132. Крал Улав свикал своите феодали и много воини, защото чул, че Кнют Велики щял да пристигне през лятото. Хората разбрали от търговските кораби, идващи от запад, че в Англия Кнют събирал голяма войска. Когато лятото започнало да преваля, някои все още вярвали, че слухът ще се оправдае, а други смятали, че никаква войска няма да се появи. Крал Улав останал във Викен до края на лятото, като от време на време изпращал съгледвачи да узнаят дали Кнют е тръгнал към Дания.
През есента крал Улав изпратил пратеници при своя родственик крал Анюнд в Свитюд да му известят, че според Улав, ако Кнют завземе Норвегия, Анюнд дълго време няма да види мир в Швеция; той съобщавал, че е най-добре да се съюзят срещу Кнют; смятал също, че двамата имат достатъчно сила да се бият с него. Крал Анюнд изпратил отговор на норвежкия крал, че е съгласен на съюз с него, при условие че всеки от тях ще помогне на другия със сила, ако се наложи. Чрез размяна на пратеници и послания двамата крале се уговорили да се срещнат и да обсъдят въпроса. Крал Анюнд трябвало да тръгне от Вестерготландия през следващата зима, а крал Улав се приготвил да го посрещне в Сарпсборг.
През есента Кнют Велики пристигнал в Дания с много хора и останал до края на зимата. Съобщили му за пратениците, разменени между кралете на Норвегия и Швеция, и че зад това се крият големи планове. През зимата крал Кнют изпратил пратеници при крал Анюнд в Свитюд със скъпи дарове и обещания за приятелство; Кнют съобщил на Анюнд, че може да бъде спокоен, защото няма да бъде засегнат от конфликта между крал Кнют и Улав Дигре. „Няма да наруша спокойствието на крал Анюнд и мира в кралството му“ — казал той. Пратениците стигнали при крал Анюнд и му предали подаръците от крал Кнют и обещанията за приятелство. Крал Анюнд приел доста хладно думите им и пратениците разбрали, че той е по-склонен на приятелство с крал Улав, отколкото с крал Кнют. Те си заминали и разказали на крал Кнют как са изпълнили задачата си, като му заявили, че не трябва да разчита на приятелство от страна на крал Анюнд.
133. През зимата крал Улав отишъл в Сарпсборг, придружен от много хора. Той изпратил хологаландеца Карле в земите си на север. Карле минал през Опландия и продължил на север през планината до Нидарос. Там той получил всичко, което кралят бил наредил да му се даде. Сдобил се и с голям кораб; бил му добре дошъл за пътуването, на което го изпратил кралят, защото трябвало да стигне на север до Бярмеландия. Задачата на Карле била да сключи съюз с краля на Хологаландия и двамата да си разделят всичко придобито по равно. Рано през пролетта Карле отправил кораба на север към Хологаландия; там към него се присъединил брат му Гюнстайн, който карал своя стока за продан; на кораба имало около двадесет и пет души. В началото на пролетта тръгнали към Финмарк.
Това стигнало до ушите на Туре Хюнд. Той съобщил на братята, че също възнамерява да пътува към Бярмеландия през лятото, така че с удоволствие би плавал с тях и би разделил с Карле плячката, с която ще се сдобият. Карле и спътниците му отговорили, че ако тръгне с тях, Туре трябва да води толкова хора, колкото имат те — двадесет и пет души; освен това поискали да поделят всичко, което спечелят, между екипажите по равно; спечеленото от търговията със стоката обаче нямало да има нищо общо с тази делба. Когато пратениците на Туре се върнали при него с отговора на Карле, Туре вече бил готов веднага да отплава с един от своите големи търговски кораби. Като екипаж той взел мъжете от имението си, които наброявали около осемдесет човека. Туре и преди лично командвал цялата тази дружина и сам решавал въпроса с подялбата на всичко придобито по пътя.
Туре насочил кораба си на север покрай брега и се срещнал с Карле и екипажа му край Сандваар. Те потеглили един след друг при силен попътен вятър. Веднага след като се срещнали с Туре, Гюнстайн споделил с брат си Карле, че според него Туре води прекалено много хора. Допълнил: „Мисля, че е по-разумно да се върнем и да пътуваме отделно. Не биваше да тръгваме, след като той има такова надмощие над нас. Нямам му доверие.“ Карле отвърнал: „Няма да се върна. Всъщност аз знаех още на Лангьой, че Туре Хюнд ще ни последва с всичките си хора и така ще имаме повече воини.“
Двамата братя поговорили с Туре и го попитали защо въпреки уговорката им е взел толкова много мъже със себе си. Той веднага обяснил: „Ние имаме голям кораб, който изисква многоброен екипаж, а и при такова пътуване повече добри войници никога не са излишни.“ И така тримата отплавали през лятото. Когато вятърът бил слаб, корабът на Карле плавал по-бързо, а когато духал силен вятър, Туре го изпреварвал; рядко двамата пътували един до друг, но винаги всеки от тях знаел къде е другият. Когато стигнали до Бярмеландия, спрели на едно тържище, където продали стоката си на добра цена. Туре се сдобил с много кожи от бобър и самур; Карле също носел голям товар, срещу който успял да купи кожени изделия.
После продължили по река Двина. Когато излезли в открито море, екипажите на двата кораба се събрали на съвет. Туре попитал хората си дали искат да слязат на брега за плячка; те отговорили положително, защото плячката сама скачала в ръцете им. Туре казал, че ако всичко мине добре, ще спечелят много пари: „Не е изключено обаче животът ни да бъде застрашен по пътя.“ Всички решили, че ще рискуват, ако има за какво. Тогава Туре им разказал, че по тези места имало обичай, когато умре някой богат човек, имуществото му да се разпределя между него и наследниците му, като починалият получавал половината или една трета, а понякога и по-малко. Неговата част от имуществото се отнасяла на определено място в гората или на гроба му. Покривали я с пръст и отгоре изграждали къща. Туре казал, че ще тръгнат привечер; уговорили се да не се отделят един от друг и когато водачите дадат знак за връщане, никой да не изостава. И така всички слезли на сушата, като оставили няколко души на корабите.
Първо минали през широка равнина, после — през голяма гора. Туре вървял напред, а братята Карле и Гюнстайн — след него. Туре ги предупредил, че трябва да се придвижват тихо и да късат кора от дърветата, белязвайки ги по този начин. Стигнали до разчистено от дървета място, в средата на което имало висока ограда от жив плет. Вратата в плета била залостена. Шест мъже от местното население трябвало да пазят мястото всяка нощ на смени от по двама души, като се редували през няколко часа. Когато Туре Хюнд и спътниците му стигнали до плета, постовите току-що си били тръгнали, а онези, които трябвало да ги сменят, още не били дошли. Туре се приближил до плета, хвърлил през него секирата си вътре и скочил след нея. Карле и Гюнстайн стигнали при плета, повдигнали вратата от пантите и я отворили. Всички влезли в двора. Туре прошепнал: „Тук има гробница, в която са смесени злато, сребро и пръст; трябва да стигнем до нея. В имението е и богът на бярмеландците — Юмале[1]. Никой не трябва да го докосва.“ Влезли в гробницата и взели толкова злато и сребро, колкото можели да носят в дрехите си; както можело да се очаква, отнесли и много пръст. После Туре дал знак за тръгване и наредил: „Вие, двамата братя Карле и Гюнстайн, ще вървите най-отпред, а аз — най-отзад.“ И тръгнали към изхода.
Тогава Туре се върнал при Юмале и взел сребърната купа, която лежала в скута му и била пълна със сребърни монети. Той изсипал среброто в ризата си, хванал дръжката на купата и я метнал на рамото си, а после тръгнал към изхода. В това време, когато хората излезли от външната страна на живия плет, забелязали, че Туре е изостанал. Карле се върнал да го потърси и двамата с Туре се срещнали пред вратата в плета. Карле видял, че Туре носи сребърната купа и веднага изтичал обратно при Юмале; дебела златна огърлица висяла около врата на бога. Карле вдигнал секирата си и с един удар отсякъл връвта, на която се държала огърлицата за врата на статуята. При това се вдигнал голям шум. Всички помислили, че става някакво чудо и побягнали, а Карле грабнал огърлицата и ги последвал. В този момент обаче постовите на селището чули шума и притичали до двора на гробницата, откъдето надули роговете си със сигнал за тревога; хората от околните селища чули зова им. Крадците хукнали към гората, но ги последвали виковете и стъпките на много бярмеландци, които приближавали към гробницата.
Туре Хюнд бил последен в групата. Пред него бързали двама от хората му, които носели торба с нещо подобно на прах. Туре бръкнал в торбата и наръсил следите, които оставил зад себе си. Поръсил още няколко пъти и по главите на хората си. Скоро бегълците излезли от гората и продължили през равнината. Чували, че бярмеландците ги гонят с викове и крясъци. Но нито бярмеландците, нито оръжията им успели да настигнат воините на Туре, Карле и Гюнстайн, които установили, че преследвачите им просто не ги виждат.
Туре бил изостанал далеч назад, когато Карле и хората му се качили на корабите. Те веднага свалили въжетата, отвързали котвите, вдигнали платната и бързо отплавали към открито море. Туре и дружината му пристигнали много по-късно. Техният кораб бил по-голям, по-тежък и трудно подвижен и когато вдигали платното си, Карле и хората му били вече навътре в морето.
И двата кораба плавали през Гандвик. Нощта била светла. Плавали ден и нощ, докато един следобед Карле стигнал до група острови. Свалили платната, хвърлили котва и зачакали да се успокои силното водно течение пред тях. В това време пристигнал Туре и също закотвил кораба си. После моряците му спуснали лодка, Туре и още няколко души слезли в нея и бързо загребали към кораба на Карле. Когато Туре се качил на борда, двамата братя го посрещнали любезно. Туре поискал от Карле да извади огърлицата: „Мисля, че е правилно аз да получа скъпоценностите, които взехме оттам, защото аз бях причина да се измъкнем невредими. Смятам, че точно ти, Карле, ни изложи на опасност.“ Карле отвърнал: „Крал Улав ще получи половината от това, което аз спечеля на този поход, затова мисля да дам огърлицата на него. Иди при краля, ако желаеш. Може би той ще ти я отстъпи, след като разбере, че съм я отнел от Юмале.“ Тогава Туре поискал да слязат на брега и да си поделят плячката. Гюнстайн се намесил и им напомнил, че течението вече се променя и е време да отплават. Вдигнали котва. Когато Туре видял това, слязъл в лодката си и загребал към своя кораб.
Карле и моряците му вдигнали платната и се отдалечили в морето, преди още Туре да е опънал своето платно. И заплавали те по морето — Карле отпред, Туре след него. Движели се колкото може по-бързо, докато стигнали до Йесваар. Това било първото населено място, когато се идва откъм морето от север.
Двата кораба пристигнали там една привечер. Туре останал на рейд вътре в залива, а Карле — извън него. Туре опънал въжетата и с голяма група от своите хора се приближил към кораба на Карле, където също се приготвяли да слязат на сушата. Туре извикал на моряците от кораба на Карле да слязат на брега. Братята и още няколко души слезли.
Туре отново настоял да си разделят среброто и златото, което били плячкосали. Братята отговорили, че няма да направят това, преди да стигнат в родината си. Туре ги убеждавал, че няма такъв обичай да се бави подялбата на плячката, като по този начин да се поставя на изпитание честността на народа. След кратко разискване на въпроса тримата се споразумели. Туре се отдалечил, но не изминал голямо разстояние, когато казал на спътниците си да спрат и да го почакат. После извикал към Карле: „Мога ли да поговоря с тебе насаме?“ Когато Карле се приближил към него, Туре забил копието си в корема му с думите: „Запознай се с един бярмеландски островитянин, Карле! И с копието „Селшевнер“ трябва да се запознаеш!“ Карле умрял начаса, а Туре и хората му се качили на кораба си.
Гюнстайн и дружината им видели как загинал Карле и веднага се спуснали към него, грабнали трупа му и го занесли на своя кораб. После вдигнали котва и се отдалечили от брега, за да се отправят с опънати платна към родината си. Туре и хората му ги наблюдавали, а после също бързо се приготвили. Когато обаче вдигали платното, мачтата се счупила и то паднало върху кораба. Нужно им било време, докато го вдигнат отново и тръгнат. Така че Гюнстайн и моряците му били вече много далече, когато Туре отплавал. И двата екипажа се стараели да плават бързо, използвайки както платна, така и гребла. Пътували ден и нощ, но било късно за Туре да догони Гюнстайн, защото корабът на Гюнстайн, който бил по-малък, по-лесно маневрирал през протоците между островите. Туре обаче продължавал упорито да го следва. Когато излязъл от Ленвик, Гюнстайн насочил своя кораб към сушата, където всички бързо скочили на брега. Малко след това Туре и хората му ги подгонили.
Една жена помогнала на Гюнстайн и го скрила. Казват, че била магьосница. Туре и хората му не успели да го намерят и се върнали. Те отнесли всичко, което могли, от кораба на Гюнстайн и на мястото на товара оставили камъни. С помощта на веслата извели кораба от фиорда, пробили дупки в него и го потопили. След това Туре тръгнал към родината си.
Гюнстайн и спътниците му продължили предпазливо пътя си. Нощем плавали в малки лодки с весла, а през деня се криели. Така стигнали до Бяркьой, където живеел Туре. Гюнстайн се отправил първо към дома си на Лангьой, но не останал дълго там. Отишъл в Тронхайм, за да се срещне с крал Улав и да му разкаже какво се било случило по време на пътуването му до Бярмеландия. След като изслушал разказа му, кралят много се ядосал. Той посъветвал Гюнстайн да сдържи гнева си и му обещал да отмъсти при първа възможност. Гюнстайн благодарил и останал в двора на крал Улав.
134. Разказахме вече, че крал Улав презимувал на изток в Сарпсбург, докато Кнют Велики бил в Дания. През същата зима шведският крал Анюнд яздел из Вестерготландия с повече от триста воини. Тръгнали пратеници между него и крал Улав Шведски. Накрая те се уговорили да се срещнат през пролетта в Кунгхеле. Двамата искали преди това да разберат какво е намислил крал Кнют.
През пролетта крал Кнют се приготвил да тръгне с войската си към Англия. В Дания оставил сина си Хорда-Кнют и ярл Юлв — синът на Тургилс Спракалег. Юлв бил женен за дъщерята на крал Свайн и сестра на Кнют Велики — Астрид. Синът на Юлв и Астрид бил кръстен на дядо си Свайн. По-късно той станал крал на Дания. Ярл Юлв бил властен и силен мъж.
Кнют Велики отплавал на запад към Англия. Когато кралете Улав Шведски и Анюнд научили това, се срещнали в Кунгхеле край река Елв. Срещата била сърдечна и на нея двамата си обещали приятелство, което трябвало да бъде оповестено. Кралете поговорили и за други неща, като решили този разговор да остане само между тях двамата. Част от него обаче по-късно станала достояние на много хора. На раздяла кралете си разменили дарове в знак на приятелство. Крал Анюнд заминал за Готландия, а крал Улав поел на север към Викен, оттам се спуснал към Агдер и после се отправил отново на север. Улав Шведски останал известно време на рейд в Айдерсюнд, чакайки попътен вятър. Там научил, че Арлинг Шалгсон и населението на Яарен събират войска.
Един ден кралските моряци обсъждали времето и се чудели дали вятърът е югозападен или южен и дали е подходящ, за да си тръгнат от Яарен. Повечето не искали да пътуват. Тогава Халдур Бринюлвсон казал: „Мисля, че трябва да приемем времето за достатъчно добро и да отплаваме от Яарен, защото Арлинг Шалгсон ни кани на пир в Сула.“ Крал Улав наредил да насочат корабите си към открито море. Отплавали от Яарен през деня с най-добрия попътен вятър, на който можели да се надяват. Вечерта останали на рейд край Квитингсьой. После кралят се отправил на север към Хордаландия и тръгнал по пиршества.
135. През същата пролет един кораб заминал от Норвегия за Фаарьой. Екипажът му носел покана от норвежкия крал Улав за Лайв Осюрсон да го посетят на запад от Фаарьой той, рецитаторът на закони Гиле или Туралв от Димюн. Когато получили поканата, тримата обсъдили какво би могло да се крие зад нея. Стигнали до извода, че кралят вероятно иска да ги попита за двата изчезнали кралски екипажа и за данъците, които той така и не получил от Фаарьой. Решили Туралв да замине при крал Улав. Той приготвил една шхуна, намерил екипаж от десет-дванайсет мъже и зачакал попътен вятър.
А ето какво се случило в това време на Трон от Гата на Ейстюрьой: един ден Трон влязъл в гостната, където на пейката лежали двамата сина на брат му Турлак — Сигюрд и Турд. С тях бил и Гают Мучащия — техен роднина. И тримата били духовни синове на Трон и много талантливи момчета. Сигюрд бил най-големият и най-умният от всички. Турд носел прякора Дребния, въпреки че бил един от най-високите младежи по онова време в околността. Та влязъл Трон и казал: „Много неща се променят в човешкия живот. В моята младост не беше редно в хубав ден човек да седи или да се излежава, особено ако е млад и силен. Ако ви видеха хората от онова време, едва ли щяха да кажат, че сте повече мъже от Туралв от Димюн, чиято товарна шхуна съхне пред къщата и скоро ще се разпадне. Всички къщи наоколо са пълни с вълна, която чака да бъде продадена… Нямаше да го допусна, ако бях с няколко години по-млад!“ Сигюрд скочил и викнал на Гают и Турд, че не иска да слуша как Трон им се присмива. И тримата отишли при охраната, помолили я да изкарат шхуната и да я натоварят. За няколко дни подготвили кораба и с още няколко души се качили на борда. Вятърът извел и тях, и Туралв в открито море. Пътували заедно и по пътя се опознали. Акостирали на Хеньой. Един следобед Сигюрд и хората му се разположили недалеч един от друг на брега близо до водата.
Вечерта, когато се стъмнило и екипажът на кораба на Туралв се приготвил за спане, Туралв и още един от неговите хора слезли на брега да се облекчат. Човекът на Туре после разказал, че щом тръгнали обратно към кораба, върху главата му хвърлили платно. Той мигновено се намерил във въздуха. Чуло се пращене и го понесли нанякъде. Наблизо шумяло морето и той скоро разбрал, че го спускат в дълбините. За щастие се освободил от платното навреме, изплувал и успял да излезе на брега там, където се бил разделил с Туралв. На същото място намерил трупа на Туралв, разсечен надве. След това се качил на кораба и разказал всичко на екипажа. Хората прибрали останките на Туралв на кораба.
По същото време крал Улав бил на пиршество в Лигра. Съобщили му за случилото се и той веднага свикал съвет, на който поканил и фаарците от двата кораба. Те се отзовали. Когато открили заседанието, кралят се изправил и заговорил: „Тук са се случили неща, за които би било добре по-рядко да чуваме. Убит е един смел мъж и ми се иска да вярвам, че няма причина за това. Има ли тук човек, който може да каже нещо за това престъпление?“ Никой не отговорил.
Тогава кралят продължил: „Няма да крия какво мисля за тази постъпка. Подозирам, че фаарците са извършили убийството. Смятам, че Сигюрд Турлаксон е убил единия, а другият е бил хвърлен в морето от Тур Дребния. Ще добавя и това, че според мен те имат причина да желаят мълчанието на Туралв, защото той е знаел истината за някои престъпления, извършени от тях, например за убийството на моите пратеници, което аз мога само да подозирам.“
Когато кралят свършил, станал Сигюрд Турлаксон: „Никога не съм говорил на съвет и се страхувам, че не умея да подбирам думите си. Обаче е абсолютно необходимо да отговоря. Предполагам, че тази реч, която държа кралят, е предизвикана от злонамерените езици на хора по-несведущи и по-лоши от него, а не е тайна, че вие сте наши неприятели. На никой не отива да каже, че съм убил Туралв, защото той беше мой приемен брат и добър приятел. Ако е имало някакъв спор между мен и него, аз съм достатъчно умен да извърша подобно нещо у дома на Фаарьой, а не на Ваша територия, кралю. Ето защо искам да отхвърля всякакво обвинение от мен и от целия ми екипаж. Предлагам да положим клетва, както повелява законът, а ако смятате, че ще бъдете по-спокоен, ако се покая, аз ще го направя и искам да присъствате, когато се пречиствам.“
Когато Сигюрд завършил речта си, мнозина го подкрепили и помолили краля да го освободи. Те харесали думите на Сигюрд и го приели за невинен и за несправедливо обвинен. Кралят казал: „Явно мненията за този човек много се различават. Ако слуховете за него са неверни, значи той е един прекрасен човек, но ако не е така, значи е зъл като повечето хора. Лично аз бих повярвал на второто. Но все пак справедливо е той сам да се защити.“ Когато селяните помолили краля да прости на Сигюрд, той поискал от обвинения уверение, че ще се покае на следващия ден пред епископа в Лигра. И с това съветът приключил, кралят се върнал в Лигра, а Сигюрд и хората му — на корабите си.
Скоро започнало да се мръква. Сигюрд се обърнал към спътниците си: „Да си кажа истината, попаднахме в много неприятна ситуация и бяхме изложени на клевети. Този крал е заобиколен от толкова коварство и сплетни, че ако той позволи, те ще ни засипят. Първо самият крал е заповядал да убият Туралв, а сега иска да ни затвори като престъпници. Не е негова работа да иска от мене покаяние. Мисля, че положението на онези, които рискуват да го следват, е по-лошо от нашето. Ето, подухва лек планински ветрец в протока! Иска ми се да вдигнем платна и да отплаваме. Трон може да замине с вълната, за да я продаде. А ако се измъкнем, мисля, че никога повече няма да дойда в Норвегия.“ Останалите одобрили думите му. Те вдигнали платна и отплавали още същата нощ. Не спрели никъде, преди да стигнат до Фаарьой, в родната си Гата. Трон разказал за неприятностите, които преживели.
136. Крал Улав бързо научил, че Сигюрд и спътниците му са отплавали. Хората, присъствали на съвета, им издали тежка присъда. Вече всички смятали Сигюрд и екипажа му за виновни. Крал Улав не държал реч, но вече бил сигурен в това, което преди само подозирал. Той продължил да обикаля областта и да участва в пиршества, давани в негова чест.
Крал Улав повикал на разговор дошлите от Исландия Турод Снурасон, Геле Туршелсон, Стайн Скафтасон и Егил Халсон. Когато пристигнали, пръв взел думата: „През лятото вие ми казахте, че сте готови да заминете за Исландия, а аз все още не съм ви отговорил какво мисля. Геле, ще ти разреша да заминеш за Исландия, ако отнесеш със себе си едно послание от мен. Другите твои сънародници обаче няма да заминат, преди всички ние да разберем как е протекла твоята мисия.“
Геле се приготвил и отплавал към Исландия. През следващото лято прочел пред съвета посланието, с което кралят изисквал от исландците да въведат законите, приети вече в Норвегия, и да започнат да му плащат глоба за всяко извършено убийство на негов свободен поданик, както и личен данък на глава от населението, състоящ се от един пенинг, от тези, които се плащат по десет за един лакът сукно[2]. По-нататък кралят обещавал на народа своето приятелство, ако приеме да изпълни исканията му, и заявявал, че онези, които му се противопоставят и бъдат заловени, ще получат най-строго наказание.
Хората дълго седели и умували върху думите му. Накрая решили да не плащат данъците и налозите, които кралят искал от тях. Геле заминал на изток и още през същата есен се срещнал с норвежкия крал Улав, който току-що бил пристигнал от Готландия във Викен, но за това ще разкажем малко по-нататък в тази сага. Към края на есента кралят отново заминал, но този път на север в Тронхайм. Отправил се с флотилията си към Нидарос, за да презимува там. Цялата зима Улав ловувал по тези места. Това била неговата тринадесета зима като крал на Норвегия.
137. Шетил Йемте бил син на ярл Анюнд от Спарбю в Тронхайм. Той избягал от крал Йойстайн Илроде в Шьолен, където изсякъл обширни гори и построил жилища за хората. Сега това място носи името Йемтландия[3]. Много хора последвали Шетил, защото и те бягали от същото тегло. Крал Йойстайн поискал високи данъци от населението на Тронхайм и поставил кучето си Саюр на трона да управлява кралството. Внукът на Шетил — Туре Хелсинг, основал страна, която носела неговото име — Хелсингландия. А по времето, когато Харалд Хорфагре създал свое кралство, от него също избягали много хора, предимно от Тронхайм и Намдал. Някои от тях се заселили на изток от Йемтландия, а други близо до Хелсингландия край морето и останали под властта на шведския крал.
Когато крал Хокон, Възпитаника на Адалстайн, седнал на норвежкия трон, в страната се възцарил мир и започнала търговия между Тронхайм и Йемтландия. Тъй като кралят бил обичан от народа, йемтландците сами идвали при него, за да му платят данъка, както се полагало, и да му засвидетелстват своята вярност и покорство. Кралят въвел поземлено право и създал закони. Йемтландците предпочитали да бъдат негови поданици, отколкото да се кланят на шведския крал, защото всички те произлизали от стари норвежки родове. Като тях постъпили и всички хелсингландци, които идвали от северните райони на Шьолен. Това положение се задържало дълго време, чак докато Улав Дигре и Улав Шведски определили границата между двете страни. Тогава йемтландците и хелсингландците обърнали гръб на норвежкия крал и поискали да станат поданици на Улав Шведски. На изток границата минавала през Айдскуг, а оттам продължавала към Шьолен на север чак до Финмарк.
Шведският крал поискал данъци както от Хелсингландия, така и от Йемтландия. Според Улав Дигре обаче, след сключването на договора със шведския крал данъците от Йемтландия трябвало да минават по друг път. Все пак известно време йемтландците плащали данъци на шведския крал и той лично определял управителите на областите. По онова време шведите не признавали нищо освен факта, че цялата страна източно от Шьолен е под властта на техния крал. И станало така, както става обикновено: въпреки че били сватове и имали добри отношения, всеки от двамата крале искал да притежава кралството, на което смятал, че има право. Крал Улав Дигре изпратил вест до Йемтландия, с която настоявал населението на страната да му се покори. Йемтландците обаче твърдо били решени да останат подвластни на шведския крал.
138. Турод Снурасон и Стайн Скафтасон били разочаровани, че кралят не им разрешил да пътуват, където пожелаят. Стайн Скафтасон бил един от най-красивите мъже по онова време и добре обучен в спортните игри; освен това бил талантлив скалд, обличал се с вкус и държал на своето достойнство. Неговият баща Скафте съчинил балада за крал Улав и подучил Стайн да я рецитира пред краля. Обикновено Стайн не подбирал думите си, когато се оплаквал от нещо пред краля — нито в стиховете, нито в немерената си реч. Двамата с Турод се изразявали твърде небрежно. Често те казвали, че е по-жалко за краля, който им поставя забрани, отколкото за тези, които са му се доверили и са изпратили при него синовете си.
Така една вечер Стайн Скафтесон се изправил пред краля и поискал разрешение да рецитира баладата, която бил съчинил за Улав баща му Скафте. Кралят отговорил: „Първо искам да ми рецитираш това, което ти сам си съчинил за мене.“ Стайн обяснил, че нищо не е съчинявал: „Аз не съм скалд, кралю. А ако можех да съчинявам стихове, то те не биха били достатъчно добри за Вашите уши, така, както всичко, което се отнася до мене, не Ви харесва.“ И Стайн се обърнал и си тръгнал, а останалите много добре разбрали какво искал да каже с тези си думи.
Управителят на едно от кралските имения в Оркдал се казвал Тургайр. По времето, за което разказваме тук, той бил при краля и чул разговора между него и Стайн. Не след дълго Тургайр си заминал. Случило се така, че една нощ Стайн избягал с няколко доверени воини от града и поел по пътя към Гаюлския хребет. Продължили до Оркдал и така вечерта стигнали до кралското имение, което управлявал Тургайр. Тургайр поканил Стайн да пренощува и го попитал от какво има нужда. Стайн го помолил да му заеме коне и шейна.
Тургайр отвърнал: „Не зная какво е това твое пътуване — имаш ли разрешение от краля за него, а и според мен онзи ден си разменихте неособено любезни думи с него.“ Стайн отвърнал: „Аз не дължа нищо на краля, а камо ли на робите му.“ След това извадил меча си и пронизал Тургайр. Докарал един кон, накарал слугата си да го възседне, а самият той се настанил в шейната. После потеглили в галоп и не спрели, докато не стигнали до Сюрнадал в Мьоре, откъдето начаса отплавали с кораб. Те не разказали никому за убийството, но навсякъде, откъдето минавали, се представяли за хора на краля и всеки им помагал с каквото можел.
Една привечер стигнали до имението на Турберг Арнесон в Гиске. Самият Турберг не бил у дома си, но жена му Рагнил — дъщеря на Арлинг Шалгсон, била там. Тя приела сърдечно Стайн, защото го познавала много добре. При пристигането си от Исландия със своя кораб той бил акостирал първо в Гиске. По онова време Рагнил се гърчела в родилни мъки и била в много тежко състояние. Никъде на острова нямало свещеници и хората й отишли до търговския кораб на Стайн, за да потърсят свещеник. За щастие на кораба пътувал един божи служител, който се казвал Борд. Той бил млад мъж, без особен опит, от Вестфюрд. Пратениците го помолили да ги придружи до къщата. Свещеникът разбрал, че работата е сериозна, а и едва ли ще изкара много пари, затова отказал на хората. Тогава Стайн се намесил и се опитал да убеди свещеника да се съгласи. Свещеникът отговорил: „Ще отида, ако ти дойдеш с мене. Ще ми бъде по-лесно, ако се съветвам с тебе.“ Стайн с готовност приел.
И така те тръгнали към имението, а там била Рагнил. Малко по-късно тя родила момиченце, което изглеждало твърде слабичко. Свещеникът кръстил детето, а Стайн го държал по време на кръщението и му дал името Тура. После й подарил един златен пръстен. Рагнил обещала на Стайн своето вярно приятелство и му казала, че винаги може да разчита на нея в труден момент. Стайн се пошегувал, че няма да кръщава повече други момиченца, и двамата се сбогували. А ето, че се наложило Стайн да напомни на Рагнил за обещанието й. Той й разказал, че е изпаднал в немилост пред краля, а Рагнил поискала да му помогне. Помолила го да почака, докато се върне мъжът й Турберг. После Рагнил поканила Стайн да седне до сина й Йойстайн Оре[4], който по това време бил вече дванадесетгодишен. Стайн поднесъл подаръци на Рагнил и Йойстайн.
Турберг бил научил всичко за Стайн, още преди да влезе в дома си, и страшно се ядосал. Рагнил отишла да поговори с него насаме. Тя му разказала как Стайн й бил помогнал преди време и помолила съпруга си сега той да върне жеста. Турберг отвърнал: „Чух, че след убийството на Турберг кралят събрал съвета и осъдили Стайн. Кралят бил много ядосан. Аз все още имам достатъчно разум, за да помагам на един чужденец и заради това да си навлека гнева на краля. Кажи на Стайн веднага да си тръгне!“ Рагнил заявила, че или Стайн ще остане, или и тя ще тръгне с него. Турберг отсякъл, че тя може да ходи, където си пожелае, и допълнил: „Ако заминеш, съм сигурен, че скоро ще се върнеш, защото няма къде да отидеш!“
Точно тогава към тях се приближил синът им Йойстайн Оре и казал, че няма да остане с баща си, ако майка му замине. На Турберг му станало много неприятно, че и двамата са толкова упорити: „Изглежда, че вие двамата вземате решенията какво да се прави тук. А ти, Рагнил, прекалено много приличаш на роднините си. Всички вас не ви е много грижа какво казва крал Улав.“ Рагнил отговорила: „Щом мислиш, че Стайн ще ти е в тежест, ако остане тук, закарай го при баща ми Арлинг или му дай придружител, за да замине при него, необезпокояван от никого.“ Турберг отвърнал, че няма намерение да изпраща Стайн там: „Арлинг има да отговаря за достатъчно много неща, от които кралят недоволства.“ И така Стайн останал да презимува при тях.
След Коледа при Турберг дошли кралски пратеници с известието, че кралят настоятелно го кани на празника в четвъртата неделя от Великите пости. Турберг се посъветвал с приятелите си дали да рискува и да се отзове на поканата при положение, че Стайн е в имението му. Мнозина го посъветвали да се отърве по-скоро от нежелания си гост и едва тогава да замине при краля. Самият Турберг нямал желание да отлага пътуването си.
Той заминал при брат си Фин, разказал му в какво положение се намира и го помолил да го придружи при крал Улав. Фин отвърнал, че е ужасно брат му да бъде под чехъл и заради това да не смее да спази дадената пред своя господар дума. „Можеш и да не идваш, ако не искаш — казал Турберг, — но според мене ти ми отказваш повече от страх, отколкото от лоялност към краля.“ И двамата се разделили в обтегнати отношения.
Турберг заминал при другия си брат Арне Арнесон. Разказал му как стоят нещата и го помолил да отиде с него при краля. Арне отговорил: „Чудно, че толкова умен мъж като тебе се е озовал в такова неприятно положение и без да иска е изпаднал в немилост пред краля. Щеше да бъде някакво извинение, ако този Свайн ти беше приятел или приемен брат, или друг някакъв роднина, но няма никакъв смисъл да се грижиш за някакъв исландец, при това човек с издадена от краля присъда, и да поставяш в опасност не само себе си, но и всичките си роднини.“
Турберг се съгласил с него: „Прав си. Във всеки род има по една черна овца. Сега ясно виждам, че и баща ни е имал лош късмет със синовете си — един от тях не прилича на рода ни и няма никакви задръжки. Ако не се страхувах, че ще обидя нашата майка, никога нямаше да кажа, че си наш брат.“ После се обърнал и си тръгнал разгневен. От родината си Турберг изпратил вест на третия си брат Калв в Тронхайм и го помолил да се срещнат в Агденес. Калв обещал на пратениците му, че ще отиде на срещата.
Рагнил помолила баща си Арлинг в Яарен за помощ. Той изпратил двамата й братя Сигюрд и Туре, като всеки от тях тръгнал с по един дълъг кораб и с екипаж от по деветдесет човека. Турберг ги посрещнал с голяма радост. Скоро и той се приготвил за път и отплавал с тях и кораба си с четиридесет гребци на север. Когато стигнали до Тронхайм, там вече били пристигнали двамата братя на Турберг — Фин и Арне, с два големи кораба с по четиридесет гребци. Турберг сърдечно ги поздравил, а те отговорили, че броните им вече им натежават, Фин добавил, че не бил използвал често своята.
С цялата тази флотилия Турберг се отправил към Тронхайм. Стайн бил с тях. Когато пристигнали в Агденес, видели, че Калв Арнесон ги чака с кораба си, за да се присъедини към тях. Оттам всички заедно продължили за Нидархолм и останали там да пренощуват. На следващата сутрин се събрали на разговор. Калв и синовете на Арлинг искали да доплават до града с цялата флотилия и да се осланят на късмета си, докато Турберг бил по-предпазлив и решил първо да предложат на краля известни условия. Фин и Арне го подкрепили и двамата с малка свита заминали при краля.
Улав чул колко многобройна била войската им и се разгневил. Когато Фин и Арне се срещнали с него, Фин предложил на краля от името на Турберг и Стайн да платят парични глоби каквито кралят поиска от тях. В замяна Улав трябвало да разреши на Турберг да остане в страната и да получава приходите от земите си, а на Стайн трябвало да отмени наказанието и да не допуска да бъде убит или осакатен. Кралят изслушал всичко и отсякъл: „Струва ми се, че вие си въобразявате, че управлявате наравно с мене, ако не и повече. Последното, което съм очаквал от вас — братята, е, че ще тръгнете срещу мене с войска. По почерка на плана ви се досещам кой стои в дъното на всичко това. Не ми предлагайте пари!“
Фин казал: „Ние не сме събирали войската, за да тръгнем на война, кралю. Точно обратното — искаме да Ви предложим да Ви служим. Но ако ни откажете, ще отидем при Кнют Велики.“ При тези думи кралят го погледна и отговорил: „Ако вие — братята, ми дадете клетва, че вярно ще ме следвате вътре в страната и извън нея, че няма да се разделяте с мене, докато не ви дам разрешение за това; че няма да премълчите, ако разберете за заговор срещу мене — тогава ще се споразумея с вас.“
И Фин се върнал при корабите, за да разкаже на останалите за своите разговори с крал Улав. Всеки казал мнението си. Турберг заявил, че ще приеме условието на краля. „Нямам никакво желание да напускам именията си и да заминавам при чужди владетели — казал той, — винаги ще бъде чест за мене да придружавам крал Улав, където и да отиде.“ Тогава Калв казал: „Аз няма да полагам клетви пред краля. Искам да остана при него, докато получавам приходи и други блага и докато той бъде мой приятел. Предполагам, че всички ще направят като мене.“
Фин се намесил: „Предлагам крал Улав да реши как да постъпим.“ Арне Арнесон пък рекъл: „Турберг, дори и срещу краля да тръгнеш, няма да те изоставя. Ако избереш по-добър път — също. Ще следвам и ще подкрепя теб и Фин във всичко, което правите, щом мислите, че то ще е най-доброто за нас.“ После тримата братя — Турберг, Фин и Арне, се качили на един дълъг кораб и загребали към града, където бил отседнал крал Улав.
Там те положили клетва пред него и сключили договор, който Турберг скрепил и от името на Стайн. В споразумението се казвало, че кралят разрешава на Стайн да пътува в мир, където поиска. „Но при мен да не идва повече!“ — казал Улав.
След това Турберг и Арне заминали при войската си и насочили корабите към родината си, Калв тръгнал към Еге, а Фин останал при краля. Стайн заминал при синовете на Арлинг и рано през пролетта отишъл в Англия при крал Кнют Велики. Той останал дълго в свитата му и бил много добре поставен там.
139. Един ден, след като бил поживял известно време край крал Улав, Фин Арнесон бил повикан от него на разговор. Там били и още няколко души, с които Улав обикновено се съветвал. Кралят пръв взел думата: „Намислил съм нещо. През пролетта ще събера войска от цялата страна — хора и кораби, и ще тръгна срещу крал Кнют Велики, защото знам добре, че претенциите, които предяви към кралството ми, не са само празни приказки. На теб, Фин Арнесон, искам да кажа, че ще те изпратя в Хологаландия от мое име да събереш хора и кораби и с тази войска да се присъединиш към мен при Агдес, откъдето ще мина.“ След това кралят назовал и други хора — някои изпратил в Тронхайм, други — в южната част на кралството. Той дал знак за сбор на войска от цялата страна.
За Фин и неговото пътуване мога да кажа само, че плавал с една шхуна с около тридесет моряка и когато тръгнал, никъде не спрял, докато не стигнал в Хологаландия. Свикал местните земевладелци на съвет, казал им с каква кралска заръка е пристигнал и ги подканил да съберат войска. Селяните, които имали големи военни кораби, веднага се отзовали на повика на краля и бързо се приготвили за отплаване. Фин посетил и най-северната част на Хологаландия, където също свикал съвет, за да предаде на хората заръката на краля. После изпратил свои хора в местата, откъдето мислел да събере още войска. Фин известил на Туре Хюнд на Бяркьой да събере войска. Туре приготвил кораба, с който пътувал до Бярмеландия, и взел охраната си за екипаж.
Във Воган Фин се срещнал с всички хологаландци от северните райони на областта. И така през есента флотилията нараснала с още кораби и хора. Към нея се присъединил и Туре Хюнд. Фин събрал съвета на войската, на който направили проверка на оръжията и всичко друго. Накрая Фин попитал: „Искам да ти задам един въпрос, Туре Хюнд: какво ще кажеш на крал Улав, когато те попита за убийството на водача на кралската дружина Карле и за грабежа в Ланвик, при който ти отмъкна стоката на краля? Имам всички пълномощия от краля и искам да ми отговориш.“
Туре се огледал. Всички хора около него били въоръжени. Сред тях той разпознал Гюнстайн и мнозина от роднините на Карле. Тогава отвърнал: „Ще понеса наказанието си, каквото и да е то!“ Фин казал: „Не очаквай почести и слава. Ако искаш, ще чуеш моята присъда още сега.“ Туре отговорил: „Така или иначе няма да я избегна.“ После излязъл пред всички, а Фин взел думата. Той поставил условието на споразумението между двамата: Туре трябвало да плати десет марки злато на краля и други десет на Гюнстайн и останалите роднини на Карле; за обира и щетите трябвало да плати още десет марки. „И всичко това трябва да бъде уредено още сега“ — завършил Фин. Туре поискал отсрочка, за да събере сумата като заем от спътниците си. Фин отговорил, че Туре ще трябва да даде и огърлицата, която откраднал от трупа на Карле. Туре отрекъл да е вземал каквато и да е огърлица. Тогава към него се приближил Гюнстайн и потвърдил, че Карле носел огърлица, когато се разделил с него. „Но тя липсваше, когато отнесохме трупа му.“ Туре обяснил, че не помни такова нещо. „Но ако трябва да ви дам някаква огърлица, то има една такава в дома ми на Бяркьой.“
Фин опрял върха на копието си в гърдите му и наредил да се върне с огърлицата. Тогава Туре свалил от врата си една златна огърлица и я дал на Фин. След това се обърнал и тръгнал към кораба си. Фин и много други го последвали. Воините на Фин обсадили кораба и претърсили трюмовете. Под мачтата при въжетата намерили две огромни бъчви, Фин попитал какво има в тях, а Туре отговорил, че това било пиенето на екипажа. „Защо тогава не ни почерпиш, бе човек, като си се запасил с толкова много пиене?“ — попитал Фин. Туре подвикнал на един от моряците си да напълни едно малко буренце от голямата бъчва. Фин и хората му опитали от питието, което между другото било чудесно.
После Фин подканил Туре да събере парите от спътниците си, за да си плати глобата. Туре започнал да обикаля кораба и да се спира при един или друг от хората си. Казал, че щом слязат на брега, ще плати на Фин, който с хората си слязъл на сушата. Туре ги последвал и извадил една кесия. От нея отброил сребърни монети, тежащи общо 10 марки, а после и други, по-дребни, някои от които тежали една марка, други — половин марка, накрая изръсил и няколко йоре. „Ето това са парите, които заех от моите хора, защото се страхувам, че парите ми, отделени за из път, са се свършили.“ После Туре се качил на кораба и след като се позабавил малко там, отново се върнал при Фин и му дал още малко сребърни монети. Така минал целият ден и веднага щом съветът свършил, хората се качили на корабите си и се приготвили за отплаване. Фин забелязал, че дружината му започнала да оредява. Воините му настоявали да отплават. Туре все още не бил платил дори и една трета от глобата си и Фин го подканил: „Доста закъсняхме с плащането, Туре. Виждам, че ти е трудно да събереш парите, затова засега ще спрем дотук. Остатъкът ще платиш лично на крал Улав.“ Й Фин се изправил, а Туре заявил: „Радвам се, че се разделяме, Фин, но аз все пак искам да платя този дълг и то така, че нито ти, нито хората ти да не смятат, че съм ви длъжник.“ След това Фин и моряците му отплавали.
Туре се забавил с приготовленията за път, а когато вдигнали платна, се насочили към открито море и оттам към Англия. Туре отишъл при крал Кнют, който го посрещнал много любезно. Оказало се, че Туре носел големи богатства със себе си: всичкото злато и сребро, които заграбили в Бярмеландия с Карле. А големите бъчви били с двойни дъна и всъщност съдържали съвсем малко от питието, с което почерпил Фин и хората му. Бъчвите били натъпкани с кожи от белки, бобри и самури. Туре останал при крал Кнют.
Фин Арнесон отплавал при крал Улав с войската си и му разказал какво се случило. Фин предполагал, че Туре е отплавал към Англия при крал Кнют Велики. „Мисля, че той е всичко друго, но не и полезен за нас“ — завършил Фин. Кралят му отговорил: „Аз съм убеден, че Туре е наш неприятел и винаги съм смятал, че е по-добре да бъде по-далече оттук.“
140. През същата зима Осмюнд Граншелсон бил в земите си в Хологаландия при баща си Граншел. На самия бряг имало малко рибарско селище, което гъмжало от селда, други риби и птици. От стари времена то влизало в границите на имението на Граншел. Хорек от Тьота обаче имал претенции към това селище и си присвоил правата над него за няколко години. Затова Осмюнд и баща му решили да се обърнат за помощ към крал Улав, тъй като исканията им били съвсем законни.
През пролетта бащата и синът заминали при Хорек от Тьота, показали му личния знак на крал Улав и му заявили, че трябва да оттегли претенциите си към рибарското селище. Хорек отговорил чисто и просто, че Осмюнд е излъгал краля, така както лъжел и за други неща. „Правото е изцяло на моя страна и ти, Осмюнд, трябва да знаеш как да се държиш, въпреки че се смяташ за много силен с краля зад гърба си. Ще имаш нужда от самостоятелност, ако ти се наложи да убиеш или заловиш някоя височайша личност или някой от нас, които винаги сме мислили, че ще се изправим срещу равностойни противници, а не срещу такива като вас, които съвсем не сте от равностоен на моя род.“
Хорек изпратил десетина-дванайсет души от охраната на къщата си с един сал в морето. Те наловили много риба, но когато се връщали, били нападнати от Осмюнд Граншелсон и още тридесет души, които им поискали целия улов. Воините на Хорек не искали да се предадат доброволно и тогава дружината на Осмюнд се нахвърлила върху тях. Част от моряците на Хорек избили, други изхвърлили в морето, трети само ранили, а целия улов отнесли със себе си. Останалите живи се върнали в имението и разказали на господаря си какво са преживели. Той казал: „Винаги ми е било забавно да чуя нещо ново. Преди такова нещо не се е случвало — да се убиват мои хора!“ И с това разговорът приключил. Хорек не казал нито дума повече. Той не се натъжил. Останал съвсем спокоен.
През пролетта наредил да приготвят един от дългите му кораби и взел за екипаж хората от охраната на къщата си. Корабът бил много добре оборудван с всичко необходимо. Хорек свикал войска и отишъл при крал Улав. Там вече бил пристигнал Осмюнд Граншелсон. Кралят подготвил среща между двамата и Хорек и Осмюнд се споразумели делото им да бъде отсъдено от краля. Осмюнд довел свидетели, че рибарското селище е негово притежание от стари времена. Така кралят присъдил селището да бъде върнато на Граншел и да остане негово притежание, а за хората на Хорек, които били избити, не се присъждала никаква компенсация. Хорек казал, че за него не е срамно да се съобрази с присъдата на краля, каквато и да е тя.
141. Когато Геле Туршелсон получил от краля разрешение да отпътува за Исландия, в Норвегия по покана на крал Улав пристигнал Турод Снурасон. Геле живеел сред кралската свита, но му липсвала свободата да пътува, където поиска. Едва през есента в годината, в която бил в Нидарос, кралят казал, че има намерение да изпрати няколко души в Йемтландия, за да съберат данъците. Малцина обаче изразили желание за това пътуване, защото предишните пратеници били избити. Между тях бил и Трон Квите, както вече разказахме. Йемтландците държали на шведския крал и му били предани. Турод Снурасон склонил да замине, защото вече не го интересувало какво ще му се случи, само и само да се сдобие със свободата да взема сам решенията си.
Кралят приел предложението и Турод с още няколко души потеглил. Следвала ги дружина от двайсет воина. Когато пристигнали в Йемтландия, отишли при един човек на име Турар. Той бил съдия-старейшина и имал решаващата дума там. Пратениците на краля били любезно приети. След като поостанали ден-два, те разкрили пред Турар целта на посещението си. Той заявил, че останалите вождове в страната също трябва да кажат мнението си, преди да им дадат отговор за данъците. Затова свикал съвет. Турарин заминал, за да присъства на него, а пратениците останали в дома му. След като открили съвета, Турарин се изправил и поставил пред хората въпроса за кралските пратеници. Всички обаче били единодушни, че не искат да плащат данъци на норвежкия крал. Някои дори поискали да бъдат обесени пратениците. Други предложили те да бъдат принесени в жертва на боговете. Накрая било решено пратениците да бъдат задържани, докато дойде областният управител, назначен от шведския крал. С негова помощ щели да решат какво да правят. Дотогава трябвало да се държат любезно с пратениците на крал Улав и да ги накарат да си мислят, че ще си получат данъците. Решили да ги разделят на групи от по двама души в отделни къщи.
Турод и още един човек останали при Турар, където имало много поканени гости за празника Юл. Недалече имало друг чифлик, в който живеел сродник на Турар — богат и влиятелен човек, който имал един син.
Сродниците имали обичай половината от празника да прекарват в дома на единия, а втората половина — при другия. Празненството започнало в чифлика на Турар. Вечерта норвежци и шведи се състезавали да се надпиват за своите крале — бивши и настоящи, за битките, които са се водили, за убитите воини от двете страни. По едно време синът на сродника на Турар се изправил и казал: „Ако нашите крале бяха загубили повече хора, то областният управител на шведския крал, който чакаме да дойде след Коледа, нямаше да води толкова много хора със себе си. Горките воини, вие не знаете за какво ви държат тук.“
Турод се замислил върху тези думи. Мнозина флиртували с тях и превъзнасяли краля им. След като бирата заговорила у йемтландците, наяве излязло онова, което Турод изобщо не подозирал. На следващия ден той и спътниците му подготвили дрехите и оръжията си така, че да са им под ръка и през нощта. Щом всички заспали, те избягали в гората. Сутринта, когато забелязали, че гостите са си отишли, хукнали да ги гонят и скоро ги намерили в гората. Върнали ги обратно в чифлика и ги затворили в малка къща с дълбока яма в средата. Спуснали ги в нея и заключили вратата на къщата. Давали им храна, колкото да не умрат от глад, но не и други дрехи.
По средата на Коледа Турод и приятелите му отишли да продължат празненството в чифлика на неговия сродник. Там пили без мярка и още първата вечер здраво се напили. Тогава се сетили, че трябва да занесат на затворниците храна. Когато отишли в къщата затвор, в ямата Турод съчинявал стихове, а робите се забавлявали с него, възхвалявали го и казвали, че е смел мъж. После му дали голяма факла и я запалили. Робите излезли навън и подканили другите да влязат вътре. Били много пияни и когато си тръгнали, забравили да затворят отново ямата с капака. Не заключили и вратата на къщата след себе си. Тогава Турод и спътникът му разкъсали плащовете си на ленти, завързали ги една за друга, направили примка в единия край и я хвърлили горе. Примката се закачила за нещо на пода на къщата и се стегнала. Затворниците се опитали да се изкачат. Турод качил спътника си на своите рамене и го повдигнал до отвора. В къщата имало много въжета. Човекът спуснал едно от тях на Турод, но когато понечил да го изтегли, не успял. Тогава Турод му казал да хвърли въжето над гредата на тавана и от другата му страна да направи примка, в която да завърже камъни. Така тежестта се спуснала в ямата, а Турод се издигнал нагоре. Двамата взели от къщата толкова дрехи, колкото им били необходими. Намерили струпани много еленски кожи. Отрязали си парчета от тях и ги завили около стъпалата си. Преди да избягат, запалили къщата. Заедно с нея изгорели и други постройки от чифлика. Турод и спътникът му цяла нощ вървели през дивата гора, а през деня се криели. Когато в чифлика разбрали, че са избягали, след тях тръгнали хора с кучета следотърсачи. Търсили ги по всички пътища, излизащи от имението. Скоро обаче кучетата, душейки, се върнали обратно в имението, защото били уловили само миризмата на еленска кожа. Така бегълците се изплъзнали.
Турод и спътникът му вървели дълго през гъстите гори. Една вечер стигнали до малко имение и влезли в него. В къщата до огъня седели мъж и жена. Мъжът им казал, че се казва Туре и че жената е неговата съпруга. Двамата били собственици на имението. Селянинът поканил бегълците да останат при него. Той им разказал, че се е заселил на това място, защото избягал от селището заради убийство. Турод и спътникът му седнали край огнището до стопаните, нахранили се с тях, а после получили и постели за през нощта. Легнали да спят. Огънят все още горял, затова Турод видял през прозореца, че от друга къща излиза мъж. Той никога не бил виждал толкова едра фигура. Мъжът носел красив плащ, украсен със златни ширити. Той се срещнал със собственика и жена му и им се скарал, че са приели чужди хора, когато за самите тях едва стигала храната. Стопанката отговорила: „Не се гневи, братко, често се случва така. Протегни ръка на другия, защото ти си по-добре от просещия.“ Турод чул, че назовали мъжа Арнлют Гелине и разбрал, че домакинята била негова сестра. Бил чувал за Арнлют, че е страшен разбойник по пътищата. После Турод заспал. Двамата със спътника му спали непробудно, защото били изморени от пътя. Малко преди разсъмване обаче при тях дошъл Арнлют и ги помолил да станат и да се приготвят за път. Турод и другарят му веднага скочили и се облекли. Домакинята — Туре, им дала ски, а Арнлют тръгнал да ги изпрати. Неговите ски били широки и дълги и той бързо ги изпреварил. След известно време спрял да ги изчака. Видял, че доникъде няма да стигнат така и им предложил да се качат на неговите ски. Турод първи се качил зад Арнлют, а спътникът му се хванал за него. След това Арнлют се плъзнал толкова бързо, колкото и докато бил сам върху ските си.
Когато минала и втората трета от нощта, те стигнали до един заслон, където запалили огън и си приготвили нещо за ядене. След като се нахранили, Арнлют ги предупредил да не хвърлят остатъците от храната — нито една костица или трохичка. Извадил торбичка изпод ризата си и прибрал остатъците в нея. Приготвили се да спят.
В единия край на заслона, точно под гредите, се простирал чардак. Там си легнали. Арнлют имал голямо копие, дръжката на което била инкрустирана със злато и била толкова дълга, че едва успявал да го балансира с ръка. На колана си носел меч. И двете оръжия те отнесли със себе си на чардака. Арнлют им казал да пазят тишина и легнал от най-външната страна. Скоро към къщата се приближили дванайсет мъже. Това били търговци, които отивали да продадат стоката си в Йемтландия. Вдигнали голям шум, защото разговаряли оживено и си стъкмили голям огън. След като се нахранили, изхвърлили остатъците от яденето и оглозганите кости пред къщата. След това налягали да спят на пейките край огнището. Не успели да поспят дълго, тъй като откъм гората се задал огромен женски трол, който влязъл в къщата и започнал усилено да души наоколо. Тролът събрал кокалите и всичко друго, което ставало за ядене, и накрая грабнал мъжа, който лежал най-близо до огнището, разкъсал го на парчета и го хвърлил в огъня. Другите се събудили от шума, скочили и хукнали навън. Тролът обаче ги настигал един по един и ги разкъсвал. Един-единствен човек останал жив. Той застанал непосредствено под чардака и започнал да вика за помощ, та ако случайно имало някой горе, да го чуе. Арнлют се надвесил над него, уловил го за лактите и го изтеглил при себе си на чардака. В това време тролът се приближил към огнището и започнал да яде хората, които вече се били опекли.
Арнлют се изправил, здраво хванал копието си и го запратил с всички сили към трола. То се забило между плешките и острието пронизало гърдите на звяра. Тролът рязко се извил, изкрещял и избягал навън, отнасяйки копието. Арнлют извлякъл труповете на търговците, закрепил изкъртената от трола врата отново на пантите й и спокойно легнал да спи заедно със спътниците си. Когато се развиделило, всички станали и се погрижили да си намерят храна. Арнлют им казал: „Сега ще се разделим. Вие ще тръгнете по пътя, по който вчера пристигнаха търговците, а аз ще потърся копието си. В замяна за това, че ви спасих живота, ще взема от стоката на търговците всичко, което смятам, че е ценно. Ти, Турод, ще отнесеш на краля поздрав от мен и ще му кажеш, че той е човекът, с който най-много бих искал да се срещна. Но моят поздрав едва ли ще бъде от значение за него.“
След като се приготвили, те се разделили. Турод и неговият спътник тръгнали по указания им от Арнлют път. Към тях се присъединил и търговецът, който се измъкнал жив от ноктите на трола. Скоро стигнали при крал Улав в Нидарос и Турод му разказал какво са преживели по пътя. Поздравил го от името на Арнлют и предал думите му. Кралят казал, че Арнлют е трябвало да дойде лично при него и съжалил, че нещата са се стекли толкова лошо за такъв смел боец. Турод останал при краля до края на зимата. После получил от Улав разрешение да замине през лятото за Исландия. Турод и крал Улав се разделили като приятели.
142. Напролет крал Улав се приготвил да отпътува от Нидарос. Той събрал голяма войска от Тронхайм и от северните райони на страната. Насочил се първо към Мьоре на юг. Спрял край Харьой и изчакал там войската си. Докато чакал, често свиквал съвета си и разисквали различни неща.
На един от тези съвети кралят засегнал въпроса за хората си, които загубил на Фаарьой. „А данъкът, който ми бяха обещали от островите, никога не пристигна — казал кралят. — Мисля да изпратя отново хора да поискат данък.“ Обърнал се Улав към един или друг за изпълнението на тази мисия, но никой не искал да тръгне на това пътуване. Тогава се изправил едър, представителен мъж с червена риза, шлем на главата, меч в едната ръка и копие в другата. Взел думата: „Трябва да кажа, че хората много са се променили тук. Имате много добър крал, но той има хилави мъже около себе си. Отказвате да заминете на този посланически поход, за който кралят ви моли, а досега сте получавали много дарове и добрини от него. Не съм бил негов приятел досега. Дори сме били неприятели, защото той смята, че има своите причини за това. Кралю, аз обаче Ви предлагам да се заема с тази мисия, ако няма някой по-подходящ човек.“
Кралят попитал: „Кой е този безстрашен мъж, който се отзова на думите ми? Ти се отличи от останалите тук, като прие да заминеш в момент, когато всички искат да се измъкнат от тази задача. Всички онези, които смятах, че са длъжни да заминат. Аз не те познавам и не зная твоето име.“ Човекът отговорил: „Името ми е лесно за произнасяне, кралю. Мисля, че сте чували за мене. Аз се казвам Карл Мьорске.“ Кралят възкликнал: „Така е, Карл, доста съм слушал за тебе и, честно казано, имало е случаи, в които след срещите с теб не е оставал жив човек, за да разкаже каквото и да е. Но сега няма да те съдя. След като ми предлагаш помощта си, няма да се поколебая да я приема, да ти благодаря и да ти покажа своята добра воля. Ти, Карл, трябва да останеш при мен и да бъдеш мой гост днес, за да поговорим за мисията ти.“ Карл се съгласил.
143. Карл Мьорске бил викинг и прочут разбойник. Кралят често пращал хора по следите му, за да го убият, но Карл бил от прочут и знатен род, имал остър ум и знаел много начини да се измъкне от преследвачите си. Той бил жилав и смел мъж. След като приел задачата да замине, кралят се помирил с него, засвидетелствал му приятелството си и му помогнал да се оборудва с всичко необходимо за пътуването. На кораба на Карл се качили около двайсет воини. По него кралят пратил вест на приятелите си на Фаарьой. Изпратил Карл при Лайв Асюрсон и при рецитатора на закони Гиле, които трябвало да се погрижат за него и да му помогнат. Карл носел опознавателните знаци на краля.
Веднага, щом се приготвил, той тръгнал. Духал силен попътен вятър и Карл успешно стигнал до Фаарьой. Акостирал в Тушхавн край Стреймой. Там свикал съвет, на който дошли мнозина. Присъствал и Трон от Гата с голяма дружина. Дошли също Лайв и Гиле, като водели много хора със себе си. Когато издигнали шатрите си и се приготвили, отишли при Карл Мьорске; поздравили се като приятели. Карл направил предложението си и им показал отличителните знаци на краля, като им предал и кралското обещание за приятелство с Лайв и Гиле. Те приели съобщението и поканили Карл да им гостува. После му помогнали с всичко, което било по техните възможности. Карл приел помощта им с благодарност. Малко по-късно и Трон сърдечно поздравил Карл. „Много се радвам, че е дошъл толкова важен човек в страната ни с поръчение от краля, комуто всички ние дължим уважение и покорство. Нищо няма да те питам, Карл, а само искам да те поканя да останеш в моя дом до края на зимата. Можеш да вземеш със себе си толкова от своите хора, колкото пожелаеш.“ Карл отговорил, че с радост би приел, но вече е обещал да гостува на Лайв.
Трон казал. „Значи на Лайв ще бъде оказана тази чест! Има ли нещо друго, с което бих могъл да ти бъда полезен?“ Карл отвърнал, че Трон може да помогне много, като събере данъците от Ейстюрой и Нурьой. Трон заявил, че е негово задължение да изпълнява заръките на крал Улав. После си тръгнал. На този съвет не се случило нищо друго. Карл отишъл с Лайв Осюрсон в дома му и останал там до края на зимата. Лайв събрал данъците от Стреймой и всички други острови на юг от него.
През пролетта Трон от Гата се разболял от възпаление на очите. Имал и някои други оплаквания, но все пак се приготвил да замине на съвета, както обикновено. Когато пристигнал и се настанил в малка хижа, той помолил да се постараят да влиза колкото може по-малко светлина в нея. Няколко дни след началото на съвета Лайв и Карл отишли с няколко войника при Трон. Пред хижата му стояла охрана. Лайв попитал дали Трон е вътре и пазачите му кимнали утвърдително. Тогава Лайв поискал да го извикат навън: „Ние с Карл трябва да му предадем едно поръчение“ — казал той. Когато хората на Трон излезли от хижата, им обяснили, че Трон има толкова силно възпаление на очите, че не може да стои на дневна светлина. „Той помоли ти, Лайв, да влезеш при него.“ Лайв наредил на свитата си да не създават бъркотия на влизане или излизане. Всички носели оръжие, като че ли се готвели за бой. Лайв влязъл в тъмното помещение и попитал къде е Трон. Тогава Трон се обадил и го поздравил. Лайв отвърнал на поздрава му и го попитал дали е спазил уговорката да събере данъка от Нурьой и как ще стане разплащането. Лайв допълнил, че не си спомня какво са се разбрали с него и Карл, но че въпросът с данъка ще бъде уреден. „Ето ти една кесия пълна със сребро, Лайв, приеми я.“ Лайв се огледал. Нямало много хора в помещението. Някои лежали по пейките. Неколцина седели по тях. Лайв се приближил до Трон и поел подадената му кесия. После я отнесъл настрани, където прониквала повече светлина, изсипал среброто върху щита си, поровил в него с ръка и казал, че Карл трябва да дойде и да види среброто. Дошъл Карл и двамата с Лайв разглеждали известно време монетите. После Карл попитал Лайв какво мисли. „Сигурен съм, че това са най-лошите сребърни монети на северните острови.“ Трон чул думите му и се намесил: „Смяташ, че среброто не е достатъчно добро ли, Лайв?“ „Да“ — отговорил Лайв. Тогава Трон продължил: „Роднините ми са негодници. Не мога да им се доверя за нищо. Изпратих ги през пролетта на северните острови, за да съберат данъка, защото аз се разболях и не можах да отида сам. А те са приели всякакъв боклук от тамошните хора, дори и фалшиви пари, които не стават за нищо. Я по-добре виж това сребро, което аз сам съм събрал!“ Лайв отнесъл среброто обратно на Трон и получил от него друга кесия. Отишъл с нея при Карл на светло и двамата разгледали внимателно парите. Карл пак попитал Лайв как преценява среброто. Лайв казал, че и тези пари не струват, но не чак дотам, че да не могат да ги вземат с известна уговорка: „Ще приема тези пари само заради краля.“ Един от лежащите на пейката се надигнал и рекъл: „Вярно е, както казват, че хората оглупяват с годините. Това се отнася и за тебе, Трон, щом позволяваш Карл Мьорске да стои цял ден тук и да брои среброто, което му даваш.“ При тези думи на Гают Рижия Трон скочил ядосан, започнал да ругае грозно роднините си и накрая казал на Лайв да му върне среброто: „Сега ще получиш онова сребро, с което се върнаха пратениците ми през пролетта; защото макар и да не виждам добре, все пак най-добре е да пипне човек с ръка.“ Друг мъж от лежащите по пейките се надигнал на лакът, това бил Турд Дребния. Той попитал: „Няма ли да чуем мнението на онзи там — Карл от Мьоре. Той трябва пак да прецени.“ Лайв отнесъл среброто отново при Карл и двамата разгледали за пореден път монетите. Лайв казал: „Няма какво да гледаме толкова. Ясно е, че някои пари са по-добри от другите и тях ние ще приемем. Трон, дай един от твоята охрана да присъства на броенето.“ Трон казал, че ще им даде най-добрия, който има. След това Лайв и свитата му излезли навън и се отдалечили малко от хижата. Седнали на земята и преброили парите. Карл свалил шлема от главата си и в него изсипали среброто, за да го претеглят. В това време видели един мъж да се приближава към тях. В ръката си държал палка, на главата си носел вехта шапка, а на раменете — зелен плащ. Бил бос по сандали с дълги ленти, преплетени около прасците му. Човекът забил острия край на палката в земята, отдалечил се малко от нея и казал: „Внимавай, Карл от Мьоре, да не пострадаш от моята палка!“ Скоро след това дотичал някакъв човек и помолил Лайв Осюрсон да го последва колкото може по-бързо до къщата на рецитатора на закони Гиле. „Сигюрд Турлаксон нахлу в къщата и нарани смъртно един от хората на Гиле.“ Всички, които живеели в същата къща, хукнали след тях, само Карл останал при среброто. Аюстманите[5] стояли в кръг около него. Гают Рижия дотичал и замахнал със секирата си към гърбовете на хората около Карл. Острието засегнало главата му, но раната не била голяма. Тогава Турд Дребния извадил забитата в земята палка и с нея ударил силно по обратната страна на секирата така, че тя се забила дълбоко в мозъка на Карл. В същото време мнозина изскочили от хижата на Трон. Отнесли Карл мъртъв.
Трон изказал съжалението си за случилото се и платил парите, за да се помири с роднините си. Лайв и Гиле поискали разследване на убийството на Карл, но не успели да получат обичайните за такива случаи глоби. Сигюрд бил заловен и обвинен в нападение върху човека на Гиле, а Турд и Гают — за убийството на Карл. Аюстманите приготвили кораба, с който пристигнал Карл, за отплаване и заминали на изток при крал Улав. Когато чул разказа им, кралят много се разгневил, но не се стигнало дотам Улав да отмъсти на Трон и роднините му за това престъпление поради започналите в Норвегия размирици по времето, за което сега ще разкажем. Тук завършва разказът за онова, което се случило, когато крал Улав поискал данъци от Фаарьой. След убийството на Карл Мьорске на островите се водила битка, в която един срещу друг се изправили роднините на Трон и тези на Лайв Осюрсон. За тези събития се разказват дълги легенди.
144. Ние иде продължим разказа, който започнахме преди, за отплаването на крал Улав и войската му. Мнозина жители на крайбрежието спуснали корабите си на вода и последвали краля. С него тръгнали и много феодали от северните части на страната. Не тръгнал само Айнар Тамбаршелве. Откакто се бил върнал в родината си, той седял кротко в имението си и не искал да служи на краля. Айнар имал обширни земи и живеел богато, като знатна личност, въпреки че не получавал никакви доходи от краля. След като отплавал, крал Улав се насочил на юг с флотилията си и минал покрай Стад, където още много хора се присъединили към него. Улав плавал на кораба, който бил построен по негово нареждане през отминалата зима и който носел името Висюнд. Това бил огромен морски съд с направена от чисто злато глава на бизон на носа. Скалдът Сигват разказва за това:
„Ормен“ към плен отнася
тръгналия в бягство Тригве.
Кораб риба с криле златисти.
Но Бог тъй отредил е!
Улав Якия обаче нареди
богато „Висюнд“ да се украси.
И заброди той по морските вълни.
Морето рогата му изми.
И така кралят плавал на юг към Хордаландия. Там разбрал, че Арлинг Шалгсон заминал с голяма свита и четири-пет кораба от страната. Лично Арлинг имал един голям скайд, а синовете му имали кораби с големина по двадесет сеса единия. Всички плавали към Англия при крал Кнют Велики. След като разбрал това, крал Улав се насочил на изток покрай сушата. Навсякъде той питал за Кнют Велики, но всички му отговаряли, че е в Англия. Казвали също, че Кнют е свикал наборниците от крайбрежието и имал намерение да тръгне към Норвегия. Крал Улав пътувал с голяма войска, не можел да разбере къде точно е Кнют и освен това хората му не искали да се задържат на едно място с толкова голяма военна сила. Ето защо той се отправил към Дания. Взел със себе си само най-опитните и най-добре въоръжените, а останалите освободил да се върнат по домовете си, както се разказва в стиха:
Улав сладкодумни с веслата
откъм север „Висюнд“ води.
Друг крал вълните пори
дракара си откъм юг.
И така онези, от които кралят смятал, че ще има най-малка полза, си заминали по родните места. Кралят предвождал красива и мощна войска. Придружавали го повечето норвежки феодали, с изключение на онези, които вече били заминали от страната, както вече казахме, и други, които си били останали по къщите.
145. Крал Улав плавал към Дания. Той се насочил към Шааландия и когато пристигнал, се втурнал да плячкосва. Част от местните жители били ограбени, други избити, трети взети в плен. Завързали ги и ги откарали на корабите. Които успели, избягали, така че не останало кой да се съпротивлява на хората на краля. Улав направил голям набег на този бряг и докато бил в Шааландия, научил, че крал Анюнд Улавсон събрал войска и кораби и отплавал към Сконе, където плячкосвал. И ето че дошло време крал Улав и крал Анюнд да изпълнят уговорката, която направили помежду си някога край река Елв — двамата задружно да се изправят срещу крал Кнют. Крал Анюнд продължил пътя си, докато се срещнал със сродника си крал Улав. Те запознали войските си и местното население с плана си да покорят Дания и да поискат от датския народ да ги признае за негови владетели. И станало така, както често се случва: когато местното население е изложено на опасност от набези и няма от кого да потърси помощ, то се съгласява с всички условия, които му се поставят, само и само да има мир в земята му. Ето защо мнозина се преклонили пред двамата крале и обещали да ги следват. Владетелите или покорявали всички земи, през които минавали, или ги плячкосвали. Този важен военен поход се споменава от Сигват в сказанието му за крал Кнют Велики:
Имаше го Кнют под небето.
Разказват, зная,
че потомък на Харалд
за военен поход се наканил.
Щастливият крал Улав заповядал
войската от Ниделв на юг да плава.
От север с краля —
по-късно туй известно стана —
задухал към Шааландия
ветрец прохладен.
Анюнд пък отплавал
с друга войска от шведски воини
за битката с датчаните.
146. Крал Кнют, който бил в Англия, разбрал, че норвежкият крал Улав изкарал войската си и отплавал към Дания, където имало размирици. Тогава Кнют за кратко време събрал голяма войска и много кораби. Ярл Хокон бил вторият предводител на войската. През същото това лято в Англия дошъл скалдът Сигват от Рюда[6] във Валандия и довел човек на име Берг. Двамата плавали по търговия предишното лято и Сигват бил съчинил кратък флок[7], наречен „Песни от походите на запад“:
Берг, помня не една
от сутрините наши
на онзи търговски поход.
Закотвяхме обикновено кораба
във левия ръкав
край крепостта на Рюда.
Когато пристигнал в Англия, Сигват веднага се явил пред крал Кнют и поискал от него разрешение да отпътува за Норвегия. Кралят бил забранил всякакви плавания до тази страна, докато приключи събирането на войската си. Когато се опитал да влезе при краля, Сигват видял, че вратата на кралската стая е залостена. Скалдът дълго стоял пред нея, а когато най-накрая му разрешили да говори с Кнют и двамата се срещнали, Сигват получил съгласието на краля да отпътува. Тогава скалдът съчинил следното:
Вън пред вратата аз застанах,
попитах мога ли да вляза,
за да говоря с господаря.
Вратата бе залостена за бонди.
Но щом се озовахме в неговата зала,
потомъкът на Горм на мисията наша
се отзова със лекота.
Аз често тръгвам с недоверие!
Когато Сигват забелязал, че крал Кнют се готви за военен поход срещу крал Улав и видял с колко голяма военна мощ разполага Кнют, съчинил:
Разточителният Кнют и Хокон
ще се опитат Улав да съборят
и всичко, до което се домогва.
Страхувам се, че кралят ще загине.
Трябва да живее народът, който защитава.
Макар Кнют и неговите ярли
това да не желаят.
На планината да се срещнете ще трябва!
Дори ако омръзнало ти е, кралю.
Сигват съчинил още много строфи за похода на Кнют и Хокон. Той създал и следните редове:
Смелият ярл би трябвало
да иска помирение за Улав
със старите бонди, които
най-често битката започваха.
Родът на Айрик е могъщ.
С увеличаваща се злост преди това
те търгуваха за нечия глава.
И за Хокон
омразата се само помни.
147. Кнют набавил всичко необходимо на войската си, за да отпътува с нея от страната. Той имал безстрашни воини и огромни кораби. Самият крал имал дракар, който бил толкова голям, че имал места за шейсет двойки гребци. Главите, украсяващи кораба, били от чисто злато. Ярл Хокон имал дракар с места за четирийсет двойки гребци и главите, които го украсявали, също били от злато. Платната на двата кораба били на сини, зелени и червени райета. Всички кораби били боядисани над ватерлинията. Цялото оборудване на корабите било от най-добро качество. Следвали ги още много кораби — големи и също така добре оборудвани. Сигват споменава това в сказанието за Кнют:
Имаше го Кнют под небето.
Находчивият датски крал
дочу, че от изток идвала войска.
Корабът изпъшка, блеснаха веслата.
Тръгна той от запад —
врагът на Адалрод.
С вятъра понесе синьото платно
кралският дракар.
Скъпа беше таз война!
А шхуните от запад
плаваха към пожара
в Аимфюрд.
Сега ще разкажем как крал Кнют плавал с тази голяма флотилия от Англия, как пристигнал в Дания и останал на рейд в Лимфюрд. Там се срещнал с множество хора, дошли от крайбрежието.
148. Ярл Юлв Спракалегсон бил оставен да пази Дания. Когато крал Кнют заминал оттам, той оставил сина си Хорда-Кнют под крилото на ярл Юлв. Това се било случило предишното лято, както вече писахме. След като се разделили, ярлът веднага казал, че крал Кнют му бил оказал честта да обяви Хорда-Кнют за крал на Дания. „Затова той го остави в ръцете ви — добавил ярлът, — аз и много други хьовдинги тук в страната често се оплаквахме на крал Кнют, че народът не иска да остава без крал, защото в миналото кралете на тази страна са се грижили единствено за нея. Много крале са управлявали датското кралство. Но тогава не ни безпокояха чуждите крале, докато сега до нас достигат слухове, че кралят на Норвегия има намерение да ни нападне и се говори, че шведският крал ще бъде с него в този поход. А крал Кнют сега е в Англия.“
След това ярлът извадил и показал писмо от крал Кнют с неговия печат, което потвърдило току-що изречените думи. Мнозина хьовдинги подкрепили ярла и след като всеки от тях изказал мнението си, било решено Хорда-Кнют да стане крал. Още на същия съвет той бил коронован. В дъното на този план била кралица Ема. По нейна заповед било написано и подпечатано писмото, което ярлът показал пред съвета. Кралицата успяла с измама да вземе личния печат на краля. Самият крал Кнют нямал и представа за всичко това.
И така, когато Хорда-Кнют и ярл Юлв научили, че крал Улав се задава от Норвегия с голяма войска, заминали за Иландия, където бил центърът на датската сила. Те издали нареждане да се свика войската и скоро събрали много воини. Когато обаче разбрали, че шведският и норвежкият крал приближават с войските си, Хорда-Кнют и ярл Юлв видели, че нямат достатъчно многобройна войска, за да влязат в бой, и останали да изчакат в Иландия, откъдето смятали да защитават страната си от двамата крале. Събрали цялата си флотилия в Лимфюрд и останали в очакване на крал Кнют. Щом чули, че той е пристигнал от запад и е влязъл във фиорда, те изпратили при него и при кралица Ема пратеници. Тези от техните хора, които отишли при кралицата, трябвало да я помолят да разбере дали крал Кнют е сърдит за това, че са избрали Хорда-Кнют за крал на Дания.
Кралица Ема поговорила с краля, като му обяснила, че техният син Хорда-Кнют е готов да заплати по начина, който баща му избере, ако е направил нещо против волята му. Крал Кнют отвърнал, че едва ли Хорда-Кнют сам е стигнал до това решение. „Стана така, както очаквах — казал кралят, — той, който беше едно безразсъдно дете, е избран за крал и цялата тази страна щеше да бъде опустошена от чужда войска и превзета от чужди владетели, ако ние не бяхме дошли на помощ. Ако сега Хорда-Кнют иска да се помири с мен, трябва да дойде тук и да се държи така, както подобава на сана му, след като се е нарекъл крал.“ Тези думи кралицата изпратила по пратеници на сина си и му казала да не се бави, а да дойде. Тя заявила, че няма да го подкрепи, ако застане против баща си.
Когато съобщението стигнало до Хорда-Кнют, той се посъветвал с ярла и другите хьовдинги около себе си. Те си дали сметка, че щом народът разбере, че Кнют Старши се е завърнал, ще мине на негова страна и ще му бъде верен. Ярл Юлв и другите прозрели, че има две възможности, между които могат да избират: или да отидат при крал Кнют и да оставят всичко в неговите ръце, или да заминат извън страната. Накрая решили, че крал Хорда-Кнют трябва да отиде при баща си. Той ги послушал и положил знаците на кралската власт в скута на крал Кнют. Тогава Кнют го хванал за ръка, накарал го да се изправи и го сложил да седне до себе си на място, подобаващо на един крал.
Ярл Юлв изпратил своя син Свайн при крал Кнют. Свайн бил сестрин син на краля. Той помолил Кнют да прости на ярла и да се помири с него, като предложил да остане в кралската свита като заложник вместо баща си. Свайн бил връстник на Хорда-Кнют. Кралят казал на Свайн да предаде на ярла, че трябва да събере войска и кораби и да се присъедини към войската му. После поговорили за помирението между крал Кнют и ярл Юлв. Свайн предал думите на краля на ярл Юлв и той се отзовал веднага.
149. Когато крал Улав и крал Анюнд разбрали, че крал Кнют е дошъл от запад с непобедимата си войска, отплавали на изток към Сконе и започнали да плячкосват и да палят селищата. Така се придвижвали все по на изток в посока към шведското кралство. А народът, щом разбрал, че е пристигнал крал Кнют, веднага се преклонил пред шведския и пред норвежкия крал и оставил съдбата си в техните ръце. За това разказва скалдът Сигват:
Победени,
кралете не успяха
Дания да завоюват
в похода военен,
когато
убийците на датчани
в Сконе върлуваха бясно,
кралю най-прекрасни.
После кралете се насочили към източната част на страната и спрели в Хелга, където поостанали. Там научили, че крал Кнют е тръгнал след тях с войската си. Двамата крале обсъдили положението и решили крал Улав да замине с войската си към вътрешността на страната и да стигне до горите, където извира потокът Хелга. Там в извора направили дига от торф и стволове на дървета. Преградили водата и изкопали дълбоки канали. После пуснали събраните водни маси по тях. Така се образували плавателни канали. По сухото русло на реката забили дървета. Тази работа им отнела много дни. Хитрият план бил дело на крал Улав. В това време крал Анюнд предвождал флотилията.
Крал Кнют научил накъде се придвижвали двамата крале. Казали му и за всички щети, които те нанесли на кралството му. Кнют се насочил към мястото, където се били разположили край потока Хелга. Кнют водел голяма войска, двойно по-голяма от войските на двамата крале, взети заедно. Сигват споменава за това:
На краля на Иландия
никой не може да попречи
да пази своето наследство.
Всички забелязаха това.
Защитникът на датчаните
не пожела да търпи
грабежи по своята земя.
Най-прекрасен бе тоз крал!
150. Един ден привечер съгледвачите на крал Анюнд видели крал Кнют да приближава с корабите си и разбрали, че скоро щял да бъде при тях. Анюнд заповядал да свирят тревога. Воините съборили палатките си и се въоръжили. Те извели корабите си с помощта на веслата извън залива в посока на изток, където останали на дрейф. Приготвили се за битка. Крал Анюнд изпратил шпионите си при крал Улав на брега, за да му предадат новината. Тогава крал Улав наредил да разрушат дигата и да оставят реката отново да потече по старото си корито, а самият той и хората му се качили да пренощуват на корабите си.
Крал Кнют скоро стигнал пред залива и видял, че войската на двамата крале е готова за сражение. Той си направил сметка, че денят преваля и е късно да започва битка, защото няма време да подготви цялата си войска за нея. За тази огромна флотилия трябвало голяма площ в морето, защото разстоянието между първия и последния кораб било голямо. Същото разстояние имало и между най-далечния и най-близкия до сушата кораб от флотилията му. Духал слаб ветрец. Когато крал Кнют видял, че шведите и норвежците са напуснали залива, той влязъл в него с всички кораби, които успели да се съберат. По-голямата част от войската му обаче останала извън залива. На сутринта, когато съмнало, повечето от хората били слезли на брега. Те разговаряли или се забавлявали. Все още нищо не подозирали. Тогава върху тях връхлетяла водната стихия като водопад. Пороят влачел големи дървета, които повредили корабите. Водата заляла цялата поляна. Мнозина от онези, които били на брега, се издавили, както и част от хората, които останали на корабите си. Които успели, отрязали въжетата и се опитали да изведат корабите извън залива. Плавали без посока. Търсели пролуки, за да се спасят. Големият дракар на краля плавал по течението на пороя. Не било лесно да се смени посоката му въпреки усилията на всички гребци. Той се носел към изхода на залива право към войската на крал Улав. Когато разпознали дракара, воините на Улав веднага го обградили. Корабът бил висок колкото планина и носел много бойци на борда си. Те били отбрани измежду най-добрите и въоръжени до зъби. Не било лесно да се превземе този кораб. Скоро ярл Юлв пристигнал на помощ на крал Кнют. И боят започнал, воините на крал Кнют се стекли от всички страни. Кралете Улав и Анюнд спечелили победа благодарение на своя късмет и на съдбата. После се качили на корабите си и се отдалечили. Флотилиите се разделили една от друга. Тази битка не протекла така, както очаквал крал Кнют. Корабите му били плътно един до друг и не можели да се движат с помощта на веслата си. Кралят и хората му започнали да нареждат войската и да се готвят отново за бой. Когато се отдалечили от враговете си, крал Улав и крал Анюнд направили преглед на войските си и открили, че не са загубили много хора. Разбрали също, че ако били изчакали крал Кнют да подреди войската си и тогава да влязат в бой с него, то превъзходството му щяло да бъде толкова голямо, че нямало да има почти никаква надежда норвежкият и шведският крал да спечелят победа и много от хората им щели да бъдат избити. И така крал Улав и крал Анюнд решили да насочат флотилията си на изток. Когато забелязали, че корабите на крал Кнют не ги преследват, вдигнали мачтите и платната си. Отар Сварте разказва за сблъсъка между тримата крале в своето „Сказание за Кнют Велики“:
Богат на злато, господарю,
ти шведите пречупи там,
при потока Хелга.
Примамката за вълци
ръфат настървените вълчици.
Ти, който
светкавично решенията вземаш,
господар на бойното поле,
враната гладна не остави
никъде, където стъпи
кракът ти
в бой срещу войската на двамата крале.
Скалдът Турд Шорексон написал житие на крал Улав Светия, което нарекъл „Песен за разпятието“. В него той разказал и за тази среща:
Крал Улав накара
да се вдигнат желязо и стомана
срещу ютландския крал.
Смел воин, който обръчи разсича.
Кралят на Сконе настъпваше плътно зад него.
Стреляха, без да спират срещу му;
синът на Свайн не беше глупав.
Вълк над труповете там зави.
151. Крал Улав и крал Анюнд плавали на изток покрай земята на шведския крал. Една привечер стигнали до Бар-вик, където спрели да пренощуват. Шведите вече били нетърпеливи да си отидат по домовете и голяма част от тях отплавала през нощта. Моряците не спрели, докато не пристигнали до родните си места. Когато крал Анюнд забелязал това, вече се зазорявало и той заповядал да свирят сбор на съвета. Цялата войска слязла на брега и съветът бил открит. Първи взел думата крал Анюнд: „Както знаете, кралю Улав — казал той, — всички ние заедно отплавахме през лятото и нахлухме в Дания, за да плячкосваме. Сдобихме се с голяма плячка, но с никаква земя. Аз имах две стотици[8] кораби през лятото, а сега не са повече от сто. Ето защо не вярвам да спечелим голяма слава с войската, която имаме, въпреки че шейсет кораба ни следваха през лятото. Мисля, че е най-добре аз да замина за кралството си. Приятно е да се прибереш с плячка. Ние спечелихме много и почти нямаме човешки загуби. Сроднико Улав, искам да ви предложа да ме придружите и да презимувате в моя дом. Вземете от моето кралство толкова, колкото трябва, за да издържате дружината и свитата си. Когато пролетта дойде, ще видим какво ще правим. Ако искате, можете да пътувате през страната ми. Тя е отворена за Вас, ако искате да я прекосите, за да се върнете във вашето кралство Норвегия.“
Крал Улав благодарил на крал Анюнд за любезната покана. „Но ако ми разрешите да Ви дам един съвет — казал той, — ще Ви предложа нещо друго. Нека да задържим войските си събрани заедно, както досега. Аз заминах от Норвегия с две стотици кораби и избрах най-добрите от воините си да пътуват на тези шейсет кораба, с които дойдох сега дотук. Мисля, че по същия начин стоят нещата и с Вашата войска. Хората, които избягаха, за да се върнат по родните места, нямаше да ни бъдат от голяма полза. Тук останаха всичките Ви хьовдинги и предводители. А аз добре зная, че воините от кралската дружина най-добре от всички си служат с оръжието. Войската ни е все още достатъчно голяма и корабите ни са достатъчно добри, за да презимуваме на тях, както са правили кралете едно време. А крал Кнют няма да остане дълго в залива на потока Хелга, защото там няма място за толкова много кораби. Той ще тръгне на изток след нас. Тогава ще му се изплъзнем и ще съберем още хора. А ако той се насочи към по-големи заливи, в които ще може да събере флотилията си, голяма част от воините му ще започнат да тъгуват по домовете си, както стана с нашите войници. Мисля, че през изминалото лято ние така подредихме нещата, че земеделците знаят каква работа ги чака, както тези от Сконе, така и тези от Халандия. Крал Кнют скоро ще препречи големите пътища и тогава никой няма да може да каже на чия страна ще бъде победата. Нека първо да разберем какво мисли да прави той!“ Крал Улав завършил речта си. Всички одобрили думите му и се съгласили, че той е прав и трябва да послушат съвета му. И така, изпратили шпиони след войската на крал Кнют, а двамата крале останали на мястото си.
152. Крал Кнют видял, че норвежкият и шведският крал се насочили на изток. Той изпратил част от войската си на брега и им заповядал да яздят денонощно в посоката, в която се движили по море двамата крале. Когато един съгледвач се завръщал, друг веднага заминавал на негово място. Крал Кнют знаел всеки ден в каква посока се движат враговете му. Той имал свои шпиони дори сред войската им. Когато научил, че голяма част от воините на Улав и Анюнд са заминали по домовете си, Кнют сменил посоката на корабите си и ги отправил обратно към Шааландия. Част от войската му останала там, а друга част заминала за Сконе.
В деня преди микелмесата крал Кнют яздел към Рошилде с голяма дружина. Там го посрещнал неговият сродник ярл Юлв, който дал голямо пиршество в негова чест. Юлв бил весел и изпълнен с енергия. Кралят обаче бил мълчалив и замислен. Ярлът се опитал да разговаря с него и потърсил тема на разговор, която би му се понравила. Но кралят отговарял с половин уста. Накрая ярлът го попитал дали би желал да поиграят на шах. Кралят приел и те започнали играта. Ярл Юлв бил невъздържан човек и нямал мярка нито в думите, нито в държанието си. Той бил от хората, които винаги получават това, което искат. Юлв бил и велик военачалник. Една дълга сага разказва за него. След крал Кнют ярл Юлв бил най-могъщият човек в Дания. Сестрата на ярла — Гида, била омъжена за ярл Гюдине Юлвнадсон и техни деца били английският крал Харалд, ярл Тусте, ярл Валтюв, ярл Морюкоре[9], ярл Свайн; дъщеря им Гида била омъжена за Едвард Добрия — английския крал.
153. Докато крал Кнют и ярл Юлв играели шах, кралят направил един неправилен ход и ярлът му взел коня. Кнют върнал фигурата обратно и казал, че ще поправи грешката си с нов ход. Ярлът се ядосал, съборил фигурите, станал и си отишъл. Кралят викнал: „Бягаш ли, страхливецо Юлв?“ Ярлът се обърнал на вратата и отговорил: „При Хелга ти беше избягал по-далече от мене. И когато ти помогнах, не ме нарече „страхливецо Юлв“. Тогава шведите ви избиваха като кучета.“ И Юлв се обърнал и излязъл. Отишъл в стаята си и си легнал. Малко след него кралят също отишъл да спи.
На следващата сутрин, докато се обличал, кралят казал на слугата си: „Иди при ярл Юлв и го убий!“ Слугата излязъл и не след дълго се върнал. Кралят попитал: „Уби ли ярла?“ Слугата отговорил: „Не, не го убих, защото беше отишъл в църквата „Лусиюс“.“ Имало един човек на име Ивар Квите, който произхождал от стар скандинавски род; по онова време бил дружинник при крал Кнют и спял в едно помещение с краля. И така Кнют се обърнал към Ивар: „Иди и убий ярла!“ Ивар отишъл в църквата и пронизал ярл Юлв с меча си. Ярлът умрял начаса. Ивар се върнал при краля с окървавения си меч в ръка. Кнют го попитал: „Уби ли го?“ Ивар отговорил: „Убих го!“ „Добра работа свърши!“ — рекъл кралят. След убийството на Юлв монасите веднага затворили църквата. Хората на краля му докладвали за това. Тогава Кнют наредил да кажат на монасите да отворят църквата и да пеят месите си. Заповедта му била изпълнена. После кралят отишъл в църквата и дал на монасите обширна земя, околията станала голяма и скоро след това развила свое стопанство.
154. Когато крал Улав и крал Анюнд разбрали, че крал Кнют се насочил към Йоресюнд и корабите му останали да дрейфуват там, те се събрали на съвет. Улав казал, че нещата се нареждат така, както е очаквал: „И мисля, че още много неща ще станат точно така, както предвидих преди сражението. Хората му са по-малко, отколкото бяха през лятото, защото на мнозина от тях им омръзна да пътуват далече от домовете си до късна есен, така както това омръзна и на нас, и ако ние не се откажем поради неиздръжливост или нерешителност, победата ще бъде наша. Така стана през едно лято, когато нашата войска беше по-малобройна от неговата, но той загуби много повече воини от нас.“ Шведите заговорили, че не трябва да чакат зимата и студовете, а норвежците като че ли искали точно това. „Те нямат представа колко сняг се натрупва по тези места. Често през зимата замръзва и морето. Искаме да си отидем по домовете и да не оставаме тук.“ И настанало голямо брожение сред шведите, всички говорили един през друг. Накрая крал Анюнд заминал с войската си, а крал Улав останал.
155. Крал Улав често разговарял и се съветвал със своите воини. Една нощ на вахта на кралския кораб останали Егил Халсон и Туве Валгаютсон, който произхождал от знатен вестготски род. Когато застанали на пост, двама дочули плач и хлипане откъм вързаните пленници, които нощували на брега. Туве казал, че не му е приятно да слуша хленченето им и предложил да отидат и да ги отвържат. Егил го придружил и двамата слезли на брега, отрязали въжетата и освободили хората. Това, което направили, предизвикало възмущението на другарите им и гнева на краля. И когато веднъж Егил се разболял, кралят не пожелал да го види, въпреки че мнозина го молили да му прости. Тогава Егил дълбоко съжалил, че е направил нещо, което кралят не одобрява, и го помолил да не му се сърди. Крал Улав му простил. Той сложил ръцете си върху раните на Егил и започнал да се моли. Раните бързо изчезнали и Егил се почувствал по-добре. По-късно получил опрощение и Туве. За да се помири с краля, той трябвало да доведе баща си при краля. Валгают бил езичник като куче, но приел християнството, когато крал Улав му предложил това. Скоро след като бил кръстен обаче умрял.
