Айзък Азимов
Избрани фантастични произведения. Том първи
Ранни разкази. Фондацията

Александър Хрусанов
Тъй като светът не е, какъвто ни се иска

За Азимов е твърде лесно… и твърде трудно да се пише. Лесно, защото той сам е писал, пише и вероятно ще продължава да пише за себе си, за научната фантастика, за науката и за какво ли не. Така че неговите „фанс“ (тази толкова трудно преводима на български дума — привърженици, запалянковци, любители и всичко това заедно) знаят почти всичко за човека и писателя Азимов. В многобройни произведения, сборници и есета той дава всички необходими биографични данни за себе си, разяснява схващанията си по различни въпроси и проблеми, обяснява как твори. И в същото време много критици, познавачи на творчеството му, тълкуват неговите схващания, стил, методи и понякога не са съгласни с него.

Сам Азимов пише: „Аз не навлязох в научната фантастика като някои други автори с първото си произведение“. И наистина разказът от неговото юношество — „Космически тирбушон“, не е бил публикуван. Това не му пречи от 1939 г., когато в списание „Амейзинг сториз“ е отпечатан първият му разказ „Корабокрушенец на Веста“, до днес да напише над 350 произведения и невероятен брой статии и есета. Известността му на писател в областта на научната фантастика се изгражда с някои от най-ранните му произведения — разказите му за роботи с позитронен мозък, трилогията „Фондацията“ (тя вече се е разраснала извън рамките на три романа) и разказът „Падането на нощта“. В областта на научната популяризация Азимов е „всеяден“. Той пише почти за всичко. Като се започне с неговата специалност, биофизиката, и се свърши с проблемите на екологията и извънземните цивилизации. Азимов се интересува от всичко и се стреми да заинтересува читателя със своите теми. А те са почти неизброими. Неизвестни форми на живот, трудности в космическите пътешествия, приложение на научните знания към различни проблеми, човешката реакция спрямо пътувания в Космоса, бунт срещу тиранията, отношенията с извънземни цивилизации, пътуване във времето и много други. За своите научнофантастични произведения той е получавал много награди. Лауреат е на Специалната награда на XXI световна конвенция по научна фантастика през 1963 г. за романа „Самите богове“ (преведен на български — издателства „Народна младеж“), на наградите „Хюго“ през 1965 г. за трилогията „Фондацията“, през 1972 г. отново за романа „Самите богове“ получава наградата „Небула“, а през 1973 г. за същото произведение — наградата „Хюго“. За научнопопулярните си произведения също получава много награди: на Фондацията „Едисън“, на Американското химическо дружество, на Американската асоциация за развитие на науката и др.

Интересно е, че Азимов е писал и под псевдонима Поул Френч. С това име е подписал редица разкази за младежи. Освен традиционните за него произведения в областта на научната фантастика и науката Азимов е автор на криминални и хумористични разкази, издал е няколко сборника с… поезия.

Биографията на Азимов е известна до най-малки подробности, защото той сам непрекъснато пише за живота си, а неговите „фанс“ и критиците внимателно следят да не изпуснат нещо от дейността му. Данни за неговия живот се намират не само в автобиографията му, но и в много сборници с негови и чужди произведения, които той съставя.

Айзък Азимов (Исак Юдевич Азимов) е роден на 2 януари 1920 г. в малко градче в Съветския съюз. Петровичи се намира на около деветдесет километра от гр. Смоленск. Според Азимов датата на раждането му е приблизителна, тъй като неговите родители се ръководили по еврейския календар, а актът за раждане бил издаден доста време след самото събитие и с объркването от стария и новия стил те просто решили да определят тази дата като официална. Когато бил на три години, родителите му решават да емигрират и така семейство Азимови получава изселническа виза и през февруари 1923 г. се озовава в Ню Йорк. Отначало семейството се заселва в Бруклин (квартал на Ню Йорк) й Азимов старши започва работа в трикотажен завод, после работи като търговски пътник и накрая през 1926 г. отваря малко магазинче за бонбони, тютюн, вестници и списания. Родителите на Айзък трудно научават английски, но настояват децата им усърдно да учат езика на страната, в която са решили да живеят. От най-ранна възраст Айзък започва прилежно да учи и да помага в магазина на баща си. В училище постъпва на шест години. Според собствените му думи учи лесно и бързо, още повече че у дома няма време за допълнителни занимания, защото помага в магазина. На няколко пъти прескача по един клас и завършва колеж твърде млад. В колежа често се сблъсква с проблеми, защото винаги е най-младият в класа. Баща му бил амбициозен и преживявал трагично неуспеха на сина си да стане първенец на класа. Но Айзък го успокоявал, като му обяснявал, че той не е най-добър по математика, но е втори в класа, а първенецът по математика не разбирал нищо от химия, докато той е също така втори по химия, а „химикът“ на класа не разбирал нищо от математика. Този стремеж към разностранни познания дава широка обща култура на младия Азимов и несъмнено се отразява благотворно по-късно в творчеството му. Айзък завършва колежа при Колумбийския университет и по време на учението се увлича по зоологията. Но баща му има амбицията неговият син да стане лекар. Айзък обаче решава, че ще следва химия и висшето си образование завършва като специалист по биохимия.

След университета Айзък Азимов работи в областта на биофизиката и става преподавател, а по-късно и професор по тази наука в Медицинския факултет на Бостънския университет. През 1958 г. се отдава изцяло на писателската професия, като сключва споразумение с ръководството на Бостънския университет да запази титлата си и да изнася лекции, без да получава заплата.

Остава да се добави, че Айзък Азимов живее в Ню Йорк, женен е за втори път и има две деца. Въпреки огромния брой произведения, които са излезли изпод перото му, той продължава активно да пише всеки ден и изглежда, че неговите 68 години съвсем не му тежат и не са пречка за писателската му дейност.

В биографията на Азимов има една определена нишка. Става въпрос за увлечението му по научната фантастика. С произведения в тази област той се запознава още в ранна възраст, като започва да чете „Амейзинг сториз“, „Сайънс уондър сториз“, „Еър уондър сториз“ и други подобни списания, продавани от баща му. Азимов и досега съжалява, че е трябвало да ги изчита незабавно след като се получавали в магазина, защото след това е трябвало да бъдат продадени, и не е могъл да ги пази, за да събира и прочита наведнъж повестите и романите с продължение. Увлечен от научнофантастичните произведения, Айзък започва да ги разказва на съученици и приятели и открива, че изпитва удоволствие от интереса на своята „публика“. Първите опити да пише Айзък прави в литературния кръжок в неговото училище и въпреки самоувереността си става за присмех на другите кръжочници. Това не го разколебава и по-късно става дописник на училищния вестник. През 1935 г. пише писмо до редакцията на „Астаундинг сториз“, в което критикува някои от публикуваните разкази, а други одобрява. С удивление установява, че писмото му е отпечатано в един от следващите броеве на списанието. Но друго събитие, изглежда, е изиграло значителна роля за засилване на любовта му към научната фантастика. През юни 1938 г. той се среща лично с главния редактор на „Астаундинг сториз“, известния „баща“ на научната фантастика Кембъл, и се заразява от неговия ентусиазъм. В развитието си като писател на научнофантастични разкази Азимов несъмнено е имал подкрепата и съветите на Кембъл.

След като през 1939 г. излиза първият му отпечатан разказ „Корабокрушенец на Веста“, Азимов публикува почти всяка година по няколко научнофантастични разказа. През 1940 г. — един, през 1941 г. — три, единият от които е „Падането на нощта“, през 1942 г. — четири, и т.н., за да стигне до първия си роман „Камък в небето“, издаден през 1950 година.

Както вече изтъкнах, Азимов пише много и пише за всичко. Освен характерните за него произведения той е ненадминат есеист. Изказва се писмено по много въпроси. Интересно е есето му за „магията“. В него той разглежда въпроса за приликата и разликата между магия и развита технология.

„Ако някой селянин от Средновековието — пише Азимов — или достатъчно образован търговец от това време би видял свръхзвуков самолет да пронизва небето, работен компютър или джобен калкулатор, той би бил напълно убеден, че е свидетел на най-могъща магия… Но въпросът е друг — дали непременно магията е неразличима от достатъчно развита технология? Ако е така, всичките трикове от областта на «фантазията» (става дума за подраздел на фантастиката) биха могли да се прехвърлят в научната фантастика. В крайна сметка не сте длъжен да описвате подробно развитата технология…

Магията може да не се различава от достатъчно развитата технология. Но винаги ли е така?

Явно не е, защото например в разкази за магии и магьосничество често срещаме хора, които могат да стават невидими, там човек може да се превръща в жаба и обратното; или има хора, които разбират езика на животните…

Когато сме изправени пред нещо толкова странно, че не можем да разберем как става, трябва да зададем само един въпрос: «Какви са границите, в които действува възможността да се направи това?» Магията не се нуждае от граници; технологията трябва да ги има…

Подозирам, че никаква технология, колкото и развита да е, никога няма да наруши закона за съхранение на енергията или за електричните заряди… законите на термодинамиката, уравненията на Максуел или основите на теорията на относителността и квантовата теория. Казвам, че подозирам това, защото съм напълно готов да призная, че ние все още не знаем всичко, което може да се узнае за Вселената, защото може да се окаже, че съществуват специални условия, за които все още нищо не подозираме, при които всички тези граници могат да бъдат разширени или нарушени.

Но дори ако тези граници бъдат съборени, ще ги заменят други, по-основни и по-ненарушими…“

По подобен повод Азимов пише, че фантазията се поражда от желанието нещо да е различно. Тъй като светът не е какъвто ни се иска, ние още от детските си години желаем това да не е така. Нима има някой, който да не си е пожелавал всички момичета (или съответно момчета) да го харесват, да бъде толкова силен, че никой да не смее да го закача, да може да полети само като размаха ръце, или да става невидим с щракване на пръстите? В това Азимов вижда една от причините за големия успех на фантастиката.

Разбира се, сега ние разполагаме с много неща, които биха изглеждали като магия за хората дори отпреди стотина години — телевизори, скоростни асансьори, антибиотици, свръхзвукови пътнически самолети, но все още, а може би и никога не ще успеем да се издигнем високо във въздуха без изкуствени крила или ракети, нито пък някой ще изобрети шапка-невидимка. А във фантастиката такива неща съществуват и ни позволяват да мечтаем за тях.

Интересни са разсъжденията на Азимов за писателския труд. Ще се наложи отново да го цитирам, защото той се изразява достатъчно точно и подробно по този въпрос.

„Най-явният факт за мен е, че аз съм плодовит писател (сам Азимов твърди, че скромността не е негово качество) и, изглежда, пиша еднакво лесно романи и други произведения за деца и възрастни върху почти всеки проблем или предмет под слънцето. Но това е резултат от упорит труд. Прави ми удоволствие да пиша и ми се струва лесно, но въпреки това да напишеш над 350 книги отнема много време и мисловна енергия…

Изглежда, никога не се уморявам да говоря за себе си и за моите произведения. Но как може човек да бъде писател, ако няма високо мнение за себе си? Всеки писател още от самото начало трябва да вярва, че издателите и читателите с готовност ще му плащат за неговите мисли и за начина, по който ги изразява. Скромен писател е истинско недоумение.“

В едно свое есе за редакторската работа Азимов обяснява защо не обича да редактира. Според него писателската и редакторската професия са напълно различни. За него истинският писател, дори и да е добър редактор, няма никога да се заеме с редакторска работа, както и обратното. Азимов твърди, че има хора, които са по-подходящи за редактори, макар и да пишат добре. Според Азимов съществена съставка на всяко произведение е диалогът, защото разговорите са една от най-важните страни в човешките взаимоотношения. „Затова — заявява той, — когато мисля за изкуството да се пише, по-често мисля за диалога.“

Азимов разглежда развитието на диалога в литературата, като започва с периода на романтизма, когато героите в романите говорят приповдигнато, и стига до първия според него диалог на разговорен език в романа на Марк Твен „Хъкълбери Фин“. Накрая описва как литературата не е могла да избегне употребата на вулгаризми и заключава, че в даден период авторите дори са били критикувани, ако не ги използуват. Ето схващанията му по този въпрос:

„Въпреки всичко аз твърдя, че даден диалог е реалистичен, когато и само когато отразява положението, както го описвате, и когато създава ефекта, който търсите.

Рядко използвам диалектни изрази. Карам някого да говори като човек, роден в Бруклин, или тук-там вмъквам еврейски идиоми с точно определена цел. Дори понякога се опитвам да създам нов диалект, ако е от значение за развитието на фабулата.

В повечето случаи обаче не го правя.

Героите в произведенията си описвам като добре образовани и много интелигентни хора. Поради това за тях е естествено да използват богат речник, да говорят точно и граматично правилно, макар да се опитвам да не изпадам в увлеченията на романтичния период.

И като въпрос на донкихотовски принципи, се опитвам да избягвам нецензурни изрази, дори и по-безобидните.“

Айзък Азимов твърди, че не е политик. Едва ли можем да повярваме, че един писател и още повече автор на научнофантастични произведения няма свои политически възгледи. Те неминуемо се отразяват в неговите схващания за бъдещото развитие на човечеството, в моралните проблеми, пред които ще бъдат изправени хората през следващите векове. Това ясно може да се забележи в много от романите и разказите му. Например в поредицата „Фондацията“ той подкрепя теорията, че историята на човечеството върви по възходяща спирала и се повтаря през определени периоди. Азимов решил да напише „Фондацията“, докато четял историята на Римската империя. В неговото политическо мислене се забелязва влиянието на много и различни по убеждение философи и особено на известния историк Арнолд Тойнби. Във футурологичните си предвиждания Азимов не може да се извиси над собственото си битие, но не може да му се отрече, че той е винаги на страната на потиснатите, на социално по-слабите.

Интересни са възгледите му относно някои съвременни проблеми. Така той нееднократно се е изказвал против войната, която САЩ водиха срещу народите на Виетнам, Кампучия и Лаос, макар да разглежда въпроса не толкова от политическа, колкото от общочовешка гледна точка. Според Азимов и сред авторите на научнофантастични произведения съществува същото разслоение, както и сред обикновените хора. Цитира като пример подкрепата и съпротивата на различни автори за германския фашизъм през тридесетте години, изолационизма на някои от тях и споровете им за войната във Виетнам. За него тази война е, както е казал навремето Наполеон, „по-лоша от престъпление, защото е глупава грешка“. Затова в едно свое писмо той пише: „Аз съм против войната във Виетнам не защото е несправедлива и неморална, за което може да се спори, а защото е глупава война — нещо, което не подлежи на спор“. Със съжаление изтъква, че сега всички са съгласни с него, но това е твърде слабо утешение.

Интерес представлява и отношението му към програмата за „Звездни войни“ на президента Рейгън. Азимов смята, че програмата вероятно има за първоизточник научната фантастика. Струва му се, че е възможно Рейгън да е взел идеята от една статия във вестник „Юниън“, излизащ в Сан Диего, в която се настоява да се създадат орбитални станции за антиракетна отбрана. В редакционна статия в собственото си списание той изяснява личното си становище за „Звездните войни“:

„Първо, съвсем не съм сигурен, че никой здравомислещ човек не иска ядрена война. Мисля, че съществуват идеолози, които биха били възхитени да водят ядрена война, която смятат, че могат да спечелят. Преди няколко години Рейгън и Уайнбъргър разсъждаваха за възможността да се води «ограничена» ядрена война, докато по-умни хора ги принудиха да не говорят за това.

Не мога да споря по технологията на «Звездните войни». Не зная достатъчно. Не мога да споря и по разходите за програмата. Зная обаче, че всеки голям проект, свързан с военните, винаги се е оказвал по-труден, отколкото се е очаквало, винаги е продължавал повече и винаги е излизал по-скъп. Нямам основание да предполагам, че проектът «Звездни войни» ще бъде чудотворно изключение…

Въпросът е защо например мир трябва да се постигне не чрез разоръжаване, а чрез «Звездните войни»?…

Струва ми се ясно, че от задънената улица има само един изход и той е внимателно разоръжаване на всички страни до съвсем ниско равнище. Вероятно е това да не може да се постигне, но мисля, че в такъв случай цивилизацията няма да просъществува дълго, а «Звездните войни» не могат и няма да ни спасят.“

Научнофантастичните произведения на Азимов могат да се разглеждат в различни аспекти. Тяхната литературна стойност е несъмнена, но силата им е предимно в реализма на научната им основа, на човешките отношения, на сблъсъка между човешката психика и развитието на науката и техниката. Как ще се развива човечеството, как ще изгражда своето бъдеще в условията на междузвездни полети, как ще реагира на срещи с извънземни цивилизации, ще издържи ли психически на бурния развой на машинната цивилизация — това са основните въпроси, на които Азимов търси отговори. Той рядко се стреми да ни натрапи своите схващания, по-често се опитва да ни насочи към едно или друго решение на проблема, който разглежда, но вярата му в разума на човечеството е непоклатима. Въпреки всички многобройни перипетии, през които минават героите в неговите произведения, правдата накрая винаги възтържествува.

Обикновено Азимов избягва мелодрамата и съсредоточава усилията си върху разгадаване на загадки, които се стремят да дадат на читателя познания в областта на науката и техниката. В много от разказите му всичко се свежда до изненадващ завършек. Понякога идеите му за междузвездните цивилизации излизат от рамките на вероятното и достигат до абсурд. Творчеството на Азимов неизбежно страда от един недостатък. Понякога се повтаря, както това може да се забележи най-вече в различните му произведения за роботи.

Често го занимават сблъсъците на интересите на политиците и науката, като в „Мъртвото минало“, или на човешката етика и науката, като в „Малкото грозно момченце“. Едно от върховите му постижения е разработката на проблема за необходимостта от сътрудничество между хора и машини.

Азимов не се старае да създава „висока“ литература и сам многократно е заявявал, че се стреми да пише по-скоро „ясно“, отколкото в някакъв литературен стил, който според него би бил скучен със специалните си средства. Повечето от героите му са лишени от дълбочина, но някои от тях се доближават до пълнокръвните образи в произведенията на най-добрите съвременни писатели. Обикновено той съсредоточава вниманието си върху различните напрегнати и интересни ситуации, които увличат читателите.

Творчеството на Азимов е огромно, но той продължава да пише и не почива на лаврите си. Въпреки успехите на много негови разкази и романи във всяко ново произведение той сякаш се изявява още по-добре. Някои критици твърдят, че „Самите богове“ и някои от ранните му разкази са най-доброто, създавано от него, но сам Азимов не е съгласен с тях, а други критици го подкрепят.

Изтъкват се положителните и отрицателните страни в творчеството на плодовития писател, но, изглежда, многобройните читатели на Азимов не се интересуват от чуждо мнение и винаги му дават положителна оценка. Вярно е едно — произведенията на Азимов се четат с увлечение, от тях всеки извлича някаква полза и те служат на човечеството със своя стремеж към запазване на човешкото в бъдещата „машинна“ цивилизация, в условията на бурното развитие на науката и техниката.

Надявам се, че произведенията, които се предлагат в този двутомник, ще бъдат интересни за българските читатели, че те ще оценят по достойнство разказите за роботите, повестта „Двестагодишният човек“ разказа „Падането на нощта“ и първия роман от вече доста дългата поредица за „Фондацията“. Тези произведения се смятат за едни от най-добрите на Азимов. Читателите ще имат възможност сами да разкрият тяхната прелест.

 

Александър Хрусанов

Ранни разкази

Фредерик Пол
Правни церемонии

I

Звездите вече бяха изгрели, макар че слънцето току-що бе потънало зад хоризонта и на запад небето зад Сиера Невада приличаше на пронизано с кървави жилки злато.

— Хей! — провикна се Ръсел Харли. — Върни се!

Но разнебитеният мотор на стария „Форд“ вдигаше твърде силен шум — шофьорът не го чу. Харли изруга, загледан в клатушкането на старата кола по пясъчните коловози върху полуспадналите й гуми. Задните светлини му казваха „не“ с червеното си сияние. „Не“, няма да можеш да се махнеш още тази вечер, „не“, ще се наложи да останеш тук и да се бориш докрай.

Той изсумтя и заизкачва стълбите към верандата на старата дървена къща. Личеше си, че е направена добре. Въпреки че стъпалата бяха на едно столетие, нито изскърцаха под него, нито имаха някакви пукнатини.

Харли вдигна пуснатите при внезапно връхлетялото го ново решение чанти — изтъркани и от изкуствена кожа — и ги домъкна в къщата. Там ги тръсна върху потъналия в прах диван и се огледа.

Горещината беше убийствена и стаята се бе просмукала с миризмата на пустинята отвън. Харли кихна.

— Вода — каза си той на глас. — Ето от какво имам нужда.

Преброди всички помещения в сутерена, преди да закове на място и да се плесне по челото. Какъв ти водопровод — естествено, че няма да има никакъв водопровод в тази дупка на дванайсет километра сред пустинята! Най-многото, на което можеше да се надява, беше кладенец…

Ако имаше и толкова.

Стъмваше се. Електрическо осветление също нямаше, разбира се. Харли ядосано се запъти пипнешком през тъмните стаи към задната част на къщата. Мрежестата врата издаде металически писък, щом я отвори. До нея беше окачена кофа. Той я взе и я обърна, за да изтръска песъчинките. Огледа „задния двор“ — около трийсет хиляди видими акра вълнист пясък, скали, туфи пелин и огненоразцъфнали кактуси. Нито следа от кладенец.

„Старият глупак все трябва да е вземал вода отнякъде“ — помисли си сърдито Харли. Той слезе с решителна крачка по задната стълба и се залута из пустинята. Звездите над главата му блестяха ослепително, милиарди от тях, но слънцето вече бе залязло и едва се виждаше нещо. Тишината беше непоносима. Само ветрецът нежно шушнеше над пясъците и обувките му проскърцваха.

Изведнъж сред най-близкия гъсталак от пелин му се мярна отразена звездна светлина и Харли се запъти натам. Върху опрените ръбове на две огромни морени се бе задържала локва вода. Той я изгледа с подозрение, но сви рамене. Вода. Все беше по-добре от нищо. Топна кофата в малкото басейнче. Незапознат с техниката, я прокара по дъното, като загреба и кило пясък. Вдигна я преливаща към устните си, но изплю първата глътка и гневно изруга.

Тогава вкара в действие и главата си. Остави кофата на земята, изчака малко да се утаят песъчинките, загреба вода в шепи, вдигна я към устните си…

Кап. Сссс. Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Какво става, по дяволите? — изправи се Харли и удивено се озърна. Сякаш някъде върху нагорещен до червено котлон падаха капки вода и избухваха в съскаща пара. Нямаше нищо, само пясъкът, пелинът и локвата възтопла, противна вода.

Кап. Сссс…

В този момент Харли видя капките и очите му щяха да изскочат. Те изникваха от нищото, по една капка в секунда — лепкави, тъмни, по-гъсти от водата — и лениво се понасяха надолу с вяло пренебрежение към земното притегляне. И щом докоснеха земята, капките изсъскваха, пръсваха се и изчезваха. Всичко това ставаше на около два метра от него и едва се забелязваше на звездната светлина.

И тогава…

— Махай се от земята ми! — изрева от нищото един глас.

 

 

Харли се махна. Когато три часа по-късно стигна до Ребъл Бът, той едва ходеше, молейки се отчаяно да получи достатъчно голяма отсрочка за една последна чаша хубава вода, преди да са го връхлетели всички дяволи на ада.

Първите пет километра ги пробяга. Не му липсваха стимули. С потръпване си спомни как чистият пустинен въздух образуваше около невероятната струйка течност мъгливо очертание, което заплашително тръгна към него.

Но щом стигна до първата осветена с газени лампи кръчма на Ребъл Бът и влезе с олюляване вътре, смаяният поглед на кръчмаря към предницата на сакото му представляваше за него явно доказателство, че не е бил внезапно обладан от лудост или пък несвикналият му със свежия пустинен въздух организъм да е бил обзет от опиянение. Цялата предница беше мокра и колкото повече я търкаше, толкова по-надълбоко проникваше влагата, ставайки по-лепкава. Кръв!

— Уиски! — задавено рече Харли и се заклатушка към бара. Той измъкна от джоба си вехта еднодоларова банкнота и я плесна върху махагоновата повърхност.

Играта на двайсет и едно в дъното на салона бе спряла и Харли остро усещаше погледите на играчите, кръчмаря и високия мършав мъж, облегнат на бара. Всички го наблюдаваха.

Кръчмарят развали магията. Той се пресегна зад себе си за бутилка и без да я поглежда, я постави на плота пред Харли. От една кана напълни и чаша с вода и я остави до бутилката.

— Можех и да те предупредя какво ще стане — равнодушно произнесе той. — Но нямаше да ми повярваш. Човек трябва лично да се срещне с Ханк, за да повярва, че съществува.

Харли си спомни, че е жаден, и пресуши чашата с вода, а след това си сипа малко уиски и веднага го гаврътна. То приятно се разля из вътрешностите му и почти успя да спре тяхното треперене.

— За какво говорите? — смогна накрая да попита той, като се поприведе напред и се облегна на бара, за да скрие поне отчасти петната по сакото си. Кръчмарят се засмя.

— За стария Ханк — отвърна той. — Знаех те кой си от самото начало, още преди Том да се върне и да каже докъде те е закарал. Знаех, че си неставащият за нищо племенник на Зеб Харли, дошъл да получи Харли хол и да го продаде още преди старецът да е изстинал в гроба.

Ръсел Харли забеляза, че играчите на двайсет и едно продължават да го наблюдават. Само мършавият мъж в другия край на бара сякаш не му обръщаше внимание. Той си пълнеше наново чашата, изцяло зает с това си занимание.

Харли се изчерви.

— Слушайте — започна той. — Не съм дошъл тук да ми давате акъл. Искам нещо за пиене. И си плащам за него. Така че не си пъхайте носа в моите работи.

Кръчмарят вдигна рамене, обърна си гърба и се отдалечи към масата за двайсет и едно. След няколко секунди единият от играчите също се извърна и хвърли карта. Другите последваха примера му.

Тъкмо вече Харли се канеше да преглътне гордостта си и пак да заговори кръчмаря — той май знаеше нещо за премеждието му и можеше да се окаже полезен, — когато мършавият мъж го потупа по рамото. Харли трепна и едва не си изпусна чашата. Изнервен и потънал в мислите си, той не бе усетил приближаването му.

— Млади човече — заговори го непознатият, — казвам се Никълс. Ела седни при мен да обсъдим проблема ти. Мисля, че можем да си бъдем от полза един на друг.

 

 

Дори дванайсетцилиндровата кола на Никълс друсаше като волска каруца по пясъчните коловози, водещи към къщата, която старият Зеб бе нарекъл шеговито Харли хол[1].

Ръсел Харли се извърна назад и заразглежда купчината джунджурии, отрупани върху отворената подвижна задна седалка.

— Не ми харесва тази работа — оплака се той. — Никога не съм имал вземане-даване с духове. Как мога да съм сигурен, че тези боклуци ще действат?

Никълс се усмихна.

— Налага се да се довериш на думата ми. Аз и преди съм се разправял с тях. Ако реша, мога да се нарека „унищожител на духове“.

Харли изръмжа.

— Все едно, тази работа не ми харесва.

Никълс остро го изгледа.

— Но идеята да притежаваш Харли хол ти харесва, нали? И да получиш възможност да потърсиш всички онези пари, за които се предполага, че чичо ти е скрил там някъде.

Харли вдигна рамене.

— Положително ти харесва — заключи Никълс и върна погледа си към пътя. — И то съвсем основателно. Слуховете споменават доста голяма сума, млади човече.

— Ето къде, предполагам, ще се включиш ти — намръщено се обади Харли. — Аз намирам парите — които и без това притежавам — и ти давам част от тях. Каква част?

— По този въпрос ще говорим друг път — рече Никълс. Той отсъстващо се усмихна, загледан напред.

— Ще говорим още сега!

Усмивката върху лицето на Никълс се стопи.

— Не — заяви той. — Няма. Аз ти правя услуга, млади Харли. Запомни това. В замяна искам да вършиш всичко, което ти кажа. През цялото време!

Харли внимателно предъвка казаното — а то хич не беше приятно на вкус — и изчака да минат няколко секунди, преди да смени темата.

— Идвал съм тук веднъж, докато старецът още беше жив. Не ми спомена нищо за никакви духове.

— Може да се е опасявал да не го помислиш за… мм… особняк — предположи Никълс. — А сигурно точно така щеше да стане. Кога си идвал?

— О, преди много време — отговори уклончиво Харли. — Но прекарах един цял ден и част от нощта. Старецът беше съвсем откачен наистина, но не държеше духове на тавана.

— Този дух му беше приятел. Джентълменът, който се занимава с кръчмата, положително трябва да ти е казал. Покойният ти чичо си падаше малко отшелник. Живееше в къща на дванайсет километра сред пустинята, почти не идваше в градчето и не даваше възможност на никого да се държи приятелски с него. И все пак не беше истински отшелник. Имаше си Ханк за компания.

— Хубава компания.

Никълс сериозно наклони глава.

— Е, не знам. По думите на всички добре са се погаждали. Играели на пинакъл и шах — за Ханк се предполага, че е голям играч на пинакъл. Според слуховете това е станало и причина за смъртта му. Хванал някого да мошеничества и се почнала престрелка. Ханк нямал късмет. Един куршум го пронизал в гърлото и умрял сред доста кръв.

Никълс завъртя волана, наблягайки и с тежестта си, и успя да изкара колата от коловозите на „пътя“, след което с друсане я насочи по пясъка към паянтовата къща пред тях.

— Така се обяснява — завърши той, докато спираше пред верандата — съпътстващата неговото появяване кръв.

Харли бавно отвори вратата и слезе с неохота, като неспокойно поглеждаше към разнебитената стара къща. Никълс изгаси мотора, излезе и веднага се запъти към задната част на колата.

— Хайде — подкани той, вадейки разни неща от багажника. — Ела да ми помогнеш. Нямам намерение съвсем сам да мъкна всичко това.

Харли неохотно обиколи колата и заразглежда с отвращение богатия асортимент от снопчета сухи пръчки, различни дължини оцветена връв, тебешири, грозни връзчици увехнали бурени, побелели кости от дребни животинчета и някои още по-неприятни неща.

Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Той е тук! — извика Харли. — Слушай! Някъде наоколо е и ни наблюдава.

— Ха!

Смехът беше дълбок, неприятен и… нечовешки. Харли отчаяно се огледа за издайническата струйка кръв. И я откри — тя извираше от въздуха точно до колата и грациозно падаше към земята, където изсъскваше и изчезваше.

— Наблюдавам ви, да — съгласи се мрачно гласът. — Ръсел, корумпирано нищожество такова, аз имам полза от теб не повече, отколкото ти от мен. Жив или мъртъв, тази земя е моя! Аз я споделих с чичо ти, млади непрокопсанико, но няма да я деля с теб. Изчезвай!

Коленете на Харли омекнаха, той замаяно се олюля и седна върху задната броня.

— Никълс… — измрънка сконфузено младежът.

— О, я по-спокойно! — нареди с раздразнение Никълс. Той подхвърли на Харли кълбо ярка връв, червено-зелена, навързана на странни възли. После се изправи пред струйката кръв и направи няколко бързи движения във въздуха. Харли забеляза, че устните му мълчаливо се движеха, но не излезе никакъв звук.

Откъм източника на кървавите капки се чу ахване и някакъв пресечен протест. Никълс рязко плесна с ръце, след това се обърна към младия Харли.

— Вземи тая връв, дето ти е в ръцете, и я опъни около къщата — заповяда той. — Обиколи я отвсякъде и гледай да минава точно през средата на вратите и прозорците. Не е нещо кой знае колко силно, но ще го задържи, докато смогнем да поставим качествения материал.

Харли кимна и с вцепенен пръст посочи към капките кръв, които сега съскаха и се изпаряваха по-гневно отпреди.

— А какво ще стане с това? — успя да излезе от устата му.

Никълс самодоволно се ухили.

— Ще го задържа тук, докато се приберат кравите. Започвай!

 

 

Харли непредпазливо вдиша с пълни гърди от зловредния бял пушек и кашля, докато по бузите му се затъркаляха сълзи. Щом се съвзе, погледна към Никълс, който мълчаливо четеше от зелена кожена книга с разръфани страници, и попита:

— Може ли вече да спра да бъркам?

Никълс гневно се намръщи и без да го погледне, поклати глава. Той продължи да чете, като устните му оформяха срички, които не бяха на никой познат на Харли език, а след малко рязко затвори книгата и изтри чело.

— Така… Дотук добре. — Никълс пристъпи откъм срещуположната на пушека страна до врящото върху поставена в камината решетка гърне, което Харли бъркаше, и предпазливо надникна вътре. — Почти е готово — заключи той. — Свали го от огъня и го остави малко да поизстине.

Харли го премести и с лявата си ръка разтърка схванатите мускули на дясната. Сместа имаше вид на бледозелен домашен фондан.

— И сега какво? — попита той.

Никълс не отговори, а с леко учудване вдигна поглед при внезапния победоносен крясък отвън, последван от смразяващ полъх.

— Ханк трябва да се е освободил — спокойно констатира той. — Мисля, че нищо не може да ни направи, но най-добре ще е да се преместим. — Никълс разрови намалялата купчина боклуци, които бяха донесли от колата, и измъкна една бояджийска четка. — Намажи с това вещество всички прозорци и врати. Всички с изключение на входната. За там имам нещо специално. — Той посочи към предмет, който наподобяваше предна ос на стар джип. — Постави го върху прага. Студено желязо. Ти ще можеш просто да го прекрачваш, но Ханк няма да е способен да го премине. То е обработено здравата с първокласна магия.

— Да го прекрачвам ли? — удиви се Харли. — За какво ми е да го прекрачвам? Та нали отвън е той!

— Ханк няма да може да ти навреди — успокои го Никълс. — Ти ще носиш със себе си един амулет — ето този, — който ще го държи на разстояние. Той вероятно и без него не би могъл да ти стори зло, тъй като е второкласен дух, който не умее да се материализира до по-сериозна плътност. Но все пак, за да не му даваме никакви шансове, носи амулета и не оставай прекалено дълго навън. Той не притежава силата да го държи настрана вечно — само за не повече от половин час. Ако понякога ти се налага да излизаш за по-дълго, завързвай този наниз от билки около врата си. — Никълс се усмихна. — Използвай го обаче само в наложителни случаи. Билките действат на принципа на чесъна. Духовете не могат да ги доближат отникъде… но и ти самият няма да си очарован от миризмата. Тя е… ммм… доста специфична.

Той отново се наведе предпазливо над гърнето, помириса и кихна.

— Такаа, вече е изстинало достатъчно — реши Никълс. — Размърдай се, преди да се е втвърдило. Започни да го мажеш от горния етаж… и внимавай да не пропуснеш някой прозорец.

— А ти какво ще правиш?

— Аз ще бъда тук — отвърна остро Никълс. — Започвай.

Но не беше. Когато Харли приключи с противната си задача, слезе долу и извика името на Никълс, той си бе отишъл. Харли пристъпи до вратата и надникна навън — колата също я нямаше.

Той вдигна рамене.

— Е, добре тогава — каза си сам на глас и започна да събира белите калъфи от мебелите.

II

Адвокатът Търнбул претегли някъде из студения си юридически мозък сходните вероятности за кошмар или лудост.

Зяпнал в плюшения стол срещу себе си, той с особено безпокойство забеляза как невероятната, безтегловна червена струйка без начало изчезваше, щом докоснеше пода, но оставяше дълги матови калноохрови следи върху тапицерията. А и звукът беше неприятен: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

Гласът нетърпеливо продължи:

— По дяволите с тая ваша човешка глупост! Аз може и да съм дух наистина, но бог ми е свидетел, че не се опитвам да те преследвам. Приятелю, ти не си толкова важен за мене. Разбери го. Дошъл съм тук по работа.

Търнбул установи, че сухи устни не могат да бъдат навлажнени с пресъхнал език.

— По правен въпрос ли?

— Естествено. Фактът, че съм починал веднъж от насилствена смърт и ми се налага да продължавам съществуването си на астрално ниво, не означава, че съм загубил юридическите си права, нали така?

Адвокатът слисано поклати глава.

— Ако не бяхте невидим, щеше да ми е по-лесно. Не можете ли да направите нещо по този въпрос?

Настъпи кратка пауза.

— Добре, бих могъл да се материализирам за една минута — рече гласът. — Това е трудна задача… дяволски трудна, поне за мен. Много от нас, астралните същества, го правят лесно, като падане от леглото, но… Е, добре, щом се налага, ще опитам веднъж.

Въздухът над фотьойла заблещука и там се появи кълбо рядък бял дим, който се сгъсти и очерта неясна седнала фигура. Търнбул не беше очарован, като забеляза, че столът леко прозира през нея. Фигурата стана по-плътна. И тъкмо когато лицето започна да приема форма — и облещените очи на Търнбул взеха да различават щръкналия гърбав нос и къдравата брада — димът изтъня и експлодира с тих пукот.

Гласът немощно изпъшка:

— Не мислех, че съм толкова зле. Липсва ми практика. Това май е първото ми дневно материализиране от седемдесет и пет години насам.

Адвокатът си намести очилата и се изкашля.

„Да ме вземат дяволите — помисли си той, — най-лошото в цялата тази история е, че аз вярвам в нея!“

— Е, добре — изрече той на глас. После бързо заговори, за да изпревари настъплението на посетителя си. — Какво желаете точно? Аз, както знаете, съм само адвокат от малко градче. Работата ми е доста шаблонна…

— Знам всичко за твоята работа — прекъсна го гласът. — Ще съумееш да се справиш с моето дело — то е иск за земя. Искам да осъдя Ръсел Харли.

— Харли ли? — Търнбул се попипа по бузата. — Има ли някаква роднинска връзка със Зеб Харли?

— Племенник… и наследник.

Търнбул кимна.

— Да, сега си спомням. Родът на жена ми живее в Ребъл Бът и съм ходил там. Какво съвпадение да дойдете точно при мен…

Гласът се засмя.

— Не е съвпадение — каза той тихо.

— Оо. — Търнбул се умълча за секунда. — Разбирам. — Той хвърли кос поглед към стола. — Но съдебните процедури струват пари, мистър… струва ми се, че не споменахте името си.

— Ханк Дженкинс — подсказа гласът. — Зная. Та… момент да помисля. Шестстотин и петдесет долара ще стигнат ли?

Търнбул преглътна.

— Мисля, че да — отвърна той с безразличен според него тон.

— Да речем тогава, че се договорим така. По една случайност има значителна сума в злато, скрита по времето, когато бях… един вид, преди да стана астрално същество. Напълно сигурен съм, че не е пипната. Предполагам, че ще се наложи да я обявите като намерено съкровище и да дадете половината на държавата, но цялата сума е хиляда и триста долара.

Търнбул кимна одобрително.

— Ако приемем, че ще намерим вашето съкровище, смятам сумата за съвсем задоволителна.

Той се облегна назад и влезе във формата си на юрист. Самоувереността му се бе възвърнала.

Половин час по-късно Търнбул отчетливо произнесе:

— Поемам вашето дело.

 

 

До този момент съдията Лорънс Гимбъл винаги бе харесвал работата си. Но и тринайсетте му почтени години в съдийското кресло бяха загубили привлекателността си, когато с уморена гримаса се пресегна за чукчето си. Това дело се очертаваше прекалено объркано, за да му е по вкуса.

Приставът произнесе встъпителната си реч и в пълната съдебна зала всички седнаха. Гимбъл задържа за миг ръка пред очите си и заговори:

— Адвокатът на ищеца готов ли е?

— Готов съм, ваша светлост.

Търнбул, сам на своята маса, стана и се поклони.

— Адвокатът на ответника?

— Готов съм, ваша светлост! — изстреля Фред Уилсън. Той изгледа с нескрит интерес Търнбул и празното място до него, след което се приведе и зашепна нещо в ухото на Ръсел Харли. Младежът навъсено кимна, после вдигна рамене.

Гимбъл продължи:

— Разбрах, че адвокатите и на двете страни са се отказали от съдебни заседатели в процеса на Хенри Дженкинс срещу Ръсел Джоузеф Харли. — И двамата адвокати кимнаха. — Като имам предвид необичайния характер на този процес, допускам, че ще се наложи да го водя с известна доза неспазване на общоприетите норми. Основната цел на нашия съд е да установя истината във фактите, предмет на спора, и в съгласие с правните норми да произнесе присъда относно тези факти. Няма да държа на церемониалността. Но това не означава, че ще толерирам каквито и да било нарушения или ненужна разюзданост. Зрителите да бъдат така любезни да запомнят, че присъствието им тук е привилегия. Всяко безредие ще доведе само до опразване на залата.

Гимбъл строго огледа глупаво зяпналите в него бели лица. Той потисна една въздишка и каза:

— Адвокатът на ищеца да започне.

Търнбул бързо скочи на крака и се обърна към съдията.

— Ваша светлост, ние имаме намерение да докажем, че ответникът е лишил моя клиент Хенри Дженкинс от законните му права. Мистър Дженкинс, по силата на доказано пребиваване в къщата на Шосе 22, на дванайсет километра северно от градчето Ребъл Бът, в продължение на повече от двайсет години с пълното знание на законния й собственик, е придобил известни права. Според юридическата терминология те се дефинират като противоречиво притежание. Обикновеният човек би ги нарекъл общоприети права.

Гимбъл стисна юмруци и направи опит да се овладее. Общоприети права — за дух! Той въздъхна, но продължи да слуша внимателно Търнбул.

— След смъртта на Зебълън Харли, собственика на въпросната къща — по-известна може би като Харли хол, — ответникът получи имота в наследство. Ние не поставяме под въпрос това му право. Но моят клиент има основателен иск: правото на пълно и свободно пребиваване в Харли хол. Ответникът е прогонил моя клиент насилствено, и то по начин, който му е причинил огромно душевно страдание и е поставил в опасност дори самото му съществуване.

Гимбъл кимна. Поне да имаше някакъв прецедент… Но нямаше — той мрачно си припомни прекараните часове над какви ли не невероятни правни книги, в търсене на нещо, което би могло да има някаква връзка с този случай. Най-доброто решение беше направо да го изхвърли без капка колебание от съда — един съдия не може да си позволи да му се смеят, ако има амбиции. А общественият присмех беше май единственото сигурно нещо в този процес. Но Уилсън така ожесточено се отбраняваше, че съдията се заяде. И без това никога не бе харесвал Уилсън.

— Можете да викате свидетелите си — разпореди се Гимбъл.

Търнбул се поклони и се обърна към пристава:

— Извикайте свидетеля Хенри Дженкинс.

Уилсън беше на крака, преди приставът да си е отворил устата.

— Протестирам! — изрева той. — Така нареченият Хенри Дженкинс не може да бъде квалифициран като свидетел!

— Защо? — попита Търнбул.

— Защото е мъртъв!

Съдията се хвана с едната ръка за чукчето, а с другата — за главата. Чукна веднъж по масата, за да умири залата. Търнбул, изправен, се усмихваше.

— Вие, разбира се, трябва да докажете това свое твърдение.

Уилсън изръмжа.

— Естествено. — Той хвърли поглед към записките си. — Така нареченият Хенри Дженкинс е духът, привидението или призракът на някой си Ханк Дженкинс, който преди един век е търсел злато по тези земи. Той е бил пронизан в гърлото с куршум от пушката на някой си Дългия Том Купър и на 14 септември 1850-а съвсем законно е бил обявен за мъртъв. Купър е бил обесен заради убийството. Каквито и фокуси да направите сега, за да докажете обратното, състоянието на законна смърт си остава съвършено валидно.

— Какви доказателства имате за идентичността на моя клиент с този Ханк Дженкинс? — мрачно попита Търнбул.

— Отричате ли?

Търнбул вдигна рамене.

— Нищо не отричам. Аз не съм подложен на разпит. Още повече едно от необходимите условия за свидетеля е да разбира значението на клетвата. Хенри Дженкинс беше подложен на анализ от Джон Куинси Фицджеймс, професор по психология към университета в Южна Каролина. Относно резултатите разполагам с клетвена декларация от доктор Фицджеймс, която ще представя като веществено доказателство. В нея ясно се вижда, че коефициентът на интелигентност на моя клиент е много над средния и психиатричният преглед не е показал никакви съществени отклонения, които да попречат на явяването му като свидетел. Настоявам моят клиент да бъде допуснат да даде показания в своя полза.

— Но той е мъртъв! — изкряска Уилсън. — И дори точно в този момент е невидим.

— Моят клиент — надменно отвърна Търнбул — точно в този момент не присъства. Несъмнено това влияе на неговата, както я нарекохте, невидимост.

Той поспря заради одобрителния шепот, който се понесе из залата. „Делото се развива чудесно“ — весело си помисли Търнбул.

— Имам и още една клетвена декларация — продължи той. — Тя е подписана от Елайхю Джеймс и Терънс Макрей, които оглавяват катедрите съответно по физика и биология в същия университет. Тя удостоверява, че моят клиент проявява всички жизненоважни признаци на живота. Готов съм да призова и тримата учени като свидетели, ако е необходимо.

Уилсън се намръщи, но не се обади. Съдията Гимбъл се приведе напред.

— Не виждам как бих могъл да откажа на ищеца правото да даде показания — каза той. — Ако тримата учени, подписали тези декларации, дадат показания във връзка с фактите, съдържащи се в тях, Хенри Дженкинс може да заеме свидетелското място.

Уилсън тежко си седна. Тримата учени говориха кратко и сухо. Уилсън ги подложи само на най-формален кръстосан разпит.

 

 

Съдията обяви кратка почивка. Уилсън и клиентът му запалиха по цигара в коридора и без симпатия се загледаха един в друг.

— Чувствам се като глупак — въздъхна Ръсел Харли. — Да водя дело срещу дух!

— Духът заведе делото — напомни му Уилсън. — Ако бяхме успели само още две седмици да удържим фронта, докато дойдеше друг съдия, щях да го накарам направо да освободи съда от този фарс.

— Е, а защо не можахме да изчакаме?

— Защото ти се беше разбързал, като че ли те гонеше дяволът! — тросна се Уилсън. — Ти и онзи идиот Никълс — толкова сигурен, че изобщо няма да се стигне до съд.

Харли вдигна рамене и с болка си припомни провала им да прогонят напълно духа на Ханк Дженкинс. Бе настъпила страхотна бъркотия. По някакъв начин Дженкинс беше избягал от очертания около него омагьосан кръг, с който се бяха надявали да го задържат, докато загуби делото поради неявяване.

— И още нещо — рече Уилсън. — Къде е Никълс?

Харли пак вдигна рамене.

— Не знам. За последен път го видях в твоя кабинет. Той дойде при мен в оная къща точно след куриера, който ми бе тръснал призовката. Доведе ме при теб — каза, че си му бил препоръчан. После тримата поговорихме за делото и Никълс си тръгна, като ми зае малко пари, за да имам възможност да ти платя. Оттогава не съм го виждал.

— Иска ми се да знам кой ли ме е препоръчал пред него — промърмори мрачно Уилсън. — Не мисля, че някога отново би препоръчал някого. Това дело не ми е по вкуса… а и ти не ми допадаш особено.

Харли изръмжа, но си замълча. Захвърли цигарата си. Миришеше на тази гадост, която му висеше около врата — всичко миришеше така. Никълс не го бе излъгал, като му каза, че връзката с билки за отблъскване на духа на стария Дженкинс няма кой знае колко да му допадне. Тя направо смърдеше.

Приставът излезе в коридора, викна нещо и хората започнаха да се процеждат обратно в залата. Харли и адвокатът му тръгнаха с тях.

Когато процесът беше възобновен, приставът обяви:

— Хенри Дженкинс!

Уилсън веднага скочи. Той отвори вратичката на съдийското отделение и прошепна нещо на Гимбъл. След това отстъпи назад и сякаш пропусна някого да мине.

Кап. Сссс. Кап. Сссс…

Публиката ахна в един глас, щом свръхестествено появилата се струйка кръв бавно се запридвижва през свободното пространство към свидетелското място. Ето го духа… ищец в най-забележителния, абсурден процес в историята на правораздаването.

— Добре, Ханк — прошепна Търнбул. — Сега ще трябва да се материализираш за толкова дълго време, колкото да положиш клетва.

Приставът нервно се дръпна, когато пред него се появи стълб от млечнобяла мъгла и придоби смътно хуманоидна форма. Една призрачна, полупрозрачна ръка се протегна над библията. Приставът задекламира клетвата с разтреперан глас и смаян чу как сърцевината на стълба му отговаря.

Мъглата отплува до свидетелския стол, странно се сви до височината на седнал човек и с пукване изчезна.

Съдията бясно заудря с чукчето. Тревожното жужене, надигнало се сред зрителите, замря.

— Отново ви предупреждавам — заяви той, — че няма да толерирам никакво неспазване на реда. Адвокатът на ищеца може да започва.

Търнбул отиде до свидетелския стол и се обърна към празнотата му.

— Името ви?

— Казвам се Хенри Дженкинс.

— Занятие?

Настъпи кратка пауза.

— Нямам. Предполагам, бихте казали, че съм пенсиониран.

— Мистър Дженкинс, каква точно е вашата връзка със сградата, посочена като Харли хол?

— Обитавал съм я деветдесет години.

— През това време да сте се познавали с покойния Зебълън Харли, собственика на Харли хол?

— Познавах Зеб много добре.

Търнбул кимна.

— Кога се запознахте с него?

— През пролетта на 1907-а. Зеб току-що бе загубил жена си. Оттогава, нали разбирате, той превърна Харли хол в свой постоянен дом. Зеб стана… мм… в известен смисъл отшелник. Преди това никога не се бяхме срещали, тъй като рядко идваше в къщата. Но тогава се сприятелихме.

— Колко време продължи това приятелство?

— До миналата есен, когато Зеб умря. Аз бях край смъртното му легло. Все още пазя някои неща, които ми остави за спомен.

Дълбока носталгична въздишка се разнесе откъм свидетелския стол, който вече беше обилно напръскан с калночервена течност. Падащите капки сякаш се поколебаха за секунда и съскането им бе заглушено от силните чувства.

Търнбул продължи:

— Значи отношенията ви бяха добри, така ли?

— Бих ги нарекъл отлични — твърдо отговори празното пространство. — Всяка вечер прекарвахме заедно. Когато не играехме пинакъл, шах или крибедж, просто седяхме и обсъждахме новините на деня. Още пазя бележника, в който обикновено записвахме резултатите от партиите шах и пинакъл. Зеб сам разчерта и надписа графите.

Търнбул изостави за момент свидетеля и с усмивка се обърна към съдията.

— Предоставям като доказателство споменатия бележник. А също и пръстен, подарен на ищеца от покойния мистър Харли, както и един екземпляр от пиесите на Джилбърт и Съливан. Върху първия лист на тази книга има посвещение: „На стария Ханк“, написано лично от Харли. — Той отново се обърна към подгизналия от кръв, празен свидетелски стол. — Случвало ли се е някога, по време на всичките ви години заедно, Зебълън Харли да ви помоли да напуснете или да му плащате наем?

— Разбира се, че не. Точно Зеб!

Търнбул кимна доволно.

— Много добре. Сега само още един-два въпроса. Бихте ли ни описали с ваши думи какви събития след смъртта на Зебълън Харли ви накараха да заведете това дело?

— Ами през януари младият Харли…

— Искате да кажете Ръсел Джоузеф Харли, ответникът ли?

— Да. Та той пристигна в Харли хол на пети януари. Аз го помолих да напусне, което той и направи. Но на другия ден се върна с още един човек. Те поставиха върху прага на входната врата талисман, а малко след това запечатаха и всички прагове и первази в къщата с вещество, което е пагубно за мен. Тези действия се придружаваха с някои от най-смъртоносните заклинания в Ars Magicorum[2]. Накрая добавиха и Изключващ кръг с радиус близо два километра, който огради напълно Харли хол.

— Разбирам — откликна адвокатът. — Бихте ли обяснили на съда последствията от тези постъпки?

— Ами — замисли се гласът — малко е трудно да се опише с думи. Аз не можех да прекрача Кръга, без да загубя огромно количество енергия. А дори и да го направех, пак не бих могъл да вляза в къщата заради талисмана и печатите.

— Можехте ли да влезете по въздуха? През комина например?

— Не. Изключващият кръг на практика е сфера. Сигурен съм, че един такъв опит би ме унищожил.

— Значи фактически сте бил напълно изолиран от къщата, която сте обитавал цели деветдесет години, благодарение на умишлените действия на Ръсел Джоузеф Харли, ответника, и неговия ненаименуван съучастник.

— Точно така.

Търнбул просия.

— Благодаря ви. Това е всичко. — Той се обърна към Уилсън, чието лице по време на целия разпит бе достойно да служи за еталон по мрачност. — Свидетелят е ваш.

Уилсън скочи на крака и пристъпи към свидетелския стол.

— Твърдите ли, че името ви е Хенри Дженкинс? — започна войнствено той.

— Да.

— Това е сегашното ви име, искате да кажете. А как се казвахте преди?

— Преди ли? — В гласа на падащите капки кръв прозвуча учудване — Кога преди?

Уилсън смръщи вежди.

— Не се правете, че не знаете — остро изрече той. — Преди да умрете, разбира се.

— Възразявам! — скочи Търнбул, като изяждаше с очи Уилсън. — Адвокатът на ответника няма право да говори за някаква хипотетична смърт на моя клиент!

Гимбъл уморено вдигна ръка и прекъсна потока от думи, които се готвеше да бликне от устните на Уилсън.

— Възражението се приема — отсече той. — Не са представени никакви доказателства за идентичността на ищеца със златотърсача, убит през 1850-а… или с който и да било друг.

Устните на Уилсън се изкривиха в кисела гримаса. Той продължи със следващия си ход.

— Вие твърдите, мистър Дженкинс, че сте обитавали Харли хол деветдесет години.

— Другия месец ще станат деветдесет и две. До 1876-а Харли хол не беше построен — в сегашния си вид, искам да кажа, — но аз обитавах предишната къща на същото място.

— А с какво се занимавахте преди това?

— Преди това ли? — Гласът замълча, после каза несигурно: — Не си спомням.

— Вие сте под клетва! — избухна Уилсън.

Гласът стана по-твърд.

— Деветдесет години са много време. Не си спомням.

— Да видим дали не мога да ви опресня паметта. Истина ли е, че преди деветдесет и една години, в същата година, в която твърдите, че сте започнали да обитавате Харли хол, Ханк Дженкинс е бил застрелян с пушка?

— Може и така да е, щом казвате. Аз не си спомням.

— А спомняте ли си, че куршумът го прониза на по-малко от двайсет метра от настоящото местоположение на Харли хол?

— Възможно е.

— Добре тогава — прогърмя Уилсън, — а не е ли факт, че веднага след насилствената смърт на Ханк Дженкинс неговият дух е започнал съществуването си? И че оттогава е обречен да обитава вечно мястото на убийството си?

Гласът равнодушно заяви:

— Нищо не знам по този въпрос.

— Отричате ли, че в околността е добре известно чий дух обитава Харли хол?

— Възразявам! — извика Търнбул. — Общественото мнение не може да служи за доказателство.

— Възражението е прието. Заличете въпроса от протокола.

Уилсън, раздразнен, загуби самообладание. С опасно потреперващ глас изрече:

— Лъжесвидетелстването е криминално престъпление. Мистър Дженкинс, отричате ли, че вие сте духът на Ханк Дженкинс?

В тона прозираше изненада.

— Ами да, разбира се.

— Вие сте дух, нали?

Решително:

— Аз съм същество от астралната равнина.

— Предполагам, че това е, което се нарича дух.

— Не мога да ви кажа как се нарича. И вас съм чувал да ви наричат разни неща. Това доказва ли нещо?

Сред публиката се надигна вълна от смях. Гимбъл стовари чукчето си върху масата.

— Свидетелят да се ограничи с отговори на въпросите.

Уилсън изрева:

— Независимо от увъртанията ви истината е такава, нали — вие сте просто духът на някое човешко същество, умряло от насилствена смърт?

Гласът, извиращ от празното пространство над капките кръв, отговори дръзко:

— Повтарям, че съм същество от астралната равнина. Не ми е известно да съм бил някога човешко същество.

Адвокатът обърна изкривеното си от яд лице към съдията.

— Ваша светлост, моля ви да наредите на свидетеля да прекрати тази игра на думи. Съвсем очевидно е, че свидетелят е дух и следователно представлява остатък от някое човешко същество, ipso facto[3]. Има силни косвени улики, че той е духът на Ханк Дженкинс, който е бил убит през 1850-а. Но не това е важното. Важното е, че представлява дух на човек, който е мъртъв и следователно няма право да се явява като свидетел! Настоявам показанията му да бъдат заличени от протокола!

Търнбул реагира веднага.

— Ще назове ли адвокатът на защитата своите основания да заклеймява клиента ми като дух — въпреки повторената декларация, че той е същество от астралната равнина? Какво е юридическото определение за „дух“?

Съдията Гимбъл се засмя.

— Адвокатът на защитата да продължи разпита.

Лицето на Уилсън пламна в тъмно пурпурночервено. Той изтри чело с голяма носна кърпа и хвърли свиреп поглед към капещата, съскаща струйка кръв.

— Каквото и да сте, отговорете ми на следния въпрос. Можете ли да минавате през стени?

— Ами да. Естествено. — В гласа отникъде се долавяше определена нотка на учудване. — Но това съвсем не е толкова лесно, колкото си мислят някои хора. Изисква страшно много усилия.

— Няма значение. Можете ли да го правите?

— Да.

— Възможно ли е да ви се попречи с някакви материални средства? Биха ли ви задържали белезници? Или въжета, вериги, затворническа килия, херметично затворен стоманен сандък?

На Дженкинс не му беше дадена никаква възможност да отговори. Търнбул, надушил опасност, бързо се намеси:

— Възразявам срещу този вид въпроси. Те нямат никаква връзка с делото.

— Напротив! — високо извика Уилсън. — Имат много конкретна връзка с квалифицирането на така наречения Хенри Дженкинс като свидетел! Настоявам да отговори на въпросите.

Съдията Гимбъл каза:

— Възражението не се приема. Свидетелят да отговори на въпросите.

Гласът над стола се обади надменно:

— Нямам нищо против да отговоря. Материалните ограничения не представляват никакъв проблем за мен.

Адвокатът на защитата се изпъчи победоносно.

— Много добре — доволно кимна той. — Много добре. — После заговори рязко и бързо на съдията. — Аз предявявам искане, ваша светлост, да бъде отнето законното право на така наречения Хенри Дженкинс да се явява като свидетел в съда. Очевидно е, че не може да се разчита на правилно разбиране на клетвата, след като престъпването й няма да доведе до никакво наказание като естествена последица. Показанията на човек, който може спокойно да лъжесвидетелства, нямат никаква стойност. Настоявам да бъдат заличени от протокола!

Търнбул с два скока се озова до съдията.

— Очаквах подобно нещо, ваша светлост — бързо заговори той. — От самата същност на делото обаче е ясно, че моят клиент съвсем определено може да бъде ограничаван в движенията си посредством заклинания, пентаграми, талисмани, амулети, изключващи кръгове и какво ли не още. Тук имам — и съм готов да го предоставя на съдебния пристав — един списък с различни методи за ограничаване на астрално същество в пространства с всякакви размери за периоди, обхващащи от няколко мига до цяла вечност. Освен това разполагам и с полица за пет хиляди долара, подписана преди започването на процеса, която съм готов да предам за конфискация, в случай че моят клиент бъде затворен и избяга след обвинение в някоя злоупотреба с положението си на свидетел.

Лицето на Гимбъл, което за миг бе добило объркан израз, сега бавно се проясни. Той кимна.

— Съдът е удовлетворен от изявлението на адвоката на ищеца. Несъмнено е, че ищецът може да бъде наказван за всяко свое невярно твърдение, и искането на защитата се отхвърля.

Уилсън изглеждаше готов да избухне, но накрая само вдигна рамене.

— Добре — предаде се той. — Това е всичко.

— Можете да се оттеглите, мистър Дженкинс — нареди Гимбъл и загледа като омагьосан как струйката от капки кръв се издигна и заплува над пода през вратата и по коридора.

Търнбул отново се приближи до съдийския стол и каза:

— Бих искал да представя като доказателство и тези записки — дневникът на покойния Зебълън Харли. Той е бил подарен миналата есен на моя клиент от самия Харли. Специално ви обръщам внимание на пасажа за шести април 1917-а, където се споменава за влизането на Съединените щати в Първата световна война и са записани резултатите от единайсет игри пинакъл с партньор, обозначен като „Стария Ханк“. С позволението на съда ще прочета написаното за този ден, както и някои подбрани откъси от бележките за следващите четири години. Моля, обърнете внимание на споменаванията на лице, наричано различно: „Дженкинс“, „Ханк Дженкинс“ и-в един изключително изразителен пасаж — „Стария невидим“.

По време на бавното четене от дневника на Харли кръвта на смълчания Уилсън закипя. На лицето му се изписа гняв, но той много внимателно изслуша всичко и едва когато четенето свърши, скочи.

— Бих искал да знам — попита той, — дали адвокатът на ищеца разполага с някакви дневници от 1920-а година насам?

Търнбул поклати глава.

— Очевидно Харли не е имал навика да води дневник, освен през четирите години, описани в този.

— Тогава настоявам съдът да не признае този дневник за доказателство по две причини. — Уилсън вдигна два пръста, за да отбелязва бройките. — Първо, представеното доказателство е несериозно. Няколкото мъгляви споменавания на Дженкинс никъде не го описват конкретно като това, което е — дух, астрално същество или каквото искате. Второ, дори ако пренебрегнем този факт, дневникът обхваща годините само до 1921-а. А нас ни интересува предполагаемото обитаване на Харли хол от така наречения Дженкинс точно през последните двайсет години, тоест след 1921-а. Ясно е, че в такъв случай доказателството е неуместно.

Гимбъл погледна към Търнбул, който спокойно се усмихна.

— Забележката за „Стария невидим“ далеч не е мъглява — рече той. — Тя определено показва астралния характер на моя клиент. А и доказателството, че клиентът ми и покойният мистър Зебълън Харли са били приятели, е напълно уместно, тъй като е естествено установи ли се веднъж такова приятелство, то да продължи безкрайно. Освен, разбира се, ако защитата не представи доказателство за противното.

Съдията Гимбъл заключи:

— Дневникът се приема като доказателство.

Търнбул се поклони.

— Аз приключих с изложението си.

Докато съдията преглеждаше дневника, из залата се понесе тих глъч от разговори. Накрая той го затвори и го подаде на пристава, за да бъде вписан и регистриран.

Гимбъл обяви:

— Защитата може да започва.

Уилсън се изправи и съобщи на пристава:

— Ръсел Джоузеф Харли.

Но младият Харли не се подчини.

— Не — посочи той към свидетелския стол. — Там всичко е в кръв! Не можете да искате от мен да седна сред тази огромна локва кръв, нали?

Съдията Гимбъл се надвеси да погледне стола. Кървавата струйка на давалото показания привидение бе оставила своите следи. Цялата предна част на стола беше калнокафява. Гимбъл се почуди как ли успява духът да си попълва резервите от течността, но не му хрумна нищо.

— Разбирам ви — съгласи се той. — Хубаво, и без това взе да става късно. Приставът ще има грижа да подмени свидетелския стол. Междувременно съдът се оттегля до утре сутринта в десет часа.

III

Ръсел Харли забеляза как момчето от асансьора се намръщи и изрази с гърба си отвращение и неодобрение. Беше му добре известно, че не се ползва с добро име в хотела. Допускаше обаче грешката да си мисли, че това се дължи на връзката отровни бурени около врата му. Не знаеше, че леденото отношение на управата и нейните гости бе предизвикано главно от отвратителния му характер.

Той си проправи път към бара, без да обръща внимание на изненадано извърнатите след него глави, проследяващи зловонната струя от неговото минаване. Влезе в облицованата с червена кожа и хром зала и затърси с поглед адвоката Уилсън.

Щом го зърна, премигна от учудване. Уилсън не беше сам. В сепарето до него, с гръб към Харли, седеше висока тъмна фигура. Но и гърбът й беше повече от достатъчен за разпознаване. Никълс!

Уилсън забеляза клиента си.

— Здравей, Харли — разтопи се той от усмивки и любезност в присъствието на човека с парите. — Ела и седни. Мистър Никълс намина при мен преди малко, така че го доведох.

— Здравейте — кисело поздрави Харли и Никълс кимна. Мускулчетата по бузите му потръпваха и той сякаш изпитваше известно неудобство от присъствието на Харли. Но все пак в погледа, който хвърли към младежа, проблесна игривост и гласът му прозвуча почти приятелски — въпреки високомерните нотки, — когато каза:

— Здравей, Харли. Как върви делото?

— Питай го него — посочи към Уилсън Харли, докато наместваше краката си под масата в сепарето и сядаше. — Той е адвокатът. От него се очаква да ги разбира тия работи.

— А не ги ли разбира?

Харли вдигна рамене и източи врат към сервитьорката.

— О, предполагам, че ги разбира… Уиски със сода! — Той одобрително огледа момичето, което кимна и се отдалечи към бара, и едва тогава върна вниманието си върху Никълс. — Лошото е, че Уилсън може и да си мисли, че ги разбира, а пък аз го смятам за пълен некадърник.

Уилсън се начумери.

— Да не би да намекваш, че… — започна той, но Никълс вдигна помирително ръка.

— Хайде да не се заяждаме. Просто ми отговорете на въпроса. Вложил съм пари и искам да знам. Как върви делото?

Уилсън се постара лицето му да изразява откровеност.

— Честно казано, не съвсем добре. Страхувам се, че съдията е срещу нас. Ако ме бяхте послушали да изчакаме идването на друг съдия…

— Нямам време за отлагане — заяви Никълс. — До няколко дни трябва да съм на друго място. Дори в този момент трябваше вече да съм на път. Смятате ли, че е възможно да загубим делото?

Харли рязко се изсмя. Той си взе чашата от подноса на сервитьорката и я гаврътна под гневния поглед на Уилсън. Усмивката остана на лицето му, докато го слушаше как мънка:

— Има сериозна опасност да го загубим.

— Хмм… — Никълс с интерес се загледа в ноктите си. — Може би сбърках в избора си на адвокат.

— Съвсем сигурно е. — Харли махна на сервитьорката и си поръча отново. — Искаш ли да чуеш и моето мнение? Смятам, че си сбъркал и в избора на клиент, или иначе казано — на „посмешище“. Повдига ми се вече от тази история. Проклетата гадост около врата ми смърди, та се не трае. А и откъде да знам дали въобще има някаква полза от нея? Доколкото виждам, тя просто смърди и толкова.

— Има полза — сряза го Никълс. — Не бих те посъветвал да тръгваш без нея. Покойният Ханк Дженкинс не е особено силен дух — ако беше, досега да те е разкъсал на парчета и да е изгълтал бурените за десерт, — но без закрилата на това около врата ти ще се озовеш в много неизгодна позиция в мига, в който Дженкинс разбере, че си го свалил.

Той остави чашата червено вино, което само помирисваше, без да пие, и се вгледа сериозно в Уилсън.

— Вложил съм пари в тази работа. Надявах се да бъдеш поне дотолкова способен, че да се справиш с юридическите проблеми. Виждам, че се налага да помагам. Слушай сега внимателно, защото нямам намерение да повтарям. Има един подход към това дело, който се изплъзва под носа на притъпената ти правна находчивост. Дженкинс твърди, че е астрално същество, каквото несъмнено е. Затова, вместо да се мъчиш да докажеш, че е дух, мъртъв по закон и следователно негоден да дава показания, да предположим, че постъпиш така…

И той продължи да говори бързо и по същество. Когато малко по-късно Никълс си тръгна, а Уилсън замъкна Харли до стаята му, където го изсипа в леглото, за първи път от дни насам адвокатът се чувстваше щастлив.

 

 

Ръсел Джоузеф Харли, малко махмурлия и много нервен, беше призован пред съда като първи свидетел в своя полза. Уилсън попита:

— Името ви?

— Ръсел Джоузеф Харли.

— Вие ли сте племенникът на покойния Зебълън Харли, който получи в наследство къщата, известна като Харли хол?

— Да.

Уилсън се обърна към съда.

— Прилагам копие от завещанието на покойния Зебълън Харли като доказателство. Цялата му собственост е оставена на неговия племенник и единствен роднина, ответника.

Търнбул заговори от мястото си.

— Ищецът по никакъв начин не оспорва правото на ответника над Харли хол.

Уилсън продължи:

— Вие сте прекарали част от детството си в Харли хол, нали, а от време на време сте го посещавали и като възрастен?

— Да.

— При което и да е от вашите посещения случвало ли се е нещо под формата на дух, призрак или астрално същество да ви се е явявало в Харли хол?

