Черно море е първото море, което той вижда в живота си, той, пребродил по-късно всички морета и видял всички континенти с изключение на Ледовития океан и Атлантида. Макар този прочут „певец на морето“ и голям английски писател да е роден далеч и от Англия, и от морето.
Пишещият тези редове[1] имаше щастието да познава сина на Конрад — Борис, който, ако не се смята славянското му име, беше кореняк британец. Инженер по образование, той посвети последните години от живота си на събирането на материали за своя баща. Някак странна и неправдоподобна беше срещата ми с този човек! Като дете е седял на коленете на Хенри Джеймс (който разказвал на баща му за срещите си с Тургенев), Стивън Крейн му подарил куче и обещал да го научи да язди (не успял, починал рано), първото писмо написал до Голсуърти („Скъпи чичо Джон!“), сред гостите у дома си е виждал Уелс и Киплинг и е бил син на Джоузеф Конрад. Невероятно!
А Борис Конрад, да ви призная, също ме гледаше с почуда. Макар и два пъти и половина по-млад от него, аз навярно му приличах на човек, пристигнал от далечното минало.
Джоузеф Конрад (чието истинско име е Юзеф Теодор Конрад Налех Коженьовски, 1857–1924) е роден и израснал в Украйна. „Къде е това?“ — пита Борис Конрад, като вади от семейния архив фотография, правена преди повече от сто години. Това е Новофастово, край Погребище, в Киевска област. Домът не се е запазил, но много местни жители го помнят и наричат „палац“, дворец — чудноват дом с кула и часовник. Тъкмо тук малкият Конрад разглежда картата на Африка, върху която още има бели петна, посочва с пръст едно от тях и дава своеобразна клетва: „Като порасна, ще отида там!“ И наистина отива, а по-късно написва повестта „Сърцето на мрака“. Роден е през 1857 година в Бердичев, седем години след като в същия град се е венчал Балзак. Навярно са кръстили Конрад в същата църква, запазена до наши дни, където е станала венчавката на Балзак.
Няколко поколения Коженьовски, дворяни по произход, участвуват още от края на XVIII век в полското националноосвободително движение. Бащата на Конрад, Аполониус Коженьовски, филолог-изтоковед, някога студент в Петербургския университет, поет и преводач, е изселен от пределите на Полша в Руската империя и така Конрад идва на бял свят в Украйна.
Аполониус Коженьовски изпълнява длъжността управител на имение предимно при свои сънародници и даже родственици, също полски аристократи, които обаче, за разлика от Коженьовски, „не се бунтуват“ и затова забогатяват, получавайки от царското правителство обширни владения във Волин и Подолия. Майката на Конрад, Евелина Бобровская, принадлежи към един такъв преуспяващ род, брат й, Тадеуш Бобровский, изиграл важна роля в живота на Конрад, е видна личност в този край. Той се отнася към бащата на Конрад скептично, макар да му съчувствува. Наистина управляването на имения не се удава много на Коженьовски; непрактичен човек (поет!), той често сменя местожителството и службата си, поради което в Украйна съществува цял Конрадов маршрут. До тригодишна възраст Конрад живее край Бердичев, в село Тереховая, където са се запазили старинните стопански постройки и вековните дървета, които помнят Конрад, и където сега има народен музей. Семейството живее и в Житомир, чиято атмосфера по това време е описана от Владимир Короленко, родом от този край, в „История на моя съвременник“. След време на Аполониус е разрешено да замине за Варшава, но скоро го арестуват и затварят в тамошната крепост. По-късно, тъй като Коженьовски се местят, както вече знаем, не само по своя воля, Конрад минава пътьом с родителите си през Москва, живее във Вологда, в Чернигов, където умира и е погребана майка му. Учи в Лвов и в Краков, а след смъртта на баща си остава дванадесетгодишен на грижите на родствениците си.
През 1874 година седемнадесетгодишният Конрад прави една от най-решителните крачки в своя живот. Заминава за Франция и в Марсилия се качва на един френски кораб. Защо избира морето? Колкото и да е странно, Конрад никога не е обяснявал подробно решението си. А и да го е обяснявал, към версията му трябва да се отнасяме внимателно. Често той измисля не само мотивите на постъпките си, но дори събития, които уж са станали в живота му, и всичко е така живо и правдоподобно измислено, че не предизвиква ни най-малки подозрения нито у околните, нито у ранните му биографи.
За първи път Конрад вижда море в Одеса, където го води вуйчо му Тадеуш, впрочем възможно е не самото море, а одеските лимани. Разбира се, той чете и „Робинзон Крузо“, и „Петнадесетгодишният капитан“, а също „морските“ романи на Купър и Мариат. Разглежда картите с бели петна и мечтае за далечни пътешествия. Но защо става моряк, това не е изяснено. Във всеки случай роднините не го спират, дори организират заминаването му и най-вече същият този Тадеуш Бобровски. Конрад е болнав от дете, има нервни припадъци, опасяват се е от наследствена туберкулоза, затова вуйчото му осигурява издръжка и го изпраща в Южна Франция при свои познати. А познатите му там са корабовладелци, капитани и щурмани. Така Конрад се оказва в един знаменит пристанищен град сред моряци.
Вероятно най-важната причина за това смело решение на Конрад е нуждата от рязка промяна на обстановката. Всичко, което го обкръжава, така или иначе му напомня едно — гробище. И той е щастлив да се измъкне на свобода в един съвсем друг свят.
Конрад плава като юнга, а по-късно като стюард в Средиземно море и през океана, макар че не е известно до Мексико или до Венецуела. Пише на вуйчо си, че се кани да потегли към Индия. Изведнъж, намирайки се на пазара в Киев, Тадеуш Бобровский получава от Марсилия телеграма: „Конрад е ранен. Елате веднага.“ Вуйчото намира племенника си с рана на гърдите и без нито един грош в джоба. Имаше дуел — такова обяснение е дадено тогава за случилото се. „Ти наистина ли си се дуелирал?“ — пита го племенницата му след много години, когато Конрад е вече известен писател. И той отговаря утвърдително. Но в действителност не е имало дуел, а опит за самоубийство.
По това време Конрад се оплита във финансови и лични проблеми. Оказва се въвлечен в заговора на карлистите, привърженици на претендента за испанския престол Дон Карлос, превозва през морето оръжие за заговорниците, а непосредствен повод за това дълбоко душевно сътресение е може би една нещастна любов. Когато Конрад оздравява и укрепва, той вече не може да се върне на френския кораб. Навършил е двадесет и една години и като руски поданик подлежи на военна служба.
Тогава Конрад прави още една с решаващи последствия за живота му крачка — преминава на английски кораб. Там не надничат в документите или гледат на тях през пръсти, но бедата е, че с изключение на няколко думи Конрад не знае английски. Все пак той разбира какво иска да му каже първият срещнат моряк, когато стъпва на борда на британския кораб. Не бихме могли да възпроизведем казаното тогава — фразата е толкова силна, че хартията няма да издържи, но по същество молят Конрад да се омита от палубата. Той обаче не си тръгва и плава петнадесет години в британския търговски флот, изминавайки пътя от моряк до капитан, което за онова време, когато Англия се смята за „владетелка на моретата“, е изключително постижение.
Конрад започва английската си служба на въглевозите, които плават около източното крайбрежие на Англия, а после отново пренася въглища и вълна, а също и „жива“ работна сила по целия свят. Така обикаля Индия, Австралия, Африка, същите онези места, които някога е разглеждал на картата. Наистина мечтата му се сбъдва, но заедно с това той получава и тропическа треска, а също подагра, която после го измъчва цял живот. Завръщайки се от далечните рейсове, Конрад последователно се явява на изпити за щурман, помощник и накрая „мастър“, както наричат на морски език капитана на кораба.
„Скъпи мой капитане!“ — така започва да се обръща от известно време вуйчо му в писмата си до него. „Като пристигнах от Лондон в Украйна, аз започнах да подреждам багажа си“ — четем в автобиографията на Конрад описанието на неговото гостуване при вуйчо му в Казимировка (сега Побережная), край Оратов. Най-важното нещо в багажа му е един ръкопис.
Син на литератор, Конрад, естествено, започва да пише много рано. Още като ученик в Лвов той съчинява поема, вдъхновена от издигнатия пред лвовския театър паметник на Ян Собиески, който след Втората световна война заедно с други достояния на полския народ, в това число и писмата на Конрад[2], е предаден на Полската народна република (сега е поставен във Варшава). Тази детска поема остава единственото произведение на Конрад на родния му език, ако не смятаме писмата, впрочем също немногочислени, защото дори с полските си роднини той нерядко си пише на френски. За него казват: пише на английски, мисли на френски, а когато е болен, бълнува на полски. Често го питат защо е избрал точно английския език за литературната си дейност. Един от отговорите, вероятно най-искреният, е твърде своеобразен. За да пише полякът на полски, казва Конрад, трябва да бъде Мицкевич или Юлиус Словацки; френският език също е подчинен на определени правила от класиците на френската литература, докато английският в това отношение му дава по-голяма свобода. И така на двадесет и една години Конрад чува онази солена моряшка фраза на английски език, а на тридесет и седем решава да стане английски писател.
Един от първите му читатели е Голсуърти. Съвсем случайно той се оказва негов пътник. В пристанище Аделаида Голсуърти се прехвърля на английския търговски кораб, който държи курс към Лондон. Прехвърля се, защото парите му свършват и не може да продължи по-нататък замисленото пътешествие към остров Самоа при Стивънсън. Конрад е първи помощник на кораба и моли Голсуърти да прочете ръкописа му. Така, като не достига целта на пътешествието си, „живият класик“ на английската литература Голсуърти открива друг класик, бъдещ, все още не само непризнат, но и съмняващ се в творческите си сили. По-късно Голсуърти великодушно се отказва от честта да се смята за „кръстник“ на Конрад в литературата. Какъв „кръстник“ му е той! Самият Голсуърти по това време току-що започва литературния си път, а прочетеният от него ръкопис свидетелствува за това, че авторът вече не се нуждае от напътствия.
Този ръкопис, пътешествувал по-късно до Украйна, е представен по препоръка на Голсуърти на един издател, чийто консултант е Едуард Гарнет, един от фамилията Гарнет, направила много не само за английската литература, но и за пропагандата на руската литература в Англия. Гарнет е много заинтересован от този автор със „славянска душа“, който при това пише на английски. Ръкописът затвърдява този интерес и в живота на Конрад се извършва последният, може би най-решителен поврат — той, както се казва, слиза от кораба и става писател.
Да бъдеш писател значи не само да твориш, но и да живееш от литературен труд. Конрад поема голям риск. Напускайки морската служба с диплом на капитан, проплавал двадесет години на деветнадесет кораба, обиколил всички морета и континенти, той, наближаващ вече четиридесетте, се пуска като новак в плаване по коварното море от мастило. И при това не сам, ако се има предвид, че той ще разчита на литературата и като на средство за съществуване. Скоро след излизането на първата му книга Конрад се оженва, раждат му се двама сина…
Запазен е отчетът за една експертиза, направена от английското морско ведомство — анкета сред капитаните за условията на работа на корабите. Един от въпросите е колко трябва да са хората на кораба. Капитан Коженьовски отговаря, че всичко зависи от това, какви са хората. Ето такъв е човекът, който от този момент ще бъде писателят Джоузеф Конрад.
Литературният вятър, малко или много, надува платната му. Сред английските читатели интересът към далечните пътешествия е голям. От времето на „Робинзон Крузо“ англичаните четат за морето като за източника на своята слава и могъщество. Морето примамва мнозина като съдба, която обещава голяма сполука. Да се отправиш на далечно плаване и да се върнеш „друг човек“, тоест с претъпкана кесия — такава е разпространената житейска формула. И всеки английски „морски“ роман така или иначе я следва. А много от читателите нямат и намерение да пътешествуват, но обичат да четат за неща, които не са виждали и може би никога няма да видят. На картата, както и преди, си остават, ако не бели петна, то във всеки случай много места, за които почти нищо не се знае. По тези причини първата повест на Конрад, „Имението на Олмейър“, същата, която пътешествува с него от Руан през Аделаида и Казимировка до Лондон, предизвиква определен интерес, защото (така пише в една рецензия) „още никой от писателите не беше си присвоявал Борнео“. А действието на тази книга се развива тъкмо там, на най-големия от островите в Малайския архипелаг.
Големият успех обаче не идва. Не се радват на голям успех и следващите произведения на Конрад, най-добрите — „Негърът от Нарцис“, „Разкази за неспокойствието“, „Господарят Джим“, „Тайфун“, а когато се появява романът „Ностромо“, в една рецензия се отбелязва: „Четейки тази книга, на места ние преставаме да разбираме къде се намираме и за какво става дума.“ Нека не се перчим пред читателите — негови съвременници, с това, че всичко ни е ясно. Ние чудесно знаем, че Конрад е класик, а за тях това е било ново, непознато име, така че по-добре да се опитаме да ги разберем.
„За какво става дума“… Точно това е въпросът! Конрад влиза в литературата като „морски“ писател по всички външни признаци, но в същото време говори и за нещо друго, не просто за морето и това дезориентира широката читателска публика. Писателите Хенри Джеймс, Киплинг, Уелс, Стивън Крейн и, разбира се, Голсуърти духовно поддържат Конрад, но това тясно професионално признание не е достатъчно, макар и само от практическа гледна точка. Първите двадесет години от литературната си кариера Конрад живее фактически в дългове, благодарение на издателския си агент Дж. Б. Пинкър. Трябва да си припомним това име, защото, ако го нямаше Пинкър, не се знае дали Конрад би останал писател… Разбира се, като всеки делови човек Пинкър не действува безкористно, той рискува, но вярва в бъдещето, вярва в Конрад и както сега разбираме, в крайна сметка не се излъгва.
Вятърът на сполуката започва да съпътствува Конрад след излизането на романа „Победа“, въпреки че дори заклетите му почитатели не смятат тази книга за особено сполучлива. Наричат я „най-слабата от най-добрите книги на Конрад“. Така или иначе последните десет години от живота си Конрад живее с ореола на славата. На растящата му известност обръща внимание Горки. Андре Жид започва да учи английски специално за да прочете Конрад в оригинал. Когато през 1924 година Конрад умира (в Бишъпсборн, графство Кент), един от некролозите е подписан от Хемингуей. „Когато чувам — казва Томас Мая — да ме наричат «първия повествовател на епохата», аз си крия главата. Глупости! Това не съм аз, а Джоузеф Конрад и това трябва да се знае.“
„Първият“ не значи „най-добрият“ или „най-големият“ — това е белег на старшинство, на особено място в литературата на XX век. Отдалеч, от морето, а всъщност още от украинските степи, образуващи сякаш дъното, основата на Конрадовото „море“, капитан Коженьовски много по-рано от мнозина други улавя специфичните проблеми на идващия век и започва да търси средства за изразяването им.
Писателите, навлезли в литературата през 20-те години, възприемат от него усложнената писателска техника, така наречения похват на „гледната точка“, който самият Конрад е взел от Хенри Джеймс. Конрад формулира лозунга за „точната дума“, макар, разбира се, патриарх на тази идея да е още Флобер. Той съветва по-младите си събратя да четат Тургенев, ако искат да разберат що е пейзаж в прозата и изобщо що е идеална проза. Самият Конрад следва авторитетите на своята младост Флобер и Джеймс, които поставят Тургенев така високо, че Джеймс го нарича „романист на романистите“.
Конрад не е само посредник. Заимствуваното от своите учители той съединява в нова сплав. И неговият стил не се отнася само до думите — Конрад се стреми да слее стила на живота и творчеството си. В понятието за „точната дума“ той влага идеята за истината. Разработва цял кодекс на „писателската честност“, особен кодекс, в който тя се разкрива преди всичко в отношението на писателя към материала. Според Конрад най-висшата мярка за честност е, когато писателят пише за лично преживяното. Освен това е нужна самодисциплина, пълно подчиняване на целия му живот на творческия процес. Непреклонна борба в името на единствено вярната дума. „Моята задача — казва Конрад — е със силата на думата да накарам читателите да слушат, да ги накарам да чувствуват и преди всичко да ги накарам да виждат“ (из предговора към „Негърът от Нарцис“). Капитан на морски език е „мастър“. Владетел, главен, а също познавач, артист в своята работа, художник, професионалист в най-висшия смисъл — всички оттенъци на старинното понятие „мастър“ са събрани в представата за капитана. И тази капитанска позиция заедно с характерното положение на водач на кораба, който, без да има определена вахта, през цялото време трябва да бъде нащрек, Конрад пренася в писателството. Той дава пример на писателски професионализъм, превръщайки изкуството в свой служебен дълг. Професионалист, експериментатор, „честен и съзнателен майстор“, изследовател на „сърцето на мрака“ и „прага на зрелостта“ на човешката природа, автор на книги-параболи, на романи-притчи… Със съзнателни усилия той си създава биография, а после я описва; прави житейски експеримент, за да натрупа материал за творчество; изработва си стил на живот и го претворява в прозата си. Разбира се, тези принципи не са измислени от Конрад. Той не е първият, който експериментира върху себе си, за да опише после този експеримент. Не само той по онова време се терзае и измъчва в търсене на идеална конструкция за своята проза. И когато Конрад казва „да слушат, чувствуват и виждат“, той още веднъж формулира задачата, за която по негово време говорят мнозина. „Да ги заставя да виждат“, това значи, без да показва и без да натрапва нищо на читателя, да направи така, че той да вижда сам. „Да ги заставя да чувствуват“ — без изводи и поучения да предизвика у читателя мисълта за значението на написаното. А всичко заедно — „да слушат“ или „виждат“, изисква умението да се пише така, че като четем, да чуваме, ако има звук, и да виждаме, ако пред нас има очертания или цвят. С една дума, в книгата да няма описания, а да се създава илюзията за това, което става както в живота, когато виждаме, слушаме, усещаме. По времето на Конрадовата младост цялата литература търси средства да направи разказа прост и същевременно сложен като живота; търси тайната на повествователното самодвижение, напомнящо хода на самия живот. Конрад е само един от многото, които се блъскат над решението на тази задача, но даже сред най-забележителните имена от онова време той изпъква с едно особено качество, което сега определено трябва да наречем „усет за съвременност“.
Би трябвало… Въпреки всичко известността на Конрад си остава доста ограничена, както и преди, това е „успех сред познавачите“, само че тези познавачи стават все повече. Истинското признание, което определя особеното място на Джоузеф Конрад в литературата, идва при него едва през втората половина на нашия век, когато става ясно, че вълните и бурите, които връхлетяват неговите непоколебими капитани, се родеят с най-острите проблеми на времето.
За да стане ясна позицията на Конрад, ще приведем няколко кратки цитата, но преди това нека чуем Бертран Ръсел. Известният английски философ, познавал лично Конрад, казва за него: „Конрад си представя цивилизования, нравствения в една или друга степен живот като опасна пътека, минаваща по тънък слой току-що изстинала лава, която всеки момент може отново да закипи и бездната да погълне непредпазливия.“ Кратка, но вярна характеристика. Мирогледът на Конрад се гради върху неговия жизнен опит, който обхваща времето на границата между двата века и опасва земното кълбо от Бердичев до Банкок. Още от детските си години той научава що е самодържавие, царизъм и, от друга страна, що е безразсъден политически авантюризъм, с който, уви, се отличават баща му и някои негови съмишленици[3]; не от втора ръка научава що е империализъм и колониализъм по времето, когато мнозина още мислят, че това е „преден пост на прогреса“ (така се и нарича и един от най-силните разкази на Конрад); той вижда продажността и корупцията на всички равнища, включително до „най-цивилизованото“. Конрад вижда и друго — проявите на чест и мъжество, вижда ги също на всички равнища, започвайки от онези украински селяни, които изпращат майка му в последния й път. Той вижда колко скъпо се плаща това мъжество и какво в крайна сметка ти струва способността да се задържиш на тясната пътека на честта. Разбира се, има и много неща, които той не вижда и даже не иска да види, включително и в борбата за същата тази човешка чест, и въпреки всичко видяното и запечатаното от него е сериозен и суров урок.
Сега да дадем думата на Конрад. В зората на нашия век той пише: „Когато се разлети на парчета последният акведукт, когато се разбие на земята последният самолет и последната тревичка изчезне от умиращата земя, дори и тогава човекът, непобедим, защото е научен да се съпротивлява на нещастията и болката, ще устреми неукротимата светлина на очите си към заревото на помръкващото слънце“ (1905). Не ви ли се струва, че подобно нещо вече сме чели някъде? Да, разбира се, цялата западна литература на нашия век, като се започне с „Жажда за живот“ на Джек Лондон и се свърши със „Старецът и морето“ на Хемингуей, която разказва за човешката издръжливост пред лицето на немислими обстоятелства, е своего рода ехо на тези думи на Конрад, по-точно на тази идея, заложена в творчеството му. Погледнете датата — Конрад говори за „последния самолет“ само две години след като първият крилат апарат се е откъснал от земята. Да, Конрад твърде рано, сякаш пророчески усеща, че настъпва времето, което ще попска от човешкия род изключителна, непозната дотогава в историята издръжливост.
Твърдост, издръжливост, вяра в своя дълг — такова е кредото на Конрад. „Всяка крачка е постъпка — пише той, — за нея неизбежно се налага да отговаряш и напразни са сълзите, скърцането със зъби и съжалението на слабите, когато идва времето да се окажат лице в лице с последствията от своите собствени действия.“
А пред кого или пред какво човек е длъжен да изпитва това особено чувство на дълг? Явно пред самия себе си, пред своето звание на човек. Налага се да се каже „явно“, тъй като Конрад не отговаря пряко на този твърде сложен въпрос. Но той неведнъж описва изпълнението на дълга. „Не мога да допусна безредие на кораба, даже ако той отива към дъното“ — казва капитан Макхуър от повестта „Тайфун“.
И още един откъс:
„Той правеше отчаяни усилия, от които очите му сякаш щяха да излязат от орбитите си. Той вече нищо не виждаше и задъхвайки се, хлипайки, напрягаше всичките си сили, за да изпълзи от калта. Накрая почувствува, че пълзи по бряг… Около минута лежа неподвижно, после стана, целият в кал от главата до петите, и си помисли, че е сам, съвсем сам. Стотици мили го отделят от хората, сред които е живял, и като подгонен звяр няма от кого да чака помощ, съчувствие, жалост.“
Това е „Господарят Джим“, 1900 година. Какво ни напомнят този редове на Конрад? Препрочитаме смъртта на Хаджи Мурад у Толстой:
„Той събра сетни сили, приповдигна се над насипа, стреля с пистолета си в един човек, който прибягваше, и го улучи. Човекът се строполи. След това той излезе съвсем от рова и куцайки, тръгна с кинжал право срещу враговете. Чуха се изстрели, той се олюля и падна… Но онова, което им се струваше мъртво тяло, изведнъж замърда. Най-напред се надигна окървавената, без калпак, бръсната глава, сетне се надигна тялото до кръста и като се хвана за близкото дърво, той се изправи цял. Изглеждаше тъй страшен, че ония, които тичаха към него, спряха. Но изведнъж той потрепери, откъсна се от дървото и в целия си ръст, като подкосен бодил, падна по очи и вече не мръдна… Повече нищо не чувствуваше и враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него… И… всички… като ловци над убит звяр се струпаха около телата на Хаджи Мурад и на неговите хора…“[4]
Написано е по едно и също време с „Господарят Джим“ и макар че Конрад не е могъл тогава да знае повестта на Толстой (1896–1904, публикувана през 1912), а Толстой, съдейки по всичко, не е успял да забележи Конрад, все пак съвпаденията, включително до отделни думи, тук не са случайни, макар да не се обясняват с някакво влияние.
Така че „Хаджи Мурад“ и „Господарят Джим“ са свързани от атмосферата на времето, в което са създадени.
„Разкази за неспокойствието“ — това е заглавието на първия сборник на Конрад, което същевременно изразява и неговата програма. Бертран Ръсел вярно е почувствувал колко тънък е слоят, прикриващ бездната от лава у Конрад. Но всичко това са образи — море, бездни, лава… Каквато е конкретното съдържание на Конрадовото „неспокойствие“? Това е тъкмо опитът, който морякът е натрупал, обикаляйки света до най-отдалечените му кътчета. Накратко в началото това е същото „неспокойствие“, изразено и от Толстой в известната фраза от „Ана Каренина“: „… у нас всичко това се преобърна и едва се урежда…“.
Ако се обърнем към статията на Ленин, където тази Толстоева мисъл е специално подчертана, ще получим пълно осветляване на процеса, в който се включва и пътят на Конрад: „епохата след 1861 и до 1905 година“.[5]
Препрочитаме откъса от „Ана Каренина“, цитиран от Ленин: „… разговорите за реколтата, за наемането на работници и т.н., които Левин знаеше, че е прието да се смятат за нещо много ниско… сега му се струваха единствено важни. Може би това не е било важно при крепостното право или не е важно в Англия. И в двата случая самите условия са определени; но сега, когато у нас всичко това се преобърна и едва се урежда, въпросът, как ще се сложат тия условия е единствено важният въпрос за Русия — мислеше Левин.“[6]
И ето Конрад, поживял в условията и на двата цитирани „случая“, пренася тъкмо там, в Англия, която за хората от миналия век е пример за устойчивост и „определеност на условията“, съзнанието за бъдещия „преврат“, което засега е само „неспокойствие“, безкрайно „неспокойствие“. Този „дяволски чужденец“, както наричат Конрад в една ранна английска рецензия!
„Аз съм уверен, че моите така наречени «морски» неща трябва да се разглеждат от малко по-друг ъгъл на зрение“ — казва Конрад на Гарнет, първия си литературен съветник. Трябва да отбележим, че в литературните кръгове започват да гледат на Конрад преди всичко като на „пришълец от Изтока“, понякога го наричат „руския граф“ — той влиза в литературата по времето на така наречената „руска треска“ на Запад, когато в същата тази Англия започват усилено да четат руска литература. Намират, че корените на Конрад са там. Но какъв е Конрадовият ъгъл на зрение към проблемите, които западните читатели тогава смятат за принадлежност на руските писатели? Съвършено ясно е: „Няма нито надежда, нито страх“ — изчерпано, изживяно е всичко между човека и света, няма смекчаващо уплътнение под формата на религиозна вяра, илюзии и т.н. У Достоевски виждаме човека и бога, човека и дявола, у Конрад човекът е оставен насаме със себе си. Като Толстоевия Хаджи Мурад — само че трябва да отбележим разликата. Между тях, разбира се, има много общо, още повече — обективно общо, защото тези произведения са създадени от писатели, които взаимно не са попаднали в полезрението си. Общото идва от общия противник: модерната вече „жестокост“, която Толстой улавя в края на века и решава творчески да поспори с нея. У Толстой жестокостта също е пределна. Хаджи Мурад не е просто убит, а унищожен: „И враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него.“ Небивала за Толстой степен на жестокост, също не смекчена — даже у Толстой! — с нито една мисъл за бога. Хаджи Мурад, съвсем като Конрадовите герои, е изоставен не само от хората, но и от бога — това е принципно важно за Толстой. Но в същото време, описвайки такава твърдост и жестокост, Толстой остава в пределите на прехода от „мира“ към „войната“ и отново към „мира“, в края на неговата повест гората отново шуми, птичките пеят, животът продължава по-нататък… Нека да е жестокост, но — в границите на живота. Конрад е от тези, които Томас Ман има предвид, когато говори за поставянето под въпрос на „самото битие на човека“. Конрадовото „неспокойствие“ предполага такива сътресения, след които птички няма да запеят.
В същото време при цялата тази жестокост у него липсва тъй привлекателният за модерния стил садизъм. Конрад се явява родоначалник на онази парадоксална съсредоточеност, която ще открием у много от най-новите писатели. Съсредоточеност, сближаваща ни с човека, който на пръв поглед е безнадеждно зачеркнат от ужасната си репутация. Конрад посвещава на тази тема разказа-спомен „Фалк“: вгледай се в човека и ще видиш в него човека, макар да казват, че някъде край Антарктида е ял човешко месо. Да, имало е нещо, сполетяло го е, по израза на самия герой, „нещастие за цял живот“… Но по-добре е това да се прочете, а не да се преразказва, защото в преразказа не може да се предаде цялата съсредоточеност и подробност, с които се разглежда това. В преразказа се получава грубо, уродливо и се оказват засегнати някои наши чувства, които Конрад всъщност дори не докосва. Но и нищо не ни спестява. Неговата съсредоточеност „приближава“ обекта и го обяснява, но не го оправдава. За класическия хуманизъм да разбереш значи да простиш. За Конрад да разбереш значи да разбереш.
В „Негърът от Нарцис“ също съсредоточено се разглеждат човешкото единение, сплотеност, моряшката солидарност. Сплотеността се поражда въпреки всичко, което разделя тези хора до момента, в който са тръгнали на плаване. Но кое е важното според Конрад — в екипажа нищо не се променя, лентяите и бърборковците си остават лентяи и бърборковци, страхливците — страхливци. Джими Уайт, симулант или наистина туберкулозен, е и си остава бреме за целия екипаж. Налага се да работят вместо него, да се грижат за него, но както времето и мъката, този човек, безнадеждна смесица от нещастие и подлост, сплотява моряците край себе си. А главното е морето, то блъска и подмята кораба и в това лашкане хората буквално и символично се вкопчват един в друг, образувайки странна сплав, в която подлостта крепи дружбата, а мързелът помага на мъжеството дори и само затова, че в бурята на руля най-дълго стои Сингълтън, старият Сингълтън, а щом той е на руля, корабът няма да се отклони от курса си. Но още щом Нарцис пристига в пристанището, екипажът се разпада, хората си тръгват, без дори да се обърнат.
„Ние съществуваме, докато се държим заедно“ — мисли капитан Марлоу, който се явява разказвач в няколко „морски“ истории. В своите странствувания по света Конрад вижда много, вижда и народната енергия, цени я, когато се убеди, че е истинска. В по-късния си роман „През очите на Запада“, чието действие започва в Петербург, той изобразява един юначага — колар, потънал в непробуден пиянски сън като символ на отровената и дремеща сила. Но в същия роман той влага в устата на обикновената жена Тьокла (или Фьокла) цял монолог за верността, на която се гради собственото му жизнено кредо.
Понякога вярата на Конрад само изглежда безцелна, ненасочена към нещо, като затворено в себе си състояние. У него капитаните на мостика или рулевите на щурвала сякаш не водят кораба — главната им грижа е корабът да издържи схватката със стихията. И ето връхлита чудовищна буря. Корабът се подхвърля като треска. И изведнъж се раздава, както е в „Тайфун“, „крехък глас, звук-джудже, непобеден от ужасния хаос: — Ще издържи!“ Но стихията иска да вземе своето, не отстъпва на човека. „И отново се раздаде гласът на капитан Макхуър, глас, почти потопен от трясъка и шума, като кораб, който се сражава с вълните на океана: — Ще се надяваме! — викна гласът, малък, самотен и непоколебим, който сякаш не познаваше нито надеждата, нито страха.“
И така, нито надежда, нито страх — самота; И все пек пронизващите целия този немислим хаос човешка издръжливост и вяра имат ориентир. Той се оказва неразрушимата връзка между хората. Според Конрад те понякога са обречени на тази връзка, макар и да са в смъртна схватка. Изкристализира още едно много важно за Конрад понятие — солидарността. У него всички са отговорни за нея, макар мнозина да не намират пътя към общочовешката сплотеност и мнозина да извършват предателство спрямо нея.
В много съвременни книги виждаме отзвук на същата тази борба, откриваме и подражание на Конрад, и творческо развитие на неговите уроци. „Аз мисля, че човек не просто ще издържи, той ще възтържествува“ — казва, сякаш за да поправи по-стария майстор, Уилям Фокнър. Разбира се, да се каже, че човек ще възтържествува, още не значи да се намери истинската опора за това тържество, затова и Конрад проверява издръжливостта на своите герои с удесеторено натоварване.
Във всеки от броевете си международното списание „Конрадиана“, което излиза в университета на щата Тексас, печата текуща библиография за Конрад. Във всеки брой списъкът заема няколко страници, съдържа десетки заглавия на разнообразни по размер и характер трудове, излизащи на много езици по света. В Англия е организирано Конрадовско общество и се провеждат ежегодни конференции, които на свой ред събират представители от много страни. В Полската народна република Конрад също се изследва и издава широко. В основата си това е исторически обективен процес, който потвърждава значението на писателя.
Но някъде Конрад е и просто на мода. Наблюдаваме конрадовски бум, който сега е в разгара си. Причините за бума? Те са същите, които предизвикват и сериозния интерес към писателя, причините са същите, но последствията са различни. Същите онези качества на Конрад, които му гарантират статуса на класик с подчертано съвременно значение, се използват от колекционерския бизнес, експлоатират се като „суровина за критическата промишленост“. Действително в много отношения Конрад се оказва „първи“ и сред така наречените „трудни художници“, трудни — за читателите. Между другото един от изследователите на Конрад казва точно така: „Той служи като материал за измислено-изтънчени тълкувания, толкова характерни за значителна част от съвременното литературознание.“
Никой не спори за това, че Конрад е значително и сложно явление. Но въпросът е къде да се търси сложността на Конрад. Това изобщо е един от най-острите въпроси днес и за писателите, и за критиците, и за читателите. По израза на един английски литературовед „ние някак привикнахме, че значителното произведение на изкуството непременно трябва да бъде сложно“. Този навик, създаден от убеждението — „сложен е съвременният свят, сложно е и съвременното изкуство“, води много често към объркване на чисто конструктивните усложнения с действителната сложност на съдържанието. При това тъкмо Конрад като „първи“ се приема за отправна точка. Действително понякога той е труден за читателите до невъзможност, а критиците тъкмо на тези страници намират за себе си особено „сериозен“ и „сложен“ материал за анализ. И така сложните на пръв поглед конструкции се поддават на лесно разсичане. Книгите на Конрад буквално шумолят, сваляйки от себе си слой след слой, подредени така удобно, сякаш са били подготвени от самия писател за бъдещия анализ. А между другото у Конрад има „прости“ книги, сравнително „прости“ като същия този „Тайфун“, но заедно с това най-сложни по мисъл.
Конрад действително е един от първите и забележителни примери в литературата на нашия век за това, как писателят прави невъзможното, натоварвайки се с неимоверно сложни творчески задачи, и подобно на собствените си герои, рискува да претърпи „поражение“, творчески Вярно, че някоя несполука може да се окаже по-интересна от сполуката, но точно защото Конрад е класик, „първи“, образцов майстор, е важно да се ориентираме в неговите истински сполуки и несполуки — в името на литературата, която така или иначе се равнява по „първите“.
Като се вглежда в Конрад, като чете книгите му и мисли за неговата съдба, потомството е длъжно да се отнесе с нужното уважение към основните принципи, на които е бил верен този човек. „И той не прави опит да се отклони от истината, ужасната истина“ — се казва за един от героите му. Ето защо, за да оценим мъжеството на Конрад, трябва да си дадем сметка: истината е още по-ужасна за този човек, защото е истина за него самия. И той гледа тази истина право в очите. Такъв е Конрад.
Белият човек, облегнал се с две ръце върху покрива на малката кабина на кърмата на лодката, каза на кормчията:
— Ще нощуваме при Арсат. Стана късно.
Малаецът издаде само някакъв ръмжащ звук, без да отмести втренчения си взор от реката. Белият човек опря брадичка на скръстените си ръце и се загледа в дирята зад лодката. В края на правата ивица гора, прорязвана от блестящата повърхност на реката, се появи слънцето, ослепително и без нито едно облаче край него, докосна водата, която заблестя, озарена от лъчите му, като метална лента. Гората, потънала в мрак и покой, се извисяваше неподвижна и безмълвна от двете страни на широкия воден поток. В подножието на исполински дървета, от калта на речния бряг, се издигаха безстволи палми нипа, сънливо провесили грамадните си и тежки листа над вихрите на кафявите водовъртежи. Неподвижният въздух сякаш беше обрекъл на застой всяко дърво, всеки лист, всяко клонче, всеки филиз на пълзящите растения, всяко листенце на най-миниатюрните цветчета и тази статичност изглеждаше абсолютна и вечна. Нищо не се движеше по реката освен осемте гребла, които проблясваха равномерно във въздуха, за да се потопят отново с един-единствен плясък; кормчията замахваше с греблото ту наляво, ту надясно, периодично и рязко, като описваше с него бляскави полукръгове над главата си. Носът на лодката пореше водата и тя приглушено се пенеше от двете й страни. Кануто на белия човек, поело нагоре по течението и нарушаващо за миг с появата си спокойствието на тези места, като че ли прекосяваше границите на една земя, в която окончателно и безвъзвратно беше забравен дори и самият спомен за някакво движение.
Като обърна гръб на залязващото слънце, белият човек обходи с поглед пустата и необятна морска шир. В последните три мили от течението си реката, дотук възпирана от многобройни завои, се втурваше, сякаш неудържимо мамена от свободата на открития хоризонт, право към морето, право на изток — към изтока, вдъхващ живот и на светлината, и на мрака. Зад кърмата викът на някаква птица, дрезгав и слаб, се плъзна по гладката повърхност на водата и се изгуби, преди да достигне отсрещния бряг, в бездиханната тишина на света.
Навел силно тялото си напред, кормчията заби греблото си дълбоко във водата, като го държеше здраво в ръце. Водата заклокочи; изведнъж дългата права отсечка от реката като че ли се завъртя, гората се люшна в полукръг и косите лъчи на залеза близнаха широката част на кануто с огнен език, като метнаха тънките и изкривени сенки на хората в него върху набраздения блясък на реката. Белият човек се обърна и впери поглед напред. Курсът на лодката бе променен под прав ъгъл спрямо течението и дървената драконова глава на носа сега сочеше към една пролука в крайбрежната стена от храсти. Тя се плъзна в нея, като помете надвисналите клонки, и изчезна подобно на земноводно същество, което се измъква от водата на път за своето леговище в гората.
Тесният ръкав приличаше на окоп — с много извивки, неимоверно дълбоки, потънал в мрак под тънката ивица чиста и сияеща синева на небето. Огромни дървета извисяваха стволове, невидими зад плетеницата от гирлянди пълзящи растения. Тук-там, близо до черния отблясък на водата, някой извит корен на исполинско дърво се надигаше сред дантелата от дребни папрати, черни и притихнали, сгърчени и неподвижни като хваната в капан змия. Кратките слова на гребците отекваха силно между плътните стени от растителност. Мрак се процеждаше между дърветата, през преплетения лабиринт пълзящи растения, иззад фантастичните и неподвижни листа; мрак тайнствен и непобедим, мрак, носещ дъха и отровата на непроходими гори.
Гребците забиха пръти в плитчините. Ръкавът се разшири и се вля в необятните, застинали води на една лагуна. Гората се отдръпна от блатистия бряг, за да отстъпи място на ярката зеленина на тръстиките, чиито върхове ограждаха отразената синева на небето. Високо над тях се рееше къдрав облак, плъзгащ нежната розовина на своя лик под плаващите листа и сребристите цветове на лотосите. В далечината изплава тъмният силует на малка къща, кацнала върху няколко стърчащи кола. Близо до нея две високи палми нибонг, сякаш прокраднали се напред от горския масив далеч зад къщата, леко се надвесваха над грубоватия й покрив и навяваха нерадостна нежност и печал с високите си клюмнали, разлистени корони.
Кормчията вдигна греблото си по посока на къщата и каза:
— Арсат е там. Виждам кануто му, завързано между коловете.
Гребците подтичваха отстрани на лодката и извърнали глави през рамо, хвърляха поглед към края на целодневното си пътешествие. Те предпочитаха да прекарат нощта на някое друго място, отколкото в тази лагуна, защото за нея се мълвеше, че е обитавана от зли духове. Освен това те не обичаха и Арсат, първо като пришълец, а също и заради това, че човек, който поправи един изоставен дом и се засели в него, иска да докаже, че не се бои от духовете, обитаващи запустелите места. Такъв човек може да предизвика съдбата с поглед или думи; а духовете, с които той дружи, трудно могат да бъдат умилостивени от случайния пътник, защото тези тъмни сили жадуват да излеят злобата на човешкия си господар върху главите на невинните. Белите хора не обръщат внимание на подобни неща, тъй като са неверници и са в съюз с Бащата на злото, а той ги закриля по пътя им сред невидимите опасности на този свят. На предупрежденията на вярващите те отвръщат с обидно и преднамерено безбожничество. Тогава може ли да се очаква изход?
Такива мисли вълнуваха гребците, облегнали тела на дългите пръти. Голямото кану се плъзгаше бързо, безшумно и плавно към дома на Арсат, докато, сред шум от захвърлени пръти и викове „Слава на аллаха!“, с мек удар опря в кривите колове, които държаха къщата над водата.
Вдигнали глави нагоре, лодкарите извикаха нестройно:
— Арсат! Ей, Арсат!
Никой не се показа. Белият човек започна да се изкачва по грубата стълба, която водеше към бамбуковата площадка пред къщата. Главният лодкар каза навъсено:
— Ще ядем и ще спим в сампана.
— Подайте ми одеялата и кошницата — подвикна рязко белият човек.
Той приклекна на края на площадката и пое вързопа. След това лодката се отдалечи и като се изправи, белият мъж се озова лице в лице с Арсат, излязъл от колибата през ниската й врата. Домакинът беше млад, силен мъж, с широки гърди и мускулести ръце. Беше облечен само със саронг. На главата си нямаше нищо. В кроткия поглед на големите му очи се четеше тревога, но гласът и поведението му бяха сдържани, когато се обърна към госта, без да поздрави:
— Туан, носиш ли лекарства?
— Не — изненадано отвърна новодошлият. — Не. Защо? Да няма болест в дома ти?
— Влез и виж сам — отвърна Арсат по същия спокоен начин и влезе през малката врата. Белият човек остави вързопите си и го последва.
Сред здрача на жилището той забеляза върху бамбуковото легло фигурата на жена, легнала по гръб и завита с широк червен памучен чаршаф. Тя бе неподвижна като мъртвец; но големите й, широко отворени очи, блеснали в мрака, бяха вперени в гредите на тавана, неподвижни и невиждащи. Имаше треска и явно беше в безсъзнание. Страните й бяха леко хлътнали, устните — полуотворени, а на лицето беше изписан зловещ и неизменен израз — онзи вглъбен и замислен израз на човек в безсъзнание, който е обречен на смърт. Двамата мъже стояха над нея и я гледаха смълчано.
— Отдавна ли е болна? — попита пътешественикът.
— Не съм мигнал от пет нощи — бавно отвърна малаецът. — Отначало чуваше гласове от водата, които я зовели при себе си, и се мъчеше да се отскубне от ръцете ми. А днес от изгрев-слънце вече не чува нищо — дори мен не чува. Не вижда нищо. Не вижда и мен дори, мен!
Той помълча около минута, след което тихо попита:
— Туан, ще умре ли?
— Страхувам се, че да — каза белият човек с тъга в гласа.
С Арсат се бяха срещнали отдавна, в една далечна страна, по време на беди и опасности, когато всяка приятелски протегната ръка бе добре дошла. И откакто малайският му приятел беше дошъл съвсем неочаквано да живее в тази колиба сред лагуната с една непозната жена, той беше нощувал тук много пъти по време на пътуванията си нагоре и надолу по реката. Обичаше този човек, който умееше да бъде предан и да се бие смело рамо до рамо с белия си приятел. Обичаше го — може би не толкова, колкото човек обича любимото си куче, но достатъчно, за да му помага и да не задава въпроси, да си спомня понякога, унесен в собствените си мисли, за самотния мъж и дългокосата жена с решително лице и тържествуващ поглед, които живееха заедно, скрити от гората, сами и навяващи боязън у другите.
Белият човек излезе от колибата точно когато бързите и прокрадващи се сенки потушаваха огромния пожар на залеза; те се надигаха недоловимо над върхарите на дърветата, заливаха небето и се сипеха като водни струи, за да угасят алената жар на реещите се облаци и червеното зарево на отмиращия ден. Няколко мига след това звездите изплаваха над непрозрачния мрак на земята и голямата лагуна, внезапно оживяла с отраженията на светлините, заприлича на овален къс нощно небе, захвърлен сред безнадеждната и бездънна нощ на този пустинен свят. Белият човек вечеря с храната от кошницата и като взе няколко от разпилените по площадката съчки, стъкна малък огън — не толкова, за да се сгрее, колкото заради дима, който щеше да прогони комарите. Загърна се с одеялата, опря гръб о тръстиковата стена на къщата и запуши, унесен в мисли.
Арсат доближи безшумно през вратата и приклекна до огъня. Белият човек прибра изпънатите си нозе.
— Диша — каза тихо Арсат в отговор на очаквания въпрос. — Диша и сякаш цялата е пламнала в огън. Не говори, не чува — само гори!
Той спря за момент, след което попита с тих, примирен глас:
— Туан… ще умре ли?
Белият човек присви неловко рамене и отвърна колебливо:
— Ако съдбата й е отредила така.
— Не, туан — каза спокойно Арсат. — Ако така е отредила моята съдба. Аз чувам, виждам, чакам. Спомням си… Туан, ти помниш ли старото време? Помниш ли брат ми?
— Да — отвърна белият човек.
Внезапно малаецът стана и влезе вътре. Другият, все още седнал отвън, дочу гласа му откъм колибата. Арсат говореше високо:
— Чуваш ли ме? Говори!
Дълбока тишина последва думите му.
— О, Диамелен! — извика внезапно той.
След този вик се чу дълбока въздишка. Арсат излезе и отново се отпусна на старото си място.
Те седяха смълчано край огъня. В къщата цареше пълна тишина, тихо беше и наоколо; само гласовете на лодкарите се носеха откъм далечния край на лагуната и отекваха отчетливо над спокойната повърхност на водата. Огънят при носа на лодката мъждукаше в далечината с неясно очертания си червен пламък. След малко пламъкът изчезна. Гласовете секнаха. Земята и водата притихнаха в дълбок и непробуден сън. Сякаш нищо друго не съществуваше освен блясъка на звездите, вечен и безполезен, прокрадващ се през черната неподвижност на нощта.
С широко отворени очи белият човек гледаше в тъмнината пред себе си. Страхът и магията, внушението и чудото на смъртта — на близката, неизбежна, незрима смърт — притъпяваха жизнеността на натурата му и събуждаха неговите най-смътни и съкровени мисли. Вечното подозрение спрямо злото, разяждащото съмнение, което се спотайва в душите ни, се вливаше в неподвижността около него, неподвижност дълбока и безразлична, и й придаваше страховит и мерзък вид, сякаш това бе хладнокръвна и непроницаема маска на неоправданото насилие. В този негов мимолетен и дълбок душевен смут земята, обгърната от меката звездна светлина, се превърна в преизподня на нечовешки стремления, в бойно поле на демони ужасни и чудовищни, величави или низки, протегнали жадни ръце към беззащитните ни души. Едно неспокойно и тайнствено място на неутолими копнежи и страхове.
Печален шепот се разнесе в нощта; шепот обезпокоителен и навяващ тъга, сякаш усоите на околната гора се бяха опитали да му нашепнат мъдростта на своето необятно и величествено безразличие. Звуци, колебливи и безплътни, се понесоха около него и бавно приеха формата на слова; постепенно се подредиха в поток от изречения, които се лееха тихо и монотонно. Той се раздвижи като внезапно разбудил се човек и се намести по-удобно. Арсат, неподвижен и потънал в сянка, навел глава под звездното небе, говореше тихо, с унесен глас:
— А кому може човек да излее мъката си, ако не на приятел? Мъжът трябва да говори за война и любов. Ти, Туан, знаеш какво е война и си ме виждал във време на опасност да диря смъртта така, както други хора се борят за живота си! Написаното може да се изгуби; лъжата може да се напише; но това, което окото е видяло, е истина и остава в паметта!
— Помня — каза тихо белият човек.
Арсат продължи с жал в гласа:
— Затова ще ти говоря за любовта. Ще говоря в нощта. Ще говоря, преди да са си отишли нощта и любовта — и денят да види мъката, легнала на помръкналия ми лик, на изпепеленото ми сърце.
Кратка и едва чута въздишка отбеляза една почти недоловима пауза, а после думите потекоха отново, без нито едно движение, без нито един жест.
— След като времето на опасности и войни премина и ти напусна родината ми, за да следваш пътя на желанията си, които ние, островитяните, не разбираме, аз и моят брат отново станахме това, което бяхме и преди — оръженосци на владетеля. Ти знаеш, че сме от род, който е властвувал, и на нас прилягаше повече, отколкото на други, да окичим дясното си рамо със символа на могъществото. В дни на благоденствие си Дендринг бе благосклонен към нас, както ние в дни на опасност му доказвахме, че може да разчита на смелостта ни. Тогава цареше мир. Беше време за лов на елени и бой с петли; време за безгрижни разговори и лекомислени препирни между мъже, чиито стомаси са пълни, а оръжията — ръждясали. Но пък оризът растеше под спокойния поглед на сеячите, а търговците идваха и си отиваха — заминаваха гладни и се връщаха сити към реката на мирния живот. Те носеха и новини. Носеха вести, в които имаше примесени и истина, и лъжа, така че никой не знаеше кога да се радва и кога да тъжи. От търговците научавахме и за теб. Бяха те виждали и тук, и там. Вестите за теб ми носеха радост, защото помнех бурните времена, както помнех добре и теб, туан. Но дойде мигът, когато престанах да мисля за нещата от миналото, защото взорът ми беше отправен към тази, която сега умира тук, в моя дом.
Той спря, за да възкликне шепнешком, но прочувствено: „О, мара бахия! О, беда!“ След това продължи с малко по-висок глас:
— Човек няма по-голям враг и по-добър приятел от собствения си брат, туан, защото брат брата познава, а силата на доброто и злото се корени в познанието. Аз обичах брат си. Отидох при него и му казах, че пред, очите ми има само един лик, че слухът ми долавя само един глас. Той ме посъветва: „Разкрий сърцето си, за да разбере тя чувствата ти и чакай. Търпението е мъдрост. Инчи Мида може да умре или нашият владетел да забрави що е страх от жена!“… Аз чаках!… Ти помниш жената със забуленото лице, туан, и страха на нашия владетел от ума и нрава й. Щом тя желаеше своя слуга, какво можех да направя? Но подхранвах жаждата на сърцето си с бегли погледи и прокраднали се слова. През деня скитах по пътеката към баните, а когато слънцето се скриеше зад гората, се промъквах до оградата от жасминови храсти на женския двор. Без да се виждаме, разменяхме слова през уханието на цветята, през воала от листа, през стръковете висока трева, които се възправяха пред устните ни; така голямо беше нашето благоразумие, така тих беше шепотът на огромния ни копнеж. Времето летеше бързо… жените започнаха да си шушукат, а неприятелите ни бяха нащрек; брат ми помръкна, а аз започнах да мисля за убийство и жестока смърт… Ние сме синове на народ, който също като вас, белите, си взема това, което желае. Идва време, когато човек трябва да забрави що е вярност и почит. На властвуващите са дадени могъщество и сила, а любовта и смелостта са дадени на всички. Брат ми отсече: „Ще я отвлечеш. Ние сме двама, обединени в едно.“ А аз му отговорих: „Нека това стане по-скоро, защото вече не ме топли слънцето, щом като не огрява и нея.“ Нашият миг дойде, когато владетелят, придружен от велможите си, отиде да лови риба на светлината на факли в устието на реката. Броят на лодките беше над сто и там, на белия пясък, между водата и гората бяха построени колиби от листа за раджите. Димът от огньовете за готвене беше като синкава привечерна дрезгавина и в него отекваха множество радостни гласове. Докато приготвяха лодките за риболова, моят брат дойде при мен и рече: „Тази нощ!“ Прегледах оръжието си и щом настъпи уреченото време, нашето кану зае мястото си в кръга на лодките с факлите. Водата блестеше от светлини, но отвъд лодките цареше тъмнина. Когато всички започнаха да викат и възбудата ги подлуди, ние се измъкнахме. Водата погълна огъня на факлите ни и ни отнесе до брега, потънал в мрак, осветяван само тук-там от мъждукащите въглени. Откъм колибите долиташе говорът на младите робини. Най-сетне намерихме едно усамотено и тихо място. Там зачакахме: Тя дойде, тичайки по брега, забързана и без да оставя следи — като лист, който вятърът отвява в морето. Брат ми рече сурово: „Вземи я и я отнеси в лодката.“ Вдигнах я на ръце. Тя се задъхваше. Сърцето й биеше до моите гърди. Казах й: „Ще те отведа от тези хора. Ти се притече на зова на сърцето ми и ръцете ми ще те отнесат в моята лодка против волята на големците.“ „Така трябва да бъде — рече брат ми. — Ние сме мъже, които вземат каквото пожелаят и могат смело да го отстояват. Дори трябваше да го направим посред бял ден.“ Аз казах: „Да тръгваме.“ Понеже тя щеше да бъде в моята лодка, замислих се за многобройните хора на нашия владетел. „Да. Да тръгваме — рече и брат ми. — Сега сме сами и лодката ще бъде нашият дом, а морето — нашето убежище.“ Брат ми не се качи веднага и аз го замолих да побързаме, защото помнех ударите на сърцето й до моите гърди и знаех, че двама мъже не могат да устоят на сто. Поехме, като гребяхме по течението и близо до брега; когато минахме край потока, където ловяха риба, силните викове бяха стихнали, но оттам се носеше шум от гласове, сякаш цял рояк мухи жужаха по пладне. Лодките се носеха, скупчени по няколко, сред червената светлина на факлите, чийто дим образуваше черен покрив над тях; всички оживено обсъждаха своето развлечение. Това бяха хора, които се перчеха, възхваляваха и осмиваха — хора, които можеха да бъдат наши приятели сутринта, но в онази нощ вече бяха наши врагове. Отминахме ги бързо. Вече нямахме приятели в родната земя. Моята избраница седеше в средата на кануто с покрито лице, тиха, както сега, невиждаща, както сега; не съжалявах за това, което оставях след себе си, защото ми стигаше да чувам дъха й до мен, както го чувам и сега.
Той спря, ослуша се по посока на вратата, сетне поклати отрицателно глава и продължи:
— Брат ми искаше да им отправи предизвикателство — само един вик, — за да им извести, че сме похитители, родени на свобода, които имат доверие в оръжието си и необятното море. И аз отново в името на любовта го помолих да запази тишина. Та нали чувах дъха й близо до мен? Знаех, че съвсем скоро ще започнат да ни преследват. Брат ми ме обичаше. Той потопи греблото си без никакъв плясък. Само изрече: „Сега в теб има само половин мъж — другата половина е в тази жена. Аз мога да почакам. Когато отново станеш цял мъж, тогава ще се върнеш заедно с мен тук и ще се изправиш смело пред тях. Защото сме родени от една и съща майка.“ Не му отговорих. Цялата ми сила и воля бяха съсредоточени в ръцете ми, хванали здраво греблото — копнеех да бъда с нея на безопасно място, където да не могат да ме застигнат нито гневът на мъжете, нито злобата на жените. Любовта ми беше огромна и тя ми даваше сили да мисля, че ще намеря страна, където смъртта не съществува, стига само да успея да избягам от яростта на Инчи Мида и меча на нашия владетел. Гребяхме бързо, дишайки през зъби. Греблата ни се врязваха дълбоко в гладката повърхност на водата. Напуснахме реката и навлязохме в чисти ръкави сред плитчините. Заобиколихме тъмния бряг, заобиколихме и пясъчните наноси, където морето шепне на земята; белотата на пясъците се сливаше в една линия покрай лодката ни — така бързо се носеше тя по водата. Не говорехме. Само веднъж казах: „Спи, Диамелен, защото скоро ще ти трябват много сили.“ Дочух сладостния глас на моята любима, но не се обърнах. Слънцето изгря, а ние продължавахме да гребем. Пот се лееше от лицето ми като дъжд от облак. Стана светло и горещо. Не се обръщах назад, но знаех, че погледът на брат ми зад мен е вперен напред, защото лодката се движеше право като стрела, излетяла от сумпитан. Нямаше по-добър гребец и кормчия от моя брат. Много пъти бяхме печелили с това кану надбягвания, ала никога не бяхме напрягали силите си, както тогава — тогава, когато гребяхме заедно за последен път! Нямаше по-смел и по-силен мъж в страната ни от брат ми. Нямах сили да обърна глава назад и да го погледна, но с всеки миг дочувах, че свистенето на дъха му става все по-силно. Все още не беше отронил дума. Слънцето се беше издигнало високо. Горещината изгаряше гърба ми като огън. Ребрата ми щяха да се пръснат, но все не можех да поема достатъчно въздух в дробовете си. Инстинктивно извиках с последния си дъх: „Почивка!“… „Добре!“ — отвърна той; гласът му беше твърд. Беше силен мъж. И смел. Не знаеше що е страх или умора… Моят брат!
Шепот мощен и нежен, шепот всеобхващащ и лек; шепотът на потрепващи листа и раздвижили се клони пробягна през преплетените дебри на гората, над гладката, осеяна със звезди повърхност на лагуната и с внезапен плясък водата между коловете се удари в лепкавите греди. Вълна от топъл въздух обля лицата на двамата мъже и отмина с жаловит стон — дъх силен и краткотраен като неспокойна въздишка на потъналата в сън земя.
Арсат продължи с равен и нисък глас:
— Изкарахме кануто на белия пясък в малък залив, близо до дълга ивица земя, която сякаш ни преграждаше пътя — това беше продълговат, обрасъл с дървета нос, врязал се дълбоко в морето. Брат ми познаваше това място. Отвъд носа се намира устието на една река, а през джунглата води малка пътечка. Запалихме огън и сварихме ориз. След това легнахме да поспим на мекия пясък, в сянката на лодката, докато любимата ми наблюдаваше околността. Едва затворих очи и чух тревожния й вик. Скочих. Слънцето вече беше слязло наполовина над хоризонта, а на входа на залива се виждаше голяма лодка с много хора. Познахме я веднага — това беше една от лодките на нашия раджа. Хората в нея наблюдаваха брега и ни забелязаха. Удариха гонга и насочиха носа на лодката към залива. Почувствувах как сърцето ми изтръпва. Диамелен седеше на пясъка, закрила лице. Пътят към морето беше отрязан. Брат ми се изсмя. Той държеше в ръце пушката, която ти, туан, му беше дал, преди да отпътуваш, но барутът му беше много малко. Той заговори бързо: „Бягай с нея по пътеката. Аз ще ги задържа, тъй като те нямат огнестрелно оръжие, а да застанеш пред дулото на пушка, означава сигурна смърт за мнозина. Ти бягай с нея. От другата страна на тази гора има една рибарска хижа и кану. Като свърша барута си, ще ви последвам. Ще се държа, докато мога, защото тя е жена — нито може да бяга, нито да се бие, но държи сърцето ти в слабите си ръце.“ Той залегна зад кануто. Лодката приближаваше. Ние побягнахме и когато стъпихме на пътеката, чух изстрели. Брат ми стреляше — веднъж, два пъти — и биенето на гонга секна. Зад нас настъпи тишина. Носът е тесен. Преди да чуя третия изстрел на брат ми, видях брега от другата страна и устието на широка река. Пресякохме една тревиста поляна. Спуснахме се към водата. Зърнах ниска хижа над черната тиня и малко кану, вързано до нея. Чух още един изстрел зад себе си. Помислих си: „Това е последният му заряд.“ Втурнахме се към кануто; някакъв човек дотича откъм къщата, но аз скочих върху него и се затъркаляхме в тинята. Надигнах се, но той остана да лежи в краката ми. Не зная дали го убих. Аз и Диамелен бутнахме кануто във водата. Чух викове зад себе си и видях брат си да бяга през поляната. След него тичаха много хора. Грабнах любимата си на ръце, метнах я в лодката и веднага скочих вътре. Когато отново погледнах назад, видях, че брат ми е на земята. Той падаше, пак ставаше, но мъжете вече го заобикаляха. Брат ми извика: „Идвам!“ Преследвачите го застигаха. Аз гледах. Те бяха много. После погледнах към нея. Туан, аз отблъснах кануто от брега! Насочих го към дълбокото. Тя беше коленичила, забила поглед в мен, и аз извиках: „Хвани греблото си!“, докато потапях моето във водата. Туан, чух го да вика. Чух го да вика името ми на два пъти, чух и гласовете: „Удряй! Убий го!“ Не погледнах назад. Чух го отново да вика името ми, с ужасен глас, както когато животът напуска тялото ти заедно с последния ти вик — но не обърнах глава. Името ми!… Моят брат!… Три пъти извика той, но аз не се страхувах от живота. Не беше ли любимата ми с мен в кануто? Нима не можех с нея да намеря страна, където смъртта е забравена, където тя е непозната!
Белият човек се наведе напред. Арсат се изправи — неясен и смълчан силует над гаснещите въглени на огъня. Над лагуната се беше прокраднала ниска мъгла, която бавно закриваше блещукащите очи на звездите. Земята вече беше покрита с обширни бели изпарения, носещи се на студени и сиви талази, завихрящи се безшумно около стволовете на дърветата и стените на къщата, която сякаш се носеше над неспокойната и неосезаема илюзия за море. Само в далечината върхарите на дърветата се очертаваха на фона на просветващия небосвод, подобно на някакъв мрачен и неприветлив бряг — измамен, немилостив и черен.
Гласът на Арсат прокънтя в дълбоката тишина:
— Тя беше там! Тя беше с мен! За да я имам, бих застанал сам срещу цялото човечество. Да, тя беше там — и…
Думите му отекнаха в празното пространство. Той спря и като че ли се заслуша как те отмират някъде далеч в отвъдното, където няма нито помощ, нито спомени. След това каза тихо:
— Туан, аз обичах брат си.
Внезапен повей на вятъра го накара да потръпне. Високо над главата му, високо над безмълвното море от мъгла увисналите листа на палмите се докосваха с жаловита въздишка. Белият човек протегна нозе. Главата му беше клюмнала на гърдите и той прошепна тъжно, без да повдигне поглед:
— Всички обичаме братята си.
Арсат избухна в яростен шепот:
— Какво ме засяга кой е умрял? Аз исках мир в душата си.
Той, изглежда, чу някакъв шум в къщата, ослуша се и безшумно се вмъкна вътре. Белият човек се изправи. Бризът се носеше на вълни. Звездите станаха по-бледи, сякаш се бяха отдръпнали назад в мразовитите дълбини на необятното пространство. След хладния повей на вятъра последваха няколко мига на пълно спокойствие и абсолютна тишина. След това иззад черния и назъбен силует на гората, към небето се стрелна стълб златиста светлина и се разля над полукръга на източния хоризонт. Слънцето беше изгряло. Мъглата се вдигна; дробеше се на плаващи късове и се превръщаше в тънки кръгове, които се стапяха в небето; разбулената лагуна лежеше, лъснала и черна, в плътните сенки в подножието на стената от дървета. Бял орел се издигна над нея в кос и бавен полет, достигна ясната слънчева светлина и заблестя за миг, след това се извиси още по-нагоре и се превърна в тъмна и неподвижна точка, преди да изчезне в синевата, сякаш беше напуснал земята завинаги. Белият човек, изправил се пред вратата и зареял поглед нагоре, дочу откъм къщата неясен и сподавен шепот, последван от силен стон. Изведнъж Арсат изтрополи навън с разперени ръце, потрепери и застина с невиждащ поглед. След малко проговори:
— Тя вече не гори.
Пред него, над върховете на дърветата, се показа част от слънцето, което плавно се изкачваше нагоре. Бризът стана по-свеж; величествено сияние заля лагуната и хвърли безброй искри по набраздената й повърхност. Гората се измъкна от сянката на утрото и придоби ясни очертания, сякаш изведнъж се втурна напред, за да спре сред шум от листа, люшнали се клони и кимащи върхари. В безмилостния слънчев пек шумът на лишения от разум живот се усили, заговорил на своя неразбираем език сред безмълвния мрак на тази човешка мъка. Очите на Арсат бавно се раздвижиха, после се впериха в изгряващото слънце.
— Не виждам нищо — полугласно изрече сякаш на себе си той.
— Няма какво да се види — отвърна белият човек, като приближи края на площадката и протегна ръка към лодката. Над лагуната се понесе вик и сампанът потегли гладко към дома на приятеля на духовете.
— Ако желаеш да дойдеш с мен, ще те чакам цялата сутрин — каза белият човек с поглед, извърнат към водата.
— Не, туан — отвърна бавно Арсат. — Повече няма да се храня или спя в този дом, но първо трябва да намеря пътя си. Сега не виждам нищо — абсолютно нищо! В този свят няма светлина и мир; но има смърт — смърт за мнозина. Защото сме раждани от една и съща майка — а аз го оставих на враговете; но сега се връщам там.
Той пое дълбоко въздух и продължи с унесен глас:
— След малко ще виждам достатъчно ясно, за да мога да нанеса удар, да ударя. Но тя е мъртва и… сега… за мене има само мрак.
Отметна назад ръце, отпусна ги надолу, след това застана неподвижно, със застинало лице и невиждащ поглед на вперените си към слънцето очи. Белият човек се настани в лодката. Гребците, нагазили във водата, тласкаха умело сампана, отправили през рамо поглед към началото на уморителния път, който ги очакваше. Високо на кърмата, с глава, увита в бяла чалма, седеше мрачно кормчията и придържаше влачещото се зад лодката гребло. Белият човек, облегнал се с две ръце върху покрива от трева на малката кабина, беше отправил поглед към искрящата диря, оставяна от лодката. Преди сампанът да напусне лагуната, той вдигна очи. Арсат не се беше помръднал от мястото си. Той стоеше самотен под пронизващите слънчеви лъчи; погледът му беше отправен отвъд величествената светлина на безоблачния ден към мрака на един несъществуващ свят.
Двама бели отговаряха за търговската станция. Кайер, началникът, беше нисък и дебел; Карлие, помощникът му, беше висок, с голяма глава и доста широк торс върху чифт дълги тънки нозе. Третият човек от състава на станцията беше един негър от Сиера Леоне, който твърдеше, че се казва Хенри Прайс. Неизвестно по каква причина обаче туземците надолу по реката го бяха прекръстили Макола и той си остана с това име по време на всичките си скитания из страната. Говореше английски и френски с напевен акцент, пишеше красиво, разбираше от счетоводство и дълбоко в душата си таеше почит към злите духове. Жена му беше негърка от Луанда, много едра и много шумна. Три деца се търкаляха на слънце пред вратата на неговото схлупено, подобно на навес жилище. Макола, пестелив на думи и непроницаем, презираше двамата бели. Той отговаряше за един малък, построен от глина и покрит с изсушена трева склад и претендираше, че води точен отчет за мънистата, памучното платно, червените кърпи, медната тел и другите търговски стоки, заключени там. На къс разчистена земя от територията на станцията, близо до склада и колибата на Макола, се издигаше още само една голяма постройка. Тя беше изградена от тръстикови стъбла и бе опасана с веранда. Имаше три стаи. Средната от тях беше нещо като всекидневна, с две грубо сковани маси и няколко табуретки около тях. Другите две стаи бяха спалните на белите хора. Единствената мебел във всяка от тях се състоеше от по едно сковано от дъски легло и мрежа за комари. Дъсченият под беше осеян с личните вещи на двамата мъже: отворени полупразни кутии, изпокъсани дрехи, вехти ботуши; неща мръсни и изпотрошени, неща, които по един неведом начин винаги съпровождат живота на немарливите. Недалеч от тези постройки имаше и още едно жилище. Там, под висок и силно килнат настрани кръст, лежеше човекът, който беше поставил началото на всичко наоколо, който беше планирал и надзиравал раждането на този преден пост на прогреса. В родината си той беше един неуспял художник, който, уморен да преследва славата с празен стомах, беше дошъл тук. Беше първият началник на станцията. Макола бе наблюдавал с обичайното си безразличие от рода на „Знаех си аз“ как треската бе изцедила последните жизнени сокове на енергичния художник. Известно време след това бе живял единствено с грижите за своето семейство, счетоводните си книги и Злия дух, който владее земите отсам екватора. Той добре се оправяше с божеството си. Вероятно го беше умилостивил с обещания за още бели хора за в бъдеще, с чиито съдби да си играе. Във всеки случай директорът на Голямата търговска компания, който пристигна с параход, наподобяващ огромна кутия от сардини с издигнат върху нея навес с плосък покрив, намери станцията в добро състояние, а Макола — все така усърден и тих както преди. Директорът издигна кръста над гроба на първия агент и назначи Кайер за началник на станцията. Карлие беше определен за негов помощник. Директорът бе делови и строг човек, но обичаше понякога, макар и твърде неусетно за околните, да си прави мрачни шеги. Той държа реч пред Кайер и Карлие, като изтъкна перспективния характер на тяхната станция. Най-близкият търговски пост се намирал на около триста мили оттук. Това бил един изключителен шанс за тях да се отличат и да спечелят процент от печалбата в търговията. Назначаването му тук било направо услуга за новаци в тази област. Кайер се трогна почти до сълзи от любезността на своя директор. Щял, заяви той, като призове на помощ всичките си сили, да се постарае да оправдае високото доверие и т.н., и т.н. Беше служил в Управлението на телеграфите и умееше да се изразява правилно. Карлие, бивш подофицер от кавалерията на една армия, чиято безопасност беше гарантирана от няколко европейски сили, не се учуди толкова на щедростта. Ако ще има комисиони, толкова по-добре; и като прокара смръщен поглед над реката, гората, непроходимата дива растителност, наречена буш, която сякаш откъсваше станцията от останалата част на света, процеди през зъби:
— Скоро всичко ще стане ясно.
На следния ден, като остави няколко бали памучно платно и още толкова сандъци с провизии на брега, наподобяващият сарделена кутия параход отплава, за да се върне едва след половин година. От палубата директорът докосна с пръсти фуражката си за поздрав към двамата агенти, които стояха на брега и размахваха шапки, а после, на път за каютата си, се обърна към един стар служител на компанията и каза:
— Виж тези двама идиоти. Трябва да са се побъркали у дома, за да ми пращат такива екземпляри. Заръчах им да засадят зеленчукова градина, да построят нови складове и ограда и да направят малък кей за акостиране. Обзалагам се, че няма да направят нищо! Те нямат представа как да започнат. Винаги съм считал станцията на тази река за абсолютно безполезна, а пък тези двамата съвсем й прилягат!
— Животът в станцията ще ги закали — каза опитният стар служител с кротка усмивка.
— Във всеки случай се отървах от тях за шест месеца — отвърна директорът.
Двамата мъже проследиха с поглед парахода до завоя, а след това се спуснаха, хванати за ръце, по склона към станцията. Бяха прекарали много малко време в тази необятна и мрачна страна, а и до този момент винаги в компанията на други бели хора, под надзора и грижите на началниците си. И сега, неспособни да усетят неуловимото за тях влияние на заобикалящата ги природа, внезапно останали лице в лице с този див свят, се почувствуваха безпомощни и много самотни; този див свят, който им ставаше все по-чужд и неразбираем с кипящия в него живот, с чиито загадъчни форми те имаха първите си срещи. Новите служители на компанията бяха две съвсем незначителни и неспособни личности, чието съществуване бе възможно единствено с помощта на висшата организираност на цивилизованата тълпа. Много малко хора съзнават, че техният живот, дълбоката същност на характера им, способностите и дързостта им са израз на тяхното самовнушение в условията на сигурност на средата, в която живеят. Смелостта, спокойствието, увереността; чувствата и принципите; всяка голяма или скромна мисъл принадлежи не на отделната личност, а на тълпата, тази тълпа, която сляпо вярва в непоклатимата мощ на своите институции и морални устои, в силата на своята полиция и своето мнение. Но допирът с дивото в неговия чист и суров вид, с примитивната природа и примитивния човек всява внезапен и дълбок смут в душата. Към усещането, че си единствен представител от своя вид, към ясното съзнание за самотата на собствените си мисли и чувства, към отрицанието на обичайното, вдъхващо сигурност, се прибавя утвърждаването на необикновеното, което носи опасност, усещането за неща неясни, неподдаващи се на контрол и отблъскващи, чиято обезпокояваща намеса възбужда въображението и поставя на изпитание цивилизованата нервна система както на глупавите, така и на мъдрите.
Кайер и Карлие вървяха ръка за ръка, като се притискаха един в друг, подобно на деца в тъмното; изпитваха онова не съвсем неприятно усещане за опасност, което човек е склонен да приема повече, като плод на въображението си. И двамата се стараеха да разговарят с фамилиарен тон.
— Станцията ни е чудесно разположена, нали? — каза единият.
Другият се съгласи ентусиазирано, като се впусна в подробна възхвала на прелестите на станцията. Малко след това минаха край гроба.
— Бедният човечец — каза Кайер.
— Треската го е уморила, нали? — промърмори Карлие, като се спря.
— Ами да — отвърна с нотка на възмущение в гласа си Кайер. — Разбрах, че той съвсем неразумно се е излагал на слънце. Всички твърдят, че климатът тук съвсем не е по-лош от нашия, стига човек да не прекалява със слънцето. Чуваш ли, Карлие? Аз съм началникът тук и ти забранявам да се показваш на слънце!
Опитът му да се възползва от правата си беше мним, но той влагаше съвсем сериозен смисъл в думите си. Мисълта, че може би ще се наложи да погребе Карлие и да остане сам, го накара да потръпне вътрешно. Изведнъж той почувствува, че този Карлие е много по-скъп за него тук, в сърцето на Африка, отколкото един роден брат, където и да е другаде. Карлие в тон с шегата отдаде чест по военному и отвърна отсечено:
— На вашите заповеди, господине!
След това избухна в смях, тупна Кайер по рамото и извика:
— Ще я караме по-леко тук! Няма да се напрягаме много и ще събираме слоновата кост, която диваците ще носят. Това място също си има своите добри страни, нали?
И двамата се изсмяха на висок глас, докато Карлие си мислеше: „Този нещастник Кайер толкова е дебел и болнав. Ще бъде ужасно, ако се наложи да го погребвам тук. Достоен е за уважение…“
Още преди да стигнат верандата на своя дом, те вече се обръщаха един към друг с „драги приятелю“.
През първия ден проявиха голяма активност, като се щураха насам-натам, грабнали чукове, пирони и червена басма. Поставиха пердета и придадоха на дома си по-уютен и приветлив вид — бяха изпълнени с желанието да направят новия си живот тук удобен и приятен. За тях това беше непосилна задача. За да се заеме успешно дори с чисто материалните житейски проблеми, човек трябва да притежава по-силно присъствие на духа и повече кураж, отколкото си въобразяват обикновено хората. Едва ли можеше да се намерят други две същества, по-неподготвени за подобна борба. Обществото, не поради някаква особена проява на нежност, а по силата на странните си закони, се беше погрижило да не натовари тези двама мъже с бремето да мислят самостоятелно, да проявяват инициатива, да посрещат без страх нещата извън рутината на ежедневието; обществото им беше забранило да притежават подобни способности, и то под заплахата от смъртно наказание. Можеха да оцелеят само при условие, че се превърнат в машини. И сега, освободени от опеката на хора с писалки на ушите или със златни ширити по ръкавите, те се чувствуваха като онези доживотни затворници, които, напуснали килиите си след дълги години затвор, не знаят какво да правят със свободата си. Те не знаеха как да използват уменията си, тъй като и двамата, лишени от всякакъв опит, не бяха в състояние да мислят самостоятелно.
След първите два месеца Кайер започна често да повтаря:
— Ако не беше Мели, никой не можеше да ме накара да дойда тук.
Мели беше дъщеря му. Той беше напуснал поста си в Управлението на телеграфите, макар че в продължение на седемнадесет години там му беше много добре, за да дойде тук и да спечели зестра за детето си. Жена му беше починала и сега Мели растеше под грижите на сестрите му. Беше му мъчно за улиците, тротоарите, кафенетата, старите приятели; за всички неща, които беше свикнал да вижда в ежедневието си; за всички мисли, които познатите неща му навяваха — безгрижните, монотонни и успокояващи мисли на държавен служител; беше му мъчно за интригите, за дребните ежби, за безобидната злоба и малките шеги на учрежденските канцеларии.
— Ако имах малко по-свестен зет — казваше Карлие, — ако той беше човек със сърце, сега нямаше да съм тук.
Той беше напуснал армията и беше така опротивял на семейството си с мързела и нахалството си, че зет му, доведен до отчаяние, успя с нечовешки усилия да му издействува назначение в Компанията като второстепенен агент. Тъй като нямаше пукната пара в джоба си, Карлие беше принуден да приеме този начин на препитание веднага щом му стана ясно, че няма какво повече да изкопчи от роднините си. Той, както и Кайер, тъгуваше за предишния си живот. Тъгуваше за звънтенето на сабята и шпорите в приятните следобедни часове, за казармените остроумия, за момичетата по градовете, където е бил на гарнизон; освен това душата му явно бе разяждана от някаква мъка. Имаше вид на човек, с когото са злоупотребили. Това го правеше да изглежда понякога замислен. Но двамата се погаждаха добре в съюза си на несъобразителност и мързел. И двамата не си мърдаха пръста за нищо, абсолютно за нищо, и се наслаждаваха на леността си, за която им плащаха. Не след дълго и двамата започнаха да изпитват нещо като привързаност един към друг.
Живееха като слепци в голяма стая и съзнанието им възприемаше само тези неща, с които влизаха в контакт (дори и тях само частично), като не успяваха да вникнат в общия смисъл на заобикалящия ги свят. Реката, гората, цялата огромна и кипяща от живот земя им изглеждаха излишни и безсмислени. Дори яркото слънце не можеше да ги развълнува. Пред погледа им се появяваха и изчезваха неща, които им се струваха безцелни и несвързани. Реката сякаш идваше отникъде и отиваше наникъде. Тя носеше водите си през едно празно пространство. От това празно пространство понякога се появяваха лодки и мъже с копия в ръце изпълваха двора на станцията. Те бяха голи, с черна лъскава кожа, окичени със снежнобели раковини и блестяща медна тел и имаха съвършени крайници. Издаваха грубовати, клокочещи звуци, когато говореха, движеха се с достойнство и хвърляха светкавични диви погледи с неспокойните си, вечно подвижни очи. Тези воини клякаха в три или четири дълги редици пред верандата и чакаха, докато вождовете им се пазаряха в продължение на часове с Макола за някой бивник. Кайер седеше на стола си и наблюдаваше тази церемония с неразбиращ поглед. Без да отделя вторачените си кръгли сини очи от тях, той подвикваше на Карлие:
— Ето виж! Погледни онзи там и другия вляво. Виждал ли си някога подобна мутра? Боже, какво същество!
Карлие, затъкнал между зъбите си къса дървена лула, напълнена с местен тютюн, се изпъчваше самодоволно, засукваше мустаци и като обхождаше воините с високомерен поглед, изричаше:
— Чудесни животни. Донесоха ли слонова кост? Да? Тъкмо навреме. Виж мускулите на оня там, третия от края. Не бих искал такъв да ме цапне по носа. Отлични ръце, но краката им под коляното нищо не струват. Никакви кавалеристи не става от тях.
И след като поглеждаше със задоволство собствените си прасци, той винаги приключваше с думите:
— А пък как смърдят! Ей, Макола! Я отведи това стадо към фетиша!
Складът на всяка станция се наричаше „фетиш“ — вероятно заради духа на цивилизация, който криеше в себе си. И Карлие допълваше:
— Дай им там малко от боклуците, които държиш в него. Искам да го видя пълен със слонова кост, а не с разни парцали.
Кайер кимаше одобрително.
— Точно така, точно така! Идете и довършете преговорите си там, господин Макола. Ще дойда, когато сте готов, за да претегля бивника. Трябва много да внимаваме.
След това се обръщаше към другаря си:
— Тези хора са от племето, което живее надолу по реката; доста са благоуханни. Спомням си, че вече са идвали тук веднъж. Чувате ли врявата? С какви неща трябва да се примирява човек в тази кучешка страна! Главата ми ще се пръсне!
Подобни доходоносни посещения бяха рядкост. В продължение на цели дни двамата пионери на търговията и прогреса наблюдаваха празния си двор в потрепващата мараня на сипещата се слънчева жар. В подножието на високия бряг реката тихо и спокойно влачеше блесналите си води. По пясъчните острови насред течението хипопотами и алигатори, налягали един до друг, се припичаха на слънце. Огромни гори, ширнали се във всички посоки и притиснали малкото разчистено пространство на търговската станция, спотайваха в дебрите си съдбоносните форми на своя фантастичен живот и се извисяваха в дълбоката тишина на безмълвното си величие. Двамата не разбираха нищо и не се интересуваха от нищо освен от отминаването на дните, които ги деляха от завръщането на парахода. Техният предшественик беше оставил няколко изпокъсани книги. Започнаха да четат тези овехтели романи и тъй като никога преди не се бяха занимавали с подобна дейност, новото им занимание събуди в тях жив интерес. За известно време дългите им дни бяха изпълнени с безконечни и безсъдържателни дискусии за сюжетите и героите. В сърцето на Африка те се запознаха с Ришельо и Д’Артанян, Ястребовия поглед и дядо Горио и с още много други. Всички тези литературни герои станаха обект на одумване, сякаш бяха истински техни познати. Отхвърляха добродетелите им, подлагаха на съмнение мотивите им, омаловажаваха успехите им, възмущаваха се от двуличието им или пък се съмняваха в смелостта им. Описанията на престъпления ги изпълваха с възмущение, докато по-лиричните пасажи ги трогваха дълбоко. Карлие се покашляше и казваше със суров войнишки глас:
— Какви врели-некипели!
Кайер, с плувнали в сълзи очи, с треперещи бузи, потриваше плешивото си теме и заявяваше:
— Това е прекрасна книга. А пък аз нямах и представа, че са съществували такива умни хора по света.
Намериха и няколко стари вестника от родината си. В един от тях пишеше за това, което вестникът беше благоволил да нарече „Нашата колониална експанзия“. Тонът на написаното беше приповдигнат и ентусиазиран. Там се говореше надълго и нашироко за правата и задълженията на цивилизования свят, за свещения характер на процеса на цивилизация, като се възхваляваха заслугите на тези, които всеотдайно проправяха пътя на светлината, вярата и търговията към по-мрачните краища на света. Карлие и Кайер четяха, чудеха се и в крайна сметка започнаха да гледат на себе си с по-добро око. Една вечер Карлие махна с ръка наоколо и каза:
— След сто години тук може би ще има град. Кейове, складове, казарми и… кафенета с билярд. Цивилизация, приятелю мой, добродетели — изобщо всичко. И тогава хората ще четат, че две добри души, Кайер и Карлие, са били първите цивилизовани хора, които са живели на това място.
Кайер кимна утвърдително:
— Да, подобни мисли карат човек да се чувствува по-леко.
Те като че ли бяха забравили за мъртвия си предшественик, но в една ранна утрин Карлие излезе навън и заби кръста здраво в земята.
— Завиваше ми се свят, когато минавах оттам — обясни той на Кайер, когато закусваха. — Толкова беше наклонен на една страна, че просто ми се завиваше свят. Затова го изправих и го забих здраво. Съвсем здраво. Увиснах с две ръце на него. Сега няма да помръдне. Хубава работа свърших.
От време на време идеше да ги навести Гобила. Той беше вождът на съседните села. Беше побелял дивак, слаб и черен, с парче бяло платно, опасано около бедрата му, а на раменете си беше преметнал омърсена кожа от пантера. Когато ходеше, мършавите му нозе правеха дълги крачки, а в ръце размахваше жезъл, дълъг колкото самия него; щом влезеше в общата стая на станцията, приклякваше вляво от вратата. Оставаше там и наблюдаваше Кайер, като по някое време започваше да държи реч, абсолютно неразбираема за неговия слушател. Понякога Кайер, без да прекъсва заниманията си, подхвърляше с добродушен тон:
— Как си, приятелю? — при което и двамата се усмихваха любезно един на друг.
Кайер и Карлие изпитваха някаква симпатия към този стар и непонятен човечец и го бяха нарекли Татко Гобила. Имаше нещо бащинско в отношението на Гобила, който, изглежда, питаеше любов към всички бели хора. На него му се струваше, че те до един са много млади и че си приличат като две капки вода (освен по ръст), като беше убеден, че те всички са братя и надарени с безсмъртие. Смъртта на художника, който беше първият бял човек, влязъл в по-близък допир с него, не разколеба вярата му в това, защото Гобила бе напълно сигурен, че белият чужденец само се преструва на мъртъв и че е влязъл в гроба нарочно, по силата на някакво свое тайнствено намерение, за което беше безсмислено да се разпитва. Може би това беше пътят към дома му? Във всеки случай тези двама тук бяха негови братя и той прехвърли върху тях странната си обич. В известно отношение двамата бели споделяха неговите чувства. Карлие често го потупваше по гърба и не без удоволствие палеше клечки кибрит за радост на Гобила. Кайер пък с готовност му даваше да си смръкне от шишенцето с амоняк. Накратко казано, те се държаха с него точно така, както и другият бял човек, който се беше скрил в една дупка в земята. Двамата бели не излизаха от ума на Гобила. Може би те бяха едно и също същество с другия, или поне единият от тях. Той не можеше да намери отговора на този тайнствен въпрос, но винаги беше дружелюбно настроен. В резултат на тази дружба всяка сутрин жените от селото на Гобила се промъкваха в редица по една сред тръстиките и носеха в станцията птици и сладки картофи, палмово вино, а понякога и цяла коза. Компанията никога не осигуряваше станцията с достатъчно количество провизии и агентите се нуждаеха от тези местни доставки, за да преживяват. Получаваха ги в резултат на добрата воля на Гобила и живееха добре. От време на време единият от тях пламваше в треска, а другият се грижеше за него с трогателно внимание. Не обръщаха голямо внимание на това. Подобни пристъпи водеха до отслабване и им придаваха измъчен вид. Очите на Карлие хлътнаха и той стана раздразнителен. Лицето на Кайер се източи, кожата му се отпусна, а видът му се влошаваше още повече от куполообразния корем. Но тъй като бяха постоянно заедно, те не забелязваха промените, които постепенно настъпваха у тях — промени физически и душевни.
Така изминаха пет месеца.
Наскоро след това, когато една сутрин Кайер и Карлие се бяха отпуснали на столовете си под верандата и си говореха за приближаващото завръщане на парахода, от гората се появи група въоръжени мъже и се насочи към станцията. Те явно не принадлежаха към местното население. Бяха високи, стройни, облечени строго от горе до долу в сини наметала с ресни и носеха на дясното си рамо мускети. Макола прояви признаци на вълнение и изскочи от склада (където стоеше по цял ден), за да посрещне посетителите. Те влязоха в двора и го обходиха с втренчени и смръщени погледи. Вождът им, силен и решителен негър с кървясали очи, застана пред верандата и произнесе дълга реч. Тя беше придружена с много жестове, а краят й настъпи съвсем неочаквано.
Имаше нещо в интонацията, в звученето на дългите изречения, което смути двамата бели. Речта му събуди у тях спомена за нещо не съвсем познато, но все пак близко до речта на цивилизованите хора. Тя напомняше един от онези невероятни езици, които понякога чуваме насън.
— Що за език! — учуди се Карлие. — В първия момент си помислих, че този приятел се опитва да говори на френски. Но това е съвсем различно от всичко, което сме чували досега.
— Точно така — отвърна Кайер. — Ей, Макола, какво разправя този? Откъде са? Какви са?
Но Макола, който пристъпваше от крак на крак, сякаш беше стъпил на горещи въглени, отговори набързо:
— Не знам. Те идва от много далеч. Може би госпожа Прайс разбере тях. Може лоши хора.
След като изчака малко, вождът троснато каза нещо на Макола, който поклати отрицателно глава. След това вождът се огледа и като забеляза колибата на Макола, влезе в нея. Миг след това оттам долетя с голяма сила гласът на госпожа Макола. Останалите непознати — те бяха шестима — се разходиха спокойно наоколо, надзърнаха през вратата на склада, скупчиха се около гроба, посочиха с разбиране към кръста и, общо взето, се чувствуваха като у дома си.
— Не ми харесват тези приятелчета, Кайер. Трябва да са от крайбрежието, защото имат огнестрелно оръжие — мъдро отбеляза Карлие.
Посетителите не се понравиха и на Кайер. За пръв път и двамата осъзнаваха, че живеят в обкръжение, където необикновеното може да носи опасности, и че на земята не съществува никаква външна сила, която да застане между тях и неговите проявления. Обзе ги безпокойство, те влязоха вътре и заредиха револверите си. Кайер каза:
— Трябва да наредим на Макола да им каже да напуснат станцията преди залез-слънце.
Непознатите си заминаха следобед, след като се нахраниха с ястието, което им бе приготвила госпожа Макола. Едрата жена беше във възбудено състояние и поговори доста с посетителите. Тя бърбореше пискливо, като от време на време посочваше ту към гората, ту към реката. Макола беше седнал настрани и наблюдаваше. Понякога се надигаше и пошушваше нещо на жена си. Той придружи непознатите през клисурата, която се намираше зад станцията, и се върна умислен. Когато двамата бели го разпитаха, той се държа много странно, сякаш беше забравил да говори френски, сякаш беше изгубил изобщо способността си да говори. Кайер и Карлие стигнаха до извода, че негърът е изпил твърде много палмово вино.
Имаше предложение да дежурят подред, но вечерта всичко изглеждаше така тихо и спокойно, че те се оттеглиха в стаите си както обикновено. През цялата нощ откъм околните села се носеха звуци на барабани. Наблизо проехтяваше силно някакъв барабан, а той биваше последван от други, звучащи отдалеч — после всичко замираше. Малко след това кратки серии от звуци долитаха оттук и оттам, сетне всички се сливаха ведно, тътенът нарастваше и укрепваше, разливаше се над гората и надалеч в нощта, еднообразен и безкраен, като че ли цялата земя се беше превърнала в огромен барабан и с гръмкия си ек отправяше властен зов към небето. И след този плътен и страховит шум внезапни крясъци, напомнящи откъслеци от песни, долетели от някоя лудница, раздираха общия фон, пискливи и пронизващи, и се сливаха в нестройни потоци от звуци, които сякаш се стрелваха нагоре, за да прогонят спокойствието под звездите.
Карлие и Кайер спаха лошо. И на двамата им се бяха счули изстрели през нощта, но не можаха да постигнат съгласие относно посоката им. На сутринта Макола беше изчезнал нанякъде. Върна се към обяд, придружен от един от вчерашните посетители, и отбягваше всички опити на Кайер да се доближи до него — беше като оглушал. Кайер недоумяваше. Карлие, който беше отишъл за риба, се върна и отбеляза, докато показваше улова си:
— Черните са дяволски неспокойни; чудя се какво става. Видях около петнадесет канута да прекосяват реката за двата часа, през които лових риба.
Разтревожен, Кайер попита:
— Този Макола не се ли държи малко странно днес?
Карлие каза:
— Нека всичките ни хора да са заедно, в случай че се появи някаква опасност.
В станцията имаше още десет души, които директорът беше оставил там. Тези хора, наети от Компанията за шест месеца (без да имат понятие за продължителността на един месец, а само смътна представа за времето изобщо, служеха на делото на прогреса вече повече от две години. Тъй като принадлежаха към племе от един много отдалечен край на земята на мрака и тъгата, те не бягаха, защото беше съвсем естествено да предполагат, че като чужденци в тази част на страната ще бъдат убити от местните жители; в това отношение предположенията им бяха напълно основателни. Обитаваха сламени колиби, накацали по един от обраслите с тръстикоподобна растителност склонове на клисурата; той се издигаше зад самите постройки на станцията. Не бяха щастливи, защото тъгуваха за празничните напеви, магьосничеството и човешките жертвоприношения на родния си край; там бяха и родителите им, техните братя и сестри, почитаните от тях вождове, магьосниците, вдъхващи респект, любимите им приятели и много други неща, които ги теглеха към родината и което те считаха за проява на човешкото в себе си. Освен това и порциите ориз, с които Компанията ги хранеше, не срещаха одобрението на стомасите им, тъй като оризът беше непозната за тях храна, към която не можеха да привикнат. Вследствие на това те бяха нещастни и болнави. Ако бяха от някое друго племе, щяха да изберат смъртта — за някои диви племена няма нищо по-лесно от самоубийството — и по този начин да се отърват от мизерното си съществуване. Но те бяха войнствени люде с изпилени и наточени зъби, притежаваха воля и издръжливост и продължаваха с глупаво упорство да живеят сред болести и мъка. Вършеха съвсем малко работа и бяха загубили прекрасната си физика. Карлие и Кайер старателно се грижеха за тях, без да успеят да ги върнат към първоначалното им състояние. Двамата бели ги събираха всяка сутрин и им поставяха задачи — да косят трева, да секат дървета и т.н., и т.н., но на земята не съществуваше сила, която да ги накара да вършат работата си със старание. Всъщност агентите нямаха почти никаква власт над тях.
Следобед Макола дойде до дома на белите и ги намери вперили поглед в три стълба гъст дим, извисяващи се над гората.
— Какво е това? — попита Кайер.
— Там гори села — отвърна Макола, който като че ли се беше отърсил от своето вцепенение. След това внезапно добави: — Ние има много малко слонова кост, малко търговия за шест месеца. Вие иска още слонова кост?
— Разбира се — въодушевено каза Кайер.
Той си мислеше за процентите, които не бяха много високи.
— Онези хора, кои бяха тук вчера, те търговци от Луанда и има повече слонова кост, отколкото може да носи у дома си. Да купува ли от тях? Аз знае техен лагер.
— Отлично — каза Кайер. — Какви са тези търговци?
— Лоши хора — каза Макола с безразличие. — Обича много да се бие и отвлича жени и деца. Те лоши и има пушки. Голяма тревога в страната. Вие иска слонова кост?
— Да — каза Кайер.
Макола помълча известно време. След това рече:
— Наши работници нищо не струва. Станция в много лош вид, господине. Директор ще се сърди. По-добре сега да купува още слонова кост, тогава той няма да казва лошо.
— Нищо не мога да направя; те просто не искат да работят — каза Кайер. — Кога ще купиш слоновата кост?
— Много скоро — рече Макола. — Може довечера. Вие оставя това на мен и да стои вътре в къща, господине. Аз мисли вие да дава палмово вино на наши хора да се весели и танцува тази вечер. Тогава утре работи по-добре. Има много палмово вино — дори става вече малко кисело.
Кайер даде съгласието си и Макола сам изнесе няколко големи кратуни пред вратата на колибата си. Те останаха там до вечерта, а госпожа Макола ги прегледа една по една. Работниците ги взеха при залез-слънце. Когато Кайер и Карлие се прибираха в стаите си, пред колибите на работниците се виеха пламъците на голям огън. Чуваха се крясъци и тътен на барабани. Хора от селото на Гобила се бяха присъединили към работниците от станцията и веселбата имаше голям успех.
Посред нощ Карлие се събуди внезапно и чу човешки вик; след него прокънтя изстрел. Само един. Карлие изтича навън и се сблъска с Кайер на верандата. И двамата бяха изплашени. Когато прекосяваха двора, за да извикат Макола, видяха движещи се сенки в тъмнината на нощта. Една от тях извика:
— Не стреляй! Това аз, Прайс!
След това Макола изникна край тях.
— Вие се прибира бързо вътре, моля — с настойчив глас изрече той, — вие разваля всичко.
— Наоколо има чужди хора — каза Карлие.
— Няма страшно, аз знае това — отвърна Макола. Сетне прошушна: — Всичко добре. Те носи слонова кост. Вие нищо няма да казва! Аз знае моя работа.
Двамата бели неохотно се отправиха обратно към голямата къща, но не можаха да заспят. Чуваха стъпки, шепот, тежко дишане. Струваше им се, че много хора пристигаха в двора, тупваха тежки неща на земята, препираха се дълго време, а сетне си отиваха. Лежаха на твърдите си легла и мислеха: „Този Макола цена няма.“ Сутринта Карлие излезе сънливо навън и задърпа въжето на голямата камбана. Всяка сутрин нейният звън събираше работниците. Тази сутрин не се яви никой. Кайер също излезе, като се прозяваше. В далечния край на двора видяха Макола да излиза от колибата си, понесъл в ръце тенекиен леген със сапунена вода. Макола, цивилизован негър, беше много чистоплътен. Той ловко плисна сапунената вода върху злочестото си жълтеникаво кученце и като изви глава към дома на агентите, извика отдалеч:
— Всички хора си отишло снощи.
Те го чуха съвсем ясно, но в изненадата си и двамата викнаха в един глас:
— Какво!
След това се спогледаха.
— Сега съвсем я загазихме! — изръмжа Карлие.
— Невероятно! — мърмореше — Кайер.
— Ще отида до колибите да проверя тази работа — каза Карлие, като се отдалечи.
Макола се приближи и видя Кайер да стои сам.
— Не мога да повярвам — изрече Кайер със сълзлив глас. — Ние се грижехме за тях като за собствени деца.
— Те тръгна с хора от крайбрежие — каза Макола след моментно колебание.
— Какво ме интересува с кого са тръгнали, неблагодарниците им с неблагодарници! — извика агентът.
След това, обзет от внезапно подозрение, той погледна Макола и гневно добави:
— Какво знаеш за цялата тази работа?
Макола вдигна рамене, като не отделяше очи от земята.
— Какво да знае? Аз само мисли. Вие ще идва да види слонова кост, която има там? Слонова кост много хубава. Вие никога не виждали такава.
Той се запъти към склада. Кайер го последва механично, като продължаваше да мисли за непонятното изчезване на хората. На земята, пред вратата на фетиша, лежаха шест прекрасни бивника.
— Какво даде в замяна? — попита Кайер, след като огледа стоката със задоволство.
— Не обикновена търговия — каза Макола. — Те донесе слонова кост и го дава на мен. Аз казва да вземе какво най-много иска от станция. Слонова кост много хубав. Друга станция няма такива бивник. Онези хора много иска носачи, а наши хора нищо не прави в станция. Няма сделка, нищо не пише в книга; сега всичко добре.
Кайер почервеня от възмущение.
— Как?! — извика той. — Искаш да кажеш, че си разменил нашите хора за слонова кост!
Макола мълчеше.
— Аз… аз… ще — запелтечи Кайер. Най-сетне изкрещя: — Ти си звяр!
— Аз направил най-добро за вас и за Компания — рече Макола невъзмутимо. — Защо вие вика така? По-добре да поглежда този бивник.
— Уволнявам те! Ще напиша доклад срещу теб — няма да гледам никакъв бивник! Забранявам ти да ги докосваш! Заповядвам ти да ги хвърлиш в реката! Ти… ти!
— Вие много нервен, господин Кайер. Ако така много се ядосва на слънце, вие ще хваща треска и умира като първи началник на станция! — Макола произнесе тези думи с внушителна интонация.
Те не помръднаха, докато се изучаваха един друг с поглед, напрегнато и вторачено, сякаш очите им бяха вперени в някаква далечна точка. Кайер потрепери. Думите на Макола не съдържаха нищо повече от това, което означаваха, но на Кайер те се сториха изпълнени със злокобна заплаха! Той рязко се обърна и се запъти към къщата. Макола се оттегли в лоното на семейството си; а бивниците, оставени пред вратата на склада, изглеждаха огромни и скъпоценни под лъчите на слънцето.
Карлие се върна на верандата.
— Всички са заминали, така ли? — с приглушен глас попита Кайер от другия край на общата стая. — Никого ли не откри?
— О, не — отвърна Карлие. — Видях един от хората на Гобила мъртъв, с простреляно тяло. Снощи чухме изстрела.
Кайер бързо излезе навън. Той намери другаря си на верандата, отправил навъсен поглед над двора, към бивниците край склада. Поседяха известно време в мълчание. След това Кайер предаде разговора си с Макола. Карлие не каза нищо. На обяд ядоха много малко. През този ден не си размениха почти нито една дума. Над станцията сякаш се беше спуснала някаква тягостна тишина, която сковаваше устните им. Макола не отвори склада; той прекара деня в игра с децата си. Беше се проснал по гръб върху една рогозка пред вратата на колибата си, а децата възсядаха гърдите му и се катереха по него. Гледката беше трогателна. Както обикновено, госпожа Макола беше заета цял ден с готвене. Вечерта белите мъже хапнаха малко по-добре. След вечеря Карлие, с лула в уста, се отправи към склада, постоя доста време над бивниците, докосна с крак един-два от тях, дори се опита да повдигне най-големия откъм острия му край. След това се върна при началника си, който не беше напускал верандата, тръшна се на стола и каза:
— Сега разбирам всичко! Били са нападнати, докато са спели, след като са изпили всичкото това палмово вино, което Макола им даде с твое разрешение. Цялата работа е била предварително нагласена! Разбираш ли? Най-лошото е, че там е имало и хора на Гобила, които също са били отвлечени. Най-трезвият се е събудил и е бил наказан за това със смърт. Що за страна, боже мой! Какво ще правим сега?
— От само себе си се разбира, че не можем да докоснем тази слонова кост — каза Кайер.
— Естествено, че не — съгласи се Карлие.
— Робството е нещо страшно — изрече Кайер с пресекващ глас.
— Ужасяващо; всички тези страдания — изсумтя Карлие с убеждение в гласа.
Те вярваха на думите си. Всеки показва определено предпочитание към известни звуци, които той и себеподобните му могат да издават. Но що се отнася до чувствата, хората не знаят нищо за тях. Ние говорим с възмущение или ентусиазъм, говорим за потискане, жестокост, престъпления, преданост, саможертва, добродетели, а всъщност не знаем какво точно се крие зад тези думи. Никой не знае какво означават страдание или жертва — освен може би жертвите на тайнственото предназначение на тези илюзии.
Сутринта те видяха Макола с усърдие да монтира големия кантар за теглене на бивници в двора. След известно време Карлие каза:
— Какво се гласи да прави този долен мошеник?
С ленива крачка той се запъти към двора. Кайер го последва. Застанаха наблизо и започнаха да наблюдават. Макола не им обръщаше внимание. След като нагласи кантара, той се опита да качи върху него един от бивниците. Бивникът обаче се оказа прекалено тежък. Негърът се огледа безпомощно и мълчаливо; известно време и тримата стояха неми и вкаменени като статуи. Изведнъж Карлие проговори:
— Хвани го от другия край, Макола, негодник такъв!
Заедно успяха да метнат бивника върху кантара. Кайер трепереше целият. Като мърмореше „О, господи! О, господи!“, той пъхна ръка в джоба си и измъкна оттам къс смачкана хартия и парче молив. Обърна гръб на другите двама, сякаш се готвеше да прави нещо тайно, и скришно записа теглата, които Карлие извикваше ненужно високо. Когато всичко свърши, Макола промърмори под носа си:
— Тук слънце много силно за бивници.
Карлие подхвърли към Кайер с безгрижен тон:
— Виж какво, шефе, ще взема да му помогна да прехвърлим тези неща в склада, а?
По пътя обратно към къщата Кайер отбеляза с въздишка:
— Така или иначе тази работа трябваше да се свърши.
А Карлие допълни:
— Случаят е достоен за съжаление, но тъй като хората бяха собственост на Компанията, то и слоновата кост е слонова кост на Компанията.
— Разбира се, аз ще изготвя доклад до директора — каза Кайер.
— Естествено, нека той реши — отвърна одобрително Карлие.
На обяд похапнаха с охота. От време на време Кайер изпускаше по някоя въздишка. Винаги, когато трябваше да споменат името на Макола, те прикачваха към него някой оскърбителен епитет. Това облекчаваше съвестта им. Макола си даде почивка от един ден и окъпа децата си в реката. През този ден никой от селото на Гобила не се приближи към станцията. Така беше и на следващия, и на по-следващия ден. Измина една седмица. Липсваха всякакви признаци на живот в селото на Гобила, сякаш всички там бяха измрели. Но жителите му всъщност само жалееха за онези, които бяха изгубили в резултат на злата сила на белите, довели лоши хора в родината им. Лошите хора си бяха отишли, но страхът беше останал. Страхът винаги остава. Човек може да унищожи всичко в себе си — любов, омраза, вяра, дори съмнение, но докато е вкопчен в живота, той не може да унищожи страха: страх коварен, неунищожим и ужасен, който пронизва съществото му, който обагря мислите му, който се таи в съзнанието му, който наблюдава усилието на последното издихание върху устните му. В страха си старият и благ Гобила предложи извънредни човешки жертвоприношения на всички зли духове, обладали белите му приятели. На душата му беше тежко. Някои воини заговориха за пожари и смърт, но предпазливият стар дивак успя да ги разубеди. Кой би могъл да предвиди злините, които можеше да донесе гневът на тези тайнствени същества? Трябваше да ги оставят на мира. Може би и те щяха да изчезнат в земята, както беше постъпило първото същество. Гобила беше на мнение, че неговите хора трябва да стоят настрана от белите и да се надяват на по-добри времена.
Кайер и Карлие съвсем не изчезнаха, а останаха над земята, която като че ли беше станала още по-голяма и пуста в мислите им. Те се измъчваха не толкова от пълната, дълбока тишина на станцията, колкото от смътното усещане, че нещо си е отишло от вътрешния им мир, нещо, което обезпечаваше безопасността им и отблъскваше попълзновенията на заобикалящия ги див свят към техните души. Образът на дома, спомените за хора като тях, хора, които мислят и чувствуват, както те някога мислеха и чувствуваха, отплуваха далеч-далеч и избледняха при яркия блясък на слънцето в безоблачното небе. Безнадеждността и свирепостта сякаш се процеждаха от огромната тишина и се прокрадваха все по-близо до тях, за да ги вкопчат неусетно в лапите си, да ги огледат, да ги обгърнат с непреодолимо, познато и противно внимание.
Дните преминаваха в седмици, сетне в месеци. Хората на Гобила ознаменуваха всяко пълнолуние с викове и удари на барабаните си както винаги досега, но не се приближаваха към станцията. Макола и Карлие веднъж се качиха в едно кану и се опитаха да възобновят връзките си с тях, но бяха посрещнати с дъжд от стрели и трябваше с бяг да спасяват живота си. Този опит предизвика много шум и врява в земите нагоре и надолу по реката, които не стихнаха няколко дни. Параходът закъсняваше. Отначало те коментираха закъснението с наперен тон, който по-късно премина в загриженост, а сетне стана мрачен. Положението ставаше сериозно. Запасите бяха на привършване. Карлие хвърляше въдиците си в реката, но нивото й беше спаднало и рибата се беше насочила към дълбочините в средата й. Не смееха да се отдалечават много от станцията, когато ходеха на лов. Още повече че в непроходимата гора нямаше никакъв дивеч. Веднъж Карлие уби един хипопотам в реката. Не разполагаха с лодка, за да го измъкнат, и той потъна. Когато изплува отново, реката го отнесе надолу и хората на Гобила го прибраха. Това даде повод за всеобщ празник в селото, а Карлие изпадна в бяс, като заговори за необходимостта от изтребване на всички негри, преди тези земи да станат обитаеми. Кайер мълчаливо се шляеше наоколо, прекарваше цели часове в гледане на портрета на своята Мели. Портретът изобразяваше малко момиченце с дълги русоляви коси и продълговато нацупено лице. Краката му бяха отекли и той едва се движеше. Карлие, чиито сили бяха подкопани от треската, не можеше вече да се перчи, но продължаваше да се клатушка насам-натам, все още с нехайно изражение на лицето, както подобава на човек, който живее със спомените си за елитния си полк. Беше станал груб, саркастичен и разви склонност да говори неприятни неща. Той наричаше това „откровеност“. Отдавна бяха изчислили процентите си от търговията, включително и от последната сделка на „този отвратителен Макола“. Освен това се бяха разбрали да не споменават нищо за нея. Отначало Кайер се колебаеше, защото изпитваше страх от директора.
