Когато видиш с очите си нищото
и ти тегне една самота,
когато всичко в теб преобърне се,
само тогава при мене ела.
Когато дъх да поемеш не можеш
и прикована си зад тая стена,
когато въздух искаш, а нямаш,
само тогава при мене ела.
Когато няма кого да прегърнеш
и сама си на тая земя,
когато няма, а истински искаш,
само тогава при мене ела.
Когато почувстваш със сърцето си нищото
и ти тегне една тишина,
когато всичко около тебе е пусто,
само тогава при мене ела.
В очите ти какво ли видях?
Какво ли накара ме в тях да се влюбя?
Та друга аз не можах
истински тъй да залюбя.
И все ме връща и връща назад
времето, прекарано с тебе,
и преобръща се в мен целият ад.
Къде си? — Остана ли време…
И мъничко трепвам и пак
ризата от гърба си я късам.
И питам се може ли пак
душата си пред теб да разкъсам.
Имало ли те е някога въобще,
поне една частица, поне реална?
Че от нереални сънища и светове
същността ми днес е обладана.
Къде изчезна? Тъй близо до мене бе?
Не те усещам в полъха на вятъра.
Имаше ли те някога въобще
в спомените, утрото и залеза?
Днес пъстри са ми всички светове.
От всяко нещо долавям красота.
Красива си и ти, и всички мигове!
Ала си за мене непонятна.
Като много други светове.
И още като залеза и светлината.
Къде побра се в моето сърце
всичкото това и ти самата?
За теб копнея,
за гласа ти, за твойто бяло тяло.
Далеч съм днес, но ще се завърна,
за да те погаля, целуна и прегърна.
За теб се моля
и дните ми прекрасни са, когато си в съня ми.
Далеч съм днес, но ще се завърна,
за да те обичам и вечно да си моя.
За теб жадувам,
за устните ти, за твоя поглед жарък.
Далеч съм днес, но ще се завърна.
А помежду ни… Какво ще се получи?
Знам ли! Нямам си представа.
За теб живота си бих дал, за да си щастлива,
да си вечно същата — усмихната, лъчезарна, мила.
Далеч съм днес, но вярвай, ще се върна.
Тъгата и сълзите от очите ти красиви
с устни жадни аз да ги отпия.
Копнея да те имам все такава,
неустоима, красива и изящна.
Моля се да те имам все такава,
честна, достойна и любяща.
Днес отвсякога си ми по-потребна,
така било е и винаги ще бъде,
с всеки ден да ставаш ми по-скъпа,
от теб да завися и да си ми нужна.
Да те чувствам и още дълго да си моя
цяла вечност, цял живот, докато съм тука.
Така навярно било ми е отредено,
да те срещна, да се влюбя, да си ми потребна.
И само в твоите утрини и нощи
да се будя, да осъмвам, да се смея.
Не защото ангел си ти, пратен да ме пази,
а защото не научих се без тебе да живея.
Искам все повече да те открия,
да уловя всяка мисъл, всяко твое желание.
Иска ми се в съзнанието ти да вникна,
всяко кътче наново от теб да преоткрия.
Всяка извивка от тялото ти
с моята длан да докосна.
С всяка моя прегръдка
така, както никога, да те стопля.
Искам нещо хубаво отново да се случи,
с тялото си да усетя как ме гали дъхът ти.
Иска ми се в косите ти, в тях да се скрия,
тихо да шепнеш с въздишка моето име.
Искам толкова неща, сега ги искам,
погледа ти с моя днес да срещна.
В плътта ти страстно задълго да се впия,
от устните ти жадно с моите да отпия.
Всичко хубаво от себе си ти дадох,
дните, нощите и сънищата си ти споделих,
обичта си цялата на тебе дадох,
от падаща звезда те улових.
Не аз открих те в огромното пространство,
не аз, а ти дойде при мен.
И от ярко светеща звезда в небето
сега ти тлееш дълбоко в мен.
Присъни се в съня ми, па макар и далечна,
да бе недействителна и присъница грешна.
Така ми хареса, че прииска ми се и още
от теб да усетя, да вкуся, да те докосна.
Сънувах те такава, каквато те искам,
каквато мечтая те, бленувам и страдам.
Яви се в съня ми ти най-накрая,
да те почувствам, да те опитам
и отново да те мечтая.
Нахлу така неочаквано, ненадейно,
да навееш в съня ми като в зимна виелица
преспи от спомени и чувства забравени,
за теб самата с времето непокварени.
Завладя мислите ми и преобърна света ми
от един сън, сънуван единствено само.
Нима възможно е, щом веднъж дошла си,
наново да дойдеш, ала не във съня ми?
Такава, каквато си в действителност ти самата.
Не чак толкова приказна и изящно красива,
а малко наивна, срамежлива и непохватна —
каквато те искам в живота си тебе самата.
Не ме превръщай в това, което не съм,
което не мога и не искам да бъда.
Аз съм това, което съм,
и друго за теб не мога да бъда.
И на мен ми се иска да съм по-добър,
по-силен, по-красив, по-богат, по-мъдър,
но аз съм това, което съм,
такъв, какъвто ме виждаш.
Не искай от мен невъзможни неща,
всичко, каквото имам, ти давам.
Нищо не крия и нищо не губя
от това, че от себе си на тебе давам.
И още бих дал ти, стига да имам,
стига двамата с теб да сме заедно,
да съумяваме и в лошо, и в хубаво
да живеем и да се ценим.
Любовта ни не е за двама сътворена,
тя е просто движеща мишена.
Ала стрелям ли, улуча ли я нея,
безсмислено е после да живея.
В примка да я вържа, аз умея,
ще живея дълго време с нея,
ала дълго време ще копнея
за целувка истинска от нея.
А днес сме разделени от бариери
на два различни полюса студени.
И през тези всичките недели
къде ли не аз скитах без предели?
И къде ли не я търсих, и къде ли не?
И краката си дори не чувствах, и свойте рамене.
Отне ми всичко с години, с векове
и простреля ме в нозете, и завърза като псе.
Ти не тръгвай още, вън е буря страшна,
гърми, трещи, сякаш дошъл е краят.
Скрили се звездите и луната също,
а ти излизаш вън сама и тъжна.
Позволи ми аз да тръгна, ти остани.
На мен ни звезди, ни луни са нужни.
От бури и ветрове не се страхувам,
щом ти на топло си и си добре.
Те моите крака и без обуща ходят,
без дрехи на гърба си също мога.
Щом те нося тук в гръдта си
и щом не краката нужни са ми
да те чувствам.
Аз имам теб,
ти имаш мен.
Аз давам ти закрила,
ти даваш ми любов.
Аз искам да съм с теб,
ти искаш да си с мен.
