Братя Грим
Приказки
Том трети

Трите листенца на змията

Живял някога един беден селянин, толкова беден, че вече нямал с какво да храни единствения си син. Веднъж синът му рекъл:

— Скъпи татко, трудно живеете, а аз съм ви в тежест. Може би е по-добре да си отида от вас, все някак ще си изкарвам насъщния.

С голяма болка на душата бащата се съгласил, благословил го и се сбогувал с него.

В това време кралят на една могъща държава водел война. Момъкът постъпил на служба в кралската войска и заминал да воюва. Боевете били много жестоки, вражеските куршуми се сипели като градушка и войниците падали мъртви един след друг. Когато убили и командира, останалите живи тръгнали да бягат. Тогава момъкът се изправил и викнал:

— Да не допуснем да загине родината ни! — хвърлил се напред, увлякъл и другите и успели да разбият врага.

След няколко дни кралят разбрал, че дължи победата на бедния момък, възнаградил го богато и го направил първи съветник в кралството.

Кралят имал една-единствена дъщеря, която била много капризна и своенравна. Тя дала обет, че ще се омъжи само за онзи, който й обещае, че ако тя умре първа, ще погребат и него жив заедно с нея.

— Ако той ме обича от цялото си сърце — казвала тя, — защо му е да живее и след моята смърт?

И принцесата мислела да направи същото, ако мъжът й умре преди нея — и нея щели да погребат жива заедно с него. Този странен обет плашел всички, които искали да се оженят за нея. Но момъкът бил толкова запленен от красотата й, че не обърнал внимание на странния каприз на принцесата и поискал от краля ръката й.

— Нима не знаеш — попитал го кралят, — какво обещание трябва да дадеш?

— Да, знам, ако тя умре преди мене, трябва да сляза заедно с нея в гроба — отговорил той, — но любовта ми е толкова силна, че не мисля за тази опасност…

Тогава кралят се съгласил и отпразнували богата и пищна сватба.

Заживели те щастливо и доволно. Ала младата принцеса се разболяла от неизлечима болест и нито един лекар не могъл да я излекува. Спомнил си тогава нейният млад съпруг за обещанието, което дал, станало му страшно жив да бъде погребан, но нямал друг изход. Кралят наредил на пазачите да застанат на всички врати, така че не могло да се избяга от съдбата.

Когато отнесли тялото на принцесата в гробницата, завели и него, пуснали резетата и заключили вратите с катинари.

До ковчега имало маса, на която били сложени четири свещи, четири хляба и четири бутилки вино. След няколко дни припасите започнали да привършват и момъкът разбрал, че ще трябва да умре от бавна и мъчителна смърт. Изпълнен с мъка и печал, той седял с вперен поглед в земята, всеки ден изяждал по едно малко парче хляб и изпивал само по една глътка вино, а смъртта все повече и повече се приближавала…

Както си седял така и чакал да дойде краят, изведнъж видял, че отнякъде изпълзяла една змия и се приближила до покойницата. Момъкът си помислил, че змията искала да гризе трупа, извадил меча си и извикал:

— Да не си посмяла да я докоснеш, докато съм жив! — и разсякъл на три змията.

Не след дълго изпълзяла от ъгъла и втора змия, но като видяла, че първата лежи посечена на парчета, скрила се и след малко се върнала назад с три зелени листенца в устата си. Взела трите късчета от убитата змия, събрала ги и на всяка рана сложила по едно листенце. И на мига парчетата се съединили, зараснали, змията се раздвижила, оживяла и двете бързо се скрили от погледа на учудения момък. А листенцата останали на пода.

И тогава му дошла една мисъл в главата — дали няма да може вълшебната сила на трите листенца, която съживила змията, да помогне на любимата му. Той взел листенцата, доближил едното до устните на покойницата, а другите две сложил на очите й. И щом като направил това, кръвта потекла в жилите й, руменина заляла бледото лице, въздишка се откъснала от сърцето, тя отворила очи и попитала:

— О, Господи, къде съм?

— Ти си с мен, скъпа моя — отговорил младият й съпруг и разказал как станало всичко това и как успял да я спаси. Дал й да пийне малко вино и да хапне хляб, за да възвърне силите си. Младата невеста се съвзела бързо, станала и двамата започнали да чукат по залостените врати и да викат толкова силно, че най-сетне стражите ги чули и повикали краля.

Слязъл бързо кралят в гробницата, отворил вратите и много се зарадвал на чудото, че и двамата са живи и здрави. И дошъл краят на нещастията и мъките. А трите листенца на змията зетят на краля взел със себе си, дал ги на слугата си и му заръчал:

— Пази ги зорко и винаги ги носи със себе си — кой знае, може пък да ни послужат и да ни спасят в беда.

След като така щастливо се върнала към живота, младата принцеса много се променила. Сякаш цялата любов към мъжа й изчезнала от сърцето й. Не след дълго той решил да пътува по море заедно с жена си, за да навести стария си баща. Отплавали те с кораба на един капитан, в когото се влюбила принцесата. Лоши мисли завладели сърцето й, забравила тя за голямата любов и вярност на принца, забравила, че той я спасил от смъртта.

Капитанът и принцесата издебнали момента, когато младият принц легнал и заспал, и го хвърлили в морето. След като сторили злодейството, принцесата казала на капитана:

— Сега, нека се върнем вкъщи и да кажем, че принцът ненадейно е умрял по пътя. А на баща си ще кажа, че ти много си ми помогнал, че съм ти много задължена. Той ще се съгласи да се венчаем и ти ще наследиш кралската корона.

Ала верният слуга видял всичко, незабелязано отвързал спасителната лодка от кораба и се втурнал да спасява господаря си. Злодеите продължили пътя си. Слугата успял да извади от морето удавника, измъкнал трите листенца на змията, които винаги носел със себе си, сложил двете на очите, а третото на устата му и го върнал към живота.

Гребали те ден и нощ колкото имали сили и лодката им се носела по вълните толкова бързо, че успели да доплават при стария крал преди големия кораб. Той много се учудил, че се връщат сами и започнал да ги разпитва какво се е случило. Като разбрал за злодейството на дъщеря си, кралят рекъл:

— Не мога да повярвам, че тя може да постъпи толкова долно, но истината скоро ще излезе наяве. И им наредил да се скрият в една от стаите на двореца и никой да не знае за това.

След няколко дни пристигнал корабът и злата принцеса се явила пред баща си много опечалена.

— Защо се връщаш сама, дъще, къде е мъжът ти? — попитал я кралят.

— Ах, скъпи татко — започнала тя, — върнах се вкъщи с голяма мъка на сърцето. По време на пътуването мъжът ми се разболя неочаквано и умря. И ако не беше добрият капитан да ми помогне, тежко ми. Той беше там, когато мъжът ми се спомина и може да ти разкаже всичко, скъпи татко!

Ядосал се тогава кралят и казал:

— Аз ще възкреся мъртвеца — отворил тайната стая и наредил на зет си и слугата му да излязат оттам.

Като видяла мъжа си жив, принцесата сякаш гръм я ударил. Паднала тя на колене и започнала да моли за прошка. Но баща й бил непреклонен:

— Тук не може и дума да става за прошка! Той беше готов да умре заедно с теб и ти върна живота, а ти си искала да го погубиш и трябва да понесеш заслужено наказание за това си деяние.

Кралят заповядал да ги качат заедно с капитана в малка пробита дървена лодка и ги пуснали в открито море, където се удавили сред вълните.

prikazki_momiche.png

Седемте гарвана

Един човек имал седем синове. Обичал ги много и се гордеел с тях, но от все сърце искал да се сдобие и с дъщеричка. Минало време и той разбрал, че жена му отново ще има дете. Щом настъпил моментът, бебето се родило и за негова най-голяма радост било момиченце. Нямало край щастието на бащата. Ала детенцето било дребничко и доста слабо, затова родителите решили веднага да го кръстят. Започнали приготовленията за кръщенето и бащата изпратил един от синовете си да донесе вода от близкия кладенец. Момчето тръгнало веднага, а другите шестима братя решили да отидат с него, за да му помагат. Щом стигнали до кладенеца, момчетата се скарали кой пръв да спусне ведрото. Така, вместо да помогнат на брата си, те съборили ведрото във водата. Стояли и не знаели какво да направят. Никой не смеел да се прибере вкъщи без вода за кръщенето.

В същото време бащата ги чакал и като видял, че се бавят, кипнал и рекъл:

— Сигурно пак някъде са се заиграли тези немирници. И ядосан, че кръщенето ще закъснее, добавил:

— Дано и седмината в гарвани да се превърнете!

Едва изрекъл тези думи, и чул над главата си пърхане на криле. Погледнал нагоре и видял седем черни гарвана да се издигат в небето и да отлитат. Колкото и да съжалявал за изречените думи, бащата не можел да върне синовете си. Безкрайна била мъката му и само мисълта за неговата малка дъщеричка донякъде смекчавала болката.

С всеки изминат ден детето укрепвало и ставало все по-хубаво. Родителите не говорели никога пред момиченцето за синовете си, затова то дори не подозирало, че има братя. Минало време, докато един ден то чуло хората да казват:

— Каква хубава девойка, но тя е виновна за нещастието на братята си.

Натъжило се момичето и отишло при майка си и баща си, за да ги попита дали има братя и какво се е случило с тях. Родителите не можели повече да пазят тайната и му разказали всичко. Опитали се да го убедят, че неговото раждане няма нищо общо с нещастието, сполетяло братята му, но момичето било убедено, че вината е негова.

Бедната девойка не можела да издържи нито ден повече в бащината си къща, затова решила да тръгне по широкия свят, за да намери и да освободи братята си. Не взела нищо със себе си, освен едно пръстенче, което да й напомня за родителите, един хляб, ако огладнее, чашка вода, ако ожаднее, и едно столче, ако се умори.

Дълго, дълго вървяло момичето и стигнало до самия край на света. Там живеело Слънцето, но то било толкова горещо, че девойката бързо избягала. Отишла при Луната, но при нея пък било много студено. И оттам избягала и отишла при звездите, които били мили и любезни, като всяка седяла на собственото си столче. Изправила се Зорницата, отишла при момичето, подала му козе копитце и рекла:

— Без това козе копитце няма да можеш да отключиш вратите на Стъклената планина, в която живеят твоите братя.

Момичето взело копитцето, сложило го в една кърпа и отново тръгнало на път. Вървяло ден и нощ, докато най-накрая стигнало пред портите на Стъклената планина. Те обаче били здраво заключени и девойката понечила да извади козето копитце, но щом развила кърпата, видяла, че в нея нямало нищо. Сестричката била загубила някъде подаръка на добрите звезди. А без ключ за Стъклената планина не можела да влезе и да спаси братята си. Тогава решила да направи нещо друго: взела един нож и отрязала малкото си пръстче. Пъхнала го в ключалката и отворила вратите. Влязла вътре и видяла срещу себе си джудженце.

— Какво търсиш, мое дете? — попитало то.

— Търся седем черни гарвана — отговорило момичето. — Те са моите братя.

— Господа гарваните не са тук, но ако искаш да ги почакаш, влез вътре и бъди добре дошла.

След това джудженцето донесло седем малки чинийки и седем малки чашки и сложило храната на гарваните на масата. Сестричката хапнала по един залък от всяка чинийка, пийнала от всяка чашка, а в последната чашка пуснала пръстенчето си. След това се скрила и зачакала. По едно време се чуло пърхане, повял вятър и в стаята влетели седемте гарвана. Те седнали да се хранят и всеки от тях попитал:

— Кой е ял от чинийката ми? Кой е пил от чашката ми?

А щом седмият гарван изпил чашката си, видял на дъното пръстенчето на родителите си и веднага го познал, въздъхнал и рекъл:

— Ех, ако беше тук нашата мила сестрица, щяхме да бъдем свободни!

Щом чуло тези думи, момичето се показало и гарваните отново придобили човешки образ.

Братята и сестричката се прегърнали, целунали се и щастливи се завърнали у дома.

Дяволът с трите златни косъма

Живяла някога в едно село много, много бедна жена.

Тя родила син, на когото предсказали, че когато стане на четиринадесет години, ще се ожени за дъщерята на краля. Случило се така, че скоро след това в селото дошъл самият крал. Никой не го познал, защото той бил преоблечен като обикновен човек. Кралят попитал селяните какво ново има, а те се надпреварвали да му разказват:

— Тия дни в селото се роди бебе, облечено в ризка, и затова хората казват, че каквото и да започне да прави, все ще успява, късметът винаги ще е с него. И му предрекоха още, че на четиринадесетата си година ще се ожени за дъщерята на краля.

Кралят имал зло сърце, разгневил се, като разбрал за това предсказание, и веднага отишъл при родителите на детето. Престорил се на много ласкав и добър човек и им предложил:

— Вие сте бедни хора, защо не ми дадете вашето дете, аз ще мога да се грижа по-добре за него.

Отначало майката и бащата не искали и да чуят, но когато непознатият им предложил много злато, те си казали: „Щом се е родил с късмет, може пък и да е за добро“. И се съгласили да дадат детето си.

Кралят го сложил в едно ковчеже, метнал се на коня и препуснал напред. Не след дълго стигнал до един дълбок вир, спрял се, хвърлил ковчежето във водата и си помислил: „Отървах дъщеря си от неканен жених“.

Ала ковчежето не потънало, заплавало като корабче и нито една капка не проникнала вътре. Така стигнало близо до главния град, където бил дворецът на краля, и се спряло до самия бент на една мелница. За щастие наблизо бил чиракът на мелничаря, който, като забелязал ковчежето, се зарадвал, че е открил съкровище и го извадил с канджата[1]. Но като го отворил, видял, че вътре лежи едно малко, красиво, здраво и весело момченце. Веднага го отнесъл на мелничаря и жена му. И понеже те си нямали деца, много се зарадвали и си рекли: „Сам Господ ни изпрати детенце!“ Грижели се те за подхвърленото дете като за свое и то пораснало, станало красив и умен момък.

Веднъж кралят отседнал в мелницата, за да се скрие от бурята. Той забелязал снажния момък и попитал мелничаря и жена му дали това е техният син.

— Не — отговорили те. — Това е подхвърлено дете. Преди четиринадесет години нашият чирак донесе едно ковчеже, доплавало до бента, а вътре беше детето.

Кралят веднага разбрал, че това е момчето, което той хвърлил във водата, и казал:

— Искам да изпратя вашето момче до двореца да занесе едно писмо на кралицата. Ще ви дам за награда две жълтици.

— Както заповядате, кралю! — отговорили мелничарят и жена му и казали на сина си да се приготви.

Тогава кралят написал писмо на кралицата, в което й заповядвал:

„Щом този момък пристигне с моето писмо, веднага нареди да го убият и да го закопаят в земята. Всичко да бъде направено до моето завръщане“.

Тръгнал момъкът с писмото, но объркал пътя. Вечерта попаднал в една гъста гора. Забелязал в тъмнината светлинка, приближил се зарадван към нея и се озовал пред малка къщурка. Влязъл вътре и видял, че край огнището седи една старица. Като го видяла, тя се изплашила и му рекла:

— Откъде идеш и накъде си тръгнал?

— Идвам от мелницата — отговорил той — и съм тръгнал за кралския дворец, при кралицата. Нося й писмо от краля, но обърках пътя. Помислих си, че тук мога да пренощувам.

— Ах, бедното ми момче — промълвила старицата, — та ти си попаднал в свърталището на разбойниците и когато през нощта те се върнат, ще те убият.

— Е, нищо, здраве да е, нека бъде, както ми е писано — отговорил младежът — не се страхувам от никого. Толкова съм уморен, че нямам сили да продължа.

Легнал на пейката и заспал.

Скоро се прибрали разбойниците и гневно попитали старицата защо в къщата спи някакво си момче.

— Ах — кротко започнала старата жена, — та той е още съвсем невинно дете. Беше се загубил в гората и аз от съжаление го приютих само за тази нощ. Трябва да отнесе писмо на кралицата.

Разбойниците веднага отворили писмото и го прочели. А вътре пишело, че щом момъкът донесе писмото, трябва незабавно да бъде убит. Дожаляло им на жестоките разбойници за момчето, толкова красиво и снажно било то. Тогава техният главатар разкъсал писмото и написал друго. В него се казвало, че трябва да венчаят момъка за кралската дъщеря веднага щом донесе писмото. Разбойниците го оставили да се наспи на пейката чак до сутринта, а като се събудил, дали му писмото и му показали пътя.

Като получила писмото от мъжа си, кралицата го прочела и веднага изпълнила заръчаното в него. Заповядала да се вдигне богата сватба и кралската дъщеря била венчана за момъка.

След няколко дни кралят се върнал в двореца и що да види. Предсказанието се сбъднало и роденото с ризка момче се оженило за неговата дъщеря.

— Как стана това? — ядосан попитал той. — Та в писмото си бях наредил съвсем друго.

Кралицата му подала писмото и му — казала сам да прочете какво е написал и какви заповеди е давал. Прочел кралят написаното и разбрал, че писмото му е подменено. Веднага извикал момъка при себе си и го попитал къде е изчезнало първото писмо и защо е донесъл на кралицата друго.

— Нищо не знам — отговорил той. — Сигурно разбойниците са го сменили, когато преспах през нощта в гората.

Разгневил се кралят и извикал:

— Няма да ти се размине толкова лесно! Ако наистина искаш дъщеря ми за жена, трябва да идеш в ада и да ми донесеш три златни косъма от главата на самия дявол. Ако ги донесеш, ще ти дам дъщеря си, ако ли не…

Кралят си мислел, че така завинаги ще се отърве от него. Но момъкът само отговорил:

— Е, колко му е, ще ви донеса три златни косъма, не се страхувам от дявола.

Сбогувал се с краля и тръгнал на дълъг път.

Вървял, вървял, докато пътят го довел до главния град на друго кралство. Стражите започнали да го разпитват какъв занаят има и какво може да прави.

— Всичко мога да правя — отговорил момъкът.

— Тогава направи ни една услуга — казали стражите. — Обясни ни защо от фонтана на пазарния площад преди течеше вино, а сега не само че пресъхна и няма вино, ами даже и вода не тече?

— Ще ви кажа — отговорил той, — само почакайте да се върна!

И продължил нататък. Стигнал друг град и отново го спрели стражите и го попитали какъв занаят има и какво може да прави.

— Всичко мога да правя — отговорил пак момъкът.

— Тогава направи ни една услуга — кажи ни, защо дървото в нашия град преди раждаше всяка година златни ябълки, а сега по него няма даже и листа?

— Ще ви кажа, само почакайте да се върна!

И продължил нататък. Стигнал до една голяма река, която трябвало да премине. Лодкарят го попитал какъв занаят има и какво може да прави.

— Всичко мога да правя — отговорил момъкът.

— Тогава направи ми една услуга — помолил лодкарят. — Кажи ми докога ще превозвам душите на умрелите и няма ли някой най-накрая да ме смени?

— Ще ти кажа, само почакай да се върна!

Преминал момъкът реката и намерил входа на преизподнята. А там било от черно по-черно и всичко било покрито със сажди. По това време дяволът не бил вкъщи, а в едно голямо кресло седяла неговата жена.

— Какво искаш, човече? — попитала го тя и тогава му се сторила не толкова страшна и зла.

— Искам да взема три златни косъма от главата на дявола — отговорил момъкът, — иначе ще трябва да се разделя с жена си.

— Не искаш ли твърде много — учудила се тя, — дяволът ей сегичка ще се върне и като те види тук, ще трябва да се простиш с живота си. Но ми стана жал за тебе, ще видя, пък може и да успея да ти помогна. Мигом го превърнала в мравка и му заръчала да се скрие в гънките на полата й, за да бъде на сигурно място.

— Много ти благодаря, всичко това е чудесно — казал момъкът, — но искам да получа отговор и на тези три въпроса: защо фонтанът, от който преди е текло вино, е пресъхнал, и сега даже и вода не тече; защо на дървото, на което преди зреели златни ябълки, сега даже няма и листа, и защо лодкарят трябва непрекъснато да превозва умрелите от единия бряг до другия и никой никога не го сменя?

— Трудни въпроси ми задаваш, млади момко — отвърнала старицата. — Но ти стой мирно тук и слушай какво ще каже дяволът, когато започна да му откъсвам трите златни косъма.

Свечерило се и дяволът се върнал. Щом влязъл вкъщи, веднага забелязал, че нещо не е наред, че въздухът не е същият.

— Надушвам човешко месо! — провикнал се той и тръгнал да занича по всички ъгли, да търси и да рови, но нищо не намерил.

Жена му започнала да го хока:

— Тъкмо съм измела и подредила всичко, а ти отново разхвърляш! Вечно намирисваш човешко месо. Я по-добре седни да се навечеряш.

Седнал дяволът, хапнал, пийнал и понеже бил много изморен, сложил глава на коленете на старицата да го пощи. Не след дълго заспал непробудно и захъркал силно. Хванала старицата един златен косъм, дръпнала го и го сложила до себе си.

— Ох — стреснал се дяволът, — какво правиш?

— Задрямах и сънувах лош сън — отговорила тя, — и затова те дръпнах за косата.

— И какво толкова ти се е присънило? — попитал дяволът.

— Сънувах фонтан на пазарния площад — преди от него течеше вино, а сега пресъхна и даже спря и водата. Кажи, защо стана така?

— Е, само ако знаеха — отвърнал дяволът. — Там под камъка седи една жаба, ако я убият, виното отново ще потече.

Старицата започнала отново да му пощи въшките и той отново се унесъл, заспал и даже така захъркал, че задрънчали стъклата. Тогава тя откъснала и втория косъм.

— Ей, какво правиш? — креснал ядосано дяволът.

— Не се сърди — отговорила тя, — без да искам, в просъница те оскубах.

— И какво толкова ти се е присънило?

— Сънувах, че в едно кралство расте ябълково дърво, което преди раждаше златни ябълки, а сега даже листа няма.

— Е, само ако знаеха — изсмял се дяволът. — Една мишка подкопава корените и ако я убият, отново ще зреят златни ябълки, а ако мишката продължи да гризе корените, дървото съвсем ще изсъхне. Няма ли да ме оставиш на мира с твоите сънища? Ако още веднъж ми попречиш да спя, ще те ударя.

Започнала старицата ласкаво да го успокоява и отново да пощи косата му. Усмирил се дяволът и отново заспал. Тогава тя хванала и третия златен косъм и бързо го отскубнала. Сега вече дяволът скочил, разкрещял се и понечил да я удари, но старицата пак кротко му заговорила:

— Какво да направя с тези лоши сънища?

— И какво ти се присъни сега? — не издържал и този път дяволът.

— Сънувах лодкар, който ми се оплака, че много години непрекъснато превозва от единия до другия бряг на една река душите на умрелите и никой не го сменя.

— Ама че глупак! — ехидно се усмихнал дяволът. — Щом някой дойде и го помоли да го превози до другия бряг, да му даде пръта. Само така ще се освободи и друг ще стане лодкар.

След като успяла да откъсне и трите златни косъма и да получи отговор и на трите въпроса, старицата оставила на мира дявола и той спал чак до сутринта.

На другия ден дяволът отново излязъл и жена му, без да губи време, извадила от гънките на полата си мравката и върнала на момчето човешкия образ.

— Ето ти трите златни косъма от главата на дявола — казала тя, — а какви са отговорите на трите въпроса, ти сам чу.

— Да — отговорил радостно младежът, — всичко чух и добре го запомних.

— Е, колкото можах, ти помогнах — казала тя, — а сега върви си по пътя.

Момъкът благодарил на старицата и излязъл от пъкъла радостен и доволен, че така му провървяло. Скоро стигнал до лодкаря и трябвало да му даде обещания отговор.

— Най-напред ме откарай на другия бряг, тогава ще ти кажа как ще се освободиш.

Щом стъпил на отсрещния бряг, момъкът предал съвета на дявола:

— Когато някой дойде при теб и те помоли да го откараш до другия бряг, дай му пръта и така няма да си вече лодкар.

Продължил пътя си момъкът и стигнал до града, където растяло безплодното ябълково дърво и градските стражи чакали отговора. Той им предал това, което чул от дявола:

— Убийте мишката, дето гризе корените на дървото и то отново ще започне да ражда златни ябълки.

