Съветска фантастика
Антология

Огнян Сапарев
Фантастика и хуманизъм

Фантастичното е амбивалентно — то крие не само мечти и надежди, но и тревоги и опасения.

Вълшебните приказки са израз на вековните мечти на човечеството за победа над всемогъщите природни стихии, над собствената човешка слабост и тленност, за по-справедливо общество (хвърчащо килимче, жива вода, златен век и пр.). Тези приказни мечти намират своето естествено продължение във „футурологичните“ мечти на научната фантастика. Механизмът на мечтата е същият, само че на една качествено нова степен: футурологично мислене, базирано върху съвременния научен опит, и евристична методика.

Страхът не е неизбежно условие за съществуването на фантастичното (както пресилено твърдят някои автори), но е един от неговите характерни флуиди. Често пъти именно той придава специфично очарование. В края на краищата и фантастичната литература (като всяка литература) изобразява с присъщите си средства борбата между Доброто и Злото.

Фантастичното има своята слънчева, прекрасна страна, населена с добри феи и духове, умни машини и човеколюбиви открития, добри, красиви хора и хармонични обществени отношения. Това е страната Утопия.

Но фантастичното има и мрачно-зловеща страна, пъкаща от вампири и злобни магьосници, „дяволски изобретения“ и „безумни учени“, където човешките открития и обществото се обръщат срещу човешкото си предназначение. Докато старата фантастика „плаши“ с фантомите на отвъдното и тайнственото, витаещо около нас, научната фантастика „плаши“ с фантомите на бъдещето, които се зачеват днес; плаши с потенциалния ужас на познатото и съществуващо, който може да стане реалност, по-страшна от всяка фантасмагория. Тази страна е Антиутопия.

Това са двете основни сфери (линии) на фантастичното от древните легенди до космическите полети. В тях можем да обособим социална и технологическа (научно-техническа) утопия и антиутопия. Естествено, тези два проблемно-тематични аспекта на утопията/антиутопията са органично свързани. Все пак не е трудно да забележим и относителната им диференциация. От появилите се почти едновременно в началото на XVII век утопии — „Градът на слънцето“ на Т. Кампанела е по-скоро социална, докато „Новата Атлантида“ на Ф. Бейкън е технологическа. Творчеството на Жул Верн подтиква към технологически утопии (доста популярни в Русия в края на XIX и началото на XX век). Впрочем според някои изследователи количеството на утопичните произведения само в европейската литература е над 4000…

Хипотетичният образ на бъдещето, прогнозиран съобразно тенденциите, действуващи в актуалната действителност, е по-скоро един модел на неизвестното, който поради антропоцентричния принцип на нашето въображение се развива по аналогия или контраст с познато-човешкото. Това неизвестно би могло да стане реалност, ако… В това ако… — което изхожда от позитивните и негативните тенденции на епохата — е моралистичният патос на научната фантастика, която служи честно на настоящето, изобразявайки… „бъдещето“.

Научната фантастика е подчертано мирогледен жанр: хипотетичният модел на неизвестното неизбежно изразява светоотношението на автора, неговото философско-социологическо и културно-антропологическо разбиране за света, обществото, прогреса. Затова в съвременната научна фантастика определено се оформят две успоредни линии: от една страна, демонизация на бъдещето, песимистичен израз на тревогата пред социалните противоречия и двузначност на прогреса. От друга — оптимистичното акцентуване върху съзидателните хуманни и социални сили, вярата в щастливото бъдеще на човечеството.

„За човека, свикнал да гледа на нещата от американска гледна точка, оптимистичното виждане на съвременното общество е неприемливо — казва големият фантаст А. Азимов. — Аз използувам фантастиката за критика на обществото. По същия начин, общо взето, постъпват и останалите американски фантасти…“

„За мен социално-икономическите проблеми на бъдещите десетилетия, столетия, даже хилядолетия са неотделими от психологическите проблеми. Защо? Светът е разкъсван от огромно количество големи и малки противоречия, решението на които не е по силите на човек, некомунистически възпитан. Комунистическото възпитание далеч не е социална надстройка, както мислехме по-рано. Това е производителната сила на обществото — казва големият фантаст Иван Ефремов, който никога не е бил наивен оптимист. — Бъдете готови за изпитанията. Нека ви се удаде да влезете във Великия Пръстен на Бъдещето“ — обръща се той към внуците…

Затова няма да ни учуди повишеният интерес на съветската научна фантастика към възможностите на утопията. В лицето на „Мъглявината Андромеда“ на И. Ефремов, която мащабно рисува бъдещото комунистическо общество, нелишено от сложни морално-философски проблеми, тя бележи един значителен връх, Съветската фантастика се обръща често и към антиутопията, но не за да плаши и демобилизира читателя с неизбежните ужаси на бъдещето, а да предупреди за неговите опасности (които се раждат днес) и да мобилизира за борба с тях. Характерна сюжетна конструкция, художествена материализация на активния хуманизъм на съветската фантастика е често използуваната среща-сблъскване на утопичното и антиутопичното. Още Маяковски в „Дървеница“ пренесе еснафа-непман в бъдещето, за да разкрие по-остро неговата пошлост, а А. Толстой в „Аелита“ „изнесе“ пролетарската революция в деспотично-технократичното общество на Марс. В известния роман-антиутопия на И. Ефремов „Часът на бика“ космонавти на бъдещото обединено комунистическо общество се сблъскват с инферналния свят на планетата Торманс. Постоянен сюжетно-тематичен похват на братя Стругацки е борбата на утопичен тип герой (герой — активен борец, а не пасивна жертва) с антиутопично (абсурдно-феодално-фашистко) общество: „Трудно е да бъдеш бог“, „Обитаемият остров“, „Опит за бягство“, „Охлюв на склона“ и др. В една от последните си творби, „Човекът от преизподнята“, те разменят местата на двата елемента: пренасят професионален войник-убиец от милитаристична цивилизация в светлия свят на бъдещото земно общество. В тези произведения има морален патос, но не морализаторство, трудна борба, а не „бог с машина“. Те дискутират дилемите и антиномиите на моралната отговорност и ангажираност, трудността да бъдеш човек…

Съветският съюз е една от водещите страни в съвременната фантастика (заедно със САЩ и Англия — две трети от цялата световна продукция). Ако за милиони хора по света действителната научна фантастика започна с историческия полет на Гагарин през 1961 г., традициите на руската литературна фантастика са много по-стари. Още в средата на 18-ти век в Русия се появяват оригинални утопични произведения, материализация на оптимистични социални мечти („Пътешествие в Офирското царство“ на княз М. Щербатов). През XIX век се появява романът на В. Одоевски „4348 година“ — останал недовършен, написана е само научно-техническата му част. Елементи на научна фантастика има в известния четвърти сън на Вера Павловна в „Какво да се прави“ на Чернишевски… В края на XIX и началото на XX век в Русия се появяват множество книги в духа на техническия оптимизъм на Жул Верн (В. Чиколев — „Електрически разказ“, 1895; А. Родних — „Самоходен път“, 1902 и др.). По това време започват да се появяват и космическите визии на К. Циолковски — технически утопии, пронизани от идеята за космическото предназначение и бъдеще на човечеството („На луната“, 1893; „Извън земята“, 1918, и др.). Появяват се и значителни социално-технически утопии като „Червена звезда“ на А. Богданов (1908), която не само внася поразителни научни предложения, но се стреми да покаже влиянието на научно-техническото развитие върху културата и психологията. Научнофантастични разкази пише и известният поет В. Брюсов (сб. „Земна ос“, 1907).

Истинското раждане на руската фантастика съвпада с революцията, която — преобръщайки социалните пластове — учи на социална диалектика и историко-материалистическо мислене. От 1923 до 1930 са издадени над 100 преводни научнофантастични произведения и почти толкова оригинални. Сред тях се отделят постиженията на А. Толстой („Аелита“, „Хиперболоидът на инженер Гарин“ и др.) и А. Беляев — фантаст-романтик, първия професионален фантаст, наречен „съветския Жул Верн“. И до днес редица произведения на неговото обемисто творчество (събрано през 1963–1964 г. в 8 тома) се радват на масов успех — особено сред младежката читателска аудитория. Достатъчно е да споменем „Човекът-амфибия“.

Съветската фантастика на първите петилетки е връстница на литературно-издателското движение, започнато от X. Хернсбах в САЩ (през 1926 г. започва да издава известното списание „Amazing stories“, което става център на американската научна фантастика); през 1925–1926 г. в СССР започват да излизат журнали и алманаси като „Борба на световете“, „Всемирен следотърсач“, „Знание-сила“. В тези години съветската фантастика почти догонва американската в количествено отношение и я превишава в качествено. Разбира се, в нея също има космически опери в духа на Е. Бъроуз, доста популярен по това време в Русия.

Следващият голям разцвет на съветската фантастика съвпада с разведряването на културно-политическия живот и преодоляването на култа към личността: преломен момент в развитието не само на автора си, но и на цялата съветска фантастика е появата на „Мъглявината Андромеда“ през 1957 г. (оттогава до преди няколко години в СССР бяха излезли повече от 1000 научнофантастични произведения). По отношение на преводната литература съветското книгоиздаване несъмнено е начело — при това се превеждат най-ценните и прогресивни произведения. На българските любители на научната фантастика са достатъчно известни имената на И. Ефремов и А. Казанцев, на братя Стругацки, на И. Варшавски и К. Буличов; все повече се налагат и имената на О. Ларионова и В. Шефнер, С. Гансовски и Д. Биленкин, А. Днепров и В. Колупаев, Г. Гор и В. Савченко… Трудно е да се обобщи разнообразната картина на съвременната съветска фантастика: представа за това разнообразие дава и тази антология, която съзнателно не е подчинена на един принцип. В нея има всичко: лирични импресии и сатира, наукообразност и откровена условност, срещи с други цивилизации и… със собствения си гроб (примка във времето)… Не е възможно да се направи достатъчно задоволително представяне на многобройните съветски фантасти в един малък том; и ако нещо безусловно обединява пъстрата мозайка на антологията, то е стремежът на съставителите да правят сборник не от невероятни хрумвания, а от произведения с литературни качества. Сред произведенията определено се отделят повестта на братя Стругацки и разказите на И. Варшавски, К. Буличов, Д. Биленкин — но те се отделят и сред съвременната съветска фантастика: челното, водещо място на братя Стругацки в нея едва ли подлежи на съмнение.

Съветската научна фантастика е литература на смелото прогнозиране и активния хуманизъм, която страстно воюва за човешкото бъдеще на човечеството: експериментирайки бъдещето още днес, тя ни приобщава към перспективите на комунизма.

Хенрих Алтов
Богатирската симфония

Над езерото светеха звезди. Старецът дълго гледа небето, после каза на младежа:

— Тук, в планините, звездите правят странно впечатление. Като лампи в празна зала. Хората са си отишли, а те светят… старателно и безполезно.

Събеседникът му бе твърде млад, за да усети зад тези думи душевното състояние. Той отговори:

— Ако се съди по звездите, времето ще бъде ясно. Значи, ще видим йонолета. — И загрижено поглеждайки към небето, добави:

— Тук времето се променя всеки час.

Настъпи мълчание.

Старецът мислеше, че всичко, създадено от човека, носи отпечатъка на човешката съдба. Градове, машини, книги се раждат и стареят — понякога бързо, понякога по-бавно, — познават славата и забравата. „Не, не всичко остарява — мислено възрази той на себе си. — Идеите, които водят хората напред, изкуството… да, разбира се, изкуството, музиката…“ Подчинявайки се на някаква своя логика, мислите му се обърнаха към музиката. Спомни си „Богатирската симфония“ на Бородин — тя звучеше тук преди четиридесет години.

Тогава той беше млад. И ракетодрумът — сега забравен почти от всички — също беше млад. В планините на Кавказ, на превала Буздаг, хората изсякоха в скалата гигантска чаша, напълниха я с вода и построиха леки здания, кацнали по стръмните планински склонове. Оттук тръгваха към звездите йонните ракети, управлявани от автомати. Те се връщаха след много години пак тук, на ракетодрума Буздаг. Впрочем не всички се връщаха. От седемдесет и две ракети се върнаха петдесет и четири. Петдесет и петата — нея пуснаха първа — трябваше да кацне на ракетодрума тази вечер. Тя бе извършила далечен рейс към звездата Ван-Маанен и сега, след четиридесет години, се връщаше на Земята.

Младежът (той вървеше редом със стареца, редом — и малко по-назад) познаваше тези времена от старата кинохроника. Той се бе родил тогава, когато за ракетодрума Буздаг бяха почнали вече да забравят. Ракетите с йонни двигатели бързо остаряха, смениха ги термоядрените кораби. Мощни, обладаващи колосална енергия, те леко преодоляваха атмосферното съпротивление. Не се нуждаеха от високопланински ракетодруми и стартовата площадка в Кавказ опустя. Тук рядко се появяваха хора — само за да посрещнат ракетите. Отначало всяко завръщане беше събитие. После те се превърнаха само в история. Новите средства за изследване — термоядрени ракети, дифракционни телескопи, гравитационни анализатори — донасяха много повече информация за Космоса, отколкото йонолетите, безнадеждно остарели и тромави в очите на хората от двадесет и първия век.

Младежът беше изпратен да посрещне петдесет и петия йонолет. На ракетодрума Буздаг три години не бе стъпвал човек. Младежът приведе в изправност оборудването, провери приборите и цяла седмица скуча. През деня ходеше из планините, вечер четеше книги. Четенето го забавляваше. Той беше свикнал с микрофилмите и тежките обемисти томове му изглеждаха като нещо много древно. Това бе отминалият век — романтичният, героичен, жесток и трогателно наивен двадесети век. И когато веднъж привечер долетя старецът, младежът не се изненада. Той също беше част от XX век. Беше строил първите йонолети, беше създал гравитационния анализ, неговото име носеха един океан на Венера и планински връх на Меркурий. Още от училищната скамейка младежът знаеше живота на стареца. Или поне смяташе, че го познава, защото младата му памет здраво пазеше заучените дати и факти. Той помнеше в коя година се е родил старецът, можеше да изброи полетите и откритията му, познаваше всичките му съчинения — от класическата „Теория на гравитацията“ до най-новите изследвания на звездната динамика. Младежът бе виждал стареца на стотици микрофилми и му се струваше, че този човек е спокоен и твърд като скалите, в които бе построил някога ракетодрума.

От планините духаше слаб, но много студен вятър. Езерото бе обвито в пара. Водата му се затопляше от пуснатия преди четиридесет години ядрен реактор и не замръзваше дори в най-суровите студове. Парата пълзеше над водата и бавно, неохотно се издигаше нагоре, образувайки прозрачна, люлякова от светлината на луминесцентните лампи мъглявина. Черната вода плискаше в бетонния парапет, по който вървяха двамата.

Старецът не усещаше вятъра. Той дори не бе вдигнал яката на кожената си куртка. Вслушваше се в плисъка на водата и долавяше в него звуците на „Богатирската симфония“. Музиката беше в душата му, но на него му се струваше, че я чува отвън, някъде отстрани. Спътникът му бе мушнал ръце в дълбоките джобове на куртката си и загрижено поглеждаше към небето.

Изведнъж старецът спря и погледна часовника си. Младежът изтълкува това посвоему и побърза да каже:

— Да, останаха четиридесет минути. Трябва да се включи контролната система за радиокацането.

Той се чувствуваше някак стеснен от присъствието на стареца. Искаше му се да се върне в ярко осветеното топло здание, при пулта за управление.

Старецът го погледна внимателно и каза:

— Вървете. Аз ще остана тук. И ето какво… кажете… работят ли радиофоните?

Младежът се усмихна:

— Радиофоните? Тук няма радиофони. Има само старинна репродукционна мрежа и тези… как се наричаха… апарати за магнитни записи.

— Именно това имах предвид. Опитайте се да намерите втората симфония на Бородин. Бих искал да я чуя… Хайде, тръгвайте…

Старецът продължи пътя си край езерото. Сега той вървеше съвсем бавно, често спираше. Бе запазил зрението си и виждаше добре в полумрака. Зад веригата опасващи езерото фенери беше тъмно, но той отгатваше стръмните скали — изветрели, разядени от слънцето и водата. Виждаше загубилите листата си дървета, нащърбения от времето бетонен парапет, напукания асфалт на пътечките… „Старост — тъжно помисли той. — Тук всичко е старо. Планините, ракетодрумът и аз.“ Виждаше ясно и себе си: висок, слаб, леко прегърбен, с дълги побелели коси. „Старост — повтори той. — Седемдесет и две години. А тогава бяха тридесет и две… тридесет и две.“

Той спря и се загледа в езерото. Гледаше как се кълби парата и за нищо не мислеше. Мислите му потънаха някъде надълбоко — смътни, неопределени, само загатнати, подобно бяг на вода в дълбочината на замръзналия ручей.

Старецът беше спокоен. Той изобщо беше много сдържан и спокоен човек. Смятаха го за сух и безчувствен още на младини. Имаше ясен, склонен към анализ ум. За тези, които го познаваха малко, това доминираше над всичко останало. Така горещите слънчеви петна изглеждат черни — защото контрастират с още по-горещата слънчева повърхност.

Старецът се вглеждаше в трептящата над езерото мараня и си спомняше какво беше тук преди четиридесет години. Той се опитваше да си представи всичко последователно, но не успя: редът на мислите му се прекъсваше, паметта му упорито изтласкваше някакви незначителни дреболии. Кой знае защо си спомни много ясно — съвършено ясно, сякаш бе пред очите му — шала, с който бе тя онази вечер. Шалът бе пъстър — с червени карабчета, с жълти маяци, със сини птици, прозрачен, въздушен. „Не — помисли той, — това не стана тук. Аз започнах да говоря, прекъснаха ме… да, да, главният механик… после двамата отидохме на скамейката…“

Той слезе от бетонния парапет. Огледа се. Скамейката я нямаше. Но старецът знаеше, че тогава тя беше тук. Той се приведе, клекна и видя вдлъбнатините в асфалта — следите, оставени от краката на скамейката. Усмихна се, докосна асфалта. От пукнатините се подаваше трева, вече изсъхнала, жълта.

Той искаше да си спомни думите, казани оная вечер — не успя. Дори не успя да си спомни какво му отговори тя тогава. Със сигурност знаеше само едно: над ракетодрума звучеше „Богатирската симфония“. Думите — така важни и безсмислени — бяха изчезнали. Бе останала музиката. След това всяка година на този ден те слушаха „Богатирската симфония“. Всяка година, ако той беше на Земята и ако посрещаха този ден заедно. Така минаха тридесет и шест години. Тя умря, той остана сам.

Старецът милваше жълтата корава трева, израсла над асфалта.

„Ти помниш ли, гарване, мойто момиче?

Как искам сега да заплача!

Но вече не мога. Тъй стар съм…“

Някъде над главата му се разнесе съскане, пукот. Той се надигна, сърцето му тревожно биеше. От стария репродуктор с въздишка се понесе музика…

Шумът на вятъра, плисъкът на водата, далечните и непонятни нощни звуци — всичко се разтвори в тази музика. Старецът стоеше неподвижно, вгледан в пространството. Той слушаше тържествения марш и подчинявайки се на мелодията, в паметта му мигновено възникваха и мигновено изчезваха картини — ту просторни, широки, буйни, ту замислени и тъжни. Музиката беше мека, прозрачна, светла. Тя създаваше някаква невидима, но все пак съществуваща преграда между миналото и настоящето. Спомените постепенно се отдръпнаха, оцветиха се в спокойни тонове.

Старецът затвори очи, зави му се свят. Музиката връхлиташе на шумни вълни, смесваше във водовъртежа на звуците радост и тъга, смъкваше от душата наносното, тежкото. Старецът усети докосване по рамото, трепна, обърна се. Пред него стоеше младежът.

— Ракетата.

Старецът не отговори и младежът повтори високо:

— Ракетата!

Те тръгнаха към езерото. Звънтящите акорди на арфата още трептяха в сивия студен въздух. Вятърът се усили. Водата връхлиташе полегналия бетонен парапет и с шум се оттичаше в черната яма на езерото.

В небето, над планинската клисура, изникнаха две ярки жълти точки, заискриха, затъмниха околните звезди. Ракетата се спускаше бързо. Йонният двигател оставяше едва забележима следа — слабо, тутакси гаснещо синкаво сияние. Пламнаха, за миг заслепявайки стареца и спътника му, монтираните в скалите прожектори. Синкавите лъчи осветиха звездния кораб. От този момент нататък старецът престана да чува музиката.

Той бе видял ракетата преди четиридесет години. Оттогава се бе изменило всичко, но ракетата бе останала такава, каквато си беше. Жълтата светлина на бордовите и фарове се смесваше със сините лъчи на прожектора и продълговатият безкрил корпус изглеждаше зелен. Блестеше ажурната мрежа на антените. Отчетливо се дочуваше пукането, съпровождащо работата на йонния двигател.

