Рада Москова
Тигърчето Спас

Малкото голямо слонче

spas-MGS.png

Малкото слонче веднъж

се огледа от горе до долу,

от долу до горе, че и надлъж

и

промърмори:

 

— Чудно, станах толкова голямо,

макар че съм на две седмици само,

защото

надминах даже дървото.

И вече къде ще се меря

колко пораснах от вчера?

Тук няма и с кого да се продума —

наоколо ми шума, само шума.

Днес само едно клонче

ми каза: „Добро утро, слонче.“

Я, по-добре да ида

за някой приятел да видя!

И то затананика една лесничка,

съвсем обикновена песничка:

 

— Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

тръгнах няма и да спра.

Утре или вчера

приятел ще намеря!

Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

чака ни, о, чака ни игра!

В туй време някой се провря на пръсти

през шумата и клончетата гъсти,

листата тихичко изохкаха: — Ух, ух! —

А слончето си каза: — Чух или не чух?

Огледа се от своята височина

и забеляза нещо жълто, на петна.

 

— А, ти ли си? — му каза слончето отгоре.

— Да, аз! — отдолу отговори.

По-точно изръмжа дебело то

(защото беше тигърче): — Защо?

 

— Здравей,

здравей,

здравей! —

от радост слончето завика,

а после изведнъж затананика:

— Идвам отдалече,

но при теб съм вече,

та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

чака ни, о, чака ни игра!

 

— Игра ли? — тигърчето се надвеси.

— С тези крака дебели за къде си,

я гледай, колко са големи!

 

А слончето, за да не губи време,

подскочи весело и заприлича

на хълмче някое, което тича.

— Елате, хей! Насам насам! —

завика тигърчето и листата

потрепнаха, и оживя гората.

 

Дотича бързо — хопа, хопа —

една скоклива антилопа,

през клоните към слончето погледна:

— Да скоча с този ръст? Това е вредно!

 

След нея възмутена зебрата се спусна,

въздъхна три пъти, издаде устна:

— Да бъдеш нещо тъй огромно,

просто не е скромно!

 

Фламингото наведе врат критично:

— Чак толкова… не е прилично!

И физиономията му каква е!

 

А слончето си пееше каквото знае:

— Приятели двама,

приятели трима,

даже шестима

приятели слончето има!

Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

скоро почваме игра!

 

Поспря за миг, пое си дъх… Тогава

внезапно се ослуша: — Какво става?

 

— Ти, ха̀-ха, гледай, ха̀-ха… Ах! —

заекваха животните от смях.

— А то вежливо каза: — Може би разбрах

погрешно,

но като че ли има нещо смешно? —

Огледа се насам-натам през рамо,

но те се смееха и сочеха към него само.

Сред този смях стоеше то самотно.

— Да, ясно,

аз съм за беля

прекалено, ужасно,

смешно голямо животно!

А няма как да се смаля,

че и не мога да се скрия…

 

Но в този миг настана олелия —

дойдоха с вик два пъстри папагала.

 

— Добре, че цялата гора се е събрала! —

заекна първият, след него втория.

— Да знаете каква история!

Ще има телевизия и тука!

— Как, вярно ли е? — всеки зашушука.

 

— Антената е с нас, но за да може

да работи, ще трябва да се сложи

на някаква височина.

 

И изведнаж настана тишина.

 

Защото нито антилопата, фламингото,

дори самата зебра на раета

не стигаха високите дървета.

Не знам кой пръв посочи слончето с глава,

а зебрата (не вече възмутена) каза: — Това!

Попитайте го иска ли, за бога!

 

— О — слончето отвърна срамежливо. — Мога!

С хобота си антената прихвана,

на най-високото дърво я закачи,

завърза я добре с една лиана

и мигна радостно с очи.

— Ще можем ли да поиграем вече? —

малкото голямо слонче рече.