Пределно ясна е нашата любов!
Нужна си ми повече отвсякога
в прегръдките ми, сгушена и нежна.
Понякога да чуя само гласа ти…
Нужно ми е да си ми така потребна.
Навярно си ми повече от въздуха,
който издишам, когато те видя.
Навярно си повече от слънцето,
което гасне, когато те искам.
А всъщност си най-обикновена
жена като всяка друга,
с болка в сърцето, когато е наранена,
с усмивка на лицето, когато е пълноценна.
Нужна си ми точно ти
в моя свят и моите дни.
Нужна си ми повече отвсякога
с твоя смях и твоите сълзи.
Навреме тръгнах, ала окъснях,
без обуща тичах, бос и голеничък,
то виелици не бяха, то чудо не видях,
то мечти и мисли по теб не бяха.
Достатъчно ми бе единствено усмивка,
единствено за кратко да бъдеш с мен.
Да открия, че жена си, не богиня,
че си като всяка друга — красива и ранима.
По пътищата на света не ме търси,
сам при теб ще дойда.
Да запълниш дните ми останали,
да видя всъщност ти какво си.
Чудо ли, жена ли?
В мечти и сънища не ме търси,
не желая в тях да ме намираш.
Някой ден до тебе ще осъмна,
да ме обичаш тъй, както никоя друга.
На небосвода нощем не ме търси,
в звезди не би могла да ме откриеш.
По-близо съм, отколкото си мислиш ти.
При тебе идвам.
Любовта си за мене запази.
Колко мъка в мен се събра.
Колко лица обезумели.
Та от едно сърце, от една душа
спомен ли само остана.
Да докосвам плахо едно бледо лице.
Как, когато него го няма?
Останало в мислите, тъй живо до днес.
Но как, когато вече го няма?
Вечност не бе, нито безкрайност,
а малка частица живот.
В едно пламъче, плахо догарящо,
в огнище да запламти не могло.
А горе толкоз звезди са осеяли
до нея с хиляди човешки съдби.
Като пламъчета, но вечно светещи.
Сбогом, където и да си ти!
Те не казват нищо, те не могат да говорят,
те са само две очи, които гледат и мълчат.
Единствено по пътя да те водят могат
и понякога да плачат, да се смеят, да блестят.
Те не казват нищо, защото виждат,
защото чувстват, разбират и болят.
Те не могат от тъмницата да те измъкнат,
но дълбоко в теб само те да вникнат могат.
Не ги вини, че понякога грешат.
И те подвеждат се, защото не допускат
как едни и същи в съвсем различни се превръщат.
Това са те, две очи като всички други.
Непознати, търсещи и молещи,
две очи като езера дълбоки,
чисти и красиви, студени и топли.
Това са те, две очи — мълчаливи, неговорещи.
Видях, о, Господи, колко си хубава.
Отдавна не бях виждал твойта красота.
С каква съдба животът дари ме, не зная.
Нима би могло от няколко да избера?
Де да можех, ала щях ли да съм същият?
Щеше ли и теб да те има?
По-добре да останем си ние същите.
Аз такъв, а пък ти красива.
Всичко постепенно си отива,
отминава, сякаш не е било.
Днес толкоз истинско и немислимо,
че утре ще е просто минало.
И спомените от всичко случило се,
от всичко изживяно, чувствано и изгубено.
С времето като всичко друго избледняват
и някога и те с нас ще се забравят.
Само камъните за по-дълго ще останат,
а и те ще обраснат в треви и храсталаци,
ще превърнат се в пръст и прахоляци
като всяко нещо, имало го и живяло.
Ала само ти, спомен избеляващ,
по-корав и от камък, и от храсталаци се оказа.
И навярно скоро едва ли ще забравя
твоята усмивка, дори и избледняла.
Нищо твое не ми е чуждо,
нали и аз съм като теб човек,
с нужди, с мисли, с потребности,
с човечност и злоба, с любов и копнеж.
Нали и аз като теб изпитвам
същите чувства, изпълващи ме отвътре,
със сърцето си, и то като твоето,
и кръвта ми във вените също.
Нали и аз съм като теб същият,
да мразя и да обичам мога,
да помня и да забравям грешки,
чуждите, а и моите също.
И аз, и ти сме от човеци направени
и нищичко твое не ми е тъй чуждо.
Светът, на който живеем, е същият,
в който едно и също се случва
както на теб, така и на мен.
Да помислим, преди да казали сме каквото и да е,
защото емоциите ни са често и излишни.
И понякога си казваме какво ли не
в изблици на радости и страсти.
И както мили, така и груби
да бъдем бихме могли един със друг,
дори и с думи само неизречени,
с погледите си и със своите грешки.
Да си кажем много и да не чуем нищо,
неразбрани да останем си след всички думи.
И това възможно е навярно да се случи,
да не знаем понякога какво да си кажем.
Да са такива дните ни, ако така сме си нужни,
с думи и без думи, с погледи празни и пълни.
И ако някога няма какво да си кажем,
да замълчим просто, отколкото да сме си чужди.
Счупи ли се като изпусната чаша
на малки парченца сърцето ти?
Пръсна ли се от напъни тежки,
от викове, от любови грешни?
Изгуби ли се сред хора всякакви
с мечти, с илюзии и надежди душата ти?
Скри ли се от погледите злокобни
на болни мозъци, озъбени насреща й?
Запази ли се като цвете разцъфтяло
по улиците прашни красотата ти?
Опази ли блясъка в очите си от сълзите,
изплакани не от радости, а от мъки?
Ако не си, не си единствено ти
и ненужно е да се упрекваш напразно.
Когато видиш ме с тези красиви очи,
усмихни ми се! И „здравей“ ми кажи!
Живей достойно, бавно и полека,
не искай и не вземай наведнъж.
Това, което на теб е отредено,
все някога и то ще ти се случи.
Предостатъчно ще имаш време
и от хубавото, и от лошото да вземеш.
Да опиташ и от радости, и от неволи,
да си поплачеш и да се посмееш.
Ще имаш време и да проумееш
защо животът дава, а понякога отнема.
Това, което търсил си и си го намерил,
защо допуснал е просто тъй да се изгуби.
Ще вдишаш от въздуха му още дълго време,
защото животът даден ти е, за да го живееш.
Да се родиш, да му се порадваш, да го помилееш
и не сам, а с някого да го изживееш.
Някой ден и ти ще бъдеш майка,
рожба на гръдта си майчина да сложиш.
В скута майчин да се сгуши, да се стопли,
с очи разплакани като майка да погледнеш.
Да почувстваш какво е да си майка,
нежна, грижовна, любяща, уморена.
От себе си като майка да започнеш да даваш,
но в замяна не това, което свикнала си да получаваш.
