Ясно беше — за всичко е виновно бялото коте. От десет минути черното коте беше заето: старата котка миеше муцунката му и трябва да ви кажа, че през цялото време то се държеше прилично — седеше и гледаше братчето си. Така че, сами виждате, черното коте не би могло да участвува в това престъпление.
Алиса, свита на кравайче, дремеше в голямото кресло, а бялото коте гонеше по пода кълбо прежда, забравено от бабата.
„Това възмутително безобразие трябва да се прекрати!“ — помисли си Алиса, но не каза нито дума; така хубаво й беше да си седи, приятно потънала в креслото, че нямаше никакво желание да си отваря устата. Първо, това изискваше огромно усилие и второ — щеше да наруши спокойствието й. И макар цялата да кипеше от гняв, Алиса не направи нищо, за да пресече недостойната постъпка на бялото коте.
„Веднага остави кълбото на мира!“ — ядосано възкликна Алиса.
Но тъй като това беше казано наум, бялото коте продължи да премята кълбото с преждата както си искаше. И само слепец не би забелязал, че кълбото постепенно се размотаваше и съвсем скоро щеше да се превърне в безформена плетеница от разбъркана прежда.
Когато от голямото кълбо остана топче колкото слива, котето така ловко го перна с лапа, че то стремително полетя към огромното огледало, украсяващо стената срещу Алиса.
„Е, вече съвсем прекали! — извика Алиса (мълчешком). — И статуя не би го изтърпяла. Този път наказанието няма да ти се размине. Ей сега ще скоча и така ще те цапардосам, че завинаги ще запомниш колко е лошо да не слушаш по-големите!“
Алиса напрегна всичките си сили, дръпна се (мислено, разбира се) за плитките, още веднъж се напрегна и скочи…
Би скочила, ако не беше едно малко, но достатъчно странно обстоятелство, което отсрочи изпълнението на нейното намерение. Точно в секундата, когато Алиса вече може да се каже почти скочи, нейното внимание беше привлечено от другото — отразеното в огледалото — бяло коте.
Ще кажете, че какво особено може да има в отражението на едно коте? И ще бъдете прави. Но само донякъде. Отначало Алиса също така си помисли: „Че какво особено има тук!“. Всяко коте си има свое отражение в огледалото. И не само котето. Алиса например също.
Какво странно имаше, че когато това коте, преследвайки размотаващото се кълбо, тичаше към огледалото, и следователно се отдалечаваше от Алиса, онова коте, преследвайки своето клъбце, тичаше срещу това коте и очевидно се приближаваше към Алиса. Всичко беше естествено и на Алиса и през ум не й мина да обърне внимание на такива неща.
Но изведнъж стана нещо неочаквано! Докато това коте още тичаше към огледалото, онова изведнъж спря, направи пълен завой и взе да се отдалечава от това коте, вместо да тича насреща му.
За миг изглеждаше, че това бяло коте преследва онова и че и двете се отдалечават от Алиса.
В първия момент момичето, кой знае защо, дори не се учуди (а после, когато си спомняше случката, това й беше необяснимо). Алиса отложи намерението си да скочи и да накаже котето не от изненада (нямаше я, както виждате), а от любопитство, защото първата й мисъл беше: „Ще догони ли това коте онова, или няма да го догони?“
Алиса се учуди в следващия миг, когато видя такава картина (тя самата, както вече казахме, още и пръста си не беше помръднала): онази — отразената в огледалото Алиса изведнъж скочи от мястото си, стрелна с очи тази, хвана своето коте и бързо затича обратно. След това с една ръка закри лицето си, с другата още по-здраво притисна своето коте, сякаш искаше да го защити, и в този момент стана катастрофата — двете летящи едно срещу друго кълбета се срещнаха на огледалната повърхност. Избухна силен пламък и бял дим изпълни двете стаи: тази, в която се намираше Алиса, и другата — огледалната.
Вцепенението на Алиса се изпари. Тя скочи бързо от креслото и също се притисна до стената.
Минаха няколко секунди и димът започна да се разсейва. Алиса, която беше не толкова изплашена, колкото учудена, реши да приближи до огледалото и да види какво е станало с нейното коте, след като кълбото беше избухнало буквално под носа му. Но не беше направила и крачка и от огледалото се разнесе изплашен вик:
— Стой, стой на мястото си! Или и ти искаш да се анихилираш и да се превърнеш във фотони?!
— Искам какво? — попита Алиса, защото никога в живота си не беше чувала такива неразбираеми думи. — Да се превърна в какво?
— Не говори, докато не си взела предпазни мерки! — продължи гласът и през пелената на разсейващия се дим Алиса видя изплашеното лице на своята двойница.
Огледалното момиче взе пулверизатор и мълчаливо започна да пръска Алиса с някаква течност, приличаща на живак или по-скоро на етер, лишен обаче от мирис.
— Сега вече всичко й наред — каза огледалното момиче. — Ти можеш без опасност да преминеш през Огледалната Повърхност и да ме целунеш.
Алиса боязливо приближи до огледалото и протегна ръка. Ръката й не усети познатата съпротива на стъклото и след кратко колебание момичето прекрачи долната рамка на огледалото и се намери в стая, същата като тази, от която току-що беше излязла.
— Къде съм аз? — попита Алиса и учудено се загледа в часовника на стената, изписан с някакви странни знаци вместо цифри и със стрелки, движещи се наляво.
Огледалното момиче стоеше малко вдясно от Алиса и на лицето му вече имаше не уплаха, а сянка на усмивка.
— Ти си в Антисвета — отговори непознатата — и можеш да направиш това, което ти казах: да дойдеш и да ме целунеш.
Алиса тръгна към странното момиче, но веднага разбра, че се отдалечава от нея.
— Защо отиваш надясно — попита огледалното момиче, — когато аз стоя наляво от теб?
— Как може да си вляво от мен — каза Алиса, — когато си ми откъм тази ръка, а тази ми ръка е дясната?
— Колко си смешна — каза момичето, — не разбираш най-прости неща. Че къде се е видяло десните неща да се намират също вдясно?! Ти правилно показа дясната си ръка, но в Антисвета тя се намира отляво. Опитай се да вървиш наляво и веднага ще дойдеш при мен.
Алиса направи усилие, което в нормалния свят щеше да я отдалечи от събеседницата й, и с изненада видя, че наистина се приближава… И в следващия миг тя я прегърна и я целуна.
— Ти си чудесно момиче — каза непознатата. — Хайде да бъдем приятелки. Искаш ли да те почерпя ей с това?…
С тези думи тя подаде на Алиса голяма румена ябълка.
— Благодаря — каза Алиса и смутено я взе, — а нямаш ли нещо, с което да я разрежа?
— Моля — отговори огледалното момиче и извади нож. — А на колко половинки да ти я разрежа — на две или на три?
— Че може ли ябълката да се разреже на три половинки? — изуми се Алиса.
— Разбира се — каза момичето, — зависи накъде се реже — надясно или наляво. Нали трябва дясната страна да се отличава по нещо от лявата?!
Алиса се замисли. Всичко това някак не се побираше в съзнанието й. После тя изведнъж каза:
— Можеш да не ми казваш как ти е името. Ти се казваш Асила — моето име обратно!
— Ето че не позна! — разсмя се огледалното момиче. — Аз съвсем не съм Асила, а Анти-Алиса. А това е нещо съвсем друго.
— Но каква е разликата? — учуди се Алиса.
— Антисветът — каза новата й приятелка — това не е просто вашият свят, само че обратен. Той е, ако мога така да се изразя, вашият свят два пъти обратен. Ти мислиш, че аз се различавам от теб само по това, че съм твое огледално изображение, така ли? Не, това не е всичко. Съвсем, съвсем не е всичко. Освен това ти се състоиш от обикновени атоми, а аз от антиатоми. Затова ние с теб така бързо се сприятелихме: ние имаме противоположни заряди и от това е влечението ни една към друга. Но това влечение би могло да доведе до съдбоносни последици — ако не бях те напръскала със специалния препарат против анихилация, щяхме и двете да се превърнем в частици светлина, фотони. Ти видя какво се случи, когато кълбото от прежда се сблъска с кълбото от антипрежда, нали?…
Изведнъж Анти-Алиса погледна часовника и се разбърза:
— О, извини ме, но вече е четири без четвърт — Алиса погледна часовника и й се стори по-скоро три и четвърт — а в четири имам урок по антимузика, трябва да побързам. Тук, знаеш ли, много държат на антихудожественото възпитание… Почакай ме, ако можеш!
— Време ми е да се връщам — каза Алиса. Като изяде ябълката, тя се почувствува много гладна. — Как да премина отново Огледалната Повърхност?
— Можеш да се върнеш в къщи и по друг начин — отговори Анти-Алиса, — с обратното време. Съветвам те да избереш този път: и по-прост е, и по-къс.
— С обратно време ли? — изненада се Алиса — Нима е възможно?
— Затвори си очите и си повтори няколко пъти в кое време искаш да се пренесеш назад. Веднага ще се озовеш там, където си била в същото това време.
Алиса разцелува приятелката си, сбогува се с нея и затвори очи.
— Преди половин час — прошепна момичето. — Преди половин час.
Отначало не почувствува нищо, но след миг усети, че вече не стои, а седи.
После изведнъж някой скочи на коленете й. Алиса трепна и отвори очи. Тя отново беше в своята стая, свита на кравайче в голямото кресло. На коленете й лудееше бялото коте, като напразно се опитваше да достигне с лапа дантелената й якичка.
— О, ти ли си? — извика момичето и хвана котето така, че да не избяга. — Виж го ти! Ще те науча аз тебе как се размотава бабиното кълбо!
И Алиса започна да потупва и да милва котето, за да разбере най-после колко много му се сърди.
Закъснял предговор
Тази малка шеговита приказка („Алиса в Антисвета“) съчиних с най-сериозни намерения. Помолили ме бяха да разкажа на децата за най-новите открития във физиката, които са далече, твърде далече от тях… Задачата ми явно беше неизпълнима и аз реших да измисля някаква по-особена форма, за да разкажа поне за съществуването на новите понятия във физиката, без да навлизам в същността им: антисвят, анихилация, обратимост на времето и така нататък.
Важно беше тези понятия да не се изпарят бързо-бързо от съзнанието на децата. Трябваше с нещо да възбудя въображението на моите слушатели и най-добре беше чрез удивителните загадки на съвременната физика…
Точно затова аз се обърнах към сюжета на моята любима приказка „Алиса в огледалния свят“ на английския писател Луис Карол. Още повече, че антисветът, чието съществуване се предсказва от съвременната физика, в известен смисъл се явява именно огледален на заобикалящия ни свят.
Аз разсъждавах така: „Ако възбудя въображението на децата, те няма лесно да се успокоят — ще потърсят статии и книги, от които постепенно ще научат това, което занимава съвременната физика и което не мога да им обясня за четиридесет и пет минути.“
С две думи, аз написах приказка специално за размисъл.
Като направих това, аз, разбира се, не смятах, че съм особено оригинален. В края на краищата всички приказки будят размисъл. Макар че приказниците съчиняват приказките, за да забавляват или да развълнуват читателя, без сами да забелязват, те успяват да кажат и нещо по-сериозно.
„Приказката е лъжа, но умните хора и от нея си вземат поука!“ — казва една мъдрост.
После ето какво си помислих: темата на „Алиса в Антисвета“ възникна от живота, от едно училищно задължение. Но животът на ученика не е само ученето. Ученето заема в него само една част, при това, ако съдим по времето, което му се отделя, дори не най-важната.
Животът на ученика е пъстър и многостранен. Какво ли не го изпълва? Училище и домашни задължения, обществени поръчения, хокей и художествена гимнастика, книги, уроци по музика, разговори на различни теми… Дори не можеш да изброиш всичко… И навсякъде има място за фантазия. За всеки час на деня може да съчиниш съответна приказка.
Да вземем например първите минути след събуждането. Измиване, ведрина, обличане — кое е най-важното в тях? Ведрината, която да е и душевна, не само физическа. Да имаш ведро настроение, ако е възможно през целия ден. Но как да се заредиш с него?
В Америка има поговорка: „Сутрин се усмихвай един час и после цял ден ще имаш превъзходно настроение!“ Ето, първата приказка за деня вече се изяснява — за нещо весело да бъде!
А какво идва след ведрината? Трескава подготовка за училище. Сега най-важното е да не забравиш нещо важно, за да не се изложиш като „разсеяния човек“.
Може би втората приказка за деня да бъде шега за разсеяните?
Какви да са следващите приказки за деня — третата, четвъртата, петата?…
Те са изброени малко по-долу в голяма таблица.
Лесно ми беше да я съставя. Когато се запитах как изглежда един обикновен ден на днешния ученик (или почти същото — на днешната ученичка), аз си отговорих, като тайничко преписах от дъщеря ми, четвъртокласничка, „Дневния режим“, окачен над кревата й (виж първата колонка на таблицата).
Задълженията на моята дъщеря ми подсказаха темите на приказките за един ден — за един обикновен ученически ден… И ето какво се получи (в последната колонка на таблицата са имената на моите приказки, в средните — как ги замислях):
Може би „приспивна песен“, която би допаднала на ученика.
Острозъбия котарак
Крале, лемури, демони, съвременни ученици, странници от приказни страни… — не е ли твърде пъстра, твърде разнолика компанията на героите от моите приказки?