Това пукане накара младежа да се усмихне. Той много пъти беше виждал снимки на ракетата, знаеше устройството й: тя не беше голяма — шестдесет метра дължина и три метра в диаметър — и приличаше на мощните ядрени звездолети толкова, колкото лодката на кораб. Обтекаема форма? Той виждаше в нея само свидетелство за това, че на ракетата не й е било лесно да пробие земната атмосфера. Тънките оси на антените напомняха за утрото на радиолокацията. И накрая — пукането на йонния двигател вместо плътния, звънтящ тътнеж на ядрените кораби.

— Каква нелепа конструкция — каза той.

— Да — отговори старецът, като гледаше ракетата. — Тя е изпратена много отдавна. Но тези ракети имат едно предимство — те успяха да изминат голям път. Ядрените звездолети летят все още сравнително близо до Земята, а тези… са видели много.

„Това е преимуществото на старостта — добави той мислено. — Много да се мине, да се види, да се разбере…“

Ракетата увисна на два метра над езерото. Водата клокочеше под дюзите на двигателя. Като постоя малко, ракетата се спусна вертикално във водата: по езерото пробягаха вълни. Старецът и младежът се отдръпнаха от края на парапета — водата заливаше бетона. След това ракетата изскочи — вече хоризонтално — и се залюшка върху вълните.

— Край! — възкликна младежът. Той беше развълнуван, макар че едва ли би могъл да обясни какво именно го е развълнувало — Сега трябва да се отдели роботът-разузнавач. Време е вече…

— Не бързайте — усмихна се старецът. — Това е стара конструкция! Тя не умее да бърза. Двадесети век.

Над корпуса на ракетата се вдигна проблясваща в лъчите на прожекторите полусфера, отдели се от ракетата, увисна във въздуха и се плъзна над водата. Роботът се отдалечаваше от мястото, където стояха хората.

— Какво става? — учуди се младежът. — Защо роботът не идва към нас?

Старецът повдигна рамене:

— Това означава, че се е спускал на чужда планета.

Младежът не разбра. Той гледаше ту стареца, ту отдалечаващия се, напомнящ голяма костенурка робот.

— Е, та какво? — нетърпеливо попита той.

— Заразяване с чужди микроорганизми — кротко обясни старецът.

— Но на ракетата има…

— Има — прекъсна го старецът. — Но нали това е стара, нелепа конструкция. Не много сигурна. Необходима е контролна обработка.

Той помълча, вдигна яката на куртката си и каза все още загледан в ракетата:

— Можем да вървим. Роботът сам ще дойде в монтажната зала.

Младежът се почувствува виновен. Той разбираше, че старецът би могъл да се обиди от тези думи — „нелепа конструкция“. Той бе строил тази ракета: колкото и време да бе минало, за него тя не бе нелепа. Но свойственият на младостта егоизъм не можеше да приеме това. Старото в очите на младежа значеше примитивно, нерационално, нелепо.

— Роботът не е построен лошо — каза той. Искаше му се някак си да заглади грешката си. — Този глайдерен принцип е добро хрумване.

— Глупости! — отряза старецът. — Роботът е безнадеждно остарял.

Старецът не беше обиден. Той просто не бе обърнал внимание на думите, изтървани от младежа. И дори сега, разговаряйки, той мислеше за нещо свое.

— Наложи се доста да се потрудим над роботите — продължи той. — Разузнаването на неизвестни планети поставяше много сложни изисквания. Първите роботи бяха с гъсеничен хобот. От тях веднага се отказахме. Те падаха в пукнатините, от стръмните склонове… Тогава имаше много и различни проекти — до най-нелепите. Един глупак бе конструирал крачещи роботи. Не се усмихвайте, именно крачещи. Стоманен, подобен на бъчва корпус и три чифта членести металически крака. Това бе крещяща глупост! Първият локомотив също е имал нозе, но защо след век и половина да повтаряме старите грешки? Аз бях в комисията, която изпитваше тези бръмбари. Те затъваха в блатата, заклещваха се в горите, не можеха да се изкачат по отвесна скала… След това ние построихме роботите-глайдери. Като този, на ракетата. Компресори създаваха въздушна възглавница и роботите се плъзгаха леко над земята. Струваше ни се, че това е върхът на конструктивното изящество. — Той се разсмя тихо. — А след пет години се появиха електрофорните установки, после гравитационните двигатели.

По тясната металическа стълба те се изкачиха в монтажната зала — невисоко здание, прилепено към скалната издатина. В залата беше празно. До стените имаше кресла (старецът отбеляза: нови са, не са онези, които бяха тук тогава). В центъра на залата се издигаше празен стенд. Студено свистяха луминесцентните лампи. Старецът показа на младежа как да включи отоплението.

Без да сваля куртката, той мина в ъгъла и седна. Едва сега младежът забеляза колко е стар този човек. И изведнъж разбра, усети, че тази старост не е от годините (старецът още се държеше), а от нещо друго. Младежът се страхуваше от гръмките думи. Затова той не се реши да замени думата „старост“ с думата „мъдрост“.

— Ще донеса кафе — каза той.

— Да, ако обичате — с безразличие отговори старецът. Лампите в залата тихо бръмчаха. Старецът мислеше за онази вечер. Тогава на стенда стоеше роботът, а те, шестимата, седяха тук, в креслата. Това беше стара традиция — да се поседи преди раздяла. И макар че те всички оставаха, а отлиташе само роботът, шестимата мълчаливо седяха в залата. Тях вече ги няма — тези, с които бе седял тук. Бяха смели хора, умни, дръзки, храбри и добри другари. Сега с имената им са наречени планински върхове на Меркурий: шест върха, разположени един до друг — така както някога седяха тук.

Старецът не изпитваше тъга. Музиката беше отнесла от него тъгата и сега той просто си спомняше, спокойно, както се прелиства книга за чужд, но интересен живот. Старецът разбираше, че никога вече няма да дойде тук. След няколко дни му предстоеше далечен рейс с нов кораб — към звездата, от която се бе върнала ракетата-разузнавач. Той дори предполагаше с какъв резултат се е върнала тя. Можеше и да не идва тук, щяха да предадат информацията по радиото. Но му се искаше да подиша въздуха на своята младост — и не съжаляваше, че е постъпил така. В душата му през цялата вечер звучеше „Богатирската симфония“ и той знаеше, че могъщите и светли звуци ще го съпровождат отсега нататък навсякъде.

Само много силен човек може на преклонни години да се срещне лице в лице с младостта, без да трепне. Такива срещи погубват страхливците, но дават сила на мъжествените. Старецът бе с ясен ум и непреклонна воля.

Младежът донесе кафето. Старецът свали куртката си и мълчаливо отпи горещата течност с южен аромат. Отпивайки, той замислено гледаше малката чашка — черната течност го накара да си спомни езерото, стартовата площадка на йонолетите. Мислите му се върнаха към ракетата. Този път сведенията, доставени от робота, можеха да се окажат интересни.

— Звездата Ван-Маанен — промърмори той. — Какво пък, ако моите предположения са верни…

— Казахте ли нещо? — попита младежът.

Старецът го погледна. В присвитите под прошарените вежди очи се мярна лукава усмивка:

— Обичате ли изненадите?

— Да! — бързо отговори младежът. В гласа му прозвуча предизвикателство.

„Юначага! — помисли старецът. — Добро момче. По нещо прилича на…“ И той си спомни един от своите стари приятели.

— Днес ще има изненади.

— Щом знаете това.

— Зная — прекъсна го старецът. — Но не ми е известно какви именно.

Той искаше да каже още нещо, но не успя: чу се бръмчене и през полуотворената врата се вмъкна стоманена полусфера — роботът. Старецът подаде на младежа празната чаша. С деловито бръмчене роботът се плъзна към стенда и се спусна точно в средата му. Шумът секна.

Двамата мълчаливо гледаха машината, която бе посетила чужда планета. Върху полирания корпус на робота блестеше герб, надписът „СССР“ и датата на отлитането.

— Съюз на съветските социалистически републики — прочете младежът.

— Да — отзова се старецът. — Тогава бяха още социалистически. Шест години по-късно тази дума бе заменена с друга — „комунистически“.

— Това е било дванадесет години преди да се родя — развълнувано произнесе младежът.

Той приближи металическата костенурка и внимателно докосна изпъкналия герб. След това обиколи робота.

— Какво е това? — възкликна той. — Нищо не разбирам! Гледайте! Тук има надпис…

Старецът стана, включи горното осветление. Върху стоманата бе изрязано: „Хора от Земята, ние…“ Младежът гледаше въпросително ту стареца, ту надписа. Накрая не издържа.

— Направили са го там — произнесе той. Гласът му трепна. — На планетата е имало разумни същества…

— Разумни? — замислено повтори старецът. — Не, не просто разумни. Те са много по-умни от нас. И в това е загадката.

— Каква загадка? — нерешително запита младежът.

— Те не са успели да завършат надписа — продължи старецът, мислейки за нещо свое. — Да, тук има вдлъбнатина — това е началото на следващата дума.

— Защо те да са по-умни от нас? И каква загадка имахте предвид? — настойчиво питаше младежът. Учудваше го спокойствието на стареца, дразнеше го бавността, с която той разглеждаше робота.

Старецът се, върна в креслото.

— Ракетата е стигнала до звездата Ван-Маанен — тихо, сякаш размишлявайки на глас, каза той. — Тази звезда има, както знаем, една-единствена планета. Отначало наблюдението се е водило от бордовата апаратура, след това спомагателната ракета е спуснала долу робота. Според предварително съставената програма роботът е трябвало да прекара на планетата петдесет часа: ако той не се върне за това време, ракетата ще поеме обратния курс. Сега разбирате ли! Тези същества са успели да разберат устройството на робота и по апаратурата му да усвоят езика ни за петдесет часа.

— Това е невъзможно! — възкликна младежът.

Старецът сви рамене:

— Вижте още веднъж надписа. Фразата не е завършена, но въпреки това е съставена от грижливо изрязани букви. Не са забравени дори най-дребните и, общо взето, ненужни детайли. Тези същества не са знаели, че буквите могат да се опростяват. Те са ги копирали от печатащия апарат на робота.

— Но роботът има и звукофиксираща система — каза младежът. — Защо тогава… Аха, разбирам! Значи, ще чуем гласовете им?

— Не — старецът се усмихна. — Ще чуем гласа на робота. Звукофиксиращата система не е предназначена за запис на външни звуци. Тя отразява само това, което се сумира от електронния мозък. Затова гласът трябва да принадлежи на робота, но думите могат да бъдат подсказани от… тях.

— Вие говорехте за някаква загадка.

— Да. Те са по-умни от нас. Имат по-стара култура. Може би са по-напред с хиляди, милиони години. Защо тогава ние отидохме при тях, а не те при нас? Ето къде е загадката.

Старецът седеше в ъгъла, затворен в себе си. Младежът нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Искаше му се по-скоро да отворят робота, но старецът мълчеше, потънал в мислите си, и той не се решаваше да го безпокои. Младежът не го разбираше. Защо е необходимо да се мисли, когато може просто да се надникне в робота и да се узнае всичко? Той именно така би и направил, ако беше на мястото на стареца. „Защо се бави? — каза си младежът. — Ако сам отгатне тайната, това ще е без значение, защото роботът все едно ще ни я каже. А ако сгреши, ще му бъде неловко… Не, аз не бих размислял!“

Старецът мислеше. Той решаваше задачата като шахматист — изпреварвайки събитията с много ходове. Всеки направен от него извод пораждаше нови и нови следствия, логическите му построения ставаха сложни и криволичещи. После всичко изведнъж се опрости. Той бе напипал верния път — и мислите му се втурнаха напред.

— Те ще долетят при нас! — възкликна старецът, като скочи и блъсна назад креслото. — Навярно те вече летят!

Младежът гледаше объркано стареца. Той знаеше, че палеонтолозите могат по една намерена кост да възстановят облика на отдавна изчезнало животно, но не очакваше, че само от един факт може с такава увереност да се стигне до толкова далечен и неочакван извод.

— Лупа! — заповяда старецът, приближавайки се до робота.

Младежът се забави и старецът недоволно повтори:

— Казах: лупа! По-живо!

Лупа намериха в едно от чекмеджетата на взидания в стената шкаф. Старецът внимателно разгледа полираната повърхност на робота.

— Направено е отлично! — одобрително прошепна той. — Металът почти не се е размекнал.

Той хвърли лупата в креслото и закрачи бързо от ъгъл в ъгъл. Младежът се удиви от походката му — лека, гъвкава, младежка.

— Отворете робота — разпореди се старецът, като се върна в креслото.

Той си играеше с лупата и се усмихваше. Младежът дълго човърка капака, докато накрая той щракна и се повдигна.

— Вижте снети ли са вътрешните пломби — каза старецът.

— Няма ги!

— Аха — кимна удовлетворено старецът. — Значи те са разглобявали робота изцяло. — Той помръдна устни. — И няма никакви следи от огън?

— От огън? — учудено попита младежът. — Няма, разбира се. А защо…

— Защото — отчетливо, ясно каза старецът — този робот е бил в свят от антивещество. Да, да, не ме прекъсвайте! Звездата Ван-Маанен, нейната единствена планета, съществата, населяващи тази планета — всичко е от антивещество. Същите атоми, същите молекули, но вместо електрони — позитрони, вместо протони, неутрони, мезони — антипротони, антинеутрони, антимезони.

— Роботът би се взривил, ако срещне антивещество — възрази младежът. — Веществото и антивеществото анихилират, превръщайки се в енергия.

Старецът се усмихна.

— Знаете добре азбуката на физиката — ехидно каза той. — Но забравяте аксиомите на философията. Развитието никога не спира. Съществата, живеещи на тази планета, са изминали по-дълъг път от нас. Те са се научили — наистина неотдавна — да предотвратяват взрива при съприкосновението на тела от вещество и антивещество.

— Неотдавна? — повтори въпросително младежът.

— Да — твърдо каза старецът. — Именно затова те не са могли да долетят на Земята по-рано.

По тялото на младежа премина нервна тръпка. Той с трепет гледаше стареца — заприлича му на ясновидец.

— Включете звукофиксиращия апарат.

Младежът натисна копчето. Веднага се разнесе тихо съскане. Ясен, но абсолютно неизразителен глас произнесе: „Приборите са включени. Спомагателната ракета се отдели от йонолета и се движи към атмосферата на планетата. Вън се наблюдава повишена концентрация на позитрони…“

Гласът млъкна. Магнетофонната лента шумеше едва чуто. След това същият този лишен от всякаква изразителност глас продължи: „Височина над повърхността на планетата шест хиляди километра. Концентрацията на позитроните бързо расте. Корпусът на робота се нагрява… Височина четири хиляди километра. Атмосферата на планетата се състои от антивещество. Завръщането е невъзможно — отказаха кормилните устройства на ракетата… Три хиляди километра. Топи се металът на изпъкналите части на робота. Приборите работят нормално. След тридесет секунди — взрив.“

Старецът, впил пръсти в дръжката на креслото, се наведе напред. Младежът стоеше неподвижно до робота. Безстрастният глас на кибернетичната апаратура, съобщаващ за неминуемата гибел на робота, създаваше зловещо впечатление.

„Две хиляди и седемстотин километра — отново прозвуча в залата. — Ракетата е обкръжена от плътна магнитна завеса. Покачването на температурата се прекрати. Спускането продължава… Хиляда и петстотин километра. Напрежението на магнитната завеса расте. Температурата спадна до нормалната. Приборите работят точно. Филмирането и фотографирането са невъзможни: в магнитното поле излязоха от строя обективите… Петстотин километра. Сили… неизвестни сили отклоняват ракетата към полюса…“

Настъпи продължително мълчание. Младежът се наведе над робота. Бавно се размотаваше тясната магнетофонна лента. Внезапно се раздаде протяжен, висок, подобен на гонгов удар звук. Той затихна и отново се чу гласът на робота. Това беше същият „машинен“ глас, който изговаряше с педантична отчетливост всеки звук. Но паузите между думите и фразите се увеличиха. И самите фрази бяха построени някак другояче — напрегнато, не винаги правилно. В тях имаше нещо неуловимо чуждо, нечовешко.

„Хора от планетата Земя бавно произнасяше металическият глас. — Вие сте млади и дръзки. Вие изпратихте своя автомат, като мислехте, че планетата, на която той ще кацне, прилича общо взето на вашата планета. Вие снабдихте автомата си с примитивно оръжие, с ненужна система за преминаване на радиоуправление. Такъв автомат може да бъде полезен само в оня рядък случай, ако изследваната планета е населена от същества, които са на еднакво ниво на развитие с вас. Но по принципите на вероятността, за които вие имате някаква начална представа, поне половината от обитаемите планети би трябвало да са ви изпреварили в своето развитие. Там вашият автомат ще се окаже непригоден.

Именно така и стана. Но вие не сте се съобразили и с още едно обстоятелство. Вашият свят — спрямо нашия — е изграден от антивещество. Автоматът щеше да загине, ако ние не се бяхме научили в последния отрязък от време да съхраняваме антивеществата.

Тук ще ви дадем необходимите обяснения. Нашата наука установи, че всички близки до нас звезди и планетни системи, в това число и вашата, се състоят от антивещество. Космическите ни кораби пътешествуват още от стари времена из вселената, но не могат да кацнат на нито една планета. А планетните системи, които не са от антивещество спрямо нас, все още са извън възможностите на нашите кораби.

Планетата ни често изпитваше разрушителната сила на метеоритите от антивещество. Ние се научихме да ги изолираме с магнитно поле и да ги приземяваме. Така беше спуснат и вашият автомат, който отначало помислихме за метеорит.

Големите знания, които притежават съществата от нашата планета, им помогнаха да демонтират автомата и да разберат устройството му. Това беше трудна задача, защото нашата наука е по-напред с хиляди отрязъци от времето, наречени години. Автоматът ви се оказа твърде прост, за да можем да го разберем отведнъж. Получи се ситуация, за която не намерихме дума в лексикона на автомата.“

— Това е думата „хумор“ — усмихна се старецът. — Роботът не я знае.

„Беше ни трудно и сложно — продължаваше безстрастният металически глас — да демонтираме автомата, направен от антивещества, и дотолкова да разберем устройството му, че да можем да ви съобщим за това. Имахме твърде малко време. Тук трябва да кажем, че считаме за нерационална вашата система за отчитане на времето. Знаем, че годината е периодът на пълната обиколка на планетата Земя около звездата Слънце. Но защо е нужно периодът на завъртане на Земята да се дели на двадесет и четири части, а всяка от тях — на шестдесет отрязъка? Това не е разумно, в други случаи вие използувате десетичната система за изчисление. Но ние разбрахме, че автоматът трябва да се върне на космическата ракета след петдесет единици време, наречени часове. Това време ни стигна, за да си съставим ясна представа за развитието на живота на планетата Земя. Ние получихме обширни сведения за вашите знания. Ние се убедихме, че нивото на вашето развитие е достатъчно, за да можем без опасения да изпращаме кораби към Земята. Ще направим това в близко бъдеще. Снабдени с магнитна защита, нашите кораби ще бъдат вън от опасност в антисвета. Освен това…“

Гласът секна. После се чу отново. Паузите между думите станаха по-кратки.

„Хора от планетата Земя, след няколко шестдесети от часа автоматът трябва да поеме обратния път. Взети са необходимите мерки за безопасното му връщане на кораба. Ние…“

Магнитофонът със съскане намотаваше лентата. Гласът се изгуби.

— Край — тихо каза старецът, отпускайки се назад в креслото. — Можете да изключите.

Настъпи тишина. Затворил очи, старецът мислеше. Младежът хапеше устни и нетърпеливо крачеше из залата. Беше крайно развълнуван. Никога не му се бе случвало да узнае пръв такава важна за науката новост. И макар че други хора бяха пуснали ракетата, макар други същества да бяха говорили с гласа на робота, той се вълнуваше така, сякаш всички открития бяха направени от него самия. В главата му вихрено се носеха мисли: къде трябва да се съобщи, какво да се съобщи… Но старецът мълчеше и младежът застави себе си да изчака, докато той заговори. Чувствуваше някакъв инстинктивен трепет пред него. И ако сега старецът започнеше изведнъж да говори на езика на тази далечна планета, той нямаше да се изненада.

Старецът отвори очи, стана от креслото.

— Утре сутринта вие ще изпратите долу цялата апаратура — каза той. Гласът му звънтеше. — Цялата апаратура на робота и ракетата. Предварителната информация ще предам днес.

— По радиото ли? — бързо запита младежът.

Старецът го погледна, поклати глава.

— Не. Сега излитам с орнитоптера си.