Някой ден и ти ще бъдеш майка,
нали от малка за това си мечтаеш.
Да си и ти като твоята майка,
така добра, грижовна, усмихната и мила.
И като всяка друга майка
да отгледаш, възпиташ и научиш
твоята рожба как да бъде майка,
достойна като теб самата.
За миг при мене постой,
с любовта си обичната, цялата.
Дари ме с мъничко покой
и върни ми частица от вярата.
В тая нощ при мене постой,
когато никого до себе си нямам.
Приятел и любима ми бъди
и всичкото, което си нямам.
Само за миг те моля постой,
достатъчен ми е за цялата вечност.
Ако докоснеш с ръцете си твои
лицето ми с божествена нежност.
За кратък миг те моля постой,
за най-краткия от всичките мигове.
И шепни ми, шепни, та в шепота твой
в покой да остана, във вечен покой.
Къде в тоя свят си се сгушила?
Вън е буря тъй зла,
та скова мислите и дъха ми.
Дали някъде там си сама?
В лед превръща се всяка сълза,
приседнал камък вместо сърце в гръдта.
Тежко измъчвам се дали истина е това.
В такава нощ какво ли е да си сама?
Голи и боси по пътя вървят
влюбени двама и плахо мълвят,
трохата на две си те я делят
и тъй съумяват над съня си да бдят.
Спохожда ги зиме и лете, и студ,
но все още е жива тяхната плът,
а в сърцата им няма място за скръб,
но по-мъчно отвсякога сърцата туптят.
А ръцете сковани, неподвижни горят,
нозете от рани безпощадно болят,
но стискат със зъби, стискат, мълчат
и голи и боси по пътя вървят.
Нужно ти е, виждам, и ти е потребно.
Ала може ли очите си да ги притвориш?
От всичко непотребно да се абстрахираш
и когато ги отвориш, да е станало вълшебство.
Не вярвам така да се получи, но опитай.
Ако ли пък не, то поне да разбереш
от какво имала си нужда истински
и нужно ли ти е все още днес.
Пътищата неизвървени да ги извървиш.
Любовите си неизживени да ги изживееш.
Ненаправеното от теб да го направиш.
Неизреченото никога да го изречеш.
А може ли да не си се и замисляла
за друго да не си мечтала, каквото и да е?
От това, което всъщност искала си
и което имаш го днес до теб.
И не защото нещо липсва ти и ти е нужно,
а просто така, умислена те виждам днес.
Защото може би да имаш нужда
равносметка ти да си направиш —
какво си искала и какво ти имаш днес!
Ех, че хубаво ми беше
през тези малкото години —
с приятели, със съученици драги
младостта си ние да делиме.
Ех, как помня го звънеца,
първия ни час дори,
макар и с не усмивката младежка
в мен е споменът един.
Ех, как бързо отминават
и не спират даже за поклон
годините нашите, великите,
отлитащи с всеки изминал ден.
А помня го първото ръкуване,
помня го и първия ни ден,
както и първото момиче,
тръгнало под ръка с мен.
Днес вее ни вятърът,
а дали и някой ден
отново ще довее ни приятелството,
залегнало дълбоко в мен.
Един за друг сме с теб създадени
и толкоз близо бяхме един до друг.
Ала принца в мен не го намери.
Все още търсиш ли го в някой друг?
Принцовете и принцесите са в приказките.
До днес все още ли не го разбра?
И вместо тях на децата ни
препрочиташ ги всяка нощ сама.
Притвори очи, отпусни се,
умора, виждам, има в тях.
И аз, и ти навярно изморихме се
да търсим туй, което бе до нас.
Какво би искала за теб да сторя?
Все нещо има, от което се нуждаеш.
От все сърце което да желаеш,
което нямаш и за което да мечтаеш.
Освен това, което вече имаш.
Освен дните ти, изпълнени със радост.
Освен нощите ти, топли и тихи.
Освен целувките по устните ти сладки.
Освен погледите, по теб разтапящи се.
Освен ръцете, галещи те страстно.
Освен прегръдките, ревностно пазещи те.
Освен любовта ти, напълно изгаряща те.
Освен всичко хубаво, на теб случило се.
Освен изживените и сбъднати копнежи.
Освен да има, да останало е нещо друго,
което ти от мене да поискаш.
В чии очи вечер да погледна,
чие тяло до себе си да прилепя,
в чия прегръдка нежно да се слея,
тая нощ закрилян да заспя?
А на заранта, когато се събудя,
лъчът, докоснал моето лице,
да бъде твоята целувка
и пулсът в моето сърце.
Приятно вън е и подухва ветрец,
повей отвя за момент мисълта ми.
Недалече от мен съзрях силует,
запътил се бе към мене.
За миг се замислих чий бе той.
До мен ненадейно дали ще се спре?
С нежен глас да ми прошепне: „Здравей!
Много си готин! Ще тръгнеш ли с мен?“
Но видиш ли, подухна отново ветрец,
повей отвя наново мисълта ми.
В далечината съзрях пак тоз силует,
бе минал край мен…
Ах, този ветрец!
Дълбоко, дълбоко в тебе прикрити
са толкова много неизгрели слънца
и още толкоз милионите скрити,
хиляди безброй нещица.
Но пред твойте русите плитки,
огрени от таз синева,
сбрани вкупом бледнеят
всички звезди и слънца.
Ти сърцето ми да потрошиш,
да разпръснеш го на частици милиони,
този свят с любов ще го дари,
ще обсипе го с ласкателства и обич.
Ти душата ми да покосиш,
да нахлуят в нея купища тревоги,
този свят с надежда ще я дари,
ще я вдигне тях да ги пребори.
Ти очите ми да заслепиш,
да превърнеш дните ми във нощи,
този свят с очи ще ме дари,
да те видя, щом при мене дойдеш.
Ти тялото ми да повалиш,
да пречупиш го немощно, жестоко,
този свят с тяло ще ме дари,
да те прегърна, да те докосна.
Цъфтиш, процъфтяваш — тъй божествена,
скоро май със славея ще отлетиш.
Надалеч, надалече, необмислила
дали до там би могла да отлетиш.
Слънцето не както теб ме заслепява,
песента не както тебе ме теши.
Защо не останеш си тогава,
а славеят за двама ви лети.
А ти лети на воля и прелитай
в мечтите, колкото си щеш.
Само че от мене не отлитай
никога и толкоз надалеч.
Вдишвам и издишвам
цигарения дим
и себе си се задушавам
като счупен стар комин.
Нелепо упояван от мечтите си,
напудрени със грим,
цигарата припалвам
и превръщам се във дим.
На всичко се нагледах в този свят
и от горчилката, и от аромата му опитах.