156. Крал Улав поговорил с войската си и попитал хьовдингите как да постъпи. Един не одобрявал това, което друг предлагал. Така те дълго умували, за да намерят най-доброто решение. В това време във войската на Улав непрекъснато се промъквали шпиони на крал Кнют. Те разговаряли поотделно с воините, предлагали им пари и им обещавали приятелството на крал Кнют. Мнозина се съблазнявали от това и обещавали да го подкрепят, ако дойде в Норвегия. Тези работи не останали скрити, въпреки че се правели тайно. Някои веднага получавали пари, а други обещания за подкупи. Мнозина били получили богати дарове преди това. И истина е, че всички, които минали на страната на Кнют и се мислели за смелчаци, били подкупени, за да направят това. Ето защо Кнют бил толкова обичан сред воините. Той бил най-гостоприемен с чужденците и толкова повече, колкото по-отдалече идвали те.
157. Крал Улав често свиквал съвети с войската си. Когато видял, че мненията на хората били толкова различни, той заподозрял, че някои от тях казват не това, което мислят. Улав не бил сигурен, че всички са му толкова верни, колкото трябва да бъдат. Мнозина били нетърпеливи да усетят попътния вятър към Йоресюнд и оттам към Норвегия. Те твърдели, че датчаните няма да посмеят да ги ударят, въпреки че корабите им дрейфуват в протока, натоварени с многобройна войска. Но крал Улав бил достатъчно умен, за да разбере, че това, което го съветват, е неправилно. Освен това той знаел, че Улав Тригвасон е имал друго предчувствие, когато е тръгнал със съвсем малобройна войска в сражение срещу един много по-силен враг. Той не си е мислел, че датчаните няма да посмеят да се бият с него. Улав Светия знаел, че има много норвежци в редиците на Кнют и подозирал, че тези, които му дават странни съвети, са по-добри приятели на датския крал, отколкото на норвежкия. Тогава Улав заявил, че който желае да го последва, трябва да се приготви и да тръгне с него по суша, като пресече Готландия в посока Норвегия. „А корабите и товара на тях няма да можем да вземем с нас — допълнил той. — Аз ще ги изпратя на изток в кралството на шведския крал. Ще ги оставя там да ги пазят до пристигането ни.“
158. Хорек от Тьота отговорил на думите на Улав: „Не мога да вървя пеша до Норвегия. Аз съм стар и тежък. А и не съм свикнал да вървя. Освен това нямам никакво желание да се разделя с кораба си. Хвърлих толкова много труд по строежа и оборудването му, че ще бъде жалко неприятелят ми да си го присвои.“ Кралят казал: „Замини с нас, Хорек. Ние ще те носим, ако не искаш да вървиш!“ Тогава Хорек съчинил тази строфа:
Вместо да вървя,
предпочитам аз да яздя
дългата си кранта,
прекосяваща морето сред искри.
Въпреки че Кнют таи се
в Йоресюнд с войска.
Всички знаят,
аз не се боя.
Крал Улав наредил всички да се приготвят за път. Воините взели дрехите, оръжията и конете си, които натоварили с каквото могли. Улав изпратил няколко души да отведат корабите на изток при Калмар, да ги закотвят там и да ги пазят.
Хорек направил така, както казал: изчакал попътния вятър и отплавал на изток. Един следобед стигнал до Холане. Вятърът се засилил. Хорек наредил да свалят платното и да приберат мачтата. Свили и крилата на кораба. Хорек наредил да покрият с платнище кораба чак до ватерлинията. После поставил по четирима гребци отпред и отзад да гребат, а на останалите казал да легнат ниско долу. Постовите на крал Кнют забелязали кораба и се зачудили що за кораб е това. Предположили, че кара селда или сол, понеже има малко моряци на борда. Корабът изглеждал вехт и несмазан, като че ли бил изсушен от слънцето. Виждало се, че носи голям товар.
Когато влязъл в протока и минал покрай вражеската флотилия, Хорек наредил да вдигнат мачтата и платната и да разтворят позлатените крила на кораба. Платното било бяло на червени и сини ивици. Когато воините на крал Кнют го видели, казали, че приличало на крал Улав. А крал Кнют отсякъл, че Улав е достатъчно разумен, за да не плава с един-единствен кораб през войската на крал Кнют. После добавил, че повече му прилича на Хорек от Тьота или някой друг като него.
Казват, че крал Кнют сигурно е знаел за пътуването на Хорек и че сигурно е имало някакво споразумение между двамата. Това се потвърдило по-късно, когато за никого не било вече тайна приятелството между Хорек и крал Кнют. Самият Хорек, докато плавал на север покрай Ведрьой, съчинил тези строфи:
Насочвам кораба далече
от този остров
и вече
датските девойки
и вдовиците от Лондон
не ще ми се присмиват,
че не посмях да яздя морските коне
по ясните следи на Фруде[10] през есента.
Така е, прекрасна жено!
Хорек продължил да плава и не спрял, докато не стигнал в Хологаландия в имението си Тьота.
159. Крал Улав тръгнал на път. Първо пресякъл Смоландия и стигнал до Вестерготландия. Пътувал спокойно и в мир, хората от брега му помагали по пътя. Кралят продължил до Викен, а оттам на север, докато стигнал до Сарпсборг. Там спрял и се приготвил за презимуване. Улав разпуснал по-голямата част от войската си. Всичките синове на Арне Армудсон били край него. Това били хората, на които кралят най-много разчитал. По това време при Улав дошъл Геле Туршелсон, който пристигнал още през лятото от Исландия, както вече разказахме.
160. Скалдът Сигват дълго живял в обкръжението на крал Улав, както вече писахме, и кралят го направил свой главен коняр. На Сигват било трудно да говори в немерена реч, докато стихоплетството му се удавало толкова лесно, че той съчинявал стиховете на крак тъй непринудено, както хората говорят помежду си. Той често пътувал по търговия до Валандия и веднъж, когато минал през Англия, се срещнал с крал Кнют Велики, от когото получил разрешение да пътува до Норвегия, за което вече разказахме. Когато стигнал до норвежки бряг, той побързал да се срещне с крал Улав и се отправил към Борг. Сигват заварил краля да се храни. Скалдът се поклонил за поздрав, а кралят го погледнал и кимнал. Тогава Сигват изрекъл:
Ето, върнахме се у дома.
Виж, господарю, твоя коняр.
Нека воините чуят
това, което ще разкажа!
Велики кралю,
къде ще отредиш за мене място
сред своите прислужници
на мен — слугата твой?
За мен ще е приятно,
където и да е, да седна.
Скалдът трябвало да вложи скрит смисъл в своите думи, защото много били кралските уши. Крал Улав знаел вече за пътуването на Сигват и за посещението му при Кнют. Кралят казал на своя гост: „Не съм сигурен дали все още искаш да останеш мой коняр. Или може би си станал приближен на крал Кнют?“ Сигват отговорил:
Кнют, щедрият на златни гривни,
не ме попита
дали слуга желая да му стана,
както ти направи, Улав Велики.
Аз казах и не го излъгах,
че един друг владетел ме издигна
за водач на кралската дружина.
Всеки това видя.
Тогава крал Улав казал на Сигват, че може да седне на обичайното си място. Скоро след тази среща скалдът си върнал доброто разположение на краля, както по-рано.
161. Арлинг Шалгсон и всичките негови синове през лятото били в дружината на крал Кнют и ярл Хокон. В нея бил и Туре Хюнд, който имал какво да разказва за своите подвизи. Когато крал Кнют научил, че крал Улав е тръгнал по суша към Норвегия, той разпуснал войската си и казал на воините да си намерят място за презимуване. По това време в Дания имало огромна военна дружина от чужденци — англичани, норвежци и хора от други страни се били присъединили към войската на Кнют през лятото.
През есента Арлинг Шалгсон заминал за Норвегия, а на сбогуване крал Кнют му поднесъл богати дарове. Туре Хюнд останал при Кнют. С Арлинг за Норвегия заминали и кралски пратеници, които носели огромни количества злато и сребро. През зимата те тръгнали да обикалят Норвегия и да раздават парите на онези хора, на които крал Кнют ги бил обещал през изминалата есен, за да го последват. Пратениците дали пари и на много други мъже, които подкупили, за да минат на страната на Кнют. Докато обикаляли страната, хората на Кнют имали подкрепата на Арлинг. И така много от норвежците минали на страната на Кнют и обещали да окажат съпротива на крал Улав. Някои направили това открито, но имало и много такива, които не искали хората около тях да разберат за решението им. Крал Улав разбрал какво става в страната. Много хора го потвърдили, а и всички в кралската дружина говорели за това. Скалдът Сигват съчинил тези редове:
Враговете са с кесии празни.
Често се предлага
тежък бронз за кралската глава.
Аз зная, продаваш ли за злато
своя щедър господар,
ще тънеш някога във ада
и справедливо е това.
Сигват съчинил и друго:
Жестока отплата на небето чака
този, който тук на земята
заговор готви.
Кралят на вечния огън
съди го там в дълбините.
Често се разказвало колко лошо постъпил ярл Хокон, като повел войска срещу крал Улав, който му дарил живота, когато ярлът попаднал в ръцете му. Сигват бил много добър приятел на ярла и когато чул какво се говори зад гърба на Хокон, казал:
Дружинникът на краля хордаландски
вина ще носи, както ярлът,
ако двамата пари са взели,
Улав за да предадат.
За кралската дружина чест не е
народът тъй да говори.
За нас ще бъде най-добре
в предателството да не се месим.
162. Крал Улав дал голямо коледно пиршество и поканил на него множество знатни хора. На седмия ден от Коледа кралят излязъл навън с малка свита. Сигват ден и нощ следвал Улав, така че през онзи ден, за който ще разкажем, също бил край него. Те влезли в една къща, в която били скрити кралските скъпоценности. Кралят имал намерение да поднесе скъпи дарове на приятелите си вечерта на осмия ден от Коледа. Сред скъпоценностите имало и прекрасни инкрустирани със злато мечове. Сигват казал:
Мечове, блестящи в злато,
там съзирам;
възхвалявам
онези, които със веслата
кръв загребват.
Милостта на краля е велика.
Един от тях приел бих с радост,
ако ти, господарю,
го поднесеш на скалда.
Аз винаги съм те поддържал,
златоносецо!
Кралят взел един от най-красивите мечове и го поднесъл на Сигват. Дръжката му била покрита със златни орнаменти, а ножницата му била изцяло от злато. Намерили се хора, които завидели на скалда и веднага разнесли слуха за този подарък.
Веднага след Коледа кралят заминал за Опландия. От северните части на страната никакви приходи не били постъпили в кралската хазна през изминалата есен. Войската следвала краля през цялото лято и това струвало на Улав всичките му пари. Кралят не можел да намери и кораби, с които да отплава на север. Слуховете, които достигали до него от север, показвали, че пътуването му съвсем няма да е спокойно, ако отиде с голяма войска. Ето защо кралят решил първо да обиколи Опландия. Той се бил завърнал наскоро оттам, след като събрал данъците, както повелява законът. Когато стигнал в областта, местните феодали и земевладелци го посрещнали, както подобава. Поканили го да им гостува и така намалили разходите му.
163. Имало един човек на име Бьорн, който произлизал от род на готи. Той бил близък с кралица Астрид и й бил задължен донякъде, защото тя му дала да управлява едно имение в Хедмарк. Освен това Бьорн имал задължението да наглежда и Йостердал. Кралят не харесвал този човек, а и селяните не го обичали. Случило се така, че в земите, които управлявал Бьорн, изчезнали много прасенца и едър рогат добитък. Той свикал съвета и попитал селяните дали някой не знае нещо за изчезналите животни. „Най-вероятно жителите на отдалечените горски райони са направили това.“ С тези думи Бьорн имал предвид населението на Йостердал. Имало много разпръснати малки селища. Селяните живеели по поляните и сечищата, но някои от тях живеели в по-големи селища.
164. В Йостердал живеел човек на име Раюд. Жена му се казвала Рагнил, а синовете му — Даг и Сигюрд. Те били много образовани хора. Присъствали на съвета и отговаряли от името на жителите на Йостердал. Понеже отхвърлили обвиненията му, Бьорн се държал заядливо с двамата братя и ги упрекнал, че са горди, прекалено пищно облечени и на всичко отгоре въоръжени. После заявил, че точно на тях им прилича да извършат такова дело. Братята отрекли да са откраднали животните. И така съветът приключил.
Скоро след това при Бьорн пристигнал крал Улав със свитата си. Дали голямо пиршество. Хората се оплакали на краля за обвинението, което Бьорн отправил към тях за изчезването на животните. Самият Бьорн казал, че според него синовете на Раюд са виновниците. Кралят изпратил да повикат двамата братя. Когато те се явили пред него, той видял, че не приличат на крадци. Улав освободил синовете на Раюд и отхвърлил падналото върху тях подозрение. Те го поканили да гостува в дома на техния баща, където в негова чест щели да дадат тридневно пиршество. Бьорн посъветвал краля да не пътува, но кралят все пак тръгнал.
В къщата на Раюд подготвяли тържеството. Кралят попитал домакина и жена му откъде са. Раюд отговори, че е швед от богат и знатен род. „Избягах с жена си оттам. Тя е сестра на крал Ринг Дагсон.“ Тогава кралят разпознал родовете и на двамата. Той забелязал, че и бащата, и синовете му са умни хора и ги попитал с какво се занимават.
Сигюрд отговорил, че може да тълкува сънища и да познава дали е ден или нощ, без да вижда слънце, луна или звезди. Кралят го изпитал и наистина било така, както казал Сигюрд. Даг обяснил, че той пък винаги, когато пожелае, може да разпознава доброто и лошото у всеки, който попадне пред очите му. Кралят го попитал какво вижда у него. Даг му разказал това-онова и кралят се уверил, че той има дарба.
След това крал Улав попитал за управителя Бьорн — що за човек е той. Даг отговорил, че Бьорн е крадец и дори посочил къде в имението си е скрил копитата, рогата и кожите на животните, които бил откраднал през есента. „Той стои на дъното на всички кражби, които станаха през есента и за които обвини други хора.“ Даг подробно описал на краля белезите, по които да търси. Когато кралят си заминал, отнесъл със себе си богати дарове от Раюд. Синовете на домакина изпратили Улав, който първо тръгнал към Бьорн. Там се разбрало, че всичко, което Даг казал на краля, е истина. Улав принудил Бьорн да напусне страната и само заради кралицата запазил живота и крайниците му.
165. Туре, синът на Улве от Еге, доведен син на Калв Арнесон и сестрин син на Туре Хюнд, бил много красив мъж. Бил едър, силен и по времето, за което разказваме, навършил едва осемнайсет години. Той се оженил много сполучливо в Хедмарк и се сдобил с големи богатства благодарение на този брак. Хората много обичали Туре и го смятали за добър хьовдинг. И така, Туре поканил краля и свитата му на пиршество. Улав приел поканата и отишъл на пира, където го посрещнали много сърдечно. Пиршеството било пищно, всичко било много изискано и от най-добро качество. Това направило голямо впечатление на краля и хората му. Всичко било толкова добре съчетано, че те не можели да определят кое е по-добро — къщите на Туре или вътрешната им подредба, покривката на масата или питието, или човекът, който дава пиршеството. Даг нищо не казал.
Крал Улав често разговарял с него и го разпитвал за едно-друго. Той всеки път се уверявал, че всичко, което Даг казва, е истина — всичко, което му предсказвал, наистина се случвало. Крал Улав имал голямо доверие на думите на Даг и затова го поканил на разговор в отделна стая. Двамата говорили надълго и нашироко. Накрая кралят му казал, че един щедър мъж — Туре, дава за тях богато пиршество. Даг пак нищо не казал. Тогава Улав го попитал какво мисли за този човек. Даг заявил, че според него е много добър и че всичко у Туре било точно такова, каквото го виждали околните. Кралят настоял Даг да отговори честно на въпроса му и обяснил, че има причина, за да пита.
Даг отговорил: „Кралю, ти ме караш да те посъветвам да го накажеш, ако се намери някакъв недостатък у него.“ Кралят казал, че не иска друг да съди вместо него и отново поискал отговор от Даг, който казал: „Думата на владетеля е закон. Намирам у Туре същите недостатъци като във всички други хора — той обича прекалено много парите.“ Кралят попитал: „Крадец ли е?“ Даг отговорил: „Не.“ „Какво тогава?“ — настоял кралят. Даг продължил: „За злато той дори е продал своя господар. Приел е злато от Кнют Велики, а в замяна е обещал главата ти.“ Кралят попитал: „Как може да си сигурен в това?“ Даг отвърнал: „На дясната си ръка над лакътя той носи златна гривна, която му е подарък от крал Кнют. Туре я крие от всички.“ С тези думи разговорът между двамата приключил. Кралят бил много разгневен.
Крал Улав седнал на масата и всички започнали да пият. Хората били весели, Туре обикалял и лично обслужвал гостите си. Улав наредил да го повикат. Туре се приближил към масата му и облегнал ръката си на нея. Кралят го попитал: „На колко години си, Туре?“ „На осемнайсет“ — отговорил домакинът. Кралят продължил: „Ти си голям воин, Туре, и си много смел, а си още толкова млад!“ После хванал дясната му ръка и я стиснал над лакътя. Туре казал: „Не ме стискай, имам цирей на ръката.“ Улав опипал ръката и усетил нещо твърдо под пръстите си: „Не си ли чувал, че лекувам? Дай да видя цирея!“ Туре разбрал, че не може да откаже, откачил гривната и я подал на краля. Улав попитал дали тя не е подарък от крал Кнют. Туре не отрекъл.
Крал Улав заповядал да затворят Туре и да го оковат във вериги. Тогава се приближил Калв и помолил краля да пусне виновника, като предложил откуп за него. Мнозина го подкрепили и също предложили откуп за Туре. Кралят бил толкова гневен, че нямало смисъл да бъде убеждаван. Той казал, че Туре ще получи същото наказание, каквото бил приготвил за своя крал. Улав заповядал да убият Туре. Това предизвикало омразата на народа в Опландия и Тронхайм, откъдето бил родът на Туре, към краля. Калв преживял много тежко смъртта на Туре, защото бил негов възпитаник.
166. Грютгард, който бил син на Улве и брат на Туре, бил най-големият в семейството. Той бил също така достоен и уважаван човек и имал своя свита. По времето, за което разказваме, Грютгард бил в Хедмарк и когато научил за смъртта на брат си, нападнал селището, в което били отседнали хората на краля. Когато отстъпвал, се криел в гората. Кралят разбрал за набезите на Грютгард и изпратил воините си да разберат какво става. Скоро кралят узнал, че убежището му е къща недалече от тази на краля.
Крал Улав тръгнал веднага, още през нощта, и стигнал там на разсъмване. Хората му обградили къщата на Грютгард. Воините на Грютгард се събудили при шума на кралските войници и веднага грабнали оръжието си. Самият Грютгард изтичал в преддверието и попитал кой предвожда дружината, която е обградила къщата. Отговорили му, че е пристигнал крал Улав. Грютгард попитал дали кралят го чува. Улав стоял пред вратата му: „Чувам те много добре!“ — отвърнал кралят. Тогава Грютгард извикал: „Няма да те моля за милост!“ и изскочил навън. Над главата си бил вдигнал щит, а в ръката държал гол меч. Било полутъмно и той не виждал ясно. Замахнал към краля с меча си, но срещнал Арнбьорн Арнесон. Острието пробило бронята на воина и пронизало стомаха му. Арнбьорн умрял. Веднага след това убили Грютгард и почти цялата му дружина. След това кралят се върнал във Викен.
167. Когато Улав стигнал в Тьонсберг, назначил управители във всички области и поискал да се събере войската.
Не му достигали кораби. Нямало други освен тези, които служели за крайбрежни пътувания. Хора събрал достатъчно от околните селища. Малцина дошли от по-далечните райони. Било видно, че населението на страната се е променило и не било вече толкова вярно на краля си. Улав изпратил хора в Готландия да докарат корабите и товара, които оставили там през есента, но пратениците му били задържани по пътя. И така, положението на краля не било по-добро от това през есента, когато заминавал за Дания. През пролетта крал Кнют изкарал войската си, която бил събрал от цяла Дания. Той имал не по-малко от хиляда и петстотин кораба.
168. В Норвегия се разчуло, че Кнют Велики е тръгнал с една непобедима войска от Дания и се канел да завоюва Норвегия. За крал Улав станало още по-трудно да намери воини. Приближените му често говорели за това помежду си. Сигват казал:
Кралят на Англия свиква
войниците за битка,
а ние имаме тъй малко кораби и хора —
смел е кралят.
Феодалите сториха лошо —
без воини да оставят крал като този;
само пари купуват верността на хората!
Кралят често свиквал тинга на личната си дружина и съветниците си, няколко пъти събирал и цялата войска. Питал хората как да постъпи. „Не трябва да крием, че през лятото крал Кнют ще бъде тук — казал кралят — и че води огромна войска, както вече сте чули. Нямаме достатъчно воини, за да му устоим, а и не можем да разчитаме на хората в тази страна.“ Мъжете, към които кралят се обърнал, нищо не отговорили на тези му думи. Ето какво разказва Сигват за това:
Можем от врага да се спасим,
но хората веднага
страхливци ще ни нарекат;
с безценния ний трябва да излезем.
Думите са излишни, смята кралят.
Кралската дружина, ако в боя падне,
всеки ще иска до краля да застане.
Тогава заговорът ще сполучи.
169. През същата есен в Хологаландия Хорек от Тьота си спомнил, че Осмюнд Граншелсон ограбил и убил хора от охраната му. Корабът на Хорек стоял закотвен до имението му с платна и скамейки за гребци. Той пуснал слуха, че се кани да замине на юг в Тронхайм. Една вечер Хорек отплавал с кораба си и с дружина от охраната си — били около осемдесет души. Те гребали с веслата цялата нощ, продължили и на сутринта, докато стигнали до имението на Граншел. Обградили къщата му и я запалили. Вътре изгорели Граншел и още няколко мъже. Други негови воини били убити отвън. Всичко на всичко трийсет души били избити. Хорек се върнал в имението си и мирно и тихо се прибрал. По това време Осмюнд бил при крал Улав, хората в Хологаландия не поискали глоба от Хорек за престъплението, което извършил, а и той не им я предложил.
170. Кнют Велики събрал войската си и тръгнал към Лимфюрд, откъдето се насочил към Норвегия. Той плавал и никъде не спрял. Минал край Фолден и останал на рейд край Агдер. Там свикал съвет. Селяните се отзовали веднага на поканата му. На този съвет Кнют бил провъзгласен за крал на цяла Норвегия. Той назначил областни управители и взел заложници от селяните. Никой не възразил. Когато крал Кнют минал край Фолден, крал Улав бил в Тьонсберг.
Кнют плавал на север покрай брега на Норвегия. Хора от селищата, край които минавал, отивали при него и му предлагали да му служат. Крал Кнют останал известно време в Айгерсюнд. При него дошъл и Арлинг Шалгсон с голяма свита. Двамата се обвързали с приятелство. Между обещанията, които Кнют дал на Арлинг, било и това, че Арлинг ще получи службата управител на страната от Стад до Риарбит. След това крал Кнют продължил пътя си. За тази част от пътуването му няма нищо за разказване, защото той не спрял никъде, преди да стигне в Тронхайм. Насочил се към Нидарос. Там свикал съвет на селяните от осемте области на Тронхайм и на него също бил провъзгласен за крал на цяла Норвегия.
Туре Хюнд придружавал Кнют още от Дания. Дошъл и Хорек от Тьота. Двамата с Туре станали феодали на крал Кнют и му се заклели във вярност. Кралят им дал големи имения, от които да получават данъци, и богати дарове. На всички феодали, които се присъединили към него, дал големи феоди и богатства. Дал им и повече власт, отколкото имали до момента.
171. И така, Кнют завзел Норвегия и свикал голям съвет с войската и народа. На него Кнют обявил, че желае да възложи на своя родственик ярл Хокон управлението на Норвегия — страната, която Кнют завоювал на този поход. След това кралят завел сина си Хорда-Кнют до трона, сложил го на него и го провъзгласил за управител на Дания. Кнют взел заложници от всички феодали — това били техни синове, братя или други близки роднини, или просто скъпи за тях хора. По този начин кралят обвързал феодалите да му бъдат верни.
Когато Кнют поел властта в Норвегия, неговият родственик Айнар Тамбаршелве сключил съюз с него и започнал да получава всички приходи, които получавали ярлите, когато управлявали страната. Крал Кнют дал на Айнар скъпи дарове и двамата се обвързали с приятелство. Кралят обещал, че докато властва в Норвегия, Айнар ще бъде най-знатният и най-почитаният от всички управители в тази страна и се съгласил, че след ярл Хокон, поради знатния си род, Айнар или неговият син Айндриде са най-подходящи да носят титлата управител на Норвегия. Айнар оценил високо обещанията на краля и от своя страна се заклел да служи вярно на Кнют. Така Айнар станал отново знатен и властен човек.
172. Турарин Ловтюнге бил исландец по произход и добър скалд. Той живял много години около крале и други владетели. Турарин бил и в обкръжението на крал Кнют Велики, за когото написал флок. Когато обаче кралят чул това, се разгневил и му казал да не съчинява стихотворения, а епос и да му го изрецитира още на следващия ден, докато седят на масата. В противен случай Турарин щял да бъде обесен, защото е проявил дързостта да съчини някакво си епосче за крал Кнют. Тогава Турарин измислил рефрен, който добавил с още няколко стиха към флока. А рефренът бил този:
Кнют защитава своето кралство,
както гърците бранят небето.
За епоса крал Кнют заплатил петдесет марки сребро. Той бил наречен наречена „Ховюдлаюсн“. Турарин съчинил друг епос за Кнют, наречен „Тьог-дропа“, в който разказвал за похода на краля от Дания към Норвегия. Ето част от него:
Имаше го Кнют под слънцето.
Твоя милост плаваше,
скъпи мой приятелю,
с голяма войска.
А гъвкавият крал насочваше
една флотилия немалка
извън Аимфюрд.
Егдерците, които иначе
се бият като врани в битка,
се стреснаха,
като видяха онзи поход.
И корабът блестеше
целият във злато.
Аз видях това
и то бе по-прекрасно от легенда.
И черни като въглен шхуни
свистяха, бързо порещи вълните
на морето Ходир там, край Аиста.
В залива на юг от Айгерсюнд
с кораби бе пълно цялото море.
И най-отпред във старата лагуна
край Тиернагел плаваха със мир
воини страшни.
Кралят не отиваше напразно
там, където морските коне
около Стад кръжаха.
Гъвкави морски животни,
гонени от вятъра,
те следи оставяха
край Стад.
Шхуните като соколи в небесата
плаваха от юг,
докато кралската войска
достигна Нид на север.
Тогава могъщият ютюнски крал даде
Норвегия цяла
на своя сестрин син
и ще ви кажа: след това
поднесе кралят Дания
на своя син.
В това сказание се споменава, че този, който е разказал за похода на Кнют, бил скалд, защото Турарин се похвалил, че бил сред хората на краля, когато той дошъл в Норвегия.
173. Воините, които крал Улав изпратил в Готландия, за да върнат корабите, взели само онези от тях, които смятали за най-добрите, а останалите изгорили. Те отнесли със себе си и товара им, който бил притежание на краля. Екипажът също се върнал в родината заедно с корабите. Отплавали от изток веднага, щом научили, че крал Кнют се е отправил към Норвегия. Плавали през Йоресюнд на север към Викен. Карали корабите на крал Улав. По това време той бил в Тронхайм. Когато узнал, че Кнют плава покрай бреговете на Норвегия, веднага се отправил към Ослофюрд и останал там на рейд в морето, наречено Драмн, като разположил корабите си така, че войската на крал Кнют да мине точно покрай тях, когато се връща от север на юг. По пътя си Кнют свиквал съвета на всяка област, през която минавал, и хората му се кълнели във вярност. След това му давали заложници. Така крал Кнют се насочил през Фолден към Борг. Там също свикал съвет, на който бил провъзгласен за владетел на тази земя. На други места сторил същото. Кнют плавал към Дания, като завоювал Норвегия без война. Вече бил станал крал на три кралства. Халвард Хорексблесе разказва:
Ингве[11] твърдо управлява
Англия и Дания.
Броните в кръв алена обагря,
но тъй мирът се затвърдява.
Войникът глада засити
на остроклюнните птици.
С оръжие господарят въведе
подчинение
в цяла Норвегия.
174. Крал Улав отплавал с флотилията си от Тьонсберг веднага, щом научил, че крал Кнют се е насочил към Дания. Улав повел онези воини, които сами поискали да го последват. Той имал тринайсет кораба. Насочил се към Викен, но оттам не могъл да събере нито пари, нито войници, с изключение на жителите на островите, които се съгласили да тръгнат с него. Кралят не влязъл навътре в сушата, за да събира войска, а се задоволил с хората и средствата, които успял да събере, плавайки по крайбрежието. Улав разбрал, че земята му е отнета с измяна. Когато дочакал попътен вятър, той отплавал. Това станало през зимата. Късно се появил попътният вятър, затова те дълго дрейфували на Сельой. Новини научавали само от търговците от северната част на страната. Кралят научил, че Арлинг Шалгсон събрал войска в Яарен и скайдът му стои готов за отплаване наред с много други кораби, собственост на земевладелците — шхуни, търговски кораби, салове. Кралят тръгнал с войската си и се задържал известно време в Айгерсюнд. Там той забелязал Арлинг, който побързал да събере колкото може повече хора.
175. Кралят отслужил месата на Св. Томас[12] за празника Юл извън залива веднага, щом започнало да се развиделява. Духал слаб, но остър ветрец и кралят отплавал към Яарен. Било влажно. В Яарен веднага се разчуло, че крал Улав приближава.
Когато Арлинг разбрал, че кралят идва от изток, наредил да свирят сбор на войската. Всички се качили на борда и се приготвили за сражение. Кралските кораби бързо приближавали към тях и към Яарен. Крал Улав имал намерение да влезе във фиорда и да се снабди с още хора и пари. Арлинг отплавал след него с голяма войска и много кораби. Флотилията му се движела бързо, защото неговите кораби били натоварени само с хора и оръжия. Най-бързо се движел скайдът на Арлинг и затова Арлинг наредил да свалят платното, за да дочакат останалите кораби. Крал Улав забелязал, че корабът на Арлинг се е приближил прекалено близо до неговата флотилия, защото кралските кораби били натоварени догоре, а и гредите им били подгизнали поради прекараните есен и зима в морето. Улав разбрал, че врагът му ще има голямо превъзходство, ако влезе в бой с цялата флотилия на Арлинг. И той наредил да предадат от кораб на кораб да се свалят платната, но не много бързо. Моряците изпълнили заповедта. Арлинг и воините му забелязали това и Арлинг подканил хората си да плават по-бързо: „Виждате ли — казал той, — вашите платна сега са по-ниски, те ще ни избягат!“ Наредил да вдигнат платното на скайда. Понесли се бързо напред.
176. Крал Улав се насочил към вътрешността на Бокн. Така двамата с Арлинг не можели да се виждат. Тогава Улав наредил да се свалят платната и да навлязат с гребане в един тесен проток наблизо. Там скрили корабите зад един нос. Всички моряци били въоръжени и облечени за бой. И ето че Арлинг се насочил към този проток, без да забележи, че срещу него са всички кораби на крал Улав, събрани един до друг. Когато ги видели, хората на Арлинг се хванали за оръжията, но войската на Улав заобиколила скайда от всички страни. Разразила се жестока битка и скоро войниците на Арлинг започнали да намаляват. Самият Арлинг се биел на палубата с шлем на главата, щит пред себе си и меч в другата ръка. Скалдът Сигват останал във Викен и там научил за това сражение. Той бил един от най-добрите приятели на Арлинг, живеел в неговото обкръжение и получавал богати дарове от него. Сигват написал флок за гибелта на Арлинг. Ето една строфа от него:
Арлинг се разпореди
корабът срещу краля да се подреди.
Белите орлови крака
се оцветиха във червено.
Вярно е това!
После дългия си кораб
до шхуната на краля подреди
насред голямата войска;
с мечове войниците се биха.
И ето, че започнали хората на Арлинг да падат посечени. Тогава влезли в близък ръкопашен бой — воин с воин в схватка. Кралските войници успели да се качат на скайда на Арлинг. Всеки от екипажа му загивал, без да отстъпва ни крачка от мястото си. Самият крал настъпвал упорито. Сигват разказва:
Кралят воини пронизва,
атакува скайда.
Трупове един през друг
по въжетата висяха.
Битката при Тюнгюр тежка бе,
хьовдингът на север от Яарен
обагри необятното море;
би се кралят,
а в залива топла кръв струеше.
Цялата войска на Арлинг до последния човек била избита. Накрая останал той единствен на палубата. Искали да го принудят да помоли за милост. Никой от сражаващите се не бил получил такава, дори и да се молел за това. Арлинг не можел да избяга, защото корабът бил обкръжен. Истината е, че нито той, нито някой от войниците му се опитал да бяга. Сигват разказва:
Всички моряци на Арлинг
край Бокн паднаха.
Младият крал остави
скайда празен
на север от Тюнгюр.
Синът на Шалг стоеше сам и горд,
далеч от своите приятели, изправен
на пустия корабен борд —
спокоен, непредаден.
Към Арлинг се спуснали откъм предните щевени и от другите кораби. Палубата на скайда му била широка и корабът се издигал високо над другите. Трудно било за моряците на Улав да го достигнат. Арлинг се защитавал с такава воля, че никой не бил виждал друг воин да се задържи толкова дълго време сам срещу такава многобройна вражеска войска. Арлинг не се опитал да бяга. И не молел за пощада. Сигват разказва:
Жадните за битка отмъстители на Шалг
поискаха пощада от кралските войници.
Все още ударите с брадва
валяха върху него.
Като гора те бяха.
И никога на таз земя
тъй храбър вожд не ще се появи,
докато вятърът шепти
и морето мие брега.
Тогава крал Улав преминал върху предната част на кораба и видял какво прави Арлинг. Кралят му извикал: „Пази си лицето днес, Арлинг!“ А той отвърнал: „Лице срещу лице орлите трябва да се бият!“ За тези думи разказва Сигват:
Арлинг каза, че орлите
лице в лице се бият,
Той дълго с воля отбранява
своята земя, пълна с врагове,
когато, разярен,
при Ютстайн в битка с Улав
истината каза.
Той винаги
сметките си плаща.
Кралят попитал: „Ще се предадеш ли, Арлинг?“ „Да, ще се предам!“ — отвърнал ярлът и свалил шлема от главата си. Отпуснал своя меч надолу и свалил щита си. После тръгнал към предния щевен. Кралят насочил острието на секирата си към бузата на Арлинг и казал: „Белязан ще бъде предателят на краля!“ В същия миг скочил Аслак Фитяскале, замахнал и забил секирата си в главата на Арлинг. Мозъкът му се пръснал. Арлинг загинал. Тогава крал Улав се обърнал към Аслак: „Глупак такъв! Току-що изтръгна Норвегия от ръцете ми!“ Аслак отговорил: „Напротив, мисля, че отсякох клона, за да падне Норвегия в ръцете ти, но ако съм направил нещо против волята ти и съм те разгневил, кралю, с постъпката си, аз нямам изход, защото ще се сблъскам с толкова силна ненавист от страна на останалите, че трябва да търся твоята подкрепа и защита.“ Кралят му обещал закрила.
Улав наредил всички да се качат на корабите и да се приготвят възможно по-бързо за отплаване. „Няма да ограбваме загиналите тук — казал той, — всеки ще запази това, което е имал.“ Войниците се върнали по корабите си и се приготвили за път. Скоро навлезли в протока. После станало така, както става винаги след тежка битка, когато войската загуби предводителите си и когато е многобройна — тя става неуправляема. Синовете на Арлинг не били там. Селяните не показвали желание да се бият. Тогава кралят продължил пътя си на север. Селяните отнесли тялото на Арлинг, както и на всички, които загинали заедно с него, в Сула. Голяма била скръбта по Арлинг. Хората често казвали, че в Норвегия той бил най-достойният и най-смелият мъж измежду всички онези, които имали неговия ранг. Сигват разказва:
Загина Арлинг!
Смъртта му бе
Във Властта на краля.
От Арлинг по-добре
друг хьовдинг смъртта не призовава.
Не познавам друг,
през всички свои дни
да се е бил тъй смело —
той млад загина.
Сигват разказва и за това, че Аслак е убил свой роднина и то без никаква причина:
Аслак между роднини
битка разрази;
не би трябвало никой
така размирици да буди.
Защитника на Хордаландия убиха.
Братоубийство е това,
не го отрича никой.
Истината е една —
роднини кръвни
гнева си трябва да сдържат.
177. Някои от синовете на Арлинг били в Тронхайм при ярл Хокон, други на север в Хордаландия, а трети карали военна служба по фиордите. Когато се разнесъл слухът за гибелта на Арлинг, той бил придружен с разкази за самото убийство. Тогава в Агдер, Рогаландия и Хордаландия се събрала войска. Дошли огромни тълпи от хора. Всички те начело със синовете на Арлинг тръгнали на север след крал Улав.
След битката с Арлинг кралят продължил пътя си през протока на север; било късно следобед. Казват, че тогава съчинил тези строфи:
Съвсем не е доволен господарят
от нощта в Яарен;
враната кълве от трупа.
Спечелихме ний боя шумен.
Той ме ограби; свърши лошо всичко.
Крещях бесен върху скайда.
Виновна е земята
за човекоубийство.
И заминал кралят към северната част на страната с войската си. Той научил, че селяните са събрали войска. Сред хората на Улав имало много феодали. Там били и синовете на Арне. За това споменава Бярне Гюлброскалд в поемата си за Калв Арнесон:
Калв! Когато наследникът на Харалд
за битка те повика източно от Бокн, ти го последва.
Народът твойта воля забеляза.
Ти не се скъпи тогава на вълка
да сложиш коледна трапеза.
Видяха те във боя най-отпред,
където камък с острие се срещна.
Ранени падаха войниците навред.
Арлинг бе убит;
бели шхуни
кръв газеха на север от Ютстайн.
Сега е ясно —
кралството с измама бе отнето.
Егдерците имаха повече войска
и взеха таз страна.
Крал Улав плавал, докато стигнал до Стад, и останал на рейд край Харьой, където научил, че ярл Хокон е събрал голяма войска в Тронхайм. Тогава Улав поискал съвет от приближените си. Калв Арнесон предложил да тръгнат към Тронхайм и да се бият с ярл Хокон въпреки очевидното числено превъзходство на войската му. Мнозина подкрепили думите на Калв, но други не се съгласили с тях. Накрая оставили кралят да реши.
178. Крал Улав насочил корабите си към Стайнвоген и останал да пренощува там. Аслак Фитяскале отплавал да пренощува в Боргюнд. Преди него там бил пристигнал Виглайк Арнесон. На сутринта, когато Аслак понечил да се върне на кораба си, Виглайк го нападнал, за да отмъсти за Арлинг, и убил Аслак.
В това време при краля пристигнали няколко от неговите дружинници. Те идвали от север от Фрекьойсюнд. Били прекарали лятото по домовете си. Тези хора разказали на Улав, че ярл Хокон с много феодали и голяма войска е пристигнал предишната вечер в протока: „Те искат да те убият, кралю, ако имат възможност — теб и цялата ти войска!“ Кралят изпратил няколко съгледвачи в планината и когато те се изкачили и погледнали отвисоко на север към Бярньой, видели голяма войска с много кораби. Върнали се при краля и му съобщили, че от север идва голяма войска. Улав разполагал с дванайсет кораба. Той наредил на хората си да се приготвят и да изкарат веслата. Когато излезли извън залива, установили, че войската на селяните има двайсет и пет кораба. Корабите на Улав се отправили към Ньорве. Когато стигнали до Боргюнд, видели срещу себе си да идват корабите на Аслак. Двете групи кораби се приближили и моряците на Аслак разказали на краля, че Виглайк Арнесон убил Аслак Фитяскале, отмъщавайки за Арлинг Шалгсон. Кралят обявил, че това е лоша новина, но не може да прекъсне пътя си, защото е във война. После кралските кораби продължили през Вегсюнд към Скот. Там освободил хората си. Калв Арнесон и мнозина феодали и земевладелци си заминали. Те отишли при ярла. Самият крал Улав продължил пътя си до Тафюрд и спрял край Валдал. Там слязъл на брега. По това време разполагал с пет добре оборудвани кораба. Кралят опънал шатрата си на мястото, където сега е разположено Силте. Това са няколко красиви поляни. Улав издигнал кръст на това място. Земевладелецът на Мюри се наричал Брюсе и бил хьовдинг на долината. Та този Брюсе и други селяни отишли при краля и му се поклонили. Улав ги попитал дали може да се стигне през долината до Леся. Брюсе отвърнал, че има проход, наречен Шаар: „Нито човек, нито кон може да мине през него.“ Крал Улав му казал: „Ние ще рискуваме все пак, селянино! Ще стане, както Бог пожелае. Ела сутринта, доведи мулетата си и ще се опитаме да минем през прохода. Ако намерим място, ще го пресечем!“
179. Когато съмнало, селяните на Брюсе дошли, така както им наредил кралят. После качили вещите си на мулетата, а самите те и кралят тръгнали пеша. Улав продължил да върви до мястото, което днес се нарича Кросбрека, и когато изкачил хълма, седнал да си почине. Поседял и погледал фиорда под себе си. После казал: „Изморителен път начертаха пред мен моите феодали, които ми измениха. А някога бяха мои верни приятели!“ Там, където тогава седял кралят, днес се издига кръст. И така, възседнал кралят един от конете и препуснал през долината към прохода. Попитал Брюсе дали има някакъв заслон, в който би могъл да отмори. Брюсе му посочил един и кралят пренощувал там. Преди разсъмване изпратил хора да разберат дали може да се премине през прохода. Те тръгнали, а кралят останал в заслона. Привечер дружинниците му и селяните се върнали и казали, че упорито търсили, но пътека не намерили и не вярвали някога да може да се прокара път през такова място. Веднага щом се развиделило, кралят още веднъж изпратил хора при прохода да търсят пролука. Те отишли, но му казали, че едва ли ще намерят такава.
Когато тръгнали, при краля дошъл човекът, който приготвял храната, и му казал, че вече няма почти нищо за ядене и добавил: „А ти имаш четиристотин дружинници и още стотина селяни.“ Тогава кралят му наредил да сложи в пещерата малко от останалото месо. Човекът го послушал, а кралят се отдалечил, направил кръстен знак във въздуха и помолил това парче да стане на храна, достатъчна за всички. После Улав отишъл при прохода Шаар. Видял хората си да седят капнали от умора. Брюсе го посрещнал с думите: „Казах Ви, кралю, но не искахте да ми повярвате. Не можем да се справим с този проход.“ Кралят свалил плаща си и заповядал да опитат още веднъж. Хората му се изправили.
И ето че двайсетина мъже преместили с лекота камъните, които преди не можели сто да повдигнат. Така пътят бил разчистен до обед и мястото станало лесно проходимо за хора и коне като равна поляна. След това Улав отишъл до мястото, където оставили парчетата месо и което днес се нарича „Пещерата на Улав“. Наблизо имало извор. Кралят се измил в него. И днес, ако домашно животно или човек се разболее и пие от този извор, веднага оздравява.
Кралят и хората му намерили достатъчно храна в пещерата и след като се нахранили, кралят попитал дали има някаква постройка в долината зад прохода, където могат да пренощуват. Брюсе казал: „Има няколко постройки, наречени Грьонинги, но никой не може да остане там през нощта, защото са обитавани от тролове и духове.“ Кралят заявил, че все пак ще трябва да пренощуват там. Тогава при него дошъл човекът, който отговарял за храната, и му казал, че изведнъж храната станала страшно много. „Не знам откъде дойде!“ Кралят благодарил на Бог за това, което му изпратил, и наредил на човека да приготви храна за селяните, които слезли в долината. Самият Улав останал в постройката за през нощта.
Посред нощ, когато всички заспали, се чули хлипане и рев: „Селяните на крал Улав така ме изгориха, че не мога да остана в къщата си. Трябва да бягам далече и никога няма да се върна тук.“ На сутринта, когато хората се разбудили, кралят тръгнал към планината, но преди това казал на Брюсе: „Тук ще построиш имение. На земевладелеца, който ще живее в него, винаги ще му спори работата. Зърното никога няма да замръзва, въпреки големите студове.“ И тръгнал крал Улав, минал през планината и стигнал в Айнбю, където пренощувал.
Улав бил крал на Норвегия вече петнайсет години, когато настъпила зимата, в която и той, и ярл Свайн били в страната.
В Норвегия по това време бил и този, за когото сега ще разкажем. Току-що бил отминал празникът Юл, или Коледа, когато кралят напуснал кораба си и слязъл на сушата, както вече разказахме. Свещеник Аре Тургилсон пръв е написал колко дълго продължава управлението на крал Улав. А Аре говорел истината и имал добра памет. Той бил много възрастен и помнел старинни саги, чути от други хора, толкова възрастни, че били съвременници на събитията, за които разказвали. Така че самият Аре споменавал в книгите си имената на хората, за които тук се разказва. Иначе сред хората се говори, че Улав бил крал на Норвегия петнайсет години, след което загинал, и че ярл Свайн вече управлявал страната през последната зима, в която Улав все още бил в Норвегия. Говори се обаче също и че Улав бил петнайсет години крал на Норвегия и продължил да живее.
180. Крал Улав прекарал нощта в Леся и на следващата сутрин заминал. Пътувал ден след ден с войската си първо към Гюдбрандсдал, после пресякъл Хедмарк. По време на този поход той разбрал кои са негови приятели, защото те го последвали, а онези, които не му били толкова верни, се върнали по домовете си. Някои дори показали враждебност и отчужденост от него, което трябвало да се очаква. Ясно се виждало, че мнозина от опландците осъждали убийството на Туре, за което вече разказахме.
Крал Улав освободил много от своите хора да се върнат по родните си места. Това били онези, които трябвало да се погрижат за именията и семействата си. Тези хора смятали, че е несигурно спокойствието в именията, чиито владетели са заминали извън страната във войската на краля. След това Улав съобщил на приятелите си, че смята да замине от Норвегия, като тръгне първо към Швеция, а оттам ще реши накъде да се отправят. И им казал, че трябва да очакват завръщането му в страната и кралството, ако Господ му позволи да живее дотогава, защото си е поставил за цел целият народ на Норвегия да му служи отново. „Аз бих искал да вярвам — казал той, — че ярл Хокон няма да държи дълго властта в Норвегия. И това не е чудно, защото ярл Хокон не имал голям късмет, когато преди се е изправял срещу мен. А в това, което сега ще кажа, трябва да вярвате! Предричам, че Кнют Велики след една-две зими ще умре. Властта му ще приключи и родът му няма да се възкачи на трона, ако стане така, както казвам!“
Когато Улав свършил речта си, хората се приготвили за път. Начело с краля те заминали на изток към Айдскуг. Кралят бил последван от жена си Астрид, тяхната дъщеря Юлвхилд, сина им Магнюс, Рагнвал Брюсасон, синовете на Арне — Турберг, Фин и Арне, и много феодали. Отбрани хора водел кралят. Конярят Бьорн получил разрешение от Улав да замине за имението си. Мнозина други приятели на краля също получили разрешение да си заминат. Улав ги помолил само да му известят, ако в страната се случи нещо, което той би трябвало да знае. След това кралят и приближените му тръгнали.
181. За пътуването на крал Улав може да се каже, че от Норвегия той първо се отправил на изток към Айдскуг и Вермландия, после към Вадсбо и пресякъл гората в посока Нерке. Там живеел властен и богат човек на име Сигтриг. Синът му се казвал Ивар. Той станал велик воин. Крал Улав останал при тях до края на пролетта. Когато дошло лятото, той се приготвил за път. Намерил си и кораб. Отплавал и не спирал никъде, докато не стигнал в Гардарике при крал Ярислайв и кралица Ингеяр. Кралица Астрид и кралската дъщеря Юлвхилд останали в Свитюд, а Улав заминал на изток със сина си Магнюс. Крал Ярислайв приел сърдечно крал Улав и го поканил да остане при него и да разполага с толкова имоти, от колкото има нужда, за да изхранва дружината си. Улав приел поканата и останал.
Казват, че крал Улав измолил от Бога всичките си земни дни. И след като забелязал, че властта му отслабва, а тази на противниците му се засилва, той отдал всичките си сили в служба на Бога. Нищо не можело да го откъсне от това — дори и работата. През цялото време, докато бил крал на страната си, той се занимавал с онова, което било най-важно — да осигури мир за народа си и да опази Норвегия от набезите на други владетели, да накара поданиците си да приемат Христовата вяра и да въведе справедливи закони и поземлено право. Последното той направил, защото смятал, че само така ще има ред в кралството.
В Норвегия имало обичай синовете на кралските дружинници и на богатите земевладелци да плават с корабите си и да си набавят богатства, като плячкосват в чужбина или в собствената си страна. След като обаче крал Улав станал крал на Норвегия, мирът в страната се стабилизирал и той преустановил грабежите на нейна територия. Кралят наказвал със смърт или осакатяване всички, които извършвали беззакония и грабежи, независимо дали били синове на богати хора, или произхождали от простолюдието. Не важали нито откупи, нито глоби. Скалдът Сигват казва:
Воините смели,
които на война отиваха,
искаха да се откупят
срещу червено злато,
но кралят им отказа.
„С меч — той каза — трябва
да се подстриже скалпа
на тез момчета.
И трябва кралството да се опазва;
за грабежи строго всеки ще накажа.“
Безценният ни господар
с мърша вълците нахрани,
посече крадци и обирджии,
а кражбите все пак растяха.
На сръчните крадци
кралят заповяда
да отсекат ръцете и краката.
Мирът в страната
стана по-стабилен.
Показа неговата власт,
че, охранявайки страната,
остър меч отсече
на стотици викинги главите.
Безценният баща на Магнюс
спечели не една победа
и славата на Улав Дигре
се възвиси над всички.
Крал Улав наредил богатите и бедните да бъдат наказвани по един и същ начин. Хората сметнали това за необмислено решение. Неколцина започнали да негодуват срещу краля, след като загубили роднини заради строгата му присъда. Те не понесли неговата справедливост, а той предпочел да загуби короната си, отколкото да съди несправедливо. Говорели за него, че бил стиснат и не давал на хората си достатъчно злато, но това не било вярно, защото той бил много щедър към приятелите си. Поданиците му се разбунтували срещу него, защото го смятали за жесток и прекалено строг, а иначе кралят предлагал много злато на всеки, който заслужавал. Знатните хьовдинги били привлечени от крал Кнют с това, че им обещавал власт и владетелски титли. Към това се прибавила и волята на народа господар да му стане ярл Хокон, защото всички го обичали и си спомняли за доброто време, когато той управлявал страната.
182. Ярл Хокон изкарал флотилията си от Тронхайм и се насочил срещу крал Улав в Мьоре, както вече разказахме, и когато кралят насочил корабите си към вътрешността на фиордите, той го последвал. Към ярла се присъединил и Калв Арнесон с мнозина други, които били напуснали крал Улав. Хокон с радост приел Калв. Отправили се към мястото, където дрейфували корабите на краля край Валдал в Тафюрд. Хокон превзел корабите на краля и наредил да ги приготвят за отплаване. Теглили жребий кой ще ги управлява. При ярла служел мъж на име Йокюл, исландец по произход и син на Борд Йокюлсон от Ватсдал. На него се паднало да командва кораба на крал Улав. Йокюл съчинил тази строфа:
От Силте успях да тръгна с кораб —
жена не трябва да ме пита
дали бих се страхувал,
ако вълнение ме чака.
Корабът на Улав Дигре
беше притежание,
накичено със злато, жено!
През лятото ограбиха
самия крал
заради жажда за победа.
Тук накратко ще разкажем за нещо, което се случило много след това. Йокюл попаднал на хората на крал Улав в Готландия и те го пленили. Кралят заповядал да го отведат и убият. Усукали косата на Йокюл и един воин я държал опъната. Йокюл застанал на колене на земята. Друг воин трябвало да го съсече. Когато чул свистенето на секирата, Йокюл се дрънкал и острието улучило алабаша му. Зейнала огромна рана. Кралят видял, че е смъртоносна и заповядал да го оставят на мира. Йокюл се свестил малко и промълвил:
Раната гори и аз си отивам.
Често бил съм по-добре.
Рана имам, от която
блика буйно струята червена.
Изтича кръвта ми от тази рана.
Мъжество аз трябва да покажа.
Един крал под прекрасен шлем
гнева свой стовари върху мен.
И Йокюл издъхнал.
183. Калв Арнесон придружил ярл Хокон до Тронхайм, а ярлът му предложил да влезе в неговата свита. Калв отговорил, че иска първо да отиде в имението си в Еге и после да вземе решение какво да прави. Ярлът се съгласил. Когато пристигнал у дома си, Калв забелязал, че жена му Сигрид е много потисната. Тя започнала да го упреква и да изрежда всички обиди, които им били нанесени от крал Улав. Първо бил заповядал да убият нейния предишен съпруг Улве. „А след това — допълнила тя — по негова заповед убиха и двамата ми сина. А ти, Калв, беше там, когато ги убиха, и най-малко очаквах от теб да не се противопоставиш.“ Калв отвърнал, че Туре бил убит против волята му. „Аз предложих откуп за него — оправдал се той, — а когато убиха Грютгард, аз изгубих своя брат Арнбьорн.“ Сигрид отговорила: „Трябваше да изтърпиш подобно нещо от краля, та дано някога ти се прииска да му отмъстиш за това, щом като не желаеш да отмъстиш за обидите, които аз понесох. Ти видя как беше убит Туре. Той беше твой приемен син. Колко те оцени кралят тогава!“
Тези и други горчиви думи отправяла тя непрестанно към Калв. Накрая той се поддал и обещал да влезе в обкръжението на краля, ако получи от него по-големи феоди. Сигрид изпратила вест на ярла и му разказала какво смята да прави. Той поканил Калв да се срещнат в града. Калв не чакал втора покана, а заминал за Нидарос. Посрещнали го сърдечно и двамата с ярл Хокон дълго разговаряли. Те постигнали споразумение по всички въпроси и Калв станал приближен на ярла, след което получил големи феоди от него. После заминал за имението си. Вече имал власт над вътрешната част на Тронхайм.
Когато дошла пролетта, Калв приготвил един от корабите си и отплавал на запад към Англия, защото разбрал, че рано през пролетта крал Кнют е тръгнал от Дания към Англия. По същото време крал Кнют бил дал титлата ярл на Харалд, сина на Туршел Хьоге. Веднага щом пристигнал в Англия, отишъл при крал Кнют. Бярне Гюлброскалд разказва:
Бързаше на изток великият крал.
Той нареди
щевенът да пори морски вълни.
Братът на Харалд бе уморен от битки,
трябваше да стигне в Гардар.
Няма да събирам хорски клюки,
не съм навикнал към това.
Когато двамата се разделихте,
при Кнют веднага ти замина.
Когато Калв пристигнал, кралят го приел много любезно и разговарял с него. Кралят побързал да предложи на Калв да се опълчи срещу Улав Дигре, ако той се завърне в страната. „И аз ще те направя ярл — обещал Кнют — и ще те оставя да управляваш Норвегия, а моят роднина Хокон ще дойде при мене. Това е най-доброто за него, защото той е изпълнен с такова достойнство, че не вярвам да хвърли копие срещу крал Улав, ако двамата се срещнат.“ Калв изслушал тези думи и му се приискало да получи титлата. Затова двамата с краля се споразумели. Калв поел обратния път към родината си, а преди това, на раздяла, крал Кнют му поднесъл достойни за сана му дарове. Скалдът Бярне споменава това:
Смел в битките, наследнико на ярли,
на английския крал можеш ти
за даровете да благодариш.
Успя да се споразумееш
чудесно с него.
Лондонският крал земя ти даде,
преди да отпътуваш от западния бряг.
Всичко бързо стана —
ти живееш в голяма чест и слава.
И така Калв заминал за Норвегия и се прибрал в имението си.
184. През същото лято ярл Хокон заминал на запад за Англия и когато пристигнал, бил посрещнат сърдечно от крал Кнют. Ярлът имал годеница в Англия и бил отишъл да я вземе. Имал намерение да вдигне сватбата в Норвегия, но искал да си набави всичко, което му трябвало или не можел да намери в родината си, от Англия. Поради това ярлът се приготвил да отпътува за Норвегия чак през есента. Въпреки закъснението си се отправил към открито море.
За пътуването му може да се каже само това, че корабът му потънал и нито един от екипажа не оцелял. Казват, че една привечер видели кораба недалеч от Катанес. Бил попаднал в някакво силно течение. Онези, които поддържат този слух, смятат, че е потънал в Свелген. Едно обаче е ясно — ярл Хокон е изчезнал в морето и нищо от кораба му не е стигнало до брега. През същата есен търговци донесли слуха, че той се бил удавил. Така всички разбрали, че през въпросната есен той не се завърнал в Норвегия. А страната останала без владетел.
185. След като се разделил с крал Улав, конярят Бьорн останал в имението си. Той бил известен човек и скоро навсякъде се разчуло, че стоял мирно и тихо у дома си. Ярл Хокон, както и другите хьовдинги на страната, също разбрали и изпратили при Бьорн хора с покани. Той ги посрещнал сърдечно, поканил ги на разговор и попитал за целта на посещението им. Този, който предвождал пратениците, му предал поздрави от крал Кнют, ярл Хокон и още няколко хьовдинга. „Крал Кнют — казал той — пита настоятелно за тебе. Той научи, че ти си придружавал крал Улав Дигре и затова си негов враг. Смята, че това не е хубаво, защото иска да бъде твой приятел, както и на всички други храбри и известни мъже, но ти трябва да престанеш да враждуваш с него. Вече ти остана да направиш само едно — да потърсиш подкрепа и приятелство там, където можеш да ги получиш. А при него всички от северните страни са намерили тези две неща. Всички вие, които бяхте близки с крал Улав, видяхте как се раздели той с вас. Вие сте безпомощни срещу крал Кнют и хората му. А миналото лято плячкосвахте страната му и избивахте неговите приятели. Затова е по-добре да приемеш с благодарност приятелството, което ти предлага крал Кнют. По-правилно би било ти първи да помолиш за това. Можеше да предложиш дори пари, за да го получиш.“
Когато пратеникът завършил, Бьорн отговорил: „Искам да остана на спокойствие в имението си и да не слугувам на никой владетел.“ Пратеникът обаче продължил: „Такива хора като теб са достойни за обкръжението на краля. Можеш да избираш: или да заминеш при крал Улав и да изгубиш всичко, което имаш — така става обикновено при него, или, което е далеч по-добре, да приемеш приятелството на крал Кнют и ярл Хокон, да станеш техен воин и да им се закълнеш във вярност, за което ще получиш отплата.“ И изсипал английско сребро от една голяма кесия. Бьорн бил алчен човек. Почти му прилошало при тази гледка. Останал мълчаливо втренчен в среброто. Мислел какво да направи. Смятал, че ще бъде твърде голяма загуба, ако се раздели с имуществото си, а и му се струвало малко вероятно крал Улав да се върне в Норвегия. Когато пратеникът почувствал, че Бьорн се е съблазнил от среброто, добавил и две дебели златни гривни с думите: „Вземи парите, Бьорн, и се закълни. Обещавам ти, че това е малко в сравнение с онова, което би получил, ако отидеш при крал Кнют.“ А парите били толкова много, обещанията така съблазнителни, даровете толкова големи, че алчността замъглила съзнанието на Бьорн. Грабнал парите и се съгласил да стане воин на крал Кнют и ярл Хокон и да им се закълне във вярност. И пратениците си заминали.
186. До коняря Бьорн стигнал слухът, че ярл Хокон се е удавил. След като разсъдил, той започнал да съжалява, че е нарушил обещанието си, дадено на крал Улав. Почувствал се освободен от уговорката да служи вярно на ярл Хокон и решил, че ако крал Улав се завърне в Норвегия, Вероятността да се възкачи отново на престола вече е голяма, тъй като страната е останала без владетел. И Бьорн веднага тръгнал на път с още няколко души. Пътували ден и нощ. Където можели, яздели коне, а където успявали да намерят кораб, плавали по море. Не спрели никъде, докато през същата зима в навечерието на Коледа не стигнал до Гардарике при крал Улав. Когато ги видял да пристигат, кралят много се зарадвал и започнал да ги разпитва за новини от Норвегия. Бьорн му разказал, че ярлът се е удавил и страната е останала без владетел.
Тези новини зарадвали всички от свитата на крал Улав, които били оставили в Норвегия имения, роднини и приятели и отдавна тъгували по своята родина. Бьорн разказал още много неща за събитията, случили се в Норвегия след заминаването на Улав. После кралят попитал за приятелите си и дали все още са му верни. Бьорн отговорил, че не всички му служат вярно и паднал на колене в краката на краля. Прегърнал нозете му и казал: „Всичко е в ръцете на Бог и на Вас, кралю. Аз приех пари от хората на Кнют и му се заклех във вярност. Но искам да те следвам и да не се разделям с тебе, докато и двамата сме живи.“ Кралят му отвърнал: „Веднага се изправи, Бьорн, и ще се помирим. За това, което си направил, ще отговаряш пред Бог. Аз разбрах, че в Норвегия няма много хора, които държат на даденото към мене обещание, щом като такива като тебе ми изменят. Вярно е и това, че хората преминават през големи трудности сега, когато съм далече от страната. Освен това са изложени на непрекъсната опасност от война, предизвикана от моите врагове.“
Бьорн разказал на краля кой най-много подстрекава хората към бунт срещу него и приближените му. Той назовал имената на синовете на Арлинг от Яарен и на техни роднини, Айнар Тамбаршелве, Калв Арнесон, Туре Хюнд и Хорек от Тьота.
187. Крал Улав пристигнал в Гардарике много обезпокоен и непрестанно мислел как да постъпи. Крал Ярислайв и кралица Ингеяр му предложили да остане при тях и да оглави кралство, наречено Вулгария[13], което се намирало в границите на Гардарике. Неговият народ не бил покръстен. Крал Улав дълго мислил върху това предложение и когато го споделил с воините си, те го посъветвали да не приема, защото искали да направят опит да се върнат в своето собствено кралство. Кралят имал намерение да се откаже от кралската си титла и да замине за Юшал[14] или за друго свято място, за да влезе в някой монашески орден.
Най-много обмислял обаче възможността да си върне норвежкото кралство. Мислейки за това, Улав си спомнил първите десет години от своето управление. Тогава всичко било леко и успешно за него. После нещата се променили, трудно се справял с проблемите и когато се позовавал на късмета си, той му изневерявал. Ето защо крал Улав не бил сигурен, че е толкова разумно да тръгне право срещу враговете си само с шепа хора и то във време, когато целият народ на Норвегия се е събрал и е въстанал срещу него. Често го спохождали подобни мисли и кралят се обръщал към Бог с молба да му помогне да прозре верния път. Улав се връщал отново и отново към този въпрос и все не можел да намери изход.
188. Една нощ крал Улав дълго лежал буден и размишлявал. Чудел се какво да прави и въздишал тежко. Постепенно се унесъл и потънал в сън, но толкова лек, че сякаш бил буден и виждал всичко, което ставало в къщата. И така, Улав видял някакъв мъж, застанал до леглото му. Бил едър, красив и скъпо облечен. Хрумнало му, че това трябва да е Улав Тригвасон. Мъжът му казал: „Виждам, че си много обезпокоен и се чудиш какво да правиш. Изненадва ме, че толкова дълго обмисляш решението си. Странно е и това, че си готов да се откажеш от кралството, което ти е дадено от Господ. Същото се отнася и за намерението ти да останеш тук и да приемеш кралство в земите на чуждоземни крале, които не познаваш. Замини обратно и си върни кралството, което ти принадлежи и ти се полага по наследство. Ти си го управлявал с Божията помощ. Не оставяй своите подвластни да те разубедят. Задачата на кралете е да побеждават враговете си и достойна е смъртта, когато я посрещнат сред воините си в битка. Или може би се съмняваш в своето право, когато се наложи да се биеш с врага си? Не трябва да криеш истината от самия себе си. Можеш спокойно да заминеш за родината си, защото Бог е свидетел, че тя е твое притежание!“ Когато кралят се събудил, сторило му се, че видял лъч светлина, останал след мъжа, който си бил тръгнал.
От този момент Улав си възвърнал твърдата решимост да замине за Норвегия. Той знаел, че и всички негови хора искат същото. Бил сигурен, че вече ще е лесно да превземе страната, защото тя е без владетел, както току-що бил научил. Улав смятал, че ако отиде лично, много хора ще се присъединят към него. Когато съобщил на воините си своето решение, всички му били благодарни за това.
189. Сега ще стане дума за това, че по времето, когато крал Улав бил в Гардарике, синът на една знатна вдовица получил гнойно възпаление на гърлото и не можел да преглъща. Всички помислили, че ще умре. Майката на момчето го завела при кралица Ингеяр, защото я познавала лично. Кралицата й казала, че не знае лек за малкия: „Иди при крал Улав — посъветвала тя вдовицата, — той е най-добрият лекар тук. Помоли го да докосне с ръцете си болното място! А ако откаже, му обясни, че аз те изпращам.“ Майката направила така, както я посъветвала Ингеяр. Отишла при Улав и му казала, че момчето й умира от гнойно гърло. После го помолила да сложи ръцете си върху болното място. Улав отговорил, че не умее да лекува и й предложил да намери истински лекар. Тогава вдовицата му разказала, че кралицата я изпраща при него: „Тя те поздравява и помоли да ми приложиш това лечение, което можеш. Твърди, че си най-добрият лекар в града.“
Тогава крал Улав докоснал гърлото на момчето и започнал да разтрива с палци болното място, докато детето си раздвижило устните. Кралят взел парче хляб и го натрошил в дланта си. Сложил го в устата на момчето и то го преглътнало. От този момент нататък възпалението в гърлото му изчезнало и след няколко дни детето оздравяло напълно. Майка му, както и други роднини и познати на момчето, били много щастливи. Хората вярвали, че това се дължало на добрите лековити ръце на крал Улав. Така говорели и за други хора, които имали такава дарба, че ръцете им били добри. Оттогава, когато кралят правел предсказание, всички вярвали в него.
190. Една неделя крал Улав седял на масата потънал в толкова дълбоки размишления, че не забелязал как минава времето. Той несъзнателно дялкал една пръчка с ножчето си. Един от прислужниците застанал до него, като държал поднос с чаша вино. Той видял какво дялка кралят и разбрал, че Улав е някъде далече в мислите си. Тогава прислужникът му казал: „Утре е понеделник, господарю.“ Кралят го погледнал и дошъл на себе си. Помолил да му дадат свещ, събрал треските, които издялал от пръчката, запалил ги от свещта и ги оставил да изгорят в дланта си. Така всички разбрали, че той държи на законите и молитвите и че ще ги спазва на всяка цена.
191. Когато кралят дълбоко в себе си взел решението да замине за родината си, той споделил това с крал Ярислайв и кралица Ингеяр. Те го разубеждавали, уверявали го, че ще му дадат колкото власт той поиска в тяхното кралство и го молили да не тръгва срещу враговете си с толкова малко хора. Но крал Улав им разказал какво сънувал и че го изтълкувал като знак от Бога. Кралят и кралицата разбрали, че решението на Улав е твърдо и му предложили своята помощ за този поход. Улав сърдечно поблагодарил за добрата воля и казал, че с удоволствие ще приеме подкрепата им.
192. Малко след Коледа Улав бил готов. Той имал около двеста воини. Крал Ярислайв дал на всички тях коне и снаряжение. Те се приготвили и тръгнали. Крал Ярислайв и кралица Ингеяр се сбогували с Улав. Той оставил при тях сина си Магнюс. И така крал Улав заминал на запад. Насочил се първо към заледените езера, а после към морето и когато настъпила пролетта и ледовете се разтопили, той приготвил корабите си за отплаване.
Пристигнали в Готландия по вода. Там научили новините от Швеция, Дания и Норвегия. Кралят разбрал, че ярл Хокон наистина се бил удавил и Норвегия е останала без владетел. Тогава светнало пред очите на Улав и на войниците му. Те отплавали веднага, щом излязъл попътен вятър, и се насочили към Свитюд. Кралят се доближил до брега при Меларен и акостирал при Орос[15]. После известил за пристигането си шведския крал Анюнд и поискал среща с него. Крал Анюнд с радост се отзовал на поканата на своя сродник и веднага дошъл на срещата. Придружила го и кралица Астрид с хората си. Когато се приближили един към друг, кралят на шведите поздравил сърдечно крал Улав.
193. Сега ще ви разкажем какво правели по това време хората в Норвегия. През тези две зими Туре Хюнд пътувал до страната на фините далече зад планините и се сдобил с големи богатства. Той търгувал с разнообразни стоки. Поръчал на фините да изработят за него дванайсет ризи от еленова кожа и да ги омагьосат, така че никакво оръжие да не може да ги пробие. Тези ризи били по-здрави от ризница, направена от метални халки. Последната пролет Туре приготвил военен кораб и за негов екипаж взел хора от охраната на имението си. Той събрал селяните и им наредил да свирят сбор на войската от северните краища на страната. Туре успял да събере множество хора. Хорек от Тьота също събрал голяма войска. Мнозина хьовдинги се присъединили към него за този поход. Войските щели да се изправят срещу крал Улав и да защитават Норвегия от него, ако той пристигне от изток.
194. След като ярл Хокон се удавил и всички разбрали за смъртта му, най-големият претендент за трона на страната станал Айнар Тамбаршелве. Той смятал, че двамата със сина си Айндриде имат най-много права над имуществото на ярла. Айнар си спомнил за обещанията, които крал Кнют му дал на раздяла, и наредил да приготвят един от най-хубавите му кораби. Качил се на него с голяма свита и отплавал на юг покрай брега, а после на запад през морето. Той не спрял, докато не стигнал до Англия. Веднага щом стъпил на сушата, отишъл при крал Кнют, който го посрещнал много любезно. Айнар казал на краля, че е дошъл, за да получи обещаното му от краля: да бъде обявен за крал на Норвегия, когато ярл Хокон не е вече там.
Крал Кнют отвърнал, че нещата са се променили: „Аз вече изпратих хора и отличителните си знаци в Дания на моя син — казал той. — Ще му дам кралство Норвегия. Но искам да запазя дружбата си с тебе. Ти ще получиш от мене титла, каквато ти се полага заради твоя произход. Ще станеш феодал и ще получиш големи феоди в Норвегия. Ще стоиш над другите феодали в страната.“ Айнар разбрал какви са плановете на краля и поел по обратния път. Станало му ясно, че има опасност от война в Норвегия, ако крал Улав се завърне от изток. Тогава му хрумнало, че няма за какво да се връща, ако ще се бие Улав, а и едва ли щял да получи по-голяма власт, отколкото имал. Затова Айнар отплавал в открито море и не се завърнал в родината си до събитията от това лято.
195. Владетелите на Норвегия имали шпиони в Свитюд и в Дания. Те следели дали крал Улав идва откъм Гардарике. Толкова бързо, колкото можел да се придвижи човек, долетяла новината, че крал Улав е пристигнал в Свитюд. Веднага, щом разбрали това, норвежците свикали войска от цялата страна. Феодалите, които дошли от Агдер, Рогаландия и Хордаландия се разделили — едни тръгнали на север, а други на изток, защото смятали, че и на двете места трябва попълнение. Синовете на Арлинг от Яарен предвождали войската, която заминала на изток. На север тръгнали Аслак от Финьой и Арленд от Ярде. Присъединили се към тях и феодалите, които живеели по тези места. Всички се заклели пред крал Кнют, че ще убият крал Улав, ако им се удаде възможност за това.
196. Когато в Норвегия се разнесъл слухът, че крал Улав е пристигнал от изток в Свитюд, неговите приятели поискали да му помогнат и се събрали. Най-знатният хьовдинг в тази дружина бил Харалд Сигюрдсон, брат на крал Улав. По онова време той бил вече петнайсетгодишен. Израснал едър и изглеждал по-голям от възрастта си. Имало и много други знатни хора. Дружината, която наброявала шестстотин души, заминала от Опландия и тръгнала към Вермландия, пресичайки Айдскуг. След това се насочили на изток към Свитюд и навсякъде питали за Улав.
197. През пролетта крал Улав останал в Свитюд и непрекъснато получавал новини от Норвегия. Казвали му все същото — пристигането му в страната нямало да бъде спокойно и в мир. Хората, дошли от северната част на страната, го съветвали да напусне страната. Но желанието на Улав да влезе в Норвегия било все така силно. Той попитал крал Анюнд с каква войска може да му помогне, за да си върне кралството. Анюнд отговорил, че шведите нямат голямо желание да тръгнат на военен поход към Норвегия: „Ние знаем — обяснил той, — че норвежките са умели и бързи бойци. Те са жестоки в битките. Веднага ще ти кажа с колко войници мога да ти помогна. Ще ти дам четиристотин души, които можеш да избереш сам от кралската ми дружина. Те са добри воини, напълно въоръжени и готови за бой. Можеш да вземеш и всеки, който поиска да те последва.“ Крал Улав приел това предложение и тръгнал. Кралица Астрид и кралската дъщеря Юлвхилд останали в Свитюд.
198. Малко преди крал Улав да се отправи на път, при него дошла войската от четиристотин воини, която му дал крал Анюнд. Заедно с шведите Улав тръгнал към горите и стигнал до Ярнбераландия. Там към тях се присъединила войската от Норвегия, за която разказахме по-горе. Улав се срещнал със своя брат Харалд и други свои роднини. Срещата била много радостна за всички. Така войската на краля вече наброявала хиляда и двеста души.
199. Разказват, че Даг бил син на крал Ринг, който избягал от страната и от крал Улав. Твърдят също, че бил потомък на крал Харалд Хорфагре. Даг бил роднина на Улав. Заедно с баща си Ринг се бил заселил в Швеция, където имали малко кралство. Когато през пролетта крал Улав пристигнал от изток в Свитюд, изпратил на Даг вест и го помолил да го подкрепи, като му изпрати от своите поданици. В замяна му обещал, след като си върне Норвегия, да му даде кралство, не по-малко от това, което са притежавали дедите му.
Когато получил вестта, Даг се зарадвал. Той много тъгувал по Норвегия и искал да си върне земите на своя род. Веднага отговорил на краля и обещал да се присъедини към него. Той бил буен и невъздържан човек — и в думите, и в делата си. Бил много смел, но доста неразумен човек. И така Даг събрал около хиляда и двеста мъже и с тях тръгнал, за да се присъедини към крал Улав.
200. Крал Улав разпратил вестоносци из селищата и съобщил на хората, че който иска да спечели богатства и плячка, както и да си раздели с останалите имущества на кралските неприятели, може да го последва.
Улав повел войската си. Минавали през горски селища, пусти местности, често през големи водни пространства. Те теглили или дори носели корабите си, когато прекосявали сушата между водите. Още хора се присъединили към Улав. Някои от тях идвали от горите, други били разбойници по пътищата. Много от местата, където кралят пренощувал, по-късно били напечени Улавсби[16]. Кралят не спрял, докато не стигнал до Йемтландия. Оттам се отправил на север към Шьолен. Воините му се разпределили по селищата и преживявали както в мирно време, когато не се очаквала война. Но винаги, когато се разделяли, норвежката войска оставала с краля, Даг тръгвал по друг път със своите хора, а шведите — по трети.
201. Двамата братя Гаюкаторе и Аврафасте били едни от най-страшните разбойници по пътищата. Те водели още трийсет мъже, страшни като тях. Братята били по-едри и по-силни от останалите. Тяхната смелост и жестокост били безпределни.
Те чули, че минава войска през страната и си казали, че не е лошо да се присъединят към краля, който пътувал към родината си, и да изпитат силите си в битки. Никога не били участвали в сражение наред с войска, не знаели какво е боен ред и имали желание да видят бойния строй на крал Улав. Спътниците им харесали тази идея и всички се отправили към краля. Когато пристигнали, застанали пред Улав, въоръжени до зъби, и му се поклонили. Той попитал що за хора са, а те му обяснили целта на пристигането си и му предложили да се присъединят към него. Кралят отговорил, че изглеждат добро попълнение: „С удоволствие ще приема такива войници като вас, но кажете ми, вие християни ли сте?“ Гаюкаторе отговорил, че не са нито християни, нито езичници: „Ние не вярваме в никого освен в самите себе си, в нашата сила и нашия късмет, и дълго преживявахме по този начин.“ Кралят казал: „Жалко, че такива бойци не вярват в своя създател Христос.“ Туре попитал: „Има ли някой християнин в свитата ти, кралю, който да е израснал повече от нас двамата само за един ден?“ Кралят им предложил да се покръстят и да приемат правата вяра. „И тогава можете да ме последвате — казал той, — а аз ще направя от вас велики воини, но ако откажете, трябва да се върнете към предишното си занятие.“ Аврафасте отговорил, че не желаят да приемат християнството, и дружината си отишла. Тогава Гаюкаторе казал: „За нас е голям срам да бъдем отхвърлени от този крал. Никога не съм бил на място, където да не съм достатъчно добър, за да се бия заедно с другите воини. Не мога да се върна у дома така.“ И те се присъединили към дружината на другите горски жители и тръгнали с тях. Кралят повел войската към Шьолен.
202. Когато се изкачил на планината, кралят видял цялата страна, простираща се на запад. Той огледал земята си. Голяма част от войската вървяла пред краля, а друга част след него. Той яздел на разстояние от другите и не разговарял с никого. Рядко се оглеждал. Епископът препуснал и се приближил до краля. Попитал го за какво мисли. Било му направило впечатление, че е много мълчалив, а обикновено бил весел и разговорлив, радвал се на всеки, който се приближавал към него.
Кралят отговорил замислен: „Преди малко имах странно видение. Когато погледнах на запад от планината, видях цяла Норвегия. И прозрях колко щастлив съм бил неведнъж в тази страна. После погледнах към Тронхайм и видях и по-надалече, докъдето се простира страната в тази посока. Никога не съм виждал по-надалече — чак до края на света, зад суша и вода. Разпознах местата, където съм бил преди и които съм виждал вече. Но ясно видях и такива места, които никога не съм посещавал. За някои от тях бях чувал, но имаше и такива, за които не бях чувал и дума. Това бяха заселени и пусти долини, докъдето се простира светът.“ Епископът казал, че това е свято знамение.
203. Крал Улав слязъл от планината и стигнал до имението Сюл в най-горното селище на Вердал. Приближили се и установили, че то е заобиколено от ниви. Кралят предупредил хората си да се придвижват внимателно, за да не стъпчат посевите. Войниците около краля внимавали, но онези, които идвали след тях, препускали или тичали през нивите и стъпкали стръковете. Стопанинът се казвал Тургайр Флек и имал двама сина, които били вече поотраснали. Тургайр посрещнал любезно краля и хората му и им предложил гостоприемството си. Кралят приел с радост и попитал за новини. Тургайр му казал, че голяма войска се е събрала в Тронхайм. Дошли феодали от юг от Хологаландия. „Но не зная дали тази войска ще тръгне срещу вас или в друга посока.“ После стопанинът се оплакал на краля от щетите, които му нанесли кралските войници при преминаването си през земите му. Били смачкали житата на Тургайр. Кралят казал, че съжалява, че войската е нанесла щети на имението му. После отишъл със свитата си на нивите и видял, че житото не става за нищо. Обиколил кралят нивите и накрая казал: „Господ ще те възмезди, селянино, за щетите, които понесе, и нека житото ти да порасне по-добро от друг път и това да проличи след една седмица!“ И наистина житото на селянина станало прекрасно, точно както казал кралят.
Улав останал да пренощува в имението и сутринта заминал. На тръгване поканил Тургайр да го последва, а той от своя страна предложил на краля да изпрати с него двамата си сина. Кралят отказал да вземе момчетата, но те все пак се присъединили към него. Кралят настоявал да останат при баща си, но те не го послушали. Кралските войници понечили да ги вържат, но когато видял това, кралят казал: „Оставете ги да заминат, те сами ще се върнат!“ И наистина станало така, както предрекъл.
204. Повел Улав войската си към Став. Той разбрал, че слуховете, които се носели, били истина. Селяните наистина тръгнали срещу него с многобройна войска, докато воините на краля не били повече от три хиляди[17].
Тогава към войската му се присъединили още деветстотин и шейсет езичници и когато кралят научил това, веднага наредил те да бъдат покръстени. Улав казал, че не иска да започва битка с езичници сред войската си. „Не можем да разчитаме само на броя на войниците си, трябва да се уповаваме на Бог, защото с негова помощ ще победим. Аз не желая да смесвам езичниците с моите воини.“ Когато езичниците чули тези думи, посъветвали се помежду си и четиристотин мъже от тях се съгласили да бъдат покръстени. Петстотин отказали да приемат християнството и тръгнали обратно към родината си.
И ето че пристигнали с дружината си двамата братя Гаюкаторе и Аврафасте. Те още веднъж предложили на краля помощта си. Той ги попитал дали са се покръстили. Гаюкаторе отговорил, че не са. Кралят отново им предложил или да се покръстят и да приемат правата вяра, или да си вървят. Те се отдалечили малко и се посъветвали помежду си. Аврафасте казал: „Аз не искам да си тръгвам оттук. Искам да участвам в битката независимо в коя от войските. За мен няма значение в чия дружина се бия.“
Гаюкаторе рекъл: „Ако участвам в боя, искам да се бия на страната на краля, защото той има по-голяма нужда от помощта ни. Щом трябва да вярвам в някакъв Бог, защо Белият Христос да е по-лош от когото и да е друг? Затова ви съветвам да се покръстим, защото имаме с какво да помогнем на краля и само по този начин ще можем да го последваме в битката.“ Останалите се съгласили с думите му. Отишли всички при краля и заявили, че ще приемат Христовата вяра. Кръстили ги свещениците на крал Улав. Първото си причастие приели от епископа. Кралят ги включил в кралската дружина и те щели да се бият под неговото знаме.
205. За крал Улав било ясно, че не след дълго ще трябва да се сражава със селяните. Когато направил преглед на войската си и преброил воините си, се оказало, че има повече от три хиляди души. Това вече била огромна войска. Кралят се изправил пред войниците си и произнесъл следните думи: „Ние имаме голяма войска и прекрасни воини. Искам да ви обясня как ще разположа бойните редици. Знамето ще остане в средата. Зад него ще застанат кралската дружина, охраната и дружината, която дойде от Опландия, както и онези, които се присъединиха към нас в Тронхайм. От дясната страна на знамето ще застане Даг Рингсон с хората си. Той ще носи другото знаме. Отляво на моите редици ще се строят бойците, които ни изпрати шведският крал, а до тях — всички онези, които се присъединиха към нас в Швеция. Те ще носят третото знаме. Искам да се разделите на дружини, като роднините и приятелите ще се бият един до друг, за да могат да си помагат. Ще бележим нашата войска. Върху щитовете и шлемовете си ще нарисуваме Светия кръст с бяла боя. А когато влезем в боя, всички ще викаме едно и също: „Напред, напред, християни, кръстоносци, кралски воини!“ Редовете ни ще бъдат редки, въпреки че имаме достатъчно хора, защото не искам да ни обкръжат. Сега се разделете на дружини и после ще наредим бойните редици. И нека всеки запомни мястото си и на какво разстояние от знамето, под което се бие, се намира. Ще пазим бойния си ред и няма да изпускаме оръжието си ден и нощ, докато не разберем къде ще се срещнем със селяните.“ След като кралят приключил речта си, наредили бойните редици точно така, както им бил заръчал.
След това кралят извикал на разговор предводителите на дружините. В това време се завърнали и хората, които били изпратени да искат помощ от селяните из околността. Те казали, че където и да са отишли, не са видели мъж, годен да носи оръжие. Всички били заминали с войската на селяните. Когато намирали все пак някой подходящ мъж и му предлагали да ги последва, той отказвал да се включи в която и да е войска. Ето защо пратениците довели съвсем малко хора.
Кралят попитал приближените си как да постъпи. Фин отговорил: „Ако ми позволиш, аз бих ти казал какво да направиш. Трябва да нахлуем с оръжие в ръка в селището и да ограбим и плячкосаме каквото можем, да изгорим до основи къщите. Така ще накажем селяните, че изменят на своя господар. Мисля, че войниците до един ще искат да напуснат селската войска, когато видят да се издига дим над къщите им и не знаят къде са отишли децата, жените и старците, майките и бащите им или останалите им роднини. Ако един по един започнат да напускат войската, скоро редиците им ще оредеят.“
След думите на Фин хората са разшумели. Някои смятали, че ще е добре да си набавят плячка, а всички били съгласни, че селяните трябва да бъдат наказани и има истина в казаното от Фин, че мнозина ще напуснат войската на селяните. Тогава Турмод Колбрюнарскалд съчинил тези стихове:
Трябва ние всички
да изгорим Варбьорг.
Войската иска със оръжие да защитава
страната ни от краля.
В студени въглени ще се превърнат
всички къщи в Трьонделаг.
Ний огън трябва да запалим
в борината,
ако ми позволите изход да посоча.
Крал Улав видял колко настървени са хората и наредил да се запазят тишина и спокойствие. „Селяните не заслужават нищо по-добро от това, което предлагате — казал той, — те знаят, че съм ги наказал строго по друг начин. Изгорих къщите им, когато се бяха отрекли от правата вяра, бяха се върнали към жертвоприношенията и не обръщаха внимание на думите ми. Тогава защитавахме Божието право. Това, че не ми останаха верни и ми измениха не е похвално за онези, които претендират, че са хора на честта. Аз имам по-голямо право да отмъщавам сега, когато се обърнаха срещу мен, отколкото тогава, когато обърнаха гръб на Бога. Но искам да се движите с мир и да не правите набези. Първо ще се срещна със селяните и ще бъде добре, ако стигнем до споразумение. Ако обаче тръгнат с оръжие срещу мен, има два изхода: или ще загинем в тази битка и тогава е по-добре да не отнасяме крадени вещи със себе си, или ще победим. Тогава вие ще наследите всички онези, които сега са въстанали срещу нас, защото мнозина от тях ще загинат, други ще избягат и при двата случая ще изоставят имуществото си. Затова няма полза да изгорим големите им къщи и имения. Същото важи и за вещите. Сега ще се разделим на дружини и ще обиколим селищата. Ще вземем с нас всеки годен да носи оръжие мъж, когото намерим. Трябва да заколим и говеда, за да си набавим храна. Но никой няма да вдига оръжие или да граби. Ще бъда доволен, ако убивате шпионите на селската войска, на които попаднете. Даг и воините му ще тръгнат по северния път през долината, а аз ще поема по главния път. Ще се срещнем привечер и там, където се срещнем, ще пренощуваме.“
206. Разказват, че когато подреждал войниците си в бойни редици, крал Улав поставил пред себе си няколко мъже с щитове като защитна стена. За тази цел избрал най-силните и смелите от воините си. После повикал скалдите си: „Ще стоите тук и ще следите всичко, което става — наредил им той, — тогава няма да има нужда някой да ви разказва какво се е случило на бойното поле. Вие сами ще бъдете свидетели на сагата, която после ще опишете.“ Те били Турмод Колбрюнарскалд, духовният баща на Ховгарда-Рев — Гисюр Гюлбро, и Турфин Мюн.
Турмод споделил с Гисюр: „Не трябва да стоим плътно един до друг. Нека оставим място за Сигват. Той сигурно ще застане пред краля, а Улав точно това иска.“ Крал Улав чул тези думи и отговорил: „Няма защо да злословиш за Сигват зад гърба му. Той неведнъж ме е следвал. И сега се моли за нас, а ние имаме нужда точно от това.“ Турмод казал: „Може да имаш нужда от молитви, кралю, но нямаше да е добре за знамената ти, ако воините ти бяха тръгнали за Рим. А аз наистина се оплаквам, че винаги, когато някой е искал да говори с теб, не можеше да се вреди от Сигват.“
После поговорили още малко и решили да съчинят няколко строфи за това, което предстояло да се случи. И Гисюр съчинил:
На селянина дъщерята
не ще узнае, че съм бил нещастен.
По пътя към военния съвет
очаквам сал несгоди.
Валкюрите очакват болка
в този бой.
На краля ще помогнем
там, на изток,
където битката се вихри.
А Турфин Мюн съчинил друго:
Смрачава се под силния порой
и бурята от острите оръжия
връхлетя върху един смел крал.
Ще се бият мъжете от Вардал.
Ний защитаваме се, щедри господарю.
Враните радваме с питие от кръв.
Загиват трьондерци в стихията на Один.
После Турмод съчинил:
Напливът на викинги сгъстява се
около нас — стрелците.
Расте пороят от секири
и селяните нямат брой.
Отиваме на бой.
Адът за разказ плаче.
Отиваме щастливи в тази битка.
Копия ще хвърляме наред с Улав.
И тръгнал кралят през долината. Той намерил едно място за пренощуване и там събрал войската си. Легнали под открито небе и се покрили с щитовете си. Веднага щом се съмнало, Улав вдигнал войската си на крак и продължили пътя си през долината. Тогава много селяни се присъединили към тях. Всички разказвали едно и също, че феодалите са събрали непобедима войска и имали намерение да се бият срещу краля. Улав взел сребро, тежащо много марки, и го подал на един от селяните: „Ще вземеш това сребро и ще го пазиш. Ще го разделиш на части. Една ще дадеш на църквата, друга на свещениците, трета на бедните. Ще ги раздадеш за живота и душите на войниците, които ще загинат в битката на страната на врага ни.“ Селянинът попитал: „Значи трябва да раздам това сребро за спасение на душите на Вашите воини ли, кралю?“ Кралят обяснил: „Това сребро ще раздадеш за душите на онези воини, които отиват със селската войска и ще загинат от нашите оръжия. А воините, които ще се бият на наша страна, ако загинат, ще бъдат опростени в смъртта си.“
208. Същата тази нощ крал Улав и войската му пренощували заедно и както вече разказахме, той дълго лежал буден и се молил на Бог за войниците си и за себе си. Спал много малко през тази нощ. Едва на разсъмване сънят натежал на клепачите му и когато се събудил, денят бил напреднал. Кралят сметнал, че е рано да буди войниците и попитал за скалда Турмод, който се оказал наблизо. Улав се обърнал към него с думите: „Кажи една ода за нас!“ Турмод седнал удобно и започнал да рецитира толкова високо, че гласът му се понесъл над цялата войска. Той рецитирал старата ода „Бяркемол“. Това са първите й стихове:
Ден е вече
и пляскат високо крилата на петела.
Време е робите
за работа да се захванат.
Събуди се и буден остани,
приятелю и хьовдинге!
Ти, най-първият от всички
в свитата на Адил[18].
Здрава хватко, стрелецо,
мъже безстрашни,
които никога не бягате,
за вино не ви будя
или за раздумки сладки,
а за жестоката игра на Хилд![19]
Така войската се разбудила и когато одата свършила, войниците му благодарили за стиховете, които чули и много им харесали. Те смятали, че той бил намерил верните думи и нарекли одата „Насърчение на бойците“. Кралят също благодарил на скалда, че помогнал времето им да мине така бързо. Улав взел един златен пръстен, тежащ половин марка, и го подал на Турмод. Скалдът приел с радост подаръка и казал: „Имам добър крал, но сега е трудно да му се пожелае дълъг живот. Имам една молба, кралю, нека ние двамата не се разделяме — нито в живота, нито в смъртта!“ А кралят отговорил: „Ние всички ще вървим по един и същи път, докато аз управлявам, ако вие не ме напуснете.“ Турмод продължил: „Кралю, и в мир, и във война аз ще стоя близо до вас, докато съм жив, въпреки че Сигват обикаля с позлатена дръжка на меча.“ И рецитирал:
Смело, владетелю,
твоите стъпки ще следвам,
докато другите скалди гледаш.
Кажи кога ще дойдат?
Едно е ясно,
ако не се измъкнем,
ще се превърнем в храна за лакомите врани,
и тук ще останем да лежим, кралю.
209. Крал Улав повел войската си през долината. Даг пък поел по друг път с неговите хора. Улав не спрял, докато не стигнал в Стиклестад. Там съзрели селската войска. Редиците на воините били разпрострени нашироко. Движели се поотделно или на дружини по всички пътища и пътеки. Хората на краля забелязали една дружина, която идвала от Вардал. Това били шпиони на селската войска, които приближили до кралските воини, но разбрали това едва когато се приближили на една ръка разстояние от тях. Рют от Вигя водел трийсет мъже. Кралят наредил на личната си охрана да отидат и да убият Рют. Те бързо се приготвили да изпълнят заповедта. Улав се обърнал към исландците от войската си: „Чувал съм, че в Исландия има обичай селяните да дават на домашната си охрана по една овца за клане на есен. Сега аз искам да ви дам един овен!“ Лесно било за краля да настрои исландците. Те веднага тръгнали срещу Рют заедно с другите. Убили него и цялата дружина, която го следвала.
