Султанка-мълчанка
Том 4

Кумецът на Архангел Михаил
Българска народна приказка

Преди много години, в онуй старо време, когато Господ и светиите му ходели по земята да оправят хорските работи, имало един селянин на име Съботко. Дордето бил още младо ергенче и живеел под бащиното крило, поминувал добре. А като се оженил, тръгнало му назад: болест откарала бащата и майката в гроб, три лета подред градушка била нивята и мор морил добитъка. А на туй отгоре една нощ пожар изпепелил до дъно къщата. Едвам успели с жената да изскочат на двора голи и боси. Спасили се, ама останали без нищо. Налегнала ги злочестина голяма. Пък людете тогава живеели по петстотин години, та сиромашкото тегло край нямало.

Отпървом съседи и роднини помагали с туй-онуй. Ала с подаяния може ли човек да стъпи на нозе? — Не може! Днес дай брашънце на заем, утре дай шепа сол, а заемът се не връща. Е, омръзнало на людете да дават; оставили Съботко и булката му сами да се оправят.

Стъкнали двамата надве-натри една колибка, колкото да имат сушина над главите си. И заживели там като сетни сиромаси, от просяци по-зле. Не стигало това, ами им се родил и син. Трябвало да хранят още едно гърло. Работили милите, не се ленили, ала пак не можели да изплуват едвам изкарвали колкото за насъщния.

Съботко и жена му сметнали, че за всички тия беди, що ги били сполетели от сватбата насам, ще да е виновен грешният им кум — кръчмарят.

Жената рекла:

— Мъжо, трябва да си сменим кума. Ако сегашният кръсти детето, цял живот то не ще се отърве от тая несрета, пък и ние няма да харосаме.

Тръгнал Съботко из село да си търси нов кум, който да му кръсти сина. Ала никой не искал. Всеки си мислел: „Ще идва час по час на прага ми да протяга ръка. Не, благодарим! Не щем да се сродяваме с такъв бедняк!“ Обиколил Съботко и двете съседни села. А там също всички отказвали да кръстят сина му.

Върнал се човекът омъчнен и нажален. Рекъл на жена си:

— То се е видяло, че из нашия край свестните люде са се свършили, ами я ми сложи в торбичката хляб и чубрица, че другаде кръстник ще диря.

Жената му дала храна за из път и го посъветвала:

— Не се хвърляй веднага на кой да е. Като харесаш някого, първом го разпитай какъв е, откъде е. Защото трябва да намериш праведен човек, комуто да обречем детето, та да живее то с неговия късмет.

Тръгнал Съботко. По пътя, по пътя, върви и си кълне орисията. Насреща му — един старец, облечен в бяло расо като владика; косата и брадата му бели като рилски сняг, образът му отдалеч свети.

— Къде си тръгнал, Съботко, по никое време? — попитал.

Нашият човек не се учудил, че непознатият му казал на име. Ами че всички околовръст и надалеч го познавали — един е сиромахът Съботко и името му не се среща на път и под път. Отговорил:

— Тръгнал съм, дядо, да си диря кум и кръстник за детето.

— Ако искаш, аз да ти стана, а?

— Искам. Само че аз диря праведник за кръстник, та с неговия късмет и синът ми да живее, защото нашият с жената се видя какъв е.

— Е, колкото за праведен — праведен съм. От мене по-праведен няма да намериш.

— Ти недей да говориш тъй, че то е грехота. Откъде пък знаеш, че си толкова праведен? Всеки греши, ако не с ръце, то с език. Като се ядоса човек, натвори и наговори каквото му дойде.

— Човек може да сгреши — отвърнал старецът. — Аз — не!

— Че кой си ти, безгрешният?

— Аз съм Господ бог.

— А-а, ти Господ ли си? Добре, че овреме ми каза. Иначе без малко щях да те взема за кум. Бягай от мене, ти си най-големият грешник!

— Как тъй ще съм грешник, бе Съботко, когато съм Господ? Пред кого ще сгреша? Кой ще ми съди греховете?

— Ние людете знаем всичките ти грехове. Ти заради едно непослушание на дядо Адам и на баба Ева наказа целия им род да се мъчи и трепе, дордето свят светува. Пък аз — като жената не ме послуша — тегля й два тупаника и ми минава. Не съм злопаметен като теб.

— Бре, човече, не говори така! Та нали аз съм създал тоя хубав свят и людете, и животните, и тревите, и овошките. Всичко направих само за радост на човека. Пък ти…

— Не си направил всичко както трябва — пресякъл го Съботко. — На едни даваш немерно богатство, а на други като мен — само черно тегло и сиромашия усилна; в един дом — веселби, в друг — мъки и плачове. Ето на: имам съседи — едните със седем сина; отидоха момчетата им на война и седмината се върнаха живи и здрави; а другата ми съседка, вдовица, имаше само едничък син да я гледа на старини; отиде и той на война, ама си остави кокалите някъде далеч, да не може майката и на гроба му да си поплаче. И си остана тя, сиротата, като кукувица да кука и да няма кой залък хляб да й даде. Пък ти, като всичко можеш и си толкова справедлив, защо поне не й вземеш душата, та да не се мъчи вече горката?

— Е, така е, защото не всеки се е родил в един ден: Кой в който ден е роден, такъв му е късметът — заоправдавал се Господ.

— Тъй, значи! И защото аз съм роден в събота, а не в неделя, ще трябва да тегля цял живот. Хайде, да речем, че е тъй — опънал се Съботко, — всеки в различен ден се ражда, различен му е късметът. Ами ти като в един ден направи пръстите на човека, защо и те не са равни?

— Ех, когато ги правех, дяволът — анатема му! — се навърташе край мен. Той ме излъга и обърка, та затова не излязоха равни човешките пръсти.

— Видя ли? Дяволът те бил объркал за пръстите, а си направил и людете неравни, и още толкоз други напасти, с които е пълна земята. Не, ти си бог-криводелец! Върви си по пътя! А аз ще диря праведен кръстник за детето си, че дано и то край него прокопса. Хай, със здраве!

Тъй рекъл Съботко и си отминал. Дядо Господ изгледал гърба му със смръщени вежди.

Върви нашият човек по пътя, по пътя, мърмори си нещо и клати глава. Насреща му — един старец, не чак толкова стар, колкото дядо Господ, ама пак с прошарена брада и облечен в черно расо като калугер, със златен ключ на пояса и голям тефтер под мишница.

— Добра среща, Съботко! — поздравил старецът и попитал: — Накъде те води днес тоя път?

— Тръгнал съм да диря праведен кум да ми кръсти детето, та с неговия късмет да расте и то и да ни весели къщата, че сме много угрижени — отговорил му Съботко.

— Аз съм тъкмо този, когото ти търсиш. Да ти стана кум, а?

— Че кой си ти, гдето се мислиш за праведник? — попитал Съботко.

— Аз съм свети Петър, райският ключар.

— А-а! Ти си помощник на бога! От вас двамината е всичката тая мъка на тоя и на оня свят. Не те искам! И ти си като него грешен! — махнал Съботко с ръка.

— Защо, бе човече, да съм грешен? Та нали аз меря людските грехове, пък кой ще мери моите?

— Народът ще мери твоите, защото ти неправо мериш: едни пущаш в рая да добруват, други пращаш в пъкъла да тъгуват. Чунким малко са се мъчили приживе.

— Е, праведниците — в рая, грешниците — в пъкъла. Така е наредено.

— Ама ти откъде знаеш кой е праведен и кой е грешен?

— Ето в тоя тефтер е записано всичко, що прави човек на земята — и добро, и лошо — и свети Петър потупал с длан големия тефтер. — Ако лошото натегне — в пъкъла!

— И къде има повече души — в рая или в пъкъла?

— Повечето са в пъкъла, защото людете много грешат.

— А помислил ли си ти от добро ли грешат. Причернее му на човек пред очите и не вижда вече какво е добро и какво е лошо. Ама ти си знаеш своето: грешен е! Пък не се питаш кой го е довел до тоя хал. Бягай от мен! Ти не мериш правосъдно. Аз ще си диря за кум човек, за когото не важи нито майка, нито баща, нито роднина, нито приятел, нито знатен, нито дребен — съдник с чисто сърце.

— Ти, Съботко, щом смяташ Господ и мен за грешни и несправедливи, праведник нийде не ще намериш — отсякъл свети Петър и си тръгнал сърдит, пресърдит.

Останал Съботко насред пътя да мисли. Помислил, помислил, па се върнал дома и рекъл на жена си:

— Жено, срещнах първом дядо Господ, сетне — свети Петър. И двамата искаха да ми станат кумове, ама аз ги не щях. Защо ми са, като са по-грешни и от мен?

Жената се завайкала:

— Ами сега какво ще правим? Всички деца, от каквато и вяра да са, още от съвсем малки си имат по едно име, а на нашето момче вече зъби му поникнаха и още не е кръстено.

Отишла тя да пита по-стари съседки. Една я посъветвала:

— Ако тъй ходите да дирите кум, няма скоро да намерите. Ами оставете детето на пътя пред портата, пък вие се скрийте зад плета и гледайте: който пръв мине и го вземе на ръце, той да ви бъде кум, негов е бил късметът.

Съботковица послушала. Повила детето в чисто и го оставили насред пътя да вряка. Уа-уа-уа! А те двамата се сгушили зад плета.

Ето ти, че подир някое време се задал един намусен войник, обръжен от горе до долу: златна кана на главата, златна ризница на гърдите, препасан с широк колан, а на колана му — златен меч виси; язди той голям кон, из чиито ноздри дим дими и гдето стъпи, дупка в земята прави — не кон, а съща ламя!

Видял войникът детето в праха, слязъл от коня и го взел на ръце. Тозчас Съботко и жена му изскочили иззад плета и се спуснали към непознатия: кланят му се, целуват му ръцете:

— Честито ти кумство, куме! Честито ти кумство! — завикали и двамата.

— Какво кумство? — почудил се войникът.

— Ти намери детето, твой бил късметът да го кръстиш — рекла му Съботковица.

— Че да го кръстя пък — съгласил се той. — Досега не ми се е случвало нито да венчавам, нито да кръщавам.

— Ами ти кой си, какъв си? — попитал Съботко.

— Аз съм архангел Михаил — душевадникът. Мнозина се боят от мен и ми палят свещи да ме умилостивят; други пък ми палят свещи, викат ме да дойда да ги отърва от мъките на тоя свят. Ама аз никого не слушам, никого не отминавам, никого не пререждам — всеки по реда си.

— Ха! Такъв кръстник търсим ние — праведник. Хвала ти, куме! Да живееш хиляда години! Защото никой, който се е родил, не си го оставил да векува на земята; по приятелство не работиш, молитви не те милостивят, хатър не гледаш и подкуп не вземаш. И на царя, и на пъдаря душите вадиш, когато им дойде часът. Ела да ми кръстиш сина!

Направили голямо кръщене с девет попа — да се знае кога Съботко син-първенец е кръщавал. Съботковица от радост, че си има такъв личен кум, не знаела къде да се дене. Извадила едничката риза на мъжа си, която му била ушила и извезала за Великден, и дарила кръстника. Оттогава останал обичай на кръщене да се даряват кръстника и кръстницата.

Щом свършили кръщенето, заръчали на викача да вика и да кани селяните на веселба. Събрало се на мерата мало и голямо от трите села. Проснали се трапези, накамарени с всичко, що душа иска. Яли, пили и се поселили людете за приказ. И цялата сметка платил кръстникът.

Като се разотишъл народът, Съботко поканил кума си дома на приказка и разговорка. Гледа светинята му: малка колибка, с три кола подпряна, вътре с тръни да влачиш, няма що да докачиш. Сиромашия до шия!

— Бре, кумец — рекъл архангел Михаил, — много си тънък, нищичко си нямаш!

— Така си е, куме. Да речеш, че съм мързелив — не съм. От тъмно до тъмно крак не подвивам, не се потривам и пак не върви. Градушка ме би, мор добитъка измори, огън къщата изгори. И сега, щом нещо изкарам, току-виж кое бирникът отнесъл, кое — кметът, кое — пъдарят. За нас остава толкова, колкото да не умрем от глад. Ама ти, като си такъв мощен, да беше, заради кумството, направил нещо, та да се позамогна, че да живея и аз като всички честни люде, а не като псетата. Пък нали и за теб е срамота да си кум на такъв сетен сиромах? Какво ще кажат людете? — почнал да хитрува Съботко. О, не бил той такъв гламав, какъвто си го мислехте досега!

— И-и! — извикал архангелът. — Как ме улучи пък тъкмо когато се охарчих до пара? Вашето кръщене ми изпразни кесията. Ама нищо — ще му намерим колая. Ти ми направи чест да ти бъда кум и все някак трябва да се отсрамя. Само че видиш ли какво, Съботко? Като забогатееш, сетне ще ти бъде свидно да оставиш всичко на тоя свят, когато ти дойде умирачката.

— Нищо, нищо! — отвърнал Съботко. — Нека си поживея аз добре тук, на земята, пък там, на небето, каквото ми е писано и орисано, такова да бъде!

— Харно! Отпуши си сега и двете уши, добре всичко запамети! Ще те направя аз церител, какъвто няма втори на земята. За всяка болка има и билка, ама не всеки я знае. Пък аз ще те науча. Ще се прочуеш и забогатееш. Само да ме слушаш…

— Слушам, слушам. Лечител-церител. Тъкмо такова нещо ми се иска. Хем на народа добро ще правя, хем торбата ми ще е тежка. Говори! Каквото ми кажеш, всичко ще запомня.

И Съботко разперил уши, да чуе какво ще го посъветва кумът.

— Утре на ранина, преди да забели зората, иди на връх планината, на Рудина поляна. Тя цялата е покрита с треви и цветя: зеленика и комунига, тинтява и кантарион и всякакви лековити билки. Да я окосиш, дорде още не е паднала роса. Сетне тия треви да ги разделиш по вид и да ги проснеш да се сушат на сянка и завет — дъжд да ги не вали, слънце да ги не грее, вятър да ги не повее. Като се изсушат, тръгни с тях да цериш людете. Ако човек има век, ще му се намери лек. Аз само на тебе ще се показвам. Като ме видиш до главата на болника, остави го на мен. Защото нему са преброени дните и за него не се захващай. Ако ли пък съм при нозете му — лекувай го. Ето тъй: сложи на огъня в едно гърне билки да врат. Която билка кипи, да знаеш, че не е за тая болест. Ще даваш да пие отварата само от оная билка, която не кипи. Тя е за него, тя ще го изцери. Туй е! Разбра ли всичко?

— Разбрах.

— Първом иди в престолния град. Царската дъщеря е отдавна болна и никой не може да й помогне. Ти ще я изцериш, щом направиш, което ти рекох. А сега остани със здраве и добра сполука!

Тъй рекъл архангел Михаил и тръгнал да си ходи. Съботко го изпроводил с благословии далеч извън село. А на заранта скосил билките. След като изсъхнали, с торбата на рамо отишъл в престолния град. Спрял пред царевите порти. Гледа: влизат-излизат с наведени глави различни важни лечители и церители, знахари и ясновидци. Всеки вдига рамене и мърмори:

— Не мога да й помогна. Не знам каква е болестта й.

Съботко завикал с пълно гърло:

— Аз съм билкарин! Аз съм билкарин! Имам билки за всякаква болест.

Викал цял ден. Ала никой не го поглеждал — всички царедворци били много улисани и угрижени, защото виждали, че царкинята вече бере душа.

Най-накрая царят рекъл:

— Абе, я доведете онзи, гдето цял ден кряска под прозорците, та ни проглуши ушите. Щом учените не я изцериха, дано пък този прост вражалец помогне.

Царедворците довели Съботко. Царят го измерил от глава до пети, видял го колко е прашен, дрипав и окаян. Поклатил глава и го попитал:

— Ти наемаш ли се да изцериш щерка ми?

Съботко се накокошинил и отвърнал:

— Първом да огледам болната. Ако има век, ще й намеря лек. Аз, царю честити, което мога — мога и лекувам. А което не ми е по силите, за него не се залавям.

— Харно! Ама ако се заловиш и не я изцериш, главата ще ти взема. Тъй да знаеш! — отсякъл царят.

Съботко се съгласил. Отвели го при царевата щерка. Гледа: младо момиче, хубаво като майско цвете. Само че повехнала и посивяла, защото архангел Михаил, който стоял откъм нозете й, бил стоварил връз гърдите й торбата си със сечивата, с които вади душите. Пък те тежат, мале! — едва диша горката! Съботко рекъл на царедворците:

— Излезте вън и ме оставете сам с царкинята!

Всички напуснали стаята. Съботко се ухилил:

— Добра среща, куме! Хайде стига си рязал месата на момичето. Вдигай си торбата и върви при някой старец, комуто е омръзнало да векува на тоя свят.

Архангелът вдигнал торбата от гърдите на момичето и си отишъл по своите работи. Тозчас на царкинята поолекнало, потрепнала с клепачите, поотворила очите.

Съботко турил на огнището гърнето с една билка. Тя кипи — значи не е. Турил друга и друга. Най-сетне намерил добрата, която не кипяла. Дал на болната да пие от отварата, сетне измил лицето, ръцете и нозете и тя оздравяла. Той я хванал за ръка и рекъл:

— Хайде сега, батьовото, вдигай се да идеш при татко си, че вече си здрава.

Царкинята станала бодра и весела, сякаш че не е била преди малко на умиране. Изтичала при баща си:

— Тате — викнала му, — билкаринът пропъди болестта и ме изцери! Вземи да го наградиш по царски, защото той бърза да си върви!

— А-а, такъв добър лечител не пущам да си иде, че той и на мене може да дотрябва.

Поискал царят да задържи билкарина в двореца си. Обещал му да го направи пръв съветник и велможа и всякакви още милости му обещавал. Съботко му рекъл:

— Аз, царю честити, си имам челяд. Ще ида да им занеса нещо за ядене, че те седят гладни и ме чакат. Пък трябва да навестя и други болни, та благодаря ти за честта, ама не мога да остана при теб.

— Е, щом е тъй, иди тогава в хазната ми, напълни си една торба с жълтици и облечи най-хубавите ми дрехи, че да не ходиш такъв опърпан и одърпан, ами както подобава на най-добрия лечител.

— Пари ще взема — отговорил Съботко, — че много ми трябват. Ала не ща да се обличам в скъпи дрехи, защото аз ходя нагоре-надолу — може да ме пресрещнат разбойници и да ме заколят само заради дрехата.

— Както искаш, тъй направи — рекъл царят. — Сал ще те моля да навестиш и моя пръв болярин, че и той от някое време е болен.

— Бива! — съгласил се Съботко.

Отишъл в хазната, напълнил си торбата с жълтици. Сетне го отвели при болярина. А до главата на болника Душевадникът бил застанал и разгърнал вече торбата със сечивата да му вади душата.

— Е-е, преварил си ме, куме — пришепнал му Съботко. — Ами че аз ти рекох да идеш при някой сиромах, гдето не му се вече живее, пък ти… Е, нейсе!… — А на домашните рекъл: — Няма век — няма лек! Трябваше с време да ме викате. Сега е вече късно. Дорде сваря билките и той ще умре.

И наистина, още не доиздумал тия думи, болникът въздъхнал и издъхнал. Взел му архангел Михаил душата и я отнесъл в пъкъла. Защото боляринът, както всички боляри, бил много грешен. Пък домашните, които стояли наоколо, много се почудили, че билкаринът познал хала на болния ей тъй, отведнъж.

И тръгнал си Съботко за село с пълна торба пари, а мълвата тичала пред него. Прочул се той надлъж и шир като голям познавач и лечител на всякакви болести. Почнали да го викат при богати и бедни, при знатни и дребни. А Съботко, като видел Душевадникът край главата на болника, отсичал:

— Няма век — няма лек!

Пък като го видел край нозете на болния, казвал:

— Има век, ще му намеря лек!

И му давал билка, която не кипи, и човекът оздравявал. Ето тъй, каквото кажел Съботко, това ставало! И богатите му се отплащали с пари, а бедните — с благословии.

Забогатял наш Съботко. Вдигнал къща с много чардаци, дворът — с плочи постлан, хамбарите пълни пращят, в оборите коне цвилят, в кочините шопари грухтят, в избата му има всичко, що трябва. Е, голяма работа!

Веднъж отишъл в колибата на една сиромахкиня вдовица, влязъл вътре, що да види: стои Душевадникът до главата на болната. А в студената стая шест дечица се въргалят, кое от кое по-малки, мускуриви, парцаливи, месата им се виждат. Начукулили те болната си майка. Едното вика „хляб“, другото вика „папо“, третото подскача и вика „студено“, четвъртото плаче и реве „дено“. А двете най-малките навалили майка си — едното от ляво, другото от дясно. Те сучат от изсъхналите й гърди, а тя ги прегърнала и плаче тихичко, че усеща горкана — оставя на света толкова сирачета. Да ти се скъса сърцето!

— Ех куме, пак си ме преварил. Ама да прощаваш!

Без да се мае и колебае, взел, че преместил болната и останал Душевадникът откъм нозете й. Онзи се усмихнал на хитрината на кумеца си и му рекъл:

— Защо тъй, бе Съботко? Каква ни беше думата?

Съботко отвърнал укорно:

— Ами че бива ли да умре тази клетница? Кой ще й гледа дечицата? Нека ги изправи на нозе, пък тогава…

— То си е моя грижа, не твоя. Ама, нейсе! Прощавам ти, че го направи от добро сърце.

Тъй рекъл светията, па си вдигнал торбата със сечивата и си отишъл. А Съботко запалил огън, сварил билка, каквато трябвало, и дал на болната да пие отварата. Сетне й оставил една кесия с пари до възглавието и си отишъл. Вдовицата се оправила и отхранила децата си. И за благодарност всяка събота в черквата палела свещ за Съботко, че нали всяка седмица имал той имен ден.

И други добрини правел Съботко, защото помнел какво тегло бил теглил на младини. Затова денят му бил весел и сънят — спокоен. Отвред почести и слава, пари и благословии, а на трапезата му — вкусни гозби и най-хубаво вино. Похапнал си, попийнал си добре Съботко. Поживял си така доста време.

Харно, ама въжето се намотавало около шията, намотавало се — дошло комай до края. Тъкмо да поживее човечецът волно-охолно, ето че трябвало да се прости и със славата, и с богатството. Отървал се Съботко от сиромашията, ама сега пък други грижи го налегнали не му се умирало. Ето ти пак беда — да нямаш на тоя свят никога ни мира, ни покой!

Една вечер архангел Михаил дошъл в богатия дом на Съботко. Щом го видял, домакинът скочил с разперени ръце:

— Добре ми дошъл, куме!

— Добре заварил, кумец! Е, как си? Виждам, че не си както в оная колиба, а?

— Благодарение на тебе, куме! Сега всичко си имам, че и повече, отколкото ми трябваше. Седни на честна трапеза да похапнеш, да попийнеш, че знам колко път биеш на ден.

Седнали да вечерят: хрускаво печено прасенце и хляб, по-мек от великденски козунак, вита баница и червено вино, мечка да събори. От радост, че вижда кума си дома, Съботко май попреял и попрепил. Пък стар човек не бива да прекалява, защото сънища лоши го спохождат. Та додремало му се на човека. И ето, чул в просъница, че архангел Михаил му дума:

— Е, кумец, много години изтекоха, откакто кръстих сина ти. Ей го вече — мъж за женене. А ти поостаря. Време е да си починеш. Та не съм ти дошъл днес току-тъй на гости, ами да те отведа на оня свят.

Съботко изтръпнал, закършил ръце, замолил се:

— Аман, ангеле — архангеле! Недей да правиш това тъкмо сега, като се замогнах и разбрах колко хубав е животът. Да беше ми взел душата преди, когато се мъчех като грешен дявол.

— Ами помниш ли какво ти рекох, когато ми поиска да те направя богат? — прекъснал го Душевадникът. — Така си е — мъчно се оставя доволството.

Съботко паднал на колене, замолил се да го остави да поживее още някоя и друга година, да се порадва на света, на богатството и челядта си. Архангел Михаил го съжалил:

— Тъй да бъде! — рекъл. — За друг не съм го правил, ала за теб ще го направя, че живя безгрешно и за добро на людете. Поживей още една година. Точно на тоя ден ще дойда да те взема.

Кумът си отишъл, пък Съботко останал да мисли какво да стори, че да избяга от смъртта. Не му се щяло да мре и туйто! И какво намислил наш Съботко? Вместо да си подреди земните работи и да дочака спокойно орисията си, се запретнал да копае под къщата скривалище. Цяла година копал, не си отдъхнал. Изкопал дълбоко в земята скривалището, измазал го с хоросан, така че да няма нийде зирка, ни прозирка, мравчица да не може да пролази вътре. Струпал в скривалището завивки, хляб, месо, вода и всичко, каквото трябва на човек да не умре от студ, глад и жажда. Влязъл вътре Съботко, зазидал вратата — скрил се, значи, от Душевадника. Стоял там кой знае колко време, изял и изпил всичко. Почнал да гладува и жадува. И тъкмо когато не можел вече да трае и се готвел да разбие зида, да излезе на бял свят и да се запаси с нови храни, срокът изтекъл и уреченият ден дошъл. Пред измършавелия Съботко застанал архангел Михаил. Откъде е влязъл — иди го разбери!

— Добре дошъл, куме! — дума Съботко и го поглежда изкриво.

— Добре намерил, кумец! — отвръща Душевадникът и се подсмихва под мустак. — Защо си се заврял в тая тъмна дупка, а не си приготвил угощение за душата си? Ето, мина годината. Стегни се сега за най-дългия път.

Пък Съботко му рекъл така:

— Нека да излезем на светло, гостенино свети. Да се качим горе да хапнем, да пийнем, че да не ходим гладни и жадни на тоя дълъг път, гдето сам казваш.

Кумът се съгласил. Дорде Съботко замахне с чука да разбие замазаната врата, архангелът само като духнал и стената се съборила. Изкачили се горе на чардака. Съботко поканил кума си да седне — да почака, докато донесе яденето и пиенето.

— Харно! Не бързам толкова — рекъл светията и седнал на миндера. — Иди и донеси каквото трябва.

Излязъл клетият Съботко. Чуди се и се мае къде да се дене, как да се отърве от нежелания гостенин. Било вечерно време. Хукнал той по смрачените улички да се скрие някъде — друго не могъл да измисли. Тича и гледа насреща си един окъсан монах. Дръпнал го припряно:

— Хайде да си сменим дрехите!

Съгласил се монахът, сменили си дрехите. Сгушил се Съботко в един тъмен ъгъл, премята монашеските броеници в потните си ръце, моли се на ум.

Чакал архангел Михаил да се върне домакинът, чакал сума време — кумецът никакъв го няма. Тръгнал из селото да го дири. Съзрял го в тъмнината — че нали той вижда всичко и на тъмно — и отдалеч му викнал:

— Хайде, кумец, да се върнем дома, че късно стана!

Пък Съботко се свил, станал мъничък-мъничък, навел глава съвсем ниско и отвърнал с променен глас:

— Кого дириш, твоя милост?

— Тебе! Тебе диря, Съботко.

— Че не видиш ли? Аз съм монах, не съм ти никакъв кумец, никакъв Съботко.

— Хайде, хайде! — почнал да се сърди Душевадникът. — На мене такива не минават. Тръгвай за дома или ей тук ще ти взема душата и ще умреш на пътя като пес, изгубил господаря си.

Клетият видял не видял, тръгнал за дома. По пътя се разплакал и си признал:

— Кръстниче свети, подари ми ти цяла година. А как я прекарах аз? Само в мъки и тежки мисли как от тебе да се отърва. Моля те, заради кумството и приятелството, подари ми още една седмица, та да си подредя земните работи и да се простя с роднини и приятели.

— Да бъде, както искаш! — отстъпил пак архангел Михаил, че той знаел как глупаво бил прекарал Съботко подарената му година. — Върви си с миром. Подир седмица ще дойда.

И си отишъл.

А Съботко се прибрал, сменил си набърже дрехите и избрал най-харния кон. Казал си: „Тук бях наблизо, затова Душевадникът ме намери. Сега ще избягам нейде далеч.“ И подгонил коня. Препускал, препускал седем дни и седем нощи без отдих. От умора конят се строполил и издъхнал на място. Намерил се Съботко в една дива гора, където човешки крак не бил стъпвал. Видял дърво, изгорено от гръм. Намазал си лицето със сажди и се намърдал в дъното на една тъмна пещера. Пък от бързина и припряност си набол кутрето на един трън и го заболяло много. Ама в тоя зор къде ще ти гледа тръна? Клекнал Съботко в мрачината и дъх не смее да поеме. А ето че по едно време пред очите му светнало и застанал архангел Михаил. Подсмихва се пак със своята недобра усмивка:

— Ставай, кумец, да те водя!

— Какъв кумец съм ти аз? Не виждаш ли, че съм въглищар?

— Хайде, хайде! Стига сме си играли на криеница! Не се преструвай и не мисли да бягаш от мен, че откакто свят светува никой не ми е убегнал.

Навел глава Съботко и тръгнал подир кума си. Вървят и мълчат — всеки със своите си мисли. Насред път Съботко въздъхнал и рекъл:

— Разбрах аз, че от теб отърваване няма. Ами я ми кажи поне как познаваш кому кога душата да вземеш?

— Върви с мене, сам ще видиш!

Качили се на небето. Що да види Съботко? Едно поле, равно и безбрежно като морето. А по него набучени запалени свещи — свещ до свещ, нямат нито край, нито брой, едни по-големи, други по-малки.

— Какво ще да е туй, свети Михаиле? — попитал Съботко.

— Това, кумец, са животите на людете. За всеки човек има по една свещ. Ония, които още не са се разгорели, са на новородени; другите — изгорели до половина — са на люде на средна пора; а ония, гдето догарят, са на старци, които си чакат смъртта. Щом видя, че някоя свещ е на свършване, отивам, взимам душата на човека и — каквото му е писано — отнасям я в рая или в пъкъла, та да не се скита бездомна и да плаши живите.

— Я ми покажи, куме, къде е моята, да видя на кой хал е?

— Ей оная, връз сивия камък!

— Бре-бре-брей! Ами че тя, пущината, съвсем догоряла, бе куме! Ето на, фитилът се залепил вече за камъка!

— Е, така си е, кумец…

По гърба на Съботко пролазили мравки. Заплел се горкият като петел в кълчища. Помаял се, помаял, па запитал:

— А къде е свещта на моя син?

— Ей оная, току до твоята!

— Ами че тя като тополка висока, сякаш че ей сега е запалена?

— Защото има да гори още седемдесет години. Затова е толкова голяма.