— През нощта? — младежът бе поразен. — През тези планини, в такова време? Ще повикам ракетоплан, ще ви откарат…

— Не е необходимо — старецът се усмихна. — Повярвайте, нищо няма да ми се случи.

И този човек излъчваше такава сила, че младежът моментално се успокои. Сега той знаеше, знаеше твърдо: наистина нищо нямаше да се случи. Не можеше да се усъмни в думите на стареца.

По тясната полюшваща се стълба те се спуснаха на осветената от луминесцентни лампи пътека. Старецът вдигна яката на куртката си, огледа се, пое дълбоко студения въздух.

— Вървете — каза той и подаде ръка на младежа. — Вървете.

На младежа му се искаше да изпрати стареца, но той не посмя да не се подчини. Обикновено много приказлив, незабелязано дори за самия себе си, той прие тази вечер маниера на стареца — да се говори малко, точно, обмислено.

— Да — кратко отговори младежът.

Старецът вървеше по алеята, обградена с ниски храсти. Той гледаше напред и разсеяно се усмихваше на своите спомени. Пред мисления му поглед се появиха лицата на хората, с които преди четиридесет години изпрати оттук ракетата. От името на тези хора посрещна днес завърналия се кораб. Той можеше да им каже: „Приятели, трудът ни не бе напразен…

При езерото старецът се спря. Вятърът гонеше черните вълни, люшкаше подобния на кит йонолет. Той кимна на ракетата като на близък и жив другар. «Нелепа конструкция — помисли с нежност той. — Колко ли ти е било трудно там, в Космоса!» Помаха с ръка, прощавайки се с ракетата, обърна се изведнъж и закрачи към мястото, където някога бе скамейката.“

„Да, това стана тук — помисли той. — Сега си спомням точно. А думите… Разбира се… Тя просто нищо не ми отговори. Нито една дума — иначе щях да я запомня. Само сложи ръка на гърдите ми — и нищо не каза. Може би й попречи музиката. Попречи ли?…“

Той се усмихна.

„Сега ще изменя маршрута на експедицията — мислеше той. — Вече няма смисъл да се лети към звездата Ван-Маанен. Ще направя кратък рейс, за да се върна на Земята. Трябва да ги видя… Да, те са умни, умни… Ще се върна на Земята. И тук ще се върна още веднъж…“

Той се отпусна на колене, извади кърпата си и грижливо сложи в нея няколко бучки пръст, парченце асфалт, снопче жълти, корави треви. После се изправи и бързо, без да се оглежда, закрачи към площадката, където стоеше орнитоптерът му.

Младежът видя всичко това от прозорците на централното здание на ракетодрума. Той стоеше в неосветената стая и гледаше надолу. Изведнъж почувствува как към гърлото му се надига някаква тежка буца…

Старецът се скри зад завоя на алеята, а младежът, притиснал чело до стъклото, се взираше в езерото. Йонолетът изглеждаше оттук съвсем дребен. „Като древни доспехи — помисли младежът. — Отдавна остарели, изкривени, ръждясали, но… но са ги носили богатири!“ Тази дума го накара да си спомни за симфонията на Бородин. Бързо, без да пали светлината, той включи магнетофонния запис и се върна до прозореца.

Над ракетодрума, заглушавайки печалното свистене на вятъра, гърмяха мощните акорди. В лъчите на прожектора блеснаха, сякаш вдигнати нагоре от музиката, тънките криле на орнитоптера.

Младежът гледаше небето.

Александър Беляев
Невидимата светлина

— По всичко се вижда, че Вировал е знаменит лекар.

— Трябва да се съглася, щом го виждат и абсолютно слепите.

— Откъде знаете, че съм абсолютно сляп?

— Вашите ясни сини очи не могат да ме измамят. Те са неподвижни като на кукла. — И с тих смях събеседникът му добави: — Между впрочем въртях пръста си съвсем под носа ви, а вие дори не мигнахте.

— Много любезно от ваша страна — горчиво се усмихна слепият и нервно приглади и без това добре сресаните си кестеняви коси. — Да, аз съм сляп и казах „по всичко се вижда“ по стар навик. Но богатството и славата могат да се възприемат не само със зрението. Най-добрият квартал на града. Собствена голяма къща. Дъх на рози. Широка стълба. Портиер. Аромат на скъп парфюм във вестибюла. Лакеи, камериерки, секретари. Фиксирана висока такса за визита. Предварителен преглед от асистенти. Меки килими под краката, тапицирани със скъпа коприна кресла, благородна миризма в приемната.

— Забележителна психологическа подготовка — тихо отбеляза събеседникът, изкривил в иронична усмивка жълтото си лице. Той бегло огледа разкошната приемна на доктор Вировал, сякаш да провери усещанията на слепия. Всички кресла бяха заети от болни, мнозина носеха тъмни очила или превръзки на очите. По лицата на пациентите — очакване, тревога, надежда…

— Вие сте загубили зрението си наскоро. Как стана това? — обърна се той отново към слепия.

— Защо мислите, че наскоро? — учудено вдигна вежди той.

— Слепите по рождение имат други маниери. При вас, изглежда, са поразени зрителните нерви. Може би наркоза на нерва като последствие от твърде неприятна болест, която не е прието да се назовава…

Бузите, челото и дори брадичката на слепия порозовяха, веждите му се свиха.

— Нищо подобно — бързо, негодуващо заговори той, без да обърне глава към събеседника си. — Като работех в една от експерименталните лаборатории на Всеобщата електрическа компания по монтажа на новите лампи, излъчващи ултравиолетови лъчи…

— Останалото е ясно. Така си и мислех. Отлично! — събеседникът потри ръце, наведе се към слепия и му зашепна на ухото: — Оставете този шарлатанин Вировал. Със същия успех бихте могли да се обърнете за лекарска помощ към някой ваксаджия. Вировал ще ви баламосва, докато не измъкне от кесията ви и последната монета, а после ще заяви, че е направил всичко възможно, и посвоему ще бъде прав, тъй като никой специалист не ще може да измъкне от вас нито грош повече. Много пари ли имате? От какво живеете?

— Сигурно ме смятате за наивник — каза слепият с гримаса на отвращение. — Но дори и сляп наивник може да разбере какво представлявате. Вие сте агент на някой друг лекар.

Събеседникът беззвучно се разсмя, лицето му се сбърчи.

— Отгатнахте. Аз съм агент на един лекар. Името ми е Крус.

— А името на лекаря?

— Също Крус!

— Съименник?

— Нещо повече — хихикна Крус. — Аз съм агент на самия себе си. Доктор Крус на вашите услуги. Мога ли да узная вашето име?

Слепият помълча, после неохотно отговори:

— Добел.

— Много ми е приятно да се запознаем. — Крус дружески докосна лакътя на слепия… — Аз зная какво мислите за мен, господин Добел. В този град на търгаши и спекуланти хиляди лекари крадат един от друг пациентите си, прибягвайки до най-долни средства, уловки и измами. Но, струва ми се, още нито един лекар не се е унижавал дотолкова, че да ходи сам по приемните на други лекари, да хвърля по конкурентите си кал и да си вербува пациенти. Признайте, че именно такива мисли ви минават през ума, господин Добел.

— Да допуснем — сухо каза слепият. — И после какво?

— А после имам чест да ви съобщя, че се лъжете, господин Добел.

— Едва ли ще успеете да ме убедите — възрази слепият.

— Ще видим! — живо възкликна Крус и продължи полугласно: — Ще видим. Ще ви приведа аргумент, против който няма да устоите. Слушайте. Аз съм съвсем особен доктор. Не вземам пари за лечение. Нещо повече, издържам сам пациентите си.

Клепачите на слепия трепнаха.

— Благотворителност? — тихо попита той.

— Не съвсем — отвърна Крус. — Ще бъда откровен с вас, господин Добел, с надеждата, че и вие ще ми отговорите със същото. Скоро е вашият ред, ще бъда кратък… Родителите ми ми оставиха прилично състояние и аз мога да си позволя лукса да се занимавам с научни изследвания по свой вкус в дома си, където държа малка клиника и имам добре обзаведена лаборатория. Интересуват ме болни като вас…

— Но какво искате да ми предложите? — нетърпеливо го прекъсна Добел.

— Засега нищо — поусмихна се Крус. — Моето време ще настъпи, когато дадете на Вировал и последната си пара. Но ми е нужно да зная какви са спестяванията ви. Повярвайте, не съм им хвърлил око…

Добел въздъхна.

— Уви, те не са големи. Случаят с моето ослепяване стана известен — за него писаха във вестниците. Компанията, за да заглуши по-скоро шума, беше принудена да изплати сума, която ме осигуряваше за година. И това беше голям късмет. В наше време дори съвършено здрави работници не могат да се смятат осигурени за цяла година.

— И за колко време ви остават средства?

— За около четири месеца.

— А после?

Добел повдигна рамене.

— Не съм свикнал да надничам в бъдещето.

— Да, да, вие сте прав, да се наднича в бъдещето става все по-трудно и за зрящите — подхвана Крус. — Четири месеца. Хм… Доктор Вировал, трябва да се предполага, значително ще съкрати този срок. И вие тогава няма да имате пари не само за лечение, но и да живеете. Великолепно! Защо тогава да не дойдете при мене?

Добел не успя да отговори.

— Номер четиридесет и осми! — обяви медицинска сестра с бяла колосана касинка.

Слепият бързо стана. Сестрата приближи до него, хвана го за ръка и го отведе в кабинета. Крус заразглежда илюстрованите списания върху кръглата лакирана масичка.

След няколко минути Добел излезе от кабинета с радостно развълнувано лице. Крус подскочи към него.

— Позволете да ви закарам с моята кола. Е, какво? Вировал, разбира се, обеща да ви върне зрението?

— Да — отговори Добел.

— Естествено. Инак не можеше и да бъде — захихика Крус. — С негова помощ вие, разбира се, ще прогледнете… в известен смисъл. Питахте какво мога да ви обещая аз. Това ще зависи от вас. Възможно е впоследствие да положа всички усилия, за да върна зрението ви напълно. Но първо вие ще трябва да ми направите една услуга. О, не се плашете. Малък научен експеримент, в резултат на който вие поне ще излезете от мрака на слепотата…

— Какво значи това? Че ще отличавам светлината от тъмнината? А Вировал обещава да ми върне зрението напълно.

— Ето на! Аз си знаех, че да се говори сега с вас на тази тема е рано. Моят час още не е дошъл.

Когато спряха пред дома, в който бе квартирата на Добел, Крус каза:

— Сега зная къде живеете. Позволете да ви връча визитната си картичка с адреса. След около три месеца се надявам да ви видя у дома.

— Аз също се надявам да ви видя, да ви видя със собствените си очи, макар и само за да ви докажа, че Вировал…

— Не е мошеник, а чудотворец? — засмя се Крус, затръшвайки вратата на колата. — Ще видим, ще видим!

Без да отговори, слепият уверено пресече тротоара и се скри във входа.

* * *

И ето че Добел отново седи на мека автомобилна седалка. Пари са му останали само колкото да плати за таксито. Звънът на трамваи, шумът на тълпата са затихнали надалеч. По кожата си той усеща топлината и сякаш лекия натиск на слънчевите лъчи. На тази тиха улица явно няма високи къщи, които да закриват слънцето. Замириса на млада зеленина, на земя, на пролет. Добел си представи котеджи, вили, заобиколени от градини и цветни лехи. Тишината се нарушава рядко само от лекото шумолене на автомобилни гуми по асфалта. Колите принадлежат вероятно на собствениците на къщите. Крус сигурно е наистина богат човек, щом живее на такава улица.

Шофьорът натисна спирачката, колата спря.

— Пристигнахме ли? — попита Добел.

— Да — отговори шофьорът. — Ще ви изпратя до къщата.

Замириса на цветя. Под краката заскърца пясък.

— Внимателно. Стълба — предупреди шофьорът.

— Благодаря ви. Вече ще стигна и сам.

Добел заплати на шофьора, изкачи се по стълбата, побутна вратата — тя не беше затворена — и влезе в прохладен вестибюл.

— При доктор Крус ли идвате? — чу се женски глас.

— Да. Моля да му предадете, че е дошъл Добел. Той знае…

Топла малка ръка се докосна до ръката на Добел. — Ще ви заведа в приемната.

По смяната на миризмите и температурите — ту топло, ту прохладно, по разликата на отразените в стените звуци Добел се досещаше, че спътницата му го води от стая в стая — големи и малки, осветени от слънце и потънали в сянка, пълни с мебели и празни. Странен дом и странен обичай да се развеждат пациентите по всички стаи.

Леко скръцна врата и познатият глас на Крус произнесе:

— О, кого виждам! Господин Добел. Свободна сте, Ирен.

Малката топла ръка бе сменена от студената суха ръка на Крус. Още няколко крачки и Добел почувствува силния смесен мирис на някакви лекарства. Звънтяха стъкло, порцелан, стомана. Навярно някой прибираше медицински инструменти и съдове.

— Ето ви и при мен, господин Добел — весело говореше Крус. — Седнете ето тук, в креслото… Но откога не сме се виждали? Ако не се лъжа, два месеца. Разбира се, точно така. Моят почтен колега доктор Вировал ви е изгребал джобовете дори по-рано от срока, който ви предсказах. А дали ме виждате — за това, мисля, не е нужно да питам.

Добел стоеше с наведена глава.

— Е, е, приятелю, не губете кураж — Крус шумно се разсмя. — Няма да съжалявате, че сте дошли тук.

— Но какво искате от мене? — попита Добел.

— Ще говоря съвсем откровено — отговори Крус. — Аз търсех човек като вас. Да, аз ще се заема безплатно да ви лекувам и дори да ви издържам. Ще направя всичко след изтичането на срока на нашия договор напълно да ви върна зрението…

— Какъв договор? — с недоумение възкликна Добел.

— То се знае, ние ще сключим с вас писмен договор — хихикна Крус — Нали трябва да осигуря собствената си изгода… Имам едно изобретение, което трябва да проверя. Предстои операция, свързана с известен риск за вас. Ако опитът успее, вие, временно оставайки сляп, ще видите неща, които не е виждал още нито един човек на света. А после, като зарегистрирам откритието си, аз се задължавам да направя всичко, което зависи от мен, за да ви върна нормалното зрение.

— И смятате, че не ми остава нищо друго, освен да се съглася?

— Съвършено вярно, господин Добел. Вашето положение е безизходно. Къде бихте отишли оттук? На улицата с протегната ръка?

— Но обяснете ми поне какво ще стане с мен след операцията! — с раздразнение възкликна слепият.

— О, ако опитът успее, то… Аз мисля, аз съм уверен, че след операцията вие ще можете да виждате електрическия ток, магнитните полета, радиовълните — с една дума, различните движения на електроните. Невероятни неща! По какъв начин? Много просто.

И разхождайки се из стаята, Крус продължи с тон на лектор:

— Вие знаете, че всеки орган реагира на външните дразнения по свой специфичен начин. Ударете се леко по ушите и ще чуете шум. Опитайте да ударите или натиснете очната ябълка и ще получите вече светлинно възприятие. Както се казва, искри ще ви излязат от очите. Така органът на зрението отговаря със светлинни усещания не само на светлинното дразнение, но и на механическо, термично, електрическо.

Аз конструирах съвсем малко апаратче — електроноскоп, нещо като брониран галваноскоп с най-висока чувствителност. Проводниците на електроноскопа — тънички сребърни жички — се включват към зрителния нерв или зрителния център в главния мозък. И на тока, който ще се появи в моя апарат-електроноскоп, зрителният нерв или център трябва да реагира със светлинно усещане. Всичко е много просто.

Трудността е в това — мъртвият механизъм на електроноскопа да се включи в системата на живия зрителен орган, и то така, че вие да можете да проектирате в пространството зрителните си усещания. По всяка вероятност вашият зрителен нерв не е поразен по цялото си протежение. Няма да е лесно да се намери най-добрата точка за контакт. Впрочем до операция ние ще прибегнем само в краен случай. Нали електрическият ток може да се добере до зрителния нерв и по съседните нерви, мускули, съдове. Това е основното. Подробностите ще ви обясня, ако решите…

— Аз вече съм решил — отговори Добел, като махна с ръка. — Нямам какво да губя. Експериментирайте, както си щете. Можете дори да ми пробиете черепа, ако трябва.

— Тогава отлично. Сега поне имате цел в живота: да видите това, което не е виждал никой в света! Не всеки има такъв късмет.

— Пък за ваш късмет и вие сигурно ще спечелите нещичко от това! — язвително каза Добел.

— Една изгодна реклама, не повече, която ще ми помогне да отнема от Вировал всичките му пациенти — със самодоволен смях отговори Крус.

* * *

— Тъмнина. Черна като сажди и дълбока като бездна, впрочем, излъгах ви: пълната тъмнина няма пространствено измерение. Не мога да си представя дали пред мен се простират хиляди кубически километри или сантиметри тъмнина, дали се намирам в празнота или от всички страни ме окръжават предмети. Те не съществуват за мен, докато не се докосна до тях или не си ударя челото. Добел млъкна.

Той лежеше в голяма бяла стая. Главата и очите му бяха бинтовани. Крус седеше в кресло до леглото и пушеше пура.

— Кажете, докторе, защо така тежко дишате? — попита Добел.

— Не знам. Сигурно сърцето ми не е в ред. От вълнение… Да, аз се вълнувам, господин Добел. Вълнувам се сигурно повече от вас. Защо така дълго нищо…

— Чуйте! — изведнъж възкликна Добел и се повдигна от леглото.

— Лежете, лежете! — побърза Крус да положи главата на Добел върху възглавницата.

— Чуйте! Струва ми се, че виждам…

— Най-после! — със свистящ шепот произнесе Крус. — И какво виждате?

— Аз виждам… — развълнувано отговори Добел, — струва ми се… ако това само не е зрителна халюцинация… Слепите получават ли зрителни халюцинации?

— Но хайде, хайде, какво виждате? — извика Крус, въртейки се нетърпеливо в креслото.

Но Добел замълча. Лицето му беше бледо и така съсредоточено, сякаш той се вслушваше в нещо. Крус стана, с внимателни стъпки отиде до вратата и натисна копчето на електрическия звънец. Когато се появи санитарката в бяла престилка, Крус заповяда тихо, сякаш страхувайки се да не наруши виденията на Добел:

— По-бързо… нитроглицерин… имам сърдечен припадък.

— Докторе! Господин Крус! Да? Да, аз виждам, тъмнината оживя! — заговори Добел като в сън. — Преминават някакви гъсти облаци светлинна мъгла…

— Какви на цвят? — изтръгна се от Крус, дишайки хрипкаво.

— Светлината е бяла… впрочем на фона на мрака изглежда леко синкава… Светлинните петна приближават и се отдалечават ритмично, като вълни…

— Вълни! — хриптеше Крус. — Проклятие! Остава само да умра точно сега. Дайте! Дайте по-скоро! — обърна се той към влязлата санитарка, жадно изпи лекарството, сведе клепачи и се отпусна на облегалката на креслото. Хриповете ставаха все по-редки и тихи.

— Потоците светлинна материя са ту по-къси, ту по-дълги — говореше Добел за своите видения.

— Може би работи радиотелефонът? — предположи Крус. — Ето, вече ми е по-добре. Много по-добре. Слушам ви!

— Удивително! Пред мен сякаш се проявява фотографска плака. Виждам повече светлина… Петна, точки, дъги, пръстени, вълни, тесни трепкащи лъчи се пресичат, пронизват се един друг, сливат се, разделят се, преливат се… Светлинна мрежа, орнаменти… Колко трудно е човек да разбере всичко това!

— Забележително! Безподобно! — възхищаваше се Крус на успешните резултати от опита си. — Трудно ви е да разберете, защото още не сте се приспособили да регулирате апарата и не можете да различавате токовете с различна сила. И не е чудно, нали се намирате в нещо като светлинен хаос. Но вие бързо ще овладеете регулатора и ще можете да различавате токовете — от слаби до силни и с различно напрежение. Но не скъпете думите си, приятелю! Какво още виждате?

— Няма вече тъмнина — продължи Добел. — Пространството е пълно със светлина. Светлина с различна сила и — да, да! — с различен цвят — небесносин, червеникав, зеленикав, виолетов, син… Ето, отляво пламна светлинно петно колкото ябълка. От него струят синкави лъчи като от малко слънце…

— Какво? — възкликна Крус, скачайки от креслото. — Вие виждате? Не може да бъде! Та това е… един слънчев лъч падна през прозореца и освети полираната топчица на дръжката на вратата. Но вие не можете да видите тази топчица!

— Аз не виждам топчица. Виждам само светлинно петънце и синкави лъчи, струящи от него.

— Но как? Защо? Какви лъчи?

— Струва ми се, че намерих отговора, господин Крус. Енергията на слънчевия лъч, осветил топчицата, е започнала да откъсва от металната й повърхност електрони.