 

Пътечките между дърветата се залюляха,

в небето клоните се завъртяха,

заскача весело и заигра

с приятелите цялата гора.

 

А слончето

пошепна тихичко на клончето:

— Приятели двама, приятели трима,

даже шестима приятели слончето има.

Та̀-ра-ра̀, та̀-ра-ра̀,

ех, каква, каква игра!

Тигърчето Спас

spas-TS.png

В гората между храсти, дънери и стръкчета,

където слънцето рисува златни кръгчета

и само вятър клонките разрежда

и тъй спокойно винаги изглежда,

не зная откъде пристигна,

преметна се три пъти презглава,

премигна

и изрева

със страшен глас:

 

— Аз съм тигърчето Спас!

 

И седна и зачака.

Размърда се шубрака —

клонине се разделиха шумка по шумка

и от тях надзърна някаква муцунка.

След нея — очите,

после — ушите

и ето —

Мечето!

Навън се измъкна

от тихия храст

и тежко въздъхна:

— Аз пък съм аз!

Аз съм аз, трѝ-ти-тѝ,

а пък ти си ти,

тука ли си, тука стой,

от мечока се не бой,

ти си ти, а той е той!

— Аз съм тигърчето Спас! —

тигърчето ревна изведнаж

и прескочи храстите зелени

и нашир, и надлъж.

— Уплаши се веднага от мене!

 

— С удоволствие, но как? —

и мечокът се почеса с крак.

— Не чувате ли, мога да ръмжа!

Ръм-ръм, ръм-ръм-жа̀!

Бау! Мяу! До-ре-ми,

слушайте сами!

Ръ̀м-ръм, ръ̀м-ръм-жа̀,

страшно аз ръмжа! —

 

И тигърчето Спас заскача из тревите,

докато Мечо не попита:

— Гледай, то било забавно,

но не може ли по-бавно?

 

— Тишина! Престанете! Тишина! —

и от купчинка една

къртиче надникна.

Изтупа си с лапа кожуха,

носа си издуха

и викна:

— Стига с тези своеволия!

Имам вече главоболие!

По покрива ми, знаете нали,

е забранено да се трополи!

Дори в гората има ред

да няма шум от три до пет!

 

— Как смеете да викате, та мигър

не виждате, че аз съм тигър?

Не чухте ли, че мога да ръмжа!

 

— Внимавай, че в краката ти лежа! —

И в шумата мека

се плъзна полека,

тревите разплела

змията дебела:

 

— Наричай ме леля!

Добре дошъл в гората между нас!

— Не виждате ли, че съм тигър аз? —

тигърчето ревна заплашително.

 

— Туй дете е доста невъзпитано,

не е било в детската градина! —

И старата змия тържествено отмина

с пълзяща, змиешка походка

нататък към гората — на разходка.

 

Но тигърчето Спас

премигна пак

и рече: — Ще я стигна аз,

и още как!

Едва направи крачка, две,

и изрева: — Боде! Боде!

Отде да види, че по пътя тежко,

тежко минава Ежко.

— Как смеете да носите бодли?

Убодохте ме, ох! Боли!

— Моля да се отбележи —

не стъпвайте по таралежи!

И Ежко заедно със своите бодли

при тигърчето се изтърколи.

 

Къртичето от буците кафяви

със тъничко гласче добави:

— Щом не поискахте да му се извините,

че го настъпихте от невнимание,

за наказание

си заслужавате бодлите! —

 

Змията тихичко изсъска отстрани:

— Да обясни

защо пристигна тук при нас!

— За да се запознаете със мене,

добър ден!

Аз съм тигърчето… — Спас! —

извикаха му всички в един глас.

 

— Добре де, чухме вече —

Мечо рече

и сладко, сладко се прозина,

след туй си легна до една къпина.

 

— Добре ли? Страшно е съвсем!

Та аз съм тигър, да се разберем! —

и то се хвърли презглава

и се заби във гъстата трева,

след миг седеше вече право:

— Видяха ли ме всички? Браво!