Когато стигнали до Стиклестад, кралят спрял и дал знак на войската си също да спре. Той наредил хората да слязат от конете и да се приготвят за битката. Войниците започнали да се подреждат в боен ред и вдигнали знамената. Даг все още не бил пристигнал с войската си и неговият фланг на бойното поле не бил попълнен. Тогава кралят наредил опландците да заемат позиция на това място и да вдигнат знамената. „Мисля, че ще е по-добре — казал кралят — моят брат Харалд да не участва в битката, защото е още дете.“ Харалд отговорил: „Ще участвам в битката. Дори и да нямам сили да държа меча, зная какво да правя. Ще вържем здраво дръжката на меча за ръката ми. Никой няма по-голямо желание от мен да застане на пътя на селяните. Аз ще следвам своята дружина.“ Казват, че той съчинил следната строфа:
Трябва да зная как да защитавам
мястото, което сте ми дали.
И ще направя това по-добре
от една жена.
В боя мечовете ще обагрим.
Младият скалд за битки жаден
от копия не ще отстъпи,
там, където боят е най-страшен
и смърт оръжията носят.
Харалд постигнал своето и участвал в боя.
210. Тургилс Холмюсон бил бонд от Стиклестад и баща на Грим Добрия. Той предложил на краля помощта си и поискал да го последва в боя. Улав му благодарил, но отказал със следните думи: „Не искам да ме придружаваш в битката, селянино, но можеш да направиш нещо друго за нас. Грижи се за ранените и изкопай гроб за всеки наш убит воин. А ако се случи да ме убият, селянино, окажи на тялото ми последната чест, както му се полага.“ Тургилс обещал на краля, че ще изпълни молбата му.
211. Когато Улав подредил бойните редици на своята войска, произнесъл реч пред хората си. Казал, че трябва да са безпощадни и да вървят непоколебимо напред. „Нашата войска е голяма и умела — казал той — и въпреки че селяните имат повече хора, съдбата ще реши на чия страна ще бъде победата. Искам да знаете следното: аз няма да избягам от сражение. Или ще победя селяните, или ще загина. Моля се съдбата ми, която Бог вижда, да бъде по-добра. Нека се доверим на вярата си, че правото е на наша страна, а не на страната на селяните. Така Господ ще разтвори своите двери за нас след битката или ще възмезди всеки от вас за вярната му служба според това как се е държал по време на боя. Ако победим, ще имаме достатъчно земя и вещи, за да си ги поделите — всичко онова, което днес е собственост на нашите врагове. Нека се втурнем с всички сили напред, защото скоро боят ще започне. Военната сила, изправена срещу нас, има голямо превъзходство. Можем да очакваме победа само ако действаме бързо. Ще ни бъде тежко, ако се бием до изтощение — ще загубим силите си. Не разполагаме с толкова хора, че да се бием на смени — докато едни се бият, други да почиват и обратно. Но ако настъпим устремно напред, така че да повалим първи предните им редици, върху онези, които ги следват, колкото повече са те, толкова по-лошо ще става за тях.“ Когато кралят свършил да говори, хората се разкрещели в негова подкрепа и се насърчавали едни други с викове.
212. Турд Фулесон носел знамето на крал Улав. За това разказва Сигват в сказанието за рода на крал Улав. Стиховете са вдъхновени от легендата за Сътворението:
Аз, Турд, зная,
че добри сърца тръгнаха с Улав,
когато се отправи с копие във боя.
Битката растеше.
Братът на Осмюнд
високо вдигна знаме позлатено
пред краля на Рингерике.
Извършено бе нечовешки тежко дело.
213. Крал Улав носел златен шлем на главата си и бял щит с инкрустиран златен кръст. В едната си ръка държал секира, която днес се пази в олтара на църквата „Исус Христос“. На колана си бил запасал меч, наречен Найте. Той бил много остър и дръжката му била със златен обков. Кралят носел ризница от метални халки. Скалдът Сигват разказва:
Улав бойците сечеше,
победи често печелеше Дигре.
Господарят — вилнеещ в боя,
се устреми във ризница облечен.
Шведите последваха владетеля от изток.
Те газеха във кръв.
Зная аз какво говоря.
214. Когато кралят завършил с подреждането на бойните редици, селяните още не се били приближили достатъчно. Затова Улав наредил на воините да седнат и да си починат преди боя. Самият той седнал и тогава цялата войска направила същото. Кралят полегнал и сложил глава в скута на Фин Арнесон. Налегнала го дрямка. В просъница му се привидяла селската войска, връхлитаща върху тях, вдигнала високо знамената си — една огромна човешка маса.
Точно тогава Фин събудил краля и му съобщил, че селяните настъпват срещу тях. Кралят отворил очи и казал: „Защо ме събуди и не ме остави да довърша съня си. Фин“ Фин отвърнал: „Нямаше да успееш да се приготвиш да посрещнеш войската, която идва срещу нас. Не виждаш ли колко се е приближила тълпата?“ Кралят настоял: „Не са още толкова близо, че да прекъсвам съня си. По-добре да го продължа!“ Тогава Фин го попитал: „Какво толкова сънува, господарю, че предпочиташ сам да се събудиш?“ Кралят му разказал съня си. Той смятал, че е видял голяма сеч, а сам се е издигнал толкова високо във въздуха, че небето се е разтворило за него. „Бях стигнал на най-високото стъпало, когато ти ме събуди“ — допълнил той. Фин казал: „Не мисля, че този сън е толкова добър, колкото смяташ. Според мен, той означава, че ти ще умреш. Това е било нещо повече от дрямка.“
215. Когато крал Улав пристигнал в Стиклестад, се случило още нещо. При него дошъл един човек. Това не било странно, защото много хора от селището идвали при краля. Различното било в това, че този човек не приличал на другите. Той бил толкова висок, че всички едва стигали до лактите му. Мъжът бил невиждано красив и имал разкошна коса. Бил много добре въоръжен — носел красив шлем и броня от метални халки, червен щит и прекрасен меч на кръста си. В ръката си държал голямо позлатено копие с толкова дебела дръжка, че изпълвала дланта му. Мъжът пристъпил към краля и поздравил. После го попитал дали ще приеме помощта му. Кралят поискал да узнае името и рода му, също и откъде идва. Непознатият обяснил: „Родът ми произхожда от Йемтландия и Хелсингландия. Наричайте ме Арнлют Гелине. Помагах на Вашите хора, които изпратихте в Йемтландия за данъци. Дадох им сребро, което те трябваше да Ви предадат като знак, че искам да бъда Ваш приятел.“
Тогава кралят попитал Арнлют дали е християнин. Той отговорил, че вярва единствено в себе си и в своята сила. „И тази вяра ми е помагала винаги. Но сега искам да повярвам във Вас, кралю.“ Кралят му казал: „Ако искаш да вярваш в мен, трябва да повярваш в това, на което ще те науча. Трябва да повярваш, че Исус Христос е сътворил небето и земята, и всички хора. При него отиват след смъртта си всички, които са добри и праведни.“ Арнлют отговорил: „Чувал съм за Белия Христос, но нямам представа какво може да направи той и къде властва. Бих повярвал всичко, което ми кажете. Оставям се във Вашите ръце.“ И Арнлют се покръстил. Кралят го научил на всичко най-необходимо за правата вяра и му отредил място в бойните редици пред знамето. Там стояли вече подредени Гаюкаторе и Аврафасте с тяхната дружина.
216. Сега иде продължим разказа си оттам, откъдето го прекъснахме преди малко. Веднага щом научили, че кралят тръгнал от Гардарике и пристигнал в Швеция, феодалите и селяните събрали непобедима войска. А когато разбрали, че е стигнал до Йемтландия и се насочва към Вардал, тръгнали с войската си към Тронхайм и събрали всички мъже — и свободни хора, и роби. После навлезли във Вардал. Били безброй. Никой в Норвегия не бил виждал толкова голяма войска. Но, което е обичайно за подобна многочислена войска, хората били различни — имало феодали, голяма група знатни селяни, а цялата останала маса се състояла от простолюдие и ратаи. Ръководната сила била събрана предимно от Тронхайм. Хората били враждебно настроени към краля.
217. Кнют Велики завладял цяла Норвегия, както писахме вече, и поставил ярл Хокон да я управлява. При него оставил един епископ на име Сигюрд, който бил датчанин по произход и дълго бил живял край крал Кнют. Епископът бил много начетен човек и умеел да говори. С думите си той подкрепял Кнют и бил опасен неприятел на крал Улав. Сигюрд се движел с войската и често увещавал селяните да се надигнат срещу крал Улав.
218. Веднъж епископът държал реч на един многолюден съвет. Той започнал с думите: „Тук са събрани толкова много хора, че едва ли е възможно да се събере по-голяма войска в тази бедна страна. Човешката сила може да се окаже полезна за вас. Тя ще ви потрябва, въпреки че Улав още не е тръгнал да ви напада. Още като младеж той ограбваше и убиваше хора. Затова обикаляше страните. Накрая се върна тук, но го направи по такъв начин, че най-добрите и най-богатите се превърнаха в негови врагове. Такъв стана и крал Кнют, комуто всички сте длъжни да служите и помагате с каквото можете, когато се налага. Улав се настани в подвластната на Кнют страна. Постъпи зле и с шведския крал Улав. Освен това изгони ярлите Свайн и Хокон от наследствените им земи. Най-лош обаче беше той към роднините си, защото прогони всички крале на Опландия. Всъщност добре е, че стана така, защото те бяха нарушили обещанието си за вярност към крал Кнют и бяха последвали този крал Улав въпреки всички грешки, които той направи. После приятелството им се пръсна на парчета и беше само в тяхна вреда. Той ги осакати и си присвои земите им. Провали всички мъже от кралски произход в страната. Вие знаете какво направи и с феодалите — уби най-добрите, а мнозина напуснаха именията си, бягайки от него. Той обикаляше страната с дузина разбойници, гореше селищата, убиваше и ограбваше хората. Кой от знатните хора тук няма причина, за да отмъсти на крал Улав? Сега той приближава с чужда войска. По-голямата част от нея са жители на горите, разбойници, крадци. Мислите ли, че той ще бъде милостив към вас, щом води цялата тази пасмина? Той, който създаде неприятности на всички, които го следваха. Спомнете си думите на крал Кнют и какво ви съветваше той да направите, в случай че крал Улав се върне в страната, и как да спечелите свободата, която Кнют ви обеща. Той каза, че трябва да се опълчите на тази паплач. Нека тръгнем срещу тях, за да ги разбием и да ги превърнем в мърша за лешоядите и вълците. И нека всеки техен труп остане да лежи там, където е паднал, докато телата на нашите мъртви отнасяйте. Не носете вражески трупове в църквите, защото те са крадци и разбойници.“ След речта на епископа тълпата се развикала в знак на одобрение. Всички обещали да го послушат.
219. Феодалите, които присъствали на съвета, се отделили настрани, обсъдили нещата и решили как да се подредят в боя, кой ще ги предвожда. Калв Арнесон казал, че Хорек от Тьота бил най-подходящ за водач на тази войска: „Той е от рода на Харалд Хорфагре. Кралят му е много сърдит, защото Хорек уби Граншел и ще има големи неприятности, ако Улав дойде на власт. А и Хорек е изпитан в битките воин. Той е един славен мъж.“ Хорек отговорил, че е по-добре да изберат някой млад мъж за тази цел. „Аз съм вече възрастен и изхабен — заявил той, — не ми се води бой. Освен това имам роднински връзки с крал Улав и ако за него това не е от голямо значение, то за мене е по-добре да не задълбочавам този конфликт. Ти, Туре, би се справил добре, ако станеш предводител на войската и понесеш знамето й срещу крал Улав. Ти имаш достатъчно основание за това. Имаш да му отмъщаваш не само заради избитите си роднини, но и защото те прогони от твоите земи. Освен това си обещал на крал Кнют и на роднините си, че ще отмъстиш за Асбьорн. Мислиш ли, че ще ти се удаде по-добър случай да изпълниш своята задача?“
Туре отговорил: „Не смея да нося знамето и да поведа войската срещу крал Улав. Повечето воини тук са от Тронхайм и аз зная колко са горди. Те няма да се подчинят нито на мен, нито на който и да е от Хологаландия. А вие няма нужда да ми напомняте, че имам да отмъщавам на крал Улав. Не съм забравил хората, които загубих. Крал Улав уби четирима достойни мъже: Асбьорн — сина на моя брат, другите двама мои племенници — Туре и Грютгард, както и техния баща Улве. За всички тях съм длъжен да отмъстя. Ще ви кажа само, че съм подбрал единайсет души от домашната си охрана — най-смелите от тях. Смятам да не оставя другите да си разменят удари с крал Улав, ако ни се удаде възможност ние да направим това.“
220. И тогава думата взел Калв Арнесон: „Това, което сме започнали, за съжаление не ще остане само на приказки, когато двете войски се срещнат. Ние нямаме нужда всички да се измъкнат и да избягат от проблемите, докато се бием с крал Улав Разбрахме, че войската, с която крал Улав се изправя срещу нас, не е голяма. Но предводителят е смел и войската му има пълно доверие. Ако започнем да треперим, всеки ще може да ни води, но ако насърчим войската и я поведем в атака, скоро сърцето на всеки воин ще трепне и ще тръгне сам напред. Дори и с по-голяма войска ще ни е трудно да победим, ако цялата войска не се бие като един човек. По-добре да не влизаме в бой. Много е просто да се предусети какво би станало, ако разчитаме единствено на по-трудното положение на крал Улав. Вие помните колко жесток е той и без причина. Зная, че във, войската му има хора, които ще съжаляват, ако той ме помилва, в случай че го помоля за това. Нека бъдем смели и твърди в това, което сме започнали. Нека вървим напред така, че да не забележи страх в нашите редици. Хората около нас ще придобият смелост, ако ние самите сме смели и ги насърчаваме в боя.“ Когато Калв свършил да говори, всички одобрили думите му и приели неговото решение. Поискали той да ги предвожда и да постави всеки воин в бойните редици там, където е най-добре според него.
221. Калв издигнал знамето и поставил около него мъжете от охраната си, Хорек от Тьота и дружината му. Туре Хюнд с хората си застанал в авангарда на бойния строй пред знамената. От двете страни на Туре избрал най-устремните и най-добре въоръжените селяни. Бойните им редици били дълги и плътни. После се строили трьондерците и хологаландците. На десния фланг имало дълъг строй. От лявата страна на главните редици били хората от Рогаландия, Хордаландия, Согн и фиордите. Те носели третото знаме.
222. Тущайн Кнаресмед[20] бил търговец и добър занаятчия. Достоен и смел мъж, който винаги се стремял да бъде първи във всичко. Тущайн бил голям боец. Той бил в лоши отношения с Улав, защото кралят превзел един от търговските му кораби. На Тущайн било наложено наказание за извършено убийство и той дължал на краля глоба за това. И така, Тущайн излязъл напред до Туре Хюнд и му казал: „Искам да се бия тук, до теб, Туре, за да съм първият, който ще използва оръжието си срещу крал Улав, ако съм достатъчно близо до него. По този начин ще му платя за това, че ми отне най-прекрасния кораб, който някога е тръгвал на път.“ Туре и дружината му приели Тущайн и той се присъединил към тях.
223. Когато селяните се построили в боен ред, феодалите им казали да обърнат внимание на местата си и под кое знаме се бият. Помолили хората да останат будни и бързо да заемат позициите си в бойните редици, когато се свири за атака, защото построяването на такава голяма войска щяло да отнеме много време и имало опасност строят да бъде нарушен.
После феодалите насърчили войската си. Калв казал, че всички са понесли щети и са станали жертва на гнева на крал Улав, за което трябва да отмъстят. Продължил с това, че трябва твърдо да застанат под знамената и да не забравят лошото, което са видели от него. Калв им напомнил, че никога няма да имат по-добра възможност да си отмъстят и да се освободят от тиранията и заплахите на крал Улав. „Всеки, който не се бие смело, е мухльо, защото срещу вас няма да се изправят невинни хора, които да ви пощадят, ако им паднете.“ Силни крясъци последвали думите на Калв. По цялата войска се понесли насърчителни викове.
224. И повели селяните войската си към Стиклестад. Там вече ги чакала войската на крал Улав. Селяните предвождали Калв и Хорек със знамето. Когато се срещнали, битката не започнала веднага, защото селяните изчаквали. Бойните редици не се движели едновременно. Изчаквали да дойдат и последните. Туре с дружината си се наредил последен, защото задачата му била да следи дали не изостават хора в тила, когато се чуе бойният вик и войските се втурнат една срещу друга. Калв и дружината му изчаквали Туре. Селяните трябвало да се окуражават един друг в боя с вика: „Напред, напред, селяни!“
Крал Улав също не започнал първи битката, защото чакал Даг и войската му. Скоро го видял да пристига. Говорело се, че войската на селяните наброява не по-малко от десет хиляди души. Сигват разказва:
Съжалявам, че моят господар
има недостатъчна военна сила,
дошла от изток с него.
Кралят здраво хвана
дръжката на меча,
инкрустирана със злато
Селяните трябваше да победят.
Те бяха двойно повече.
Владетелят боец намери тук смъртта си.
Никого не мога да упрекна.
225. И двете войски застинали в пълна тишина. Хората се огледали взаимно. Кралят извикал: „Как си, Калв? Ние с теб се разделихме като приятели в Сюнмьоре. Не е голяма чест за тебе да се биеш срещу нас и да стреляш с вражеско оръжие срещу нашата войска, защото тук са четирима твои братя.“ Калв отвърнал: „Много неща не са такива, каквито би трябвало да бъдат, кралю! Вие ни изоставихте и ние бяхме принудени да искаме примирие с вас, които се върнахте. Сега нека всеки от нас остане там, където е, и ако мога да предложа нещо, то е да сключим мир.“ Фин казал: „Трябва да знаете, че Калв дори и да говори, че иска добро, мисли за зло.“ А кралят отговорил: „Може наистина да искаш помирение, Калв, но според мен селяните не изглеждат настроени за мир.“ Тогава се намесил Тургайр от Квистад: „Ще получите такъв мир, какъвто поднесохте на другите преди, и ще платите за това.“ Кралят продължил: „Няма нужда да протакаш сблъсъка между нас. Не е писано днес да ни победиш, защото аз съм този, който те издигна, когато ти беше никой.“
226. И ето че излязъл Туре Хюнд с дружината си пред знамето и извикал: „Напред, напред, селяни!“ Тогава се понесъл боен вик и полетели стрели и копия. Кралските воини също надали бойния си вик и после започнали да се насърчават един друг с думите: „Напред, напред, християни, кръстоносци, кралски войници!“ Когато селяните от най-крайните редици във фланговете чули това, започнали да повтарят същите думи. А когато войници от тяхната войска ги чули да викат по този начин, помислили, че са хора на Улав и започнали да се бият срещу тях. Така загинали мнозина, защото не се разпознали. Времето било прекрасно и слънцето греело силно от ясното небе. Но когато боят започнал, един червен облак се плъзнал и закрил слънцето. Скоро станало тъмно като нощ.[21] Бойните редици на Улав били разположени на един хълм, откъдето се спуснали към селската войска толкова устремно, че редиците на селяните се огънали под напора. Така авангардът на кралската войска се озовал на мястото, където допреди миг стояли първите редици на селската войска. След това мнозина селяни били готови да отстъпят, но феодалите и тяхната охрана отстоявали здраво позициите си. Разразил се жесток бой. Сигват разказва:
Земята потрепери надалече
под стъпките на воините тежки.
Мирът свърши.
Сега към битката се стичат
бойци в метални брони.
В онзи ден стрелците
в шлемове блестящи
се спускаха стремглаво.
Страхотен грохот на метал
разтърси Стиклестад.
Феодалите окуражавали войската и подтиквали войниците да продължават да се бият. За това говори Сигват:
В средата на бойния им ред
развя се знамето на трьондерци.
Смели мъже кръстосаха оръжие.
Селяните за това ще съжаляват.
Селската войска атакувала от всички страни. Първите редици размахвали мечове, следващите мушкали с копията, а останалите след тях мятали копия, стреляли с лъкове или хвърляли камъни и секири. Скоро бойното поле се обляло в кръв и мнозина от двете страни загинали. Още в първите минути паднали Арнлют Гелине, Гаюкаторе и Аврафасте с дружините си. Но преди да загине, всеки от тях убил по един-двама вражески войници. Някои избили и повече. Оредели редиците пред кралското знаме. Кралят дал на Туре знамето и сам тръгнал до него. След Улав идвала дружината му, а това били най-смелите мъже от кралската войска и най-добре въоръжените. Ето какво разказва Сигват:
Зная, че под знамето
вървеше моят предводител.
Дръжката на знамето изскърца.
Боят се ожесточи.
Тогава кралят излязъл пред преградата от щитоносци и застанал начело на войската си. Селяните се срещнали лице в лице с него. Изплашили се и се вцепенили. Сигват разказва:
За селяните,
които кървавите мечове въртяха,
бе ужасно в лицето
краля да погледнат и да съзрат жадните за бой
блеснали очи на Улав.
Трьондерци орловия му поглед
не можеха да издържат;
опасен за тях бе господарят.
Разразила се страшна битка. Кралят влязъл в ръкопашен бой с враговете си. Сигват разказва:
Кървавите мечове обагриха
войската и ръцете на бойците в червено,
когато сблъскаха се селяните с краля.
И в играта със желязото
мечът на вожда смел откри
на трьондерци главите.
227. Крал Улав се биел безстрашно и настървено. В един миг замахнал към Тургайр от Квистад, за когото споменахме по-горе. Мечът улучил лицето му и носът на шлема му се раздробил на парчета, а главата на Тургайр била разсечена на две до очите. Очните ябълки изскочили от орбитите, а Тургайр се свлякъл мъртъв на земята. Тогава кралят рекъл: „Не беше ли вярно това, което ти казах, Тургайр, че ако днес се срещнем, ти няма да си победителят?“ В същия миг Турд забил толкова силно дръжката на знамето в земята, че тя останала да стърчи, а той, смъртно ранен, се свлякъл до нея. Загинали също Турфин Мюн и Гисюр Гюлбро. Двама воини нападнали едновременно Гисюр. Той убил единия и ранил другия, преди да загине. Ховгарда-Рев разказва:
Срещу воини двама
се хвърли боецът сам.
Пламтяха остриетата на Один.
Велико предзнаменование
краля в този ден огря.
Небето забулено от облаци остана.
И само разкази за битката
се носеха от изток.
Точно в това време пристигнал Даг с войската си и започнал да строява бойните си редици. Издигнали знамето си. Тъй като било сумрачно, подготовката вървяла прекалено бавно. Воините не виждали ясно кой стои пред тях. Те се връщали в тила и попадали при селяните.
Голяма част от събитията, за които разказваме, са се случили в един и същи ден, но други са се развили преди или след това.
228. Калв и Улав били двама от роднините на Калв Арнесон. Те стояли от едната му страна. Били едри и здрави мъже. Калв бил син на Арнфин Армудсон и братов син на Арне Армудсон. От другата страна на Калв Арнесон размахвал меч Туре Хюнд. Изведнъж крал Улав замахнал към него, но мечът му минал покрай рамото на Туре, без да го докосне. Над еленовата му риза се вдигнало само нещо като прах. За това споменава Сигват:
Щедрият крал видя
как силните магьоснически песни
на фините спасиха Туре.
Господарят на златото
удари Кучето[22] през раменете
с позлатеното си острие,
но то не го докосна.
Тогава и Туре замахнал към краля. Двамата си разменили няколко удара. Туре оставал недосегаем за кралския меч, въпреки че острието му попадало върху неговата риза от еленова кожа. Все пак в един миг Улав успял да рани Туре по ръката. Сигват казва:
Грешат онези, които мислят,
че Туре се е стреснал.
Зная, че грешат.
Кой е виждал по-велик боец
да прави нещо по-велико?
Силен, прикрил се зад щита,
напредваше без колебание
и дръзна да рискува, меч да вдигне
срещу самия крал.
Кралят се обърнал към коняря Бьорн: „Повали ти кучето, което желязо не може да рани дори!“ Бьорн завъртял секирата в ръка и ударил Туре с тъпата й страна. Ударът попаднал в рамото му и бил толкова силен, че Туре залитнал. В същия миг кралят се обърнал към Калв и роднините му, които успели да го ранят смъртоносно, а Туре пронизал с копието си гърдите на коняря Бьорн. И тази рана била смъртоносна. Тогава Туре промълвил: „Така убиваме ние мечките![23]“
В това време Тущайн Кнаресмед замахнал със секирата си към краля и улучил левия му крак над коляното. Но Фин Арнесон начаса убил Тущайн. Ранен, кралят се довлякъл до един голям камък, пуснал меча си на земята и помолил Бог за помощ. В този миг Туре Хюнд замахнал с копието си към него. Острието минало под бронята и попаднало в гърдите му. И Калв замахнал към Улав. Острието на меча паднало върху лявата страна на шията му. Тук разказите на хората се разминават и не е сигурно, че точно Калв е нанесъл последната рана на краля, но от тези три рани крал Улав умрял. След него загинали почти всички от дружината му. За Калв Арнесон разказва Бярне Гюлброскалд:
Настървен за бой,
ти искаше земята от Улав да опазиш.
Зная, че възпротиви се ти
на най-добрия крал.
Ти тръгна за велико дело.
И в Стиклестад под знамето
се би тъй смело,
докато падна кралят.
А Сигват разказва за коняря Бьорн:
Научих аз, че конярят Бьорн
учел конярите на краля
как се защитава господар.
Спусна се с воините верни
от кралската дружина.
Насред войската той загина.
Такава смърт до краля,
Всеки би трябвало да възхвалява.
229. Даг Рингсон продължил битката и така настървено се спуснал напред, че редиците на селяните се огънали пред него. Мнозина хукнали да бягат. Много селяни и двамата феодали Арленд от Ярде и Аслак от Финьой загинали. Знамето им било пречупено. Тогава сражението станало най-жестоко. Народът нарекъл тази фаза „Атаката на Даг“. Калв Арнесон, Хорек от Тьота и Туре Хюнд с дружините си излезли срещу Даг, който отстъпил пред тяхното числено превъзходство. По-голямата част от отстъпващите се насочила към долината. Там загинали още бойци. Хората вече започнали да бягат без посока. Мнозина били тежко ранени, други били толкова изтощени, че не издържали повече. Селяните престанали да преследват отстъпващите, защото предводителите от селската войска се върнали обратно на бойното поле. Мнозина имали роднини и приятели, които искали да потърсят.
230. Туре Хюнд отишъл при тялото на крал Улав и разчистил наоколо. После го положил на земята, подредил го и го покрил. Когато изтривал кръвта от лицето на Улав, забелязал, че то все още е прекрасно. Страните му били румени, а изразът му — по-ведър от времето, когато бил още жив. Капка кръв от краля паднала върху ръката на Туре там, където бил ранен. Раната му зараснала толкова бързо, че не се наложило да я превързва. Туре разказал това на всички като доказателство за светостта на крал Улав. Туре Хюнд бил първият измежду всички врагове на Улав, който потвърдил, че кралят е светец.
231. Калв Арнесон потърсил братята си, които загинали в тази битка. Той намерил Турберг и Фин. Казват, че Фин се опитал да го прободе с меча си и го проклел, че е предал своя крал. Калв не обърнал внимание на това и просто изнесъл брат си от бойното поле. После се върнал и за Турберг. Прегледал раните им и видял, че не са опасни. Двамата братя били паднали повече от изтощение, не успявайки да устоят на всички летящи към тях оръжия. Калв се погрижил да отнесе братята си на кораба си и веднага отплавал. Заминали всички воини, които имали наблизо имения. Останали само онези, които искали да се погрижат за убитите си или ранени близки. Ранените били отнесени в именията и скоро не останала къща, която да не е приела ранен войник. Местата не стигали и за някои се наложило да опънат заслон на открито. Разни хора се били включили в селската войска и затова не било чудно, че се разпаднала толкова бързо. Още повече, че по-голямата част от тях били от околните селища и бързали да се върнат по домовете си.
232. Селяните от Вардал отишли да изплачат болката си на Хорек и Туре: „Отстъпващите ще минат през Вардал и ще се разположат в нашите имения. Ние няма да можем да се приберем, докато те са там. Защо не тръгнете след тях с войска? Избийте ги до един, защото и те щяха да постъпят с нас така, ако бяха победили, и ще го направят, ако се срещнем отново и имат числено превъзходство. Сега те може да останат в долината и винаги, когато им се удаде случай, ще нападат селищата ни.“ Селяните много говорили за това и настоявали вождовете да избият онези от вражеската войска, които са успели да се измъкнат живи от битката.
Предводителите обсъдили този въпрос помежду си и решили, че хората са прави. Туре Хюнд и дружината му се приготвили да тръгнат с вардалците след отстъпващите. Туре повел шестстотин войници. Свечерило се, но те не спрели, докато не стигнали до Сюл. Настъпила нощта. Туре разбрал, че Даг Рингсон и големи дружини от войската на крал Улав отмаряли в планината. Решил, че няма да ги последва, и се върнал в долината. Така войниците му не избили враговете си, а селяните се завърнали по домовете си. Туре и дружината му слезли при корабите си. Когато се развиделило, кралските войници, които можели да вървят, се измъкнали и се скрили в гората. Местните жители помогнали на някои от тях.
233. Турмод Колбрюнарскалд се биел под кралското знаме. Когато кралят загинал и битката навлязла в най-жестоката си фаза, воините на краля падали посечени един след друг, а повечето от онези, които все още можели да се държат на краката си, били ранени. Турмод бил тежко ранен и направил като всички други: измъкнал се оттам, където било най-опасно за живота му. Тогава започнала „Атаката на Даг“. Всички кралски воини, които можели да държат оръжие, се стекли към центъра на сражението. Турмод не участвал в боя, защото бил омаломощен от умора и от раните си, но все пак бил до другарите си, макар и да не можел да прави нищо друго. По една време една стрела улучила тялото му отляво под мишницата. Той успял да извади стрелата и да се отдалечи малко от полесражението. Запътил се към постройките и стигнал до голям сеновал. Турмод носел меч в ръката си. Когато влязъл вътре, един човек се приближил към него и му казал: „Тук е страшно — само плач и хлипане се чуват. Срамно е за смелите бойци, че не могат да понасят болката от раните си! Кралските войници сигурно много смело са се били, но понасят раните си като глезльовци!“ Турмод попитал: „Как е името ти?“ Човекът се наричал Кимбе. „Ти участва ли в битката?“ — продължил да го разпитва Турмод. „Участвах. Бих се на страната на селяните. Те бяха по-добрите.“ „Раниха ли те?“ — задал следващия си въпрос Турмод. „Леко — отговорил Кимбе, — а ти участва ли в боя?“ Турмод отвърнал: „Бях сред онези, които се чувстваха по-добре.“
Кимбе забелязал, че Турмод носи златна гривна на ръката си и казал: „Явно си кралски войник. Дай ми златната си гривна и аз ще те скрия. Селяните ще те убият, ако излезеш на пътя им.“ Турмод отвърнал: „Вземи я, ако можеш. Аз вече изгубих това, което беше по-ценно за мене.“ Кимбе протегнал ръка, за да вземе гривната, но Турмод вдигнал меча си и отсякъл ръката му. Казват, че Кимбе не понесъл раната си по-геройски от онези, на които се бил присмял преди това. След това Кимбе изчезнал. Туре останал в сеновала и се заслушал в разговорите на хората. Всеки разказвал как са се държали воините около него, какво му е направило впечатление в боя. Някои възхвалявали достойната смърт на крал Улав, а други споменали имената на още някои смели воини. Тогава Турмод казал:
Гордо бе сърцето на Улав.
Би се настървено той във Стиклестад.
Кървави оръжия сечаха.
Войската с рев битката приветства.
Всички воини на Один,
с изключение на краля,
видях зад щитовете да се бранят
под пороя от стрели.
Всичко вреше и кипеше.
234. След това Турмод излязъл и се отдалечил към малка къща. Влязъл в нея и вътре намерил много други воини — тежко ранени. Една жена ги превързвала. На пода горял огън и тя топлела вода, с която миела раните им. Турмод приседнал отвън на прага на вратата. Покрай него минавали, влизайки и излизайки, онези, които се грижили за ранените. Един от тях се навел над Турмод и го попитал: „Защо си толкова блед? Ранен ли си? Защо не помолиш лекаря да те види?“ Турмод отговорил:
Блед съм
и едва ли румен някой ще направи
Скогюл с ръцете си тъй бели.
Никой не забелязва един ранен.
Атаката на Даг и датските оръжия
оставиха следи дълбоки у човека,
който преди слънцето затъмни.
После Турмод станал, влязъл вътре, приближил се до огнището и постоял малко там. Лечителката се обърнала към него: „Ей, човече, излез и ми донеси дърва иззад вратата.“ Той внесъл сноп дърва и ги стоварил на пода. Лечителката го погледнала в лицето и възкликнала: „Колко е блед този човек! Защо си такъв?“ Турмод отговорил:
Чудно ти е, жено с ръце прекрасни,
че сме бледи.
От рани някои се разхубавяват.
Накрая ме намери една стрела.
Острото желязо
изтегли цялата ми сила.
Метал опасен ме ухапа
близо до сърцето.
Така ми се струва.
Лечителката казала: „Дай да видя раните ти и ще ги превържа.“ Турмод седнал и свалил дрехите си. Лечителката подробно разгледала раните и особено онази от лявата му страна. Тогава видяла, че в нея все още има парче метал. Лечителката не можела да разбере как е попаднало то там. В метална тенджера се варяла някаква отвара. Тя стрила треви и ги сварила. От тази тенджера давала на ранените да ядат. Така проверявала дали имат пробив в коремната кухина, защото от отворените към корема рани се усещала миризмата на лук. Лечителката се приближила с отварата към Турмод и го помолила да преглътне. Той отказал: „Махни това нещо. Нямам болен стомах.“
Тогава тя взела железни клещи и се опитала да извади желязото. То не помръднало. Само малка част от него стърчала навън, защото раната била отекла. Турмод казал на жената: „Режи плътта ми до желязото, така че да можеш да го хванеш с клещите, и после ми ги подай аз да го дръпна.“ Лечителката го послушала. Турмод свалил златната гривна от ръката си и й я подал: „Това е скъп подарък — обяснил й той, — крал Улав ми подари тази гривна днес сутринта.“ После Турмод хванал клещите и издърпал острието на стрелата навън. На върха й имало куки и на тях висели парченца от сърцето му — едни били червени, други бели. Когато Турмод ги видял, казал: „Добре ни е хранил кралят, щом имам мазнина в сърцето си.“ Политнал назад и паднал мъртъв. Тук завършва разказът за Турмод.
235. Крал Улав загинал на 29 юли в сряда. Войските се срещнали към обед. Битката започнала, а кралят загинал преди 19.00 часа. Мракът се спускал между 15.00 и 19.00 часа. Скалдът Сигват разказва как е завършило сражението:
Жестоко ще приключим
с врага на англичаните,
след като те убиха
един ранен крал.
Разцепен бе щитът му.
Водачът на народа се носеше напред
към срещата на острите оръжия.
Войската щита му разцепи
и уби Улав.
Даг се отърва.
После той продължава:
Никога онези, що щитове държаха,
не бяха виждали войска по-голяма,
съставена от селяни и херси.
Народът уби своя вожд!
Тогава мечоносците загиваха във боя.
Като крал Улав в кървавата вана
легна не един кралски воин.
Селяните не ограбили мъртвите, паднали на бойното поле. Напротив, мнозина от онези, които се били срещу крал Улав, се паникьосали. Те все още били изпълнени с омерзение и решили, че всички мъртви от кралската войска не трябва да получат парче земя за гроб. Всички те били смятани за разбойници и хора извън закона. Властниците, които имали роднини на бойното поле, не обърнали внимание на това тяхно решение. Те отнесли близките си оттам, положили ги в църквите и после ги погребали.
236. Тургилс Холмюсон и неговият син Грим отишли на бойното поле, когато се смрачило. Взели тялото на крал Улав и го занесли до един тъмен сайвант на другия край на имението. Със себе си носели запалена факла и вода. Съблекли дрехите от трупа, измили го и го покрили с ленени чаршафи. Прикрили го с дърва, за да не го види някой, ако влезе. После си отишли.
След войската вървели много скитници и дрипльовци, които просели храна. Мнозина от тях останали вечерта след битката. Когато настъпила нощта, те си потърсили място за пренощуване по къщите — и малките, и големите. Стигнали до същия сайвант. Вратата му била толкова ниска, че трябвало да се наведат, за да влязат вътре. Слепият влязъл и опипал пода около себе си. Търсел място, за да си легне. Шапката му паднала върху лицето, когато се навел. По едно време напипал ведро с вода. Потопил ръцете си вътре, а после си оправил шапката. Неволно ръцете му се докоснали до очите и той усетил силен сърбеж по клепачите си. Почесал ги с мокрите си пръсти. След това изпълзял от сайванта и казал, че вътре не може да се спи, защото подът е мокър. Изведнъж човекът видял ръцете си и всичко, което било достатъчно близо до него, за да го види в мрака. Той веднага изтичал в столовата и съобщил на всеослушание, че зрението му се е върнало и той може да вижда. Мнозина знаели, че бил сляп от дълго време, защото го познавали. Човекът разказал, че прогледнал за първи път, когато излязъл от някакъв сайвант. „Всичко там вътре беше мокро — разказвал той, — аз бръкнах с ръце в някаква вода и после си почесах очите с мокри пръсти.“ После казал къде се намира сайвантът. Хората, които били в столовата и чули разказа на изцеления, учудени започнали да обсъждат помежду си случката и да се питат какво ли е имало в онзи сайвант. Само Тургилс и синът му Грим се досещали за причината на изцелението. Те много се страхували да не би неприятелите на краля да отидат да претърсят постройката и незабелязано се прокраднали до нея. Отнесли тялото на краля и го скрили в градината. После се върнали в къщата и пренощували там.
237. В четвъртък от Вардал пристигнал Туре Хюнд и се отправил към Стиклестад. Водел голяма войска със себе си. Преди него там отишли много селяни, за да се погрижат за своите хора, останали по бойното поле. Отнасяли труповете на загиналите си близки и помагали на ранените, които имали нужда от грижи. Мнозина от тежко ранените умрели след края на битката.
Туре Хюнд се приближил към лобното място на краля и потърсил тялото му, а когато не го открил, започнал да разпитва хората около себе си дали някой знае къде може да е. Никой не знаел нищо. Туре попитал и земевладелеца Тургилс дали не знае какво е станало с тялото на крал Улав. Тургилс отговорил така: „Аз не участвах в битката и не зная много за нея. Какво ли не говорят хората!? Някои казват, че са видели краля през нощта в Стад с дружината си. Ако пък е загинал, някой от неговата дружина трябва да е скрил трупа в горичката или да го е покрил с камъни.“
Въпреки че Туре бил сигурен, че Улав е загинал, мнозина около него започнали да се съмняват в това и да шушукат, че кралят е оцелял след битката и не след дълго щял да събере нова войска и да тръгне срещу тях. Туре се качил на корабите си и отплавал от фиорда. Войската се разпръснала и селяните отнесли ранените си, които останали живи.
238. Тургилс Холмюсон и синът му Грим се грижели за трупа на крал Улав и не намирали покой, защото се страхували враговете му да не го открият и да се гаврят с него. Чували селяните да казват, че ако намерят тялото на краля, ще го изгорят или ще го пуснат на морското дъно. Често нощем бащата и синът виждали светлина над мястото, където Улав загинал, и там, където било скрито тялото му. Тургилс и Грим се страхували, че враговете също ще забележат това сияние и точно там ще потърсят трупа. Тогава се заели да го преместят на сигурно място. С големи усилия направили един сандък, в който положили тялото на краля. После направили още един сандък по подобие на първия и го напълнили с торф и камъни, тежки колкото човешко тяло. После заключили здраво капака и на двата сандъка.
Когато цялата селска войска заминала от Стиклестад, Тургилс и синът му тръгнали на път. Намерили един сал със седем-осем моряка, които били роднини или приятели на Тургилс. В пълно мълчание пренесли сандъка с тялото на краля на борда и го скрили под въжетата. После качили и сандъка с камъните, но го поставили на най-видното място. След това тръгнали към фиорда. Случили на силен попътен вятър и привечер стигнали до Нидарос и акостирали до кралския пристан. Тургилс изпратил пратеници при епископ Сигюрд, които трябвало да му предадат, че са пристигнали с тялото на крал Улав. Когато епископът получил съобщението, веднага изпратил свои хора на пристана. Те взели гребна лодка, спрели до сала на Тургилс и помолили да им предадат тялото. Тургилс и синът му качили сандъка с камъните на лодката и хората на епископа се отдалечили към брега, където свалили товара си. Нощта била тъмна. Тургилс и моряците му загребали нагоре по течението на реката и когато излезли извън селището, спрели край едно място, наречено Саюрли. Там свалили скрития под въжетата сандък с тялото на крал Улав и го оставили в празна къща, малко отдалечена от останалите постройки. През цялата нощ бдели над тялото, а Тургилс слязъл в града и се срещнал с най-добрите приятели на краля по тези места. Попитал ги дали ще приемат тялото на краля. Никой не посмял да направи това и Тургилс и синът му отнесли сандъка с тялото на брега на реката, където го погребали грижливо в един стръмен склон. Те изравнили внимателно почвата след това, та никой да не забележи, че някой е копал скоро на това място. Приключили, преди да съмне. После се качили на сала и отплавали. Не спрели, преди да стигнат в Стиклестад.
239. Свайн, синът на крал Кнют и кралица Алфива, дъщерята на ярл Арнфин, бил оставен да управлява Юмсборг[24] във Вендландия. Той току-що бил получил вест от баща си Кнют да тръгне към Норвегия, да завземе властта и да стане крал на тази страна. Свайн веднага заминал за Дания, събрал войска и придружен от ярл Харалд и други знатни хора тръгнал на път. За това разказва Турарин Ловтюнге в „Глаалогнсквида“[25], в която възпял Свайн Алфивюсон:
Никой не отрича,
че датчаните в смел поход тръгнаха
със сина на властелина.
Ярлът бе пръв от всички
и него следваха воините,
предани до край.
Свайн заминал за Норвегия и майка му Алфива го последвала. На всички съвети на старейшините в страната той бил провъзгласен за крал. Когато сражението в Стиклестад било в разгара си, Свайн пристигнал във Викен. По това време загинал крал Улав. Свайн продължил пътя си и накрая през есента спрял в Тронхайм. И тук го провъзгласили за крал, както навсякъде другаде.
Крал Свайн прокарал нови закони. Повечето се основавали на законите в Дания, а някои дори били по-строги. Никой нямал право да напусне страната без разрешение от краля, а ако все пак заобиколи закона, имуществото му веднага ставало собственост на краля. На този, който убиел човек, отнемали и земята, и движимото имущество. Ако човек, който е извън закона, получел наследство, то ставало собственост на краля. За Коледа всеки селянин бил длъжен да даде на краля по едно мале[26] малц на семейство и един бут от тригодишен вол — това се смятало за поземлен данък. Освен това селяните трябвало да отделят за краля и по един спан[27] масло. Всяка домакиня била длъжна да плаща годишен данък от определено количество непреден лен, коноп и вълна. Селяните трябвало да строят безплатно всички къщи, които пожелаел да има кралят в именията си. На всеки седем мъже един отивал войник, а за такива били годни всички от мъжки пол над петгодишна възраст. Войникът трябвало да се грижи сам за снаряжението си и за мястото си като гребец на кораба. Всеки човек, който отивал на риболов, там, където спирал да хвърли мрежите си, трябвало да плаща такса от пет риби. Кралят имал право да ползва място на всеки кораб, който напускал страната. Заминаващите за Исландия плащали гранична такса независимо дали били норвежци или исландци. Датчаните имали толкова големи права в Норвегия, че когато давали свидетелски показания, те винаги били предпочитани пред тези на норвежците.
Когато народът бил запознат с тези закони, веднага възроптал срещу тях. Хората започнали да шушукат помежду си и тези, които не били противници на крал Улав, казали: „Ето ви, трьондерци, приятелство и заплата от крал Кнют! Заслужавате си го, защото се борихте срещу крал Улав и го убихте. Отнехте кралството му. Бяха ви обещани мир и справедливост, а получихте насилие и робство. Вие сторихте голям грях и подлост.“ Никой не възразил на тези думи. Всички признали, че лошо са си постлали. Но по една или друга причина хората не посмели да тръгнат срещу крал Свайн, най-вече заради това, че повечето имало роднини или близки хора — заложници при крал Кнют. А и нямали водач, след който да тръгнат. Скоро надлъж и нашир се почувствало негодуванието срещу краля. Главната вина за несгодите си хората хвърляли върху Алфива. Мнозина вече не се страхували да говорят истината, когато ставало дума за крал Улав.
240. През тази зима в Тронхайм усилено се заговорило, че крал Улав бил свят мъж и че имало много знамения, които потвърждават това. Мнозина започнали да се молят на Улав за важни за тях неща. Повечето от тези селяни получили помощ — някои оздравели, други имали късмет в пътуванията си или получавали онова, за което се били молили.
241. Айнар Тамбаршелве пристигнал в именията си от Англия. Той трябвало да получил приходите от земите, които крал Кнют му обещал, когато били заедно в Тронхайм, а те съставлявали едно ярлство. Айнар Тамбаршелве нямал желание да се противопоставя на крал Улав и не пропуснал да го разгласи. Той си спомнил, че Кнют му бил обещал ярлство в Норвегия, но не спазил обещанието си. Айнар първи от знатните в страната потвърдил светостта на крал Улав.
242. Фин Арнесон не останал дълго в дома на Калв в Еге, защото не можел да се примири с това, че Калв е участвал в битката срещу Улав. Фин непрестанно корял Калв за това. Турберг Арнесон бил още по-непримирим от Фин. Той също тъгувал по дома си. Калв дал на братята си един дълъг кораб с всичко необходимо и голяма свита и те заминали за именията си. Арне Арнесон дълго лежал заради раните си, но накрая оздравял и дори ги забравил. През зимата също си заминал за дома на юг. Всички братя се помирили с крал Свайн и останали по домовете си в мир.
През лятото, което сменило зимата, усилено се заговорило, че крал Улав е светец. Още преди това хората говорели разни неща за него. Мнозина Вярвали в светостта му, въпреки че били въстанали срещу него с омраза и не били казвали добра дума за него приживе. Сега хората започнали да хулят най-върлите противници на Улав. По-голямата вина за всичко хвърлили на епископ Сигюрд. Изведнъж той се сдобил с толкова неприятели, че предпочел да замине от страната и да отиде в Англия при крал Кнют. Тогава трьондерците повикали епископ Гримшел от Опландия. Когато заминал за Гардарике, крал Улав изпратил епископ Гримшел да се върне в Норвегия и оттогава той живеел в Опландия. Когато получил поканата, епископът веднага се приготвил за път. Заминал най-вече, защото вярвал на слуховете за чудесата на крал Улав и бил сигурен, че този човек е светец.
244. Епископ Гримшел отишъл при Айнар Тамбаршелве, който го посрещнал с радост. Двамата разговаряли за много неща и най-вече за големите събития, които се били случили напоследък в страната. Те били единомишленици по всички въпроси.
И отишъл епископът сред хората. Приели го много радушно. Той подробно ги разпитал за светите знамения, които свързвали с крал Улав, и чул само хубави слова за тях. Тогава епископът поканил Тургилс и неговия син Грим на среща в града. Те не чакали втора покана, а веднага тръгнали. Разказали му всичко, което знаели за знаменията. Посочили и мястото, където били скрили тялото на краля. После епископът поканил и Айнар Тамбаршелве. Той веднага пристигнал в града. Двамата с епископа отишли да разговарят с крал Свайн и Алфива. Помолили ги за разрешение да изровят тялото на крал Улав. Кралят им дал разрешение и казал на епископа да се погрижи за останките на краля така, както смята, че е редно. В града имало много мъже. Няколко от тях придружили епископа и Айнар до мястото, където било закопано тялото на краля. Сандъкът се бил показал едва-едва от земята. Те го изровили.
Мнозина съветвали епископа да погребе краля край църквата „Св. Клеменс“. Останките били изровени дванайсет месеца и пет нощи след гибелта на крал Улав.[28] Когато го извадили от земята, сандъкът изглеждал като току-що скован. Епископ Гримшел присъствал на отварянето му. От него лъхнал прекрасен аромат. Гримшел открил лицето на крал Улав и видял, че изражението му не било променено ни най-малко. Страните му руменеели, като че ли току-що е заспал.
Хората, които били видели краля малко преди смъртта му, забелязали, че косата и ноктите му били пораснали като на жив човек.
Тогава дошли крал Свайн и всички вождове и се надвесили над останките. Алфива казала: „Често се случва да се запази човешко тяло в пясъка задълго. Ако беше лежал в пръстта, нямаше да стане така.“ Епископът взел една ножица тогава и отрязал кичур от косата и един от брадата на краля. Той имал дълга брада, каквато било обичайно да се носи по негово време. И епископът се обърнал към крал Свайн и Алфива: „Сега косата и брадата на краля са точно толкова дълги, колкото в часа на смъртта му. Те бяха пораснали с толкова, колкото отрязах.“ Алфива отговорила: „Ако тези кичури не изгорят в огън, ще повярвам, че този човек е свят. Иначе ние често сме виждали, че косата на хора, лежали мъртви в земята и по-дълго от този тук, е останала непокътната.“ Епископът запалил огън, разпалил пламъците и сложил в него благовония. После сложил кичурите на крал Улав в огъня и когато благовонията изгорели, я вдигнал. Тя не била докосната от пламъците. Епископът показал това на крал Свайн и другите хьовдинги. Алфива предложила да поставят кичурите в силен огън. Тогава Айнар Тамбаршелве й казал да млъкне и я нахокал. После направили така, както им казал епископът, и със съгласието на краля народът отсъдил, че крал Улав е свят човек. Останките му били отнесени в църквата „Св. Клеменс“ и поставени на самия олтар. Ковчегът му бил обвит в скъпи материи. Скоро след това се случили знамения, доказващи светостта на Улав.
245. На брега, където бил заровен сандъкът с тялото на крал Улав, бликнал извор и хората се лекували с водите му. Почистили и подредили около него и оттогава се грижели внимателно за този извор. До него построили малка църква, олтарът на която разположили на мястото, където лежал заровен сандъкът на крал Улав. На това място се издигнала църквата „Исус Христос“ на Улав Кире. Когато на нейно място построил голямата катедрала, архиепископ Йойстайн наредил олтарът също да бъде поставен на мястото, където бил гробът на Улав.
А църквата „Св. Улав“, построена от Магнюс Добрия, стои на мястото, където някога се е издигал сайвантът, в който Тургилс крил тялото на Улав през първата нощ. Мястото, където мощите на Улав били свалени от сала на брега, днес се нарича „Моравата на Улав“. Днес това място се намира в средата на града при Кунгенсгате. Епископът се грижел за останките на крал Улав. Той подрязвал ноктите и косите му, защото те продължили да растат като на жив човек. За това разказва скалдът Сигват:
Аз лъжа,
ако Улав като жив човек не притежава
коса растяща.
Ще зарадвам с тази балада
дружината на краля.
Докато расна таз коса,
задържа се радостта
на хълма Гардар.
Кралят даде зрение на Валдемар.[29]
Турарин Ловтюнге съчинил „Глаалогнсквида“ — баладата за Свайн Алфивюсон, и ето първите стихове от нея:
И ето, кралят върховен
издигна резиденция в Тронхайм,
отгдето вечно той ще управлява
таз страна.
Това бе там,
където Улав някога живя,
преди да тръгне към смъртта
и кралството небесно.
Там, както всички знаят,
светец стана този крал.
Едва ли би получил
синът кралски щастие небесно
без щедрият на дарове да стане
посредник за това.
И тъй, лежи с останки непокътнати
чист кралят,
от всички възхваляван,
и, както като беше жив,
косата и ноктите му пак растат.
Църковните камбани
сами звънят над неговото ложе
и всеки ден народът чува
звънът камбанен да се носи
над останките на краля.
Там горе на олтара
в чест на Христос свещите горят.
Тъй Улав душата си пречистваше
преди смъртта.
Там почива смелият крал.
Хлипа една войска и за помощ моли.
Слепи търсят изцеление от краля
и здрави си отиват.
Моли се ти на Улав
власт да ти даде в страната своя.
На Бога приближен е той.
От него може да получиш само
благоденствие и мир за всички хора,
ако молбите си към него те отправят,
и ти, приятелю, говорещ на латински.
По онова време Турарин Ловтюнге живеел в обкръжението на крал Свайн и чул, че крал Улав е светец. Можел да се види полъхът на небесните сили и да се чуе звън на камбани, свещите на олтара като че ли се запалвали от небесен огън, когато се говорело за неговата святост, казал Турарин. При Улав Светия идвали толкова много хора, колкото цяла войска — слепи, куци, болни хора. Всички те си тръгвали здрави оттам. Турарин не разказва много за това, нито изрежда имена, но е сигурно, че безброй много хора са получили изцеление по времето, когато светият крал правел своите чудеса. По-долу изброяваме някои от най-големите чудеса, които е направил, както и онези, станали след смъртта му.
246. Онези, които пишат хрониките, казват, че Улав Светия бил крал на Норвегия в продължение на петнайсет години, след като ярл Свайн напуснал страната. Зимата преди неговото заминаване Улав получил от опландците титлата крал. Скалдът Сигват разказва:
Улав, великият владетел,
петнайсет зими
стоеше начело на страната,
преди да я напусне.
Кой народ на север
има по-първи предводител?
Прекалено млад загина кралят!
Крал Улав Светия загинал на тридесет и пет годишна възраст според това, което твърди свещеник Аре. Улав водил двайсет големи битки. Скалдът Сигват разказва:
Някои от хората вярваха в Бог.
На две разделена беше войската.
Двадесет големи битки
води великият владетел.
Отдясно разположи смелите християни.
Добри ми Боже, аз те моля —
бащата на Магнюс приеми
в твоето лоно.
Ето че вече разказахме част от сагата за крал Улав и за някои от събитията, които се били случили, докато той управлявал Норвегия. Разказахме за гибелта му и за това, че е станал светец. Не ще бъде пропусната и причината, на която се дължи най-много неговата слава — неговите чудеса. Именно за тях ще разкажа сега в тази книга.
247. Крал Свайн Кнютсон властвал в Норвегия в течение на няколко години. Той бил още дете — и по възраст, и по разум. Майка му Алфива управлявала страната от негово име и мъжете в страната били нейни заклети неприятели. Множество датчани станали господари в Норвегия, а това не харесало на народа. Цялото население на страната хвърляло вината за това върху трьондерците и съжалявали, че крал Улав е бил убит, а земята отнета от него. Хората съжалявали, че оставили народа си да попадне под лошо управление с насилие и робство, ограничаващо целия народ — както знатните хора, така и простолюдието. Хората казвали, че трьондерците били виновни за положението и те трябвало да направят всичко възможно, за да „отхвърлят това иго“. Народът смятал също, че трьондерците имали най-голямата власт в страната за времето си заради това, че техните хьовдинги били най-влиятелните и населението на Тронхайм — най-многочисленото. Когато трьондерците разбрали, че народът ги обвинява, те си дали сметка, че всичко това е справедливо и те наистина са сторили голяма глупост, отнемайки живота и земята от крал Улав. Казали, че плащат твърдо скъпо за нещастието, което са предизвикали. Хьовдингите им се събрали и обсъдили положението. Тези срещи били водени от Айнар Тамбаршелве.
Подобно нещо се случило и с Калв Арнесон — той осъзнал грешката, която направил, отивайки при крал Кнют, защото всички обещания, които му бил дал този крал, останали само на думи. Кнют обещал на Калв ярлство и власт над цяла Норвегия. Ето защо Калв предвождал войската в битката срещу Улав, убил светия крал и завзел земята му, но не получил по-висока титла от тази, която вече имал. Калв бил дълбоко обиден. Тръгнали пратеници между братята Калв, Фин, Турберг и Арне. Накрая те се помирили.
248. След като минали три години, откакто Свайн поел властта в Норвегия, в страната плъзнали слухове, че на запад се е събрала войска и неин предводител бил някой си Тригве. Той твърдял, че е син на Улав Тригвасон и Гида Английска. Когато крал Свайн научил, че в страната се кани да дойде чужда войска, свикал войска от северните части на Норвегия. Последвала го и по-голямата част от феодалите в Тронхайм. Айнар Тамбаршелве останал в дома си и не пожелал да тръгне с крал Свайн. Когато до Калв в Еге стигнало нареждането на краля да събере дружина и да се присъедини към кралската войска, той приготвил кораба си с двайсет двойки гребци, качил на него домашната си охрана и колкото може по-бързо тръгнал. Насочил се към изхода на фиорда и не дочакал крал Свайн. После се отправил към Мьоре и не спрял, преди да стигне до брат си Турберг в Гиске. Всичките братя и синове на Арне се събрали на съвет.
След това Калв тръгнал на север и останал във Фрекьойсюнд, където дрейфували корабите на крал Свайн. Калв влязъл от южната му страна и когато двамата със Свайн се видели, повели разговор. Хората на краля му предложили да се присъедини към краля и да защитава страната заедно с него. Калв отговорил: „Направих достатъчно, да не кажа прекалено много, като се бих срещу собствените си сънародници, за да спечеля земя за нашествениците.“ И заедно с хората си продължил своя път на север. Не спрели, докато не стигнали в имението на Калв в Еге. Този път нито един от синовете на Арне не последвал краля. Крал Свайн повел войската си към южната част на страната и понеже не се чуло да е пристигала войска от запад, продължил пътя си на юг до Агдер, защото приближените му предполагали, че Тригве ще акостира първо във Викен, тъй като там били управлявали дедите му и щял да получи най-голяма подкрепа. Очаквало се много от неговите роднини да му помогнат.
249. Пристигайки от запад, крал Тригве влязъл с войската си първо в Рогаландия. Там научил, че крал Свайн е отплавал на юг. Тогава Тригве също тръгнал към Агдер. Когато крал Свайн разбрал, че Тригве е пристигнал и научил точно къде се намира, обърнал носовете на корабите си на север и плавал, докато се срещнал с него в Сьокнасюнд в Бокн, близо до мястото, където загинал Арлинг Шалгсон. Разразила се голяма и кръвопролитна битка. Казват, че Тригве хвърлял копията с двете си ръце едновременно. Той твърдял: „Така ме е учил баща ми да пея молитвите.“ Враговете му казвали, че дори да е син на свещеник, по държанието си той прилича повече на Улав Тригвасон. Тригве бил необикновено смел мъж. В тази битка той загинал заедно с мнозина от воините си. Някои от хората му успели да избягат, други помолили за пощада. За това се разказва във флока за Тригве:
В стремеж за слава
от север Тригве
към бойното поле отплава.
А от юг крал Свайн се втурна
в боя срещу него.
Аз бях на кораба,
когато във сражение,
без да се бавят, влязоха.
Воините мъртви падаха там, където мечове звънтяха.
Тази битка щяла по-късно да бъде спомената във флока за крал Свайн:
Неделна утрин бе, девойко,
и то съвсем обикновена.
Такава, във която
бира с лук
девица на мъжа поднася.
Тогава не един смелчага
загина от секира.
Крал Свайн нареди
на своите войници
щевените си да държат един до друг.
С месо сурово, прясно
враните заситиха глада си.
След тази битка крал Свайн продължил да властва в Норвегия, а в страната настанал мир. Зимата кралят прекарал на юг.
250. През същата зима Айнар Тамбаршелве и Калв Арнесон се срещнали и обсъдили положението. По това време при Калв дошли пратеници на крал Кнют, който искал от него да му изпрати три дузини бойни брадви от най-добро качество. Калве отговорил на пратениците: „Никакви брадви няма да изпратя на краля. Кажете му, че на сина му ще дам достатъчно от тях.“
251. Рано напролет Айнар Тамбаршелве и Калв Арнесон тръгнали с голяма дружина от най-добрите воини на Трьонделаг. Те минали през Шьолен в посока Йемтландия, оттам се насочили към Хелсингландия и спрели в Свитюд, където се сдобили с кораби.
През лятото заминали за Гардарике и през есента стигнали до Алдайгюборг. Оттам изпратили няколко души в Холмгард при крал Ярислайв с предложението да посрещне Магнюс, сина на крал Улав Светия, и да го придружи до Норвегия, като му помогне да си възвърне наследственото кралство и го провъзгласи за крал на тази страна.
Когато получил това съобщение, крал Ярислайв се посъветвал с кралицата и хьовдингите си. Всички били единодушни, че трябва да се изпрати вест до норвежците да се съберат и да посрещнат крал Ярислайв и Магнюс. Обещали им исканата подкрепа. Когато пристигнали в Холмгард, норвежците решили, че ще станат приближени на Магнюс. Калв и останалите, които преди се били срещу крал Улав в Стиклестад, се заклели във вярност на Магнюс, който ги уверил, че ще ги подкрепя, простил им и се заклел също във вярност към тях, ако стане крал на Норвегия. Магнюс трябвало да стане духовен син на Калв Арнесон, а от своя страна Калв трябвало да направи всичко възможно, за да стане кралството на Магнюс по-голямо и по-независимо отпреди.
След Коледа Магнюс Улавсон потеглил от Холмгард надолу към Алдайгюборг. Когато на пролет ледовете започнали да се топят, той наредил да приготвят корабите му. За това говори Арнур Ярласкалд в „Магнюсдропа“:
Мисля началото да сложа
на сага за сражения и воини,
защото познавам ги добре.
Хора, замълчете!
Не беше изпълнил единайсет години
на златото врагът,
когато като смел боец
войска от Гардар той поведе.
През пролетта Магнюс тръгнал към Свитюд. А Арнур разказва:
Младият безстрашен воин
за война мъжете свика.
Скоро дружината се озова
въоръжена в битката.
След щевените корабът на краля
пореше соленото море;
от изток чак до Сигтюна
силен вятър поведе владетеля напред.
Тук ще разкажа, че когато Магнюс тръгнал от Гардарике, отплавал първо към Свитюд и после към Сигтюна. По това време крал на Свитюд бил Емюнд Улавсон; там била и кралица Астрид, която била омъжена за крал Улав Светия. Тя посрещнала много сърдечно доведения си син Магнюс и веднага свикала тинг на мястото, известно днес под името Ханграр. На този съвет Астрид казала: „При нас е дошъл синът на крал Улав Светия, който се казва Магнюс. Той иска да замине за Норвегия и да си възвърне бащиното кралство. Аз съм длъжна да му помогна, защото, както знаете всички вие — и норвежци, и шведи, той е мой доведен син. Ще направя всичко, което е по моите сили, за да помогна неговото управление да бъде силно. Няма да пестя нито хора, нито пари за това. А на всички, които последват Магнюс в този поход, ще се отплатя с искреното си приятелство. Искам да замина с него и ще го направя. И всички ще се уверят, че няма да жаля нищо, с което мога да му помогна.“ Така говорила тя дълго, а когато свършила, мнозина взели думата. Повечето казали, че шведите не са спечелили голяма слава от похода, в който са последвали неговия баща Улав. „Не можем да очакваме нищо по-добро и от този крал — твърдели те, — затова хората не са много склонни да тръгнат на този поход.“ Астрид отговорила: „Тези, които се смятат за мъже, не се плашат от подобни неща, а ако някои от вас са загубили роднини във войската на Улав Светия или самите сте били ранени, то сега ще бъде въпрос на храброст да заминете в Норвегия и да отмъстите!“ Астрид успяла да убеди много хора да последват Магнюс в Норвегия. Скалдът Сигват разказва за това:
Сега богато ще възнаградя
заради всички скъпи дарове
с обещаната балада
на Улав дъщерята, която
якият крал взе за жена.
На тинга в Ханграр се събра
мощната шведска войска,
когато Астрид
за сина на Улав заговори.
На шведите тя рече,
че по-голям успех
на Магнюс не би пожелала
дори и да му беше майка истинска.
Всесилния Христос тя призова
за туй, което там си пожела:
земята на рода на Харалд
Магнюс да завоюва и напълно да си върне.
Невръстен Магнюс ще е задължен
на Астрид за мощната подкрепа.
Влияние, простиращо се надалече,
получи той чрез нея.
Умната жена своя доведен син
подкрепи, тъй както никой друг не би могъл.
С искрени думи искам да я възхваля,
нея, прекрасната жена.
А в „Магнюсфлок“ скалдът Тюдолв разказва:
Ти изкара, хьовдинге, своя снек
и горд отплава във морето.
Кораба със трийсет банки
вятърът заклати.
Мачтата най-здрава, кралю,
бурята над теб преви.
Но смелите войници
чак в Сигтюна платното свиха.
2. Магнюс Улавсон тръгнал от Сигтюна с голяма дружина шведи. Вървели пеша през Свитюд към Хелсингландия. Арнур Ярласкалд разказва:
Като бог на войната оттогава
щита червен разнасяш из страната.
Немалка военна мощ получи ти,
народът на страната ти се подчини.
Известен си с това,
че често вълците си хранил.
От изток на достойния съвет
дойдоха дружини все отбрани
със щитове тъй бели
и копия със злато обковани.
След това Магнюс Улавсон се отправил на запад през Йемтландия към Шьолен в Тронхайм и целият народ се вдигнал да го посрещне. Веднага щом разбрали, че Магнюс, синът на крал Улав, е пристигнал в страната, хората на Свайн се разбягали на всички страни. Така Магнюс не срещнал никаква съпротива. По това време крал Свайн бил в южните райони на страната. Арнур Ярласкалд разказва:
Бързо вся, боецо смели,
ужас в трьондерските села.
За враговете ти ще кажа, че сърцата им в гърлата спряха.
Враговете ти, владетелю, разбраха,
че детето в теб пораснало е.
Живота си, за да спасят,
избягаха във ужас всички.
3. Магнюс Улавсон заминал с войската си за Леговището[30], където бил посрещнат с радост от населението. Той наредил да се срещнат в Йоретинг. Когато селяните се събрали, Магнюс бил провъзгласен за крал на цялата страна така, както станало с баща му крал Улав. След това крал Магнюс имал вече лична дружина и направил много селяни феодали. Назначил управители на именията си и областни управители навсякъде из страната. Още през есента свикал войска от целия Тронхайм. Лесно събрал хората. После с всички тях се отправил по суша към южната част на Норвегия.
4. Крал Свайн Алфивюсон се намирал в Сюнхордаландия, когато му съобщили за приближаването на някаква войска. Той веднага обявил военно положение и свикал войска от четирите краища на Хордаландия. Той поканил на съвет земевладелците и поискал от тях да изкарат хората и корабите си и да защитават страната под неговото предводителство. На съвета дошли всички, които се намирали в близкото му обкръжение. Свайн открил съвета, разговарял с бондите и направо заявил, че има намерение да тръгне срещу крал Магнюс, сина на крал Улав, и да се бие с него, ако бондите го подкрепят. Крал Свайн говорил кратко, а селяните не били въодушевени от думите му. След него датските хьовдинги, които били на негова страна, държали дълги и хубави речи и селяните отговорили на думите им. Мнозина казали, че ще последват крал Свайн и ще се бият на негова страна, но други отказали; някои замълчали, а трети обявили, че ще се присъединят към крал Магнюс, веднага щом им се удаде възможност. Тогава думата взел крал Свайн: „Струва ми се, че са дошли много малко от онези бонди, на които пратихме покана за съвета. А тези, които са тук, открито ни казват, че ще последват крал Магнюс. Мисля, че тези хора ще ни помогнат точно толкова, колкото и онези, които не желаят да участват в битката. Същото се отнася и за воините, които мълчат. А от останалите, които твърдят, че ще ни последват, най-малко всеки втори няма да ни е от полза, ако влезем в бой с крал Магнюс. Моят съвет е да не разчитаме на тези бонди. Нека отидем там, където цялото население ни е вярно и ще ни подкрепи. Там ще съберем достатъчно военна сила, за да превземем цялата страна.“
Веднага, след като кралят обявил решението си, всички последвали съвета му и обърнали посоката на корабите си. Вдигнали платната и отплавали на изток към Дания. Хорда-Кнют посрещнал брат си и му предложил кралство в Дания, което Свайн веднага приел.
5. През есента крал Магнюс стигнал до границата на страната и навсякъде бил провъзгласен за крал. Народът се радвал, че Магнюс станал крал. През същата есен на 13 ноември в Англия умрял крал Кнют Велики. Погребали го в Уинчестър. Той бил крал на Дания в продължение на двайсет и седем години, едновременно на Дания и Англия — в продължение на още двайсет и четири години[31] и на Норвегия — още седем. След смъртта му неговият син Харалд бил провъзгласен за крал на Англия. През същата зима в Дания умрял Свайн Алфивюсон. Тюдолв разказва за крал Магнюс:
По суша, боецо, ти пристигна
от Свитюд у дома.
От изток до Норвегия
последва те една войска.
Свайн се измъкна след това.
Обрана бе от него таз страна.
Синът на Алфива, казват,
побързал да избяга.
Бярне Гюлброскалд съчинил за Калв Арнесон:
Ти обеща на краля млад
едно наследство,
което бе негово по право.
Свайн получи Дания.
Истината казвам.
Калв,
ти последва Магнюс Смелия от Гардар;
затуй че свой владетел ще ни управлява,
отдаваме на тебе чест.
През тази зима крал Магнюс управлявал Норвегия, а Хорда-Кнют — Дания.
6. През пролетта, която сменила зимата, и двамата крале свикали войските си и се пуснал слух, че имали намерение да се срещнат в сражение при река Гота. Когато войските тръгнали една срещу друга, феодалите от двете страни изпратили вести до роднини и приятели с молба да се опитат да помирят двамата владетели. Докато били млади и неопитни, управлението на кралствата било възложено на знатни хора, близки на кралете. Те разменили пратеници помежду си и накрая уговорили среща за сключване на договор между Магнюс и Хорда-Кнют. На тази среща двамата крале се помирили и се заклели в братство. Уговорката била мирът между тях да продължи, докато и двамата са живи. Ако единият от тях умре, без да му се е родил син, се казвало в договора, то другият наследява страната и народа му. Дванайсет мъже — най-личните от двете кралства — се заклели във вярност и в спазване на условията на договора между двамата крале, докато има някой жив от тях. След това кралете се разделили в мир и спазвали сключения договор до края на живота си.
7. Кралица Астрид, която била жена на крал Улав Светия, дошла в Норвегия с доведения си син Магнюс и живяла при него в чест и слава, както и се полагало в кралската свита дошла и родната майка на Магнюс — Алвхил. Кралят я приел сърдечно и й отредил достойно място сред приближените си. Но с нея станало така, както се случва с мнозина хора от простолюдието, добили власт. Тя започнала да негодува, че кралица Астрид се радва на повече почести и предимства от нея. Алвхил държала да седи на най-близкото до трона място, но то не било за нея. Астрид се отнасяла към Алвхил като към прислужница, каквато всъщност тя била по времето, когато крал Улав управлявал Норвегия и Астрид била кралица. На никаква цена Астрид не искала да седи до Алвхил и било невъзможно двете да остават едновременно в едно и също помещение.
Скалдът Сигват заминал за Рим по времето, когато се водила битката при Стиклестад и когато се връщал на север, по пътя научил за гибелта на крал Улав. Това била голяма загуба за него. Тогава той съчинил тези стихове:
Стоях на планината[32] в ранна утрин
и спомних си как не един щит
край крепостта се счупи
и ризници се пръскаха на вси страни.
Спомних си за онзи, който
властваше над кралството доволен.
Баща ми, Турд Разумния,
на този крал служи.
Един ден Сигват минавал край някакъв град и чул един мъж да се вайка, че загубил съпругата си. Той раздирал гърдите си, късал дрехите си и нареждал, че иска да умре. Тогава Сигват произнесъл:
Един човек смъртта си пожела,
загубил ласката на своята жена.
На любовта цената е висока значи,
щом той за мъртвата съпруга плаче!
Но по-горчиви сълзи рони
знатният, от страх побягнал.
Скръбта, която ние,
хората на краля, носим,
е по-голяма от тази за жената.
8. Сигват се прибрал в Норвегия, той имал имение и деца в Тронхайм. Плавал на север с търговски кораб, но когато спрели в Хиларсюнд, видели да кръжат много врани. Сигват изрецитирал:
Враните към залива летят —
помнят къде лежат.
Там, где корабът отнесе
за зло норвежкия наследник.
Всеки ден край Хилар кряскат
високо хищните орли,
които Улав тъй напразно
много пъти с храна снабди.
Когато Сигват стигнал до Леговището, крал Свайн бил вече там; той поканил Сигват, защото преди това скалдът служел на Кнют Велики, бащата на крал Свайн. Сигват отговорил, че иска да се прибере у дома в имението си. Веднъж, когато Сигват излязъл навън, видял кралските войници да играят на някаква игра. Сигват съчинил:
От играта на кралските войници
бързам аз да се извърна.
Скръбта разкъсва ми гърдите
и бродя тук аз блед, безкръвен.
И спомням си онези дни,
когато моят господар
с нас на война игра
по именията в областта.
След това Сигват стигнал до своето имение. Там изслушал много тежки думи от хората, които го обвинявали, че е избягал от крал Улав. Сигват отговорил:
Нека Белият Христос да ме осъди
във ада да горя,
ако съм имал тази мисъл
от Улав да се разделя.
Невинен съм,
за Рим заминах,
попитайте свидетели,
душата си от грях аз да отърва.
Истината не прикривам.
Сигват се чувствал спокоен у дома си. Един ден излязъл и казал:
Когато с кнарите пътувах из страната,
докато Улав беше още жив,
усмихваха, ми се високи планини
и стръмни скатове.
Откак сърцето ми потъна в скръб обаче
и тъгувам по дружбата на краля,
разбрах, че не са тъй приятни
горските склонове в страната.
С настъпването на зимата Сигват заминал за Йемтландия и Хелсингландия. Накрая отишъл в Свитюд и останал дълго в обкръжението на Астрид, където се радвал на почит и уважение.
Известно време поживял и при нейния брат, крал Анюнд, от когото получил десет марки разтопено сребро. За това по-късно щяло да се разказва в „Кнютсдропа“. Сигват често питал търговците, с които се срещал, за Магнюс Улавсон. И съчинил:
Искам непременно да науча нещо
за събитията, случили се в Гардар.
Законите на сина кралски
няма да пристъпя.
Малко научавам,
и то все лъжи
като лъжата,
че той тук ще се яви.
И все пак между нас прелита обич
със невидими искри.
9. И когато крал Магнюс Улавсон дошъл от Гардарике в Свитюд, Сигват бил все още при кралица Астрид. Всички много се зарадвали на срещата. Сигват казал:
Без страх в дома си се завръщаш,
кралю, във твойто кралство.
Земята и народът те прегръщат,
а аз подкрепям твойта власт.
Непременно за Гардар ще замина,
защото те обичам, господарю.
Ти мой възпитаник си.
Твоята втора майка те очаква.
След това Сигват и кралица Астрид придружили Магнюс до Норвегия. Сигват разказва:
За хората, които ги интересува,
ще кажа мнението свое:
Магнюс, радвам се, че Бог
запази живота твой.
Вождът, комуто синът прилича,
очакваше той да наследи
величието на своите предци.
Радост е да си възпитал такъв крал.
Когато Магнюс станал крал на Норвегия, скалдът Сигват бил един от най-близките му хора. И когато кралица Астрид и кралицата-майка Алвхил веднъж си разменили остри думи, Сигват казал:
Алвхил, остави
спокойно Астрид най-отпред да води,
защото самата ти се извиси
по Божията воля.
10. Крал Магнюс поръчал да сковат един кивот, да го украсят със злато, сребро и скъпоценни камъни. Направили скрина и по размери, и по форма като ковчег, само че отдолу имал поставка, а отгоре — капак с корниз. Имал панти отзад и две заключалки с ключета отпред. Крал Магнюс поставил в кивота Светите мощи на крал Улав. За това разказва скалдът Сигват:
За вожда бог с добро сърце
кивот с позлата бе направен.
Светостта на краля аз възпявам.
В лоното Божие е поставен.
От пречистения кралски гроб
със святост надарен
се връща не един незрящ човек,
възвърнал свойто зрение.
В Норвегия се въвел закон да се чества празникът на свети Улав и този ден бил смятан за един от най-святите празници в страната. Скалдът Сигват споменава за това:
В моя дом литургия
за Улав, бащата на Магнюс,
с радост ще отслужим,
защото Бог го е дарил със свята сила.
За краля, за когото всички жалят,
естествено е празника да устроя.
Той ръцете ми е пълнил с червено злато.
11. Туре Хюнд бързо напуснал страната след смъртта на крал Улав. Тръгнал към Юшал и казват, че не се е върнал оттам. Синът на Туре Хюнд, Сигюрд, бил баща на Ранвайг, която пък била омъжена за сина на Арне Арнесон Юан. Децата им се казвали Видкюн, който живеел на Бяркьой, Сигюрд Хюнд, Арлинг и Яртруд.
12. Хорек от Тьота живял в имението си чак докато Магнюс Улавсон дошъл в страната и станал крал. Тогава Хорек заминал за Тронхайм при него. По това време в кралското обкръжение бил Осмюнд Граншелсон. Когато Хорек акостирал в Нидарос и слязъл от кораба си, на чардака стояли и го наблюдавали Осмюнд и кралят. Познали Хорек и Осмюнд казал: „Сега ще се разплатя с Хорек за това, че уби моя баща.“ Държал малка остра секира в ръката си. Кралят я погледнал и казал: „Вземи моята!“ Тя имала по-заострен връх и по-широко острие. „Не можеш да си представиш, Осмюнд — добавил кралят, — колко здрави кости има това момче!“
Осмюнд взел брадвата и се спуснал надолу до оградата на имението. Срещу него се изкачвали откъм брега Хорек и приближените му. Осмюнд замахнал с брадвата към главата на Хорек и острието се забило в черепа му. Хорек умрял начаса, а Осмюнд се върнал при краля. Острието на секирата му било изтъпено. Кралят го попитал: „И за какво става тази фина брадва сега? Струва ми се изхабена.“ После Магнюс дал на Осмюнд ленно владение в Хологаландия и оттогава се разказват много легенди за битки, които се водили между Осмюнд и синовете на Хорек.
13. Калв Арнесон бил най-близо до властта в началото на управлението на крал Магнюс. Но се намерили хора, които подшушнали на краля, че Калв е бил при Стиклестад. Ето защо Калв не можел вече така лесно да влияе на краля. Това станало съвсем ясно един ден, когато около краля гъмжало от хора, които обсъждали различни въпроси. При Магнюс дошъл човек, когото вече споменахме — Тургайр от Вардал. Той имал въпрос за разрешаване. Докато Тургайр говорел на краля, Магнюс не го слушал, а разговарял с приближените си. Тогава Тургайр повишил глас и казал така, че да го чуят всички:
Пренебрегна ме ти,
кралю Магнюс,
а в свитата бях на баща ти.
Там удар с меч ми бе нанесен,
когато се нахвърлиха
на мъртвия вожд бог.
Но явно ти обичаш подлеците,
които владетеля предадоха
и дявола зарадваха.
Мъжете се раздвижили и зашумели, а някой от тях показал на Тургайр изхода, но кралят го върнал и разрешил въпроса му, удовлетворявайки искането на Тургайр. Магнюс му обещал и приятелството си.
14. Не след дълго крал Магнюс заминал да събере приходите си от Хаюг във Вардал. Когато сядал да се храни, от едната му страна се разполагал Калв Арнесон, а от другата — Айнар Тамбаршелве. Нещата стигнали дотам, че кралят отговарял съвсем кратко на Калв, а оказвал по-голямо внимание на Айнар. И така веднъж Магнюс казал на Айнар: „Днес ние с теб ще препуснем до Стиклестад. Искам да видя следите от онова, което се е случило там.“ Айнар отговорил: „Аз нищо няма да мога да ти разкажа. Нека твоят приемен баща Калв те придружи, защото той може да ти разкаже как са се развили нещата.“ Когато разчистили масата, кралят се приготвил да тръгне и се обърнал към Калв: „Ще дойдеш с мен в Стиклестад!“ Калв отвърнал, че не е длъжен. Тогава кралят се изправил и гневно наредил: „Ще тръгнеш, Калв!“ След това излязъл. Калв бързо се приготвил и заповядал на прислужника си: „Ще препуснеш до Еге и ще кажеш на момчетата от охраната да пренесат цялата покъщнина на кораба ми, преди слънцето да залезе.“
Кралят препуснал към Стиклестад и Калв го придружил. Когато стигнали, те слезли от конете и се приближили пешком до мястото, където била водена битката. Кралят попитал Калв: „Къде точно загина кралят?“ Кралят му посочил мястото и отговорил: „Там падна мъртъв.“ Кралят попитал: „Ти къде беше в този момент, Калв?“ Калв отвърнал: „На това място, на което съм сега.“ Кралят почервенял извикал: „Тогава твоята брадва е можела да го достигне!“ Калв отвърнал: „Не беше моя секирата, която го достигна.“ След това отишъл при коня си, яхнал го и се отдалечил, следван от хората си. Кралят поел по пътя към Хаюг.
Вечерта Калв пристигнал в Еге. Корабът му го чакал с вдигнати платна. Всичко било натоварено на борда и охраната му станала екипаж. Още през същата нощ отплавали от фиорда. Плавали ден и нощ, докато имали попътен вятър. Калв отплавал на запад и оплячкосал Шотландия, Исландия и Сюдерьой. За това разказва Бярне Гюлброскалд в „Калвсфлок“:
Говорят,
че братовият син на Харалд
на брата на Турберг със право
приятелство е обещал.
Това накарало останалите
да подскочат.
Клюките и завистта
родиха болезнения разрив
между теб и наследника на Улав,
без да има смисъл, според мен.
15. Крал Магнюс превзел Вигя, която принадлежала на Рют, и Квистад, който бил собственост на Тургайр. Също така Еге и всичко, което Калв изоставил. Той си присвоил и много други големи имения, които принадлежали на загинали в Стиклестад бонди. Магнюс наредил да бъдат наказани мнозина, които се били срещу крал Улав. Някои изгонил от страната, на други взел голяма част от собствеността, а на трети унищожил именията. Тогава селяните започнали да си шушукат: „Какво си мисли този крал, като нарушава законите, дадени ни от крал Хокон Добрия? Не помни ли, че правото винаги е на наша страна? Той тръгва по пътя на баща си или по пътя на онези, които сме убивали, когато са ни омръзвали тиранията и беззаконията им.“
Недоволството плъзнало из страната. В Согн хората се събрали и решили да се бият срещу Магнюс, ако се появи при тях. По това време той бил в Хордаландия с голяма войска и приемал всеки, който имал желание да замине с него за Согн. Когато приятелите на краля научили това, дванайсет души от тях се събрали на съвет и решили да изберат чрез жребий един, който да отиде при Магнюс и да му разкаже за растящото недоволство у хората. Жребият се паднал на скалда Сигват.
16. Сигват съчинил флок, който по-късно хората нарекли „Истинни песни“. В него той първо споменавал как хората смятат, че кралят прекалено дълго мисли върху възможността за помирение със селяните, които започнали да го притискат със заплахи, че ще въстанат срещу него. Сигват разказва:
Далече да стои от битка
с хората на Согн
съветва Сигват краля.
Но няма как,
мирът е нарушен и ще участвам
в това сражение.
Грабни оръжие, кралю,
с меч аз ще се защитавала.
Но колко време, господарю мой,
страната ни ще бъде разделена?
Оттам са и следните стихове:
Хокон загина във Фитяр
Добрия хората го назоваха.
Изгони нападателите той.
Обичаха го всички.
Дълго спазваха в страната
законите, които той създаде.
Него, когото Адалстайн възпита,
народът дълго няма да забрави.
Не се сърди на своите съветници,
които истината казват, господарю.
Хьовдинге, ти път отваряш
за чест и кралска слава.
Ако местната войска не лъже,
селяните бяха по-зле,
а ти обеща на други, не на тях,
победа в Юлвсюнд.
Кой те подстрекава,
смели господарю,
да измениш на дадените клетви
и да изпиташ тънката стомана?
Твърда трябва да е думата на краля.
Владетелят победоносец
да спазва трябва
това, което обещал е.
Не ти отива
думата дадена да нарушаваш!
Кой те подстрекава,
знатни господарю,
обори и стопанства ти да разрушаваш?
Прекалено е да вършиш
такива престъпления
в собствената си страна.
Съвет такъв
преди не беше давал никой
на краля млад.
Хората край теб са уморени от грабежи,
народът озлоби се.
Ти самият, който крадците гониш,
трябва да се пазиш
от слуховете сред тълпата.
Ръцете трябва да се режат. Трябва!
Приятел ти е онзи,
който те предупреждава.
Спазвай, кралю, съвета,
който тук ти дават
и чуй какво селякът иска.
Мисля, че напразно сме дошли,
когато виждам, че беловласият дори
оръжие насочва срещу краля.
Пази се от такова нещо!
Лошо ни очаква,
когато старейшините
глави една до друга доближават
и крият носовете си в наметалата.
Тез знаци сочат ни мълчание!
Едно говорят всички.
Имотите на хората свободни,
ти си присвояваш.
Това се носи сред знатните селяци.
Човекът, който се придържа
към справедливата присъда,
наследството на краля или неговите графства
трябва да раздава.
Иначе хората към бягство подстрекава.
След тези намеци кралят се променил към добро. И други отправяли към него подобни думи. В резултат на това се стигнало дотам, че кралят поговорил с мъдреците си и заедно решили какви да бъдат новите закони. После Магнюс наредил да запишат законите в книга, която и до днес се пази в Тронхайм. Хората я нарекли „Дивата гъска“. С това крал Магнюс си спечелил обичта на народа. Затова го нарекли Магнюс Добрия.
17. Кралят на Англия Харалд умрял пет години след баща си Кнют Велики и бил погребан до него в Уинчестър.[33] След смъртта му неговият брат Хорда-Кнют, също син на стария Кнют, станал крал на Англия и Дания. Англия управлявал в течение на две години, след което починал и също бил погребан в Уинчестър до баща си. След неговата смърт за крал на Англия бил провъзгласен Едвард Добрия. Той бил син на английския крал Адалрод и кралица Ема, дъщеря на Рикард, ярлът на Рюда. Крал Едвард бил половин брат по майчина линия на Харалд и Хорда-Кнют. Гюнил била дъщеря на стария Кнют и Ема. Тя била омъжена за император Хенрик от Саксония. Наричали го Хенрик Нежния. Гюнил прекарала в Саксония три години, след което се разболяла и умряла две години след баща си крал Кнют.
18. Когато крал Магнюс Улавсон научил, че Хорда-Кнют е починал[34], веднага изпратил няколко души в Дания с поръчението да отидат при онези воини, които се били заклели заедно с Хорда-Кнют и Магнюс, когато се сключвал мирният договор между тях. Той им напомнил за думите, които били изрекли тогава, и добавил, че лично иска да дойде в Дания с войската си още през лятото. Завършвал с това, че иска или да подчини страната, съобразявайки се с дадените клетви, или да загине заедно с воините си в битка за нея. Арнур Ярласкалд възпява това:
Голяма бе способността на краля
правилните думи да намира.
Събитията следваха тъй,
както обеща властелинът.
Той искаше да стъпи в бой —
жесток и кървав,
и или врани месата му
щяха да разкъсват,
или Дания щеше да му се подчини.
19. Крал Магнюс събрал войска и свикал знатни бонди и феодали. Приготвил военни кораби. Когато войската се събрала, се видяло колко пищна и добре въоръжена е тя. Кралят разполагал със седемдесет кораба, с които отплавал от норвежкия бряг. Тюдолв разказва:
Поведе, способен в битките кралю,
корабите си със устрем.
Войниците ти плаваха на изток
със седемдесет шхуни.
Походът пое на юг.
Платната се опъваха на щага.
Високомачтовите шхуни пореха вълните.
Под красив наклон летеше „Висюнд“.
Тук се разказва, че по онова време крал Магнюс притежавал големия „Висюнд“, кораба, построен по заповед на крал Улав Светия. Той имал повече от тридесет двойки гребци. На предния щевен била изсечена в дървото глава на бизон, а на актербака — опашката му. И двете били позлатени. За това разказва Арнур Ярласкалд:
Върху палубите
страшно се стоварваха вълните.
Блестящото злато отмиваха.
Силен вятър шхуната подгони
и понечи във дълбините да я прати.
От север щевените приближаваха,
минаваха покрай Ставангер.
Бушуваше морето.
Слънцето се отразяваше
на мачтите във върховете.
Крал Магнюс плавал от Агдер към Иландия. Арнур продължава:
Ще ви разкажа за „Висюнд“,
как, претоварен
и наклонен от вятъра, отнасяше
победоносните владетели на Согн.
Вождът щевена насочи
към просторната Иландия.
Народът там
приветства радушно своя крал.
20. Крал Магнюс бил посрещнат радостно в Дания. Той веднага свикал съвети и срещи с народа и предложил да го приемат за крал, каквато била уговорката с Хорда-Кнют. Тъй като местните хьовдинги, които стояли на върха на властта в Дания, били обвързани чрез клетва с крал Магнюс и искали да спазят дадената дума, те настояли народът да го приеме. Освен това крал Кнют Велики бил вече мъртъв, както и неговите наследници. А и на всички в страната били известни светостта и чудотворството на крал Улав.
21. Свикал крал Магнюс съвета във Виборг, където от стари времена датчаните избирали кралете си. На този съвет те приели и Магнюс Улавсон за крал на Дания. Той останал почти цялото лято там, народът се отнасял много добре с него и му се подчинявал. Магнюс назначил управители на областите и дал феоди на знатните. Когато наближила есента, той тръгнал към Норвегия. Известно време останал с корабите си в река Гота.
22. Свайн бил син на ярл Юлв, който пък бил син на Тургилс Спракалег. Майка на Свайн била Астрид — дъщеря на крал Свайн Тюгешег и сестра на Кнют Велики по бащина линия и на шведския крал Улав Айриксон по майчина линия. Тяхна майка била кралица Сигрид Велика — дъщерята на Скуглар Тусте. Свайн Юлвсон прекарал дълго време при шведските крале, които му били роднини. Останал чак докато баща му Юлв загинал, за което се разказва в сагата за стария Кнют. Той наредил да убият неговия сродник ярл Юлв в Роскилде. Ето защо Свайн не бил в Дания, когато ставали споменатите по-горе събития.
Свайн Юлвсон бил необикновено красив, едър и силен мъж, голям майстор във физическите игри, сладкодумец и притежавал остър ум. Всички, които го познавали, казвали, че има всички качества на един добър владетел. Свайн Юлвсон отишъл при Магнюс край река Гота, както вече писахме. Кралят го приел сърдечно. Мнозина му били говорили за него, защото Свайн се радвал на обичта на хората. Той говорил лично с краля. Бил остроумен и духовит. Накрая постъпил на служба при Магнюс и влязъл в свитата му. След това Магнюс и Свайн често разговаряли насаме за много неща.
23. Един ден, когато крал Магнюс седял в трона си и около него имало много хора, Свайн Юлвсон седнал на най-близкото до него място. Тогава кралят казал: „Искам сега да кажа на хьовдингите и на народа какво смятам да направя. Тук при мен пристигна един човек, който е известен — и като род, и като личност. Той се казва Свайн Юлвсон. Свайн постъпи на служба при мен и ми се закле във вярност. Както знаете, през лятото датчаните минаха под моя власт, а страната остава без владетел, когато аз замина. И тогава, както знаете, има опасност народите от Източния път или саксите да нахлуят в Дания. Аз обещах да ви оставя хьовдинг, който ще ви защитава и управлява и не виждам друг да отговаря толкова много на условията, освен Свайн Юлвсон. Той произлиза от род, подходящ за един владетел. И ще го направя мой ярл и ще му поверя властта над Дания, когато аз съм в Норвегия, така както Кнют Велики остави ярл Юлв, неговия баща, да властва над страната, докато той беше в Англия.“
Айнар Тамбаршелве казал: „Прекалено знатен ярл, прекалено знатен ярл, възпитанико!“ Кралят се разгневил и отвърнал: „Мислите, че не разбирам? Да, и на мен, както и на вас, ми се струва, че някои са прекалено знатни за ярли, а други не стават за нищо!“ И кралят се изправил, грабнал един меч и го запасал в колана на Свайн. Закачил щит на лакътя му, поставил шлем на главата му и му дал феоди в Дания, такива, каквито бащата на Свайн, ярл Юлв, е имал. После внесли кивота със Светите мощи. Свайн поставил ръцете си върху него и се заклел във вярност на крал Магнюс, след което кралят завел ярла до трона си. А Тюдолв разказва:
Там на изток, край Елв,
без принуда ръцете си постави
синът на Юлв върху кивота
и прекрасни клетви той положи.
Свайн даде свято обещание.
Уважаваният крал на Сконе,
синът на Улав,
призова към мир и споразумение,
които кратко време продължиха.
След всичко това Свайн заминал за Дания и народът го приел с радост. Той създал кралска дружина и скоро станал силен владетел. През зимата обиколил страната и се сприятелил с много от знатните хора. Народът го приел много сърдечно.