И какво от туй, че него го видях
и прелестите му,
като стриптизьорка разсъблякох.
Една усмивчица да е, една прегръдка,
неизпепеляваща една любов.
Едно твое честно откровение
и една нощ с теб, любов.
Достатъчно от спомени и преструвки,
видения всякакви на жени.
Танцуващи празни силуети.
В тъмното да сме аз и ти.
Безбройни разголени скулптури,
наподобяващи нечии тела.
Не истински, а просто изваяни
от чужда, не от мойта ръка.
Пред мен и ти да застанеш
без четки, бои и листя.
За себе си единствено да зная,
че си най-прекрасната жена.
Замълчи, моля те, не говори,
излишно е каквото ще ми кажеш.
Тихо е и е толкова приятно,
а думите ни понякога тежат.
Можем и без тях да се разбираме,
да си бъдем нужни един на друг.
Единствено с погледи, с прегръдки,
с допира на моите по твоите устни.
Замълчи, моля те, не говори,
не че гласа ти не желая да чувам.
Някога и той ще ми е нужен,
ала днес ти просто замълчи.
Докосни ме, това ми е достатъчно,
отколкото да ми кажеш каквото и да било.
Прегърни ме, днес нужно ми е повече
от всяка дума, от теб изречена…
Защо лицето ти е така потайно,
нетрепващо дори когато те боли?
Защо когато хубаво ти е и приятно,
не се усмихва и за миг дори?
Защо безмълвно е, когато е уплашено,
нима безстрашно е, та не е плахо?
От камък ли да е изваяно самото,
така студено, безчувствено и бледо?
Не се страхувай от смеха и от сълзите,
дори и иконите понякога сълзят.
И лицата от картините усмихват се.
А по-истински от теб ли са?
Та твоето лице не е маска,
нито пък е изрисувано с четки и бои.
Твоето лице си ти самата.
Позволи му да грее и да те краси.
Плахо косите ти ще докосвам
в тиха утрин на разсъмване пак
и през къдриците ти ще се надсмивам
на завиждащия ми отсреща глупак.
Че не той, а аз съм единствен,
впил устни в твоята гръд,
не гледайки отсреща подгизнал
под поройния изсипващ се дъжд.
Главата си, блъскайки в ритъма,
в който ние се любим тук,
напук нека му бъде,
та аз съм с теб за веднъж.
А сърцето ми — то ще избие
напоритото за любов ми тяло.
И след туй и то ще завие,
подгизнало като стръкче листо.
Полудях ли вече, мътните ме взели?
За какво, по дяволите, с теб говоря?
Та ти измислена си, даже нереална.
Откъде в главата ми се взе?
Де да имах две глави, да те премахна,
ала от нейде и в душата ми се взе.
Да дишам как, когато теб те няма?
Сърцето ми ще пръсне се на две.
Полудявам май, та ти дори не си и сянка,
не си във вятъра, в дъжда, не си наоколо.
Просто не би могла да си в това,
но ето, че откривам те навсякъде.
Какво би могла да ми дадеш,
като искам всичко твое да взема?
Самата теб и нищо повече,
твоето тяло и твоето сърце.
Да бях крадец, щях да го открадна,
да бях лъжец, щях да те излъжа,
да бях подлец, щях да те принудя
от себе си всичко да ми дадеш.
Но аз не искам да ме обичаш наужким,
да се преструваш, че с мен ти е хубаво,
ако сърцето ти болка, а не тръпка
пронизва го, когато си тука.
Аз мога още много от теб да искам,
да ми се усмихваш винаги когато ми е нужно,
но никога такава аз няма да те имам,
да те притежавам и така да те обичам.
Минало ли ти не бе и настояще?
Пълно с лъжи едно сърце?
Живот живян, дали напразно?
Какво ли всъщност ти не бе?
В безкрайни дни на постоянство,
странстващо между образи и светове.
В задушното стайно пространство.
Какво ли всъщност ти не бе?
Не бе ли някаква приумица
на едно човешко сърце?
Не бе ли просто присъница,
или на мен така ми се ще?
Криво-ляво живеем си тъй, както трябва.
Е, не може всичко да ни е така идеално.
Понякога се караме, понякога не се понасяме,
а с времето започна да се случва и все по-рядко.
Дали омръзнахме си, или един към друг се нагодихме?
Дали не започнахме от себе си да искаме все по-малко?
На малкото хубаво, случващо се в живота ни, да се радваме.
Да съумяваме един на друг да си бъдем нужни
и когато трябва, да си помагаме.
Живеем живота си, не се оплакваме,
а и да го правим, едва ли ще ни чуе някой.
Едва ли ще ни разбере, както ние
разбираме се с поглед и с прегръдка се тешим.
Колко хубаво е и приятно,
хванати за ръце,
в някой парк или градинка
да разхождаме се с тебе двама
и с нашето дете.
То да иска я играчка, я близалка,
ту батут, ту на водно колело.
Да вижда в погледите ни подкрепа,
да чувства родителска любов.
Колко хубаво е един следобед в парка,
така спокойно, само глъч на деца.
Наоколо гълъби и влюбени двойки,
с децата си татковци и майки.
Една разходка следобед в парка,
няма нищо по-приятно от това.
След което, отпочинали и ободрени,
да се върнем ние у дома.
Как да си обичана? Сама избираш.
По друг ли начин, или тъй, както мога?
Ако от мен да си обичана решиш,
позволи ми просто да го сторя.
До себе си допусни ме близо ти,
да чуя как тупти сърцето ти.
Да си тръгна мога, както и дойдох.
От мен не се страхувай ти,
единствено да те обичам мога.
Като видя те толкова красива,
и сърцето ми, и дъхът ми спират.
Бог ли те е създал такава,
или си някаква магия?
Слънцето подир теб изгрява,
да огрее след всяка твоя стъпка.
Да развенчае мистерия голяма,
че ти, а не чудо минало е тука.
Грация, изящество и много друго.
Как побрал е Господ всичкото в едно?
В теб самата — загадъчна, вълшебна,
оставила след себе си любов неземна.
Не можах истински да обичам,
не можах и истински да мразя.
Не можах толкова неща.
До тебе да осъмна не можах.
Не можах в обятията си да те прегърна,
да почувствам едно тяло и една душа.
Не можах простичко да те целуна.
Толкова неща не можах.
Не можах в сънищата си да те помечтая,
да поема дълбоко въздух не можах.
Не можах теб да те забравя.
От себе си да избягам не можах.
Не си онази същата, която бе.
Променила си се, за добро или за лошо.
Все едно е вече, без значение е
дали ще се познаем,
или ще се разминем с тебе.
Е, навярно ще си спомням ден-два,
а може би и по-дълго.