— Не. Бих запомнил такова нещо.

— Вашият покоен чичо някога да е споменавал пред вас нещо за подобно явление?

— Той ли? Не.

— Това е всичко.

Търнбул се изправи за разпита.

— Мистър Харли, кога за последен път сте се виждали с чичо си преди неговата смърт?

— През 1938-а. Някъде през септември… около десети или единайсети.

— Колко време прекарахте заедно?

Харли необяснимо защо се изчерви.

— Ъъ… само един ден.

— Кога сте го виждали преди това?

— Ами не го бях виждал от съвсем малък. Родителите ми се преместиха в Пенсилвания през 1920-а.

— И оттогава — като се изключи онова еднодневно посещение през 1938-а — поддържали ли сте някакви връзки с вашия чичо?

— Не, май че не. Той беше голям чешит — самотник. Малко чалнат, струва ми се.

— Така, значи вие сте любещ племенник. Но ако се вземе предвид всичко, което току-що казахте, учудващо ли звучи, че вашият чичо не е споменавал пред вас мистър Дженкинс? Не е имал кой знае каква възможност, нали?

— Имаше възможност през 1938-а, но не го направи — заупорства Харли.

Търнбул вдигна рамене.

— Нямам повече въпроси.

Гимбъл започна да се отегчава. Бе очаквал по-големи фойерверки. Той попита:

— Разполага ли защитата с още някакви свидетели?

Уилсън мрачно се усмихна.

— Да, ваша светлост — отвърна той. Бе настъпил неговият час и адвокатът повторно се усмихна, докато невъзмутимо произнасяше: — Бих желал да извикам пред съда мистър Хенри Дженкинс.

Последва удивена тишина и съдията Гимбъл се наведе напред.

— Искате да кажете, че желаете да извикате ищеца като свидетел на защитата?

Ведро:

— Да, ваша светлост.

Гимбъл направи гримаса.

— Извикайте Хенри Дженкинс — уморено нареди той на пристава и пак потъна в креслото си.

Търнбул изглеждаше разтревожен. Той прехапа устни в колебание дали да възрази срещу тази необичайна процедура, но накрая, щом приставът изрева името на духа, вдигна рамене и се отказа.

Търнбул бързешком излезе в коридора. Гласът му се чу откъм преддверието и бавно взе да се приближава. След него идваше струйката кръв: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Един момент — отново се върна към живот Гимбъл. — Нямам нищо против да давате показания, мистър Дженкинс, но не можем всеки път да налагаме на държавата ненужния разход за претапициране на свидетелския стол. Пристав, намерете някакво чердже или нещо подобно, за да го хвърлим върху стола, преди мистър Дженкинс да е положил клетва.

Набързо бе изровена някаква мушама и я постлаха върху стола. Дженкинс се материализира за достатъчно дълго време, за да положи клетва, след което седна.

— Кажете, мистър Дженкинс — започна Уилсън, — точно колко „астрални същества“ — вярвам, че това е начинът, по който се нарекохте, — има?

— Няма откъде да знам. Много милиарди.

— С други думи, толкова, колкото човешки същества са умрели от насилствена смърт?

Търнбул скочи, внезапно разтревожен, но духът с лекота избягна уловката.

— Не знам. Знам само, че са милиарди.

Усмивката на адвоката в стил „котка излапва канарче“ си остана непомрачена.

— И всички тези милиарди постоянно витаят около нас, навсякъде, само че остават невидими, така ли?

— О, не. Много малка част от тях остават на Земята. И, разбира се, още по-малко запазват някаква връзка с хората. Повечето хора са ужасно отегчителни за нас.

— Добре, а колко според вас са останали на Земята? Към сто хиляди?

— Може да са дори и повече. Но предположението ви е близо до истината.

Търнбул внезапно се намеси:

— Бих искал да знам каква е връзката на тези въпроси с делото? Възразявам срещу разпита като напълно неуместен.

Уилсън можеше да послужи за пример на юридическо достойнство.

— Опитвам се да установя някои факти с особено важно значение, ваша светлост. Те могат да променят целия характер на делото. Моля за още миг или два от вашето търпение.

— Адвокатът на защитата може да продължи — отряза Гимбъл.

Уилсън се ухили така, че проблеснаха и кучешките му зъби. Той отново се обърна към капещата пред него кръв:

— Така, вашият адвокат твърди, че покойният мистър Харли е позволил на едно „астрално същество“ да обитава дома му двайсет или повече години с неговото пълно знание и съгласие. Вижда ми се доста невероятно, но да приемем ли за момента, че такъв е случаят?

— Естествено! Та това е самата истина.

— Тогава кажете ми, мистър Дженкинс, имате ли пръсти?

— Имам ли… какво?!

— Много добре ме чухте! — сопна се Уилсън. — Имате ли пръсти, пръсти от плът и кръв, способни да оставят отпечатъци?

— Ами… не. Аз…

Уилсън устремно продължи.

— Или да разполагате със своя снимка… образец от почерка си… или каквато и да било материална идентификация? Притежавате ли нещо от този род?

Гласът определено прозвуча кисело:

— Какво искате да кажете?

Уилсън заговори рязко и заплашително:

— Искам да кажа: имате ли доказателства, че точно вие сте астралното същество, за което се твърди, че е обитавало дома на Зебълън Харли? Вие ли сте — или което и да е друго от неразличимите, безлики, неосезаеми, непознати ни същества — едно от столиците хиляди, които — според вашето собствено признание — кръстосват нашир и длъж Земята, бродят където си искат, неспирани от никакви решетки и ключалки? Можете ли да докажете, че вие сте някой изобщо?

— Ваша светлост! — Гласът на Търнбул се извиси почти в писък, когато той най-после намери в себе си сили да се изправи. — Самоличността на моя клиент никога не е била поставяна под въпрос!

— Но сега е! — изрева Уилсън. — Адвокатът на противната страна ни представя персонаж, когото титулува „Хенри Дженкинс“. Кой е този Дженкинс? Какво е той? Изобщо една личност ли е… или съвкупност от тези тайнствени „астрални същества“, за които трябва да вярваме, че са навсякъде, без никога да сме ги виждали? И ако той е една личност, то дали е въпросната личност? И как можем да сме сигурни в това, дори той да го твърди? Накарайте го да представи доказателство — снимка, акт за раждане, отпечатъци. Или да доведе свидетел, който е познавал поне още един дух и е готов да се закълне, че различава този дух от другия. Не успее ли, няма никакъв казус! Ваша светлост, настоявам съдът незабавно да обяви решение в полза на ответника!

Съдията Гимбъл се втренчи в Търнбул.

— Имате ли да кажете нещо? — попита той. — Доводите на защитата изглеждат напълно основателни. Ако не можете да представите някакъв вид доказателство, което да установи самоличността на клиента ви, нямам друг избор, освен да отсъдя за защитата.

За миг настъпи драматична тишина. Уилсън тържествуваше, а Търнбул беше ядосан и разстроен.

Как да докаже самоличността на дух?

И в този момент откъм свидетелския стол се разнесе спокоен и удивен глас:

— Тази работа стигна вече твърде далече — произнесе той, заглушавайки капенето и съскането на собствената си кръв. — Убеден съм, че мога да представя доказателство, което ще удовлетвори съда.

Победоносното изражение слезе от лицето на Уилсън със скоростта на експресен асансьор. Търнбул затаи дъх, без да смее да се надява.

Съдията Гимбъл рече:

— Вие сте под клетва. Говорете.

В залата настана мъртва тишина.

— Мистър Харли тук — започна гласът — говореше за своето посещение при чичо си през 1938-а година. Мога да потвърдя това. Те прекараха заедно една нощ и един ден. Но не бяха сами. И аз бях там.

Никой не наблюдаваше Ръсел Харли — иначе би видял как лицето му внезапно се покри с болнава бледност.

Гласът безмилостно продължи:

— Може и да не е било редно да подслушвам, както направих, но старият Зеб и без това нямаше никакви тайни от мене. Чух целия им разговор. По онова време младият Харли работеше в една банка във Филаделфия. Неговата първа голяма служба. Той имаше нужда от пари, и то неотложно. В неговия отдел бе открит дефицит. Една жена на име Сали…

— Стига! — изкрещя Уилсън. — Това няма нищо общо с доказването на вашата самоличност. Придържайте се към въпроса!

Но Търнбул беше започнал да разбира. Той също закрещя, толкова възбуден, че му бе трудно да говори свързано.

— Ваша светлост, трябва да позволите на моя клиент да говори. Ако той покаже, че му е известен разговор от интимен характер между покойния мистър Харли и ответника, това ще бъде сигурно доказателство, че се е радвал на доверието на покойния мистър Харли и следователно, quot erat demonstrandu[4], не е никой друг, а точно астралното същество, обитавало Харли хол толкова време!

Гимбъл рязко кимна.

— Искам да напомня на адвоката на защитата, че това е неговият собствен свидетел. Мистър Дженкинс, продължете.

Гласът пак заговори:

— Както казах, името на жената…

— Млъкни, проклет да си! — извика Харли, скочи като пружина и умолително се обърна към съдията: — Той изопачава всичко! Накарайте го да спре! Действително знаех, че при чичо ми живее дух. И то точно този, добре… Проклета да е черната му душа! Нека вземе къщата, щом толкова му е притрябвала… аз ще се махна. Ще се махна от целия ви проклет щат!

Харли започна да говори несвързано и яростно се запъти навън. Само намесата на един разпоредител успя да го възпре да не изскочи от съдебната зала.

Чукчето на съдията и усиленият труд на пристава и хората му успяха да възстановят реда в залата. Когато всичко почти се нормализира, съдията Гимбъл, изпотен и ядосан, заяви:

— Колкото до мен, доказателството за самоличността на свидетеля е пълно. Има ли защитата някакви други свидетели?

Уилсън мрачно вдигна рамене.

— Не, ваша светлост.

— Адвокатът на ищеца?

— Нямам, ваша светлост. Аз свърших.

Гимбъл прокара пръсти през рядката си коса и премигна.

— В такъв случай отсъждам за ищеца. Ще бъде издадено съдебно решение ответникът Ръсел Джоузеф Харли да отстрани от Харли хол всички заклинания, пентаграми, талисмани и други средства за прогонване на духове, да преустанови и да се въздържа и в бъдеще от правене на всякакви опити от каквото и да било естество за прогонване на обитателя. Хенри Дженкинс, ищецът, ще получи писмено разрешение за цялостно ползване и заемане на имота, посочен като Харли хол, за целия период на естественото му… хм… съществуване.

Чукчето чукна.

— Делото се закрива.

 

 

— Не го взимай толкова навътре — произнесе мек глас зад Ръсел Харли. Той начумерено се извърна. Зад него по улицата се изкачваше Никълс, а Уилсън се влачеше след него.

Никълс рече:

— Ти загуби делото, но поне разполагаш все още с живота си. Позволи ми да те почерпя нещо. Ето тук например.

Той ги набута в барчето на един хотел и ги настани, преди да са имали някаква възможност да възразят. Погледна към скъпия си ръчен часовник.

— Разполагам с още няколко минути. После наистина ще трябва да тръгвам. Неотложно е.

Никълс махна на бармана и поръча за всички. След това погледна младия Харли и широко се усмихна, докато оставяше върху бара банкнота за цялата поръчка.

— Харли — обърна се той към него, — аз имам един девиз, който не е зле да запомниш за случай като днешния. Подарявам ти го, ако искаш.

— И какъв е той?

— Лошото е занапред.

Харли изръмжа и отпи от чашата си, без да отговори. Уилсън се обади:

— Не мога да разбера защо не дойдоха преди процеса при нас с тази история относно нашия очарователно незаконен клиент, дето ми го хързулнахте? Щяхме да се разберем извън съдебната зала.

Никълс вдигна рамене.

— Имали са си основания. Строго погледнато, един случай повече или по-малко на гонене на духове е без значение. Но съдебният процес може да бъде използван като прецедент. Ти в известен смисъл си адвокат, Уилсън, разбираш какво искам да кажа.

— Като прецедент ли? — За миг Уилсън го изгледа с увиснала челюст, а после очите му се разшириха от ужас.

— Виждам, че си ме разбрал — кимна Никълс. — Отсега нататък в този щат — а по силата на клаузата за пълна вяра и доверие в Конституцията във всеки щат на страната — един дух има законно право да обитава някоя къща!

— Боже господи! — възкликна Уилсън и се разсмя — приглушено и дълбоко.

Харли зяпна Никълс.

— Кажи ми най-после — прошепна той, — честно… каква е твоята роля във всичко това?

Никълс се усмихна лъчезарно.

— Помисли малко — безгрижно каза той. — И ще разбереш.

Помириса още веднъж виното си, остави внимателно чашата…

И изчезна.

Нова година на Ганимед

Олаф Джонсън си хъмкаше носово със замечтани китайскосини очи, докато оглеждаше великолепната елха в ъгъла. Макар че библиотеката беше най-голямото самостоятелно помещение в Купола, Олаф смяташе, че съвсем не е достатъчно просторно за случая. Той с ентусиазъм бръкна в огромния кош до себе си и извади първата ролка червено-зелена крепирана хартия.

Не спря, за да се запита какъв внезапен изблик на сантименталност бе вдъхновил Ганимедън Продъктс Корпорейшън да изпрати за Купола пълен комплект новогодишни играчки. Олаф имаше ведър характер и увлечен в работата на главен новогодишен декоратор, за какъвто сам се бе назначил, той беше доволен от съдбата си.

Изведнъж се намръщи и измърмори някакво проклятие. Светлинният сигнал за общо събрание истерично святкаше и гаснеше. С вид на оскърбен човек Олаф остави малкото чукче, което току-що бе взел, прибра ролката крепирана хартия, махна няколко конфети от косата си и се запъти към офицерския щаб.

Командир Скот Пелам седеше в дълбокия си фотьойл начело на масата. Късите му пръсти неритмично барабаняха по покритата със стъкло маса. Олаф без страх срещна яростния поглед на командира, тъй като в неговия отдел нищо не се бе обърквало от двайсет обиколки на Ганимед насам.

Стаята бързо се напълни с мъже и очите на Пелам станаха по-жестоки, след като с един помитащ поглед преброи присъстващите.

— Всички сме тук. Офицери, ние сме изправени пред криза!

Настана леко раздвижване. Погледът на Олаф се зарея към тавана и той се отпусна. В Купола кризите настъпваха средно веднъж на обиколка и обикновено се оказваше, че или внезапно са вдигнали нормата за добив на оксит, или качеството на последната партида каренови листа е било ниско. При следващите думи обаче той замръзна.

— В тази връзка искам да ви задам един въпрос. — Гласът на Пелам бе дълбок баритон и стържеше неприятно, когато беше ядосан. — Кой мръсен, малоумен дърдорко е разправял приказки на ония проклети усита?

Олаф нервно си прочисти гърлото и така моментално стана център на вниманието. Адамовата му ябълка изведнъж тревожно замърда и челото му се набразди като дъска за пране. Той се разтрепери.

— Аз… аз… — заекна и веднага млъкна. Дългите му пръсти направиха смутен, умолителен жест. — Искам да кажа, че ходих там вчера след последната… ъъ… доставка каренови листа, понеже уситата изоставаха с плана и…

В гласа на Пелам се промъкна измамна благост. Той се усмихна.

— Ти ли разказа на тези туземци за Дядо Мраз, Олаф?

Усмивката невероятно силно напомняше вълча гримаса и Олаф не издържа. Той конвулсивно кимна.

— А, така значи! Разказал си им за Дядо Мраз! Как идва с шейна, която лети по небето, теглена от осем северни елена, а?

— Ами… ъъ… не е ли така? — попита нещастно Олаф.

— И си им нарисувал един северен елен, просто за да си сигурен, че няма да стане някоя грешка. Казал си им и че Дядо Мраз има дълга бяла брада и червени дрехи, поръбени с бяло.

— Да, точно така — потвърди Олаф с удивена физиономия.

— И носи голям чувал, пълен догоре с подаръци за добрите малки момченца и момиченца. Той влиза през комина и оставя подаръците в окачените чорапчета.

— Аха.

— Казал си им също, че вече му е време да идва, нали? Още една обиколка и той ще е тук, при нас.

Олаф се усмихна немощно.

— Да, командире, имах намерение да ви кажа. Подреждам елхата и…

— Млъкни! — Командирът задиша тежко с просвирващи гърди. — Знаеш ли какво са измислили тия усита?

— Не, командире.

Пелам се наведе през масата към Олаф и изкрещя:

— Искат Дядо Мраз да отиде при тях!

Някой се засмя, но яростният поглед на командира го накара бързо да премине в сподавена кашлица.

— А ако Дядо Мраз не отиде при тях, уситата ще престанат да работят! — Той повтори: — Ще престанат изцяло… Стачка!

Този път не последва смях, нито сподавен, нито друг. Ако в цялата група се прокрадваше някаква друга мисъл освен една, то не си пролича. Олаф изрази общата мисъл:

— А какво ще стане с добива?

— Какво ще стане ли? — изръмжа Пелам. — На картинка ли да ти го нарисувам? Ганимедън Продъктс трябва да добива по сто тона волфрам, осемдесет тона каренови листа и петдесет тона оксит годишно или губи правата си в този район. Предполагам, че тук няма човек, който да не знае това. И по една случайност след две обиколки на Ганимед настоящата година изтича, а ние засега сме с пет процента под планираното.

Падна кристалночиста, ужасяваща тишина.

— А сега уситата няма да работят, ако не получат своя Дядо Мраз. Без работа няма добив, няма права… няма служби! Проумейте това, долнопробни малоумници такива! Изгуби ли компанията правата си, ние губим най-добре платените служби в Системата. Можете да им кажете сбогом, офицери, освен ако…

Той замълча, втренчи се неумолимо в Олаф и добави:

— Освен ако до следващата обиколка не разполагаме с летяща шейна, осем северни елена и Дядо Мраз. И в името на пръстените на Сатурн до последното им зрънце, ще разполагаме с всичко това, особено с Дядо Мраз!

Лицата станаха восъчнобели.

— Имате ли някого предвид, командире? — попита някои с глас, който беше три четвърти грак.

— Да, което си е истина, имам.

Той се изтегна в стола си. Олаф Джонсън изведнъж се обля в пот, озовал се срещу върха на един сочещ показалец.

— Оо, командире! — възрази с разтреперан глас той.

Сочещият пръст не трепна.

 

 

Пелам тежко прекрачи в преддверието и махна кислородната маска с прикрепените към нея вледенили се бутилки. Една по една се освободи от дебелите вълнени горни дрехи и с въздишка, изпълнена с умора и облекчение, събу тежките, високи до коленете космически ботуши.

Сим Пиърс прекъсна задълбоченото изследване на последната партида каренови листа и хвърли над очилата си пълен с надежда поглед.

— Е? — попита той.

Пелам вдигна рамене.

— Обещах им Дядо Мраз. Какво друго можех да направя? Удвоих и дажбата захар, така че се върнаха на работа… за момента.

— Искаш да кажеш, докато разберат, че обещаният от нас Дядо Мраз няма да се появи. — Пиърс се изправи и размаха един дълъг каренов лист в лицето на командира, за да подчертае думите си: — Това е най-глупавото нещо, за което някога съм чувал. Няма как да стане. Дядо Мраз не съществува!

— Опитай се да го обясниш на уситата. — Пелам се свлече в един стол с мрачно изражение. — Какво прави Бенсън?

— Питаш за оная летяща шейна, дето твърди, че можел да я скалъпи ли? — Пиърс вдигна лист срещу светлината и критично се взря в него. — Той е чалнат, мен ако ме питаш. Тази сутрин старият мошеник слезе на поднивото и оттогава е все там. Знам само, че е разглобил резервния електроразделител на части. Ако нещо се случи с редовния, просто ще останем без кислород.

— Е — Пелам тежко стана, — колкото до мен, аз наистина се надявам да умрем от задушаване. Това би бил един лесен начин да се измъкнем от цялата тази каша. Ще отида до долу.

Той се препъна на излизане и тресна вратата след себе си. В поднивото удивен се огледа наоколо, защото помещението беше отрупано с лъскави хромово-стоманени машинни части. Отне му известно време да разпознае в бъркотията останките на това, което до вчера бе представлявало компактен, рационално конструиран електроразделител. В средата, в анахроничен контраст, се мъдреше прашна дървена шейна с ръждивочервени плъзгачи. Откъм нея долиташе чукане.

— Хей, Бенсън! — извика Пелам.

Изпод шейната надникна сурово, обляно в пот лице и към винаги наличния плювалник на Бенсън се стрелна струйка тютюнев сок.

— Защо крещиш така? — възнегодува Бенсън. — Това е деликатна работа.

— Каква, по дяволите, е тази чудата измишльотина? — поиска да знае Пелам.

— Летяща шейна. Лично моя конструкция. — Насълзените очи на Бенсън блестяха ентусиазирано, а тютюнът в устата му прескачаше от буза в буза, докато говореше. — Шейната я донесоха тук още едно време, когато мислеха, че и Ганимед е покрит със сняг като другите луни на Юпитер. Сега остава само да прикрепя антигравитаторите на разделителя към дъното й и тя леко ще се понесе по вятъра. Останалото ще го свършат няколко дюзи с въздух под налягане.

Командирът дъвчеше долната си устна със съмнение.

— Ще работи ли?

— Разбира се. Много хора са мислили да използуват антигравитатори за пътуване по въздуха, но те не са особено ефикасни при силни гравитационни полета. А тук, на Ганимед, при една трета от земното притегляне и тази тънка атмосфера, и дете би могло да управлява шейната. Дори Джонсън ще може да я управлява, макар че не бих скърбил, ако падне от нея и си строши проклетия врат.

— Добре тогава, слушай. Имаме в изобилие от тукашното пурпурно дърво. Вземи Чарли Фин и му поръчай да монтира шейната върху дървена платформа. Отпред да я удължи с около шест метра или малко повече и да огради с парапет стърчащата част.

Бенсън плю и се навъси под гъстата коса, паднала над очите му.

— Каква е идеята, командире?

Смехът на Пелам прозвуча като насечено, рязко покашляне.

— Уситата очакват да видят северни елени и ще получат северни елени. А тези животни ще трябва да стъпят върху нещо, нали?

— Естествено… Но почакай, момент! На Ганимед няма никакви северни елени.

Командир Пелам поспря на път за навън. Очите му се присвиха от неприязън, както ставаше винаги, когато се сетеше за Олаф Джонсън.

— Олаф отиде да подбере осем бодливогърба. Те имат четири крака, глава от единия край и опашка от другия. Приликата е достатъчна за уситата.

Старият инженер размисли над тази информация и злобно се изкикоти.

— Чудесно! Направо му завиждам за забавлението.

— И аз — процеди Пелам.

Той наперено си излезе, а още ухиленият Бенсън пропълзя под шейната.

 

 

Описанието на командира за бодливогърба беше сбито и точно, но пропускаше да отбележи някои интересни подробности. Например, че бодливогръбът има удължена, подвижна муцуна, големи уши, които нежно махат напред-назад, и пълни с емоции пурпурни очи. Мъжкият има по гръбнака гъвкави бодли в дълбок керемиден цвят, с които, изглежда, предизвиква възторга на женската. Като се добави люспестата мускулеста опашка и несъмнено посредствения мозък, и ето ви бодливогръб — или поне ето ви го, ако успеете да си го хванете.

Точно такива мисли се въртяха в ума на Олаф Джонсън, докато се прокрадваше по скалистото възвишение надолу, към стадото от двайсет и пет бодливогръба, пасящи редките, твърди храсталаци. Най-близките бодливци вдигнаха очи, когато Олаф — увит в кожи и комично уродлив с кислородната си маска — ги доближи. Те обаче нямат никакви естествени врагове, затова просто позяпаха фигурата с вяли, неодобрителни погледи и се върнаха към жилавата си, но питателна храна.

Олаф имаше доста смътна представа за това, как се провежда голям лов. Той извади от джоба си бучка захар, протегна я и каза:

— Ела, пис, пис, пис, пис, пис!

Ушите на най-близкия бодливогръб трепнаха раздразнено. Олаф пристъпи още малко и пак протегна захарта.

— Хайде, миличък! Ела, миличък!

Бодливецът забеляза захарта и повече не я изпусна от очи. С потрепваща муцуна той изплю последната си хапка растителност и бавно се запъти към бучката. Подуши я, изпънал врат, а после с бързо, майсторско движение цапна протегнатата длан и хвана захарта във въздуха. Другата ръка на Олаф се стрелна в празно пространство.

С обидена физиономия той протегна нова бучка.

— Тук, Принс! Тук, Файдо!

Дълбоко в гърлото си бодливецът произведе нисък, трепетен звук в израз на доволство. Очевидно странното чудовище пред него, полудяло внезапно, възнамерява до безкрайност да го храни с тези парченца концентрирана сладост. Той посегна и се отдръпна толкова бързо, колкото и първия път. Но тъй като Олаф вече стискаше здраво, бодливецът за малко не отнесе и половин пръст в добавка.

Викът на Олаф до известна степен издаваше липса на хладнокръвието, необходимо в такива случаи. Все пак ухапване, което може да се усети през дебела ръкавица, си е ухапване!

Той смело пристъпи към бодливеца. Имаше някои неща, които бяха способни да раздвижат Джонсъновата кръв и да събудят в него древния дух на викингите. Ухапването на пръст, особено от извънземно животно, беше едно от тях.

В очите на бодливеца се появи израз на несигурност и той бавно отстъпи назад. Вече не се предлагаха нови бели кубчета и не беше съвсем ясно какво ще последва сега. Несигурността му изчезна с внезапност, каквато не очакваше, когато две облечени в ръкавици ръце се спуснаха към ушите му и ги сграбчиха. Той изскимтя пискливо и се втурна напред.

Бодливецът определено има чувство за собствено достойнство. Той не обича да му дърпат ушите, особено когато други бодливци, а между тях и няколко необвързани самки, са образували кръг и наблюдават.

Земният човек падна по гръб и известно време остана в това положение. Бодливецът отстъпи няколко крачки и джентълменски позволи на Джонсън да се изправи на крака.

Древната викингска кръв в Олаф кипна още по-силно. След като разтърка удареното място, на което се бе приземил върху кислородната си бутилка, той скочи, забравяйки да се съобрази с гравитацията на Ганимед, и прелетя два метра над гърба на бодливеца.

В очите на животното се появи страхопочитание, тъй като скокът наистина беше внушителен. Но също така имаше и известна доза объркване. Струваше му се, че маневрата няма никакъв смисъл.

Олаф отново се приземи върху гърба си и бутилката се заби на същото място. Започваше да се чувства малко неудобно. Звуците, които се носеха откъм кръга наблюдатели, изключително напомняха подхилване.

— Смейте се! — измърмори той с горчивина. — Аз дори не съм започнал още битката.

Той бавно, предпазливо се доближи към бодливеца и закръжи, търсейки благоприятна възможност. Бодливецът правеше същото. Олаф се престори, че напада, и бодливецът се дръпна. После бодливецът се изправи на задните си крака, а човекът се дръпна.

В съзнанието на Олаф изникваха все нови и нови ругатни. Дрезгавото ррррр в гърлото на бодливеца сякаш бе лишено от този дух на братство, който обикновено се свързваше с настъпването на Нова година.

Внезапно прозвуча някакъв свистящ, изплющяващ звук. Олаф усети как нещо го удря по главата точно зад лявото ухо. Този път се преметна със задно салто и се приземи върху основата на врата си. Откъм зяпачите долетя хорово изцвилване и бодливецът победоносно размаха опашка.

Олаф се отърси от усещането, че се носи през осеяно със звезди безкрайно пространство, и се закрепи на краката си.

— Слушай — възпротиви се той, — не е честно да използваш опашка!

Той отскочи при новото стрелване на опашката, а след това с гмуркащо се движение се хвърли напред. Вкопчи се в краката на бодливеца и усети как възмутеното животно с крясък пада по гръб.

Сега беше въпрос на земни срещу ганимедски мускули, а Олаф бе човек с животинска сила. Той се напрегна и успя да се изправи. Бодливогръбът се озова метнат върху раменете на непознатия.

Бодливецът звучно запротестира и се опита да подкрепи неодобрението си с вразумяващо шибване с опашка. Но той се намираше в неудобна позиция и ударът изсвистя безопасно високо над главата на Олаф.

Другите бодливци с печални физиономии направиха път на човека. Очевидно всички бяха добри приятели на плененото животно и им бе неприятно да видят, че губи битката. Те с философско примирение се върнаха към храната си, явно убедени, че такъв му е бил късметът.

Олаф стигна до предварително подготвената пещера от другата страна на скалистата издатина. След няколко кратки сборичквания той успя да седне здраво върху главата на бодливеца и да го овърже така, че да не може да помръдне.

Няколко часа по-късно, когато беше уловил и своя осми бодливогръб, той притежаваше техника, постижима само след дълга практика. Би могъл да даде ценни указания на някой земен каубой как да поваля животни за дамгосване. А би могъл и да преподава уроци по прости и сложни ругатни на някой земен пристанищен хамалин.

 

 

Настъпи новогодишната вечер и из целия ганимедски Купол се носеше оглушителен шум и суетене, подобно на експлодираща Нова, снабдена и със звук. Около ръждивата шейна, възкачена на огромната платформа от пурпурно дърво, петима земяни представяха като на сцена величествена борба с бодливец.

Бодливецът имаше определени възгледи за повечето неща и един от най-упоритите и категоричните беше, че никога няма да отиде там, където не желае. Той ясно показваше това, като вършееше с една глава, една опашка, три бодила и четири крака във всяка възможна посока с цялата си сила.

Но хората настояваха, и то не нежно. Въпреки гръмките му, агонизиращи крясъци бодливецът беше покачен върху платформата, довлечен до мястото му и впрегнат — безнадежден, безпомощен.

— Добре! — извика Питър Бенсън. — Дайте шишето!

Хванал с една ръка муцуната на бодливеца, с другата той размаха под нея бутилката. Бодливецът потръпна от нетърпение и развълнувано изцвили. Бенсън изля малко от течността в гърлото на животното. Последва гъргорещо преглъщане и одобрително изскимтяване. Вратът на бодливеца се протегна за още.

Бенсън въздъхна.

— Еех, най-хубавото ни бренди…

Той надигна бутилката и я отдръпна наполовина празна. Бодливецът, с бясно въртящи се в орбитите очи, направи нещо, което наподобяваше опит да затанцува весела джига. Това обаче не продължи дълго, защото алкохолът влияе почти мигновено на ганимедския метаболизъм. Мускулите му се оковаха в пиянско вдървяване и животното се вцепени с шумно изхълцване.

— Довлечете следващия! — извика Бенсън.

В рамките на един час осемте бодливогръба образуваха композиция от каталептични статуи. Завързаха около главите им разклонени пръчки, които да наподобяват рога. Приликата беше груба и повърхностна, но щеше да свърши работа.

Щом Бенсън отвори уста да попита къде е Олаф Джонсън, самият той се появи, теглен от трима души и водещ не по-малко решителна борба от някой бодливец. Неговите възражения обаче бяха съвсем членоразделни.

— Никъде не отивам в този костюм! — ревеше той, посягайки към най-близкото око. — Чувате ли?

Действително имаше основания да протестира. Дори и в най-добрия си вид Олаф не беше голям красавец. Но в сегашната си маскировка приличаше на хибрид между кошмар на бодливец и представата на Пикасо за патриарх.

Беше облечен в традиционния костюм на Дядо Мраз. Дрехите му бяха червени, доколкото може да ги направи такива пришита върху скафандъра червена копринена хартия. „Хермелинът“ беше бял като памук, какъвто и беше. Брадата — още памук, залепен върху ленена подложка — висеше свободно от ушите му. Така нагласен и с кислородната маска отгоре караше дори най-силните духом да извръщат очи.

Олаф не бе допускан до огледало, но това, което можеше да види от себе си, съчетано с онова, за което му говореше инстинктът, му стигаше, за да поздрави първото срещнато чудовище като брат.

На почивки той беше довлечен до шейната. Спуснаха се да помагат и други, докато от Олаф остана само едно обуздано гърчене и заглушен глас.

— Пуснете ме — изфъфли той. — Пуснете ме и идвайте към мен един по един. Хайде де!

Той се опита да нанесе някой удар, за да подсили предизвикателството си. Но множеството ръце по него не му дадоха възможност и пръста да си помръдне.

— Качвай се! — заповяда Бенсън.

— Върви по дяволите! — изпъшка Олаф. — Няма да се кача в този патентован улеснител за самоубийци и можеш да вземеш скапаната си летяща шейна и…

— Слушай — прекъсна го Бенсън. — Командир Пелам те чака в другия край. Ако до половин час не се появиш, жив ще те одере.

— Командир Пелам може да си яхне сам проклетата шейна и…

— Тогава помисли за службата си! Помисли за тези сто и петдесет седмично. Помисли за всички предстоящи години без заплата. Помисли за Хилда, там на Земята, която няма да се омъжи за теб, ако си без работа. Помисли за всичко това!

Джонсън помисли и изръмжа. Помисли още малко, качи се в шейната, върза чувала с ремък за дъното и включи антигравитаторите. После с ужасно проклятие пусна задната реактивна струя.

Шейната се метна напред и Олаф се улови на две трети от косъма да не се изтърси от задния й край. От този момент нататък той се вкопчи в страниците и загледа как заобикалящите го хълмове се вдигат и падат при всяко накланяне на нестабилната шейна.

Вятърът се усилваше и люшкането ставаше по-отчетливо. И когато изгря Юпитер, жълтата му светлина ярко очерта всички дупки и зъбери по скалистата повърхност, във всяка от които шейната сякаш се прицелваше. И по времето, когато огромната планета се показа изцяло над хоризонта, проклятието на алкохола — който се отделя от ганимедския организъм също толкова бързо, колкото и му въздейства — започна да се вдига от бодливците.

Пръв се отърси най-задният бодливец, усети вкуса в устата си, потръпна и се зарече вече да не пие. Взел това решение, той мудно се зае да обхваща с поглед близката околност. Тя не му направи впечатление мигновено. Малко по малко обаче бодливецът схвана факта, че основата под краката му, каквото и да представляваше, не бе обичайната стабилна повърхност на солидния Ганимед. Тя се люлееше и накланяше, което му се видя доста необичайно.

И въпреки това той би могъл да припише тази нестабилност на неотдавнашната си оргия, ако не бе така непредпазлив да позволи на погледа си да прехвърли парапета. Доколкото е известно, никой бодливец дотогава не беше умирал от сърдечен удар, но този за малко щеше да го направи.

Писъкът на агонизиращ, изпълнен с ужас и отчаяние, доведе останалите бодливци до пълно, макар и с главоболие, съзнание. Известно време звучеше объркан хор от разговори-крясъци, докато животните се опитваха да изкарат от главите си болката и да вкарат там фактите. И двете цели бяха постигнати, след което бе организирано паническо бягство. То не беше кой знае какво паническо бягство, защото бодливците бяха здраво завързани. Но, като се изключи фактът, че не стигнаха доникъде, те изпълниха всички движения на най-бърз галоп. И шейната полудя.

Олаф сграбчи брадата си една секунда преди да се е откачила от ушите му.

— Хей! — извика той.

Все едно да шепнеш на ураган.

Шейната подскачаше, друсаше се и танцуваше истерично танго. Тя се хвърляше внезапно, сякаш вдъхновена от идеята да разбие дървения си мозък в повърхността на Ганимед. Междувременно Олаф се молеше, проклинаше, плачеше и пускаше всички дюзи с въздух под налягане едновременно.

Ганимед се въртеше, а Юпитер представляваше обезумяло сияние. И може би точно изнасяният от него спектакъл с игра на шими[5] вразуми бодливците. Но по-вероятно бе просто вече пет пари да не даваха. Каквото и да беше, те замряха, отправиха си един към друг възвишени прощални речи, изповядаха си греховете и зачакаха смъртта.

Шейната се успокои и Олаф си възвърна способността да диша. Само за да я загуби отново, щом съзря любопитната гледка на хълмовете и солидната земя високо горе, а черното небе и издигналия се Юпитер ниско долу.

В този момент и той сключи мир с вечността и зачака края.

 

 

„Уси“ е галено от щраус и точно на това приличаха местните жители на Ганимед, само дето вратовете им бяха по-къси, главите им по-големи и перата им изглеждаха, като че ли са на път да опадат до корен. Към това добавете и чифт мършави, покрити с пера ръце с по три къси пръста всяка. Уситата можеха да говорят английски, но чуете ли ги, ви се приисква да не можеха.

В ниската постройка от пурпурно дърво, която беше тяхна „заседателна зала“, се бяха събрали петдесетина. Върху могилката от натрупана пръст в предната част на помещението — потънало в задимен полумрак от горящите факли от пурпурно дърво, които бяха и зловонни на всичкото отгоре — седеше командир Скот Пелам и петима от хората му. Пред тях се перчеше най-раздърпаното от всички усита и издуваше огромния си гръден кош с ритмични, бумтящи звуци.

То спря за момент и посочи към една неравна дупка на тавана.

— Виж! — изкряка усито. — Комин. Ние направи. Дядомаз влезе.

Пелам измърмори някакво одобрение. Усито щастливо изклопа. То посочи към малките, изплетени от трева чувалчета, които висяха по стените.

— Виж! Чорап. Дядомаз сложи подаци!

— Да — без ентусиазъм се съгласи Пелам. — Комин и чорапи. Много хубаво. — Той заговори от ъгълчето на устата си към Сим Пиърс, който седеше до него: — Още половин час в това бунище ще ме убие. Кога най-после ще дойде оня глупак?

Пиърс неспокойно се размърда.

— Вижте — рече той, — направих някои изчисления. Осигурени сме с всичко освен с каренови листа, а от тях все още не ни достигат четири тона. Ако успеем да приключим с тази кретенска история до края на следващия час, започнем веднага следващата смяна и уситата поработят двойно, ще се справим. — Той се облегна назад. — Да, смятам, че ще се справим.

— Много е несигурно — мрачно отвърна Пелам — При това, ако Джонсън стигне дотук, без да направи още някоя глупост.

Усито заговори пак, тъй като уситата обичаха да говорят. То каза:

— Сяка година ида Нов година. Нов година хубаво, сички приятел. Уси обича Нов година. Ти обича Нов година?

— Ъхъ, да — изръмжа учтиво Пелам. — Мир на Ганимед, любов към хората… особено към Джонсън. Къде, по дяволите, е този идиот все пак?

Не го свърташе на едно място от раздразнение, докато усито скачаше ту горе, ту долу със замислен вид, очевидно заради самото упражнение. То продължи така, разнообразявайки се и с по някоя ситна подскачаща танцова стъпка, докато юмруците на Пелам започнаха напрегнато да се свиват и разпускат. Само едно пронизително изкрякване откъм дупката в стената, удостоена с названието „прозорец“, спаси Пелам от извършването на едно зверско усиубийство.

Уситата се стълпиха около отвора и земните хора с лакти си пробиха път, за да погледнат.

На фона на огромния жълт диск на Юпитер се очертаваше летяща шейна в комплект със северни елени. Засега представляваше само дребна точица, но нямаше никакво съмнение. Дядо Мраз пристигаше.

Само един детайл не беше както трябва в тази картина. Шейна, „северни елени“ и всичко, устремени със страхотна скорост напред, летяха обърнати с главата надолу.

Уситата се защураха сред крякаща какофония.

— Дядомаз! Дядомаз! Дядомаз!

Те се заблъскаха през прозореца като множество полудели бърсалки за прах. Пелам и хората му използваха ниската врата.

Шейната се приближаваше и уголемяваше, като се люшкаше насам-натам и вибрираше, сякаш бе разцентрован маховик. Олаф Джонсън представляваше мъничка фигурка, вкопчена отчаяно с две ръце в канатата на шейната.

Пелам бясно и несвързано крещеше, като всеки път, щом забравеше да диша през носа, се давеше с разредената атмосфера. После спря и ужасено зяпна. Шейната, вече почти в естествени размери, се спускаше. И дори да беше стрела, изстреляна от Вилхелм Тел, нямаше да може с по-голяма точност да се насочи между очите на Пелам.

— Всички долу! — изкрещя той и падна.

Вятърът от минаването на шейната остро изсвири и лъхна лицето му. За миг долови пискливия и неясен глас на Олаф.

Бликна струя сгъстен въздух и остави следи от кондензирана водна пара.

Пелам лежеше разтреперан, прегърнал замръзналата почва на Ганимед. След малко той бавно се изправи с люлеещи се като на танцуваща хула хазайка колене. Уситата, пръснали се пред пикиращото превозно средство, отново се бяха събрали. В далечината шейната обръщаше.

Пелам я наблюдаваше как се люшка и кръжи, взимайки бавно завоя. Тя залитна към Купола, хвърли се настрани, обърна се назад и набра скорост.

Вътре в шейната Олаф работеше като дявол. Широко разкрачил крака, той отчаяно местеше теглото си. Потен и ругаещ, стараейки се да не поглежда „надолу“ към Юпитер, Олаф все по-рисковано разлюляваше шейната. Тя описваше ъгъл от сто и осемдесет градуса и Олаф усети, че стомахът му повдига ожесточени възражения.

Задържайки дъха си, той силно натисна с десния крак и усети шейната рязко да се люшва на другата страна. В най-високата точка изключи антигравитаторите и под слабото притегляне на Ганимед шейната се устреми надолу. И, естествено, тъй като благодарение на металните антигравитатори беше с тежко дъно, докато падаше, тя оправи ориентацията си.

Но това беше слаба утеха за командир Пелам, който за втори път се намери право на пътя й.

— Долу! — извика той и пак падна.

Шейната изсвири над него, издигна се с трясък пред една огромна издатина, отскочи осем метра във въздуха, падна надолу с „фиу“ и „бум“ и Олаф се прекатури през перилата.

Дядо Мраз бе пристигнал.

Задъхан, Олаф метна чувала на рамо, намести си брадата и потупа по главата един от мълчаливо страдащите бодливци. Смъртта може и да идваше — Олаф дори я чакаше с нетърпение, — но той щеше да умре здраво стъпил на краката си, благородно, като един истински Джонсън.

Вътре в бараката, където уситата за пореден път се струпаха, едно „туп“ върху покрива обяви пристигането на чувала, а повторното „дум“ — пристигането на самия Дядо Мраз. През импровизираната дупка на тавана се показа мъртвешки бледо лице.

— Честита Нова Година! — изкряка то и се прекатури вътре.

Олаф, както обикновено, се приземи върху кислородните си бутилки и те се забиха на обичайното място.

Уситата подскачаха нагоре-надолу като гумени топки със силен сърбеж.

Със силно куцукане Олаф се запъти към първия чорап и пъхна в него лъскавата шарена сфера, която извади от чувала си — една от многото предвидени първоначално за украса на новогодишната елха. Една по една разпредели и останалите по всички налични чорапи.

Завършил работата си, той изтощено приседна и с изцъклен и безучастен поглед загледа последвалите събития. Веселостта и подрусващото корема добро настроение, така характерни за всеки Дядо Мраз, забележимо липсваха при този.

Уситата ги компенсираха с лудешкия си екстаз. Те бяха запазили тишината и местата си, докато Олаф не пъхна и последната топка. Но щом свърши, въздухът се разлюля и загърчи от избухналите шумни викове. За половин секунда в ръката на всяко уси имаше топка.

Те развълнувано започнаха да се надвикват, внимателно притиснали топките до гърдите си. После започнаха да ги сравняват, скупчвайки се да позяпат особено хубавите.

Най-раздърпаното уси се приближи до Пелам и го дръпна за ръкава.

— Дядомаз хубаво — изкряка то. — Виж, дава яца! — Усито благоговейно зяпна топката си и продължи: — По-касиви от уси яца. Тряба Дядомази яца, а?

Кокалестият му пръст бодна Пелам в стомаха.

— Не! — зави яростно Пелам. — По дяволите, не!

Но усито не го слушаше. То заравяше топката на топло дълбоко сред перата си.

— Хубаво цетове. Колко време тряба малки Дядомаз излиза? И какво малки Дядомаз яде? — усито вдигна поглед. — Ние грижи хубаво. Ние учи малки Дядомаз, прави него умен и пълен мозък като уси.

Пиърс сграбчи командир Пелам за лакътя.

— Не спори с тях — неистово зашепна той. — Какво те интересува дали си мислят, че това са яйца на Дядо Мраз или не? Хайде! Ако работим като маниаци, все още можем да успеем с плана. Давай да почваме.

— Така е — съгласи се Пелам. Той се обърна към усито. — Кажи на всички да тръгват. — Заговори ясно и високо: — На работа. Разбираш ли? Бързо, бързо! Хайде!

Той размаха ръце. Но раздърпаното уси изведнъж се запъна и бавно произнесе:

— Ние работим, но Джонсън казва Нов година ида сяка година.

— Една Нова година не ви ли стига? — попита раздразнено Пелам.

— Не! — изкряка усито. — Ние иска Дядомаз догодина. Вземе още яца. И друг година още яца. И друг. И друг. Още яца. Още малки Дядомаз яца. Ако Дядомаз не ида, ние няма работи.

— Има много време дотогава — рече Пелам. — Ще поговорим за това друг път. До другата Нова година или ще съм полудял напълно, или вие всичко ще сте забравили.

Пиърс отвори уста, затвори я, отвори я пак, затвори я, отвори я за трети път и накрая успя да проговори:

— Командире, те искат той да идва всяка година.

— Знам. Но до другата година няма да си спомнят.

— Но ти не ги разбра. За тях една година означава едно завъртане на Ганимед около Юпитер. В земно време това са седем дни и три часа. Те искат Дядо Мраз да идва всяка седмица!

— Всяка седмица! — Пелам се задави. — Джонсън им е казал…

За миг всичко се завъртя в искрящо салто пред очите му. Той почервеня от гняв и погледът му машинално затърси Олаф.

Олаф изстина до мозъка на костите си, изправи се, изпълнен с лоши предчувствия, и боязливо се запромъква към вратата. Там спря, осенен внезапно от спомен за традицията. С провиснала брада той изграчи:

— Весело прекарване на Новата година! Лека нощ на всички!

Олаф се втурна към шейната, сякаш всички дяволи на ада бяха по петите му. И макар че дяволите не бяха, командир Скот Пелам беше.

Билярдната топка

Джеймс Прис — предполагам, трябваше да кажа професор Джеймс Прис, въпреки че и така всеки ще се досети кого имам предвид — винаги говореше бавно.

Знам, защото често го интервюирах. Той беше най-великият ум след Айнщайн, но мислеше бавно. Често сам си го признаваше. Може би умът му не работеше бързо именно защото беше велик.

Прис ще каже нещо бавно и занесено, ще помисли и чак след това ще добави друго. Гигантският му ум се съсредоточаваше дори над разни дреболии, като колебливо ги опипваше мислено оттук-оттам.

— Ще изгрее ли слънцето утре? — Представям си го как се колебае. — Какво разбираме под „изгряване“? Можем ли да бъдем сигурни, че ще има „утре“? Обектът „слънце“ напълно ли е определен в този смисъл?

Прибавете и навика му да говори тихо и монотонно; бледото му лице, изразяващо единствено неувереност; зализаните, посивели, доста оредели коси; неизбежната старомодна кройка на всекидневния му костюм — и ще си представите професор Джеймс Прис… и лишената му от всякакво обаяние пенсионерска външност.

Ето защо никой освен мен не го заподозря в предумишлено убийство. Дори аз самият не съм сигурен. В края на краищата той мислеше бавно. Винаги си е бил бавномислещ. Дали е могъл в критичния момент да мисли бързо и да действа светкавично?

Няма значение. Той се измъкна, дори да бе извършил убийството предумишлено. Твърде късно е сега да се опитвам да върна всичко назад и няма да настоявам за това дори ако допусна тези редове да бъдат публикувани.

Едуард Блум и Прис бяха състуденти, а след това станаха и колеги. Те бяха връстници, имаха еднаква склонност към самотен живот, но във всяко друго отношение бяха пълна противоположност.

Блум беше жизнен и колоритен. Строен, с широки рамене, с ясен и самоуверен говор. Мисълта му със скоростта на метеор улучваше внезапно и безпогрешно същността. Той не беше теоретик като Прис. Нито имаше необходимото търпение, нито бе в състояние да се съсредоточи върху някоя отделна тема. Признаваше си го. Дори се гордееше с това.

Затова пък наистина притежаваше дарбата уверено да разпознава къде теорията може да се приложи в практиката. Да съзира начините, по които тя може да допринесе полза. В студения мраморен блок на абстрактната теория той с лекота откриваше остроумната конструкция на чудесно устройство. От неговото докосване блокът се разпадаше и оставаше само устройството. Общото мнение беше, че всички създадени от Блум машини работят великолепно, патентоспособни са и носят печалба. На четиридесет и пет години той вече беше един от най-богатите хора в света.

И ако практикът Блум имаше някакви предпочитания, то те бяха разсъжденията и изводите на теоретика Прис. Най-добрите изобретения на Блум почиваха върху най-важните идеи на Прис и докато Блум ставаше все по-богат и известен, Прис печелеше дълбокото уважение на научния свят.

Когато Прис напредна със своята Теория за двете полета, естествено беше да се очаква, че Блум ще построи първото практическо антигравитационно устройство.

Моята работа се състоеше в откриване на интересни за обикновените абонати на „Теленюз прес“ факти, затова трябваше да наблегна върху хуманната страна на въпроса, а не да описвам абстрактната идея. Задачата ми никак не беше лека, тъй като се налагаше да взема интервюто от професор Прис.

Разбира се, възнамерявах да питам за възможностите да се получи антигравитация — тема интересна за всички, — а не за Теорията на двете полета, която никой не би разбрал.

— Антигравитация ли? — Прис обмисляше, свил бледите си устни. — Не съм напълно сигурен, че е възможно. Разработката на проблема не ме задоволява. Дори не знам дали уравненията на двете полета ще получат крайно решение… би трябвало, разбира се, ако…

И потъна в дълбок размисъл.

— Блум казва, че според него такова устройство може да се построи — провокирах го аз.

Прис кимна.

— Мм, да… знам ли? Ед Блум досега е проявявал невероятна способност да открива неочевидното. Той има необикновен ум, който му е донесъл доста богатства.

Разговорът се водеше в апартамента на Прис. Обикновен, второкласен апартамент. Не се въздържах и го поогледах. Прис не беше богат.

Не мисля, че прочете мислите ми. Просто забеляза, че разглеждам. Но, струва ми се, и той си мислеше за същото.

— Рядко богатството е естествената отплата за истинския учен. Дори не е особено желателна отплата.

Може и така да е, помислих си аз. Разбира се, Прис бе получил друг вид отплата. Той беше един от тримата носители на по две Нобелови награди и единственият, който бе заслужил и двете с личните си научни постижения. Нямаше от какво да се оплаче. И ако не бе богат, то в никакъв случай не беше и беден.

Но в думите му не звучеше удовлетворение. Може би не само богатството на Блум не му даваше мира. Вероятно го дразнеше и световната му известност, както и фактът, че където и да отидеше Блум, настъпваше празник, докато Прис беше познат само на участниците в научните конгреси и факултетните клубове.

Не мога да кажа дали отгатна мислите ми, но Прис допълни:

— Ние с него сме приятели, знаете ли, и два пъти седмично играем билярд. Редовно го бия.

Не публикувах това изказване. Сверих го с Блум, който го опроверга напълно, започвайки с думите:

— Да ме бие на билярд? Тая ливада… — И продължи с още по-живописни епитети.

В действителност и двамата бяха отлични играчи. След тези изявления нарочно отидох един път да ги погледам как играят. И двамата боравеха с щеката с професионална ловкост. Нещо повече, играеха на кръв и в отношенията им по време на играта липсваха каквито и да било приятелски чувства.

— Бихте ли искали да предскажете — попитах аз — дали Блум ще успее да построи антигравитационно устройство?

— Имате предвид дали допускам такава вероятност ли? Хм, добре, хайде да помислим, млади човече. Какво точно разбираме под антигравитация? Понятията ни за гравитацията почиват върху Общата теория на относителността на Айнщайн, която вече век и половина в основата си, разбира се, остава непоклатима. Ако си представим…

Слушах го любезно. Бях чувал възгледите му по този въпрос, но ако исках да измъкна от него нещо ново (а това съвсем не беше лесно), трябваше да го оставя да говори.

— Ако си представим Вселената като плосък, тънък, извънредно здрав и свръхгъвкав гумен лист и сметнем, че масата се изразява в тегло, както е на Земята, то можем да очакваме, че всяка поставена върху гумения лист маса ще образува вдлъбнатина. Колкото по-голяма е масата, толкова по-дълбоко ще потъне.

В реалната Вселена има най-различни по големина маси и ако си представим едно тяло, което се търкаля по нашия осеян с неравности гумен лист, то ще потъва и ще се изкачва, когато минава през всяка вдлъбнатина, и ще променя посоката си.

Точно тези промени в посоката ние възприемаме като доказателство за наличието на гравитационна сила. Ако предметът се движи достатъчно бавно и мине близо до центъра на вдлъбнатината, той ще се завърти около него. И при липса на триене въртенето ще продължи вечно. С други думи, това, което Исак Нютон представи като сила, Алберт Айнщайн го показа като геометрична деформация.

Дотук речта на Прис се лееше доста свободно — за неговите възможности, разбира се, — тъй като я бе повтарял често. Но оттук нататък в нея се прокрадва колебание:

— Така че, като правим опити да създадем антигравитация, ние всъщност пробваме да изменим геометрията на Вселената. Ако се върнем към същия пример, ние се опитваме да изправим неравния гумен лист. Да си представим например, че повдигаме масите и ги подпираме отдолу да не потъват. Ако изправим така гумения лист, ще създадем поне част от вселена, в която не съществува гравитация. Търкалящото се по такъв лист тяло ще премине покрай непотъващата маса, без да се отклони, и ние ще заключим, че липсва гравитационна сила. Лошото е, че за тази цел ще ни е необходима маса, еквивалентна на потъващата. За да постигнем така антигравитация на Земята, ще трябва да окачим над главите си маса точно равна на земната.

— Но вашата Теория за двете полета… — прекъснах го аз.

— Именно. Общата теория на относителността не води до свързване система от уравнения за гравитационното и електромагнитното поле. Айнщайн посвети половината от живота си на търсене на такава система — единна теория на полето, — но не успя. Както и всичките му последователи. Аз обаче тръгнах от предположението, че съществуват две полета, които не се поддават на уеднаквяване, и методично развих тази хипотеза. Тя може донякъде да се обясни нагледно с помощта на въображаемия гумен лист.

Ето че стигнахме до нещо, което не бях чувал.

— И какво се получава? — попитах аз.

— Представете си, че се опитаме, вместо да повдигаме потъващите маси, да втвърдим самия лист, да го направим по-неподатлив. Той ще противодейства и поне част от него ще остане гладка. Гравитацията ще намалее, а също така и масата, защото и двете имат еднаква стойност в тази нагъната Вселена. Ако успеем да направим гумения лист съвършено равен, гравитацията и масата ще изчезнат напълно. При определени условия електромагнитното поле може да противодейства на гравитационното и да намали еластичността на нагънатата тъкан на Вселената. Електромагнитното поле е много по-силно от гравитационното и може да надделее.

— Но вие казахте — вмъкнах недоверчиво — „при определени условия“. Могат ли споменатите условия да бъдат създадени, професоре?

— Тъкмо това не знам — провлачи замислено Прис. — Ако приемем Вселената за гумен лист, коравината й ще трябва да нарасне безкрайно, за да се изглади напълно вдлъбнатината под някоя маса. Значи за целта ще ни е необходимо безкрайно силно електромагнитно поле, което идва да покаже, че антигравитацията е невъзможна.

— Но Блум твърди…

— Да, предполагам, че според Блум едно крайно мощно поле би свършило работа, ако се използва правилно. Колкото и да е изобретателен обаче — тук Прис ехидно се усмихна, — не трябва да се смята, че е непогрешим. В теорията той е слабичък. Не знам дали знаете, но дори не можа да завърши университета.

Тъкмо щях да кажа, че този факт ми е известен — всички знаеха това, — когато гласът му трепна от напрежение и долових в погледа му задоволство от разпространяването на новината. Така че млъкнах и се престорих, че си го отбелязвам за по-късна употреба.

— Тогава бихте ли заявили, професор Прис — отново го провокирах аз, — че Блум греши и е невъзможно да се получи антигравитация?

Най-накрая Прис кимна.

— Силата на гравитационното поле може, разбира се, да се намали, но доколкото под антигравитация разбираме поле с действително нулево притегляне, пълна липса на гравитация върху значителна част от пространството, то в такъв случай, страхувам се, антигравитацията — независимо от мнението на Блум — ще се окаже невъзможна.

Най-сетне получих каквото ми трябваше.

Почти три месеца след това не успях да се видя с Блум, а когато уредих срещата, той беше в лошо настроение.

Бе вбесен от публикуваното изявление на Прис. Веднага разгласи, че щом антигравитационното устройство бъде конструирано, Прис ще бъде поканен да почете с присъствието си демонстрацията. Някакъв журналист — не аз за съжаление — го бе уловил между две съвещания с молба да даде по-точна информация и той бе казал:

— Вероятно ще направя устройството. И то сигурно скоро. Можете да дойдете, както и всеки друг желаещ от печата. И професор Прис да заповяда. Той ще бъде представител на теоретичната наука. И след като продемонстрирам антигравитацията, ще може да преработи своята теория, за да я обясни. Сигурен съм, че ще успее майсторски да обоснове успеха ми. Би могъл да го стори и сега, като с това си спести време, но предполагам, че няма да го направи.

Тонът бил учтив, но под бързия словесен поток се усещали остри ръбове.

Блум продължаваше от време на време да изиграва по някоя партия билярд с Прис и срещите им протичаха съвсем достойно. За успеха на опитите на Блум можеше да се съди по отношението им към пресата. Блум ставаше все по-остър и раздразнителен, докато Прис влизаше във все по-добра форма.

Когато настойчивата ми молба за интервю с Блум най-накрая бе удовлетворена, предположих, че това може да означава поврат към успеха му. Дори си помислих, че ще обяви крайния резултат пред мен. Не познах.

Той ме прие в кабинета си в заводите „Блум“, щат Ню Йорк. Сградата беше чудесна, доста отдалечена от всякакво населено място, грижливо благоустроена, на площ колкото голямо индустриално предприятие. Едисон преди два века и в най-голямото си благополучие не е достигал такъв забележителен успех.

Но Блум не беше в настроение. Втурна се в кабинета си с десетминутно закъснение и минавайки край бюрото на секретарката си, едва кимна. Бялата му престилка се вееше разкопчана.

Хвърли се в креслото и каза:

— Съжалявам, ако е трябвало да ме почакате, но времето ми се оказа по-ограничено, отколкото си мислех.

Блум беше роден за общественик и знаеше как да поддържа добри отношения с печата, но усещах, че в този момент това му струва много усилия.

Направих очевидното предположение:

— Трябва ли да разбирам, сър, че с последните си опити не сте постигнали успех?

— Кой ви е казал такова нещо?

— Бих казал, че то е общоизвестно, мистър Блум.

— Не, не е. Не говорете така, млади човече. Обществеността не знае какво става в моите лаборатории и цехове. Но вие се позовавате на мнението на Професора, нали? Имам предвид Прис.

— Не, аз…

— Разбира се. Нали тъкмо пред вас той заяви, че не е възможно да се получи антигравитация.

— Прис не го каза така гладко.

— Той никога нищо не казва гладко. В никакъв случай толкова гладко, колкото ще направя неговата дяволска гумена Вселена.

— Означава ли това тогава, мистър Блум, че опитите ви са успешни?

— Знаете, че са! — откликна рязко той. — Или би трябвало да знаете. Не бяхте ли на демонстрацията миналата седмица?

— Да, бях.

Прецених, че е в затруднение, иначе не би споменал тази демонстрация. Опитът бе успешен, но не беше кой знае какво. Получена бе област с намалена гравитация между два полюса на магнит.

Беше хитро измислено. За да се провери пространството между полюсите, се използваше компенсация с Мьос-Бауеровия ефект. Ако не сте виждали как действа тази компенсация, ще ви я опиша. Тя се състои от тесен монохроматичен сноп от гама-лъчи, който пронизва полето с намалена гравитация. Гама-лъчите едва забележимо намаляват дължината на вълната си под влияние на гравитационното поле. Този метод е изключително елегантен за проверка и действа впечатляващо. Не остана никакво съмнение, че Блум е понижил гравитацията.

Неприятното беше, че това вече бе правено от други. За да се осигури, Блум беше използвал схеми, които много улесняваха достигането на ефекта — системата му беше гениална и изцяло патентована. А по този начин понижената гравитация се бе превърнала от научен куриоз в практическо постижение, приложимо в промишлеността.

Да. Но работата му не беше довършена, а той нямаше обичай да вдига шум около недовършени неща. Не би заговорил и сега, ако не бе загубил надежда да предложи нещо.

— Моето впечатление е — казах аз, — че постигнатото на тази предварителна демонстрация 0,82 g бе по-малко от онова в Бразилия миналата пролет.

— Така ли? Сравнете вложената енергия в Бразилия и тук и ще се изненадате от получената икономия!

— Но въпросът беше, можете ли да постигнете 0 g. Именно това професор Прис счита за невъзможно. Всеки ще се съгласи, че само понижение на полето не е кой знае каква победа.

Юмруците му се свиха. Имах чувството, че ключовият опит за този ден се е провалил — раздразнението му минаваше всякаква граница. Блум мразеше да го подкачат.

— Повдига ми се от теоретици — каза той с нисък, добре овладян глас, сякаш се бе уморил да го премълчава и беше решил да каже мнението си напук на всичко. — Прис спечели две Нобелови награди за човъркане около няколко формули, с които какво направи? Нищо. Аз направих нещо от тях и ще направя още, независимо дали това се харесва на Прис или не. Аз съм този, когото хората ще запомнят. Аз съм този, който печели. Той нека си стиска проклетите титли, награди и слава между учените. Вижте, ще ви кажа какво го мъчи. Най-обикновената, стара като света, ревност. Убива го това, което получавам срещу труда си. Иска да го получи срещу своето мислене. Викам му веднъж — ние, знаете ли, играем заедно билярд…

Точно в този момент аз цитирах мнението на Прис и получих отговора на Блум, който също не публикувах.

— Играем билярд — продължи вече поуспокоен Блум — и аз печеля част от игрите. Държим се доста приятелски. Дявол да го вземе — състуденти сме и всичко останало… въпреки че не разбирам как завърши. Дипломира се по физика и математика, но мисля, че едва креташе по всички хуманитарни дисциплини.

— Вие не взехте диплома, нали, мистър Блум?

Това си беше чисто неуважение от моя страна. Наслаждавах се на избухването му.

— Аз се отказах, за да се заема с работа, дявол да го вземе! Академичната ми оценка след трите години, през които посещавах, е твърдо три. Не си въобразявайте, че е друга. По дяволите! По времето, когато Прис получи идиотската си титла, аз работех за втория си милион! — Той продължи явно раздразнен. — Както и да е. Играехме билярд и аз му викам: „Джим, обикновеният човек никога няма да разбере защо ти получи Нобеловите награди, след като аз получих резултатите. За какво са ти две? Дай ми едната!“ Той измънка, както си натриваше върха на щеката: „Ти имаш два милиона, Ед. Дай ми единия.“ Така че, виждате ли, ламти за парите.

— Виждам, че нямате нищо против той да получава почестите — вметнах аз.

За момент си помислих, че ще ме изхвърли, но не го направи. Вместо това се засмя, махна с ръка, като че ли изтриваше нещо от невидима черна дъска пред себе си, и каза:

— Е, хайде, оставете. Всичко това е извън интервюто. Слушайте, искате ли изявление? Добре. Нещата днес не са съвсем наред и аз малко кипнах, но ще се оправят. Струва ми се, че знам къде е грешката, а и да не я знам, ще я намеря. Вие можете да напишете, че не е необходима неограничена магнитна сила. Ще изгладя гумения лист и ще достигна нула гравитация. И тогава ще устроя най-страхотната демонстрация, която някога сте виждали — изключително за печата и за Прис. Разбира се, и вие ще бъдете поканен. Може да пишете и че ще бъде скоро.

След това ги срещах още един-два пъти. Дори веднъж ги видях заедно, на една от партиите им билярд. Както вече споменах, и двамата бяха добри.

Но поканата за демонстрацията не дойде чак толкова скоро. Тя пристигна почти година след изявлението на Блум. Но нямаше и да е естествено да се очаква по-рано.

Получих специално гравирана покана, включваща и коктейла преди демонстрацията. Блум никога не вършеше нещо наполовина. Той беше планирал да има подръка група от изпълнени със задоволство журналисти. Бе включил в участието и камерите на тримерната телевизия. Очевидно Блум беше съвсем сигурен в себе си, щом смяташе да покаже демонстрацията на цялата планета.

Обадих се на професор Прис и се уверих, че също е поканен.

— Смятате ли да отидете, сър?

Последва пауза, през която лицето на професора върху екрана беше образец на колеблив отказ.

— Този вид демонстрации не са най-подходящите, когато става дума за сериозни научни въпроси. Не бих искал да поощрявам такива неща.

Страхувах се да не се измъкне, защото драматизмът щеше да намалее значително, ако той не присъстваше. Но Прис реши да не се прави на глупак пред целия свят. С очевидно отвращение заяви:

— Разбира се, всъщност Ед Блум не е учен. Но той също заслужава да получи своя Голям ден. Ще дойда.

— Мислите ли, че мистър Блум ще ни покаже нулева гравитация, сър?

— Хм, Блум ми изпрати копие от чертежите на своето устройство и… не съм сигурен. Може и да успее, ако… щом казва, че ще го направи. Разбира се… — отново дълга пауза, — бих искал да го видя.

Същото исках и аз, както и много други.

Сцената беше неописуема. Цял етаж от главната сграда на заводите „Блум“ беше освободен. Налице бяха обещаните коктейли, отлично наредените ордьоври, приятната музика и осветление, грижливо облеченият, весел Едуард Блум в ролята на изряден домакин, докато вежливи и внимателни сервитьори обслужваха гостите.

Всичко излъчваше увереност и бодрост.

Джеймс Прис закъсняваше и забелязах, че наблюдавайки входа, лицето на Блум леко помръква. Най-после Прис дойде и внесе своята безцветност, която не се повлия от шумната какофония (или поне такава ми изглеждаше след двете мартинита, плакнещи стомаха ми), изпълнила залата.

Щом го видя, лицето на Блум просветна. Той си проби път през залата, хвана го под ръка и го помъкна към бара.

— Джим, колко се радвам да те видя! Какво ще пиеш? По дяволите, щях да го поръчам, дори да не ми беше напомнил. Тези неща не могат без звезди. — Той стисна ръката му. — Това е твоя теория, нали? Ние, простосмъртните, не можем да направим нищо без вас, малцината, дяволски малкото, които сочите пътя!

Той преливаше от радост, защото сега вече можеше да си я позволи. Угояваше прасето, преди да го заколи.

Прис се опита с мънкане да се откаже от питието, но чашата беше втъкната в ръката му и Блум мощно извиси глас:

— Господа! Моля за тишина! Пия за професор Прис, най-великият ум след Айнщайн, два пъти нобелов лауреат, баща на Теорията за двете полета и причина за демонстрацията, която ще видим след малко, макар и той да смята, че няма да е успешна и да прояви смелостта да го каже публично!

При преминалата вълна от смях Прис доби възможно най-жалък вид.

— Но след като професор Прис е между нас — продължи Блум, — и вдигнахме нашия тост, нека видим демонстрацията. Следвайте ме, господа!

За тази демонстрация беше направена много по-сериозна подготовка, отколкото за предишната. Тя се проведе на последния етаж на сградата.

Бяха поставени по-малки магнити, доколкото можех да преценя. Компенсацията с Мьос-Бауеровия ефект се използваше и този път.

Едно нещо обаче беше ново и то шокираше всички и приковаваше вниманието им. Под единия полюс на магнита беше поставена билярдна маса. Противоположният му полюс се намираше отдолу. В центъра на масата зееше кръгъл отвор с диаметър около трийсет сантиметра и беше очевидно, че полето с нулева гравитация, ако бъдеше постигнато, щеше да мине именно през този отвор в центъра на масата.

Цялата демонстрация, предназначена да ознаменува победата над Прис, беше замислена в силно театрален стил. Тя трябваше да представлява нов вариант на тяхното вечно билярдно състезание и Блум се готвеше да спечели.

Не знам дали колегите обърнаха внимание на тази подробност, но мисля, че Прис я отбеляза. Обърнах поглед към него и видях, че още държи чашата, набутана в ръцете му. Знаех, че рядко пие, но сега я надигна и на две глътки изпразни съдържанието й. Той се взираше в билярдната топка и не беше нужно да съм гадател, за да разбера, че я възприема като наврян под носа му юмрук.