24. Крал Магнюс отплавал на север към бреговете на Норвегия с войската си и останал там до края на зимата. А когато дошла пролетта, извел голяма войска и я повел на юг към Дания. С пристигането си научил новини от Вендландия. Вендландците от Юмсборг се отцепили и отказали да му се подчиняват. В тази страна датчаните притежавали голямо кралство. Те основали Юмсборг и той станал силна крепост. Щом научил тези неприятни новини, крал Магнюс събрал голяма флотилия от Дания и през лятото заминал с нея за Вендландия. Водел голяма военна сила със себе си. Арнур Ярласкалд разказва:
Сега ще кажем тук, кралю,
че ти с военна мощ
към Вендландия приближаваш.
За щастие изтегли ти
замръзналите шхуни
от спокойните води.
Никога друг крал не е предвождал
повече шхуни към вендландската земя.
Морето бе изпълнено от кораби военни.
Господарю, мъка на вендландците ще причиниш.
Когато крал Магнюс стигнал до Вендландия, той се насочил към Юмсборг. Веднага успял да превземе крепостта. Избил много хора и подпалил града и множество селища около него. Магнюс нанесъл големи щети на Вендландия. Арнур Ярласкалд разказва:
С огън ти, кралю,
превзе вендландската крепост
и изби мнозина.
За разбойниците — наказание!
Клада тъй висока ти запали
на юг около Юмсборг.
Войниците не съумяха
да опазят домовете си в града.
С искрящи факли ти, кралю,
накара да затуптят изплашени
сърцата на градските мъже.
Много хора във Вендландия минали на страната на крал Магнюс. Но още повече били онези, които избягали. Кралят се върнал в Дания и се приготвил да презимува там. Той разпуснал войската си и освободил датчаните и онези, които го последвали от Норвегия, да си отидат по домовете.
25. През същата зима, в която Свайн Юлвсон получил власт над Дания и спечелил приятелството на много знатни мъже, както и добро име сред народа, той намислил да вземе и титлата крал. Много хьовдинги го подкрепили за това. През пролетта, след като научил, че крал Магнюс е тръгнал на военен поход с голяма войска, Свайн заминал за Сконе и оттам за Готландия. Накрая спрял в Свитюд при своя роднина крал Емюнд. Останал при него почти до края на лятото, но изпратил шпиони в Дания, за да научи подробности за похода на Магнюс, както и колко голяма е войската му. Когато разбрал, че кралят е разпуснал голяма част от войската си и че се намирал в Иландия. Свайн препуснал с многочислена войска, която получил от шведския крал. Когато стигнал в Сконе, населението го посрещнало с радост. Приели го като крал и мнозина се присъединили към воините му. Свайн се спуснал към Шааландия. Там също го приели с радост и той лесно превзел страната. След това се озовал във Фин и превзел всички острови. Народът не оказал съпротива. Свайн имал голяма войска и много кораби.
26. Крал Магнюс научил за всичко това, както и че вендландците изкарали голяма войска срещу него. Започнал да събира войници и скоро събрал голяма войска от Иландия. Дошъл и херцог Ота[35] от Саксония. Той бил женен за дъщерята на Улав Светия, Юлвхилд, която била сестра на Магнюс. Херцогът пристигнал с голяма дружина. Датските вождове подстрекавали Магнюс да тръгне срещу вендландската войска и да не позволи на езичниците да нахлуят и да опустошат страната. Решено било крал Магнюс да поведе войската си на юг към Хайдаби. Останал с корабите си в потока Скотборг, за да пренощува, и там получил вестта, че вендландската войска била толкова голяма, че никой не може да я преброи и на крал Магнюс не му остава друго освен да се оттегли. Но крал Магнюс въпреки всичко пожелал да влезе в бой с вендландците, защото воините му смятали, че има надежда за победа. Повечето от приближените му го съветвали да се откаже. Те казвали едно и също — вендландците имат толкова голяма войска, че никой не може да й излезе насреща. Единствено херцог Ота искал да се бият. Кралят наредил да се свири сигнал за сбор на цялата войска. Наредил на хората да си облекат военните дрехи и през нощта легнали да спят под открито небе. Покрили се с щитовете си, защото научили, че вендландската войска била наблизо. Кралят се притеснявал. Той смятал, че ще бъде лошо, ако му се наложи да отстъпи, защото никога не го е правил. През цялата нощ той почти не мигнал и се молил.
27. Следващият ден бил празник — денят, на който се изпълнявала микелмесата. Кралят заспал едва на разсъмване и сънувал, че вижда баща си, светия крал Улав, който му казва: „Притесняваш се и си неспокоен, нали? Защото вендландците настъпват срещу теб с голяма войска. Не трябва да се страхуваш от една езическа войска, въпреки че е многобройна. В тази битка аз ще бъда до теб. Тръгни срещу вендландците, когато чуеш моя сигнал.“ Когато кралят се събудил, разказал съня си на околните. Слънцето изгряло. Тогава във въздуха се понесъл камбанен звън. Онези, които били ходили в Нидарос, казали, че бие „Радостната“ — камбаната, която крал Улав подарил на църквата „Св. Клеменс“ в Леговището.
28. Изправил се тогава крал Магнюс и наредил да се свири сигнал за атака. Точно тогава вендландската войска се спуснала срещу тях от юг през протока. Цялата кралска войска се втурнала към езичниците. Крал Магнюс захвърлил ризницата си от метални халки и останал по червена копринена риза. Грабнал в ръката си секирата „Хел“[36], която наследил от крал Улав. Повел воините си срещу войската и се биел ту с едната, ту с другата си ръка. Арнур Ярласкалд разказва:
Напред с брадвата широка
неуморимо се стремеше кралят,
захвърлил свойта броня.
Грохот от мечове се носеше около него.
Той с две ръце притисна здраво
дръжката на своята секира.
Господ победоносеца поведе.
„Хел“ черепи трошеше.
Тази битка не продължила дълго. Войниците на краля се биели яростно, диво и където се биели в група, вендландците падали гъсто един до друг като следи от морски вълни по пясъка. Тези, които били най-отзад, се втурнали да бягат, но застигнели ли ги, кралските воини ги колели като говеда. Кралят лично преследвал отстъпващите на изток. Те падали избити на купчини по цялата пустош. Тюдолв разказва:
Братовият син на Харалд
в първите редици на войската
тръгна сред бойците.
Гладните врани
се преситиха след него.
Вендландците в бяг хукнаха,
където видят им очите.
Където Магнюс меч въртеше,
падналите мъртви
покриха пустошта на мили.
Казват, че никога не е имало толкова много жертви в битка из Северните страни по време на християнството, колкото в редиците на вендландците на бойното поле при Лишкугсхеде.
Сред воините на крал Магнюс нямало много жертви, но имало много ранени. След края на битката кралят наредил ранените да бъдат превързани. Във войската обаче се чувствал недостиг на лекари. Тогава Магнюс отишъл при онези, които можели да бъдат използвани като такива, и докоснал дланите им. Погладил ги и по този начин избрал дванайсет мъже, които според него имали най-меките ръце. Казал им да превържат раните на воините. Никой от тези мъже не бил превързвал рани дотогава, но след този случай всички станали добри лекари. Между тях имало двама исландци. Единият бил Туршел Гайрасон от Лингар, другият — Атле, баща на Борд Сварте от Селордал. От тях водят произхода си много лекари.
След тази битка чудото, което направил крал Улав, се разчуло в много страни. От уста на уста тръгнал слухът, че никой човек не може да спечели победа срещу крал Магнюс Улавсон, защото баща му крал Улав бди винаги над него и неприятелите му не могат да го победят.
29. Крал Магнюс се върнал във войската си и тръгнал срещу Свайн, когото бил направил свой ярл, въпреки че датчаните го смятали вече за свой крал. Крал Магнюс си набавил кораби и се постарал да въоръжи войската си отново. И двамата със Свайн събрали много войници. Във войската на Свайн имало доста хьовдинги от Сконе, Халандия и Финьой. Крал Магнюс разполагал предимно с норвежци и иландци. И така, тръгнал той с войската си срещу Свайн. Срещнали се в западната част на страната край Ре[37] и водили голяма битка, която завършила с победа за крал Магнюс. Свайн трябвало да бяга. Той загубил много войници. Отстъпил към Сконе, защото за него било по-сигурно в Готландия. Крал Магнюс се върнал в Иландия, където останал да презимува, заобиколен от голяма войска и много кораби. За това разказва Арнур Ярласкалд:
После в Ре отиде кралят
и се би с устрем и радост.
Прекрасният му меч
се с кръв обагри
сред западната степ.
30. Веднага, щом разбрал, че крал Магнюс е слязъл на брега, Свайн отплавал с корабите си. Той събрал колкото може повече хора и през зимата обикалял около Шааландия, Финьой и другите по-малки острови. С наближаването на Коледа отплавал на юг към Иландия и акостирал в Лимфюрд. Там мнозина се присъединили към него. От много земевладелци получил данъци. Когато крал Магнюс разбрал какво прави Свайн, слязъл при своите кораби и повел войската си, която оставил в Дания и бил попълнил с датчани, на север. По това време Свайн бил в Орхюс. Когато му известили за войската на Магнюс, той извел своите войници извън града в морето и се приготвил за бой.
Магнюс разбрал къде се намира Свайн и че разстоянието, което ги деляло, се е скъсило. Свикал съвет на воините и заговорил пред войската си: „Разбрах, че пред нас е ярлът с войската си. Чух, че тя е голяма. Искам да ви кажа какво мисля. Аз ще тръгна срещу него и ще се бия с него, въпреки че имаме по-малко хора. Сега, както и преди, ние ще се уповаваме на Бог и на моя баща — светия крал Улав. Той ни даде победи вече в няколко битки, а често сме имали по-малко воини от враговете си. Нека се приготвим и потърсим Свайн и войската му. Веднага, щом ги забележим, ще гребем право срещу тях и, без да се бавим, ще започнем сражението. Всички мои войници трябва да бъдат готови за бой.“ Хората му облекли военните си дрехи и всеки един се приготвил, както себе си, така и мястото си на кораба. После моряците на крал Магнюс загребали право напред, докато видели флотилията на ярла. Вражеските кораби също се движили към тях.
Бойците на Свайн се въоръжили и завързали корабите си един за друг. Скоро се разразила жестока битка. Тюдолв разказва:
Кралят и ярлът
Вдигнаха щит
един срещу друг едновременно.
И за двамата бе тежка
играта на оръжия
във онзи ден.
А смелите войници
по-жестока битка не помнеха от тази.
Високо изхвърчаха искри
от бойното поле.
Те се биели на щевените и само онези, които се озовавали близо един до друг върху палубата, можели да се достигнат с мечовете си. Войниците от предната част на корабите хвърляли копия, тези от актербака стреляли с метателни копия или лъкове. Някои хвърляли камъни или въртели боздугани. Воините около мачтата стреляли с лъкове. Тюдолв описва битката така:
Като дъжд валяха
по широките щитове
копията и стрелите.
Там, където се бихме,
враните богато угостихме.
Воините хвърляха стрели и камъни.
Между оръжията в боя
ранените се свличаха
на палубата мокра.
Повече стрели от тетивата
никога стрелец не бе изстрелвал.
Този ден не се умориха
трьондерците да стрелят.
Метателните копия летяха
тъй нагъсто в боя,
че между тях едва промъкваше се взорът.
Стрели се сипеха във гъст валеж.
Тук става дума колко нажежена била битката. В началото крал Магнюс се придвижвал зад стената от щитове пред него, но когато видял, че нещата се влошават, изскочил напред и се смесил с предните редици на войската си. Той крещял и насърчавал войниците си и стъпил на щевена пред всички. Когато хората му видели това, придобили нови сили. Понесъл се мощен боен вик над кралската войска. Тюдолв разказва:
Воините на Магнюс
се насърчиха отривисто
да продължават битката.
Врагът за щита си се хвана здраво.
И битката станала още по-жестока. Ударите се нанасяли безмилостно. Корабът на Свайн бил разчистен от екипажа. Разрушили предния му щевен и местата на гребците от предния щевен до мачтата. Крал Магнюс се качил на кораба с дружината си. Последвали ги останалите му воини един след друг. Тогава настанала такава сеч, че воините на Свайн предпочели да отстъпят. Крал Магнюс превзел кораба на Свайн, а после и останалите му кораби. Тогава Свайн и хората му хукнали в бягство. Голяма част от бойците му загинали, а мнозина останали и помолили за милост, която получили. Тюдолв разказва:
Господарю на бойците Магнюс,
ти смело влезе в боя
и застана най-отпред на щевена.
Всички разбраха това.
Изби мнозина от хората на ярла.
Нарасна пленническата верига,
когато ти и твоята войска
корабите започнахте да превземате.
В бягство ярлът хукна.
От смелия владетел
бяха пощадени безстрашните бойци.
Той не ги осакати.
Тази битка се водила в неделята преди Коледа. Тюдолв разказва:
Битката, която
войниците поведоха стремглаво
помежду си,
започна през една неделя.
Стичаха се кат лавина
хората към боя.
Тогава мнозина
живота си изгубиха.
Трупове раздираха
всяка една вълна.
Смъртта косата развъртя
и после
останалите живи ги събираха.
Крал Магнюс превзел седем кораба на Свайн. Тюдолв разказва:
Седем дълги кораба
Магнюс превзе.
Той — синът на Улав Дигре.
С радост жените в Согн
научиха за кралската победа.
Той казва още:
изгубиха войниците на Свайн
пътя за дома.
Смели бяха те.
Тежък стана походът военен
за войската,
която тръгна срещу Магнюс.
И бурята сега вълна надига,
кости и черепи търкаля
и запокитва ги във дълбините.
Морето диво стене за бойците.
Още през същата нощ Свайн избягал в Шааландия с войниците, които успели да се измъкнат живи и пожелали да го последват. Крал Магнюс акостирал на брега и наредил през нощта войската да слезе на сушата. Рано на другата сутрин те атакували. За това разказва скалдът Тюдолв:
Вчера видях огромни канари
силни ръце да запокитват.
Къщи срутваха със тежестта си те.
Незащитени хората останаха.
Войската на сушата разпределихме
и тръгнахме в атака.
Свайн със думи само
не може страната да опази.
31. Крал Магнюс веднага насочил войската си на север към Шааландия след Свайн. Когато ги настигнали, Свайн и воините му слезли от корабите на брега. Крал Магнюс продължил да го преследва и избивал всички, които успявал да хване. Тюдолв разказва:
Шааландските девици
питаха кой е знаменосец.
Мнозина бяха потопили
мечовете си във кръв.
Жените трябваше да бягат
ужасени през гората.
Онемели тълпи от селяни
се стичаха към Рингстед.
Пот мокреше тила на краля,
но смелият владетел
донесе мир в страната.
Допреди ден копия летяха
над земята и блатата.
На ярла знамената
зад хълма чак се озоваха.
Свайн отстъпвал към Фин, а Магнюс тръгнал из Шааландия с войската си и опожарявал имотите на онези, които през есента били тръгнали със Свайн. Тюдолв разказва:
Ярлът трябваше да бяга
през зимата от кралското имение.
Немалко охранители
изпрати на война
и битка не една
спечели Магнюс със своето оръжие.
Почти бе свършено
със сестриния син на Кнют.
Ти, кралю, нареди
със огън да опустошат
къщите на трьондерците.
Остави ти именията пусти
и с огън селяните разгневи.
Приятелю и господарю,
на ярла искаше ти да отмъстиш
за страшната ненавист.
Но той избяга!
32. Веднага щом разбрал къде е Свайн, Магнюс отплавал натам с войската си. Но Свайн научил за приближаването му и избягал от Фин към Сконе. Оттам се насочил към Готландия и след това към Швеция. Крал Магнюс стигнал до Финьой и заповядал да изгорят всичко наоколо. Хората на Свайн, които били останали там, се разбягали на всички посоки. Тюдолв разказва:
Буря от морето връхлетя.
Хвръкнаха във въздуха искри.
Също по широките дъбови пътеки.
Диви пожарища трещят.
Къщите във Фин горят
с пламъците си до небето.
Покриви и брезови стъбла изгарят.
Норвежците именията изоставят.
Не забравяйте, момци,
да пазите
момите на норвежките бойци.
За трети път във битка влизате
като герои победители.
Намираме
достатъчно красавици във Фин,
където мечовете си обагрихме.
Да продължим налага се
във бойните редици
сред звънтежа на метал.
След това цялото население се предало на крал Магнюс. През остатъка от зимата имало мир в страната. Крал Магнюс назначил управители в Дания. Когато наближила пролетта, той повел войската си на север към Норвегия и останал там почти до края на лятото.
33. Когато Свайн научил това, препуснал към Сконе с голяма войска, която водел от Швеция. Жителите на Сконе го посрещнали сърдечно и му дали още военни подкрепления. Свайн отишъл в Шааландия и я превзел, а след нея Фин и другите по-малки острови. Когато крал Магнюс узнал това, събрал военни кораби и отплавал към Дания. Чул къде се намира Свайн и се насочил натам. Двете войски се срещнали една привечер на място, което се наричало Хелганес. Сражението започнало. Флотилията на крал Магнюс била по-малобройна от тази на Свайн, но корабите му били по-големи, а екипажите имали повече опит. Арнур Ярласкалд разказва:
Казват, че Хелганес се казва
мястото, където кралят,
известен с това,
че вълците редовно храни,
спечели множество победи.
Непрогледен мрак се спусна,
когато кралят
поведе воините свои.
В цялата есенна нощ
битката се вихри.
Сражението било жестоко и кръвопролитно и когато нощта напреднала, числото на жертвите нараснало много. Самият крал Магнюс цялата нощ се бил с метателни оръжия. За това говори Тюдолв:
На мястото,
което Хелганес се казва,
загина цялата войска на Свайн
от копия метателни
Мъжете, които си заслужиха това,
съсечеш отплуваха в смъртта.
Прекрасният крал на Мьоре
хвърли не едно копие.
Господарят на страната,
върха на копието си от ясен
обагри в кръв.
Накратко казано, в тази битка крал Магнюс победил, а Свайн отстъпил. Корабът му бил превзет и екипажът избит. Същата съдба постигнала и другите му кораби. Тюдолв разказва:
Не се изплаши ярлът,
който напусна дългия си кораб,
когато Магнюс тъй направи,
че Свайн поиска да избяга.
Кралят на войската
острия си меч в червено оцвети.
Мечът прогизнал бе от кръв.
Кралят страната завоюва.
По същия начин описва това и Арнур:
Прочутият крал на Сконе,
кораба отне
от брата на Бьорн[38].
И всичките му други кораби.
Успешен улов бе това.
Мнозина от войниците на Свайн загинали на бойното поле. Крал Магнюс и воините му взели голяма плячка. Тюдолв разказва:
Готски щит и броня
отнесох у дома
след тази битка.
Това бе моят дял.
Лятос мечовете свършиха
доста трудна работа.
Хубави оръжия получих.
Похвалих се на жената.
Спечелих шлем, когато
жестокият крал избиваше датчаните.
И така Свайн избягал към Сконе заедно със своите войници, които успели да се измъкнат. Крал Магнюс и войската му ги преследвали далече навътре в сушата. Войниците и селяните им оказали слаба съпротива. Тюдолв разказва:
Синът на Улав остави
военни кралството да управляват.
Жаден за бой
Магнюс потегли
с отбран екипаж на своя кораб.
Знатният владетел
Дания плячкоса.
Оръжие наоколо звънтеше.
Препусна конят,
като вихър се понесе
откъм запад към гробниците в Сконе.
След това крал Магнюс повел войската си през селището. Тюдолв разказва:
Напред във устрем
след знамето на Магнюс
норвежците пътуват.
Плътно под знамето се движим,
щитове нарамили.
Младото момче крачи
напред с неуморна крачка,
напред към Аюнд през Сконе.
Войниците на Магнюс подпалили селището и хората избягали надалече. Тюдолв продължава разказа си:
Върху войниците на ярла
изпробвахме чудесно
желязото студено.
Победоносците на Сконе
падаха мъртви на купчини.
Аленият пламък надалеч се шири,
из селището плува.
Запалихме огньове. Мнозина
избягаха оттам.
Яркият огън плячкоса
всяка къща в Даневелде.
Владетелят с голямата дружина
изгори именията на мнозина.
Изморен от битката
аз нося щит и бродя
по степта на Дания.
Спечелихме победа и ранени
отстъпват войниците на Свайн.
Древната финска земя
остави лани кралят пуста.
Не ще се аз изплъзна,
застанал сред кралските войници.
На Свайн бойците,
които сега отстъпват,
не могат да отричат делото велико,
което Магнюс стори.
Утре ще се вдигнат
много знамена.
Свайн отново бягал на изток. Крал Магнюс насочил корабите си след него. Той се подготвял за набег. Тюдолв казва:
Когато съм до краля,
нямам какво да пия друго
освен соленото море.
Глътка от вълните всмуквам.
Ето пред нас широки брегове —
това е Сконе.
От шведите не ни е страх.
Заради краля
голямата умора ще забравим.
Свайн отишъл в Готландия и оттам заминал при шведския крал, където презимувал, радвайки се на големи почести и слаба.
34. Когато оставил далече зад себе си Сконе, крал Магнюс сменил посоката на корабите си и отплавал към Фалстер. Акостирал и плячкосал околността. Избил мнозина, които минали на страната на Свайн. Арнур разказва:
Кралят се зае да отмъсти
на датчаните за тяхната измяна.
Великият крал поведе
войската си към Фалстер
с гняв.
Младите бойци
събраха купчина от трупове
за гладните орли.
Войниците помогнаха
на другаря на птиците.
Крал Магнюс плячкосал Фин и заграбил много богатства. Арнур разказва:
И така във Фин
Великият обагри знамената в кръв
тогава, когато за своята охрана отмъсти.
За измяната народът бе длъжен да плати.
Помислете, кой двайсетгодишен крал
враните нахрани тъй богато?
Щедри бяха кралските ръце.
35. През тази зима Магнюс останал в Дания и в страната настанал мир. Магнюс участвал в много сражения на територията на Дания и винаги печелел победа. Од Кикинаскалд разказва:
Малко преди микелмесата
се поведе боят.
Вендландците изгиваха
и всички свикнаха
със звъна на метал.
А малко преди Коледа
друга бурна битка се води
на юг в Орхюс.
Тежка бе тя за бойците.
Арнур също разказва:
Сине на Улав,
ти вдъхновение ми даваш
думите да редя във песен.
На враните наля да пият кръв.
Господарю,
редят се стихове един след друг.
Велики кралю,
ти, който смело щитове разцепваш,
четири битки води в една и съща зима.
С право те наричат победител.
Три сражения водил крал Магнюс със Свайн Юлвсон. Тюдолв разказва:
Успешно стигна своя край
това сражение,
тъй както Магнюс пожела.
И даде ми тъй кралят вдъхновение
за таз победа стихове да подредя.
Меча си владетелят на трьондерци
в червено оцвети
и после в три сражения той победи.
36. И така, крал Магнюс започнал да управлява цяла Норвегия и Дания. След като превзел Дания, той изпратил пратеници в Англия при крал Едвард с писмо. То било подписано от Магнюс и съобщавало следното: „Вие сигурно вече сте чули за уговорката, която беше направена между Хорда-Кнют и мене. Според нея, когато единият от нас двамата умре, без да остави син след себе си, останалият жив го наследява — както земята му, така и народа му. Ето че бе писано, както вече сте разбрали, аз да наследя Дания от Хорда-Кнют. Когато той умря, под негово владичество бе не само Дания, но и Англия. Според законната уговорка между нас аз имам право да получа и Англия. Искам да ми предадете кралството. В противен случай ще дойда с войска, събрана от Дания и Норвегия, и нека съдбата да определи на чия страна да бъде победата тогава.“
37. Когато крал Едвард прочел писмото на крал Магнюс, отговорил следното: „Всички тук в страната знаят, че моят баща Адалрод прие това кралство по наследство както по стария, така и по новия закон. Ние сме четирима негови сина. Когато той почина, моят брат Едмюнд пое кралството, защото той беше най-големият от братята ми. Аз се съобразявах с това, докато той беше жив. След него кралството премина в ръцете на втория ми баща крал Кнют. Не беше лесно да си взема обратно страната, докато той беше жив. След Кнют крал стана моят брат Харалд, а когато и той почина, моят брат Хорда-Кнют управляваше Дания. Реши се, че най-справедливо ще е той да управлява едновременно Англия и Дания. Аз не получих кралство. Когато той почина, народът провъзгласи мен за крал на Англия.
Преди да приема титлата крал, не съм служил на никой от моите хьовдинги — нито на тези от кралски произход, нито на другите, които по произход нямаха право на тази земя. Сега аз съм на престола и притежавам цялата страна, така както я е притежавал моят баща преди мен. Няма да дам доброволно титлата си, докато съм жив. Ако крал Магнюс пристигне тук с войската си, няма да тръгна да се бия срещу него. Той може лесно да покори Англия, ако преди това ме убие. Предайте му моите думи!“
Пратениците се върнали при крал Магнюс и му разказали всичко. Кралят се замислил и после отговорил: „По-честно и достойно е да оставим кралството на крал Едвард и да пазим добре кралството, което Господ ми е позволил аз да притежавам!“
Синът на Сигюрд Сир Харалд, който бил брат на Улав по майчина линия, участвал в битката край Стиклестад, където загинал Улав Светия. Харалд бил ранен там и се оттеглил заедно с други воини. Тюдолв разказва:
Край Хаюг стихията на боя
чух как настъпва срещу краля.
Но на българите подпалвачът[39]
на брат си даде рамо.
С мъртвия Улав
владетелят раздели се без охота,
когато петнайсетгодишен
отстъпи и се скри.
Рагнвал Брюсасон извел Харалд от бойното поле и отишъл с него при един селянин в гората, далече от другите къщи. Харалд останал там, докато оздравее. Когато се закрепил на краката си, синът на селянина го завел на изток в Шьолен. Където било възможно, следвали горските пътеки, а не главните пътища. Момчето не знаело кого води. Когато прекосявали една безлюдна гора, Харалд съчинил:
От лес на лес отстъпвам
засрамен и се питам
какво ли име ще спечеля
в света широк?
Той вървял на изток през Йемтландия и Хелсингландия към Свитюд. Там срещнал Рагнвал Брюсасон и още мнозина от хората на крал Улав, които успели да се спасят от битката в Стиклестад.
2. През пролетта те се сдобили с кораб и през лятото отплавали на изток към Гардарике при крал Ярислайв, където останали до края на зимата. Бюлварк разказва:
Вожде, мечът ти се изтъни,
преди боя да напуснеш.
Сурова плът
на враните поднесе;
душеше наоколо вълкът.
Но на другата година ти отиде
на изток в Гардарике.
Не познавам по-голям враг
на мира от тебе.
Крал Ярислайв приел сърдечно Харалд и спътника му. Харалд станал вожд на охраната. След него се нареждал Айлив, синът на ярл Рагнвал. Тюдолв разказва:
Там, където Айлив беше,
двойката водачи
във войската един до друг стоеше.
Нашествениците от изток
упорито ги притиснаха
и лазерите[40] гинеха тъй лесно.
Харалд останал няколко години в Гардарике и често обикалял страните от Източния път. Докато един ден тръгнал за Гърция с голяма дружина. Заминал за Миклагард[41], Бюлварк разказва:
Бързо доведе хладният вятър
черните военни кораби в страната.
Те плаваха горди с прекрасни платна
и в метал обковани.
Владетелят велик на Миклагард
отблясък на метал съзря
и множество прекрасни кораби
акостираха в града.
3. По него време града управлявала Зое Велика, а заедно с нея Михаил Каталактес[42]. Харалд пристигнал в Миклагард, отишъл при царицата и постъпил на служба в тамошната войска. През есента още отплавал с гръцките галери в морето около островите. Харалд бил заобиколен от воините си. Войската предвождал Гирге[43], който бил роднина на императрицата. Много скоро сред постъпването му в гръцката войска към дружината на Харалд се присъединили и наемните войници от Севера. Когато влизали в бой, те се биели винаги в една дружина. Харалд станал предводител на всички скандинавски наемници във войската. Гирге и войската му обикаляли островите и плячкосвали.
4. Веднъж, след като бродили из страната и се канели да пренощуват в една гора, първа до мястото за пренощуване на войската стигнала дружината на наемниците. Те си избрали най-добрите и най-високите места и разпънали заслоните си.
Земята по тези места била влажна и когато валяло, било трудно да се ходи по ниските места. В това време пристигнал предводителят на войската Гирге и когато видял къде наемниците опънали заслоните си, им казал да се преместят на друго място, защото искал да разположи там собствените си хора. Харалд казал: „Когато пристигнете първи на мястото за пренощуване, тогава вие ще си избирате място, а ние ще отидем на друго подходящо място. Сега вие постъпете така. Опънете заслоните си, където ви харесва, но не и на нашето място. Мислех, че наемниците имат право да решават сами за себе си в страната на гръцкия император и да имат задължението единствено да служат нему и на императрицата.“ Това положение раздразнило хората и от двете страни дотам, че се хванали за оръжията. Тогава по-умните ги разтървали и им казали, че би било по-добре да се помирят и да се споразумеят помежду си да не влизат повече в разпри за такива неща.
Накрая свикали съвет, който ръководили най-добрите и най-умните във войската.
На съвета решили да хвърлят жребий в едно наметало и по този начин да се реши кой — гърците или наемниците — първи ще заемат място в пристанище или на сушата за пренощуване. Всяка от страните трябвало да се съгласи с резултата от жребия. И така, белязали дъсчиците за жребия. Тогава Харалд казал на Гирге: „Искам да видя знака на твоя жребий, та да не слагам същия на моя.“ И погледнал. После белязал и своята дъсчица и я хвърлил в наметалото. Гирге направил същото.
Човекът, който трябвало да отсъди, взел едната дъсчица и я задържал в шепата си. Вдигнал ръката си нагоре и казал: „Тези ще гребат и яздят първи и първи ще си избират място в заливите или на сушата.“ Харалд бързо сграбчил ръката му, взел дъсчицата и я хвърлил в морето. После казал: „Това беше нашият жребий!“ „Защо не го показа на всички тогава?“ — попитал Гирге. „Погледни дъсчицата, която остана в наметалото! Ясно ще разпознаеш знака си.“ Всички се надвесили, погледнали и наистина разпознали знака на Гирге. Така било решено наемниците да имат правото първи да избират местата си. За много неща двете части на войската не можели да се споразумеят, но така или иначе Харалд успял да постигне своето.
5. През лятото всички тръгнали да плячкосват. Цялата войска се събрала и Харалд наредил на наемниците също да стоят настрана от сраженията или поне на такова място на бойното поле, където ще бъдат в безопасност. Той казал, че не иска да загуби екипажа си. А когато оставал сам с воините, далече от Гирге, така устремно се хвърлял в битката, че или трябвало да загине, или да победи. Стигнало се дотам, че когато Харалд предвождал войската, тя винаги побеждавала, а когато Гирге я предвождал — губела. Военачалниците на дружините забелязали това и казали, че ще бъде по-добре Харалд да стане предводител на цялата войска. Те започнали да се оплакват от досегашния си водач Гирге и казвали, че нищо не става от него и от хората му. Гирге казал, че наемниците просто не искат да му помагат и ги помолил да си заминат и да го оставят да продължи с останалите войници.
Тогава Харалд се отделил от войската и отвел със себе си наемниците и латините, а Гирге продължил пътя си с гръцката войска. Тогава станало ясно кой от двамата на какво е способен. Харалд спечелил победи и голяма плячка, а гърците се върнали в Миклагард като момченца, които нищо не са успели да си намерят. Войската се събрала около Харалд и го провъзгласила за водач. Тогава той я повел към Африка, която наемниците от север наричали Серкландия. По онова време дружината на Харалд нараснала бързо. Той превзел осемдесет града, в Серкландия. Някои от тях се предали доброволно, а други превзел с атака. След това Харалд заминал за Сикильой[44]. Тюдолв разказва:
Младият владетел щедър
на поход тръгна окрилен.
Осемдесет града той превзе
в Серкландия по своя път,
преди младият боец
(онзи, който серкландците изплаши)
начело на войската битка да развихри
по широките морави на Сикильой.
А Илюге Бриндюласкалд разказва:
С оръжие спечели, Харалд, ти
южната земя за Михаил Велики.
Ние знаем, че синът на Бюдле[45]
при себе си покани своите роднини.
Тук се разказва как по онова време Михаил бил император на гърците. Харалд прекарал в Африка много години и спечелил много вещи, злато и други скъпоценности. А всичко, с което се сдобил и в момента не му трябвало, изпратил с доверени хора на север в Холмгард при крал Ярислайв да го пази и наглежда. Както можело да се очаква, били събрани несметни богатства, защото Харалд плячкосал най-богатата на злато част от света, след като направил толкова велико дело като да превземе осемдесет града, за което вече споменахме.
6. Когато стигнал до Сикильой и го плячкосал, Харалд спрял с войската си до един голям и многолюден град. Обкръжил го, защото градът имал здрави дебели крепостни стени и Харалд не смятал за разумно да го атакува. Вътре в града имало достатъчно храна и други необходими неща, за да може населението да издържи дълга отбрана. По едно време Харалд разбрал, че птичарите му уловили няколко дребни птици, които виели гнезда в града, а през деня прелитали до гората. Той наредил да вържат на гърба на птиците парченца смола, намазани с восък и сяра. После ги запалил. Веднага щом ги пуснали на свобода, птиците литнали към града при малките си в гнездата, които се намирали върху покривите на къщите. Покривите били покрити с тръстика или слама. Тогава огънят, пренесен от птиците, обхванал къщите. Въпреки че всяка птица носела по малко огън, скоро се развихрил голям пожар, защото птиците били много на брой. Къщите пламвали една след друга, докато целият град светнал в огнени отблясъци. Тогава цялото население избягало извън крепостните стени и помолило Харалд за милост. Това били същите хора, които преди неведнъж хвалели и величаели гръцката войска и предводителите й. Харалд помилвал всички, които молели за пощада, и превзел града.
7. Харалд превзел още един град. Той също бил многолюден и с яки крепостни стени. Нямало изгледи да бъде превзет с атака. Пространството около него било широко, но трудно проходимо. Тогава Харалд заповядал на войниците си да изкопаят тунел, като започнат от едно място до ручей, който се намирал в една падина. Тя не можела да се види от града. Изкопаната пръст хвърляли в ручея и течението я отнасяло. Копали дни и нощи подред. С всеки изминал ден се приближавали до града. Гражданите стояли на амбразурите в крепостните стени и двете страни стреляли една срещу друга с лъкове. Когато Харалд разбрал, че тунелът бил прокопан толкова надалече, че минавал под градската стена, наредил на войската си да се въоръжи до зъби. На разсъмване войниците му влезли в тунела и когато стигнали в края му, изровили пръстта над главите си. Стигнали до камъни, скрепени с хоросан. Озовали се под пода на една трапезария. Пробили настилката и изскочили насред помещението. Било пълно с хора, които пиели и ядели спокойно. Нещастието се стоварило върху тях неочаквано. Наемниците на Харалд изскочили с извадени мечове и веднага избили мнозина. Имало и такива, които успели да избягат. Наемниците се спуснали след тях. Някой отключил градската порта и по-голямата част от войската на Харалд нахлула в града. Тогава гражданите се разбягали. Мнозина помолили за пощада и всички, които доброволно се предали, били пощадени. Така Харалд превзел града и спечелил голяма плячка.
8. Третият град, до който стигнал, бил най-големият и най-силният от всички. Бил и най-богатият. Около града имало големи ровове. Наемниците разбрали, че няма да могат да го превземат с хитрините, с които завладели предишните градове. Разположили се наблизо и дълго останали там, като все не намирали изход. Когато гражданите разбрали, че те не предприемат нищо, станали дръзки. Наредили защитниците си по градските стени, отворили портата и дори подканили враговете си да влязат в града. Но те не били достатъчно смели — казвали гражданите, и се биели не по-добре от петли.
Харалд казал на хората си да се правят, че не забелязват предизвикателствата на гражданите. „Няма да спечелим нищо, ако се втурнем сега в града — казал той. — Те сигурно ще се нахвърлят върху нас и ако влезем с една дружина, нищо няма да им коства да затворят портата и да разделят войската ни на две малки части, защото имат постови на всички градски порти. Трябва да ги изиграем и да им покажем, че не се страхуваме от тях. Воините ни ще се приближат на безопасно разстояние до градските стени, като се пазят от нараняване от метателните им оръжия. Нашите войници няма да носят оръжие и ще се държат така, като че играят някакви физически игри. Трябва да накараме гражданите да си мислят, че не им обръщаме внимание.“ Хората на Харалд се държали по този начин няколко дни.
9. Споменават се имената на няколко исландски войника сред хората на Харалд. Единият бил Халдур, синът на Снуре Гуде. Именно той донесъл сказанията за тези събития в страната ни. Другият бил Юлв, синът на Оспак, който пък бил син на Освив Ясновидеца. И двамата исландци били необичайно силни и сръчни в използването на оръжие. И двамата били близки приятели на Харалд и взели участие в споменатата игра. След като се държали по този начин няколко дена, гражданите пожелали да покажат, че ще рискуват да направят нещо повече. Те започнали да се разхождат невъоръжени по крепостната стена. Вратите останали отворени. Наемниците забелязали това и един ден тихомълком сложили мечовете си под наметалата, а под шапките нахлупили шлемове. Движели се по този начин известно време из лагера, докато се убедят, че гражданите не подозират нищо. Тогава бързо извадили мечовете и щурмували градските порти.
Когато гражданите ги видели, се изправили срещу тях напълно въоръжени. Боят се повел пред градските врати. Наемниците нямали щитове, а държали шапките си в лявата ръка. Някои били ранени, други убити. Положението им било тежко. Харалд и останалите в лагера се стекли на помощ на другарите си. В това време гражданите се качили на крепостните стени и започнали да стрелят с оръжие и да хвърлят камъни оттам. Сражението се ожесточило. Тези, които се биели пред портите, изнемогвали и им се струвало, че помощта се бави прекалено много. Когато Харалд стигнал до тях, загинал знаменосецът му. Кралят казал: „Халдур, вдигни знамето!“ Халдур здраво стиснал дръжката на знамето и казал, без да мисли: „Кой ще носи знамето ти, когато ти го следваш така вяло от известно време!“ Тези думи били изречени по-скоро на ум, защото Харалд се биел смело като никой друг около него. И така, наемниците проникнали в града, където боят се разраствал. Накрая Харалд спечелил победа и превзел града. Халдур бил тежко ранен в лицето и тази рана го загрозила завинаги.
10. Четвъртият град, до който стигнал Харалд с войската си, бил още по-голям. Той имал толкова здрави крепостни съоръжения, че било невъзможно да бъде превзет със сила. Те спрели до него и го обкръжили, така че било невъзможно някой да се приближи. Минало известно време и Харалд се разболял. Трябвало да легне на легло. Той наредил да опънат шатрата му малко встрани от останалите, защото му трябвало спокойствие и не искал да чува шума от войската. Воините му често го посещавали на групи, за да се съветват с него. Гражданите разбрали, че се е случило нещо в лагера на наемниците. Те изпратили шпиони да разберат какво става. Скоро те се върнали и разказали, че вождът на наемниците е болен и затова те не предприемат атака срещу града. Минало още време. Силите на Харалд го напускали все повече и хората му обикаляли разстроени и тъжни. Гражданите разбрали и това. Накрая болестта на Харалд напреднала до такава степен, че сред войската се пуснал слух, че е починал. Наемниците отишли да говорят с гражданите. Казали, че техният вожд е мъртъв и помолили свещениците да им позволят да го погребат в града.
Между свещениците имало много, които били управлявали манастири или други свети места в града. Всеки от тях искал да вземе трупа на своя територия, защото знаел, че с това ще последват богати дарения. И така, облекли свещениците подходящо облекло и излезли пред градските стени с кивоти и свети мощи. Направили една пищна процесия. Наемниците също направили тържествено погребално шествие. Ковчегът бил украсен по подобаващ начин. Обвили го в скъпи материи и го покрили с много знамена. Така погребалната процесия тръгнала към града. Когато минавали през портата, поставили ковчега на земята точно на отвора на вратата. Наемниците свирили сигнал за атака и извадили мечовете си. Цялата наемническа войска се втурнала към града с бойни викове. Монасите и другите духовни лица, които останали пред градските стени и които преди това се надпреварвали да стигнат до трупа на Харалд, сега се надпреварвали двойно повече да избягат от наемниците, които убивали всеки, до който стигали, независимо дали бил духовно лице или светско. Така северняците плъзнали из целия град. Избивали хората, ограбвали църквите и отнесли безброй предмети със себе си.
11. Харалд прекарал много години в този поход до Серкландия и Сикильой. После се върнал в Миклагард с войската си и поостанал там, преди да се отправи с воините си към Юшалахайм. Той и хората му върнали златото, което получили като заплата от императора.
Сега ще разкажем как Харалд се бил в осемнадесет големи битки на този поход. Тюдолв разказва:
Всички знаят,
че Харалд водил
осемнадесет жестоки битки;
кралят често нарушавал е мира.
Знаменити кралю,
преди да дойдеш в таз страна,
в червено оцвети ноктите на орлите.
Вълкът винаги храна намира
там, където ти си минал.
12. Харалд заминал с воините са за Юшалаландия и крепостта Юшала. Където и да стъпел кракът му в тази земя, Харалд превземал градове и замъци. Скалдът Сигват, който лично от устата на краля чул разказа за тези събития, рецитирал:
Смелият крал-мечоносец
далече от гърците замина,
за да превземе и Юшал.
Народът обеща му послушание.
Без съпротива и пожарища
страната се предаде във властта
на силния военачалник.
Тук се разказва как страната паднала неопожарена и неоплячкосана във властта на Харалд. После той стигнал до река Йордан и се потопил във водите й, както правели другите пилигрими. Харалд поднесъл големи дарове на Божи гроб, на Светия кръст и на други свети места в Юшалаландия. Той донесъл мир по дългия път към река Йордан. Убивал разбойниците и всички, които причинявали размирици. Стюв разказва:
Кралят на Егдер обикаля с думи гневни
по бреговете на Йордан.
Прекъсна той предателство, насилие.
В предателство на брат
виновни бяха те и
трябваше жестоко да платят.
При Христос намираме завинаги покой!
И заминал Харалд обратно за Миклагард.
13. Когато се върнал от Юшалаландия в Миклагард, затъгувал за северната си родина и имотите си, но научил, че Магнюс Улавсон, синът на неговия брат, станал крал на Норвегия и Дания. Тогава Харалд прекъснал службата си при гръцкия император. Императрица Зое разбрала това и много се разгневила. Тя се оплакала от Харалд и го обвинила, че когато бил военачалник на гръцката армия, измамил императора с подялбата на плячката. По него време имало една млада красива жена на име Мария, която била братова дъщеря на императрица Зое. Харалд предложил брак на Мария, но императрицата отказала да даде ръката на девойката. Наемниците, които служили по това време в Миклагард, разказвали в родината си, че се носел слух, че самата императрица искала Харалд за мъж и истинската причина за оплакването й от него било желанието му да си замине за Норвегия. Пред народа императрицата твърдяла друго. Император на Гърция тогава бил Константин Мономах[46], който управлявал заедно с императрица Зое. Заради нейните оплаквания хвърлили Харалд в тъмница.
14. Веднъж, когато лежал в килията си, пред Харалд се явил Улав Светия и казал, че ще му помогне. По-късно в преддверието на това място бил построен параклис на Улав Светия. Затворът имал висока кула с тераса отгоре и отвор, обърнат към града. Там затворили Харалд, а с него Халдур и Юлв. На следващата нощ една забулена жена влязла в затвора. Придружавали я две прислужници. Трите се изкачили по стълбата. После хвърлили едно въже в кулата при Харалд и извели затворниците навън. Улав Светия бил помогнал на тази жена веднъж и й се явил със заръката да освободи брат му от затвора. Когато избягал, Харалд веднага отишъл при наемниците, които го посрещнали с радост. После всички се въоръжили и отишли в спалнята на императора. Хванали го и му изболи очите. В епоса, който съчинява, Турарин Шегясон пише:
Злато спечели дръзкият крал,
а великият император на Гърция беше
за цял живот осакатен;
трябваше сляп да живее.
И Тюдолв продължава:
Вождът воин нареди
да извадят двете очи
на гордия гръцки крал.
Бе време на война.
Егдерският владетел
беляза краля смел
с ужасен белег.
Не провървя на краля!
15. През същата нощ Харалд и войниците му отишли в спалнята на Мария и я извели насила. После взели две от галерите на северните наемници и загребали към Шовидарсюнд[47]. Когато стигнали до мястото, където минавали метални вериги над протока, Харалд казал на войниците да се хванат здраво за греблата. Онези, които не гребели, трябвало да минат в задната част на корабите и здраво да стиснат в ръце торбите си. Галерите внимателно преминали през веригите. Веднага щом застанали стабилно във водата, пътуването продължило. Когато минавали в предната част на галерата на Харалд, тежестта рязко минала напред, галерата се плъзнала бързо над веригата, но другата се закачила и рязко се наклонила. Много хора се издавили, но тези, които успели да изплуват на повърхността, били спасени.
По този начин Харалд се измъкнал от Миклагард и навлязъл в Черно море. Преди да продължи плаването си в морето, той свалил на брега девицата и й дал свита, която да я придружи до Миклагард. Помолил я да попита своята родственица императрица Зое дали властта й е толкова голяма, че да попречи на Харалд да отведе девицата Мария. След тези думи Харалд отплавал на север към Елипалтар[48] и прекосил земите на днешна Русия. По време на тези си странствания Харалд съчинил стихове — шестнайсет на брой, които имали един и същи рефрен. Единият стих изглежда така:
Край остров Сикил плъзгаше се снекът,
горд плаваше корабът венгерски,
на борда имаше мъже, тъй смели,
че с право бяхме горди.
И сигурно е, че страхливец
не би дръзнал за такъв поход.
Но девата във Гардарике,
все пак ще ми откаже.[49]
С тези думи Харалд имал предвид Елисив — дъщерята на крал Ярислайв от Холмгард.
16. Когато пристигнал в Холмгард, Харалд бил радушно приет от крал Ярислайв и останал да презимува там. Той си взел обратно всичкото злато и драгоценностите, които изпратил от Миклагард на съхранение при краля. Количеството им било толкова голямо, че никой в Севера до този момент не бил притежавал такива съкровища. Три пъти Харалд бил участвал в обиколката на двореца в Миклагард. Тази обиколка била нещо обичайно за тамошния владетел. Всеки път, когато умирал гръцки владетел, се разрешавало на наемниците да обиколят съкровищниците му и да си вземат каквото поискат и колкото могат да носят.
17. През същата тази зима крал Ярислайв омъжил дъщеря си за Харалд. Тя се наричала Елизабет, но норвежците я наричали Елисив. Стюв Слепия описва това така:
Обичащият битките егдерски крал
успя да се сватоса, както пожела.
Другарят на бойците
получи злато в изобилие и накрая —
дъщерята на краля.
Когато настъпила пролетта, Харалд се отправил на път. Заминал от Холмгард за Алдайгюборг. Там се сдобил с кораб и през лятото заминал на запад. Първо се отправил към Свитюд и спрял в Сигтюна. Валгард от Вол разказва:
Най-прекрасния товар
качи на кораба си, Харалд.
Злато носеше от Гардар.
Гостува там сред почести и слава.
Прекрасни кралю,
пътуваше ти горд по силното течение.
Корабите се поклащаха
и ти видя Сигтюна,
когато пръските солени
се скриха в морското вълнение.
18. През есента, пристигайки там, Харалд се срещнал със Свайн Юлвсон, който избягал от Магнюс при Хелганес. Срещата била радостна и за двамата. Шведският крал Улав бил баща на майката на Елисив, съпругата на Харалд. Майката на Свайн, Астрид, била сестра на крал Улав. Харалд и Свайн сключили договор помежду си. Всички шведи обичали Свайн, защото произхождал от най-знатния род на страната. Сега те станали приятели и поддръжници и на Харалд. Много от знатните в страната били обвързани с него чрез сватовство. Тюдолв разказва:
На изток от Гардар
пореше боровият ствол вълните.
Дръзки кралю,
шведите вече те подкрепят.
Корабът на Харалд тежко легна
с товара злато
под едно платно широко.
Щормът зарад вожда засвистя.
19. После Харалд и Свайн събрали кораби и голяма войска. Когато се приготвили, отплавали към Дания. Валгард разказва:
Жаден за битки кралю,
корабът стене под теб,
далече от Свитюд
твоят алод[50]
ти бе отреден.
Платното се издигна
и покрай Сконе ти премина.
Хвърли в ужас датските жени.
Първо спрели в Шааландия. Плячкосали и опожарили селищата надлъж и нашир. После отишли на остров Фин. Слезли на брега и също плячкосвали. Валгард разказва:
Харалд! Цялата Шааландия плячкоса ти!
Тогаз вълкът намери бързо път
до бойното поле.
Кралят унищожи врага.
От своите хора обграден,
владетелят във Фин отиде, внезапно
на шлемовете работа създаде.
С трясък щитове дробеше на трески.
На юг от Рошилде селата
в буен пламък изгоряха.
Мнозина от местните мъже
загубиха живота си и свободата.
Тогава с мъка в своето сърце,
безмълвно хората избягаха в гората.
Дружините трябваше да се скрият
и смъртта срещнаха мнозина.
Тези, които оцеляха,
живота си със бягство задържаха.
Тогава жени красиви
бяха взети в плен и оковани;
по пътя към кораба вериги
разраняваха прекрасното женско тяло.
20. През есента след битката при Хелганес крал Магнюс Улавсон заминал за Норвегия. До него достигнали слухове, че сродникът му Харалд Сигюрдсон пристигнал в Свитюд и сключил договор със Свайн Юлвсон. Разбрал и това, че двамата извели голяма войска, с която се канели да превземат първо Дания, а после и Норвегия. Крал Магнюс свикал войската на Норвегия. Тогава научил, че Харалд и Свайн са стигнали до Дания, където плячкосвали и опожарявали селищата, а населението им се подчинявало. Говорело си, че Харалд Улавсон бил рядко едър и силен, и толкова умен, че можел да постигне всичко, което пожелаел. Той винаги печелел битките. Освен това бил толкова богат, че нямало друг като него. Тюдолв казва:
Хората повече не вярват,
че мирът ще бъде вечен.
Те с право се страхуват,
когато флотите са във морето.
С охота Магнюс в битка влиза.
Отправя се с войската си на север.
На юг подготвя Харалд
военни кораби за боя.
21. Воините, с които обикновено се съветвал крал Магнюс, му казали, че според тях би направил лошо впечатление, ако се бие с роднината си Харалд на живот и смърт. Мнозина му предложили да заминат в посланическа мисия и да се опитат да сключат мирен договор между двамата. Накрая успели да убедят Магнюс за това. Той изпратил няколко души с една бързоходна шхуна. Те се понесли колкото може по-бързо към Дания. Там се свързали с други хора, които били предани на Магнюс. Те се заели с мисията да убедят Харалд да подпише мирния договор. Работата била свършена по възможно най-тихия начин. Когато Харалд разбрал, че крал Магнюс, неговият роднина, му предлага мирен договор, според който Харалд ще получи половината от Норвегия и ще управлява страната заедно с Магнюс, че ще дели наполовина кралските приходи, той се съгласил. Съобщение за това веднага било изпратено на Магнюс.
22. Много скоро след това Харалд и Свайн една вечер разговаряли на чаша. Свайн попитал кой от скъпите предмети, които притежава, Харалд цени най-много. Харалд отговорил, че това е знамето „Ландьойдан“. Свайн попитал какво прави това знаме толкова ценно. Харалд отговорил, че според разказите на хората, този, който го притежава, винаги печели победа в битките. Свайн казал: „Когато се биеш три пъти срещу своя роднина Магнюс и победиш, едва тогава ще повярвам, че знамето има наистина такава цена.“
Харалд избухнал: „Зная, че крал Магнюс ми е роднина и няма защо да ми го напомняш. И ако не тръгваме сега на бой един срещу друг, то не е защото нямаме друг, по-достоен начин за срещи.“ Свайн почервенял и казал: „Аз зная, че хората говорят, Харалд, че ти спазваш само тази част от уговорката, която е най-изгодна за тебе.“ Харалд бързо отвърнал: „Би трябвало да знаеш също и това, че според крал Магнюс ти пък изобщо не спазваш уговорките си с него!“ Така Харалд и Свайн се разделили.
Вечерта, когато Харалд отишъл да спи на кораба си, казал на прислужника си: „Няма да легна на мястото си тази нощ, защото подозирам, че има заговор срещу мене. Тази вечер забелязах, че Свайн беше доста ядосан, защото му казах право в очите някои неща. Остани да пазиш, ако се случи нещо през нощта.“ После Харалд отишъл да спи на друго място, а в завивките си оставил един дънер. През нощта до кораба му се приближила лодка с гребла. Един мъж се прехвърлил от нея на кораба, стигнал бързо до обичайното за спане място на Харалд и замахнал със секира. Острието се забило в дървото, а мъжът бързо скочил в лодката. Било тъмно като в рог. Греблата бързо отдалечили лодката от кораба, а секирата, останала забита в дънера, била сигурно доказателство за намеренията на нападателя. Харалд събудил хората си и им разказал за измяната. „Сега нямаме достатъчно хора, за да се бием срещу Свайн заради тази измяна. Най-добре е да заминем оттук, докато все още имаме такава възможност. Нека вдигнем котва и да отплаваме с помощта на греблата.“ Така и направили. Загребали още през същата нощ на север. Плавали ден и нощ, докато стигнали при крал Магнюс и войската му. Харалд отишъл при него. Срещата била радостна и за двамата. Тюдолв разказва:
Прочути вожде,
вълната се разбива в кила,
когато от изток към Дания
скъпите военни кораби поведе.
Предложи ти
синът на Улав
наполовина да дели със теб
и кралството, и целия народ.
Двама роднини срещнаха се с радост.
Те си поговорили насаме и всичко минало тихо и спокойно.
23. Крал Магнюс акостирал и издигнал шатра на брега. Той поканил Харалд на своята маса. Той приел гостоприемството му и дошъл с шестдесет мъже. Това било едно чудесно пиршество. Когато денят започнал да преваля, крал Магнюс повикал хората си. Влезли воини, които носели някакви вързопи. Това били дрехи и оръжия. Кралят се приближил до този, който стоял най-отвън в редицата от хора на Харалд, и му поднесъл хубав меч. На следващия до него дал щит, на другия — дрехи, после подарил оръжие, злато… Колкото по-известни били воините на Харалд, толкова по-големи дарове получавали. Накрая Магнюс стигнал до своя роднина Харалд. В ръката си държал две клечки. „Коя от двете избираш?“ — попитал Магнюс. Харалд отговорил: „Тази откъм мене.“
Тогава крал Магнюс казал: „С тази клечка ти давам половината от норвежкото кралство заедно с данъка, налозите и всички принадлежащи му имения с уговорката, че ти ще бъдеш крал на Норвегия наравно с мен, което ще признае целият народ. Но когато сме заедно, аз ще бъда първи по признание и почести. Ако бъдем трима владетели на едно място, аз ще седя в средата. Ще имам право на кралското място в морето и на пристана. Ти също ще подкрепяш моята власт в замяна на това, че съм те направил толкова знатен човек в Норвегия. Мислех, че никой няма да получи това високо място, докато аз седя начело на страната.“ Харалд се изправил и поблагодарил за високото признание и чест. После двамата седнали на масата и се веселили. През нощта Харалд и хората му се върнали на кораба си.
24. На следващата сутрин крал Магнюс свикал войската на тинг. След като го открил, огласил дарението, което направил на своя роднина Харалд. На този тинг Туре от Стайг обявил за крал Харалд, който по-късно през същия ден поканил Магнюс на своята маса. Другият крал се отзовал на поканата и завел със себе си свита от шейсет души. Двамата крале седнали един до друг и пиршеството започнало. Храната била обилна, а пиенето повече от достатъчно. Веселили се на драго сърце. Когато денят превалил, крал Харалд наредил да внесат в шатрата торбите. В някои имало дрехи и оръжия. В други — скъпоценности. Поделил всичко между хората на крал Магнюс, които присъствали на пира. После се обърнал към краля: „Вчера Вие ни дадохте едно голямо кралство, което сам сте завоювали от Вашите и нашите неприятели. Сключихте договор с нас. Това беше похвално, защото Вие сте се били за това кралство и сте рискували живота си за него. Що се отнася до нас, ние не сме чужденци и също сме рискували живота си неведнъж, за да съберем накуп златото, което ще видите и което искам да разделя между Вас и мен. Приятелите ни също са достатъчно и за двамата. Нашите характери са различни и Вие сте много по-щедър от мен. Затова искам да си разделим всичко по равно и всеки от нас да може да прави каквото поиска със своята част.“
Харалд наредил да постелят една скъпа кожа и върху нея да изсипят златото от торбите. След това взел мерки и теглилки и го разделил по равно. Всички, които наблюдавали, се чудели как е възможно да се събере толкова много злато на едно място в Севера. Всъщност това били съкровищата на гръцкия император. Говорят, че с купчината червено злато можело да се напълни цяла къща. Кралете били весели и оживени. Крал Харалд взел една чаша и казал: „Къде е златото, което ти ще наредиш до тази купчина, родственико Магнюс?“ Крал Магнюс отговорил: „Толкова много войни се водиха и толкова големи войски участваха в тях, че за издръжката им отиде почти всичкото злато и сребро, което имах. Остана ми само този пръстен.“ Той свалил пръстена от пръста си и го подал на Харалд.
Харалд го разгледал и поклатил глава: „Малко злато е това за един крал, който има две кралства, а и не е сигурно дали този пръстен е твой.“ Тогава крал Магнюс се намръщил: „Ако не притежавах по право този пръстен, не зная въобще какво съм имал по право, защото този пръстен ми беше даден от моя баща Улав Светия, когато го видях за последен път.“ Харалд му отговорил с усмивка: „Истина е това, което казваш, кралю Магнюс. Наистина твоят баща ти е дал пръстена. Той го е получил от моя баща за дребна услуга. Но истина е и това, че не беше добро времето за кралете на малките кралства в Норвегия, когато баща ти беше най-могъщият от тях.“
На това пиршество крал Харалд дал на Стайгар-Туре една чаша от карелска бреза със сребърен обков и сребърна дръжка със златно покритие. Тя била пълна с лъскави сребърни монети. После добавил две златни гривни, тежащи заедно една марка. Подарил му също наметалото си от пурпур и бяла кожа и му обещал почести и вярното си приятелство. По-късно Тургилс Снурасон[51] казал, че е виждал един олтар, покрит с това наметало, а Гюдрид, дъщерята на Гюторм Стайгар-Туресон, казала, че е виждала наметалото върху раменете на баща си. Булварк разказва:
За подарък си получил, както чух,
тучната земя;
и си помолил после краля Магнюс
за своето злато.
Договорът между роднини
в мир е бил сключен;
но Свайн след това ще трябва
страшна битка да очаква.
25. След сключването на договора крал Магнюс и крал Харалд управлявали заедно страната през зимата. Всеки от тях имал своя лична дружина. През цялата зима обикаляли Опландия по пиршества. Понякога пътували заедно, друг път поотделно. Стигнали далече на север, чак до Тронхайм и Нидарос. След като бил пристигнал в Норвегия, крал Магнюс продължавал да се грижи за останките на крал Улав. На всеки дванайсет месеца подрязвал ноктите му и подстригвал косата и брадата му. Той непрекъснато носел у себе си ключа от кивота. По това време се явили много знамения, доказващи светостта на крал Улав. Скоро двамата крале — Харалд и Магнюс, се разделили. Много хора им завиждали и направили всичко възможно да влошат отношенията между тях.
26. Свайн Юлвсон още спял, когато Харалд заминал. Свайн успял да научи в каква посока е тръгнал и когато узнал, че се е споразумял с Магнюс и двамата са обединили войските си, повел своята войска на изток към Сконе. През зимата останал там, докато разбрал, че Магнюс и Харалд са тръгнали към Норвегия. Тогава Свайн отишъл в Дания и събрал всичките си приходи от земите.
27. Когато започнало да се запролетява, крал Магнюс и крал Харалд събрали войска от цяла Норвегия. Един ден корабите на двамата крале спрели в един и същи залив. На следващия ден Харалд се приготвил по-бързо и отплавал. Вечерта, пристигайки първи в друг залив, където смятали да пренощуват, той заел кралското място с кораба си. После разпънал шатрата си на сушата. Крал Магнюс отплавал много по-късно от него и когато пристигнал с войската си в другия залив, Харалд и хората му били разпънали вече шатрите си. Тогава Магнюс забелязал, че Харалд е заел кралското място на пристана и смята да остане там. Моряците на крал Магнюс свалили платното, а господарят им казал: „Изкарайте греблата и се наредете покрай перилата. Въоръжете се. Ако моряците на Харалд откажат да се подчинят, ще се бием.“
Щом крал Харалд видял, че Магнюс е готов да се бие срещу него, се обърнал към хората си: „Вдигнете котвите и изкарайте корабите от кралския пристан. Роднината Магнюс е сърдит.“ Хората му изпълнили заповедта. Крал Магнюс разположил корабите си на освободеното място. Когато маневрите приключили, Харалд се качил с няколко души на кораба на Магнюс, който го приел любезно. Крал Харалд му казал: „Мислех, че се намираме между приятели, но за миг се подвоумих дали Вие се смятате за такива. Говори се и е вярно, че децата често променят настроението си. Не искам да приема постъпката Ви като друго освен като детинщина.“ Крал Магнюс отговорил: „Моето поведение отива на произхода ми. То не е детско. Аз добре си спомням какво съм дал и какво съм отказал. Ако тази случка, която е против волята ми, е дребна, то скоро ще последва и друга. Аз ще спазя мирния договор между нас, но искам и Вие по същия начин да съблюдавате уговорките ни.“ Тогава крал Харалд отговорил: „Древен обичай е по-умният да отстъпва.“ И се върнал на кораба си.
При подобни конфликти между двамата ставало ясно, че те трудно запазват самообладание. Хората на Магнюс смятали, че той има право, а тези, които били по-разумни, мислели, че Харалд в известна степен бил измамен. Воините на Харалд твърдели, че единствената уговорка, която била правена между тях е, когато пристигнат по едно и също време в залив, крал Магнюс да има право на кралското място. Харалд не бил длъжен да разполага извън пристана корабите си, след като е пристигнал преди Магнюс. А в този случай той бил пристигнал първи. Тези, които искали да влошат отношенията между двамата, заявили, че крал Магнюс нарушава договора и че ще бъде срамно от негова страна, ако направи нещо против Харалд. Чули-недочули, разбрали-недоразбрали, хората толкова много говорили за тази разправия, че накрая кралете станали неприятели. Всеки от тях имал свое лично мнение по въпроса, макар че тук пише съвсем малко за това.
28. Крал Магнюс и крал Харалд отплавали с войските си към Дания. Когато Свайн научил това, отстъпил към Сконе. Двамата крале останали почти цялото лято в Дания и покорили цялата страна. През есента отишли в Иландия. Една нощ, когато Магнюс лежал в леглото си, сънувал баща си — светия крал Улав, който му казал: „Какво искаш, сине мой, да тръгнеш с мен или да станеш най-великият от всички крале и да живееш дълго, но в замяна на това да направиш грях, който никога няма да можеш да изкупиш?“ Сторило се на Магнюс, че се чува да отговаря: „Ти избери вместо мен.“ Крал Улав казал: „Тогава ще заминеш с мен.“
Крал Магнюс разказал съня на приближените си. Скоро след това се разболял и останал на легло в Сюдаторп. Когато състоянието му се влошило и разбрал, че умира, той изпратил брат си Туре при Свайн Юлвсон с молба Свайн да помогне на Туре. Следвала и вестта, че крал Магнюс завещава след смъртта си Дания на Свайн. Той смятал, че ще е справедливо Харалд да управлява Норвегия, а Свайн — Дания. Малко след това Магнюс починал и смъртта му хвърлила в скръб целия народ. Од Кикинаскалд разказва:
Много сълзи проля народът,
когато Щедрия понесоха към гроба.
Тежък бе товарът за онези,
на които злато бе дарил.
Гардове, в тежкия спомен,
не задържайте сълзите.
С мъка на сърцето оттогава,
седяха често хората на краля.
29. След тези събития крал Харалд свикал тинг на войската и съобщил на воините какво смята да прави. Той поискал да замине с войската за тинга на Виборг, за да се провъзгласи за крал на Дания и да подчини страната. Казал, че е наследник на крал Магнюс, неговия роднина. По същия начин искал да притежава и цяла Норвегия. Той поискал помощ от войската си, твърдейки, че така норвежците завинаги ще станат господари на датчаните Айнар Тамбаршелве отговорил, че е длъжен по-скоро да последва крал Магнюс в гроба и да го отведе при баща му крал Улав, отколкото да се бие за чужда страна и да иска кралството и имотите на друг крал. Накрая заключил, че е по-добре да последва крал Магнюс в смъртта, отколкото да тръгне след друг жив крал.
Айнар наредил да отнесат тялото и да се погрижат за него, както се полага. Всички трьондерци и нормани се приготвили да си тръгнат за родината с тялото на крал Магнюс. Войската била разпусната. Харалд разбрал, че е по-добре да се върне в Норвегия и първо да превземе цялата страна, а след това да мисли за по-голяма власт извън нейните граници. И така крал Харалд заминал за Норвегия и веднага, щом пристигнал, свикал тинг на народа, на който се провъзгласил за крал на цяла Норвегия. После пропътувал пътя до Викен, като навсякъде свиквал тинг, за да бъде провъзгласен за крал на страната във всяка от областите на Норвегия.
30. Айнар Тамбаршелве отплавал с тялото на крал Магнюс и цялата трьондерска войска го последвала. Насочили се към Нидарос и го погребали в църквата „Св. Клеменс“. Там лежал и кивотът на крал Улав. Крал Магнюс бил среден на ръст, с правилни черти на лицето, светлокос и с бяла кожа. Бил добър оратор, съобразителен, смел, сръчен, голям воин и необикновено умело си служел с оръжията. Той бил най-обичаният от всички крале и го хвалели както приятелите, така и враговете му.
31. През същата есен Свайн Юлвсон бил в Сконе и смятал да замине за Швеция и да се откаже от титлата „крал“, която бил получил в Дания. Но точно когато възсядал коня си, при него пристигнал един човек от свитата му с новината, че крал Магнюс Улавсон е мъртъв и че норвежката войска напуснала Дания. Свайн бързо отговорил: „Господ ми е свидетел, че никога повече няма да напусна Дания, докато съм жив!“ Метнал се на коня и препуснал към Сконе. Мнозина се присъединили към него. Същата зима той поставил Дания под своя власт. През есента при него пристигнал и братът на крал Магнюс, Туре, с посланието, за което вече писахме. Свайн сърдечно посрещнал Туре и го поканил да остане при него. Туре останал дълго там, радвайки се на почести и слава.
32. Крал Харалд Сигюрдсон оглавил кралство Норвегия след смъртта на крал Магнюс Улавсон. След като минала първата зима от властването му и дошла пролетта, той свикал войската от цялата страна, събрал половината си кораби, качил екипажи на тях и отплавал към Иландия. През лятото плячкосвал и опожарявал нашир и надлъж и корабите му легнали на рейд в Гуднарфюрд. Тогава Харалд съчинил следното:
Нека пуснем котви тук,
в Гуднарфюрд,
докато облечената в лен жена
нарежда песен за своя мъж.
После помолил скалда Тюдолв да довърши стиховете и той продължил:
Ще подскажа,
че следващото лято
на юг ще пуснем котви.
Често ще се случва
куки в дълбините да потапяме.
Булварк разказва в „Харалдсдропа“, че една година след смъртта на Магнюс той заминал с войската си за Дания:
На другата година от цялата страна
събра ти пищната войска.
Прекрасни кораби военни
пореха в бурята вълните.
Плискаше вода студена
по палубата и по стените им.
Плаваха по тъмните вълни
и пълни с воини акостираха на бряг.
Не можаха датските бойци да ги спрат.
Тогава изгорили имението на Туршел Гьойса, който бил голям хьовдинг. Освен това вързали и отвели дъщерите му, защото през изтеклата година те били предсказали, че Харалд няма да замине с войската си за Дания. Девойките изрязали котви от сирене, казвайки, че са достатъчни, за да задържат норвежките кораби на собствения им бряг. Тогава се разпространили и следните стихове:
Годениците красиви на датските моряци
изрязаха от сиренето котви.
Самият крал ги насърчи в това,
което сториха.
Сега ще ви разкажем как един от постовите на датчаните, като видял корабите на крал Харалд, казал на дъщерите на Туршел Гьойса: „Вие, щерки на Гьойса, твърдяхте, че крал Харалд няма да дойде в Дания.“ Едната от дъщерите, Дота, отговорила: „Това беше вчера.“ После ги вързали и ги отвели. Туршел откупил дъщерите си срещу голяма сума пари. Гране разказва:
Самият той със суров характер,
никога не ще остави
сухи женските очи,
когато пленените откара
през гъстата гора, през Хорнскуг,
Северният елен вървя
след враговете до брега.
Бащата на Дота от своите пари
голям откуп трябваше да заплати.
През цялото лято крал Харалд плячкосвал в Дания и нямали брой вещите, които си присвоил. Но не останал там, а през есента се върнал в Норвегия, където презимувал.
33. През зимата след смъртта на крал Магнюс Добрия крал Харалд се оженил за Тура, дъщерята на Турберг Арнесон. От този брак се родили двама сина. По-големият се казвал Магнюс, а другият — Улав. Крал Харалд имал две дъщери от кралица Елисив: Мария и Ингеяр. През пролетта след военния поход, за който ви разказахме, крал Харалд събрал войска и я повел към Дания, за да плячкосва. И това той правил лято след лято. Скалдът Сигват разказва:
Чух да се говори,
че опустошили Фалстер.
Враната успя да се нахрани,
а народът бе изплашен.
34. Крал Свайн поел управлението на Дания след смъртта на крал Магнюс. През зимата той си седял мирно и тихо, но през лятото извеждал войската. Той заплашвал норвежците, че ще поведе войниците си към Норвегия и ще направи не по-малко от онова, което норвежкият крал бил направил в Дания през зимата. Крал Свайн поканил крал Харалд на среща през лятото край река Елв. Условието било или да се бият до край, или да сключат мирен договор. Двамата прекарали зимата в усилена подготовка на корабите си и през лятото повели войските си. В това време от Исландия пристигнал Турлайк Прекрасния и започнал да пише ода за крал Свайн Юлвсон. Когато разбрал, че крал Харалд е тръгнал към Елв за среща с крал Свайн, изрецитирал:
Пищната трьондерска войска
с надежда следва в морето своя крал,
безразсъдно смел под дъжд от, копия.
Сам Господ ще отсъди
кой кралството и живота
на другия ще вземе.
Но Свайн не иска да приеме
несигурно примирие.
Той съчинил и тези редове:
Харалд често
в походи военни странства.
И ето
дългите кораби на север
към битка пак отплават.
От юг крал Свайн, смелият боец,
през морето тръгва
с дракари позлатени
в цветове прекрасни украсени.
Крал Харалд пристигнал до уговореното място. Там научил, че крал Свайн е разположил корабите си край Шааландия. Крал Харалд разделил своята войска. По-голямата част от бондите изпратил обратно в родината, а със себе си повел кралската дружина, феодалите, приятелите си и тази част от бондите, които живеели най-близо до границата с Дания. Плавали на юг през Иландия, Венделскаге и Тюда. Не се разделяли с оръжието. Скалдът Стюв разказва:
Хората в Тюда изплашени,
избягаха от среща със краля.
Свикнало е да побеждава голямото сърце.
После се насочили към Хайдаби. Превзели и опожарили търговското средище, а хората на Харалд съчинили тези редове:
От единия до другия край
Хайдаби опожарихме.
Едно велико дело сътворихме.
Сигурно всички ще го потвърдят.
Но може би на Свайн ще навредя.
През нощта,
преди осем часа,
видях огънят в града
високи пламъци да бълва.
За същото разказва и Турлайк в одата си, когато разбрал, че нищо няма да излезе от битката край Елв.
На Харалд воините смели
не знаят и се питат,
защо, отивайки на битка,
към Хайдаби те тръгват,
когато Харалд, идвайки от изток
безсмислено към селището кралско
корабите нареди да плават.
По-добре да не бе го сторил!
35. Харалд отплавал на север с шейсет кораба. Повечето от тях били големи и тежко натоварени с плячката, която били заграбили през лятото. Когато стигнали на север от Тюда, крал Свайн излязъл с голяма войска откъм брега. Той предложил на Харалд да се бият на сушата. Крал Харалд нямал и наполовина толкова хора, колкото Свайн, и затова предложил да се бият на корабите. Турлайк Прекрасния разказва:
Свайн, който в звезден час роден бе,
повика на брега храбрите да се бият.
Но Харалд, който чакането ненавижда,
реши на корабите да продължава боят,
ако припряният крал не поиска
кралството да му отстъпи.
После Харалд отплавал на север от Венделскаге. Излязъл насрещен вятър и трябвало да спрат край Лаасьо. Там се приготвили да пренощуват. Над морето се спуснала тъмна мъгла. На сутринта при изгрев-слънце на хоризонта видели сякаш да горят огньове. Веднага съобщили на крал Харалд. Той погледнал натам и отговорил: „Хвърлете въжетата и започвайте да гребете. Дошла е датската войска. Там мъглата е съвсем лека и това, което виждате, е слънцето, отразено от драконовите глави на корабите им.“ Било така, както той казвал. Свайн дошъл с непобедима войска. И ето че от двете страни започнали да гребат, колкото сила имали. Датските кораби се придвижвали по-леко, а корабите на норвежците били и подгизнали, и тежко натоварени. Разстоянието между двете войски рязко намалявало. Харалд разбрал, че така няма да успее. Неговият дракар се движел след останалите му кораби. Той наредил да хвърлят зад борда част от стоките, като най-отгоре оставят да плават дрехи и скъпи предмети. Морето било спокойно и стоките отплавали по течението. Когато датчаните видели, че техните вещи плават в морето, се втурнали към тях. Те предпочели просто да си ги приберат, вместо да ги плячкосат от борда на норвежките кораби. Така нещата се успокоили. А крал Свайн настигнал датчаните с кораба си, порицал ги и им казал, че е срамно такава голяма войска като тяхната да не настигне и превземе корабите на норвежците, чиято войска била значително по-малобройна. След тези думи датчаните загребали енергично, а когато крал Харалд забелязал, че датските кораби са усилили ход, наредил на хората си да хвърлят още от товара в морето. Казал им да хвърлят зад борда малца, пшеницата и сланината, да изпразнят съдовете с питиета. Така успели да увеличат малко разстоянието. После Харалд наредил да изхвърлят маста, да изпразнят докрай бъчвите и да хвърлят зад борда пленниците. Когато всичко това се понесло по водата, крал Свайн заповядал да се извадят хората от морето. Речено-сторено. Докато датчаните се занимавали с това, двете флоти се раздалечили една от друга. Датчаните насочили корабите си обратно към родината, а норвежците продължили по пътя си. Турлайк Прекрасния разказва:
Бързият Свайн в морето замина
след отстъпващата норвежка дружина.
Това научих. И също,
че другият крал се измъкнал.
Избягал, свободен отплувал,
но много кораби изгубил.
Крал Свайн плавал по обратния път и насочил корабите си към Лаасьо. Там се натъкнал на седем норвежки кораба, на които имало само наборници и бонди. Когато Свайн се нахвърлил върху тях, те го помолили за пощада и му предложили откуп. Турлайк Прекрасния разказва:
Хората на Харалд,
за да получат мир,
предложиха куп пари на краля.
Бяха бойците по-малобройни,
но смело войната спряха.
Бондите умни
конфликта кървав продължиха,
за да се стигне до победата на думи.
Не искаха смърт те!
36. Крал Харалд бил властен мъж и силен управител в границите на страната си. Той бил необикновено умен и никога не е имало по-мъдър и съобразителен хьовдинг от него в Севера. Харалд бил велик воин и много сръчен, когато си служел с оръжието. Както писахме по-горе, той бил по-добър от който и да е друг воин. Така или иначе, за много от неговите легендарни подвизи не сме споменали нито дума. До известна степен причината за това е, че нямаме сведения за тях и после, че не искаме да излагаме на книга разкази, които не са доказано достоверни. Въпреки че сме чули да се разказват много неща, предпочитаме да ги оставим настрана, докато ни потрябва да извадим нещичко на бял свят. Голяма част от сагата за крал Харалд се съдържа в стиховете, които са написани от исландците за него или за синовете му, защото той бил добър приятел на Исландия и на нейния народ. Веднъж, когато в Исландия настанал голям глад, крал Харалд изпратил четири кораба, натоварени с брашно, да отплават затам, като наредил един корабен паунд да не струва по-скъпо от сто лакътя домашно сукно. Кралят разрешил и на всички бедни исландци, които пожелали сами да си осигурят превоз през морето, да заминат за Норвегия и после отново да се завърнат в страната си. Така гладът в Исландия намалял. Крал Харалд подарил една камбана на църквата, за която крал Улав бил изпратил дървени трупи и която била издигната край Алтинга. Такива спомени за Харалд пазят хората в страната. Помнят и големите дарове, които поднасял на онези, които го посещавали.
Халдур Снурасон и Юлв Оспаксон, за които вече разказахме, дошли в Норвегия в свитата на крал Харалд. Двамата мъже били съвсем различни. Халдур бил едър мъж, силен и много красив. Крал Харалд го определял като един от онези мъже, които никога не се променят — независимо дали е в смъртна опасност или преживява голяма радост, или нещо неочаквано му се случи на поход. Той не спял нито повече, нито по-малко, не пиел и не се хранел по различен от обичайния начин. Халдур бил сдържан, пестял думите си, но винаги казвал каквото мисли. В боя бил мълниеносен и непреклонен. Последното не харесвало на краля, защото имал достатъчно горди и непреклонни хора около себе си. Халдур се задържал кратко край крал Харалд. Скоро заминал за Исландия в именията си в Ярдархолт, където живял до дълбока старост.
37. Юлв Оспаксон останал при крал Харалд и двамата станали добри приятели. Юлв бил по-умен от всички други. Думите му били красноречиви. Имал мъжествена осанка, бил храбър, честен и предан. Крал Харалд го направил свой коняр и му разрешил да се ожени за Юрюн Турбергсдотер, сестра на съпругата на крал Харалд Тура. Юлв и Юрюн имали много деца: Юан Старке[52] в Росвол и Бригида — майка на Саюда-Юлв, който бил баща на Петер Бирдесвайн, който пък бил баща на Юлв Фли и неговите братя и сестри. Синът на Юан Старке се казвал Арленд Хималде и бил баща на архиепископ Йойстайн и неговите братя и сестри. Крал Харалд дал на Юлв правото да притежава феод и дванайсет марки годишна заплата, както и около половин област в Тронхайм. За тези неща разказва Стайн Хардисон в „Юлвсфлок“.
38. Крал Магнюс Улавсон наредил да се издигне църква в Леговището на мястото, където било престояло тялото на крал Улав първата нощ. До нея наредил да разположат и кралската резиденция. Когато Магнюс умрял, църквата не била още довършена. И така крал Харалд се заловил да довърши започнатото. Започнал да строи каменна зала в кралската резиденция, но не успял да я довърши, защото починал. Наредил да вдигнат основите на църквата „Света Мария“ край реката на мястото, където останките на крал Улав Светия почивали през първата зима след смъртта му. Тази църква представлявала голяма сграда, която толкова здраво измазали с вар, че било страшно трудно да бъде разрушена, когато архиепископ Йойстайн по-късно наредил да я сринат[53]. Докато вървял строежът на църквата „Света Мария“, останките на крал Улав били пренесени в църквата „Свети Улав“[54]. А до реката, край църквата „Света Мария“, крал Харалд наредил да бъде построена кралска резиденция. Тя се намира на това място и досега. Наредил също да построят зала, обърната към църквата „Свети Грегориюс“.
39. Ивар Квите бил известен феодал. Той живеел в Опландия и бил син на ярл Хокон Могъщия. Ивар бил много красив мъж. Синът му се казвал Хокон. За него разказват, че се отличавал от всички мъже в Норвегия по онова време по достойнство, властност и сръчност. Още в младежките си години пътувал във военни походи и си спечелил голяма слава. Хокон станал човек с голямо име.
40. Айнар Тамбаршелве бил най-влиятелният феодал в Тронхайм. Отношенията му с крал Харалд не били особено добри, но Айнар продължавал да получава приходите си, както и по времето на Магнюс. Той бил необикновено богат човек. Бил женен за Берлют, дъщерята на ярл Хокон, както вече писахме. Техният син Айндриде бил вече възмъжал. Той се оженил за Сигрид, дъщерята на Шетил Калв и Гюнил, която била дъщеря на сестрата на крал Харалд. Айндриде приличал по красота на роднините си по майчина линия — ярл Хокон и синовете му, а от баща си наследил силата, умението да управлява, сръчността — всичко, което издигнало Айнар над другите. Айндриде бил много обичлив човек.
41. По същото време в Опландия имало един ярл на име Орм[55]. Негова майка била Рагнил, дъщерята на ярл Хокон Могъщия. Орм бил известен човек. Пак по същото време в Яарен и по-точно на изток в Сула живеел Аслак Арлингсон, който бил женен за Сигрид, дъщерята на ярл Свайн Хоконсон. Другата дъщеря на ярл Свайн — Гюнил, била омъжена за датския крал Свайн Юлвсон. Ето такива хора оставил на Норвегия след себе си ярл Хокон, както и още много известни личности. Неговите наследници били по-красиви от останалите хора, повечето били смели, а всички до един били известни.
42. Крал Харалд се стремял да управлява и постигнал това, щом стъпил здраво на сушата. Веднага на народа му станало ясно, че няма смисъл да негодува срещу него или да му противоречи в каквото и да е негово желание. Скалдът Тюдолв разказва:
Верните бойци от войската
се вслушват в думите на краля.
Да седнат или станат,
всичко изпълняват,
стига само кралят да го пожелае.
Пред онзи, който враните гощава,
всички на колене падат.
Не е препоръчително за никой
краля да не възхвалява.
43. Айнар Тамбаршелве бил този, когото бондите от Тронхайм най-често избирали за свой представител на съветите. Той се изказвал от тяхно име, когато по време на тинг кралете правели допитване. Айнар добре познавал законите и не му липсвала дързост да покаже това в присъствието на кралете. Всички бонди го подкрепяли. Кралят се дразнел и затова се стигало до непрекъснати словесни битки между двамата. Айнар твърдял, че бондите няма да търпят беззакония от страна на краля, който наистина нарушавал законите на страната. Няколко съвета протекли по този начин. Айнар се обкръжил със сигурна и многобройна охрана у дома си и с още повече хора, когато слизал в града, а кралят бил наблизо. Веднъж Айнар отишъл в града с осем-девет военни кораба и около петстотин души. В това време кралят се намирал в имението си и стоял на закрития чардак. Той видял хората на Айнар да слизат от корабите. Говори се, че тогава Харалд казал:
Там виждам аз
самия Айнар Тамбаршелве,
който морето неведнъж кръстосал е,
да стъпва на брега, обграден със много хора.
Той тъй властолюбив е, чака само
да седне на мястото на краля.
Често моите бойци изпращах аз след ярла.
Той, който много пъти меча си окървавява,
от таз страна ще ни натири,
ако не целуне в устата тънката секира.
Айнар останал в града само няколко дни.
44. Един ден в същия град бил свикан тинг, на който присъствал и кралят. Заловили крадец и го завели на тинга. Преди това този човек бил служил при Айнар и бил доста близък с него. Съобщили на Айнар за залавянето на мъжа и ярлът поискал да разбере дали кралят ще го помилва. Айнар наредил на хората си да се въоръжат и отишъл с тях на тинга. Айнар отвел със сила заловения. След това приятелите на краля и Айнар се опитали да ги помирят и им уговорили среща, на която двамата трябвало да се явят сами.
В кралската резиденция край река Нид имало специална стая за разговори. Кралят влязъл в нея с няколко души, а останалите от свитата му останали на двора. Той заповядал да дръпнат преградата пред огнището, така че да остане съвсем малък отвор. Когато Айнар пристигнал в резиденцията със своите хора, наредил на сина си Айндриде: „Остани отвън с хората си да ме пазиш.“ Айндриде останал в преддверието. Айнар влязъл в стаята и казал: „Тъмно е в кралската стая за разговори.“ В Същия миг върху него се нахвърлили няколко души. Едни го удряли, други го мушкали с мечове. Когато Айндриде чул шума, извадил меча си и се втурнал в стаята. Убили и него веднага като баща му. След това кралските войници изтичали към столовата и се строили в коридора, но бондите стояли с отпуснати ръце, защото вече нямали предводител. Те започнали да се насърчават един друг и да си казват, че е срамно да не отмъстят за своя хьовдинг, но така и нищо не направили. Кралят излязъл при хората си, наредил ги в боен ред и вдигнал знамето си, но бондите не предприели нищо. Тогава кралят се качил на корабите си и отплавал по реката към фиорда.
Жената на Айнар, Берлют, разбрала за смъртта му. По това време тя била извън града в жилището, което двамата с Айнар обитавали. Берлют веднага отишла в кралската резиденция при селската войска. Тя настроила хората за бой, но в този момент се появили корабите на краля по реката. Тогава Берлют казала: „Сега имаме нужда от Хокон Иварсон, моя роднина. Убийците на Айнар нямаше да гребат спокойно по реката, ако Хокон стоеше на брега.“ Тя наредила да се подготвят телата на Айнар и Айндриде. Погребали ги в църквата „Свети Улав“ до гроба на крал Магнюс Улавсон. След смъртта на Айнар хората толкова много намразили крал Харалд заради това престъпление, че единствената причина феодалите и бондите да не тръгнат да се бият срещу него била, че нямало кой да понесе знамето на селската войска.
45. По това време Фин Арнесон живеел в Аюстрот и бил феодал на крал Харалд. Фин бил женен за Берлют, дъщерята на крал Халвдан, който пък бил син на Сигюрд Сир. Халвдан бил брат на крал Улав Светия и на крал Харалд. Берлют била братова дъщеря на Фин Арнесон, а той и останалите му братя били близки приятели на краля. Фин Арнесон пътувал няколко години в грабителски викингски походи и точно когато ставали гореспоменатите събития, Фин, Гюторм Гюнилсон и Хокон Иварсон били на война.
Крал Харалд отплавал от Тронхаймсфюрд към Аюстрот, където го посрещнали сърдечно. Там разговарял с Фин и обсъдили случилите се събития — убийството на Айнар и Айндриде и недоволството на трьондерците срещу краля. Фин рязко отвърнал: „Ти разваляш всичко. Първо правиш нещо не както трябва, а после не знаеш какво да правиш.“ Кралят казал със смях: „Сроднико, сега ще те изпратя в града да ме помириш с бондите. А ако това не стане, искам да заминеш за Опландия и да накараш Хокон Иварсон да не тръгва срещу мен.“ Фин попитал: „Какво ще ми обещаеш, ако замина на това рисковано пътуване, защото и трьондерците, и опландците са ти толкова върли врагове, че никой твой пратеник не може да отиде там, ако не разчита на собствените си връзки.“ Кралят отвърнал: „Замини, сроднико, на това посланическо пътуване, защото ако някой въобще може да ни помири, това си ти. Моли за каквото искаш. Ще го имаш.“
Фин казал: „Дръж на думата си и ще помоля за това, което желая. Моля те за мир и да разрешиш на моя брат Калв да остане в страната, да запази ранга си, властта си и имотите, които имаше, преди да замине от Норвегия.“ Кралят се съгласил с всички условия на Фин. Извикали свидетели и сключили сделката помежду си. Фин попитал: „Какво да предложа на Хокон, за да се помири с тебе? От всички твои роднини той има най-много причини да е срещу тебе.“ Кралят отвърнал: „Първо ще чуеш какво иска Хокон, за да се съгласи на мир. После ще му предадеш моето предложение по възможно най-подходящия начин. Накрая няма да му отказваш нищо с изключение на кралството.“ И крал Харалд заминал за Мьоре и събрал войници.
46. Фин Арнесон влязъл в града с около осемдесет души охрана. Свикал тинг на бондите. Фин говорил на тинга дълго и красноречиво, като помолил гражданите и земевладелците да правят всичко друго, но не и да враждуват и воюват с краля или да го изгонят от страната. Фин им припомнил колко са страдали след онова, което са направили срещу светия крал Улав. Фин казал също, че кралят щял да отговаря за тези убийства така, както отсъдят най-знатните и най-умните мъже. Чрез речта си Фин постигнал обещанието на хората да не предприемат нищо, докато се завърнат пратениците, които Берлют пратила при Хокон Иварсон в Опландия. И Фин заминал със свитата си за Оркдал. Насочил се към планината Довре и се спуснал от източната й страна. Фин отишъл първо при зет си ярл Орм, който бил женен за дъщеря му Сигрид. Разказал му за своята мисия.
47. Двамата уговорили среща с Хокон Иварсон. Когато застанали един срещу друг, Фин обяснил за какво е дошъл. От думите на Хокон станало ясно, че той се чувствал длъжен да отмъсти за Айндриде, защото му бил роднина. Той добавил, че е получил вест от Тронхайм. Щял да има достатъчно военни подкрепления, за да тръгне срещу краля. Тогава Фин казал на Хокон колко по-добре би било за него да получи областите, които иска от краля, отколкото да рискува да влезе в сражение с този крал, на който преди е бил длъжен да служи. Фин му обяснил, че едва ли ще победи: „Само ще нарушиш мира и спокойствието в страната. А ако победиш краля, народът ще те нарече негов изменник.“ Ярлът се съгласил с думите му. След като помислил малко, той казал какво е решил: „Ще се помиря с крал Харалд, ако ми даде за съпруга родственицата си Рагнил, която е дъщеря на крал Магнюс Улавсон, и прибави такава зестра, която тя поиска и която подхожда на произхода й.“ Фин обещал, че ще изпълни това условие, защото е упълномощен от краля за това. Така двамата с Хокон се споразумели. Фин заминал обратно за Тронхайм. Войната била предотвратена, а недоволството сред народа прекратено, защото съюзът за съпротива срещу краля между роднините на Айндриде и Хокон бил разбит.
48. Когато дошло времето Хокон да поиска да изпълнят желанието му, той заминал при крал Харалд. Двамата разговаряли и кралят казал, че от своя страна ще държи да бъде изпълнено всичко, за което Фин и Хокон са се споразумели: „Ти сам трябва да разговаряш с Рагнил, Хокон — казал кралят. — Трябва да я попиташ дали иска да встъпи в този брак. Но не препоръчвам нито на тебе, нито на който и да е друг да вземе Рагнил, ако тя не желае това.“ И така Хокон отишъл при Рагнил и й направил предложение. Тя отговорила: „Съжалявам, че моят баща Магнюс е мъртъв и го няма на този свят, а аз трябва да се омъжа за бонд. Ти си красив мъж и най-добър от всички във физическите игри, но ако крал Магнюс беше жив, в никакъв случай нямаше да ме омъжи за човек с по-ниска титла от крал. Всъщност изобщо няма защо да се омъжвам за човек без титла.“ Тогава Хокон отишъл при крал Харалд, разказал му за разговора си с Рагнил и му напомнил за своята уговорка с Фин. Самият Фин присъствал на срещата с краля, както и много от хората, които били свидетели на разговора между него и Хокон. Всички тях Хокон посочил за свидетели на споразумението, че кралят ще даде на Рагнил зестрата, която тя поиска. „Ето че тя не иска да се омъжи за човек без титла, така че Вие трябва да ми дадете титлата ярл. Аз имам подходящ за това произход, както и много други достойнства, ако слушаме какво говорят хората.“ Кралят отговорил: „Моят брат крал Улав и неговият син крал Магнюс, когато управляваха страната, оставяха само по един ярл в нея. Откакто съм крал, аз също постъпвам така и не искам да отнемам от ярл Орм титлата, която съм му дал.“
Хокон разбрал, че няма да получи това, което иска. Отговорът на краля съвсем не му харесал. Фин също се ядосал. Двамата споделили, че кралят не спазва дадената дума и се разделили. Хокон веднага заминал от страната с военен кораб и голям екипаж. Стигнал до Дания и без да се бави, отишъл при своя сродник крал Свайн. Той го посрещнал с радост и му дал правото да получава големи приходи от някои земи в страната си. Хокон оглавил отбраната на Дания срещу викингите, които често плячкосвали страната. Той обикалял бреговете с военните си кораби лете и зиме.