Благодарили стражите и му дали за награда две натоварени със злато магарета.

Продължил пътя си момъкът, стигнал в града с пресъхналия фонтан и казал на градските стражи това, което чул от дявола:

— Трябва да убиете жабата, която седи под камъка на фонтана, и виното отново ще потече.

Благодарили му стражите и също му дали две натоварени със злато магарета.

Най-сетне момъкът се върнал вкъщи, при жена си, а тя много се зарадвала, като го видяла отново жив и здрав. Разказал й той какво преживял и как всичко свършило щастливо. Занесъл на стария крал онова, което той поискал от него — три златни косъма от главата на дявола. Когато кралят видял и четирите магарета, натоварени със злато, очите му заблестели от алчност и рекъл:

— Е, синко, сега вече всички условия са изпълнени — нека дъщеря ми си остане твоя жена. Но би ли ми казал, любезни ми зетко, откъде имаш толкова много злато? Та това е цяло богатство.

— Ами, като преминах реката, на отсрещния бряг златото е като пясък — колкото щеш. Та оттам си взех малко…

— А не мога ли и аз да отида там и да си взема? — попитал ненаситният крал и чак се разтреперил от вълнение.

— Че защо да не може? Ще си вземете колкото си пожелаете — отговорил момъкът. — Има един лодкар, помолете го да ви прекара до отсрещния бряг — а там злато колкото ти душа иска — цели чували ще си съберете!

Като чул това, алчният крал веднага хукнал презглава. Доближил реката и дал знак на лодкаря, че иска да го прекара с лодката. А той само това и чакал — приближил се, прекарал краля до отсрещния бряг, бързо му бутнал в ръцете пръта, а самият скочил от лодката и я отблъснал от брега.

И оттогава, за наказание за всичките си грехове кралят трябвало да превозва с лодката душите на умрелите.

* * *

— И какво, още ли превозва?

— И още как, та нали няма кой да му вземе пръта от ръцете…

Котаракът в чизми

Имало едно време един воденичар. Той имал трима синове, а не притежавал нищо друго, освен воденицата, едно магаре и един котарак.

Синовете мелели брашното, магарето донасяло житото и отнасяло брашното, а котаракът ловял мишките.

Воденичарят умрял и тримата му синове си поделили наследството. Големият взел воденицата, средният получил магарето, а на малкия се паднал котаракът — за него не останало нищо друго.

Натъжил се той и си мислел: „На мен се падна най-лошият дял. Големият брат ще мели, вторият ще язди магарето, а какво мога да сторя аз с котарака? Нищо друго, освен да си ушия чифт ръкавици от козината му.“

— Слушай — подхванал котаракът, който сякаш прочел мислите на малкия син, — няма защо да ме убиваш за едни ръкавици. По-добре ми поръчай чифт чизми, за да мога да изляза и да се покажа пред хората, и аз скоро ще ти помогна.

Учудил се малкият син на приказките на котарака, но тъй като обущарят тъкмо минавал край тях, извикал го и го накарал да му вземе мярка за чифт чизми. Когато те били готови, котаракът ги обул, взел една торба, хвърлил няколко шепи зърно на дъното й, а отгоре нанизал върви и ги притегнал. Метнал я на гръб и на два крака като човек излязъл навън.

По онова време страната била управлявана от цар, който много обичал да яде яребици. Гората била пълна с тях, но те толкова се плашели, че никой ловец не можел да ги улучи. Котаракът знаел това и измислил как по-добре да си свърши работата.

Щом влязъл в гората, отворил торбата, разровил зърното, прикрил вървите в тревата, хванал краищата им и се скрил зад един трънак. Спотаил се и започнал да дебне. Скоро дошли яребиците, открили зърното и една след друга взели да се напъхват в торбата. Като станали повече, котаракът затегнал връвта, притичал до торбата и им откъснал главите.

Метнал торбата на гръб и се отправил към царския дворец. Като стигнал до двореца, един от стражата му извикал:

— Стой! Накъде си тръгнал?

— При царя — отвърнал направо котаракът.

— Да не си полудял? Как така котарак ще отива при царя?

— Пусни го — рекъл друг, — царят често скучае. Може би котаракът ще го разтупти със своето мъркане.

Когато застанал пред царя, котаракът се поклонил и рекъл:

— Царю, моят господар графът — при това назовал дълго и представително име — желае да ви изкаже дълбоките си почитания с тези яребици, които току-що е уловил в примките си.

Удивил се царят на хубавите, тлъсти яребици, не скрил радостта си и заповядал да сложат толкова злато от съкровищницата му в торбата на котарака, колкото можел да носи.

— Занеси го на господаря си в знак на благодарност за неговия подарък.

В това време бедният син на воденичаря седял вкъщи до прозореца, подпрял главата си с ръка, и мислел със съжаление за последните си пари, които бил дал за чизмите на котарака. Но точно тогава котаракът влязъл, свалил торбата от гърба си, развързал я и изсипал златото пред него.

— Това тук са малко пари за чизмите. А освен това царят те поздравява и ти изпраща своите благодарности.

Зарадвал се момъкът на богатството, с което така неочаквано се сдобил. Докато събувал чизмите си, котаракът му разказал всичко. След това рекъл:

— Сега наистина имаш достатъчно пари, но не смятам да останеш само с тях. Утре отново ще обуя чизмите, защото трябва да станеш още по-богат. А, да не забравя — рекох на царя, че си граф.

Още на другия ден котаракът отново обул чизмите, отишъл на лов и занесъл на царя богат улов. И така всеки ден котаракът трупал злато вкъщи, а в двореца станал толкова близък, че можел да влиза и да излиза, когато си поиска.

Веднъж, свит до огнището в царската кухня, котаракът чул кочияшът да вика:

— Да вървят по дяволите и царят, и принцесата! Един път и аз да поискам да ида в кръчмата да пийна нещо и да поиграя карти, и на тях точно сега им се прищяло да ги разхождам до езерото.

Котаракът крадешком изтичал до вкъщи и казал на господаря си:

— Ако искаш да станеш граф и да забогатееш, ела с мен при езерото и влез да се къпеш.

Младият воденичар не знаел какво да каже, но все пак последвал котарака до езерото, съблякъл се и се хвърлил във водата. Котаракът взел дрехите му и ги скрил. Едва успял да направи това, и ето че се задала каретата на царя. Начаса котаракът се завайкал отчаяно:

— Ах, всемилостиви царю! Моят господар влезе да се къпе в езерото, а някакъв крадец откраднал дрехите му от брега. Сега господин графът стои във водата и не може да излезе, а ако остане по-дълго, ще се простуди и може да умре.

Щом чул това, царят заповядал на едного от свитата си да иде до двореца и да донесе един кат от царските дрехи. Господин графът облякъл разкошните одежди, а царят, който мислел, че яребиците са изпратени от него, се почувствал задължен да го покани в своята карета. Принцесата също нямала нищо против, тъй като графът бил млад и хубав и тя много го харесала.

В това време котаракът избързал напред и стигнал до голяма ливада, където стотина души събирали сено.

— Чия е тази ливада, добри хора? — попитал той.

— На злия магьосник — отговорили те.

— Слушайте — рекъл котаракът, — царят скоро ще мине оттук с каретата си. Когато попита чия е ливадата, отговорете му: „На графа.“ Ако не сторите това, всички ще бъдете избити!

После котаракът продължил нататък и стигнал до една житна нива, толкова голяма, че никой не можел да я обхване с поглед.

— Чие е това жито, добри хора? — попитал той.

— На злия магьосник.

— Слушайте — пак рекъл котаракът, — царят скоро ще мине оттук с каретата си. Когато попита чие е житото, отговорете му: „На графа.“ Ако не сторите това, всички ще бъдете избити!

Най-накрая котаракът стигнал до прекрасна гора. Там имало над триста души, които сечели високите борове и ги режели на трупи.

— Чия е тази гора, добри хора? — попитал той.

— На злия магьосник.

— Слушайте, царят скоро ще мине оттук с каретата си. Когато попита чия е тази гора, отговорете му: „На графа.“ Ако не сторите това, всички ще бъдете избити!

Котаракът продължил нататък. Всички работници се обръщали и гледали след него и понеже имал толкова странен вид, а и ходел като човек в чизмите, те се уплашили. Скоро той стигнал до замъка на магьосника, влязъл наперено и застанал пред него. Магьосникът обаче го изгледал презрително и го попитал какво иска.

Котаракът се поклонил и рекъл:

— Дочух, че ако поискаш, можеш да се превърнеш във всякакво животно. Мога да повярвам, ако се отнася за куче, лисица или вълк, но да се превърнеш в слон все пак ми се струва съвсем невъзможно. Затова съм тук, за да видя с очите си.

Магьосникът казал гордо:

— Това е дреболия за мен — и в същия миг се превърнал в слон.

— О, това вече е нещо! А можеш ли да се превърнеш в лъв?

— Това също е дреболия за мен — рекъл магьосникът и веднага се превърнал в лъв.

Котаракът се престорил на уплашен и извикал:

— Това е нечувано и невиждано! Дори и насън не бих могъл да си го представя! Но къде-къде по-смайващо ще бъде, ако можеше да се превърнеш сега в едно такова малко животинче, каквато е мишката. Сигурно си по-добър от всеки друг магьосник по света, но това и за теб ще е твърде трудно.

Магьосникът бил много зарадван от хвалебствените слова, затова казал:

— О, да, мило котенце, мога и това — мигом се превърнал в мишка и се затичал из стаята.

Котаракът се спуснал след мишката, уловил я и я изял. През това време царят, графът и принцесата продължавали разходката си и стигнали до голямата ливада.

— Чие е това сено? — запитал царят.

— На господин графа! — извикали всички, както им заповядал котаракът.

— Имате много хубава земя, господин графе — рекъл царят.

После стигнали до голямата житна нива.

— Чие е това жито, добри хора? — запитал царят.

— На господин графа!

— Колко голяма и обширна земя имате! — възкликнал царят.

След това стигнали и до гората.

— Чии са дървените трупи, добри хора? — запитал царят.

— На господин графа!

Царят се учудил още повече и рекъл:

— Трябва да сте много богат, господин графе. Самият аз едва ли притежавам такава разкошна гора.

Накрая пристигнали в замъка. Котаракът стоял на стълбите и когато каретата спряла, той скочил долу, отворил вратата и казал:

— Царю, пристигнахте в замъка на моя господар графа. Честта, която му оказвате, ще го направи щастлив до края на дните му.

Царят слязъл и се удивил на великолепния палат, който бил толкова голям и красив, че превъзхождал дори неговия дворец. А графът повел принцесата нагоре към залата, която била цялата в злато и скъпоценни камъни.

Принцесата и графът се оженили, а когато царят умрял, синът на воденичаря станал цар, а котаракът в чизми — министър-председател.

Храбрият шивач

Една лятна сутрин млад шивач седял на работната си маса до прозореца и в добро настроение шиел с всички сили.

По едно време по улицата минала селянка и се провикнала:

— Хубав мармалад продавам! Хубав мармалад продавам!

Тези думи погалили слуха на младия шивач. Надникнал той през прозореца и викнал:

— Качи се горе, мила жено, тук ще продадеш стоката си!

Изкачила се жената с тежкия си кош чак на третия етаж при шивача и му отворила всичките си гърнета. Огледал ги той, вдигнал ги едно по едно, помирисал ги и накрая казал:

— Мармаладът ти изглежда добър. Притегли ми стотина грама, мила жено. Е, нищо, ако излезе и осмина от килото.

Жената, която се надявала да продаде много повече от стоката си, му дала, колкото искал, ала си тръгнала доста сърдита и си мърморела нещо под носа.

„Добре ще ми дойде този мармалад — казал си шивачът, — ще ми даде здраве и сили.“

Извадил хляба от шкафа, отрязал си голяма филия и я намазал с мармалад.

„Ще ми се услади — рекъл си той, — но първо да довърша елека и тогава ще хапна.“

Оставил филията до себе си, продължил да шие и от радост правел все по-големи бодове. През това време миризмата на сладкия мармалад се издигнала нагоре по стената, където били накацали много мухи, примамила ги и те се нахвърлили на рояци върху храната.

— Ей, кой ви е викал? — креснал шивачът и отпъдил неканените гости, но мухите, които не разбирали от дума, не се стреснали, ами налитали още по-многобройни. Накрая шивача го прихванали дяволите, както се казва, грабнал той парче сукно и с вик: „Ще ви дам да разберете!“, нанесъл безмилостен удар върху тях.

Когато отдръпнал ръка и ги преброил, видял, че пред него лежат не по-малко от седем мъртви мухи с изпружени крачка.

„Такъв юнак ли съм бил? — рекъл си той и сам се зачудил на храбростта си. — Това трябва да го узнае целият град.“

Шивачът набързо си скроил и ушил пояс, на който с големи букви извезал „По седем наведнъж“.

„Ама само градът ли? — казал си той. — Не, целият свят трябва да узнае това!“

И от радост сърцето му заподскачало в гърдите като агнешка опашчица.

Препасал шивачът пояса и тръгнал по широкия свят, защото решил, че неговата работилничка е твърде тясна за храбростта му.

Преди да напусне къщата си, той се огледал дали няма да намери нещо, което да вземе със себе си.

Ала като не открил нищо друго, освен буца старо сирене, мушнал я в джоба си. Пред портата зърнал птичка, която се била заплела в храстите, и сложил и нея при сиренето.

После храбро поел на път и понеже бил лек и пъргав, не усещал никаква умора.

Пътят го отвел до една планина и когато момъкът се изкачил на най-високия връх, видял там да седи огромен великан, който се оглеждал спокойно около себе си. Шивачът се приближил смело до него, заговорил го и му казал:

— Добър ден, друже. Виждам, седиш си тук и се любуваш на широкия свят. Аз пък съм тръгнал да си опитам щастието. Искаш ли да дойдеш с мен?

Великанът изгледал шивача с презрение и продумал:

— Голтак! Нищожество!

— Ще видим — отвърнал шивачът, разкопчал дрехата си и показал на великана своя пояс. — Прочети тук кой съм аз!

Великанът прочел „По седем наведнъж“ и помислил, че става дума за хора, които шивачът е убил. Това му вдъхнало малко уважение към дребното човече. Ала решил първо да го изпита — взел в ръка един камък и така го стиснал, че от него прокапала вода.

— Ако си толкова силен — казал великанът, — направи същото!

— Само това ли? — попитал шивачът. — Няма нищо по-лесно за мен.

Бръкнал в джоба си, извадил мекото сирене и така го стиснал, че цялата му саламура изтекла.

— Видя ли — рекъл той, — това май е друго нещо, нали?

Великанът не знаел какво да каже и не могъл да повярва на очите си. Затова взел друг камък и го хвърлил толкова нависоко, че той се изгубил от погледа им.

— Хайде, кривокрачко, направи същото!

— Не е зле, но камъкът накрая все пак падна на земята. Аз мога да метна камък така, че изобщо да не падне.

Бръкнал в джоба си, извадил птичката и я подхвърлил във въздуха. Тя, зарадвана, че е на свобода, се издигнала нагоре, литнала нависоко и не се върнала.

— Как ти се вижда това, друже? — попитал шивачът.

— Признавам, че умееш да хвърляш — рекъл великанът, но да видим дали можеш да носиш нещо тежко.

Завел той шивача до един огромен повален дъб и казал:

— Ако си достатъчно силен, помогни ми да изнесем това дърво от гората.

— На драго сърце — отвърнал дребосъкът. — Ти само качи дънера на рамо, а аз ще нося клоните и шумата, те са по-тежки.

Шивачът се изкатерил на един клон, а великанът нарамил дънера, но като не можел да се обърне и да види какво става зад гърба му, трябвало да носи цялото дърво заедно с шивача. На момъка пък му било много леко и весело на душата и той си заподсвирквал песничката „Към царските порти препускали трима шивачи“, сякаш за него да носи такова дърво било детска игра.

Великанът, след като мъкнал известно време тежкия товар, много се изморил и изревал:

— Слушай, хвърлям дървото!

Шивачът пъргаво скочил долу, хванал клона с две ръце, сякаш е носил дървото през цялото време, и рекъл на великана:

— Такъв голям човек си, а дори такова дърво не можеш сам да носиш!

Те продължили заедно пътя си. Когато минавали покрай една череша, великанът хванал най-високия й клон, където висели най-зрелите плодове, и го навел към шивача, за да може той да яде. Но момъкът бил толкова слаб, че не могъл да удържи клона. Щом великанът го пуснал, той мигом се върнал на мястото си и шивачът полетял във въздуха заедно с него. После тупнал на земята, без да пострада, а великанът му рекъл:

— Какво стана, нямаш ли сила да удържиш една тънка вейка?

— Сила не ми липсва — отвърнал шивачът. — Смяташ ли, че това е кой знае какво за човек, който поваля седмина с един удар? Прескочих дървото, защото ловци гръмнаха ей там долу, в храсталака. Скочи и ти, ако можеш!

Опитал великанът, но не успял да прескочи дървото, а увиснал на клоните. Така шивачът и този път спечелил.

Великанът му рекъл:

— Като си такъв храбрец, ела с мене в нашата пещера и пренощувай с нас.

Шивачът се съгласил и го последвал. Щом стигнали до пещерата, видели, че там край огъня седят и други великани и всеки държи в ръце по една печена овца и яде. Шивачът се поогледал и си помислил, че тук е доста по-широко, отколкото в неговата работилничка.

Великанът му посочил едно легло и му казал да си легне и да се наспи. Ала леглото било твърде голямо за шивача. Затова той не легнал в него, а се свил в ъгъла.

В полунощ великанът, който помислил, че шивачът е заспал дълбоко, станал, взел един голям железен прът, стоварил го върху леглото и решил, че е утрепал скакалеца. Рано на другата сутрин великаните отишли в гората и съвсем забравили за шивача. Но, не щеш ли, той изскочил пред тях весел и безгрижен. Великаните се уплашили, че ще ги избие до един, и бързо побегнали.

Шивачът продължил пътя си, накъдето го водел острият му нос. След дълго скитане пристигнал в двора на един царски палат и понеже бил вече много уморен, легнал на тревата и заспал. Докато спял, дошли хора, огледали го и прочели на пояса му: „По седем наведнъж.“

— Ах — възкликнали те, — какво търси този герой в нашия мирен край? Сигурно е някой могъщ господар!

Затова отишли и съобщили на царя за него. Казали му, че ако избухне война, този мъж може да им бъде необходим и полезен и че не бива в никакъв случай да му позволяват да си тръгне. Царят изпратил един от придворните си при шивача да му предложи висока военна длъжност, щом той се събуди.

Пратеникът застанал до спящия момък и зачакал. Най-сетне шивачът се протегнал и отворил очи. Тогава придворният му предал царското послание.

— Нали точно затова съм дошъл — отвърнал шивачът. — Готов съм да постъпя на служба при царя.

Приели го с почести и му определили подобаващо жилище. Ала другите военни били настроени зле към шивача и тайно се надявали той да се махне от очите им.

— Къде ще му излезе краят — говорели си те помежду си, — ако се спречкаме с него и той ни отвърне? От един удар ще падат по седмина. Няма да можем да му устоим.

Накрая се решили — отишли всички заедно при царя и го помолили да ги освободи от военна служба.

— Нямаме толкова сили да служим с човек, който поваля по седмина наведнъж — рекли.

Царят се натъжил, че заради едного трябвало да се лиши от всичките си верни служители. Казал си, че би било по-добре никога да не го е виждал, и решил да се отърве от него. Ала не смеел да го уволни, защото се страхувал, че шивачът може да погуби не само него, но и цялата му войска, и сам да се възкачи на царския трон.

Дълго мислил и накрая намерил решение. Изпратил да съобщят на шивача, че понеже го смята за голям герой, иска да му даде важно поръчение. В една гора в царството живеели двама великани, които грабели и убивали, палели и горели всичко наред и изобщо правели големи поразии.

Никой не смеел да се приближи до тях, без да рискува живота си. Ако шивачът успеел да надвие и да убие великаните, царят щял да му даде за жена единствената си дъщеря и половината царство за зестра. С него щели да тръгнат сто конници и да му помагат.

„Това е нещо като за мене — помислил си шивачът, — хубава царска дъщеря и половин царство не се предлагат всеки ден.“

— Ама разбира се — отговорил той, — ще пленя великаните. И не ми трябват стоте конници. Който поваля седмина с един удар, няма защо да се плаши от онези двамата.

Потеглил шивачът и стоте конници го последвали. Когато стигнали края на гората, той рекъл на спътниците си:

— Чакайте тук, аз сам ще се оправя с великаните.

После навлязъл в гората и се огледал наляво и надясно. Скоро зърнал двамата великани. Те спели под едно дърво и така хъркали, че клоните над тях се клатели. Без да се бави, шивачът напълнил джобовете си с камъни и се покатерил на дървото.

Като стигнал до средата, плъзнал се по един клон, спрял точно над главите на заспалите великани и започнал да пуска камъни върху гърдите на единия. Дълго време великанът нищо не усещал, но накрая се събудил, бутнал другаря си и попитал:

— Защо ме удряш?

— Сънувал си — отвърнал другият, — не съм те удрял.

Те пак заспали и тогава шивачът хвърлил камък върху втория великан.

— Какво правиш — викнал той, — защо ме удряш?

— Не те удрям — измърморил първият.

Те се скарали, но понеже били много уморени, скоро млъкнали и отново заспали.

Шивачът избрал най-големия камък и с всички сили го запратил към гърдите на първия великан.

— Това вече е безобразие! — изкрещял той. Скочил като луд и така блъснал другаря си в дървото, че то се разтресло. Другият му отвърнал по същия начин и двамата изпаднали в такава ярост, че изкоренили по едно дърво и започнали да се налагат един друг. Били се, докато накрая и двамата паднали едновременно мъртви на земята.

Тогава шивачът скочил от дървото.

„Какъв късмет — казал си той, — че не изтръгнаха дървото, на което се бях качил, защото тогава трябваше като катеричка да скачам на друго. Но да не губим повече време!“

Той извадил меча си и намушкал с него великаните. След това се върнал при конниците и рекъл:

— Работата е свършена, светих им маслото. Не беше трудно. Те изскубнаха по едно дърво, за да се бранят, но и това не им помогна, щом насреща им се изправи човек като мен, който поваля по седмина с един удар.

— Не сте ли ранен? — попитали конниците.

— И косъм не падна от главата ми — отвърнал шивачът.

Конниците не искали да му повярват. Препуснали в гората. Там намерили двамата великани, потънали в кръв, а около тях се търкаляли изскубнатите дървета.

Шивачът си поискал обещаната награда, но царят вече съжалявал за дадената дума и се чудел какво да измисли, за да се отърве от този герой.

— Преди да получиш дъщеря ми и половината царство — рекъл му той, — трябва да извършиш още една геройска постъпка. В гората скита еднорог кон, който прави големи пакости. Най-напред трябва да го уловиш.

— От еднорогия кон се страхувам още по-малко, отколкото от двамата великани. „Седем наведнъж“ — това е работа за мен!

Той взел въже и брадва, отишъл в гората и пак казал на всичките си придружители да го чакат по-далече.

Не се наложило дълго да търси еднорогия кон. Той скоро се появил и се спуснал право към шивача, като че искал незабавно да го прободе.

— По-полека, по-полека — казал шивачът, — тия работи така бързо не стават.

Спрял и зачакал, докато животното дошло съвсем наблизо, после ловко отскочил зад едно дърво. Както се бил засилил, конят забил рога си толкова надълбоко, че нямал достатъчно сила да го измъкне и така попаднал в капан.

— Хвана се птичето! — викнал шивачът, излязъл иззад дървото, метнал най-напред въжето около шията на еднорога, след това с брадвата избил рога му от дървото и щом свършил всичко това, повел животното и го предал на царя.

Ала царят все така не искал да му даде обещаната награда и поставил трето условие. Преди сватбата шивачът трябвало да хване един глиган, който правел големи поразии в гората.

— На драго сърце — за мен това е детска игра.

Не взел ловците със себе си и те били доволни, понеже глиганът много пъти така ги посрещал, че те нямали никакво желание да го гонят.