И какво от това, като същата ще си ти — онази,
която с времето забравих
и далечна си остана досега.
Да, мечта ми бе, неосъществена,
желание и още какво ли не.
Но знаеш ли, времето е онова, което
заличава безвъзвратно и променя.
Само нещо много истинско и скъпо
след толкова време на забрава
би могло от нищото да се пробуди,
та било за ден, за два
или за по-дълго.
Душа безнадеждна, душа парцал,
душата си цяла бих я раздрал.
Душа ми не трябва, душа без печал,
душата си цяла бих я съдрал.
Със зъби и нокти, с кървясали длани
бих късал и драл от душата си няма,
думи оръфани, думи измамни,
думи някак си като мен неразбрани.
Налей ми да отпия поредна чаша,
след първата се услади, на втората те пожелах.
Ала не ми наливай друга, ако искаш и утре да съм тук
и все тъй да те желая.
Лека нощ и приятни сънища ми пожелай!
Ще си тръгна, както и дойдох,
с желанието да те имам, да си моя,
но опиянен този път от любов.
Жена си ти, не играчка,
кукла в ръцете ми не си.
Аз истинска те искам теб самата.
Лека нощ, блажена ти заспи!
Лека ще ми е нощта, приятни ще са сънищата ми,
устните ти щом по моите оставиха следи.
И колкото оттук насетне чаши ми наливаш,
за устните ти знай, жаден ще съм.
Не би могъл всичко да направиш
и света така голям да завладееш.
В един момент ще спреш и осъзнаеш,
че могъл си още
от себе си какво да пожелаеш.
Не би могъл всичко ти да знаеш,
загадките на живота до една да разгадаеш.
В един миг от съществуването си ще разбереш,
че имало е още какво да узнаеш.
Не би могъл във всяка да се влюбиш,
от прелестите й и от устните й да опиташ.
Не би могъл една жена да я принудиш
и с всичкото, което знаеш и което имаш,
така нейния живот да завладееш,
че истински да те желае и копнее.
Ти няма откъде да го знаеш.
Не съм ти го казвал, не си ме и питала.
Няма откъде да го знаеш.
Непознати до днес си останахме.
Ти няма откъде да го знаеш.
Не съм ти го казвал, не си ме и питала.
Няма откъде да го знаеш,
може би така си го искала.
Ти няма откъде да го знаеш.
Не съм ти го казвал, не си ме и питала.
Навярно с теб така ни е писано.
Ти да си музата, а аз — нищото.
От днес започвам да живея тъй, както досега не бях.
Не се сърди, не ме кори! И аз сърце нося, имам и душа.
И аз човек съм и искам просто с глас да изкрещя
колко те харесвам и как искам те до мен сега.
Това не е греховно, нито срамно, нито пък вина.
Това е просто порив, желанието ми днес и сега.
Ако искаш, разбери ме и сама при мен ела.
Ако ли пък не, аз при теб ще дойда, падне ли нощта.
Не се срамувай прелестите си пред мене да разкриеш,
все пак аз съм мъж, а пък ти жена.
Не ме пъди, при теб дошъл съм вече.
Леглото си за мене постели.
Като цветя разлистени дрехите ти да разсъблека,
като с бодли от рози гръдта ти да пробода.
Като с пламък от свещи бавно да те горя.
Името ти да шепна, а не да крещя.
Питам се какво постигна,
като бе честна, добра и мила?
Получи ли отсреща същото,
или сълзите ти не от това са, а от друго?
До себе си отново ще допуснеш ли
друг така близо до сърцето ти?
Както е редно, когато си влюбена.
Или любовта остава за тебе далечна?
Проумя ли животът какво допуска?
Искаме едно, а получаваме съвсем друго.
Всичко от себе си по много даваме
за нещо хубаво, малко да ни се случи.
Питам се с какви очи ще погледнеш другия,
с какви идеали, чувства и мечти?
И няма ли за него да останеш ти далечна,
както напоследък в живота ни се случва?
Ти човек си, не си идеален,
немалко в живота си грешиш.
Повечето грешки поправими са,
ала други като камъни са тежки.
Ти човек си, не го забравяй,
в природата ти е да си егоист,
но понякога е нужна само
една прегръдка, за да си щастлив.
Нищо човешко не ти е чуждо.
Да помогне всеки може и да навреди.
Човешко е ръката си да я отдръпнеш,
но когато трябва, да я подадеш.
Човешко е това да си различен,
добър да си, понякога пък лош.
Човек си, ти сам избираш
в какъв свят да си —
добър или пък лош!
Не бих могъл да спра да те обичам,
да мисля си за теб и нощ, и ден.
Как бих могъл да не те обичам,
та ти за мен си всичко.
Не спирай да го вярваш и да ме обичаш.
Като едно голямо, неразделимо цяло.
Един за друг сме, с теб сме всичко
и моето сърце без твоето е едно голямо нищо.
Не намерихме ли се след всичките тези години,
през които неспирно се търсихме с тебе?
Не открихме ли се сред всичкото, което намерихме —
излишно, ненужно и непотребно?
Не видяхме ли се някога, та дори и случайно,
не разминахме ли се по спирки и гари?
По пътищата дълги и криволичещи
не засякохме ли се, или те не пресичат се?
В мислите си поне веднъж не споменахме ли се,
не пожелахме ли, не мечтахме ли, не бленувахме ли се?
Че да бяхме се намерили поне в сънищата си,
след като пътищата ни така разминават се.
Не разминахме ли се с теб като две планети,
взаимно тласкащи се в различни посоки,
така далечни една от друга, загадъчни,
които да се срещнат просто не могат.
От теб съм само малка част и нищо повече,
една частица в някой ъгъл зад сърцето ти.
За теб съм само мисъл, излишна и ненужна,
неспомняна от доста дълго време.
Към теб обръщам се без име, както виждаш,
не си го казвала, а и не съм те питал.
С теб не сме се срещали навярно никога
или било е съвсем случайно някога.
Не плачи, не са за теб сълзите,
не ти отива никак да си слаба.
През какво ли не премина, не заплака
ни веднъж, а било ти е толкова необходимо.
Не пророни никога от очите си сълзи,
а може би плакала си скришом.
Вътре в себе си сбирала си ги с години,
та днес преливат така неудържими.
Не ти приляга, ала нищо, поплачи си,
щом от туй по-добре ще се почувстваш.
И моля те, не сбирай друг път
с пълни шепи всичките сълзи излишни.
Че виждаш какво се получава,
когато невъзможно ти е да ги удържиш.
Сърцето ти в сълзи ще го удавиш.
Без да съм и подозирал даже,
че и ти си имала сълзи.
Не си виновна ти
за туй, което видя във мен.
Не си виновна ти и не съжалявай
за миговете с мен, пропуснати и неизживяни.