Но нали и животът ни е такъв — разнолик! Пъстър и многообразен… Дори ако вземем един най-обикновен ден на който и да е от нас. Ние постоянно се сблъскваме (в живота или по разкази) с всичко, което съществува на земята: от училището до кралете, от географията до страшния разказ…
Различни са не героите на моите приказки, различни са техните костюми. А всички герои са актьори от един всеобщ театър — театърът на нашия живот.
Дяволчето Потанка приказка за утринна ведрина
Готвачът вареше супа. Сипа сол, пипер, сложи и няколко глави лук. Неочаквано отдолу, от самото дъно се вдигна кипящо мехурче, плъзна се покрай лукчетата, сграбчи пиперец и солчица и излетя от тенджерата. Скочи на челото на готвача и го ухапа.
Готвачът се разсърди и се плесна по челото — мислеше, че комар го хапе. Даже извика ядосано:
— Ах ти, комаре, дребни пакостнико! Ще те науча аз тебе, как се хапе!
А кипящото мехурче с пипереца и солчицата и с капчицата лучена супа се заля в сребрист смях и даже почерня. И му порасна опашчица — малка и рунтава, показаха се и бодливи рогца. Писука мехурчето и се подсмива:
— Да, да, аз съм дребен пакостник, аз съм дяволчето Потанка! Бъди здрав, готвачо, не забравяй Потанка!
И излетя през прозорчето. Лети, свисти, врещи, трещи, жужи, а комарите пулят очи и се чудят:
— Откъде се появи такъв комар — с рогца и опашка?
А Потанка отговаря:
— Не съм комар, а дребен пакостник. Аз съм дяволчето Потанка, крал на гафовете, на неточните думи, на всички малки бъркотийки и дребни неприятности.
Подухна вятър и подхвана комарите. Понесе ги кой знае накъде. А те летяха и ругаеха:
— Леле, какъв е този дявол Потанка! Истински пакостник!
Оттогава тръгна по света Потанка.
Едно момиченце излезе от къщи и нещо го цапардоса по тила. Портиерът беше подпрял метлата на вратата и беше отишъл някъде; вратата скръцна и метлата тупна момичето отзад.
— Аз ти скроих този номер. Аз съм дребен пакостник.
Лети Потанка по-нататък, настига един студент.
— Двайсет години живея — изненадва се студентът, — такова чудо за пръв път виждам. Зоология уча, биология уча, а не съм чувал за комар с рунтава опашка и рогца.
Смее се дяволчето:
— Аз не съм комар, аз съм дяволчето Потанка, верен спътник на всички намусени и разсеяни, на всички невнимателни и лениви. Значи малко и твой!…
Студентът отвори чантата си, погледна — забравил е най-важната си тетрадка. А малкият дявол се залива от смях:
— Да, да, студенте, моя работа е това! Чао, не забравяй Потанка!
Такива номера правеше на всеки, когото срещнеше.
Едно момче си загуби парите за сладолед.
Един артист закъсня за репетиция.
В автобуса на спретнатата Галя Василиева й се скъса чорапа. Потанка и край нейната спирка беше минал.
Щеше да се ядоса Галя, но изведнъж се разсмя:
— Та това е дяволчето Потанка, можеш ли се скри от него?! Позасмей се и толкоз! Него само смехът го плаши. Само жизнерадостните хора го надвиват.
Чичо Федя приказка за подготовка за училище
Познавам чичо Федя — човек добър, умен и… разсеян. Става той сутрин и поглежда термометъра — показва да речем 12 градуса.
— Как? Вече е дванайсет!? — виква чичо Федя. — А аз в десет трябваше да съм на работа.
Чичо Федя се облича и без да закусва хуква по улицата. Случайно слязъл с единия крак от бордюра, той забравя за това и продължава да върви така — с един крак на тротоара, с другия — на улицата.
— Кога ли съм окуцял? — стресва се изведнъж чичо Федя. — Да не забравя днес да отида на лекар.
В този момент една лека кола настига чичо Федя и от нея се показва чичо Фединия приятел професор Иван Григориевич.
— Сядай, ще те закарам — предлага Иван Григориевич.
— Благодаря — отговаря чичо Федя, — тъкмо навреме.
И той си сваля галошите по средата на улицата, поопипва с крак асфалта, качва се в колата и заминават. А галошите така си и остават насред улицата.
Стигат до института. Чичо Федя слиза от едната страна на автомобила, Иван Григориевич — от другата. Чичо Федя заобикаля колата, вижда приятеля си и се развиква:
— Иван Григориевич! Виж ти каква среща! Сто години не сме се виждали! Как си?
Най-после чичо Федя влиза в лабораторията си. Поглежда часовника — показва едва осем часа. Чичо Федя се сърди, вдига телефона и виква на чистачката:
— Защо този часовник изостава?
И с телефонната слушалка сочи часовника. Чистачката, недочула, пита:
— Альоо, альоо, кой се обажда? Какво искате от мен?
— Аз питам, защо този часовник изостава толкова много?
И през цялото време показва часовника със слушалката.
Чистачката, и този път нищо не чула, отново пита:
— Альоо, альоо, кой се обажда? Какво обичате?
И дълго разговарят така: чичо Федя без да приближи до устата си слушалката, а чистачката — със слушалка, от която нищо не се чува…
Сърдит, чичо Федя трясва телефона на пода и той се разбива на парчета.
Поглежда чичо Федя през прозореца дали има някой долу, после слага парчетата на бюрото си, а той самия — хоп, скача през прозореца!
Лети и си говори:
— Аз понякога съм малко повечко разсеян. Трябваше май да изхвърля през прозореца не себе си, а парчетата?!
За щастие прозорецът е нисък, а земята не много твърда. И чичо Федя се отървава с не много силни натъртвания.
Деца, ако не искате да си счупите врата, не бъдете разсеяни!…
Ученикът на вълшебника по пътя към училище
Живял някога един учен човек — Агрипа Нетесхаймски. Днес малцина си спомнят за него, но преди няколко века Агрипа бил много известен. Той се занимавал с алхимия и вълшебства и пишел още морални и философски произведения.
За Агрипа се разказват всякакви истории. На една от тях било съдено години вече да дава храна на приказници и музиканти.
Разправят, че когато Агрипа се намирал в белгийския град Лувен, един от неговите любознателни ученици се промъкнал в кабинета на учителя си, където било строго забранено да се влиза. Ученикът искал да провери знанията си, да извика дух и да поговори с него, както правел Агрипа.
Като използвал книгата с магическите заклинания, юношата призовал духа и той се явил.
— Какво ти трябва? — изревал страшният дух. — Казвай бързо, че ръцете ме сърбят!
— Аз… на мен… — запелтечил изплашеният ученик. Той се изплашил от вида на чудовището, а заклинание за да го прогони, не знаел.
Вбесеният дух се нахвърлил върху юношата и го удушил.
Точно в този момент влязъл Агрипа.
— Какво си направил?! — завикал той на страшилището. — Мен ще ме обвинят в убийство и ще ме осъдят!
Духът гледал тъпо своя повелител и мълчал.
Алхимикът нервно ходел из кабинета и не знаел какво да прави: нямал власт да съживява.
Най-после измислил.
— Веднага влизай в неговото тяло — посочил той ученика — и върви на улицата.
Духът покорно се подчинил и скоро юношата се надигнал и излязъл от кабинета.
Но той, разбира се, не бил възкръснал. Духът се поразходил с тялото на ученика из едно многолюдно място, а после го напуснал.
Пред очите на всички юношата се строполил без дъх.
Никой в нищо не можел да обвини Агрипа: многобройните свидетели потвърдили, че ученикът е починал скоропостижно.
Как се е изменила после приказката? И защо?
Симпатиите на хората били на страната на Агрипа, а хлапака-ученик всички осъждали. Но времето течало и постепенно в сърцата им се прокраднала жалост.
— Не, все пак такова наказание е твърде жестоко. Само заради любопитството да си изпатиш! — говорели хората.
Постепенно изменили приказката. Започнали да я разказват другояче.
— Какво искаш? — забоботил страшният дух, като се появил пред изплашения юноша. — Казвай бързо, че нямам време.
— На мен… водица… искам — едва проронил нещастният. В объркаността си нищо друго не могъл да измисли.
— Вода ли? Ей сега! — прогърмял духът.
Грабнал той ведрата и затичал към реката. Дотичал обратно и ги изсипал в бъчвата на вълшебника. И пак затичал с ведрата, и трети, и четвърти път…
Бъчвата се напълнила догоре, а духът все носел и носел вода.
И ето че целият кабинет, цялата къща на алхимика се напълнили с вода. А духът не спирал. Потоци вода потекли през прозорците и вратите, по улицата. Съседите се хвърлили да спасяват покъщнината си, като мислели, че идва потопът. А нещастният ученик не знаел как да спре бедствието.
За щастие, вълшебникът се върнал. Прогонил духа, наказал ученика, оправил някак си бъркотията.
Приказката била променена. Само поуката й останала предишната. Хората от всички времена неуморно поучават младите: „Не умееш ли да вършиш нещо — не се захващай!“
Надпис на входа на училището
Някакви шегобийци поставили на входа на училището плакат:
Не стига само да учиш, трябва да умееш да се учиш!
Не стига само да умееш да се учиш, трябва да учиш!
Като го прочетат, някои се смеят, други дълбоко се замислят!
Хитрата аритметика приказка-шега на математическа тема
Умрял бащата и синовете се заели да делят богатството му. В завещанието пишело: „На най-големия — половината от всички магарета, на средния — една трета, на най-малкия — една девета!“
Но магаретата били всичко на всичко 17. Получава се бъркотия: на единия се падат осем и половина, на втория — пет и две трети, а на най-малкия съвсем странно и досадно — едно цяло и осем девети магаре! Почти две, но все пак не са две!
— Почтени мои братя! — замолил се най-малкият брат. — Подарете ми още една девета магаре. Какво ви струва? Ще го яхна и ще замина, а после цял живот ще ви споменавам като истински братя благодетели.
Но по-големите и дума не давали да се продума! Всеки искал да си закръгли магаретата в своя полза и никой не се съгласявал да отстъпи нито на йота.
Какво да правят? Няма да режат живи животни на парчета и да се резилят пред хората, я?!
Братята насмалко да се хванат гуша за гуша, но в това време случайно покрай тях минавал на магаре един мъдрец.
— Мир вам! — казал той — Какво става? За какво е разгорещеният ви спор? Разкажете ми, о млади и почтени люде!
Като се пресичали един друг, братята все пак казали болката си. Мъдрецът внимателно ги изслушал. После казал:
— Вие сте добри туркмени и аз ще ви помогна. Причината за недоразумението е ясна: 17 не се дели без остатък нито на две, нито на три, нито, разбира се, на девет. Ето, аз ще ви дам моето собствено магаре. Вземете го и го прибавете към наследствените. 18 се дели на всички тези числа. Сега нищо не предизвиква спор, нали?!
Най-малкият получил желаните от него две магарета. С възторг, но и с уважение той по-благодарил на мъдреца, качил се на едното от двете магарета и заминал.
Зарадвал се и средният брат: наследил пет и две трети животни, а сега получил цели шест! И той взел магаретата си и потеглил, като дълго се обръщал и благодарял.
Спечелил дори и големият брат: разчитал на осем и половина, а получил половин магаре повече! Не знаел той как да изрази признателността си към умния старец. Тръгнал си братът и току спирал, слизал от магарето, покланял се до пояс и пак продължавал…
Мъдрецът изпратил с поглед и последния и поклатил глава. После яхнал своето магаре и продължил пътя си, прекъснат от разпрата на братята.
Какво, какво? На кое магаре? Та нали мъдрецът подарил своето на тримата братя?
Вярвам, читателю, че си се сетил каква е работата? И защо се получи така странно?
А ако още не се досещаш, опитай да решиш задачата сам. Постарай се да не поглеждаш решението, което е след две приказки.
Совичката приказка за урока
„Совичка тихичка на дъба седи —
всичко тя вижда, всичко следи.
Слуша, долавя най-малкия шум…
Много тя знае,
с много е ум!
Дум-дум-дум!
дум-дум-дум,
С много е ум!“
Гордата кралица приказка за мързеливците
Преди много, много години някакво си кралство било управлявано от една Горда Кралица. Тя била толкова горда, че не разговаряла с никого, освен с кралете. Но крале тя не виждала често — не са били много даже тогава… И освен това били заети да управляват и рядко пътували. Затова тя мълчала по цели дни или разговаряла със Слънцето — само него приемала за равно на себе си.
Нямало работа, която Гордата Кралица да не смятала за унизителна. Тя дори не подписвала държавните документи и закони и оставяла това на първия министър, когото дълбоко презирала.
Гордата Кралица била уверена, че единственото достойно за кралете занимание е да блестят. И смятала, че всички други крале само с това се занимават — блестят.
Денят на Гордата Кралица започвал така: придворните дами внимателно отвивали одеялото й и почтително я вдигали от постелята. След това я измивали и обличали, мажели я с благовонни масла, които правят кожата гладка, червосвали я, пръскали я с най-фини парфюми, и я пудрели. След тоалета Кралицата, съпроводена от блестяща свита, отивала на изискана кралска закуска.
След закуската приятелката на Слънцето била чинно придружавана до дворцовата градина и там си почивала от съня и закуската.
В градината я слагали на едно кресло, прилично на трон, и тя слушала музиката на скритите в храстите (за да не дразнят погледа й) музиканти или в горда самота мислела за своето величие.