— Да, да, да, да! Вие сте прав. Вие сте съвършено прав. Как не се досетих веднага! Хайде да направим такъв опит. Вие, разбира се, не виждате къде се намират жиците за електрическата крушка? Така. Сега аз включвам светлината. Електрическият ток тръгва и…

— И аз видях електрическата жица. Светещата линия преминава по тавана — Добел показваше с пръст и Крус утвърдително кимаше, — по стената… а ето там, в ъгъла, става изтичане на ток. Трябва да повикате техник… После жицата преминава през ред стаи, спуска се на първия етаж, излиза на улицата… Аз виждам и горящата крушка. Ето я. Но виждам не светлината, а потока електрони от нажежената жичка…

— Термионна емисия или ефект на Едисон — кимна Крус.

— А знаете ли какво, господин Крус? — весело каза Добел. — Виждам и нещо по-интересно от ефекта на Едисон в горящата крушка. Виждам го дори без да обръщам глава. Бъдете добър, приближете се до леглото ми. Така. Тук ли е главата ви? А тук — сърцето?

— Съвършено вярно… Гръм и мълнии! Нима вие… нима виждате електротоковете, излъчвани от мозъка и сърцето? Но в същност какво чудно има! Нали във всяка клетка на нашия организъм стават сложни химически процеси, съпровождани от електрически явления. А сърцето и особено мозъкът — това са истински генератори.

— От главата ви струи мека лилава светлина. Тя се усилва, когато вие напрегнато мислите. А когато се вълнувате, разгаря се пламъкът на сърцето ви — каза Добел.

— Вие сте съкровище, Добел! Вие сте злато! Вие сте незаменим за науката човек! Та нали галванометърът не може да разкаже всичко като вас! Гордея се със себе си… и с вас, Добел. Довечера ще се разходим из града и вие ще ми разкажете виденията си!

* * *

Пред Добел се откри нов свят. Вечерта, когато Крус го вози из града с колата си, завинаги остана в паметта му. Тази първа вечер беше наистина вълшебна, фантастична.

Добел виждаше светлина навсякъде, където имаше електрически ток, а къде няма електричество в един голям град! Добел виждаше като светлинно избухване високото напрежение, което даваха магнитите на автомобилните двигатели. Моторите на трамваите се търкаляха по улиците като китайски фойерверкови колелета, изхвърляйки снопове искри — електрони. Като разтопени стоманени въжета висяха над улиците трамвайните жици. Около тях имаше такива мощни магнитни полета, че светлината им изпълваше цялата улица. Добел виждаше, по-точно отгатваше как светлината — токът от въздушната електрическа жица — тичаше по желязната мачта през покрива на вагона към ватмана на предната платформа, после под пода — към желязното шаси на вагона, в оста, в колелетата, в релсите, в подземния кабел. Безброй кабели светеха ярко под земята. Тук-там те бяха неизправни и Добел ясно виждаше отиващите в земята синкави разклонени ручейчета — изтичането на тока. А зад гърба си — далеч в края на града — той виждаше зарево и цели водопади от пламъци. Там беше разположена една от многобройните градски електростанции с нейните мощни алтернатори. Именно те излъчваха тези огнени водопади.

Любопитно беше да гледа и многоетажните здания. Добел не виждаше стените. Той виждаше само ярко светещата сложна решетка от електрически проводници и по-слабата светлина на телефонните, виждаше сякаш светещите скелети на небостъргачите. По тези скелети Добел разпознаваше отделните здания в града. Тук и там в домовете се виждаха космати светлинни петна — моторите.

Цялото пространство беше изпълнено с разсеяна светлина от преминаващите радиолъчи, а над града, до самите звезди, сякаш свързвайки небето със земята, течаха светлинни потоци, порои, реки от светлина — това беше играта на космическите лъчи, на изтръгналите се от недрата на слънцето електрони и на магнитните токове на самата Земя…

— Не един учен би дал да му избодат очите, за да види всичко това! — възторжено възкликна Крус, слушайки описанията на Добел. — Впрочем, бъдете готов, Добел. Утре ще ви интервюират журналисти от най-големите вестници, а вдругиден ще ви демонстрирам пред научно общество.

* * *

Изобретението на Крус направи сензация. Няколко дни наред всички вестници тръбяха в надпревара за него и Крус се къпеше в лъчите на славата. Добел също бе непрекъснато интервюиран и фотографиран, а после започна да получава писма с делови предложения.

Военното ведомство смяташе да използува Добел за улавяне радиотелеграмите на противника по време на война. Той възприемаше вълните на радиотелеграфа като редица малки светлинни избухвания с различна продължителност. Преимуществото на Добел пред приемателната радиостанция се заключаваше в това, че не му беше нужно да се пренастройва на дължината на вълните: той ги виждаше всичките — и дългите, и късите.

Крупната фирма „Електроремонт“ му предлагаше работа — да контролира изтичането на ток в подземните кабели и да открива така наречените блуждаещи токове, които причиняваха повреди в подземните кабели и различните метални конструкции. Фирмата беше пресметнала, че живият апарат — Добел — ще й струва по-евтино от монтьорите и техниците, въоръжени с обикновени апарати, определящи мястото на изтичане на ток.

И най-после, Всеобщата електрическа компания му направи предложение — да служи като жив апарат при опитите в научната лаборатория на компанията. В експерименталната лаборатория се изпробваха различни системи катодни тръби и лампи, осцилографи, апарати, излъчващи ултравиолетови и рентгенови лъчи, изкуствени гама-лъчи; тук се изучаваше цялата скала на електромагнитните колебания, правеха се опити за бомбардиране на атомното ядро, изучаваха се свойствата на космическите лъчи. Такъв жив апарат като Добел би бил, разбира се, много полезен при провеждането на опити с невидими лъчи.

Крус разреши на Добел да приеме предложението на Всеобщата електрическа компания.

— Но ще живеете както по-рано у мен — каза Крус. — Така ще ми е по-удобно. Нали договорът ни си остава в сила. Все още не съм провел с вас всички интересуващи ме наблюдения.

За Добел отново започна трудов живот.

Точно в осем сутринта той вече седеше в лабораторията, където винаги миришеше на озон, каучук и някакви киселини. Независимо дали опитите се провеждаха при слънчева светлина или вечер при електрическа, или при пълна тъмнина, Добел бе винаги заобиколен със своя призрачен свят от светещи кълба, пръстени, облаци, ивици, звезди. Машините бучаха, бръмчаха, трещяха. Добел виждаше как около тях се появяват сияещи магнитни полета, как се откъсват потоци електрони, как тези потоци се извиват или начупват по пътя си под влиянието на сложни електрически прегради, мрежи и капани. И Добел обясняваше, обясняваше и обясняваше всичко видяно. Две стенографки записваха разказите му.

Той виждаше изключително интересни светлинни феномени и съобщаваше на учените съвсем неочаквани неща. Когато започваше да работи гигантското електромагнитно устройство, което беше по-голямо и по-тежко от най-големия локомотив, Добел казваше:

— Ух, човек може да ослепее! Тази машина изпълва с ярка светлина цял квартал, а крайните граници на магнитното поле се простират далеч извън града. Нали аз виждам целия град отвътре — електрическия му скелет, виждам едновременно на всички страни. Виждам сега всички предмети, както и вас, господа. Електроните са ме облепили като светещ кошер. Ето — от носа на господин Ларднер вече се сипят искри, а главата на господин Корлис Ламот напомня главата на Медуза Горгона сред пламъци. Аз ясно виждам всички метални предмети, те горят като нажежени и всички са свързани със светещи нишки.

С помощта на Добел, говорещият и мислещ апарат, бяха решени няколко неподдаващи се на решаване по обикновения начин научни въпроси. Ценяха го. Добре му плащаха.

— Аз мога да се смятам за най-щастливия между слепите, но зрящите все пак са по-щастливи от мен — казваше той на Крус, който ежедневно изслушваше отчетите му за работата и продължаваше въз основа на тях опитите си по усъвършенствуването на своето изобретение.

И ето че настана ден, когато Крус му каза:

— Господин Добел! Днес изтича срокът на нашия договор. Трябва да изпълня своето задължение — да ви върна нормалното зрение. Но тогава ще трябва да загубите способността си да виждате движението на електроните. Това все пак ви даваше едно преимущество в живота.

— Как не! Преимуществото да бъдеш жив апарат! Не желая. Стига. Искам да имам нормално зрение, да бъда нормален човек, а не ходещ и говорещ галваноскоп.

— Ваша работа — усмихна се леко Крус. — И тъй, да започнем курса на лечението.

* * *

Настана и този най-щастлив ден в живота на Добел. Той видя жълтото, набраздено с бръчки лице на Крус, младото, но зло лице на сестрата, помагаща на Крус, видя капките дъжд по стъклата на големия прозорец, сивите облаци по есенното небе, жълтите листа на дърветата. Природата не беше се погрижила да посрещне проглеждането на Добел с по-весели багри. Но това са дреболии. Щом имаш очи, весели багри ще се намерят!

Известно време Крус и Добел се гледаха мълчаливо. После Добел здраво стисна ръката на Крус.

— Не намирам думи да ви благодаря…

Крус се отдръпна от креслото, повдигна дясното си рамо.

— Няма за какво да ми благодарите. Най-добрата награда за мен е успехът на работата ми. Та нали не съм шарлатанин като Вировал! Като ви върнах зрението, аз доказах това на всички — надявам се, че приемната му скоро ще опустее… Но стига за мен. Ето че и вие сте вече зрящ, здрав, нормален човек, Добел. Човек може да завиди на ръста ви, на физическата ви сила и… какво смятате да правите сега?

— Разбрах намека ви. Аз вече не съм ваш пациент и не бива да ви обременявам с присъствието си. Още днес ще се преместя в хотел, а после ще си намеря квартира, работа.

— Е, добре, желая ви успех, Добел!

* * *

Мина се месец.

Веднъж извикаха Крус да слезе долу във вестибюла. Там стоеше с вдигната яка на палтото и с шапка в ръка Добел. От периферията на шапката се стичаха по паркета струйки дъжд. Добел изглеждаше уморен и отслабнал.

— Господин Крус! — каза той. — Дойдох още веднъж да ви благодаря. Вие ми върнахте зрението. Аз прогледнах…

— По-добре кажете намерихте ли си работа?

— Работа? — Добел жлъчно се изсмя. — Аз прогледнах, господин Крус. Прогледнах двойно. И искам да ви помоля… да ме ослепите. Направете ме слепец, завинаги слепец, виждащ само движението на електроните.

— Доброволно да се подложите на ослепяване?! Но това е чудовищно! — възкликна Крус.

— Нямам друг изход. Иначе ще умра от глад.

— Не, аз няма да направя това, решително отказвам! — горещо възрази Крус. — Какво биха помислили за мен! Пък и сте закъснели. Работейки над електроноскопа, аз внесох в него някои конструктивни изменения, патентовах го и продадох патента на Всеобщата електрическа компания. Сега всеки човек може с помощта на моя електроноскоп да вижда електрическия ток. И на компанията не са й нужни вече такива ясновидци-слепци, какъвто бяхте вие, Добел.

Добел мълчаливо нахлупи мократа си шапка и замислено погледна силните си млади ръце.

— Добре — каза той, втренчил поглед в Крус. — Те поне са годни да разрушат цялата тая дяволска мелница. Сбогом, господин Крус! — И той излезе, като хлопна силно вратата след себе си.

Дъждът беше спрял и на синьото есенно небе ярко сияеше слънцето.

Дмитрий Биленкин
Принципът на неопределеността

Краката му често се подхлъзваха и това безпокоеше Берг. Ама че неприятна работа! Навикът му да ходи с обувки, от които калта сама се свлича, сега го правеше подозрително тромав в грубите, скроени по един и същ калъп ботуши, по чиито подметки бяха полепнали цели буци глина. Не бяха взели пред вид тази подробност. Колко ли още такива пропуски щеше да открие? Добре че местността се оказа безлюдна.

После пясък смени глината и Берг въздъхна с облекчение. На височинката той спря. Самотен дъб ронеше плавно листа. Нивите бяха ожънати, към хоризонта тънеха в синкава мъгла. В далечината, там, където се виеше пътят, смътно се очертаваше камбанария на селска църква. Изчислителите не го подведоха, мястото се оказа същото. А времето? В кой ли век го бе захвърлил принципът на темпоралната неопределеност? В седми, седемнадесети? Отговора, изглежда, щеше да получи едва в града.

Нямаше защо да бърза, тъй като трябваше да влезе в града под прикритието на мрака. Дрехите му, разбира се, бяха точно копие на скитащ занаятчия. Но ако бе попаднал не в този век… Вярно, че дрехите на средновековните калайджии едва ли са се влияели от веянията на модата, а главното за всички — той бе чужденец, следователно човек, имащ правото да носи необикновени дрехи. И все пак не биваше да рискува. В края на краищата да се надяваме, че това е първото и последно връщане на човек в миналото. Стига само някакви особени обстоятелства да не… Странно, нелепо: той е в свят, който вече от много векове е мъртъв. Скоро ще види далечните си прадеди, чиито кости отдавна са изгнили, и все пак тези прадеди сега се разхождат по улицата, седят в кръчмите, карат се, смеят се.

Пътят водеше към селото, но Берг пое през гората, по страничната пътека, която го избикаляше. Не че се боеше от преждевременни разпитвания и срещи. Просто в селото можеше да поискат услугите на калайджията, а в плана му не влизаше никакво спиране. Гората, през която вървеше, почти не напомняше чистите поддържани гори на двадесет и първи век. Пущинак, гъсталаци и едва различима пътека. Не се мяркаха никакви хора, всичко говореше за безлюдност, за недостиг на сили и за пълна изолираност на селищата. Главният път представляваше тясна ивица кал със следи от последната, минала още преди дъжда каруца. Пътеката, по която вървеше, бе отъпкана изглежда от зверове, макар че се намираше досами селото. Очевидно бе попаднал все пак в ранното средновековие. Дали не е прекалено ранното?

Отвъд сумрачното дере започваше смърчова гора, вдясно между пролуките се мярна църквата, после дърветата пак я заслониха. Наблизо крякаше ято врани. От притъмнялото небе ръмеше дъжд. Под надвисналите клони на смърчовете се червенееха мухоморки. Скоро почнаха да се появяват обрасли с трева гробове с посивели от времето изкривени кръстове. Гробища… Някои надписи Берг успяваше да прочете. Погледът му равнодушно отбелязваше дати, полуизтрити изречения от евангелието, думи, изпълнени с печал и скръб. И изведнъж сърцето му оглушително затупа: сред храсталаците се белееше новичък кръст и на него бе надраскано — „Берг“. Гробът бе толкова пресен, че дори глината още не се беше втвърдила. Тръпки побиха Берг; тук щяха да го убият, в това време, да го заровят и… Едва усмири биещото си сърце. Глупости! Дори и да го убиеха тук, във всеки случай ще е по-късно, а този човек е вече умрял! И изобщо няма никаква загадъчност, просто съвпадение на разпространено име. В Шотландия е имало десетки Макферсъновци. Възможно е и Берговият род да е живял по тия места. Но това означава… това означава, че има изгледи да се срещне с… Разбира се, а нима не го знаеше предварително. Берг си възвърна равновесието едва когато пътечката го изведе отново на пътя сред ширналия се простор. Задуха вятър. Отвъд завоя течеше малка мътна река. Кален мост водеше до грозни крепостни порти. Берг замря, щом съзря назъбения силует на градските стени. Те са. Веднага позна известния му от снимките профил на Дебелата Дева. Значи, имаше късмет: озовал се е почти в нужното му време, защото в десети век тази кула още не е била построена, а в четиринадесети е била вече разрушена от воините на херцог Берклевски. Значи, костюмът му общо взето отговаряше на епохата, не е нужно да се преоблича в храстите.

Извади от торбата резервните костюми, заля ги с течност, която по вкус и цвят напомняше вино, и след като се увери, че тъканта се е превърнала на прах, запъти се към моста.

Още щом стъпи на моста, разумът му се избистри, страничните мисли отлетяха. И все пак понякога му се струваше, че стига само да тръсне глава и…

Но не, кучетата, които се спуснаха към него, бяха съвсем реални. Цяла сюрия — мръсни, крастави, шугави. Пълзяха по земята и лаеха дрезгаво.

„Ама че история! — стискайки здраво пръчката, помисли си Берг. — Аз нямам и понятие как би се държал един средновековен пътник при среща с… И защо ли лаят?“

Кучетата се отдръпнаха, щом той се запъти към тях. Ръмженето се смени с раздразнено квичене, пълно с недоумение, в което се долавяше неприязън и страх. Внезапно Берг се сети. Разбира се! Дрехите му, обувките носеха миризмата на епохата, в която бяха направени, миризма на чуждата на този век синтетика! Берг с уважение погледна кучетата и без да им обръща повече внимание, се запъти към портата. Настъпила бе, изглежда, най-отговорната минута, която щеше да реши сполучлива ли е маскировката му.

Но нищо не се случи. Нечие лице надзърна през решетъчното прозорче и веднага изчезна: в караулното помещение се чуваше трополене на зарове — стражата явно не бе заинтересована да се откъсва от играта заради някакъв си бедняк. „Изглежда съм попаднал в мирно време“ — реши Берг.

Посещенията в миналото бяха забранени, но нищо не пречеше да се изпращат там за снимки и наблюдения замаскирани като облаци хроновизори. Наистина по силата на принципа на неопределеността налагаше се да ги изпращат просто наслука. Когато ставаше дума за навлизане само за няколко години в миналото, разпръсването невинаги даваше чувствителни отклонения. Но за по-дълго то вече водеше до съвършено непредсказуеми резултати. Не успяваха по никакъв начин да заснемат битката при Креси. Ако фокусираха хроноскафа точно на времето, когато бе станало сражението, в такъв случай той се озоваваше всякъде другаде, само не и над селцето Креси. Или пък обратното: ако го изпратеха точно над мястото на битката, тогава никой не можеше да гарантира с колко века или дори хилядолетия ще изпревари датата на събитието. Впрочем това нямаше решаващо значение, тъй като за историка е интересна всяка епоха. Най-често изпращаха хроноавтоматите в определена — една и съща точка на пространството, поради което временната последователност на наблюденията биваше твърде разпокъсана. Но по-добре е все пак нещо, отколкото нищо. Всичко вървеше тъй или иначе добре, докато не се случи аварията. Апаратът от типа „кълбест облак“ не задействува при командата за връщане. Нищо страшно, настроиха апарата за сближаване с градоносен облак и към многобройните светкавици щеше да се прибави още една. Но взривното устройство задействува лошо. Кристалният блок на линейния антигравитатор, макар и повреден, оцеля. И на всичко отгоре това се случи над някакъв град.

И тъй, изделие от двадесет и първия век се бе озовало в единадесетия и може би бе попаднало в ръцете на хората от тази епоха. Разбира се, обгореният „камък“ едва ли би породил у тях някакво подозрение. Но кристалът можеше да оцелее през войните, пожарите, смутовете и благополучно да стигне до двадесети век, когато щяха да разкрият изкуствения му произход. Преждевременно откритие, страшно, опасно, което можеше да измени хода на историята — това не биваше да се случва! Кристалът трябваше на всяка цена да се изземе от веригата на събитията. И тъй като не бе намерен в двадесети век, значи кристалът или е изчезнал, или при някой от опитите щяха да го намерят. При първия, втория или десетия? И как щеше да завърши неговата, на Берг, експедиция?

Тесните градски улици не правеха на Берг особено впечатление — изучил бе доста добре облика им, но затова пък вонята… Миришеше на отпадъци, на конски тор. „По-бавно — каза си Берг. — Преди хилядолетия хората не са ходели толкова бързо и с такива големи крачки.“ Вдигнал високо пешовете на расото си, през локвите мина някакъв свещеник. Пак зави куче и се спусна към краката на Берг. „Я се махай!“ — ядосано си помисли Берг. Въпреки че се бе доста здрачило, видът му привличаше вниманието на редките минувачи. Не по някаква особена причина: просто градът представляваше малък затворен свят. Съседният Цорн е вече друго царство-господарство, а Брабант е на края на света. Пътник от далечни места е все пак събитие. Никак не е важно дали ще го одумват, щом следата, която ще остави, няма да се различава от множеството, други следи. Пък дори и да е следа на похитител.