— Той е виждал много по-лоши неща да стават тихомълком — твърдеше Карлие с груб смях. — Да му се доверим, така ли! Няма да ти каже дори и едно благодаря, ако му изпееш нещо. Да не мислиш, че той струва повече от теб или мен. Кой ще проговори, ако си държим езиците зад зъбите? Та тук няма никой.
Точно в това беше бедата. Там нямаше никой; и оставени сами със своите слабости, ден след ден те се превръщаха все повече в двойка съучастници, отколкото в двама предани приятели. Осем месеца нямаха вест от дома си. Всяка вечер си казваха: „Утре ще дойде параходът.“ Но един от параходите на Компанията се беше повредил, а с другия директорът обикаляше и събираше слоновата кост от по-далечни и по-важни станции по главното течение на реката. Той считаше, че безполезната станция с безполезните си агенти може да почака. Междувременно Кайер и Карлие преживяваха с ориз, варен в солена вода, и проклинаха Компанията, цяла Африка и деня, в който се бяха родили. Само този, който е живял на подобна диета, познава нечовешката мъка от необходимостта да поддържа живота в себе си. В станцията нямаше нищо друго освен ориз и кафе; кафето пиеха без захар. Кайер тържествено беше заключил последните петнадесет бучки заедно с половин бутилка коняк в случай, както той обясни, че се появи някаква болест. Карлие посрещна това с одобрение.
— Когато човек е болен — каза той, — деликатеси от подобен род действуват ободряващо.
Времето минаваше в очакване. Трева избуя из целия двор. Камбаната вече не биеше. Дните минаваха тихо, мъчително и бавно. Разговорът помежду им приличаше повече на лай, оскъдните им думи бяха горчиви, сякаш бяха попарени от горчивината на собствените им мисли.
Един ден, след като отново бяха обядвали варен ориз, Карлие остави чашата си с кафе недокосната на масата и каза:
— По дяволите! Нека поне веднъж да пием свястно кафе. Донеси захарта, Кайер!
— Тя е за болен — измърмори Кайер, без да вдигне поглед.
— За болен — подигравателно повтори Карлие. — Глупости!… Хайде де! На, аз съм болен.
— Ти не си по-болен от мен и затова нямаш нужда от захар — миролюбиво заяви Кайер.
— Хайде! Давай бързо захарта, стиснат робовладелец такъв!
Очите на Кайер се стрелнаха нагоре. Карлие се хилеше с подчертана безочливост. И изведнъж на Кайер му се стори, че никога не беше виждал този човек преди. Кой беше той? Нищо не знаеше за него. На какво беше способен? Прониза го изненадващата тръпка на някакво яростно чувство, като че ли около него витаеше нещо неочаквано, опасно и окончателно. Но той успя да изрече спокойно:
— Шегата ти е проява на лош вкус. Не я повтаряй, моля те.
— Шега ли! — извика Карлие, като рязко издаде тялото си напред. — Гладен съм, болен съм — каква ти шега! Ненавиждам лицемерите. А ти си точно такъв. Ти си търговец на роби. В тази проклета страна няма нищо друго освен търговци на роби. Искам захар в кафето си днес и нищо друго не ме интересува!
— Забранявам ти да ми говориш по този начин — каза Кайер с насилена решителност в гласа.
— Какво каза? — извика Карлие и скочи на крака. Кайер също се изправи.
— Аз съм ти началник — започна той, като се опитваше да овладее неувереността в гласа си.
— Какво? — изкрещя другият. — Кой ми бил началник тук? Тук няма началници. Тук няма нищо — нищо освен теб и мен. Донеси захарта, дебело магаре такова!
— Мери си думите! Напусни тази стая! — изпищя Кайер. — Уволнявам те, разбойник с разбойник!
Карлие замахна с една табуретка. Изведнъж гневът му стана още по-застрашителен.
— Скапана цивилна отрепка, на ти това! — ревна той.
Кайер успя бързо да се навре под масата и табуретката връхлетя върху отсрещната стена. След това, докато Карлие се опитваше да катурне масата, с отчаяна решителност Кайер се втурна сляпо, сгушил глава между раменете си като подгонено прасе, събори приятеля си, профуча по верандата и се шмугна в стаята си. Залости вратата, грабна револвера си и застана сред стаята, като дишаше тежко. Само след няколко секунди Карлие вече яростно сипеше ритници по вратата му и ревеше:
— Ако не изнесеш захарта, ще те застрелям като мръсно куче! Ще броя до три — едно… две… три! Няма да я дадеш, така ли? Сега ще ти покажа кой е господар тук!
Кайер помисли, че вратата няма да издържи, и се провря през квадратния отвор в стената, който служеше за прозорец. Сега вече ги разделяше ширината на цялата къща. Но другият явно не беше в състояние да разбие вратата и Кайер чу тропота на приближаващи се стъпки. Той напрегна сетни сили и също побягна. Бягаше с възможно най-голяма бързина, стиснал в ръка револвера, като все още не можеше да разбере какво става с него. Пред погледа му преминаха последователно колибата на Макола, складът, реката, клисурата и ниските храсти; видя отново тези неща, когато обиколи в бяг къщата за втори път. И още веднъж те прелетяха пред погледа му. Сутринта не можеше да направи и една крачка, без да изпъшка.
А сега бягаше. Бягаше достатъчно бързо, за да не попадне пред погледа на другия.
След това, когато в своята отпадналост и отчаяние си мислеше: „Преди да направя още една обиколка, ще се строполя мъртъв“, той чу как другият се препъна шумно и спря. Той също спря. Сега беше зад къщата, а Карлие — отпред, както в началото. Чу го да се строполява на един стол с проклятия на уста и изведнъж неговите собствени крака поддадоха под тежестта на тялото му и той се свлече на земята с гръб, опрян о стената. Устата му беше пресъхнала, а лицето — плувнало в пот и сълзи. Какво ставаше всъщност? Струваше му се, че това е една ужасна илюзия; струваше му се, че сънува; струваше му се, че полудява! След малко ще дойде на себе си. За какво се сдърпаха? Захарта! Колко нелепо! Ще му я даде всичката — той не искаше никаква захар. И започна да се изправя на крака, внезапно обзет от чувство на сигурност. Но още преди да се изправи съвсем, една отрезвяваща мисъл мина през ума му и отново го хвърли в отчаяние. Помисли си: „Ако сега отстъпя пред този военен грубиян, утре той пак ще започне да ме тормози, а след това отново и отново — ще има други претенции да ме тъпче, да ме тъпче, да ме превърне в свой роб — и аз ще бъда изгубен! Изгубен! Параходът може да се бави още с дни, а може и изобщо да не дойде.“ Той така потрепери, че трябваше отново да потърси сигурността на земята. Тялото му се гърчеше в отчаяни спазми. Той чувствуваше, че не е в състояние, че няма да може да се помръдне повече. Мислите му бяха изцяло погълнати от внезапно обзелото го прозрение за безизходността на ситуацията, от това, че само за един миг животът и смъртта бяха станали еднакво трудни и ужасни.
Изведнъж чу как другият избутва стола си назад; Кайер скочи пъргаво на крака. Слухът му беше напрегнат до краен предел, а лицето му изразяваше обърканост. Трябваше отново да бяга! Наляво или надясно? Чу стъпки. Стиснал здраво револвера си, той се втурна наляво и му се стори, че точно в същия момент те връхлетяха един върху друг. И двамата нададоха вик на изненада. Между тях отекна силен изстрел, с червените пламъци на експлозията се разнесе и гъст дим и Кайер, оглушен и заслепен, се отдръпна назад с мисълта: „Улучен съм — това е краят!“ Той зачака другият да се приближи, за да се наслаждава на агонията му. Ръцете му се вкопчиха в една от вертикалните греди към покрива — „Край!“ След това чу шум откъм другата страна на къщата, сякаш някой се беше строполил с главата напред върху някакъв стол — после настана тишина. Нищо не се беше случило. Той не беше мъртъв. Само рамото го болеше, сякаш беше силно изкълчено; беше изгубил и револвера си. Обезоръжен и безпомощен! Сега беше в ръцете на съдбата. От другата страна не долиташе никакъв звук. Това беше някаква хитрина. Другият сега го дебнеше! От коя посока? Може би в този момент се прицелваше!
След няколко мига на ужасна и нечовешка агония той реши да приеме съдбата си. Беше готов на капитулация. Зави зад ъгъла, като се подпираше с ръка о стената; направи няколко крачки и едва не се строполи от ужас. На пода, подаващи се иззад отсрещния ъгъл, стърчаха два крака с пръстите нагоре. Два бели крака в червени чехли. Почувствува, че му се повдига и че потъва в пълен мрак. След малко пред очите му изплува фигурата на Макола и каза:
— Вие идва насам, господин Кайер. Той мъртъв.
Кайер избухна в сълзи на благодарност, в силен пристъп на хлипащ плач. След малко разбра, че седи на един стол, забил поглед в проснатото по гръб тяло на Карлие. Макола бе коленичил над трупа.
— Това ваш револвер? — попита Макола, като се изправяше.
— Да — каза Кайер и бързо прибави: — Той ме гонеше, за да ме убие, ти видя това.
— Да, видял — каза Макола. — Има само един револвер тук. Къде негов?
— Не зная — прошепна Кайер с глас, който изведнъж беше изгубил силата си.
— Аз отива да го търси — отвърна тихо негърът.
Той обиколи верандата, докато Кайер седеше неподвижно и гледаше трупа. Макола се върна с празни ръце, постоя замислен, след това безшумно влезе в стаята на мъртвия и веднага излезе с револвер, който той вдигна пред лицето на Кайер. Кайер затвори очи. Виеше му се свят. Сега животът му се струваше по-ужасен и по-труден, отколкото смъртта. Беше застрелял невъоръжен човек.
След като помисли малко, Макола посочи към мъртвия, който лежеше на пода с кървава дупка на мястото на дясното си око:
— Той умрял от треска.
Кайер го гледаше с вцепенен поглед.
— Да — повтори замислено Макола, като прекрачи трупа, — аз мисли, че той умрял от треска. Утре ще го погребва.
И бавно се запъти към жена си, която го очакваше, като остави двамата бели на верандата.
Настъпи нощта, а Кайер все още седеше неподвижно на стола си. Седеше притихнал, сякаш беше поел доза опиум. Бурните емоции, през които беше преминал, породиха у него чувство на спокойна отпадналост. За един кратък следобед той беше опознал дълбините на ужаса и отчаянието и сега намираше покой в убеждението, че животът вече не крие никакви тайни за него, нито пък смъртта! Седеше до трупа и мислеше; мислеше трескаво, спохождаха го съвсем нови мисли. Като че ли се беше отделил изцяло от себе си. Старите му мисли, убеждения, нещата, които харесваше или не харесваше, неща, които почиташе, и неща, които ненавиждаше, се проявяваха най-сетне в истинската си светлина! Оказаха се презрени и детински, фалшиви и смешни. Седнал до човека, когото беше убил, той се беше отдал на новата си мъдрост. Спореше със себе си за всичко под небето с онази объркана прозорливост, която притежават някои луди. Сега си мислеше, че този мъртвец беше и без друго един отвратителен звяр; че всеки ден умират хиляди, а може би и стотици хиляди — кой можеше да каже? — и че сред този брой една смърт не променя нищо; тя е без значение, поне за едно мислещо същество. Защото той, Кайер, е мислещо същество. През целия си живот до този момент беше вярвал в куп глупости, както и всички останали хора — които са глупаци, но сега вече той мисли! И знае! В душата му цареше мир; Кайер беше опознал най-висшата мъдрост! След това се опита да види себе си мъртъв, а Карлие да седи на този стол и да го наблюдава; опитът му се увенча с такъв неочакван успех, че за известно време му беше трудно да каже кой е мъртъв и кой — жив. Но това необикновено постижение на въображението му го стресна и с трезво и навременно усилие на разсъдъка си той успя да предотврати превръщането си в Карлие. Сърцето му подскочи и той цял се обля в гореща пот при мисълта за тази опасност. Карлие! Какъв ужас! За да приведе в ред разстроените си нерви — нищо чудно в това! — той се опита да посвири с уста. След това изведнъж заспа или поне помисли, че заспива; във всеки случай наоколо имаше плътна бяла пара и някой свиреше сред нея.
Той се изправи. Денят беше настъпил и над земята се стелеше гъста мъгла — мъгла пронизваща, всепоглъщаща и тиха, утринната мъгла на тропиците, мъглата, която обгръща и убива, мъгла бяла и смъртоносна, безупречна и отровна. Той стана, видя трупа и вдигна ръце над главата си с вик на човек, който, излязъл от транс, осъзнава, че е завинаги зазидан между стените на гробница. „Помощ!… О, господи!“
Нечовешки писък, кънтящ и внезапен, прониза като стрела белия покров на тъжната земя. Последваха три кратки, пискливи изсвирвания, а след тях в настъпилата тишина се затъркаляха необезпокоявано венците от мъгла. След това въздухът бе раздран от бързи и пронизващи звуци, наподобяващи вика на някакво разярено и безмилостно същество. Прогресът зовеше Кайер откъм реката. Прогресът, цивилизацията и всички добродетели. Обществото зовеше своето цивилизовано дете при себе си, за да се погрижи за него, да го поучи, да го порицае, да го осъди; то го зовеше да се завърне към бунището, от което се беше отделило, за да бъде извършена една справедливост.
Кайер чу и разбра. Той затътри своето олюляващо се тяло надолу по стъпалата, като за пръв път напусна другия, откакто ги бяха оставили заедно на този бряг. Опипваше пътя си в мъглата и обзет от безпомощност, призоваваше невидимото небе да отмени делото си. Размина се в мъглата с тичащия Макола, който викаше:
— Параход! Параход! Те не вижда. Те свири за станция. Аз бяга да бие камбана. Вие отива до пристан, господине. Аз бие камбана.
И изчезна. Кайер стоеше неподвижно. Погледна нагоре: мъглата се носеше ниско над главата му. Огледа се наоколо като човек, който се е загубил; видя някакво тъмно петно с формата на кръст, което стърчеше на фона на вдигащата се мъгла. При първите му залитащи крачки натам камбаната на станцията заби силно и безредно в отговор на нетърпеливия вой на парахода.
Директорът на Голямата цивилизоваща компания (известно е, че цивилизацията плътно следва търговията) стъпи пръв на брега и корабът веднага се изгуби от погледа му. Мъглата, забулила реката, беше необикновено гъста; над станцията се носеше металният звън на камбаната, безспирен и дързък.
Директорът извика високо към парахода:
— Никой не идва да ни посрещне; може да се е случило нещо, въпреки че камбаната бие. По-добре елате и вие!
И той се закатери с мъка по стръмния бряг. Капитанът и машинистът го последваха. На високото мъглата бе по-рядка и щом се изкачиха горе, те видяха, че директорът е отишъл доста далеч. Изведнъж той се втурна напред, като им викаше през рамо:
— Бегом! Тичайте към къщата! Намерих единия! Бързо, търсете другия!
Беше намерил единия от тях! Дори той, човек с разностранен и внушителен опит, беше покъртен от находката си. Стоеше и бъркаше в джобовете си (за нож), обърнат с лице към Кайер, който висеше на кръста за един ремък. Той явно се бе покачил върху гроба, който беше висок и тесен, и след като бе завързал единия край на ремъка за рамото на кръста, се бе отблъснал от могилката. Пръстите на краката му бяха само на няколко инча от земята, ръцете му висяха вдървено отстрани; той като че ли непохватно се опитваше да застане мирно, но едната му морава на цвят буза игриво бе допряла рамото. И съвсем непочтително беше изплезил на своя директор отеклия си език.
Това би могло да се случи само в Англия, където хората и морето взаимно се преливат — морето навлиза в живота на повечето хора, а хората знаят нещичко или всичко за морето чрез развлечението, странствуването, борбата за изкарване на хляба.
Седяхме около една махагонова маса, която отразяваше бутилката, чашите с кларет и лицата ни, както се бяхме облегнали на лакти. Бяхме неколцина — директор на компания, счетоводител, адвокат, Марлоу и аз. Директорът бе завършил „Конуей“, счетоводителят — карал четири години морска служба, адвокатът — ревностен тори, привърженик на консервативното течение в англиканската църква, чудесен другар и честен човек, старши помощник на корабите на Пиренейско-Източното параходство в доброто старо време, когато пощенските кораби имаха реи поне на две от мачтите си и достигаха Китайско море, гонени от хубав попътен мусон, опънали всичките си допълнителни платна. И петимата бяхме започнали живота си в търговския флот. Всички бяхме свързани здраво с морето и с другарите си по морска служба, а такава връзка не може да създаде дори най-силната страст към водния спорт и морските пътешествия, тъй като те са само развлечение, а морската служба — живот.
Марлоу (поне аз смятам, че той така пишеше името си) разказваше историята или по-точно хрониката на едно пътешествие:
— Да, видял съм и аз нещичко от Източните морета; най-добре си спомням обаче първото си пътуване дотам. Вие, приятели, знаете, че има такива пътешествия, които като че служат за окраска на живота, като символ на битието. Човек се бори, работи, поти се, едва не се погубва, а понякога наистина се погубва в стремежа да извърши нещо — и не може. Не по своя вина. Просто не може да извърши каквото и да било на този свят — нито голямо, нито малко, нищичко — дори да се ожени за някоя стара мома, или пък да превози до определено пристанище нищо и никакъв товар от шестстотин тона въглища.
Този епизод е паметен във всяко отношение. За пръв път потеглях към Изтока, за пръв път щях да бъда втори помощник; това пътуване щеше да бъде първо и за моя шкипер като такъв. Съгласете се, че му е било крайно време. Беше на не по-малко от шейсет години; дребен, с широк, не много прав гръб, превити рамене и единият крак по-крив от другия; той целият изглеждаше странно изкривен, каквито са често хората, работещи на полето. Лицето му напомняше орехотрошачка — брадата и носът сякаш се мъчеха да се затворят над хлътналата уста, — оградено от стоманеносиви пухкави косми, те наподобяваха превръзка от суров памук, очернена с въглищен прах. Шкиперът имаше сини очи на старческото си лице и те изглеждаха досущ момчешки с онзи израз на прямота, който някои съвсем обикновени хора запазват до края на живота си благодарение на редкия вътрешен дар — да бъдат простодушни и честни. Чудя се какво го накара да приеме тъкмо мен. Идвах от един първокласен австралийски клипер, на който бях трети помощник-капитан, а този шкипер, изглежда, смяташе първокласните клипери за аристократични и възвишени. Той ми каза: „Знаете ли, на този кораб ще трябва да поработите.“ Отговорих, че ми се е налагало да работя на всички кораби, където съм бил досега. „Да, но този е по-различен, а вие, господата от големите кораби… И все пак мисля, че сте подходящ за нас. Явете се утре.“
И аз се явих. Това бе преди двайсет и две години; току-що бях навършил двайсет. Как лети времето! Това бе един от най-щастливите дни в живота ми. Представете си! За пръв път втори помощник — истински отговорен пост! Не бих се отказал от тази сполука за нищо на света. Старшият помощник ме огледа внимателно. Той също беше стар, но от по-друг тип. Имаше римски нос, снежнобяла дълга брада и се казваше Махун, но настояваше да го наричаме Ман. Разполагаше с добри връзки, ала все пак нещо пречеше на сполуката му и не бе успял да се издигне.
Колкото до капитана, той години наред бе служил на каботажни кораби, после в средиземноморския и след това в западноиндийския търговски флот. Не беше минавал нито веднъж край нос Хорн и нос Добра Надежда. Пишеше трудно, с несигурен почерк и писането никак не го интересуваше. И двамата, разбира се, бяха прекрасни моряци и тъй като бяха много по-възрастни от мене, ме караха да се чувствувам като малко момче край своите дядовци.
Корабът също беше стар. Казваше се „Юдея“. Странно име, нали? Беше собственост на някой си Уилмър Уилкокс или нещо подобно; той обаче се разорил и умрял преди двайсет и повече години и затова точното му име не е от значение. Корабът се намираше от дълго време на ремонт в доковете на Шадуел. Можете да си представите състоянието му. Той беше целият в ръжда, прах, мръсотия, със сажди по мачтите и изцапана палуба. Все едно че бях излязъл от палат, за да се озова в порутена колиба. Около 400-тонен, с примитивен брашпил, дървени резета по вратите и никъде нито късче месинг „Юдея“ имаше голяма четириъгълна кърма. Под името, изписано с големи букви, личеше богатата спирална дърворезба, златният бронз на която бе поизбелял, и подобие на герб с мото под него: „Стори го или умри.“ Помня, че това ми направи силно впечатление. В девиза имаше романтика — нещо, което ме накара да обикна тази стара коруба, нещо, което допадаше на моята младост!
Напуснахме Лондон с баласт — пясък, — за да натоварим въглища в едно северно пристанище и ги откараме в Банкок. Банкок! Изпитвах трепет при това име. От шест години бях моряк, но бях видял само Мелбърн и Сидни, много хубави места, бих казал дори очарователни… ала Банкок!
Излязохме от Темза, опънали платна и с лоцман, който добре познаваше Северно море. Казваше се Джърмин и все се измъкваше до камбуза, за да суши на печката носната си кърпа. Очевидно той никога не спеше. Беше мрачен човек с вечна сълза, блестяща на края на носа му; той или си спомняше минали неприятности, или имаше такива в момента, или пък очакваше някакви нови — не можеше да бъде щастлив, дори всичко да беше наред. Изпитваше недоверие към мен поради младостта ми, здравия ми разум и качествата ми като моряк и възприе навика да проявява това недоверие по повод на стотици дребни неща. Осмелявам се да кажа, че той беше прав. Доколкото си спомням, тогава знаех съвсем малко, а и сега не зная кой знае колко повече; към този Джърмин обаче изпитвам омраза до ден-днешен.
Цяла седмица се влачихме до Ярмът Роудс, а после ни връхлетя буря — прочутата октомврийска буря отпреди двайсет и две години. Вятър, светкавици, лапавица, сняг и ужасно море. Носехме се като перушинка и можете да си представите в какво окаяно положение сме били, като ви кажа, че фалшбордовете ни бяха разбити и палубата наводнена. Втората нощ баластът се премести на подветрената страна, а по това време бурята ни бе отнесла някъде към Догър Банк. Не ни оставаше нищо друго, освен да слезем с лопати и се опитаме да изправим кораба, и ето ни долу в широкия трюм, тъмен като пещера, лоените свещи трептяха, забодени на бимса, горе виеше бурята, корабът подскачаше като побеснял, наклонен на една страна; там бяхме всички — Джърмин, капитанът, — всички, и макар едва да се крепяхме на краката си, работехме трескаво като гробари, опитвайки се да прехвърлим мокрия пясък към наветрената страна. При всяко подскачане на кораба се виждаше смътно в полумрака как хората падат, размахали отчаяно лопатите. Един от юнгите (при нас те бяха двама) под въздействието на странната сцена плачеше сърцераздирателно. Чувахме го как хленчи някъде сред тъмата.
На третия ден бурята стихна и скоро ни взе на буксир един влекач от северното крайбрежно плаване. Бяхме изгубили шестнайсет дена, за да стигнем от Лондон до Тайн! Когато влязохме в дока, се оказа, че сме изпуснали реда си за товаренето и трябваше да чакаме цял месец. Мисис Биърд (името на капитана беше Биърд) пристигна от Манчестър да се види със стария. Тя заживя на борда. Екипажът се пръсна кой накъдето види и на кораба останаха само капитанът, помощниците, единият юнга и стюардът — мулат, който се обаждаше на името Ейбрахам. Мисис Биърд беше възрастна жена със сбръчкано като зимна ябълка румено лице и с фигура на младо момиче. Веднъж ме видя да си зашивам копче и настоя да й дам да ми поправи ризите. В това имаше нещо неприсъщо за капитанските жени, каквито бях виждал на бордовете на първокласните клипери. Когато й занесох ризите, тя рече: — А чорапите? Трябва да се закърпят, сигурна съм. Нещата на Джон — на капитан Биърд — вече приведох в ред и сега с удоволствие бих свършила още нещо.
Чудесна бабичка! Тя прегледа и поправи бельото ми, а през това време аз за пръв път прочетох „Сартор Ресартъс“ и „Пътуване до Кива“ от Барнаби. Тогава не разбрах много добре първата книга, но помня, че по онова време предпочитах войника пред философа и предпочитанието ми се потвърди от живота. Единият беше човек, а другият — нещо по-голямо… или по-малко. Те и двамата обаче са покойници, мисис Биърд също умря… Младостта, силата, геният, мислите, постиженията, простодушните сърца — всичко умира. Но както и да е.
Най-сетне натоварихме кораба. Наехме екипаж. Осмина здрави мъже и двама юнги. Вечерта ни изтеглиха на буксир към шамандурите при входа на дока; бяхме готови за отплаване и смятахме да потеглим на следния ден. Мисис Биърд трябваше да си замине за вкъщи с нощния влак. Когато корабът бе привързан към пристана, събрахме се да пием чай. На масата всички мълчаха — Махун, старата семейна двойка и аз… Свърших пръв и се измъкнах да пуша; каютата ми се помещаваше в рубката точно срещу кърмовата куверта. Имаше прилив; духаше силен вятър и ръмеше. Двойните врати на дока бяха отворени и парните кораби за въглища влизаха и излизаха сред мрака; ярко горяха светлините им, шумно пляскаха витла, гърмяха скрипците, от кейовете ехтяха викове. Наблюдавах в нощта върволицата от светлини по мачтите, която извиваше нагоре, и зелените светлини, които се спускаха надолу; изведнъж пред мен лумна червен блясък, изчезна и се появи отново. Съвсем наблизо се откроиха смътните очертания на носа на някакъв параход. Извиках надолу към каютата:
— Бързо горе!
А после от мрака прозвуча нечий изплашен глас:
— Спрете кораба, сър!
Удари камбана. Друг глас извика предупредително:
— Вървим право към този барк, сър!
Отговорът прозвуча сърдито:
— Добре!
После отекна силен трясък: тъпият нос на парахода закачи фоквантите на „Юдея“. Последва кратък смут, чуха се викове, припрени стъпки. Парата зарева. После някой каза:
— Благополучно, сър…
— При вас всичко наред ли е? — попита сърдитият глас.
Втурнах се напред да видя има ли повреди и извиках в отговор:
— Изглежда, да.
— Заден ход! — изкомандува сърдитият глас.
Заби камбана.
— Кой е този параход? — изписка Махун. Виждахме само грамадната му сянка, която отстъпваше назад. Те ни извикаха някакво име — име на жена: Миранда, Мелиса или нещо такова.
— Още месец ще трябва да киснем в тази проклета дупка — каза ми Махун, когато с фенери в ръце заоглеждахме разбитите фалшбордове и скъсаните въжета. — Но къде е капитанът?
През цялото време не го бяхме видели, нито чули. Тръгнахме да го търсим на кърмата. Нейде от дока достигна до нас жален вик:
— Ей, „Юдея“!…
Как, по дяволите, бе попаднал там капитанът?…
— Ало! — завикахме ние.
— Плавам в нашата лодка без весла! — извика той.
Един окъснял лодкар ни предложи услугите си и Махун се спазари с него за половин крона да довлече на буксир нашия шкипер; първа обаче изкачи трапа мисис Биърд. Двамата почти час плавали из дока под ръмящия студен дъжд. За пръв път в живота си бивах толкова учуден.
Излиза, че той, като чул вика ми „Всички горе!“, веднага разбрал каква е работата, грабнал жена си, изтичал на палубата, прекосил я и слязъл в нашата лодка, която била вързана за трапа. Трудна задача за един шейсетгодишен старец. Представете си как този старец юнашки е носил на ръце бабичката си — своята другарка в живота. Настанил я на седалката за гребеца и тъкмо се канел да се качи пак на борда, когато фалинът някак се скъсал и двамата били отнесени от кораба. Разбира се, в суматохата не сме чули виковете му. Имаше посрамен вид. Жена му обаче каза весело:
— Мисля, че сега вече няма да има значение, ако изпусна влака.
— Да, Джени, върви долу да се постоплиш — измърмори той, а после се обърна към нас: — Морякът не бива да има работа с жени — запомнете го от мен. Ето че липсвах от кораба. Добре, че не се случи някаква беда. Да вървим да видим какво е разбил този глупав параход.
Повредите бяха незначителни, но ремонтът ни задържа три седмици. Към края на последната седмица занесох до гарата куфара на мисис Биърд, тъй като капитанът бе зает със своите агенти, и я настаних удобно в един третокласен вагон. Тя отвори прозореца и ми каза:
— Вие сте добро момче. Ако видите Джон — капитан Биърд — нощем без шалче, напомнете му от мое име добре да си загръща врата.
— Непременно, мисис Биърд — отвърнах аз.
— Вие сте добро момче. Забелязах колко сте внимателен към Джон — към капитана…
Влакът изведнъж потегли; аз свалих шапка на старицата. И повече не я видях… Подайте бутилката.
На другия ден излязохме в открито море. Три месеца бяха изминали от момента, в който потеглихме от Лондон на път за Банкок. А си мислех, че ще бъдем в открито море най-много след две седмици.
Беше януари и имахме чудесно време — ясно и слънчево. Зиме то е по-очарователно, отколкото лете, защото не сте го очаквали, и такова време ви ободрява, а вие знаете, че това не ще е за дълго, че не може да бъде за дълго. Такова време прилича на неочаквано наследство, внезапна находка, рядка сполука.
Това продължи, докато плавахме в Северно море, в Ламанш и по-нататък, докато не се отдалечихме на около триста мили западно от Лизардс; тук задуха югозападен вятър и почна да се засилва. След два дена той прерасна в буря. Сред вълните на Атлантическия океан „Юдея“ подскачаше като стар сандък за свещи. Вятърът духаше ден след ден — злобно, без прекъсване, съчувствие и отдих. Светът представляваше само огромни разпенени вълни, които връхлитаха върху нас, а небето се прихлупи тъй ниско, че сякаш можеше да го стигнем с ръка, и беше мръсносиво като окаден таван. В бурното пространство, което ни окръжаваше, летяха валма пяна. Ден след ден и нощ след нощ се чуваше само воят на вятъра, бученето на морето, шумът на водата, лееща се по палубата. Нямаше покой нито за кораба, нито за нас. Той се мяташе, гмуркаше, забиваше нос, присядаше назад, въртеше се насам-натам, стенеше и на палубата ние трябваше здраво да се държим, а долу стискахме с все сила койките. И тялото, и духът ни изнемощяваха от постоянното напрежение.
Една нощ Махун ми заговори през малкия илюминатор до моята койка; той се отваряше точно над леглото ми. Лежах буден, обут и се чувствувах така, сякаш не бях спал години, а не можех да заспя, колкото и да се мъчех. Махун развълнувано промълви:
— Лотът у вас ли е, Марлоу? Помпите не работят. Дявол да го вземе, работата е сериозна.
Дадох му лота и пак легнах, като се мъчех да мисля за най-различни неща, но в главата ми бяха все помпите. Когато излязох на палубата, моряците още изчерпваха водата и моята вахта ги смени на помпите. На светлината на фенера, изнесен на палубата, за да се види отчитането на лота, аз забелязах уморените им сериозни лица. Помпихме всичките четири часа. Помпихме цялата нощ, целия ден, цялата седмица — вахта след вахта. Корабът се разхлабваше все повече и силно течеше — не чак толкова, че да ни удави отведнъж, но достатъчно, за да ни умори от работа на помпите. А докато изчерпвахме водата, корабът ни изоставяше част по част: бяха отнесени фалшбордовете, изтръгнати пилерсите, разбити вентилаторите, вратата на рубката натикана вътре. На кораба не бе останало нито едно сухо местенце. Той бавно се превръщаше в кухина. Баркасът стана на трески, но като по чудо продължаваше да се крепи на висилките. Сам го бях връзвал и се гордеех с извършеното от мен, което така дълго противостоеше на яростта на морето. А ние все помпихме. И нямаше никакъв признак за оправяне на времето. Морето беше бяло като завивка от пяна, като котел с кипящо мляко; никакво разкъсване на облаците — прозирка поне колкото човешка длан, макар само за десет секунди. За нас нямаше никакво небе, нямаше нито звезди, нито слънце, нито вселена — нищо освен гневните облаци и побеснялото море. Изчерпвахме водата вахта след вахта, борейки се за живота си: струваше ни се, че това продължава месеци, години, цяла вечност, сякаш сме умрели и попаднали в ада на моряците. Забравихме деня от седмицата, името на месеца, забравихме в коя година живеем и били ли сме някога на брега. Платната бяха отнесени, океанските вълни заливаха кораба ни, а на нас ни беше все едно. Въртяхме ръчките на помпите и гледахме с идиотски очи. Веднага щом изпълзяхме на палубата, аз завързвах с въже моряците, помпите и гротмачтата и почвахме да въртим ръчките — въртяхме ги непрестанно, а водата достигаше до кръста ни, до шията, заливаше дори главите ни. Беше ни все едно. Забравили бяхме какво е да си сух.
Понякога ми идваше в главата мисълта: „Та това е дяволски чудесно приключение! Като в книга. И то при първото ми плаване като втори помощник… а съм само двайсетгодишен… и понасям трудностите не по-зле от всички тези хора, поддържам дух в своите момчета.“ Бях доволен. От това изпитание не бих се отказал за нищо на света. Обземаха ме мигове на тържество. Всеки път, когато старият, оголен от всичко кораб се гмурнеше тежко, издигнал високо задницата си, ми се струваше, че „Юдея“ отправя като молба, като предизвикателство, като вик към безмилостните облаци думите, написани на кърмата: „Юдея, Лондон. Стори го или умри.“
О, младост! Каква сила, вяра, фантазия! За мен „Юдея“ не беше старо корито, превозващо товар въглища, за мен тя олицетворяваше борба, проверка, изпитание на живот и смърт. Мисля за нея с радост, с любов, с тъга — както вие мислите за покойник, когото сте обичали. Аз никога не ще я забравя… Подайте бутилката.
Една нощ, когато изпомпвахме водата, завързани — както ви обясних — за мачтата, оглушени от вятъра и така потиснати, че нямахме сили дори да си пожелаем смърт, една тежка вълна връхлетя на борда и ни заля. Веднага щом си поех дъх, аз извиках: „Дръжте се здраво, момчета!“ и изведнъж почувствувах как нещо твърдо, което плаваше по палубата, ме удари в прасеца. Опитах се да хвана този предмет, но не успях. Разбирате, нали, беше толкова тъмно, че на стъпка не можехме да се виждаме.
След удара корабът за малко се успокои и неизвестният предмет пак ме удари по крака. Този път обаче го хванах — оказа се обикновена тенджера. Отпърво, затъпял от умора и мислейки само за помпите, аз не разбрах какво държа в ръка. Но ето че ме осени проблясък и извиках:
— Момчета, отнесена е рубката! Оставяй помпите! Ще търсим кока.
На носа имаше рубка, в нея се помещаваха камбузът, койката на кока и кубрикът. Понеже ден след ден очаквахме всичко това да се озове зад борда, на моряците бе заповядано да спят в каюткомпанията — единственото безопасно място на кораба. Стюардът Ейбрахам обаче с упорството на муле не желаеше да се раздели с койката си — мисля, че от страх, като добиче, което не иска да напусне обора си, който се руши при земетресение. И тъй ние се отправихме да го търсим. Рискувахме живота си, защото, отвързали въжето, вече не бяхме в по-голяма безопасност, отколкото върху някой сал. Но все пак тръгнахме. Рубката беше разрушена така, сякаш вътре се беше пръснал снаряд. Почти всичко бе изхвръкнало през борда — печката, койките на моряците, цялото им имущество, — но двата стълба, които крепяха част от преградата, към която бе прикрепена койката на Ейбрахам, по някакво чудо бяха оцелели. Ние заопипвахме развалините и намерихме преградата: Ейбрахам си седеше в своята койка сред отломъци и пяна и безгрижно си бъбреше нещо несвързано. Той не беше на себе си, напълно и окончателно се бе побъркал под въздействието на този внезапен шок, унищожил остатъците от неговата твърдост. Сграбчихме го, замъкнахме го на кърмата и го пуснахме с главата надолу в каюткомпанията. Разбирате, че нямаше време да го отнесем там с безкрайна предпазливост и да почакаме, докато си изясним състоянието му. Онези, които се намираха долу, щяха да го поемат от трапа. Побързахме назад към помпите. Такава работа не чака. Когато корабът здравата тече, не е шега.
Човек би помислил, че едничката цел на проклетата буря е била да подлуди бедния мулат. Призори тя стихна; на следния ден небето се проясни, вълнението спадна и корабът вече не течеше. Когато трябваше да се поставят нови платна, екипажът пожела да потеглим обратно — и наистина вече нищо друго не ни оставаше. Лодките бяха отнесени, палубата ометена от всичко, рубката изтърбушена, на моряците не им бе останала нито една дрипа освен тези на гърба им, провизиите се бяха развалили, корабът бе пробит. Обърнахме назад и — можете ли да повярвате? — вятърът задуха от изток, право срещу нас. Духаше силно, духаше, без да спре. Трябваше да се борим за всеки инч от пътя, но корабът не течеше много, тъй като вълнението беше сравнително слабо. Два часа помпене през четиричасовата вахта не е дреболия, обаче благодарение на това успяхме да достигнем Фалмът.
Населението на Фалмът живее от злополуките в морето и несъмнено изпита радост, като ни видя. Гладна тълпа корабни дърводелци наточи длетата си, щом съзря голия скелет на кораба ни. И кълна се в бога, тя здравата ни оскуба. Предполагам, че собственикът на кораба и без това е бил в трудно положение. Ние без друго закъснявахме. После бе решено да разтоварим част от въглищата и запушим пролуките над ватерлинията. Извършихме това, приключихме с ремонта, отново натоварихме въглищата, наехме нов екипаж и отплавахме — за Банкок. Към края на седмицата пак се върнахме. Екипажът заяви, че не желае да пътува за Банкок — сто и петдесет дена на такава черупка, където осем часа от двайсет и четири се налагаше да изпомпваме вода. И в морските бюлетини отново се появи краткото съобщение:
„“Юдея". Барк. От Тайн за Банкок; товар — въглища; върнал се във Фалмът поради теч; екипажът отказва да изпълни задълженията си."
Пак задържане, пак кърпеж. Собственикът на кораба дойде за един ден и заяви, че „Юдея“ е в отлично състояние. Клетият стар капитан Биърд от грижи и унижения бе заприличал на сянка. Не забравяйте, че беше шейсетгодишен и за пръв път командуваше кораб. Махун каза, че смята тази работа за крайно нелепа и че тя ще свърши зле. Аз обичах сега кораба повече от всякога и страшно ми се искаше да плавам за Банкок. Банкок! Вълшебна дума, чудесна дума. Никаква Месопотамия не можеше да се мери с него. Не забравяйте, че бях на двайсет години, за пръв път служех като втори помощник и Изтокът ме очакваше.
Потеглихме с новия екипаж — третия — и застанахме на котва на външния рейд. Корабът течеше по-силно откогато и да било. Сякаш проклетите дърводелци на свой ред бяха пробили в него дупка. Този път дори не излязохме от рейда. Екипажът просто отказа да работи на брашпила.
Върнаха ни на буксир на вътрешния рейд и станахме в известен смисъл забележителност на града. Показваха ни на новопристигналите:
— Ей този барк, който отива за Банкок, стои тук вече шест месеца… три пъти как се връща обратно…
В празнични дни хлапаците подвикваха от своите лодки: „Ей, Юдея!“ И ако се покажеше някоя глава, изкрещяваха: „Накъде? За Банкок ли?“ — и ни се присмиваха.
Бяхме останали на борда само трима. Бедният стар шкипер стоеше все в каютата си. Махун пое кухнята и неочаквано прояви истински френски гений в приготвянето на вкусни ястия. Аз апатично следях за такелажа. Превърнахме се в граждани на Фалмът. Познаваше ни всеки притежател на магазин. В бръснарницата или при търговеца на тютюн ни питаха фамилиарно: „Смятате ли, че някога ще стигнете до Банкок?“ През това време собственикът, застрахователите и фрахтовачите се караха в Лондон, а ние продължавахме да си получаваме заплатите… Подайте бутилката.
Това беше ужасно. Това бе по-лошо, отколкото да изпомпваш водата, борейки се за живота си. Сякаш бяхме забравени от целия свят, не принадлежахме никому, никъде не можехме да отидем; сякаш бяхме омагьосани и обречени да живеем вечно в този вътрешен рейд, за да влезем в устата на цели поколения крайбрежни скитници и безчестни лодкари. Получих заплатата си за три месеца и петдневен отпуск и веднага заминах за Лондон. Щях да пътувам цял ден, докато стигна дотам, и после цял ден обратно, но това не ми попречи да похарча за три дена всичките пари. Не знам какво ги направих тези пари. Помня, че ходих на мюзикхол, закусвах, обядвах и вечерях в един първокласен ресторант на Риджънт Стрийт и се върнах в уреченото време само с пълно събрание на съчиненията на Байрон и пътническо одеяло от заплатата за трите месеца. Лодкарят, който ме откарваше на кораба, ми рече: „Ей, мислех, че сте оставили тая вехтория. Тя никога не ще отиде в Банкок.“ „Много знаеш ти“ — отвърнах пренебрежително, но неговото пророчество никак не ми хареса.
Изведнъж се появи с всички пълномощия някакъв човек, сигурно агент. Той имаше червено лице, неукротима енергия и весел нрав. Отново се върнахме към живот. Доближи ни понтонен кораб и взе товара ни, а после се отправихме в сухия док, където свалиха медната обшивка. Нищо чудно, че баркът течеше. Бедният; напрегнал се пряко сили по време на бурята, той, сякаш отвратен, бе изплюл всичките кълчища от долните си шевове. Отново го запушиха, отново го обшиха с мед и той стана непромокаем като бутилка. Върнахме се при понтонния кораб и пак приехме товара.
После през една ясна лунна нощ всички плъхове ни напуснаха.
Те бяха цяла напаст за нас. Гризяха платната, унищожаваха повече провизии от екипажа, дружелюбно деляха с нас леглото и опасностите, а сега, когато корабът бе станал годен за плаване, решиха да офейкат. Извиках Махун да се полюбува на гледката. Плъховете един след друг се появяваха на релинга, за последен път поглеждаха назад и скачаха с тъп звук на празния понтонен кораб. Опитахме да ги преброим, но скоро объркахме сметката. Махун рече:
— Ами, ами! Да не сте ми казали вече, че плъховете били умни. Те трябваше да ни изоставят преди, когато едва не се намерихме на дъното. Ето ви доказателство за това колко глупави са суеверните дрънканици за плъховете. Напускат хубавия барк, за да се преместят на стар гнил понтонен кораб, където те, глупаците, дори няма какво да ядат!… Едва ли знаят по-добре от нас двамата къде не ги грози опасност или къде им е хубаво.
И като поговорихме още малко, ние достигнахме до единодушното заключение, че мъдростта на плъховете трябва да бъде основно преоценена, защото всъщност с нищо не превъзхожда човешката.
По това време историята на нашия кораб стана известна по целия Ламанш от Ландс Енд до Форландс и не успяхме да наемем моряци от южния бряг. Изпратиха ни целия екипаж от Ливърпул и още веднъж отплавахме — за Банкок.
Чак до тропиците духаше хубав попътен вятър, морето бе спокойно и старата „Юдея“ напредваше под слънчевите лъчи. Когато тя правеше по осем възела, всичко горе пукаше, а ние трябваше да връзваме шапките на главите си, но в повечето случаи се мъкнеше с три мили в час. Та и какво можехме да очакваме от нея? Беше уморена — тази стара „Юдея“. Младостта й бе преминала, както е преминала сега моята и вашата; вашата, слушатели мои! А кой приятел ще ви упрекне за вашите години и умора? Затова не се оплаквахме от нашата „Юдея“. Струваше ни се — поне на тези, които бяхме на кърмата, — че сме се родили на нея, израсли на нея, преживели на нея векове и не познаваме други кораби. Аз не хулех „Юдея“, както не бих хулил някоя стара селска черквица в родината, задето не прилича на катедрала.
Правеше ме търпелив и младостта ми. Целият Изток беше пред очите ми, целият живот, а моя опора — мисълта, че на този кораб бях подложен на изпитание и го бях издържал. И си мислех за хората от миналото, които преди столетия са плавали по същия път на кораби не по-бързи от нашия към страната на палмите, подправките, жълтите пясъци и смуглите народи, управлявани от владетели по-жестоки от Нерон и по-богати от Соломон. Старият барк се влачеше бавно, обременен от годините и товара си, а аз живеех като всеки младеж — в неведение и надежда. Корабът пътуваше ден след ден; новата позлата блестеше в лъчите на залязващото слънце и баркът тогава сякаш отправяше предизвикателно към тъмнеещите небеса думите, написани на кърмата му: „Юдея, Лондон. Стори го или умри“.
После навлязохме в Индийския океан и завихме на север, към Ява. Ветровете бяха слаби. Точеха се седмици. Корабът пълзеше напред — стори го или умри, — а в родината почнали да мислят дали да ни запишат като непристигнали в уречения срок.
Една събота вечер, когато бях свободен, моряците поискаха от мен допълнителна кофа вода — щели да се перат. Не ми се искаше толкова късно да помпя прясна вода и затова с ключ в ръка, като си подсвирквах, се упътих към носа, за да отворя форпика и взема вода.
Миризмата, която усетих там долу, ме порази — тя беше ужасна. Сякаш стотици газени лампи бяха пушили в тази дупка много дни. С радост се измъкнах пак горе. Морякът, който вървеше с мен, се закашля и рече:
— Странна миризма, сър.
Аз отвърнах нехайно:
— Казват, че това е полезно за здравето — и тръгнах към кърмата.
Най-напред пъхнах глава в четириъгълния отвор на вентилатора в средната част на кораба. Но едва вдигнах капака, от отвора излезе дим, приличен на рядка мъглица, на леко облаче. Въздухът, който идеше оттам, беше горещ, лъхна ме тежката миризма на парафин и сажди. Смръкнах веднъж и лекичко затворих капака. Нямаше смисъл да се задушавам. Товарът гореше.
На другия ден корабът почна здравата да дими. Това, виждате ли, трябваше да се очаква — въглищата, по начало безопасни, при товаренето бяха силно натрошени и приличаха на ковашки. Освен това бяха се мокрили неведнъж. Валеше дъжд, когато ги товарехме наново от понтонния кораб, а сега, по време на този дълъг курс, те се напекоха, което беше още една причина да се самозапалят.
Капитанът ни извика в каютата. Беше разстлал на масата си карта и имаше угрижен вид. Той каза:
— Брегът на Западна Австралия не е далеч, но аз възнамерявам да плавам до нашето местоназначение. Наистина сега е месецът на ураганите, ала ние все пак ще държим курс към Банкок и ще се борим с огъня. Никакво връщане назад вече, ако ще всички да се опечем. Ще се помъчим най-първо да задушим този проклет огън, като отстраним притока на въздух.
И се помъчихме. Запушихме здраво всички отвори, но корабът пак продължи да дими. Този дим излизаше от невидими пролуки, минаваше през прегради и капаци, по неизвестен начин се просмукваше навсякъде на тънки нишки като невидима паяжина. Той проникна в каютата, в бака, отрови надпалубните постройки, усещаше се дори на гротреята. Бе ясно: щом димът излиза, значи има достъп на въздух. Това ни обезсърчаваше. Огънят не искаше да загасне.
Решихме да пробваме с вода и отворихме люковете. Грамадни облаци дим — белезникави, жълтеникави, гъсти, черни, задушливи — се издигнаха чак до върховете на мачтите. Екипажът отстъпи на кърмата. После вятърът отнесе отровния облак и ние се върнахме и продължихме работа; сега димът струеше не по-гъст от този, който бълват фабричните комини.
Нагласихме нагнетателната помпа, развихме маркуча и след малко той се спука. Беше толкова стар, колкото и корабът — допотопен маркуч, който не се поддаваше на ремонт. Тогава почнахме да черпим вода със слабата бакова помпа, да вадим вода с кофи и по този начин успяхме навреме да излеем потоци от Индийския океан в главния люк. Ярката струя проблясваше на слънцето, падаше върху пласт бял къдрав дим и изчезваше върху черната повърхност на въглищата. От люка се издигаше пара заедно с дима. Леехме в люка солена вода сякаш в бъчва без дъно. Такава беше съдбата ни на този кораб — ту да изпомпваме от него вода, ту да наливаме в него; преди извличахме вода, за да не потънем, сега отчаяно я наливахме, за да не изгорим.
А корабът пълзеше напред — стори го или умри — при ясно време. Небето беше удивително чисто и лазурно; морето — синьо, гладко, бистро — блестеше като скъпоценен камък; то се разстилаше чак до хоризонта, сякаш цялото земно кълбо се бе превърнало в огромен сапфир, приел формата на планетата. И по блестящата повърхност на великите спокойни води „Юдея“ се движеше незабележимо, обвита в гъсточерните пари, вървеше сред ленивия облак, който бавно и леко плуваше, носен от вятъра — сред отровния облак, оскверняващ великолепието на морето и небето.
През всичкото време ние, разбира се, не видяхме никакъв огън. Товарът тлееше някъде на дъното. Веднъж Махун, когато работехме рамо до рамо, каза със странен присмех:
— Сега баркът да беше започнал да тече хубавичко, както онзи път, когато излязохме от Ламанш, пожарът щеше да се прекрати. Прав ли съм?
Аз забелязах неуместно:
— А помните ли плъховете?
Гасяхме пожара и управлявахме кораба така грижливо, сякаш нищо не бе се случило. Стюардът готвеше и ни прислужваше. От останалите дванайсет души осмина работеха, а четирима почиваха. Работеха всички, в това число и капитанът. На кораба се установи равенство и ако не мога да го назова „братство“, бих казал поне „добри отношения“. Понякога някой, изливайки в люка кофа вода, извикваше: „Да живее Банкок!“, а останалите се смееха. По-често обаче бивахме мълчаливи и сериозни и изпитвахме жажда. О, каква жажда изпитвахме! А водата трябваше да се изразходва разумно. Дажбите бяха строго ограничени. Корабът димеше, слънцето жареше… Подайте бутилката.
Опитахме всичко. Помъчихме се дори да разкопаем въглищата и стигнем до огъня. Никакъв резултат, разбира се, не постигнахме. Човек не можеше да остане долу повече от минута. Махун, слязъл пръв, припадна и морякът, който отиде да го измъкне, също припадна. Изтеглихме ги на палубата. После долу скочих аз, за да покажа колко лесно става това. Дотогава те вече набраха опит и си позволиха удоволствието да ме изтеглят с кука, вързана за четката, с която миехме пода. След това нямах никакво желание да сляза за лопатата, останала долу.
Работата започна да взема съвсем лош обрат. Спуснахме във водата баркаса. Втората лодка също бе приготвена за спускане. Имахме и трета, четиринайсет стъпки дълга, тя се намираше на сигурно място, на висилките до кърмата.
После — о, чудо! — димът изведнъж намаля. Удвоихме усилията си, заливайки с вода трюма на кораба. След два дена димът изчезна напълно. На всички лица се появи широка усмивка. Това беше в петък. В събота никой не работи; само следяхме курса — и толкова. Моряците си изпраха дрехите, умиха се за пръв път от две седмици и получиха специален празничен обед. Те говореха с пренебрежение за самозапалването и твърдяха, че юнаци като тях винаги ще успеят да се справят с такова нещо. Кой знае защо, всички се чувствувахме така, сякаш бяхме получили голямо наследство. Но отвратителната миризма на изгоряло си остана на кораба. Очите на капитан Биърд хлътнаха, бузите — също. По-рано не бях забелязвал колко силно прегърбен и изкривен е той. Двамата с Махун важно се разхождаха около люковете и вентилаторите, като душеха въздуха. Тогава изведнъж открих, че клетият Махун е много, много стар. Що се отнася до мен, аз бях щастлив и горд, сякаш с моя помощ се печелеше голяма морска битка. О, младост!
Нощта бе ясна. На утрото забелязахме на хоризонта мачтите на кораб, който се връщаше в родината — първия, срещнат от нас от няколко месеца. Най-сетне наближавахме сушата — Ява бе на сто и деветдесет мили от нас, почти право на север.
На следния ден моята палубна вахта беше от осем до дванайсет. По време на закуската капитанът отбеляза:
— Чудно как дълго стои в каютата тази миризма.
Към десет часа, когато старшият помощник беше на кърмовата куверта, аз за миг слязох на палубата. До гротмачтата откъм кърмата имаше дърводелски тезгях; облегнах се на него, смучейки лулата си, а дърводелецът, младо момче, ме доближи и заговори. Той рече:
— Май нелошо се справихме с това, а, сър?
Тогава забелязах с досада, че този глупчо се мъчи да събори тезгяха. Казах лаконично:
— Не бива, Чипс — и изведнъж изпитах странно усещане, някаква нелепа илюзия: стори ми се, че кой знае как съм се озовал във въздуха. Чух нещо като гигантска въздишка, сякаш хиляда великана едновременно казаха „Уф!“, и почувствувах тъп удар, от който веднага ме заболяха ребрата. Не можеше да има съмнение — аз наистина бях във въздуха и тялото ми описваше къса парабола. Колкото и бързо да стана това, в главата ми преминаха разни мисли и доколкото си спомням, в такъв ред: „Дърводелецът тук няма вина… Какво е това?… Катастрофа?… Подводен вулкан?… Въглища, газ!… Ей богу, хвръкнахме във въздуха… Всички са убити… Ще падна в задния люк… Там има огън…“
В момента на взрива въглищният прах в трюма гореше с мътночервен пламък. Само миг, безкрайно малка част от секундата, бе изминал от момента, в който се разлюля тезгяхът, а аз вече лежах проснат върху товара. Скочих на крака и се изкатерих горе с такава бързина, като че ме изхвърли пружина. Палубата беше покрита с отломъци, лежащи напреки като дървета в гора след ураган; пред мен се полюшваше огромна завеса от мръсни парцали — това беше гротът, изцяло разкъсан. Помислих си: „Ей сега ще рухнат мачтите“ и побързах да се махна оттам, като допълзях на четири крака до кърмовия трап. Първия, когото видях, беше Махун, с очи като чаши и с отворена уста; дългите му бели коси бяха настръхнали, окръжавайки главата със сребърен ореол. Той тъкмо се канел да слезе долу, когато горната палуба почнала да се люлее, да се надига и пред очите му станала на трески, а той се вкаменил от почуда на горното стъпало. Гледах го и не вярвах на очите си, а той пък ме гледаше някак странно, с изплашено-любопитен поглед. Не знаех, че нямам ни коса, ни вежди, ни мигли; не знаех, че от наболите ми мустачки не е останала и следа, а лицето ми е черно, едната буза раздрана, носът порязан, по брадичката тече кръв. Бях изгубил фуражката си, единият пантоф липсваше и ризата ми бе на парцали. За всичко това нямах никаква представа. Бях поразен от факта, че корабът все още се държи на повърхността, че кърмовата куверта е цяла и най-вече, че виждам пред себе си жив човек. Ясното небе и спокойното море също будеха у мен изумление. Навярно съм очаквал те да се гърчат от ужас… Подайте бутилката.
Изведнъж се разнесе глас, който викаше кораба — дали идваше някъде отгоре, от небето, не можех да реша. А после видях капитана; той просто се беше побъркал. Развълнувано ме попита:
— Къде е масата от каюткомпанията? — Този въпрос ми подействува ужасяващо. Разбирате ли, току-що бях излетял във въздуха и целият треперех от това изпитание, затова не бях още сигурен жив ли съм, или не. Махун му затропа с крака и изкрещя:
— Милостиви боже! Нима не виждате, че палубата експлодира?
Гласът ми се възвърна и аз запелтечих, сякаш съзнавах, че съм пренебрегнал сериозно дълга си:
— Не зная къде е масата от каюткомпанията.
Това приличаше на зловещ сън.
И знаете ли какво поиска капитанът в следния миг? Поиска да стъкмим платната на реите. Много спокойно, сякаш потънал в размисъл, той настояваше да стъкмим платната на фокреята.
— Не зная дали е останал някой жив — изрече почти през сълзи Махун.
— Навярно — кротко настоя капитанът — ще се намерят достатъчно хора, за да извършим тази работа.
Оказа се, че старецът е бил в каютата си и навивал хронометрите, когато от сътресението се завъртял като пумпал. И веднага — както ни обясни по-късно — си помислил, че корабът се е ударил в нещо, след което се втурнал към каюткомпанията. Там видял, че масата е изчезнала: палубата хвръкнала във въздуха и масата, разбира се, пропаднала в склада. На мястото, където сутринта бяхме закусвали, той видял огромна дупка на пода. Това било във висша степен тайнствено и страшно го поразило, затова всичко, което видял и чул, като излязъл на палубата, му се сторило дреболия в сравнение с изчезването на масата. И забележете, капитанът тутакси обърна внимание, че няма никого на щурвала и баркът му е изменил курса — и едничката му мисъл беше отново да насочи към местоназначението тази жалка, оголена, лишена от палуба, тлееща черупка. Банкок! — ето къде се стремеше той. Казвам ви, този тих, изгърбен, кривокрак, едва ли не уродлив дребосък, който благодушно не подозираше за нашето вълнение, беше велик в предаността си към тази своя едничка мисъл. С властен жест той ни изпрати напред, а сам застана на щурвала.
Да, ето какво направихме най-напред — стъкмихме платната на тази развалина! Убити нямаше, не се срещаха дори тежко ранени, но всички бяха повече или по-малко пострадали. Трябваше да ги видите! Едни в дрипи, с черни лица, като въглищари, като коминочистачи, с кръгли глави, които изглеждаха ниско остригани, а всъщност бяха опърлени до кожа. Други, от долната вахта, се събудили, когато били изхвърлени от рухналите койки, и сега непрестанно трепереха и продължаваха да стенат дори по време на работата. Работеха обаче всички. Тези корави момци от Ливърпул бяха с добра закалка — убедих се в това от опит. Тя се придобива от морето — необятния простор и самотата, които обгръщат мрачната упорита душа. Да! Препъвахме се, пълзяхме, падахме, жулехме си краката, но обтягахме. Мачтите се държаха, но ние не знаехме дали не бяха силно обгорели там долу. Вятър почти нямаше, ала откъм запад идваха дълги вълни и люшкаха кораба. Мачтите можеха да рухнат всеки миг. Ние поглеждахме към тях боязливо. Не можеше да се предугади накъде ще се съборят.
После отстъпихме на кърмата и се огледахме. Палубата бе осеяна с дъски, трески, парчета дърво. Мачтите се издигаха над този хаос като огромни дървета над непроходим гъстак. Между отломките бавно, лениво се движеше нещо белезникаво, нещо подобно на мръсна мъгла. Димът от невидимото пожарище отново почна да си пробива път нагоре, влачейки се като гъст отровен облак в долина, задръстена от сухи дървета. Лениви кълбенца вече почнаха да се вият над купчината трески. Тук-таме се виждаха късове дърво, щръкнали като стълбове. Част от околомачтовата преградка, изтръгната от мястото й, беше пробила фоксейла и през дупката на това отвратително мръсно платно прозираше възхитително синьо късче небе. Няколко взаимно свързани дъски бяха паднали върху релинга и единият им край стърчеше отвъд борда като стълба към празнотата, водеща над дълбокото море към смъртта; тези дъски сякаш ни призоваваха тозчас да минем по тях и сложим край на глупавите си грижи. И през всичкото време нещо незримо — въздухът, небето или някакъв призрак — викаше кораба.
Един от нас се сети да погледне зад борда и там се оказа кормчията, скочил инстинктивно във водата, а сега бързащ да се върне при нас. Той викаше и плуваше с ловкостта на тритон, без да изостава от кораба. Хвърлихме му въже и го измъкнахме горе мокър и изплашен. Капитанът остави щурвала и застана настрана; облегнал лакът на релинга и подпрял глава, той замислено гледаше към морето. Всеки от нас се питаше: „Какво ще стане по-нататък?“. Аз си мислех: „Това вече не е шега. Това е нещо сериозно. Бих искал да зная какво ще се случи…“ О, младост!
Изведнъж Махун видя далеч зад кърмата параход. Капитан Биърд каза:
— Може би все още можем да спасим барка.
Вдигнахме два флага — на международния език на морето те означаваха: „Горим. Трябва ни помощ незабавно.“ Параходът почна бързо да расте и скоро ни отговори с два флага на фокмачтата: „Идвам на помощ.“
Половин час по-късно той се изравни с нас откъм наветрената страна на разстояние един вик, като леко се поклащаше върху вълните. Машините му бяха спрени. Изгубихме хладнокръвие и в един глас закрещяхме възбудено: „Имахме експлозия!“ Някакъв човек с бяла каска, застанал на мостика, извика: „Да, да! Добре!“, закима усмихнат и успокоително замаха с ръка, сякаш бяхме изплашени деца. Спуснаха една от лодките си и тя се насочи към нас с дългите си весла. Четиримата гребци калаши в нея гребяха мъжки. Тогава за пръв път видях малайски моряци. По-късно добре ги опознах, но в онзи миг ме порази тяхното равнодушие: те достигнаха борда и носовият гребец, като удържаше лодката, закачена с кука за пашите вериги, не си направи труд дори да погледне към нас. Според мен хора, които са хвръкнали във въздуха, заслужаваха по-голямо внимание.
Едно дребно човече, сухо като треска и пъргаво като маймуна, се покатери горе. Това бе старши помощникът им. Той огледа кораба и извика:
— О, момчета, трябва да се махате оттук!
Ние мълчахме. Като се отдели настрана с капитана, той известно време говори с него — изглежда, го убеждаваше нещо. После двамата отидоха на парахода.
Когато нашият шкипер се върна, научихме, че параходът „Сомървил“ с капитан Наш идва от Западна Австралия през Батавия за Сингапур и носи на борда си поща. Било уговорено той да ни отведе на буксир до Анжер или по възможност до Батавия, където ще можем да загасим пожара, като пробием в дъното на „Юдея“ дупки, а после да продължим пътя си за Банкок.
Старецът изглеждаше развълнуван.
— Ние все пак ще стигнем крайната цел! — пламенно рече той на Махун. И размаха юмрук към небето. Никой не отрони дума.
По пладне параходът ни взе на буксир. Той плаваше напред, висок и тесен, а това, което бе останало от „Юдея“, го следваше на края на седемдесетклафтеровото буксирно въже, носейки се бързо като облак дим, над който стърчаха върховете на мачтите. Качихме се горе, за да приберем платната, и кашляхме по реите. Представяте ли си как грижливо сме прибирали платната на този кораб, обречен да не пристигне никъде? Нямаше човек, който да не се опасява, че всеки момент мачтите могат да рухнат. Отгоре не се виждаше корабът поради дима. Хората работеха усърдно, прокарваха въжетата с равни извивки.
— Ей! Кой е там на марса? Събери платната! — викаше Махун отдолу.
Разбирате ли това? Не мисля, че някой от моряците би се надявал да слезе долу по обикновения начин. Когато то стана, чух как те си говорят:
— Вече си мислех, че всички ще полетим зад борда заедно с мачтите. Дявол да ме вземе, ако не съм го помислил!
— Да, и аз си мислех същото — уморено отговаряше друго контузено и бинтовано плашило. И забележете — това бяха хора, несвикнали да се подчиняват! На страничния наблюдател те можеха да се сторят сбирщина безделници, незаслужаващи снизхождение. Какво ги караше да вършат това… какво ги караше да ме слушат, когато аз, истински възхитен от създалото се положение, ги заставях два пъти да отпускат средната част от предното платно, за да го приберат по-добре? Какво? Те не бяха моряци по професия, не бяха виждали добри примери, не знаеха похвали. Ръководеше ги не чувство за дълг; всички те чудесно умееха да клинчат и мързелуват, да кръшкат от работа, когато им дойдеше желание да безделничат — а то се случваше доста често. Играеха ли тук роля двата фунта и десетте шилинга месечно?… Та те смятаха заплатата си за нищожна. Не, имаше нещо в тях, нещо вродено, недоловимо и вечно. Не казвам, че екипажът на френски или немски търговски кораб няма да извърши същото, но ще го стори по друг начин. В тези моряци имаше нещо завършено, нещо твърдо като принцип и властно като инстинкт; проява на скрита черта, на онзи дар за добро или зло, който поражда расовото различие, формира съдбата на нацията.
Същата вечер в десет часа ние за пръв път видяхме огъня, с който водехме борба. От бързото движение на буксир тлеещите въглища се разпалиха. Син пламък се показа на носа под отломъците от палубата. Той трептеше тук и там, пълзеше и припламваше като светлинка на светулка. Забелязах го пръв и казах за това на Махун.
— Значи, играта свърши — заяви той. — Трябва да преустановят тегленето, иначе корабът ще избухне изведнъж — от носа до кърмата, — преди да сме успели да се махнем оттук.
Вдигнахме врява, почнахме да звъним с камбаната, за да привлечем вниманието им — те продължаваха да се движат. Накрая Махун и аз трябваше с пълзене да се промъкнем до носа и отсечем с брадва въжето. Нямаше време да го освобождаваме от свързващото въже. Като се връщахме към кърмовата куверта, видяхме как червени езици лижат купчините трески под краката ни.
Разбира се, на парахода скоро забелязаха изчезването на въжето. Параходът изсвири силно, светлините му описаха широк кръг, той ни приближи и спря. Всички се струпахме на кърмата и загледахме към него. Всеки моряк бе спасил някакво вързопче или торбичка с вещи. Изведнъж островръх пламък се стрелна нагоре и хвърли върху черното море кръг светлина, в центъра на който се полюшваха върху вълните един до друг двата кораба. Капитан Биърд, неподвижен и мълчалив, бе останал с часове върху капака на люка; сега той бавно се надигна и застана пред нас до вантите на бизанмачтата. Капитан Наш извика:
— Прехвърлете се на парахода! И по-бързо! Имам поща на борда. Ще откарам вас и вашите лодки в Сингапур.
— Благодаря! Няма нужда — отвърна нашият шкипер. — Трябва да останем на кораба докрай.
— Не мога да чакам повече — обяви първият. — Нали разбирате… поща.
— Да, да! При нас всичко е благополучно!
— Добре! Ще съобщя за вас в Сингапур… Сбогом!
И той махна с ръка. Нашите моряци кротко захвърлиха своите вързопи. Параходът пое напред и като излезе от осветения кръг, изведнъж изчезна за нас, защото яркият огън заслепяваше очите ни. И тогава узнах, че съм определен за командир на малката лодка и така за пръв път ще видя Изтока. Това ми хареса — верността към стария кораб също. Ще останем на него до края. О, вълшебство на младостта! Твоят пламък е по-ослепителен от заревото на горящия кораб! Този пламък хвърля магическа светлина върху широката земя и дръзко се стреми към висините! Гаси го само времето — по-жестоко, безмилостно и сурово от морето; и този пламък също като пламъка на горящия кораб е обграден от непрогледна нощ.
Старият капитан както винаги меко, но непреклонно ни съобщи, че нашият дълг повелява да се опитаме да спасим за застрахователното дружество колкото може повече от инвентара. И ние се отправихме на кърмата и се заловихме за работа, носът на кораба ярко пламтеше, та ни даваше обилна светлина. Измъкнахме цяла купчина боклуци. Какво ли не спасихме. Един стар барометър, прикрепен с безброй винтове, насмалко не ми коства живота; изведнъж ме обгърна дим и едва успях да се измъкна. Извлякохме запасите продукти, късове платно, кангали, въжета; кърмата заприлича на пазар за морски вещи, а лодките напълнихме до планшира. Човек би помислил, че старецът иска да вземе колкото може повече сувенири от първото си капитанство. Той беше много, много спокоен, но очевидно изгубил душевно равновесие. Няма да повярвате: искаше да вземе със себе си в баркаса спомагателната котва и предългото й въже. Казахме почтително: „Да, да, сър!“, а скришом хвърлихме и едното, и другото в морето. Там отправихме и тежката аптечка, два чувала със зелено кафе, кутия боя — представете си, боя! — и куп други неща. Сетне ми бе заповядано да сляза с двама моряци в лодките, да ги приготвим и бъдем готови, когато настъпи време да се изостави корабът.
Приведохме всичко в ред, поставихме мачтата на баркаса, който щеше да се командува от нашия шкипер, и после с удоволствие поседнах за миг. Лицето ми беше натъртено, цялото тяло ме болеше, усещах всяко свое ребро и бях готов да се закълна, че съм си повредил гръбнака. Лодките, вързани за кърмата, лежаха в дълбока сянка, а наоколо морето беше осветено от заревото на пожара. На носа се издигаше към небето огромен ярък пламък. Той гореше зловещо и издаваше шум, напомнящ плясък на криле и гръмотевичен тътен; отекваха пукот, взривове и от огнения конус се сипеха искри. Човек е обречен да се бори с несгоди, течащи кораби и кораби, които горят.
„Юдея“ бе застанала с борд към вълните и ме безпокоеше това, че при такъв вятър — слаб като въздишка — е трудно да удържаме лодките зад кърмата, където се намираха в безопасност; с присъщата си упоритост те се мъчеха да се приближат и разлюлеят до борда. Лодките се удряха в корпуса, доста близо идваха до огъня, а корабът ги връхлиташе и всеки момент мачтите можеха да паднат през борда. Аз и двамата ми моряци с все сила отблъсквахме с весла и канджи лодките, но това занимание ни омръзна, тъй като нямаше смисъл да се бавим тук повече. Не виждахме тези, които останаха на борда, и нямахме никаква представа защо се забавиха толкова. Моряците тихичко ругаеха и се налагаше не само да работя, но и да ги подканям, а на тях все им се искаше да се изтегнат на дъното на лодката и да зарежат всичко.
Най-после извиках:
— Ей, вие там, на палубата!
Някой се надвеси от борда.
— Готови сме — рекох аз.
Главата изчезна и скоро се появи пак:
— Добре, сър. Капитанът казва, че трябва да се удържат лодките по-далеч от борда.
Мина половин час. Изведнъж се разнесе ужасен тътен, трясък, звън на вериги, съскане на вода и милиони искри излетяха в трептящия стълб дим, който се издигаше леко наклонен над кораба. Котвените греди изгоряха и двете нажежени до червено котви отидоха на дъното, отнасяйки със себе си двеста клафтера нажежена верига. Корабът потрепери, пламъкът конвулсивно затрептя и фокбрамстенгата рухна. Тя се метна надолу като огнена стрела, гмурна се, тозчас изскочи и бавно заплува на разстояние едно весло от лодките, много черна върху озареното море. Отново извиках кораба. След известно време един от моряците ми съобщи с неочаквано бодър, но сподавен глас, сякаш се опитваше да говори със затворена уста: „Сега идваме, сър“ — и изчезна. Дълго не чувах нищо освен пърпоренето и рева на пожара. Отекваха и някакви съскащи звуци. Лодките подскачаха, опъваха фалините, игриво налитаха една върху друга, удряха си бордовете или въпреки нашите усилия дружно се чукваха в корпуса на кораба. Търпението ми се свърши и като се покатерих по едно въже, достигнах кърмата.
Там беше светло като ден. Озовал се на кърмата, аз изпитах ужас при вида на огнената завеса, а горещината ми се стори отначало непоносима. Капитан Биърд, подвил крака и подложил ръка под главата, спеше на една от възглавничките на дивана, домъкнати от каютата; отблясъците на пламъка играеха върху лицето му. А знаете ли с какво се занимаваха другите? Те седяха на палубата вдясно от кърмата край един отворен сандък, ядяха хляб със сирене и пиеха бутилки портър.
На фона на пламъците, които извиваха яростните си езици над главите им, те се чувствуваха на воля като саламандри и напомняха група отчаяни пирати. Огънят искреше в бялото на очите им и осветяваше бялата кожа, която прозираше под скъсаните ризи. Всеки от тях имаше по някоя рана като от битка — превързана глава, бинтована ръка, мръсна дрипа около коляното — и всеки стискаше между крака бутилка, а в ръка държеше къс сирене. Махун се изправи. С хубавата си, но с невзрачен вид глава, с орловия профил, дългата бяла брада и с отпушената бутилка в ръка той приличаше на един от дръзките морски разбойници от древността, веселящи се на кървав пир.
— Последното хранене на борда — тържествено обясни той. — Цял ден нищо не бяхме яли и би било глупаво да хвърлим всичките тези провизии. — После посочи с бутилката към спящия шкипер. — Той каза, че не може да хапне нито залък, затова го настаних да спи — продължи Махун и като забеляза опулените ми очи, добави: — Не знам дали ви е известно, млади момко, че той не е спал няколко денонощия, а в лодките няма да ни е до сън.
— Никакви лодки не ще намерите, ако се мотаете още тук! — с негодувание възкликнах аз. Доближих шкипера и го разтърсих за рамото. Той най-сетне отвори очи, но не помръдна.
— Време е да напуснем кораба, сър — спокойно казах аз.
Той с мъка се надигна, погледна към пламъците, погледна към морето, блестящо край кораба и черно като мастило в далечината, погледна към звездите, които трептяха мътно през тънката завеса на дима върху небе, катраненочерно като Ереб.
— Младшите първо — рече той.
Един от моряците, като изтри с ръка устни, стана, прехвърли хакборда и се скри от очи. Останалите го последваха. Един се поспря, допи си бутилката и като замахна силно, я запокити сред пламъците.
— На, вземи! — извика той.
Шкиперът, безутешен, все още се бавеше и ние го оставихме за малко насаме да се прости с първия си кораб. После отново отидох при него и го отведох. И тъкмо навреме. Желязото на кърмовата куверта се бе нажежило.
Прерязахме фалината на баркаса и трите лодки, вързани една за друга, се отделиха от кораба. Напуснахме го точно шестнайсет часа след избухването. Махун командуваше втората лодка, а аз — най-малката, която бе дълга четиринайсет стъпки. Баркасът можеше да побере всички, но шкиперът каза, че трябва да спасим колкото може повече имущество за застрахователното дружество; и така аз поех първото си командуване. В моята лодка имаше още двама души, торба сухари, няколко консерви месо и буренце с вода. Беше ми заповядано да следвам наблизо баркаса, за да можем при лошо време да се прехвърлим в него.
И знаете ли какво си мислех? Реших още при първа възможност да се отделя от компанията на другите. Искаше ми се нищо да не пречи на първото ми командуване. Нямах намерение да се движа с ескадра, щом ми се представяше случай да плавам самостоятелно. Сам ще достигна брега. Ще изпреваря останалите лодки. Ех, младост, младост! Глупава, очарователна, чудесна!
Ние обаче не отплавахме веднага. Трябваше да видим последните мигове на кораба. И лодките обикаляха в нощта, издигайки се и спускайки се върху вълните. Моряците дремеха, пробуждаха се, въздишаха, пъшкаха. Аз гледах към горящия кораб.
Под тъмното небе той ярка пламтеше върху пурпурното море, обагрено от кървавочервените отблясъци на лумналата и зловеща вода. Пламъкът, огромен и самотен, се издигаше високо над океана, а от върха му непрестанно кълбеше към небето чер дим. Корабът силно гореше, скръбен и величествен като погребална клада, запалена в морето, в нощта, и наблюдавана от звездите. Тази великолепна смърт дойде като милост, като дар, като награда за стария кораб в края на усилния му път. Да наблюдаваш как корабът изпуска сетния си дъх, поверявайки го на звездите и морето, вълнуваше като гледка на величествен триумф. Мачтите паднаха малко преди разсъмване; искри лумнаха и се завъртяха вихрено, те сякаш изпълниха цялата нощ с огън — търпеливата и зорка необятна нощ, надвиснала мълчаливо над морето. Когато съмна, от кораба бе останала само овъглена коруба, която плаваше тихо под облак дим, носейки в себе си тлееща маса въглища.
Тогава извадихме веслата и лодките една след друга като процесия заобиколиха останките на кораба. Най-отпред беше баркасът. Когато минавахме край кърмата, тънък език пламък злобно се стрелна към нас и изведнъж носът на кораба почна да потъва, а от водата, като съскаше силно, се издигна пара. Последна се скри оцелялата кърма, но боята й се бе свлякла — напукана и олющена; буквите вече ги нямаше, нямаше ги думите и непреклонния девиз, нещо като душа на кораба, които да отправят към изгряващото слънце неговото верую и неговото име.
Поехме на север. Задуха лек ветрец и към обед лодките за последен път се събраха. На моята нямаше ни мачта, ни платна, но аз направих мачта от резервно весло, а платно измайсторих от тента, като използвах вместо рея канджа. Навярно такава мачта бе твърде тежка за лодката, но имах удоволствието да се убедя, че мога да изпреваря спътниците си, ако вятърът духа откъм кърмата. Наложи се да ги почакам. После погледнахме в картата на капитана, похапнахме дружно сухари с вода и получихме последните нареждания. Те бяха кратки и ясни: да плаваме на север и по възможност всички заедно.
— Внимавайте с тази импровизирана мачта, Марлоу — каза капитанът. А Махун, когато преминах гордо край неговата лодка, сбърчи гърбавия си нос и извика:
— Ще се намерите на дъното с вашия съд, ако зяпате, млади момко!
Язвителен старец беше той!… Нека дълбокото море, където почива сега, го приспива нежно, с любов, до края на всички времена!
Пред залез-слънце над двете лодки, които останаха далеч зад кърмата, премина порой и после вече ги изгубих от очи. На другия ден седях, управлявайки своята черупка — първия плавателен съд под мое командуване, — а наоколо имаше само вода и небе. След пладне видях далеч на хоризонта горните платна на някакъв кораб, но премълчах, а моите моряци нищо не забелязаха. Разбирате нали, че се боях този кораб да не се връща в родината, защото никак не ми се искаше да поема обратно пред самите врати на Изтока. Държах курс към Ява — друга вълшебна дума като Банкок! И плавах много дни.
Няма нужда да ви обяснявам какво значи да се носиш по море в открита лодка. Помня нощите и дните на затишието, когато гребяхме, а лодката като омагьосана сякаш си стоеше на същото място и чак до хоризонта се простираше само море. Помня горещината, помня потоците дъжд, които ни принуждаваха до изнемога да изтребваме водата (но пък пълнеха и нашето буренце), помня последните шестнайсет часа, когато устата ми засъхна като въглен. А рулевото весло на първия съд под мое командуване непрекъснато стърчеше над вълнуващото се море. Дотогава не знаех какъв юнак съм бил. Помня отслабналите лица, оклюмалите фигури на двамата ми моряци, помня и младостта си, и онова чувство, което никога вече не ще се върне: че мога да живея вечно, че ще надживея морето, земята и всички хора — измамното чувство, което ни влече към радости, рискове, любов, напразни усилия, смърт. Тържествуващото усещане за сила, пламъкът на живота в шепата прах, пламъкът в сърцето — който с всяка година отслабва, става все по-студен, по-малък и угасва… угасва твърде рано, да, по-рано от самия живот.
Така възприемам аз Изтока. Видях съкровените му кътчета и надникнах в самата му душа, но и сега го виждам все така от малката лодка, виждам очертанията на високи планини — сини и далечни на ранина, забулени от омара по пладне, назъбени и пурпурни по залез. Усещам в ръката си веслото, а пред очите ми е видението на палещата морска синева. И виждам залива, широкия залив, гладък като стъкло и лъскав като лед; той блещука в тъмнината. Червена светлинка гори в далечината на тъмната ивица суша, а нощта е мека и топла. С натъртени до болка ръце ние продължавахме да движим веслата и изведнъж полъх на вятър — полъх слаб, топъл, пропит със странен мирис на цветя и аромат на дървета — се изтръгва от тихата нощ: първата въздишка на Изтока, докоснала моето лице. Това не ще забравя никога. Въздишка недоловима и властна като магия, като шепот, който обещава тайнствени наслади.
Последните единайсет часа ние все гребяхме. Гребяхме двама, а този, чийто ред бе да почива, седеше на кормилото. Видяхме в залива червената светлинка и държахме курс към нея, досещайки се, че приближаваме някакво малко пристанище. Минахме покрай два необикновени кораба с висока кърма, спящи на котва, и като приближихме светлинката, сега вече силно потъмняла, носът ни удари издадения край на пристанището. От умора не виждахме нищо. Моряците ми захвърлиха греблата и като трупове рухнаха от седалките. Завързах лодката за един пал. Нежно ромонеше прибоят. Брегът беше обгърнат в упоителен мрак; открояваха се някакви едри очертания, може би внушителни групи дървета — неми и фантастични сенки. В подножието им мъждееше като мираж полукръгът на брега. Не се виждаше никаква светлинка, нищо не помръдваше, никакъв звук. Тайнственият Изток се разстилаше пред мен — дъхав като цвете, мълчалив като смърт, тъмен като гроб.
А аз седях, отмалял до крайност, и ликувах като победител, бодърствуващ и омагьосан, сякаш пред лицето на дълбока съдбоносна загадка.
Плясък на весла, равномерни удари, отекващи на повърхността на водата и засилвани от мълчанието на брега, ме накараха да подскоча. Лодка, европейска лодка влизаше в залива. Назовах името на покойната, извиках:
— Ей, „Юдея“!
В отговор дочух слаб вик.
Това бе капитанът. Бях изпреварил флагманската лодка с три часа и се зарадвах да чуя отново гласа на стареца, треперещ и уморен:
— Вие ли сте, Марлоу?
— Да не се ударите в края на пристанището, сър! — извиках аз.
Той приближи внимателно и пристана с помощта на оловното въже, което бяхме спасили — за застрахователното дружество. Отпуснах нашето въже и застанах борд до борд с тях. Капитанът седеше унило отзад, целият мокър от росата, стиснал ръце в скута си. Моряците му бяха вече заспали.
— Преживяхме ужасни дни — прошепна той. — Махун изостана… малко.
Разговаряхме шепнешком — тихичко, сякаш се бояхме да не обезпокоим сушата. Колкото до нашите моряци, те нямаше да се събудят и от оръдия, гръм, земетресение.
Като се обърнах, аз видях в морето ярка светлинка, която се движеше в нощта.
— Параход минава край залива — рекох аз. Той обаче не минаваше край залива, а навлизаше в него и дори хвърли котва недалеч от нас.
— Искам — каза старецът — да разберете дали този кораб не е английски. Навярно ще може да ни откара донякъде.
Стори ми се трескаво възбуден. Затласках и заритах едного от моряците си и като го доведох в състояние на сомнамбулизъм, му дадох едното весло, сам взех другото и потеглихме към светлините на парахода.
Там се чуваха тихи гласове, от машинното отделение долиташе глух звън на метал, по палубата ехтяха стъпки. Илюминаторите светеха — кръгли като широко отворени очи. Движеха се сенки. Високо на мостика стоеше някакъв човек. Той чу плясъка на веслата ни.
И тогава, преди да успея да отворя уста, Изтокът ми заговори, но с гласа на Запада. Поток от думи наруши загадъчното съдбоносно мълчание — гневни чуждоземни слова, примесени с отделни думи и дори цели фрази на добър английски, не толкова странни, колкото изненадващи. Човекът бясно псуваше и ругаеше, този залп наруши тържествения покой на залива. Той започна с това, че ме нарече свиня, после с бурно темпо премина към неподходящи за споменаване епитети — на английски. Човекът там горе ругаеше на два езика с непристорена ярост и бях почти готов да повярвам, че нещо съм съгрешил срещу хармонията на вселената. Едва го виждах, но ми се струваше, че ще припадне от озлобение.
Ругаещият изведнъж млъкна и почна да сумти и пухти като делфин. Попитах го:
— Кажете, моля, какъв е този параход?
— А? Какво? А вие кой сте?
— Екипажът на английски барк, изгорял в морето. Влязохме в залива тази нощ. Аз съм вторият помощник. Капитанът е в баркаса и иска да знае ще ни закарате ли донякъде.
— О, боже мой! Пък аз мислех… Това е „Селестиал“[7] от Сингапур, връщаме се обратно. Ще се уговорим с вашия капитан утре сутринта… и… Кажете… чухте ли ме какво изрекох преди малко?
— Мисля, че целият залив ви чу.
— Взех ви за бреговата лодка. Разбирате ли, този проклет лентяй надзорник пак е заспал, дяволите да го вземат! Светлината угасна и аз едва не забих нос в този идиотски вълнолом! Трети път как ми погажда такъв номер. Питам ви, би ли търпял някой такова положение? Можеш да се побъркаш. Ще се оплача от него… Ще накарам помощника на нашия резидент да го изгони… Виждате ли — няма светлина! Изгаснала е, нали? Взимам ви за свидетел, че няма светлина. А както знаете, трябва да има. Червена светлина на…
— Там имаше — кротко забелязах аз.
— Но тя угасна, човече! Излишно е да се говори за това. Сам виждате, че е изгаснала. А когато водиш ценен параход покрай този забутан бряг, ти трябва светлина. Аз така ще го наредя, че ще му се види тясно проклетото му пристанище! Ще видите. Аз…
— Значи мога да кажа на моя капитан, че ще ни вземете? — прекъснах го аз.
— Да, ще ви взема. Лека нощ! — отсече той.
Върнах се, отново вързах лодката за пала и накрая заспах. Бях познал мълчанието на Изтока. Бях чул неговия език. Когато обаче отново отворих очи, срещнах такова пълно мълчание, че сякаш то никога не бе нарушавано. Лежах, залян от потоци светлина, а небето никога дотогава не ми се бе струвало така далечно, така голямо. Отворих очи и останах да лежа неподвижен.
И тогава видях хората на Изтока — те гледаха в мен. По целия вълнолом се тълпяха хора. Видях кафяви, бронзови, жълти лица, черни очи, блясъка, пъстротата на източната тълпа. И всички тези хора гледаха без шепот, без въздишка, без движение. Те гледаха надолу, към лодките, към спящите моряци, дошли при тях през нощта от морето. Всичко беше неподвижно. Вейките на палмите не помръдваха на фона на небето. Нито клонка не потрепваше на брега. Тъмните покриви прозираха тук-таме през зеленината, сред едрия листак — лъскав и неподвижен, сякаш изкован от тежък метал. Това бе Изтокът на древните мореплаватели, също тъй стар, тъй тайнствен, бляскав и мрачен, жив и неизменен, многообещаващ и пълен с опасности. А това бяха неговите хора.
Изведнъж се привдигнах. По тълпата от единия до другия й край премина вълнение; замърдаха глави, полюшнаха се тела; вълнението пробягна по вълнолома като бръчки по водна повърхност, като полъх на ветрец в полето — и пак всичко замря. Виждам картината и сега: широко разстлалия се залив, блестящите пясъци, пищната зеленина — безкрайна и разнообразна, морето приказно синьо, съсредоточените лица на множеството, ярките багри, отразени във водата, извивката на брега, вълнолома, застаналия неподвижно странен кораб с неговата кърма и трите лодки с уморените спящи хора от Запада, които не гледаха нито земята, нито хората и не усещаха лъчите на палещото слънце. Те спяха на седалките, спяха, свили се на дъното, в небрежната поза на мъртъвци. Главата на стария шкипер, облегнат на кърмата на баркаса, бе увиснала на гърдите и изглеждаше, че той никога не ще се събуди. По-далеч виждах дългата бяла брада на стария Махун, разпиляна върху гърдите, лицето му, обърнато към небето — сякаш куршум го бе пронизал там на кормилото. Един моряк спеше сгърчен отпред, прегърнал с две ръце носовата греда и притиснал буза до планшира. Изтокът ги съзерцаваше безмълвно.
Оттогава познавам неговото очарование; видях тайнствените брегове, спокойните води, земите на смугли народи, където Немезида тайно издебва, преследва и поразява толкова представители на расата на завоевателите, горди със своята мъдрост, своето знание, своята сила. За мен обаче в това видение от младостта ми е събран целият Изток. Той ми се разкри в онзи миг, когато аз — младежът — за пръв път спрях очи на него. Бях дошъл при него след битка с морето — бях млад и виждах, че той ме гледа. Това е всичко, което остана в мен! Само един миг; миг на напрежение, романтика, очарование; — на младост!… Лумване на слънчеви лъчи на непознатия бряг, време, колкото да си спомниш, да въздъхнеш и… сбогом! Нощ… Сбогом!… Той отпи от чашата.
— Ах, доброто старо време… Доброто старо време. Младост и море! Очарование и море! Доброто силно море, соленото горчиво море, което умее да нашепва, да реве и да изтощава до смърт.
Той пак отпи от чашата.
— Кое е по-прекрасно: морето, самото море или може би младостта? Кой знае? Вие обаче… вие всички сте получили по нещо от живота: пари, любов — това, което може да се придобие на сушата… кажете ми, не е ли най-хубаво времето, когато бяхме млади и скитахме по моретата… Бяхме млади и нямахме нищо, а морето нищо не дава освен сурови удари; от време на време то ще ти позволи да изпиташ силата си… само това ти дава то, но по-късно съжаляваш единствено за тази сила.
И ние всички кимнахме към него — финансистът, счетоводителят, адвокатът, — всички му кимнахме през полираната маса, която като неподвижна ивица тъмна вода отразяваше лицата ни — набраздени, сбръчкани, — лицата, белязани с печата на усилния труд, заблудите, успехите, любовта; уморените ни очи, които гледат втренчено, постоянно и жадно за нещо извън живота, а то още докато го очакваш, вече си е отишло — отминало е незабелязано като кратка въздишка, като един-единствен миг — заедно с младостта, със силата, с романтиката на илюзиите.
Съгласно закона за материалното отражение лицето Макхуър, капитан на парахода „Нан-Шан“, бе точно копие на духовния си облик: то не показваше подчертани белези нито на енергичност, нито на глуповатост; въобще нямаше никакви ясно изразени черти; беше просто едно обикновено, безстрастно и невъзмутимо лице.
Би могло да се каже, че свенливостта е единственото нещо, което външният му вид подсказва понякога. Защото той имаше обичая да седи в търговската кантора на брега, обгорял от слънцето, с лека усмивка и със забит надолу поглед. Когато си вдигнеше очите, човек можеше да види, че те са сини и прями. Имаше светла и много рядка коса, която покриваше плешивото теме на черепа му от слепоочие до слепоочие като купчинка пухкава коприна. Космите на лицето му, напротив, бяха с цвета на морков, огненочервени като медни телчета, които достигаха до линията на устните, и колкото и гладко да се бръснеше, по бузите му преминаваше огнен метален блясък при всяко движение на главата. Той беше под среден ръст, с леко заоблени рамене и с такива яки крайници, че дрехите винаги изглеждаха малко теснички за ръцете и краката му. Неспособен като че ли да проумее какво облекло се полага за различните географски ширини, той носеше кафяво бомбе, кафеникав на цвят костюм и тежки, високи, черни обувки. Тези пристанищни одежди придаваха на фигурата му една недодялана и дървеняшка елегантност. Тънка сребърна верижка за часовник висеше в дъга на жилетката му и той никога не слизаше от кораба на брега, без да държи здраво в силния си космат юмрук един елегантен чадър от най-добро качество, но почти винаги не добре сгънат. Младият Джукс, помощник-капитанът, придружавайки началника си до мостчето за слизане, понякога се осмеляваше да каже съвсем кротко: „Позволете, сър“ — и като вземаше почтително чадъра, повдигаше гривничката, разклащаше гънките му, сдипляше ги спретнато в един миг и го подаваше обратно. Той вършеше това с такъв необикновено сериозен израз на лицето, че мистър Соломон Раут, главният механик, който пушеше над люка сутрешната си пура, обръщаше глава, за да скрие усмивката си.
— Ах, да! Проклетият дъждобран… Благодаря ви, Джукс, благодаря — измърморваше капитан Макхуър сърдечно, без да погледне нагоре.
Понеже имаше само толкова въображение, колкото му бе необходимо, за да се справя с всеки следващ ден, и не повече, той беше спокоен и сигурен в себе си; и именно поради тази причина не беше ни най-малко надменен. Трудно е да угодиш на началника си, когато той е надарен с въображение, когато е докачлив и с чувство за власт. Но всеки кораб, командуван от капитан Макхуър, беше плаващ дом на съгласието и мира. За него наистина беше толкова невъзможно да даде воля на фантазията си, колкото би било невъзможно за един часовникар да сглоби хронометър, когато не разполага с никакви други инструменти освен чук и ръчно трионче. И все пак безинтересният живот на хора, които са така всецяло предадени на скромното си ежедневие, си има и своята тайнствена страна. Невъзможно беше в случая с капитан Макхуър например да разбереш какво е било онова нещо под небето, което е могло да накара този напълно доволен син на дребен бакалин в Белфаст да избяга от дома си и да се отдаде на морето. И все пак той беше сторил тъкмо това на петнадесетгодишна възраст. Достатъчно е обаче, когато премислиш, да си представиш как една огромна, могъща и невидима ръка, бръкнала дълбоко в земния мравуняк, хваща за раменете, удря главите една в друга и насочва нищо неподозиращите лица от това множество към невероятни цели и в неочаквани направления.
Баща му никога не му прости напълно за тази му непочтителна и глупава постъпка.
— Бихме могли и без него — казваше често той след това, — но търговията? Пък е и мой единствен син!
Майка му плака много след неговото изчезване. Понеже не му беше дошло наум да остави някаква бележка, оплакаха го като умрял, докато след осем месеца не пристигна първото му писмо от Талкахуано. То беше кратко и в него се казваше: „Имахме чудесно време при пътуването.“ Но очевидно според автора на писмото единственото важно съобщение бе това, че неговият капитан точно в деня, когато съчинявал писмото си, го вписал в корабната книга като обикновен моряк. „Защото мога да върша работата“ — обясняваше той. Майка му пак плака обилно, докато бащата изрази чувствата си с единствената забележка: „Том е магаре.“ Той беше пълен човек и умееше да се присмива иронично; това си умение продължи да проявява до края на живота си при общуването със сина си с известно състрадание като към малоумен.
Посещенията на Макхуър в бащиния му дом бяха по необходимост редки и с течение на годините той изпращаше на родителите си други писма, уведомявайки ги за последователните си повишения и за скитанията си по огромната земя. В тези послания можеше да се открият изречения като: „Горещината тук е много голяма.“ Или: „На Коледа в 4 часа следобед ние видяхме няколко айсберга.“ Старите хорица в края на краищата се запознаха с твърде много имена на кораби, с имената на техните капитани, с имената на шотландци и англичани, собственици на кораби, с наименованията на морета, океани, протоци и носове, с необичайни имена на пристанища за дървен материал, за ориз, за памук, с наименованията на острови и с името на младата любима на техния син. Тя се казваше Луси. Не му беше дошло наум да спомене дали нейното име му харесва. И след това те умряха.
Знаменателният ден на сватбата на Макхуър дойде, както се полага, наскоро след друг такъв ден, в който той получи първото си назначение като капитан.
Всичките тези събития се бяха случили много години преди сутринта, когато в щурманската рубка на парахода „Нан-Шан“ той се сблъска с падането на барометъра, един уред, в който нямаше причини да се съмнява. Падането на барометъра — имайки предвид отличните качества на този уред, годишното време и точното положение на кораба върху земното кълбо — можеше да се приеме като лошо предзнаменование; но червеното лице на капитана не издаваше никакво вътрешно безпокойство. Знаменията не значеха нищо за него и той не бе в състояние да открие каква вест му носеше едно предвещание, докато то не се сбъднеше и вестта не стигнеше до собствената му врата.
„Това си е падане, няма съмнение — мислеше той. — Някакво необикновено мръсно време ще да обикаля наоколо.“
Идвайки от юг, параходът „Нан-Шан“ беше на път за пристанището Фу-Чау, открито за търговия по силата на международни съглашения, и носеше малко товар в долните трюмове и двеста китайци кули, които се завръщаха в родните си села в провинцията Фо-Киен след няколкогодишна работа из разните тропически колонии. Беше прекрасна утрин, гладкото море се надигаше без блясък, а на небето имаше някакво странно бяло мъгливо петно като ореол на слънцето. Предната палуба, натъпкана с китайци, беше пълна с тъмни облекла, жълти лица и подобни на свински опашки плитки, осеяна с доста много голи рамене, защото нямаше вятър и горещината бе голяма. Кулите се излежаваха, разговаряха, пушеха или зяпаха, облегнати на перилата. Някои вадеха вода през борда и се обливаха един-друг. Неколцина дремеха върху капаците на люковете, а имаше и малки групички от по шестима човека, които седяха с кръстосани крака около железни подноси, на които имаше паници с ориз и мънички чашки за чай. И всеки един от тези граждани на Небесната империя носеше със себе си всичко, каквото имаше на този свят: дървен сандък с катинар на халки и обковани с месинг ъгли, в който бяха спестяванията на неговия труд — някоя и друга обредна дреха, тамян на пръчици, малко опиум може би, дреболии и боклуци с незначителна стойност и купчинка сребърни долари, спечелени с непосилен труд на въглищните корабчета, в комарджийниците или чрез дребна търговийка, изтръгнати с цената на обилна пот от земята, в мините, по железопътните линии, в смъртоносните джунгли, под тежестта на непосилен товар — трупани търпеливо, съхранявани грижливо и бранени с отчаяние.
Към десет часа се бе появило вълнение по борда откъм Формозкия проток, но това не разтревожи много тези пътници, защото с плоското си дъно и голямата дължина на бимса „Нан-Шан“ беше известен като кораб изключително стабилен на вода. В моменти на откровение на брега мистър Джукс обичаше да заявява с висок глас, че „старата приятелка е толкова добра, колкото и красива“. На капитан Макхуър никога не би дошло наум да изрази благоприятното си мнение така високо и с такива чудновати думи.
Корабът беше добър без съмнение, пък и не беше стар. Той беше построен в Дънбартън преди по-малко от три години по поръчка на Сиг и Сие, търговска фирма в Сиам. Когато бе пуснат на вода, завършен до най-малката подробност и готов да поеме бремето на живота си, строителите му го съзерцаваха с чувство на гордост.
— Сиг ни бе помолил да намерим някой благонадежден капитан, който да изведе кораба на море — забеляза един от съдружниците; а другият, като поразмисли малко, каза:
— Мисля, че точно сега Макхуър е на суша.
— Така ли? Тогава телеграфирай му веднага. Той е тъкмо човекът, който ни трябва — заяви по-старшият от съдружниците без никакво колебание.
На другата сутрин Макхуър стоеше пред тях невъзмутим, пристигнал от Лондон с нощния експрес след внезапна, но сдържана раздяла с жена си. Тя беше дъщеря на по-високостоящи родители, които бяха видели и по-добри дни.
— Не би било зле да разгледаме заедно кораба, капитане — каза по-старшият съдружник. И тримата мъже тръгнаха да хвърлят поглед на съвършенствата на „Нан-Шан“ от носа до кърмата и от кила до върховете на двете му къси и дебели мачти.
Капитан Макхуър бе започнал огледа със сваляне на сакото си, което бе окачил на брашпила, олицетворение на последните усъвършенствувания.
— Моят чичо написа ласкави думи за вас и изпрати писмото с вчерашната поща до нашите добри приятели — искам да кажа фирмата Сиг, и те там сигурно ще ви продължат назначението като капитан — каза по-младшият от съдружниците. — Ще можете да се гордеете с това, че под вашите заповеди ще имате най-леко управляемия кораб от този тип край бреговете на Китай, капитане — добави той.
— Така ли? Благодаря ви — измънка неясно Макхуър, на когото изгледите за някаква далечна възможност едва ли биха могли да подействуват повече, отколкото красотата на далечния пейзаж на късогледия турист. И понеже в момента погледът му се бе спрял на бравата на вратата за каюткомпанията, той се запъти към нея съвсем преднамерено и започна да блъска силно по ръчката й, отбелязвайки с нисък загрижен глас:
— Не можеш да разчиташ на работниците днес. Съвършено нова брава, а въобще не иска да работи. Съвсем заяжда. Виждате ли? Виждате ли?
Веднага щом се озоваха сами в кантората си отвъд корабостроителната площадка, племенникът попита с леко презрение:
— Ти похвали този приятел пред Сиг. Какво толкова виждаш в него?
— Съгласен съм, че той няма вида на идеалния капитан според твоите представи, ако това искаш да кажеш — отсече по-възрастният. — Старшият майстор на дърводелците от „Нан-Шан“ вън ли е?… Влезте, Бейтс. Как стана така, че позволихте на хората на Тейт да ни изложат с тази дефектна брава на вратата на каюткомпанията? Капитанът я забеляза още щом я погледна. Наредете веднага да я сменят. Сламчиците, Бейтс… сламчиците…
Бравата беше сменена веднага и няколко дни след това „Нан-Шан“ пое с пълна пара на изток, без Макхуър да бе отправил каквато и да е друга забележка относно съоръженията му и без да го бяха чули да намекне поне с една думичка за това, че се гордее с кораба си, че е признателен за назначението си или да изкаже задоволство от перспективите, които му се откриваха.
С темперамента си — нито бъбрив, нито пък неразговорчив — той много рядко намираше случай да приказва. Имаше въпроси, свързани със службата, разбира се — указания, заповеди и тъй нататък; но понеже гледаше на миналото като на нещо приключено, а на бъдещето като на нещо, което още не е дошло, по-обикновените ежедневни събития нямаха нужда от обяснение, защото фактите говореха сами за себе си, и то с поразителна точност.
Старият господин Сиг харесваше хората, които приказват малко, такива, за които „можеш да си сигурен, че няма да се опитват да разширяват и подобряват дадените им инструкции“. И тъй като Макхуър отговаряше на тези изисквания, продължиха назначението му като капитан на „Нан-Шан“ и той насочи вниманието си към успешното плаване на своя кораб из водите на Китайско море. Първоначално корабът бе регистриран като английски, но след известно време фирмата Сиг намери за по-целесъобразно да го прехвърли под сиамски флаг.
Когато научи за възнамеряваното прехвърляне, Джукс започна да се вълнува, приемайки това едва ли не като лично оскърбление. Той обикаляше, мърморейки си, и от време на време се изсмиваше презрително.
— Представяте ли си да имаме на корабния флаг един смешен слон, взет сякаш от Ноевия ковчег — каза той веднъж на вратата на машинното отделение. — По дяволите, такова нещо не мога да понеса. Ще си дам оставката. Вас това не ви ли вбесява, мистър Раут? — Главният механик само се покашля с вида на човек, който познава цената на една добра служба.
Първата сутрин, когато новият флаг се развя на кърмата на „Нан-Шан“, Джукс го наблюдаваше от мостика с чувство на горчивина. За кратко време той се пребори с напиращите емоции и после забеляза:
— Странен флаг е този, под който пътуваме, сър.
— Какво му е на флага? — попита капитан Макхуър. — Добър си е според мен. — И той отиде до края на мостика, за да го види по-добре.
— Хм, на мен пък ми се струва странен — избухна Джукс силно разгневен и бързо слезе от мостика.
Капитан Макхуър беше учуден от това държане. След малко той влезе тихо в щурманската рубка и разтвори своя международен указател за сигналите и кодовете на онова място, където флаговете на всички страни бяха дадени точно, наредени в ярки редици. Мина с пръста си по тях и когато стигна до Сиам, загледа с голямо внимание червеното поле и белия слон. Нищо не би могло да бъде по-просто; но за да се увери, взе книгата със себе си на мостика, за да сравни цветната рисунка с истинския флаг на кърмата. Когато Джукс, който този ден носеше службата с потиснат гняв, се появи на мостика, началникът му отбеляза:
— Няма нищо нередно в този флаг.
— Няма ли? — измърмори Джукс, като коленичи пред някакъв шкаф на палубата и злобно заиздърпва оттам запасното въже за лота.
— Не. Проверих в книгата. Дължина двойно на широчината и слонът точно в средата. Смятам, че хората на брега ще знаят как да направят тукашния флаг. Това се разбира от само себе си. Не бяхте прав, Джукс…
— Но, сър — започна Джукс, изправяйки се възбудено, — бих могъл да кажа само… — И с треперещи ръце той затърси пипнешком края на навитото въже.
— Добре, добре — успокои го капитан Макхуър, както беше седнал на малкото брезентово сгъваемо столче, което много обичаше. — Остава само да внимавате, докато хората свикнат, да не вдигат флага със слона, обърнат с краката нагоре.
Джукс хвърли новото въже за лота на предната палуба с едно силно „Заповядай, боцмане — не забравяй добре да го намокриш“ и с огромна решителност се обърна към началника си. Но капитан Макхуър беше разперил удобно лакти върху парапета на мостика.
— Защото, предполагам, това би могло да се вземе като сигнал за тревога — продължи той. — Как смятате? Този слон там, аз поне така го схващам, представлява нещо като емблема…
— Представлява! — кресна Джукс така, че всички глави от палубите на „Нан-Шан“ се обърнаха към мостика. После въздъхна и с внезапно примирение каза кротко:
— Би било наистина ужасно неприятна картина.
По-късно през деня той заговори главния механик с едно поверително: „Слушай да ти кажа най-последния лаф на стария.“
Мистър Соломон Раут (споменаван често като Сол Дългия, Стария Сол или Татко Сол) поради това, че почти неизменно се бе оказвал най-високия човек на борда на всеки кораб, на който постъпвал на работа, бе придобил навика да гледа отвисоко със спокойно снизхождение. Той имаше рядка червена коса, плоските му бузи бяха бледни, кокалестите му китки и дългите му фини ръце бяха също бледни, като че ли бе прекарал целия си живот на сянка.
Той се усмихна отвисоко на Джукс и продължи да си пуши и тихо да гледа наоколо с вид на добър чичко, който изслушва разказа на някое развълнувано учениче. После, явно забавлявайки се, но иначе равнодушен, попита:
— Е, ти подаде ли си оставката?
— Не — извика Джукс, извисявайки уморения си и обезсърчен глас над дрезгавото бръмчене на лебедките на „Нан-Шан“. А те всички работеха здравата, сграбчваха вързопите с товар, издигаха ги високо горе до края на дългите кранове, едва ли не като че ли за да се разкъсат при стремглавото им спускане надолу. Веригите на товарите пъшкаха по скрипците, звънтяха по комингсите, дрънчаха по борда. И целият кораб трепереше, дългите му сиви стени бяха забулени в кълба от пара.