Щом зърнал шивача, глиганът се втурнал към него със запенена зурла и войнствено насочени бивни. Ала пъргавият герой изтичал в един параклис, който се намирал наблизо, и през прозореца пак изскочил навън. Глиганът препускал по петите му, но шивачът чевръсто обиколил параклиса и хлопнал вратата след звяра. Така свирепото животно попаднало в плен. Понеже било прекалено тежко и тромаво, то не можело да скочи през прозореца.

Шивачът повикал ловците да видят пленника със собствените си очи, а той самият отишъл при царя, който сега, ще не ще, трябвало да изпълни обещанието си и да му даде дъщеря си и половината царство.

Ако знаел, че пред него стои не герой от войната, а обикновен шивач, щяло да го заболи още повече.

И така отпразнували сватбата с много разкош, но с малко радост, а шивача направили цар.

Една нощ младата царица чула съпруга си да говори насън:

— Хей, момче, довърши елека и уший гащите, иначе ще ти отпоря ушите с аршина!

Тя разбрала откъде е дошъл младият господар. На сутринта изплакала мъката си пред своя баща и го помолила да я отърве от мъжа й, който се оказал прост шивач. Царят я утешил и казал:

— Остави довечера вратата на спалнята си отворена. Слугите ми ще чакат отвън и щом той заспи, ще го вържат и ще го качат на кораб, който ще го отнесе далеч оттук.

Ала царският оръженосец, който бил привързан към младия си господар, чул всичко и му разказал за заговора. Шивачът рекъл:

— Направили са си сметката без кръчмаря!

Вечерта си легнал с жена си. Когато на нея й се сторило, че е заспал, тя станала, отворила вратата и пак си легнала. А шивачът се развикал:

— Момче, довърши елека и уший гащите, че ще ти отпоря ушите с аршина! Аз повалих седмина с един удар, убих двама великани, улових еднорога и глигана, че от тези пред вратата ли ще се страхувам!

Щом слугите чули какво говори шивачът, изгубили ума и дума и побегнали, сякаш подгонени от зли духове. Никой вече не посмял да припари до него. И така шивачът царувал до края на дните си.

Луната

Имало някога една страна, в която нощта била толкова тъмна, че небето над нея било сякаш черен покров. В тази страна луната никога не изгрявала, а и никаква звезда не проблясвала в тъмнината. Веднъж четирима момци тръгнали на пътешествие и попаднали в друго царство, където вечер, щом слънцето се скриели зад планините над един дъб заставало голямо светещо кълбо и разпръсвало мека светлина на шир и надлъж. И нощем всичко се виждало, макар че светилото не било така силно, както слънцето. Пътешествениците спрели, притихнали и попитали един селянин, който минавал оттам с каруцата си, що за светлина е тази.

— Това е луната — отвърнал той, — нашият кмет я купи за три талера и я закрепи на дъба. Седмично получава по един талер от всички ни, за да налива масло и да я поддържа чиста. Така благодарение на неговите грижи светлината на луната винаги е ярка.

Щом селянинът отминал, единият от момците казал:

— Тази лампа би ни служила добре, защото и ние имаме толкова голямо дъбово дърво. На него бихме могли да я окачим. Каква радост ще бъде, когато нощем няма да се блъскаме в тъмнината!

— Знаете ли какво — рекъл вторият, — ще докараме кола и коне и ще отнесем луната. Тук да си купят друга.

— Аз мога добре да се катеря — добавил третият, — ще я смъкна долу.

Четвъртият мълчаливо докарал кола с коне, а добрият катерач се качил на дървото, пробил дупка в луната, прокарал въже през нея и я спуснал долу.

Когато качили светещото кълбо на каруцата, покрили го с кърпа, за да не забележи никой кражбата. Пренесли го в страната си и го окачили на един висок дъб. Млади и стари се радвали, когато лампата осветила всичко в полето. Джуджетата излезли от пещерите си, а духовете играели хоро на ливадата, облечени в червените си дрехи.

Четиримата момци доливали масло на луната, чистели фитила и получавали седмично своите талери. Но остарели и когато единият се разболял и усетил, че смъртта е близо, помолил съселяните си да погребат четвъртинка от луната заедно с него, защото му принадлежи. Когато той починал, кметът се покатерил на дървото, отрязал с лозарската ножица една четвъртинка и я поставил в ковчега. Светлината на луната намаляла, но не чак толкова забележимо. Когато и вторият умрял, друга четвъртинка била погребана с него. Светлината отново намаляла. Още по-слаба станала след смъртта на третия, защото и той взел своята част със себе си, а щом бил погребан и четвъртият, отново настъпила някогашната тъмнина.

Ако хората излизали вечер без фенер, те се блъскали един в друг.

И когато в долния свят, там, където царяла вечна тъмнина, частите на луната отново се съединили, мъртвите се размърдали и се събудили от своя сън. Те се учудили, че на лунната светлина могат отново да виждат, понеже очите им били отслабнали и не можели да понасят блясъка на слънцето. Мъртъвците се надигнали, развеселили се и заживели както преди. Едни танцували, други влезли в кръчмите, поръчали си вино, напили се, лудували, карали се и накрая грабнали камшиците и се сбили. Шумът ставал все по-неприятен и стигнал чак до небето.

Свети Петър, който пазел портите на рая, помислил, че долният свят се е разбунтувал, и свикал небесното войнство. И тъй като то не се явило, той яхнал своя кон и се спуснал през райската порта. Успокоил мъртвите, заповядал им да се върнат в гробовете си, взел луната със себе си и я окачил на небето.

Небивалиците на Дитмар

Искам да ви разкажа и още нещо.

Две печени кокошки летяха с кореми, обърнати нагоре. По Рейн бавно и спокойно плаваха наковалня и воденичен камък. Един жабок седеше по Великден на леда и поглъщаше цяло колело от плуг. Трима юначаги бяха хванали заек. Единият беше ням, вторият — сляп, а третият — не можеше да направи и крачка. Слепият видял пръв заека да скача през полето, немият извикал на сакатия, а сакатият скочил и го сграбчил за врата.

Видях и хора, които искаха да плават с платноход по сушата. Те опънаха платната по посока на вятъра и заплаваха над полята. Но като заплаваха над една висока планина — за зла участ потънаха. Един рак преследваше заек. А на един покрив се беше покатерила крава. В тази страна мухите са големи колкото кози. Отвори прозореца, за да излетят лъжите!

Братчето и сестричето

Живели едно време две деца, братче и сестриче. Майка им починала рано, а бащата се оженил повторно за зла жена. Един ден братчето казало на сестра си:

— Откакто мама си отиде, не сме били щастливи нито за миг. Мащехата ни бие всеки ден, а щом се приближим към нея, само ни подритва. Храни ни само със сухи корички и дори кученцето живее по-добре от нас. Господи, ако мама можеше да ни види отнякъде! Хайде, сестрице, да избягаме и да тръгнем по широкия свят!

Тръгнали те и вървели цял ден през ниви и ливади, а когато завалял дъжд, сестричката рекла:

— Ето, и небето заплака с нас!

Привечер стигнали до една гора и били толкова уморени от дългия път, от глада и мъката, че се свили в хралупата на едно старо дърво и заспали. Когато на другата сутрин се събудили, слънцето греело високо на небето и препичало силно.

Братчето рекло:

— Сестричке, жаден съм! Искам да пия водица. Струва ми се, че наблизо чувам да бълбука поточе.

Двамата се хванали за ръце и тръгнали да търсят изворчето.

Злата мащеха обаче била вещица. Тя видяла, че двете деца тръгнали да търсят вода, проследила ги тайно — нещо, което могат да правят само вещиците — и омагьосала всички изворчета в гората.

Братчето и сестричето дълго обикаляли и накрая намерили изворчето. То весело ромоляло и искряло между камъните, но когато момченцето се навело да пийне, за да утоли жаждата си, сестричката чула шепот:

— Който пие от водата ми, ще се превърне в тигър! Който пие от водата ми, ще се превърне в тигър!

Като чуло това, сестричето извикало:

— Моля те, братче, не пий от водата! Ще се превърнеш в див звяр и ще ме разкъсаш!

Макар да било много жадно, братчето се съгласило и рекло:

— Ще намерим друго изворче!

Ала щом намерили друго изворче, сестричката отново чула шепот:

— Който пие от водата ми, ще стане вълк! Който пие от водата ми, ще стане вълк!

— Моля те, братче, не пий от водата! — казало сестричето. — Ще се превърнеш във вълк и ще ме изядеш!

Братчето и този път се съгласило и не пило вода.

— Ще издържа, докато стигнем до следващото изворче — рекло то, — но тогава, каквото и да ми казваш, ще пия, защото съм много жаден.

Когато стигнали до третото изворче, сестричката отново чула водата да шепти:

— Който пие от водата ми, ще се превърне в сърна! Който пие от водата ми, ще се превърне в сърна!

Сестричката пак се замолила:

— Братче, не пий от водата! Ще се превърнеш в сърненце и ще избягаш от мен!

Но напразни били молбите на момичето — братчето коленичило, пийнало от водата и щом първите капки докоснали устните му, превърнало се в сърненце. Заплакала сестричката за омагьосаното си братче, а сърненцето легнало в краката й, гледало я тъжно и от очите му се ронели големи сълзи. Тогава момичето казало:

— Мило сърненце, недей да плачеш! Няма никога да се отделя от теб!

И сестричката свалила панделката от главата си, изтеглила от нея златни нишки и оплела меко въженце. Завързала го около вратлето на сърненцето и го повела навътре в гората. Вървели дълго, докато стигнали до малка къщичка. Момичето погледнало вътре, видяло, че е празна, и казало:

— Ето тук можем да останем и да живеем двамата!

Всяка сутрин сестричката излизала в гората и събирала за себе си корени и горски плодове, а на братчето си донасяла крехка зелена тревица. Хранела го от ръката си, а след това двамата се гонели и играели. Вечер момичето полагало глава на гърба на сърненцето и кротко заспивало. Животът би бил прекрасен, ако братчето можело отново да върне човешкия си образ.

Така живели те известно време, докато един ден царят на страната не устроил лов в гората. Ловджийски рогове, кучешки лай и весели викове огласили гората. Сърненцето ги чуло и се замолило на сестра си:

— Пусни ме да изляза! Не мога да стоя повече затворен!

Молило се братчето, молило се, и сестричката накрая се съгласила.

— Пускам те — казала тя, — но при едно условие. Довечера, когато се прибираш, аз ще съм заключила вратата. Тогава ще почукаш и ще кажеш: „Мила сестричке, отключи ми!“ Ако не кажеш тези думи, няма да ти отворя.

Сърненцето изскочило навън, щастливо, че отново е на свобода. Царят и неговите ловци забелязали красивото животно и започнали да го преследват. Цял ден го гонили и точно когато мислели, че ще го хванат, то се скрило в храстите и изчезнало. Вечерта се прибрало, почукало на вратата и рекло:

— Мила сестричке, отключи ми!

Сестричката му отворила, то влязло вътре, легнало си и добре се наспало.

На другия ден ловът продължил. Щом чуло роговете и виковете на ловците, сърненцето не могло да се сдържи повече и рекло:

— Отвори ми вратата, сестричке! Пусни ме навън!

Момичето отворило вратата и рекло:

— Щом се върнеш довечера, ще кажеш същите думи и аз ще ти отворя.

prikazki_lovec_momiche_i_syrna.png

Когато царят и ловците му видели красивото сърненце със златната панделка около врата, вкупом се спуснали да го гонят, но то било толкова пъргаво и бързо, че не могли да го стигнат през целия ден. Привечер обаче един ловец леко наранил крачето му и то се прибрало с накуцване у дома. Затова ловецът успял да го проследи и чул как то казало:

— Мила сестричке, отключи ми!

След това видял как вратата се отворила и се затворила. Ловецът запомнил всичко, отишъл при царя и му го разказал. Тогава царят рекъл:

— Утре пак ще има лов.

Сестричето много се уплашило, щом видяло раненото си братче. Избърсало кръвта от раната, наложило лековити билки върху нея и казало:

— Сега легни и си почини добре!

Раната била лека и на сутринта сърненцето вече нямало болки. Щом чуло радостните викове на ловците, веднага му се приискало да потича из гората.

— Нека да изляза навън! — казало то на сестричката си. — Нищо лошо няма да ми се случи.

Тогава тя заплакала.

— Няма да те пусна! Ще те убият и аз ще остана сам-сама в гората, далеч от света. Тогава ще умра от мъка!

Нищо обаче не можело да спре сърненцето. С натъжено сърце сестричката му отворила вратата и то хукнало навън щастливо и свободно.

Когато царят го забелязал, рекъл на ловците си:

— Гонете го цял ден, но не му причинявайте нищо лошо!

Когато се свечерило, той помолил ловеца да му покаже къщичката в гората, застанал пред вратата, почукал и казал:

— Мила сестричке, отключи ми!

Вратата се отворила и царят влязъл вътре. Той бил много изненадан, защото видял пред себе си чудно хубава девойка. Момичето пък се уплашило, щом съзряло не братчето си, а непознат мъж с корона на главата. Царят гледал дружелюбно девойката, подал й ръка и казал:

— Не се плаши! Искаш ли да дойдеш с мен в двореца ми и да станеш моя жена?

— Да, съгласна съм — отговорила девойката, — но искам и сърненцето да дойде с мен. Не мога да го оставя само в гората.

— Нека бъде волята ти. То ще може да живее с теб и нищо няма да му липсва.

В това време сърненцето дотичало. Хванала го сестричката за златното въженце и заедно напуснали горската къщичка.

Царят качил девойката на коня си и я отвел в двореца. Там отпразнували сватбата с много блясък и разкош.

Девойката станала царица, а сърненцето живеело в царската градина и нищо не му липсвало.

Лошата мащеха, която пропъдила децата от къщи, мислела, че момичето е разкъсано от диви животни, а момчето сърненце е убито от ловци. Когато обаче разбрала как щастливо живеят те в царския дворец, черна завист загризала сърцето й. Не можела да си намери място, докато не ги направи отново нещастни. Собствената й дъщеря била грозна като вещица и имала само едно око. Тя постоянно казвала на майка си:

— Искам да бъда царица! Това ми се полага по рождение!

— Почакай! — успокоявала я майка й. — Всичко ще направя, когато му дойде времето.

Минало време и царицата родила хубаво момченце. Този ден царят бил на лов, затова мащехата се преоблякла като прислужница, влязла в стаята на родилката и казала:

— Господарке, приготвила съм банята. Водата ще ви освежи и ще ви даде сила.

Двете с дъщеря си пренесли царицата в банята, настанили я във ваната и я заключили. Вътре били напалили силен огън и царицата скоро се задушила от дима. След това дъщерята се забрадила с една кърпа и легнала в постелята на царицата.

Вещицата успяла да я преобрази така, че да прилича на завареницата, но с второ око не можела да я надари. Затова я накарала да легне на една страна. Щом се прибрал вечерта, царят разбрал, че му се е родил син. Много се зарадвал и веднага отишъл да види любимата си жена. Ала вещицата го спряла и рекла:

— Спуснете завесите, защото царицата трябва да си почива на спокойствие!

Царят излязъл от покоите на съпругата си, без да разбере, че в постелята лежи друга жена.

В полунощ, когато всички спели дълбоко, дойката седяла до люлката в детската стая и видяла как вратата се отворила и в стаята влязла истинската царица. Тя взела детето от люлката, прегърнала го и го накърмила. След това оправила възглавничката, настанила момченцето в люлката и го завила. Не забравила и сърненцето. Отишла при него в ъгъла и нежно го погалила по гръбчето. След това си отишла.

На сутринта дойката разпитала всички стражи дали са видели някой да влиза или да излиза през нощта. Всички отговорили, че нищо не са забелязали. Така истинската царица идвала нощ след нощ и дойката я виждала всеки път, но не смеела да каже на никого.

Минало време и една нощ царицата проговорила:

„Какво прави моето детенце?

Какво прави моето сърненце?

Ще дойда още два пъти по мрак

и после никога не ще ви видя пак!“

Дойката не посмяла да се обади, но на сутринта отишла при царя и всичко му разказала.

Царят рекъл:

— Тази нощ аз ще остана при детето.

Вечерта се скрил в детската стая и когато царицата дошла, отново казала:

„Какво прави моето детенце?

Какво прави моето сърненце?

Веднъж ще дойда аз по мрак

и после никога не ще ви видя пак!“

Погрижила се за детето, както правела всяка нощ, и след това си отишла. Царят не се осмелил да я заговори, но на другата вечер отново се притаил в детската стая.

В полунощ царицата пак дошла и заговорила:

„Какво прави моето детенце?

Какво прави моето сърненце?

Дошла съм за последен път по мрак

и вече никога не ще ви видя пак!“

След тези думи царят не се сдържал и рекъл:

— Ти си моята любима жена!

— Да, аз съм твоята съпруга! — отговорила тя и в този миг отново оживяла.

След това разказала на царя, какво й сторили старата вещица и дъщеря й.

Царят изправил и двете пред съда. За злодейството си майката и дъщерята били наказани със смърт. А в мига, в който наказанието било изпълнено, омагьосаното сърненце възвърнало човешкия си образ и всички заедно заживели щастливо в царския дворец до края на дните си.

Горската къща

Живял някога един дървар с жена си и трите си дъщери в малка къщурка на края на гората. Една сутрин, когато тръгвал на работа, дърварят рекъл на жена си:

— Нека най-голямата дъщеря ми донесе обяда в гората, защото няма да успея да свърша рано. За да не се загуби — добавил той, — ще взема просо и ще хвърлям зърната по пътя си.

Щом станало пладне и слънцето почнало да прежуря, момичето взело гърнето със супа и се отправило към гората. Ала врабците, чучулигите и чинките, косовете и скорците отдавна били изкълвали просото и момичето не открило никаква следа.

Въпреки това то разчитало на късмета си и продължило да върви, докато слънцето се скрило. Стъмнило се и дърветата зашумели в мрака, от време на време се чували и кукумявки. Страх обзел бедното момиче. Изведнъж в далечината между дърветата то видяло да блещука светлина. „Там сигурно живеят хора, които ще ме подслонят през нощта“ — помислила си девойката и тръгнала към светлината. Скоро стигнала пред къща с осветени прозорци. Потропала на външната врата, а отвътре се чул дрезгав глас:

— Влез!

Момичето влязло и почукало на вратата на стаята.

— Влизай, де! — извикал гласът повторно.

Когато отворило и тази врата, видяло седнал до масата беловлас човек, който скривал лицето си с ръце, а бялата му брада се спускала почти до земята.

До печката лежали три животни: кокошка, петленце и пъстра крава. Момичето разказало на стареца своите преживелици и го помолило да пренощува при него.

Човекът го изслушал и рекъл:

„Хубава кокошчице,

хубаво петленце и ти,

хубава пъструшко,

съгласни ли сте?“

— Дукс! — отвърнали животните, а това сигурно означавало „съгласни сме“, защото старецът продължил:

— Тук има всичко. Иди и ни сготви вечеря на огнището!

И наистина момичето намерило в кухнята всичко в изобилие и сготвило вкусна гозба, но изобщо не се сетило за животните. Занесло пълните чинии на масата, седнало до стария човек и се нахранило до насита. Щом свършило с вечерята, казало:

— Много съм уморена. Къде е постелята, за да си легна и да се наспя добре?

Животните отвърнали:

„С него яде ти,

с него ти и пи,

забрави ти за нас,

сама оправяй се тогаз.“

Старецът рекъл:

— Качи се по стълбите и ще видиш стая с две легла. Изтупай ги, постели ги, а след малко и аз ще дойда да си легна.

Момичето се качило, изтупало леглата, сложило чисти завивки, а после легнало на едното, без да дочака стареца.

По някое време побелелият човек дошъл, надникнал да види момичето и поклатил глава. Щом видял, че е заспало дълбоко, отворил един капак на пода и го спуснал в избата.

Дърварят се прибрал вкъщи късно вечерта и упрекнал жена си, че го е оставила целия ден гладен.

— Не съм виновна — отвърнала тя, — детето тръгна с обяда. Сигурно се е заблудило. Утре ще се прибере.

На другата сутрин секачът станал, приготвил се да отиде в гората и поискал този път средната дъщеря да му донесе обяда.

— Ще взема кесия с леща — казал той, — зърната й са по-големи от просените. Момичето ще ги вижда по-добре и няма да обърка пътя.

На обяд момичето взело гозбата и тръгнало към гората, но лещените зърна били изчезнали. И този ден птичките ги били изкълвали и не оставили никаква пътека. Момичето през целия ден се скитало из гората, докато се стъмнило и стигнало както сестра си до къщата на стареца. Поканили го да влезе, а то помолило за храна и нощувка.

Човекът с бялата брада отново запитал животните:

„Хубава кокошчице,

хубаво петленце и ти,

хубава пъструшко,

съгласни ли сте?“

Животните отвърнали пак:

— Дукс! — и всичко се случило както в предишния ден. Момичето сготвило вкусна гозба, но изобщо забравило, че трябва да нахрани и животните. А щом попитало къде ще спи, те отвърнали:

„С него яде ти,

с него ти и пи,

забрави ти за нас,

сама оправяй се тогаз.“

Щом девойката заспала, дошъл старецът, погледнал я, поклатил глава и я спуснал в избата.

На третата сутрин дърварят казал на жена си:

— Изпрати днес най-малката ни дъщеря да ми донесе обяда. Тя винаги е била добра и послушна. Ще върви по верния път и няма да се изгуби като сестрите си.

Майката не искала и да чуе, затова рекла:

— Защо да изгубя и най-малката си дъщеря?

— Не се тревожи — отвърнал той, — момичето няма да се изгуби. То е умно и оправно. Освен това ще взема грах и ще го пръсна след себе си. Зърната му са по-големи от лещените и ще му покажат пътя.

Ала когато момичето излязло с кошница в ръка, горските гълъби вече били изкълвали зърната грах и то не знаело накъде да поеме. Било угрижено и непрекъснато мислело как горкият му баща ще гладува и колко ще тъжи милата му майка, ако то не се завърне.

Щом се стъмнило, момичето забелязало светлината и стигнало до горската къща. Там помолило учтиво да го подслонят през нощта, а човекът с бялата брада попитал отново своите животни:

„Хубава кокошчице,

хубаво петленце и ти,

хубава пъструшко,

съгласни ли сте?“

— Дукс! — казали те.

Пристъпило момичето до печката, където лежали животните, и погалило с ръка кокошчицата и петленцето, като приглаждало шарените им пера, а пъстрата крава почесало между рогата. Когато сготвило по заръката на стареца хубава супа и поставило съдовете на масата, то си помислило: „Само аз ли ще ям? Добрите животни няма ли да получат нищо? Навън има всичко в изобилие и най-напред ще се погрижа за тях.“

Излязло, донесло ечемик и го разпръснало пред кокошчицата и петленцето, а на кравата донесло цял наръч прясно сено.

— Да ви е сладко, мили животни — казало то, — а ако сте жадни, ще ви дам и прясна вода.

После донесло пълна кофа с вода и кокошчицата и петлето скочили на ръба й, потопили човки във водата, а след това вдигнали глави нагоре, както правят птиците. Пъстрата крава също отпила голяма глътка. Когато животните били нахранени и напоени, момичето седнало до стареца на масата и хапнало, каквото било останало. Не след дълго кокошчицата и петлето захванали да крият главиците си под крилцата, а пъстрата крава премрежила очи.

Тогава момичето попитало:

— Сега не трябва ли да си починем?

„Хубава кокошчице,

хубаво петленце и ти,

хубава пъструшко,

съгласни ли сте?“

Животните отвърнали:

„С нас яде ти,

с нас ти и пи,

щом така се постара,

и нощта ще е добра.“

После момичето се качило по стълбите, изтупало пухените възглавници и постлало чисти завивки. Когато всичко било готово, старецът дошъл и легнал на едното легло, а бялата брада стигала чак до стъпалата му. Момичето легнало на другото легло и заспало.

Спало спокойно до полунощ, когато изведнъж в къщата станало толкова шумно, че то се събудило. По ъглите започнало да пука и да пращи, вратата с трясък се отворила и се ударила в стената. Гредите заскърцали, сякаш щели да се счупят. Грохотът бил толкова силен, като че ли е рухнала стълбата. Накрая изтрещяло така, сякаш покривът се е срутил. Когато всичко утихнало, момичето отново заспало.