— Абе куме, да те накарам от чужд човек да вземеш, та моята свещ да наставиш, зная че няма да се съгласиш ти си безмилостен и неподкупен. Ами да беше взел мъничко от свещта на сина, та да донадиш на моята. Ние сме си свои, нали аз съм го родил и отгледал? Мъничко ми отрежи, ей толкоз на, колкото да поживея още три-четири години, а?

И Съботко показал до половината на нараненото си кутре.

— Такава ли ти е справедливостта, бе кумец? Ти, гдето беше тръгнал да дириш праведен кръстник за сина си? Как не те е срам и грях?

Ядосал се светията и го бутнал от небето. Полетял като камък Съботко надолу с главата. Когато да стигне земята, протегнал ръка и се подпрял да не се убие. Ама си ударил кутрето и от болка едва не загубил свяст: поозърнал се, видял се легнал в постелята си. Погледнал си кутрето, а то — посиняло, почерняло и цялата ръка подпухнала.

— Жено, ще се мре! Дошъл ми е вече краят! — вика Съботко, та се къса.

Ето ти го и архангел Михаил се изправил до главата му.

— Жено, бърже ела!

— Какво ти е, бе мъжо?

— Скоро ме обърни на другата страна!

Съботковица го обърнала. Добре, ама и Душевадникът се извъртял и пак застанал до главата на Съботко.

— Жено, обърни ме на другата страна!

Съботковица го положила пак, както си бил преди.

Светията също минал откъм главата му.

— Жено, пак ме обърни!

— Бре, мъжо, полудя ли? Какво става?

— Бърже, жено, че загивам!

Няколко пъти така Съботковица обръщала мъжа си ту на едната, ту на другата страна, дордето съвсем отмаляла. Отишла да търси помощ у съседите.

Като останали сами, архангел Михаил задърпал Съботко за болната ръка:

— Ставай, кумец, да вървим!

Съботко се подчинил — какво ще прави? Тръгнали да вървят. Вървели, вървели, стигнали до една чешма. Архангелът предложил:

— Хайде, кумец, да пийнем водица!

Навел се и пил. Подир него — и Съботко. А Душевадникът минал откъм тила му и с меча си му пресякъл живеца, без онзи нищо да усети. Повел архангел Михаил душата на Съботко към оня свят. Като повървели малко, светията се обърнал и рекъл на душата:

— Съботко, на чешмата, гдето пихме вода, си забравих кърпата. Я се върни да я вземеш, пък аз ще те почакам тук!

Душата се върнала при чешмата и намерила кърпата. А до чешмата видяла да лежи един труп, ама толкова грозен, че тя се уплашила и хукнала да бяга. Върнала се при архангела. Той я попитал:

— От що си се уплашил, че тичаш тъй бързо?

Душата на Съботко отговорила:

— Видях досам чешмата човешки леш — много грозен. Стана ми чогло и побягнах.

— Та това е твоето тяло, в което се криеше, дордето беше жив. Сега само душата ти върви с мен. Видя ли колко е погрозняло. Пък ти заради него как ли не се мъчеше да се укриеш от мен.

Тъкмо душата да му отговори и да поиска прошка, Съботко се събудил целият облян в студена пот. Видял, че насреща му си седи край трапезата архангел Михаил и го гледа.

— Ух, че страшен сън видях, куме! — изпъшкал Съботко и си изтрил мокрото чело.

— Ти сам си го направи страшен, кумец. Защото се държеше за живота, както слепец за тояга. Хайде сега да те водя на оня свят, че да си починеш!

— Да беше почакал поне два-три дена. В неделя ще женя синчето, та да не му разтурям сватбата. Ще ми се да видя снаха дома, пък тогава и да умра, няма да ми е жал.

— Харно! До неделя ще ида да вадя други души — рекъл архангел Михаил — пък ти гледай да сколасаш, че нямам време да те чакам. Нали знаеш — роднинството си е роднинство, работата си е работа!

Като казал това, кумът станал да си ходи. А Съботко запрепирал челядта си да наредят всичко за сватбата. В неделя синът довел булка от друго село. Пък тя хубава, хубава — не може да се изкаже. Свекърът калесал всичката си рода и роднините на снахата, поканил и цялото село. Вдигнала се една весела сватба — да приказва мало и голямо дорде е живо. А от всички най-весел бил Съботко.

След като венчали младоженците и разбудили невястата, почнали да играят хоро. Булката повела хорото, а до нея се хванал свекърът и заиграл като младо момче — толкова се радвал Съботко, че оженил сина си за такава хубава булка. Както хопал, мярнал му се пред очите архангел Михаил.

— Кумец, готов ли си? Хайде, че няма време за чакане!

— Готов съм, куме. Синът се ожени и си пое грижата. Покрай него и жена ми ще помине. Пък аз мога вече да си ида.

Така си приказвали, ама без някой да ги чуе, нито да разбере, че Душевадникът е дошъл. Пък той минал изотзад и измъкнал душата на Съботко. Паднал нашият човек насред хорото и не мръднал. Изпищели сватбарите, залутали се:

— Бре, що му стана на свекъра?

А старият сват рекъл:

— Не го жалете! Отиде си той радостен и сит от всичко на тоя свят. С пълни очи напусна дома си. Вечна му памет на добрия човек!

Юнак-Петря, зеленото му конче и Иляна Косънзяна
Румънска народна приказка

Живеели в старо време един молдованин с жена си. Трудели се двамата здравата и затова хамбарът им би пълен, в кочината няколко шопара грухтят, в курника безброй кокошки кудкудякат. С една дума — всичко си имали! Само че били безчелядни и това ги карало да въздишат често и да се оплакват един на друг:

— Погледни, жено, колко имот сме събрали и кому ще го оставим, когато Господ ни повика?

— Ох, и на старини няма да има кой да ни помага, водица да ни донесе, корица хляб да ни даде — добавяла жената.

Един ден тя му рекла:

— Я иди, бре мъжо, поразпитай врачки и знахари, дали няма някоя билка или друг колай, че да ни се намери чедо.

Тръгнал човекът да разпитва тук и там. Един му казва тъй направете, друг — инак да сторите. Ама полза никаква. Накрай отишъл при една стара знахарка. Тя изслушала мъката му и рекла:

— Иди си дома и попитай невястата какво й се яде, което нямате в къщи. Сетне ела да ми се обадиш.

Върнал се молдованинът при жена си, пита я:

— Кажи какво ти се яде — нещо, което го нямаме дома?

— Че какво ли ми се яде? — отговорила тя. — Всичко си имаме: и хляб, и мамалига, и месо…

— А ти си помисли, помисли добре! Дано ти дойде нещо на ум.

Сбърчила си жената челото. Мисли, мисли, накрай намислила:

— Ами че да имаше малко рибица! Ето това ми се яде.

Изтичал мъжът при знахарката. Обадил й.

— Харно! — дума тя. — Това ще й е цярът. Иди, та налови риба и дай на невястата да я изяде. Сетне ще видиш.

Взел си човекът мрежата, яхнал кобилката си — пък и тя била ялова — и отишъл на брега на река Серет. А реката придошла, мъти се и се пени — съвсем не е време за риболов. Ама на мъжът не му се чакало, запретнал крачолите, нагазил и метнал мрежата в мътилката. Измъкнал само тиня и зелена, обрулена от вятъра шума. Втори път метнал — пак така. И трети, и четвърти — до мръкнало клетият киснал в реката напразно. Накрая си рекъл: „Ако и сега нищо не уловя, ще се върна дома. Друг път ще дойда, като се избистри водата.“ Заметнал за последен път мрежата, измъкнал я на брега и взел да рови из нея. Виж ти! — из тинята и шумата заподскачали две малки рибки. Мънички, колкото кутрето ти, да речем. Сложил ги внимателно човекът на тревата и пак нагазил във водата, да измие мрежата от тинята. А в това време кобилката, която дотогава кротко си пасяла настрана, проточила шия и изяла едната рибка. Ядосал се молдованинът много, ама стореното — сторено. Е, отнесъл другата рибка на жена си:

— Виж, булка, какъв ни бил късметът! — рекъл. — Цял ден да кисна в реката и само това рибе да ти донеса. Имаше още едно, ама кобилата го изяде.

— Ех, не се ядосвай! Каквото е писано, то ще стане. Я дай да я изям!

Глътнала невястата суровата рибка на един залък. А подир някое време чудото станало: жената и кобилата понесли и родили в един и същи ден; жената — момче, хубаво като ясно слънце, а кобилката — едно кривокрако конче с косъм, зелен като шумата, която буйният Серет носел. Кръстили момчето Петря, пък за име на кончето не се и досетили. Затова оттук нататък ние ще го наричаме Зеленото конче.

Протекли годините като бърз поток. Момчето и кончето пораснали във вярна неразделна дружба и толкова се сближили, че почнали да си разбират говора един на друг. Макар и да било неугледно Зеленото конче, яхнел ли го Петря, понасяло се то на кривите си нозе по-бързо от вятъра. А пък Петря станал ергенче за чудо и приказ: висок и строен като тополка, с руси къдрави коси, пък с черни очи. Като го гледали, родителите му се радвали, съседите ги облажавали, а момите тайничко си въздишали.

Един ден кончето продумало:

— Хайде, братко, дойде време да тръгваме, защото дълъг път ни чака!

— Че къде да вървим? — попитал момъкът.

— Света да обходим, чудеса да видим, силата си да покажем, злото да накажем — рекло Зеленото конче. — Ти за мен се дръж, не се бой от нищо.

Петря се съгласил. Отишъл при родителите си и им се поклонил:

— Сбогом, мамо, сбогом, тате! Ще тръгна по света, че вече тука ме не свърта. Пък вие си останете със здраве и ме дочакайте!

Разшетала се майката, напълнила дисагите с хляб и сирене, пастърма и мамалига. Момъкът яхнал кончето си тръгнал на път без път, през гори и ливади. Карали, карали, много ли, малко ли — колкото една губерка. Гледа Петря — насред пътя нещо лъщи. Навел се, вдигнал едно златно перо. Попитал кончето:

— Да го прибера ли или да го захвърля?

— Ако го вземеш, ще се каеш; ако го захвърлиш, пак ще се каеш. По-добре го вземи, че каквото е писано, това да стане.

Прибрал Петря златното перо и си продължил, преминали реки и планини, села и градове, карали, варали, гледа Петря — насред пътя нещо лъщи. Навел се, вдигнал една подкова, цялата от злато. Попитал другарчето си:

— Да я прибера ли или да я захвърля?

Конят:

— Ако я вземеш, ще се каеш; ако я захвърлиш, пак ще се каеш. По-добре я вземи, че каквото е писано, това да стане.

Прибрал Петря златната подкова в дисагите и пак си продължили. Карали, варали, много земя избродили. Гледа Петря — насред пътя нещо лъщи. Навел се, вдигнал една свилена кърпа със златни нишки везана, сякаш че с ръка не е пипана. Попитал Зеленото конче:

— Да я прибера ли или да я захвърля?

— Ако я вземеш, ще се каеш; ако я захвърлиш, пак ще се каеш. По-добре я вземи, че каквото е писано, това да стане.

Прибрал Петря и кърпата и продължили. Карали варали, стигнали пред кулата на един тежък болярин.

— Дотук ни е пътят — рекло кончето. — Ще се главим при този господар, че да видим какво ще излезе от това.

А боляринът седял на хладовина на чардака и си пиел виното. Видял той хубавия момък със смешното конче, запитал:

— Какво те носи, момко, насам?

— Работа диря — отвърнал Петря.

— Работа при мене, колкото щеш. Ако не се потриваш и добре всичко изпълняваш, ще те наградя богато; пречупиш ли ми волята — главата ти взимам. Съгласен ли си да ми бъдеш коняр?

Петря склонил, спазарили се и останал той да гледа болярските коне. Постлал си в конюшнята прясно сено за легло и сложил на гредата златното перо — да му се радва, а то да свети, че вътре било тъмно.

Един ден боляринът надзърнал в конюшнята да види как се справя конярят с работата. Гледа — от гредата блика светлина, сякаш незалязващо слънце — цялата конюшня свети. Приближил се и видял златното перо.

— Откъде имаш това чудо, бре простако? — викнал господарят.

— Намерих го на пътя, ваша милост — отговаря Петря смирено.

— Да правиш, да струваш, да ми донесеш тази птица, от която е паднало перото, иначе зле ще си изпатиш! — взел перото и си отишъл.

А Петря останал в тъмната конюшня да се почесва, където не го сърби.

Зеленото конче, като го видяло такъв умислен, рекло:

— Не бери грижа, братко! Яхни ме да вървим за златното пиле.

Стегнал се момъкът за път. Боляринът му кряснал:

— Хем да не си намислиш да бягаш. Ръката ми е дълга и ще те стигне, ако ще и накрай света.

Поклонил му се Петря и тръгнал. По пътя кончето му разправило:

— Насред морето-океан се извишава остров, обрасъл в тучна зеленина. Там в един златен дворец живее могъщата вълшебница Иляна Косънзяна. Ще влезеш вътре, ще минеш дванайсет покои, пазени от обръжени стражници. Ала ти от тях се не бой, защото аз ще ги приспя. Прескочи ги и сетне лесно ще намериш тринайсетата стая, където е вълшебницата. При нея е и златното пиле.

Така и станало. Подир някой и друг час пристигнали на брега на морето-океан, гладко като огледало. В бистрата му вода се оглеждал гористият остров на Иляна Косънзяна.

Зеленото конче рекло:

— Дръж се здраво за гривата ми, Петря!

То се хвърлило в морето и заплувало толкова бърже, че водата не сварвала да се събере зад гърба му. Скоро — по-скоро, отколкото в приказката може да се изприказва те се намерили на острова. Дрехите на Петря — съвсем сухи, само по лицето му няколко солени пръски. Пред тях на един хълм блестял дворецът на Иляна Косънзяна, целият от злато и драгоценни камъни, сякаш второ слънце грее. Щом нашите приятели стигнали до портите, Зеленото конче силно изпръхтяло. Мигом всичко живо в двореца заспало — всеки, както го сварил съня: стражниците стискат дългите секири, слугите — метлите, конярите — както разчесват гривите на конете, чирачето на готвача — както носи наръч цепеници…

Юнак-Петря влязъл в двореца, минал един… два… дванайсет покои и ето че в тринайсетия намерил дълбоко заспали Иляна Косънзяна и златното пиле. Момъкът нямал много време да се взира наоколо, ами грабнал кафеза и… дай ми, боже, дълги нозе!

Както дошли, тъй се и завърнали през морето-океан сухи и невредими. Зеленото конче препуснало с всичка сила и скоро-скоро двамата пристигнали в кулата на болярина. Господарят много се зарадвал на пилето и съвсем не се сетил да поблагодари и похвали Петря, ами изръмжал:

— Хайде, иди си гледай работата!

Минало време. Веднъж господарят пак се отбил в конюшнята. Гледа: на гредата нещо лъщи, по-силно от преди. Грабнал златната подкова, която Петря бил сложил там да му свети, и извикал:

— Прави, струвай, да ми намериш и доведеш коня, от който е паднала тази подкова! Иначе главата ти ще отиде там, където ти са петите!

Окумил се момъкът, завъздишал. А Зеленото конче му рекло:

— Не тъжи, не се печали, ами ме яхни и да вървим пак там, откъдето взехме пилето! И конят е на Иляна Косънзяна.

По пътя кончето напътило побратима си:

— Конят, който дирим, е прикован със синджир в конюшнята. Пред него пламти силен огън, защото вместо сено, живи въглени гълта. Ала ти отскубни три косъма от гривата ми и ги хвърли връз жаравата. От дима им той ще се задави и укроти. Няма да цвили и да се дърпа, когато го извеждаш.

Стигнали до морето-океан, развълнувано и разпенено. Ала нали двамата са от риба родени, не се уплашили. Зеленото конче се втурнало сред вълните и скоро стъпило на брега на острова.

И пак така станало: щом отишли до портите на двореца, Зеленото конче изпръхтяло и всички люде дълбок сън сковал. Отишъл Петря в конюшнята и с трите косъма укротил ата на вълшебницата. А той — самата хубост: козината му — коприна, нозете му тънки, стройни като на сур елен, очите му — две звезди среднощни и на челото сребърен кръг, като пълна месечина.

Щом боляринът го видял, разтреперал се от радост и за него нова конюшня построил.

Както и да е, минала седмица и друга, боляринът пак отишъл при Петря. От силния блясък премрежил очи.

— Какво е това, бре простако? — пита.

Поразгледал потопиецът везаната кърпа, па отсякъл:

— Ако щеш цял свят да изходиш, но ми доведи оная, която си е загубила чудната кърпа! Изпълни волята ми, инак ще те скъся с една глава. Чу ли?

— Няма как, братко — дума на Петря Зеленото конче, след като останали сами. — Хванали сме се на това хоро, ще го играем. Ама ти не бери грижа, ще видиш, че всичко е за добро!

Тръгнали. По пътя кончето рекло:

— И кърпата е на Иляна Косънзяна. Аз ще я приспя. Пък ти като влезнеш в спалнята, ще видиш до главата на заспалата едно гърне. То е пълно е вълшебно питие. Изпий го и силите ти ще се удесеторят. Тогава грабни вълшебницата и без забава излез.

Дошли до брега на морето-океан. А то вдига черни вълни — цели планини, и реве страховито. Ала и това не възпряло родените от риба. Зеленото конче запорило водата и само бяла пяна се стелела зад опашката му. Щом пристигнали до портите на златния дворец, то изпръхтяло и всички застанали кой където бил.

Петря се промъкнал между стражниците и влязъл в спалнята на Иляна Косънзяна. Изпод свилените завивки се виждала само главата й, обкръжена от вълни смолисточерни коси; червените устни — полуотворени, ноздричките на правилния й нос потръпвали — вълшебницата била потънала в дълбок сън от магията на Зеленото конче.

След като изпил на един дъх вълшебното питие от гърнето, момъкът усетил в себе си сила великанска. Вдигнал като перце спящата заедно с постелята й, качил я на кончето и препуснали през бурното море. Посред нощ пристигнали в кулата на болярина, без Иляна Косънзяна да се пробуди. Петря я оставил в стаята, приготвена за нея, и си се прибрал в конюшнята.

На заранта, когато господарят отишъл да види гостенката, умът му се взел. Гледа я и не може да й се нагледа, че такава хубост не бил виждал. Веднага решил да се ожени за нея. А тя, като го зърнала, развикала се:

— Ах, само Петря може да ми изиграе такава лоша шега! Доведете го тозчас при мен!

Петря не се забавил. А тя разгневено почнала да му се кара:

— Ти, Петря, се промъкна в двореца ми и открадна златното пиле. Нищо не ти сторих. Сетне дойде, та открадна моя ат. И тоя път не ти отмъстих, защото разбрах колко сърцат и ловък си. Не ти стигаше това, ами и на мене посегна — отвлече ме от моя дворец, отне ми радостта и покоя.

Петря мълчал и слушал с наведена глава. Намесил се боляринът:

— По моя воля извърши той всички тези юначества. И тебе доведе тук, за да ми станеш жена. Вече съм заповядал да приготвят всичко за венчилото ни в неделя.

— Не! Дума да не става! — викнала хубавицата. — Дорде Петря не ми доведе моите морски коне, не съм съгласна.

— Харно! Чу ли, Петря? — отзовал се господарят. — Да изпълниш желанието на годеницата ми до събота най-късно. Иначе ще ти хвръкне главата като на петровско пиле!

Върнал се юнак-Петря в конюшнята и разказал на побратима си каква заръка са му заръчали. Зеленото конче разтърсило грива:

— Виж, тая работа е трудна и опасна. Ала и с нея ще се справим. Ти поискай да ти даде боляринът дванайсет талиги дзифт, дванайсет талиги с рогозки и толкова с конопено въже.

Изслушал господарят коняря и заповядал да му се даде всичко, каквото иска.

Тръгнал керванът към морето-океан начело със Зеленото конче. Като дошли до брега, то казало на Петря:

— Сега намажи ми гърба с дзифт, сложи отгоре един ред рогозки и ги завържи здраво с въже; сетне пак намажи рогозките с дзифт, сложи отгоре ред рогозки и ги завържи. Прави така, дордето се свърши всичкият товар в талигите!

Петря направил всичко, както трябва, и накрая връз гърба на Зеленото конче се дигнала цяла камара, колкото болярската кула висока.

— Отведи кервана хей там, зад скалите! Ще видиш една пещера; влез и се притаи! Почакай, дорде се справя с морските коне, и не излизай, докато всичко не се утихомири. Инак можеш да пострадаш!

Тъй кончето посъветвало, тъй и направил Петря. Отвел целия керван в пещерата и се спотаил да види какво ще стане. То също се скрило зад скалите и зацвилило така силно, че чак морето се развълнувало. Тутакси из водата изскочил един страшен жребец — съща ламя: очите му огън бликат, ноздрите му дим бълват. Втурнал се по брега, обиколил го надясно, наляво и като нищо не видял, пак се гмурнал във водата.

Повторно Зеленото конче изцвилило — още по-силно, та вълните се разпенили. Отново морският жребец изскочил ядовит и страшен; препускайки бясно, дважди обиколил целия бряг и като нищо не видял, пак се гмурнал във водата.

И трети път изцвилило Зеленото конче толкова силно, че бурен вятър се понесъл над морските вълни.

Изскочил морският жребец вече съвсем разярен — из устата му пяна капе, като да е побеснял. Понесъл се като вихър по брега, три пъти го обиколил и като не видял нищо, от ярост земята с копитата заорал.

Зеленото конче разбрало, че жребецът доста се е изморил, и чак сега се осмелило да се покаже. Щом жребецът го зърнал, втурнал се срещу него като хала — цвили и разтърсва дългата си грива в закана. Сдавили се двата коня, сякаш че са два смъртни врага: ритат се разярено, хапят се настървено. Само че жребецът рита и гризе насмолени рогозки, а нашето конче живо месо къса. Кръв шурти от жребеца, почервеняла разораната земя.

Пък Петря, който надзъртал през пещерата и наблюдавал борбата, като разбрал, че побратимът му надделява, излязъл от скривалището си, издебнал изотзад жребеца, нахлузил му ловко юздата, завързал му здраво устата и мигом плененият се укротил.

Нашият юнак свалил от гърба на кончето изподраните рогозки и скъсаните въжета. То се гмурнало в солената вода, изкъпало се и си станало пак такова, каквото си беше преди. Казало на Петря:

— Разпрегни нашите коне и ги пусни да пасат, че ние сега нямаме време с тях да се оправяме, трябва да бързаме.

Петря свършил тая работа, яхнал Зеленото конче, а морския жребец повел за повода. Препуснали бърже назад, препуснали толкова бърже, че и вятърът не можел да ги стигне. Подир някое време кончето рекло:

— Я се обърни, братко, виж дали иде нещо подире ни!

Обърнал се юнакът, видял нейде далеч-далеч сякаш ято жерави лети.

— Е, какво виждаш? — пита кончето.

— Невям ято жерави ни сподиря.

— Аха! Това са морските кобили. Тичат да ни стигнат, жребеца да освободят. Ти го удари силно с камшика и се дръж здраво за гривата ми!

Петря направил така. Полетели през камънаци и шубраци. Препускали, препускали, по едно време Зеленото конче пак рекло:

— Я се обърни, братко, виж какво ни сподиря!

Обърнал се Петря и отговаря:

— Нещо като стадо овце вдига пушилка зад нас.

— Аха! Не е това стадо овце, ами са морските кобили. Тичат да ни настигнат, своя водач-жребец да освободят от плен. Удари го дважди, да не ми се мотае в опашката, а ти се дръж здраво за мене!

И препуснали още по-бърже. Подир час Зеленото конче рекло:

— Обърни се, братко, да видиш какво става зад нас!

— Догонват ни стадо страховити коне.

— Удари, Петря, трижди жребеца и здраво се дръж! — изпръхтяло кончето.

И препускат, препускат, майката земя тътне и стене, прах се вдига до възбог…

А Иляна Косънзяна дочула още отдалеч ударите на копитата и разбрала, че нейните коне пристигат. Заповядала да заградят мерата край кулата с висока ограда. Щом Петря се явил, тя вкарала в заграденото място всички кобилки, които вече почти били настигнали бегълците, а жребеца вързала в новата конюшня при онзи ат със златните подкови.

— Стягайте сватбата! — провикнал се боляринът.

— Още не! — отвърнала Иляна Косънзяна. — Преди това Петря да издои кобилките, да възвари млякото им в един голям котел и да се окъпе в него.

Гледа Петря — изпитните му още не са се свършили. А Зеленото конче го успокоява:

— Не въздишай, не се печали! И на това ще му намерим колая — и го научило какво да прави.

През нощта Петря отбил близката река, вградил я в оградената мера. Рукнала тя, та я заляла, на кобилите до коленете стигнала. А Зеленото конче духнало със зимната си ноздра, водата се вледенила, кобилите не могат да се мръднат. Нашият момък ги издоил спокойно и излял млякото в един голям котел. А кончето духнало с лятната си ноздра, разтопил се ледът. Върнал Петря реката в старото й русло и всичко си станало както преди.

На заранта цялата челяд болярска — войници, ратаи, слугини — се събрали на двора да видят как конярят ще се отърве от тая голяма беда, що му е приготвила Иляна Косънзяна.

Запалили голям огън. Когато млякото завряло, ето го пристига Петря и води на юлар Зеленото конче. Вързал го за ухото на котела и почнал да се съблича. А в туй време верният му другар и побратим подухнал млякото със зимната си ноздра — то се заледило; сетне подухнал с лятната си ноздра — загрял го толкова, колкото да речем е топла в реката водата лете. Потопил се нашият юнак в кобилешкото мляко, излязъл жив и невредим и хубав като херувим.

Всички се почудили — не могат да разберат как е станала тази работа.

А Иляна Косънзяна заповядала:

— Нощес, Петря, пак да издоиш кобилите. Утре аз пък ще се изкъпя.

Петря изпълнил повелята на вълшебницата. На заранта, щом завряло млякото, тя се явила, яхнала своя ат със златните подкови. Привързала го за ухото на котела и почнала да се готви да влезе да се къпе. Атът, който също бил вълшебен като нашето Зелено конче, подухнал със зимната си ноздра — замразил млякото; подухнал с лятната — позагрял го. Изкъпала се Иляна Косънзяна в хладкото мляко и излязла оттам — колкото била хубава, триж по-хубава станала и заповядала:

— Нощес, Петря, да издоиш кобилките ми, че утре и боляринът ще се изкъпе. Искам бъдещият ми мъж да стане по-хубав от тебе!

Петря изпълнил и тая повеля. На заранта, като загряло млякото, ето го че пристига важно-важно господарят, яхнал своя кон. Завързал го за ухото на котела, съблякъл се и цоп! Ала неговият кон не бил вълшебен и нищо не направил за господаря си. Сварил се злият болярин и начаса предал душата си на дяволите.

А Иляна Косънзяна сама отишла в конюшнята при Петря и така му рекла:

— Ех, юначе, юначе! Колко си юнак не знам, ала ако си нямаше своето конче, досега от тебе само бели кости щяха да останат. А колкото си хубав, толкова си и сърцат. Затова те обикнах, още щом през сън те видях. Проверих те в тежки изпитания, защото бях уверена, че всичко ще надделееш… Аз останах вдовица още преди да стана булка. Сега можем да се оженим двамата и да добруваме довеки.

Заготвили се за тежка сватба. Петря довел престарите си родители и почнала голяма веселба. И аз бях там. Ядох и пих до гърло и когато да си тръгвам, с големи дарове ме дариха. Ала по пътя ме спряха разбойници — обраха ми всичко. Само тая приказка ми остана, вам да я разкажа.

Плешивата маймуна
Турска народна приказка

Било — не било, май че е било! Кой ме слуша, да е ага, кой не слуша — магарешка нога!

Преди години в някакъв крайморски град имало един момък. Живеел той бедно, защото не бил научил никакъв занаят и все се чудел какво да захване, та да се изхранва. Един ден дочул, че съседът му — богат търговец — се стяга да върви в далечната страна Чинмачин, да продава и купува разни стоки. Взел момъкът всичките си скътани пари и отишъл при съседа. Рекъл:

— Приеми тези шейсет гроша и ми донеси нещо от оная земя Чинмачин.

— Харно — съгласил се търговецът, — ще купя нещо, което да ти е от полза.

И ето, подир някой и друг ден съседът, заедно с неколцина други търговци, натоварили стоките си на една голяма гемия и потеглили към страната Чинмачин, която се намирала накрай света, близо до Китайската земя. Кога с платна, кога с весла подир няколко месеца търговците пристигнали благополучно в Чинмачин. Разпродали на много добра цена онова, що били докарали, и накупили разни други редки стоки. След като си свършили работата и се подивили на невиждани дотогава чудеса, качили се на гемията и потеглили назад.

Няколко време плавали добре. Ала един ден излязъл силен вятър, вдигнали се високи-високи вълни, заревало морето страховито. Плющят платната, стенат въжетата, гемията се люшка като сухо листо насам-натам; на людете стомасите се разбъркали, лицата им заприличали на повяхнал лимон, всеки почнал да повръща и да моли милост от аллаха. Аллах — великият, всемогъщият, хвала му! — дочул молбите на нещастните и когато всички вече били загубили сила и надежда, открил пред очите им някакъв далечен остров. Не се минало много време и гемията хвърлила котва в пристанището на един голям град.

Слезли на здрава земя измъчените мореходци, тръгнали да се поразтъпчат, да се разведрят и забравили патилата. Добре, че човек така е нагоден — да не задържа дълго мъката си, защото, ако все си мислеше за нея, бял ден нямаше да вижда, че животът е изтъкан от много мъки и тегла. Та ободрили се спасените от бурята и, нали са си търговци, отишли на пазара да разгледат дали няма и там нещо за купуване. Видели някакъв старец да продава маймуни. Сред тях имало една плешива, която нейните посестрими биели и хапели, а тя, горката, се мятала и виела от болка. Онзи търговец — за когото ни беше думата в началото на нашата приказка — съжалил нещастната животинка и за да я спаси от бой, решил да я купи. Попитал за цената:

— Ох, от тази маймуна печалба не диря, че само сърди другите — отговорил продавачът. — Ще ти я дам за шейсет гроша.

Чак сега — като чул тия думи — търговецът се сетил, че не е изпълнил заръката на съседското момче. Рекъл си на ума: „Ха, това ще му е късметът!“ Купил плешивата маймуна, отвел я на гемията.