— Не — повтори Джукс, — не я подадох. Има ли смисъл? Все едно да подхвърля молбата си за оставка ей на тази стена. Не вярвам, че би могъл да накараш такъв човек да разбере нещо. Просто ще ме смачка.
В този момент, връщайки се от брега, капитан Макхуър прекоси палубата с чадър в ръка, следван от един мрачен, хладнокръвен китаец, обут в копринени обувки с подметки от хартия и също като него с чадър.
Като говореше едва чуто и гледаше по навик в обувките си, капитанът на „Нан-Шан“ забеляза, че щяло да бъде необходимо да се отбият във Фу-Чау по време на този рейс, и пожела мистър Раут да се погрижи корабът да бъде под пара на другия ден следобед точно в един часа. Той побутна назад шапката си, за да обърше чело, отбелязвайки в същото време, че мразел въобще да слиза на брега. А стърчащият над него мистър Раут, без да благоволи да каже една дума поне, пушеше сериозен, като придържаше десния си лакът с дланта на лявата ръка. След това, все със същия тих глас, Джукс получи нареждане да следи да няма товари в пространството между двете предни палуби. Компанията Бън Хин изпращала групата по домовете им. Двадесет и пет торби ориз щели веднага да бъдат докарани с един сампан и да се пренесат в склада. Те всичките работили по седем години, каза капитан Макхуър, и всеки си носел сандък от камфорово дърво. Дърводелецът трябвало да започне веднага да наковава няколко сантиметра дебели летви по протежение на палубата долу, отпред и отзад, за да не могат тези сандъци, да се плъзгат насам-натам по време на пътуването. Нямало да бъде зле Джукс да се занимае с тази работа веднага.
— Чувате ли, Джукс?
Този китаец щял да пътува с кораба чак до Фу-Чау, щял да бъде нещо като преводач. Бил чиновник на компанията Бън Хин и искал да хвърли един поглед на мястото, определено за кулите. Нека Джукс да му покажел.
— Чувате ли, Джукс?
Джукс се погрижи да прекъсне тези инструкции на подходящи места със задължаващото „Да, сър“, казано без въодушевление. Рязкото му „Тръгвай с мен, Джон, аз покажа, ти видиш“ накара китаеца да тръгне по петите му.
— Искаш погледнеш, видиш, погледнеш, видиш… все това — каза Джукс, който нямаше никаква склонност към чуждите езици и осакатяваше безмилостно дори и тукашния англо-китайски жаргон. Той посочи към отворения люк. — Вземи номер първи място, ти спиш, а?
Той беше рязък, както подобаваше на расовото му превъзходство, но не беше недружелюбен. Китаецът се взираше тъжен и безмълвен през люка в мрачната вътрешност на кораба, като че ли беше застанал на ръба на зинал гроб.
— Няма вали дъжд там долу, разбираш? — подчерта Джукс. — Предположим все такова хубаво време, ти кули-човек номер едно, идва горе — продължаваше той, като имитираше загряване. — Прави така — Фууу! — и той изпъна пълни гърди и наду бузи. — Разбираш, Джон? Дишаш — чист въздух. Хубаво, а? Можеш переш тези там панталони, ядеш тук горе — разбираш, Джон?
С устата и ръцете си той правеше енергични движения, като че ли яде ориз и пере дрехи. А китаецът, който скриваше недоверието си към тази пантомима под маската на спокойно държане, примесено с лека и изтънчена меланхолия, гледаше с бадемовите си очи ту Джукс, ту люка.
— Много добле — промърмори той тъжно с половин глас и забърза плавно по палубите, като отбягваше изкусно препятствията по пътя си. Изчезна, шмугвайки се под някакъв вързоп от десетина ютени чувала, пълни със скъпа стока, които издаваха отблъскваща миризма.
Междувременно капитан Макхуър беше отишъл до мостика и после беше влязъл в щурманската рубка, където едно писмо, започнато преди два дни, очакваше да бъде завършено. Тези дълги писма започваха с думите „Моя любима жено“ и прислужникът, когато търкаше пода и почистваше праха от кутиите с хронометрите, използваше всяка възможност, за да ги чете. Него те го интересуваха много повече, отколкото по всяка вероятност жената, за чиито очи бяха предназначени, и то поради това, че описваха в най-дребни подробности всяко поредно пътуване на „Нан-Шан“.
Неговият капитан, добросъвестен към фактите (те единствено стигаха до съзнанието му), обичаше да ги записва с най-голямо старание върху много страници. Къщата в едно от северните предградия, до която тези страници биваха адресирани, имаше малка градинка пред полукръглите си еркерни прозорци, дълга покрита тераса към входа с хубав външен вид и цветни стъкла в имитирани оловни рамки на входната врата. За нея той плащаше четиридесет и пет лири годишно и не смяташе този наем за много висок, защото мисис Макхуър (една претенциозна персона с мършав врат и пренебрежително държане) беше по общо признание дама, която съседите наоколо считаха за „твърде високопоставена“. Единствената тайна на живота й бе малодушният й страх от часа, в който нейният съпруг щеше да се завърне вкъщи завинаги. Под същия покрив живееха още дъщерята, която се казваше Лидия, и синът Том. Те двамата познаваха твърде малко баща си. Най-вече го знаеха като рядък, но привилегирован гост, който вечер пушеше лулата си в трапезарията и преспиваше в къщата. Високото и слабо момиче, общо взето, малко се срамуваше от него; момчето беше явно съвсем безразлично и показваше това по прям, очарователен и непристорен начин, присъщ на мъжествените момчета.
А капитан Макхуър пишеше до дома от бреговете на Китай дванадесет пъти в годината, пожелавайки по особен начин да предадат поздравите му на децата, и така спокойно се надписваше „твой любещ съпруг“, като че ли тези думи, употребявани от толкова време и от толкова много мъже, не бяха, независимо от формата им, износена фраза с увехнало съдържание.
Китайско море е тясно както на север, така и на юг. Едно море, пълно с ежедневни красноречиви факти, като острови, пясъчни плитчини, рифове, бързи и променливи течения — заплетени факти, които въпреки това говорят на моряка с ясен и определен език. Техният език така властно привличаше чувството за реалност у капитан Макхуър, че той се бе отказал от отделната си каюта долу и фактически прекарваше всичките си дни на мостика на своя кораб, като често искаше да му занесат храната горе, а нощем спеше в щурманската рубка. И там той съчиняваше писмата си до дома. Всяко от тях без изключение съдържаше фразата „Времето беше много хубаво при това пътуване“ или някакъв друг израз, но със същото съдържание. И това изказване с чудната си упоритост беше написано със същата съвършена точност както всичко останало в неговите писма.
Мистър Раут също пишеше писма. Само че никой на кораба не знаеше колко бъбрив може да бъде той с писалка в ръка, защото главният механик имаше достатъчно въображение да държи писалището си заключено. Жена му много харесваше начина му на писане. Те бяха бездетни и мисис Раут — едра, гърдеста и жизнерадостна жена на четиридесет години — обитаваше заедно с беззъбата и почтена майка на мистър Раут една малка къщичка близо до Тедингтън. Тя имаше обичай да преглежда писмата си на закуска с живи очи и да прочита радостно, с висок глас, интересните пасажи на глухата стара дама, като вместо увод към всеки откъс се провикваше предупредително: „Соломон казва!“ Нейна привичка бе също така да изстрелва някой от изразите на Соломон по чужди хора, като малко ги хвърляше в почуда с непознатия текст и неочаквано забавното съдържание на тези цитати. В деня, в който новият енорийски свещеник посети за пръв път къщичката, тя намери случай да каже: „Както казва Соломон, механиците, които с кораби отиват на море, виждат чудноватостите на моряшката натура.“ Но промяната в израза на нейния гост я принуди да спре и да се опули.
— Соломон… О!… Мисис Раут — запелтечи младият човек, изчервявайки се, — трябва да ви кажа… че аз не… че аз не…
— Но това е моят съпруг — обяви тя със силен вик, като се тръшна на стола. Чувствувайки шегата, тя се смееше невъздържано с носната си кърпичка на очите, а той седеше срещу нея, усмихвайки се насила, и понеже му липсваше всякакъв опит с по-весели жени, беше напълно убеден, че тя за съжаление не е с всичкия си. По-късно те станаха отлични приятели, защото, като разбра, че тя няма непочтителни намерения, той стигна до заключението, че мисис Раут е наистина съвсем достопочтена. И своевременно свикна да приема, без да трепва, други откъси от мъдрите слова на Соломон.
По думите на жена му, Соломон бил казал веднъж: „Що се отнася до мен, дай ми най-тъпото магаре за капитан пред мошеника. Винаги ще се намери начин да се справиш с един глупак; но мошеникът е хитър, неумолим.“ Това беше едно леко обобщение, извлечено от конкретния случай с честността на капитан Макхуър, която сама по себе си тежеше с очевидността си като буца пръст. От друга страна, мистър Джукс, неспособен да обобщава, неженен, даже несгоден, имаше обичая по друг начин да разкрива сърцето си на един близък свой другар, с когото бяха работили заедно на един и същ кораб и който сега беше втори помощник-капитан на пътнически кораб в Атлантическия океан.
Преди всичко той изтъкваше преимуществата на търговското корабоплаване в Изтока, намеквайки за превъзходството му пред службата в Западния океан. Възхваляваше небето, морето, корабите и лекия живот в Далечния изток. Твърдеше, че като „Нан-Шан“ нямало втори кораб.
„Ние нямаме униформи с лъскави копчета, но затова пък сме като братя тук — пишеше той. Храним се всички заедно и си живеем весело и безгрижно… Момчетата от машинното са свестни, колкото могат да бъдат такива като тях, а старият Сол, Главният, е славен мъж. С него сме добри приятели. Колкото до стария, по-тих капитан от него не би могъл да намериш. Понякога си мислиш, че не му стига акълът да види, когато нещо не е в ред. И все пак не е така. Не може да бъде така. Вече няколко години той е капитан. Не върши нищо, което да е наистина глупаво, и добре командува кораба си, без да безпокои някого. Мисля, че не му стига толкова умът да търси удоволствие, като вдига скандали. Аз не се възползвам от това положение. Бих презирал подобно нещо. Извън онова, което е свързано с установения в службата ред, той като че ли разбира само половината от всичко, което му казваш. Това ни кара да се смеем понякога, но пък и скучно е да си с такъв човек в края на краищата. Старият Сол казва, че той не обичал да приказва много. Да приказва! Господи… Той никога не приказва. Онзи ден си говорехме под мостика с един от механиците и той трябва да ни беше чул. Когато се качих горе да поема дежурството си — гледам го, излиза от щурманската рубка, оглежда се наоколо, надниква през люковете, хвърля поглед на компаса и поглежда косо нагоре към звездите. Това си му е редовният номер. И после казва: «Вие ли приказвахте преди малко в левия коридор?» — «Да, сър.» «С третия механик?» — «Да, сър.» Отива до десния борд, сяда под навеса на мостика на малкото си походно столче и може би в продължение на половин час не издава никакъв звук, освен дето го чух да кихне веднъж. След известно време го чувам, че става и се запътва към левия борд, където бях аз. «Не мога да разбера как намирате за какво да говорите. Цели два часа. Не ви упреквам. Виждам на брега хора да го правят по цял ден и после вечерта сядат на чашка и продължават. Сигурно повтарят едни и същи неща. Не мога да го разбера.»
Чувал ли си някога подобно нещо? И така равнодушно се отнесе към това! Даже го посъжалих. Но понякога е и раздразнителен. Разбира се, човек не би извършил нищо, за да го ядоса, дори и да си заслужава. Но не си заслужава. Той е така чудно невинен, че дори да сложиш палеца на носа си и да размахаш пръсти подигравателно насреща му, само би се зачудил сериозно какво ли ти е влязло в главата. Веднъж съвсем простичко ми каза, че много трудно му било да разбере защо хората винаги се държат така странно. Той е прекалено нечувствителен, за да се тревожи за такива работи, и това си е истината.“
Така пишеше мистър Джукс на другаря си, който пътуваше из Западния океан — от дълбочината на сърцето и с цялата живост на фантазията си.
Той беше изразил честното си мнение. Не си струваше труда да се мъчиш да направиш впечатление на такъв човек. Ако светът би бил пълен с подобен род хора, вероятно животът би се видял на Джукс съвсем скучен и безполезен. И той не беше единствен на това мнение. Самото море, споделяйки като че ли добродушната снизходителност на мистър Джукс, никога не се беше запретнало да изплаши мълчаливия мъж, който рядко поглеждаше нагоре и пътуваше по моретата с единствената видима цел да осигури храна, дрехи и квартира за тримата души на сушата. Той беше се сблъсквал и с лошо време, разбира се. Беше се измокрял, беше изпадал в трудности, беше се изморявал по обикновеному, но това бяха неща, почувствувани в момента и тутакси забравяни. Така че, общо взето, той беше прав, като съобщаваше вкъщи, че времето било хубаво. Ала никога не бе виждал дори за момент неизмеримата мощ и невъздържаната ярост, която отминава изтощена, но не и укротена — яростта и беса на разгневеното море. Той знаеше, че те съществуват, както знаем, че съществуват престъпления и мерзости. Той бе слушал за това, така както спокойният жител на някое градче слуша за битки, глад и наводнения и все пак няма представа какво означават тези неща, макар наистина да е бивал замесен в някое сбиване на улицата, да е оставал веднъж без обед или да е бил измокрян до кости от проливен дъжд. Капитан Макхуър бе плавал по повърхността на океаните така, както някои хора се плъзгат по годините на своето съществуване, за да потънат спокойно в тихия гроб, несведущи за живота до последния миг, без въобще някога да са имали възможността да видят всичката подлост, насилие и ужас в него. Има и на вода, и на сушата такива хора, ощастливени — или презрени — от съдбата или от морето.
Капитан Макхуър наблюдаваше постоянното падане на барометъра и си мислеше: „Някакво мръсно време обикаля наоколо.“ Точно това си мислеше той. Имал бе вече опит с умерено мръсно време — изразът „мръсно“ характеризираше такова време, което носи по-малки трудности за моряка. Ако някой безспорен авторитет му кажеше, че краят на света ще дойде чрез някакъв катастрофален смут в атмосферата, той би разбрал това съобщение посредством простата представа за мръсно време, а не другояче, тъй като никога не се беше сблъсквал с катаклизми, а убеждението само не води непременно до разбиране. Мъдрите хора в неговата страна бяха постановили чрез закон, че преди той да бъде признат за годен да поеме командуването на един кораб, би трябвало да може да отговори на някои обикновени въпроси във връзка с кръгообразните бури, като урагани, циклони и тайфуни. И явно беше отговорил на тези въпроси, щом като сега беше капитан на „Нан-Шан“ в Китайско море, в сезона на тайфуните. Но и да беше отговорил, вече не си спомняше нищо. Само чувствуваше, че му става зле от лепкавата горещина. Излезе на мостика, но не намери облекчение от тази потискаща атмосфера. Въздухът му се струваше тежък. Дишаше трудно като риба и започна да мисли, че никак не е добре.
„Нан-Шан“ пореше водата и оставяше чезнеща бразда по морето, което имаше повърхността и блясъка на накъдрено парче сива коприна. Слънцето, бледо и без лъчи, изсипваше потискаща жега със странна неопределена светлина, а китайците лежаха проснати на палубата. Безкръвните им, изстискани жълти лица бяха като лицата на страдащи от жлъчка. На капитан Макхуър му направиха особено впечатление двама от тях, опънали се по гръб под мостика. Щом като си затвориха очите, заприличаха на мъртъвци. Други трима обаче се караха жестоко някъде напред; един едър китаец, полугол, с херкулесови рамене, се беше съвсем отпуснал върху една лебедка, а друг пък, седнал на палубата със стърчащи нагоре колене, с глава, клюмнала настрани по момичешки, плетеше косата си на опашка с безкрайна апатия, която се излъчваше от цялото му тяло и личеше дори в движенията на пръстите. Димът с мъка си пробиваше път навън от комина и вместо да продължи като стълб нагоре, се разстилаше като някакъв сатанински облак, който вонеше на сяра и сипеше сажди навсякъде по палубите.
— Какво, по дяволите, правите там, мистър Джукс? — запита капитан Макхуър.
Тази необичайна форма на обръщение, макар да беше казана смотолевено, накара мистър Джукс да подскочи, като че ли някой го беше ръгнал под петото ребро. Той беше наредил да му донесат една ниска пейка на мостика и седнал на нея с къс въже, увито около краката, и парче брезент, опънат върху коленете, енергично провираше голяма губерка. Погледна нагоре и изненадата придаде на погледа му израз на невинност и прямота.
— Просто навървям някои от новите чували за въглища, които ушихме при миналия ни рейс — обясни той кротко. — Ще ни трябват при следващото товарене на въглища, сър.
— Какво стана с другите?
— Ами износени са, сър.
Поглеждайки с двоумение надолу към помощника си, капитан Макхуър изрази песимистичното и горчиво убеждение, че повече от половината от тях са били изпогубени, „ако само знаехме истината“, и се оттегли на другия край на мостика. Раздразнен от тази непредизвикана нападка, Джукс счупи губерката при втория бод и като изостави работата си, стана и запроклина с енергични, сподавени думи.
Чуваха се глухите удари на гребното витло, тримата китайци напред внезапно бяха престанали да се джавкат и този, който си плетеше косата на опашка, събра крака и се загледа унило над коленете си. Мътната слънчева светлина хвърляше слаби, неясни сенки. Вълните ставаха по-големи и по-бързи всеки миг и корабът се клатушкаше тежко в гладките и дълбоки вдлъбнатини на морето.
— Искам да зная откъде идват тези отвратителна вълни — извика Джукс, съвземайки се след едно политване.
— От североизток — измърмори прецизният Макхуър откъм своя край на мостика. — Някакво мръсно време обикаля наоколо. Идете и вижте барометъра.
Когато Джукс излезе от щурманската рубка, лицето му бе приело замислен и загрижен израз. Той се хвана за перилото на мостика и се загледа напред.
Температурата в машинното отделение се бе покачила до сто и седемнадесет градуса по Фаренхайт. Възбудени гласове идваха отдолу през люка и през решетката на котлите в остър, ехтящ глъч, примесени с гневно дрънчене и стържене на метал, като че ли там се караха хора с ръце и крака от желязо и гърла от бронз. Вторият механик хокаше огнярите, загдето оставили парата да намалее. Той беше мъж с ръце като на ковач и обикновено от него се страхуваха; но този следобед огнярите му отговаряха смело и тръшкаха вратите на пещите с яростта на отчаянието. После шумът внезапно престана и вторият механик се появи, идвайки от котелното, омазан с кал и целият вир-вода, сякаш беше коминочистач, който излиза от кладенец. Щом главата му се подаде над решетката, той започна да упреква Джукс, загдето не бил поставил в ред вентилаторите на котелното, в отговор на което Джукс направи с ръцете си умолително-успокоителни знаци, като че ли искаше да каже: „Няма вятър — какво да се прави, — можеш и сам да видиш.“ Но другият не оставяше да бъде убеждаван. Зъбите му гневно блестяха на мръсното лице. Не му тежало, казваше, да набива празните им глави там, долу, проклети да останат, но смятаха ли, негодните му моряци, че може човек да поддържа пара в тези котли, да опустеят дано, само като ръчка тези проклети огняри? Ей богу, не! Трябвало да има и малко тяга — завинаги проклет да останел, ако не трябвало! И шефът, и той — ще ми вилнее там пред манометъра и ще ми се разхожда като шантав нагоре-надолу в машинното още от обед. За какво си мисли Джукс, че са го турнали там, горе, ако не може да накара един от тези прогнили, негодни, сакати моряци да обърне вентилаторите към вятъра?
Отношенията между „машинното отделение“ и „палубата“ на „Нан-Шан“ бяха, както е известно, братски. Затова и Джукс се наведе през перилото и помоли другия с въздържан глас да не се прави на отвратително магаре — капитанът бил на отвъдния край на мостика. Но вторият заяви дръзко, че пет пари не давал за това, кой бил на другия край на мостика, и Джукс, преминавайки в един миг от надменно неодобрение в състояние на силна възбуда, го покани с неласкави думи да се качи горе, да завърти тези проклети вентилатори, за да угоди на себе си, и да улови там вятър, какъвто такова магаре като него би могло да намери. Другият побърза да приеме двубоя. Той се нахвърли върху левия вентилатор, сякаш беше решил да го изтръгне целия и да го изхвърли през борда. Но всичко, което можа да направи, беше да го завърти на няколко инча с огромен разход на сили и сякаш капна съвсем от положените усилия. Облегна се на задната стена на щурманската рубка и Джукс се запъти към него.
— О, небеса! — продума механикът със слаб глас. Повдигна очи към небето и след това стъкленият му поглед се смъкна надолу, за да срещне хоризонта, който, наклонил се под ъгъл от четиридесет градуса, за момент като че ли увисна наведен и после бавно зае нормално положение. — Небеса! Фуу! Какво става всъщност?
Джукс, с разкрачени като пергел крака, даде израз на превъзходството си.
— Този път не ще ни се размине — рече той. — Барометърът пада надолу като не знам какво, Хари. А ти се мъчиш тук да дигаш тая глупава врява…
Думата „барометър“ сякаш възвърна бясната злоба на втория механик. Събирайки отново всичката си енергия, той нареди на Джукс с нисък и груб глас да натика този незаслужаващ внимание уред в проклетото си гърло. Кой ли пък се интересуваше от червения му барометър? Парата, парата беше, която спадаше! И заради това, че огнярите били останали без сили, че шефът му бил пощръклял, за него животът бил станал по-лош от кучешкия; пет пари не давал той дали всичко това скоро щяло да отиде по дяволите. Искаше сякаш да извика нещо, но след като си пое дъх, смънка мрачно: „Аз ще ги науча“ и се втурна нататък. Спря се при решетката, колкото да се закани с юмрук на неестествената слънчева светлина, и се спусна с вик в тъмната дупка.
Когато Джукс се обърна, погледът му падна върху заобления гръб и големите червени уши на капитан Макхуър, който се бе приближил към него. Той не погледна към помощника си, а каза веднага:
— Много буен човек, този втори механик!
— Добър си е той, вторият, тъй или иначе — измънка Джукс. — Не могат да поддържат пара — добави бързо и се пресегна да сграбчи перилото, за да се задържи при започналото наклоняване на кораба.
Неподготвен за това, капитан Макхуър се затича и се спря с отсечено движение при една от подпорните на навеса.
— Повърхностен човек — продължи той упорито. — Ако така кара, ще трябва да се отърва от него при първия удобен случай.
— От горещината е — рече Джукс. — Времето е ужасно. Може да накара и светеца да пропсува. Даже тук, горе, чувствувам сякаш главата ми е увита във вълнено одеяло.
Капитан Макхуър погледна нагоре.
— Искате да кажете, мистър Джукс, че е имало случай главата ви да е била вързана в одеяло? С каква цел?
— Това си е начин на изразяване, сър — рече Джукс апатично.
— Някои от вас тук наистина се държат неприлично! Какво ще рече това — светци да псуват? Бих искал да не говорите така невъздържано. Що за светец ще ми бъде той, щом като ще псува? Не по светец от вас, предполагам. И какво общо има одеялото с това или пък с времето, да речем… Мен горещината не ме кара да псувам, нали? Мръсен, лош нрав! Това е то и нищо друго. И каква е ползата да приказвате така?
По такъв начин капитан Макхуър възрази против употребата на образи в речта и накрая съвсем изненада Джукс с презрителното си изпуфтяване, последвано от думи на кипване и възмущение:
— Ще го изгоня от кораба, ако не си отваря очите; дяволът да ме вземе, ако не го направя!
А Джукс, непоправим, си мислеше:
— Бога ми! Някой е влял ново съдържание в моя старец. Ето ти темперамент, ако щеш. Разбира се, че е от времето, какво друго? Това време би направило свадлив дори и ангела, да не говорим за светеца.
Всички китайци на палубата сякаш беряха душа.
Слънцето залезе с умален диаметър и гаснещ кафяв блясък, без лъчи, сякаш милиони столетия бяха изтекли от изгрева, за да го доведат до неговия край. Гъста редица облаци се появя откъм север; те имаха зловещ, мрачен, тъмнозелен оттенък и лежаха ниско и неподвижно над морето като пречка по пътя на кораба. А той си проправяше с мъка път към тях като изнемощяла твар, която водеха на смърт. Медночервеният здрач бавно се оттегли и тъмнината донесе горе на небето рояк неустойчиви, едри звезди, които, сякаш духани от вятъра, силно трептяха, увиснали много близо до земята. В осем часа Джукс отиде в щурманската рубка да попълни корабния дневник.
Той преписа чистичко от вахтения дневник броя на милите, курса на кораба и в колонката „вятър“ надраска думата „спокойно“ от горе до долу за осемте часа от обед. Непрекъснатото монотонно клатушкане на кораба го дразнеше. Тежката мастилница току се плъзгаше насам-натам по начин, който изискваше особена находчивост при потапянето на писалката. След като вписа в голямото пространство под заглавието „Забележки“ „Силно потискаща горещина“, той втикна края на перодръжката между зъбите си като лула и обърса грижливо лицето си.
„Корабът се клатушка силно поради високите странични вълни“, започна той отново и си каза: „Силно не е точната дума.“ После записа: „Залезът — заплашителен, с ниски облаци към С. и И. Небето над нас ясно.“
Проснал се върху масата и задържал писалката върху дневника, той погледна през вратата и в рамката й видя как всички звезди по черното небе полетяха нагоре между подпорите от тиково дърво. Целият рояк литна заедно и изчезна, оставяйки зад себе си само черен фон, изпъстрен с бели отблясъци, защото морето беше също така черно както небето, с петна от пяна в далечината. Звездите, които бяха излетели нагоре при наклоняването на кораба, се появиха обратно при издигането му, стрелвайки се надолу не като множество огнени точки, а уголемени в мънички кръгчета, искрящи с ярък, мокър блясък.
Джукс погледна за момент летящите големи звезди и после записа: „8 сл. об. Вълните се увеличават. Корабът се клати силно, вода прелива по палубите. Люковете затворени с кулите долу за през нощта. Барометърът продължава да пада.“ Спря за момент и помисли: „Може би нищо няма да излезе от това.“ И после завърши решително вписаното със: „Всички изгледи за приближаващ тайфун.“
Излизайки, той трябваше да се отдръпне встрани и капитан Макхуър прекрачи прага, без да каже нито дума или да даде някакъв знак.
— Затворете вратата, мистър Джукс — извика той отвътре.
Джукс се обърна да я затвори, мърморейки си с ирония:
— Страхува се да не настине, предполагам.
Той беше на вахта долу, но копнееше да общува с някого от неговата черга и извика весело на втория помощник-капитан:
— Не изглежда толкова лошо в края на краищата, нали?
Вторият помощник-капитан се разхождаше по мостика, забързваше с малки крачки, а после с мъка изкачваше променящия се наклон на палубата. Като чу гласа на Джукс, той се спря с лице към него, но не отвърна нищо.
— Хей! Тая си я бива — каза Джукс, като се наклони да посрещне дългата вълна, така че протегнатата му надолу ръка опря на пода. Този път вторият помощник издаде с гърлото си някакъв недружелюбен звук.
Той беше възстаричко, опърпано дребно човече, с развалени зъби и без косми на лицето. Беше взет на кораба в Шанхай по време на онова пътуване, когато вторият помощник, доведен от къщи, забави три часа кораба в пристанището, като сполучи (по какъв начин капитан Макхуър изобщо не разбра) да падне през борда в един празен въглищен лихтер отстрани и трябваше да бъде изпратен на брега в болница със сътресение на мозъка и някой и друг счупен крайник.
Джукс не се обезсърчи от равнодушния глас.
— Китайците сигурно се чувствуват чудесно там долу — рече той. — Имат късмет, че тая стара приятелка се клатушка най-леко от всички кораби, на които съм бил някога. Ето на! Този път не беше толкова лошо.
— Ти почакай — изръмжа вторият помощник.
С острия си нос, зачервен на върха, и с тънките си свити устни той винаги имаше вид като че ли беснее вътрешно; а в речта си беше кратък до грубост. Всичкото си време, когато не беше на вахта, той прекарваше в каютата си със затворена врата, пазейки такава тишина там вътре, че хората мислеха, че заспива веднага щом изчезнеше в нея; но всеки, който влизаше да го събуди, за да поеме вахтата си на палубата, неизменно щеше да го намери с широко отворени очи, опънат по гръб на малкото легло, гледащ сърдито от мръсната възглавница. Той никога не пишеше каквито и да било писма и, изглежда, не се надяваше да получи вест откъдето и да било; и макар да бяха го чули веднъж да споменава за Уест Хартълпул, то беше с крайна горчивина и само във връзка с грабителските цени в някакъв пансион. Беше един от онези хора, до чиито услуги прибягват при нужда в различни пристанища по света. Те са достатъчно способни, изглеждат безнадеждно затруднени материално, не дават никакви доказателства за какъвто и да е порок и носят със себе си всичките признаци на явен неуспех в живота. Идват на борда при крайна нужда, не проявяват никакъв интерес към корабите на море, живеят в собствената си атмосфера на случайна връзка с другарите си по плаване, които не знаят нищо за тях, и решават да напуснат в най-неудобния момент. Отиват си без нито дума за сбогом в някое забутано пристанище, където други биха се страхували да бъдат изхвърлени, и слизат на брега с ожуления си сандък, овързан с върви като кутия за ценности, и с вида на човек, който отърсва събрания на кораба прах_от краката си.
— Ти почакай — повтори той, запазвайки равновесие при силното люлеене, с гръб към Джукс, неподвижен и неумолим.
— Искаш да кажеш, че ще видим голям зор ли? — запита Джукс с момчешки интерес.
— Да кажа?… Аз не казвам нищо. Не мож’ма хвана — отсече дребничкият втори помощник с някаква смесица от гордост, презрение и хитрост, сякаш въпросът на Джукс бе капан, който той бе успял ловко да подуши.
— О, не! Никой от вас тука не може ме излъга — промърмори той на себе си.
Джукс бързо реши, че този втори помощник е подло дребно животно и в душата си пожела бедният Джек Алан никога да не беше се строполявал в лихтера за въглища. Черният мрак далеч пред кораба беше като че ли някаква друга нощ, която се виждаше през звездната нощ на земята — беззвездната нощ на необятното, отвъд сътворената вселена, която се разкриваше в страшната си смълчаност през една ниска пукнатина в светещото кълбо, на което земята беше сърцевина.
— Каквото и да има около нас — рече Джукс, — ние отиваме право в него.
— Ти го каза — подхвана вторият помощник, все с гръб към Джукс. — Ти го каза… помни — не аз.
— О, върви по дяволите! — отвърна Джукс безцеремонно, а другият издаде лек тържествуващ смях.
— Ти го каза — повтори той.
— И какво от това?
— Виждал съм някои много добри мъже да си имат неприятности с капитаните си, загдето са казали далеч по-малко — отговори вторият помощник трескаво. — О, не! Не можеш ме хвана.
— Изглежда, че здравата се пазиш да не би да се изпуснеш — рече Джукс, съвсем раздразнен от подобна нелепост. — Аз не бих се страхувал да кажа каквото мисля.
— Да де, ама на мен! Голямо чудо! Аз не съм никой, знам си го много добре.
След пауза на сравнително спокойствие корабът започна поредица от клатушкания, всяко по-силно от предишното, и Джукс за известно време, в стремежа си да запази равновесие, бе твърде зает, за да си отвори устата. Веднага щом силното люлеене понамаля, той каза:
— Това е вече прекалено. Каквото и да идва, мисля, че би трябвало да го обърнат срещу тези вълни. Старият току-що се е прибрал да си полегне. Да ме обесиш, ако не отида да му кажа.
Но когато отвори вратата на щурманската рубка, той видя капитана да си чете книга. Капитан Макхуър не беше легнал; той стоеше прав, с едната си ръка хванал ръба на лавицата за книги, а с другата държеше отворен пред лицето си някакъв дебел том. Лампата се въртеше на вилката, халтаво наредените по лавицата книги се катурваха ту на едната, ту на другата страна, дългият барометър се люлееше на отривисти тласъци в кръг, масата променяше наклона си всеки миг. Сред цялата тази бъркотия и движение капитан Макхуър, невъзмутим, подаде очи над горния край на книгата и запита:
— Какво има?
— Вълнението става все по-лошо, сър.
— Забелязах това и тук вътре — промърмори капитан Макхуър. — Нещо не е в ред ли?
Джукс, вътрешно смутен от сериозността на очите, които го гледаха над книгата, се захили объркано.
— Клатушкаме се като стари калеври — каза той плахо.
— Да! Много силно, много силно. Какво желаете?
При тези думи Джукс загуби кураж и започна да преплита език.
— Мислех си за нашите пътници — рече той като човек, който се лови за сламката.
— Пътници? — зачуди се капитанът със сериозен израз на лицето. — Какви пътници?
— Ами китайците, сър — обясни Джукс, отегчен от този разговор.
— Китайците! Защо не говорите ясно? Не можах да разбера какво искате да кажете. Не съм чувал досега да наричат куп китайци пътници. Пътници, няма що! Какво се е случило с вас?
Капитан Макхуър, затваряйки книгата с показалеца си вътре, свали ръката си и изглеждаше съвсем озадачен.
— Защо мислите за китайците, мистър Джукс? — запита той.
Джукс предприе решителната стъпка като човек, който е принуден да го стори:
— Корабът се люлее така, че палубите са пълни с вода, сър. Помислих, че вие бихте могли да го обърнете с носа срещу вълните — за кратко време. Докато това поспадне малко — много скоро, осмелявам се да кажа. На изток. Никога не съм виждал кораб да се люшка така.
Той все още беше на вратата и капитан Макхуър, чувствувайки, че не е подходящо да се държи за лавицата, реши да се пусне бързо и се тръшна тежко на леглото.
— На изток ли? — каза той, мъчейки се да седи изправен. — Това е повече от четири румба отклонение от курса му.
— Да, сър. Петдесет градуса… Това би обърнало носа му достатъчно встрани, за да пресреща…
Сега капитан Макхуър седеше вече изправен. Той не бе пуснал книгата и не бе мръднал от мястото си.
— На изток? — повтори той с начеващо учудване. — На из… Къде мислите, че отиваме? Искате от мен да отклоня един параход под пълна пара на четири румба встрани от курса му, за да бъдело по-удобно на китайците! Вижте, чувал съм за премного щури неща, вършени на тоя свят, но това… Ако не ви познавах, Джукс, бих помислил, че сте пиян. Да го насоча на четири румба встрани… И после какво? Отклонявай на четири румба в другата посока, за да оправим курса. Какво ви е накарало да мислите, че ще почна да променям посоката на един параход, сякаш това е някаква платноходка?
— Слава богу, че не е — подхвърли Джукс с горчива решителност. — Би се разпаднала на тресчици от това люлеене днес следобед.
— Да! И вие щяхте просто да сте принуден да стоите и да ги гледате как си отиват — каза капитан Макхуър, проявявайки известно оживление. Пълно безветрие навън, нали?
— Да, сър. Но има нещо необичайно, което идва, в това съм сигурен.
— Може би. Вероятно си мислите, че аз би трябвало да се махна от пътя на това мръсно нещо — рече капитан Макхуър, говорейки с най-голяма простота в израза и тона и оправяйки линолеума на пода с вторачен поглед. Така той не забеляза нито смущението на Джукс, нито смесения израз на яд и почтително учудване на лицето му.
— Вижте, ето тая книга — продължи той преднамерено, като се удари по бедрото със затворения том. — Тъкмо четях главата за бурите в нея.
Това беше вярно. Той четеше главата за бурите. Когато бе влязъл в щурманската рубка, нямаше намерение да вземе книгата от лавицата. Някакво въздействие във въздуха — същото въздействие вероятно, което бе накарало прислужника да донесе без заповед моряшките ботуши и мушамата на капитана в щурманската рубка — бе сякаш насочило ръката му към лавицата; и без да губи време за сядане, той започна със съзнателни усилия да навлиза в терминологията на предмета. И се вглъби в системите от полукръгове, леви и десни квадранти, кривите на графиките, вероятната ориентировка на центъра, промените във вятъра и отчитанията по барометъра. Опита се да възприеме всички тези неща в определена взаимовръзка и завърши с това, че почувствува гневна ненавист към всичките тези купища думи и толкова много съвети, все теории и предположения, без нито един проблясък на сигурност.
— Това е най-проклетото нещо, Джукс — каза той. — Ако някой би повярвал на всичко, което е тук вътре, щеше да прекара повече от времето си по моретата, като се мъчи да заобиколи вятъра.
И пак удари по крака си с книгата; а Джукс отвори уста, но не каза нищо.
— Да се мъчиш да заобиколиш вятъра! Разбирате ли, мистър Джукс? Това е най-глупавото нещо! — възкликна капитан Макхуър с прекъсвания, загледан упорито в пода. — Бихте си помислили, че го е писала някоя баба. За мен това е прекалено. Ако това нещо тук трябва да се приложи, тогава, значи, аз би трябвало веднага да изменя курса далеч, далеч по дяволите някъде и да се спусна с пълна пара надолу към Фу-Чау откъм север, в опашката на това мръсно време, което, предполага се, че се върти около нашия път. Откъм север! Разбирате ли, мистър Джукс? Удължаване на пътя с още триста мили и после — заповядайте една хубава сметчица за въглища. Не бих могъл да се реша да сторя това, ако ще всяка думичка тук вътре да е библейска истина, мистър Джукс. Не очаквайте от мен…
А Джукс, безмълвен, се възхищаваше на тази проява на чувство и на словоохотливост.
— Но истината е, че не знаеш дали този приятел е прав все пак. Как можеш да кажеш каква е бурята, преди да си се сблъскал с нея? Той казва тук, че центърът на тия работи се бил отклонявал на осем румба от вятъра; но ние нямаме никакъв вятър, при все че барометърът пада. Къде е центърът сега?
— Скоро ще имаме вятър — измънка Джукс.
— Нека да дойде, добре — каза капитан Макхуър с израз на благороден протест. — Искам само да разберете, мистър Джукс, че не можете да намерите всичко в книгите. Всички тия правила за избягване на ветровете и за излъгване на небесните хали, мистър Джукс, ми се струват най-глупавото нещо, ако погледнете на тях със здрав разум.
Той вдигна очи, видя как Джукс го наблюдаваше със съмнение и се опита да поясни това, което казваше.
— Почти толкова чудновато, колкото вашата необикновена идея да отклоним кораба от курса му за не знам колко време, за да бъдело по-лесно на китайците; когато всичко, което трябва да направим, е да ги закараме във Фу-Чау, като по разписание трябва да стигнем там в петък преди обед. Ако времето ме забави — много добре. Ето ви корабния дневник и в него може да се пише всичко за времето. Но да предположим, че аз започна да се отклонявам наляво и надясно от курса си, пристигна с два дни закъснение и ме попитат: „Къде бяхте през всичкото това време, капитане?“ Какво бих могъл да отговоря на това? „Въртях се насам-натам, за да избягна лошото време“ — ще им кажа. „Трябва да е било дяволски лошо“ — ще ми кажат те. „Не знам — ще трябва да им отговоря, — та нали аз успях да се отърва от него.“ Разбирате ли, Джукс? Мислил съм го всичкото това цял следобед.
И той пак погледна нагоре с унесените си, безстрастни очи. Никой досега не го беше чувал да казва толкова много наведнъж. Разперил ръце, Джукс приличаше на човек, когото са поканили да наблюдава някакво чудо. Безкрайно удивление се четеше в очите му, а в целия му израз се бе вселила недоверчивост.
— Бурята си е буря, мистър Джукс — продължи капитанът — и един параход с изправни машини е длъжен да излезе насреща й. Толкова много мръсно време обикаля по света и правилното е да се премине през него, без ни най-малко да се прибягва до онова, което старият капитан Уилсън от „Мелита“ нарича „стратегия при буря“. Онзи ден на брега го чух да говори за това пред цял куп корабни капитани, които влязоха и седнаха на една маса, съседна на моята. На мен това ми се стори най-голямата глупост. Той им разправяше как бил надхитрил — мисля, че това му бяха думите — една страхотна буря, така че нито за момент тя не се приближила на по-малко от петдесет мили от него. Нарече това майсторска работа на ума. Как е знаел, че имало страшна буря на петдесет мили от него, ей богу, не мога да проумея. Сякаш слушах някой смахнат. Смятах, че капитан Уилсън е достатъчно възрастен, за да познава по-добре нещата.
Макхуър спря за момент и после рече:
— Вие сте на вахта долу, нали мистър Джукс?
Джукс, сепвайки се, дойде на себе си.
— Да, сър.
— Дайте нареждане да ме повикат при най-малката промяна — каза капитанът. Той посегна да остави книгата и подви крака на леглото. — Ще затворите добре вратата, за да не се отвори, нали? Не мога да търпя вратата да се блъска. Поставили са доста лоши брави на този кораб, да си призная.
Капитан Макхуър затвори очи.
Направи това, за да си отпочине. Беше уморен и изпитваше онова състояние на умствена празнота, което настъпва в края на изтощителен спор, от който човек излиза с някое убеждение, узряло в продължение на години размисъл. Той наистина изложи цялото си верую, без сам да знае това; и ефектът от него беше такъв, че накара Джукс да се спре за известно време оттатък вратата и да се почеше по главата.
Капитан Макхуър отвори очи.
Реши, че навярно е заспал. Какъв беше този силен шум? Вятър? Защо не го бяха повикали? Лампата се въртеше на вилката, барометърът се люлееше в кръгове, масата променяше всеки момент наклона си; един чифт меки моряшки ботуши със смачкани кончови се плъзнаха покрай леглото. Той протегна ръка рязко и хвана единия от тях.
Лицето на Джукс се появи в малкия отвор на вратата — само лицето му, силно зачервено, с широко разтворени очи. Пламъкът на лампата подскочи нагоре, някакъв лист хартия хвръкна, нахлулият въздух облъхна капитан Макхуър. Започнал да нахлузва ботуша, той отправи очаквателен поглед към подпухналото, възбудено лице на Джукс.
— Дойде ей така — извика Джукс, — преди пет минути… изведнъж.
Главата изчезна с трясък и силно пляскане и чукане на капки премина покрай затворената врата, сякаш цяла кофа с разтопено олово бе изсипапа върху надстройката. На фона на дълбокия резолиращ шум отвън сега можеше да се чуе и свистене. В душната щурманска рубка духаше от всички страни, като че ли тя беше някакъв навес. Капитан Макхуър спипа другия ботуш при стремителното му плъзгане по пода. Той не беше разтревожен, но не можа веднага да намери отвора, за да си пъхне крака. Обувките, които бе събул настрана, сновяха от единия до другия край на рубката, подскачайки игриво една през друга като кученца. Щом се изправи на крака, той злобно се опита да ги ритне, но без резултат.
Застана в позата на нападащ фехтовач, за да стигне мушамата си, а след това премина с клатушкане по цялото затворено пространство, докато я навличаше. Много сериозен, с широко разкрачени крака и протегната шия, и с дебели пръсти, които леко трепереха, той започна да завързва внимателно връзките на непромокаемата си шапка под брадата. Движенията му бяха като на жена, която си поставя шапката пред огледалото, и той с напрегнато внимание се ослушваше, сякаш очакваше всеки момент да чуе да извикат името му в обърканата врява, която внезапно бе обхванала кораба. Ушите му се пълнеха с нарастващия шум, докато се готвеше да излезе навън и да го посрещне, каквото и да означаваше той. А шумът беше буен и много силен — от връхлитащия вятър, от блъскането на морето, с онова продължително дълбоко трептене на въздуха като бумтене на огромен и далечен барабан, който биеше сигнал за атака на бурята.
Капитанът застана за момент в светлината на лампата, дебел, тромав, безформен в своите доспехи, бдителен и със зачервено лице.
— Напорът е доста силен — измърмори той.
Щом се опита отвори вратата, и вятърът я подхвана. Стиснал здраво дръжката, Макхуър бе измъкнат през прага и изведнъж се намери въвлечен в нещо като лична схватка с вятъра, целта на която беше затварянето на вратата. В последния миг струя въздух нахлу вътре и угаси лампата.
Дълбок мрак с множество бели отблясъци обграждаше кораба; над десния борд се бяха надвесили няколко изумителни звезди, неясни и трепкащи конвулсивно над огромната неспокойна водна пустиня, сякаш ги гледаше през бясно носещ се пласт от дим.
На мостика купчина мъже, мъчно различими и заети в работа, се трудеха усилено на светлината, която идваше от прозорците на щурманската рубка и осветяваше мътно главите и гърбовете им. Внезапно падна мрак върху един от прозорците, после върху друг. Гласовете на изчезналата в тъмнината група достигаха до капитана разпокъсано, както се чуват гласове на хора през буря, и откъслеци от далечни викове се прокрадваха в ушите му. Изведнъж до него се появи Джукс, крещейки, с наведена глава.
— Дежурният… затворят… капаците… щурманската рубка… стъклата… страхуват… счупят…
Джукс чу началника си да сипе упреци.
— Това… дойде… ако нещо… предупредите… ме извикат.
Той се опита да обясни, а ревът на вятъра затискаше устните му:
— Лек вятър… останах… мостика… внезапно… североизток… мислех… вие… сигурно… чули.
Те се бяха добрали до прикритието на брезента и разговаряха високо, като хора, които се карат.
— Наредих да покрият всички вентилатори. Добре, че бях останал на палубата. Не смятах, че ще заспите, и… Какво казахте, сър? Какво?
— Нищо — извика капитан Макхуър, — казах „добре“.
— Сили небесни! Този път ще си изпатим — отбеляза Джукс, провиквайки се.
— Не сте променили курса, нали? — запита капитан Макхуър, напрягайки се да говори по-високо.
— Не, сър. Разбира се, не. Вятърът излезе точно отпреде ни. И сега вълните идват срещу кораба.
Едно гмурване на кораба завърши с удар, сякаш беше попаднал с предницата си върху нещо твърдо. След един момент на затишие силни пръски с пристъпа на вятъра ги шибнаха по лицето.
— Дръжте курса, докогато можем — извика капитан Макхуър.
Преди Джукс да успее да избърше солената вода от очите си, всичките звезди бяха изчезнали.
Джукс беше бърз и похватен, колкото половин дузина млади моряци, които можеш да хванеш, ако хвърлиш мрежа във водата; и макар да бе донякъде изненадан от внезапния порив на първата вихрушка, той се бе окопитил моментално, бе извикал хората и ги бе разпратил бързо да затворят всички люкове по палубата, които бяха останали незатворени тази вечер. Викайки с бодрия си гръмък глас: „Бързо, момчета, помагайте!“, той бе начело в работата, като си казваше, че тъкмо това е очаквал.
В същото време обаче започваше да съзнава, че това в действителност е повече, отколкото бе очаквал. От първото раздвижване на въздуха, което той почувствува по бузите си, бурята сякаш придоби непрекъснато увеличаващия се устрем на лавина. Високи пръски обхващаха „Нан-Шан“ от носа до кърмата и изведнъж обичайното люлеене на кораба премина в мятане и гмуркане, сякаш той бе обезумял от страх.
„Това не е шега“ — помисли си Джукс. Докато разменяше обяснителни викове с капитана, тъмнината внезапно се примеси с нощта, спускайки се пред погледа им като нещо осезаемо. Сякаш някой беше угасил забулените светлини на света. Без съмнение Джукс се радваше, че капитанът му е при него. Това бе причина да се чувствува облекчен, като че ли този човек просто с идването си на палубата бе поел по-голямата част от тежестта на бурята върху раменете си. Такива са престижът, привилегията и бремето на началника.
Капитан Макхуър не можеше да очаква такова облекчение от никого на земята. Такава е самотата на началника. Той се опитваше да прозре с бдителния маниер на моряка, втренчил поглед срещу вятъра, сякаш гледаше в очите на някакъв противник, за да вникне в скритите му намерения и да предугади целта и мощността на неговия пристъп. Силният вятър, идващ от непроницаемата тъмнина, фучеше покрай него; той чувствуваше под краката си безпокойството на кораба и не можеше дори да различи силуета на корпуса му. Желаеше това да не е така; и чакаше съвсем мълчалив, сякаш бе поразен от безпомощността на слепеца.
Да бъде мълчалив, беше за него нещо естествено, независимо от това дали времето е лошо или хубаво. До него Джукс се провикна бодро сред бурята:
— Май че ни нагази с най-голямата си сила още в началото, сър.
Слаби проблясъци на светкавица потрепнаха наоколо, сякаш запалени внезапно в някаква пещера, в някаква мрачна и тайна празнина на морето, с под от пенещи се гребенчета.
За един зловещ неспокоен миг те разкриха нащърбена, надвиснала ниско маса облаци, продълговатите очертания на люлеещия се кораб, тъмните фигури на мъже по мостика, изпънали вратове, сякаш вкаменени. Мракът отново се спусна с трептене върху всичко това и тогава най-после дойде истинският пристъп.
То беше нещо страхотно и стремително, като внезапно разчупила се с ярост бутилка. Избухна изведнъж, навсякъде около кораба, с непреодолими трусове и с прилив на грамадни вълни, сякаш някакъв огромен бент бе хвърлен във въздуха откъм посоката на вятъра. В един миг хората загубиха досега си един с друг. Такава е разединяващата сила на бурния вятър: той откъсва човека от другите хора. Земетресението, свличането на почвата, лавината — те застигат човека случайно, някак без страст. А яростната буря го напада като личен враг, мъчи се да го сграби за крайниците, вчепква се в мисълта му, иска да изтика самата му душа навън от него.
Джукс бе откъснат от началника си. Той помисли, че е бил запратен във въздуха на голямо разстояние. Всичко бе изчезнало — дори за момент и способността му да мисли; но ръката му бе намерила една от стойките на парапета. Тежкото му положение ни най-малко не се облекчаваше от склонността му да не вярва в истинността на случилото се. Макар и млад, той бе виждал лошо време и никога не се бе съмнявал в способността си да си представи и най-лошото; но това сега надминаваше до такава степен въображението му, че изглеждаше несъвместимо със съществуването на всякакъв кораб въобще. Той би се показал по същия начин може би, недоверчив и към самия себе си, ако не беше така разтревожен от необходимостта да се бори с крайни усилия срещу една сила, която се стремеше да го откъсне от стойката, за която се бе уловил. Освен това усещането, че се е полуудавил, че е диво разтърсван и че едва ли не се е задушил, го убеди, че не е съвсем погубен.
Струваше му се, че е стоял така безнадеждно сам, хванат за стойката в продължение на дълго, дълго време. Дъждът се изсипваше отгоре му, лееше се, напираше на тласъци. Той дишаше със задъхване; понякога водата, която глътваше, бе сладка, а понякога солена. Повечето време държеше очите си затворени, сякаш очакваше, че зрението му би могло да пострада в страхотния порив на стихията. Когато дръзнеше да премигне за миг, получаваше малко морална подкрепа от зеления лъч на дяснобордовата светлина, която мъждукаше през пороя от дъжд и водни пръски. Той всъщност тъкмо нея гледаше, когато лъчът й падна върху извисилата се вълна, която я угаси. Видя върхът на вълната да се надвесва отгоре, прибавяйки собствения си нищожен трясък към страхотния общ грохот, който беснееше около него, и почти в същия миг стойката бе изтръгната от прегръдката на ръцете му. След смазващото глухо тупване по гръб той изведнъж се видя понесен над водата. Първото му впечатление беше, че цялото Китайско море се е изляло върху мостика. После с по-ясна мисъл Джукс реши, че е изхвърлен през борда. През всичкото време, докато беше носен, подхвърлян и търкалян в големи количества вода, той непрекъснато си повтаряше наум с най-голяма бързина думите:
— Боже мой! Боже мой! Боже мой! Боже мой!
Внезапно, в момент на напиращо чувство за страдание и отчаяние, Джукс взе налудничавото решение да се измъкне от всичко това. И започна да размахва ръце и крака. Но веднага щом подхвана отчаяната си борба, откри, че някак се е омесил с нечие лице, с нечии мушама и ботуши. Сграбчи свирепо всички тези неща едно след друго, изпусна ги, намери ги отново, пак ги загуби и най-сетне сам бе хванат в здравата прегръдка на две силни ръце. Той отговори на прегръдката с прегръдка, притискайки се към едрото здраво тяло. Бе намерил капитана си.
Продължиха да се търкалят, затягайки прегръдката си. Внезапно водата ги пусна долу с груб трясък; и изхвърлени до стената на щурманската рубка, задъхани и с натъртени тела, те успяха, залитайки, да се изправят срещу вятъра, хващайки се кой където може.
От всичко това Джукс излезе силно ужасен, сякаш беше се избавил от невиждано посегателство върху неговите чувства. То беше отслабило вярата му в самия него. Започна да вика безцелно към човека, когото чувствуваше близо до себе си в този адски черен мрак:
— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър? — та слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.
В отговор чу един глас, сякаш идващ отнякъде много далеч, един възбуден крясък, стигнал до него от много голямо разстояние, единствената дума:
— Да!
Нови маси вода заляха мостика. Той ги посрещна, без да се защити, когато се изляха върху голата му глава, тъй като се държеше за стената и с двете си ръце.
Движенията на кораба бяха съвсем необикновени. Той се клатеше с ужасна безпомощност: забиваше нос надолу, сякаш ударил се вместо в насрещната вълна в празно пространство, и като че ли всеки път срещаше някаква стена, в която да се блъсне. Когато се люлееше, той се наклоняваше неудържимо настрани и после се изправяше обратно с такъв съкрушителен удар, че Джукс усещаше залитането му така, както човек, ударен с дърво по главата, се олюлява, преди да се строполи. С гигантска сила бурята ревеше и бушуваше в мрака, сякаш целият свят беше една непрогледна пропаст. На моменти вятърът връхлиташе върху кораба като изсмукан през тръба, с такава концентрирана сила на напора, сякаш го повдигаше направо от водата и го задържаше така за миг, и тогава като че тръпка преминаваше по него от единия му край до другия. А после започваше отново да се мята, сякаш пуснат във врящ котел. Джукс се мъчеше усилено да събере мислите си и да прецени нещата хладнокръвно.
Морето, загладено от някой по-силен порив на вятъра, отново се издигаше и заливаше двата края на „Нан-Шан“ със снежнобели приливи на пяна, която се разстилаше нашироко през перилата в тъмната нощ. И върху тази ослепителна покривка, разпростряна под черните облаци и изпускаща синкав блясък, капитан Макхуър можа да улови със съкрушен мимолетен поглед няколко съвсем малки черни като абанос петна, капаците на люковете, плътно затворените прозорчета на светлите люкове, главите на покритите лебедки, основата на някоя мачта. Това бе всичко, което той можа да види от своя кораб. Средната част на кораба с мостика, на който беше той и помощникът му, затворената щурманска рубка, където рулевият направляваше кораба, изпълнен със страх, че при по-силен удар би могъл да бъде отнесен през борда заедно с цялата рубка — тази средна част от кораба приличаше на скала край морски бряг, блъскана от прилива и отлива. Като изнесена навътре скала, около която водата вреше, заливаше я, блъскаше се в нея, мяташе се наоколо; като скала сред плискащите се крайбрежни вълни, за която корабокрушенците се хващат, преди да потънат — с тази разлика само, че тя се издигаше, потъваше, люлееше се продължително, без отдих и почивка; като скала, която като по чудо се е откъснала от брега и се е понесла залитаща по вълните.
Бурята ограбваше „Нан-Шан“ с някаква безсмислена, разрушителна ярост: платна, откъснати от въжетата, двойно усукани брезенти, отнесени от вятъра, всичко от мостика, пометено от водата, разкъсани калъфи, изкривени перила, разбити капаци на прозорци — а и две от лодките вече ги нямаше. Те бяха изчезнали, без някой да ги чуе и види, стопявайки се в гривата и прегръдката на вълните. Едва по-късно, когато при белезникавия блясък на друга висока вълна, заляла кораба, Джукс зърна два чифта висилки за спасителни лодки да се подават черни и голи от гъстия мрак, с развяващо се скъсано въже и подскачащ въз въздуха железен скрипец, той започна да си дава сметка за онова, което се бе случило на три ярда зад гърба му.
Проточи глава напред, търсейки пипнешком ухото на началника си. Устните му се допряха до него — голямо, месесто и съвсем мокро.
Извика с глас, изпълнен с тревога:
— Лодките ни… отиват вече, сър.
И пак чу този глас, неестествен и слаб, но с пронизваща сила на спокойствие сред страшния дисонанс от шумове, сякаш идващ от някакво далечно спокойно място отвъд черния безкрай на бурята; пак чу мъжки глас — нежния и неукротим звук, който може да предава безбройните нюанси на мисълта, да изразява решителност и воля, който ще произнесе уверените думи в онзи ден последен, когато небето ще се сгромоляса и ще се раздава справедливост; той пак го чу да се провиква към него сякаш отнякъде далеч, много далеч:
— Добре.
Джукс помисли, че не е успял да обясни достатъчно.
— Нашите лодки, лодките, казвам… лодките, сър. Две вече ги няма.
Същият глас, на една стъпка от него и въпреки това толкова далечен, изкрещя съвсем съзнателно:
— Нищо не може да се направи.
Капитан Макхуър не се бе обърнал нито веднъж, но Джукс долови още някои думи през вятъра:
— Какво може… очаква… когато се блъскаме да пробием през… такава… Все трябва… оставим нещо след… разбира се от само себе си.
Джукс продължи да слуша внимателно, за да чуе още нещо. Но нямаше нищо повече. Това бе всичко, което капитан Макхуър имаше да каже; и Джукс по-скоро си представяше, отколкото виждаше широкия дебел гръб пред себе си. Непроницаема тъмнина падна плътно върху призрачните отблясъци на морето. И Джукс бе обзет от смътното убеждение, че нищо не би могло да се направи.
Ако механизмът за управление на кораба не се повреди, ако огромните количества вода не смачкат палубата или не разбият някой от люковете, ако машините не откажат, ако би могло да се поддържа движението на „Нан-Шан“ срещу този ужасен вятър и ако не пропадне под някоя от тези страхотни вълни (Джукс съзираше от време на време с изпълнени от безпокойство очи само белите им гребени да се издигат високо над носа) — тогава имаше вероятност корабът да оцелее. Нещо като че ли се преобръщаше в душата на помощник-капитана, изтласквайки най-отгоре чувството, че „Нан-Шан“ е загубен.
„Свършено е с него“ — каза си той с изненадваща тревога, сякаш беше открил някакво неочаквано съдържание на тази си мисъл. Някое от тези неща неизбежно щеше да се случи. Нищо вече не можеше да бъде предотвратено и нищо не можеше да се поправи. Хората на борда бяха без значение, а и корабът не би могъл да издържи. Стихията надвишаваше всякакви възможности.
Джукс почувствува една ръка да се отпуска тежко върху раменете му; и на тази покана той отвърна с голяма взаимност, като прихвана капитана си през кръста.
Те стояха така, здраво прегърнати в тъмната нощ, подпирайки се един-друг срещу вятъра, опрели буза до буза и устните до ухото, като туловища на два кораба, свързани от носа до кърмата.
И Джукс чу гласа на началника си едва ли по-високо, отколкото преди, но по-близко; сякаш тръгнал срещу огромния напор на стихията, той се бе приближил, донасяйки със себе си някакво странно въздействие на спокойствие като чистия блясък на сияние.
— Знаете ли къде отидоха хората? — питаше той, енергичен и в същото време губещ се, преодолявайки силата на вятъра, и веднага изчезна.
Джукс не знаеше. Те всички бяха на мостика, когато истинската сила на бурята връхлетя върху кораба. Нямаше никаква представа къде са пропълзели. Сега не се виждаха никъде, въпреки че едва ли биха могли с нещо да помогнат. Джукс някак си се безпокоеше от желанието на капитана да разбере къде са хората.
— Трябват ли ви хора, сър? — извика той боязливо.
— Длъжен съм да ги зная — натърти капитан Макхуър. — Дръжте се здраво.
Те се държаха здраво един за друг. Един пристъп на необуздана ярост, един зъл порив на вятъра просто съвсем закова кораба; той само се люлееше бързо и леко като детска люлка в продължение на един страхотен момент на напрежение, докато всичкият въздух наоколо фучеше бясно покрай него, сякаш бягаше с грохот далеч от мрачните дълбини на земята.
Това ги задушаваше и със затворени очи те затегнаха още повече прегръдката си. Издигналият се в тъмното от силата на вятъра стълб вода се удари в кораба, пречупи се и се стовари от високо върху мостика с трясък и със смазваща тежест.
Един летящ къс от тази сгромолясваща се грамада вода, една пръска само ги обви във водовъртеж от краката до над главите, като пълнеше разярено ушите, устата и ноздрите им със солена вода. Изтласкваше нозете, увиваше се бързо около ръцете и после стремително откипя току под брадите им; отваряйки очи, те видяха натрупалата се пяна да се мята насам-натам сред онова, което изглеждаше като отломки от някакъв кораб. Той беше се поддал, сякаш бяха сломили съпротивата му. Техните тупкащи сърца също така не устояха пред страхотния удар; и изведнъж „Нан-Шан“ се изправи, за да продължи да се гмурка напред, сякаш се мъчеше да се измъкне изпод развалините.
В тъмното вълните като че ли налитаха от всички страни, за да го задържат там, където можеше да загине. Имаше злоба в начина, по който те се отнасяха към него, и жестокост в ударите, които му нанасяха. Той беше като живо същество, хвърлено на гнева на тълпата: блъскан ужасно, удрян, повдиган нагоре, хвърлян отново долу, тъпкан. Капитан Макхуър и Джукс се държаха един за друг, оглушени от шума, със запушени от вятъра уста; и голямото физическо възбуждение, което кипеше около телата им, донесе като необуздана проява на страст дълбоко безпокойство в техните души. Един от онези диви и страшни писъци, които понякога се чуват да преминават тайнствено над главите през постоянния грохот на бурята, връхлетя, сякаш носен на криле, върху кораба и Джукс се опита да го надвика:
— Ще преживее ли корабът всичко това?
Викът се беше изтръгнал от самите му гърди. Той беше непреднамерен като мисъл, която внезапно се ражда в главата, затова самият Джукс не чу нищо от него. Всичко бе веднага потушено — мисъл, намерение, усилие — и неуловимото трептене от неговия крясък се сля с бурните вълни на въздуха.
Той не очакваше никакъв отговор. Абсолютно никакъв. Защото наистина какъв отговор би могло да му се даде. Но след малко помощник-капитанът чу с удивление слабия и упорит глас в ухото си, невръстно слабия звук, останал непобеден в гигантския шум:
— Може би.
Това беше някакъв глух вик, по-трудно уловим от шепот. И ето че гласът се върна отново, полузадушен от страхотния трясък, като кораб, който се бори срещу вълните в океана.
— Да се надяваме! — провикна се той, слаб, самотен и невъзмутим, чужд на представите за надежда или страх; и после протрептя в несвързани думи:
— Корабът… Това… Никога — все пак… за най-доброто.
Джукс се отказа да се напряга повече.
После гласът, сякаш бе единственото нещо, способно да устои на силата на бурята, като че ли започна да се усилва и да става по-устойчив при последните разпокъсани викове:
— Продължава да блъска… строителите… свестни хора… И да рискуваме… Раут… добър мъж.
Капитан Макхуър свали ръката си от раменете на Джукс и с това престана да съществува за своя помощник, толкова беше тъмно; след напрегнатото усилие на всеки мускул Джукс се отпусна целият. Ведно с терзаещата болка на върховно изпитание така много му се спеше, сякаш беше бит и измъчван до крайна изнемога. Вятърът сграбчи главата му и се опита да я изтръгне от раменете; дрехите му, пълни с вода, тежаха като олово, студени и със стичащи се по тях струйки, подобно на броня от топящ се лед; той затрепери — и тази тръпка продължи дълго; с ръце, стиснали здраво това, за което се държеше, той се остави да потъне бавно в дълбините на телесното страдание. Беше съсредоточил мислите си върху себе си някак безцелно и празно и когато нещо го побутна леко отзад в коленете, той, както се казва, цял подскочи от уплаха.
При внезапното си навеждане напред Джукс се блъсна в гърба на капитан Макхуър, който не се и помръдна; и тогава една ръка го сграбчи за бедрото. Настъпило бе затишие, някакво заплашително затишие на вятъра, бурята си поемаше дъх — и той почувствува, че го опипват грубо. Беше боцманът. Джукс разпозна тези ръце, толкова дебели и огромни, като че ли принадлежаха на човек от някаква нова порода.
Боцманът бе стигнал до мостика, пълзейки срещу вятъра, и бе усетил с темето си нозете на първия помощник. Веднага се сви и започна да изследва тялото на Джукс отдолу нагоре с благоразумни, извинителни опипвания, както подхождаше на подчинен.
Той беше грозен, дребен на ръст и начумерен моряк на петдесет години, силно окосмен, късокрак, с дълги ръце, приличащ на остаряла маймуна. Имаше огромна сила; в големите му непохватни лапи, издадени напред като кафяви боксови ръкавици в края на косматите ръце, най-тежките предмети биваха подмятани като играчки. Освен прошарената вълна на гърдите, заплашителните обноски и дрезгавия глас той не притежаваше нито един от класическите белези на хората от неговата категория. Добрият му нрав стигаше почти до глуповатост: всеки си правеше с него каквото иска; човек с лек и общителен характер, в него нямаше нито капка инициатива. Поради тези причини Джукс не го обичаше; но капитан Макхуър, за безкрайно неудоволствие на Джукс, изглежда, смяташе, че той е първокласен боцман.
Боцманът се изправи, хващайки се за дрехата на Джукс, позволил си тази свобода с най-голяма сдържаност и само дотолкова, доколкото това му се налагаше поради бурята.
— Какво има, боцмане, какво има? — извика Джукс подразнен. Какво ли би могъл да търси на мостика този загубен боцман? Тайфунът бе изнервил Джукс. Пресипналото мучене на другия, макар и неразбираемо, като че ли подсказваше състояние на живо задоволство. Не можеше да има никаква грешка. Старият глупак се радваше на нещо.
Другата ръка на боцмана бе напипала някакво друго тяло, защото с променен тон на гласа си той започна да пита:
— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър?
Вятърът заглуши неговия вой.
— Да! — изкряска капитан Макхуър.
Всичко, което боцманът в резултат на крайно изобилие от викове можа да обясни на капитан Макхуър, беше странната новина, че „Всички тия китайци в средната палуба са се измъкнали, сър“.
Откъм подветрената страна Джукс чуваше двамата да крещят на шест инча от лицето си, както в тиха нощ можете да чуете двама души на половин миля един от друг да разговарят през някоя нива. Той долови сърдитото „Какво? Какво?“ на капитан Макхуър и напрегнатия дрезгав глас на другия.
— Накуп… видях ги лично… Ужасна картина, сър… сметнах да… ви кажа.
Джукс остана безучастен, сякаш се чувствуваше освободен от отговорност поради силната буря, която правеше съвсем безполезна, дори самата мисъл за предприемане на нещо. Освен това още твърде млад той бе така погълнат от стремежа да запази сърцето си абсолютно калено срещу най-лошото, което можеше да дойде, че бе започнал да чувствува непреодолимо отвращение към всякакъв друг вид дейност. Не бе уплашен; знаеше това, защото, твърдо уверен, че никога няма да види следващия изгрев на слънцето, запази спокойствие в тази си увереност.
Това са онези моменти на бездействен героизъм, на какъвто дори свестни хора се поддават понякога. Мнозина капитани на кораби без съмнение могат да си спомнят подобен случай из своя опит, когато точно такъв транс на дяволски стоицизъм е обземал внезапно целия екипаж на кораба. Джукс обаче нямаше богат опит с хора или с бури. Той мислеше, че е спокоен, неумолимо спокоен; но в действителност бе смутен; не до степен на малодушие, а само доколкото един порядъчен мъж би си позволил това, без да изпита отвращение към самия себе си.
Това беше по-скоро едно наложено насила вцепеняване. То идва в резултат на продължителното силно напрежение от една буря; от постоянно увеличаващата се степен на нещастието; и после — телесната умора от самото усилие да останеш жив сред прекалената суматоха; пронизваща и натрапчива умора, която прониква дълбоко в гърдите на човека, за да гнети и съкруши сърцето му, това сърце, което е непоправимо и което пред всички блага на земята — дори пред самия живот — жадува за спокойствие.
Джукс бе зашеметен много повече, отколкото сам предполагаше. Той се държеше — целият мокър, целият измръзнал, с вдървени ръце и крака; и в момент на халюцинация от бързи видения (казват, че давещият се виждал целия си живот) пред него изплуваха всевъзможни спомени, които нямаха никаква връзка със сегашното му положение. Спомни си баща си например: достопочтен търговец, който при един неблагополучен прелом в работите си тихичко легна болен и веднага умря в състояние на пълно примирение. Джукс не си спомни за тези обстоятелства, разбира се, но оставяйки иначе безучастен, той сякаш видя съвсем ясно лицето на нещастния човек; една игра на карти, която бе играл, когато бе още почти момче, в залива Тейбъл на борда на някакъв кораб, който след това бе потънал с целия си екипаж; дебелите вежди на първия си капитан; и без всякакво вълнение си спомни за майка си — така, както преди години влизаше безшумно в нейната стая и я намираше там да седи с книга в ръка, за майка си, и тя мъртва сега, — решителна жена, останала в затруднено положение, която така енергично се бе заела с неговото възпитание.
Всичко това едва ли бе траяло по-дълго от секунда, може би не и толкова дори. Една тежка ръка бе паднала върху раменете му; гласът на капитан Макхуър произнасяше неговото име в ухото му.
— Джукс! Джукс!
Той долови тона на дълбоко безпокойство. Вятърът бе налетял с цялата си тежест върху кораба, мъчейки се да го затисне сред вълните, които съвсем го заливаха, сякаш бе потопен надълбоко пън; а увеличаващата се сила на грохота се носеше отдалеч чудовищно застрашителна. Високите вълни връхлитаха от тъмното с призрачната светлина на гребените си — светлината на морската пяна, която с яростен, кипящ, мътен проблясък показваше върху стройния корпус на кораба надвесването, сгромолясването и кипящото бясно разливане на всяка вълна. Нито за момент корабът не можеше да се отърси от водата; Джукс, вдървен, съзря в неговото движение лошия призрак на напълно безконтролно мятане по водата. Той повече не се бореше с разум. Това беше началото на края, и нотката на живо безпокойство в гласа на капитан Макхуър го отврати като проява на сляпо и пагубно безумие.
Магията на бурята бе завладяла Джукс. Той бе проникнат от нея, погълнат от нея; той бе скован от нея със суровостта на нямо вглъбение. Капитан Макхуър продължаваше упорито да крещи, но вятърът се вмъкваше между тях като плътен клин. Той висеше на врата на Джукс, тежък като воденичен камък, и внезапно главите им се чукнаха една в друга.
— Джукс! Мистър Джукс, чувате ли!
Той трябваше да отговори на този глас, който не искаше да бъде заглушен. Отговори по обичайния начин:
— Да, сър.
И тозчас сърцето му, разстроено от бурята, която поражда страстно желание за спокойствие, се разбунтува срещу тиранията на дисциплината и началничеството.
Капитан Макхуър държеше здраво главата на помощника си и я притискаше към тайнствено мълвящите си устни. Понякога Джукс го прекъсваше, предупреждавайки бързо: „Внимавайте, сър!“ Или капитан Макхуър изреваваше в ревностна подкана: „Дръж се здраво там!“ И цялата мрачна вселена сякаш се залюляваше заедно с кораба. Млъкнаха. Корабът все още плаваше. И капитан Макхуър поднови виковете си.
— … казва… всичките… измъкнали… Трябва да се види… какво става.
Когато стихията бе връхлетяла с пълна сила върху кораба, бе станало невъзможно да се стои повече на палубата му; и моряците, слисани и ужасени, бяха потърсили убежище в левия коридор под мостика. Той имаше врата назад към кърмата, която те бяха затворили; беше много тъмен, студен и потискащ. При всяко силно наклоняване на кораба всички заедно изстенваха в тъмнината и чуваха как тонове вода се леят наоколо, сякаш се мъчеха да стигнат до тях. Боцманът се беше опитал да ги понахока сърдито, но както по-късно се изрази, никога не бе имал работа с по-щури хора. Те се чувствуваха достатъчно удобно там, в безопасност, пък и не ги търсеха за никаква работа; и все пак само мърмореха и се оплакваха като болни деца. Най-сетне един от тях каза, че ако имало поне някаква светлинка да могат да си виждат носовете, нямало да бъде чак толкова лошо. Той каза, че пощурявал да лежи там в тъмното и да чака проклетата черупка да потъне.
— Защо не излезеш навън тогава и да свършиш на бърза ръка? — обърна се боцманът към него.
Това предизвика вой от проклятия. Боцманът се видя обсипан от всякакъв вид упреци. Моряците, изглежда, се чувствуваха обидени от това, че не им бяха доставили на часа някаква лампа като с вълшебна пръчка. Хленчеха за светлинка, когато щеше да дойде моментът на потъването! И макар безсмислието на ругатните им да бе очевидно — тъй като никой не би могъл да се надява, че ще успее да стигне до помещението с лампите, което се намираше на кърмата — боцманът беше много силно обезпокоен. Той смяташе, че е непристойно от тяхна страна да мърморят така по негов адрес. И им го каза, но думите му бяха посрещнати с всеобщо неодобрение и оскърбления. И затова потърси убежище в сърдито мълчание. В същото време техният ропот, въздишки и мърморене много го тревожеха, но скоро му мина през ума, че шест лампи-глобуси висят в туиндека и че съвсем не би било несправедливо, ако кулите бъдат лишени от една от тях.
„Нан-Шан“ имаше един бункер за въглища, който се простираше от единия борд до другия, свързваше се посредством желязна врата с предния туиндек, тъй като понякога биваше използван за товари. Сега той бе празен и люкът му бе първият в този коридор. Следователно боцманът можеше да се вмъкне там, без въобще да излиза на палубата; но за голяма своя изненада той откри, че не е в състояние да убеди когото и да било да му помогне да отвори капака на люка. При все това се опита да го намери пипнешком, но един човек от екипажа, който лежеше на пътя му, отказа да се помръдне.
— Та аз само искам да ви намеря тая проклета лампа, за която ми плачете — увещаваше боцманът почти умолително.
Някой му викна да се маха и да си натика главата в чувал. Той съжаляваше, че не можа да разпознае гласа и че е толкова тъмно, та не може да го види, иначе, както каза, би му дал да разбере на този кучи син, пък каквото ще да става. Въпреки това бе решил да им покаже, че може да намери лампа дори ако трябва да загине за това.
При бурното люлеене на кораба всяко движение беше опасно. Само да лежи човек, вече му костваше достатъчно усилия. Той едва не си строши врата, като се спускаше в бункера. Падна на гърба си и се затъркаля безпомощно от единия край до другия в опасна близост с един тежък, железен прът — въглищарски лом вероятно, — оставен там долу от някого. Този предмет го нервираше, сякаш беше някакъв див звяр. Не можеше да го види, тъй като стените на бункера бяха покрити с въглищен прах и вътре беше непрогледно тъмно; но го чуваше да се плъзга, да дрънчи и да се блъска насам-натам, винаги в съседство с главата му. И като че ли вдигаше извънредно голям шум — издаваше тежки глухи удари, сякаш беше голям, колкото подпора на мост. Боцманът успя да забележи всичко това, докато се мяташе от десния до левия борд и обратно и докато драскаше отчаяно с нокти по гладките стени на бункера в опитите си да се задържи. Понеже люкът на туиндека не прилягаше съвсем добре, той забеляза на долния му край тънка ивица бледа светлина.
Бидейки моряк и все още енергичен мъж, на него не му беше необходим кой знае какъв късмет, за да се изправи отново на крака; късметът се състоеше в това, че при опитите си да се изправи, боцманът напипа железния лом и го хвана здраво. Инак би се страхувал, че може да му строши краката или най-малкото да го събори отново. Отначало застана неподвижен. Чувствуваше се несигурен в този мрак, който като че ли правеше движенията на кораба непознати, непредвидени и трудни да им се противодействува. За момент се почувствува така разколебан, че не посмя да мръдне, от страх да не би „всичко да започне отново“. Нямаше никакво намерение да бъде раздробен в този бункер.
Бе си ударил два пъти главата; и малко бе зашеметен. Сякаш все още ясно чуваше дрънченето и ударите на железния прът край ушите си, затова го стисна още по-силно, за да докаже на самия себе си, че го държи сигурно в ръка. Беше малко учуден от яснотата, с която тук долу можеше да чува как бурята беснее. В празното пространство на бункера нейният вой и рев като че ли придобиваха нещо от човешкия характер, от човешката ярост и болка — не бяха толкова необятни, но затова пък безкрайно остри. А имаше също така с всяко наклоняване и удари — тежки, глухи удари, сякаш някакъв обемист, близо петтонен предмет се търкаляше свободно в трюма. Но такъв предмет в товара нямаше. Нещо на палубата? Невъзможно. Или пък покрай бордовете? Не можеше да бъде.
Той размисли всичко това бързо, ясно, компетентно като моряк и в края на краищата си остана озадачен. Този шум все пак идваше отвън заглушен, заедно с изтичането и изливането на вода по палубата над главата му. Вятърът ли беше това? Сигурно. Тук долу той вдигаше голям шум, сякаш това бяха виковете на цяла тълпа полудели мъже. И в себе си откри също така желанието да намери лампа — та ако щете дори само за да му свети, когато потъва — и трескавото нетърпение да се измъкне от този бункер колкото е възможно по-скоро.
Той издърпа резето: тежката желязна плоча се завъртя на пантите си; и сякаш отвори вратата за воя на бурята. Посрещна го хор от дрезгави викове: въздухът бе спокоен и плискането на водата отгоре се заглушаваше от глъчката на потискани гърлени крясъци, които създаваха впечатление за отчаяна суматоха. Разкрачи крака по цялата ширина на вратата и протегна врат. И отначало съзря само онова, което беше дошъл да търси: шест малки жълти пламъка, които се люлееха буйно сред плътната маса на полумрака.
Помещението бе укрепено като минна галерия, с една редица подпорни в средата и напречни греди над главата, които продължаваха напред в тъмното — неизвестно докъде. А на лявата страна се виждаше неясно като вдлъбнатина в една от стените някаква огромна маса с полегати очертания. Всичко това заедно със сенките и очертанията се движеше непрестанно. Боцманът гледаше напрегнато: корабът се килна надясно и силен вой се чу откъм онази маса, която се издигаше полегато като сринала се пръст.
Парчета дърво изсвистяха покрай него. Дъски, помисли той, неизразимо изненадан, като дръпна бързо назад главата си. Един човек се плъзна покрай краката му, с отворени очи, по гръб, протягайки вдигнати нагоре ръце към нещо несъществуващо; и още един дойде, подскачащ като откъртил се камък, с глава между нозете си и вкопчени здраво ръце. Опашката на косата му шибаше във въздуха; посегна да се хване за краката на боцмана и от разтворената му ръка някакво светло бяло колелце се търкулна към единия крак на боцмана. Боцманът видя, че това е сребърен долар, и викна учуден. С внезапен шум на тъпчене и влачене на боси крака и с гърлени викове камарата от гърчещи се тела, откъснала се от вътрешната страна на кораба, се скупчи от лявата и после, като се плъзна, инертна и боричкаща се, се понесе към дясната страна с тъп, глух тътен. Виковете престанаха. Боцманът дочу продължителен стон през грохота и свистенето на вятъра; видя неоправима плетеница от глави и рамене, голи ходила, които ритаха нагоре, юмруци, които се размахваха, гърбове, които се премятаха, нозе, оплетени на опашка коси, лица.
— Боже мили! — провикна се той ужасен при тази гледка и се прилепи назад о железния люк.
Да разкаже за това, ето за какво бе дошъл той на мостика. Не можеше да го запази само за себе си; а на кораба има само един човек, пред когото заслужава да го кажеш, за да ти олекне. Когато се връщаше обратно през коридора, хората от екипажа го ругаха, загдето е такъв глупак. Защо не донесъл лампата? Какво значение, по дяволите, имаха тези кули за когото и да било! Но когато излезе навън и видя крайно опасното състояние на кораба, всичко, което ставаше вътре, започна да му се струва не особено важно.
В първия миг той помисли, че е излязъл от коридора тъкмо в момента, когато корабът потъва. Стълбичката към мостика беше отнесена от водата, но огромните вълни, заливащи кърмата, го понесоха нагоре. След това за известно време трябваше да лежи по корем, като се държеше за една от халките, и от време на време си поемаше дъх, гълтайки солена вода. Той се промъкна още малко напред, пълзешком, премного уплашен и разстроен, за да се върне назад. По такъв начин стигна до задната част на щурманската рубка. На това относително защитено място той намери втория помощник-капитан. Боцманът бе приятно изненадан, защото бе с впечатление, че всичко живо на палубата сигурно е отдавна отнесено от водата. Попита нетърпеливо къде е капитанът.
Вторият помощник се бе свил долу като малко зло животинче под някакъв плет.
— Капитанът ли? В морето, след като ни вкара в тая беда. — Първият помощник и той също, доколкото знаел или го интересувало. Още един глупак. Нямало значение. Полека-лека всеки си отивал.
Боцманът отново изпълзя навън сред силния вятър; не защото, както каза, много очаквал да намери някого, а само за да се махне от „оня мъж“. Той пролази навън така, както прокуденият отива да се срещне с немилостивия свят. Затова и толкова силно се зарадва, когато намери Джукс и капитана. Но онова, което ставаше в туиндека, бе за него вече от второстепенно значение. Освен това трудно беше да го чуят. Все пак той успя да съобщи, че китайците се мятали на произвола заедно със сандъците си и че дошъл горе нарочно да докладва за това. Колкото до екипажа — моряците били добре. След това, вече успокоен, се смъкна на пода в седнало положение, прегърнал с ръце и крака стойката за телеграфа на машинното отделение — желязна отливка, дебела като стълб. Когато и тя свършеше, ех, предполагаше, че и той ще свърши. И повече и не помисли за кулите.
Капитан Макхуър бе дал на Джукс да разбере, че иска от него да слезе долу да види какво става.
— И какво следва да направя, сър? — Мокрото тяло на Джукс трепереше цялото така силно, че гласът му прозвуча като блеене.
— Вижте най-напред… Боцманът… казва… на произвола.
— Тоя боцман е проклет глупак — изстена Джукс неуверено.
Абсурдността на отправеното към него искане възмути Джукс. Той така не желаеше да отиде, сякаш в момента, в който би напуснал палубата, корабът сигурно щеше да потъне.
— Трябва да зная… не мога да напусна…
— Ще се успокоят, сър.
— Бият се… боцманът казва, че се бият… Защо? Не мога да позволя… да се бият… на борда… Бих предпочел да останете тук… случай… аз самият… отнесен в морето… Спрете това… по някакъв начин. Вижте и ми кажете… по тръбата за машинното. Не искам… идвате тук горе… толкова често. Опасно… движи човек… палубата.
Оказал се в безизходно положение, Джукс трябваше да слуша ужасни намеци.
— Не желая… да ви загубя… докато… корабът не е… Раут… добър мъж. Корабът… може… през всичко това… все още се държи.
Изведнъж Джукс разбра, че ще трябва да отиде.
— Мислите ли, че ще издържи? — изкрещя той.
Но вятърът погълна отговора, от който Джукс успя да долови само единствената дума, произнесена с голяма сила:
— … Винаги…
Капитан Макхуър освободи Джукс и навеждайки се над боцмана, викна:
— Върни се с помощника.
Джукс знаеше само, че ръката се е махнала от раменете му. Бе освободен след получената заповед — за да направи какво? Той така се ядоса, че се пусна небрежно и в същия миг бе просто издухан. Струваше му се, че нищо не може да попречи да бъде изметен направо през кърмата във водата. Бързо се просна на пода и боцманът, който го следваше, се стовари отгоре му.
— Не ставайте още, сър — извика боцманът. — Не е толкова бързо!
Една вълна ги заля. Джукс долови боцманът да изломотва нещо, че стълбичките за мостика били отнесени.
— Аз ще ви спусна долу, сър, за ръцете — изкрещя той. Извика още нещо — че коминът вероятно щял също да отиде в морето. Джукс помисли, че това е много възможно, и веднага си представи огънят в котлите угаснал, корабът безпомощен… Боцманът до него продължаваше да вика.
— Какво? Какво има? — изкряска Джукс многострадално; а другият повтори:
— Какво ли би казала моята старица, ако можеше да ме види сега?
В коридора, където беше навлязла доста вода и се плискаше в тъмнината, хората бяха безмълвни като смъртта, докато Джукс не се препъна в един от тях и грубо го наруга, загдето му се бил изпречил на пътя. Тогава два-три гласа, нетърпеливи и слаби, запитаха:
— Някаква надежда за нас, сър?
— Какво става с вас, глупаци такива? — рече той ядно. Струваше му се, че би могъл да се хвърли там долу сред тях и да не мръдне никога вече. Но те, изглежда, се ободриха; и сред раболепни предупреждения: „Внимавайте! Пазете се от капака на люка, сър!“ го спуснаха в бункера. Боцманът тупна долу подир него и веднага щом се изправи, забеляза:
— Тя би рекла: „Хак ти е, стари глупако, загдето тръгна по тия морета.“
Боцманът имаше малко парици и обичаше да обръща внимание на този факт, като често споменаваше за тях. Съпругата му — пълна жена — и двете му вече порасли дъщери държаха магазинче за зеленчуци и плодове в лондонския квартал Ист Енд.
В тъмното Джукс, които се чувствуваше нестабилен, чуваше далечно оглушително трополене. Едно сподавено непрекъсващо кряскане идваше като че ли някъде отстрани; а отгоре по-мощният вой на бурята се спускаше върху всичкия този шум наоколо. Главата му се въртеше. И на него също в този бункер движението на кораба му се струваше необикновено и застрашително и подкопаваше решителността му, сякаш никога преди не бе плавал по море.
Мина му мисълта да се измъкне оттук; но споменът за гласа на капитан Макхуър не му позволяваше да го стори. Заповядано му бе да отиде и да види. Каква е ползата от тога, питаше се той. Разгневен си каза, че ще види; разбира се, ще види. Но боцманът, клатушкайки се тромаво, го предупреди да бъде внимателен, като отваря вратата; някакъв проклет бой се водел вътре. И Джукс, обзет сякаш от пристъп на силна болка, ядосано попита за какъв дявол се бият онези там.
— Долари! За долари, сър. Всичките им прогнили сандъци са се разтрошили. Проклетите им пари подскачат из цялото помещение, а те се търкалят след тях презглава — късайки и хапейки като не знам какво. Същински малък ад е там вътре.
Джукс конвулсивно отвори люка. Нисичкият боцман надникна под ръката му.
Една от лампите бе угаснала, вероятно строшена. Злобни гърлени викове достигаха високо до ушите им и някакъв странен запъхтян звук, идващ от всичките тези напрягащи се гърди. Силен страничен удар се стовари върху кораба и отгоре шеметно се изсипа вода. Джукс видя една глава да се удря силно в пода, дебелите прасци на два крака да се размахват нависоко, мускулести ръце да се преплитат около едно голо тяло, едно жълто лице, с отворена уста и скован див поглед, да поглежда нагоре и да изчезва. Празен сандък се претърколи с трясък, един мъж отскочи и падна на главата си, сякаш някой го бе отпратил с ритник; а малко по-надалеч други, трудно различими тела се изсипаха като търкалящи се надолу камъни, трополейки по пода с краката си и размахвайки диво ръце. Стълбата към люка бе отрупана с кули, които гъмжаха по нея като пчели върху клон. Те висяха по стъпалата като пълзящ, мърдащ грозд, блъскайки бясно с юмруци по долната страна на затворения люк, а неудържимият наплив на водата отгоре се чуваше в интервалите между виковете им. Корабът се наклони още повече и те започнаха да падат: най-напред един, после двама, а след това всички останали се откъснаха заедно и политнаха право надолу със силен крясък.
Джукс стоеше слисан. Боцманът, със сърдито безпокойство, го молеше:
— Не влизайте там вътре, сър.
Помещението като че ли се въртеше около себе си, подскачайки непрекъснато; и когато корабът се издигна пред една вълна, Джукс реши, че всичките тези хора ще се строполят отгоре му накуп. Той се измъкна гърбом, затръшна люка и с треперещи ръце натисна резето…
Веднага щом помощникът му отиде долу, капитан Макхуър, останал самичък на мостика, движейки се настрани и олюлявайки се, се добра до щурманската рубка. Тъй като вратата й се отваряше навън, той трябваше да се бори с бурята, за да може да влезе, и когато най-после успя да се вмъкне, то бе с моментален трясък и удар, сякаш го изстреляха през дървената врата. Макхуър застана отвътре, като се държеше за дръжката на бравата.
Командният рулеви механизъм изпускаше пара и в това оградено отвсякъде място стъклото на похлупака на компаса образуваше лъскав светещ овал в тънката бяла мъгла. Вятърът ревеше, виеше, свиреше с внезапни поривисти пристъпи, които блъскаха вратите и капаците сред злобното тропане на пръските вода. Два кангала въжета за лота и една малка брезентова торба висяха на дълго въже и със силно люлеене отскачаха и се блъскаха обратно в дървената преграда. Дървените скари под краката почти плуваха; и при всеки помитащ удар на вълните буйно струеше вода през пролуките около цялата врата, а мъжът на руля беше захвърлил шапката и сакото си и стоеше подпрян на касата на механизма в раирана памучна риза, разтворена на гърдите. Малкото месингово колело в ръцете му изглеждаше като светла и чуплива играчка. Жилите на врата му изпъкваха твърди и сухи, във вдлъбнатината под гърлото му имаше тъмно петно, а лицето му бе бездушно и хлътнало като на мъртвец.
Капитан Макхуър изтри очи. Вълните, които без малко не го пометоха през борда, бяха отнесли за голяма негова досада непромокаемата широкопола шапка от плешивата му глава. Пухкавите и светли косми, наквасени и потъмнели, приличаха на проскубано гранче памучни конци, залепнало на къдри около голия череп. Лицето му, святкащо от морската вода, бе порозовяло от вятъра, от жиленето на пръските. Той сякаш бе дошъл облян в пот, след като е стоял пред някаква пещ.
— Вие тук? — измънка той тежко.
Вторият помощник бе успял да се добере до кормилната рубка малко преди това. Беше се залостил в един от ъглите със свити нагоре колена, притискайки юмруци към слепите си очи; и тази му поза подсказваше гняв, мъка, примирение, капитулация, примесени с насъбрана злоба. Той каза печално и непокорно:
— Хм, сега е мой ред да бъда на вахта долу, нали?
Парният механизъм издрънча, притихна и пак издрънча; и очните ябълки на рулевия щяха да изскочат навън, сякаш беше гладен човек, за когото циферблатът на компаса под стъкления похлупак е парче месо. Бог знае колко време го бяха оставили там да кормува, забравен сякаш от целия екипаж. Звънците не бяха звънели; не бе имало никаква смяна; установеният на кораба ред беше отишъл по дяволите; но той се стараеше да държи носа в посока север-североизток. Кормилото може би го нямаше вече, огънят можеше да е угаснал, машините да са се повредили, корабът да е готов да се прекатури като труп, отгде да знае? Едничката му грижа бе да не се обърка и да не загуби властта си над кораба, защото стрелката на компаса се люшкаше силно и в двете посоки, гърчейки се върху иглата, а понякога като че ли правеше пълно превъртане. Той се измъчваше от силното напрежение на ума. Ужасно се страхуваше също така, че рубката ще бъде отнесена. Планини от вода продължаваха да се сгромолясват върху нея. Когато корабът се заби надолу в едно от отчаяните си гмуркания, ъглите на устните на Макхуър се свиха конвулсивно.
Капитан Макхуър погледна нагоре към часовника в рубката, закрепен с винтове за дървената стена; върху белия му циферблат черните стрелки като че ли стояха съвсем неподвижни. Беше един и половина часът след полунощ.
— Нов ден — смънка той на себе си.
Вторият помощник го чу и повдигайки глава като човек, който оплаква съдбата си сред развалините, възкликна:
— Няма да го видите да съмне!
Китките на ръцете и коленете му се тресяха силно.
— Не, ей богу! Няма…
И отново притисна лицето си с юмруци.
Тялото на рулевия се раздвижи леко, но главата му не се помръдна — като каменна глава от някоя колона, закрепена здраво да гледа само в една посока. При едно силно наклоняване встрани, което едва не отнесе изпод него навлечените му в ботуши крака, и тъкмо когато се олюляваше, за да се задържи, капитан Макхуър каза строго:
— Не обръщайте внимание на приказките на оня човек. — И после с неопределена промяна в гласа, много сериозен, добави:
— Той не е на служба.
Морякът не каза нищо.
Бурята се усилваше, разтърсвайки малкото помещение, което сякаш бе затворено плътно за вятъра; и светлината на компаса трепкаше през всичкото време.
— За вас не е имало смяна — продължи капитан Макхуър, като гледаше надолу. — И все пак искам да останете на руля, докогато можете да издържите. Вече сте му намерили цаката. Ако дойде друг човек, може да обърка всичко. Няма да свърши работа. Не е детска игра това. Пък и хората вероятно са заети с някаква работа долу… Как мислите, ще можете ли?
Рулевият механизъм подскочи с рязко кратко издрънчаване и престана да пуши като главня; и бездушният човек, с неподвижен поглед, избухна, сякаш целият порив вътре в него се бе излял на устните му:
— Ей богу, сър! Мога да кормувам безкрай, само никой да не ми приказва.
— О! Да! Добре… — Капитанът вдигна за пръв път очи към него — … Хакет.
И като че ли пропъди тези грижи от главата си. Надвеси се над разговорната тръба за машинното отделение, духна в нея и наведе глава. Мистър Раут отдолу отговори и капитан Макхуър веднага залепя устни на мундщука.
Сред воя на бурята наоколо той долепваше ту устни, ту ухо до тръбата и гласът на механика се изкачваше до него дрезгав и идващ като че ли от разгара на някакъв бой. Един от огнярите бил излязъл от строя, другите били капитулирали, та вторият механик и сгурджията поддържали огъня. Третият механик бил при клапана за парата. Двигателите се обслужвали ръчно. Какво е положението горе?
— Твърде лошо. Разчитаме на вас най-вече — рече капитан Макхуър. Помощникът му там ли е вече? Не? Нищо, щял да бъде там всеки момент. Мистър Раут би ли му казал да се обади по тръбата? По тръбата за мостика, защото той — капитанът — отивал пак навън, право на мостика. Имало малко вълнение сред китайците. Биели се, както изглежда. Не можел все пак да позволи да се бият.
Мистър Раут беше оставил тръбата и капитал Макхуър долавяше с ухото си пулсирането на машините, сякаш чуваше ударите на корабното сърце. Гласът на мистър Раут там долу викаше нещо отдалеч. Корабът заби нос, пулсирането се засили със съскащ шум и спря съвсем. Лицето на капитан Макхуър остана спокойно, очите му се бяха вперили безцелно в свитата фигура на втория помощник. Гласът на мистър Раут се извиси отново от дълбините и пулсирането започна пак с бавни удари, които ставаха все по-чести.
Мистър Раут се бе върнал при тръбата.
— Не е толкова важно какво вършат — рече той бързо; и после с раздразнение прибави:
— Корабът се гмурка така, сякаш няма намерение да излезе отново на повърхността.
— Страхотни вълни — прозвуча отгоре гласът на капитана.
— Не ме оставяйте да го тикам под тях — излая Соломон Раут нагоре по тръбата.
— Тъмно и дъжд. Не мога да видя какво идва насреща — каза гласът. — Трябва да го държим в движение… поне колкото да се управлява… и да рискуваме — продължи той да говори отчетливо.
— Правя толкова, колкото мога да си позволя.
— Ние сме… блъскани… здравата тук, горе — продължи гласът с по-мек тон. — Караме… доста добре… все пак. Разбира се, но ако кормилната рубка отиде…
Като наведе внимателно ухо, мистър Раут смънка сърдито нещо под носа си.
Но осторожният глас там горе стана по-оживен и запита:
— Джукс появи ли се вече? — и после след кратко изчакване: — Бих искал да помогне. Искам да свърши там и да дойде тук при нас за всеки случай. Да се грижи за кораба. Аз съм сам. Вторият помощник загуби…
— Какво? — извика мистър Раут в машинното отделение, като дръпна настрани главата си. След това изкрещя в тръбата:
— Във водата ли падна? — И долепи ухо.
— Загуби самообладание — продължи сухо гласът отгоре. — Ужасно неловко положение.
При тези думи мистър Раут, който слушаше с наведена глава, отвори широко очи. Чу обаче шум от боричкане и сподавени възклицания отгоре. Напрегна слух; а през всичкото време Бийл, третият механик, с вдигнати ръце държеше между дланите си едно малко черно колело, което стърчеше от голяма медна тръба. Той като че ли се стремеше да го крепи над главата си, сякаш това беше правилната поза в някаква игра.
За да застане по-устойчиво, опря рамо о бялата стена, със свито коляно, а на бедрото му втикнат в колана висеше парцал за бърсане на потта. Гладките му бузи бяха изцапани и зачервени, а въглищният прах по клепките му, сякаш се бе гримирал с черен молив, засилваше прозрачния блясък на бялото на очите, придавайки на младежкото му лице донякъде женствен, екзотичен и очарователен вид. Когато корабът забиваше нос, той с бързи движения на ръцете въртеше силно малкото колело.
— Полудя — се чу внезапно гласът на капитана в тръбата. — Нахвърли се върху мен… Току-що. Трябваше да го сваля на пода… Точно в тази минута. Чухте ли, мистър Раут?
— Проклето човече! — смънка Раут. — Внимавай, Бийл!
Викът му прокънтя като звук от предупреждаваща тръба между железните стени на машинното отделение. Боядисани в бяло, те се издигаха високо в здрача на светлинния люк, наклонен като покрив; и цялото това високо пространство наподобяваше вътрешността на паметник, разделена на етажи от хоризонтални железни решетки, със светлини, блещукащи на различна височина, и гъста тъмнина, заседнала в средата сред движението на наредените в редица машини, под неподвижното усилване и затихване на цилиндрите. Силен и бесен отглас, съставен от всичките шумове на бурята, се носеше в спокойната топлина на въздуха. В него имаше миризма на горещ метал, на масло и лека мъгла от пара. Ударите на вълните като че ли преминаваха през него с глухо, замайващо сътресение от единия до другия край.
Блясъците потрепваха по полирания метал като бледи дълги пламъци; отдолу, от пода, огромните колена на коляновия вал изскачаха едно след друго с внезапното светване на месинг и стомана — и потъваха отново; а мотовилките, с големи глави като крака на скелет, ги тласкаха надолу и издърпваха пак нагоре с невероятна равномерност. А по-надълбоко в полумрака други прътове се плъзгаха преднамерено насам-натам, кръстоглави кимаха, метални дискове се триеха гладко един о друг бавно и меко в една смесица от сенки и отблясъци.
Понякога всичките тези мощни и безпогрешни движения забавяха хода си едновременно, сякаш бяха функция на жив организъм, поразен внезапно от силна умора; и очите на мистър Раут блясваха още по-мрачно на дългото му бледо лице. Тази битка той водеше обут в чифт пантофи. Къса износена куртка едва покриваше кръста му и белите му китки стърчаха навън от тесните ръкави, сякаш критичното положение бе увеличило ръста му, удължило крайниците му, засилило бледността му и направило още по-хлътнали очите му.
Той се движеше, качвайки се горе или изчезвайки някъде долу, с неспиращо, целенасочено усърдие, а когато заставаше неподвижен, хванал парапета пред задвижващия механизъм, често-често поглеждаше надясно към манометъра и водомерното стъкло, закрепени на бялата стена под светлината на една люлееща се лампа. Отворите на две разговорни тръби зееха безчувствено до лакътя му, а скалата на телеграфа на машинното отделение приличаше на часовник с голям диаметър, върху чийто циферблат вместо числа бяха написани кратки думи. Сбитите букви изпъкваха едро с черния си цвят, наредени около оста на стрелката — изразителни символи на силни възклицания: ПРЕДЕН, ЗАДЕН, БАВЕН, СРЕДЕН, ВНИМАНИЕ; и дебелата черна стрелка сочеше надолу към думата ПЪЛЕН, която, отделена така измежду другите, приковаваше погледа, както резкия вик привлича вниманието.
Облеченото в дървена обшивка тяло на цилиндъра за ниско налягане, което се мръщеше внушително отгоре, издаваше леко свистене при всеки тласък и като изключим това слабо съскане, машините движеха стоманените си ръце и крака бързо или бавно, с безшумна, установена равномерност. И всичко това — белите стени, движещата се стомана, дъските под краката на Соломон Раут, платформите от железни решетки над главата му, полумракът и блясъците — се издигаха и потъваха непрекъснато, единодушно, при рязкото биене на вълните по страничната стена на кораба. И цялото това просторно помещение, което ехтеше кухо под силния вой на вятъра и се люлееше в горния си край като дърво, се движеше, сякаш бе физическо тяло, носено насам-натам от страхотния напор на вихъра.
— Трябва да побързате да отидете горе — извика мистър Раут, щом видя Джукс да се появява в рамката на вратата, водеща за котелното.
Джукс гледаше с блуждаещ и замаян поглед; червеното му лице бе подпухнало, сякаш се бе успал. Със стръмен път се бе сблъскал той и бе минал по него с огромна енергия, като възбуждението му съответствуваше на напрегнатите телесни усилия. Той се бе измъкнал бързо от бункера, препъвайки се в тъмния коридор в куп смутени мъже, които, като газеше по тях, питаха: „Какво се е случило, сър?“ със страхопочитателно мърморене навсякъде около него; после надолу по стълбата към котелното, пропускайки в бързината си много от железните стъпенки, надолу в едно място, дълбоко като кладенец, черно като пъкъла, наклоняващо се ту напред, ту назад — като люлка. Водата в трюмовете се плискаше силно при всяко наклоняване и бучки въглища подскачаха насам-нататък от единия до другия край, дрънчейки като лавина от камъчета по склон от желязо.
Някой там вътре изпъшка от болка, а друг се виждаше наведен над нещо като простряно тяло на мъртвец; енергичен глас богохулствуваше; и огненият блясък, идващ изпод всяка врата на пещите, беше като локва горяща кръв, която сияеше тихо сред кадифения мрак.
Струя вятър лъхна Джукс в тила и в следващия миг той я усети как облизва мокрите му глезени. Вентилаторите на котелното бръмчаха; пред шестте вратички на пещите две развилнели се фигури, съблечени до кръста, се клатеха и навеждаха, борейки се с две лопати.
— Хей! Сега тяга има достатъчно — провикна се веднага вторият механик, като че ли през всичкото време бе очаквал да види Джукс.
Сгураджията, енергичен нисък мъж с ослепително светла кожа и мънички ръждиви мустачки, работеше с нямо увлечение. Те двамата поддържаха пълна пара и дълбоко боботене като празен фургон за пренасяне на мебели, подскачащ по някой мост, държеше басово исо на всички други шумове наоколо.
— Даваме пара през всичкото време — продължи да вика вторият механик. С шума на стотина умити тенджери отворът на един от вентилаторите изплю внезапно върху рамото му струя солена вода и той изстреля залп от проклятия по адрес на всичко, включително и на собствената си душа, като фучеше и беснееше, но не преставаше да си гледа работата. С остър звук на метал буйната мътна светлина на огъня блесна върху кръглата му глава, показвайки ломотещите му устни, безочливото му лице и с нов рязък звън се скри като ядосано премигване на желязно око.
— Къде се намира проклетият му кораб? Можете ли да ми кажете, по дяволите! Под водата — или що? Излива се тук долу с тонове. Къде отидоха проклетите му калъфи? А? Нищо ли не знаеш ти, весели моряко?…
След моментно объркване едно силно наклоняване на кораба помогна на Джукс да полети навътре; и едва погледът му бе успял да обхване относителния простор, спокойствие и блясък на машинното отделение, корабът, чиято кърма бе нагазила дълбоко във водата, го запрати с главата напред право срещу мистър Раут.
Ръката на главния механик, дълга като пипало, изправяйки се, сякаш изтласкана от пружина, се протегна да го посрещне и отклони, като го завъртя по посока на говорните тръби. В същото време мистър Раут повтори сериозно:
— Трябва да бързате, независимо от обстоятелствата.
— Там ли сте, сър? — извика Джукс и заслуша. Нищо. Изведнъж воят на вятъра се изсипа право в ухото му, но ето че един слаб глас измести спокойно рева на бурята:
— Вие ли сте, Джукс? Е?
Джукс беше готов да говори: като че ли само му липсваше време. Не беше трудно да докладва за всичко. Той можеше съвсем добре да си представи кулите, затворени във ВОНЯЩИЯ туиндек, налягали съсипани и уплашени между редиците сандъци. После един от тези сандъци или може би няколко наведнъж се отскубват от силното клатушкаме, блъскат се в други, стените им се разчупват, капаците изхвръкват и всичките тези недодялани китайци скачат вкупом да спасяват имуществото си. След това всяко рязко мятане на кораба щеше да хвърля тази тъпчеща, кряскаща тълпа насам-натам от единия край до другия, във водовъртеж от разтрошена дървения, разкъсани дрехи, търкалящи се доларови монети. Веднъж започнали борбата, те не ще бъдат в състояние сами да се спрат. Нищо не би могло да ги спре сега освен сила. Това беше истинска беда. Той го беше видял и това беше всичко, което би могъл да каже. Някои от тях трябва да са мъртви, така поне предполагаше. Останалите ще продължат да се бият…
Той пращаше нагоре думите си, които се застигаха една-друга и пълнеха тясната тръба. Те се изкачваха сякаш към безмълвието на един просветен разум, който бе останал горе сам заедно с бурята. И Джукс поиска да бъде освободен от задължението да гледа това отвратително безредие, което сега се прибавяше към големите изпитания на кораба.
Той чакаше. Пред очите му машините работеха с бавни усилия, в момента на едно бясно политане на кораба спряха съвсем и мистър Раут извика:
— Внимавай, Бийл!
Те спряха в една разумна неподвижност, утихнаха насред ход, едно от тежките колена на оста замръзна в наклонено положение, сякаш съзнавайки опасността и отминаването на времето. После с едно „Хайде сега!“ на главния механик и със звука на изтласкан през стиснати зъби дъх машините завършиха прекъснатия оборот и започнаха следващия.
В движенията им имаше разумната прозорливост, мъдрост и съзнание за огромна сила. Да тласкат търпеливо обезумелия кораб през яростта на вълните и срещу самото око на вятъра — ето каква беше тяхната работа. От време на време брадичката на мистър Раут опираше в гърдите му и той наблюдаваше машините със свити вежди, потънал сякаш в мисли.