Никой не можел да каже умна или глупава била тази кралица — като не правела нищо, тя не можела да покаже какви са умствените й способности.
Никой не знаел добра ли е, или зла, защото Кралицата никога не проявявала тези качества. Тя еднакво презирала както тези, които може би я обичали, така и онези, които може би я мразели. Дори и не помисляла за мъжете и жените, които не били родени с кралско звание.
Хората обикновено се примиряват с несправедливостта, но не прощават пренебрежението. И случило се така, че в една прекрасна сутрин Кралицата се събудила и не открила край своето ложе нито една придворна дама.
А това станало, защото първият министър, който бил свикнал да подписва кралските укази, малко по малко свикнал и да управлява, и решил да вземе властта в свои ръце. Придворните и слугите на Кралицата се зарадвали на промяната и веднага се прехвърлили към новия господар.
Но Гордата Кралица не знаела това. Тя продължавала да лежи спокойно в своето ложе и да чака някой да свали одеялото и да облече приятелката на Слънцето, както всяка сутрин.
Минавал час след час и никой не се появявал в кралската спалня.
На пладне Слънцето надникнало през прозореца. Като видяло Кралицата в постелята, макар и с отворени очи, Слънцето много се учудило:
— Сестро моя, Кралице — казало Слънцето, — защо не ставаш? Вече е пладне и по това време съм свикнало да те виждам в градината в креслото ти.
— С удоволствие бих станала — отговорила Кралицата, — но не виждам някой да сваля одеялото ми и да ме облича. Няма сама да правя всичко това. Та аз съм Кралица!
— Права си, права си! — усмихнало се Слънцето и се скрило зад рамката на прозореца.
Денят превалил, но никой не влязъл при Гордата Кралица. Тя не се и помръднала, само леко се намръщила: не й харесвало, че в мислите й за великолепието на царските церемонии, кой знае защо, все по-често се преплитал споменът за великолепието на масата, на която се хранела.
На другия ден по обед Слънцето отново надникнало в спалнята и като видяло Кралицата в предишната поза, учудило се още повече от преди.
— Как?! — възкликнало Слънцето. — Ти още ли лежиш в постелята?! Никак ли не огладня?
— Ах — отговорила Кралицата, — ужасно искам да ям и да пия. Но никой не идва тук и не ме облича. Че няма сама да се обличам и да си търся храна? Та аз съм Кралица!
— Права си. Права си! — казало Слънцето и продължило пътя си по небосвода.
Така изминали още няколко дни. Но веднъж, когато Слънцето отново погледнало в познатата му спалня, то видяло, че Гордата Кралица била умряла. По израза на лицето й личало колко много е страдала.
Страдала и все пак умряла така, както живяла — кралски. Никой не можел да се похвали, че е чул Кралицата да се оплаква. Никой не можел да каже, че е виждал нейните тънки благородни пръсти сами да обуват чорапи или да наливат освежаваща напитка от кристалния съд край постелята.
Тази печална история се е случила отдавна, даже много отдавна. Представете си моята изненада, когато наскоро в едно училище аз срещнах… Гордата Кралица.
Да, това несъмнено беше тя, макар и неузнаваемо променена. На вид беше не повече от единадесетгодишна и носеше пионерска връзка.
Смешно е, но тя сериозно започна да ме уверява, че се е родила в Москва, а не е дошла от собственото си кралство. Но мен не можеш да ме измамиш! Щом видях как се отнася към своите съученици, веднага се досетих коя е тя. Децата й говорят нещо, а тя се преструва, че не ги чува. Молят я да бъде дежурна, а тя вирва нос и процежда през зъби:
— Притрябвало ми е! Аз съм дошла тук да се уча, а не да чистя чиновете.
Отлично знам адреса й: специалното английско училище № 20 в Москва на улица „Всполна“. А виж, домашния адрес на Кралицата забравих.
Кажете, моля, да не би тя да живее във вашата къща?
„Да?“ А не ви ли е разказвала как е възкръснала в облика на съветска ученичка?
Ако ви е разказвала, напишете ми, моля, всички подробности. Много ме интересува продължението на тази история.
Решение към приказката-шега „Хитрата аритметика“, поместена преди две приказки
Ето как се решава задачата:
На мъдреца му останало едно магаре, защото сумата от това, което получили братята, е 17, а не 18:
9+6+2=17
Точно толкова, колкото им оставил бащата.
Объркването идва от там, че в завещанието той не съумял правилно да раздели своите животни.
Ако се събере това, което е завещал на децата си, ще се получи сбор не 17, а по-малко:
Почти цяло магаре (по-точно — 17/18 по-малко), отколкото им е оставил старецът!
Завещанието като че ли казвало: „Една осемнадесета част от наследството (17/18 разделени на 17) трябва да се изгуби!“
Не се досетил бащата, не се досетили и децата, а само мъдрецът разбрал, че има остатък. И че ако той не се изгуби, а също се раздели, всеки брат ще получи повече, отколкото е пресмятал.
Като „подарил“ на братята своето магаре, мъдрецът просто облекчил деленето на остатъка: сега те получили всички животни, останали от стареца. Седемнадесет глави, а не 16 и 1/18
А защо братята не са получили и осемнадесетото магаре? — Затова, защото децата изпълнили точно волята на родителя. „Писано им било“ една осемнадесета част от наследството да я изгубят — и те я изгубили. От 18 магарета, които имали заедно с магарето на мъдреца, това съставлява точно едно животно.
Братята изгубили, а мъдрецът „намерил“ изгубеното.
Обидата разказ за по-големите момчета
След звънеца Макс не излетя от мястото си и не се понесе, разблъсквайки всички в коридора, както правеше винаги. Той извади от джоба подхвърлената му бележка и още веднъж внимателно я прочете. Вглеждаше се най-вече в почерка.
В бележката пишеше (без подпис):
„Максим е дългун,
пуши си тютюн
и кибрит краде,
жаби все яде!“
„Кой? — мъчително мислеше Макс. — Кой го е написал? Никита ли? Яшка ли? Мишка Скобелев? Но те не съчиняват стихове… А може би Нинка Галицка? Тя съчинява, знам това… Такива като нея на всичко са способни.“
Все пак Макс излезе в коридора. До отворения прозорец стоеше група момичета от горните класове. Те си шушукаха нещо и от време на време избухваха в смях. Като видяха Макс, момичетата като по команда се обърнаха към него и дружно се разсмяха.
— Мараба! — каза едно от тях, като срамежливо се усмихваше. — Две петлета се скарали пред поповата врата…
Това беше Савка Поправка — братовчедката на Макс. Към него тя се отнасяше винаги приветливо, макар да подхвърляше любимите си противни думички, но той я избягваше. Не я обичаше. Както не обичаше и леля Наташа. И двете му бяха противни. Майката беше алчна и зла. Истинска „Наталка-Чакалка“, както всички я наричаха. А дъщерята беше фалшива. Изглеждаше уж добричка, а всъщност бе по-лоша и от майка си. С всички се пишеше приятелка и на всички гледаше да навреди.
„Може би е тя? Нищо не й струва да влезе и да ми сложи това под чина…“
Разстроен, без да й отговори, Макс отмина.
Добре че следващият час беше последен. Макс едва го изтърпя, кривна по улица Селезньовка, а после бързо закрачи към къщи по многолюдната Новослободска, бягайки от всякаква попътна компания.
Като зави от Новослободска по Порядковата пресечка, Макс неочаквано настигна Андрей — студента медик, който му беше съсед. Той обичаше Андрей, макар и не толкова, колкото другия съсед, Женя Волков, фотокореспондента. Неусетно по пътя към къщи Макс разказа на Андрей за обидата. Дори му показа бележчицата.
— И ти, братче, се обиди от такава глупост? — учуди се медикът. — Ех че си смешко!
— А ти не би ли се обидил, а? Дългун ме наричат! И какво ли още не са ми измислили!?
— А ти не разбираш ли, че никой не се сърди на шега! При това даже не са го измислили сами, още ние в училище пишехме подобни неща: „Мишо е дългун, пуши си тютюн…“ и така нататък и така нататък…
Андрей помълча малко, после изведнъж се разсмя. Сякаш си спомни нещо.
— Слушай, братче! — каза той. — Веднъж в института и аз получих анонимно писъмце. Осмиваха ме, че се захващам за всякакви работи и нищо не излиза (съвсем точно са го уцелили, наистина е така!) Ето, слушай:
„Скромността не е беда,
щом човек добре се труди.
Но презрение той буди,
щом се пъчи пред света,
щом се пъчи пред света!“
— И какво стана? Откри ли кой го е написал? Даде ли му да разбере?
— Ами! — безнадеждно махна с ръка студентът. Дори не се и опитах!
— А какво направи?
— „Какво“, „какво“?! Преписах с туш на един голям картон с ей такива едри букви цялото стихотворение и го окачих в лабораторията.
Двамата вече влизаха във входа, когато Андрей допълни с гордост:
— Сега целият институт го знае наизуст!
Ще ви издам тайната — тези стихове съчини московският пионерски ръководител Володя Минаев.
Но за всеки случай не казвайте това на Андрей, а!…
Ирина при лемурите приказка на връщане от училище
Имало едно време едно момиченце Ирина. Тя си имала двама приятели: котаракът Рижик и кучето Айдар.
Котаракът Рижик се галел в момичето и мъркал:
— Ах, как те обичам! Ти си най-добрата и най-прекрасната от всички на земята!
А кучето не признавало котешките нежности. Понякога то налитало като буря върху момичето, въртяло опашка и гръмко лаело:
— Кажи ми, ако някой те е обидил, и аз веднага ще го разкъсам!…
Но момиченцето винаги отговаряло:
— Никой не ме обижда и никого не трябва да разкъсваш. И не е лошо да си по-кротък и да вземеш пример от Рижик. Ето кой наистина ме обича и се старае всячески да го докаже.
Веднъж майката подала на Ирина кошничка и й казала:
— Иди в гората и набери малини и боровинки… Само бъди внимателна и не навлизай в гъсталака. Там бродят лошите лемури с добрите усмивки и ловят малки деца.
Ирина обещала да помни това, но щом отишла в гората, забравила заръката на майка си и не забелязала как малко по малко навлязла навътре. И се изгубила.
Седнало момиченцето под една ела и заплакало.
Изведнъж чуло някой да говори над нея:
— Ето тази, която търсим.
Момиченцето погледнало нагоре и видяло, че са я наобиколили седем малки здравенячета, всички с добри усмивки и влажни очи и всички си приличали като седем капки вода.
Разбрала Ирина, че е попаднала при лошите лемури, но вече нямало какво да се прави. Лемурите сложили момичето в един чувал и го понесли.
Пристигнали те в своя дом и развързали чувала.
Един лемур се приближил до Ирина, чукнал я до болка по челото и й казал:
— Я погледни към мен сега!
След първия, приближил втори лемур и той я чукнал до болка по челото и казал:
— Я погледни към мен сега!
Така приближавали и седемте лемура и всеки чуквал момичето до болка по челото и всеки казвал:
— Я погледни към мен сега!
И нещастното момиче тъжно, тъжно плачело…
После лемурите вързали отново. Ирина в чувала и легнали да спят.
На сутринта те станали, хапнали и тръгнали на лов.
А момичето оставили целия ден в чувала.
Вечерта, като се върнали от лов, лемурите отново развързали чувала и всеки отивал до момичето и всеки я чуквал до болка почелото и всеки казвал:
— Я погледни към мен сега!
И нещастното момиче пак тъжно заплакало.
Това продължило много дни.
Но веднъж — било през деня и нейните мъчители били на лов — Ирина чула някой да дращи по вратата и да я отваря. Някакво същество се втурнало в стаята и затичало към чувала.
За миг връвчицата, стягаща чувала, била прегризана. И позната кучешка муцуна се показала, близнала лицето на момиченцето и весело заскимтяла и залаяла.
— Айдар! — извикало момиченцето и прегърнало приятеля си. — Как попадна тук?
— Дълго не можех да те намеря отговорил Айдар, — но както виждаш, надуших следите на тези, които са те откраднал.
— Какво да правим сега? Лемурите скоро ще се върнат, ние няма да успеем да избягаме далече…
— Сложи мен в чувала, вържи ме, както връзваха тебе, скрий се зад печката и не се бой.
Ирина така и направила. Пъхнала Айдар чувала, завързала го с връвчицата, скрила зад печката и ни жива, ни умряла, зачакала.
Дошла вечерта. Гледа момиченцето — влизат лемурите от лов и веднага тичат право към чувала.
Развързали те чувала. Един лемур вдигнал лапа да чукне Ирина по челото, дори казал:
— Я погледни към мен сега!
И изведнъж Айдар изскочил от чувала и мигом разкъсал лемура.
Останалите хукнали да бягат, но къде ти! Айдар ги настигал и на място ги разкъсвал. Нищичко не останало от влажните им очи и добрите им усмивки.
— А сега — казал Айдар, — хайде бързо към къщи! Бързо при родителите ти.
Много ли, малко ли вървели, но стигнали.
Ех, каква радост била за всички! Майката ту плачела, ту се смеела. Таткото ту вдигал момиченцето до тавана, ту го подавал на майката. А котаракът Рижик обикалял наоколо, полюлявал опашка, галел се в краката на момиченцето и мъркал ли, мъркал.