Подир няколко дни, като се поукротило морето и мореходците си отпочинали добре, отново вдигнали платата и заплавали към родните брегове. След седмица приближили до друг остров. Там видели няколко почернели от слънцето мъже, които се гмуркали във водата и вадели от дъното на морето бисери. Маймуната видяла какво правят и тя — хоп! — хвърлила се през борда. Подир малко показала над водата плешивата си глава, покатерила се на гемията и подала на човека, който я беше купил, един бисер, едър колкото орех. Търговецът извикал:

— Хвала на всемогъщия! Това е късмет на моя съсед! — скътал скъпия бисер.

И ето, гемията пак разперила платна и се понесла като яла чайка над спокойното море. Една привечер мореходците хвърлили котва на брега на трети остров, за да се запасят с прясна вода и храна. Пък на този остров живеели диви люде-човекоядци. Те се втурнали връз гемията и пленили всички, свързали ги с яки ликови въжета и ги откарали в селището си. На гемията останала само маймуната — нея те не закачили, защото маймукско месо не ядели.

Същата вечер човекоядците не били гладни — сигурно са били изяли преди това други някои нещастници. Затова, щом припаднала нощта, те се натръшкали доволни с пълни търбуси и захъркали. А клетите пленници треперят и без глас се вайкат — каква беда ги настигна!

Среднощ маймуната се промъкнала при мореходците и ги развързала. Те побегнали без шум, качили се на гемията и побързали да напуснат това свърталище на злочинници. Възрадвани до немай-къде, всеки от тях бърка надълбоко в кесията си и дава на търговеца по хиляда жълтици, като казва:

— Предай на твоя съсед тази наша благодарност, загдето маймуната му ни избави от страшна смърт!

Той обещал да изпълни тяхната воля и скрил златото в сандъка си.

Дотук, както изглежда, патилата свършили и гемията най-сетне се добрала до родното пристанище. Търговците побързали да се приберат по домовете си, да разправят на домашните какво са препатили и как щастливо са се избавили. Същото сторил и нашият приятел.

Още на другата заран той отишъл при съседа си, придружен от своя прислужник, който носел една голяма торба и водел на синджир маймуната.

— Ето — рекъл търговецът на момъка — какъв късмет ти донесе тая маймуна, купена с твоите шейсет гроша.

И разтворил торбата, от която се изсипала цяла купчина жълтици, и най-отгоре — големият бисер. Той разправил всичко, какво и как е станало, и след като предал благодарността на своите спътници, отишъл да си гледа работата.

А момъкът останал като вкопан пред тая камара със златни пари и пред бисера, който блестял подобно пълнолика месечина. Сетне прегърнал плешивата маймуна и двамата заскачали около голямото имане.

Да не го усукваме много-много, че приказката ни ще се удължи до среднощ, ами да разкажем само за най-важните неща, които станали, след като поутихнала радостта на момъка. Сложил си пръста на челото и се замислил — намислил и той да стане търговец. Вдигнал си полите на халата, забързал към чаршията и помолил старейшината на търговците да приеме и него за търговец — да му посочи дюкян, в който и той да търгува. Старейшината на търговците изпълнил молбата му, защото вече бил научил какво сторила маймуната на този младеж. И ето, за ден-два младото търговче напълнило своя дюкян с най-различни стоки и седнало вътре на хладовина да си пие кафето. Пък плешивата маймуна се навърта около него и следи с ококорени очи да не би някой да отмъкне нещо, без да плати.

Времето тече, времето минава, нашият търговец лека-полека забогатява, ала маймуната с това се не задоволява. Една нощ тя изчезнала от дома и се върнала чак призори, а в ръката й — пълна кесия със златни пари. Дала ги на господаря си и легнала да спи. Оттогава всяка нощ тя излизала и всяка заран на ранина се връщала с кесия жълтици. И това продължило много време, та с тия пари момъкът забогатял толкова, че в цялото султанство нямало вече кой да се мери с него по богатство — невям само падишаха, да пребъде славата му до века! Вдигнал търговецът хубава просторна къща с чардаци и голяма градина, купил чернооки роби и русокоси робини, напълнил си дома с всичко, що трябва на човека, за да живее в охолство и доволство.

Една вечер, след като той и маймуната му се прибрали и навечеряли, тя заговорила с човешки думи:

— Изслушай ме, господарю! Помагах ти, доколкото ми беше по силите. Ти сега си най-богатият човек в тая страна. Ала има още нещо да сторим. Като и то се изпълни, пусни ме да си ида при своите.

Дордето маймуната така говорела, на момъка му станало чоглаво и страшно — помислил, че самият дявол седи насреща му и понечил да бяга. Пък тя се вцепила за полите му и рекла:

— Не бой се, ами седни и чуй какво ще ти река! От мене само добро ще видиш.

Той седнал, а тя продължила:

— Аз съм от рода на добрите духове, на джиновете, както вие ни наричате. Веднъж те зърнах и сърцето ми те обикна, защото си такъв млад и хубав, пък ми домъчня, задето си толкова сиромах. Да дойда и да ти се покажа такъв, какъвто съм, зная, че ще се изплашиш, ще побегнеш. Затова намислих да ти помогна по друг начин. И ето, когато ти даде на съседа онези шейсет гроша, за да ти купи нещо от Чинмачин, аз тръгнах по петите му. Направих така, че той да забрави твоята заръка; пък сетне се превърнах на плешива маймуна и го подучих да ме купи. Така накрай се добрах до тебе. Оттогава насетне и сам видя как се трудих, за да имаш всичко и да живееш безгрижно. А сега остава само да си доведеш невяста и да завъдиш челяд. Ето, аз съм ти избрал мома, каквато ти прилича. Иди при еди-кой си търговец и поискай щерка му за жена. По-красива от нея няма нито наблизо, нито надалеч.

— Право казваш! — възрадвал се момъкът и още на другата заран отишъл в дюкяна на търговеца.

— Добро утро! — поклонил му се нашият момък почтително.

— Добро утро! — отговорил онзи.

Седнали, пили по едно кафе, гостенинът се изказал защо е дошъл:

— О, почтени, идвам при тебе по една много важна работа: искам по закона на аллаха — да бъде славата му всевечна като самия него! — да взема за жена твоята щерка. Ще ли ми я дадеш?

— Бива! — отвърнал търговецът. — Само че искам за моето ненагледно цвете десет хиляди жълтици бащин откуп. Ако можеш да броиш толкова пари, ще ти дам щерка си — жена да ти бъде.

— Съгласен! Почакай малко!

И понесен от крилата на радостта, момъкът за най-кратко време отишъл дома, извадил от сандъка торба с десетте хиляди жълтици и още по-бързо се върнал при бъдещия си тъст. Този прибрал кесията, пратил да доведат и свидетели. Подир два часа подписали — както му е редът — сватбения договор и назначили деня на сватбата.

В уреченото време довели в дома на младоженеца булката с богата прикя. Уредили голяма сватбена веселба, която траяла цели седем дни. А като стихнала гюрултията и гостите се разотишли, младият търговец се запътил към покоите, които отделил за булката си. Ненадейно отнякъде изскочила плешивата маймуна, дръпнала го за ръкава и така му рекла:

— Ето, господарю мой, че всичко се нареди, както исках. Сега в дома си държиш голямо богатство и първата красавица на света. Ала за да бъде животът ти спокоен, трябва да сториш едно последно нещо, та и аз да те напусна спокойно. Слушай, запомни и изпълни това, що ще ти река! В брачната стая ще намериш един сандък, обкован с пиринчени обръчи — донесе го жена ти, без да знае каква беда е скрита в него. Отвори го. Вътре ще намериш едно гърне, а в гърнето — черен петел. Без да се маеш и колебаеш, откъсни му главата и строши гърнето. И чак като сториш това, иди при невястата си да я зарадваш.

Момъкът дал дума, че ще изпълни точно съвета на маймуната. Влязъл в брачната стая, където го очаквала младата булка, забулена със седем брачни була. Без да се бави, отворил сандъка, откъснал главата на петела, а гърнето ударил на пода. При тоя шум младоженката отхвърлила сама булата си, плеснала с ръце и изпищяла:

— О, неразумни! Що стори? Та това беше моят талисман, той ме предпазваше от похищението на един зъл дух, който отдавна ме преследва.

Още рекла-недоизрекла тия думи, къщата се разтресла така силно, че вратите и прозорците се разтворили и в стаята като вихър се втурнал един зъл дух — ифрит. Грабнал той невястата и мигом изчезнал с нея.

Смаяният младоженец дълго време не можел да се опомни. Като се съвзел и разбрал какво го е сполетяло, изтичал при тъста си. Този като чул страшната вест, ударил се в гърдите, раздрал си халата и се завайкал:

— Вай, вай! Ифрит похити обичната ми щерка! Какво да сторим сега?

В яда си зашлевил на зет си две плесници и го прогонил.

Върнал се младият търговец в богатата си къща, която му се сторила опустяла. Сега едничката му надежда била маймуната. Потърсил я тук и там, а от нея — нито следа. Сетил се тогава, че тя ще е сторила тая поразия и че не е добър джин, ами злосторен ифрит. Седнал да плаче, ала скоро разбрал, че със сълзи и вайкане злото се не поправя, та скочил на нозе и си рекъл: „Ах, проклет да съм, ако остана тук! Ще тръгна по света да диря невястата си и или ще я избавя от злия ифрит, или ще загина заради нея.“

Незабавно той се обръжил, взел неща леки на тегло, тежки на цена и тръгнал, без да знае накъде отива. Хванал един път, оставил го, тръгнал по друг. И така скитал през равнини и стръмнини, през тъмни гори и пенливи потоци, без да се сети нито за ядене, нито за пиене. Дрехите му се изпокъсали от драките, ботушите му — по каменистите пътеки. Подир много вървеж се изкачил на един връх. „Чакай — рекъл — да си почина малко.“ И току да седне, съзрял две големи змии — бяла и черна — да се бият; съскали ядовито и се хвърляли една връз друга. Нашият човек грабнал един камък и премазал главата на черната змия, която му се сторила по-лоша. Щом бялата змия видяла своя враг мъртъв, отхвърлила змийската си кожа и приела човешки образ.

— Човече — рекла, — ти ме избави от омразата на моя смъртен враг. Кажи какво да направя, та да ти се отплатя за стореното добро.

Някогашният тежък търговец, а сега дрипав просяк си помислил: „Дали пък тоя не е онази плешива маймуна, сега взела човешки лик, за да ме погуби?“ Затова предпазливо попитал:

— Кажи ми първом кой си ти, а сетне аз ще те помоля за нещо.

Непознатият му разправил, че той бил син на падишаха на джиновете, а убитият — син на неговия везир. Двамата се ненавиждали и враждували. Сега везировият син го издебнал и нападнал, та да го убие.

Като чул това и повярвал в истинността на думите на джина, нашият нещастник му се открил и разправил за бедата, която го е подгонила да скита из тия пущинаци:

— И ето, сега бродя по планини и долини с надежда, че ще попадна на дирята на моята клета невяста — завършил той нерадостната си повест и заплакал с едри като лешник сълзи.

Синът на падишаха на джиновете го утешил така:

— Не плачи! Отмахни тая тежка мъка от сърцето си, защото аз зная кой е и къде е онзи зъл ифрит, който се беше преправил на плешива маймуна. Конакът му се намира насред морето-океан, където свършва земята на людете. Смъртен човек не може да стигне дотам, защото е много далеч. Ти зажуми и се остави на мен!

Младият мъж затворил очи и в същия миг усетил, като че силен вятър го е вдигнал и понесъл между земята и небето. Дорде се окопити, чул гласа на сина на падишаха на джиновете:

— Погледни!

Отворил очи човекът и се видял поставен на една скала насред безкрайното море-океан. Под нозете му се разбивали с рев бурни вълни и при всеки техен удар скалата стенела и се тресяла.

— Ето тук, на дъното, се намира конакът на ифрита посочил джинът разпенената бездна. Ако не те е страх, гмурни се във водата и ще видиш долу отвора на една пещера — оттам се влиза. Тръгни през нея и ще намериш невястата си. Аз не мога да те придружа, защото не ми е позволено да влизам във владенията на ифрит — това значи да избухне война между джиновете и ифритите и никой не знае какъв изход може да има тя. Ала ти влез в пещерата, извади невястата и аз ще ви помогна да се измъкнете из водата.

Страх свил сърцето на младия мъж при вида на ревящите вълни, ала си рекъл: „Да бъде каквото ми е писано на челото!“ И се хвърлил надолу с главата в разпенената вода. Като достигнал дъното, съзрял зейналата пещера и влязъл. В прохода — камари със злато и елмази пръскали светлина като през слънчев ден и той крачел уверено. Отворил една врата, сетне втора, трета и четвърта… Накрай се намерил в една широка стая: подът застлан с меки килими, стените облепени със златни листове, в които били вбити хиляди разноцветни драгоценни камъни, а насред стаята — на диван, покрит с дебели пъстри халища, лежи с потъмнял лик неговата невяста. Щом го зърнала, познала го и извикала:

— Клетнико! Как можа да дойдеш тук, където човешки крак не е стъпвал?

Мъжът й я прегърнал и с радостни сълзи разправил накратко как се е добрал до нея. Тя се възрадвала до немай-къде и рекла:

— Зная аз къде е скрит талисманът, що дава мощ на моя поробител. Без него той и да дойде, не може да ни навреди. Ето там виси неговият талисман!

И тя посочила един мраморен стълб, на върха на който била окачена златна клетка, а в нея — чернопера птица със зелени очи. Мъжът бърже се покатерил по стълба, грабнал птицата и се спуснал долу. Невястата отскубнала от опашката и едно перце и го запалила. Мигом в стаята нахлули невидими духове и от всички страни се разнесли гласове:

— Заповядай какво да сторим!

— Уловете ифрита, който отвлече тази хубавица. Завържете го здраво и го доведете тук! — наредил нашият човек.

Подир малко довлекли виновника, който пак бил приел образа на плешивата маймуна. Изглежда, невям много се харесвал така. Щом съзрял своя някогашен господар, паднал на колене и замолил:

— Прости ми! Не ми връщай със зло за злото, което ти сторих! Пусни ме, защото все пак аз те направих човек и ако ти откраднах невястата, то е защото бях обзет от безумна любов към нея. Нека жена ти признае, че не тя ми беше робиня, ами аз на нея и нищо не съм извършил против волята й.

Невястата потвърдила, че ифритът наистина не й прекословил и търпеливо очаквал да спечели благосклонността й. И тъй като двамата млади не искали да омрачават този щастлив миг с жестокост, нашият човек рекъл:

— Закълни се в свещения пръстен на премъдрия Сюлейман, който някога е бил ваш господар, че оттук нататък няма да вършиш злини на людете! (А това била най-тежката клетва на джиновете, ифритите и всички духове, клетва, която никой от тях не смеел да престъпи.)

И след като ифритът се заклел, пуснали го.

Сега вече двамата нямало от какво да се страхуват. На излизане от пещерата ифритът им подарил за спомен и прошка по няколко шепи драгоценни камъни и ги изпратил с благодарност. Водата бърже ги изтласкала нагоре, където ги чакал синът на падишаха на джиновете. Той ги грабнал и рекъл:

— Зажумете!

Миг след това те се намерили в дома на невестиния баща. Клетият, той вече бил изгубил всяка надежда да види чедото си с живи очи и затова сега радостта му нямала край и предел.

И отново уредили сватбено веселие, което продължило цели четирийсет дни и четирийсет нощи. Сетне всички си заживели във веселие и наслада до самата си смърт.

Така те постигнали своите желания, дано и нас ни споходи такъв късмет!

Златните пафти
Албанска народна приказка

Имало някога си един млад ловец. По цял ден скитал из горите, биел дивеч и го продавал — с това се препитавал. Един ден уловил едно пъстроперо пиле, много хубаво. Такова той дотогава не бил виждал. Отнесъл го дома и го затворил в кафез. Гледал го ловецът, радвал му се и си приказвал на глас:

— Ще го продам скъпо и с парите ще се оженя, че ми е вече време и аз дом да събера, челяд да завъдя. Искам да си взема мома-хубавица.

Пилето слушало тия приказки и изведнъж проговорило с човешки глас:

— Ако ме пуснеш на воля, ще ти намеря булка, каквато сърцето ти иска.

Ловецът не се почудил, защото разбрал, че това не ще да е проста птичка, а вещо пиле. Отворил кафеза, пуснал го и му рекъл:

— Хайде, байковото, лети, хвърчи, дано ти ми намериш свястна булка. Че аз съм обиколил всички наши села не можах да срещна мома, която да ми хареса: или ще е ниска, или много висока, или носът й ще е голям, или устите й дебели. Затова иди по-надалеч да гледаш.

Пилето разперило крила и отлитнало. Обиколило много градове и села, надзъртало във всякакви дворове не намерило онова, що дирело. Най-сетне прехвърлило планината и там в едно малко селце видяло в двора на една бедна вдовица три моми, които везели със свила и сърма хубави ризи и покривки, забрадки и кърпи. Тия неща майката отнасяла на пазара, продавала ги и така четирите жени свързвали двата края. Двете дъщери били и хубави, и мили, ала най-малката била такава ненагледна хубавица, че слънцето се спирало да я заглежда, когато излизала на двора. Пилето кацнало на дървото, под което момите работели, поогледало ги и харесало най-малката. В това време майката излезла и то й изчуруликало:

— Голямата омъжи, средната сгоди, а най-малката недей!

Майката поклатила глава, нищо не отвърнала. Пък пилето отлетяло при ловеца да му каже, че е намерило девойка, чиято хубост няма равна по света:

— Очи — звезди, уста — вишна, коси — лято злато, снага — кипарис… Ама почакай малко! Аз ще ти кажа кога и къде да идеш да я вземеш.

На другия ден пилето пак отлетяло в двора на вдовицата и изчуруликало на майката:

— Голямата омъжи, средната сгоди, малката недей!

Майката нищо не отвърнала и то си отлетяло.

Днес тъй, утре тъй, най-сетне на вдовицата додеяло все тая песен да слуша. Отишла при една съседка, разправила й какво казва вещото пиле, поискала съвет.

— Ами ти какво отговаряш на пилето? — попитам съседката.

— Нищо, мълча си.

— Не така! Сега, като дойде пак, попитай го какво да правиш с малката.

Вдовицата послушала съвета на съседката. На другия ден, когато пилето пак изчуруликало познатата песен, тя го попитала:

— Е, добре де! А защо да не омъжа и малката? Стара мома ли да остане?

— Тя е наречена и обречена на моя господар, който живее отвъд планината. Той е много харен момък и с него щерката ти ще добрува. Ти утре й стегни чеиза и я прати горе, навръх планината. Там ще дойде и той да я отведе дома си.

Тъй изчуруликало пилето и отлетяло при ловеца да му каже да се готви за сватба.

Вдовицата загънала в един вързоп бедния чеиз на малката си щерка. Като се бояла да я изпрати самичка в планината, помолила съседката си да пусне своята щерка за дружка, да отидат двете на огледала. Съседката се съгласила. Рано на другата заран двете девойки се запътили към най-високия връх на планината. Когато се изкачили, не намерили там момъка, както вещото пиле било обещало. Седнали да си починат.

А защо станало така? Защото ловецът, като се стягал за сгледата, забелязал, че конят му бил обосял. Отбил се при тамошния ковач и помолил да му го подкове. Пък дордето ковачът разпалил огнището, дордето подковал коня, бая време минало. Затова и момите го преварили.

А какво направила щерката на съседката? Когато забелязала отдалеч, че се задава на кон един личен момък, в сърцето й закипяла завист. Тя отвела хубавицата до края на една стръмнина и я блъснала силно в гърба. Не успяла клетата девойка да извика, политнала в пропастта. Пак имала късмет, че паднала долу в един дълбок кладенец. Не се ударила, нито се наранила. Заловила се о един изпъкнал камък и зачакала да дойде някой да я извади.

Кладенецът бил в градината на един дворец, където живеела господарката на тая страна — една черна войводка. Тя била много богата и управлявала много люде, все черни като нея, и всички били доволни и охолни, защото макар да й било черно лицето, бяло й било сърцето.

Нея заран войводката изпратила една от своите робини да донесе вода. Отишла робинята на кладенеца, пуснала ведрото долу. Като понечила да го изтегли — не могла, нещо много тежко опъвало надолу. Погледнала тя и видяла, че на дъното една бяла мома се е хванала за ведрото и не го пуща. Уплашила се и изтичала при войводката:

— Господарке — викнала, — една русалка е слязла в кладенеца и стиска ведрото, не го пуща.

Отишла войводката при кладенеца, надвесила се и попитала момата:

— Ти русалка ли си или смъртен човек? Какво правиш там долу и защо ни пречиш да си вземем вода?

— Не съм русалка, а страдно сираче — отвърнала хубавицата. — Заклевам ви, извадете ме и всичко ще ви разправя!

Войводката заповядала на робите си да извадят момата от кладенеца. Те изпълнили заповедта и отвели мократа хубавица в двореца. Там й дали сухи дрехи и гореща чорба. Като се посвестила, момата разправила своето премеждие и помолила войводката да я остави при себе си да й прислужва. Господарката гледала бялото лице и златните коси на момата, видяла колко е хубава и веднага я обикнала. Прибрала я в двореца си и скоро толкова се привързала към нея, че я имала за най-близка дружка; поверила й всички ключове от раклите и сандъците, където пазела големите си богатства. И заживяла там нашата хубавица, оградена от обичта и почитта на всички.

А сега да се върнем горе навръх планината и да видим какво ново зло ще измисли щерката на съседката.

Когато ловецът пристигнал на уговореното място, намерил там да го чака една мома, ама съвсем не била такава, каквато вещото пиле му я било описало. Не му харесала, ала щом то казва, че тя му е орисана, покорил се на съдбата си, завел момата дома.

Първата работа на тази проклетница била да се отърве от пилето. Още влязла-невлязла в двора, извардила дордето ловецът разседлавал коня си в обора, померила един камък, та едва не утрепала пилето. Отлитнало то в своята гора с ранено крило и вече не посмяло да се върне.

Оженил се ловецът за необичаната жена. И още първите дни се разкаял. Защото тя излязла не само завистлива, ами и мързелива, и свадлива — с нищо не можел да й угоди. Траел си клетият, въздишал и си мърморел под мустак: „Ех, пиле, вещо пиле, какъв хомот ми нахлузи на врата!“

Така изминали две-три години. Веднъж жената си вързала една възглавница под престилката и казала на мъжа си:

— Мъжо, аз скоро ще ти родя дете.

Зарадвал се той и си помислил: „Е, дано то поне излезе свястно, та да ми топли сърцето.“ А гласно изрекъл:

— Искай, жено, що искаш да ти даря за тая радостна вест.

Пък тя само това и чакала:

— Искам да ми направиш златни пафти, та да не ми се надува съседката със своите сребърни.

Ловецът взел няколкото жълтици, що бил спастрил за черни дни, и ги занесъл на златаря:

— Ето с тия жълтици да направиш на жена ми едни хубави пафти.

Златарят отвърнал:

— Малко са. Не стигат за пафти.

Върнал се човекът дома и казал на жена си, че няма толкова злато за пафти. А тя като се развикала, затропала с крак:

— Като си бил толкова сиромах, защо се жениш? Аз при майка си живеех като царица. Върви да намериш още жълтици, защото ти ми обеща златни пафти! Иначе детето ни ще се роди сляпо. Тъй да знаеш.

Домъчняло му на ловеца от тия тежки думи, а още повече го дострашало да не би детето да се роди сляпо. Тръгнал по съседите да иска на заем жълтици. Ала и те били люде сиромаси. Пък и да имали по някоя скътана жълтица, не им се давало за такава вятърничава прищявка — златни пафти.

— Де, де! — викали му те. — Та коя жена носи златни пафти? Невям само царицата. Пък твоята жена да си наляга сиромашките парцали!

Върнал се мъжът дома с наведена глава. Жена му още от прага го захокала:

— Обеща ми! Обеща ми! Обеща ми! Продай коня, продай нещо друго! Ако трябва, открадни, ама с празни ръце не се връщай!

Ловецът продал това-онова, продал и коня. Ала пак не могъл да стъкми толкова жълтици, колкото трябвало за златните пафти. Тогава тръгнал по околните села и градове. Никой не искал да му заеме, че не знаели людете кой е и дали някога ще им ги върне.

Веднъж, като се връщал през гората у дома и се тюхкал, какво ще каже на опърничавата си жена, съзрял пак онова вещо пиле. Опънал лък да го простреля начаса, че нали всичките му беди от него били дошли. Пък то изпищяло:

— Недей, господарю! Що съм ти сторило?

— Що си ми сторило ли, пиле проклето? Дявол, а не жена вкара в колибата ми. Ти ме измами. Казваше, че ще ми намериш най-хубавата и най-добрата мома. Пък тази, която взех, нито е хубава, нито добра.

— Не тази мома ти бях избрала аз — отвърнала птицата. — Ти себе си трябва да виниш. Че когато се тръгва на сгледа, момъкът отива първи. Пък ти чак тогава се сети, че конят ти не е подкован, и отиде при ковача. Затова закъсня, затова и цялата работа наопаки тръгна. Е, както и да е! Станалото — станало, назад се не връща. Ама пак може да се оправи, ако ме послушаш.

И вещото пиле посъветвало ловеца да отиде в оня град, където управлявала черната войводка:

— Тя има голямо богатство и щедро сърце. Ще ти даде парите, които ти трябват. — Тъй рекло пилето и отлитнало.

Тръгнал нашият нещастен човек през гората, та през планината, та през долищата. Пристигнал накрай в оня град капнал от умора и право при черната войводка.

— Милостива господарке! — рекъл. — Всички казват, че си много богата. Дано и ръката ти е толкова широка. Моля да ми дадеш назаем няколко жълтици. От тях искам да направя златни пафти на жена си, която ще ми роди дете. Дадох дума да изпълня обещанието си, че иначе не смея да се върна дома. А пък аз ще се помъча подир някоя и друга година да ти върна заема.

Войводката погледнала чуждоземеца в очите — видяла, че е честен човек. Повикала бялата мома и й наредила:

— Донеси ми от желязната ракла една жълта кесия!

Момата бърже се върнала с една кесия пълна с жълтици. Подала я на господарката си, а тя я протегнала към ловеца. Пък той, гдето бил избъхтал толкова път за тия пари, сега се и не сетил да посегне, ами се загледал в бялата мома — не можел да си отлепи очите от нейната хубост: ония очи — звезди, уста — вишна, коси — лято Злато, снага — кипарис! Такава мома, каквато пилето някога му беше обещало. Попитал той войводката:

— Господарке, как е попаднала тази бяла мома в твоя град, където всички сте черни?

— Тя да ти разправи — отвърнала войводката.

Момата разправила и нему всичко от игла до конец: и за вещото пиле, и за невярната си дружка. И разбрал ловецът тогава чистата истина. Рекъл й:

— Ти, значи, си била онази, що ми е била обречена. Искам да ми станеш жена, ако си съгласна.

И той пък разправил онова, що е било преди и после за обещанието на вещото пиле и за несносния си живот. Хубавицата се съгласила да го вземе за мъж. Двамата коленичили пред нозете на войводката и я помолили да пусне момата, че да се вземат. Войводката много обичала дружката си, искала й само доброто. Затова рекла:

— Тя не ми е робиня, а мила посестрима. Щом желае, свободна е да върви да си дири другаде късмета. Ала първом искам да я наградя за вярната й служба и милата й дружба.

И войводката наредила да им дадат два харни коня, в дисагите да напъхат скъпи дарове. Когато всичко било готово, тя ги изпроводила до градските порти с всичките си войници и прислужници, сякаш са най-лични люде.

Скоро — както в приказките бива — младите прехвърлили планината и пристигнали в колибата на ловена. Жена му се спуснала насреща им с вдигнати юмруци. Ала като видяла коя мома води мъжът й, стреснала се и от страх се препънала на прага. Изпод престилката възглавницата отхвръкнала и се пльоснала в нозете на дошлите. Сега ловецът разбрал тая измама и тозчас напъдил злата си жена.

На следната неделя се вдигнала богата и весела сватба. С парите, що им била дала войводката, младоженците нагостили цялото село. Ала най-веселото били чудните песни на вещото пиле. За тях селяните и до ден-днешен разправят. Ами че такива песни никой не бил чувал и вече надали и ние ще чуем! Защото подир сватбата крилатият песнопоец си отлетял в своята гора и вече никога не се върнал. Пък ловецът и хубавицата си заживели в мир и любов и, ако не са умрели, може още да са живи.

Малката самодива
Словенска народна приказка

Живеели някога си крал и кралица. Те имали един-едничък син — за радост и утеха на старини. Раснал, пораснал кралският син, станал момък вече за женене. Тогава баща му поканил в двореца всички боляри и сановници, които имали хубави щерки, да си избере синът невяста по сърце. Светнали в прозорците празнични светлини, блеснал белият дворец с всичкото си сребро, злато и драгоценности, сякаш пожар го е грабнал. Смях, песни и свирни огласили надалеч околността. Хванали се момите на хоро, а която да погледнеш — от хубава по-хубава. Играят, хопат хубавиците, в най-скъпи дрехи облечени, и току стрелкат младия принц — с очи да го изядат. Пък той на никой поглед не спира и сърцето му като мъртво спяло в гърдите.

Когато в полунощ гостите се разотишли, тръгнал той към близката липова гора да си разведри главата от толкова шум и врява. Вървял си замислен принцът и от време на време въздишал, без и сам да знае защо — та нали всичко си имал: младост, хубост и богатство. А на това отгоре нощта била толкова хубава: от липите се стичал сладък дъх, между листата, които месецът сякаш със сребро посребрил, пеели славеи като захласнати.

Ето че стъпките му го извели на малка поляна. И гледа той насред полянката пред него стои мъничка самодива-вълшебница в дреха, прозирна като вечерна мъгла, с дълги руси коси, а на главата — златна коронка, с драгоценни камъни обсипана. И била тя такава мъничка — същинска кукличка! Изведнъж заговорила и гласчето й зазвъняло като звънче:

— Добър вечер, принце! Весело ли мина кралският празник? Избра ли си невяста? Щеше ми се много и аз да дойда да се повеселя, пък да видя и тебе — дали толкова си хубав, както разправят. Ала не посмях да се покажа сред ония отбрани красавици, че съм много малка и може би щяха да ме вземат на подбив. А аз не понасям това.

Нощната вълшебница не изплашила кралския син. Тя дори много му се харесала. Пристъпил и я хванал за ръка. Ала преди да отвори уста и да отговори на всичките й въпроси, тя се изскубнала и изчезнала без шум в тъмния гъсталак — сякаш никога не е била. И ако в ръката му не останала нейната ръкавичка, невям би си помислил, че така му се е привидяло. А ръкавичката била толкова мъничка, че принцът едва можел да я надене на кутрето си.