Само дано успее! Но надеждите за успех бяха малко. В същност всичко зависи от простия късмет. Вече му бе провървяло, защото от първи път се озова в тъй или иначе подходяща епоха. Подходяща? Ами ако е попаднал в началото на единадесетия век, ще трябва да се връща назад — тук още няма и помен от антигравитатора. Колко ли нови опити ще са нужни тогава? Два, три, десет, а може би и хиляда, докато се озове край този град, поне в дванадесети век — нали принципът на неопределеността превръщаше всичките опити в лотария, когато нужният ти билет е сред стотиците непечеливши (добре поне, че връщането в миналото бе възможно само в границите на първите няколко десетки хиляди години). Но и по-точното попадение — в пределите на века — не гарантираше успех. Ако гравитаторът не се окажеше в града дори и в дванадесети век, това можеше да означава, че при падането си след аварията е потънал в някакво блато или пък че е бил намерен, но продаден на някой странствуващ търговец на редки предмети. Тогава търсенето се превръщаше в задача, с която не биха се справили и детективите — опитай се да откриеш къде, в коя точка на средновековна Европа се е озовал търсеният предмет!

Ако съдеше по дрехите на минувачите, трябва да е попаднал или в края на дванадесети, или в началото на тринадесети век. Нужно е да уточни това. И Берг най-напред свърна към катедралния площад. Ако пред катедралата има статуи на светци, значи е дванадесети. Ако не…

Имаше статуи, дори още не бяха успели да потъмнеят както трябва. Значи от момента, в който антигравитаторът бе паднал от небето, до момента, в който той, Берг, се бе озовал в миналото, са изтекли около сто и петдесет години. Срок, който щеше доста да затрудни търсенето. И все пак това бе поразително сполучливо попадение!

Берг огледа площада. Наоколо всичко бе мрачно и непривично. Тъмните, прилепени една до друга фасади, цвиленето на коне в съседната улица, сливащите се с мрака фигури на минувачите, чуждата реч (тя, разбира се, му беше чужда, въпреки че най-старателно изучи езика) и дрехите го изпълваха с тъга. Няколко души прекосиха мълчаливо площада и се насочиха към него. Берг изведнъж осъзна, че сега не би издържал и най-безобидната среща. Като се стараеше да не привлече вниманието им, той се шмугна във вратата на храма.

Вътре бе чисто, тържествено и почти светло. По понятията на този век — дори ослепително светло. Макар че за епохата на електричеството храмът би приличал на мрачна пещера. Но Берг се бе така подготвил за средновековието, че веднага долови контраста в сравнение с онова, което цареше извън стените. Горяха свещи, кънтеше орган, в полумрака на сводовете блестеше злато, оттам го гледаха отчуждено ликове на светии. И колкото по-дълго се вглеждаше Берг, толкова по-спокойно и едновременно с това непонятно ставаше на душата му. Понечи да се усмихне иронично, но иронията не му се удаде. Равномерното движение на главите на молещите се, трептенето на свещите, разнасящите се звуци, миризмата на восъка и тамяна разбудиха неволно в душата му нещо древно, отдавна забравено. Ритъмът, цветовете, звуците му действуваха хипнотизиращо — нищо друго! Не, не е само това. Берг можеше да отдели, да проанализира всяко събирателно от това въздействие, но всички, взети заедно, представляваха нещо повече от хипноза. Сега тук, в далечното средновековие, всичко това беше отдушник. Тук хората изпитваха илюзията на единение със себе си, с другите, с онова тайнство, което сякаш присъствуваше в храма, което те наблюдаваше и пазеше, наказваше и предвещаваше, просветляваше и усмиряваше.

Берг се измъкна навън. Накъде да върви? Това нямаше значение. Съдържанието на чантата, на колана, самите му дрехи, медният пръстен на ръката му само външно приличаха на предметите от далечното минало. Кой би се отнесъл подозрително към обикновен кремък? Или към парченце слюда? Кремъкът беше инфрачервено фенерче, а слюдата му даваше възможност да вижда невидимия свят. Пръстенът играеше много по-важна роля. Той беше уредът, който се задействуваше от масата на антигравитатора. Сега беше студен. Но ако антигравитаторът се намираше в радиус от сто метра, почваше да се загрява. Също като в детската игра „Студено, по-студено… Топло, по-топло!“

Оръжие нямаше. Никакво. Всичко бе така предвидено, че нито една негова постъпка, дори при най-неочакваното положение, да не предизвика изкривяване в хода на историята. Освен… Да бе направил и чудо, пак не би предизвикал силен отклик в тази епоха, в която всички вярват в чудеса. Всяко разклащане на веригата след време ще стихне, фатално е само прекъсването. Такова, влачещо след себе си непредвидени последици фатално прекъсване би могло да бъде неволното при самоотбрана убийство. Все пак трябваше да бъде предпазлив и в най-добрите неща, защото теориите са си теории, но кой ги е проверявал на дело? Кой би рискувал да ги провери?

Застудя. Берг машинално понечи да пъхне премръзналите си ръце в джобовете и се удиви, че не ги намери. Ето, още един дребен пропуск! Щом поотслаби контрола, веднага направи жест, който не би направил човек от тридесети век по простата причина, че тогава не е имало джобове. Внезапно усети, че пръстенът се затопля. Берг замря от изненада. Нима така, изведнъж? Заснова по кривите улици, плашейки се всеки път, щом пръстенът почваше да изстива. Но малко по малко се успокои и почна да стеснява кръга, докато накрая му стана ясно, че от антигравитатора го делят само стените на къщата пред него.

В двете мънички прозорчета на втория етаж, издадени над улицата, мъждукаше слаба светлинка — явно стопаните още се бяха си легнали. Това нямаше значение. В същност сега вече нищо нямаше значение. Тиха радост на удовлетворение обзе Берг. Най-после край. Мил му стана този град с керемидените покриви, този простодушен древен свят, всичко, всичко. Берг запомни къщата, уличките, които водеха до нея, огледа вратата. Тук си лягат рано, а да прекара някой час в кръчма, да понаблюдава живота ще е и приятно, и полезно. После ще се върне като „крадец в нощта“, ще извърши каквото е нужно — и сбогом, средновековие! Дойде като сянка и ще си отиде като сянка, само кучетата заподозряха нередното. Лекарят от двадесет и първи век ще огледа критично калните му ботуши, напръсканото е кал наметало и ще каже: „Ех, братко, ти много, много… Да не си ми домъкнал и чума?“

Кръчмичка откри наблизо. За удивление на Берг никой не му обърна внимание. Всички се бяха скупчили около една пейка, на която седеше зачервен от вълнение простичък момък в нови кожени панталони. Под пейката, кой знае защо, имаше локва. Вдигаха се канчета, сипеха се непонятни за Берг ругатни; беше душно, смрадливо, от свода на огромното огнище висяха паяжини, черни от саждите; отблясъци от жарта пробягваха по разгорещените лица, проблясваха в червено по потните бузи, хлътваха в смеещите се уста.

Никой не погледна към Берг, когато се настаняваше в ъгъла. Само стопанинът, прегърбен, с крив нос мъж към четиридесетте, се измъкна от тълпата и се осведоми какво иска новият посетител.

— Вечеря — кратко каза Берг.

— Отдалеч, а? — доловил акцента, запита стопанинът.

— От Брабант.

Пролуките между гърбовете му позволяваха да вижда какво става в кръга. Към момъка на пейката чинно се приближи шишко с тройна брадичка. Побутна го по рамото и момъкът трепна като ударен с ток. Тълпата се раздвижи. Момъкът стана и за изумление на Берг заедно с него се вдигна и пейката. Момъкът плавно изви тяло, пейката също се изви и всички тогава видяха, че тя здраво е залепнала за панталоните. Избухна възторжен рев.

Берг разбра всичко. Как не се сети веднага, че това е посвещаване в майстор-пивовар. Кандидатът трябваше да свари бира, да излее канче върху току-що рендосана пейка, да седне с новите си панталони и ако бирата е хубава, те трябваше да залепнат. Значи пивоварите в града са се увеличили с още един майстор.

Имаше нещо непосредствено, детско в последвалото веселие. Берг с мъка дъвчеше непоносимо жилавото месо и усещаше нещо като завист. Той не би могъл да се смее така гръмогласно, да удря така момъка с юмруци, да излива в устата си реки от вино и бира, да лапа големите късове месо, да тропа с ботуши, отдавайки се простодушно на моментното настроение. Извика стопанина, плати и излезе.

Небето се бе изчистило от облаците. Ивицата над начупената линия от покривите светлееше на мястото, където се намираше луната. Надолу всичко тънеше в пълен мрак. Берг едва успя да направи десетина крачки, когато видя пред себе си запалени факли. Обърна се. Отзад се приближаваха към него също такива трепкащи светлини. Блеснаха оръжия. Нощната стража.

Какво от това?

Трепкащите пламъци осветиха брадясали лица, шумно, като след тичане, дишащи уста, стоманени остриета и шлемове. Берг отстъпи встрани и се долепи до стената. И тогава в гърдите му се опряха изведнъж няколко копия.

— Прережи му гръкляна! — зачу се нечий радостен екзалтиран вик и мечешка маса от тела се стовари върху Берг.

— За какво? — викна той полузадушен. — Аз съм от Брабант. Аз…

Отговориха му с язвителен смях.

— Връзвай го по-здраво! Мислиш, че като си се преоблякъл, никой няма да те познае, а, Берг?

Берг?

Помъкнаха го, като го ругаеха, ритаха. Смърдяха на чесън и вино.

Помещението, в което най-после го вкараха, беше ниско, сводесто. Каменната голота на стените прикриваха два-три едва забелязващи се гоблена. Вляво от горящото огнище димеше трисвещник. Отдясно до масичката имаше кресло, в което седеше беловлас, в епископски одеяния старец, толкова мършав и сбръчкан, че масивният кръст сякаш пробождаше гърдите му. Старецът бавно извърна глава. Чуваше се как пращят факлите на стражата.

— По-близо, доведете го по-близо — гласът на епископа изшумоля като духната от вятъра хартия.

— Аз не съм онзи, за когото ме вземате — високо каза Берг. — Това е грешка, аз никога не съм бил във вашия град. Аз…

— Знам! — старческата ръка удари леко облегалката. — Знам, че си дързък в измамите… Нагъл, дързък и богохулник. Надяваше се, че ще повярвам на слуховете за смъртта ти? Би трябвало сега да паднеш на колене, да се молиш… — Епископът се наведе напред. Шията му се проточи като на оскубана гъска — На люлката! — главата на епископа се затресе. — И то още утре.

— А нея какво да я правим? — бързо запита нечий глас зад гърба на Берг. — Същото ли?

— И нея. И то по-напред! Пред очите му, пред очите ти, Берг! Още ли не трепериш? На бавен огън ще се печете заедно с плода на престъпната ви връзка… Помисли за разкаяние, помисли!

Епископът падна в креслото. Ако не бяха пламтящите му очи, човек би го взел за труп. Берг презрително сви рамене.

Отведоха го в килия и там го оковаха във вериги. Резето щракна, тропотът по стълбите стихна.

Берг лежа известно време неподвижно. Че се оказа двойник на някакъв тукашен Берг, беше, разбира се, подозрително съвпадение, но сега нямаше смисъл да обсъжда теорията на вероятностите. Възможно е да става дума за същия онзи Берг, чийто гроб… Не е важно! Неизвестният му от тринадесети век Берг бе извършил нещо сериозно, враговете му бяха устроили капан, а в него попадна човекът от двадесет и първи век. Ама че положение! С какво го заплашваха? Ах да, с люлка…

Догади му се от отвращение и гняв. Осъдения връзваха на края на лост и ту го спускаха в огъня, ту го издигаха, колкото за да си поеме дъх — ето това представляваше люлката. Бавно опичане на човека. Животни, тъпи садисти! Ще им покаже той… Ще има да подскачат, размахвайки раса. Ще видят те каква муха се е хванала в паяжината им. Интересно, утре какви ли мутри ще направят…

Берг иззвънтя с веригите и тържествуващо се усмихна. Глупави, дебели вериги от лош метал, наивна решетка на широкия отвор — тези тъмничари дори не подозират какво представлява човекът от двадесет и първия век и на какво е способен.

Берг легна, затвори очи. Тренираното му тяло само знаеше какво трябва да върши. Тъмна вълна покри съзнанието му. Сега всички клетки на мозъка и тялото се подчиняваха на единния ритъм, на страшния ритъм, който настройваше всички сили на организма. Берг се напрегна, веригите с трясък се скъсаха.

— Така — каза си той.

Онова, което по-рано в момент на безумно напрежение случайно се удаваше на един от милиони, беше вече отдавна познато и всеки човек от двадесет и първи век умееше да възбужда у себе си оня скрит резерв от енергия, който стократно надвишаваше пределите на „нормалните“ физически възможности.

Изчака да отмине обземащата го винаги след такова напрежение слабост, стана и с още едно усилие на волята изви решетката. Сега имаше нужда най-малко от половин час почивка. Ако в момента влезеше привлечената от шума стража, Берг не би могъл да й окаже никаква съпротива. Никой обаче не караулеше под прозореца, нито пред вратата — и защо е нужно при такива здрави вериги и решетка?

Килията му се намираше в кулата. Неравната иззидана от кръгли камъни стена обещаваше лесно спускане. Берг изчака да се скрие луната и почна да се спуска. Слизаше спокойно, уверено, както подобава на алпинист. Нито сега, нито преди той не бе принадлежал на чуждото време с неговите нелепи закони и случайности. Мигновената уплаха, която го обзе, когато, смаян от неочакваното, нападение, разбра, че е попаднал в капан, бе преминала и сега той отново бе човек на своята епоха — горд, независим и могъщ.

Точно пред себе си Берг видя прозореца на по-долната килия. Трябваше да свърне малко встрани. Главата му вече беше на нивото на желязната решетка, когато изпод краката му се търкулна някакво, камъче. Берг замря, хвана се за решетката и тогава сякаш напук изгря луната. Зад решетката се мярна нечия осветена от млечната светлина сянка. Треперещи пръсти сграбчиха ръката на Берг.

— Ти дойде, дойде, знаех, вярвах, мили, мили…

Пред очите на Берг се белееше сияещо лице на жена, по-скоро на момиче. Тя протягаше ръце към него и хлипаше, и се смееше, и в шепота й имаше такова щастие, че сърцето на Берг замря.

Ето я, значи, годеницата на онзи, другия Берг, която утре трябваше да изгорят на кладата.

— Най-добрият, най-храбрият, най-любимият, моят, моят Берг, спаси, спаси нашето дете!

Нашето?! Дете?! Ах, да… Берг почувствува как пропада в пропаст. Длъжен е да я отблъсне. Девойката целуваше ръката му.

— Тихо — каза Берг.

Той хвана пръчките на решетката и ги издърпа. Те не бяха подсилени с напречни и лесно изскочиха от гнездата си. Измъкна девойката през отвора. Облечена бе като монахиня. „Виж каква била работата…“ — тъпо помисли Берг. Действуваше като автомат. Избра място долу, прицели се, скочи, разпери ръце и я пое в обятията си.

— Нашето дете почва бурно живота си каза тя, като едва си поемаше дъх.

— Да вървим — рече Берг.

И те потънаха в мрака на спящите улици. Сега Берг имаше време да обмисли, но не можеше да мисли. Пък и защо ли? Това момиче и детето й трябваше да умрат на кладата, а сега няма да умрат. Потомците им щяха да живеят във всички векове.

Стигнаха градската стена. Към нея под ъгъл се опираше глуха фасада, между фасадата и стената полето тънеше в мрак.

— Остани тук — заповяда Берг.

Очакваше удивление, уплаха, молба, но тя само кимна, макар че той усети как трепери…

— Ще се постарая да не ме е страх — каза тя.

— Аз скоро ще се върна — промърмори Берг. Без сам да знае защо, стисна ръката й. Тя за миг се прилепи към него и веднага се отдръпна.

— Трябва да вървиш. Тогава ти ми каза, че всичко ще бъде добре, че аз от нищо не бива да се боя. Но… нали когато се върнеш, между нас всичко ще бъде както преди?

— Да, да…

Какво ще бъде както преди?! Берг не съзнаваше напълно закъде и за какво тича. Но нещо го водеше с точността на автопилот и той дойде на себе си едва когато топлината от пръстена огря цялата му ръка. Къщата се извисяваше пред него като скала. Берг си възвърна самообладанието. Напипа дупката на бравата. Бяха му взели чантата при арестуването, но катарамата на колана дублираше инструмента. Отключи вратата, постави на окото си като монокъл парчето слюда. Топлината на дланта оживи „кремъчното“ фенерче. Входно антре, врата, стълба… Берг раздвижи ръката си из въздуха и пръстенът посочи стълбата. Старите дървени стъпала не внушаваха доверие и той се събу. Не се вълнуваше, сякаш през целия си живот бе тършувал из къщите на средновековните граждани. Стълбата го изведе в коридор. Къщата бе изпълнена с мирис на дим, на прогнило дърво. Беше тихо като в яма, само нейде църкаше мишка. Вратата леко изскърца и Берг видя стая, приличаща на музей. Рафтове с дебели книги, препарирани животни и птици, пясъчни часовници, вкаменелости, парчета восък, глинени съдове, чаши, рула пергамент — всичко разхвърляно в безпорядък по масите. Лъчът се плъзгаше, разбъркваше причудливите сенки, докато накрая опря в опушена стена на пещ. Берг за малко не кихна от вдигналия се прах. Сред тиглите и машите откри обезформен кристала на антигравитатора. Явно го бяха заливали с киселини. Разбира се! Той е твърде тежък, подозрително тежък за размерите си камък. Берг го пъхна в пазвата си, спусна се по стълбата, обу се, излезе и заключи вратата. Най-трудното в неговата мисия се оказа най-лесно.

Сега можеше да разсъждава хладнокръвно. Каква му е в края на краищата тази девойка? Какво го накара да се забърка в работа, която не го засяга? Състрадание? Да, разбира се. Но ако разсъждава логично, тя изобщо не съществува, както не съществува и самият този век, отдавна изтлял с всичките си надежди и скърби. А съществува бъдещето. Онзи век, откъдето бе дошъл и който сега можеше да пострада от неговата постъпка.

Но в тази минута на тази тъмна улица бъдещето бе също само абстракция! А не е абстракция тази доверчива девойка, която той, ако разсъждава логично, трябва да предаде. Берг затвори очи и стоя така около минута, като стенеше от болка и безсилие. Кой е виновен, че желанието да я спаси и защити задействува в него като рефлекс?! Само възпиталото го общество. Жалка уловка на самооправданието. Но защо жалка? Защо уловка?

Както става винаги, когато мисълта, в желанието си точно да набележи пътя към бъдещата морална постъпка, прекалено внимателно се съсредоточава върху противоречивите понятия, самите понятия почват да губят яснотата си, защото всяко понятие е така неизчерпаемо и мъгливо в дълбините си, както и породилата го жизнена реалност. И мисълта се, обърква, решението се изплъзва, всичко изглежда оплетено и невярно. Така прекалените размишления понякога погубват решителността.

Берг тръсна силно глава. Тежестта на антигравитатора му напомни за неговото най-главно задължение. Не може едновременно да се определи скоростта на електрона и положението му в пространството. Не може да попаднеш едновременно и в даден момент от времето, и в дадена точка от пространството. Но в живота изборът е неизбежен и постигането на едното влече отказване от другото. Не означава ли това, че дълбоко в морала е скрит същият онзи принцип, който действува и в природата? При тази мисъл всичко у Берг се разбунтува. Защо, защо неговата постъпка ще се отрази зле върху хода на историята? От какво следва това? Ако постъпката му е правилна и добра, би трябвало да бъде обратното. Иначе как се живее без увереността, че извършеното от теб днес добро ще направи утрешния ден по-добър. Как може да се живее и действува без тази увереност? Как може без това да се строи бъдещето? А ако е така…

— Ето ме и мен — каза Берг.

Тя се хвърли на врата му със сподавен вик. Той обгърна раменете й.

— Нямаме време. Припомни си нямаш ли тук близки, у които… където бихме могли да се скрием? („Където бих могъл да те оставя да чакаш истинския Берг. Ако е жив…“)

— Знаеш, че нямам! Ти… ти си се променил, мили… („Странно, че любещото сърце не забеляза веднага подмяната…“) Да не съм сторила нещо не както трябва? Или пък да съм казала нещо…

— Не, не!

— Тогава… Аз не те разбрах напълно, когато ми казваше, че нашата любов е особена, че такава любов не е имало и няма да има, но сега, сега… Ти дори още не си ме целунал!

Той се подчини. И докато я целуваше, разбра, че иска винаги да я целува, цял живот, че тя му е близка, въпреки всичко близка още от първата минута; а всичко останало е измама, с която той се опитваше да се предпази от поразяващата като мълния любов, в която не вярваше и която вече го бе поразила.

Внезапно съзря изход, толкова прост, поразително как не се сети веднага. Хроноскафът ще откара и двамата! Девойката трябваше да умре в миналото, тя наистина ще умре за миналото, за да живее в бъдещето. А онзи, другият Берг, по дяволите, щом не е могъл да я спаси. Той се засмя.

— Защо се смееш, мили?