Само главният виновник за тържеството — кучето Айдар — избягал от къщи и някъде силно лаел. Никак не обичал той котешките нежности и всякакви ти там обяснения в любов.
И от тогава са се появили шеговитото — „котешка привързаност“ и изпълненото с уважение — „предан като куче“.
Кой е най-силен също приказка на връщане от училище
Тежък и нерадостен бил заешкият живот. Обиждали ги злите вълци и зайците не виждали никакво спасение от тях.
Веднъж дългоухите се събрали на горската поляна и започнали да се оплакват от съдбата си.
— И защо ли живеем на света?! — жалвали се те един на друг. — Ден и нощ треперим от страх, крием се от ненаситните хищници, не знаем нито минута покой. И все едно — рано или късно ще попаднем във вълчите зъби.
— Най-ужасното е — казал един заек с посмачкано ухо, — че на света няма по-силен от тези злодеи. От никого не се плашат. И обратно — от тях всеки се страхува и всеки ги избягва.
— Те затова са толкова нагли и с всеки ден стават все по-нагли — добавил един заек с изподран нос. — И в края на краищата вълците ще ни излапат всичките, до последния…
— Братя! — отчаяно извикал един дългоух с прехапана лапа. — Щом светът е такъв, за нас няма място в него. Хайде всички да се удавим!
— Да се удавим, да се удавим! — завикали зайците и понеже никой не предложил нищо друго, всички затичали към реката.
Но тъкмо се канели да наскачат във водата и пред очите им се появила поразителна гледка.
От гъсталака на отсрещния бряг на реката изскочил огромен рошав вълк и изплашено се замятал по земята. Хълбоците и муцуната му били разкървавени и било ясно, че току-що някой здравата го е тупал.
Зайците още не били се опомнили от изненадата, когато видели животното, по-силно от самия вълк. Това било грамадно куче-вълкодав. Като изскочило от храстите, то настигнало вълка, повалило го на земята и започнало да го души.
— Е, братлета — казал заекът с посмачканото ухо. — Оказва се, че има по-силен от вълка. Излиза, че светът не е чак толкова лош, щом в него се намира оправия и за хищника.
— Кучето е по-силно! — допълнил заекът с изподраскания нос.
— Има време да се давим — предложил дългоухият с прехапаната лапа. — Винаги ще успеем да го направим. Да видим по-напред какво ще се случи.
На брега излязъл човек с високи ботуши и поизмачкана шапка. В ръката си носел пушка.
Кучето веднага изоставило вълка и дотичало при стопанина си. А той ласкаво го потупал по козината, кучето завъртяло весело опашка и заскачало край човека.
— Най-силен на земята е човекът! — завикали зайците.
— Той е добър — казал заекът с посмачканото ухо. — Когато бях малък, едно дърво ме беше затиснало, а човекът ме измъкна и ме занесе в къщата си. Там прекарах няколко дена, а после той ме отнесе в гората и ме пусна.
— Да отидем при него! — неочаквано предложил дългоухият с прехапаната лапа. — И да го питаме: истина ли е, че ти си най-силният на света?
Колкото и да било странно това предложение, то се харесало на всички. В това време човекът се скрил вече, затова решили да го намерят в къщата му.
Развеселените зайци затичали по брега и като минали по мостчето от другата страна, продължили накъдето живеел ловецът със силния си помощник.
Скоро се озовали пред малка къщичка на края на гората и там видели човека. Той седял на входа и си играел с кучето. Като видял зайците, учудено ги запитал:
— Какво искате от мен, дългоушковци?
Заекът с посмачканото ухо излязъл малко напред и казал:
— Не се сърди на нас, бедните зайци, но ние дойдохме просто да те запитаме: вярно ли е, че ти си най-силният на земята?
Човекът се разсмял и отговорил:
— Не е вярно. Аз съвсем не съм най-силният. Тук наблизо има едно същество, което е къде-къде по-силно. Каквото ми заповяда, веднага го правя.
— Кое е това същество? — изплашили се зайците. — Може би то е по-страшно и от вълка?
— Мъжленце! Донеси наръч дърва. И по ситно ги нацепи!
— Чухте ли? — намигнал ловецът на зайците. — Заповядва и не мога да не го изпълня!
Той вдигнал от земята брадвата и се отдалечил.
След няколко минути вратата на къщата с отворила и на прага застанала жената. Тя усмихнато гледала малките горски гости.
— Значи ти си най-силната на света?! — завикали зайците.
Но жената не успяла да отговори. В къщата някой тихо и неразбрано забърборил и жената веднага се скрила.
След малко тя се появила отново.
Само че сега не била сама. В ръцете й махало крачета и ръчички малко весело бебе.
— Ето кой е най-силен на света! — извикала жената, като вдигнала високо детето. — За тях живеем и работим. Нашите деца са по-силни от всичко!
Вълшебната шапка разкази-хуморески докато обядваме
Вова на гости
Заведоха Вова на гости. Майка му го беше учила:
— Дръж се прилично. Особено на масата.
При леля Оля имаше много гости и Вова се смути. Но все пак всичко вървеше добре, докато не поднесоха чая.
Когато седнаха на масата и леля Оля наля чая, Вова неловко дръпна ръката си и обърна чашата. Всички се престориха, че нищо не са забелязали, а леля Оля наля отново чай на Вова.
Той обаче бе много смутен и отново обърна чашата.
И пак всички се престориха, че нищо не са забелязали, а леля Оля любезно предложи:
— Подай ми чашата си! Ще ти налея още.
— Благодаря — объркано каза Вова. — Аз повече от две чаши не пия.
Спънче
Таня много обичаше да ходи с майка си в гората за малини. Веднъж тя се спъна в нещо и завика:
— Мамо, какво беше това?
— Това е пънче — отговори майка й.
— Защо пънче, а не спънче, щом ме спъва?
Вълшебната шапка
Гора забелязал, че в зоологическата градина пускат неговия приятел Юра без билет. Просто Юра бил в кръжока на младите любители на природата, но Гора не знаел това. А когато той попитал приятеля си защо го пускат без билет, Юра отговорил:
— Защото имам вълшебна шапка.
Тези думи поразили Гора. Един ден той тайно нахлупил шапката на Юра и изтичал към зоологическата градина. Смело и решително влязъл през вратата.
— Ей, момченце, къде ти е билетът? — попитала добродушната лелка на входа.
— Но аз съм с вълшебна шапка!
— О, извинявай, момченце, не видях. Влизай, влизай!
„Лунощно“
Таня знаеше много стихотворения още преди да се научи да чете. Тя особено обичаше стихотворението на Лермонтов „По небето полунощно ангелът лети“.
След няколко години, когато Таня ходеше вече на училище, тя попита баща си:
— Тате, а какво е все пак „лунощно“?
— Какво „лунощно“? — учуди се баща й.
— Ами това, по което лети ангелът. Помниш ли: „По небето по «лунощно» ангелът лети…“?
Самохвалковци
Яша и Макс хвалят способностите на своите кучета.
— Да знаеш моят Тери колко е умен! — казва Яша. — Идва си в къщи и сам натиска копчето на звънеца.
— Чудо голямо! — отговаря Макс. — На моя Жак това хич и не му трябва. Той просто си носи ключа.
Вечно живата приказка за следобедна почивка
Това се случило в Индия, край свещените брегове на реката Ганг.
Дъщерята на махараджата се влюбила в млад водач на слонове. Юношата също я обикалял, но той бил беден и не можел и да мечтае да се ожени за дъщерята на своя господар. Ако махараджата научел за тяхната любов, не би ги пощадил и двамата. Щял да ги хвърли на тигрите да ги разкъсат или би измислил друго, не по-малко страшно наказание.
И младите решили да бягат.
Те дълго скитали из джунглите. Най-после излезли на едно уединено място край брега на голям ручей и спрели запленени от природната красота.
— Да се заселим тук завинаги! — предложил юношата. — Тук е толкова хубаво. Има вода и горски плодове. Дърветата ще ни правят сушина, а нощем ще се крием в тях от хищниците. Ясно е, че наблизо няма хора и можем да не се страхуваме, че ще ни намерят и ще ни отведат при баща ти.
— Добре — отговорило момичето. — Съгласна съм.
Те си построили колиба на едно дърво и заживели тих, щастлив живот.
Изминали пет години и никой не ги тревожел в тяхното горско усамотение. Родили им се две момиченца. С децата грижите им нараснали, но заедно с това нараснали и радостите.
Една вечер мъжът не се върнал от лов. Жената се страхувала от хищниците и не могла веднага да потърси своя мъж. Цяла нощ тя прекарала без сън, вслушвайки се в шумовете, притиснала до себе си децата.
Когато дошло утрото, жената хванала за ръка дъщеричките си и тръгнала по пътеката, по която обикновено отивал на лов нейният мъж.
След малко открила този, когото търсела. Ухапан от змия, той бил умрял на няколко крачки от дома си.
Дълго и безутешно плакала жената. После прегърнала децата си и им казала:
— Ние осиротяхме, деца, и никой повече няма да се застъпи за нас. Няма къде да отидем, освен при моя баща и ваш дядо, махараджата. Той е много богат и може би няма да ни изгони от дома си.
Много дни вървяла жената и двете й деца към града на махараджата. Все по-често срещали хора и все по-малко жената се страхувала от хищниците.
Но един поток, стичащ се от планините, преградил пътя им. Потокът бил плитък и не много широк, но бил буен — от дъното му се вдигали камъни и се премятали във водните струи.
— Почакай тук — казала майката на по-голямата дъщеря. — Аз ще преведа на другия бряг сестра ти, а после ще дойда за теб.
След тези думи жената взела по-малката си дъщеря и я пренесла на другия бряг. Заръчала й да седи и да не мърда и се върнала за по-голямата.
— Тръгвай — казала майката, без да излиза от потока, и протегнала ръце към момичето.
В това време се чул плясък на грамадни криле, последван от силен детски вик. Жената се обърнала и видяла един орел да отнася малкото й момиче. Майката с писък се хвърлила натам, но орелът бил вече нависоко.
Изведнъж завикала по-голямата дъщеря — пред очите на майката потокът я подел и понесъл към камъните.
Напразно жената се мъчела да спаси поне едната от дъщерите си.
Потокът блъснал жертвата си в камъните и я отнесъл безследно.
Съсипана от мъка, майката се отправила към дървото, под което, според преданието, някога поучавал мъдрецът-отшелник Тидарт. Тя паднала на колене и замолила:
— Учителю! Толкова много се струпа върху главата на една слаба жена, която никога никому не е причинила зло. Твоят закон ми забранява да се убия сама. Но как да живея, след като изгубих всичко, което ме свързваше с живота? Върни ми мъжа и децата или убий и мен! Не можеш да ми откажеш, ако си добър и справедлив. Чакам и вярвам, че ще ме чуеш.
Мъката на жената била толкова голяма, а молбите и сълзите й така искрени и силни, че Тидарт я съжалил и се появил пред нея.
— Добре — казал Тидарт, — ще ти върна дъщерите и мъжа. Но при едно условие: ако ми донесеш бобени зърна, отгледани от Вечно Живата.
Нищо не му струвало на мъдреца да обещае това: той прекрасно знаел, че такива бобени зърна още никой не е отгледал, защото всеки умира и никой не живее вечно.
Тидарт смятал, че жената ще разбере колко напразни са нейните надежди и ще сподави мъката си или постепенно ще разсее мислите си и ще престане да страда. И в единия, и в другия случай, мислел си той, неговите думи ще бъдат благодеяние за жената.
Но тя не забелязала в думите на учителя никаква тайна умисъл.
— „Бобени зърна, отгледани от Вечно Живата“ — повторила си жената. — Кой живее вечно? Къде да търся такива бобени зърна?
Мъката на жената била толкова силна, а жаждата да върне близките си толкова голяма, че тя не се колебала нито миг. Забързала към най-близкото село и почукала на вратата на първата къща.
— Какво ти трябва? — попитала стопанката.
— Моля те, кажи ми нямаш ли бобени зърна, отгледани от Вечно Живата? Или може би знаеш къде мога да ги намеря?
— Но такива бобени зърна не съществуват — учудила се стопанката. — Всеки, който отглежда храни, в края на краищата умира. Аз, разбира се, ще ти дам колкото искаш бобени зърна от моята градина, но и аз все някога ще умра. Никой не живее вечно.
Нещастната жена забързала към друга къща, но и там й отговорили по същия начин. Тя обходила цялото село, но никой не можел да й даде бобени зърна, отгледани от Вечно Живата, нито да й посочи, къде може да ги намери.
И жената разбрала, че мъдрецът я е измамил, като е заселил сърцето й с несбъдващи се мечти. И скръбта още по-силно налегнала сърцето на осиротялата жена.
Върнала се нещастната при дървото, под което разговаряла с Тидарт, седнала на земята и се обляла в сълзи.
Тя плакала дълго, защото вече на нищо не се надявала. И земята под краката й се намокрила от сълзите.
Неочаквано жената усетила, че някой ласкаво я докосва. Тя вдигнала лице и през сълзи видяла този, към когото се обърнала с молбата си и който жестоко я измамил. Мъдрецът стоял замислен и смутен, и гледал бобените зърна, олюляващи се на стъбла, по най-странен начин израснали пред краката на жената.