Още по-тъжен се върнал кралският син тая нощ в двореца, още по-дълбоко въздишал. Ала никому ни дума не казал, за срещата в липовата гора.

На другия ден празненството продължило. Всички гости се смеели, веселели, играели хоро, само принцът си стоял настрана и никоя не поглеждал. Едвам изтраял той да си отидат гостите и пак отишъл в гората. Ходил, бродил, търсил навред малката вълшебница, а от нея — нито следа. Мъка стиснала сърцето на момъка. Извадил от пазвата си ръкавичката и я целунал. И в същия миг пред него застанала самодивата.

Принцът толкова се зарадвал, че с думи не можел да го изкаже. Сърцето му се разиграло от неизпитано щастие. Хванал я той за ръка и тръгнали двамата да се разхождат, като весело си бръщолевели, както обикновено две млади души, които се обичат, си говорят за щяло и нещяло, за да не изкажат това, що им е на душата. И чудно нещо! — докато така се разхождали, малката самодива доста пораснала. Когато пред изгрев-слънце решили да се сбогуват, тя била вече два пъти по-висока, отколкото преди — главичката й стигала до коленете на принца. Сега ръкавичката й омаляла и тя я върнала на момъка:

— Задръж я за спомен!

Изрекла това и пак се изгубила в гъсталака.

— Ще я пазя винаги до сърцето си! — викнал момъкът подире й.

На третия ден гостите отново изпълнили двореца с веселата си глъч. Този път те останали дълго след полунощ, защото принцът не си бил казал думата — коя ще си избере за жена. Ала той не изчакал да свърши празника, ами щом изгряла месечината, хукнал към гората — към своята вълшебница. Тя го чакала на уреченото място и в сините й очи блестяла същата радост, каквато обливала сърцето на момъка.

— Аз ще излизам да те срещам винаги, щом месецът изгрее — изчуруликала тя с нежния си глас.

— Не, мила моя! Не искам вече да се деля от теб. Съгласи се да ми станеш жена, защото без тебе не мога да живея.

— Мили принце! — отвърнала му тя. — С радост ще стана твоя жена. Ала боя се, че вие хората сте непостоянни. Закълни ми се че винаги ще обичаш само мене. Иначе, запомни, и двамата ще бъдем много нещастни.

— Кълна ти се, че цял живот само тебе ще обичам и никога няма да погледна друга жена! — извикал възрадван младият човек, без да се замисли.

— Добре! Дано да бъде тъй! Само знай, че ако не удържиш думата си, няма никога вече да ме видиш.

Докато си разменяли клетви за обич и вярност, самодивата пораснала още повече. По ръст тя вече не отстъпвала на никоя стройна хубавица, от ония, които сега се веселели в двореца.

Кралският син я хванал за ръка и бърже я повел към двореца. Там веселието било в разгара си. Щом влезли, всички гости се прехласнали в самодивата — такава хубост никой дотогава не бил виждал. Двамата млади коленичили пред краля и кралицата и принцът на един дъх изрекъл:

— Татко и мамо, благословете ни! Тази ще бъде моята жена, вашата снаха.

Макар че родителите много се зачудили, откъде синът им е довел своята невяста, съгласили се. Защото те така му били обещали: да го оженят за оная, която той сам си избере. И понеже всичко било готово, направили сватбата още същата нощ. Наредили тежки трапези — ядене, пиене, кой колкото иска. Веселбата продължила чак до пладне. Никой не усетил умора, никоя мома не заплакала от завист. Защото булката била толкова красива и мила, че всички хубавици признали в себе си, че не могат да се равнят с нея.

Щастливо и безгрижно преживели младите цели седем години. Ала ето че един ден старият крал умрял и синът му седнал на престола. Направили погребение, както подобава: от цялата кралщина надошли най-знатните люде, а с тях и тяхната челяд. Край ковчега се изредили всички хубавици и всички си бършели очите с копринени кърпички, защото така е редно. Само една черноока красавица с огненочервени коси не проронила сълза, не оплаквала покойника, ами през цялото време гледала само младия крал. Той забелязал това и му станало приятно, защото тя била много хубава. Скришом й се усмихнал, макар да бил опечален от смъртта на баща си.

И ето, погребалната върволица тръгнала към гробището. Подир ковчега вървял младият крал под ръка с жена си. Когато минал покрай червенокосата хубавица, погледите на двамата се кръстосали и нещо сладостно трепнало в сърцето на младия крал. „Колко е хубава“ помислил си той.

Изведнъж самодивата се заплела в роклята си и без малко щяла да падне, ако не я била задържала силната ръка на мъжа й.

— Я вижте, колко е дълга роклята на кралицата! — пошушнал някой от придворните.

И наистина!… Само че никой, дори и мъжът й не забелязал, че младата кралица се била смалила.

Както и да е! Погребали стария крал и всички се върнали в двореца да хапнат и пийнат „за бог да прости“, както е обичаят. Насядали на трапезата. А червенокосата хубавица се изхитрила, та седнала до краля. На него не му било неприятно това съседство. Дори си позволил да й стисне скришом ръката под масата. А когато подир някое време се обърнал на другата страна да каже нещо на жена си, гледа — нея я няма. Тя се била превърнала пак в мъничка самодива и се измъкнала тихичко под масата между нозете на гостите, без никой да я забележи.

Разтичали се слуги и придворни да я дирят — напразно! Кралицата сякаш вдън земя пропаднала.

Минало се, що се минало, кралят се утешил, успокоил се и взел за жена червенокосата си възлюблена. Ала и три дни не преживял щастливо с нея. Тя излязла много алчна и сприхава жена. Първом поискала от мъжа си да й купи легло, обковано със злато и безценни камъни. И после — тръгнала тя като разнищен чорап!… Днес иска едно, утре друго — все такива скъпи и чудни неща, каквито едва ли някой има. А ако се случи кралят да не може да й задоволи желанието — боже опази! Сълзи и викове, ще му трие с дни сол на главата: та какъв си ти такъв крал, значи, гдето не можеш за жена си да сториш това и това…

Траял кралят, преглъщал — накрай не изтраял и изгонил несносната си жена. И чак сега разбрал каква грешка бил сторил. Затъгувал, завъздишал по мъничката си вълшебница, място не можел да си намери, животът му опротивял. Всяка вечер, щом месечината надзърнела иззад върхарите на липите, отивал той в гората, викал, плачел, молел се да се покаже отнейде самодивата и се завръщал чак призори още по-тъжовен, още по-печален. Така я търсил той всяка вечер много години наред, докато съвсем се състарил, побелял и грохнал. Ала мъничката самодива никога вече не откликнала на неговите сълзи и молби.

Мнимият ясновидец
Турска народна приказка

Чуйте ме! — и да слезе благоволение над слушателите!

Някога си в едно планинско село живеели мъж и жена кюрди. Много бедни били горките: вечер си лягали недохранени, заран ставали гладни. Веднъж мъжът рекъл: Гюле (така се казвала жената, което на кюрдски значи „роза“), види се, че вече ще се мре. Барем ще се отървем от това несносно тегло…

— Не унивай, не се печали, стопанино! — успокоявала го жената. — Аллах, който си има грижа и за най-немощните животинки, ще се погрижи и за нас.

— Аллах върти слънцето и звездите, не ще седне той такива дребни люде като нас да оправя, ами ние ще трябва нещо да измислим.

— Не говори тъй, че е грехота! Ето — дал ни е ум да мислим и аз намислих: я да продадем колибата, че да идем в Истанбул. Все ще можем някак си да се наредим…

Къщичката им била съвсем порутена, ала пак се намерил купувач. Продали я за шепа грошове и отишли в престолния град. А там върволици люде — всеки тича да си изкара насъщния, никой не поглежда чужденците, които същисани зяпали високите джамии и богатите сараи. Надвечер намерили една странноприемница, построена от някакъв благочестив везир, за да измоли милостта на аллаха и да остави спомен за себе си във вековете. В тая странноприемница можел да се приюти и нахрани всеки морен странник без да плаща, ала за не повече от три денонощия — така било наредено. И на това сме благодарни! — зарадвали се сиромашките.

Дали им една стая — неголяма, чиста, прибрана, с два миндера. Преди да заспят, седнали да кроят какво да правят на заранта. Жената рекла:

— Много свят живее в тоя хубав град, стопанино. Гледам — сума по-глупави от нас. На такива ние можем ум да продаваме, та да поминем.

— Как да стане това? — почесал се мъжът по тила.

— Ето как: утре да си купиш един халат, изпъстрен със слънца, звезди, луни и всякакви зверове, като на звездоброец; намери и някаква вехта книга, па тръгни из града. Като те спре някой да те пита какъв си, откъде си, речи, че си гадател-предсказател от иранския град Мехабад. Там живеят много наши събратя, така че никой няма да се усъмни в твоя език. Пък ти, като вземеш да разправяш, че много знаеш и разбираш, ще видиш, че ще се намерят глупаци, които да ни изхранят.

Послушал мъжът този съвет. На заранта направил тъй както жена му го научила и тръгнал предрешен като някакъв ясновидец, дошъл от далечна земя. Като се скитал из улиците, чехлите му го отвели до една хубава градина. Спрял се да погледа цветята и видял едни момченца, които си играели на ашици. По дрехи им личало, че са чеда на големци. Като си играели, ашикът на едно от децата се търколил и паднал в една дупчица. Разшетали се да го дирят, ала не го намерили, защото едно от тях — без да иска, разбира се — стъпило отгоре му и той потънал още по-дълбоко в земята.

Момченцето, на което бил ашикът, се нажалило и изтичало да се оплаче на майка си. Развалила се играта, пръснали се децата. А престореният ясновидец всичко видял, ала си замълчал — останал да разбере какво ще стане по-нататък.

Ето че дошла и майката; огледала насам-натам, ашика не намерила. Съзряла тогава нашия човек край оградата. Рекла му:

— Ако ти наистина си ясновидец, кажи къде се изгуби ашикът на моето момче?

— Иди си спокойно, жено — отговорил този. — Ще се справя с моята книга и ще намеря загубеното.

Жената хванала момчето за ръчичка и го отвела в къщи. А самозваният гадател постоял, постоял, па отишъл и потропал на портата. Явил се вратарят:

— Какво желаеш, почтений? Това е домът на везира.

Мъжът разправил, че жената на везира му заръчала да намери изгубения ашик на синчето й. Пуснали го. Той отишъл в градината, разчовъркал земята и извадил ашика. Отнесъл го на везирката. Тя много се почудила и му дала една сребърна пара.

Върнал се беднякът в странноприемницата и отворил шепа пред жена си:

— Виж, Гюле, сребърна пара! Днеска — толкоз, утре повече!

На заранта мъжът пак тръгнал да обикаля из града. Късметът му го завел край градината на падишаха: там две жени седели на пейка — смеят се и приказват. Едната от тях била везирката, която вчера му беше дала парата. Сега тя заразправяла за неговата сполука и двете клатели в почуда глави: „Вай! Вай!“

Подир малко другата жена (която, както ще разберем по-после, била любимката на падишаха) изплескала с ръце. Тозчас се явил един черен роб и се поклонил доземи. Господарката му казала нещо и той се затичал обратно. Скоро се върнал, носейки в ръце едно златно ковчеже, а през рамо — свилена кърпа. Постлал кърпата на пейката между двете жени и изсипал връз нея куп благородни камъни: елмази, рубини, изумруди, топази, сапфири, които засияли под слънчевите лъчи с всички цветове на дъгата — да ослепее човек от блясъка им, да му хвръкне умът от такова имане.

Жените почнали да ги нареждат върху постилката, да им се радват. Ненадейно един изумруд паднал на тревата. Везирката се навела, уж да си поправи чехъла, и без дружката й да забележи, пъхнала си камъка в пазвата. Сиромахът видял това и поклатил укорно глава: „Виж ти! И големците не могат да устоят на греховни съблазни.“

Като се нарадвали на хубостта и великолепието на драгоценните камъни, притежателката им почнала да ги прибира в ковчежето и тогава забелязала, че любимият й изумруд го няма. Навели се да го дирят из тревата: повикали и робите. Дирят, дирят, а никой се не сеща да бръкне в пазвата на везирката. И, разбира се, не го намерили.

Господарката заповядала:

— Идете из града да търсите онзи ясновидец! Доведете ми го! Може той да намери моя изумруд…

Чул тези думи нашият човек и бърже се отдалечил. Ала не много. И ето че един от робите го съпикасал и се затичал към него:

— Поклон, почтени! Ти ли си онзи странник-ясновидец?

— Аз съм!

— Ела с мене в сарая на падишаха! Господарката иска нещо да ти каже.

Отишли. Набеденият предсказател сторил дълбок поклон и зачакал.

— Ако ти наистина си такъв ясновидец, за какъвто се представяш, да правиш, да струваш, да ми намериш моя любим изумруд. Давам ти три часа време. Не го ли сториш, ще се оплача на господаря ми — падишаха, — който ще те накаже като измамник.

— Слушам и се повинувам! — поклонил се почтително мъжът и хвърлил бегло око към везирката, която била побледняла и гледала в земята.

Той напуснал сарая и отишъл, та седнал пред портата на везирката. Ето че подир малко се задала носилката с везирката, носена от четирима яки роби. Щом го зърнала, тя прехапала устни и едва намерила сили да отпрати робите.

Като останали двама, мнимият ясновидец й се поклонил и протегнал ръка:

— Велики съблазни праща дяволът на всички нас — от големи до малки. Ако ми дадеш камъка, който лежи в пазвата ти, кълна се в аллаха — високия, великия, — никому думица не ще продумам. Не послушаш ли добрия ми съвет, ще бъдеш опозорена за цял живот.

Везирката бръкнала в пазвата си и с разтреперана ръка му подала изумруда. Самозванецът сложил пръст на устните си, поклонил й се и отишъл в султанския сарай. Връчил камъка на султанката, а тя му дала шепа злато и го отпратила с почит и благодарност.

Върнал се кюрдът в странноприемницата, показал жълтиците и говори:

— Радвай се, Гюле! Днес аллах — да се слави името му навеки! — беше много щедър към своя роб. Ала страхувам се, че в края на краищата правдата ще изплува и аз ще пострадам.

Жена му го успокоила и предложила с тия пари да си купят някаква скромна къщичка, извън стените на града, та да не живеят вече като просяци.

Така и сторили: купили си малка къщичка с малко дворче и една кокошчица — да има с какво да се разсейва жената, защото още никого не познавали.

Полека-лека, от уста на ухо разнесла се из престолнината славата на кюрда, че е голям гадател, че много знае и всичко познава…

Една нощ седмина обирници се промъкнали, в султанската хазна; задигнали злато и скъпоценности, колкото можели да носят. На утринта, като открили кражбата, падишахът заповядал да повикат ясновидеца и му казал:

— Ей ти, мнозина те хвалят, че си познавал. Сега е дошло време да покажеш и на мене майсторлъка си. Давам ти срок до утре привечер да ми донесеш откраднатото. Не го ли сториш, главата ти ще падне.

Изплашен, нажален, прибрал се дома мъжът и се завайкал:

— Вай, Гюле, Гюле! Загубен съм! Дано и тебе не повлека подире си.

Пък забравих да ви кажа, че тяхната кокошчица си била измътила седем пиленца. Стопанката пробила една дупчица, да си влизат в стаята на топло. А това — както ще чуете — е много важно за нашата приказка.

Та седнали сега мъжът и жената жални-печални да вечерят. То вечеря ли се — залците им пресядат. Седят и въздишат…

Крадците се научили какво султанът бил заповядал на ясновидеца. Хванало ги шубето. Главатарят изпратил двамина да отидат и подслушат какво говори онзи ясновидец всезнаещ. Като се стъмнило, двамата отишли, та се покатерили на покрива. Надзърнали през комина. Ама като се промъквали през двора, събудили квачката, тя се разкрякала недоволно, разшавали се и пиленцата. Две от тях се промъкнали през дупчицата и влезли в стаята.

Стопанинът ги съзрял, въздъхнал и рекъл:

— Ето на, виж! От седемте две са вече тук.

И им подхвърлил няколко трохички.

Щом чули тия думи, обирниците изтръпнали, косите им се изправили. Изтичали при другите:

— Братя, загубени сме! Дяволът му е ортак. Щом се качихме на покрива и той издума: „Виж, от седмината двама вече дойдоха!“

Всички се изплашили до смърт. Завтекли се да чуят какво им готви ясновидецът. Покатерили се безшумно на покрива и надали ухо. А в туй време и останалите пиленца, разтревожени от неканените среднощни гости, се промъкнали едно по едно на топло в стаята. Стопанинът издумал:

— Ето ги, всички вече дойдоха! Какво ли ще стане с тях, клетите?

Крадците помислили, че ясновидецът ги е у гадил и ще отиде да обади на стражата. Скочили от покрива, втурнали се в стаята и паднали на колене пред всезнайния:

— Виновни сме, праведни! Молим те да ни простиш. Всичко, що откраднахме от хазната, ще го върнем. Само не ни издавай, защото падишахът ще заповяда да ни отсекат главите.

В първия миг мъжът се слисал, та дори не малко се изплашил. Ала бърже схванал каква е работата, окопитил се и изрекъл с най-строг глас:

— Абе, аз още отзарана можех да ви обадя, ама ми дожаля за вашите жени и деца — какво са виновни те, че да се срамят и страдат заради вас? Ако ми се вречете вече да не крадете и да станете порядъчни люде, ще ви простя и няма да ви издам.

— Обещаваме и се заклеваме в аллаха — всесилния, всемилостивия — вече на людско не ще посягаме! — викнали всички вкупом, вдигайки ръце към небето.

— Харно! Вярвам ви. Хайде идете и незабавно донесете всичко, що сте ограбили от султановата хазна!

Още пред изгрев-слънце, когато нощта е най-тъмна, обирниците донесли съкровището. И всеки от тях — от благодарност, загдето си е отървал главата — дал на великодушния ясновидец по пет жълтици. След всичко това разкаяните крадци се измъкнали тъй безшумно, както били дошли…

Щом се разденило, мъжът отишъл в сарая и рекъл на началника на стражата:

— Дай ми няколко души с катъри да донесем тук съкровището на падишаха!

Разшетали се пазачи и роби, довели катъри. Щастливият предсказател и гадател, ясновидец и звездоброец ги отвел дома си. Натоварили богатството и го закарали в сарая. Падишахът останал много доволен и наистина повярвал в дарбата на ясновидеца. Заповядал да му отмерят цяла крина жълтици и го попитал:

— Кажи ми, праведний, имената на крадците, та да ги накажа както се полага — за пример и устрашение на всички злосторници.

— Не мога, велики падишах, да изпълня твоята воля; моят светия не ми позволява да сторя това — отговорил всевиждащият.

Султанът не го насилвал и го пуснал да си отиде.

И заживели си някогашните бедняци по човешки: стегнали порутената къщурка, купили си два коня и каруца; пилетата порасли, станали кокошки, завъдили се гъски, пуйки; хамбарът — пълен с жито и ориз. И нямало защо вече кюрдът да се представя за всезнаещ ясновидец. Заживели си мирно и честно.

Един ден нашият стопанин се връщал с каруцата от воденица. Пътят му минавал край летния палат на падишаха. Владетелят и жена му си седели под навеса на хладовина, пиели горещо кафе и леден шербет. Видели, че по пътя се задава познатият им ясновидец. А той не ги забелязал, защото вече не се озъртал както преди да дири глупци. Наближавайки, усетил, че по брадата му се посипало много брашно. Спрял каруцата и почнал с ръка да маха, да си чисти брадата. Пък падишахът рекъл:

— Защо ли онзи ясновидец ни маха да идем при него? Ела да чуем какво има да ни каже.

Станали и се запътили към него. Още не били направили и десет крачки, когато земята се разтресла и палатът паднал, та се разбил.

— Вай! — викнали двамата в един глас. — Праведни, ти ни спаси живота.

И за благодарност султанът дал на избавителя си три мери злато.

След тая случка славата на праведния прорицател се разнесла надалеч извън султанството. Зачул това султанът на една съседна страна. Чул, ала не повярвал. Заповядал да насипят в едно сандъче малко земя, сложил отгоре една розичка, запечатал капака на сандъчето със златния си печат и го предал на своя везир:

— Вземи от хазната ми една кесия с елмази и отнеси я заедно с това сандъче на моя брат в Истанбул. Нека той накара онзи шарлатанин да познае какво има вътре. Познае ли — дай му тая кесия за награда. Не познае ли, нека моят брат го накаже, загдето го е мамил и направил за смях на цял свят.

Везирът изпълнил точно поръката на своя повелител. Извикали ясновидеца.

— Ей, праведни! — рекъл му падишахът. — Познай какво има в това сандъче! Ако не познаеш, ще ме направиш за смях пред моя брат и съсед, падишаха на еди-коя си страна. Такова нещо няма да ти простя и ще заповядам да те скъсят с една глава. Така да знаеш.

Ясновидецът се хванал за брадата и почнал тихо да въздиша:

— Ах, Гюле! Ах, Гюле!

Както знаем вече, „гюле“ на кюрдски значи „роза“, пък „ах“ „земя“.

Отворили сандъчето и що?… — вътре шепа земя и една повяхнала вече роза.

За лишен път присъствуващите се изумили на многознайството на просветения ясновидец. Чуждоземният везир му подал кесията с елмазите, а падишахът да не остане по-назад в своята щедрост — заповядал да му дадат толкова злато, колкото тежал самият праведник…

Уплашена от такъв късмет неотстъпен, жената на кюрда възкликнала:

— Аллах, аллах! Толкова добро не е на добро. Ще трябва или да бягаме оттук, или да измислим нещо, та вече да не мамим лековерните люде.

На другия ден мъжът се явил пред високия престол на султана, коленичил и изрекъл:

— Падишах-ефенди, нека аллах — високия, великия — ти продължи дните и разнесе твоята слава до края на света! Позволи ми вече да не се занимавам с ясновидство и гадателство, защото моят светия ми се сърди и ме заплаши, че ако продължавам да го безпокоя, ще ме ослепи, та да не виждам вече и дневната светлина.

Султанът вникнал в молбата му, обещал вече да не дири неговата помощ и го отпратил да си върви с мир.

А кюрдът и жена му си заживели със своя късмет в доволство и охолство.

Фът Фрумос, от сълза роден
Румънска народна приказка

В далечно царство, в богато господарство някога си цар царувал и господарувал. Всичко имало в неговите обширни владения: и воини безстрашни, и мъдри сановници, и сръчни занаятчии, и трудолюбиви люде. В хазната — делви с жълтици, с драгоценни камъни, в раклите златоткани дрехи, кожуси от скъпи кожи, тънки копринени ризи; хамбарите — пълни с жито, зимниците — с вино многолетно; по ливадите пасели коне тънконоги и овце витороги — всичко му било в изобилие!

И все пак не било весело в двореца, защото тяхна царска милост били безчелядни. Затова царят все стоял мълчалив и мрачен, а ако си отвори устата, то за да сгълчи царицата. Веднъж й се скарал повече от друг път, че още не му е родила чедо, а тя, горката, се захлупила да плаче от мъка и обида. Като плачела така горчиво, една едра сълза протекла до устните й, тя я глътнала и тозчас понесла.

Минали девет месеца и ето че царицата родила момче белолико, със златиста косичка — едро, хубаво. Засмял се царят за пръв път от толкова време. И тръгнала веселба в царските градини: постлали дълги месали, наредили на тях печено месо и златна мамалига, вино се лее, песен се пее — глъч до седмото небе.

Майката дала на детето си името Фът Фрумос, от сълза роден.

Расло момчето, порасло стройно като горски бор; всеки се чудел на хубостта му, а когато станало вече на години, такава сила добило, че никой не смеел да излезе насреща му.

Един ден Фът Фрумос отишъл при царевия ковач. Заръчал му:

— Извади от хранилището всичкото желязо, изкови ми яка тояга.

Майсторът донесъл желязо, колкото му се сторило, че стига за една тояга. Удрял, ковал — изковал желязна тояга, каквато двамина мъже с мъка могат да носят.

Заметнал царевият син тоягата във вишно небе, разцепила тя облаците и се устремила надолу. Той я причакал с кутрето. Тя се ударила, преполовила се. Не останал доволен Фът Фрумос, сгълчал ковача:

— Каква пръчка си ми направил?! Нищо не струва. Ти май си поикономисал от желязото?

Ковачът се засрамил, отишъл в хранилището, събрал всичкото желязо, що имало там. Ковал, правил, струвал измайсторил накрай една желязна тояга, десет мъже с мъка да я носят. А Фът Фрумос, от сълза роден, я заметнал чак до чардака на месечината. На връщане я пресрещнал с кутрето си. Тя се ударила, отскочила, побила се три лакти в земята, ала не се строшила. Доволен, царевият син я нарамил, сбогувал се с родителите си и тръгнал по широкия свят злото да наказва, силата си да показва.

Много земя избродил, много царства прекосил, какви ли чудеса не видял, пък и сам той най-големи правел. И върви Фът Фрумос, а пред него лети славата му.

Една вечер дошъл до брега на голямо синьо море. Гледа насред морето, огрян от пълноликата месечина, един остров, обрасъл в тучна зеленина, сред която се вишела беломраморна кула. От прозорците й се леел светлик и се стелел над заспалите вълни като сребърна черга.

А край брега — златна лодка. Скочил в нея Фът Фрумос и я подкарал към кулата. Като се изкачил по мраморните стъпала, намерил се в една просторна стая, цялата осветена със стотици светилници. На средата около богата трапеза били насядали тамошният цар и неговите боляри.

Щом видял нечакания гост, царят скочил на нозе и викнал:

— Добре дошъл, Фът Фрумос, непобедими юнако! Много приказки за твоята хубост и сила сме слушали, почети нашата честна трапеза!

Седнали да пируват и сборуват. Гледа нашият юнак всички ядат в златни паници, пият вино в златни чаши, ала невесел им е пирът — мълчат царят и болярите и от време на време тайничко си въздишат. Запитал:

— Царю честити, защо сте тъй омърлушени? Сякаш не на весел пир сте се събрали, ами на помен?

— Ох, драги гостенино — отвърнал царят тъжовно, — Горана, горската напаст, е нападнала царството ни и прави хиляди пакости; където стъпи кракът й, трева не никне, камъните на прах стрива, селищата затрива, добитъка на людете мори. Излязох на война срещу нея — само най-добрите си войници погубих. За да не провали царщината ми, поисках мир. И ето, наложи ми тя тежко задължение: при всяка пълна месечина трябва да й давам по едно новородено мъжко дете. Давах, давах, дойде ред и на първородния ми син. Днес ще долети да си вземе свойта кръвна дан. Затова сме тъй угрижени.

— Не тъгувайте, не се страхувайте — ще ви отърва от това зло. Да не ми е името Фът Фрумос, ако не ви отърва.

— Ох! — провикнал се царят, стоплен от светла надежда. — Ако сториш това юначество, вечно ще те славословя и ще те имам за повече от брат.

Докато така се разговаряли, ето че настъпило среднощ. Изведнъж се чул далечен страшен шум. Всички наскачали от уплаха, а Фът Фрумос се притаил в един тъмен ъгъл зад някакво високо цвете.

Понесена на вихрени крила, с образ сбърчен — сякаш скала от лих ручей проядена, — коси като клечки, очи, бликащи пламъци и паст, пълна с два реда зъби, подобни на воденични камъни, долетяла с див вой Горана, горската напаст.

Болярите изпопадали на земята, покрили си главите да не гледат това страшилище. Пък Фът Фрумос, без да се мае и колебае, прихванал Горана изотзад и с всичка сила я напъхал в един каменен кутел, натъпкал я вътре и опасал кутела отгоре със седем железни синджира, да не може да излезе.

Завила Горана, заблъскала се като мечка в клетка, ама синджирите били здрави — не я пускали. Изнесли я навън да не им пречи на веселбата, а те седнали пак да пируват, сега вече с широко сърце. По някое време един погледнал през прозореца и що да види — вдигат се в морето две вълни като две планини. Струпали се пируващите да гадаят каква ще да е тази работа. Взрели се по-добре и съпикасали между двете пенещи се планини онова чудо-чудовище, диво-дивище. Като не могла да се измъкне от каменния капан, Горана, горската напаст, се изтърколила в морето и сега, седнала в кутела, разсичала водата с яките си ръчища. Дорде людете се усетят, тя изплувала до брега и като разоравала земята, събаряла дървета и скали по пътя си, скрила се в нощната тъма.

Пирувал, що пирувал Фът Фрумос, а когато забелила зората, метнал на рамо желязната си тояга и тръгнал по още прясната диря на пакостницата. Вървял, що вървял — цяла седмица през планини и долини, през поля и гори, накрай достигнал до една просторна градина, цяла осеяна с най-различни цветя. Насред нея — златен дворец. На стъпалата пред вратата от ковано злато седи мома с чудна хубост и везе копринена риза. Като дочула стъпките на Фът Фрумос, вдигнала глава и го погледнала със сините си като морето очи: лицето й тозчас грейнало от радост голяма — познала го. Станала, поклонила му се доземи и изрекла:

— Добре дошъл, Фът Фрумос! Знаех, че ще дойдеш да ме освободиш от робията, след като изпреда, изтъка, ушия и извезя сватбената ти риза. Тъй са ми предсказали звездите: на тебе съм обречена и наречена да ти бъда вярна до гроб жена. Ризата ти вече е комай готова. Време беше и ти да се явиш.

Фът Фрумос я попитал:

— Коя си ти, ненагледна хубавице, гдето ми говориш тия сладки думи?

— Аз съм слугиня, клета робиня на Горана, горската напаст. Черен ми беше светът в тая златна клетка и само мисълта за теб ме крепеше да не сложа сама край на мъките. Хайде да бягаме от това проклето място, дорде не те е подушила онази поразия Горана, горската напаст, че е много люта. Ще те убие, а тогава и аз няма да те преживея.

— Не се боя аз от Горана, девойко, и не съм дошъл в тия пущинаци с тебе да се сватосвам, ами нея да диря. Трябва да я премахна и да отърва света от това зло. Кажи ми къде е?

— Почакай, юначе! Преди да се биеш с нея, ще те науча как да я победиш. Видиш ли тези две бурета от двете страни на вратата? В онова, дето е отляво, има само — чиста водица — а в дясното — вълшебна, що дава десеторна сила. Когато Горана се бие е някой свой враг и усети умора, ще рече: „Чакай да пийнем водица, да се разхладим!“ И тя пие от вълшебната вода, нова сила добива, а врагът й пие обикновена вода и — нищо. Затова тя всекиго надвива. Пък ти размени сега местата на буретата, че нека тя да пие от обикновената, а ти — от силната!