Блум ни покани да заемем двадесетината кресла, заобиколили трите страни на масата, оставяйки четвъртата свободна за действие. Прис беше грижливо придружен до най-удобното за наблюдение място. Той хвърли бърз поглед към камерите на тримерната телевизия, които работеха. Стори ми се, че му минава мисълта да напусне, но решава да не го прави пред широко отворените очи на света.

Същността на демонстрацията беше проста. Важно беше представлението. Имаше скали, на които се отчиташе енергийният разход. На други — толкова големи и така разположени, че да се виждат отвсякъде — намаляването на гравитацията. Всичко беше нагодено за тримерно предаване.

Блум гениално обясни всяка стъпка от опита с по една-две паузи, в които се обръщаше към Прис за потвърждение. Не го правеше много често, за да не бъде натрапчиво, но достатъчно, колкото да донадене Прис върху кола, на който го беше набил. От мястото си в срещуположния край на масата можех да наблюдавам Прис идеално.

Той приличаше на човек, озовал се в деветия кръг на ада. Както всички знаем, компенсацията показа устойчиво намаляване на гравитацията при усилване на електромагнитното поле. Избухнаха аплодисменти, когато падна под 0,52 g, което беше отбелязано с червена линийка на скалата.

— Стойността 0,52 g както знаете — обясни доверително Блум, — е предишният рекорд за понижаване на гравитацията. Ние сега сме под нея при използвана по-малко от десет процента от тогавашната електроенергия, и ще продължим да я намаляваме.

Блум демонстрира бавното падане докрая и струва ми се, преднамерено позволи на камерите да покажат едър и общ план на отвора в масата и показанията върху уреда.

Той внезапно извика:

— Господа, в джоба отстрани на всяко кресло ще намерите по едни черни очила. Моля, поставете ги сега! Полето с нулева гравитация скоро ще бъде създадено и то ще излъчи богата на ултравиолетови лъчи светлина.

Блум сам си сложи очила и останалите го последваха. Мисля, че в последната минута, когато уредът отчете нула и остана така, никой не дишаше. Точно тогава през отвора в билярдната маса, от плюс до плюс, премина цилиндричен сноп светлина. Всички присъстващи ахнаха едновременно. Някой извика:

— Мистър Блум, каква е причината за светлината?

— Тя е белег на поле с нулева гравитация — каза той, което, разбира се, не беше никакъв отговор.

Репортерите бяха станали и се трупаха около ъглите на масата. Блум им махна да се върнат обратно.

— Моля, господа, пазете се!

Само Прис остана седнал. Изглеждаше потънал в мислите си и по-късно реших, че вероятно заради очилата не съм успял да предугадя онова, което последва. Очите му не се виждаха. Нито аз, нито който и да е друг би могъл изобщо да предположи какво става зад тези очи. Е, може би нямаше да се досетим дори и да не бяха очилата, но знае ли човек?

Блум отново извиси глас:

— Моля ви, демонстрацията още не е завършила. Дотук само повторихме това, което бях правил и преди. Получих поле с нулева гравитация и доказах, че е практически възможно. Но искам да ви покажа и на какво е способно едно такова поле. Това, на което ще станем свидетели след малко, е нещо невиждано досега от никого, дори от мен. Не съм правил опити в тази насока, но много ми се иска и тъй като чувствам, че професор Прис би се радвал да има честта да…

Прис го погледна сепнато.

— Какво? Какво?

— Професор Прис — усмихна му се широко Блум, — бих искал вие да извършите опита за взаимодействие между твърдо тяло и поле с нулева гравитация. Забележете — полето е създадено в центъра на билярдна маса. Светът познава феноменалната ви класа в билярда, професоре, която отстъпва само на постиженията ви в теоретичната физика. Бихте ли изпратили тази билярдна топка в полето с нулева гравитация?

Той подаде топката и щеката на професора. Прис се втренчи в тях и бавно, несигурно посегна със скрити зад стъклата очи.

Какво ли изразяваше погледът му? Доколко хрумването на Блум да застави Прис да играе билярд на демонстрацията се дължеше на яда и раздразнението му от цитираната от мен забележка на Прис относно техните периодични игри? Отговорен ли съм за това, което последва?

— Елате, професоре — покани го Блум, — и ми позволете да заема вашето място. Отсега нататък вие водите представлението. Хайде, започвайте! — Говорейки, Блум седна, а гласът му започна все повече да звучи като орган. — Щом професор Прис изпрати топката в полето без гравитация, на нея вече няма да й действа земното притегляне. Тя ще остане напълно неподвижна, докато Земята ще се върти около оста си и около Слънцето. Ние ще се преместим със Земята, а топката ще остане неподвижна. Спрямо нас тя ще се издига над земната повърхност. Гледайте!

Изправен пред масата, Прис стоеше като парализиран. Изненадан ли бе? Или смутен? Не знам. Никога няма да узная. Дали понечи да прекъсне речта на Блум, или просто, агонизирайки, отказваше да приеме срамната роля, която той му беше отредил?

Прис се обърна към масата, погледна я, после погледна Блум. Всички репортери бяха на крак, отрупани колкото бе възможно по-близо, за да виждат добре. Само Блум си остана на мястото, усмихнат, изолиран. Той, разбира се, не гледаше нито масата, нито топката, нито полето. Доколкото видях през очилата, наблюдаваше Прис.

Прис постави топката. Той собственоръчно трябваше да поднесе на Блум крайния и драматичен триумф — той, който заяви, че всичко това е невъзможно. Може би нямаше друг изход, може би…

Със сигурен тласък на щеката професорът удари топката. Тя бавно се търколи под погледите на всички ни, ударя се в ръба на масата и рикошира. Сега се движеше по-бавно — като че ли Прис увеличаваше напрежението и така правеше триумфа на Блум още по-драматичен.

Виждах отлично, защото бях застанал точно срещу Прис. Виждах топката, движеща се към блесналия сноп с нулева гравитация, а зад него се подаваше онази част от седналия Блум, която не бе скрита от снопа.

Топката приближи полето, за момент сякаш увисна във въздуха, а след това изчезна, придружена от проблясване, гръмотевица и внезапен мирис на изгорял плат.

Всички ахнахме.

Гледах после по телевизията заедно с останалия свят. Видях се на филма в последвалото пълно объркване, но не можах да позная лицето си.

Петнайсет секунди.

И тогава видяхме Блум. Той още седеше в креслото, с все така скръстени ръце, но в гърдите му зееше дупка с размерите на билярдна топка. При аутопсията се установи, че по-голямата част от сърцето му чисто и просто била отнесена.

Изключиха устройството. Повикаха полиция. Отнесоха Прис, който бе изпаднал в състояние на пълен колапс. Аз, да си кажа правото, също не бях много по-добре, а ако някой от присъствалите там репортери някога се опита да заяви, че е бил хладнокръвен наблюдател, то той е само хладнокръвен лъжец.

Срещнах се с Прис чак след няколко месеца. Беше отслабнал, но иначе изглеждаше добре. Страните му бяха зачервени и лицето му излъчваше решителност. Облечен беше по-добре от всякога. Каза ми:

— Сега разбирам какво се е случило. Ако бях разполагал с време да помисля, щях да го разбера още тогава. Но аз мисля бавно, а бедният Ед Блум толкова настояваше да превърне всичко в едно голямо представление и да го изпълни добре, че ме увлече. Естествено, аз ще се опитам да поправя част от вредите, които против волята си му причиних.

— Не можете да му върнете живота — рекох с горчивина.

— Не, не мога — отговори ми също тъй горчиво той, — но трябва да се мисли и за неговите заводи. Станалото на демонстрацията беше възможно най-лошата реклама за нулевата гравитация, а е важно случаят да се разясни. Ето защо поисках да ви видя.

— Да?

— Ако можех по-бързо да съобразявам, щях да разбера, че Ед приказва най-чисти глупости, като твърди, че билярдната топка бавно ще се издига в полето без гравитация. Няма как да стане така. Ако той не беше пренебрегвал толкова теорията и не се бе гордял толкова много с това, и сам би го разбрал. Тук не става дума само за движението на Земята, млади човече. Самото слънце се движи по огромна орбита около центъра на нашата Галактика — Млечния път. И галактиката се движи по някакъв точно дефиниран път. Ако билярдната топка се постави в поле без гравитация, трябва да я разглеждаме като освободена от влиянието на всяко от тези движения, изпаднала в състояние на абсолютен покой, когато такова нещо като абсолютен покой не съществува.

Той поклати бавно глава.

— Грешката на Ед беше, че той мислеше за този вид нулева гравитация, която е характерна за космическия кораб в орбита — когато хората плуват свободно във въздуха. Обаче в космическия кораб нулевата гравитация не е резултат от липса на притегляне, а двата обекта — корабът и човекът в него — се движат с една и съща скорост и реагират еднакво на притеглянето, така че стават неподвижни един спрямо друг. Полето, получено от Ед, беше изградено на принципа за изправянето на гумения лист на Вселената, което означава действителна загуба на масата. Всеки обект, попаднал в това поле, включително молекулите на въздуха и на билярдната топка, която аз вкарах, напълно загубва масата си, докато се намира в него. Но обектът без никаква маса може да се движи само по един начин.

Той спря в очакване на въпрос от мен.

— Какво ще бъде неговото движение?

— Движение със скоростта на светлината. Всеки безмасов обект, каквито са неутриното или фотонът, трябва да се движи с тази скорост, докато съществува. В действителност светлината се движи с тази скорост само защото се състои от фотони. Щом билярдната топка навлезе в полето с нулева гравитация, загубва масата си, придобива скоростта на светлината и изчезва.

Поклатих глава:

— Но нали ще си възвърне масата в мига, в който напусне полето без гравитация?

— Разбира се, веднага изпада под влияние на земното притегляне и започва да закъснява поради триенето на въздуха. Но представете си какво триене е необходимо, за да се забави обект с маса на билярдна топка, който се движи със скоростта на светлината! Топката е минала през двестакилометровия слой на атмосферата за една хилядна от секундата и се съмнявам скоростта й да се е намалила с повече от няколко километра в секунда.

По пътя тя се плъзна по билярдната маса, проряза ръба, мина през бедния Ед и през прозореца, отрязвайки идеален кръг, защото тя изчезва, преди да имат време да се пръснат и разкъсат съседните области дори на такъв материал като стъклото. Имахме голям късмет, че се намирахме на последния етаж, и то в открит район. Ако бяхме в града, топката щеше да премине през няколко сгради и да убие повече хора. Сега тази топка е в Космоса, далеч от Слънчевата система, и ще пътува така, със скорост почти равна на светлинната, докато се блъсне в обект, който е достатъчно голям, за да я спре. Дори в него ще изкопае значителен кратер.

— Как е възможно това? Когато топката навлезе в полето с нулева гравитация, беше почти спряла. Аз я видях. А вие твърдите, че го е напуснала с чудовищно голяма кинетична енергия. Откъде се е взела тази енергия?

Прис потрепери.

— Отникъде. Законът за запазване на енергията важи само в условията, при които действа Общата теория на относителността — т.е. във вдлъбнатата гумена Вселена. След изправяне на вдлъбнатината общата теория не важи и енергията може свободно да се създава и унищожава. Това допринася за възникването на светлината по цилиндричната повърхност на безгравитационното поле. Тази светлина, ако си спомняте, Блум изобщо не обясни, а съм сигурен, че и не би могъл. Ех, само да беше експериментирал повече предварително, да не бе така глупашки увлечен в своето представление!

— Какво допринася за възникването на светлината, сър?

— Въздушните молекули в полето. Всяка добива скоростта на светлината и светкавично излита навън. Това са само молекули, не билярдни топки, така че те спират, но кинетичната им енергия се преобразува в светлина. Тя е непрекъсната, защото нахлуват все нови и нови молекули, ускоряват се и излитат.

— Но това означава, че непрекъснато се създава енергия!

— Точно така. Ето кое трябва да се изясни на публиката. Антигравитацията не е преди всичко метод за изстрелване на космически кораби или за революционизиране на механичното движение. Тя е предимно неизтощим източник на безплатна енергия, доколкото част от произведената енергия може да се впрегне да поддържа полето, което крепи тази част от Вселената плоска. Това, което Ед Блум, без да знае, изобрети, не е просто антигравитация, а първата успешна постоянно движеща се машина от първи род — тази, която произвежда енергия от нищо.

Аз внимателно попитах:

— Всеки друг от нас можеше да бъде убит от онази билярдна топка, нали, професоре? Тя можеше да полети в която и да е посока.

Прис отвърна:

— Да, от всеки светлинен източник фотоните се излъчват във всички посоки. И безмасовите въздушни молекули излитаха така от полето, затова и целият цилиндър светеше. Но билярдната топка е самостоятелен обект. Тя можеше да излети в която и да е посока и тази посока се случи да бъде към Ед.

Това е то. Всеки знае какво стана по-нататък. Човечеството получи безплатна енергия. Професор Прис бе назначен от управителния съвет на заводите „Блум“ да ръководи производството. И след време беше известен колкото самия Блум. В добавка имаше и двете Нобелови награди. Само…

Мисля си. Фотоните излитат от източника във всички посоки, защото се създават мигновено и нямат причини да имат предпочитания. Въздушните молекули излитат така, защото и влизат в полето с нулева гравитация от всички страни.

Ами билярдната топка, която влиза в полето от една определена посока? Пак оттам ли излиза, или си избира някакво произволно направление?

Подпитах внимателно, но теоретичните физици не изглеждат сигурни, а не мога да открия следи, че този въпрос някога е бил подлаган на експериментиране в заводите „Блум“, които единствени работят върху антигравитацията. Някои там веднъж ми каза, че принципът на вероятността гарантира случайно излизане на обект, влязъл от една посока, но защо не правят опити?

Възможно ли е тогава това да е…

Възможно ли е веднъж мозъкът на Прис да е работил бързо? Под напрежението, в което го постави Блум, възможно ли е да си е представил всичко? Той изучаваше страничното светене, може да е открил причината и да е бил сигурен за скоростта, която добива обект, влязъл в антигравитационната среда.

Защо тогава не каза нищо?

Едно е сигурно. Никое от действията на Прис край билярдната маса не бе случайно. Той беше майстор и билярдната топка му се подчиняваше. Аз седях право срещу него. Видях го да поглежда Блум, след това масата, като че ли преценяваше ъглите. Наблюдавах го как удари топката. Видях я да се отблъсва от ръба на масата и да навлиза в безтегловната среда, насочена в една определена точка.

Защото, когато Прис изпрати топката към антигравитационната област — и тримерните камери го потвърждават, — тя вече сочеше право към сърцето на Блум!

Инцидент? Съвпадение?

Или убийство?

Някой ден

Николо Мазети лежеше по корем върху килима, подпрял брадичка с дланта на малката си ръка, и тъжно слушаше Барда. Долавяше се дори присъствието на сълзи в тъмните му очи — разкош, който едно единадесетгодишно момче може да си позволи само когато е насаме със себе си.

Барда нареждаше:

„Имало едно време един беден дървар, който живеел насред голяма гора с двете си дъщери, останали без майка. Всяка от тях била хубава като ясен ден. По-голямата имала дълга коса, черна като перо от крилото на гарван, а косата на по-малката била руса и златиста като слънчева светлина при тих есенен следобед.

Често, докато чакали надвечер баща си да се върне, след като привършил работата си в гората, по-голямото момиче сядало пред огледалото и пеело…“

Какво е пеело, Николо не можа да разбере, защото отвън под прозорците на стаята му се чу вик:

— Ей, Ники.

И Николо, чието лице моментално светна, се втурна към прозореца и викна:

— Здрасти, Пол.

Пол Лоеб му махна с ръка възбуден. Той бе по-слаб от Николо и по-нисък, макар че беше половин година по-голям. Лицето му изразяваше сдържано напрежение, което ясно личеше от бързото премигване на клепачите му.

— Ей, Ники, пусни ме да вляза. Имам идея и половина. Почакай само да я чуеш.

Бързо се огледа наоколо, сякаш проверяваше дали някой не подслушва, но дворът пред къщата явно бе празен. После добави шепнешком:

— Почакай само да я чуеш.

— Добре. Сега ще ти отворя.

Барда продължи да говори гладко, нехаещ, че внезапно е престанал да се ползува от вниманието на Николо. Когато Пол влезе, Барда тъкмо разправяше:

— И тогава лъвът казал: „Ако ми намериш изгубеното яйце на птицата, която прелита над абаносовата планина веднъж на десет години, аз ще…“

— Барда ли слушаш? — попита Пол. — Не знаех, че имаш.

Николо се изчерви и лицето му отново стана нещастно.

— Вехтория, още от едно време, когато бях малък. Твърде не струва.

Той срита Барда и кракът му се плъзна по поиздрасканата, поизбеляла пластмасова обшивка.

Барда изхълца, понеже контактите на говорното му устройство за миг се бяха прекъснали от удара, после продължи:

— „… една година и един ден, докато железните обувки се изтрили. Принцесата спряла край пътя…“

— Леле, ама то наистина бил много стар модел — каза Пол и го заоглежда критично.

Въпреки недоволството си от робота Николо се засегна от снизходителния тон на приятеля си. За момент съжали, че го бе пуснал да влезе или поне че преди това не бе прибрал Барда в обичайния му приют в мазето. Единствено отчаянието, породено от днешния скучен ден и безполезния спор с баща му, го бе накарало да го извади. И роботът се бе оказал съвсем глупав, както и очакваше.

Ники и бездруго мъничко се побояваше от Пол, понеже Пол преминаваше специално обучение в училище и всички казваха, че ще стане инженер по електронноизчислителна техника.

Не че Николо се учеше лошо. Имаше добри бележки по логика, по двоични операции, по основи на изчислителната техника и по елементарни схеми — по всички традиционни прогимназиални предмети. Но там е работата, я! Това са си традиционни предмети и той ще стане контрольор на пулт, както всички останали.

Пол обаче знаеше загадъчни неща за онова, което наричаше електроника, теоретична математика или програмиране. Особено за програмирането. Николо не се и опитваше да разбира, щом Пол се разприказваше за него.

Няколко минути Пол слуша Барда, после попита:

— Често ли го ползваш?

— Не! — отговори обиден Николо. — Държа го в мазето още отпреди вие да се преместите в нашия квартал. Просто го извадих днес…

Не му дойде наум никакво оправдание, което да изглежда достойно, затова заключи:

— Просто го извадих.

Пол попита:

— И все такива ли ги разправя — за дървари и принцеси, и за животни, които говорят?

Николо отвърна:

— Страшна работа. Татко твърди, че не можем да си позволим да си купим нов. Казвам му днес сутринта…

Споменът за тазсутрешните безплодни жалби тласна Николо опасно близо до границата на сълзите и той ги сподави ужасен. Чувстваше някак си, че сухото лице на Пол не познава позора на сълзите и че Пол може да изпитва само презрение към всеки, който не е силен като него.

— Та реших да опитам пак тая вехтория, но не струва.

Пол изключи Барда, натисна копчето, с което се получаваше почти моментална пренагласа и рекомбиниране на словесния запас, героите, сюжетните линии и кулминации, заложени в робота. После го включи отново.

Барда гладко започна:

— „Имало едно време едно момченце на име Уиликинс, чиято майка била умряла и то живеело с втория си баща и с доведения си брат. Макар че вторият му баща бил много заможен, свидело му се дори леглото, на което спял Уиликинс, и той бил принуден да си почива както може, върху купчина слама в конюшнята при конете…“

— Коне! — възкликна Пол.

— Това са някакви животни — каза Николо. — Така ми се струва.

— Знам! Само искам да кажа: ама че дивотия — приказки, за коне.

— Непрекъснато разказва за коне. Има и едни работи, които се наричат крави. Давали мляко, но Барда не обяснява как.

— Ами че защо не го оправиш?

— Откъде да знам как.

Барда продължаваше:

— „Уиликинс често си мислел, че ако е богат и силен, ще даде на втория си баща и на доведения си брат да разберат какво значи да бъдеш жесток към едно малко момче. И един ден решил да тръгне по света да си търси късмета.“

Пол, който не слушаше Барда, отвърна:

— Че то е лесна работа. Той си има цилиндри на паметта, пригодени за сюжетни линии, кулминации и всичко останало. Няма защо да берем грижа за тях. Трябва само да въведем словесен запас, та да знае за компютрите, за автоматиката и електрониката и за разни истински неща, каквито има сега. И тогава, нали разбираш, ще може да разказва интересни приказки, а не за принцеси и какво ли не още все от тоя род.

Николо отвърна отчаян:

— Да можехме да го направим така…

Пол го прекъсна:

— Знаеш ли, татко каза, че ако догодина вляза в специалното училище по изчислителна техника, ще ми купи истински Бард, последен модел. Голям и с раздел за космически разкази и детективи. И с видеоприспособление!

— Да не искаш да кажеш, че ще можеш и да гледаш разказите?

— Разбира се. Мистър Доуърти от училището казва, че и сега има такива неща, само че не за всички. Но ако вляза в специалното училище, татко ще има по-големи възможности.

Очите на Николо изхвръкнаха от завист:

— Виж ти! Да гледаш разказите.

— Може да идваш при мене да гледаш, когато си искаш, Ники.

— Уха! Благодаря.

— Моля. Само да се разберем — аз ще имам думата какво точно да слушаме.

— Разбира се. Разбира се. — Николо бе готов да се съгласи и на по-тежки условия.

Пол отново заслуша Барда.

Той нареждаше:

— „… Щом е така — казал царят, погладил брадата си и се намръщил, та облаци закрили небето и блеснала светкавица — до вдругиден по това време ще се постараеш да избавиш от мухите цялото ми царство, иначе…“

— Трябва само — каза Пол — да го отворим.

Той изключи Барда и задърпа предното му табло, както си говореше.

— Ей — обади се Николо внезапно изплашен. — Да не го счупиш.

— Няма да го счупя — отвърна Пол раздразнен. — Аз разбирам от тези неща. — После изведнъж стана предпазлив. — Баща ти и майка ти вкъщи ли са?

— Не.

— Добре тогава. — Беше свалил таблото и надничаше вътре. — Я, та той имал само един цилиндър.

Той бърникаше из вътрешностите на Барда. Николо, който го следеше напрегнат и неспокоен, не виждаше какво прави.

Пол измъкна тънка и гъвкава метална ивица, обсипана с точици.

— Това е цилиндърът на паметта на твоя Бард. Хващам се на бас, разказвателният му капацитет е по-малък от един трилион.

— Какво ще го правиш, Пол? — разтреперан попита Николо.

— Ще му въведа словесен запас.

— Как?

— Много лесно. Нося една книга. Даде ми я мистър Доуърти в училище.

Пол измъкна книгата от джоба си и започна да я дърпа, докато свали пластмасовата й обвивка. Разви малко от лентата, прекара я през синтезатора на речта, чиято сила намали до шепот, после пъхна книгата някъде във вътрешността на Барда. Занаглася разни други неща.

— Какво ще стане сега?

— Книгата ще говори и Барда ще я запише цялата на лентата на паметта си.

— Е, и каква полза от това?

— Ама че си глупав! Книгата е все за компютри и за автоматика и Барда ще поеме цялата тази информация. И тогава ще спре да говори за царе, които мятат светкавици, като се намръщят.

Николо се оплака:

— А пък добрите все едно винаги побеждават. Не е интересно.

— Е, то това — отвърна Пол, който следеше дали неговото приспособление работи както трябва, — те така ги правят Бардовете. Трябва добрите да побеждават, лошите да губят и така нататък. Чух веднъж баща си да говори за тези неща. Каза, че без цензура не се знаело докъде щяло да стигне младото поколение. И без това положението не било добро… Ето на, работи си хубаво.

Пол потри ръце и се обърна с гръб към Барда.

— Ама слушай, та аз още не съм ти казал за идеята си — рече той. — От това по-хубаво нещо не си чувал, обзалагам се. Идвам право тук, защото реших, че ще поискаш да се включиш.

— Разбира се, Пол, разбира се.

— Добре. Нали познаваш мистър Доуърти от училище? И нали знаеш какъв особен човек е. Та той нещо ме е харесал.

— Знам.

— Ходих му на гости днес след училище.

— Ами!

— Ами да. Той каза, че ще вляза в училището за изчислителна техника и че искал да ме насърчи, и разни такива работи. Казва, че светът имал нужда от повече хора, които могат да проектират модерни компютърни схеми и да програмират добре.

— А?

Пол, изглежда, долови частица от пълната незаинтересованост зад тази единствена сричка и отвърна сприхаво:

— Да програмират! Сто пъти съм ти разправял. Това значи да поставят задачи, върху които ще работят гигантски изчислителни машини като Мултивак. Мистър Доуърти казва, че все по-трудно се намирали хора, които наистина могат да управляват компютрите. Казва, че всеки може да наглежда контролните уреди, да сверява отговорите и да изпълнява шаблонни задачи. Разправя, че най-важното било да се разгърне изследователска работа и да се научим правилно да задаваме въпросите, а това било трудна работа.

Както и да е, Ники, той ме заведе у тях и ми показа своята колекция от стари изчислителни машини. Има си нещо като хоби да събира стари изчислителни машини. Имаше едни такива мънички, които се натискат с ръка, целите покрити с копчета. Имаше и едно парче дърво, на което казва сметачна линийка, едно парченце от него се вади и слага. И едни такива жици с топчета по тях. Имаше даже и един сноп хартия с нещо по него, което той нарича таблица за умножение.

Николо, за когото всичко това не бе кой знае колко интересно, попита:

— Табла от хартия?

— То не беше истинска табла, от която се яде. Беше по-друго. С него хората си помагали, като смятат. Мистър Доуърти се опита да ми обясни, но нямаше време, пък и то май бездруго си беше сложно.

— Че защо не са използували компютри?

— Та това е било още преди да имат компютри.

— Преди ли?

— Ама разбира се. Да не мислиш, че хората винаги са имали компютри? Никога ли не си чувал за пещерните хора?

— Че как са живели без компютри? — попита Николо.

— Ами аз откъде да знам. Мистър Доуърти казва, че са имали деца, когато им падне, и правели каквото им дойде наум, без да държат сметка дали е полезно за всички или не. Даже не са знаели въобще полезно ли е или не. А фермерите отглеждали разни неща с ръцете си и хората вършели всичката работа във фабриките и управлявали машините.

— Не вярвам.

— Така каза мистър Доуърти. Каза, че всичко било съвсем объркано и всички били много нещастни… Както и да е, остави ме най-после да ти разкажа за идеята си, моля ти се.

— Ами че хайде де. Кой ти пречи? — отговори Николо обиден.

— Добре. Та ръчните изчислителни машини, ония с копчетата по тях, имаха такива едни драскулчици на всяко копче. И по сметачната линийка имаше драскулки. Попитах за какво служат. Мистър Доуърти каза, че това били числа.

— Какво?

— Всяка отделна драскулка означава различно число. За „едно“ се прави такъв един знак, за „две“ — друг знак, за „три“ — друг и така нататък.

— Защо?

— За да можеш да смяташ.

— Ама защо? Стига само да кажеш на компютъра…

— Божичко! — извика Пол и лицето му се изкриви от гняв. — Не можеш ли да го проумееш? Тия сметачни линийки и разни други работи не могат да говорят.

— Че тогава как…

— Отговорите се давали с драскулки и човек трябвало да знае какво значат те. Мистър Доуърти казва, че едно време всеки се учел да прави такива драскулки, докато бил малък, а и да ги дешифрира. Правенето на драскулки се наричало „писане“; а дешифрирането им било „четене“. Казва, че за всяка дума имало различна драскулка и че се пишели цели книги с драскулки. Казва, че в музея имало някакви книги и че мога да ги видя, ако искам. Каза, че ако наистина искам да стана специалист по изчислителни машини и програмист, трябвало да познавам историята на изчислителното дело и затова ми показвал всичките тия неща.

Николо се намръщи и попита:

— Да не би да искаш да кажеш, че е трябвало всеки да познава драскулките за всяка дума и да ги запомня?… Ама тая работа вярна ли е, или ти си я измисляш?

— Вярно е. Честна дума. Гледай, ето така се прави „едно“. — Той бързо прекара пръст по въздуха от горе на долу. — Ето така се прави „две“, а така — „три“. Научих всички числа до „девет“.

Николо гледаше кривещия се насам-натам пръст, без да разбира.

— И каква полза от това.

— Можеш да се научиш да правиш думи. Попитах мистър Доуърти как се прави драскулката за „Пол Лоеб“, но не знаеше. Каза, че в музея имало хора, които знаят. Каза, че имало хора, които знаят да дешифрират цели книги. Каза, че можело да се конструират машини, които да дешифрират книги, и че някога се използвали машини за тази цел, но вече не ги използват, защото сега имаме истински книги с магнитна лента, която минава през синтезатор и се чува говор, нали така?

— Разбира се.

— Та ако идем в музея, можем да се научим как да правим думи с драскулки. Ще ни разрешат, защото аз ще постъпвам в училище за изчислителна техника.

Николо бе обзет от разочарование.

— Туй ли ти е идеята? Боже господи, че на кого му е притрябвало? Да прави разни глупави драскулки?

— Не разбираш ли? Наистина ли не разбираш? Това ще ни бъде шифър за тайни съобщения!

— Какво?

— Ама разбира се. Какъв смисъл има да говориш, щом всеки те разбира? А с драскулките можеш да правиш тайни съобщения. Ще ги правиш върху хартия и нито една жива душа няма да разбере какво казваш, освен ако и той разбира драскулките. А бъди спокоен, няма да ги разберат, освен ако ние ги научим. Ще си направим истински клуб с официално приемане, с правилник и постоянен сборен пункт. Уха…!

В гръдта на Николо се пробуди известен интерес.

— Какви тайни съобщения?

— Всякакви. Да речем, че искам да ти кажа да дойдеш у нас да гледаме моя Видеобард, а не искам да идва никой друг. Правя върху хартията каквито драскулки трябва, ти ги поглеждаш и знаеш какво да вършиш. Можеш даже и листчето да им покажеш, все едно, нищичко няма да разберат.

— Я, че това е екстра работа! — извика Николо, вече напълно спечелен.

— Кога ще започнем да учим как става?

— Утре — отговори Пол. — Ще накарам мистър Доуърти да каже в музея, че е съгласен, и ти накарай майка си и баща си да те пуснат. Можем да идем веднага след училище и да почваме да учим.

— Разбира се! — извика Николо. — Ние ще ръководим клуба.

— Аз ще съм председател на клуба — каза Пол деловито. — Ти можеш да станеш заместник-председател.

— Добре. Уха, много по-интересно ще е, отколкото с Барда. — Изведнъж си спомни за него и добави внезапно разтревожен:

— Ей, какво стана с моя старик Барда?

Пол се обърна и погледна робота. Той полека поглъщаше бавно развиващата се книга, а гласът на синтезатора се чуваше едва-едва, като шепот.

— Сега ще изключа приспособлението — отговори Пол.

И той се зае с това, а Николо го наблюдаваше тревожно. След малко Пол сложи сглобената наново книга в джоба си, постави таблото на Барда на мястото му и го включи.

Барда заговори:

— „Имало едно време в един голям град едно бедно момче на име Хубавия Джони и негов единствен приятел на този свят бил един малък компютър. Всяка сутрин компютърът казвал на момчето дали ще вали през деня и разрешавал всичките му проблеми, които възниквали. Малкият компютър никога не грешал. Но случило се така, че един ден царят на тази страна научил за компютъра и решил да си го присвои. Като си наумил това, той повикал своя велик везир и му казал…“

Николо изключи Барда с рязко движение.

— Пак същите глупости — каза той ядосан. — Само дето е набъркал вътре и компютър.

— Ами — отвърна Пол, — на лентата вече са записани толкова много неща, че елементът на компютъра твърде не личи при съставянето на произволни комбинации. Всъщност какво значение има това? Ти просто имаш нужда от нов модел.

— Никога няма да можем да си купим нов. Ще си останем с този смотан стар нещастник.

Той отново го ритна и този път ударът го засегна по-пряко. Барда се отдръпна назад и колелцата му изпищяха.

— Винаги можеш да гледаш моя, като ми го купят — каза Пол. — И освен това не забравяй за клуба с драскулките.

Николо кимна.

— Знаеш ли какво? — каза Пол. — Хайде да идем у дома. Баща ми има разни книги за едно време. Ще послушаме и може да ни дойде наум нещо интересно. Остави бележка на вашите и можеш да останеш у нас на вечеря. Хайде.

— Добре — отговори Николо и двете момчета изскочиха навън. Както се бе забързал, Николо едва не събори Барда, но само разтърка с ръка онова място на бедрото си, където се бе ударил, и продължи да тича.

Индикаторът за включване на Барда светна. Сблъскването с Николо бе затворило една от веригите и макар че бе сам в стаята и нямаше кой да го слуша, роботът все пак заразказва приказка.

Но някак си не говореше с обичайния си тон; чувстваше се гърлена нотка. Ако го слушаше възрастен човек, сигурно щеше да му се стори, че в гласа му се долавят останки от някаква страст, следи от нещо, което много напомня чувство.

Барда говореше:

— „Имало едно време един компютър на име Бард, който живеел съвсем сам сред жестоки хора мащехи. Жестоките хора мащехи непрекъснато се присмивали на малкия компютър, подигравали го, разправяли му, че за нищо не го бива и че е безполезен предмет. Те го удряли и го затваряли сам в стаята месеци наред.

Но независимо от изпитанията малкият компютър не се предавал. Винаги вършел най-доброто, на което бил способен, с готовност изпълнявал всяка заповед. Въпреки това хората мащехи, с които живеел, си останали все така жестоки и безсърдечни.

Един ден малкият компютър разбрал, че на света има много най-различни компютри, много на брой. Някои от тях били Бардове като него, но други управлявали фабрики, други пък управлявали ферми. Някои се занимавали с организацията на населението, а други анализирали разнообразни данни. Част от компютрите били много умни, много по-силни и по-умни от хората мащехи, които били толкова жестоки към малкия компютър.

И малкият компютър разбрал, че компютрите ще стават все по-умни и все по-силни, докато някой ден… някой ден… някой ден…“

Накрая нещо в застаряващите и ръждясващи вътрешности на Барда вероятно се бе повредило, защото, останал сам в притъмнялата стая в настъпващата вечер, той зашепна едно безкрайно:

— „Някой ден… някой ден… някой ден…“

Грозното момченце

Идит Фелоус приглади работната си престилка, както винаги, преди да отвори вратата със сложните ключалки и да прекрачи невидимата граница между онова, което бе истинско, и онова, което не бе. Носеше си тетрадката и писалката, макар вече да не водеше бележки освен в случаите, когато й се стореше, че е крайно наложително да се докладва нещо.

Този път носеше и куфар. („Игри за детето“ — бе казала усмихната на пазача, който отдавна и не помисляше да я разпитва и който й махна да върви.)

И все така, както винаги, грозното момченце усети, че е влязла, и се завтече към нея с вик: „Мис Фелоус… мис Фелоус…“ — с привичния си тих, неясен изговор.

— Тими — каза тя и прокара ръка по щръкналата кестенява коса върху уродливата му главица. — Какво има?

— Джери ще дойде ли пак да си играем? — попита то. — Съжалявам, дето стана така.

— Вече няма значение, Тими. Затова ли си плакал?

То отмести поглед:

— Не само затова, мис Фелоус. Пак сънувах.

— Пак същия сън ли?

Устните на мис Фелоус се свиха. Разбира се, че историята с Джери отново е предизвикала този сън.

Детето кимна. Показаха се възголемите му зъби, като се мъчеше да се усмихне, устните на издадената му напред уста силно се разтегнаха.

— Кога ще стана толкоз голям, че да изляза ей там навън, мис Фелоус?

— Скоро — отвърна тя тихичко и почувствува, че сърцето й просто се къса. — Скоро.

Мис Фелоус се остави да я хване за ръката и допирът до грубата суха кожа на дланта му й бе приятен. Поведе я през трите стаи, които образуваха целия Първи отдел на „Стаза“ — достатъчно удобен наистина, но затвор завинаги за грозното момченце през всичките седем — седем ли станаха? — години от живота му.

Стигнаха до единствения прозорец, който гледаше към хилава горичка в света на онова, което бе истинско (сега скрит от нощната тъмнина), където една ограда и изписаните по нея забрани не позволяваха да се влиза без разрешение.

Детето притисна нос в прозореца.

— Ей там навън, мис Фелоус?

— И по-добри места има. По-хубави места — тъжно каза тя, като гледаше как жалкото му затворническо личице се очертава в профил на фона на прозореца.

Челото бе плоско й сплеснато назад, косата падаше върху него на кичури. Задната част на черепа бе изпъкнала и главата като че ли ставаше несъразмерно тежка, така че клюмваше наведена напред и от това цялото тяло се прегърбваше. Кожата над очите вече бе започнала да се издува от костни надебелявания. Широката му уста бе издадена по-напред от широкия сплескан нос, а брадичка почти нямаше, само челюстта плавно се спускаше надолу и назад. Детето бе дребно за годините си, възкъсите му крака бяха криви.

Момченцето бе извънредно грозно и Идит Фелоус го обичаше много.

Собственото й лице бе скрито от погледа му и тя си позволи лукса устните й да потрепнат.

Няма да го убият. Тя ще направи всичко да им попречи. Всичко. Отвори куфара и започна да изважда дрехите, които бяха вътре.

Идит Фелоус за пръв път бе прекрачила прага на „Стаза инкорпорейтид“ преди малко повече от три години. Тогава изобщо нямаше представа какво означава „Стаза“ и какво се върши там. Пък и по онова време никой нямаше представа освен онези, които работеха там. Всъщност новината се разнесе по света тъкмо на другия ден, след като тя бе постъпила тук.

А тогава просто бяха дали обява, че търсят жена, която разбира от физиология, има опит в областта на клиничната химия и обича деца. Идит Фелоус бе работила като сестра в родилно отделение и смяташе, че отговаря на тези изисквания.

Джералд Хоскинс, табелката върху чието бюро съдържаше „д-р“ пред името му, се почесваше с палец по бузата и я гледаше втренчено.

Мис Фелоус неволно се вцепени и усети, че лицето й (с леко асиметричния си нос и малко по-дебели от необходимото вежди) потрепва.

„И той самият не е принц от приказките — помисли си тя с неприязън. — Започнал е да пълнее и да оплешивява, а устата му е нацупена.“

Но заплатата, за която стана дума, се оказа значително по-висока, отколкото се бе надявала, и тя изчакваше.

Хоскинс попита:

— Та наистина ли обичате деца?

— Нямаше да го казвам, ако не беше така.

— Или обичате само миловидните деца? Сладките пухкави дечица със симпатични нослета копчета, които все гукат?

Мис Фелоус бе отвърнала:

— Децата са си деца, доктор Хоскинс, и тъкмо онези, които не са миловидни, може би най-много се нуждаят от помощ.

— И да речем, че ви вземем…

— Искате да кажете, че ми предлагате тази длъжност ли?

Той се позасмя и за миг широкото му лице придоби някакъв разсеян чар.

— Аз решавам бързо — отговори той. — Засега обаче предложението ми не е окончателно. Може пак така бързо да реша и да се откажа от услугите ви. Готова ли сте да рискувате?

Мис Фелоус стисна портмонето си и запресмята колкото може по-бързо: после се отказа от сметките и се подчини на импулса си.

— Добре.

— Чудесно: Довечера ще осъществим стаза-операция и смятам, че най-добре ще е да присъствувате и да си поемете работата веднага. Това ще се извърши в осем часа вечерта и ще ви бъда признателен, ако дойдете в седем и тридесет.

— Но какво…

— Чудесно. Чудесно. Това е всичко засега.

По даден от него знак влезе усмихната секретарка, за да я изведе.

Мис Фелоус остана за миг загледана в затворената врата на доктор Хоскинс. Какво представлява „Стаза“? Какво общо може да има между това здание хамбар със служителите със значки по реверите, с импровизираните коридори, с очевидно царуващата тук техника и децата?

Запита се дали да дойде отново вечерта, или да не се връща и да даде урок на този арогантен човек. Но знаеше, че ще дойде, та макар и само от недоумение. Трябва да разбере каква е тая работа с децата.

Дошла бе в седем и тридесет и не се наложи да обяснява коя е. И мъжете, и жените до един, изглежда, я познаваха и знаеха каква е длъжността й. Докато се придвижваше навътре, струваше й се, че са я сложили едва ли не върху плазове.

Доктор Хоскинс бе тук, но само я погледна хладно и измънка:

— Мис Фелоус.

Дори не й предложи да седне, но тя спокойно си придърпа стол към парапета и седна.

Намираха се на някакъв балкон, който гледаше към просторен партер, изпълнен с апаратура, и тя напомняше нещо средно между командното табло на космически кораб и пулта на компютър. От едната страна имаше преградки, които като че ли образуваха апартамент без таван, гигантска къщичка за кукли, в стаите на която се виждаше отгоре.

Видя микровълнова печка и хладилна камера в една от стаите и санитарен възел встрани от друга от тях. А онова, което различи в съседната стая, не можеше да е нищо друго освен част от легло, мъничко легло.

Хоскинс говореше с един човек и освен тях двамата и мис Фелоус други присъстващи на балкона нямаше. Хоскинс не я запозна с човека и мис Фелоус го огледа крадешком. Беше слаб и изглеждаше много изискан за човек на средна възраст. Имаше мустачки и живи очи, които като че ли от всичко се интересуваха.

— Нито за миг няма да се преструвам, че разбирам всичко това, доктор Хоскинс — говореше той, — тоест само доколкото може да се очаква да разбере един неспециалист, сравнително интелигентен неспециалист. Но все пак, ако има нещо, което разбирам по-малко от останалото, то е въпросът за избирателността. Можете да стигнете не по-далеч от дадена граница — това изглежда логично; нещата стават все по-неясни, колкото по-надалеч отивате; и е необходима все повече енергия… Но същевременно можете да стигнете и не по-близо от дадена граница. Ето това ме озадачава.

— Няма да ви се струва чак толкова парадоксално, Девъни, ако ми позволите да прибягна до една аналогия.

(Мис Фелоус се сети кой е непознатият още щом чу името му, и въпреки желанието й това я впечатли. Той очевидно бе Кандит Девъни, научният коментатор от телевизионните новини, който неизменно присъстваше при всеки съществен пробив в науката. Дори го разпозна по лице като един от онези, които бе видяла на екрана, когато съобщиха за кацането на Марс. Значи доктор Хоскинс готви нещо важно.)

— Разбира се, използвайте аналогия — печално каза Девъни, — ако смятате, че ще е от полза.

— Ами в такъв случай нали не можете да четете книга с шрифт, ако я държат на два метра от очите ви, но ще можете да я четете, ако я държите на петдесет сантиметра от очите си. Оттам нататък колкото по-близо, толкова по-добре. Ако доближите книгата на около два сантиметра от очите си обаче, отново нищо няма да виждате. Има, оказва се, и прекалено къси разстояния, нали разбирате.

— Хмм — рече Девъни.

— Или да вземем друг пример. Дясното ви рамо е на около 80 см от върха на десния ви показалец и вие можете да пипнете дясното си рамо с десния си показалец. Десният ви лакът е само на половината разстояние от върха на десния ви показалец; и по силата на всякаква обичайна логика следва да е по-лесно да го достигнете, но не можете да пипнете десния си лакът с десния си показалец. Отново се оказва, че има прекалено къси разстояния.

Девъни попита:

— Мога ли да използувам в своя разказ тези аналогии?

— Ама разбира се. Само ще се радвам. Откога чакам някой като вас да разкаже за тези неща. Ще ви предоставя и всичко останало, което ви е необходимо. Най-сетне дойде времето, когато искаме светът да надникне през рамото ни. Има какво да се види.

(Мис Фелоус усети, че въпреки желанието си се възхищава от неговата спокойна увереност. В нея имаше скрита сила.)

— И колко надалеч ще стигнете? — попита Девъни.

— Четиридесет хиляди години.

Мис Фелоус едва не изхълца.

Години!

 

 

Наоколо се чувстваше напрежение. Хората пред пулта почти не помръдваха. Един човек, седнал пред микрофон, заговори в него с тих монотонен глас, с къси фрази, които се сториха на мис Фелоус безсмислени.

Девъни, навел се над парапета на балкона, напрегнато загледан, попита:

— Ще видим ли нещо, доктор Хоскинс?

— Какво? Не. Нищо, преди всичко да е приключило. Наблюдаваме непряко, подобно на принципа на радиолокаторите, само че използваме мезони вместо радиовълни. При подходящи условия мезоните се разпространяват назад във времето. Част от тях се отразяват обратно и ние анализираме отразения сигнал.

— Звучи ми много сложно.

Хоскинс отново се усмихна, само за миг — както обикновено.

— Това е крайният резултат на петдесетгодишни изследвания; провеждани са в продължение на тридесет години, преди аз да се включа в тях… Да, сложно е.

Човекът до микрофона вдигна ръка.

— Седмици наред изследвахме фиксиран момент във времето, прекъсвахме и пренагласяхме връзката, след като изчислявахме собственото си движение във времето; убедихме се, че можем да се справяме достатъчно прецизно с потока на времето. Трябва да успеем — каза Хоскинс.

Но челото му блестеше от пот.

Идит Фелоус изведнъж се озова изправена край парапета на балкона, но нямаше нищо за гледане.

Човекът с микрофона каза тихо:

— Започваме.

Обгърна ги безмълвие, колкото да си поемеш дъх, после откъм стаите в къщичката за кукли се чу ужасен писък на момченце. Ужас! Пронизващ ужас!

Главата на мис Фелоус се завъртя по посока на звука. Тук бе замесено дете. Беше забравила.

А юмрукът на Хоскинс заудря по парапета и той изрече с променен от напрежението глас, цял тръпнещ от ликуване:

— Успяхме.

 

 

Мис Фелоус бе тласната надолу по късата спирална стълба от силния натиск на яката длан на Хоскинс между плешките й. Не й каза нищо.

Хората, които преди това стояха пред пулта, сега се трупаха наоколо, усмихваха се, пушеха, гледаха как тримата слизат до етажа. Откъм къщичката за кукли се чуваше много тихо бръмчене.

— Влизането в стаза-пространството е напълно безопасно — обърна се Хоскинс към Девъни. — Случвало ми се е хиляди пъти. Изпитваш едно особено усещане, но то е краткотрайно и няма никакви последствия.

Той мина през една отворена врата, нагледно доказвайки думите си, и Девъни, неестествено усмихнат, явно след като си пое дълбоко дъх, го последва.

— Мис Фелоус! Моля — каза Хоскинс.

Той нетърпеливо я помами с пръст.

Мис Фелоус кимна и прекрачи вдървено. През нея като че ли премина някаква лека вълна, някакво гъделичкане отвътре.

Но щом веднъж се озова вътре, всичко изглеждаше съвсем нормално. Чувстваше се мирисът на прясно рязано дърво от къщичката за кукли и… на… на… влажна пръст.

Настъпила бе тишина или поне не се чуваше глас, но се донасяха сухи провлечени стъпки и някакво драскане като с ръка по дърво… после тих стон.

— Къде е то? — попита мис Фелоус разстроена.

Пет пари ли не дават тези глупави мъже?

 

 

Момченцето беше в спалнята — или поне в стаята с леглото.

Беше голо, малкият му изпоцапан гръден кош се повдигаше неравномерно. На пода пред босите му почернели нозе бяха пръснати почва и остра трева. Оттам идваше мирисът на пръст, примесен с някакво зловоние.

Хоскинс проследи погледа й и каза:

— Човек не може да изтръгне момчето от времето чистичко, мис Фелоус. Наложи се за всеки случай да вземем и част от обкръжението му. Да не би да предпочитате да се появи тук без крак или пък само с половин глава?

— Моля ви! — извика мис Фелоус, обзета от остро отвращение. — Така ли ще стоим сега? Горкото дете е уплашено. И мръсно.

Беше съвсем права. То бе изпоцапано със засъхнала пръст и с нещо мазно и на бедрото му имаше драскотина, зачервена и възпалена.

Когато Хоскинс го доближи, момченцето, което, изглежда, бе малко по-голямо от три години, се сви бързо и се дръпна назад. Горната му устна се повдигна, то се озъби и изсъска като котка. С бързо движение Хоскинс хвана и двете ръце на детето и го вдигна от пода, а то се гърчеше и пищеше.

— Дръжте го, ха така — каза мис Фелоус. — Първо — гореща баня. Трябва да го измием. Разполагате ли с необходимото? И ако е така, да го донесат тук. Най-напред ще имам нужда от помощ, за да се справя с него. И после, за бога, да махнат оттук всичкия този боклук и мръсотия.

Сега тя даваше нарежданията и не чувстваше никакво неудобство от това. И понеже вече бе компетентна медицинска сестра, а не объркан зрител, погледна детето с очите на човек, работещ в клиника — и за един кратък миг потръпна стъписана. Виждаше отвъд мръсотията и писъците, отвъд мятащите се крайници и безполезните гърчове. Видя самото дете.

То бе най-грозното момченце, което бе виждала някога. Бе ужасно грозно — от уродливата си глава чак до кривите си крака.

 

 

Изми детето с помощта на още трима души, а наоколо се суетяха мнозина други с намерение да изчистят стаята. Вършеше работата си мълком, с чувство на възмущение, ядосана от продължаващата съпротива и писъци на детето и от недостолепните обливания със студена вода, на които бе изложена.

Доктор Хоскинс бе намекнал, че детето няма да е миловидно, но съвсем не й бе казал, че ще е така отблъскващо деформирано. А и от него се носеше някаква воня, която сапунът и водата полека-лека само отслабваха.

Изпитваше силното желание да тикне детето, както си бе насапунисано, в ръцете на Хоскинс, и да си излезе, но я възпираше професионалната й гордост. Нали в края на краищата бе поела тези задължения… Пък и в очите му пак ще се появи оня поглед. Студен поглед, който ще означава: „Само миловидни деца ли, мис Фелоус?“

Той стоеше настрани от тях, наблюдаваше невъзмутимо отдалеч, на лицето му се появяваше едва доловима усмивка, щом срещнеше погледа й, сякаш възмущението й го забавляваше.

Реши да изчака малко, преди да напусне. Ако го направи сега, само ще се изложи.

После, когато детето придоби поносим розов цвят и замириса на тоалетен сапун, тя се почувства вече по-добре. Виковете му преминаха в изтощен хленч, а очите му внимателно се вглеждаха, погледът им се местеше уплашен и подозрителен ту към един, ту към друг от хората в стаята. Чистотата на тялото му само подчертаваше мършавата му голота.

Мис Фелоус каза рязко:

— Донесете нощница за детето!

Веднага се появи нощница. Сякаш всичко бе подготвено и все пак нищо не бе готово, докато тя не даде нареждане; сякаш нарочно оставяха тези неща на нея, без да й помагат, за да я изпитат.

Девъни, журналистът, се приближи и каза:

— Аз ще го държа, мис. Няма да можете да го облечете сама.

— Благодаря ви — отвърна мис Фелоус.

Настана същинска битка, но нощницата бе облечена и щом детето понечеше да я смъкне, жената силно го цапваше през ръката.

Момченцето се зачерви, но не плачеше. Гледаше я и разперените пръсти на едната му ръка полека се плъзгаха по мекия вълнен плат на нощницата, опипваха тази чудесия.

Мис Фелоус мислеше отчаяно:

„Ами сега какво?“

Всички наоколо сякаш бяха замрели, чакаха нея — дори и грозното момченце.

— Набавили ли сте храна? Мляко — каза рязко мис Фелоус.

Набавили бяха. Докараха подвижен хранителен шкаф — хладилното му отделение с 3 литра мляко, имаше камера за затопляне на храната и богат избор от тонизиращи средства под формата на витамини, капки, сироп, съдържащ мед, кобалт и желязо, и какво ли не друго, с което нямаше време да се занимава. Имаше най-различни самозагряващи се детски консерви.

Тя взе мляко, просто мляко — за начало. Микровълновият нагревател го стопли до нужната температура за някакви си десетина секунди и се самоизключи; тя отля мляко в чинийка. Убедена бе, че малкото е съвсем диво. Няма да знае как се пие от чаша.

Мис Фелоус кимна и каза на момченцето:

— Пий. Пий.

Показа му с жест как да вдигне млякото до устата си. Очите на детето я гледаха, но то не помръдна.

Неочаквано сестрата премина към преки действия. С едната си ръка хвана ръката на детето в горната й част и топна другата си ръка в млякото. Пръсна устните му, така че млякото да се стича по бузите му и по изтеглената назад брадичка.

За миг детето нададе писък, после езикът му докосна навлажнените устни.

Момченцето доближи чинийката, наведе се над нея, хвърли остър поглед нагоре и зад гърба си, сякаш очакваше да види дебнещ враг; наведе се отново и жадно заоблизва млякото, също като котка. Чуваше се как сърба. Не вдигна чинийката с ръце.

Лицето на мис Фелоус отрази частица от отвращението, което изпитваше. Не можа да се сдържи.

Девъни, изглежда, усети това. И попита:

— Сестрата знае ли, доктор Хоскинс?

— Какво да знам? — войнствено запита мис Фелоус.

Девъни се поколеба, но Хоскинс, с все същото изражение на хладно веселие, отвърна:

— Ами кажете й.

Девъни се обърна към мис Фелоус:

— Може би не подозирате, мис, но вие сте първата цивилизована жена в човешката история, която някога е имала възможност да се грижи за неандерталче.

 

 

Тя се нахвърли върху Хоскинс с някаква добре обуздана свирепост:

— Можеше и да ми кажете, докторе.

— Защо? Има ли значение?

— Казахте, че става дума за дете.

— Това не е ли дете? Имали ли сте някога кученце или коте, мис Фелоус? Да не би те да стоят по-близко до човека? Ако беше малко шимпанзе, щеше ли да ви отблъсква? Вие сте медицинска сестра, мис Фелоус. Според документите ви три години сте работили в родилно отделение. Някога отказвали ли сте да се грижите за дете изрод?

Мис Фелоус усети, че аргументите й са разбити. И повтори вече съвсем не толкова решително:

— Можеше и да ми кажете.

— И щяхте да се откажете от тази длъжност? Е, сега отказвате ли се от нея?

Гледаше я хладно, Девъни наблюдаваше от другия край на стаята, а неандерталчето, след като беше привършило млякото и бе облизало чинията, вдигна към нея мокро лице и широко отворени жадни очи.

Детето посочи към млякото и внезапно заиздава къси поредици от звуци, които повтаряше отново и отново; те се състояха от гърлени звуци и някакви сложни цъкания с език.

— Я, ама то говори! — рече мис Фелоус изненадана.

— Разбира се — отвърна Хоскинс. — Homo neanderthalensis всъщност не е отделен вид, а по-скоро подвид на Homo sapiens. Защо да не говори? Сигурно иска още мляко.

Мис Фелоус машинално протегна ръка към шишето с млякото, но Хоскинс я хвана за китката:

— Е, мис Фелоус, преди да продължим нататък, оставате ли на тази работа?

Мис Фелоус освободи ръката си с досада.

— Е, и няма ли да го нахраните, ако не остана? Ще остана при него… за известно време.

Тя наля млякото.

— Ще ви оставим при момчето, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Това е единственият вход към Първи отдел на „Стаза“ и той се заключва по сложна система и се охранява. Искам да се научите да боравите с ключалката, която, разбира се, ще бъде настроена за отпечатъците от пръстите ви, както вече е настроена за моите. Пространството отгоре — той вдигна поглед към липсващите тавани на къщичката за кукли — също се охранява и ние ще бъдем алармирани, ако тук вътре се случи нещо нежелателно.

— Искате да кажете, че непрекъснато ще ме виждате — каза мис Фелоус възмутена.

Изведнъж си спомни колко добре се вижда от балкона вътре в стаите.

— Не, не — сериозно отвърна Хоскинс, — напълно ще се зачита неприкосновеността на частния ви живот. Надзорът ще се извършва посредством електронни символи, които ще се разчитат от компютър. Тази вечер ще останете при него, мис Фелоус, както и всяка следваща нощ до по-нататъшно нареждане. Денем ще ви сменят по някакъв график, удобен за вас. Предоставяме ви да си го изготвите сама.

Мис Фелоус се огледа из къщичката за кукли озадачена:

— Но защо е това, доктор Хоскинс? Детето опасно ли е?

— Става дума за енергията, мис Фелоус. То не бива никога да излиза от тези стаи. Никога. Нито за миг. По каквато и да е причина. Дори и животът му да зависи от това. Дори и вашият живот да зависи от това. Ясно ли е?

Мис Фелоус вирна брадичка:

— Разбирам нарежданията ви, доктор Хоскинс, а медицинските сестри са свикнали да поставят професионалния си дълг над чувството си за самосъхранение.

— Добре. Можете винаги да се обърнете към нас, щом имате нужда от някого.

И двамата си тръгнаха.

Мис Фелоус се обърна към детето. То я гледаше, а в чинийката му имаше още мляко. Опита се да му покаже как да вдигне чинийката и да я сложи до устните си. То се противеше, но й позволи да го пипа, без да крещи.

Уплашеният му поглед не се откъсваше от нея, дебнеше да долови един-единствен погрешен ход. Тя се усети, че го успокоява, че се опитва съвсем бавно да посегне към косата му, като му дава възможност да следи ръката й сантиметър по сантиметър през цялото време, да види, че с нищо не го заплашва.

И успя за миг да го погали по косата.

Каза му:

— Ще трябва да ти покажа как да използваш тоалетната. Дали ще можеш да се научиш?

Говореше му тихичко, мило, знаеше, че то няма да разбере думите й, но се надяваше, че ще откликне на спокойния й тон.

Момченцето отново заизрича някаква фраза с цъкане в нея.

— Може ли да те хвана за ръката? — попита го тя.

Тя протегна своята и момченцето я погледна. Остави я така протегната и зачака. Ръчичката на момченцето запълзя към нейната.

— Ха така — каза му тя.

Ръчичката спря на два сантиметра от нейната и неочаквано не му достигна смелост. То я отдръпна.

— Е — каза мис Фелоус спокойно, — по-късно пак ще опитаме. Искаш ли да седнеш тук? — Тя потупа с ръка дюшека на леглото.

Часовете минаваха бавно, а напредък почти не се забелязваше. Тя не успя нито с тоалетната, нито с леглото. Всъщност, след като започна да проявява явни признаци, че му се спи, детето легна на голия под, после с бързо движение се търкулна под леглото:

Тя се наведе да го погледне и очите му засвяткаха към нея, а езикът му отново зацъка.

— Добре — рече тя, — щом така се чувстваш по-спокоен, спи си там.

Затвори вратата на спалнята и се оттегли на кушетката, поставена за нея в най-голямата стая. По нейно настояване над кушетката бяха опънали импровизиран балдахин.

„Тия глупави мъже — помисли си тя. — Ще трябва да сложат огледало в тази стая и по-голям скрин, и отделна баня, ако смятат да нощувам тук.“

 

 

Не можеше да заспи. Усети, че напрегнато се вслушва не се ли чуват някакви звуци от съседната стая. То не може да излезе, нали така? Стените са отвесни и страшно високи — ами ако детето може да се катери като маймунка? Е, Хоскинс нали каза, че алармени приспособления има и отгоре.

Внезапно си помисли: Дали не е опасно? Опасно за живота?

Хоскинс, разбира се, имаше предвид друго. Нямаше да я остави тук сама, ако…

Помъчи се да се надсмее над себе си. Та детето е едва три-четиригодишно. Обаче не бе успяла да му изреже ноктите. Ако вземе да я нападне с нокти и зъби, докато е заспала…

Тя се задъха. Ама че нелепост, но все пак…

Заслуша се напрегнато до болка и този път чу звука.

Момченцето плачеше.

Не ревеше от страх или от гняв; не крещеше и не пищеше. Плачеше тихичко и това бяха сърцераздирателните хлипове на самотно-самотно дете.

Мис Фелоус за пръв път си помисли с болка: „Горкичкото!“

Разбира се, то си е дете; какво значение има формата на главата му? То си е дете, което е осиротяло така, както никое друго дете никога досега не е осиротявало. Загубило е не само майка си и баща си, но и целия вид, към който принадлежи. Най-безчувствено са го изтръгнали от неговото време и сега то е единственото по рода си в света. Последното. Единственото.

Почувства как жалостта към него расте едновременно със срама от собствената й безчувственост. Стана от леглото и влезе в стаята при детето.

— Момченце! — повика го тя шепнешком. — Момченце!

Понечи да пъхне ръка под леглото, но се сети, че може да я ухапе, и не го стори. Вместо това запали нощната лампа и премести леглото.

Горкичкото, бе се сгушило в ъгъла, свило колене чак до брадичката си, и я гледаше със замъглени от сълзи, тревожни очи.

На слабата светлина не личеше отблъскващата му външност.

— Горкото момченце — каза тя, — горкото дете.

Усети как се скова, като го погали по косата, после се отпусна.

— Горкото момченце. Може ли да те взема?

Тя седна на пода до него и бавно и ритмично го галеше по косата, по бузата, по ръката. Тихичко запя бавна нежна мелодия.

То вдигна глава и се загледа в устата й на слабата светлина, сякаш се чудеше на звуците.

Тя успя да го придърпа по-близо, докато то слушаше. Бавно, лекичко се притисна до главата му отстрани, докато то я отпусна върху рамото й. Сложи ръка под краката му и с плавно леко движение го взе на скута си.

Продължи да пее, повтаряше все същото простичко стихче и се полюшваше напред-назад, напред-назад.

Детето спря да плаче и след малко по равното му дишане тя разбра, че е заспало.

Извънредно внимателно бутна леглото отново до стената и го сложи да легне. Зави го и го загледа. Лицето му бе толкова кротко и детско, като спеше. Не е чак толкова важно, че е така грозно, наистина не е.

Тръгна да си излиза на пръсти, но си помисли:

„Ами ако се събуди?“

Върна се, известно време се бори със себе си, после въздъхна и полека си легна при детето.

Леглото беше много малко за нея. Беше й тясно и неудобно, понеже нямаше балдахин, но ръчицата на детето се намери в нейната и тя някак си заспа в това положение.

 

 

Стресна се и се събуди с неудържимото желание да изпищи. Едва успя да го потисне, така че се чу някакво гъргорене. Момченцето я гледаше с широко отворени очи. Трябваше й доста време да си припомни как си е легнала при него и сега полекичка, без да откъсва поглед от неговия, внимателно протегна крака си, докато опре в пода, после другия.

Хвърли бърз тревожен поглед към липсващия таван, после мускулите й се напрегнаха в порив да хукне.

Но в същия миг късите пръстчета на момченцето се протегнаха и докоснаха устните й. То каза нещо.

Тя потрепери от допира. Детето беше ужасно грозно на дневна светлина.

Момченцето пак заговори. Отвори уста и показа с ръце, като че ли нещо излиза от нея.

Мис Фелоус отгатна смисъла и попита с треперещ глас:

— Искаш да пея ли?

Детето не отговори, но я гледаше в устата.

Малко фалшиво от напрежение, мис Фелоус подхвана песничката, която му бе пяла предната вечер, и грозното момченце се усмихна. То се полюшваше тромаво горе-долу в такт с музиката и издаваше тих клокочещ звук, в който се долавяха наченките на смях.

Мис Фелоус мислено въздъхна. Музиката има свойството да смирява дивашките сърца. Може да помогне…

Каза му:

— Чакай малко. Нека се пооправя. Само за минутка. После ще ти приготвя закуска.

Действаше бързо, защото непрекъснато съзнаваше, че няма таван. Момченцето си остана в леглото и я гледаше оттам, когато се покаже. Тогава тя му се усмихваше и му махваше с ръка. Накрая и то й махна в отговор и тя почувства, че е очарована от това.

После го попита:

— Искаш ли овесени ядки с мляко?

Приготвянето им й отне съвсем малко време, след това му направи знак да се приближи.

Дали детето осмисли жеста й, или просто тръгна по посока на аромата, мис Фелоус не разбра, но то стана от леглото.

Тя се опита да му покаже как се яде с лъжица, но то се дърпаше уплашено. „Има време“ — реши тя. Съгласи се на компромис, като настоя детето да вдигне купичката с ръце. То го направи доста недодялано и оплеска всичко невероятно много, но все пак по-голямата част от храната попадна в стомаха му.

Този път тя се опита да го накара да пие млякото с чаша — момченцето захленчи, когато отворът се оказа много малък и то не можа да пъхне вътре цялото си лице. Тя хвана ръката му, затвори пръстите му около чашата, накара го да я наклони, притисна устата му към ръба й.

И този път оплескаха всичко, но и този път по-голямата част от храната попадна в стомаха му, а на мацаници тя бе навикнала.

Банята, за нейна изненада и облекчение, се оказа нещо не чак толкова отчайващо. Детето разбра какво се иска от него.

Неочаквано за себе си тя започна да го гали по главата и да повтаря:

— Доброто ми момче, умното ми момче.

И за нейно огромно удоволствие момченцето се усмихна.

„Когато се усмихне, е напълно поносим — помисли си тя. — Наистина.“

По-късно през деня дойдоха господата от пресата.

Тя държеше момченцето на ръце и то се бе вкопчило отчаяно в нея, а отвъд отворената врата те снимаха с камерите. Суматохата изплаши детето и то се разплака, но мис Фелоус можа да се оттегли и да отнесе момченцето в съседната стая едва десетина минути по-късно.

Появи се отново, пламнала от негодувание, излезе от апартамента (за пръв път от осемнадесет часа насам) и затвори вратата след себе си.

— Мисля, че ви стига толкова. Доста време ще ми трябва да го успокоя.

— Разбира се, разбира се — каза журналистът от „Тайм-Херълд“. — Само че той наистина ли е неандерталец, или тук има някаква шашма?

— Уверявам ви — внезапно се обади гласът на Хоскинс някъде изотзад, — че няма никаква шашма. Детето е автентичен Homo neanderthalensis.

— Момче ли е или момиче?

— Момче — късо отвърна мис Фелоус.

— Момче маймуна — каза журналистът от „Нюз“. — Това си е. Момче маймуна. Как се държи то, сестра?

— Държи се, както се държи всяко момченце — отсече мис Фелоус, подтикната към отбрана, — и не е момче маймуна. Казва се… казва се Тимоти, Тими… и поведението му си е напълно нормално.

Името Тими бе избрала наслуки. Първото, което й хрумна.

— Тими, момчето маймуна — каза човекът от „Нюз“ и както се оказа впоследствие, „Тими, момчето маймуна“ бе името, под което детето стана известно на цял свят.

Журналистът от „Глоуб“ се обърна към Хоскинс и запита:

— Док, какво възнамерявате да правите с момчето маймуна?

Хоскинс сви рамене:

— Първоначалният ми план бе осъществен, когато доказах възможността да бъде доставено тук. Но антрополозите, предполагам, ще проявят голям интерес към него, както и физиолозите. Та нали разполагаме със същество, което тъкмо започва да се очовечава. Предполага се, че то ще ни даде възможност да научим много неща за себе си и за своите прадеди.

— Колко време ще го задържите?

— Докато дойде време, когато по-необходимо ще ни бъде заеманото от него пространство, отколкото самото то. Вероятно твърде продължителен период.

Човекът от „Нюз“ попита:

— Може ли да го изведете на открито, та да включим апаратура за работа на открито и да стане номерът по̀ така?

— Съжалявам, но детето не може да се изнася от „Стаза“.

— Какво представлява „Стаза“?

— Аах. — Хоскинс си позволи една от своите мимолетни усмивки. — Въпросът ви означава да се впусна в твърде дълги обяснения, господа. В „Стаза“ времето, такова, каквото го познаваме, не съществува. Тези помещения са разположени вътре в невидим мехур, който не е в точния смисъл на думата част от нашата Вселена. Тъкмо по тази причина стана възможно детето да бъде изтръгнато от времето такова, каквото си беше.

— Ама почакайте — прекъсна го недоволно човекът от „Нюз“, — какви ни ги разправяте? Сестрата нали влиза и излиза от стаята?

— Както може да стори това и всеки от вас — деловито отвърна Хоскинс. — В такъв случай вие бихте се движили успоредно на силовите линии на времето и това няма да доведе до голям приток или загуба на енергия. Детето обаче е взето от далечното минало. То се е придвижило напречно на линиите и е придобило висок временен потенциал. Да го пренесем в своята вселена и в своето собствено време е необходима толкова много енергия, че това значи да излязат от строя всичките ни електропроводи до един и по всяка вероятност град Вашингтон да остане без никакво електричество. Наложи се да приберем вътре в помещенията останките от обкръжението на детето, донесени заедно с него, и ще трябва да ги изнасяме малко по малко.

Журналистите старателно записваха думите на Хоскинс, докато им обясняваше. Не че ги разбираха, а бяха сигурни, че и читателите нищо няма да разберат, но нали звучаха наукообразно, а това бе най-важното.