— Ти направи това, което смятах за невъзможно — казал Тидарт. — Ти намери бобени зърна, които е отгледала Вечно Живата. В тази почва случайно е имало зрънце. Ти си го оросила със сълзите си и от него е израснало най-обикновено на вид бобено растение. Но то е необикновено. Отгледала го е Верността, най-доброто в човешкия род. Самото й име говори, че тя никога не умира. Тя ще съществува, докато я има Земята и докато диханието на живота сгрява света. Върви и притисни до гърдите си тези, които със своята любов ти отне от смъртта.
Той изчезнал, а жената продължила пътя си и не знаела какво да мисли, и накъде да върви.
Неочаквано от гората излязъл мъжът й с двете й дъщери. Изглежда, че идвали отдалече.
Те видели застиналата от изненада жена.
— Деца! — извикал радостно мъжът. — Вижте кой е там! Та това е вашата майка! Хайде, кой ще я прегърне по-бързо!
И три чифта ръце, най-скъпите на света, се обвили около тази, която ги обичала.
Млечният път приказка за следобедна почивка
— Мамо, откъде са се взели звездите? — попита малкият Виген. — Това спътници ли са? Хората ли са ги направили?
— Глупаче! — презрително промърмори първокласникът Карен, по-големият брат на Виген. — Природата ги е направила.
— Вярно е — съгласи се майка им. — Звездите са направени от природата. Но у нас, в Армения има много легенди за това, как са се появили звездите. Искате ли да ви разкажа как е заблестял Млечният път, ей този там?
И ето какво разказа майка им: „Живял в незапомнени времена юношата Ваагн. Той от всичко се интересувал и от нищо не се боял. Веднъж се промъкнал при самите богове и от огъня, на който се греели небесните жители, запалил снопче слама. Вдигнала се тревога! Всички богове се втурнали да преследват храбреца. Те го заплашвали и хвърляли мълнии подире му. Но Ваагн, без да се озърта, тичал по небосвода и викал тържествуващо. От горящата слама се сипели искри и тъй като били искри от свещен огън, не гаснели. Те така си и оставали по небосвода, отбелязвайки победния път.
След години хората го нарекли Млечния път!“
Легендата направи голямо впечатление на децата.
Момчетата бяха палави и живи, фантазьори и мечтатели. В селото ги обичаха, но тъй като не всичките им измислици се приемаха благосклонно, често децата се криеха в гората и там на воля се отдаваха на фантазиите си.
Като премислиха разказа на майка си, Карен и Виген решиха да представят подвига на юношата Ваагн.
Една нощ те тайно се измъкнаха от селцето, разположено на склона на планината и в непрогледния мрак по познати пътеки се промъкнаха на върха. Там те запалиха предварително приготвения сноп слама и започна представлението.
Отпред тичаше Карен. Той летеше от върха надолу, размахваше огнената слама и викаше с все сила (за да чуят долу в селото):
— Огънят на боговете! Огънят на боговете! Всички да се пазят! Раждат се нови звезди! Раждат се нови звезди!
Виген още не умееше така хубаво да говори, макар че прекрасно знаеше легендата и разбираше ролята си на Божествен Преследвач. Той дори вярваше повече в своята роля, отколкото Карен в неговата. Искрено пламтящ от ненавист към въображаемия Ваагн, Виген тичаше след брат си и не забелязваше искрите, които се сипеха върху му. Изпълнен с ярост и страст, той се стараеше да надвика Карен:
— Отмъщение! Смърт! Ние сме богове! Ние ще отмъстим! Никого няма да пощадим! Ще запалим! Всичко ще изгорим!
С огън, викове и искри те налетяха върху един чакал, промъкващ се към жертва. Оглушен и ослепен от огъня, смъртно уплашен и объркан, той се метна на една страна, после на друга, падна в черния овраг, полетя към планинския поток и потъна във водовъртежа му.
— Глупачета! — каза баба им, като позна внуците си, тичащи от планината. — Наслушали сте се на приказки и си мислите, че звездите наистина се раждат от искри.
— И се раждат! — намеси се дядото. — От такива искри започва всичко. Тези искри никак не са обикновени! Днес това е мечта, а утре ще се появи нов спътник!
Куцокрак броилка
„Едно, две, три… така
учеха ме на игра,
без да пиша,
без да смятам,
да се скитам по полята…
Едно, две, три,
едно, две, три,
ех, какви игри!
Тичах, скачах лудо аз —
счупих крак,
прегракнах с глас.
Мама доктора извика
да се справи с болника.
Гледам — доктора пристига
на свиня, а не с талига.
Мама плаче и се вайка,
а той носи балалайка: —
Тири-мири, тири-та,
аз лекувам с песента,
аз лекувам с песента!
А ти болен си, нали?
И къде те най-боли?
За това, че не четеш?
Че не можеш,
че не можеш
пет и шест да събереш?
Няма друго — туй е всичко!
Мини-тири, тири-мини,
миг като те гъделичкам,
всичко, детко, ще ти мине!
И с момичета, с момчета
ще играеш на гърнета!
Тара-тири, тара-та,
аз лекувам с песента!“
Кристалът и Гъбата приказка за игри и разходки
Веднъж Гъбата отишла при Кристала и му казала:
— Хайде, братко, да пътешестваме! В наше време всички пътешестват. Защо и ние да не последваме техния пример?!
— Че къде да тръгнем, Гъбо? — попитал Кристалът.
— Е, това няма никакво значение: на запад ли, на изток ли — накъдето пътят ни поведе.
Хванали се те за ръце и тръгнали. Вървят час, вървят два, вървят три. Изведнъж започнала буря. Гъбата настръхнала, затреперила.
— Свърши се с мен — извикала тя. — Сега ще ме подеме вятърът и ще ме захвърли в океана.
А Кристалът дори не забелязвал бурята. Върви си, песничка си пее. Скрила се зад него Гъбата, успокоила се и си помислила: „Добър другар си намерих! Зад него съм като зад каменна стена — и урагани не ме плашат!“.
Дошла нощта. Пак се изплашила Гъбата — тъмно, а наоколо все нещо шумоли.
Но Кристалът ярко засиял, всичко наоколо светнало и нощните сенки се стопили…
Пак се замислила Гъбата: „Ех, какъв добър другар си имам! Свети нощем, като че ли грее! С него от нищо не се страхувам!“
Настъпило утрото, продължили по-нататък. Навлезли в гората. А срещу тях — вълк — от зъбат по-зъбат. Видял пътешествениците и завикал:
— Ето че закуската ми е готова! Прощавайте се с белия свят, свърши вече вашето пътешествие!
Затреперила Гъбата. Завикала:
— Не ме яж мене, аз съм лоша! По-добре изяж другаря ми. Той е вкусен и се яде!
Кристалът с учудване погледнал спътничката си, но нищо не казал. А вълкът ги хванал и двамата, опитал се да ги хапне — но къде ти! Изтракал Кристалът в устата на вълка и зъбите — тряс — счупили се на парчета!
Вълкът подскочил от болка, захвърлил всичко и побягнал в гората, виейки и стенейки.
„Ех, че другар си имам! — пак си помислила Гъбата. — Нито от мрака, нито от вятъра, нито от хищниците се страхува!“
И все пак Кристалът невинаги можел да бъде победител. Попаднали пътешествениците в блато и Кристалът разбрал, че затъва все повече и повече.
Този път Гъбата не се уплашила. Тя даже се зарадвала, че се избавила от другаря си.
— Стига съм скитала! — казала си Гъбата. — Ей тук е влажничко и спокойничко! Оставам!
Минали много години и изведнъж край блатото се появили хора.
— Какво е това? — попитал един и с нежелание докоснал с пръчка нещо лигаво, разпростряло се навсякъде.
— Това е гъба — казал съседът му. — Тя няма форма и затова е вездесъща, завира се във всяка пукнатина и гънка.
— Гледай, а това какво е? Блести, но аз го намерих под тази слуз?
— А това е кристал с най-чиста и благородна форма. На всичко може да устои, само в блатото се погубва.
Лукман и враната приказка за разходки и игри
Веднъж старият мъдрец Лукман се разхождал и видял група деца да правят примка.
— Защо правите тази примка, деца? — попитал ги Лукман.
— Ей за онази врана — посочили децата върха на едно дърво. — Гледаме я и си мислим, че е някаква необикновена врана. Искаме да я хванем и да я продадем.
Мъдрецът погледнал към върха на дървото и видял една голяма и важна врана, която била най-малко на двеста години.
Лукман знаел най-различни неща, между които и птичия език. Той казал на враната.
— Ти ме учудваш. Пред очите ти правят примка, за да те хванат, а ти не се и опитваш да излетиш?!
Но враната само презрително изгракала:
— Какво могат да ми направят на мен, опитната врана, някакви си глупави момчета?! Жалко и смешно е да гледам усилията им. Презирам ги и не искам дори и да мисля за тях.
— Напразно говориш така — възразил Лукман. — Мъдростта не презира нищо, а се отнася към всичко сериозно. Аз на твое място все пак не бих останал да предизвиквам съдбата, а бих отлетял.
Но враната не искала повече да говори с Лукман и сърдито му обърнала гръб.
Мъдрецът продължил разходката си. След известно време тръгнал обратно. Неговият път минавал пак през същото място, където срещнал враната и децата. И още отдалече разбрал, че там се е случило нещо. Децата оживено крещяли, а враната не се виждала вече на дървото.
Като приближил, Лукман разбрал какво е станало. Едно от момчетата държало здраво в ръце важната врана, а друго разплитало примката от лапата й.
— Как?! — извикал Лукман на враната. — Ти си попаднала в примката, която прекрасно виждаше и над която се присмиваше, така ли?
— Ах! — въздъхнала враната. — Ти се оказа прав, учителю, с нищо не мога да се оправдая.
И като помълчала малко, враната разказала:
— Когато ти си тръгна, децата се скриха в храстите, като си мислеха, че не ги виждам. Аз продължих още известно време да си седя на дървото и да гледам хоризонта, отдадена на философски размисли. Незабелязано ме обхвана умора и си помислих: „Докато те се мъчат да ми измислят примки, я да взема да си подремна.“ И продължих да си мисля за това, за да заспя, когато изведнъж видях, че откъм хоризонта право към мен се движат пламъци. Те ми се сториха толкова страшни, че аз се обърнах обратно, за да отлетя. Но и от другата страна към мен приближаваха пламъци. Замятах се на всички страни, но отвсякъде виждах само едно: бушуващ огън. Струваше ми се, че още миг — и ще ме запали.
Търсейки спасение, аз още веднъж се огледах и каква бе радостта ми, когато долу неочаквано видях парче земя, където нямаше огън. Вярно, че парчето земя се намираше точно на това място, където беше примката на момчетата и по големина беше само малко по-голямо от примката. Но в този момент не ми беше до разсъждения. Като стрела се хвърлих надолу и мигом попаднах в примката.
И странно… Веднага щом се оказах в ръцете на момчетата, разбрах, че няма и помен от пламъци. Да, да, пламъците са били сън, не съм и забелязала, че съм заспала. Още несъбудена напълно, аз от уплаха съм се хвърлила навътре в примката и ето… Останалото ти е известно!
Враната тъжно клюмнала глава и Лукман с усилие разбрал последните й думи, произнесени много тихо:
— Разбирам, че сега всичко е свършено. Аз, глупавата стара врана справедливо съм наказана.
— Деца — попитал Лукман, — колко искате за тази важна, но лекомислена птица?
— Една рупия — отговорили децата, след като се посъветвали помежду си.
— Ето ви една рупия — казал Лукман и поодал парите. — Сега, когато птицата е моя, аз казвам веднага да я пуснете.
Децата пуснали враната и тя, ликуваща и щастлива, излетяла на своето място.
— Благодаря ти, учителю! — извикала тя. — Благодаря ти и прощавай! Кълна ти се, че никога вече няма да забравя твоя урок. Винаги се се отнасям към децата така, като че пред мен стоят най-големите мъдреци на света.
Мисля, че е било така. И едва ли враната пак е съблазнявала децата да спечелят втора рупия.
А доколкото знам, така мислят и в Пакистан, където е измислена тази приказка.
Юрин-Мурин дразнилка
В къщата ни живее лош човек. Той се прави на началник, но тъй като възрастните само се подсмиват, той се старае да покаже, че е началник пред децата.
Нисък, дебел, с дълъг червен нос, той по цял ден гони децата и не им позволява никъде да играят. Нито в двора („Дворът е за автомобилите!“), нито в градинката („Градинката е за бебетата и бабите!“), нито даже край входовете („През входа се минава!“).
— Мразя децата! — крещи лошият човек. — Ако имах власт, всички щях да ги пердаша с пръчка, с пръчка. И защо ли са децата на земята? Никаква полза няма от тях, само неприятности за възрастните!
За всичко това децата му се отплатиха с една дразнилка:
„Юрин-Мурин с дълъг нос
идва с дяволски въпрос:
— Тоя нос кажи, дете,
как ще спре да ми расте?
— Дядка, дядка, със цигара
ти носището побарай
и кога те заболи
със маша го почопли!
Хи-хи-хи, хи-хи-хи,
със маша го почопли!“
Скъпоценният камък истина, разказана от татко
Учителят влязъл в класната стая и казал с тайнствен вид:
— Познайте кого срещнах сега? Вълшебникът Мук! Той бързаше нанякъде, но все пак помоли да ви предам, че е съгласен да изпълни най-съкровеното желание на всеки. Напишете го и ми го предайте. Само не искайте невъзможното, невъзможното могат само хората.