— Нищо. Всичко е вярно: нашата любов е особена, такава не е имало и няма да има. Ние сме спасени, стига да можеш да вървиш цялата нощ.

— Нима е за първи път?

— Но…

— Малкият е умничък. Той съвсем не ми пречи. Виждаш ли, дори не се забелязва. Ще вървя толкова, колкото е нужно, щом си до мен.

Нейната увереност се предаде и на Берг. Той размота оплетения от тънки здрави жици пояс. Направи примка и я закачи на една издатина на стената. Подложи наметалото си, за да не се врязва жицата, завърза девойката; и след половин час бяха на свобода. Берг дишаше дълбоко горския въздух, който вече не му се струваше чужд; загърнатата в наметалото девойка вървеше до него, той я подкрепяше, усещаше топлината на рамото й и изпитваше безкрайна нежност.

На процеждащата се между пролуките лунна светлина виждаше добре лицето й, но не можеше да каже дали е красива. Какво значение има това? Никакво. Както и миналото й, както и този малък свят, откъдето я измъкна. Дори знаеше как тя щеше да възприеме бъдещето. Като приказка, в която я бе отвел любимият й. Щеше да приеме неговия свят със същата оная доверчива непосредственост и твърдост, с която приемаше съдбата си, но най-трудно щеше да я убеди, че са живи, а не са се възнесли на небето.

Умората ги налегна внезапно. Берг почувствува как мяркащите се сенки на дърветата му пречат да върви, сякаш преплитат краката му. На два пъти се спъна. Това го изплаши. Не можеше да не настъпи изтощение след всичките изпитания. Държеше се само благодарение на нервното напрежение и нима сега на половината път щеше да грохне? С усилие на волята успя да се избави от неприятното чувство. Краката му като че ли се отделиха от тялото, почти не ги усещаше вече. Но почна да усеща как го тегли надолу тежестта на антигравитатора. Сякаш тежеше вече не килограми, а тонове! Всичко освен краката бе станало по-тежко — главата, ръцете, девойката, която се опираше на ръката му, и това даде на обърканите мисли на Берг непредвиден тласък, който го накара да изтръпне.

— Колко килограма си? — почти извика той.

— Аз? Не… Не разбирам.

— Извинявай… Нищо, аз така…

Разбира се, тя не знаеше, а навярно и не разбираше какво я пита. Нелепо е да предполага, че в тринадесети век девойките се теглят на медицински кантари и Берг се засрами от въпроса си. Своето тегло знаеше точно, нейното определи на око, нали когато се спускаше от стената я пое в ръцете си, но тогава и през ум не му минаваше дали мощта на хроноскафа ще издържи тежестта на двамата. „Само без паника — каза си Берг. — Само това липсваше.“

— Да поседнем — предложи той, макар че не бе време за почивка.

Седнаха и по това как тя се свлече върху постланото наметало, как очите й се впериха неподвижно в една точка, той разбра, че е прекалено уморена, много повече от него, но че по-скоро ще умре, отколкото да му го признае. Берг едва се сдържа да не изстене. Внезапно почувствува дългоочаквания прилив на сили, по-скоро на ярост, която заместваше в случая силата.

— Да вървим — каза той, разбрал, че от дългата почивка само ще се разкиснат. Че поотделно никой няма да издържи, но заедно ще успеят, защото всеки черпеше сили от другия.

Вървяха, разбирайки се мълчаливо един друг, и нощта сякаш нямаше край, защото силите им бяха напрегнати до краен предел. И все пак почна да се разсъмва. Утрото обещаваше слънце и Берг се ободри, дори му мина мисълта, че някой ден ще си спомня с радост за тази нощ. Изкачиха се на хълма, където дъбът все така ронеше листа. Тревата беше влажна от обилната роса. Оставаше още малко до мястото, където бе скрил сред камъните хроноскафа. Стигнаха края на гората и Берг реши да направят последна почивка. Настани внимателно девойката върху един пън и му се стори, че след затвора, страха и бягството; в тялото й не е останало капка живот, че съзнанието й спи и тя вече нищо не усеща. Но не беше така, тя се размърда, очите й се устремиха към Берг и по лицето му изглежда прочете нещо, което я накара да изправи рамене и да приглади разрошените си коси. И това нейно пряко силите й движение я разкри пред Берг в съвсем друга светлина, не такава, каквато я виждаше сега — измъчена, със сенки по лицето, в мрачни монашески дрехи, а танцуваща в бяла премяна. Той дори трепна, толкова реално бе видението на гъвкавото, изпълнено с устрем тяло на девойката в бяло. Щастлива, нестрахуваща се от нищо девойка от двадесет и първия век. „Е — помисли си той, като усети, че дъхът му секва. — Нима е толкова голяма пропастта между нашите времена?“

Някакъв далечен повтарящ се грохот отекна в тишината на зората и прекъсна мислите му. Берг се ослуша и всичко у него болезнено настръхна. Беше тропот на копита. Тя също го бе чула и по това как цялата се напрегна, как побледня още повече лицето й, той разбра, че и тя се е досетила какво означава този звук. Той я дръпна и те побягнаха, но тя вече нямаше сили.

— Не мога по-бързо… Спасявай се.

Той я взе на ръце и дори не се удиви, че е в състояние да го направи. На височинката се обърна. Конниците бяха десетина, на километър и половина от тях, отпреде им тичаха кучета.

Имаше още надежда да успеят. Той тичаше, без да чувствува нищо друго освен режещата болка в дробовете си, без да вижда нищо друго освен мяркащите се тъмни ивици, цялото си внимание беше съсредоточил да различи навреме между тези тъмни петна храста, дупката, камъка…

Все пак му мина гордата мисъл, че те, хората на двадесет и първия век, могат невъзможното и без техника.

Едва позна поляната, където бе оставил хроноскафа. Тропотът се приближаваше, но конниците още не се виждаха. Струваше му се, че дишането разкъсва дробовете му, вече не усещаше тялото на девойката или по-точно усещаше го като своето — огромно, непосилно, неподчиняващо му се тяло. Той я пусна.

Люкът се разтвори, щом Берг го докосва. На поляната нахлу лаят на кучетата, озъбените им муцуни се мярнаха сред храстите. Берг бутна девойката на седалката и влезе сам. Затварящият се люк прекъсна кучешкия лай. Берг натисна копчето за връщане. Моторът изрева и млъкна. Без да съобразява какво прави, Берг дръпна лоста за обратния ход. Хроноскафът се затресе и замря.

Повече бе тежестта на антигравитатора, която Берг не бе взел пред вид. Всичко, което се случи после, сякаш не го стори той, а някой друг. Берг хвърли антигравитатора в скута на девойката. Тя понечи да каже нещо… или да извика… Той включи автомата за връщане в двадесет и първия век, натисна бутона за включване на мотора и изскочи навън, като хлопна люка. Падайки, успя да зърне чезнещия в далечината корпус на хроноскафа.

Известно време лежа, забил лице в земята, като недоумяваше защо се бавят кучетата. Кръвта пулсираше силно в ушите му, очевидно поради това не чуваше лая. Не, не поради това. Той бавно отвори очи. Какво е това?! Грееше ярко слънце, пееха птици, наоколо бе пролет, а не есен.

Виж ти каква била работата! Той стана, залитайки като пиян. Съзнанието му възстанови последователността на събитията. Когато се опитваше да включи хроноскафа, още тогава, когато бяха двамата, той машинално натисна лоста на задния ход. И тогава апаратът за миг е задействувал, отнасяйки ги назад по оста на времето, а това означаваше… А това означаваше, че няма никакъв друг Берг в тринадесети век, че това е бил самият той. Движението на хроноскафа е било съвсем нищожно. Затова той се бе озовал в годините, предшествуващи появяването му тук.

Берг с тъга огледа сияещия свят, който сега бе станал негов свят. Той върна антигравитатора, спаси момичето, без при това да наруши хода на историята, но погуби себе си. Безсмислено е да се надява, че някой ще успее да докара хроноскафа точно в оная точка на пространството и в оня момент на времето, където се намираше сега. Не… уви, той знаеше предварително бъдещето си. Обречен е да прекара остатъка от живота си в тринадесети век, този век щеше да стане негов век, той щеше да живее в него, да срещне девойката, която щеше да обикне (вече я бе обикнал), щеше да си навлече ненавистта на епископа и да загине няколко дни преди да я спаси. Обикновена, произтичаща от теорията примка на времето, когато „после“ предшествува „преди“… Още няма и помен от онзи гроб, в който щеше да бъде заровен, но той вече знае как изглежда в скромните селски гробища. Оставаше му май още малко да живее.

И все пак дори в нещастието му провървя, защото това щеше да бъде живот, достоен за човека. Ще влезе в бой и ще победи, ще обикне и ще бъде обичан. Ще даде щастие на човек, който вече не мечтае за щастие. Ще стане баща. А това никак не е малко за човек от която и да е епоха.

Дмитрий Биленкин
Място в паметта

— Вие ли сте директорът на Мемориала?

Вдигнах глава и видях човек толкова стар, че изглеждаше плосък. Костюмът от немачкаема тъкан висеше по него на гънки и когато старецът се движеше, вървеше след него като нещо самостоятелно.

— На вашите услуги! Моля седнете.

Аз преместих креслото, в което той се отпусна, прегънат под прав ъгъл.

Около две минути старецът ме разглеждаше мълчешком. Очите му бяха малки, под редки сиви вежди и с такъв неизразителен миши цвят, че започнаха да ме овладяват лоши предчувствия.

— Значи, аз разговарям с директора — каза той утвърждаващо. — Трябва да обърна вашето внимание върху факта, че в подведомственото ви заведение се вършат формени безобразия.

Той направи пауза, сякаш очакваше нещо, някаква задължителна реакция от моя страна. Но аз слушах, сякаш нищо не беше станало.

— И така — гласът му заскърца. — Вашият Мемориален център се обърна към мен, както си е редът, с молба да продиктувам своите спомени. Аз се отнесох към задачата с чувство за отговорност, защото разбирам възпитателното значение, което има опитът на възрастното поколение, ценността на жизнените наблюдения и изводи, които сме натрупали.

Още на петата минута от монолога му в седалката на моя стол се появиха грапавини, които преди никога не бях усещал. Изобщо прииска ми се да отместя поглед някъде навън, през прозореца, зад който се рееха птици.

— … Значението на Мемориалния център се състои в това, че той се явява хранилище на опита, който… Всеки човек има право, което не може да се пренебрегва без ущърб за обществото и затова сътрудниците на Мемориала и управляваните от тях машини трябва да са длъжни да се отнасят с пълно чувство за отговорност…

Аз кимах покорно. Явно нямаше смисъл да го поправям. Мемориалният център наистина е едно велико постижение на кибернетиката, но съвсем не е „пълно, издание на мемоарите“ на всички и на всеки („мемоари“ ги беше нарекъл един също такъв посетител). Да, всеки човек независимо от възрастта си може да се включи към нашия канал и да разкаже целия си живот с най-малки подробности (тайната на авторството се гарантира от закона). Към старците ние се обръщаме отделно, молим ги, убеждаваме ги, ако те самите не се сетят да дойдат. Милиони съдби, милиони неповторими постъпки, движения на душата и мисълта, всичко лично, което преди изчезваше със смъртта, сега се събира, съхранява, живее вечно и ценността на това богатство е неизчислима. Без значение е, че в спомените истината понякога се подменя с измислици или се доукрасява с въображението: съществено е и това, което е било, и това, което е измислено — то също е живот! Не бива само да се смесва едното с другото, за това съществуват особени филтрови системи за сортиране и оценка. Това е за вас, социолози, педагози, историци, психолози — милиони безименни изповедни записки: какво е помислил и почувствувал човек, как е постъпил в една или друга ситуация — черпете, осмисляйте, извеждайте закономерностите. Сегашният прогрес на тези науки би бил невъзможен без нашия Център. И разцветът на литературата — също. С колко хора можеше да се срещне писателят, колко съкровени неща улавяха очите му? Сега за него са открити душите на тези, които вече ги няма, думи, които се казват само веднъж, мисли за себе си, постъпки с неповторим облик. С какво обаче сме се провинили пред този старец?

— … Изхождайки от казаното дотук, аз реших да проверя колко паметни клетки е заел моят разказ. И какво излезе? Интересува ли ви какво даде проверката?

Равният глас на стареца се повиши. В него се появи нещо железобетонно: несъкрушимата увереност в собствената правота. Правота и право. Сънливостта ме напусна мигновено.

— И така — в погледа му се появи оттенък на подозрителност, — изясни се безусловно неприемлив факт. Много неприемлив факт. Информационната служба ми даде справка, от която следва, че за моите мемоари са отделени… — той млъкна за секунда — нула клетки!

Той изчака малко, за да мога да осъзная цялата тежест на факта, и заговори вече със забележимо вълнение.

— Нула броя клетки, чувате ли? Тоест нищо! Как е могло да стане това? Как трябва да го разбирам?

Тук нямаше нищо неразбираемо, веднага всичко ми стана ясно. Резервите на нашите меморотеки са огромни, но не безкрайни, и ние не можем да си позволим излишества. Това, че машината не е извлякла нищо от неговия разказ, означава само едно: той се е оказал празна работа. В него не е имало нищо лично, неповторимо, свежо, имало е само шаблонна баналност, която машината е отсяла като ненужна смет. Всичко се е оказало боклук, щампа, нито една своя мисъл, неподправено чувство или поне факт. Сега трябваше да се измъквам, бързо, но внимателно, за да не травмирам стареца.

— Безобразие! — възкликнах аз и грабнах слушалката на интеркома. — Прав сте, сто пъти сте прав!

— Това ми е известно — многозначително каза той. Последните ми съмнения се разсеяха. Нито сега, нито преди той е допускал мисълта, че неговите спомени са само ненужен набор от общи фрази. Вълнуваше го само несправедливата грешка, заради която човечеството можеше да се лиши от неговите спомени. Само това! Щастлив бедняк…

Аз се преструвах, че проверявам и изяснявам това, което не се нуждае от изясняване, а през това време той заговори с патос:

— Всеки честно, отговорно и с полза преживян живот е достоен за уважение и спомен. Това го казвам аз — това го казва обществото, заради процъфтяването на което скромните труженици като мен се трудят, без да скръстват ръце…

Всичко е вярно. Няма неинтересни съдби и със смъртта на всеки човек ни напуска една вселена. Но… Точно това не можех да му кажа. Не можех да му кажа, че цялата му реч и следователно мислене са отдавна усвоен и закостенял стандарт. Че и живота си той е разказвал, привично цензурирайки всичко „неподходящо“ и поне малко оригинално. А това го е имало някога в него, разбира се, паметта му е могла да пази нещо неповторимо, но сега е безполезно да го търсиш и викаш. Погребано, запечатано, загинало!…

— Така и предполагах: станала е грешка — казах аз и оставих слушалката. — Неизправност, малка техническа нередност, каквито, макар и твърде рядко, за съжаление, все още се случват. Ние много, много ви се извиняваме, ще вземем всички мерки…

— Повторно ли ще записвате?

— Разбира се. И то още сега, ако, разбира се, вие…

— Безусловно. Разбира се, това е свързано с нови загуби на време и сили, които и без това намаляха поради вашата небрежност…

Аз мълчах и изобразявах съкрушено разкаяние. Трудно беше, все пак не съм артист. Противно, долно е, когато лъжеш, но няма друг изход. Истината ще го възмути, ще го оскърби, той няма да й повярва, ще я сметне за недоброжелателство и клевета. Ами ако изведнъж повярва?… Не, само не това! В края на живота си, когато всичко е безвъзвратно, да осъзнае, да се убеди, че не е мислил самостоятелно, че е чувствувал по шаблон, че не е дал на хората нищо ново, или нещо по-лошо — пречел им е като остарял параграф. Не, не! Защо, кому е нужно да се помрачават последните старчески години.

За щастие, такова осъзнаване не го заплашваше. След като ми прочете нотацията си, той стана, аз също, но той спря до средата на килима, широко стъпил на правите си крака, и заговори отново. Аз слушах и чувствувах как се схващат лицевите ми мускули.

Най-трудното предстоеше тепърва. Трябваше да измисля как да го измамя, когато отново провери (а той ще провери!) колко паметни клетки са заели спомените му. Не знам какво бих дал, за да могат клетките да се запълнят наистина. Но това не можеше да стане. Нула, отново ще бъде нула. Защото машината още първия път е направила всичко, каквото е могла. А тя може много. Тя не само записва разказа, тя е като репортьор-виртуоз, който може да завърже разговор и с най-неразговорчивия събеседник, и ако тя не е успяла да извлече от стареца дори едно зрънце нужна информация, значи работата е безнадеждна.

— Аз бях съвременник на Гагарин! — обяви той, когато стигна до вратата. — Аз помня всичко като сега. Аз бях съвременник на великите строежи! Аз присъствувах… Аз бях…

Именно. Той е бил.

Когато вратата най-сетне се затвори зад него, аз се отпуснах изтощен в креслото. И си помислих: когато дойде моят ред да разкажа живота си, ще се реша ли да проверя колко клетки са ми били отделени?

Не. Никога. За нищо на света!

Кир Буличов
Може ли да се обади Нина?

— Може ли да се обади Нина? — казах аз.

— На телефона.

— Така ли? Защо ти е такъв странен гласът?

— Странен ли?

— Като че ли не е твоят. Тънък. Огорчена ли си от нещо?

— Не знам.

— Може би не трябваше да ти се обаждам?

— А кой се обажда?

— Откога престана да ме познаваш?

Гласът беше с около двадесет години по-млад от Нина. А в действителност гласът на Нина е само с четири-пет години по-млад от нея. Ако не познаваш човека, не е лесно да отгатнеш възрастта му по гласа. Гласовете често пъти остаряват по-рано от собствениците си. Или дълго време остават млади.

— Е, добре — казах аз. — Звъня ти по работа.

— Може би все пак сте сбъркали номера — каза Нина. — Аз не ви познавам.

— Това съм аз, Вадим, Вадик, Вадим Николаевич! Какво ти става?

— Ето на! — Нина въздъхна, сякаш не й се искаше да прекъсва разговора. — Аз не познавам никакъв Вадик и Вадим Николаевич.

— Извинете — казах аз и затворих телефона.

Не започнах веднага да набирам отново номера. Разбира се, просто бях сбъркал. Пръстите ми не искаха да звънят на Нина: И набраха друг номер. А защо не искаха?

Намерих в чекмеджето пакет кубински цигари. Силни като пури. Сигурно ги правят от тютюн, останал при правене на пури. За какво ми е притрябвала Нина? За нищо. Просто исках да разбера дали си е в къщи. А и да я няма, това с нищо не променя нещата. Тя може да бъде например при майка си. Или на театър, защото хиляда години не е ходила на театър.

Обадих се на Нина.

— Нина? — попитах аз.

— Не, Вадим Николаевич — отговори Нина. — Пак бъркате. Кой номер търсите?

— 149-40-89.

— А моят е Арбат — едно-тридесет и две-петдесет и три.

— Ясно — казах аз. — Арбат четири ли е?

— Арбат е „Г“.

— Нищо общо — казах аз. — Извинете, Нина.

— Моля — каза Нина. — Все едно, не съм заета.

— Ще се постарая вече да не попадам на вас — казах аз. — Някъде нещо е заяло. Много лошо работи телефонът.

— Да — съгласи се Нина.

Аз затворих телефона.

Трябва да се почака. Или да набера 100. Точно време. Преплетените линии в централата ще се освободят. „Двадесет и два часът“ — каза жената от номер 100. Аз изведнъж си помислих, че ако нейният глас е записан преди десетина години, сега тя набира номер 100, когато й е скучно, и слуша гласа си, младият си глас. А може би тя вече е умряла. И тогава нейният син или човекът, който я е обичал, набира 100 и слуша гласа й.

Позвъних на Нина.

— Ало — каза Нина. — Пак ли сте вие, Вадим Николаевич?

— Да — казах аз. — Явно нашите телефони са се съединили завинаги. Само не се сърдете, не мислете, че се шегувам. Аз много внимателно набрах номера, който ми трябваше.

— Разбира се, разбира се — бързо каза Нина. — Изобщо не съм си помислила такова нещо. А вие много ли, бързате, Вадим Николаевич?

— Не! — казах аз.

— Важен разговор ли имате с Нина?

— Не, просто исках да разбера дали си е в къщи.

— Мъчно ли ви е за нея?

— Как да ви кажа…

— Разбирам, ревнувате.

— Смешен човек сте вие — казах аз. — На колко години сте, Нина?

— На тринайсет. А вие?

— На повече от четиридесет. Между нас има дебела тухлена стена.

— И всяка тухла е месец, нали?

— Дори и един ден може да бъде тухла.

— Да — въздъхна Нина. — Тогава това е една много дебела стена. А за какво мислите сега?