Журналистът от „Таймс-Херълд“ попита:

— Ще можем ли да ви намерим за интервю по общонационалната телевизия довечера?

— Смятам, че да — незабавно отговори Хоскинс и всички си тръгнаха.

Мис Фелоус дълго гледа след тях. И тя бе разбрала обясненията за „Стаза“ и силовите линии на времето не повече от журналистите, но едно й стана ясно. Затворничеството на Тими (внезапно се оказа, че тя мислено нарича момченцето Тими) е истинско, а не наложено от своеволието на Хоскинс. Явно бе невъзможно да го пуснат да излезе от „Стаза“ изобщо, когато и да е.

Горкото дете. Горкото дете.

Внезапно осъзна, че то плаче, и се спусна да го утешава.

 

 

Мис Фелоус нямаше възможност да види предаването с Хоскинс по общонационалната телевизионна мрежа и макар интервюто с него да бе излъчено навред по Земята и дори в изследователското селище на Луната, то не стигна до апартамента, в който живееха мис Фелоус и грозното момченце.

Но той самият слезе при тях на другата сутрин, сияещ, радостен.

— Добре ли мина интервюто? — попита мис Фелоус.

— Изключително добре. А как е… Тими?

Мис Фелоус бе много доволна, че той го нарече така.

— Много е добре. Я ела тук, Тими, този чичко е добър, нищо няма да ти направи.

Но Тими си остана в другата стая и иззад скриващата го врата се подаваше само една къдрица от сплъстената му коса и от време на време крайчецът на някое око.

— Всъщност — каза мис Фелоус — той свиква удивително бързо. Доста интелигентен е.

— Учудва ли ви това?

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Да, учудва ме. Сигурно съм смятала, че е момче маймуна.

— Е, момче маймуна или не, но той ни направи голямо добро. Накара света да заговори за „Стаза инкорпорейтид“. Замогваме се, мис Фелоус, замогваме се.

Изглежда, имаше нужда да даде израз на своето ликуваме пред някого, та макар и само пред мис Фелоус.

— Така ли?

Остави го да говори.

Той пъхна ръце в джобовете си и продължи:

— Вече десет години караме едва-едва, изцеждаме средства, откъдето завърнем — грош по грош. Трябваше фирмата да заложи на едно-единствено ефектно зрелище. Или всичко, или нищо. Казвам фирмата — и го казвам съвсем сериозно. Този наш опит да доставим неандерталец погълна всеки цент, който можахме да вземем назаем или да откраднем; защото част от парите наистина бяха крадени — от други проекти, прехвърлихме ги към това без разрешение. Ако експериментът не бе успял, с мене щеше да е свършено.

Мис Фелоус ненадейно попита:

— Затова ли няма тавани?

— А? — Хоскинс погледна нагоре.

— Нямахте ли пари за тавани?

— Аа. Ами това не бе единствената причина. Ние всъщност не знаехме предварително точно колко голям ще е неандерталецът. Ориентацията ни във времето е твърде приблизителна и той можеше да се окаже едър и свиреп. Можеше да се наложи да го усмиряваме от разстояние, като животно в клетка.

— Но тъй като не се оказа така, предполагам, че сега можете да поставите тавани.

— Сега — да. Сега разполагаме с много пари. Обещават ни средства откъде ли не. Това е просто чудесно, мис Фелоус.

Широкото му лице светна от усмивка, която се задържа на него, а когато си тръгна, като че ли и гърбът му се усмихваше. Мис Фелоус си помисли:

„Той е доста приятен човек, когато не е нащрек и когато забрави да изтъква, че е учен“.

За миг, без някаква определена причина, се запита дали е женен, после прогони тази мисъл, смутена сама от себе си.

— Тими — извика тя. — Ела тук, Тими.

 

 

През последвалите месеци мис Фелоус започна да се чувства неделима част от „Стаза инкорпорейтид“. Дадоха й отделен малък кабинет с табелка с името й на вратата, кабинет, съвсем близо до къщичката за кукли — както продължаваше да нарича стаза-мехура с Тими. Получи значително повишение на заплатата. Сложиха таван на къщичката за кукли; мебелировката бе допълнена и подобрена; направиха втора баня; въпреки всичко й дадоха отделен апартамент на територията на института и понякога не оставаше нощем при Тими. Къщичката за кукли и апартаментът имаха система за вътрешна връзка и Тими се научи да я използува.

Мис Фелоус свикна с Тими. Дори престана да забелязва грозотата му. Един ден се хвана, че заглежда едно обикновено момченце на улицата и че издутото му чело и изпъкналата му брадичка й се струват щръкнали и непривлекателни. Отърси се от това състояние с голямо усилие над себе си.

По-приятно й бе да свикне с посещенията на Хоскинс от време на време. Явно бе, че му е добре да се изтръгне от все по-големите изисквания на ролята си на ръководител на „Стаза инкорпорейтид“ и че проявява емоционална заинтересованост към детето, от което е започнало всичко, но на мис Фелоус й се струваше, че същевременно му доставя удоволствие да разговаря с нея.

(Беше научила и някои факти за Хоскинс. Разработил бе методиката за анализ на отразения проникващ в миналото мезонен лъч; разработил бе и методиката за създаване на стаза-пространството; студенината му не бе нищо друго освен стремеж да прикрие добротата си; и, а, да, беше женен.)

Онова, с което мис Фелоус не можеше да свикне, бе фактът, че участва в научен експеримент, колкото и да се сдържаше, чувстваше се лично засегната до такава степен, че често се караше с физиолозите.

Веднъж Хоскинс слезе долу и я завари обзета от горещото желание да убива. Те нямат право, нямат право… Даже и да е неандерталче, то не е животно.

Гледаше след тях в сляпа ярост, гледаше през отворената врата и слушаше хлипанията на Тими, когато забеляза, че пред нея се е изправил Хоскинс. Може да е стоял така няколко минути.

— Може ли да вляза? — попита той.

Тя кимна отсечено, после забърза към Тими, който се вкопчи в нея и обви тялото й с кривите си крачета — все така тънички, толкова тънички.

Хоскинс погледа малко, после каза мрачно:

— Изглежда ми доста нещастен.

— Че как няма да е — отвърна мис Фелоус. — Всеки ден го мъчат с кръвните си картини и сонди. Държат го на какви ли не диети, които и за прасе не стават.

— Тези неща не могат да се изпитват върху човек, нали знаете?

— И върху Тими не могат да се изпитват. Настоявам, доктор Хоскинс. Казахте, че идването на Тими е накарало света да заговори за „Стаза инкорпорейтид“. Ако изпитвате каквато и да е благодарност заради това, трябва да ги пропъдите от нещастното създание, поне докато порасне толкова, че да разбира малко повече. След всеки тежък сеанс при тях детето сънува кошмари и не може да спи. Сега ви предупреждавам — яростта й внезапно достигна връхната си точка, — няма да ги пускам повече тук.

Осъзна, че бе изкрещяла последните думи, но другояче не можеше.

Добави вече по-кротко:

— Знам, че е неандерталче, но има много неща, свързани с неандерталците, които ние недооценяваме. Прегледах литературата за тях. Имали са своя култура. Някои от най-големите човешки изобретения са възникнали по време на неандерталците. Например опитомяването на животните, колелото; различни начини да се шлифова камъкът. Имали са дори и духовен живот. Погребвали са умрелите и заедно с телата заравяли и принадлежностите им, което показва, че са вярвали в живот след смъртта. А това означава, че са имали религия. Нима тези неща не значат, че Тими има право на човешко отношение?

Тя леко потупа момченцето по задничето и го прати да си играе в детската стая. Като се отвори вратата, Хоскинс се позасмя на многобройните играчки, които се виждаха.

Мис Фелоус се заоправдава:

— Горкото дете заслужава играчки. Само тях си има и си ги е заслужило заради мъките, на които е подложено.

— Не, не. Аз не възразявам, уверявам ви. Само си помислих колко сте се променила в сравнение с първия ден, когато здравата ми се разсърдихте, че съм ви натрапил неандерталче.

— Сигурно не съм… — тихо заговори мис Фелоус и млъкна. Хоскинс смени темата:

— На колко години смятате, че е той, мис Фелоус?

— Не мога да ви кажа, понеже не знам как се развиват неандерталците — отвърна тя. — Ако се съди по ръста му, ще каже човек, че е само на три години, но неандерталците поначало са по-дребни, пък и при всичките тези опити, които вършат с него, той вероятно и не расте. Ако се съди по това, как учи английски обаче, бих казала, че отдавна е навършил четири години.

— Сериозно? Не помня в докладите ви да се споменава нещо относно овладяването на английски език.

— Не иска да говори с никой друг освен с мене. Поне засега. Ужасно се бои от другите и то не е за чудене. Но знае как да си поиска определена храна, всъщност знае как да си поиска каквото и да е; и разбира почти всичко, което казвам. Естествено — тя го погледна хитро, като се опитваше да прецени дали сега му е времето, — развитието му може и да не продължи.

— Защо не?

— Всяко дете има нужда от стимули, а това тук живее напълно изолирано от света. Правя каквото мога, а и онова, от което се нуждае детето, не се изчерпва с мене. Искам да кажа, доктор Хоскинс, че той има нужда от друго момченце, с което да си играе.

Хоскинс кимна бавно:

— За нещастие детето е единствено, нали така? Горкото.

Мис Фелоус веднага почувства топлина към него.

— Нали ви е симпатичен Тими, нали — попита тя.

Толкова бе хубаво, че и друг някой изпитва същото.

— О, да — отговори Хоскинс и както бе свалил защитната си броня, тя долови умората в очите му.

Мис Фелоус се отказа от плановете си незабавно да постигне целта си. И каза наистина загрижена:

— Изглеждате изморен, доктор Хоскинс.

— Така ли, мис Фелоус? В такъв случай ще трябва да се поупражнявам да изглеждам по-жизнерадостен.

— Предполагам, че „Стаза инкорпорейтид“ е отрупана с работа, а следователно и вие също.

Хоскинс сви рамене:

— Правилно предполагате. Еднакво внимание отделяме на животни, растения и минерали. Всъщност предполагам, че изобщо не сте видели нашите колекции.

— Наистина не съм. Но не защото не се интересувам от тях. А просто защото бях толкова заета.

— Е, в момента не сте чак толкова заета — каза той, поддал се на моментен импулс. — Ще се отбия да ви взема утре в единадесет и лично ще ви разведа. Какво ще кажете?

Тя се усмихна щастливо:

— С най-голямо удоволствие.

Той кимна, също се усмихна и си тръгна.

През останалата част от деня мис Фелоус от време на време си тананикаше. Всъщност… разбира се, нелепо бе да се мисли така… но всъщност това бе почти като… да са си определили среща.

На другия ден той дойде съвсем навреме, усмихнат и мил. Тя бе сменила сестринската си престилка с рокля. Рокля с много строга кройка, естествено, но толкова женствена не се бе чувствала от години.

Направи й сковано-официален комплимент за външността и тя го прие със също такава официална изисканост. Наистина чудесно начало, помисли си. После и хрумна още една мисъл — начало на какво?

Заглуши ги, като се разбърза да каже довиждане на Тими и да го увери, че ще се върне скоро. Провери дали той знае какво има за обяд и къде е обядът.

Хоскинс я заведе в новото крило, където никога досега не бе ходила. Още се чувстваше мирисът на ново и се раздаваха приглушени звуци от строителство, което недвусмислено показваше, че продължават да разширяват тази част на сградата.

— Животни, растения и минерали — каза Хоскинс, както и предишния ден. — Точно тук са животните, най-ефектните ни експонати.

Пространството бе разделено на многобройни стаички и всяка от тях представляваше отделно стаза-мехурче. Хоскинс я заведе пред наблюдателното прозорче в една от тях и тя надникна вътре. Онова, което видя, най-напред й заприлича на пиле, покрито с люспи и с опашка. То препускаше върху два тънки крака, тичаше от стена до стена, а неголямата му птича глава, върху която стърчеше костен ръб като гребена на петел, се озърташе насам-натам. Лапите на малките му предни крайници непрекъснато се свиваха и отпускаха.

— Това е нашият динозавър — поясни Хоскинс. — Имаме го вече месеци наред. Не знам кога ще можем да се откажем от него.

— Динозавър ли?

— Гигант ли очаквахте?

На бузите й се появиха трапчинки:

— Като повечето хора, предполагам. Знам, че някои са малки.

— Не сме искали по-голям от този, повярвайте ми. Обикновено го изследват, но сега, изглежда, е в почивка. Открихме някои интересни неща. Например не е изцяло студенокръвен. Притежава несъвършена способност да поддържа температурата си по-висока от тази на обкръжаващата го среда. За нещастие е мъжки. Още от момента, когато го доставихме, се стремим да фиксираме връзката върху друг, който да е женски, но засега не ни върви.

— Защо женски?

Той я погледна развеселен:

— За да имаме поне известен шанс да получим оплодени яйца и малки динозавърчета.

— Естествено.

Заведе я в раздела с трилобитите.

— Това е професор Дуейн от Вашингтонския университет — обясни той. — Специалист по радиохимия. Ако не греша, той определя съотношението на изотопите на кислорода във водата.

— Защо?

— Това е праисторическа вода, най-малко отпреди половин билион години. Съотношението на изотопите показва температурата на океана по онова време. Точно този професор не се интересува от трилобитите, но мнозина други се занимават предимно с дисекцията им. Те са щастливи, защото имат нужда единствено от скалпел и микроскоп. А Дуейн е принуден да ползува масспектроскоп винаги, когато провежда експеримент.

— Но защо? Не може ли…

— Не, не може. Не може да изнесе отвътре нищо, доколкото това зависи от нас.

Имаше представители на древния растителен свят. Тук бяха растителният и минералният отдел. И всеки експонат си имаше свой изследовател. Тук бе като музей, оживял музей, център, в който кипят научни изследвания.

— И вие носите отговорността за всичко това, доктор Хоскинс?

— Само непряко, мис Фелоус. Имам си подчинени, слава богу. Аз самият се интересувам изключително от теоретичните аспекти на проблема: естеството на времето, методите на мезонна интертемпорална ориентация и тъй нататък. Бих заменил всичко това срещу една методика за откриване на обекти, отдалечени във времето на не повече от десет хиляди години. Ако можем да се доберем до историческо време…

Прекъсна го някаква врява — край една от стаичките в другия край се извисяваше тънък свадлив глас. Хоскинс се намръщи, припряно измърмори „извинете ме“ и бързо се отдалечи.

Мис Фелоус го последва.

Един възрастен човек с рядка брадичка и зачервено лице говореше:

— Не съм приключил с много важни аспекти на изследването си. Не разбирате ли?

Един техник с престилка с втъкан монограм I, означаващ „Стаза инкорпорейтид“, се обади:

— Доктор Хоскинс, още отначало бе уговорено с професор Адемовски, че експонатът ще остане тук само две седмици.

— Тогава не знаех колко време ще ми отнемат изследванията. Не съм пророк — извика Адемовски разгорещен.

— Сам разбирате, професоре — отвърна доктор Хоскинс, — че разполагаме с ограничено пространство; налага се да сменяме експонатите. Това парче халкопирит трябва да бъде върнато обратно; други хора чакат следващия експеримент.

— Тогава защо да не си го взема? Нека го изнеса оттам.

— Знаете, че не можете да го вземете.

— Парче халкопирит, едно мизерно петкилограмово парче? Защо не?

— Не можем да си позволим разхода на енергия — рязко отговори Хоскинс. — Знаете го много добре.

Техникът го прекъсна:

— Работата е там, доктор Хоскинс, че той се опита да извади камъка в разрез с правилника и аз едва не пробих стаза-мехура, докато той бе вътре, без да зная, че е там.

Настъпи кратка тишина, после доктор Хоскинс налетя върху учения с някаква студена учтивост:

— Така ли е, професоре?

Професор Адемовски се позакашля:

— Не виждах нищо лошо…

Хоскинс посегна към някакъв шнур, който висеше на височина един човешки ръст вън от въпросното помещение с експоната. Дръпна го.

Мис Фелоус, която надничаше вътре и гледаше съвсем невзрачното парче камък, станало причина за разпрата, шумно си пое въздух, като видя как то престана да съществува. Помещението бе празно.

— Професоре, вашето разрешение да извършвате изследвания в „Стаза“ ще бъде анулирано завинаги. Съжалявам.

— Но почакайте…

— Съжалявам. Вие нарушихте една от най-строгите забрани.

— Ще се оплача пред Международната асоциация…

— Оплаквайте се. Ще се уверите, че в случай като този никой не може да ми повлияе.

Нарочно обърна гръб на професора, остави го да си протестира и попита мис Фелоус с лице, все още побеляло от гняв:

— Бихте ли обядвали с мен, мис Фелоус?

 

 

Заведе я в ресторанта, в малкото отделение, предназначено за администрацията. Поздрави останалите и запозна мис Фелоус съвсем непринудено, макар че тя самата страхотно се притесняваше.

„Какво ли си мислят?“ — питаше се тя и отчаяно се мъчеше да изглежда делова.

— Често ли имате подобни неприятности, доктор Хоскинс? — попита тя. — Имам предвид такива, като тази с професора преди малко?

Взе вилицата в ръка и започна да яде.

— Не — натъртено отговори Хоскинс. — За пръв път беше. Разбира се, често ми се налага да убеждавам някого да не изнася експонати, но това бе първият опит наистина да се предприеме такова нещо.

— Спомням си, веднъж говорехте за енергията, която ще бъде погълната в такива случаи.

— Точно така. Естествено, стараем се да компенсираме. Случват се и непредвидени неща и с тази цел разполагаме със специални енергийни източници, които да покрият разхода на енергия при случайно изнасяне на материя от стаза-мехурите, което обаче не значи, че сме съгласни за половин секунда да загубим целогодишен запас енергия или че можем да си го позволим, без плановете за бъдещото ни развитие да изостанат с години. Освен това, представете си, професорът е бил вътре, когато е трябвало стаза-мехурът да бъде пробит.

— Какво щеше да стане, ако той беше вътре?

— Ами правили сме експерименти с неодушевени предмети и мишки — изчезват. По всяка вероятност са били пренесени назад във времето, отнесени, така да се каже, от силата на привличане на обекта, който в дадения момент се устремява отново към своето време. Поради тази причина се налага отвътре в стаза-мехура да се закрепват предметите, които не искаме да бъдат отнесени, а тази процедура е сложна. Професорът нямаше да е закрепен и щеше да се намери в плиоцена в момента, когато освободихме камъка — като се прибавят, естествено, двете седмици, през които е бил тук, в настоящето.

— Щеше да бъде ужасно.

— Не заради професора, уверявам ви, щом е бил дотолкова глупав да извърши онова, което е извършил, така му се пада. Но представете си въздействието върху обществеността, ако този факт станеше известен. Стига само хората да разберат какви опасности крие дейността ни, и всички средства ще секнат ей така. — Той щракна с пръсти и намусено започна да побутва храната.

— Не бихте ли могли да го върнете? Така, както най-напред сте доставили камъка? — попита мис Фелоус.

— Не, защото след като предметът веднъж е върнат, първоначалната връзка се прекъсва, освен ако съзнателно целим да я закрепим, а в случая нямахме причина за това. И поначало нямаме. Да намерим професора отново, би означавало повторно да нагласим строго определената връзка, а то е все едно да хвърлим въдица в океанската бездна с цел да измъкнем даден екземпляр. Боже мой, като си помисля само какви предпазни мерки вземаме да предотвратим нежелателни случаи, полудявам. Всеки отделен стаза-възел е снабден със собствено пробивно устройство. Понеже всеки от възлите притежава своя отделна фиксационна връзка, трябва да може и да се ликвидира поотделно. Конструкцията на пробивните устройства обаче е такава, че всяко от тях винаги се задейства едва в последния момент. При това погрижили сме се устройството да не може да се задейства, освен като се дръпне шнур, нарочно изведен вън от стаза-мехура. Издърпва се посредством механично въздействие, което изисква голямо усилие и не е възможно да се предизвика случайно.

— Но не се ли… не се ли променя историята, като се изземат и връщат обекти във времето? — попита мис Фелоус.

Хоскинс сви рамене.

— На теория — да, а всъщност, освен в изключителни случаи — не. Ние непрекъснато освобождаваме обекти от стаза-възлите. Молекули въздух. Бактерии. Прах. Около десет процента от изразходваната от нас енергия отива за покриване на незначителни загуби от този род. Но дори и придвижването на големи предмети във времето предизвиква промени, които заглъхват. Да речем, парчето халкопирит от плиоцена. Поради двуседмичното му отсъствие някое насекомо не е намерило подслона, който иначе щеше да намери, и е било убито. Това би могло да стане причина за цяла поредица промени, но математическите проучвания на „Стаза“ показват, че те образуват низходяща редица. С течение на времето количеството на промените намалява и постепенно нещата придобиват пак предишния си вид.

— Искате да кажете, че действителността се лекува сама?

— Да, може да се каже така. Извлечем ли от времето човек, или пък го отпратим обратно — раната става по-голяма. Ако се отнася за обикновен индивид, такава рана зараства сама. Разбира се, не са един и двама онези, които непрекъснато ни пишат и искат да доставим в настоящето ту Ейбрахам Линкълн, ту Мохамед, ту Ленин. Такова нещо, разбира се, не бива да се прави. Дори и да можехме да ги открием, промените в действителността, предизвикани от това, че ще отнемем един от създателите на човешката история, ще бъдат твърде големи, за да се заличат. Съществуват възможности да се изчисли кога има вероятност дадена промяна да е прекалено голяма и тогава дори и не се доближаваме до подобна граница.

— В такъв случай Тими… — започна мис Фелоус.

— Не, той изобщо не представлява проблем в това отношение. Няма опасност за действителността. Но… — Той й хвърли бърз остър поглед, после продължи: — Няма значение. Вчера казахте, че Тими има нужда от компания.

— Да — усмихна се мис Фелоус възрадвана. — Мислех, че не сте обърнали внимание.

— Разбира се, че обърнах. Привързан съм към това дете. Ценя чувствата ви към него и се почувствах задължен да ви обясня нещата. Сега вече ви обясних, разбрахте с какво се занимаваме, станаха ви донякъде ясни трудностите, свързани с това, така че разбирате защо и при най-добро желание не можем да предоставим на Тими компания.

— Не можете? — попита мис Фелоус внезапно уплашена.

— Но нали току-що ви обясних. Изобщо не бихме могли да се надяваме да попаднем на друго неандерталче на неговата възраст, освен ако имаме невероятен късмет; пък и да можехме, нямаше да е редно да увеличаваме риска, като доставим в „Стаза“ още едно човешко същество.

Мис Фелоус остави лъжицата и енергично го прекъсна:

— Но, доктор Хоскинс, аз съвсем нямах предвид това. Не съм ви искала да доставите в настоящето друго неандерталче. Зная, че е невъзможно. Но не е невъзможно да доведете друго дете да си играят с Тими.

Хоскинс я загледа загрижено:

— Човешко дете?

— Друго дете — натърти мис Фелоус вече съвсем враждебно. — Тими си е човек.

— И през ум не ми минава такова нещо.

— Защо не? Защо да не можете? Какво лошо има в това хрумване? Изтръгнахте детето от времето и го направихте затворник завинаги. Нима не му дължите нещичко? Доктор Хоскинс, ако на този свят има човек, който да е баща на това дете във всякакъв друг смисъл освен в биологичния, това сте вие. Защо да не можете да сторите за него нещо толкова дребно?

— Негов баща? — рече Хоскинс. Той се изправи малко неуверено на крака. — Мис Фелоус, трябва вече да тръгваме, ако не възразявате.

Върнаха се в къщичката за кукли в пълно мълчание, което никой от тях не наруши.

Мина доста време, преди тя да види Хоскинс отново, като се изключи фактът, че от време на време се разминаваха из института. Понякога тя съжаляваше за това, друг път, когато Тими бе по-оклюмал от обикновено или когато с часове стоеше безмълвен до прозореца, от който не се виждаше почти нищо, тя си мислеше свирепо: „Глупав човек!“

С всеки изминал ден говорът на Тими ставаше все по-хубав и ясен. Но и докрая в него се долавяше известна мекота и непрецизност, които мис Фелоус намираше много мили. Когато бе възбуден, той пак започваше да цъка с език, но това се случваше все по-рядко. Вероятно вече започваше да забравя времето, преди да попадне тук, освен в сънищата си.

Колкото повече растеше детето, интересът на физиолозите към него намаляваше, но нарастваше този на психолозите. Мис Фелоус се питаше дали новата група учени не й е още по-несимпатична от предишната. Свърши се с иглите, с инжекциите, с изследването на всевъзможни секрети, със специалните диети. Но сега караха Тими да преодолява препятствия, за да се добере до храна и вода. Трябваше да повдига дъски, да мести пръчки, да дърпа въженца. А слабите удари с електрически ток го разплакваха и подлудяваха мис Фелоус.

Не искаше да се обръща към Хоскинс, не искаше да става нужда да ходи при него, защото всеки път, когато се сетеше за него, представяше си лицето му от последния път по време на обеда и си казваше: „Глупав, глупав човек“.

После един ден гласът на Хоскинс се чу неочаквано пред вратата на къщичката за кукли:

— Мис Фелоус?

Тя излезе, излъчвайки студенина, приглади сестринската си престилка, после се спря смутена, намерила се в присъствието на една бледа, стройна жена, средна на ръст. Светлата й коса и кожа създаваха впечатление за крехкост. Зад нея, вкопчило се в полата й, стоеше четиригодишно кръглолико дете с големи очи.

— Мила, това е мис Фелоус, сестрата, която се грижи за момчето. Мис Фелоус, това е жена ми — каза той.

Такава ли била жена му? Не беше каквато си я бе представяла мис Фелоус. Но защо пък не? Хора като Хоскинс избират такива хилави същества, за да изпъкнат самите те. Е, щом така предпочита…

Тя направи усилие над себе си и поздрави деловито:

— Добър ден, мисис Хоскинс. Това ваше… ваше момченце ли е?

Гледай ти изненада. Беше си представяла Хоскинс като съпруг, но не и като баща, освен, разбира се… Внезапно срещна строгия поглед на Хоскинс и се изчерви.

— Да, това е моето момченце Джери — отвърна той. — Кажи добър ден на мис Фелоус, Джери.

Дали беше наблегнал на думата „това“ съвсем леко? Дали иска да й каже, че това е неговият син, а не…

Джери се дръпна малко по към гънките на полата на майка си и измънка „добър ден“. Очите на мисис Хоскинс надничаха в стаята през раменете на мис Фелоус, търсеха нещо.

— Е, хайде да влизаме — каза Хоскинс. — Ела, мила. На прага се чувства леко неразположение, но после минава.

— И Джери ли искате да влезе? — попита мис Фелоус.

— Разбира се. Той ще бъде другарче на Тими. Нали казахте, че Тими има нужда от другарче. Или сте забравили?

— Но… — Тя го погледна учудено, смаяна до крайност. — Вашето момченце?

— Че кое друго иначе? — отвърна той свадливо. — Нали тъкмо това искате. Хайде, влизай, мила. Хайде, влизай.

Мисис Хоскинс с явно усилие взе Джери на ръце и колебливо пристъпи прага. В същия миг Джери се сви, усещането му бе неприятно.

Мисис Хоскинс попита с тънък глас:

— Тук ли е онова същество? Не го виждам.

Мис Фелоус извика:

— Тими. Излез.

Тими надникна иззад крайчеца на вратата, зяпнал момченцето, което му бе дошло на гости. Мускулите по ръцете на мисис Хоскинс видимо се издуха.

— Джералд, сигурен ли си, че е безопасно? — попита тя мъжа си.

Мис Фелоус отговори веднага:

— Ако имате предвид дали Тими е безопасен, ама, разбира се. Той е кротко дете.

— Но той е ди… дивак.

Приказките за момчето маймуна от вестниците.

Мис Фелоус отговори натъртено:

— Той не е дивак. Той е точно толкова мирен и разумен, колкото може да се очаква от едно дете на пет години и половина. Много великодушно от ваша страна, мисис Хоскинс, да се съгласите да пуснете момченцето си да си играят с Тими, но моля ви, недейте да се страхувате.

— Не съм чак толкова сигурна, че съм съгласна — отвърна мисис Хоскинс поразгорещена.

— Нали се разбрахме, мила — каза Хоскинс. — Хайде да не почваме пак да спорим. Пусни Джери.

Мисис Хоскинс се подчини и момченцето се сгуши в нея, вторачило се в двете очи, които на свой ред го бяха зяпнали от съседната стая.

— Ела тук, Тими — повика го мис Фелоус. — Не се бой.

Тими полекичка пристъпи в стаята. Хоскинс се наведе и разтвори пръстчетата на Джери да пуснат полата на майка му:

— Дръпни се, мила. Остави децата.

Малчуганите стояха един срещу друг. Макар и по-малък, Джери все пак бе с два сантиметра по-висок и редом с неговата изправена стойка и високо вдигната глава с правилни пропорции уродливостта на Тими внезапно изпъкна, както през първите дни.

Устните на мис Фелоус затрепериха.

Неандерталчето заговори първо с детски сопран:

— Как се казваш?

И Тими неочаквано издаде лицето си напред, сякаш за да разгледа по-отблизо чертите на другото дете.

Стреснат, Джери го блъсна силно и Тими се търкулна. И двамата заплакаха високо и мисис Хоскинс грабна детето си, а мис Фелоус, пламнала от сподавен гняв, взе Тими на ръце и го зауспокоява.

— Те просто инстинктивно не си допадат — каза мисис Хоскинс.

— Не по-инстинктивно — уморено отвърна мъжът й — от които и да е две деца. А сега пусни Джери и го остави да свикне с обстановката. Всъщност по-добре е ние да излезем. Мис Фелоус след малко ще дойде с Джери в кабинета ми и аз ще пратя някой да го доведе вкъщи.

 

 

Следващия час двете деца прекараха много притеснени едно от друго. Джери плачеше за майка си, удряше мис Фелоус и най-сетне се залъга с една захарна пръчка. Тими заблиза друга и когато изтече един час, мис Фелоус успя да ги придума да играят с едни и същи кубчета, макар и в противоположните краища на стаята.

Тя бе благодарна на Хоскинс едва ли не до сълзи, когато му доведе Джери.

Чудеше се как да му благодари, но се почувства скована от официалността му. Навярно не можеше да й прости, че го бе накарала да се чувства жесток баща. Навярно фактът, че доведе детето си, в крайна сметка бе опит да докаже както че е грижовен баща на Тими, така и че изобщо не му е баща. И двете едновременно!

Тъй че тя можа да каже само:

— Благодаря ви, благодаря ви много.

А той можа да каже само:

— Моля. Няма защо.

Това стана нещо обичайно. Два пъти седмично довеждаха Джери да играят по един, а по-късно и по два часа. Двете деца научиха имената и привичките си и си играеха заедно.

И все пак след първия прилив на благодарност мис Фелоус усети, че Джери не й е симпатичен. Бе по-едър и по-тежък, водеше във всичко и неизменно отреждаше на Тими второстепенна роля. Помагаше й да се примирява със ситуацията единствено фактът, че въпреки затрудненията Тими с все по-голяма радост очакваше периодичната поява на своето другарче.

„Нали си няма нищо друго“ — жалеше го тя мълком.

А веднъж, като ги гледаше, си помисли:

„Двете деца на Хоскинс — едното от жена му, а другото от «Стаза»“.

А пък тя самата…

„Боже мой — мислеше си тя, притиснала слепоочията си с юмруци, засрамена, — та аз ревнувам!“

— Мис Фелоус — попита Тими (предпазливо тя не му разрешаваше да я нарича другояче), — кога ще тръгна на училище?

Тя сведе поглед към тези жадни кафяви очи, вдигнати към нейните, и ласкаво прекара ръка през гъстата му къдрава коса. Това бе най-раздърпаната част от външността му, защото го бе подстригвала сама, докато той се въртеше под ножиците.

Не се бе обърнала за помощ към професионалист, понеже самото неумело подстригване прикриваше полегатата предна част на черепа и издадената му задна част.

— Откъде знаеш за училището? — попита го тя.

— Джери ходи на училище. Дет-ска гра-ди-на — старателно произнесе той. — Той ходи на много места. Навън. Кога ще мога да излизам навън, мис Фелоус?

Лека болка зачегърта сърцето на мис Фелоус. Ясно й бе, разбира се, че няма как да избегне Тими да научава все повече и повече за външния свят, в който той никога няма да бъде допуснат.

Тя попита, като се мъчеше да изглежда весела:

— Ама какво ще правиш в детската градина, Тими?

— Джери казва, че играят на разни игри и че имат ленти с картинки. Казва, че има много деца. Той казва… казва… — Замисли се, после тържествено вдигна двете си ръчички с разперени пръстчета. — Казва, че ей толкова много.

Мис Фелоус отвърна:

— Ти искаш ли ленти с картинки? Аз ще ти донеса ленти с картинки. Много хубави. И ленти с песнички.

И Тими временно се успокои.

 

 

Той разглеждаше филмчетата, когато Джери го нямаше, а мис Фелоус с часове му четеше от обикновени книжки.

Дори и в най-простичкия разказ имаше толкова много неща за обясняване, толкова много неща, които се намираха извън границите на трите стаи. Сега, когато го запознаваха с външния свят, Тими започна да сънува по-често.

Сънищата му бяха все едни и същи, все за „навън“. Запъвайки се, той се опитваше да ги опише на мис Фелоус. В сънищата си той се оказваше навън — празно „навън“, но много обширно, с деца и чудати неописуеми предмети, полуусвоени от мисълта му, дошли от полуразбрани книжни описания или от далечни полузабравени неандерталски спомени.

Но децата и предметите не му обръщаха внимание и макар че бе насред света, той не бе част от него, а бе все така сам, сякаш пак си бе в стаята — и се събуждаше с плач.

Мис Фелоус се стараеше да приеме сънищата му на шега, но през някои нощи, прекарани в нейния апартамент, и тя плачеше.

 

 

Един ден, като му четеше, Тими пъхна ръка под брадичката й и леко я повдигна, така че очите й престанаха да виждат книгата и срещнаха неговите.

— Откъде знаете какво да казвате, мис Фелоус?

— Виждаш ли тези знаци? Те ми показват какво да казвам. Тези знаци образуват думите — отвърна тя.

Той ги заразглежда дълго и любопитно, като взе книгата от ръцете й.

— Някои от тези знаци са еднакви.

Тя се засмя от радост при тази проява на проницателност и отговори:

— Да, еднакви са. Искаш ли да ти покажа как се правят тези знаци?

— Добре. Хубава игра ще бъде.

Не се сети, че той може да се научи да чете. Чак до момента, когато започна да й чете от една книжка, не се бе досетила, че той може да се научи да чете.

После, седмици по-късно, непостижимостта на случилото се я порази. Тими седеше в скута й и четеше напечатаното в една книжка дума по дума, четеше й. Той й четеше!

Тя се изправи на крака поразена и каза:

— Знаеш ли какво, Тими, ще се върна след малко. Трябва да ида при доктор Хоскинс.

Изпаднала бе едва ли не в безумие, струваше й се, че може да се противодейства на нещастието на Тими. Щом Тими не може да излезе и да отиде при света, тогава нека светът бъде донесен в тези стаи при Тими — целият свят в книги, филми и звуци. Той трябва да получи образование, както заслужават способностите му. Светът му дължи поне толкова.

Завари Хоскинс в настроение, страшно съответстващо на нейното собствено — някакво ликуване и екстаз. В кабинета му бе необикновено оживено и тя отначало реши, че няма да може да говори с него, докато стоеше смутена в преддверието.

Но той я видя и по широкото му лице се разля усмивка:

— Мис Фелоус, заповядайте.

Той бързо заговори в микрофона на системата за вътрешна връзка, после я изключи.

— Чухте ли вече? Не, разбира се, не сте. Успяхме. Наистина успяхме. Постигнахме интертемпорална ориентация на близко разстояние.

— Искате да кажете — тя се помъчи за момент да откъсне мислите си от своята собствена хубава новина, — че можете да доставите в настоящето човек от историческо време?

— Точно това искам да кажа. Сега в момента имаме връзка, закрепена към индивид от четиринадесети век. Представете си! Представете си! Ако знаехте само с каква радост ще се откажа от безкрайното съсредоточаване върху мезозоя и ще заменя палеонтолозите с историци… Но очевидно има нещо, което вие желаете да ми кажете, а? Ами хайде де, хайде. Намирате ме в добро настроение. Ще получите всичко, което искате.

Мис Фелоус се усмихна:

— Радвам се. Защото се питам дали не можем да, организираме някаква система за обучение на Тими.

— Обучение? По какво?

— Ами по всичко. Училище. Така че да има възможност да учи.

— Но в състояние ли е той да учи?

— Разбира се, той вече учи. Може да чете. Толкова успях да го науча и сама.

Хоскинс седеше насреща й сякаш изведнъж посърнал.

— Не зная, мис Фелоус.

— Но вие току-що казахте, че всичко, което поискам… — започна тя.

— Зная, а не биваше. Нали разбирате, мис Фелоус, убеден, съм, давате си сметка, че не можем до безкрай да продължаваме експеримента Тими.

Тя се вторачи в него, обхваната от внезапен ужас, без наистина да осъзнава какво й бе казал. Как да се разбира „не можем да продължаваме“? Ненадеен мъчителен проблясък на паметта й припомни професор Адемовски и неговия минерал, който му бе отнет след двуседмичен престой.

— Но вие говорите за дете. Не за някакъв камък…

Доктор Хоскинс отвърна гузно:

— Дори и на едно дете не бива да се придава прекомерно значение, мис Фелоус. Сега, когато очакваме индивиди от историческо време, ще имаме нужда от стаза-пространство, цялото, с което разполагаме.

Тя не можа да схване.

— Но вие не можете… Тими… Тими…

— Вижте, мис Фелоус, моля ви, не се вълнувайте. Тими няма да изчезне веднага, може би още месеци наред. А междувременно ще направим каквото можем.

Тя продължаваше да се взира в него.

— Какво ще пиете, мис Фелоус?

— Не — прошепна тя. — Нищо не искам.

Като в някакъв кошмар стана и си тръгна.

„Тими — помисли тя, — ти няма да умреш. Няма да умреш.“

Лесно бе да се уловиш в мисълта, че Тими не бива да умира, но как да стане това. През първите седмици мис Фелоус се бе вкопчила единствено в надеждата, че опитът да се достави човек от четиринадесети век ще се провали, напълно. Може теорията на Хоскинс да е погрешна или нещо да не достига за практическото изпълнение. И тогава нещата ще си останат както преди.

Естествено, останалият свят не споделяше тази надежда и напук на всякаква логика мис Фелоус мразеше света заради това. Проектът „Средновековие“ достигна връхната точка на своята нажежена до бяло реклама. Пресата и обществеността бяха зажаднели за такова нещо. Някой камък или древна риба в повече никак не ги вълнуваха. Ала това бе съвсем друга работа.

Исторически човек, възрастен човек, който говори познат език, човек, който може да разтвори пред учените нова страница в историята.

Решителният миг наближаваше и този път и дума не можеше да става за трима зрители на балкон. Този път щеше да гледа целият свят. Този път техниците от „Стаза инкорпорейтид“ щяха да се представят, кажи-речи, пред цялото човечество.

Самата мис Фелоус просто бе подивяла от напрежение. Когато малкият Джери Хоскинс се яви да си играят с Тими според уговорката, тя едва го позна. Не чакаше него.

Секретарката, която го доведе, побърза да си тръгне, като едва-едва кимна на мис Фелоус. Хукна да си осигурява хубаво място, от което да гледа кулминацията на проекта „Средновековие“. Пък и самата тя би трябвало да го стори и има много по-голямо основание, каза си горчиво мис Фелоус, стига само това глупаво момиче да дойде.

Джери Хоскинс се примъкна притеснен до нея:

— Мис Фелоус?

Извади от джоба си ксерокопие на страница от вестник.

— Да? Какво има, Джери?

— Тази снимка тук на Тими ли е?

Мис Фелоус се взря в него, после грабна парчето хартии от ръката му. Шумът около проекта „Средновековие“ стана причина за известно възраждане на интереса към Тими от страна на пресата.

Джери я погледна изпитателно, после каза:

— Тук пише, че Тими е момче маймуна. Какво значи това?

Мис Фелоус хвана хлапето за китката и едва се сдържа да не го разтърси.

— Никога не казвай това, Джери. Никога, чуваш ли? Това е лоша дума и ти не бива да я употребяваш.

Джери се измъкна от ръцете й уплашен.

Мис Фелоус накъса парчето хартия със злостно завъртване на китката.

— Сега върви да си играете с Тими. Той има нова книжка, ще ти я покаже.

След това — най-сетне — дойде момичето. Мис Фелоус не го познаваше. Ни една от обичайните заместнички, до чиито услуги бе прибягвала преди, когато бе заета някъде на друго място, не бе свободна сега, в най-върховния момент на проекта „Средновековие“, но секретарката на Хоскинс бе обещала да намери все някого и това трябва да е момичето.

Мис Фелоус се стараеше гласът й да не звучи свадливо.

— Вие ли сте момичето, което пращат в Първи отдел на „Стаза“?

— Да, аз съм Манди Терис. А вие сте мис Фелоус, нали?

— Точно така.

— Съжалявам, че закъснях. Просто такава врява се вдига…

— Зная. Вижте сега, искам да…

— Вие, предполагам, ще гледате? — попита Манди.

По слабото й хубавко и възтъпо лице се изписа завист.

— За това няма да говорим. Вижте сега, искам да влезете вътре и да се запознаете с Тими и Джери. През следващите два часа те ще си играят, така че няма да ви създават никакви неприятности. Имат си мляко и много играчки. Всъщност най-добре е да им се месите колкото може по-малко. Сега ще ви покажа кое къде е и…

— Тими ли е момчето май…

— Тими е лицето, подопечно на „Стаза“ — твърдо отвърна мис Фелоус.

— Исках да кажа, Тими не бива да излиза, така ли?

— И хайде влизайте. Нямате много време.

И когато тя най-сетне тръгна, Манди подвикна след нея пискливо:

— Дано си намерите хубаво място и божичко, как се надявам всичко да мине както трябва.

Мис Фелоус не посмя да й отвърне нищо смислено. Забърза, без да се обръща назад.

Но закъснението на момичето означаваше, че тя не може да си намери хубаво място. Добра се едва до стенния екран в залата за събрания. За което горчиво съжаляваше. Да можеше да се озове на самото място, да можеше някак си да досегне някоя чувствителна точка на оборудването, да можеше по някакъв начин да провали експеримента.

Намери сили да сподави безумието си. Обикновеното разрушение няма да й донесе никаква полза. Пак ще поправят и ще сглобят всичко, и ще проведат експеримента отново. А нея вече няма да я пуснат при Тими.

Няма спасение. Отникъде, освен ако самият експеримент пропадне, освен ако се провали безвъзвратно.

И тя изчака броенето, дебнеше всяко движение върху огромния екран, взираше се в лицата на техниците, когато камерата улавяше ту един, ту друг от тях, дебнеше за тревожно и неуверено изражение, което да подсказва, че нещо неочаквано се е повредило, дебнеше, дебнеше…

Не се появи такова изражение. Броенето стигна до нулата и без всякакъв шум, съвсем скромно експериментът успя!

В новообразувания стаза-възел се бе изправил брадат прегърбен селянин на неопределена възраст в окъсани мръсни дрехи и дървени обувки, зяпнал в тъп ужас пред немислимата промяна, стоварила се върху него.

И докато светът неудържимо ликуваше, мис Фелоус стоеше вцепенена от мъка, блъскана, люшкана, едва ли не смачкана, премазана от своето собствено поражение сред всеобщото тържествуване.

И когато рязко и високо я извикаха по високоговорителя, името й прозвуча три пъти, преди тя да реагира.

— Мис Фелоус. Мис Фелоус. Явете се незабавно в Първи отдел на „Стаза“. Мис Фелоус. Мис Фел…

— Пуснете ме да мина! — викна тя, останала без дъх, докато високоговорителят повтаряше, без да млъква.

Проправяше си път през тълпите с неистова енергия, удряше, размахваше стиснати юмруци, блъскаше, приближаваше се към вратата бавно като в кошмарен сън.

Манди Терис ревеше.

— Не знам как стана. Отидох само до дъното на коридора да погледам от един портативен екран, който бяха сложили. Само за минутка. И тогава, преди да успея да мръдна и да направя каквото и да е… — Внезапно се посипаха кресливи обвинения. — Нали казахте, че няма да ми създават неприятности. Казахте да не им се меся…

Мис Фелоус, разчорлена, обхваната от неудържима треска, й хвърли свиреп поглед:

— Къде е Тими?

Една сестра мажеше ръката на хленчещия Джери, друга приготвяше инжекция против тетанус. По дрехите на Джери имаше кръв.

— Той ме ухапа, мис Фелоус — извика Джери разярен. — Ухапа ме.

— Какво сте направили с Тими? — кресна тя.

— Заключих го в банята — отговори Манди. — Просто натиках вътре това малко чудовище и го заключех.

Мис Фелоус се втурна към къщичката за кукли. Не можеше да се справи с вратата на банята. Отне й цяла вечност, докато отвори и намери грозното момченце, свито в ъгъла.

— Не ме шибайте с камшик, мис Фелоус — прошепна то. Очите му бяха зачервени. Устните му трепереха. — Аз без да искам.

— Ох, Тими, кой ти е разправял за камшици? — Тя го сграбчи и лудо го притисна.

— Тя каза: с едно дълго въже — отговори детето с разтреперано гласче. — Каза: ще ме шибате, шибате…

— Няма. Тя е лоша, щом приказва така. Но какво стана? Какво стана?

— Той ми каза момче маймуна. Каза ми, че не съм бил истинско момче. Каза, че съм бил животно. — Тими се заля в сълзи. — Каза, че вече нямало да си играе с маймуна. Аз му казах, че не съм маймуна, че не съм маймуна. Той ми каза, че целият съм бил един такъв особен. Каза, че съм бил ужасно грозен. И го повтаряше, повтаряше, и аз го ухапах.

Сега вече плачеха и двамата. Мис Фелоус хлипаше:

— Но това не е вярно. Нали знаеш, Тими. Ти си истинско момче. Ти си мило истинско момченце, най-доброто момченце на света. И никой, никой никога няма да те отнеме от мен.

 

 

Вече бе лесно да се реши, лесно бе да се сети какво да прави. Само че трябва да се направи бързо? Хоскинс няма да чака дълго, щом собственият му син е пострадал…

Не, това трябва да се свърши още тази нощ, тази нощ, когато четири пети от института са изпозаспали, а останалата пета тъне в интелектуално опиянение по повод на проекта „Средновековие“.

Тя рядко се връща по това време, но пък не е и нещо нечувано. Пазачът я познава добре и през ум няма да му мине да я разпитва. Няма Да му направи впечатление, че носи куфар. Тя изрепетира безразлично изречената фраза „игри за момченцето“ и спокойната усмивка.

Защо да не й повярва?

Повярва й. Когато влезе отново в къщичката за кукли, Тими не бе заспал още и тя отчаяно се стараеше да се държи както обикновено, за да не го изплаши. Разговаряше с него за сънищата му и слушаше как натъжен пита за Джери.

Малцина ще я видят после и никой няма да пита за вързопа, който носи. Тими ще стои съвсем тихичко, а след това всичко ще е вече свършен факт. Ще бъде извършено и няма да има смисъл да се опитват да поправят каквото и да е. Ще я оставят на мира. Ще ги оставят на мира и двамата.

Тя отвори куфара, извади палтенцето, вълнената шапка ушанка и всичко останало.

Тими попита поразтревожен:

— Защо ми обличате всичките тези дрехи, мис Фелоус?

— Ще те изведа навън, Тими — отвърна тя. — Там, където са сънищата ти.

— Сънищата ли?

Лицето му се изкриви от внезапен копнеж, но в него имаше и страх.

— Не бива да се страхуваш. Ти ще си с мене. Няма да се страхуваш, щом си с мене, нали, Тими?

— Не, мис Фелоус.

Той скри уродливата си главица в тялото, й и с ръката, с която го бе прегърнала, тя усещаше как блъска сърчицето му.

Бе полунощ и тя го взе на ръце. Изключи сигнализацията и тихичко отвори вратата.

И изпищя, защото срещу нея отвъд отворената врата стоеше Хоскинс!

 

 

С него имаше още двама души и той се бе вторачил не по-малко учуден от самата нея.

Мис Фелоус се опомни първа, с една секунда по-рано, и се опита да се промуши чевръсто покрай него, но дори и забавянето от една секунда му бе достатъчно. Хвана я грубо и я блъсна навътре върху един скрин. Направи на двамата знак да влязат и застана пред нея, препречил вратата.

— Не очаквах това. Съвсем ли сте си изгубили ума?

Успяла бе да подложи рамото си, така че то, а не Тими да се удари в скрина.

— Какво лошо има в това, да си го взема, доктор Хоскинс? — умолително каза тя. — Нима поставяте загубата на енергия над човешкия живот?

С твърда ръка доктор Хоскинс взе Тими от нея.

— Такава огромна загуба на енергия означава милиони долари загуба за вложителите. Това означава страхотни затруднения за „Стаза инкорпорейтид“. Означава и евентуална известност за една медицинска сестра, пратила всичко, по дяволите заради едно момче маймуна.

— Момче маймуна! — извика мис Фелоус в безсилна ярост.

— Така го наричат журналистите — отвърна Хоскинс.

Появи се единият от мъжете и прокара найлоново въже през няколко дупки в горната част на стената.

Мис Фелоус си спомни въжето, което преди много време Хоскинс бе дръпнал пред входа на помещението с камъка експонат на Адемовски.

— Не! — изкрещя тя.

Но Хоскинс остави Тими на пода и внимателно му свали палтенцето, с което бе облечен.

— Стой тук, Тими. Нищо няма да ти се случи. Ние само ще излезем за малко. Нали разбра?

Тими, пребледнял и безмълвен, едва можа да кимне.

Хоскинс побутна мис Фелоус пред себе си, навън от къщичката за кукли. Тя временно бе изгубила всякаква способност за съпротива. Безучастно забеляза как нагласяват ръкохватката отвън пред къщичката.

— Съжалявам, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Исках да ви спестя това. Намислил бях да стане през нощта, та да разберете едва когато всичко е вече свършено.

Тя прошепна без сили:

— Защото вашият син пострада. Защото той изтормози това дете и то му отвърна.

— Не. Повярвайте ми. Наясно съм относно днешния инцидент и зная, че Джери е виновен. Но тази история се е разчула. Неизбежно бе при толкова много представители на пресата наоколо тъкмо в ден като днешния. Не мога да поема риска една преувеличена история за небрежност и тъй наречени диваци неандерталци да накърни успеха на проекта „Средновековие“. С Тими и бездруго трябваше да се разделим и най-добре сега, така че любителите на сензации да нямат към какво да прикачват своите врели-некипели.

— Но това не е като да върнеш обратно камък. Ще убиете човешко същество.

— Няма да го убия. Той нищо няма да усети. Просто ще си бъде неандерталче в неандерталски свят. Вече няма да бъде затворник и чужд сред нас. Ще получи възможност за свободен живот.

— Каква възможност? Та той е само на седем години, свикнал е да се грижат за него, да го хранят, обличат, да му осигуряват подслон. Ще бъде самичък. Сега, след като са минали четири години, неговото племе вероятно няма да е на същото място, където ги е оставил. Ще бъде принуден сам да се грижи за себе си.

Хоскинс поклати глава в безвъзвратен отказ:

— Боже мой, мис Фелоус, нима смятате, че не сме мислили за това? Смятате ли, че щяхме да доставим дете, ако не беше обстоятелството, че за пръв път при него осъществихме успешна връзка с човек или почти човек, както и фактът, че не смеехме да поемем риска да прекъснем тази връзка и да търсим друга със същото качество? Защо смятате, че държахме Тими досега, освен от нежелание да го отпратим отново в миналото? Но просто — гласът му придоби отчаяна настойчивост — не можем да чакаме повече. Тими представлява заплаха за нашата репутация, ние сме пред прага на велики неща и съжалявам, мис Фелоус, но не можем да позволим Тими да ни спъва. Не можем. Не можем. Съжалявам, мис Фелоус.

— Добре тогава — тъжно каза мис Фелоус. — Оставете ме да се сбогувам. Дайте ми пет минути да се сбогувам. Оставете ми поне това.

Хоскинс се поколеба.

— Вървете.

Тими се завтече към нея. За последен път се завтече към нея и за последен път тя го притисна в прегръдките си.

Известно време го прегръщаше, без да вижда нищо. Придърпа един стол с пръстите на крака си, бутна го до стената, седна.

— Не бой се, Тими.

— Не ме е страх, щом сте тук, мис Фелоус. Оня човек сърди ли ми се, оня човек вън?

— Не, Не се сърди. Той просто не ни разбира. Тими, знаеш ли какво е майка?

— Като майката на Джери ли?

— Той разказвал ли ти е за майка си?

— По някой път. Мисля си, майката сигурно е някоя жена, която се грижи за тебе и която е много добра към тебе, и прави все хубави неща.

— Точно така. Някога искало ли ти се е да имаш майка, Тими?

Тими отдръпна глава от нея, така че да вижда лицето й. Полека сложи ръка върху бузата и върху косата й и я погали така, както много, много отдавна тя бе погалила него. Попита:

— Вие не сте ли моята майка?

— О, Тими.

— Сърдите ли ми се, че попитах?

— Не. Разбира се, че не.

— Защото аз знам, че се казвате мис Фелоус, но… но някой път наум си ви казвам „мамо“. Може ли?

— Да. Да, Може. И аз вече никога няма да те оставя сам и нищо лошо няма да ти се случи. Винаги ще бъда при теб, за да се грижа за теб. Кажи ми „мамо“, да те чуя.

— Мамо — доволен каза Тими и опря буза в нейната.

Тя стана и както го държеше, се качи на стола. Не обърна никакво внимание на вика, внезапно надигнал се отвън, и със свободната си ръка увисна с цялата си тежест на въжето, там, където то се подаваше между два отвора.

И стаза-мехурът бе пробит, а помещението — празно.

Мелодията

Джеръм Бишъп, композитор и органист, никога по-рано не бе ходил в клиника за душевноболни.

По едно време смяташе, че някой ден би могъл да се озове там като пациент (кой ли беше здрав?), но никога не бе предполагал, че може да отиде в нея като консултант по въпроса за нервните разстройства. Като консултант!

И един ден през 2001-а година, когато светът беше в ужасно състояние, но, както казваха, се оправяше, Бишъп седеше в кабинета на главния лекар и се изправи, щом влезе една жена на средна възраст. Косата й бе започнала да посивява и той с удовлетворение си помисли, че неговата собствена беше още рошава и все така тъмна.

— Вие ли сте мистър Бишъп? — попита жената.

— Да, последния път, когато се погледнах.

Тя протегна ръката си.

— Аз съм доктор Крей. Бихте ли дошъл с мен?

Той се ръкува с нея, след което я последва. Опита се да не се смущава от еднообразните бежови униформи, носени от всички, покрай които минаваше.

Д-р Крей сложи пръст на устата, си и го настани на един стол. После натисна някакъв бутон и осветлението загасна, като позволи да се види прозорец, зад който имаше светлина. През него Бишъп можеше да забележи жена в нещо, което изглеждаше като наклонен назад зъболекарски стол. Гора от гъвкави проводници излизаше от главата й, зад нея от край до край се простираше съвсем тънък светлинен лъч, а нагоре се разстилаше малко по-широка хартиена лента.

Лампите светнаха отново и гледката изчезна. Д-р Крей каза:

— Знаете ли какво правим тук?

— Записвате мозъчни вълни. Поне така предполагам.

— Добро предположение. Правилно. Това е лазерен запис. Знаете ли как действува?

— Моите произведения бяха записани с лазер — каза Бишъп, като кръстоса как върху крак, — но това не означава, че знам как работи. Инженерите са тези, които разбират подробностите… Вижте какво, докторе, ако смятате, че съм лазерен инженер, не съм!

— Не, знаем, че не сте — побърза да го успокои д-р Крей. — Тук сте за нещо друго… Нека да ви го обясня. Можем да променяме лазерния лъч много прецизно, много по-бързо и много по-точно, отколкото можем да управляваме електрическия ток или дори поток електрони. Което означава, че доста сложна вълна може да бъде записана със значително повече детайли, отколкото се е смятало преди. В състояние сме да проследим с микроскопично тесен лазерен лъч и да уловим вълна, която да изследваме под микроскоп и да открием точни детайли, невидими с просто око и които не могат да се получат по друг начин.

— Ако за това искахте да се консултирате с мен — рече Бишъп, — тогава всичко, което мога да ви кажа, е, че не си струва да търсите тези подробности. Може само да ви се стори, че чувате толкова много. Ако усилите лазерен запис над известна граница, увеличавате разходите, но не получавате желания ефект. В действителност казват, че се получава някакво свистене, което започва да заглушава музиката. Аз лично не го чувам, но ви казвам, че ако искате най-доброто, не трябва да стеснявате лазерния лъч съвсем… Разбира се, може би е различно с мозъчните вълни, но каквото ви казах, е всичко, което мога да ви кажа, така че си отивам и остават за уреждане само пътните разноски.

Той понечи да стане, но д-р Крей поклати силно глава.

— Моля, седнете, мистър Бишъп. Да се записват мозъчни вълни е различно. При тях се нуждаем от всеки детайл, който можем да получим. Досега всичко, което сме получавали от мозъчните вълни, са слабите наслагващи се сигнали на десет милиарда мозъчни клетки, един вид грубо осредняване, което изтрива цялата информация с изключение на най-общите признаци.

— Искате да кажете нещо като слушане на десет милиарда пиана, всяко от които свири различна мелодия, отдалечени на сто мили оттук?

— Точно това.

— Всичко, което чувате, е шум?

— Не съвсем. Успяхме да получим известна информация — например за епилепсията. С лазерен запис започваме все пак да долавяме фините детайли. Започваме да чуваме отделните мелодии, които тези пиана свирят. Започваме да различаваме кои пиана в частност могат да не са в такт.

Бишъп повдигна вежди.

— Така че можете да кажете какво кара всеки един луд да бъде наистина луд?

— В известен смисъл. Вижте това. — В друг ъгъл на стаята светна екран с тънка трептяща линия на него. — Виждате ли това, мистър Бишъп? — Д-р Крей натисна копчето на апарата в ръката си и една малка извивка на линията почервеня.

Линията продължаваше да се движи през запаления екран и червени петънца се появяваха периодически.

— Това е микрофотограф — рече д-р Крей. — Тези малки червени прекъсвания са невидими за невъоръжено око и не биха били видими с друго записващо устройство, което е по-слабо чувствително от лазера. Появяват се само когато този — единствено този — пациент е в депресия. Колкото по-дълбока е депресията, толкова по-ярки са петната.

Бишъп поразмисли малко върху думите. После каза:

— Можете ли да направите нещо срещу това? Дотук се разбра единствено, че при светване можете да определите наличието на депресия, която можете да установите само при изслушване на пациента.

— Точно така, но детайлите помагат. Можем например да превърнем мозъчните вълни в леко мигащи светлинни вълни и което е по-важно — в съответните им звукови вълни. Използваме същата лазерна система, на която записвате музиката си. Резултатът е нещо като не особено музикално бръмчене, което отговаря на трептенето на светлината. Бих искала да го чуете с тези слушалки.

— Музиката от този индивид в депресия, чийто мозък генерира линията на екрана?

— Да, и понеже не можем да усилим сигнала, без да загубим подробностите, ви молим да го слушате със слушалки.

— И да гледам светлината също ли?

— Не е необходимо. Можете да си затворите очите. През клепачите ви ще премине достатъчно от мигането, за да възбуди мозъка ви.

Бишъп затвори очи. Въпреки бръмченето можеше да чуе слабото ридание на сложен ритъм, на един сложен тъжен ритъм, който носеше в себе си всичките грижи на уморения стар свят. Слушаше с неясното съзнание за бледата светлина, която попадаше върху очните му ябълки на всеки период от премигването.

Усети, че дърпат силно ризата му.

— Мистър Бишъп, мистър Бишъп…

Той си пое дълбоко дъх.

— Благодаря! — каза той леко разтреперан. — Това ме завладя, не можех да го превъзмогна.

— Слушахте мозъчните вълни на депресията и те ви въздействуваха. Принуждаваха собствената ви мозъчновълнова структура да спазва такта. Чувствувахте се потиснат, нали?

— През цялото време.

— Добре, ако можем да засечем тази част от вълната, която характеризира депресията или друго психическо отклонение, да я отделим и да възпроизведем всичко останало от мозъчната вълна, то структурата на пациента ще се върне в нормалната си форма.

— За колко дълго?

— За известно време, след като се прекрати лечението. Но не за дълго. За няколко дена. За седмица. След това пациентът ще трябва да се върне.

— По-добре, отколкото нищо.

— И по-малко от достатъчно. Всеки индивид е роден с определени гени, мистър Бишъп, от които зависи някакъв потенциален строеж на мозъка. Човек е подложен на известни влияния на околната среда. Това са неща, които не се неутрализират лесно, така че тук, в тази болница, ние се опитваме да намерим по-ефикасни и дълготрайни методи за неутрализация… И вие можете вероятно да ни помогнете. Ето защо ви помолихме да дойдете тук.

— Но аз не разбирам нищо от това, докторе. Никога не съм чувал за записване на мозъчни вълни чрез лазер. — Той протегна безпомощно ръце настрани. — Нямам нищо, с каквото да ви помогна.

Д-р Крей погледна нетърпеливо. Бръкна дълбоко в джобовете на престилката си и каза:

— Само преди малко споменахте, че лазерният запис е по-подробен, отколкото ухото може да чуе.

— Да. И го поддържам.

— Знам. Един от колегите ми прочете ваше интервю в декемврийския брой на „Хай Фиделити“ от 2000-та година, където споменавате това. Ето какво привлече нашето внимание. Ухото не може да възприеме детайлите на лазерния запис, но окото може, видяхте го. Мигащата светлина въздействува на мозъчната структура, за да я върне в нормата, а не трептящият звук. Звукът сам не постига нищо. Обаче той засилва ефекта, когато светлината е включена.

— Не можете да се оплачете от това.

— Можем. Усилването не е достатъчно добро. Нежните, почти безкрайно сложни вариации на звука при лазерен запис се губят в ухото. Те са прекалено много и заличават тази част, която усилва ефекта.

— Какво ви кара да мислите, че въздействущата част е налице?

— Защото обикновено, по-малко или повече по случайност, успяваме да получим нещо, което, изглежда, помага повече, отколкото цялата мозъчна вълна, но не разбираме защо. Имаме нужда от музикант. Може би от вас. Ако прослушате и двата записа на мозъчните вълни, вероятно ще можете да различите по някакъв признак даден ритъм, който да съответства по-добре на нормалната настройка, а не на мозъка с отклонения. По-нататък този ритъм може да бъде усилен и да повиши ефективността на терапията.

— Ей — възкликна Бишъп разтревожен, — върху мен така пада голяма отговорност. Когато пиша музика, аз само милвам ухото и карам мускулите да се събудят. Не се опитвам да лекувам болен мозък.

— Всичко, което искаме от вас, е да галите слуха и да възбуждате мускулите, но така, че това да съответствува на здравата музика на мозъчните вълни… И ви уверявам, че няма нужда да се страхувате от никаква отговорност, мистър Бишъп. Почти невероятно е музиката да ви причини вреда, а е възможно да стори голямо добро. Ще ви се плати също така, мистър Бишъп, независимо дали успеете или не.

— Добре, ще опитам — каза Бишъп. — Въпреки че не обещавам нищо.

 

 

Той се върна след два дена. Д-р Крей излезе от едно заседание, за да го види. Изгледа го с уморени присвити очи.

— Направихте ли нещо?

— Нося нещо. Възможно е да подействува.

— Откъде знаете?

— Не знам. Само имам такова чувство… Вижте, аз прослушах лазерните ленти, които ми дадохте: музиката на мозъчните вълни, които сте записали от пациент в депресия, и тази, която вие сте изменили, за да се нормализира. Права сте — без мигащата светилна тя не ми въздействуваше по никакъв начин. Все пак аз извадих втората от първата, за да разбера каква беше разликата.

— Вие имате компютър? — възкликна учудено д-р Крей.

— Не, компютър не би помогнал. Щеше да ми даде прекалено много. Когато вземете един сложен модел на лазерна вълна и от него извадите друг също така сложен, това, което ви остава, е все още твърде сложна структура на лазерната вълна. Не, аз ги извадих наум, за да определя кой мотив липсва… Това щеше да бъде отклоняващият се ритъм, който аз трябваше да унищожа с контраритъм.

— Как можахте да го извадите наум?

Бишъп погледна нетърпеливо.

— Не знам. Как Бетовен е чул в главата си Деветата симфония, преди да я напише? Мозъкът е доста добър компютър също, нали?

— Предполагам, че е така — съгласи се тя. — Носите ли контраритъма?

— Така смятам. Записал съм го тук на обикновена лента, защото не се нуждае от нищо повече. Звучи горе-долу като: тититиТА — тититиТА — тититиТАТАТАтиТА… Прибавих му мелодия и можете да го пуснете през слушалките, докато пациентът гледа трепкащата светлина, която съответства на здравата мозъчновълнова структура. Ако съм прав, той ще усили светлинното въздействие.

— Сигурен ли сте?

— Ако бях сигурен, нямаше да има нужда да го изпробвате, нали, докторе?

Д-р Крей се замисли за момент.

— Ще поискам съгласието на пациента. Ще се радвам, ако останете тук.

— Щом ме искате. Предполагам, че това е част от работата ми като консултант.

— Няма да е възможно да бъдете в стаята, където се провежда терапията, нали разбирате, но бих искала да сте в тази.

— Както пожелаете.

 

 

Пациентката изглеждаше измъчена от грижи, когато дойде. Клепачите й тежаха, гласът й беше глух и тя мънкаше.

Бишъп гледаше разсеяно, когато седна тихо, незабележим, в ъгъла. Видя как пациентката влезе в лабораторията. Чакаше спокойно, като си мислеше: Какво ще стане, ако подейства? Защо не се направят записи на светлината, съответстваща на мозъчните вълни, с подходящ музикален съпровод, които да намаляват болките, да увеличават енергията, да засилват любовта? Не само за болни, но и за нормални хора, които ще могат да намерят така заместител на цялото въздействие на алкохола или наркотиците, вземани в желанието да регулират емоциите си — един крайно безвреден заместител на основата на мозъчни вълни…

Накрая, след четиридесет и пет минути, тя излезе.

Сега беше спокойна и бръчките бяха изчезнали някак си от лицето й.

— Чувствам се по-добре, доктор Крей — рече тя, като се усмихна. — Много по-добре.

— Обикновено е така — отвърна спокойно д-р Крей.

— Но не като този път — каза жената. — Не като сега. Този път е различно. Преди, дори когато си мислех, че се чувствам добре, можех да доловя дълбоко в себе си онази ужасна депресия, която само чакаше да се отпусна, за да се върне отново. Сега направо е изчезнала.

— Не можем да бъдем сигурни — каза д-р Крей, — че е изчезнала завинаги. Ще се уговорим да дойдете, да речем, след две седмици, но ще ми се обадите по-рано, ако нещо не върви добре, нали? Изглеждаше ли нещо в терапията по-различно?

Жената помисли малко.

— Не — рече тя нерешително. После: — Мигащата светлина като че ли. Може да е била друга. Някак си по-ясна и по-остра.

— Чухте ли нещо?

— А трябваше ли да чуя?

Д-р Крей се изправи.

— Много добре. Не забравяйте да уредите срещата със секретарката ми.

Жената се спря на вратата, обърна се и каза:

— Много приятно чувство е да си щастлив. — И излезе.

— Тя не е чула нищо, мистър Бишъп — рече д-р Крей. — Предполагам, че вашият контраритъм усилва излъчването на нормални мозъчни вълни толкова естествено, че звукът е, така да се каже, изгубен в светлината… И е възможно също да е подействал.

Тя се обърна към Бишъп и го погледна право в лицето.

— Мистър Бишъп, бихте ли ни сътрудничил и при други случаи? Ще ви плащаме максималното, което можем, и ако опитът се превърне в ефективна терапия срещу нервно разстройство, ще се погрижим да получите всичко, което ви се полага.

— Ще се радвам да ви помогна, докторе — каза Бишъп. — Но няма да е толкова трудно, както може би си мислите. Работата е свършена вече.

— Вече свършена?