Не се кори
за безсънните ми нощи и несбъднати мечти.
Не си виновна ти,
не ти, а аз за теб копнеех.
Не се упреквай ти,
изцяло моя е вината.
Исках те такава, каквато ти не си,
не си виновна ти за представите ми грешни.
Моля те, не тъжи,
колкото и тежко да ми е в душата.
Не си виновна ти,
че нас размина ни съдбата.
И въпреки всичко да те изтрия не мога
от чувствата си, от мислите, от себе си самия.
Ти в спомените ми остана непокътната, непроменена
въпреки миналото — пространство и време.
И това неминуемо някога ще се случи,
съвсем скоро ще дойде и краят
на пиесата, в която с тебе играли сме
главните роли на героинята и героя.
И както започнало е, така и ще свърши,
нищо тук вечно не е останало.
Пък камо ли нашата скромна пиеса,
в която някой обичал е някого.
Някога дните ни безкрайни бяха,
същите тези, които са днес,
но някога бяхме наивни и млади
и да се обичаме само можахме.
Някога обещавахме си и много, и малко,
всичко в живота ни истинско бе.
Някога любовта ни бе чиста и свята,
някога преди не толкова време.
Някога ти за мен бе вдъхновение,
което докосвах плахо с ръце.
Някога ти за мене бе скъпа
толкова, колкото си и днес.
Всичко от мене вземи,
каквото поискаш, каквото потребно ти е.
Много нямам, а останалото неимоверно тежи,
щом това, от което нуждая се,
скрито е в твоите очи.
Ей така без нищо ти давам
живота и всичките си мечти.
На сметта, ако ненужни са ти, хвърли ги,
те единствено на теб принадлежат.
В тях друга не би разпознала се,
за нея те чужди биха били.
Аз искам единствено
в твоите очи да надникна
и пред мен да разкрият се те.
Погледни ме, както ти го правиш,
само ти така умееш и го знаеш.
Моята душа с един-единствен поглед
как да я накараш по тебе да мечтае.
Усмихни ми се, както ти го правиш,
само ти така умееш и го знаеш.
Моя свят с една-единствена усмивка
как да завладееш и да го омаеш.
Докосни ме, както ти го правиш,
само ти така умееш и го знаеш.
Моето тяло с едно-единствено докосване
как да го отпуснеш и да обладаеш.
Обичай ме, както ти го правиш,
само ти така умееш и го знаеш.
Моето сърце с едно-единствено докосване
как да трепне и все повече да те желае.
Твоето присъствие винаги ми е потребно,
така нужно, че без тебе да живея —
без твоя блян, без твоята надежда,
без всичко твое, едва ли ще успея.
Споделяш с мен и болки, и тревоги,
и хубаво, и лошо, днес случващо ти се,
защото ти си част от мен самия
и без тебе друго не ще и преоткрия.
Свикнах прекалено много да те чувствам,
да тупти за двама ни в мен сърцето,
да те намирам винаги когато те търся —
в нощите, в дните си, в сънищата си.
Не би могла просто тъй да си тръгнеш,
да те забравя, да те изтрия от мисълта си,
след като веднъж вече дошла си
и след като плени ме с любовта си.
Ти и утре пак ела при мен
така случайно, без да съм те канил.
Добре дошла си всеки Божи ден.
Заповядай! Влез! Не се смущавай!
— Добър ден, приятелю добри ми. Добре заварил!
Да поседна тук до тебе? Може ли?
Ръката ти да стисна силно в моята —
с тези думи все тъй ми отговаряй.
Заповядай! Седни! Не се стеснявай!
Ръката ми вземи, стисни я силно в твоята.
С другата ме прегърни и моля те,
устните ми с твоите доближи.
Целувай ме, не се смущавай,
така случайно, без да съм те канил.
Ти дошла си ми тази нощ на гости.
Добре дошла си и отново заповядай!
Пораждаш в мен излишни пориви и чувства,
без които да живея мога и да дишам,
безсънни нощи, ненужни спомени и мисли,
изморяващи ме с времето все повече.
Не те забравям, макар да избледняваш,
да те трия и все по-малко да оставаш.
Не ме изпускаш, без отдавна да си идвала,
без да си ме чувствала, искала и копняла.
Пораждаш в мен напразни пориви и страсти,
без които мога и без тях добре съм.
Без да си ме питала дали ги искам,
без да подозирала си даже.
Че и ти някому си скъпа,
и ти бленувана си и мечтана.
Че и ти от някого обичана си
и все още от него си желана.
Отдавна бях всичко за тебе. Не ме ли забрави?
Както и ти за мен бе всичко преди толкова време.
Още ли помниш устните ми и моите топли прегръдки?
Още ли изричаш името ми на глас във съня си?
Аз не съм онзи същият, който ти искаше.
Не ме ли забрави поне малко с годините?
Не срещна ли друг, от чиито устни да вкусиш,
в чиято прегръдка така окрилена да се сгушиш?
Съвсем различен съм днес. Не ме ли забрави?
Не би ме познала, дори да ме срещнеш случайно.
И погледът ми различен е, не е онзи, който ти помниш.
Не ме ли забрави, та искаш отново за мен да проплачеш?
Устните ми не са така вкусни както преди,
много от тях вкусиха и днес са безвкусни.
Много в прегръдките ми утеха намираха
и чужди са днес, студени за всекиго.
Но на теб устните ти май все още сладнят,
все още прегръдката ти изпълва с живот.
Не си се раздала навярно така, както мене
и толкова време все още не си ме забравила.
Нямам време! Покрай мен то мина и отмина.
Достатъчно те чаках, достатъчно изстрадах,
достатъчно копнежи в себе си таих.
Нямам спомени, с които да се утешавам.
Нямам нищо… Само мисли и надежди.
Но те какво са — измислени и избледнели
в един стих и една картина? Може би
са нещо хубаво и истинско, но в мене
другото останало… Къде е?
Пропуснах го, но ето, че съм тук,
още дишам, още чувствам, още те обичам.
Вълшебство някакво получи ли се тук?
От думите ми ти да си създадена.
Или не си ти магия никаква,
бе момиче, сега жена си.
И вълшебството в думите ми не е,
нито пък магьосникът съм аз.
Ти така красива си, когато си усмихната,
така желана, когато си до мен.
Ти моят блян си, моята мисъл,
ти майка на моето дете си.
Ти така грижовна си, така отдадена,
така добра си винаги към мен.
Изписах знаеш думи всякакви,
а с тези просто… Благодаря ти!
Аз не искам нищо повече в излишни думи,
за мен достатъчно е само ти да знаеш,
че всичко побира се в тези трички думи,
които всеки ден от нас ги чуваш:
„Обичаме те, мамо!“
Ще има ли от мен какво да вземеш
след всичкото, което дадох ти и взе.