Сега какво ще правим?

Ще седим или ще скачаме?

 

— Да скачаме? Но въобще, обаче…

Учудено, змията се изви: — Защо?

— Да видите, че мога! — каза то.

И преди някой да издума дума,

подскочи и изчезна в рошавата шума.

Гората изведнаж притихна

и слънцето между листата се усмихна.

 

Змията тихичко прошушна: — Да не би

това дете от хвалене да се уби?

 

— Не, никак даже, аз съм тук. —

И нещо мръдна горе на самия бук,

след туй добави с глас познат, но тих:

— Случайно в клоните се закачих,

докато скачах аз —

самият тигър Спас.

Кажете, моля ви, бъдете тъй любезни,

как може долу да се слезне?

 

— Скочи обратно на земята!

— Не мога, много е далече

и клон един пред мене пречи,

пък и треперят ми краката!

 

Добрите животни тогава

събраха на бърза ръка

вейчици здрави

и тънки лика

и всяко

заплете и бързо направи

дълго и яко

въже.

 

Змията пъргаво го взе

нагоре по високото дърво забърза

и тигърчето здраво върза.

(А края на въжето

хвърли на мечето.)

 

То го задърпа бавничко и — хоп —

заслиза като някакъв вързоп

надолу „този страшен тигър“ Спас,

от страх и не издаде глас…

 

… тъй при животните на края спря.

 

— Със ваша помощ се спасих,

благодаря! —

издума с глас познат, но много тих.

И от смущение внезапно се смали

смали…

смали…

И никой не видя дали

избяга, или някъде изчезна,

защото беше вече вечер звездна.

 

По притъмнелите пътеки

отиде да си легне всеки!

И даже вятърът се мушна в някакво дърво,

листата тихичко зашушнаха не знам какво…

Кафявата крава

spas-KK.png

Познавам много мила крава,

обикновена уж — кафява,

на линии и на петна,

с рога, извити настрана,

но за бела

със очила!

 

Тя не чете със тях романи,

чете зелените поляни.

В тях като букви из тревата

стоят изписани цветята,

а ситните, засмени лайки

са точици и запетайки.

Пътечки разни две по две

минават вместо редове.

Глухарчетата леки всички

на „И-кратките“ са чертички.

Между стебла, цветя, треви

да търсят свойте букви „И“

насам-натам прехвъркат те.

А кравата чете, чете

туй изречение едничко:

 

„Ах, колко хубаво е всичко!“

 

Но една сутрин тя извика: — О!

не различавам „Ю“ от „О“!

Нито синчец

от скакалец.

Не виждам и да съм кафява,

добре, че помня, че съм крава.

Да сменям очилата трябва!

 

И тръгна бавно към града.

Вървя, вървя, докато ето,

изписа се върху небето

с почерк едър на реда

на хоризонта сам града.

 

И кравата прочете: ГРАД.

 

— Я, гледай, гледай, колко свят!

Автобуси

спорят помежду си,

край тях камиони

с по два-три фургони

и автомобили

се наредили:

— Би-бип, напред!

С ред и без ред

само напред!

Пътят един е,

кой първи да мине?

 

А на ливадата,

там зад оградата

за всяка буболечка

отделна пътечка.

 

Ами сега!

Сети се кравата, вдигна рога.

И изведнъж

застанаха под ред надлъж

автомобилите и камионите,

автобусите и фургоните!

 

И тръгна кравата отпред,

след нея — всичките подред в

тържествено и бавно шествие

без автопроизшествие!

И тъй до главния площад.

А там — началникът на КАТ:

— Предлагам ви най-отговорен пост —

регулировчик върху мост!

 

Но кравата глава изправи

и каза: — Не, благодаря ви!

Регулировчик? Да ви кажа правата,

туй работа ли е за кравата?

От шум глава ме заболя,

пристигнах тук за очила.