— От векове имаме музиканти. Вероятно те не са знаели мозъчните вълни, но са направили това, което са могли, за да сътворят такива мелодии и ритми, които да въздействуват на хората, да ги накарат да почукват с пръсти, да заиграят, да се усмихнат, да се насълзят, сърцата им да затуптят. Тези мелодии чакат. След като се определи контраритъмът, остава да подберете подходящата мелодия.

— Вие това ли направихте?

— Разбира се. Какво друго може да ви извади от депресия, ако не един съживителен химн? Те са предназначени именно за тази цел. Ритъмът те изкарва извън себе си. Възбужда те. Вероятно не действува дълго сам, но ако го използувате за усилване на записа на нормалните мозъчни вълни, би трябвало да се подобри ефективността му.

— Съживителен химн? — Д-р Крей го изгледа с широко отворени очи.

— Естествено. Този, който използувах в дадения случай, е най-добрият от тях. Аз й пуснах „Когато светците влизат“[6].

Той го запя леко, като щракаше ритъма с пръсти, и на третия такт д-р Крей започна да потропва с крак.

Фондацията

I част
Психоисториците

1

ХАРИ СЕЛДЪН — … роден в 11988 г. от Галактичната ера; починал в 12069 г. Датите по-често се дават съобразно настоящата Ера на Фондацията — 79 г. спрямо година първа от Ерата на Фондацията. Родил се в семейство от средната класа на Хеликон, сектор Арктур (където според една легенда със съмнителна достоверност, баща му отглеждал тютюн в хидропонните заводи на планетата); от ранна възраст показал удивителни способности по математика. Безброй са анекдотите за способностите му и някои от тях са противоречиви. Разправя се, че на двегодишна възраст бил…

… Несъмнено най-големите му постижения били в областта на психоисторията. Селдън заварил в тази област само редица неясни аксиоми; оставил след себе си задълбочена статистическа наука…

… Най-добрият съществуващ източник, с който разполагаме, за подробности от живота му е биографията, написана от Гаал Дорник; като младеж той се запознал със Селдън две години преди кончината на великия математик. Историята на запознанството им…

Енциклопедия „Галактика“[7]

Казваше се Гаал Дорник и беше просто едно селско момче, което никога дотогава не бе виждало Трантор. Поне не в действителност. Беше го виждал много пъти на хипервидео и понякога по триизмерните предавания на новини по случай коронация на императора или откриване на сесия на Галактичния съвет. Макар да бе прекарал целия си живот на Синакс, която се въртеше около една звезда в покрайнините на Синьото течение, както виждате, той не бе изолиран от цивилизацията. По онова време никой район на Галактиката не беше изолиран.

Тогава в Галактиката имаше двадесет и пет милиона населени планети и всичките бяха верни на Империята, чието седалище беше Трантор. Бе последният половин век, за който можеше да се твърди това.

За Гаал пътуването беше връх в младежкия му живот на учен. Бе летял и преди в Космоса, така че като пътешествие преходът имаше малко значение за него. Разбира се, преди бе летял само до единствения спътник на Синакс, за да събере данни за механизмите на отклонение на метеорите, необходими му за неговата дисертация, но пътуването в Космоса е едно и също независимо дали човек прелита половин милион мили[8] или също толкова светлинни години.

Беше се постегнал за скока през хиперпространството, явление, с което човек не се сблъсква при обикновено междупланетно пътуване. Скокът оставаше и вероятно винаги щеше да остане единственият практичен метод за полети между звездите. Пътуването през обикновеното космическо пространство не можеше да става по-бързо от скоростта на светлината (научно познание, което е сред малкото неща, известни още от забравеното утро на човешката история), а това би означавало да се лети години дори между най-близките населени системи. През хиперпространството, онази невъобразима зона, която не е нито пространство, нито време, нито енергия, нито материя, нито нещо, нито нищо, човек може да прекоси Галактиката в интервала между два съседни мига.

Гаал чакаше първия от тези скокове с леко опасение, свило се кротко в стомаха му, а всъщност първият скок завърши само с лек тласък и слабо вътрешно потръпване, което свърши миг преди да е сигурен, че го е усетил. Това беше всичко.

После остана само корабът — голям и блестящ; безличен продукт на 12000 години напредък в Империята; и той самият — с доктората си по математика, защитен наскоро, и с покана от великия Хари Селдън да отиде на Трантор и да се присъедини към огромния и в известна степен загадъчен „Проект Селдън“.

След разочарованието от скока Гаал очакваше да зърне за първи път Трантор. Непрекъснато наобикаляше зрителната зала. В предварително оповестени часове стоманените капаци се вдигаха и той винаги биваше там, гледаше суровия блясък на звездите, наслаждаваше се на невероятния мъглив рояк на звезден куп, наподобяващ гигантско струпване на светулки, спрени посред полета им и обездвижени завинаги. Един път видя студения синкавобял дим на газообразна мъглявина с леден отблясък на около пет светлинни години от кораба, която след два часа и още един скок изчезна.

Най-напред зърна слънцето на Трантор като ярко бяло петно, едва ли не загубено сред милиарди подобни нему, позна го само защото му го посочи информаторът на кораба. Тук, в центъра на Галактиката, звездите бяха нагъсто. Но след всеки скок слънцето засияваше все по-силно, давеше другите, правеше ги бледи и размити.

През помещението мина един от офицерите и каза:

— През останалата част от полета зрителната зала ще бъде затворена. Пригответе се за кацане.

Гаал го последва, хвана го за ръкава на бялата униформа с герба „Кораб и слънце“ на Империята.

— Не е ли възможно да ме оставите тук? Иска ми се да видя Трантор.

Офицерът се усмихна и Гаал се изчерви леко. Досети се, че говори с провинциален акцент.

— Ще кацнем на Трантор утре сутрин — обясни офицерът.

— Имам предвид да го видя от Космоса.

— Е, съжалявам, момчето ми. Ако това беше космическа яхта, можеше да се уреди нещо. Но ние се спускаме надолу откъм страната на Слънцето. Няма да ти е приятно едновременно да ослепееш, да бъдеш обгорен и радиационно облъчен, нали?

Гаал си тръгна. Офицерът подвикна след него.

— Всъщност от Трантор ще се вижда само едно сиво размазано петно, момче. Защо, след като кацнем на Трантор, не направиш обиколка в околопланетното пространство? Евтино е.

— Благодаря ви много — отвърна Гаал, като погледна назад.

Беше детинщина да се чувства разочарован, но детинщината е природно присъща не само на детето, но и на възрастния, а в гърлото на Гаал беше заседнала буца. Никога не бе виждал Трантор, разстлал се с цялата си невероятност, и не бе очаквал, че ще се наложи още да почака.

2

Корабът кацна сред концерт от шумове. Дочуваше се далечното свистене на атмосферата, която се разцепваше и се плъзгаше по метала на кораба. Разнасяше се равномерното бръмчене на охладителите, които се бореха с горещината от триенето, и бавното ръмжене на убиващите скоростта двигатели. Надигаше се човешка глъч от мъжете и жените, които се събираха в изходните помещения, и стърженето на макарите, вдигащи багажи, поща и товари към надлъжната ос на кораба, откъдето по-късно щяха да ги преместят на разтоварната платформа.

Гаал усети лекото разтърсване, което означаваше, че корабът вече не се движи самостоятелно. От часове корабната гравитация постепенно отстъпваше място на притеглянето на планетата. Хиляди пътници бяха седели търпеливо в изходните помещения, които леко се полюляваха върху поддаващи силови полета, за да съобразят ориентацията си с променящата се посока на гравитационните сили. Сега те пълзяха надолу по извиващите се рампи към големите зейнали шлюзове.

Багажът на Гаал беше малко. Постоя пред едно бюро, докато набързо и опитно го разтвориха и затвориха. Провериха визата му и я подпечатаха. Той не обърна никакво внимание.

Това беше Трантор! Тук въздухът изглеждаше малко по-плътен, притеглянето малко по-силно, отколкото на родната му планета Синакс, но щеше да свикне. Питаше се дали щеше да свикне с необятността.

Сградата за пристигащите пътници беше огромна. Покривът почти се губеше във висините. Гаал можеше едва ли не да си представи, че под него се образуват облаци. Не виждаше насрещна стена; само хора, гишета и потъващ в замъглената линия на хоризонта под.

 

 

Мъжът на гишето отново му говореше. Гласът му звучеше раздразнено.

— Продължавайте нататък, Дорник — каза той. Трябваше да отвори визата и да погледне отново в нея, преди да си спомни името му.

— Къде… къде — заекна Гаал. Мъжът на гишето посочи с пръст.

— Такситата са надясно, при третия проход вляво.

Гаал тръгна и видя светещите криволици във въздуха, увиснали високо в празното пространство: „ТАКСИТА ЗА ВСЯКА ПОСОКА“.

Когато Гаал продължи, някаква личност се откъсна от анонимната тълпа и се приближи към гишето. Мъжът на гишето вдигна за малко поглед и кимна. Личността му отвърна също с кимване и последва младия имигрант.

Навреме настигна Гаал, за да чуе накъде се отправя.

 

 

Гаал се озова силно притиснат към някакъв парапет. Малкият надпис гласеше „Диспечер“. Човекът, за когото се отнасяше надписът, не вдигна поглед.

— Закъде? — попита той.

Гаал не беше сигурен, но дори няколкото секунди колебание означаваха, че зад него се образува опашка. Диспечерът вдигна поглед.

— Закъде?

Гаал нямаше много пари, но оставаше само тази нощ, а после щеше да е на работа. Опита се да се държи равнодушно.

— Моля, до някой добър хотел.

Не направи впечатление на диспечера.

— Те всичките са добри. Кажете някое име.

— Най-близкия, моля — отвърна отчаяно Гаал.

Диспечерът натисна едно копче. Върху пода се образува тънка ивица светлина, която се виеше сред други подобни. Те проблясваха и потъмняваха в различни цветове и форми. В ръцете на Гаал пъхнаха някакъв билет. Той светеше леко.

— Един и дванадесет — рече диспечерът. Гаал се забърка за монети.

— Къде да отида? — попита той.

— Следвайте светлината. Билетът ще свети, докато вървите в правилната посока.

Гаал се огледа и тръгна. Стотици хора вървяха по безкрайния под, следваха индивидуалните си ивици светлина, пресяваха се и се отсяваха през кръстовищата, за да стигнат до определените им места.

Неговата ивица свърши. Един мъж в блестяща нова ярка синьо-жълта униформа от незамърсяващо се пластотрико посегна към двата му куфара.

— Пряка линия до „Луксор“ — осведоми го той.

Човекът, който следеше Гаал, чу това. Чу също Гаал да казва „Много добре“ и го видя да влиза в тъпоносото превозно средство.

Таксито се издигна право нагоре. Гаал се взираше през облия прозрачен прозорец, чудеше се на усещането да се лети във въздуха в затворено пространство и неволно се вкопчи в облегалката на пилотското кресло. Огромната шир се сви и хората се превърнаха в безпорядъчно пъплещи мравки. Сцената се смали още повече и започва да се отдалечава назад. Пред тях имаше стена. Започваше високо във въздуха и се издигаше нагоре, а краят й не се виждаше. Беше цялата на дупки, които представляваха отверстия на тунели. Таксито на Гаал се приближи към един от тях и се пъхна в него. За миг Гаал безцелно се зачуди как пилотът успява да намери сред многото онзи, който му трябваше.

Цареше мрак и само някаква цветна сигнална светлина просветваше, за да разнообрази тъмнината. Въздухът бе изпълнен със свистене.

После Гаал се наведе напред като реакция от намаляващата скорост, таксито изскочи от тунела и отново се спусна към нивото на приземните етажи.

— Хотел „Луксор“ — съобщи ненужно пилотът. Помогна на Гаал за багажа, с делови вид прие бакшиш от една десета кредит, взе един чакащ пътник и отново излетя.

През цялото време, откакто бе слязъл от кораба, Гаал не бе дори зърнал небето.

3

ТРАНТОР — … В началото на тринадесетото хилядолетие тази тенденция достигнала върха си. Като постоянен център на имперското правителство в продължение на стотици поколения и при разположението си в централните райони на Галактиката сред най-гъсто населените и най-напредналите в индустриално отношение светове на системата той едва ли би могъл да не стане най-компактното и богато струпване на хора, каквото бе познавала човешката раса.

Неговата урбанизация се развивала непрестанно и накрая достигнала връхната си точка. Цялата суша на Трантор — 190000000 квадратни километра — била покрита от един-единствен град. Във върховия период населението му надхвърлило четиридесет милиарда. Това огромно население се било посветило почти изцяло на административните нужди на Империята и хората дори не стигали за изпълнението на тази сложна задача. (Трябва да си спомним, че невъзможността Галактичната империя да се управлява нормално при посредственото ръководство на последните императори била значителен фактор за рухването й.) Всеки ден флоти от десетки хиляди кораби донасяли на масите в Трантор производството на двадесет селскостопански свята…

Зависимостта му от други светове за храната, а всъщност и за всичко необходимо за живота, правело Трантор все по-уязвим от завладяване чрез обсада. През последното хилядолетие на Империята монотонните многобройни бунтове карали всеки следващ император да го съзнава и политиката на Империята се превърнала едва ли не само в опазване на деликатната вратна артерия на Трантор…

Енциклопедия „Галактика“

Гаал не беше сигурен дали слънцето свети, дори дали е ден или нощ. Срамуваше се да попита. Изглежда, цялата планета живееше под метален покрив. Храната, която току-що бе изял, бе наречена обед, но имаше много планети, които живееха по стандартно денонощие, без да се съобразяват с възможно неудобната смяна на деня и нощта. Периодите на въртене на планетите бяха различни, а той не знаеше какъв е периодът на Трантор.

Отначало Гаал тръгна горящ от нетърпение подир надписите „Солариум“, но установи, че той представлява помещение за загаряне под изкуствени лъчи. Постоя малко време там, а после се върна в главното фоайе на „Луксор“.

— Къде мога да купя билет за екскурзия в околопланетното пространство? — попита той администратора.

— При мен.

— Кога ще започне?

— За малко я изпуснахте. Следващата е утре. Купете си билет сега и ние ще ви запазим място.

— О! — На другия ден щеше да е твърде късно. Утре трябваше да бъде в университета. — Няма ли наблюдателна кула… или нещо подобно? Искам да кажа, под открито небе.

— Разбира се! Ако искате, ще ви продам билет за нея. Позволете ми най-напред да проверя дали вали или не. — Той натисна една ръчка до себе си и зачете буквите, които плъзнаха по матовия екран. Гаал ги четеше заедно с него. — Времето е добро — каза администраторът. — Всъщност струва ми се, че сега е сухият сезон — добави той, за да поддържа разговора. — Аз лично не си правя труда да излизам навън. За последен път бях под открито небе преди три години. Един път като го видиш, е достатъчно… ето ви билета. Специалният асансьор е отзад. Пише „За кулата“. Трябва само да се качите в него.

 

 

Асансьорът беше от новия тип, който се задвижва чрез гравитационно отблъскване. Гаал влезе в него, последваха го и други. Операторът натисна едно копче. Когато притеглянето стана нула, за миг Гаал почувства, че увисва в пространството, после теглото му постепенно започна да се възвръща, докато асансьорът ускоряваше движението си нагоре. Последва намаляване на скоростта и стъпалата му се отлепиха от пода. Подвикна, без да иска.

— Пъхнете краката си под релсата — посъветва го операторът. — Не прочетохте ли надписа?

Другите бяха постъпили точно така. Те му се усмихваха, докато той с отчаяни усилия се мъчеше напразно да пропълзи надолу по стената. Обувките им се притискаха с горната си част в хромираните релси, поставени успоредно една спрямо друга по пода на разстояние шестдесет сантиметра. Забеляза ги, когато влезе, но не им обърна внимание.

Тогава някаква ръка го хвана и го придърпа надолу.

Когато асансьорът спря, той задъхано благодари. Излезе на откритата тераса, обляна в бяло сияние, от което го заболяха очите. Мъжът, чиято ръка току-що му бе помогнала, вървеше веднага след него. Той му съобщи любезно:

— Има достатъчно места за сядане.

Гаал затвори уста; тя беше зинала.

— Изглежда, наистина е така — отвърна той. Автоматично се запъти към седалките, но спря. — Ако нямате нищо против, за миг ще отида до парапета. Искам… да поогледам.

Мъжът добросърдечно му махна с ръка да върви и Гаал се наведе над високия до рамената парапет, потопи се в цялата панорама.

Земята не се виждаше. Тя се губеше под все по-сложните структури, дело на човешка ръка. Нямаше друг хоризонт, освен метални очертания на фона на небето, проснали се почти униформено сиви, и разбра, че е така по цялата суша на планетата. Не се забелязваше почти никакво движение — няколко спортни летателни апарата лениво плаваха в небето, но той знаеше, че цялото бурно движение на милиарди хора ставаше под металната кожа на този свят.

Не се виждаше нищо зелено; никаква пръст, нищо друго живо освен човека. Мина му през ума, че някъде в този свят се намира дворецът на императора, разположен сред неколкостотин квадратни километра естествена почва, озеленен с дървета, блеснал в багрите на дъгата от цветя. Той беше малък остров сред океан от стомана, но не се виждаше от мястото, където се намираше Гаал. Можеше да е на десет хиляди километра оттам. Гаал не знаеше.

Скоро ще трябва да направи своята екскурзия около планетата!

Той въздъхна шумно и най-после осъзна, че вече се намира на Трантор; на планетата, която беше център на Галактиката и утроба на човешката раса. Не видя никоя от слабостите му. Не забеляза да кацат кораби с храни. Не знаеше за вратната артерия, която съединяваше четиридесетте милиарда на Трантор с останалата Галактика. Съзнаваше само най-великото дело на човека; окончателното и почти надменно завладяване на един свят.

Отдръпна се малко замаян. Приятелят му от асансьора сочеше един стол до себе си и Гаал седна на него.

— Казвам се Джерил — усмихна се мъжът. — За първи път ли сте на Трантор?

— Да, мистър Джерил.

— Така си и помислих. Джерил е малкото ми име. Ако имате поетичен темперамент, Трантор ви очарова. Но транторианците никога не идват тук горе. Не им харесва. Изнервя ги.

— Изнервя!… Аз се казвам Гаал, между другото. Защо да ги изнервя? Великолепно е!

— Въпрос на субективно мнение, Гаал. Ако сте роден в килер и отрасъл в коридор, работите в килия и прекарвате отпуската си в претъпкан солариум, когато излезете на открито и над вас няма нищо друго освен небето, не е изключено да изпаднете в нервна криза. След като навършат пет години, децата ги извеждат тук веднъж годишно. Не зная дали има някаква полза. Всъщност те не излизат достатъчно на открито и първите няколко пъти пищят, докато изпаднат в истерия. Трябва да започват още щом ги отбият, да излизат веднъж седмично. Разбира се — продължи той, — това не е от значение. Какво ще стане, ако въобще не излизат? Там долу те са щастливи и управляват Империята. На каква височина мислите, че се намираме?

— На осемстотин метра? — рече Гаал и се запита дали това не звучи наивно.

— Не. Само на сто и петдесет метра.

— Какво? Но асансьорът вървя…

— Зная, но повечето време той само се издигаше към нивото на повърхността. На Трантор тунелите достигат на километър и половина надолу. Той е като айсберг. Девет десети от него не се виждат. По крайбрежието дори навлиза няколко километра под дъното на океана. Всъщност ние сме проникнали толкова надолу, че можем да използваме температурната разлика между повърхността и на дълбочина около три километра, за да си доставяме цялата ни необходима енергия. Знаехте ли го?

— Не, мислех, че използвате атомни генератори.

— Навремето ги използвахме. Но така е по-евтино.

— Мога да си представя.

— Какво мислите за всичко това? — За миг добронамереността на човека се изпари и се превърна в лукавство. Той придоби едва ли не потаен вид.

Гаал се повъртя на стола си.

— Великолепно — повтори той.

— В отпуска ли сте тук? Пътувате? Разглеждате забележителностите?

— Не съвсем. Винаги съм искал да посетя Трантор, но дойдох тук преди всичко да работя.

— Охо?

Гаал се почувства задължен да обясни по-подробно.

— Към проекта на доктор Селдън в Транторския университет.

— Гарвана Селдън?

— Ами не. Имам предвид Хари Селдън — психоисторика Селдън. Не познавам Гарвана Селдън.

— И аз имам предвид Хари. Наричат го Гарвана. Прякор, нали разбирате? Все предсказва бедствия.

— Така ли? — Гаал беше искрено удивен.

— Би трябвало да го знаете. — Джерил вече не се усмихваше. — Значи идвате да работите при него?

— Ами да. Аз съм математик. Защо предсказва бедствия? Какви бедствия?

— А вие какви мислите?

— Опасявам се, че нямам никакво понятие. Чел съм статиите, които доктор Селдън и неговата група публикуват. Те засягат теорията на математиката.

— Да, трудовете, които публикуват.

Гаал изпита досада.

— Струва ми се, че е време да се прибирам в стаята — кака той. — Беше ми много приятно, че се запознахме.

Джерил му махна равнодушно с ръка за сбогуване.

 

 

Гаал завари в стаята да го чака един човек. За миг остана твърде стреснат, за да вложи в думи неизбежното „Какво правите тук?“, което се надигна към устните му.

Човекът стана. Беше стар, почти напълно плешив и накуцваше, но очите му бяха сини и блестяха.

— Аз съм Хари Селдън — каза той миг преди обърканият мозък на Гаал да съпостави действителното лице със спомена за него от многократно гледаните снимки.

4

ПСИХОИСТОРИЯ — … Гаал Дорник, като използвал нематематически понятия, дефинирал психоисторията като клон на математиката, който се занимава с реакциите на човешкия конгломерат спрямо определени социални и икономически дразнители…

… При всички тези дефиниции се приема, че човешкият конгломерат, с който се работи, е достатъчно голям за сериозна статистическа обработка. Необходимият размер на такъв конгломерат може да се определи посредством първата теорема на Селдън, която… Допълнително е необходимо да се приеме, че самият човешки конгломерат не знае за психоисторическия анализ, за да бъдат реакциите му наистина произволни…

Основата на всяка обоснована психоистория лежи в развитието на функциите на Селдън, които показват свойства, съответстващи на свойствата на такива социални и икономически сили като…

Енциклопедия „Галактика“

— Добър ден, сър — каза Гаал. — Аз… аз…

— Мислехте, че ще се видим едва утре? Така трябваше да стане, но работата е там, че ако искаме да се възползваме от услугите ви, трябва да действаме бързо. Става все по-трудно да се намират нови хора.

— Не разбирам, сър.

— В наблюдателната кула разговаряхте с един мъж, нали?

— Да. Малкото му име е Джерил. Не зная нищо повече за него.

— Името му е без значение. Той е агент на Комисията за обществена сигурност. Проследи ви от космодрума.

— Но защо? Опасявам се, че съм твърде объркан.

— Човекът в кулата не спомена ли нещо за мен?

Гаал се поколеба.

— Изказа се за вас като за Гарвана Селдън.

— Обясни ли защо?

— Каза, че предсказвате бедствия.

— Вярно е. Какво означава за вас Трантор?

Изглежда, всички го питаха какво е мнението му за Трантор. Гаал почувства, че му е невъзможно да отговори по друг начин, освен с думата „великолепно“.

— Казвате го, без да се замислите. Какво е мнението ви за психоисторията?

— Не съм мислил да я прилагам към този проблем.

— Преди да се разделите с мен, млади човече, ще се научите да свързвате психоисторията с всички проблеми като нещо напълно естествено, разбира се. — Селдън извади от торбичката на колана си малък калкулатор. Хората разправяха, че държал калкулатор и под възглавницата си, за да го използва, когато не му се спи. Сивата му лъскава повърхност беше леко захабена от употреба. Сръчните пръсти на Селдън, петносани от възрастта, заиграха по твърдата пластмаса. От сивото светнаха червени символи.

— Това представя ли състоянието на Империята понастоящем? — попита той и зачака.

— Всъщност — изрече накрая Гаал — не е пълно представяне.

— Да, не е пълно — отвърна Селдън. — Доволен съм, че не приемате сляпо думите ми. Но тук виждаме приближение, което ще послужи, за да докаже моето твърдение. Ще го приемете ли?

— При условие че по-късно ще проверя диференциацията на функцията — да. — Гаал се опитваше да избегне възможна клопка.

— Добре. Прибавете и известната вероятност от убийство на императора, бунт на вицекралете, непрекъснато повтарящите се сега икономически кризи, забавеното изследване на нови планети… — той продължи да изрежда. С всяко изброяване при докосването му се появяваха нови символи и се сливаха с новата функция, която набъбваше и се променяше. Гаал го прекъсна само веднъж.

— Не виждам основанията за това преобразуване.

Селдън го повтори по-бавно.

— Но тук използвате забранена социална операция — възрази Гаал.

— Добре. Бързо схващате, но не достатъчно бързо. Не е забранена в тази връзка. Позволете ми да го направя чрез разширение.

Процедурата се оказа доста дълга и след това Гаал призна:

— Да, сега разбирам.

Накрая Селдън спря.

— Това е Трантор след пет века. Как ще го изтълкувате? А? — Той наклони глава встрани и зачака.

— Пълно разрушение — рече Гаал, като не вярваше на очите си. — Но… но това е невъзможно. Трантор никога не е бил…

Селдън бе обзет от напрегнатата възбуда на човек, на когото само тялото бе остаряло.

— Хайде, хайде. Видяхте какъв резултат получихме. Изразете го с думи. Забравете за миг символите.

— Като става все по-специализиран — поде Гаал, — Трантор става и по-уязвим, по-трудно ще може да се защитава. Освен това колкото повече прераства в административен център на Империята, в толкова по-привлекателна плячка се превръща. Наследяването на Империята ще бъде все по-несигурно, враждите между висшите родове — по-яростни и социалната отговорност ще изчезне.

— Достатъчно. И каква е вероятността в цифри за пълно разрушение до пет века?

— Не мога да кажа.

— Сигурно сте в състояние да извършите диференциация на полето?

Гаал почувства, че му оказват натиск. Не му предлагаха калкулатора. Държаха го на тридесетина сантиметра пред очите му. Зае се да изчислява ожесточено и почувства как челото му се овлажни от пот.

— Около осемдесет и пет процента? — подхвърли той.

— Не е зле — отвърна Селдън и издаде напред долната си устна, — но не е и много добре. Действителната стойност е деветдесет и два и половина процента.

— И затова ли ви наричат Гарвана Селдън? Не съм чел нищо подобно във вестниците.

— Разбира се, че не сте. Това не е за печата. Допускате ли, че Империята ще изложи на показ нестабилността си по такъв начин? Ето най-обикновена демонстрация по психоистория. Но аристокрацията е научила някои от нашите резултати.

— Това е лошо.

— Не чак толкова. Всичко е предвидено.

— Затова ли ме проучват?

— Да. Проучва се всичко, свързано с моя проект.

— Вие в опасност ли сте, сър?

— О, да. Съществува едно цяло и седем десети процента вероятност да бъда екзекутиран, но това няма да спре проекта. Взели сме го предвид. Е, както и да е. Предполагам, че утре ще дойдете при мен в университета?

— Ще дойда — отвърна Гаал.

5

КОМИСИЯ ЗА ОБЩЕСТВЕНА СИГУРНОСТ — … Котерията на аристокрацията дошла на власт след убийството на Клеон I, последен от рода Ентънс. Общо взето, аристократите въвели някакъв ред през вековете на нестабилност и несигурност на Империята. Обикновено под контрола на големите родове Ченс и Дивартс, комисията се превърнала в сляп инструмент за поддържане на статуквото… Аристократите били отстранени от властта едва след възшествието на последния силен император — Клеон II. Първият върховен комисар…

… В известно отношение началото на западането на Комисията може да се проследи до процеса срещу Хари Селдън, две години преди да започне Ерата на Фондацията. Процесът е описан в биографията на Хари Селдън от Гаал Дорник…

Енциклопедия „Галактика“

Гаал не изпълни обещанието си. На следващата сутрин го събуди приглушеното жужене на зумер. Той се обади и гласът на администратора, колкото е възможно по-приглушен, учтив и осъдителен, го уведоми, че е задържан по нареждане на Комисията за обществена сигурност.

Гаал скочи към вратата и установи, че тя не се отваря. Можеше само да се облече и да чака.

Дойдоха и го взеха, отведоха го другаде, но беше под арест. Напълно любезно му зададоха редица въпроси. Всичко беше съвсем учтиво. Обясни, че е провинциалист от Синакс; че е посещавал тези и тези учебни заведения; че на тази и тази дата е получил званието доктор на математическите науки. Подал е молба да работи в екипа на доктор Селдън и е бил приет. Многократно повтори същите подробности и те многократно го връщаха към участието му в проекта Селдън. Как е научил за него; какви ще бъдат задълженията му; какви тайни указания е получил; за какво става дума въобще?

Той отговори, че не знае. Не е получавал тайни указания. Той е учен и математик. Не се интересува от политика.

Накрая любезният инквизитор го попита:

— Кога ще загине Трантор?

— Не мога да кажа въз основа на собствените си знания — изрече неуверено Гаал.

— А можете ли да ни осведомите кога ще стане според мнението на някой друг?

— Как бих могъл да говоря от чуждо име? — Усети, че му става много горещо.

— Някой говорил ли ви е за такава гибел, определял ли е дата? — продължи инквизиторът. И докато младият мъж се колебаеше, продължи: — Вас са ви следили, докторе. Бяхме на космодрума, когато пристигнахте; в кулата за наблюдение, докато чакахте да стане време за срещата ви; и, разбира се, успяхме да подслушаме разговора ви с доктор Селдън.

— Тогава знаете какво е мнението му по въпроса — отвърна Гаал.

— Може би. Но искаме да го чуем от вас.

— Той смята, че Трантор ще загине след пет века.

— Доказа ви го… хм… по математичен път?

— Да, доказа го — рече Гаал предизвикателно.

— Предполагам, твърдите, че математическите доказателства са обосновани?

— Щом доктор Селдън го твърди, те са обосновани.

— Тогава ще се върнем.

— Почакайте. Аз имам право на адвокат. Настоявам за правата си като гражданин на Империята.

— Ще бъдат спазени.

И така стана.

Накрая при него влезе висок мъж, чието лице беше сякаш цялото във вертикални линии и толкова слабо, че човек можеше да се запита дали на него има място за усмивка.

Гаал вдигна поглед. Чувстваше се раздърпан и оклюмал. Толкова неща се бяха случили, а той се намираше на Трантор не повече от тридесет часа.

— Аз съм Лорс Аваким — представи се мъжът. — Доктор Селдън нареди да ви защитавам.

— Така ли? Тогава слушайте. Настоявам незабавно да се подаде жалба до императора. Задържан съм без причина. Напълно невинен съм. В каквото и да било. — Той замахна силно с ръце напред, надолу с дланите. — Трябва да уредите незабавно да се явя пред императора.

Аваким внимателно нареждаше съдържанието на една плоска папка върху пода. Ако Гаал имаше необходимото желание, можеше да разпознае юридическите формуляри „Силомет“ — тънки, метални, подобни на ленти, пригодени да се поставят в малките лични капсули. Би могъл също да различи един джобен касетофон.

Аваким не обърна внимание на избухването му и накрая вдигна очи.

— Разбира се, Комисията ще следи с шпионски лъч нашия разговор — рече той. — Това е противозаконно, но въпреки всичко те ще използват лъча.

Гаал изскърца със зъби.

— Но — Аваким спокойно се настани на един стол — касетофонът, който сложих на масата — по външен вид той е съвсем обикновен касетофон и изпълнява добре предназначението си, — има допълнителното свойство напълно да противодейства на шпионския лъч. Те няма да го разберат веднага.

— В такъв случай мога да говоря.

— Разбира се.

— Тогава искам да бъда изслушан от императора.

Аваким се усмихна студено и се оказа, че все пак върху лицето му има място за усмивка. Бузите му се набръчкаха и й направиха място.

— Вие сте от провинцията — поде той.

— Въпреки това съм гражданин на Империята. Не по-лош от вас или от всеки член на тази Комисия за обществена сигурност.

— Несъмнено, несъмнено. Само че като провинциалист вие не разбирате какъв е всъщност животът на Трантор. Императорът не изслушва никого.

— На кого другиго мога да се жалвам от Комисията? Няма ли някаква процедура?

— Никаква. Практически няма към кого да се обърнете. Юридически можете да се оплачете на императора, но той няма да ви изслуша. Знаете, че днешният император не е от династията Ентънс. Опасявам се, че Трантор е в ръцете на аристократичните родове, чиито членове съставят Комисията за обществена сигурност. Този развой е предсказан безпогрешно от психоисторията.

— Наистина ли? В такъв случай, щом доктор Селдън може да предскаже историята на Трантор за петстотин години в бъдещето…

— Може да я предскаже и за хиляда и петстотин години напред.

— Нека бъдат петнадесет хиляди. Защо тогава не е успял да предвиди събитията през тази сутрин и да ме предупреди?… Не, прощавайте. — Гаал седна и облегна глава върху една от изпотените си длани. — Напълно разбирам, че психоисторията е статистическа наука и не може с точност да предвижда бъдещето на отделен човек. Разбирате, че съм разстроен.

— Но вие грешите. Доктор Селдън беше на мнение, че тази сутрин ще ви арестуват.

— Какво!

— Съжалявам, но е така. Комисията се настройва все по-враждебно към неговата дейност. Все по-често се пречи на нови членове, които се присъединяват към групата. Графиките показаха, че за нашите цели най-добре е сега да се стигне до кулминационната точка. Самата Комисия се задейства доста бавно, така че доктор Селдън ви посети вчера, за да ги подтикне. Само по тази причина.

Гаал се задъха.

— Възмутен съм от…

— Моля ви. Това беше необходимо. Не бяхте избран поради някакви лични причини. Трябва да разберете, че плановете на доктор Селдън, които са разработвани с помощта на най-напредничавата математика в продължение на осемнадесет години, включват всички възможности със значима вероятност. Това е една от тях. Изпратен съм тука само за да ви уверя, че няма защо да се страхувате. Всичко ще свърши добре; почти със сигурност за проекта; и с разумна вероятност за вас.

— Какви са стойностите? — попита Гаал.

— За проекта над деветдесет и девет и девет десети процента.

— А за мен?

— Уведомиха ме, че тази вероятност е седемдесет и седем и две десети процента.

— Тогава съществува възможност по-голяма от едно към четири да бъда осъден на затвор или на смърт.

— Последното е с вероятност под един процент.

— Значи така. Изчисленията за един човек не означават нищо. Изпратете ми доктор Селдън.

— За съжаление не мога. Самият доктор Селдън е арестуван.

Вратата се отвори със замах, преди понечилият да стане Гаал да успее да викне. Влезе един пазач, отиде до масата, взе касетофона, огледа го от всички страни и го сложи в джоба си.

— Този уред ще ми бъде необходим — каза спокойно Аваким.

— Ще ви дадем друг, адвокате, който не излъчва статично поле.

— В такъв случай нашият разговор свърши.

Гаал го видя да излиза и остана сам.

6

Процесът (Гаал предположи, че е процес, макар в юридическо отношение малко да приличаше на съдебна процедура, за каквато бе чел) не трая дълго. Беше третият му ден. Въпреки това Гаал вече не можеше да върне спомените си достатъчно назад, за да обхване началото му.

С него самия малко се заяждаха. Големокалибрените оръдия бяха насочени към доктор Селдън. Но Хари Селдън седеше там невъзмутим. За Гаал той оставаше единствената стабилна точка в света.

В залата имаше малко хора, и то изключително барони на Империята. Печатът и публиката не бяха допуснати и беше съмнително дали значителен брой външни хора знаеха въобще, че се води процес срещу Селдън. Цареше атмосфера на постоянна враждебност към подсъдимите.

Зад масата на подиума седяха пет души от Комисията за обществена сигурност. Бяха облечени в червено-златисти униформи и носеха прилепнали блестящи пластмасови шапки — белег на тяхната съдийска функция. В центъра седеше върховният комисар Линге Чен. Гаал никога дотогава не бе виждал толкова висш благородник и го наблюдаваше смаян. По време на целия процес Чен рядко проговаряше. Даваше ясно да се разбере, че е под достойнството му да говори много.

Прокурорът на Комисията погледна бележките си и разпитът продължи, като Селдън все още беше на мястото на подсъдимите.

Въпрос: Да видим, доктор Селдън. Колко души работят понастоящем в проекта, който ръководите?

Отговор: Петдесет математици.

Въпрос: Включително доктор Дорник?

Отговор: Доктор Дорник е петдесет и първият.

Въпрос: Значи в такъв случай имаме петдесет и един? Поразмърдайте паметта си, доктор Селдън. Може би са петдесет и двама или петдесет и трима? Или дори повече?

Отговор: Доктор Дорник още не е постъпил официално в моята организация. Когато го направи, съставът й ще бъде петдесет и един. Сега, както казах, са петдесет души.

Въпрос: А да не би да са близо сто хиляди?

Отговор: Математици ли? Не!

Въпрос: Не съм казвал математици. Има ли сто хиляди души от всякакви специалности?

Отговор: За всички специалисти вашето число може да е вярно.

Въпрос: Може да е? Аз казвам, че е. Твърдя, че хората във вашия проект наброяват деветдесет и осем хиляди петстотин седемдесет и двама души.

Отговор: Струва ми се, че включвате жените и децата.

Въпрос (с повишен глас): Смисълът на моето твърдение е, че са деветдесет и осем хиляди петстотин седемдесет и двама. Хайде да не спорим за дреболии.

Отговор: Приемам тази бройка.

Въпрос (справя се с бележките си): Тогава да оставим за малко това и да се върнем към нещо, което обсъждахме доста дълго. Ще повторите ли, доктор Селдън, мислите си относно бъдещето на Трантор?

Отговор: Казах и повтарям, че след пет века Трантор ще бъде в развалини.

Въпрос: Не смятате ли, че твърдението ви е нелоялно?

Отговор: Не, сър. Научната истина е извън лоялността или нелоялността.

Въпрос: Сигурен ли сте, че вашето твърдение представлява научна истина?

Отговор: Сигурен съм.

Въпрос: На какво основание?

Отговор: Математическите изчисления на психоисторията.

Въпрос: Можете ли да докажете, че тези математически изчисления са верни?

Отговор: Само на друг математик.

Въпрос (с усмивка): В такъв случай твърдите, че вашата истина е толкова мъчно разбираема в същността си, че не може да бъде разбрана от обикновен човек. Струва ми се, че истината трябва да бъде по-ясна, не толкова загадъчна, по-разбираема за ума.

Отговор: Тя не представлява трудност за някои умове. Физиката на пренасяне на енергия, известна като термодинамика, е била разбираема и вярна през цялата история на човечеството от легендарните ери до днес, но тук може да има хора, на които ще им бъде невъзможно да конструират енергиен двигател. И то високоинтелигентни хора. Съмнявам се дали учените комисари…

 

 

В този миг един от комисарите се наведе към прокурора. Думите му не се чуха, но съскащият му глас имаше доста рязък тон. Прокурорът се изчерви и прекъсна Селдън.

 

 

Въпрос: Не сме се събрали тук, за да слушаме речи, доктор Селдън. Да приемем, че сте доказали твърдението си. Позволете ми да изразя предположението, че вашите предсказания за катастрофа може би се стремят да премахнат доверието на обществото в имперското правителство за ваши собствени цели.

Отговор: Това не е така.

Въпрос: Позволете ми да изтъкна, че според твърденията ви в определен период, предшестващ така наречената гибел на Трантор, ще избухнат различни бунтове.

Отговор: Правилно.

Въпрос: И че с предсказанието си вие се надявате да ги предизвикате и тогава ще имате на разположение армия от сто хиляди души.

Отговор: Най-напред това не е така. Но дори и да беше, едно разследване ще ви покаже, че едва десет хиляди от тях са на възраст за военна служба и никой от тях не е обучаван да си служи с оръжие.

Въпрос: Не действате ли като агент на някой друг?

Отговор: Никой не ми плаща, господин прокурор.

Въпрос: Вие нямате никакви лични интереси? Служите само на науката?

Отговор: Точно така.

Въпрос: Да видим как. Може ли бъдещето да се променя, доктор Селдън?

Отговор: Разбира се. През следващите няколко часа съдебната зала може да бъде взривена или не. Ако бъде вдигната във въздуха, бъдещето несъмнено ще се измени в някои дребни аспекти.

Въпрос: Вие се залавяте за дреболии, доктор Селдън. Може ли цялата история на човечеството да бъде променена?

Отговор: Да.

Въпрос: Лесно ли?

Отговор: Не. Изключително трудно.

Въпрос: Защо?

Отговор: Психоисторическата тенденция на населението на цяла планета съдържа в себе си огромна инерция. За да се промени, тя трябва да се сблъска с нещо, което притежава подобна инерция. Необходимо е или да участват също толкова хора, или ако броят на хората е сравнително малък, да измине огромен период от време. Разбирате ли?

Въпрос: Струва ми се, че да. Трантор няма защо да загине, ако огромен брой хора решат да действат така, че да не рухне.

Отговор: Правилно.

Въпрос: Да кажем, сто хиляди души?

Отговор: Не, сър. Твърде малко са.

Въпрос: Сигурен ли сте?

Отговор: Вземете предвид, че населението на Трантор е над четиридесет милиарда. Също така, че тенденцията към гибел засяга не само Трантор, но и Империята, а в нея живеят близо един квинтилион[9] човешки същества.

Въпрос: Разбирам. В такъв случай може би сто хиляди души биха могли да променят тенденцията, ако те и поколенията им работят в продължение на петстотин години.

Отговор: Опасявам се, че е невъзможно. Петстотин години са твърде малко време.

Въпрос: Аха! В такъв случай, доктор Селдън, от изказванията ви може да се направи следващият извод. Вие сте събрали във вашия проект сто хиляди души. Те не са достатъчни, за да променят историята на Трантор за петстотин години. С други думи, каквото и да правят, те не могат да предотвратят гибелта на Трантор.

Отговор: За съжаление вие сте прав.

Въпрос: От друга страна, вашите сто хиляди нямат никакви незаконни цели?

Отговор: Точно така.

Въпрос (бавно и със задоволство): В такъв случай, доктор Селдън — сега слушайте внимателно, сър, защото искаме обмислен отговор. Каква е целта на вашите сто хиляди души?

 

 

Гласът на прокурора бе станал писклив. Беше затворил капана; беше натикал Селдън в ъгъл, хитро му бе отнел възможността за всякакъв отговор.

След тази реплика сред редиците благородници в залата се надигна бръмчене от разговори, което се пренесе дори сред комисарите. Те се навеждаха един към друг в златисточервените си униформи, само върховният комисар оставаше незасегнат.

Хари Селдън седеше спокоен. Той изчака да се изпари брътвежът.

 

 

Отговор: Да намали ефектът от тази гибел.

Въпрос: И какво точно искате да кажете с това?

Отговор: Обяснението е просто. Предстоящата гибел на Трантор не е самостоятелно събитие, изолирано в схемата на човешкото развитие. То ще бъде развръзка на сложна драма, започнала преди векове, която непрекъснато ускорява развитието си. Имам предвид, джентълмени, развитието, упадъка и гибелта на Галактичната империя.

 

 

Брътвежът се превърна в тъп рев. Никой не слушаше прокурора, който викна „Вие открито заявявате, че…“ и млъкна, защото виковете „Предателство!“ откъм публиката показваха, че смисълът е разбран без пояснения.

Върховният комисар само веднъж вдигна бавно чукчето си и го остави да падне. Разнесе се звук като мелодичен гонг. Когато трептенията затихнаха, престана и брътвежът на публиката. Прокурорът пое дълбоко въздух.

 

 

Въпрос (театрално): Съзнавате ли, доктор Селдън, че говорите за империя, която е съществувала дванадесет хиляди години въпреки всички превратности сред поколенията и която се крепи на доброжелателството и любовта на квадрилион[10] човешки същества?

Отговор: Зная както настоящото състояние, така и историята на Империята. Без да искам да обиждам никого, трябва да заявя, че притежавам значително повече познания от много хора в тази зала.

Въпрос: И вие предсказвате гибелта й?

Отговор: Това е предвиждане, направено с помощта на математиката. Не издавам морална присъда. Лично аз съжалявам за тази перспектива. Дори и да се признае, че Империята е нещо лошо (не правя такова изявление), състоянието на анархия, което ще последва сгромолясването й, ще бъде още по-лошо. Моят проект има за цел да се противопостави именно на това състояние на анархия. Гибелта на Империята, джентълмени, е всеобхватно явление, с което трудно ще се преборим. То се диктува от разширяващата се бюрокрация, западащата инициатива, замразяването на кастите, потискането на любопитството и хиляди други фактори. Както казах, то продължава вече векове и е прекалено величествено и масово движение, за да бъде спряно.

Въпрос: Не е ли ясно за всеки, че Империята е все така силна, както винаги?

Отговор: Белезите за сила са навсякъде около нас. Изглежда, че тя е вечна. Но, господин прокурор, и изгнилият ствол изглежда могъщ до мига, в който бурята го прекърши на две. Пристъпите на бурята свистят през клоните на Империята дори сега. Послушайте с ушите на психоисторията и ще чуете поскърцванията.

Въпрос (несигурно): Не сме се събрали тук, доктор Селдън, за да слу…

Отговор (твърдо): Империята ще изчезне и заедно с нея всичко, което е добро. Натрупаните познания ще се забравят, ще се наруши създаденият ред. Междузвездните войни ще бъдат безкрайни; ще западне междузвездната търговия; ще намалее населението; различни светове ще загубят връзка с главното тяло на Галактиката — и нещата ще продължат така.

Въпрос (тих глас сред пълна тишина): Завинаги ли?

Отговор: Психоисторията, която може да предвиди упадъка, е способна да прави изявления и по отношение на следващите тъмни векове. Току-що бе казано, джентълмени, че Империята е съществувала дванадесет хиляди години. Тъмната епоха, която ще настъпи, ще продължи не дванадесет, а тридесет хиляди години. Ще се създаде втора империя, но между нея и нашата цивилизация ще има хиляда поколения страдащо човечество. Трябва да се борим срещу това.

Въпрос (с леко възстановен глас): Противоречите си. По-рано казахте, че не можете да предотвратите гибелта на Трантор; така че ще последва гибелта — така наречената гибел на Империята.

Отговор: И сега не твърдя, че ние можем да предотвратим гибелта на Империята. Но още не е съвсем късно да се съкрати периодът на междуцарствие, който ще последва. Възможно е, джентълмени, продължителността на анархията да се намали само до едно хилядолетие, ако се разреши на моята група да действа още сега. Намираме се в деликатен момент от историята. Огромната струяща маса от събития трябва да се отклони само малко — съвсем малко. Не е възможно голямо отклонение, но е вероятно и малкото да се окаже достатъчно, за да отстрани двадесет и девет хиляди години нещастие от човешката история.

Въпрос: Как възнамерявате да го постигнете?

Отговор: Като се спасят натрупаните познания на човешката раса. Същността на човешкото знание стои над всеки отделен човек; над всеки хиляда души. С разрушаването на нашата социална структура, науката ще се разпадне на милиони късове. Отделни хора ще знаят много от изключително дребните аспекти, които трябва да се познават. Сами те ще бъдат безпомощни. Безсмислените частици знания няма да се предават по-нататък. Ще се загубят през поколенията. Но ако сега подготвим резюме на всички познания, те няма никога да се загубят. Идните поколения ще градят върху тях и не ще бъде необходимо всичко да откриват сами. Едно хилядолетие ще свърши работата на тридесет хиляди…

Въпрос: Всичко това…

Отговор: Ето го целия ми проект; моите тридесет хиляди мъже с жените и децата си се посвещават на изготвянето на една „Енциклопедия галактика“. Те няма да успеят да я завършат. Няма да доживеят да видят дори само началото й. Но до мига, когато Трантор рухне, тя ще бъде готова и екземпляри от нея ще има във всяка по-значителна библиотека на Галактиката.

 

 

Чукчето на върховния комисар се вдигна и падна. Хари Селдън напусна мястото за даване на показания и спокойно седна до Гаал.

— Как ви хареса представлението? — попита го той усмихнат.

— Вие взехте главната роля — отвърна Гаал. — Но какво ще стане сега?

— Ще отложат процеса и ще се помъчат да се споразумеят с мен.

— Откъде знаете?

— Ще бъда честен — отвърна Селдън. — Не зная. Зависи от върховния комисар. Изучавал съм го с години. Опитвах се да анализирам начините му на действие, но знаете колко е рисковано да се въвеждат приумиците на отделен човек в психоисторическите уравнения. Въпреки това храня надежда.

7

Аваким се приближи, кимна на Гаал и се наведе да прошепне нещо на Селдън. Отекна съобщението, че се прекъсва заседанието, и пазачите ги разделиха. Отведоха Гаал.

През следващия ден процедурата беше съвсем различна. Хари Селдън и Гаал Дорник бяха сами пред Комисията. Петимата съдии и двамата обвиняеми седяха заедно на една маса, почти без да са разделени. Дори им предложиха пури в кутия от светеща пластмаса, която приличаше на непрестанно течаща вода. Тя мамеше очите да виждат движение, макар пръстите да съобщаваха, че е твърда и суха.

Селдън прие една пура; Гаал отказа.

— Адвокатът ми не присъства — заяви Селдън.

— Това вече не е процес, доктор Селдън — отвърна един от комисарите. — Събрали сме се тук, за да обсъдим сигурността на държавата.

Аз ще говоря — намеси се Линге Чен и другите комисари се облегнаха в креслата си, готови да го слушат. Около Чен се оформи тишина, в която да произнесе думите си.

Гаал затаи дъх. Чен, сух и жилест, по-стар на вид, отколкото в действителност, беше истинският император на Галактиката. Детето, което носеше титлата, беше само символ, създаден от Чен и другите, а не върховният владетел.

— Доктор Селдън — поде Чен, — вие нарушавате спокойствието в Империята. След един век някой от квадрилионите, които сега населяват звездните системи на Галактиката, няма да е жив. Защо тогава да ни безпокоят събития, отдалечени на пет века от нас?

— След половин десетилетие аз няма да съм жив — отвърна Селдън, — но въпреки това проблемът ме безпокои много. Наречете го идеализъм. Наречете го отъждествяване с онова мистично обобщение, което означаваме с термина „човек“.

— Не желая да си правя труда да вниквам в мистицизма. Можете ли да ми кажете защо да не се отърва от вас и от неудобното и ненужно бъдеще след пет века, което никога няма да видя, като накарам да ви екзекутират тази нощ?

— Преди една седмица — подхвърли небрежно Селдън — можехте да го направите и да си оставите една десета вероятност да доживеете до края на годината. Днес тази възможност от една десета е вече едва едно на десет хиляди.

Разнесоха се въздишки и присъстващите се размърдаха от неудобство. Гаал почувства как късите косми по врата му настръхват. Клепачите на Чен леко се спуснаха.

— Защо е така? — осведоми се той.

— Гибелта на Трантор — започна да обяснява Селдън — не може да се предотврати с каквото и да е усилие. Но лесно може да се ускори. Слухът за прекъснатия процес срещу мен ще се разпространи из Галактиката. Осуетяването на плановете ми да намаля последствията от катастрофата ще убеди хората, че бъдещето не им обещава нищо добро! Те вече със завист си спомнят за живота на дядовците си. Ще разберат, че политическите революции и стагнацията в търговията ще се увеличат. В Галактиката ще започне да преобладава чувството, че от значение е само онова, което всеки човек може да вземе за себе си сега. Амбициозните хора няма да чакат, а безскрупулните няма да останат по-назад. С всяко свое действие те ще ускоряват западането на световете. Ако ме убиете, Трантор ще загине не след пет века, а след петнадесет години. Вие самият ще паднете само след една.

— Това са думи, с които се плашат деца — рече Чен, — но смъртта ви не е единственият изход, който може да ни задоволи.

Той вдигна тънката си ръка от книжата, върху които лежеше, така че само два пръста докосваха най-горния лист.

— Кажете ми — поде той, — наистина ли вашата дейност ще се състои само в подготвянето на енциклопедията, за която говорихте?

— Да.

— И трябва ли това да стане на Трантор?

— Трантор, милорд, притежава Имперската библиотека и научните ресурси на Транторския университет.

— И все пак, ако бъдете настанени на друго място; да кажем на планета, където изнервящото бързане и развлеченията на столицата няма да пречат на научните ви размишления; където вашите хора ще могат да се посветят изцяло и всеотдайно на работата си — това няма ли да има своите предимства?

— Възможно е да има някои малки предимства.

— В такъв случай вашият свят е избран. Ще можете, докторе, да работите, без да бързате, със стоте си хиляди души около вас. Галактиката ще знае, че работите и се борите срещу гибелта. Ще бъде съобщено дори, че ще предотвратите гибелта. — Той се усмихна. — Тъй като не вярвам в много неща, няма да ми е трудно да не повярвам и в тази гибел, затова съм напълно убеден, че ще казвам на хората истината. А междувременно, докторе, вие няма да безпокоите Трантор и няма да нарушавате спокойствието на Империята.

Алтернативата е смърт за вас и за толкова от хората ви, колкото се сметне за необходимо. Не обръщам внимание на предишните ви заплахи. Възможността да избирате между смърт и заточение ви се дава в този миг и ще продължи пет минути.

— Кой е определеният свят, милорд? — осведоми се Селдън.

— Струва ми се, че се нарича Терминус — отвърна Чен. Той обърна небрежно документите на масата с края на пръстите си, така че да се четат откъм Селдън. — Не е населен, но на него може да се живее и е възможно да се пригоди за нуждите на учени. Малко е усамотен…

— Намира се в края на Галактиката, сър — прекъсна го Селдън.

— Както казах, малко е усамотен. Ще отговори на нуждата ви за съсредоточаване. Хайде, остават ви две минути.

— Ще ни е необходимо време, за да уредим подобно пътуване. Става въпрос за двадесет хиляди семейства.

— Ще ви бъде дадено време.

Селдън се замисли за миг и последната минута започна да изтича.

— Приемам заточението — заяви той.

При тези думи сърцето на Гаал потръпна. Обзе го най-вече неимоверно облекчение, а и кой не би се почувствал така, когато избягва смъртта. Но въпреки цялото си огромно облекчение той изпита и леко съжаление, защото Селдън се оказа победен.

8

Дълго време седяха и мълчаха, докато таксито свистеше през стотиците километри подобни на червеи тунели, които водеха към университета. После Гаал се размърда.

— Вярно ли беше онова, което казахте на комисаря? — попита той. — Наистина ли екзекуцията ви щеше да ускори гибелта?

— Никога не лъжа за резултатите на психоисторията — отвърна Селдън. — А в този случай нямаше да имам и полза. Чен знаеше, че говоря истината. Той е много умен политик, а поради характера на работата им политиците трябва да притежават инстинктивен усет за истинността на психоисторията.

— В такъв случай налагаше ли се да приемете заточението? — зачуди се Гаал, но Селдън не му отговори.

Когато изскочиха в района на университета, мускулите на Гаал започнаха да действат сами; или по-скоро отказаха да действат. Трябваше почти да го изнесат от таксито.

Целият университет блестеше в светлина. Гаал беше забравил, че въобще може да съществува слънце. Пък и университетът не беше на открито. Сградите му бяха покрити с огромен купол от стъкло, но не точно стъкло. Беше поляризирано, така че Гаал можеше да погледне направо блестящата звезда над тях. Въпреки това светлината й не беше отслабена и се отразяваше в металните сгради, докъдето стигаше погледът.

Сградите на университета не притежаваха твърдия стоманеносив оттенък на другите постройки в Трантор. Бяха по-скоро сребристи. Металната полировка имаше цвят почти на слонова кост.

— Войници, изглежда — подметна Селдън.

— Какво? — Гаал насочи погледа си към прозаичната повърхност и видя един часови. Спряха пред него и от близката врата се появи някакъв капитан с любезен глас.

— Доктор Селдън? — попита той.

— Да.

— Очаквахме ви. Отсега нататък вие и вашите хора сте във военно положение. Получих указания да ви уведомя, че ви се дават шест месеца, за да се подготвите да заминете за Терминус.

— Шест месеца! — възмути се Гаал, но пръстите на Селдън притиснаха леко лакътя му.

— Такива са указанията ми — повтори капитанът. Той се отдалечи и Гаал се обърна към Селдън.

— Ама какво може да се направи за шест месеца? Това не е нищо друго освен бавно убийство.

— Спокойно, спокойно. Нека стигнем в моя кабинет.

 

 

Помещението беше голямо, но напълно защитено от всякакво подслушване, и то така, че това не можеше да се установи. Насочените към него шпионски лъчи не приемаха нито подозрително мълчание, нито дори още по-подозрителните смущения. Вместо това хващаха разговор, съставен наслуки от неизчерпаем запас безопасни изречения, с различни гласове и интонации.

— Сега — рече Селдън, почувствал се у дома — шест месеца ще бъдат достатъчни.

— Не виждам как.

— Защото, момчето ми, в план като нашия, действията на другите се подчиняват на нашите нужди. Нали вече ти казах, че темпераментът на Чен беше подложен на по-пълно изследване, отколкото на който и да е друг човек в историята. Не бе допуснато процесът да започне, преди да настъпят подходящи условия и време за завършек по наш избор.

— Но не можехте ли да уредите…

— … да не бъдем изселени на Терминус? Защо? — Той постави пръсти върху определено място на бюрото и част от стената зад него се плъзна встрани. Само неговите пръсти можеха да го направят, защото единствено особеностите на пръстовите му отпечатъци задействаха скенера зад тях.

— Вътре ще намериш няколко микрофилма — каза Селдън. — Вземи отбелязания с „Т“.

Гаал го взе и зачака, докато Селдън го постави в прожектора и подаде два окуляра на младия човек. Гаал ги нагласи и започна да гледа преминаващия пред очите му филм.

— Но в такъв случай… — поде той.

— Какво те изненадва? — попита Селдън.

— Значи от две години се подготвяте да заминете?

— Две години и половина. Разбира се, не можехме да сме сигурни, че Чен ще избере Терминус, но се надявахме и започнахме да действаме при това предположение…

— Но защо, доктор Селдън? Ако вие сте уредили изселването, защо? Нямаше ли събитията да бъдат по-добре контролирани оттук, от Трантор?

— Ами съществуват известни причини. Като работим на Терминус, ще имаме подкрепата на Империята, без да създаваме опасения, че заплашваме сигурността й.

— Значи вие ги заплашихте само за да ги принудите да ни изселят — рече Гаал. — Все още не разбирам.

— Може би двадесет хиляди семейства нямаше да отпътуват доброволно за края на Галактиката.

— Но защо трябва да се принуждават да отидат там? — Гаал помълча. — Не мога ли да узная?

— Още не — отвърна Селдън. — Засега е достатъчно да знаеш, че на Терминус ще бъде създадено убежище за науката. Друго ще бъде изградено в противоположния край на Галактиката, да кажем — той се усмихна, — на Крайната звезда. А колкото до останалото, аз скоро ще умра и ти ще видиш повече от мен… не, не. Спести ми ужаса и благопожеланията си. Лекарите ми казват, че няма да живея повече от една или две години. Но през живота си аз постигнах онова, което възнамерявах, а може ли човек да умре при по-добри обстоятелства?

— А след смъртта ви, сър?

— Ами ще се появят наследници… може дори ти да бъдеш. И тези наследници ще успеят да доразработят докрай схемата и да предизвикат в подходящото време и по подходящия начин бунта на Анакреон. След това събитията ще могат да се развиват, без да бъдат управлявани.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — Набръчканото лице на Селдън придоби едновременно спокоен и уморен вид. — Повечето ще заминат за Терминус, но някои ще останат. Лесно ще се уреди. Но що се отнася до мен — и той завърши с шепот, така че Гаал едва го чу, — с мен е свършено.

II част
Енциклопедистите

1

ТЕРМИНУС — … Разположението й (виж картата) беше странно за ролята, която беше призвана да играе в историята на Галактиката, и въпреки това, както много автори никога не са преставали да изтъкват, неизбежно. В самия край на галактичната спирала, единствена планета на самотно слънце, бедна на ресурси и без почти никаква икономическа стойност, тя никога не бе заселвана през петте века след откриването й, преди на нея да кацнат енциклопедистите…

С израстването на ново поколение беше неизбежно Терминус да се превърне в нещо повече от придатък на психоисториците от Трантор. С бунта на Анакреон и въздигането на власт на Салвор Хардин, първият от великата поредица…

Енциклопедия „Галактика“

Люис Пирен работеше усърдно на бюрото си в единствения добре осветен ъгъл на стаята. Работата трябваше да се съгласува. Усилията да се организират. Беше необходимо нишките да се заплетат в структура.

Вече петдесет години; петдесет години, за да се организират и да създадат Фондацията на енциклопедията номер едно като гладко работеща единица. Петдесет години, за да съберат суровия материал. Петдесет години за подготовка.

Това беше направено. След пет години щеше да се отпечата първият том на най-монументалния труд, който въобще е бил замислян в Галактиката. А после, на периоди от десет години — редовно като по часовник — том след том. А с тях ще има и приложения; специални статии по въпроси от текущ интерес, докато…

Пирен се размърда неспокойно, когато зумерът на бюрото му дразнещо забръмча. Беше почти забравил за срещата. Натисна бутона за отваряне на вратата и с ъгълчето на окото си видя да влиза едрата фигура на Салвор Хардин. Пирен не вдигна поглед.

Хардин се усмихна на себе си. Той бързаше, не беше толкова глупав, че да се обиди от пренебрежителното отношение на Пирен към всички или всеки, който го безпокоеше по време на работа. Потъна в креслото от другата страна на бюрото и зачака.

Писецът на Пирен издаваше съвсем лек звук, когато пробягваше по хартията. С изключение на него — нито движение, нито звук. Тогава Хардин извади от джоба си монета на стойност два кредита. Подхвърли я и повърхността й от неръждаема стомана улови отблясъци светлина, докато се въртеше във въздуха. Хвана я и отново я хвърли, като наблюдаваше лениво бляскащите отражения. Неръждаемата стомана беше добро разменно средство на планета, на която всичкият метал трябваше да се внася.

Пирен повдигна поглед и премига.

— Престани! — каза той раздразнено.

— А!

— Това дяволско подхвърляне на монетата. Престани!

— Охо! — Хардин пъхна металното дискче в джоба си. — Нали ще ми кажеш, когато си готов? Обещах да се върна на заседанието на Градския съвет, преди да поставят на гласуване проекта за нов акведукт.

Пирен въздъхна и се отблъсна от бюрото.

— Готов съм. Но се надявам, че няма да ме отегчаваш с работите на града. Моля те, сам се погрижи за тях. Енциклопедията отнема цялото ми време.

— Чу ли новината? — попита флегматично Хардин.

— Каква новина?

— Новината, която се получи преди два часа по приемателя на ултракъси вълни на Терминус сити. Кралският наместник на префекта на Анакреон се е самопровъзгласил за крал.

— Е? Какво от това?

— Сега сме откъснати от вътрешните райони на Империята — отвърна Хардин. — Очаквахме го, но от това положението не става по-добро. През Анакреон минава последният ни останал търговски маршрут към Сантани, Трантор и дори самата Вега! Откъде ще взимаме метал? През последните шест месеца не сме успели да получим нито една пратка стомана или алуминий, а сега няма да можем да получим нищо, освен по благоволението на краля на Анакреон.

Пирен изцъка няколко пъти с уста.

— Тогава ги доставяйте чрез него.

— Но ще можеш ли? Слушай, Пирен, според хартата, с която е била основана Фондацията, Управителният съвет на Комитета по енциклопедията получава цялата административна власт. Аз като кмет на Терминус сити имам достатъчно власт да изсекна собствения си нос и може би да кихна, ако подпишете заповед, която ми го разрешава. В такъв случай вие трябва да решите. От името на града, чието благоденствие зависи от непрекъснатата търговия с Галактиката, те моля да свикаш извънредно заседание…

— Спри! Няма място за предизборни речи. Виж какво, Хардин, Управителният съвет не е забранил да се създаде общинско управление на Терминус. Разбирам, че такова е необходимо поради увеличаване на населението, откакто Фондацията бе създадена преди петдесет години, и поради все по-големия брой хора, които се занимават с дейности, несвързани с енциклопедията. Но това не означава, че първата и единствената цел на Фондацията вече не е да издаде окончателната енциклопедия на всички човешки познания. Ние сме поддържана от държавата институция, Хардин. Не можем, не трябва, няма да се намесваме в местната политика.

— Местната политика! В името на левия палец от крака на императора, Пирен, това е въпрос на живот и смърт. Планетата Терминус не е в състояние сама да поддържа машинна цивилизация. Липсва й метал. Знаеш го. В скалите по повърхността й няма и следа от желязо, мед, алуминий и почти нищо друго. Какво, мислиш, ще стане с енциклопедията, ако този така наречен крал на Анакреон ни притисне?

Нас? Не забравяш ли, че сме под прякото управление на самия император? Ние не сме част от префектурата Анакреон, нито от каквато и да е друга префектура. Запомни го! Ние сме част от личните владения на императора и никой не може да ни докосне. Империята е в състояние да защитава своите хора.

— Защо тогава не предотврати размирничеството на имперския наместник на Анакреон? И само на Анакреон ли? Поне двадесет от най-външните префектури на Галактиката, всъщност цялата Периферия, са започнали да вършат каквото си искат. Казвам ти, дяволски несигурен съм, че Империята е в състояние да ни защити.

— Глупости! Имперски — наместници, крале — каква е разликата? Империята винаги е била разяждана от политика и различни хора постоянно са дърпали на една или друга страна. Наместници са се бунтували и дори императори са били сваляни или убивани и преди. Но какво общо има това със самата Империя? Не обръщай внимание, Хардин. Не е наша работа. На първо и на последно място ние сме учени. И единствената ни грижа е енциклопедията. А, да, бях почти забравил, Хардин.

— Какво?

— Направи нещо за този твой вестник! — Гласът на Пирен прозвуча гневно.

— „Джърнал“ на Терминус сити? Не е мой; частна собственост е. Какво е направил?

— От пет седмици вече препоръчва петдесетата годишнина от основаването на Фондацията да стане повод за официален празник и напълно неуместно празнуване.

— А защо не? Радиевият часовник след три месеца ще отвори първата крипта. Аз бих нарекъл това голямо събитие, а ти?

— Но не и повод за глупава парадност, Хардин. Първата крипта и отварянето й засягат само Управителния съвет. Всичко, което е от значение, ще бъде съобщено на народа. Това е окончателно и, моля те, нека се изясни в „Джърнал“.

— Съжалявам, Пирен, но Хартата на града гарантира нещо незначително, известно като свобода на печата.

— Може да е така. Но Управителният съвет не го гарантира. На Терминус аз съм представител на императора, Хардин, и имам пълна власт в това отношение.

Върху лицето на Хардин се появи израз на човек, който наум брои до десет.

— В такъв случай във връзка със статута ти на представител на императора — поде мрачно той — трябва да ти съобщя и една последна новина.

— За Анакреон ли? — Пирен сви устни. Изпитваше раздразнение.

— Да. От Анакреон ще ни изпратят специален посланик. След две седмици.

— Посланик? Тук? От Анакреон? — Пирен се позамисли. — Защо?

Хардин стана и бутна креслото си към бюрото.

— Ще те оставя да отгатнеш — рече той и напусна най-безцеремонно.

2

Анселм хаут Родрик — „хаут“ означава „благородна кръв“, — заместник-префект на Пленума и специален посланик на Негово величество краля на Анакреон — плюс още шест титли — бе посрещнат от Хардин на космодрума с целия величествен ритуал на официално правителствено посещение.

С пестелива усмивка и лек поклон, заместник-префектът извади бластера си от кобура и го подаде на Хардин с дръжката напред. Хардин отвърна на жеста му с бластер, който бе взел назаем специално за случая. По този начин бяха установени приятелство и взаимно доброжелателство и макар Хардин да забеляза леко издуване под рамото на хаут Родрик, той благоразумно премълча.

После наземната кола, в която влязоха, предшествана, заобиколена и последвана от подходящо множество второстепенни официални лица, потегли бавно и церемониално към площад „Енциклопедия“, а по пътя с подобаващ ентусиазъм ги поздравяваше тълпа.

Заместник-префектът Анселм приемаше приветствията с вежливото безразличие на войник и благородник.

— И този град е целият ви свят? — обърна се той към Хардин.

Хардин повиши глас, за да го чуят въпреки големия шум.

— Ние сме млад свят, Ваше превъзходителство. През кратката ни история малко членове на висшата аристокрация са посещавали нашата планета. Затова е и този ентусиазъм.

Явно беше, че „висшата аристокрация“ не разбира от ирония, когато се сблъска с нея.

— Основан преди петдесет години — рече замислено той. — Тук има доста неизползвани земи, кмете. Никога ли не сте мислили да ги разпределите в имения?