На другата сутрин слънчевите лъчи го събудили, но какво било учудването му, когато видяло, че се намира в голяма зала и всичко наоколо блестяло с царски разкош. Стените били покрити със зелена коприна, по която се виели златни цветя, леглото било от слонова кост, а завивката — от черно кадифе. На един стол наблизо били оставени чифт пантофки, извезани с перли. Момичето помислило, че сънува, но тогава влезли трима богато облечени слуги и го попитали какво ще заповяда.

— Вървете си — отвърнало момичето, — искам да стана, да сваря супа за стареца и да нахраня хубавата кокошчица, хубавото петле и хубавата пъстра кравичка.

Момичето си мислело, че старецът вече е станал, но все пак се извърнало към леглото му, ала там лежал непознат човек — млад и хубав. В това време той се събудил и казал:

— Аз съм царски син и бях омагьосан от зла вещица да живея в гората в образа на побелял старец. С мен можеха да останат само тримата ми слуги, превърнати в кокошчица, петле и пъстра крава.

Магията не можеше да се развали, докато при нас не дойде момиче с толкова добро сърце, че да се отнася с любов не само към хората, но и към животните. Ти беше това момиче и днес в полунощ ние се спасихме чрез теб, а старата горска къща отново се превърна в моя царски дворец.

Щом двамата станали от леглата си, царският син наредил на слугите да отидат и да доведат за сватбата бащата и майката на момичето.

— А къде са моите две сестри? — попитало момичето.

— Затворих ги в избата, а утре ще ги отведат в гората, за да слугуват на един въглищар, докато се вразумят и се научат да се грижат за бедните животни.

Духът в бутилката

Имало едно време един много беден дървар. Той работел неуморно от ранни зори до късна нощ. И когато най-сетне поспестил малко пари, рекъл на сина си:

— Ти си едничкото ми чедо, затова ще ти дам спечелените с тежък труд пари да се изучиш. Ако се изучиш добре, ще можеш да ме храниш на стари години, когато снагата ми се прегърби и стана немощен.

Тръгнало момчето на училище и се учило тъй прилежно, че всички учители го хвалели. Ала скоро свършило малкото пари, които му дал бащата, и било принудено да се прибере отново у дома.

— Уви — рекъл натъжен бащата, — не мога да ти дам нищо повече, пък и в тия скъпи времена припечелвам колкото за насъщния хляб, нито пара повече.

— Скъпи татко — отвърнал синът, — не се тревожи, все ще измисля нещо.

Бащата тръгнал пак в гората да сече дърва и синът рекъл:

— Ще дойда с тебе да ти помогна, тате.

— Не, синко, трудно ще ти бъде, ти не си свикнал с груба работа и няма да издържиш, пък и само тази брадва имам, пари нямам да купя още една.

— Иди у съседа и заеми неговата, докато спечеля пари да си купя своя — рекъл синът.

Поискал бащата една брадва от съседа и на другата заран отишъл със сина си в гората. Помагал синът на бащата, бил много пъргав и издръжлив. А когато слънцето се вдигнало и спряло над главите им, бащата казал:

— Хайде да поотдъхнем и да обядваме, после работата ще ни тръгне по-леко.

Взел синът своя къшей хляб и рекъл:

— Ти си почини, татко, аз не съм уморен, ще се поразходя из гората и ще подиря птичи гнезда.

— Глупав си сине. Ще скиташ из гората, ще се умориш и после няма да можеш да помръднеш ръцете си за работа. Стой тука, седни до мене и си почивай!

Ала синът тръгнал из гората, изял бързо хляба си и почнал да оглежда зелените клонаци, дано зърне някое гнездо. Вървял така нагоре-надолу и накрая стигнал до един огромен стар дъб, който сигурно бил на неколкостотин години. Даже петима души не можели да го обхванат с ръце. Поспрял се момъкът, поогледал го и си рекъл: „Все някоя птица ще е свила гнездо тук!“

Но внезапно му се сторило, че чува глас. Ослушал се и наистина доловил как някой вика тихичко:

— Пусни ме, пусни ме!

Огледал се наоколо, но не открил нищо, а гласът като че ли идел изпод земята. Викнал тогава младият дървар:

— Къде си? Къде си?

Гласът отвърнал:

— Долу, в корените на дъба. Пусни ме, пусни ме!

Почнал момъкът да разравя пръстта под дървото и да търси между корените, докато накрая в малка дупка открил една стъклена бутилка. Вдигнал я нависоко, обърнал я към светлината и видял някакво животинче, което много приличало на жаба и подскачало насам-натам.

— Пусни ме! — разнесъл се гласът отново.

Момъкът извадил запушалката на бутилката и тутакси от нея изскочил един дух, който почнал да расте и растял тъй бързо, че след няколко мига се изправил пред момъка като страховит великан — на ръст бил колкото половината дърво.

— Знаеш ли каква награда заслужаваш за това, че ме пусна да изляза от бутилката? — викнал той със страшен глас.

— Не — отвърнал без всякакъв страх синът на дърваря, — отде да зная!

— Тогава ще узнаеш — викнал пак духът. — Ще ти откъсна главата!

— Ако ми беше казал това по-рано — рекъл момъкът, — щях да те оставя да си стоиш вътре. Но няма да ти позволя да ми откъснеш главата, докато не попитаме и други хора.

— Никакви други хора няма да питаме — сопнал се духът, — ами ще си получиш заслужената награда! Да не мислиш, че по особено благоволение бях затворен толкова време в бутилката? Затвориха ме за наказание. Аз съм всемогъщият Меркурий и който ме пусне от шишето, трябва да му откъсна главата.

— По-полека — отвърнал момъкът, — тези работи не стават толкова бързо. Най-напред трябва да се убедя, че точно ти беше в това малко шише и че ти си истинският дух. Ако успееш да влезеш пак вътре, аз ще повярвам, че си бил ти и тогава можеш да правиш с мене, каквото искаш.

Духът рекъл надменно:

— Това не е никак трудно за мене!

Почнал бързо да се свива и станал тънък и дребен, какъвто бил отначало, и лесно се проврял пак в бутилката. Но щом духът влязъл вътре, момъкът веднага сложил отново запушалката, натиснал я здраво и хвърлил бутилката на старото и място между корените на дъба. Успял така да измами духа и решил да се върне при баща си. Ала духът почнал отново да вика жаловито:

— Ох, пусни ме, пусни ме!

— Не — казал момъкът, — втори път няма да те пусна. Щом се заканваш да ми вземеш живота, ще си седиш в бутилката!

— Ако ме освободиш — викнал духът, — ще ти дам такова богатство, че ще живееш охолно до края на живота си.

— Не — отвърнал момъкът, — ти пак ще ме измамиш.

— Ще проиграеш щастието си — рекъл духът, — няма да ти сторя никакво зло, ами богато ще те възнаградя.

Помислил си момъкът: „Ще се реша; може би той ще удържи дадената дума и няма да ми стори никакво зло“.

Извадил запушалката и духът изскочил както първия път, разтегнал се и израснал като истински великан.

— А сега ще ти дам наградата — рекъл той, подал на момъка една мъничка ивица платно и добавил: — Щом докоснеш с единия край рана, тя ще заздравее, а допреш ли с другия край стомана или желязо, те ще се превърнат в сребро.

— Трябва първо да опитам — рекъл момъкът.

Отишъл до едно дърво, цепнал с брадвата кората и после докоснал цепнатината с единия край на платнената ивица; тя тутакси се затворила и заздравяла.

— Всичко е наред — казал той на духа, — вече можем да се разделим.

Поблагодарил му духът, че го освободил от бутилката, а момъкът благодарил на духа за подаръка и се върнал при баща си.

— Къде скита? — попитал го бащата ядосан. — Защо забрави работата? Да, знаех си аз от самото начало, че нищо няма да свършиш.

— Не се сърди, татко, ще наваксам загубеното време!

— Как ще го наваксаш! Засрами се!

— Виж, татко! Ще отсека с един удар това дърво, и то така, че ще изпращи.

Извадил платнената ивица, потъркал брадвата с нея и замахнал силно срещу дървото, но тъй като желязото се било превърнало в сребро, острието се превило.

— Ех, татко, я виж каква лоша брадва си ми дал! Изкриви се.

Изплашил се бащата и рекъл:

— Какво направи, бре? Сега ще трябва да платя брадвата, а нямам пукната пара. Ето ми печалбата от твоята работа!

— Не се сърди, аз ще платя брадвата — отвърнал синът.

— Глупак! — викнал бащата. — С какво ще я платиш? Нямаш други пари освен тези, които ти давам аз.

След малко синът рекъл:

— Не мога да работя повече, татко, хайде да се прибираме!

— Как не! — отвърнал бащата. — Да не мислиш, че и аз ще скръстя ръце като тебе? Аз трябва да поработя още, а ти можеш да си тръгваш.

— Аз съм за пръв път тук в гората, татко, и не зная пътя. Хайде, тръгни и ти с мене!

Тъй като гневът на бащата бил попреминал, той най-сетне склонил и двамата поели към къщи. Из пътя рекъл на сина си:

— Върви да продадеш изкривената брадва и виж колко ще ти дадат за нея; остатъка ще трябва да спечеля пак аз, та да я платим на съседа.

Взел синът брадвата и я занесъл в града у един златар, който я погледнал, претеглил я на везните и рекъл:

— Струва четиристотин талера, но аз нямам толкова пари под ръка.

Момъкът рекъл:

— Дай ми, колкото имаш, остатъка ще ми платиш по-късно. Дал му златарят триста талера и останало да му дължи сто.

После момъкът се върнал у дома и рекъл:

— Татко, сега имам пари. Иди и попитай съседа колко иска за брадвата си.

— Питах го вече — отвърнал бащата. — Иска един талер и шест гроша.

— Дай му тогава два талера и дванадесет гроша; това е двойно и му стига. Гледай сега колко много пари имам!

После дал на баща си сто талера и му рекъл:

— Пари никога няма да ти липсват, затова живей по-нашироко!

— Гледай ти — викнал бащата, — откъде ти дойде това голямо богатство?

Тогава синът му разказал какво се било случило и как, като се осланял на щастието си, стигнал до голямата печалба.

С останалите пари се записал отново в училище и продължил учението си. А тъй като с платнената ивица бил в състояние да лекува всякакви рани, станал най-прочутият доктор в целия свят.

В страната на небивалиците

Един ден попаднах в страната на небивалиците. Първото нещо, което видях, бяха Рим и дворецът на папата да висят на тънка копринена нишка. После видях един човек без крака да надбягва вран кон, а един тъп меч да прерязва цял мост. По-нататък видях едно младо магаре със сребрист нос да преследва два бързи заека. А на една широко разклонена липа растяха горещи палачинки. Видях съсухрена старица да влачи на гърба си тон и половина мас и половин тон сол.

Малко ли ви се струват невероятните неща дотук?!

Продължих своята разходка. И видях рало да оре само без коне. Едногодишно детенце мяташе четири воденични камъка от Регенсбург до Триер и от Триер до Щрасбург. Един ястреб плуваше по Рейн сякаш това е напълно в реда на нещата. Чух риби да говорят, да се карат и да вдигат шум чак до небесата. А сладък мед течеше като река от дълбока долина към висока планина. Това беше наистина невероятно.

Продължих по-нататък. Две врани косяха една ливада, две жаби заедно вършееха жито, два комара строяха голям мост, а два гълъба разкъсваха вълк. Две малки мишки посвещаваха епископ в сан, а две котки деряха мечка. Охлюв допълзя отнякъде и веднага уби два лъва. Бръснар подстригваше брадата на една жена, а две новородени заповядваха на майка си да мълчи. Две хрътки носеха воденица, задвижвана от водно колело, а една стара кранта ги поощряваше. Четири жребеца с всички сили вършееха зърно от плява. Две кози палеха печка, а червена крава мяташе хляба в пещта. Тогава изкукурига петел:

— Кукуригу-у-у! Приказката за страната на небивалиците свърши. Кукуригу-у-у!

Госпожа Хола

Живяла някога вдовица с две дъщери. Едната била хубава и работлива, а другата — грозна и мързелива. Майката обаче милеела повече за мързеланата, защото тя била нейно дете, а другата девойка използвала като слугиня. Карала я да върши цялата домакинска работа, да почиства пепелта, да носи вода от кладенеца, а когато е свободна, да преде, докато пръстите й се разкървавят.

Един ден вретеното било много изцапано и момичето решило да отмие кръвта в кладенеца, но за беда то й се изплъзнало и паднало във водата. Разплакала се девойката и отишла при майка си, за да й разкаже какво се е случило. Тогава мащехата се разкрещяла:

— Щом си изпуснала вретеното в кладенеца, ще слезеш да си го вземеш.

Върнало се момичето при кладенеца и въпреки че страх свивал сърцето му, затворило очи и скочило вътре. От падането загубило свяст, а когато се съвзело, видяло, че лежи сред зелена ливада, цялата огряна от слънце, покрита с прекрасни цветя. То станало и тръгнало през ливадата. По едно време стигнало до една фурна, пълна с хляб, който викал:

— Извади ме от фурната, ще изгоря! Отдавна се опекох.

Приближила се девойката, взела фурнаджийската лопата и извадила хляба. После продължила пътя си. Скоро стигнала до едно дърво, чиито клони били отрупани с ябълки. Дървото викало:

— Моля те, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.

Девойката разтърсила клоните на дървото и ябълките завалели като дъжд по земята. Щом паднала и последната, тя ги събрала на купчинка и продължила нататък. Вървяла, вървяла и накрая стигнала до малка къщичка, а на прозореца стояла стара жена с големи зъби. Момичето се уплашило от нея и искало да побегне, но жената любезно го заговорила:

— Не се страхувай, мило дете! Аз съм госпожа Хола. Остани при мен да вършиш домашната ми работа. Ако се справяш както трябва, ще живееш добре и нищо няма да ти липсва. Най-много внимавай, когато оправяш леглото ми. Трябва да го тупаш, докато се разхвърчи перушина — тогава ще вали сняг на горния свят.

Възрастната госпожа говорела кротко и момичето се съгласило да остане при нея. То се грижело за всичко в къщата, а леглото изтупвало всеки път, докато се разхвърчавала перушина, така както й била заръчала госпожа Хола.

Двете си живеели добре и нито веднъж не си казали лоша дума. Минало известно време и девойката се разтъжила, без да знае коя е причината за това. Най-накрая разбрала, че мъката по родния дом не й дава покой. И макар нищо да не й липсвало и да се чувствала много добре при старата жена, много й се искало отново да се прибере у дома. Отишла при госпожа Хола и рекла:

— Тук живях добре, но ми домъчня за родния дом. Искам да се върна при роднините си.

— Харесва ми, че искащ да се върнеш у дома — отвърнала старицата. — Ти ми служи добре, затова ще те изведа на горния свят.

Тя я хванала за ръка и я завела пред големи високи порти, които се разтворили, и когато девойката преминала, отгоре й се изсипал златен дъжд. Златото полепнало по нея и я покрило от главата до петите.

— Това е твоята награда за това, че беше прилежна и работлива — казала госпожа Хола и върнала на момичето вретеното, което било паднало в кладенеца.

Портите се затворили и девойката се намерила пак на горния свят, близо до родната си къща. Щом влязла в двора, петелът, който бил кацнал на кладенеца, се провикнал:

prikazki_magjosnica.png

„Кукуригу-у-у!

Нашата златна мома

се завръща у дома!“

Влязла девойката вкъщи и понеже била цялата в злато, мащехата и нейната дъщеря я посрещнали любезно. Тя им разказала всичко и когато майката разбрала как момичето се е сдобило с това богатство, пожелала същия късмет да споходи и нейната истинска дъщеря. Тя я накарала да седне на кладенеца и да преде с вретеното. Мързеланата обаче нарочно си убола пръста на един трън, намазала вретеното с кръв и го хвърлила в кладенеца. После скочила вътре. И тя като сестра си се озовала на красива ливада и тръгнала по същата пътечка. Когато стигнала до фурната, хлябът викал:

— Извади ме от фурната, ще изгоря! Отдавна се опекох.

Мързеланата обаче не била свикнала да работи и казала:

— Сега нямам желание да се цапам!

След това продължила по пътя си. Скоро стигнала до ябълковото дърво, което викало:

— Моля те, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.

Момичето рекло:

— Ами! Да те разклатя, та някоя ябълка да ме удари по главата!

Подминала и ябълковото дърво и продължила. Вървяла, вървяла и накрая стигнала до къщата на госпожа Хола. Тя вече знаела, че старицата има големи зъби и не се уплашила от нея, а веднага се съгласила да й прислужва. Първия ден била прилежна и изпълнявала всичко, което й нареждала старата жена. През цялото време обаче мисълта за златото, което ще получи, не й давала мира. Втория ден започнало да я домързява, а на третия вече не искала и да стане. Леглото на госпожа Хола стояло неоправено. Старицата разбрала колко е ленива и решила да я изпроводи обратно на горния свят, но мързеливата дъщеря се зарадвала, защото си мислела, че сега идва ред на златния дъжд.

Ала когато госпожа Хола я завела пред портите и тя минала през тях, отгоре й се изсипал кален дъжд.

— Това е наградата за твоята работа — казала госпожа Хола и затворила портите.

Върнала се мързеланата вкъщи, а когато влязла в двора, петелът се провикнал:

„Кукуригу-у-у!

Нашата мръсна мома

се завръща у дома!“

Калта така здраво била полепнала по мързеланата, че тя не могла да я отмие до края на живота си.

Изхвърленото прело

Живяла някога една девойка. Тя била много хубава, но много мързелива и немарлива. Ако случайно седнела да преде, била толкова припряна, че щом се заплитало малко възелче в ленената прежда, късала цяло прело и така трупала купчина на земята до себе си.

Девойката обаче имала прислужничка, която била много работлива. Тя събирала грижливо изхвърления лен, изпирала го и го изпридала на тънка нишка. Така си изтъкала платно за хубава рокля.

Един момък решил да се жени за мързеливата девойка. Денят на сватбата бил определен.

Вечерта преди сватбата работливата девойка облякла новата си рокля и весела отишла да танцува. Когато я видяла, годеницата рекла:

„Ах, та тя танцува тъй умело,

но с изхвърленото мое прело!“

Чул това годеникът и попитал годеницата си какво иска да каже. Тогава тя му рекла, че прислужничката й е с роклята от лена, който тя самата била изхвърляла.

Годеникът веднага се досетил колко мързелива е неговата годеница, развалил годежа и взел за своя жена работливата прислужничка.

Хубавата Катринелия и Пиф Паф Полтри

— Виждам, добър ден имаш, татко Холенте.

— Добър е денят, Пиф Паф Полтри.

— Мога ли да получа ръката на твоята дъщеря Катринелия?

— О, да, ако са съгласни майка й Малхо, брат й Хоенщолц, сестра й Кезетраут и самата хубава Катринелия.

— А къде е майка й Малхо?

— Тя е в обора и дои кравата.

— Добър ден, майко Малхо.

— Добър ден, Пиф Паф Полтри.

— Мога ли да получа ръката на твоята дъщеря Катринелия?

— О, да, ако са съгласни татко й Холенте, брат й Хоенщолц, сестра й Кезетраут и самата хубава Катринелия.

— А къде е брат й Хоенщолц?

— Той е в мазето и сече дърва.

— Добър ден, Хоенщолц.

— Добър ден, Пиф Паф Полтри.

— Мога ли да получа ръката на твоята сестра Катринелия?

— О, да, ако са съгласни татко Холенте, майка Малхо, сестра ми Кезетраут и самата хубава Катринелия.

— А къде е сестра й Кезетраут?

— Тя е в градината и плеви бурените.

— Добър ден, Кезетраут.

— Добър ден, Пиф Паф Полтри.

— Мога ли да получа ръката на сестра ти Катринелия?

— О, да, ако са съгласни татко Холенте, майка Малхо, брат ми Хоенщолц и самата хубава Катринелия.

— А къде е хубавата Катринелия?

— Тя е в стаята си и си брои дребните пари.

— Добър ден, хубава Катринелия.

— Добър ден, Пиф Паф Полтри.

— Ще поискаш ли да станеш моето съкровище?

— О, да, ако са съгласни татко Холенте, майка Малхо, брат ми Хоенщолц и сестра ми Кезетраут.

— Хубава Катринелия, искам да знам какъв е твоят чеиз?

— Четиринадесет пфенига, два и половина гроша дългове, шепа сушени круши, шепа сушени ябълки, шепа сушени корени. Не е ли това богат чеиз? Пиф Паф Полтри, а какъв е твоят занаят? Шивач?

— Още по-добро.

— Обущар?

— Още по-добро.

— Земеделец?

— Още по-добро.

— Дърводелец?

— Още по-добро.

— Ковач?

— Още по-добро.

— Мелничар?

— Още по-добро.

— Може би правиш метли?

— Да. А не е ли това един хубав занаят?

Великанът и шивачът

Един шивач, който бил голям самохвалко, решил да тръгне по широкия свят и един хубав ден напуснал шивачницата си.

„Тръгнал той по своя път,

носел във ръката прът —

ту тук, ту там,

все напред и сам.“

И както си вървял, видял надалече в синевата планина, а зад нея, чак до небето, стърчала кула, която се извисявала сред дива и мрачна гора.

— По дяволите! — извикал шивачът. — Какво е това?

И понеже изгарял от любопитство, отправил се бодро нататък. Но какво било изумлението му, когато наближил и видял, че кулата имала крака. С един скок преминал планината и на пътя му се изпречил огромен великан.

— Какво те води насам, дребна бълха такава? — извикал му той и сякаш гръм ударил.

Шивачът прошепнал:

— Искам да разбера дали не мога тук някъде да си изкарвам парчето хляб.

— Е, щом това искаш — казал великанът, — можеш да постъпиш на служба при мен.

— Ами добре. А каква ще бъде заплатата ми?

— Заплатата ли? — рекъл великанът. — Годишно за триста шестдесет и пет дни, а ако годината е високосна, за още един ден. Това устройва ли те?

— От мен да мине — отвърнал шивачът, като си мислел: „Човек трябва да се простира според чергата си. Ще се опитам скоро да се измъкна.“

После великанът му рекъл:

— Върви, малък негоднико, и ми донеси чаша вода!

— Защо да не ти донеса наведнъж кладенеца заедно с извора? — попитал самохвалкото и тръгнал с чашата към кладенеца.

— Какво? Кладенеца заедно с извора? — промърморил в брадата си великанът, който бил доста недодялан и по детински глупав. И изведнъж го дострашало. „Може би момчето го бива не само да пече ябълки. Сигурно в него се е вселил вълшебен дух. Бъди нащрек, старче Ханс, това не е прислужник за теб“ — помислил си той.

Щом шивачът се върнал с водата, великанът му заповядал да насече в гората няколко цепеници и да ги донесе вкъщи.

— Не е ли по-добре цялата гора с един замах?

„Цялата гора

с всичките дърва,

с всичко, накратко,

чворесто и гладко?“

Попитал шивачът и тръгнал да насече дърва.

— Какво?

„Цялата гора

с всичките дърва,

с всичко, накратко,

чворесто и гладко!“

„И кладенеца с извора?“ — промърморил лековерният великан в брадата си и се уплашил още повече. „Момчето може не само да пече ябълки, сигурно в него се е вселил вълшебен дух. Бъди нащрек, старче Ханс, това не е прислужник за теб.“

Щом шивачът донесъл дървата, великанът му заповядал да застреля три диви прасета за вечеря.

— Не е ли по-добре хиляда с един изстрел и заедно с теб? — попитал самоувереният шивач.

— Какво? — извикал ужасен великанът. — Стига толкоз за днес, лягай да спиш!

Той толкова се страхувал, че цялата нощ не мигнал и си мислел какво да направи, за да се отърве от прислужника, който вероятно бил магьосник. „Колкото по-скоро го прогоня — рекъл си великанът, — толкова по-добре.“ И на сутринта най-сетне измислил как да се справи с него.

Рано-рано великанът и шивачът тръгнали към едно блато, около което стърчали множество върби. Тогава великанът рекъл:

— Слушай, шивачо, седни на някой от върбовите клони. Любопитен съм да видя дали си в състояние да го превиеш.