Гласът, който бе изтласкал бурята от ухото на Джукс, поде:
— Вземете екипажа с вас… — и неочаквано заглъхна.
— Какво бих могъл да направя с тях, сър?
Рязък, ненадеен, повелителен звън се разнесе като внезапна експлозия. Трите чифта очи се обърнаха нагоре към скалата на телеграфа, за да видят как стрелката отскача от ПЪЛЕН на СТОП, сякаш грабната от сатаната. И тогава всеки един от тези трима мъже в машинното отделение почувствува вътре в себе си, че има някакво препятствие, което задържа кораба, че корабът се е свил по странен начин, сякаш се готви да извърши отчаян скок.
— Спрете го! — изрева мистър Раут.
Никой — нито дори капитан Макхуър, който единствен на палубата бе съзрял бяла черта от пяна да се задава на такава височина, че не можеше да повярва на очите си, — никой не можеше да знае колко висока е тази вълна и колко страшно дълбока е падината, която бурята беше издълбала зад налитащата стена от вода.
Тя препускаше, за да срещне кораба, и „Нан-Шан“, като спря за миг, сякаш за да се подготви по-добре, извиси нос и скочи. Пламъкът във всички лампи се снижи, затъмнявайки машинното отделение. Една от лампите угасна, тонове вода се изсипаха върху палубата със страшен трясък и бесен водовъртеж, сякаш корабът се беше спуснал в подножието на водопад.
Там долу се спогледаха онемели.
— Помете го от единия край до другия, ей богу! — извика Джукс.
Корабът се заби в падината право надолу, сякаш се бе катурнал през ръба на света. Машинното отделение се наклони заплашително напред, като вътрешност на кула, която се навежда при земетресение. Страхотен шум от падащи железни предмети се разнесе откъм котелното. На този ужасен наклон корабът се задържа достатъчно дълго, та Бийл падна на ръце и колене и започна да лази, сякаш бе решил да изхвръкне така на четири крака от машинното отделение, а мистър Раут изви бавно глава, вдървен, с хлътнали очи и увиснала долна челюст. Джукс бе затворил очи и за един миг лицето му стана безнадеждно бяло и кротко като лицето на слепец.
Най-сетне корабът се издигна бавно, клатушкайки се, сякаш трябваше да вдигне планина с носа си.
Мистър Раут затвори уста; Джукс премигна; а мъничкият Бийл бързо се изправи.
— Още една като тази и това ще бъде краят му! — извика главният механик.
Той и Джукс се спогледаха и една и съща мисъл ги споходи. Капитанът! Сигурно всичко е пометено. Рулевият механизъм е отнесен — и корабът е като труп. Всичко е отишло направо във водата.
— Бягай! — изригна мистър Раут дрезгаво, като втренчи разширени и пълни със съмнение очи в Джукс, който му отвърна с нерешителен поглед.
Звънът на телеграфа ги успокои веднага. Черната стрелка падна в миг от СТОП на ПЪЛЕН.
— Давай, Бийл! — изкрещя мистър Раут.
Парата засъска тихо. Буталните лостове се заплъзгаха нагоре и надолу. Джукс долепи ухо до тръбата. Гласът го чакаше. Той му каза: „Съберете всичките пари. Помагайте сега. Ще имам нужда от вас тук горе.“ И това беше всичко.
— Сър? — повика нагоре Джукс.
Никакъв отговор. Той се отдръпна, клатейки се, както победеният се оттегля от бойното поле. Бе получил кой знае по какъв начин рана на лявата вежда — един разрез до костта. Той ни най-малко не съзнаваше това: толкова много вода от Китайско море, достатъчна да му строши врата, се бе изляла върху главата му и бе изчистила, промила и осолила тази рана. Тя не кървеше, а само зееше червена; и този разрез над окото, разрошените коси, раздърпаните дрехи му придаваха вид на човек, сразен в юмручен бой.
— Трябва да събера доларите — обърна се той към мистър Раут, като се усмихваше жално, без определена цел.
— Какво казахте? — попита мистър Раут. — Да съберете?… Все ми е едно… — После, треперейки с всеки мускул, но с пресилен бащински тон, продължи:
— Отивай сега, за бога. Вие, хората от палубата, ще ме подлудите. Ето оня там, вторият помощник, се нахвърлил върху капитана. Нима не знаете? Вие, приятелчета, започвате да се обърквате, защото нямате какво да правите…
При тези думи Джукс откри у себе си началото на гняв. Нямало какво да правят — чувате ли… Изпълнен с горещо презрение към главния механик, той се обърна, за да поеме пътя, по който беше дошъл. В котелното дебеличкият сгураджия работеше усилено с лопата, мълчалив, сякаш му бе отрязан езикът; но вторият механик продължаваше като креслив, безстрашен маниак, който бе успял да запази сръчността си в изкуството, да поддържа огъня под корабния котел.
— Хей ти, бродещи помощник-капитане! Хей! Не можеш ли да хванеш някои от твоите там бърборковци да изхвърлят с макарата малко от тая сгурия? Започвам да се задушавам от нея тук. Проклятие! Ало! Хей! Помни правилата: Моряците и огнярите да си помагат едни-други. Хей! Чуваш ли?
Джукс бързаше като луд нагоре и другият, вдигайки лице подир него, извика:
— Не можеш ли да приказваш? За какво се навираш тук? Какво търсиш всъщност?
Някакъв бяс бе обхванал Джукс. Когато стигна отново сред екипажа в тъмнината на коридора, той се почувствува готов да им извие вратовете на всичките при най-малкия признак на колебание. Самата мисъл за такова нещо го вбесяваше. Той не можеше да прояви никакво колебание. И те не трябваше да го проявяват.
Устремността, с която се появи сред тях, ги увлече. Те вече бяха възбудени и уплашени при всичките му идвания и отивания — от силата и бързината на движенията му; и повече усещан, отколкото виждан, когато профучаваше край тях, той изглеждаше опасен — зает с неща, които бяха въпрос на живот или смърт и които не търпяха отлагане. При първата произнесена от него дума той ги чу да се смъкват в бункера един след друг послушно, като тупваха тежко долу.
Не им беше ясно какво трябваше да се направи. „Какво има? Какво има?“ — питаха се те едни-други. Боцманът се опита да обясни; шумът от силно боричкане ги изненада и мощните раздрусвания, отекващи страшно в черния бункер, ги караха да не забравят опасността, в която се намираха. Когато боцманът отвори вратата, като че ли някакъв прилив на бурята, промъкнал се през железните стени на кораба, бе хвърлил всичките тези тела във въртеж, както вятърът върти прашинки: до тях стигна объркана глъч, вилнееща бъркотия, диво бърборене, писъци, които отмираха, и тъпченето на крака, размесено с блъскането на вълните.
За миг те гледаха вторачено, изумени, заприщили вратата. Джукс си проби грубо път сред тях. Той не каза нищо, а просто се втурна вътре. Грозд от кули, покачени по стълбата, които се мъчеха самоубийствено да се измъкнат през затворения люк към наводнената палуба, изпопада както преди, а той изчезна под кулите като човек, настигнат от свличаща се пръст.
Боцманът извика възбудено:
— Елате с мен. Измъкнете помощника. Те ще го смачкат до смърт. Хайде!
Нахлуха вътре, тъпчейки по гърди, по пръсти, по лица, препъвайки се в купища дрехи, ритайки трески, но преди да могат да се докопат до помощник-капитана, Джукс се появи до кръста сред множество от драскащи ръце. В същия момент, в който той се бе загубил от погледа, всичките копчета на куртката му бяха изхвръкнали, гърбът й се беше разцепил чак до яката, яката му се бе разкъсала. Главната боричкаща се маса от китайци се претърколи с наклоняването на кораба, мрачна, смътно различима, безпомощна, с дивия блясък на множество очи в мътната светлина на лампите.
— Оставете ме на мира, да ви се не види! Нищо ми няма — изкряска Джукс. — Изтикайте ги напред. Бъдете нащрек, когато корабът забие нос. Дайте ги напред. Избутайте ги към преградата. Притиснете ги здраво.
Нахлуването на моряците в кипящата атмосфера на туиндека беше като изливане на студена вода във врящ казан. За момент възбуждението стихна.
По-голямата част от китайците представляваха такава сбита маса от боричкащи се хора, че хващайки се за ръце и подпомогнати от едно страхотно гмуркане на кораба, моряците ги отпратиха напред с мощен тласък, като да бяха плътен блок. Зад гърбовете им останаха да се търкалят насам-нататък малки гроздове и отделни тела.
Боцманът извърши невероятни подвизи. Разтворил дългите си ръце и във всяка от големите си лапи по една подпорка, той спря полета на седем откопчили се китайци, които се търкаляха като голям валчест камък. Ставите му изпукаха; той каза едно „Ха!“ и те се разхвърчаха настрани. Но дърводелецът се показа по-умен. Без да каже нито дума на когото и да било, той се върна в коридора, за да донесе няколко кангала въжета и вериги за връзване на товарите, които беше видял там. С тях скалъпиха набързо спасителни прегради.
Всъщност не бе оказана никаква съпротива. Борбата, както и да бе започнала, се бе превърнала в кълбо от заслепени от паника хора. Макар отначало кулите да се бяха юрнали подир своите разпръснати долари, по-късно те вече се бореха да намерят някаква опора за краката си. Хващаха се един-друг за врата само за да се избавят от това да бъдат мятани насам-нататък. Който от тях успееше да се хване някъде, риташе по другите, които се вкопчваха в краката му и увисваха на тях, докато някое рязко наклоняване на кораба не ги отпратеше да литнат заедно през целия туиндек.
Идването на белите дяволи ги бе ужасило. За да убиват ли бяха дошли? Онези, които се бяха откъснали от общата маса, ставаха съвсем инертни в ръцете на моряците; някои, издърпани настрана за краката, стояха сковани като мъртъвци, с широко отворени втрещени очи. Тук-там някой кули падаше на колене, сякаш молеше за милост; други няколко, които прекомерният страх бе направил непокорни, бяха получили по един силен удар с юмрук между очите и сега трепереха от уплаха; а онези пък, които бяха ранени, се оставяха да се отнасят с тях грубо и само мигаха бързо, без да се оплакват. Кръв се стичаше по лицата; по бръснатите глави имаше ожулени места, одрасквания и синини, разкъсани и дълбоки рани. Причината за тези рани бе най-вече строшеният порцелан от сандъците. Тук-там някой китаец, с див поглед и разплетена опашка, се грижеше за кървящото ходило на крака си.
Най-после ги наблъскаха нагъсто, след като ги посплашиха, за да ги накарат да се подчинят. Малко ги и понатупаха, за да укротят възбуждението им, и после се опитаха да ги ободрят със сърдити думи, които звучаха като заплашване. Китайците седяха по пода в призрачни, оклюмали редици, а в края дърводелецът с двама души за помощници се движеше живо от място на място — зает с опъването и връзването на спасителните въжени прегради. Прегърнал с ръка и с крак една от подпорките, боцманът се мъчеше с една лампа, притисната до гърдите му, опитвайки се да я запали и ръмжейки през всичкото време като усърдна горила. Фигурите на моряците непрекъснато се навеждаха с движенията на жетвари, които събират останалите в нивата класове, и всичко се хвърляше в бункера: дрехи, строшени дъски, парчета изпочупен порцелан, и доларите също, събрани в куртки на хората от екипажа. От време на време някой моряк се запътваше, олюлявайки се, към вратата с ръце, пълни със смет; и тъжни, наведени очи следяха движенията му.
С всяко наклоняване на кораба дългите редици седнали на пода китайци се люшваха разбити напред, а когато той потапяше дълбоко нос, цялата гъста редица бръснати глави се чукаха една в друга от единия край до другия. Когато плискането на вода по палубата замираше за момент, на Джукс, който още трепереше от прекомерните усилия, му се струваше, че в бясната си борба тук долу той някак си бе успял да превъзмогне вятъра: че някаква тишина бе обзела кораба, тишина, в която вълните се блъскаха гръмовито в стените му.
Всичко от туиндека бе разчистено — всичките останки, както хората от екипажа се изразиха. Те стояха изправени и залитащи над повърхността от глави и наведени рамене. Тук-таме някой кули си поемаше дъх със сподавено хлипане. Там, където падаше светлината, Джукс можеше да забележи изпъкналите ребра на един; жълтото умърлушено лице на друг; превити вратове; или срещаше някой безчувствен поглед, отправен към неговото лице. Той бе учуден, че няма никакви трупове; но повечето от тях изглеждаха на прага на смъртта и нему те се струваха по-жалки, отколкото ако бяха мъртви.
Внезапно един от кулите заговори. Светлината ту падаше, ту се отдръпваше от мършавото му, напрягащо се лице; той изопна главата си нагоре като ловджийско куче, когато лае. Откъм бункера се чуха звуци на чукане и звънтенето на няколко доларови монети, търкалящи се свободно; той протегна ръката си, устата му зина черна и неразбираемите гърлени свистящи звукове, които като че ли не принадлежаха на никакъв човешки език, пронизаха Джукс със странното чувство, сякаш някакво животно се е опитало да бъде красноречиво.
Други двама заизричаха, както на Джукс се стори, свирепи закани; останалите се размърдаха с мърморене и ръмжене. Джукс заповяда на екипажа да напусне бързо помещението. Самият той излезе последен, преминавайки с гръб през вратата, докато мърморенето прерасна в силен ропот и ръце започнаха да се протягат след него като след злодей. Боцманът пусна резето и забеляза неспокойно:
— Вятърът като че ли е понамалял, сър.
Моряците бяха радостни да се върнат отново в коридора. Тайничко всеки от тях си мислеше, че в последния момент би могъл да избяга на палубата — и това бе едно успокоение. Има нещо ужасно отблъскващо в представата, че потъваш, когато си затворен под палубата. Сега, след като бяха свършили с китайците, те отново започнаха да съзнават трагичното положение на кораба.
Измъквайки се от коридора, Джукс се видя до шия в шумните води. Той се добра до мостика и откри, че може да различава неясни очертания, сякаш зрението му бе станало свръхестествено остро. Те напомняха не за познатия му изглед на „Нан-Шан“, а за нещо, което бе останало в паметта му — за един стар, оголен от всичко параход, който бе съзрял преди години да гние в тинята край брега. Корабът напомняше за тези разбити останки.
Вече нямаше никакъв вятър, никакъв полъх освен слабия поток въздух, който се образуваше от люшкането на кораба. Димът, изтласкан от комина, се стелеше върху палубата. Преминавайки напред, той вдишваше този дим. Усещаше спокойното туптене на машините и чуваше слаби шумове, които като че ли бяха надживели страхотния грохот: чукането на изпотрошени прибори и принадлежности, бързото претъркулване на някое разбито парче по мостика. Съзря смътно късата и пълна фигура на капитана, хванал се за едно извито перило на мостика, неподвижен и олюляващ се, сякаш беше пуснал корен в дъските. Неочакваното спокойствие на въздуха потискаше Джукс.
— Свършихме работата, сър — каза той задъхан.
— Знаех си, че ще я свършите — рече капитан Макхуър.
— Наистина ли? — смънка Джукс сам на себе си.
— Вятърът спря изведнъж — продължи капитанът.
Джукс избухна:
— Ако смятате, че беше лесно…
Но неговият капитан, хванал се за перилото, не му обърна никакво внимание.
— Според книгите най-лошото все още не е отминало.
— Ако повечето от тях не бяха полумъртви от морска болест и уплаха, нито един от нас нямаше да се измъкне жив от онова място — рече Джукс.
— Трябваше да постъпя така, както им се полага — измънка Макхуър безучастно. — Не можеш да намериш всичко в книгите.
— А аз смятам, че те щяха да се нахвърлят върху ни, ако не бях заповядал на хората да се измъкнат бързо-бързо — продължаваше Джукс разгорещено.
След предишните им викове, които се чуваха като шепот, сегашният им нормален тон, вече толкова ясен, ехтеше много силно в ушите сред удивителното спокойствие на въздуха. Струваше им се, че приказват под някакъв тъмен и резониращ свод.
През назъбения отвор в купола от облаци светлината на няколко звезди падаше върху черната вода, която се надигаше и отново се снижаваше в безпорядък. От време на време върхът на някой воден хълм прехвърляше борда и се смесваше с пяната, която се носеше стремително по залятата палуба. Този пръстен от гъсти пари, който се въртеше бясно в кръг около спокойния си център, бе обхванал кораба като неподвижна и непробиваема стена, която изглеждаше невъобразимо зловеща. Морето, сякаш раздвижено от вътрешно възбуждение, подскачаше в островърхи хълмове, които се боричкаха един с друг, пръскайки силно по бордовете; и нисък стон, безкрайният гневен вопъл на бурята, идваше отдалеч, отвъд границите на застрашителното затишие. Капитан Макхуър продължаваше да мълчи и острият слух на Джукс долови внезапно неясния продължителен грохот на някаква огромна вълна, носеща се невидима под онзи плътен мрак, който очертаваше ужасяващия предел на зрението му.
— Разбира се — започна той докачен, — те мислеха, че сме решили да се възползваме от случая, за да ги ограбим. Разбира се! Вие казахте — съберете парите. Лесно е да се каже. Те не можеха да открият какво сме намислили. Влязохме и хоп! — право в средата, сред тях. Бяхме принудени да го направим с щурм.
— Щом като е трябвало… — смънка капитанът, без да се опита да погледне Джукс. — Трябваше да направим каквото се полага.
— Ще си имаме тепърва големи неприятности, когато това свърши — рече Джукс, много обиден. — Нека само да се съвземат малко и ще видите. Те ще се нахвърлят отгоре ни, сър. Недейте забравя, това не е английски параход сега. Тия скотове, те също добре го знаят. Проклетият сиамски флаг!
— Но ние сме на кораба все пак — забеляза капитан Макхуър.
— Трудностите още не са свършили — настоя Джукс пророчески, като се олюля и се хвана за нещо. — Корабът е развалина — добави той неясно.
— Трудностите още не са свършили — съгласи се капитан Макхуър полугласно. — Понаглеждай го за минутка.
— Ще напуснете ли палубата, сър? — запита Джукс бързо, сякаш бурята щеше да се нахвърли отгоре му в момента, в който той остане самичък с кораба.
Той наблюдаваше как „Нан-Шан“, разбит и самотен, се клатушка тежко сред тази дива гледка от цели планини черна вода, озарена от сиянието на далечни светове. Корабът се движеше бавно, издишвайки в спокойната сърцевина на бурята излишъка от силата си в бял облак пара — и дълбокогласните трепети на избавлението звучаха като предизвикателни тръбни звуци, издадени от живо морско същество, нетърпеливо да поднови борбата. Всичко престана изведнъж. Въздухът, неподвижен, простена. Над главата на Джукс няколко звезди светеха в бездна от черни изпарения. Мастиленият ръб на облаковия диск гледаше смръщен към кораба под парче лъскаво небе. Звездите и те като че ли го гледаха вторачено, сякаш за последен път, а бляскащият им рой приличаше на диадема върху наведено чело.
Капитан Макхуър бе отишъл в щурманската рубка. Там нямаше никаква светлина; но той почувствува безпорядъка в това помещение, където бе свикнал да живее в ред. Креслото му лежеше катурнато. Книгите бяха изпопадали на пода; под ботуша му изхрущя парче стъкло. Потърси пипнешком кибрита и намери една кутийка на един от издадените силно напред рафтове. Драсна клечка и присвил очи, поднесе малкото пламъче към барометъра, който с лъскавия си капак от стъкло и метал му кимаше неспирно.
Той беше паднал много ниско, невероятно ниско, толкова ниско, че капитан Макхуър изръмжа. Клечката изгоря и той бързо извади друга с дебелите си вкочанени пръсти.
Отново едно малко пламъче затрептя пред кимащия капак от стъкло и метал. Очите му, присвити в съсредоточеността си, се спряха на него, сякаш очакваха някакъв незабележим знак. Със сериозното си лице той приличаше на обут в ботуши уродлив езичник, който гори тамян пред изображението на китайско божество. Нямаше никаква грешка. Това беше най-ниското падане на барометъра, което бе виждал през живота си.
Капитан Макхуър подсвирна с уста. Той се бе унесъл в мисли, догдето пламъкът не намаля до размера на синя искра, която изгори пръстите му и изчезна. Може би уредът се бе повредил!
Над леглото имаше закрепен на стената анероид. Той се обърна натам, запали друга клечка и видя бялото лице на другия уред да гледа към него многозначително, безпрекословно, сякаш човешката мъдрост бе станала непогрешима чрез безпристрастието на материята. Вече нямаше място за никакво съмнение. Капитан Макхуър изсумтя неодобрително към него и хвърли клечката на пода.
Значи, най-лошото тепърва предстоеше — и ако книгите бяха прави, това най-лошо щеше да бъде съвсем лошо. Преживяното през последните шест часа бе разширило представата му за ужасните възможности на лошото време.
„Ще бъде страшно“ — каза си той наум. Не бе погледнал съзнателно към нищо друго при светлината на кибритените клечки освен към барометъра; и въпреки това по някакъв начин успя да забележи, че шишето за вода и двете чаши са изхвърлени от поставките им. Това сякаш му помогна да си представи по-ясно как корабът е бил люшкан от вълните.
„Не бих повярвал, че е възможно“ — си помисли той. И масата му беше очистена от всичко; линиите, моливите, мастилниците — всички предмети, които си имаха свои сигурни и точно установени места, бяха изчезнали, сякаш злосторническа ръка ги бе обрала един по един и ги бе захвърлила на мокрия под. Бурята се бе нахвърлила върху системния порядък на това място, където той обичаше да се уединява. Това не се бе случвало никога преди и чувството на уплаха засегна чак основите на хладнокръвието му. А най-лошото щеше тепърва да дойде! Доволен бе, че бедата в туиндека бе открита навреме. Ако корабът трябваше да потъне, то поне не би отишъл на дъното с цял куп хора в него, които се биеха със зъби и нокти. Би било отвратително. И в това усещане имаше човечно намерение и смътно чувство за съответствието на нещата.
Тези мигновени мисли се оформяха още трудно и бавно според нрава на капитана. Той протегна ръка, за да постави обратно кибрита в ъгълчето му на лавицата. Там винаги имаше кибрит — по негова заповед. Неговите нареждания бяха отдавна втълпени на прислужника:
— Една кутия… — точно там, ясно ли е? Не съвсем пълна… където да мога да я стигна с ръка. Може да ми потрябва огънче при спешна нужда. На кораба не знаеш какво може да ти потрябва в бързината. Запомни ли?
И, естествено, от своя страна той винаги внимаваше да го поставя най-съвестно обратно на мястото му. Така направи и сега, но преди да си отдръпне ръката, мина му през ума, че може би вече никога не ще има случай да използва тази кутийка. Мисълта за това беше толкова жива, че го възпря и за една безкрайно малка частица от секундата пръстите му отново стиснаха малкия предмет, сякаш той бе символ на всички онези дребни навици, които ни приковават към изтощителния кръг на живота. Най-сетне го остави и отпускайки се на канапето, се заслуша да долови първите шумове на вятъра, който трябваше отново да се върне.
Не още. Чу само плискането на вода, силните плясъци, глухите удари на неспокойните вълни, които заливаха кораба му от всички страни. Този кораб вече нямаше да успее да очисти палубите си от водата.
Но спокойствието на атмосферата навън беше тревожно, напрегнато и несигурно като тънък косъм, който държи увиснал меч над главата му. С ужасната си пауза бурята успя да преодолее защитата на този човек и разпечата устните му. Той заговори в самотата и непрогледната тъмнина на рубката, сякаш се обръщаше към друго същество, разбудило се в гърдите му.
— Не бих желал да го загубя — изрече полугласно.
Седеше, без никой да го вижда, настрана от морето, от своя кораб, изолиран, сякаш откъснал се от самия ход на собственото си съществуване, защото там положително не би имало място за прищевки като тази да си приказва сам на себе си. Сложил длани на колене, той наведе късия си врат и изпуфтя тежко, като се остави да бъде завладян от необикновеното усещане на отпадналост, в което, ако бе достатъчно проницателен, щеше да разграничи изтощението от умственото напрежение.
От мястото, където седеше, той можеше да стигне вратата на нишата с умивалника. Там би трябвало да има някаква кърпа за лице. Имаше. Добре… Взе я, и избърса лицето си и после продължи да търка мократа си глава. Избърса се енергично в тъмното и след това остана неподвижен с кърпата на коленете си. Последва миг на такава дълбока тишина, че никой не би могъл да предположи, че в тая рубка имаше човек. И след това промълви:
— Може и да успее да се измъкне от всичко това.
Когато капитан Макхуър излезе на палубата, което той извърши внезапно, като че ли изведнъж беше осъзнал факта, че се е оттеглил за прекалено дълго време, затишието бе вече продължило повече от петнадесет минути — достатъчно дълго, за да се окаже непоносимо дори и за неговото въображение. Джукс, неподвижен на предната страна на мостика, заговори веднага. Гласът му, глух и пресилен, сякаш долиташе през силно стиснати зъби, като че ли се разнасяше във всички посоки сред мрака, който отново се сгъстяваше над морето.
— Наредих да сменят рулевия. Хакет започна да писка, че не можел повече. Лежи там, вътре, проснал се край рулевия механизъм, с лице като на мъртвец. Отначало не успях да хвана никого да пропълзи тук и да смени клетника. Тоя боцман е по-загубен от най-загубения човек, винаги съм го казвал. По едно време си мислех, че ще трябва сам да отида и да измъкна един от тях за врата.
— Аха, добре — измънка капитанът. Беше застанал до Джукс и напрегнато следеше обстановката.
— И вторият помощник, и той е там вътре, държи се за главата. Да не е ранен, сър?
— Не — побъркал се е — каза капитан Макхуър отсечено.
— Изглежда се е тупнал някъде все пак.
— Бях принуден да му ударя един — обясни капитанът.
Джукс изпусна нетърпелива въздишка.
— Ще дойде съвсем внезапно — рече капитан Макхуър — и оттам някъде, предполагам. Един бог знае. Тия книги могат само да ти разбъркат главата и да те направят нервен. Ще бъде лошо, но има край и на това. Само да можем да го дигнем навреме под пара, за да посрещнем… вятъра.
Отмина една минута. Някои от звездите премигнаха набързо и изчезнаха.
— Нали ги оставихте на сигурно? — захвана капитанът изведнъж, сякаш мълчанието бе станало непоносимо.
— За кулите ли мислите, сър? Опънах спасителни въжета навсякъде през туиндека.
— Така ли? Добре замислено, мистър Джукс.
— Не предполагах… че вие ще искате… да знаете — рече Джукс и люшкането на кораба разкъсваше думите му на части, сякаш някой го тръскаше насам-натам, докато говореше — как се оправих с… тая ужасна задача. Справихме се. Пък може да се окаже, че не е имало смисъл в края на краищата.
— Трябваше да направим каквото се полага, макар да са само някакви китайци. Трябва да им се даде същият шанс, както и на нас — дявол да го вземе. Корабът все още не е загубен. Не е малко и това да си затворен там долу през време на бурята…
— Това помислих и аз, когато ми възложихте задачата, сър — добави Джукс унило.
— … и да не бъдеш разкъсан на парчета — продължи капитан Макхуър с растяща разпаленост. — Не бих могъл да търпя такова нещо на кораба си, та ако ще и да зная, че му остават само пет минути да живее. Не бих могъл да го понеса, мистър Джукс.
Глух, ехтящ шум, подобно на вик, търкалящ се в скалиста бездна, се доближи до кораба и отмина. Последната звезда, неясна, уголемена, сякаш се връщаше назад към огнената мъгла на своето раждане, продължи да се бори с гигантската тъмнина, надвиснала над кораба — и угасна.
— Сега трябва да бъдем готови! — смънка капитан Макхуър. — Мистър Джукс!
— Да, сър!
Двамата мъже започнаха да се различават все по-трудно.
— Трябва да му имаме вяра, че ще издържи и ще успее да се измъкне от всичко. Това е — кратко и ясно. Няма място тук за капитан Уилсъновата стратегия при буря.
— Не, сър.
— Пак ще бъде блъскан и заливан часове — смотолеви капитанът. — Горе на палубата вече не е останало много, което вълните да могат да отвлекат — освен вас или мене.
— И двамата, сър — прошепна Джукс задъхан.
— Вие винаги поемате половината от трудностите, Джукс — възрази необичайно капитан Макхуър. — Макар и да е факт, че вторият помощник не го бива. Чувате ли, мистър Джукс? Можете да останете сам, ако…
Капитан Макхуър прекъсна думите си и Джукс, поглеждайки на всички страни, замълча.
— Не се оставяйте да бъдете сломен от каквото и да било — продължи капитанът, като говореше доста бързо. — Дръжте го срещу вятъра. Могат да казват каквото си щат, но най-големите вълни вървят с вятъра. Срещу него — винаги срещу него, — само така можете да преминете благополучно. Вие сте млад морях. Опълчете му се. Това е достатъчно за всеки мъж. Запазете хладнокръвие.
— Да, сър — рече Джукс с тревога в сърцето.
В следващите няколко секунди капитанът говори с машинното отделение и получи отговор.
Поради някаква необяснима причина Джукс почувствува в себе си прекалена сигурност — усещане, което идваше отвън като топъл лъх и му вливаше увереност, че е годен да се справи с всякаква заповед. В ушите му се промъкна далечният ропот на мрачината. Той го прие невъзмутимо благодарение единствено на тази внезапна увереност, както облеченият в броня човек би гледал спокойно насоченото срещу него копие.
Корабът продължаваше да се движи тежко, без прекъсване, сред черни хълмове вода, заплащайки с тежки усилия цената на съществуването си. Дълбоко вътре той боботеше, размахвайки в нощта бял стълбец пара, и мисълта на Джукс се понесе като птица през машинното отделение, където мистър Раут — способен мъж — бе на поста си. Когато боботенето спря, стори му се, че всичко е замряло, мъртва тишина, сред която гласът на капитан Макхуър прогърмя неочаквано.
— Какво е това? Напор на вятъра? — гласът му звучеше много по-силно, отколкото Джукс го бе чувал преди. — Срещу носа. Така е добре. Може би все пак корабът ще може да се измъкне.
Ропотът на вятъра бързо приближаваше. В предната част можеше да се различи едно бавно пробуждащо се стенание, а недалеч — надигането на някакъв многозвучен шум, който се движеше и нарастваше. В него сякаш ехтеше биенето на много тъпани, някакъв злобен връхлитащ тон и нещо като глъч от движеща се тълпа.
Джукс вече не можеше да вижда ясно капитана. Тъмнината просто се събираше накуп върху кораба. Той можеше най-много да различи отделни движения, загатване за разтваряне на лакти или за изправяне на главата.
Капитан Макхуър се мъчеше да оправи най-горното копче на мушамата си с необичайна бързина. Бурята, която кара моретата да побесняват, която потопява кораби, изтръгва из корен дървета, катурва здрави стени и смъква на земята дори птиците от въздуха, бе срещнала този мълчалив мъж на пътя си и правейки всичко възможно, бе успяла да измъкне няколко думи от него. Преди вятърът да връхлети с подновена ярост върху кораба му, капитан Макхуър бе принуден да заяви с тон на безпокойство:
— Не бих желал да загубя кораба.
Тази неприятност му бе спестена.
Един ясен, слънчев ден, когато бризът гонеше дима от комина далеч напред, „Нан-Шан“ влезе във Фу-Чау. Пристигането му бе веднага забелязано от брега и моряците в пристанището възкликнаха:
— Гледайте! Гледайте оня параход! Какъв е? Сиамски, нали? Погледнете го само.
Той наистина изглеждаше като използван за подвижна цел от второстепенните батареи на някой кръстосвач. Градушка от по-малокалибрени снаряди едва ли би могла да придаде на горния му строеж по-разбит, разкъсан и опустошен вид; той имаше износения, съсипан вид на корабите, които идват от далечни краища на света — и наистина с право, защото при краткия си рейс бе отишъл много далеч; беше видял дори брега на онова велико отвъд, откъдето никой кораб вече не се завръща, за да предаде екипажа си на праха на земята. Той беше посивял, покрит с кора от сол до върховете на мачтите и до върха на комина; сякаш (както един шеговит моряк каза) „хората на борда са го извадили някъде от морското дъно и са го докарали тук като трофей, за да получат награда“. И после, поощрен от успеха на собственото си остроумие, той предложи да даде пет фунта за него — „както си е в това състояние“.
Преди още да бе изминал и час, откакто корабът бе пуснал котва, един сух нисък мъж, с нос, зачервен на върха, и лице, застанало в гневен израз, слезе от един сампан на кея на Чуждестранната концесия и моментално се обърна, за да размаха юмрук към кораба.
Някакъв висок индивид, с прекалено тънки крака за заобления си корем и с безцветни очи, разхождащ се безцелно, се приближи и забеляза:
— Току-що го е напуснал, а? Бързо-бързо.
Той бе облечен в изпоцапан костюм от син фланелен плат, с мръсни скърцащи обувки; над устните му висяха сиви, опушени мустаци, а дневната светлина проникваше на две места между периферията и върха на шапката му.
— Здравей! Какво търсиш тук? — запита бившият втори помощник-капитан на „Нан-Шан“, здрависвайки се набързо.
— Чакам да хвана работа… Заслужава ли си да рискувам?… Подшушнаха ми тихичко… — обясни мъжът с продупчената шапка с откъслечни, равнодушни, запъхтени изрази.
Вторият помощник отново размаха юмрук към „Нан-Шан“.
— Там има един приятел, който не е годен и шлеп да командува — заяви той, като трепереше, кипнал от гняв, докато другият гледаше наоколо с безразличие.
— Така ли?
Но той съзря на кея тежкия моряшки сандък, боядисан в кафяво, под калъфа от корабно платно и привързан с ново конопено въже. И го заоглежда с повишен интерес.
— Бих се разприказвал и дигнал гюрултия, ако не беше този проклет сиамски флаг. Сега няма при кого да отида — иначе щях да направя така, че да му стане горещо. Мошеникът му с мошеник! Казал на главния механик — друг мошеник, да го знаеш, — че съм бил загубил самообладание. Това са най-голямата сган от невежи глупаци, които някога са плавали по моретата. Не! Не можеш да си представиш…
— Получи ли си парите, както се полага? — запита опърпаният му познайник внезапно.
— Да. Плати ми ги на кораба — беснееше вторият помощник. — „Иди да закусиш на брега“, ми каза.
— Долен мерзавец! — изкоментира неопределено високият мъж и облиза устни с език. — Какво ще кажеш: да отидем да пийнем нещо?
— Той ме удари — изсъска вторият помощник.
— А! Удари ли, казваш! Не може да бъде! — Мъжът в синьо започна да се суети състрадателно. — Тук изобщо не можем да говорим. Искам да науча всичко за това. Удари те, а? Я да намерим някой да ти носи сандъка. Знам едно тихо местенце, където имат бира в бутилки…
Мистър Джукс, който бе наблюдавал брега през бинокъла, по-късно съобщи на главния механик, че „бившият втори помощник твърде скоро си намери приятел. Някакъв мъж, който удивително прилича на безделник. Видях ги да си отиват заедно от кея“.
Чукането и тряскането във връзка с необходимите поправки не смущаваше капитан Макхуър. Прислужникът откри в писмото, което той пишеше вече в спретнато подредената щурманска рубка, пасажи, които така поглъщаха интереса му, че на два пъти едва не бе хванат на местопрестъплението. Но мисис Макхуър в гостната стая на къщата, наета за четиридесет фунта, потули прозявката си — може би от уважение към себе си, защото беше сама.
Тя бе полегнала на един сгъваем стол с плюшена седалка и позлатени ръбове близо до облицованата с тухли камина, с японски ветрила на дървената поличка отгоре и горящи въглени вътре на скарата. Вдигна ръце и хвърли отегчен поглед тук-там по многото страници. Не беше нейна вината, че бяха толкова скучни, така съвсем безинтересни — от „Моя любима жено“ в началото до „Твой любещ съпруг“ накрая. Едва ли някой очакваше от нея да разбира всичките тези корабни истории. Тя се радваше, естествено, че има писмо от него, но никога не се бе запитала защо по-точно.
„… Те се наричат тайфуни… На помощника като че ли не му хареса… Не в книгите… Не можех и да помисля да оставя това да продължи…“
Хартията изшумоля рязко. „… Затишие, което продължи повече от двадесет минути“ — четеше тя повърхностно; и следващите думи, които незагрижените й очи уловиха горе на друга една страница, бяха: „да видя пак теб и децата…“ Тя направи нервно движение. Той винаги мислеше за връщане вкъщи. А никога по-рано не е имал такава добра заплата. Какво се бе случило сега?
Не й идваше наум да върне страницата обратно и да види. Там тя би намерила написано, че между 4 и 6 часа сутринта на 25 декември капитан Макхуър действително не бе смятал, че неговият кораб изобщо е в състояние да преживее още един час при такова вълнение и че той някога би могъл пак да види жена си и децата си. Никой нямаше да узнае това (писмата му биваха захвърляни така бързо) — абсолютно никой освен прислужника, на когото това откритие направи силно впечатление. Толкова силно, че се опита да даде на готвача известна представа как „ние едва сме се отървали от гибел“, заявявайки тържествено:
— Сам старият е имал дяволски слаба надежда, че ще се спасим.
— Откъде знаеш? — запита презрително готвачът, стара кримка. — Той не ти го е казвал, нали?
— Все пак намекна ми нещо в тоя смисъл — изтърси прислужникът безочливо.
— Я се разкарай оттук! Той ще дойде сега и на мен да го каже — подигра му се през рамо старият готвач.
Мисис Макхуър продължи да чете бегло по-нататък, вече нащрек. „… Само трима, всеки от тях със счупен крак, и един… Реших по-добре да не давам гласност на тази работа… надявам се, съм постъпил справедливо…“
Тя отпусна ръце. Не, нищо повече нямаше за връщане у дома. Трябва просто да е изразявал едно съкровено желание. Сърцето на мисис Макхуър се отпусна, а черният мраморен часовник, оценен от местния бижутер за 3 лири, 18 шилинга и 6 пенса, цъкаше сдържано и някак потайно.
Вратата се разтвори широко и едно момиче, в онзи период от своето съществуване, който се характеризира с дълги тънки крака и къси рокли, се втурна в стаята. Гъсти, безцветни, дълги и прави коси бяха разпилени по раменете му. Като видя майка си, то се спря и отправи светлите си любопитни очи към писмото.
— От баща ти — смънка мисис Макхуър. — Къде ти е панделката?
Момичето сложи ръце на главата си и се нацупи.
— Той е добре — продължи мисис Макхуър апатично. — Поне аз така мисля. Той никога не казва. — Тя се засмя леко. Лицето на девойката изразяваше разсеяно безразличие и мисис Макхуър я изгледа с глупава гордост.
— Иди си вземи шапката — каза тя след малко. — Отивам да направя някои покупки. В магазина на Линъм има разпродажба.
— О, колко весело! — възкликна детето изразително, с неочаквано силно трептящ глас и подскачайки, излезе от стаята.
Беше чудесен следобед, със сиво небе и сухи тротоари. Пред манифактурния магазин мисис Макхуър се усмихна на една жена в черна пелерина с разточителни размери, обшита с черен кехлибар и увенчана с цветя, разцъфнали фалшиво над образа на раздразнителна матрона. Те избухнаха в бърз малък поток от поздравления и възклицания, като бърбореха едновременно, много забързано, сякаш улицата бе готова да зине и да погълне всичкото това удоволствие, преди то да можеше да бъде изказано.
Зад тях големите стъклени врати бяха постоянно в движение. Хората не можеха да минат, мъже стояха встрани, чакайки търпеливо, а Лидия бе погълната от това да завира върха на чадъра си за слънце между каменните плочи. Мисис Макхуър приказваше бързо.
— Много благодаря. Няма да си идва още вкъщи. Разбира се, много е тъжно, когато той е далеч от нас, но пък такава утеха е да знаеш, че е много добре. — Мисис Макхуър си пое дъх. — Климатът там му допада — добави тя сияеща, сякаш бедният Макхуър бе заминал да обикаля Китай заради здравето си.
И главният механик не искал още да се прибира у дома. Мистър Раут познаваше твърде добре цената на една добра служба.
— Соломон казва, че чудесата никога нямало да престанат — извика мисис Раут радостно на старата жена, която седеше в креслото си край огъня. Майката на мисис Раут се помръдна леко, а повехналите и ръце, в черни плетени ръкавици без пръсти, лежаха в скута й.
Очите на жената на механика зашариха бързо по хартията.
— Оня капитан на парахода, на който е и той — малко глупавичък мъж, спомняш ли си, мамо, — бил извършил нещо доста умно, казва Соломон.
— Да, мила — рече старата жена кротко, както си седеше с наведена среброкоса глава и с онзи израз на вътрешно спокойствие, характерен за много старите хора, които като че ли са всецяло погълнати да следят последните мъждукания на живота. — Мисля, че си спомням.
Соломон Раут, Стария Сол, Татко Сол, Главния, Раут способният мъж — мистър Раут, снизходителният и бащински приятел на младите, беше най-малкият от многото й деца, всички вече покойници. И тя си го спомняше като десетгодишно момче, много преди да отиде да чиракува в някакъв голям машиностроителен завод в Северна Англия. Бе го виждала толкова малко оттогава, бе преминала през толкова години, че сега трябваше да се връща обратно по стъпките си много назад, за да може да го разпознае ясно в мъглявината на времето. Понякога й се струваше, че снаха й говори за някакъв чужд мъж.
Младата мисис Раут беше разочарована.
— Хм, хм — и тя обърна страницата. — Ама че досадно. Не казва какво е. Казва, че не бих могла да разбера колко много бил направил. Представи си! Какво би могло да бъде чак пък толкоз умно? Ама че загубен човек, да не ни каже!
Тя продължи да чете спокойно, без повече забележки, и накрая седна и се загледа в огъня. Главният механик пишеше само две-три думи за тайфуна; но нещо го бе подтикнало да пише, че все повече му се иска да бъде при жизнерадостната си жена. „Ако нямаше нужда някой да се грижи за мама, щях да ти пратя пари за път още днес. Ти би могла да наредиш една малка къщичка тук някъде. И тогава щях да имам възможност да те виждам понякога. Ние не вървим към младостта…“
— Той е добре, мамо — въздъхна мисис Раут, опомняйки се.
— Винаги си е бил силно, здраво момче — реши старата жена кротко.
Но разказът на мистър Джукс беше наистина много по-жив и по-пълен. Неговият приятел в Западноокеанската компания го сподели свободно с другите офицери на кораба.
— Един мой познат ми пише за необикновена случка, станала на борда на неговия кораб по време на оня тайфун — помиите ли, — дето четохме за него във вестниците преди два месеца. Много странно нещо! Вижте сами какво казва той. Ще ви покажа писмото му.
В него имаше изрази, предназначени да оставят впечатление за безразсъдна и неукротима смелост. Джукс ги бе написал добросъвестно, защото така ги чувствуваше, когато пишеше писмото. Той описваше със сензационен ефект картината в туиндека. „… В един миг ми блесна мисълта, че тия проклети китайци не са убедени дали не сме някакви отчаяни разбойници. Не е за препоръчване да отделиш китаеца от парите му, ако той е по-силната страна. Крайно безразсъдно би било да се отдадем на грабеж в такова време, но какво можеха да знаят за нас тия бедняци? Така че без да го премислям втори път, аз измъкнах хората в един миг. Бяхме свършили нашата работа — която старият си беше сложил на сърце. Махнахме се, без да ги попитаме как се чувствуват. Убеден съм, че ако не бяха така безмилостно раздрусани и ако не се страхуваха — всеки един от тях — да се изправят срещу ни, щяхме да бъдем разкъсани на парчета. О, беше крайно опасно, мога да те уверя; ти можеш да се разкарваш насам-натам из Атлантика до края на живота си, без да се сблъскаш с такъв проблем.“
След това той загатваше по професионалному за повредите, нанесени на кораба, и продължаваше така:
„Положението стана дяволски заплетено, когато времето утихна. Не ни беше по-добре от това, че напоследък бяхме прехвърлени под сиамски флаг; макар капитанът да смята, че нямало никаква разлика — «щом като ние сме на кораба», — казва той. Има чувства, каквито тоя човек просто не може да изпита — и толкоз. Все едно да накараш някой пън да проумее нещо. Но независимо от това един кораб изпада в адски самотно положение, когато обикаля Китайско море без собствените консули, без дори да имаш една своя канонерка някъде или някакъв човек, към когото да се отправиш в случай на неприятност.
Моята идея беше да държим тия хубавци под капаците за още петдесетина часа, тъй като бяхме горе-долу на такова разстояние от Фу-Чау. Там най-вероятно щяхме да намерим някакъв военен кораб и веднъж под закрилата на оръдията му щяхме да сме в достатъчна безопасност; защото който и да е капитан на военен кораб — английски, френски или холандски — би помогнал на бели хора, щом се касае до разправия на кораба. Сетне да се отървем от тях и от парите им, като ги предадем на техния мандарин или таотай, или както там им викат на ония очилати типове, дето ги виждаш да обикалят на столове-носилки из вонящите улици.
На стария това някак не му се искаше. Той желаеше тая работа да остане потулена. Такава мисъл му беше влязла в главата, та с парен брашпил не можеше да му я измъкнеш. Той искаше колкото е възможно по-малко шум, заради името на кораба и заради собствениците — «заради всички заинтересувани» — казва той и ме гледа много строго. Това ме вбеси. Нима можеш да запазиш такова нещо скрито? А и сандъците им бяха закрепени по установения начин и бяха защитени срещу всяка земна буря, но тая се оказа такава сатанинска работа, че не бих могъл дори и представа да ти дам за нея.
А в това време аз едва се държах на краката си. Нито един от нас не бе имал никаква смяна в продължение на тридесет часа, а ето че старият седеше там, потривайки брада, почесвайки се по темето и много загрижен — дори не бе помислил да си свали високите ботуши.
— Надявам се, сър — казвам аз, — че няма да ги пуснете на палубата, преди да сме се приготвили за тях по един или друг начин. — Не че, забележи това, чувствувах някаква увереност, че бихме могли да обуздаем тия бедняци, ако решаха да нападат. Да имаш разправии с товар китайци не е детска игра. А бях и дяволски уморен. — Бих искал — казвам — да ни разрешите да им хвърлим там долу всичките тия долари и да ги оставим да си се оправят с бой те самите, докато ние си отпочинем малко.
«Ето че говорите необмислени неща, Джукс», казва той, като поглежда нагоре с неговия бавен маниер, който те кара да чувствуваш болка по цялото си тяло. «Трябва да измислим нещо, което да бъде справедливо за всички.»
Имах безкрайно много работа за свършване, както можеш да си представиш, та пратих хората да работят и тогава рекох да ида да си подремна малко. Не бях поспал в леглото си и десетина минути, когато прислужникът се втурва вътре и започва да ме дърпа за крака.
— За бога, мистър Джукс, излезте навън! Елате на палубата, сър. О, моля ви, излезте!
Тоя приятел ми изкара съвсем акъла. Не знаех какво се беше случило: друга буря или що. Не чувах никакъв вятър.
— Капитанът ги пуска навън. О, той ги пуска навън! Изскочете на палубата, сър, и ни спасете. Главният механик току-що изтича долу за пистолета си.
Това е, което чух да казва тоя глупак. Татко Раут обаче се кълне, че отишъл долу само за да си вземе чиста носна кърпа. Както и да е, с един скок се намерих в панталоните си и изхвръкнах на задната палуба. Нямаше съмнение — отпред, под мостика, се вдигаше голям шум. Четирима от хората работеха с боцмана при кърмата. Подадох им няколко от карабините, които всички кораби по Китайското крайбрежие носят в каютата, и ги поведох към мостика. По пътя се сблъсках със Стария Сол, който изглеждаше уплашен и смучеше незапалена пура.
— Ела с нас — викнах му.
Седмината се втурнахме нагоре към щурманската рубка. Всичко бе свършило. Старият беше там, все още с високите ботуши, изтеглени нагоре до бедрата, и по жилетка — станало му е горещо, докато го измисли, предполагам. До него младокът, чиновник на Бън Хин, мръсен като коминочистач, с все още позеленяло от уплаха лице. Веднага долових, че нещо ще ми се стовари на главата.
— По дяволите, какви са тези глупави комедии, мистър Джукс? — пита старият, ядосан донемайкъде. Признавам откровено, загубих и ума, и дума. — За бога, мистър Джукс, казва — веднага приберете тия карабини от хората. Някой сигурно ще пострада твърде скоро, ако не го направите. Да отида по дяволите, ако тоя кораб не е по-лош от лудница! Внимавайте добре сега. Искам ви тук горе, да ни помогнете, на мен и на китаеца на Бън Хин, да преброим тия пари. Вие също не бихте имали нищо против да помогнете, мистър Раут, без друго сте вече тук. Колкото сме повече, толкова по-добре.
Той беше разрешил всичко в главата си, докато съм отишъл да си подремна. Ако бяхме английски кораб или дори само да бяхме оставили товара си от кули в някое английско пристанище, като Хонконг например, щяхме да си навлечем безкрай анкети и главоболия, претенции за нанесени вреди и тъй нататък. Но тия китайци познават чиновниците си по-добре, отколкото ние.
Бяха отворили вече люковете и те всички бяха на палубата след една нощ и един ден там долу. Свят ти се завиваше да гледаш толкова много измъчени, диви лица, събрани заедно. Тия бедняци зяпаха към небето, към морето, към кораба, сякаш бяха очаквали целият да бъде разбит на парчета. И нищо чудно! Бяха изтърпели такова нещо, което би разтърсило до дъно душата на всеки бял човек. Но нали казват, че китаецът нямал душа. Той има обаче нещо в себе си, което е дяволски кораво. На един от тях (измежду онези, които бяха зле пострадали) едното око беше почти съвсем избито. То стоеше изпъкнало навън от главата му, голямо колкото половин кокоше яйце. Такова нещо би накарало един бял човек да лежи по гръб цял месец; а ето, въпреки всичко, тоя приятел си проправяше път с лакти насам-натам из тълпата и приказваше с другите, сякаш нищо не му се бе случило. Те вдигаха голяма врява помежду си, но когато старият покажеше плешивата си глава над предната страна на мостика, до един преставаха да дърдорят и повдигаха очи към него.
Изглежда, че след като бе обмислил всичко, той накарал оня служител на Бън Хин да слезе долу и да им обясни единствения начин, по който можели да си получат обратно парите. По-късно ми каза, че тъй като всичките кули били работили на едно и също място и за един и същ период от време, той сметнал, че ще извърши възможно най-справедливото нещо за тях, ако разпредели всичките пари, които бяхме събрали, по равно между цялата група. Нямало как да различи доларите на един от тези на друг, каза той, а ако запита всеки колко пари е донесъл на кораба, ще го излъжат и ще изпадне в трудно положение. Мисля, че тук беше прав. Колкото до това да даде парите на някой китайски чиновник, който би могъл да се намери във Фу-Чау, той рече, че било все едно да сложи веднага всичко в собствения си джоб. Предполагам, че и те така мислеха.
Свършихме с разпределянето, преди да се стъмни. Каква картина беше само: морето развълнувано, корабът — развалина в истинския смисъл, тия китайци се клатушкат нагоре по мостика един по един да получат дела си, а старият, все още с ботушите и по жилетка, стои на входа на щурманската рубка, зает с плащането, облива се в пот като не знам какво и от време на време се нахвърля остро върху мен или Татко Раут за това или онова, което не допада на вкуса му. Занесе лично дела на осакатените при люк №2. Бяха останали три долара и те бяха разделени на тримата най-пострадали кули, по един на всеки. След това се заловихме за работа и изринахме навън върху палубата купчини мокри дрипи, всевъзможни парчетии от разни безформени неща, на които не би могъл да дадеш някакво наименование, и ги оставихме сами да си разрешават въпроса за собствеността им.
Без съмнение постъпката на капитана се оказа наистина най-добрият начин за потулване на работата в изгода на всички заинтересовани. А ти какво ще кажеш за това, изнежено конте такова, дето служиш на тоя твой пощенски параход? Старият главен механик твърди, че това очевидно било единственото, което бихме могли да направим. Оня ден капитанът ми рече: «Има неща, за които нищо не е казано в книгите.» Мисля, че той се отърва твърде лесно от тая работа, като имам предвид колко е недодялан.“
Няколко души, всички повече или по-малко свързани с морето, вечеряхме в едно малко крайречно ханче на някакви си тридесет мили от Лондон и на по-малко от двадесет мили от онзи плитък и опасен гьол, който нашите крайбрежници наричат с гръмкото име „Германски океан“. Широките прозорци ни предлагаха изглед към Темза, надолу покрай Лоуър Хоуп Рийч. Но вечерята беше отвратителна и всичката наслада беше само за очите.
Разговорът ни беше пропит с онзи вкус на солена вода, който за толкова много от нас е бил самата същина на живота. Всеки, който е познал горчивината на океана, ще запази завинаги нейния вкус в устата си. Един-двама от нас, разглезени от живота на сушата, се оплакаха, че са гладни. Беше невъзможно да погълне човек нещо от това ядене. И действително някаква странна остарялост имаше във всичко. Дървената трапезария стърчеше над крайбрежната кал като наколно жилище; дъските на пода изглеждаха прогнили; грохнал стар келнер преплиташе жалостно крака насам-натам пред един допотопен и прояден от червеи нисък бюфет; очуканите чинии сякаш бяха изровени от кухненска купчина смет близо до някое населено езеро; а котлетите напомняха за още по-древни времена. Те просто те принуждаваха да си представиш онази мрачна епоха, когато първобитният човек, извличайки първите наченки на кулинарното изкуство от мъглявото си съзнание, обгорял парчетата месо на огън от съчки в компанията на други добри приятели, а после, сит и щастлив, сядал сред оглозганите кокали, за да разкаже безизкусните си приключения — разкази за глад, за лов и… кой знае, за жени може би!
Но за наш късмет виното се случи старо като келнера. И тъй, кажи-речи гладни, но, общо взето, твърде щастливи, ние се облегнахме назад и заразказвахме нашите безизкусни истории. Говорихме за морето и всичките му дела. Морето никога не се променя и делата му въпреки всичките хорски приказки са обвити в тайнственост. Но ние бяхме съгласни, че времената са се променили. И приказвахме за стари кораби, за премеждия по море, за аварии, за отнесени мачти; и за един мъж, който с помощта на импровизирано кормило бе докарал благополучно кораба си до Ливърпул чак от устието на реките Парана и Уругвай. Приказвахме за крушения, за недоимък на хранителни припаси и за героизъм — или поне за онова, което вестниците биха нарекли героизъм по море — проява на добродетели, твърде различни от героизма на първобитните времена. И от време на време, когато оставахме смълчани, се взирахме в гледката на реката.
Един кораб на Пиренейско-Източната параходна компания минаваше надолу по течението.
— На тия кораби човек може да получи чудесна вечеря — забеляза един от групата. Друг мъж със силни очи прочете името на носа му — „Аркадия“.
— Какъв красив кораб! — промълвиха някои от нас. Следваше го малък товарен параход и по флага, който смъкнаха, докато го наблюдавахме, познахме, че е норвежки. Параходчето изпускаше страшно много дим и преди още той да се бе разнесъл, пред прозорците ни се появи дървен платноход, не много дълъг, с високи бордове, теглен на буксир от влекач с гребно колело. Целият му екипаж беше излязъл отпред, зает с въжетата на фокмачтата, а на задната му палуба една жена с червено наметало, съвсем сама с рулевия, крачеше напред-назад по палубата с някакво сиво плетиво в ръце.
— Германски, бих казал — рече някой.
— Капитанът е взел и жена си на борда — забеляза друг. А светлината на розовия залез, пламнал зад пушеците на Лондон, която хвърляше върху мачтите на платнохода блясък, искрящ като бенгалски огън, изчезна от Хоуп Рийч.
Тогава един измежду нас, който не бе проговорил досега — мъж на повече от петдесет години, командувал кораби в продължение на четвърт век, — като гледаше след отдалечаващия се платноход, който се плъзгаше целият черен върху лъскавата повърхност на реката, каза:
— Това ми напомня един невероятен епизод в моя живот преди много години, когато за първи път получих назначение като капитан на един платноход, който тогава товареше стока в едно пристанище на Далечния изток. Градът беше същевременно столица на някакво източно кралство, беше разположен нагоре по реката, така както може би Лондон на тая стара наша Темза. За мястото не е необходимо да се казва повече, защото подобно нещо би могло да се случи навсякъде, където има кораби, капитани, влекачи и осиротели племенници, девойки с неописуема красота. А необикновеността на епизода засяга само мен, моя враг Фалк и приятеля ми Херман.
Думите „приятеля ми Херман“ като че ли бяха казани особено подчертано, което предизвика един от нас (защото ние току-що бяхме приказвали за героизъм по море) да каже безцелно и равнодушно:
— И тоя Херман герой ли беше?
— Съвсем не — рече прошареният ни другар. — Никакъв герой. Той бе Schiffüherer — водач на кораб. Така в Германия наричат капитана на търговски кораб. Предпочитам нашите наименования. Алитерацията е хубава и има нещо в наименованията, което придава на нас като колектив чувството за дружно съществуване: ученик, помощник, капитан — в древния и почетен мореплавателски занаят. Колкото до моя приятел Херман, той може би беше първокласен майстор в почетния занаят, но официалното му название беше Schiffüherer и имаше простичкия, тромав вид на заможен чифликчия, вид, съчетан с добродушното хитроумие на дребен търговец. С бръснатата си брада, закръглени крайници и тежки клепачи той не приличаше на трудов човек, а още по-малко на някой, тръгнал да търси морски приключения. И все пак се трудеше усилено по моретата по свой начин почти както търговецът работи зад тезгяха си. А корабът му беше средството, с което издържаше своето нарастващо семейство.
Това беше тежък, здрав, тъпонос кораб, който събуждаше у човек представата за примитивна солидност, както дървеното рало на нашите прадеди. По него имаше и други намеци за грубоватост и домашна обстановка. Необикновените дървени издатъци, каквито не съм виждал на никой друг кораб, бяха причина четвъртитата му кърма да прилича на задницата на мелничарска каруца. Четирите задни илюминатора на рубката му, всеки с по шест малки зеленикави стъкла в кафяво боядисана дървена рамка, биха могли да минат за прозорци на селска къща сред полето. Миниатюрните бели перденца и зеленината в саксиите зад стъклата допълваха приликата. При един или два случая, когато минавах под кърмата му, бях забелязал от моята лодка една закръглена ръка в момента, когато наклонява някаква лейка, и наведената с пригладена коса глава на една девойка, която винаги ще наричам племенницата на Херман, защото в действителност никога не чух името й въпреки голямата ми близост със семейството. Тази близост обаче се породи по-късно. Същевременно, понеже познавах добре останалите кораби в онова източно пристанище, в мен не остана никакво съмнение относно Хермановите възгледи за хигиенично облекло. Очевидно той бе убеден, че трябва да носи хубави, дебели фланелени дрехи. През повечето дни човек можеше да види малки роклички и детски престилки, проснати да съхнат по бпзанвантите, или мъничка редица чорапи да се развява на фала; но веднъж на две седмици семейното пране се излагаше на показ в пълен състав. То покриваше изцяло задната палуба. Следобедният ветрец подтикваше към причудлива и отпусната дейност цялата тази събрана на едно място маса от дрехи с нейните смътни намеци за удавени, обезобразени и сплескани човешки същества. Туловища без глави размахваха към теб ръце без длани; крака без глезени и ходила ритаха по фантастичен начин с енергични замахвания и веднага пак увисваха; а имаше и дълги бели облекла, които, като поемаха вятъра през поръбените си с дантела деколтета, за миг се надуваха силно, сякаш ги изпълваха едри и невидими тела. В такива дни човек можеше да различи този кораб от голямо разстояние по чудноватото изобилие на цветове, разбунтувало се зад бизанмачтата му.
Той бе пуснал котва точно пред мен и името му бе „Диана“ — Диана не от Ефес, а от Бремен. Това бе оповестено с бели букви, високи един фут, разположени на широки междини една от друга през цялата кърма (малко като надпис на фирма на магазин) и под селските прозорчета. Това крайно неподходящо име поразяваше човека като наглост, проявена спрямо паметта на най-очарователната измежду всички богини; защото, независимо от факта, че старата черупка бе физически неспособна да се занимава с какъвто и да било лов, към нея принадлежеше и една банда от четири дечурлига. Те надничаха над парапета към преминаващите лодки и понякога пускаха разни предмети в тях. При такъв един случай, известно време преди да се бях запознал с Херман, за да му го кажа, върху шапката ми падна една отвратителна парцалена кукла, която принадлежеше на най-голямата дъщеря на Херман. Все пак тези малчугани се държаха, общо взето, добре. Те имаха светли коси, кръгли очи, мънички, топчести нослета и твърде много приличаха на баща си.
Тази „Диана“ от Бремен бе най-невинен стар кораб, който, изглежда, не знаеше нищо за злото море, както на сушата има домове, които не знаят нищо за покварения свят. И чувствата, които предизвикваше, бяха чисти и предимно от домашен характер. Този кораб беше същински дом. Всичките тези мили дечица бяха проходили на просторната му задна палуба. В такива мисли има нещо красиво, дори трогателно. Бих казал дори, че на неговите въжета те точеха зъбчетата си. Много пъти наблюдавах бебето Херман (Николас) как увлечено гризе увисналия край на фокбомбрамбраса. Любимото място на Николас беше под главната скрепителна планка. Щом го пуснеха на свобода, той допълзяваше там и първият моряк, който минеше край него, го донасяше обратно при вратата на рубката, като го държеше внимателно и високо в омазаните си с катран ръце. Предполагам, че трябва да е имало постоянна заповед в този смисъл. По време на тези пренасяния бебето, което беше единственият избухлив човек на кораба, се мъчеше да удари по лицето яките млади германски моряци.
Госпожа Херман, привлекателна, пълничка домакиня, се обличаше на кораба с широки сини рокли на бели точки. Когато я сварвах, както се случи веднъж или два пъти, пред елегантното малко корито да търка енергично бели яки, бебешки чорапи и летните вратовръзки на Херман, тя се изчервяваше с моминско смущение и вдигайки мокрите си ръце, ме поздравяваше отдалеч с приятелски кимвания. Ръкавите й бяха навити до лактите и златната й венчална халка блестеше сред сапунената пяна. Гласът й беше приятен, имаше ведро изражение, гладки кичури много светла коса и весели очи. Тя имаше нежни майчински обноски и не беше особено приказлива. Когато тази простодушна матрона се усмихнеше, на свежите й широки бузи се образуваха младежки трапчинки. Племенницата на Херман обаче — сираче и много мълчалива — не видях никога дори да се опита да се засмее. Но това не беше признак на меланхолия от нейна страна, а по-скоро сдържаност като израз на младежка сериозност.
Те я бяха водили със себе си през последните три години, както Херман веднъж ми спомена, за да помага при гледането на децата и да прави компания на госпожа Херман. Това било много необходимо, докато били още съвсем малки, бе добавил той малко раздразнено. Нейната ръка и нейната пригладена коса бях съзрял през задните прозорчета на рубката една сутрин около саксиите с обички; но когато за първи път я видях в цял ръст, капитулирах пред пропорциите й. Тя се запечата в паметта ми така, както голямата красота, голямата интелигентност, остроумието или добротата биха могли да направят незабравима някоя друга жена.
При нея това бяха формата и размерът. Външният й вид излъчваше този налагащ се чар. Може да е била остроумна, интелигентна и изключително добра. Не зная, пък и това няма значение. Всичко, което зная, е, че тя беше изградена във великолепни пропорции. Да, изградена е единствената дума. Тя беше построена, тя беше издигната, тъй да се каже, с царствена разточителност. Свят ти се завиваше да гледаш този безогледен разход на материал за една девойка-фиданка. Млада и същевременно напълно зряла, тя напомняше безсмъртна личност, обвеяна от щастие. И малко тежичка може би, но това не беше нищо. То само допълваше представата за трайност. Беше едва на деветнадесет години. Но такива рамене! Такива закръглени ръце! Такова очертание на мощни нозе, когато с три дълги крачки се втурваше през палубата към прекатурилия се Николас — то е просто неописуемо! Изглеждаше добра, тиха девойка, внимателна по отношение нуждите на Лена, паданията на Густав, състоянието на скъпото носле на Карл — добросъвестна, работна и така нататък. Но каква великолепна коса имаше тя! Обилна, дълга, гъста и светлокестенява. С блясъка на благороден метал. Носеше я сплетена стегнато в една-единствена плитка, която висеше по момински на гърба й и краят й стигаше чак до кръста. Масивността й поразяваше. Честна дума, напомняше як ствол! Лицето й беше едро, миловидно, със спокойно изражение. Имаше хубав цвят на кожата, а сините й очи бяха така светли, че, струваше ти се, гледа на света с празното бяло безпристрастие на статуя. Не би могъл да я наречеш красива. То беше нещо много по-внушително. Простотата на облеклото, разкошните форми, внушителната фигура и необикновената жизненост, която се излъчваше от нея като ухание на цвете, я правеха красива с някаква обикновена и същевременно величествена хубост. Когато я наблюдаваш как се протяга към въжето за пране с двете ръце, вдигнати високо над главата, изпадаш в унеса на молещ се езичник. Широките памучни рокли на чудесната госпожа Херман имаха нещо като недооформен набор около шията и на долния си край, но по щампованите рокли на тази девойка нямаше и гънчица дори; нищо освен няколко прави плохи по полата, които падаха до краката й, но и те, когато стоеше неподвижна, бяха някак строги и изваяни. Тя бе естествено склонна към сдържаност в движенията, независимо от това, дали бе седнала, или права. Не искам обаче да кажа, че бе като статуя. В нея имаше прекалено много живот; но тя би могла да представлява алегорична статуя на Земята. Не нашата похабена земя, а една млада Земя, една девствена планета, несмущавана от гледката на бликащите по нея чудовищни форми на живот, избавена от жестоките битки на глада и мисълта.
Самият достопочтен Херман не беше много забавен, макар английският му да бе доста разбираем. Госпожа Херман обаче, която винаги имаше за мен поне едно изречение, казано с гостоприемен и сърдечен тон (и на Plattdeutsch[8], предполагам), не можех да разбирам. Колкото до тяхната племенница, макар и такава благородна гледка за очите (вдъхваща пълни с надежда мисли за бъдещето на човечеството), тя бе скромна и мълчалива, почти винаги заета с шиене и само от време на време я бях виждал, както работеше, да се отдава на моминско съзерцание. Леля й седеше срещу нея и също така шиеше, с крака, поставени на малко дървено столче. На другия край на палубата Херман и аз изнасяхме по един стол от рубката и започвахме да се надпреварваме в пушене, съпроводено през дълги интервали от миролюбивата размяна на няколко думи. Ходех там почти всяка вечер. Заварвах Херман по жилетка. Веднага щом се върнеше от брега на своя кораб, първата му работа беше да свали сакото си; после слагаше на главата си бродирана кръгла шапка с пискюл и сменяше обувките си с чифт платнени пантофи. След това пушеше, застанал до вратата на рубката, и наблюдаваше децата си, изпълнен с чувство на гордост, докато ги хващаха едно по едно и поставяха да спят в отделните каюти. Накрая отивахме да пийнем малко бира в рубката, която беше мебелирана с дървена маса на кръстосани крака и с черни столове с прави облегалки — по-скоро като селска кухня, отколкото трапезария на кораб. Морето и морските работи сякаш бяха много далеч от гостоприемството на това образцово семейство.
А аз обичах всичко това, защото си имах доста грижи на борда на собствения си кораб. Бях назначен от английския консул да поема командуването на кораба след внезапната смърт на един човек, който бе оставил на приемника си няколко подозрително неразписани сметки, две-три калкулации за поправки на сух док, които понамирисваха на подкуп, и известно количество разписки за тригодишни разточителни разходи; всичко това, объркано накуп, се намираше в една прашна стара кутия за цигулка, подплатена с рубиненочервено кадифе. Намерих освен това една голяма счетоводна книга, но когато я отворих с надежда, тя се оказа за мое безкрайно изумление изпълнена със стихове — страница след страница с римувани празни, весели и неприлични стихчета, написани с най-изящния дребен почерк, който съм виждал. В същата кутия за цигулка имаше една снимка на моя предшественик, направена скоро преди това в Сайгон, която показваше един възстаричък, нисък и дебел, грубоват мъж със строго изражение, с лошо ушит костюм от черно сукно и с коси, сресани напред над слепоочията по начин, който напомня глигански зъби, застанал пред някаква градина и в компанията на същество от женски пол с чудновато драпирани одеяния. От цигулката обаче единствената следа на борда бе кутията, нейната празна черупка, така да се каже; но от парите, които без всякакво съмнение корабът бе спечелил от последните две навла, нямаше и помен. Не беше възможно да разбере човек къде са отишли всичките тези пари. На кораба ги нямаше. Не бяха преведени и в родината, защото в писмо от собствениците, запазило се в едно писалище очевидно само по някаква случайност, те се оплакваха сравнително меко, че през последните осемнадесет месеца не били удостоени дори с едничко драсване на перото. На кораба нямаше почти никакви запаси на склад, нито инч запасно въже или ярд плат за платна. Корабът беше просто оголен и аз предвиждах, че ще имам безкрайни трудности, докато успея да го подготвя за излизане в открито море.
Тогава бях млад — още ненавършил тридесетте — и се отнасях много сериозно към себе си и към своите грижи. Старият помощник-капитан, който бе играл ролята на главен оплаквач при погребението на капитана, не беше особено доволен от моето идване. Но истината е, че този приятел не притежаваше необходимата по закона квалификация за капитан и консулът беше принуден, ако това въобще беше възможно, да изпрати на кораба някого, който има необходимото свидетелство за правоспособност. Колкото до втория помощник, всичко, което ми бе известно за него, е, че се казваше Тотерсен или нещо подобно. Той имаше навика да носи на главата си в онзи тропически климат една дрипава кожена шапка. Без изключение това беше най-загубеният човек, когото съм виждал някога на някой кораб. Такъв си беше и по външен вид. Толкова дяволски загубен изглеждаше той, че бе просто цяла изненада да го чуя да се обади, когато му викнеха по име.
Меко казано, за мен не беше особено приятно, че те са в компанията ми, а перспективата за дълго пътуване по море с тези двама приятели ме гнетеше. Другите мисли, които ме занимаваха, когато оставах самичък, не можеха да бъдат весели. Хората от екипажа не бяха здрави, товаренето вървеше много бавно; предвиждах, че ще имам доста неприятности със собствениците на кораба, и се съмнявах дали ще ми дадат достатъчно пари, за да покрия извършените от мен разходи. Отношението им към мен не беше приятелско. Въобще работите ми не вървяха успешно. Понякога, когато оставах свободен (обикновено около полунощ), откривах, че ми липсва всякаква опитност, че съм несведущ в търговските работи и че съм безнадеждно негоден за каквато и да било началническа длъжност; и когато прислужникът трябваше да постъпи в болница, защото се бе разболял и всички признаци говореха за холера, почувствувах се лишен от единствения свестен човек на кораба. Очакваше се, че той навярно ще оздравее, но междувременно се налагаше да взема на негово място друг прислужник. И по препоръка на някой си Шомберг, собственик на по-малкия от двата хотела в онзи град, ангажирах един китаец. Шомберг, мускулест, космат елзасец и ужасен клюкар, ме увери, че това е добре. „Той е отличен момък. Пристигна, знаете, със свитата на негово превъзходителство комисаря Цен. Негово превъзходителство Цен бе на квартира тук у мене за три седмици.“
Издума ми приказките за китайското превъзходителство с подмазваческо благоговение, макар онзи екземпляр от „свитата“ да не изглеждаше многообещаващ. Тогава обаче още не знаех какъв шарлатанин, незаслужаващ никакво доверие, е този Шомберг. „Мозъкът“ можеше да бъде на четиридесет или на сто и четиридесет години — кому бе известно това? — един от онези китайци с лице на мъртвец, напълно неразгадаемо. Още преди да изтече третият ден, той се бе вече разкрил като закоравял пушач на опиум, комарджия, крайно дързък крадец и първокласен спринтьор. Когато ни напусна с най-високата възможна за него скорост и с тридесет и два златни суверена от моите с мъка отделяни спестявания, това беше краят на търпението ми. Бях скътал тези пари, в случай че работите ми тръгнат съвсем зле. Сега, когато ме лишиха и от тях, се почувствувах беден и гол като факир. Хванах се здраво за моя кораб въпреки всичките грижи, които ми създаваше, но онова, което не можех да понасям, бяха дългите самотни вечери в трапезарията му, където въздухът, намирисващ от пробитата лампа, бе раздвижван само от хъркането на помощник-капитана. Този приятел се затваряше точно в осем в непроветрената си кабина и издаваше плътни и отблъскващи шумове, подобно на пълен с вода тромбон. Отвратително беше да не може човек да се отпусне спокойно на собствения си кораб. Всичко на този свят, разсъждавах аз, дори да си капитан на един красив малък платноход, може да се превърне в измама и капан за непредпазливото чувство на гордост в човека.
Щастливо избавление от подобни мисли бяха посещенията ми на борда на онази „Диана“ Бременска. Там очевидно никога не бе прониквал и шепот дори от неправдите по света. И все пак тя прекарваше живота си по широкото море: а морето, трагично и комично, морето с ужасите си и със своеобразните си интриги, морето, населено с хора и управлявано от желязна необходимост, е несъмнено част от света. Но никакъв отглас от този свят не достигаше до това патриархално старо корито, подобно на свято убежище. Този кораб бе непроницаем за света. Почтената му невинност сякаш възпираше бурните пориви на морето. Все пак бях имал вземане-даване с морето твърде дълго, за да мога да повярвам, че то уважава благоприличието. Стихийната сила е безмилостно откровена. Всичко това, разбира се, можеше да се дължи на моряшкото умение на Херман, но мен ми се струваше, че съюзените океани се бяха въздържали да смачкат тези високи стени, да откъснат грубоватото кормило, да изплашат децата и въобще да отворят очите на това семейство. Така изглеждаше поне. В края на краищата на един мъж се падна да направи безмилостното разкритие; един мъж, сам достатъчно силен и стихиен, когото поривът на едно просто и буйно желание бе довело до положение да разбули някои от тайните на морето.
Това обаче се случи много по-късно, а дотогава аз търсех убежище рано всяка вечер на този спокоен стар кораб. Единственият човек на борда, който, изглежда, имаше някакви грижи, беше малката Лена, и аз навреме разбрах, че причина за това е прекалено деликатното здраве на парцалената й кукла. Този предмет водеше някакво съществуване „пред прага на смъртта“ в дървена кутия, поставена до котвените кнехти при десния борд, и бе обслужван и гледан с най-голямо съчувствие и грижи от страна на всички деца, на които доставяше голямо удоволствие да се правят на начумерени и да се движат на пръсти. Единствено бебето Николас наблюдаваше всичко това със студен, грубиянски поглед изпод вежди, сякаш принадлежеше към съвсем друго племе. Лена постоянно скърбеше над кутията и те всички бяха крайно умислени. Чудесен бе начинът, по който тези дечурлига се настройваха съчувствено към омазнения предмет, който не бих докоснал дори с клещи. Предполагам, че те упражняваха и развиваха расовата си сантименталност посредством тази кукла. Бях само изненадан, че госпожа Херман позволява на Лена да прегръща и притиска до себе си този вързоп от парцали — толкова съмнително и безкрайно нечист беше той. Госпожа Херман само вдигаше чудните си майчински очи от онова, което шиеше, за да погледне с весела симпатия натам, обаче, изглежда, не съзнаваше, че този предмет на обич е срам за иначе съвършената чистота на кораба. Съвършена, необикновена чистота. Тя бе доведена до такава висота, че навярно откривах и в това прекалена сантименталност, сякаш мръсотията беше отстранена със същинска любов. Просто не е възможно да ви дам някаква представа за тази педантична чистота. Сякаш всяка сутрин инспектираха кораба най-усърдно с… четка за зъби. Дори бушприта му тоалираха три пъти седмично с калъп сапун и парче мек фланелен плат. Украсен — не мога да кажа друго освен украсен — с ослепителна бяла боя по дървените и с тъмнозелена по железните си части, простичкото разпределение на тези багри събуждаше представата за неподправено спокойствие, за идилично щастие; и разиграваната от децата комедия на болест и скръб понякога ме поразяваше, защото ми се струваше, че тя е отвратително петно върху това идеално състояние на кораба.
Аз много се радвах на това щастие и от своя страна внесох леко оживление в него. Близостта ни възникна от деня на гонитбата на онзи крадец. Беше вечер и Херман, който този ден, противно на навиците си, бе останал по-късно на брега, се измъкваше гърбом от една малка гара на брега на реката срещу кораба си, когато нашата хайка премина покрай него. Схващайки положението, сякаш имаше очи на гърба си, с един скок той се присъедини към нас и ни поведе. Китаецът бягаше безшумно като бърза сянка по праха на един много стръмен път. Аз го следвах. Далеч назад моят помощник-капитан викаше като бесен. Току-що изгряла, луната хвърляше свенлива светлина върху равнината, която приличаше на огромна пустош; архитектурната маса на будистки храм се открояваше далеч, мъртвешки черна върху небесния фон. Загубихме следите на крадеца, разбира се, но в разочарованието си не можех да не се възхитя от онова присъствие на духа, което видях у Херман. Бързината, която този тежък мъж разви, за да помогне на един съвсем чужд нему човек, спечели горещата ми признателност — имаше нещо истински сърдечно в неговата постъпка.
Изглеждаше толкова ядосан от нашия неуспех, колкото бях и аз, и не желаеше да слуша благодарностите ми. Каза, че било „нищо“, и веднага ме покани да отида на неговия кораб и да изпия чаша бира с него. Потършувахме скептично из храстите и надникнахме неуверено в някоя и друга яма. Никакъв звук — само петна от тиня проблясваха слабо сред тръстиките. Помъкнахме се бавно назад с клюмнали глави под тънкия сърп на луната; чух го да си мърмори: „Himmel! Zwei und dreissig Pfund!“[9]. Цифрата на понесената от мен загуба му бе направила впечатление. От дълго време бяхме престанали да чуваме виковете на моя помощник.
После ми каза „всеки с грижите си“ и както вървяхме, отбеляза, че никога не би узнал нищо за мен, ако по силата на някаква необикновена случайност не бил задържан на брега от капитан Фалк. Не обичал да остава късно на брега — добави с въздишка. Тъжния оттенък в гласа му аз отдадох, разбира се, на съчувствието му към моето нещастие.
На борда на „Диана“ прекрасните очи на госпожа Херман изразиха голям интерес и съчувствие към мен. Бяхме заварили двете жени да шият една срещу друга под отворения люк и на силната светлина на лампата. Херман влезе пръв, като още от вратата започна да съблича сакото си, насърчавайки ме с високи гостоприемни възклицания: „Влезте! Насам! Влезте, капитане!“ Веднага, със сакото в ръка, той започна да разказва всичко на жена си. Госпожа Херман плесна с дланите на пълничките си ръце; племенницата остави шиенето си, за да донесе чехлите на Херман и бродираната му шапчица, които той прие по архиерейски, продължавайки да приказва (за мен) през всичкото време. На пода на рубката между столовете имаше купища бяла материя; долових думите „Zwei und dreissig Pfund“ да се повтарят няколко пъти и после дойде бирата, която ми се стори необикновено приятна за гърлото ми, засъхнало от бягането и от вълненията на гонитбата.
Не си отидох, преди да мине полунощ, дълго след като жените се бяха оттеглили. Херман бе търгувал в Изтока в продължение на повече от три години, пренасяйки най-вече товари ориз и дървен материал. Корабът му бе добре познат във всички пристанища от Владивосток до Сингапур. Беше негова собственост. Печалбите му не били особени, но тази търговия се оказала достатъчно добра, докато децата са още малки. След някоя и друга година се надявал да може да продаде старата „Диана“ на една фирма в Япония на добра цена. Възнамерявал да се завърне у дома си, в Бремен, с пътнически кораб, втора класа, с госпожа Херман и децата. Разказа ми всичко това флегматично, като смучеше бавно лулата си. Съжалявах, когато, очуквайки пепелта от нея, той започна да трие очи. Бих седял с него до сутринта. За какво да бързам да се върна на собствения си кораб? За да се сблъскам със строшеното разграбено чекмедже в моята стая. Уф! Самата мисъл за това ме караше да се чувствувам недобре.
Станах техен всекидневен гост, както знаете. Мисля, че госпожа Херман още от началото гледаше на мен като на някаква романтична личност. Аз, разбира се, не си бях скубал косите Coram populo[10] за понесената загуба и тя прие това като гордо равнодушие. По-късно им разказах някои от моите приключения — както си бяха в действителност — и те много се удивляваха на големия ми опит. Херман превеждаше онези пасажи, които смяташе за най-забележителни. Изправяйки се на крака и сякаш произнасяйки лекция по някакъв особен въпрос, той се обръщаше с жестове към двете жени, които оставяха ръкоделието да падне бавно на коленете им. През това време аз седях пред чаша от Хермановата бира, като се опитвах да изглеждам скромен. Госпожа Херман поглеждаше към мен бързо и повтаряше леко „Ах!“ Девойката никога не издаде никакъв звук. Никога. Но и тя понякога вдигаше светлите си очи, за да ме погледне със своя непроницателен, кротък маниер. Погледът й в никакъв случай не беше безчувствен; той грееше мек и разливащ се така, както луната грее над природния пейзаж — твърде различно от изпитателната светлина на звездите. Потъваш в него и си представяш, че имаш вид на замаян. И все пак същият този поглед, когато биваше насочен към Кристиан Фалк, сигурно се оказваше така ефикасен, както прожекторът на боен кораб.
Фалк беше другият постоянен посетител на кораба, но от държанието му човек би помислил, че идва да види кабестана на задната палуба. Той наистина имаше обичай да се взира твърде много в този кабестан, когато ни правеше компания навън пред вратата на рубката; мускулестата му ръка лежеше върху облегалото на стола, а големите му, добре оформени крака, обути в силно прилепнали бели панталони, бяха протегнати напред и завършваха с чифт черни обувки, големи като лодки. С пристигането си той се здрависваше с Херман и измърморваше нещо неясно, покланяше се на жените и заемаше небрежната си мизантропска поза до нас. Тръгваше си внезапно, със скок, преминавайки сякаш панически през ритуала на мърморенията, здрависванията и поклона. Понякога, с нещо като сдържано и конвулсивно усилие, той се приближаваше към жените и разменяше тихо няколко думи с тях, пет-шест най-много. При тези случаи обичайният поглед на Херман ставаше съвсем безжизнен, а благото лице на госпожа Херман се изчервяваше. Девойката не показваше никога никакъв признак на смущение.
Фалк беше датчанин или може би норвежец, не бих могъл да кажа. Във всеки случай някакъв скандинавец и на това отгоре прекален монополист. Възможно е той да не беше запознат с тази дума, но имаше ясна представа за нейното съдържание. Неговата тарифа за изтегляне корабите на буксир навътре и навън от пристанището беше най-безмилостният документ от този род, който съм виждал. Той беше капитан и собственик на единствения влекач по реката, много спретнат бял кораб от 150 или повече тона, елегантен като яхта, с кръгла рубка за кормчията, издигаща се високо като стъклена кула над заострения му нос, и с една стройна, лакирана мачта отпред.
Сигурен съм, че все още има неколцина капитани на кораби, които си спомнят много добре за Фалк и неговия влекач. Той изтръгваше своята лира и половина от всеки един от нас, капитаните на търговски кораби, с някакво непоколебимо безразличие, и това беше причина да го ненавиждат и дори да се страхуват от него. Шомберг имаше обичай да казва: „Не желая да приказвам за тая птица. Не вярвам да има и шест пъти през цялата година да е идвал да пийне нещичко при мен. Но моят съвет, господа, е: недейте има нищо общо с него, ако това ви е възможно.“
Като изключим неизбежните отношения във връзка с работата, този съвет можеше лесно да бъде следван, защото Фалк не се натрапваше на никого. Струва ми се странно да сравнявам един капитан на влекач с кентавър, но той някак си ми напомняше за една картина в малка книжка, която имах като дете и която представляваше кентаври край река; и особено един между тях, на преден план, изправен на задните си крака с лък и стрели в ръка, с правилни строги черти и огромна къдрава брада, която падаше на вълни над гърдите му. Лицето на Фалк ми напомняше за този кентавър. Вярно, не беше човек-кон, а човек-лодка. Живееше на борда на своя влекач, който непрестанно сновеше нагоре-надолу по реката от ранна утрин до късна вечер. При последните лъчи на залязващото слънце човек можеше да различи брадата му горе на белия кораб, който дигаше пяна край брега срещу течението, за да се прибере и хвърли котва за през нощта. Виждаше се облечен в бяло, с гъстия кичур кестенява коса, а надолу под кръста — нищо освен напречните бели линии на парапета на мостика, които отвеждаха погледа към острите бели линии на носа, порещ калните води на реката.
Отделно от корабчето си той поне на мен изглеждаше незавършен. А самият влекач, без неговата глава и труп на мостика, ми се струваше осакатен, така да се каже. Но той много рядко го напускаше. През цялото време, докато бях в пристанището, го видях само два пъти на брега. Първия път това беше при наемателите на моя кораб, където той влезе като мизантроп, за да му платят за изтеглянето на буксир на един френски платноход. Втория път едва можех да повярвам на очите си, защото го съзрях, отпуснал тяло под гъстата си брада, в едно плетено кресло в билярдната на Шомберговия хотел.
Беше много смешно да наблюдаваш как Шомберг подчертано го пренебрегва. Неговото изкуствено държане беше в силен контраст с естествената незаинтересованост на Фалк. Едрият елзасец разговаряше на висок глас с другите си клиенти, като ходеше от маса на маса, а покрай мястото, където Фалк си почиваше, минаваше с поглед, насочен право напред. Фалк седеше там с недокосната чаша пред себе си. Той сигурно познаваше по лице и по име всеки един от белите мъже в помещението, но не каза нито дума на никого. Моето присъствие той отбеляза само с едно спускане на клепачите и това беше всичко. Изтегнал се разкрачен в креслото, той от време на време плъзваше дланите на двете си ръце по лицето си, като в същото време леко, почти незабележимо потреперваше.
Това си беше негов навик и аз, разбира се, бях съвсем добре запознат с него, защото не бихте могли да останете и час дори в неговата компания, без да бъдете принудени да се удивлявате на подобен поривист и необясним жест, който нарушаваше дълъг период спокойствие. Имаше обичай да го прави по най-различно време; много вероятно, предполагам, и след като бе слушал бръщолевенията на малката Лена за многострадалната й кукла. Хермановите деца винаги го обсаждаха плътно около нозете, макар той по един благ начин малко да се дърпаше от тях. Все пак, изглежда, чувствуваше голяма привързаност към цялото семейство. И особено към самия Херман. Търсеше компанията му. В случая, за който става дума например, трябва да го е очаквал, защото веднага щом Херман се появи, Фалк стана бързо и двамата излязоха заедно. Тогава Шомберг в мое присъствие изложи пред трима-четирима души тезата си, че Фалк си правел устата за племенницата на капитан Херман, като твърдеше самоуверено, че нищо нямало да излезе от това. „Същата история беше и миналата година, когато капитан Херман пак товареше тук“, рече той.
Естествено, не вярвах на Шомберг, но признавам, че известно време наблюдавах внимателно какво става. Всичко, което можах да открия, бе известно нетърпение от страна на Херман. При вида на Фалк, прекрачващ мостчето към кораба, този чудесен човек започваше да мърмори и дъвче между зъбите си нещо, което звучеше като германски ругатни. Както казах обаче, не разбирам този език и благото, кръглооко лице на Херман оставаше непроменено. Взирайки се безстрастно напред, той го поздравяваше с „Wie geht’s?“ или на английски „Как сте?“, с гърлен изговор. Девойката вдигаше очи за момент и устните й леко помръдваха, а госпожа Херман отпускаше ръце на скута си, за да му каже за минутка цял куп думи с приятния си глас, и след това продължаваше шиенето си. Фалк се тръсваше на някой стол, проточваше едрите си крака и най-често прокарваше поривисто ръце по лицето си. По отношение на мен той не беше явно нахален; по-скоро като че не можеше да се почувствува смутен от такива незначителни неща като моето съществуване; истината е, че като монополист той нямаше никаква нужда да се показва мил и любезен. Беше сигурен, че ще получи от мен изнудваческото си възнаграждение за изтеглянето на буксир на кораба ми, независимо от това дали се мръщи, или се усмихва. В действителност той не правеше нито едното, нито другото; но преди да минат много дни, успя да ме учуди доста и накара езика на Шомберг да се раздрънка повече от всякога.
Това стана така. При устието на реката имаше плитък пясъчен нанос, който би трябвало да бъде изгребан, но точно тогава държавните власти бяха благочестиво заети да позлатяват наново голямата будистка пагода, та не разполагаха с излишни пари за изгребване на наноса. Не зная какво е положението сега, но по онова време, за което ви разказвам, този пясъчен нанос създаваше големи неприятности на корабите. Едно от последствията бе, че плавателни съдове, които газеха на известна дълбочина, като Хермановия и моя, не можеха да завършват изцяло натоварването си в реката. След като поемеха колкото е възможно от товара, те трябваше да излязат навън в морето и там да бъдат натоварени докрай. Цялата тази процедура беше абсолютно досадна работа. Щом като сметнеш, че вече на борда на кораба си имаш толкова, колкото той може да пренесе безопасно през наноса, отиваш при агентите, за да ги уведомиш. Те от своя страна уведомяваха Фалк (явно когато това не бе в разрез с останалата му работа, но ако трябва да се каже истината, чисто и просто когато се чувствуваше подтикнат от капризното си настроение), който, проверил грижливо в агенцията, че имаш достатъчно пари да изплатиш сметката, се приближаваше без всякакво съчувствие, втренчил от мостика жълтите си очи в теб, и те изтегляше навън, с неоправени въжета, с разхвърляна палуба, с жестока бързина, сякаш те отвеждаше на екзекуция. На всичко отгоре те заставяше да поемеш края на собственото му дебело телено въже, за използуването на което, разбира се, имаше допълнителна такса. В отговор на гласните ти възражения срещу подобно изнудване това стърчащо туловище, с едната си ръка на телеграфа към машинното отделение, само поклащаше брадатата си глава над плясъка, глъчката и облаците дим, сред които влекачът, движещ се на заден ход и обхванат от пръските на биещите във водата гребни колела, се държеше като озверено и нетърпеливо същество. За екипаж Фалк беше събрал най-нахаканата сбирщина ласкари, която съм виждал, и им позволяваше да крещят по теб най-безочливо, а веднъж въжето вързано, те издърпваше рязко от мястото ти на кея, сякаш не го беше никак грижа какво може да блъсне или смаже. Трябваше да се мъкнеш след него осемнадесет мили надолу по реката, а после още три покрай морския бряг до мястото, където група необитавани скалисти островчета ограждаха едно заслонено място, където корабите стояха на котва. Там трябваше да стоиш на единична котва с оголени мачти, обърнати към морето над онези пусти отломки от сушата, пръснати сред много синята вода. Нямаше нищо, на което да спреш погледа си, освен на голия бряг, разкаляния край от кафявата равнина с извивките на реката, която току-що си напуснал, очертани в мътнозелено, и голямата пагода, извисяваща се самотно и плътно с блестящи заоблености и островърхи кубета, като величествен каменен разцъфнал кичур тропически канари. Нямаше какво друго да правиш, освен да чакаш нетърпеливо да докарат останалия товар, който идваше откъм реката с най-голяма нередовност. Можеше само да се утешаваш с мисълта, че в края на краищата тази фаза от главоболия означава, че отпътуването ти от тези брегове най-сетне наистина е наближило.
И Херман, и аз трябваше да преминем през тази фаза, а между корабите ни имаше един вид мълчаливо съревнование кой пръв ще бъде готов. Почти до финала вървяхме гърди до гърди, но аз спечелих състезанието, като отидох, преди да бе станало обед, лично да уведомя, че съм готов, а Херман, който много бавно взимаше решение да слезе на брега, се яви в канцеларията на агенцията чак късно през деня. Там му казали, че моят кораб бил първи наред за следващата сутрин, и предполагам, че той им е отговорил, че не бърза. По-удобно му било да замине вдругиден.
Тази вечер на борда на „Диана“ Херман беше седнал с втренчен поглед, широко разтворил закръглените си колене, и смукваше от извития мундщук на лулата си. Скоро той каза с известно нетърпение на племенницата си нещо за слагане на децата да спят. Госпожа Херман, която разговаряше с Фалк, млъкна внезапно и погледна неспокойно съпруга си, но девойката веднага стана и поведе пред себе си децата. След малко госпожа Херман трябваше да ни остави, за да усмири някакъв опасен бунт, както личеше от глъчката, която се чуваше отвътре. Херман измънка нещо на себе си. В продължение още на половин час Фалк, останал сам с нас, нервничеше на стола си, въздишаше леко и най-после, след като прокара ръце по лицето си, стана и сякаш изоставил надеждата да бъде разбран (той не бе отворил уста нито веднъж), каза на английски:
— Е… лека нощ, капитан Херман.
Спря за момент пред моя стол и погледна към мен, бих казал дори, че ме гледаше втренчено, и стигна дотам, че издаде някакъв дълбок звук от гърлото си. Всичко това бе така подчертано, че за първи път през ограниченото ни само с кимания и мънкания общуване възбуди в мен известен интерес. Но в следващия миг той ме разочарова, защото отмина с бързи крачки, без дори да ми кимне.
Маниерът му обикновено беше чудноват, това е вярно, и аз несъмнено не му обръщах много внимание; но този род неясно намерение, което се спотайваше зад неговото безразличие като хитър стар шаран в някое блато, никога преди не бе излизало така близо до повърхността. Фалк определено беше възбудил в мен надежди. Не бих могъл да кажа какво очаквах, но в никакъв случай не съм очаквал онова невероятно развитие на нещата, което той изненадващо ми поднесе още на разсъмване на следния ден.
Спомням си само, че онази вечер имаше достатъчно неща в поведението му, които да ме накарат, след като побягна, да изкажа гласно почудата си какво всъщност е искал да каже. На това Херман, като кръстоса със замах нозе и се отдръпна озлобено със стола си, каза:
— Тоя приятел сам не знае какво иска.
Може би имаше някакво прозрение в тази забележка. Не отговорих нищо, а Херман, все още отвратен, добави:
— Когато бях тук миналата година, той беше съвсем същият. — Едно изригване на тютюнев дим обгърна главата му, сякаш гневът му бе избухнал като барут.
Бях почти решил да го попитам направо дали той поне знае защо Фалк, добре известен като необщителен човек, се е пристрастил да посещава кораба му с такова усърдие. В края на краищата, разсъдих изведнъж, това е нещо твърде забележително. Чудя се сега какво ли би казал Херман. Както се оказа, той не ме остави да го попитам. Явно забравил всичко за Фалк, той започна монолог за бъдещите си планове: за продаване на кораба, за своето прибиране в родината; и като изпадна в настроение на размисъл и пресмятания, мънкаше за разноските през редовни изригвания дим. Необходимостта да плаща пътни за цялото си семейство, изглежда, го тревожеше по начин, който беше толкова по-поразителен, като се има предвид, че иначе не показваше никакви признаци на склонност към стиснатост. И въпреки това се тюхкаше пред перспективата за пътешествието до дома с пасажерски кораб като бакалин, решил да види света. Беше по природа пестелив, предполагам, и за него сигурно беше нещо съвсем ново да открие, че ще трябва да плаща за пътуването — за пътуване по море, което бе нормалното състояние на живот за семейството, за повечето от тях още от люлката. Виждах как го боли за всеки шилинг, който трябваше да бъде разходван по такъв глупав начин. Беше много смешен. Натъжаваше се, а сетне с неспокойна въздишка заявяваше, че нямало какво да се направи друго, освен да вземе три второкласни билета — при това имал и четири деца, за които също трябвало да се плаща. Много пари, да ги похарчиш така наведнъж. Твърде много пари.
Седях така с него, слушайки (не за пръв път) тези угризения на съвестта, докато съвсем ми се приспа, и тогава го оставих и се върнах на моя кораб. На разсъмване бях разбуден от воя на пронизителни гласове, съпроводени от силно раздвижване във водата, и от кратките заядливи сигнали на парна свирка. Фалк с влекача си бе дошъл за мен.
Започнах да се обличам. За отбелязване бе, че онзи глъч, с който отговориха от моя кораб, и трополенето на крака над главата ми бяха секнали внезапно. Чух обаче далечни гърлени викове, които сякаш изразяваха изненада и безпокойство. После до мен достигна гласът на помощника ми, който отправяше увещания към някого надалеч. Други гласове се присъединиха към неговия, явно възмутени; отговори им цял хор с думи, които звучаха като ругатни. От време на време парната свирка пропищяваше.
Целият този излишен вой беше в състояние да ядоса човека, но там долу, в каютата ми, аз го приех спокойно. След някой и друг миг, мислех си, ще поема надолу по тая проклета река, а след седмица най-много ще съм се откъснал напълно от това омразно място и от всичките омразни хора в него.
Силно ободрен от тази мисъл, грабнах четките за коса и гледайки се в огледалото, започнах да си реша косата. Изведнъж някакво затишие настъпи сред шума навън и аз чух (илюминаторите на каютата ми бяха отворени) дълбок спокоен глас, не на борда на моя кораб обаче, да се провиква решително на английски, но със силно чуждестранно носово произношение: „Давай напред!“
В живота на хората може да има приливи и отливи, които, уловени в благоприятния момент… и тъй нататък. Лично аз все още продължавам да очаквам този важен поврат. Страхувам се обаче, че повечето от нас са предопределени от съдбата да се боричкат вечно в мъртвите води на едно блато, чиито брегове са наистина безплодни. Но зная също, че често в хорските дела настъпват неочаквано — дори нелогично — озаряващи мигове, когато някой иначе незначителен звук или може би някой съвсем обикновен жест е достатъчен да ни разкрие всичката глупост, всичката безсмислена глупост на нашето благодушие „Давай напред“ не са особено поразяващи думи, дори когато са произнесени с чужд акцент; и все пак те ме вкамениха в същия онзи момент, когато се гледах усмихнат в огледалото. А после, не искайки да вярвам на ушите си, но вече кипящ от възмущение, аз излязох бегом от каютата и се качих на палубата.
Беше истина. Невероятна, абсолютна истина. Не виждах нищо друго освен „Диана“. Нея изтегляха на буксир. Беше напуснала мястото на закотвянето и се носеше напреко през реката.
— Начинът, по който тоя там умопобъркан изтегли оня кораб, е нещо изключително — каза с изпълнен със страхопочитание глас моят помощник близо до ухото ми.
— Хей! Ало! Фалк! Херман! Какъв е тоя дяволски номер? — крещях побеснял.
Никой не ме чу. Фалк сигурно не можеше да ме чуе. Неговият влекач обръщаше с пълна скорост нататък, към другия бряг. Дебелото телено въже между него и „Диана“, проточило се изопнато като струна на арфа, трептеше тревожно.
Високият черен кораб се килна на една страна под страхотния напън. Силно пращене се чу откъм него, последвано от разтрошаване и разцепване на дърво.
— Ето! — рече изпълненият със страхопочитание глас в ухото ми. — Той им отнесе буксирния клюз. — И после извика възбудено: — О! Вижте! Вижте, сър! Вижте ония там холандци на бака как подскачат, бягайки от въжето. Надявам се много, че ще им счупи някоя и друга пищялка, преди да е свършил с тях.
Продължих с викове напразните си протести. Лъчите на изгряващото слънце, пробягващи хоризонтално по продължение на равнината, топлеха гърба ми, но аз бях достатъчно разгорещен от гняв. Не бих могъл да повярвам, че една проста буксирна маневра може така очевидно да ти даде представа за отвличане, за похищение. Фалк просто отвличаше „Диана“.
Белият влекач се движеше с пълна скорост навътре към средата на реката. Червените лопатки на гребните му колела, които се въртяха с бясна бързина, раздираха в пяна цялото водно пространство около него. В средата на реката „Диана“ завалсува по водата с толкова грация, колкото можеше да се очаква от един стар хамбар, и хукна подир похитителя си. През разкъсаната мъгла от дим, която се носеше над водата, зърнах четвъртитите неподвижни рамене на Фалк под голяма колкото колело на каруца шапка, червеното му лице, жълтите му, взиращи се втренчено очи, голямата му брада. Вместо да гледа внимателно напред, той съзнателно обръщаше гръб на реката, за да наблюдава кораба, който бе взел на буксир. Високият тежък плавателен съд, с който никога през живота му не се бяха отнасяли така, сякаш беше полудял; той направи стремителен завой около кърмата си и за момент се насочи право към нас, застрашителен и тромав, като подплашена планина. Вдигна една бликнала, съскаща и кипяща вълна нагоре до половината на тъпия си нос, моят екипаж нададе силен вой — и после дъхът ни спря. За малко не… Но Фалк го държеше! Държеше го здраво в лапите си. Въобразих си, че чувам теленото въже как свисти, когато се мяташе през бака на „Диана“ и хората на борда бягаха от него във всички посоки. За малко. Херман с разчорлена коса, с изцапана фланелена риза и панталони с цвят на горчица бе изтичал да помага при щурвала. Видях ужасеното му кръгло лице; видях дори зъбите му, разкривени в страшна гримаса; и с големи подскачащи вълни между двата кораба „Диана“ се плъзна толкова близо край нас, че можех да замеря Херман по главата с някоя от двете четки за коса, защото, както изглежда, през всичкото време ги бях държал в ръцете си. Госпожа Херман бе седнала кротко на люка, с вълнен шал на раменете. В отговор на възмутеното ми жестикулиране прекрасната женица развя носна кърпичка; тя кимаше и се усмихваше по най-любезния възможен начин. Момченцата, още недооблечени, подскачаха радостни по задната палуба, като показваха ярките си презрамки; а Лена, с къса алена фуста, със заострени лакти и тънки голи ръце, люлееше усърдно парцалената кукла. Цялото семейство премина пред очите ми, сякаш влачено по сцена с невиждана ярост. Последното, което видях, беше Хермановата племенница с малкия Херман на ръце, застанала отделно от другите. Великолепна в плътно прилепналата си рокля от имприме, тя представляваше нещо толкова внушително с очебийното съвършенство на фигурата си, че слънцето сякаш изгряваше само за нея. Потокът светлина подчертаваше с възхвала разкошните й форми и силата на младостта й. Тя премина покрай мен съвсем неподвижна, сякаш потънала в съзерцание; само крайчецът на полата й се вееше леко от въздушното течение; слънчевите лъчи се пречупваха в лъскавата й кестенява коса; а онзи плешив палавник Николас я удряше по рамото. Видях пълничката му малка ръчичка да се вдига и сваля по всички правила на изкуството. И после четирите селски прозорчета на „Диана“ се появиха и отминаха, отдалечавайки се бързо надолу по реката. Те бяха отворени и едно от белите басмени перденца се развяваше навън като тесен дълъг флаг над развълнуваната вода в браздата зад кораба. Да бъдеш изигран и предаден по такъв начин бе нещо нечувано. В канцеларията на моята агенция, където отидох веднага, за да се оплача, ми възразиха с извинения, че не могли да разберат как е станала грешката; Шомберг обаче, когато по-късно се отбих при него, за да закуся набързо, макар и изненадан, че ме вижда, беше напълно готов с обяснението си. Заварих го седнал на края на дълга тясна маса, точно срещу съпругата си — мършава дребна жена с дълги къдрици и един посинял зъб, която се усмихваше широко и глупаво и изглеждаше уплашена, когато някой я заговореше. Между тях се люлееше голямо ветрило, спускащо се от тавана над двадесетина празни стола с плетени седалки и над две редици лъскави чинии. Трима китайци с бели сака се шляеха с кърпи в ръка около тази пустота. Любимата table b’hôte[11] на Шомберг нямаше много успех този ден. Той се хранеше ядосан и сякаш преливаше от гняв.
Започна, като поръча с груб глас да донесат отново котлетите за мен, и завъртайки се на стола си, рече:
— „Грешка“ ли ви казаха? Ни най-малко! Хич нито за момент не го вярвайте, капитане! Фалк не е човек, който прави грешки освен с цел.
Неговото твърдо убеждение беше, че през всичкото време Фалк се бил опитвал да се подмазва евтино на Херман.
— Евтино — ясно ли ви е? Не му струва и цент да ви сервира тая обида, а капитан Херман взима един ден преднина пред вашия кораб. Времето е пари! А? Вярвам, че сте голям приятел с капитан Херман, но човек не може да не бъде доволен от всяко малко преимущество, което може да получи. Капитан Херман е добър търговец, а приятел в търговията — такова нещо няма. Нали? — Наведе се напред и започна да хвърля скришом погледи, както обикновено. — Но Фалк е и винаги си е бил мръсно човече. Ненавиждам го.
Смотолевих нервно, че не питая особено уважение към Фалк.
— Ненавиждам го — упорствуваше Шомберг с вид на явна загриженост за мен, което би ме забавлявало, ако не бях така силно обзет от недоволство. Един млад човек, съвсем съвестен и с добри намерения, какъвто само младият човек може да бъде, приема като особена жестокост всеки обикновен случай, когато животът се отнесе зле с него. Младостта, която е достатъчно зелена да вярва във вина, в невинност и в себе си, винаги ще се съмнява да не би случайно да е заслужила съдбата си. С мрачни мисли и без апетит продължих да се боря с котлетите, докато госпожа Шомберг седеше с вечната си глупава усмивка, а приказките на Шомберг набираха скорост като плъзгаща се в улей смет.
— Да ви кажа ли? Всичко е заради онова момиче. Не зная какво си мисли капитан Херман, но ако ме попиташе, бих му казал някои неща за Фалк. Той е мръсно същество. Тоя човек е същински роб. Така го наричам. Роб. Миналата година започнах с тази table b’hôte и разпратих покани, знаете. Мислите, че се е хранил поне веднъж тук? Че поне е опитал тая новост? Нито веднъж. Сега е хванал един готвач от Мадрас — един проклет мошеник, когото изгоних от кухнята си с тръстикова тояга. Той не беше годен да готви за бели хора. Не, дори и за кучетата на белите не! Но виждате ли, всеки проклет туземец, който може да свари гърне с ориз, е достатъчно добър за господин Фалк. Ориз и малко риба, която купува за няколко цента от рибарските лодки по реката — с това живее той. Мъчно бихте повярвали, а? И бял човек при това…
Той обърса с презрение устните си със салфетката, като ме гледаше. Мина ми бързо през ума сред унинието, в което бях изпаднал, че ако всичкото месо в града беше като тези тук котлети, нямаше защо чак толкова да виним Фалк. На езика ми беше да го кажа, но втренченият поглед на Шомберг ме възпря.