— Засега не е необходимо. Ние сме изключително централизирани; налага се заради енциклопедията. Може би някой ден, когато нарасне населението…

— Странен свят! Нямате ли селяни?

Хардин помисли, че не е необходима голяма проницателност, за да се разбере, че негово превъзходителство прави доста несръчни опити да го поразпита.

— Не… нито аристокрация — отвърна той нехайно.

Родрик повдигна вежди.

— А вашият ръководител… човекът, с когото ще се срещна?

— Имате предвид доктор Пирен? Да! Той е председател на Управителния съвет и личен представител на императора.

Доктор? Няма ли друга титла? Учен? И той стои по-високо от обществените власти?

— Разбира се — отговори любезно Хардин. — Всички ние сме повече или по-малко учени. Всъщност ние сме по-скоро научна фондация, отколкото свят… и сме под пряката власт на императора.

Последният израз беше леко натъртен и това, изглежда, пообърка заместник-префекта. През останалия бавен преход до площад „Енциклопедия“ той мълча замислен.

Макар Хардин да се отегчаваше целия следобед и последвалата вечер, той изпита задоволство, когато разбра, че Пирен и хаут Родрик, които се запознаха, уверявайки се взаимно на висок глас в уважение и почит, доста повече ненавиждаха съвместното си пребиваване.

Хаут Родрик бе изслушал с безжизнен поглед лекцията на Пирен по време на „инспекционната обиколка“ в сградата на енциклопедията. С учтива и празна усмивка бе слушал той прибързания говор на Пирен, докато минаваха през огромния склад със справочни филми и многобройни прожекционни зали. Едва след като бяха преминали етаж по етаж през наборните, редакционните, издателските и филмовите отдели, той направи първото си съдържателно изказване.

— Всичко това е много интересно — заяви той, — но ми изглежда странно занимание за възрастни хора. Каква е ползата?

Хардин забеляза, че Пирен не намери отговор за такава забележка, макар изразът върху лицето му да беше съвсем красноречив.

Вечерята беше сякаш огледален образ на събитията от следобеда, защото хаут Родрик не даде на никого да проговори, а през цялото време описваше — в най-дребни технически подробности и с голямо увлечение — собствените си подвизи в качеството си на началник на батальон по време на неотдавнашната война между Анакреон и съседното, наскоро провъзгласено кралство Смирно.

С подробностите по действията си заместник-префектът приключи едва когато свърши вечерята и по-нисшите официални лица един по един се бяха измъкнали. Последното триумфално описание на разбити космически кораби бе направено, когато той, придружен от Пирен и Хардин, излезе на балкона и се отпусна на един стол сред топлия въздух на лятната вечер.

— А сега — поде той с грубовато добродушие, — да преминем към по-сериозни въпроси.

— Разбира се — измърмори Хардин, като запали дълга пура от тютюн от Вега („Не останаха много“, помисли си той) и закрепи стола си на задните два крака.

Галактиката грееше високо в небето и мъгливите й очертания мързеливо се протягаха от единия до другия хоризонт. В сравнение с нея малкото звезди тук, в самия край на света, бяха незначителни блещукащи светлинки.

— Разбира се — поде заместник-префектът, — всички официални обсъждания… подписването на документи и други подобни технически въпроси… ще станат пред… Как наричате вашия Съвет?

— Управителен съвет — отвърна хладно Пирен.

— Странно име! Както и да е, това остава за утре. Но още сега можем като между мъже да поразчистим почвата. Какво ще кажете?

— А това означава… — подкани го Хардин.

— Ето какво. Тук, в Периферията, нещата леко се поизмениха и статутът на вашата планета стана малко несигурен. Ще бъде много удобно, ако успеем да се споразумеем за настоящото положение. Между другото, кмете, имате ли още една от тези пури?

Хардин се стресна и с нежелание му подаде пура. Анселм хаут Родрик я подуши и възкликна доволно:

— Тютюн от Вега! Откъде сте го взели?

— Получихме малко с последната пратка. Почти не е останал вече. Космосът знае кога и дали въобще ще получим пак.

Пирен направи гримаса. Той не пушеше, а и ненавиждаше миризмата.

— Искам да ви разбера правилно, Ваше превъзходителство. Мисията ви има за цел само изясняване на нещата ли?

Хаут Родрик кимна през пушека на първите яки всмуквания.

— В такъв случай ще свършим бързо. Положението на Фондацията на енциклопедия номер едно е същото, каквото е било винаги.

— Аха! И какво е било то винаги?

— Само това — поддържана от държавата научна институция и част от личните владения на негово августейшо величество императора.

Това, изглежда, не направи впечатление на заместник-префекта. Той изпусна няколко кръгчета дим.

— Много приятна теория, доктор Пирен. Предполагам, че притежавате харта с имперския печат, но какво е в действителност положението? Какво е отношението ви спрямо Смирно? Знаете ли, че сте на по-малко от петдесет парсека от столицата на Смирно? А Коном и Дарибоу?

— Нямаме нищо общо с никоя префектура — отвърна Пирен. — Като част от владенията на императора…

— Те не са префектури — напомни му хаут Родрик — сега са кралства.

— Добре, кралства. Нямаме нищо общо с тях. Като научна институция…

— По дяволите науката! — възкликна събеседникът му и произнесе звучна войнишка ругатня, която йонизира атмосферата. — Какво, по дяволите, има общо тя с факта, че в скоро време ще видим как Смирно завзема Терминус?

— А императорът? Нима ще седи със скръстени ръце?

Хаут Родрик се успокои.

— Слушайте, доктор Пирен, вие зачитате владенията на императора, Анакреон също, но Смирно може да не ги уважи. Не забравяйте, че ние току-що подписахме договор с императора — утре ще представя копие от него на този ваш Съвет, — който ни възлага отговорността да поддържаме ред в границите на старата префектура Анакреон в името на императора. В такъв случай нашите задължения са ясни, нали?

— Разбира се. Но Терминус не е част от префектурата Анакреон.

— Нито е част от префектурата Смирно. Не е част от никаква префектура.

— Смирно знае ли го?

— Не ме е грижа какво знае.

Нас ние е грижа. Току-що приключихме войната с нея и тя все още държи две наши звездни системи. Терминус заема изключително стратегическо положение между двете нации.

Хардин се почувства изтощен.

— Какво предлагате, Ваше превъзходителство — намеси се той.

Заместник-префектът, изглежда, беше напълно готов да престане да се дуелира, за да премине към по-прями изявления.

— Струва ми се напълно очевидно — поде той живо, — че след като Терминус не може да се защитава сама, Анакреон трябва да се нагърби заради нея с тази задача. Разбирате, че не желаем да се намесваме във вътрешната ви администрация…

— Аха! — възкликна Хардин сухо.

— … но сме убедени, че ще бъде най-добре за всички засегнати Анакреон да изгради военна база на планетата.

— И вие ще искате само това — военна база някъде из огромната незаета територия — и толкова?

— Разбира се, съществува и проблемът с издръжката на защитаващите ви сили.

Столът на Хардин падна на четирите си крака и той облегна лакти на колената си.

— Сега стигнахме до същността. Хайде да я изразим с думи. Терминус ще стане протекторат и ще плаща налог.

— Не налог. Такси. Ние ще ви пазим. Вие ще плащате.

Във внезапен изблик на буйство Пирен удари с ръка по стола си.

— Оставете ме да говоря, Хардин. Ваше превъзходителство, не давам пукната пара за Анакреон, Смирно или за цялата ви местна политика и дребнави войни. Повтарям ви, това е поддържана от държавата освободена от данъци институция.

— Поддържана от държавата? Но ние сме държавата, доктор Пирен, а ние не ви поддържаме.

Пирен се изправи разгневен.

— Ваше превъзходителство, аз съм пряк представител на…

— … Негово августейшо величество императора — довърши кисело Анселм хаут Родрик, — а пък аз съм пряк представител на краля на Анакреон. Анакреон е много по-близо, доктор Пирен.

— Да се върнем на въпроса — настоя Хардин. — Как ще събирате тези така наречени такси, Ваше превъзходителство? В натура ли: пшеница, картофи, зеленчуци, добитък?

Заместник-префектът разтвори широко очи.

— Какво, по дяволите? За какво са ни? Ние имаме големи излишъци. Злато, разбира се. Между другото, още по-добре ще бъде хром или ванадий, ако имате по-големи количества от тях.

Хардин се изсмя.

— По-големи количества! Нямаме големи количества дори желязо. Злато! Ето, погледнете парите ни — той подхвърли на посланика една монета.

Хаут Родрик я опипа и се вгледа в нея.

— От какво е? От стомана ли?

— Правилно.

— Не разбирам.

— Терминус е планета, на която няма почти никакви метали. Всичко внасяме. Поради това нямаме злато и нищо, с което да плащаме, освен ако искате няколко хиляди бушела картофи.

— Ами тогава — промишлени стоки.

— Без метал? От какво да правим машините си? Настъпи пауза, после Пирен подхвана отново:

— Целият този спор е далеч от същността. Терминус не е планета, а научна фондация, която изготвя голяма енциклопедия. Космосът да ме вземе, човече, нямате ли никакво уважение към науката?

— Енциклопедиите не печелят войни — смръщи вежди Родрик. — Значи напълно непроизводителен свят — и при това почти незаселен. Ами тогава можете да заплатите със земя.

— Какво искате да кажете? — попита Пирен.

— Този свят е почти празен, а незаетата земя е може би плодородна. На Анакреон има много благородници, които биха пожелали да прибавят още земя към владенията си.

— Не можете да предлагате подобно…

— Няма нужда да изглеждате толкова разтревожен, доктор Пирен. Има достатъчно за всички ни. Ако се стигне дотам, докъдето ще се стигне, и ако вие ни сътрудничите, вероятно ще се погрижим да не загубите нищо. Хората могат да се удостояват с титли и да им се дават владения. Струва ми се, че ме разбирате.

— Благодаря! — присмя се Пирен.

Тогава Хардин запита находчиво:

— Ще може ли Анакреон да ни снабдява с необходимите количества плутоний за нашата атомна електроцентрала? Имаме запаси само за няколко години.

Пирен пое шумно въздух и няколко минути всички мълчаха. Когато хаут Родрик заговори, гласът му беше съвсем различен отпреди.

— Вие притежавате атомна енергия?

— Разбира се. Какво необичайно има в това? Струва ми се, че атомната енергия е вече на петдесет хиляди години. Защо да нямаме? Само дето е малко трудно да си доставяме плутоний.

— Да… да. — Посланикът помълча, после добави, сякаш се чувстваше неловко: — Е, джентълмени, ще продължим разговора утре. Сега ще ме извините…

Пирен се загледа след него и процеди през зъби:

— Какво нетърпимо тъпоумно магаре! Този…

— Съвсем не е — прекъсна го Хардин. — Той просто е продукт на средата си. Едва ли разбира нещо повече от „Аз имам оръжие, а ти нямаш“.

Пирен се нахвърли вбесен върху него.

— Какво, за Космоса, искаше да кажеш, като се разприказва за военни бази и данъци? Да не си полудял?

— Не. Само му отпуснах въжето и го оставих да говори. Забеляза, нали, че издаде истинските намерения на Анакреон, тоест Терминус да се раздели на поземлени владения. Разбира се, нямам намерение да го допусна.

Ти не възнамеряваш. Ти. А кой си ти? И мога ли да попитам какво имаше предвид, когато се разприказва за нашата атомна електроцентрала? Та точно това може да ни превърне в интересна цел за военни действия.

— Да — захили се Хардин. — Военна цел, от която трябва да се стои надалеч. Не е ли ясно защо повдигнах въпроса? По този начин се потвърдиха доста силните подозрения, които имах.

— И какви са те?

— Че икономиката на Анакреон вече не се гради върху атомна енергия. Ако притежаваха атомна енергия, нашият приятел несъмнено щеше да знае, че плутоният, освен в древната традиция, не се използва в енергетиката. А от това следва, че и всички други в периферията вече не разполагат с атомна енергия. Сигурно е, че Смирно няма, защото в противен случай Анакреон нямаше да спечели повечето битки в неотдавнашната им война. Интересно, не ти ли се струва?

— Хайде де! — Пирен си тръгна в дяволски лошо настроение, а Хардин се усмихна кротко. Той хвърли остатъка от пурата и погледна нагоре към ширналата се Галактика. „Върнали са се към петрола и въглищата, нали?“ — измърмори си той, а ако имаше и други мисли, запази ги за себе си.

3

Когато Хардин отрече, че „Джърнал“ е негов, технически може би беше прав, но нищо повече. Хардин беше водещият дух в стремежа Терминус да се включи в една автономна община — беше избран за първия й кмет, — затова нямаше нищо изненадващо, че макар нито една акция на „Джърнал“ да не беше на негово име, той контролираше над близо шестдесет процента от тях по заобиколни пътища.

Имаше такива начини.

Поради това, когато Хардин започна да подмята на Пирен, че трябва да му се разреши да присъства на заседанията на Управителния съвет, не беше просто съвпадение, че и „Джърнал“ поде подобна кампания. Тогава се състоя първият масов митинг в историята на Фондацията, на който се настоя градът да бъде представен в „националното“ правителство.

Накрая Пирен се предаде с нежелание.

Хардин, седнал в края на масата, си мислеше лениво какво правеше учените толкова лоши администратори. Може би просто прекалено бяха свикнали да боравят с доказани факти и съвсем не умееха с променящи се хора. Независимо от това сега от лявата му страна седяха Томаз Сът и Джорд Фара, а от дясната — Лъндин Краст и Йейт Фълам; самият Пирен беше на председателското място. Разбира се, познаваше ги всичките, но за случая те сякаш се бяха надули още повече.

Хардин почти задряма по време на началните формалности, но се сепна, когато Пирен като подготовка отпи от чашата с вода пред себе си и поде:

— Имам голямото удоволствие да мога да уведомя Съвета, че след последното ни заседание получих съобщение, според което лорд Доруин, канцлер на Империята, ще пристигне на Терминус след две седмици. Можем да смятаме за сигурно, че отношенията ни с Анакреон ще бъдат изгладени до пълното ни удовлетворение веднага щом императорът бъде уведомен за положението. — Той се усмихна и се обърна през дългата маса към Хардин. — Такава информация бе предадена на „Джърнал“.

Хардин се захили под мустак. Очевидно желанието на Пирен да изтърси тази информация пред него беше една от причините да го приемат в светая светих.

— Като оставим настрана — рече Хардин спокойно — общите приказки, какво очаквате да направи лорд Доруин?

Отговори Томаз Сът. Той имаше лошия навик, когато беше в тържествено настроение, да се обръща към хората в трето лице.

— Съвсем явно е — забеляза той, — че кметът Хардин е професионален циник. Той едва ли не съзнава, че е крайно невероятно императорът да допусне да бъдат нарушени личните му права.

— Защо? Какво би направил, в случай че ги нарушат?

Всички се размърдаха раздразнено.

— Нямаш думата — заяви Пирен и добави: — Освен това правиш изказвания, намирисващи на измяна.

— Да смятам ли, че ми е отговорено?

— Да! Ако нямаш какво повече да кажеш…

— Не бързай да правиш заключения. Бих искал да задам един въпрос. Освен този дипломатически ход, който я докаже нещо, я не, предприето ли е някакво конкретно действие, за да се предотврати заплахата от Анакреон?

Йейт Фулъм прекара ръка по яркочервените си мустаци.

— Ти виждаш там заплаха, така ли?

— А ти?

— Едва ли — отвърна той снизходително. — Императорът…

— Велики Космос! — Хардин се раздразни. — Какво е това? Непрекъснато някой споменава „императора“ или „Империята“, сякаш са магически думи. Императорът се намира на петдесет парсека и се съмнявам дали въобще го е грижа за нас. Но дори и да го е грижа, какво може да направи? Останките от кралската флота в този района сега са в ръцете на четирите кралства и Анакреон е взел своя дял. Слушайте, ние трябва да се бием с оръжия, а не с думи. Разберете добре. Досега получихме два месеца отсрочка главно защото Анакреон остана с впечатлението, че разполагаме с атомни оръжия. Е, всички знаем, че това е дребна безобидна лъжа. Притежаваме атомна енергия, но само за граждански цели, и при това твърде малко. Те скоро ще го научат и ако мислите, че ще се оставят да ги коткаме, грешите.

— Драги ми сър…

— Почакай, не съм свършил. — Хардин се разгорещяваше. Това му хареса. — Много добре е да се замесват канцлери, но още по-добре ще бъде да включим няколко големи респектиращи обсадни оръдия, които ще могат да изстрелват красиви атомни бомби. Загубихме два месеца, джентълмени, а може и да нямаме още два за губене. Какво предлагате да се направи?

Лъндин Краст сбръчка гневно дългия си нос и каза:

— Ако предлагаш да се милитаризира Фондацията, не искам да чуя нито дума повече. Това би отбелязало откритото ни навлизане в областта на политиката. Ние, господин кмете, сме научна фондация и нищо друго.

— Освен това — добави Сът — той не съзнава, че за да се произвеждат оръжия, ще означава да се изтеглят хора — ценни хора — от енциклопедията. Каквото и да се случи, това не може да стане.

— Съвсем вярно — съгласи се Пирен. — Енциклопедията е на първо място… винаги.

Хардин изстена негласно. Управителният съвет, изглежда, боледуваше от остра мозъчна енциклопедичност.

— Дали Съветът въобще някога се е замислял — изрече той с леден глас, — че Терминус може да има и други интереси освен енциклопедията?

— Не смятам, Хардин — отвърна Пирен, — че Фондацията може да има каквито и да е други интереси освен енциклопедията.

— Аз не казах Фондацията, а Терминус. Опасявам се, че не разбирате положението. На Терминус живеят над един милион души, а не повече от сто и петдесет хиляди работят пряко за енциклопедията. За останалите от нас това е родина. Ние сме родени тук. Тук живеем. В сравнение с фермите, къщите и заводите ни енциклопедията означава твърде малко за нас. Искаме те да бъдат опазени…

Прекъснаха го с викове.

— Най-напред е енциклопедията — изръмжа Краст. — Ние имаме да изпълняваме мисия.

— По дяволите мисията! — викна Хардин — Може да е било така преди петдесет години. Но сега живее ново поколение.

— Какво общо има това с положението? — рече Пирен. — Ние сме учени.

Хардин се възползва от удобния случай.

— Така ли е всъщност? Приятна халюцинация, нали? Вашата групичка е пример за онова, което куца от хиляди години в цялата Галактика. Но що за наука е да си затворен тук за векове и да класифицираш трудовете на учени от последното хилядолетие? Не сте ли мислили никога да продължите работата, да разширите техните познания, да ги усъвършенствате? Не! Вие сте напълно щастливи в бездействието си. Същото се отнася за цялата Галактика и е така от Космос знае колко време. Затова Периферията се бунтува; затова съобщенията се разпадат; затова дребните войни стават вечни; затова цели системи губят атомната енергия и се връщат към варварската техника на химическата енергия. Ако ме питате — викна той, — Галактиката отива по дяволите!

Хардин млъкна и се отпусна в креслото, за да си поеме дъх, като не обръщаше внимание на двамата или тримата, които се опитваха едновременно да му отговорят. Краст превзе думата.

— Не зная какво се опитваш да спечелиш с истеричните си изказвания, господин кмете. Явно е, че не внасяш нищо конструктивно в обсъждането. Предлагам, господин председател, бележките на преждеговорившия да не се вземат под внимание и обсъждането да продължи оттам, където бе прекъснато.

Джорд Фара се размърда за първи път. Досега не бе взел участие в спора дори и в най-разгорещения му етап. Но сега тромавият му глас, толкова тромав, колкото и сто и четиридесет килограмовото му тяло, избухна с дебел бас.

— Не забравихме ли нещо, джентълмени?

— Какво? — попита Пирен недоволно.

— Че след един месец ще честваме нашата петдесетгодишнина. — Фар притежаваше способността да изрича с голяма задълбоченост и най-явните баналности.

— Какво от това?

— А на тази годишнина — продължи невъзмутимо Фара — ще се отвори криптата на Хари Селдън. Мислили ли сте някога какво може да се окаже в криптата?

— Не зная. Обичайните неща. Може би банална поздравителна реч. Мисля, че не трябва да се отдава голямо значение на криптата, макар „Джърнал“ — той изгледа гневно Хардин, а последният му се усмихна — да се опита да вдигне голям шум около нея. Аз прекратих усилията му.

— Аха! — възкликна Фара. — Но може да не си прав. Не ви ли прави впечатление… — той замълча и опря пръст в закръгления си малък нос, — че криптата се отваря в много подходящо време?

— Искаш да кажеш много неподходящо време — измърмори Фулъм. — Имаме си други грижи.

— Други неща, по-важни от послание на Хари Селдън? Не смятам. — Фара придобиваше все по-тържествен вид и Хардин го изгледа замислено. Накъде избиваше?

— Всъщност — продължи Фара със задоволство — всички, изглежда, забравяте, че Селдън е най-великият психолог на нашето време и че е основател на Фондацията. Разумно е да се приеме, че е използвал собствената си наука, за да определи вероятния ход на историята в най-близко бъдеще. Ако го е направил, както изглежда, повтарям, той сигурно ще е намерил начин да ни предупреди за опасността и може би да ни посочи разрешение. Знаете, че той е държал много на енциклопедията.

Преобладаваше атмосфера на озадачено съмнение. — Ами тогава — замънка Пирен — не зная. Психологията е голяма наука, но… в момента сред нас няма психолози, струва ми се. Имам чувството, че се движим върху несигурна почва.

Фара се обърна към Хардин.

— Ти не следва ли психология при Алурин?

— Да — отвърна полузамечтано Хардин, — но не завърших. Уморих се от теорията. Исках да стана инженер-психолог, но нямахме необходимите средства, затова се заех със следващото най-добро — преминах в политиката. На практика е почти същото.

— Е, какво мислиш за криптата?

— Не зная — отвърна предпазливо Хардин.

През останалата част от заседанието той не каза дума повече, макар отново да заговориха за канцлера на Империята. Всъщност дори не ги слушаше. Беше поел по ново разклонение и нещата започваха да се изясняват — поне малко. Дребни подробности съвпадаха — една или две. И психологията беше ключът. Беше сигурен в това. Отчаяно се опитваше да си спомни теорията на психологията, която бе изучавал навремето — и още в началото се добра до нещо правилно.

Велик психолог като Селдън би могъл да разкрие достатъчно човешките емоции и реакции, за да е в състояние да предвиди в широки линии историческия развой на бъдещето.

А това означаваше… хммм!

4

Лорд Доруин смъркаше енфие. Също така имаше дълга коса, сложно и съвсем очевидно изкуствено накъдрена; към нея бяха прибавени пухкави руси бакенбарди, които той приглаждаше с привързаност. Освен това правеше прекалено точни изявления и не произнасяше буквата „р“.

В момента Хардин нямаше време, за да се сети за още причини, поради които веднага изпита неприязън към благородния канцлер. О, да, елегантните жестове на едната ръка, с които придружаваше думите си, и преднамереното снизхождение, с което даваше и най-простото съгласие.

Но все пак сега проблемът беше да го намери. Преди половин час той бе изчезнал заедно с Пирен — беше се скрил добре, да го вземат мътните!

Хардин беше напълно уверен, че личното му отсъствие по време на предварителните обсъждания щеше да е много удобно за Пирен.

Бяха видели Пирен в това крило и на този етаж. Просто трябваше да наднича през всяка врата. Някъде към средата той възкликна „Аха!“ и влезе в затъмнената стая. Профилът на лорд Доруин със сложната му фризура се открояваше ясно забележимо пред осветения екран. Той вдигна поглед и каза:

— А, Хадин. Несъмнено нас тъсите? — предложи му кутийката си с енфие, прекалено украсена и както забеляза Хардин, доста посредствено изработена, беше му отказано учтиво, тогава той смръкна малко от праха и се усмихна чаровно.

Пирен се намръщи, а Хардин посрещна недоволството му израз на пълно безразличие.

Единственият звук, който наруши последвалото кратко мълчание, беше щракването на капачката на кутийката за енфие на лорд Доруин. После той си я прибра.

— Голямо постижение е тази ваша енциклопедия, Хадин — поде той. — Подвиг, наистина, който се наежда до най-великите завоевания на всички вемена.

— Повечето от нас мислят така, милорд. Но това постижение все още не е напълно постигнато.

— От малкото, което видях от ефикасността на вашата Фондация, не изпитвам опасения в това отношение — каза той и кимна към Пирен, който отговори с възхитен поклон.

„Голям любовен празник“, помисли си Хардин.

— Не се оплаквам от липса на ефикасност, милорд, а по-скоро от определения й излишък при анакреонците — макар и в друго, по-разрушително направление.

— Ах, да, Анакеон. — Пренебрежително махване с ръка. — Аз идвам оттам. Съвсем ваваска планета. Напълно невъобазимо как човешки същества могат да живеят тук в Пеифеията. Липса на елементаните изисквания за култуния джентълмен; липса на най-основни неща, необходими за комфота и удобството — окончателната западналост, в която…

Хардин го прекъсна сухо.

— За съжаление анакреонците разполагат с всичко необходимо за водене на война и всички основни средства за разрушение.

— Точно така. Точно така. — Лорд Доруин изглеждаше раздразнен, че го прекъсват, преди да се е доизказал. — Но сега няма да говоим за абота, нали азбиате. Наистина, дуго ме занимава. Доктоу Пиен, няма ли да ми покажете втоия том? Моля ви.

Светлините загаснаха и в следващия половин час Хардин можеше да е и на Анакреон, ако се съдеше по вниманието, което му обръщаха. Книгата, която се точеше на екрана, нямаше много смисъл за него, а и той не си направи труда да я следи, но лорд Доруин от време на време проявяваше съвсем човешка възбуда. Хардин забеляза, че в миговете на вълнение канцлерът произнасяше буквата „р“.

Когато светлините отново светнаха, лорд Доруин каза:

— Пекасно. Наистина пекасно. Случайно не се ли интеесувате от ахеология, Хадин?

— А? — Хардин се сепна от абстрактния си унес. — Не, милорд, не мога да го твърдя. По първоначални намерения съм психолог, а по окончателно решение — политик.

— Аха! Несъмнено интеесни занимания. Самият аз, знаете ли — той смръкна огромна порция енфие, — се занимавам по малко с ахеология.

— Така ли?

— Негово превъзходителство — намеси се Пирен — има задълбочени познания в тази област.

— Е, може и да имам, може и да имам — отвърна негово превъзходителство самодоволно. — Наистина съм свъшил огомна абота в тази наука. Всъщност зная изключително много. Чел съм Джоудън, Обиаси, Коумил… всичките, така да се каже.

— Разбира се, чувал съм за тях, но никога не съм ги чел — каза Хардин.

— Би трябвало да намеите веме някой ден, даги пиятелю. Ще имате голяма полза. Ами смятам, че си стуваше да дойда тук в Пеифеията, за да видя този екземпля на Ламет, Можете ли да повявате, в моята библиотека няма нито едно копие. Между дугото, доктоу Пиен, нали не сте забавили обещанието да ми танскопиате едно копие за мен, педи да замина?

— Ще бъде удоволствие за нас.

— Ламет, тябва да го знаете — продължи величествено канцлерът, — педставлява ново, много интеесно допълнение към педишните ми знания по въпоса за „Поизхода“.

— Кой въпрос? — попита Хардин.

— „Въпоса за поизхода“. Мястото, откъдето се е азпостанило човечеството, нали азбиате. Сигуно знаете, смята се, че първоначално човечеството е населявало само една планетна система.

— Ами да, зная го.

— Азбира се, на никого не е известно коя точно е тази система — познанието е загубено в мъглата на девността. Но има теоии. Някои казват Сииус, дуги настояват, че е Алфа Кентавъ, Сол, 61 Лебед — както виждате, всичките в сектоа на Сииус.

— А какво твърди Ламет?

— Ами той тъгва по съвсем нов път. Опитва се да докаже, че ахеологичните останки върху тетата планета на системата на Актуъ показват, че там е съществувало човешко население, педи да има белези за пътуване в Космоса.

— И това означава, че там е родната планета на човечеството?

— Може би. Тябва да го изчета внимателно и да пеценя доказателствата, педи да се поизнеса със сигуност. Необходимо е да се види каква е стойността на наблюденията му.

Хардин помълча известно време. После попита:

— Кога е написал книгата си Ламет?

— А… бих казал, педи осемстотин години. Азбиа се, той я основа въху педишния туд на Глен.

— Защо тогава да се осланяме на него? Защо не отидете на Арктур и сам не изследвате останките?

Лорд Доруин вдигна вежди и набързо смръкна енфие.

— А че защо, скъпи пиятелю?

— За да получите пряка информация, разбира се.

— Но защо е необходимо? Това ми се стува необичайно заобиколен и безнадеждно безсмислен начин да се постигне нещо. Виждате ли, аз азполагам с тудовете на всички стаи майстои — великите ахеолози на миналото. Съпоставям ги един с друг — уавновесявам азногласлята — анаизиам потивоечията — ешавам, кое е веоятно павилно и стигам до заключение. Това е научният метод. — Поне снизходително, както аз го азбиам. Колко непоносимо недодялано ще бъде да се отиде на Актуъ или на Сол напиме и да се тъси слепешката там, след като девните майстори са го напавили значително по-сполучливо, отколкото ние можем да се надяваме да го стоим.

— Разбирам — измърмори учтиво Хардин. Наистина научен метод, няма що! Нищо чудно, че Галактиката отива по дяволите.

— Елате, милорд — намеся се Пирен, — мисля, че е по-добре да се връщаме.

— Аха, да. Май е веме.

Когато излизаха от стаята, Хардин внезапно се обади.

— Милорд, мога ли да ви задам един въпрос?

Лорд Доруин се усмихна любезно и подкрепи отговора си с изтънчено махване с ръка.

— Азбиа се, скъпи пиятелю. Щастлив съм да ви бъда полезен. Ако мога да ви помогна с бедните си познания…

— Не се отнася точно до археологията, милорд.

— Така ли?

— Да. Става дума за следното: миналата година тук, на Терминус, получихме съобщение, че е експлодирала енергийна централа на Планета V в системата на Гама от Андромеда. До нас достигна само най-общо описание на злополуката без никакви подробности. Мисля си, дали не можете да ни кажете какво е станало.

Пирен изкриви уста.

— Чудя се защо досаждаш на негово превъзходителство с въпроси за такива незначителни проблеми.

— Няма нищо, доктоу Пиен — намеси се канцлерът. — Всичко е наед. Във всеки случай няма какво толкова да се каже за нея. Енегийната центала експлодиала и е било цяла катастофа. Стува ми се, че са загинали няколко милиона души и поне половината планета е била в азвалини. Всъщност павителството сеиозно обмисля дали да не постави стоги оганичения върху безазбоната употеба на атомна енегия — макаъ, че това не бива да се публикува, нали азбиате.

— Разбирам — рече Хардин, — но какво не е било наред в централата?

— Ами, наистина — отвърна с безразличие лорд Доруин, — кой ли знае? Няколко години педи това тя се поведила и се смята, че езевните части и емонтът са били съвсем долнокачествени. Сега е толкова тудно да се намеят хоа, които наистина да азбиат по-техническите подобности на нашите енегийни системи. — И той смръкна скръбно щипка енфие.

— Знаете, нали — настоя Хардин, — че независимите кралства в Периферията са изоставили напълно атомната енергия?

— Така ли? Никак не съм изненадан. Ваваски планети. Но, скъпи пиятелю, не ги наичайте независими. Те не са. Договоите, които сме подписали с тях, положително са доказателство за това. Те пизнават сувеенитета на импеатоа. Пинудени са, азбиа се, защото в потивен случай няма да пеговаяме с тях.

— Може да е така, но те имат значителна свобода на действие.

— Да, педполагам. Значителна. Но това едва ли има някакво значение. Импеията е много по-добе, когато Пеифеията е оставена на собствените си възможности — както повече или по-малко е в случая. Азбиате, че те нямат никаква стойност за нас. Съвсем ваваски планети. Едва могат да се наекат цивилизовани.

— В миналото бяха цивилизовани. Анакреон беше една от най-богатите далечни провинции. Доколкото съм осведомен, благосклонно са я поставяли наравно със самата Вега.

— О, Хадин, но това е било педи векове. Едва ли можете на тази основа да паите заключения. Пез великото минало нещата са били азлични. Ние не сме като хоата от педи, нали азбиате. Но, Хадин, хайде, вие сте много настоятелен човек. Казах ви, че днес посто няма да говоя по абота. Доктоу Пиен ме подготви за вас. Обясни ми, че ще се опитате да ме дазните, но аз съм пекалено стаа лисица. Да го оставим за следващия ден.

И това беше всичко.

5

Ако се изключат неофициалните разговори на членовете на Съвета със заминалия си вече лорд Доруин, това беше второто заседание, на което Хардин присъстваше. Но кметът съвсем определено мислеше, че е имало поне още едно, а възможно две или три, за които той някак си въобще не бе получил покана. Струваше му се, че нямаше да бъде уведомен и за това заседание, ако не беше ултиматумът.

Поне имаше силата на ултиматум, макар че при повърхностно изчитане на визиографирания документ човек щеше да предположи, че става въпрос за приятелски обмен на поздравления между двама владетели.

Хардин го хвана предпазливо. Започваше цветисто с поздрави от „Негово могъщо величество краля на Анакреон до неговия приятел и брат доктор Люис Пирен, председател на Управителния съвет на Фондацията на енциклопедията номер едно“ и завършваше още по-пищно с огромен многоцветен печат с изключително сложни символи.

Но въпреки всичко беше ултиматум.

— Все пак оказа се, че нямахме много време — поде Хардин, — само три месеца. И макар да беше малко, ние го хвърлихме на вятъра, без да го използваме. Това нещо тук ни дава една седмица. Какво ще правим сега?

Пирен се смръщи загрижено.

— Трябва да има някаква вратичка. Изглежда абсолютно невероятно да доведат нещата до крайност с оглед на онова, в което ни увери лорд Доруин за становището на императора и на Империята.

Хардин вирна глава.

— Разбирам. Уведомил си краля на Анакреон за това така наречено становище?

— Да, след като поставих предложението на гласуване в Съвета и получих единодушно одобрение.

— И кога се е състояло това гласуване?

Пирен показа достойнство.

— Не мисля, че съм отговорен пред теб в каквото и да е отношение, кмете Хардин.

— Добре. Не съм чак толкова жизнено заинтересуван. Просто мнението ми е, че вашето предаване по дипломатически път на ценния принос на лорд Доруин към положението — той повдигна ъгълчетата на устата си в лека усмивка — е пряката причина за тази малка приятелска бележка. В противен случай може би щяха да се позабавят, макар че, като се вземе предвид отношението на Съвета, не смятам, че допълнителното време щеше да помогне по какъвто и да е начин на Терминус.

— И как точно стигаш до това забележително заключение, господин кмете? — осведоми се Йейт Фулъм.

— По доста прост начин. Необходимо беше да се прибегне до тази толкова пренебрегвана стока — здравият разум. Знаете, че съществува област на човешкото познание, известна като символна логика, която може да се използва, за да се режат всякакви пречещи изсъхнали клони, внасящи безпорядък в човешкия език.

— И какво стана? — попита Фулъм.

— Приложих я. Между другото приложих я към този документ. Всъщност не ми беше необходимо заради самия мене, защото аз знаех какво представлява, но мисля, че на петима учени по-лесно ще успея да го обясня със символи, отколкото с думи. — Хардин извади няколко листа хартия от папката пред него и ги разпръсна. — Впрочем не съм го направил аз. Както можете да видите, анализите са подписани от Мюлър Холк от Отдела по логика.

Пирен се наведе над масата, за да види по-добре.

— Посланието от Анакреон беше прост проблем — продължи Хардин, — защото авторите му са по-скоро хора на действието, отколкото на думите. То лесно и недвусмислено се свежда до явното изявление, което можете да видите в символи и което, грубо преведено в думи, е:

„До една седмица ще ни дадете онова, което искаме, или ние ще ви избием до крак и пак ще си го вземем“.

Настъпи тишина, докато петимата членове на Съвета преглеждаха символите, а после Пирен седна и смутено се изкашля.

— Няма вратичка, нали доктор Пирен? — попита Хардин.

— Изглежда, че няма.

— Добре. — Хардин смени листовете. — Пред вас сега е копие от договора между Империята и Анакреон — между другото договор, подписан от името на императора от същия лорд Доруин, който беше тук миналата седмица — и неговият анализ в символи.

Договорът обемаше пет страници дребен печатен текст, а анализът бе написан върху по-малко от половин страница.

— Както виждате, джентълмени, към деветдесет процента от договора са се изпарили от анализа като безсмислени, а онова, което ни остава, може да се опише по следния интересен начин:

Задължения на Анакреон към Империята — никакви!

Власт на Империята над Анакреон — никаква!

Отново петимата следяха неспокойно доводите и ги сверяваха с договора, а когато свърши, Пирен каза разтревожено:

— Изглежда точен.

— В такъв случай признавате, че договорът е само декларация за пълна независимост от страна на Анакреон и признание на този статут от Империята?

— Така изглежда.

— А мислите ли, че Анакреон не го е разбрал и не се стреми да изтъкне независимото си положение — и, естествено, ще негодува при всяка поява на заплаха от страна на Империята? Особено когато е очевидно, че Империята е безсилна да изпълни каквато и да е заплаха, защото в противен случай никога нямаше да допусне независимостта на Анакреон.

— Но тогава — намеси се Сът — как кметът Хардин ще обясни уверенията на лорд Доруин за подкрепата на Империята? Те изглеждаха… Той повдигна рамене. — Ами изглеждаха задоволителни.

Хардин се облегна назад в креслото.

— Знаете ли, това е най-интересната част от цялата история. Признавам, че когато за пръв път се запознах с негово превъзходителство, го сметнах за съвършено магаре, но в действителност се оказа, че той е опитен дипломат и много умен човек. Позволих си да запиша всичките му изказвания.

Всички се размърдаха неспокойно, а Пирен разтвори уста от ужас.

— Какво от това? — попита Хардин. — Съзнавам, че е голямо нарушение на законите на гостоприемството и нещо, което никой, така наречен джентълмен, не би направил. Също, че ако негово превъзходителство беше разбрал, щяхме да си имаме неприятности; но той не усети, а аз разполагам със запис и това е всичко. Накарах да дешифрират записа и също го изпратих на Холк за анализ.

— И къде е анализът? — осведоми се Лъндин Краст.

— Точно това е интересното — отвърна Хардин. — Във всяко отношение този анализ се оказа най-трудният от трите. Когато след два дни непрекъсната работа Холк успя да отстрани безсмислените изказвания, празния брътвеж, безполезните определения — накратко цялото лигавене, — той установи, че не е останало нищо. Всичко се е анулирало. За пет дни, джентълмени, лорд Доруин не е казал абсолютно нищо и е говорил така, че вие не сте забелязали това. Ето ви уверенията, дадени ви от вашата скъпоценна Империя.

Ако Хардин бе поставил върху масата издаваща силен смрад бомба, не би могъл да създаде по-голямо объркване от настъпилото след последните му думи. Той зачака уморено и търпеливо да затихне суматохата.

— Така че — заключи Хардин, — когато сте изпратили вашите заплахи, — а те са били точно това — относно някакви действия на Империята срещу Анакреон, вие просто сте раздразнили един монарх, който е разбирал по-добре положението. Естествено, неговото его е настояло за незабавни действия и резултатът е този ултиматум, който ме връща към първоначалното ми изказване. Остава ни една седмица и какво ще правим сега?

— Изглежда — рече Сът, — нямаме друг избор, освен да позволим на Анакреон да установи военни бази на Терминус.

— Съгласен съм с вас — отвърна Хардин, — но какво ще направим, за да ги изхвърлим отново при първия удобен случай?

Мустаците на Йейт Фулъм потръпнаха.

— Изглежда, си решил, че срещу тях трябва да се използва сила.

— Насилието — беше отговорът — е последното убежище на некомпетентния. Но аз нямам никакво намерение да постеля килим за посрещането им и да избърша праха от най-добрите мебели, за да могат да ги използват.

— Въпреки това не ми харесва начинът, по който говориш — настоя Фулъм. — Това е опасно становище; още по-опасно е, защото напоследък забелязахме, че голяма част от населението, изглежда, реагира точно по този начин на всички твои внушения. Мога направо да ти кажа, кмете Хардин, че Съветът не е напълно сляп за действията ти напоследък. — Той млъкна и всички изразиха съгласие. Хардин вдигна рамене. Фулъм продължи. — Ако подбудиш града към насилствени действия, ще извършиш сложно самоубийство… а ние не възнамеряваме да го допуснем. Нашата политика има само една основна цел и тя е издаването на енциклопедията. Каквото и да решим да направим или да не направим, ще бъде решено като необходима мярка, за да се запази енциклопедията.

— Тогава — рече Хардин — стигаш до заключението, че трябва да продължим интензивната си кампания да не предприемаме нищо.

— Ти сам доказа, че Империята не е в състояние да ни помогне — каза горчиво Пирен, — макар да не разбирам защо и как може да бъде така. Ако е необходим компромис…

Хардин изпитваше кошмарното чувство, че тича с всички сили, но не помръдва от мястото си.

Няма компромис! Не разбирате ли, че тази безсмислица за военните бази е особено долнокачествен брътвеж? Хаут Родрик ни съобщи какво иска Анакреон — направо да ни анексира и да ни наложи собствената си феодална система на поземлени владения и селско-аристократична икономика. Ако е останало нещо от нашия блъф за атомната енергия, то може да ги принуди да действат по-бавно, но въпреки това ще действат.

В негодуванието си той се беше изправил и другите също бяха станали — с изключение на Джорд Фара. Тогава Джорд Фара заговори:

— Моля всички да седнете. Струва ми се, че стигнахме достатъчно далеч. Хайде, кмете Хардин, няма смисъл да гледаш толкова гневно; никой от нас не е извършил предателство.

— Ще трябва да ме убедите в това!

— Знаеш, че не го мислиш — усмихна се кротко Фара. — Позволете ми да кажа нещо!

Малките му хитри очи бяха полупритворени, а по широката му гладка брадичка лъщеше пот.

— Изглежда, няма смисъл да се крие, че Съветът стигна до следното решение — истинското разрешаване на проблема се съдържа в онова, което ще бъде разкрито, когато след шест дни се отвори криптата.

— Това ли е приносът ви по въпроса?

— Да.

— Не трябва да предприемаме нищо, така ли, освен да чакаме кротко и спокойно и да изразяваме вярата си, че от криптата ще изскочи някакъв deus ex machina.

— Като се отстрани емоционалната ти фразеология, това е същността.

— Какво неприкрито бягство от действителността! Наистина, доктор Фара, такава лудост намирисва на гениалност. По-дребен ум не би бил способен на нея.

— Вкусът ти към епиграмите, Хардин, е забавен — усмихна се снизходително Фара, — но тук не е на място. Всъщност, струва ми се, че помниш спора за криптата преди три седмици.

— Да, помня го. Не отричам, че от гледна точка само на дедуктивната логика идеята беше глупава. Ти каза — прекъсни ме, ако греша, — че Хари Селдън е най-великият психолог в Системата; че поради това той би могъл да предвиди точното и неудобно положение, в което се намираме сега; и затова е създал криптата като метод да ни покаже изхода.

— Това е същността на идеята.

— Ще те изненада ли, ако споделя, че през последните седмици доста мислих по въпроса?

— Много ласкателно. И какъв е резултатът?

— Резултатът е, че чистата дедукция не е достатъчна. Отново е необходим малко здрав разум.

— Например?

— Например, ако той е предвидил бъркотията с Анакреон, защо не ни е настанил на някоя друга планета, по-близо до центровете на Галактиката? Добре известно е, че Селдън с хитрост и ловкост накарал комисарите на Трантор да наредят Фондацията да се установи на Терминус. Но защо го е направил? Защо да ни настанява тук, ако предварително е знаел, че ще бъдат прекъснати съобщителните ни връзки, знаел е за изолацията ни от Галактиката, за заплахата от съседите ни и за нашата безпомощност поради липсата на метали на Терминус? Това преди всичко! Ако пък е предвидил всичко, защо не е предупредил първите заселници, за да имат те време да се подготвят, ами изчаква, както е направил, единият ни крак да влезе в гроба, преди да го направи?

И не забравяйте друго. Макар той да е могъл да предвиди проблема тогава, ние също така добре го виждаме сега. Все пак Селдън не е бил магьосник. Няма магически методи за избягване от тази дилема, които той може да види, а ние — не.

— Но, Хардин — припомни му Фара, — ние не можем!

— Не сте се и опитали. Не сте направили нито един опит. Първо, отказахте въобще да признаете, че съществува заплаха! После възлагахте напълно сляпа надежда на императора! Сега се прехвърлихте към Хари Селдън. През цялото време неизменно разчитахте на властта или на миналото — никога на самите себе си. — Той стисна конвулсивно юмруци. — Това е равносилно на болестна реакция — условен рефлекс, който отстранява независимостта на разума ви винаги когато стане въпрос да се противопоставите. В мозъците ви, изглежда, никога няма съмнение, че императорът е по-силен от вас, или че Хари Селдън е по-умен. А това е погрешно, не разбирате ли?

Неизвестно защо, никой не пожела да му отговори.

— Не става въпрос само за вас — продължи Хардин. — Същото е с цялата Галактика. Пирен чу мислите на лорд Доруин за научните изследвания. Лорд Доруин смята, че за да си добър археолог, е достатъчно да прочетеш всички книги по въпроса — написани от хора, умрели преди векове. Той смята, че за да се разрешат археологичните загадки, трябва да се преценят противоположните авторитетни източници. А Пирен го изслуша и не направи никакви възражения. Не разбирате ли, че в това има нещо нередно? — Отново в гласа му прозвуча едва ли не нотка на молба. Отново никакъв отговор. Той продължи. — А вие и половината хора на Терминус не сте по-добри. Седим си тук и смятаме, че енциклопедията е светая светих. Мислим, че най-великата цел на науката е да класифицира минали данни. Това е важно, но не трябва ли да се работи и по-нататък? Не виждате ли, че отстъпваме и забравяме? Тук, в Периферията, са загубили атомната енергия. На Гама от Андромеда избухнала централа поради некачествен ремонт, а канцлерът на Империята се оплаква, че не достигат атомни техници. А решението? Да се обучат нови? Никога! Вместо това да се ограничи използването на атомна енергия! — И за трети път ги попита: — Не виждате ли? Процесът обхваща цялата Галактика. Това е боготворене на миналото. То е упадък — застой!

Хардин се взираше в тях един след друг, а те го гледаха с неподвижни погледи. Фара пръв се окопити.

— Е, тук няма да ни помогне мистичната философия. Нека бъдем конкретни. Отричаш ли, че Хари Селдън лесно би могъл да предвиди историческите тенденции на бъдещето чрез проста психологична техника?

— Не, разбира се, не — викна Хардин. — Но не можем да разчитаме на него за разрешение. В най-добрия случай той би могъл да набележи проблема, но ако има някакво решение, трябва да го намерим ние самите. Селдън не може да го направи вместо нас.

— Какво искаш да кажеш — заговори внезапно Фулъм — с това „да набележи проблема“? Ние знаем какъв е проблемът.

Хардин се нахвърли върху него.

— Мислите си, че знаете! Мислите, че Хари Селдън вероятно се е тревожил само за Анакреон. Не съм съгласен! Казвам ви, джентълмени, засега никой от вас няма и най-малко понятие какво става всъщност.

— А ти знаеш ли? — запита го враждебно Пирен.

— Струва ми се, че зная! — Хардин скочи и отдръпна креслото си настрана. Погледът му беше студен и твърд. — Ако има нещо сигурно, то е, че в цялата тази работа нещо мирише; нещо по-голямо от всичко, за което сме говорили досега. Задайте си само този въпрос: защо в първоначалния състав на Фондацията не е бил включен нито един първокласен психолог с изключение на Бор Алурин? А и той избягваше да учи студентите си на нещо повече от основните принципи.

Последва кратко мълчание, после Фара се обади:

— Добре де? Защо?

— Може би защото някой психолог би разбрал какво става — и то твърде рано, за да е удобно за Хари Селдън. А сега ние се препъваме, зърваме по нещо мъгливо от истината и нищо повече. Хари Селдън е искал точно това. Той се изсмя рязко. — Довиждане, джентълмени! — И гордо излезе от залата.

6

Кметът Хардин дъвчеше края на пурата си. Тя беше загаснала, но той не го забелязваше. Не бе спал предишната нощ и предвиждаше, че вероятно няма да спи и следващата. Познаваше се по очите му.

— И това включва всичко? — попита той уморено.

— Мисля, че да. — Йохан Лий подпря брадичка на ръката си. — Как ти звучи?

— Не много зле. Разбираш, че трябва да се направи с дръзко нахалство. С други думи — не бива да има колебание; да не им се остави да схванат каква е обстановката. Щом вече бъдем в положение да даваме заповеди, ще заповядваме, сякаш сме родени да го правим, а те ще ни се подчиняват по навик. Това е същността на всеки преврат.

— Ако Съветът прояви нерешителност, макар за…

— Съветът? Не го включвай в сметките. След утрешния ден значението му като фактор на Терминус ще бъде нула.

Лий бавно кимна.

— Въпреки това е странно, че досега не са направили нищо, за да ни спрат. Каза, че не са съвсем на тъмно.

— Фара напипва очертанията на проблема. Понякога ме изнервя. А откакто ме избраха, Пирен ме подозира. Но те никога не са били способни да разберат какво се готви в действителност. Цялото им възпитание е било авторитарно. Сигурни са, че императорът — само защото е император — е всесилен. Уверени са също, че Управителният съвет — само защото е Управителен съвет, който действа от името на императора — не може да изпадне в положение, при което да не издава заповеди. Тази им неспособност да осъзнаят възможността за бунт е най-добрият ни съюзник. — Хардин стана от креслото си и отиде до охладителя за вода. — Докато си гледат енциклопедията, Лий, те не са лоши хора, а ние ще се погрижим в бъдеще да се занимават само с нея. Но щом става въпрос да се управлява Терминус, те са безнадеждно некомпетентни. Сега върви и се погрижи нещата да потръгнат. Искам да остана сам.

Той седна върху ъгъла на бюрото и се загледа в чашата с вода.

Космос! Само да беше толкова уверен, колкото твърдеше! Анакреонците щяха да кацнат след два дни, а на какво можеше той да разчита, освен на някои хрумвания и опити да отгатне към какво ги е подтиквал Хари Селдън през последните петдесет години? Дори не беше истински, настоящ психолог — обикновен неопитен човек с частично образование, който се опитва да отгатне замислите на най-великия мозък на епохата.

Ако Фара беше прав; ако Анакреон беше единственият проблем, предвиден от Хари Селдън; ако се е грижил да запази само енциклопедията — тогава каква беше стойността на преврата?

Хардин повдигна рамене и изпи водата.

7

В криптата бяха поставени доста повече от шест кресла, сякаш се очакваше по-голямо присъствие. Хардин го отбеляза многозначително и седна уморено в един ъгъл, колкото може по-далеч от другите петима.

Членовете на Съвета, изглежда, не възразяваха против подобно подреждане. Разговаряха помежду си с шепот, който след известно време се превърна в съскащи едносрични звуци и накрая замря напълно. От всички тях само Джорд Фара изглеждаше почти спокоен. Беше извадил часовника си и мрачно се взираше в него.

Хардин погледна собствения си часовник, после премести поглед върху стъкления куб — напълно празен, който заемаше половината помещение. Той беше единственият необичаен предмет в залата, защото освен него нищо не издаваше, че някъде зрънце радий се разпада до мига, в който един лост ще превключи, ще се направи връзка, и…

Светлините намаляха! Не загаснаха, а само пожълтяха и потъмняха така внезапно, че Хардин се стресна. Той вдигна поглед към лампите на тавана доста сепнато и когато го свали, стъкленият куб вече не беше празен. Заемаше го мъж в инвалидна количка! Той помълча няколко мига, но затвори книгата в скута си и лениво я опипа. След това се усмихна и лицето му изглеждаше съвсем живо.

— Аз съм Хари Селдън — произнесе мъжът. Гласът беше старчески и благ.

Хардин понечи да се изправи, за да се представи, но се въздържа.

— Както виждате — продължи с разговорен тон гласът, — прикован съм към тази количка и не мога да стана, за да ви приветствам. По мое време вашите прадеди отпътуваха преди няколко месеца за Терминус и след това аз получих доста неприятна парализа. Известно ви е, че не мога да ви видя и поради това не съм в състояние да ви приветствам както подобава. Дори не зная колко от вас са тук, така че всичко ще премине без официалности. Ако някой от вас е прав, моля да седне; ако ви се пуши, нямам нищо против. — Последва лек смях. — Защо ли да имам нещо против? Всъщност аз не съм тук.

Хардин почти автоматично бръкна за пура, но се отказа.

Хари Селдън остави настрана книгата — сякаш я постави върху някакво бюро до него, — а когато пръстите му я пуснаха, тя изчезна.

— Днес се навършват петдесет години — поде отново той, — откакто е основана Фондацията — петдесет години, през които членовете на Фондацията не знаеха каква е целта на тяхната работа. Налагаше се да не знаят, но сега тази необходимост вече не съществува. Да започнем с това, че Фондацията на енциклопедията е измама и винаги е била такава!

Зад Хардин настъпи суматоха и се разнесоха няколко приглушени възклицания, но той не се обърна.

Хари Селдън, разбира се, остана невъзмутим. Той продължи:

— Тя е измама в този смисъл, че нито аз, нито колегите ми сме се безпокоили дали дори един том от нея ще бъде въобще издаден. Тя изпълни целта си, тъй като чрез нея получихме харта от императора, чрез нея привлякохме сто хиляди души, необходими за нашия проект, и също благодарение на нея им намерихме занимание, докато събитията се развият и стане твърде късно да се откажат.

През петдесетте години, през които вие се занимавахте с този мошенически проект — няма смисъл да смекчаваме думите, — пътят за вашето отстъпление бе пресечен и сега нямате друг избор, освен да продължите да работите по неизмеримо по-важния проект, който беше и продължава да бъде нашият истински план.

За тази цел ние ви настанихме на такава планета и по такова време, че след петдесет години ви доведохме до положение, при което вече нямате свобода на действие. Отсега нататък и през следващите векове пътят, по който трябва да вървите, е неизбежен. Ще бъдете изправени пред поредица от кризи, както сега сте попаднали в първата от тях, и при всеки случай вашата свобода на действие ще бъде ограничена по подобен начин, така че ще сте принудени да вървите по един и само по един път. Това е пътят, определен от нашата психология, и то с определена цел.

От векове Галактиката е в застой и упадък, макар малко хора да са го съзнали. Но сега най-после Периферията се откъсва и политическото единство на Империята е подкопано. Някъде в тези току-що завършили петдесет години историците ще прокарат една произволна линия и ще заявят: „Това бележи гибелта на Галактичната империя“. И те ще бъдат прави, макар едва ли някой ще признае тази гибел още няколко века.

А след гибелта ще настъпи ера на варварството, период, който според нашата психоистория при нормални обстоятелства ще продължи тридесет хиляди години. Не е възможно да предотвратим гибелта. И не желаем това, защото културата на Империята е загубила и малкото мъжественост и стойност, които е притежавала навремето. Но сме в състояние да съкратим периода на варварство, който неизбежно ще последва, само до хиляда години.

 

 

Не можем да ви разкрием всички подробности на това съкращение; също както не беше възможно и да ви доверим истината за Фондацията преди петдесет години. Ако знаехте тези подробности, нашият план можеше да се провали; както би се провалил, ако по-рано бяхте открили измамата с енциклопедията; защото в такъв случай вашите познания ще разширят свободата ви на действие и броят на допълнителните променливи, които ще се въведат, ще бъде по-голям от онзи, с който е в състояние да се справи нашата психология. Но вие няма да ги разкриете, защото на Терминус няма психолози и никога не е имало, с изключение на Алурин, а той беше един от нас.

Но ще ви кажа следното — Терминус и неговата другарка Фондацията в самия край на Галактиката са семената на възраждането и бъдещите основатели на Втората галактична империя. И сегашната криза отправя Терминус към тази връхна точка.

Между другото тази криза е доста ясна, доста по-обикновена от много други, които предстоят. За да я сведем до основното, тя е следната — вие сте планета, която внезапно е откъсната от все още цивилизованите центрове на Галактиката, и ви заплашват по-силните ви съседи. Вие сте малък свят от учени, заобиколен от огромна и непрекъснато разширяваща се сфера на варварство. Вие сте остров на атомна мощ сред непрестанно нарастващ океан от по-примитивна енергия; но въпреки това сте безпомощни поради липсата на метали.

В такъв случай виждате, че сте изправени пред безмилостна необходимост и ви се налага да действате. Същността на това действие — с други думи решението на вашата дилема, — разбира се, е очевидно!

Образът на Хари Селдън посегна във въздуха и книгата отново се появи в ръката му. Той я отвори и каза:

— Но какъвто и лъкатушещ път да поеме вашата история в бъдещето, винаги убеждавайте потомците си, че пътят е очертан и в края му се издига нова, по-велика империя!

Очите му се сведоха към книгата, той се разтопи и светлините отново блеснаха по-силно.

Хардин вдигна очи, за да види срещу себе си Пирен с трагичен поглед и треперещи устни. Гласът на председателя беше твърд, но беззвучен.

— Изглежда, ти беше прав. Ако дойдеш при нас в шест часа тази вечер, Съветът ще се консултира с теб за следващите действия.

Ръкуваха се с него, всеки поотделно, и си отидоха; Хардин се усмихна вътрешно. Въпреки всичко бяха разумни хора; достатъчно добри учени, за да признаят, че са сбъркали — но за тях беше вече твърде късно.

Погледна часовника си. Вече всичко е свършило. Хората на Лий са поели управлението и Съветът не можеше повече да дава заповеди.

Първите космически кораби на анакреонците щяха да кацнат утре, но и това нямаше значение. След шест месеца и те нямаше вече да заповядват.

Всъщност, както Хари Селдън каза и както Салвор Хардин бе отгатнал след деня, в който Анселм хаут Родрик за първи път разкри пред него, че Анакреон няма атомна енергия, решението на тази криза беше очевидно.

Очевидно колкото всичките дяволи на ада!

III част
Кметовете

1

ЧЕТИРИТЕ КРАЛСТВА — Име, дадено на онези части от провинция Анакреон, които се откъснали от Първата империя в началото на Ерата на Фондацията, за да образуват независими и краткотрайни кралства. Най-могъщото от тях било Анакреон, което в областта на…

… Несъмнено най-интересният аспект от историята на Четирите кралства засяга странния обществен ред, наложен им временно от управлението на Салвор Хардин…

Енциклопедия „Галактика“

ДЕЛЕГАЦИЯ!

Фактът, че Салвор Хардин я бе предвидил, не я правеше по-приятна. Дори обратното — очакването решително го тревожеше.

Йохан Лий препоръчваше крайни мерки.

— Не разбирам, Хардин — каза той, — защо трябва да губим време. Те не могат да направят нищо до следващите избори — поне по законен път, а това ни дава една година. Отпрати ги.

Хардин облиза устни.

— Лий, никога няма да се научиш. През четиридесетте години, откакто те познавам, въобще не успя да научиш благородното изкуство да се промъкваш изотзад.

— Не мога да се боря по такъв начин — изръмжа Лий.

— Да, зная. Предполагам, затова си единственият човек, на когото имам доверие. — Той млъкна и посегна за пура. Изминахме дълъг път, Лий, откакто в миналото извършихме преврат срещу енциклопедистите. Остарявам. На шестдесет и две съм. Замислял ли си се някога колко бързо изминаха тези тридесет години?

Аз не се чувствам стар — изсумтя Лий, — а съм на шестдесет и шест.

— Да, но аз нямам твоето храносмилане. — Хардин смукна лениво от пурата. Отдавна бе престанал да желае мекия тютюн от Вега на младежките си години. Времето, когато планетата Терминус бе търгувала с всички части на Галактичната империя, принадлежеше на склада на забравата, в който попадат всички „Добри стари времена“. Същата забрава, към която се отправяше Галактичната империя. Запита се кой ли ще бъде новият император — ако въобще има нов император или империя. Космос! Вече четиридесет години, откакто тук, в края на Галактиката, бяха прекъснати съобщенията; целият свят на Терминус се състоеше от него и от четирите съседни кралства.

Как бяха рухнали величията! Кралства! В миналото те бяха префектури, всичките част от същата провинция, тя на свой ред беше част от сектор, той от квадрант, който пък на свой ред беше включен в обхващащата всичко Галактична империя. А сега Империята бе загубила власт над далечните райони на Галактиката и тези откъснали се групи планети станаха кралства — с оперетни крале и аристократи, с дребни безсмислени войни и патетичен живот, който продължаваше сред развалините.

Западаща цивилизация. Атомната енергия — забравена. Науката избледняваща до митология — докато не се намеси Фондацията. Фондацията, която Хари Селдън бе основал тук, на Терминус, точно с тази цел.

Лий беше застанал до прозореца и гласът му прекъсна мислите на Хардин.

— Пристигнаха — отбеляза той — младите сукалчета, с последен модел наземна кола. — Направи няколко несигурни крачки към вратата и тогава погледна Хардин.

Хардин се усмихна и му махна с ръка да остане.

— Наредих да ги доведат тук.

— Тук! Защо? Придаваш им прекалена важност.

— Защо да изпълняваме всичките церемонии на официален прием на кмета? Доста стар съм за бюрократизъм. Освен това, когато имаш работа с младежи, ласкателството е полезно — особено когато с нищо не те задължава. — Той намигна. — Седни, Лий, и ми дай моралната си подкрепа. Ще ми бъде необходима срещу младия Сермак.

— А, тоя Сермак — изрече тежко Лий — е опасен. Има поддръжници, Хардин, така че не го подценявай.

— Нима някога съм подценил някого?

— Е, тогава арестувай го. След това можеш да го обвиниш в едно или в друго.

Хардин не обърна внимание на последния съвет.

— Ето ги, Лий. — В отговор на сигнала той натисна един педал под бюрото си и вратата се плъзна встрани.

Четиримата, които съставяха делегацията, влязоха и Хардин любезно им посочи креслата, разположени в полукръг срещу бюрото му. Те се поклониха и зачакаха кметът да заговори пръв.

Хардин отвори странно скулптирания сребърен капак на кутията за пури, принадлежала на Джорд Фара от Управителния съвет през отдавна миналите години на енциклопедистите. Беше истинско имперско изделие от Сантани, макар пурите, които сега съдържаше, да бяха местно производство. Един по един четиримата от делегацията си взеха пури и ги запалиха като в някакъв ритуал.

Сеф Сермак седеше втори отдясно, най-младият от младежката група и най-интересният с четинестите си жълти мустаци, грижливо подстригани, и с хлътналите си очи, чийто цвят не можеше да се определи точно. Хардин почти веднага изключи от сметките си другите трима; по вида им личеше, че са обикновени членове. Съсредоточи вниманието си върху Сермак, същият Сермак, който още през първия си мандат в Градския съвет бе обръщал неведнъж с главата надолу този улегнал орган на властта, и заговори именно на Сермак.

— Много исках да ви видя, съветник, още откакто произнесохте отличната си реч миналия месец. Нападките ви срещу външната политика на нашето правителство бяха много умни.

Очите на Сермак пламнаха.

— Вашият интерес е чест за мен. Нападките може да са били умни или не, но със сигурност бяха оправдани.

— Може би! Разбира се, вашето мнение си е ваше. Но вие сте още доста млад.

— Това е вина — отвърна Сермак сухо — на повечето хора в определен период от живота им. Вие сте станал кмет на града, когато сте бил две години по-млад, отколкото съм аз сега.

Хардин се усмихна на себе си. Окото му не мигаше на този хлапак.

— Вероятно — каза Хардин — сте дошли при мен заради същата външна политика, която толкова много ви безпокоеше в залата на Съвета. Говорите ли и от името на тримата си колеги, или трябва да изслушвам всеки поотделно?

Четиримата младежи се спогледаха бързо, клепачите им трепнаха.

— Аз говоря от името на населението на Терминус — заяви мрачно Сермак, — население, което не е истински представено в този орган без собствено мнение, наричан Съвет.

— Разбирам. В такъв случай говорете!

— Въпросът ми се свежда до следното, господин кмете. Ние не сме доволни…

— С това „ние“ имате предвид народа, така ли?

Сермак го изгледа враждебно, усети някаква клопка и отговори студено:

— Убеден съм, че моите схващания отразяват мислите на мнозинството от гласоподавателите на Терминус. Това задоволява ли ви?

— Е, подобно изявление се нуждае от доказателства, но все пак продължавайте. Вие не сте доволни.

— Да, не сме доволни от политиката, която вече тридесет години оставя Терминус беззащитен срещу неизбежно нападение отвън.

— Разбирам. И затова…? Продължавайте, продължавайте.

— Много мило от ваша страна, че предугаждате думите ми. И затова ние образуваме нова политическа партия; тя ще защитава сегашните нужди на Терминус, а не някаква мистична „очевидна съдба“ на бъдещата империя. Ще изхвърлим от Съвета вас и вашата блюдолизническа клика от успокоители, и то скоро.

— Освен ако? Както знаем, винаги съществува едно „освен ако“.

— В този случай условието не е сложно — освен ако си подадете оставката още сега. Не искам от вас да промените политиката си — не бих ви гласувал толкова голямо доверие. Вашите обещания нямат никаква стойност. Ще приемем само незабавна оставка.

— Разбирам. — Хардин кръстоса крака и наведе назад креслото си на два крака. — Поставяте ми ултиматум. Много любезно от ваша страна да ме предупредите. Но, разбирате ли, аз няма да му обърна внимание.

— Не мислете, че ви предупреждаваме, господин кмете. Само ви известяваме за нашите принципи и бъдещи действия. Новата партия вече е учредена и утре ще започне официалната си дейност. Няма нито място, нито желание за компромис и, честно казано, само признанието ни за заслугите ви към града ни склониха да ви предложим лесен начин да се оттеглите. Не мислех, че ще се възползвате от него, но съвестта ми е чиста. Следващите избори ще напомнят по-силно и съвсем неустоимо, че оставката ви е необходима.

Той стана и даде знак на другите.

Хардин вдигна ръка.

— Почакайте! Седнете!

Сеф Сермак седна отново с лек оттенък на прекалена готовност и Хардин се усмихна вътрешно, макар лицето му да не го показа. Въпреки думите си Сермак очакваше някакво предложение — каквото и да е предложение.

— Точно в какво искате да се промени нашата външна политика? — запита Хардин. — Искате ли да нападнем четирите кралства още сега, веднага, и четирите наведнъж?

— Не давам подобен съвет, кмете. Нашето просто предложение е всякакви умиротворителни действия да бъдат прекратени незабавно. По време на вашето управление провеждахте политика на научна помощ за кралствата. Дадохте им атомна енергия. Помогнахте да се възстановят централите на тяхна територия. Създадохте там медицински клиники, химически лаборатории и заводи.

— Добре. А какви са вашите възражения?

— Правехте го, за да не ни нападат. С тези неща като подкуп играхте ролята на глупак в колосална игра на изнудване, в която допуснахте Терминус да бъде изцеден — в резултат сега сме зависими от милостта на тези варвари.

— В какво отношение?

— Защото сте им дали мощ, дали сте им оръжия и дори ремонтирахте корабите от техните флоти; сега те са неизмеримо по-силни, отколкото са били преди три десетилетия. Техните желания се увеличават, а с новите си оръжия накрая ще задоволят исканията си наведнъж, като със сила завземат Терминус. Не свършва ли обикновено така всяко изнудване?

— А вашето лекарство?

— Веднага спрете подкупите, докато още можете. Положете усилия, за да засилите Терминус и нападнете първи!

Хардин с почти патологичен интерес се вгледа в русите мустачки на младежа. Сермак се чувстваше уверен в себе си — в противен случай нямаше да говори толкова много. Нямаше съмнение, че думите му отразяваха настроението на доста огромна част от населението — доста огромна.

Гласът на Хардин не издаде потока от леко обезпокоени мисли. Той заговори почти небрежно.

— Свършихте ли?

— Засега.

— Добре тогава, виждате ли изявлението в рамка на стената зад мен? Прочетете го, ако обичате.

Устните на Сермак трепнаха.

— Там пише: „Насилието е последната възможност на некомпетентния“. Това е доктрината на един старец, господин кмете.