— Трудно е да се отговори. В момента за нищо. Нали разговарям с вас.

— А ако бяхте на тринайсет години или дори на петнайсет, ние можехме да се запознаем — каза Нина. — Щеше да бъде много смешно. Щях да ви кажа: „Елате утре вечер при паметника на Пушкин. Ще ви чакам точно в седем часа.“ И нямаше да се познаем. Вие с Нина къде се срещате?

— Различно.

— И при Пушкин ли?

— Почти. Веднъж се срещнахме пред кино „Россия“.

— Къде?

— Пред кино „Россия“.

— Не го знам.

— Е, на Пушкинския площад.

— Все едно, не го знам. Кой знае защо. Вие сигурно се шегувате. Аз добре познавам Пушкинския площад.

— Няма значение — казах аз.

— Защо?

— Това беше отдавна.

— Кога?

Момиченцето не искаше да затвори телефона и кой знае защо упорито продължаваше разговора.

— Сама ли сте в къщи? — попитах аз.

— Да. Мама е вечерна смяна. Тя е медицинска сестра и ще остане през нощта. Можеше да си дойде и днес, но си е забравила пропуска в къщи.

— Аха — съгласих се аз. — Добре, момиченце, лягай си да спиш. Утре ще ходиш на училище.

— Вие говорите с мен като с малко дете.

— Моля ти се, аз говоря с теб като с възрастна.

— Благодаря. Щом искате, легнете си вие в седем часа. Довиждане. И повече не звънете на своята Нина, защото пак ще попаднете тук. И ще събудите мен, малкото момиченце.

Затворих телефона. После включих телевизора и научих, че луноходът е изминал за днес 337 метра. Луноходът се трудеше, а аз си пилеех времето. Реших да позвъня на Нина за последен път в единадесет часа и цял час се занимавах с глупости. И си казах, че ако отново попадна на момиченцето, ще затворя телефона.

— Така и предполагах, че пак ще се обадите — каза Нина, като вдигна слушалката. — Само че не затваряйте телефона. Честна дума, много ми е скучно. И нямам какво да чета. И за спане е рано.

— Добре — казах аз. — Хайде да разговаряме. А защо не спите до толкова късно?

— Още е осем часът — каза Нина.

— Часовникът ви изостава — казах аз. — Наближава дванадесет.

Нина се засмя. Смехът й беше хубав, мек.

— Толкова ви се иска да се отървете от мен, ама ужасно — каза тя. — Сега е октомври и навън вече е тъмно. И на вас ви се струва, че е нощ.

— Сега ваш ред ли е да се шегувате? — попитах аз.

— Не, не се шегувам. Не само часовникът, но и календарът ви лъже.

— Защо да лъже?

— Ами сега ще кажете, че съвсем не е октомври, ами февруари.

— Не, декември е — казах аз. И кой знае защо, като че ли сам не си вярвах, погледнах вестника, който лежеше до мен на дивана. „Двадесет и трети декември“ — пишеше под заглавието му.

Помълчахме малко, надявах се, че сега тя ще каже „дочуване“. Но тя изведнъж попита:

— А вие вечеряхте ли?

— Не помня — искрено казах аз.

— Значи, не сте гладен.

— Не съм.

— А аз съм гладна.

— Какво, нищо ли нямате в къщи?

— Нищо! — каза Нина. — Съвсем нищо. Смешно, нали?

— Просто не знам как да ви помогна — казах аз. — И пари ли нямате?

— Има, но съвсем малко. И всичко вече е затворено. Пък и какво можеш да купиш?

— Да — съгласих се аз. — Всичко вече е затворено. Искате ли да погледна в хладилника и да видя какво има?

— Имате ли хладилник?

— Стар — казах аз. — „Север“. Знаете ли ги?

— Не — каза Нина. — А ако намерите нещо за ядене, тогава какво?

— Как какво? Ще хвана такси и ще ви го донеса. А вие ще слезете пред входа и ще го вземете.

— А далече ли живеете? Аз съм на „Сивцев Вражек“, дом 15/25.

— А аз на „Мосфилмовска“. До ленинските хълмове. Зад университета.

— Пак не го зная. Само че това не е важно. Хубаво го измислихте, благодаря ви за това. А какво имате в хладилника? Аз просто така питам, да не помислите.

— Не помня — казах аз. — Сега ще пренеса телефона в кухнята и ще видим.

Отидох в кухнята и кабелът се проточи след мен като змия.

— И така — казах аз, — отваряме хладилника.

— А вие можете ли да носите телефона след себе си? Никога не съм чувала за такива.

— Разбира се, мога. А вашият телефон къде стои?

— В коридора. Виси на стената. А какво имате в хладилника?

— И тъй… какво има там, в пакета? Това са яйца, не е интересно.

— Яйца?

— Да. Кокоши. Аха, искате ли да ви донеса кокошка? Не, тя е френска, замразена. Докато я сварите, съвсем ще изгладнеете. И мама ще си дойде от работа. По-добре да вземем салам. Или не, намерих марокански сардини, по шестдесет копейки кутията. И към тях — половин кутия майонеза. Чувате ли ме?

— Да — каза Нина съвсем тихо. — Защо се шегувате така? Аз отначало исках да се засмея, а после ми стана тъжно.

— Това пък защо? Наистина ли сте така огладняла?

— Не, та вие знаете.

— Какво зная?

— Знаете — каза Нина. После помълча и добави: — Е, добре! Кажете, а имате ли червен хайвер?

— Не — казах аз. — Затова пък има филе от риба палтус.

— Не бива повече, стига — каза твърдо Нина. — Хайде за друго. Аз разбрах всичко.

— Какво си разбрала?

— Че вие също сте гладен. А какво се вижда от вашия прозорец?

— От прозореца? Къщи, копирната фабрика. Точно сега, в единадесет и половина, свършва смяната. И много девойки излизат от входа. Освен това се вижда „Мосфилм“. И пожарната команда. И железопътната линия. Точно сега по нея минава електрическият влак.

— И вие виждате всичко това?

— Влакът наистина минава далече. Вижда се само броеница от светлинки, от прозорците.

— Е, сега вече излъгахте!

— Не бива да се разговаря така с по-възрастните — казах аз. — Аз не мога да лъжа. Аз мога да греша. И така, какво съм сгрешил?

— Грешите в това, че виждате влака. Не можете да го видите.

— Защо, да не е невидим?

— Не, видим е, само че прозорците не могат да светят. Та вие изобщо не сте поглеждали през прозореца.

— Защо? Аз стоя пред самия прозорец.

— А у вас в кухнята запалена ли е лампата?

— Разбира се, а как в тъмното бих бъркал в хладилника. Лампичката му е изгоряла.

— Ето, виждате ли, аз вече трети път ви хващам в лъжа!

— Нина, мила, обяснете ми в каква лъжа сте ме хванали?

— Ако гледате през прозореца, значи сте вдигнали затъмнението. А ако сте вдигнали затъмнението, угасили сте лампата. Така ли е?

— Не е така. Защо ми е затъмнение? Да не е война?

— Ой-ой-ой! Как може така да се увличате! А какво, да не е мир?

— Е, разбирам — Виетнам, Близкият Изток… Не говоря за това.

— И аз не за това… Чакайте, а вие инвалид ли сте?

— За щастие, всичко ми е на място.

— А защо тогава не сте на фронта?

Ето тук аз за първи път заподозрях нещо нередно. Момичето уж се шегуваше. Но то говореше така просто и сериозно, че почти ме уплаши.

— На какъв фронт би трябвало да бъда, Нина?

— На най-обикновения. Където са всички. Където е татко. На фронта с немците. Аз говоря сериозно, не се шегувам. А пък вие така странно разговаряте. Може би не лъжете за кокошката и яйцата?

— Не лъжа — казах аз. — И никакъв фронт няма. Може би все пак трябва да дойда при вас?

— Но аз наистина не се шегувам! — почти извика Нина. — И престанете вече. Отначало ми беше интересно и весело. А сега всичко се обърка. Извинете. Сякаш не се преструвате, а говорите истината.

— Честна дума, момиче, говоря истината — казах аз.

— Страшно ми е. У дома печката почти не топли. Дървата са малко. И е тъмно. Само газеничето гори. Днес няма ток. И не ми се иска да стоя сама. И всички топли дрехи навлякох.

И веднага рязко и някак сърдито повтори въпроса си:

— Защо не сте на фронта?

— На какъв фронт мога да бъда? — Наистина, шегите стигнаха вече много далеч. — Какъв фронт може да има през седемдесет и втора година!

— Вие подигравате ли се?

Гласът й отново смени тона си, той беше недоверчив, той беше малък, три педи от пода. И невероятна, забравена картина изникна пред очите ми — това, което беше станало с мен, но преди много години, преди тридесет или повече години. Когато аз също бях на дванадесет години. И в стаята имаше печка „буржуйка“. И аз седях на дивана, свил крака. И гореше свещ, или това беше газена лампа? И кокошката ми се струваше нереална, приказна птица, която се яде само в романите, макар че тогава и не мислех за кокошка…

— Защо замълчахте? — попита Нина. — По-добре говорете.

— Нина — казах аз. — Коя година сме сега?

— Четиридесет и втора — каза Нина.

И аз вече подреждах в главата си несъобразностите в нейните думи. Тя не знаеше кинотеатъра „Россия“. И телефонът й е шестцифрен. И затъмнението…

— Не грешиш ли? — попитах аз.

— Не — каза Нина.

Тя вярваше в това, което говореше. А може гласът да ме е излъгал? Може тя да не е на тринадесет години? Може да е четиридесетгодишна жена, заболяла още тогава, като момиченце, и й се струва, че още е война?

— Слушайте — казах аз спокойно. Не можех да затворя телефона. — Днес сме двадесет и трети, декември 1972 година. Войната свърши преди двадесет и седем години. Вие знаете ли това?

— Не — каза Нина.

— Трябва да го знаете. И сега е дванадесет часът… Как да ви обясня?

— Добре — каза повторно Нина. — Аз също зная, че няма да ми донесете кокошка. Трябваше да се досетя, че не може да има френски кокошки.

— Защо?

— Във Франция са немците.

— Във Франция отдавна няма никакви немци. Само ако са туристи. Но немски туристи идват и у нас.

— Как така? Кой ги пуска?

— А защо да не ги пускат?

— Да не сте посмели да кажете, че фрицовете ще ни победят! Вие навярно сте просто вредител или шпионин!

— Не, аз работя в СИВ, в Съвета за икономическа взаимопомощ. Занимавам се с унгарците.

— Ето че пак лъжете! В Унгария са фашистите!

— Унгарците отдавна прогониха своите фашисти. Унгария е социалистическа република.

— Ох, а аз вече се боях, че наистина сте вредител. А вие само измисляте всичко. Не, не възразявайте! По-добре ми разкажете как ще бъде после. Измисляйте каквото си искате, само да бъде хубаво. Моля ви! И извинете, че разговарях така грубо с вас. Просто не разбрах…

И аз не продължих да споря. Как да й обясня? Отново си представих как седя сам през тази същата четиридесет и втора година, как ми се иска да узная кога нашите ще превземат Берлин и ще обесят Хитлер. И още — да узная къде съм загубил хлебния купон за октомври. И казах:

— Ние ще победим фашистите на 9 май 1945 година.

— Не може да бъде! Много дълго трябва да се чака.

— Слушай, Нина, и не ме прекъсвай. Аз зная по-добре. И Берлин ще превземем на втори май. Дори ще има такъв медал — „За превземането на Берлин“. А Хитлер ще се самоубие. Ще глътне отрова. Ще даде и на Ева Браун. И после есесовците ще изнесат тялото му в двора на имперската канцелария, ще го залеят с бензин и ще го запалят.

Аз разказвах това не на Нина. Аз разказвах това на себе си. И послушно повтарях фактите, ако Нина не вярваше, връщах се, когато тя молеше да поясня нещо, и едва не загубих пак доверието й, когато казах, че Сталин ще умре. Но после отново върнах вярата й, разказвайки за Юрий Гагарин и новия Арбат. И дори я разсмях, когато й казах, че жените ще носят клош-панталони и съвсем къси поли. Дори си спомних кога нашите ще преминат границата на Прусия. Аз загубих чувството за реалност. Момиченцето Нина и момченцето Вадик седяха пред мен на дивана и слушаха. Само че те бяха гладни като вълчета. И работата на Вадик дори беше по-лоша, отколкото на Нина: беше изгубил купона си за хляб и до края на месеца те с майка му трябваше да живеят само с нейния работнически купон, защото Вадик бе изтървал своя някъде в двора; и чак след петнадесет години той изведнъж ще си спомни как е станало това, и отново ще се разстрои, защото купонът би могъл да се намери дори след седмица; той, разбира се, бе паднал в мазето, когато Вадик хвърли палтото си на решетката, готвейки се да поиграе футбол. И аз казах, след като Нина се умори да слуша това, което смяташе за хубава приказка:

— Ти знаеш ли „Петровка?“

— Зная — каза Нина. — А нея няма ли да я прекръстят?

— Не. И тъй…

Аз й разказах как да влезе в двора под арката, там в дъното на двора има мазе, закрито е решетка. И ако това е октомври четиридесет и втора година, средата на месеца, то в мазето, по всяка вероятност, лежи купон за хляб. Ние играехме там на двора футбол и аз загубих този купон.

— Какъв ужас! — каза Нина. — Аз не бих го преживяла. Трябва веднага да се намери. Направете това!

Тя също влезе в тона на играта и реалността изчезна някъде, и вече нито тя, нито аз разбирахме в коя година живеем — ние бяхме извън времето, но по-близо до нейната четиридесет и втора година.

— Не мога да намеря купона — казах аз. Много години изминаха. Но ако можеш, отбий се там, мазето трябва да е отворено. В краен случай ще кажеш, че купона си изтървала ти.

И в този момент ни прекъснаха.

Нина я нямаше. Нещо запращя в слушалката. Женски глас каза:

— 143-18-15 ли е? Търсят ви от Орджоникидзе.

— Имате грешка — казах аз.

— Извинете — каза равнодушно женският глас.

И се чуха кратки сигнали.

Веднага набрах отново Нининия номер. Трябваше да се извиня. Трябваше да се посмеем двамата с момиченцето. Така глупаво излезе всичко…

— Да — каза гласът на Нина. Другата Нина.

— Вие ли сте? — попитах аз.

— А, ти ли си Вадим? Май не ти се спи?

— Извинявай — казах аз — Трябва ми другата Нина.

Сложих слушалката и пак набрах номера.

— Ти полудял, ли си? — попита Нина. — Да не си пил?

— Извинявай — казах аз и отново затворих телефона.

Да звъня повече беше безполезно. Позвъняването от Орджоникидзе бе върнало всичко на мястото му. А какъв беше нейният истински телефон? Арбат — три, не, Арбат — едно-тридесет и две-тридесет… Не, четиридесет…

Голямата Нина ми позвъни сама.

— Аз цялата вечер си седях у дома — каза тя. — Мислех, че ще позвъниш, ще обясниш защо се държа така вчера. Но ти явно съвсем си откачил.

— Може — съгласих се аз. Не ми се искаше да й разказвам за дългите разговори с другата Нина.

— Каква е тази друга Нина? — попита тя. — Това художествен образ ли е? Искаш да кажеш, че би желал да ме виждаш друга?

— Лека нощ, Ниночка — казах аз. — Утре ще тя обясня всичко.

… Най-интересното е, че тази странна история имаше не по-малко странен край. На другата сутрин аз отидох при мама. Казах й, че ще подредя тавана. От три години й обещавах да направя това, а ето че сега се сетих сам. Знам, че мама не изхвърля нищо. Все й се струва, че може да потрябва. Рових час и половина из старите, учебници, списания, пръснати томове приложения към „Нива“. Книгите не бяха прашни, но миришеха на стара, топла прах. Накрая намерих телефонния указател от 1950 година. Той беше набъбнал от пъхнатите вътре бележки и отбелязаните с хартийки страници, чиито ъгли бяха оръфани и зацапани. Указателят беше толкова познат, че ми се струваше странно, дето съм могъл да го забравя — ако не беше разговорът с Нина, така и нямаше да си спомня съществуването му. И малко се засрамих, като пред честно отслужил своя костюм, който съм дал на вехтошаря, на сигурна смърт.

Първите четири цифри ми бяха известни. Г-1–32… Освен това знаех, че телефонът, ако никой от нас не се е преструвал, ако не са се пошегували с мен, се е намирал на улица „Сивцев Вражек“, в дом 15/25. Нямаше никакви изгледи да намеря този телефон. Аз се настаних долу в коридора, като извадих една табуретка от банята. Мама нищо не разбра, само се усмихна, минавайки покрай мен, и каза:

— Ти все така правиш. Уж започнеш да подреждаш книгите, а след десет минути се зачетеш. И край на почистването.

Тя не забеляза, че чета телефонния указател.

Открих този телефон. Преди двадесет години той се е намирал в същата квартира, в която е бил и през четиридесет и втора година. Беше записан на Фролова К. Г.

Съгласен съм, че се занимавах с глупости. Търсех това, което не би могло да бъде. Но допускам, че десет процента от напълно нормалните хора, оказали се в моето положение, биха направили същото. И аз отидох на „Сивцев Вражек“.

Новите наематели не знаеха къде са заминали Фролови. И живели ли са изобщо тук. Но ми провървя в домоуправлението. Старичката счетоводителка помнеше Фролови, с нейна помощ узнах всичко, което ми беше нужно, чрез адресното бюро.

Вече се стъмни. По новия квартал, сред еднаквите панелни блокове се носеха снежни вихри. В стандартен двуетажен магазин продаваха френски кокошки в покрити със скреж прозрачни опаковки. Обзе ме изкушението да купя кокошка да й я занеса, както обещах, макар и с двадесетгодишно закъснение. Но добре направих, че не купих. В квартирата нямаше никого. И по това, как кънтящо се разнасяше звънът, ми се стори, че тук не живеят хора. Заминали са.

Понечих да си тръгна, но след като бях дошъл чак тук, позвъних и на съседната врата.

— Извинете, Нина Сергеевна Фролова съседка ли ви е?

Младеж по фланелка, с димящ поялник в ръката ми отговори равнодушно:

— Те заминаха.

— Къде?

— Преди месец отпътуваха на Север. До пролетта няма да се върнат. И Нина Сергеевна, и мъжът й.

Аз се извиних и заслизах по стълбите. И мислех, че е напълно вероятно в Москва да живее не една Нина Сергеевна Фролова, родена през 1930 година.

И тогава вратата зад мен отново се отвори.

— Почакайте — каза същият младеж. — Майка ми иска да ви каже нещо.

Майка му вече се беше появила на вратата, загръщайки халата си.

— А вие какъв сте й?

— Просто познат — казах аз.

— Не сте ли Вадим Николаевич?

— Да.

— Ето — зарадва се жената, — за малко не ви изпуснах. Тя никога нямаше да ми прости това. Нина така и каза: Няма да ти простя. И бележка сложи на вратата. Само че децата сигурно са я скъсали. Вече месец оттогава. Тя ми каза, че ще дойдете през декември. И дори каза, че ще се постарае да се върне, но нали е далече…

Жената стоеше на вратата, гледаше ме, сякаш очакваше, че сега ще й разкрия някаква тайна, ще й разкажа за нещастна любов. Навярно е разпитвала и Нина: Какъв ти е той? И Нина също й е казала: „Просто познат“.

Жената изчака и извади едно писмо от джоба на халата си.

Драги Вадим, Николаевич!

Аз, разбира се, знам, че няма да дойдете. Пък и как може да се вярва на детските мечти, които и на мен самата вече ми се струват само мечти. Но наистина купонът за хляб беше в същото онова мазе, за което вие успяхте да ми кажете…

Иля Варшавски
Бягство

— Раз, два — вдигай! Раз, два — вдигай!

Едно просто приспособление — дъска, две, въжета — и тежкият каменен блок е натоварен на количката.

— Давай!

Товарът не е по-тежък от обикновено, но дребният човек с раирано облекло, който тегли с гърди количката, не може да я помръдне от мястото й.

— Давай!

Един от арестантите се мъчи да му помогне с рамо. Късно е. Приближава се надзирателят.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Хайде тръгвай!

Дребният човек отново се мъчи да помръдне с тласък товара. Напразно. Закашля се от непосилното напрежение. Слага ръка на устата си.

Надзирателят мълчаливо чака да мине пристъпът.

— Покажи си ръката.

Протегнатата ръка е окървавена.

— Така… Обърни се.

На гърба на арестантската куртка има клеймо, което надзирателят прерисува в бележника си.

— При лекаря!

Ръката в синя униформа посочва друг затворник и той заема мястото на болния.

— Давай! — това се отнася както за този, който отсега нататък ще тегли количката, така и за онзи, който вече не е способен да прави това.