Шивачът бързо се покатерил горе, затаил дъх и все повече натежавал, като накрая превил клона. Ала нали не носел огромната си ютия, та щом си поел въздух, клонът го запратил, за радост на великана, толкова високо, че едва се виждал.

И ако не е паднал, сигурно още се рее във въздуха.

Златната птица

Живял преди много години един цар, който имал зад двореца си прекрасна градина, а в нея — дърво, което раждало златни ябълки. Щом узреели, слугите ги преброявали, но на другата сутрин те винаги били с една по-малко. Слугите казали на царя и той наредил всяка нощ някой да стои на стража под дървото.

Царят имал трима синове. Когато нощта се спуснала, той изпратил в градината най-големия, но към полунощ сънят го надвил и на другата сутрин още една ябълка била откъсната.

Вечерта дошъл редът на средния син, но и с него се случило същото: след полунощ той заспал и на сутринта пак липсвала една ябълка.

Дошъл редът и на третия син и той бил готов да стои на стража под дървото, но царят не му вярвал много, защото смятал, че и той като братята си нищо няма да свърши. Накрая обаче му разрешил да отиде.

Легнал момъкът под дървото, бдял и не допуснал сънят да го надвие. Щом ударило дванадесет, нещо във въздуха прошумоляло и той видял на светлината на месечината, че долетяла птица с блестяща златна перушина. Тя кацнала на дървото и откъснала една ябълка с човката си, ала в същия миг момъкът пуснал стрела към нея. Птицата отлетяла, но стрелата била минала през перушината й и едно златно перо паднало на земята.

Прибрал го момъкът, а на сутринта го занесъл на царя и му разказал какво е видял през нощта. Царят събрал съветниците си и всеки твърдял, че това перо струва повече от цялото царство.

— Щом това перо е толкова скъпо — рекъл царят — само от едно няма никаква полза, затова искам да притежавам цялата птица.

Най-големият син тръгнал на път, като се осланял на ума си и мислел, че лесно ще намери златната птица. Вървял, вървял, докато видял в края на гората лисица, вдигнал пушката и се прицелил. Но лисицата проговорила:

— Не ме убивай, а в замяна аз ще ти дам добър съвет. Ти си тръгнал за златната птица, но тази вечер ще стигнеш в едно село. Там ще видиш една срещу друга две странноприемници. Едната е ярко осветена и в нея е шумно и весело, ала ти не се отбивай там, а влез в другата, макар че е неугледна.

„Как би могло такова глупаво животно да ми даде разумен съвет!“ — помислил си царският син и дръпнал спусъка, но не уцелил. Лисицата изопнала опашката си и побягнала бързо към гората. Той продължил пътя си и вечерта стигнал в селото, в което наистина имало две странноприемници една срещу друга. В едната хората пеели и играели весело, а другата имала сиромашки и печален вид.

„Ще бъда голям глупак — помислил си той, — ако се отбия не в хубавата, а в бедняшката кръчма.“ Влязъл във веселата, хубаво си хапнал и пийнал и забравил птицата, баща си и всички добри напътствия.

Минало доста време, а големият син все не се завръщал у дома, и средният брат решил да тръгне да търси златната птица. Лисицата срещнала и него. Дала му същия съвет, ала и той не се вслушал в него. Стигнал пред двете странноприемници и чул от едната да се носи весела глъчка. Брат му стоял на прозореца и му махал. Средният син не могъл да устои на изкушението, влязъл там и повел радостен и безгрижен живот.

Минало доста време и най-малкият царски син поискал да тръгне на път, за да опита щастието си, но бащата не го пуснал.

— Защо да ходи — рекъл царят, — и той няма да намери златната птица, както не я намериха и братята му. А ако му се случи някое премеждие, няма да знае какво да прави, защото не е от твърде умните.

Ала момъкът бил упорит и накрая успял да се наложи — баща му го пуснал.

Пред гората пак стояла лисицата и помолила момъка да я пощади, като в замяна му дала същия съвет. Момъкът бил милостив и рекъл:

— Не бой се, лисанке, няма да ти сторя нищо лошо.

— Няма да съжаляваш — отвърнала лисицата. — А за да стигнеш по-бързо, качи се на опашката ми.

Седнал той на опашката й и лисицата хукнала презглава напред, та в косите му засвистял вятърът. Стигнали в селото, слязъл момъкът, послушал съвета на лисицата и без да се замисля, влязъл в неугледната странноприемница, където пренощувал спокойно.

Тръгнал на другата заран пак, а лисицата го чакала сред полето и му рекла:

— Сега ще ти кажа какво още да направиш. Върви все направо, накрая ще стигнеш до дворец, пред който лежи цяла дружина войници, но ти не се плаши от тях, защото всички спят. Спокойно мини, влез в двореца и прекоси всички зали, докато се озовеш в една малка стая, където е закачена дървена клетка. В нея е златната птица. Наблизо е окачена празна клетка, която е златна. Недей да местиш птицата от дървената клетка в златната, защото ще си изпатиш!

Лисицата изрекла това, изопнала опашка, царският син седнал на нея, а тя хукнала презглава напред, та в косите му засвистял вятърът. Щом пристигнал в двореца, момъкът заварил всичко така, както му казала лисицата. Намерил и стаичката, а там в проста дървена клетка била златната птица. До нея се намирала другата, златната клетка. Трите златни ябълки се търкаляли по земята. Момъкът обаче си помислил, че ще бъде смешно да остави хубавата птица в простата и грозна клетка, отворил вратичката, хванал птицата и я пуснал в златната. Ала тя в същия миг изкрещяла пронизително, събудили се войниците, втурнали се в стаята и отвели момъка в тъмницата.

На другата сутрин го изправили пред съда, който го осъдил на смърт, тъй като той си признал всичко. Въпреки това царят обещал да му подари не само живота, но и златната птица, при условие че му доведе златния кон, който препускал по-бързо и от вятъра.

Тръгнал царският син пак на път, но бил натъжен и често въздишал, защото не знаел къде ще намери златния кон. Ала неочакано видял седнала край пътя старата си приятелка лисицата.

— Видя ли — рекла лисицата, — не ме послуша и ето какво стана. Ала не падай духом, аз ще се погрижа за тебе и ще те науча как да намериш златния кон. Ще вървиш все направо, докато стигнеш до един дворец. Там в конюшнята се намира конят. Пред конюшнята ще видиш налягали конярите, но те спят и няма да те чуят, така че спокойно ще изведеш златния кон. Ала помни едно: сложи му простото седло от кожа и дърво, а не златното, окачено до него, защото ще си изпатиш!

После лисицата изопнала опашката си, царският син седнал на нея и тя хукнала презглава напред, та в косите му засвистял вятърът.

Всичко станало така, както казала лисицата, и той влязъл в конюшнята, където бил златният кон. Но щом се наканил да му сложи простото седло, си помислил: „Ще загрозя хубавото животно, като му сложа това седло, което не му подхожда.“ Оставил простото седло, взел златното и го сложил на коня, но той в същия миг почнал високо да цвили, конярите се събудили, заловили момъка и го хвърлили в тъмницата.

На другата сутрин съдът го осъдил на смърт, но царят обещал да му подари не само живота, но и златния кон, ако момъкът успее да му доведе хубавата принцеса от златния дворец.

Тръгнал момъкът тъжен на път, но за щастие скоро срещнал своята предана приятелка лисицата.

— Заслужаваш да те оставя да се мъчиш — рекла тя, — но защото ми е жал за тебе, ще ти помогна още веднъж в бедата. Този път води право към златния дворец. Ще стигнеш там вечерта, когато всичко е притихнало. Тогава прекрасната принцеса отива в банята да се къпе. Щом влезе вътре, спусни се към нея и я целуни, тя ще те последва и ти ще можеш да я отведеш със себе си. Но не й разрешавай да се сбогува с родителите си, защото ще си изпатиш.

После лисицата изопнала опашката си, царският син седнал на нея и тя хукнала презглава напред, та в косите му засвистял вятърът.

Стигнал момъкът пред златния дворец и всичко било така, както му казала лисицата. Почакал той до полунощ, когато всичко живо заспало и хубавата девойка влязла в банята. Тогава се спуснал към нея и я целунал. Тя му рекла, че на драго сърце ще тръгне с него, но го помолила със сълзи на очи да й позволи първо да се сбогува с родителите си.

Отначало той устоял на молбите й, но когато тя се разплакала по-силно и се хвърлила в нозете му, той отстъпил. Щом девойката се изправила до ложето на баща си, той и всички в двореца се събудили, заловили момъка и го хвърлили в тъмницата.

На другата сутрин царят му рекъл:

— Ти си осъден да загубиш живота си, но аз ще те помилвам, ако успееш да махнеш планината, която се издига пред прозорците и ми пречи да видя какво става отвъд нея. Трябва да свършиш тази работа за осем дни. Успееш ли, ще ти дам за награда дъщеря си.

Запретнал се царският син, копаел с кирката и изхвърлял пръстта с лопатата, не си почивал нито миг, но когато след седем дни видял колко малко е свършил, разбрал, че целият му труд е отишъл на вятъра. Изпаднал в отчаяние, но вечерта дошла лисицата и рекла:

— Не заслужаваш да се грижа толкова за тебе, но хайде върви да спиш, аз ще свърша работата.

Събудил се той на другата сутрин, погледнал през прозореца и какво да види? Планината я нямало. Зарадвал се момъкът и отишъл веднага при царя да му каже, че условието е изпълнено.

prikazki_princ.png

Колкото и да не му било приятно, царят трябвало да удържи на думата си и да му даде дъщеря си.

Тръгнали сега двамата на път и след малко срещнали преданата лисица.

— Ти наистина взе най-хубавото — рекла му тя, — но на девойката от златния замък подобава и златният кон.

— Как бих могъл да го получа? — попитал момъкът.

— Ще ти кажа — отвърнала лисицата. — Най-напред ще заведеш прекрасната девойка на царя, който те изпрати в златния дворец. Там ще настане небивала радост, ще ти дадат на драго сърце златния кон и сами ще го изведат от конюшнята. Яхни го незабавно и подай на всички ръка за сбогом, накрая и на хубавицата. Уловиш ли ръката й, метни девойката с един замах на седлото и смушкай коня. Никой няма да може да те догони, защото конят лети по-бързо от вятъра.

Всичко минало благополучно и царският син отвлякъл хубавата девойка на златния кон. Лисицата тичала след тях и по някое време му казала:

— Сега ще ти помогна да отнесеш и златната птица. Щом наближиш двореца, свали девойката от коня. Аз ще я пазя. После влез на златния кон в двора. Като те видят, ще настане голяма радост и сами ще ти изнесат златната птица. Вземеш ли клетката, препусни назад към нас, за да вземеш и девойката.

Тази задача също била изпълнена и царският син решил да се прибере у дома със съкровищата си, но лисицата му рекла:

— Сега трябва да ме наградиш за помощта ми.

— Какво искаш? — попитал момъкът.

— Като стигнем в гората, застреляй ме и отрежи главата и лапите ми.

— Хубава благодарност! — рекъл царският син. — Не, това не мога да направя.

Лисицата рекла:

— Щом не искаш да го направиш, трябва да те напусна. Ала преди да си отида, ще ти дам още един съвет. Пази се от две неща: не купувай месо от бесилка и не сядай на ръба на кладенец!

Изрекла това и побягнала към гората, а момъкът си помислил: „Чудно животно! Гледай какво му е дошло на ума! Кой мисли да купува месо от бесилка! Пък и никога не съм изпитвал желание да седна на ръба на кладенец.“

Продължил пътя си с прекрасната девойка и минал пак през селото, в което били останали братята му. Заварил голяма глъчка, затова попитал какво се е случило. Отговорили му, че щели да бесят двама нехранимайковци.

Щом се приближил, видял, че се канели да бесят братята му, които били извършили разни престъпления и прахосали цялото си състояние. Той веднага попитал дали не може да ги освободят.

— Ако платиш за тях, може — отговорили хората. — Ала какво те е прихванало да си хвърляш парите на вятъра и да откупваш тия злосторници?

Но той не се замислил нито за миг и платил за тях, а след това продължили заедно пътя си.

Стигнали в гората, където ги срещнала лисицата, и въпреки че слънцето прежуряло, там било прохладно и приятно. Затова двамата братя рекли:

— Хайде да си починем малко тук до кладенеца, да похапнем и да пийнем водица.

Съгласил се с тях и най-малкият брат и докато разговаряли, без да се замисли, седнал на ръба на кладенеца. Двамата братя това и чакали, блъснали го и той паднал, а те взели девойката, златния кон и птицата и се прибрали в двореца на баща си.

— Носим ти не само златната птица — рекли те, — но и златния кон, и девойката от златния дворец.

Голяма била радостта на всички, но конят не се докосвал до храната в яслата, птицата не пеела, а девойката само седяла и плачела.

Ала малкият брат не загинал. За щастие кладенецът бил сух и момъкът паднал на мек мъх, без да се нарани, но не можел да излезе оттам. Преданата лисица не го изоставила и в тази беда, скочила при него и му се скарала, че е забравил нейния съвет.

— Не мога да те оставя така — рекла тя, — ще ти помогна да излезеш.

Казала му да се хване за опашката й и да се държи здраво и така го изтеглила.

— Още не си в безопасност — добавила тя, — братята ти не бяха сигурни в смъртта ти, затова са обградили гората с пазачи. Мернеш ли се, ще те убият.

Край пътя седял един сиромах, затова момъкът разменил дрехите си с него и по този начин стигнал в царския дворец. Никой не го познал, ала птицата зачуруликала, конят почнал да се храни, а хубавата девойка престанала да плаче.

Царят учуден попитал:

— Какво значи това?

А девойката отвърнала:

— Сама не зная, но бях много натъжена, а сега съм много весела. Нещо ми подсказва, че истинският ми годеник се е завърнал.

После разказала какво се е случило, макар че другите братя я били заплашили със смърт, ако ги издаде. Царят заповядал да дойдат всички хора от двореца. Появил се и момъкът в дрипите като сетен сиромах, но девойката тутакси го познала и се хвърлила на врата му. Злобните братя били хванати и посечени, а той се оженил за хубавата девойка и бил провъзгласен за престолонаследник.

Ами какво станало с клетата лисица?

Минало дълго време. Царският син отишъл веднъж в гората, а там го срещнала лисицата и рекла:

— Сега ти притежаваш всичко, което си пожелаеш, а моята злочестина не свършва. Ти имаш власт, за да ме избавиш.

И пак му се замолила горещо да я застреля и да й отреже главата и лапите. Накрая той склонил и щом направил това, лисицата се превърнала в човек. Този човек бил братът на хубавата принцеса, най-сетне избавен от магията, която тежала над него. И от този ден насетне те били честити до края на живота си.

Бедното момче в гроба

Живяло някога бедно пастирче. Неговите родители починали и то трябвало да прислужва на един богат човек, а в замяна да получава подслон и храна. Господарите му обаче имали лоши сърца. Въпреки богатството си били стиснати и злобни, свидел им се всеки залък хляб. Горкото момче работело много, ала получавало малко за ядене, по-често ядяло бой.

Веднъж трябвало да пази квачката с пилетата, но тя ги извела през оградата от жив плет. В това време налетял ястребът и я отмъкнал във висините. Момчето закрещяло с всички сили:

— Крадец, крадец, разбойник!

Ала виковете му не помогнали. Ястребът не изпуснал плячката си. Мъжът чул шума, изскочил навън и щом разбрал, че квачката му я няма, изпаднал в ярост и напердашил момчето така, че то няколко дни не можело да се движи.

После трябвало да пази пилетата, но това било още по-трудно, тъй като те сновели в различни посоки. Затова то решило да ги върже всичките на една връв, защото смятало, че ястребът няма да може да му ги открадне. Ала се заблуждавало. След няколко дни, когато заспало, изморено от многото тичане и гладуване, хищната птица долетяла и сграбчила едно от пиленцата. Но тъй като другите били навързани за него, ястребът отмъкнал всичките, кацнал на едно дърво и ги излапал едно след друго. В този миг селянинът се прибрал вкъщи, видял каква беда го сполетяла, разярил се и набил момчето така, че то трябвало да лежи в постелята си няколко дни.

Когато отново се изправило на крака, господарят му рекъл:

— Твърде глупав си, за да те използвам като пазач, затова ще станеш куриер.

Като начало го изпратил да занесе на съдията кошница с грозде и едно писмо. По пътя гладът и жаждата така започнали да мъчат горкото момче, че то изяло два грозда. Занесло кошницата на съдията, ала той прочел писмото и рекъл:

— Липсват два грозда.

Момчето чистосърдечно си признало, че е изяло гроздовете, измъчвано от глада и жаждата. Съдията написал писмо на селянина и поискал пак да му изпрати грозде. И този път момчето трябвало да го отнесе заедно с едно писмо. По пътя отново го замъчили гладът и жаждата и то пак изяло два грозда, но преди това взело писмото от кошницата, пъхнало го под един камък и седнало на него, за да не види писмото това, което ще направи, и после да го издаде. Ала съдията и сега заговорил за липсващите гроздове.

— Ох — въздъхнало момчето, — как разбрахте? Писмото не би могло да знае, защото преди това го бях скрил под един камък.

Съдията се засмял на простодушието му и изпратил на селянина писмо, в което му заповядвал да се грижи по-добре за клетото момче, да не го лишава от храна, но и да го учи какво е добро и какво — не.

— Сега ще ти покажа какво е добро и какво не е — рекъл безсърдечният и алчен човек, щом прочел писмото. — Щом искаш да ядеш, трябва и да работиш, а извършиш ли нещо нередно, ще бъдеш надлежно поучен с пръчката.

На другия ден той дал на сирачето да върши тежка работа. Трябвало да нареже няколко бали слама за фураж на конете. И го заплашил:

— След пет часа ще се върна и ако дотогава сламата не е нарязана, ще те напердаша така, че да не можеш да мръднеш.

После селянинът отишъл с жена си, ратая и прислужницата на панаир и не оставил на момчето дори залък хляб. То седнало на една бала слама и започнало с всички сили да се труди. Тъй като му станало горещо, съблякло елечето си и го хвърлило върху сламата. Ала от страх, че няма да свърши, режело непрекъснато и в усърдието си незабелязано нарязало заедно със сламата и елечето. То твърде късно забелязало случилото се, което не можело да се поправи.

— Сега вече е свършено с мен — извикало то. — Злият човек неслучайно ме заплаши, а като се върне и види какво съм направил, ще ме пребие до смърт. По-добре да се самоубия.

Веднъж момчето било чуло как жената на богаташа казала:

— Под леглото съм оставила гърне с отрова.

Но тя рекла това само за да плаши ония, които обичали да крадат. Всъщност в гърнето имало мед. Момчето пропълзяло под леглото, измъкнало гърнето и изяло меда.

„Виж ти — рекло си то, — хората говорят, че смъртта била горчива, а тя е толкова сладка. Нищо чудно, че селянката толкова често си я пожелава.“

После седнало на балата и зачакало да умре. Но вместо да губи силите си, почувствало се по-силно от всякога.

„Сигурно не е било отрова — помислило си то. — Веднъж селянинът каза, че в раклата му имало шишенце с отрова за мухи. Сигурно тя е истинската отрова, от която ще мога да умра.“

Но течността в шишенцето не била отрова за мухи, а унгарско вино. Момчето донесло бутилката и я изпило до дъно.

„И тази смърт е сладка“ — казало си то. Въпреки че виното скоро го ударило в главата и взело да го замайва, а това го накарало да си помисли, че краят му наближава.

— Чувствам, че ще умра — казало то. — Затова най-добре е да отида в църковното гробище и да потърся някой гроб.

Заклатушкало се нататък, стигнало гробището, легнало в един прясно изкопан гроб и се унесло в дрямка.

Наблизо имало кръчма, където празнували сватба. Щом чуло музиката, то си помислило, че вече е в рая, и после постепенно изпаднало в несвяст. Горкото момче не се събудило повече. Топлината на виното и студенината на нощната роса му отнели живота и то останало в гроба, в който само легнало.

Щом получил вестта за смъртта на момчето, селянинът се уплашил, че ще го изправят пред съда, и припаднал. Жена му, която клечала до огнището с тава, пълна с мас, се спуснала да му помогне. Огънят обаче обхванал тавата, плъзнал из цялата къща и след някой и друг час всичко се превърнало в пепел.

Останалите години от живота си алчните хора прекарали в угризения на съвестта и в пълна бедност.

Старото куче

Един селянин имал вярно куче на име Султан. Когато то остаряло и му опадали всичките зъби, не можело вече нищо да захапе здраво. Веднъж селянинът стоял с жена си пред пътната врата и рекъл:

— Утре ще застрелям стария Султан, не го бива вече за нищо.

Съжалила се жената над вярното животно и рекла:

— Той ни служи честно и почтено много години, затова сега би трябвало да го храним и даром.

— Ами! — отвърнал мъжът. — Той няма вече нито един зъб в устата си и не може да плаши крадците. Вярно, че ни е служил добре, но пък ние в замяна сме го хранели толкова време.

Бедното куче, което лежало изтегнато на слънце недалеко от тях, чуло всичко и се натъжило. Но то имало един добър приятел — вълка. Отишло вечерта при него в гората и му разказало за тежката участ, която го очаквала.

— Слушай, побратиме — рекъл вълкът, — не падай духом, аз ще ти помогна в бедата. Ето какво измислих. Утре рано твоят господар ще отиде с жена си да коси сено; ще вземат и малкото си дете, защото вкъщи няма кой да го наглежда. Когато работят, те обикновено оставят детето на сянка зад драките. Легии близо до него, уж че искаш да го пазиш. После аз ще изскоча от гората и ще грабна детето, а ти ще се спуснеш след мен, уж за да го спасиш. Тогава аз ще го пусна на земята, ти ще го вдигнеш и ще го върнеш обратно на родителите му. Те ще помислят, че си го спасил, ще ти бъдат много благодарни и даже няма да им мине през ума да ти сторят зло. Така ще заслужиш милостта им и занапред няма да те лишават от нищо.

Харесал този план на кучето. Всичко станало точно така, както било уговорено. Като видял вълка да бяга през полето с детето му, бащата се развикал. Но после видял, че старият Султан носи детето обратно, зарадвал се, помилвал кучето и рекъл:

— Косъм няма да падне от тебе и ще ядеш даром хляба ми, докато си жив.

А на жена си казал:

— Върви веднага вкъщи и приготви попара от бял хляб за стария Султан, защото той няма зъби да дъвче. Донеси и възглавницата от моя креват, ще му я подаря да си лежи на нея.

От този ден нататък животът на старото куче станал от хубав по-хубав. Скоро след това го навестил вълкът и му станало драго, че всичко се наредило така добре.

— Но, побратиме — рекъл му той, — сега пък ти ще се престориш, че не виждаш нищо, ако ми падне сгода да отмъкна някоя тлъстичка овца от твоя господар. Животът става от ден на ден все по-труден.

— Няма да я бъде тази работа! — отвърнало старото куче. — Аз ще остана верен на господаря си и няма да допусна да му се напакости!

Вълкът помислил, че кучето не говори сериозно, и през нощта се промъкнал да отвлече някоя овца. Но селянинът, комуто верният Султан издал намеренията на вълка, го издебнал и му начесал здравата гърба с бухалката. Нямало що, плюл си вълкът на петите, но креснал на кучето:

— Почакай, неблагодарнико, ще ми платиш с лихвите!

Изпратил вълкът на другата заран глигана да повика кучето в гората — там да си разчистят сметките, а старият Султан нямало кого да повика за съюзник, освен един котарак със счупен крак. Като тръгнали дружно към гората, клетият котарак непрекъснато куцал и от болка изпъвал опашката си нагоре.

Вълкът и неговият съюзник глиганът били вече на уреченото място, но като видели противника си да иде, помислили изопнатата опашка на котарака за сабя. А като видели още как клетото животно подскача на три крака, помислили, че то всеки път се навежда към земята да вземе камък, та после да ги замеря.

Изплашили се двамата, глиганът се скрил в храстите, а вълкът се метнал на едно дърво.