Скоро 32 листчета с желания били в папката на учителя и урокът си продължил както винаги. С увлечение учителят разказвал колко красива е нашата земя и колко прекрасни са хората, населяващи планетата.
Изминала половин година. Децата често си спомняли този урок и все чакали кога най-после ще започнат да се сбъдват желанията им.
Кнут Хенинг бил поискал да се научи да плува. Той можел да пляска и да цамбурка във водата, но това само предизвиквало смях у децата и на Кнут му било обидно. Всичките му приятели умеели чудесно да плуват.
Веднъж Хенинг и приятелите му вървели по ръба на скала, надвиснала над морето. Внезапно откъм вълните, връхлитащи брега, се чул вик.
— Гледайте! — извикало едно момче. — Някой се дави! Това е момченце! Сигурно е паднало от брега!
Децата застинали в нерешителност — какво да правят? Вятърът яростно духал, а морето бушувало. Главата на момченцето ту се показвала от вълните, ту отново се скривала, всеки път за по-дълго и по-дълго. Дори и отличен плувец би рискувал да загине, ако влезел в морето.
Във водата скочил Хенинг. Най-неочаквано, без нищо да каже, без да има време да премисли. Едно от момчетата затичало да търси помощ, другите застинали неподвижно.
И станало чудо — Хенинг измъкнал малчугана. След малко той вече се катерел по брега с момчето, в което всички познали шестгодишния Оле Андреас.
Тази истинска случка станала наскоро в северната страна Норвегия. Съгражданите на Кнут Хенинг му издигнали бронзов паметник.
— Без да знае да плува добре, деветгодишният Кнут Хенинг се хвърли в морето, за да спаси едно шестгодишно дете — казал учителят на откриването на паметника.
— Вълшебникът Мук е направил това, за което сте го молили — възкликнала една жена, която, както и мнозина в градчето, знаела за желанията на децата. — Научил е момчето да плува.
— Той му е дал много повече — възразил учителят. — Научил го е на мъжество. А в човека няма по-ценно съкровище от това!
Американската кралица приказка от времето на Гражданската война
— Чичко, помогни ми! — помоли малката Саша един минувач, който със съчувствие следеше напразните й усилия да достигне звънеца.
— А сега да бягаме! — изкомандува тя, когато молбата й беше изпълнена. И за да даде пример, Саша побягна да се скрие по-скоро в съседния вход.
Уви, това не й се удаде. Още на половината разстояние тя видя озверели конници да препускат срещу нея. Те размахваха саби, викаха нещо страшно и стреляха с винтовки.
Момиченцето се обърна и се понесе назад. Сега й се искаше да изтича в този дом, където току-що беше позвънила. Но жената отвори вратата, изкрещя: „Зелените!“ и я захлопна отново. Само на улицата, застинало от ужас, момиченцето се притисна с цялото си тяло до оградата и отрядът прелетя край нея.
Щом изчезна и последният конник, Саша бързо се опомни. Гражданската война за нея беше вече нещо обичайно, а техният град на Волга толкова често преминаваше от едни ръце в други, че при всяко нападение страхът се появяваше, но вече не смазваше другите чувства и желания. Така и сега не й беше попречил при лудорията със звънеца на непознатия дом (Саша беше чула вече изстрелите, когато се повдигаше на пръсти към звънеца). А сега не й пречеше и да помечтае.
Да помечтае? А за какво?
Разбира се, пак за автомобила от небето, за кралския автомобил, за когото беше проглушила ушите на приятелките си.
— Ей, хайде, слизай, слизай най-после при мен! — завика Саша и гласът й се разнесе из пустата улица, застинала в тревожно очакване. — Е, какво ти струва? Донеси ми бяла рокля, шапка, и обувки не забравяй! Чуваш ли ме? Виж ме с каква рокля съм, цялата в кръпки. И друга нямам. Много те моля, слез, спусни се! Искам поне за мъничко да бъда американска кралица…
Към кого точно се обръщаше момичето, то само не знаеше. Може би й се привиждаше магьосник-вълшебник, способен да изпълни желанието й? А може би одушевяваше родения от въображението й автомобил?
Мина миг-два и изведнъж от облаците се зачу моторен шум. Отначало бе едва доловим, после звукът се усили. Може би е самолет? За един фронтови град никак не е изненадващо. Но Саша протегна ръце нагоре, защото нито за миг не се съмняваше, че източникът на шума е съвсем друг:
— Насам, насам, по-бързо! Тук съм, чакам теее!
И пред нея някъде отгоре плавно се спусна една лека кола. С висока открита каросерия и изпъкнали напред калници, тя по нещо приличаше на рибар, който си е подвил крачолите, за да влезе във водата.
В автомобила нямаше никой, но това не изненада момичето. Саша спокойно и уверено стъпи на калника и като се пресегна отгоре, взе да вади от седалката своите премени.
Тук имаше всичко, за което беше помолила. След няколко минути момиченцето вече беше навлякло направо върху старите дрехи прекрасна бяла рокля, дълга до петите. Дълбоката филцова шапка по модата прихлупваше челото й току до очите. Като се намъкна с босите си и не съвсем чисти крака в атлазени обувки със седефени токи, Саша метна през рамо разкошна лисича кожа. После като истинска „американска кралица“ тя важно се отправи към къщи.
Само веднъж, преди да завие зад ъгъла, момичето се огледа и се увери, че леката кола вече я няма. Тя предварително знаеше, че така и ще стане, затова не се изненада. Само се упрекна, защо не беше поискала и няколко молива и хубава писалка. Моливи изобщо нямаше, а ченгелчетата и луличките в час по краснопис изписваше с помощта на старо ръждиво перце, привързано към клонче от върба.
Впрочем защо да съжалява. Щом в града са зелените, значи няма да ходят на училище. Саша приближи към къщи и вече пееше, кракомахайки и развявайки краищата на лисичата кожа:
„Тирли-мирли, ойра-ра!
Тирли-мирли, ойра-ра!
Ще си скачаме без край.
Римпи-бамби, оппа-рай!“
В къщи я очакваше изненада. Щом прекрачи дворната портичка, видя широко разтворена и разбита вратата на къщата и изпотрошени стъклата на прозорците. Саша се втурна из стаите и там откри пълен погром. Нито един оцелял предмет, нито един неизпочупен бюфет или гардероб. Всички съдове бяха на парчета, дюшеците и възглавниците изтърбушени, перушини покриваха пода или се въртяха из въздуха.
В една от стаите, приседнала на оцелял стол, плачеше майка й. Прилепени до нея, ревяха по-малките сашини сестри. Майката видя голямата си дъщеря и се втурна към нея, а момичето забеляза по лицето й червени ивици. „Били са я с камшик!“ — разбра Саша и заплака.
— А татко? Татко къде е? — попита тя.
— Шшт, тихо! Татко ти е жив! Той е в бараката, скри се зад бъчвите. Зелените не го намериха. Те крещяха: „Казвай къде е твоят болшевик Алексей Ткачов?“ После се изплашиха от нещо и побягнаха.
След около три часа причината за изчезването на зелените стана ясна. Пристигна на кон един стар татков приятел и съобщи, че червените пак са завзели града. И този път вече завинаги. Отрядите на зелените са избягали далече или са обкръжени и се предават.
Дойде татко й. Като научи добрите вести, той бързо успокои майката и децата и каза, че „за вещи не се плаче, плаче се за хора, а тъй като хората са цели и невредими, то няма за какво да се плаче!“.
Във вихъра на събитията Саша съвсем, съвсем беше забравила за подаръците на автомобила от небето. Спомни си чак надвечер и откри, че всичко е изчезнало.
— И така да е! — бързо се утеши Саша. — За вещи не се плаче. И какви ли пък вещи бяха! Някаква си кожа, стара сигурно… Рокля, с която нито пода можеш да миеш, нито на дърво да се покатериш. Глупачка бях. По-добре да бях поискала от автомобила моливи и писалка. Учението продължава.
На другия ден Саша тичаше към училище весела както винаги. Всички вчерашни неприятности се бяха изпарили и тя подскачаше и пееше безсмислената си (но не и за нея самата) песничка почти без думи:
„Тирли-мирли, ойра-ра!
Тирли-мирли, ойра-ра!
Ще си скачаме без край.
Римпи-бампи, оппа-рай!“
Като минаваше покрай „онзи“ дом, тя пак изгледа с желание високо закачения звънец.
И дори поспря, като замисляше нещо. Но си спомни, че няма време да се задържа, на куц крак бързо направи кръг около къщата и се приготви да изтича по-нататък.
Изведнъж вниманието й беше привлечено от малък продълговат предмет на улицата. Момичето го вдигна и видя, че е кутия за моливи с нарисуван автомобил на капачето.
Саша отвори капачето и очите й светнаха. Няколко молива, писалка с чистичко перо и пет-шест метални перца в запас — това беше съдържанието на кутията.
Саша пламенно целуна всяко перце поотделно и полетя към училище. Скоро всички първолаци разглеждаха кутията и разпитваха за автомобила от небето.
Дали тази кутия е била наистина подхвърлена от вълшебна сила? Или просто някой я е изгубил? А може и някой от самолетите да я е изпуснал?
Директорката на мебелната фабрика Александра Алексеевна Ткачова умело заобикаля подобни въпроси.
— С помощта на тези перца аз се научих да пиша — добавя само тя, като си спомня детството.
Привидение най-кратката приказка на света
Това съм го запомнил от младини. Струва ми се беше обявен конкурс „за най-къс разказ в света“ (т.е. да има сюжет, завръзка, напрежение и неочаквана развръзка) и наградата получи това шеговито фантастично произведение от 14 думи. Предавам го както съм го запомнил и както го разказвам на приятелите си.
— Привидения не съществуват! — казал Карасев на Ершов.
— Така ли мислите? — отговорил другият. И изчезнал.
Вълшебната нишка приказка за мама
Млада щастлива жена си родила син. Добрата фея на майчинството с усмивка я доближила, изтеглила две невидими нишки — от сърцето на майката и от сърцето на нейното дете — и ги вързала. Майката нищо не видяла, но почувствувала какво е направила феята… Затова, когато поискали да отнесат детето (след като за пръв път в живота си се насукало и заспало), тя изплашено го притиснала до себе си:
— Не, не, никъде няма да го дам.
Но хората само се засмели и успокоили жената:
— Ние няма да го отнесем далече. То ще бъде ей там и ти скоро отново ще го видиш.
С нежелание дала майката детето, а когато го отнасяли, невидимата нишка, свързваща сърцата им, се обтегнала и болка пронизала сърцето на жената.
Наистина след няколко часа донесли детето и го подали на майката… Тя го притиснала до себе си и гърдите й се изпълнили с радост и спокойствие.
После пак отнесли момченцето и пак го донесли и това се повтаряло много пъти. В края на краищата нишката станала мъничко по-дълга и жената привикнала към тези малки раздели и не страдала вече така.
Минали години. Синът растял и крепнел. Понякога в живота му ставали резки промени. Ето — той за пръв път тръгнал на училище. Ето — малко поотраснал и започнал да обикаля поляни и горички. Ето — израснал строен юноша и работата и развлеченията още повече го теглели извън дома.
И при всяка промяна, която отдалечавала сина от майката, невидимата нишка се разтягала все по-силно и причинявала болка в майчиното сърце.
Тази нишка била вълшебна. По-тъничка от косъм и по-здрава от желязно въже. Невидима за очите, тя побирала в себе си буйния поток на любовта, струящ от сърцето на майката в сърцето на сина. Синът черпел от тази любов и не я забелязвал. Майката се отдавала цяла на своята любов и живеела, и била богата с това чувство.
Веднъж синът заминал за града и не се върнал в деня, когато го очаквали. Нищо не се било случило — работата го забавила и той се върнал един ден по-късно, бодър и весел. Но майката се стопила от мъчително очакване и цяла нощ не затворила очи.
— Не — казала си жената, когато се успокоила, — така не може да продължава. Моята любов е мое мъчение. Трябва да стана малко по-нечувствителна, така ще бъде по-добре за всички!
— Ти искаш да разкъсаш това, което е обтегнато между вашите две сърца? — беззвучно, но разбираемо запитала феята на майчинството. — Както искаш, аз ще ти помогна.
— Не, не! — изплашено извикала жената. — Аз не се изразих правилно! Исках да кажа, че моята любов е мъчително блаженство и аз се страхувам то да не отслабне.
Минало време. Синът срещнал девойка, която по тайните закони на живота неочаквано му станала по-скъпа от майка му. Майката знаела, че това ще се случи. И все пак, когато синът я напуснал, тя, тайно от всички, си поплакала. Отново се обтегнала невидимата нишка и отново болка пронизала сърцето й.
Един ден майката излязла на улицата и видяла, че е станало нещо тревожно. Всички бързали нанякъде и говорели страшни неща.
— Какво се е случило? — развълнувано попитала майката тичащата край нея жена.
— Нима не знаеш? — учудила се тя. — Война! Вероломно са ни нападнали чуждоземни. Мъжете заминават да защищават нашата земя.
Майката си мислела, че нишката, която я свързвала със сина й, вече я няма. Но се оказало, че не е така. Когато той заминал на война, в гърдите на жената отново се заселила мъката и тревогата.
А после й съобщили, че синът й е загинал. Нишката се опънала още веднъж и се скъсала. Майката си нямала вече никого и студът и самотата изпълнил сърцето й.