От живота ми, от мен самия,
така потребно ми преди и днес.
Допуснах те в себе си, ти влезе,
туй, дето имах, го не скрих.
Пуснах те, без да съм те питал
за какво дошла си ти.
Откъде идваш, коя си?
Да не си крадец, дошъл от мен да окрадеш?
Най-ценното да вземеш, което имам,
което дадох ти, без да съм те питал.
Да не си дошла от любопитство,
защото тъй решила си го просто;
да разбереш какво ли има толкоз
ти от мен да вземеш?
Какво би искала за теб да сторя?
Все нещо има, от което се нуждаеш,
от все сърце което да желаеш,
което нямаш и за което да мечтаеш.
Освен това, което вече имаш,
освен дните ти, изпълнени с радост,
освен нощите ти, топли и тихи,
освен целувките по устните ти сладки.
Освен погледите, по теб разтапящи се,
освен ръцете, галещи те страстно,
освен прегръдките, ревностно пазещи те,
освен любовта ти, напълно изгаряща те.
Освен всичко хубаво, на теб случило се,
освен изживените и сбъднатите копнежи.
Освен да има и да останало е друго,
което ти да искаш от мене.
От никоя друга не си по-различна,
нито по-умна, по-красива, по-добра,
но все пак има нещо във тебе,
с което ти така ме плени.
Дали намеса на съдбата не бе,
на някаква си висша сила,
или случайност най-закономерна
срещна ни нас със тебе.
Ти може да си най-обикновена,
неотличаваща се с нищо да си ти,
но за мен си просто необикновена.
„Най“ измежду всичките жени.
Какви чувства аз мога да имам
към тази, за която аз непознат съм?
Каква любов бих могъл да изпитам
към същата тази, за която днес чужд съм?
Какво друго освен нищо
към нея мога да чувствам?
Какъв спомен освен никакъв
от нея бих могъл да имам?
Каква мечта? Какъв живот? Каква илюзия?
Каква реалност? Никаква е тя.
Измислих я навярно аз прибързано,
затова от утре друга ще е тя.
Ти даде ми онова, от което имах нужда,
ти дойде и моя свят го преобърна,
без да съм те молил, без да съм те търсил,
ти знаела си, че от тебе имам нужда.
Не е вярно, че случайността нас ни срещна,
не е вярно, че просто така се случи,
нищо случайно няма в тебе самата,
в погледа ти, в твоите чисти думи.
Нищо, от което сторих досега,
не бих могъл по-различно да направя,
по друг начин и с други чувства
да те обикна и да те желая.
Все тази си, която срещнах,
в която влюбих се и днес мечтая,
все същата, на която врекох се,
на която вярвам и осланям се.
Очите й като два бадема,
кожата й като коприна мека,
устните й като праскови сочни,
сърцето й като въглен горещо.
Погледът й — бистър и чист,
косите й като струни извити,
дъхът й като юлския бриз,
гласът й като звън на камбани.
Любовта й — дълбока и чиста,
прегръдката й — винаги топла,
ръцете й, с длани протегнати,
с тях да окриля и да докосва.
Това е тя — самата тя,
с име на всяка жена,
мечтана, бленувана и желана,
загадка, така и неразгадана.
Нечий живот като слънце ти ще огрееш,
ще огряваш го, без да залязваш и нощем, и денем,
ще го топлиш с присъствието си, с погледа, с гръдта си,
с допира на твоите по неговите устни.
Ще бъдеш ти в очите му необикновена,
загадъчна и желана като никоя друга,
лъч, посока, вяра и надежда,
любов, приятелство и всичко друго.
И не защото си приказно-изящна,
и не защото в очите ти би могъл да се изгуби,
а защото ти ще си до него и в хубаво, и в лошо
и ръцете ти единствени след време ще са му опора.
За това свети над него със своя ореол!
Достойна ти бъди в очите му и вярна,
за да те подкрепя и закриля той,
когато и ти си слаба.
За да ти даде всичко, от което
на него и ти си дала.
Заслужаваш да бъдеш обичана
така, както никоя друга
не само защото си толкова истинска,
всеотдайна, добра и хубава,
а защото ти, единствена, си
сърцето ми изцяло пленила.
Приех те каквато си всъщност,
отдадох ти се докрай безусловно
не защото от мен си го искала,
а защото така го почувствах.
Вярно е, че сте всички прекрасни,
по своему неустоими жени,
ала само ти измежду всичките други
явяваш се нощем в съня ми.
Да си себе си — така ти отива,
толкова си красива и толкова мила,
с усмивката ти лъчиста, скромна и тиха,
с погледа ти вълшебен, дълбок и спокоен.
Неподправена, истинска — ти винаги можеш
без усилия никакви и заучени роли
все тази магия да бъдеш в сърцето ми,
без гримове тежки и думи излишни.
Остани си ти онази същата,
която с удивление все още помня,
слънчева, засмяна и загадъчна,
дошла от нищото и до днес останала.
Посрещнах много трудности в живота,
всякакви — и малки, и големи,
някои от които не толкова жестоки,
ала други непосилно тежки.
Падах и ставах немалко пъти,
на болките и страховете си устоявах,
на трудностите и всички мои несгоди,
главата си и за миг без да сведа.
Много грешки навярно допуснах
и много възможности може би изтървах,
но съвестта ми поне си остана чиста
и това, което съм днес, е всичко.
Не ме съди напразно и излишно
за пропуснатото и нестореното от мен,
невъзможно е да бъда по-различен
от това, което всъщност съм.
Ти бе моята крепост,
моето верую, моята светиня.
Уповавах се изцяло на тебе,
пред величието ти и твоята сила.
Не ме вини, че безумно ти вярвах,
за мене бе ти живот и опора,
без които отдавна да бях се изгубил
и днес сърцето ми да е изстинал въглен.
Но то тупти в гръдта ми и не спира,
по тебе то гори, по-горещо и от въглен,
по-силно от всеки друг останал мускул.
Боли, но спре ли, всичко свършва.
Не ми е присъщо да бъда двуличник,
не ми е присъщо да съм и лицемер,
не ми е присъщо да ти се усмихвам,
когато ти ехидно усмихваш се на мен.
Никого не заблуждавам какъв съм всъщност
с хитрост глупава и неприсъща.
Аз може груб да съм понякога и сприхав,
но честен винаги със себе си съм.
Не ти завиждам, никак даже,
на лакомията и ненаситната ти алчност,
щом недостойно и без самоуважение живял си
и никому обич истинска не дал си.
Ти може да се мислиш за различен
и сигурно различен си от всеки друг,
който жертвал се е и се е раздавал,
без в замяна нищичко да е поискал.