Пристигнали кучето и котаракът на мястото и се учудили, че нямало никой. Но глиганът не успял да се скрие добре — ушите му стърчели навън. И докато котаракът се оглеждал внимателно, глиганът мръднал с уши. Котаракът помислил, че там шавнала мишка, скочил и захапал здравата едното ухо. Разпищял се ужасно глиганът, хукнал да бяга и викал:

— Ето го виновника там на дървото!

Кучето и котаракът погледнали нагоре и видели вълка. Той се уплашил от двамата смелчаци, слязъл смирен при тях и обещал от сега нататък да живее с кучето в мир.

Заекът и таралежът

Историята, която сега ще чуете, може да ви се стори невероятна, но тя е действителна, защото дядо ми, който ми я разправи, при това с голямо удоволствие, обичаше да казва:

— Сигурно е истинска, сине мой, иначе нямаше да бъде разказвана.

А ето и самата история.

Една неделна сутрин през есента елдата цъфтяла, слънцето греело на небето, сутрешният вятър повявал над стърнищата, чучулигите пеели във въздуха, пчелите жужели в елдата, а хората отивали към църквата за неделната литургия. Всички били доволни. В добро настроение бил и таралежът.

Той стоял със скръстени ръце пред вратата на своята къща, гледал наоколо и си тананикал някаква песен. Както си пеел, изведнъж му хрумнало, че би могъл, докато жена му изкъпе децата и ги облече, той да се поразходи из полето и да види как расте репицата му. Репицата растяла близо до къщата му и той обичал да си хапва от нея заедно със семейството си, та затова я смятал за своя. Речено — сторено.

Таралежът затворил вратата след себе си и тръгнал към полето. Не бил се отдалечил много от къщи и тъкмо искал да заобиколи трънака, който доста се бил разраснал, за да навлезе в нивата с репицата, когато насреща му изскочил заекът. Той пък бил тръгнал да огледа зелето си. Щом видял заека, таралежът учтиво го поздравил с „добро утро“. Заекът пък, който се смятал за изискан, бил всъщност страшно надменен и не отвърнал на поздрава на таралежа, а казал подигравателно:

— Как така си излязъл толкова рано из полето?

— Разхождам се — отвърнал таралежът.

— Разхождаш ли се? — усмихнато попитал заекът. — Струва ми се, че би могъл да използваш нозете си за нещо по-добро!

Последните думи на заека страшно разстроили таралежа, защото той понасял всичко, но не позволявал да се каже нещо за краката му, понеже по природа били криви.

— Ти пък да не мислиш, че можеш да направиш нещо повече със своите крака? — троснато попитал таралежът.

— Точно така си мисля — рекъл заекът.

— Това трябва да се провери — важно казал таралежът. — Обзалагам се, че ако се надбягваме, ще те надмина!

— Ще се пръсна от смях! Ти да ме надминеш, с кривите си крака! — рекъл заекът. — От мен да мине, щом гориш от желание, но кажи какъв ще бъде облогът.

— Един златен талер и бутилка коняк — отвърнал таралежът.

— Дадено — рекъл заекът, — да си стиснем ръцете и можем да започнем веднага.

— Не, няма защо да бързаме толкова — казал таралежът. — Първо ще се прибера вкъщи, за да пийна нещо. След около половин час ще се върна на същото място.

И таралежът си тръгнал, а заекът доволен останал да чака. По пътя таралежът си мислел: „Заекът разчита на дългите си крака, но аз ще го науча. Той наистина е изискан господин, но все пак е глупак и ще си плати за това.“

Щом стигнал у дома, той рекъл на жена си:

— Жено, облечи се бързо, трябва да дойдеш с мен на полето.

— Какво се е случило? — попитала жена му.

— Обзаложих се със заека на един златен талер и бутилка коняк. Ще се надбягвам с него, но ти също ще бъдеш там.

— О, Боже — завайкала се жената на таралежа, — ум нямаш ли, как ще се надбягваш със заека?

— Затваряй си устата, жено — отвърнал таралежът, — това е моя работа. Не се бъркай в мъжките работи. Обличай се и да тръгваме!

Какво можела да направи жената на таралежа? Ще не ще, трябвало да го последва. По пътя таралежът й рекъл:

— Слушай ме сега внимателно! Ще се надбягваме на голямата нива. Ще започнем да бягаме от горната страна — заекът ще бяга в едната бразда, а аз в другата. Ти няма да правиш нищо, само ще стоиш тук, долу, в браздата, а когато заекът пристигне, ще му извикаш: „Отдавна съм тук!“

Стигнали те до нивата. Таралежът посочил мястото на жена си и тръгнал нагоре по браздата. Щом стигнал до края, видял заека, който го очаквал.

— Ще започваме ли? — рекъл той.

— Да, готов съм — отвърнал таралежът.

После всеки застанал в своята бразда. Заекът преброил „едно, две, три“ и хукнал като ураганен вятър надолу. Таралежът пробягал около три крачки, свил се в браздата и останал спокойно да си лежи там. Когато заекът с пълна скорост стигнал в долния край на нивата, жената на таралежа му извикала:

— Отдавна съм тук!

Заекът се стъписал и дори през ум не му минало, че това може да не е таралежът. На всички е известно, че жената на таралежа изглежда точно така, както и самия таралеж, нейния мъж.

Заекът само си помислил: „Той не е играл честно!“

После извикал:

— Ще тичаме още веднъж. Този път в другата посока!

Едва изрекъл тези думи и се спуснал като ураганен вятър нагоре. Жената на таралежа останала спокойно на своето място. Когато заекът пристигнал в горния край на нивата, насреща му таралежът извикал:

— Отдавна съм тук!

Ядосан от случилото се, заекът рекъл:

— Ще тичаме още веднъж!

— Нямам нищо против — отвърнал таралежът, — можем да тичаме, докато имаш сили и въздух.

Така заекът бягал още седемдесет и три пъти, а таралежът винаги го изпреварвал. Всеки път, когато заекът пристигал в долния или в горния край на браздата, таралежът или жена му казвали:

— Отдавна съм тук!

На седемдесет и четвъртия път заекът не стигнал до края. По средата на нивата той се строполил на земята и останал да лежи там. А таралежът взел спечеления талер и своята бутилка коняк, извикал жена си и двамата си тръгнали доволни към къщи. И ако не са умрели, сигурно живеят още там. И тъй като таралежът спечелил състезанието със заека на полето край Букстенхунд, оттогава нито един заек не е имал смелостта да се обзаложи и да се надбягва с таралеж от Букстенхунд.

Поуката от приказката е, че никой, дори да се смята за най-добър, не трябва да се подиграва с другите, та даже и с един обикновен таралеж. А реши ли да се жени, най-добре е да си вземе жена, която да изглежда точно както него.

Кукумявката

Преди няколко века, когато хората още не били толкова умни, колкото са днес, в един малък град се случила странна история.

През нощта от съседната гора прелетяла кукумявка и се озовала в хамбара на един гражданин. През деня не се осмелила да изхвръкне от страх, че другите птици, като я видят, ще се разкряскат страхотно и останала в скривалището си.

Сутринта, когато ратаят влязъл, за да вземе слама, толкова се уплашил от свитата в ъгъла кукумявка, че начаса побягнал да съобщи на господаря си, че в хамбара има чудовище, каквото не бил виждал през живота си. То страшно въртяло очи и като нищо можело да погълне всекиго.

— Добре те познавам — рекъл господарят. — Смелостта ти стига да гониш косовете по полето, но видиш ли умряла кокошка, най-напред вземаш тояга, и тогава се приближаваш до нея. Ще трябва сам да видя чудовището — добавил той.

Казал това и смело влязъл в хамбара. Ала щом съзрял странното и грозно животно, изплашил се не по-малко от своя ратай и с няколко скока се озовал навън. После се затичал при съседите си и горещо ги замолил да му помогнат, като прогонят непознатия звяр. И без друго целият град щял да изпадне в беда, ако чудовището успеело да се измъкне от хамбара.

Вдигнала се голяма врява и шум по всички улици. Гражданите пристигали, въоръжени с пики, вили, коси и брадви, сякаш щели да потеглят на бой с неприятелска войска. Накрая се явили и градските съветници начело с кмета. Като се строили в редици, тръгнали към хамбара и го обкръжили от всички страни. После най-сърцатият от тях пристъпил напред и влязъл вътре с насочено копие, но бързо изскочил обратно със страшен вой и с пребледняло лице, без да може да каже нито дума. Още двама се престрашили да влязат, но и с тях се случило същото.

Накрая пред всички застанал едър, силен мъж, известен с воинските си подвизи. Той рекъл:

— Само с гледане няма да прогоните чудовището. Трябва да се пипа здраво, но това, което виждам, е, че всички сте се превърнали в баби и никой няма желание да се бори.

След тези думи наредил да му донесат ризницата, меча и копието. Всички славели неговото безстрашие, макар повечето да били загрижени за живота му. Разтворили двете врати на хамбара и видели кукумявката, която междувременно била кацнала по средата на дебела напречна греда. Юнакът заповядал да му донесат стълба и, като я поставили, заизкачвал се нагоре. Всички завикали да се държи мъжки, като му препоръчвали да се уповава на Свети Георги, който убил дракона. Скоро мъжът стигнал горе и кукумявката усетила, че се качва за нея. Объркана от врявата на хората, тя не знаела накъде да се измъкне, наежила перушината си, завъртяла очи, затракала с клюна, разперила крила и забухала с дрезгав и зловещ глас.

— Удряй, удряй! — викало множеството отвън на безстрашния герой.

— Ако някой застане тук, дето съм аз, няма да крещи „удряй“.

Наистина поставил крак на още едно стъпало по-нагоре, но захванал така да се тресе, че му призляло и започнал да слиза надолу.

И така не останал никой, който да се осмели да се изложи на опасността.

— Чудовището — казвали те — с тракането на клюна си и с дъха си рани смъртно най-силния мъж измежду нас, та ние, другите, ли ще можем да направим нещо?

Съвещавали се дълго какво да сторят, за да не загине целият град. Дълго време всичко изглеждало безнадеждно, докато кметът не намерил изход.

— Смятам — рекъл той, — че можем да съберем пари и да платим на стопанина хамбара с всичко, каквото се намира в него: жито, слама и сено. После ще подпалим сградата и ще изгорим с нея и страшния звяр. Не бива да се скъпим.

Всички се съгласили. Подпалили хамбара от четирите страни и с нея изгоряла горката кукумявка.

Който не вярва, да отиде там и да попита.

Верният Йоханес

Живял някога един стар крал. Когато се разболял и си помислил, че сигурно няма да може да стане повече от постелята си, че тя ще му бъде смъртното ложе, той заповядал:

— Повикайте верния ми Йоханес.

Верният Йоханес бил любимият му слуга, а го наричали така, защото цял живот бил винаги верен на краля. Приближил се Йоханес до постелята на своя крал, а той му казал:

— Верни ми Йоханес, чувствам, че наближава краят ми, и имам една голяма грижа — моя син. Той е още твърде млад и невинаги може да прецени как да постъпи най-правилно. Ако не ми обещаеш да го напътстваш и да му бъдеш като роден баща, няма да мога спокойно да умра.

— Никога няма да го оставя и ще му служа вярно, дори ако трябва да заплатя с живота си — отговорил верният Йоханес.

Като чул това, старият крал казал:

— Сега вече мога спокойно да умра — и продължил. — След моята смърт трябва да му покажеш целия замък, всички стаи, зали и подземия и всички съкровища, които са в двореца. Само не му отваряй последната стая в дъното на дългия коридор — там е скрит портретът на младата кралица от Златния замък. Ако синът ми види нейния лик, веднага ще пламне от безумна любов, ще падне в несвяст и ще го грози голяма опасност. Ти трябва да го предпазиш от това.

Верният Йоханес още веднъж обещал на стария крал, че ще изпълни заръките му. Тогава кралят спокойно отпуснал главата си на възглавницата и склопил очи.

След като погребали стария крал, верният Йоханес разказал на младия крал какво обещал на смъртното ложе на баща му и казал:

— Ще устоя на думата си, ще ти бъда верен, както бях верен на баща ти, дори ако трябва живота си да дам за теб.

Минала панихидата и верният Йоханес рекъл на младия крал:

— Дойде време да видиш наследството си, искам да ти покажа бащиния ти замък.

И го развел навсякъде — показал му всички съкровища и великолепни покои, но не му отворил само една стая — тази, в която бил скрит опасният портрет. А той бил сложен така, че само да открехнеш вратата, веднага го виждаш. И бил нарисуван толкова изкусно, че ти се струвало, че девойката е жива и на света няма по-прекрасна и по-мила от нея. Младият крал забелязал, че верният Йоханес винаги пропускал една врата и го попитал:

— Защо нито веднъж не отвори тази врата?

— Там има едно нещо, от което ти много ще се уплашиш — отговорил верният Йоханес.

Но младият крал настоявал:

— Аз обходих целия замък и искам да разбера какво толкова има в тази стая — приближил се до вратата и понечил да я отвори насила.

Верният му слуга успял да го удържи и му казал:

— Обещах на баща ти преди неговата смърт, че ти никога няма да видиш онова, което е в тази стая — това може да ти донесе голямо нещастие.

— О, не — отвърнал младежът, — ако не вляза в тази стая, няма да имам нито миг покой. Няма да мръдна оттук, докато не отключиш вратата.

Разбрал верният Йоханес, че нищо повече не може да се направи и със свито сърце извадил ключа. Отключил вратата и влязъл пръв, като се надявал, че зад гърба му младият крал няма да види портрета, но и това не помогнало — младежът се вдигнал на пръсти и през рамото на слугата зърнал портрета.

Щом видял изображението на девойката, а тя била толкова прекрасна, цялата блестяла в злато и скъпоценни камъни, младият крал мигом паднал в несвяст. Верният Йоханес го вдигнал на ръце, отнесъл го в покоите му и с тревога си помислил: „Сбъдна се предсказанието — ето го нещастието! Боже мой, какво ли още ще се случи?“ Той донесъл на младежа малко вино да се съвземе и да се подкрепи. Щом дошъл на себе си младият крал, първата му дума била:

— Коя е тази прекрасна девойка на портрета?

— Това е кралицата от Златния замък — отговорил верният Йоханес.

— Моята любов към нея е толкова безгранична, че ако всички листа по дърветата можеха да говорят, то и те не биха ми стигнали да изразя чувствата си. Готов съм да умра, за да спечеля любовта й. Ти трябва да ми помогнеш, Йоханес, ти си най-преданият ми слуга.

Дълго мислил верният Йоханес как да постъпи, но да се стигне до покоите на кралицата от Златния замък било невъзможно. Най-накрая измислил и казал на младия крал:

— Всичко, което заобикаля кралицата, е направено от чисто злато — столовете, масите, съдовете, чиниите, приборите и цялата покъщнина. В съкровищницата си имаш пет тона злато. Заповядай на майсторите златари да изработят от един тон злато различни съдове, предмети, птици, диви и вълшебни зверове. Това ще се хареса на кралицата от Златния замък и тогава ще заминем с подаръците да си опитаме късмета.

Наредил кралят веднага да съберат най-добрите майстори златари. И започнали те да работят ден и нощ, докато измайсторили най-прекрасните златни изделия. Натоварили всичко на кораба, а верният Йоханес и младият крал се преоблекли като търговци, за да не ги познае никой. Отплавали в открито море и пътували дълго, дълго, докато най-сетне пристигнали в кралството, където живеела кралицата от Златния замък.

Верният Йоханес казал на младия крал да остане на кораба и да го чака.

— Ще се опитам да доведа кралицата със себе си, а вие се погрижете всичко да е наред — сложете на показ златните предмети и украсете кораба.

А верният Йоханес сложил в престилката си няколко от златните съдове, слязъл на брега и тръгнал право към Златния замък. Като се приближил до кралския двор, видял едно красиво момиче да налива вода от извора в две златни ведра. Тъкмо се обърнало да си ходи, когато забелязало непознатия и го попитало кой е и какво търси. Верният Йоханес отговорил:

— Търговец съм — и развързал престилката си, като й предложил да разгледа съдовете.

— Ах, какви прекрасни златни вещи! — възкликнала тя, оставила ведрата на земята и захласнато започнала да разглежда всичко едно по едно.

— О, трябва да ги покажете на моята кралица, тя така обича златни предмети и сигурно ще ги купи всичките!

Тя хванала за ръката верния Йоханес и го повела право в замъка. Видяла кралицата златните предмети, много ги харесала и казала:

— Купувам ги всичките, те са дело на изкусни майстори.

Но верният Йоханес казал:

— О, аз съм само слуга на богат търговец и това, което донесох тук, не е нищо в сравнение с онова, което е на кораба на моя господар. Там се намира най-прекрасното, най-драгоценното, което някога е било направено от злато.

Кралицата поискала веднага да й донесат всичко в замъка, но верният слуга рекъл:

— О, кралице, за това ще са нужни много дни, защото златните неща там са безчет и за да ги наредим, няма да стигнат дори всичките зали на вашия дворец…

При тези думи любопитството и страстта на кралицата толкова нараснали, че тя най-накрая казала:

— Води ме тогава на кораба, готова съм да дойда и сама да погледна съкровищата на твоя господар.

prikazki_tsar.png

Зарадвал се верният Йоханес и я завел на кораба. А младият крал, като я видял, се уверил, че тя била още по-прекрасна от портрета и сърцето му щяло да литне от щастие.

Качила се красавицата на кораба и кралят я завел в трюма да разглежда златните предмети. Без да губи нито минута, верният Йоханес застанал до кормчията и му казал:

— Пускай всички платна, нека корабът да лети като птица!

През това време младият крал започнал да показва на прекрасната девойка изработените от най-добрите майстори златари предмети — чинии, съдове, кубчета, необикновени птици и разни чудновати зверове. Минало много време, докато кралицата разгледала всичко и за щастие не забелязала, че корабът се отдалечавал все повече и повече. Разгледала тя последната вещ, благодарила на търговеца и понечила да си тръгва, ала изведнъж видяла, че корабът се намира далеч от брега в открито море и лети с всичка сила.

— Ах — викнала тя изплашено, — излъгаха ме, откраднаха ме, попаднах в ръцете на някакъв си търговец! По-добре да умра!

Младият крал я хванал нежно за ръката и казал:

— Аз не съм търговец, а крал и не стоя по-ниско по произход от теб. А те отвлякох с хитрост, защото страстно те обичам. Когато видях за първи път портрета ти, паднах в несвяст на земята.

Като чула това, кралицата от Златния замък се успокоила и на драго сърце се съгласила да му стане жена, защото и той покорил сърцето й.

Бързият кораб продължил своя път. Радостен, верният Йоханес седнал на кърмата и засвирил на лютня. Изведнъж забелязал, че над главата му закръжили три врани. Той престанал да свири и се заслушал за какво си говорели, защото прекрасно разбирал техния език. А едната от враните казала:

— Ето, младият крал кара кралицата от Златния замък в своето кралство…

— Да — отговорила втората, — но тя още не му принадлежи.

Третата врана се учудила:

— Как така, та нали е на кораба му?

Отново се обадила първата врана:

— И какъв смисъл има? Още щом слязат на брега, към младия крал ще се приближи риж жребец, който кралят ще поиска да възседне. Ако го направи, ще отлети заедно с него и никога вече няма да види прекрасната си невеста.

Тогава втората врана попитала:

— Нима няма никакво спасение?

— О, има. Ако някой друг скочи бързо на седлото, извади пушката, скрита в кобура, и убие жребеца, младият крал ще бъде спасен. Но кой би могъл да знае, пък и да знае, щом каже на краля, мигом ще се превърне в камък от коленете до петите.

А втората врана рекла:

— Аз пък знам и още нещо. Дори и да бъде убит жребецът, младият крал пак няма да бъде с невестата си. Щом влязат в двореца, на златен поднос ще видят сватбената дреха на младоженеца, сякаш изтъкана от злато и сребро. Ако младият крал я облече, целият ще изгори, защото е направена от сяра и смола.

Намесила се и третата врана:

— Нима няма никакво спасение?

— О, има — казала втората. — Ако някой грабне дрехата с ръкавица, хвърли я в огъня и изгори, младият крал ще бъде спасен. Но кой би могъл да знае, пък и да знае, щом каже на краля, мигом ще се вкамени от коленете до самото сърце.

Тогава третата врана рекла:

— А аз знам още повече. Дори и да изгори сватбената дреха, младият крал пак няма да бъде с невестата си. След сватбата, когато започнат танците и веселбата и младата кралица стане да танцува, изведнъж ще пребледнее и ще падне като мъртва на пода. И ако някой не я вдигне и не изсмуче от дясната й гръд три капки кръв и не ги изплюе, младата невеста наистина ще умре. Но кой би могъл да знае, пък и да знае, щом разкаже на друг, ще се вкамени от главата до петите.

Поговорили си още малко враните и отлетели. А верният Йоханес добре запомнил всичко и много се натъжил. Ако не каже на господаря си за това, което бил чул, ще му се случи нещастието, предсказано от враните, а ако му каже, ще трябва да заплати за това с живота си. Най-накрая решил: „Ще спася господаря си, дори ако трябва да загина заради него!“

Корабът наближил родния бряг и наистина се случило онова, което предсказала първата врана — към тях се приближил прекрасен риж жребец.

— Тъкмо навреме — зарадвал се кралят, — ще препуснем с него до замъка. Когато понечил обаче да го яхне, верният Йоханес излязъл напред, бързо скочил върху коня, извадил от кобура пушката и застрелял рижия жребец.

— Как може да се застреля такъв прекрасен кон, та той можеше да отведе краля в двореца! — развикали се кралските слуги, защото никак не обичали верния Йоханес.

Но младият крал отговорил:

— Замълчете, не го докосвайте, това е моят най-верен Йоханес. Кой знае, може пък и да е за добро.

Стигнали те в двореца, влезли и що да видят — в средата на голямата зала на прекрасен поднос блестяла сякаш изтъкана от злато и сребро сватбена дреха за младоженеца. Приближил се младият крал и тъкмо понечил да я вземе, верният Йоханес го бутнал, взел с ръкавица дрехата и бързо я хвърлил в огъня, където изгоряла.

Слугите започнали отново да негодуват и се разкрещели:

— Сега пък изгоря сватбената дреха на нашия крал…

Но младият крал казал:

— Кой знае, може пък да е за добро. Не го докосвайте, това е верният ми Йоханес!

Вдигнали сватба за чудо и приказ. Като започнали танците, невестата също станала да танцува, а верният Йоханес не я изпускал от очи и внимателно наблюдавал лицето й. Изведнъж тя пребледняла и като мъртва паднала на земята. Верният Йоханес мигом се приближил, вдигнал я на ръце, занесъл я в една стая, застанал на колене и изсмукал от дясната й гърда три капки кръв, след което ги изплюл. И начаса младата кралица започнала да диша и бързо се свестила.

Младият крал видял какво се случило, но не могъл да разбере защо верният Йоханес направил всичко това, разгневил се и заповядал да го хвърлят в тъмницата.

На другата сутрин осъдили верния слуга и го повели към бесилото. Когато застанал вече на ешафода, той попитал:

— Всеки осъден има право преди смъртта си да каже последната си дума, мога ли и аз да направя това?

— Да — отговорил кралят, — давам ти това право.

И тогава верният Йоханес казал:

— Аз съм осъден несправедливо, винаги съм ти бил верен — и разказал за онова, което бил чул от трите врани в морето, и че той направил всичко, за да спаси господаря си.

— О, мой верни Йоханес, помилвам те! — възкликнал младият крал. — Свалете го от бесилото!

Но тъкмо казал верният Йоханес последната дума, паднал ничком на земята и начаса се вкаменил.

Голяма мъка налегнала младия крал и невестата му.

— Ах, колко зле се отплатих за такава голяма вярност! — промълвил той и наредил да отнесат вкамененото тяло на предания му слуга в спалнята до леглото. И често, щом погледът му се спирал на каменния Йоханес, заплаквал и си казвал:

— Какво ли не бих дал да те съживя, верни ми Йоханес!

Минало време и кралицата родила две момчета близначета. И растели те живи и здрави за радост на всички. Един ден кралицата отишла на църква, а децата останали вкъщи да си играят с младия крал. Погледнал той тъжно каменната статуя, въздъхнал и си казал: „Ех, да можех да те съживя, верни ми Йоханес!“ Този път камъкът проговорил:

— Да, ти можеш да ми вдъхнеш отново живот, ако се съгласиш да дадеш най-скъпото си нещо.