49. Осмюнд бил сестрин син на крал Свайн и негов приемен син. Той бил храбър мъж и кралят много държал на него. Но когато пораснал, Осмюнд станал необуздан воин и убиец. Крал Свайн бил много разочарован от него и го изпратил надалеч, като му дал един хубав феод, за да издържа себе си и свитата си. Веднага щом получил феода, Осмюнд събрал много мъже около себе си. Понеже приходите, които му отсъдил кралят, не му стигали да покрие разходите си, той си присвоил голяма част от кралските приходи. Свайн разбрал това и го повикал. Когато се срещнали, кралят заявил на Осмюнд, че остава в кралската дружина и го лишава от собствена свита. Станало така, както казал крал Свайн. Известно време Осмюнд останал около него, но това не му харесало особено и една нощ избягал. Той и хората му направили още по-големи злини отпреди.
Веднъж, когато кралят яздел из страната и приближил до мястото, където живеел Осмюнд, изпратил войници да го заловят и да го доведат при него. След това наредил да го оковат във вериги, като смятал, че това ще го усмири. Но щом си изтърпял наказанието и свалили веригите му, Осмюнд избягал, събрал войници и военни кораби и започнал да плячкосва в страната и извън нея. Той вършел насилия, избивал хора, грабел надлъж и нашир. Народът се оплакал на краля, а Свайн отговорил: „Защо казвате това на мен? Защо не отидете при Хокон Иварсон? Негово задължение е да защитава страната, да пази мира и да държи викингите далеч от тук. Бяха ми казали, че Хокон е смел мъж, но изглежда, че той не ходи там, където е опасно за него.“ Тези думи били предадени на Хокон доста поукрасени.
Тогава Хокон повел воините си да търсят Осмюнд. Срещнал го в морето и веднага влязъл в бой с него. Сражението било жестоко. Хокон се качил на кораба на Осмюнд и избил екипажа му. Двамата останали един срещу друг с мечове в ръце. Били се смело и Осмюнд загинал. Хокон отсякъл главата му. После се върнал при крал Свайн и влязъл при него точно когато сядал на масата. Хокон се приближил и оставил главата на Осмюнд пред краля. Попитал го дали познава този човек. Кралят нищо не отговорил, но лицето му станало кървавочервено. Хокон се обърнал и излязъл от стаята. Скоро след тази случка кралят изпратил хора при Хокон и му наредил да напусне службата си. „Не искам да му причиня зло — казал кралят, — но не мога да се грижа за всички роднини.“
50. И така Хокон напуснал Дания и заминал за Норвегия в именията си. Неговият роднина ярл Орм бил вече мъртъв. Близките и приятелите на Хокон се зарадвали на завръщането му и много знатни хора се заели да действат за помирението между него и крал Харалд. Накрая нещата се оправили: Хокон получил Рагнил за жена и крал Харалд му дал титлата ярл и властта, която притежавал Орм. А Хокон от своя страна се заклел във вярност на крал Харалд.
51. Откакто си бил заминал от Норвегия, Калв Арнесон непрекъснато пътувал в грабителски походи на запад. Зиме често оставал на Оркньой при своя сродник ярл Турфин. Калв получил вест от брат си Фин Арнесон, който му разказал за уговорката между него и крал Харалд, както и че Калв ще получи право да пребивава в Норвегия, ще може да си възвърне имотите, доходите от тях и положението, което е имал при крал Магнюс. Щом разбрал всичко това, Калв се приготвил за заминаване. Той отплавал към Норвегия и отишъл първо при брат си Фин, който бил успял да получи опрощение от краля за Калв, и уговорил среща между двамата. Крал Харалд и Калв се помирили и Калв уверил краля, че ще му служи при същите условия, при които е служил и на крал Магнюс, и че ще смята за свой дълг да върши всичко, което крал Харалд пожелае и което е от полза за кралството. Така Калв си върнал всички имоти и доходите от тях.
52. През лятото, което последвало, крал Харалд повел войската си към Дания и цяло лято плячкосвал из земите й. Когато стигнал до Финьой, срещу него тръгнала голяма войска. Харалд наредил на хората си да слязат от корабите и да се приготвят да вървят пеша. Разделил войската на дружини. Наредил на Калв да предвожда едната от тях и му казал да слезе първи с хората си на брега. Посочил им посоката, в която да се движат. После казал, че ще тръгне веднага след тях и ще им помогне, ако се наложи. Калв и дружината му слезли на брега, но веднага върху тях се нахвърлили войници. Калв приел боя, който обаче не продължил дълго. Когато видял многократно превъзхождащата го войска, Калв отстъпил. Датчаните се втурнали да преследват дружината му и избили много от норвежците. Загинал и Калв Арнесон. Едва тогава крал Харалд слязъл на брега с воините си. Не изминали много път и се натъкнали на труповете на убитите си другари. Скоро намерили и тялото на Калв. Кралят продължил навътре в сушата. Плячкосали много места и избили мнозина. Арнур разказва:
Кралят с кръв оцвети
острия меч на Фин.
Редиците бойни на Фин оредяха.
Къщите на хората горяха.
53. След тези събития Фин Арнесон намразил краля заради гибелта на брат си Калв. Той твърдял, че кралят е виновен за смъртта му, като е измамил Фин да накара брат си да дойде в страната, да се довери на Харалд и да замине на изток по негово нареждане. Когато тези приказки се разчули, мнозина сметнали, че е било много наивно от страна на Фин да смята, че Харалд ще приеме Калв. Те си спомнили, че кралят е отмъщавал за много по-незначителни неща от тези, които Калв бил направил срещу него. Кралят оставил хората да си говорят каквото си искат. Нито потвърждавал, нито отричал каквото и да било. Но за всички било ясно, че крал Харалд е доволен от случилото се. Той съчинил тази строфа:
Смърт замислих
и донесох на тридесет мъже.
Убийствата аз помня.
Те предизвикаха ме за убийство.
За измяна
човек печели народната омраза във замяна.
Казват, че лукът израства бързо
и от мъничко вода!
Фин Арнесон толкова тежко преживял всичко това, че заминал от страната и отишъл в Дания при крал Свайн, който го приел сърдечно. Двамата дълго разговаряли насаме и накрая Фин станал приближен на краля. Свайн му дал ярлство и управлението на Халандия, както и задължението да защитава страната срещу норвежците.
54. Един от синовете на Шетил Калв и Гюнил от Рингнес се казвал Гюторм. Той бил сестрин син на крал Улав и крал Харалд. Гюторм бил сръчен младеж и рано възмъжал. Той често посещавал крал Харалд, който много го обичал. Кралят често се вслушвал в съветите на момчето, защото било много умно. Хората също обичали Гюторм. Той доста пътувал в грабителски походи и плячкосвал страните на запад от Норвегия. Водел много хора със себе си. Притежавал т.нар. „свободна земя“[56] и имал жилище в Дъблин, в Ирландия, където зимувал. Гюторм поддържал близки приятелски отношения с крал Маргад[57].
55. През лятото след описаните по-горе събития Маргад и Гюторм заминали заедно да плячкосват в Бретландия. Заграбили безброй неща оттам и оставили корабите си на рейд в Онгюлсьойсюнд, за да си разделят плячката. Когато извадили цялото сребро и кралят го видял, той поискал всичко за себе си, като забравил за приятелството си с Гюторм. Това, че той и хората му щели да загубят своята част от плячката, съвсем не се харесало на Гюторм. Кралят му поставил условие: „Или ще се съгласиш с мене, или ще се бием и всичко ще вземе онзи, който победи. Но ще слезеш от корабите си и ще ми ги оставиш.“ Гюторм сметнал, че тези условия са неприемливи. Той не смятал да даде доброволно нито корабите, нито плячката си. За него било голямо предизвикателство да се бие с краля и многобройната му войска, защото разликата във военната им сила била сериозна: кралят имал шестнайсет дълги кораба, а Гюторм — само пет. И така Гюторм помолил да му дадат три денонощия отсрочка, за да се посъветва със своите хора. Той очаквал в това време кралят да поомекне и да измисли нещо по-добро. Но Маргад не му дал отсрочка. Всичко това ставало вечерта преди деня[58], в който бил убит крал Улав Светия. Гюторм решил или да умре като мъж, или да победи, но не и да понася срама и упреците на хората, ако загуби толкова голяма плячка. Той се помолил на Бог и на своя роднина Улав Светия да му помогнат, за което обещал на светеца една десета част от цялата плячка, която би си върнал, ако победи. След това отишъл при войниците си и ги повел срещу голямата войска на Маргад. Скоро сражението започнало. С помощта на Бог и Улав Светия Гюторм победил, а крал Маргад загинал заедно с по-голямата част от войската си.
След тази блестяща победа Гюторм се върнал в родината си щастлив с цялата плячка. Той отделил една десета от среброто, така както бил обещал в молитвата си към Улав Светия. Натрупала се огромна купчина пари. От нея Гюторм наредил да се направи разпятие високо седем лакътя. Гюторм го дарил на църквата „Свети Улав“ и то останало там, за да напомня за победата на Гюторм и за чудото, направено от Улав Светия.
56. В Дания имало един зъл и завистлив граф, който имал норвежка прислужница от Трьонделаг. Жената почитала Улав Светия и дълбоко вярвала в него. Графът, за който разказваме, не вярвал много-много в това, което му разказвали за светеца. Казвал, че това са празни приказки и клюки, подигравал се на всички обети и почести, които хората оказвали на почитания крал. И така дошъл великият ден, в който хората чествали смъртта на крал Улав. Това бил свят празник за всички норвежци, но невежият граф не искал и да чуе, а накарал прислужницата си да напали огнището и да пече хляб, както всеки ден. Жената знаела от опит, че той е избухлив и ще я накаже жестоко, ако не изпълни нареждането му. Тя го направила против волята си и горко ридаела, докато палела огъня. Жената се молела наум на крал Улав и казвала, че никога повече няма да повярва в него, ако той не отмъсти по някакъв начин за това светотатство.
Сега ще разберете за едно висше наказание и за едно истинско чудо, внезапно графът ослепял и с двете очи, а питките, които прислужницата била сложила във фурната, се превърнали в камъни. Някои от тези камъни хората поставили в църквата „Свети Улав“ и на други свети места. Оттогава празникът на Улав Светия винаги се чества тържествено в Дания.
57. Във Валандия живеел един сакат и уродлив човек. Той се придвижвал, лазейки на коленете си. Един ден, докато бил в гората, той задрямал. Присънил му се някакъв величествен мъж, който го попитал къде отива. Сакатият назовал някакъв град, а непознатият му казал: „Иди в Лондон в църквата «Свети Улав» и ще оздравееш.“ В този момент сакатият се събудил. Тръгнал да търси тази църква. Скоро стигнал до Лондонския мост и попитал гражданите, които срещнал, къде се намира църквата „Свети Улав“. Те му отговорили, че в града има много църкви, но не знаят коя на кого е посветена. Един мъж попитал сакатия човек накъде се е запътил. Сакатият обяснил, а мъжът му казал: „И аз съм в твоята посока. Ще вървим двамата заедно към църквата «Свети Улав».“ Така те минали по Лондонския мост и тръгнали по малка уличка, която водела до църквата. Стигнали до двора й, мъжът прекрачил прага на преддверието, а сакатият се провлачил през него. И в миг се изправил на краката си напълно излекуван. Когато се огледал наоколо, установил, че неговият спътник е изчезнал.
58. Крал Харалд наредил да построят пазарен център в Осло и често го посещавал, защото множество пътища водели дотам. Освен това наоколо имало богати селища. Кралят създал отбранителни съоръжения срещу набезите на датчаните. Мястото било и удобна отправна точка за военни походи към Дания. Крал Харалд често правел такива набези, когато успеел да събере голяма войска. През едно лято крал Харалд отново отплавал с много кораби, но с малко хора. Насочил се към Викен и когато излязъл силен попътен вятър, се отправил към Иландия. Там започнал да плячкосва и народът се събрал, за да се защитава от нашествениците.
Тогава кралят отплавал към Лимфюрд и се притаил там. Този фиорд е така разположен, че отвън входът му прилича на малко речно устие. Когато обаче човек навлезе в него, изведнъж се озовава сякаш в голямо море. Харалд плячкосвал и по двата бряга, а навсякъде, където стъпел кракът му, местното население събирало войска и се отбранявало. Харалд спрял корабите си до малък безлюден остров. Хората му потърсили вода за пиене, но не намерили извор. Тогава Харалд им казал да потърсят змия. Войниците намерили и му я занесли. Кралят наредил да нагреят змията на огън и да я притиснат леко от всички страни, без да я убиват. После промушили дълъг конец през опашката й и я оставили на земята. Скоро змията се свестила и бързо запълзяла. Конецът започнал да се размотава след нея, а войниците тръгнали по конеца. Не след дълго змията се скрила в пръстта. Кралят заповядал да копаят в земята точно на това място. Там намерили достатъчно вода за всички.
От шпионите си крал Харалд разбрал, че крал Свайн бил дошъл с голяма флота до устието на фиорда. Обаче било късно да навлезе в него, защото корабите можели да минават през протока само един по един. Крал Харалд побързал да изведе корабите си далече във вътрешността на фиорда, където той се разширявал. Мястото се наричало Люсбрай. В заливчето в югозападната част на фиорда имало тесен проток към морето. Точно натам загребали вечерта моряците на Харалд. През нощта, когато се стъмнило съвсем, те насочили корабите към протока и се приготвили за отплаване. После тръгнали на север. Тогава някой от тях изрецитирал следното:
От ръцете на датчаните
се изплъзна Харалд.
А самият крал казал, че следващия път, когато дойде в Дания, ще вземе повече хора и по-големи кораби. После отплавал за Тронхайм.
59. Крал Харалд презимувал в Нидарос. През същата зима наредил да построят кораб край Йоре. Това бил бюсе[59], изработен по модела на „Дългия Ормен“. Копието било изпълнено възможно най-старателно. Отпред била поставена драконова глава, отзад също, а килът му бил покрит със злато. Кралят наредил всичко на кораба да бъде от най-добро качество — платната, такелажа, котвите, въжетата на котвите. Още същата зима крал Харалд изпратил вест на крал Свайн в Дания и го поканил на среща край река Елв през пролетта. Предложил му да се сражават и който успеел да победи, щял да получи и двете кралства.
60. И пак през зимата Харалд подготвил войската от цяла Норвегия за сбор. Когато пукнала пролетта, той събрал войниците си и заповядал да изкарат големия кораб по река Нид. Наредил да закрепят драконовите глави на предната и на задната му част. А скалд Тюдолв разказва:
Прекрасна дево!
Кораба ще поведа
към морето по таз река.
Виж къде е дългият прекрасен дракон.
Гривата на пищната змия
лъчи разлива над товара
и над лодките блести.
Златото по шиповете му искри.
И така крал Харалд приготвил кораба и себе си самия и тръгнал по реката. Маневрата била изпълнена майсторски. Тюдолв разказва:
В петък водачът на войската
отметна дълго покривало.
От града красивите жени
„Змията“ видяха отстрани.
През Нид насочи кралят
кораба прекрасен на югозапад.
Над моряците платната пляскат.
Кралските войници потапят
в морето бавно своите гребла.
Жените казват: прекрасно чудо е това.
Греблата здрави, насмолени,
трудни са за управление,
но корабът се плъзга леко, от тях понесен.
Такава гледка жените с радост ще възпеят.
Но много от тях в тъга ще потънат,
преди мъжете им да се завърнат
и да поставят седемдесетте гребла
в халките високо над морето.
Дракара със железни нокти
норманите с гребла придвижват сред вълните.
Там отвън бе гледката такава,
сякаш виждаш орлово крило.
Крал Харалд повел на юг цялата си войска — и хора, и кораби. Когато сменили посоката и се насочили на изток към Викен, задухал силен насрещен вятър и корабите трябвало да останат на рейд в околните заливи край островите и във фиордите. Тюдолв разказва:
Пристанища, убежища до гората
гладките корабни щевени търсят.
С военни кораби из страната
хьовдингът на войската
обръча затяга.
Сред рифове във всеки залив и
край всеки остров кораб от флотилията се таи.
Трябва да търсят укритие
зад ниските провлаци
високите бронирани корабни щевени.
В силната буря, която ги връхлетяла, големите военни кораби се нуждаели от здрави котви. Тюдолв разказва:
Кралят нареди
корабът да пори високите вълни
край Ааасьо.
Той използва корабните въжета,
докато можеха да издържат.
Котвите трепереха във тази буря.
Никога тъй голяма желязна кука
не е била забивана в онези камъни.
Страшна буря тя понесе.
Когато излязъл попътен вятър, крал Харалд повел флотилията си на изток към Елв. Пристигнали вечерта. Тюдолв разказва:
Устремен към река Гаюта,
бърза Харалд да пристигне.
До границата близо през нощта
кралят на Норвегия се спря.
При Тюмла Харалд свика тинга.
Там Свайн и Харалд
на враните за радост
ще се срещнат.
Датчани ще изгинат.
61. Когато датчаните разбрали за пристигането на норвежката войска, всички, които успели, избягали. Норвежците от своя страна също разбрали, че датският крал е извел войската си и че са спрели край Фин и Смоландия[60]. Когато крал Харалд разбрал, че крал Свайн не иска да се сражава с него, постъпил, както преди — разпуснал по-голямата част от войската си и запазил екипажите само на една и половина стотица от корабите си. С тези воини отплавал на юг към Халандия, където плячкосвал. После спрели в Ловефюрд и отново оплячкосали брега. Скоро след това срещу него се изправил крал Свайн с датската флота. Тя наброявала триста кораба. Когато норвежците видели войската, крал Харалд събрал воините си. Мнозина го посъветвали да вземе решение за отстъпление и да избяга, защото не било разумно да се сражават в този момент. Но кралят им отговорил: „По-добре да загинем всички до един, отколкото да избягаме!“ А Стайн Хардисон казва:
Хьовдингът с воля на сокол
изрече своите мисли високо:
„Няма да чакаме пощада!“ —
отсече кралят.
„Така че — извика прочутият владетел, —
вместо да се предадем,
смъртта ще изберем.“
Оръжие грабнаха всички бойци.
След това крал Харалд повел флотата си срещу врага. Разположил големия дракар в средата на бойния ред на войската си. Тюдолв разказва:
Този, който дарове приятелски раздава
и с радост вълка храни, заповяда
напред дракара да подкарат,
да поведе войската.
Този кораб имал голям и много опитен екипаж. Тюдолв казва:
Кралят, в грижа за сигурността,
помоли бойните редици да се спазват.
Воините с щитове край борда нареди.
Като защитна крепостна стена застинаха
Безстрашният водач на смелите мъже
силния дракар с щитове покри
там, извън Нисан.
Един до друг стояха те.
Конярят Юлв разположил кораба си до този на краля и наредил на моряците си да спазват курс напред. На този кораб пътувал и Стайн Хардисон. Той съчинил следните редове:
Юлв, конярят на краля,
ни вдъхваше сили,
когато дълги копия навън летяха
и военни кораби към битката гребяха.
Безстрашният приятел
на прочутия владетел ни помоли
да разположим неговия кораб
наред със кораба на краля.
С възглас радостен отвърнаха бойците.
Ярл Хокон Иварсон се разположил в най-външната част на единия фланг. Последвали го много кораби с пълно снаряжение. От най-външната страна на другия фланг застанали трьондерските хьовдинги с войниците си — една също толкова голяма и пищна войска.
62. И крал Свайн наредил флотата си. Своя кораб разположил срещу кораба на крал Харалд в средата на своя боен ред. Най-близо били корабът на ярл Фин и най-смелите и най-добре въоръжени датски бойци. Датчаните вързали корабите си един за друг. Флотата била много голяма и доста от корабите останали да плават свободно. Всеки един от тях се постарал да се разположи срещу някой от вражеските кораби, но редът бил неустойчив. Въпреки че разликата в числеността им била голяма, и двете войски били многочислени. Крал Свайн имал сред военачалниците си шест ярла. Стайн Хардисон разказва:
Вождът на херсите въоръжен
се хвърли във опасността.
С една и половина стотици дълги кораби
датчаните зачака той.
Кралят на Лайре дойде решен
за наближаващия бой.
Триста кораба го следваха в морето в боен строй.
63. Крал Харалд наредил да свирят сигнал за сбор на войската и веднага щом се приготвили, загребали към центъра на предстоящата битка. Стайн Хардисон разказва:
Съпротива оказа кралят
и за мир не помоли.
Към битката в Халандия гребяха.
От отворените рани кръвта в морето закопа.
Сражението започнало. Тежък и жесток бил боят. И двамата крале окуражавали хората си. Стайн Хардисон разказва:
И двамата крале велики
не посягаха към щитовете.
Те караха бойците да секат и режат.
Редиците им бяха плътни — войска срещу войска.
Във въздуха стрели и камъни летяха
и мечовете къпеха се в кръв.
За мъжете, поели към смъртта,
това бе краят.
Битката започнала, когато денят превалял, и продължила през цялата нощ. Крал Харалд стрелял дълго време с лък. Тюдолв разказва:
През нощта опъна тетивата
опландският владетел.
Добрият крал стрели изпрати
към щитовете бели.
Окървавените им върхове
смъртоносно бондите раниха.
Когато стрели със щитове се срещаха,
копия метателни ги следваха.
Ярл Хокон и дружината му не завързали корабите си един за друг. Те гребели срещу датските кораби свободно. Хокон разчиствал всеки кораб, до който стигал, от екипажа му, като се прикачвал към борда с абордажни куки и войниците му се прехвърляли на него. Когато датчаните го виждали да приближава, отдръпвали корабите си от пътя му, но той ги преследвал, когато отстъпвали. Всеки момент се очаквало датската войска да се обърне в бягство. Тогава към кораба на ярла се приближила шхуна. От нея някой викнал към Хокон, че част от войската на крал Харалд се била предала, а мнозина били загинали. Ярлът загребал към кралската дружина и толкова стремглаво се впуснал в боя, че датчаните трябвало да отстъпят. През цялата нощ ярлът се бил неуморно и винаги се озовавал там, където било най-тежко. Никой не можел да се пребори с него. Хокон се придвижвал от най-външната страна на бойното поле. Към края на нощта по-голямата част от датчаните се спуснали да бягат, защото крал Харалд с хората си се качил на кораба на крал Свайн и избил екипажа му. Само неколцина успели да скочат през борда, за да се спасят. Арнур Ярласкалд разказва:
Безстрашният Свайн
не избяга без причина от снека.
На шлема му попадна метално острие.
Така май се случи.
Скороходецът на бързоръкия владетел
щеше да заплава пуст,
още преди кралят да реши
мъртвите си воини да изостави.
Знамето на крал Свайн било свалено, а корабът му обезлюден. Част от воините на Свайн избягали, а другите загинали. Моряците на; корабите, които били завързани един за друг, скачали през борда в морето. Някои успели да се доберат до други кораби, които плавали свободно. Всички останали живи воини на крал Свайн загребали колкото може по-бързо, за да се отдалечат. Сечта била жестока. Там, където се били лично двамата крале един срещу друг, а корабите били вързани един за друг, останали повече от седемдесет датски кораба. Тюдолв разказва:
Уважаваният крал на Согн
заплава бързо изведнъж.
От прекрасните дълги кораби на Свайн
седемдесет останаха без екипаж.
Крал Харалд наредил на хората си да гребат след датчаните и да ги преследват. Това не било лесно, защото корабите им се движели толкова плътно един до друг, че било невъзможно някой да пробие веригата. Ярл Фин не искал да бяга и бил пленен. Той имал слабо зрение. Тюдолв разказва:
Свайн победа не спечели.
Шестима датски ярла в тази битка
се биха здраво на негова страна.
Фин Арнесон, смелият боец,
оказа се пленен,
защото не се изплаши
и не спаси живота си със бягство.
64. Ярл Хокон плавал след корабите на краля, които преследвали датчаните. Ярлският кораб не можел да мине през плътната редица от кораби пред него, за да излезе напред. Тогава, гребейки, към него се приближила лодка, на която имало мъж с широкопола шапка. Той извикал към ярлския кораб: „Къде е ярлът?“ Хокон стоял на предната част и се опитвал да спре кръвта на един от ранените си воини. Той погледнал към човека с шапката и попитал как се казва. „Вандроде[61] е тук. Поговори с мен, ярле!“ Ярлът се навел през перилата към непознатия. Тогава онзи казал: „Ще взема живота ти само ако ти ми го дадеш!“ Ярлът се изправил бързо и извикал двама от близките си приятели: „Слезте долу в лодката и заведете Вандроде до сушата. После го отведете при моя приятел Карл. Покажете му моя опознавателен знак и му кажете да даде на човека собственото си седло и синът му да го придружи.“ Хората слезли в лодката и се хванали за веслата. Вандроде ги насочвал.
Това се случило в сумрака преди изгрев-слънце. По това време все още много кораби гребели към брега, а други към открито море — имало и големи, и малки кораби. Когато приближавал норвежки кораб до лодката на непознатия, хората на ярла им махали и те ги оставяли да плават, накъдето искат. Вандроде насочвал гребците покрай брега и не спрели, докато не минали покрай голямата група кораби. После акостирали, слезли на сушата и се изкачили до имението на Карл. По това време започнало да се развиделява. Гостите влезли в столовата. Карл точно се бил облякъл, когато хората на ярла му разказали за какво са дошли. Карл им предложил първо да се нахранят и наредил на прислугата си да нареди масата за тях и да им дадат вода да се измият. Тогава в столовата влязла жената на Карл и казала: „Тук не може да се спи от викове и крясъци.“ Карл се обърнал към нея: „Не знаеш ли, че кралете се биха през нощта?“ Тя попитала: „Кой победи?“ Карл отвърнал: „Норвежците победиха.“ „Значи нашият крал е избягал“ — казала тя. Карл й рекъл: „Не се знае дали е избягал, или е загинал.“ Тя продължила: „Имахме за крал един нещастник! Той е несръчен и е страхливец.“ Едва тогава в разговора се намесил Вандроде: „Кралят съвсем не е страхливец. Просто не успя този път да спечели победа!“
И така Вандроде изчакал да се измие последен. Когато взел кърпата, се избърсал със средната й част. Но жената на Карл дръпнала кърпата от ръцете му и казала: „Лошо си възпитан, само един простак мокри цялата кърпа с едно бърсане.“ Вандроде отговорил: „Така ще мога да се избърша в това време наредили масата за хранене.“ Вандроде седнал в средата. Нахранили се и излезли. Конят бил оседлан. Синът на Карл щял да го последва, възседнал друг кон. Препуснали двамата към гората, а хората на ярла отплавали обратно към кораба си.
65. Крал Харалд не продължил много дълго преследването, а се върнал при празните датски кораби. Войниците му проверили труповете на загиналите. На кораба на крал Свайн имало много мъртви, но никъде не видели тялото на Свайн, въпреки че били убедени, че той е убит. Крал Харалд наредил да се погрижат за телата на неговите войници и да превържат ранените. После заповядал да отнесат на брега труповете на хората на Свайн и съобщил на бондите да дойдат и да ги погребат. Кралят наредил да се извърши размяна на пленниците. Скоро научил, че крал Свайн е пристигнал в Шааландия и е обединил около себе си избягалите от битката военни части, така че се е сдобил отново с голяма войска.
66. Ярл Фин Арнесон бил пленен в битката, както вече писахме. Завели го при крал Харалд. Кралят бил в добро настроение и му казал: „Тук ли трябваше да се срещнем ние с тебе, Фин? Последният път се видяхме в Норвегия. Датската кралска дружина не те е пазела добре и за норвежците не е било много трудно да те отведат със себе си, както не виждаш добре, и освен това да ти запазят и живота.“ Ярлът отвърнал: „Много лесни неща се наложи да направят норвежците. Но няма да понесат лесно това, което ти им готвиш.“ Крал Харалд казал: „Ще искаш ли пощада от мен, макар и да не заслужаваш?“ Ярлът просъскал: „Не и от теб, куче такова!“ Кралят продължил да го пита: „А ще поискаш ли пощада от своя роднина Магнюс?“ Магнюс, кралският син, предвождал един от корабите.
Тогава ярлът отвърнал ядосан: „Що за пощада може да ми даде това кутре?“ Кралят се засмял. Той започнал да се забавлява, предизвиквайки Фин: „Ще искаш ли пощада от Тура, родственицата ти?“ Ярлът попитал: „Тя тук ли е сега?“ „Тук е“ — отвърнал кралят. Тогава Фин започнал да я хули с грозни думи, които хората запомнили, защото били показателни за гнева на ярла, който не мерел думите си. „Не е чудно, че хапеш толкова много, щом кобилата ти е с теб“ — казал той.
Крал Харалд помилвал ярл Фин и го задържал край себе си. Фин не се чувствал добре там и съвсем не станал по-любезен. Един ден крал Харалд му казал: „Фин, виждам, че не искаш да се сприятелиш нито с мен, нито с роднините си. Ще ти разреша да заминеш при твоя крал Свайн.“ Ярлът отговорил: „Приемам и колкото по-далеч замина, толкова повече ще ти благодаря.“ И кралят оставил ярла в Дания. Населението на Халандия приело Фин сърдечно. След това крал Харалд отплавал с войската си към Норвегия. Стигнал до Осло и разпуснал войниците да заминат по домовете си.
67. Сега ще разкажем за това как през същата зима крал Свайн останал в Дания и управлявал кралството си, както и преди. Още тогава той изпратил да доведат от Халандия Карл и жена му при него. Когато пристигнали, кралят повикал Карл и го попитал дали са се виждали досега. Карл отговорил: „Виждал съм те, кралю. Веднага те познах, когато те видях. Благодаря на Бог, че помощта, която ти оказах, ти е била от полза.“ Кралят му казал: „За всички дни, които ще живея занапред, ще благодаря на теб. И искам да те възнаградя, като ти дам едно имение в Шааландия. Ти сам ще си го избереш. Ако ми позволиш, ще те направя знатен човек.“
Карл сърдечно благодарил на краля за думите му и казал, че би искал да помоли за още нещо: „Позволи ми, кралю, да задържа жена си.“ Кралят отвърнал: „Не, защото искам да ти дам друга жена — много по-добра и по-умна. А досегашната ти жена може да запази старото ви имение, от което ще се прехранва.“ И така кралят подарил на Карл голямо и красиво имение и подготвил много добър брак за него. Оттогава Карл станал знатен и влиятелен човек. Това се разчуло нашир и надлъж, чак до Норвегия.
68. След битката при Нисан крал Харалд презимувал в Осло. През следващата есен, когато флотилията се върнала от юг, хората разказвали непрекъснато за нея. Всеки, който участвал в сраженията, искал да сподели какво е преживял. Веднъж в малка трапезария седели неколцина мъже, които пиели и оживено разговаряли. Те обсъждали битката при Нисан и спорели кой е спечелил по-голяма слава в нея. Всички били съгласни, че никой не можел да се мери с ярл Хокон: „Той беше най-изкусен с оръжието в боя. Беше и най-смелият. А имаше и най-голям късмет. Това, което той направи, помогна най-много за победата ни.“ Крал Харалд бил наблизо и разговарял със свои другари. Като чул разговора, той се приближил до вратата на трапезарията и казал: „Тук май всеки би искал да се казва Хокон!“ И си отишъл.
69. През същата есен ярл Хокон заминал за Опландия и презимувал в своето кралство. Опландците много го обичали. Един ден седял с неколцина мъже и пиел. Разговорът се насочил пак към битката при Нисан. Някои хвалели Хокон, споменали се имената и на други достойни воини. Към средата на разговора някакъв човек казал: „При Нисан много хора може да са се били по-добре от ярл Хокон, но доколкото разбирам, никой не имал неговия успех.“ Останалите обявили за най-голям негов успех, че успял да накара толкова много датчани да отстъпят. Тогава същият човек продължил: „Той е направил нещо още по-велико, подарявайки живота на крал Свайн!“ Тогава някой се обадил: „Хей, ти там, откъде знаеш това със сигурност?“ А непознатият обяснил: „Зная го, защото ми го разказа човекът, който е свалил краля на брега.“ Както често се случва, и там имало много „уши“ на краля.
Този разговор стигнал до Харалд и той още през нощта препуснал с 200 конници. Яздили, без да спират, през цялата нощ и през целия следващ ден. Скоро срещнали няколко мъже, които препускали към Осло с малц и брашно. В свитата на краля имало мъж на име Гамал. Той се приближил до един от бондите, когото познавал. Двамата поговорили насаме и Гамал казал: „Ще ти платя, за да препуснеш колкото може по-бързо по най-преките пътеки, които знаеш, до ярл Хокон. Кажи му, че кралят иска да го убие, защото е узнал, че той е помогнал на Свайн да слезе на брега при Нисан.“ Разбрали се.
Бондът препуснал и отишъл при ярла, който още седял и пиел. Не били си легнали. Когато разбрал за какво е дошъл човекът, ярлът веднага скочил и вдигнал всичките си хора. Наредил да занесат вещите му в гората. Когато кралят дошъл, ярлът и всичките му воини били напуснали имението. Харалд пренощувал там, а ярл Хокон избягал в Швеция при крал Стайншел[62]. Останал при него. Като не го намерил, крал Харалд се върнал в града. През лятото заминал за Тронхайм и останал там до есента. На есен отново отишъл във Викен.
70. През лятото, когато ярл Хокон разбрал, че Харалд е заминал на север, веднага се върнал в Опландия. Останал там чак докато крал Харалд слязъл на юг. Крал Стайншел бил дал известна власт на ярла в Швеция. Когато наближил краят на зимата, Хокон заминал за Рингерике с голяма войска от готи и Вермландци, която получил от Стайншел. Взел си доходите от земите в Опландия, на които имал право, и заминал на изток в Готландия. Останал там до края на пролетта. Крал Харалд презимувал в Осло и изпратил пратеници в Опландия да съберат данъците, налозите и глобите за краля. Опландците обаче отговорили, че ще ги плащат на ярл Хокон, докато е жив. Така кралят не получил нищо през тази зима.
71. По същото време между Норвегия и Дания тръгнали посланици. И двата народа искали мир и разбирателство между кралете. Имало надежда да се стигне до мирно споразумение. Била уговорена среща край река Елв за сключване на мирния договор между крал Харалд и крал Свайн. Когато пролетта настъпила, двамата крале събрали по една голяма войска и много кораби за това пътуване. Ето какво разказва един скалд в своята ода:
Кралят, за да защити страната,
нареди да се издигне
от корабите крепостна стена
на север чак до Йоресюнд.
В морето той отплава.
Военен кораб със златен щевен
напред се носи по водата,
към Холандия отвежда той войската.
Бордове вибрират влажни.
Харалд, клетвите си спазваш.
Ти често с кораби обграждаше страната.
И Свайн през протока отплава
към срещата със краля.
Този, който враните нахрани
и запречи всеки път на юг,
със себе си поведе той войска датчани
сред морски пръски.
Тук ще разкажем как и двамата крале се отзовали на уговорената среща край границата между Норвегия и Дания. За това се говори в следните стихове:
Знатни владетелю от юг,
към срещата отплава ти,
тъй както всички датчани пожелаха,
и не поради причина маловажна.
Ето Свайн на север плава
до границата на страната,
за да се срещне с Харалд.
Пътуваха те изтощени покрай брега широк.
Когато кралете се срещнали, хората им започнали да настояват да сключат примирие. Мнозина започнали да се оплакват от щетите, които им били нанесени от набезите, плячкосванията и убийствата. Това продължило доста дълго, както се разказва тук:
Когато се срещнаха бойците,
бондите се оплакаха високо — да се чуе
колко силно се гневят един на друг.
Мъжете, които за всичко хленчат,
не бързат, както знаем,
когато път за разбирателство се търси.
За кралете срещата се разшири.
Гневът кралски би бил опасен,
ако мир надяваме се да постигнем.
Онези, които знаят само да се жалват,
всичко трябва на везните да качат.
На кралете нещата трябва да се кажат,
тъй както народът пожела.
Ако се разделят без помирение,
то жаждата за власт причина ще е за това.
После се намесили най-умните мъже в двете свити и се стигнало до помирение между кралете с условие, че Харалд получава Норвегия, а Свайн — Дания до границата, която разделяла двете кралства от стари времена. Никой не трябвало да плаща на другия данъци. Там, където двете страни си нанесли взаимно щети от плячкосванията, всеки сам щял да ги възстановява. Плячката, която бил взел всеки от тях, щял да си я задържи. Мирът трябвало да се спазва, докато и двамата крале са живи. Договорът бил скрепен с клетви. Кралете си разменили и заложници, за което се разказва в следните редове:
Чух, че Свайн и Харалд
с радост заложници си разменили.
Добро дело бе това.
Дано клетвите да спазят
и да държат на договора помежду си,
никой не трябва да го нарушава!
Мирът бе сключен пред свидетели!
След всичко това крал Харалд повел войската си към Норвегия, а крал Свайн се завърнал в Дания.
72. През лятото крал Харалд отишъл във Викен, но изпратил в Опландия хора да съберат данъците, които му се полагали. Бондите не искали да платят и казали, че ще чакат ярл Хокон да дойде, за да ги платят на него. А по същото време ярл Хокон бил в Готландия с голяма войска. Към края на лятото крал Харалд заминал за Кунгхеле. Той взел всички леки кораби, които могъл, и отплавал по река Гота. Наредил да изтеглят корабите по водопадите нагоре и ги пуснал на вода във Венерн, езерото, където знаел, че се намира ярл Хокон. Когато ярлът разбрал, че кралят е пристигнал, се изтеглил до южния бряг. Той водел голяма войска от готи. Крал Харалд закотвил корабите си и слязъл на сушата. На борда оставил част от воините да пазят. Кралят и още неколцина от хората му възседнали коне, а другите вървели пеша. Трябвало да минат през някаква гора с много блата, после през гъсти храсти, а накрая — през една рядка горичка. Когато навлезли в нея, кралските войници видели хората на ярла. От тях ги деляло блато. И двете войски започнали да се нареждат в боен ред. Кралят наредил на войниците си да заемат хълма. „Нека да видим дали те няма да нападнат първи. Хокон не е от търпеливите“ — казал той. Имало слана и прехвърчал лек снежец. Харалд и хората му се заслонили под щитовете си, но готите били леко облечени и треперели от студ. Ярлът ги помолил да почакат кралят да нападне първи. Всички били строени на еднакво високи места. Ярл Хокон носел знамето на Магнюс Улавсон.
Знаменосецът на готите се казвал Турвид. Той седял на кон, чиито юзди били завързани за пръчка, забита насред блатото. Знаменосецът заговорил на войниците: „Господ вижда, че ние имаме голяма войска и войниците ни са смели. Нека крал Стайншел да чуе, че сме помогнали на почитания ярл. Сигурен съм, че ако норвежките ни нападнат, ние ще им устоим. Но ако новобранците мърморят и избягат, по-добре да се оттеглят към ручея, отколкото насам. Ако момчетата продължат да недоволстват, което със сигурност зная, че правят, бягайте не по-далече от онзи хълм.“ И в същия миг норвежката войска изскочила с боен вик и започнала да бие с мечове по щитовете си. Тогава готите също започнали да надават бойни викове. Конят на знаменосеца се подплашил и толкова силно се дръпнал, че пръчката, на която били завързани юздите му, изхвръкнала във въздуха и минала покрай главата на знаменосеца. Той извикал: „Не можа да ме улучиш с тази стрела, норвежецо!“ И препуснал в галоп.
Преди битката крал Харалд говорил на войниците така: „Ще вдигаме голям шум и вой, но няма да излизаме иззад хълма, преди да са се приближили достатъчно до нас.“ Така и направили. Веднага щом се понесъл бойният вик, ярл Хокон понесъл напред знамето си. Кралските войници излезли иззад хълма и се спуснали върху редиците на ярла. Още в първите минути загинали мнозина от войниците на Хокон. Други избягали. Норвежците не ги преследвали дълго, защото започнало да се свечерява. Пленили знамето на ярл Хокон, отнесли много оръжия и дрехи, както и всичко друго, което успели да си присвоят от войската му. Когато слизал по хълма, кралят издигнал пред себе си двете знамена — своето и плененото от ярл Хокон. Воините на краля говорели помежду си, че ярлът най-вероятно е загинал. Докато яздели през гората, те се движели в редица по един. По едно време към тях се приближил изневиделица някакъв мъж на кон, светкавично промушил онзи, който носел плененото от ярл Хокон знаме, грабнал знамето и бързо се отдалечил в галоп към другия край на гората. Когато съобщили това на крал Харалд, той казал: „Ярлът е жив. Дайте ми бронята.“ През нощта кралят препуснал към корабите си. Мнозина си казали, че ярлът ще си отмъсти. Тюдолв разказва:
Бойците на Стайншел, които
жадния за битки ярл подкрепяха,
отидоха при Хел.
Нахвърлиха се върху великия и силен крал.
Тогава Хокон
надеждите си трябваше да изостави.
Бързо се оттегли той назад.
Така разказват тези,
които случката да украсят желаят.
Останалата част от нощта крал Харалд прекарал на кораба си. На сутринта, когато слънцето изгряло, дебел лед бил покрил водата наоколо. Можело да се ходи по него. Кралят казал на хората си да натрошат леда на парчета и да ги хвърлят във водата. Неколцина слезли на леда и започнали да го разбиват. Магнюс, синът на крал Харалд, предвождал кораба, който бил разположен в най-долната част на устието на реката съвсем близо до езерото. Когато там бил натрошен почти целият лед, един от моряците скочил върху другия още недокоснат лед и започнал сам да го разчупва като обезумял. Някакъв воин го погледнал и казал: „Както обикновено, сигурно никой няма да му помогне. Какво прави Хал Кодронсбане[63]? Вижте го как троши леда само!“
На кораба на Магнюс пътувал човек на име Турмод Айндридасон. Когато чул да се споменава името Кодронсбане, той скочил на леда върху Хал и го ударил смъртоносно с брадвата си. Кодрон бил син на Гюдмюнд Еюлвсон и Валярд. Сестрата на Гюдмюнд била майка на Юрюн, която пък била майка на Турмод. Самият той бил на една годинка, когато Кодрон бил убит, и никога не бил виждал Хал до този момент.
И така ледът бил натрошен и изхвърлен в езерото. Харалд извел кораба си в открити води, вдигнал платна и отплавал на запад. Кралският кораб останал в най-вътрешната част на прокарания през ледовете път и излязъл последен. Хал бил в свитата на краля и Харалд много държал на него. Ето защо след убийството му кралят бил много разгневен. Минало дълго време, докато кралският кораб стигне до залива. Магнюс пуснал убиеца да избяга в гората и предложил откуп на краля за него. Кралят едва не тръгнал да се бие срещу Магнюс и хората му, но приятелите им застанали между тях и ги помирили.
73. През същата зима крал Харалд заминал за Ромерике с голяма войска. Той обвинил бондите, че отказват да му платят данъците и че са помогнали на враговете му да тръгнат да се бият срещу него. Кралят заповядал да заловят виновните бонди. Някои от тях осакатил, други убил, а на мнозина отнел имотите. Който успял, избягал, а кралят заповядал надлъж и нашир да изгорят селищата и да ги опустошат. Тюдолв разказва:
Той, който планини превзе,
тежка присъда издаде
на хората от Ромерике.
Мисля, че редиците на Харалд
напреднали са в боя.
С огън кралят отмъсти.
Той бе този, който заповяда.
Пожарища пламтящи
водеха към мир бондите нещастни.
След това крал Харалд отишъл в Хедмарк и подпалил всичко. Нанесъл не по-малки щети, отколкото в Ромерике. Оттам заминал за Хаделандия и Рингерике. Навсякъде палел и опустошавал. Тюдолв разказва:
Хората се молеха живота им да пощадят.
Пожарът определи присъда непосилна
за жителите на Рингерике,
преди да стихнат пламъците буйни.
Бондите се принудили да оставят всичко в ръцете на краля.
74. От смъртта на крал Магнюс били изминали петнайсет години до битката при Нисан, а още две години — до мирния договор между крал Харалд и крал Свайн. Тюдолв разказва за това:
Накрая хьовдингът на Хордаландия
тежката битка завърши.
На третата година
мир постигна.
На брега мечовете в сеч се вихрят.
Битката след мирния договор между краля и опландците продължила три години и половина. Тюдолв разказва:
Не е лесно да намеря думи,
достойни да възвеличаят краля,
който опландците обучава
как нивите си да опустошават.
Умният хьовдинг бе печелил
толкоз чест и слава
през тези три години и половина,
че винаги ще се помни това.
75. Едвард Адалродсон станал крал на Англия след брат си Хорда-Кнют. Хората го нарекли Едвард Добрия[64] и той наистина бил такъв. Майка на крал Едвард била кралица Ема, дъщерята на Рикард, ярлът на Рюда.
Неин брат бил ярл Роберт, баща на Вилялм Бастард, който по онова време бил херцог на Рюда в Нормандия. Крал Едвард бил женен за кралица Гида, дъщеря на ярл Гюдине Юлвнадсон. Нейни братя били ярл Тусте — най-големият, ярл Морюкоре, ярл Валтюв, ярл Свайн и най-младият от всички — ярл Харалд. Последният от братята израснал в дружината на крал Едвард и бил негов възпитаник. Кралят много го обичал и го смятал за собствен син, защото нямал свои деца.
76. През едно лято Харалд Гюдинесон се приготвил да замине за Бретландия. Отплавал с няколко кораба. Когато излезли в открито море, задухал насрещен вятър и те акостирали на запад от Нормандия, където имало опасно течение. Моряците влезли в Рюда и отишли при ярл Вилялм. Той с радост посрещнал Харалд и спътниците му. Харалд служил като йест почти цялата есен, докато продължавали бурите и било опасно да се излиза в открито море.
Когато наближила зимата, ярлът и Харалд решили, че Харалд трябва да остане да презимува при тях. Той седял от едната страна на ярла, а от другата седяла съпругата на ярла. Тя била необикновено красива жена. Тримата всяка вечер разговаряли приятно, пиели и се забавлявали. Обикновено ярлът си лягал рано, а Харалд оставал до късно вечерта и разговарял с неговата съпруга. Това продължило почти през цялата зима.
Веднъж, докато разговаряли, тя казала: „Ярлът ме попита за какво си говорим толкова много и е сърдит.“ Харалд отговорил: „Веднага трябва да му кажем за какво сме разговаряли.“ На следващия ден Харалд помолил ярла за разговор и двамата влезли в стаята за разговори. Присъствали и съпругата на ярла, и съветниците му. Харалд започнал първи: „Трябва да ти кажа, ярле, че неслучайно дойдох тук. Има нещо повече от това, което вече ти казах. Мисля да те помоля да ми дадеш за жена дъщеря си. За това разговарях често с майка й и тя ми обеща да те придума за това.“ Веднага щом Хапала свършил да говори, всички присъстващи настояли пред ярла да изпълни молбата на момчето. Накрая дъщерята на Вилялм била сгодена за Харалд, но тъй като била още малка, те се уговорили да почакат няколко години до сватбата.
77. С идването на пролетта Харалд приготвил кораба си и отплавал. Двамата с ярла се разделили като големи приятели. Харалд отишъл при крал Едвард в Англия, но така и не се върнал във Валандия за сватбата. Крал Едвард управлявал Англия в продължение на двайсет и три години и починал в Лондон на 5 януари[65]. Погребали го в църквата „Свети Пол“ и англичаните го канонизирали за светец. Когато крал Едвард остарял, Тусте бил провъзгласен за военачалник на кралската войска и водач на охраната на страната. Той стоял над останалите ярли. Брат му Харалд бил човекът от кралската дружина, който стоял най-близо до краля по служба и имал поглед върху кралската съкровищница.
Разказват, че когато наближил последният час на краля, край него бил Харалд с още няколко души. В един миг Харалд се навел над краля и казал: „Призовавам всички вас за свидетели, че кралят ми завещава кралството и цялата власт над Англия.“ Скоро след това крал Едвард бил изнесен мъртъв от леглото си. Още същия ден се състояла среща на хьовдингите и бил обсъден изборът на крал. Тогава Харалд довел свидетелите си и пред тях заявил, че крал Едвард го е определил за наследник на кралската власт, преди да почине. Срещата завършила с провъзгласяването на Харалд за английски крал. Церемонията по коронясването се състояла на тринайсетия ден[66] в църквата „Свети Пол“. Тогава всички хьовдинги и целият английски народ се поклонили пред новия крал.
Когато неговият брат, ярл Тусте, научил за това, не останал доволен. Той смятал, че има не по-малко право на кралската корона. „Аз искам хьовдингите в страната да изберат за крал най-достойния“ — казал той. И тръгнали подмятания между братята за това. Крал Харалд отсякъл, че няма да отстъпи кралството никому, защото бил вече благословен и официално коронясан. Освен това и народът го бил приел. Започнал да си получава и всички доходи, полагащи се на краля.
78. Когато Харалд забелязал, че неговият брат Тусте иска да му отнеме кралството, замислил да го премахне, защото Тусте бил умен, сръчен и близък приятел с хьовдингите в страната. Затова Харалд отнел на Тусте властта, която имал в страната и върху останалите ярли в кралството. Ярл Тусте по никакъв начин не искал да слугува на свой роднина. Той заминал с хората си за Фландерн и останал там известно време. После отишъл във Фрисландия и оттам заминал за Дания при своя роднина крал Свайн. Бащата на краля, Юлв, и майката на Тусте, Гида, били брат и сестра. Ярлът помолил крал Свайн за помощ. Кралят му предложил да остане при него и да приеме едно ярлство, който да управлява сам. Тусте казал: „Искам да се върна в Англия, в моите имоти. А ако не ми помогнете за това, аз ще Ви помоля да приемете моята помощ в Англия, ако поискате да заминете с датската войска да завоювате страната като брата на вашата майка, Кнют.“
Крал Свайн отговорил: „Аз съм много по-малък воин от Кнют и едва успявам да опазя Дания от норвежките. Старият Кнют получи кралство Дания по наследство, а Англия превзе с война и битки. И все пак беше само въпрос на време да умре там. Норвегия Кнют получи без бой. Аз трябва се съобразявам със сегашните условия, а не с онези, в които живя моят роднина Кнют.“ Ярл Тусте казал: „Много по-малко постигам с мисията си тук, отколкото очаквах, щом ти, който си толкова високопоставен човек, ме оставяш в подобна безизходица. Явно аз търся приятелство там, където е най-неподходящо. Все пак може да се намери някой владетел, който не се страхува да прави големи планове колкото Вас, кралю.“ Кралят и ярлът се разделили без особено приятелски чувства един към друг.
79. Тусте се насочил към Норвегия. Отишъл при крал Харалд във Викен. Двамата се срещнали и ярлът му казал за какво е дошъл. Разказал на краля всичко за своето пътуване, откакто бил заминал от Англия. Ярлът помолил краля да му помогне да си върне кралство Англия. А кралят отговорил, че норвежците нямат особено голямо желание да пътуват до Англия и да плячкосват местата, над които властва английският крал. „Говорят — продължил той, — че на англичаните не може да се разчита много.“ Ярлът попитал: „Вярно ли е това, което се говори в Англия, че крал Магнюс, твоят роднина, е изпратил хора при крал Едвард да му съобщят, че Магнюс притежава кралство Англия със същото право, с което притежава и Дания, и че бил наследил страната от Хорда-Кнют съгласно клетвите, които двамата си били дали един на друг?“
Кралят попитал: „Защо не я е управлявал страната тогава, щом е била негова?“ Ярлът попитал на свой ред: „Защо ти нямаш Дания, щом е принадлежала на крал Магнюс преди теб?“ Кралят отговорил: „Няма защо датчаните да се заяждат с нас, норвежците. Ние нанесохме големи щети на твоите роднини.“ Тогава Тусте казал: „Ако ти не искаш да ми кажеш, аз ще ти кажа. Магнюс покори Дания, защото тамошните хьовдинги му помогнаха, а ти не я получи, защото целият народ застана срещу тебе. Магнюс не се пребори да спечели Англия, защото народът искаше за крал Едвард. Ако ти искаш да властваш над Англия, аз мога да направя така, че повечето от тамошните хьовдинги да ти станат приятели и помощници. Само по титла стоя след моя брат Харалд. Всички знаят, че не се е раждал военачалник като теб в Севера. И за мен е чудно, че ти се бориш петнайсет години да завоюваш Дания, а не искаш да вземеш Англия, която ти се предлага на тепсия.“ Крал Харалд помислил върху думите на ярла и разбрал, че в тях има много истина. Приискало му се да притежава това кралство. Дълго и често разговарял с Тусте за това и накрая двамата се уговорили през лятото да заминат за Англия и да превземат страната.
Крал Харалд изпратил вестоносци да съобщят за сбор на войската от цяла Норвегия. Навсякъде се говорело за това и хората правели всякакви догадки накъде ще бъде насочен походът. Някои изреждали подвизите на Харалд и казвали, че няма нищо невъзможно за него. Други смятали, че не е лесно да се завоюва Англия. Населението било многочислено, а имало една военна част, наречена Тингманалид, в която влизали толкова сръчни воини, че един от тях струвал колкото двама от бойците на Харалд. Тогава конярят Юлв отговорил:
Кралският коняр
няма нужда да пътува на кораба на Харалд.
Кралство никога не съм печелил,
ако за това не съм бил принуждаван.
Един тингман сам двама наши ще събори.
Други навици добих в младостта си,
русокоса жено.
През същата пролет конярят Юлв починал. Крал Харалд се изправил над гроба му и казал: „Тук лежи най-добросъвестният и най-верният воин на своя крал.“ Пак тогава ярл Тусте отплавал към Фландерн, за да се срещне с воините, които били дошли с него от Англия до Фландерн.
80. Войската на крал Харалд се събрала в Солюнд. Преди да тръгне от Нидарос, кралят отишъл при кивота на крал Улав, отворил го, подрязал косите и ноктите на краля и заключил отново капака. Ключовете хвърлил в река Нид и оттогава кивотът на Улав Светия не е отварян. По това време се навършили трийсет и пет години от смъртта на Улав, който бил живял също трийсет и пет години на този свят. Крал Хапала повел воините си на юг, за да се срещнат с частта на Тусте. Събрала се огромна войска. Казват, че крал Харалд разполагал с около двеста кораба, между които имало кораби за продоволствие и малки шхуни.
Докато дрейфували край Солюнд, един воин на име Гирд, който пътувал на кралския кораб, сънувал сън. Видял се да стои на кралския кораб, а на острова забелязал вещица. В едната си ръка държала меч, а в другата корито за тесто. Тя огледала всичките им кораби. На всеки щевен била кацнала птичка. Навсякъде гъмжало от орли и врани. Вещицата казала:
Явно краля от изток мнозина
ще подучат на запад да замине
и да потърси ключа от кивота с тялото.
За мен от полза е това.
Там враната храна
на корабите ще намери.
Тя знае, че добре ще се нахрани.
Винаги такова нещо одобрявам.
81. Турд бил войник от кораба, пътуващ до този на краля. Една нощ той пък сънувал, че вижда флотата на крал Харалд да плава към някаква страна. Той знаел по някакъв начин, че това е Англия. Турд видял големи бойни редици, строени в тази страна. Като че ли двете войски се готвели за битка. Развявали се много знамена. Пред чуждите войници яздела огромна вещица. Тя била възседнала вълк, а той държал в устата си тяло на мъж. От муцуната му струяла кръв. Когато вълкът изял трупа, вещицата хвърлила в устата му друг. И така един след друг той изял всички. Вещицата казала:
Тролът червени щитовете оставя
да блестят, когато боят наближава.
Сърдито гледа братът ютюн
как кралят война започва.
Жена ръфа месо от загиналите воини.
Обагря с дива радост вълка
муцуната си с кръв.
82. Една нощ крал Харалд сънувал, че е в Нидарос и се среща с брат си крал Улав, който му казва:
Смелият крал
спечели много битки с чест.
Аз свята смърт във битката намерих,
защото бях си у дома.
Страхувам се, кралю, че смърт те чака
на бойното поле.
Храна на вълците ще станеш.
Тъй Господ пожела.
Хората разказвали за много други сънища и предзнаменования. Повечето от тях предвещавали зло. Преди да тръгне от Тронхайм, крал Харалд оставил сина си Магнюс да управлява Норвегия, докато го няма. Тура Турбергсдотер останала също, но кралица Елисив и дъщерите й Мария и Ингеяр заминали с Харалд. Другият син на краля, Улав, също заминал с тях извън страната.
83. Когато корабите на краля се приготвили и дочакали попътен вятър, те отплавали към Ялтландия. Част от тях пристигнали направо на Оркньой. От Ялтланд и Харалд заминал за Оркньой, където към войската му се присъединили още подкрепления. Придружили го и ярлите Пол и Арленд, които били синове на ярл Турфин. Там кралят оставил кралица Елисив и двете им дъщери Мария и Ингеяр, а той самият отплавал с войската си към Шотландия и Англия. Акостирал при Клевландия. Плячкосали и превзели страната. Не срещнали никаква съпротива. След това Харалд отишъл в Скардаборг и се сражавал с гражданите на крепостта. Той изкачил войската си на хълма и наредил да направят голяма клада, която запалили. Когато пламнала, воините грабнали запалени пръчки и пренесли огъня в града, където подпалвали къща след къща. Накрая градът се предал. Норвежците избили много граждани и взели всяка вещ, която им попаднала под ръка. Англичаните нямали друг изход, освен да се предадат на крал Харалд, само и само да запазят живота си. Така Харалд превзел всяко място, през което минал кракът му. Той се отправил към Хелорнес. Срещу него излязла дружина, която се сражавала с кралската войска. Крал Харалд победил.
84. След това крал Харалд се запътил към Хюмбер по течението на реката, където превзел околните земи. По това време ярлите Морюкоре и Валтюв били в Йорвик с голяма войска. Крал Харалд стигнал до Юса и срещу него излязла войската на ярлите. Кралят слязъл на сушата и започнал да строява бойните си редици. Единият му фланг се разположил на единия бряг на реката, а другият по-навътре в сушата до един насип. До тях имало дълбоко и широко блато, покрито с вода. Ярлите наредили войската си покрай брега на реката. Кралското знаме се веело близо до реката. Всички бойни редици били плътни, но при насипа редицата била тънка и воините били с най-малко опит. Ярлите се втурнали към насипа. Флангът на норвежците отстъпил. Англичаните ги подгонили, мислейки, че норвежците ще побегнат. Пред английските редици се развявало знамето на Морюкоре.
85. Когато крал Харалд видял, че англичаните се спускат към тях, наредил да се свири атака и насърчил войниците си да се бият с всички сили. Той вдигнал само едно знаме — „Ландьойдан“, и войската му атакувала толкова устремно, че англичаните пред тях отстъпили и хукнали да бягат. Мнозина от войниците на ярла били посечени. Някои бягали по течението на реката, но повечето минали по насипа. Там труповете на загиналите така гъсто покривали земята, че настъпващите норвежци ги прегазили. На същото място и Морюкоре се разделил с живота. Хардисон разказва:
В реката загинаха мнозина.
Воините измираха
и на дъното отиваха.
Около младия Морюкоре
много бойци изгинаха без време.
Кралят на Фялер подгони врага си
и войската побягна с Всички сили.
Могъщият Улав си знае.
Тази ода Стайн Хардисон съчинил за сина на крал Харалд, Улав. В нея разказал как крал Улав се сражавал заедно със своя баща. За това се говори и в откъса за Харалд[67]:
Загинали войници в блатото лежаха.
Бойците на Валтюв с оръжие в ръка умряха.
Привикналите с битките норвежци
по купища от трупове вървяха.
Ярл Валтюв и онези от войниците му, които останали живи, избягали към Йорвик. И там били избити мнозина. Това сражение се водило в сряда преди месата за св. Матеюс[68].
86. Ярл Тусте побързал да се върне от Фландерн при крал Харалд и участвал във всички сражения. Станало така, както той бил предвидил и бил предсказал на краля при последната им среща: мнозина се присъединили към тях, когато пристигнали в Англия. Това били роднини и приятели на ярл Тусте, които много помогнали на крал Харалд. След битката, за която току-що разказахме, цялото население от околните селища се предало във властта на Харалд. Някои все пак избягали. Кралят тръгнал да завземе града и разположил войската си на моста край Стамфорд. Тъй като се разчуло, че кралят е спечелил много победи срещу великите английски хьовдинги и огромната им войска, хората се страхували от Харалд и не се осмелявали да му се противопоставят. Гражданите взели решение да предложат на крал Харалд да предадат града и населението му в неговите ръце. И от двете страни тръгнали вестоносци. В неделята крал Харалд повел войската си към града. Пред крепостните стени той и гражданите се срещнали на тинг. На него народът потвърдил решението си да се подчини на крал Харалд и му дал за заложници синовете на знатните гражданите само защото познавали добре ярл Тусте.
Вечерта кралят слязъл към корабите си с победа, която постигнал сам. Той бил весел и щастлив. За сутринта определили да се свика тинг, на който кралят щял да назначи управители на града, да раздаде феоди и права. Същата вечер, след залез-слънце, в града пристигнал крал Харалд Гюдинесон с голяма войска. Той влязъл в града със съгласието и одобрението на всички граждани. Поставил постове на Всички градски порти и всички пътища към града. Направил това така, че норвежците да не разберат какво става. През нощта войската останала в града.
87. В понеделник[69] след като изслушал сутрешната литургия, крал Харалд Сигюрдсон свикал наборниците. Той подготвил войската си, сменил постовете и обявил кой ще тръгне с него и кой ще остане. От всяка военна част двама тръгвали с краля, един оставал. Ярл Тусте се приготвил да слезе с дружината си на брега и да последва крал Харалд. Да пазят корабите останали кралският син Улав, ярлите от Оркньой Пол и Арленд и синът на Турберг Арнесон — Йойстайн Оре. Той бил най-известният от феодалите и него кралят обичал най-много. Дори му обещал за жена дъщеря си Мария.
Времето било прекрасно и слънцето напичало. Воините оставили броните си на корабите. Понесли със себе си щитове, шлемове, копия, запасали мечове на коланите си, а мнозина носели лъкове и стрели. Всички били весели и оживени. Когато наближили града, срещу тях препуснала голяма войска. Кралските воини видели кълбата пушек, излизащи изпод копитата им, и проблясващите сред тях красиви щитове и бели брони. Кралят спрял войската си и повикал ярл Тусте. Попитал го що за войска е тази. Ярлът отговорил, че му приличат на размирници, но че може да са и някои негови роднини, които идват да предложат на краля помощта си и да минат под неговата заповед. Харалд казал, че първо трябва да спрат и да разберат каква е тази войска. Така и направили. Колкото повече приближавала войската, все по-голяма ставала. Като че ли цялата околност била покрита с парчета лед, когато слънцето се отразявало в оръжията на конниците.
88. Тогава крал Харалд Сигюрдсон казал: „Трябва да намерим разумен изход. Не става дума за размирици, а явно самият крал идва насам.“ Ярлът казал: „Имаме изход и той е, че трябва колкото може по-бързо да се върнем на корабите си за подкрепления и за оръжие. Трябва да се отбраняваме с всички сили или да се върнем на корабите си и да се опитаме да се защитаваме оттам.“ Крал Харалд поклатил глава: „Друго ще направя. Ще кача трима войници на най-бързите коне и ще им наредя да яздят колкото може по-бързо. Нека съобщят на нашите войници на корабите какво става тук. Те ще дойдат да ни помогнат и тогава англичаните ще трябва да се бият с нас, преди да се предадем.“ Ярлът му казал, че ще се подчини на всяко негово решение и че няма намерение да бяга. Тогава крал Харалд наредил да вдигнат знамето „Ландьойдан“. Знаменосецът му се казвал Фрирек.
89. Кралят наредил войската си в дълги и тънки редици. Извил ги и почти допрял фланговете един до друг. Получило се нещо като широк кръг, равномерен от всички страни. Стояли, наредени щит до щит. Кралят и личната му дружина се разположили извън кръга и пред тях се развявало знамето. Това били най-отбраните бойци на Харалд. На друго място наблизо се подредил ярл Тусте със своята част и с друго знаме. Кралят наредил редиците си по този начин, защото знаел, че конниците нападат на малки дружини и бързо се отдръпват назад. Харалд казал, че неговата дружина и тази на ярла ще се включат в боя там, където е най-тежко. „Стрелците ще бъдат с нас. Те ще опират задния край на стрелите си в земята и ще се целят в гърдите на ездачите, ако те се бият с нас отблизо. Стрелците от втората редица ще се целят в гърдите на конете.“
90. Крал Харалд Гюдинесон пристигнал с голяма войска от ездачи и пехота. Крал Харалд Сигюрдсон обикалял на кон из своите бойни редици и ги подреждал. Ранили тежко коня му и той паднал. Кралят политнал напред и се строполил на земята, но бързо се изправил на крака и казал: „На път падането носи щастие.“ Тогава английският крал попитал норвежците, които се биели в редиците на войската му: „Познавате ли едрия човек със синята риза и красивия шлем, който падна с коня си ей там?“ „Това е самият крал“ — отговорили му. Английският крал казал: „Едър и властен мъж. Но късметът му май свърши.“
91. И ето че двадесет конника от Тингманалид препуснали срещу норвежката войска. И ездачите, и конете били покрити с брони. Един от ездачите попитал норвежците: „Ярл Тусте във войската ли е?“ Тусте отговорил: „Няма защо да се крия, ето ме.“ Тогава ездачът казал: „Брат ти Харалд те поздравява и ти обещава да те пощади и да ти даде Нортимбраландия. Ако се присъединиш към него, ще ти отстъпи една трета от кралството да я управляващ наред с него.“ Ярлът отговорил: „Това предложение е нещо по-различно от враждата и предателството му през зимата. Да го беше направил тогава, не един воин от онези, които лежат тук мъртви, щеше да е още жив, а положението на английското кралство щеше да е далеч по-добро. Ако аз приема предложението му, какво ще предложи той на крал Харалд Сигюрдсон?“ Ездачът отговорил: „Той каза, че ще му отстъпи нещо от Англия — седем стъпки или малко повече, защото е по-висок от другите.“
Тогава ярлът заявил: „бърни се и кажи на крал Харалд да се приготви за бой. Всичко друго може да се случи, но не и ярл Тусте да предаде крал Харалд Сигюрдсон и да отиде във вражеската войска. Ние ще направим само едно — ще умрем с чест или ще превземем Англия.“ И ездачите се върнали обратно. А крал Харалд Сигюрдсон се обърнал към ярла: „Кой беше този многословен човек?“ Тусте отвърнал: „Крал Харалд Гюдинесон.“ Крал Харалд Сигюрдсон казал: „Дълго време не бяхме наясно с това. Те бяха дошли толкова близо до нашата войска, че крал Харалд можеше и да не се върне.“ Ярлът се съгласил: „Така е, господарю. Непредпазлива постъпка от страна на един владетел. Наистина можеше да стане, както Вие казвате. Аз разбрах, че иска да ми предложи пощада и голямо кралство, но знаех също, че ще стана негов убиец, ако го бях издал. Предпочитам той да бъде моят убиец, отколкото аз — неговият.“ Тогава крал Харалд Сигюрдсон се обърнал към хората си: „Този човек бе дребен на ръст, но здраво беше стъпил в стремената си.“ Тук е мястото да кажем какво съчинил крал Харалд Сигюрдсон:
Напред да тръгнем без брони
в бойните редици
срещу яйцето на черната врана.
Шлемове светят,
броня нямам,
а снаряжението ни
на корабите долу се намира.
Бронята на краля носела името Ема. Тя била толкова дълга, че стигала до коленете му и била толкова здрава, че никакво оръжие не успявало да я пробие. Крал Харалд Сигюрдсон отсъдил: „Тези стихове не бяха добри. Ще измислим по-добри.“ И изрецитирал следното:
Под щитовете заедно стоим
и не треперим от страх
под грохота на тежкото оръжие.
Така ни заповяда
жената, която ни окуражава.
Тя, която огърлица носи,
помоли ме глава високо да повдигна
сред битката, в която мечът черепите срещна.
А Тюдолв разказва:
Няма да изменя
на младите наследници на краля,
ако в битката той загине.
Ще стане тъй, както Господ пожелае.
Едва ли слънцето на кралската съдба
по-добре от него осветява.
Съобразителните отмъстители на Харалд
са възмъжали вече ястреби.
92. И битката започнала. Англичаните препуснали срещу норвежците. Отпорът, който им бил оказан, бил здрав и било трудно за англичаните да пробият норвежките редици заради стрелбата. Яздели около тях. В началото битката била хаотична от страна на англичаните, докато норвежците спазвали бойните си редици. Англичаните атакували и веднага се отдръпвали назад, когато не постигали успех. Когато норвежците забелязали това, те предположили, че англичаните яздят срещу тях, без да имат достатъчно мощ за атаката, и тръгнали в контраатака с намерението да продължат да ги преследват, когато онези се отдръпнат. Тогава англичаните пробили норвежките редици и се спуснали от всички страни върху тях с копия и стрели. Когато крал Харалд Сигюрдсон видял това, се спуснал натам, където завесата от размахващи се оръжия била най-гъста. Битката се ожесточила още повече и мнозина загинали и от двете страни. Крал Харалд Сигюрдсон така подивял, че изскочил пред бойните си редици и започнал да нанася удари и с двете си ръце. Не носел нито шлем, нито ризница. Всички, които се биели близо до него, отстъпили. Като че ли англичаните всеки момент щели да се оттеглят. Арнур Ярласкалд разказва:
Великият във ударите крал
твърдо отстояваше защитата във боя.
Мълниеносен беше той,
безстрашен. Никога не показа страх.
На херсите войската свидетел бе,
че острието кърваво на неговия меч
смъртно нараняваше врага.
Една стрела се забила в гърлото на крал Харалд Сигюрдсон и тази рана била смъртоносна за него. Той загинал, а заедно с него и цялата му дружина. Първи паднали тези, които защитавали знамето. Боят се развихрил отново със страшна сила. Ярл Тусте застанал под кралското знаме. За втори път двете войски започнали да нареждат бойните си редици. Това прекъснало боя за малко. Тогава Тюдолв изрецитирал следните редове:
Лошо тръгнаха нещата.
Във опасност е войската.
Без нужда Харалд ни поведе на война.
Тъй е трябвало смелият ни крал
дните свои да завърши
и всички нас в опасността да хвърли.
Загина той, нашият владетел.
И преди боят да започне отново, Харалд Гюдинесон предложил на своя брат ярл Тусте и на другите останали живи норвежци да прекратят битката и да пощади живота им. Но норвежците в един глас извикали, че предпочитат да загинат до последния човек, отколкото да приемат милост от англичаните. Разнесъл се боен вик и сражението започнало с нова сила. Арнур Ярласкалд разказва:
Кралят, който от изгрев
започна да ни защитава,
в един нещастен миг смъртта намери.
Блестящите стрели
врагът не си спести.
Другарите на щедрия владетел
избраха да умрат
за своя пълководец,
вместо милостиво да бъдат пощадени.
93. В същия миг пристигнал Йойстайн Оре от корабите на норвежците с дружината си. Всички били облечени в ризници. Йойстайн грабнал знамето „Ландьойдан“. За трети път се подновил боят и този път бил най-жесток. Загинали много англичани и се предполагало, че всеки момент ще отстъпят. Това сражение хората нарекли „Ездата на Оре“. Йойстайн и хората му толкова бързо стигнали от корабите до бойното поле, че още преди да влязат в боя, били изморени. Но, впускайки се в сражението, те толкова подивели, че захвърлили щитовете. Скоро се освободили и от ризниците си. Тогава станали уязвими за ударите на англичаните. Загинали почти всички големи воини на Норвегия. Денят наближавал своя край. Както обикновено, не всички били еднакво доблестни в битката: някои избягали, а други намерили различни начини да спасят живота си. Стъмнило се, преди да приключи страшната сеч.
94. Конярят на крал Харалд Сигюрдсон, Стиркор, който бил известен човек, успял да се измъкне от бойното поле. Той намерил кон и бързо препуснал, отдалечавайки се. Вечерта излязъл вятър и станало доста студено, а Стиркор бил само по риза, с шлем на главата и меч в ръката си. Когато умората надделяла, започнал да трепери. В това време срещу него се задал човек с двуколка, който бил облечен с кожен елек. Стиркор приближил към него и го попитал: „Ще ми продадеш ли елека си, селянино?“ Селянинът отвърнал: „Не и на теб. Ти си норвежец, познавам те по говора.“ Стиркор попитал: „Какво ще направиш, като съм норвежец?“ Селянинът отговорил: „Бих те убил, но за съжаление нямам оръжие.“ Тогава Стиркор казал: „Ако ти не можеш да убиеш мен, аз ще се изкуша да убия теб, селянино.“ При тези думи той завъртял меча си и го забил толкова рязко в шията на човека, че главата му паднала отсечена. Стиркор взел кожения елек и препуснал към брега.
95. Ярлът на Рюда Вилялм Бастард научил, че неговият роднина крал Едвард е мъртъв и че при официална коронация били провъзгласили Харалд Гюдинесон за крал на Англия. Вилялм смятал, че има по-голямо право на това кралство от Харалд поради роднинството си с крал Едвард, Освен това имал и още една причина да се разплати с Харалд: той нарушил обещанието си да се ожени за дъщерята на Вилялм. И така Вилялм събрал голяма войска от Нормандия и кораби. В деня, когато тръгвал и възсядал коня си, при него дошла жена му и поискала да разговарят. Той я ритнал с петата си толкова силно в гърдите, че тя паднала назад и начаса издъхнала. Ярлът препуснал, без да се обръща, към корабите си и отплавал с войската си към Англия. Придружавал го брат му епископ Ота. Когато пристигнал на английския бряг, ярлът плячкосвал и където стъпел кракът му, се обявявал за владетел. Ярл Вилялм се отличавал с ръста и силата си, бил изкусен ездач и голям воин. Той бил извънредно груб, но много умен мъж. Хората говорели, че не е човек, на когото може да се довериш.
96. Харалд Гюдинесон разрешил на сина на Харалд Сигюрдсон, Улав, да си замине с воините, които му останали, а самият той се върнал с войската си в южната част на Англия, защото разбрал за нахлуването на ярл Вилялм Бастард. Крал Харалд бил придружаван от братята си Свайн, Гирд и Валтюв. Харалд и ярл Вилялм се срещнали край Хастингс. Между тях се разгоряла голяма битка[70], в която намерили смъртта си крал Харалд, брат му, ярл Гирд и голяма част от воините им. Това се случило деветнайсет дни след гибелта на крал Харалд Сигюрдсон. Ярл Валтюв се спасил с бягство. Късно една вечер ярлът срещнал една от военните части на Вилялм. Когато забелязали хората на Валтюв, войниците на Вилялм избягали в някаква дъбова гора. Били стотина души. Ярл Вилялм и хората му запалили гората и изгорили войниците. Туршел Скаласон разказва във „Валтювсфлок“ следното:
Стоте дружинници на краля
вождът нареди да изгорят
със огън буен.
За бойците тази вечер бе
вечер на измама.
На воините бе съдено, зная аз,
в капана да попаднат.
И черният вълк богато се нахрани.
97. Вилялм се провъзгласил за крал на Англия. Той изпратил предложение на ярл Валтюв да се помирят и му казал, че ще го пощади. Определил му среща. Ярлът тръгнал с няколко души към мястото на срещата. Но когато стигнал до степта на север от моста Кастала, при него дошли двама управители на имения с дружините си. Те заловили ярла, оковали го във вериги, а после го обесили. Англичаните обявили мъртвия ярл за светец. Туршел разказва:
Ясно е, че Вилялм дошъл от юг
и, багрещ своето оръжие,
пристигнал през студеното море,
смелия Валтюв да измами.
Истината е, че
скоро не ще престанат
убийствата на хора в Англия.
Смел и бърз бе моят господар.
Няма да умре по-дързък крал.
Вилялм бил крал на Англия в продължение на двайсет и една години. След това неговите наследници продължили да управляват кралството.
98. Синът на крал Харалд, Улав, заминал с войската си от Англия. Плавали към Равнсьор и през есента стигнали до Оркньой. Там разбрали, че дъщерята на крал Харалд Сигюрдсон, Мария, внезапно умряла в същия миг, в който загинал баща й Харалд. Останали да презимуват там. През лятото Улав заминал за Норвегия, където народът го провъзгласил за крал заедно с брат му Магнюс. Кралица Елисив заминала с доведения си син Улав и дъщеря си Ингеяр. С тях през морето доплавал и Скюле, когото от този момент нататък хората нарекли Възпитаника на краля. Придружавал го и неговият брат Шетил Крок. И двамата били необикновено умни мъже и близки приятели на краля. Шетил Крок заминал за Хологаландия и подготвил добър брак за крал Улав. От него водят произхода си много знатни хора. Скюле, Възпитаника на краля, бил умен и силен мъж, който имал и забележително красива външност. Той станал предводител на кралската дружина на Улав и се изказвал на съветите от името на краля. Скюле участвал наред с краля в управлението на страната.
Крал Улав поискал да дари Скюле с богата област в Норвегия по негов избор заедно с всички доходи от нея, които по право принадлежали на краля. Скюле му благодарил за предложението, но казал, че предпочита да го помоли за нещо друго: „Ако е възможно, бих искал да Ви върна подаръка и бих предпочел да приема имоти, които се намират до местата, където Вие, господарю, правите обикновено Коледните тържества.“ Кралят се съгласил и му подарил земите източно от Кунгхеле, край Осло, земите около Тьонсберг, край Борг, Берген и Нидарос. Това били най-хубавите земи в тези райони. И до днес те са собственост на наследниците в рода на Скюле. Крал Улав го оженил за своята родственица Гюдрюн Невстайнсдотер. Нейна майка била Ингерид, която пък била дъщеря на Сигюрд Сир и Оста. Тя била сестра на крал Улав Светия и на крал Харалд. Синът на Скюле и Гюдрюн се казвал Осолв и бил женен за Тура, дъщерята на Скуфте Огмюндсон. Техният син пък се казвал Гюторм и бил баща на Борд, който бил баща на крал Инге[71] и херцог Скюле[72].
99. Една година след гибелта на крал Харалд тялото му бил откарано от Англия в Нидарос и погребано в църквата „Света Мария“, която била построена по негово нареждане. Хората говорят, че крал Харалд стоял над всички по ум и съобразителност, по бързината, с която вземал решенията си, и далновидността си. Той бил сръчен като никой друг, когато боравел с оръжието. Крал Харалд бил победоносец, както вече писахме. Тюдолв разказва:
Степите на Шааландия.
Не им липсва съпротива.
Ударът е половин победа.
Харалд това доказа.
Крал Харалд бил красив мъж. Той изглеждал прекрасно. Имал руса коса, брада и мустаци. Едната му вежда била малко повдигната. Имал едри, но идеално оформени ръце и стъпала. Харалд бил висок пет лакътя. Той бил жесток с неприятелите си и отговарял грубо, когато някой му противоречал. Тюдолв разказва:
Прекалено много поводи за наказание
виждаше Харалд в своите знамения.
Мисля, че кралските слуги
наказани ще бъдат
заради насилието, което упражниха.
Те трябва да си сърбат, каквото надробиха.
На раздорите ще сложи Харалд край,
ще наложи ред и
всекиму заслуженото ще даде.
Кралят силно обичал властта и всякакъв род победи. Той бил търпелив към приятелите си и към онези, които харесвал. Тюдолв разказва:
Власт от краля аз получих
заради моята ода
на военния кораб.
Когато някой добрина покаже,
с приятелство му се отплаща кралят.
Крал Харалд бил на петдесет години, когато го застигнала смъртта. Не притежаваме никакви данни за детството му, преди да навърши петнайсет години, когато взел участие в битката при Стиклестад със своя брат крал Улав. След това Харалд живял тридесет и пет години и през цялото време нямали край за него войните и размириците. Крал Харалд никога не избягал от бойното поле, а винаги намирал изход, когато врагът го превъзхождал по численост. Всички негови воини разказвали, че когато били в голяма опасност и трябвало да се вземе бързо решение, той винаги избирал онзи изход, който после се оказвал най-добрият възможен за всички.
100. Халдур, синът на Бринюлв Юлвалде Старши, бил умен мъж и голям воин. Когато чул, че двамата братя крал Улав Светия и Харалд били смятани за съвсем различни по характер, заявил: „Бил съм в дома на двамата братя, ние бяхме близки приятели. Аз познавам характерите им и никога не съм срещал хора, които да мислят толкова еднакво като тях. Бяха много умни и необикновено сръчно си служеха с оръжието. И двамата искаха богатство и власт. И двамата бяха горди. Те не бяха обикновени хора. Искаха да управляват и бяха строги в наказанията, които налагаха. Крал Улав принуждаваше хората да приемат християнството и православните нрави. Той наказваше жестоко онези, които не искаха да му се подчинят. Местните хьовдинги смятаха, че Улав не съди справедливо и еднакво всички и тогава вдигнаха войска срещу него. Кралят загина заради самия себе си. Това беше причината да стане и светец. Харалд правеше набези за чест, слава и власт и завладяваше всички народи, които можеше. Други крале бяха причина за смъртта му. В ежедневието двамата крале показваха еднаква решителност и загриженост за честта си. Те бяха далновидни и предприемчиви. Затова бяха известни надалече.“
101. Първата зима след гибелта на крал Харалд Норвегия била управлявана от крал Магнюс Харалдсон. Той управлявал страната още две години заедно с брат си Улав и тогава Норвегия имала двама крале. Магнюс властвал над северната й част, а Улав — над източната. Крал Магнюс имал син на име Хокон. Възпитавал го Стайгар-Туре. Хокон бил многообещаващ младеж. След гибелта на Харалд Сигюрдсон датският крал Свайн решил, че мирът между датчаните и норвежците няма да се задържи още дълго. И в двете кралства наистина свикали войските си. Синовете на Харалд извели воините и корабите си от страната, а крал Свайн тръгнал от юг с датската войска. Между двете войски тръгнали вестоносци с предложения за примирие. Норвежците заявили, че или ще се спазва сключеният вече договор, или ще се сражават. По този повод били съчинени следните стихове:
С мир и принуда
запази Улав страната.
Не смееше никой крал
да поиска кралството за себе си.
А в „Улавсдропа“ Стайн Хардисон разказва:
Смелият в битките крал
от Леговището[73]
ще пази своите земи от Свайн.
Там, където почива светият крал.
Смел воин е той.
Крал Улав рода си ще разпръсне
по цяла Норвегия.
Претенции за страната не трябва
наследниците на Юлв да предявяват.
Когато се срещнали войските, между кралете им отново бил сключен договор и се установил мир между двата народа. Крал Магнюс се разболял и се залежал. Той умрял в Нидарос и го погребали там. Магнюс бил крал, обичан от целия народ.
Улав останал единствен крал в Норвегия, след като брат му Магнюс починал. Той бил едър мъж с хубаво телосложение. Говори се, че рядко можело да се види такъв красавец по онова време. Имал копринена руса коса, която падала върху раменете му, прекрасни светли очи и гъсти мигли. Обикновено бил мълчалив. На празненства обаче се веселял и пиел с удоволствие. Ставал разговорлив и бил приятен събеседник. Докато управлявал, Улав запазил мира. Стайн Хардисон разказва за това:
Трьондерският властелин,
мечоносец храбър,
с разум смята да установи
мир по своите земи.
На войниците това се нрави.
Хората се радват,
че един от ангелския род
изтръгва мир за тоз народ.
2. В Норвегия имало стар обичай мястото на краля да бъде на дълга издигната пейка, а бирата да се разнася около огнището. Крал Улав бил първият, който наредил мястото му да се постави на издигнатата пейка, която пресичала столовата по дължина. Той бил първият, който наредил да се пали огнището в столовата и да се постила подът и лете, и зиме. По времето на Улав пазарните селища в Норвегия се разраснали, били построени и нови. Той основал търговското средище Берген. Скоро много богати хора се заселили наоколо, а търговци от други земи често посещавали Берген. Там Улав поставил и основите на църквата „Исус Христос“ — голяма каменна църква. Само част от нея била завършена по негово време, но той успял да изгради напълно дървената църква. Крал Улав създал гилдията[74] Микла в Нидарос и още много други гилдии в търговските центрове. В тях устройвали тържества. По негово време най-голямата камбана на такова средище била камбаната „Бьоярбот“ в Нидарос. Братята в гилдията построили църквата „Света Маргрета“, цялата от камък.
Събиранията и помените станали нещо обикновено за населението на търговските средища. Хората придобили нови навици да се обличат и обуват. Носели красиви панталони, вързани с шнурове по краката. Някои си слагали гривни на краката. Обличали дълги туники с връзки отстрани и ръкави с дължина пет лакътя, които били толкова тесни, че трябвало да ги повдигат, да ги завързват с ленти над лакътя и да ги пускат надиплени да падат към китките. Обувките били високи и украсени с коприна и позлата. Имало още много други чудновати моди по онова време.
3. Крал Улав въвел някои нови обичаи в дружината си. Наредил на масата му да сядат знатни негови приближени, които да наливат питието в бокали на себе си и на всички видни хора, седящи на същата маса. Край масата стояли прислужници с факли или с големи свещи. На основната маса имало определени места с лице към краля за коняря и другите висши сановници. Крал Харалд и другите крале преди него пиели от скъп рог, който бил разнасян от трона в кръг около огнището. Те вдигали тост и наздравици с всеки, който искал да пие. Скалдът Сигват разказва:
Разбрах,
че победният военачалник
приятелски ме поздрави
и ме прие —
бе тъй любезен,
когато щедри воини
дойдоха с рогове от злато
и искаха със мен да пият;
тогава при него в Хаюг аз живеех.
4. Крал Улав имал сто дружинника, шейсет йести[75] и други шейсет души, които снабдявали кралското имение с каквото потрябва и правели всичко, което пожелаел кралят. Когато селяните попитали краля, защо, когато обикаля пиршествата, пътува с повече хора, отколкото позволява законът и отколкото са водили кралете преди него, той отговорил: „Не управлявам кралството по-добре от моя баща и не трябва да ми се оказва по-голяма чест, отколкото на него, въпреки че водя два пъти по-голяма свита от неговата. С това не искам да ви потискам или да ви затруднявам.“
5. Крал Свайн Юлвсон умрял от старост десет години след като загинали двамата Харалдовци. След него на престола се възкачил синът му Харалд Хайн, който управлявал в продължение на четири години. След него дошъл редът на сина му Свайн Кнют, който се задържал три години начело на властта. Когато умрял, го канонизирали за светец. После крал станал третият син на Свайн, Улав, който властвал осем години. След него на трона се възкачил четвъртият син — Айрик Гуде, който също се задържал осем години. Кралят на Норвегия Улав бил женен за Ингерид — дъщерята на датския крал Свайн. А датският крал Улав Свайнсон бил женен за Ингеярд — дъщерята на крал Харалд, която била и сестра на норвежкия крал Улав. Улав Харалдсон, наричан от някои Улав Кире[76], а от други — земеделеца Улав, имал син от Тура Юансдотер. Нарекли го Магнюс. Той бил красив и израснал достоен за похвала в кралската свита.
6. Крал Улав изградил една каменна черква в Нидарос и я разположил там, където тялото на крал Улав Светия било погребано за първи път в земята. Олтарът се намирал точно на мястото на самия гроб. Тази черква нарекли църквата „Исус Христос“. В нея пренесли кивота на крал Улав и го поставили в олтара. Веднага след това се явили множество знамения. През лятото, една година след построяването на черквата, в нея се събрали много хора. В деня, в който навремето бил убит крал Улав, се случило чудо — един сляп човек прогледнал. А на самия празник, когато кивотът и светите мощи били изнесени, както обикновено, навън и поставени в двора на църквата, един ням човек си върнал говора и започнал да възхвалява Бог и Улав Светия с мека реч. Третото чудо се случило с една жена, дошла чак от Свитюд. Тя трудно пътувала, защото не виждала. Но жената се осланяла на Господ и пристигнала точно в деня на празника. Въвели я в църквата за ръка, за да присъства на литургията, и още преди края на службата тя прогледнала и с двете си очи. Била сляпа в продължение на четиринайсет години, а си заминала с възвърнато ясно и остро зрение.
7. Когато пренасяли кивота на крал Улав по една от уличките на Нидарос, той изведнъж толкова натежал, че трябвало да го оставят на земята. Повече никой не могъл да го помръдне. Тогава разкопали уличката и погледнали в изкопа. Намерили тялото на дете, което било убито и скрито на това място. Изнесли трупа и поправили уличката. След това лесно повдигнали кивота и го понесли по-нататък.
8. Крал Улав често отсядал в именията си из страната. Когато бил в Рангерике, отседнал в имението си Хаюкбьо[77]. Скоро се разболял от тежка болест, причина за която била гъба по пшеничените зърна. Тази болест отвела краля от този свят. По това време се навършили двайсет и шест години от възкачването му на престола на Норвегия след смъртта на крал Харалд. Тялото на крал Улав било пренесено в Нидарос и погребано в църквата „Исус Христос“, която била построена по негово нареждане. Народът много обичал крал Улав и по време на неговото управление Норвегия израснала бързо по отношение на блясък и богатство.
Веднага след смъртта на крал Улав за крал на цяла Норвегия бил провъзгласен синът му Магнюс. Когато опландците научили за смъртта на крал Улав, те провъзгласили Хокон, Възпитаника на Туре, за крал. Той бил племенник на Магнюс. Хокон, Туре и свитата им се запътили към Тронхайм и щом стигнали до Нидарос, свикали тинга на Йоре[78]. На него Хокон предявил претенции към кралската титла. Селяните се съгласили да го приемат за крал на половината от страната, какъвто бил баща му Магнюс. Хокон премахнал граничната такса за трьондерците и въвел много други облекчения за тях. Освободил ги от задължението да носят коледни дарове на краля. Тогава всички трьондерци се заклели във вярност на крал Хокон и му обещали своето приятелство. Хокон се сдобил с лична дружина и заминал обратно за Опландия. Той въвел за опландците същите облекчения, както за трьондерците, и опландците също му се заклели във вярност и подчинение. Тогава в Тронхайм се рецитирали тези стихове:
Пристигна тук младият Хокон.
Той е най-личен още по рождение.
Първи е в ездата на страната.
След него се нарежда Стайгар-Туре.
Самият той, тъй щедър,
предложи на наследника на Улав
половината страна.
Магнюс, този сладкодумник,
по-малко не ще притежава.
2. През есента крал Магнюс заминал за Леговището. Настанил се в кралската резиденция и останал, докато минала половината зима. Магнюс разполагал със седем дълги кораба, намиращи се в постоянна готовност до брега на река Нид, точно до кралската резиденция. Когато крал Хокон разбрал, че крал Магнюс е в Тронхайм, прекосил планината Довре и се запътил към Леговището. Хокон се настанил в Скюлегорд край църквата „Св. Клеменс“. Това била старата кралска резиденция. Крал Магнюс не одобрил големите дарове, които крал Хокон раздал на земевладелците, за да купи тяхното приятелство. Магнюс смятал, че Хокон се разпорежда с неговото имущество. Бил много разгневен от това и го приел като измама, защото така щял да получава по-малко доходи от тези, които получавали преди баща му и дядо му. За всичко това Магнюс обвинил Туре. Крал Хокон и Туре забелязали отношението на Магнюс и се изплашили. Били почти сигурни, че Магнюс има дълъг кораб, готов да тръгне всеки момент.
През ранна пролет, когато наближила кинделмесата, крал Магнюс тръгнал в най-тъмната нощ[79] с кораба, покрит с платнище, и със запалени свещи под него. Отплавал към Хьовринг. Акостирал там и хората му запалили голям огън на брега. Крал Хокон и дружината му, които били в града, видели пламъците и помислили, че зад тях стои някакъв заговор. Хокон наредил да се съберат войниците му и всички мъже от Леговището и да останат заедно през нощта. На сутринта, когато започнало да се развиделява, крал Магнюс видял войската край Йоресюнд и отплавал от фиорда към Гюлатингшлаг. Тогава крал Хокон се отправил също натам с намерение да стигне до Викен. Хокон свикал първо съвета в града. На него приканил хората да се съберат около него и отново обещал на всички своето приятелство. Хокон признал, че го безпокоят намеренията на неговия роднина крал Магнюс. Крал Хокон възседнал коня си и се приготвил да тръгне. Всички му се заклели във вярност, обещали му помощ и подкрепа и го последвали към Стайнберг.
Крал Хокон се насочил към планината Довре. Един ден, докато преминавали през нея, кралят препуснал след една бяла яребица, а тя отлетяла. Много скоро след това Хокон се разболял тежко и умрял още в планината. Отнесли тялото му обратно в Леговището само месец след като тръгнал оттам. Всички граждани го посрещнали. Повечето от тях плачели, защото го чувствали като много близък човек. Положили тялото на крал Хокон в църквата „Исус Христос“. Така той останал завинаги на двайсет и пет години. Бил един от най-обичаните владетели на Норвегия. Хокон се сражавал в Бярмеландия и спечелил победа там.