Изминала година и изсушена от печал, жената умряла.
Но вестта за смъртта на сина се оказала лъжлива. Той бил тежко ранен и дълго страдал във вражески плен. После успял да избяга и се върнал у дома.
Смъртта на майка му го потресла. За пръв път в живота си той разбрал колко скъпа му е била тя. Сякаш нещо било изтръгнато от сърцето му, макар да не разбирал какво е то. На гроба на майка си той тъжно заплакал.
Добрата фея на майчинството била там и го милвала по главата, но той не я забелязал. Малко по малко разбрал какво е изтръгнато от гърдите му — любовта на майка му, тази любов, за която ние никога не мислим, но която невидимо ни пази, дори когато станем възрастни.
Колко тежко е, когато разбереш това твърде късно!
Вера, Надежда, Любов приказка за спомени
Таткото и момиченцето си имаха любима игра: на „вълшебно одеяло“. Те сядаха с подвити крака на дивана, покриваха се с едно одеяло и започваха да фантазират.
— Хайде днес да полетим към Луната! — предложи веднъж Грета.
— Дадено! Само че веднага си затваряй очите, за да не ослепееш от слънцето. В космическото пространство то е много ярко. Включвам двигателите на ракетата, готовииии! Вууууууууууууу — вууууу-вууу! Край, пристигнахме! Слизай, ние сме на Луната!
Момиченцето се огледа с напрегнато любопитство.
— А ти кой си и какъв си? — попита то.
— Аз съм Лунният цар. Здравей, Момиченце от Земята! Можеш да ходиш из моите владения, само без много-много лудории.
— Ще ме накажеш ли?
— Ще те накажа. Ще пусна срещу теб крокодила, който живее ей там, в кратера Алфонс. А той гълта всичко, което му попадне — камъни, боклуци, метални предмети… Миналата седмица глътна един будилник и сега си пълзи с него. Пълзи, а будилникът тиктака в корема му.
— Това е добре — щом чуя тиктакане и ще бягам!
— Не разчитай много на това. На Луната няма въздух. А щом няма, звукът не се разпространява. Нищо няма да чуеш.
А друг път Грета предложи:
— Хайде днес да полетим при твоите братовчедки!
И посочи снимката, която стоеше на бюрото на татко й.
— Няма нищо по-лесно. Само че до тях не трябва да се лети. Достатъчно е да влезем в кораба на спомените.
— Тогава по-бързо!
— Качваме се! Ту-тууууууу! Чуваш ли? Последен сигнал. Дай си ръката да не паднеш от стълбата.
Момиченцето стана сериозно, сериозен беше и татко й и нищо не говореше.
— Не бързай, пътешественичке! Първо трябва да се спуснем в каюткомпанията. Няма да гледаме от палубата, защото от там нищо не се вижда. Ще гледаме ей през този илюминатор отляво, ясно ли е? През десния илюминатор се вижда като на длан външния свят: хората, предметите, звездите, растенията… А през левия — всеки човек се вглежда в себе си. Гледа в своите чувства, мисли, радости, тъги или както сега ние с теб — в своите спомени.
— Нищо не виждам.
— Не е чудно, спомените са мои! Ти надничай зад рамото ми в илюминатора, а аз ще ти обяснявам.
Момиченцето кимна утвърдително и още по-здраво се притисна до татко си.
— Странно съвпадение! — продължи таткото, сочейки снимката. — Имената им са такива, като че ли родителите им предварително са се уговаряли: Вера, Надежда, Любов. С имената на големите човешки чувства или по-точно казано — способности. Не е ли странно, а? Но още по-странно е, че всяка от тях прилича на своето име.
— Ти нещо се обърка, тате! Как може да приличаш на вяра, а? Или на любов?
— Ти погледни по-добре в илюминатора! Ето, тази в средата, със спуснатите коси е Вера. Най-голямата. Обърни внимание колко печално и в същото време колко решително е нейното красиво лице. Тя беше малка, когато изгоря майка й. Сваляла от примуса някаква смес за търкане на пода, паднала, обляла се, а сместа пламнала. Изтичала леля Лида на балкона като жива факла, но докато й помогнат станало късно. А няколко години по-късно в Черно море загина и бащата на Вера — спасил потъващо момиче, но той самият не могъл да излезе от водата… Вера много от рано остана сираче.
— Кой я взе тогава?
— Добри хора. Взеха я при себе си и я възпитаха. Помогнаха й да свърши училище, после университет. От тогава тя силно вярва в хората. И сама израсна такава, че всички вярват в нея. Когато са край нея, хората сякаш стават по-чисти. Сега тя е сред най-уважаваните учителки.
— Разкажи ми за Надя. Това ли е тя?
— Да, отдясно. Вера е в средата, а отляво — Люба. Животът на Надя е съвсем различен от Вериния. Тя не е изгубвала никого нито в детството си, нито в младостта си. Но и тя имаше много трудности. От малка мечтаеше за наука, а трябваше да се грижи за голямото си семейство. Труд на работата, труд в къщи, труд, за да облече, нахрани, обуе всички… И как да помниш за науката! Как да не изгубиш надеждата си да се занимаваш с наука! Но Надежда не я изгуби! Тя се оказа силна точно като надеждата. И ето резултатът: днешната Надя е професор по литература. Бореше се и постигна всичко. Свободно говори на четири езика. Прочута е с книгите си за Достоевски, щастлива е в личния си живот.
— Остана твоята любимка, Люба… Затова ли казваш, че прилича на името си, защото е твоя любимка, а?
— Не само за това. Погледни внимателно тази статуйка, която я е направила Люба и ще разбереш. Само гледай внимателно.
Грета утихна, загледа бронзовата узбечка-танцьорка на татковото бюро и изведнъж съвсем ясно чу музика. Статуйката оживя и започна да танцува. Грета се е родила в Москва, не познава узбекската музика, но сега тя ясно различи източните ритми и разбра, че пред нея е Узбекистан.
— Люба е скулптор — продължи таткото — и нейните скулптури ни поразяват не само със съвършеното извайване. А и с това, че живеят, живеят наистина. Малко художници притежават вълшебния дар да оживяват своите творби, да вдъхват душа в камъка, бронза, платното, в музикалния или литературния образ… Само най-талантливите! Това са художниците, чиято ръка се направлява от любовта към сътворяваното. Не от желание да спечелят много пари. Любовта — запомни това добре — единствено и само тя разкрива най-дълбоките пластове на таланта. Люба е дарена с нея и затова прилича на своето име.
— Татко! А защо тази снимка е винаги на бюрото ти? Спомняш си детството ли?
— Разбира се. Но си спомням не само тях трите. Спомням си и моя баща, твоя дядо. Той често казваше: „Не може да се живее без вяра, надежда и любов. Ако не вярваш в хората, в светлите идеали — ще подивееш, главата ти ще се изпълни с всякакви шашавости. Загубиш ли надеждата — загубваш и вкуса към живота, всичко ти се изплъзва от ръцете. Без любов и приятел няма да си намериш, и към никаква работа няма да се привържеш: завинаги ще си останеш посредствен!“ Колко вярно е това…
На Кораба на спомените скочи Кузма, сиамският котарак, любимецът на Грета. Той се размяука неприятно и монотонно. Явно искаше рибка.
— Това вече не е спомен — мръщи се таткото, — а самата реалност. Какво да се прави — спускай лодката в морето, откарай дрипльото на брега и го нахрани.
Играта завърши и Грета като куршум полетя към кухнята. С победоносно мяукане котаракът Кузма изпревари момиченцето и затича към чинийката си.
Рамона и нейната звездичка приказка, от която разбираме, че и тъжният спомен не трябва да ни обезсърчава
Таткото се казвал Роман, а майката — Ана. Те се обичали много и когато им се родило момиченце събрали двете си имена и от получената дума „Романа“ направили името Рамона. И така кръстили дъщеря си.
Дните минавали. Майката учела в института, а таткото проектирал заводи. Вечер майката сядала до люлката и тихичко пеела:
„Духай, вятърко небесен,
и прохлада донеси
от зелените морета,
от далечните земи.
Тичай, вятърко вечерен,
от луната нежността вземи
в тъмна нощ, в бурна нощ,
когато мъничката моя спи.
Сън сънувай, моя малка,
как сребристите вълни
кораба със твоя татко
леко носят към брега.
Тихо, тихо клепки притвори,
спи, заспивай, нани-на…“
Тихо и спокойно живеело малкото семейство. Момиченцето растяло, родителите се трудели и се радвали на своето щастие. Уви, то се оказало краткотрайно. Майката починала и семейството осиротяло.
Таткото бил скръбен. Той бил от тези нещастни хора, които обичат само един път и нищо не можело да заглуши болката му. Той непрекъснато си повтарял: „Няма ли да видя вече Ана? Никога! Никъде!“. И тази мисъл така го измъчвала, че дори близостта на любимата му дъщеря не му носела утеха.
Рамона не помнела майка си. Но станало така, че точно тя помогнала на баща си да види още веднъж Ана. Рамона обичала да мечтае. Тя посвоему виждала света и често изненадвала баща си с наблюденията си.
— Виж, татко — казала тя, когато една вечер пътували в трамвая. — Луната тича след мен.
За нея луната била приятелка на всички деца и тя разказвала, че всяка вечер месечко поглежда в прозорците и проверява кое дете как се държи. После поръчва подаръци за добрите деца, а за лошите — само неприятности за следващия ден. И таткото успявал да сложи развълнуваната Рамона да спи само с думите:
— Внимавай, месечко гледа през прозорчето и си мисли: „Ах, колко лошо момиче! Утре ще трябва да й скрия всичките играчки, да, да!“
Веднъж момичето разглеждало стари семейни снимки и попитало:
— Татко, аз къде съм била, когато ти си бил малък?
— На звездичката — отговорил таткото.
Момичето замълчало и се замислило. А след три дни казало:
— Аз помня, когато ти беше малък. Аз те наблюдавах от моята звездичка. Ти беше добър. И всички бяха добри. После до теб скочи мама.
— Как така скочи?
— Много просто — тя си седеше на своята звездичка и като видя, че ти си добър — скочи. Разбира се, не веднага до теб, първо до нейните татко и мама, които също й харесаха много. Но най-важното за нея беше да намери теб и ето, виждаш ли — намери те!
— А та? Ти също ли скочи?
— Разбира се — и аз скочих, само че после. Когато и ти, и мама бяхте вече големи.
— Хубаво ли ти беше на звездичката?
— Разбира се — там е весело, има птички, лисички, кукли, гора, река… И много, много приятелки.
— Тогава защо изостави всичко това?
— Аз вече казах, но ти не си ме разбрал: защото ти беше толкова добричък! И мама също. Отначало ми беше мъчно за звездичката, но на всички им е мъчно и затова плачат. А после свикват, защото и тук става весело…
И Рамона показала на татко си нейната звездичка. Показала я веднага, без да се замисля. Посочила небето на изток с думите:
— Ето тази, втората от дясно, мъничката, дето е малко под онази, голямата.
След тези думи таткото дълбоко се замислил.
Изминали няколко дни. Таткото настойчиво се опитвал да си спомни нещо. Нещо познато, нещо, което наскоро било отминало и не му давало покой. Понякога му се струвало, че ето, ще си спомни вече, но… „нещото“ отново се изплъзвало.
Една нощ, уморен от писане, Роман се отдръпнал от масата и погледнал към небето. Високо горе блещукала рамонината звездичка и той неволно започнал да я наблюдава.
Неусетно го обзело странно вълнение. Всичките му чувства отстъпили на фантастичното му желание да се озове на тази звезда.
И той не се учудил, когато му се сторило, че звездичката приближава, приближава и от нея се спуска светла стълбичка с перила. Всичко друго изчезнало. Роман приближил стълбичката и леко, без никакви усилия се изкачил по нея.
Сърцето му се изпълнило с радост. В него се върнали детските усещания, той попаднал в родния си дом и вече не бил голям, възрастен човек, а палаво момче…
Той не видял куклите, за които му разказвала Рамона, но видял своите играчки: плюшеното мече, лъка със стрелите и купчината войничета — оловни, дървени и дори хартиени.
Нямало гори и реки, но въпреки това въздухът бил чист и сладък… А наоколо имало голяма овощна градина. По вадите шумяла мътна вода, а през клоните на дърветата се виждал стар, покрит с опадалите листа на розите средноазиатски „хауз“ — изкуствено езеро. Имало, разбира се, и дървена лодчица, привързана за брега.
Роман приближил до хауза. Както очаквал, там стояла Ана.
— Хайде идвай! — извикала тя. — Къде се губиш? Аз се страхувам да плавам сама, лодката ми все се преобръща. Хващай веслата и да плаваме към Африка. От кога ни чакат в Тимбукту!
И Ана скочила в лодката. Роман я отвързал и внимателно я отблъснал от брега. После, едва пазейки равновесие, се качил и потеглили.
Какво станало после ли? После играли на „небивалици“.
— Здравей, Ана, наричана Таня!
— Здравей, Вовка-Ромка! Какво ново?
— Вървя си днеска по ледовете край Ташкент и гледам: твоят бухал си играе на гоненица с нашата ограда и препускат ли, препускат по Аму Даря…
— А ти скара ли им се?
— Да, да, подводница им подарих.
— Леле, че си хитричък. А не виждаш ли, както си плуваш по небето, че твоята врата недовижда с едното око, а?…
После весело се гонили из градината.