Зарадвал се кралят и отвърнал:

— Всичко, което имам на този свят, ще го дам заради теб!

А камъкът промълвил:

— Ако отсечеш със собствените си ръце главите на децата си и ме намажеш с кръвта им, аз ще оживея.

Изплашил се кралят, че трябва да убие любимите си дечица, но си спомнил за голямата вярност на слугата си и това, че верният Йоханес загинал заради него. Грабнал меча и със собствените си ръце отсякъл главите на близнаците си. Намазал с кръвта им камъка и тозчас верният Йоханес се изправил пред него жив и невредим.

— Аз ще възнаградя твоята жертвоготовност — казал верният Йоханес, взел главите на децата, допрял ги до телцата им, намазал раните с кръвта им и те веднага се съживили, започнали да скачат и да си играят, сякаш нищо не е било.

Случилото се още повече зарадвало краля. В този момент той забелязал, че кралицата се връща, и заръчал на верния Йоханес и на двете си деца да се скрият в един голям скрин. Като влязла кралицата, кралят я попитал:

— Помоли ли се в църквата?

— Да — отвърнала тя — и непрекъснато си мислех за верния Йоханес, за това, че заради нас се случи това голямо нещастие.

Тогава кралят й казал:

— Скъпа жено, можем да му върнем живота, но за това трябва да се разделим с двете ни прекрасни дечица и да ги пожертваме.

Пребледняла младата кралица, свило се сърцето й, но отговорила:

— Щом само така можем да го върнем към живота, ще го направим. Безкрайно сме му задължени за неговата вярност.

Много се зарадвал кралят, че и жена му мисли като него, отворил големия скрин и от там излезли усмихнати децата и верният Йоханес.

— Слава Богу, че той вече е спасен и че нашите скъпи дечица са отново с нас.

И й разказал какво се случило. Оттогава всичките заедно заживели щастливо чак до самата си смърт.

Селянинът и дяволът

Живял някога един хитър селянин. За неговите дяволии може много да се разказва. Все пак най-интересна е историята, в която той надхитрява самия дявол.

Един ден селянинът работел на нивата си и се готвел да тръгва към къщи, когато изведнъж видял, че в средата на нивата гори купчина въглища. Обзет от любопитство, той се запътил към огъня и съзрял върху жаравата да седи малък черен дявол.

— Да не би да седиш върху съкровище? — попитал селянинът.

— Така е — отвърнал дяволът. — Седнал съм върху съкровище, в което има толкова злато и сребро, колкото не си виждал през живота си.

— Добре, но в такъв случай съкровището ми принадлежи, защото е в моята нива — рекъл селянинът.

— Ще бъде твое — отвърнал дяволът, — ако в продължение на две години ми даваш половината от реколтата на твоята нива. Имам достатъчно пари, но копнея за плодовете, които ражда земята.

Селянинът започнал да се пазари.

— За да няма спорове при делбата — рекъл той, — ти ще вземеш това, което е над земята, а аз ще прибера това, което е под земята.

Предложението се харесало на дявола, но лукавият селянин засял цвекло. Като дошло времето за прибиране на реколтата, дяволът се явил и поискал да отнесе своите плодове, но не видял нищо друго, освен пожълтели, повехнали листа. През това време селянинът доволен изровил главите на цвеклото.

— Веднъж ти получи право да избираш — рекъл дяволът, — но следващия път това няма да се повтори. Твое ще бъде онова, което расте над земята, а мое — което е в нея.

— Съгласен съм — отвърнал селянинът.

Щом дошло време за сеитбата, селянинът засял не цвекло, а пшеница. Зърното узряло, селянинът отишъл на нивата и ожънал житните стръкове ниско до земята. Когато дяволът дошъл, не намерил нищо друго, освен стърнище и разгневен се спуснал в една пропаст сред скалите.

— Така трябва да бъдат лъгани лисиците — рекъл селянинът.

После отишъл и взел съкровището.

Вретено, совалка и игла

Имало едно време девойка, която още като невръстно дете останала кръгло сираче. В края на селото в малка къщичка живеела нейната кръстница, която изкарвала прехраната си с предене, тъкане и шиене. Старицата взела при себе си клетото дете, научила го да работи и го възпитала във всички добродетели. Ала когато момичето навършило петнадесет години, тя се разболяла, извикала го до леглото си и казала:

— Мила дъще, чувствам, че краят ми наближава. Оставям ти къщичката, в която ще бъдеш защитена от несгодите на времето. Освен това ти оставям вретено, совалка от стан и игла, с които ще си изкарваш честно хляба.

След това я благословила и рекла:

— Бъди добра, така ще сполучиш.

После затворила очи. Когато я погребвали, девойката вървяла след ковчега и плачела горчиво.

Момичето останало да живее в малката къщичка сам-само. Работело усърдно и сякаш във всичко му помагала благословията на добрата старица. Ленът в килера се увеличавал от само себе си, а щом изтъчело кърпа или килим, или пък ушиело риза, веднага се явявал купувач, който плащал богато. Момичето работело и благодарение на труда си не изпитвало лишения, дори имало възможност да отдели по нещичко настрана.

По това време синът на царя тръгнал да обикаля страната, за да си търси годеница. Момичето не трябвало да бъде бедно, а самият той не искал избраницата му да бъде богата. Накрая рекъл:

— Ще взема за жена тази, която едновременно е най-богатата и най-бедната.

Щом стигнал в селото, където живеело сирачето, попитал коя девойка е едновременно най-богата и най-бедна. Селяните най-напред му казали името на най-богатата, а най-бедната, продължили те, е девойката, която живее в края на селото в малка къща.

Богатата седяла пред къщната врата, облечена в скъпи дрехи, и щом царският син наближил, тя станала, тръгнала към него и се поклонила. Той я огледал, не казал нито дума и подкарал коня си нататък. Щом стигнал пред къщата на бедната девойка, заварил момичето да седи в стаичката си. Той спрял коня си и надникнал през прозорчето. Видял, че девойката седи пред предачното колело и усърдно преде. Тя погледнала и като видяла царския син да наднича в стаята, изчервила се, свела очи и продължила да преде. Дали нишката е била равномерна, не зная, но тя прела, докато царският син не отминал с коня си. Тогава отишла до прозореца, отворила го, рекла:

— Толкова е горещо в стаята! — и гледала след него, докато все още можели да се различат белите пера на шапката му. После отново се захванала за работа. Спомнила си една песен, която кръстницата й пеела, когато работела, и запяла:

„Вретено, вретено, излез в този час

и върни жениха обратно у нас.“

И знаете ли какво се случило? Вретеното в същия миг изскочило от ръката й и излязло през вратата. Девойката с учуден поглед го проследила и видяла, че то весело танцува из полето и тегли след себе си златиста нишка. Не след дълго изчезнало от очите й. Тя вече нямала вретено, затова взела совалката, седнала на тъкачния стан й захванала да тъче.

А вретеното продължило да танцува нататък и тъкмо когато нишката щяла да свърши, стигнало до царския син.

— Какво виждам? — извикал той. — Вретеното сякаш иска да ми покаже пътя!

Обърнал коня си и го подкарал обратно след златистата нишка. А девойката седяла на стана и пеела:

„Совалке, совалке, хубаво тъчи,

жениха към мене ти насочи.“

Совалката изскочила от ръката й и излязла навън. Пред прага на къщата тя започнала да тъче най-красивия килим на света. От двете страни цъфтели рози и лилии, в средата върху златна основа се извивали зелени клони, сред тях подскачали диви и питомни зайчета, елени и сърни, а по клоните били накацали пъстри птици. Совалката сновяла насам-натам и килимът сякаш сам се изтъкавал.

И тъй като совалката излязла навън, девойката се заела да шие. Държала иглата в ръка и пеела:

„Игличке, игличке, ший ти добре,

женихът вкъщи нека да спре.“

Иглата изскочила от пръстите й и почнала да лети насам-натам из стаята бързо като светкавица, сякаш в ръцете на невидими духове. Не минало много време и масата и пейките се покрили със зелени покривки, столовете с кадифе, а на прозорците се провесили копринени пердета. Щом иглата направила последния бод, девойката видяла през прозореца белите пера на царския син, когото вретеното водело след себе си. Той слязъл от коня, закрачил по килима към къщата и влязъл в стаята, където сирачето седяло в бедната си рокля, но пламтяло като роза.

— Ти си най-бедната, но в същото време и най-богатата девойка — рекъл й той. — Ела с мен, искам да станеш моя жена.

Тя мълчаливо слушала, но му подала ръката си. Младият мъж я целунал, качил я на коня си и я отвел в царския дворец. Там отпразнували сватбата си.

А вретеното, совалката и иглата били пазени в царската съкровищница в знак на голяма почит.

Румпелштилцхен

Живял някога един беден воденичар. Той имал много хубава дъщеря. Случило му се веднъж да разговаря с царя и за да си придаде важност, рекъл:

— Аз имам дъщеря, която от слама може да изпреде златна прежда.

Тогава царят отговорил:

— Това ми харесва. И ако дъщеря ти наистина е толкова похватна, както разправяш, доведи я утре в двореца да видя с очите си чудното й умение.

На другия ден девойката отишла в двореца. Царят я завел в една стая, пълна със слама, дал й чекрък и мотовилка и рекъл:

— Залови се сега на работа и ако до утре заран не изпредеш всичката слама на златна прежда, ще те погубя.

След това стражите на царя заключили вратата и девойката останала сам-самичка в стаята.

Седяла бедната воденичарска дъщеря и мислела, мислела, но не могла да измисли как да си помогне — не знаела как се изприда от слама златна прежда. Страхът й непрекъснато растял и накрая се разплакала. Но ето че внезапно вратата се отворила, в стаята влязло едно джудже и рекло:

— Добър вечер, воденичарска дъще, защо плачеш тъй безутешно?

— Ах, аз трябва да изпреда от сламата златна прежда, а не умея — отвърнала през сълзи девойката.

А джуджето рекло:

— Какво ще ми дадеш, ако я изпреда аз?

— Ей този гердан — казала девойката.

Взело джуджето гердана, седнало пред чекръка, дръпнало три пъти и насукало масура. После сложило друг масур — бръм, бръм, бръм — дръпнало три пъти и насукало и него. Въртяло така чекръка до зори, изпрело всичката слама и насукало всички масури със златна прежда.

Дошъл царят още преди изгрев-слънце и като видял златото, учудил се и много се зарадвал. Ала сърцето му се изпълнило с алчност и той накарал стражите да заведат дъщерята на воденичаря в друга, много по-голяма стая, която също била пълна със слама. Заповядал, ако й е мил животът, да изпреде и нея за една нощ.

Седнала девойката, мислела, мислела, но не могла да измисли как да си помогне и пак се разплакала. Вратата се отворила отново, влязло джуджето и рекло:

— Какво ще ми дадеш, девойко, ако и този път ти изпреда сламата на златна прежда?

— Ей този пръстен от ръката си — отвърнала тя.

Взело джуджето пръстена, почнало пак да върти чекръка и до сутринта изпрело всичката слама на бляскава златна прежда.

Зарадвал се царят, като видял толкова много злато, но алчността му също пораснала. Накарал стражите да заведат воденичарската дъщеря в трета, още по-голяма стая, пълна със слама, и рекъл:

— Ще изпредеш още тази нощ всичката слама на златна прежда. А ако успееш, ще те взема за жена и ще те направя царица.

„Макар да е проста воденичарска дъщеря — рекъл си царят, — по-богата жена няма да намеря в целия свят.“

Останала девойката сама в стаята, дошло джуджето за трети път и казало:

— Какво ще ми дадеш, ако и този път изпреда сламата на златна прежда?

— Нямам вече нищо — отговорила девойката.

— Обещай ми тогава, че като станеш царица, ще ми дадеш първата си рожба!

„Кой знае дотогава какво още може да стане“ — помислила си дъщерята на воденичаря, пък и не виждала никакво друго спасение. Ето защо обещала на джуджето каквото искало и в замяна то още веднъж изпрело от сламата златна прежда.

Дошъл на другата заран царят и като видял, че желанието му е изпълнено, взел хубавата воденичарска дъщеря за жена и тя станала царица.

След една година й се родило прекрасно дете. Младата царица не си спомняла вече за джуджето, което някога й помагало, но един ден то се появило в стаята и й рекло:

— Дай ми сега, каквото ми обеща!

Изплашила се много царицата и предложила на джуджето всички съкровища на царството, само и само да й остави детето, но джуджето рекло:

— Не, предпочитам детето пред всички съкровища на света.

Тогава царицата почнала да плаче тъй жално, че джуджето се смилило над нея:

— Добре, ще ти дам три дни срок. Ако дотогава узнаеш името ми, детето ще си остане при теб.

Седнала царицата и цяла нощ си припомняла всички имена, които била чувала; пратила и един слуга да обиколи цялата страна и да разпита надлъж и нашир какви имена още имало.

Дошло на другия ден джуджето и тя почнала с Каспар, Мелхиор, Балзер и изредила всички имена, които знаела. Ала след всяко име джуджето отвръщало:

— Не се казвам така.

На третия ден слугата се върнал и рекъл:

— Не успях да чуя ни едно ново име, но като превалях една висока планина през тъмните дебри, дето не стъпва човешки крак, видях една къщурка; пред къщурката гореше огън, а около огъня припкаше някакво много смешно човече, подскачаше на един крак и си пееше:

„Питки днес ще изпека,

утре билки ще сваря.

Наближава вече време,

царското дете да взема.

 

Ах, колко е добре

никой да не разбере —

имам тайна аз една

Румпелштилхцен се зова!“

Можете да си представите колко се зарадвала царицата, като чула това име. Дошло след малко джуджето и попитало:

— Е, хубава царице, как се наричам?

Тя не отговорила веднага, а първо попитала:

— Не се ли наричаш Кунц?

— Не.

— Не се ли наричаш Хайнц?

— Не.

— А да не се наричаш Румпелштилцхен[2]?

— Злият дух ти го е издал! Злият дух ти го е издал! — закрещяло джуджето и от гняв тропнало тъй силно с десния си крак, че пробило дупка в земята и потънало до кръста в нея; после в яростта си хванало с две ръце левия си крак и самичко се разкъсало на две.

Морското свинче

Живяла някога царска дъщеря, в чийто дворец високо под кулата имало зала с дванадесет прозореца, обърнати към четирите посоки на света. Щом се качела там и се огледала наоколо, можела да види цялото си царство. От първия прозорец виждала по-добре от другите хора, от втория — още по-добре, и така до дванадесетия, откъдето виждала всичко, което било над и под земята. По този начин нищо не можело да остане скрито от нея. Но тъй като била горда и никому не искала да се покори и желаела да властва сама, наредила да разгласят из царството, че ще се омъжи за този, който успее така да се скрие от нея, че да е невъзможно да бъде открит. Но който се опита и тя успее да го намери, главата му ще бъде отсечена и набучена на кол.

Пред двореца й вече стърчали деветдесет и седем кола с набучени на тях отсечени глави, а от дълго време никой повече не се бил явявал. Царската дъщеря била доволна и си мислела: „Ще остана свободна през целия си живот!“

Тогава се явили трима братя и казали, че ще опитат късмета си. Най-големият мислел, че е най-сигурно, като се скрие в една варовикова яма, но тя го съзряла още от първия прозорец, наредила да го измъкнат и да му отсекат главата. Вторият се промъкнал в избата на двореца, но тя го съгледала от втория прозорец и с него също било свършено; главата му била набучена на деветдесет и деветия кол. Изправил се най-малкият пред нея и помолил да му даде един ден време за размисъл, и също така — да бъде милостива да му подари живота два пъти, ако го открие. Но не успее ли на третия път, нямало какво да очаква повече. Тъй като бил хубав и молел чистосърдечно, тя рекла:

— Добре, ще се съглася с това, но няма да сполучиш.

Мислил момъкът дълго на следния ден как да се скрие, но напразно изгубил времето си. Взел тогава пушката си и отишъл на лов. Видял един гарван и се прицелил в него, а когато се канел да дръпне спусъка, гарванът извикал:

— Не стреляй, ще ти се отплатя!

Свалил момъкът пушката и тръгнал по-нататък. Стигнал до някакво езеро, където заварил една голяма риба, изплувала от дълбините на повърхността на водата. Тъкмо вдигнал пушката и се прицелил, рибата извикала:

— Не стреляй, ще ти се отплатя!

Оставил я да се гмурне във водата, продължил нататък и срещнал една лисица, а когато поискал да я убие и стрелял в нея, не я улучил, макар да накуцвала. Тогава лисицата викнала:

— По-добре ела тук и ми извади тръна от лапата!

Извадил момъкът тръна, но пак искал да я убие, за да й смъкне кожата. Но лисицата рекла:

— Не ме убивай! Ще ти се отплатя!

Оставил я момъкът да избяга в гората, а тъй като се стъмнило, тръгнал да се прибира.

На другия ден трябвало да се скрие, но колкото и да напрягал мозъка си, не можал да измисли къде. Отишъл в гората при гарвана и рекъл:

— Аз ти подарих живота, сега ме научи къде да се скрия, за да не ме види царската дъщеря.

Навел гарванът глава и дълго време мислил. Накрая гракнал:

— Намислих!

Извадил едно яйце от гнездото си, разделил го на две и затворил момъка в него. После слепил отново двете половинки и седнал върху яйцето.

Отишла принцесата на първия прозорец, но не могла да го открие, от следващите също не успяла и се поуплашила, но от единадесетия го видяла. Наредила да застрелят гарвана, да донесат яйцето и да го счупят, а момъкът да излезе от него. Царската дъщеря рекла:

— Сега ще те пощадя, но ако не измислиш нещо по-добро, ще загубиш главата си.

На другия ден отишъл при езерото, извикал рибата да доплува до брега и рекъл:

— Аз ти подарих живота, а ти сега ме научи как да се скрия, за да не ме види царската дъщеря.

Рибата се замислила, накрая рекла:

— Намислих! Ще те скрия в корема си.

Глътнала го и се спуснала на дъното на езерото.

Гледала царската дъщеря през прозорците си, гледала, но не видяла момъка, също и от единадесетия не го видяла. Била притеснена, но все пак от дванадесетия тя го открила. Заповядала да уловят рибата и да я убият, а момъкът, ще не ще, се явил пред нея.

Всеки може да си представи как се е чувствал той.

Принцесата рекла:

— На два пъти ти пощадих живота, но главата ти все пак ще бъде набучена на стотния кол.

Тръгнал през последния ден с натежало сърце момъкът към полето и там срещнал лисицата.

— Ти знаеш всички скривалища — рекъл той, — аз ти подарих живота, посъветвай ме сега къде да се скрия, за да не ме открие царската дъщеря.

— Трудна работа — отвърнала лисицата и дълбоко се замислила. Накрая викнала:

— Измислих!

Тръгнал с нея към един извор, тя се потопила в него и излязла, преобразена на дребен търговец, продавач на животни. Момъкът също се топнал във водата и бил превърнат в морско свинче.

Търговецът отишъл в града и показвал навсякъде добродушното животинче. Около него се струпали много хора, а накрая дошла и самата царска дъщеря. Тя много харесала морското свинче и го купила, като платила скъпо и прескъпо на търговеца.

Преди да го даде на принцесата, търговецът успял да пошушне на животинчето:

— Щом принцесата отиде до прозореца, бързо се скрий под плитките й!

Дошло времето, когато принцесата трябвало да търси момъка. Гледала поред от първия до единадесетия прозорец, но не го видяла. Като не го открила и от дванадесетия прозорец, много се уплашила и разгневила и затръшнала с такава сила прозореца, че стъклата на всичките прозорци се пръснали на хиляди парчета и целият дворец се разтресъл.

Отвърнала се и почувствала морското свинче под плитките си, сграбчила го и го хвърлила на пода. Викнала:

— Махай се! Да не те виждат повече очите ми!

То изтичало при търговеца и двамата побързали да отидат при извора, където бързо се потопили и приели обратно предишните си образи.

Момъкът благодарил на лисицата и рекъл:

— Гарванът и рибата са много глупави в сравнение с теб. Вярно било, че ти си знаела всички хитрини.

Запътил се момъкът право към двореца. Царската дъщеря вече го очаквала и се подчинила на съдбата си. Отпразнували сватбата и той станал цар и господар на цялото царство. Никога не й казал къде се бил скрил. Така тя смятала, че той успял сам да се справи с всичко и го уважавала, защото си мислела:

— Той е по-умен от мен.

Майстор крадец

Седял един ден пред прага на бедната си къща един стар човек с жена си и искал малко да си почине от работата. Тогава пристигнала внезапно разкошна карета, теглена от четири врани коня, от която слязъл богато облечен господин. Станал селянинът, пристъпил към господина и попитал какво желае и с какво да му услужи. Подал чужденецът ръка на стареца и рекъл:

— Нищо друго не желая така, както веднъж да се насладя на селска гозба. Сгответе ми картофи, както вие обичате да ги ядете, тогава ще седна на трапезата ви и с удоволствие ще се наям.

Селянинът се поусмихнал и рекъл:

— Сигурно си граф или княз, или даже някой херцог. Изисканите господа имат понякога такива прищевки, но твоето желание ще бъде изпълнено.

Отишла жена му в кухнята и почнала да мие картофи и да ги бели. Искала да сготви кнедли, каквито ядат селяните. Докато тя работела, селянинът рекъл на чужденеца:

— Ела с мен за малко в градината на двора, където имам още нещо да свърша.

В градината бил изкопал дупки и искал да засади в тях плодни фиданки.

— Нямаш ли деца — попитал чужденецът, — които да ти помагат в труда?

— Не — отвърнал селянинът. — Наистина имам един син — добавил той, — но отдавна тръгна по широкия свят. Буйно момче беше, умно и схватливо, но не искаше да учи и вършеше само лудории. Накрая ме напусна и никой нищо не е чул за него.

Взел старецът една фиданка, поставил я в дупката и набучил един кол до нея, а когато я заровил с лопатата и утъпкал земята наоколо, вързал ствола здраво за кола долу, по средата и горе.

— Но кажи ми — рекъл господинът, — защо не вържеш кривото, чепато дърво, което се е свело почти до земята там, до ъгъла, също така за един кол като това тук, за да расте право?

Старецът се позасмял и рекъл:

— Господине, говориш, както ти си разбираш нещата; вижда се, че не си се занимавал с градинска работа. Дървото там е старо и чворесто, никой не може повече да го изправи; дърветата се поддават на изправяне, докато са млади!

— Също като при сина ти — рекъл чужденецът, — ако го беше възпитал, докато е бил все още млад, навярно нямало е да напусне бащиния си дом. Станал е сега също коравосърдечен и чепат.

— Така е — отвърнал старецът, — много време измина, откакто ни е напуснал. Сигурно се е променил.

— Дали ще го познаеш, ако застане пред теб? — попитал чужденецът.

— Едва ли само по лицето — отвърнал селянинът, — но той има белег, една бенка на рамото, която прилича на бобено зърно.

Чужденецът бързо свалил сакото си, открил рамото си и показал на селянина бобеното зърно.

— Господи Боже — викнал старецът, — ти наистина си моят син — синовната обич накарала сърцето му да трепне, — ала — добавил той, — как можеш да бъдеш моят син, та ти си станал солиден господин и живееш в богатство и излишък? По какъв начин си постигнал това?

— Ах, татко мой — отвърнал синът, — младото дръвче не беше привързано за никакъв кол и израсна накриво. Твърде старо е сега. Няма повече да се изправи. Как съм постигнал всичко това? Станах крадец. Но не се плаши, аз съм майстор крадец. Няма за мен катинар или брава, която да не мога да отключа. Каквото си поискам, мое е. Не мисли, че крада като обикновен крадец. Вземам си от излишъка на богатите. Бедните хора могат да са спокойни. По-скоро им давам, отколкото да вземам от тях. Също така, нещо, което мога да го имам без усилие, хитрост и умение, не го докосвам.

— Ах, сине мой — все пак не ми се нрави, един крадец си остава крадец. Ще ти кажа, че това няма да излезе на добър край.