3. През зимата крал Магнюс отплавал за Викен. Напролет отишъл в Халандия и плячкосвал надлъж и шир. Изгорил Вискадал и много други селища. Спечелил голяма плячка и се върнал в кралството си. Бьорн Крепхенд[80] разказва в „Магнюсдропа“:
Кралят на Вос
с меча си тръгна за Халандия.
Врагът във ярост бе преследван.
Кралят на Хордаландия
къщите на селяните изгори.
Трьондерският вожд опожари
още селища надлъж и шир.
Високо пламъците вятърът издигна.
Вдовиците на Вискадал не мигнаха.
Тук ще разкажем как крал Магнюс нанесе огромни щети на Халандия.
4. Свайн се наричал синът на Харалд Флете, който бил датчанин по произход. Той бил голям морски разбойник и велик боец, сръчен като никой друг. Произхождал от знатните родове на своята страна. Той живеел в обкръжението на крал Хокон. Когато кралят умрял, Стайгар-Туре изгубил надежда да сключи мирен договор и да се сприятели с крал Магнюс, ако той поеме самостоятелно властта над цялата страна. Причина за съмненията на Стайгар-Туре били по-раншните му действия и съпротивата, която организирал срещу Магнюс. Туре и Свайн намерили изход. Те събрали голяма дружина и я присъединили към многочислената военна част на Туре. Тъй като по това време Туре вече бил стар и трудноподвижен, предводител станал Свайн. Много хьовдинги приели плана на двамата, най-известеният от тях бил Егил, синът на Аслак от Фоландия. Той бил феодал, женен за дъщерята на Огмюнд Турбергсон, която била сестра на Скуфте от Гиске. Шалг, богат и влиятелен мъж, също се присъединил към дружината. За това говори Туршел Хамарскалд в „Магнюсдропа“:
Туре, велик в сечта, събра с Егил
от всички краища войска;
но не спечелиха особена изгода.
Разбрах — на Шалг другарите
понесли са щети големи,
когато феодалите
срещу военачалника вдигнаха ръка
и дадената клетва нарушиха.
Туре и останалите събрали дружините в Опландия и влезли в Румсдал и Сюнмьоре. Оттам взели кораби и отплавали към Тронхайм.
5. Сигюрд Юлвсон се наричал един феодал, който бил син на Лодин Вигярскале[81]. Той също събрал дружина, когато разбрал за Туре и войската му. Събрал всички, които можели да дойдат във Вигя. Свайн и Туре също отплавали натам с войската си. Те се сражавали със Сигюрд и воините му. Двамата победили и избили много бойци. Сигюрд отстъпил и избягал при крал Магнюс. Туре и дружината му отишли в Леговището и останали известно време във фиорда. Към тях там се присъединили много мъже. Крал Магнюс научил за това и веднага събрал войска. С нея отплавал на север към Тронхайм. Когато влязъл във фиорда и Туре и неговите спътници чули това, те се разположили около Хьовринг и се приготвили да отплават от фиорда. Загребали към Вагнвикстранд, акостирали и слезли на брега. Тръгнали към Тексдал. Пренесли Туре на носилка през планината. Когато минали планината и стигнали до вода, намерили няколко кораба и отплавали към Хологаландия. Крал Магнюс тръгнал след тях веднага щом се приготвил в Тронхайм. Туре и хората му заминали още по на север към Бяркьой. Йон и синът му Видкюн, които били собственици на тамошното имение, избягали. Дружината на Туре обрала и изгорила имението, както и един красив дълъг кораб, който бил притежание на Видкюн. Когато корабът пламнал и се завъртял на едната си страна, Туре казал: „По-Вдясно на борд, Видкюн!“ Тогава били съчинени и следните редове:
Насред Бяркьой гори
най-прекрасното имение, което зная.
Огънят искри.
Не, Туре никога не прави
нещо полезно!
Не може Йон да се оплаче,
че когато мракът легне,
липсват кражби и пожари.
В пламъци имението е обвито
и дим към небесата се издига.
6. Йон и Видкюн пътували ден и нощ, докато се срещнали с крал Магнюс. Свайн и Туре се отправили на юг и плячкосали надлъж и шир Хологаландия. Когато спрели във фиорда, който се нарича Харм, видели да приближават корабите на Магнюс. Дружината на Туре смятала, че няма достатъчно хора, за да се сражава, и се измъкнала. Туре и Егил с войската си загребали към Хестюн, а Свайн се насочил към открито море. Други техни воини влезли навътре във фиорда. Крал Магнюс тръгнал след Туре и Егил. Когато корабите се озовали един срещу друг при акостирането, Туре се намирал в предната част на своя кораб. Тогава Свайн Юлвсон викнал към него: „Бърз ли си, Туре?“ Туре отвърнал: „Бърз съм в ръцете, но съм спънат в краката.“ Тогава войниците на Туре и Егил хукнали нагоре по брега, а Туре бил пленен от врага. Пленили и Егил, защото той не искал да изостави жена си. Крал Магнюс заповядал да отведат и двамата във Вамбархолм. Когато го повели по брега, Туре залитнал, а Видкюн му подхвърлил: „По-вляво на борд, Туре!“ Отвели Туре до бесилката. Там той казал:
Четирима бяхме някога —
напразно: управляваше един!
А когато се качил на бесилката, казал: „Лош е лошият съвет!“ И увиснал. Щом отрязали въжето на извития клон, на който го обесили, Туре натежал, вратът му се пречупил и тялото му паднало на земята. Егил също бил отведен до бесилката. Когато робите на краля понечили да го окачат на клона, той им казал: „Не трябва да ме бесите, защото с това всеки от вас ще заслужи сам бесилото повече от мен.“ Тогава били съчинени и тези редове:
Чувал съм, прекрасна жено,
че Егил успял да отправи
към простите роби на краля
истинни думи; дано е верно!
Той казал, че въжето на врата
повече от него
всеки от тях заслужава.
Твърде жестоко бе наказан
един боец.
Крал Магнюс присъствал, когато ги бесели, и бил толкова гневен, че никой от хората му не посмял да се застъпи за двамата пленници. Когато Егил увиснал на бесилката, кралят отронил: „Не ти помагат твоите роднини при нужда.“ От това разбрали, че кралят очаквал някой от присъстващите да го помоли да пощади живота на Егил. Бьорн Крепхенд разказва:
Съобразителният господар на Согн
обагри своя меч сред Хармфюрд
в кръвта на вражеската си дружина.
Вълкът получи топла плът
да ръфа.
Ти чу, че кралят
трябваше да отмъсти за таз измяна.
Така потръгнаха нещата,
че Туре на бесилото увисна.
Успешен беше този поход
за краля на войската.
7. След това крал Магнюс отплавал за Тронхайм. Там наказал строго виновниците за измяната. Някои избил, а на други изгорил именията. Бьорн Крепхенд разказва:
Храбрецът, който враните засища,
дружината от трьондерци изплаши,
когато пламъци искрящи
съзряха в селищата да се ширят.
Видях как кралят със един замах
двама херси умъртви.
Вълкът не огладня.
Орелът към бесилото се устреми.
Свайн Харалдсон избягал първо към морето, а оттам към Дания, където останал, докато се помирил с крал Йойстайн Магнюсон. Двамата сключили мирен договор и крал Йойстайн го направил свой приближен, сприятелил се с него и му оказал големи почести.
И така крал Магнюс започнал да управлява сам Норвегия. Той задържал мира в страната и изгонил всички викинги и разбойници. Магнюс бил предприемчив човек, обичал войните и решителните действия. По всичко приличал повече на своя дядо по бащина линия крал Харалд, отколкото на своя баща.
8. Крал Магнюс тръгнал на поход извън страната с голяма и пищна войска и множество дълги кораби. Насочил се на запад през морето към Оркньой. Пленил ярлите Пол и Арленд и ги изпратил в Норвегия. Сина си Сигюрд оставил да управлява островите и му назначил съветници. След всичко това крал Магнюс отплавал с войската си към Сюдерьой. Там плячкосвали и опожарявали селищата, избивали местното население и грабели надлъж и шир. Селяните се пръснали на всички страни. Някои избягали към фиордите на Шотландия, други в Салтире[82], трети в Ирландия. Някои били помилвани и се заклели във вярност на краля. Бьорн Крепхенд разказва:
Огънят над Аюдхюс заигра
високо към небето.
Пръсна се народът,
от домовете
пламък изпълзя.
Към Ивист тръгна кралят
с огън и меч във кръв обагрен;
бондите трябваше да се простят
с живота и своето богатство.
Той, който враните пои,
стигна в Шид след това
и го изпепели.
В Тирвист щастлив вълкът
в червено зъбите си оцвети.
Гренландският крал
девиците накара
да заплачат горко.
Ад следваше неистовия страх.
Избяга от Мил народът.
9. Крал Магнюс отвел войската си на Светия остров[83]. Пощадил жителите и имотите им. Говори се, че поискал да му отворят църквата „Колюмкиле“. Кралят не влязъл вътре. Той отворил и веднага затворил вратата. Залостил я така, че никой да не смее да влезе в църквата. Така си стои тя оттогава. Крал Магнюс отплавал на юг към Ил, където плячкосвал и опожарявал. След като завоювал и тази земя, отишъл в Ирландия и Шотландия. И там плячкосал и опожарил селищата, през които минал, и се отправил към Ман. Бьорн Крепхенд разказва:
На пустия Сандьой пренесе
чевръстият крал войната.
Над Ил дим се понесе,
когато воините кралски
огън разгоряха.
На юг от Сантире изгиваха хора
под острието на меча.
Кралят нареди
и при Ман мнозина да избият.
Един от синовете на Гюдрьод, кралят на Сюдерьой, се казвал Логман. Неговата задача била да защитава Нурьой[84]. Когато крал Магнюс стигнал до Сюдерьой, Логман се скрил, но не напуснал островите си. Воините на крал Магнюс обаче го хванали, а с него и екипажа му точно когато се канели да отплават към Ирландия. По нареждане на краля Логман бил окован и строго охраняван. Бьорн Крепхенд разказва:
Сигурно убежище не намери
синът на Гюдрьод.
Трьондерският крал отведе
от страната Логман.
Младият крал плени
край носовете
хитрия кралски син
там, където мечовете изсвистяха рязко.
10. След това крал Магнюс повел войската си към Бретландия. Когато стигнали в Онгюлсьойсюнд, срещу него излязла местната войска, предвождана от двама ярли — Хюге Прюде[85] и Хюге Дигре[86]. Те веднага се впуснали в бой. Сражението било жестоко. Крал Магнюс стрелял с лък, но Хюге Прюде бил покрит от горе до долу с броня, така че всичко освен очите му било покрито с метал. Крал Магнюс изстрелял една стрела срещу него. Същото направил и някакъв войник от Хологаландия, който стоял до краля. Двамата стреляли едновременно. Едната стрела се забила в основата на носа на шлема на Хюге и той се килнал. Другата стрела попаднала в окото на ярла и минала през главата му. Говорят, че именно тази стрела била изстреляна от краля. Ярл Хюге загинал и бретландците отстъпили. Те дали много жертви. Бьорн Крепхенд разказва:
В Онгюлсюнд хьовдингът отреди
Хюге Прюде с живота да се раздели.
Оръжия размахваха насам-натам,
от лъка бързо изсвистя стрела.
Било съчинено и следното:
По броните стрели дрънчаха,
кралят стреля с мощ.
Тетивата кралска звънна,
кръв от шлема пръсна.
Стрели срещу щитове летяха,
врагове в битката загиваха.
А кралят хордаландски уби ярла
в жестокото сражение.
В този бой победил крал Магнюс и превзел Онгюлсьой, както и преди него кралете били превземали земи. Онгюлсьой бил една трета от Бретландия. След сражението крал Магнюс обърнал посоката и повел войската си към Шотландия. Между него и крал Малколм,[87] шотландския крал, тръгнали пратеници. Накрая двамата крале сключили мирен договор. Крал Магнюс получил всички острови на запад от Шотландия, които се намирали на такова място, че от тях до континента се пътувало само по права линия. Когато крал Магнюс стигнал до Салтире, изтеглил една шхуна през провлака на Салтире и с нея отплавал. Кралят сам стоял на руля. Той завладял цялата земя, която се намирала отляво на борда му. Салтире била обширна земя, най-плодородната и най-хубавата от Сюдерьой. Между Салтире и Шотландия има малък провлак, през който често преминавали дълги кораби.
11. През зимата крал Магнюс останал на Сюдерьой. Хората му обикаляли по фиордите на Шотландия и превземали всички острови — населени и безлюдни за краля на Норвегия. Магнюс взел Бядминя за жена на сина си Сигюрд. Тя била дъщеря на краля на Ирландия Миркяртан Тялвасон[88], който управлявал и Кюнактер[89]. През лятото крал Магнюс повел войската си обратно към Норвегия. Ярл Арленд умрял от старост в Нидарос и го погребали там, а ярл Пол — в Берген. Скуфте, синът на Огмюнд Турбергсон, бил известен феодал, който живеел в Гиске в Сюнмьоре. Той бил женен за Гюдрюн, дъщерята на Турд Фолесон. Техни деца били Огмюнд, Фин, Турд и Тура, която била омъжена за Осулв Скюлесон. Синовете на Скуфте били достойни за похвала млади хора.
12. Шведският крал Стайншел умрял приблизително по времето, когато загинали двамата Харалдовци. Кралят, който властвал в Свитюд след него, се наричал Хокон. След Хогон се възкачил на престола синът на Стайншел — Инге. Той бил почитан и могъщ крал, по-едър и силен от другите мъже в кралството. Бил крал на Свитюд, когато крал Магнюс властвал в Норвегия. Магнюс заявил, че от древни времена границата между двете страни била река Гота. Тя разделяла кралство Норвегия от кралство Швеция и Венерн от Вермландия. Крал Магнюс предявил претенции за всички земи на запад от Венерн — Сюндал, Нурдал, Веар, Вардиняр и всички Марки[90], които принадлежали към тях. От дълго време те обаче принадлежали на шведския крал, а жителите им плащали данъци на Вестерготландия. Хората в тези селища искали да останат поданици на шведския крал. Крал Магнюс препуснал към Готландия с голямата си и силна войска. Когато стигнал до граничните селища, той оплячкосал и опожарил всички. Населението било принудено да му се предаде. Той стигнал до езерото Венерн, когато есента вече била напреднала. Запътил се към Квалденсьой и наредил да направят крепост от торф и трупи. Около крепостта изкопали ров и когато защитното съоръжение било готово, донесли храна и всичко необходимо. Кралят оставил в крепостта триста души с хьовдинги Фин Скуфтесон и Сигюрд Юлстренг. Воините в дружината били най-добрите от кралската войска. После кралят се върнал във Викен.
13. Когато шведският крал разбрал какво прави Магнюс, събрал войска и се понесъл слух, че се кани да тръгне срещу норвежците. Но се забавили с приготовленията и норвежците съчинили следното:
Твърде дълго
Инге Бакбрай се кани да тръгне.
Но когато ледът сковал водите на Венерн, крал Инге тръгнал с около трийсет хиляди души. Той пратил вестоносец в крепостта при норвежците и им казал да заминат с плячката си за Норвегия. На посланието на краля Сигюрд Юлстренг отвърнал, че Инге трябва да измисли нещо друго, вместо да ги гони като стадо към обора, а преди всичко трябва да се приближи до крепостта. Пратениците отнесли думите му на краля. Тогава Инге тръгнал с голямата си войска към острова. За втори път той изпратил хора при норвежците да им кажат да си тръгнат с оръжието си, дрехите и конете, но да не вземат със себе си това, което са откраднали. Норвежците отказали и двете войски започнали да се обстрелват. Кралят наредил да донесат камъни и клони и да напълнят рова. После донесли абордажни куки, вързали ги за дълги пръчки и ги закачили за стените на крепостта. Кралските войници започнали да се катерят по стените. Тогава норвежците помолили за пощада и крал Инге им казал, че могат да излязат оттам без оръжие и без горни дрехи. Когато норвежците излезли от крепостта, всеки от тях получил удар с пръчка. После всички те заминали за Норвегия, а хората от Марките минали на страната на крал Инге. Сигюрд, Фин и воините им отишли при крал Магнюс и му разказали за неуспеха си.
14. През пролетта, веднага щом се разтопил ледът, крал Магнюс повел голяма войска към Елв и тръгнал по източния й бряг. Плячкосвал навсякъде, където стъпил кракът му в земите на шведския крал. Когато стигнал до Фоксене, той и войската му слезли от корабите на брега. След като преминали през някаква река, се озовали срещу войска от готи. Започнало сражение. Норвежците били разбити и отстъпили. Мнозина загинали край един водопад. Крал Магнюс избягал, но готите го последвали и убивали всеки, когото настигали. Лесно се разпознавал крал Магнюс поради едрия си ръст. Той носел червена военна туника върху ризницата си, а златистата му коса се спускала върху раменете. От едната му страна яздел Огмюнд Скуфтасон, който бил също така едър и красив. Той казал на краля: „Дай ми робата си, кралю!“ Кралят го попитал: „Какво ще правиш с нея?“ „Искам я — настоял Огмюнд, — давал си ми и по-големи подаръци.“ Наоколо се простирали широки полета и през цялото време норвежците и готите се виждали едни други. Изведнъж се появили стръмни планински склонове, които скрили гледката. Тогава кралят подал на Огмюнд туниката си и онзи веднага я облякъл. После отново препуснали по полетата. Огмюнд поел с хората си по един пряк път. Готите го взели за краля и препуснали след него. Тогава норвежкият крал се насочил към корабите си. Огмюнд се измъкнал, макар и трудно, и стигнал невредим до корабите. След това крал Магнюс отплавал надолу по река Гота и се отправил към Викен.
15. През лятото била уговорена среща на кралете при Кунгхеле край Елв. На нея дошли норвежкият крал Магнюс, шведският крал Инге и датският крал Айрик Свайнсон. Тримата сключили мирен договор помежду си. Когато се събрали хората за съвета, кралете се отделили от останалите и поговорили насаме. После се върнали на съвета и обявили мирния договор. Сключили го с условието всеки от тях да запази кралството, което са имали дедите му. Кралете трябвало да простят на воините си щетите и грабежите, които били извършили. И самите крале щели да си простят това един на друг. Крал Магнюс щял да получи Маргрет, дъщерята на крал Инге, за жена. От този ден нататък хората я нарекли Жената на мира. Говорели помежду си, че не са виждали по-величествени крале от тях тримата. Крал Инге бил най-едрият и най-силният, изглеждал и най-властен. Крал Магнюс бил най-смелият и най-бързият, а крал Айрик — най-красивият. Когато приключили с това, за което се били срещнали, тримата крале се разделили.
16. Крал Магнюс получил Маргрет за кралица. Изпратили я от Свитюд в Норвегия с пищна свита. Крал Магнюс имал вече няколко деца, които тук ще назовем. Един от синовете му се казвал Йойстайн. Родът на неговата майка не бил знатен. Другият се казвал Сигюрд и бил една година по-малък. Майка му се казвала Тура. Третият се казвал Улав и бил още по-малък. Майка му се казвала Сигрид и била дъщеря на Саксе от Вик, който бил известен човек в Тронхайм. Сигрид била наложница на краля.
Казват, че когато се върнал от грабителски поход от запад, крал Магнюс донесъл нови привички и обичаи в обличането, които били характерни за западните страни. Хората носели обувки и имали къси жакети и наметала. Магнюс получил прозвището Берфьот или Барбайн[91]. Някои го наричали Магнюс Високия. Трети му казвали Воинът Магнюс. Той бил по-висок от другите. Имало знак, отбелязващ височината му, в църквата „Света Мария“ в Леговището, същата църква, която построили по нареждане на крал Харалд. На северната й страна били изсечени три кръста в каменната стена. Единият показвал ръста на крал Харалд, другият — на Улав и третият — на Магнюс. Знаците били сложени на такова място, че да е удобно да се целуват. Най-отгоре бил кръстът на крал Харалд, най-отдолу — кръстът на Магнюс, а до двата бил кръстът на Улав.
17. Скуфте Огмюндсон се скарал с крал Магнюс за наследството на някакъв човек, който бил починал. Скуфте го бил взел, а Магнюс предявил претенции към него. Много пъти двамата разговаряли по този въпрос. Скуфте бил решен никога да не отстъпи на краля. Когато се срещнали, Скуфте припомнил на краля тяхното роднинство и това, че винаги му е бил приятел и го е подкрепял. Казал, че е достатъчно умен и добавил: „Няма да споря по този въпрос, кралю, ако нямам право. И тъй като приличам на дедите си, отстоявам правото си пред всеки човек, без да правя разлика между хората.“ Кралят държал на своето и не омекнал пред тези приказки. Скуфте си заминал.
18. При краля дошъл Фин, разговарял с него и го помолил да зачете правото на него и баща му в това дело. Кралят разсърдил. Тогава Фин казал: „Друго очаквах от Вас, кралю, а не да ми откажете правата, когато бях на Квалденсьой. Хората казаха, което беше самата истина, че тези, които останат там, са щели да бъдат, ако великодушието на крал Инге не беше по-голямо от Вашата загриженост. Мнозина смятат, че се върнахме засрамени оттам.“ Кралят не се притеснил особено и от тези думи и Фин си заминал.
19. Тогава Огмюнд Скуфтесон дошъл при краля. Влязъл при него и казал за какво е пристигнал. После помолил краля да зачете тяхното право и това на техния баща. Кралят отговорил, че е правилно, което той казва, и че те са неправомерно дръзки. Тогава Огмюнд казал: „Ти можеш да изкараш нещата такива, че правото да не бъде на наша страна, кралю, защото властта е в твоите ръце. Потвърждава се това, което казват, че повечето, които получават живота си като дар, отвръщат или с лошо, или с нищо. Бих искал и аз да ти кажа, че никога повече няма да ти служа, нито баща ми, нито който и да е от братята ми.“ И Огмюнд си тръгнал. Той и крал Магнюс никога повече не се видели.
20. Напролет Скюфте Огмюндсон се приготвил да отплава от страната. Той имал пет дълги кораба и всички били добре оборудвани. Синовете му Огмюнд, Фин и Турд го придружили. Те прекалено късно се приготвили за път. Чак през есента отплавали за Фландерн и пристигнали през зимата. Рано на следващата пролет отплавали към Валандия, а през лятото минали през Нурвасюнд и през есента стигнали в Ромаборг. Там Скуфте умрял. По време на това пътуване починали и всичките му синове. Турд живял най-дълго от всички. Той умрял на Сикильой. Казват, че Скуфте бил първият норвежец, който е плавал през Нурвасюнд. Този поход се прочул надлъж и нашир.
21. В Леговището, където сега почива крал Улав, веднъж се запалила една къща и пожарът се разпрострял наоколо. Тогава изнесли кивота на крал Улав от църквата и го поставили срещу огъня. В този момент притичал един глупав и неук човек. Той ударил по кивота и наругал Светия мъж. Заявил, че сигурно всичко ще изгори — и църквата, и другите къщи, защото той с нищо не им помогнал въпреки молбите. Но ето че всесилният Бог запазил църквата непокътната, но на неразумния мъж изпратил възпаление на очите още на следващата нощ и той останал да лежи там до Светия крал Улав и да моли за опрощение Всевишния. В същата църква човекът получил изцеление.
22. В Леговището се случило и още нещо. Една жена била доведена в църквата, в която почива крал Улав. Тя била толкова саката и изкривена, че и двата й крака били извити навътре. Когато започнала горещо да се моли и да го призовава със сълзи на очи, светецът я изцелил от болестта и крайниците й се изправили. Тя можела да ги употребява нормално като всички хора. Тръгнала си по обратния път здрава и щастлива.
23. Крал Магнюс се приготвил да отплава от страната с голяма войска. По това време се навършили девет години, откакто станал крал на Норвегия.[92] Той тръгнал на запад през морето с най-пищната войска, която е имало някога в Норвегия. Придружавали го всички знатни лица от страната: Сигюрд Ранесон, Видкюн Йонсон, Даг Айливсон, Серк от Согн, Йойвинд Улбоге — кралският коняр, Юлв Ранесон — братът на Сигюрд, и много други. С цялата тази войска кралят се отправил на запад към Оркньой, откъдето взел със себе си синовете на ярл Арленд — Магнюс и Арлинг. После отплавал към Сюдерьой. Когато спрели в Шотландия, Магнюс Арлендсон скочил през борда на кралския кораб през нощта и заплувал към сушата. Изкачил се на брега, запътил се към гората и се присъединил към дружината на шотландския крал. Крал Магнюс повел войската си към Ирландия, където плячкосвали. Тогава на помощ му дошъл крал Миркяртан с голяма войска и те превзели голяма част от страната — Дъблин и Дъблиншир[93]. През зимата крал Магнюс останал в Кюнактер при крал Миркяртан. Оставил хора да управляват страната, която превзел. Когато пукнала пролетта, кралете заминали с войските си на запад към Юлстер и водили много сражения там, и превзели страната. Те спечелили по-голямата част от Юлстер. Тогава Миркяртан се върнал в дома си в Кюнактер.
24. Крал Магнюс подготвил корабите си и намислил да замине за Норвегия. Той оставил свои хора да управляват Дъблин. Корабите му стояли на рейд край Юлстер, готови за отплаване. Те смятали, че им трябват животни за клане и крал Магнюс помолил крал Миркяртан да им изпрати няколко такива животни. Той определил пратениците да се върнат в деня преди месата за св. Бартоломеюс[94]. Следобеда преди деня на месата обаче те още не били пристигнали. На следващия ден, когато слънцето изгряло, крал Магнюс слязъл на брега с по-голямата част от войската си и тръгнал да търси хората си и животните. Времето било безветрено и слънцето греело силно. Пътят минавал през блата и тресавища. Над тях били прокарани мостчета и от двете страни имало малки гори. Когато навлезли далече навътре в сушата, стигнали до висок хълм, откъдето се виждало наоколо. Тогава видели голям облак прах навътре в страната. Обсъдили това помежду си. Някои предположили, че е ирландската войска, а други — че това са техните пратеници с животните. Останали да чакат.
Тогава Йойвинд Улбоге казал: „Кралю, какъв е смисълът на това пътуване? Мисля, че напредваш невнимателно. Ти знаеш, че ирландците са склонни към измяна. Измисли някакъв изход за войската.“ А кралят отвърнал: „Нека да построим бойните си редици и да бъдем готови в случай на измяна.“ И войската се строила. Кралят и Йойвинд излезли пред бойните редици. Крал Магнюс носел шлем на главата си и червен щит с инкрустиран със злато лъв. На колана си бил запасал меча „Легбит“[95]. Пластината между дръжката и острието била от зъб на морж, а самата дръжка била обвита със златни нишки. Оръжието било много красиво. Държал копие в ръката си, върху ризата си носел червена копринена туника. На гърдите и гърба й бил извезан със златни копринени конци лъв. Казват, че никой не бил виждал дотогава по-величествен и дързък мъж. Йойвинд носел същата червена копринена туника като на краля. И той бил едър, красив мъж и велик боец.
25. Когато облакът прах наближил, те разпознали своите хора, които идвали с много животни, получени от ирландския крал. Той бил спазил дадената пред крал Магнюс дума. И войската на краля се обърнала и тръгнала към корабите си. Било следобедно време. Когато обаче стигнали до блатата, им се случило нещастие. Срещу тях от всички храсти изскочили ирландски воини и се хвърлили да се бият. Скоро загинали много норвежци. Тогава Йойвинд казал: „Кралю, лошо тръгнаха нещата с войската ни, трябва да намерим изход.“ Кралят отвърнал: „Да свирят сбор на цялата ни войска под знамената и нека всички воини тук се скрият зад щитовете си като зад крепостна стена. После ще се изтеглим заднешком през блатата.“
Ирландците стреляли напористо и все пак и от тях мнозина загинали. Но винаги на мястото на мъртвия заставал жив. Най-долното блато било почти непроходимо. Там също загинали много норвежци. Тогава кралят викнал към Тургрин Шинлюе, който бил феодал от Опландия. Помолил го да мине през рова с дружината си. „Така ние ще ви прикриваме, за да не ви наранят. После ще излезете на онзи хълм там и ще стреляте по тях, докато ние минем през водата. Защото вие сте добри стрелци!“ Когато Тургрин и войниците му преминали през рова, метнали щитовете си на гръб и хукнали към корабите. Виждайки това, кралят казал: „Не като мъж се разделяш ти със своя крал. Неразумен бях, когато те направих феодал, а пренебрегнах Сигюрд Хюнд[96]. Той никога нямаше да избяга така.“ Ранили крал Магнюс. Едно копие минало през двете му бедра, точно над коленете. Той счупил дръжката му. След това нечия брадва се забила в гърлото на крал Магнюс и тази рана се оказала смъртоносна за него. Воините му започнали да отстъпват. Видкюн Йонсон отнесъл меча „Легбит“ и кралското знаме на кораба. Последни от бойното поле се оттеглили той, Сигюрд Ранесон и Даг Айливсон. С крал Магнюс загинали Йойвинд Улбоге, Юлв Ранесон и още много знатни мъже. Жертвите, които дали норвежките бойци, били повече от ирландските. Норвежците, които оцелели, заминали през есента за родината си. Арлинг, синът на ярл Арленд, загинал в Ирландия с крал Магнюс. Когато войската, която се оттеглила от бойното поле в Ирландия, стигнала до Оркньой и Сигюрд разбрал за гибелта на баща си крал Магнюс, той решил да замине с войниците си. През есента отплавали за Норвегия.
26. Магнюс управлявал Норвегия в продължение на десет години. По негово време в страната царял мир, но ежедневието на хората било трудно заради военните му походи. Крал Магнюс бил обичан от войниците си като никой друг владетел. Но земевладелците смятали, че бил жесток. Приятелите му говорели, че бил невнимателен, когато плячкосвал чужди страни. Кралят тогава отговарял: „Един крал трябва да води към слава, а не към дълъг живот!“ Крал Магнюс загинал на около тридесетгодишна възраст.[97] В същата битка Видкюн убил палача на Магнюс и се изтеглил от бойното поле с три рани. Затова синовете на краля го възнаградили със своето искрено приятелство.
След смъртта на крал Магнюс Берфьот кралство Норвегия преминало в ръцете на синовете му Йойстайн, Сигюрд и Улав. Йойстайн получил северната част на страната, а Сигюрд — южната. По това време крал Улав бил четири-пет годишен и третата част, която се падала на него, управлявали двамата му братя заедно. Сигюрд бил на тринайсет или четиринайсет години, когато бил провъзгласен за крал, а Йойстайн бил с една година по-голям. Крал Сигюрд оставил дъщерята на ирландския крал да си замине в родината. Когато синовете на Магнюс били провъзгласени за крале, воините, които били заминали извън страната със Скуфте Огмюндсон, се завърнали — някои от Юшалахайм, други от Миклагард. Славата им се разнесла по всички краища и имали какво да разказват. Заради техните разкази мнозина в Норвегия поискали да предприемат подобни походи. Вече разказахме, че норвежците, които служили при гръцкия император в Миклагард, били спечелили куп пари. Мъже, които искали да заминат на поход, помолили кралете един от тях — Йойстайн или Сигюрд, да ги предвожда. Кралете се съгласили и сами помогнали в подготовката на похода. Много норвежци, феодали и властни земевладелци смятали да участват в похода. Когато всичко било готово, решили да замине Сигюрд, а Йойстайн да остане, за да управлява страната от името на двамата.
2. Една година след гибелта на Магнюс Берфьот от Оркньой пристигнал Хокон, синът на ярл Пол. Кралете му дали ярлство и власт на Оркньой, такива, каквито са имали и ярлите преди него — баща му Пол и Арленд, братът на неговия баща. Хокон си заминал обратно за островите.
3. Четири години след смъртта на крал Магнюс[98] крал Сигюрд тръгнал с войската си от Норвегия. Той разполагал с шейсет кораба. Турарин Стютфел разказва:
Разказаха много
умните хора,
които заедно дойдоха
с доверие при краля,
че шейсет кораба военни,
прекрасно построени,
по волята на Бога
тръгваха на поход.
Крал Сигюрд отплавал през есента за Англия. По това време крал на Англия бил Хенрик[99], синът на Вилялм Бастард. Крал Сигюрд останал там през зимата. Айнар Скюласон разказва:
На запад с голямата войска
кралят се отправи непоколебимо.
И корабът по морската вълна към Англия понесе властелина.
Там остави войнолюбивият крал
през зимата щевените да починат.
От военен кораб не би могъл да слезе
по-добър вожд от този.
4. Напролет крал Сигюрд отплавал с войската си към Валандия и през есента стигнал до Галицеландия[100]. Там презимувал. Айнар Скюласон разказва:
Кралят народен, който управлява
кралство най-лично на земята,
спря в Якобсландия[101]
да презимува.
Чух: кралят на войската наказал
за предателство ярла нагъл.
Кръв разяреният крал
на птицата на войската[102] да пие дал.
Нещата се наредили така, че ярлът, който управлявал страната, се договорил с крал Сигюрд, че ще позволи на краля да купува храна през цялата зима. Не могъл обаче да спази уговорката, тъй като по Коледа храната започнала да привършва. Земята била неплодородна и трудно се осигурявала прехраната в нея. Сигюрд отишъл с войската си в замъка на ярла, но ярлът успял да се измъкне. Кралят си набавил много храна оттам, взел голяма плячка и се върнал на корабите си. После се приготвил да отплава и тръгнал към Испания[103]. Докато плавал край бреговете й, срещу него излезли някакви викинги, които били тръгнали на грабителски поход с флота от галери. Крал Сигюрд започнал сражение с тях. Това била неговата първа битка с езичници. Той завзел осем от галерите им. Халдур Сквалдре разказва:
Страшни викинги заплаваха
срещу могъщия крал.
Но в битката владетелят изпрати
към ада мнозина от тях.
Войската успя да превземе
светкавично осем галери.
Могилата от мъртви бе голяма.
Спечели обятията на войската кралят.
След това Сигюрд се отправил към замък, наречен Синтра[104], където водил второто си сражение. Замъкът се намирал в Испания и край него живеели езичници, които плячкосвали християнските поселения. Сигюрд превзел крепостта и избил всички, защото не се съгласили да станат християни. Сдобил се и с голяма плячка. Халдур Сквалдре разказва:
Сега ще разкажа за подвига на краля,
който той в Испания извърши.
Крепостта Синтра дръзко
щурмува кралят сръчен.
Тук от жестокия владетел
отнесоха бойците рани,
защото не приеха
от него правата вяра.
5. След това крал Свайн повел войската си към Лисабон. Това бил голям град в Испания, който бил наполовина християнски, наполовина — езически. Там минавала границата между християнска Испания и езическа Испания. Всички селища на запад[105] от него били езически. Крал Сигюрд водил третото си сражение с езичниците и победил, като взел и голяма плячка. Халдур Сквалдре разказва:
Трета победа спечели,
наследнико щастлив на краля,
и към суша се понесе
при град Лисабон.
След това крал Сигюрд тръгнал на запад към езическа Испания и спрял до една крепост на име Алкасе[106]. Водил четвъртото си сражение с воините езичници. Сигюрд завзел крепостта, разрушил я и избил много хора. Несметни богатства натрупал той оттам. Халдур Сквалдре разказва:
Край Алкасе поиска —
и аз чух, —
военачалнико, за четвърти път
да влезеш в битка страшна.
И още:
Чух, че скръб обзела
жените езичници във крепостта,
когато мъжете трябвало да бягат
от атакуващата вражеска войска.
6. Крал Сигюрд продължил похода си и отплавал към Нурвасюнд. В протока срещнал голяма викингска флотилия и влязъл в бой с нея. Това била петото сражение на краля. Сигюрд победил, а Халдур Сквалдре разказва за това:
Ти дръзна в кръв да потопиш
оръжието си край Нурвасюнд.
Бог помощ изпрати: посочи на враните
пресните рани.
След това сражение крал Сигюрд тръгнал на юг покрай бреговете на Серкландия[107] и стигнал до остров, когото по-късно нарекли Форминтера[108]. Голяма дружина сини хора[109] езичници се настанили в една пещера и запречили входа й с голяма канара. Крал Сигюрд акостирал на острова и се насочил към пещерата. Пред нея склонът бил стръмен като каменна стена. Езичниците се защитавали и не се страхували от врага, защото можели да хвърлят камъни и оръжия надолу към северняците. Но норвежците не искали да отстъпят. По едно време езичниците грабнали скъпи материи и други ценни вещи, отнесли ги при входа на пещерата и подмамили с тях норвежците. Насърчавали ги да приближат и ги дразнели с подигравки.
Тогава крал Сигюрд намерил решение. Наредил да вземат две лодки от кораба, от тези, които те наричали барки. Поискал да ги завържат с дебели въжета под киловете и около щевените. Изтеглили ги по склона близо до отвора на пещерата и ги закрепили. В лодките влезли толкова войници, колкото можели да се поберат, и по тънки въжета се спуснали близо до пещерата. Започнали да стрелят и да хвърлят камъни, така че езичниците се отдръпнали от каменната стена. Тогава крал Сигюрд и останалите воини се изкачили по склона, разрушили канарата пред входа на пещерата и влезли в нея. Езичниците се скрили зад каменна стена в средата на пещерата. Кралят наредил да внесат едри съчки и да направят голяма клада при входа на пещерата. Запалили я и когато огънят и димът достигнали до езичниците, някои от тях се простили с живота, а други излезли срещу оръжията на норвежците. Накрая всички те били избити или изгорени. От това място норвежците взели най-голямата си плячка от всички сражения в този поход. Халдур Сквалдре разказва:
Жадни за война, разрушителите на мира
скоро Форминтера
забелязаха пред своя щевен.
Там войска от сини хора,
преди да бъде умъртвена,
от меч и огън трябваше да бъде поразена.
И също:
Кралю на войската, ти нареди
барките от планината да се спуснат.
Това, което, вожде, ти
със серкландците направи,
нашир и длъж успя да се разчуе.
Нагоре
по склона стръмен
изкатери се, войнико,
към пещерата, пълна с хора,
с дружината си се промъкна.
Турарин Стютфел продължава:
Опитният в битката крал
момчетата помоли
да издърпат нагоре
по склона двете лодки.
С въжета
те бяха спуснати от планината,
пълни с воини,
пред отвора на пещерата.
7. След това крал Сигюрд продължил пътя си към остров, наречен Ивиса[110]. Там водил сражение и спечелил победа. Това била седмата битка. Халдур Сквалдре казва:
Кралят, със слава увенчан,
с войската си на Ивиса пристигна.
Великият крал
имаше много още да се бие.
После крал Сигюрд стигнал до остров, който се казвал Манорк[111]. Там се бил в осмото си сражение срещу езичниците и победил. Халдур Сквалдре разказва:
Осма битка след това
на тучния Манорк се поведе.
Прекрасна, кралската войска
стрелите си обагри във червено.
8. През пролетта крал Сигюрд отишъл на Сикильой и останал дълго там. Херцог Родгайр[112] управлявал тези земи. Той посрещнал любезно краля и го поканил да му гостува. Сигюрд приел поканата и завел голяма свита. Приели ги сърдечно и всеки ден от пиршеството херцог Родгайр лично се грижел за масата на крал Сигюрд. Когато минал седмият ден от пира, кралят хванал херцога за ръка, отвел го до своето място и му дал титлата и правата да бъде крал на Сикильой. До този момент само ярли били управлявали това място.
9. Кралят на Сикильой Родгайр бил много властен владетел. Той превзел Пул[113] и още много големи острови в морето на Гърция. Нарекли го Родгайр Могъщия. Неговият син се казвал Вилялм и също бил крал на Сикильой. Той дълго време воювал с императора на Миклагард. Крал Вилялм имал три дъщери и нито един син. Едната омъжил за император Хенрик[114], син на император Фредрик[115]. Техен син бил Фредрик[116], който сега[117] е император на Рим. Другата дъщеря на крал Вилялм била омъжена за херцога на Кипр[118], а третата била жена на предводителя на флотата Маргрит. Император Хенрик убил последните двама. Дъщерята на краля на Сикильой Родгайр се омъжила за Манюле[119], император на Миклагард. Техен син бил император Кириалакс[120].
10. През лятото крал Сигюрд отплавал от морето на Гърция към Юшалаландия. Насочил се към Юшалаборг и се срещнал с крал Балдвине[121], който го приел с радост и препуснал заедно с него към река Йордан, а оттам обратно към Юшалаборг. Айнар Скюласон разказва:
В гръцкото море
вождът нареди
да се гмурне корабът, изстуден
от морските води.
Не е дреболия това, което скалдът възпява
за големия поход на краля,
който накрая кораба закотви до брега
на голямата, обширна Акерсборг[122].
Цялата войска заедно със краля
поздрави зората с радост.
Ще кажа, че кралят —
в битките късмет извадил —
пристигна в град Юшал.
Под необятното небе едва ли
има по-брулен от ветровете крал.
В чистите вълни на река Йордан
потопи се милостивият крал.
Всички, които разбраха това,
постъпката високо оцениха.
Крал Сигюрд останал дълго в Юшалаландия — до края на есента и началото на зимата.
11. Крал Балдвине дал пищно пиршество в чест на крал Сигюрд и свитата му. Той подарил на Сигюрд много светини и треска от Светия кръст. Крал Балдвине и патриархът се заклели, че това действително е част от Светия кръст, на който Господ Бог бил прикован. Тази светиня била подарена на крал Сигюрд с условието, че той и още дванайсет мъже ще се закълнат, че ще разпространяват християнството, използвайки цялата си власт. Крал Сигюрд трябвало да създаде архиепископство в страната си, а парчето от кръста трябвало да бъде положено на мястото, където почива крал Улав. Кралят трябвало още да въведе десятъка и сам да плаща такъв.
След всичко това крал Сигюрд отишъл при корабите си в Акерсборг. Крал Балдвине също приготвил корабите си, за да замине за Сирландия[123] в град, наречен Саат[124]. Тамошната крепост била езическа. Крал Сигюрд го придружил на този поход. След като известно време държали крепостта под обсада, кралете превзели града, а войниците им грабнали цялата плячка, която намерили. Крал Сигюрд отстъпил на крал Балдвине крепостта. Халдур Сквалдре разказва:
Езическият град превзе със сила ти,
но го подари,
боецо щедър!
Винаги слава в битките печелиш.
Айнар Скюласон също говори за това:
Кралят на долината превзе Сидон,
момчетата добре това си спомнят.
Те здраво стиснаха ласата
и заплющяха с тях във боя.
Воинът разруши крепостта,
издигната на неговия път.
Мечовете се обагриха в червено.
Победа радостна владетелят спечели.
След това Сигюрд се качил на корабите си и се наканил да отплава от Юшалаландия. Отправил се на север към остров Кипър и поостанал там. След това заминал за Гърция и оставил корабите си на рейд край Енгелснес[125]. Там се задържали половин месец. Всеки ден имало попътен вятър в северна посока, но Сигюрд чакал вятърът да задуха странично в платната му, защото искал те да се опънат далеч зад кораба, за да се вижда тяхната красота.
12. Когато крал Сигюрд стигнал до Миклагард, плавал близо до брега. Навсякъде по сушата имало градове, замъци и села. Хората от брега гледали прекрасните платна, които плавали плътно едно до друго и изглеждали като ограда. Всички излезли навън, за да видят преминаването на корабите на крал Сигюрд. Император Кирялакс[126] също научил за похода му и наредил да отворят градската порта на Миклагард, която носела името Гюлварта[127]. През нея влизал императорът, когато се връщал с голяма победа в Миклагард. Императорът наредил да постелят скъпа материя по всички улици в града от Гюлварта до Лактярнер[128]. Там била най-представителната зала на императора. Крал Сигюрд казал на хората си да яздят гордо из града и да не показват учудването си от новите неща, които ще видят. Те го послушали. С достойнство и великолепие яздили крал Сигюрд и цялата му дружина към Миклагард, а оттам — към представителната императорска зала, където всичко било приготвено за тях. Крал Сигюрд останал известно време.
Тогава император Кирялакс изпратил хора при него да го попитал дали ще приеме шест корабни паунда злато от императора или желае да приготвят играта, която обикновено се играе в Падрайм[129]. Крал Сигюрд избрал играта, а пратениците на императора му обяснили, че тя не струва на императора по-малко от златото, което му било предложено. И така императорът наредил да подготвят играта и нещата протекли, както обикновено. Във всички игри провървяло на краля. Императрицата притежавала половината от играта и нейните хора се състезавали с хората на краля. Гърците казвали, че когато кралят спечели повече игри от кралицата, тогава той ще се върне с победи от всички свои походи.
13. След това крал Сигюрд се наканил да отпътува за родината си. Той дал на императора своите кораби. Имало златни глави по всички тях. Тези глави императорът поставил в църквата „Свети Петър“. Кирялакс дал на Сигюрд много коне и водачи, които да го преведат по пътищата на страната му. Крал Сигюрд заминал от Миклагард, а мнозина негови воини останали да служат в гръцката войска. Крал Сигюрд минал първо през Булгараландия[130], а оттам към унгарското кралство Панония[131], Свова[132] и Бяраландия[133]. Срещнал се с императора на Рим Лосариюс[134], който го посрещнал сърдечно, дал му водачи по пътищата на страната си и разрешил на него и хората му да купуват всичко, което им трябва. Когато крал Сигюрд стигнал до Шлесвиг в Дания, ярл Айлив дал голямо пиршество в негова чест. Това се случило по средата на лятото. В Хайдаби Сигюрд се срещнал с датския крал Николас[135], който го посрещнал любезно и го придружил до Иландия, където му дал един напълно оборудван кораб, за да си замине Сигюрд за Норвегия. В родината му го посрещнали с радост. Казват, че никой норвежец не е тръгвал на по-голям и по-славен поход от неговия. Сигюрд бил на двайсет години, когато се завърнал в Норвегия. Неговият поход продължил три години. Брат му Улав бил навършил дванайсет години, когато Сигюрд се завърнал.
14. Крал Йойстайн направил много полезни неща за Норвегия, докато крал Сигюрд бил извън страната. Йойстайн основал Мюнкелив в Берген. Наредил да построят църквата „Свети Микаел“, която била прекрасна каменна сграда. Построили и „Църквата на Апостолите“ — цялата от дърво — в кралската резиденция. В същата резиденция изградили и голяма зала в друга красива дървена сграда, най-красивата, строена някога в Норвегия. По нареждане на Йойстайн построили също църква в Агденес. Край нея направили пристан, защото такъв липсвал. Изградили църквата „Свети Николас“ в кралската резиденция в Нидарос, която украсили с изящни резби и внимателно изработени сглобки на дървесните трупи. Построили и още една църква — тази във Воган, Хологаландия.
15. Крал Йойстайн поканил най-умните и влиятелни мъже в Йемтландия и приемал всеки, който имал желание да го посети, с отворени обятия. При раздялата си с тях той им давал големи приятелски дарове. Така кралят привързал към себе си всички, управляващи в страната хора, и спечелил искреното им приятелство. След това крал Йойстайн поговорил с тях и им казал, че йемтландците били постъпили много лошо, когато се отрекли от кралете на Норвегия и отказали да останат под тяхна власт и да им плащат данъци. В началото кралят споменал за това, че йемтландците минали на страната на Хокон Възпитаника на Адалстайн, след като дълго време били управлявани от норвежките крале. После той обяснил колко много необходими за тях неща могат да получат от Норвегия и колко по-трудно всъщност е за тях да искат каквото и да било от шведския крал. Стигнал дотам с приказките си, че йемтландците сами предложили да минат под негова власт, като заявили, че това е твърде важно за тях. Така сключили съюз с условието йемтландците да поставят цялата си страна под властта на крал Йойстайн. Първо висшите сановници на Йемтландия получили пълномощия от народа си, а след това се обединили около крал Йойстайн и му се заклели във вярност и покорство. Оттогава продължава тази спогодба. Крал Йойстайн превзел Йемтландия не със сила, а с разум. Никой от неговите предци не бил правил това.
16. Крал Йойстайн бил много красив. Той имал големи сини очи и руса къдрава коса. Бил среден на ръст, умен и имал дълбоки познания за всичко, спазвал законите и знаел поучителни истории за разни хора; той бил разсъдлив и сладкодумен, приветлив и любезен. Всички го обичали. Той бил женен за Ингебьорг, дъщерята на Гюторм Стайгар-Туресон. Те имали дъщеря на име Мария, която по-късно се омъжила за Гюдбранд Скавхюгсон.
17. Крал Сигюрд бил едър мъж и имал кестенява коса. Бил мъжествен, но не и красив, добре развит и бързо отговарял, когато е необходимо. В повечето случаи Сигюрд бил въздържан и недружелюбен. Обаче държал на приятелите си и можело да му се има доверие. Той не обичал да говори, държал на вида си и бил спретнат. Искал на всяка цена да управлява, бил строг в наказанията и зачитал законите, бил щедър, властен и представителен.
Крал Улав бил висок, слаб и красив. Имал весело и открито за всички сърце. Докато тримата братя били крале на Норвегия, те премахнали много от данъците, които датчаните преди тях били наложили на народа, когато Свайн Алфивюсон управлявал Норвегия. Ето защо хората ги обичали толкова много — и простолюдието, и знатните.
18. Крал Улав се разболял от болест, която довела до смъртта му. Погребали го в църквата „Исус Христос“ в Нидарос и всички скърбели за него. Йойстайн и Сигюрд продължили да управляват страната. Тримата били крале дванайсет години — пет години след завръщането на крал Сигюрд от похода и седем години преди това. Крал Улав починал седемнайсетгодишен. Това се случило на 22 декември[136]. Крал Йойстайн бил от една година в източната част на страната, а Сигюрд — на север. Йойстайн останал до късна зима в Сарпсборг.
19. В Дал имало властен земевладелец на име Улав. Той бил богат човек и живеел в Стуре Дал в Омурд[137]. Имал две деца. Синът му се казвал Хокон Фаюк, а дъщеря му Бургил. Тя била много красива, умна и всестранно развита. Улав, жена му и децата му останали до късна зима в Борг. Бургил разговаряла често с краля и хората говорели какво ли не за тяхното приятелство. През лятото крал Йойстайн заминал на север, а Сигюрд на изток, където презимувал. Оставайки дълго време в Кунгхеле, той помогнал много на този търговски град. Там издигнал голям замък и наредил да изкопаят дълбок ров около него. Замъкът бил изграден от камък и торф. Това щяло да бъде неговото постоянно жилище. Вътре в замъка Сигюрд изградил църква.
Парчето от Светия кръст той наредил да поставят в Кунгхеле, въвел десятъка и изпълнил по-голямата част от обещаното. Когато поставил парчето от кръста на изток, той предположил, че така ще пази страната си, но се оказало, че това донесло голямо нещастие — по-късно езичниците лесно нахлували в Норвегия.
Бургил Улавсдотер чула клюките, които се носели за нея и крал Йойстайн по повод разговорите и приятелството им. Тогава заминала за Борг, изповядала се и се пречистила. Когато крал Сигюрд научил това, за един ден преминал с кон разстоянието, което обикновено се изминавало за два дни. Той спрял при Улав в Дал и пренощувал там. После се срещнал с Бургил, взел я за наложница и я отвел със себе си. Техен син бил Магнюс. Изпратили го на север в Хологаландия, за да бъде възпитан при Видкюн Йонсон на Бяркьой. Там момчето израснало едро, красиво и силно.
20. Крал Сигюрд се оженил за Малмфрид, дъщерята на крал Харалд Валдемарсон[138] от Холмгард. Майка на крал Харалд била старата Гида, дъщеря на английския крал Харалд Гюдинесон. Майка на Малмфрид била Кристин, дъщеря на шведския крал Инге Стайншелсон[139]. Сестрата на Малмфрид, Ингеборг, била омъжена за Кнют Лавард, син на датския крал Айрик Благия[140], който пък бил син на Свайн Юлвсон. Деца на Кнют и Ингеборг били Валдемар[141], който получил кралство Дания след Свайн Айриксон[142], Маргрет, Кристин и Катрин. Маргрет се омъжила за Стиг Квитлаар, а тяхната дъщеря Кристин — за шведския крал Карл Сьорквесон[143]. Техен син бил крал Сьоркве[144].
21. Една зима крал Йойстайн и крал Сигюрд били заедно на пиршества в Опландия. Всеки от тях имал свое имение. След като пообиколили имотите си, те се уговорили да си гостуват един на друг. Първо се събрали у Йойстайн. Вечерта, когато седнали да пият, бирата не се оказала добра и хората се умълчали. Тогава крал Йойстайн казал: „Лошо е, когато хората са мълчаливи. По-добре е да са весели и оживени около масата. Хайде да се повеселим. Братко Сигюрд, всички ние смятаме, че ще е най-добре, ако си побъбрим.“ Крал Сигюрд отговорил кратко: „Говори, колкото искаш, но ми позволи да помълча и заради тебе.“
Тогава Йойстайн продължил: „Обикновено, когато се пие, всеки си избира компания. Нека и ние да направим така.“ Сигюрд не отвърнал нищо. „Виждам, че трябва аз да избирам — казал Йойстайн. — Избирам тебе, братко, за компания. Ние сме равни по ранг и имоти, а и не мога да направя никаква разлика между нас по род и възпитание.“ Тогава Сигюрд отговорил: „Не помниш ли, че те повалях, когато си исках, макар че си с една година по-голям от мене?“ А Йойстайн се засмял: „Изобщо не си спомням да си участвал в игри, в които някой би показал слабост.“ Крал Сигюрд обаче продължил: „Спомняш ли си какво стана, когато искахме да плуваме? Можех да те потопя, когато си пожелаех.“ Крал Йойстайн отвърнал: „Не плувах на по-къси разстояния от тебе, нито пък се гмурках по-лошо от тебе. Можех да вървя и на кокили, и то така, че не познавам човек, който може да се състезава с мене в това, а ти не се справяше по-добре от някой глупак.“
Крал Сигюрд казал: „Мисля, че има по-полезни игри, които повече подхождат на един владетел, като стрелбата с лък например. Но не смятам, че си успявал да опънеш тетивата на лъка, без да си помогнеш със стъпало.“ Крал Йойстайн отговорил: „Не съм толкова силен в стрелбата с лък като тебе, но разликата между нас намалява, когато стане въпрос да се стреля, карайки ски, а аз стоя по-добре върху ските от тебе. Това също се смяташе за добра физическа игра преди.“ Крал Сигюрд казал: „Мисля, че за един воин, който трябва да предвожда другите, е по-добре, когато е по-силен и по-сръчен с оръжието от останалите. Такъв човек лесно се разпознава между всички.“ Крал Йойстайн допълнил: „Не трябва да се забравя и красотата. Тогава човек също се откроява сред тълпата. Това също отива на един владетел, защото хубавите дрехи и красотата се допълват. Пък и аз познавам законите по-добре от тебе, а и думите намирам по-лесно.“
Крал Сигюрд казал: „Възможно е да си изучил законите повече от мен, защото аз бях зает с друго през това време. Няма човек, който да отрече, че ти се изразяваш добре, но мнозина твърдят, че невинаги спазваш дадената дума и това, което обещаваш, няма тежест. Говориш просто, за да кажеш нещо, а това не подхожда на един крал.“ Крал Йойстайн тогава му отвърнал: „Всичко идва от това, че когато хората ме посещават с някакъв въпрос за разрешаване, аз искам най-вече да реша въпроса така, че човекът, който го поставя, да остане доволен. Често обещавам това, за което ме молят, защото искам да си тръгнат удовлетворени от мен. Но аз познавам начина, по който ти действаш. Обещаваш само лоши неща и не съм чул някой да се оплаква, че не си спазил обещанието си.“ Крал Сигюрд се обадил на свой ред: „Хората казаха, че походът, на който заминах, е достоен за един владетел. А в това време ти си стоеше у дома като дъщерята на баща ти.“ Крал Йойстайн казал: „Настъпи ме по мазола. Нямаше да започна този разговор, ако не знаех какво ще ти отговоря на това. По-скоро може да се каже, че аз те изпратих като сестра, когато тръгваше на този поход.“ Крал Сигюрд продължил: „Сигурно си чул да се говори колко много сражения съм водил в Серкландия и че съм спечелил победи във всички тях, а после съм донесъл всякакви скъпоценности, които нямат равни на себе си в тази страна. Най-горд бях, когато се завърнах заедно с най-видните ни мъже, а все още смятам, че ти си домошар.“ Крал Йойстайн отвърнал: „Чух, че си водил някакви сражения в чужди страни, но по-полезно за страната е, че в това време изградих пет нови църкви, създадох си име в Агденес с пристана, който направих там, където преди нямаше такъв. Построих и кулата в Сенхолмсюнд[145] и залата в Берген, докато ти в Серкландия си клал сините хора, а това според мен не е донесло голяма полза за нашето кралство.“
Крал Сигюрд продължил: „На този поход стигнах чак до Йордан и преплувах реката, а на отсрещния бряг имаше храсти, в които вързах възел за тебе и казах, че ти трябва да го развържеш, братко, или да се справиш с това, което казах над този възел.“ Крал Йойстайн отвърнал: „Няма да развързвам възела, който ти си ми вързал. Освен това може би и аз съм завързал възел за теб, който ще ти бъде много по-трудно да разрешиш, когато влезеш с корабите си откъм морето в моята флотилия при завръщането си в страната.“ След тези думи и двамата замълчали. Били сърдити. Много неща се случили между тях. Станало ясно, че всеки тегли към себе си и държи на своето и всеки иска да надделее над другия. Все пак обаче мирът помежду им се задържал, докато били живи.
22. Крал Сигюрд бил на пиршество някъде из Опландия и всичко било приготвено за него. Когато кралят бил в банята и сложили платно над неговото корито, му се сторило, че при него попаднала риба и толкова много се смял, че се пречистил. Оттогава това често му се случвало. Братята на Рагнил, дъщерята на Магнюс Берфьот, я омъжили за Харалд Кешя. Той бил син на датския крал Айрик Благия. Синовете им се казвали Магнюс, Улав, Кнют и Харалд.
23. Крал Йойстайн наредил да построят в Нидарос кораб. Той бил досущ като „Ормен“, кораба, който построили за Улав Тригвасон. Имал същата драконова глава отпред, а на задната страна имал драконова опашка. И двете били позлатени. Корабът имал висок борд, но щевените изглеждали някак по-малки, отколкото трябвало да бъдат. Крал Йойстайн наредил в Нидарос да построят навеси за лодките, които били големи и приличали на някакво чудо. Те били направени от най-доброто дърво, а трупите били съвършено сглобени една за друга.
Веднъж крал Йойстайн бил на пир в Стим в Хюстад. Там се разболял от неизлечима болест, която го отвела в гроба. Починал на 29 август[146], а тялото му бил отнесено в Леговището и погребано в църквата „Исус Христос“. Казват, че над ничий труп не са скърбели толкова много хора след смъртта на крал Магнюс, сина на крал Улав Светия. Йойстайн бил крал на Норвегия в продължение на двайсет години. След неговата смърт Сигюрд останал единствен крал в страната до края на живота си.
24. Датският крал Николас, синът на Свайн Юлвсон, се оженил за Маргрет Ингесдотер, която преди това била жена на Магнюс Берфьот. Синът й от Николас се наричал Магнюс Силния. Крал Николас изпратил вест до крал Сигюрд Юшалфаре[147] и го помолил да му даде хора и да му помогне да замине на изток в Смоландия[148] в Швеция. Искал да покръстят хората там, защото онези, които живеели по тамошните земи, не спазвали правата вяра, въпреки че някои от тях били приели християнството. По това време много хора в Швеция все още били езичници, а други просто били лоши християни. Причина за това били някои от кралете, които пренебрегвали християнството и правели жертвоприношения. Такива били Блутсвайн, а след него Айрик. Крал Сигюрд обещал да пътува с тях и двамата крале се уговорили да се срещнат в Йоресюнд. Крал Сигюрд започнал да събира войска от цяла Норвегия. Събрал и триста кораба. Крал Николас пристигнал рано на мястото на срещата и чакал дълго. Датчаните започнали да негодуват и да мърморят, че норвежките сигурно няма да дойдат. Накрая разпуснали войската си и кралят и войниците си заминали. Крал Сигюрд пристигнал след тях на мястото на срещата и се ядосал, че не ги заварил там. Тогава повел войската си към Свимрарос и там свикал съвет. На него крал Сигюрд говорил за непочтителността на крал Николас и добавил, че ще нахлуе с войската си в страната му, за да си отмъсти. И така норвежките превзели някакво селище, наречено Тюматорп, което се намирало недалеч от Люнд. После тръгнали към търговския град Калмар. Плячкосвали там и в Смоландия. Принудили местното население да даде хиляда и петстотин говеда на войската и да приеме християнството. Крал Сигюрд се върнал в кралството си, натоварен с драгоценните вещи и плячката, които спечелили на този поход. Войската била наречена Калмарската войска. Било през лятото преди Великия мрак[149]. Тази войска била единствената, която Сигюрд предвождал, докато бил крал.
25. Веднъж крал Сигюрд бил в именията си. Сутринта, когато станал, бил потиснат и мълчалив. Приятелите му се притеснили, че отново го е обзело нежелание да управлява. Управителят на именията му, който бил умен и съобразителен мъж, започнал разговор с него и го попитал дали е получил важно знамение, или има нещо друго, което го притеснява. Крал Сигюрд отвърнал, че нито едно от изброените неща не го тревожи. „Причината е — обяснил той, — че мисля за един сън, който сънувах тази нощ.“ „Господарю — настоял управителят, — може би сънят е добър, разкажете ни го!“
Кралят започнал: „Сънувах, че стоя тук, в Яарен, и гледам към морето. А там нещо голямо и черно се приближава насам. Виждам, че е голямо дърво. Клоните му се извисяват нагоре, а корените му се спускат в морските дълбини. Когато дървото стигна до брега, то се пръсна на парчета и частите му се разхвърчаха надлъж и нашир по страната — както на континента, така и на островите, по рифовете и по крайбрежните ивици. Тогава ми се стори, че видях цяла Норвегия, заедно с морето, като на длан. Видях, че трески от дървото са попаднали във всеки залив. Повечето парчета бяха дребни, но имаше и по-големи.“ Управителят казал: „Вие най-правилно бихте изтълкували този сън и ние искаме да чуем какво ще ни кажете.“ Кралят отвърнал: „Мисля, че това е предупреждение: в страната ни ще пристигне човек, който ще иска да се засели тук и наследниците му ще се пръснат по всички краища на кралството и ще има голяма разлика в положението, което всеки от тях ще заеме.“
26. Халшел Хюк, синът на Юан Смьорбалте, бил феодал в Мьоре. Той заминал на запад през морето и стигнал до Сюдерьой. Там пристигнал и един мъж от Ирландия на име Гилекрист[150]. Той казал, че е син на крал Магнюс Берфьот. Придружавала го майка му, която твърдяла, че другото му име е Харалд. Халшел приел и двамата и ги отвел със себе си в Норвегия. Веднага щом пристигнали, отишъл при крал Сигюрд заедно с Харалд и майка му. Те разказали на краля за какво са дошли. Сигюрд разговарял за това със своите хьовдинги и поискал да чуе мнението на всеки от тях. Всички хьовдинги обаче го помолили той да вземе решение. Тогава крал Сигюрд наредил да доведат Харалд и му казал, че трябва да докаже чрез божие изпитание, че крал Магнюс Берфьот действително е негов баща. Сигюрд добавил, че би искал да е сигурен, че Харалд няма да има претенции за кралството, докато крал Сигюрд или синът му са живи. Споразумели се за това и скрепили уговорката с клетви.
Крал Сигюрд заявил, че Харалд трябва да стъпи върху нагорещено желязо, за да докаже твърдението си. Според околните това изпитание било твърде жестоко. Харалд обаче се съгласил да премине през изпитанието. Това изпитание било най-тежкото, прилагано някога в Норвегия. Девет нажежени палешника били наредени и Харалд стъпил върху тях с боси нозе. Двама епископи го придържали. Изминали три дни и проверили ходилата му. Те не били обгорени. Сигюрд приел роднинството на Харалд, но синът на Сигюрд Магнюс останал враждебно настроен към новодошлия. Много от знатните мъже били на страната на Магнюс. Сигюрд се облегнал на привързаността, която си бил извоювал сред народа, и накарал всички да се закълнат, че Магнюс ще бъде крал след него. Целият народ му обещал това.
27. Харалд Гиле бил висок и жилав мъж, с дълъг врат и продълговато лице, черноок и чернокос, бърз и припрян. Той се обличал като ирландец. Носели тесни и леки дрехи. Трудно говорел на норвежки и често обърквал думите. Мнозина му се присмивали за това.
Веднъж Харалд седял на маса и разговарял с някакъв човек. Разказвал му за живота в западната част на Ирландия. Споделил също, че там има хора, които са толкова бързи в краката, че и кон не може да ги настигне. Кралският син Магнюс чул това и се намесил: „Ето го, как лъже само.“ Харалд отвърнал: „Истина е, че в Ирландия има хора, които никой кон в Норвегия не може да надбяга.“ Двамата разменили няколко думи. Били пияни. Магнюс казал: „Сега ще дойдеш с мен и ще си заложиш главата, че можеш да тичаш толкова бързо, колкото аз препускам с коня си. Аз залагам златния си пръстен.“ Харалд отвърнал: „Не твърдя, че аз мога да тичам толкова бързо, а че в Ирландия има хора, които могат да правят това, и мога да се обзаложа, че това е истина.“ Харалд отишъл да си легне, защото не искал да се занимава повече с него. Тази случка станала в Осло.
На следващата сутрин след литургията Магнюс препуснал до Гатене[151] и изпратил да повикат Харалд. Той носел риза и панталони, краката му от коленете надолу били обвити с ленти, на раменете си имал късо наметало, на главата си носел ирландска шапка, а в ръка държал дръжка на копие. Магнюс поставил знаци на пътя. Харалд казал: „Прекалено дълъг път определяш.“ Магнюс веднага удължил пътя с думите, че е твърде къс. Присъствали много хора. Поели пътя и през цялото време Харалд тичал до коня. Когато стигнали до края на пътя, Магнюс казал: „Ти се държеше за ремъка на седлото и конят те теглеше.“ Конят на Магнюс бил много бърз и своенравен. Тогава поели по обратния път, а Харалд тичал пред коня. Когато стигнали до края, Харалд попитал: „Държах ли се за ремъка на седлото сега?“ Магнюс отговорил: „Сега ти имаше предимство.“ Оставил коня малко да поотдъхне, но после внезапно забил пети в хълбоците му и препуснал. Харалд не тръгнал веднага. Затова Магнюс се обърнал назад и подвикнал: „Тичай, де!“ Тогава Харалд хукнал и скоро се оказал далече пред коня и стигнал края на пътя много преди Магнюс. Легнал на земята, починал си и поздравил Магнюс, щом онзи пристигнал. После двамата се върнали в града.
Междувременно крал Сигюрд бил на литургия и нищо не разбрал, докато не чул да се разказва за случката. Ядосал се и казал на Магнюс: „Казвате, че Харалд е глупав, но аз мисля, че ти си глупак, след като не знаеш чуждестранните обичаи. Не си ли чувал, че хората в другите страни се занимават с физически игри, а не се наливат с пиене до забрава. Дай на Харалд пръстена, който е спечелил, и не се заяждай с него, докато главата ми е над земята.“
28. Веднъж когато крал Сигюрд плавал с корабите си, спрели в един залив и до тях акостирал някакъв исландски търговски кораб. Харалд Гиле стоял в предната част на кралския кораб, а най-близо до него се намирал Свайн Римхилдсон, който бил син на Кнют от Яарен. Сигюрд Сигюрдсон бил известен феодал. Той също бил с тях и предвождал един от корабите на краля. Един ден, когато слънцето силно напичало, мнозина излезли, за да поплуват. Имало моряци и от дългите кораби, и от търговския кораб. Някакъв исландец, който плувал, се забавлявал да потопява под водата тези, които не можели да плуват добре, а хората се смеели. Крал Сигюрд видял и чул това, хвърлил дрехите си и скочил във водата. Доплувал до исландеца, хванал го и го потопил под водата. Задържал го, а веднага щом исландецът си подал главата над водата, кралят отново го потопил и така много пъти. Тогава Сигюрд Сигюрдсон попитал: „Трябва ли да оставим краля да убие човека?“ Никой нямал особено желание да се намесва. Сигюрд казал: „Щяха да посмеят, ако Даг Айливсон беше тук.“
После скочил през борда, доплувал до краля, хванал го и му рекъл: „Не давете човека, всички виждат, че Вие плувате много по-добре!“ Кралят отговорил: „Пусни ме, Сигюрд, искам да го убия. Той ще издави нашите хора.“ Сигюрд продължил: „Ние двамата ще си поиграем, а ти, исландецо, излизай на брега!“ Исландецът го послушал, а кралят оставил Сигюрд и заплувал към кораба. Сигюрд направил същото. Кралят заявил, че Сигюрд не трябва да дръзва да му се явява пред очите. Предали това на Сигюрд и той слязъл на брега.
29. Вечерта, когато моряците тръгнали да си лягат, няколко души останали да играят на брега. Харалд също участвал в играта. Той помолил прислужника си да се качи на кораба, да му приготви леглото за спане и да го чака там. Прислужникът тръгнал. Кралят си бил легнал. Когато прислужникът си помислил, че е чакал достатъчно, легнал на леглото на Харалд. Свайн Римхилдсон казал: „Срамно е за известните мъже да напускат именията си, за да гледат как един слуга се сравнява с тях.“ Прислужникът отговорил, че Харалд му е наредил така. Свайн Римхилдсон казал: „Ние не смятаме, че е много добре за нас Харалд да лежи тук и да води роби и ратаи със себе си.“ Взел една палка и ударил с нея прислужника така, че кръвта му рукнала.
Прислужникът избягал на брега и разказал на Харалд какво се е случило. Харалд веднага се качил на борда и отишъл в предната част. Той ударил Свайн с брадва и отворил голяма рана на ръката му. После Харалд веднага слязъл пак на сушата. Свайн скочил на брега след него, а роднините му притичали на помощ, заловили Харалд и поискали да го обесят. Но когато започнали да се приготвят за това, Сигюрд Сигюрдсон отишъл на кралския кораб и събудил краля. Щом той отворил очи и видял Сигюрд, казал: „Ти ще умреш за това, че се явяваш пред мен. Аз ти бях забранил това!“ С тези думи кралят скочил, но Сигюрд казал: „Винаги, когато поискаш, можеш да ме убиеш, кралю, но има по-важни неща за вършене. Слез колкото може по-бързо на брега и помогни на твоя брат Харалд, защото ще го обесят.“ Тогава кралят казал: „Господ да ни е на помощ, Сигюрд, събери екипажа и елате след мен.“
Кралят скочил на брега и всички, които го познали, хукнали с него. Отишли при приготвената вече бесилка. Той веднага взел Харалд до себе си, а всички войници тръгнали въоръжени веднага, след като чули зова на рога. Тогава кралят казал, че Свайн и всички негови съучастници ще бъдат пратени в изгнание.
Но когато всички се застъпили за тях, владетелят се съгласил да им разреши да останат в страната и да запазят имотите си, но за раната трябвало да платят глоби. Тогава Сигюрд Сигюрдсон попитал кралят дали иска той да замине от страната. „Не искам това — казал кралят. — Никога не бих те изгонил.“
30. Колбайн бил млад, беден мъж. Тура, майката на крал Сигюрд Юшалфаре, заповядала да му отрежат езика и то само защото младият Колбайн бил взел половин парче месо от блюдото на кралицата майка, като излъгал, че му го е дал готвачът. Готвачът обаче не посмял да потвърди това пред кралицата. Оттогава този човек бил ням. За това разказва Айнар Скюласон в „Улавсдропа“:
Като наказание за малко престъпление
нареди таз жена проклета
езика да отрежат
на бедния младеж.
Този мъж видях наистина осакатен,
от реч лишен,
когато седмици по-късно
пристигнах във имението Лиа.
После Колбайн заминал за Тронхайм и Нидарос и пристигнал в църквата „Исус Христос“. По време на осмата песен от късната литургия за Улав той задрямал и му се присънил Улав Светия, който се приближил до него, хванал парченцето от езика му и го дръпнал. Когато се събудил, немият бил излекуван и благодарил горещо на Всевишния и на крал Улав, от които получил здраве и изцеление. Той влязъл там ням и потърсил Светия кивот, а излязъл здрав и с език, с който можел да говори.
31. Имало един младеж от датски произход, който езичниците хванали и отвели във Вендландия. Там го затворили заедно с други пленници. През деня го държали окован без пазач, а през нощта го завързвали заедно с един селянин, за да не избяга. Този млад човек никога не можел да намери сън и спокойствие от гняв и мъка. Той непрестанно мислел какво би могло да му помогне и тежко съжалявал за бедата, в която изпаднал. Страхувал се от глада и мъченията и не се надявал роднините му да го освободят, защото вече два пъти го били спасявали от ръцете на езичниците. Вероятно щели да се откажат за трети път да го освободят, защото би им струвало твърде много пари и главоболия.
Той не виждал друг изход освен да избяга и да оцелее, ако има късмет. И през нощта убил селянина, отрязал му крака с веригата и избягал в гората с другия край на веригата, закачен за неговия крак. Когато се съмнало, станало ясно какво се е случило и след него тръгнали хора с две кучета, обучени да търсят бегълци. Намерили го да се крие в гората. Хванали го, били го и го измъчвали по всякакви жестоки начини. После го отвели обратно и едва му запазили живота. Но той не получил милосърдие от тях. Измъчвали го отново и го хвърлили в тъмна стая, където преди това били затворени шейсет мъже, всички християни. Там го завързали с вериги и всичко друго възможно колкото може по-здраво.
Всички мъчения и несгоди, които бил преживял преди това, му се стрували като бледа сянка в сравнение с това, което преживявал в затвора. Не виждал никого, който би могъл да се застъпи за него. Той скърбял и плачел заради своето нещастие и лошия си късмет. Един ден го посъветвали да се обърне към крал Улав Светия и да стане служител в Светия му дом, защото с Божието милосърдие и застъпничеството на Улав можел да излезе от затвора. Той с радост приел и обърнал очи към църквата, за която му говорили.
Когато настъпила нощта, му се присънил среден на ръст човек, който застанал до него и му заговорил: „Чуй ме, бедни човече — казал той, — защо не станеш?“ Нещастникът отговорил: „Господарю мой, кой си ти?“ „Аз съм крал Улав — отвърнал мъжът, — когото ти повика.“ „О, добри ми господарю — възкликнал бедният младеж, — бих станал с радост, ако можех, но са ме оковали в железа и вериги заедно с още двама мъже.“ Тогава Улав отново му заговорил: „Стани бързо и не се страхувай. Ти си свободен.“ След тези думи затворникът се събудил и разказал на другарите си какво е сънувал. Тогава те го накарали да стане и да провери дали сънят му е истина. Той станал и наистина видял, че вече не е вързан. Другарите му обаче заявили, че от това няма голяма полза, защото вратата била залостена отвън и отвътре.
Тогава се намесил някакъв възрастен човек, който излежавал тежка присъда. Той го посъветвал да повярва в милосърдието на онзи, който го е отвързал: „Защото той е направил чудо с теб, за да можеш да получиш неговото милосърдие и да излезеш свободен оттук, а не за да понасяш още по-големи мъки. Побързай и иди при вратата, ако успееш да излезеш, значи ти е помогнал.“ Тогава нещастникът го послушал и намерил вратата отворена. Колкото може по-бързо се промъкнал навън и хукнал към гората. Веднага, щом разбрали за бягството му, пуснали кучетата и хукнали след него. Той легнал и се скрил, бедният човек, и ясно виждал къде са преследвачите му. Но кучетата изгубили следата, когато се приближили до него, а той бил толкова добре скрит от погледите им, че никой не можел да го види, въпреки че лежал съвсем близо до краката им. Преследвачите се върнали обратно и били ядосани, че не са го намерили и заловили. Крал Улав не позволил човекът да се изтощи, докато вървял из гората, изцелил му слуха и цялото тяло, защото пазачите му го били удряли така жестоко по главата, че човекът си бил изгубил слуха. После той се намерил на един кораб с двама християни, които дълго били мъчени в същия затвор. Тримата побързали да се отдалечат от това място и избягали.
Младежът потърсил дома на Светия мъж и там бил изцелен напълно и способен да плава във военни походи. Когато осъзнал какво бил обещал, той си върнал думите назад и един ден избягал. Вечерта пристигнал при един селянин, който му оказал гостоприемство в името на Бог. През нощта, когато легнал да спи, присънили му се три девици, които се приближили до него, красиви и прекрасно облечени. Те веднага му заговорили и го укорили строго за това, че е посмял да избяга от добрия крал, който му дал толкова висше милосърдие, че го освободил първо от оковите, а после и от затвора. Тогава беглецът се събудил изплашен, станал и разказал съня си на домакина. А добрият селянин не се отказал, докато не накарал виновника да се върне в Светото място. Човекът, който първи описал това чудо, сам видял мъжа и следите от неговите чудеса.
32. Крал Сигюрд помогнал толкова много на търговския град Кунгхеле, че той се превърнал в най-големия търговски център по онова време в Норвегия. Кралят дълго живял там, за да пази страната. Той наредил да построят кралско имение в крепостта. Задължил всеки гражданин над девет години от околните области да носи всяка година в крепостта по пет камъка за оръжия или по пет железни пръта с височина пет лакътя и заострени в единия край.
Крал Сигюрд наредил да построят в крепостта църква, която да е посветена на Светия кръст. Църквата била дървена и съградена с голямо старание. Когато се навършили двайсет и четири години от властването на крал Сигюрд в страната, църквата била осветена. Кралят наредил частта от Светия кръст, както и много други светини, да бъдат поставени в нея. Нарекли я „Църквата на крепостта“. Пред олтара наредил да сложат поставка, която поръчал да направят в Гърция от мед и сребро, красиво инкрустирана със злато, седеф и скъпоценни камъни. Там поставили кивота, който датският крал Айрик Аймюне[152] бил изпратил на крал Сигюрд, а също и един пленарий[153], написан със златни букви, който бил подарък на Сигюрд от патриарха.
33. Три години след освещаването на „Църквата на крепостта“ крал Сигюрд се разболял тежко. По това време той бил в Осло. Починал една нощ след литургията за Дева Мария. Погребали го в църквата „Свети Халвар“. Бил положен в каменната стена от южната страна. Магнюс, синът на крал Сигюрд, бил в града по това време. Той веднага взел всички кралски доходи, когато Сигюрд починал. Сигюрд бил крал на Норвегия в продължение на двайсет и седем години и починал на четирийсет години. Неговото време било добро за народа. Имало мир и благоденствие.
Магнюс, синът на крал Сигюрд, бил провъзгласен в Осло за крал на цялата страна, така както народът се бил заклел на крал Сигюрд. Мнозина постъпили на служба при него или станали феодали. Магнюс бил един от най-красивите мъже в Норвегия по онова време. Той бил надменен и зъл, но много способен във физическите игри. Доброто отношение на народа към него той дължал на това, че хората обичали неговия баща. Магнюс пиел много, бил алчен и нямал нищо общо с представата за приятен и грижовен човек. Харалд Гиле бил сърдечен и весел, обичал забавленията, не бил високомерен, а толкова щедър, че не пестял нищо, когато се отнасяло за приятелите му. Харалд приемал съвети от другите и им позволявал да управляват с него, ако пожелаят. Заради всичко това хората го обичали и хвалели. Мнозина знатни люде се присъединили към неговата свита и тя не била по-малка от тази на крал Магнюс.
Харалд бил в Тьонсберг, когато научил за смъртта на брат си, крал Сигюрд. Той веднага се срещнал с приятелите си и решили да свикат тинга на Хаюг в града. На този тинг Харалд бил провъзгласен за крал на половината от страната. Той дал по принуда клетва, че се разделя с бащиното си наследство. Събрал своя дружина, направил мнозина феодали и веднага около него се събрали воини не по-малко отколкото край крал Магнюс. После тръгнали пратеници между двамата. Това продължило седем дни. Но тъй като крал Магнюс бил събрал много по-малко хора, той нямал друг изход, освен да си подели страната с Харалд. И така всеки от тях получил половината от кралството, което било управлявано преди от крал Сигюрд. Корабите, оборудването им, скъпоценностите и цялото движимо имущество на крал Сигюрд получил крал Магнюс и въпреки това не бил доволен от полученото. Все пак те властвали известно време в мир, но не можели да постигнат съгласие. Крал Харалд се сдобил със син на име Сигюрд от Тура, дъщерята на Гюторм Гробарде[155]. Крал Харалд бил женен за Ингерид, дъщерята на Рагнвал, който бил син на крал Инге Стайншелсон. Крал Магнюс бил женен за Кристин, която била дъщеря на Кнют Лавард[156] и сестра на датския крал Валдемар. Но той не могъл да я обикне и я изпратил обратно в Дания. Оттогава нещата му тръгнали наопаки. Нейните роднини показали голяма враждебност към него.
2. След като Магнюс и Харалд властвали три години, четвъртата зима и двамата прекарали в Леговището; те взаимно се канели на пирове, но нещата отивали към война между двата народа. През пролетта крал Магнюс отплавал с флотилията си на юг и събрал колкото воини могъл. Той попитал приятелите си, дали искат да му помогнат да превземе кралството на Харалд и да им даде земя по своя преценка. Напомнил им, че Харалд сам се е отказал от бащината си земя. Мнозина висши сановници подкрепили крал Магнюс.
Харалд се запътил към Опландия и поел по пътя към Викен. Когато научил какво прави крал Магнюс, той също събрал войници. Където и да отидели, двамата унищожавали хората и говедата на другия. Крал Магнюс имал много повече войници, защото притежавал земята, в която живеела по-голямата част от населението на страната. Харалд отишъл във Викен и събрал хора и продоволствия. Двамата отнемали един от друг хора и вещи. Тогава с Харалд бил и Кристрьод, неговият брат по майчина линия, както и мнозина феодали, но повечето били при крал Магнюс. Крал Харалд и свитата му били на място, наречено Форс в Ранрике. Оттам той заминал към морето.
Вечеряли в имението Фирилайв.[157] Конни постови охранявали всички пътища към имението. Те разбрали, че войската на крал Магнюс е тръгнала към имението. Крал Магнюс имал шест хиляди войници, а крал Харалд хиляда и петстотин. Постовите отишли при Харалд и му съобщили, че войската на крал Магнюс приближава към имението. Харалд отговорил: „Какво може да иска моят роднина крал Магнюс? Не вярвам да е тръгнал да се бие с нас.“ Тогава Тюдолв Олесон му рекъл: „Господарю, не забравяйте, че крал Магнюс събираше цяло лято войска, за да се бие срещу Вас, веднага щом Ви открие.“ Кралят станал и наредил на хората си: „Вземете си оръжията, защото, ако Магнюс се бие, и ние ще се бием.“ После свирили сигнал за начало на сражението и цялата войска на Харалд излязла от имението, отишла на една нива и забила знамената си там. Крал Харалд имал две ризници от метални халки, а неговият брат Кристрьод — нито една. Той бил смятан за необикновено храбър мъж. Когато крал Магнюс и воините му видели войската на крал Харалд, придвижили войската си и направили бойните си редици толкова дълги, че можели да обкръжат войската на Харалд. Халдур Сквалдре разказва:
Широки флангове разгърна
крал Магнюс,
защото много хора го последваха.
Там много жертви паднаха.
3. Крал Магнюс само се прекръстил преди битката и започнало голямо и жестоко сражение. Кристрьод, братът на краля, влязъл с войската си сред редиците на крал Магнюс и така размахвал меча, че войниците се разбягвали встрани. Някакъв силен селянин от войската на Харалд застанал зад Кристрьод, вдигнал копието си и с двете си ръце го забил между плешките му. Острието му излязло през гърдите на Кристрьод и той паднал мъртъв. Мнозина около него попитали защо е извършил тази подлост. Селянинът обяснил: „Той си получи заслуженото, защото изкла говедата ми през лятото и взе всичко от дома ми, а накрая ме принуди да вляза във войската му. Оттогава мисля да направя това, когато ми се удаде възможност.“ След това войската на крал Харалд отстъпила. Загинали много от неговите войници. Феодалът Ингемар Свайнсон от Аск и още шейсет дружинника на Харалд били ранени смъртоносно. Крал Харалд се изтеглил към Викен до корабите си и отплавал към Дания при крал Айрик Аймюне, за да иска помощ от него. Срещнали се на юг в Халандия. Крал Ейрик го приел, най-вече защото се били побратимили. Той дал на Харалд Халандия като негов феод и земя, която да управлява, както и осем военни кораба без такелажи. И потеглил Харалд на север през Халандия, а към него се присъединили войници.
След битката крал Магнюс превзел цялата страна. Той помилвал всички ранени и ги взел в своите редици. Вече смятал кралството за свое, както и всички видни мъже на страната. Когато се събрали на съвет, Сигюрд Сигюрдсон, Туре Ингеридсон и най-умните мъже поискали да оставят една дружина във Викен в случай, че Харалд се появи от юг. Но крал Магнюс решил еднолично да замине на север в Берген и да презимува там. Той разпуснал войската и феодалите получили разрешение да заминат в именията си.
4. Крал Харалд пристигнал в Кунгхеле с войската, която го последвала от Дания. Там много феодали и граждани се обединили около него и извели една дружина от града. Крал Харалд слязъл на брега и изпратил вест до войската на селяните. Предложил им да не пазят собствената си страна от него с оръжие. Той казал, че няма да иска повече от онова, на което има законно право. Тръгнали пратеници между тях и накрая селяните разпуснали войската си и минали на страната на крал Харалд. Той дал на феодалите имения и доходи в замяна на тяхната помощ, а за селяните, които минали на негова страна, създал по-добри условия на живот.
След това много хора се присъединили към крал Харалд. Той заминал на запад, прекосявайки Викен, и оставил на спокойствие всички с изключение на хората на крал Магнюс. Тях убивал и наказвал, където и да ги срещнел. Когато стигнал до Сарпсборг, хванал двама от феодалите на крал Магнюс — Асбьорн и неговия брат Нарайд. Единият щял да бъде обесен, а другият — хвърлен във водопада Сарп. Предложил им да изберат кой от каква смърт да умре. Асбьорн предпочел водопада, защото бил по-големият от двамата и смятал, че тази смърт е по-болезнена. Така и направили. Халдур Сквалдре разказва:
Асбьорн, който тъй лоши думи
произнесе срещу краля,
в Сарп трябваше да падне в боя.
Враната богато се нахрани.
Кралят, заповяда Нарайд да увисне
високо на грозното бесило.
За речите му на съвета
той нареди мъжа да се накаже.
След това крал Харалд поел пътя към Тьонсберг, където го посрещнали с радост. И там към него се присъединила голяма войска.
5. Крал Магнюс бил в Берген. Той узнал какво се е случило. Наредил да повикат хьовдингите, които били в града, на разговор и поискал от тях съвет как да постъпи. Сигюрд Сигюрдсон взел думата: „Аз мога да дам добър съвет. Качи голям и опитен екипаж на една шхуна. Избери мен или някой друг феодал да го предвожда и го изпрати при крал Харалд, твоя роднина, с предложение за мир. Тогава ще си разделите кралството. Мисля, че е правилно крал Харалд да приеме предложението, ако уважавани хора го посъветват за това.“
Крал Магнюс отвърнал: „Каква полза ще имам от това, след като аз превзех цялото кралство през есента? Не искам да давам половината от него. Друго ме посъветвайте!“ Но Сигюрд Сигюрдсон му казал: „Предполагам, господарю, че твоите феодали, които през есента те помолиха да им разрешиш да си заминат, сега ще си останат в именията и няма да се присъединят към тебе. Ти не ме послуша тогава и разпусна войската, която имахме. А аз бях почти сигурен, че крал Харалд и дружината му ще се върнат във Викен веднага щом чуят, че там няма владетел. Има друг изход, но е късно. Все пак може би ще имаме полза от това. Нареди йестите заедно с други мъже да отидат по домовете на онези феодали, които не искат да ти помогнат, когато имаш нужда от тях. Нека ги избият, като имуществото им ще раздадеш на онези, които са ти верни, но досега не са го показвали. Кажи им да съберат хора — не само добри воини, а каквито намерят. После с хората, които успееш да събереш, ще тръгнеш на изток срещу крал Харалд и ще се биеш.“
Кралят отговорил: „Хората ще ме намразят, ако избия толкова много знатни мъже и издигна други по-нисши, които също са били често непочтителни към мен. Искам да чуя още съвети от тебе!“ Сигюрд продължил: „Трудно ми е да намеря изход, щом ти не искаш нито да се биеш с Харалд, нито да се помириш с него. Най-добре е тогава да отплаваме на север в Тронхайм, откъдето можем да получим по-силна подкрепа. Нека по пътя привлечем към нас всички, които можем. Но не съм сигурен дали хората от поречието ще искат да ни следват.“ Кралят отвърнал: „Няма да бягам от онези, които през лятото прогонихме. Дай ми по-добър съвет.“ Тогава Сигюрд се изправил и понечил да си тръгне: „Добре, ще ти дам съвета, който виждам, че искаш и явно ще последваш! Стой си тук в Берген, докато дойде Харалд с голямата си войска, и ще бъдеш принуден да избираш между смъртта и срама.“ С тези думи Сигюрд приключил разговора.
6. Крал Харалд плавал по западното крайбрежие на страната с огромна войска. Тази зима хората нарекли „зимата на тълпата“[158].
Харалд пристигнал в Берген в навечерието на Коледа и разположил флотата си в залива Флор. Той не искал да се сражава по празниците. Крал Магнюс обаче се приготвил да тръгне срещу него. Наредил да поставят метателна машина на Холмен и да наредят прегради от железни вериги и прътове, разделящи залива от кралското имение. Изковали и метални шипове и ги разхвърлили по полетата край Йон. Празниците не продължили повече от три дни, през които не се работело.
7. Крал Харалд обещал пред Улав Светия, че ако спечели победа, ще построи църква в негова чест в града, плащайки лично всички разходи по строежа. Крал Магнюс наредил бойните си редици в двора на църквата „Исус Христос“, а крал Харалд загребал към Нурнес. Щом крал Магнюс разбрал това, тръгнал обратно към града и влязъл във Вогсботнен. Докато минавали през Стретет, много граждани се скрили по къщите си, а онези, които хукнали към полетата, се натъкнали на шиповете. Крал Магнюс и хората му видели, че Харалд и войската му гребат към залива Хегра и достигат до хълма извън града. Крал Магнюс продължил по улицата. Но хората избягали от него — едни хукнали към планината, други — към ливадите Ноне, трети се затворили в църквите или в други постройки. Магнюс се качил на кораба си, но не успял да отплава, защото железните вериги го отделяли от изхода на залива. Само неколцина мъже били останали до краля, така че той не можел да стори нищо. Айнар Скюласон разказва за това в „Харалдсдропа“:
Заливът в Берген
седмица беше затворен.
Само далеч от града
можеше да плава
военният кораб.
Малко по-късно хората на крал Харалд се качили на корабите на Магнюс и го заловили. С него бил Хокон Фаюк, неговият вуйчо, който бил много красив, но не и умен. В плен попаднали също Ивар Осюрсон и много други от приятелите му. Някои били убити веднага.
8. Крал Харалд събрал съветниците си и поискал тяхното мнение. Решили, че ще свалят Магнюс от кораба и няма повече да го смятат за крал. Превърнали го в кралски роб, осакатили го, като му извадили очите и му отрязали едното стъпало, а накрая го кастрирали. Ивар Осюрсон бил ослепен, а Хокон Фаюк — убит. След това цялата земя минала във владение на крал Харалд. Хората му започнали да издирват най-добрите приятели на крал Магнюс, както и онези, които имали сведения за съкровищницата и драгоценностите му. След битката при Фирилайв крал Магнюс взел със себе си парчето от Светия кръст, но не искал да каже къде се намира. Епископът на Ставангер Райналд бил англичанин. Смятали го за много алчен човек. Той бил един от близките приятели на крал Магнюс и хората предположили, че съхранява голяма част от неговите съкровища и скъпоценности. Повикали го и той пристигнал в Берген. Обяснили му в какво е заподозрян, но той отрекъл всичко и помолил за милост. Харалд отказал. Той наказал епископа да плати петнайсет марки злато. Епископът отвърнал, че не иска да ощетява епископството си и няма да предпочете своя живот. Обесили епископ Райналд на Холмен[159]. Когато отивал към бесилото, той отърсил прахта от стъпалото си и казал: „Не знам повече за вещите на крал Магнюс, отколкото за онова, което е скрито в тази прах.“ В нея намерили пръстен. Епископът бил погребан в Нурнес край църквата „Свети Микаел“, а делото му било строго осъдено. След това Харалд останал единствен крал на цяла Норвегия до края на живота си.