Фът Фрумос направил така. Сетне се провикнал с гръмовен глас:

— Излез, излез, Горано, горска напаст нечестива! Дошъл е Фът Фрумос с тебе да се бие, тебе да убие, да отърве света от твоята злост!

Дочула го Горана и такава ярост я обзела, че силите й се удесеторили. Напънала се, скъсала синджирите и се измъкнала от кутела. Дотичала като бясна хала и изревала:

— Аха, само месо при мен дошло! Ела ми насреща, юначе, честен бой да се бием, силата ти да премеря! Че нощес ти ме издебна подло изотзад и само така можа да ми надвиеш. Ала сега — дръж се!… Ще ти го върна тъпкано.

Сграбчили се двамата, сбили се не на живот, а на смърт. Земята затреперила, дърветата налягали, вдигнала се пушилка до възбог; от страховития шум всичко живо се изпокрило и затаило, сякаш иде краят на света.

Били се, били. Горана прехванала Фът Фрумос през пояса и го заметнала до облаците. Паднал юнакът, до глезени потънал в земята. Измъкнал се и на свой ред грабнал страшилището, та го побил до колене в земята.

— Чакай — рекла Горана — да пийнем водица, да се поразхладим.

Спрели битката да си поемат дъх. Тя надигнала бурето с простата вода, а Фът Фрумос изпил вълшебната и усетил начаса как умората му изчезнала и силата му се удесеторила. Та като стегнал Горана в яките си ръце, вдигнал я над главата си и я тръшнал с такава сила, че я побил до шия в земята. Дорде тя се съвземе, той грабнал желязната тояга, па — прас! прас! — разтрошил й костите.

А през всичкото това време хубавицата следяла със затаен дъх лютата битка и се молела за победата на своя избраник. Като видяла края на мъчителката си, спуснала се, обвила с две ръце шията на юнака и тихо заплакала с радостни сълзи. Сетне го хванала за ръка и го развела из двореца, където Горана била натрупала несметни богатства — и злато, и сребро, и драгоценни камъни, и златоткани одежди… много нещо, от цял свят награбено.

От конюшнята извели три коня. На единия се качила момата, втория яхнал Фът Фрумос, а третия, натоварен с най-скъпо имане, взели на повод.

Тръгнали през едни гъсти гори, прехвърлили стръмни планини, прегазили буйни реки, накрай стигнали до царщината на родителите на юнака. Те се зарадвали до немай-къде, че синът им се връща здрав и читав и води невяста-хубавица с най-богата прикя. Сторили сватба за чудо и приказ — в царските градини наредили дълги трапези с ядене и пиене, колкото ти коремът побира. Цяла седмица народът ял и пил и се веселил и накрай нищо не платил.

И аз бях там, печено агне ядох, тригодишно вино пих и тази приказка за вас под езика си скрих.

Рогозарят
Турска народна приказка

Било що било, отгдето дошло — там отишло! Останала е само приказката — да се разтушва душата.

В старо време имало един рогозар. Цял ден плетял рогозки. От такъв занаят пръстите ще ти хванат слинове, ала големи пари не ще спечелиш. Затова жена му била много недоволна — ден не минавало да не го хока и навиква. Причерняло му вече на сиромаха пред очите, отмилял му живота.

Един ден жената за нищо и никакво замахнала с дилафа, праснала го два-три пъти по главата и го прогонила от къщи. Заплакал той с едри като грах сълзи и побягнал вън от града. Вървял, вървял, привечер стигнал до някакви развалини насред тъмна и дива гора. Седнал край една порутена стена да въздиша и се вайка: „В какъв нещастен час срещнах тази зла жена! Какво да правя сега? Ай-вай! Ай-вай!“

Слънцето залязло. Легнал той на студената земи и заплакал още по-силно, още по-жално. А среднощ руините се разлюлели, затрещели и из тях излезнал един дух-великан. Викнал гръмовно:

— Ах, сине Адамов! Със своите жалби и вайкания ти отпъди съня от очите ми. Триста години вече как си живея спокойно в това жилище, до ден-днешен жива душа не беше идвала тука. Кажи ми защо скърбиш и тъжиш?

Рогозарят от страх изгубил и ума, и дума. Разтреперал се като сухо листо на бързей. Какво да прави, горкият? Къде да избяга, от кого помощ да дири? Плюл си в пазвата и разказал чистосърдечно на великана своите мъки и неволи:

— Не мога да се отърва от моята зла жена. Не зная къде да отида, къде да се скрия. Тя още утре ще ме намери и кой знае какво ще ме прави — завършил своя тъжовен разказ рогозарят и пак заплакал.

Духът-великан го съжалил и му рекъл:

— О, нещастни човече! Ти ми размекна сърцето. Ако искаш, ще те отнеса толкова далеч, че жена ти никога няма да те намери.

Рогозарят се съгласил. Великанът го грабнал за пояса и полетял между небето и земята. Скоро-скоро, по-бърже отколкото в приказката може да се изкаже, той го отнесъл на върха на една висока планина. Оставил го там и си отишъл.

Поседял човекът да си поеме дъх, да дойде на себе си и се питал в мрачината: „Къде съм? Жив ли съм или умрял?“ А щом се развиделило, заозъртал се на четири страни и съзрял долу в полите на планината някакъв голям град. Запътил се натам. Когато влязъл в града, всички се спирали да го оглеждат, че дрехите му били по-други.

— Пътниче, от коя страна пристигаш? — питали го.

Той им казал откъде иде. Насъбралите се пак го попитали:

— За колко време можа да дойдеш дотук?

— Ами че снощи тръгнах, тая заран пристигнах — отговорил той.

Като го чули, людете се заръгали в ребрата един друг и си зашушукали:

— Този човек сигурно не е с всичкия си ум — и му казали: — Ей, чужденецо, ние сме чели в нашите книги, че страната, за която говориш, е на три години път далеч от нашия град. А пък ти ни казваш, че само за една нощ си дошъл. Каква е тая работа, а?

Рогозарят почнал да се вери и кълне:

— Аллах ми е свидетел — така е!

Всички се разсмели, развикали се:

— Ти си луд! Ти си луд!

В това време минал оттам един бей. Като видял чуждоземните дрехи на нашия човек, отвел го у дома си. Почерпил го с кафе и локум, поднесъл му чибук, а сетне го заговорил:

— Приятелю, откъде идеш и накъде отиваш?

Рогозарят му разправил всичко, както си е било — от игла до конец: за злата си жена и за добрия дух-великан, който го пренесъл дотук за една нощ. А беят го запитал:

— Познаваш ли в твоя роден град този и този човек?

— Как да не го знам? — отговорил веднага рогозарят. — Ами че ние сме съседи. Имаше трима сина. С най-малкия бяхме връстници и другари в детските игри. Само че момчето стори някаква пакост, баща му го наби здравата и оттогава то се изгуби. Става вече двайсет години, как нищо не се чува за него.

Беят въздъхнал и рекъл:

— Аз съм онова изгубено дете. Спомням си сега за теб. Когато баща ми ме напердаши, избягах от дома и тръгнах накъдето очите ми виждат. Ходих, бродих и съдбата ме доведе в тоя град. Хванах се на работа. Подир някое време поспестих пари, та завъртях търговия. Потръгна ми и ето, сега съм богат и почитан човек. А щом ти си моят земляк и приятел от детинство, аз ще ти помогна. Ще станеш и ти търговец. Само че никому не разправяй откъде и за колко време си дошъл. Защото людете ще си помислят: „Този човек е магьосник, щом за една нощ е изминал тригодишен път!“ — и ще те прогонят. Най-добре е сега да ти дам хиляда жълтици и един харен кон. След малко ще отида в търговското кафене, а ти ще дойдеш по-късно. Аз ще те посрещна като стар познат и ако някой те пита кой си, що си, откъде идеш и накъде отиваш, ще отговаряш: „Аз съм търговец. Идвам с голям керван стоки. Избързах пред него, за да му намеря добър кервансарай и да разбера какъв е тук пазара.“ Почерпи търговците с по едно кафе; ако влезе просяк, дай му някоя и друга пара — да си помислят людете, че си богат. После с тия пари, що ти давам, ще отвориш дюкян и като забогатееш, ще ми върнеш дълга си.

При тия думи беят му дал кесия с хиляда жълтици и един хубав кон, облякъл гостенина си в прилични дрехи и се запътил за търговското кафене.

Рогозарят запомнил съветите много добре, яхнал коня и подир малко отишъл в кафенето.

Щом беят го съзрял, станал, разперил ръце и се развикал:

— О, добре дошъл! Добре дошъл, приятелю!

И с голяма почит го сложил да седне в къта, отделен за най-тежките търговци.

— Аги! — обърнал се той към търговците. — Този човек е един много богат и почтен търговец. Иде тук с голям керван най-различни стоки. Комуто каквото трябва, той ще продаде на износна цена.

Търговците се закланяли:

— Много добре! Много добре — рекли те.

Скоро беят си отишъл по своите работи, а търговците взели да разпитват чужденеца — има ли такива и такива платове, накити и различни други стоки. А той на всеки въпрос отговарял:

— От тия стоки съм докарал доста.

По едно време в кафенето влязъл стар, немощен просяк. Всеки му дал по пара-две. Пък рогозарят бръкнал в кесията и му дал една шепа жълтици. Нали сиромахът никога през живота си не бил видял златни пари, не им знаел и цената. Търговците се ококорили от учудване. А просякът, като си излязъл, отишъл, та се похвалил на други свои събратя по съдба. И занизали се в кафенето един подир друг просяци, кой от кой по-окаян на вид. Всекиму чуждоземецът дал по една шепа жълтици. Накрай, когато дошъл още един просяк, нашият човек бръкнал в кесията и извадил оттам ръката си празна. Свършили се жълтиците! Пляснал той с ръце и извикал:

— Вай! Не знаех, че във вашия град има толкова много просяци. Затова взех със себе си само хиляда жълтици и те се свършиха. Добре щеше да бъде да бях взел цяла торба — вайкал се той.

Един от търговците рекъл:

— Нищо, ага! Пусни с молитва просяка да си иде.

Рогозарят отвърнал:

— Не! Това не е в моя обичай. Колко жалко, че не се сетих да донеса повече пари — ядосвал се той.

Друг от търговците предложил:

— Ако ти трябват повече пари, да ти заема хиляда жълтици. Като пристигне керванът ти, ще ми ги върнеш.

— Много добре! — отговорил тежкият търговец. — Когато пристигне керванът ми, вземи си каквото искаш: ако щеш злато, ако щеш — благородни камъни или килими, или тънки платове — каквото поискаш, това вземи срещу дълга.

Търговецът изпратил своя роб дома и този скоро се върнал с хиляда жълтици. А чуждоземецът взел парите. Час не минало и те се свършили.

Да не го протакаме, че да почнете да се прозявате!

Рогозарят взел от други още пари. И тях раздал на бедните. Така до вечерта той разпилял десет хиляди жълтици. А през следващите десетина дни дългът му пораснал на сто хиляди жълтици, които той взел от този, от онзи и ги пръскал като вода. Търговците, които му дали тия пари, като видели, че никакъв керван още не пристига, почнали да си шушукат:

— Какво става? Дали пък този човек не ни излъга? Получи от нас сто хиляди жълтици и всеки ден казва: „Керванът скоро ще пристигне и ще ви се наплатя.“ Пък тоя дяволски керван никакъв се не вижда. Я да идем при бея. Той го познава добре — ще разберем от него, що за търговец е този чуждоземец: има ли наистина керван или няма.

Отишли при бея. Попитали го:

— Беим, ти познаваш отпреди този човек. Той взе от нас толкова жълтици. Кога ще ги върне? Ние се боим за парите си, пък се стесняваме да го питаме. Поговори ти е него.

Беят пратил да викнат неговия земляк, другар от детинство, и му рекъл:

— Ей, приятелю! Какво правиш? Посрами ме. Измами целия град. Сто хиляди жълтици си взел от почтените търговци. Какво ще им отговориш?

Рогозарят, без да се смути ни най-малко, отговорил:

— Драги земляко! Ти ме знаеш не от вчера. Мигар някакви си сто хиляди жълтици са за мене дълг? Щом пристигне керванът ми, ще им върна парите двойно. Защо се безпокоят, защо вдигат такава врява?

Като чул тия думи, беят се разсърдил:

— А бе ти и мене ли почна да заглавикваш? Слушай, измамнико! Аз ти заех хиляда жълтици — искам си парите!

Рогозарят си знае своята песен:

— Бъди спокоен! Щом пристигне керванът ми, първом на тебе ще върна дълга си и то не хиляда, а две хиляди. И на другите — също двойно. Така да им кажеш.

Беят се зачервил от яд като божур:

— Ах ти, безсрамни лъжецо! Сега и мене мамиш! Такъв ли съвет ти дадох? Чакай, така ще те наредя, че ще станеш за срам на целия град!

И го изгонил от дома си. А рогозарят си тръгнал без да го е еня, дори си подсвирквал някаква песничка.

Отишъл беят в кафенето. Търговците го начоголили. Питат го, а той:

— И аз нищо не знам за неговия проклет керван. В тая работа аз се не меся. Правете каквото щете. Ако искате, идете и се оплачете на падишаха.

Търговците отишли в сарая да се жалват. А повелителят на тая страна бил жаден за богатство — голям вариклечко — треперел на всяка аспра. Като изслушал жалбата на търговците, обърнал се към везира си:

— Ако този човек наистина нямаше керван, как ще се реши да вземе толкова пари назаем? Сигурно има и скоро ще пристигне.

Везирът вдигнал рамене и отвърнал:

— Ще видим, ще разучим. Има ги разни на тоя свят.

И отпратили търговците.

Щом останали сами, султанът рекъл:

— Тоя чуждоземец непременно е богат. Намислих да го оженя за моята дъщеря, та като му пристигне керванът и аз ще забогатея от неговите стоки. Ти какво ще кажеш, а?

— О, господарю, не се осланяй на неговия керван, че кой знае какъв обирник е този чужденец.

Султанът не мирясал:

— Не, не! Мене не ще ме излъже той. Чакай да го изпитам. Имам един маргарит, който струва хиляда жълтици. Ако му знае цената, значи е богат търговец. Ако ли не познае, значи, че е измамник и ще му отрежа главата.

Изпратили един придворен да доведе рогозаря. Като дошъл, султанът го поканил да седне и му рекъл:

— Слушай, чужденецо! Тукашните търговци искат от тебе сто хиляди жълтици, които са ти заели. Вярно ли е?

— Самата истина, велики падишах! Взех тия пари и им обещах, че като дойде керванът ми, ще им се наплатя; двойно дори ще им дам. Само че кой знае защо толкова се забави тоя керван.

Султанът му подал маргарита.

— Я го разгледай! Колко гроша според тебе струва тоя маргарит?

Нашият човек взел зърното, поогледал го, стиснал го с коравите си пръсти и то се стрило на прах.

— Човече божи, що стори? — викнал султанът.

— О, велики падишах! Струва ли си да се ядосваш за такава дреболия, що чини някакви си хиляда жълтици? Аз имам цяла торба с елмази, всеки от които струва десет пъти повече, отколкото твоя маргарит. Когато пристигне керванът ми, ще ти дам две-три парчета.

Очите на султана жадно засвяткали. Отпратил той рогозаря по живо, по здраво. Като останали сами с везира, рекъл:

— Слушай! Ако този човек беше измамник, нямаше да раздаде толкова пари на бедните, щеше да ги изяде и изпие, а сетне да избяга. Не, сигурно керванът му скоро ще дойде! Ето защо ти иди и поприказвай с него. Похвали дъщеря ми, уговори го да се съгласи да я вземе за жена. Пък като стане работата, аз щедро ще те възнаградя.

Везирът поклатил глава, промърморил нещо в брадата си, ала не посмял да скърши думата на господаря. Отишъл при рогозаря и повел приказка за това-онова. После го попитал:

— Женен ли си?

— Не, ергенин съм — излъгал рогозарят.

— Хайде тогава да те оженим. Падишахът много те хареса и иска да му станеш зет. Щерка му е чудо-хубавица. Съгласен ли си?

— Харно! Само че керванът ми още не е дошъл и засега стоя тук и чакам с празна кесия. А пък за да се оженя за султанската щерка, ще трябват много пари, подаръци. Ако падишахът потърпи още малко до пристигането на стоката ми, непременно ще взема щерка му за жена.

Везирът станал, отишъл при господаря си и му предал думите, които чул. Султанът подскочил от радост и нетърпение:

— Не, не! Не бива да протакаме тая работа! Иди и го доведи още сега! Искам да поговоря с него, да го вържа с думата му, та сетне да не се отметне.

Отишъл пак везирът, довел рогозаря. Султанът го приел с голяма почит и го сложил да седне до дясното си коляно. Поднесли кафе, шербет. Пият, пушат с наргилета и разговарят. Султанът рекъл:

— О, чужденецо, ти ми допадна на сърцето. Щом си съгласен да вземеш за жена моята хубавица-гълъбица, няма защо да чакаме кервана ти. Ето ключовете от моята хазна. Взимай колкото ти трябва, харчи колкото си искаш. Пък като дойде стоката ти, ще върнеш в хазната онова, което си извадил.

Рогозарят:

— Внимание и послушание, о велики падишах!

И сложил ключовете от хазната в джоба си.

Султанът пляснал с ръце и пратил да извикат най-висшия духовник на правоверните. Той изготвил веднага брачния договор и почнала една веселба — леле-мале! Сватбата била богата-пребогата. Станал рогозарят султански зет.

Ала на магарето и да отрежеш ушите, пак камила няма да стане. Младоженецът отключил хазната и зараздавал на народа с две шепи пари, накити, драгоценности. И хазната бърже-бърже започнала да се изпразва.

Дочул за тия негови безумства беят, землякът му. Отишъл и сарая и му рекъл:

— Ей, безсрамни човече! Толкова търговски пари разпиля и все не ти стига. Сега си се заловил да обираш султанската хазна. Помисли за главата си!

Онзи му отвърнал:

— Какво ти влиза в работата това, що върша? Утре, като пристигне керванът ми, ще върна двойно колкото съм извадил. Върви си гледай търговията и не ми пречи да се радвам на благодеянията, що правя.

Изпъдил го.

Приказката да скъсим, че на беда ще налетим!

Свършили сватбените веселби. Останали младоженците сами. Султановият зет седнал в един кът жален-печален и се почесва, гдето не го сърби. Булката, като го видяла такъв помръкнал, попитала го:

— О, господарю мой, защо си толкова тъжен в тоя най-весел ден?

Той й отговорил:

— Как да не съм тъжен? Баща ти избърза, не изчака да пристигне керванът ми. Ако беше дошъл, щях да дам подобаващи подаръци и на теб, и на царедворците. Ето затова тъгувам.

Жена му го успокоила:

— Ако е за това — не скърби! Като пристигне керванът, всичко ще се нареди — ще подариш всекиму, каквото си искаш.

При тия думи сърцето на рогозаря се разпуснало. Прегърнал той младата си булка и заспал на рамото й като праведник.

На заранта младоженецът се изкъпал, както бил обичаят, сетне отишъл при тъста си, целунал му ръка. Ето че и велможите се събрали да приветствуват зетя на султана, да му пожелаят дълголетие и много деца. На всички той подарил най-скъпи халати. И от тоя ден нататък заживял в сарая весело и безгрижно, без да мисли за утрешния ден.

— Ето, наближава вече времето да пристигне моят керан. В денковете има всичко, що сърцето желае. Щом дойде, на тебе ще дам това и това, а на тебе — това и това.

Така обещавал безумникът наляво и надясно — на всеки, който искал да го слуша. И пръскал султановите пари, накити и скъпи вещи на вятъра, докато в хазната останали само шепа медни грошове.

Така изтекла половин година. Разбира се, керванът не пристигнал и нищо не се чувало за него. Отишъл везирът при султана и му рекъл:

— О, велики падишах! В хазната ти мишките хоро играят, а ти продължаваш да спиш на двете си уши. Аз ти казвах, че този човек е обирник и измамник, ти не ми вярваше. Ето, толкова време измина, а проклетият му керван още не идва. От Китай да беше тръгнал, досега трябваше да дойде.

Султанът се замислил. А везирът продължил да го кове:

— С мислене сега не ще си помогнем. По-добре да повикаш дъщеря си, да чуем какво тя ще каже. Може да е разбрала от мъжа си има ли той керван, няма ли. От това, що ще ти каже, ще научим каква е работата и тогава ще мислим какво да правим по-нататък.

Султанът заповядал да повикат щерка му. Тя дошла. Спуснали едно перде и започнали да я разпитват през него. Младата султанка им рекла:

— Че зная ли аз къде е истината? Той все ме уверява, че днес-утре керванът му ще пристигне, пък ето че никакъв не се вижда.

Тогава те я подучили да разпита по-изтънко и по-дълбоко съпруга си; да се помъчи да отсее лъжата от истината.

Султанката се върнала в харема, подхвърлила на мъжа си няколко мили думи, а сетне му казала направо:

— Господарю мой, слушай какво ще те питам! Ако не ми кажеш истината, да знаеш, че главичката ти ще хвръкне. А пък ако ми разправиш всичко чистосърдечно, сама ще ти помогна да се измъкнеш от тая каша, която си забъркал. Защото ти си ми мъж и аз те обичам.

Дълго и настойчиво тя го изпитвала, докато най-накрая рогозарят се събудил от своя вълшебен сън; изтрезнял и разбрал каква лудост бил извършил и че вече никакви лъжи не ще му помогнат. И разказал клетникът на жена си всичко от игла до конец — и за своята сиромашия, и за злата си жена, и за добрия дух-великан, и как сам дотолкова се оплел в собствените си лъжи, та накрай започнал и той да си вярва.

Разбрала султанката каква е работата. Замислила се и рекла:

— О, безразсъдни съпруже! Ти не бива повече да оставаш в двореца. Търпението на баща ми скоро ще прелее и той ще ти вземе неразумната глава. Пък народът ще каже, че дъщерята на султана се е омъжила за най-големия измамник и аз ще изгубя почтеното си име. По-добре да ти дам няколко хиляди жълтици от моята зестра, която ти още не си успял да прахосаш. Баща ми е вече стар. Когато аллах — да бъде прославен во веки веков! — му преброи дните и го повика при себе си, ще ти известя и ти ще се върнеш. Ако не направиш това — загубен си.

Като изрекла тия мъдри думи, тя извадила из скрина една кесия с пет хиляди жълтици и му я дала.

През нощта, в най-тъмното време, когато всички заспали, свестилият се зет на султана се измъкнал из двореца. Грабнал си чехлите в ръка и — дай ми, аллах, нозе! Тичал той, тичал и проклинал глупостта си, тъгувал за милата си жена и за безгрижните дни, прекарани с нея. Дълъг път изходил. Рано на ранина видял един голям камък, седнал на него, капнал от умора, и въздъхнал: „Ах!“

Тутакси изпод камъка изскочил един великан. Лицето му било черно като дъното на опушено гърне.

— Защо ме викаш, господарю? — поклонил се той на нашия човек.

Беглецът се стреснал и отвърнал:

— Не съм те викал.

— Мигар не извика „Ах!“ Името ми е Ах. Аз съм дал клетва свята, че онзи, който седне на моя камък и ме повика на име, ще изпълня желанията му, каквито и да са те. Кажи какво искаш да сторя за теб?

Полека-полека рогозарят се отърсил от страха, и изумлението. Опомнил се и рекъл:

— Да! Имам едно желание, ала не знам дали ще можеш го изпълни.

Черният великан се разсмял и смехът му бил по-силен от гръм:

— Ой, ой! Каквото поискаш — ще го имаш.

— Искам един керван. Стой! — викнал зетят на султана, като забелязал присмехулното ръкомахане на великана. — Не какъв да е керван, а със седем хиляди денка и във всеки денк да има тежки копринени платове, тънки вълнени тъкани и меки килими; хиляда едри елмаза и още хиляда други благородни камъни, и още сто сандъка с по сто хиляди жълтици. Можеш ли да ми дадеш всичко това?

— Да! — отвърнал арапинът. Отместил големия камък, както ние феса на главата си преместваме. Отдолу се отворила голяма дупка. — Хайде сега да слезем в моята хазна!

С тия думи великанът хванал за врата рогозаря и завчас го спуснал на дъното. Тук той отворил една врата и пред очите на нашия човек заблестели камари-камари златни пари. После влезли в друга стая, пълна с елмази и други драгоценни камъни, големи колкото яйце; от техния блясък вътре било светло като ден, та очите на сиромаха се премрежили. Обиколили навред. Какво ли нямало в съкровищницата на тоя арапин: скъпи накити, за каквито всяка жена би въздишала: тъкани, прозирни като паяжина, везани със сърма; килими, чиито шарки преливали като цветовете на дъгата; кристални стъкълца, пълни с източни благовония. На бедния рогозар умът се размътил при вида на такова несметно богатство.

— Всичко това аз го пазя от сътворението на света до днешния ден, когато ти дойде и ме извика по име. Сега то е твое. Аз съм много изморен от дългото денонощно бдение и време е вече да си почина — казал великанът.

— Изнеси горе това богатство и го натовари на колкото трябва камили; извикай и люде, които да пазят и водят кервана! — заповядал рогозарят.

— Слушам и се повинувам! — поклонил се великанът; за миг го изнесъл горе край камъка и изчезнал като дим, издухан от силен вятър.

Не се минало много време и отдолу започнали да излизат белолики и чернооки стройни и силни роби; всеки носел на гърба си сандъци и денкове, които нареждал по земята. А арапинът отвел своя господар в просторна копринена шатра, застлана с дебели килими и меки възглавници. Тук надошли цяла тълпа робини — от хубави по-хубави. Те му се поклонили като на султан и му донесли най-скъпи дрехи от ламе и коприна, везани със злато, маргарит и искрящи благородни камъни — такова облекло, за което и царят на царете би завидял.

Новият господар на всички тези богатства се разположил под сенчестата шатра и робините започнали да го гощават с най-вкусни гозби, с най-тънки пития; пък други свирели и пеели песни, които галели ухото и разпущали сърцето. И докато той си прекарвал времето в такова приятно занимание, робите натоварили всички денкове и сандъци на камили. Тогава арапинът се приближил, целунал полите на халата на замаяния щастливец и изрекъл:

— Радвай се! Всичко е нагласено, натъкмено, както ти пожела. Кажи сега само къде да отиде твоят керван.

— Първом ще те изпратя в тоя и тоя град с едно писмо до падишаха, за да го известим, че пристигам с кервана си. Като прочете писмото ми, нека излезе с всичките си велможи и сановници да ме посрещне. Само че аз съм безкнижен, не мога да чета, нито да пиша. Затова ти да свършиш тая работа.

Великанът взел парче тънък копринен плат и остър калем — бърже написал с най-красиви букви писмото; навил го на масур и подир миг се намерил пред престола на султана. А пък той, щом го прочел, възрадвал се до немай-къде. Наредил по целия град веднага да започнат празненства и веселби. И всички граждани, облечени в най-празничните си дрехи, начело със султана, излезли извън градските стени да посрещнат султановия зет.

Ето че в далечината се вдигнал прах до небесата пристигал дългоочакваният керван. Отпред на тънконог жребец, оседлан със сбруя само от злато и драгоценности, яхал някогашният беден рогозар, а сега господар на несметни богатства. Когато приближил града, султанът не се стърпял и се спуснал насреща му. Тъстът посрещнал своя зет с най-голяма радост и почит, прегърнал го и под звуците на зурни и тъпани всички тръгнали към палата. Като пристигнали там, прибрали денковете и сандъците и цялата хазна се напълнила така, че нямало вече място къде една игла да сложиш.

Зетят на султана повикал своите заемодавци и всекиму върнал дълга двойно; и подаръци на туй отгоре им дал. Те само се кланяли и го благославяли. Сетне отишъл в харема и зараздавал на всички, които били там, най-различни скъпи подаръци, а на жена си, разбира се, най-много и най-скъпи — такива неща, каквито никоя султанка няма.

Подир някое време султанът умрял от преяждане и препиване. На престола се възкачил неговият зет. И като имал такова голямо богатство и широки пръсти, простил на бедняците данъците и всекиму в нужда помагал.

Затова всички го обичали и почитали, затова и сънят му бил спокоен като на праведник, а денят му бил изпълнен с много радост и наслада.

И достигнал той всички свои желания. Да даде аллах такава милост на всички бедни и страдащи!

Овчарят и разбойниците
Българска народна приказка

Имало един цар. Той бил толкова мекушав и страхлив, та чак глупав. Колкото крадци, убийци и злосторници стражата залавяла и предавала нему да ги съди и накаже, всички опрощавал и пущал да си отиват по живо, по здраво. Като правел все така, лошите люде в царството му от ден на ден се множели, почнали да злодействуват и посред бял ден, а пък нощем — не питай! Всяка заран гражданите намирали по десетина души заклани, по двайсетина къщи и дюкяни обрани. Пропищяло мало и голямо от злодеите. Още не залязло слънцето, порядъчните люде си заключвали вратите и всеки с боязън се питал — дали тая нощ неговата къща няма да нападнат. Оплаквали се градските първенци на царя, а той се почесвал гдето не го сърби, клател глава и не знаел какво да стори, та да опази добрите си поданици от тая напаст. Най-сетне рекъл:

— Ако има някой умен и сърцат човек да се наеме да оправи царщината ми, ще го наградя богато и пребогато и ще го направя пръв между всички боляри, че моите само ядат и пият и за нищо друго не ги бива.

Отишли си градските първенци от двореца умислени къде да намерят такъв човек, който да излезе на глава с разбойниците. Мислили, мислили, нищо не измислили, че всички ги било страх за живота си и имота си. Опитали се с наемни войници да се защитят — нищо не излязло. Защото разбойниците плащали на наемниците повече, за да не ги закачат.

Дочул за тая беда един стар овчар, който пасел в планината стадото на някакъв богат чорбаджия. Отишъл при господаря си:

— Пусни ме, чорбаджи — рекъл, — аз да се опитам да туря ред в нашата царщина. То се е видяло, че няма от мене по-кадърен.

Чорбаджията го пуснал. Отишъл старецът при царя с кучето си: то също било много старо и имало две бенки над очите. Такива кучета, казват, са много умни и всичко виждат и чуват.

— Царю честити — заговорил овчарят, — аз се наемам да оправя твоето царство-господарство. Ама искам три дни да седя на престола ти, да управлявам и всички да ми се подчиняват, волята ми да изпълняват, както на самия тебе.