Къде е, моля ви, аптеката?

 

И тръгна да върви полека тя,

а хората на улицата право

написаха с големи букви: „Краво,

добре дошла, ура и браво!“

 

Тя очилата набързо смени,

на всички наоколо се поклони,

а автомобилите щом забеляза,

с голяма изненада каза:

— Я гледай, те били големки,

а аз ги виждах като семки,

все друго си е с нови очила!

Но да вървя, глава ме заболя.

При нас на ливадата,

там зад оградата

за всяка буболечка —

отделна пътечка.

 

Зелените поляни аз чета,

чета до късно буквите — цветя.

До тях зелените тревички

са наредени като срички

и като чуденки стърчат стебла.

О, знаете ли колко е приятно! —

въздъхна и потегли тя обратно

към тихата далечина, където

стои написано върху полето

с глухарчета, треви, цветенца

на букви, точки и тиренца

туй изречение едничко:

 

— Ах, колко хубаво е всичко!

Таралежовите цели

spas-TC.png

През тревата гъста пеш

ходи бавно таралеж

и си мъмре забележки

с глас дебел и таралежки:

 

— Борче, ти си, щеш, не щеш,

със бодли от таралеж!

А полянката-съседка

е направо цяла четка.

Слънцето и то стърчи

с остри шипове-лъчи.

Храстчето пък — ще речеш, че

е зелено таралежче.

Може да се отбележи,

че светът от таралежи

е от край до край направен,

затова е тъй неравен

и отвсякъде стърчи! —

мигна Ежко със очи.

— И сред толкова роднини —

борчета, треви, къпини —

аз по пътя съм поел,

за да търся свойта цел! —

Ежко се провря навън

през един свой чичо — трън.

— А целта ми е да мина

край онази там малина,

първо да я бутна с лапа,

после пък — за я захапя!

Ето, тази цел се свърши. —

Ежко нос в тревата бърше… —

— Друга вече се задава.

Здрасти, мушмулко кафява!

Ах, че сладък аромат —

хем познат, хем непознат,

хем такъв, хем нетакъв,

май че го усетих пръв!

Браво, мушмуло прекрасна! —

Таралежко с лапи плясна:

Беше цел, и то каква!

— О! — поклати той глава.

— Следващата вече крачи.

Нямам мира от задачи.

Ето, първо ще започна

с тази ябълчица сочна. —

Ежко под носа си шепне,

а носът му — той пък лепне.

— Колко круши сладки, гнили

из пръстта бради забили!

Тези цели днеска май

нямат свършване и край…

 

И отново той поема

с много цели във корема.

Бистър въздух се сгъстява

неусетно в нощ лилава.

Във леглото на тревата

легна тихо тъмнината,

а небето се наежи

със звездички-таралежи.

 

Всички ежкови роднини —

борчета, звезди, къпини —

се смълчаха

и заспаха.

По бодлите им полека

се набоде като мека

мушмула нощта голяма.

Сгушен вътре в нея дряма

сладко, сладко таралежко.

Свива се, въздъхва тежко,

а бодлите му потракват.

 

Нови цели го очакват —

крият носове в листата

и приклякват в тъмнината.

Сок събират и жълтеят,

наедряват, бавно зреят…

 

Колко благородни цели

из полята са узрели!

Кучето Вили

spas-KV.png

Има истории разни —

истории полезни, истории напразни,

истории, които още чакат ред,

истории — отзад напред,

истории като въздишки кратки,

истории — шеги, истории — загадки,

истории — ужасно поучителни,

истории — с по десет удивителни,

истории с въпроси и тиренца,

истории с въздишки и цветченца,

истории с каквото се случи,

а тази е —

история с куче.

 

Живее то,

не знам защо,

на ъгъла под къщата,

не другата, а същата.

 

Брои листата по брезата,

буболечките по клечките,

мравките по незабравките,

не лае,

не играе,

не казва „ей“,

нито „здравей“!