— Може пък да е вегетарианец — смънках вместо това.
— Той е скъперник. Жалък скъперник — наблягаше хотелиерът. — Месото тук не е така добре приготвено, както вкъщи, разбира се. И скъпо при това. Но я ме погледнете. Аз взимам само един долар за закуската и долар и петдесет цента за вечерята. Посочете ми нещо по-евтино. Защо го правя? В тая игра печалбата е малка. Фалк не би й обърнал внимание. Правя го заради тези млади бели приятели тук, които нямаше къде да отидат и да получат прилична храна, да се нахранят прилично в добра компания. На моята маса винаги има първокласна компания.
Изпълненият с убеждение начин, по който огледа празните столове, ме накара да се почувствувам като човек, който се е натрапил на закуската на духове.
— Белият човек трябва да се храни, както подобава на един бял човек, да му се не види — изригна той буйно. — Трябва да яде месо, да, трябва да има месо. Аз успявам да се снабдявам с месо за моите клиенти през цялата година. Не е ли така? Не приготовлявам храна за някаква проклета банда от кули. Вземете още един котлет, капитане… Не? Хей, момче, прибирай!
Облегна се назад и зачака навъсен кърито. Полуотворените жалузи леко затъмняваха помещението, което беше пропито от миризмата на прясно варосани стени; рояк мухи бръмчаха и кацаха поред, а усмивката на горката госпожа Шомберг сякаш изразяваше квинтесенцията на всичката онази сбирщина глупаци, която бе разговаряла, дишала и се бе хранила с лошо биволско месо между тези голи стени. Шомберг не отвори уста, докато не бе готов да натика вътре в нея лъжица с мазен ориз. Той завъртя смешно очи, преди да погълне горещото ядене, и едва тогава започна отново:
— Такова унизително нещо! Носят му храната покрита горе в кабината на рулевия и той затваря и двете врати, преди да започне да се храни. Факт! Би трябвало да се срамува от себе си. Питайте механика. Той не може без механик — не виждате ли — и тъй като не може да се очаква от един почтен човек да търпи такава храна, Фалк им отпуска по петнадесет долара на месец допълнително за храна. Уверявам ви, така е! Просто запитайте господин Фердинанд да Коста. Той е неговият механик сега. Може да сте го виждали тук при мен — слаб, тъмнокос млад мъж, с много хубави очи и малки мустачки. Дойде преди година от Калкута. Между нас казано, предполагам, че тамошните лихвари са го подгонили. Той бърза да дойде тук да се нахрани, винаги когато има възможност, защото, я ми кажете, що за удоволствие е за един добре възпитан млад човек да се храни сам-самичък в кабината си — като див звяр? Това е то, което Фалк очаква — механиците му да търпят за петнадесет долара допълнително. Ами гюрултиите на борда всеки път, когато лека миризма на готвено стигне до палубата! Няма да повярвате! Онзи ден Да Коста накарал готвача да му опържи парче месо — при това парче от костенурка, а не говеждо — и мазнината нещо загоряла, що ли? Младият Да Коста лично ми разправяше за това тук, в тая стая. „Господин Шомберг — каза ми той, — да бях допуснал някой калъф на цилиндър да изхвръкне поради небрежност, капитан Фалк нямаше да се държи така дивашки. Така сплаши готвача, че той вече няма да смее да тури нищо на огъня за мен.“ Бедният Да Коста — в очите му имаше сълзи! Опитайте се да се поставите на негово място, капитане — такъв чувствителен, благороден млад човек. Да не би да искат от него да яде храната си сурова? Но такъв си е той, вашият Фалк. Запитайте когото искате. Предполагам, че петнадесетте долара, които трябва да дава допълнително, не престават да го глождят — тук вътре.
И Шомберг потупа мъжките си гърди. Седях полузашеметен от неуместното му бръщолевене. Внезапно той сграбчи ръката ми с изразителен, предпазлив маниер, сякаш искаше да ме въведе в самото лоно на доверието.
— Това е само завист, нищо друго — рече той с приглушен глас, който подействува възбудително на уморения ми слух. — Не вярвам да има някой в този град, на когото той да не завижда. Слушайте какво ви казвам, опасен е. Дори аз самият не се чувствувам сигурен с него. Знам положително, че се опитвал да отрови…
— Е, стига де! — извиках възмутен.
— Ама знам го с положителност. Хората сами дойдоха и ми го казаха. Ходел и разправял навсякъде, че съм бил по-лош бич за тоя град, отколкото холерата. Откакто отворих този хотел, непрекъснато говори против мен. Той отрови ума и на капитан Херман. Последния път, когато „Диана“ товареше тук, капитан Херман имаше обичай да се отбива всеки ден да пийне нещо или да изпуши една пура. Сега не е идвал в заведението ми дори два пъти седмично. Как си обяснявате това?
Той стисна ръката ми, докато не изтръгна от мен няколко измънкани думи.
— Фалк изкарва десеторно повече пари от мен. За мен има друг един хотел, с който трябва да водя борба, а втори влекач по реката няма. Не му преча с нищо, нали? Той не би бил способен да държи хотел, ако се опита. Но такава си му е природата. Не може да се помири с мисълта, че си изкарвам добре хляба. Дано само това да го направи наистина нещастен. Такъв си е във всяко нещо. Той сигурно би желал да си има прилична трапеза. Но не — заради няколко цента само. Просто не може да го направи. То е извън силите му. Ето това е, което наричам да си роб на нещо. Но е достатъчно долен да вдига врява, когато носът му бъде погъделичкан малко. Ясно ли ви е? Това стига, за да го изрисува. Стиснат и завистлив. Не можете да го обясните по никакъв друг начин. Можете ли? Аз съм го изучавал тези три години.
Много му се искаше да се съглася с неговата, теория. И наистина, като поразмислеше човек, тя би била приемлива, ако само не беше това постоянно, чувство за лъжливост, което идваше от безотговорността на Шомберговпте приказки. Както и да е, не бях разположен да изучавам психологията на Фалк. Точно тогава бях зает унило с яденето на парче изсъхнало холандско сирене и бях прекалено съкрушен, за да обърна внимание какво поглъщам аз самият, а още по-малко, за да тормозя ума си с представите на Фалк за гастрономията. Не можех да очаквам, че с изучаването им ще се добера до някакво обяснение за поведението му по деловите въпроси, което ми се струваше, че е без всякакви задръжки от морално естество, та дори и от най-обикновено благоприличие. „Колко незначителен и окаян трябва да изглеждам, за да се осмели тоя приятел да се отнася с мен така“ — помислих си изведнъж, гърчейки се в мълчалива агония. И пращах Фалк и всичките му чудноватости по дяволите с такова усърдие на мисълта, че забравих съществуването на Шомберг, докогато той не сграбчи настойчиво ръката ми.
— Да, можете да размишлявате и размишлявате, докато изпопадат всичките косми от главата ви, капитане, но не ще можете да го обясните по друг начин.
За да има мир и спокойствие, съгласих се набързо, че наистина не мога; и бях убеден, че той ще спре. Но единственият резултат беше, че влажното му лице засия с гордостта на лукавството. Пусна ме за момент, за да отпъди черния рояк мухи от захарницата, и пак хвана ръката ми.
— Разбира се. По същия начин всеки вижда, че Фалк би желал да се ожени. Само той не може да го разбере. Да ви цитирам един случай. Да, преди две години една госпожица Ванло, много изискана девойка, пристигна тук от родината си, за да води домакинството на брат си Фред, който държеше на брега на реката работилница за дребни поправки. Изведнъж Фалк придоби навика да ходи в тяхното бунгало след вечеря и да седи там с часове на верандата, без да говори. Горкото момиче не знаеше за нищо на света какво да прави с такъв човек и продължаваше да свири на пианото и да му пее вечер подир вечер, докато стигна до припадане. Пък и не беше, да кажеш, някоя силна жена. Беше на тридесет години и климатът й действуваше много зле. После — разбирате, нали — Фред беше принуден да остава с тях за благоприличие и по цели седмици наред не му се удаваше случай да си легне преди полунощ. Това не е приятно за един изморен човек, нали? А освен това Фред си имаше и главоболия тогава, защото работилницата не му носеше печалба и загубите му в пари растяха бързо. Той просто мечтаеше да се махне оттук и да опита късмета си другаде, но заради сестра си продължаваше да упорствува, докато затъна до гуша в дългове — мога да ви уверя. Аз самият бих могъл да покажа цяла купчинка негови разписки за храна и пиене в чекмеджето ми. Не можах обаче да открия откъде Фред намери всичките тия пари в края на краищата. Друго не може да бъде, освен да е измъкнал нещо от оня там негов брат, търговец на въглища в Порт Саид. Както и да е, той се разплати на всички, преди да отпътува, но момичето едва не се съсипа. Разочарование, естествено, а на нейната възраст, разбирате, нали?… Госпожа Шомберг тук беше добра приятелка с нея и може да ви разкаже. Страшно отчаяние. Припадъци. Беше цял скандал. Истински скандал. До такава степен, че старият господин Зигерс, не сегашният ви агент, а Зигерс бащата, възрастният мъж, който се оттегли от работа, след като бе натрупал състояние, и бе погребан в морето на път за родината, се видя принуден да разпита Фалк в частния си кабинет. Беше човек, който знаеше как да те нахока, а освен това фирмата Зигерс бе подпомагала Фалк с доста парички още от самото начало. Всъщност може да се каже, че те го и създадоха до известна степен. Така се случи, че тъкмо по времето, когато той се появи тук, тяхната фирма наемаше много кораби всяка година и за работата им беше добре дошло да има удобства за изтегляне корабите на буксир по реката. Ясно ли ви е?… Е, винаги ще се намери някое ухо да се залепи на ключалката, не е ли тъй? Всъщност — той понижи глас поверително — в този случай това беше един мой добър приятел; един човек, когото можете да срещнете тук всяка вечер. Само че те разговаряли доста тихо. Все пак моят приятел е сигурен, че Фалк се опитвал да се оправдава по различни начини, а старият господин Зигерс кашлял доста. И все пак Фалк през всичкото време имаше и желанието да се ожени. Но да! На всички бе известно, че човекът мечтаеше години наред да си уреди собствен дом. Само че не може да се примири с разноските. Щом се стигне до момента, в който трябва да бръкне в джоба си — това го кара да се откаже. Самата истина, нищо повече. Винаги съм го казвал и сега вече всеки е съгласен с мен. Какво ще речете за това, а?
Той призоваваше доверчиво моето възмущение, но понеже бях решил да го дразня, отбелязах, че „всичко туй ми се струва достойно за съжаление, ако е вярно“.
Той подскочи на стола си, сякаш го бях мушнал с игла. Не зная какво би казал, ако в този момент не бяхме чули през полуотворената врата на билярдната стъпките на двама мъже, които влязоха откъм верандата, два гласа, които бърбореха нещо. При рязкото удряне с монета по масата госпожа Шомберг се понадигна нерешително.
— Не мърдай — изсъска мъжът й към нея и после с гостоприемен весел глас в поразителен контраст с гневния поглед, който бе накарал жена му да се смъкне на стола си, извика високо: — Тук още се сервира закуска, господа.
Не последва отговор, но гласовете изведнъж престанаха. Келнерът китаец излезе. Чухме издрънчаване на лед в чашите, шум от наливане, влачене на крака, тътрене на столове. Шомберг, след като с тихо мърморене изрази учудването си кой по дяволите би могъл да бъде оттатък по това време на деня, става с кърпа през ръка да надникне предпазливо през вратата. Той бързо се дръпна назад на пръсти и шепнейки с ръка на уста, ми съобщи, че Фалк, лично Фалк бил оттатък и, нещо повече, с него бил и капитан Херман.
Завръщането на влекача беше неочаквано, но възможно, защото Фалк бе взел на буксир „Диана“ в пет и половина, а сега беше два часът. Шомберг искаше от мен да видя, че нито един от тия двама мъже няма да похарчи и долар за закуска, от каквато те сигурно се нуждаеха. Но докато се приготвя да изляза от трапезарията, Фалк си бе отишъл. Чух последните стъпки от големите му обувки по дъските на верандата. Херман беше седнал съвсем сам в широкото дървено помещение с двете безжизнени маси за билярд, покрити с калъфи на райета, и усърдно бършеше лицето си. Беше облякъл най-хубавите си дрехи за слизане на брега, с колосана яка, черно сако, широка бяла жилетка и сиви панталони. Чадър за слънце от бял памучен плат с тръстикова дръжка стоеше облегнат между краката му, бакенбардите му бяха добре сресани и явно се бе бръснал скоро преди това. Той имаше само далечна прилика с онзи разчорлен и изплашен мъж с омацаната риза и прости стари панталони, когото бях видял сутринта облегнат на щурвала на „Диана“.
При влизането ми той се сепна и веднага ме заговори с известно смущение, но с истинско усърдие. Имаше силното желание да обясни, че нямал нищо общо с (както той я нарече) „проклетата история“ от сутринта. Създала му големи неприятности. Разчитал на още един ден в града, за да оправи сметките си и да подпише някакви книжа. Имало също така още малко стока да идва за товарене и разни дребни неща от „моята железария“, както странно я нарече, дадени на поправка, които били останали на брега. Трябвало сега да намери някоя местна лодка да отнесе всичко това до кораба. Щяло да му струва пет или шест долара може би. Не бил получил никакво предупреждение от Фалк. Нищо… Той удари по масата с дебелия си юмрук. Der verfluchte Kerl[12] дошъл сутринта като „проклет разбойник“, вдигнал голяма врява и го повлякъл. Помощникът му не бил готов, корабът му бил още на котва — протестирал, че било скандално да се нахвърлят върху човека по такъв начин. Скандално! Но такава бе властта на Фалк по тая река, че когато намекнах с хладен тон как той би могъл просто да откаже корабът му да бъде извлечен, Херман беше съвсем поразен от тази мисъл. Никога преди това не бях почувствувал така добре, че ние живеем във века на парата. Фактът, че Фалк единствен притежаваше парен котел на кораба си, му бе осигурил надмощие над всички нас. Окопитвайки се, Херман умолително ми изтъкна, че съм знаел много добре колко рисковано било да противоречиш на този приятел. На това аз само леко се усмихнах.
— Der Kerl![13] — извика той. Съжаляваше, че не му отказал. Наистина съжаляваше. Повредите! Повредите! Защо били нужни всичките тези повреди! Нямало никаква причина за повреди. Зная ли аз какви големи повреди му бил нанесъл? Аз бях донякъде удовлетворен да му кажа, че съм чул как старият му сандък пращи отпред и отзад, когато мина покрай мен.
— Минахте съвсем близо до мен — добавих многозначително.
Той вдигна и двете си ръце към небето при спомена за това. В едната стискаше белия чадър по средата и странно приличаше на продавача в една карикатура в един от неговите германски хумористични вестници.
— Ах! Опасно беше! — извика той. Стана ми забавно. Но веднага добави с вид на чистосърдечен човек: — Стената на вашия железен кораб щеше да бъде смачкана като… като тая кибритена кутия.
— Така ли мислите? — изръмжах и вече ми беше много по-малко забавно. Но докато стигна до решението, че тази му забележка не е отправена като злобна насмешка срещу мен, той вече бе изпаднал в състояние на силно негодувание срещу Фалк. Неприятностите, повредите, разходите! Gott verm![14] Да го вземат дяволите дано, тоя приятел! Зад тезгяха Шомберг с пура между зъбите си даваше вид, че пише нещо с молив на един голям лист хартия; и колкото повече нарастваше възбуждението на Херман, с толкова по-голямо облекчение съзнавах собственото си спокойствие и превъзходство. Дойде ми наум обаче, докато слушах ругатните му, че в края на краищата този хубостник е дошъл с влекача. Да кажем, че (тъй като трябваше да дойде в града) не е имал друг избор. Но очевидно той бе пил по чашка с Фалк, като или беше приел неговото предложение, или пък сам бе предложил да пийнат. Какво означаваше това? Проверих го, като казах надменно, че се надявам той да накара Фалк да заплати всяка стотинка от нанесените повреди.
— Точно така! Точно така! Не го оставяйте! — извика Шомберг от тезгяха, като хвърли молива си и потри ръце.
Не обърнахме внимание на шумните му викове. Но възбуждението на Херман изведнъж прекипя, както когато дръпнеш тенджерата от огъня. Наблегнах на съображението, че той вече няма работа с Фалк и с проклетия му влекач. Той, Херман, вероятно нямаше да се появи пак в тая част на света години наред, тъй като щеше да продаде „Диана“ още в края на сегашното пътуване. („Отивам си у дома като пътник на пасажерски кораб“ — бе измънкал той механически.) Затова се намираше извън всякаква опасност от злобата на Фалк. Всичко, което трябваше да стори, беше да изтича до агентите си и да спре изплащането на буксирната такса, преди Фалк да има време да отиде и дигне парите.
Нищо не би могло да бъде по-малко в духа на моите съвети от грижливия маниер, с който той се мъчеше да облегне чадъра си, изправен до ръба на масата.
Докато наблюдавах учудено съсредоточените му усилия, той ми хвърли един-два смутени, полубоязливи погледа. После седна на стола.
— Всичко това е много добре — рече замислено. Нямаше съмнение, че душевното равновесие на този човек е било нарушено с изтеглянето му извън пристанището против неговото желание. Апатичността му е била дълбоко разтърсена, инак той никога не би решил да ме запита неочаквано дали не съм забелязал, че Фалк хвърля погледи към племенницата му.
— Не повече от мен — отговорих и това беше буквалната истина. Девойката беше такава, че човек по необходимост я заглеждаше, тъй да се каже. Тя не вдигаше никакъв шум, но изпълваше по най-задоволителен начин доста голямо пространство.
— Обаче вие, капитане, не сте от тези хора — отбеляза Херман.
Щастлив съм да заявя, че не бях в състояние да отрека това.
— А какво ще кажете за дамата? — не се стърпях да запитам.
Той се загледа за известно време в лицето ми сериозно и понечи да промени темата. Чух го как започна да мънка нещо неочаквано за децата си, че щели да пораснат и да тръгнат на училище. Щял да ги остави на сушата при баба им, когато поемел новото си назначение, което очаквал да получи в Германия.
Тези постоянни приказки за подреждането на домашните му работи ми се струваха смешни. Предполагам, че за него те бяха като надежда за пълна промяна в живота му. Нова ера. А щеше и да се раздели с „Диана“! На нея той бе служил години наред. Беше я получил като наследство. От някакъв вуйчо, ако си спомням добре. Бъдещето се очертаваше голямо пред него, то бе завладяло изцяло мислите му с всичките си възможни перспективи, както това става в навечерието на някоя решителна стъпка в живота. Седеше там, мръщейки се и хапейки устна, и изведнъж започна да пуши и нервничи.
За моментно мое забавление открих, че той, изглежда, си въобразява, че аз мога, че би трябвало или съм длъжен да предизвикам по някакъв начин Фалк да се обясни. Подобна надежда бе непонятна, но смешна. Освен това въвличането ми в цялата тази глупава история ме раздразни. Казах ядосано, че не съм видял никакви признаци, но че ако е имало такива — тъй като той, Херман, е толкова сигурен, — тогава положението би било още по-лошо. Какво удоволствие намираше Фалк да мами хората по такъв именно начин, не можех да разбера. Мой свещен дълг беше обаче да предупредя Херман. Наскоро, казах, ми е станало известно, че имало един човек (и то не преди много време), който бил измамен точно по същия начин.
Думите изрекох полугласно и в този момент Шомберг, вбесен от нашата потайност, излезе от помещението, като тръшна вратата с трясък, който просто ни накара да подскочим от столовете. Това или пък нещо, което бях казал, засегна моя Херман. С презрително кимване към вратата, която още трепереше, той изказа предположението, че съм чул някоя от глупавите приказки на онзи там мъж. Наистина изглеждаше като че ли умът му е съвсем отровен срещу Шомберг. „Неговите приказки бяха… бяха — той повтори, като търсеше думата — боклук.“ Да, те били боклук, пак повтори той, и освен това аз съм бил още млад…
Тази ужасна клевета (съжалявам, че вече не съм предмет на такъв род обиди) засегна пък мен. Чувствувах се готов в собствените си мисли да поддържам всяко твърдение на Шомберг и по всеки въпрос. Само след миг, дявол знае защо, Херман и аз вече се гледахме един-друг най-враждебно. Той повдигна шапката си за поздрав, без да каже нищо, а аз пък си направих удоволствието да извикам след него:
— Последвайте съвета ми и накарайте Фалк да заплати за повреждането на кораба ви. Няма вероятност да измъкнете нещо друго от него.
Когато се качих на борда на моя кораб, старият ми помощник, който беше под впечатлението на събитията от сутринта, забеляза:
— Видях влекача да се връща откъм външното пристанище точно преди два след пладне. — Той никога, при никакъв случай не употребяваше думите „сутрин“ или „следобед“. Винаги „преди пладне“ или „след пладне“, в стила на корабния дневник. — Добра си му е работата. Човекът винаги бърза. Един от онези, дето изхвърлят навън хората, които смущават реда, нали, сър? Зная няколко кръчми в лондонския Ист Енд, за които би било добре да имат един такъв като него около тезгяха. — Захили се на шегата си. — Един от онези, дето изхвърлят навън смутителите. Той вече изхвърли презглава оня холандец; предполагам, че утре заранта е вашият ред.
На разсъмване всички бяхме на палубата (дори и болните, горките, бяха изпълзели навън), готови да вдигнем котва в един миг само. Нищо не дойде. Фалк не дойде. Най-сетне, когато бях започнал да мисля, че може пък и машината му нещо да се е повредила, съзряхме влекача да отминава с пълен ход надолу по реката, като че ли ние изобщо не съществувахме. За момент в мен се бе стаила безумната мисъл, че в следващия участък от реката той ще завие и обърне влекача към нас. След това наблюдавах как димът му се появява над реката, ту тук, ту там според нейните лъкатушения. И изчезна. После, без да продумам, слязох на закуска. Да, просто слязох долу да закуся.
Нито един от нас не издаваше и звук дори, докато най-после помощникът ми, след като погълна — смучейки от чинийка — втората си чаша чай, извика:
— Къде по дяволите отиде тоя човек?
— Да ухажва — креснах аз с такъв демоничен смях, че старият приятел повече не отвори уста.
Тръгнах за агенцията напълно спокоен. Спокоен, с преливащ гняв. Очевидно те вече бяха узнали всичко и ми разиграха такава сцена, сякаш бяха ужасени от това, което се бе случило. Управителят, пълен мъж, който стъпваше меко и се задъхваше, стана да ме посрещне, а навсякъде из помещението младите чиновници, наведени над писалищата си, хвърляха погледи към мен. Тлъстичкият мъж, без да дочака оплакването ми, като пъхтеше тежко и с тон, сякаш сам не можеше да го повярва, ми съобщи новината, че Фалк… капитан Фалк… бил отказал… бил абсолютно отказал… да вземе кораба ми на буксир… да има каквото и да било вземане-даване с моя кораб… нито него ден, нито който да е друг ден. Никога!
Положих усилия да запазя хладнокръвие, но въпреки това трябва да съм показал колко съм изненадан, като ударен от гръм. Разговаряхме в средата на стаята. Изведнъж зад гърба ми някое говедо се изсекна със силен шум, а в същото време друг от писарушките стана и излезе бързо навън на стълбищната площадка. Мина ми през ума, че изглеждам глупав и смешен в това положение. Поисках ядосано да видя шефа в частния му кабинет.
Кожата на главата на господин Зигерс се виждаше мъртвешки бяла между стоманеносивкавите ивици коса, залепнали върху черепа му като превръзка, зализани напряко от ухо до ухо. Тясното му хлътнало лице имаше постоянен кафеникавооранжев цвят като пръстен съд. Той беше болнав, слаб и нисък, с китки като на десетгодишно момче. Но от това немощно тяло излизаше един заплашителен глас, страшно силен, рязък и ехтящ, сякаш произвеждан от някакво мощно механическо приспособление от рода на сигнална сирена за мъгла. Не зная какво правеше с този свой глас в частния си живот у дома, но в широката област на деловите работи той му даваше преимуществото да се налага при спор без най-малко усилие на ума, само със силата на звука. Бяхме имали вече няколко сблъсквания. Използвах всичките си познания, за да опазя интересите на моите собственици (които, забележете добре, никога не бях виждал), докато Зигерс (който се бе запознал с тях няколко години преди това по време на една служебна обиколка из Австралия) претендираше, че познава най-съкровените им мисли, и като използваше изрази от рода на „нашите много добри приятели“, винаги го подчертаваше.
Той ме погледна с предубедени очи (ние не се обичахме особено много) и веднага заяви, че това било странно, извънредно странно. Английското му произношение беше така необичайно, че дори не бих се опитал да го възпроизведа. Например той каза „исфънредно щранно“. Съчетано с гърмящата интонация на гласа му, то правеше родния ти език да звучи непонятно ужасно, а дори и човек да го приемеше само като някакъв безсъдържателен шум, отначало те изпълваше с удивление. „Те се били познавали — продължи той — с капитан Фалк в продължение на много години и никога не са имали повод…“
— Затуй идвам при вас, разбира се — прекъснах го аз. — Имам правото да зная какъв е смисълът на тая дяволска щуротия. — В полуосветената стая, която изглеждаше зеленикава, защото върхарите на дърветата закриваха прозореца, го видях да гърчи кльощавите си рамене. Мина ми през ума, както несвързани мисли идват по всяко време в главата на човека, че най-вероятно тази е стаята, в която, ако историята беше вярна, Фалк е бил хокан от господин Зигерс, бащата. Съкрушителният глас на господин Зигерс, сина, излизащ на метални струи, сякаш се мъчеше да произнася отчетливо думи през рупор, изразяваше голямото му съжаление за едно поведение, което се характеризирало със силно подчертана липса на благоразумие… Честна дума, ето че сега и на мен ми държаха лекция! Беше трудно да следиш оглушителните му брътвежи, но ставаше дума за моето поведение — моето! — което той… По дяволите! Нямах намерение да търпя подобно нещо.
— Каква цел гоните в края на краищата? — запитах възбудено. Сложих си шапката на главата (Зигерс младши никога на никого не предлагаше да седне) и тъй като за момента той сякаш беше онемял от моето неуважение, обърнах му гръб и си излязох. Гласовата му уредба избоботи подире ми няколко заплахи, че щял да дойде на кораба за денгубите на лихтерите и за всички останали разходи, които биха произлезли от евентуалното забавяне вследствие моето лекомислие.
Когато се намерих вън на слънце, главата ми се въртеше. Не ставаше вече въпрос само за едно обикновено забавяне. Виждах се заплетен в безнадеждни и унизителни нелепости, които ме водеха към нещо много близко до катастрофа.
— Нека запазим спокойствие — смънках на себе си и навлязох в сянката на една стена, ограда на двор за прокажени. От тази къса странична уличка можех да виждам широката главна улица, разораваща много хора и весела, бягаща надалеч-надалеч, между опъналите се от двете й страни рушащи се зидове, бамбукови огради, аркади от тухли и хоросан, къщурки от летви и кал, високи порти на храмове с дърворезба, колиби от скапани рогозки — една много широка, оживена улица, изпълнена, додето стигаше погледът, с босокрако и мургаво множество от хора, които шляпаха до глезените в праха. За момент имах чувството, че още малко и ще полудея от тревоги и отчаяние.
Трябва да се имат предвид и чувствата, които изпитва един млад човек, за първи път на отговорна длъжност. Мислех за моя екипаж. Половината от хората ми бяха болни и аз действително започвах да мисля, че някои от тях ще свършат, умирайки на борда, ако не успея по-скоро да ги отведа в открито море. Очевидно щях да се видя принуден да поема с кораба си надолу по реката било с помощта на платната, било като дрейфувам при прилив с влачеща се по дъното котва — действия, които са нещо обикновено за мнозина съвременни мореплаватели, но които аз знаех само на теория. Почти се страхувах да ги предприема без помощници и нужните ми хора и без да познавам коритото на реката, така необходимо за увереното направляване на кораба. Нямаше лоцмани, никакви сигнални светлини или шамандури; затова пък имаше едно наистина дяволско течение, което всеки можеше да забележи, безбройно много плитчини и най-малко два явно много трудни завоя на канала между мен и морето. Но колко опасни бяха тези завои, това не знаех. Не знаех дори на какво е способен моят кораб! Никога през живота си не бях имал работа с него. Едно неразбирателство между човека и неговия кораб при една трудна река без достатъчно пространство, за да поправиш грешките, неминуемо би завършило с неприятности. От друга страна, трябва да се признае, че нямах много основание да разчитам на някаква моя щастлива звезда. Ами ако имам нещастието да кача кораба на някоя дяволска плитчина? Това би означавало окончателен провал на пътуването. Съвсем ясно беше, че щом Фалк е отказал да ме извлече навън, той ще откаже и да ме издърпа, ако заседна. А това означаваше — какво? Един загубен ден — в най-добрия случай; но по-вероятно цели две седмици да се пържиш на някоя отвратителна ивица кал в отчаяни усилия да разтовариш стоката; повече от вероятно то означаваше да вземеш назаем пари при изнудвачески висок процент лихва — и от бандата на Зигерс при това. Те бяха сила в това пристанище. Ами онзи мой възстаричък моряк от екипажа, Гамбрил, който имаше съвсем лош вид, когато отидох да му дам дозата хинин същата сутрин. Той сигурно щеше да умре — да не говорим за другите двама-трима, които изглеждаха почти толкова зле, и за останалите, които бяха просто готови да хванат някоя от върлуващите тропически болести. Ужас, разорение и вечни угризения на съвестта. И никаква помощ. Никаква. Бях попаднал сред куп враждебно настроени и умопобъркани хора!
Каквото и да е, ако трябва сам да изведа кораба си, мой дълг е да намеря по възможност някой местен човек, който познава реката. Това обаче не беше лесно. Единственото лице за тази работа, за което можех да се сетя, беше някой си Джонсън, бивш капитан на кораб от вътрешността, който се бил оженил за една тамошна жена и съвсем пропаднал. Бях само чувал за него най-смътни неща — че живеел някъде скрит сред гъмжилото от двеста хиляди туземци и че се появявал на дневна светлина само с единствената цел да си набави малко ракия. Мислех си, че ако успея да го хвана, ще го накарам да изтрезнее на кораба и да го използвам за лоцман. По-добре, отколкото нищо. Морякът си остава моряк завинаги, а той бе познавал реката години наред. Но в нашето консулство (където пристигнах облян в пот след бърз ход пеша) не можеха да ми кажат нищо. Отличните младежи от персонала, макар и да искаха да ми помогнат, принадлежаха към кръга на бялата колония, за които хора от рода на Джонсън не съществуват. Тяхното предложение беше сам да се помъча да открия търсения човек с помощта на полицая от консулството — бивш старшина от хусарски полк.
Този човек, чието обичайно задължение очевидно се състоеше в това да седи на малка масичка в една от външните стаи на консулството, прояви доста енергия веднага щом му наредиха да ми помогне при търсенето на Джонсън, и показа удивителни познания за местните условия, така да се каже. Но той не прикри огромната си и скептична ненавист към цялата работа. През този следобед ние обиколихме безкрайно много кръчми с лоша слава, комарджийски вертепи и свърталища на пушачи на опиум. Минахме пеша по тесни пътеки, където нашата гари — мъничка кутийка на колела, прикрепена към едно нетърпеливо бирманско пони — не би могла да мине в никакъв случай. Полицаят, изглежда, беше в презрително интимни отношения с малтийци, евроазиатци, китайци и с метачите в един храм, с които той говори при портата. Разпитахме също така през решетката в измазана с кал стена в края на една задънена улица един необикновено снажен италианец, който, както бившият старшина небрежно отбеляза, бил „убил друг мъж миналата година“. След което го нарече „Антонио“ и „Стар лудетина“, макар че подпухналото тяло, което видимо изпълваше повече от половината от стаичката, подобна на килия, в която седеше този Антонио, напомняше по-скоро угоена свиня в кочина. Фамилиарно, но без да се отпуска, старшината погали — именно погали — под брадичката една страшно сбръчкана и съсухрена стара вещица, която се подпираше на тояга и която предложи да даде някакви сведения; и все със същия безучастен израз на лицето той поддържаше оживен разговор с групите забрадени мургави жени, които пушеха пури, седнали на праговете на дълга редица глинени къщурки. Слизахме от нашата гари и се качвахме в жилищата, проветриви като щайги, или се пъхахме в места, мрачни като изби. Отново се качвахме, продължавахме с нашата гари и пак слизахме, като че ли с единствената цел да надникнем зад някое купище смет. Слънцето залязваше; моят придружител беше рязък и язвителен в отговорите си, но, изглежда, не успявахме да улучим Джонсън никъде. Най-сетне нашето превозно средство още веднъж спря с друсане и кочияшът скочи долу и отвори вратичката.
Черна, разкаляна дупка преграждаше пътя ни. Купчината смет с мъртвото тяло на куче отгоре не ни възпря. Празна кутия от австралийска говежда консерва отскочи весело от тока на обувката ми. После се промъкнахме през един отвор в бодлива ограда…
Дворът беше много чист, а едрата туземка с боси, мургави нозе, дебели като крака на креват, която пълзеше подир един сребърен долар, дотърколил се отнякъде, беше самата мисис Джонсън.
— Вашият мъж си е вкъщи, нали? — рече бившият старшина и се дръпна настрана с абсолютно и подчертано равнодушие към онова, което можеше да последва.
Джонсън стоеше с гръб към къщата, построена от греди и със стени от рогозки. В лявата си ръка държеше банан. А с дясната подхвърли друг долар във въздуха. Жената този път го улови още докато той летеше, и в същия миг тупна на земята, за да ни огледа по-удобно.
„Моят човек“ беше с бледожълтеникаво лице, прошарена коса, небръснат, изкалян по лактите и гърба; там, където шевовете на сакото му от серж зееха, можеше да се види бялата голота на тялото му. Останки от книжна яка ограждаха шията му. Той ни измери с мрачен, предубеден поглед.
— Откъде идвате? — запита. Сърцето ми замря. Как можех да съм толкова глупав да прахосвам сили и време за това?
Но вече стигнал дотук, аз пристъпих малко по-близо и съобщих целта на моето посещение. Той трябваше да дойде веднага с мен, да прекара нощта на борда на моя кораб и утре още с първия отлив да ми окаже помощ да изведа кораба си в открито море без влекач. Шестстотинтонен барк, който гази девет фута отзад. Предложих да му дам осемнадесет долара за това, че щях да използвам познанията му за местните условия; и през всичкото време, докато говорех, той продължаваше внимателно да разглежда банана от различни страни, вдигайки го към очите си най-напред с единия му край нагоре, а после с другия.
— Вие забравихте да се извините — проговори той най-сетне с невероятна яснота. — Понеже сам не сте джентълмен, очевидно не можете и да почувствувате, когато безпокоите някой джентълмен. А аз съм именно такъв. Бих желал да разберете, че когато си имам парички, не работя, а сега…
Бих казал, че бе съвсем трезвен, ако не бе спрял да говори и не се бе помъчил с най-голяма загриженост да прокара ръка по една дупка на панталоните си — върху коляното.
— Имам си и пари, и приятели. Всеки джентълмен ги има. Може би бихте искали да знаете кой ми е приятел? Името му е Фалк. Бихте могли да вземете от него малко пари назаем. Помъчете се да запомните. Ф-А-Л-К. Фалк. — Тонът на гласа му рязко се промени. — Благородно сърце — рече той вече с пиян израз.
— Да не би Фалк да ви е давал някакви пари? — запитах, ужасен от изпипания до най-големи тънкости тъмен заговор.
— Заел, уважаеми господине, не дал — поправи ме той учтиво. — Срещна ме, когато бях излязъл да взема малко въздух снощи, готов както винаги да направи някому услуга… Защо по-добре не вървите по дяволите, не се махнете от моя двор?
Без повторно предупреждение той запокити банана, който не успя да улучи главата ми, но попадна точно под лявото око на полицая. Той се спусна върху нещастния Джонсън, пелтечейки от ярост. Двамата се строполиха… Но защо да се спирам на гнусотата, напрежението, падението, безсмислието, досадата, на подигравката и унижението и… на потта от усилията на онези моменти? Издърпах навън бившия хусар. Беше като див звяр. Изглежда, беше много ядосан, че си бе изгубил свободния следобед заради мен. Градината на неговото бунгало имала нужда от грижи, а лекият удар с банана го бе озверил неудържимо. Оставихме Джонсън да лежи по гръб все още почервенял от гняв, но започнал да се поуспокоява — краката му съвсем леко потрепваха. През всичкото това време едрата жена си бе седяла на земята, явно скована от безкраен ужас.
В продължение на половин час се друсахме в нашия сандък на колела един до друг, в пълно мълчание. Бившият старшина се опитваше да спре кръвта от една дълга драскотина на бузата си.
— Надявам се, че сте доволен — рече той ненадейно. — Това е резултатът от цялата тая идиотска история. Ако не бяхте се скарали с оня капитан на влекача заради някакво си там момиче, всичко това нямаше да се случи.
— Значи вие чухте тази история? — казах аз.
— Разбира се, че чух. И не бих се учудил, ако тя стигне до ушите на самия генерален консул. Как ще се явя пред него утре с това нещо на бузата! Вие трябваше да получите това!
После, когато нашата гари спря, той скочи от нея, без да се сбогува, като ругаеше упорито и ужасно; мънкаше такива страхотии, целенасочени войнишки псувни, че пред тях най-лошото, което един моряк би могъл да каже, би звучало като детски брътвеж. Що се отнася до мен, едва имах сили да се домъкна до столовата в хотела на Шомберг, където на малка масичка написах бележка на моя помощник, нареждайки му да подготви слизането ни по реката на следния ден. Не можех да се явя на кораба си. Да! Какъв умен капитан си имаше той, няма що — нещастно създание! Ужасна беда! Притисках глава с ръце. На моменти очевидната липса на всякаква вина от моя страна ме довеждаше до отчаяние. Какво бях сторил? Ако бях извършил нещо, за да доведа нещата до това положение, щях поне да извлека поука и да не го повтарям вече. Но аз се чувствувах невинен до степен на идиотизъм. Столовата все още беше празна; единствено Шомберг сновеше опулен около мен с някакво благоговейно, почтително любопитство. Няма съмнение, че той самият беше пуснал този слух, но имаше добро сърце и аз съм напълно убеден, че ми съчувствуваше заради моите неприятности. Той направи каквото можа за мен. Отмести тежката поставка за кибрит, оправи един от столовете, бутна леко с крак плювалника — дребни прояви на внимание към приятел в голямо нещастие, — въздъхна и най-после, неспособен да удържи езика си, се престраши:
— Е! Предупредих ви, капитане. Така става, когато човек се сблъска с господин Фалк. Тоя приятел не се спира пред нищо.
Седях, без да се помръдна, а той, след като ме изгледа някак със съчувствие в очите, избухна в дрезгав шепот:
— Ама пък такова прекрасно парче е това момиче, такова прекрасно парче! — и измляска с дебелите си устни. — Най-прекрасното парче, което някога съм… — продължи той със сладостна охота, но поради някаква причина спря. Искаше ми се да запратя нещо по главата му. — Не ви упреквам, капитане. Да пукна, ако ви упреквам — каза той с покровителствен тон.
— Благодаря — изрекох аз безропотно. Нямаше смисъл да се бори човек срещу тази вероломна съдба. Не зная дори дали самият аз бях сигурен къде всъщност започва истината в цялата тази история. В резултат на многобройните удари, които чувството ми за сигурност бе понесло, в мен се беше набило убеждението, че всичко това ще завърши катастрофално. Започнах да приписвам необикновена мощ на фактори, сами по себе си безсилни. Сякаш Шомберговите неоснователни интриги притежаваха способността да доведат злината или абстрактната враждебност на Фалк да предизвика засядането на моя кораб.
Обясних вече колко фатално би било, ако това станеше. Младостта ми, неопитността ми, дълбоката ми загриженост за здравето на моя екипаж са извинението за следващите ми действия. А самите тези действия, когато ги предприех, бяха просто резултат на някакъв подтик. Те бяха предприети по твърде нетактичен начин, просто с появяването на Фалк на вратата на столовата.
По това време помещението бе пълно и бръмчеше от множество гласове. Всеки ме бе загледал с любопитство, но как да опиша усещането, предизвикано от появата на самия Фалк, застанал на вратата? Напрежението на очакването би могло да се измери с дълбочината на онази тишина, която настъпи веднага — чуваше се звукът от удрянето на билярдните топки. Колкото до Шомберг, той изглеждаше безкрайно уплашен; мразеше смъртно всякакъв вид свади (fracas[15], както той ги наричаше) в заведението си. Такива fracas били лошо нещо за търговията му, твърдеше той; в действителност обаче този внушителен, на средна възраст екземпляр от мъжки пол беше човек с боязлив характер. Не зная (като се има предвид моето присъствие в помещението) какво се надяваха всички там да произлезе от това. Нещо като бой между самци навярно. Или може би предполагаха, че Фалк е влязъл само за да ме унищожи напълно. Всъщност Фалк бе дошъл, защото Херман го помолил да попита за скъпия му бял памучен чадър, който сред грижите и вълненията на предишния ден той забравил до масата, на която двамата водихме нашия кратък разговор.
Това бе за мен добра възможност. Не мисля, че бих отишъл да търся Фалк навън. Не. Не смятам, че бих го сторил. Има граници на всичко. Но ето че за мен се откриваше една възможност и аз я използвах — вече се опитах да обясня защо. Сега само ще кажа, че щом го прави, за да изведе болнавия си екипаж на чист морски въздух и да осигури бързото отправяне на своя кораб, един капитан би трябвало да бъде оправдан, ако отиде твърде далеч, стига да не извърши престъпление. Той би трябвало да потъпче гордостта си; може би да слуша интимни излияния; да обясни невинността си, сякаш е негов грях; да се възползва от недоразумения, желания и слабости; да прикрива ужаса и други силни чувства и ако е замесена съдбата на някое човешко същество, особено когато се касае за една великолепна девойка — той непременно би трябвало да има предвид тази съдба (каквато и да бъде тя), без ни най-малко да се смущава. Ето, аз извърших всички тези неща и обяснявах, и изслушвах, и се преструвах — дори си позволих свобода на действие и смятам, че сега никой, нито дори племенницата на Херман, няма повод да хвърля камъни по мен. Във всеки случай поне Шомберг няма, тъй като от началото до края, щастлив съм да го кажа, нямаше и следа от „fracas“.
Като преодолях нервното свиване в гърлото си, успях да извикам: „Капитан Фалк!“ Сепването му от изненада беше абсолютно естествено, но след това той нито се усмихна, нито се намръщи. Просто чакаше. После, когато казах: „Трябва да поговоря с вас“ — и посочих към един стол на моята маса, той се приближи, но не седна. Шомберг обаче с голяма чаша в ръка се бе благоразумно насочил към нас и тогава открих единствения признак на слабост у Фалк. Към Шомберг той изпитваше отвращение, подобно на онзи физически страх, който някои хора изпитват при вида на жаба. Може би за един човек, така всецяло и мълчаливо съсредоточен в себе си (макар че той можеше твърде добре да говори, както щях скоро да се уверя), безотговорната бъбривост на другия, която обхващаше всяко човешко същество, попаднало на езика му, изглеждаше неестествена, отблъскваща и чудовищна. Изведнъж той показа признаци на нервност — също като кон, който е готов да се изправи на задните си крака — и като измънка набързо, сякаш пронизан от силна болка: „Не. Не мога да понасям тая птица“, се приготви да побегне. Тази негова слабост ми даде предимство още от самото начало.
— Верандата? — предложих аз, сякаш да му направя услуга, и хващайки го за ръка, го поведох навън. Препънахме се в няколко стола. Имахме усещането, че сме на открито пространство, и почувствувах свежия дъх на реката — свеж, но пълен със зараза. Сред тази шир, потънала в мрак, осеяна нарядко с блещукащи искрици, каквато един източен град представлява нощем, китайските театри на отвъдната страна на реката образуваха лумнали в светлина средища на далечна и силна глъчка. Усетих го как ненадейно се остави пак да бъде воден като животно, като благонрав кон, когато отстранят предмета, който го е уплашил. Да. Чувствувах там в тъмнината колко послушен беше той, без ни най-малко убеждението ми в неговата неотстъпчивост — или по-скоро може би упоритост — да отслабне. Дори ръката му, отпуснала се в моята, както го бях хванал, бе твърда като мрамор — като излята от желязо. Чух обаче вътре възбудено тътрене на крака. Онези отвратителни идиоти се трупаха към прозорците, като се катереха по гърбовете един на друг, зад жалузите, щеките за билярд и какво ли не. Някой строши едно от стъклата на прозорците и при звука на падащите парчета стъкло, така ясно намекващи за бъркотия и опустошение, Шомберг се залюля навън след нас, а паниката, която го бе обзела, му попречи да се раздели с коняка и содата. Сигурно е треперел като лист от трепетлика. Парчето лед във високата чаша, която държеше в ръка, дрънчеше и оставяше впечатление за тракащи зъби.
— Аз ви моля, господа — заубеждава ни той с дрезгав глас. — Хайде! Трябва най-сериозно сега да настоя…
Как се гордея с моето присъствие на духа!
— Хей — извиках начаса с висок и наивен тон, — някой там троши прозорците ви, Шомберг. Бъдете любезен да кажете на едно от момчетата ви да донесе тук колода карти и малко светлинка. И две високи чаши с нещо за пийване. Ще кажете, нали?
Моята поръчка веднага го успокои. Това си беше търговия. „Разбира се“ — изрече той с огромно облекчение. Нощта беше дъждовна, с периодични пориви на вятъра. Докато чакахме свещите, Фалк каза, сякаш за да оправдае смущението си:
— Не се меся в работите на никого. Никога не давам повод да се приказва. Аз съм почтен човек. Но този приятел винаги си измисля нещо невярно и не може да се успокои, докато не накара някого да му повярва.
Това бе първото нещо, което узнах от Фалк. Този стремеж да бъде уважаван, да бъде като всеки друг, беше единственото зачитане, с което той благоволи да удостои организацията на човешкото общество. Иначе той би могъл да бъде член на някое стадо, по не и на общество. Самосъхранението бе единствената му грижа. Не самолюбие, а единствено самосъхранение. Самолюбието предполага съзнание, избор, присъствието на други хора, но неговият инстинкт действуваше така, сякаш той беше последният от цялото човечество, който пазеше този закон като единствено пламъче на някакъв свещен огън. Не искам да кажа, че би се задоволил да живее гол в някоя пещера. Той очевидно беше създание на условията, при които се беше родил. Несъмнено самосъхранение значеше също така и съхраняване на самите тези условия. Но по същество то означаваше нещо много по-просто, естествено и силно. Как да го изразя? То означаваше съхраняването на петте сетива на тялото — да кажем, — взето както в най-тесния, така и в най-широкия смисъл. Смятам, че скоро ще се съгласите със справедливата ми оценка. Но така или иначе, както седяхме заедно на мрачната веранда, аз не бях успял още нищо да преценя, пък и нямах желанието да преценявам, защото това е празна работа в края на краищата. Свещите все още се бавеха.
— Разбира се — казах с тон на взаимно разбиране, — играта на карти не е всъщност онова, което искам от вас.
Видях го да прокарва ръце по лицето си — неясното движение на този негов поривист и безсмислен жест, но той продължаваше да чака с мълчаливо търпение. Едва когато ни беше донесена светлина, Фалк отвори уста. Доколкото разбрах мънкането му, искаше да каже, че не знаел никаква игра на карти.
— По този начин Шомберг и всичките други глупаци ще се видят принудени да стоят настрана — обясних, разкъсвайки обвивката на колодата. — Чухте ли, че всички мислят за нас, че се караме заради една девойка? Знаете за кого става дума, разбира се. Наистина срамувам се да попитам, но възможно ли е да ми правите тази чест, като ме смятате за опасен?
Като изричах тези думи, долавях колко абсурдно е това, но се чувствувах и поласкан — защото наистина какво друго би могло да бъде? Неговият отговор, произнесен с обичайния му равнодушен полуглас, ми даде да разбера, че действително е така, но не точно толкова ласкателно, както предполагах. Той ме считал за опасен повече по отношение на Херман, отколкото на девойката; що се отнася до скарването ни, изведнъж видях колко неподходяща е тази дума. Между нас нямаше никакъв спор. Природните стихии не влизат в спор. Не можеш да се караш с вятъра, който ти създава неприятности и те унижава, когато духне шапката ти на изпълнената с хора улица. Кавга с мен той нямаше. Както не би имал и камъкът, попаднал върху главата ми. Той бе попаднал върху мен в съответствие със закона, според който се движеше — не закона за гравитацията, на който се подчинява откъсналият се камък, а закона за самосъхранение. Естествено това е по-скоро широкото тълкуване. Строго казано, той бе съществувал и би могъл да съществува, без да се ожени. И все пак ми заяви, че му се виждало все по-трудно и по-трудно да живее самотен. Да. Каза ми това с характерния си тих, небрежен глас — до такава степен на доверие бяхме стигнали след половин час само.
Почти толкова време ми беше необходимо, за да го убедя, че никога не съм и сънувал да се женя за племенницата на Херман. Нима можеше да има по-фантастична необходимост? А трудността да го убедя в това беше толкова по-голяма, защото той самият бе така увлечен, че не можеше да си представи който и да било друг мъж да е способен да остане безучастен. Изглежда, си мислеше, че всеки мъж, който има очи, задължително ще пожелае такова великолепие на телесните форми. Това дълбоко убеждение се изразяваше чрез маниера, с който той ме слушаше, седнал странишком към масата и играейки си разсеяно с няколкото карти, които му бях раздал най-произволно. И колкото по-дълбоко вниквах в душата му, толкова по-пълно разкривах неговата същност. Вятърът люлееше пламъка на свещите така, че обгорялото му от слънцето лице с коси до очите сякаш последователно блясваше в розово към мен и изчезваше. Видях необикновената широчина на високите му скули, удължените черти, масивното чело, отвесно като канара, оголено на върха и в голяма степен непокрито при слепоочията. Истината е, че никога преди това не го бях виждал без шапка; а сега, сякаш моят жар го бе разгорещил, той я беше свалил и поставил леко на пода. Нещо особено във формата и нагласата на жълтите му очи им придаваше предизвикателната тиха сила, характерна за погледа му. Но лицето му беше слабо, набръчкано, увехнало; открих това през кичура коса, както може да се види възлестата форма на стъблото на едно дърво през гъстата растителност около него. Тези обрасли бузи бяха хлътнали. Това беше костеливата глава на пустинник, гримирана с брадата на капуцински монах и прикрепена към херкулесово тяло. Не искам да кажа атлетическо. Херкулес според мен не е бил атлет. Той е бил силен мъж, податлив на женския чар, който не се страхувал от коварство. Така беше и с Фалк, един силен мъж. Той беше извънредно силен, както девойката (защото си ги представям и двамата заедно) беше великолепно привлекателна с властната сила на плътта и кръвта, изразена във форми, размери, стойка — чрез прякото въздействие върху сетивата. Същевременно неговият ум, погълнат предварително от стремежа към благопристойност, се бе свил от страх пред езика на Шомберг и изглеждаше абсолютно недостижим за моите възражения, а аз отидох толкова далеч, щото заявих тържествено, че по-скоро бих помислил да се оженя за преданата готвачка на майка ми (милата старица!), отколкото за племенницата на Херман. По-скоро това, заявявах аз в отчаянието си, наистина по-скоро това, но не изглеждаше той да вижда нещо възмутително в подобно предположение и в скептичната си неотстъпчивост сякаш таеше довода, че във всеки случай готвачката била много далеч, много далеч. Трябва да отбележа, че тъкмо преди това бях направил грешка, като за доказателство се бях позовал на поведението си при посещенията на „Диана“. Никога не съм се опитвал да се доближа до девойката: да я заговоря или само да я погледна по някакъв особен начин. Нищо не би могло да бъде по-ясно. Но тъй като неговата собствена представа за — да го наречем — ухажване, изглежда, се състоеше именно в това да седи безмълвно в продължение на часове близо до любимия обект, тази насока на моите доводи го изпълни с недоверие. Взирайки се в протегнатите си нозе, той изсумтя — сякаш искаше да каже: „Всичко това е чудесно, но мен не можеш заблуди.“
Най-сетне направих последно усилие и му рекох:
— Защо не уредите въпроса, като поговорите с Херман? — И добавих, намеквайки: — Или може би очаквате от мен да говоря заради вас?
На това той отговори с много висок за него глас:
— Бихте ли го сторили?
И за първи път вдигна глава, за да ме погледне с удивление и недоверчивост. Вдигна глава така рязко, че не можеше да има никаква грешка. Бях засегнал някаква пружина в него. Съзрях голямата възможност, която ми се откриваше, и почти не можех да повярвам.
— Ами че… защо да не поговоря… Да, разбира се — продължих аз много бавно, наблюдавайки го с голямо внимание, защото, честна дума, страхувах се да не би да е шега. — Може би не с младата дама лично. Вие знаете, аз не говоря немски. Но…
Прекъсна ме с разпаленото уверение, че Херман имал най-високо мнение за мен; и изведнъж почувствувах необходимостта да бъда крайно тактичен в този критичен момент. Започнах да се колебая, колкото да го подмамя. Фалк се облегна назад, но освен ясно забележимото увеличение на зениците, така че ирисите на очите му станаха мънички като две тесни жълти колелца, лицето му, бих казал, не бе способно да изрази някаква възбуда.
— О, да! Херман наистина има най-високо…
— Вземете си картите. Ето Шомберг пак наднича през жалузите! — казах аз.
Започнахме да правим движения, като че ли играем екарте. Непоносимият клюкар бързо се оттегли, вероятно за да осведоми хората в билярдната, че ние, двамата на верандата, играем като луди комар.
Не играехме комар, но и нашето беше игра; игра, в която чувствувах, че аз държа козовете. Залогът, грубо казано, беше успехът на пътешествието — за мен, а той, така поне смятах, нямаше какво да загуби. Близостта ни назряваше бързо и преди да си бяхме разменили много думи, разбрах, че чудесният Херман ме е използвал. Този простодушен и хитър тевтонец, както изглежда, ме бе представял пред Фалк в светлината на съперник. Бях достатъчно млад, за да бъда поразен от такова голямо двуличие.
— И той ви каза това с такива подробности? — запитах възмутен.
Не, не бил. Херман само бил намекнал; и, разбира се, не трябвало много, за да разтревожи Фалк; но вместо да потърси обяснение, Фалк взел мерки да освободи семейството от моето влияние. Той беше съвършено прям, като ми го каза — прям като керемида, която пада върху главата ти. В този човек нямаше никакво двуличие и когато го поздравих за съвършенството, с което бе изпипал всичко — чак до подкупването на нещастния Джонсън в моя вреда, — той енергично запротестира. Никога не си служел с подкуп. Знаел, че човекът не би работил, докато има няколко цента в джоба си, за да се напие, и естествено (той така каза — „естествено“) му дал един-два долара. Сам бил моряк и предвиждал какво становище щял неминуемо да вземе друг моряк като мен. Освен това бил сигурен, че щяло да ме сполети нещастие. Не се бил блъскал нагоре-надолу по тази река току-така цели седем години. За мен това нямало да бъде никакъв срам, но твърдеше убедено, че моят кораб щял много лошо да заседне на някакво място на две мили под голямата пагода…
И не показа никаква зла воля във връзка с всичко това. То беше очевидно. Това беше една криза, при която единствената му цел е била да печели време — така предполагам. И веднага спомена, че бил писал за някакво бижу, истински хубаво бижу — бил писал до Хонконг за него. Щяло да пристигне след един-два дни.
— Е, тогава — казах весело — всичко е наред. Ще трябва само да го поднесете на дамата заедно със сърцето си и след това да заживеете щастливо.
Общо взето, той като че ли бе съгласен с това становище, що се касае до девойката, но наведе очи. Все още имаше нещо, което да пречи. Херман го мразел толкова много. А по отношение на мен, напротив, сякаш не можел достатъчно да ме нахвали. И госпожа Херман, и тя. Не знаел защо така го мразели. А това правело всичко много трудно.
Слушах го спокоен, чувствувайки, че ставам все по-тактичен. Думите му не бяха прозрачно ясни. Той беше един от онези хора, които сякаш живеят, чувствуват, страдат в някаква психическа тъмнина. Що се отнася обаче до това, че беше очарован от девойката и завладян от желанието да се задоми с нея — то си беше ясно като бял ден. И понеже толкова много бе заложено на карта, той се страхуваше да го рискува с обяснението си. Освен това имало и още нещо. А като се има предвид, че Херман бил така настроен срещу него…
— Разбирам — казах замислено, а сърцето ми туптеше силно от възбуждението на дипломатическите ми ходове. — Нямам нищо против да попитам Херман. Всъщност, за да ви покажа колко сте грешили, готов съм да направя всичко за вас в това отношение.
Той не успя да удържи леката въздишка. Прокара ръце по лицето си и то се показа, скулесто, без да промени израза си, сякаш всичките му тъкани се бяха вкостенили. Всичката му страст беше в тези негови големи мургави ръце. Беше доволен. Освен това имаше още онова, другото нещо. Ако въобще имало някой на земята, който би могъл да склони Херман да възприеме едно благоразумно становище, това съм бил аз! Имал съм познания за света и богат опит. Херман сам признал това. После, бил съм също моряк. Фалк смяташе, че един моряк е способен да разбере някои неща най-добре…
Той говореше така, сякаш Херманови бяха живели от памтивека в някое затънтено селце и аз единствен с житейския си опит съм годен за по-широко и снизходително гледище по отношение на някои случки. Тази работа изведнъж започна да не ми харесва.
— Слушайте, Фалк — запитах доста грубо, — да не би вече да си имате съпруга, скрита някъде?
Болката и отвращението, с които отрече, бяха забележителни. Нима не съм можел да разбера, че той бил толкова благопристоен, колкото кой да е бял мъж наоколо; че си бил изкарвал хляба честно? Страдаше от моето подозрение и приглушеният му глас правеше възраженията му да звучат много патетично. За момент той ме засрами, но без оглед на дипломатическите ми ходове в мен сякаш бе започнало да се развива чувството, че действително е в моя власт да реша успеха на това брачно мероприятие. Когато желаем нещо достатъчно настойчиво, можем да стигнем дотам, че да повярваме във всичко — всичко, което е в наша изгода. А аз го бях искал много настойчиво, защото имах за цел тепърва да бъда изтеглен на буксир благополучно надолу по реката. Обаче от съвест или глупост не можах да се въздържа да не намекна за историята с Ванло.
— Там май сте постъпили лошо. Не е ли така? — Това всъщност, се осмелих да кажа, защото логиката на нашето поведение е винаги във властта на необясними и непредвидени подбуди.
Разширените му зеници се отвърнаха от лицето ми, поглеждайки към прозореца с някакво уплашено настървение. Чухме иззад жалузите продължителното и внезапно чукане на топките от слонова кост, весело бръмчене на много гласове и гърления, мъжествен смях на Шомберг.
— Значи оная проклета дъртуша на хотелиера няма никога, никога да го забрави! — възкликна Фалк. Да, вярно! Това се бе случило преди две години. Когато се стигнало до решителния момент, призна той, не могъл да се реши да се довери на Фред Ванло — оня не бил моряк, пък бил и малко глупавичък при това. Не можел да му се довери, но за да му попречи да вдигне голям шум, му бил заел достатъчно пари да си плати всичките дългове, преди да отпътува. Бях силно изненадан да чуя това. Значи Фалк не можеше да бъде такъв скъперник в края на краищата. Толкова по-добре за момичето. Известно време той седя, без да проговори; после взе една карта и докато я гледаше, рече:
— Не трябва да мислите нищо лошо. То бе едно премеждие. Нямах късмет.
— Тогава, за бога, не споменавайте нищо за това.
В момента, в който тези думи излязоха от устата ми, аз си въобразих, че съм казал нещо безнравствено. Той поклати глава отрицателно. Трябвало да се каже. Смяташе, че се полагало роднините на дамата да го знаят. Без съмнение — така си помислих, — ако госпожица Ванло не е била на тридесет години и съсипана от климата, той би намерил за възможно да се довери на Фред Ванло. А после фигурата на Хермановата племенница се появи мислено пред очите ми, с изобилието на разкошните й форми, с богатата й младост, с разточителната й сила. С тази могъща и непорочна жизненост моминските форми просто са крещели за живот пред този мъж, докато горката госпожица Ванло е могла само да пее сантиментални песнички при дрънкането на едно пиано.
— А оня Херман ме мрази, зная го! — извика той със своя приглушен глас, с неочаквано съживено безпокойство. — Аз трябва да им кажа. Полага се те да знаят. Вие сам бихте казали същото.
След това той измънка някакъв съвсем тайнствен намек за необходимостта от особени домашни приготовления. Макар че любопитството ми бе подразнено, не исках да слушам нищо от тайните му. Страхувах се, че би могъл да ми довери нещо, което би направило отвратителна възприетата от мен роля на сватовник — колкото и недействителна да беше тя. Съзнавах, че той би могъл да получи момичето веднага, без никакви усилия; и потискайки желанието да му се изсмея в лицето, изразих твърда увереност в способността си да пропъдя омразата на Херман към него.
— Сигурен съм, че ще мога добре да я свърша — отбелязах аз. Той изглеждаше много доволен.
И когато станахме, нито дума не бе казана за изтеглянето на кораба ми! Нито дума! Играта бе спечелена и честта ми бе запазена. О! Да бъде благословен белият памучен чадър! Стиснахме си ръцете и аз с мъка се удържах да не затанцувам от радост, когато внезапно той се върна, прекосявайки верандата по цялата й дължина, и изрече със съмнение:
— Слушайте, капитане, имам вашата честна дума, нали? Вие… вие… няма да се отметнете?
Господи! Как ме изплаши. Зад неговия изпълнен с недоверие глас имаше нещо отчаяно и заплашително. Влюбеният до уши глупак! Но и аз бях на висотата на положението.
— Драги ми Фалк — казах му аз, започвайки да лъжа с такава смелост и безочие, които ме удивиха дори тогава, — доверие за доверие. — Той не ми беше доверил нищо. — Ще ви кажа, че вече съм сгоден за едно много очарователно момиче в родината си, тъй че вие разбирате, нали…
Той хвана ръката ми и я стисна силно, просто до смачкване.
— Простете. Всеки ден чувствувам, че ми е все по-трудно да живея сам…
— На ориз и риба — прекъснах го остроумно, кикотейки се от нервното напрежение след избегнатата опасност.
Той пусна ръката ми, сякаш изведнъж се бе нагорещила до червено. Последва момент на дълбоко мълчание, като че ли се бе случило нещо необикновено.
— Обещавам ви да получа съгласието на Херман — профъфлих най-после нерешително аз, но ми се стори, че той не може да не е почувствувал истината зад това измамно обещание. — Ако има още нещо за преодоляване, ще се постарая да ви помогна — продължих да отстъпвам аз, чувствувайки се някак победен и надмогнат, — но вие сам трябва да направите всичко възможно.
— Аз претърпях несполука веднъж — смънка той без всякакво вълнение и като ми обърна гръб, си замина, тропайки бавно и тежко по дъсчения под, сякаш краката му бяха обути в желязо.
На следната сутрин обаче той беше жив и подвижен като човек-лодка, съчетание от плясък и викове, от силното възбуждение долу и спокойния, властен блясък на моряшкия му шлем горе. Той ни изтегли съвсем по никое време, но беше едва към единадесет часа сутринта, когато ме докара на един кабелт от Хермановия кораб. Пък и така лошо го направи, бързо-бързо, и едва не пропусна съвсем ивицата от здраво дъно, понеже, няма как, бе зърнал племенницата на Херман на задната палуба. Съзрях я и аз, може би веднага след като той я бе забелязал. Видях скромното, сияйно великолепие на мургавата глава и плътното, сиво очертание на моминската щампована рокля, която тя изпълваше така съвършено, така убедително, със съблазънта на безукорните си форми — същинска нимфа на Диана, богинята на лова. А „Диана“, корабът, лежеше солидно с високите си стени като сграда върху гладката водна повърхност, най-строгият и благоприличен плавателен съд по всички морета, полезен и грозен, отдаден всецяло на това да поддържа семейните добродетели подобно на коя да е бакалница на сушата. Ненадейно Фалк замина под пълна пара, защото имал да върши някаква работа. Щял да се върне вечерта.
Той изтегли влекача си близо покрай нас, преминавайки бавно, без дори да се провикне за поздрав. Ударите на гребните колела, отекващи сред скалистите островчета като от разрушените стени на огромна арена, изпълваха мястото, където бяхме хвърлили котва, с безразборни, пляскащи звуци сякаш от мощни, спокойни аплодисменти. Изравнил се с кораба на Херман, Фалк спря машините; и дълбока тишина се спусна над скалите, брега и морето през времето, което му беше необходимо да вдигне високо шапката си пред нимфата в сивата щампована рокля. Бях сграбчил моя бинокъл и мога да гарантирам, че тя не се и помръдна, застанала до парапета, грациозна и изправена, с едната си ръка хванала едно въже на височината на главата й, докато движещият се по инерция влекач носеше бавно покрай нея продължителната и дълбока почит на мъжа. За мен тази картина имаше огромно значение, имах чувството, че съм свидетел на тържествено предложение. Жребият беше хвърлен. След такава открита проява той вече не можеше да се отметне. И като размислих, разбрах, че това вече не ме интересува. Със силна струя черен дим, избълвана внезапно от комина, и с бясно завъртване на гребните колела, предизвиквайки ненадейното избухване на странен и прибързан плясък, влекачът изхвръкна от безлюдната арена. Скалистите островчета лежаха върху водата като купчини гигантски развалини сред равнина; стоножките и скорпионите се спотайваха под камънаците; никъде не се виждаше нито едно стръкче трева, нито един гущер да се припича на слънце върху някой голям камък на брега. Когато погледнах отново към кораба на Херман, девойката беше изчезнала. Не можех да открия и най-дребната точица от птичка в безкрайния небосвод, а плоската повърхност на морето се сливаше с плоската равнина на сушата чак до голата линия на хоризонта.
Такава е картината, която сега е неразделно свързана с онова, което знаех за несполуката на Фалк. Моите дипломатични ходове ме бяха докарали на онова място и сега трябваше само да чакам да настъпи моментът, за да поема ролята на посланик. Моята практика се бе увенчала с успех; корабът ми беше в безопасност; старият Гамбрил щеше вероятно да оцелее; от „Диана“ се чуваха на пресекулки съвсем слабите удари на чук. През време на следобеда поглеждах понякога стария уютен кораб, вярна бавачка на Хермановото потомство, или се прозявах към далечния храм на Буда, стърчащ като самотен хълм сред равнината, в който бръснати свещеници лелеят мисълта за онова Унищожение, което е достойна награда за всички ни. Несполука! Той бил претърпял несполука веднъж. Е, това не беше чак толкова лошо, щом животът продължаваше да си тече. И какво, по дяволите, можеше да бъде естеството на тази несполука? Спомних си, че познавам по-отрано един човек, който бе заявил, че бил станал години преди това жертва на несполука, но онази негова несполука, чиито последици изглеждаха постоянни (той несъмнено бе в окаяно състояние), разгледана трезво, ми се струваше, че не може да бъде резултат от злоупотреба с доверие. Нима можеше да бъде нещо от подобно естество? Независимо обаче от абсолютната невероятност той да иска да разкаже за това дори на бъдещия си чичо, аз имах странното чувство, че физиката на Фалк го прави неспособен за подобен род простъпка. Както личността на Хермановата племенница излъчваше дълбокия физически чар на женствените й форми, така едрото тяло на нейния обожател олицетворяваше за моите сетива коравата, пряма мъжественост, за която се предполага, че би убила, но не би се унижила да лъже. Та това беше очевидно. Все едно да подозирам девойката, че има изкривяване на гръбначния стълб. Но ето че забелязах как слънцето се готви да залезе.
Димът от влекача на Фалк се появи някъде далеч при устието на реката. Време беше да влизам в ролята си на посланик и преговорите нямаше да бъдат трудни, само трябваше да се удържа да не се засмея. Всичко беше така необичайно глупаво и аз предположих, че ще бъде най-добре да възприема сериозно поведение. Упражнявах се в това, докато отивах с лодката си, но срамежливостта, която неусетно ме обзе в момента, в който стъпих на палубата на „Диана“, бе необяснима. Веднага щом разменихме поздрави, Херман нетърпеливо ме попита зная ли дали Фалк е намерил белия му чадър за слънце.
— Той сигурно ще ви го донесе лично — казах аз с голяма тържественост. — Междувременно натоварен съм да ви предам едно важно известие, към което той ви моли да се отнесете с благосклонно внимание. Влюбен е във вашата племенница…
— Ach so![16] — изсъска Херман с такава неприязън, че възприетото от мен сериозно държане се превърна в истинска тревога. Какво означаваше този тон? Побързах да продължа:
— Той желае, с ваше съгласие, разбира се, да й предложи да се омъжи за него веднага… преди да отплавате оттук. Щял да говори със своя консул.
Херман седна и запуши настървено. Пет минути минаха в това бясно размишление и след това, като извади дългата лула от устата си, той избухна в разпалени упреци срещу Фалк — срещу алчността, тъпотата (един човек, от когото едва можеш измъкна едно „да“ или „не“ по най-обикновения въпрос), жестокото отношение към корабите в пристанището (защото виждал, че били във властта му) и маниера му на движение, който според неговото (на Херман) мнение показвал едно просто нетърпимо високомерие. Нанесените на „Диана“ щети не бяха забравени, разбира се, и нямаше нищо от какъвто и да е характер, казано или извършено от Фалк (дори последното му предложение да пийнат нещо в хотела), което да не изглеждаше на Херман причина за обида. „Имал дързостта“ да го завлече в онази столова, сякаш едно почерпване от него би могло да компенсира четиридесет и седемте долара и петдесет цента (такава била стойността на дървения материал) само за поправяне на повредите, без да се брояли двата дни работа на дърводелеца. Разбира се, нямало да пречи на момичето. Отивал си у дома в Германия. Имало колкото щеш бедни момичета, които търсели работа в Германия.
— Той е много влюбен — това беше всичко, което можах да кажа.
— Да! — извика той. — И крайно време е, след като стана причина да приказват на сушата за него и за мен миналия път, когато бях тук, че и сега пак; да идва на кораба всяка вечер, да забърква ума на момичето и нищо да не казва. Що за поведение е това?
Седемте хиляди долара, за които онзи приятел винаги споменавал, не оправдавали по негово мнение такова поведение. Още повече, че никой не ги бил видял. Той (Херман) сериозно се съмнявал, че Фалк притежава седем хиляди цента дори, а влекачът несъмнено бил ипотекиран до върха на комина при фирмата на Зигерс. Но да не сме говорели за това. Той нямало да пречи на момичето. Главата й така се била завъртяла, че напоследък вече престанала да им бъде от полза. Неспособна била дори да сложи децата да спят без помощта на леля си. За децата това било лошо — станали непослушни, а вчера той дори се видял принуден да напердаши Густав.
И отговорността за това очевидно падала върху Фалк. Като гледах голямото, подпухнало и добродушно лице на моя Херман, знаех, че той не би си дал труда да пердаши, освен ако не е много разгневен (тогава би пердашил здравата, а после, какъвто си е тлъстичък, би се възмутил от необходимостта да го прави). По-трудно беше да се разбере как Фалк е успял да завърти ума на девойката. Предполагах, че Херман може би знае. Пък и нали преди това имаше онзи случай с госпожица Ванло! Не би могло да бъде нито сладкодумието му, нито изтънчената съблазнителност на маниерите му; от онова, което наричат „маниери“, той имаше толкова, колкото и едно животно, но, от друга страна, държането му не беше и не би могло никога да се нарече вулгарно. Следователно причината ще трябва да е била физическата му външност, която като брадата му създаваше преувеличена представа за мъжественост и напомняше за някаква постоянна жестокост. То си личеше от самия начин, по който се люлееше на стола си. Той нямаше намерение да обижда, но общуването му се характеризираше с онзи вид пренебрежение към чувствителността на другите, каквото един висок човек, който живее сред джуджета, би възприел естествено без ни най-малко да иска да бъде нелюбезен. Но сред хора с неговия или близък до неговия ръст това открито използване на тези предимства, при такива въпроси като безмилостните му сметки за изтегляне кораба на буксир например, предизвикваше безпомощно скърцане със зъби. Разгледано внимателно, това негово поведение ти се струваше понякога ужасно. Той беше странно животно. Но може би жените тъкмо това харесваха. Гледан в такава светлина, той беше достоен за укротяване, а предполагам, че в дъното на душата си всяка жена вижда себе си като укротителка на странни зверове. Но ето че Херман бързо стана да съобщи новината на жена си. Едва имах време, както се бе запътил към вратата на рубката, да го хвана за дъното на панталоните. Помолих го да почака, докато Фалк лично говори с него. Доколкото знаех, имало още някои дребни неща за уреждане.
Изведнъж той седна пак, изпълнен с подозрение.
— Какви неща? — рече Херман навъсен. — Дотегнаха ми вече неговите глупости. Никакви неща няма и Фалк го знае много добре; момичето си няма нищо на света. Тя дойде при нас с една тъничка рокля, когато брат ми почина, а аз си имам моето подрастващо семейство, за което трябва да се грижа.
— Не би могло да бъде нещо от този род — казах мнението си аз. — Той е отчаяно влюбен във вашата племенница. Не зная защо не го е казал досега. Честна дума, мисля, че не го е сторил, защото се е страхувал може би, че ще бъде лишен от блаженството да седи близо до нея на вашата палуба.
Споделих убеждението си, че любовта на Фалк е толкова силна, щото е станала някак боязлива. Последствията от една голяма страст са необясними. Знае се, че тя кара мъжа да бъде плах. Но Херман ме гледаше така, сякаш говорех насън. А здрачът бързо се топеше в тъмнина.
— Вие не вярвате в силата на страстта, нали, Херман? — продължих весело. — Големият страх може да направи смел притиснатия до стената плъх. А Фалк е притиснат до стената. Той ще отнесе племенницата от вашите ръце с единствената й тънка рокличка, с която е дошла при вас. А след десетгодишната й служба това не е неизгодна сделка — добавих аз.
Далеч от мисълта да се почувствува обиден, той отново възприе израза на добродетелен човек. Изведнъж тъмнината се спусна върху него, докато се взираше кротко по палубата, вкарваше между дебелите си устни извития мундщук на лулата и после, след изхвърлената струя дим, го изваждаше. Нощта се спусна върху него и бързо скри бакенбардите, изпъкналите очи, подпухналото му бледо лице, тлъстите колена и огромните плоски чехли на краката му. Останаха да се виждат единствено късите му ръце в приличните бели ръкави на ризата, подпрени като перките на излегнал се на брега тюлен.
— Фалк не пожела да уреди нищо във връзка с поправките. Каза най-напред да установя колко дървен материал ще ми е нужен и после щял да види — забеляза той; и докато продължаваше да бъбри спокойно в мрачината, чухме върху водата ударите от лопатките на влекача. В тиха нощ нищо не дава по-добра представа за бясно и неудържимо бързане от честите удари на гребните колела на кораб, който пори спокойните води на морето, а Фалк се приближаваше към съдбата си, сякаш подтикван от нетърпеливо и бурно желание. Машините трябва да бяха насилени до пределната възможност на оборотите. Чухме ги да забавят хода си най-после и смътно различим, белият корпус на влекача се появи, плъзгащ се на фона на черните островчета, а през това време едно бавно и ритмично пляскане, сякаш от хиляди ръце, се понесе по всички страни. То спря изведнъж малко преди Фалк да пусне котва. Единственият рязък плясък бе последван от продължително дрънчене на желязна верига през страничния клюз. После над морето настъпи тържествена тишина.
— Той скоро ще бъде тук — прошепнах аз и зачаках, без да промълвя нито дума. През това време, вдигайки очи, видях небето да блести високо над мачтите на „Диана“. Множеството звезди, събрани на гроздове, в редици, накуп, на групи, светеха всички заедно, единодушно — а малкото отделни звезди, които светеха сами сред тъмните петна на небосвода, сякаш бяха от по-висш род и неугасими. Отекнаха бързи, широки крачки по палубата; високата надстройка на „Диана“ правеше тъмнината още по-дълбока. Станахме бързо от столовете и Фалк, целият в бяло, се появи и спря пред нас.
Отначало никой не проговори, сякаш бяхме обзети от смущение. Пристигането му бе буйно, но бялото му туловище с неопределена форма и без отличителни черти го правеше да блести като снежен човек.
— Капитанът тук ми разправяше… — започна Херман с непринуден и дружелюбен глас, а Фалк се засмя тихо и нервно. Хладният му, нехаен, сподавен глас беше равен, но силната възбуда го караше да говори несвързано. Бил винаги мечтал да си има дом. Трудно било да живееш самотен, макар той да не бил виновен. Обичал да си има дом, бил се сблъсквал и с други трудности, но откакто видял Хермановата племенница, установил, че вече му станало невъзможно да живее сам. „Казвам невъзможно“ — повтори той, без някак да подчертава това, с малки паузи само, но тази дума се наби в мисълта ми със силата на някаква нова идея.
— Не съм й съобщавал още нищо — отбеляза Херман тихо. А Фалк отклони това: „Няма значение. Естествено. Съвсем правилно.“ Нужна била пълна откровеност — особено когато ставало въпрос за женитба. Херман, изглежда, го слушаше с внимание, но използва първата възможност да ни покани в рубката.
— Впрочем, Фалк — рече той невинно, докато влизахме вътре, — дървеният материал ще струва не по-малко от четиридесет и седем долара и петдесет цента.
Сваляйки шапка, Фалк се спря за момент в коридора.
— Друг път — каза той, а Херман ме побутна с лакът ядосано (не зная защо). Самичка в рубката, девойката шиеше, седнала на известно разстояние от масата. Фалк се спря рязко на вратата. Без да каже дума, без никакъв знак, без и най-лекото навеждане на костеливата си глава, само с мълчаливата сила на своя поглед той като че положи херкулесовото си тяло в краката й. Тя отпусна бавно ръце и вдигнала ясните си очи, го обгърна с благия си, сияещ поглед от глава до пети в бавна и нежна прегръдка. Той беше много възбуден, когато седна; тя, с наведена глава, продължи да шие; на светлината на лампата шията й беше съвсем бяла; но Фалк, закривайки лице с дланите си, изведнъж потрепери. После смъкна ръце чак до брадата и откритите му очи ме изненадаха с напрегнатото си и безразсъдно изражение — като да беше току-що поел огромна глътка алкохол. Това изражение изчезна, когато той ни замоли да запазим всичко в тайна. Не че имало някакво значение, но не обичал да говорят за него; а аз наблюдавах чудесните, прекрасни, царствени коси на девойката, сплетени стегнато в онази единствена, удивителна моминска плитка. Всеки път, когато тя обръщаше хубавата си глава, плитката се поклащаше тежко на гърба й. Тънкият памучен ръкав прилепваше като кожа към безукорно закръглената й ръка, а самата й рокля, опъната на гърдите, като че ли трептеше като жива тъкан. Колко хубави бяха фигурата, закръглените меки бузи и нежната, извита раковина на розовото й ухо! За да издърпа иглата, тя държеше малкия си пръст встрани от останалите; струваше ти се, че прахосва силите си, когато я гледаш да шие, вечно да шие, с онова прилежно и точно движение на ръката, вечно, по всички океани, под всички небеса, в безброй пристанища. Изведнъж чух гласа на Фалк да заявява, че не можел да се ожени за жена, ако тя не знаела нещо от неговия живот, което се било случило преди десет години. Било някакво премеждие. Нещастен случай. Щяло да засегне домашния ред в техния дом, но веднъж казано, нямало нужда да се намеква за него през целия им останал живот.
— Бих искал жена ми да ми съчувствува — рече той.
И как би могъл да запази спомена само за себе си — питаше ни той — в продължение на дълги години съвместен живот? Що за съвместен живот би било това? Той премислил. Една съпруга трябвало да знае всичко. Тогава защо не веднага? Разчитал на любезността на Херман да представи тази история във възможно най-добра светлина. А лицето на Херман, дотогава озадачено, доби много кисел израз. Крадешком той ми хвърли любопитен поглед. Поклатих смутено глава. Някои хора смятали, продължи Фалк, че такова преживяване променя човека за цял живот. Не можел да каже дали е така. Тежко било, ужасно, не можел да го забрави, но не се смятал за по-лош човек, отколкото по-рано. Само че сега приказвал насън, така предполагал… Най-после започнах да мисля, че случайно е убил някого — може би някой приятел или баща си, знам ли, когато продължи, като каза, че вероятно сме знаели, че не ядял никакво месо. През всичкото време говореше на английски — заради мен, разбира се.
Той се наклони силно напред.
Девойката, с ръце, вдигнати пред светлите очи, вдяваше конец в иглата. Той я погледна и мощното му тяло засенчи масата, очертавайки по-ясно пред нас широките му рамене, дебелия врат, онази несъответствуваща глава на пустинник, загоряла в пустинята, хлътнала и мършава сякаш в резултат на прекомерни бдения и пост. Брадата му падаше внушително надолу, скривайки се от погледа между двете му мургави ръце, стиснали ръба на масата, а настойчивият поглед, мрачен поради силно разширените зеници, ни действуваше омайващо.
— Представете си — каза той с обичайния си глас, — аз съм ял човек.
Можах само да издам някакво слабо „Ах!“ Но Херман, зашеметен от прекомерния шок, не можа да не измърмори:
— Господи! Защо?
— Моето ужасно нещастие се състои в това, че съм извършил такова нещо — рече Фалк с отмерен, сподавен глас. Девойката, безчувствена, продължаваше да шие. Госпожа Херман отсъствуваше — беше в една от каютите, при Лена, която беше болна от треска; но Херман ненадейно вдигна силно ръце нагоре. Бродираната му шапчица падна и в един миг само той бе успял да разчорли цялата си коса по най-необичаен начин. В това състояние се мъчеше да каже нещо; с всяко усилие очите му сякаш изпъкваха все по-силно навън; главата му изглеждаше като разръфан парцал. Той се задушаваше, задъхваше се, преглътна и успя да изкрещи единствената дума:
— Звяр!
От този момент нататък, докато Фалк излезе от рубката, девойката, скръстила ръце над работата в скута си, не свали очи от него. А неговите очи, заслепени от чувствата на сърцето, се мятаха из цялата рубка, търсейки само да избягнат гледката на Хермановата ярост. Тази ярост беше глупава и ставаше почти ужасна поради безмълвието на останалите присъствуващи. Тя заслужаваше презрение и беше още по-страшна поради ужаса, който бе завладял този човек — от страхотната откровеност, сгромолясала се върху него с признанието на подобен факт. Той се движеше с големи крачки, задъхваше се. Искаше да узнае от Фалк как се е осмелил да дойде и да му каже това? Смятал ли той, че му подобава да седи в тази рубка, където живеели жена му и децата му? Да кажел на племенницата си! Очаквал от него да каже на племенницата си! На дъщерята на собствения му брат! Безсрамник! Чувал ли съм някога подобна наглост, обърна се той към мен.
— Този човек тук би трябвало да се махне и да се скрие от погледите на хората, вместо да…
— Но това е голямо нещастие за мен! Но това е голямо нещастие за мен! — възкликваше Фалк от време на време.
Херман обаче продължаваше да налита все по-често върху ъглите на масата. Най-после, загубил единия си чехъл и скръстил ръце на гърдите, той отиде с един бос крак много близо до Фалк, за да го попита дали смята, че някъде по земята има толкова занесена жена, която да се омъжи за подобно чудовище. „Смята ли? Смята ли? Смята ли?“ Опитах се да го задържа. Той се отскубна от ръцете ми; намери чехъла си и мъчейки се да го обуе, се развилня, както стоеше на един крак — а Фалк, с невъзмутимо лице и отвръщайки поглед от него, обхвана цялата си мощна брада с огромната си длан.
— Правилно ли беше тогава за мен аз самият да умра? — запита той замислено. Сложих ръка на рамото му.
— Идете си — прошепнах поверително, без ясна причина за този ми съвет: само желаех да се тури край на отвратителния шум, вдиган от Херман. — Идете си.
Той погледна изпитателно Херман за момент, преди да се помръдне. Излязох и аз от рубката, за да го изпратя на кораба. Но на кърмата той се спря.
— Това е моето нещастие — изрече със спокоен глас.
— Бяхте неразумен да го изтърсите по такъв начин. В края на краищата не чуваме подобни откровения всеки ден.
— Какво иска да каже този човек? — размишляваше той полугласно. — Някой трябваше да умре, но защо аз?
Известно време остана в тъмното, без да продума, почти невидим. Съвсем ненадейно ме сграби за лактите и ги притисна силно до тялото ми. Почувствувах се съвършено безсилен така, както ме беше пристегнал, а гласът му, шепнейки в ухото ми, трепереше.
— По-лошо от глад беше, капитане, разбирате ли какво значи това? А можех да убия тогава — или да бъда убит. По-добре оня железен лост да ми беше разбил черепа преди десет години. А сега съм принуден да живея. Без нея. Разбирате ли? Може би за дълги години. Но как? Какво може да се направи? Ако си бях позволил да я погледна веднъж, щях да си я отнеса пред оня човек, на ръце — ей така.
Усетих как бях грабнат от палубата и после изведнъж пуснат долу — и политнах назад, смутен и натъртен. Какъв мъжага! Всичко наоколо беше спокойно; той си беше отишъл. Чух гласа на Херман да вилнее в рубката и влязох вътре.
Отначало не бях в състояние да разбера нито една дума, но госпожа Херман, която, привлечена от шума, бе дошла известно време преди това и на чието лице личеше израз на изненада и леко неодобрение, сега показваше всички признаци на дълбока, безпомощна тревога. Съпругът й изстреля по нея цяла серия гърлено произнесени думи, а тя, посягайки мигновено с едната си ръка към стената, сякаш за да се предпази да не залитне, стисна с другата роклята, която падаше свободно на гърдите й. Той говореше крайно разпалено на двете жени, почти цялата му риза бе изскочила навън от колана и провиснала; удряше с крак, обръщайки се ту към едната, ту към другата, понякога вдигаше внезапно и двете си ръце нагоре над разчорлената си глава и ги държеше в това положение, докато изричаше високо цяла тирада закани; после ги скръстваше на гърдите си и съскаше с възмущение, като повдигаше рамене и протягаше напред глава. Девойката плачеше.
Тя не беше променила позата си. От спокойните й очи, които, следвайки Фалк при излизането му, бяха останали загледани тъжно във вратата на рубката, сълзите се сипеха бързо по ръцете, върху работата в скута й, едри, топли и тихи като пролетен дъжд. Тя плачеше без гримаси, без шум — много трогателно, много тихо, с изписано на лицето повече съжаление, отколкото болка, така както човек плаче повече от съчувствие, отколкото от скръб, — а Херман, застанал пред нея, вилнееше. Долових на няколко пъти думата „Mensch“ (човек); а също така и „fressen“, която след това видях в моя речник. Тя значи „изяждам“. Херман като че ли искаше някакъв отговор от девойката; цялото му тяло се люлееше. Тя продължаваше да бъде няма и съвършено спокойна; най-сетне възбудата му взе връх над нея; тя събра дланите на ръцете си, устните й се разтвориха, но не издаде никакъв звук. Гласът му гълчеше рязко, ръцете му вършееха като вятърна мелница — внезапно той размаха дебелия си юмрук към нея. Тя избухна в силни ридания. Той изглеждаше потресен.
Госпожа Херман се впусна напред, като бързо избърбори нещо.
Двете жени се прегърнаха и прихванала с една ръка племенницата си през кръста, госпожа Херман я изведе навън. Очите на лелята просто течаха, цялото й лице беше обляно в сълзи. Тя поклати глава назад към мен отрицателно, чудя се и до ден-днешен защо. Главата на девойката се беше съвсем отпуснала на рамото й. След миг двете жени се изгубиха от очи.
Тогава Херман седна и заби поглед в пода на рубката.
— Ние не сме запознати с всички обстоятелства — дръзнах да наруша мълчанието аз. Той отговори троснато, че не желаел да ги знае. Според неговите представи никакви обстоятелства не можели да извинят едно престъпление и в никакъв случай такова престъпление. Това било общо мнение по въпроса. Дълг било на едно човешко същество да умре от глад. Фалк следователно бил звяр, животно; подъл, долен, мерзък, отвратителен, безсрамен и лукав. Той го мамел от миналата година. Херман бил обаче склонен да смята, че Фалк се е побъркал не много отдавна, защото никой здравомислещ човек не би признал без нужда, без полза, без най-малка причина и без оглед на чувството за собствено достойнство и душевно спокойствие, че е ял човешко месо. „Защо ще го казва? — викаше той. — Кой го питаше?“ Това потвърждавало жестокостта на Фалк, защото в края на краищата егоистично причинил (на Херман) много болка. Херман предпочитал да не знае, че такова нечисто създание е прегръщало неговите деца. Надявал се все пак, че аз не ще разкажа нищо за цялата тази история на брега. Не желаел да се разнесе мълва, че е бил близък с един човекоядец — един обикновен канибал. Колкото до сцената, която той, Херман, направил (аз я преценявах като съвсем ненужна), нямало да се главоболи и да се въздържа заради някакъв си господин, който само обикалял, за да ухажва и завърта главите на момичетата, когато знаел много добре, че никоя благовъзпитана и привързана към дома си девойка не би и помислила да се омъжи за него. Поне той не можел да си представя как някоя девойка би могла да стори това.
— Например Лена!… Не, не би било възможно. Само мислите, които биха нахлували в главите им всеки път, когато седнат да се хранят. Ужасно! Ужасно!
— Много сте дребнав, Херман — рекох аз.
Той, изглежда, смяташе, че очевидно съвсем правилно било човек да бъде дребнав, ако тази дума означавала отвращение към поведението на Фалк; и като погледна сантиментално, ми обърна внимание върху ужасната съдба на жертвите — жертвите на онзи Фалк. Казах му, че не зная нищо за тях. Той изглеждаше учуден. Не било ли възможно човек да си го представи, без да знае? Той например чувствувал, че би желал да отмъсти за тях. „Ами — рекох — ако не е имало никакви жертви? Те може да са умрели така, естествено — от глад.“ Той потрепери. А това — да бъдат ядени след смъртта им! Да бъдат изядени! Той отново потрепери и внезапно запита:
— Смятате ли, че е истина?
Неговото възмущение, съчетано с личността му, би било достатъчно да провали истинността и на най-достоверния факт. Като го погледнах, аз се усъмних в тази история — обаче споменът за думите на Фалк, за неговите погледи, жестове не само я правеха да изглежда действителна, но й придаваха и пълната непосредственост на първичната страст.
— Истина е дотолкова, доколкото сте способни да я смятате за истина; и точно в онзи смисъл, в който бихте желали да бъде истина. Колкото се отнася до мен, когато ви слушам да вдигате врява за нея, не вярвам никак да е истина.
Оставих го да размишлява. Хората в моята лодка долу до страничната стълба на „Диана“ ми казаха, че капитанът на влекача отплавал с лодката си преди известно време.
Казах на момчетата да гребат бавно и спокойно; поради тежката роса ясното блещукане на звездите като че ли ме караше да се чувствувам студен и мокър. Имах някакво усещане, че в мислите ми се спотайва ужасна погнуса, размесена с ясни и странни образи. Гастрономическите бръщолевения на Шомберг бяха причина за това; и почти се надявах вече никога да не видя Фалк. Но първото нещо, което дежурният на котва на моя кораб ми каза, беше, че капитанът на влекача бил на борда. Бил отправил обратно лодката си и сега ме чакал в салона.
Фалк се беше изпънал в цялата си дължина на канапето откъм кърмата и заровил лице във възглавниците. Очаквах да видя лицето му разстроено, изкривено, отчайващо. Нищо подобно; беше си точно такова, каквото го бях виждал двадесетина пъти — спокойно и взиращо се с познатия проницателен поглед от мостика на влекача. Беше застинало невъзмутимо и жадуващо, както целия този мъж, под влиянието на целеустремеността на един-единствен инстинкт.
Той искаше да живее. Винаги беше искал да живее. Ние всички също така искаме да живеем, но в нас инстинктът е подчинен на едно комплексно схващане, докато у него този инстинкт съществуваше сам за себе си. Такова несложно развитие притежава гигантска сила и нещо като патоса на наивното и неудържимо желание на едно дете. Той желаеше тази девойка и пределното, което би могло да се каже за него, беше, че желаеше единствено и само нея.
Мисля, че тогава видях неясното начало, семето, което кълнеше в почвата на една неосъзната необходимост, първата издънка на онова дърво, което носи за узрялото човечество цвета и плода, безкрайното нюансиране в оттенъци и нотки на нашата проницателна любов. Той беше дете. И също като дете беше откровен. Беше гладен за момичето, ужасно гладен, както си беше ужасно гладен за храна.
Не се учудвайте, ако кажа, че по мое убеждение това беше същата нужда, същата болка, същото терзание. В неговия случай ни е позволено да разгледаме основата на всички чувства — онази единствена радост от усещането, че живееш, и онази единствена тъга, която е в дъното на неизброимите мъки. То беше ясно от начина, по който той говореше. Никога не бил страдал така. Разяждало го, изгаряло го, там вътре, ето така! И след като посочи под гръдната кост, направи силно въртеливо движение с ръце. Бързам да ви уверя, че както го видях със собствените си очи, не беше никак смешно. И пак, както скоро щеше да ми каже (правейки намек за някакъв по-раншен инцидент по време на онова пагубно пътуване, когато известно количество развалено месо било изхвърлено през борда), неусетно дошло времето, когато сърцето го боляло (това беше изразът, който той употреби) и той бил готов да си оскубе косите при мисълта за всичкото развалено говеждо месо, което били изхвърлили.
Чух всичко това; бях свидетел на физическите му терзания, виждайки как се мъчи и слушайки истинския глас на болката. Бях търпелив свидетел на всичко, защото веднага щом влязох в салона, той ме помоли да му помогна и аз, както изглежда, тактично му обещах да го сторя.
Възбуждението му бе внушително и тревожно в онази малка кабина — като мятането на голям кит, подгонен навътре в някое плитко заливче край брега. Той ставаше от мястото си, хвърляше се по очи, опитваше се да разкъса със зъби възглавницата и отново, като я притискаше бясно към лицето си, се хвърляше на канапето. Целият кораб като че ли чувствуваше труса от неговото отчаяние, а аз разглеждах с удивление високото му чело, благородното докосване на времето по откритите му слепоочия, непроменения жадуващ израз на лицето — така невероятно аскетично и така неспособно да изрази вълнение.
Какво трябваше да стори? Той живеел от това, че е близо до нея.
Седял… вечер… знаел съм, нали?… цял живот! Тя шиела. Главата й била наведена… така. Главата й… ето тъй… и ръцете й. Ах! Забелязал ли съм? Ето тъй.
Смъкна се на един стол, наведе мощния си врат, целия почервенял отзад, и размаха ръце във въздуха, смешен, възвишено глупав и понятен.
А сега не можел да я има? Не! Това било вече много. И като помислел, че… Какво бил сторил? Какво съм щял да го посъветвам? Да я вземе насила? Не? Не трябвало ли? Кой щял да го спре? За първи път видях да се раздвижва нещо на лицето му — едно войнствено, оголващо зъбите присвиване на устната… „Кой, Херман ли!“ И потъна в своя унес, сякаш се провали вдън земя.
Бих искал да отбележа, че мисълта за самоубийство очевидно нито за един-единствен миг не му беше идвала в главата. Мина ми през ума да го запитам:
— Къде се случи това корабокрушение с вас?
— Надолу, на юг — отговори той сепнато и неясно.
— Сега не сте там долу, на юг — казах аз. — Насилие няма да помогне. Ще ви я отнемат веднага. А как се казваше корабът?
— „Боргместер Дал“ — рече той. — Не беше корабокрушение.
Като че ли постепенно се събуждаше от този транс и се събуждаше успокоен.
— Не беше корабокрушение ли? Какво беше тогава?
— Авария — отговори той, идвайки на себе си с всеки миг. От това разбрах, че са били на параход. Дотогава бях смятал, че са били изправени пред гладна смърт в лодки или на някакъв сал, или може би на някоя гола скала.
— Значи корабът ви не потъна? — запитах изненадан. Той кимна.
— Съзряхме южните ледове — изрече Фалк унесено.
— И вие единствен оцеляхте? — Той седна.
— Да. За мен това беше ужасно нещастие. Всичко вървеше не както трябва. И хората, и те — не както трябва. Аз оцелях.
Като си спомних нещата, които човек чете, трудно беше да проумея истинския смисъл на отговорите му. Би трябвало веднага да разбера — но не можах; толкова трудно е за нашите умове, които помнят толкова много, които са така обучени, така осведомени, да проумеят истинската действителност досами нас. И с глава, пълна с предубеждения за това, как би трябвало да се третира един такъв случай на „канибализъм и нещастие в открито море“, казах:
— Тогава значи сте имали късмет при тегленето на жребия?
— Теглене на жребий? — рече той. — Какъв жребий? Да не би да смятате, че бих позволил животът ми да отиде заради теглене на жребий?
Не, явно не би позволил, стига да е имал възможност за това, без оглед чий друг живот би отишъл.
— Голямо нещастие беше. Ужасно. Отвратително — каза той. — Много глави сгрешиха, но най-добрите хора трябваше да оцелеят.
— Най-коравите, искате да кажете — рекох аз. Той се позамисли за думата. Може би беше чужда за него, въпреки че английският му беше толкова добър.
— Да — потвърди той и седна. — Най-добрите. Накрая се стигна дотам, че всеки трябваше да се бори за себе си, а корабът беше на разположение на всички.
Така от въпрос на въпрос се добрах до цялата история. Смятам, че това беше единственият начин, по който можех да му помогна онази нощ. Външно поне той беше отново дошъл на себе си; първият признак за това бе възвръщането на неуместната му привичка да прокарва ръце по лицето си — но сега тя си имаше смисъл, с онова леко потрепване на тялото и страстната мъка на тези ръце, които откриваха едно жадно, невъзмутимо лице, разширените зеници на вторачените, тихи, омайващи очи.
Това било железен параход с напълно приличен произход. Кметът на родния град на Фалк го построил. Бил първият кораб, пуснат на вода в този град. Дъщерята на кмета го кръстила. От километри наоколо селяните се стекли с каруците си да го видят. Всички тези подробности ми каза. Получил назначение като първи помощник-капитан. Смятал, както изглежда, че това е нещо, с което може да се гордее, а в своя роден край този влюбен в живота мъж бил от добър произход.
Кметът имал напредничави идеи в корабоплаването. По онова време не всеки притежавал достатъчно познания, за да се реши да изпрати товарен параход в Тихия океан. Той обаче го натоварил с трупи от смолист бор и го изпратил да си търси късмета. Уелингтън трябвало да бъде първото им пристанище, както предполагам. Но това в края на краищата е без значение, защото на 44° южна ширина, някъде на половината път между Добра Надежда и Нова Зеландия, гребната ос се счупила и витлото изпаднало.
По това време те плавали под пълна пара със свеж вятър откъм кърмата и били вдигнали всички платна, за да помогнат на машините. Но сами платната не били достатъчни да поддържат движението на кораба. Когато витлото паднало, корабът се завъртял изведнъж със страната си към вятъра и мачтите били издухани през борда.
Лошото в липсата на мачти било това, че нямали нищо, на което да вдигнат флагове, за да могат да ги видят отдалеч. През първите дни няколко кораба не успели да ги забележат, а силният вятър ги отнасял настрани от обичайния курс. Още от самото начало пътуването не било нито много успешно, нито много спокойно. На кораба имало свади. Капитанът бил умен, но меланхоличен човек и не особено добре държал екипажа в ръцете си. Корабът бил достатъчно снабден за това пътуване, но по един или друг начин при отварянето на няколко бурета с месо установили, че то се е развалило, и го изхвърлили в морето скоро след като отплавали от родината, като санитарна мярка. По-късно екипажът на „Боргместер Дал“ си спомнял за тази мърша със сълзи на съжаление, завист и отчаяние.
Корабът се носел на юг. Отначало имало някаква привидна организираност, но скоро връзките на дисциплината започнали да се разхлабват. Последвало мрачно безделие. С навъсени очи гледали към хоризонта. Вятърът се усилвал, корабът се носел сред вълните и те спокойно го заливали. Една страхотна нощ, когато очаквали всеки миг негодното им корито да се прекатури заедно с тях, голяма вълна се стоварила на борда, помела складовете и повредила по-голямата част от останалите провизии. Изглежда, ключалката не била добре затворена. Този пример на небрежност е показателен за пълното падане на духа. Фалк се опитал да вдъхне малко сили на капитана, но не успял. От този момент нататък той се затворил в себе си, стараейки се винаги да направи всичко, което можел при създалото се положение. А то все повече се влошавало. Следвали буря след буря с черни планини от вода, които се нахвърляли върху „Боргместер Дал“. Някои от хората въобще не напускали койките си; мнозина започнали да стават заядливи. Главният механик, стар човек, отказвал да приказва въобще с когото и да било. Други се уединявали в койките си да плачат. В спокойни дни параходът се носел по оловното море под мрачно небе или когато имало слънце, се разкривала запустялостта му като на захвърлена сред вълните вещ, изсъхналата бяла сол по него, ръждата, назъбените изпотрошени места. После бурите налетели отново. Хората продължавали да поддържат силите си с малки дажби. Веднъж един английски кораб, който се носел бързо сред бурята, се опитал мъжествено да ги доближи откъм подветрената страна. Вълните заливали палубите му. Хванали се здраво за въжетата, моряците от английския кораб, облечени в мушами, ги наблюдавали как правят отчаяни знаци. Внезапно, при един страшен порив на бурята, топселът на притеклия се кораб бил отнесен заедно с реите и всичко останало. Корабът трябвало да лавира по вятъра с голи мачти, после изчезнал.
Случвало се отначало да срещат платноходи, но те отказвали да бъдат взети на борда им, защото очаквали да получат помощ от някой параход. Но по онова време параходите били съвсем малобройни по тези ширини и когато вече искали да напуснат този мъртъв и носещ се по морето труп, вече никакъв кораб не се появявал. Били отнесени далече, южно от познатите на човека области. Не успели да привлекат вниманието на някакъв самотен китоловен кораб; и много скоро ръбът на ледената шапка на полюса изплувал от вълните и закрил хоризонта на юг като стена. Една заран изпаднали в тревога, когато се видели да плават сред откъснали се ледени парчета. Но страхът от потъване изчезнал както силите им, както надеждите им; ударите на ледените блокове, блъскащи се в стените на кораба, не могли да ги пробудят от апатията, в която били изпаднали. И „Боргместер Дал“ изплавал отново невредим в открити води. Те почти не забелязали промяната.
Коминът бил отнесен през борда при едно от дълбоките гмурвания; две от трите им лодки били изчезнали, пометени при лошо време, и висилките се люшкали свободно насам-натам с увиснали по скрипците протъркани краища на въжетата. Нищо не се вършело на кораба и Фалк ми разказа как често слушал водата да се плиска из потъналото в тъмнина машинно отделение, където машините, замрели завинаги, бавно се разлагали в маса от ръжда, така както спрялото сърце започва да се разлага в безжизненото тяло. Отначало, след като корабът останал без двигателна сила, румпелът бил здраво пристегнат с въжета. Но с течение на времето те прогнили, покрили се с ръжда и едно по едно се скъсали; и кормилото, освободено, се блъскало тежко насам-натам ден и нощ, предавайки тъпите удари по целия корпус на кораба. Това било опасно. Но никой не се погрижил да си мръдне и малкия пръст. Той ми каза, че и сега дори, когато понякога се събуждал нощем, чувал глухите, трептящи удари. Болтовете се износили и кормилото най-после изпаднало.
Окончателната развръзка настъпила с изпращането на единствената им останала лодка. Фалк бил този, който успял да я запази здрава, и сега било решено някои от хората да отплават с нея към обичайния път на корабите, за да доведат помощ. Тя била снабдена с всичката храна, която могли да отделят за шестимата, които щели да заминат. Чакали хубаво време. А то закъсняло много. Най-после една заран я спуснали във водата.
Сред деморализираната тълпа на кораба веднага настъпило безредие. Двама мъже, които нямали никаква работа там, скочили в лодката под претекст да отвържат въжетата, а през това време на палубата станало спречкване между изтощените, залитащи призраци, в каквито се били превърнали хората от екипажа. Капитанът, който в продължение на дни живял уединен и недостижим в щурманската рубка, излязъл при парапета. Той заповядал на двамата мъже да се качат обратно на борда и ги заплашил с револвера си. Те се направили, че ще изпълнят заповедта, но внезапно срязали въжето, с което лодката била привързана към кораба, отблъснали я от стената му и се приготвили да вдигнат платното.
— Стреляйте, сър! Застреляйте ги! — изкрещял Фалк. — Аз ще скоча във водата да хвана лодката. — Но капитанът, след като се прицелил с нерешителна ръка, изведнъж се обърнал и си отишъл.
Понесъл се гневен рев. Фалк се втурнал към каютата си за своя пистолет. Когато се върнал, било твърде късно. Други двама мъже били скочили във водата, но онези в лодката ги отбили с лопатите, вдигнали платното на лодката и отплавали. И повече не чули нищо за тях.
Ужас и отчаяние обзели останалата част от екипажа, апатията от пълната безнадеждност се възцарила отново. Този ден един от огнярите се самоубил, изтичвайки на палубата с разрязано от ухо до ухо гърло, за ужас на всички. Изхвърлили го в морето. Капитанът се заключил в щурманската рубка и Фалк, който напразно чукал да го пусне да влезе, го чул да повтаря безспир на глас имената на жена си и децата си не за да ги призове или за да ги препоръча богу, а по-скоро някак механически, сякаш упражнявал паметта си. На другия ден вратите на щурманската рубка се люлеели отворени в такт с клатушкането на кораба, а капитанът бил изчезнал. Сигурно през нощта бил скочил в морето. Фалк заключил и двете врати и задържал ключовете у себе си.
Всякакъв организиран живот на кораба престанал. Солидарността на хората се изпарила. Те станали безразлични един към друг. Фалк бил този, които поел в свои ръце разпределянето на храната, колкото останала. Понякога шепот на омраза се чувал между бездушните скелети, които се носели безкрайно насам-натам, на север и на юг, на изток и на запад из този кораб-труп.