Погледнал царят този дрипав старец и отвърнал:

— Толкова най-лични люде — и богати, и учени, и млади, и сърцати — не можаха нищо да направят, та ти ли?

— Ако ме оставиш три дни да царувам на твоето място, ще оправя царщината — повторил твърдо овчарят.

— Добре! — съгласил се царят. — Да видим какво ще направиш за три дни, защото аз години наред се мъча и нищо не мога да сторя — и се обърнал към царедворците. — Оттук нататък три дни всички да слушате този старец — и да му се подчинявате както на мен!

Станал царят от стола-престола. А овчарят, като седнал на високото място, наредил да разгласят из престолния град: никой търговец да не си затваря дюкяна нито денем, нито нощем! Който не се подчини на тая заповед, новият цар ще го глоби с голяма глоба!

Всички търговци се зачудили и завайкали:

— Каква ще да е тая работа? — шепнели си те помежду си. — Обирниците заключени врати разбиват, а пък при отворени — всичката стока ще изнесат и нас ще изтрепят. Дали пък този нов цар не им е съдружник?

Така се говорело между търговците. Ама нямало що да се прави — цар заповядва, срещу ръжен не се рита. И оставили те дюкяните си отворени, па се прибрали по домовете си със свити сърца.

Царят, като дочул каква заповед овчарят е издал, много се уплашил. Разкайвал се, ала вече бил дал дума, а царската дума назад не се взима. Видял не видял замълчал и си рекъл на ума: „Пак добре, че е само за три дни.“.

Разбойниците пък, щом чули какво викат глашатаите, се зарадвали до немай-къде: няма да се мъчат да разбиват врати, ами ще си влезнат наготово да обират.

А овчарят рекъл на своето старо куче:

— Бай приятелю! Ти от толкова години вярно ми служиш и всичко добре изпълняваш, знаеш ли сега каква заръка ще ти заръчам?

— Не знам — отвърнал песът и замахал нетърпеливо опашката си. — Кажи, та да знам!

— Да отидеш и събереш всички твои братя и братовчеди, които живеят из града и околността. Да ги наредиш по скришни места на пазарището — три дни и три нощи да не мърдат оттам — ни хляб да ядат, ни вода да пият. Щом видят, че някой злосторник се готви да краде, да залаят и съберат всички кучета, та да го разкъсат на малки парчета!

Старият пес навел глава, вдигнал предния си крак до очите, за да покаже, че е разбрал и ще изпълни заповедта. Без да се мае, втурнал се, колкото му държат дъртите нозе, да дири роднините си. Скоро-скоро събрал всички кучета. Поставил ги на тъмни и скришни кьошета из пазарището, научил ги какво да правят. А пък той като някакъв войвода ги обикалял да види дали всички са си по местата.

Щом се стъмнило и людете се прибрали по домовете си, разбойниците наизлезли и се запътили към пазарището. Тъкмо понечили да влязат в един дюкян, четирикраките пазачи със силен лай си дали знак и отвред се затекли глутници-глутници кучета. Нахвърлили се те връз крадците и леле-мале! — Започнала стръвна битка: разбойниците се отбранявали с ножове и пищови, ала кучетата били много и скоро им видели сметката.

На заранта, когато гражданите излезли да отиват по работите си, що да видят: на пазарния мегдан се валяли мъртви онези върли разбойници, които толкова години плашели свестните люде.

Зачудило се мало и голямо, а най-вече царят, на досетливостта на овчаря. Помолил го да иде с кучетата из други селища, да доизтреби и тамошните разбойници.

Тръгнал старецът с несметно пълчище от кучета да обикаля царщината. Злосторниците вече се били научили за това, що постигнало техните столични събратя, и забягнали, кой в стръмни присои, кой в тъмни усои, да изчакат да им дойде пак времето. Ала кучетата ги надушили и там. Спуснали се да ги гонят из най-дивите гъсталаци. Когото намерели, на място оставяли. Пък онези разбойници, които имали по-дълги нозе, успели да избягат в други земи и вече никога не се върнали.

Така царщината се отървала от тези злосторници, отдъхнали си честните люде. Царят наградил овчаря с много пари и го сложил до дясното си коляно — пръв болярин го направил и го оставил той да управлява.

Новият велможа изгонил всички подкупни войници и служители, които се били сдружили с разбойниците; намалил данъците, помагал на бедните, защищавал онеправданите. Затова и след като умрял в дълбока старост, людете го славословели и разказвали за неговите дела на деца и внуци, та чак до днес.

Ето на: и аз на свой ред ви разказах за него, и вие да знаете и да го разправяте на вашите внуци, та да се помни паметта му во веки веков, за негова прослава и за устрашение на злосторниците.

От неволя разбойник
Българска народна приказка

Дали е истина или лъжа — малко ме е грижа. Ако не е вярно — ще го излижа. Ама слушал съм от стари хора, че в някакво село живял преди години един човек с голяма челяд: жена и шест деца, кое от кое по-малки. Те били толкова сиромаси, че понякога нямали и суха коричка хляб, за да залъжат гладния си стомах, и често стържели с лъжицата празното дъно на паницата. Не че бащата бил недъгав или мързелив, ами ей тъй на! — не му вървяло на човека. Случва се това — с две ръце и честен труд да не можеш се изхрани. Мъчил се сиромахът, трудил се, каква ли работа не хващал — нищо не излизало. Притъмняло му пред очите и не знаел вече какво да прави. Една вечер, смазан от мъка и ядове, че горките деца, както плакали за хляб, тъй и си легнали гладни, рекъл на жена си:

— Жено, всички занаяти опитах, от нищо полза не видях. Ще хвана още един занаят. Ако и той не ме оправи, няма избава за нас — ще умрем от глад и ние, и децата.

— Какъв занаят си намислил да почнеш? — попитала го тя.

— Разбойник ще стана. Това само не съм опитвал.

— Недей бе мъжо! Това не е занаят, а зло, което само зли люде вършат.

— Зло, добро — друго не остава!

Като видяла жената, че не може да го раздума, рекла му:

— Харно! Щом другояче не може, прави що си намислил. Ама обещай ми, че ако вземеш някому дрехите, ще му оставиш барем ризата, да не ходи гол и да не те проклина; ако пък му вземеш парите и стоката, да не му взимаш душата. Прави, що правиш, ама човек да не погубваш, че това е най-тежкият грях.

Мъжът обещал и се заклел, че ще я послуша. Сбогувал се с жена си, целунал заспалите деца и тръгнал в тъмната нощ с насълзени очи, като си мислел дали ще се върне пак да ги види. Защото разбойнишкият занаят е опасен — кой знае няма ли гарвани да му кълват месата на някое бесило.

Той бил чувал, че някакви страшни разбойници бродели по ония места и правели големи пакости, та тръгнал сега тях да дири. Три дни скитал из една планина, все не можел да ги намери. Капнал от ходене, пък бил и гладен, а нийде жива душа не срещнал. На четвъртия ден излязъл на голям път. Тръгнал по него. Вървял, вървял, по едно време някой му викнал из шумата:

— Стой! Кой си?

— Човек.

— Що за човек си? Къде отиваш?

— Разбойник съм и разбойници диря да се сдружа с тях.

— Я ела насам да те огледаме!

Упътил се сиромахът към гласа, без да вижда кой го вика, че много гъст бил листакът. Като навлязъл в гората, насреща му изскочили дванайсет души, обръжени до зъби с пушки, пищови и ятагани. Много страшни били: рошави и брадясали, а ризите им черни и корави от пот — непрани с години. Ала той хич не се уплашил — нали тях дирел.

Главатарят излязъл напред и започнал да го пита и разпитва защо иска да стане разбойник. Човекът му казал правичката каква неволя го е накарала да хване гората. Помолил да го приемат за другар. Нека дадат и нему оръжие, па ще видят тогава какъв юнак е. Ама първом да му дадат къшей хляб, че от четири дни троха не бил турял в устата. Главатарят смигнал на едного и този начаса извадил от торбата си хляб и печено месо.

Нашият човек наситил глада си. Сетне му дали оръжие като на другите. Запасал се сиромахът, обръжил се, заприличал и той на разбойник.

Всеки от тия обирници пазел поред пътя: гледал дали няма да се зададе някой, та да го оберат. А през това време другите спели спокойно, като да били у дома си. Минали няколко дни — никой не се показвал. Дошъл ред и на новака. Главатарят рекъл:

— Хайде, върви сега ти да пазиш, да видим какъв ще бъде твоят късмет!

Този взел оръжието си и клекнал в храсталака край пътя. Другите легнали да спят. Не минало много време, ето че се задал един керван: трима керванджии подкарвали дванайсет коня, натоварени със стока. Изшъткал новият разбойник на другарите си. Те тозчас скочили и се нахвърлили като вълци връз керванджиите. Вързали ръцете им отзад и ги отмъкнали с конете в гората. Там разтоварили кервана.

Главатарят рекъл на човека:

— Добър ти е късметът. Голяма плячка грабнахме днеска. Ако всеки път така ти върви, ще те направя да бъдеш пръв подир мен. Хайде сега отведи керванджиите по тая пътечка! Като повървиш, ще стигнеш до една дълбока пропаст. Убий ги и хвърли телата им долу. Там те ще си намерят стотици, а може и хиляди другари, които сме изпратили на оня свят за дванайсет години време. После ела да си поделим плячката!

Повел човекът керванджиите по пътечката, която главатарят му показал. Подир малко дошъл до пропастта. Измъкнал ятагана и погледнал керванджиите. А те, клетите, от страх били онемели и не се молели да им пожали живота, ами се тресели като трепетлики и плачели с едри сълзи без глас.

Постоял нашият човек, погледал ги — свило му се сърцето от жал, пък си спомнил и какво му била заръчала жената: „Ако вземеш някому парите и стоката, да не му взимаш и душата!“ Рекъл им:

— А бе, братя! Ще ми се да ви отърва живота, ама се страхувам, че после вие мене ще погубите. Защото зная, че ще отидете при пашата да се оплачете. Той ще дигне потеря по нас. И другарите ми първом мене ще затрият, а сетне ще гледат да си спасят кожата.

Онези паднали на колене и с очи към небето се верили и кълнели, че никому дума няма да продумат, а камо ли да се оплачат. Само нека да им пощади живота.

Омилостивил се той — отвързал им ръцете и ги пуснал да си идат по живо, по здраво. А те, като повървели малко, се върнали при него.

— Защо, бе люде, се връщате, а не бягате? — попитал ги милозливият разбойник. — Ако ви зърне някой от нашите, и мене, и вас ще заколи.

— Човече, брат да си ни! Ти ни спаси живота, а ние искаме твоя да спасим. Слушай: между стоката има една златна кутия със захарни сладости. Те са напоени със силна отрова, толкова силна, че който кусне макар и само залък, ще умре скоро в страшни мъки. Носехме ги за султана, който иска да се отърве от своите неверни велможи. Ето, затова се върнахме да ти обадим да не ядеш от тия сладости.

Като му казали това, керванджиите се сбогували и побегнали.

На връщане човекът все си мислел какво да стори, та да увери другарите си, че е заклал керванджиите, защото не можел да им покаже кръвта. За негов късмет съзрял на пътеката една костенурка. Махнал той с ятагана си — посякъл я. Намазал с кръвта й ятагана, опръскал си ръцете и дрехите — замязал вече на кръвопиец, като да е заклал петдесет души. Върнал се при разбойниците и ги заварил, че лапат от отровните сладости. Понечил да ги спре, пък като видял, че е късно — всички били яли вече и се облизвали — замълчал си. Решил, че и да им каже, полза няма. Пък главатарят му поднесъл кутията и с пълни уста му рекъл:

— Виж какви лакомства! Сигурно са били отредени за някой големец, а може и за султана. Ама наш бил късметът. Ние сега сме по-големи и от царя, и от патрика, че няма закон над нашата воля. Седни и ти да хапнеш сладости, каквито в живота си не си ял, ни на сън си видял.

— Вярно! — признал си сиромахът. — Откак съм се родил, не съм кусвал такива работи. Ама чувал съм, че били много вкусни. Ще ги опитам и аз, само че първом искам да си измия ръцете от кървищата, че ми се гади нали съм още нов в занаята…

— Ей там, в долчинката има изворче. Иди и се измий! — рекъл му един.

Отишъл новакът на извора. Измил си ръцете и ятагана, изпрал си дрехите и се повъртял насам-нататък — да мине малко време.

Като се върнал при дружината си, що да види разбойниците се изпонатръшкали по земята. Главатарят, който бил от всички най-якият, изглежда най-много се бил мъчил.

Сега, когато разкаялият се разбойник гледал другарите си, много му дожаляло за тях, макар да били такива злосторници-кръвопийци. Ама нямало какво да прави мъртвите назад не се връщат и това им била наградата за всички поразии, що били сторили през своя нечестив живот. Постоял той така някое време, помислил, помислил — па не му се щяло да остави другарите си така, вълци и орли да ги късат, че кой знае — и него някой ден такава участ може да го слети. Пък нямало с какво да изкопае гроб. Затова решил да ги хвърли в пропастта — там да им бъдат за другари онези, които сами са погубили, както му се бяха похвалили преди малко.

Вдигнал първом главатаря да го качи на един от керванджийските коне. Като го хванал през кръста, усетил под ризата му нещо кораво. Разгърдил го и що да види той си бил опасал около пояса три кесии, пълни с жълтици. Това му била печалбата от дванайсетгодишния разбойнишки занаят. Претършувал човекът тогава и другите. У всеки намерил по две кесии с жълтици. И струпал на земята като жълти смокове двайсет и пет кесии — във всяка по две оки чисто злато.

Без да се помайва, той метнал напреки на всеки кон по един труп и ги отнесъл, та ги нахвърлял в пропастта. После се върнал, натоварил на единайсет коня керванджийската стока. В дисагите на дванайсетия насипал разбойнишкото имане. Яхнал тоя кон, а другите, вързани един за друг, тръгнали подире му натам, накъдето преди малко отивали керванджиите.

Подир три дни път керванът пристигнал в Цариград. Конят, който го водел, знаел къде да отиде и спрял в двора на един кервансарай: там всякога неговите стопани отсядали. Изтичали слугите и почнали да разтоварват стоката. В това време излезли и тримата керванджии. С разтреперани ръце те се спуснали да прегръщат своя избавител:

— Добре дошъл, братко! Радваме се да те видим, че и ти си се отървал жив и здрав, както нас отърва.

Човекът като ги видял, също се зарадвал и им рекъл:

— Ето, братя, донесох всичката ви стока!

А те — в един глас:

— Ти ни спаси живота и имота. Сега ще разделим стоката на четири равни части, да си вземеш и ти пая, който ти се полага за добрината.

— Не, братя — отвърнал този, — мене ми стига и престига онова, що имам в дисагите. От вас няма да взема и влакно. Що си беше ваше — ваше да си бъде!

Керванджиите не отстъпвали:

— Не! Ще си вземеш своето!

Така, препирайки се, влезли в гостилницата на кервансарая. Седнали да ядат, да пият и се веселят юнашки, както се веселят люде, спасили се от явна смърт.

На другия ден нашият покаял се разбойник накупил каквото му трябвало за в къщи, а на домочадието си скъпи армагани. Натоварил всичко на четирите коня, които керванджиите силом го накарали да вземе, и с техен благослов си тръгнал за дома. Добре, че си дошъл навреме, защото жената и децата вече примирали от глад и немотия. Щом го видели, като да възкръснали, клетите.

Така добросърдечният и честен човек, когото неволята беше сторила разбойник, от сетен сиромах се замогнал и заживял човешки. Та право думат старите люде: който добро направи, добро ще намери.

Безгрижният кърпач
Гръцка народна приказка

Преди много години един войвода управлявал някаква далечна страна. Той живеел в голям дворец, нареден най-богато, и съкровищницата му пращяла от злато, сребро и скъпоценни камъни. Всичко, каквото на човек му се иска имал и пак не бил щастлив и доволен от живота си. До късна вечер грижите отпъждали съня от очите му. Затова, щом се мръкнело, обличал вехти дрехи и обикалял улиците на своя град, надзъртал през осветените прозорци да гледа как живее простият народ. При тия свои разходки той често минавал край една схлупена къщурка, в която живеел беден кърпач на обувки. И всяка вечер до ушите на господаря долитали оттам песни и весела глъч.

Веднъж на войводата се прищяло да разбере как свързва двата края този сиромах човек, че всякога е тъй весел и доволен. Почукал на вратичката и влязъл. Кърпачът го посрещнал радушно, без и през ум да му мине кой е чужденецът. Сложил го на лично място на трапезата, където били насядали още неколцина дребни занаятчии, сиромаси като него. Дали му да яде и да пие и до късна нощ войводата се веселил с бедните си сътрапезници. Когато да си тръгне, попитал домакина:

— Как можеш ти, сиромашкият кърпач, всяка вечер да каниш гости и да се веселиш с тях по-добре, отколкото богаташите?

— Чужденецо — отвърнал кърпачът, — голямото богатство носи и големи грижи. Богаташът цяла нощ сън не го хваща да мисли и премисля как да натрупа повече богатство и трепери да не би да го оберат. Пък аз цял ден чукам и кърпя — спечеля три талера. Единият похарчвам за храна, другият скътвам за старини, а третият изпивам с добри приятели. Докато имам тая глава и двете си ръце, не се боя за утрешния ден.

Тръгнал си войводата замислен: какво да стори, че да секне безгрижната песен в сиромашката колиба?

На другия ден глашатаите разгласили, че господарят забранява кърпаческия занаят. Който не се подчини главата долу!

Вечерта войводата забързал към къщурката на кърпача. „Чакай да го видя сега дали пак тъй ще пее и ще се смее!“ — мислел си той. Ала още отдалеч дочул същата весела глъч. Влязъл.

— Добър вечер, домакине! — рекъл. — Аз пък очаквах да те заваря омърлушен заради заповедта на господаря.

— Ами! — отвърнал кърпачът. — Защо да се тревожа аз, че войводата ни се е побъркал? Седни — яж и пий с нас! Да му мислят онези, чиито обувки са скъсани. Отзарана, като чух какво викат глашатаите, отидох на пристанището — цял ден товарих и разтоварвах — пак си изкарах моите три талера.

Яли, пили и се веселили до среднощ, както преди. А на заранта глашатаите възвестили, че господарят забранява товаренето и разтоварването на пристанището.

„Ха сега да го видя безгрижният кърпач как ще се оправи!?“ — рекъл си войводата на ума и вечерта се упътил към сиромашката къщурка. А там — още по-голяма веселба. Щом влязъл, домакинът го посрещнал с чаша вино в ръка:

— За здравето на нашия войвода! — извикал. — Макар да се е смахнал, той ми стори голямо добро. — Сетне разправил: — Като чух, че се забранява и работата на пристанището, взех от съседа пушката и отидох на лов. Не бях стъпвал в гората толкова години, та много добре ми дойде. Убих два заека. Единия продадох за три талера, а другия жената сготви за добрите ми приятели. Седни, чужденецо — яж и пий с нас!

Запънал се войводата, решил, каквото ще да става, да свали усмивката от лицето на кърпача, да му развали веселбата. На следния ден забранил лова. А кърпачът взел въдицата и отишъл на риба — пак си изкарал надницата. Като забранили и риболова, почнал да събира яйца и да ги продава. Забранили и това, хванал друго, сетне друго… И все някак си се ухитрявал да си спечели своите три талера, защото не се потривал.

Почудил се войводата — как да надделее. Мислил, премислял — измислил:

Една заран рано-рано войници отишли при кърпача и му рекли:

— Господарят заповяда да те отведем в двореца.

Отишъл нашият човек в двореца. Отдавна му се искало да види как живее големецът. Гледал богатата наредба, чудел се. Чакал, чакал чак до вечерта. Войводата така бил намислил: да му отнеме целия ден, та да не може неговият приятел да си спечели трите талера. Като взело да се мръква, отвели го при господаря. Кърпачът не го познал. Защото сега бил облечен в богати одежди — съвсем друг човек! Войводата му подал една сабя.

— Утре с тая сабя ще отсечеш главата на един осъден! — рекъл.

— Та мене ли намери за тая работа, светли господарю? — отвърнал кърпачът. — Ами че аз съм хрисим човек. Страх ме побива само като си помисля, че трябва да убия някого.

— Заповедта си е заповед! Хайде, върви си и утре заран да дойдеш!

Отишъл си кърпачът. Подир малко и войводата тръгнал към къщурката — искал да види какъв ще е халът на този веселяк, че нали днес не можа нищо да спечели, пък утре ще трябва човек да посече. Ала още отдалеч зачул познатите весели песни и безгрижни смехове. Домакинът го посрещнал с разперени ръце:

— О, приятелю! Седни да пием за здравето на нашия неразумен господар! Помисли си само: мене намери палач да прави! Даде ми една сабя, с която утре иска да отрежа главата на едного. Пък аз взех, че я продадох за три талера. Задържах си само дръжката и ножницата.

— Ами утре как ще изпълниш заповедта? — попитал го войводата.

— Има време до утре. Ти сега седни и се весели, за друго не мисли. Нощта е мъдра, ще ме научи как да се измъкна от оная кървава работа.

Изгуляли господарската сабя.

На заранта кърпачът взел дървената сабя на синчето си, закрепил й истинската дръжка и я пъхнал в ножницата така, че отвън нищо не личало. Отишъл в двореца. А там големците вече се струпали да гледат как кърпачът ще отреже главата на осъдения. Пък войводата изгарял от нетърпение да види как безгрижният му приятел ще се измъкне от тая каша, гдето снощи сам си забърка.

Довели осъдения на лобното място. Кърпачът коленичил, вдигнал ръце към небето и се провикнал:

— О, Господи! Ако този човек е невинен, стори чудо, та сабята ми да се превърне в дървена…

И като измъкнал сабята от ножницата, всички, които били там, видели чудото и ахнали. А войводата се хванал за корема и се смял, смял, та без малко да му се спука жлъчката. Опростил той осъдения, а на хитроумния кърпач дал кесия с жълтици.

И винаги, когато на войводата му се стягала душата, отивал при своя приятел и на сиромашката трапеза забравял всичките си грижи.

За кого пеело пилето
Хърватска народна приказка

Вървели през гората двама приятели и слушат — пее, та се захласва едно пиле. Първият рекъл:

— Я послушай, приятелю, колко хубаво пее за мене това пиле.

— Не за тебе пее то, ами за мене — отвърнал вторият.

— Хайде де! За такъв глупак ще седне да пее.

— Ти си глупак! А то за мене пее.

От дума на дума, скарали се, та се сбили. Щом се върнали, първият отишъл право при съдията да се оплаче, че се скарал с приятеля си и оня го набил. Разправил му всичко как е било и рекъл:

— Господин съдия! Защити ме, осъди тоя побойник! А пък аз, ох, ще ти се отплатя. Още тая вечер ще ти доведа един хубав вол. Ще ти го подаря, само да не изкараш, че моят неверен приятел е прав.

— Не се бой! — отговорил съдията. — Твоят приятел няма да спечели делото. Иди дома и доведи вола. А утре заран ела в съдилището да ви отсъдя.

Отишъл си човекът весел, клати глава и се заканва: „Ще те науча аз тебе за кого пееше пилето!“

Ето че след малко иде при съдията вторият и се моли:

— Справедливи съдия! Ваша милост! Тъй и тъй…

И разправил с най-малки подробности как вървели през гората с приятеля си, как чули едно пиле, което пеело зарад него, а пък приятеля му заспорил, че за него пее; как се скарали и сбили. Всичко подред.

— Вземи моята страна, господин съдия, и осъди оня побойник и глупак. Ако ми дадеш дума, че той ще загуби делото, още тая вечер ще ти докарам един угоен шопар като подарък.

— Харно, добри човече! — отговорил съдията. — Обещавам ти, че твоят приятел няма да спечели делото. Ти си иди сега дома и докарай шопара, а утре ела в съдилището да ви отсъдя.

През нощта двамата приятели един подир друг тайничко донесли на съдията всеки своя подарък и се върнали спокойно дома: всеки си мислел, че ще спечели делото и ще научи другия на ум и разум.

На заранта в уречения час и двамата се явили пред съдията да ги съди. А пък той ужким не ги познава, пита ги:

— Какво искате? Защо сте дошли?

— Справедливи съдия! Така и така беше…

И всеки разправил с най-малки подробности какво го е довело в съда.

— Молим те справедливо да отсъдиш за кого пееше пилето!

— Приятели мои! — рекъл им съдията. — Обещайте ми да се помирите като люде разумни и аз ще ви кажа за кого е пеело пилето. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме, господин съдия! Кажи по-скоро за кого пееше пилето.

— И двамата се лъжете, драги приятели. Пилето, което сте чули да пее в гората, не пееше за вас.

— Ами за кого, господин съдия?

— За мене пееше, за вашия мъдър и справедлив съдия.

— Благодарим, ваша милост — отвърнали тъжителите.

Тръгнали си те за дома придобрени. По пътя от дума на дума разбрали кой какво е сторил и се съгласили, че наистина пилето в гората е пеело за господин съдията, щом като е получил подарък и вол, и шопар.

Султанка-мълчанка
Турска народна приказка

Било що било, от агне ребро, от сойка крило, под сито покрито, в дупчица скрито. Агнето пръхна, сойката хвръкна, тъй се понесла тая приказка чудесна.

Та разправям ти, мой бей, че имало един султан. Много години вече се били струпали на плещите му, а си останал безчеляден — нито момче, нито момиче имал и голяма мъка стягала сърцето му. Един ден, като си седял потънал в тъжни мисли, дошъл при него съветникът му.

— О, велики падишах, какъв тъмен облак е помрачил светлото ти чело?

— Ах, Лала, с много слава и богатства аллах ме е дарил. Да ми беше дал едно дете, в душата ми нямаше да има нито скръб, нито печал. А ето, годините прошариха косите ми и скоро всевишният ще ме повика при себе си. Кому тогава да оставя всичко това, що съм събрал на тоя свят?

— Отпъди от сърцето си тая грижа, повелителю мой! Аллах е щедър; ще ти дари дете и ще ти бъде син, какъвто ти искаш. Тъй снощи ми казаха звездите.

И наистина! Минала не минала една година, любимата жена на султана родила момче. Бащата заповядал да започнат из цялото султанство големи веселби, раздал на приближените си скъпи подаръци, на бедните много пари, та всички да се радват заедно с него.

Детето било толкова хубаво, че и пролетното слънце се срамувало да покаже пред него лицето си. За да го предварди от уроки, султанът наредил да построят кула, висока седем ката, само от злато и сребро, мрамор и слонова кост. Затворил там синчето си под грижите на верни прислужници и мъдри наставници. Пък пред кулата направил две чешми: от едната да тече мед, от другата зехтин; да си наливат поданиците му без пари за слава и прослава на малкия господар.

Времето тече, времето минава, в приказките всичко бърже става. И ето че наследникът на султана пораснал момък петнайсет-шестнайсет годишен, а никъде не излизал — нощ и ден седи затворен в седемкатната кула и само чете дебели книги, пише дълбокомъдрени мисли.

Веднъж, като му се стегнала душата все самичък да седи, излязъл на чардака да си поеме въздух. В това време при чешмата дошла бабичка със стомна в ръка да си налее мед. Момчето за шега и разтуха хвърлило отгоре камък — счупило й стомната. Старицата го попогледнала, замълчала си. Какво да прави, сиромашката — бои се от гнева на повелителя. Отишла си с празни ръце. На другия ден пак дошла. Тъкмо си напълнила стомната, немирникът метнал камък — счупил и тая стомна. Бабичката го стрелнала укорно, поклатила глава и си тръгнала. А на момчето много му харесала тая игра и когато на третия ден старата жена дошла на чешмата с нова стомна, той и нея счупил. Тогава бабичката излязла от кожата си, вдигнала пръст и изрекла:

— Ех, синко, моля аллаха стрелата на Сьойлемез-султан да устрели сърцето ти и да нямаш покой, дорде не намериш тази хубавица.

Младият господар се изсмял над тия думи. Влязъл си в покоите и пак се надвесил над дебелите книги. Ала не минал и час, клетвата на бабата го стигнала, макар да бил заключен зад дебели врати. Усетил той, че в сърцето му се е промъкнала някаква потайна мъка. Цял ден се въртял насам-натам — място не можел да си намери; чете, а нищо не влиза в главата му, че там се била загнездила мисълта за Сьойлемез-султан и тая мисъл изтикала всички други: Каква ли е тя? Къде ли е тя? — само за това си мислел и вече не можел нито да чете, нито да пише, нито да яде, нито да спи. Вечерта си легнал здрав, а на заранта не станал от постелята — заболял.

Султанът повикал разни ходжи и знахари, баячи и билкари — никой не помогнал на болника, че не знаели болката му.

Подир няколко дни момчето рекло на угрижения си баща:

— Татко-шах, тези твои врачки и баячи не ще могат да ме изцерят, защото аз съм болен от любов. Залюбих Сьойлемез-султан. Дордето не я намеря, сладката напитка на живота ще ми горчи и няма да се излекувам. Затова пусни ме да тръгна по света и да я диря.

— Що думаш, дете мое? — опитал се да го раздума бащата. — Защо ме обричаш на тъжовна раздяла? Ти си ми едничката радост в живота. Ако ме оставиш и не се върнеш, ще умра от мъка по теб. Защото пътищата са пълни с незнайни опасности и най-лошото може да ти се случи. Остани при мен — сянката си лежи под дървото.

Ала момъкът креел и жълтеел от ден на ден, заприличал вече на жив мъртвец. Като го гледал такъв, султанът почнал да си мисли: „Ако синът ми все така лежи и не се повдига, накрай ще умре в постелята си. По-добре да го пусна да върви подир съдбата си, пък, каквото аллах реши.“ Отишъл при болника и му рекъл:

— Стани и върви да видиш невидяната си севда и аллах да ти помага!

Сърцето на момъка начаса се разпуснало; ободрил се и почнал да се стяга за път. Избрал от конюшнята на баща си най-харния кон, събрал неща тежки на цена, леки на тегло, и една заран обърнал гръб на родната си стряха с надежда в аллаха и в добрите люде.