После седели на тревата и мълчали. После той сложил глава на коленете й, а тя дълго го милвала по косите. Неочаквано Ана запяла:
„Сън сънувай, мой любими,
как сребристите вълни
кораба със мама Ана
леко носят към брега.
Тихо, тихо клепки притвори
спи, любими, нани-на…“
Последните й думи, които тя произнесла, отдалечавайки се в прозирния въздух и в съня, той запомнил завинаги:
— Миличък, миличък, защо си си помислил, че сме се разделили? Нима хората могат да се разделят?! И най-вече с тези, с които са се обичали? Никога! Никой! Не е вярно, че с отминаващите години всички забравят близките си: те винаги са заедно, навеки са заедно! Те остават не само в сънищата и спомените ни. Те винаги са в нашите дела, във всичко, което чувстваме. И ти винаги си с мен, и аз винаги съм с теб. Не забравяй това, моля ти се, не забравяй това никога…
Роман се събудил така неочаквано, както и заспал. Потреперал от студ, но за пръв път душата му била спокойна.
Той целунал спящата дъщеря, съблякъл се, легнал в леглото и потънал в здрав, освежаващ сън без сънища.
Необикновено музикалното момче приказка за музикални занимания
На брега на морето в семейството на рибар израснало необикновено музикално надарено момче. То още нямало и десет години, но свирело на цигулка така хубаво, че всеки, който го чуел, спирал като омагьосан. Хората забравяли всичко на света, слушайки неговата музика. Когато момчето спирало да свири, хората с въздишка идвали на себе си и си говорели:
— Толкова необикновено момче не е имало на света. Даже който се е родил сляп, като послуша неговото свирене, ясно ще си представи и вълните, които се разбиват в скалите, и белоснежните облаци в синьото небе, и платната на отплувалите в морето рибарски лодки, и чайките, гмуркащи се след рибите…
Това било истина. Със своите прекрасни изпълнения момчето показвало на хората това, което виждали неясно или съвсем не виждали.
Славата на необикновения музикант се разнесла далече по света и стигнала до флибустиерите — морските разбойници. Като чули за него, те решили да го откраднат.
Преоблечени, разбойниците изминали дълъг път и най-после стигнали селището, където живеело момчето. Един от тях се отправил на разузнаване.
Скоро той видял музиканта. Момчето вървяло замечтано по пътя с цигулка в ръка.
Флибустиерът седнал отстрани на пътя и престорено занареждал:
— О, мой бедни сине! Ти умираш, а твоят нещастен баща не може нищо да направи, за да те спаси!
Момчето приближило и запитало със съчувствие:
— Какво се е случило с вашия син? Не може ли да му се помогне по някакъв начин?
— Ах, къде ти! — отговорил мнимият баща. — Ти си млад и не ще разбереш моята мъка. Моят син свири чудесно на цигулка и засенчи всички цигулари в прекрасната страна, в която живеем. Но някой му казал, че на брега на морето живее друго момче, което свири по-добре. Тогава синът ми каза: „Или ще намерим това момче и аз ще послушам как свири, или няма да живея повече!“
И ето, ние странстваме вече втора година по цялото крайбрежие. И напразно. Аз много добре знам, че тази история с необикновено надареното момче е измислица, но… моят син не иска да разбере и като не намира това, към което се стреми, с всеки изминат ден се топи от мъка.
— А къде е вашият син сега? — попитал малкият цигулар.
— Той е на две крачки от тук, във фургона, с който ние пътешествуваме. Аз се отбих във вашето селище, за да купя нещо за из път.
— По-бързо ме отведете при него! — извикало момчето. — Може би аз ще мога да го утеша.
Флибустиерът се престорил, че се учудва, а после, че се радва. След няколко минути той повел момчето извън селището, към храстите, където дебнели неговите съучастници. Злодеите се нахвърлили върху малкия цигулар, вързали го и го напъхали в един чувал. После бързо закрачили по пътя.
Изминали няколко дни и флибустиерите се завърнали на своя остров.
— Няма да ти направим нищо лошо — казал главният флибустиер, — ако ти ни забавляваш със свирене на цигулка. Домъчняло ни е за музика. Но ако откажеш да свириш, ще ти завържем очите и повече няма да видиш светлината.
Момчето се изплашило, взело цигулката и прокарало няколко пъти лъка по струните. Но що за звуци били това! И най-лошият музикант би свирил по-добре.
— Да го оставим засега на мира! — обадил се някой — Нека поживее с нас и ще престане да се страхува.
Пуснали момчето и дори му дали известна свобода, но да избяга не можело.
Уви, минавал ден след ден и на момчето му се струвало, че съвсем забравя музиката. Той не чувал както по-рано гласове в душата си, а без тях не можел нищо да изсвири. С отчаяние свалял цигулката. Веднъж му казали:
— Ние търпеливо се отнасяхме към твоето безделие. Но това не може да продължава вечно. Даваме ти още три дни срок и ако не започнеш да свириш, ще направим с теб това, което ти обещахме. А за да не те отвлича нищо от музиката, от днес ще живееш затворен.
Отвели момчето в малка стаичка и го заключили отвън с катинар.
Пленникът прилегнал на малкото легълце и като закрил лицето си с ръце, потънал в тъжни размисли.
Припомняло си момчето най-хубавите мигове в краткия си живот. Ето родното му село. С рибарските лодки и пищните облаци над морето. А ето и добрият му и винаги весел баща, който обичаше да си играе с него и умееше да пее чудни песни… А това какво е? Звуци ли? — Плисък на море, тих шум на вятъра зад стените на рибарската колиба, нежен майчин глас — първите звуци, които беше чул на този свят…
Очите на момчето били затворени, но то не спяло, а се усмихвало.
Но кой знае — може би всичко това е сън? Момчето отново се намирало в мечтания свят. Отново нещо пеело в него. И момчето усетило мелодията…
Цялата нощ от прозорците на малката, заключена с катинар стаичка се леели звуци, каквито никой до тогава не бил чувал. Объркани, забравили всичко на света, флибустиерите слушали под прозореца му.
Припомнили си много неща…
Някога те живеели на земята на своите бащи, трудели се, възпитавали децата си. Но били потиснати и дори животът в родината не им бил сладък. Веднъж те въстанали срещу краля и неговите приближени, но враговете им били силни и добре въоръжени и победили. Едни от въстаниците били убити, други прокудени на далечни острови да умират от непосилен каторжен труд.
Оцелелите на островите се вдигнали на ново въстание. Те унищожили охраната и превзели закотвените кралски кораби. От тогава започнали да нападат търговски кораби и ги нарекли флибустиери — морски разбойници.
Когато слънцето изгряло, отворили вратата и влезли в стаичката. Било тихо. Необикновено надареното момче седяло на пода с цигулка и лък в разперените си ръце.
— Заспало е — казал някой, — заспало е съня, от който никой не се събужда.
— Не — възразил друг, като докоснал момчето, — живо и здраво си е, но сега не е тук с нас, а се е пренесло с мислите си в своето родно място. Да го изпратим по-скоро у дома: момчето заслужава свободата си.
Цар Тулпан весела вечерна приказка
А сега чуйте една комизирянска приказка. Записах я някога от една стара стара бабичка на Печора.
Живял някога цар Тулпан. По цял ден той препускал на дървено конче или играел на войничета. А понякога се покачвал на оградата и викал оттам: „Ку-кури-гуууу!“ Много му харесвало да плаши съседските кокошки и да дразни кучетата зад оградата.
Веднъж дотичал Началникът на войската:
— Нещастие, цар Тулпане! Нападнал ни е страшният цар Ухапи-Ухо и настъпва срещу нас с танкове и оръдия. Заплашва, че ще ни покори и ще ни застави да работим за него. По-бързо възсядай коня и ни води на бой с подлия злодей!
Засвяткал с очи цар Тулпан, разлюлял рижите си мустаци. Грабнал тенекиената сабя и яхнал дървеното си конче. И викнал цар Тулпан:
— След мен, войници-орли, да направим на пух и прах злодея Ухапи-Ухо!
А войниците били оловни и дървени. Стоят, мълчат и пулят очи срещу разгневения и храбър свой цар.
Ядосал се Началникът на войската:
— Не за тези войници става дума, царю! А за истинските! За тези, които крещят зад оградата и играят на прескочикобила и домино.
Скочил цар Тулпан и право в съседния двор. А там наистина войниците крещят, квас пият, на домино и прескочикобила играят.
Метнал се царят на един слабосилен кон. Той отначало се спънал, паднал на земята, но притичали войниците, вдигнали ги и двамата. И полетяла храбрата войска срещу врага, само облак прах оставал след конете. Препускат и скачат, размахват лъжици и чаши и викат, всеки посвоему:
— Ураааааа! Предай се, цар Ухапи-Ухо! Няма повече да сърбаш чорбица при тъща ти, няма царевичка да си хрупкаш!
Видял цар Ухапи-Ухо облака на хоризонта и сред него цар Тулпан на кон с войската си. Огледал той войската на Тулпан, вслушал се в това, което викали.
После цар Ухапи-Ухо се обърнал към своите войници и им рекъл:
— Е, братлета, каква да я бъде? Ако победим тези глупаци, после ще трябва цял живот да ги храним и да ги учим!
И извикали войниците му дружно, като един:
— Няма да я бъде, няма! Запази ни, господи, от чуждите глупаци, че и нашите не са малко! Помооощ!
Захвърлили и танковете, и оръдията, че и личното си оръжие и се юрнали да бягат кой накъде му видят очите!
Ей така цар Тулпан с храбрата си войска станал победител над злощастните нападатели.
Острозъбия котарак приспивна приказка
И ето че е вечер. Девет и половина. Грета измъква изпод радиатора греещия се котарак Кузма и започва да се разхожда с него из стаята. И си пее песничка, която сама е измислила:
„Моят малък котарак
се усмихва под мустак —
носи шуба от Алтай,
лапа сливи от Бомбай
и с червени е очища,
а на ястреб — със ноктища.
Храбър, но не грубиян
и обича валериан.
Даже кучета палаши
с храбростта си често плаши.“
На Кузма му е приятно, че за него са измислили песен и сладко притваря очи.
„Нека попее — мисли той за Грета. — В края на краищата нейното най-важно задължение е да ми прави приятности. Иначе тя за какво е тука?“
Че е най-главен в семейството, Кузма не се съмнява. Разнежен, той снизходително слага лапа на гретиното рамо и в пообърканото му съзнание пробягват приятни гледки, наследени от не толкова далечните камъшови прадеди: гъсталаци, малко островче, в тихите застояли води плуват рибки. Пълзейки, сиамският котарак очаква някоя от тях да доплува по-близко. Ето я! Главозамайващ скок към водата и трептящата рибка вече е в зъбите му. Тържествено ръмжащ, котаракът плува с плячката към брега…
Котаракът наистина ръмжи, Грета отгатва виденията му и го гледа с възторг. В стаята влиза майка й.
— Грета — казва тя, — наближава десет, а ти още не си в леглото. Утре пак няма да можеш да се събудиш.
Мама излиза, а Грета, без да бърза, започва да си приготвя леглото.
От съседната стая се чуват гласове. Пристигнал е чичо Гора от град Електростал и иска от татко й книга от Чуковски. Татко й хитрува и се преструва, че „точно тази книга“ я нямат (всъщност я имат, но той не обича да дава хубави книги в не съвсем надеждни ръце).
Неусетно тъжни мисли за любимия писател завладяват Грета. Тя добре помнеше как беше му гостувала с татко си във вилата му в Переделкино. Помнеше Дървото-Чудо в кабинета на втория етаж, цялото обсипано с всякакви предмети. Помнеше веселите очи на високия побелял дядо Корней Иванович…
Наскоро татко й съобщи, че Чуковски е починал. Това беше лична мъка и в Гретиното семейство…
Момиченцето тихо слага Кузма под радиатора и приближава до библиотеката си.
Отваря една книга и препрочита за стотен път на първата й страница:
Переделкино, август
„Мила Грета, аз много те обичам!“
Корней Чуковски
Грета връща книгата на мястото й и си ляга.
Влиза майка й, сяда на пианото и започва да свири „Мармот“ на Бетховен. На вратата застава татко й (чичо Гора току-що си е тръгнал). Той много обича тази пиеса и често я пее:
„И да имам сто приятели,
мармота все ще е със мен.
Даже да обядвам, трябва ли,
той ще си обядва с мен…“
Този път татко й само слуша. Майка й свири, а Грета припява. Пак своя измислица, разбира се:
„Вечер щом реша да лягам,
котаракът ляга с мен,
сутрин ли за здраве бягам,
Кузма е отново с мен.
В банята ли се отбия,
моят Кузма все по мен,
мляко седна ли да пия —
Кузма също пие с мен….
Жалко само ми се види —
с мен в училище не иде…“
Таткото (пее с укор):
„Като луда, щом го любиш,
с него ти ще се погубиш!“
Грета (упорито):
„Щяхме ний да си седим
дружничко на чин един…“
Таткото (тъжно):
„С него — там
и с него — тука…
ти сама ще замяукаш!“
После мама продължава сама, а Грета и татко й замълчават.
Майка й свири още нещо, но момичето вече не чува. Татко отива да работи.
Неусетно над Грета се спуска дълбок сън и днешният ден за нея завършва.
Заспива, наистина не така дълбоко, както Грета и острозъбият котарак Кузма.