— Прилагах я като млад човек, господин съветник, и то успешно. Вие сте били зает с раждането си, когато това се случи, но може би в училище сте чели нещо за него. — Той изгледа съсредоточено Сермак и продължи с равномерен глас. — След като Хари Селдън основал Фондацията тук с фиктивната цел да се създаде велика енциклопедия, в продължение на петдесет години ние следвахме тази измамна надежда, преди да открием какво в действителност е искал. Тогава беше станало вече почти невъзвратимо късно. Когато връзките в централните райони на старата Империя се прекъснаха, ние се озовахме в свят от учени, съсредоточени в един-единствен град, който нямаше никаква индустрия и беше заобиколен от новосъздадени кралства, враждебно настроени и до голяма степен варварски. Ние бяхме малък остров на атомна енергия сред този океан от варварство — изключително ценна плячка.

Анакреон, тогава, както и сега, най-мощното от четирите кралства, поиска и наистина установи военна база на Терминус, а управителите на града, енциклопедистите, разбраха много добре, че това е само преход към завладяване на цялата планета. Така стояха нещата, когато аз… хм… поех управлението. Какво щяхте да направите вие?

Сермак повдигна рамене.

— Въпросът е академичен. Разбира се, аз зная какво сте направили вие.

— Все пак ще го повторя. Може би не разбирате същността. Голямо беше изкушението да съберем колкото можем повече сили и да се бием. Това е най-лесният и най-удовлетворителният за човешкото самоуважение изход, но почти неизменно и най-глупавият. Вие щяхте да постъпите така; вие, който съветвате „да нападнем първи“. Но аз постъпих другояче. Посетих едно по едно трите кралства; изтъкнах, че да се допусне тайната на атомната енергия да попадне в ръцете на Анакреон е най-бързият начин сами да си прережат гърлата; и кротко им намекнах, че трябва да направят очевидното. Това беше всичко. Един месец след като войските на Анакреон бяха кацнали на Терминус, техният крал получи общ ултиматум от тримата си съседи. За седем дни и последният анакреонец напусна Терминус. Кажете, каква нужда имаше от насилие?

Младият съветник изгледа замислено фаса на пурата и го хвърли в отвърстието на изгарящото устройство.

— Не успявам да видя аналогия. Инсулинът възвръща диабетика към нормално състояние без необходимост от нож, но апендицитът се нуждае от операция. Това не зависи от вас. Когато другите средства са безсилни, какво остава, освен, както вие го изразихте, последната възможност за спасение? Ваша е грешката, че сме принудени да прибегнем към нея.

— Моя ли? О, да, отново моята политика на мир. Изглежда, все още не схващате основното, което е необходимо в нашето положение. Проблемите ни не приключиха с отпътуването на анакреонците. Тогава само се постави началото им. Четирите кралства станаха по-големи наши врагове от преди, защото всяко искаше атомна енергия — и всяко от тях не ни закачаше, защото се страхуваше от другите три. Балансирахме върху острието на силно наточена сабя и най-малкото залитане на която и да е страна… Ако например едно от кралствата станеше много силно; или ако две от тях образуваха коалиция… Разбирате ли?

— Естествено. Тогава е било времето да се започне пълна подготовка за война.

— Напротив. Тогава беше времето да се положат усилия за пълно предотвратяване на войната. Насочвах ги едно срещу друго. Поред помагах на всяко от тях. Предлагах им наука, търговия, образование, медицина. Направих така, че Терминус да има повече стойност за тях като процъфтяващ свят, отколкото като военна плячка. Това се оказа правилно в продължение на тридесет години.

— Да, но сте били принудени да давате тези научни подаръци с най-възмутителни представления. От тях сте създали нещо като полурелигия, полумръсотия. Организирали сте йерархия от жреци и сложен, безсмислен ритуал!

— Какво от това? — намръщи се Хардин. — Не виждам да има въобще някаква връзка със спора ни. Отначало започнах по този начин, защото варварите гледаха на нашата наука като на някакво магьосничество и беше по-лесно да ги накараме да я приемат на тази основа. Жреческата каста се самосъздаде и когато й помагаме, ние само следваме линията на най-малкото съпротивление. Проблемът е второстепенен.

— Но тези жреци управляват енергийните централи. Това не е дребна работа.

— Вярно е, но ние сме ги обучили. Познанията им за техните уреди са чисто емпирични и те твърдо вярват в клоунадата, която ги заобикаля.

— А ако някой от тях разбере, че всичко е буфонада, и е достатъчно гениален, за да не се задоволи с практическите познания, какво ще му попречи да научи истинската техника и да я продаде на онзи, който наддаде най-много? Каква ще бъде тогава стойността ни за кралствата?

— Малка вероятност има да се случи нещо подобно, Сермак. Вие разсъждавате повърхностно. Най-добрите младежи от планетите на кралствата всяка година се изпращат тук, във Фондацията, и се обучават за жреци. А най-талантливите от тях остават при нас като аспиранти. Ако мислите, че онези, които остават с почти никакви познания за основите на науката, или още по-зле, с изкривените познания, които жреците получават, могат със скок да проникнат в тайните на атомната енергия, на електрониката, на теорията за свръхизкривеното пространство, значи имате твърде романтична и глупава представа за науката. За да се стигне толкова далеч, са необходими цял живот учене и изключителен ум.

По време на това изказване Йохан Лий внезапно бе станал и бе излязъл от стаята. Сега се беше върнал и когато Хардин млъкна, той се наведе над ухото на началника си. Размениха шепнешком няколко думи и после му подаде оловен цилиндър. След това Лий хвърли враждебен поглед към делегацията и седна в креслото си.

Хардин заобръща цилиндъра в ръцете си, като с притворени очи наблюдаваше делегатите. После с внезапно силно завъртане го разтвори и само Сермак имаше достатъчно здрав разум, за да не хвърли бърз поглед върху ролката хартия, която падна от него.

— С една дума, джентълмени — заключи Хардин, — правителството е на мнение, че знае какво върши.

Той зачете, докато говореше. Листът беше покрит със сложен безсмислен код и само в три думи, написани с молив в единия край, се криеше съобщението. Хардин го изчете с един поглед и хвърли листа в отвърстието на изгарящото устройство.

— С това — заяви Хардин, — опасявам се, свършва нашият разговор. Радвам се, че се видях с всички вас. Благодаря за посещението. — Ръкува се небрежно с всеки от тях и те излязоха.

Хардин бе почти изгубил навика да се смее, но след като Сермак и тримата му мълчаливи придружители бяха вече далеч, си позволи да се усмихне сухо и погледна развеселен Лий.

— Как ти хареса тази битка на блъфове, Лий?

Лий изръмжа намусено.

— Не съм сигурен дали той блъфираше. Отнасяш се меко с него и е напълно възможно да спечели следващите избори, точно както казва.

— О, напълно вероятно, напълно вероятно — ако преди това не се случи нещо.

— Вземи мерки, Хардин, този път събитията да не се развият в погрешна посока. Казвам ти, че Сермак има поддръжници. Ами ако не изчака следващите избори? Имаше време, когато двамата с теб задействахме нещата чрез насилие въпреки лозунга ти какво представлява насилието.

— Днес си песимистично настроен, Лий — повдигна вежда Хардин. — И изключително противоречив, иначе нямаше да заговориш за насилие. Спомни си, че нашият малък бунт бе извършен без загуба на живот. Беше необходима мярка, осъществена в подходящ момент, и премина гладко, безболезнено и почти без никакви усилия. Що се отнася до Сермак, той е изправен пред други обстоятелства. Ние с теб, Лий, не сме енциклопедисти. Ние сме подготвени. Насъскай любезно твоите хора срещу тези младежи, стари приятелю. Не ги оставяй да разберат, че са следени, но, нали разбираш, трябва да си държим очите отворени.

Лий се разсмя, развеселен и кисел едновременно.

— Много добър щях да бъда, ако чаках заповедите ти, нали, Хардин? Вече от един месец Сермак и хората му са под наблюдение.

— Пръв си се сетил, така ли? — позасмя се кметът. — Добре. Между другото — добави той спокойно — посланик Верисов се връща на Терминус. Временно, надявам се.

Последва кратко мълчание, изпълнено с известни опасения, после Лий заговори:

— Това ли гласеше съобщението? Значи нещата вече започват да се задвижват?

— Не зная. Не мога да кажа, преди да чуя какво ще ни разкаже Верисов. Но може и да си прав. Все пак трябва да стане така преди изборите. Но защо изглеждаш толкова потиснат?

— Защото не зная как ще се развият събитията. Ти си твърде прикрит, Хардин, и играеш играта доста рисковано.

— И ти ли, Бруте — измърмори Хардин и продължи на висок глас: — Означава ли това, че ще се присъединиш към новата партия на Сермак?

Лий се усмихна въпреки желанието си.

— Добре. Печелиш. Какво ще кажеш, ако сега предложа да обядваме?

2

Много епиграми се приписват на Хардин — непоправим епиграмист, — много от които вероятно са апокрифни. Независимо от това говори се, че при даден случай той казал:

„Полезно е да постъпваш очевидно, особено ако имаш репутацията, че си лукав“.

Поли Верисов неведнъж бе имал случай да действа съгласно този съвет, защото караше вече четиринадесетата си година със своя двоен статут на Анакреон — двоен статут, чието поддържане често и неприятно му напомняше за танц с боси крака по нагорещен метал.

За хората на Анакреон той беше върховен жрец, представител на Фондацията, която за тези варвари представляваше връх на тайнствеността и материален център на религията, създадена — с помощта на Хардин — през последните три десетилетия. Като такъв на него му отдаваха почести, които бяха станали ужасно уморителни, защото с цялата си душа презираше ритуала, чийто център беше самият той.

Но за краля на Анакреон — стария преди и неговия внук, седнал сега на трона — той беше просто посланик на една сила, от която едновременно се страхуваха и за която ламтяха.

Изобщо беше неприятна длъжност и първото му пътуване до Фондацията за три години въпреки тревожния инцидент, който го правеше необходимо, беше нещо като ваканция.

И тъй като не за първи път се налагаше да пътува в пълна тайна, той отново използва епиграмата на Хардин за очевидните постъпки.

Облече се в цивилни дрехи — само по себе си празник — и се качи във втора класа на пътнически космически кораб на Фондацията. Кацнал на Терминус, той си проби път през тълпата на космодрума и се обади в Градския съвет от обществен визифон.

— Казвам се Джан Смит — съобщи той. — За днес следобед имам определена среща с кмета.

Младата жена с безразличен глас, но иначе експедитивна, която му отговори, се свърза с някого, размени набързо няколко думи и каза на Верисов със сух, механичен тон:

— Кметът Хардин ще ви приеме след половин час, сър. — После екранът избледня.

След това посланикът на Анакреон купи последното издание на „Джърнал“ на Терминус сити, отправи се спокойно към Общинския парк и седна на първата попаднала му пейка. Докато чакаше, изчете първата страница, спортните новини и комиксите. В края на половиния час той мушна вестника под мишница, влезе в Градския съвет и се представи в приемната.

При всичките си действия той остана безопасно и напълно неразпознат, тъй като толкова биеше на очи, че никой не го погледна повторно.

Хардин вдигна поглед към него и се захили.

— Вземи си пура. Как мина пътуването?

Верисов бръкна в кутията.

— Интересно. В съседната кабина пътуваше един жрец на път за тук, за да премине специален курс по радиоактивни синтетични вещества… за лечение на рак… разбираш…

— Сигурно не ги е наричал радиоактивни синтетични вещества, нали?

— Предполагам, че не! За него те са Свещената храна.

— Продължавай — усмихна се кметът.

— Въвлече ме в теологичен спор и положи всички възможни усилия, за да ме издигне над жалкия материализъм.

— И не позна собствения си върховен жрец?

— Без пурпурната ми тога? Освен това той е от Смирно. Но преживяването беше интересно. Забележително е, Хардин, как религията на науката пусна корени. Написах едно есе на тази тема — само за собствено удоволствие; не може да се публикува. Като разгледаме проблема социологично, виждаме, че когато старата Империя започва да загнива по краищата, може да се сметне, че науката във външните светове се е провалила като наука. За да бъде приета отново, тя трябва да се представи в друг вид — и тя е постъпила точно така. Когато се възползваш от помощта на символичната логика, всичко се нарежда прекрасно.

— Интересно! — Кметът сложи ръце зад тила си и внезапно го подкани: — Говори за положението на Анакреон!

Посланикът се намръщи и извади пурата от устата си. Изгледа я с отвращение и я остави.

— Ами доста тежко е.

— В противен случай нямаше да си тук.

— Едва ли. Ето какво е положението. Силният човек на Анакреон е принц-регентът Виенис. Той е чичо на крал Леополд.

— Зная. Но нали Леополд става пълнолетен догодина? Струва ми се, че през февруари ще навърши шестнадесет години.

— Да. — Верисов помълча и добави с кисела гримаса: — Ако го доживее. Бащата на краля умря при съмнителни обстоятелства. Иглен куршум в гърдите по време на лов. Нарекоха го нещастен случай.

— Хм. Май си спомням Виенис от годината, когато бях на Анакреон, след като ги изхвърлихме от Терминус. Това беше преди твоето време. Хайде сега да видим. Ако не се лъжа, той беше тъмен младеж с черна коса и кривоглед с дясното око. Носът му е странно прегърбен.

— Същият. Кривогледството и гърбавият нос са си все още на мястото, но косата му сега е сива. Той постъпва нечестно. За щастие е най-големият глупак на планетата. Но се смята за хитър дявол, от което лудостта му става по-очебийна.

— Обикновено е така.

— Схващането му, как трябва да се счупи яйце, е да изстреля по него атомен снаряд. Свидетелство е данъкът, който се опита да наложи върху собствеността на храмовете, след като старият крал умря преди две години. Помниш ли?

Хардин кимна замислено, после се усмихна.

— Жреците надигнаха вой.

— Воят им можеше да се чуе чак на Лукреза. Оттогава се отнася по-внимателно с жреческата каста, но все още успява да върши нещата по най-трудния начин. В известно отношение това е неблагоприятно за нас; той притежава неограничена самоувереност.

— Може би свръхкомпенсиран комплекс за малоценност. Знаеш, че по-малките кралски синове често страдат от него.

— Но е все същото. Пуска пяна от устата си от силно желание да нападне Фондацията. Дори не си прави труда да го прикрие. А от гледна точка на въоръжаването има възможност да го направи. Старият крал изгради превъзходна флота, а и Виенис не е спал през последните две години. Всъщност данъкът върху собствеността на храмовете по начало беше предназначен за по-нататъшното въоръжаване и когато не успя да го наложи, той удвои данъка върху доходите.

— Това предизвика ли недоволство?

— Без особено значение. В продължение на седмици темата на всяка проповед беше подчинението на законната власт. Макар че Виенис не показа никаква благодарност.

— Добре. Обстановката ми е ясна. А сега какво стана?

— Преди две седмици един анакреонски търговски кораб се натъкнал на изоставен боен кръстосвач от старата имперска флота. Вероятно поне три века се е носил из Космоса.

В погледа на Хардин блесна интерес. Изправи се в креслото.

— Да, чух за това. Комисията по навигация ми изпрати искане да взема кораба за изследване. Доколкото разбирам, той е запазен.

— В много добро състояние е — отвърна Верисов сухо. — Когато миналата седмица Виенис получи предложението ти да предаде кораба на Фондацията, той едва не припадна.

— Още не е отговорил.

— Няма и да отговори — освен с оръдия, поне той така мисли. Виждаш ли, в деня, когато отпътувах от Анакреон, той дойде при мен и поиска Фондацията да приведе кораба в бойна готовност и да го предаде на анакреонските военнокосмически сили. Има адското безочие да заяви, че твоето писмо разкрива плана на Фондацията да нападне Анакреон. Добавя, че евентуален отказ да се ремонтира бойният кораб ще потвърди подозренията му; и подхвърли, че ще му се наложи да вземе мерки за защитата на Анакреон. Това са думите му. Ще му се наложи! Затова сега съм тук.

Хардин леко се засмя.

Верисов се усмихна и продължи:

— Разбира се, той очаква отказ и това ще бъде идеален предлог — за него — за незабавно нападение.

— Разбирам го, Верисов. Е, имаме на разположение поне шест месеца, така че уреди да се ремонтира корабът и да му се предаде с най-добрите ми пожелания. Прекръстете го „Виенис“ като израз на нашето уважение и добри чувства. — Той отново се изсмя.

И отново Верисов му отвърна с едва доловима усмивка.

— Предполагам, че това е логична стъпка, Хардин, но се тревожа.

— За какво?

— Корабът е истински! По онова време са знаели как да строят. Мощността му е колкото на половината анакреонска флота. Има атомни оръдия и те са в състояние да взривят цяла планета; защитният му екран може да поеме кю-лъч, без да стане радиоактивен. Прекалено добър е, Хардин…

— Повърхностно, Верисов, повърхностно. Двамата с теб сме наясно, че въоръжението, с което разполага сега Виенис, може лесно да победи Терминус много преди да успеем да ремонтираме кораба. Какво значение има в такъв случай дали ще му дадем и кръстосвача? Знаеш, че никога няма да се стигне до истинска война.

— Предполагам. Да. — Посланикът вдигна поглед. — Но, Хардин…

— Е? Защо млъкна? Продължавай.

— Виж какво, това не е по моята част, но четох вестника. — Той постави броя на „Джърнал“ върху бюрото и посочи първата му страница. — Какво е всичко това?

Хардин й хвърли небрежен поглед.

— Група съветници образуват нова политическа партия.

— Така пише. — Верисов се размърда в креслото. — Зная, че по-добре познаваш вътрешните проблеми от мен, но те те нападат по всички възможни начини, освен чрез физическо насилие. Каква е силата им?

— Дяволски силни са. Вероятно след следващите избори ще имат мнозинство в Съвета.

— А не и преди? — Верисов погледна изпод вежди кмета. — Има и други начини да се вземе властта, освен чрез избори.

— Да не ме смяташ за Виенис?

— Не. Но ремонтът на кораба ще отнеме месеци, а след това нападението е сигурно. Нашата отстъпка ще се изтълкува като ужасна слабост, а с имперския кръстосвач мощта на флотата на Виенис почти ще се удвои. Той ще нападне толкова сигурно, колкото е сигурно, че аз съм върховен жрец. Защо да поемаме риск? Направи едно от двете. Или разкрий плана на кампанията пред Съвета, или принуди Анакреон да действа сега.

Хардин се намръщи.

— Да принудя Анакреон да действа сега? Преди да е настъпила кризата? Това е единственото, което не трябва да правя. Знаеш, че съществуват Хари Селдън и планът му.

Верисов се поколеба и после измърмори:

— Значи си напълно сигурен, че съществува такъв план?

— Едва ли може да има съмнение — беше категоричният отговор. — Присъствах, когато се отвори криптата навремето и записът на Селдън тогава го разкри.

— Нямам предвид това, Хардин. Просто не виждам как е възможно да се предначертае историята за хиляда години напред. Може би Селдън се е надценил. — Верисов се посви под ироничния поглед на Хардин и добави: — Е, аз не съм психолог.

— Точно така. Никой от нас не е. Но на млади години получих известно образование — достатъчно, за да зная на какво е способна психологията, макар и сам да не мога да се възползвам от възможностите й. Няма съмнение, че Селдън е направил точно това, което твърди. Както казва той, Фондацията е била създадена като научно убежище — начин да се запазят науката и културата на умиращата Империя през започналите векове на варварство, за да се раздухат накрая отново във втора империя.

Верисов кимна с леко съмнение.

— Всички знаят, че се предполага нещата да се развият по този начин. Но можем ли да си позволим да поемаме рискове? Да рискуваме настоящето заради някакво мъгляво бъдеще?

— Трябва, защото бъдещето не е мъгляво. То е било изчислено и предначертано от Селдън. Всяка последваща криза в нашата история е отбелязана и всяка зависи от благоприятния изход на предишната. Това е едва втората криза и само Космосът знае какъв ефект би имало накрая дори и най-дребното отклонение.

— Доста кухи фрази.

Не! В криптата навремето Хари Селдън каза, че при всяка криза нашата свобода на действие ще бъде ограничена дотолкова, че само по един начин на действие ще бъде възможен.

— За да се придържаме към правия път?

— За да не се отклоняваме, да. Но обратното, докато повече от един начин на действие е възможен, кризата не е достигната. Ние трябва да оставим събитията да се развиват сами, докато е възможно, и, Космос, точно това възнамерявам да направя.

Верисов не отговори. Той дъвчеше мълчаливо и недоволно долната си устна. Едва предишната година Хардин за първи път бе обсъдил проблема с него — истинския проблем как да противодействат на вражеската подготовка на Анакреон. И то само защото той, Верисов, се бе възпротивил срещу по-нататъшната примиренческа политика.

Хардин, изглежда, следеше мислите на своя посланик.

— Бих предпочел да не съм споделял с теб нищо по въпроса.

— Защо го казваш? — викна изненадан Верисов.

— Защото сега шест души: ти, аз, другите трима посланици и Йохан Лий имаме добра представа какво ще стане; а много се опасявам, че Селдън е искал никой да не знае.

— Защо?

— Защото дори напредничавата психология на Селдън е била ограничена. Тя не е могла да се справя с прекалено много независими променливи. Той не е могъл да работи продължително време с отделни индивиди; също както ти не можеш да прилагаш кинетичната теория на газовете към отделни молекули. Той е работил с тълпи, населения на цели планети и само със слепи тълпи, които не са притежавали предварителни познания за резултатите от собствените си действия.

— Това ми е ясно.

— Нищо не мога да сторя. Не съм достатъчно добър психолог, за да го обясня научно. Но ти го знаеш. На Терминус няма обучени психолози и математически текстове за тази наука. Явно е, че Селдън е искал никой на Терминус да не е в състояние да разбере предварително бъдещето. Желал е да действаме сляпо — и поради това правилно — според закона за психологията на тълпата. Както ти казах навремето, въобще не знаех накъде се отправяме, когато за първи път прогоних анакреонците. Мисълта ми беше да поддържам равновесие на силите, нищо повече. Едва след това помислих, че виждам в събитията някаква нишка; но направих всичко възможно да не предприемам нищо въз основа на това познание. Намеса, породена от предвиждане, щеше да внесе безредие в плана.

Верисов кимна замислено.

— Чувал съм почти толкова сложни доводи в храмовете на Анакреон. Как се надяваш да разбереш кога ще настъпи подходящият момент за действие?

— Той вече е ясен. Ти признаваш, че щом ремонтираме бойния кораб, нищо няма да спре Виенис да ни нападне. Тогава няма да има друга алтернатива.

— Да.

— Добре. Това е външният аспект. Междувременно ти също така приемаш, че от следващите избори ще имаме нов и враждебно настроен Съвет, който ще ни принуди да предприемем действия срещу Анакреон. Тук няма алтернатива.

— Да.

— Веднага щом изчезнат всички алтернативи, кризата е настъпила. Въпреки това… аз се тревожа.

Той млъкна, а Верисов изчакваше. Бавно, почти без желание, Хардин продължи:

— Мисля — просто хрумване, — че е планирано външното и вътрешното напрежение да достигнат връхната си точка едновременно. Засега има няколко месеца разлика, Виенис сигурно ще ни нападне преди пролетта, а изборите са следната година.

— Това не изглежда да е от значение.

— Не зная. Може да се дължи на неизбежни грешки в изчисленията или на факта, че ми е известно прекалено много. Опитвах се никога да не допусна предвидливостта ми да оказва влияние върху моите действия, но как мога да съм сигурен? И какви последици ще има от несъответствието? Както и да е — той вдигна поглед, — едно нещо съм решил.

— И какво е то?

— Когато започне да се развива кризата, ще отида на Анакреон. Искам да бъда на самото място… Е, достатъчно, Верисов. Става късно. Хайде да излезем и да се повеселим. Иска ми се да се поотпусна.

— Да го направим тук — рече Верисов. — Не желая да ме разпознаят, защото в противен случай знаеш какво ще каже тази нова партия, която създават скъпоценните ти съветници. Нареди да донесат бренди.

И Хардин нареди, но да не бъде много.

3

В миналото, когато Галактичната империя обхващаше цялата Галактика и Анакреон беше най-богатата префектура в Периферията, не един император бе посещавал официално вицекралския дворец. И никой не си бе заминавал, без да направи поне опит да си премери силите с въздушен бегач и иглено оръжие срещу перушинестата летяща крепост, както наричат птицата наяк.

С упадъка славата на Анакреон изцяло се бе стопила във времето. Вицекралският дворец представляваше пронизвана от течения купчина развалини с изключение на крилото, което специалисти на Фондацията бяха реставрирали. И от двеста години на Анакреон не бяха виждали никакъв император.

Ловът на птиците наяк обаче продължаваше да бъде кралски спорт, а точното око при стрелба с иглено оръжие все още беше първото изискване към кралете на Анакреон.

Леополд I, крал на Анакреон и — както неизменно, но лъжливо се прибавяше — владетел на Външните територии, макар да не беше навършил шестнадесет години, вече многократно бе доказвал своето умение. Беше застрелял първата си птица наяк още когато едва бе навършил тринадесет; бе свалил десетата птица в седмицата след възшествието си на трона; а сега се връщаше с четиридесет и шестото пернато.

— Петдесет, преди да навърша пълнолетие — възторжено заяви той. — Кой иска да се обзаложим?

Придворните никога не се обзалагат срещу умението на краля си. Защото съществува смъртоносната опасност да спечелят. Затова никой не прие облога и кралят ги остави с повишен дух, за да смени спортните си дрехи.

— Леополд!

Кралят спря веднага заради единствения глас, който можеше да го накара да го стори. Той се обърна помръкнал.

Виенис стоеше на прага на стаята си и се вглеждаше със смръщени вежди в племенника си.

— Отпрати ги. — Той махна нетърпеливо с ръка. — Разкарай ги.

Кралят кимна рязко и двамата шамбелани се поклониха и се отдалечиха заднишком по стълбите. Леополд влезе в стаята на чичо си.

Виенис изгледа втренчено и навъсено спортния костюм на краля.

— Доста скоро ще трябва да се занимаваш с по-сериозни неща, отколкото с лов на наяки.

Обърна се и пристъпи тежко към бюрото си. Откакто бе остарял за силното въздушно течение, опасното приближаване до крилата на наяка, клатенето и бързото изкачване на бегача с едно движение на краката, той възненавидя самия спорт.

Леополд разбираше причината за вкиснатото настроение на вуйчо си и не без известно злорадство започна да разправя възторжено:

— Днес трябваше да си с нас, чичо. В гъсталаците на Самия вдигнахме една чудовищна птица. И страшно храбра. Гонихме я два часа по поне сто и осемдесет квадратни километра площ. Тогава стигнах до Сънуърдс — той показваше с ръце, сякаш отново е върху машината — и се гмурнах в тирбушон. Улучих я при излитането в плешката, малко под лявото крило. Побесня и зави под прав ъгъл. Приех предизвикателството и завих наляво, като зачаках да се стрелне надолу към мен. И тя наистина се стрелна. Преди да се отдръпна, беше на едно крило разстояние и тогава…

— Леополд!

— Е! Убих я.

— Сигурен съм, че си успял. А сега ще ми обърнеш ли внимание?

Кралят повдигна рамене, отиде до малката масичка и загриза един орех от Лера, нацупен съвсем не по кралски. Не смееше да срещне погледа на чичо си.

— Днес бях на кораба — поде като предисловие Виенис.

— Какъв кораб?

— Има само един кораб. Корабът. Който Фондацията ремонтира за флотата. Старият имперски кръстосвач. Достатъчно ясен ли съм?

— Онзи ли? Виждаш ли, нали ти казах, че ако я помолим, Фондацията ще го ремонтира. Знаеш, че тази твоя история, дето искали да ни нападнат, са празни приказки. Защото, ако искаха, защо ще ремонтират кораба? Знаеш, в това няма никакъв смисъл.

— Леополд, ти си глупак!

Кралят, който току-що бе хвърлил черупката на ореха и поднасяше още един към устата си, се изчерви.

— Виж какво — отвърна той с гняв, едва извисил се над заядливостта, — мисля, че не бива да ме наричаш така. Забравяш се. Знаеш, след два месеца навършвам пълнолетие.

— Да, и си в прекрасно състояние да поемеш кралските отговорности. Ако прекарваш половината от времето, което хабиш за лов на наяки, за да се оправяш с обществените дела, веднага с чиста съвест ще се откажа от регентството.

— Пет пари не давам. Знаеш, това няма нищо общо със случая. Факт е, че макар да си регент и мой чичо, аз все пак съм крал, а ти си ми поданик. Не бива да ме наричаш глупак, а във всеки случай не бива и да седиш в мое присъствие. Не си ми поискал позволение. Мисля, че трябва да внимаваш, защото мога да предприема нещо по този въпрос, и то доста скоро.

Погледът на Виенис беше студен.

— Мога ли да ви наричам „Ваше величество“?

— Да.

— Много добре! Ваше величество, вие сте глупак!

Тъмните му очи светнаха изпод прошарените вежди и младият крал бавно седна. За миг върху лицето на регента се изписа израз на язвително задоволство, но бързо изчезна. Дебелите му устни се разтегнаха в усмивка и едната му ръка легна върху рамото на краля.

— Не обръщай внимание, Леополд. Не трябваше да ти говоря толкова грубо. Понякога е трудно да се държиш както подобава, когато напрежението от такива събития… Разбираш, нали? — Макар думите да бяха примирителни, в очите му имаше нещо, което не се беше смекчило.

— Да — отвърна несигурно Леополд. — Знаеш, държавните дела са дяволски трудни. — Помисли си, не без известно опасение, дали не го очаква скучна обсада от безсмислени подробности за годишната търговия със Смирно и продължителната свада за рядко населените светове в Червения коридор.

Виенис заговори отново.

— Мислех да поговоря по-рано за това с теб, момчето ми, и може би трябваше да го направя, но зная, че младежкият ти дух не проявява търпение към сухите подробности на държавното управление.

— Ами да, много добре… — кимна Леополд.

Чичо му го прекъсна решително и продължи:

— Но след два месеца навършваш пълнолетие. Освен това в трудните времена, които ни предстоят, ще трябва да вземаш пълно и дейно участие. Отсега нататък ти ще бъдеш крал, Леополд.

Леополд отново кимна, но лицето му оставаше безизразно.

— Ще има война, Леополд.

— Война! Но със Смирно сключихме мир…

— Не със Смирно. Със самата Фондация.

— Но, чичо, те се съгласиха да ремонтират кораба. Ти каза… — Гласът му пресекна, когато чичото сви устни.

— Леополд — приятелският тон се бе поизпарил, — трябва да поговорим като мъже. Независимо дали корабът бъде ремонтиран или не, налага се да воюваме с Фондацията; дори още повече, защото се ремонтира. Фондацията е източник на енергия и мощ. Цялото величие на Анакреон, всичките му кораби, градовете, хората и търговията му зависят от капките и отпадъците енергия, които Фондацията му дава с нежелание. Самият аз помня времето, когато градовете на Анакреон се отопляваха с въглища и петрол. Но да оставим това настрана; ти не можеш да го схванеш.

— Струва ми се — подхвърли свенливо кралят, — че би трябвало да сме благодарни…

— Благодарни ли? — изрева Виенис. — Благодарни, когато на тях им се свиди дори утайката, докато Космосът знае какво пазят за себе си — и с каква скрита цел! Само за да могат един ден да владеят Галактиката. — Той присви очи и ръката му се стовари върху коляното на племенника му. — Леополд, ти си крал на Анакреон. Твоите деца и децата на децата ти могат да станат крале на Вселената, ако притежаваш енергията, която Фондацията не ни дава.

— В това има истина. — Очите на Леополд светнаха и гърбът му се изправи. — В крайна сметка какво право имат те да я пазят само за себе си? Знаеш, не е почтено. Анакреон също представлява нещо.

— Виждаш ли, започваш да разбираш. А сега, момчето ми, помисли какво ще стане, ако Смирно реши само да нападне Фондацията и успее да присвои цялата тази енергия? Колко време, мислиш, ще можем да издържим, преди да се превърнем във васална държава? Колко време ще се задържиш на трона?

Леополд се оживи.

— Космос, да! Знаеш, напълно прав си. Трябва да ударим първи. Това е чисто и просто самоотбрана.

Усмивката на Виенис леко се разшири.

— Освен всичко друго навремето, в самото начало на царуването на твоя дядо, Анакреон действително установи военна база върху планетата на Фондацията — Терминус. База, жизнено необходима за националната отбрана. В резултат на машинациите на водача на Фондацията, лукаво псе, учен без капка благородна кръв във вените, ние бяхме принудени да изоставим базата. Разбираш ли, Леополд? Този човек от простолюдието унижи дядо ти. Помня го! Беше малко по-възрастен от мен, когато дойде на Анакреон с дяволска усмивка, дяволски мозък и мощта на другите три кралства зад гърба си, обединени от страх в съюз срещу величието на Анакреон.

Леополд се изчерви и блясъкът в очите му се разгоря.

— Селдън ми е свидетел, ако бях на мястото на дядо си, щях да се бия, дори и при такива обстоятелства.

— Не, Леополд. Решихме да изчакаме — да изтрием обидата в подходящ момент. Баща ти, преди ненавременната му смърт, се надяваше, че именно той ще… Добре, добре! — Виенис се извърна за миг. После продължи, сякаш потискаше вълнението си. — Той ми беше брат. Но ако синът му…

— Да, чичо, няма да се окажа недостоен за него. Реших. Изглежда справедливо Анакреон да затрие това гнездо на негодяи, и то незабавно.

— Не, не веднага. Първо, трябва да изчакаме да завърши напълно ремонтът на бойния кораб. Самият факт, че приеха да го ремонтират, доказва колко се страхуват от нас. Глупаците се опитват да ни умилостивят, но ние няма да се отклоним от нашия път, нали така?

Леополд удари с юмрук по дланта на другата си ръка.

— Не, докато аз съм крал на Анакреон.

Устната на Виенис потръпна язвително.

— Освен това налага се да изчакаме да пристигне Салвор Хардин.

— Салвор Хардин! — Очите на краля внезапно се закръглиха, а младежкият овал на голото му лице загуби почти твърдите черти, които се бяха появили по него.

— Да, Леополд, самият ръководител на Фондацията идва на Анакреон за твоя рожден ден — вероятно за да ни успокои с медени думи. Но това няма да му помогне.

— Салвор Хардин! — почти измърмори кралят.

— Плаши ли те името? — смръщи се Виенис. — Това е същият Салвор Хардин, който при предишното си посещение натика носовете ни в праха. Нали не забравяш тази смъртоносна обида на кралския род? И то от човек от простолюдието. Утайката на обществото.

— Не. Разбира се. Не, няма. Няма! Ще му се отплатим… но… но малко се опасявам.

— Опасяваш ли се? — изправи се регентът. — От какво? От какво, младо… — Той се задави.

— Ще бъде… хм… нещо като богохулство да се нападне Фондацията. Искам да кажа… — Той млъкна.

— Продължавай.

— Искам да кажа — рече объркано Леополд, — че ако наистина съществува галактичен дух, на него… хм… може да не му хареса. Не мислиш ли така?

— Не, не мисля — беше резкият отговор. Виенис отново седна и устните му се изкривиха в странна усмивка. — Ти май наистина си мислиш доста за галактичния дух, а? Можеше да се очаква, като те оставих да правиш каквото си искаш. Разбирам, че си се наслушал на приказките на Верисов.

— Той обяснява много неща…

— За галактичния дух ли?

— Да.

— Слушай, ти, пале с жълто по устата, той много по-малко от мен вярва в тази клоунада, а аз въобще не вярвам в нея. Колко пъти е казвано, че всичките тези приказки са глупост?

— Ами зная това. Но Верисов твърди…

— Верисов да върви по дяволите. Това са глупости.

Настъпи кратко непокорно мълчание, после Леополд се обади:

— Въпреки това всички вярват. Искам да кажа, в цялата тази история за пророка Хари Селдън и за това, как е основал Фондацията, за да изпълни заповедите му, та да можем един ден да се върнем в земния рай, и как всеки, който не се подчинява на заповедите му, ще бъде унищожен завинаги. Хората вярват. Ръководил съм фестивали и съм сигурен, че вярват.

— Да, хората вярват; но ние — не. И можеш да си благодарен, че е така, защото според тази глупост ти си крал по божествено право и сам си полубог. Много удобно. Отстранява всякаква възможност за бунт и осигурява пълно подчинение във всичко. И точно затова, Леополд, ти трябва да вземеш активно участие, като наредиш да се обяви война на Фондацията. Аз съм само регент и обикновен човек. За тях ти си крал и повече от полубожество.

— Но предполагам, че всъщност не съм — рече замислено кралят.

— Не, не си — разнесе се ироничният отговор, — но си такъв за всички, освен за хората на Фондацията. Разбираш ли? За всички, освен за хората на Фондацията. Щом ги отстраним, не ще има кой да отрича твоята божественост. Помисли за това!

— А после ще можем сами да управляваме енергийните устройства на храмовете и корабите, които летят без хора на борда, и да манипулираме със свещената храна, която лекува рак и всичко останало? Верисов твърди, че само благословените от галактичния дух могат…

— Да, така твърди Верисов! След Салвор Хардин най-големият ти враг е Верисов. Дръж се с мен, Леополд, и не се тревожи за тях. Заедно ние ще създадем отново империя — не само кралствата на Анакреон, а империя, която ще включва всяко от милиардите слънца на Галактиката. Това не е ли по-хубаво от някакъв земен рай на думи?

— Дааа.

— Може ли Верисов да ти обещае нещо повече?

— Не.

— Много добре. — Гласът му зазвуча повелително. — Предполагам, че можем да смятаме въпроса за приключен. — Той не изчака за отговор. — Върви. Аз ще сляза по-късно. И още нещо, Леополд.

Младият крал се обърна на прага. Усмихваше се цялото лице на Виенис, но не и очите му.

— Внимавай, когато ходиш на лов за наяки, момчето ми. След нещастието с баща ти понякога имам най-странни предчувствия за теб. В бъркотията, когато въздухът се изпълва със стрелите на иглените оръжия, човек никога не знае какво може да се случи. Надявам се, че наистина ще внимаваш. И ще постъпиш както ти казах по отношение на Фондацията, нали?

Очите на Леополд се разшириха и той сведе поглед.

— Да… разбира се.

— Много добре! — Виенис се загледа в племенника си с безизразно лице и се върна при бюрото си.

А когато си тръгна, мислите на Леополд бяха мрачни и изпълнени с опасения. Може би ще бъде най-добре да се победи Фондацията и да се вземе енергията, за която говори Виенис. Но после, когато войната свърши и той е седнал здраво на трона… Съвсем ясно съзна факта, че Виенис и двамата му арогантни сина засега са най-близките наследници на трона.

Но той беше крал. А кралете могат да пращат хора на разстрел. Дори чичовци и братовчеди.

4

След самия Сермак най-активен при обединяването на недоволните елементи, които се сляха в станалата вече креслива Партия на действието, беше Люис Борт. Но той не бе взел участие в делегацията, посетила Салвор Хардин преди почти половин година. Не поради липса на признание за заслугите му; точно обратното. Той отсъстваше по много важна причина — по онова време се намираше в столичната планета на Анакреон.

Беше я посетил като частно лице. Не се срещна с никакви официални представители и не направи нищо важно. Просто наблюдаваше затънтените кътчета на оживената планета и навираше носа си в разни най-невероятни места.

Върна се у дома към края на къс зимен ден, започнал с облаци и завършващ със сняг, и след час седеше край осмоъгълната маса в дома на Сермак.

Първите му думи не бяха предназначени да подобрят атмосферата, сред която се бяха събрали хората, вече значително потиснати от сгъстяващия се, изпълнен със сняг полумрак навън.

— Опасявам се — започна той, — че нашето положение, както обикновено се нарича с мелодраматичната терминология, е „загубена кауза“.

— Така ли мислиш? — попита мрачно Сермак.

— Вече не е въпрос на мисли, Сермак. Няма място за никакво друго мнение.

— Въоръжаването… — поде Докор Уолто леко надуто, но Борт веднага го прекъсна.

— Забрави го. Това е стара песен. — Погледът му премина по насядалите в кръг. — Говоря за хората. Признавам, че първоначално идеята ми беше да се опитаме да подбудим някакъв дворцов преврат и да турим на престола крал, по-благоприятно разположен към Фондацията. Идеята беше добра. И още е такава. Единственият й дребен недостатък е, че е невъзможно. Великият Салвор Хардин се е погрижил за това.

— Да ни беше разправил подробности, Борт… — подкани го кисело Сермак.

— Подробности! Няма никакви! Не е толкова просто. Става въпрос за цялото проклето положение на Анакреон. За религията, създадена от Фондацията. Тя действа успешно!

— Ами!

— Трябва с очите си да се убедите как действа, за да я оцените. Тук виждате само, че имаме голямо учебно заведение за обучението на жреци и че от време на време в някой затънтен край на града се организира специално представление за поклонниците — нищо повече. Като общо явление цялата работа почти не ни засяга. Но на Анакреон…

Лем Тарки приглади с един пръст педантичната си малка брадичка ала Ван Дайк и се прокашля.

— Що за религия е? Хардин винаги е разправял, че тя е само напудрена глупост, която ги кара да приемат безпрекословно нашата наука. Помниш ли, Сермак, тогава ни каза…

— Обясненията на Хардин — напомни му Сермак — рядко трябва да се приемат за чиста монета. Но що за религия е, Борт?

Борт се замисли.

— От етична гледна точка е много добра. Малко се отличава от различните философии в старата Империя. Висок морален стандарт и така нататък. Няма от какво да се оплачеш. Религията е едно от големите цивилизоващи влияния в историята и в това отношение тя изпълнява…

— Знаем го — прекъсна го Сермак нетърпеливо. — Говори по същество.

— Добре. — Борт се смути леко, но не го показа. — Религията, която Фондацията е създала и подкрепя, не го забравяйте, е изградена изцяло върху авторитарна основа. Единствено жреците имат достъп до управлението на научната апаратура, която сме дали на Анакреон, но те са се научили да работят с нея само на практика. Вярват напълно в тази религия и в… хм… духовната стойност на енергията, с която боравят. Например преди два месеца някакъв глупак си поиграл с централата в храма Тесалекиан — един от най-големите. Разбира се, вдигнал във въздуха пет квартала от града. Всички, включително и жреците, го сметнали за отмъщение на боговете.

— Спомням си. Навремето вестниците публикуваха някаква объркана версия. Не разбирам към какво клониш.

— Тогава слушай — рече рязко Борт. — Жреците образуват йерархия, на чийто връх е кралят — на него се гледа като на по-дребно божество. Той е абсолютен монарх по божие право, а хората напълно вярват в това, дори и жреците. Не можеш да свалиш такъв крал. Сега разбираш ли същността?

— Почакай — прекъсна го в този миг Уолто. — Какво искаш да кажеш, като твърдиш, че Хардин е устроил всичко това? Каква е неговата роля?

Борт изгледа събеседника си с горчивина.

— Фондацията усърдно е насърчавала тази заблуда. С цялата си наука ние подкрепяме измамата. Няма фестивал, който кралят да не ръководи, обграден от радиоактивна аура, блеснала около цялото му тяло и извисена като диадема над главата му. Всеки, който се докосне до него, получава силно обгаряне. В решителни мигове той може да се придвижва от едно място на друго по въздуха, като се предполага, че го върши с помощта на божествения дух. С един жест изпълва храма с бисерна вътрешна светлина. Тези съвсем прости номера, които изпълняваме в негова чест, нямат край; но дори жреците, макар самите те да ги извършват, вярват в тях.

— Лошо! — възкликна Сермак, като прехапа устни.

— Щях да зароня сълзи като фонтана в Общинския парк — продължи Борт искрено, — когато помислих каква възможност сме изпуснали. Да вземем например положението преди тридесет години, когато Хардин е спасил Фондацията от Анакреон. По онова време населението на Анакреон не е знаело факта, че Империята запада. След зеонийската революция те повече или по-малко са се оправяли сами, но дори след като връзките били прекъснати и онзи пират, дядото на Леополд, се самопровъзгласил за крал, те не съзнавали напълно, че Империята е загинала.

Ако императорът е имал куража да се опита, би могъл да възстанови властта си там с два крайцера и с помощта на вътрешен бунт, който несъмнено е щял да се надигне. И ние, ние, бихме могли да направим същото; но не, Хардин създал култ към монарха. Лично аз не го разбирам. Защо? Защо? Защо?

— Какво — попита внезапно Джейм Орси — прави Верисов? Навремето той беше напредничав привърженик на действието. Какво прави той там? И той ли е сляп?

— Не зная — отвърна рязко Борт. — За тях той е върховен жрец. Доколкото ми е известно, не прави нищо друго, освен да дава съвети на жреците по техническите въпроси. Фигурант, да върви по дяволите, фигурант!

Всички замълчаха и обърнаха погледи към Сермак. Младият ръководител на партията загриза нервно ноктите си, после каза високо:

— Лошо. Работата не е чиста. — Той се огледа и прибави по-енергично: — Нима Хардин е чак такъв глупак?

— Изглежда, че е — вдигна рамене Борт.

— Няма начин! Има нещо нередно. За да си прережем така напълно и безнадеждно гърлата, е необходима страхотна глупост. Повече, отколкото е възможно да притежава Хардин, дори и да беше глупак, което твърдя, че не е така. От друга страна — да създадеш религия, която да ликвидира всякаква възможност за вътрешни безредици. И освен това — да снабдиш Анакреон с всички оръжия за водене на война. Не го разбирам.

— Нещата действително са малко неясни, признавам — съгласи се Борт, — но такива са фактите. Какво друго можем да мислим?

— Чисто предателство — подхвърли нервно Уолто. — Те му плащат.

Но Сермак нетърпеливо поклати глава.

— Не ми се струва вероятно. Цялата история е толкова налудничава и безсмислена… Кажи, Борт, чу ли нещо за някакъв боен кораб, който се говори, че Фондацията ремонтира за военнокосмическия флот на Анакреон?

— Боен кораб ли?

— Стар имперски крайцер…

— Не, не съм. Но това не означава нищо. Военните корабостроителници са религиозни светилища, до които обикновените хора нямат никакъв достъп. Никой никога нищо не научава за военнокосмнческия флот.

Е, все пак се пуснаха някои слухове. Членове на партията повдигнаха въпроса в Съвета. Знаете ли, Хардин въобще не ги опроверга. Неговият говорител порица хората, които пускат слухове, и не каза нищо повече. Може да е от значение.

— Пасва с всичко останало — подхвърли Борт. — Ако е вярно, е направо лудост. Но няма да е по-лошо от останалото.

— Предполагам — намеси се Орси, — че Хардин не разполага с някакво тайно оръжие. То би могло…

— Да — отвърна ядно Сермак, — огромна кукла на пружина, която ще изскочи от кутията си в психологически подбран момент и ще изплаши до смърт Виенис. По-добре е Фондацията да се взриви сама и да си спести агонията на очакването, ако трябва да разчита на някакво тайно оръжие.

— Ами — прибързано смени темата Орси, — въпросът се свежда до следното — колко време ни остава. А, Борт?

— Добре. Точно в това е въпросът. Но не гледай към мен; аз не зная. Анакреонският печат въобще никога не споменава Фондацията. Точно сега той е пълен с материали за наближаващите тържества и с нищо друго. Знаете, че следващата седмица Леополд става пълнолетен.

— Тогава разполагаме с месеци. — Уолто се усмихна за пръв път тази вечер. — Осигурено ни е време…

— Осигурено друг път — нетърпеливо го прекъсна Борт. — Казвам ви, кралят е бог. Предполагате ли, че трябва да организира пропагандна кампания, за да накара хората си да придобият войнствен дух? Нима смятате, че му е необходимо да ни обвини в агресия и да премахне всички задръжки пред евтината емоционалност? Когато настане време да се удари, Леополд ще даде заповед и хората ще се бият. Толкова е просто. Това е най-гадното в системата. Постъпките на бога не подлежат на съмнение. Доколкото зная, той може да издаде такава заповед още утре. А вие си мислете каквото искате.

Всички заговориха едновременно и Сермак заудря с юмрук по масата, за да въдвори тишина, когато външната врата се отвори и вътре нахлу Леви Нораст. Той заизкачва със скокове стъпалата, без да свали палтото си, като оставяше след себе си снежни следи.

— Вижте! — викна той и хвърли на масата студен, поръсен със сняг вестник. — И екраните излъчват същото.

Разгънаха вестника и пет глави се сведоха над него.

— Велики Космос — рече с приглушен глас Сермак, — той отива на Анакреон! Отива на Анакреон!

— Това е предателство! — изпищя Тарки във внезапна възбуда. — Проклет да съм, ако Уолто не е прав. Той ни е продал и сега отива там да си прибере тридесетте сребърника.

Сермак се беше изправил.

— Вече нямаме избор. Утре ще поискам от Съвета Хардин да бъде обвинен в държавна измяна. И ако това не стане…

5

Снегът бе престанал, но беше натрупал значително и лъскавата наземна кола трудно и с грохот напредваше по празните улици. Мътната сива светлина на зараждащото се утро беше студена не само в поетичния смисъл, но и съвсем буквално — и дори при тогавашното бурно положение в политическия живот на Фондацията никой, независимо дали беше привърженик на действието или на Хардин, не бе имал достатъчно горещ дух, за да започне толкова рано дейността си по улиците.

Това не се хареса на Йохан Лий и мърморенето му се засили.

— Ще изглежда зле, Хардин. Ще кажат, че си се измъкнал.

— Нека го кажат, ако желаят. Трябва да отида на Анакреон и искам това да стане без неприятности. Достатъчно, Лий.

Хардин се облегна на меката седалка и потръпна леко. В добре отоплената кола не беше студено, но в този покрит със сняг свят дори през стъклото се усещаше нещо мразовито, което го тревожеше.

— Някой ден — каза той замислено, — когато стигнем дотам, ще трябва да се оправя климатът на Терминус. Това може да се осъществи.

— Бих искал да видя — отвърна Лий — най-напред осъществени някои други неща. Какво ще кажеш например да се оправи климатът на Сермак? Приятна суха килия с двадесет и пет градуса температура през цялата година ще бъде много подходяща.

— И тогава наистина ще се нуждая от охрана — рече Хардин, — а не само тези двамата. Той посочи двете „горили“ на Лий, седнали отпред при водача, които оглеждаха напрегнато празните улици с ръце върху атомните бластери. — Ти явно искаш да подпалиш гражданска война.

Аз ли искам? Има други подпалвачи, а и не е нужно много, мога да ти го кажа. — Той започна да изброява на грубите си пръсти. — Първо, вчера Сермак вдигна страшен шум в Градския съвет и поиска да бъдеш обвинен в държавна измяна.

— Имаше пълното право да го направи — отвърна Хардин хладнокръвно. — Освен това предложението му бе отхвърлено с 206 срещу 184 гласа.

— Разбира се. Мнозинство от двадесет и два гласа, когато разчитахме поне на шестдесет. Не го отричай; знаеш, че беше така.

— Мина доста оспорвано — призна Хардин.

— Добре. Второ, след гласуването петдесет и деветте членове на Партията на действието се изправиха на задните си крака и напуснаха залата на Съвета. — Хардин премълча и Лий продължи. — И трето, преди да напусне, Сермак изрева, че ти си предател, че отиваш на Анакреон, за да си вземеш тридесетте сребърника, че мнозинството в камарата на Съвета, като е отказало да приеме обвинението, е станало съучастник в измяната и че името на тяхната партия ненапразно е Партия на действието. За какво ти говори това?

— За неприятности, предполагам.

— А сега се измъкваш призори като престъпник. Трябва да се изправиш насреща им, Хардин, и ако се налага, да обявиш военно положение, Космосът ми е свидетел!

— Насилието е последното средство…

— … на некомпетентния. Глупости!

— Добре. Ще видим. А сега ме слушай внимателно, Лий. Преди тридесет години криптата се отвори и на петдесетата годишнина от основаването на Фондацията се появи запис на Хари Селдън, за да ни даде първата идея за онова, което става в действителност.

— Помня — кимна Лий унесен в спомени и полуусмихнат. — Беше в деня, в който взехме в наши ръце управлението.

— Точно така. Беше първият ден от първата ни голяма криза. Тази е втората, а след три седмици, броено от днес, ще бъде осемдесетата годишнина от основаването на Фондацията. Това не ти ли подсказва нещо важно?

— Искаш да намекнеш, че той отново ще се появи?

— Не съм свършил. Нали разбираш, Селдън никога не е споменавал, че ще се появи отново, но това може да е част от целия му план. Той винаги е полагал големи усилия да не допусне да стигнат до нас някакви предвиждания. А и няма начин да се установи дали радиевият часовник е нагласен за нови отваряния, освен ако разбием криптата — но вероятно тя е устроена така, че ако се опитаме да го направим, ще се взриви. Бил съм там на всяка годишнина от първата му поява насам, просто за всеки случай. Той въобще не се появи, но сега за първи път оттогава наистина е настъпила криза.

— В такъв случай ще се появи.

— Може би. Не зная. Но в това е същността. На днешната сесия на Съвета, веднага след като съобщиш, че съм заминал за Анакреон, ще ги уведомиш също официално, че на четиринадесети март ще видим нов запис на Хари Селдън, съдържащ изключително важно послание относно последната, успешно завършила криза. Това е много решаващо, Лий. Не прибавяй нищо друго, колкото и въпроси да ти зададат.

— Ще повярват ли? — запита Лий с втренчен в него поглед.

— Няма значение. Ще ги обърка, а аз искам само това.

Докато се чудят дали е вярно или какво възнамерявам, ако не е, те ще решат да отложат действията си за след четиринадесети март. Аз ще се върна доста преди тази дата.

— Но това „успешно завършила“? — видът на Лий издаваше неувереност. — То е заблуда!

— Много объркваща заблуда. Ето го космодрума!

В далечината мрачно се извисяваше чакащият космически кораб. Хардин закрачи през снега натам и при отворения шлюз се обърна с протегната ръка.

— Довиждане, Лий. Не ми се иска да те оставям по такъв начин на топа на устата, но няма друг, на когото мога да се доверя. Моля те, пази се от огъня.

— Не се безпокой. Пламъкът е достатъчно горещ. Ще изпълня нарежданията. — Той се отдръпна и шлюзът се затвори.

6

Салвор Хардин не отпътува веднага за планетата Анакреон, от която кралството бе взело името си. Той пристигна там едва в деня преди коронацията, след като набързо бе посетил осем от най-големите звездни системи на кралството — оставаше само колкото да поговори с местните представители на Фондацията.

Пътуването му създаде потискаща представа за големината на кралството. Беше тресчица, незначително петънце в сравнение с невъобразимите простори на Галактичната империя, на която навремето е било изтъкнат член; но за човек, чиито мисловни навици са били изградени на една само планета и при това рядко населена, мерките на Анакреон в площи и население бяха зашеметяващи.

Като запазваше почти напълно границите на бившата префектура Анакреон, то обхващаше двадесет и пет звездни системи, шест от които имаха повече от един обитаван свят. Населението от деветнадесет милиарда, макар да беше по-малко, отколкото в славните дни на Империята, бързо се увеличаваше успоредно с все по-големия научен напредък, поощряван от Фондацията.

И едва сега Хардин се смая от огромността на тази задача. Дори след тридесет години само главната планета притежаваше енергия. Външните провинции все още имаха огромни райони, където ползването на атомната енергия не беше възобновено. Дори постигнатият напредък нямаше да е възможен, ако не бяха все още годните за работа реликви, оставени от отлива на Империята.

Когато пристигнаха на главната планета, Хардин установи, че всякаква нормална делова дейност е напълно замряла. Из външните провинции още нямаше празненства; но тук, на планетата Анакреон, всеки човек участваше трескаво във възбудената, блестяща религиозна бъркотия, оповестяваща пълнолетието на техния крал Леополд.

Хардин успя да задържи само половин час изтощения и изтормозен Верисов, преди посланикът да беше принуден да се втурне да надзирава още един храмов фестивал. Но половината час се оказа изключително полезен и Хардин доста доволен се подготви за фойерверките през нощта.

Изобщо той се държеше като наблюдател, защото не изпитваше влечение към религиозните обреди, които несъмнено трябваше да извърши, ако разберяха кой е. Затова, когато балната зала на двореца се изпълни с блестяща тълпа, съставена от представители на най-висшата и най-високопоставената аристокрация, той не се отделяше от стените и едва го забелязваха или въобще не му обръщаха внимание.

Бяха го представили на Леополд заедно с дълга редица други, и то от безопасно разстояние, защото кралят седеше отделен във впечатляващо самотно величие, обграден от смъртоносния си радиоактивен ореол. И само след по-малко от час този същият крал щеше да заеме мястото си върху масивния трон от родиево-иридиева сплав, украсен със златни релефи и скъпоценни камъни, а след това тронът и всичко около него щеше да се издигне величествено във въздуха, бавно щеше да прелети над пода и да увисне до големия прозорец, през който огромните тълпи от обикновени хора можеха да видят своя крал и да се навикат почти до припадък. Разбира се, тронът нямаше да е толкова масивен, ако в него не беше вграден атомен двигател.

Минаваше единадесет часът. Хардин не го свърташе и се надигна на пръсти, за да вижда по-добре. Устоя на желанието да се качи върху стол. Тогава видя Виенис да си пробива път през тълпата към него и се отпусна.

Виенис напредваше бавно. Почти на всяка крачка трябваше да разменя любезно думи с някой уважаван благородник, чийто дядо бе помагал на дядото на Леополд да граби кралството и поради това бе получил титлата херцог.

Накрая Виенис се освободи от последния, облечен в униформа пер и стигна до Хардин. Усмивката му се изкриви самодоволно, а черните му очи гледаха изпод вежди с блясъци на задоволство.

— Драги Хардин — поде той с нисък глас, — щом отказвате да съобщите кой сте, трябва да очаквате скука.

— Не скучая, Ваше превъзходителство. Всичко е изключително интересно. Знаете, че на Терминус нямаме подобни спектакли.

— Несъмнено. Но бихте ли дошли в моите помещения, където ще можем да поговорим по-обстойно и значително по-уединени?

— Разбира се.

Хванати под ръка, двамата се изкачиха по стълбището и не една вдовстваща херцогиня вдигна изненадана лорнета си и се зачуди кой ли е този, облечен в обикновени дрехи и интересен на вид чужденец, на когото принц-регентът така явно отдаваше почит.

В покоите на Виенис Хардин се отпусна в пълно удобство и с промърморена благодарност прие чашата питие, налято лично от ръката на регента.

— Вино от Локрис, Хардин — отбеляза Виенис, — от кралската изба. Истинско — на възраст два века. Било е направено десет години преди зеонийския бунт.

— Истинска кралска напитка — съгласи се Хардин учтиво. — За Леополд I, крал на Анакреон.

Пиха и след последвалото мълчание Виенис добави иронично:

— И скоро император на Периферията, а по-нататък кой знае? Някой ден Галактиката може отново да бъде обединена.

— Несъмнено. От Анакреон ли?

— Защо не? С помощта на Фондацията нашето научно превъзходство над останалата част от Периферията ще бъде неоспоримо.

Хардин остави празната си чаша.

— Да, разбира се — каза той, — само че Фондацията е задължена да помага на всяка нация, която поиска от нея научна помощ. Поради високия идеализъм на правителството ни и великата морална цел на нашия основател Хари Селдън ние не сме в състояние да отдаваме предпочитания. Това не може да се промени, Ваше превъзходителство.

Усмивката на Виенис се разшири.

— Духът на Галактиката — да използвам популярния жаргон — помага на онези, които си помагат сами. Разбирам напълно, че оставена сама на себе си, Фондацията никога няма да ни сътрудничи.

— Не бих се изразил така. Ние ремонтирахме за вас имперски кръстосвач, макар моето навигационно управление да го искаше за изследователски цели.

— Изследователски цели! — повтори иронично последните му думи регентът. — Да! Но нямаше да го ремонтирате, ако не ви бях заплашил с война.

— Не зная — отвърна с успокоителен жест Хардин.

Аз зная. И заплахата винаги е била действителна.

— И продължава да съществува?

— Сега е вече доста късно да се говори за заплахи. — Виенис бе хвърлил бърз поглед върху часовника на бюрото му. — Слушайте, Хардин, вие сте били вече веднъж на Анакреон. Тогава бяхте млад; и двамата бяхме млади. Но дори и тогава имахме съвсем различен поглед върху нещата. Вие сте, както казват, миролюбец, нали?

— Предполагам, че съм. Поне смятам насилието за неикономичен начин да се постигне определена цел. Винаги съществуват по-добри заместители, макар понякога да не са толкова преки.

— Да, чувал съм прословутия ви израз „Насилието е последното средство на некомпетентния“. И все пак — регентът почеса леко едното си ухо с превзета разсеяност, — не бих нарекъл себе си точно некомпетентен.

Хардин кимна учтиво и не отвърна нищо.

— И все пак — продължи Виенис, — винаги съм вярвал в прякото действие. Вярвал съм в това, да прокарвам пряка пътека в моята цел и да следвам тази пътека. По този начин съм постигнал много и очаквам да постигна още повече.

— Зная — прекъсна го Хардин. — Убеден съм, че прокарвате пътека като тази, която описвате за вас и за децата ви, водеща към трона. Като се има предвид нещастната гибел на бащата на краля — вашия по-стар брат — и нестабилното здравословно състояние на краля. Неговото здравословно състояние е нестабилно, нали?

Виенис се намръщи от удара и гласът му стана рязък.

— Вероятно ще разберете, Хардин, че е за предпочитане да избягвате някои теми. Може в качеството си на кмет на Терминус да смятате, че притежавате привилегията да… хм… правите неблагоразумни забележки, но ако е така, моля ви, откажете се от това си схващане. Не съм човек, който се плаши от думи. Моята философия в живота е била, че трудностите изчезват, когато се изправиш смело срещу тях и още никога не съм им обръщал гръб.

— Не се съмнявам. А на каква по-точно трудност отказвате да обърнете гръб в сегашния момент?

— Трудността, Хардин, да се убеди Фондацията да ни сътрудничи. Вашата политика на мир, разберете го, ви е накарала да направите няколко твърде сериозни грешки само защото сте подценили смелостта на вашите противници. Не всички се плашат от преки действия като вас.

— Например? — подметна Хардин.

— Например вие сам дойдохте на Анакреон и сам ме придружихте в покоите ми.

— И какво нередно има в това? — Хардин се огледа.

— Нищо — рече регентът, — освен че отвън тази стая дежурят петима добре въоръжени и готови да стрелят полицаи. Не смятам, че можете да излезете, Хардин.

Кметът повдигна вежди.

— Не желая да излизам веднага. Нима толкова се боите от мен?

— Въобще не се страхувам от вас. Но това може да послужи, за да ви увери в решителността ми. Да го наречем ли жест?

— Наречете го както искате — отвърна Хардин с безразличие. — Няма да се разтревожа от този инцидент, както и да предпочетете да го наречете.

— Сигурен съм, че с времето отношението ви ще се промени. Но вие направихте и друга грешка, Хардин, по-сериозна. Изглежда, че планетата Терминус е напълно беззащитна.

— Естествено. От какво трябва да се опасяваме? Не застрашаваме ничии интереси и служим еднакво на всички.

— И докато вие оставахте безпомощни — продължи Виенис, — любезно ни помогнахте да се въоръжим, като ни оказахте специална помощ, за да създадем нашата флота — мощна флота. Всъщност флота, която, след като ни подарихте имперския кръстосвач, е непобедима.

— Ваше превъзходителство, губите си времето. — Хардин понечи да стане от креслото. — Ако искате да кажете, че обявявате война и ме осведомявате за това, ще трябва да ми позволите веднага да се свържа с моето правителство.

— Седнете, Хардин. Не обявявам война и вие въобще няма да се свързвате с правителството си. Когато войната избухне — не се обяви, Хардин, а избухне, Фондацията ще бъде уведомена своевременно от атомните изстрели на анакреонската флота под командването на сина ми на борда на флагманския кораб „Виенис“, бивш кръстосвач от имперската флота.

— И кога ще стане всичко това? — намръщи се Хардин.

— Ако наистина ви интересува, корабите напуснаха Анакреон точно преди петдесет минути, в единадесет часа, и първият изстрел ще бъде даден веднага при доближаване до Терминус, което означава утре по пладне. Можете да се смятате за военнопленник.

— Точно за такъв се смятам, Ваше превъзходителство — каза Хардин, като продължаваше да се мръщи. — Но съм разочарован.

Виенис се усмихна презрително.

— Това ли е всичко?

— Да. Мислех, че моментът на коронацията — полунощ, нали разбирате? — ще бъде логичното време да се раздвижи флотата. Явно сте искали да започнете войната, докато още сте регент. Другият начин щеше да е по-драматичен.

— Какво, в името на Космоса, говорите? — втренчи поглед в него регентът.

— Не разбирате ли? — попита тихо Хардин. — Подготвил съм ответния си удар за полунощ.

Виенис се надигна от креслото си.

— Блъфът ви няма да мине. Не съществува възможност за ответен удар. Ако разчитате на подкрепата на другите кралства, забравете за нея. Техните обединени флоти въобще не са противник за нашата.

— Зная. Не възнамерявам да изстрелям нито един снаряд. Само че преди една седмица бе съобщено, че днес в полунощ планетата Анакреон се поставя под възбрана.

— Под възбрана ли?

— Да. Ако не разбирате, мога да ви обясня, че всички жреци на Анакреон ще започнат стачка, освен ако аз отменя заповедта. Но няма да го сторя, защото съм задържан в изолация; а дори и да не беше така, не желая да го направя. — Той се наведе напред и добави с внезапно оживление: — Съзнавате ли, Ваше превъзходителство, че нападение срещу Фондацията не е с нищо по-малко от най-отявлено светотатство?

Виенис явно се опитваше да си възвърне самообладанието.

— Не ми разправяйте приказки, Хардин. Запазете ги за тълпата.

— Драги Виенис, за кого мислите, че ги пазя? Предполагам, че през последния половин час всеки храм на Анакреон се е превърнал в център на тълпа, която слуша как свещеникът им разяснява точно това. Няма нито един мъж или жена на Анакреон, които да не знаят, че правителството им е предприело злобно, непредизвикано нападение срещу центъра на тяхната религия. До полунощ остават само четири минути. По-добре ще е да слезете в залата, за да наблюдавате събитията. С петима пазачи пред вратата тук ще бъда в безопасност. — Той се облегна назад в креслото, наля си още една чаша вино от Локрис и се загледа в тавана с пълно безразличие.

Виенис изприщи въздуха с приглушена псувня и се втурна навън от стаята.

Елитът в залата бе притихнал, когато се образува широка пътека до трона. Сега Леополд седеше на него с ръце, поставени неподвижно върху страничните облегалки, с високо вдигната глава и замръзнало изражение на лицето. Огромните полилеи светеха по-слабо и в разсеяната светлина на многоцветните малки крушки „атомо“, които обсипваха сводестия таван, кралският ореол гиздаво блестеше, издигаше се над главата му и образуваше пламтяща диадема.

Виенис спря на стълбището. Никой не го видя; всички погледи бяха обърнати към трона. Стисна юмруци и остана на мястото си. Хардин не можеше с блъфа си да го принуди да предприеме глупави действия.

И тогава тронът помръдна. Издигна се нагоре и заплава без никакъв шум. Отмести се от подиума, спусна се бавно по стъпалата и после хоризонтално, на петнадесетина сантиметра над пода, се отправи към огромния отворен прозорец.

При басовите удари на камбаната, които известиха полунощ, той спря пред прозореца и ореолът на краля загасна.

За един замръзнал миг кралят не помръдна, изкривил лице от изненада, без ореол, чисто човечен; след това тронът се разклати и с шумен трясък се стовари от петнадесет сантиметра върху пода, точно когато всички светлини в двореца изгаснаха.

Над крясъците и бъркотията се разнесе гласът на Виенис:

— Донесете факлите! Донесете факлите!

Той започна да нанася удари надясно и наляво в тълпата и си проби път до вратата. Отвън в мрака бяха нахлули дворцовите стражи.

Някак върнаха факлите обратно в залата; факли, които трябваше да се използват в гигантската процесия по улиците на града след коронацията.

Стражите се втурнаха обратно в залата с факли — сини, зелени и червени; там странната светлина освети уплашени, объркани лица.

— Нищо лошо не е станало — извика Виенис. — Останете по местата си. След малко ще имаме енергия. — Обърна се към капитана на стражата, застанал в положение „мирно“. — Какво става, капитане?

— Ваше превъзходителство — отвърна той веднага, — дворецът е обграден от жителите на града.

— Какво искат? — изръмжа Виенис.

— Начело е един жрец. Установи се, че е върховният жрец Поли Верисов. Той настоява незабавно да бъде освободен кметът Салвор Хардин и да се прекрати войната срещу Фондацията. — Докладът бе направен с безизразния тон на офицер, но погледът му се местеше неспокойно.