Мисли по цял ден:

— Кой знае името ми освен мен?

Деца тук идват милички и мили,

със цел, а даже и без цел,

по цял ден викат „Вили, Вили“,

а аз се казвам Вилхелм Тел!

 

Не ми се лае,

не ми се играе,

не ми се дава лапа,

искам да хапя!

 

Седи си то до къщата,

разбира се, все същата,

идват децата

от махалата,

казват му: — Здрасти,

искаш ли пасти?

То казва: — Не!

— Сладолед поне?

 

— Не ща сладолед,

искам арбалет!

 

— Искаш ли геврек

топъл, за лапане?

 

— Не, не ща геврек!

Дайте ми човек

за хапане!

Децата, много ясно,

се разтревожиха ужасно.

Какво да направят,

как да го доставят?

Питат милиционерите,

а те казват: — Да не се катерите

по оградите!

Омръзна ни да падате!

Омръзна ни да питате!

Дъвчете си най-хубаво бисквитите!

 

Питат ученичките,

отговарят: — Птичките

имат пера.

 

Финландия е пълна с езера,

и три на куб, и десет на квадрат,

и Питагор, и Цезар, и Сократ,

и Северният полюс е далече,

стига вече!

 

Питат един пенсионер,

той казва: — Хайвер!

А кучето зад къщата

казва все същото:

— Никакъв хайвер,

даже не и чер,

никакви пасти,

никакви здрасти,

никакъв геврек,

само човек!

 

Децата тогава

дадоха обява

във „Вечерни новини“.

„Търси се човек за хапане, един на брой,

всякакъв по ръст може да е той.“

Мина ден, мина два… Вече осем дни

отговор няма. А Вили стои

и брои,

чеше се с лапи,

чака да хапе.

 

Тогава едно от децата

пак от махалата,

както връщаше празни шишета,

се сети: — А арбалета?

Шишетата си нареди под ред

и грабна своя арбалет.

Затича се към къщата,

разбира се, все същата,

а Вили, както стоеше

и броеше каквото броеше,

вдигна глава: — Какво е това?

— Какво ли? Арбалет!

Ти каза вместо сладолед!

 

— А, значи, това е онова! —

извика кучето. — Нима!

Арбалета взема,

изведнъж се прицели

и взе, че уцели

цял брезов лист.

 

Децата направо

завикаха: „Браво!“

Завикаха: „Бис!“

Кучето се поклони

(виж снимката „Вечерни новини“)

и каза: — Занапред

само с арбалет!

Видяхте колко съм умен,

не „Вили“ — вече Вилхелм Тел!

 

Седи си то до къщата,

разбира се, все същата,

но вече не отзад — отпред,

листата на брезата мери,

а сто деца и осем пенсионери

стоят и чакат ред

за арбалет!

 

Когато някой ден не ти се искат пасти,

не ти се казва даже „здрасти“,

адреса ще ти дам,

децата сигурно са още там

и още чакат ред

за арбалет!

 

Има истории разни —

истории полезни, истории напразни,

истории за две пари и грош,

истории за „добър ден“ и „лека нощ“,

истории, които ти се струват лично твои,

истории, които обиколят с хиляди завои,

истории — напряко, без извивка,

а тази е —

история-усмивка!

Бръмбарчето Владислав

spas-BV.png

Бръмбарчето Владислав

с нов костюм на цвят кафяв

сви по острия завой

със крачетата шест на брой.

 

Сто пътечки из тревите

чакат под стеблата скрити,

помежду им се провират,

криволичат, път избират.

 

Владислав върви безшумно

и си мисли нещо умно,

нещо като: — Да, обаче,

въобще. И пак задачи!

Може би. И тъй нататък.

О, животът е тъй кратък.

 

— Хей, ти, ходещ допотоп,

хайде с мен на аутостоп! —

Заек пътя му препречи.