И тук именно е странният ужас на тази мрачна история. Последната крайност, проявена от моряци, когато се нахвърлят върху малката лодка или някакво несигурно плавателно средство, като че ли може да се разбере по-лесно поради пряката опасност от вълните. Ограниченото пространство, близкият допир, грозящата заплаха на вълните, изглежда, сближават хората, макар обезумели, страдащи и изпаднали в отчаяние. Но това бил цял кораб — сигурен, удобен, просторен: кораб с легла, завивки, ножове, вилици, с удобни каюти, стъклени чаши и порцелан и с напълно комплектувана кухня за готвача, но пропит, управляван и завладян от безмилостния призрак на гладната смърт. Маслото на лампите било изпито, фитилите изрязани за храна, свещите изядени. Нощем корабът се носел в пълен мрак и всявал ужас сред своя екипаж. Един ден Фалк се натъкнал на човек, който гризял треска от бор. Изведнъж той захвърлил парчето дърво, с преплитащи се крака се запътил към парапета и се прекатурил през него. Фалк, който закъснял да предотврати това му действие, го видял да драска с нокти по стената на кораба, преди да потъне. На следния ден друг направил същото, след като изрекъл страхотни проклятия. Той обаче по някакъв начин успял да се хване за скъсаните вериги на кормилото и висял там безмълвно. Фалк започнал да прави опити да го спаси, а през всичкото време човекът, хванал се с две ръце, го гледал тревожно с хлътналите си очи. И после, точно когато Фалк бил вече готов да му подаде ръка, той се отпуснал и потънал като камък. Фалк размишлявал върху тези картини. Сърцето му се бунтувало срещу ужаса на смъртта и той си казал, че ще се бори за всяка скъпа минутка от живота си.
Един следобед — както си лежали оцелелите, проснати по задната палуба — дърводелецът, висок мъж с черна брада, заговорил за последната жертва. На борда не било останало нищо, което да може да се яде. Никой не казал нито дума; но групата мъже бързо се разпръснала — тези равнодушни, немощни призраци се измъкнали крадешком един по един, за да се скрият от страх един от друг. Фалк и дърводелецът останали заедно на палубата. Фалк харесвал едрия дърводелец. Той бил най-добрият от всички, отзивчив и готов да се притече на помощ, докато имало още нещо да се прави, който най-дълго време хранил надежда и до края запазил малко енергия и решителност.
Те не си проговорили. От този момент нататък не се чували никакви гласове да разговарят тъжно на борда. След известно време дърводелецът отминал напред, залитайки; но същия ден по-късно Фалк, отивайки при помпата за прясна вода, почувствувал необходимост да си обърне главата. Дърводелецът се бил примъкнал крадешком подир него и събирайки всичките си сили, тъкмо се прицелвал да го удари с един железен лост по черепа.
Като успял да се извърти тъкмо навреме, Фалк избягнал удара и хукнал към каютата си. Докато зареждал револвера си, той чул шум от силни удари на мостика. Ключалките на вратите на щурманската рубка били слаби, вратите се отворили и дърводелецът, добрал се до револвера на капитана, дал един изстрел за сплашване.
Фалк бил почти намислил да излезе на палубата и да реши спора без отлагане, когато забелязал, че един от илюминаторите на каютата му имал господствуващо положение по отношение на подстъпите към помпата за чиста вода. Вместо да излезе навън, той останал вътре и барикадирал вратата. „Най-добрият ще оцелее“ — казал си Фалк, а другият, така разсъдил той, все ще трябва по някое време да дойде да пие вода. Измъчваните от глад хора искат често да пият вода, за да залъжат болките на глада. Но и дърводелецът също, изглежда, забелязал положението на илюминатора. Те двамата били най-добрите мъже на кораба и сега играта трябвало да се реши между тях. През целия останал ден Фалк не видял никого и не чул никакъв звук. През нощта той напрягал зрението си. Тъмно било — чул шумолене веднъж, но бил сигурен, че никой не би могъл да се доближи до помпата. Шумът дошъл отляво на илюминатора, който гледал към палубата, и той не би пропуснал да види приближаващия се човек, защото нощта била ясна и звездна. Не видял нищо. Към сутринта друг слаб шум го изпълнил с подозрения. Съзнателно и спокойно той отключил вратата. Не бил спал и не се поддал на ужаса от положението. Искал да живее.
Но през нощта дърводелецът, без дори да се опита да се приближи до помпата, успял да пропълзи безшумно покрай дяснобордовия парапет и незабелязан, да се сниши и притаи долу точно под илюминатора на Фалк — този илюминатор гледал към палубата. Когато се разсъмнало, дърводелецът се изправил ненадейно, погледнал вътре и като проврял ръката си през кръглия, обкован в месингова рамка отвор, стрелял по Фалк от около един фут разстояние. Не улучил и Фалк, вместо да се опита да хване ръката, която държала оръжието, отворил вратата неочаквано и почти опирайки в страната на другия дулото на револвера си, го застрелял на място.
Най-добрият оцелял. Отначало и двамата едва имали сили да се държат на краката си, и двамата показали отчаяна решителност, издръжливост, хитрост и смелост — всички качества на класическия героизъм. Фалк веднага изхвърлил през борда револвера на капитана. Той бил роден водач. После, след отекването на двата изстрела, последвано от дълбока тишина, в студената, жестока утрин на Антарктика от различни скривалища върху палубата на този оголен кораб-труп — който се носел по сивите води на океана, който имал сърце от лед и сред който господствувала желязната необходимост — започнали да изпълзяват навън, да се виждат как се примъкват един по един внимателно, жадуващи, с блеснали очи, мръсни, цяла банда гладни и мъртвобледни скелети. Фалк стоял изправен срещу тях, притежател на единственото огнестрелно оръжие на борда; а вторият най-добър мъж след него — дърводелецът — лежал мъртъв помежду им.
— Той бе изяден, разбира се — казах аз.
Фалк наведе бавно глава, потрепери леко, плъзгайки ръце по лицето си, и рече:
— Никога не се бях карал с този човек. Но между него и мен се решаваше въпросът за нашия живот.
Защо да продължавам историята на този кораб, тази история, пред която — с помпата за питейна вода, като извор на смърт, с мъжа с оръжието, с морето, управлявано от закона за желязната необходимост, с купа призраци, люшкани от ужас и надежда, с нямото и неискащо да чуе нищо небе — приказката за „Летящият холандец“ с обичайното си престъпление и сантиментално възмездие избледнява като изящен венец, като облаче бяла мъгла? Какво остава друго да се каже, което който и да било от нас не би отгатнал сам за себе си? Предполагам, че Фалк с револвер в ръка е тръгнал да обиколи кораба, за да прибере всички кибрити. Онези умиращи от глад нещастници имали доста много кибрит! Той нямал никакво намерение да види кораба подпален под краката си било от омраза, било от отчаяние. Живеел на открито, на мостика, държейки тази позиция, която господствувала над цялата задна палуба и над единствения път към помпата. Той живеел! Някои от другите също така живеели — скрити, нетърпеливи, излизайки един по един от скривалищата си при съблазнителния ек на всеки изстрел. И не бил егоист. Всичко делели по равно. Но само трима от всички останали живи, когато един китоловен кораб на връщане от района си за лов едва не се сблъскал с пълния с вода корпус на „Боргместер Дал“, който, изглежда, в края на краищата получил по една пробойна и в двата си трюма, но понеже бил натоварен с трупи, не можел да потъне.
— Те всички умряха — рече Фалк. — Тези тримата също. Но аз не исках да умирам. Всички умряха — всички! — от това ужасно нещастие. Но трябваше ли и аз да захвърля живота си! Можех ли? Кажете ми, капитане? Бях сам там, съвсем сам, точно както и другите. Всеки един от екипажа беше сам. Трябваше ли да предам револвера си? На кого? Или трябваше да го хвърля в морето? Каква полза би имало от това? Само най-добрият измежду всички щеше да оцелее. Това беше голямо, ужасно и жестоко нещастие.
Той бе оцелял! Видях го пред себе си сякаш съхранен като свидетел на могъщата истина на един непогрешим и вечен принцип. По челото му имаше едри капки пот. И изведнъж това чело се удари тежко в масата, когато той политна напред, разпервайки ръце.
— А сега е по-лошо — извика той. — По-страшна болка ме измъчва! Това е по-ужасно.
С тази дълбока убедителност на своя вик той накара сърцето ми силно да се разтупти. И след като ме остави, за да си отиде на кораба, аз призовах мислено пред очите си образа на девойката, както я бях видял да плаче тихо, обилно, търпеливо и сякаш неудържимо. Помислих за тъмнокафявите й коси. Представих си как, ако бяха разплетени, те биха я покрили от всички страни, чак до бедрата, като косите на сирена. А тя го бе омагьосала. Представете си мъжа, защищавал живота си с непреклонността на една безмилостна и невъзмутима съдба, да бъде докаран до положението да скърби за това, че някога един железен лост не улучил черепа му! Сирените пеят и мамят до смърт, но тази бе плакала мълчаливо, сякаш за неговия жалък живот. Тя беше нежната и безгласна сирена на този страшен мореплавател. Той очевидно искаше да изживее цялата своя представа за живота. Нищо друго не би го удовлетворило. Тя също беше подчинена на този живот, който сред смъртта призовава с висок глас нашия разум. Тя бе забележително подходяща да изпълнява за него женската роля в този живот. А по свой собствен път, със собственото си изобилие на чувствен чар тя сякаш илюстрираше вечната истина на един непогрешим принцип. Не зная обаче що за принцип илюстрираше Херман, когато се появи рано-рано на борда на моя кораб със съвсем объркан израз на лицето. Все пак имах впечатлението, че и той би направил всичко, за да оцелее. Изглеждаше много успокоен по въпроса за Фалк, но все още напълно погълнат от него.
— Какъв казахте, че съм бил снощи? Как беше… — запита той след кратък предварителен разговор. — Много… много… не зная. Една много смешна дума.
— Дребнав? — подхвърлих аз.
— Да. Какво значи то?
— Че преувеличавате нещата — за себе си. Без да разпитате и тъй нататък.
Той като че ли прехвърляше думата в ума си. Продължихме да разговаряме. Този Фалк бил бич на живота му. Така разстроил всички! Госпожа Херман не се чувствувала добре тази сутрин. Племенницата му още плачела. Нямало кой да наглежда децата. Той удари с чадъра си по палубата. Момичето щяло да продължи така месеци наред. Представям ли си аз как той мъкне по целия път до дома във втора класа едно съвсем безполезно момиче, което плаче през всичкото време! Било лошо и за Лена, отбеляза той, но по каква причина, не можах да отгатна. Може би заради лошия пример. Детето вече достатъчно скърбяло и плачело над парцалената кукла. Николас бил наистина най-несантименталният човек от семейството.
— Защо плаче племенницата ви? — запитах аз.
— От съжаление — извика Херман.
Невъзможно било да разбереш жените. Госпожа Херман била единствената жена, която той смятал, че разбирал. Тя била много, много разстроена и изпълнена със съмнение.
— Съмнение за какво? — запитах пак.
Той отклони погледа си и не отговори. Невъзможно било човек да ги разбере тези жени. Например племенницата му плачела за Фалк. А той би искал да му извие врата — но… Предполагал, че има много нежно сърце.
— Кажете откровено — запита той най-сетне — какво мислите за онова, което чухме снощи, капитане?
— Във всички тези разкази — посочих аз — винаги има твърде много преувеличения.
И без да го оставя да се окопити от изненадата си, го уверих, че зная всички подробности. Помоли ме да не ги повтарям. Сърцето му било прекалено чувствително. Тези подробности щели да го накарат да не се чувствува добре. После, забил поглед в краката си и много бавно, той изказа предположението, че не било необходимо да се среща с тях, след като сключели брак. Защото действително не можел да понася Фалк. От друга страна, смешно било да заведе у дома едно момиче, чиято глава е завъртяна. Момиче, което реве през всичкото време и не са състояние да окаже никаква помощ на леля си.
— Сега ще можете да се оправите само с една кабина при пътуването си до родината — казах аз.
— Да, мислил съм за това — рече той почти радостно. Да! Той, жена му, четири деца — една кабина може би щеше да им бъде достатъчна. Докато ако и племенницата му тръгнеше с тях…
— А какво казва госпожа Херман за това? — продължих да разпитвам.
Госпожа Херман не знаела дали такъв човек би могъл да направи щастливо едно момиче — тя много се била излъгала в капитан Фалк. Прекарала много лоша нощ.
Тези добри хора, изглежда, не бяха способни да запазят едно впечатление дори в продължение на дванадесет часа. Уверих го въз основа на личните ми сведения, че Фалк притежава всички качества, за да осигури цветущо бъдеще на племенницата му. Каза, че бил радостен да чуе това и щял да го съобщи на жена си. След това стана ясно каква е целта на посещението му. Искал от мен да му помогна да поднови отношенията си с Фалк. Племенницата му, каза той, изразила надеждата, че съм щял да имам любезността да го сторя. Очевидно той много искаше да го направя, защото макар, както изглежда, да беше забравил девет десети от снощните си мнения и всичкото си възмущение, все пак явно се страхуваше да не бъде натирен.
— Казахте ми, че бил много влюбен — заключи Херман лукаво и намигна по селски.
Веднага щом Херман си отиде от моя кораб, сигнализирах на Фалк да дойде — влекачът още стоеше в заливчето. Той посрещна новината със спокойна сериозност, сякаш през всичкото време се бе уповавал на звездите да се борят за него.
Видях ги още веднъж заедно и само веднъж — на юта на „Диана“. Херман седеше и пушеше по риза, обгърнал с лакът облегалото на стола си. Госпожа Херман шиеше сама. Когато Фалк пристъпи по мостчето, племенницата на Херман с леко свистене на полата и дружелюбно кимване към мен се плъзна покрай стола ми.
Двамата се срещнаха в светлината на слънцето до главната мачта. Той взе ръцете й и погледна надолу към нея, а тя вдигна очи към него с прямия си невиждащ поглед. Струваше ми се, че се бяха събрали, сякаш привлечени, теглени и водени един към друг по силата на някакво тайнствено въздействие. Те бяха съвършена двойка. В сивата си рокля, трептяща от живот, с прекрасни форми, класическа и обикновена, тя беше наистина сирената, която би могла да омае този мрачен мореплавател, този безмилостен почитател на петте сетива. Отдалеч усетих мъжката сила, с която той сграби ръцете, протегнати към него с женска готовност. Лена, леко побледняла, люлеейки в ръце любимата си купчинка от мръсни парцали, изтича към големия си приятел; и тогава сред сънната тишина на добрия стар кораб гласът на госпожа Херман прокънтя толкова променен, че ме накара да се завъртя на стола си, за да видя какво става.
— Лена, ела тук! — изкряска тя. И тази добродушна женица ми хвърли колеблив поглед, мрачен и изпълнен със страхотно недоверие. Детето учудено изтича обратно до скута й. Но двамата, изправени един срещу друг в светлината на слънцето, с хванати ръце, не бяха чули нищо, не бяха видели нищо и никого. На една крачка от тях, в сянката, един моряк седеше на напречната греда, съвсем погълнат в снаждането на някакъв ремък, и потапяше пръсти в котлето с катран, сякаш съвсем не подозираше за тяхното съществуване.
Когато около пет години по-късно се върнах там като капитан на друг кораб, господин и госпожа Фалк бяха напуснали онова място. Не бих се учудил, ако езикът на Шомберг бе успял най-сетне да уплаши и прогони Фалк завинаги; и, разбира се, из града все още се носеше някаква мъглява история за някой си Фалк, собственик на влекач, който спечелил на карти жена си от капитана на един английски кораб.
Малката яхта „Нели“ пусна котва, без да трепнат платната й, и застана неподвижно. Бе дошъл приливът, вятърът бе почти стихнал и тъй като тя трябваше да пътува надолу по реката, не и оставаше нищо друго, освен да изчака отлива.
Устието на Темза се простираше пред нас като началото на безкраен воден път. Далеч от брега морето и небето се сливаха в едно. В сияйното пространство потъмнелите, високо изправени платна на шлеповете се поклащаха с отлива и стояха на червени кичури, по които се гонеха отблясъците на излъсканите мачти. Небето над Грейвсенд тъмнееше, а още по-навътре изглеждаше сгъстено в печален мрак, неподвижно замислен над най-големия и велик град на земята.
Капитан и домакин ни беше директорът на компаниите. Ние, четиримата, с обич наблюдавахме гърба му, докато той стоеше на носа на яхтата, загледан в морето. По цялата река той имаше най-подчертан морски вид. Приличаше на лоцман, което е истинско олицетворение на благонадеждност за всеки моряк. Човек трудно би си представил, че работата му не е свързана с блестящото устие ей там, а със замисления мрак зад него.
Срещу нас беше морето, което ни свързваше един с друг. Освен че бе свързвало сърцата ни през дълги периоди на раздяла, морето ни бе направило търпими към разказите, дори към убежденията ни. Поради напредналите си години и множество добродетели адвокатът — превъзходен възрастен човек, се ползуваше от единствената възглавница на палубата и лежеше на единствения килим. Счетоводителят бе вече извадил кутия домино и като архитект подреждаше от него разни фигури. Марлоу седеше по турски, с лице към кърмата, облегнат на бизанмачтата. Бузите му бяха хлътнали, цветът на лицето му бе восъчен, гърбът му бе изправен, а видът му — аскетичен. С отпуснати ръце и с обърнати нагоре длани, той напомняше някакъв идол. Доволен, че котвата бе пусната както трябва, директорът дойде и седна при нас. Разменихме лениво няколко думи. След това на палубата настана мълчание. Не зная защо, но не започнахме играта на домино. Чувствувахме се по-разположени към размисъл и спокойно съзерцание. Денят догаряше със застинал, стихнал и великолепен блясък. Водата сияеше неподвижно; от безкрайната шир на небето, без нито едно петънце, струеше блага и чиста светлина; мъглите над блатата в Есекс приличаха на лека и блестяща материя с прозрачни дипли, спусната над ниския бряг от залесените склонове на сушата. Само мракът на запад, над горното устие, ставаше все по-черен с всеки изминал миг, сякаш се сърдеше на залязващото слънце.
Слънцето потъна неусетно в ослепително бяла светлина, след това стана мътночервено и изгуби лъчите и топлината си, сякаш изгасна изведнъж, поразено смъртоносно при допира с мрака, който тежеше над нас.
Незабавно настъпи промяна във въздуха над водата и ведрината изгуби блясъка си, но увеличи силата си. С широкото си устие древната река лежеше гладка при залез-слънце след векове, прекарани в служба на хората, които населяваха бреговете и. Тя се простираше със спокойното достойнство на воден път, водещ към най-затънтените краища на земята. Ние гледахме вековната река не в яркия цвят на един къс ден, който идва и си отива завинаги, а във вечния зрак на неугасващите спомени. И наистина няма нищо по-лесно за човек, който, както се казва, е „бил по море“, изпълнен с благоговение и обич, да пробуди в душата си гордия дух на миналото, когато се намира при устието на Темза. Реката се движи с прилива напред-назад в непрекъснатата си служба, изпълнена със спомени за хора и кораби, които течението е довеждало у дома или е отвеждало към морски битки. Течението е познавало мъжете и е служело на тези, които са били гордостта на нацията: от сър Франсис Дрейк до сър Джон Франклин, на всички рицари с титли и без титли — на великите странствуващи рицари на морето. Морето бе носило кораби, чиито имена блестят като скъпоценни камъни в нощта на времето, от „Златната кошута“, върнала се пълна със съкровища и посетена от нейно кралско величество, до „Еребус“ и „Терър“, тръгнали към друг вид завоевания, които изобщо не се завърнаха. Реката бе познавала кораби и хора. Те бяха тръгвали от Детфорд, от Гринуич, от Ерит — авантюристи и заселници; кораби на крале и кораби на търговци; капитани, адмирали, тъмни контрабандисти от Изток и официално произведени „генерали“ от флотилиите на Ист Индия. Златотърсачи или преследвачи на слава, те всички бяха тръгвали по тази река, със сабята, а често и с факела в ръка, посланици на могъществото на страната, пазители на искра от свещения огън. Какво величие бе плувало по тази река към тайните на непознати земи!… Бляновете на хора, семето и зародишът на империи.
Слънцето залезе; мракът се спусна над реката и по брега заблещукаха светлини. Заблестя фарът Чапман — трикрака постройка, издигната върху калния бряг, — засия ярко. Светлинки на кораби се движеха по реката: дълга броеница от светлинки, които сновяха нагоре-надолу по течението. А още по на запад страхотният град се отразяваше злокобно върху небето, като замислен мрак, огрян от слънчева светлина, като зловещ блясък под звездите.
— Това също — каза Марлоу внезапно — е било едно от тъмните петна на земята.
Сред нас той бе единственият, който все още „беше по море“. Но той не представляваше професията си. Бе колкото моряк, толкова и странник, докато повечето моряци водят, ако можем така да се изразим, заседнал живот. Нагласата на съзнанието им е свързана с дома им — корабът е винаги с тях, а също и тяхната родина — морето. Всички кораби си приличат, а и морето е винаги едно и също. В неизменното им обкръжение чуждите брегове, чуждите лица, променящата се безкрайност на живота се плъзгат покрай тях, забулени не от чувство на загадка, а от презрително невежество; защото за един моряк няма друго загадъчно освен морето, което е господар на съществуването му; и неведомо като съдбата. Защото времето след работа, една случайна разходка например или случаен гуляй са достатъчни да му разкрият тайната на цял континент, но той не счита, че си заслужава да узнае тази тайна. Разказите на моряците притежават простотата и смисълът им се побира в черупката на един орех. Но Марлоу не бе обикновен моряк (като се изключи склонността му да разказва) и за него смисълът на случката не се криеше вътре, като ядката на ореха, а отвън; този смисъл блестеше като жарава, като мъгла, осветена призрачно от лунна светлина.
Забележката му не ни изненада. Бе съвсем в стила на Марлоу. Тя бе приета с мълчание. Никой не се потруди дори да промърмори нещо и скоро той каза много бавно:
— Мислех си за старите времена, когато римляните са дошли тук преди хиляда и деветстотин години — завчера… Светлината идва от тази река от времето на — вие казвате рицарите? Да, но тя е като бродещ огън сред полето, като светкавица в облаците. Ние живеем с трептенето на този блясък — дано той свети, докато Земята се върти! Но тук до вчера лежеше мрак. Представете си чувствата на капитана на някоя изящна — как ги наричате? — трирема в Средиземно море, който изведнъж получава заповед да замине на север; пресича набързо Галия; командувайки някой от тези съдове, които римските легионери — те сигурно са били много сръчни хора — са строели очевидно със стотици за месец или два, ако, разбира се, вярваме в това, което четем. Представете си го тук — на края на света, сред море с цвета на олово, под небе с цвета на дим, който пътува с кораб, подобен на хармоника, нагоре по тази река. Пясъчни брегове, блата, гори, диваци — никаква храна, подходяща за цивилизован човек, никаква вода за пиене освен водата на Темза. Никакво фалернско вино, никакво слизане на брега. Тук-там военен лагер, захвърлен сред пустошта, като игла в копа сено — студ, мъгли, бури, болести, заточение и смърт; смърт, която дебне във въздуха, във водата, в горите. Да, той е устоял. Без съмнение е устоял, без да мисли много, а по-късно може би се е хвалил с това, което е преживял. Той е бил достатъчно силен, за да срещне мрака. А може би го е крепяла надеждата, че ще бъде прехвърлен скоро във флотата на Равена, ако е имал добри приятели в Рим и ако преживее ужасния климат. Или помислете си за някой млад, възпитан гражданин в тога, който е загубил може би на комар и дошъл тук като придружител на префект или бирник, или дори търговец, за да спечели пари. Слиза в някое блато, тръгва на поход през горите и в някой лагер във вътрешността изведнъж започва да чувствува, че варварщината, късната (абсолютната) варварщина, го огражда отвсякъде — тайнственият живот на пустинята, който надига глава в гората, в пустошта, в сърцата на варварите. Никой не го посвещава в тази тайна. Той трябва да живее сред неразгадаемото, което е и отвратително. А в същото време върху него започва да действува магията. Магията на отвращението, разбирате, нали? Представете си растящото съжаление, копнежа за бягство, безпомощното отвращение, отстъплението, омразата.
Той млъкна.
— Имайте предвид — започна Марлоу отново и повдигнал ръка с обърната нагоре длан, с крака, прибрани пред себе си, приличаше на Буда, проповядващ в европейски дрехи, без лотосов цвят, — обърнете внимание: никой от нас не би се почувствувал така. Спасява ни нашата експедитивност — нашата преданост към експедитивността. Но онези хора не са притежавали това качество. Те не са били заселници; тяхното управление е било само грабеж и нищо повече. Те са били завоеватели, а за това е нужна груба сила, с която не можеш да се хвалиш, когато я имаш, защото силата е само една случайност — резултат от слабостта на другите. Те са грабили заради плячката. Това е било просто обир с насилие, убийство в огромни размери и хората са се хвърляли в него слепешката — както подхожда на тези, които трябва да победят мрака. Завоюването на земята, което обикновено означава да отнемеш нещо от други, които имат различен цвят на кожата, или малко по-плоски носове от нашите, е грозно, когато се вгледаш в него. Само идеята го спасява. Идеята, скрита в него; не сантиментална преструвка, а идея; не егоистична вяра в идеята — а нещо, което можеш да издигнеш на пиедестал, да му се кланяш и да му принасяш жертви…
Той спря. По реката се плъзгаха пламъчета, зелени пламъчета, бели пламъчета, които се гонеха, настигаха, пресичаха и след това се разделяха бързо или бавно. В тъмнеещата нощ животът на големия град течеше по безсънната река. Ние продължавахме да гледаме, да чакаме търпеливо — само това ни оставаше до прилива; но след дълго мълчание, когато Марлоу изрече колебливо:
— Вероятно си спомняте, че веднъж за кратко време плавах по река — ние разбрахме, че ни е съдено, преди да дойде приливът, да чуем историята на някаква странна преживелица.
— Няма да ви отегчавам с това, което стана с мен — поде отново той, като показа с тази забележка слабостта на много разказвачи, които често не съзнават какво най-много искат да чуят слушателите им; — и все пак, за да разберете какво въздействие упражни върху мен преживяното, трябва да знаете как отидох там, какво видях, как стигнах по реката до мястото, където за първи път се срещнах с онзи нещастник. Това бе най-затънтеното място и връхна точка на преживелиците ми. Сякаш то освети всичко, което ме заобикаляше — а също и мислите ми. Беше достатъчно мрачно преживяване — и тъжно, — не необикновено, нито пък много ясно. Не, не много ясно. И все пак то сякаш излъчваше някаква светлина.
По това време току-що се бях завърнал в Лондон, след като бях плавал дълго из Индийския и Тихия океан и Китайските морета — бях прекарал достатъчно дълго в Ориента, шест години или нещо подобно. Мотаех се и ви пречех да работите, като ви идвах на гости, сякаш ми бе възложена небесната мисия да ви цивилизовам. За известно време това ми бе приятно, ала твърде скоро започнах да се изморявам от почивката. Започнах да си търся кораб, а вероятно това е най-трудната задача на света. А корабите дори не поглеждаха към мен. Изморих се и от тази игра.
Когато бях малко момче, изпитвах страст към географските карти. С часове можех да гледам Южна Америка, Африка или Австралия и да се опивам от славата на изследователите. По това време на картата имаше много празни места и когато видех някое особено привлекателно (но те всички изглеждат така), слагах пръста си на това място и казвах, че ще отида там, когато порасна. Помня, че Северният полюс бе едно от тези места. Там още не съм ходил и сега едва ли ще отида. Очарованието му е пресъхнало вече. Другите места бяха пръснати от двете страни на екватора (околовръст), в най-различни географски ширини из двете полукълба. В някои съм бил… Е, сега няма да говорим за това. Но имаше едно място, най-голямото, най-празното, така да се каже — за което жадувах най-много.
Наистина по онова време то не беше вече празно. От детството ми то се бе пълнило с реки, езера и имена. Бе престанало да бъде празно бяло петно, пропито с очарователна загадъчност, за което едно момче може само да мечтае. То бе станало място на мрака. Но там течеше една река, огромна река, която се виждаше на картата и която приличаше на грамадна змия, с глава в морето, с тяло над обширната страна и с опашка, потънала в недрата на земята. Когато гледах картата във витрината на някой магазин, тя ме хипнотизираше, както змия може да хипнотизира птичка. Малка глупава птичка. Тогава си спомних, че един голям концерн, една компания търгуваше по тази река. По дяволите! — помислих си аз. Те не могат да търгуват без плавателни съдове! Параходи! Защо не опитам да стана капитан на един от тях! Продължих да вървя по Флийт Стрийт и не можех да се освободя от тази мисъл. Змията ме бе хипнотизирала.
Става дума за един европейски концерн, за една търговска компания; но аз имах много роднини, които живееха в Европа, защото, казват, там било по-евтино и не толкова отвратително, както изглежда.
Със съжаление трябва да си призная, че започнах да им досаждам. Това бе ново и за мен. Не бях свикнал да получавам нещата по този начин. Дотогава винаги бях следвал пътя си и бях стигал със собствените си крака, където поискам. Сам не бих повярвал, че съм способен на това. Но, както разбирате, чувствувах, че трябва да отида там на всяка цена. И така, започнах да им досаждам. Мъжете казваха „Млади момко“ и не правеха нищо. След това, няма да повярвате, опитах с жените. Аз, Чарли Марлоу, накарах жените да ми намерят работа. Небеса! Ясно ви е, че тази идея ме тласкаше към това. Имах леля, мила, въодушевена душа. Тя ми писа: „Чудесно! Готова съм да направя всичко за теб. Идеята е блестяща. Познавам съпругата на една високопоставена личност в администрацията, а също и един човек, който има голямо влияние пред…“ Тя бе решила да стори всичко възможно, за да ме назначат капитан на речен параход, щом желая това.
Разбира се, получих назначението си, получих го много бързо. Оказа се, че един от капитаните на Компанията бил убит в сблъсък с туземци. И така, щастието ми се усмихна и аз изпитах още по-силно желание да замина. Месеци, месеци по-късно, когато се бях опитал да открия тленните останки на предшественика си, разбрах, че спречкването започнало заради някакви кокошки. Да, две черни кокошки. Фреслевен — това бе името на човека, датчанин; той решил, че е излъган в пазарлъка, отишъл на брега и започнал да налага с пръчка вожда на селото. Никак не бях изненадан да чуя това, а също и уверението, че Фреслевен бил тих и кротък като божа кравичка. Сигурно е така; но след като бил там от няколко години, в служба на благородното дело, и той вероятно е почувствувал нуждата най-накрая да изяви самоуважението си по някакъв начин. Следователно набил безмилостно стария негър, докато голяма тълпа местни жители наблюдавали изумено сцената. Най-сетне някой, вероятно синът на вожда, отчаян от писъците на стареца, замахнал нерешително с копието си към белия човек и, разбира се, копието потънало между ключиците му. След това цялото население избягало в гората в очакване на всякакъв род беди. От друга страна, параходът, на който Фреслевен бил капитан, също изпаднал в паника и вдигнал котва под командата на механика. Никой не се бе заинтересувал за тленните останки на Фреслевен до момента, в който заех неговото място. Разбира се, не можех да оставя така тази работа. И когато удобният случай ми даде най-накрая възможност да се срещна с предшественика си, тревата, избуяла между ребрата му, бе скрила костите. Всичко стоеше на мястото си, както е било преди. Никой не се бе докоснал до свръхестественото същество след смъртта му. Селото бе опустяло, колибите зееха черни и изгнили сред порутените плетове. Това бе наистина нещастие. Хората бяха изчезнали. Див ужас бе разпръснал мъже, жени и деца из джунглата и те не бяха се завърнали повече. Нито пък узнах какво бе станало с кокошките. Вероятно делото на прогреса бе обсебило и тях. Както и да е, получих назначението си поради този славен епизод.
Започнах да се приготовлявам трескаво и след четиридесет и осем часа вече прекосявах Ламанша, за да се представя на работодателите си и да подпиша договора. След няколко часа пристигнах в един град, който винаги ми е напомнял бяла гробница. Вероятно предубеждение. Лесно открих канторите на Компанията. Тя бе най-голямата фирма в града и всички говореха за нея. Тя щеше да управлява цяла задморска империя и търговията щеше да й донесе несметни богатства.
Тясна и пуста улица, потънала в дълбока сянка. Високи къщи, безброй прозорци с венециански капаци, мъртва тишина, трева, покълнала между камъните, внушителни арки за каляски отляво и отдясно, грамадни двойни врати, които стояха полуотворени. Промъкнах се през една от тези пролуки, качих се по изметено и голо стълбище, безжизнено като пустиня, и отворих първата врата, която ми попадна. Две жени, едната пълна, а другата слаба, седяха на столове със сламени дъна и плетяха черна вълна. Слабата стана и тръгна право към мен, като продължаваше да плете с наведени очи — и тъкмо когато реших да се отместя от пътя й, тя застана неподвижно и ме погледна така, сякаш бе сомнамбул. Дрехата й беше проста, тя се обърна безмълвно и ме въведе в чакалнята. Казах името си и се огледах. Чамова маса в средата, прости столове, наредени покрай стените, в един край голяма лъскава географска карта, нашарена с всички цветове на дъгата. На нея се виждаше много червено — приятен цвят по всяко време, защото човек знае, че там се върши истинска работа; страшно много синьо, малко зелено, петна оранжево и на източния бряг едно мораво петно, което показваше къде веселите пионери на напредъка пият също тъй весело бирата си. Но аз нямаше да отида там. Заминавах за жълтата част. Точно в средата. Там беше реката — омайваща, смъртоносна — като змия. О! Отвори се една врата и белокоса секретарска глава се появи със състрадателен израз на лицето, а след това костелив показалец ме покани в светилището. Светлината бе неясна, в средата се мъдреше тежко бюро. Зад бюрото се появи някаква бледа тлъста фигура в сюртук. Самият големец! Както го прецених, той беше средно висок човек, който си играеше с пет-шест милиона. Ръкувахме се, той промърмори нещо и остана доволен от моя френски. Bon voyage[17].
След четиридесет и пет секунди се озовах отново в чакалнята при състрадателния секретар, който, изпълнен с униние и съчувствие, ми даде да подпиша някакъв документ. Мисля, че между другото се задължих да не разкривам никакви търговски тайни. Няма да ги разкрия.
Започнах да се чувствувам малко неспокоен. Знаете, че не съм свикнал с такива церемонии, а в атмосферата имаше наистина нещо зловещо. Сякаш бях посветен в някакъв заговор — не зная. Нещо не съвсем редно; и ми се прииска да се махна оттук. Във външната стая двете жени плетяха трескаво черната вълна. Пристигаха хора и по-младата сновеше напред-назад, за да ги въвежда. Старата седеше на стола си. Плоските й чехли бяха подпрени на малко столче за крака, а в скута й почиваше котка. На главата си имаше бяла колосана шапчица, на едната й страна се чернееше брадавица, а на края на носа й висяха очила със сребърни рамки. Тя ме погледна над тях. Равнодушното спокойствие на този поглед ме разтревожи. В този миг водеха двама младежи с весели и глупави лица и тя им хвърли същия бърз поглед на равнодушна мъдрост. Сякаш знаеше всичко за тях и за мен. Овладя ме зловещо чувство. По-късно там, далеч, си спомнях често тези две жени, които пазеха Вратата на мрака, плетяха черна вълна, като за саван, едната въвеждаше, непрекъснато въвеждаше хора в неизвестното, а другата оглеждаше радостните и глупави лица с равнодушните си старчески очи. Стара плетачко на черна вълна. Ave! Morituri te salutant. Малцина от тях я виждаха повторно.
Предстоеше и посещение при лекаря. „Чиста формалност“ — ме увери секретарят, като си даваше вид, че взема живо участие във всичките ми митарства. От горния етаж се появи млад човек, който носеше шапката си, килната над лявото око: предполагам, че бе чиновник — сигурно е имало чиновници в компанията, при все че къщата бе тиха, като че ли се намираше в града на мъртвите, — и ме поведе. Видът му бе запуснат и опърпан, мастилени петна се синееха по ръкавите на палтото, вратовръзката му бе голяма и бухнала под брадата с форма на носа на стар ботуш. Бяхме подранили за лекаря и аз предложих да се почерпим, след което той стана изведнъж много сърдечен. Пиехме вермута си, а той славословеше Компанията. По едно време изразих небрежно изненадата си от това, че не заминава. Изведнъж той се вледени. „Не съм такъв глупак, какъвто изглеждам“ — казал Платон на учениците си — промълви той мъдро и изпи чашата си с подчертана решителност, след което станахме от масата.
Старият лекар ми премери пулса, като очевидно си мислеше за нещо друго. „Чудесен, чудесен е за там!“ — промърмори той, а след това с оживление ме попита дали ще му позволя да ми премери главата. Доста изненадан, аз казах: „Да!“. Тогава той извади нещо като шублер и взе измеренията ми отпред, отзад и отвсякъде, като през цялото време внимателно си водеше бележки. Той беше небръснат, дребен човек, с износено палто от габардин, с пантофи и аз реших, че е безобиден глупак. „В интерес на науката винаги моля за разрешение да измеря черепите на тези, които заминават за там“ — каза той. „И също, когато се завръщат?“ — попитах аз. „О, аз не ги виждам повторно.“ И добави: „Още повече че в черепа настъпват изменения. Разбирате, нали?“ — усмихна се той, сякаш това бе някаква шега. „Значи, вие заминавате за там. Чудесно. Интересно!“ Погледна ме изпитателно и отново си отбеляза нещо. „Имате ли луди в семейството ви?“ — попита с безразличен делови глас. Много се разсърдих. „И този въпрос ли е в интерес на науката?“ „Би било — каза той, без да обръща внимание на раздразнението ми — интересно за учения да наблюдава умствените промени в отделния човек на самото място, но…“ „Да не би да сте психиатър?“ — прекъснах го аз. „Всеки лекар би трябвало да е по малко“ — отговори този оригинал, без ни най-малко да се смути. „Съществува една теория и вие, господата, които заминавате за там, трябва да ми помогнете да я докажа. Това е моят дял от облагите, които ще пожъне страната ми, сдобила се с такава великолепна колония. Богатството оставям на другите. Извинете за въпросите ми, но вие сте първият англичанин, когото имам възможност да наблюдавам…“ Побързах да го уверя, че аз ни най-малко не съм типичен. „Ако бях такъв — казах аз, — сега нямаше да разговарям с вас. А това, което казвате, е вероятно погрешно.“ Той отговори със смях: „Избягвайте раздразнението повече от слънцето. Сбогом. Как казвате на английски — гуд бай? Е добре, гуд бай. Сбогом. В тропиците преди всичко трябва да запазим спокойствие…“ И ме предупреди, като вдигна пръст: „Du calme, du calme. Adieu.“[18]
Оставаше ми само едно — да се сбогувам с чудесната си леля. Тя ликуваше. Пих чай, последната чаша истински чай за много дълго време — в стая, която изглеждаше така, както бихте си представили гостната на една дама, и там говорихме дълго и спокойно до камината. По време на този поверителен разговор ми стана ясно, че съм бил представен пред съпругата на големеца и бог знае пред колко още други хора като изключително и надарено същество — невероятна находка за Компанията, — човек, какъвто не се среща всеки ден. Боже мой! Щях да командувам речно корабче с парна свирка. Стана също ясно, че съм един от работниците с капитал. Разбирате, нали? Нещо като посланик на светлината. Нещо като апостол от по-низша категория. По това време тези глупости се ширеха из печата и в частни разговори и чудесната жена, която живееше сред водовъртежа на тази измама, бе буквално не на себе си. Тя говореше за това, че е „необходимо да се отучат милиони невежи човешки същества от ужасиите им навици“, докато накрая се почувствувах съвсем неловко. Осмелих се да забележа, че Компанията е създадена да трупа печалби.
„Забравяш, скъпи Чарли, че работникът е достоен за своето възнаграждение!“ — каза тя оживено. Странно как жените не разбират истината. Те живеят в своя собствен свят и нищо друго не прилича на него. Този свят е прекалено красив и ако те трябва да го изградят, той ще рухне преди първия залез. Някой объркан факт, с който ние, мъжете, живеем доволно от сътворението на света, ще изскочи и ще събори цялата постройка.
След това тя ме прегърна, каза ми да нося фланелено бельо и да пиша често и т.н., и аз тръгнах. На улицата, не зная защо, ме обхвана особеното чувство, че съм мошеник. Странно бе, че аз, който преди бях тръгвал за най-далечни краища на света за двадесет и четири часа, замисляйки се по-малко от всеки тръгнал да пресича улицата, преживях миг — не бих казал на колебание, но на известно сепване пред това обикновено назначение. Най-добре ще го обясня, ако ви кажа, че за миг изпитах чувството, като че вместо към сърцето на един континент се отправям към сърцето на земята.
Заминах с френски параход, а той спираше във всяко загубено пристанище, доколкото можех да разбера, с единствената цел да остави на брега войници и митнически чиновници. Наблюдавах брега. Да наблюдаваш морския бряг, когато той се плъзга покрай кораба, е все едно да съзерцаваш неразгадаема загадка. Ето го пред вас — усмихнат, намръщен, примамващ, великолепен, нисък, блудкав или див, но винаги обкръжен с безмълвен шепот: „Ела и виж сам!“ Този бряг бе почти безличен, сякаш все още в процес на сътворяване, с еднообразен и мрачен вид. Краят на исполинската джунгла, толкова тъмнозелена, че изглеждаше почти черна, опасана с белите крайбрежни вълни, минаваше непосредствено покрай синьото море, чийто блясък бе приглушен от пълзящи мъгли. Слънцето печеше жестоко и земята искреше и изпускаше капки пара. Тук-таме се виждаха сивобелезникави петънца, скупчени до белите вълни на морето, над които се вееше флаг. Многовековни селища, като карфици върху девствената шир. Ние продължавахме, спирахме, оставяхме войници; продължавахме, оставяхме митничари да събират такси в тази страшна пустош и да живеят под ламаринен навес с развято знаме; оставяхме още войници — вероятно да пазят митничарите. Някои, както чувах, намирали смъртта си в прибоя край брега, но никой не се интересуваше от това. Просто ги захвърляха там, а ние продължавахме. Всеки ден брегът изглеждаше все същият, сякаш стояхме неподвижно; но минавахме покрай различни търговски пунктове — с имена като Големия Басан, Малкият Попо; имена, сякаш взети от долнопробен фарс, разиграван на зловещ фон. Безделието ми на пътник, самотата ми сред тези хора, с които нямах нищо общо, мазното лениво море и неизменната мрачност на брега сякаш ме криеха от истината и ме държаха в плен на някаква тъжна и безсмислена измама. Гласът на прибоя бе истинско удоволствие, като гласа на роден брат. Той беше естествен. Знаеше защо съществува, имаше смисъл. От време на време някоя лодка от брега ни връщаше за миг към действителността. Караха я винаги черни мъже. Отдалеч се виждаше блясъкът на бялото в очите им. Те викаха и пееха, а телата им се обливаха в пот. Лицата на тези хора бяха като чудновати маски; те имаха кости, мускули, неудържима жизненост, напрегната енергия в движенията, която бе естествена и истинска като прибоя край техния бряг. Те не търсеха извинение, че са тук. Беше много приятно да ги наблюдава човек. За известно време имах чувството, че съм все още част от свят на неизкривени факти; но това чувство не продължи дълго; винаги се случва нещо, което да го прогони. Спомням си, че веднъж се приближихме до военен кораб, пуснал котва недалеч от брега. А там нямаше дори и навес. Корабът обстрелваше джунглата. Французите водеха една от войните си в този район. Бойното знаме на кораба висеше като дрипа, дулата на шестинчовите оръдия стърчаха над ниския корпус; мазното и мръсно течение поклащаше лениво кораба и люлееше тънките му мачти. В безкрайното, пусто пространство от земя, небе и вода параходът стоеше неразгадаем и стреляше по цял един континент. Едно от шестинчовите оръдия гръмваше, малък пламък се изскубваше и изчезваше, разпръскваше се бяло облаче дим, мъничък снаряд изохкваше слабо — и нищо не ставаше. Нищо не можеше да стане. Тази дейност беше безумна и тази гледка представляваше печална комедия. Не изгубих това чувство и когато някой на палубата се опита да ме увери, че там се намирал лагер на местни жители — той ги нарече врагове! — скрити някъде на брега.
Предадохме пощата на военния параход (чух, че хората на този самотен кораб умирали по трима на ден от треска) и продължихме пътя си. Спряхме на още няколко места с фарсови имена, където се виеше веселият танц на смъртта и търговията в неподвижния, миришещ на пръст въздух като в претоплена катакомба; плавахме покрай безформения бряг, пазен от страшния прибой, сякаш самата природа искаше да пропъди нашествениците; влизахме и излизахме от реки, от течения на смъртта и живота, чиито брегове тънеха в кал, чиито гъсти като тиня води навлизаха в разкривени лесове, а те се гърчеха пред нас в безсилно отчаяние. Никъде не спряхме достатъчно дълго, за да получим подробно впечатление, но постепенно ме обхвана чувство на неясна и потискаща почуда. Сякаш това пътешествие бе морно поклонничество, някакъв свят от кошмари.
Бяха изминали повече от тридесет дни, когато зърнах устието на голямата река. Пуснахме котва до седалището на властите. Но работата ми щеше да започне двеста мили по-нагоре по реката. Затова веднага се приготвих да потегля към някакво населено място, отдалечено на тридесет мили от устието.
Пътувах с малък морски параход. Капитанът беше швед и след като разбра, че съм моряк, ме покани на мостика. Той бе млад човек, слаб, рус и намръщен, с права коса, който влачеше краката си, като вървеше. Когато напускахме малкия жалък кей, той посочи презрително с глава към брега. „Там ли живеете?“ — попита. Аз казах „да“. „Хубава пасмина са тия правителствени чиновници, нали?“ Той продължи, като говореше английски точно и жлъчно. „Странно е какво могат да вършат някои хора за няколко франка на месец. Интересно, какво ли ще стане с тях, когато отидат във вътрешността на страната?“ Аз му казах, че се надявам скоро да разбера това. „Така ли? — възкликна той, като продължи да гледа зорко напред. Не бъдете толкова сигурен. И продължи: Завчера прибрах един човек на кораба. Беше се обесил. И той беше швед.“ „Обесил се! Но защо?“ — извиках аз. Той продължи да гледа напред. „Кой знае? Не могъл да понесе слънцето или може би страната.“
Най-сетне стигнахме до завой в реката. Изникна скала, след това могили от изровена земя на брега, къщи върху хълм, други къщи с железни покриви, пръснати сред пустошта на някакви разкопки или прилепени към склона. Над това опустошение бумтеше непрекъснато реката. Множество хора, повечето черни и голи, се движеха като мравки напред-назад. Дървен кей се врязваше дълбоко в реката. Ослепително слънце удавяше тази гледка във внезапни изблици от блясък. „Това е лагерът на вашата компания — каза шведът и посочи три дървени постройки като казарми, разположени на скалистия склон. — Там ще ви изпратя вещите. Четири парчета, нали? Сбогом.“
Натъкнах се на един котел, който се търкаляше из тревата, след това открих пътека нагоре по хълма. Пътеката се отбиваше встрани заради скалите, а също така заради един малък железопътен вагон, който лежеше върху покрива си и колелата му стърчаха във въздуха. Едно от тях липсваше. Вагончето изглеждаше мъртво, като труп на животно. Видях още няколко гниещи машини, а също цяла камара ръждясали релси. Отляво на пътеката се чернееха няколко дървета и хвърляха сянка, в която някакви тъмни същества се движеха с мъка. Премигах, пътеката бе стръмна. Отдясно изсвири клаксон и черните хора се разбягаха. Тежък, приглушен взрив разтърси земята. Изскочи облаче дим и това бе всичко. Никаква промяна не се появи по лицето на скалата. Строяха железопътна линия. Скалата не пречеше; но безсмислените взривове бяха единствената работа, която се вършеше там.
Слаб шум от триене на метал ме накара да обърна глава. По пътеката се изкачваха в индийска нишка шестима черни мъже. Те се движеха изправено и някак тромаво. Носеха малки кошници, пълни с пръст, върху главите си и този шум звучеше в такт със стъпките им. Около кръста си носеха завързани черни парцали, чиито краища се люлееха като опашки. Можех да преброя ребрата им, ставите на крайниците им приличаха на възли от въже; всеки един от тях носеше на врата си желязна яка и всички бяха свързани с обща верига, чиито краища се люлееха и издаваха ритмичен звук. Друг взрив от скалата ме накара изведнъж да си спомня военния кораб, който стреляше по цял един континент. Това бе същият зловещ глас; но тези хора не можеха да бъдат врагове по никакъв начин. Бяха ги нарекли престъпници и разгневеният закон, неразгадаема загадка, връхлетяла от морето, ги бе настигнал също като разбиващите се снаряди. Хлътналите им гърди дишаха на пресекулки, страшно разширените им ноздри трепереха, а очите им гледаха втренчено с каменно безжизнен поглед нагоре по хълма. Те минаха на шест стъпки от мен, без да ме погледнат, с мъртвешкото безразличие на нещастни туземци. Зад тези сурови лица един от приобщените, резултат на новите сили, които действуваха сега, вървеше унило, хванал пушката си през средата. Носеше куртка, на която липсваше едно копче, и когато видя бял човек по пътеката, той прибра бързо оръжието към рамото си. Това бе чисто и просто благоразумие, тъй като белите много си приличаха отдалеч и той не знаеше кой съм. Успокоен, с широка негодяйска усмивка, той хвърли поглед към затворниците, сякаш искаше да ме приобщи към себе си и да ми се довери. В края на краищата аз също бях част от великото, възвишено и справедливо дело. Вместо да тръгна нагоре, обърнах се и започнах да слизам наляво. Исках да изгубя каторжниците от погледа си, преди да се изкача на хълма. Знаете, че не съм особено чувствителен; налагало ми се е да удрям, за да отблъсвам удара. Налагало ми се е да се съпротивявам и понякога да нападам: това е единственият начин да се съпротивяваш — без оглед на цената, според изискванията на условията, в които съм попаднал. Виждал съм дявола на насилието, дявола на алчността и дявола на знойното желание; кълна се в звездите, това бяха силни, страстни, червенооки дяволи, които блъскаха и гонеха хората, казвам ви, хората. Но сега, на този хълм, аз усетих, че в ослепителната слънчева светлина на тази земя ще се срещна и опозная с мекушавия, лъжлив, слабоок дявол на едно хищническо и безжалостно безумие. Колко коварен може да е той, щях да разбера след няколко месеца и хиляди мили нагоре по реката. За миг стоях ужасен, сякаш от някаква поличба. Най-накрая слязох от хълма и тръгнах косо към дърветата, които бях видял.
Заобиколих огромна дупка, изкопана на хълма, предназначението на която не можах да разгадая. Но тя не бе нито каменна кариера, нито пясъчна. Просто дупка. Може би бе свързана с великодушното желание да се намери някаква работа на престъпниците. Не зная. След това едва не хлътнах в една много тясна урва, която се извиваше като белег от рана върху хълма. Долу, на дъното, лежаха множество нахвърляни отводнителни тръби за селището. Всички бяха счупени. Това бе безсмислено разхищение. Най-после се намерих под дърветата. Целта ми беше да походя малко на сянка; но там веднага изпитах чувството, че съм навлязъл в последния кръг на ада. Бързеят на реката бе наблизо и непрекъснатият, монотонен, стремглав, остър шум на водата изпълваше тъжната тишина на леса, където не се чуваше друг звук и където не потрепваше лист, сякаш главоломната бързина на въртящата се земя бе станала изведнъж осезаема.
Между дърветата, облегнати на стволовете, придържайки се към земята, в полумрака клечаха, лежаха и седяха черни същества във всички пози на страданието, омаломощени и отчаяни. На скалата избухна нова бомба, последвана от лек трепет на земята под краката ми. Работата продължаваше. Работа! А това бе мястото, където някои от работниците се бяха оттеглили да умрат.
Те умираха бавно — това бе ясно. Те не бяха врагове, не бяха престъпници, сега не бяха дори земни същества — а черни сенки на болест и глад, които лежаха в безпорядък сред зеления мрак. Докарани от всички части на брега с цялата законност на договорите, захвърлени сред ужасни условия, хранени с непривична храна, те се разболяваха, преставаха да работят, а след това им разрешаваха да изпълзят, колкото да умрат. Тези мъртвешки сенки бяха свободни като въздуха — и почти толкова плътни. След малко започнах да различавам блясъка на очите им в мрака на дърветата. Поглеждайки надолу, видях едно лице до ръката си. Черните кости се облягаха на дървото, клепачите бавно се отвориха и хлътналите очи ме погледнаха, огромни и празни, след това в дълбочините на зениците блесна сляпо, бяло пламъче и бавно изгасна. Човекът изглеждаше млад, почти момче. Но знаете, че е трудно да се определи възрастта им. Можех само да му предложа сухари от шведския кораб, от които имах още в джоба си. Пръстите бавно стиснаха сухара, без друго движение и без друг поглед. Той бе вързал бял конец около врата си. Защо? Къде го бе намерил? Какво представляваше този конец? Значка, украшение, магия, заклинание? Свързана ли бе някаква мисъл с него? Конецът изглеждаше чудноват около черния му врат, този бял конец от задморските земи.
До същото дърво седяха още два вързопа остри кости със свити колене. Единият от тях, с брада подпряна върху коленете, гледаше втренчено по един ужасен и ужасяващ начин, без да вижда. Другият призрак бе облегнал назад главата си, сякаш сразен от тежка умора; останалите лежаха, покосени сякаш от сеч или чума. Докато стоях обезумял от ужас, едно от тези същества се изправи на колене и запълзя на четири крака към реката да пие вода. То лочеше от ръката си, след това седна на слънцето, кръстоса крака и не след дълго къдравата му глава увисна на гърдите.
Не можех да се скитам повече из този полумрак и бързо се отправих към лагера. Близо до постройките срещнах бял човек, така необикновено елегантен, че в първия миг го помислих за привидение. Видях висока, колосана яка, бели маншети, сако от светла алпака, снежнобели панталони, чиста вратовръзка и лъснати ботуши. Без шапка. Косата — вчесана на път, намазана с брилянтин, под чадър на зелени ивици в едната бяла ръка. Той бе поразителен и зад ухото си бе затъкнал перодръжка.
Ръкувах се с това чудо и разбрах, че е главният счетоводител на компанията и че цялото счетоводство се извършвало в този лагер. Той бил излязъл за миг „да подиша малко чист въздух“. Изразът прозвуча невероятно странно с намека си за заседнал чиновнически живот. Не бих споменал изобщо тази среща, ако тогава не бях чул за първи път името на човека, така неразривно свързан със спомените ми от онова време. Още повече че изпитах уважение към този екземпляр. Да, уважение към яката му, към огромните му маншети, сресаната му коса. Неговият вид наистина напомняше бръснарски манекен, но в ужасната безнравственост на тази земя той бе запазил външността си. А това говореше за силна воля. Колосаната му яка и нагръдник бяха постижение на твърдия му характер. Той бе прекарал тук почти три години; по-късно не се въздържах и го попитах как бе успял да поддържа така бельото си. Той се изчерви съвсем слабо и отговори скромно: „Научих една туземка в лагера. Беше много трудно, тя ужасно мразеше тази работа.“ Наистина този човек бе постигнал нещо. По същия начин бе грижлив към документите в счетоводството, което поддържаше в изряден вид.
Всичко останало в лагера бе истински хаос — началници, предмети, постройки.
Група страшни негри с изкривени крака пристигаха и заминаваха; към дълбочината на мрака течаха стоки, лошокачествена памучна басма, мъниста и медна жица, а в замяна на това се стичаше безценната слонова кост.
Наложи се да чакам в лагера десет дни — цяла вечност. Живеех в колиба на двора, но за да не гледам хаоса, понякога влизах в кантората на счетоводителя. Тя бе построена от дъски и така лошо сглобена, че когато той се навеждаше над високото си бюро, по него играеха от глава до пети тесни ивици слънчева светлина. Нямаше нужда да отваря големия капак на прозореца. Тук също бе горещо; огромни мухи, които не жилеха, а просто режеха, бръмчаха адски. Обикновено седях на пода, а той с безупречната си външност (бе дори леко парфюмиран), кацнал на високия си стол, пишеше ли, пишеше. Понякога ставаше да се раздвижи. Когато внасяха в кантората походно легло с болен, някой агент от вътрешността на страната, той проявяваше кротко раздразнение. „Стенанията на тази болна особа — казваше той — ме разсейват. И без това е много трудно да не правя грешки в този климат.“
Един ден той каза, без да вдигне глава: „Без съмнение във вътрешността ще срещнете господин Курц.“ На въпроса ми кой е господин Курц, отговори, че бил първокласен агент. Като видя разочарованието ми от това сведение, добави бавно, като остави перото си на бюрото: „Той е много забележителна личност.“ Следващите ми въпроси изтръгнаха факта, че господин Курц оглавява понастоящем много важен търговски лагер, където се вади най-много слонова кост. „Изпраща толкова слонова кост, колкото всички други, взети заедно…“ Започна да пише отново. Болният се чувствуваше твърде зле, за да стене. Само мухите бръмчаха в замрелия покой.
Изведнъж се чуха гласове и шум от нозе. Бе пристигнал керван. Яростно гъмжило от грозни звуци избухна отвъд дъсчените стени. Всички носачи говореха едновременно и посред шумотевицата се чу тъжният глас на главния агент, който „отказваше да работи“ със сълзи в гласа си за двадесети път този ден… Счетоводителят бавно се надигна от стола си. „Каква ужасна врява“ — каза той. Тихо прекоси стаята, погледна болния, върна се и додаде: „Не чува нищо.“ „Какво! Да не е умрял?“ — попитах стреснато. „Не. Още не“ — отговори той с голямо самообладание. След това, като поклати глава към врявата на двора, прибави: „Когато човек трябва правилно да вписва цифри, започва да мрази тези диваци — да ги мрази до смърт.“ За миг се отдаде на мислите си. „Когато видите господин Курц — продължи той, — кажете му от мое име, че всичко тук — и погледна към бюрото си — е наред. Не обичам да му пиша. С нашите писмоносци човек никога не знае в чии ръце може да попадне писмото му. Например в централния лагер.“ Той ме изгледа втренчено с кротките си изпъкнали очи. „Курц ще отиде далеч, много далеч — започна отново. — Не след дълго ще заеме голям пост в администрацията. Там горе, в съвета в Европа, разбирате, нали?… Искат да го издигнат.“
След това продължи да работи. Шумът навън бе стихнал и на излизане аз се спрях на вратата. Сред монотонното бръмчене на мухите агентът, който си заминаваше за родината, лежеше пламнал от температура и безчувствен; другият, надвесен над книгите си, коректно вписваше цифри на съвършено коректни сделки; а петдесет стъпки под прага на вратата аз виждах неподвижните върхари на гората на смъртта.
Най-сетне на следния ден напуснах лагера с керван от шестдесет души. Чакаше ни път от двеста мили.
Не е необходимо да ви разказвам подробности от пътуването — пътеки, навсякъде пътеки. Утъпкана мрежа от пътеки, които браздяха пустата земя, провираха се през високата и изгоряла трева, през шубраци; те се изкачваха и слизаха по хладни урви, по каменисти нажежени хълмове и накрая самота, каква самота! Никъде никаква човешка душа, нито колиба. Населението бе отдавна избягало. Но представете си, че множество тайнствени негри, въоръжени с всякакъв вид оръжие, изведнъж започнат да сноват по шосето между Дийл и Грейвсенд и да ловят фермери наляво и надясно, за да им носят тежките товари. Сигурно и тогава всяка ферма и всяка къща наоколо много скоро ще се обезлюдят. Само че тук и жилищата бяха изчезнали. Въпреки това минах през няколко изоставени села. Има нещо по детски тъжно в развалините. Ден след ден бях следван от тропота на шестдесет чифта боси нозе, всеки чифт превит под тежестта на сто и двадесет килограма. Нощуване, хранене, сън, вдигане на лагера, поход. От време на време впрегнат носач спи вечен сън сред високата трева до пътеката, а до него лежат празната му кратунка за вода и дългата му тояга. Страшна тишина наоколо и навсякъде. Може би през някоя тиха нощ само се долавяше трепет на далечни тъпани, който изчезва и нараства, трепет огромен и нищожен; звук кобен, умоляващ, подстрекаващ и див — може би криещ такъв дълбок смисъл като звука на камбани в някоя християнска страна. Веднъж срещнах бял човек с разкопчана униформа да лагерува до пътеката край въоръжен ескорт от високи занзибарци, много гостоприемен и празнично настроен, да не кажа пиян. Грижел се за поддържането на пътя, заяви той. Не мога да твърдя, че видях някакъв път или някакво поддържане, освен ако тялото на негър на средна възраст с дупка от куршум в челото, в когото едва не се спънах три мили по-нагоре, би се смятало за постоянно подобрение на пътя. С мен пътуваше бял, не бе лош човек, но много пълен и с досадния навик да припада по горещите хълмове, които бяха отдалечени с мили от най-близката сянка или вода. Отегчително е да придържаш сакото си като сенник над главата на човека, докато той се свести. Не можах да се въздържа и веднъж го попитах защо въобще е дошъл тук. „Да натрупам пари, разбира се. Ти за какво мислиш, че съм дошъл?“ — каза той презрително. След това се разболя от треска и трябваше да го носим в плетена люлка, закачена на прът. А тъй като тежеше много, имах непрекъснати разправии с носачите. Те се дърпаха встрани, противяха се, бягаха и изчезваха с товарите си в нощта — истински бунт. Така една вечер произнесох реч на английски с помощта на жестове, които шестдесет чифта очи разбраха, и на следващата сутрин въжената люлка тръгна начело на колоната. След един час всичко се изтърси на земята в един храсталак — човекът, люлката, стоновете, одеялата. Истински ужас! Тежкият прът му бе протрил носа. Той много настояваше да убия някого, но наоколо нямаше и следа от носач. Припомних си стария лекар: „Би било интересно за учения да наблюдава умствените промени, в отделния човек на самото място.“ Имах чувството, че ставам интересен обект за научен експеримент. Но всъщност това няма връзка с разказа ми. На петнадесетия ден огромната река отново се ширна пред мен и аз влязох, накуцвайки, в централния лагер. Той бе построен на затънтено място, заобиколен от лесове и шубраци. От едната страна бе ограден с воняща кал, а на останалите три се издигаше невероятна ограда от тръстика. Вместо врата в оградата зееше дупка и още от пръв поглед ми стана ясно, че това предприятие се ръководи от някой мекушав, нещастен дявол. От зданията се появиха лениво бели мъже с дълги тояги в ръка. Те дойдоха да ме погледнат, а после изчезнаха някъде. Един от тях, дебел, лесно възбудим човек с черни мустаци, ми съобщи с голяма голословност и много отклонения, щом разбра кой съм, че параходът ми се намирал на дъното на реката. Новината ме смая. Какво? Как? Защо? О! Всичко било наред! Сам управителят бил там. Всичко било съвсем наред! Всички се държали великолепно! Великолепно! „Непременно — каза той много възбудено — трябва да отидете и да се срещнете веднага с главния управител. Чака ви!“
В момента не схванах истинското значение на крушението. Сега мога да го разбера, но всъщност не съм сигурен — дори никак. Във всеки случай историята бе твърде глупава — като си мисля сега за нея, — за да бъде естествена. И все пак… Но в момента погледнах на нея като на досадна неприятност. Параходчето бе потънало. Два дни преди това управителят тръгнал внезапно и набързо нагоре по реката. Параходчето се командувало от някакъв волнонаемен капитан и след три часа успели да разбият дъното му в камъните по реката и параходчето потънало до южния бряг. Запитах се какво ще правя сега, когато параходът ми бе пропаднал. Всъщност се оказа, че трябва да свърша много работа, за да го измъкна от реката. Започнах на следващия ден. Тази дейност, а също и поправката на параходчето, след като занесох частите му в лагера, ми отнеха няколко месеца. Първата ми среща с управителя бе любопитна. След като бях вървял двадесет мили сутринта, той не ме покани да седна. Цветът на лицето му, чертите, обноските, гласът му не правеха особено впечатление. Среден на ръст, с нормално телосложение. Очите му, най-обикновени сини очи, бяха особено студени и той гледаше с режещ и тежък като брадва поглед. На устните му се четеше неуловим потаен израз — нито усмивка, нито не; сега си я спомням, но не мога да я опиша точно. Ако това бе усмивка, тя бе несъзнателна, като че ли се появяваше само за миг, след като той бе казал нещо. Тя идваше като завършек на монолозите му, като печат върху думите, така че смисълът и на най-обикновеното му изречение ставаше съвършено неразгадаем. Той бе най-обикновен търговец, скитал се от млади години по тези места — и нищо повече. Подчиняваха му се, но той не събуждаше нито любов, нито страх, нито дори уважение. Само безпокойство. Точно така! Безпокойство. Не определено недоверие — чисто и просто безпокойство, нищо повече. Нямате представа колко ефектна може да бъде такава способност. Той не притежаваше гения на организатора, на инициативния човек, дори не разбираше нищо от ред. Това личеше от окаяното състояние на лагера. Не бе образован, нито пък умен. Длъжността си бе получил… как? Може би защото никога не се бе разболявал. Бе служил три пъти по три години тук… Защото цъфтящото здраве при общата разруха на организма на другите е само по себе си сила. Когато се прибирал за отпуск в родината, отдавал се на голяма разюзданост.
Разбрах това от случайните ми разговори с него. Той не бе създал каквото и да било, само можеше да поддържа рутината — нищо повече. Но бе забележителен. Бе забележителен с тайната си, която не ти позволяваше да разбереш какво властвува над този човек. Той никога не издаваше тайната си. Може би в него нямаше нищо. Това подозрение ме стресна — защото проверката бе невъзможна. Веднъж, след като разни тропически болести били съборили почти всички агенти в лагера, той казал: „Хората, които идват тук, не трябва да имат черва“ — и бе запечатал изказването си с обичайната си усмивка; сякаш тя бе врата към мрака, чийто властелин бе той. Човек можеше да си въобразява, че вижда това или онова — но печатът си оставаше. Когато веднъж по време на обеда постоянните разправии за старшинство на белите служители го ядосаха, той заповяда да се направи огромна кръгла маса, за която трябваше да се изгради специална постройка. Такъв бе стилът на лагера. Там, където стоеше той, бе първото място, а останалите не бяха никъде. Човек чувствуваше, че това е неотменимото му решение. Той не бе нито учтив, нито неучтив. Не говореше много. И позволяваше на своя „прислужник“ — дебел млад негър от брега — да се отнася с белите пред собствените му очи с предизвикателно нахалство.
Той започна да говори, щом ме видя. Бил съм се готвил прекалено дълго. Не можел повече да чака. Трябвало да тръгне без мен. Хората в лагерите нагоре по реката трябвало да бъдат сменени. След толкова много бавене той не знаел вече кой е умрял и кой не, нито пък как работели и т.н., и т.н. Не обърна никакво внимание на обясненията ми и като си играеше с парче червен восък, няколко пъти повтори, че положението е „много сериозно, много сериозно“. Носели се слухове, че един много важен лагер бил в опасност и че неговият ръководител, господин Курц, бил болен. Надяваше се, че това не е истина. Господин Курц бил… Почувствувах, че съм уморен, че ставам раздразнителен. „По дяволите Курц!“ — помислих си аз. Прекъснах го и му казах, че на брега съм чул вече за господин Курц. „А! Значи и на брега говорят за него!“ — промърмори той. След това поде отново, като ме уверяваше, че господин Курц бил най-добрият му агент, изключителен човек, от огромно значение за Компанията; следователно можех да разбера тревогата му. Бил „много, много неспокоен“. Наистина, той се въртеше непрекъснато, сякаш не го свърташе на стола, възкликваше: „А, господин Курц!“, счупи пръчката червен восък и за миг като че остана поразен от случилото се. След това пожела да знае „колко време ще ми трябва да…“ Отново го прекъснах. Разбирате, че бях гладен, стоях прав и почнах да ставам жлъчен. „Откъде да зная? — казах аз. — Още не съм видял развалината — сигурно няколко месеца.“ Целият разговор ми изглеждаше безплоден. „Няколко месеца — каза той, — да кажем, три месеца. Да. Би трябвало да стигне това време.“ Изскочих от колибата му (той живееше съвсем сам в глинена колиба с нещо като веранда) и промърморих на себе си какво мисля за него. Той бе глупак. По-късно си взех думите назад, когато осъзнах с каква голяма точност бе преценил времето, необходимо за ремонта на параходчето.
Залових се за работа още на следващия ден и, така да се каже, обърнах гръб на лагера. Само по този начин можех да удържа властта над основните моменти в живота ми. И все пак от време на време човек се обръща да хвърли поглед около себе си; и тогава виждах лагера и тези мъже, които се разхождаха безцелно в обляния от слънце двор. Понякога се питах какво значи всичко това. Те се скитаха с глупавите дълги геги в ръце като някакви обезверени поклонници, омагьосани и хванати в плен от изгнилата ограда. Думите „слонова кост“ кънтяха във въздуха, те се носеха като шепот, като въздишка, човек би казал, че тези хора се молеха на тях. Над всичко тежеше като мирис на труп дъхът на безумна алчност. Господи! Никога преди не бях виждал такъв недействителен свят. А извън лагера безмълвната пустош, която ограждаше това петънце върху земята, бе огромна и непобедима, като зло или като истина, търпеливо очакваща края на това невероятно нашествие.
Тези месеци! Но няма значение. Случиха се най-различни неща. Една вечер един навес от трева, пълен с цветна басма, мъниста и бог знае още какво, пламна изведнъж, така, сякаш земята се бе разтворила отмъстително, за да изгори този боклук. Аз си пушех спокойно лулата до разглобения параход и видях как всички заподскачаха в светлината като луди с високо вдигнати ръце. Дебел мустакат човек се втурна към реката с ламаринено ведро в ръка. Той ме увери, че всички „се държат великолепно, великолепно“, загреба половин ведро вода и изтича обратно. Забелязах, че ведрото е пробито. Тръгнах бавно към лагера. Разбира се, навесът бе изгорял като кутия кибрит. Нищо не можеше да се спаси. Пламъците бяха лумнали високо, бяха прогонили всички, бяха осветили всичко — и бяха изгаснали. Навесът представляваше купчина въглени, които все още пламтяха яростно. Наблизо биеха негър. Говореше се, че той бил причинил пожара. Той крещеше неистово. По-късно, след няколко дни, го видях да седи на сянка, много болен, и да се мъчи да се възстанови. След това стана и изчезна — джунглата го прибра в пазвата си, без звук и без следа. Като се приближих до пожара, застанах случайно зад гърба на двама души, които си говореха нещо. Чух да споменават името на Курц, а след това думите: „Да се възползуваме от този нещастен случай.“ Единият от тях бе управителят. Казах му „Добър вечер“. „Виждали ли сте някога такава… невероятна гледка?“ — отвърна той и отмина. Другият остана. Той бе много добър агент, млад, с обноски на джентълмен, малко сдържан, с разперена брадичка и нос като клюн. С другите агенти се държеше студено. А те от своя страна твърдяха, че е шпионин на управителя. Аз почти не бях разговарял с него. Разприказвахме се и след малко се отдалечихме от съскащото разорение. Той ме покани в стаята си, в главното здание на лагера. Запали клечка кибрит и аз забелязах, че този млад аристократ не само имаше тоалетна масичка с инкрустирано сребро по нея, но също и цяла свещ за свои нужди. Точно по това време само управителят имаше право на свещи. Местни рогозки покриваха глинените стени; копия, щитове и ножове висяха като трофеи. На този човек бе поверена задачата да прави тухли — така поне ми бяха казали; но в целия лагер нямаше нито една тухла, а той бе прекарал тук повече от година — в чакане. Изглежда, не можеше да произвежда тухли без нещо, но не зная точно какво — навярно слама. Както и да е, това нещо го нямаше тук и тъй като бе малко вероятно да пристигне от Европа, не ми стана ясно какво всъщност чакаше той. Може би някакво чудо. Така или иначе, всичките шестнадесет или двадесет поклонници чакаха нещо; честна дума, това занимание, изглежда, не им бе неприятно, ако се съди по начина, по който запълваха времето си, въпреки че само болести ги спохождаха. Те непрекъснато клюкарствуваха и злословеха един срещу друг по много глупашки начин. Над лагера се носеше заговорнически шепот, но, разбира се, от това не излизаше нищо. И заговорът бе недействителен, както всичко останало, като великодушната измама на цялото начинание, като разговорите им, управлението им, като преструвките им, че работят. Действително беше само желанието им да бъдат назначени в лагер, където има слонова кост, и да печелят проценти. Те интригантствуваха, клеветяха се и се мразеха поради процентите, но никой не би вдигнал и малкия си пръст за нищо, съвсем не. Небеса! Има нещо гнило в света, който позволява на един човек да открадне кон, докато друг не бива да поглежда дори оглавника. Направо открадва кон. Много добре. А друг погледне по особен начин оглавника и докарва до изстъпление и най-снизходителния светец.
Нямах представа защо бе решил да бъде любезен, но докато говорехме, изведнъж ми хрумна, че той се мъчи да открие нещо, да изкопчи нещо от мене. Непрекъснато споменаваше Европа, хората, които предполагаше, че са ми известни — разпитваше ме за познатите ми в града-гробница и т.н. Малките му слюдести очи горяха от любопитство, въпреки че се стараеше да изглежда надменен. В началото бях изумен, но много скоро на свой ред изпитах острото любопитство да узная какво точно иска да разбере от мен. Просто не можех да си представя какво у мен е събудило любопитството му. Беше ми приятно да гледам неговата озадаченост, тъй като наистина тялото ми бе пронизвано само от студени тръпки и не можех да мисля за нищо освен за нещастната история с параходчето ми. Бе очевидно, че той ме взе за безсрамен лъжец. Накрая се разсърди и за да скрие страшното си раздразнение, се прозина. Аз станах. В този миг забелязах малка маслена картина в рамка, която представляваше жена със завързани очи и със запален факел. Фонът беше мрачен, почти черен. Движението на жената бе царствено; а светлината от факела върху лицето й излъчваше нещо злокобно.
Картината ми направи силно впечатление. Той застана учтиво до мен, като държеше празна бутилка от шампанско (използувано като лекарство), със свещта, сложена в гърлото на бутилката. На въпроса ми той отговори, че господин Курц нарисувал картината в този лагер преди повече от година — докато чакал да замине за собствения си лагер. „Кажете ми, моля ви, кой е този господин Курц?“
„Управителят на вътрешния лагер“ — рече той кратко и отвърна очи. „Много ви благодаря — казах аз и се засмях. — А вие сте тухларят на централния лагер, всички знаят това.“ Събеседникът ми замълча за известно време. „Господин Курц е истинско чудо — каза накрая. — Посланик на милосърдието, науката, напредъка и дявол знае още какво. На нас са ни необходими — той започна да декламира внезапно — висока интелигентност, дълбоко съчувствие и целенасоченост за ръководство на делото, поверено ни от Европа.“ „Кой казва това?“ — попитах аз. „Всички — отговори той. — Някои дори го пишат; и така, Курц пристигна тук, особен човек, както знаете.“ „Защо да зная?“ — прекъснах го наистина изненадано. Той не ми обърна внимание. „Да. Днес той е ръководител на най-добрия лагер, следващата година ще стане помощник-управител, а след две години… Но, предполагам, знаете какво ще стане Курц след две години. Вие сте от новите — носители на добродетели. Същите хора, които го изпратиха специално, препоръчаха и вас. О, не казвайте «не». Вярвам на очите си.“ Изведнъж ми проблесна. Влиятелните познати на милата ми леля бяха направили неочаквано впечатление на този млад човек. Едва се сдържах да не се разсмея. „Изглежда, четете поверителната кореспонденция на Компанията“ — полюбопитствувах аз. Той не промълви нито дума. Беше много забавно. „Когато господин Курц стане главен управител — продължих строго, — няма да имате такава възможност.“
Той духна внезапно свещта и ние излязохме навън. Луната бе изгряла. Наоколо се движеха лениво черни фигури, които изливаха вода върху тлеещия съскащ огън, пара се виеше нагоре в лунната светлина, а пребитият негър стенеше някъде наблизо. „Това животно вдига такъв шум! — каза неуморимият мустакат човек, който се бе приближил до нас. — Пада му се. Престъпление — и наказание! Без милост, без милост! Това е единственият начин да предотвратим за в бъдеще всички пожари. Току-що казвах на управителя…“ Той забеляза събеседника ми и изведнъж се оклюма. „Още не сме в леглото — каза той с раболепно въодушевление. — Напълно естествено. Ха, ха! Опасност и — вълнение.“ След това изчезна. Аз тръгнах към реката, а другият ме последва. Чух жлъчна забележка, промълвена тихо: „Страхливци.“ На групи поклонниците ръкомахаха и разискваха, някои от тях с геги в ръце. Сигурен съм, че спяха с тях. Отвъд оградата джунглата се възправяше призрачна в лунната светлина и чрез неясното шумолене и звуците, които се чуваха в този жалък двор, тишината на земята проникваше в човешкото сърце със своята загадъчност, своето величие, с поразителната реалност на тайния си живот. Раненият негър изохка слабо някъде наблизо, а след това въздъхна така дълбоко, че аз се отдалечих с бързи стъпки. Изведнъж нечия ръка хвана моята. „Уважаеми господине — каза онзи. — Не искам да бъда криво разбран, а още по-малко от вас. Вие ще видите господин Курц много скоро, преди аз да имам това удоволствие. Не бих желал той да получи погрешна представа за моето благоразположение…“
Оставих го да бърбори, този Мефистофел от папиемаше. Стори ми се, че ако провра пръста си през него, вътре няма да намеря нищо освен може би малко мръсотия. Той бе решил да стане помощник-управител при сегашния си началник и разбрах, че пристигането на Курц бе разстроило съвсем и двамата. Говореше възбудено и аз не го спрях. Бях се облегнал на развалината, която представляваше параходът ми, измъкнат на склона като трупа на голямо речно чудовище. Миризмата на вековна кал се бе напластила в ноздрите ми, а страшната тишина на девствената гора тежеше над мен; по черната река блестяха малки петънца. Луната бе пръснала над всичко тънък пласт сребро — над буйната трева, над калта, над стената от сплъстена растителност, която се издигаше по-високо от храм, над голямата река, която виждах през мрачния процеп, блестяща, безмълвна и велика в своето широко течение. Природата чакаше величествена и няма, а този до мен приказваше за себе си. Не знаех дали тишината върху лицето на безкрая, който ни наблюдаваше и двамата, не бе зов или заплаха. Кои бяхме ние, как се бяхме заблудили тук? Можехме ли да се справим с това безмълвно присъствие или то щеше да се справи с нас? И почувствувах колко огромно, колко ужасно огромно е това присъствие, което не може да говори, а навярно и не чува. Какво се криеше в него? Виждах слоновата кост, а също бях чувал, че господин Курц се намира там. Достатъчно бях слушал за него, бог ми е свидетел. И все пак това, което бях чул, нямаше свой собствен образ — все едно, че там някъде се криеше ангел или демон. Вярвах на тези разкази, както човек би повярвал, че живеят същества на Марс. Едно време познавах един шотландец, който правеше платна на кораби и който беше уверен, абсолютно сигурен, че на Марс живеят хора. Ако някой го попиташе как изглеждат и как се държат тези хора, той щеше да се усмихне стеснително и да промърмори, че се движат на четири крака, а само ако се усмихнеше, щеше да го накара да се бие с него, въпреки че бе на шестдесет години. Не бих се бил за Курц, но бих излъгал. Знаете много добре, че ненавиждам, презирам и не мога да понасям лъжата не защото съм по-честен от другите, а просто защото тя ме ужасява. От лъжата се излъчва дъх на смърт, вкус на тленност — а това ненавиждам и презирам на този свят, — това искам да забравя. То ме прави нещастен и болен, сякаш съм ял нещо гнило. Характер по всяка вероятност. Оставих този млад глупак да вярва каквото си ще за влиянието ми в Европа. За миг станах нечестен като останалите омагьосани поклонници. Помислих си, че това ще бъде от полза за Курц, когото все още не бях видял, разбирате, нали? За мен той беше само дума. Не можех да видя човека в името, както и вие не можете да го видите сега. Можете ли да го видите? Разбирате ли разказа ми? Разбирате ли изобщо нещо? Сякаш се опитвам да ви разкажа сън — правя безплоден опит, защото никой разказ не може да предаде чувството, породено от съня, тази смесица от безумие и почуда в гърча на яростен бунт, чувството, че сте в плен на невероятното, което е най-съществената черта на сънищата…
Той замълча за малко.
— Не, не е възможно; не е възможно да се предаде чувството от който и да е период от живота на човека, това, което съставлява неговата истина и неговия смисъл — неговата потайна и дълбока природа. Не е възможно. Ние живеем, както и сънуваме — сами…
Той спря отново, сякаш потънал в размисъл, а после добави:
— Разбира се, в това сега можете да откриете по-голям смисъл, отколкото аз тогава. Виждате ме, а и ме познавате…
Бе паднал толкова непрогледен мрак, че ние, слушателите, едва се виждахме. Вече дълго време, седнал настрани, той се бе превърнал само в глас. Никой не бе отронил нито дума. Другите може би спяха, но аз бях буден. Слушах, очаквах изречението, думата, която щеше да ми даде ключа към мъглявото безпокойство, събудено от този разказ, който сякаш се раждаше без помощта на човешки устни в тежкия нощен въздух над реката.
— … Да. Оставих го да говори — започна Марлоу отново. — И го оставих да си мисли каквото иска за силите, които стояха зад мен. Оставих го! А зад мен нямаше нищо! Нищо освен злощастното старо и разбито параходче, на което се облягах, докато той говореше красноречиво за „необходимостта да се издигне всеки човек“. Разбирате, че когато дойде човек тук, в джунглата, той не идва да съзерцава луната. Господин Курц бе „универсален гений“, но дори един гений има нужда от „добри оръдия, т.е. умни хора“. Той не правеше тухли, защото съществуваше някакво непреодолимо физическо препятствие, в което бях дълбоко убеден; и ако вършеше секретарска работа за управителя, това бе, защото „нито един разумен човек не би отхвърлил безразсъдно доверието на началника си, разбирате ли“? Разбирах. Какво повече ми трябваше? Имах нужда само от нитове. Нитове. За да продължа работата си и да запълня дупката, ми трябваха нитове. На брега имаше сандъци с нитове, сандъци, натрупани един върху друг, пълни до пръсване! На всяка крачка в този лагер и на хълма се търкаляха ръждясали нитове. Гората на смъртта бе пълна с нитове. Можеше да си напълниш джобовете с нитове само ако се наведеш, а там, където бяха необходими, нямаше нито един. Имахме пластинки, но нямахме с какво да ги закрепим. Всяка седмица пощальонът, самотен негър с чанта писма, преметната през рамо, и с гега в ръка тръгваше от нашия лагер към брега. Няколко пъти през седмицата пристигаше керван от брега, натоварен със стоки за размяна — ужасна, лъскава басма, която те караше да настръхваш само като я погледнеш. Стъклени мъниста, противни памучни кърпички на точици. Но никакви нитове. Трима носачи биха могли да донесат необходимите нитове, за да пусна параходчето в движение.
Моят събеседник говореше с повелителен глас, но предполагам, че неоткликващото ми поведение го раздразни накрая, защото ми съобщи, че не се страхува нито от бога, нито от дявола, а камо ли от някакъв си човек. Казах, че разбирам това много добре, но аз имах нужда само от известно количество нитове — и господин Курц също имаше нужда от нитове. Ако той знаеше… Всяка седмица заминаваха писма за брега… „Но, уважаеми господине — извика той. — Аз пиша под диктовка.“ Аз настоявах за нитове. Имаше начин — за един умен човек. Той промени държанието си, стана много студен и изведнъж заговори за някакъв хипопотам. Попита ме дали, като спя на парахода (а аз прекарвах ден и нощ на измъкнатия от водата кораб), хипопотамът не ме смущава. Това бе стар хипопотам с лошия навик да излиза нощем на брега и да броди из лагера. Поклонниците излизаха до един и изпразваха пушките си в животното. Някои дори бяха уредили нощни дежурства. Но цялата тази енергия бе напразна. „Този звяр има вечен живот — каза той, — обаче това важи само за зверовете в тази страна. Никой човек — разбирате ли ме, — никой човек тук няма вечен живот.“ За миг той застана в лунната светлина, орловият му нос стърчеше малко настрани, слюдестите му очи блестяха, без да трепнат, и след едно рязко „лека нощ“ си отиде. Разбрах, че е смутен и озадачен, а този факт ме изпълни с надежда за първи път от дълго време насам. Стана ми много приятно да се обърна към влиятелния си другар — разбитото, изкривено и разрушено параходче. Покатерих се на палубата. Корабчето звънтеше под краката ми като празна тенекиена кутия от бисквити (произведена от фирмата „Хънтли & Палмърс“), която подритваме в някоя канавка. То не бе солидно, не беше и красиво. Но толкова много бях работил по него, че вече ми бе станало скъпо. Никой влиятелен приятел не би могъл да ми служи по-добре. Това параходче ми бе дало възможност да тръгна по света и да открия на какво съм способен. Не, не обичам да работя. Обичам да се излежавам и да си мисля за красивите неща, които мога да извърша. Не обичам работата — никой не я обича, — но обичам това, което се крие в нея — възможността да разбереш себе си. Твоята собствена реалност — за самия тебе, не за другите; това, което никой друг не може никога да узнае. Те могат да видят само външната страна, но никога не могат да разберат какво означава тя всъщност.
Не се изненадах, че някой седи на кърмата на кораба с крака, провесени над речната кал. Бях станал приятел с няколко механици от лагера, а поклонниците, естествено, ги презираха вероятно поради неизисканите им обноски. Това бе надзирателят — правеше бойлери и бе добър работник. Той бе висок, кокалест човек с жълто лице и с големи напрегнати очи. Видът му издаваше тревога, а главата му бе плешива като дланта на ръката ми. Но опадала от главата му, косата му сякаш се бе полепила по бузите и брадичката и на новото място й бе понесло, защото брадата му стигаше до пояса. Той бе вдовец с шест малки деца (бе ги оставил на грижите на сестра си, за да дойде тук), а голямата му страст бе отглеждането на гълъби. Беше ентусиаст и познавач. Можеше да бълнува с часове за гълъби. След работното време понякога идваше от колибата си, за да разговаря с мен за децата и гълъбите си. Когато трябваше да изпълзи в калта под кораба, завързваше брадата си в бяла салфетка, която си бе донесъл за целта. Тя имаше примки за ушите му. Вечерно време клечеше на брега и грижливо переше салфетката в реката, а след това я разперваше на някой храст, за да я изсуши.
Тупнах го по гърба и извиках: „Ще получим нитове!“ Той скочи на крака и възкликна: „Сериозно! Нитове!“, сякаш не вярваше на ушите си. След това каза ниско: „Да не би вие?…“ Не зная защо се държахме като луди. Сложих пръст на устните си и поклатих глава тайнствено. „Браво на вас!“ — извика той, като щракна с пръсти и повдигна крак. Опитах се да танцувам. Започнахме да лудуваме по желязната палуба, понесе се страшен шум и девствената гора от другия бряг на заливчето го върна с гръм към спящия лагер. Поклонниците сигурно се стреснаха в колибите си. Тъмна фигура се мярна пред осветения вход на колибата на управителя и изчезна, а миг по-късно входът също изчезна. Спряхме да танцуваме и прокудената тишина отново потече от тайните кътчета на земята. Високата стена от растителност, пищна и сплъстена маса от дънери, клони, стволове, листа и лиани, неподвижна в лунната светлина, приличаше на неудържимо нашествие на безмълвен живот, на търкаляща се вълна от растения, готова всеки момент да се разбие над заливчето и да помете всички нас, дребните хора, да ни унищожи. Но тя не се движеше. Отдалеч чухме приглушения звук на мощни гмуркания във водата, като че в голямата река се къпеше ихтиозавър. „В края на краищата — каза помощникът ми разумно — защо да не получим нитове?“ Наистина не ми бе известна нито една причина защо да не ги получим. „Ще пристигнат след три седмици“ — казах уверено.
Но те не пристигнаха. Вместо нитове върху нас връхлетя наказание, напаст божия. Следващите три седмици нашествието идваше на части, като всяка част се водеше от магаре. Върху магарето седеше бял човек с нови дрехи и обувки и се кланяше отвисоко наляво и надясно към смаяните поклонници. По петите на магарето вървеше шумна тълпа от ядосани негри с набити крака, в двора се стоварваха множество палатки, походни столчета, ламаринени кутии, бели сандъци и кафяви бали, а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосферата на загадъчност. Пристигнаха пет такива кервана и всеки от тях напомняше бегълци с плячка, отвлечена от безброй магазини. Човек си мислеше, че те ще я закарат в джунглата, за да си я поделят. Всичко това представляваше невъобразима каша от предмети, хубави сами по себе си, но напомнящи плячката на разбойници поради това човешко безумие.
Тази предана група носеше името „Изследователска експедиция Елдорадо“ и мисля, че се бяха заклели да пазят пълна тайна. Ала разговорите им бяха разговори на най-долнопробни бракониери: те бяха безразсъдни, но без жилавост, алчни, но без смелост, жестоки, но без храброст. В никой от тях нямаше капчица далновидност или следа от сериозно намерение, а те не разбираха, че тези качества са необходими, за да може светът да се движи напред. Съкровеното им желание бе да грабят съкровища от недрата на земята без каквато и да е нравствена цел, тъй както крадци разбиват хранилища със скъпоценности. Не зная кой плащаше разходите на това благородно начинание, но предводителят на тази пасмина бе чичо на нашия управител.
По външен вид приличаше на касапин от бедняшки квартал, а в очите му се четеше израз на сънливо лукавство. Той носеше наперено тлъстото си шкембе над късите си крачета и докато тази шайка пръскаше зараза сред лагера, новодошлият не размени нито дума с никого освен с племенника си. Двамата се мотаеха заедно по цял ден, сврели глава до глава, и разговаряха безкрайно.
Бях вече престанал да се тревожа за нитовете. Човешката издръжливост пред този вид безумие е по-ограничена, отколкото си мислите. Казах си: „По дяволите!“ — и престанах да се интересувам. Имах много време за размисъл и сегиз-тогиз се сещах за Курц. Не че се интересувах много от него. Не. И все пак любопитствувах да узная дали този човек, дошъл тук с известни морални идеи, ще се изкачи до върха и какво ще направи, когато се издигне.
Една вечер, както лежах проснат по гръб на палубата на параходчето си, чух да се приближават гласове — племенникът и чичо му се разхождаха по брега. Отпуснах отново глава на ръката си и почти бях задрямал, когато някой каза сякаш в ухото ми: „Безобиден съм като малко дете, но не обичам да ми заповядват. Аз ли съм управител или не? Наредиха ми да го изпратя там. Просто невероятно…“
Разбрах, че двамата стоят на брега до носа на параходчето, точно под главата ми. Продължих да лежа неподвижно; и през ум не ми мина да се раздвижа — много ми се спеше. „Неприятно наистина“ — изгрухтя чичото. „Поискал е от администрацията да бъде изпратен там — каза другият, — да покаже на какво е способен, и аз получих такива нареждания. Представи си влиянието на този човек. Не е ли ужасно?“ И двамата се съгласиха, че е ужасно, а след това направиха няколко чудновати забележки: „Да предизвикаш дъжд и хубаво време… един човек… съвета… за носа…“ и откъслеци от невероятни изречения, които надвиха сънливостта ми и аз бях вече почти буден, когато чичото каза: „Климатът ще премахне тези трудности. Сам ли е там?“ „Да — отговори управителят, — получих бележка по помощника му: «Разкарай този нещастник от страната и не ми изпращай повече такива. Предпочитам да съм сам, отколкото да работя с тях.» Това стана преди повече от година. Можеш ли да си представиш такава наглост!“ „Нещо ново оттогава?“ — попита другият дрезгаво. „Слоновата кост — изхриптя племенникът, — много слонова кост — първо качество, много — крайно неприятно от негова страна.“ „Нещо друго?“ — попита тътнещият глас. „Фактура“ — бе незабавният отговор. Мълчание. Говореха за Курц.
Вече бях съвсем буден, лежах удобно и нямах никакво желание да променя положението си. „Как дойде тази слонова кост от толкова далеч?“ — изръмжа по-възрастният мъж, който изглеждаше силно раздразнен. Другият обясни, че е пристигнала с цяла флотилия лодки кану под водачеството на английския мелез и чиновник, който работел при Курц; Курц очевидно възнамерявал да дойде сам, защото лагерът му по това време вече бил без стоки и припаси, но след като минал триста мили, внезапно решил да се върне обратно с малка лодка, карана от четирима души, и оставил мелеза да продължи пътя си надолу по реката с товара слонова кост. Двамата бяха поразени, че човек е годен да извърши такова нещо. Не можеха да разберат защо Курц е постъпил така. Сякаш виждах Курц за първи път: лодката, четиримата туземци и самотния бял човек, който изведнъж обръща гръб на централния лагер, на помощта, на мислите за дома — може би; който се изправя пред дебрите на джунглата на път за празния си мрачен лагер. Не знаех защо е направил това. Може би той бе добър човек, който работеше заради самата работа. Те не споменаха името му нито веднъж. Говореха за него като за „онзи човек“. Мелезът, доколкото разбрах, бе извършил трудното пътешествие с голямо благоразумие и храброст. Те го наричаха неизменно „онзи негодник“. „Негодникът“ съобщил, че „онзи човек“ бил много болен… Двамата под мен се отдалечиха на няколко крачки и започнаха да се разхождат напред-назад. Чух ги да говорят: „Военният пост… лекар… двеста мили… сега е съвсем сам… неизбежно закъснение… девет месеца… никакви вести… странни слухове.“ Приближиха се отново и в този момент управителят каза: „Никой, доколкото ми е известно, освен ако не е пътуващият търговец — отвратителен човек, който граби слонова кост от туземците.“ За кого говореха сега? От тези откъслеци предположих, че това е някой от хората на Курц, който не се ползува с одобрението на управителя. „Няма да се освободим от нечестната конкуренция, докато не го обесят за назидание“ — каза той. „Точно така! — изгрухтя другият. — Да го обесят! Защо не? Тук всичко е възможно. Така мисля аз. Никой тук не трябва да те излага на опасност. Защо? Ти издържаш на климата и ще надживееш всички. Опасността идва от Европа, но преди да дойда тук, аз се погрижих…“ Те се отдалечиха и продължиха да шепнат, а след това отново повишиха глас. „Не съм виновен за невероятните закъснения. Направих всичко възможно.“ Дебелият въздъхна. „Много лошо. Досадните глупости на приказките му! — продължи другият. — Достатъчно ме изтормозиха. Всеки лагер трябва да бъде фар по пътя към велики дела, център на търговията, разбира се, но също и център на човечност, подобрение и просвета. Представете си това магаре! И той иска да бъде управител! Не! Това е…“ На това място той се задави от прекалено възмущение и аз повдигнах леко глава. Изненадах се колко близко се намираха — точно под мен. Можех да плюя в шапките им. Дълбоко замислени, те гледаха в земята. Управителят шибаше леко крака си с тънка пръчка. Мъдрият му роднина вдигна глава. „Добре се чувствуваш тук този път, нали?“ — попита той. Другият трепна. „Кой, аз ли? Идеално, идеално! Но останалите — боже мой! Всички са болни. Така бързо умират, че нямам време да ги изпратя оттук — просто невероятно.“ „Хм. Така, така — изгрухтя чичото. — Виж какво, момчето ми, разчитай на това. Повтарям, разчитай на това.“ И махна с ръка към гората, заливчето, калта, реката, сякаш правеше неприличен жест пред осветеното от слънце лице на земята, коварен зов към дебнещата смърт, към тайното зло, към дълбокия мрак на сърцето й. Този жест бе толкова странен, че аз скочих на крака и погледнах към края на гората, сякаш очаквах отговор на това черно заклинание. Знаете, че понякога минават странни мисли през главата на човека. Страшната тишина се възправяше пред двамата мъже със зловещото си търпение и очакваше края на невероятното нашествие.
Изругаха на глас едновременно, вероятно от страх — и след това, като се престориха, че не са ме забелязали, тръгнаха обратно към лагера. Слънцето се бе спуснало ниско; като навеждаха напред телата си един до друг, те влачеха с усилие нагоре по хълма двете си различно дълги сенки, които ги следваха бавно над високата трева, без да превият нито едно стръкче.
След няколко дни експедицията „Елдорадо“ потъна в търпеливата джунгла. Тя се затвори след тях, тъй както се затваря морето над главата на плувец. Дълго подир това дойде вестта, че всички магарета измрели. Не чух нищо за съдбата на по-малко ценните животни. Без съмнение те, като всички нас, бяха намерили това, което заслужават. Не задавах никакви въпроси. По това време бях доста възбуден, че много скоро щях да се срещна с Курц. Като казвам „много скоро“, имам предвид „сравнително скоро“. Всъщност минаха точно два месеца от деня, когато напуснахме заливчето, до пристигането ми на брега под лагера на Курц.
Пътешествието нагоре по реката бе път към сътворението на света, когато на земята е буйствувала растителността и когато огромните дървета са били царе. Пуста река, дълбока тишина, непроходима джунгла. Въздухът бе топъл, плътен, тежък, ленив. Блясъкът на слънцето бе безрадостен. Опустялата река тичаше напред и се губеше в мрака на далечините. По сребристите пясъчни брегове се припичаха на слънце един до друг хипопотами и алигатори. Водите течаха покрай множество залесени острови. Изгубвахме пътя си по реката, както в пустиня, и по цял ден бродехме из плитчините и се мъчехме да намерим течението, докато накрая започвахме да мислим, че сме омагьосани и откъснати завинаги от всичко, което познавахме, и че се намираме някъде далеч — може би в друг живот. Настъпват мигове, когато човек се връща към миналото, и то в момент, когато не може да отдели нито минутка за себе си; то връхлиташе като неспокоен и шумен сън, споменът за който проблясваше сред този странен и всесилен свят на растения, вода и тишина. А тази тишина на живота съвсем не приличаше на покой. Това бе тишината на неумолима сила, която бди зорко над едно неразгадаемо намерение. Тя ни следеше с очи, изпълнени с мъст. По-късно свикнах с нея и не я забелязвах: нямах време. Трябваше да търся течението. Трябваше интуитивно да откривам скритите брегове, да внимавам за потънали камъни. Учех се да стискам зъби, за да не изхвърчи сърцето ми от устата, когато по една щастлива случайност заобикалях някой коварен, забил се в дъното на реката пън, който можеше да разпори лекото параходче и да издави всички поклонници. Трябваше да следя за дърветата, които сечахме нощем, за да ги използуваме като гориво на следващия ден. Когато имате такива грижи, действителността, повтарям, действителността изчезва. За щастие дълбоката истина остава скрита. Въпреки всичко аз я чувствувах. Често усещах тайнственото й мълчание да ме дебне, когато вършех тези неща, тъй като тя ви дебне кога ще паднете, играейки по високото си опънато въже, където едно превъртане струва половин крона.
„Бъди по-учтив, Марлоу!“ — изръмжа глас и разбрах, че освен мен бе буден поне още един слушател.
— Прощавайте. Забравих болката, която представлява цената. А всъщност какво означава цената, ако номерът е добре изпълнен? Много добре изпълнявате номера си. И аз също, защото успях да спася корабчето при първото си пътуване. Все още не мога да разбера как стана това. Представете си човек със завързани очи да кара кола по лош път. Потях се и треперех, в това можете да бъдете сигурни. Ако моряк остърже дъното на кораба си, той извършва непростим грях. Друг може да не разбере, но вие никога няма да забравите тъпия удар, нали?
Удар по самото ви сърце. Помните го, сънувате го, събуждате се нощем и се сещате за него години след това — и леденеете. Няма да се преструвам, че корабчето плаваше през цялото време. Неведнъж двайсетина човекоядци трябваше да пляскат във водата и да го бутат. Бяхме наели по пътя тези хора като екипаж. Чудесни хора — човекоядците, — хора на място. С тях можеше да се работи и аз съм им благодарен. А в края на краищата те не се самоизяждаха пред мен: бяха донесли със себе си запаси от месо на хипопотам, което се развали и вмириса тайнствената джунгла. Пфу! Още усещам миризмата. На корабчето пътуваха управителят и трима-четирима поклонници с гегите си — в пълно бойно снаряжение. Понякога се приближавахме до лагер, разположен близо до брега, притиснат до границата на неизвестното, а белите, които изскачаха от порутената колиба с жестове на радост, изненада и приветствие, изглеждаха много странни, сякаш бяха пленници на някаква магия. За известно време думите „слонова кост“ кънтяха във въздуха, а ние продължавахме да навлизаме все по-навътре в тишината, в пустотата, минавахме по безмълвните завои на реката, между високите стени на нашия лъкатушен път. Думите „слонова кост“ отекваха в глухия тътнеж на гребното колело. Дървета, дървета, милиони дървета, масивни, огромни, високи; а в основата им, притиснало се до брега, пълзеше срещу течението малкото мръсно параходче като бавен бръмбар, който лази по голям портик. Имах чувството, че съм много дребен и изгубен, и все пак това чувство не беше съвсем потискащо. В края на краищата дори ако е малък, мръсният бръмбар пълзи напред, а точно това искахме ние. А накъде пълзеше той според поклонниците, не зная. Някъде, където те се надяваха да получат нещо, в това съм сигурен! За мен той пълзеше към Курц — обаче когато протекоха парните тръби, запълзяхме много бавно. Завоите на реката се отваряха и затваряха пред нас, сякаш гората бе навлязла във водата, за да ни прегради пътя на връщане. Все по-дълбоко и по-дълбоко прониквахме в сърцето на мрака. А там цареше тишина. Понякога, нощем, биенето на тъпани отвъд завесата на дърветата политаше над реката и трептеше във въздуха, високо над главите ни, до пукването на зората. Не знаехме дали това означава война или мир, или молитва. Студена тишина предшествуваше зората; секачите спяха, огньовете горяха слабо. Счупването на вейка ни стряскаше. Ние бяхме скиталци из праисторическа земя, която приличаше на непозната планета. Ние бяхме първите хора, поели прокълнатото наследство, което може да се покори само с цената на страшна мъка и робски труд. Но внезапно, плавайки с усилие по някой завой на реката, зървахме изведнъж стени от тръстика и островърхи покриви от трева, чувахме залп от крясъци, виждахме водовъртеж от черни тела, множество ръце, които пляскаха, крака, които тропаха, тела, които се люлееха, очи, които се въртяха под завесата на тежки и неподвижни листа. Параходчето едва-едва се влачеше по ръба на черна и непонятна ярост. Праисторическият човек ни проклинаше, умоляваше, приветствуваше — кой знае? Не проумявахме какво става около нас, плъзгахме се като призраци, смаяни и ужасени, както нормални хора биха се ужасили от крясъците в някоя лудница. Не можехме да разберем, защото сме отишли твърде далеч, и не можехме да си спомним, защото пътувахме в нощта на първите векове, на тези изчезнали векове, които не са оставили никаква следи и никакъв спомен.
Земята изглеждаше неземна. Свикнали сме да гледаме окованата фигура на победено чудовище, но там — там гледахме свободно чудовище. То беше неземно, а хората бяха… не, те не бяха нечовеци. Това бе най-страшното — подозрението, че те не са нечовеци. Подозрението се вселяваше в нас бавно. Те виеха и скачаха, въртяха се и правеха ужасни муцуни; но мисълта за тяхната човечност — като нашата — ни караше да тръпнем, мисълта за далечното ни родство с тази дива и страстна врява. Грозно. Да, грозно. Но ако сте достатъчно храбри, ще признаете пред себе си, че едно съвсем малко зърно във вас откликва на страшната откровеност на този шум, че в него се крие смисъл, който вие, така отдалечени от нощта на първите векове, можехте да проумеете. И защо не? Човешкият ум е способен на всичко — защото в него се съдържа всичко: и минало, и бъдеще. Какво се криеше в този шум? Радост, страх, мъка, преданост, доблест, ярост, кой може да каже — но най-важно истината, истината, от която бе смъкната наметката на времето. Нека глупакът зяпа и трепери — човекът знае и може да продължи да гледа, без да му трепне окото. Но той трябва да бъде достатъчно човек, като онези на брега. Той трябва да посрещне истината с истинските си качества — със собствената си вродена сила. Принципите няма да помогнат тук. Нито материалните придобивки, дрехите, красивите дрипи, които ще отлетят при първото раздрусване. Не. На вас ви трябва съзнателна вяра. Чувам ли зов, отправен към мен в този дяволски крясък? Много добре; чувам го, признавам го, но аз също имам глас и за добро или за зло моят глас е речта, която не може да бъде заглушена. Разбира се, глупакът със страха си и възвишените си чувства е винаги в безопасност. Кой грухти така? Може би се учудвате, че не слязох на брега и не започнах и аз да вия и танцувам? Не. Не слязох. Казвате, възвишени чувства? По дяволите възвишените чувства! Нямах време. Трябваше да превързвам течащите парни тръби с късове вълнено одеяло. Трябваше да надзиравам управлението на корабчето, да заобикалям потъналите скали и да движа черупката на всяка цена. В това се криеше достатъчно ясна истина, която можеше да спаси по-голям мъдрец от мен. А междувременно трябваше да се грижа за дивака, който бе мой огняр. Той бе чудесен екземпляр. Можеше да подкара обърнат котел. Стоеше долу под мен и, честна дума, като го погледнех, ми напомняше куче, облечено с панталони и шапка от пера, което ходи на задните си крака. Няколко месеца подготовка бяха унищожили този наистина чудесен човек. Той гледаше с присвити очи уредите за измерване на парата и водата с очевидното усилие да не показва страха си — имаше изпилени зъби, бедният, вълната на главата му бе обръсната в странни форми, а на двете си страни носеше по три белега от рани — за разхубавяване. Вместо да пляска с ръце и да тропа с крака по брега, той извършваше тежък физически труд, сякаш в плен на странна магия. Бе полезен, защото беше обучен, и знаеше следното: ако водата в прозрачната кутийка изчезне, злият дух в котела ще се разгневи от острата жажда и ще си отмъсти жестоко. Той се потеше, поддържаше огъня и наблюдаваше стъклото със страх, защитен от импровизиран талисман от парцали, превързан около ръката му, и от парче излъскана кост, голяма колкото джобен часовник, забита в долната му устна, докато залесените брегове се плъзгаха бавно покрай нас, шумът оставаше зад нас, а пред нас се простираше безкрайни мили тишина — и ние продължавахме да пълзим към Курц. Но потъналите дънери бяха дебели, водата бе коварна и плитка, а в котела сякаш наистина се криеше гневен дявол и нито огънят ми, нито аз имахме време да надникнем в страховитите си мисли.