Не губи човешкото в себе си, не го допускай,
макар на границата понякога да си.
Опази го и на предела да е вече,
та ако ще, с последния си дъх го направи.
То губи се понякога от глупост,
от незнание, от прекомерна гордост,
все неща, присъщи на човека,
като разума, човещината и доброто.
То изгуби ли се, трудно се завръща,
бих казал, че е невъзможно даже.
И много лесно с него всичко истинско си тръгва
за сметка на лъжите и наивните заблуди.
Човешкото в себе си го опази,
то не само на тебе ти е нужно.
Помисли за всички, които имат нужда
от теб и от твоята прегръдка.
Ах, този поглед, изпепеляващ ме отвътре,
и тези устни, изгарящи ме отвън.
Ненаситих им се и още колко ли пъти
те огнища ще палят, негаснещи в мен.
Ах, тази гръд, с пръстите си галил я,
и тези рамене, с дъха си докосвал ги.
До тях да заспивам още безброй пъти
и щом се събудя,
в прегръдките си теб да намирам.
Волята ми да сломиш само ти единствено можеш,
същността ми и това, което съм, да промениш,
мъжествеността, честта ми и всичкото достойнство в мене
без никакво усилие да унищожиш.
Надеждите, мечтите ми, копнежите
да ги изпепелиш тъй, сякаш не са били,
да преобърнеш дните ми наопаки
отново би могла само ти.
Стига да поискаш, всичко с мен би сторила,
без борба би отнела и силите ми, и живота,
би изтръгнала сърцето ми и би го разпнала,
без дори да трепна, от теб опиянен.
Да вземеш ума ми, да ме оставиш без думи,
без да издишам и без да мога дъх да поема,
без очите си спокойно да затворя
и без да мога след това да ги отворя.
И така да е, безумно ти вярвам,
защото всичко, от което нуждая се, го откривам
единствено в теб, па макар и по-силна,
по-изящна от мен и по-красива.
Защото аз такава те имам
и ти такава си всъщност,
величествена, божествена и мила,
способна да ме обича,
но и да ме убие.
Къде си раснало до днес, та не си повехнало?
И цялата си красота все още съхранило си във теб.
Не си ли расло в бурените като всяко друго
цвете, изсъхнало преди да избуи?
Не те ли е докосвала ръка човешка?
Човешки крак не те ли е подритвал?
Погледите хорски не си ли срещало?
Та с целия си аромат и блясък
разцъфтяло си ти днес за мен.
Името ти да го изрека, ще ми позволиш ли?
В такава нощ като тази, когато няма друг.
В мислите ти натежали, уморени и празни,
до гръдта ти, недокосвана за първи път.
В дома ти да вляза, ще ми позволиш ли?
Да прекрача прага му за първи път.
Тази вечер, когато ти сама си,
да опитам аз от твойта гръд.
Да те сграбча в обятията си, ще ми позволиш ли?
Без „Добър вечер! Кой съм аз? Ти коя си?“.
Като летен бриз през тебе да премина.
И както влязъл съм, така и да си отида.
За всичко сторено и казано от мен,
ако можеш и имаш сили, прости ми.
За грешките, допуснати несъзнателно от мен,
и обидите, неволно пак от мен изречени.
И да ми простиш, аз зная, раните остават
все така дълбоко скрити и болезнени
и много време нужно им е, за да заздравеят,
но никога напълно и изцяло.
Чувствата ми, ако можеш, унищожи ги,
ако можеш, и спомените ми изтрий.
Аз не искам да те помня и желая
такава, каквато отдавна била си.
По-силно е от мен и сам не мога
сърцето си да накарам да спре.
Ако можеш, моля ти се, направи го,
то подвластно е единствено на теб.
Колко още? С времето не избледня ли?
Още има ли какво да ми припомниш?
Не изминах ли всички пътища стотици пъти,
без следа от тебе да открия.
И очите ми, ако можеш, затвори ги.
Какво от тук насетне с тях да видя?
Нали видях те неколцина пъти,
напълно достатъчни ми и нужни.
Искаше много, а какво се получи?
Стигна дотам, откъдето и тръгна.
Тъкмо да скочиш и нещо се случи.
Гравитацията надолу те дръпна.
За момент си помисли, че възможно е всичко?
С един живот да изживееш и многото други,
ненужни ти, непознати, далечни и чужди,
за сметка на собствения ти едничък живот.
Грешки допусна, напълно нормално е.
Ала надали твои бяха всичките те.
Грешки, които много отнеха ти,
но и много ти дадоха оттук занапред.
От нечий друг живот ли избяга ти скришом,
потайно, тихомълком, по детски наивно,
че днес при мен дошла си така ненадейно,
за толкова кратко и недостатъчно време?
Затова ли ти шепнеш ми толкова тихо
и погледът ти нащрек е вместо във мен?
За това ли тялото ти без нищо потрепва,
без да съм го докоснал все още?
Ако вярно е, защо тогава дошла си?
Името ти да съм изричал, не помня.
Никога не съм те изкушавал и молил,
нито пък в дома си някога канил.
Аз насила да те задържа не мога.
Както дошла си, така свободна си да си тръгнеш.
Но питам се… Как, по дяволите, разбрала си
за името ти и всичките останали тайни?
Сълзите си напразно не изплаквай,
пази ги за щастливите моменти,
за дните, в които по-нужни ще са ти,
за твоите и чуждите успехи.
С цялото си сърце днес обичай,
когато възможно е и има кого.
От любовта си не лишавай никого
и позволи да бъдеш обичан.
Кратки са миговете в живота ни,
с които от радостите му да опитаме.
Нека напразно не ги изживеем
и с живота си да бъдем излишни.
Невидим за теб, всяка нощ ще идвам
тихомълком в дома ти, необезпокояван от никого,
с въздуха отвън през ключалки и панти
от мен ти да вдишаш с всеки дъх и въздишка.
През дима от цигари и изпарението от шампанско,
като трепет през тях ще премина, та да стигна до тебе,
все по-близо до устните ти, та от тях да отпия
глътка любов, па макар и горчива.
Оттам през косите ти, до врата и гръдта ти,
от аромата на парфюма ти, от него да опитам,
кожата ти настръхнала, но винаги топла,
за допир копнееща, нея да я докосна.
С всеки нов полъх все по-хладен,
със завивките, допиращи твоето тяло,
аз при теб ще остана, докато не изпиеш
и последната глътка шампанско
със сълзите, от очите ти стичащи се.
Какво сме ние в това човечество от изобилие?
В този свят необятен, тъй пъстър и голям.
Аз себе си като човек не опознах се.
А тебе ли, „човечество“, да разбера!