 

— Виж, покана, значи, вече?

Да, да, много е любезно,

но пеша е по-полезно,

Владислав избръщолеви.

— Тръгвайте, три крака леви!

 

И потегли той полека

все по същата пътека.

Хълмчетата катери цели,

работи си мисли смели,

нещо като: — Те ще видят!

Нека! И да се обидят!

Свади, шум и бъркотия,

ако трябва, ще се бия!

 

Спъна се в една тревица

под носа му — я, къртица!

 

— Здрасти, бръмбарче добро!

Аз къртица съм метро,

под земята съм готова

цял тунел да ти изровя,

хайде с мен! — И тя се втурна,

в рохкавата пръст се гмурна

също като във басейн.

(Беше туй стар навик неин.)

 

— Този начин е отличен,

но „на въздух“ по̀ обичам,

ровиш ти тунели тесни.

Тръгвайте, три крака десни! —

на краката си поръча.

— С превоз само ще се мъча. —

И през гъстата поляна

пак пътечката си хвана.

 

Из цветята уж се мае,

а си мисли: — Ах, каква е

дребничка на вид и бледа,

накъм мене само гледа

тази мила добродушка!

Май се казва Теменужка?

 

Скакалец един го блъсна,

мислите му пак прекъсна:

— Хей ти, бръмбар старомоден,

има начин по-удобен,

самолет съм, стига пеш,

ще те водя, дето щеш!

 

— Да, да, много е любезно,

но пеша е по-полезно!

 

И в тревата резедава

песен той запя тогава:

— По земята ходя пеш

с разни мисли свои,

пътища каквито щеш,

всякакви завои.

Весели цветя-очи

гледат право в мене.

Птиче някакво хвърчи

в клоните зелени.

Маргаритка „да и не“

със листа гадае —

иска, мъчи се поне

нещо да узнае.

Из дълбоката трева

пътя си избирам,

ходя сам и пеш вървя,

дето искам, спирам!

 

— Хайде, времето добро е,

тръгвайте, шест крака мои! —

тръгна Владислав без шум

мъмреше си пак наум

с думи свои — „Хъм-бър, лъм-бър“ —

кротки работи на бръмбар.

Морска история

spas-MI.png

Морето още отзарана

си върза панделки от пяна,

разби се във скалите — „бух“ —

и пръсна сто чувала пух.

Гърбици пенести издигна,

накъдри крайчета, премигна

и близна пясъка златист,

като че е паница с грис.

 

А под морския под

върви октопод.

Накъде? Не му е ясно —

наляво или пък надясно?

Напред ли, или пък назад?

Върви и му се вие свят.

Как се ходи така —

едновременно с осем крака?

Два крачат настрана

след някаква вълна,

два други пък назад

към някакъв познат.

Върви накриво, очевидно,

това раковидно.

 

Под скалите в дупките

рапани си къдрят черупките.

 

Две попчета

играят на топчета.

Дълбоко в синята вода

водорасли развяват брада,

махат на пъстрите рибки,

а осмокраци-раци точат щипки —

„кръц-кръц“, — брадите им подстригват,

вълните гледат и премигват.

 

Морето се разсмя на тънки

и дребни бръчици и гънки,

приклекна край брега послушно

и „пляс-пляс“ каза добродушно.

Нахлупи слънчевата шапка,

засвети, весело изшляпка,

полите си зелени тръсна

и кръгли мидички разпръсна.

 

А по подводната полянка

разхожда тъмната си сянка

морска лисица.

Вместо със прашка

удря с опашка —

лисица-умница.

 

Петстотин медузи

надуват бузи.

(Но кой обръща някакво внимание

на тези стъклени създания?)

 

Бавно се разтварят,

за да разговарят

по важни въпроси,

миди дългокоси.

А рачетата още малки,

със щипки чифт вместо сандалки

от къщи мидени черупки

излизат в пясъчните чупки

и тичат с крачици припряни,

като че някой ще ги хване.