На около петдесет мили под вътрешния лагер се натъкнахме на тръстикова колиба с тъжен клюмнал прът, по който висяха неузнаваеми остатъци от флаг, и с грижливо наредена купчина дърва. Това бе съвсем неочаквано. Слязохме на брега и върху купа дърва открихме плоска дъска с избелял надпис от молив. Разчетохме текста, който гласеше: „Дървата са за вас. Побързайте. Приближавайте се внимателно.“ Имаше и надпис, но бе нечетлив — не бе Курц, а някаква много по-дълга дума. „Побързайте.“ Накъде? По реката? „Приближавайте внимателно.“ Не бяхме постъпили така. Но предупреждението не можеше да се отнася до мястото, където то щеше да бъде намерено, след като се бяхме приближили. Нещо не бе в ред. Но какво и как? Това бе въпросът. Коментирахме неблагоприятно нелепия телеграфен стил. Джунглата около нас не казваше нищо, тя не ни позволяваше да погледнем много далеч. Скъсана завеса от червена басма висеше на входа на колибата и тъжно се вееше в лицата ни. Жилището бе полуразрушено, но бе ясно, че тук е живял човек, и то не много отдавна. Бе останала грубо скована маса — дъска върху два кола, купчинка боклук се мъдреше в тъмния ъгъл, а до вратата намерих една книга. Тя беше без корици, страниците бяха невероятно зацапани от пръсти, но книгата бе грижливо пришита отново с бял памучен конец, който все още изглеждаше чист. Книгата бе рядка находка. Заглавието й беше „Изследване на някои положения на мореплаването“ от Таусър, Таусън или нещо подобно, от флотата на негово величество. Книгата изглеждаше много скучно четиво с илюстрации и диаграми и отблъскващи колони цифри, а изданието бе отпреди шестдесет години. Разтворих тази изумителна антикварна рядкост с голяма нежност, за да не се разпадне в ръцете ми. В книгата Таусън, или Таусър, изследваше с въодушевление устойчивостта на корабните въжета, съоръжения и други подобни въпроси. Книгата не бе интересна. Но в нея веднага усетих целеустременост на намерението, искрена загриженост за най-доброто изпълнение на работата. Всичко това придаваше на тези скромни страници, съставени преди толкова години, блясък, различен от професионалния. Простият стар моряк и неговите корабни въжета и скрипци ме накараха да забравя джунглата и поклонниците и ми дадоха приятното усещане, че съм открил наистина нещо действително. Фактът, че такава книга се намираше тук, бе невероятен сам по себе си, но още по-невероятни бяха написаните с молив върху полето бележки, които недвусмислено се отнасяха до текста. Не можех да повярвам на очите си! Те бяха шифър! Да, бележките приличаха на шифър. Представете си човек, който носи със себе си такава книга на края на земята, да я изучава — и си прави бележки, с шифър при това! Наистина изумителна загадка.
Смътно дочух обезпокоителен шум и когато повдигнах очи, видях, че купчината дърва е изчезнала и че управителят и всички поклонници махат и викат от реката. Пъхнах книгата в джоба си. Уверявам ви, че когато престанах да чета, имах чувството, че с мъка се откъсвам от закрилата на старо и здраво приятелство.
Подкарах отново нещастната черупка. „Това е този жалък търговец — този похитител!“ — възкликна управителят, като гледаше със злоба мястото, което току-що бяхме напуснали. „Сигурно е бил англичанин“ — казах аз. „Това няма да го спаси от неприятности, ако не внимава“ — промърмори зловещо управителят. Отбелязах с престорена невинност, че никой не е застрахован от неприятности на този свят.
Течението бе станало по-бързо, а параходчето сякаш щеше да предаде всеки миг богу дух. Гребното колело се движеше лениво и аз се вслушвах в пулса на машината, защото наистина очаквах всеки момент злощастната черупка да откаже да работи. Сякаш наблюдавах последните слаби предсмъртни тръпки на живо същество. И все пак продължавахме да пълзим. Понякога си избирах дърво пред нас, за да измеря скъсяващото се разстояние до Курц, но неизбежно го изгубвах от погледа си, преди да се изравним с него. Човешкото нетърпение не издържа продължително време на една и съща гледка. Управителят показа известно примиренчество. Аз се нервирах, беснеех и спорех със себе си дали да говоря открито с Курц, но преди да дойда до някакво решение, ми хрумна мисълта, че моята реч или моето мълчание, всъщност което и да е мое действие, щеше да бъде съвършено безплодно. Има ли значение това, което човек знае или се прави, че не знае? Какво значение има кой е управителят? Понякога такъв миг на прозрение осенява човека. Съществените страни на този въпрос лежаха дълбоко под повърхността, извън моя обхват и извън моята власт.
Привечер на втория ден пресметнахме, че се намираме на около осем мили от лагера на Курц. Аз исках да продължим, но управителят изглеждаше смутен и предложи да изчакаме до следващата сутрин, тъй като плаването в тази част на реката било много опасно, а и слънцето се бе спуснало вече много ниско. „Още повече — напомни той — че според предупреждението трябваше да се приближим през деня, а не привечер, нито пък по тъмно.“ Това бе умен съвет. Осем мили означаваше почти три часа път и аз бях забелязал подозрителни вълнички в горната част на реката. Въпреки всичко бях неизказано ядосан от закъснението и всъщност съвсем безсмислено, защото още една нощ нямаше никакво значение след толкова месеци закъснение. Тъй като имахме достатъчно дърва, а при това се налагаше да бъдем предпазливи, закотвих корабчето в средата на реката. Мястото бе тясно и право, издигнато като железопътен насип. Здрачът изпълни реката дълго преди залез-слънце. Водата течеше гладко и бързо, но по бреговете цареше безмълвна неподвижност. Живите дървета, оплетени с лиани и друга растителност, сякаш се бяха вкаменили до най-малкото клонче, до най-лекото стръкче трева. Това не бе сън, а неестествено състояние, като транс. Никъде не се чуваше ни най-малък звук. Огледахме се изумени и помислихме, че сме оглушали — след това нощта падна внезапно и ни ослепи. В три часа сутринта се гмурна някаква голяма риба и острият й плясък във водата ме накара да подскоча като стреснат от изстрел на пушка. Когато слънцето изгря, над нас лежеше бяла мъгла, топла и лепкава и още по-заслепяваща от нощта. Тя не се движеше, а просто лежеше около нас като плътна маса. В осем или девет часа тя се вдигна внезапно, тъй както се разтварят капаците на прозорците. Видяхме извисяващото се множество дървета, огромната сплъстена джунгла, горящия малък диск на слънцето над нея — всичко мъртвешки неподвижно, — а след това белите капаци изведнъж се затвориха отново плавно, сякаш се бяха плъзнали по намаслени релси. Заповядах да пуснат пак котвата, която бяхме започнали да прибираме. Преди веригата да се бе изнизала във водата с притъпен шум, в мътния въздух бавно се издигна пронизителен вик, навяващ безкрайна пустота. След това замлъкна. Остър вой и дива врява изпълниха ушите ми. Пълната неочакваност на звука ме накара да потреперя от ужас. Не зная как подействува той на другите. Имах чувството, че самата мъгла е изкрещяла, така внезапно и едновременно от всички страни отекна тази мощна и печална врява. Нейният връх бе взрив от почти непоносими ужасни писъци, които изведнъж замряха и ни оставиха да се ослушваме замръзнали в най-различни глупави пози в почти еднакво ужасяващата невероятна тишина. „Господи, какво значи това?“ — заекна един от поклонниците, дребен дебел човек с червеникава коса и ръждиви бакенбарди, който носеше ботуши и розова пижама, затъкната в чорапите. Други двама гледаха със зяпнали уста цяла минута, след това се втурнаха в малката рубка и дотърчаха оттам, като се оглеждаха уплашено на всички страни, с пушки в ръце, готови за стрелба. Виждахме само корабчето, на което се намирахме, а неговите очертания бяха така неясни, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на съставните си части, и мъглива ивица вода, може би две стъпки широка, около него — това бе всичко. Светът бе изчезнал за очите и ушите ни. Бе просто изчезнал, пометен, без да остави след себе си нито шепот, нито сянка.
Минах напред и заповядах да приберат котвата, за да можем при нужда да подкараме корабчето. „Ще ни нападнат ли?“ — прошепна ужасен глас. „Ще ни прережат гърлата в тази мъгла“ — промърмори друг. Лицата се изопваха от напрежение, ръцете леко трепереха, очите забравяха да мигат. Бе много интересно да наблюдаваш контраста между израза на белите и черните от екипажа, които също като нас не познаваха тази част на реката, въпреки че домовете им бяха само на осемстотин мили разстояние. Белите, разбира се, силно разтревожени, изглеждаха дълбоко смутени от неистовата врява. Черните имаха напрегнат, заинтересован вид, но лицата им, общо взето, бяха спокойни, дори някои се хилеха, като прибираха котвата. Няколко души размениха кратки изречения, с които сякаш разрешиха задоволително въпроса. Водачът им, млад широкоплещест негър, облечен в тъмносини парчета плат с ресни, остри ноздри и с изкусно навита на мазни масурчета коса, застана до мен. „А, а!“ — възкликнах аз, за да изрека нещо дружелюбно. „Хвани ги — той се озъби, като разтвори страшно очи, а острите му зъби блеснаха жестоко. Хвани ги. Дай ни ги.“ „На вас?“ — попитах аз. — „Какво ще правите с тях?“ „Ще ги изядем!“ — каза той кратко и като се облегна на желязната ограда, се загледа в мъглата с достойнство, потънал в дълбок размисъл. Сигурно щях да бъда ужасен, ако не бях се сетил, че той и другарите му са вероятно много гладни. Сигурно бяха гладували през последния месец. Те бяха наети за шест месеца (уверен съм, че нито един от тях нямаше точна представа за времето като нас, след безкрайните векове). Те все още бяха част от началото на времето — и нямаха нашия наследен опит. Разбира се, щом имаше парче хартия, попълнено в съответствие с някакъв фарсов закон, никой не се замисляше как ще преживеят тези хора. Наистина, те си бяха донесли развалено месо от хипопотам, което нямаше да им стигне за дълго, дори ако поклонниците по време на една отвратителна сцена не бяха изхвърлили голяма част от месото в реката. Това бе проява на своеволие, но всъщност бе акт на законна самозащита. Човек не можеше да вдишва миризмата на умрял хипопотам, когато спи, яде, ходи, и в същото време да запази несигурната си власт над живота. Освен това всяка седмица им бяха давали три парчета медна жица, дълга около девет инча. Според теорията черните щяха да си купят храна с тази валута в крайречните села. Ясна ви е картината. Или нямаше никакви села по реката, или хората бяха настроени враждебно, или пък управителят — той като нас се хранеше с консерви и от време на време със старо козе месо — не желаеше да спира параходчето по една или друга причина. Освен ако не глътнеха самата тел или не уловяха с нея риба, не виждах ползата от твърде високата им заплата. Трябва да кажа, че тя бе изплащана с точност, достойна за най-голямата и най-почтена фирма. За останалите единствената храна — въпреки че тя ни най-малко не приличаше на храна, бяха няколко бучки от някакво тесто с мръсен лилав цвят, завито в листа, което те гълтаха на толкова малки парченца, че не бе възможно да ги засити. Защо не ни нападнаха — тридесет и пет на брой — и не се наядоха както трябва нито веднъж, и досега не зная. Те бяха едри хора и не можеха да преценят последиците, а бяха смели и силни дори сега, въпреки че кожата им не бе вече лъскава и мускулите им — омекнали. Разбирах, че нещо ги възпира — някаква неразгадаема човешка тайна. Аз ги наблюдавах с бързо растящ интерес — не защото мислех, че могат скоро да ни изядат, въпреки че точно тогава забелязах изведнъж колко хилави изглеждат поклонниците и се надявах, да, решително се надявах, че моят вид не е толкова — как да кажа, толкова… неапетитен. Това бе невероятна суета, прилична на сомнамбулизъм, който изпълваше всичките ми дни по онова време. Може би имах и треска. Човек не може да живее, като си мери непрекъснато пулса. Преди често бях имал треска — игривите леки удари на джунглата, подготовката на настъплението, което неизбежно се разразяваше. Да, аз ги наблюдавах като човешки същества и се интересувах от техните импулси, мотиви, възможности и слабости, подложени на изпитанието на неумолимата физическа необходимост. Въздържаност! За каква въздържаност може да става дума? Не бе ли това суеверие, отвращение, търпение или страх, или някаква първобитна чест? Никой страх не може да устои на глада, никакво търпение не може да го укроти, няма отвращение там, където има глад; а що се отнася до суеверия, вярвания, това, което наричаме принципи, те са по-нищожни от плява, разпръсната от вятъра. Нима не познавате чудовището на продължителния глад, неговото влудяващо мъчение, неговите черни мисли, неговата мрачна и страшна жестокост? Аз го познавам. Човек се нуждае от цялата си вродена сила, за да се бори с глада. По-лесно е да превъзмогнеш загубата на близък, на чест или гибелта на собствената си душа, отколкото да победиш продължителния глад. Тъжно, но факт. Никакви земни причини не въздържаха тези хора. Въздържаност! По-скоро бих очаквал въздържаност от хиена, която се рови из труповете по полесражението. Но това бе истина, ослепяваща истина, която виждах като морската пяна, като браздата върху неизбродната загадка, по-велика от странната и необяснима нотка на отчаяна мъка в дивия хор, който бе връхлетял върху нас от речния бряг сред сляпата белота на мъглата.
Двама поклонници се караха шепнешком: „Левия бряг!“ „Не, не, защо говориш така? Десния, разбира се!“ „Въпросът е много сериозен — каза управителят зад гърба ми. — Ще бъда много съкрушен, ако се случи нещо с господин Курц, преди да пристигнем.“ Погледнах го и не изпитах никакво съмнение, че говори искрено. Той се стараеше да запази видимата същност на нещата. Това бе неговата въздържаност. Но когато промърмори, че трябва да продължим веднага, дори не си направих труд да му отговоря. И двамата знаехме, че това е невъзможно. Ако се откъснехме от средата на реката, щяхме да увиснем във въздуха — в безвъздушното пространство. Нямаше да знаем накъде да пътуваме — нагоре или надолу по течението, или към бреговете, докато не стигнем единия или другия бряг, а след това нямаше да знаем къде се намираме. Разбира се, не помръднах корабчето. Нямах никакво желание да причиня корабокрушение. А едва ли имаше по-ужасно място за корабокрушение. Щяхме да се издавим. Дали щяхме да се издавим веднага, не зная, но бях съвсем сигурен, че щяхме да загинем бързо. „Нареждам ви да поемете риска“ — каза той след кратко мълчание. „Отказвам да поема какъвто и да е риск“ — казах аз късо и това бе очакваният от него отговор, въпреки че тонът ми го изненада. „В такъв случай трябва да се подчиня на решението ви. Вие сте капитанът“ — каза той с подчертана вежливост. Обърнах се леко към него в знак на благодарност и се загледах отново в мъглата. Колко щеше да продължи всичко това? Изглеждаше съвсем безнадеждно. Пътят към Курц, който изравяше слонова кост в тази страшна джунгла, бе изпълнен с опасност. Сякаш той бе спящата царкиня в омагьосания замък. „Мислите ли, че ще ни нападнат?“ — попита поверително управителят.
Не мислех, че ще ни нападнат — по няколко очевидни причини. Гъстата мъгла бе една от тях. Ако те изоставеха брега, щяха да се изгубят като нас, ако се опитаме да тръгнем. Джунглата на двата бряга бе съвсем непроницаема и все пак в нея светеха очи, които ни бяха видели. Храстите покрай реката бяха много гъсти, но растителността зад тях бе очевидно проходима. През краткото време, когато се бе вдигнала мъглата, не бях зърнал лодки на реката, поне нямаше никакви около корабчето. Но естеството на шума, на крясъците, които бяхме чули, изключваше вероятността от нападение. Тези крясъци не носеха свирепостта, която вещае незабавно враждебно намерение. Въпреки че бяха неочаквани, необуздани и страшни, те ми бяха внушили дълбока мъка. По някаква причина параходчето бе изпълнило тези диваци с неудържима скръб. Опасността се криеше в близостта ни с една голяма човешка страст, която всеки миг можеше да се отприщи. Дори най-страшната мъка може да се изрази в насилие — въпреки че най-често тя се изразява в апатия… Как ме гледаха поклонниците! Нямаха сърце да се захилят, нито дори да ме наругаят; но вярвам, че ме помислиха за луд — полудял от ужаса, преживян снощи. Изнесох истинска лекция. Уважаеми господа, нямаше смисъл да се тревожа. Дали стоях на пост? Разбирате, че непрекъснато наблюдавах мъглата дали няма да се вдигне скоро, както котката наблюдава мишката. Все едно, че очите ни бяха заровени в планина от памук. Тази пелена ни стягаше и задушаваше. Въпреки че звучи невероятно, това бе абсолютно съобразено с фактите. Това, което по-късно споменавахме като нападение, бе всъщност опит да бъдем отблъснати. Действието не бе нападателно — то дори не бе отбранително в обикновения смисъл на думата: беше предприето под натиска на отчаянието и в своята същност бе акт на самозащита.
То започна два часа след като се вдигна мъглата, приблизително на миля и половина под лагера на Курц. След като бяхме се въртели и блъскали около един завой на реката, изведнъж аз зърнах островче, прилично на люлка от светлозелена трева, в средата на течението. Нямаше друго такова островче наоколо, но когато навлязохме по-навътре в реката, забелязах, че това е началото на дълъг пясъчен нанос или низ от такива образувания, които се простираха по протежението на реката. Бяха безцветни, реката леко се плискаше над тях и те личаха под повърхността на водата, както личи човешкият гръбнак под кожата. Реших да мина отдясно или отляво на тези островчета. Бреговете изглеждаха съвсем еднакви, а също и дълбочината; но бяха ми казали, че лагерът се намира на западната страна, и, естествено, аз се отправях към западното течение.
Току-що бяхме навлезли надълбоко, когато разбрах, че течението е много по-тясно, отколкото бях предполагал. Наляво от нас се простираше дългата плитчина, а надясно се издигаше високият и стръмен бряг, гъсто обрасъл с растителност. Над храстите се извисяваха дървета в стройни редици. Клоните висяха гъсто над реката и на отделни места цели дървета се свеждаха над водата. Денят вече клонеше към залез, ликът на джунглата тъмнееше, а върху реката бе паднала широка сянка. Ние плавахме в сянката — много бавно, както можете да си представите. Отклоних корабчето към брега, към най-дълбоката вода, според пръта, с който я измервахме. Един от гладните ми и търпеливи приятели се движеше точно под мен. Параходчето приличаше съвсем на шлеп. На палубата се намираха две малки дървени къщички с врати и прозорци. Парният котел бе в предната част, а машината на кораба — отзад. Над целия съд висеше лек покрив, подпрян от стълбове. Коминът минаваше през покрива, а пред комина се намираше малка рубка, изградена от леки талпи. Оттам управлявахме параходчето. В рубката имаше кушетка, два походни стола, заредена пушка образец „Мартини — Хенри“, в ъгъла малка масичка и щурвалът. А отпред — широка врата и големи капаци от двете страни. Тези капаци бяха винаги отворени. Прекарвах дните си, кацнал там горе, на покрива, пред вратата. Нощем спях или се опитвах да спя на кушетката. Кормчията бе добре сложен негър от крайбрежно племе и обучен от нещастния ми предшественик. На ушите му висяха медни обици, от кръста до глезените бе загърнат със син плат и в този си вид той се мислеше за много красив. А беше най-големият глупак, когото познавах. Когато бях до него, караше корабчето с безкрайно перчене, но ако се отместех, начаса ставаше жертва на безумен страх и можеше да изостави корабчето-развалина на произвола на съдбата.
Наблюдавах пръта, с който измервахме дълбочината, и с раздразнение виждах, че след всяко потапяне все по-голяма част от него стърчи над водата. Изведнъж забелязах, че този, който потапяше пръта, престана да работи и се изпъна по гръб на палубата, без да извади пръта от реката. Но продължаваше да го държи и прътът пореше водата. В същия миг огнярят, когото също виждах под себе си, изведнъж седна пред пещта и скри главата си. Това ме изуми. Бързо огледах реката, защото се приближавахме до потънал ствол. Клончета, малки клончета летяха на кичури около нас. Те свистяха от двете ми страни и ме шибаха отзад. През цялото време реката, бреговете и джунглата бяха много тихи — съвършено тихи. Чувах само тежкия тъп звук на гребното колело и шумоленето на листата по дърветата. Едва заобиколихме потъналото дърво. Боже мой, стрели! Някой стреляше по нас! Втурнах се в рубката да затворя капака откъм брега. Онзи глупак, кормчията, с ръце върху спиците на кормилото повдигаше високо коленете си, тропаше с крака и хапеше бърни като див кон, на който са сложили юзда. Да върви по дяволите! Ние се плъзгахме само на десет стъпки от брега. Трябваше да се наведа през отвора, за да прихлупя тежкия капак, и в този миг сред листата точно срещу мен зърнах лице, което ме наблюдаваше яростно и упорито. Изведнъж, сякаш бе паднало перде от очите ми, дълбоко в напластения мрак видях голи гърди, ръце, крака и горящи очи — джунглата гъмжеше от човешки крайници в движение, блестящи, бронзови. Клоните се тресяха, люлееха, шумяха и от тях летяха стрели. След това капакът се затвори. „Карай направо!“ — казах аз на кормчията. Сякаш главата му бе вкочанена, очите му се въртяха в орбитите, той продължаваше да тропа с крака, а на устата му се появи лека пяна. „Тихо!“ — казах аз вбесен. Сякаш бях заповядал на дърво да не се люлее при вятър. Изскочих навън, под мен се чу тътнеж от крака по желязната палуба, паника и възклицания, а някакъв глас изкрещя: „Не можем ли да се върнем обратно?“, когато в този миг зърнах бразда във водата точно пред нас във формата на буквата V. Какво? Още едно потънало дърво! Под краката ми се разнесе залп. Поклонниците стреляха и просто хвърляха олово в джунглата. Пелена от дим падна пред корабчето. Почнах да ругая. Сега не можех да видя нито браздата във водата, нито потъналото дърво. Стоях на входа, надзъртах навън, а стрелите се сипеха на цели рояци. Може би те бяха отровни, но на пръв поглед сякаш не можеха да убият дори котка. Джунглата започна да вие. Секачите нададоха войнствен крясък и гърмежът на пушка зад гърба ми ме оглуши. Погледнах през рамо и когато се втурнах към кормилото, рубката бе все още изпълнена с шум и пушек. Онзи глупак бе изоставил всичко, бе отворил капака и гърмеше с пушката. Той стоеше пред отвора с навъсено лице и аз му изкрещях да се върне, докато оправях курса на корабчето. Нямаше къде да се обърна, дори и да исках. Потъналият дънер се намираше съвсем наблизо в проклетия дим, нямаше време за губене и аз насочих корабчето право към брега — към брега, където водата бе по-дълбока.
Плувахме бавно покрай надвисналите клони във водовъртеж от начупени вейки и летящи листа. Залповете отдолу спряха, щом се изпразниха пушките на поклонниците. Обърнах бързо глава и очите ми се плъзнаха по рубката от единия капак до другия. Погледнах обезумелия кормчия, който се заканваше към брега с празната пушка и крещеше неистово, и забелязах неясни очертания на хора, които тичаха прегънати одве, които скачаха и се плъзгаха, мимолетни, мъгляви. Нещо голямо се появи във въздуха непосредствено пред капака, пушката падна в реката, човекът отстъпи бързо назад, погледна ме през рамо проницателно и свойски и се строполи в краката ми. Главата му удари кормилото два пъти и краят на предмета, приличен на дълъг бастун, изтрополя и обърна походното столче. Имах чувството, че след като е измъкнал този предмет от някого на брега, кормчията е загубил равновесие. Лекият дим се разсея. Заобиколихме потъналото дърво и гледайки напред, реших да отдалеча корабчето от брега. Но изведнъж на краката ми стана топло, те се бяха овлажнили и аз погледнах надолу. Човекът се бе обърнал по гръб и ме гледаше втренчено; двете му ръце се бяха вкопчили за бастуна. Предметът бе копие, хвърлено през отвора. То се бе забило точно под ребрата му; острието не се виждаше, но бе направило ужасен разрез в тялото. Обувките ми бяха пълни, локва кръв блестеше тъмночервена и неподвижна под кормилото, а очите на ранения светеха със страшен блясък. Залпът избухна отново. Раненият ме погледна уплашено, сграбчил копието като безценна вещ, сякаш се страхуваше, че ще му я отнема. С усилие откъснах погледа си от очите му и насочих вниманието си към корабчето. С една ръка напипах над главата си парната свирка и я задърпах бързо. Тя нададе пронизителни писъци. Тътнежът от гневни и войнствени крясъци спря веднага, а след това от дълбините на джунглата се понесе такъв продължителен и трепетен вопъл на печал, страх и пълно отчаяние, сякаш бе изчезнала последната надежда от земята. В храсталаците настъпи страшно вълнение, дъждът от стрели секна, прозвънтяха остро няколко изстрела, а след това се възцари тишина, сред която ясно чувах ленивия звук на гребното колело. Завъртях щурвала, когато на вратата се появи поклонникът с розовата пижама, разгорещен и възбуден. „Управителят ме изпраща…“ — започна той официално, но изведнъж спря. „Боже мой!“ — възкликна и погледна ужасен ранения.
Ние, белите, застанахме над него, а блестящият му въпросителен поглед обгърна и двама ни. Имах определеното чувство, че всеки миг ще ни попита нещо на някакъв разбираем език; но той умря, без да издаде нито звук, без да помръдне с крак или ръка, без да сгърчи нито един мускул на тялото си. Само в последния миг, сякаш в отговор на звук, на шепот, който не можехме да чуем, се намръщи, а после изразът му изчезна в черна, смъртна маска, неописуемо мрачна, зловеща и застрашителна. Блясъкът на въпросителния поглед се стопи бързо в пустата изцъкленост на смъртта. „Можете ли да управлявате кораба?“ — попитах агента нетърпеливо. Това изглеждаше много съмнително; но аз грабнах ръката му и той веднага разбра, че искам да подкара корабчето. Да си кажа истината, изпитвах болезнено желание веднага да си сменя обувките и чорапите. „Той е мъртъв!“ — каза другият безкрайно удивен. „Без съмнение“ — отговорих аз, дърпайки като луд връзките на обувките си. „Между другото предполагам, че и господин Курц е вече мъртъв.“
В момента това бе главната ми мисъл. Изпитах остро чувство на разочарование, сякаш бях открил, че съм се стремял към нещо, лишено от осезаемост. Не бих могъл да бъда по-отвратен, ако трябваше да измина този път само за да разговарям с господин Курц. Да разговарям със… Хвърлих едната обувка в реката и осъзнах, че именно към това съм се стремял — да разговарям с Курц. Осени ме странното откритие, че никога не бях си го представял като човек, който върши нещо, а като човек, който разговаря. Не си казах: „Сега вече никога няма да го видя“ или „Сега вече никога няма да му стисна ръката“, а само: „Сега вече никога няма да го чуя.“ За мен той бе само глас. Не че не го свързвах с определена дейност. Нали бях чувал с всички отсенки на завист и възхищение, че е събрал, разменил, ограбил или откраднал повече слонова кост от всички останали агенти, взети заедно! Но той бе надарено същество, от всичките му таланти най-яркият негов дар, който криеше усещането за истинското му присъствие, бе способността му да разговаря, думите му, красноречието му — това удивително и осеняващо, най-възвишено и най-презряно качество, трепкащ поток светлина или вероломно течение, което извираше от сърцето на непрогледния мрак.
Другата обувка също полетя и падна в дяволската река. Аз си помислих: „Всичко е свършено. Закъсняхме, той е изчезнал, дарът му е изчезнал, прекършен от копие, стрела или тояга. Никога вече няма да чуя как говори този човек.“ Мъката ми бе странно дълбока и остра, като чувството, което бях усетил във виещата скръб на диваците в джунглата. Едва ли бих се почувствувал по-самотен и пуст, ако ме бяха ограбили от някаква вяра или бях пропуснал щастието в живота си… „Защо въздишате така страшно? Безумие? Да, безумие. Боже милостиви! Нима човек не трябва никога… Подайте ми малко тютюн…“
Настъпи дълбока тишина, светна клечка кибрит и се появи слабото лице, изморено и хлътнало, с провиснали гънки и отпуснати клепачи, дълбоко замислено. Той дърпаше силно от лулата си, лицето му сякаш се отдалечаваше и изчезваше в нощта всеки път, когато припламваше огънчето на кибрита. Клечката угасна.
„Каква нелепост! — извика той. — Това е най-трудната част на разказа… Вие сте тук, закотвени и с по два сигурни адреса, като кораб с две котви, месарят на едната страна на улицата, полицаят на другата, чудесен апетит и нормална температура — чувате, нали, — нормална от началото до края на годината. А казвате: страшна нелепост! Нелепост! Уважаеми господа, какво можете да очаквате от човек, който току-що е захвърлил чифт нови обувки в реката само от разстроени нерви? Като си мисля сега, не разбирам как не се разплаках тогава. Общо взето, гордея се с издръжливостта си. Но бях болезнено засегнат от мисълта, че съм изгубил безценното предимство да чуя надарения Курц. Разбира се, грешах. Предимството ме очакваше. Да, всъщност чух повече, отколкото трябва. И бях прав. Глас. Той не бе повече от глас. И аз чух — Курц — него — този глас — други гласове — само гласове — и споменът от онзи миг още кръжи около мен, неумолим като предсмъртния гърч на необхватен брътвеж, глупав, жесток, кален, див или просто долен, без всякакъв смисъл. Гласове, гласове — даже самото момиче — сега…“
И Марлоу замълча за дълго.
— Прогоних най-сетне духа на дарбите му с измама — поде той изведнъж. — Момиче! Какво, момиче ли споменах? Тя няма нищо общо с това — никак дори. Те — имам предвид жените, — те нямат нищо общо с това, не трябва да имат. Те трябва да си останат в собствения си красив свят, за да не стане нашият по-ужасен. О, тя трябваше да бъде държана настрана. Ако можехте да чуете изровеното тяло на господин Курц да казва: „Моята годеница.“ Ако можехте да видите как тя нямаше нищо общо с всичко това. А високото чело на господин Курц! Казват, че косата продължава да расте понякога след… но този… екземпляр бе великолепно плешив. Джунглата го бе докоснала по главата и главата му бе станала топка — топка от слонова кост; тя го бе помилвала и той бе изсъхнал; тя го бе обладала, любила, прегръщала, тя бе влязла в кръвта му, бе похитила плътта му и бе запечатала душата му със своята чрез отвратителните сатанински обреди. Той бе разглезеният й любимец. Слонова кост? Да, купища, камари от слонова кост. Старата колиба от кал пращеше от слонова кост. Човек би помислил, че не е останало парченце слонова кост под и над земята из цялата страна. „Повечето са вкаменелости“ — бе казал управителят пренебрежително. Тази слонова кост не бе по-вкаменяла от мен; но те я наричаха вкаменелост, когато я копаеха. Оказва се, че понякога негрите наистина заравят зъбите на слона, но очевидно не са могли да заровят тази слонова кост достатъчно дълбоко в земята, за да спасят надарения господин Курц от съдбата му. Напълнихме корабчето с нея, а също издигнахме камари на палубата. Така той й се радваше, докогато можеше да гледа, защото бе благодарен за тази услуга до последния си миг. Да можехте да го чуете как казва: „Моята слонова кост.“ О, да, аз го чух. „Моята годеница, моята слонова кост, моят лагер, моята река, моята…“ Всичко беше негово. Тези думи ме накараха да замра, да чакам джунглата да се разкикоти гръмко, с кикот, който да разлюлее неподвижните звезди. Всичко беше негово, но това бе дребна работа. Важното бе да се узнае чий бе той и кои сили на мрака го държаха в плен. Тази мисъл ме караше да настръхвам целият. Бе невъзможно и страшно човек да си представи това. Той бе заел високо място сред дяволите на онази земя — казвам това в буквалния смисъл на думата. Вие не можете да разберете. Как бихте могли? Когато под вас, под краката ви има здрав паваж, заобиколени сте от любезни съседи, готови да ви развеселят или ухапят, вие, които с лека стъпка минавате от месаря до полицая и обратно, които живеете сред свещения ужас от скандала, бесилката и лудницата — как можете да си представите къде могат да отведат човека неокованите му крака през първите векове на неговото съществуване в самотата му, в пълната самота без полицай, в тишината, в пълната тишина, където не се чува шепнещият глас на любезния съсед, който ви плаши с общественото мнение? Тези дребни неща правят всичко толкова различно. Когато те изчезнат, трябва да разчиташ на собствената си вродена сила, на собствената си способност да бъдеш верен. Разбира се, може да си прекалено голям глупак, за да сгрешиш — прекалено глупав дори, за да разбереш, че си подвластен на мрака. Предполагам, че никога никой глупак не е продал душата си на дявола: глупакът е прекалено глупав, а дяволът е прекалено голям дявол — не зная кое от двете. Или може да си страшно възвишено същество, съвършено глух и сляп към всичко освен към небесните звуци и гледки. Тогава за тебе земята е само преходно място — а дали ще спечелиш, или загубиш от това, не зная. Но повечето от нас не са нито едното, нито другото. За нас земята е място, където трябва да живеем с различни гледки, звуци, а също и миризми, по дяволите; да вдишваме мириса на умрял хипопотам, така да се каже, и да не се замърсим. И точно в този момент силата ви трябва да дойде на помощ, вярата ви е способността да изкопаете невзрачни дупки, в които да заровите тези слабости — точно в този момент трябва да дойде на помощ силата на предаността не към вас самите, а към една неясна и непосилна задача. А това е много трудно. Разберете ме правилно, не се опитвам да извиня, нито дори да обясня. Мъча се да разгадая за себе си господин Курц — сянката на господин Курц. Този дух, изникнал от Небитието, ми довери изумителната си тайна, преди да се стопи. Това стана, защото можеше да говори с мен на английски. Истинският Курц е получил част от образованието си в Англия и… както той бе достатъчно любезен да ми съобщи… предаността му бе правилно насочена. Майка му била половин англичанка, а баща му половин французин. Цяла Европа бе допринесла за създаването на Курц; и скоро научих, че съвсем подходящо „Международното дружество за потискане на дивашките обичаи“ му възложило да напише доклад, който да ръководи бъдещата дейност на дружеството. И той го бе написал. Аз го видях, прочетох го. Докладът беше сладкодумен, той блестеше с красноречие, но бе твърде напрегнат според мен. Курц бе намерил време да изпълни седемнадесет страници със ситния си почерк! Но това сигурно е станало, преди да се разбият неговите, да кажем, нерви и преди да води някакъв полунощен танц, завършил с отвратителни обреди и жертвоприношения, които, доколкото можах с неохота да разбера от различни места, били положени в нозете му, разбирате ли, пред самия господин Курц. Но докладът му бе чудесен. Обаче началният параграф, в светлината на това, което научих по-късно, ми се струва сега зловещ. Той започваше с аргумента, че ние, белите, от гледище на настоящия етап на развитието ни „сигурно им изглеждаме“ (на диваците) като свръхестествени същества — отиваме при тях с властта на божеството и пр., и пр. „Като използуваме волята си, ние можем да упражним почти неограничено въздействие за добро“ и т.н., и т.н. От този пункт нататък той летеше из висините и ме увлече със себе си. Заключението му бе великолепно, въпреки че бе трудно да се запомни. То ми внуши екзотичен Безкрай, управляван от величествена Добродетелност. То ме накара да потреперя от възторг. В заключение се криеше безкрайната сила на красноречието — на думите, — на пламтящите благородни слова. Там нямаше практически намеци, които да прекъснат вълшебното течение на фразата, освен една забележка в края на първата страница, очевидно надраскана много по-късно с несигурна ръка, и в заключението на този развълнуван зов към алтруизма във вас тази забележка, ярка и ужасяваща, ви изгаряше като светкавица в чисто небе: „Унищожете всички скотове!“ Най-странното бе, че той очевидно бе забравил този ценен послепис, защото по-късно, когато в известен смисъл дойде на себе си, няколко пъти ме помоли да се погрижа за „брошурата ми“ (както той я нарече), тъй като тя положително щяла да повлияе върху кариерата му в бъдеще. Имах пълни сведения за това, а по-късно щях да се погрижа и за неговата памет. Достатъчно много съм направил за това и съм си извоювал неоспоримото право, ако пожелая, да я положа във вечен покой в боклукчийската кофа на напредъка между другите отпадъци или, образно казано, между мъртвите котки на цивилизацията. Но както виждате, не пожелах това. Той не може да бъде забравен. Какъвто и да бе, той не беше обикновен. Притежаваше способността да очарова и ужасява първобитните души и да ги кара да танцуват бясно в негова чест; също така изпълваше дребните души на поклонниците с горчиви съмнения; бе намерил поне един предан приятел и покорил една душа, която не бе първобитна, нито пък омърсена с егоизъм. Не, не мога да го забравя, въпреки че не бих твърдял, че той е заслужавал цената на смъртта, която платихме, за да стигнем до него. Ужасно ми липсваше убитият кормчия, липсваше ми дори когато тялото му още лежеше в рубката. Може би съжалението ми за един дивак, който едва ли имаше по-голямо значение от песъчинка в тази черна Сахара, ще ви се стори странно. Нима не разбирате, че той бе вършил нещо, бе управлявал корабчето! Месеци наред бе стоял зад гърба ми — помощник — инструмент. Връзката ни бе нещо като съдружие. Той караше корабчето, а аз се грижех за него. Тревожех се за пропуските му и така се бе създала дълбока връзка помежду ни, която осъзнах едва когато тя бе внезапно прекъсната. А интимната дълбочина на погледа, който ми отправи, когато го прободоха, се бе забила в паметта ми като зов за далечно родство, издигнат в един върховен миг.
Бедният глупак! Защо не затвори капака! Той бе невъздържан, бе невъздържан — също като Курц, — дърво, блъскано от вятъра. Веднага щом обух чисти обувки, аз го извлякох навън, след като най-напред изтръгнах копието от тялото му, операция, която, признавам, извърших със затворени очи. Петите му чукнаха едновременно о малкия праг на вратата; раменете му бяха притиснати към гърдите ми, аз го прегърнах изотзад. Беше тежък, тежък; по-тежък от всеки друг човек на земята. След това без повече шум го хвърлих във водата. Течението го грабна, сякаш бе стрък трева, и тялото се обърна два пъти, преди да изчезне завинаги от погледа ми. Всички поклонници и управителят се бяха обърнали към рубката, бръщолевеха като ято разтревожени свраки и за миг се разнесе шепот на неодобрение към безсърдечната ми деловитост. Не можех да си представя защо искат да държат трупа на корабчето. Може би за да го балсамират. Но чух друг шепот, много по-зловещ, на палубата под мен. Приятелите ми, секачите, също не одобриха постъпката ми по много по-сериозна причина — въпреки че тя бе съвсем недопустима. Съвсем! Бях решил, че ако умрелият кормчия трябва да бъде изяден, само рибите щяха да направят това. Той бе много посредствен кормчия приживе, но сега в смъртта си лесно можеше да се превърне в огромно изкушение и да причини страшни неприятности. Освен това трябваше да поема кормилото, защото човекът с розовата пижама се оказа страшен некадърник.
Така направих, щом свърших с простото погребение. Движехме се със средна скорост, точно по средата на течението, и слушах разговорите около мен. Те разкриваха убеждението, че Курц е загинал, че лагерът е унищожен и пр., и пр. Червенокосият поклонник бе много щастлив, че поне сме отмъстили за Курц. „Сигурно оставихме страшна сеч в джунглата, а? Как мислите?“ Той буквално танцуваше, този дребен, кръвожаден, рижав тип. А едва не припадна, когато видя ранения кормчия! Не можех да не кажа: „Вдигнахте чудесна пушилка, това зная.“ По начина, по който шумяха и хвърчаха горните клони на гората, бях разбрал, че почти всичките им куршуми са изстреляни много високо. Не можеш да удариш нищо, ако не се премериш и не стреляш с пушка, опряна в рамото, но тези глупаци бяха стреляли с пушки в хълбока и със затворени очи. „Отстъплението — твърдях аз и бях прав — бе предизвикано от писъците на парната свирка.“ Като чуха това, поклонниците забравиха Курц и нададоха възмутен вой срещу мен.
Управителят стоеше до щурвала и мърмореше за необходимостта да се придвижи бързо по реката, преди да се е стъмнило, когато зърнах в далечината сечище на речния бряг и очертания на някаква постройка. „Какво е това?“ — попитах. Той плесна с ръце от почуда и извика: „Лагерът!“ Веднага насочих корабчето към брега все още с намалена скорост.
През бинокъла видях хълм, изпъстрен с редки дървета без всякакви шубраци. На върха стърчеше дълга разрушена постройка, полуобрасла с висока трева. Големите дупки в острия покрив се чернееха отдалеч. На фона на джунглата нямаше никаква ограда; но очевидно някога е имало, защото близо до къщата бяха останали пет-шест тънки пръта, грубо подкастрени, а горните им краища бяха украсени със закръглено издялани топки, но напречните пръчки помежду им липсваха. Разбира се, джунглата беше заобиколила сечището от всички страни. Речният бряг бе чист и до водата видях бял човек с шапка като колело от каруца, които махаше упорито с ръка. Като се взрях в края на джунглата, бях почти сигурен, че съм забелязал някакво движение — човешки фигури, които се промъкваха наоколо. Изкарах корабчето благоразумно покрай сечището, спрях машините и то започна да намалява ход. Човекът от лагера се развика да слезем на брега. „Нападнаха ни“ — извика управителят. „Зная, зная. Всичко е наред сега — изкрещя другият в отговор весело и жизнерадостно. — Слезте. Всичко е наред. Радвам се.“
Видът му ми напомни нещо, което бях виждал някога — нещо смешно. Докато доближавах корабчето до брега, аз се питах: „На какъв прилича този?“ Изведнъж се сетих. Приличаше ми на палячо. Дрехите му бяха направени вероятно от кафяво ленено платно. Те бяха покрити с разноцветни кръпки — сини, червени, жълти, — кръпки по гърба, кръпки отпред, кръпки на лактите, на коленете; цветна връв се виждаше на сакото му и алени кантове по маншетите на панталоните. В слънчевата светлина той изглеждаше весел и чудно спретнат, защото се виждаше колко чудесен е кърпежът. Голобрадо момчешко лице, много русо, без никакви запомнящи се черти, обелен нос, сини очички, усмивки и навъсен израз, които се гонеха по това открито лице като слънцето и сянката във ветровита равнина. „Внимавайте, капитане — извика той. — От снощи тук има потънал дънер.“ „Какво? Още едно потънало дърво?“ Признавам си, че изругах безсрамно. Едва не пробих пострадалото корабче и така щях да завърша великолепното си пътешествие. Палячото на брега обърна чипия си нос към мен. „Англичанин ли сте?“ — попита той с лице, разцъфтяло от усмивка. „А вие?“ — извиках аз, застанал на кормилото. Усмивката се стопи и той поклати глава, сякаш съжаляваше за разочарованието ми. После лицето му светна отново. „Няма значение!“ — извика окуражително. „Навреме ли сме?“ — попитах аз. „Той е там!“ — отговори палячото, като мръдна глава към върха на хълма и изведнъж видът му стана мрачен. Лицето му приличаше на есенно небе, покрито с облаци в един миг и огрято от слънце в следващия.
След като управителят, придружен от поклонниците, всички въоръжени до зъби, отидоха до къщата, човекът се качи на корабчето. „Не ми харесва, че туземците се крият в джунглата“ — казах аз. Той ме увери сериозно, че всичко е наред. „Те са прости хора — добави той. — Радвам се, че дойдохте. Едва ги удържах.“ „Но току-що казахте, че всичко е наред!“ — извиках аз. „О, те нямаха намерение да ви сторят зло — каза той и когато се готвех да отговоря, се поправи. — Не съвсем. — След това добави живо: — Боже мой! Вашата рубка се нуждае от почистване!“ В следващия момент ме посъветва да оставя достатъчно пара в котела, за да надуя свирката, ако се случи неприятност. „Един остър писък на свирката ще свърши повече работа, отколкото всичките ви пушки. Те са простодушни хора“ — повтори той. Така бърбореше, че ми замая главата. Сякаш се опитваше да навакса дълъг период на мълчание и всъщност намекна и се засмя, че точно такъв е случаят. „Не разговаряте ли с господин Курц?“ — попитах аз. „Човек не разговаря с него — само го слуша — възкликна той със страшно тържество. — Но сега…“ — Размаха ръце и след миг потъна в дълбините на унинието. В следващия миг отново изплува със скок, грабна двете ми ръце, започна да ги тресе, като бръщолевеше: „Братко моряк… чест… удоволствие… възхищение… да се представя… русин… син на протойерей… правителството на Тамбов… Какво? Тютюн! Английски тютюн, превъзходен английски тютюн! Това е повече от… Това е по братски. Да запуша? Кой моряк не пуши?“
Лулата го успокои и постепенно разбрах, че бил избягал от училище и станал моряк на руски кораб; избягал отново; служил известно време на английски кораб; сега се бе сдобрил със свещеника. Той наблегна на това. „Но когато човек е млад, трябва да види света, да натрупа опит и идеи, да обогати ума си.“ „Тук ли?“ — прекъснах го аз. „Човек никога не знае! Тук се запознах с господин Курц“ — каза той по младежки категоричен и с упрек в тона. След това вече си държах езика зад зъбите. Убедил някаква холандска търговска фирма на брега да му довери стока и припаси и тръгнал за вътрешността с леко сърце и без никаква представа какво може да му се случи, като същинско дете. От две години насам скитал по реката, откъснат от всички и всичко. „Не съм толкова млад, колкото изглеждам. На двадесет и пет години съм — каза той. — В началото старият Ван Шуйтен ме пращаше по дяволите — разказа той с огромно удоволствие, — но аз не го оставих на мира и приказвах ли приказвах, докато накрая той се уплаши, че приказките ми ще умъртвят любимото му куче. Даде ми няколко евтини стоки й пушки и ми каза, че се надява никога вече да не ме види. Добър човек е старият холандец Ван Шуйтен. Преди една година му изпратих малко слонова кост, за да не ме нарича крадец на дребно, когато се завърна. Надявам се, че я е получил. За останалото не ме е грижа. Приготвих ви дърва за горене. Това е старата ми къща. Видяхте ли я?“
Дадох му книгата на Таусън. За миг помислих, че ще ме разцелува, но се въздържа. „Единствената ми книга; и смятах, че съм я загубил — каза той, като я разглеждаше в захлас. — Толкова неприятни неща могат да се случат на човек, когато е сам. Понякога се обръщат лодки, понякога трябва да избягаш много бързо, ако някои хора се разсърдят.“ Той прелистваше книгата. „На руски ли сте водили бележки?“ — попитах аз. Той кимна. „А аз реших, че е шифър“ — казах. Изсмя се, а след това стана отново сериозен. „Много трудно удържах тези хора“ — каза той. „Искаха да ни убият ли?“ — настоявах аз. Поколеба се, а след това изрече смутено: „О, не!“ „Защо ни нападнаха тогава?“ — продължих аз с въпросите си. Той се поколеба отново, после каза смутено: „Не искат той да си отиде.“ „Не искат ли?“ — попитах аз с любопитство. Русинът поклати глава, а жестът му бе изпълнен със загадка и мъдрост. „Нали ви казвам — извика той. — Този човек обогати ума ми.“ Разтвори широко ръце и се взря в мен с безупречно кръглите си очички.
Погледнах го с изумление. Той стоеше пред мен с пъстроцветната си дреха, сякаш бе избягал от пътуваща трупа шутове, възторжен, фантастичен. Самото му съществуване бе невероятно, необяснимо и удивително. Той бе неразрешима загадка. Не можех да разбера как бе просъществувал досега, как бе успял да стигне толкова далеч, как бе съумял да остане жив — и защо не изчезна на часа. „Отидох малко навътре — каза той, — след това още по-навътре, а накрая отидох толкова далеч, че не зная как изобщо ще се върна някога. Но това няма значение, има време. Все ще се оправя. Веднага отведете Курц оттука, веднага, веднага ви казвам!“ Очарованието на младостта обгръщаше разноцветните му кръпки, бедността му, самотата му, пустотата на безплодните му странствувания. Месеци наред, години наред животът му не бе струвал нищо, а ето сега той стоеше пред мен, дръзко и безумно жив, на пръв поглед неунищожим само поради младостта си и безразсъдната си безочливост. Обхвана ме възторг — и завист. Очарованието го тласкаше напред, то го предпазваше от удари. Той не искаше нищо от джунглата освен място да диша и да живее. Той трябваше да съществува и да върви напред — при най-голям риск и при най-големи лишения. Ако някога чистият, непресметлив, непрактичен дух на приключението е овладявал човешко същество, това същество бе този младеж, облечен с разноцветни кръпки. Почти му завиждах, че притежава този скромен и ясен пламък. Сякаш бе изгорил всички мисли за собственото си „аз“ така пълно, че дори когато разговаряше с мен, забравях, че той — човекът пред очите ми — бе преживял всичко това. Аз му завиждах за предаността му към Курц. Той не бе размишлявал за нея. Тя бе връхлетяла върху него и той я бе приел жадно, като съдба. Признавам, че това ми се стори най-голямата опасност, с която той се бе сблъсквал досега.
Те се бяха срещнали неизбежно като два кораба, сковани в мъртво затишие, в непосредствена близост един до друг. Предполагам, че Курц е търсил аудитория, защото веднъж, нощувайки в джунглата, те говорили цяла нощ или по-вероятно е говорил Курц. „Говорихме за всичко — каза той възбудено при спомена. — Забравих, че съществува сън. Нощта ми се стори по-кратка от миг. За всичко! За всичко!… Също и за любовта.“ „А, той ви е говорил за любовта!“ — казах аз развеселен. „Не това, за което си мислите — извика той почти страстно. — Говорехме изобщо и той ми откри света — света!“
Размаха ръце. Намирахме се на палубата и водачът на моите секачи, който се излежаваше наблизо, впери в него големите си блестящи очи. Аз се огледах и не зная защо, но ви уверявам, че никога, никога дотогава тази земя, тази река, тази джунгла, самият свод на това пламтящо небе не бяха ми се стрували така безнадеждни и така тъмни, така неизбродими за човешката мисъл, така безмилостни към човешката слабост. „И от този миг досега вие сте с него?“ — предположих аз.
Напротив. Изглежда, че тяхната връзка е била нарушена няколко пъти. Съобщи ми с гордост, че два пъти, когато Курц бил болен, той се грижил за него. (Спомена това, сякаш бе извършил опасен подвиг.) Но Курц обикновено се скитал сам навътре в дебрите на джунглата. „Много често, когато идвах в този лагер, се налагаше да чакам дни наред, докато се завърне — каза той, — обаче си струваше да чакам! Понякога.“ „Какво правеше той, изследваше джунглата ли?“ — попитах аз. Да, разбира се. Той открил много села, а също и езеро — не знаеше точно в коя посока; опасно било да задаваш много въпроси, но повече от експедициите на Курц били за слонова кост. „По това време той не е имал стоки за размяна“ — възразих аз. „Но пък имаше много куршуми“ — отговори русинът, като погледна настрани. „С други думи, ограбвал е селата с насилие!“ — извиках аз. Той кимна. „Но не сам, разбира се“ — и събеседникът ми промърмори нещо за селищата, разположени около езерото. „Курц е накарал племето да го следва, нали?“ — предположих аз. Той помръдна на мястото си. „Те го обожаваха“ — каза той. Тонът, с който изрече тези думи, бе толкова необикновен, че аз го погледнах изпитателно. Бе любопитно да наблюдавам смесицата от силно желание и неохота да говори за Курц. Курц изпълваше живота му, поглъщаше мислите му, разпалваше чувствата му. „Какво друго можете да очаквате! — избухна той. — Курц пристигна при тях с гръм и трясък, а те никога преди не бяха виждали такъв човек. Той бе страховит. Той може да бъде страховит. Не бива да мислите за господин Курц като за обикновен човек. Не, не! Ще ви дам един пример — няма значение, че ви го казвам, — веднъж той се опита да ме застреля, но аз не го упреквам.“ „Да ви застреля! — извиках аз. — За какво?“ „Имах малко слонова кост, подарена ми от вожда на селото до моята къща. По това време аз им ловях дивеч. Курц пожела слоновата кост и не искаше да се вслуша в гласа на разума. Заяви, че ще ме застреля, ако не му я дам, и след това ще се махне от страната, защото нищо на света не можело да му попречи да убие когото пожелае. А това бе истина. Дадох му слоновата кост. Беше ми все едно! Но аз не заминах. Не, не. Не можех да го изоставя. Разбира се, трябваше да внимавам и отново станахме приятели за известно време. Тогава той се разболя за втори път. След това се наложи да страня от него, но това няма значение. Повечето време той живееше в селата около езерото. Когато слизаше до реката, понякога се държеше любезно с мен, а понякога бе благоразумно да не го срещам. Този човек понасяше твърде много. Той мразеше всичко наоколо, но нещо го възпираше да замине. Когато можех, аз го умолявах да се махне оттук, докато все още има време. Предлагах му да заминем заедно. Той казваше «да» и си оставаше тук, тръгваше на нова експедиция за слонова кост, изчезваше със седмици, забравяше се сред тези хора — забравяше се, разбирате ли?“ „Но той е луд!“ — казах аз. Събеседникът ми запротестира възмутено. Господин Курц не можел да бъде луд. Само ако съм го чул как е говорил преди два дни, нямало да се осмеля да твърдя това… Бях взел бинокъла си, докато говорехме, и разглеждах брега, джунглата от двете страни и пространството зад къщата. Мисълта, че там, в шубраците, се крият хора, тихи и безмълвни като порутената къща на върха на хълма, ме обезпокои. Върху лицето на природата нямаше следа от изумителната приказка, която никой не бе ми разказвал, а само подсказвал с тъжни възклицания, вдигане на рамене, разпокъсани изречения и намеци, които завършваха с дълбоки въздишки. Горите наоколо стояха неподвижни като маска — тежки като заключената врата на затвор; те наблюдаваха с вид на потайно осъзнаване, с търпеливо очакване, с недостъпно мълчание. Русинът ми обясняваше, че едва напоследък господин Курц слязъл до реката и довел със себе си воините от онова езерно племе. Той отсъствувал няколко месеца, радвайки се, предполагам, на това, което го обгражда, и се появил неочаквано с видимото намерение да ограби селата от другата страна на реката или надолу по течението. Очевидно страстта за слонова кост надделява над — как да кажа? — по-нематериалните му стремежи. Но внезапно състоянието му се влошило. „Чух, че лежи безпомощен, и затова пристигнал — рискувах — каза русинът, — той е зле, много зле.“ Насочих бинокъла си към къщата. Там нямаше никакви признаци на живот, но виждах порутения покрив, дългата ограда от кал, която надничаше над тревата, с трите малки квадратни дупки, които служеха за прозорци, всички с различна големина; всичко това видях отблизо, сякаш можех да го докосна, ако протегна ръка. В следващия миг направих остро движение и един от коловете на изчезналата ограда подскочи и попадна в полето на зрението ми. Спомняте си, че отдалеч ми бе направила впечатление някаква странна украса, контрастираща с порутения вид на къщата. Сега внезапно видях коловете отблизо и отметнах глава, сякаш да се предпазя от удар. Внимателно разгледах останалите пръти с бинокъла и осъзнах грешката си. Тези закръглени топки не бяха декоративни, а символични; те бяха изразителни, загадъчни, поразителни и ужасни — храна за размисъл, а също и за лешоядите от небето. Но във всеки случай представляваха храна за мравките, изкачили се до върха на пръта. Те щяха да бъдат още по-внушителни, тези глави върху коловете, ако лицата им не бяха обърнати към къщата. Само първата, която бях зърнал, гледаше към мен. Не се разтревожих толкова, колкото си мислите. Трепетът ми бе всъщност само изблик на изненада. Бях очаквал да видя там топки от дърво. Нарочно погледнах отново първата, а тя стърчеше черна, изсушена, хлътнала, със затворени очи — спяща глава, побита на кол, а съсухрените устни показваха тънката бяла резка на зъбите. Тя се хилеше на вечния покой.
Не ви разкривам никакви търговски тайни. Всъщност по-късно управителят каза, че методите на господин Курц провалили цялата област. Нямам мнение по този въпрос. Но искам да разберете ясно, че от търговска гледна точка не виждах нищо изгодно в тези, набити на колове глави. Те само показваха, че на господин Курц му е липсвала въздържаност при удовлетворяване на различните му страсти. На него му липсваше нещо — някаква частичка, която в кризисен момент не се виждаше под повърхността на великолепното му красноречие. Дали той съзнаваше своя недостатък, не зная. Мисля, че съзнанието за това го озари накрая — съвсем накрая. Джунглата го бе открила рано и му бе отмъстила с ужасна стръв за невероятното нашествие. Тя му бе нашепнала неща около самия него, които той не е знаел, неща, които не е предполагал, преди да се срещне със страшната самота, и шепотът го бе омагьосал. Този шепот ехтеше високо в него, защото той бе кух в сърцевината си… Оставих бинокъла и главата, която ми се струваше съвсем близко, сякаш можех да й проговоря, отлетя изведнъж от мен в необгледната далечина.
Почитателят на господин Курц изглеждаше унил. С глух глас започна да ме уверява, че не се осмелил да свали тези, така да се каже, символи. Не се страхувал от туземците; те нямало да направят нищо, ако господни Курц не им заповяда да го сторят. Властта му била необикновена. Лагерите на тези хора заобикаляли мястото от всички страни, а племенните вождове го посещавали всеки ден. Те пълзели… „Не желая да зная нищо за церемониите им, когато отиват при господин Курц!“ — извиках аз. Странно чувство ме овладя при мисълта, че тези подробности са по-непоносими от главите, които съхнеха върху коловете под прозорците на господин Курц. В края на краищата това бе само дивашки обред, но аз като че ли с един замах бях захвърлен в някаква тъмна страна на потайни ужаси, където чистото, просто дивачество бе истинско облекчение, което има право на съществуване очевидно в слънчева светлина. Младият човек ме погледна с почуда. Предполагам, бе далеч от мисълта, че господин Курц не е мой идол. Той забравяше, че аз не съм чул великолепните му монолози за — какво беше? — за любовта, справедливостта, живота и какво ли не още. Ако трябваше, той би пълзял пред господин Курц като последен дивак. Аз съм нямал представа за условията, каза той. „Това бяха глави на бунтовници.“ Поразих го със смеха си. Бунтовници! Какво щеше да бъде следващото определение, което щях да чуя? Вече бях чувал за врагове, престъпници, работници — а тези сега бяха бунтовници. Побитите на колове бунтовнически глави ми изглеждаха съвсем покорни. „Нямате представа как измъчва такъв живот човек като Курц“ — извика последният му ученик. „А вас?“ — попитах аз. „Аз! Аз съм обикновен човек. Не лелея никакви велики мисли. Не искам нищо от никого. Как можете да ме сравнявате със?… — Русинът се развълнува силно и изведнъж рухна. — Нищо не разбирам — изстена той. — Правя всичко възможно Курц да оцелее… В това нямам никакво вмешателство. Не притежавам необходимата способност. От месеци тук не се намира капка лекарство или подходяща храна за болен. Всички го изоставиха най-безсрамно. А той е такъв човек, с такива идеи! Позор! Позор! Аз… аз… не съм спал десет нощи…“
Гласът му се стопи в спокойствието на вечерта. По време на разговорите ни дългите сенки на джунглата бяха плъзнали надолу по хълма, бяха отминали далеч отвъд символичния ред колове. Всичко бе потънало в мрак, а ние долу стояхме все още на слънце и реката до сечището искреше в безмълвното си и блестящо великолепие. На брега не се виждаше жива душа. Джунглата не трепваше.
Изведнъж зад ъгъла на къщата изскочиха няколко души, сякаш бяха изникнали от земята. Те газеха до пояс в тревата, в плътна редица и носеха импровизирана носилка. В този миг от пустата природа се понесе вик, чиято острота прониза неподвижния въздух като бърза стрела, насочена право към сърцето на земята; и като по магия от тъмноликата и замислена джунгла потекоха реки от голи човешки същества, с копия, с лъкове, с щитове в ръка, с див поглед и движения. Джунглата се затресе, тревата се разлюля, а след това всичко замръзна в напрегната неподвижност.
„Ако той не ги спре сега, всички сме изгубени“ — каза русинът до мен. Пръстенът от хора с носилката бе преполовил разстоянието до корабчето и бе спрял, сякаш се бе вкаменил. Видях как човекът върху носилката се повдигна и простря слабата си ръка над раменете на носачите. „Да се надяваме, че този, който може да разговаря така красноречиво за любовта изобщо, ще ни пощади този път“ — казах аз. Страшно се ядосах от нелепата опасност, пред която се изправихме, сякаш фактът, че зависим от милостта на този кръвожаден призрак, бе безчестна необходимост. Не можех да чуя никакъв звук, но в бинокъла си видях как слабата ръка направи заповеден жест, как се раздвижи долната челюст и как светнаха зловещо очите в кокалестата глава на това привидение — Курц; Курц — това означава на немски „кратък, къс“, нали? Името му бе толкова истинско, колкото и всичко останало в живота му — и в смъртта му. Той бе поне седем стъпки висок. Покривалото на носилката се бе свлякло и тялото му се виждаше, достойно за съжаление и страшно. Виждах как се раздвижи гръдният му кош и как се разлюляха костите на ръката му, одушевен образ на смъртта, издялан от стара слонова кост, който махаше заплашително с ръка на неподвижната тълпа хора, излети сякаш от потъмнял и лъскав бронз. Видях как си отвори широко устата — злокобна, хищническа уста, като че ли искаше да погълне целия въздух, цялата земя и всички хора наоколо. Долових едва-едва дълбокия му глас, той навярно крещеше. Изведнъж падна назад в носилката. Тя се разклати, когато носачите тръгнаха, олюлявайки се напред, и почти в същия миг забелязах, че тълпата туземци започна да изчезва без видимо движение на отстъпление, сякаш джунглата, която бе изригнала тези същества толкова внезапно, ги бе отново всмукала в пазвата си.
Някои от поклонниците зад носилката носеха оръжието му — две ловни пушки, една тежка бойна пушка и карабина „Мартини — Хенри“ с въртящ се барабанен магазин. Наведен над главата му, управителят шепнеше нещо вървешком. Те го положиха в една от малките колиби, където имаше място само за едно легло и за едно или две походни столчета. Бяхме му донесли закъснялата поща и по леглото му се търкаляха множество разкъсани пликове и отворени писма. Ръката му ровеше с усилие тези книжа. Бях поразен от огъня в очите му и от леността на образа му. Това не бе изтощение след тежка болест. Не изглеждаше да го боли нещо. Тази сянка бе спокойна и доволна, сякаш за момента бе претръпнала за всички чувства.
Той прошумя с едно от писмата и като ме погледна право в очите, каза: „Радвам се.“ Някой му бе писал за мен. Препоръките се бяха появили отново. Гласът, който той издаде без усилие, почти без да движи устните си, ме изуми. Гласът! Гласът! Той бе тъжен, дълбок и кънтящ, а човекът изглеждаше така, сякаш не би могъл да издаде и шепот. Но в него имаше достатъчно сила, престорена, разбира се, която почти щеше да ни унищожи, както ще чуете сега.
Управителят се появи безшумно на прага. Аз излязох, а той пусна след мен завесата. Оглеждан с любопитство от поклонниците, русинът гледаше втренчено към брега. Аз също погледнах натам…
В далечината тъмнееха човешки силуети, които се мяркаха на фона на джунглата, а до реката две бронзови фигури, опрели се на високите си копия, стояха в слънчевата светлина с невероятна украса от пъстри кожи по главите, войнствени и неподвижни като статуи. Отдясно наляво по осветения бряг се движеше диво и великолепно видение на жена.
Тя вървеше с отмерени крачки, по тялото й се спускаха гънките на дреха с пискюли и ресни. Пристъпваше гордо, а варварските й украшения проблясваха и леко подрънкваха. Държеше главата си високо изправена, косата й бе навита като шлем, до коленете си носеше медни пръстени, а до лактите — ръкавици от медна тел. На кафявите й страни блестяха алени петна и неизброими огърлици от стъклени мъниста опасваха врата й. Странни предмети, талисмани и подаръци от магьосници висяха по нея, блясваха и трептяха при всяка нейна стъпка. Вероятно на себе си имаше кост от няколко слонски зъба. Тя бе дива и дивна, с неукротими очи и великолепна. В преднамерения й ход имаше нещо зловещо и тържествено. В тишината, внезапно спуснала се над цялата тъжна земя, над безкрайната джунгла, дълбоко замислено, великанското тяло на плодовития и тайнствен живот я наблюдаваше, сякаш гледаше образа на собствената си сумрачна и страстна душа.
Тя се изравни с параходчето и застана неподвижно, с лице към нас. Дългата й сянка стигаше досами водата. Лицето й носеше трагическа и яростна маска на дива скръб и безмълвна мъка, смесени с неспокойна, неясна решимост. Гледаше ни, без да се помръдне, и също като джунглата се измъчваше от някаква неразгадаема цел. Мина цяла минута и след това тя направи крачка напред. Чу се лек звън, блесна жълтият метал, диплите с ресните се разлюляха и тя се спря, сякаш бе спряло сърцето й. Младият човек до мен изръмжа. Поклонниците измърмориха нещо зад гърба ми. Тя ни изгледа всички, като че ли животът й зависеше от замръзналата неподвижност на нейния взор. Внезапно разпери големите си ръце и ги изправи високо над главата си, овладяна от непреодолимото желание да докосне небето; в същия миг бързите сенки се плъзнаха по земята, напластиха се по реката и обхванаха параходчето в призрачна прегръдка. Страшна тишина надвисна над всички ни.
Жената се обърна бавно, тръгна по брега и се изгуби във високата трева отляво. Очите й блеснаха само веднъж, когато ни погледна, преди да изчезне в здрача на шубраците.
„Ако се опиташе да се качи на корабчето, щях да я застрелям — каза нервно човекът с кръпките. — През последните две седмици всеки ден рискувам живота си, за да не я допусна в къщата. Един ден се вмъкна и вдигна страшна врява за тези ужасни парцали, които бях взел от склада, за да закърпя дрехите си. Бях неприлично облечен. Сигурно това бе причината, защото тя говори като фурия с Курц в продължение на един час и ме сочеше от време на време. Не разбирам диалекта на това племе. За щастие Курц се чувствуваше много зле този ден и не стана голяма пакост. Нищо не разбирам… Не, не ми го побира мозъкът. Но всичко свърши вече.“
В този миг чух дълбокия глас на Курц зад завесата: „Спасете ме! Искате да кажете слоновата кост? Не казвайте. Спасете мене! А трябваше аз да ви спася. Пречите на плановете ми. Болен! Болен! Не толкова болен, колкото си мислите. Няма значение. Аз ще осъществя идеалите си — ще се върна. Ще ви покажа на какво съм способен. Вие и вашите нищожни идеали — вие ми пречите, но аз ще се върна. Аз…“
Управителят излезе навън. Оказа ми голяма чест, като ме взе под ръка и ме отведе настрани. „Курц е много зле“ — каза той. Сметна за необходимо да въздъхне, но аз упорито не проявявах никакво съчувствие. „Направихме всичко възможно за него, нали? Но не трябва да крием факта, че господин Курц е сторил повече зло, отколкото добро на Компанията. Той не разбра, че все още не е назряло времето за смели действия. Предпазливост, предпазливост — това е моят принцип. Трябва да бъдем предпазливи. Сега този район ще бъде затворен за нас известно време. Ужасно! Търговията ще пострада. Не отричам, че тук има забележително количество слонова кост — повечето изкопаема. Трябва непременно да я спасим, но виждате колко несигурно е положението ни — и защо? Защото методът на работа не е здрав.“ „Как го нарекохте? — попитах аз, като гледах към брега. — Нездрав метод?“ „Без съмнение! — възкликна той разгорещено. — А нима вие не мислите така?“
„Нищо не мисля“ — промърморих след кратко мълчание. „Точно така — въодушеви се той. — Предчувствувах го, а този метод показва пълна липса на преценка. Мой дълг е да посоча този факт, където трябва.“ „О — казах аз, — онзи, как му беше името, който прави тухли, той ще ви напише хубав доклад.“ За миг управителят се обърка. Имах чувството, че никога не бях дишал такъв мръсен въздух, и мислено се обърнах към Курц за облекчение — да, за облекчение. „Все пак намирам, че господин Курц е забележителен човек“ — подчертах аз. Управителят трепна, погледна ме студено, изрече много тихо „беше“ и ми обърна гръб. Бях изпаднал в немилост, той ме бе сложил в един кюп с Курц, като привърженик на методи, за които времето не бе назряло още… аз мислех нездраво! Поне можех да избирам между два кошмара.
Всъщност бях се обърнал към джунглата, не към господин Курц, който все едно, че бе погребан. За миг ми се стори, че и аз съм погребан в огромен гроб, изпълнен с отвратителни тайни. Почувствувах как непоносима тежест смазва гърдите ми, усетих мириса на влажната земя, невидимото присъствие на властното разположение, мрака на непроницаемата нощ… Русинът ме потупа по рамото. Чух го да мърмори и да заеква нещо за „събрат моряк — не бих могъл да го премълча, — въпроси, които ще засегнат името на господин Курц“. Чаках. За него очевидно господин Курц не бе положен в гроба; предполагам, че за него господин Курц бе безсмъртен. „Е! — казах най-сетне. — Говорете. Всъщност аз съм приятел на господин Курц — посвоему.“
Той заяви много официално, че ако не сме били „от същата професия“, щял да запази в тайна този въпрос без оглед на последствията. Подозираше, че тези бели изпитват към него остра ненавист, така че… „Прав сте — казах аз, като си спомних един разговор, който бях чул. — Управителят смята, че трябва да ви обесят.“ При тази вест той прояви загриженост, която ме развесели. „По-добре е да се измъкна тихо — каза разгорещено той. — Повече нищо не мога да направя за Курц, а те скоро могат да намерят предлог да ме обесят. Кой ще ги спре? Най-близкият военен пост е на триста мили оттук.“ „Може би най-добре е да заминете, ако имате приятели сред туземците наоколо.“ „Имам много — каза той. — Те са простодушни хора и аз не искам нищо.“ Хапеше устни, а след това каза: „Не искам нищо лошо да се случи на белите тук, но разбира се, мислех за името на господин Курц; обаче вие сте събрат моряк и…“ „Добре — проговорих след известно време. — Ще запазя доброто име на господин Курц.“ Не знаех каква дълбока истина изричам в този миг.
Той ми съобщи с тих глас, че именно Курц заповядал на туземците да нападнат корабчето. „Понякога той ненавиждаше мисълта, че могат да го отведат оттук, а от друга страна… Но аз не разбирам тези въпроси. Аз съм обикновен човек. Той помисли, че нападението ще ви уплаши и че ще избягате, че ще се откажете и ще решите, че е умрял. Не можех да го спра. Ужасно трудно ми беше миналия месец.“ „Чудесно — казах аз. — Сега той е по-добре.“ „Дааа…“ — измърмори русинът, очевидно неубеден. „Благодаря — отговорих аз. — Ще си отварям очите.“ „Но тихо, нали? — настоя той с тревога в гласа си. — Ще бъде ужасно за доброто му име, ако някой тук…“ С тържествен глас обещах пълна дискретност. „Имам лодка, а трима черни ме чакат недалеч оттук. Заминавам. Бихте ли ми дали няколко патрондаша?“ Дадох му тайно. Той си взе и шепа от тютюна ми и ми намигна. „Като между моряци, нали? Чудесен английски тютюн! — Обърна се на прага на рубката. — Да имате случайно излишен чифт обувки? — Повдигна единия си крак. — Погледнете.“ Подметките бяха привързани с парче връв като сандали около голите му крака. Измъкнах стар чифт обувки, които той погледна с възторг, преди да ги сложи под мишница. Един от джобовете му (яркочервен) пращеше от патрони, от другия (тъмносин) надничаше книгата на Таусън и пр., и пр. Той вярваше, че е отлично екипиран за нова среща с джунглата. „Никога, никога вече няма да срещна такъв човек! Ако можехте само да го чуете как рецитира поезия — своите стихове! Да, своите!“ Облещи очи при спомена за това безмерно удоволствие. „Той обогати ума ми!“ „Сбогом“ — казах аз. Русинът се здрависа за сбогом и изчезна в нощта. Понякога се питам дали наистина съм го виждал — дали изобщо е възможно човек да срещне такова привидение!…
Когато се събудих малко след полунощ, припомних си предупреждението му и намека му за опасност. В звездния мрак те ми се сториха реални и аз станах да хвърля поглед наоколо. На хълма гореше буен огън, който припламваше сегиз-тогиз и осветяваше един крив ъгъл на постройката в лагера. Въоръжени за целта, един от агентите и няколко от нашите пазеха слоновата кост. Но дълбоко в джунглата трепкащите червени пламъчета, които сякаш залязваха и изгряваха от земята сред колонообразните очертания на мрака, показваха мястото на лагера, където обожателите на господин Курц бдяха тревожно. Еднообразните звуци на голям барабан изпълваха въздуха с приглушен тътен и трепет. От черната, права стена на джунглата се носеше непрекъснат монотонен шум на много хора, сякаш всеки пееше сам за себе си. Звукът приличаше на бръмченето на пчели в кошер и въздействуваше странно и хипнотично върху полубудните ми сетива. Вероятно съм задрямал, облегнат на оградата, когато ме събуди и хвърли в почуда внезапен изблик крясъци, мощен пристъп на дълго потискан и тайнствен бяс. Той секна внезапно и ниският монотонен шум потече отново като целебна тишина. Погледнах небрежно в малката рубка. Вътре гореше светлина, но господин Курц не беше там. Сигурно щях да извикам, ако можех да повярвам на очите си. Но в първия миг не им повярвах — всичко ми се стори така невъзможно. Разстроих се от уплаха и от безкраен ужас, а не от мисълта за физическа опасност. Зашемети ме нравственият удар, сякаш нещо чудовищно, непоносимо за разума и отвратително за душата бе връхлетяло най-неочаквано върху мен. Това продължи само част от секундата, а после настъпи обикновеното чувство за смъртна опасност, за внезапно нападение и сеч, за нещо, което разбирах, че предстои, но което бе успокояващо, дори приятно. То така ме успокои, че не вдигнах тревога.
Един от агентите, облякъл палтото си, спеше на палубата на три фута от мен. Крясъците не го бяха събудили и той похъркваше съвсем леко. Оставих го да спи и скочих на брега. Не издадох господин Курц — бе съдено никога да не го издам, бе съдено да бъда верен на кошмара, който си бях избрал. Исках да се справя с тази сянка сам-самин — и до ден-днешен не зная защо така упорито отказах да споделя с когото и да било странната тъма на това преживяване.
Щом застанах на брега, видях широка пътека през тревата. Помня непоносимата възбуда, с която си казах: „Той не може да върви, той пълзи на четири крака, хванах го в капана.“ Тревата бе мокра от роса. Крачех бързо със свити юмруци. Щях да го намеря и да го пребия. Такива безумни мисли се въртяха в главата ми. В този миг се сетих за старата жена с котката, която плетеше черна вълна. Видях поклонниците да пръскат във въздуха олово от пушки, придържани към хълбока. Мислех, че никога няма да се върна на корабчето, и си представях как живея в джунглата сам, невъоръжен, до дълбока старост. Нелепи мисли, нали? Спомних си, че сбърках ударите на барабана с ударите на сърцето си и бях доволен от спокойната му ритмичност.
Вървях по пътеката, спирах се и се ослушвах. Нощта бе много ясна; тъмносиният въздух блестеше от роса и звезди. Изведнъж усетих движение пред себе си. Бях странно сигурен за всичко тази нощ. Изоставих пътеката и се затичах в широк полукръг (убеден съм, че в този миг се смеех), за да застана пред движещото се същество, което бях видял — ако изобщо бях видял нещо. Заобиколих Курц, като че ли всичко това бе детска игра.
Връхлетях отгоре му и ако не бе ме чул, сигурно щях да падна върху него, но той се изправи навреме. Изправи се, висок и смътен като пара, изригнала от земята; олюляваше се леко, бледен и безмълвен пред мен. Отзад между дърветата пламтяха огньове и шепотът на множество гласове се носеше от джунглата. Бях му отрязал пътя много умно; но когато застанах пред него и дойдох на себе си, ясно осъзнах опасността. А тя далеч не бе преминала. Ами ако се развика? Въпреки че едва стоеше на крака, в гласа му все още се криеше голяма сила. „Махнете се, скрийте се“ — каза той с дълбокия си глас. Беше ужасно. Погледнах назад. Намирахме се на около тридесет метра от най-близкия огън. Черна фигура се изправи, тръгна с черните си крака и размаха черните си дълги ръце пред светлината на огъня. Върху главата си фигурата имаше рога на антилопа. Без съмнение бе някакъв магьосник и приличаше на дявол. „Разбирате ли какво вършите?“ — прошепнах аз. „Абсолютно“ — отговори Курц, като повиши гласа си при тази единствена дума: той прозвуча далечен и много висок, като глас на медна тръба. „Ако сега вдигне шум, изгубени сме“ — помислих си аз. Ясно бе, че в случая юмруците нямаше да помогнат дори ако не изпитвах естественото отвращение да ударя тази сянка — този бродещ и измъчен дух. „Ще загинете!“ — казах аз. Знаете, че понякога проблясък на вдъхновение осенява човек. Бях казал истината, но той не би могъл да бъде по-безнадеждно изгубен, отколкото в този миг, когато се положиха основите на нашата близост и които останаха — останаха до края, дори след края.
„Хранех мисълта за велики начинания…“ — промълви той колебливо. „Да — казах аз, — но ако извикате, ще смажа главата ви… — Наоколо нямаше камък, нито съчка дори. — Ще ви удуша“ — поправих се аз. „Бях на прага на велики начинания — продължи той умолително, с глас, изпълнен с копнеж, с такъв тъжен тон, че тръпки ме полазиха. — А сега за този глупав измамник…“ „Във всеки случай успехът ви в Европа е сигурен“ — заявих аз твърдо. Не исках да го удуша — това би имало твърде малка практическа полза. Опитах се да разбия магията — тежката, няма магия на джунглата, която го притискаше към безмилостната си гръд, която бе разбудила в него забравени животински инстинкти, която бе съживила спомена за удовлетворени чудовищни страсти. Това го бе отвело в джунглата, при блясъка на огньовете, при сърцебиенето на барабаните, при воя на зловещите заклинания; това бе примамило душата му извън границите на позволените човешки стремежи. Нима не разбирате, че ужасът на положението ми не идваше от това, че можеха да ме ударят по главата — въпреки че много остро усещах тази опасност, от това, че трябваше да се справя с едно същество, което не можех да моля в името на нищо висше или низше. Аз трябваше да го призова — самия него, неговата великолепна и невероятна поквара. Нищо не съществуваше над и под него. Знаех това. Курц се бе откъснал от земята. По дяволите! Той бе сразил земята. Бе сам и застанал пред него, аз не знаех дали съм на небето, или се рея из въздуха. Разказвам ви това, което си казахме — повтарям думите, които произнесохме, но какъв е смисълът? Те бяха обикновени, ежедневни думи — познати звуци, които си разменяме всеки ден в живота. И какво от това? Но те криеха ужасното внушение на слова, които сме чували насън, които сме изговаряли в обръча на кошмара. Душа! Ако някой някога се е борил с човешка душа, това съм аз. Не спорех с луд. Съзнанието му бе съвършено ясно — съсредоточено върху собственото му същество със страшно напрежение, но ясно. В това се криеше единствената ми възможност. Разбира се, можех да го убия на място, ала това нямаше да ми помогне, защото щеше да се вдигне шум. Но душата му бе полудяла. Сама в джунглата, тя бе погледнала вътре в себе си… И небеса! Бе полудяла! Вероятно изплащам грехове, защото аз също минах през чистилището и надникнах в душата му. Никакво красноречие не би могло така да изпепели вярата в човечеството, както последното му излияние на искреност. Той се бореше със себе си. Видях и чух. Видях невъобразимата загадка на една душа, която не знаеше въздържаност, упование или страх и която все пак се бореше сляпо със себе си. Запазих самообладание, но когато най-накрая го положих на леглото и изтрих потта от челото си, краката ми трепереха, като че ли бях пренесъл половин тон на гърба си по хълма. А само го подкрепях, костеливата му ръка бе стиснала врата ми — той едва ли бе по-тежък от дете.
Тръгнахме на следващия ден, по обед. Тълпата, чието присъствие зад завесата от дървета бях чувствувал през цялото време, се изсипа отново от джунглата, изпълни сечището, заля хълма с море от голи, дишащи и треперещи бронзови тела. Известно време карах корабчето нагоре срещу течението, след това обърнах надолу и две хиляди очи следяха пътя на пляскащия, свиреп, черен демон, който шибаше водата с ужасната си опашка и изригваше черен дим във въздуха. Пред първата редица, строена покрай реката, трима мъже, покрити от главата до петите с яркочервена глина, крачеха неспокойно напред-назад. Когато се приближихме, те се обърнаха с лице към нас, затропаха с крака, закимаха с рогатите си глави и заклатиха алените си тела. Заразмахваха към свирепия речен демон черни пера и протрита кожа с опашка, която приличаше на изсъхнала кратуна. От време на време бълваха странни слова, различни от всякакъв звук в човешката реч, а дълбокият шепот на тълпата, който бе звучал като сатанинска литания, секна изведнъж.
Бяхме отнесли Курц в рубката: там имаше повече въздух. Той лежеше на кушетката и гледаше втренчено през отворения капак. Сред морето от човешки тела като че се изви вихрушка и жената с коса като шлем и бронзово лице се втурна към речния бряг. Тя простря напред ръце, извика нещо и дивата тълпа поде крясъка й с пронизителен хор от бързи, отчетливи и накъсани срички.
„Разбирате ли това?“ — попитах аз.
Курц продължи да гледа навън през мен с огнени, копнеещи очи и с израз на тъга и омраза. Не отговори, но видях усмивката на безцветните му устни, които миг по-късно се сгърчиха болезнено. „Дали го разбирам?“ — промълви той бавно и задъхано, сякаш свръхестествена сила изтръгна думите от устата му.
Натиснах парната свирка, защото видях, че поклонниците по палубата приготвят пушките си, като че ли очакват с нетърпение весела момчешка лудория. През гъстото море от тела премина неистов ужас при внезапната пронизителна свирка. „Недейте! Ще ги уплашите и ще избягат!“ — извика някой на палубата с отчаяние. Аз продължавах да натискам свирката. Те се разпиляха и започнаха да бягат. Подскачаха, коленичеха, олюляваха се и се пазеха от летящия ужас на звука. Тримата алени туземци се бяха проснали ничком на брега като простреляни. Само дивата и дивна жена не трепна, а трагично протегна голите си ръце към нас над страшната светеща река.
После слабоумната тълпа на палубата започна играта си и аз не видях повече нищо сред дима на изстрелите.
Кафявата река изтичаше бързо от сърцето на мрака и ни носеше към морето с два пъти по-голяма бързина отпреди; животът на Курц също изтичаше бързо и се изцеждаше от сърцето му в морето на неутолимото време. Управителят бе много спокоен, сега той нямаше тревоги и ни обгърна с поглед на задоволство: „работата“ бе завършила по най-добрия възможен начин. Виждах, че наближава времето, когато щях да остана единственият привърженик на „нездравите методи“. Поклонниците ме гледаха с недоволство. Така да се каже, аз бях причислен към мъртвите. Сега не разбирам защо тогава приех това непредвидено съдружие, този кошмар, който си бях избрал, но който бе наложен в сумрачната земя, похитена от тези долни и алчни призраци.
Курц говореше. Какъв глас! Какъв глас! Той бе дълбок и плътен до последния миг. Скрит във великолепните дипли на красноречието му, в безплодния мрак на сърцето му, гласът надживя неговата сила. О, той се бореше! Как се бореше! Из пустинята на умореното му съзнание бродеха сенките на богатство и слава, те се въртяха раболепно около неугасимия му дар за благородно и крилато красноречие. „Моята годеница, моят лагер, моята кариера, моите идеи.“ От време на време те пораждаха изблици на високопарни чувства. Сянката на истинския Курц не напускаше постелята на сегашната кухина, която скоро щеше да бъде погребана сред първобитната кал на реката. Но сатанинската любов и неземната омраза към тайните, в които бе проникнал, се бореха за власт над душата му, наситена с първобитни чувства, алчна за лъжлива слава, за мнимо величие, за успех и могъщество.
Понякога той се държеше като разглезено дете. Настояваше да го посрещат крале по гарите след завръщането му от кошмарното Небитие, където бе възнамерявал да извърши велики дела. „Ако покажете, че носите в себе си нещо ценно, признанието за способностите ви ще бъде безгранично — казваше той. — Разбира се, трябва да внимавате за подбудите — те трябва да бъдат подходящи подбуди — винаги.“ Еднообразната река и еднообразните завои се плъзгаха покрай корабчето с вековните си дървета, които гледаха търпеливо как се отдалечава този мръсен отломък от друг свят, предтеча на промяна, на завоевание, на търговия, на сеч; на божия благословия. Аз гледах напред и карах корабчето. „Затворете капака — внезапно каза Курц един ден. — Не мога да гледам това.“ Затворих го. Настана тишина. „Но аз ще ти изтръгна сърцето някой ден!“ — извика той към невидимата джунгла.
Както очаквах, параходчето се повреди и трябваше да изчакаме поправките на един остров. Това забавяне за първи път разклати самоувереността на Курц. Една сутрин той ми даде пакет книжа и една фотография — всички завързани с връзка от обувка. „Пазете ги! — каза той. — Този противен глупак — имаше предвид управителя — е в състояние да рови из сандъците ми, когато не го гледам.“ Видях го следобеда. Лежеше по гръб със затворени очи и аз се оттеглих тихо, но го чух да шепне: „Живей както трябва, умри, умри…“ Заслушах се, но не чух нищо повече. Дали не репетираше някаква реч насън, или може би това бе откъслечна фраза от статия във вестник? Той бе сътрудничил на вестници и имаше намерение отново да пише, за да разпространява идеите си. „Това е мой дълг.“
Неговият мрак бе непроницаем. Аз го гледах, както човек гледа някого, който лежи на дъното на пропастта, където слънцето никога не прониква. Но не можех да му отделя много време, защото помагах на машиниста да разглоби пробитите цилиндри, да поправи изкривената част и т.н. Живеех в адска бъркотия от ръжда, стърготини, бурми, болтове, чукове и зъбци — неща, от които се отвращавам, защото не мога да се справя с тях. Грижех се за малката ковачница, която за щастие се намираше на корабчето; трепех се унило сред купчина боклуци, докато най-накрая едва можех да стоя на краката си.
Една вечер, като влязох в рубката, където гореше свещ, аз се стреснах, защото го чух да казва с леко разтреперан глас: „Лежа тук в тъмнината и чакам смъртта.“ Светлината блестеше в очите му. Наложих си да промърморя: „Глупости!“ и застанах над него, сякаш се вкамених. Никога преди не бях виждал и се надявам никога вече да не видя промяната, която настъпи в чертите му. Аз не бях трогнат, а хипнотизиран. Сякаш воал падна от очите ми. На това лице от слонова кост видях израз на мрачна гордост, на безмилостна власт, на див ужас — на дълбоко и безнадеждно отчаяние. Дали той не преживява отново целия си живот, всяко свое желание, поражение и изкушение в този върховен миг на себепознание? Извика шепнешком на някакъв образ, на някакво видение — извика два пъти с глас, който не бе по-силен от дъх:
„Ужас! Ужас!“
Духнах свещта и излязох от рубката. Поклонниците вечеряха в столовата и аз заех мястото си срещу управителя, който вдигна очи и ме погледна въпросително, но аз успешно се престорих, че не забелязвам погледа му. Той се облегна спокойно назад с особената си усмивка, с която запечатваше неизбродимите дълбини на низостта си. Непрекъснат дъжд от мушици ръмеше върху лампата, върху покривката на масата, върху ръцете и лицата ни. Изведнъж прислужникът на управителя показа нахалната си черна глава на прага и каза с глас, изпълнен с унищожително презрение:
„Господин Курц умря!“
Всички поклонници изскочиха навън. Аз останах и продължих вечерята си. Сигурно ме помислиха за коравосърдечен. Но почти нищо не хапнах след това. В столовата светеше лампа, тук гореше светлина, а навън бе страшно, страшно тъмно. Повече не се приближих до забележителния човек, който бе произнесъл присъда над приключенията на собствената си душа. Гласът бе изчезнал. Нима е имало друго? Зная, че на следващия ден поклонниците заровиха нещо в една кална дупка.
А след това едва не заровиха и мен.
Както виждате, все пак тогава не отидох при господин Курц. Не отидох. Останах, за да преживея кошмара докрай и още веднъж да докажа верността си към Курц. Съдба. Моята съдба! Животът е комедия — тайнствено построение на безмилостната логика с някаква напразна цел. В най-добрия случай очакваш да получиш от живота си известно себепознание, а то идва твърде късно — сбор от безкрайни съжаления. Аз съм се борил със смъртта. Това е най-безинтересната борба на света. Тя става в неосезаема сивота, под вас празно пространство, около вас празно пространство, без зрители, без шум, без слава, без желание за победа, без страх от поражение; тя се води в болната атмосфера на хладния скептицизъм, без вяра в собственото ти право и още по-малко в правото на противника ти. Ако това е най-могъщата мъдрост, тогава животът е по-голяма загадка, отколкото си мислим. Аз се намирах на косъм от последната възможност да изрека велика мисъл, а открих с чувство на унижение, че нямам какво да кажа. Затова поддържам мнението си, че Курц бе забележителен човек. Той имаше какво да каже. И го каза. Откакто сам надникнах над пропастта, разбирам по-добре смисъла на втренчения му взор, който не можа да види пламъка на свещта, но бе достатъчно широк да обхване цялата вселена, достатъчно проницателен да проникне във всички туптящи в мрака сърца. Той бе обобщил и бе изрекъл присъдата „Ужас!“. Той бе забележителен човек. В края на краищата това бе израз на вяра; тя съдържаше в себе си откровеност и убеждение, тя носеше трептящия шепот на бунта, тя криеше ужасното лице на видяната истина — странната смесица от желание и омраза. Не помня добре крайното си състояние — сиво видение без очертания, изпълнено с физическа болка и небрежно презрение към мимолетността на всичко — дори на тази болка. Не! А сякаш преживях неговото крайно състояние. Наистина той бе направил последната крачка и бе пуснал крака си над пропастта, докато аз можах да се отдръпна, макар и колебливо. Може би в това се състои разликата; може би цялата мъдрост, цялата истина и цялата откровеност са събрани в този недоловим миг, в който престъпваме прага на невидимото. Може би! Искам да мисля, че моето обобщение не бе небрежно презрение. Неговият вик бе по-добро — много по-добро обобщение. В него се криеше утвърждение, нравствена победа, заплатена с цената на безкрайно поражение, на неописуем ужас, на неописуемо удовлетворение. Но бе победа! Затова останах верен на Курц до края, дори отвъд, докато дълго след това още веднъж чух не гласа му, а ехото на великолепното му красноречие, което прозвуча от една чиста като кристал душа.
Не, не ме заровиха. Това бе време, за което си спомням смътно, с ужас и почуда, като пътешествие през страшен свят без светлина, в свят, в който не растяха нито надеждата, нито желанието. Отново се озовах в града гробница — и се ядосах, като гледах как бързат хората по улиците да откраднат пари един от друг, да погълнат противната си храна, да изгълтат отвратителната си бира и да мечтаят незначителните си и празни мечти. Те се втурнаха в мислите ми. Те бяха нарушители, които не познаваха живота, и знаех, че никога нямаше да разберат това, което аз бях разбрал. Поведението им на посредствени хора, които живеят с твърдата увереност за абсолютна безопасност, ми бе противно, както е противна глупостта пред лицето на опасността, която тя не може да проумее. Нямах особено желание да ги просвещавам и ми беше трудно да не се изсмея в лицата им, така изпълнени с глупашко самомнение. Предполагам, че не съм бил съвсем добре по това време. Клатушках се по улиците — трябваше да уреждам различни въпроси, и се усмихвах иронично на съвсем почтени хора. Признавам, че поведението ми бе непростимо. Но, от друга страна, през тези дни температурата ми рядко бе нормална. Усилията на милата ми леля „да върне силите ми“ ми се струваха съвсем безсмислени. Не бе необходимо да се върнат силите ми, а да се успокои въображението ми. Пазех свитъка книжа, които Курц ми бе поверил, и не знаех какво да правя с тях. Наскоро бе починала майка му, както разбрах, в ръцете на годеницата му. Един ден ме посети гладко избръснат човек с официални маниери и с очила със златни рамки, който започна да ме разпитва, в началото със заобикалки, а след това с изискана настойчивост, за известни „документи“, както той ги нарече. Не се изненадах, защото по този въпрос се бях вече скарал на два пъти с управителя още там. Бях отказал да предам и най-малкото листче от онзи пакет; така постъпих и с очилатия. Накрая маниерът му стана заплашителен и с голяма разгорещеност той започна да спори, че компанията имала право да притежава цялата информация за своите „територии“. Той каза: „Знанията на господин Курц за неизследваните области са били сигурно обширни и специални благодарение на големите му способности и на нещастните обстоятелства, в които е бил поставен; следователно…“ Уверих го, че знанията на господин Курц, колкото и да са обширни, не засягат проблемите на търговията или администрацията. След това той призова името на науката. „Би било неоценима загуба, ако…“ и пр., и пр. Предложих му доклада за потискане на дивашките обичаи, след като бях откъснал послеписа. Пое го с интерес, но накрая го хвърли с презрение. „Този доклад не е това, което очаквахме“ — забеляза той. „Не очаквайте нищо друго — казах аз. — Останалите книжа са лични писма.“ Той си отиде, след като ме заплаши, че ще ме даде под съд, и аз не го видях повече. Но след два дни се появи друг. Нарече се братовчед на Курц и пожела да чуе всички подробности около последните мигове на скъпия си роднина. Между другото ми даде да разбера, че Курц бил голям музикант. „В него се криеха заложбите на необикновен талант“ — каза човекът, самият той органист, доколкото си спомням, с дълга побеляла коса над мазната си яка. Нямах причина да се съмнявам в думите му; и до ден-днешен не зная каква е била професията на Курц, дали въобще е имал професия — което бе най-големият му талант. Бях го взел за художник, който сътрудничи във вестниците, или за журналист, който може да рисува — но дори братовчедът (той смъркаше енфие по време на срещата) не можа да ми каже какво е бил Курц всъщност. Той бе универсален гений — по този въпрос аз се съгласих с братовчеда, който се изсекна шумно в голяма памучна кърпа и се оттегли със старческа възбуда, като отнесе със себе си няколко семейни писма и бележки без особена стойност. След това се появи някакъв журналист, който искаше да научи нещо за съдбата на „скъпия си колега“. Този посетител ми съобщи, че истинската сфера на дейност на Курц е трябвало да бъде политиката на „популярните партии“. Посетителят имаше рошави, прави вежди, остра, късо подстригана коса, монокълът му висеше на широка панделка и той въодушевено изрази мнението, че всъщност Курц не е могъл да напише нито дума. Но, господи! Как умееше да говори този човек! Той можеше да наелектризира огромни събрания. Той имаше вяра — разбирате ли, вяра! Можеше да си изгради вяра във всичко — във всичко! Можеше да стане първокласен водач на някоя крайна партия. „Каква партия?“ — попитах аз. „Крайна партия — отговори другият. — Той бе човек с… крайни… крайни възгледи…“ Не мисля ли така? Съгласих се с него. Знаел ли съм — попита той с внезапно любопитство — какво го е накарало да замине там? „Да“ — казах аз и веднага му подадох знаменития доклад за отпечатване, ако го одобреше. Той го прегледа набързо, като мърмореше през цялото време. След това реши, че става, и си отиде с плячката.
Накрая запазих тънък сноп писма и снимката на годеницата. Тя ми се стори красива — искам да кажа, имаше красив израз. Зная, че и слънцето може да лъже, но си мислех, че никакъв ретуш не би могъл да придаде деликатния израз на тези черти. Тя изглеждаше готова да слуша без задръжки, без подозрения, без мисъл за себе си. Реших да отида и сам да й върна писмата и снимката й. Любопитство? Да, а може би и друго чувство. Всичко, което бе принадлежало на Курц, се бе изплъзнало от ръцете ми: душата му, тялото му, лагерът му, плановете му, слоновата му кост, кариерата му. Оставаха само паметта му и годеницата му. Аз исках да върна и тях на миналото посвоему — лично да върна всичко, което бе останало при мен, на забравата, последната дума на общата ни съдба. Не се оправдавам. Нямам точна представа какво искам всъщност. Може би това бе импулс на неосъзната вярност или осъществяването на онази иронична необходимост, която се крие във фактите на човешкото съществуване. Не зная. Не мога да кажа. Но отидох.
Мислех си, че споменът за него е като другите спомени за мъртвите, които се натрупват в живота на човека — неясен отпечатък върху мозъка, наложен от сенки, които падат върху него по техния бърз и последен път; но пред високата и тежка врата, между големите къщи на улицата, тихи и прилични, като добре поддържана алея в гробище, аз го видях проснат на носилката, отворил хищническа уста, сякаш да погълне цялата земя с цялото човечество. Той се изправи жив пред мен — сянка, която не можеше да утоли глада си от великолепни илюзии и ужасна действителност, сянка по-тъмна от сянката на нощта, наметната с благородните дипли на блестящо красноречие. Сякаш видението влезе с мен в къщата — носилката, призрачните носачи, дивата тълпа, послушните богомолци, мракът на джунглата, блясъкът на огньовете на търпеливата джунгла, тътенът на барабана, ритмичен и приглушен като пулса на сърцето — сърцето на всесилния мрак. Това бе миг на тържество за джунглата, отмъстително нашествие, което трябваше да изтласкам назад, за да спася друга душа. И споменът за казаните там думи, за рогатите фигури, които се движеха зад мен в аления блясък на огньовете на търпеливата джунгла, тези накъсани изречения ме овладяха отново и аз ги чух в цялата им злокобна и ужасяваща простота. Спомних си окаяната му молба, жалките му заплахи, огромните размери на гнусните му желания, подлостта, мъчението и адската болка на душата му. А по-късно сякаш видях спокойното му лениво държане, когато ми каза един ден: „Тази слонова кост сега е наистина моя. Компанията не е платила за нея. Сам я събрах с голям риск за живота си. Но се страхувам, че ще се опитат да предявят правата си над нея. Трудно положение. Какво да направя — да се съпротивявам ли? Е? Търся само справедливост…“ Той търсеше само справедливост — само справедливост. Натиснах звънеца пред махагоновата врата на първия етаж и докато чаках, той ме гледаше втренчено от лъскавата повърхност на дървото — гледаше ме с необятен поглед, който обхващаше, осъждаше и проклинаше цялата вселена. Аз сякаш отново чух вика шепот: „Ужас! Ужас!“
Падаше здрач. Почаках известно време в гостна с висок таван и с три високи прозореца, които приличаха на три блестящи, увити в креп, колони. Извитите позлатени крака и облегалки на мебелите блестяха и се губеха в полумрака. Високата мраморна камина излъчваше студена и монументална белота. В един ъгъл стоеше масивен роял; по повърхността му играеха тъмни отблясъци като върху мрачен и полиран саркофаг. Отвори се висока врата — и се затвори. Аз станах.
Тя се приближи, цялата в черно, с бледо лице, което се носеше към мен в полумрака. Беше в траур. Бе минало повече от година от смъртта му, повече от година, откакто бе пристигнала новината, а тя щеше да помни и жалее вечно. Взе двете ми ръце в своите и прошепна: „Чух, че ще дойдете.“ Забелязах, че не бе много млада — искам да кажа, не бе младо момиче. Бе достатъчно зряла, за да бъде вярна, да вярва, да страда. Стаята потъмня, като че ли тъжната светлина на облачната вечер се бе приютила на челото й. Тази руса коса, този бледен лик и това чисто чело сякаш бяха заобиколени от пепелявосив ореол, от който ме гледаха тъмните й очи. Взорът им бе естествен, дълбок, доверчив. Тя държеше високо скръбното си чело, сякаш се гордееше със скръбта си, сякаш искаше да каже: „Само… аз зная как да го оплаквам.“ Но докато се ръкувахме, по лицето й премина израз на ужасна пустота и аз забелязах, че тя не е играчка в ръцете на Времето. За нея той бе умрял едва вчера. Господи! Впечатлението бе толкова властно, аз също почувствувах, че той бе умрял едва вчера — не, едва тази минута. Видях нея и него в един и същи миг — неговата смърт и нейната скръб, — видях скръбта й в самия миг на смъртта му. Разбирате ли? Видях ги заедно, чух ги заедно. Тя бе казала развълнувано: „Оцелях“, а напрегнатият ми слух сякаш чу ясно, смесен с гласа й на отчаяние и съжаление, шепота на вечното му обвинение. Попитах се ужасен какво правя тук, сякаш, без да искам, бях зърнал жестока и нелепа загадка, непристойна за човешки очи. Тя ми направи знак с ръка да седна. Седнахме. Оставих внимателно пакета на масичката, а тя сложи ръката си върху него… „Вие го познавахте добре?“ — прошепна тя в тъжната тишина.
„Хората бързо стават близки там — казах аз. — Познавах го, доколкото е възможно един човек да опознае друг.“
„Вие се възхищавахте от него, нали? — попита тя. — Не бе възможно да го познава човек и да не му се възхищава.“
„Той беше забележителна личност — казах аз неуверено. След това, пред умоляващия и втренчен поглед, който очакваше да кажа още нещо, продължих: — Бе невъзможно да не го…“
„Обичаш — тя довърши бързо, като ме хвърли в ужасно мълчание. — Наистина! Наистина! Но като си помисля, че никой не го познаваше като мен! Бях посветена във всичките му благородни тайни. Аз го познавах най-добре.“
„Вие го познавахте най-добре“ — повторих. Може би тя го познаваше. С всяка нейна дума в стаята ставаше все по-тъмно и само челото й, гладко и бяло, светеше с неугасимата светлина на доверието и любовта.
„Вие бяхте негов приятел — продължи тя. — Негов приятел — повтори малко по-високо. — Сигурно сте му били приятел, щом ви е дал това и ви е изпратил при мен. Чувствувам, че мога да говоря пред вас, трябва да говоря. Аз искам вие, вие, който сте чули последните му слова, да знаете, че съм достойна за него… Това не е гордост… Да! Гордея се от мисълта, че го познавах по-добре от всеки друг на света. Той сам ми каза това. Откакто почина майка му, нямах никого… никого, с когото да…“
Слушах. Мракът се сгъстяваше. Вече не бях сигурен дали той ми бе дал вързопа, който трябваше да… Подозирам, че е искал да се погрижа за други книжа, които след смъртта му видях управителят да разглежда на светлината на лампата. Тя продължаваше да говори и да облекчава болката си, уверена в моето съчувствие; говореше така, както жадните пият вода. Бях чул, че годежът й с Курц предизвикал неодобрението на роднините й. Той не бил достатъчно богат или нещо подобно. И наистина не зная дали Курц не бе бедняк цял живот. Веднъж бе подхвърлил, че бедността му го е закарала… там.
„… Нямаше човек, който, след като го чуе веднъж, да не му стане приятел — продължаваше да говори тя. — Той привличаше хората и разкриваше най-добрите им качества. — Погледна ме развълнувано. — Това е дарът на великите хора“ — каза тя и в глухия й глас се чуха други звуци, които бях чувал: ромоленето на реката, въздишката на дърветата, люшкани от вятъра, шепотът на тълпите, недоловимият звук на неразбираеми думи, извикани отдалеч, шепотът на глад, който идва отвъд прага на вечния мрак. „Но вие сте го слушали! Вие знаете!“ — извика тя.
„Да, зная“ — казах аз с отчаяние в сърцето си, но наведох глава пред вярата й, пред голямата и спасителна илюзия, която светеше с неземен блясък в тъмнината, в тържествуващия мрак, от който не бях в състояние да запазя дори себе си.
„Каква страшна загуба за мен — за вас! — Тя се поправи с подкупващо великодушие. След това добави шепнешком: — За света!“ В последните отблясъци на здрача видях горящите й очи, пълни със сълзи, които не можеха да се отронят.
„Бях щастлива, честита, горда — продължи тя. — Много щастлива за кратко време. А сега съм нещастна за… за цял живот.“
Стана, а русата й коса отразяваше светлината на залеза. Аз също станах.
„И от всичко това — каза тя скръбно, — от дара му, от величието му, от щедростта му, от благородството му не остана нищо, нищо освен спомена. Вие и аз…“
„Винаги ще го помним“ — добавих бързо.
„Не! — извика тя. — Не е възможно всичко да пропадне, да бъде пожертвуван такъв живот и да не остави нищо след себе си освен скръб. Вие знаете какви велики начинания бе замислил. Аз също ги зная… Изглежда, не можех да разбера — но други ги знаеха. Нещо трябва да остане. Поне словата му не са мъртви.“
„Словата му ще живеят вечно“ — казах аз.
„И примерът му — прошепна тя като на себе си. — Той сочеше пътя на хората, добротата му сияеше във всяко негово деяние. Примерът му…“
„Наистина — казах аз, — също и примерът му. Бях забравил примера му.“
„Но аз не съм го забравила. Не мога… не мога да повярвам… че никой вече няма да го види, никога, никога, никога.“
Тя простря бледите си, вкопчени ръце пред умиращата светлина на прозореца като след отдалечаваща се фигура. Никога вече няма да го видим! В този миг аз го видях ясно. Докато съм жив, ще виждам този красноречив призрак, ще виждам също и нея, трагична и позната. Сянка, която с жеста си ми напомни за друга, също трагична фигура, украсена с безсилни талисмани, която протягаше голите си бронзови ръце над блясъка на адската река, над реката на мрака. Внезапно годеницата изрече много тихо: „Той умря, както живя.“
„Краят му — казах аз и в мен се пробуди смътен гняв — бе достоен за живота му. Той подхождаше на живота му.“
„А аз не бях при него в онзи миг“ — прошепна тя. Гневът ми стихна пред чувството на безкрайно съжаление.
„Всичко, каквото можеше да се направи…“ — промърморих.
„Но аз вярвах в него повече от всеки друг на земята — повече от собствената му майка, повече от… самия него. Той имаше нужда от мен! От мен! Аз щях да съхраня всяка въздишка, всяка дума, всеки знак, всеки поглед.“
Почувствувах студена тръпка в гърдите си.