И тръгнал момъкът през равни равники, през стръмни стръмнини; роса го роси, вятър го вее, слънце го жури, а той нищо не усеща — нито глад, нито жажда, нито пек, нито студ. От много ходене конят му накрай паднал и не се вдигнал. Султанският син продължил пешком. Цяла година така вървял и само си повтарял: „Смили се, аллах, покажи ми верния път!“

И ето че един ден се изкачил на върха на някаква висока планина. Погледнал наблизо и надалеч: земята и небето били залени със син блясък, от слънчев по-ярък. „Каква ли ще е тая синева?“ — запитал се той и тръгнал натам, откъдето струяла светлината. Подир някое време срещнал един стар козар. Попитал го:

— Кажи, дядо, какъв е тоя светлик? Сякаш синята вода на морето е заляла и земята, и небето.

Козарят отговорил:

— Тая светлина се лее из очите на Сьойлемез-султан, нашата господарка, макар да е винаги покрита със седем покривала. Тя е толкова хубава, че людете казват на месечината: „Няма защо да изгряваш, защото Сьойлемез-султан свети по-ярко от теб!“

— Ами далече ли е нейният сарай?

— Половин година пеш има дотам.

Щом чул тия думи, момъкът разтегнал крачките си и вървял толкова бърже, че и птица бързокрила не можела да го стигне. Три месеца вървял и през цялото време пътя му огрявала светлината от очите на Сьойлемез-султан. Един ден прехвърлил върха на една висока планина и отгоре видял, че цялото небе и земята, и всичко наоколо било обляно в алена светлина, сякаш къносани. А някъде в подножието на планината — едно селце. Запътил се той натам да разпита дали е още далеч краят на неговите мъки и да отдъхне, че вече съвсем бил отмалял. Отишъл в селото, влязъл в кафенето. Като видели селяните чуждоземеца, струпали се около него да го разпитват кой е, от къде е, какво го води тук и какво е видял из пътя.

Момъкът им разправил това-онова, ала не им открил кой е и защо е дошъл дотук, ами ги помолил да му кажат каква е тая алена светлина по тия места. Старейшината на селото му разправил:

— Ех, чужденецо! Види се от много далеч идваш, та не знаеш: на три месеца път оттук живее нашата господарка Сьойлемез-султан. Това зарево е от нейните алени бузи и устни, макар да е покрита със седем покривала. Много е хубава, хубостта й достига небето. Ала откакто се е разцъфнала, зарекла се е дума да не продума. Затова людете са я назовали Сьойлемез — „Мълчаливата“, значи. Пък баща й се е заклел, че който я накара да проговори, ще му я даде за жена. Мнозина са се опитвали, ала…

Друг прекъснал разказвача:

— Чуждоземецо, миналата година брат ми тръгна по тоя път и не се върна.

Трети добавил:

— И синът на моя съсед — също.

И почнали селяните да изброяват колко души били отишли при мълчаливата хубавица да си опитат късмета и как нито един не се върнал.

Като слушал тия приказки, момъкът, вместо да се уплаши и да си обърне чехлите натам, откъдето бил дошъл, още повече зажаднял да види тази султанка-мълчанка. Сърцето му се стегнало съвсем и побързал да тръгне отново на път. Прехвърлил една планина, после друга, подир нея — трета — да не изброяваме всички! И ето, един ден видял в далечината някакъв град, а край него — бяла кула. „Навярно там живее моята изгора!“ — рекъл си момъкът и ускорил крачките. Като наближил кулата, що да види — цялата била изградена от човешки черепи, излъскани от вятъра и дъжда, и висока-висока — сто аршина, върхът й в облаците се крие. Влязъл султанският син в града. Върви по улиците, гледа, слуша — плачат люде и нареждат. Един се вайка: Брат ми се затри! Друг вика: Синът ми млад и зелен загина! Трети: Приятелят ми си загуби главата! Спрял се нашият момък, попитал защо плачат, защо охкат тези люде. Един от тях му отговорил:

— Ех, юначе! Защо питаш? По лицето ти познавам, отдалеч идеш, смъртта си тук да намериш. Ето на, всички, които сега гледаш, са кой баща, коя майка, кой брат, коя сестра на луди-млади, загинали заради хубостта на Сьойлемез-султан. Тоя град е на нейния баща — и разправил онова, което ние вече знаем, като накрая добавил: — Падишахът се е заклел, че който накара щерка му да проговори, ще стане неин мъж, ала който не успее — ще му вземе главата. Виж каква кула се е вдигнала все от неразумни глави!

Щом чул тия думи, момъкът си рекъл: „Е, сега вече моят дълъг път завърши. Ще си почина няколко дни, а после ще разбера какво ми е писано на челото.“ И отседнал в един хан да нощува. На заранта отишъл на пазарището, купил си нови, прилични дрехи, че неговите били замязали на просешки дрипи. После тръгнал да се разходи, да разгледа престолния град на падишаха. Както вървял, срещнал един човек, който продавал славей в клетка. Птичката, като видяла момъка, запърхала и зачуруликала толкова хубаво, че той се спрял и дълго я слушал като омаян — не можел да се откъсне от нея.

— Продаваш ли тоя славей? — попитал той човека.

— Продавам го.

— Колко му искаш?

— Хиляда гроша!

Макар цената да била висока, че за тия хиляда гроша човек можел да си купи два вола, момъкът без да се колебае, наброил парите и отнесъл сладкогласния певец в стаята си.

Минали се няколко дни. Една привечер седнал, подпрял буза на ръка, замислил се. Невесели мисли шарели из главата му: „Ами ако не успея да я накарам да проговори? — Ще сложат и моята тиква в купчината други, а клетият ми баща ще умре от мъка.“ И заплакал с горещи сълзи.

Като го видял такъв кахърен, славеят запял най-хубавите си песни, та да го разтуши. Ала момъкът не го слушал, не му било сега до песни. Изведнъж птичката изчуруликала с най-сладък глас:

— О, господарю, какво си се замислил? Защо си днес тъй нажален?

Стреснал се младият момък, изплашил се: „Ой, ой, какво е това — зъл ифрит или добра пери? Кой е чувал птица да говори по човешки?“ А сетне си помислил: „Какъвто и да е тоя славей, някаква поличба има тук. Може аллах да ми го праща да ме избави от моите мъки.“

И рекъл на крилатия певец:

— Дойдох от предалечна страна за хубавата Сьойлемез-султан. Без нея храната не ми се услажда, а водата не може да утоли жаждата ми. Светът за мен е само тя. Сега размислям и кроя как да я накарам да проговори, защото мнозина са се опитвали, ала са си оставили главите на кулата.

И разправил какво научил от людете в града.

А славеят рекъл:

— Господарю! Има защо да се замисли човек. Ама ти не бери грижа, господарю! Има защо да се замисли човек. Ама ти не бери грижа, разпусни си сърцето! Защото аз ще ти помогна да постигнеш своето желание. Довери ми се и още сега да отидем в сарая на падишаха. Сьойлемез-султан лежи под седем покривала, нито лицето й се вижда, нито пък тя вижда нещо наоколо си. Като ни оставят сами с нея, ти ме сложи под масичката със свещника и попитай мълчаливката как е със здравето, говори й разни работи, тя не ще ти отвърне. Тогава кажи: „Е, щом господарката не иска да разговаря с мен, аз пък ще си поговоря с масичката.“ И поведи приказка с масичката. Каквото питаш, аз ще ти отговарям. Направи така и ще сполучиш!

Щом чул това момъкът, в сърцето му се промъкнала надежда и душата му се ободрила. Незабавно пъхнал славея в пазвата си и отишъл право при бащата на хубавицата. Поклонил се на господаря три пъти, целунал праха под нозете му и скръстил почтително ръце на гърдите си. Изрекъл:

— О, повелителю на времето, господарю на столетията!

От тая похвала на падишаха му станало много драго; разбрал веднага, че пред него стои не какъв да е, а учен и възпитан момък. Хубостта на чужденеца го покорила и тозчас го обикнал с цялата си душа. Ала като изслушал защо е дошъл, пресякъл го:

— Ах, юначе, избий от ума си онова, що си намислил. Досега много смели момци, подобни на теб, загинаха заради упоритостта на щерка ми. Нищо и ти не ще постигнеш, само живота си ще загубиш. Защото аз съм дал най-свята клетва: който накара мълчаливата да проговори, ще му я дам за жена, а не успее ли — палачът ми ще му отсече главата. Жал ми е за твоята хубост и младост и затова послушай съвета ми: върни се там, откъдето си дошъл.

Напразно падишахът изрекъл всички тия думи.

Момъкът се хвърлил в нозете му и със сълзи на очи го замолил:

— О, дарителю на всички земни блага! О, ти, който се разпореждаш с живота и смъртта на людете! Реката се не качва към извора си и аз няма да се върна. Дошъл съм с хиляда мъки от другия край на света за Сьойлемез-султан. Без нея животът ми е по-тежък от канара, смъртта ми е по-лека от перушина. Или ще накарам дъщеря ти да проговори, или ще умра.

Султанският син толкова умолявал и настоявал, че накрай падишахът отстъпил.

— Юначе, за твоята кръв не ще бъда аз виновен. Иди и търси у аллаха своята орис! — и заповядал на людете си да заведат момъка при дъщеря му.

Влязъл той в покоите на Сьойлемез-султан. От светлината на нейната хубост, която прозирала през седемте покривала, на момъка му залепнали клепачите един о друг. Като се поокопитил, извадил от пазвата си славея и го сложил под масичката със свещника. Сетне се приближил до момата. Поздравил я, попитал я как е със здравето. Тя не му отговорила. Тогава той започнал да й разправя през колко мъки и премеждия е минал, дордето дойде да я види, да й изкаже обичта си и много приказки изприказвал, та още малко езикът му да се схване. А тя зъб не обелила — по-скоро камък ще се разбъбри, отколкото опърничавата султанка дума да издума. Като разбрал, че всичките му усилия са напразни, момъкът въздъхнал и рекъл:

— Ех, султанке-мълчанке! Много време изтече, скоро зората ще се забели, а ти все мълчиш и аз не знам дали си будна и ме слушаш или отдавна си заспала.

Тя се размърдала, за да му покаже, че не спи. Тогава принцът рекъл:

— Щом ти не искаш да разговаряш с мен, аз ще си поприказвам с твоята масичка. Макар тя да е без душа, може да ме пожали повече.

И се обърнал към масичката:

— Масичке, как си, здрава ли си? — и почнал да й задава най-различни въпроси.

Славеят отдолу му отговарял:

— Добре съм, весело прекарвам: всеки ден робинята бърше праха, който ветрецът ръси отгоре ми; местят ме насам-натам, глезят ме, не мога да се оплача. Само гдето никой досега не се беше сещал да ме заприказва. Затова благодаря ти за любезните думи. Ала чини ми се, че ако господарката беше повела с тебе разговор, нямаше и да помислиш за мен. Е, както и да е — и на това съм благодарна. Ти ме зарадва и затова аз искам тая нощ да те разтуша, че виждам — не си дип, весел. Зная много най-различни приказки и, ако ти се слуша, ще ти разправя някоя.

Момъкът отвърнал:

— Много добре! Говори, аз те слушам. Така нощта по-бърже ще мине.

И славеят започнал:

Някога си един шах имал дъщеря, хубава като четиринайсетнощна месечина. Трима знатни момци отишли при баща й да я искат. Той ги попитал какъв занаят имат, могат ли нещо полезно да правят. Те му отговорили, че не знаят никакъв занаят, защото са богати и няма защо да се трепят да работят. Шахът тръснал глава в знак на несъгласие и им рекъл:

— Не е тъй! Всеки на тоя свят трябва да умее нещо да прави, та да бъде в помощ на своите ближни и подир смъртта си добър спомен да остави. Идете, изучете някакъв занаят и се върнете. Който от вас научи най-полезния занаят, нему ще дам щерка си!

Момците казали, че ще изпълнят това условие, и си отишли. Веднага се стегнали за далечен път и тръгнали заедно. Вървели, вървели, стигнали до един извор. Тук пътят се разделял. Тогава те си рекли един на друг:

— Не бива и тримата да вървим по един път. От това нищо свястно не ще излезе. Хайде тук да се сбогуваме и всеки да тръгне по света подир своята съдба.

Съгласили се и решили всеки да остави своя пръстен под камъка, изпод който бликала водата, и точно подир една година да се върнат на това място, да си ги вземат; ако някой изпревари и си дойде по-рано, да си прибере пръстена; така другите ще знаят, че той си е свършил работата и няма да го чакат напразно. Така направили и всеки тръгнал по пътя си.

Точно подир една година и тримата момци се събрали при извора. Почнали да се питат-разпитват кой какво е научил. Единият рекъл, че сега може да върви толкова бърже, че да измине шестмесечен път за един час, вторият — че изострил очите си толкова, че може да види през планини и морета какво става отвъд, третият — че знае такива цярове, които могат да изцерят веднага болник дори на смъртно легло.

— Хайде, кажи ни тогава, какво прави сега нашата обична хубавица? — рекли двамата на далекогледия.

Той се вторачил натам, където бил сараят на шаха и рекъл:

— Щерката на нашия шах е много болна. Около постелята й са се събрали близките, плачат и чакат да предаде душата си на аллаха.

Онзи, който можел да цери всякакви болести, извикал:

— Аз имам лек, който ще я изправи веднага на нозе. Ала дорде го отнеса, тя ще е вече умряла и погребана.

— Не! — скочил бързоходецът. — Дай лекарството, аз ще го отнеса много бърже.

Лечителят дал лекарството и бързоходецът за няколко минути стигнал в палата. Тъкмо навреме, защото вече момата беряла душа. Щом й дали лекарството, тозчас болестта й се махнала — оздравяла хубавицата, сякаш че никога не е била болна.

Подир някое време и другите двама се върнали. Шахът повикал тримата момци и почнал да ги разпитва кой какъв занаят е научил. Като разбрал, че щерка му дължи живота си на тях, много се затруднил кому да даде преднина. Поискал съвет от най-мъдрите си люде, ама и те не могли да му кажат кой е най-заслужил…

Тук славеят намигнал на момъка да не споменава нищо за бързоходеца и го попитал:

— Ти ако беше там, кому от тримата би присъдил първенство?

— На лечителя, който даде лекарството — отговорил нашият момък.

Славеят възразил:

— Пък аз мисля, че трябва да се даде на далекогледия. Ако той не беше казал навреме, че хубавицата е на умиране, момците щяха да се върнат, когато тя вече е била погребана.

Момъкът и славеят почнали да се препират:

— На лечителя!

— Не, на далекогледия!

— На този!

— Не, на онзи!

А Сьойлемез-султан слушала препирнята им и си мислела: „Виж ги ти! Забравиха за бързоходеца.“ Ядосала се, отметнала покривалата и извикала:

— Ей, вие, тъпаци-ахмаци! Ако питаха мене, аз бих отсъдила първенството на бързоходеца. Каква полза да знаеш, че е болна момата и да имаш лек за болестта й, когато не можеш да й го дадеш навреме. Ако бързоходецът не беше избързал, хубавицата непременно щеше да умре.

Щом мълчанката изрекла тия думи, момъкът скочил, скрил си пак славея в пазвата и отишъл да обади на падишаха, че щерка му е проговорила. А Сьойлемез-султан разбрала, че с хитрина са я накарали да проговори, та пратила на баща си една бяла книга, на която написала с черни букви, че момъкът я измамил да проговори и искала той още веднъж да опита.

Падишахът, който никога не прекословел на щерка си, рекъл на момъка да дойде довечера пак и да се помъчи да разговори мълчанката.

Той се поклонил:

— Слушам и се повинувам!

Станал и си отишъл в хана. А славеят му рекъл:

— Сега господарката от яд ще строши масичката. Затова довечера ме сложи на полицата.

Цял ден момъкът спал и виждал най-радостни сънища. На мръкване пъхнал славея в пазвата си и отишъл в палата. Слугите го пуснали в покоите на Сьойлемез-султан. Той сложил птичката на полицата и пак така безуспешно се помъчил да разговори мълчаливката. Като видял, че тя не му отговаря, обърнал се към полицата:

— Ей, поличке-сестричке, султанка-мълчанка не ще да разговаря с мен, главата ми иска, невям. Гледам, че е счупила масичката. Тогава да си поприказваме с тебе, та времето да мине по-бърже. Как си ти? Добре ли се чувстваш тук, в падишаховия палат? Не си ли се някъде изкривила, разсъхнала, та да ти помогна, да те поправя?

От полицата славеят отговорил:

— Добре съм, слава на аллаха! Всеки ден робинята ме мие и трие, подрежда ме — не мога да се оплача. Ала ето вече толкова време седя прикована о стената и никой не ме поглежда. А сега сам аллах те праща да ме поразтушиш и целият свят ми стана мил и весел. Макар да знам, че ако господарката те беше заговорила или пък не беше строшила горката масичка, моята посестрима, и ти нямаше да се сетиш за мен. Ама пак и на това съм благодарна.

И повели разговор за това-онова. Подир малко славеят рекъл:

— Господарю, слуша ли ти се, да ти разправя една приказка?

— Разбира се, разправяй.

Славеят започнал:

— В един голям град живеела мома-хубавица, чиято хубост можела да засрами пълноликата месечина. Трима млади момци все се усуквали наоколо и — искали да се оженят за нея. На единия баща му бил търговец, затова го наричали Ягджи-оглу, сиреч търговски син; вторият го казвали Балджи-оглу, сиреч пчеларски син, защото такъв бил занаятът на баща му; третият бил син на тъкач, затова го казвали Тиреджи-оглу.

И тримата били добри и заможни момци, та момата не можела да реши кого да ощастливи с женитба. Затова все отлагала да даде дума. Ала ето че един ден, като си решела косата, намерила си един бял косъм и се замислила: „Ох, ох! Види се, че почвам да старея, няма да мине много време и ще побелея, ще се прегърбя и сбръчкам. Тогава тези момци, които сега ми се верят и кълнат в своята обич, ще почнат да извръщат лице, като ме срещнат, ще ме изоставят и забравят. Така ще си остана стара мома да кукувам сама-саменичка дома. Не бива да се мая и колебая, трябва час по-скоро да се омъжа за някой от тримата. Само че кой? И тримата еднакво ми харесват. Най-добре да ги изпитам, да видя кой от тях най-много ме обича.“

Така си решила момата и поканила тримата да дойдат вечерта у дома й, само че всеки с час преди другия.

Пръв се явил Ягджи-оглу. Пък тя още преди да дойде той, изкопала в градината един трап и редом с него положила саван. Щом търговският син похлопал на вратата, момата си разрошила косите и почнала да плаче, да нарежда. Момъкът я попитал какво се е случило. Тя му рекла:

— Ах, приятелю! Баща ми се помина и аз го зарових градината. Ала той вампиряса и излезе от гроба. Ако ти наистина ме обичаш, легни в гроба и полежи там три часа. През това време баща ми ще се върне. Като види, че в гроба са погребали друг покойник, ще си иде на оня свят и вече няма да ме плаши и безпокои.

Ягджи-оглу отговорил:

— Заради тебе, мила, не само в тоя гроб ще влезна, ами да речеш и в пъкъла ще ида, дявола за опашката ще домъкна.

И за да покаже, че не приказва нахалос, тозчас се съблякъл гол, увил се в савана и легнал в трапа. Лежи там и не мърда.

Подир малко се похлопало на портата — пристигнал Балджи-оглу. И той заварил момата разплакана. Попитал я защо плаче. И нему тя разправила за вампирясалия се баща. Завела го при трапа и му заръчала тихичко:

— Вземи един тежък камък и застани тук. Щом видиш, че вампирът се яви и тръгне към гроба, за да влезе в него, ти хвърли връз него камъка, подплаши го да избяга, вече да не се връща.

Синът на пчеларя изпълнил заръката на обичаната мома. Докато той пазел край трапа и чакал вампирясалия да се върне, ето че дошъл Тиреджи-оглу. Момата и него посрещнала със сълзи и вайкания.

— Какво ти е, мила? Да не би да си болна? — попитал я той.

Хубавицата отговорила:

— Как да не плача, като баща ми се помина. Наредих да го заровят в градината. А един от неговите врагове зъл магьосник, отвори гроба и виж сега — стои над главата му и прави магии, за да вампиряса покойникът. Ако ме обичаш, иди и изведи мъртвеца от гроба и го пренеси дома. Така ще ме избавиш от мъката ми. Ако ли не — ще се задуша от сълзи и ще умра от плач.

Момъкът тутакси изтичал в градината. Извардил, когато Балджи-оглу бил навел глава и шепнел молитви за успокоение на душата на мъртвеца, измъкнал увития в саван търговски син и бърже го понесъл към къщата. Балджи-оглу ги видял и помислил, че вампирът се е появил в две лица. Хукнал подире им с тежкия камък в ръце да го претрепе.

В това време Ягджи-оглу си помислил: „Ой, ой, каква стана тя? Дали пък не попаднах в ноктите на вампира?“ Раздрал савана и се изправил гол, както го е майка родила. И сега тримата се познали (защото забравих да ти кажа, че те се познавали и дори били добри приятели, ала не си били изказвали тайната — че обичат една и съща мома). Та познали се и почнали да се гонят из градината, да се блъскат и хокат:

— Ти какво дириш тук?

— Ами ти що щеш тук?

— Ами ти как си се вмъкнал в тая почтена къща?

И все така, докато най-сетне се изморили от безполезната гоненица и караница и отишли при момата да разберат каква е работата. Тя им признала, че искала да изпита тяхната обич, за да си избере за мъж онзи, който покаже най-голяма смелост и себеотрицание. Ала и сега не знае кого да предпочете, защото и тримата се показали еднакво безстрашни и достойни за нея…

Тук славеят намигнал на момъка, дал му знак да не споменава нищо за Ягджи-оглу.

— Е, господарю, според тебе кой трябва да се ожени за момата? Аз мисля, че синът на тъкача.

— Не, по моему Балджи-оглу е най-достоен — отвърнал момъкът.

И заспорили:

— Не Балджи-оглу, а Тиреджи-оглу!

— Не Тиреджи-оглу, а Балджи оглу!

— Не този, а онзи!

— Не онзи, а този!

Сьойлемез-султан и тоя път не могла да се въздържи и се намесила в спора:

— Ах, колко сте глупави! Забравихте за търговския син, който три часа в гроба пролежа и най-голям страх събра. Ами сетне, когато го понесе Тиреджи-оглу, пък Балджи-оглу с камъка го гонеше? Не, по право Ягджи-оглу трябва да се ожени за хубавицата!

Щом изрекла това, момъкът изтичал при падишаха и му известил, че мълчаливата му дъщеря пак проговорила. А Сьойлемез-султан изпратила на баща си писмо, че ето на, този чужденец отново с лъжа и измама я накарал да проговори. Ала нека се опита трети път, че да видим дали е толкова хитър.

Тъй написала тя и баща й, ще не ще — съгласил се. Рекъл на момъка да дойде довечера за трети и последен път. Ако успее да накара мълчаливката да проговори, непременно ще му я даде за жена.

Нямало как — покорил се султанският син. Отишъл си в хана. Славеят му рекъл:

— Е, господарю! Сега султанката от яд ще натроши полицата на парчета. Затова довечера ти ме остави до вратата и ние с тебе пак ще се поразговорим.

Вечерта нашият момък за трети път отишъл при Сьойлемез-султан. След като оставил славея на прага, приближил се до хубавицата и почнал да приказва това-онова. Ала сега тя стискала здраво устни, види се, решила звук да не издаде. Тогава момъкът се обърнал към вратата:

— О, вратичке-сестричке! Господарката не иска да говори с мен. Да си поприказваме тогава с тебе, та да се съмне по-скоро.

След като и двамата се поразпитали за здравето и други неважни неща, славеят заразправял приказка:

Имало едно време трима млади другари — дърводелец, шивач и ходжа. Тръгнали да пътуват, хляба да си дирят из чуждите земи. Пристигнали в някакъв голям град и за по-евтино наели си обща стая. Денем всеки отивал по своята си работа, а вечер и тримата се прибирали за спане.

Една нощ сънят бягал от очите на дърводелеца. Станал той от постелята, направил си кафенце, запушил си чибучето. За да съкрати времето, взел едно дърво и почнал от него да изрязва нещо като младо момиче. Издялал го, изгладил го добре, легнал си и заспал доволен, че бил направил такава хубава дървена кукла.

Подир малко се събудил шивачът. И нему не се спяло. Като видял дървеното момиче, захванал се, та му скроил и ушил дрехи. Облякъл го и то заприличало съвсем на живо. Предоволен от своята работа, шивачът си легнал и заспал.

Призори се събудил и младият ходжа. Гледа — в къта стои едно момиче, чиято хубост може да посрами и четиринайсетнощна месечина. То било облечено в скъпи дрехи, като за сватба. Скочил ходжата от постелята, умил се, както повелява коранът, и почнал да моли аллаха да даде душа на куклата. Случило се това в добър час и ето че аллах чул молбата на момъка — съживил момичето. Размърдало се то, позакашляло се като човек, току-що събудил се от дълбок сън.

От радост и почуда ходжата извикал високо:

— Няма мощ и сила освен у аллаха — високия великия!

От този възглас дърводелецът и шивачът се събудили. Като видели тази хубавица, и тримата начаса се влюбили в нея, сякаш с хиляди сърца. Всеки се размахал и завикал:

— Аз ще взема тази мома за жена.

— Не, тя ще бъде моя!

— Не вие, аз ще се оженя за нея!

Почнали да се препират и да се карат — още малко и ще се сбият. Отишли при кадията — той да отсъди кому се пада момата. Ала и кадията не знаел какво да реши…

Тук славеят смигнал на момъка да не споменава ни що за младия ходжа.

— Е, господарю, кой според тебе трябва да се ожени за момата? Ако аз бях кадията, бих я дал на дърводелеца, защото той се сети да я издяла от дърво.

Момъкът отвърнал:

— Как не! Та дърводелецът направи само една дървена кукла, гола като топола. А шивачът я облече в човешки дрехи и тогава тя съвсем заприлича на човек. Ако мен ме бяха попитали, аз щях да я дам на шивача.

— На дърводелеца!

— Не, на шивача!

— Не, не съм съгласен!

— Не, не си прав!

Заспорили славеят и момъкът. А хубавицата султанка-мълчанка си рекла на ума: „Пък за ходжата забравиха!“

В яда си отхвърлила седемте покривала и викнала:

— Ей, вие, глупаци-ахмаци, гдето на две магарета сено не можете да разделите, пък сте се запрепирали за най-явното нещо! И двамата не сте прави! Ами че ако ходжата не беше измолил от аллаха душа за момичето, то щеше да си остане само една хубаво облечена дървена кукла. Разбира се, че ходжата трябваше да се ожени за нея!

Щом Сьойлемез-султан изрекла тия думи, момъкът запляскал радостно с ръце, изтичал при падишаха и му обадил, че е успял и трети път да накара щерка му да приказва.

Нямало вече мърдане наникъде.

Пък да си кажем правичката, още от първата нощ султанката, щом видяла нашия момък, го харесала и обикнала като душата си, че той наистина си бил за харесване. Ала, нали си е жена, поискала да го поизмъчи, да не му се даде лесно. А сетне нарочно се оставила да бъде надхитрена. Ами! Не била тя толкова глупава, колкото я мислиш ти, мой бей!

Както и да е, падишахът като чул, че момъкът и трети път накарал щерка му да проговори и го е освободил вече от оная жестока клетва, много се зарадвал. Повикал дъщеря си и тя се съгласила да се омъжи за момъка. Сгодили младите и голям пир направили. Целият град си отдъхнал. И млади и стари, и богати и бедни се веселили от сърце и славели чуждоземеца, който спасил людете от падишаховата клетва и спечелил дъщеря му.

Подир някой и друг ден годеникът помолил тъста си:

— О, могъщи падишах! Моята страна се намира далеч-далеч. Там аз имам майка и баща, на които съм едничко чедо. Те ме чакат и тъжат за мене, че не знаят жив ли съм или умрял. Годежът направихме тук. А сега, моля те, разреши сватбата ни там да стане, та да се отпуснат сърцата на старите ми родители.

— Да бъде тъй, както ти искаш — съгласил се падишахът.

В скоро време събрали зестрата на хубавицата и я натоварили на триста камили. Бащата отделил триста души най-харни войници и триста най-красни робини, които да придружават и прислужват на младите през далечния път. След няколко месеца сватбеният керван пристигнал благополучно в родината на жениха. Най-напред носели в златна клетка мъдрия славей, който през цялото време се заливал от песни.

Щом султанът научил, че синът му се връща жив и здрав, и при това с най-хубавата мома на света, гърдите му се разширили, сърцето му се отпуснало. Извикал:

— Украсете престолния ми град с цветя и килими! Раздайте на бедните пари от хазната ми! Да бъде вредом веселба!

Устроили големи празненства и сватби. Четиридесет дни и четиридесет нощи траяли веселбите. От всички най-доволен бил невям славеят, че всичката тая работа излязла успешна само благодарение на неговия ум и хитрина. Той висял в златния кафез над главите на пируващите и чуруликал най-веселите си песни. На сватбената трапеза било отредено почетно място и на онази старица, чиито стомни немирният султански син бил счупил.

В скута ми паднаха четири румени ябълки: едната за момъка, втората за Сьойлемез-султан, третата за славея, а четвъртата за оная, която изслуша приказката до края.

Самонаказалите се злодеи
Българска народна приказка

В едно село се вдигнала тежка сватба — мъжела се хубавата щерка на най-богатия чорбаджия за един момък другоселец. Събрали се селяните да зяпат писаните каруци, накамарени с голяма прикя, и сватовете, закичени с варакосан чемшир, през рамо със скъпи дарове.

Като гледали всичкото това богатство, което отивало в друго село, трима селяни се сговорили да завардят сватбарите в планината и да заграбят зестрата на булката. Дорде сватбарите се черпили и веселили, те си отишли по къщите, въоръжили се с пушки и ятагани и по кози пътеки отишли на едно скришно сгодно място. За да не ги познаят, начернили си с въглен лицата и замязали на същи арапи. Седнали да чакат.

Подир някое време още отдалеч се зачуди гайди и тъпани, викове и песни — пристигнал сватбарският керван. Като дошли колите съвсем наблизо, тримата злочинци изскочили със страшни викове, почнали да стрелят и да размахват ятаганите. Сватбарите се подплашили, хукнали да се спасяват, а булката и прикята й изоставили на волята на разбойниците.

Тримата подкарали колите, откарали ги вдън гората. Спрели в един гъсталак да си починат, да опитат от сватбарското ядене и пиене. Като разровили из раклите и денковете, намерили китени губери и меки халища, вълнени платна и свилени ризи, нанизи с пендари и с безценни камъни, цяла торба с жълтици — всякакви тежки на цена неща, каквито богатите невести принасят в мъжовата си къща. Ала не намерили нищо за ядене. Тогава решили да хвърлят чоп кой да отиде в близкия град, та да донесе крана. Паднало се на най-младия.