 

Тъй вътре из водите сини

се сменят всякакви картини,

като мозайка многоцветни

стоят за миг, изчезват сетне

милион събития случайни,

сто хиляди различни тайни

в зелените дълбочини.

„— Ш-т!“, казват морските вълни.

Месец май

spas-MM.png

Скакалчето Николай,

се роди през месец май.

Вече бяха нацъфтели

разни маргаритки бели,

сини незабравки. Всички

нарисувани с боички

от художничка, която

хората наричат Лято.

 

И над тези цветове

скочи цели педи две

скакалчето,

после ето —

викна силно на полето:

 

— По-отгоре цяла педя

все по-иначе се гледа —

вижда се кое какво е.

Маргаритко, тези твои

листица стърчат неравно,

подреди ги незабавно!

Ти, глухарче кръгло, стига

над тревите се надига,

търсиш вятърът къде е,

а пък той ще те отвее!

 

А цветята си мълчаха

и усмихнати стояха,

простодушни и спокойни

в цветовете милиони

на картината, която

хората наричат Лято.

 

Вятърът с въздушни длани

клонче някое ще хване.

Мръдва лекичко полето,

пак подскача скакалчето:

 

— Шипко, бабичко бодлива,

розово не ти отива!

Тази твоя цветна кърпа

вятърът ще я издърпа!

 

Кой да чуе? В светлината

дреме шипката клоната,

клонче дребно се подписва,

птиче с песен се залисва.

Кой ще различи гласчето

тъничко на скакалчето?

 

То подскочи към небето

с всички сили — цяла педя

и отново се огледа

над полето цветнооко:

 

— Вижте колко съм високо!

Хей, врабецо, не така!

Хвъркай като мен с крака!

И направо! Туй какво е —

на зигзаги и завои!

Виж му ти акъла птичи,

уж лети, а криволичи! —

 

И с един подскок

висок

скакалчето се отблъсна —

от земята се откъсна.

Вятър изведнаж подскочи,

хвърли се, ръка проточи,

взе го леко, след което

го запрати към небето

със замах висок и бавен.

— Аз съм високопост…тавен

скак…калец и даже май

се нарич…чам Николай!

 

Въртележката въздушна

над ливадата го люшна.

През дърветата се мерна

скакалчето — точка черна,

завъртя се и изчезна

в синята, небесна бездна.

 

По тревистия покой

с пъстри цветове — безброй

кротко лятото рисува,

нито вижда, нито чува.

Над рисунката ливадна

сянката на облак падна

и заплува по вълните

на цветята и тревите.

 

— Ких! — глухарчето от скука

кихна силно и се спука,

а камбанката от страх

се изви и каза: — Ах!

Звезден град

spas-ZG.png

Спят децата,

и щурците,

и листата,

и врабците.

Не заспиват

само любопитните звездички,

но и те сънливо

мигат със очички.

 

Когато вечер се стъмни

и по прозореца се настанят звездите,

не ви ли спомнят те за светлинките

на някакъв далечен град?

През тъмното запалени блестят,

по склона на небето затрептяли —

разпръснати са звездните квартали,

но всичките си имат имена.

(Как иначе ще се оправите в небесната страна?)

Корона, Лебед, Малка и Голяма мечка…

а помежду им — не пътечка,

самият Млечен път извива.

Къде започва, накъде отива?

Не може никой да ни каже,

не знае и Луната даже,

макар че цяла нощ в небето гледа.

(Тя от безсъние е толкоз бледа.)

 

Знам — няма ни едно дете, което

не е готово да остави топлото легло,

да се разходи вместо нея по небето,

по звездните пътеки да покара колело.

В небесните квартали ще надзърне,

на всеки ъгъл със звънеца ще звъни,

а щом му домъчнее за земята — ще обърне

и със колелото

право на леглото

ще се приземи.