9. Пет години след смъртта на крал Сигюрд в Кунгхеле се случили големи събития. По това време управители там били Гюторм, син на Харалд Флете, и Саамюнд Хюсфрьоя, който бил женен за дъщерята на свещеник Андреас Брюнсон Ингебьорг. Синовете им се казвали Пол Флип и Гюне Фис. Саамюнд имал и извънбрачен син на име Осмюнд. Андреас Брюнсон бил знатен и известен човек. Той бил свещеник в „Църквата на Светия кръст“. Жена му се казвала Сулвайг. Те отглеждали и възпитавали Йон Лоптсон, който бил единайсетгодишен. Свещеник Лопт Саамюндсон, бащата на Йон, също бил там. Дъщерята на свещеник Андреас и Сулвайг се наричала Хелга и била омъжена за Айнар.
Ето какво се случило в Кунгхеле през нощта на първата неделя след великденската седмица[160]. Из целия град се чувал тропот по улиците, сякаш кралят и цялата му дружина минават по тях. Кучетата се дърпали неистово и не било възможно да ги удържат в къщите. Всички, които излезли навън, побеснели и хапели наред — и хора, и животни. Ухапаните също побеснявали. А онези, които носели плод в утробите си, не можели да го задържат и загубвали съзнание. Този ужас се повтарял почти всяка нощ от Великден до Възнесение. Хората много се уплашили и мнозина предпочели да напуснат града. Те продали именията си и заминали из страната в други търговски градове. Най-умните се замислили над случилото се и решили, че то предвещава големи събития. И наистина било така. Свещеник Андреас говорил дълго и красноречиво в Деня на Светата троица[161] и накрая стигнал до пътя, който са поели гражданите. Посъветвал ги да се пазят и защитават от всичко, което срещнат по пътя си, от огън и война, и да се молят на Бог за милосърдие.
10. Тринайсет товарни кораба отплавали от града към Берген. Единайсет от тях изчезнали с екипажа и товара си. Дванайсетият кораб претърпял корабокрушение, хората били спасени, но вещите потънали. Свещеник Лопт заминал за Берген и пристигнал там невредим. Корабите били пострадали в Деня на лавровото дърво[162]. Датският крал Айрик и архиепископ Осюр[163] изпратили вест до Кунгхеле и поръчали на хората да пазят града си. Те им съобщавали, че вендландците са извели голяма войска и опустошават надлъж и нашир християнските земи, печелейки победа след победа. Гражданите не обърнали особено внимание на тази новина и колкото повече приближавали вендланците, толкова повече забравяли за това. Мислели само за ужаса, който ги е сполетял. В Деня на лавровото дърво, когато се пеела голямата литургия, в Кунгхеле пристигнал кралят на вендландците Ретибюр[164] с 350 шхуни, като на всяка имало по 44 мъже и два коня.
Сестриният син на краля се наричал Дюнимитс, а Юнибюр било името на хьовдинг, който предвождал голяма войска. Двамата командвали част от войската нагоре по източната част на реката, заобикаляща Хисинг, и оттам се спуснали към града. Друга част от войската минала откъм западната част на реката и акостирала на брега. Конниците слезли и препуснали покрай хълма Брат към града. Айнар, зетят на Андреас, съобщил за това в „Църквата на крепостта“, защото там се били събрали гражданите за литургията. Айнар влязъл, когато свещеник Андреас говорел, и обяснил, че към града приближава голяма войска с много кораби, а други войници се спускат откъм хълма Брат. Мнозина предположили, че това е датският крал Айрик, а от него не очаквали пощада.
Цялото население хукнало към града и към имотите си, въоръжило се и слязло към брега. Веднага разбрали, че ще има война и че срещу тях се изправя войска, на която не могат да устоят. На пристаните в реката стояли закотвени девет кораба, собственост на няколко търговеца. Вендландците се били насочили първо към тях, като повели бой с моряците. Търговците се въоръжили и дълго и храбро се отбранявали, преди да бъдат победени. В това сражение вендландците загубили една стотица и половина[165] от корабите си с целите екипажи. Докато боят бил най-тежък, гражданите стояли на пристаните и стреляли по езичниците. А когато битката утихнала, хората отстъпили към града и после към крепостта. Със себе си отнесли скъпоценностите и всичко друго, което можели да носят. След като вендландците превзели търговските кораби, слезли на брега, направили преглед на войската си и установили колко големи щети са понесли. Някои от тях се втурнали към града, а други — към търговските кораби. Взели всичко, което могли. После запалили огън в града и го изгорили, също и корабите. Отправили се с цялата си войска към крепостта и се построили, за да я превземат.
11. Крал Ретибюр предложил на хората в крепостта да излязат с оръжието, дрехите и вещите си, за да ги пощади. Но всички в един глас отказали и се изкачили на крепостната стена. Едни започнали да стрелят, други хвърляли камъни, трети — железни колове. Разразила се жестока битка. И от двете страни загинали много воини, но повече жертви дали вендландците.
Сулвайг отишла в Сулбяргер — имение на север от Кунгхеле, и разказала какво се е случило. Тогава разпратили повик за сбор на войска в Скюрбогар — друго имение наблизо. Там имало много хора. Някакъв селянин, който се казвал Улве Микламюн, веднага изтичал, грабнал щита и шлема си, една голяма секира и извикал: „Ставайте, смели момчета, хващайте оръжието си и нека отидем да помогнем на хората от града. Срамно ще е да останем и да се наливаме с бира, докато храбрите воини от града загиват заради нас.“ Мнозина отговорили на тези думи с недоволство. Твърдели, че сами ще си загубят главите, без да помогнат на гражданите.
Тогава Улве скочил и рекъл: „Дори всички да останете тук, аз ще отида и ще убия един-двама от езичниците, преди сам да падна в боя.“ И хукнал към града. Няколко мъже тръгнали след него, да видят дали не могат да помогнат с нещо. Когато той се приближил до крепостта толкова, че езичниците можели да го видят, осем въоръжени до зъби воини го пресрещнали и заобиколили. Улве вдигнал брадвата над главата си и с предната част ударил мъжа зад себе си под брадичката, така че му счупил челюстта и разрязал гърлото му. Войникът паднал назад. После вдигнал брадвата пред себе си и ударил друг по главата, като го разсякъл до раменете. Улве убил още двама, а самият той бил тежко ранен, но в този момент останалите четирима избягали. Улве ги последвал. Отпред имало ров, в който скочили двама от тях. Улве ги убил, но сам останал в рова, докато последните двама се измъкнали. Мъжете, които тръгнали след Улве, го извадили и го отвели в Скюрбогар. Излекували раните му напълно. Между хората се говорело, че нямало по-смел поход от неговия.
Двама феодали, Сигюрд Гирдсон, брат на Филипус, и Сигард пристигнали с шестстотин души в Скюрбогар. Сигюрд обаче се върнал обратно с четиристотин души и оттогава хората не го почитали. Той не живял дълго. Сигард с останалите двеста души отишъл в града и се бил срещу езичниците. Загинал там заедно с цялата си дружина.
Вендландците тръгнали срещу крепостта, но кралят и предводителите на корабите не участвали в битката. Сред вендландските воини имало стрелец с лък, който убивал по един човек с всяка изстреляна стрела. Други воини стояли до него и го прикривали с щитове. Саамюнд наредил на своя син Осмюнд да стрелят двамата едновременно по мъжа с лъка. Така и направили, но той прострелял щита пред себе си. Осмюнд обаче улучил стрелеца в челото и той паднал мъртъв по гръб. Когато вендландците видели това, започнали да вият като кучета или вълци. Крал Ретибюр наредил отново да предложат пощада, но гражданите отказали. Тогава езичниците настъпили устремно. Един от тях стигнал до портата на крепостта и промушил воин, който стоял от вътрешната й страна. Стреляли и хвърляли камъни по него, но той, макар и без щит, бил такъв магьосник, че никакво оръжие не можело да го нарани. В този миг свещеник Андреас взел осветен огън, прекръстил го, навил кълчища около върха на една стрела и ги запалил. Дал стрелата на Осмюнд, който я изстрелял в магьосника. Той паднал мъртъв на земята.
Езичниците отново започнали да издават онзи страшен вой, както преди. Те виели тънко и пискливо. И всички отишли при краля. Християните предположили, че онези решават да си заминат. Тогава един преводач, който разбирал езика на вендландците, чул, че хьовдингът Юнибюр казва: „Тези хора са измъчени и уморени да се отбраняват. Въпреки че взехме всичко, което можахме, от този град, бихме дали всичко да не бяхме идвали тук. Изгубихме толкова много вождове и воини. В началото на деня, когато тръгнахме да се бием срещу крепостта, жителите й имаха стрели и копия, за да се отбраняват. После се биха с камъни, а сега ни удрят с тънки пръчки като кучета. От това съдя, че е отслабнала защитата им и трябва да настъпим здраво и да ги подложим на изпитание.“ Казаното от него било истина.
Когато християните видели, че коловете, с които се бият, намаляват, започнали да чупят всеки кол на две. Езичниците безразборно се хвърлили срещу тях, но от време на време почивали. И от двете страни имало уморени и ранени. В една от почивките кралят пак предложил на градското население пощада, ако излязат с всичко, което могат да носят. Саамюнд Хюсфрьоя бил вече загинал и воините, които били живи, взели решение да предадат крепостта и себе си на езичниците. Но това било най-глупавото, което можели да направят, защото езичниците не спазили думата си, а ги пленили. Убили мнозина — всички онези, които били ранени и млади и които щели да им бъдат в тежест по пътя. Плячкосали, каквото могли, от крепостта. Нахлули в „Църквата на Светия кръст“ и я обрали.
Свещеник Андреас дал на крал Ретибюр сребърна бойна брадва, а Дюнимитс, племенникът на краля, му дал златен пръстен. С това те смятали да му покажат, че е личност за този град и му оказват чест преди всички други. После взели парчето от Светия кръст и го отнесли. Взели поставката, която стояла пред олтара. Онази поставка, която крал Сигюрд бил поръчал да се направи в Гърция и я бил донесъл със себе си в страната. Скрили я в пода пред олтара. След това излезли от църквата. Тогава кралят казал: „Този дом беше създаден с голяма любов към Бога, който го притежава, но мястото ми се струва лошо поддържано, защото виждам, че богът е сърдит на тези, които се грижат за него.“ Крал Ретибюр дал на свещеник Андреас църквата и кивота, парчето от Светия кръст, пленария и четирима монаси. Но езичниците изгорили църквата и всички къщи в крепостта. Огънят, който запалили в църквата, изгасвал два пъти. Тогава те я разрушили и тя пламнала цялата отвътре и изгоряла като другите къщи.
И се върнали езичниците при корабите си с плячката и прегледали войската си. Когато видели колко големи щети са понесли, разпределили пленниците по корабите си. Свещеник Андреас и монасите пътували на кралския кораб, като носели парчето от Светия кръст. Страх обзел езичниците от стореното. На кралския кораб станало толкова горещо, като че ли всеки момент щял да пламне. Кралят помолил преводача да попита свещеника на какво се дължи това. Той отговорил, че Всевишният Бог, в който християните вярват, им изпраща знак за своя гняв, че хората, които не вярват в своя създател, са дръзнали да докоснат с ръце неговите Светини. „Толкова голяма власт следва кръста, че често се случват чудеса с езичниците, които са го докоснали с ръка.“ Кралят заповядал да отведат свещеник Андреас в корабната лодка, а той носел в скута си парчето от Светия кръст. Спуснали лодката покрай кораба, отблъснали я от него с куки и я отправили към пристана. През нощта свещеник Андреас заминал с кръста за Сулбяргер. По пътя излязла буря и завалял дъжд, но Андреас успял да намери сигурно място.
12. Крал Ретибюр и оцелелите му войници заминали за Венландия, където много от пленените в Кунгхеле попаднали в робство. А онези, които били откупени и се върнали обратно в именията си в Норвегия, заживели в бедност. Търговията в Кунгхеле никога повече не достигнала своя предишен разцвет.
Когато ослепили Магнюс, той заминал за Норвегия и постъпил в манастир като монах. Тогава Стуре-Хернес от Фроста отговарял за поддръжката на манастира. През следващата зима крал Харалд управлявал сам страната. Той се помирил с всички, които имали желание за това. Взел в дружината си мнозина, които по-рано били на служба при крал Магнюс. Айнар Скюласон разказва, че крал Харалд водил две сражения в Дания — едното при Вен, а другото — край Лаасьо:
Смел в боя, ти, хьовдинг на бойци!
При високия Вен ти безстрашно
меча си обагри
в кръвта на врага неверен.
И по-нататък:
Безмилостни боецо,
на брега на Лаасьо ти води сражение.
Всички знамена
се вееха от вятъра
над главите на мъжете.
13. Сигюрд се наричал един мъж, който бил израснал в Норвегия. Говорело се, че бил син на свещеник Адалбрикт. Майката на Сигюрд била Тура, дъщерята на Саксе от Вик, която била и сестра на Сигрид, майката на крал Улав Магнюсон и на брата на краля — Коре. Последният пък бил женен за Бургил — дъщерята на Даг Айливсон. Синовете им били Сигюрд от Аюстрот и Даг. Синовете на Сигюрд били Йон от Аюстрот, Тущайн и Андреас Даюве. Йон бил женен за Сигрид, сестрата на крал Инге и херцог Скюле. В детството си Сигюрд много четял и бил ръкоположен за дякон. Когато станал пълнолетен и израснал на години и ум, той станал прекрасен, силен и едър мъж. Бил първи измежду връстниците си и останалите млади хора в Норвегия във всички физически игри. Отрано се оформил див и буен. Наричали го Шлембедякн. Бил хубавец с тънка, но красива коса.
Сигюрд чул майка си да казва, че крал Магнюс Берфьот е негов баща. Веднага станал господар на самия себе си, изоставил расото и напуснал страната. Дълго пътувал по далечни земи. Отишъл и в Юшал, стигнал до река Йордан и посетил всички Свети места, които странниците обикновено посещавали. Когато се върнал, започнал да се занимава с търговия. Една зима прекарал известно време на Оркньой с ярл Харалд[166], когато загинал Туршел Фостре Сюмарлидасон. Сигюрд бил и в Шотландия при крал Давид[167]. Там му оказали голяма чест. После Сигюрд заминал за Дания, където се провело изпитанието за това кой е неговият баща и се оказало, че той е син на крал Магнюс. Петима епископи били свидетели. Ивар Ингемюндсон разказва за това в писанието за Сигюрд:
Петима епископи
първи видяха
изпитанието за произхода на краля
Тогава се оказа,
че великият крал
е син на Магнюс,
щедрия на дарове.
Приятелите на Харалд твърдели, че това е измама и лъжа от страна на датчаните.
14. Шест години[168] след като Харалд бил станал крал на Норвегия, Сигюрд пристигнал в страната и отишъл при него. Намерил го в Берген и открито му заявил кой е неговият баща. После го помолил да приеме роднинството им. Кралят не взел никакво решение по този въпрос, но го споделил с хората си, с които се срещнал и поговорил. От разговора обаче станало ясно, че кралят обвинява Сигюрд за участието му в убийството на Туршел Фостре. Туршел бил последвал Харалд до Норвегия, когато той пристигнал за първи път в страната. Бил най-добрият му приятел. Този въпрос бил поставен толкова сериозно, че се образувало дело срещу Сигюрд за това.
По съвет на феодалите една вечер няколко йести отишли при Сигюрд, повикали го, взели една шхуна и заминали с него от града на юг към Нурнес. Сигюрд, замислен, седял в задната част на шхуната. Той подозирал, че е жертва на заговор. Бил облечен в син панталон и риза, а отгоре имал наметало с качулка и връзки. Седял и гледал надолу пред себе си. Ту си слагал качулката, ту я махал. Спътниците му били весели и пияни, гребели здраво и не мислели за нищо. Когато минавали покрай някакъв нос, Сигюрд се изправил и се приближил към перилата. Пазачите му също станали и отишли до перилата. Двамата посегнали да вземат наметалото му, така както било обичай да се прави със знатните хора.
Той помислил, че искат да му вземат и другите дрехи, грабнал по един мъж във всяка ръка и се хвърлил заедно с тях през борда. Корабът продължил покрай тях. Минало доста време, преди да извадят двамата пазачи. Сигюрд обаче се гмурнал под водата и плувал, докато излязъл на брега. Бил необикновено смел мъж. Сигюрд поел по сушата, а хората на краля го търсили цялата нощ, но не го намерили. Той легнал в една планинска клисура, но измръзнал много. Свалил панталоните си, разкъсал дъното им и ги облякъл така, че пъхнал ръцете си в крачолите. Така си спасил живота. Кралските йести загребали обратно, защото не можели да крият дълго това свое пътуване.
15. Сигюрд разбрал, че няма да му бъде от полза да отиде крал Харалд. Той се крил през цялата есен и началото на зимата. Останал в Берген при някакъв свещеник и се опитал да организира убийството на крал Харалд. Мнозина се присъединили към него. Някои от тях били дружинници на крал Харалд и живеели в дома му. Преди това те били дружинници на крал Магнюс. Като приятели на крал Харалд винаги поне един от тях сядал на кралската маса.
В деня на месата за св. Лусия[169] привечер двама мъже седели на масата и разговаряли. Единият казал на краля: „Господарю, искаме да отсъдиш един спор между нас. Обзаложили сме се на един аск[170] мед. Аз казвам, че ти ще легнеш при кралица Ингерид, твоята жена, тази нощ, а той казва, че ще легнеш при Тура Гютормсдотер.“ Кралят се разсмял. Той нямал никаква представа, че този въпрос бил толкова важен: „Ти няма да спечелиш облога!“ От това те трябвало да се досетят къде щял да легне той през тази нощ. Но главната охрана останала в жилището, където повечето предполагали, че ще бъде кралят, и в което спяла кралицата.
16. Сигюрд Шлебедякн и още няколко души отишли там, където спял кралят, разбили вратата и нахлули вътре с извадени оръжия. Ивар Колбайнсон нанесъл първия удар върху краля. Харалд си бил легнал пиян и спял дълбоко, но се събудил, когато останалите започнали да му нанасят ударите. Той проронил в несвяст: „Причиняваш ми болка, Тура.“ Тя скочила и извикала: „Те ти причиняват болка. Онези, които ти желаят злото повече от мен.“ И крал Харалд издъхнал. Сигюрд и хората му си отишли. После Сигюрд повикал при себе си мъжете, които обещали да се обединят около него, ако убие крал Харалд.
Заедно с тях се качил на една шхуна. Мъжете седнали на греблата и загребали в залива на кралската резиденция. Започнало да се развиделява. Сигюрд се изправил и заговорил на хората, които стояли на кралския пристан. Казал им, че е убил крал Харалд, предложил им да го посрещнат и да го провъзгласят за крал, тъй като неговият произход му дава това право. Тогава на пристана придошли много хора откъм кралското имение и като един извикали, че никога няма да приемат да бъдат подвластни на човек, който е убил собствения си брат. „Ако той не беше твой брат, тогава ти нямаше да имаш никакво право да бъдеш крал!“ След тези думи те се вдигнали на оръжие и обявили Сигюрд и хората му извън закона. В имението на краля свирили сигнал за сбор, при който се събрали всички феодали и дружинници. Сигюрд и спътниците му решили, че е по-разумно да заминат надалеч. Той отплавал към Нурхордаландия и свикал тинга на местните селяни. Те минали под негова власт и го провъзгласили за свой крал. После отишъл в Согн и също събрал тинг на селяните. И те го провъзгласили за свой крал. След това тръгнал на север към Фюрдане. Там го посрещнали сърдечно. Ивар Ингемюндсон разказва:
След смъртта на Харалд
согненци и хордаландци
посрещнаха
кроткия син на Магнюс.
Тогава се заклеха много хора на тинга
и братовото му място
за кралския син отредиха.
Крал Харалд бил погребан в старата църква „Исус Христос“.
Кралица Ингерид, феодалите и дружинниците, които служили при крал Харалд, решили да подготвят бързоходен кораб и да го изпратят в Тронхайм, за да съобщят за гибелта на краля и да предадат на трьондерците да провъзгласят за крал Сигюрд, сина на Харалд. По това време той бил на север, възпитаван от Сода-Гирд Бордсон. Кралица Ингерид веднага заминала за Викен. Инге се наричал един от синовете й от крал Харалд. Той се възпитавал във Викен при Омюнде, сина на Гирд Логберсесон. Когато пристигнали във Викен, свикали тинга на Боргар и провъзгласили Инге, който карал втората си година, за крал. Омюнде и Тюстолв Олесон, както и мнозина други големи хьовдинги, участвали в това дело.
Когато вестта, че крал Харалд е убит, стигнала до Тронхайм, неговият син Сигюрд бил провъзгласен за крал. Това организирали Отар Биртинг, Петер Саюда-Юлвсон и братята Гюторм Осулвсон от Райн и Отар Бале, както и мнозина други хьовдинги. Почти цялото население минало под властта преди всичко на двамата братя, защото баща им бил обявен за светец. Страната станала тяхно притежание и не можела да мине под ничия друга власт, докато някой от синовете на крал Харалд бил жив.
2. Сигюрд Шлембедякн заминал за Стад, но когато стигнал до Нурмьоре, получил писма и опознавателни знаци от онези, които участвали в провъзгласяването на синовете на Харалд за владетели, така че той не бил приет и не получил никаква помощ. Тъй като имал недостатъчно хора, той решил да се установи в Тронхайм. Предварително бил изпратил там вест на онези, които били негови приятели и близки на крал Магнюс Слепия. Когато стигнал до Леговището, с помощта на греблата се понесъл нагоре по река Нид и акостирал до кралската резиденция, но трябвало да бягат оттам, защото цялото население било тръгнало срещу тях. Спрели в Холмен и извели от манастира Магнюс Сигюрдсон въпреки волята на монасите. Той вече бил подстриган за монах. Мнозина говорят, че Магнюс тръгнал доброволно, но разказват това, за да украсят нещата. Сигюрд очаквал да събере повече хора заради него, което наистина станало. Коледа току-що била отминала.[171]
Сигюрд и хората му отплавали от фиорда. След тях тръгнали мнозина: Бьорн Егилсон, Гюнар от Гимсан, Халдур Сигюрдсон, Аслак Хоконсон и братята Бенедикт и Айрик, както и дружината, която преди служела на крал Магнюс. Последвали ги и много други воини. Плавали край Мьоре до Румсдалсфюрд. Там разделили войската си и Сигюрд Шлембедякн тръгнал на запад през морето, а Магнюс заминал за Опландия, откъдето очаквал да получи голямо подкрепление. Очакванията му се оправдали. Той останал в Опландия през цялата зима и цялото лято и събрал голяма войска. Крал Инге тръгнал с войската си срещу него и двамата се срещнали край Мине[172]. Битката била тежка. Крал Магнюс имал по-голяма войска. Казват, че Тюстолв Олесон носел крал Инге в носилка, докато се водило сражението, и че той се движел под знамето заедно с него. Затова и много трудно се придвижвал в тази битка. Казват също, че оттогава той получил своето страдание за цял живот — гръбнакът му бил счупен и единият му крак станал по-къс от другия. Жертвите в сражението били по-многобройни в редиците на крал Магнюс. Преди той да пожелае да отстъпи или да избяга, загинали Халдур Сигюрдсон, Бьорн Егилсон, Гюнар от Гимсан и една голяма част от войниците му. А Коле разказва:
Започна ти битка източно от Мине
и не след дълго, господарю,
войската враните нахрани,
след като меч размаха.
После продължава:
Преди даряващият пръстени владетел
да поиска да отстъпи,
легна мъртва на полето
цялата дружина.
Крал Магнюс се оттеглил оттам на изток към Готландия и после към Дания. По това време ярл Карл Сонесон бил в Готландия. Той бил алчен за власт. Магнюс Слепия и хората му твърдели в разговори с хьовдинги, че е лесно да се превземе Норвегия, ако някои големи владетели тръгнат срещу нея, защото страната няма крал, а се управлява от феодалите. А тези от тях, които първо били поставени да властват, не били единни, защото били болезнено завистливи. Тъй като ярл Карл бил алчен за власт и лесно се поддавал на увещания, събрал войска и препуснал към Викен. Много хора били принудени да му се подчинят.
Когато Тюстолв Олесон и Омюнде разбрали за това, тръгнали срещу него с войниците, които успели да съберат. Със себе си водели и крал Инге. Срещнали се с ярл Карл и готската войска на изток в Крокаскуг и водили второто си сражение. Крал Инге победил. Там загинал Мюнон Огмюндсон, вуйчото на ярл Карл. Огмюнд, бащата на Мюнон, бил син на ярл Орм Айливсон и Сигрид, която била дъщеря на ярл Фин Арнесон. Астрид Огмюндсдотер била майка на ярл Карл. Мнозина загинали в Крокаскуг, а ярлът отстъпил на изток от гората. Крал Инге тръгнал след него извън границите на кралството си. Готите много се срамували от този поход. Коле разказва:
Ще ви разкажа как враната разкъса
раните на готите.
Орелът литна с мърша.
Обагриха се мечовете в кръв.
Воините, които започнаха войната,
заслужиха за своето престъпление
добра отплата
в Крокаскуг.
Твоята мощ те се научиха да разпознават.
3. Магнюс Слепия заминал за Дания при Айрик Аймюне и там бил приет добре. Той предложил на Айрик да го придружи до Норвегия, ако Айрик иска да покори страната със своята войска. Той настоявал, че никой норвежец няма да посмее да изстреля и едно копие срещу него. Кралят се оставил да го убедят и свикал войската. Тръгнал с шестстотин кораба на север към Норвегия. Магнюс Слепия и хората му заминали с него. Когато стигнали до Викен, тръгнали с мир покрай източния бряг на фиорда. Но щом наближили Тьонсберг, ги посрещнала голяма военна част на крал Инге. Техен предводител бил Ватнорм Дагсон, брат на Грегориюс. Датчаните не могли да слязат на сушата. Не могли и да отплават. Мнозина били избити на това място. Тогава те следвали фиорда до Осло, а там попаднали на Тюстолв Олесон. Казват, че вечерта поискали да изнесат кивота на свети Халвар от града и го понесли толкова мъже, колкото можели да се съберат под кивота, но успели само да го повдигнат от пода на църквата. На сутринта, когато видели да се приближават корабите на някаква войска към Ховедьой, четирима мъже отнесли кивота от града, придружени от Тюстолв и цялото градско население.
4. Крал Айрик и хората му влезли в града и част от тях тръгнали да преследват Тюстолв и спътниците му. Тюстолв изстрелял стрела по човек на име Ошел, който бил на кораба на крал Айрик. Стрелата се забила в гърлото му и острието й се показало през тила му. Тюстолв смятал, че никога не е стрелял по-сполучливо, защото това било единственото открито място по Ошел. Ковчегът на свети Халвар бил преместен в Ромерике и останал там три месеца. През нощта Тюстолв обиколил Ромерике и събрал войници, а на сутринта влязъл с тях в града. Крал Айрик заповядал да подпалят църквата „Свети Халвар“ и изгорил всичко наоколо. В това време дошъл Тюстолв с голяма войска, но крал Айрик отплавал с флотилията си. Те не могли да акостират по северните брегове на фиорда, защото срещу тях излезли феодалите и военните части, които те били събрали. Навсякъде, където се опитвали да се доближат до сушата, оставяли по пет-шест и повече мъртъвци.
Крал Инге останал в Хорнборюсюнд с голяма войска. Когато крал Айрик разбрал това, повел флотилията си обратно към Дания. Крал Инге тръгнал да ги преследва и воините му отнели от датчаните всичко, което могли. Казват, че никой не е правил по-неуспешен набег в друго кралство с толкова голяма войска. Крал Айрик бил разгневен на Магнюс и хората му и смятал, че те са му се подиграли, убеждавайки го да направи този набег. Той се заклел, че никога повече няма да бъде техен приятел.
5. През същото лято Сигюрд Шлембедякн пристигнал в Норвегия от запад. Когато разбрал какво е станало с него вия роднина Магнюс, осъзнал, че едва ли ще получи подкрепа в Норвегия. Той отплавал извън рифовете на юг и отишъл в Дания. Навлязъл в Йоресюнд, но на юг от Аарьо срещнал няколко Вендландски снека, влязъл в бой с тях и ги победил. Той превзел осем снека, изклал мнозина, а други обесил. Водил сражение с вендландците и при Мьон, където също победил. После отплавал на север и спрял в река Гота. Превзел три кораба от Туре Квинанторде и своя племенник Улав, сина на Харалд Кеша. Майка на Улав била Рагнил, дъщерята на крал Магнюс Берфьот. Той преследвал Улав до северната част на страната.
Туре бил в Кунгхеле и разполагал с войници. Сигюрд се отправил натам и те стреляли един срещу друг. От двете страни загинали хора, а мнозина били ранени. Сигюрд и воините му не успели да слязат на сушата. Там загинал Юлведин Саксулвсон, един северняк исландец от екипажа на Сигюрд. Сигюрд се оттеглил и отплавал на север към Викен, където ограбил много селища. Той се застоял в Портьор, където нападал корабите, пътуващи за или от Викен, и ги ограбвал. Тьонбергците изпратили войници срещу него и те нападнали неочаквано Сигюрд и хората му, докато били на сушата и си поделяли плячката. Корабът на Ватнорм бил най-близо и той наредил да гребат на заден ход. Сигюрд гребал до него и се измъкнал с един кораб, но много от воините му загинали. За това били съчинени тези редове:
Не се опази, както трябва,
Ватнорм в Портьор.
6. Сигюрд Шлембедякн отплавал към Дания. Тогава се удавил един мъж от екипажа му — Колбайн Турлютсон от Баталден. Той бил в по-малкия кораб, който бил завързан за големия, и Всички плавали с пълна скорост. Сигюрд претърпял корабокрушение, когато пристигнал на юг, и през зимата останал в Олборг. С настъпването на лятото заминали заедно с Магнюс на север със седем кораба. Пристигнали неочаквано в Листа през нощта и акостирали. По това време там бил Бентайн Колбайнсон, предводителят на дружината на крал Инге, който бил голям храбрец. Сигюрд и воините му се изкачили по брега на разсъмване и нападнали неочаквано имението. Понечили да го подпалят. Бентайн излязъл облечен и въоръжен и застанал на вратата с изваден меч и щит пред себе си. Той носел шлем на главата си и бил готов да се защитава. Вратата била доста ниска. Сигюрд попитал защо не влизат. Отговорили му, че никой няма желание да направи това. Докато се разправяли, Сигюрд притичал вътре в къщата покрай Бентайн, който замахнал с меча си към него, но не го улучил. Сигюрд се обърнал към него и те си разменили няколко удара с мечовете, след което Сигюрд го убил и изнесъл главата му навън, държейки я за косата. Плячкосали всички вещи от имението и се запътили към корабите си.
Когато крал Инге, приятелите и двамата братя на Бентайн, Сигюрд и Гирд Колбайнсон, научили, че Бентайн е убит, кралят изпратил срещу Сигюрд и войниците му своите бойци. Самият той заминал и отнел един кораб от Хокон Полсон Пунгелта, който бил внук на Аслак Арлингсон от Сула и племенник на Хокон Маге. Инге преследвал Хокон из страната и взел всичко, което той притежавал. Сигюрд Сторк, синът на Айндриде от Гаютдал, брат му Айрик Хаал и Андрес Шелдескит, синът на Грим от Висте, успели да избягат във фиорда. А Сигюрд, Магнюс и Турлайв Шапе отплавали на север с пет кораба към Хологаландия. Магнюс останал през зимата при Видкюн Йонсон на Бяркьой, а Сигюрд пробил щевените на кораба си и го потопил в Йоксфюрд.
През зимата Сигюрд останал на Хиньой в Глюврафюрд. В най-вътрешната част на фиорда на склона имало пещера. Там се скрил Сигюрд с още двайсет души, за да презимува. Те прикрили отвора на пещерата, така че никой да не може да го види от ивицата на прилива. Храна им носили Турлайв Шапе, Айнар, синът на Огмюнд от Санд, и Гюдрюн, която била дъщеря на Айнар Арасон от Рейкхолар. Тук ще разкажем как Сигюрд през тази зима наредил на няколко фини да построят шхуни за него и как тези шхуни били изградени без сглобки, имали пръчки вместо извити съединения и по дванайсет гребци от всяка страна. Сигюрд, бил при фините, докато строели шхуните. Те имали бира и дали пиршество в негова чест. А после Сигюрд съчинил следното:
Приятно беше в гамена[173],
когато пихме ний щастливи
и синът на краля радостен
минаваше между скамейките.
Не липсваше в гамена пиво.
Мъжете се забавляваха
като на всяко друго място.
Тези шхуни били толкова бързоходни, че никакъв друг кораб по вода не можел да ги стигне, както се казва в следните строфи:
Малцина могат да следват
бързоходните хологаландски шхуни,
които построиха,
за да отплават.
И през пролетта[174] Сигюрд и Магнюс тръгнали на юг с двете шхуни, построени от фините. Когато стигнали до Воган, убили свещеник Свайн и двамата му сина.
7. После Сигюрд отплавал на юг към Викар и пленил Вилялм Шинаре, който бил феодал на крал Сигюрд, а с него и Туралде Шефт. Сигюрд убил и двамата. След това продължил на юг и при Бьоле се срещнал със Стиркор Глаасирове, който идвал от Леговището. Сигюрд го убил. А когато стигнал до Валснес, срещнал Свина-Грим и заповядал да отсекат дясната му ръка. Оттам продължил все така на юг към Мьоре и пленил Хедин Хардмаге и Калв Кринглеаюге. Освободил Хедин, но Калв убил. Крал Сигюрд и Сода-Гирд, неговият духовен баща, научили за похода на Сигюрд. Тогава те изпратили хора да го търсят. За предводители те определили Йон Када, който бил син на Калв Неверния и брат на епископ Ивар, и свещеник Йон Смирил.
Те тръгнали с кораба „Райнен“[175], който имал двайсет и две отделения и бил много бърз. Заминали, за да търсят Сигюрд, но не го намерили. Върнали се безславно, защото се говорело, че са го видели, но не посмели да се приближат. Сигюрд плавал на юг към Хордаландия и стигнал до Хердла. Там синът на Лаксе-Пол Айнар имал имение и току-що бил заминал за Хамарсфюрд за тинга, който се свиквал три дни преди Възнесение. Нашествениците плячкосали имението, присвоили си дълъг кораб с двайсет и пет отделения — собственост на Айнар, и намерили четиригодишния му син, който седял в скута на един от работниците. Някои поискали момчето да бъде убито, а други предпочели да го отведат. Работникът им казал: „Няма да ви донесе късмет убийството на това дете, нито ще получите някакви доходи, ако го отведете със себе си. Това е моят син, а не този на Айнар.“ Заради тези думи оставили детето намира и си отишли. Когато Айнар се върнал, дал на работника вещи на стойност две йоре в злато и му благодарил за това, което е направил. Казал, че винаги ще бъде негов приятел. Айрик Одсон, който описва тази случка, твърди, че е чул самият Айнар Полсон да я разказва в Берген.
Сигюрд повел войската си на юг, после на изток към Викен и пак на изток към Квиле, където срещнал Фин Саюда-Юлвсон, който обикалял и събирал дължимото на крал Ингве. Обесили го. После се отправили към Дания.
8. Жителите на Викен и Берген разказват, че било голям срам за Сигюрд и хората му да си стоят мирно в Леговището, докато убиецът на неговия баща плава покрай Тронхаймсфюрд. В това време крал Инге и воините му били на изток във Викен и въпреки опасностите защитавали страната, водейки много сражения. Крал Инге изпратил писмо на север в Леговището, в което пишело: „Крал Инге, син на крал Харалд, изпраща Божия и своя поздрав на крал Сигюрд, своя брат, на Сода-Гирд, Огмюнд Свифте, Отар Биртинг, както и на всички феодали, дружинници и хора от охраната, на целия народ, богати и бедни, млади и стари. Всички знаят за трудностите, които изживяваме, познават и нашата младост, защото ти си петгодишен, а аз — едва на три. Ние няма да намерим изход, ако не получим помощ от нашите приятели и от добри хора. Аз и моите хора смятаме, че тези трудности засягат най-вече живота на нас двамата. Бъди така добър да дойдеш при мен колкото може по-бързо и с толкова подкрепления, колкото можеш да доведеш. Нека бъдем заедно, каквото и да се случи. Сега нашият най-добър приятел е онзи, който ни съветва да поддържаме най-добри отношения и винаги във всичко да бъдем заедно. Ако ти обаче се отдръпнеш, въпреки че те моля настоятелно, и постъпиш, както преди, очаквай да тръгна срещу теб с войска и нека Господ бъде съдник между нас. Защото не можем повече да понасяме големите разходи за многочислена войска, която ни е необходима при война, а ти да получаваш половината от данъците и другите доходи в Норвегия. Живей в мир.“ Тогава отговорил Отар Биртинг. Той се изправил на тинга и казал:
9. „Крал Сигюрд отговаря на своя брат, крал Инге, че Господ трябва да го възнагради за добрия поздрав и за усилията и напрежението, които търпят той и неговите приятели в кралството. В тези трудни условия се намираме и ние. Но прозира и някаква упоритост в думите на крал Инге до неговия брат, крал Сигюрд, и той сигурно има основателна причина за това. Искам открито да кажа това, което мисля, и да чуя дали крал Сигюрд и другите знатни мъже искат ти, кралю, да се приготвиш заедно с войската, която ще те последва, за да защитаваш страната си. Замини бързо с колкото можеш войници при брат си крал Инге. Така двамата ще си помагате във всичко, което трябва, а Всевишният Бог ще помогне и на двама ви. Очакваме твоите думи, кралю!“ Петер, синът на Саюда-Юлв, донесъл крал Сигюрд на тинга. Оттогава го нарекли Петер Бирдесвайн[176]. А крал Сигюрд казал: „Нека всички знаят, че щом трябва да взема решение, ще замина при своя брат крал Инге колкото може по-бързо.“ И заговорили един през друг. Всеки искал да каже своето, но всички завършвали по същия начин като Отар Биртинг. Накрая решили да съберат войска и да заминат към източната част на страната. И крал Сигюрд тръгнал към Викен, където се срещнал със своя брат Инге.
10. През същата есен крал Сигюрд Шлембедякн и Магнюс Блинде отплавали от Дания с трийсет кораба и войска от датчани и норвежци. Зимата наближавала. Когато кралете и воините им разбрали това, тръгнали срещу тях. Срещнали се при Валер в една неделя[177] след месата в чест на св. Мартин. Крал Инге и крал Сигюрд разполагали с двайсет големи кораба. Започнала жестока битка, но след първия сблъсък датчаните отстъпили и с осемнайсет кораба отплавали към родината си. Корабите на Сигюрд и Магнюс били превзети. Докато превземали кораба на Магнюс, той лежал в койката си. Райдар Грютгардсон, който дълго бил следвал краля, го грабнал в прегръдките си и понечил да скочи заедно с него на борда на друг кораб. Но копие улучило Райдар между плешките. Същото копие донесло и смъртта на крал Магнюс, защото Райдар паднал върху въжетата по гръб, като повлякъл Магнюс със себе си. Хората разказват, че той следвал господаря си вярно и смело. За всеки е чест подобен разказ!
Загинали също Лодин Саюпрюд от Линестад, който бил на кораба на крал Магнюс, и Берсе Турмодсон от кораба на Сигюрд Шлембедякн, Ивар Колбайнсон и Халвар Фааге от кораба на Сигюрд Шлембедякн. Това бил същият този Ивар, който влязъл при крал Харалд и му нанесъл първата рана.
Голяма част от войската на Магнюс и Сигюрд била избита, защото хората на Инге не пропуснали никой да се измъкне. Но аз споменавам само част от имената. На една височина те убили повече от шейсет мъже. Там били убити двама исландски воини, свещеник Сигюрд — синът на Бергтур Мосон и Клемет — синът на Аре Айнарсон.
Ивар Скраютанке, синът на Калв Неверния, същият, който по-късно станал епископ в Тронхайм и бил баща на архиепископ Айрик, винаги следвал крал Магнюс. Той се озовал на борда на кораба на брат си Йон Када. Йон бил женен за Сесилия, дъщерята на Гирд Бордсон. Братята били във войската на крал Инге и крал Сигюрд. Ивар бил на кораба на Йон заедно с други двама мъже. Единият бил Арнбьорн Амбе, който по-късно се оженил за дъщерята на Тущайн от Аюдсхолт, а другият бил Ивар Старесон Динта, брат на Хелге Старесон, който бил по майчина линия от Тронхайм. Ивар бил много красив мъж.
Когато бойците разбрали, че те са на кораба на Йон, извадили оръжия и се устремили към тях. Йон и войниците му се защитавали здраво. Битката била толкова жестока, сякаш цялата войска се е струпала на това място. Но накрая се помирили с условието, че Йон ще откупи своя брат Ивар и Арнбьорн. После той обаче си получил тези пари обратно. Ивар Динта бил отведен на брега и обесен. Синовете на Колбайн Сигюрд и Гирд не искали да приемат пари за него, защото го смятали за виновен за убийството на брат им Бентайн. Епископ Ивар казал, че най-лошото, което му се е случвало някога, е когато Ивар бил откаран на брега, за да попадне под секирата. Преди смъртта си той се обърнал към тях и им пожелал щастлива нова среща. Това разказала Гюдрид Биргерсдотер, сестрата на архиепископ Йон[178], на Айрик Одсон. А тя била чула историята от епископ Ивар.
11. Трон, помощникът на градския съдия, предвождал един от корабите на Инге. Войниците на Инге гребели в малки кораби след онези, които плували, и убивали всеки, когото настигали. Сигюрд Шлембедякн скочил във водата, когато превзели кораба му. Под водата захвърлил бронята си и заплувал с щита над главата си. Няколко души от кораба на Трон хванали един от плуващите и понечили да го убият. Той ги помолил да го пощадят. Казал им, че може да им посочи къде е Сигюрд Шлембе, а те се съгласили. Щитове, копия, мъртъвци и дрехи се носели навсякъде около корабите. „Вижте, ей там плува един червен щит — посочил човекът. — Той е под него.“ Загребали те натам, заловили го и го отвели на кораба на Трон, а Трон пратил вест на Тюстолв, Отар и Омюнде.
Сигюрд Шлембе носел огниво, обвито в орехова кора, която била залята с восък отвън. Споменаваме това, защото хората мислели, че той така съхранява огнивото си, за да не се намокри. Когато плувал, държал щита си над главата, за да не може никой да познае дали това е неговият щит или нечий друг сред многото еднакви щитове, носещи се по водата наоколо. Говори се, че никога не биха го открили, ако не се бил намерил човек да го издаде.
Когато Трон слязъл на брега с него, съобщили на бойците, че са го пленили, и войската надала радостни възгласи. Щом Сигюрд ги чул, казал: „Не един злонамерен човек ще се зарадва на моята глава днес.“ А Тюстолв Олесон се приближил към него и свалил от главата му коприненото таке, украсено със златна лента, като го попитал: „Как можа да дръзнеш, робски сине, да се наречеш син на крал Магнюс?“ Сигюрд отговорил: „Не смей да сравняваш баща ми с роб, защото той е не по-малко достоен от твоя баща.“
Хал, който бил син на лекаря Тургайр Стайнсон и служел като дружинник при крал Инге, присъствал на случката. Той я разказал на Айрик Одсон, който я написал върху хартия. Айрик написал книгата, която нарекли „Ригярстике“. В нея се разказва за Харалд Гиле и двамата му сина, за Магнюс Слепия и Сигюрд Шлембе чак до тяхната смърт. Айрик бил мъдър човек, който дълги години живял в Норвегия. Една част от това, което разказахме, той написал така, както го бил чул от Хокон Маге, феодал на синовете на Харалд. Хокон и синовете му участвали в тези събития. Айрик споменава имената на мнозина, които му били разказали същите случки. Това били мъдри и уважавани хора, които били свидетели на всичко и били чули и видели точно как се е случило. Друга част написал Айрик според чутото и видяното от самия него.
12. Хал разказва, че владетелите искали да убият Сигюрд веднага. Онези, които били най-жестоки и смятали, че имат причина да му отмъстят за нанесените им от него щети, намислили да го подложат първо на мъчения. Между тях се споменават братята на Бентайн, синовете на Колбайн — Сигюрд и Гирд, и Петер Бирдесвайн, който пък искал да отмъсти за своя брат Фин. И така хьовдингите и мнозина други стигнали далече. Те начупили краката му с брадви и чукове. После свалили дрехите му и поискали да го изгорят жив. Рязали на ленти кожата на главата му, но не могли да направят нищо повече, защото силно кървял. Тогава грабнали ремъци и започнали да го налагат, докато не одрали кожата му. После взели един прът и го удряли по гърба, докато счупили гръбнака му. Завлекли го до едно дърво, обесили го, след което му отрязали главата, отнесли тялото му и го закопали под купчина камъни.
И приятели, и неприятели твърдели, че хората не помнят някой да е понесъл по-голямо насилие от Сигюрд, но той сам си бил виновен за това. Хал разказал, че Сигюрд почти не говорел, докато го измъчвали, и отговарял кратко, ако някой го заговорел. Разказал също, че Сигюрд не се предавал, държал се така, като че ли удрят по дърво или по камък. И добавил, че можели да го нарекат със сигурност нечовешки издръжлив, защото понесъл мъченията, без да гъкне. Казал, че Сигюрд не сменил изражението си по време на мъченията и ако трябвало, проговарял, но така, както говорел, когато седял пред чаша бира. Не говорел нито по-високо, нито по-ниско, нито пък гласът му бил по-треперлив от обикновено. Говорел чак докато издъхнал, и изпял третата част от Псалтира[179], а за това били необходими повече издръжливост и воля, отколкото имали другите хора.
Свещеникът от близката църква наредил да отнесат трупа на Сигюрд в нея. Този свещеник бил приятел на синовете на Харалд. Когато разбрали за неговото нареждане, те се разгневили и върнали трупа обратно там, където бил оставен да лежи преди това. А свещеникът трябвало да плати за това. Приятелите на Сигюрд обаче дошли от Дания, отнесли трупа му с кораб до Олборг и го погребали в града до църквата „Дева Мария“. Това разказал на Айрик Одсон свещеник Шетил, който служел в тази църква. Тюстолв Олесон наредил да отнесат тялото на крал Магнюс в Осло, за да бъде погребан в църквата „Свети Халвар“ до своя баща, крал Сигюрд. Лодин Саюпрюд отнесъл останките на двамата в Тьонсберг, а всички други, погребани на това място, си останали там.
13. След като Сигюрд и Инге управлявали Норвегия в продължение на шест години, от Шотландия пристигнал Йойстайн. Той бил син на Харалд Гиле. Арне Стюрла, Турлайв Бринюлвсон и Колбайн Рюга придружили Йойстайн до страната и след това веднага отплавали на север към Тронхайм. Трьондерците посрещнали Йойстайн и го провъзгласили за крал[180] на тинга на Йоре. По това време неговите братя Сигюрд и Инге били в източната част на страната. Тръгнали вестоносци между кралете и те се споразумели Йойстайн да получи третата част от Норвегия. Йойстайн не бил подложен на изпитание, за да доказва кой е баща му, защото хората вярвали на думите на крал Харалд. Майката на Йойстайн се казвала Бядок. Тя дошла с него в Норвегия.
14. Магнюс бил четвъртият син на крал Харалд. Той израснал при Кирпинге-Орм. Той също бил провъзгласен за крал и получил своята част от страната. Магнюс бил сакат в краката. Живял съвсем кратко и умрял след продължително и тежко боледуване. Айнар Скюласон разказва за него:
Злато на мъжете Йойстайн раздава,
за битка Сигюрд насърчава.
Инге накара оръжието да запее.
Магнюс мир установи.
Никога не са живели
от тези четирима братя по-добри
на таз земя.
Прекрасните синове на краля
щитовете си с кръв обагрят.
След смъртта на Харалд Гиле кралицата се омъжила за Отар Биртинг. Той бил феодал и знатен хьовдинг, трьондерец по произход. Той бил здрава опора за крал Инге в детството му. Крал Сигюрд не бил голям приятел на Отар, защото смятал, че той държи повече на своя доведен син Инге. Отар Биртинг бил убит на север в Леговището, когато се канел да отиде на следобедната служба в църквата. Когато чул свистенето на острието, вдигнал шапката си с ръка, защото помислил, че деца хвърлят снежна топка по него. От удара паднал мъртъв. В същия миг в двора на църквата влязъл синът му Алв Руде. Той видял, че баща му е паднал, а неговият убиец тича към източната част на църквата. Алв се спуснал след него и го убил точно до църковния хор. Хората заговорили, че той е отмъстил за баща си, както е редно, и затова го обявили за много посмел мъж от преди.
15. Крал Йойстайн бил в Тронхайм, когато научил за гибелта на Отар. Той събрал около себе си войска от селяни, отишъл в града и събрал още хора. Роднините и приятелите на Отар обвинили крал Сигюрд за убийството. По това време той бил в Леговището и хората настръхнали срещу него. Кралят предложил да го подложат на изпитание, което трябвало да покаже дали е невинен. При това условие се помирили. Крал Сигюрд заминал за южната част на страната и никога не се стигнало до изпитанието.
16. Кралица Ингерид добила син от Ивар Снайс. Кръстили го Орм и оттогава насетне го смятали за брат на краля. Орм бил красив мъж и голям хьовдинг. За него ще разкажем сега. Кралица Ингерид се оженила за Арне от Сторхайм, когото по-късно нарекли кралски зет. Децата им се казвали Инге, Николас[181], Филипус и Маргрет, която била омъжена първо за Бьорн Бюк, а после за Симон Коресон.
17. Арлинг се казвал синът на Кирпинге-Орм и Рагнил, дъщерята на Свайнке Стайнарсон. Кирпинге-Орм бил син на Свайн, който бил син на Свайн Арлендсон от Ярде. Майка на Орм била Рагнил, дъщерята на ярл Орм Айливсон и Сигрид, която била дъщеря на ярл Фин Арнесон. Майка на ярл Орм била Рагнил, дъщерята на ярл Хокон Могъщия. Арлинг бил умен мъж и близък приятел на крал Инге. С негова помощ Арлинг Кристин се оженил за дъщерята на крал Сигюрд и кралица Малмфрид. Арлинг имал имения в Сюнхордаландия. Той тръгнал от страната, придружен от Айндриде Младши и мнозина феодали. Те водели пищна свита. Подготвили се за поход до Юшала и заминали на запад за Оркньой. Оттам ги придружил ярл Рагнвал с дружината си. Наричали го Рагнвал Кале. С тях тръгнал и епископ Вилялм. Разполагали с петнайсет военни кораба, с които отплавали от Оркньой. Отправили се към Сюдерьой, а оттам към Валандия. След това крал Сигюрд ги повел на поход към Юшала. Насочили се към Нурвасюнд и плячкосвали надлъж и шир из езическа Испания. Малко след като минали през протока, Айндриде Младши и спътниците му се отделили с шест кораба и всеки тръгнал по свой път.
Рагнвал и Арлинг Скаке попаднали на един дромюнд[182]. Те излезли с девет кораба срещу него и водили сражение с екипажа му. Снековете застанали под дромюнда. Езичниците хвърляли по тях оръжия, камъни и тенджери, пълни с гореща мазнина. Арлинг приближил най-плътно кораба си до тях, така че оръжията, които излитали от дромюнда, го прескачали. Той и войниците му пробили дупки в дромюнда над ватерлинията му и под нея. После се промъкнали през тях в кораба. В „Арлингсдропа“ Турбьорн Скакескалд[183] разказва следното:
Сечаха с брадва
и без страх дръзките нормани
големи отвори в стените
на кораба
дълбоко под водата.
Бойците на кораба разкриха
таз неочаквана измама.
С оръжия освободиха
корабните шканци[184].
Аюдюн Раюде било името на човека, който първи се прехвърлил на дромюнда. Той бил воин от кораба на Арлинг. Превзели дромюнда и избили мнозина. Отнесли много ценности със себе си и спечелили славна победа. При това пътуване ярл Рагнвал и Арлинг Скаке стигнали до Юшалаландия и чак до река Йордан. На връщане спрели в Миклагард. Оставили корабите си там и продължили по суша към родината си. Стигнали безпрепятствено до Норвегия. Много похвали получили за този поход, а Арлинг станал още по-известен както заради пътуването, така и заради женитбата си. Арлинг бил умен и богат. Произлизал от знатен род. Умеел да говори красноречиво. От братята той бил най-близък с Инге.
18. Крал Сигюрд препуснал с дружината си към Викен, за да събере полагащите му се налози. Минали покрай имението на бонд на име Симон. Кралят чул от една от къщите да се носи прекрасна песен и се заслушал. Приближил до прозореца и видял някаква жена, застанала до мелничния камък. Тя пеела, докато мелела брашното. Кралят скочил от коня и влязъл вътре. Той легнал с нея. След като си заминал, Симон разбрал защо Сигюрд е влизал в къщата. Жената се казвала Тура и била една от работничките на земевладелеца. Симон наредил да я наблюдават. След известно време Тура родила момченце, което нарекли Хокон. Възприели го като син на крал Сигюрд. Хокон израснал в дома на Симон Турбергсон и жена му Гюнил. В същата къща растели и техните синове Онюнд и Андрес. Те толкова се сближили с Хокон, че само смъртта можела да ги раздели.
19. Веднъж крал Йойстайн Харалдсон бил във Викен, близо до границата на кралството. Той имал пререкания със селяните от Ранрике и Хисинг, които тръгнали срещу него. Сражавали се край Лайкберг и кралят победил. Той опожарил Хисинг и подчинил селяните, като ги принудил да му платят големи глоби. Кралят взел от тях и заложници. Айнар Скюласон разказва:
Заради делото на викенците кралят
разпореди отплата да се иска,
това те трябваше да изтърпят.
Обсеби ги страхът,
преди мир да получат.
Той наложи глоби
и заложници отведе.
Край Лайкберг бой поведе.
Хората го възхваляваха.
А жителите на Ранрике избягаха.
Те нямаха избор и дадоха всичко,
което кралят поиска.
20. Скоро след това Йойстайн тръгнал на запад през морето към Катанес. Той узнал, че Харалд Мададсон бил разположил корабите си в Торсо. Йойстайн неочаквано нападнал Харалд с три малки шхуни. Ярлът имал един дълъг кораб с трийсет отделения и осемдесет места, но тъй като не очаквал сражение, крал Йойстайн успял лесно да се качи на борда му. Неговите воини пленили ярла и го отвели на своя кораб. Харалд се откупил с три марки злато и двамата с краля се разделили. Айнар Скюласон разказва:
Осемдесет мъже събра
синът на смелия Мадад,
когато тоз боец безстрашен,
който враните нахрани,
излезе с дългите си кораби на бой.
С три шхуни само този морски крал
взе ярла в плен.
Дръзкият предводител на войската пред гордия владетел сведе си главата.
Оттам крал Йойстайн отплавал за Шотландия и спрял край търговския град Апардион[185]. Избил мнозина и плячкосал града. Айнар Скюлесон разказва:
Хората в Апардион избили.
Разбрах, че паднали са всички.
Свършил мирът.
Мечовете остриета изтънили.
Второто си сражение Йойстайн водил при Яртапол[186] срещу войска, която принудил да отстъпи. После превзел няколко кораба. А Айнар разказва:
Хапеше кралският меч
и кръв буйно струеше.
Дружината вкупом в страшната сеч
при Яртапол
мечове въртеше.
Кръвта засити враните добре.
Когато английския кораб кралят превзе,
потокът кървав по-буйно се понесе.
След това Йойстайн отплавал за Англия, където водил третото си сражение при Витаби[187]. Спечелил победа и опожарил града. Айнар разказва:
Край Витаби кралят
поведе пак сражение.
Мечовете запяха
своята песен.
Щитовете полетяха.
Вълк кръв залочи.
Високо пламъци подскочиха
Огън къщите захапа.
Врагът бе победен.
Йойстайн плячкосвал надлъж и шир из Англия. По това време крал на тази земя бил Стевне[188]. След това Йойстайн се бил с няколко конника край Скарпешаар. Айнар разказва:
В дъжд от стрели полетели
кралят пътя намери
за покритата с щитове войска
край Скарпешаар.
Сражавал се и край Пилавик, където спечелил следващата си победа. Айнар разказва:
Кралят меча си в червено оцвети
и вълкът захапа труповете градски в Пилавик.
Към Вестепсалт с насилие той тръгна
и Аангетюн опожари.
Меч в чело се сблъска!
Изгорил големия град Лангетюн до основи. Говорят, че след това никога вече не успели да го възстановят. Йойстайн заминал от Англия и през есента се прибрал в Норвегия. Хората оценили различно неговия поход.
21. В началото на периода, в който властвали синовете на Харалд, в Норвегия имало мир. Братята се държали един за друг, докато били живи старите съветници. В детството си Инге и Сигюрд имали обща дружина, а Йойстайн си имал своя собствена, защото бил по-голям от тях. Но съветниците на Инге и Сигюрд от детските им години починали, а това били Сода-Гирд Бордсон, Омюнде Гирдсон, Тюстолв Олесон, Отар Биртинг, Огмюнд Свифте и Огмюнд Денге — братът на Арлинг Скаке. Арлинг не се радвал на особено уважение от страна на народа, докато бил жив Огмюнд. Инге и Сигюрд разпуснали общата си дружина. Тогава Инге получил най-голямата си опора в лицето на Грегориюс, синът на Даг Айливсон, и Рагнил — дъщерята на Скуфте Одмюндсон. Грегориюс бил богат и имал висок ранг — представлявал властта на кралството наред с крал Инге, който му дал разрешение да получава от кралските имущества всичко, което му трябва.
Крал Сигюрд бил деспотичен човек и хората не го обичали още от малък. Същото се отнасяло и за Йойстайн, който, макар и да бил малко по-справедлив от Сигюрд, бил алчен и самовлюбен. Крал Сигюрд израснал високомерен и властен. Отличавал се с красотата и красноречието си. Айнар Скюласон споменава за това:
Сигюрд, който с кръв меча си облива,
стои над другите по красноречие.
Да побеждава Бог е отсъдил справедливо.
Кралят на Ромерике с високомерие
глас над другите издига.
Останалите трябва да мълчат.
В слава се обвива
кралят със звучащия тъй бодро глас.
22. Крал Йойстайн бил тъмнокос, мрачен, малко над среден ръст и много умен. Но властта му се изплъзвала най-вече заради неговото себелюбие. Той бил женен за Рагна, дъщерята на Николас Мосе.
Крал Инге имал много красиво лице. Косата му била руса, тънка и къдрава. Инге бил немощен и едва се придвижвал сам без чужда помощ. На гърдите и на гърба си имал по една гърбица. Към приятелите си бил мек и сърдечен, щедро раздавал добрини и позволявал на хьовдингите да му дават съвети за управлението на страната. Хората много го обичали и това привлякло властта и народа към него.
Бригида се наричала една от дъщерите на крал Харалд Гиле. Тя била омъжена първо за шведския крал Инге Халстайнсон, после за ярл Карл Сонесон[189], след това за шведския крал Магнюс[190]. Бригида и крал Инге Харалдсон били от една майка. Накрая тя се омъжила за ярл Биргер Броса. Те имали четирима сина: ярл Филипус[191], ярл Кнют, Фолке и Магнюс. Техни дъщери били Ингеярд, която се омъжила за шведския крал Сьоркве[192], от когото добила син — крал Йон[193], Кристин и Маргрет.
Втората от дъщерите на крал Харалд Гиле, Мария, се омъжила за Симон Скалп, синът на Халшел Хюк. Техният син се казвал Николас.
Третата дъщеря на Харалд Гиле Маргрет била омъжена за Йон Халшелсон, брат на Симон. Случили се много неща, които влошили отношенията между двамата братя, но аз ще разкажа само за това, което довело до най-важните събития.
23. Кардинал Николас[194] от Рим пристигнал в Норвегия по време на управлението на синовете на Харалд. Той бил недоволен от Сигюрд и Йойстайн и те трябвало да се помирят с него. Към Инге обаче кардиналът се отнесъл сърдечно и дори го нарекъл свой син. Когато се помирил с другите двама крале, кардиналът настоял Йон Биргерсон да стане архиепископ на Тронхайм[195]. Дарил му дреха, наречена палия[196], и казал, че архиепископството трябва да остане в Нидарос със седалище църквата „Исус Христос“, където почивал крал Улав Светия.
Кардиналът обявил, че никой няма право да се разхожда из търговските градове с оръжие. Изключение правели само дванайсетте мъже, които придружавали краля навсякъде. Кардиналът подобрил местните обичаи в Норвегия. Нямало чужденец, посетил страната, за когото хората толкова много да говорят и да е толкова високо ценен, колкото той. Той си заминал с големи дарове и обещал, че винаги ще бъде най-добрият приятел на норвежците. Когато се завърнал в Рим, се случило така, че онзи, който преди това бил папа[197], починал и римляните пожелали Николас за папа. Той бил ръкоположен и получил името Адрианус[198]. Всички, които посещавали Рим по негово време, разказват, че винаги приемал с предимство норвежците. Той не останал дълго папа. След смъртта му бил канонизиран за светец.
24. Един ден, докато синовете на Харалд Гиле управлявали страната, някой си Халдур излязъл на пътя на вендландците и те го заловили. Осакатили го, пробили му гърлото, извадили оттам езика му и го отрязали. Той се довлякъл до църквата на свети Улав и излял мъката си пред светеца. Горко плакал и молил краля да му върне говора и здравето. И получил милост и изцеление от добрия крал. Халдур до края на живота си вярвал в него и го почитал. Станал прекрасен и благочестив човек. Това чудо станало месец и половина преди късната меса за Улав Светия[199], в същия ден, в който кардинал Николас стъпил на норвежки бряг.
25. В Опландия имало двама знатни и богати братя — Айнар и Андрес, синове на Гюторм Гробарде. Те били братя на майката на крал Сигюрд Харалдсон. Всеки си имал земя и имения. Имали също и сестра, която била много красива, но не се пазела от лошите приказки на хората. Тя била весела девойка и поддържала приятелски връзки с един английски свещеник на име Рикард, който живеел при братята й. Той си изгубил ума по нея и това често му носело неприятности. За тази жена тръгнали клюки. След като започнали да обсъждат отношенията им, хората обвинили свещеника. Братята също били на мнение, че той подлъгва сестра им и е виновен за дружбата между тях. Въпреки това те изчаквали и дълго време не предприемали нищо.
Един ден обаче повикали свещеника, който не очаквал нищо лошо от тях. Отвели го далече от дома, като му казали, че трябва да отидат в някакво село по важна работа и го помолили да ги придружи. Водели със себе си и един от слугите в къщата, който знаел предварително за плановете им. Плавали с лодка по езерото Ронд и слезли на брега до нос Шифтесанд. Известно време се забавлявали там, а после отишли на място, където никой не можел да ги забележи. Казали на прислужника да удари свещеника с тъпата страна на брадвата си. Той го сторил и свещеникът паднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, попитал: „Защо се държите толкова грубо с мен?“ Те му отговорили: „Тъй като никой не ти е казвал, сега ще разбереш какво направи от нас.“ И започнали да сипят упреци срещу него. Той отричал и призовавал Бог и светия крал Улав за свидетели да разрешат спора им.
Братята счупили единия му крак и го повлекли към гората. Вързали ръцете му на гърба, а после прекарали едно въже около главата му и под мишниците, като го стегнали с пръчка. Айнар взел някакъв клин, опрял го в едното око на свещеника и накарал прислужника да удари по него с брадвата. Окото изхвръкнало и паднало в брадата му. Айнар опрял клина в другото око на нещастника и наредил на слугата: „Не удряй толкова силно!“ Слугата го послушал, но клинът се плъзнал по очната ябълка и разцепил веждата на свещеника. Айнар я хванал, повдигнал я и видял, че окото е още на мястото си. Тогава допрял острия край на клина откъм скулата. Слугата ударил с брадвата и окото се плъзнало по бузата. После Айнар отворил устата на свещеника, хванал езика му, изтеглил го навън и го отрязал. Накрая отвързали ръцете на жертвата си.
Веднага щом се свестил, на свещеника му хрумнало да запази очните си ябълки. Стиснал ги в шепите си, докато го водели към лодката. Откарали го до имението Саахаймрюд. Там спрели до брега и изпратили човек да съобщи на стопаните на имението, че в лодката лежи свещеник. Докато го чакали да се върне, те попитали свещеника дали може да говори. Той се опитал да каже нещо и само измучал. А Айнар се обърнал към брат си: „Ако оживее и езикът му оздравее, аз се страхувам, че ще проговори.“ И те отскубнали остатъка от езика на свещеника с клещи. Парчето рязали и два пъти го пробили, след което силно мушнали с шиш в основата на езика му. Накрая оставили нещастния човек да лежи полумъртъв на дъното на лодката. Стопанката на имението била бедна жена. Тя веднага дотичала, следвана от дъщеря си, и двете го довлекли до къщата върху наметалата си. Отишли да повикат друг свещеник, който превързал раните на човека. Направили всичко, което било по силите им. И лежал там низвергнат осакатеният свещеник. Бил се оставил изцяло на волята Божия и въпреки всичко вярата му нито за миг не се разколебала. В молитвите си той се обръщал към Улав Светия, любимия приятел на Господ. Свещеникът бил слушал за неговите чудодейни способности и вярвал дълбоко, че Улав ще му помогне. Лежал безпомощно, горко плачел и се вайкал и с потънало в мъка сърце молел великия крал Улав за помощ.
След полунощ заспал с мъката си и му се присънил един внушителен и странен мъж, който му казал: „Лошо си пострадал, Рикард. Виждам, че не са ти останали много сили.“ На свещеника му се сторило, че се съгласява с тези думи. А човекът продължил: „Имаш нужда от милосърдие.“ Свещеникът отвърнал: „За милосърдие мога да моля само Всевишния Бог и крал Улав.“ А непознатият заявил: „Ще ти се даде!“ После толкова силно притиснал основата на езика му, че спящият почувствал болка. След това погладил с ръка очните му кухини, счупения крак и всички други наранени места по тялото му. Свещеникът го попитал кой е той. Мъжът го погледнал и му рекъл: „Тук е Улав от Тронхайм.“ И изчезнал. Свещеникът се събудил напълно здрав и веднага започнал да говори: „Блажен съм аз сега благодарение на Господ и светия крал Улав. Той ми върна здравето.“ И колкото и да бил страдал, Рикард бил възнаграден за това. Чувствал се така, като че ли никога не е бил нараняван, нито е боледувал. Езикът му бил цял, а двете му очи зрящи. Костите му били цели, а всички други рани или заздравели, или просто изчезнали. Радвал се на цветущо здраве, но за спомен от това, че и двете му очи били извадени, останал по един светъл белег върху веждите му. Това трябвало да напомня и за милостта на краля към него, който бил така нечовешки унизен.
26. Йойстайн и Сигюрд се скарали, защото крал Сигюрд убил един дружинник на крал Йойстайн. Той се оказал Харалд от Берген. После Сигюрд убил още един — свещеник Йон Тапард, сина на Бярне Сигюрдсон. Ето защо братята си уговорили среща за помирение, която трябвало да се състои през зимата в Опландия. Двамата се срещнали и разговаряли дълго. Накрая се уговорили през лятото да се срещнат в Берген и с Инге и да го убедят да приеме две-три имения, голямо имущество и дружина от трийсет мъже. Йойстайн и Сигюрд не виждали Инге като крал, защото смятали, че не е достатъчно здрав за това.
Инге и Грегориюс научили за плановете им и заминали за Берген с много войници. Сигюрд пристигнал малко по-късно, но имал по-малко хора от тях. До този момент Сигюрд и Инге били властвали в Норвегия в продължение на деветнайсет години. След Сигюрд на срещата от Викен дошъл и Йойстайн. Тогава крал Инге дал знак да свирят сбор на тинга на Холмен. Двамата със Сигюрд водели големи свити със себе си. Грегориюс разполагал с два кораба и деветдесет мъже, които сам издържал. Той се грижел за хората от охраната си по-добре от всеки друг феодал — никога не сядал да пие по пиршествата, без и те да пият с него. Грегориюс се явил на тинга с позлатен шлем. Хората му също носели шлемове. Крал Инге пръв взел думата. Съобщил на воините, че двамата му братя искат да го отстранят. След това помолил хората за помощ и цялото множество зашумяло и обещало, че ще го последва.
27. След това се изправил и заговорил крал Сигюрд. Казал, че не е истина това, в което ги обвинява Инге, и че Грегориюс го е подучил. Сигюрд заявил, че не е далече времето, когато двамата с Грегориюс ще се срещнат и той ще свали позлатения шлем от главата му. Накрая завършил с това, че и двамата нямало да живеят дълго. Грегориюс отвърнал веднага, че няма защо да отлагат срещата, защото той е готов за нея. Няколко дни по-късно човек от охраната на Грегориюс бил убит на улицата. Убиецът му принадлежал към охраната на крал Сигюрд. Тогава Грегориюс настръхнал срещу Сигюрд, но крал Инге и мнозина други го възпрели.
Когато кралица Ингерид, майката на Инге, отивала на утринната служба в църквата, се натъкнала на убития Сигюрд Скрюдхирна. Той бил един от дружинниците на крал Инге и бил толкова възрастен, че бил служил при много други крале преди него. Убийците отново били хора на Сигюрд. Халвар Гюнарсон, Сигюрд, синът на Йойстайн Травале, и народът обвинили Сигюрд, че той стои зад всичко това. А Ингерид веднага отишла при крал Инге и му заявила, че той не е никакъв крал, щом не предприема нищо срещу избиването на дружинниците му. Кралят се разгневил от нейните упреци и докато двамата спорили, дошъл Грегориюс с шлем и ризница. Той успокоил краля, но потвърдил думите на майка му: „Ето, дошъл съм да ти помогна, ако искаш да тръгнеш срещу крал Сигюрд. Отвън в двора има повече от триста воини от моята охрана с шлемове и ризници. Ние ще се бием от онази страна, която другите мислят, че е най-опасна.“
Повечето от приближените на Инге го съветвали да се откаже, защото Сигюрд нарочно го предизвиквал. Когато Грегориюс усетил, че изпуска нещата от контрол, казал на Инге: „Не се заблуждавай. За кратко време те убиха един човек от моята охрана и един от твоите дружинници. После ще убият мен или друг някой феодал, на който ти много държиш, защото виждат, че не предприемаш нищо. А когато унищожат приятелите ти, ще ти отнемат кралството. Каквото и да правят другите феодали, аз няма да чакам да ме заколят като говедо и още тази нощ ние със Сигюрд ще поспорим. Ти няма да участваш, защото здравето ти е крехко, а и нямаш голямо желание да подкрепиш приятелите си. Напълно съм готов да тръгна срещу Сигюрд, защото тук отвън е и знамето му.“ Крал Инге се изправил и поискал да му донесат военните дрехи. После подканил всеки, който желаел да го последва, да се приготви и обявил, че не иска да го държат настрана. Бил чакал твърде дълго, но ето че било дошло времето да се решат нещата между него и Сигюрд.
28. Крал Сигюрд седял в имението на Сигюрд Саата и пиел. Той се приготвил да посрещне воините, но не вярвал да излезе нещо от това нападение, тогава те нахлули в имението — Инге откъм Смедбюене, Арне, сродникът на краля — откъм Сандбрю, Аслак Арленд откъм своето имение, а Грегориюс откъм пътя, където според всички било най-опасно да се влезе. Сигюрд и войниците му стреляли от чардаците. Те съборили камините и хвърляли камъните им по врага. Грегориюс и хората му изкъртили портата на имението и пред нея загинал един от воините на крал Сигюрд, това бил Айнар, синът на Лаксе-Пол. Халвар Гюнарсон също загинал, застрелян на чардака. Никой не скърбил за него. Хората на Инге съборили къщите. Воините на Сигюрд излезли от тях и помолили за пощада.
Сигюрд се качил на един чардак и помолил да му дадат думата. Щитът му бил златен. Хората веднага го познали и отказали да го слушат. Те опънали лъковете си срещу него и стрелите литнали толкова гъсто една до друга, че за него било невъзможно да устои срещу тях. След като хората му го изоставили и къщата била почти напълно съборена, той излязъл навън заедно с воина си Турд Хюсфрьоя от Викен. Сигюрд подвикнал на брат си, че е длъжен да го пощади. Но и двамата били веднага съсечени. Сигюрд и Турд загинали славно. Намерили смъртта си и още мнозина от воините на Сигюрд, макар че споменавам само няколко от тях. Също толкова хора загинали и от страна на Инге. От войниците на Грегориюс били убити само четирима. Загинали и такива, които не участвали в стълкновението на нито една от страните, а били попаднали случайно под стрелбата на брега или на корабите.
Битката се водила в един петъчен ден[200]. Крал Сигюрд бил погребан в старата църква „Исус Христос“ в Холмен. Неговия кораб крал Инге дал на Грегориюс. След два-три дни дошъл крал Йойстайн с трийсет кораба, придружен от братовия си син Хокон. Той не тръгнал към Берген, а останал в залив Флор. Между двамата крале тръгнали пратеници. Грегориюс искал да се бият срещу Йойстайн и сам да предвожда войската: „Ти, кралю, няма да идваш. Имаме достатъчно хора.“ Мнозина посъветвали Инге да се откаже от боя и затова битка нямало. Крал Йойстайн заминал за Викен, а крал Инге за Тронхайм, приемайки, че без да се срещат, са се споразумели.
29. Грегориюс Дагсон заминал малко след крал Йойстайн на изток и останал в имението си Братсберг в Ховюнд. Йойстайн спрял в Осло. Наредил да теглят корабите му повече от две морски мили по леда — по това време във Викен имало много лед. Така той стигнал до Ховюнд с намерението да залови Грегориюс. Грегориюс обаче разбрал и избягал с деветдесет мъже в Телемарк, а оттам тръгнали към планината. След това се спуснали към Хардангер и отишли в Стьоле в Етне. Там живеел Арлинг Скаке, който тогава бил в Берген. Жена му Кристин, дъщеря на крал Сигюрд Юшалфаре, обаче била вкъщи и предложила помощта си на Грегориюс и спътниците му. Посрещнала ги гостоприемно, дала им един от дългите кораби на Арлинг и всичко останало, което им трябвало. Грегориюс благодарил сърдечно на Кристин и казал, че тя е много великодушна, както и очаквал от нея. После заминал с хората си за Берген, където се срещнал с Арлинг, който одобрил постъпката на жена си.
30. Съвсем скоро след това Грегориюс Дагсон заминал за Леговището и пристигнал там на Коледа. Крал Инге много му се зарадвал и му предложил да си вземе колкото му трябва от кралското имущество, тъй като Йойстайн бил изгорил имотите на Грегориюс и бил изклал добитъка му. През същата зима опожарили и оборите, които крал Йойстайн Старши бил наредил да изградят в Леговището така старателно. Били унищожени и няколко от добрите кораби на крал Инге. Всичко това предизвикало силно недоволство сред народа и хората обвинили Йойстайн, а с него и Филипус Гирдсон, приемния брат на крал Сигюрд.
През лятото[201] Инге заминал на юг с възможно най-голямата войска, която могъл да събере. Крал Йойстайн също събрал хора и тръгнал от изток на юг. Срещнали се край Сельой, северно от Линдеснес. Крал Инге разполагал с много повече воини. Очаквало се всеки миг да започне сражението. Накрая обаче се стигнало до помирение при условие, че Йойстайн плати четирийсет и пет марки злато, от които крал Инге трябвало да получи трийсет, защото Йойстайн стоял зад изгарянето на корабите му и оборите. Филипус и другите съучастници на Йойстайн щели да бъдат изгонени от страната. Същото наказание щяло да бъде наложено и на онези, които имали вина за убийството на крал Сигюрд, а крал Йойстайн твърдял, че те се намират сред хората на Инге. Грегориюс щял да получи останалите петнайсет марки за това, че крал Йойстайн бил изгорил и неговото имущество.
Това условие съвсем не харесало на крал Йойстайн, но бил принуден да го приеме. Крал Инге тръгнал към Викен, а Йойстайн към Тронхайм. Инге останал във Викен, а Йойстайн на север и те не се срещнали. Всеки от тях продължил да избива приятелите на другия. Нищо не се получило и с плащането на отсъдените марки. Всеки от двамата крале обвинил другия, че не спазва условията на примирието. Крал Инге и Грегориюс привлекли много от хората на крал Йойстайн — Борд Стандале Бринюлвсон, Симон Скалп, сина на Халшел Хюк, мнозина феодали, Халдур Бринюлвсон и Йон Халшелсон.
31. Две години след смъртта на крал Сигюрд[202] двамата крале събрали войските си. На изток Инге разполагал с осемдесет кораба, а на запад Йойстайн имал четирийсет и пет и големия дракар, построен от крал Йойстайн Магнюсон. На него качили голям и опитен екипаж. Крал Инге разположил корабите си край Мостер, а Йойстайн ги държал малко по на север в Грьонингсюнд. Крал Йойстайн изпратил с един кораб Аслак Йонсон Младши и Арне Саабьорнсон Стюрла при крал Инге. Когато хората на Инге ги съзрели, тръгнали срещу тях и избили мнозина от екипажа им. Превзели кораба и снаряжението му. Аслак и Арне обаче с още няколко души успели да избягат на брега и се върнали при крал Йойстайн. Разказали му как ги е посрещнал крал Инге.
Тогава крал Йойстайн събрал съвета и разказал на останалите, че Инге и хората му подготвят война срещу тях. Йойстайн поискал от воините си да го последват: „Ние имаме толкова голяма и опитна войска, че няма защо да бягам, ако вие застанете зад гърба ми.“ Тишина последвала думите му. Халшел Хюк присъствал на съвета, но двамата му сина били при Инге. Той казал на достатъчно висок глас, за да го чуят мнозина: „Нека сандъците ти със злато да застанат зад гърба ти и да защитават страната ти!“
32. На следващата нощ мнозина избягали с корабите си. Някои от тях имали намерение да се присъединят към войската на крал Инге, други се отправили към Берген, трети — към Фюрдане. На разсъмване кралят останал само с десет кораба. Той оставил на място големия дракар, защото се придвижвал тежко с весла. До него оставил и други кораби. Воините му варварски насекли дракара и натрошили бъчвичките с бира. Унищожили всичко, което не могли да вземат със себе си. Крал Йойстайн се качил на кораба на Айндриде Йонсон Морнев и отплавал за Согн. Оттам по суша продължили към Викен.
И крал Инге се отправил към Викен, но по море. По това време крал Йойстайн стигнал до Фолден. Разполагал с хиляда и двеста души. Когато видели флотилията на Инге, хората на Йойстайн преценили, че нямат достатъчно голяма войска, за да се бият, и се отдръпнали към гората. Там войниците се разбягали на всички страни и кралят останал само с един човек. Крал Инге и воините му веднага установили накъде е тръгнал Йойстайн, както и това, че имал малобройна войска. Започнали да го търсят. Симон Скалп попаднал на него точно когато излизал срещу тях. Симон поздравил краля: „Добра среща, господарю“ — казал той. Йойстайн отговорил: „Струва ми си, че ти вече се смятащ за мой господар!“ „Така се случи“ — казал Симон. Кралят го помолил да го пусне и му обещал възнаграждение. „Все пак дълго време сме били в добри отношения, макар и сега нещата да са се променили.“ Симон отказал. Тогава кралят помолил да му позволят да се помоли и те се съгласили. После легнал по очи, като опънал двете си ръце покрай тялото. Казал, че най-сетне те ще разберат дали може да понася изпитания или не, в което някога воините на крал Инге се били усъмнили.
Симон дал знак на този, който щял да нанесе удара. „Кралят прекалено дълго коси тези ливади“ — казал той. И ударът бил нанесен. Според всички Йойстайн с чест понесъл часа на смъртта си. Отнесли тялото му във Форс и през нощта го оставили да почива в земята на юг от църквата. После го погребали в самата църква, в средата на пода. Над гроба му е постлан килим, който хората смятат за свещен. Там, където бил съсечен и кръвта му попила в земята, бликнал извор. Още един се появил на мястото, където пренощувало тялото на Йойстайн, преди да бъде погребано. Хората вярват, че мнозина са получили изцеление от тези извори. Сред населението на Викен се говори, че се появили много знамения край гроба на крал Йойстайн. Това продължило, докато неприятелите изсипали върху гроба супа от кучешко месо.
Симон Скалп бил строго порицан за това, което извършил. Някои казват, че когато пленил крал Йойстайн, Симон изпратил някакъв човек при Инге да му съобщи това, но крал Инге не искал Йойстайн да му се явява пред очите. Крал Сваре наредил да опишат това и Айнар Скюласон разказва:
Той, след като убийството извърши
и предаде краля с омерзение,
отплатата си щеше да получи
за такова престъпление.
Той — Симон Скалп.
Хокон, синът на крал Сигюрд, бил избран за хьовдинг на дружината на крал Йойстайн и войниците го назовали крал. Тогава той бил на десет години. С него бил Сигюрд, синът на бонда от Рьор Халвар, както и синовете на Симон — Андрес и Онюнд, които били приемни братя на Хокон. Придружавали го много други вождове и приятели на крал Йойстайн и крал Сигюрд. Дружината тръгнала първо към Готландия. Крал Инге си бил присвоил всичко, което тези хора притежавали в Норвегия, а тях бил изгонил от страната. Инге заминал за Викен и останал там, но от време на време отивал до северната част на страната. Грегориюс стоял в Кунгхеле, където опасността била най-голяма. Там защитавал страната.
2. През лятото[203] Хокон тръгнал с воините си от Готландия и стигнал до Кунгхеле. Войската му била голяма и силна. Грегориюс, който бил в града, свикал тинг, на който дошли много бонди и граждани. Поискал от тях подкрепа. Той смятал, че много от тях нямат желание да му помогнат и не им се доверявал много. После заминал с два кораба за Викен. Не бил особено весел. Грегориюс смятал да отиде при крал Инге, защото бил разбрал, че войската му ще мине през Викен. Когато изминал една четвърт от пътя си на север, той срещнал Симон Скалп, Халдур Бринюлвсон и Гирд Омюндесон — приемните братя на крал Инге. Грегориюс много се зарадвал на тази среща. Присъединил се към тях и продължили заедно пътя си. Те разполагали общо с единайсет кораба.
По времето, когато отплавали към Кунгхеле, Хокон и хората му били на тинг край града. Те забелязали приближаващите кораби и Сигюрд от Рьор казал: „Грегориюс е обречен да умре, щом идва право в ръцете ни с толкова малко хора.“ Грегориюс акостирал с намерението да се срещне с крал Инге, който обаче не дошъл на срещата. Крал Хокон се приготвил. Оставил Турльот Скаювескале да предвожда търговските кораби, които били разположени около града. Турльот бил викинг и голям разбойник. Хокон и Сигюрд с цялата си войска се върнали в града и строили бойните си редици. Всички мъже от града се присъединили към Хокон.
3. Грегориюс и хората му загребали по реката и оставили течението да ги отведе точно срещу Турльот и дружината му. Започнали да стрелят едни срещу други, докато Турльот и войниците му били принудени да скочат през борда във водата. Някои от тях били избити, други успели да доплуват до брега. Грегориюс и хората му приближили корабите си до сушата, слезли на брега и тръгнали да преследват бегълците. Там загинал знаменосецът на Грегориюс и той помолил Хал, син на Аюдюн Халсон, да поеме знамето. Грегориюс вървял непосредствено зад него и държал щита си над главата му. Веднага щом хората му стъпили на брега и войниците на Хокон ги разпознали, отстъпили. Слезли още хора от корабите на Грегориюс и войската му продължила да настъпва. Войниците на Хокон продължили да се изтеглят, докато накрая хукнали към града. Грегориюс два пъти успявал да ги прогони от града, избивайки мнозина от тях.
Говори се, че никой не бил правил по-дръзко преследване, защото Хокон разполагал с четирийсет хиляди войници, а Грегориюс точно с четиристотин. След сражението той казал на Хал Аюдюнсон: „Мнозина могат да бъдат победени с леснота, ако се уповават на вас, исландците, защото вие не сте толкова тренирани като нас, норвежците, а никой не може да каже, че си служим с оръжието по-зле от вас.“ Скоро пристигнал и Инге. Наредил да бъдат убити мнозина от хората, минали на страната на Хокон. Някои наказал с глоби, на други отнел имотите, трети прогонил от страната и им причинил много щети. През зимата Хокон тръгнал по суша за Тронхайм и стигнал преди Великден[204]. Трьондерците го провъзгласили за крал и той наследил от баща си една трета част от кралството и властвал наред с крал Инге. Грегориюс и Инге били по това време във Викен и Грегориюс настоявал да тръгнат срещу Хокон. Мнозина го съветвали да се откаже и така през тази зима не изпълнил намерението си.
4. През пролетта Хокон заминал на юг с трийсет кораба. Първо тръгнал с осем кораба и с воини от Викен. Плячкосали земите на Сюнмьоре и Нурмьоре[205]. Дотогава никой не помнел да са били плячкосвани търговски градове. Йон, синът на Халшел Хюк, събрал войска от селяни и се изправил срещу тях. Той заловил Колбайн Оде и избил всичко живо на кораба му. Потърсил другите и ги намерил със седем кораба. Сражавал се с тях. Неговият баща Халшел не дошъл на помощ, както се били уговорили, и повечето селяни загинали в битката, а самият Йон бил ранен.
Хокон заминал за Берген с флотилията си. Когато стигнали до Стюрнвелта, научили, че крал Инге и Грегориюс били пристигнали там няколко дни преди това. Хокон не посмял да продължи. Отплавал извън рифовете край града и там попаднал на няколко изостанали кораба на Инге. Те били предвождани от Гирд Омюндесон, приемния брат на крал Инге. Той бил женен за сестрата на Грегориюс, Гирид. С него били съдия-старейшината Гирд Гюнилсон и Ховард Клининг. Хокон заповядал да убият Гирд Омюндесон и Ховард Клининг, но Гирд отвел със себе си във Викен.
5. Когато крал Инге узнал това, веднага се отправил след тях. Настигнал ги при река Гота. Инге се разположил по северния ръкав и изпратил напред съгледвачи да разузнаят разположението на Хокон и войската му. Когато се върнали, те казали на краля, че са видели къде е флотилията на крал Хокон и са разбрали каква е числеността на войската му. Корабите се намирали горе при стълбовете и били здраво вързани за тях. „Имат два кнара от Източно море, които лежат от външната страна на флотилията.“ На двата кнара имало крепостни кули на върховете на мачтите и на предните щевени. Когато разбрал как са се подготвили воините на Хокон, Инге събрал съвета и попитал хората си какво ще го посъветват да направи. Той се обърнал към Грегориюс Дагсон, сродника си Арлинг Скаке, другите феодали, предводителите на корабите. Разказал за снаряжението и подготовката на Хокон и войската му.
Грегориюс отговорил първи и казал своето мнение: „Ние сме се срещали няколко пъти с Хокон и в повечето от случаите той е имал по-многочислена войска от нашата, но е постигал по-малко при сраженията. Сега ние имаме много по-голяма войска, а те току-що загубиха много ценни за тях близки, за които сигурно ще искат да отмъстят, след като ни преследваха толкова дълго това лято. Бих казал, че ако те продължават да вървят по петите ни, както сега, по-добре е да рискуваме и да излезем насреща им. Моето мнение е да се сражаваме, ако това не е против волята на нашия крал. Мисля, че както преди, те ще се оттеглят веднага, ако атакуваме смело. Аз ще разположа хората си там, където смятате, че ще бъде най-трудно.“
Всеобщ възглас на одобрение последвал думите на Грегориюс. Всички искали да се бият с Хокон. И така, повели корабите си до място, откъдето двете войски можели да се виждат една друга. Крал Инге и воините му излезли от течението и се приближили до Хисинг. Кралят разговарял с предводителите на останалите кораби и ги предупредил да се приготвят за бой. После се обърнал към Арлинг Скаке и казал, което било самата истина, че във войската нямало по-умен и по-опитен от него, въпреки че другите били по-пъргави. Кралят отправил няколко думи и към останалите феодали, като назовал имената на някои от тях, и помолил всеки да изкаже мнението си какво е най-добре да се направи. Искал всички заедно да вземат решение.
6. Арлинг Скаке отвърнал на думите на краля така: „Длъжен съм, кралю, да дам отговор на Вашите слова и ако искате да знаете какво ще Ви посъветвам, ще Ви кажа. Аз съм против плана, който следваме, защото според мене не е разумно да се бием по начина, за който се подготвяме. Ако ще се разполагаме срещу тях и ще се бием с по трима мъже на едно място в кораба, то трябва един да гребе, а другият да държи щита си над него, за да го пази. Така, каквото и да стане, все пак поне една трета от нас ще продължат да се бият. Мисля, че онези, които седят при веслата и се целят в тила на врага, не са ни от полза в битката. Дайте ми време да помисля и обещавам, че ще намеря до три дни изход, който ще ни улесни.“
Арлинг всъщност съветвал да се откажат от сражението, но мнозина други настоявали да се бият, защото вярвали, че Хокон ще отстъпи, както преди. Те твърдели: „И тогава ще ги спипаме. Разполагат с малко хора и са в ръцете ни.“ Грегориюс произнесъл само няколко думи. Заявил, че Арлинг предлага да се откажат от битката просто защото иска да му противоречи.
7. Тогава крал Инге се обърнал към Арлинг: „Сроднико, ще последваме твоя съвет как да се подредим, когато застанем срещу тях.“ Арлинг отвърнал: „Всички малки шхуни и кораби трябва да гребат от външната страна, откъм острова по източния ръкав, надолу към тях. Трябва да се опитаме да ги освободим от стълбовете. После ще гребем с големите си кораби към тях и не се знае предварително дали те са по-способни да устояват на врага и дали са по-настървени от мен“. Този съвет харесал на всички.
Един скален нос се простирал точно между двете войски и никоя от тях не можела да съзре другата. Чак когато всички малки шхуни и кораби загребали надолу по реката, Хокон и войската му ги забелязали. Малко преди това те се били събрали на съвет и обсъждали положението. Някои смятали, че крал Инге ще тръгне срещу тях, но други предположили, че няма да посмее, а ще предпочете защитата, разчитайки на многочислеността си. Сред воините на Инге имало много знатни хора — Сигюрд от Рьор и двамата сина на Симон, Николас Шалдворсон и Айндриде, синът на Йон Морнев, който пък по онова време бил най-известният и обичан човек в Трьонделаг. Следвали го и много други феодали и хьовдинги.
Забелязали, че корабите на крал Инге, които се движели по реката, се увеличили, докато Хокон и войската му смятали, че Инге ще се откаже. Тогава срязали въжетата, освободили корабите и грабнали веслата. Корабите се плъзнали бързо по течението и минали покрай носа, който ги разделял от войската на Инге. Воините на Хокон видели, че главната военна сила на противника им е разположена край Хисинг. Хората на Инге също съзрели вражеските кораби, спускащи се по реката към тях. Сред редиците им настанало голямо раздвижване, зазвънтяло оръжие и се чул боен вик. Хокон и воините му насочили корабите си към брега, излезли от течението и се отправили към малък залив. Там завързали за брега задните щевени, а носовете обърнали към водата. После завързали корабите си един за друг. Кнарите от Източно море оставили встрани от другите кораби — единият в горната част, другият — в долната част на бойния ред. Завързали здраво и дългите кораби един за друг. В средата на флотилията разположили кралския кораб и този на Сигюрд. От другата страна на кораба на краля се разположил Николас, а до него — Айндриде Йонсон. По-малките кораби останали далеч от тях. Всички кораби били пълни с оръжие и камъни.
8. Сигюрд от Рьор държал реч пред войниците: „Изглежда, че това, което ни обещават от дълго време, ще стане. Ние ще се срещнем с Инге. Вече сме подготвени за срещата. Мнозина от нашите воини бяха заявили, че не искат да отстъпват и че няма да трепнат пред крал Инге и Грегориюс. Добре е сега да си спомнят тези свои думи. А останалите, които си изпатихме в предишната схватка с тях, не можем да бъдем толкова спокойни и сигурни, защото не всички наши походи срещу Инге са били успешни за нас. Трябва обаче да устоим с всички сили, единствено така ще спечелим победа. Въпреки че имаме по-малко хора от тях, нека съдбата определи кой ще бъде победителят. Може да ни крепи само надеждата, че Бог знае, че правото е на наша страна. Хокон не е искал нищо друго освен една трета от Норвегия — тази част от страната, която е принадлежала на баща му, но е била отказана на сина. Хокон има по-голямо право да наследи своя приемен брат Йойстайн от Инге, Симон Скалп и другите, които са убили крал Йойстайн. Мнозина грешници подобно на Инге са поискали да пречистят душите си, едва ли обаче са пожелали кралската корона в името Божие. Чудя се как може Господ да търпи такова кощунство от страна на Инге. Сигурно волята Божия е да го убием в това сражение. Нека да се бием без страх, защото Господ ще ни даде победата. А ако погинем, Той ще ни възнагради многократно на онзи свят, затова че е разрешил на злото да ни победи. Напред, и не се страхувайте от боя! Всеки трябва да се грижи за себе си и за тези около него, тогава и Бог ще бди над всички нас!“
Воините надали одобрителни възгласи след последните думи на Сигюрд и всички обещали да останат твърдо на позициите си. Крал Хокон се качил на кнара си и около него направили защитна стена от щитове. Знамето му се издигало на дългия кораб, на който Хокон бил пътувал преди това.