Яхнал той един от сватбарските коне и препуснал към града. По пътя му текнало: „Я да затрия аз двамата ми ортаци, та да взема хубавата булка и богатата й зестра. Ще забягна в някоя далечна страна и там цял живот ще добрувам.“ С такава коварна мисъл в главата отишъл той в града, купил хляб и някакви гозби, а също и отрова. Поръсил гозбите с отрова и с леко сърце поел пътя назад.

А в това време другите двама разбойници се сговорили да убият другаря си, че да вземат всичкото богатство само те. Пък злощастната булка, като слушала тия страшни приказки и не знаела какво готвят и на нея тези злодеи, треперела като врабче перце във въртоп. Ето че се задал онзи, който отишъл в града. Кара си коня и си подсвирква. Двамата се приготвили и щом наближил — гръмнали — проснали го на място. Сетне доволни и весели седнали да ядат, без да си измият ръцете. Изяли всичкото отровено ядене. Не се минало много време, убийците се хванали за коремите. И паднал единият на една страна, другият — на друга. Умрели в страшни мъки.

А клетата булка, като видяла това злочинство, без малко да се побърка. Стояла така втрещена до някое време и гледала мъртвите разбойници. Накрай дошъл й умът в главата: сетила се, че мъртвият зло не прави. Подкарала сватбарските каруци към бащиния дом и си отишла невредима. Отървала се само с преживения страх. Пък злосторниците каквото търсили — намерили.

Най-голямото богатство
Турска народна приказка

Имало един беден момък. Где кого срещнел, все се оплаквал от сиромашията си. Един ден си седял на прага на колибата, въздишал и окайвал сам себе си:

— Ах, докога ще се мъча все така? Черен ми е вече светът! Дали да се обеся или да се удавя?

В това време четирма яки роби минали покрай него. Те носели на рамената си украсена със сърма и маргарит носилка, в която на меки възглавници се бил разположил един богаташ. Той бил вече толкова стар и недъгав, че можел да се движи само с носилка. Чул старецът въздишките и жалбите на момъка и заповядал на робите да спрат. Попитал:

— Защо въздишаш, защо тъжиш, млади момко?

— Ох, мой бей — отговорил запитаният, — как да не тъжа, как да не жаля, като съм сетен сиромах. Какво не бих дал да стана и аз богат като тебе. Ще си живея волно-охолно и ще възпявам щедростта на аллаха. А сега по цял ден се блъскам и трепя само за комат хляб и шепа маслини. Това живот ли е?

— Защо се окайваш? — отговорил старецът. — Ами че ти си много по-богат от мен.

— Как ще съм по-богат от тебе? — почудил се момъкът. — Виж, мой бей: кесията ми винаги е празна, нозете ми от умора се преплитат, ръцете ми нищо не държат, очите ми всякога гледат като на гладен вълк.

— Дай да ти отрежа уморените нозе и ще ти заплатя за тях хиляда жълтици — предложил старецът.

— Ха! — викнал момъкът. — Ако ще би да ми наброиш десет пъти по хиляда жълтици, пак не ти ги давам.

— Е, тогава продай ми празните си ръце и аз ще ти платя за тях толкова злато, колкото те тежат.

— Не, да ме затрупаш с пари, ръцете си не давам!

— Е, тогава продай ми барем гладните си очи. Ще ти ги купя за сто кесии жълтици и ще ти отстъпя моя сарай с градината.

— Що думаш, мой бей? Да ослепея ли? Не, очите си не давам за всичките съкровища, които пазиш в хазната си! — отговорил бедният момък.

— Ех, момко! — рекъл старецът. — Виждаш ли, че си много по-богат от мене? Ти си млад, як и здрав — от това по-голямо богатство няма на света. Пък аз съм стар и болен и всичките си съкровища да дам, не мога да си купя един ден младост и здраве. Не се оплаквай, не гневи аллаха, който е тъй щедър към теб!

Неграмотният поп
Българска народна приказка

Това било по онова време, когато гръцките владици се разпореждали из българската земя като в бащин имот — налагали данъци, каквито си искали, наказвали верующите, които не си плащали требите, назначавали за поп онзи, който им давал повече пари, без да гледат бива ли го или не го бива за такава служба. Та така и един мързеливец наброил на владиката кесия грошове и този го запопил, макар човекът да не знаел нито да чете, нито да пише. А за да не го разберат людете какво има под калимавката, владиката го изпратил да попува в далечно село, където никой не го познавал.

Пристигнал, значи, той там. На първия неделен ден всички селяни се събрали в черквата — искали да видят как новият поп ще служи литургията, да чуят какви мъдрости ще им каже. Пък той нали си бил безкнижен и не разбирал черковните работи, щурал се като слепен около олтара, размахвал кадилницата като прашка и си мърморел нещо неразбрано под носа. Накрай застанал и се провикнал:

— Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Ама пък дали не го знаете!

Богомолците отвърнали в един глас:

— Не, не го знаем!

— Е, по-добре да не го знаете. И без него досега сте преживели — рекъл попът и разпуснал черквата.

На другия неделен ден селяните се надумали, ако пак попът ги попита дали знаят за какво ще им говори, всички да рекат: „Знаем го!“

И наистина, след като претупал службата надве-натри, попът се провикнал:

— Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Дали пък не го знаете?

— Знаем, знаем! — отвърнали всички.

— Е, щом го знаете, няма защо и аз да ви го казвам — рекъл попът.

На третия неделен ден селяните се надумали, тоя път попът като ги попита, половината да казват, че го знаят, а другата половина — че не знаят. И тъй, като свършила службата, попът рекъл:

— Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Дали пък не го знаете?

Едните отвърнали:

— Знаем го! Знаем го!

А другите:

— Не, не го знаем!

— Е, щом е тъй, нека които го знаят, да го кажат на онези, които не го знаят!

Тъй рекъл попът и пак се измъкнал сух — не могли богомолците да чуят мъдрото му слово.

Като искал да прикрие своята неукост, новият поп винаги когато трябвало да опява някой умрял, изпъждал людете навън от храма, заключвал вратата и оставал сам с мъртвеца, уж да го опява. Подир някое време се подавал и казвал:

— Елате си вдигнете покойника, да го ровите! Аз го опях.

Пък за опелото не взимал пари, че у селяните рядко се намирали, ами искал по чувал фасул. И ги бил научил заедно с мъртвеца да донасят и фасула и да го оставят до носилото.

Днес тъй, утре тъй — селяните почнали да се чудят на тая нова попова наредба. Попитали го:

— Защо правиш тъй бе, отче-попе?

А той:

— Вие нямате обичай приживе да се изповядвате. Затова, когато някой от вас умре, аз трябва да го изповядам. Да му чуе Господ-бог греховете, та да знае какво място да му отреди — в рая или в геената. Всичко това трябва да стане насаме, защото изповедта е свято тайнство и тайно се върши. Пък след като го изповядам, аз си го опявам и се помолвам за греховете му. Тъй е наредено!

Ала селяните не останали доволни от този отговор. Загнездил се някакъв бръмбар в главите им, питат се:

— Бре, дали е харен този поп или не е?

Имало в село един хитрец-веселяк, който обичал да си прави шеги с людете. Веднъж рекъл на съседите си:

— Не му е чиста работата на нашето попче. Хайде да разберем защо тъй прави, дали нещо не дяволува? Аз ще се престоря на умрял, пък вие да ме отнесете в черквата, та да видя как той опява нашите мъртъвци, че сетне да ви разправя.

Съгласили се селяните. На другия ден положили шегобиеца на носилото, запалили му свещи, покрили го с покров и жените почнали да извиват и да нареждат като на умряло. Сетне го вдигнали, отнесли го в черквата и оставили до носилото чувала с фасула.

Попът, както и преди, изпъдил всички и заключил вратата. Взел сега кадилницата и почнал да обикаля около мъртвеца. Кадил и мърморел:

— Е, като си пукнал, що да ти сторя? Да не си умирал, че и на мен да не отваряш работа!

А от време на време попоглеждал изкриво чувала. Не се стърпял, подритнал го и рекъл:

— Ами! Мене ще лъжат! Не ми се вижда де е пълен. Да има, да има най-много две крини…

И все такива ги приказвал.

Уж-мъртвецът слушал, слушал, па го напушило на смях. Привдигнал се и извикал:

— Бре, попище! Тъй ли се опяват мъртъвци?

Попът като видял, че покойникът се готви да стане, спуснал се да го натиска на носилото и му рекъл:

— Лежи си мирно и кротко, както подобава на умрял! Ти какво овампири ли се?

Попът натиска селянина, селянинът се брани, иска да се изправи. Сборичкали се, почнали здравата да се бият. Ама попът излязъл по-як, че нали повече и по-хубаво яде надвил на шегобиеца, удушил го, та сега този наистина умрял.

Попът нагласил пак мъртвеца в носилото, оправил му дрехите, както си били, изтърсил си расото, изтрил си потта от лицето и отворил вратата:

— Благочестиви християни! — викнал той на чакащите отвън. — Още веднъж да не сте ми донесли недоумрял да опявам, ами да чакате хубаво да умре, че тогава. Защото този, който днес ми донесохте, не беше доумрял. И като стана от носилото, та като ме сграбчи, че ха-бре, де-бре, без малко да ме удуши. Много се измъчих с тоя ваш мъртвец, дорде го накарам съвсем да умре, както е редно при опело. Ако не бях го уморил, той щеше да вампиряса, да излезе из гроба и да тръгне да ви плаши и пакости. Пък друг път може да се случи някой недоумрял да е по-як от мене, та да ме отнесе със себе си на оня свят.

Надзърнали селяните в носилото и се уловили за главите — шегобиецът бил наистина умрял.

— Ха, сега я вапцахме! — извикали.

И вдигнали се тогава всички та със сопи и вили прогонили попа, защото го разбрали колко пари струва.

Оттогава селото останало без поп и народът си живеел както всички божи твари. Пък когато трябвало да се венчава, кръщава или опява, викали поп от някое съседно село.

Попът-дявол
Българска народна приказка

Чуйте как ще пострада, който на людско посяга!

Умряла жената на един бедняк. Отишъл той при попа, помолил го да опее покойницата. А попът като знаел, че човекът няма пари да му плати, не рачил да иде. И тъй го молил сиромахът, и инак — попът отказвал.

Постояла мъртвата три-четири дни дома, почнала да се подува. Що да стори вдовецът? Откарал я с талигата на гробищата неопята, почнал да й копае гроба. Като ударил няколко пъти с търнокопа, подало се едно гърне. Вдигнал човекът похлупака — то пълно със стари златни пари.

Взел той една жълтица, изтичал при попа:

— Ето, дядо попе, една златна пара! Ела да опееш покойната ми жена!

Погледнал попът старовремската жълтица, почудил се и попитал:

— Откъде имаш тоя перпер, байно?

— В гроба на жена ми намерих цяло гърне с такива гари — разправил сиромахът.

— Тъй ли? Тогава ще дойда да я опея.

Отишъл на гроба, опял умрялата на бърза ръка. А като видял гърнето с жълтиците, гърлото му пресъхнало. Намислил да си присвои имането: „Защо му е на този бедняк такова богатство? Той няма ум за толкова пари. Ще правя, ще струвам, да дойде гърнето дома.“ — тъй си рекъл на себе си, пък на човека казал:

— Не ми се вижда дип чиста тая работа. Дяволски пари са туй. Виждаш ли, връз тях няма нито образ на благочестив цар, нито светия кръст, ами някакъв рогат дявол с тризъба вила в ръка — Велзевула, анатема му! Той си е помислил, че ще заровиш умрялата неопята — харизваш му я, значи. Затова е рекъл да ти се отплати.

— Абе, дяволски или царски, все струват нещо, щом и ти, дядо попе, за една от тях се съгласи да опееш жена ми — отвърнал мъжът и нарамил гърнето, понечил да си тръгне.

— Стой, байно! — викнал попът по него. — Дявол се не мами току-тъй. Сега, щом видя, че ние погребахме умрялата по християнски и че му я отнехме от ноктите, той ще дойде непременно при тебе да си иска парите. Щеш не щеш, трябва да му ги върнеш, инак всякакви напасти ще ти се стоварят на главата.

Вдовецът се постреснал, ала отвърнал:

— Какви по-големи напасти ще ми дойдат от тия, гдето са ми пратени от бога? — и отнесъл гърнето дома си.

Попът отишъл, та заклал един стар пръч; съблякъл му кожата заедно с рогата и я навлякъл на себе си. Сетне си почернил образа със сажди и замязал вече на същински дявол. Тъй преобразен, отишъл посред нощ в най-невярна доба да хлопа на прозорчето на сиромаха. Надзърнал човекът — страх го побило, като видял да наднича такова черно рогато плашило. Почнал да се кръсти и да шепне „Отче наш“. А попът се провикнал отвън със страховит глас:

— Хей, проклети сине Адамов! Ти ме измами. Уж щеше да ми дадеш жена си неопята, та да я тикна в моята геена огнена, пък ти, като ми взе парите, извика попа да й чете. Скоро да си ми върнеш гърнето с парите!

На сиромаха от страх умът му се размътил. Тозчас подал гърнето през прозореца. Попът го грабнал и се изгубил в мрачината. А човекът цяла нощ не мигнал, само се кръстел и шепнел молитви.

Измамникът се върнал в къщи възрадван. Събудил попадията да й покаже какво имане е донесъл. Радвали се двамата на людското богатство, пресявали през пръсти жълтиците, не можели да им се нагледат. Сетне попът рекъл на попадията:

— Помогни ми сега да съблека кожата!

Понечила тя да я смъкне — не може. Рогатата кожа се рила залепила яко за попа. Опъвали двамата, опъвали и плакали цяла нощ — напусто. Накрай попадията се уплашила — помислила си, че тая работа не ще да е чиста. Почнала да оглежда попа, дали наистина е мъжът й или пък дяволът е дошъл да я изкушава! И колкото повече го гледала, толкова по-голям страх я стягал, защото той се бил така преправил, че и самата му жена не можела вече да го познае. Едва изчакала да се развидели и изтичала при съседите:

— Елате да видите какъв страшен дявол се е вмъкнал у дома, пък се вери, че бил отчето, мъжът ми!

Изтичали съседите. Гледат — не поп, а Велзевул. Тозчас се разчуло из цялото село. Отишъл и онзи сиромах. Той веднага познал дявола и рекъл:

— Същият тоя нечестивец идва нощес дома, та ми взе гърнето със старовремските пари, които намерих в гроба на жена ми.

И разправил всичко, както си било.

Селяните натиснали попадията да върне на човека намереното имане, та дано се разтури тая черна дяволщина. Попадията побързала да даде гърнето, ала си скрила една шепа жълтици за себе си. Затова види се и кожата не искала да се отлепи от тялото на попа.

Седнали сега всички да мислят какво да правят — дали да изгорят дявола, че да се отърве светът от тая напаст! Ама лукавият плаши ли се от огън? Не! Затова решили да го предадат в ръцете на сиромаха — да го прави той, каквото си ще, че нали заради него дяволът беше дошъл в село. А човекът го вързал с яки синджири и тръгнал да го води от град на град, от село на село, да гледат людете дявол по пладне.

Той и до ден-днешен го развежда, та може и вие да сте го видели.

Еро и султанът
Херцеговинска народна приказка

Кривата круша на Еро родила за чудо и приказ жълти, сякаш от чисто злато, сочни и едри круши. Мисли си Еро:

— Такива круши не са за раята да ги яде. Я да ги отнеса на султана. Казват, че бил много щедър и за такава почит се отплащал по султански.

Напълнил една кошница най-отбрани круши и отишъл в двореца. А там — пълно с народ. Всеки се облякъл най-хубаво, чака си реда да се яви пред светлите очи на падишаха. Еро се позасрамил, защото неговите дрехи били доста кърпени, и се свил в един ъгъл, където имало хора по-скромно облечени. А пък тия около него били прочути разбойници; еничарите ги били изловили и докарали пред справедливия съд на султана. Като се явил повелителят, чакащите се раздвижили, заблъскали — всеки искал да излезе на по-лично място, да види султана и той да го види. И в тая блъсканица един от разбойниците тихичко се измъкнал, без пазачите да го забележат. Султанът изслушвал милостиво всеки просител и си казвал думата. Когато дошъл редът на разбойниците, еничарите ги заблъскали и повлекли и Еро заедно е тях, на мястото на избягалия. Султанът изслушал в какво се обвиняват разбойниците и присъдил:

— Всички хвърлете в тъмница — да гният и да им дойде умът в главата, та други да не смеят да грабят и злосторничат! — рекъл и веднага си отишъл, че го бил присвил коремът.

Еничарите навързали разбойниците, а с тях и Еро. Започнал той да се обяснява и оправдава:

— В грешка сте, люде. Аз не съм разбойник. Дойдох с армаган при падишаха. Вижте на̀ — тези круши аз за него съм донесъл.

Ала никой не искал да го слуша. Отвели Еро и го хвърлили в тъмницата при лошите хора.

Минала цяла година. По време на байрама султанът решил да отиде в тъмницата; искал затворниците да види и разпита кой за какво лежи и ако се намери някой разкаял се, поправил се, да го помилва за слава на аллаха и за своя възхвала. Дошъл ред и до Еро. Султанът го пита:

— Ами ти, Еро, какви грехове изплащаш тука?

Коленичил Еро пред нозете на падишаха, заудрял си челото о плочите на пода:

— О, великодушни и справедливи повелителю на правоверните! Нямам никаква вина аз. По една грешка цяла година вече се топя в тая тъмна тъмница. Миналата есен моята круша роди плод за чест и слава — такъв, гдето и ти не си виждал: златни круши, сочни и едри като детска главичка. И реших аз, че само ти си достоен да ги изядеш. Донесох ти в двореца цяла кошница и докато чаках да дойдеш, застанах до едни, а те били разбойници. В бъркотията един от тях избяга без никой да го усети и ето на̀ — еничарите поведоха мен на негово място. Смили се над мене, о всесилни повелителю, заклевам те в драгоценното ти здраве!

На султанът му дожаляло за клетника, а и видял, че очите му са бистри, лицето честно.

„Не ми прилича да е разбойник. Може пък и грешка да е станала. Случват се такива работи по божия свят!“ — помислил си султанът и заповядал на своя везир:

— Отведи Еро в двореца! Нека си избере от хазната каквото иска за обезщетение, че цяла година се е мъчил.

Завел везирът Еро в двореца, в една стая пълна със сандъци и разни други неща. Рекъл му:

— Ето тук са струпани богатствата на падишаха аллах да продължи дните му! Избирай каквото си искаш и колкото, си искаш!

Еро затършувал из хазната. От някакъв скрин извадил дебела книга и я взел под мишница; нарамил една ръждива брадва, що била захвърлена зад вратата, а от многото пари отброил само десет гроша.

Всичко това се видяло на везира много чудно и намирисвало на нещо не добро. Повел той Еро при султана и му казал, че Еро бил взел от хазната само десет гроша, една ръждива брадва и Корана. Султанът също се почудил и пита Еро:

— Ей, човече божи, аз те оставих да се възнаградиш богато и да ме славословиш, дордето си жив, пък ти си взел толкова малко.

— Велики падишах, аллах да те благослови и дари с всички земни радости! Аз взех само това, що ми трябваше: десет гроша, за да си купя цървули. Защото ме е срам да се върна на село бос, след като цяла година съм ял хляба на султана. Какво ще рекат тогава моите съселяни за тебе — безкрайно щедрия и великодушния?

— А защо ти беше брадвата?

— Щом се върна, да отсека проклетата круша, заради която цяла година слънце не видях.

— Добре! Ами Коранът?

— Ще се закълна върху свещените му страници, че от тъй нататък никога няма да нося подарък на султана.

Засмял се султанът. Наредил на везира да даде на Еро три кесии с жълтици и рекъл:

— Щом такива хубави круши си отглеждал, назначавам те за главен градинар на моята градина. Само внимавай: не искам да ме лъжеш и крадеш, защото ако те уловя, ще отговаряш с главата си.

Станал Еро главен градинар — началник на всички ратаи, що работели в султанската градина. А пък те били едни дембели и тунеядци — каквито няма втори по света. Еро си гледал добре работата, гонел и наказвал мързеливците, затова ратаите дип много не го обичали. Сговорили се те един ден и го наклеветили пред султана, че уж крадял от градината смокини и тайно ги продавал на пазара. Султанът повикал Еро и му рекъл:

— Е, Еро, повярвах ти аз, ама ти ме измами. Види се, че в тъмницата си се научил от лошите хора на лоши работи. Ти си ме крадял, значи заслужаваш смърт, както се бяхме условили. На себе си се сърди! Ама понеже преди работеше добре, ще ти направя и тая милост: избери си сам от каква смърт искаш да умреш!

Еро не се и опитал да се оправдава. Как ще се оправиш пред всесилния султан, който се мисли винаги за безпогрешен? Запитал само:

— А ще удържиш ли думата си, о справедливи падишах?

— Думата си е дума! Кълна се в брадата на пророка, че ще те накарам да умреш от такава смърт, каквато си избереш — отвърнал султанът.

— Тогава, велики и непобедими крепителю на правата вяра, знай, че аз искам да умра от старост, тъй както си умря и покойният ми баща.

Султанът се разсмял и опростил наклеветения, оставил го пак да управлява градината. А подир някое време Еро издебнал сгодно време и му разправил всичко, както си е било. Султанът разпитал, разучил и като се уверил в правотата на верния си слуга, наградил го щедро, а коварните ратаи наказал.

Щедрият лъв
Албанска народна приказка

Чуй какво разправят старците!

Имало някога един беден каменар. Всеки ден той отивал с катъра си на едно място, където бил намерил камара камъни, добри за градеж. Там одялвал няколко камъка, натоварвал ги на катъра и ги продавал в града на зидарите. Ама от такава търговия каква ли прокопсия — едва можел да изхрани жената и невръстния си син.

Подир време, като се привършили камъните на онова място, тръгнал да дири другаде по-надалечко. Тук-там, тук-там, навлязъл в един гъсталак и що да види: на няколко крачки отпреде му лежи връз една плоча и се припича на слънце голям лъв. От страх сиромахът се схванал — ни напред, ни назад. Царят на животните, щом го усетил, понадигнал се, изгледал го — разбрал, че човекът не само не смята да го напада, ами много се бои от него, и пак си легнал. Пък каменарят, като видял, че лъвът е такъв хрисим, събрал храброст в сърцето си и направил две-три крачки напред. Лъвът пак се поизправил, поогледал нечакания гостенин и отново се изтегнал.

Човекът си помислил: „Ако искаше да ме изяде, досега да не съм вече жив. Я да го почеша, да го благоразположа, та друг път, ако пак се срещнем, да ме познае и да не ме закача.“ И протегнал разтреперана ръка, почесал животното по гърба.

Лъвът примижал от задоволство, сетне се прозял и из голямата му уста изпаднала една жълтица. Грабнал я каменарят, поклонил се трижди на щедрия си благодетел и радостен си тръгнал за дома.

Като го видяла да си идва без товар, пък така развеселен, жена му си помислила, че без време се е напил и вече отворила уста да му се кара. Ала той я преварил и й показал жълтицата:

— Виж, жено, какво ми подари моят приятел лъвът, с който се срещнахме горе в планината. Да рече да ми даде още няколко, ще има доволно и за хляб, и за дрехи. Защото за такава голяма жълтица сарафинът ще ни даде хиляда пиастри.

На другия ден каменарят отишъл на същото място. Лъвът пак лежал връз плочата на припек. Каменарят го почесал и той му подарил още една жълтица. Това продължило няколко дни. Жената посъветвала мъжа си:

— Знаеш ли какво да направиш? Огради с железен стобор мястото, където лъвът си почива, та никой да не влиза там, да не ти става ортак. Ама остави една портичка за влизане-излизане. И всеки ден, като отиваш, носи му по четири оки месо и три оки мляко за благодарност.

Човекът послушал жена си. Заградил с железен стобор мястото и всеки ден носел на своя приятел месо и мляко. И всеки път получавал от него по една голяма жълтица. Така че подир две-три години сиромахът се простил с немотията, построил си хубава къща, заживял човешки. Детето му тръгнало на училище и всее богаташки деца се събирало.

Пък съседите, като видели, че този бедняк толкова се е замогнал, се чудели и си шушукали:

— Какво може да спечели нашият съсед от каменарския си занаят, та да вдигне такава къща и да заживее в охолство? Не, сигурно е изкопал някое имане!

От уста на ухо тайната на каменаря все пак се разнесла из града — дали жена му е имала дълъг език или пък той като си е пийнал някога, се е разбъбрал? Как иначе? И ето един ден, когато синът му си играел с другарчетата, те почнали да се подбиват с него:

— Махай се оттука, бе глупчо! Не искаме да играем вече с тебе, защото баща ти слугува на един лъв, който му плаща.

— Не е вярно! — опънало се момчето. — Баща ми никому не слугува, защото е богат.

— Ти нищо не знаеш. Баща ти крие от тебе, защото си глупав и плашлив.

И му наказали още сума такива работи.

Налютило се момчето от тия думи, а още повече от това, че родителите му крият от него откъде им е богатството. Отишло при майка си:

— Мамо — рекло, — другарчетата ми казват, че преди ние сме били много сиромаси, защото баща ми бил прост каменар. А сега виждам, че сме богати, живеем в хубава къща и слуги ни шетат. Откъде е дошло това богатство? Разправят, че тате е станал слуга на някакъв лъв, който му плащал, за да му носи ядене и пиене. Вярно ли е? Защо криете от мен? Мигар не съм ви син и не съм вече голям?

— Вярно е, сине! — отговорила майката. — Баща ти се е сприятелил с един лъв и всеки ден му носи храна, за което получава от него по една голяма жълтица. Че какво лошо има в това?

— Искам да ида да видя тоя наш благодетел, чорбаджията на баща ми.

— Не бива, синко. Той не те познава и може да ти стори нещо лошо.

— Ха! — отвърнало дръзкото хлапе. — Аз ще се въоръжа. Само да посмее да ме нападне, ще го убия.

Майката почнала да плаче и да кълне другарчетата на сина си, загдето са го подкокоросали. Защото се страхувала, че щом лъвът съгледа момчето, ще се хвърли върху му и ще го разкъса начаса. Отишла тя и разправила всичко на бащата. Той рекъл на сина си:

— Какво ти е хрумнало да вървиш при лъва? Не мислиш ли, че щом го наближиш, ще се хвърли и ще те направи на малки мръвки?

— Както на тебе зло не е сторил, на мен пък още по-малко. Защото аз съм силен и сърцат. Ще се справя с него. Само да посмее да си покаже ноктите и зъбите! — не отстъпвало момчето. — Аз не съм такъв страхливец, за какъвто ме смятате. И не бери грижа, тоя звяр лесно не ще ме победи.

Запрепирали се баща и син, скарали се яката. Момчето заплашило родителите си, че ще ги убие, ако не му дадат ключа от портата на ограденото място. Ще не ще, бащата дал ключа, пратил и един слуга за придружвач.

Момчето се метнало на бащиния си кон и слугата го завел при стобора. Той останал вън да държи коня, а то отключило и влязло вътре. Щом скръцнала портата, лъвът се понадигнал, ала като видял малкото дете, си легнал пак спокойно. Синът без страх се приближил. Лъвът отворил уста да му даде една жълтица армаган, пък момчето помислило, че се готви да го нападне, измъкнало бърже сабята и замахнало, та отсекло опашката на лъва. Скочил царят на животните и за миг разкъсал неразумния хлапак.

Слугата почакал, почакал, ала не дочакал господарския син, че той бил вече мъртъв. Като му омръзнало да стои така, качил се на едно близко дърво и видял онова, що било останало от момчето. А пък лъвът си ближел отрязаната опашка. Разбрал слугата какво се е случило, уплашил се, метнал се на коня и препуснал назад. Щом си пристигнал, майката се развикала:

— Къде е синът ми? Защо го остави там и се връщаш сам?

— Лъвът го разкъса, защото синът ти искаше да се бие с него и му отряза опашката със сабята си — разправил слугата.

Като чула тия страшни думи, майката се тръшнала, заплакала и занареждала. Бащата изтичал. И той се завайкал и заохкал, като разбрал какво е станало. Ала със сълзи и вайкания кого ли са върнали от оня свят?

Отишъл бащата на мястото, събрал онова, що било останало от момчето и там го погребал. А отгоре издигнал каменен гроб.

Минали се две черни седмици. Бащата натоварил месо и мляко и пак отишъл при лъва. „Станалото — станало, назад се не връща. Ами аз пък защо да си губя златната надница?“ — казал си той на ума. Дал на звяра яденето и пиенето и протегнал ръка за жълтицата. Ала лъвът нищо не му пуснал — яд го било на човека, защото мислел, че той е подсторил момчето да дойде да го напада.

На другия ден някогашният каменар пак отишъл и почнал да плаче и да се моли:

— Заклевам те в старата ни дружба, дай ми както преди жълтица, защото парите вече ми се свършиха и така осиромашах, че не мога да купя за дома и къшей хляб! Вярно е, че ти уби сина ми, ама аз не ти се сърдя. Било, каквото било — да го покрием с пепел. Аз пак всеки ден ще ти нося месо и мляко, пък ти ми давай по една жълтица.

Лъвът му отвърнал:

— Наистина ти ще ми носиш ядене и пиене и аз ще ти давам жълтица. Ала между нас вече не ще има нявгашната дружба. Защото ти, когато идваш тук, щом погледнеш гроба на сина си, сърцето ти ще се налива с омраза към мене. Пък аз, колчем погледна отрязаната си опашка, кръвта ми нахлува в главата.

Човекът почнал да се вери и кълне, че всичко ще забрави. Царят на животните имал щедро сърце и най-после махнал с отрязаната си опашка:

— Нейсе! Ако продължаваш да ми носиш храна, ще ти давам по една жълтица. Само гледай да не ми се мяркаш често пред очите, че може да ме намериш в несгоден час!

Допълнителна информация

$id = 6541

$source = Моята библиотека

Допълнителна обработка на корицата: gogo_mir, 2012 г.

 

Издание:

Султанка-мълчанка

Приказки на балканските народи

Преразказани от Ангел Каралийчев и Николай П. Тодоров

Второ издание

 

Художник: Стоимен Стоилов

Литературен редактор: Иван Иванов

Рецензент: Любомир Георгиев

Редактор: Илиана Монова

Художествен редактор: Буян Филчев

Технически редактор: Здравко Божанов

Коректор: Димитрина Еленова

 

Издателство „Български художник“, ул. „Асен Златаров“ 1, София

ДП „Д. Благоев“, София