 

С безброй очички

звездички

небето поглежда

през тъмнината.

Те всички

премигат —

гледат с надежда

дали не пристигат

на гости децата.

 

След време към звезди и към слънца

ще литне

и ракета със деца,

та нали всяко дете смята —

родителите

най-добре да си останат на земята.

 

В кабината ще има сложни апарати,

ще работят машини непознати.

Ракетата ще управлявате самички,

ще сте облечени в скафандри всички

и който най от смятане разбира,

естествено, ще бъде командира.

А за родителите — да не се тревожат,

огромни телевизори ще сложат —

да могат най-грижливо да следят

дали ще спазвате редът.

Че може да се случи всичките

да почнете да се боричкате.

А може някой да пропуска

да се нахранва на закуска.

Внимание!

И в Космоса ще има наказание!

Едва ли ще ви е приятно

да ви накарат да се върнете обратно?

 

В далечината

някъде земята

със шал от облаци ще се намята.

А слънцето като хиляда полилеи

в небесния таван ще грее.

 

Но още много време ще измине,

докато прекосите небесата сини

и стигнете до селището на звездите.

Трептят

в далечината светлинките

на този чуден нощен град.

Блещукат звездните квартали,

по склона на небето засияли,

намигат ви приятелски звездите

и чакат да ги доближите.

 

Спят децата,

и щурците,

и листата,

и врабците.

Звездите само не заспиват

в мракът —

те гости от земята търпеливо

чакат.

Птичи гласове

spas-PG.png

Над смълчаните дървета

дели облаци врабчета

бъбрят, спорят, разговарят —

ту се смеят, ту се карат.

 

— Пея аз за тебе, зрънце,

как блещукаш — като слънце

из тревите, чикчирик,

мое зрънце ечемик! —

дребно, рошаво врабче

пее от едно дръвче.

 

— Чувайте го как се мъчи,

врабе чедо-дребосъче.

То самото е едно

ечемичено зърно,

а пък иска, чикчирик,

слънцето да стигне с вик!

Ние пеем над полето —

от земята към небето

в люлката на песента ни

спят могили и поляни. —

Славеи в брезата тиха

гласовете си извиха,

всичко зазвуча и блесна

в музиката им небесна.

 

Сврака се обади: — Ка!

Моля, моля, не така!

Не чудесни и небесни

ами лесни

местни

песни

преди всичко трябват тука,

от извивки ни се втръсна!

 

Кукувица я прекъсна,

през баирите изкука:

— Ку̀-ку, всеки шум е вреден,

ку̀-ку, изброих до седем.

В този хаос чуруликащ

трябва всички да надвикаш!

За да има малко ред,

ку̀-ку, ще броя до пет!

 

Врана излетя и перна

войнствено опашка черна:

— Га, внимавайте, трохи!

Га, насам-насам, мухи!

Всичко що е хвърковато

и лети със мен, когато

се разхождам, хвър, хвър, хвър,

под небесния чадър,

нека с всичка сила тича

право в човката ми птица! —

кацна тя на храсталака,

клюн отвори и зачака.

 

Дребничката червенушка

над полето се залюшка,

тъничко затананика

на букетите иглика:

— Чѝ-чи, чуйте, аз съм, чѝ-чи,

дребно като орех птиче!

 

И под слънчевата стряха

всички гласове се сляха.

Пъстра птича песен литна

леко над тревата ситна,

разпростря се и земята

в звуците си залюля тя.

 

Слънцето със блеснал взор

слуша този птичи хор:

 

— Ку̀-ку, га̀-га, чѝк-чирѝк

този свят е птичи вик,

звучна птича веселба

птича радост и хвалба!

Допълнителна информация

$id = 698

$source = Моята библиотека

Издание:

Рада Москова. Тигърчето Спас

Редактор: Кръстьо Станишев

Художник: Надежда Йончева

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Добрина Имова

Издателство „Български писател“, София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980