9. Тук ще разкажа за хората на Инге. Когато те видели, че Хокон се приготвя за бой и че само реката ги разделя, изпратили една шхуна, леко управлявана с гребла, след онази част от своята флотилия, която се отдалечила напред. Искали да ги върнат обратно. Кралят и останалата част от войската се приготвили за сражението. Вождовете поговорили помежду си и запознали войниците с плана за бойния ред. Разбрали се кой кораб ще се разположи най-близо. Грегориюс казал: „Имаме голяма и опитна войска. Съветвам Ви, кралю, да не участвате в битката, защото, докато Ви имаме, ще успеем. Никой не знае къде може да попадне една изстреляна стрела. Ще се хвърлят камъни и оръжия от върховете на мачтите и ще бъде по-безопасно за Вас, ако сте встрани от бойното поле. Ние, феодалите, разполагаме с достатъчно войници, за да се сражаваме с врага. Аз ще разположа кораба си срещу най-големия техен кораб. Обикновено те са отстъпвали, когато сме се срещали, въпреки че са ни превъзхождали числено.“
Предложението на Грегориюс кралят да не участва в битката харесало много на всички. Арлинг Скаке се изправил и заговорил: „Присъединявам се към мнението, кралю, да не участвате в боя. Аз мисля, че подготовката на Вашата войска е такава, че трябва да наблюдавате внимателно да не загубим прекалено много хора. На съвета вчера мнозина се изказаха против моите думи, като мислеха, че не искам да се бия. Сега смятам, че както са тръгнали нещата, това, което тогава предложих, наистина е много по-добро за нас, но вече е безсмислено да Ви съветвам да се откажем, защото всички разбираме, че е абсолютно наложително да прогоним тази размирна дружина, която плячкосваше и грабеше страната ни. Народът трябва да живее на тази земя в мир и да служи на един добър и справедлив крал, какъвто е крал Инге. Животът му дълго време беше труден поради насилията и несправедливостите от страна на неприятелите му. Той беше страж на народа ни и многократно се хвърляше в опасни сблъсъци, за да осигури мира в страната.“
Много и хубави думи казал Арлинг, а след него се изказали и други хьовдинги. Накрая всички искали да се сражават. Почакали да се събере цялата флотилия, а крал Инге изпълнил молбата на своите приятели — не влязъл в боя, а останал на острова.
10. След като се приготвила, войската загребала напред и от двете войски се разнесъл боен вик. Воините на Инге не завързали корабите си един до друг, нито ги управлявали плътно щевен до щевен, защото гребели срещу течението, а големите кораби били по-трудно подвижни. Арлинг Скаке се приближил до кораба на крал Хокон и разположил щевена си между него и Сигюрд. Сражението започнало. Корабът на Грегориюс опрял в дъното на реката, спрял и силно се наклонил на едната си страна. Това му попречило да влезе веднага в боя. Хокон се приближил с кораба си до него и му хвърлил своята котва, за да го изтегли. Корабът на Грегориюс обаче бил заседнал. Тогава Ивар, синът на Хокон Маге, разположил кораба си срещу този на Грегориюс и палубите им се обърнали една срещу друга. Ивар метнал една коса там, където било най-тясно, и я придърпал към себе си. Така изтеглил Грегориюс въпреки негодуванието му. Но косата се изплъзнала и за малко не го съборила зад борда. Раната му обаче била лека, защото носел ризница от метални плочки. Ивар му подвикнал, че има дебели военни дрехи. Грегориюс му отвърнал, че така, както му помага, тези дрехи не са му излишни. Скоро Грегориюс и екипажът му трябвало да скачат през борда, но точно тогава дошъл Аслак Младши, хвърлил котва в кораба и го изтеглил от дъното. Грегориюс разположил кораба си срещу този на Ивар и двамата дълго се сражавали. Корабът на Грегориюс бил по-голям, а екипажът му — по-многоброен. Там загинали много от войниците на Ивар. Други скочили зад борда. Самият Ивар бил тежко ранен и не можел да се бие повече. Когато превзел кораба му, Грегориюс наредил да свалят Ивар на брега и го спасил. После двамата се сприятелили.
11. Когато Инге и екипажът му видели, че Грегориюс е заседнал на дъното, кралят наредил веднага да гребат към него: „Много неразумен беше съветът да останем тук на острова, докато приятелите ни отиват на бой. Ние имаме най-големия кораб и най-добрия екипаж от цялата войска. Виждам, че Грегориюс има нужда от помощ. Това е човекът, на когото съм най-благодарен. Гребете, колкото сили имате, към бойното поле. По-правилно е да сме заедно с другите в сражението, защото искам да се покрия със слава, ако победим. А ако зная предварително, че нашите бойци няма да победят, единственото, което можем да направим, е да бъдем с тях. Защото нищо не мога да направя, ако загубя воините, които ме защитават. Те са най-смелите мъже и отдавна управляват кралството от мое име.“ Той наредил да вдигнат знамената. Моряците изпълнили заповедта му и заплавали по реката.
В това време сражението достигнало най-жестоката си фаза и кралят нямало къде да се разположи. Корабите стояли плътно един до друг. Затова минали покрай кнарите от Източно море и към тях полетели копия, колове и камъни. Били толкова големи, че помитали всичко по пътя си. Било невъзможно корабът на Инге да остане на това място.
Когато бойците видели, че кралят им приближава, веднага му сторили място и той се разположил срещу кораба на Айндриде Йонсон. Хората на Хокон изоставили малките кораби и се прехвърлили на кнарите. Част от воините слезли на брега. Арлинг Скаке и дружината му водили тежък бой. Той стоял в предната част на кораба си. Обърнал се към хората си и им казал да се качат на кралския кораб. Те му отвърнали, че това не е лесно, защото на перилата има железни шипове. Арлинг излязъл напред и скоро успял да се прехвърли на кралския кораб. Скоро го превзел. Тогава неприятелската войска започнала да отстъпва. Мнозина скочили през борда в морето. Всички, които оцелели, доплували до брега. А Айнар Скюласон разказва:
От корабните щевени окървавени
не един воин мъртъв падна в дълбините.
Реката трупове понесе.
Вълкът храна намери.
Леденостудени оцветиха се водите
от кръвта гореща.
Кръв в морето вля водата.
Без екипаж в реката
не един кораб кървав се понесе.
Войската лъковете вдигна,
по шлемовете влажни стреля,
преди хьовдингите с техните дружини
да избягат от корабите на брега.
Войската на Хокон силно намаля.
Айнар написал флок за Грегориюс Дагсон, който нарекли „Речни стихове“.
Крал Инге пощадил Николас Шалдворсон, след като превзел кораба му. Николас минал на страната на Инге и останал при него до края на живота си. Айндриде Йонсон скочил на кораба на крал Инге, когато собственият му кораб бил превзет. Той помолил за пощада и Инге искал да го помилва, но в този миг синът на Ховард Клининг се спуснал и го съсякъл. Всички се възмутили от постъпката му, той обаче обяснил, че Айндриде бил виновен за убийството на баща му Ховард. Много скърбели за Айндриде. Най-много в Трьонделаг. Мнозина от бойците на Хокон загинали, но хьовдингите му не дали много жертви. Инге претърпял малки загуби, но доста от войниците му били ранени.
Хокон се оттеглил по суша, а Инге заминал към Викен с цялата си войска. Някои от хората му отишли в Берген. Това били синовете на Ивар от Елда, Берлют и неговите братя. Там те убили Николас Шег и се върнали в Тронхайм. Крал Хокон стигнал преди Коледа в родината си, а Сигюрд се отбил за известно време в дома си в Рьор. Грегориюс бил измолил пощада за него от Инге, както и правото да задържи всичките си имоти. Грегориюс и Сигюрд били близки роднини.
Крал Хокон останал в Леговището на Коледа. Една вечер по време на празниците войниците от дружината му се сбили в столовата. Седем от тях били убити, а мнозина — ранени. След осмия ден от Коледните празници някои от хората на Хокон заминали за вътрешността на Елда. Това били Алв Роде — синът на Отар Биртинг, и още към осемдесет мъже. Те пристигнали през нощта, когато хората вече били пияни, и запалили къщите. Мъжете изскочили навън, за да се спасят. Там загинали Берлют, синът на Ивар, неговият брат Огмюнд и още мнозина. Вътре имало към трийсет души.
През зимата в Леговището починал Андрес Симонсон — приемният брат на крал Хокон. Всички много скърбели за него. Арлинг Скаке и останалите хора на крал Инге започнали да мислят за заминаване към северните части на страната още през същата зима, за да заловят Хокон. Нищо не се получило от техните намерения. Грегориюс изпратил вест от Кунгхеле, че ако бил на мястото на Арлинг, не би седял така спокойно, докато Хокон избива приятелите на крал Инге и дружинниците му в Тронхайм.
12. През есента крал Инге и Грегориюс тръгнали към Берген. А веднага щом Хокон и Сигюрд узнали, че Инге е заминал от Викен, също повели хората си към Берген. Когато крал Инге пристигнал с дружината си, избухнала вражда между Халдур Бринюлвсон и Бьорн Николасон. Един воин от охраната на Бьорн попитал друг от охраната на Халдур при срещата им на пристана защо е толкова блед. Другият отвърнал, че му били пуснали кръв. „Аз нямаше да пребледнея като тебе от едно пускане на кръв“ — казал първият. Тогава човекът на Халдур заявил: „Но сигурно би се държал по-недостойно.“ Нямало повод за караница, но думата дума отваря и накрая се хванали за оръжието.
Разказали на Халдур Бринюлвсон, че хората му са ранени долу на пристана. Халдур пиел в едно близко имение. Като чул новината, той веднага отишъл на мястото, но всички от охраната на Бьорн били вече там. Халдур смятал, че не са били прави в спора и че напразно са се сбили. Но неговите хора започнали да дразнят войниците на Бьорн и те ги набили. Тогава предали на Бьорн Бюк, че викенците са набили момчетата му на пристана. Бьорн и приближените му грабнали оръжието си и също изтичали. Искали да отмъстят за другарите си. Последвала размяна на много удари.
Грегориюс разбрал, че сродникът му Халдур се нуждае от помощ и че охраната му е била пребита на улицата. Той и хората му си сложили ризниците и се спуснали към мястото. И на Арлинг Скаке разказали, че неговият племенник Бьорн се бие с Халдур и Грегориюс на пристана и че има нужда от помощта му. Арлинг повел голяма дружина и я помолил да помогне на другарите си: „Ще бъде срам за нас един викенец да ни победи тук, където навсякъде имаме роднини. Този срам ще ни се лепне завинаги на челата.“ На пристана тогава загинали четиринайсет мъже. Деветима били убити на място, а петима починали по-късно от раните си. Мнозина били ранени.
И до крал Инге стигнала вестта за свиването между Грегориюс и Арлинг. Той също побързал да отиде там и да ги разтърве, но не успял да ги спре, защото мъжете и от двете страни били като побеснели. Тогава Грегориюс извикал към крал Инге да се отстрани, защото нищо не може да направи в момента. Казал, че щяло да бъде голямо нещастие, ако се случи нещо на краля, защото никой не можел да предвиди дали няма да се намери някой, който му желае злото.
Точно когато се водел най-яростният бой, кралят се отдалечил. Накрая Грегориюс и хората му отишли в църквата „Свети Николас“, а Арлинг и войниците му тръгнали след тях. Непрекъснато си подвиквали един на друг. И тогава крал Инге пак се приближил с намерението да ги помири. И двете страни пожелали той да им бъде съдник. В този момент дошла вестта, че Хокон е във Викен, и крал Инге и Грегориюс тръгнали начаса с много кораби. Когато пристигнали във Викен, Хокон и дружината му били вече далече и битка нямало. Крал Инге отишъл в Осло, а Грегориюс останал в Кунгхеле.
13. Скоро след това Грегориюс научил, че Хокон и войниците му са в Саюрбьо край Марките. Той отишъл там през нощта. Предположили, че Хокон и Сигюрд са отседнали в най-голямото имение и го запалили. Но двамата били в най-малкото. Щом видели огъня, те изтичали навън да помогнат на другарите си. Там загинал Мюнон — синът на Оле Юскьойнд, който бил и брат на бащата на Хокон, крал Сигюрд. Когато понечил да помогне на хората, които живи горели вътре, Грегориюс го убил. Хората от горящата къща успели да излязат, но мнозина от тях били избити. Осбьорн Ялда, който бил голям викинг, успял да се измъкне от имението, но го ранили. По пътя срещнал един селянин. Осбьорн го помолил да го пусне, като обещал да му плати. Селянинът отвърнал, че ще направи това, за което винаги е мечтал, защото често бил заплашван от Осбьорн. Нанесъл му смъртоносен удар. Хокон и Сигюрд оцелели, но много от войниците им били избити. Грегориюс тръгнал към Кунгхеле. Скоро след това Хокон и Сигюрд отишли в стопанството на Халдур Бринюлвсон във Веталандия и опожарили постройките му. Халдур изтичал навън, но в същия миг бил съсечен. Там били избити около двайсет човека. Сигрид, жената на Хокон, била сестра на Грегориюс. Тя била принудена да бяга към гората само по нощната си роба. В стопанството заловили Омюнде — сина на Гирд Омюндесон, Гирид Дагсдотер, както и племенника на Грегориюс, когото отвели със себе си. Той бил петгодишен.
14. Когато Грегориюс научил за случилото се, бил извън себе си от гняв и поискал да узнае подробностите. В последните дни на Коледните празници той тръгнал от Кунгхеле с голяма войска. На тринайсетия ден от Коледа пристигнали във Фос и останали да пренощуват там. На Богоявление[206] в църквата пели меса и след това специално за Грегориюс чели Евангелието. Бил ден петък. Когато Грегориюс и хората му видели войската на Хокон, разбрали, че воините на Хокон са по-малко на брой от техните. Там, където се срещнали, ги разделяла само реката Бевя. Ледът по водите й не бил здрав, защото под него минавал морският прилив. Хората на Хокон изкопали дупки и ги замаскирали със сняг, за да не се виждат.
Грегориюс стигнал до реката и казал на хората си, че ледът му изглежда слаб и че е по-добре да минат през моста малко по-нагоре. Селската дружина отвърнала, че не могат да разберат защо той се страхува да мине по леда и да застане срещу Хокон, като онзи имал толкова малко хора. Според тях ледът бил достатъчно здрав, а и имали късмет. Грегориюс отвърнал, че не му се е случвало да го упрекват, че е страхлив, и ги предупредил никога повече да не го правят. След това ги подканил да го последват и им казал да не остават на брега, когато той стъпи на леда. „Ваше е решението да тръгнем по лошия лед — казал той, — самият аз нямам желание за това. Но няма да слушам упреците ви.“ И наредил Грегориюс да вдигнат най-отпред знамето му.
Стъпил на леда и веднага щом забелязали, че ледът е слаб, повечето се върнали на брега. Грегориюс пропаднал, но не много дълбоко, предупреждавайки останалите около него да внимават. С него останали двайсетина души. Другите се върнали обратно. Един от войниците на Хокон изпратил стрелата си срещу Грегориюс и тя се забила в гърлото му. Грегориюс загинал, а след него и всичките двайсет воини намерили смъртта си. На това място свършили дните му. Казват, че Грегориюс бил най-великият хьовдинг сред всички феодали в Норвегия по онова време. След смъртта на крал Йойстайн Старши той се отнасял най-добре към нас, исландците[207]. Отнесли тялото на Грегориюс в Ховюнд и го положили край женския манастир. По това време абатиса на манастира била сестрата на Грегориюс, Баюгайд.
15. Двама управители на имения заминали за Осло, за да разкажат на крал Инге какао се е случило. Когато пристигнали, поискали начаса да говорят с краля. Той ги попитал с какви новини идват: „Грегориюс Дагсон загина“ — отговорили те. „Как се стигна дотам?“ — попитал кралят. Те му разказали, а кралят продължил: „Властта попадна в ръцете на не когото трябва.“ Казват, че после заплакал като дете, а когато се поуспокоил, казал: „Веднага щом разбрах, че Халдур е убит, поисках да замина при Грегориюс, защото знаех, че няма да се сдържи да не отмъсти. Но хората ми смятаха, че няма нищо по-важно от пиршеството и то не трябва да се прекъсва. Сигурен съм, че ако бях там или всичко щеше да бъде по-добре обмислено, или двамата с Грегориюс щяхме да дойдем на пиршеството и нямаше да се стигне дотам. Но ето, че загубих човека, който за мен беше най-добрият и който направи най-много, за да задържа това кралство. Никога не съм мислил, че ще се разделим. Сега ще обещая само, че ще тръгна срещу Хокон. Не може да бъде отмъстено за такъв мъж като Грегориюс, ако Хокон не плати с живота си за него.“
Някой подхвърлил, че няма защо да търсят дълго Хокон, защото самият той имал намерение да дойде при тях. Кристин, дъщерята на крал Сигюрд, която била племенница на крал Инге, по това време се намирала в Осло. Инге разбрал, че тя се готви да замине от града, защото смята, че е опасно да остава там, а и за Всички жени било неразумно да бъдат в града. Но кралят я помолил да не заминава: „Ако победим, в което вярвам, ти ще бъдеш добре защитена, а ако загина, сигурно няма да разрешат на приятелите ми да се погрижат за тялото ми. Тогава ти ще се заемеш с това. И по този начин ще ми се отплатиш за добрините, които съм ти сторил.“
16. По време на Вечерната литургия[208] съобщили на крал Инге, че Хокон е пред града. Кралят наредил да се събере войската. Четирийсет хиляди души се отзовали. Инге наредил бойните редици да бъдат дълги и с плътност не повече от пет човека. Хората помолили краля да не участва в битката. Голям бил рискът да му се случи нещо. „Нека твоят брат Орм да предвожда войската ни.“ Кралят отвърнал: „Мисля, че ако Грегориюс беше жив и трябваше да отмъщава за мен, нямаше да се крие, а щеше да се спусне пръв в битката. Може и да не съм толкова пъргав заради крехкото си здраве, но няма да покажа по-слаба воля от неговата и няма да остана встрани от боя.“
Разказват, че Гюнил, която била омъжена за Симон и била приемна майка на Хокон, накарала някаква магьосница да направи магия Хокон да победи. Жената казала, че той трябва да се сражава с Инге само през нощта и никога през деня — само тогава щял да спечели. Името на магьосницата било Турдис Шегя. Не знам дали това, което говорят хората, е истина. И така Симон Скалп отишъл в града и си легнал да спи. Събудил го боен вик. Когато слънцето се издигнало високо, съгледвачите на Инге се върнали и му разказали, че Хокон и войската му се приближават по леда, който покривал водата чак до Хуведьой[209].
17. Крал Инге също повел войската си по леда и подредил бойните редици край града. Симон Скалп останал във фланга, който стигал до Траалаборг. А във фланга до Нонесетер се наредили Гюдрьод — кралят на Сюдерьой, който бил син на Улав Клининг, и Йон — синът на Свайн, който пък бил син на Бергтур Бюк. Когато Хокон извел войската си срещу тази на крал Инге, боен вик се раздал над главите и на двете войски. Гюдрьод и Йон помахали към воините на Хокон, за да им покажат къде са. Хокон тръгнал към тях, а Гюдрьод веднага изтеглил частта си. Тя наброявала към хиляда и петстотин души. А Йон с голяма дружина се спуснал към Хокон и се присъединил към него. Всичко това било предадено на крал Инге, а той отвърнал: „Приятелите ми са много различни един от друг. Грегориюс през целия си живот не би направил такова нещо.“
Тогава войниците помолили краля си да възседне своя кон и да препусне към Ромерике. „Оттам веднага ще успееш да събереш подкрепление.“ — „Не ми се иска да правя това — казал кралят. — Често съм чувал хората да казват, че брат ми Йойстайн се е разделил с късмета си, когато отстъпил за първи път. И това е истина. А той беше добре подготвен — така, както се полага на един крал. Мога да разбера защо малцина биха тръгнали след мен с това мое лошо здраве. Това, което привличаше хората към него бе, че той се различаваше от мен по решителност, здраве и сила. Аз едва бях започнал втората си година, когато ме провъзгласиха за крал на Норвегия, а ето че сега съм двадесет и пет години на трона. Мисля, че през това време преживях повече трудности и несгоди, отколкото радост и удоволствия. Водих много сражения, къде с по-голяма, къде с по-малка войска. Но най-голямата ми радост винаги е била, че никога не избягах от бойното поле. Бог решава колко дълъг да бъде животът ми, никога обаче няма да избягам от битка.“
18. Когато Йон и дружината му нарушили бойния ред на крал Инге и избягали, след тях се втурнали още мнозина от близките военни части. Войската се накъсала на малки дружини. На разсъмване воините на Хокон стремително атакували[210] и връхлетели срещу знамето на крал Инге. В този бой Инге загинал. Неговият брат Орм понесъл напред знамето му. В този миг мнозина бягали към града. След гибелта на крал Инге Орм два пъти влизал в града, събирал хора и се връщал на бойното поле върху леда, за да продължи сражението. Войската на Хокон се опитала да разбие фланга на Симон Скалп. В този бой загинал Гюдбранд Скавхюгсон, който бил зет на крал Инге. Симон Скалп и Халвар Хикре застанали един срещу друг и се били, а с тях и воините им. Постепенно сражението се приближило до крепостта и в този бой загинали и двамата.
Братът на краля Орм се бил необикновено храбро, но накрая трябвало да отстъпи. През същата зима той се сгодил за Рагна — дъщерята на Николас Мосе. Преди това тя била омъжена за Йойстайн Харалдсон. Сватбата с Орм трябвало да се състои в неделята, която идвала. Орм се изтеглил и отишъл в Свитюд при брат си Магнюс[211], който бил крал на страната по онова време. Техният брат Рагнвал бил негов ярл. Те били синове на Ингерид и Хайнрек Халте[212], който бил син на Свайн, който бил син на датския крал Свайн[213].
Кралската дъщеря Кристин се погрижила за Инге и тялото му било положено в каменната стена на църквата „Свети Халвар“ на южната страна до хора. Инге властвал 25 години. В същата битка загинали много воини и от двете страни, но повече жертви дала войската на Инге. Биейки се в редиците на тази войска, загинал и Арне Фрирексон. Воините на Хокон заграбили всичко, което било приготвено за сватбата, и още много неща.
19. Така Хокон превзел цялата страна и назначил свои хора във всички области и търговски центрове. Кралят се срещал с приближените си в църквата „Свети Халвар“ и там вземали решения по управлението на кралството. Кралската дъщеря Кристин подкупила свещеника, който държал ключовете от църквата, да скрие един от нейните хора вътре, така че той да може да чуе за какво си говорят кралят и съветниците му. Когато научила какви решения вземат, тя съобщила на Арлинг Скаке в Берген, че в никакъв случай не трябва да им се доверява.
20. Както вече разказах, крал Улав изпуснал меча си „Найте“ в битката край Стиклестад, когато го ранили. Един шведски войник, който счупил меча си, го вдигнал от земята и продължил да се бие с него. Този човек напуснал битката и избягал заедно с други отстъпващи войници. Той стигнал до Свитюд и се върнал у дома си. Запазил меча до края на живота си, а след него го пазели синовете му, след тях наследниците им. Така си го предавали от човек на човек — както името на меча, така и историята му. Веднъж, много по-късно, по времето, когато Кириалакс[214] бил император на Миклагард и големи дружини от наемни войници дошли от Северните страни да служат при него, се случило следното: през едно лято императорът тръгнал на поход. Спрели в някаква местност и разположили лагера си. Северняците се редували да стоят на пост и да охраняват императора. Онези, чиято смяна свършвала, отивали да спят. Всички били въоръжени и лягали с шлемовете си на главата, покривали се с щитовете си и слагали мечовете под главата си, като с дясната ръка ги държали.
Един от постовите, които легнали да спят, се събудил на разсъмване и видял, че мечът му е изчезнал. Потърсил го и забелязал, че лежи на тревата далеч от него. Той станал от мястото си, отишъл и взел меча. Помислил си, че другарите му, които са били на пост, докато той спял, са се пошегували. Те обаче отрекли. Тази история се повторила три поредни нощи. Наемникът и всички, които били свидетели на случката, я намирали за много странна. Хората го питали какво може да означава това. Войникът им разказал, че мечът се нарича „Найте“ и негов първи притежател бил Улав Светия, който го бил носил при Стиклестад. Момчето разказало и по-нататъшната история на меча. Император Кириалакс научил всичко това и изпратил да доведат човека, чийто бил мечът. После дал на норвежеца злато, тежащо три пъти повече от самия меч, наредил да отнесат меча в църквата на Улав в Норвегия и да го поставят в олтара. Айндриде Младши[215] се намирал в Миклагард по това време и когато се върнал в Норвегия, донесъл тази история, за истинността на която свидетелства Айнар Скюласон в епоса за крал Улав Светия; там той разказва историята в стихове.
21. Това се случило в Гърция по времето на император Кириалакс. Императорът заминал на война в Блокюманаландия[216]. Когато стигнал до равнините на Петсина[217], срещнали един езически крал с непобедимата му войска от конници и големи закрити талиги с амбразури. Те си намерили място за пренощуване и разположили талигите си плътно една до друга около лагера. Пред тях изкопали голям ров. Получила се точно толкова сигурна защитна стена, колкото е и крепостната. Гърците строили бойните си редици срещу тях. Двете войски препуснали една срещу друга и започнали сражение. Лошо тръгнали нещата за гърците. Те трябвало да отстъпят и понесли големи загуби. Езичниците победили.
Тогава императорът изпратил срещу тях дружините на франките и фламандците. Отново се сражавали и отново, както първия път, победили езичниците. Мнозина били избити, а всички, които оцелели, отстъпили. Гръцкият император се разгневил на войниците си, а те му отвърнали, че трябвало да изпрати напред наемниците си от север, които наричали винени мехове. Кралят казал, че не иска да изгуби най-добрите си воини, изпращайки тази малка дружина срещу толкова голяма войска. Тогава Туре Хелсинг, който предвождал северните наемници по това време, отвърнал на думите на императора така: „Дори и горящ огън да ни се изпречи на пътя, аз и моите другари веднага бихме се хвърлили в него заради Вас, кралю.“ Императорът казал: „Моли тогава Улав, вашия свят крал, за помощ и победа!“ Северняците наброявали двеста и петдесет човека. Те сплели ръцете си и се заклели, че ако победят, на собствени разноски и с помощта на уважавани хора ще издигнат в Миклагард църква и ще я посветят на светия крал Улав.
След това се спуснали през равнините. Когато езичниците видели това, веднага предали на краля си, че към тях приближава още една дружина от войската на гръцкия император. „Това са само шепа хора“ — казали те. Владетелят им отвърнал: „Но кой е този мъж, който препуска на белия кон пред дружината?“ „Не можем да го видим“ — отговорили му. Разликата в числеността на двете войски била такава, че не по-малко от шейсет езичника трябвало да се бият срещу един християнин. Въпреки това северняците се спуснали стремглаво напред в бой. Щом двете страни се срещнали, страх обзел езичниците и те начаса отстъпили. Наемниците продължили след тях и за кратко време избили мнозина. Когато гърците и франките, които преди това били отстъпили пред напора на езичниците, видели това, се спуснали и се присъединили към северняците в преследването на отстъпващите. Езичниците влезли в талигите си. Много хора загинали. Кралят на езичниците бил пленен от северняците, които го отвели със себе си. Така християните превзели крепостта от талиги на езичниците и техния лагер.
Щом разбрал плановете на Хокон и останалите, Арлинг изпратил вест до всички хьовдинги, които бил сигурен, че са предани на крал Инге, до дружинниците и приближените му, които оцелели от битката, както и до хората от охраната на Грегориюс. Поканил ги на среща. Поговорили и бързо решили да оставят дружината си събрана, след което се обвързали с клетви помежду си. След това обсъдили кого да изберат за крал. Тогава думата взел Арлинг Скаке и попитал дали хьовдингите и останалите феодали биха приели за крал сина на Симон Скалп, който бил внук на Харалд Гиле по майчина линия. Предложил също Йон Халшелсон за предводител на войската. Йон обаче отказал. Обърнали се към Николас Шалдворсон, сестриния син на крал Магнюс Берфьот. Той отговорил, че е по-добре да изберат за крал човек от кралски произход, а дружината да предвожда някой, който разбира от военно дело. Така те разбрали, че сами няма да могат да решат нищо.
Попитали Арне, сродника на крал Инге, дали ще се съгласи някой от неговите синове да бъде провъзгласен за крал. Той отвърнал, че синът на Кристин, който бил и внук на крал Сигюрд, по произход бил най-подходящ за крал на Норвегия. „Мога също да предложа подходящ човек, който да му помага в управлението на страната, да се грижи за краля и за кралството. Имам предвид неговия баща Арлинг. Той е умен, сериозен човек, с голям опит в битките и умел в управлението на една страна. И не би му пречил да прави решителни стъпки, ако останалите хьовдинги го подкрепят в това.“ Мнозина подкрепили това предложение. А Арлинг заявил: „Чувам, че много хора отказват да се заемат с това трудно дело. Не знам дали, ако това предложение се изпълни, този, който се заеме с предвождането на дружината, ще бъде почитан или както мнозина, които са започвали такива големи планове, ще загуби имуществото и дори живота си. Който и да се заеме с тази работа, ще се нуждае от силна опора, за да може по-късно да устои на съпротивата и враждебността на онези, които сега го подкрепят.“
Всички, които присъствали, се заклели във вярност на онзи, който ще поеме да предвожда войската. Арлинг продължил: „За мен е равно на смърт да служа на Хокон. И макар че нашите уговорки тук са твърде опасни, ще рискувам да приема предложението ви и да се заема с предвождането на войската, щом желаете това. Условието е всички да го смятате за правилно и да се закълнете в това.“ Хората се съгласили и на тази среща приели, че за крал ще бъде провъзгласен Магнюс Арлингсон.
Скоро след срещата свикали тинг в града, на който Магнюс бил провъзгласен за крал на цялата страна. Той бил петгодишен. Всички, които служели преди това на крал Инге и присъствали на тинга, се подчинили на малкия крал, като всеки от тях запазил своята титла и съответстващите й привилегии.
2. Арлинг Скаке се приготвил за заминаване. Той тръгнал с няколко кораба, придружен от Магнюс и всички приближени. С него тръгнали и сродникът на крал Инге — Арне, Ингерид — майката на Инге с двамата си сина, синът на Сигюрд Сторк — Йон Кютиса, хората от охраната на Грегориюс и собствената му охрана. Разполагали с десет кораба. Отплавали към Дания при крал Валдемар[218] и брата на крал Инге — Бюритс Хайнрексон[219]. Крал Валдемар бил най-близкият роднина на крал Магнюс, защото майката на Валдемар Ингелборг и майката на Кристин, Малмфрид, били сестри и дъщери на крал Харалд[220] от Гардарике, който пък бил син на Валдемар Ярислайвсон.
Крал Валдемар ги посрещнал сърдечно. След това двамата с Арлинг често се срещали и се съветвали за разни неща. Разговорите им довели до споразумението Валдемар да помогне с военна сила на крал Магнюс да превземе Норвегия и след това да запази кралството си. А срещу това Валдемар щял да получи от земите на Норвегия тази част от Викен, простираща се на север от Риярбит, която принадлежала на дедите му Харалд Гормсон и Свайн Тюгешег. Споразумението между Арлинг и Валдемар било скрепено с клетви от страна на двамата. После Арлинг и свитата му се приготвили да отпътуват и скоро тръгнали от Венделскаге.
3. През пролетта, веднага след Великден[221], крал Хокон тръгнал за Тронхайм. Той си бил присвоил всичките кораби на крал Инге. В Леговището Хокон свикал тинг и на него го провъзгласили за крал. Той дал титлата ярл на Сигюрд от Рьор и после повел хората си към Викен. Кралят отишъл в Тьонсберг, а ярл Сигюрд с част от войската изпратил в Кунгхеле, за да пази страната, ако Арлинг пристигне от тази посока. В това време Арлинг и спътниците му пристигнали в Агдер и веднага продължили на север към Берген. По пътя убили Арне Бригдарскале — един от окръжните управители на Хокон. След това се насочили на изток, за да пресрещнат крал Хокон.
Ярл Сигюрд се намирал край Елв и още не бил разбрал за пристигането на Арлинг, който разположил корабите си край Росанес и останал там няколко нощи. Крал Хокон бил в града и се подготвял. Арлинг тръгнал към града. Хората му натоварили един товарен кораб със слама и съчки и го запалили. Вятърът духал към сушата и отвел кораба нататък. На борда му Арлинг оставил две въжета, краищата на които завързал за две малки шхуни, които плавали след него, докато корабът стигнал съвсем близо до града. Когато пламъците застрашили околните къщи, моряците от шхуните опънали въжетата, за да спрат кораба и да не позволят градът да се запали. Димът толкова плътно покрил всичко наоколо, че хората на Хокон, строени на пристана, не виждали какво става в морето. Точно тогава Арлинг повел цялата си флотилия нататък. За това благоприятствал и вятърът, който продължавал да духа откъм морето. Воините на Арлинг стреляли по бойните редици на Хокон.
Когато гражданите видели, че огънят приближава до къщите им, а мнозина от стрелците на Арлинг са ранени, те обсъдили положението и изпратили свещеник Руал Лангтале при Арлинг със задачата да измоли пощада за хората и за града. Самите граждани напуснали бойния строй на Хокон, когато Руал им казал, че Арлинг обещава да ги пощади. След като дружината на гражданите си тръгнала, бойните редици на Хокон оредели. Някои от воините му насърчавали другите да останат по местата си, но Онюнд Симонсон, който предвождал войската, казал: „Няма да се бия, за да може ярл Сигюрд, който дори не е тук, да получи повече власт!“ Заедно с цялата войска той минал на страната на Арлинг и свалил всичките си войници на брега. Много воини от войската на Хокон загинали. В тези часове били съчинени следните стихове:
Онюнд каза, че няма да се бие,
преди ярл Сигюрд да пристигне.
Бързо смелите мъже
към Магнюс се присъединиха,
а соколите на Хокон
побързаха да се изплъзнат.
Турбьорн Скакескалд пък разказва:
Господарю на бойците, аз научих,
че в Тьонсберг ти не си сполучил.
Побързал си да оцветиш
на вълците зъбите във червено.
Дъждът от лъскави стрели
изплашил населението градско.
Опънатите лъкове и огънят
изплашили бойците.
Крал Хокон тръгнал по суша към Тронхайм. Когато ярл Сигюрд разбрал за случилото се, отплавал с всичките кораби, които могъл да събере, на север, за да го посрещне.
4. В Тьонсберг Арлинг превзел корабите на Хокон. Между тях бил и корабът на крал Инге, наречен „Бьокесюд“. След това Арлинг покорил и целия Викен за Магнюс. Превзел и земите на север, докъдето успял да стигне кракът му. През зимата отседнал в Берген. Тогава Арлинг наредил да бъде убит Ингебьорн Сипил — един от феодалите на крал Хокон. Самият Хокон презимувал в Тронхайм, а на пролет събрал войска и се приготвил да отплава[222] срещу Арлинг. С него потеглили ярл Сигюрд, Йон Свайнсон, Айндриде Младши, Онюнд Симонсон, Филипус Петерсон, Филипус Гирдсон, Рагнвал Кюнта, Сигюрд Копа, Сигюрд Хюпа, Фрирек Кьона, Ашел от Фоландия, Турбьорн, синът на Гюнар, и Страд-Бярне.
5. Арлинг се намирал в Берген с голяма войска. Той забранил отплаването на каквито и да е търговски кораби на север към Леговището, защото не искал Хокон да получи новини от тях. Обяснението на забраната гласяло, че е по-добре жителите на Берген да получат скъпите стоки, натоварени на тези кораби, дори и търговците да са принудени да ги продават по-евтино, отколкото да ги закарат право в ръцете на враговете, които да се възползват от тях. И така в Берген се събрали много кораби, защото непрекъснато пристигали нови и нови, а нито един не отплавал.
Арлинг заповядал да изкарат на брега неговите най-леки кораби и да се разпространи слухът, че той изчаква там врага си, за да му окаже отпор с помощта на приятели и роднини. Един ден Арлинг дал нареждане да свирят сигнал за сбор на всички предводители на корабите. Когато се събрали, той им разрешил да отплават, закъдето пожелаят. Екипажите, които от дълго време стояли готови да отпътуват — някои по търговия, други по различни дела, изчакали попътен вятър и веднага отплавали, защото се страхували. Колкото по-бърз бил корабът, толкова по-бързо гребели гребците му и корабите се надпреварвали помежду си.
Когато цялата тази разнородна флотилия стигнала до Мьоре, тя била посрещната от корабите на крал Хокон. Той се бил приготвил, като събрал голяма войска, в която участвали феодали и войници от редовната войска. Известно време кралят не получавал никакви новини от Берген, а когато корабите пристигнали, отвсякъде се чула една и съща новина: Арлинг Скаке бил разположил корабите си в Берген и ги очаквал. Предали му и това, че войската на Арлинг била голяма. Хокон отплавал за Веьой и изпратил ярл Сигюрд и Онюнд Симонсон в Румсдал, за да съберат още хора и кораби. Други изпратил в Нурмьоре и Сюнмьоре. Няколко дни след това Хокон отплавал на юг, очаквайки, че още хора устремно ще го последват. Арлинг Скаке разрешил на корабите да отплават в неделя. Във вторник, след края на сутрешната литургия, кралският рог засвирил и Арлинг събрал гражданите и войниците си и спуснал на вода корабите, които преди това изкарал на брега. Свикал тинг с воините си и им изложил своя план, назовал предводителите на отделните кораби и наредил да бъде прочетени имената на онези, които щели да пътуват на кралския кораб. Накрая Арлинг помолил всеки да заеме мястото си на кораба и предупредил, че онези, които останат в града, след като той тръгне с кораба „Бьокесюд“, ще бъдат убити или осакатени. Братът на крал Инге Орм заминал още през нощта. Повечето кораби били вече спуснати на вода.
6. В сряда преди литургията Арлинг тръгнал от града с флотилията си от двайсет и един кораба. Излязъл бръснещ попътен вятър. На кралския кораб, управляван от Арлинг, пътували крал Магнюс, неговият син и много феодали. Екипажът бил съставен от най-добрите воини. Когато минавали край Фюрдане, Арлинг изпратил една шхуна в имението на Йон Халшелсон и поискал да доведат Николас, сина на Симон Скалп и на Мария, която била дъщеря на Харалд Гиле. Хората му го довели и той се качил на кралския кораб. В петък сутринта навлезли в залива Стайн. В това време крал Хокон се намирал в залива……[223] с четиринайсет кораба. Хората му били на сушата и се занимавали с физически игри, а феодалите се били разположили на един хълм.
Те забелязали, че се приближава някакъв кораб с весла. На борда съзрели двама души, които гребели толкова усърдно, че почти лягали по лице и по гръб на дъното в усилието си. Стигайки до брега, моряците не закотвили лодката, а захвърлили веслата и хукнали нагоре. Щом видели това, знатните хора предположили, че тези момчета имат да им кажат нещо важно и тръгнали да ги пресрещнат. Когато се срещнали, Онюнд Симонсон попитал: „Можете ли да ни разкажете нещо ново за Арлинг Скаке, като идвате с такава скорост?“ Отговорил този, който пръв успял да си вземе въздух: „Арлинг се приближава към вас от юг с двайсет или повече кораба и много от тях са страшно големи. Скоро ще видите платната им.“ Тогава Айндриде Младши казал: „Наистина са близо до носа.“ Те побързали да отидат там, където играели останалите, и в този миг чули зова на рога. Всички се втурнали към корабите. По това време на деня обикновено храната вече била готова. Мъжете скачали на корабите, които били най-близо, без да се интересуват дали са техните. Ето защо корабите не се напълнили с еднакъв брой хора. Моряците се хванали за веслата. Някои вдигали мачтите и насочвали носове на север към Веьой, защото очаквали големи подкрепления от тамошните жители.
7. Скоро наистина видели платната на корабите на Арлинг, а неговите моряци също ги забелязали. Корабът на Айндриде Младши носел името „Драглаюн“. Бил голям и дълъг военен кораб. Екипажът му бил прекалено малоброен, защото войниците, които трябвало да пътуват на него, в бързината при сигнала за сбор на войската скочили на други кораби. „Драглаюн“ плавал последен във флотилията на Хокон. Когато Айндриде стигнал до Секьой, корабът „Бьокесюнд“ с водач Арлинг Скаке тръгнал след него и скоро почти се долепил до щевена му. Хокон бил съвсем близо до Веьой, когато чул роговете. Най-близките кораби до „Драглаюн“ веднага сменили посоката си и отплавали към него, за да помогнат на Айндриде. Започнал бой, в който подобрите трябвало да спечелят. Много от платната се килнали и паднали напред върху палубите. Не успели да сгънат никое от тях, а ги оставили да падат насам-натам.
Малко след началото на сражението бойният ред на кораба на Хокон бил нарушен. Някои от воините му загинали, други скочили през борда. Хокон се наметнал със сиво наметало и скочил на друг кораб. Но скоро разбрал, че е попаднал сред неприятели. Когато се огледал, не видял нито един от своите хора и нито един от корабите си наблизо. Тогава се прехвърлил на „Бьокесюнд“ и отишъл право при воините на предния щевен. Помолил ги за пощада и те го оставили жив. В тази битка загинали много воини, но повечето принадлежали към войската при Хокон. На „Бьокесюнд“ загинал Николас, синът на Симон Скалп, а за смъртта му били обвинени воините от личната дружина на Арлинг.
По едно време настъпило затишие. Корабите се отдалечили един от друг. Тогава казали на Арлинг, че крал Хокон е на неговия кораб и стрелците са го взели под свое покровителство. Арлинг изпратил човек при тях да им нареди да не допускат Хокон да избяга. Арлинг казал, че няма нищо против това, че са пощадили живота му, щом знатните му приближени са решили така, а и самият Хокон е поискал милост. Всички стрелци потвърдили, че Арлинг говори като добър владетел и му били благодарни за това. Арлинг заповядат да надуят роговете и помолил хората си да наредят корабите си срещу онези от флотилията на Хокон, които все още не били превзети. Казал, че никога няма да имат по-добра възможност да си отмъстят за крал Инге. Тогава Всички надали боен вик и се устремили напред.
В тази атака[224] крал Хокон бил смъртоносно ранен. Когато хората му научили, че той е загинал, хвърлили щитовете си и започнали да размахват оръжие и с двете си ръце. Гребците стремглаво гребели към противника. Престанали да се пазят. Това невнимание им струвало много, защото хората на Арлинг по-лесно намирали незащитени места по телата им за удар. Голяма част от войската на крал Хокон била избита. Причина за това било численото превъзходство на войската на Арлинг, както и че воините на Хокон не използвали умело щитовете си за защита. В редиците на Хокон загинали Сигюрд Копа, Сигюрд Хюпа и Рагнвал Кюнта. Няколко кораба оцелели и се измъкнали между фиордите. Така екипажите им си спасили живота. Тялото на Хокон отнесли в Румсдал, за да го погребат. Неговият брат крал Сваре наредил да го отнесат на север в Леговището и да го положат в каменната стена на църквата „Исус Христос“.
8. Сигюрд и Айндриде Младши, Онюнд Симонсон, Фрирек Кьона и много други хьовдинги задържали дружината събрана, наредили корабите да останат в Румсдал и заминали за Опландия. Арлинг Скаке и крал Магнюс отвели флотилията си в Леговището. Те покорили всички земи, където стъпил кракът им. След това Арлинг събрал тинга на Йоре. На него провъзгласили Магнюс за крал на цялата страна. Арлинг останал за кратко време там, защото не бил сигурен в добронамереността на трьондерците към него и сина му. И така, Магнюс вече бил обявен за крал на Норвегия.
Крал Хокон бил красив, добре сложен, висок и слаб. Тъй като бил много широкоплещест, хората го нарекли Хокон Хардебрай[225]. Заради младостта му други мъже управлявали редом с него страната. Хокон бил весел, общителен и с удоволствие участвал в игрите. Той показвал твърд характер и народът го обичал.
9. Маркюс от Скуг бил опландец и роднина на ярл Сигюрд. Маркюс възпитавал един от синовете на ярл Сигюрд, който бил съименник на баща си. Точно този син опландците провъзгласили за крал по съвета на ярл Сигюрд и останалите хьовдинги на Хокон. Те отново събрали многочислена войска. Дружината понякога се разделяла на две части: кралят и Маркюс по-рядко участвали в битките, докато ярл Сигюрд и останалите хьовдинги по-често се излагали на опасност заедно с воините си. Те прекарвали по-голямата част от времето в Опландия, но прихождали и във Викен.
Арлинг Скаке подкрепял сина си Магнюс. Той поел предводителството на цялата флотилия и отбраната на страната. През есента останал за малко в Берген, след което заминал за Викен. Спрял в Тьонсберг с намерението да презимува там и да поиска от местното население данъците и всички други доходи, полагащи се на краля. Арлинг имал голяма и пищна войска. А тъй като ярл Сигюрд имал малко земя и голяма свита, която трябвало да издържа, скоро парите започнали да не му стигат. Ето защо от местата, където нямало владетел, неговите хора започнали да си набавят продукти по неразрешен начин — къде с просия, къде направо с кражба.
10. По това време норвежкото кралство било в своя разцвет. Селяните били богати и властни. Хората отвикнали от размириците и набезите. Затова, когато започнали кражбите, това веднага се разчуло. Викенците не били приятелски настроени към Магнюс и Арлинг най-вече поради обичта си към крал Инге Харалдсон, комуто воините били служили предано. Арлинг сложил постове в града и дванайсет мъже всяка нощ го охранявали. Арлинг редовно свиквал тинг със земевладелците и често обсъждали престъпленията, които извършвали хората на ярл Сигюрд. Когато Арлинг казал на хората, че ще е добре да направят така, че тази дружина да не си намери място, се раздали викове на одобрение.
Арне дълго говорил за това и дори използвал груби думи. Предложил на всички, които присъствали на тинга — граждани, земевладелци и воини, с помощта на оръжието и закона да осъдят ярл Сигюрд и дружината му на вечен ад — и живи, и мъртви. Всички били толкова възбудени, че не можели да разсъждават разумно. Съгласили се с думите на Арне и взели решение да изпълнят пъкленото дело, така както повелява законът. Свещеник Руал Лангтале, който бил много красноречив оратор, също говорил на тинга. Той само потвърдил онова, което било обсъдено преди това. По Коледа Арлинг дал пиршество в Тьонсберг и кралят платил на войската след кинделмесата[226].
11. Ярл Сигюрд обикалял Викен с най-добрите си воини и голяма част от местното население минало на негова страна по принуда. Други му платили пари. Той обикалял и спирал на различни места. В дружината му имало войници, които в битката били молили Арлинг за милост. На тях и на останалите, които също го били молили за това, той отвърнал, че само онези, които не са се провинили в големи дела срещу него, ще получат правото на спокоен живот в страната. Така воините на Сигюрд разбрали, че те няма да имат такова право. Затова останали заедно в дружината. Мнозина от тях знаели, че Арлинг може да ги осъди веднага и има причини за това. Филипус Гирдсон се помирил с Арлинг, получил имотите си обратно и се завърнал в тях. Скоро след това той бил убит от хората на ярл Сигюрд. Двете страни си навредили много, като убивали взаимно хората си, но случаите, в които не са участвали хьовдинги и по-знатни хора, не са описвани.
12. В началото на постите съобщили на Арлинг, че ярл Сигюрд има намерение да тръгне срещу него. Говорело се ту че той е пристигнал, ту че е отложил заминаването си. Арлинг изпратил съгледвачи, за да научат откъде ще дойде, и всяка вечер започнал да събира воините от града, за да нощуват заедно. Разделил войската на отделни части.
Скоро му съобщили, че ярл Сигюрд бил за кратко време с дружината си в Ре. Арлинг тръгнал с всички мъже от града, които можели да се бият и да носят оръжие. Търговците — дванайсет човека — останали в града да го отбраняват.[227] Арлинг събрал хората си следобед във вторника от втората седмица на дългите пости. Всеки човек си носел храна за два дни. През нощта бързо напуснали града. Яздели по двама на кон с един щит. Когато направили преглед на войската, се видяло, че тя наброява около хиляда и петстотин души. От съгледвачите разбрали, че ярл Сигюрд бил в Ре в имението Рамнес и разполагал с петстотин човека. Арлинг събрал воините и им казал какво е научил. Всички оживено заговорили, че трябва да побързат да обградят къщата му и да се бият с него. Арлинг Взел думата: „Ясно е, че скоро ще се срещнем с ярл Сигюрд. Сред неговите хора са и тези, които направиха нещо, което не трябва да забравяме — те убиха крал Инге и още много наши приятели, чиито имена нямам време да изброявам. И направиха това с помощта на дявола, черна магия и подлост. А в нашия закон се казва, че никой няма право да се провинява така, че да бъде наречен убиец и подлец, убивайки други през нощта. Но тези хора послушаха съветите на вещиците, които с черна магия се опитаха да привлекат на тяхна страна късмета и се биха през нощта, а не под лъчите на слънцето. Така спечелиха победа и взеха главата на такъв хьовдинг, като онзи, който положиха под земята. Ние знаем и често сме говорили колко срамни са обичаите им, например боят през нощта. Затова ще следваме примера на владетели, които познаваме, и нека подражаваме на тях, като се бием в светъл ден и в боен ред, вместо да се хвърляме безразборно върху спящи хора през нощта. Имаме достатъчно войници, за да се изправим срещу тази дружина. Ще чакаме денят и светлината. Ще останем строени, за да сме готови, в случай че те ни нападнат.“ След тези думи войниците се отпуснали и седнали на земята. Някои начупили клони и си направили заслони, други седнали на щитовете си и така зачакали появата на слънцето. Времето било студено, валял дъжд, примесен със сняг, имало виелица.
13. Ярл Сигюрд разбрал за войската на Арлинг, когато тя била съвсем близо до него. Хората му станали и се въоръжили. Не знаели точно колко голяма е войската отвън. Някои искали да избягат, а други да изчакат. Ярл Сигюрд бил умен и красноречив, но хората не го смятали за особено смел. На него му се искало да избяга, но воините му се възмутили от това предложение.
Когато започнало да се развиделява, двете страни започнали да строяват редиците си. Ярл Сигюрд придвижил дружината си на един хълм над моста, който останал между тях и имението. Там имало малък поток. Арлинг наредил хората си на другия му бряг. Зад предните бойни редици от пехота се наредили конници, които били въоръжени до зъби, а сред тях бил и кралят. Хората на ярла разбрали, че Арлинг има голямо числено превъзходство, и започнали да говорят, че е по-разумно да се изтеглят в гората. Ярлът отвърнал: „Казвате, че аз нямам воля, но сега ще видите. И нека всеки се постарае да не бяга от бойното поле, преди аз да съм отстъпил, и да не се плаши, преди аз да се изплаша. Тук мястото ни е добро за отбрана. Нека те минат по моста насам. Когато знамето им се качи на моста, ще връхлетим върху тях от хълма и никой да не се дели от останалите!“ Ярл Сигюрд носел кафява роба и червено наметало. Обувките му били от кожа от животински крак. Държал щит и меч, наречен „Бастард“. Ярлът казал: „Господ ми е свидетел, че предпочитам да убия Арлинг Скаке с един удар на «Бастард», отколкото да получа много злато.“
14. Войската на Арлинг тръгнала да минава по моста, но той им казал да се върнат и да минат през потока. „Този поток е малък — казал той, — няма да е трудно да се намери брод, защото по бреговете има знаци за дълбочината му.“ Така и направили. Войниците на ярла се наредили по протежение на брега от своята страна право срещу тях. Но когато брегът свършил и трябвало да се премине през потока, Арлинг наредил на хората си да пеят „Патер ностер“[228] и да се молят да победи онзи, на чиято страна е правото. Всички високо запели псалма на Кириал и започнали да удрят по щитовете си. При този хлопот триста души от войската на ярла избягали. Арлинг и хората му пресекли потока и воините на ярла надали боен вик; те не се огънали пред редиците на Арлинг и битката се повела в предната част на брега. Първо хвърляли копия, а скоро след това кръстосали мечове. Отзад се веело знамето на ярла. Арлинг и воините му се изкачили на хълма. След кратко сражение войниците на ярла избягали към гората, която не след дълго останала зад тях. Някой разказал за това на ярл Сигюрд и го помолили да бяга, а той отвърнал: „Напред, докато издържим!“ После смело се втурнал, като удрял с меча на всички страни. В тази битка загинали ярл Сигюрд, Йон Свайнсон и още около четирийсет войници. Арлинг изгубил малко от хората си и неговата войска продължила да преследва бегълците в гората. По някое време спрели, направили преглед на хората си и се върнали обратно. Арлинг стигнал до едно място, където няколко роби на краля късали дрехите на ярл Сигюрд. Той не бил още мъртъв, но бил в безсъзнание. Мечът му, пъхнат в ножницата, лежал до него. Арлинг го вдигнал и с него разгонил робите. След това се върнал с войската си и спрял в Тьонсберг[229]. Ярлът починал, а седем дни след неговата смърт хората на Арлинг заловили Айндриде Младши и го убили.
15. Маркюс от Скуг и Сигюрд, неговият приемен син, заминали за Викен. Когато настъпила пролетта, те намерили няколко кораба. Арлинг разбрал това и тръгнал към тях. Срещнали се в Кунгхеле. Маркюс и Сигюрд избягали в Хисинг, където към тях се присъединили местните стрелци. Арлинг и воините му гребели към брега, а стрелците на Маркюс стреляли по тях оттам. Тогава Арлинг казал на войниците си: „Хайде да превземем корабите им и да не слизаме на сушата да се бием с местните жители. Опасно е да се излиза срещу стрелците от Хисинг. Те са жестоки и подли бойци. Няма да търпят дълго дружината на Сигюрд, защото Хисинг е малка страна.“ И те си присвоили корабите на неприятеля и ги откарали в Кунгхеле. Маркюс и хората му отишли в Марките с намерение да атакуват. Двете страни се познавали добре. Арлинг имал многочислена войска, но събрал още хора от селищата и едва тогава двете войски се втурнали една срещу друга.
16. Синът на Арленд Хималде, Йойстайн, бил избран за архиепископ след смъртта на архиепископ Йон.[230] Йойстайн бил ръкоположен в годината, в която загинал крал Инге. Йойстайн седнал на архиепископския трон и бил посрещнат с одобрение от целия народ. Той бил способен човек и произхождал от знатен род. Трьондерците го приели, защото повечето от знатните им хора били обвързани с него чрез роднинство или сватовство. Всички били негови приятели. Архиепископът често свиквал съвети със земевладелците. На тях говорил за това, че архиепископството има нужда от средства, подобаващи на ранга му, който вече бил по-голям. Той изисквал от селяните да плащат по-високи налози в сребърни сечени монети — йоре. По-рано архиепископът получавал откуп.[231] Разликата между старите и новите суми била, че сребърните сечени йоре били двойно по-скъпи от другите. Архиепископът прокарал това с помощта на приятели и роднини, като бил и твърде настоятелен. Въвел такъв закон в целия Трьонделаг и във всички области, спадащи към неговото архиепископство.
17. Когато Сигюрд и Маркюс загубили корабите си в река Гота и не успели да заловят Арлинг, се върнали в Опландия и поели по сушата към Тронхайм. Там ги посрещнали сърдечно. Сигюрд провъзгласили за крал на свикания веднага тинг на Йоре. Синовете на мнозина уважавани люде се присъединили към дружината му. Сигюрд намерил кораби и бързо се приготвил. Той и войската му отплавали към Мьоре с настъпването на лятото. Откъдето и да минели, прибирали приходите, които били предназначени за краля. Отбраната на Берген по суша била поверена на Николас Сигюрдсон, Нокве Полсон и на още много известни предводители като Туролв Дрил, Турбьорн и други. Маркюс и хората му отплавали на юг и узнали, че войската на Арлинг, която се намирала в Берген, била многобройна. Тогава отплавали извън рифовете на юг от града. Казват, че още през същото лято воините на Маркюс случили на попътен вятър и отплавали.
18. Веднага щом Арлинг Скаке разбрал, че Маркюс и Сигюрд са отплавали на север, тръгнал към Викен. Там събрал още хора и войската му нараснала още повече. Увеличил се и броят на корабите му. Плавайки към Викен, Арлинг невинаги имал попътен вятър и често дрейфувал тук и там по заливите, докато лятото минало. Когато Маркюс и Сигюрд стигнали до Листа, разбрали, че Арлинг разполага с още по-голяма войска във Викен, затова продължили на север. Стигайки до Хордаландия, те имали намерение да влязат в Берген. Когато приближили до града, срещу тях загребали Николас и воините му с много повече войници и с по-големи кораби. Маркюс и Сигюрд нямали друг изход освен да плават на юг. Някои се насочили към открито море, други — на юг към протоците, а трети — към фиордите. Магнюс с още няколко души плавали към остров на име Скорпа. Николас превзел корабите им. Пощадил Йон Халшелсон и неколцина други, но повечето воини наредил да избият. Няколко дни след това Айндриде Хайдафиля настигнал Маркюс и Сигюрд и ги отвел в Берген. Отсекли главата на Сигюрд при Гравдал, а Маркюс обесили заедно с друг воин при нос Кварв. Това се случило по време на микелмесата[232]. След смъртта им дружината се разпаднала.
19. Фрирек Кьона, Бярне Иле, Онюнд Симонсон и Йорнулв Скорпа отплавали с няколко кораба в открито море и оттам на юг. Където стъпел кракът им на сушата, те ограбвали и убивали привържениците на Арлинг, който, като чул, че Сигюрд и Маркюс са убити, разрешил на феодалите и на редовната войска да се върнат по домовете си. Самият той отплавал с дружината си към Фолден, защото чул, че хората на Маркюс били там. Първо спрял в Кунгхеле и останал там до края на есента. Първата седмица от зимата[233] Арлинг отишъл на Хисинг с голяма войска и свикал тинга на местните хора. В него участвали и стрелците на Хисинг. Арлинг ги порицал, че били съучастници на Маркюс срещу Арлинг.
Осюр се казвал най-властният от селяните, който винаги говорел от тяхно име на съветите. Съветът продължил дълго, но накрая хората дали съгласието си Арлинг да отсъди.
Той уговорил с тях среща в града една седмица по-късно. Назовал петнайсет мъже, които трябвало да присъстват на срещата. Арлинг отсъдил да платят глоба от триста глави едър рогат добитък. Селяните си тръгнали недоволни. Не след дълго реката се заледила и корабите на Арлинг били сковани от ледовете. Тогава селяните задържали плащането на глобата и известно време останали събрани в дружина. Арлинг се приготвил да даде пиршество, но стрелците от Хисинг си направили свой пир и останали заедно на Коледа. През нощта на петия ден от Коледа Арлинг отишъл на острова, войниците му обградили къщата на Осюр и я подпалили. Осюр изгорял жив. Арлинг избил сто мъже и опожарил три имения. После се върнал в Кунгхеле, а селяните дошли, без повече да се бавят, при него и платили глобите.
20. През пролетта[234] Арлинг Скаке побързал да освободи корабите си от леда и отплавал. Разбрал, че хора, които били служили при Маркюс, започнали да плячкосват из Викен. Арлинг изпратил съгледвачи след тях и тръгнал да ги търси. Онюнд Симонсон и Йорнулв Скорпа се измъкнали, но Фрирек Кьона и Бярк Иле били пленени. Много от хората им били избити. Арлинг заповядал да завържат Фрирек за една котва и да го хвърлят през борда. Хората в Трьонделаг намразили Арлинв заради тази негова постъпка, защото Фрирек произхождал от един от най-знатните трьондерски родове. Арне заповядал да обесят Бярне. Преди това Бярне го проклел с най-страшните клетви, които знаел. Турбьорн Скакескалд разказва:
Арлинг нещастие донесе
на крадците на юг от фиорда.
Злини много Кьона понесе,
когато затам отплава.
Между плешките на Фрирек
закрепиха котва.
Увисна Бярне Иле
на дървото там високо
и се разклати.
Онюнд и Йорнулв заедно с оцелелите си воини избягали в Дания, където останали. От време на време обаче прескачали до Готландия или Викен.
21. Арлинг Скаке заминал за Тьонсберг и останал там до късна есен. Когато настъпило лятото, той тръгнал за Берген. По това време градът бил многолюден. Легатът Стефанус от Рим бил там, както и архиепископ Йойстайн и други епископи от вътрешността на страната. В Берген били и епископ Бранд, когото ръкоположили за архиепископ на Исландия, също и Йон Лоптсон, Внукът на крал Магнюс Берфьот — крал Магнюс и останалите му роднини, които вече били признали Йон за член на рода си.
Архиепископ Йойстайн и Арлинг Скаке често разговаряли насаме. Веднъж, по време на един такъв разговор, Арлинг попитал: „Вярно ли е, господарю, това, което говорят хората, че сте повишили налозите, които получавате от селяните на север?“ Архиепископът отвърнал: „Истина е и е видно от всички, че селяните сами са увеличили налозите, които ми плащат. Те направиха това по своя воля. С това увеличиха славата на Бог и приходите в нашето епископство.“ Арлинг продължил: „Това според закона на крал Улав Светия ли е, или сте въвели ред, по-строг от този, определен в закона?“ Архиепископът отвърнал: „Крал Улав Светия е създал законите според мнението на селяните и в тях не пише, че е забранено да се увеличават правата Божии.“ Арлинг казал: „Ако искате да увеличите Вашите права, значи ще искате да се увеличат не по-малко и правата на краля.“ Архиепископът отвърнал: „Ти си направил известно името на сина си и си увеличил своята собствена власт достатъчно. Аз съм взел по-нисък данък от трьондерците, което съответства на закона. Но това е по-малко закононарушение от онова, което правим с провъзгласяването за крал на човек, който не е кралски син. За това обаче няма закон, нито правило в тази страна.“
Арлинг казал: „Когато Магнюс бе провъзгласен за крал на Норвежкото кралство, това стана със съгласието и подкрепата на Вас и останалите епископи в страната ни.“ Архиепископът отвърнал: „Тогава ти, Арлинг, обеща, че ако ние те подкрепим и синът ти Магнюс бъде провъзгласен за крал, ще поддържаш Божиите закони навсякъде и с всички сили.“ „Да, и държа на обещанието си — потвърдил Арлинг — да спазвам Божиите закони и закона на страната с помощта на цялата власт, която имаме аз и кралят в тази страна. Но зная нещо по-добро от това да следим кой от нас нарушава уговорката ни, а то е да спазваме всичките си споразумения. Подкрепете Магнюс и властта му, както бяхте обещали, и аз ще подкрепя Вашата власт във всички дела, които са от полза и за доброто на страната.“
След това разговорът продължил в приятелски тон. Арлинг казал: „Ако Магнюс не бъде провъзгласен за крал така, както повелява старият обичай, то Вие със силата на властта си можете да сложите короната на главата му и да го благословите. Въпреки че аз не съм крал и не произлизам от кралски род, то зная закона по-добре от повечето крале. Майката на Магнюс е родена от законен брак между крал и кралица. Следователно Магнюс е син на жена от кралски произход, която е встъпила в законен брак с баща му. Ако Вие го коронясате, никой няма да има право да отнеме титлата му. Вилялм Бастард не беше кралски син, но беше коронясан за крал на Англия. Неговият род наследи след него кралството и всички, които сядаха на престола след него, бяха коронясвани. Свайн Юлвсон от Дания също не беше кралски син, но беше коронясан, след него и синовете му един след друг, а след тях и наследниците им. След като тук в страната сега има архиепископски сан, това е голяма чест и привилегия за Норвегия. Нека прибавим една коронация, така както правят англичаните и датчаните.“
В следващите дни архиепископът и Арлинг често разговаряли за това мирно и спокойно. Един ден архиепископът поставил въпроса пред легата и лесно го придумал да го подкрепи. После свикал съвет с епископите и останалите църковни служители и изложил същността на въпроса пред тях. Всички отговорили по един и същи начин — че желаят това, което архиепископът смята за редно, да се направи и веднага щом предусетили неговото желание, подкрепили коронацията.
22. Арлинг Скаке приготвил голямо тържество в кралската резиденция. Голямата зала била покрита със скъпи материи и ръчно изработени стенни килими. Това му струвало много пари. Той дал пиршество за цялата кралска дружина и всички приближени на краля. Поканил много гости и сред тях много хьовдинги. Там Магнюс бил коронясан от архиепископ Йойстайн. На коронацията присъствали петима епископи, легатът от Рим и много свещеници. Арлинг Скаке и дванайсет феодали се заклели пред закона заедно с краля. В деня след коронацията архиепископът, легатът и епископите гостували на Арлинг. Имало пищно тържество. Магнюс бил на осем години, а от три години бил провъзгласен за крал на Норвегия.
23. До ушите на датския крал Валдемар достигнала новината, че Магнюс станал единствен крал на Норвегия и че всички други дружини в страната били разпуснати. Тогава Валдемар изпратил пратеници с писмо до крал Магнюс и Арлинг, в което им напомнил, че има уговорка с Арлинг, за която писахме по-горе. Според нея, ако Магнюс стане крал на Норвегия, крал Валдемар трябва да получи Викен. Пратениците пристигнали при Арлинг и му предали писмото. Когато разбрал какви претенции предявява Валдемар, Арлинг извикал съветниците си и им разказал за споразумението си с него. Всички те заявили, че не бива да отстъпват нито частица от Норвегия, защото народът помнел, че животът му никога не е бил толкова тежък, колкото по времето, когато ги управлявали датчаните. Пратениците помолили Арлинг да им съобщи решението си. Той ги поканил да заминат с него за Викен през есента, за да се посъветва с тамошните хора.
24. През есента Арлинг Скаке заминал за Викен и спрял в Тьонсберг. Изпратил хора в Борг да съберат тинга на четирите области на Борг. След това самият той с хората си отишъл там. Тингът бил открит и Арлинг взел думата. Той разказал на присъстващите за уговорката, която направил с датския крал, когато Арлинг и Магнюс за първи път повели войската. „Искам — казал той — да спазя обещанието, което съм дал, но ще направя това, ако вие ме подкрепите и желаете да служите на датския крал, вместо да сте поданици на онзи, който е коронясан и благословен да бъде ваш крал тук в страната.“
Селяните отговорили на думите на Арлинг така: „На никаква цена не желаем да се подчиняваме на датския крал, докато и последният жител на Викен умре.“ Всички станали с ропот и възгласи към Арлинг да спази обещанието, което бил дал на народа да го защитава. „Ако пазиш страната на своя син — викали те, — тогава ние ще те следваме!“ Така завършил тингът. Пратениците на датския крал се върнали в родината си и разказали на Валдемар какво се е случило. Датчаните останали недоволни от Арлинг и норвежкия народ и казали, че не очакват от тях нищо друго освен злини. Понесъл се дори слух, че през следващата пролет датският крал има намерение да нахлуе в Норвегия, за да плячкосва. През есента Арлинг заминал за Берген, където останал да презимува и платил заплатите на хората си.
25. През същата тази зима в Норвегия по суша пристигнали няколко датчани и казали, че отиват да се помолят на крал Улав Светия. Когато стигнали до Тронхайм, те се свързали с много знатни хора и им казали каква е мисията им. Датският крал ги бил изпратил да потърсят приятели сред тях и да ги попитат дали ще приемат краля, ако той пристигне в страната. Казали им, че той им обещава власт и пари. Устното послание било придружено от писмо с печата на датския крал. Пратениците помолили норвежците да отговорят с писмо, подпечатано с техния печат. Те направили това и писали, че повечето от тях приемат предложението на датския крал. Към края на големите пости[235] пратениците си заминали.
Арлинг останал в Берген през зимата и когато настъпила пролетта, до него стигнали слухове, донесени от няколко души, които били пристигнали с товарен кораб от Тронхайм. Според тях трьондерците проявявали явна враждебност към Арлинг и открито заявявали на съветите си, че ако кракът му стъпи в Тронхайм, никога няма да излезе оттам жив. Арлинг сметнал това за празни приказки и разпространил вестта, че има намерение да отиде в Тронхайм. Приготвил един снек с двайсет двойки гребци и един с петнайсет, както и един кораб с провизии. Тръгнали при бръснещ южен вятър. Един вторник Арлинг събрал предводителите на корабите. Екипажите нямали голямо желание да напускат града, нито да плават срещу вятъра. Арлинг разположил корабите си на рейд край Бископсхамн и казал: „Оплаквате се, че трябва да гребете срещу вятъра. Вдигнете мачтите, опънете платната и насочете корабите на север!“ Нареждането му било изпълнено и те тръгнали. Плавали целия ден и цялата нощ. В сряда наближили Агденес. Там срещнали голяма флотилия от товарни кораби, салове и малки шхуни, на които пътували хора, които отивали в града за празника[236]. Едни плавали преди тях, други след тях и така гражданите не забелязали приближаването на снека.
26. Арлинг Скаке пристигнал в Агденес, когато отслужвали литургията в църквата „Исус Христос“. Хората му слезли на брега и научили, че феодалът Алв Руде, син на Отар Биртинг, седи и пие с приближените си. Арлинг и дружината му отишли при тях и убили Алв и повечето от другарите му. Загинали и няколко странични човека. Повечето от гражданите били на църква. Това се случило в нощта точно преди Възнесение.
Още на другата сутрин Арлинг събрал тинга на Йоре. На него той обвинил трьондерците в измяна към краля, родината и него самия. Той назовал Борд Стандале, Пол Андреасон и Расе-Борд, който по онова време притежавал цял район от града. Арлинг назовал още много други имена. Всички отговорили на думите му и не се признали за виновни. Тогава се изправил капеланът на Арлинг и извадил на показ връзка с писма с печати. Попитал присъстващите дали познават печатите си и писмата, които лично са писали на датския крал през пролетта. След това прочел тези писма пред всички.
Арлинг довел и онези датчани, които заминали от Тронхайм през зимата с писмата до датския крал. Те ги били предали на Арлинг по принуда. Наложило им се да повторят думите на всеки един от обвинените в измяна норвежци. „После ти говори, Расе-Борд — разказвали те, — и се удари в гърдите, откъдето бяха излезли всички думи.“ Борд отвърнал: „Безумен съм бил, господарю, да кажа това.“ Нямали друг изход освен да оставят Арлинг да ги съди. Той взел много вещи от една част от виновните, а за онези, които наредил да убият, не платил глоба. След това заминал за Берген.
27. През пролетта крал Валдемар извел войската си от Дания и я повел към Викен. Веднага щом стигнал до земята на норвежкия крал, селяните се събрали и образували голяма дружина. Валдемар се придвижвал с мир, но където минавали корабите му, откъм брега стреляли по тях независимо дали сред скалите се криел един човек или повече. Датчаните сметнали, че народът на Норвегия показва враждебност към тях. Когато пристигнали в Тьонсберг, крал Валдемар свикал тинга на Хаюгар, но никой не напуснал жилището си, за да се отзове на поканата. Тогава крал Валдемар казал: „Ясно е, че хората в тази страна са срещу нас. Има две възможности: или ще прегазим с оръжие страната и няма да оставим живи нито човек, нито добитък, или ще се върнем обратно в родината си. Аз предпочитам да заминем по Източния път към езическите страни, които са доста на брой, вместо да убиваме християни тук, въпреки че си го заслужават.“ Останалите датчани настояли да плячкосат Норвегия, но кралят държал да заминат на изток. Те оплячкосали островите, покрай които минали, плавайки към Дания.
28. Арлинг Скаке научил, че датската войска дошла във Викен, и веднага събрал своята войска и корабите си. Много хора се отзовали на повика му и Арлинг тръгнал с тях на юг. Когато пристигнал в Линдеснес, разбрал, че датската войска се свърнала в Дания, но е оплячкосала надлъж и на шир Викен. Арлинг разпуснал войската, но с корабите и феодалите си отплавал за Иландия след датската войска. Когато стигнали до мястото, наречено Дюрсо, се натъкнали на датски кораби, завръщащи се в родината. Арлинг се сражавал с тях. Не след дълго датчаните отстъпили и загубили много от хората си, а Арлинг и дружината му обрали корабите, както и търговския град[237]; натрупали голяма плячка и се върнали в Норвегия. След това Дания и Норвегия враждували още известно време.
29. Кралската дъщеря Кристин заминала през есента за Дания при крал Валдемар, който бил неин роднина. Те били деца на две сестри. Кралят я приел много сърдечно и й отделил приходи от хазната, с които тя да издържа свитата си. Кристин често разговаряла с него, а той се държал повече от мило с нея. През пролетта Кристин съобщила на Арлинг да дойде в Дания и да се помири с крал Валдемар. През лятото Арлинг бил във Викен. Той приготвил един от дългите си кораби, качил на него най-добрия си екипаж и отплавал за Иландия. Разбрал, че крал Валдемар е в Рандерс и се насочил натам. Арлинг влязъл в града, докато хората обядвали. Акостирали и закотвили кораба. После слезли на брега. Арлинг и хората му носели ризници, шапки върху шлемовете си и мечове под наметалата. Те отишли в жилището на краля. Вратите му били отворени широко, защото точно внасяли блюдата.
Арлинг и воините му влезли и се приближили с твърда стъпка до трона. Арлинг казал: „Пощади ни, кралю, и тук, и по пътя към дома.“ Валдемар го погледнал и попитал: „Ти ли си това, Арлинг?“ Онзи отвърнал: „Да, Арлинг е тук. Кажи ми бързо дали ще ни пощадиш!“ В залата имало осемдесет кралски воини, но никой от тях не носел оръжие. „Ще получиш пощада, Арлинг, щом молиш за нея. Аз не мамя онзи, който ми идва на крака.“ Тогава Арлинг се навел, целунал ръката на краля, а после се обърнал и се отдалечил заедно с дружината си. Поостанали при датския крал. Арлинг и Валдемар често разговаряли за помирение между двете страни. Накрая се разбрали Арлинг да остане като заложник при датския крал, а в замяна на това Асбьорн Снара[238], братът на архиепископ Абсалон, да замине като заложник в Норвегия.
30. Веднъж при един от разговорите си с крал Валдемар Арлинг казал: „Господарю, мисля, че най-добре ще бъде Вие да получите от Норвегия това, което Ви бях обещал в предишното ни споразумение. Но тогава кого бихте оставили да управлява тамошните Ви земи? Нима ще ги оставите в ръцете на някой датчанин?“ „Не — отвърнал крал Валдемар, — никой датски хьовдинг няма интерес да замине за Норвегия и да се бие с един жесток и недружелюбен народ, след като тук се чувства добре.“ Арлинг продължил: „Дойдох, защото не исках на никаква цена да изгубя Вашето приятелство. Тук, в Дания, пристигнаха двама норвежци — Хокон Иварсон и Фин Арлесон, които Вашият родственик крал Свайн направи свои ярли. Моята власт в Норвегия сега е не по-малка от онази, която имаха те по онова време. Крал Свайн им даде да управляват Халандия, кралството, което му принадлежеше тогава. Сега, господарю, мисля, че можете спокойно да ми поверите Викен, ако стана Ваш приближен, и аз ще управлявам това кралство от Ваше име. Моят син крал Магнюс няма да ми откаже това. Аз ще бъда задължен да изпълнявам всичко, което се изисква от онзи, който притежава титлата ярл“. Така говорил Арлинг на крал Валдемар. Накрая станал негов приближен. Той му дал титлата ярл и му поверил Викен като кралство, което да управлява от негово име и като земя, носеща му приходи. Арлинг заминал за родината си и останал в Норвегия. До края на живота си спазвал всичко, за което се били споразумели с датския крал.[239]
Арлинг имал четирима синове от наложници: Райдар и Огмюнд били от различни майки, а Фин и Сигюрд — от една и съща майка — Оса Русокосата. Те били по-малките двама от четиримата. Кралската дъщеря Кристин и Арлинг имали дъщеря на име Рагнил, която се омъжила за Йон Турбергсон от Рандаберг. Кристин заминала извън страната с човек на име Грим Рюсле. Двамата се запътили към Миклагард и останали там известно време. От Грим Кристин имала още няколко деца.
31. Улав, синът на Гюдбранд Скавхогсон, и Мария, дъщерята на крал Йойстайн Магнюсон, отраснали в дома на Сигюрд Агнхат в Опландия. Докато Арлинг бил в Дания, Улав заминал с дружината на Сигюрд. Към тях се присъединили мнозина опландци. Улав бил провъзгласен за крал на тамошното кралство. Дружината обиколила цяла Опландия, като понякога навлизала във Викен и Марките. Вървели по суша и не се качвали на корабите. Когато Арлинг чул за тази дружина, тръгнал веднага с хората си към Викен. През лятото пътували по море, а през есента слезли на суша и останали в Осло, където Арлинг дал пиршество по случай Коледа. Той изпратил съгледвачи след дружината, а сам тръгнал по суша с кралския брат Орм да ги търси. Когато стигнали до река……[240], намерили там закотвени кораби. Хората на Арлинг ги превзели.
32. Свещеникът от Ридюкюл, който се намирал близо до реката, поканил ярла и хората му на пиршество и на кинделмесата[241]. Арлинг обещал да отиде, защото му се искало да чуе църковната служба. Вечерта преди литургията отишли в Ридюкюл. Свещеникът обаче имал друг план в главата си. Той съобщил на Улав и Сигюрд за пристигането на Арлинг.
Същата вечер свещеникът налял силно питие на Арлинг и хората му и те се напили. Ярлът легнал да спи. Имало приготвени за тях легла в стаята за гости. Ярлът спял неспокойно. Събудил се и попитал дали не е време за псалмите. Свещеникът му казал, че е минала едва малка част от нощта и може да продължи спокойно съня си. Ярлът казал: „Спя лошо и сънувам много.“ После се унесъл в сън. Скоро за втори път се събудил и помолил свещеника да изпее литургията. Божият служител пак му рекъл, че е рано и може да продължи съня си: „Само полунощ е“ — казал той. Ярлът се отпуснал и поспал още малко. Но за трети път скочил от леглото и този път събудил хората си. Казал им да се облекат. Те станали, взели оръжията си и всички отишли в църквата. На влизане оставили оръжията си отвън.
33. Улав получил вестта за идването на Арлинг вечерта и заедно с дружината си изминали пътя, дълъг шест разтега[242], за една нощ. Било тъмно като в рог. Когато пристигнали, Улав и войниците му влезли в столовата и надали боен вик. Вътре имало само няколко души, които не били отишли на църква, и хората на Улав ги избили. Арлинг и дружината му чули виковете и се спуснали към оръжието си. Изтичали до корабите си, но Улав и дружината му ги пресрещнали и започнали бой край една ограда. Арлинг и хората му се дръпнали от едната страна на оградата и тя им послужила за щит. Воините на Арлинг били по-малко на брой от тези на Улав и голяма част от тях загинали. Мнозина били ранени. Най-много им помогнало това, че Улав и воините му не можели да ги виждат добре в тъмното. Арлинг и момчетата се опитвали само да стигнат до корабите си. Там загинал Аре Тургайрсон, бащата на епископ Гюдмюнд[243], и много другари на Арлинг.
Самият той бил ранен отляво на гърдите, но казват, че сам се бил натъкнал на меча си, докато се опитвал да го изтегли от ножницата. И Орм бил тежко ранен. Те едва се добрали до корабите си и веднага отплавали. Говорели след това, че не провървяло на Улав и дружината му, защото Арлинг и неговите хора щели да бъдат избити до крак, ако Улав бил действал с повече разум. Оттогава хората го нарекли Улав Неразумния, а други започнали да наричат воините му „омразни слуги“. Те се върнали към вътрешността на страната, а Арлинг останал във Викен и през лятото. Улав и дружината му обикаляли Опландия и само от време на време нахлували в Марките. Не разпуснали дружината си и през следващата зима.
34. През пролетта Улав повел дружината си към Викен и събрал приходите, предназначени за Арлинг и датския крал от местното население. Улав останал там до късно лято. Ярл Арлинг научил това и тръгнал с дружината си към него. Срещнали се край Стангер. Повела се тежка битка, в която Арлинг победил. Загинали Сигюрд Агнхат и много войници на Улав. Самият Улав избягал в Дания. Презимувал в Олборг в Иландия. През пролетта обаче Улав се разболял и умрял. Погребан е в църквата „Света Мария“. Датчаните го обявили за светец.
35. Николас Кювюнг, синът на Пол Скуфтесон, бил един от феодалите на крал Магнюс. Той пленил Харалд, който твърдял, че е син на крал Сигюрд Харалдсон и кралската дъщеря Кристин и че е брат по майчина линия на крал Магнюс. Николас отвел Харалд в Берген и го предал на ярл Арлинг. Арлинг имал навика, когато доведат някой от неговите неприятели, да говори съвсем малко с него или да не казва нищо, ако има намерение да го убие. А тези, на които смятал да подари живота, хокал и порицавал сурово. И така Арлинг разменил няколко думи с Харалд и околните заподозрели какво се крие зад това. Затова помолили крал Магнюс да се застъпи за Харалд пред ярла. Кралят изпълнил молбата им. Ярлът му отвърнал: „Приятелите ти те съветват така, но няма да управляваш дълго в мир кралството си, ако продължаваш с тази отстъпчивост.“ И оставил Арлинг Харалд да замине за Нурнес, където бил убит.
36. Хората смятали Йойстайн за син на крал Йойстайн Харалдсон. По времето, за което разказваме, той бил още дете.[244] Казват, че едно лято отишъл в Швеция при ярл Биргер Броса, който бил женен за Бригида, дъщеря на крал Харалд Гиле и възпитаница на Йойстайн. И така Йойстайн ги помолил за помощ. Ярлът и Бригида обещали помощта си. Йойстайн поостанал малко при тях, а когато си тръгнал, Биргер му дал много воини и пари за издръжката им. Поднесли му и големи дарове в знак на своето приятелство.
Йойстайн заминал за Норвегия и отишъл във Викен. Веднага към неговата дружина се присъединили още хора. Провъзгласили Йойстайн за крал. През есента той заминал с дружината си на обиколка из Викен. Парите не стигали за издръжката на всичките му войници и те правили обири надлъж и шир. На много места из кралството феодалите и селяните събрали хора, за да се защитят от тях. Понеже не могли да се преборят с превъзхождащото ги по численост местно население, избягали в горите. Дълго се криели из безлюдните местности. Дрехите им се изпокъсали. Наложило се да обвият краката си с тънка брезова кора и оттогава хората ги нарекли „брезовите крака“.
Те често се спускали в селищата и се появявали на различни места. Когато нямало много хора наоколо, нападали светкавично. Водили няколко сражения и във всички спечелили победа. Но в Крокаскуг пострадали. Срещу тях излязла голяма селска войска, която им препречила пътя, и „брезовите крака“ избягали в пограничната гора. Две години те останали във Викен и не се завърнали на север.
37. Крал Магнюс бил крал на страната вече тринайсет години[245], когато „брезовите крака“ се надигнали. На третото лято те се сдобили с кораб и отплавали на север. Бързали, за да пристигнат в Тронхайм, преди хората да са разбрали, че идват. Повечето идвали от Марките[246] и от крайречните области, като мнозина от тях били от Телемарк. Всички били добре въоръжени. Техният крал Йойстайн бил хубав мъж с дребно красиво лице. Не бил едър на ръст и мнозина го наричали Йойстайн Мьойла[247].
Крал Магнюс и ярл Арлинг се намирали в Берген, когато „брезовите кори“ тръгнали за Тронхайм, и не забелязали заминаването им. Арлинг бил властен и умен мъж, велик воин в битките и добър и далновиден управител на страната. Мнозина го смятали за страшен и суров, защото изгонил от страната някои от неприятелите си. Мнозина въстанали срещу него и се обединили в дружини. Арлинг бил висок на ръст, със здраво телосложение и високи рамене. Имал продълговато лице и остри черти. Косата му била руса и посребрена. Държал главата си малко наклонена встрани. Арлинг бил спокоен и сърдечен. Обличал се някак старомодно — носел дълги връхни дрехи, дълги ръкави на робите и ризите, големи наметала и високи обувки. В такива дрехи обличал и краля, докато бил малък. Но когато Магнюс започнал да управлява сам, започнал и да се облича изискано. По нрав крал Магнюс бил безгрижен и игрив, обичал забавленията и немалко женските ласки.
38. Майката на Николас, който бил син на Сигюрд Ранесон, се казвала Шалдвор и била дъщеря на Бринюлв Юлвалде. Шалдвор била сестра на Халдур Бринюлвсон и сестра само по майчина линия на крал Магнюс Берфьот. Николас бил известен хьовдинг. Имал имение в Хологаландия, наречено Стайген, и имения в Нидарос под църквата „Свети Йон“, която капеланът Тургайр наследил след това. Николас често посещавал Леговището и държал страната на гражданите. Дъщерята на Николас също се казвала Шалдвор и била омъжена за Айрик Арнесон, който бил феодал.
39. Това се случило по време на месата за Дева Мария[248]. Когато хората прииждали към града за празничната литургия, Айрик се приближил до Николас и му казал: „Тъсте, няколко рибари, които се върнаха от морето, казват, че към фиорда се приближава някакъв военен кораб. Мислят, че може да са «брезовите крака». Не е ли по-добре да съберем гражданите и да ги вдигнем на оръжие?“ Николас отвърнал: „Зетко, няма да се поведа по празните приказки на рибарите. Ще изпратим съгледвачи във фиорда и после ще съберем тинг.“
Айрик си отишъл, а когато прозвучала голямата камбана за службата, Николас се запътил към църквата. Айрик отново се приближил до него и казал: „Тъсте, мисля, че е верен слухът, който стигна до нас. Тук има хора, които твърдят, че са видели платната. Смятам, че ще бъде по-разумно да препуснем извън града и да съберем повече хора.“ Николас отговорил: „Нека първо чуем литургията и тогава ще се оправим с другото.“ И влязъл в църквата. Когато литургията свършила, Айрик пак отишъл при Николас: „Тъсте, конете ми са готови и аз ще тръгна.“ Николас му отговорил: „Всичко хубаво тогава. Ние ще свикаме тинга на Йоре и ще видим с каква военна сила разполагаме тук в града.“ Айрик препуснал, а Николас се върнал в имението си и седнал на масата.
40. Точно когато поднасяли храната, влязъл един мъж и казал на Николас, че „брезовите крака“ гребат по реката. Тогава Николас извикал на хората си да се въоръжат. Когато се приготвили, Николас се качил с дружината си на чардака, но това било най-неразумното нещо, което могли да направят. Защото, ако искали да защитят имението, трябвало да извикат хора от града на помощ. Скоро „брезовите крака“ изпълнили двора на имението и от всички страни се спуснали към чардака. Двете страни си разменили няколко думи, викайки, и „брезовите крака“ предложили на Николас да му пощадят живота. Той обаче отказал и започнали да се бият. Николас и хората му се отбранявали, като стреляли с лъкове и хвърляли камъни и копия. „Брезовите крака“ разрушавали постройките в имението и стреляли в движение. Николас държал червен щит с позлатени гвоздеи и кръг от звезди по края, като този на Вилялм. „Брезовите крака“ стреляли толкова далече, че стрелите се спускали като покривало. Тогава Николас казал: „Щитът ми ме подлъга!“ В тази битка Николас загинал, а с него и по-голямата част от неговите войници. Хората много скърбили за него. „Брезовите крака“ пощадили живота на гражданите.
41. След това провъзгласили Йойстайн за крал и населението било принудено да му се подчини. Той поостанал в града и после заминал за Тронхайм, където мнозина се присъединили към него. Турфин Сварте пристигнал с цяла дружина. В началото на зимата напуснали града. Към тях се присъединили Йон Шетлинг и синовете на Гюдрюн от Салтнес, Сигюрд и Вилялм. Тръгнали от Нидарос в посока Оркдал. Там прегледали войската си. Тя наброявала около две хиляди души. Насочили се към Опландия и оттам през Тотен и Хаделандия се отправили към Рингерике.
42. Крал Магнюс заминал за Викен с част от войската си през есента. Братът на крал Инге Орм тръгнал с него. Ярл Арлинг останал в Берген с голяма военна част, за да посрещне „брезовите крака“, ако пристигнат откъм морето. Крал Магнюс и Орм спрели в Тьонсберг, където кралят дал пир за Коледа. Магнюс узнал, че „брезовите крака“ били в Ре. Тогава заедно с Орм повел войската си нататък. Снегът бил дълбок, а времето непоносимо студено. Когато пристигнали до имението[249], излезли от пътя и строили редиците си край оградата. После хубаво утъпкали снега. Войниците били към петнайсет хиляди. „Брезовите крака“ били в друго имение, но някои от тях се появявали тук-там около къщите[250].
Когато забелязали войската на крал Магнюс, „брезовите крака“ се събрали и се строили в боен ред. Предположили, че имат по-голяма войска от тази на Магнюс, и това било самата истина. Веднага тръгнали на бой. Тези, които вървели по пътеката, можели да вървят само един след друг, а другите, които се опитвали да стъпят встрани от пътя, веднага затъвали дълбоко в снега и не можели да изгазят. Така строят им се разпокъсал и някои загинали. Знамето им било свалено и първите отстъпили, а останалите побягнали. Хората на крал Магнюс се спуснали да ги преследват и убивали един след друг всеки, когото настигали. „Брезовите крака“ не могли да построят отново редиците си и да се отбраняват. Мнозина загинали, а още повече избягали.
И както често става, когато хората не са толкова смели, нито могат да си служат добре с оръжието, а когато са атакувани, се втурват в отстъпление, много трудно е да бъдат върнати обратно и строени в боен ред. Така главната военна сила на „брезовите крака“ се изтеглила и голяма част от нея била избита, защото хората на Магнюс не пощадили никого от онези, които залови. „Брезовите крака“ се пръснали на всички страни. Избягал и крал Йойстайн. Той стигнал до някаква къща и помолил стопанина да го пощади и да го скрие. Селянинът обаче го убил и после отишъл при крал Магнюс в Рамнес. Намерил краля пред камината в столовата. Около него седели много воини.
Внесли тялото на Йойстайн в столовата и Магнюс казал на всички да се приближат, да го разгледат и ако могат, да разпознаят трупа. Един мъж приклекнал до него. Това бил воин от „брезовите крака“, но никой не посегнал на него. Човекът познал своя водач и рязко се изправил. Той държал в ръката си секира. Бързо се спуснал към Магнюс и замахнал с нея, но друг воин го забелязал навреме и го отблъснал. Все пак острието попаднало между плешките на краля. Раната била дълбока. „Брезовият крак“ завъртял секирата за втори път и я стоварил върху Орм, който лежал на пейката. Острието се насочило към краката му. Но миг, преди да ги отсече, Орм го забелязал и направил кълбо назад. Така секирата се забила в пейката. В същия миг някой друг забил бойната си брадва в тялото на „брезовия крак“ и той се стоварил на пода. Едва тогава всички забелязали, че червата на мъжа се влачели след него, когато ударил за втори път със секирата си. Той бил ранен, но никой не разбрал това. Тогава всички се възхитили на издръжливостта и мъжеството на този човек.
Воините на Магнюс, които се спуснали да преследват бегълците от войската на „брезовите крака“, убили толкова от тях, колкото настигнали. Така загинали Турфин от Сноса и много други трьондерци.
43. Дружината, която хората нарекли „брезови крака“, се превърнала в голяма войска. Те били жестоки и вече си служели добре с оръжието. Едновременно с това били необуздани, диви, яростни, защото знаели, че са силни. В редиците им обаче имало само неколцина, които били способни да градят планове и да управляват, да спазват закона и да водят след себе си толкова голяма войска. А ако някой показвал, че има опит и разум, всички приемали мнението му. Чувствали се сигурни поради многочислеността и волята си.
От онези, които оцелели след битката с крал Магнюс, мнозина били ранени, загубили дрехите и оръжието си. Никой от тях нямал пари. Някои потърсили убежище в Марките, други в Телемарк. Това били онези, които били родом оттам. Някои стигнали чак до Швеция. Всички искали да избягат колкото може по-далеч, защото не се надявали на пощада от страна на Магнюс. И от страна на ярл Арлинг.
44. Крал Магнюс се върнал в Тьонсберг и славата му от победата в тази битка се понесла надлъж и шир. Всички казали, че ярл Арлинг бил опората на своя син. И след като крал Магнюс успял да победи една толкова голяма и силна войска, въпреки че имал по-малко воини от тях, той се издигнал още повече в очите на всички. Казали, че е станал по-голям военачалник, отколкото е бил Арлинг на неговите години.