„Недейте“ — изрекох със сподавен глас.
„Простете ми, по аз… толкова дълго го оплаквам сама… сама… Вие бяхте с него в последния миг, нали? Непрекъснато мисля за самотата му. Бил е сам и никой не може да го е разбирал, както аз щях да го разбера. Може би никой не е чул…“
„Аз бях с него в последния миг — казах разстроен. — Чух последните му думи…“ Сепнах се с ужас.
„Повторете ги — прошепна тя съкрушено. — Искам… искам нещо… с което… да живея.“
Бях готов да й изкрещя: „Не ги ли чувате?“ Здрачът ги повтаряше с настойчив шепот около нас, с шепот, който растеше заплашително като дъха на надигаща се буря. „Ужас! Ужас!“
„Последните му думи… с които да живея — настояваше тя. — Нима не разбирате? Аз го обичах… обичах го… обичах го!“
Овладях се и заговорих бавно: „Последната дума, която произнесе той, бе… вашето име.“
Чух лека въздишка и след това сърцето ми замря, то умря, пронизано от нейния ликуващ и ужасен вик, от нейния вик на безгранично тържество и неизказана мъка. „Знаех си — бях сигурна!“… Тя знаеше. Тя бе сигурна. Плачеше, скрила лице в ръцете си. Стори ми се, че къщата ще се срути, преди да избягам, че небето ще се продъни над главата ми. Но нищо не се случи. Небето не се продънва от такива дреболии. Дали щеше да се продъни, ако бях отдал на Курц тази справедливост, която бе негова по право? Нали сам той бе казал, че търси единствено справедливост? Но не можех. Не можех да й го разкрия. Щеше да бъде страшно — много страшно…
Марлоу свърши. Той седеше настрана, загадъчен и безмълвен като Буда, потънал в размисъл. Известно време никой не се помръдна.
— Започва приливът — каза внезапно директорът.
Повдигнах глава. Черна стена облаци се издигаше над откритото море и спокойната река, която водеше до най-затънтените кътчета на земята, течеше черна под намръщеното небе — към сърцето на мрака.
Надясно се виждаха редици рибарски колове, напомнящи загадъчни, полупотопени бамбукови огради, които разграждаха по неуловим за погледа начин царството на тропическите риби; те бяха неустойчиви на вид, сякаш изоставени завинаги от скитници рибари, които сега бяха отишли на другия край на океана; защото, догдето погледът стигаше, нямаше никакъв признак, че това място е обитаемо. Наляво група пусти островчета, които напомняха развалини от каменни стени, кули и укрепления, бяха пуснали основи в синьото море, а самото то бе сякаш твърда маса — тъй спокойно и неподвижно лежеше под краката ми; дори светлинната пътека на залязващото слънце лъщеше гладко, без онзи жив блясък, който подсказва незабележимо набръчкване на водната повърхност. А когато обърнах глава, за да хвърля последен поглед към влекача, който току-що ни бе оставил на котва отсам пясъчния нанос, видях под огромния купол на небето правата линия на брега да се съединява с неподвижното море, ръб до ръб, прилепнали съвършено и незабелязано в една равна плоскост, полукафява-полусиня. Еднакви по своята незначителност с островчетата в морето, две малки туфи дървета, по една от всяка страна на единственото място, където тази безупречна съединителна линия се прекъсваше, отбелязваха устието на река Мейнам, което току-що бяхме напуснали, за да предприемем първия подготвителен етап от нашето пътуване към родината; а далеч назад, на нивото на сушата, по-високата горичка около голямата пагода на Пакнам бе единственото нещо, на което погледът би могъл да спре и отпочине от напразните опити да изследва монотонната крива на хоризонта. Тук-таме блясъци като от пръснати парчета сребро бележеха извивките на голямата река и на най-близката от тези извивки, непосредствено отвъд наноса, влекачът, който плаваше право навътре в сушата, се изгуби от погледа ми — и корпусът, и коминът, и мачтите, — сякаш равнодушната земя го бе погълнала без усилие, без трепет. Очите ми следяха белезникавия облак от дима му ту тук, ту там над равнината в зависимост от лъкатушенията на реката, по все по-неясен и по-далечен, докато най-сетне го загубих зад извисяващата се като гугла голяма пагода. И тогава останах самичък с моя кораб, закотвен на входа на Сиамския залив.
Той стоеше във водата, в началото на едно дълго пътешествие, съвсем неподвижен сред огромната тишина, а под залязващото слънце мачтите му хвърляха дълги сенки далеч на изток. В този момент бях сам на палубата. Не се долавяше никакъв звук, около нас нямаше никакво движение, никакъв живот, нито лодка във водата, нито птичка във въздуха, нито облаче в небето. В тази напрегната пауза пред прага на продължителното плаване ние двамата сякаш измервахме годността си за дългото и трудно пътуване, способността си да изпълним възложената ни задача — въпрос на съществуване и за двама ни, далеч от всяко човешко око, и само небе и море за зрители и за съдници.
Сигурно някакво сияние във въздуха ми е пречело да виждам добре, защото чак малко преди слънцето да залезе, блуждаещите ми очи откриха зад най-високите хребети на главното островче от групата нещо, което сложи край на тържествената атмосфера на съвършена самота. Приливът на смрачаването прииждаше бързо и с присъщата за тропиците внезапност рояк звезди изскочиха над потъналата в сянка земя, докато аз все още стоях с ръка, опряна леко на перилото на моя кораб, сякаш облегнат на рамото на верен приятел. Но с цялото онова множество небесни тела, които гледаха отгоре, приятното чувство от спокойното общуване с кораба бе изчезнало завинаги. А вече се бяха появили и смущаващи шумове в него — гласове, стъпки в предната част; по главната палуба прислужникът се носеше безшумно като призрак, заел се да помага в работата; под задната палуба ръчен звънец настойчиво звънна…
В осветения офицерски салет сварих двамата ми офицери да ме чакат при масата за вечеря. Седнахме веднага и докато вечеряхме, казах на първия помощник:
— Известно ли ви е, че има един кораб на котва там някъде зад островите? Видях върховете на мачтите му над хребета, когато слънцето залязваше.
Той рязко вдигна неизразителното си лице, обрасло с буйни бакенбарди, и изпусна обичайните си възклицания:
— За бога, сър! Не може да бъде!
Вторият ми помощник бе мълчалив млад човек със заоблени бузи и според мен прекалено сериозен за годините си, но когато погледите ни случайно се срещнаха, забелязах устните му леко да потрепват. Веднага наведох очи. Не бе мое задължение да насърчавам подигравките на моя кораб. Трябва да кажа също така, че знаех съвсем малко за моите офицери. Бях назначен за капитан на този кораб само преди седмици. Нито пък знаех нещо повече за екипажа. Всичките тези хора вече бяха служили заедно в продължение на около осемнадесет месеца и аз бях единственият нов човек на борда. Споменавам това, защото има известно отношение към всичко, което щеше да последва. Но онова, което чувствувах най-силно, бе положението ми на чужденец към самия кораб и ако трябва да кажа цялата истина, бях малко нов и за самия себе си. Аз, най-младият човек на борда (като изключим втория помощник) и все още неизпитан на такава длъжност, която те облича с най-пълна отговорност, бях готов да приема компетентността на другите като нещо, което не се нуждае от доказателства. От тях се искаше само да могат да се справят със задачите си; но се питах до каква степен трябва да се доверявам на онази идеална представа за собствената личност, която всеки човек изгражда тайно за себе си.
Междувременно първият помощник със страшните бакенбарди и с почти видим израз на съчувствие в кръглите си очи се мъчеше да развие някаква теория за споменатия кораб на котва. Преобладаваща черта у него бе да взима всички неща под най-грижливо внимание. Имаше способността да се съсредоточава най-старателно. Както сам често изтъкваше, обичал да си дава сметка почти за всяко нещо, което му се изпречвало на пътя, та чак и до онзи жалък скорпион, който той бе намерил в кабината си преди седмица. Въпросите защо и поради каква причина, свързани с този скорпион — как се е озовал на кораба, защо бил предпочел неговата каюта пред килера за провизии (който бил тъмен и тъкмо място, към което един скорпион би проявил повече склонност) и как е било възможно да успее да се удави в мастилницата на неговото писалище, — му бяха създали безкрайно безпокойство. За кораба сред островите обяснението бе намерено много по-лесно и тъкмо когато се готвехме да станем от масата, той направи своето изявление. Не се и съмнявал, че това е кораб, който е пристигнал наскоро от родината. Вероятно газел по-надълбоко, та не можел да премине през наноса освен при най-високия пролетен прилив. Затова е предпочел да отиде в това естествено пристанище да почака няколко дни, вместо да остане на котва на открито.
— Това е така — потвърди внезапно вторият помощник с леко дрезгавия си глас. — Той гази повече от двадесет фута. Това е ливърпулският кораб „Сефора“ с товар въглища. На сто двадесет и три дни от Кардиф.
Погледнахме го изненадани.
— Каза ми го капитанът на влекача, когато се качи на борда за вашите писма, сър — обясни младият човек. — Той смята вдругиден да го изтегли нагоре по реката.
След като по такъв начин ни бе слисал с подробните си сведения, той се измъкна тихо от салета. Първият помощник отбеляза със съжаление, че не можел да си обясни прищевките на тоя млад приятел. Какво му пречело да ни каже всичко това веднага, искаше да знае той.
Задържах го, когато понечи да си тръгне. През последните два дни екипажът бе имал усилена работа и предишната нощ хората бяха спали много малко. Чувствувах болезнено, че аз — един чужд човек — върша нещо необичайно, давайки му нареждане да пусне всичките хора да си легнат, без да оставя и дежурен на котвата. Предложих аз да остана на палубата докъм един часа. След това щях да събудя втория помощник да ме смени.
— Той ще вдигне готвача и прислужника в четири — казах в заключение, — а после ще повика вас. Разбира се, при най-малкия признак за какъвто и да е вятър ще вдигне всички хора и веднага ще тръгнем.
Той прикри учудването си.
— Много добре, сър.
Щом излезе от салета, първият помощник мушна глава във вратата на втория помощник, за да го осведоми за нечувания ми каприз да поема сам дежурството на палубата за цели пет часа. Чух другия да повишава недоверчиво глас:
— Какво? Капитанът лично?
След това още няколко промълвени думи, една врата се затвори, после още една. Два-три мига по-късно отидох на палубата.
Чувството, че съм нов на кораба, което не ми даваше сън, ме бе накарало да прибягна до това необичайно нареждане, сякаш бях очаквал през тези самотни часове на нощта да мога да се сближа с кораба, за който не знаех нищо и за чийто екипаж ми бе известно съвсем малко повече. Вързан за кея, отрупан като всеки кораб в пристанище с цял куп всевъзможни неща и с всевъзможни хора, нахлули в него от брега, аз почти не бях имал възможност да го разгледам както трябва. Сега, когато вече беше готов да поеме в открито море, ширналата се, очистена от всичко главна палуба ми изглеждаше много хубава под звездите. Много хубава, много просторна за големината му и много привлекателна. Слязох от задната палуба и преминах през средната част, като си представях предстоящото пътуване през Малайския архипелаг, надолу по Индийския океан и после нагоре по Атлантическия. Всичките фази на това пътуване ми бяха достатъчно познати, всяка особеност, всички възможни случаи, с които имаше вероятност да се сблъскам в открито море — всичко!… освен необичайно новата за мен отговорност като капитан. Но аз черпех кураж от приемливата мисъл, че корабът е като всички други кораби, екипажът като всички други екипажи и че е малко вероятно морето да крие някакви особени изненади само за да ми създаде неприятности.
Стигнал до това утешително заключение, почувствувах, че ми се ще да запаля една пура, и слязох долу да си взема. Там всичко бе спокойно. На кърмата всички спяха дълбоко. Излязох отново на горната задна палуба, чувствувайки се удобно в пижамата си в тази гореща безветрена нощ, бос, със светеща пура между зъбите, и щом се запътих към бака, бях посрещнат от пълната тишина на носа на кораба. Единствено когато минавах покрай бака, чух дълбоката, спокойна и доверчива въздишка на някой, който спеше вътре. И отведнъж бях обладан от насладата, която идва от голямата сигурност на морето, сравнена с неспокойния живот на сушата, от това, че бях избрал този непридирчив живот, който не поднася тревожни проблеми, живот, пропит с първична духовна красота благодарение на абсолютната му прямота и целеустременост.
Котвената светлина гореше с ярък, спокоен, сякаш символичен пламък, уверен и бодър сред тайнствените сенки на нощта. Когато минавах по обратния път към кърмата по другия борд, забелязах, че страничната въжена стълба, очевидно спусната през борда за капитана на влекача, когато той бе дошъл да отнесе писмата ни, не бе изтеглена обратно горе, както би трябвало да бъде. Бях неприятно подразнен от това, защото акуратността в някои дребни неща е всъщност душата на дисциплината. После разсъдих, че сам бях безусловно освободил моите офицери от дежурство и че с тази си постъпка попречих да поставят редовна вахта при котвата и да се погрижат съответно и за останалите неща. Зададох си въпроса, дали е разумно въобще да се меся в установения ред за дежурства, дори и да изхождах от най-доброжелателни съображения. Постъпката ми би могла да ме направи да изглеждам особняк. Кой знае как онзи там мой помощник с невъзможните бакенбарди бе „обяснил“ поведението ми и какво мислеше целият кораб за това несъблюдаване на установения от техния капитан ред. Ядосах се на себе си.
Понечих сам да прибера стълбата — не от някакво угризение, разбира се, а просто механически. Една странична стълба от този вид естествено е нещо леко и се измъква лесно, обаче в резултат на енергичното ми теглене, което би трябвало да я прехвърли през борда, тялото ми само почувствува едно съвсем неочаквано дръпване напред. По дяволите, това пък какво беше!… Бях така поразен от неподвижността на тази стълба, че останах вцепенен като дърво, опитвайки се като онзи глупак, моя помощник, да си обясня какво става. Накрая, разбира се, подадох глава над перилата.
Сянката от борда на кораба образуваше непроницаем пояс върху мрачната, със стъклен блясък повърхност на водата. Все пак веднага забелязах нещо продълговато и светло да плава съвсем близо до стълбата. Преди да успея да направя каквато и да било догадка, слаб проблясък на фосфоресцираща светлина, излъчен сякаш внезапно от голото тяло на мъж, протрептя в сънната вода с неуловимата тиха игривост на лятна светкавица върху нощното небе. Със затаен дъх видях да се разкриват пред втренчения ми поглед в зеленикавата мъртвешка светлина чифт ходила, дълги крака и широк сивобелезникав гръб, потопен чак до шията. Едната ръка, на повърхността, стискаше здраво най-долната стъпенка на стълбата. Беше цял, без главата само. Труп без глава! Пурата падна в зиналата му уста, цопна леко с кратко изсъскване, което прозвуча съвсем отчетливо сред пълната тишина наоколо. Това, предполагам, го накара да вдигне лицето си — неясен блед овал в сянката на кораба. Но дори и тогава едва можех да различа там долу формата на чернокосата му глава. Все пак това бе достатъчно да прогони ужасното вледеняващо усещане, което ме бе стегнало в гърдите. Моментът на празни възклицания бе също така отминал. Покачих се на резервния рангоут и се наведох над перилото колкото ми бе възможно, за да доближа очи до тази загадка, която плаваше на повърхността край борда на кораба.
Човекът бе увиснал над стълбата като плувец, който си почива, а морето святкаше около нозете му при всяко помръдване и в тази светлина той изглеждаше призрачен, сребрист, сякаш беше риба. И също като риба продължаваше да бъде ням. Нито пък правеше някакво движение да излезе от водата. Беше просто невероятно, че не е направил опит да се качи на борда, а странно обезпокоително бе и подозрението, че може би не желаеше това. Първите ми думи бяха подбудени тъкмо от обезпокоителното съмнение, което ме бе обзело.
— Какво се е случило? — запитах с обичайния си тон, говорейки надолу към лицето, обърнато точно срещу морето.
— Схващане — отговори то с не по-висок глас. И после с лека тревога: — Чуйте, няма нужда да викате никого.
— Нямах намерение — рекох аз.
— Сам ли сте на палубата?
— Да.
Някак си имах впечатлението, че е готов да пусне стълбата и да си отплува надалеч, извън моя кръгозор — там, откъдето така тайнствено бе дошъл. Но за момента, с вид на човек, който току-що е изплувал от дъното на морето (без съмнение това бе най-близката земя до кораба), той поиска само да узнае колко е часът. Казах му. А той, там долу, продължи да опипва почвата:
— Предполагам, че капитанът ви си е легнал?
— Сигурен съм, че не е — отговорих.
Изглежда, че се бореше със себе си, защото чух нещо като сподавен, горчив шепот на двоумение: „Каква полза?“ Следващите му думи бяха изречени с колебливо усилие.
— Слушайте, човече. Можете ли да го извикате тихичко навън?
Реших, че е дошло времето да се издам.
— Аз съм капитанът.
Чух едно „За бога!“, прошепнато на повърхността на водата. Фосфоресциращата светлина блесна във въртежа на водата около краката му, а другата му ръка хвана стълбата.
— Казвам се Легат.
Гласът бе спокоен и решителен. Хубав глас. Самообладанието на този човек бе успяло някак си да предизвика у мен същото състояние. Съвсем тихо отбелязах:
— Трябва да сте много добър плувец.
— Да. Във водата съм фактически от девет часа. За мен въпросът сега е дали да пусна тая стълба и да продължа да плувам, докато потъна от изтощение, или да се кача тук на кораба.
Чувствувах, че това не са просто думи, изречени от отчаяние, а действителен въпрос за разрешаване от един силен дух. Оттук би трябвало да разбера, че той е млад: наистина само младите се сблъскват с такива ясно разграничени проблеми. Но в онзи момент то бе чиста интуиция от моя страна. Някаква тайнствена връзка бе вече установена между нас двамата — пред очите на безмълвното и мрачно тропическо море. И аз бях млад, достатъчно млад, за да се въздържа от всякакви забележки. Изведнъж човекът във водата започна да се изкачва по стълбата и аз бързо се махнах от перилата, за да отида и донеса някакви дрехи.
Преди да вляза в кабината си, спрях, ослушвайки се в коридора до най-долното стъпало на трапа. През затворената врата на каютата на първия помощник се чуваше слабо хъркане. Вратата на втория помощник бе отворена, закачена за куката, но от тъмното вътре не идваше никакъв звук. И той беше млад и сигурно спеше като пън. Оставаше прислужникът, но нямаше вероятност той да се събуди, преди да бъде повикан. Взех една пижама от моята каюта и когато се върнах на палубата, видях голия мъж от морето, светещ с белотата си в мрака, седнал на люка, с лакти на коленете, хванал главата си с ръце. В един миг само той скри влажното си тяло в пижамата със същия десен на сиви райета, както тази, която носех аз, и ме последва като мой двойник на малката куверта отзад. Поехме отдясно на кърмата един до друг боси и мълчаливи.
— Какво се е случило? — запитах с приглушен глас, като взех лампата от компасната рубка и я вдигнах към лицето му.
— Отвратителна работа.
Имаше сравнително правилни черти, хубава уста, светли очи под малко тежки, тъмни вежди, гладко квадратно чело, никакви косми по бузите, малки кафяви мустаци и добре оформена кръгла брадичка. Изразът му бе съсредоточен, потънал в мисли, под проучващата го светлина на лампата, която държах пред лицето му, израз, какъвто можеше да има човек, който усилено размишлява в самотата си. Пижамата ми бе тъкмо за неговия ръст. Добре сложен млад мъж, най-много на двадесет и пет. Той захапа долната си устна с върха на белите си равни зъби.
— Да — рекох, поставяйки лампата обратно в рубката. Топлата, тежка тропическа нощ отново погълна главата му.
— Там оттатък има един кораб — промърмори той.
— Да, зная. „Сефора“. Знаехте ли за нас?
— Нямах и най-малката представа. Аз съм помощник-капитанът на онзи кораб… — Замълча и се поправи. — По-право бях.
— Аха! Нещо не е наред?
— Да. Съвсем не наред. Убих един човек.
— Какво искате да кажете? Току-що?
— Не, по време на пътуването. Преди седмици. На тридесет и девет градуса на юг. Като казвам човек…
— Пристъп на гняв — подсказах аз уверено.
Неясната тъмна глава като моята като че ли кимна незабележимо над призрачната сивота на пижамата ми. Сякаш в нощта бях изправен лице с лице със собственото си отражение в дълбините на някакво мрачно и огромно огледало.
— Хубава работа, един възпитаник на „Конуей“ да си признава такова нещо — прошепна моят двойник отчетливо.
— Вие сте възпитаник на „Конуей“?
— Да — рече той, сякаш уплашен. После продължи бавно: — Може би и вие също…
Така беше, но понеже бях няколко години по-стар, бях завършил, преди той да е постъпил. След бърза размяна на дати се възцари мълчание и неочаквано се сетих за моя невъзможен помощник със страхотните бакенбарди и умствени способности от рода на „За бога — това е невъзможно“. Моят двойник ме върна към мислите си:
— Баща ми е енорийски свещеник в Норфолк. Представяте ли си — аз, изправен пред съдията и съдебните заседатели, с такова обвинение? Ако питате мен, не разбирам защо е необходимо това. Има хора, които ангелът на небето… Аз не съм от тях. Оня беше едно от тия създания, дето през всичкото време просто кипят от някаква глупава злоба. Жалки типове, дето не трябва изобщо да живеят. Не искаше да си гледа службата и не оставаше и другите да си гледат тяхната. Но каква полза да приказвам! Вие достатъчно добре познавате този вид заядливи, зъбещи се подлеци…
Отнесе се към мен, сякаш двамата бяхме имали еднакъв опит, както бяха еднакви дрехите ни. А аз познавах достатъчно добре гибелната опасност от подобен нрав там, където липсваха всякакви средства за законно усмиряване. Знаех също така добре, че моят двойник не е убиец главорез. Не смятах да питам за подробностите, но той ми разказа цялата история грубо, с резки, несвързани изречения. От повече не се нуждаех. Виждах всичко да се развива така, като да бях сам в онази, другата пижама.
— Това се случи, когато поставяхме зарифован фок, на смрачаване. Зарифован фок! Ясно ли ви е какво беше времето? Единственото платно, което бяхме оставили, за да поддържаме движението на кораба, така че може да си представите какво ни беше в продължение на дни. Трудна задача, нали? Обсипа ме с тия негови проклети безочливости при платното. Казвам ви, беше ми дошло до гуша от това ужасно време, което сякаш нямаше край. Ужасно, казвам ви — а и корабът гази дълбоко. Предполагам, че тоя приятел сам бе полуобезумял от страх. Моментът не беше никак за деликатни упреци, тъй че аз просто се извъртях и го повалих като говедо. Той се изправи и се нахвърли върху мен. Вкопчихме се тъкмо когато една страхотна вълна се била насочила към кораба. Всички от екипажа я видели и се хванали за въжетата, но аз го бях стиснал за гърлото и продължавах да го тръскам като плъх, а хората над нас викаха: „Внимавайте! Внимавайте!“ И после трясък, сякаш небето се сгромоляса върху главата ми. Казват, че в продължение на повече от десет минути едва ли нещо можело да се види от кораба — само трите мачти и малко от бака и от задната палуба, целите залети и плъзгащи се под покривка от пяна. Истинско чудо бе, че ни намериха, вкопчени един в друг зад кнехтовете. Явно бях решил да не си играя, защото още продължавах да го стискам за гърлото, когато ни вдигнаха. Лицето му бе почерняло. За тях това вече бе прекалено. Изглежда, са ни замъкнали бързо отзад, както се бяхме вкопчили един в друг. Всички крещели: „Убийство!“ — и като умопобъркани се втурнали в офицерския салет. А междувременно корабът се бореше за живота си, положението бе крайно опасно, всеки миг можеше да бъде последен за него сред страшното море. Както разбрах, капитанът също започнал да обезумява като останалите. Повече от седмица вече той не беше спал и като му съобщили за случилото се в разгара на беснеещата буря, едва не пощурял. Учудвам се, че не ме изхвърлиха във водата, след като изтръгнаха от ръцете ми трупа на скъпия си другар. Доста се озорили, докато ни разделят, ми казаха. Достатъчно отвратителна история, за да накара един стар съдия и почтените съдебни заседатели малко да се стреснат. Първото нещо, което чух, когато дойдох на себе си, бе подлудяващият рев на тая нескончаема буря и на този фон гласът на капитана. Беше се надвесил над леглото ми, втренчил очи в лицето ми изпод широкополата си шапка.
„Мистър Легат, вие сте убили човек. Повече не може да изпълнявате длъжността помощник-капитан на този кораб.“
Старанието му да посниши гласа си го правеше монотонен. Той сложи ръка на ръба на илюминатора, за да се облегне, и през всичкото това време не помести крак, доколкото можах да забележа.
— Приятна малка историйка за някое тихичко събиране на чай — заключи той със същия глас.
И аз бях сложил едната си ръка на рамката на илюминатора, и аз не бях поместил крак, доколкото си спомнях. Двамата стояхме на по-малко от стъпка един от друг. Мина ми през ума, че ако старият „За бога — не може да бъде“ надникнеше през люка, като ни съзре, ще реши, че вижда двойно, или ще си въобрази, че се е натъкнал на някаква сцена на загадъчно магьосничество: особнякът-капитан на тих приятелски разговор край щурвала със собствения си сив дух. Почнах да се безпокоя твърде много, защото трябваше на всяка цена да предотвратя такова нещо. Чух успокоителния тих глас на другия.
— Баща ми е енорийски свещеник в Норфолк — казваше той. Явно бе забравил, че ми бе съобщил този важен факт преди. Наистина приятна малка историйка.
— По-добре ще бъде да се промъкнете сега в каютата ми долу — казах и тръгнах тихомълком. Моят двойник ме последва; босите ни крака не издаваха никакъв шум; оставих го да влезе, затворих вратата внимателно и след като повиках втория помощник, се върнах на палубата да чакам да ме сменят.
— Все още няма никакви признаци за вятър — забелязах аз, когато той се приближи.
— Не, сър. Няма — съгласи се помощникът ми, още сънлив, с дрезгавия си глас, тъкмо с нужното уважение, не повече, и едва прикри прозявката си.
— Е, това е всичко, за което трябва да следите. Нямам други нареждания.
— Да, сър.
Направих една-две обиколки на задната палуба, и преди да сляза долу, го видях да застава на мястото си с лице напред, пъхнал лакът между напречните въжета на бизанвантите. Слабото хъркане на първия помощник продължаваше все така спокойно. Лампата в офицерския салет гореше над масата, на която имаше ваза с цветя, мило внимание от страна на търговеца, който доставяше провизии за кораба — последните цветя, които щяхме да видим в продължение поне на следващите три месеца. Два грозда банани висяха от бимса симетрично, по един от всяка страна на щурвала. Всичко на кораба бе както преди — освен дето две от пижамите на неговия капитан бяха едновременно в употреба, едната — неподвижна в офицерския салет, а другата — пазеща пълна тишина в каютата.
Тук трябва да обясня, че моята каюта имаше формата на главно L, като вратата беше в ъгъла и откъм късото рамо на буквата. Вляво имаше кушетка, вдясно беше мястото на леглото; писалището ми и масата с хронометрите бяха срещу вратата. Но всеки, който я отвореше, освен ако влезеше направо вътре, не можеше да види нищо от онова, което наричам дългото (или вертикално) рамо на буквата. В него имаше няколко шкафа, над тях етажерка за книги; малко дрехи — едно-две по-дебели якета, шапки, мушама и тям подобни — висяха на закачалки. В дъното на тази част имаше врата, отваряща се към банята ми, в която можеше да се влезе и направо от салона. Но този вход никога не се използваше.
Тайнственият новодошъл бе открил предимството на тази особена форма. Когато влязох в кабината си, осветена силно от голямата лампа, която се люлееше на вилка над писалището ми, не можах никъде да го забележа, докато той не изскочи тихо иззад палтата, закачени в уединената част.
— Чух някой да се движи наоколо и веднага отидох там — прошепна.
Аз също заговорих шепнешком.
— Няма вероятност някой да влезе тук, без да почука и да получи разрешение.
Той кимна. Лицето му бе мършаво и слънчевият загар бе изчезнал, сякаш двойникът ми бе лежал болен. И нищо чудно. Както чух след малко, той бил държан под арест в кабината си в продължение на близо седем седмици. Но нищо болнаво нямаше нито в очите, нито в израза му. Не приличаше никак на мен наистина; и въпреки това, както стояхме облегнати над леглото ми, шепнейки си, с доближени тъмнокоси глави и гърбом към вратата, всеки, който би имал достатъчно кураж да я отвори тайничко, би се намерил под въздействието на зловещата картина да види един двоен капитан как разговаря шепнешком с другото си аз.
— Всичко това обаче не обяснява как се озовахте в положението да увиснете на нашата странична стълба — проявих интерес все тъй с едва чутия шепот, с който разговаряхме, след като ми бе разказал още нещичко за станалото на борда на „Сефора“ веднага, щом лошото време било преминало.
— Докато съгледахме нос Ява, имах време да премисля всички тези неща няколко пъти. Имах на разположение шест седмици, в които не правех нищо друго, освен да се разхождам на горната задна палуба около един час всяка вечер, за да се разтъпча.
Каза това шепнешком, седнал на леглото ми, скръстил ръце, взирайки се през отворения илюминатор. Можех съвсем добре да си представя какво е било това премисляне — упорита, макар и не непрекъсната дейност, нещо, на което аз бих бил съвсем неспособен.
— Съобразих, че щеше да се стъмни, преди да сме доближили сушата — продължи той толкова тихо, че трябваше да напрягам слуха си, макар и да бяхме съвсем близо един до друг, почти рамо до рамо. — И поисках да говоря със стария. Той винаги изглеждаше много зле, когато идваше да ме види — сякаш не можеше да ме погледне в очите. Нали разбирате, онова платно спаси кораба. Той газеше твърде дълбоко, за да може да продължи дълго време с голи мачти. А аз бях този, който постави това платно вместо капитана. Както и да е, той дойде. Когато вече бе с мен в кабината — стоеше при вратата и ме гледаше, сякаш примката беше вече на врата ми, — помолих го направо да остави вратата на кабината ми незаключена през нощта, когато корабът щеше да премине през Зондския проток. Брегът на Ява щеше да бъде на две-три мили встрани от нос Анджир. Не исках нищо повече. Аз съм печелил награда за плуване през втората ми година в „Конуей“.
— В това съм уверен — прошушнах.
— Бог знае защо ме заключваха всяка нощ. Ако бяхте видели лицата им, щяхте да помислите, че се страхуват да не би през нощта да тръгна да душа хора. Да не съм убиец — звяр? Имам ли вид на такъв? За бога! Ако бях такъв, той не би посмял да идва така в каютата ми. Бихте рекли, че мога да го тласна настрани и да изхвръкна навън. Още повече че в същия този миг вече се беше стъмнило. Обаче не. Поради същата причина не исках и да помисля за опит да разбия вратата. Щяха да се втурнат при шума, а аз нямах намерение да се озовавам в проклетото положение да се бия. Можеше да бъде убит още някой — защото аз не бих се измъкнал само за да бъда отново хвърлен обратно, а и не желаех повече такива истории. Той отказа и изглеждаше по-зле от всякога. Страхувал се от екипажа, а също и от оня негов втори помощник, с когото беше плавал в продължение на години — стар мошеник с побеляла глава; прислужникът му, и той беше карал заедно с него дявол знае колко време — седемнадесет години или повече, — един недопускащ възражения лентяй, който ме мразеше като отрова само защото бях първи помощник. Знаете ли, никой първи помощник не бе изкарвал повече от едно пътуване със „Сефора“. Тия двама стари приятели командуваха кораба. Дявол знае от какво още не се страхуваше капитанът (цялото му самообладание съвсем се бе разкапало през онова адски лошо време при пътуването ни) — от това как законът ще го накаже, от жена си може би. О, да! Тя е на кораба. Макар и да не мисля, че би се намесила. Тя само би се радвала да се махна от кораба по какъвто и да е начин. Нещо като „позорното петно на Каин“, нали разбирате? Няма значение. Бях напълно готов да тръгна да се скитам по земята — и това беше достатъчна цена да платиш за един Авел от тоя род. Както и да е, той не искаше и да ме чуе. „Тая работа трябва да се задвижи. Аз представлявам закона тук.“ Трепереше като лист. „Значи не?“ „Не!“ „Тогава дано да можете да спите след всичко това“ — казах и му обърнах гръб. „Чудя се как вие можете“ — изкряска той и заключи вратата. Да, но след това вече не можех. Поне не можех добре да спя. Това беше преди три седмици. Преминаването ни през Яванско море бе много бавно; бяхме се отклонили от курса около Каримата в продължение на десет дни. Когато хвърлихме котва тук, те смятаха, така предполагам, че всичко е наред. Целта на кораба е най-близката суша (а тя е на пет мили); консулът скоро щеше да ме арестува, а не би имало никакъв смисъл да се избяга на онези там островчета. Смятам, че няма капка вода на тях. Не зная как точно беше, но тая вечер оня прислужник, след като ми донесе вечерята, си излезе, за да не ме смущава, и остави вратата незаключена. И аз се нахраних — изядох всичко, каквото имаше. След като бях свършил, се измъкнах навън на горната задна палуба. Не си спомням да съм имал намерение да предприемам нещо. Едничкото, което исках, беше да подишам малко чист въздух. После ме обзе внезапно изкушение. Ритнах чехлите и се озовах във водата, преди още да съм взел окончателно решение. Някой чу плясъка и вдигна страхотна глъчка. „Избягал! Спускайте лодките! Той се е самоубил! Не, плува.“ Разбира се, че плувах. Не е така лесно за плувец като мен да се самоубие чрез удавяне. Излязох на най-близкото островче, преди лодката да се е отлепила от кораба. Чувах ги да гребат наоколо в тъмното, да ме викат и тъй нататък, но след малко се отказаха. Всичко се успокои и около закотвения кораб настана мъртва тишина. Седнах на един камък и започнах да размишлявам. Бях сигурен, че ще тръгнат да ме търсят на разсъмване. Нямаше местенце да се скрие човек из тези камънаци, пък и да имаше — каква полза от това? Но веднъж отървал се от кораба, нямах намерение да се връщам. И тъй, след малко съблякох всичките си дрехи, завързах ги на вързоп с един камък вътре и ги пуснах в дълбоката вода от другата страна на островчето. Това за мен беше достатъчно самоубийство. Да си мислят, каквото щат, но нямах намерение да се удавя. Възнамерявах да плувам, докато потъна — но то не е същото. Поех към друго от тия малки островчета и именно от него за пръв път съзрях вашата котвена светлина, нещо, към което си заслужаваше да се плува. Продължих спокойно и по пътя се натъкнах на плоска скала, един-два фута над водата. Денем, смея да кажа, бихте могли да я различите с далекоглед от задната ви палуба. Покатерих се на нея и си починах малко. След това поех отново. Това последно разстояние трябва да беше повече от миля.
Шепотът му ставаше все по-слаб и по-слаб и през всичкото време той се взираше навън през илюминатора, в който не можеше дори една звезда да видиш. Не бях го прекъснал. Имаше нещо, което правеше невъзможни всякакви коментарии — в разказа му или може би в него самия, някакво чувство, качество, за което не мога да намеря име. И когато спря да говори, всичко, което можах да прошепна, бе ненужното:
— И тъй, плувахте към нашата светлина?
— Да — право към нея. То беше нещо, към което си заслужаваше да се плува. Не беше възможно да съм видял някакви звезди толкова ниско, защото брегът препречваше пътя на погледа ми, нито пък можех да видя сушата. Водата беше като стъкло. Човек би могъл да помисли, че плува в някакъв проклет резервоар, дълбок хиляда фута, без да може да намери някъде място да изпълзи навън; но най-вече ме тормозеше мисълта да не би да плувам, обикаляйки все в кръг като пощръклял вол, докато капитулирам; и тъй като нямах намерение да се връщам обратно… Не. Представяте ли си как ме мъкнат обратно съвършено гол от едно от тези малки островчета, хванат за врата, и как се дърпам като див звяр? Някой положително щеше да бъде убит, а не желаех такива неща. И продължих да плувам. А сетне вашата стълба…
— Защо не отправихте зов към кораба? — запитах малко по-високо.
Той докосна леко рамото ми. Лениви стъпки идваха точно над главите ни, после спряха. Вторият помощник бе прекосил задната палуба и може би бе стоял наведен над парапета, знаехме ли!
— Не би могъл да ни чуе, като приказваме, нали? — Разтревожен, моят двойник прошепна това право в ухото ми.
Тревогата му бе отговор, достатъчен отговор на въпроса, който му бях задал. Отговор, който съдържаше цялата трудност на положението. Затворих илюминатора тихичко, за по-сигурно. Една дума, казана по-високо, би могла да бъде чута.
— Кой е този? — прошепна той.
— Вторият ми помощник. Но не зная много повече за тоя приятел, отколкото вие.
Разказах му накратко за себе си. Как бях назначен да поема командуването на кораба преди по-малко от две седмици, когато най-малко очаквах подобно нещо. И това, че не познавах нито кораба, нито хората. Как не бях имал време на пристанището да се огледам или да си съставя мнение за когото и да било. Що се отнася до екипажа, всичко, което знаеха подчинените ми, бе, че съм назначен да откарам кораба в родината.
А за останалото казах, че съм почти толкова чужд на борда, колкото и той самият. И в момента чувствувах това най-осезателно. Чувствувах, че много малко е необходимо, за да стана подозрителен в очите на екипажа.
Междувременно той се бе обърнал и ние, двамата чужди хора на кораба, се гледахме един-друг в еднакво положение.
— Вашата стълба… — промърмори той след кратко мълчание. — Кой би помислил, че ще намеря стълба да виси през борда нощем на кораб, хвърлил котва тук. Точно тогава почувствувах много неприятна отпадналост. След оня живот, който бях водил в продължение на девет седмици, всеки би се почувствувал зле. Повече не бях способен да доплувам дори до котвените ви вериги. И изведнъж! Виждам стълба, за която да се хвана. След като я сграбчих, казах си: „Каква полза?“ Когато видях главата на човек да поглежда отгоре, помислих да отплувам веднага и да го оставя да вика — на какъвто и език да го стори. Нямах нищо против да ме гледат. На мен… на мен то ми харесваше. И после, когато вие ми заговорихте така тихо — сякаш ме бяхте очаквали, това ме накара да се застоя малко повечко. Бях дяволски самотен — искам да кажа, не по време на плуването ми. Жадувах да поприказвам с някого, който не е от „Сефора“. Колкото до занитването ми за капитана, то беше казано просто така. Не можеше да има никаква полза, ако целият кораб знае за мен, още повече че другите от моя кораб съвсем положително ще бъдат тук сутринта. Не зная — исках ли някой да ме види, да разговарям с някого, преди да продължа. Не зная какво бих казал: „Чудесна нощ, нали?“ или нещо подобно.
— Мислите ли, че не след много те ще бъдат тук? — запитах с известно недоверие.
— Твърде вероятно — рече той унило.
Изведнъж ми се видя крайно изтощен. Главата му климаше на раменете.
— Хм. Ще видим. А сега лягайте в това легло — прошепнах аз. — Да ви помогна ли? Готово.
Леглото беше сравнително високо, с един ред чекмеджета отдолу. Този изумителен плувец действително се нуждаеше от помощта ми. Аз го повдигнах за крака, той се претърколи на леглото, завъртя се по гръб и преметна ръка през очите си. И в това положение, с почти скрито лице, навярно е изглеждал точно както аз обикновено изглеждах в това легло. Взрях се в моето друго аз за момент, преди да дръпна внимателно двете завеси от зелен серж, които се движеха по месингов прът. Помислих си, че трябва да ги забода за по-голяма сигурност, но седнах на кушетката и веднъж отпуснал се на нея, почувствувах неохота да стана и да потърся карфица. Можех да го направя в един миг само. Но бях крайно уморен, по някакъв необичаен вътрешен начин, от напрежението на потайността, от усилието на шепненето и от потайността изобщо на това силно преживяване. Вече беше станало три часът, аз бях на крака от девет, но не ми се спеше; не бих могъл да си легна. Седях там капнал, гледах завесите, мъчех се да очистя мисълта си от обърканото усещане, че съм на две места едновременно, и бях много обезпокоен от вбесяващото чукане в главата ми. Почувствувах облекчение, когато разбрах, че то съвсем не е в главата ми, а от външната страна на вратата. Преди да мога да дойда на себе си, думата „влез“ се изтръгна от устата ми и прислужникът влезе, като носеше подноса със сутрешното кафе. Бях спал в края на краищата и бях така изплашен, че извиках: „Насам! Тук съм, прислужник“ — като че ли той беше на цели мили далеч. Влезлият сложи подноса на масата до кушетката и едва тогава каза съвсем тихо: „Виждам, че сте тук, сър.“ Усетих как ме погледна проницателно, но в момента не посмях да срещна погледа му. Трябва да се е зачудил защо съм дръпнал завесите на леглото, преди да легна да спя на кушетката. Излезе, като закачи вратата отворена на куката, както правеше обикновено.
Чух хората от екипажа да мият палубите над мен. Знаех, че ще бъда уведомен веднага, ако имаше някакъв вятър. Тихо е, помислих и изпитах още по-силно безпокойство. Наистина се чувствувах раздвоен повече от всякога. Внезапно прислужникът се появи отново на вратата. Скочих от кушетката така бързо, че той се стресна.
— Какво търсите тук?
— Да затворя илюминатора, сър — мият палубите.
— Той е затворен — казах, почервенявайки.
— Много добре, сър. — Но не мръдна от вратата и известно време отговаряше на втренчения ми поглед, като ме гледаше по необичаен, двусмислен начин. После очите му се поколебаха, целият му израз се промени и с необикновено благ глас, почти увещавайки ме, рече:
— Мога ли да вляза да прибера празната чаша, сър?
— Разбира се! — Обърнах му гръб, докато той се шмугна вътре и излезе. След това откачих вратата от куката, затворих я и дори поставих резето. Това не можеше да продължава дълго. Отгоре на всичко в кабината беше горещо като в пещ. Надзърнах да видя моя двойник и открих, че не се е помръднал, ръката му още стоеше над очите, но гърдите му се надигаха, косата му бе мокра, брадичката му лъщеше от пот. Пресегнах се над него и отворих илюминатора.
„Трябва да се покажа на палубата“ — помислих си.
Естествено теоретически можех да правя каквото си искам, без никой, додето стигаше хоризонтът наоколо, да ми каже не, но да заключа кабината си и да взема ключа със себе си не посмях. Веднага, щом подадох глава от стълбата, видях двамата мои офицери — втория помощник бос, първия с високи гумени ботуши — отпред, на задната палуба, и прислужника до половината на трапа, който говореше нещо много усърдно. Той ме съзря случайно и веднага се спусна надолу, вторият помощник изтича към главната палуба, давайки някоя и друга команда на висок глас, а първият помощник дойде да ме посрещне, като вдигна ръка за поздрав към шапката си.
Имаше някакво любопитство в погледа му, което не ми хареса. Не зная дали прислужникът им бе казал, че съм само „чудак“ или съвършено пиян, но зная, че тоя човек искаше добре да ме огледа. Наблюдавах го, като се приближаваше с усмивка, която, щом той стигна на решителна дистанция, изчезна и скова дори бакенбардите му. Не му дадох време да си отвори устата.
— Укрепете реите с топенаптите и брасовете, преди хората да отидат на закуска.
Това бе първата точна команда, която бях дал на борда на тоя кораб, и останах на палубата да видя как ще я изпълнят. Бях почувствувал нужда да отстоявам дръзко правата си, без да губя време. Така на оня там подсмиващ се недодялан младеж му бе смачкан малко фасонът, а се възползвах от случая и да поогледам внимателно лицето на всеки от матросите, докато преминаваха един по един покрай мен, за да отидат при задните брасове. На закуска, без да хапна нещо, седях начело на масата с такова ледено достойнство, че двамата ми помощници бяха просто щастливи да избягат от офицерския салет веднага, щом благоприличието позволи; и през всичкото време двойствената работа на мисълта ми ме объркваше почти до степен на лудост. Постоянно виждах себе си, моето скрито аз, зависимо от действията ми като собствената ми личност, да спи в онова там легло зад вратата, която беше точно срещу мен, както бях седнал начело на трапезата. Бях като че ли съвсем обезумял, само че още по-лошо, защото съзнавах това си състояние.
Трябваше да го разтърсвам в продължение на цяла минута, но когато най-после отвори очи, той беше в пълно душевно равновесие и ме погледна въпросително.
— Всичко върви добре — прошепнах аз. — Но сега ще трябва да изчезнете в банята.
Той стори това безшумен като призрак; тогава позвъних за прислужника и застанал срещу него дръзко, му наредих да оправи каютата ми, докато се окъпя — „и побързайте с тая работа“. Тъй като тонът ми не допускаше никакви възражения, той каза „Да, сър“ и изтича да си вземе лопатката и четките за прах. Изкъпах се, като събличането и обличането, плискането и подсвиркването вършех бавно и спокойно, за назидание на прислужника, докато тайният спътник на живота ми стоеше прав и изпънат като струна в малкото пространство с лице, което на дневна светлина изглеждаше много хлътнало, с клепачи, сведени надолу, под суровата, мрачна линия на веждите, събрани в лека бръчка.
Когато го оставих там, за да се върна в каютата си, прислужникът свършваше с бърсането на праха. Изпратих да повика помощника ми и започнах с него непринуден разговор. Пошегувах се, така да се каже, за страхотния вид на бакенбардите му, но целта ми беше да му дам възможност да огледа хубаво кабината ми. И тогава най-после можех с чиста съвест да затворя вратата и да повикам моя двойник обратно в уединената й част. Нищо друго не можеше да се направи. Той трябваше да седи мирно и тихо на едно малко сгъваемо столче, полускрит зад тежките палта, закачени там. Чувахме как прислужникът влезе в банята откъм салона, как напълни шишетата с вода, почисти, постави нещата на място — бръс, тряс, звън, — после пак навън в салона, завъртане на ключа — щрак. Такъв беше моят план да запазя невидимо второто ми аз. Нищо по-добро не можеше да се измисля при тези условия. Седяхме в моята кабина: аз на писалището, готов да си дам вид, че съм зает с някакви книжа, той зад мен, без да се вижда откъм вратата. Да разговаряме през деня не би било разумно, а и не бих могъл да издържа възбудата от онова странно чувство, че шепна на себе си. От време на време, поглеждайки през рамо, го виждах там отзад да седи вдървен на ниското столче, събрал босите си крака един до друг, скръстил ръце и оборил глава на гърдите — съвсем неподвижен. Всеки би могъл да го вземе за самия мен.
Бях замаян от всичко това. Всеки миг трябваше да поглеждам през рамото си. И точно бях погледнал към него, когато един глас отвън вратата каза:
— Извинете, сър.
— Да?…
Бях продължил да го гледам, така че когато гласът отвън съобщи: „Лодка от кораб идва към нас, сър“, го видях да се стряска — първото движение, което бе направил в продължение на часове. Но не повдигна сведената си глава.
— Добре. Спуснете стълбата през борда.
Поколебах се. Да му прошепна ли нещо? Но какво? Неподвижността му като че никак не бе нарушена. Какво бих могъл да му кажа, което той до този миг не е узнал?… Упътих се най-сетне към палубата.
Капитанът на „Сефора“ имаше тънки и дълги червени бакенбарди и кожа, която хармонираше с цвета на косата и с особения, малко мъглив оттенък на синьо в очите. Не можеше да се каже, че е ефектна фигура; имаше високи рамене, но беше среден на ръст — единият му крак беше малко по-крив от другия. Той се здрависа, като гледаше неопределено наоколо. Бездушна упоритост — това е главната му черта, прецених аз. Държах се учтиво, което, изглежда, го смути. Може би беше стеснителен. Мънкаше, като ми говореше, сякаш се срамуваше от това, което казва; съобщи ми името си (беше нещо като Арчболд — но след толкова години съвсем не съм сигурен), името на кораба си и още някой подробности от този род по начин, по който престъпник прави неохотно и печално признание. Времето било ужасно при пътуването му в открито море — ужасно, ужасно, — а и жена му също била на кораба.
По това време вече бяхме седнали в рубката и прислужникът донесе бутилка и чаши върху подноса.
— Благодаря! Не! — Никога не пиел алкохол. Малко вода би пийнал обаче. Изпи две пълни водни чаши. Страшна жажда чувствувал от тази работа. Откакто се съмнало, непрекъснато бил изследвал островите около неговия кораб.
— Това пък за какво — за удоволствие? — запитах, като си дадох вид, че проявявам учтив интерес.
— Не! — Въздъхна. — Мъчително задължение.
Понеже продължаваше упорито да мънка, а пък аз исках моят двойник да чува всяка дума, дойде ми наум да му кажа, че много съжалявам, но малко недочувам.
— И толкова млад човек при това! — кимна той, без да свали от мен замазано сините си неинтелигентни очи. — Каква беше причината за това — някаква болест? — заинтересува се без ни най-малко съчувствие, сякаш смяташе, че ако е така, съм получил това, което заслужавам.
— Да, болест — потвърдих с весел глас, което като че ли го порази. Но бях постигнал целта си, защото той се видя принуден да повиши глас, докато ми предаде разказа си. Не си заслужава да го отбелязвам. Малко повече от два месеца бяха минали от случилото се и той бе мислил толкова много върху това, че изглеждаше съвсем объркан.
— Какво бихте помислили, ако подобно нещо се случеше на борда на вашия собствен кораб? На „Сефора“ съм вече близо петнадесет години. Аз съм известен капитан на търговски кораб.
Беше силно обезпокоен — и може би трябваше да му съчувствувам, ако бях в състояние да откъсна мисления си поглед от човека, който неподозирано делеше с мен кабината ми, като да беше моето второ аз. Той беше там, от другата страна на преградата, на не повече от четири-пет стъпки от нас. Гледах учтиво капитан Арчболд (ако това беше името му), но всъщност виждах другия, в сива пижама, седнал на ниско столче, със събрани боси крака, със скръстени ръце, и чувствувах как всяка дума, казана между нас, достигаше до ушите на тъмнокосата му глава, сведена на гърдите му.
— На море съм вече тридесет и седем години, като момче и мъж, и никога не съм чувал подобно нещо да се е случвало на английски кораб. Защо трябваше да стане точно на моя кораб? А отгоре на всичко и жена ми е на борда.
Почти не го слушах.
— Не мислите ли — рекох, — че голямата вълна, която, както ми казахте, заляла палубата точно в оня момент, може да е убила човека? Виждал съм вълна да убива човек само с тежестта си, ей така — чиста работа, просто му строшава врата.
— Боже мой! — възкликна той изразително, фиксирайки ме със замазаните си сини очи. — Вълната! Никой човек, убит от вълната, не би изглеждал така. — Беше явно шокиран от моето предположение. И както се бях втренчил в него, съвсем неподготвен за нещо по-особено от негова страна, той подаде напред главата си близо до моята и изплези езика си към мен така внезапно, че бях принуден да се дръпна уплашен назад.
След като успя да смути спокойствието ми по този начин, той поклати глава с вид на знаещ човек. Ако съм бил видял гледката, ме увери той, нямало да я забравя, докато съм жив. Времето било твърде лошо, за да могат да погребат трупа в морето, както се полагало. И тъй, на следния ден на разсъмване го занесли на задната палуба, лицето му покрито с малко плат от знаме; той прочел кратка молитва и после, както онзи си бил облечен в мушамата и високите ботуши, го хвърлили сред грамадните вълни, които като че ли били готови всеки момент да погълнат самия кораб с ужасните хора на борда му.
— Зарифованият фок ви е спасил — подхвърлих аз.
— С божия помощ да — възкликна той пламенно. — Твърдо вярвам, че по силата на някаква особена милост „Сефора“ устоя на вихрените напори на бурята.
— Поставянето на това платно е, което… — започнах аз.
— Това беше ръката на самия бог — прекъсна ме той. — Нищо друго не би могло да го извърши. Не ме е страх да ви кажа, че едва се осмелих да дам заповедта. Изглеждаше невъзможно да се опитаме да се докоснем до нещо, без да го загубим, а тогаз и последната ни надежда бе изчезнала.
Ужасът от бурята още не го беше напуснал. Оставих да продължи за малко и после казах небрежно, сякаш се връщах на второстепенен въпрос:
— Били сте твърде нетърпелив да предадете вашия помощник на хората на сушата, предполагам?
Точно така. В ръцете на закона. В мрачната му упоритост по този въпрос имаше нещо непонятно и малко ужасяващо, нещо, бих казал, мистично, съвсем отделно от усърдието му да не бъде заподозрян в „поощряване на дела от този род“. Тридесет и седем благоприятни години на море, от които над двадесет като безукорен капитан, и последните петнадесет на „Сефора“ като че бяха причина да чувствува някакво безмилостно задължение.
— И знаете ли — продължи той, — не аз ангажирах тоя млад човек. Неговите хора имали някакъв дял при моите собственици. Бях, така да се каже, принуден насила да го взема. Изглеждаше много способен, много възпитан и прочие. Но, знаете ли — някак си никога не съм го харесвал. Аз съм прям човек. Виждате ли, той не беше точно оня род човек, който подхожда за първи помощник на кораб като „Сефора“.
Така се бях свързал в мислите и впечатленията си с тайния спътник в моята кабина, че почувствувах как сякаш на мен лично ми се даваше да разбера, че и аз не съм от оня род, който би подхождал за първи помощник на кораб като „Сефора“. В мислите си ни най-малко не се съмнявах в това.
— Съвсем не този тип човек. Нали разбирате? — настоя той, като ме гледаше упорито.
Усмихнах се вежливо. За момент ми се стори объркан.
— Предполагам, че ще трябва да съобщя за самоубийство — додаде той.
— Моля?
— Са-мо-у-бий-ство! Това ще трябва да пиша на собствениците на моя кораб веднага, щом пристигна.
— Освен ако не успеете да го намерите до утре — съгласих се безстрастно… — Искам да кажа, жив.
Той смънка нещо, което аз действително не успях да доловя, и обърнах ухото си към него озадачено. Той почти изрева:
— Брегът, казвам, сушата, е най-малко на седем мили от мястото, където съм хвърлил котва.
— Толкова горе-долу.
Липсата на вълнение у мен, на любопитство, на изненада, на какъвто и да било подчертан интерес започна да събужда недоверие у него. Като изключим обаче успешното ми преструване на глух, не се бях опитвал да го мамя с нищо друго. Бях се почувствувал съвсем неспособен да играя както трябва ролята на несведущ и затова се страхувах да опитам. Сигурно е също така, че той бе дошъл с някои готови подозрения и че гледаше на моята учтивост като на необичайно и неестествено явление. И въпреки това как другояче бих могъл да го посрещна? Не сърдечно! Това беше невъзможно поради психологически причини, които не е нужно да изтъквам тук. Единствената ми цел беше да не допусна разследване от негова страна. Навъсено? Да, но навъсеността би могла да предизвика въпрос, насочен право в целта. Педантичната учтивост от гледна точка на това, че бе нещо ново за него, и от гледна точка на естеството й бе най-добре пресметнатият маниер да се удържи този човек. Но имаше опасност той да пробие грубо отбраната ми. Мисля, че не бих могъл да го посрещна направо с лъжа пак поради психологически (неетични) причини. Ако знаеше само колко ме беше страх да не би да постави на изпитание чувството ми за идентичност с другия! Но колкото и странно да звучи — за това помислих едва по-късно, — вярвам, ни най-малко не беше смутен от обратната страна на това чудновато положение, от нещо в мен, което му напомняше за човека, когото търси, което намекваше за някаква тайнствена прилика с младия мъж, на когото не бе имал вяра и когото не бе харесал още от самото начало.
Мълчанието не продължи дълго. Той предприе друга обиколна стъпка.
— Смятам, че сме гребали не повече от две мили до вашия кораб. В никакъв случай повече.
— Съвсем достатъчно, нали, в тая страхотна жега — рекох.
Последва пауза, изпълнена с недоверие. Нуждата, казват, била майка на изобретателността, но и страхът не е безплоден откъм находчиви хрумвания. А аз именно се страхувах, че ще ме запита направо да му кажа нещо за другото ми аз.
— Хубав малък салон, нали? — подхвърлих, сякаш за пръв път забелязвах как очите му шарят от една затворена врата към друга. — И много добре обзаведен при това. Тук например — продължих аз, като се пресегнах небрежно през облегалото на стола и отворих вратата — е моята баня.
Той направи нетърпеливо движение, но само й хвърли бегъл поглед. Станах, затворих вратата на банята и го поканих да поразгледа наоколо, като че бях много горд с моите удобства. Той трябваше да стане и позволи да го разведа наоколо, но не прояви никакъв ентусиазъм във връзка с това.
— А сега ще хвърлим поглед на моята кабина — заявих аз с висок глас, колкото смелостта ми позволяваше, като прекосих салона по посока на десния борд със съзнателно тежки стъпки.
Той ме последва вътре и се заоглежда. Моят умен двойник беше изчезнал. Продължих да играя ролята си.
— Много удобна, нали?
— Много хубава. Много удоб… — Той не довърши и излезе рязко навън, сякаш искаше да избяга от някаква нечестна моя уловка. Но нямаше такова нещо. Бях прекалено уплашен, за да се чувствувам отмъстителен; усетих, че съм го принудил да започне да се движи, и възнамерявах да не го оставя да спре. Трябва да е имало нещо заплашително в учтивата ми настойчивост, защото той внезапно капитулира. И не го оставих да пропусне нито едно местенце: каютата на помощника, килера за провизии, складовете, дори складчето за платната, което също беше под задната палуба — той трябваше да огледа всичко. Когато най-после го изведох навън на туиндека, той издаде дълга бездушна въздишка и измърмори унило, че трябвало наистина вече да се върне на кораба си. Поисках от помощника ми, който се беше присъединил към нас, да се погрижи за лодката на капитана.
Мъжът с бакенбардите наду свирката, която имаше обичай да носи завързана на врата си, и извика: „“Сефора" тръгва!" Моят двойник там долу, в кабината ми, трябва да беше чул и сигурно се бе почувствувал не по-малко облекчен от мен. Четирима мъже изскочиха отнякъде, изтичаха напред и се прехвърлиха през борда, а моите собствени хора, появили се също така на палубата, се наредиха покрай перилата. Придружих госта до мостчето за слизане с всичките му церемонии и за малко не се престарах. Той беше упорито животно. На самата стълба се позабави и с оня неповторим, виновно добросъвестен маниер на придържане към въпроса понечи да запита:
— Хей… Вие… Вие не смятате ли, че…
Заглуших гласа му високо:
— Разбира се, не… Много се радвам. Довиждане.
Имах представа за онова, което искаше да каже, и просто се избавих благодарение на предимството ми да чувам зле. Беше твърде разколебан, общо взето, за да настоява, но помощникът ми, непосредствен свидетел на тази раздяла, изглеждаше озадачен и лицето му прие замислен израз. Понеже не исках да си давам вид, че желая да избягна всякакъв разговор с моите офицери, той има възможността да ме заговори.
— Изглежда много мил човек. Екипажът на лодката му разказал на нашите момчета една съвсем необикновена история, ако онова, което ми довери прислужникът, е вярно. Предполагам, че вие сте я чули от капитана, сър?
— Да. Чух историята от капитана.
— Много отвратителна работа, нали, сър?
— Да.
— Бие всички онези клюки, които чуваме за убийства, извършени на американски кораби.
— Смятам, че ги бие. Не смятам, че прилича на тях и най-малко дори.
— За бога — не може да бъде! Но, разбира се, аз не познавам никак американските кораби, така си е, тъй че не бих могъл да оспорвам вашите знания. За мен тази история е достатъчно отвратителна… Но най-странното е, дето тия приятели, изглежда, са си наумили, че човекът бил скрит тук, на нашия кораб. Да, най-сериозно. Чували ли сте някога подобно нещо?
— Нелепост, нали?
Разхождахме се насам-натам през туиндека. Напред не се виждаше никой от екипажа (беше неделя) и помощникът продължи:
— Имало малък спор във връзка с това. Нашите момчета се обидили. „Нима бихме приютили подобен тип — казали. — Не бихте ли искали да го потърсите в нашия бункер за въглища?“ Доста се поскарали. Но се оправили накрая. Предполагам, че той се е удавил. А вие, сър?
— Не предполагам нищо.
— Значи не се съмнявате в това, сър?
— Никак.
Оставих го неочаквано. Чувствувах, че правя лошо впечатление, но като си представих моя двойник там долу, беше съвсем мъчително да стоя на палубата. Обаче почти еднакво мъчително беше и да си долу. Както и да погледнеше човек, това беше едно положение, което опъва нервите. Но все пак чувствувах се по-малко разкъсван на две, когато бивах при него. Нямаше нито един човек в целия кораб, на когото бих посмял да се доверя. Тъй като хората от екипажа бяха научили неговата история, щеше да бъде невъзможно да го представя за някой друг и сега повече от всякога трябваше да се страхувам да не бъде случайно открит…
Тъй като прислужникът се занимаваше с нареждане на масата за обед, ние можехме да разговаряме само с очи, когато най-напред слязох при него. По-късно следобед направихме предпазлив опит да си шепнем. Неделната тишина на кораба беше против нас; неподвижността на въздуха и водата наоколо бяха против нас; природата, хората бяха против нас — всичко беше против нас в нашето тайно съдружие; и времето дори — защото това не можеше да продължава вечно. И вярата в провидението дори бе отказана на виновния, предполагам. Да си призная ли, че тази мисъл ме хвърли в твърде силно униние? А колкото до главата за случайностите, която има толкова голямо значение в книгата на успеха, можех да смятам сигурно, че е завършена. Защото каква ли благоприятна случайност би могла да се очаква?
— Чухте ли всичко? — бяха първите ми думи веднага след като заехме нашите места един до друг, наведени над моето легло.
Той беше чул всичко. И доказателство за това бе усърдното му шепнене.
— Той ви каза, че едва се бил осмелил да даде заповедта.
Разбрах, че иска да намекне за онова спасително предно платно.
— Да. Страхувал се да не го загуби при поставянето му.
— Уверявам ви, че не е давал никаква заповед. Може да си мисли, че е дал, но никаква заповед не е давал. Той стоеше там с мен на планшира на задната палуба, след като главното платно беше отнесено, и хленчеше за изгубената и последна наша надежда — безусловно хленчеше за това и нищо повече, — а нощта наближаваше! Да чуеш своя капитан да се държи така в такова време бе достатъчно да подлуди когото и да било. Това ме доведе до нещо като безразсъдно отчаяние. Просто взех нещата в собствените си ръце, махнах се от него, кипящ от яд, и… Но каква полза да ви разправям? Вие знаете!… Мислите ли, че ако не се бях държал доста жестоко с хората, бих могъл да ги накарам да свършат каквото и да било? Не онова, което извършиха, във всеки случай! Боцманът може би? Може би! Та това не беше развълнувано море — това беше полудяло море! Предполагам, че краят на света ще бъде нещо подобно; а човек може да има сърце да го види веднъж и толкоз — но да си принуден да се сблъскваш с него ден след ден… Не виня никого. Бях съвсем малко по-добър от останалите. Само че… аз все пак бях офицер на тоя стар въглищен кораб…
— Разбирам напълно — изразих тази искрена увереност в ухото му. Беше се запъхтял от шепнене; чувах как се задъхва. Всичко беше много просто. Същата тази сила, опъната като лък от напрежение, която бе дала на двадесет и четирима мъже шанс поне да се спасят, беше смазала с нещо като възвратно действие едно недостойно, размирно съществуване.
Но не бях оставен спокойно да претегля достойнствата на въпроса — чух стъпки в салона, силно почукване.
— Има достатъчно вятър, за да можем да се движим, сър.
Това бе призивът на едно ново изпитание на мислите и дори на чувствата ми.
— Изкарайте хората навън — провикнах се през вратата. — Идвам веднага на палубата.
Отивах навън да се запозная с моя кораб. Преди да напусна каютата, очите ни се срещнаха — очите на единствените двама непознати хора на борда. Посочих към уединената част на каютата, където малкото сгъваемо столче очакваше моя двойник, и сложих пръст на устните си. Той направи някакъв жест — малко неясен, малко тайнствен, съпроводен от лека усмивка, като че ли на съжаление.
Не му е тук мястото да описвам в подробности какво преживява човек, когато почувствува за първи път, че корабът под краката му се движи по негова собствена и независима заповед. В моя случай тези преживявания не бяха без примеси. Не бях съвсем самичък в ролята си на капитан, защото в каютата ми беше онзи чужд човек. Или по-точно, не бях напълно и изцяло с моя кораб. Част от мен отсъствуваше. Това психическо усещане да бъдеш на две места едновременно ми бе повлияло физически, сякаш настройката ми за потайни действия бе проникнала в самата ми душа. Преди да беше изтекъл и час, откак корабът бе потеглил, се наложи да помоля помощника си (той стоеше до мен отстрани) да засече по компаса положението ни спрямо пагодата и се улових как се накланям към ухото му, за да му говоря шепнешком. Казвам улових се, но вече достатъчно се бе изплъзнало от устата ми, за да уплаши човека. Не мога да опиша това другояче, освен като кажа, че той се дръпна настрана подплашен. От този момент нататък мрачното, предубедено държане не го напусна вече, сякаш се бе добрал до някакви обезпокоителни сведения. Малко по-късно тръгнах да погледна компаса с такава потайна походка, че рулевият забеляза това — а и аз не можех да не видя необичайното ококорване на очите му. Това са дребни примери, макар че не е в интерес на никой началник да бъде подозиран в смешни ексцентричности. Но аз бях засегнат още по-сериозно. За моряка има известни думи, жестове, които би трябвало при дадени условия да следват така естествено, така инстинктивно, както мигането на застрашено око. Дадена команда би трябвало да се отрони от устните му съвсем непринудено; даден знак би трябвало да бъде направен, така да се каже, без обмисляне. Но цялата ми несъзнателна будност ме бе напуснала. Трябваше да положа усилия на волята, за да върна обратно себе си (от каютата) към условията на момента. Чувствувах, че съм станал нерешителен командир в очите на тези хора, които ме наблюдаваха повече или по-малко критично.
А освен това имаше и моменти на внезапна уплаха. Например на втория ден, откакто бяхме тръгнали на път, когато следобед се прибрах от палубата (бях със сламени чехли на босите си крака), спрях при отворената врата на складчето за провизии и заговорих прислужника. Той правеше нещо там с гръб към мене. При звука на моя глас едва не изскочи от кожата си, както се казва, и неволно счупи една чаша.
— Какво, за бога, става с вас? — запитах учуден. Беше извънредно объркан.
— Моля за извинение, сър, сигурен бях, че сте си в кабината.
— Виждате, че не съм.
— Не, сър. Бих могъл да се закълна, че ви чух да се движите там вътре преди миг само. Това е съвсем необикновено… много съжалявам, сър.
Продължих нататък, изтръпнал от страх. Така се бях отъждествил с тайния си двойник, че дори не споменах за този факт при оскъдните плахи шушукания, които си разменихме. Предполагам, че той бе издал някакъв лек шум. Би било чудно наистина, ако не бе сторил това по някое и друго време. И все пак, макар и с измъчен израз, той винаги изглеждаше запазил пълно самообладание, повече от спокоен — почти неуязвим. По мое внушение той оставаше почти непрекъснато в банята, която, общо взето, беше най-сигурното място. Действително не можеше да има и най-малко извинение за когото и да било, ако поискаше да влезе там, след като прислужникът е свършил с почистването й. Помещението беше съвсем мъничко. Понякога той полягваше на пода със свити крака, с глава, опряна на лакът. Друг път го намирах седнал на сгъваемото столче, със сивата пижама, с избуялата тъмна коса като търпелив, равнодушен затворник. Вечер го вмъквах тайно в моето легло и ние двамата разговаряхме шепнешком, а отмерените стъпки на вахтения офицер стигаха до нас, когато той се движеше напред-назад над главите ни. Това бяха безкрайно неприятни дни. Имахме късмет, че известно количество висококачествени консерви бяха прибрани в килера на стаята ми; корав хляб можех винаги да взема; и тъй, той се хранеше с пилешко задушено, pâté de foie gras[19], аспержи, сготвени миди, сардини — с всякакъв вид отвратителни имитации на деликатеси в консервни кутии. Кафето ми рано сутрин го изпиваше винаги той; и това бе всичко, което се осмелявах да направя за него по отношение на храната.
Всеки ден трябваше да извършваме ужасни маневрирания, за да бъдат почиствани и подреждани по установения ред стаята ми, а после и банята. Стигнах дотам, че не можех да понасям прислужника, че се ужасявах, като чуех гласа на този безобиден човечец. Имах чувството, че тъкмо той ще ни докара нещастието да бъдем разкрити. То висеше като меч над главите ни.
Мисля, че беше на четвъртия ден, след като бяхме тръгнали на път (по това време се движехме бавно покрай източната страна на Сиамския залив, с непрекъснати лавирания, при лек вятър и гладко море), та, казвам, на четвъртия ден, откакто започна тази ужасна измамна игра с неизбежното, както седяхме на вечеря, този човек, от чиито най-малки движения се страхувах, след като сервира храната, изтича улисано на палубата. В това не би могло да има нищо опасно. Но скоро той пак се върна долу и тогава се разбра, че се сетил за моето сако, което бях проснал на парапета да се суши, след като проливният дъжд, минал над кораба този следобед, ме беше измокрил. Както си седях равнодушно начело на масата, изведнъж ме обзе ужас, когато видях дрехата, преметната на ръката му. Разбира се, той се насочи към моята врата. Време за губене нямаше.
— Прислужник! — извиках гръмогласно. Нервите ми бяха така разклатени, че не бях в състояние да овладея гласа и да прикрия възбуждението си. Ето това бе едно от онези неща, които караха моя помощник със страхотните бакенбарди да почуква с показалец по челото си. Бях го забелязал да прибягва към този жест, когато с поверителен тон приказваше с дърводелеца на палубата. Те бяха твърде далеч от мен, за да мога да доловя някоя дума, но не се и съмнявах, че тази пантомима можеше да бъде във връзка единствено с чудноватия нов капитан.
— Да, сър — обърна се покорно към мен бледоликият прислужник. Именно тази подлудяваща последователност да викат по теб, да те спират без никаква разумна причина, да те гонят произволно от кабината и после внезапно да те викат пак да се върнеш в нея, да те изпращат светкавично от складчето ти с непонятни поръчения обясняваше растящото силно отчаяние в неговия израз.
— Къде отивате с това сако?
— Във вашата кабина, сър.
— Има ли вероятност да завали нов проливен дъжд?
— Съвсем не зная, сър. Да се кача ли пак горе и да видя, сър?
— Не! Няма нужда.
Целта ми бе постигната, защото без съмнение моето друго аз там вътре щеше да чуе всичко. През целия този промеждутък двамата ми офицери нито веднъж не вдигнаха очи от чиниите пред тях, но устната на този проклет недодяланик, втория помощник, видимо потрепери.
Очаквах прислужникът да остави сакото ми на куката и да излезе веднага. Но той много се забави; все пак надмогнах в достатъчна степен нервността си, за да не извикам по него. Изведнъж ми стана ясно (това можех съвсем добре да чуя), че този приятел поради една или друга причина отваряше вратата на банята. Това беше краят. Там мястото беше такова, че буквално нямаше къде да се обърне човек. Гласът ми замря в гърлото и целият се вкамених. Очаквах да чуя вик на изненада и ужас и направих някакво движение, но нямах сили да се изправя на крака. Всичко си бе все тъй тихо. Може би моето второ аз бе сграбчило окаяния нещастник за гърлото? Не зная какво бях в състояние да направя следващия миг, ако не бях видял прислужника да излиза от стаята ми, да затваря вратата и после да застава спокойно до бюфета.
„Спасен!“, си помислих. Но не! Загубен! Избягал! Той беше избягал!
Сложих ножа и вилицата си в чинията и се облегнах назад на стола. Главата ми се въртеше. След малко, когато се бях окопитил достатъчно, за да мога да приказвам със спокоен глас, дадох указания на помощника си сам да извърши маневрата в осем часа.
— Няма да дойда на палубата — продължих аз. — Смятам да си легна и не искам да ме безпокоят до полунощ, освен ако вятърът промени посоката си. Чувствувам се неразположен.
— Вие наистина преди малко не изглеждахте съвсем добре — забеляза първият помощник без особена загриженост.
Двамата излязоха и аз впих очи в прислужника, който прибираше масата. Нищо не можеше да се прочете по лицето на този нещастник. Но защо отбягва моя поглед, питах се аз. После реших, че бих желал да чуя тона на гласа му.
— Прислужник!
— Сър! — сепна се той както обикновено.
— Къде закачихте онова сако?
— В банята, сър. — Все същият разтревожен глас. — Още не е съвсем изсъхнало, сър.
Останах още малко в офицерския салет. Беше ли моят двойник изчезнал, както беше дошъл? Но за идването му имаше обяснение, докато изчезването му би било необяснимо… Влязох бавно в неосветената си кабина, затворих вратата, запалих лампата и отпърво не смеех да се обърна. Когато най-после сторих това, видях го да стои като истукан в тясната уединена част на кабината. Би било невярно да кажа, че бях поразен, но за миг се усъмних във физическото му съществуване. Възможно ли е, питах се аз, да е невидим за други очи освен за моите? Сякаш виждах призрак. Неподвижен, с мрачно лице, той вдигна леко ръцете си към мен с един жест, който явно означаваше: „Боже мой! Едва се отървах!“ Наистина едва. Мисля, че неусетно бях стигнал близо до обезумяване. Този негов жест ме задържа, така да се каже.
Помощникът със страхотните бакенбарди сега правеше галс. В момента на дълбоко мълчание, който настъпва, след като хората са заели съответните места, чух на задната палуба неговия силен глас: „Легни на попътен вятър!“ и далечния вик от повторената команда на главната палуба. При този слаб вятър платната издаваха само лек трептящ шум. Той престана. Корабът се завърташе бавно; затаих дъх сред настъпилата наново тишина на очакване; човек би помислил, че няма жива душа на палубите. Внезапен, енергичен вик: „Натегни грота!“ наруши спокойствието и под шумните викове и раздвижване на хората над главите ни, които тичаха с гротбраса, ние двамата се събрахме долу в моята кабина на обичайното си място при леглото.
Той не дочака въпроса ми.
— Чух го да се вмъква тук и едва успях да приклекна ниско във ваната — прошепна ми той. — Момчето само отвори вратата и мушна ръката си вътре да окачи сакото. Все едно…
— Не се бях сетил за това — отвърнах му шепнешком, дори още по-ужасен от близостта на избягнатата опасност, удивлявайки се на онази твърдост в характера му, която му помагаше да се оправя така успешно. В шепота му нямаше никакво вълнение. Ако някой бе почти обезумял, това във всеки случай не беше той. Беше напълно с ума си. И доказателство за здравия му разсъдък беше онова, което ми каза, когато поднови шепненето си:
— За мен никога не ще бъде удобно да се върна отново към живот.
Думи, които би могъл да изрече само един призрак. Но това, за което намекваше, бе неохотно приетата от стария му капитан теория за самоубийството. Тя очевидно би му свършила добра работа — ако въобще бях разбрал добре възгледа, който, изглежда, определяше неизменната цел на неговите действия.
— Вие трябва да ме свалите на брега веднага, щом успеете да се доберете до онези островчета край брега на Камбоджа — продължи той.
— Да ви сваля на брега ли? Та ние не сме герои от детска приключенска приказка — запротестирах аз. Бях прекъснат от презрителния му шепот.
— Не сме наистина! В това няма нищо от детските приказки. Но друго не може да се направи. Не искам нищо повече. Нима смятате, че ме е страх от онова, което могат да сторят с мен? Затвор или бесилка, или каквото там им е угодно. Не може обаче да смятаме, че ще се върна, за да обясня тези неща на някой старик с перука и дузина достопочтени търговци, нали? Какво могат те да знаят: дали съм виновен, или не — или пък, ако съм виновен, къде е вината ми. Това си е моя работа. Какво казва Библията? „Прогонени от лицето на земята.“ Много добре, сега аз съм прогонен от лицето на земята. Както дойдох през нощта, така и ще си отида.
— Невъзможно! — измърморих аз. — Не можете.
— Не мога ли?… Не, разбира се, гол като човешка душа в деня на Страшния съд. Ще се срасна с тая пижама. Ден последен още не е настъпил и… разбрахте всичко докрай. Нали?
Изведнъж се почувствувах засрамен от себе си. Мога да кажа откровено, че бях разбрал — и колебанието ми да позволя на този човек да отплува от моя кораб бе само фалшива сантименталност, някакво малодушие.
— Това не може да стане сега, до следващата нощ — казах аз тихо. — Корабът се отдалечава от брега и може вятърът да не ни позволи да го доближим.
— Стига да зная, че разбирате — прошушна той. — Но няма съмнение: наистина разбирате. Голямо удовлетворение е да имаш някого, който разбира. Изглежда, че бяхте там нарочно. — И все със същия шепот, сякаш винаги, когато си приказвахме, имахме да си кажем неща, които не бяха подходящи да бъдат чути от никого, той добави:
— Това е просто удивително.
Продължихме така един до друг да си приказваме по нашия потаен начин — но понякога мълчахме или през дълги интервали само разменяхме някоя и друга дума. И както обикновено той се взираше през илюминатора. От време на време лек ветрец ни лъхваше по лицата. Човек можеше да помисли, че корабът е привързан на кея, така плавно и на равен кил се плъзгаше той по водата, която не издаваше никакъв шум, мрачна и безмълвна като призрачно море.
В полунощ излязох на палубата и за голяма изненада на моя помощник смених посоката на движението на кораба. Страхотните му бакенбарди пърпаха около мен в мълчалив упрек. Без съмнение не би трябвало да правя това, ако беше въпрос само да се измъкнем колкото може по-скоро от този задрямал залив. Предполагам, че каза на втория помощник, който го смени, че това било голяма липса на умение и на чувство за правилна преценка. Другият само се прозина. Този нетърпим недодяланик се тътреше насам-натам така сънливо и се облягаше на парапета по такъв отпуснат и невъзможен начин, че го смъмрих остро.
— Още ли не сте се събудили както трябва?
— Не, сър! Буден съм.
— Тогава бъдете така добър да се държите, както подобава на буден човек. И бъдете нащрек. Ако има течение, ще се приближим до едни острови още преди да съмне.
Източната страна на залива е оградена с острови, някои единични, други на групи. На самия фон на високия бряг те като че ли плават върху сребристи ивици спокойна вода, пусти и сиви или тъмнозелени и заобиколени като купчинки от вечнозелени храсти, като на по-големите от тях, дълги една-две мили, се забелязват очертанията на хребети и ръбове от сива скала изпод влажното наметало от преплетени листа. Непознати за търговците, пътешествениците, дори и за географите; начинът на живот, който те крият, е неразгадана тайна. На най-големите от тези острови би трябвало да има села — селища на рибари поне, и вероятно някаква връзка със света се поддържа с помощта на местни плавателни средства. Но през целия онзи предобед, когато държахме курс към тях, подпомагани от най-слабия възможен ветрец, не видях никакво подобие на човек или кану в полето на далекогледа, който държах насочен към пръснатата група острови.
По обед не дадох никаква команда за промяна на курса и бакенбардите на помощника ми започнаха да приемат твърде загрижен вид; те като че прекомерно често се натрапваха на моето внимание. Най-сетне му казах:
— Ще продължавам да държа курс към брега. Право към брега — дотам, докъдето мога да стигна с кораба.
Опулените му от безкрайна изненада очи придаваха на погледа му и свирепост, та за момент той изглеждаше наистина страшен.
— Движим се много бавно в средата на залива — продължих аз небрежно. — Ще потърся крайбрежните ветрове довечера.
— За бога! Искате да кажете, сър, в тъмното, сред всичките тези острови и рифове, и плитчини?
— Е, да — ако изобщо има постоянни крайбрежни ветрове по тези места, би трябвало да отидем съвсем близо до брега, за да ги хванем, нали?
— Боже опази! — възкликна той шепнешком.
Целия следобед моят двойник имаше замечтан, умислен вид, което при него беше признак на озадаченост. След като се наобядвахме, отидох в стаята си, сякаш имах намерение малко да си почина. Там ние двамата наведохме тъмнокосите си глави над една полуразвита морска карта, която лежеше на леглото ми.
— Ето тук — рекох. — Само Кох-ринг и никъде другаде. Наблюдавам го непрекъснато още от разсъмване. Има две възвишения и една ниска точка. Трябва да е населен. И, както изглежда, на сушата срещу него е устието на доста голяма река — с някой и друг град, без съмнение, не много далеч нагоре. Това е най-добрата възможност за вас, която мога да видя.
— Каквото ще да е. Нека бъде Кох-ринг.
Той се загледа съсредоточено в картата, като че изследваше възможностите и разстоянието от голяма височина — и сякаш следваше с очите си собствената си фигура, скитаща се по непопълнената на картата земя на Кохиншина и после по-нататък, извън това парче хартия, съвсем извън погледа, на ненанесени на картата области. И сякаш корабът имаше двама капитани, които се бяха събрали да определят курса му. Бях толкова угрижен и неспокоен при тичането ми ту горе, ту долу този ден, че нямах търпение да се облека. Стоях си по пижама, със сламените пантофи и с меката, увиснала шапка на глава. Непоносимата жега в залива потискаше така силно, че хората от екипажа бяха свикнали да ме виждат да се разхождам в тези леки одеяния.
— Корабът ще мине покрай южния му край, както се е насочил сега — прошепнах в ухото му. — Един господ знае кога, но положително след като се стъмни. Ще го вкарам навътре да се движи на половин миля от брега, доколкото ще бъда в състояние да преценя в тъмното…
— Бъдете внимателен — смънка той предупредително и аз изведнъж почувствувах, че цялото ми бъдеще, единственото бъдеще, за което бях годен, щеше може би да се разруши безвъзвратно при евентуално нещастие сега, когато за първи път бях капитан.
Не можех да остана нито миг повече в каютата. Дадох му знак да се скрие и се запътих към задната палуба. Онзи недодялан младок беше на вахта. Поразходих се нагоре-надолу за малко, докато обмислях нещата, и после му махнах да се приближи.
— Изпратете един-двама от хората да отворят двата илюминатора на юта — казах кротко.
Той действително имаше дързостта или пък така се беше забравил в почудата си от непонятната заповед, че повтори:
— Да се отворят двата илюминатора на юта! С каква цел, сър?
— Имате основание да проявявате интерес единствено защото аз ви казвам да направите това. Вижте там да бъдат широко отворени и закачени илюминаторите както трябва.
Той пламна и се отдалечи, но вярвам, че е казал някоя подигравателна забележка пред дърводелеца за разумната практика да се проветрява юта на кораба. Зная, че е надникнал и в кабината на първия помощник, за да му съобщи този факт, защото бакенбардите се появиха на палубата, тъй да се каже, случайно и почнаха да ме следят с потайни погледи, отправени към мен отдолу — с надежда да открият признаци на умопобъркване или напиване, предполагам.
Малко преди вечеря, чувствувайки се по-неспокоен от всякога, отидох пак за момент при моето второ аз. И за мен бе изненада да го намеря да си седи невъзмутимо, сякаш това бе нещо противно на природата, нещо нечовешко.
С трескав шепот развих плана си:
— Ще задържа кораба близо, колкото ми позволява смелостта, и после ще го обърна в другата посока. Още сега ще намеря начин да ви измъкна незабелязано оттук до склада за платната, който се свързва с коридора. Но има отвор, нещо като квадратна дупка за извличане платната навън; той извежда направо на средната палуба и никога не се затваря при хубаво време, за да позволява достъп на въздух до платната. Когато движението на кораба бъде умъртвено при лавирането и всички хора са отзад при гротбрасовете, пътят ви ще бъде свободен да се измъкнете и прехвърлите през борда през един от отворените илюминатори на юта. Наредих и двата да бъдат добре закачени. Използвайте края на някое въже, за да се спуснете във водата, като избегнете шума от цопването, нали разбирате? Може да го чуят и да причини някое отвратително усложнение.
Той помълча за малко и после прошепна:
— Разбирам.
— Не ще бъда там, за да ви изпратя — започнах с известно усилие. — Останалото… Много се надявам, че и аз съм разбрал.
— Разбрахте. От началото до край… — и за първи път като че се запъна, долових и нещо напрегнато в шепота му. Хвана ръката ми, но иззвъняването на звънеца за вечеря ме накара да се сепна. Той обаче не се сепна: само пусна ръката ми.
След вечеря не слязох отново долу, докато не мина осем часът. Слабият постоянен вятър бе наситен с влага и мокрите, потъмнели платна хващаха всичката му двигателна сила. Нощта, ясна и звездна, блестеше загадъчно и непроницаемите неосветени петна, които се плъзгаха бавно на фона на нискостоящите звезди, бяха отминаващите островчета. От лявата страна на носа имаше един голям остров, по-далечен и мрачно внушителен с голямото пространство небе, което скриваше.
Като отворих вратата, видях гърба на собственото си аз да разглежда някаква карта. Беше излязъл от уединената част на стаята и стоеше близо до масата.
— Вече е почти достатъчно тъмно — прошепнах аз.
Той отстъпи назад и се облегна на леглото ми с хладнокръвен, спокоен поглед. Седнах на кушетката. Нямахме какво да си кажем. Над главите ни вахтеният офицер се движеше напред-назад. После го чух да забързва към стълбите надолу за към моята каюта; и ето че чух гласа му отвън пред вратата ми:
— Приближаваме се твърде бързо, сър. Сушата изглежда доста близо.
— Много добре — отговорих. — Идвам веднага на палубата.
Почаках, докато той излезе от офицерския салет, и после станах. Моят двойник също се размърда. Дошло бе времето да си разменим последните прошепнати думи, защото никой от нас нямаше вече да чуе естествения глас на другия.
— Вижте какво! — Издърпах едно чекмедже и извадих три суверена. — Вземете това все пак. Имам шест от тях и бих ви дал всичките, само че трябва да запазя малко пари, за да купя за екипажа плодове и зеленчуци от местни лодки, когато преминаваме през Зондския проток.
Той поклати глава.
— Вземете ги — подканих го, шепнейки отчаяно. — Никой не може да каже какво…
Той се усмихна и потупа многозначително единствения джоб на пижамата. Няма съмнение, това не беше сигурно място, но аз извадих една моя стара голяма копринена носна кърпа и като завързах трите златни монети в единия й край, му я подадох настоятелно. Беше трогнат, предполагам, защото най-сетне я взе и бързо я завърза около кръста си под пижамата, на голо.
Очите ни се срещнаха: изминаха няколко секунди, докато, още загледани един в друг, протегнах ръка и угасих лампата. След това преминах през офицерския салет, като оставих вратата на каютата си широко отворена…
— Прислужник!
Той още се туткаше в складчето за провизии, увлечен да бърше с най-голямо старание една никелирана стойка за оцет и зехтин, последната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде да спи. Понеже внимавах да не разбудя помощника си, чиято каюта беше насреща, приказвах полугласно.
Той се огледа плахо.
— Сър!
— Бихте ли ми донесли малко топла вода от кухнята?
— Страхувам се, сър, че огънят в кухнята е загаснал от доста време вече.
— Идете и вижте.
Той изхвърча нагоре по стълбите.
— Хайде — прошепнах високо от салона, прекалено високо може би, но се страхувах, че не съм в състояние да издам никакъв звук. В миг той беше при мен — и ние, двойният капитан, се стрелнахме покрай стълбите — през един съвсем малък тъмен отвор… една плъзгаща се врата. Озовахме се в склада за платна, като пълзяхме на колене върху платната. Една мисъл ме осени внезапно. Видях се как се скитам бос, без шапка и слънцето страшно пече тъмнокосата ми глава. Смъкнах веднага меката си увиснала шапка и се опитах в тъмното да я нахлузя набързо на другото ми аз. Той се дръпна и се пазеше мълчаливо. Чудя се какво ли си е помислил, че ме е прихванало, преди да разбере и да престане да се дърпа. Ръцете ни се срещнаха пипнешком и за секунда се задържаха в силно, неподвижно стискане… Никой от нас не продума нито дума, когато те се отделиха една от друга.
Стоях спокойно при вратата на складчето за провизии, когато прислужникът се върна.
— Съжалявам, сър. Казанът е почти изстинал. Да запаля ли спиртника?
— Оставете.
Излязох бавно на палубата. Сега за мен беше въпрос на съвест да мина колкото е възможно по-близо до сушата, защото той трябваше да се прехвърли през борда веднага, щом корабът започне да лавира. Трябваше! За него не можеше да има никакво връщане. След миг обърнах по посока на вятъра и сърцето ми се спря на гърлото, като видях колко близо е сушата до носа на кораба. При всякакви други обстоятелства не бих продължил и минутка повече. Вторият помощник ме следваше нетърпеливо.
Продължих да наблюдавам, докато почувствувах, че мога да владея гласа си.
— Ще падне по вятъра — рекох тогава със спокоен глас.
— Нима ще опитате това, сър? — запелтечи той недоверчиво.
Не му обърнах внимание и повиших глас, колкото да бъда чут от рулевия:
— Дръжте го с натегнати платна.
— Натегнати платна, сър.
Вятърът лижеше бузата ми, платната стояха неподвижни, целият свят мълчеше. Напрежението да наблюдавам как мрачните очертания на сушата стават все по-големи и по-плътни се оказа не по силите ми. Бях затворил очи — защото корабът трябваше да отиде по-близко. Трябваше! Тишината бе непоносима. Дали не стояхме на едно място?
Когато отворих очи, втората гледка накара сърцето ми да подскочи от уплаха. Черното южно възвишение на Кох-ринг сякаш бе надвиснало право над кораба като стърчащ високо отломък от вечната нощ. По тази огромна черна маса не се виждаше никаква светлинка, не се чуваше никакъв звук. Тя продължаваше да се плъзга непредотвратимо срещу нас и ето че вече изглеждаше само на една протегната ръка. Съзрях неясните фигури на хората, които бяха на вахта, събрани в група на средата на кораба, да се взират втрещени и онемели.
— Ще продължавате ли, сър? — запита несигурен глас до мен.
Не му обърнах внимание. Трябваше да продължа.
— Дръжте го с натегнати платна. Не пречете на движението му. Това сега не е нужно — казах с предупредителен тон.
— Не виждам достатъчно добре платната — отговори ми рулевият с необичаен, треперещ глас.
Дали корабът беше достатъчно близо? Той вече беше стигнал не в сянката на сушата, а в самата нейна черна тъмнота, вече, така да се каже, погълнат, навлязъл прекалено близо, за да може да бъде върнат, изплъзнал се напълно от ръцете ми.
— Повикайте помощника — казах на младия човек, който стоеше до мен безмълвен като смъртта. — И извикайте всички хора горе.
Ехото на високия бряг придаваше на гласа ми допълнителна сила. Няколко гласа извикаха ведно:
— Всички сме на палубата, сър.
После пак тишина, а големият силует се плъзгаше все по-близко, издигаше се още по-нависоко, без светлинка, без звук. Такава дълбока тишина бе паднала върху кораба, че той можеше да бъде взет за лодка с мъртъвци, плаваща бавно пред самите порти на Ереб.
— Боже мили! Къде сме?
Беше помощникът ми, който стенеше до мен. Той беше като ударен от гръм и, така да се каже, лишен от моралната подкрепа на своите бакенбарди. Плесна с ръце и просто изкрещя:
— Загубени сме!
— Тихо! — казах аз строго.
Той понижи тон, но забелязах неясния му жест на отчаяние:
— Какво търсим тук?
— Търсим вятъра от сушата.
Направи движение, като да си скубе косите, и се обърна към мен дръзко:
— Не ще може никога да се измъкне. Вие извършихте това, сър. Знаех си, че ще свърши с нещо такова. Не ще може никога да падне по вятъра, а вече сте прекалено близко, за да можете да лавирате. Ще се удари в брега, преди да можете да измените курса. О, господи!
Хванах ръката му, както я вдигаше, за да заудря по жалката си проклета глава, и я разтърсих силно.
— Корабът е вече до самия бряг — проплака той, опитвайки се да се отскубне.
— Тъй ли?… Дръжте платната натегнати там!
— Платната натегнати, сър — провикна се рулевият с уплашен, тънък като на дете глас.
Не бях пуснал ръката на помощника и продължих да я разтърсвам.
— Пригответе се за промяна в курса, чувате ли? Вие минете напред — тръснах ръката му — и спрете там (и пак „тръс“ ръката му); и стига сте вдигали шум (тръс); и се погрижете там предните платна да бъдат натегнати както трябва (тръс, тръс, тръс).
През всичкото време не се осмелявах да погледна към сушата, да не би да се уплаша. Освободих ръката му най-после и той хукна напред, сякаш бягаше да се спаси.
Питах се какво ли мисли моят двойник там, в склада за платна, за това раздвижване. Той несъмнено чуваше всичко — и може би беше в състояние да разбере защо наистина трябваше да се отиде толкова близо — не по-малко. Първата ми команда: „Легни на попътен вятър!“ отекна зловещо под настръхналата сянка на Кох-ринг, сякаш се бях провикнал в планинска клисура. А после наблюдавах напрегнато сушата. При тази гладка вода и слаб вятър беше невъзможно да почувствуваш дали корабът спира да се движи. Не! Не можех да го почувствувам. А моето второ аз се готвеше да излезе и се спусне долу през борда. Може би се бе спуснал вече?…
Голямата черна маса, която бе надвиснала над самите върхове на мачтите ни, започна безмълвно да се отдръпва от борда на кораба. Забравих тайнствения непознат, готов да потегли, и си спомних само, че и аз съм съвсем непознат за този кораб. Не го познавах. Щеше ли той да успее? Как трябваше да манипулираме с него?
Извъртях гротреята и зачаках безпомощно. Може би корабът беше спрял и собствената му съдба сега висеше на косъм, а черната маса на Кох-ринг се извисяваше над кърмата като дверите на вечната нощ. Какво щеше да прави той сега? Дали още се движеше напред? Приближих се бързо до борда, но по тъмната вода не можах да видя нищо освен слаб фосфоресцентен блясък, който показваше стъклената гладкост на задрямалата водна повърхност. Невъзможно беше да разбере човек — а и аз все още не бях се научил да чувствувам кораба си. Движеше ли се той? Необходимо ми беше нещо, което добре да се вижда, парче хартия, което да хвърля във водата и да наблюдавам. Нямах нищо у себе си. Да изтичам долу за него не смеех. Нямаше време. Изведнъж напрегнатият ми ожидащ взор различи някакъв бял предмет да плува на около ярд от кораба. Бял върху черната вода. Фосфоресцентен блясък мина по нея. Какво беше това?… Разпознах собствената си мека шапка с увисналите краища. Трябва да е паднала от главата му… и той не си е направил труда да я прибере… Сега имах каквото исках — спасителния белег, за да наблюдавам. Но едва ли помислих за другото ми аз, комуто предстоеше да остане скрит завинаги за всяко приятелско лице, да остане беглец и скитник на земята.
Наблюдавах шапката. Тя беше предназначена да спаси бездомната му глава от угрозата на слънцето. А сега — виж — тя спасяваше кораба, като ми служеше за белег, който да ми помогне да изляза от неведението, в което бях поради незапознатостта ми с кораба. Ха! Тя се носеше напред, предупреждавайки ме тъкмо навреме, че корабът е започнал да се движи назад.
— Завърти руля — казах с нисък глас на матроса, който стоеше ням като статуя.
Очите на този мъж лъснаха диво в светлината на стъкления похлупак на компаса, когато той с подскок премина от другата страна и завъртя щурвала на руля.
Запътих се към юта. На потъналата в сянка задна палуба целият екипаж стоеше при фокбрасовете в очакване на моята команда. Звездите пред нас сякаш се плъзгаха отдясно наляво. И всичко бе така спокойно наоколо, че чух тихата забележка: „Успя да направи маневрата“, казана с глас на облекчение между двама матроси.
— Дай слабина на платната и натягай!
Фокреите се задвижиха с голям шум, сред радостни викове. Сега вече чувах как страхотните бакенбарди дават разни команди. Корабът вече бе поел напред. И аз бях пак самичък с него. Нищо, никой на този свят нямаше вече да стои между нас, да хвърля сянка по пътя на мълчаливото ни опознаване и няма привързаност по пътя на съвършеното сливане на един моряк с първата му длъжност като капитан.
Тъкмо навреме стигнах до кърмата, за да различа на самия край на мрачната сянка, хвърлена от извисяващата се черна маса като самата порта на Ереб — да, тъкмо навреме, за да хвърля мимолетен поглед към моята бяла шапка, останала да отбележи мястото, където човекът, който бе мой таен спътник и в кабината ми, и в мислите ми — мое второ аз, — се бе спуснал във водата, за да понесе наказанието си: свободен човек, горд плувец, поел към новата си съдба.
Анероид — вид безживачен барометър, в който има метална еластична кутийка, от която е изтеглен въздухът.
Багор — кука, канджа; дълъг прът с метално острие и кука на края.
Барк — морски платноход за далечно плаване с няколко мачти и товароспособност до 6000 тона.
Баркас — голяма гребна спасителна и съобщителна лодка.
Бизанванти — обтежки от дебели въжета, които поддържат задната мачта и се свързват помежду си с тънки напречни въжета.
Бизанмачта — най-задната мачта.
Бимс — напречни греди, които свързват бордовите разклонения на шпангоута.
Брас (мн.ч. брасове) — въже за укрепване на реята.
Брашпил — ръчна или моторна лебедка, поставена на носа на кораб за издигане на котвата.
Буксирен клюз — страничен отвор на носовата част на кораба за буксирното въже.
Бункер — помещение за складиране и превозване на сипливи материали, обикновено конусно оформено и снабдено отдолу с шибър за опразване.
Бушприт — издадена над носовата греда хоризонтална или наклонена греда. На платноходите бушпритът служи за изнасяне напред на носовите платна (кливери), с което се увеличава общата площ на платната на кораба и се подобрява неговата управляемост. Бушпритът се използва също и за повдигане, закрепване и спускане на носовата котва.
Ванти (обтежки) — стоманени или насмолени конопени въжета, с които се опъват симетрично към двата борда мачтите на кораб.
Висилки за спасителни лодки — въртящи се стоманени греди, монтирани до борда на кораб, с извито коляно, на което има блок (скрипец) за окачване, спускане и вдигане на лодката.
Гари — каручка за превозване на хора в Средния и Далечния изток.
Грот — най-ниското главно платно на гротмачтата.
Гротбрас — въже, което натяга главното платно на гротмачтата.
Гротмачта — главна мачта на кораб, обикновено средната.
Гротрея — подвижна напречна греда на гротмачтата, към която се закрепват хоризонталните ръбове на гротовите платна.
Екарте — вид игра на карти за двама участници.
Ереб — според древногръцката митология: място в пълен мрак в подземното царство, през което минавали сенките на път за ада; пъкъл, ад.
„Еребус“ („Ад“) и „Терър“ („Ужас“) — корабите, с които Джеймс Кларк Рос (1800 — 1862), английски военен моряк и полярен изследовател, предприел експедиция до Антарктида (1840 — 1843).
Кабестан — вид лебедка за развиване на голяма теглителна или подемна сила.
Каботажен кораб — кораб за крайбрежно плаване.
Калаши — народност от Южна Азия.
Камбуз — кухня на кораб.
Квадрант — една четвърт от окръжността, т.е. 90°.
Келсън — греда, която се полага върху средната част на подовите греди над кила на кораба, за да го укрепят.
Кларет — вид тъмночервено трапезно вино.
Клафтер — мярка за дължина, равна на 1,83 м.
Клипер — бързоходен морски три- или четиримачтов платноход, съществуващ до края на XIX в. Характерни за клипера са острите контури на корпуса и голямата площ на платната.
Клот — малък дървен кръг на върха на мачтата, снабден с отвори за фаловете.
Кнехтове, кнехти (мн.ч. от кнехт) — двойки ниски метални или дървени стълбове на палубата на кораб близо до борда, които служат за навиване на въжета, за влачене или прикрепяне на кораба към кея (понтона).
„Конуей“ — училище в Англия, което подготвя моряци за търговския флот.
Котвена светлина — светлина над котвената площадка.
Кохиншина — бивша френска колония в съседство с Кампучия и с главен град Сайгон; най-южната част на днешен Южен Виетнам.
Кули — нископлатени неквалифицирани работници (носачи, товарачи, возачи на рикши, надничари и пр.) в Китай, Индия и други страни от Източна и Югоизточна Азия.
Къри — силна подправка или ястие с тази подправка; приготовлява се в Индия и някои съседни страни.
Ландс Енд — нос, най-западната точка на Великобритания.
Ласкари — моряци индуси, които служат на европейски кораб.
Лизардс — най-южната точка на Великобритания.
Литания — дълга църковна молитва; молебствие; в нашия контекст: оплакване, вопли, стонове.
Лихтер — шлеп, товарен плоскодънен плавателен съд, който се тегли от влекач и служи главно за вътрешен превоз в пристанища, напр. от голям презокеански кораб до брега. Има и самоходни лихтери.
Лотлин — съставна част на лот (в 1. знач.) за измерване на дълбочина до 50 м; представлява конопено въже с диаметър 8 мм и дължина 52 м с деления и накрая с пръстен за окачване на тежестта.
Марс — околомачтова площадка, която служи за наблюдателница; на нея се поставят прожектори, навигационни уреди и др.
„Мартини-Хенри“ — карабина от бившето въоръжение на английската армия, с калибър 11,2 мм; носи името на своите конструктори: швейцареца Мартини и шотландеца Хенри.
Месопотамия — фиг. изобилие на природни блага.
Наветрена страна — страната на кораба, обърната към вятъра.
Навло — такса за превоз на стока по влакове, кораби и пр. Нагнетателна помпа — помпа, предназначена да създава налягане (не да смуче).
Надстройки на кораба — закрити помещения на горната палуба, разположени по ширината на плавателния съд, от единия до другия борд, с различна големина по дължината на кораба. За разлика от надстройките надпалубните помещения, които не се простират от борд до борд, се наричат рубки.
Небесната империя — помпозно название на Китай; тук авторът го употребява иронично.
Немезида — в древногръцката митология: богиня на съдбата, а по-късно и на отмъщението; фиг. съдба, възмездие.
Околомачтова преградка (околомачтова площадка) — вж. марс.
Пагода — 1) многоетажна кулообразна архитектурна постройка от дърво, камък или метал, създадена първоначално в Индия, а по-късно и в Китай; 2) европейско наименование на храмове и други култови сгради в Южна и Източна Азия.
Пал — стълб, обикновено чугунен, набит край ръба на пристан за привързване на кораби.
Папиемаше — пластична маса от сгъстена хартиена каша с лепило и пълнители, използвана за оформяне на различни предмети, модели и пр.
Пилерс — вертикална дървена или метална стойка за поддържане палубата на кораб.
Планшир (планцер) — лека профилирана греда по дължината на горния край на борд на кораб или лодка.
Подветрена страна — защитената от вятъра страна на кораб, срещуположна на посоката на вятъра.
Подзор — надвисващата над кормилото част от кораб.
Портик (портика) — колонада пред вход на внушителна сграда.
Рангоут — всички обли дървени или стоманени кухи греди на плавателни съдове — мачти, реи и пр., които служат за закрепване на корабните въжета и платна, за поставяне на сигнализационни светлини и др.
Релинг — парапет, перила.
Рея, мн.ч. реи — подвижна напречна греда на корабна мачта, към която се закрепват хоризонталните ръбове на платната.
Рутел — лост за управление на корабно кормило.
Сампан — общо название на различни дъсчени плоскодънни лодки, използвани в крайбрежните райони или реки на Източна и Югоизточна Азия за превоз на пътници и товари.
Саронг — индонезийска и малайска женска и мъжка национална дреха, подобна на дълга пола, изтъкана най-често от цветен памучен плат. Саронгът е разпространен и в някои континентални райони на Югоизточна Азия, както и на Филипинските острови.
„Сартор Ресартъс“ — философски роман от Томас Карлайл (1795 — 1881), английски публицист, историк и философ.
Серж — вид вълнен плат с диагонално преплитане на нишките.
Сиам — старото название на Тайланд.
Сумпитан — стрелометателна духателна тръба от дърво или бамбук, дълга до 2,5 м, с диаметър 2–3 см. Нарича се и „духателна пушка“. Оръжие в междуплеменните войни на малайците и индонезийците или при лов на дребен дивеч.
Тайн — река в Шотландия, която се влива в Северно море.
Такелаж — съвкупността от мачтовите корабни въжета заедно със скрипците и другите уреди за боравене с тях.
Тиково дърво — расте в Индия и на остров Ява; използват материала му в корабостроенето заради голямата му здравина.
Топенанти — въжета от подвижния такелаж на ветроходите.
Тори — член на английската консервативна партия, консерватор.
Трап — къса преносима или въжена стълба на кораб.
Трирема — древен боен кораб от финикийско и римско време с три реда весла, разположени шахматно.
Туан — малайско обръщение към европеец: „господин“ (по-старо значение „господар“).
Туиндек — пространството между палубите на многопалубни кораби.
Уелингтън — столицата на Нова Зеландия.
Фал (фалин) — тънко въже, с чиято помощ се издигат корабни платна, сигнални флагове и пр.
Фалшборд — лека обшивка, която е продължение на бордната обшивка над палубата и служи като ограда и защита на палубата от вълни.
Фок — най-долното право платно на предната мачта на платноходен кораб.
Фокбомбрамбрас — въже за натягане и направляване на най-горната наставка на фокмачтата.
Фокбрамстенга — най-горната наставка на фокмачтата.
Фокбрасове — въжета, които натягат фокмачтата.
Фопванти — вантите на фокмачтата.
Фокмачта — предната мачта на платноход.
Фокрея — долният хоризонтален прът на фокмачтата, който служи за окачване на фока.
Фоксейл — вж. фок.
Формоза — названия на остров Тайван, дадено му през XVI в. от португалските мореплаватели.
Форпик — предната част от носа на кораба.
Хакборд — горната част от кърмата на кораб.
Халс — курсът на кораба спрямо посоката на вятъра (десен или ляв халс); отсечка от корабния курс между две последователни промени на курса му.
Шкипер — тук капитан на търговски кораб.
Шпангоут — прави или криволинейни греди, които образуват корпуса на кораба.
Щурвал — кормилно колело (понякога две на обща ос), свързано чрез предавка с кормилото на плавателния съд. С щурвала се поддържа или изменя посоката на движение на кораба.
Щурманска рубка — кабина, от която щурманът води кораба.
Ют — кърмовата част от горната палуба на кораб.