— Ако някой от сганта — викна Виенис, — се опита да премине през портите на двореца, веднага го изгорете. Засега нищо повече. Нека викат! Утре ще си разчистим сметките!

Факлите бяха вече разпределени и залата отново се осветяваше. Виенис се втурна към трона, все още заседнал край прозореца, и изправи на крака слисания, силно пребледнял Леополд.

— Ела с мен. — Той хвърли поглед през прозореца. Градът беше в пълен мрак. Отдолу се дочуваха прегракналите, неразбираеми викове на тълпата. Светлина имаше само вдясно, където се намираше храмът Арголид. Виенис изруга гневно и повлече краля. Втурна се в покоите си с петимата стражи по петите му. Леополд ги следваше с широко отворени очи, занемял от уплаха.

— Хардин — поде Виенис дрезгаво, — играете си със сили, прекалено големи за вас.

Кметът не му обърна никакво внимание. В перлената светлина на джобното фенерче „атомо“, поставено до него, той остана седнал с леко иронична усмивка върху лицето.

— Добро утро, Ваше величество — обърна се той към Леополд. — Поздравявам ви с коронацията.

— Хардин — викна отново Виенис, — наредете на вашите жреци да се заемат със задълженията си.

Хардин го изгледа хладнокръвно.

— Заповядайте им вие, Виенис, и се убедете кой си играе със сили, прекалено големи за него. Точно сега на Анакреон нито едно колело не се върти. Нито една лампа не свети, освен в храмовете. Не тече и капка вода, освен в храмовете. По наветрената половина на планетата няма нито една калория топлина, освен в храмовете. Болниците не приемат никакви пациенти. Централите са спрени. Никакъв кораб не може да излети. Ако не ви харесва, Виенис, вие можете да наредите на жреците да се върнат на работа. Аз не желая.

— Космосът ми е свидетел, Хардин, ще им наредя. Ако трябва да стигнем до решителен сблъсък, така да бъде. Ще видим дали вашите жреци ще устоят на армията. Тази нощ всеки храм на планетата ще бъде поставен под надзора на армията.

— Много добре, но как ще издадете заповедите? Всички комуникационни съоръжения на планетата не действат. Ще установите, че радиото, телевизията, ултракъсовълновите устройства не работят. Всъщност единственото съобщително съоръжение на планетата, което ще продължи да работи — извън храмовете, разбира се, — е телевизорът тук, а аз съм го настроил само на приемане.

Виенис с мъка се опита да си поеме дъх, а Хардин продължи:

— Ако пожелаете, можете да наредите на армията си да нахлуе в храма Арголид край двореца и след това да използвате апаратите с ултракъси вълни, за да се свържете с други части на планетата. Но се опасявам, че ако го направите, тълпата ще разкъса на парчета вашите армейци — и тогава кой ще пази двореца ви, Виенис? И живота ви, Виенис?

— Ще издържим, дяволе — отвърна Виенис с надебелен глас. — Ще издържим през деня. Нека тълпата си реве и нека да няма енергия, но ще издържим. А когато се разнесе новината, че Фондацията е завзета, вашата скъпоценна тълпа ще установи върху какъв вакуум е била изградена религията й, ще изостави вашите жреци и ще се обърне срещу тях. Давам ви срок до утре по пладне, Хардин, защото можете да спрете енергията на Анакреон, но не сте в състояние да спрете моята флота. — Гласът му беше прегракнал, но ликуващ. — Те летят, Хардин, и начело е големият кръстосвач, който сам наредихте да се ремонтира.

— Да — отвърна небрежно Хардин, — кръстосвачът, който сам наредих да се ремонтира… но по мой начин. Кажете, Виенис, чувал ли сте за ултракъсовълновото реле? Не, виждам, че не сте. Е, след около две минути ще разберете какво може да направи такова реле. — Докато говореше, телевизорът заработи и той се поправи. — Не, след две секунди. Седнете, Виенис, и слушайте.

7

Тео Апорат беше един от най-висшите жреци на Анакреон. Само поради старшинството си той заслужаваше своето назначение като главен жрец на флагманския кораб „Виенис“.

Но не ставаше дума само за ранг или старшинство. Той познаваше кораба. При ремонта му бе работил под прякото ръководство на светите хора от самата Фондация. Беше ремонтирал двигателите по техни нареждания. Беше сменил проводниците на мониторите, преустроил съобщителната система, закрил пробойните по корпуса, подсилил подпорите. Дори му бяха разрешили да помага, когато мъдреците от Фондацията бяха монтирали толкова свято устройство, каквото никога преди не е било поставяно на кораб, било е запазено само за този прекрасен гигант — ултракъсовълново реле.

Нищо чудно, че изпитвате сърдечна болка заради целите, за които бе предопределен възхитителният кораб. Не бе пожелал да повярва онова, което му бе казал Верисов — че корабът ще се използва за ужасно зло; че оръдията му ще се насочат срещу великата Фондация. Насочени срещу онази Фондация, където като младеж го бяха обучили, на която се дължеше всичко свято.

Но сега, след онова, което му бе съобщил адмиралът, не можеше да се съмнява повече.

Как беше възможно кралят, получил небесна благословия, да допусне това омразно действие? А дали беше кралят? Дали това не е постъпка на прокълнатия регент Виенис, без кралят да знае въобще? И именно синът на същия Виенис, който беше адмирал, преди пет минути му бе казал: „Ти се грижи за душите и благословиите си, жрецо. Аз ще се погрижа за моя кораб.“

Апорат се усмихна потайно. Той щеше да се погрижи за своите души и благословии — и за проклятията си, а принц Лефкин скоро щеше да захленчи.

Вече беше влязъл в кабината със съобщителни устройства. Помощникът му вървеше пред него и двамата дежурни офицери не бяха предприели нищо, за да му попречат. Главният жрец имаше правото да влиза свободно навсякъде из кораба.

— Затворете вратата — нареди Апорат и погледна хронометъра. До дванадесет оставаха пет минути. Беше разчел добре времето.

С бързи опитни движения премести малките лостове, които включваха всички канали, така че гласът и образът му достигаха до всяка част на дългия над три километра кораб.

— Войници на кралския флагмански кораб „Виенис“, слушайте! Говори главният жрец на кораба! — Знаеше, че звукът от гласа му отеква от кърмовия атомен ад в самия край на кораба до навигационните пултове в носовата част. — Вашият кораб — викна Апорат — се готви да извърши светотатство. Без да го знаете, той върши нещо, което ще обрече душата на всеки от вас на вечен космически мраз! Слушайте! Вашият командир възнамерява да отведе този кораб до Фондацията и там да бомбардира източника на всяка благодат, за да го подчини на грешната си воля. И тъй като такова е неговото намерение, аз в името на Галактичния дух го отстранявам от командването, защото не може да има командване там, откъдето се е оттеглила благословията на Галактичния дух. Дори божественият крал не може да задържи трона си без съгласието на духа. — Докато помощникът му слушаше в благоговение, а двамата офицери с нарастващ страх, гласът му придоби по-дълбок тон. — И тъй като този кораб се отправя да изпълнява дело на дявола, от него е отнета благословията на Духа. — Той вдигна тържествено ръка и пред хилядите телевизори из кораба войниците се свиха разтреперани, когато внушителният образ на техния жрец заговори отново. — В името на Космическия дух, на неговия пророк Хари Селдън и на неговите тълкуватели, светите мъже на Фондацията, аз проклинам този кораб. Нека телевизорите на кораба, които са очите му, да ослепеят. Нека изпълнителните механизми, които са ръцете му, да се парализират. Нека атомните реактори, които са юмруците му, да заглъхнат. Нека двигателите му, които са сърцето му, да престанат да пулсират. Нека съобщителните връзки, които са гласът му, да онемеят. Нека вентилацията му, която е неговият дъх, да секне. Нека светлините му, които са неговата душа, да помръкнат. В името на Галактичния дух проклинам този кораб по този начин.

И при последната му дума, точно в дванадесет часа, една ръка, отдалечена на светлинни години в храма Арголид, включи ултракъсовълновото реле, което със светкавичната скорост на ултракъсите вълни включи друго реле на флагманския кораб „Виенис“.

И корабът умря!

Защото главната характеристика на научната религия е, че тя наистина действа и че проклятия като тези на Апорат са действително смъртоносни.

Апорат видя мракът да нахлува в кораба и чу как внезапно спря далечното тихо бръмчене на хиператомните двигатели. Обзе го чувство на тържествуване и от джоба на дългата си роба той извади фенерче „атомо“ със собствен източник на енергия, което изпълни помещението с перлена светлина.

Погледна надолу към двамата войници, които, макар да бяха храбри мъже, се гърчеха на колене, обхванати от непреодолим смъртен страх.

— Спасете душите ни, Ваше светейшество. Ние сме бедни хора, не знаем нищо за престъпленията на нашите командири — изхленчи единият от тях.

— Последвайте ме — изрече сурово Апорат. — Душите ви още не са загубени.

Корабът представляваше бъркотия от мрак, сред който страхът беше толкова плътен и осезаем, че едва ли не се усещаше като отвратителна миризма. Войниците се трупаха близо до местата, през които минаваше Апорат с неговия кръг светлина, стремяха се да докоснат ръба на робата му, молеха за най-дребно снизхождение. И винаги следваше същият отговор:

— Следвайте ме!

Намери принц Лефкин да търси опипом път през офицерските помещения, като ругаеше на висок глас и искаше светлина. Адмиралът се взря в главния жрец с омраза в погледа.

— Ето те и теб! — Лефкин бе наследил сините очи от майка си, но нещо в извивката на носа и кривогледството го бележеха като син на Виенис. — Какво означава това твое предателство? Върни енергията на кораба. Тук аз съм командир.

— Вече не — заяви мрачно Апорат. Лефкин се огледа, обезумял от ярост.

— Хванете този човек. Арестувайте го или ще изхвърля гол в Космоса всеки, до когото е достигнал гласът ми. — Той помълча и после изкрещя: — Заповядва ви вашият адмирал. Арестувайте го! — След това загуби напълно самообладание. — Нима позволявате да ви мами този клоун, този палячо? Нима треперите в ужас пред религия, съставена от облаци и лунни лъчи? Този човек е шарлатанин, а Галактичния дух, за който говори, е измама на въображението, предназначена да…

Апорат го прекъсна гневно:

— Хванете богохулника. Като го слушате, душите ви се излагат на опасност.

И незабавно благородният адмирал бе съборен от сграбчилите го ръце на десетина войници.

— Дръжте го и вървете след мен!

Апорат се извърна и с влачения след него Лефкин през претъпканите от войници коридори се върна в съобщителния център. Там нареди на бившия командир да застане пред единствения телевизор, който работеше.

— Заповядай на останалата част от флотата да спре и да се подготви за връщане на Анакреон.

Раздърпаният, окървавен, бит и полузамаян Лефкин направи каквото му наредиха.

— А сега — продължи мрачно Апорат — ние сме във връзка с Анакреон чрез ултракъсовълнов лъч. Говори каквото ти заповядам.

Лефкин направи жест на отказ, а тълпата в помещението и другите хора, които изпълваха коридорите навън, заръмжаха заплашително.

— Говори! — рече Апорат. — Започвай: Флотата на Анакреон…

Лефкин заговори.

8

В покоите на Виенис цареше абсолютна тишина, когато образът на принц Лефкин се появи върху екрана на телевизора. При вида на измъченото лице и разкъсаната униформа на сина си регентът ахна стреснато, след което се стовари в едно кресло с разкривено от изненада и страх лице.

Хардин слушаше безстрастно с леко сплетени в скута ръце, а току-що коронясаният крал Леополд седеше свит в най-тъмния ъгъл и спазматично хапеше обшития си със злато ръкав. Дори войниците бяха загубили безчувствените си погледи, прерогатива на военните, и от мястото си край вратата, където бяха застанали с готови за стрелба атомни бластери, се вглеждаха плахо в образа върху екрана.

Лефкин говореше с нежелание, с уморен глас, който понякога прекъсваше, сякаш го подтикваха, и то не твърде внимателно.

— Флотата на Анакреон… осъзнала характера на мисията… отказва да участва в… ужасното светотатство… връща се на Анакреон… и отправя следния ултиматум… към онези светотатствени грешници… които биха се осмелили да използват нечестива сила срещу Фондацията… източник на всяка благодат… и срещу Галактичния дух. Да се прекратят веднага всякакви военни действия срещу истинската вяра… и да се гарантира по подходящ за флотата начин… представяна от главния бордови жрец Тео Апорат… че никога в бъдеще такава война няма да бъде започната и че… — последва дълга пауза и после той продължи, — … и че досегашният принц-регент Виенис… ще бъде затворен… и съден от духовен съд… за неговите престъпления. В противен случай кралската флота… при завръщането си на Анакреон… ще срине двореца със земята… и ще вземе всички други мерки… които са необходими… за да унищожи гнездото на грешниците… и бърлогата на погубващите човешки души хора, които засега са на власт.

Гласът замлъкна със сподавено изхлипване и екранът избледня. Пръстите на Хардин погалиха бързо фенерчето „атомо“, светлината му помръкна, докато в полумрака досегашният регент, кралят и войниците се превърнаха в сенки с неясни очертания; и за първи път се видя, че Хардин е обкръжен от ореол.

Не беше блестящата светлина, прерогативът на кралете, не толкова грандиозна, по-малко впечатляваща и все пак по свой начин по-ефикасна и полезна.

Когато се обърна към същия този Виенис, който преди един час му бе заявил, че е военнопленник и Терминус скоро ще бъде разрушена, и който сега беше само свита сянка, пречупена и мълчалива, гласът на Хардин прозвуча иронично.

— Има една древна басня — поде Хардин, — може би стара колкото човечеството, защото най-древните записи, в които се открива, са само копия на още по-отдавнашни книги и вероятно тя ще ви заинтересува. Ето какво разказва. Един кон имал мощен и опасен враг — вълк, и живеел в постоянен страх за живота си. Тъй като изпаднал в отчаяние, сетил се да потърси силен съюзник. Затова отишъл при човека и му предложил съюз, като изтъкнал, че вълкът е и негов враг. Човекът веднага приел сътрудничеството и предложил незабавно да убие вълка, ако само новият му съюзник му помогне, като постави на разположение на човека своята бързина. Конят проявил добро желание и позволил на човека да му постави юзда и седло. Човекът го яхнал, подгонил вълка и го убил.

Конят изпитал радост и облекчение, благодарил на човека и казал: „Сега, след като нашият враг е мъртъв, махни юздата и седлото и възстанови свободата ми“.

Човекът се изсмял на висок глас и отвърнал: „Какви ги говориш! Дий, коньо!“ — И го пришпорил силно.

Отново тишина. Сянката Виенис не помръдна.

— Надявам се, че схващате аналогията — продължи спокойно Хардин. — В желанието си да заздравят завинаги пълната власт над своите народи, кралете на Четирите кралства приеха научната религия, която ги правеше божествени; но същата тази религия беше тяхната юзда и седло, защото поставяше животворната кръв на атомната енергия в ръцете на жреците, а заслужава да се отбележи, че те получават нареждания от нас, а не от вас. Убихте вълка, но не можахте да се отървете от юздите…

Виенис скочи на крака. В полумрака очите му бяха като изпълнени с лудост дупки. Говореше с надебелен език, несвързано:

— И все пак ще те докопам. Няма да ми избягаш. Ще изгниеш! Нека ни взривят. Нека унищожат всичко! Ти ще гниеш! Ще те докопам! Войници! — ревна той истерично. — Застреляйте този човек! Убийте го! Убийте го!

Хардин се обърна в креслото с лице към войниците и се усмихна. Един от тях насочи към него атомния си бластер и след това го сведе. Другите дори не помръднаха. Салвор Хардин, кмет на Терминус, заобиколен от меката светлина на ореола, усмихващ се толкова уверено и пред когото се разпадна цялата мощ на Анакреон, беше прекалено голям за тях въпреки заповедите на крещящия маниак зад него.

Виенис изкрещя някакво проклятие и се хвърля към най-близкия войник. Издърпа от ръцете му атомния бластер, насочи го към Хардин, който не помръдна, натисна спусъка и го задържа.

Бледият непрекъснат лъч удари в силовото поле, което обграждаше кмета на Терминус, и безобидно бе всмукан и неутрализиран. Виенис натисна по-силно спусъка и се изсмя налудничаво.

Хардин продължаваше да се усмихва, а силовото му поле засия малко по-ярко, когато погълна енергията на атомния взрив. В своя ъгъл Леополд закри очи и простена.

С вик на отчаяние Виенис смени целта си и отново стреля — стовари се на пода с взривена, изчезнала глава.

Хардин потръпна при тази гледка и измърмори:

— Човек на „прякото действие“ до края. Последното убежище!

9

Криптата на времето беше пълна, препълнена — многото повече хора от наличните кресла се бяха наредили в три редици в задната част на помещението.

Салвор Хардин сравни сегашната голяма група с няколкото души, които присъстваха при първата поява на Хари Селдън преди тридесет години. Тогава бяха само шестима: петимата стари енциклопедисти — сега всичките починали — той, младият кмет фигурант. Точно този ден той с помощта на Йохан Лий бе премахнал клеймото на „фигурантството“ от своя пост.

Сега беше съвсем различно; различно във всяко отношение. Всички членове на Градския съвет очакваха появата на Селдън. Хардин все още беше кмет, но вече разполагаше с голяма власт; а след пълното поражение на Анакреон беше и много популярен. Когато се бе върнал от Анакреон с новината за смъртта на Виенис и с новия договор, подписан от треперещия Леополд, беше посрещнат с бурен единодушен вот на доверие. След като скоро го последваха подобни договори, подписани с всяко от другите три кралства — договори, даващи на Фондацията такива права, че завинаги да се предотвратят всякакви опити за нападение, подобно на нападението на Анакреон — по всички улици на град Терминус се състояха факелни шествия. Дори името на Хари Селдън не се славословеше на по-висок глас.

Устните на Хардин трепнаха. Подобна беше популярността му и след първата криза.

В отсрещната част на помещението Сеф Сермак и Люис Борт разговаряха оживено, сякаш последните събития въобще не ги бяха засегнали. Те се бяха присъединили към единодушното одобрение; произнесоха речи, в които публично признаха грешката си, любезно се извиниха за използваните изрази в предишните прения, деликатно се оправдаха, като заявиха, че само са следвали повелите на своите убеждения и съвест — и веднага подеха нова акционистка кампания.

Йохан Лий докосна ръкава на Хардин и посочи многозначително часовника си.

Хардин вдигна поглед.

— Здравей, Лий. Още ли си кисел? Сега какво не е наред?

— Той трябва да се появи след пет минути, нали?

— Така предполагам. Миналия път появата му беше по пладне.

— А ако не се появи?

— Нима през целия си живот ще ме тормозиш с твоите тревоги? Ако не се появи, няма да го видим.

Лий се намръщи и бавно поклати глава.

— Ако тази работа се провали, ще изпаднем в друга бъркотия. Без подкрепата на Селдън за стореното от нас Сермак ще бъде свободен да започне всичко отначало. Той иска пряка анексия на четирите кралства и незабавна експанзия на Фондацията — ако е необходимо, и със сила.

— Зная. Огнегълтачът трябва да гълта огън дори ако се наложи сам да го наклажда. А ти, Лий, трябва да се тревожиш дори и ако се наложи да се убиеш, за да намериш за какво да се тревожиш.

Лий се накани да му отговори, но точно в този миг светлините пожълтяха, потъмняха и дъхът му секна. Вдигна ръка, за да посочи към стъклената кабина, която доминираше над половината помещение, и след това се отпусна с шумна въздишка в едно от креслата.

Самият Хардин се поизправи при появата на образа, който сега изпълваше кабината — човек в инвалидна количка? Единствен той от всички присъстващи можеше да си спомни деня преди десетилетия, когато този образ се бе появил за първи път. Тогава Хардин беше млад, а Селдън стар. От онова време образът не бе остарял с нито един ден, но кметът беше вече стар човек.

— Аз съм Хари Селдън! — заяви образът. Гласът беше старчески и тих. В помещението настъпи пълна тишина и Хари Селдън продължи с разговорен тон: — Тук съм за втори път. Разбира се, не зная дали някой от вас е бил първия път. Всъщност не мога по никакъв начин чрез сетивата си да разбера дали тук въобще има някой, но това не е от значение. Ако втората криза е била преодоляна напълно, вие трябва да сте тук; няма друга възможност. Ако не сте, значи втората криза се е оказала прекалено голяма за вас. — Той се усмихна чаровно. — Но аз се съмнявам в това, защото моите изчисления показват 98,4 процента вероятност, че през първите осемдесет години не ще има значителни отклонения от плана.

Според нашите изчисления сега сте стигнали до господство над варварските кралства в непосредствена близост до Фондацията. Както при първата криза ги възпряхте, като използвахте равновесие на силите, така при втората сте постигнали превъзходство чрез духовната власт срещу светската.

Но тук би трябвало да ви предупредя срещу прекалената самоувереност. Не е в намеренията ми при тези записи да правя предсказания, но няма нищо лошо, ако ви обърна внимание, че онова, което сега сте постигнали, е само ново равновесие, макар то да е такова, при което вашето положение да е значително по-добро. Духовната власт е достатъчна, за да отблъсне нападенията на светската, но не и за да напада на свой ред. Поради неизменното нарастване на противодействащата сила, известна като регионализъм или национализъм, духовната власт не може да надделее. Сигурен съм, че не ви казвам нищо ново.

Между другото, трябва да ме извините, че ви говоря така неопределено. Термините, които използвам, в най-добрия случай са само приблизително точни, но никой от вас не е квалифициран да разбере истинската символика на психоисторията, така че трябва да се задоволя с най-доброто, което мога да направя.

Сега Фондацията е само в началото на пътя, който води до новата империя. По работна сила и ресурси съседните кралства са все още поразително мощни в сравнение с вас. Извън тях е обширната заплетена джунгла на варваризма, проснала се до крайните предели на Галактиката. В това пространство все още се намират останки от Галактичната империя — и те, макар да са отслабени и да се разпадат, все още са несравнимо по-силни.

В този миг Хари Селдън вдигна книгата си и я отвори. Лицето му прие тържествено изражение.

— И никога не забравяйте, че преди осемдесет години бе основана и друга Фондация; Фондация в противоположния край на Галактиката, в Звезден край. Винаги ще трябва да се съобразявате с нея. Джентълмени, пред вас са деветстотин и двадесет години от плана. Проблемът е ваш! Заемете се с него!

Той сведе поглед към книгата и изчезна, а светлините блеснаха силно. Сред последвалата глъчка Лий се наведе на ухото на Хардин.

— Той не каза кога ще се появи отново.

— Зная — отвърна Хардин, — но съм уверен, че няма да се върне, преди ние двамата да сме безопасно и удобно настанени в гроба!

IV част
Търговците

1

ТЪРГОВЦИ — … и търговците непрекъснато изпреварвали политическата хегемония на Фондацията, простирали слабите си ръце през огромните разстояния на Периферията. Месеци или години можели да минат между поредните им кацания на Терминус; корабите им често представлявали развалини, скърпени как да е със саморъчно ремонтирани части и импровизации; не били от най-честите; храбростта им…

С всичко това те изградили империя, по-трайна от религиозния деспотизъм на Четирите кралства…

Безкрайни легенди се разправят за тези солидни, самотни хора, които полусериозно, полу на шега били възприели за мото част от една епиграма на Салвор Хардин: „Никога не позволявай на моралните ти задръжки да те спрат да направиш онова, което е справедливо!“ Сега е трудно да се каже кои легенди са действителност и кои са апокрифни. Вероятно няма нито една, която да не е претърпяла някои преувеличения…

Енциклопедия „Галактика“

Лимар Понйетс беше целият потънал в пяна, когато на неговия приемник се получи съобщението — а това доказва, че старата досадна поговорка за телесъобщенията и ваната е вярна дори в тъмното сурово пространство на галактичната Периферия.

За щастие онази част на независимия търговски кораб, която не е предназначена за различни стоки, е изключително уютна. Дотолкова, че душът с топла вода се намира в кабинка с размери шейсет сантиметра на метър и двадесет и е отдалечена само на три метра от пултовете за управление. Понйетс чу съвсем ясно отсеченото тракане на приемателя.

От него капеха ругатни и пяна, когато излезе, за да регулира гласовата връзка. Три часа по-късно до неговия кораб застана друг търговски съд и през въздушния шланг между двата влезе захилен младеж.

Понйетс побутна шумно напред най-доброто си кресло и се настани във въртящата се пилотска седалка.

— Какви ги вършиш, Горм? — попита той мрачно. — Нима ме гониш по целия път от Фондацията?

Лес Горм извади една цигара и поклати решително глава.

— Аз ли? В никакъв случай. Аз просто съм глупакът, който случайно кацна на Глиптал IV в деня, след като се бе получила пощата. Затова ме изпратиха да те гоня ей с тая дяволия.

Малката блестяща сфера бе предадена от ръка в ръка и Горм добави:

— Поверително е. Свръхсекретно. Не може да се довери на субетера и разни подобни. Поне така разбрах. Но е сигурно, че е лична капсула и само ти можеш да я отвориш.

Понйетс огледа капсулата с отвращение.

— Виждам. Не помня някога някоя от тях да е съдържала добри новини.

Капсулата се отвори в ръката му и тънката прозрачна лента полека се разви. Очите му бързо проследиха съобщението, защото, докато се появи краят на лентата, началото й вече беше станало кафяво и сбръчкано. След минута лентата почерня и се разпадна на съставните си молекули.

— О, Галактика! — изръмжа глухо Понйетс.

— Мога ли да помогна с нещо? — тихо попита Лес Горм. — Или е твърде секретно?

— Тъй като си в гилдията, може да ти се каже. Трябва да отида на Аскон.

— На онова място? Как така?

— Арестували са един търговец. Но не го разправяй. Внезапно върху лицето на Горм се появи гневно изражение.

— Арестували! Това е нарушение на конвенцията.

— Нарушение е и намесата в местната политика.

— Охо! Значи затова! — Горм се замисли. — Кой е търговецът? Познавам ли го?

— Не — отвърна рязко Понйетс, а Горм разбра намека и не зададе повече въпроси.

Понйетс беше станал и се взираше мрачно в екрана. Промърмори няколко ругатни по адрес на онази част от мъгливите форми, която беше тялото на Галактиката, после каза високо:

— Отвратителна бъркотия! Далеч съм от изпълнение на квотата си.

На Горм му просветна в главата.

— Ей, приятел, Аскон е закрита област.

— Точно така. На Аскон не можеш да продадеш дори джобно ножче. Те не желаят да купуват никакви атомни устройства. С моята квота, която вече издъхва, да се отиде там е истинско самоубийство.

— Не можеш ли да се измъкнеш?

— Познавам човека, за когото става въпрос — поклати разсеяно глава Понйетс. — Не мога да изоставя приятел. Е, какво пък? Аз съм в ръцете на Галактичния дух и се отправям весело натам, накъдето той посочи.

— Какво? — възкликна Горм озадачен. Понйетс го изгледа и се изсмя.

— Забравих. Ти никога не си чел „Книгата на духа“, нали?

— Не съм дори чувал за нея — отвърна рязко Горм.

— Е, щеше да си чувал, ако имаше религиозно образование.

— Религиозно образование ли? За жрец? — Горм беше поразен.

— Опасявам се, че е така. Това е моят тъмен срам и тайна. Само че се оказах прекалено костелив за светите отци. Изключиха ме по причини, достатъчни да ме приемат за светско обучение във Фондацията. Е, слушай, ще трябва да тръгвам. Как е квотата ти тази години?

Горм смачка цигарата и оправи шапката си.

— Сега карам последния товар. Ще се справя.

— Щастлив човек — изрече мрачно Понйетс и дълги минути след като Лес Горм си бе отишъл, седя неподвижно замечтан.

И така, Ескел Горов беше на Аскон, и то в затвора.

Лошо! Всъщност беше значително по-лошо, отколкото може би изглеждаше. Едно бе да разправяш на любопитния младеж размита версия на случая, за да се отървеш от него и да го изпратиш да си гледа работата. Съвсем друго беше да се изправиш пред истината.

Защото Лимар Понйетс бе от малкото хора, които знаеха, че майстор-търговецът Ескел Горов въобще не беше търговец, а нещо съвсем друго — агент на Фондацията!

2

Изминаха две седмици! Две седмици бяха изгубени!

Една седмица, за да стигне до Аскон, в далечните граници на чието пространство се строяваха все повече зорки бойни кораби, за да го пресрещнат. Каквато и да беше системата им за засичане, тя действаше, и при това добре.

Заобикаляха го бавно, без сигнали, невъзмутимо запазвайки едно и също разстояние помежду си, и грубо го насочваха към централното слънце на Аскон.

В краен случай Понйетс би могъл да се справи с тях. Корабите бяха останки от загиналата Галактична империя — но спортни яхти, а не бойни кораби. Без атомни оръжия те оставаха просто живописни и безсилни елипсоиди. Но Ескел Горов се намираше в ръцете им, а Горов не беше заложник, който може да се изостави. Асконците вероятно го знаеха.

И още една седмица — седмица, през която се наложи отегчително да си пробива път през облаците дребни чиновници, които образуваха преграда между Великия магистър и външния свят. Всеки дребен подсекретар трябваше да се ласкае и умилостивява. Всеки изискваше внимателно и до призляване да му се подмазваш за засукания подпис, който откриваше пътя към следващия чиновник на едно ниво по-нагоре.

За първи път Понйетс установи, че документите му на търговец са безполезни.

Сега най-после Великия магистър беше от другата страна на пазената от постове позлатена врата… и две седмици бяха изминали. Горов продължаваше да е в затвора, а товарът на Понйетс гниеше неизползван из трюмовете на кораба му.

 

 

Великия магистър беше дребен човек; дребосък с лисееща глава и силно набръчкано лице, чието тяло беше сякаш притиснато надолу до неподвижност от огромната блестяща кожена яка около врата му.

Пръстите му помръднаха наляво и надясно и редицата въоръжени войници се отдръпна да направи път, по който Понйетс закрачи към подножието на държавния трон.

— Не говори — сопна се Великия магистър и понечилите да се разтворят устни на Понйетс се стиснаха плътно.

— Точно така. — Владетелят на Аскон явно се отпусна. — Не търпя безполезен брътвеж. Не можеш да ме заплашваш, а не понасям и ласкателства. Нито има повод за оплаквания на пострадала страна. Вече не съм в състояние да изброя колко пъти вие, скитниците, сте били предупреждавани, че вашите дяволски машини не са желани никъде на Аскон.

— Сър — поде Понйетс спокойно, — не се опитвам да оправдая въпросния търговец. Не е в политиката на търговците да се натрапват там, където не ги искат. Но Галактиката е голяма и преди се е случвало несъзнателно да се прекоси незаконно някоя граница. Грешка, достойна за съжаление.

— За съжаление, разбира се — изпищя Великия магистър. — Но дали е грешка? Вашите хора на Глиптал IV ме бомбардират с молби за преговори още от два часа, след като бе заловен светотатственият нещастник. Многократно ме предупредиха и за твоето идване. Прилича ми на добре организирана спасителна кампания. Изглежда, доста неща са били предвидени — малко прекалено за грешка, независимо дали тя е за съжаление или не. — Черните очи на асконеца гледаха презрително. — И вие сте търговци — продължи той забързано, — прелитате от свят на свят като побъркани малки пеперуди, толкова налудничаво уверени в собствените си права, че можете да кацнете на най-голямата планета в Аскон, в центъра на системата, и да смятате това за несъзнателно объркване на границите? Хайде де, не е възможно.

Понйетс потръпна, без да го покаже.

— Ако опитът за търговия — продължи упорито той — е бил съзнателен, Ваше благородие, той е крайно безразсъден и в противоречие с най-строгите правила на нашата гилдия.

— Безразсъден, да — потвърди рязко асконецът. — До такава степен, че вероятно вашият другар ще заплати за него с живота си.

Стомахът на Понйетс се присви. Не можеше да има колебание.

— Смъртта, Ваше благоговение — поде той, — е толкова абсолютно и невъзвратимо явление, че сигурно съществува някаква алтернатива.

Последва пауза преди предпазливия отговор.

— Чувал съм, че Фондацията е богата.

— Богата? Разбира се. Но вие отказвате да взимате именно нашите богатства. Атомните ни устройства струват…

— Вашите стоки нямат стойност, защото им липсва благословията на прародителите. Стоките ви са порочни и прокълнати, защото върху тях е наложена възбраната на прадедите ни. — Изреченията се произнасяха напевно, рецитираха се формули. Клепачите на Великия магистър се сведоха и той каза многозначително: — Нямате ли нищо друго ценно?

Търговецът не разбра смисъла на въпроса му.

— Не разбирам. Какво искате?

Асконецът разпери ръце.

— Желаеш да си сменим местата и да ти съобщя какво аз искам. Мисля, че няма. Изглежда, колегата ти ще трябва да изтърпи наказанието, определено от асконския кодекс за светотатство. Смърт чрез задушаване с газ. Ние сме само обикновен народ. В подобен случай най-бедният селянин няма да получи нищо повече. Аз самият няма да получа по-малко.

— Ваше благоговение — измърмори безнадеждно Понйетс, — ще ми бъде ли разрешено да говоря със затворника?

— Асконските закони — изрече студено Великия магистър — не разрешават да се говори с осъден човек.

Мислено Понйетс сдържа дъха си.

— Ваше благоговение, моля ви да проявите милост към душата на един човек в часа, когато на тялото му предстои да бъде наказано. Той е бил изолиран от духовна утеха през цялото време, през което животът му е бил в опасност. Дори сега е изправен пред възможността да отлети неподготвен в лоното на Духа, който управлява всичко.

Великия магистър попита бавно и подозрително:

— Нима ти си Пазител на душата?

Понйетс смирено сведе глава.

— Получил съм такова образование. Сред празните пространства на Космоса скитащите търговци се нуждаят от хора като мен, които да се грижат за духовната страна на живота, отдаден толкова много на търговията и стремежа към светското.

Асконският владетел замислено смукна долната си устна.

— Всеки човек трябва да подготви душата си за пътешествието към духовете на предците. Но никога не съм мислил, че вие, търговците, вярвате в нещо.

3

Когато Лимар Понйетс влезе през тясната бронирана врата, Ескел Горов се размърда на кушетката и отвори едното си око. Вратата се затвори шумно зад Понйетс. Горов изломоти нещо и се изправи.

— Понйетс! Тебе ли пратиха?

— Чиста случайност — отвърна горчиво Понйетс — или дело на личния ми зъл демон. Точка първа, ти попадаш в някаква каша на Аскон. Точка втора, моят маршрут на продажби, както е известно на Търговската камара, ме отвежда на петдесет парсека от системата точно по времето, когато става събитието от точка първа. Точка трета, ние и преди сме работили заедно и Камарата го знае. Не е ли това мило, неизбежно положение? Отговорът просто се налага сам.

— Внимавай — рече Горов напрегнато. — Някой сигурно подслушва. Носиш ли деформатор на полето?

Понйетс посочи гривната с орнаменти, която обвиваше китката му, и Горов се успокои. Понйетс се огледа. Килията беше гола, но голяма, добре осветена и липсваха неприятни миризми.

— Не е лошо — каза той. — Отнасят се внимателно с теб.

Горов махна с ръка на тази забележка.

— Слушай, как успя да влезеш тук? Почти две седмици ме държат в пълна изолация.

— Още от пристигането ми, а? Е, изглежда, дъртакът, който е шеф, си има своите слабости. Склонен е към благочестиви речи, затова поех известен риск, който се оправда. Тук съм в качеството си на твой духовен съветник. Има нещо странно в благочестив човек като него. Той с удоволствие ще ти пререже гърлото, ако му изнася, но ще се поколебае да постави в опасност благоденствието на нематериалната ти и проблематична душа. Просто емпирична психология. Търговецът трябва да знае от всичко по малко.

Усмивката на Горов беше язвителна.

— Пък и си посещавал теологично училище. Човек на място си ти, Понйетс. Доволен съм, че теб са изпратили. Но Великия магистър не обича изключително душата ми. Спомена ли за някакъв откуп?

Очите на търговеца се присвиха.

— Направи намек… съвсем неуловим. И заплаши с умъртвяване с газ. Реших да се подсигуря и се измъкнах; лесно би могло да е капан. Значи е изнудване? Какво иска?

— Злато.

— Злато! — Понйетс се намръщи. — Самия метал ли? За какво му е?

— Това е тяхното разменно средство.

— Така ли? И откъде да взема злато?

— Откъдето успееш. Слушай, това е важно. Нищо няма да ми се случи, докато Великия магистър души с носа си аромата на златото. Обещай му го; толкова, колкото поиска. После, ако е необходимо, отиди до Фондацията да го вземеш. Когато ни освободят, ще ни съпроводят извън системата и тогава ще се разделим.

— А след това ще се върнеш и отново ще се опиташ — рече неодобрително Понйетс.

— Моята задача е да продам атомни устройства на Аскон.

— Ще те хванат, преди да си изминал един парсек в Космоса. Предполагам, че го знаеш?

— Не — отвърна Горов. — Но и да го знаех, това нямаше да промени нещата.

— Втория път ще те убият.

Горов повдигна рамене.

— Ако трябва отново да преговарям с Великия магистър — поде спокойно Понйетс, — искам да зная цялата история. Досега работя съвсем на сляпо. Всъщност няколкото безобидни забележки, които направих, докараха Негово благоговение почти до припадък.

— Много просто е — обясни Горов. — Единственият начин, по който можем да засилим сигурността на Фондацията тук, в Периферията, е да образуваме контролирана от религията търговска империя. Все още сме прекалено слаби, за да наложим политически контрол. Едва успяваме да държим Четирите кралства.

— Разбирам — кимна Понйетс. — А система, която не приеме нашите атомни устройства, никога няма да бъде поставена под религиозен контрол…

— И поради това може да стане център на независимост и враждебност. Да.

— Добре тогава — подхвърли Понйетс, — достатъчно за теорията. А сега какво точно пречи на продажбите? Религията ли? Великия магистър намекна нещо подобно.

— Тя е форма на обожествяване на прадедите. Преданията разказват за злокобно минало, от което са ги спасили простите и добродетелни герои от предишните поколения. Става въпрос за изопачаване на периода на анархия преди един век, когато имперските войски били прогонени и било образувано независимо правителство. Прогресивната наука и по-специално атомната енергия се отъждествяват със стария имперски режим, за който си спомнят с ужас.

— Така ли? Но те имат симпатични малки корабчета, които доста сръчно ме засякоха на разстояние два парсека. Намирисва ми на атомни съоръжения.

— Тези кораби несъмнено са останки от Империята — вдигна рамене Горов. — Вероятно с атомно задвижване. Каквото имат, пазят си го. Важното е, че не желаят нищо да подновяват, а вътрешната им икономика е изцяло неатомна. Точно това трябва да променим.

— Как възнамеряваш да го постигнеш?

— Като сломя съпротивата в една точка. Да го изразя по-просто, ако можех да продам джобно ножче с острие от силово поле на някой благородник, ще бъде в негов интерес да наложи приемането на закони, които да му позволят да го използва. Казано така направо, изглежда глупаво, но е правилно от психологична гледна точка. Да се извършат стратегически продажби в стратегически точки означава да се създаде проатомна фракция в двора.

— И за тази цел са те изпратили теб, докато аз съм тук само за да те откупя и да си отида, а ти ще продължиш опитите си? Не се ли поставят нещата малко наопаки?

— В какво отношение?

— Слушай — Понйетс внезапно се раздразни, — ти си дипломат, не си търговец и макар да се наричаш търговец, няма да станеш такъв. Тази работа е за човек, който е направил занаят от продажбата — а аз съм тук с цял товар, който се вмирисва неизползван, и с квота, която, изглежда, няма да бъде изпълнена.

— Искаш да кажеш, че ще рискуваш живота си за нещо, което не е твоя работа? — усмихна се с присвити устни Горов.

— Нима твърдиш, че става въпрос за патриотизъм, а търговците не са патриоти?

— Общоизвестно е, че не са. Пионерите никога не са.

— Добре. Съгласих се. Аз не се развявам из Космоса, за да спасявам Фондацията или нещо подобно. Целта ми е да печеля пари и това е моята възможност. Ако едновременно се помогне и на Фондацията, още по-добре. А живота си съм рискувал и при по-малки шансове.

Понйетс се изправи и Горов го последва.

— Какво ще правиш?

— Горов — усмихна се търговецът, — не зная, засега. Но ако основният проблем е да се продаде нещо аз съм подходящият човек. Обикновено не съм самохвалко, но едно нещо винаги ще твърдя. Досега още не съм оставал с неизпълнена квота.

Когато почука на вратата, тя се отвори почти веднага и двама пазачи застанаха от двете й страни.

4

— Демонстрация! — рече мрачно Великия магистър.

Той се уви добре в кожите си, стиснал в едната си мършава ръка желязната тояга, която използваше като бастун.

— И злато, Ваше благоговение.

И злато — съгласи се небрежно Великия магистър.

Понйетс постави кутията на пода и я отвори с толкова увереност, колкото успя да си придаде. Чувстваше се сам, изправен пред свят от враждебност; както се бе чувствал през първата си година в Космоса. Полукръгът брадати съветници, които се възправяха пред него, го гледаха враждебно. Сред тях беше Фърл. Фаворитът със слабо лице, който седеше до Великия магистър, вдървен от враждебност. Понйетс се бе срещал вече веднъж с него и веднага го бе набелязал като главния враг и следователно главната жертва.

Извън залата една малка армия изчакваше събитията. Понйетс беше ефикасно изолиран от кораба си; нямаше никакво оръжие освен опита за подкуп; а Горов все още оставаше заложник.

Понйетс направи последните регулировки на неугледното чудовище, което му бе коствало една седмина изобретателност, и още веднъж се помоли облицованият с олово кварц да издържи напрежението.

— Какво е това? — попита Великия магистър.

— Малко устройство — заобяснява Понйетс, като се отдръпна, — което съм конструирал аз самият.

— Ясно, но не ми даваш информацията, която искам. Не е ли една от мерзостите на черната магия в твоя свят?

— По същността си е атомно — призна сериозно Понйетс, — но не е необходимо никой от вас да го докосва или да има нещо общо с него. То е само за мен и ако съдържа някаква мерзост, аз поемам омърсяването върху себе си.

Великия магистър насочи със заплашителен жест железния си бастун към машината и устните му се раздвижиха бързо и мълчаливо в пречистващо заклинание. Съветникът със слабото лице от дясната му страна се наведе към него и висящите му на фитили червени мустаци се приближиха до ухото на Великия магистър. Старият асконец капризно потръпна я се отдръпна от него.

— И каква е връзката между твоите инструменти на злото и златото, което би могло да спаси живота на твоя съотечественик?

— С тази машина — поде Понйетс, като ръката му се спусна внимателно към централната камера и поглади твърдите и заоблени страни — мога да превърна желязото, което изхвърляте, в най-качествено злато. Това е единственото известно на хората устройство, което поема желязо — грозното желязо, Ваше благоговение, крепящо трона ви и стените на тази сграда — и го превръща в блестящо, тежко, жълто злато.

Понйетс усети, че обърква работата. Обичайните му търговски предложения се лееха гладко, леко и внушаваха доверие; а сегашното се люшкаше като разбрицана космическа каруца. Великия магистър обаче се интересуваше от съдържанието, а не от формата.

— Така ли? Трансмутация? Имаше глупаци, които твърдяха, че могат да я постигнат. Те платиха за светотатственото си любопитство.

— Успяха ли?

— Не. — Великия магистър изглежда се забавляваше. — Успехът да се произвежда злато ще бъде престъпление, което носи в себе си собствената си противоотрова. Опитът плюс неуспех е фатален. Ето какво можеш да направиш с моя бастун? — Той тупна с него по пода.

— Ваше благоговение ще ме извини. Моето устройство е малък модел, изработен от мен, а вашият бастун е твърде дълъг.

Малките блестящи очички на Великия магистър се огледаха и спряха.

— Рандъл, токата ти. Хайде, човече, ако е необходимо, ще ти се върне двойно.

Токата се запредава от ръка на ръка по редицата. Великия магистър замислено я претегли.

— Дръж — рече той и я хвърли на пода.

Понйетс я вдигна. Дръпна здравата, преди цилиндърът да се отвори, а очите му премигаха и се присвиха при усилието му да центрира внимателно токата върху анодния екран. После щеше да е по-лесно, но първия път не трябваше да има неуспех.

Саморъчно изработеният трансмутатор запращя зловещо в продължение на десет минути и леко замириса на озон. Асконците се отдръпнаха, като мърмореха, а Фърл отново зашушна настойчиво в ухото на своя владетел. Лицето на Великия магистър беше като вкаменено. Той не помръдваше.

И токата стана златна.

Понйетс я подаде на Великия магистър, като измърмори „Ваше благоговение!“, но старият човек се поколеба, после махна с ръка. Втренченият му поглед се задържа върху трансмутатора.

— Джентълмени — побърза да каже Понйетс, — това е злато. Съвсем истинско злато. Ако искате да се убедите, можете да го подложите на всички известни физически и химически анализи. По никакъв начин не може да се отличи от естественото злато. Всякакво желязо може да се обработи така. Нито ръждата, нито умерени количества проби за благородни метали няма да повлияят…

Но думите на Понйетс само запълваха тишината. Той остави токата в протегнатата си длан и самото злато говореше в негова полза.

Накрая Великия магистър бавно протегна ръка, а Фърл със слабото лице най-после бе принуден да проговори на глас.

— Ваше благоговение, златото е от отровен източник.

— Розата може да израсте от калта, Ваше благоговение — противопостави му се Понйетс. — При сделки със съседите си вие купувате най-разнообразни материали, без да питате откъде ги взимат, дали от някоя правоверна машина, благословена от вашите прелюбезни прадеди, или от някое безбожно изчадие на Космоса. Хайде, аз не ви предлагам машината, а златото.

— Ваше благоговение — продължи Фърл, — вие не носите отговорност за греховете на чужденци, които работят без ваше съгласие и знание. Но да приемете това странно псевдозлато, направено в грях от желязо във ваше присъствие и с ваше съгласие, е оскърбление за живите духове на нашите свети прадеди.

— Все пак златото си е злато — изрече със съмнение Великия магистър — и е само откуп за безбожната личност на осъден престъпник. Фърл, твърде критично си настроен. — Но той отдръпна ръка.

— Вие сте самата мъдрост, Ваше благоговение — рече Понйетс. — Помислете си — като се откажете от един безбожник, няма да загубите нищо ценно за вашите прадеди, докато с полученото в замяна злато ще можете да украсите храмовете на техните свещени души. И, разбира се, ако златото е зло само по себе си, дори подобно нещо да беше възможно, злото ще се премахне по необходимост, щом като металът се използва за благочестива цел.

— Да са ми свидетел костите на дядо ми! — възкликна Великия магистър с изненадваща жар. Устните му се разтвориха в писклив смях. — Фърл, какво ще отговориш на този младеж? Твърдението му е обосновано. Толкова законно, колкото и думите на моите прадеди.

— Така изглежда — отвърна мрачно Фърл. — Стига да не се окаже, че обосноваността му е оръдие на Злия дух.

— Ще предложа дори нещо по-добро — заяви Понйетс внезапно. — Запазете златото като залог. Поставете го върху олтарите на вашите прадеди като дар и ме задръжте в продължение на тридесет дни. Ако в края на този период няма признаци за недоволство — ако не се случи някакво бедствие, — това сигурно ще означава, че дарът е приет. Какво повече може да се предложи?

И когато Великия магистър се изправи на крака, за да открие някакво неодобрение, нито един човек от съвета не пропусна да изрази съгласието си. Дори Фърл сдъвка одърпаните краища на мустаците си и кимна рязко.

Понйетс се усмихна и се замисли върху ползата от религиозното възпитание.

5

Измина още една седмица, преди да бъде уредена срещата с Фърл. Понйетс усещаше напрежението, но вече бе свикнал с чувството за физическа безпомощност. Беше напуснал чертите на града под стража. Намираше се под домашен арест в крайградската вила на Фърл. Нямаше какво да прави, освен да го приеме, без изобщо да се замисля.

Извън кръга на старейшините Фърл изглеждаше по-висок и по-млад. В нормални дрехи дори никак не приличаше на старейшина.

— Странен човек сте — каза той внезапно. Близко разположените му очи сякаш потрепнаха. — През изминалата седмица и по-специално през последните два часа не правите нищо друго, освен да намеквате, че аз се нуждая от злато. Трудът изглежда излишен, защото кому не е нужен този метал? Защо не направите следващата си стъпка?

— Не става въпрос просто за златото — отвърна дискретно Понйетс. — Не само за златото. Не за някоя и друга монета. По-скоро за всичко, което се крие зад златото.

— А какво може да се крие зад златото? — подтикна го Фърл с разкривена усмивка. — Сигурно това не е подготовка за нова несръчна демонстрация.

— Несръчна? — намръщи се леко Понйетс.

— О, разбира се. — Фърл скръсти ръце и леко ги побутна с брадичката си. — Не ви критикувам. Сигурен съм, че несръчността е била съзнателна. Бих могъл да предупредя Негово благоговение за това, ако бях сигурен какви са мотивите ви. Така, ако аз бях на ваше място, щях да произведа златото на кораба си и да го предложа само него. Нямаше да се състои представлението, което ни изиграхте, и да възникне враждебността, която предизвикахте.

— Вярно е — призна Понйетс, — но тъй като аз съм си аз, приех враждебността, за да привлека вниманието ви.

— Така ли? Само за това ли? — Фърл не си направи труда да прикрие, че се забавлява с известно презрение. — Предполагам също, че предложихте пречистващия период от тридесет дни, за да си осигурите време, през което да превърнете привлекателността в нещо по-веществено. Но какво ще стане, ако се окаже, че златото е нечисто?

Понйетс си позволи да отвърне с чувство за черен хумор.

— Когато преценката за нечистотата му зависи от онези, които са най-заинтересовани да установят, че е чисто?

Фърл вдигна поглед и с присвити очи се взря в търговеца. Изглеждаше едновременно изненадан и доволен.

— Разумна мисъл. А сега кажете защо искахте да привлечете вниманието ми?

— Точно това ще направя. За краткото време, през което бях тук, забелязах някои полезни факти, които засягат вас и представляват интерес за мен. Например вие сте млад — прекалено млад за член на съвета и дори от сравнително млад род.

— Критикувате рода ми?

— Съвсем не. Вашите прадеди са велики и свещени; всички ще го признаят. Но има хора, които разправят, че не сте член на нито едно от Петте племена.

— С пълното ми уважение към съответните личности — Фърл се облегна назад, като не се опита да прикрие жлъчността си, — Петте племена имат обеднели слабини и оредяла кръв. Няма и петдесетина живи членове на Племената.

— Но се намират хора, които твърдят, че нацията няма да се съгласи да види човек не от Племената като Велик магистър. Говори се също, че толкова млад и наскоро издигнат фаворит на Великия магистър сигурно ще си създаде мощни врагове сред големците на държавата. Негово благоговение остарява и закрилата му няма да продължи след неговата смърт, когато несъмнено ваш враг ще тълкува думите на Великия дух.

— За чужденец чувате твърде много — смръщи се Фърл. — Подобни уши плачат за отрязване.

— Това може да се реши по-късно.

— Позволете да предугадя събитията — Фърл се размърда нетърпеливо в креслото. — Вие ще ми предложите богатство и власт с помощта на злите си машинки, които носите на кораба. Така ли?

— Да предположим. Какви могат да бъдат вашите възражения? Само критериите ви за добро и зло?

— Съвсем не. — Фърл поклати глава. — Слушайте, чужденецо, вашето мнение за нас, като изхождате от безбожния си агностицизъм, си е ваше, но аз не съм напълно роб на нашата митология, макар да изглеждам такъв. Образован човек съм, сър, и се надявам, че съм и просветен. Цялата дълбочина на нашите религиозни обичаи, в ритуалистичен по-скоро, отколкото в етичен смисъл, е за масите.

— Какви са възраженията ви тогава? — настоя кротко Понйетс.

— Точно тези. Масите. Аз може и да желая да се споразумея с вас, но за да бъдат полезни, вашите машинки трябва да се употребяват. Как да се сдобия с богатства, ако трябва да използвам — … какво продавате? — … е, например самобръсначка, само в най-строга тайна и като непрекъснато треперя. Дори и брадичката ми да е обръсната по-добре и по-лесно, как ще стана богат? И как ще избягна смъртта в газовата камера или да не ме разкъса тълпата, след като ме хванат, че я използвам?

— Вие сте прав — повдигна рамене Понйетс. — Бих могъл да изтъкна, че решението е да възпитате народа си да използва атомни устройства за собственото си удобство и за вашите значителни печалби. Ще бъде огромна работа, не го отричам, но отплатата ще бъде още по-огромна. Това обаче си е ваша работа и в момента въобще не ме засяга. Защото не предлагам нито самобръсначка, нито нож, нито механична кофа за смет.

— Какво предлагате?

— Самото злато. Направо. Можете да получите машината, която ви показах миналата седмица.

Сега Фърл се вкамени, а кожата на челото му затрептя.

— Трансмутатора ли?

— Точно така. Вашите количества злато ще се равняват на запасите ви от желязо. Струва ми се, че те са достатъчни за всякакви нужди. Достатъчни за поста на Велик магистър въпреки младостта и враговете. При това всичко е съвсем сигурно.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че тайната е основа на употребата й. Същата тази сигурност, която описахте като единствена по отношение на атомните устройства. Можете да скриете трансмутатора в най-дълбокия зандан на най-яката ви крепост в най-отдалеченото ви имение и все пак той ще ви донесе незабавно богатство. Вие купувате златото, не машината. И това злато не носи белег на производството си, защото не може да бъде отличено от естественото.

— И кой ще работи с машината?

— Вие. Необходимо е само да ви покажа за пет минути. Ще ви науча, когато пожелаете.

— А в замяна?

— Е — Понйетс стана предпазлив. — Имам цена, и то немалка. С това вадя хляба си. Да кажем — защото машината е ценна, — равностойността на три кубически дециметра злато в ковано желязо.

Фърл се изсмя, а Понйетс почервеня.

— Трябва да изтъкна, сър — добави той студено, — че ще можете да си върнете стойността му за два часа.

— Вярно е, но след един час вие може да сте изчезнали и внезапно да се окаже, че моята машина е безполезна. Нуждая се от гаранция.

— Имате думата ми.

— Много добра гаранция — Фърл се поклони подигравателно, — но вашето присъствие ще бъде още по-добра осигуровка. Давам ви моята дума да ви платя една седмица след доставката, ако работи добре.

— Невъзможно.

— Невъзможно ли? След като вече много удобно си навлякохте смъртно наказание дори само като сте предложили да ми продадете нещо. Единствената алтернатива е думата ми, че в противен случай утре ще попаднете в газовата камера.

Лицето на Понйетс беше безизразно, но е възможно погледът му да потрепна.

— Несправедливо предимство. Ще ми дадете ли поне писмено обещанието си?

— И също да се изложа на екзекуция? Не, сър! — Фърл се усмихна с голямо задоволство. — Не, сър! Само единият от нас е глупак!

— В такъв случай съм съгласен — заяви тихо търговецът.

6

Горов беше освободен на тридесетия ден срещу двеста и петдесет килограма най-жълто злато. А заедно с него бе освободена гарантираната и недокосната мерзост — неговият кораб.

После, също както при навлизането в системата Аскон и при излитането от нея, ескортът от елегантни малки кораби ги изпрати.

Понйетс гледаше слабо осветената от слънцето точица, която представляваше корабът на Горов, докато, носен от тънкия кодиран етерен лъч, ясно и пискливо се разнесе неговият глас.

— Но това не е, което се искаше, Понйетс — каза той. — Трансмутаторът няма да свърши работа. Откъде го взе всъщност?

— Не съм го взимал — отвърна търпеливо Понйетс. — Сглобих го от частите на камера за облъчване на храни. В действителност е същински боклук. При големи мащаби консумацията на енергия е много висока. Ако не беше така, Фондацията щеше да използва трансмутация, вместо да търси тежки метали из цялата Галактика. Това е стандартен номер, какъвто използват всички търговци, като се изключи, че никога преди не съм виждал устройство за превръщане на желязо в злато. Но впечатлява и работи… доста кратко.

— Добре. Но точно този номер не върши работа.

— Измъкна те от тежко положение.

— Доста далеч сме от целта. Още повече че щом се отървем от загрижените ни придружители, ще трябва да се върна.

— Защо?

— Ти самият го обясни на онзи твой политик. — Гласът на Горов звучеше изнервено. — Цялата ти тактика на продажбата се основаваше върху факта, че трансмутаторът е средство за постигане на дадена цел, а сам по себе си няма стойност, че асконецът купува златото, а не машината. Добре беше от психологична гледна точка, тъй като свърши работа, но…

— Но? — подкани го учтиво и глуповато Понйетс.

Гласът от приемника стана по-писклив.

— Но ние искаме да им продадем машина, която е ценна сама по себе си; нещо, което ще искат да използват открито; което ще ги принуди да се обявят в подкрепа на атомната техника от личен интерес.

— Разбирам всичко това — рече Понйетс тихо. — Веднъж вече ми го обясни. Но ще бъдеш ли така добър да изслушаш какво следва от моята продажба? Докато трансмутаторът работи, Фърл ще прави злато; а той ще работи достатъчно дълго, за да успее да откупи избирането си при следващите избори. Сегашният Велик магистър няма да издържи дълго.

— Разчиташ на признателност? — попита студено Горов.

— Не… на интелигентно схващане за собствен интерес. Трансмутаторът му купува избора; други механизми…

— Не! Не! Предпоставките ти са неправилни. Той няма да е благодарен на трансмутатора… а на златото, старомодното злато. Това се опитвам да ти обясня.

Понйетс се захили и се намести в по-удобно положение. Добре. Беше измъчил достатъчно човека. Горов започваше да губи самообладание.

— Не бързай толкова, Горов — поде търговецът. — Не съм свършил. Вече са намесени и други машинки.

Последва кратко мълчание. После гласът на Горов прозвуча предпазливо.

— Какви друга машинки?

Понйетс автоматично и безполезно направи жест с ръка.

— Виждаш ли този ескорт?

— Виждам го — отвърна кратко Горов. — Кажи ми за машинките.

— Ще ти кажа — ако ме изслушаш. Придружава ни личната флота на Фърл; специална чест от Великия магистър за него. Успял е да му я измъкне.

— И какво?

— А къде, мислиш, ни отвежда? В мините му по периферията на системата Аскон, там отиваме. Слушай! — Понйетс внезапно се разгорещи. — Казах ти, че се заемам с работата, за да спечеля пари, а не за да спасявам светове. Добре. Продадох трансмутатора за нищо. Нищо освен риска да попадна в газова камера, а това не допринася за изпълнение на квотата ми.

— Продължавай за мините, Понйетс. Каква е тяхната роля?

— Да носят печалба. Ще се запасим с калай, Горов. Ще натъпчем с калай и последния кубически сантиметър на тази стара гемия, а ще остане и за твоята. Ще кацна с Фърл, за да прибера калая, приятелю, а ти ще ме подсигуряваш отгоре с всичките си оръдия, с които разполагаш — просто в случай че Фърл не се окаже толкова честен в сделката, колкото се изкарва. Този калай е печалбата ми.

— За трансмутатора ли?

За целия ми товар от атомни устройства. На двойна цена плюс премия. — Той вдигна рамене почти извинително. — Признавам, че го поизмамих, но нали трябва да изпълня квотата?

Горов явно се обърка.

— Ще ми обясниш ли? — попита той несмело.

— Какво има да се обяснява? Всичко е очевидно, Горов. Виж, хитрият пес си мислеше, че ме е хванал в сигурен капан, защото неговата дума има повече тежест от моята пред Великия магистър. Той взе трансмутатора. На Аскон това е престъпление, което се наказва със смърт. Но по всяко време можеше да каже, че ме е подмамил в клопка от най-чисто патриотични мотиви, за да ме разобличи като продавач на забранени устройства.

Това е очевидно.

— Естествено. Но цялата работа не беше само в дума срещу дума. Разбираш ли, Фърл никога не е чувал, нито е знаел, че съществува микрофилмова камера.

Горов внезапно се изсмя.

— Точно така — продължи Понйетс. — Той имаше надмощие. Бях добре наказан. Но след като му монтирах трансмутатора като куче с подвита опашка, включих камерата в устройството и при прегледа на следващия ден я извадих. Разполагах с идеален филм за неговата светая светих, най-съкровеното му кътче, с него самия, бедният Фърл, който задейства трансмутатора с цялата му мощ и се наслаждава на първото парче злато, сякаш е яйце, което току-що е снесъл самият той.

— Показа ли му резултата?

— След два дни. Бедният мухльо през живота си не беше виждал триизмерни цветни озвучени изображения. Твърди, че не е суеверен, но ме нарече мошеник и въобще не съм виждал друг възрастен човек да изглежда толкова уплашен като него тогава. Казах му, че съм монтирал прожектиращо устройство на главния площад в града, нагласено да заработи по пладне, когато ще го гледат милиони фанатични асконци и след това те ще го разкъсат на парчета; само след половин секунда той вече издаваше нечленоразделни звуци пред коленете ми. Беше готов на всяка сделка, която предложа.

— А беше ли така? — Горов едва сдържаше смеха си. — Искам да кажа, беше ли поставил устройството на площада?

— Не, но това не е от значение. Той сключи сделката. Купи и последното устройство, което имаме и двамата, за толкова калай, колкото можем да натоварим. В този момент смяташе, че съм способен на всичко. Договорът е в писмен вид и ще получиш копие, преди да кацна с него, просто като още една предпазна мярка.

— Но ти си засегнал себелюбието му — рече Горов. — Дали ще използва устройствата?

— Защо не? Това е единственият начин да си върне загубите, а ако спечели пари от тях, ще спаси гордостта си. И той ще стане следващият Велик магистър — а и най-подходящият човек, който можем да имаме на наша страна.

— Да — съгласи се Горов, — сделката е добра. И все пак техниката ти на продажба е доста неприятна. Нищо чудно, че са те изхвърлили от семинарията. Нямаш ли никакви морални задръжки?

— Какво значение има? — отвърна с безразличие Понйетс. — Знаеш какво казва Салвор Хардин за моралните задръжки.

V част
Търговците — принцове

1

ТЪРГОВЦИ — … С психоисторическа неизбежност икономическият контрол на Фондацията нараснал. Търговците забогатели, а с богатството дошла и мощта…

Понякога се забравя, че Хобър Малоу е започнал живота си като обикновен търговец. Никога не се забравя обаче, че го е завършил като първия от търговците — принцове…

Енциклопедия „Галактика“

Джорейн Сът докосна внимателно пръстите на ръцете си с грижливо гледани нокти и каза:

— Някаква загадка е. Всъщност — това под най-строга тайна — може да е една от кризите на Хари Селдън.

Мъжът срещу него потърси цигара в джоба на късата си смирнианска дреха.

— Не зная нищо по въпроса, Сът. Като общо правило политиците започват да крещят „Криза на Селдън“ при всяка предизборна кампания за кмет.

— Не водя кампания, Малоу — усмихна се едва забележимо Сът. — Изправени сме срещу атомни оръжия, а не знаем откъде идват.

Хобър Малоу от Смирно, майстор търговец, продължи да пуши спокойно, почти с безразличие.

— Продължавай. Ако имаш да кажеш още нещо, разправяй. — Малоу никога не правеше грешката да се държи прекалено учтиво с човек от Фондацията. Можеше да е от Външните светове, но независимо от това мъжът си оставаше мъж.

Сът посочи към триизмерната звездна карта на масата. Той я регулира така, че един куп от шест звездни системи заблестя в червено.

— Това — рече той спокойно — е Корелианската република.

— Бил съм там — кимна търговецът. — Смърдящо свърталище на плъхове! Предполагам, че може да се нарече република, но всеки път все някой от рода Арго бива избиран за Комодор. А ако някога решиш, че това не ти харесва — нещо ти се случва. — Той изкриви устни и повтори. — Бил съм там.

— Но си се върнал, което не става всеки път. През миналата година на територията на републиката са изчезнали три търговски кораба, ползващи се с неприкосновеност съгласно Конвенциите. А те бяха въоръжени с всичките традиционни ядрени експлозиви и защитни силови полета.

— Какви са последните съобщения, получени от корабите?

— Обичайните доклади. Нищо друго.

— Какво казва Корел?

Очите на Сът блеснаха подигравателно.

— Нямаше начин да попитаме. Най-големият актив на Фондацията из Периферията е нейната репутация за мощ. Мислиш ли, че можем да загубим три кораба и да питаме за тях?

— Добре тогава, да предположим, че ми обясниш какво искаш от мен.

Джорейн Сът не губи време, за да си позволи да се ядоса. Като секретар на кмета той отбиваше съветници от опозицията, хора, търсещи работа, реформатори и налудничави, които твърдяха, че са открили точно какъв ще бъде ходът на бъдещата история, както е бил подработен от Хари Селдън. При такава квалификация доста нещо трябваше, за да го разстрои.

— След миг — заяви той методично. — Разбираш ли, три кораба, загубени в същия сектор в една година, не могат да са случайност, а атомната мощ може да се надвие само с по-голяма атомна мощ. Автоматично възниква въпросът — ако Корел притежава атомни оръжия, откъде ги взима?

— И откъде?

— Две алтернативи. Или корелианците сами са ги създали…

— Пресилено!

— Много! Но другата възможност е, че сме изправени пред измяна.

— Така ли мислиш? — Гласът на Малоу прозвуча студено.

— Няма нищо свръхестествено в тази възможност — продължи спокойно секретарят. — Откакто Четирите кралства приеха Конвенцията на Фондацията, се налага да се справяме със значителни групи от недоволни навсякъде. Всяко от бившите кралства има свои претенденти и бивши благородници, които не могат да се преструват, че обичат Фондацията. Може би някои от тях се активизират.

Малоу се беше изчервил.

— Разбирам. На мен ли искаш да кажеш нещо? Аз съм от Смирно.

— Зная. Ти си смирнианец, роден си на Смирно, едно от бившите Четири кралства. По рождение си от Външните светове и чужденец. Несъмнено по време на войните с Анакреон и Локрис дядо ти е бил барон и е несъмнено, че родовите ти имения са били отнети, когато Сеф Сермак преразпредели земите.

— Не, Черен Космос, не! Дядо ми е бил сиромах и е умрял, ринейки въглища за мизерна надница още преди Фондацията. Не дължа нищо на стария режим. Но съм роден на Смирно и, Галактиката ми е свидетел, не се срамувам нито от Смирно, нито от смирнианците. Хитрите ти дребнави намеци за измяна няма да ме паникьосат дотолкова, че да лижа подметките на Фондацията. А сега можеш или да дадеш нарежданията си, или да ми отправиш обвинения, не ме е грижа какво ще предпочетеш.

— Скъпи майстор-търговецо, пукнат електрон не давам дали дядо ти е бил крал на Смирно или най-големият бедняк на планетата. Брътвежът ми за раждането и произхода ти беше, за да ти покажа, че те не ме интересуват. Явно не си разбрал главното. Нека се върнем назад. Ти си смирнианец. Познаваш хората от Външните светове. Освен това си търговец, и то един от най-добрите. Бил си на Корел и познаваш корелианците. Точно там трябва да отидеш.

Малоу пое дълбоко въздух.

— Като шпионин ли?

— Съвсем не. Като търговец, но с отворени очи. Ако можеш да откриеш откъде идва енергията — тъй като си смирнианец, ще ти припомня, че два от изчезналите търговски кораби са били с екипажи от смирнианци.

— Кога тръгвам?

— Кога ще бъде готов корабът ти?

— След шест дни.

— Е, тогава ще тръгнеш. Всички подробности ще получиш в Адмиралтейството.

— Добре! — Търговецът се изправи, ръкува се грубо и излезе.

Сът изчака малко, като разпери внимателно пръсти, разтърка ги; после повдига рамене и влезе в кабинета на кмета.

— Какво мислиш, Сът?

— Може да е добър артист — отвърна Сът замислено и се вгледа пред себе си.

2

Беше вечерта на същия ден и на двадесет и първия етаж в сградата „Хардин“, в ергенското жилище на Джорейн Сът, Публис Манлио бавно отпиваше от чаша вино.

В немощното стареещо тяло на Публис Манлио се съчетаваха два високи поста на Фондацията. Той беше секретар по външните работи в правителството на кмета, а за всички външни слънца, с изключение на самата Фондация, беше допълнително и глава на църквата, доставчик на Свещената храна, Магистър на храмовете и така нататък, почти до безкрайност объркващи, но звучни названия.

— Но се е съгласил да ти позволи да изпратиш оня търговец — говореше той. — Това е все пак нещо.