Завел го при майка му, а тя като чула, че това е нейният син, заплакала от радост, но като й рекъл, че е станал майстор крадец, заплакала с два реда сълзи. Накрая казала:

— Макар и да си станал крадец, все пак си мой син, а очите ми те видяха още веднъж.

Седнали на масата, а той ял с родителите си отново от скромната гозба, каквато отдавна не бил хапвал. Бащата рекъл:

— Ако дочуе нашият господар, графът оттатък в замъка, кой си ти и какво правиш, няма да те прегърне и да те друса на коляно, както правеше, когато те кръщаваше, а ще нареди да те обесят.

— Не се тревожи, тате, нищо няма да ми направи, защото аз разбирам от занаята си. Още днес сам ще отида при него.

Надвечер майсторът крадец се качил на каретата си и тръгнал за замъка. Графът го приел радушно, защото го сметнал за изискан човек.

Когато чужденецът се разкрил, пребледнял и мълчал известно време. Накрая рекъл:

— Ти си ми кръщелник, затова ще проявя милост към теб и ще постъпя с теб благосклонно. Тъй като сам се славиш, че си майстор крадец, ще поставя изкуството ти на изпитание, а ако не го издържиш, ще празнуваш сватбата си с бесилката, а музиката ти ще бъде граченето на гарваните.

— Господин графе — отвърнал майсторът, — измисли си три изпитания, трудни колкото си щеш, а ако не изпълня задачите ти, прави с мен, както ти е угодно.

Замислил се графът за известно време, после рекъл:

— Добре, най-напред ще трябва да откраднеш от обора любимия ми кон, второ, да измъкнеш изпод нас завивките на брачното ни ложе, когато ние с графинята спим, без да усетим нищо, а освен това и да снемеш венчалния пръстен от пръста на съпругата ми. Трето, и последно — да отвлечеш свещеника и клисаря от църквата. Запомни добре всичко, защото иначе ще увиснеш на въжето!

Отишъл майсторът в съседния град. Купил си оттам дрехи от една стара жена и се преоблякъл. Гримирал си лицето в кафяво и си изписал още бръчки така, че никой човек да не може да го разпознае. Накрая напълнил едно буренце с унгарско вино, в което сипал силно приспивателно. Сложил буренцето в един кош, качил го на гърба си и тръгнал с бавни, клатушкащи се крачки към замъка на графа. Било вече тъмно, когато пристигнал. Седнал в двора на един камък, почнал да кашля като стара жена с болни гърди и си търкал ръцете, сякаш замръзвал. Пред вратата на конския обор около огъня били налягали войници. Един от тях съзрял жената и й подвикнал:

— Ела по-наблизо, стара майчице, и се потопли при нас. Нямаш си подслон и май нощуваш, където се случи да окъснееш.

Старицата се примъкнала при тях, помолила да й свалят коша от гърба и седнала при огъня до тях.

— Какво имаш в твоето буренце, стара бабишкеро? — попитал един.

— Малко хубаво вино — отвърнала тя, — прехранвам се с търговия, за пари и добри думи с удоволствие ще ви дам чаша вино.

— Тогава какво чакаш — рекъл войникът, а като опитал от виното, извикал:

— Виното е добро и ще изпия чаша повече — и накарал да му налее още една чаша, а другите последвали примера му.

— Насам, дружино — извикал един от тях към другарите си, които седели в обора, — тук е една майчица, която има вино, старо като самата нея, глътнете му и вие по глътка, ще ви стопли стомасите по-добре от нашия огън.

Старицата занесла буренцето си в обора. Единият от войниците бил яхнал оседлания любим кон на графа, друг държал юздите в ръка, трети бил хванал с ръка опашката. Тя им наляла, колкото поискали, докато изворчето пресъхнало. Не след дълго на единия юздата паднала от ръката, свлякъл се и заспал, като хъркал, другият изпуснал опашката, легнал на земята и захъркал още по-високо. Тоя, който бил на седлото, наистина останал да седи на него, но бил навел главата си чак до шията на коня, спял и издишал през устата си като ковашки мях. Войниците навън отдавна били заспали, сякаш били от камък. Като видял майсторът крадец, че е успял, сложил на единия вместо юзда въже в ръката, на другия, който държал опашката на коня, вързопче слама. Но какво да направи с тоя, дето седял на гърба на коня? Не искал да го събори, щял да се събуди и да вдигне шум. Накрая измислил. Вързал колана на седлото, като го стегнал нагоре с няколко въжета, които висели на пръстени по стената, овързал седлото здраво и изтеглил спящия ездач заедно със седлото нагоре, после омотал въжетата около страничните диреци и ги пристегнал здраво. Скоро отвързал коня от веригата, но ако яздел по калдъръма на двора, щял да вдигне шум в замъка. Затова първо омотал копитата му с парцали, предпазливо го извел навън, метнал се на гърба му и дим да го няма.

Като настъпил денят, майсторът препуснал с откраднатия кон към замъка. Графът тъкмо бил станал от сън и гледал през прозореца.

— Добро утро, господин графе — извикал му той, — тук е конят, който щастливо откарах от обора. Гледай само как хубаво са се натъркаляли войниците ти и спят ли, спят, а ако влезеш в обора, ще видиш колко удобно са се устроили стражите ти.

prikazki_v_krychmata.png

Ще не ще, графът се засмял, после рекъл:

— Веднъж ти успя, но втори път късметът ще ти изневери. А те предупреждавам, че ако те срещна като крадец, ще се отнеса с теб като с крадец.

Вечерта като си легнала, графинята стиснала в юмрук ръката си с венчалната халка, а графът рекъл:

— Всички врати са затворени и заключени. Оставам да бдя и да чакам крадеца. Изкатери ли се през прозореца, ще го застрелям.

Но майсторът крадец отишъл навън в тъмнината към бесилото, отрязал въжето на един злочест грешник, който висял там и го понесъл на гърба си към замъка. Там поставил една стълба към прозореца на спалнята, качил на раменете си тялото на умрелия и се заизкачвал. Като стигнал до там, че главата на мъртвеца да се появи на прозореца, графът натиснал спусъка на пистолета си, с който дебнел отвътре. Веднага майсторът хвърлил долу злочестия грешник, сам скочил от стълбата и се скрил зад ъгъла. Нощта била светла, имало луна и майсторът можал да види как графът се спуснал по стълбата и пренесъл мъртвеца в градината. Там почнал да копае гроб, за да го погребе в него. Майсторът крадец се промъкнал бавно от своя ъгъл и се изкатерил по стълбата нагоре, точно в спалнята на графинята.

— Скъпа госпожо — захванал той с гласа на графа, — крадецът е мъртъв, но все пак той е мой кръщелник и беше по-скоро дяволит човек, отколкото злодей. Не искам да го дам на публично поругаване. Съжалявам също родителите му, горките. Преди да настъпи утрото, ще го погреба сам в градината, за да не се разчуе това. Дай ми също постелята на леглото, с нея ще завия трупа и ще го заровя като куче.

Графинята му дала завивката.

— Знаеш ли какво — продължил крадецът, — обзет съм от великодушие, дай ми още венчалната халка. Нещастникът изгуби живота си за нея, нека да я отнесе в гроба си.

Графинята не искала да противоречи на графа и му я дала. Крадецът си тръгнал с двете неща и щастливо се прибрал вкъщи, преди още графът да бил свършил с гробарската си работа.

Колко бил изненадан графът, когато на другата сутрин майсторът му донесъл завивката и венчалната халка.

— Да не можеш да правиш магии? — рекъл му той. — Кой те измъкна от гроба, в който сам те положих. Кой те съживи отново?

— Никой не ме е погребвал — казал крадецът, — ти погреба злочест грешник от бесилото.

Разказал му подробно какво се било случило. Отново, ще не ще, графът признал, че е опитен и хитър крадец.

— Но това още не е краят — добавил той, — имаш да разрешаваш и третата задача, а ако не успееш, нищо няма да ти помогне.

Майсторът се позасмял и нищо не казал.

Като настъпила нощта, тръгнал с дълъг чувал на гърба си, един вързоп под мишница и един фенер в ръка към селската църква. В чувала имало раци, а във вързопа носел къси восъчни свещи. Седнал на гробището и извадил един рак. Залепил на гърба му една восъчна свещ, запалил я и оставил рака да пълзи на земята. Извадил втори от чувала, сторил същото и с него и така продължил, докато се изпразнил чувалът. После облякъл дълга черна роба, която приличала на монашеско расо и си залепил сива брада.

Когато накрая станал неузнаваем, взел чувала, в който били раците, тръгнал към църквата и се качил на амвона. Часовникът на кулата тъкмо ударил дванадесет часа. Като отзвучал последният удар, викнал със силен, кънтящ глас:

— Слушайте, вие грешни люде, краят на света дойде. Страшният съд настъпи. Слушайте, слушайте. Който иска да върви с мен на небето, да се вмъкне в чувала. Аз съм свети Петър, който отваря райските порти и ги затваря. Гледайте, вън на гробището ходят умрелите и събират наедно костите си. Идвайте, идвайте и влизайте в чувала, светът свършва!

Крясъкът прокънтял над цялото село. Свещеникът и клисарят, които живеели до църквата, го били чули първи, а като видели светлинките, които се движели из гробището, забелязали, че става нещо необикновено и те влезли в църквата. След като слушали известно време проповедта, клисарят побутнал свещеника и рекъл:

— Няма да е лошо да използваме случая и заедно да отидем в рая, преди да настъпи Страшният съд.

— Добре — отвърнал свещеникът, — така мисля и аз. Щом имаш желание, да тръгваме тогава.

— Добре — отвърнал клисарят, — но ти, господин свещенико, имаш предимство, аз идвам след теб.

Свещеникът тръгнал напред и се качил на амвона, където майсторът отворил чувала. Свещеникът пропълзял първи, след него клисарят.

Веднага вързал майсторът здраво чувала, хванал го за драпировката и го помъкнал по стълбите на амвона надолу. Колкото пъти главите на двамата глупаци се удряли по стъпалата, извиквал:

— Сега преминаваме над планините.

После по същия начин ги мъкнел през селото, а като минавали през локва, извиквал:

— Сега преминаваме през дъждовния облак.

А щом накрая ги помъкнал по стълбата на замъка, извикал:

— Сега сме на небесната стълба и скоро ще сме в преддверието.

Като стигнал горе, набутал чувала в гълъбарника, а като захвъркали гълъбите, извикал:

— Чувате ли как се радват ангелите и удрят с крила?

После сложил резето и си тръгнал.

На другата сутрин майсторът се отправил при графа и му рекъл, че е изпълнил и третата задача и е отвлякъл свещеника и клисаря.

— Къде си ги оставил? — попитал господарят.

— Намират се в чувал горе, в гълъбарника и си въобразяват, че са на небето.

Графът се качил сам горе, убедил се, че човекът казвал истината. Като освободил свещеника и клисаря от затвора им, той рекъл:

— Ти си първокласен крадец и спечели облога. Този път отърва кожата си, но напусни страната ми, защото ако се мернеш някъде из нея, повишението ще ти бъде бесилото.

Майсторът крадец се сбогувал с родителите си, тръгнал отново по широкия свят и повече никой не чул нищо за него.

Разбойникът и неговите синове

Някога много отдавна в непроходимите гори, в страшните клисури и пещери живял заедно със своите другари един разбойник. Когато по пътищата преминавали князе и богати търговци, той ги причаквал и им взимал парите и всичко ценно, което носели със себе си. Минало време, разбойникът остарял и решил, че не бива повече да краде и да убива. Разкаял се за сторените злини, започнал да живее като честен човек и колкото могъл, правел добрини. Разбойникът имал трима синове и щом поотраснали, той ги повикал при себе си и им рекъл:

— Скъпи мои деца, кажете ми какъв занаят искате да изучите, за да можете с честен труд да си изкарвате хляба?

Помислили малко синовете му, посъветвали се помежду си и му отговорили:

— Искаме да правим това, което и ти си правил, като си бил млад — ще станем разбойници. Не ни е по сърце нито един занаят. Не искаме да работим от сутрин до вечер, а да изкарваме малко пари и да живеем бедно.

— Ах, синове мои — казал бащата — защо не искате да живеете спокойно и да се радвате и на малките радости? Живей честно — ще доживееш до дълбоки старини! Да бъдеш разбойник е лошо и безчестно — няма да имате истинска радост от такова богатство. Най-накрая ще ви заловят и ще свършите на бесилото.

Ала синовете не обърнали внимание на бащините си съвети. Когато разбрали, че в кралските конюшни имало един прекрасен кон, който струвал много пари, те веднага решили да го откраднат. Жребецът не пасял нищо друго, освен сочна трева, която растяла само в една студена и сенчеста гора. Отишли тримата братя в гората, накосили тревата, вързали я на голям сноп и скрили в него най-малкия брат, защото бил дребен и никой нямало да го забележи. Занесли снопа с трева на пазара, кралският коняр го купил и веднага наредил да занесат тревата в конюшнята и да я дадат на коня. Щом настъпила нощта и всички вече спели, най-малкият брат се измъкнал от снопа, отвързал коня, сложил му златната юзда и обшитите със злато такъми, залепил с восък звънчетата, дето висели на шията му, отворил вратите и препуснал в галоп към мястото, където го чакали братята му. Забелязали го градските стражи, хукнали да го гонят, хванали и тримата братя и ги хвърлили в тъмницата.

На другия ден ги довели при кралицата. Видяла тя, че и тримата младежи са красиви и снажни, попитала ги откъде са и разбрала, че това са синовете на стария разбойник, който се отказал от предишния си живот и сега живеел като честен гражданин. Кралицата заповядала да ги върнат в тъмницата и да попитат стария разбойник дали иска да откупи синовете си.

Но старецът дошъл и рекъл:

— Синовете ми не са достойни да похарча за тях дори и един грош!

А тогава кралицата му казала:

— Ти беше известен разбойник. Разкажи ми най-интересната случка от твоя живот и аз ще освободя синовете ти.

Замислил се старият разбойник и започнал:

— Ваше величество, изслушайте моя разказ и постъпете както желаете! Ще ви разкажа едно приключение, което ме е изплашило най-много през целия ми живот.

Научих, че в една дива и далечна клисура сред гъстата гора живеел великан, който притежавал несметни богатства. Събрах своите верни разбойници — бяхме стотина души, и тръгнахме натам. Великанът не беше в пещерата. Ние много се зарадвахме и натоварихме толкова злато, сребро и скъпоценности, колкото можехме да носим. И тъкмо когато се канехме да си тръгваме, изневиделица се появи великанът с още десет великана и ни хванаха. Великаните седнаха и ни разделиха помежду си. На всеки се паднаха по десет от нашите. А пък аз се случих при онзи великан, на когото се опитахме да откраднем съкровищата. Той ни върза ръцете зад гърбовете и ни погна като овце в пещерата си в скалата. Започнахме да му предлагаме пари, злато и всичко, каквото имахме, за да ни пусне на свобода, но великанът беше непреклонен:

— Не ми трябват вашите богатства, имам си достатъчно. По-приятно ще ми бъде да ви задържа при себе си и да ви изям един по един.

После ни огледа хубаво, избра един от нас и каза:

— Май този е най-дебеличък, с него ще започна.

Великанът го уби и го хвърли в котела с вода, който вече беше на огъня. И така, ден след ден, той изяждаше по един от нас. Аз бях най-слабият от всички и трябваше да бъда изяден последен. Когато и деветимата ми другари вече бяха загинали, реших да се изхитря.

— Виждам, че имаш болни очи — рекох на великана, — а аз съм лечител и имам опит в тези работи. Ако ме оставиш жив, ще ти излекувам очите.

Великанът обеща да запази живота ми, ако го излекувам. Даде ми всичко, което му поисках, и аз налях в котела масло, добавих сяра, смола, сол, арсен и разни други отровни билки, сложих го на огъня и уж започнах да правя лекарството. Щом маслото закипя, накарах великана да легне и излях течността върху очите, шията и тялото му. Той напълно ослепя, а кожата му изгоря и се обели. С див рев скочи, спъна се и падна, после се затъркаля по пода като ранено животно. Така се разяри, че грабна една огромна сопа и започна да я размахва, като тичаше напред-назад и искаше да ме убие. Нямаше как да избягам, защото пещерата на великана беше оградена с високи стени, а вратите бяха заключени с железни катинари. Мятах се от единия ъгъл в другия, докато най-сетне разбрах, че единственото ми спасение е да се кача по стълбата до тавана и да се хвана за напречната греда. Така и направих.

Висях на ръцете си цял ден и цяла нощ, но не издържах повече, слязох долу и се скрих между овцете. Трябваше непрекъснато да се провирам между тях, за да не ме забележи великанът. Не след дълго намерих в ъгъла една овча кожа и я надянах върху себе си, като си мислех, че ще мога да го заблудя. Винаги, преди да пусне овцете на паша, великанът ги броеше, като преминаваха между краката му. И която му се струваше по-тлъстичка, веднага я хващаше, сваряваше и я изяждаше на обяд. Точно сега беше моментът да избягам и аз започнах да се провирам заедно с овцете. Щом великанът опипа кожата, реши, че ставам за обяда му и ме хвана:

— Я, какъв си угоен, днес ти ще попаднеш в корема ми!

Аз скочих и се отскубнах от ръцете му, но той отново ме хвана. Успях да се изплъзна още веднъж и още веднъж и така цели седем пъти. Най-накрая той се разгневи и извика:

— Е, добре, върви на воля, нека вълците да те изядат, достатъчно се подигра с мене.

Щом се озовах на свобода, хвърлих кожата от гърба си и язвително му викнах, че все пак успях да избягам от него и започнах да му се присмивам. Тогава великанът свали пръстена от ръката си и ми рече:

— Приеми този златен пръстен като дар от мен, ти го заслужи. Не е редно такъв хитър човек като теб да си отиде от тук без подарък.

Взех пръстена, сложих го на ръката си, но не знаех, че е вълшебен. Щом пръстенът се озова на пръста ми, против волята си започнах да викам непрекъснато: „Ето ме, тук съм!“ И великанът тутакси откриваше къде съм и хукваше към мен. Непрекъснато се блъскаше в дърветата, защото беше сляп, спъваше се и падаше с гръм и трясък като току-що отсечено дърво, но бързо се съвземаше, изправяше се и с дългите си и огромни крака бързо ме настигаше. А през цялото време аз виках с цяло гърло: „Ето ме, тук съм!“

Разбрах, че именно пръстенът ме караше непрекъснато да крещя къде съм. Опитах се да го сваля, но не успях. Не ми оставаше нищо друго, освен да си отхапя пръста. Мигновено престанах да викам и така се отървах от великана. Макар че загубих пръста си, успях да си спася живота.

— Ваше величество — спрял разказа си разбойникът, — разказах ви тази история, за да откупя единия от синовете си, а сега, за да освободя втория си син, ще ви разкажа какво се случи по-нататък.

Като се измъкнах от ръцете на великана, блуждаех без посока из гъстите гори, без да зная накъде да отида. Качвах се на най-високите ели, на върховете на планините, но колкото и да се взирах в далечината, никъде не се виждаха никакви следи от човешка ръка — нито къщичка, нито разорана нива. Наоколо се ширеха само страшни и непроходими дебри. Вървях все по-далеч и по-далеч, измъчван от глад и жажда и вече си мислех, че всеки миг ще падна от слабост и тук ще си умра. Най-накрая, когато слънцето вече залязваше, се качих на един висок връх и забелязах, че в пустинната долина се издига гъст дим като от пещ. Бързо се спуснах от върха натам, откъдето идваше димът, и щом слязох в долината, пред очите ми се изпречи едно дърво с трима обесени. Много се изплаших, но бързо се окопитих, продължих напред и съвсем скоро стигнах до малка къщичка. Вратата беше широко отворена, а до огнището седяха една жена и малко детенце. Влязох, поздравих жената и попитах защо седи тук, къде е мъжът й и има ли наблизо някакво село или град. Тя ми отговори, че тук наоколо не живеят никакви хора. И след това със сълзи на очи ми разказа как предишната нощ диви горски чудовища я отвлекли с детенцето и ги довели тук, в тази непроходима гора. Сутринта чудовищата излезли и наредили да убие детето си и да им го свари за вечеря. Щом чух всичко това, почувствах как сърцето ми се сви от съжаление и мъка. Реших да направя нещо за тях и да ги спася. Бързо изтичах до дървото с тримата обесени крадци, свалих средния, който беше по-едър, и го довлякох до къщата. Казах на жената да го свари и да го поднесе на великаните. Скрих детето в една хралупа, а аз застанах зад къщата така, че да мога да наблюдавам, и ако се наложи, да се притека на помощ. Слънцето започна да залязва и в далечината забелязах да се спускат от планината чудовищата. Те бяха много страшни и зловещи, приличаха на огромни маймуни. Влачеха след себе си някакво мъртво тяло, но така и не можах добре да го разгледам. Влязоха в къщата, запалиха огнището, разкъсаха окървавеното тяло и го изядоха. След това свалиха от огъня котела, в който се вареше тялото на крадеца, и си го разделиха за вечеря. След това единият от тях, който сигурно им беше главатар, попита жената дали това е било детето. Тя им кимна утвърдително с глава. Тогава чудовището великан каза:

— Аз пък си мисля, че ти си скрила детето, а си ни сварила един от онези крадци, които са обесени на дървото.

И той нареди на трима от своите да отидат и да му донесат по едно парче от тримата крадци, дето висяха на дървото, за да е сигурен, че те, както и преди са си там. Щом чух това, хукнах презглава, хванах се за въжето, на което висеше средният обесен, и се престорих на умрял. Чудовищата дойдоха и отрязаха по едно парче месо от бедрата на всеки от обесените. Отрязаха и от мен, но аз издържах и не пророних нито звук. И до ден-днешен имам белег на това място.

Разбойникът замълчал малко и след това отново продължил:

— Ваше величество, разказах ви това ужасно приключение заради втория си син. А сега ще ви разкажа края на тази история, за да откупя и най-малкия.

Когато страшните чудовища се отдалечиха с отрязаните парчета месо, аз скочих долу, разкъсах ризата си и превързах раната. И без да обръщам внимание на болката, побързах да се върна обратно в къщата. Мислех си само за жената и детето и за своето обещание да ги спася. Скрих се и започнах да гледам какво става. В това време главатарят на великаните опитваше току-що донесените парчета месо. Когато отхапа от онзи къс, който чудовищата отрязаха от мен, а той беше още в кръв, главатарят извика:

— Вървете бързо и ми донесете онзи крадец, който виси по средата, неговото месо е най-вкусно!

Като чух това, затичах бързо обратно, при обесените, отново се овесих на въжето между двамата крадци. Не след дълго се появиха чудовищата, свалиха ме от дървото, повлякоха ме към къщата и ме хвърлиха на земята. Но щом насочиха ножовете си над мен, се вдигна такава буря с гръм и мълнии, че самите чудовища се видяха в чудо, изплашиха се и хукнаха презглава кой през прозорците, кой през вратата, кой през покрива и така ме оставиха да лежа на земята.

Минаха цели три часа, докато се просветли отново и слънцето ярко засия. Тогава тръгнахме с жената и детето на дълъг път. Вървяхме, вървяхме цели четиридесет дни през непроходими гори и планини, хранехме се само с корени, ягоди, малини и билки, които беряхме в гората. Най-накрая стигнахме в къщата на добри хора, а после заведох жената и нейната рожба при мъжа й. Може да си представите колко голяма беше радостта му…

Така завършил разказа си старият разбойник. А кралицата, която слушала през цялото време с притаен дъх, казала:

— Ти си изкупил всичките злини, които си извършил, като си спасил жената и детето от сигурна смърт. Затова аз ще пусна синовете ти на свобода.

Допълнителна информация

$id = 6900

$source = Моята библиотека

Издание:

Братя Грим. Приказки. Том трети

ИК „Дамян Яков“, София, 1995

Превод: Ценка Топузова, Весела Петрова, Албена Прижибиловска

Редактор: Даниела Бенишева, Зефира Иванчева

Коректор: Зефира Иванчева

Бележки

[1] канджа — дълъг прът с метална кука накрая. — Б.пр.

[2] Румпелштилцхен — име на зъл, пакостен дух от народните приказки. — Б.пр.