Количката тръгва.

— Извинете, началник, не може ли…

— При лекаря, казах!

Той поглежда отдалечаващия се превит гръб и още веднъж проверява написаното в бележника: триъгълник, квадрат и номер 15/13264. Всичко е ясно. Триъгълник — дезертьорство, квадрат — доживотен затвор, петнадесета барака, затворник тринадесет хиляди двеста шестдесет и четвърти. Доживотен затвор. Всичко е правилно, само че на този срокът му явно е на привършване. Памуковите поля…

— Раз, два — вдигай!

* * *

Блестящ полиран метал, стъкло, мека светлина от луминесцентни лампи, някаква особена, стерилна чистота.

Сивите, леко уморени очи на човека с бяла престилка внимателно гледат през дебелите стъкла на очилата. Тук, в подземните лагери на Медена, много се цени човешкият живот. И как иначе! Всеки затворник, преди душата му да се яви пред най-висшия трибунал, трябва да изкупи вината си пред онези, които в далечните глъбини на Космоса водят небивала в историята война за хегемония на родната планета. На родината е нужен уран. Всеки затворник има определен план, затова животът му тук се котира наравно със скъпоценната руда. За съжаление тук случаят е друг…

— Обличай се!

Мършавите дълги ръце бързо навличат куртката върху костеливото тяло.

— Застани тук!

Леко натискане на педала и клеймото е зачеркнато с червен кръст. От днес затворник 15/13264 отново може да се нарича Арп Зумби. Естествена проява на хуманност към тези, на които предстои труд по памуковите поля.

Памуковите поля. За тях никой не знае нищо конкретно, освен това, че оттам не се връщат. Говори се, че в знойния, лишен от влага климат човешкото тяло се превръща за двадесет дни в сухи съчки, отлично гориво за пещите на крематориума.

— Ето ти заповедта за освобождаване от работа. Върви.

Арп Зумби показва заповедта на часовоя пред вратата на бараката и потъва в привичната миризма на карбол. Бараката прилича на обществен клозет. Гъста карболова миризма и фаянсови плочки. Еднообразието на белите стени се нарушава само от големия лозунг: „За бягство — смърт чрез мъчения“. Още едно свидетелство за това, колко се цени тук човешкият живот, отнемането му става по най-ефектния начин.

На едната стена има нещо като огромни пчелни пити — местата за спане, преградени на отделни килийни. Удобно и хигиенично. Върху бялата пластмаса се вижда и най-малкото петънце. Е, килийките не са комфортни. Тук е каторга, а не санаториум, както обича да повтаря гласът, който провежда ежедневната психологическа зарядка. Разделянето на килийки изключва възможността за общуване през нощта, когато бдителността на охраната е по-слаба.

През деня лежането в спалните места е забранено и Арп Зумби прекарва времето си на пейката. Той мисли за памуковите поля. Обикновено партидите за тях се комплектуват веднъж на две седмици. Събират затворници от всички лагери. Два дни след това докарват тук новаци. Последния път, май че беше преди пет дни, до спалното място на Арп се появи този странен тип. Някакъв смахнат. Вчера на обед той даде на Арп половината от своята порция хляб. „На ти — казва, — че скоро ще ти паднат гащите.“ Ама че чудак! Да си даде хляба, за такова нещо Арп не беше чувал. Сигурно е ненормален. Вечер си тананика нещо преди заспиване. Намерил къде да пее!

Мислите на Арп отново се връщат към памуковите поля. Той разбира, че това е краят, но кой знае защо не е особено огорчен. За десет години работа в мината привикваш към смъртта. И все пак интересно как е там, на памуковите поля.

За целия досегашен срок на затворничество това е първият му ден без работа. Навярно затова се влачи толкова бавно. Арп с удоволствие би легнал да спи, но това е невъзможно дори с документа за освобождаване от работа. Тук е каторга, а не санаториум.

Другарите на Арп се връщат от работа и към миризмата на карбол се примесва сладникавият аромат на дезактивиращата течност. Всеки, който работи с урановата руда, взема профилактичен душ. Едно мероприятие, което увеличава средната продължителност на живота.

Арп заема мястото си в колоната и отива на обед. Закуската и обедът са време, когато охраната гледа през пръста на нарушенията на забраната да се разговаря. С натъпкана уста кой знае какво не можеш да кажеш.

Арп мълчаливо изяжда порцията си и чака командата за ставане.

— На! — този смахнат пак му предлага половината от пая си.

— Не искам.

Чува се команда: „Строй се!“ Едва сега Арп забелязва, че всички гледат към него. Навярно заради червения кръст върху гърба. Покойниците винаги предизвикват любопитство.

— Хайде, по-живо!

Това се отнася за съседа на Арп. Неговата редица вече се е строила, а той още седи на масата. Те с Арп стават едновременно и като отива към мястото си, Арп чува едва доловим шепот:

— Има възможност за бягство.

Арп се прави, че не е чул. Лагерът е пълен с куки и смъртта с мъчения съвсем не е приятна. По-добре — памуковите поля.

* * *

Гласът ту се усилва до вик, от който ти се пръскат слепоочията, ту отслабва до едва чут шепот, който те кара неволно да напрегнеш слух. Той звучи от високоговорителя, монтиран до възглавницата. Вечерната психологическа зарядка.

Познатият до отвращение баритон разяснява на затворниците цялата дълбочина на падението им. От този глас не можеш ни да избягаш, ни да се скриеш. Не можеш просто да го изключиш от съзнанието си, като виковете на надзирателите. Струва ти се, че вече си започнал да мислиш за нещо съвсем друго, не за лагерния живот, и изведнъж неочакваната промяна в гласа те кара отново да напрегнеш внимание. И така е три пъти: вечер преди сън, нощем по време на съня и сутрин пет минути преди ставане. Три пъти, защото тук е каторга, а не санаториум.

Арп лежи със затворени очи и се мъчи да мисли за памуковите поля. Зарядката вече е свършила, но му пречи ритмичното почукване по стената между килиите. Пак онзи смахнат.

— Е, какво искаш?! — произнася той през свитите на тръба ръце, притиснати до преградата.

— Отиди в клозета.

Арп сам не разбира кое го кара да се спусне надолу и да тръгне към арката, откъдето се чува звук на течаща вода.

В клозета е горещо, точно толкова горещо, че да не можеш да престоиш повече от две минути. Седем пота изтичат от Арп, докато дойде новакът.

— Искаш ли да избягаш?

— Я върви на…

Арп Зумби е опитен, знае всички номера на куките.

— Не се страхувай — отново бързо шепне онзи. — Аз съм от Комитета за освобождаване. Утре ще се опитаме да измъкнем първата партида и да я прехвърлим на сигурно място. Ти нищо не губиш. Ще ви дадат отрова. Ако бягството не сполучи…

— Е?

— Ще глътнеш отровата. Все пак това е по-добро от смъртта на памуковите поля. Съгласен ли си?

Неочаквано за самия себе си Арп кима.

— Инструкцията ще получиш утре сутринта в хляба. Бъди предпазлив.

Арп отново кима и излиза.

За първи път от десет години той е така потопен в мечтите си, че не чува втората и третата зарядка.

* * *

Арп Зумби е последен на опашката за закуска. Сега мястото му е на края. Освободените от работа получават храна след всички.

Дангалакът-криминален, който раздава чорбата, внимателно поглежда Арп, усмихва се леко и му хвърля парче хляб, оставено настрани.

Докато се справя с чорбата, Арп предпазливо троши хляба. Ето! Той скрива зад бузата си малко топче хартия.

Сега трябва да изчака, докато колоната отиде на работа.

Команда: „Стани!“ Арп излиза от столовата на края на колоната, достига напречната галерия и завива наляво. Останалите продължават направо.

Тук, зад завоя, Арп е в относителна безопасност. Дневалните чистят бараките, за смяна на караула е още рано.

Инструкцията е много лаконична. Арп я прочита три пъти и като се убеждава, че е запомнил всичко, смачква отново хартийката и я глътва.

Сега, когато трябва да се действува, го обзема страх.

Той се колебае. Смъртта на памуковите поля изглежда по-привлекателна от заплахата за мъчения.

„Отровата!“

Мисълта за отровата го успокоява веднага. В края на краищата, какво наистина губи той?

Страхът — противен лепкав, провлачен страх, се връща отново, когато той показва удостоверението за освобождаване от работа на часовоя при границата на зоната.

— Къде?

— При лекаря.

— Върви!

Струва му се, че краката му са направени от памук. Той бавно върви по галерията и чувствува с гърба си опасността. Сега ще се чуе вик и веднага след него — автоматен откос. В такива случаи стрелят в краката. За бягство — смърт с мъчения. Не бива да се лишават затворниците от такова назидателно зрелище, тук е каторга, а не санаториум.

Завоят!

Арп завива зад ъгъла и се обляга на стената. Той чува ударите на сърцето си. Струва му се, че ей сега ще повърне това пулсиращо късче месо заедно с горчилката, надигаща се от стомаха. Студена пот покрива тялото. Зъбите непрестанно тракат. Така, под звука на барабана, водят на екзекуция заловените бегълци.

Минава цяла вечност, преди той да се реши да продължи.

Някъде тук, в нишата, са контейнерите за отпадъци. Арп още веднъж повтаря наум инструкцията. Отново се появяват съмненията. Ами ако всичко е нагласено? Той ще влезе в контейнера — и там ще го пречукат! И няма никаква отрова. Глупак! Не трябваше да се съгласява, преди да има в ръцете си отровата. Дръвник! Арп е готов да си разбие главата в стената. Така да се хване на въдицата!

Ето ги и контейнерите. До левия някой е оставил бояджийска стълба. Точно както е в бележката. Арп стои нерешително. Май че най-добре ще е да се върне назад.

Неочаквано чува високи гласове и кучешки лай. Патрулът! Няма време за мислене. С неочаквана лекота той се покатерва по стълбата и оттам скача в контейнера.

Гласовете се приближават. Той чува хъркането на кучето, което се дърпа на ремъчето, и тропота на подкованите ботуши.

— Тихо, Гар!

— Има някой в контейнера.

— Плъхове, тук е пълно с тях.

— Не, на плъхове той лае другояче.

— Глупости! Хайде! Усмири го най-сетне!

— Тихо, Гар!

Стъпките се отдалечават.

Сега Арп може да огледа убежището си. Контейнерът е напълнен само до четвъртината. За измъкване от него не може и да се мисли. До горния край разстоянието е два човешки ръста. Арп прокарва ръка по стената и напипва двете малки дупки, за които ставаше дума в записката. Те са разположени в щампования надпис „Трудови лагери“, който опасва контейнера. През тези дупки Арп ще трябва да диша, когато се затвори капакът.

Когато се затвори капакът. Арп и без това се чувствува в капан. Кой знае как ще свърши всичко това. И какъв е този Комитет за освобождаване? В лагера той нищо не беше чувал за него. Може би са същите момчета, които тогава му помогнаха да дезертира? Напразно той не ги послуша и отиде да види майка си. Там го пипнаха. Ако не беше такъв глупак, всичко щеше да бъде другояче.

Отново гласове и скърцане на колела. Арп долепя око до една от дупките и се успокоява. Двама затворници тикат кофа с отпадъци. Очевидно, дневалните по сектор. Те не бързат. Присядат на количката и допушват поред угарката, изхвърлена от някой от охраната. Арп вижда бледите струйки дим и устата му се напълва със слюнка. Върви им на някои!

Угарката е изпушена докрай. Кофата пълзи нагоре.

Въжето, с което я дърпат, е прекарано през макара над главата на Арп. Той закрива главата си с ръце. Върху него се изсипва цялото съдържание на кофата.

Едва сега, когато затворниците са си отишли, той усеща как отвратително мирише в неговото убежище.

Дупките за дишане са разположени малко над устата на Арп. Налага му се да загребе под краката си част от боклука.

Сега трябва да внимава. Почистването свършва в десет. След това напълнените контейнери се отправят нагоре.

* * *

Кой знае откъде се взе тази широка нерендосана дъска, омацана с вар. Единият й край опира в стената на контейнера, близо до дъното, а другият — малко над главата на Арп. Дъската, както и стълбата, е свидетелство за нечие внимание към съдбата на беглеца. Арп чувствува ясно това сега, когато острият металически прът пробива слоя боклук, опира в дъската и планомерно я опипва от горе до долу. Ако я нямаше… Проверката сякаш никога няма да свърши. — Какво има там? — пита дрезгав старчески глас.

— Нищо, само една дъска.

— Давай!

Лек тласък, скърцане на макара и контейнерът; люлеейки се, запълзява нагоре. От време на време той се блъска в стените на шахтата и Арп чувствува с притиснатото си до стената лице всеки удар. Между главата му и дъската има малко празно пространство. Това дава възможност да си дръпва главата при особено резките тласъци на контейнера.

Стоп! Последен, най-силен удар, и с трясък се отваря капакът. Железният прът отново шари вътре и отново спасителната дъска скрива свития под нея, треперещ от страх човек.

Сега дупките са обърнати към бетонната ограда и целият свят около Арп е ограничен от сивата грапава повърхност.

Но този свят е пълен с отдавна забравени звуци. Между тях Арп различава свистене на автомобилни гуми, гласове на минувачи и дори чуруликане на врабчета.

Равномерното, настойчиво почукване по капака на контейнера го кара да се свие на кълбо. Чуканията са все по-чести, по-нетърпеливи, по-настойчиви и изведнъж той осъзнава, че това е дъжд. Едва тогава той разбира колко близка и желана е свободата.

* * *

Всичко през тази нощ прилича на бълнуване. От онзи момент, когато го изсипаха от контейнера, Арп ту потъва в дрямка, ту се събужда отново от допира на плъховете. Бунището е пълно с плъхове. Някъде наблизо до шосето минават коли. Понякога техните фарове изтръгват от тъмнината купа боклук, зад който се крие Арп. Плъховете с писък се скриват в тъмнината, драскат лицето му с острите си нокти, зъбят се, когато той се опитва да ги сплаши, и отново се връщат, щом купът се скрие в мрака.

Арп си мисли, че неговото бягство навярно вече е открито. Опитва се да си представи какво става сега в лагера. Изведнъж му идва на ум, че кучетата могат да открият следите му, водещи към контейнерите, и тогава…

Двата ярки снопа светлина действуват като удар. Арп скача. Фаровете гаснат веднага. Вместо тях светва малката лампичка в кабината на шофьора. Това е военен фургон, с каквито обикновено превозват боеприпаси. Човекът зад кормилото прави на Арп знак да се приближи…

Арп въздъхва с облекчение. Колата, за която се говореше в бележката.

Той се приближава до каросерията отзад. Вратата се отваря. Арп се хваща за нечии протегнати ръце и отново потъва в тъмнина. Колата стремително потегля.

Вътре е тясно. Седнал на пода, Арп чува тежкото дишане на хората, усеща с гръб нечии тела. Меко поклащайки се на ресорите си, фургонът тихо се носи в мрака…

Арп се събужда от светлината на фенер, насочен в лицето му. Нещо се е случило! Изчезнало е станалото вече привично усещане за движение.

— Малко раздвижване! — казва човекът с фенера. — Всички можете да излезете за пет минути.

Арп няма никакво желание да излиза от камиона, но отзад напират множество тела и го принуждават да скочи на земята.

Всички са се скупчили безредно около кабината на шофьора, никой не рискува да се отдалечи от фургона.

— Ето какво, приятели — казва техният спасител, като осветява с фенера фигурите в арестантско облекло. — Засега всичко е наред, но докато ви закараме на мястото, може всичко да се случи. Знаете ли какво ви заплашва, ако ви заловят?

Мълчание.

— Знаете. Затова комитетът ви предлага отрова. По една таблетка на човек. Действува мигновено. Да се вземе само в краен случай. Разбрано ли е?

Арп получава своя дял, завит в станиол, и отново се качва в каросерията. Стиснатата в юмрука таблетка му дава чувството за собствено могъщество. Сега тъмничарите са загубили властта си над него. С тази мисъл той заспива…

Тревога! Тя се чувствува във всичко: в неподвижността на камиона, в бледите лица на бегълците, осветени от проникващата през цепнатините светлина, в гръмката караница на пътя.

— Военните товари не подлежат на проверка — това е гласът на шофьора.

— А аз ви казвам, че има заповед. Тази нощ…

Колата потегля напред и веднага отзад се раздават автоматни откоси. От покрива на фургона летят трески.

Когато Арп най-сетне вдига глава, забелязва, че ръката му стиска нечия малка длан. Изпод бръснатото чело го гледат черни очи, обградени от пухкави ресници. Арестантската дреха не може да скрие моминската закръгленост на тялото. На левия ръкав — зелена звезда. Низша раса.

Арп инстинктивно издърпва ръката си и я избърсва в панталона. Общуването с представители на низшата раса е забранено от законите на Медена. Ненапразно тези, които носят звезда, се раждат и умират в лагерите.

— Няма да ни хванат, нали? Нали няма да ни хванат?

Треперещото гласче звучи така жално, че Арп забравя за законите и отрицателно клати глава.

— Как се казваш?

— Арп.

— А аз — Жетта.

Арп отпуска глава и се преструва, че дреме. В края на краищата никой не знае как ще се отнесат към подобно общуване там, където ги карат.

Камионът излиза от шосето и подскача по неравния път, без да намалява скорост. Арп е гладен. От глада и от друсането му става лошо. Той се мъчи да сподави кашлицата, защото се стеснява от околните, но от това напъните стават още по-нетърпими. Тялото се сгъва на две и от гърлото се изтръгва кашлица и пръски кръв.

Пристъпът до такава степен изтощава Арп, че той няма сили да отблъсне ръката със зелена звезда на ръкава, която бърше потта от челото му.

* * *

Горещият нощен въздух е наситен с миризми на екзотични цветя, пълен е със свирене на щурци.

Хвърлена е арестантската дреха. Дългата до петите платнена риза приятно разхлажда разгорещеното след банята тяло. Арп грижливо изгребва с лъжицата последната останала каша.

В дъното на столовата, до подиума, сглобен от стари бъчви и дъски, стоят трима. Висок човек с побелели коси и загоряло лице на земеделец — изглежда, че е главният. Вторият — симпатично момче с униформа на войник от армията на Медена — онзи, който караше камиона. Третият — дребна жена с тежка рижа плитка, обвита около главата. На нея много й отива бялата престилка.

Те чакат, докато свърши вечерята.

Най-сетне стихва тракането на лъжиците. Главният ловко скача на подиума.

— Здравейте, приятели!

Радостни гласове отговарят на този непривичен поздрав.

— Преди всичко трябва да ви съобщя, че тук сте в пълна безопасност. Месторазположението на нашия евакуационен пункт е неизвестно на властите.

Сивите мършави лица имат такова щастливо изражение, че дори изглеждат красиви.

— Тук, в евакуационния пункт, вие ще трябва да прекарате от пет до десет дни. По-точно срокът ще бъде определен от нашия лекар, защото ви предстои тежък многодневен преход. Мястото, където ще ви отведем, не е рай, разбира се. Там ще трябва да се работи. Всяка педя земя за нашите селища е извоювана в борба с джунглата. Но там ще бъдете свободни, ще можете да създадете семейства и да се трудите за своето благо. Жилища за на първо време са ви приготвили тези, които са пристигнали там преди вас. Такава е традицията. А сега съм готов да отговоря на въпросите ви.

Докато другите задават въпроси, Арп мъчително се колебае. Много му се иска да разбере дали в тези селища може да вземеш за жена девойка от низшата раса. Но когато най-сетне той се решава и плахо вдига ръка, високият мъж с лице на земеделец вече е слязъл от подиума.

Сега към бегълците се обръща жената. Гласът й е тих и напевен и Арп трябва да си напрегне слуха, за да разбере за какво става дума.

Жената моли всички да си легнат и да чакат медицинския преглед.

Арп намира своето легло по закачения надпис, отпуска се на студения шумолящ чаршаф и веднага заспива.

В просъница той чувствува, че го обръщат настрани, усеща студеното докосване на слушалката, отваря очи и вижда дребната жена с рижата плитка, която записва нещо в бележника си.

— Събуди ли се? — усмихва се тя и показва ослепителните си равни зъби.

Арп кима.

— Много си изтощен. И белите ти дробове не са в ред. Ще спиш седем дни. Сега ще те приспим.

Едва сега Арп забелязва някакъв апарат, поставен до леглото му.

Жената натиска няколко копчета на белия пулт, в мозъка на Арп прониква странно бръмчене.

— Спи! — чува се далечен-далечен мелодичен глас и Арп заспива.

Присънва му се чуден сън, пълен със слънце и щастие.

Само в съня е възможна тази упоителна бавност на движенията, това отсъствие на сковаващата собствена тежест, тази възможност за полет във въздуха.

… Огромната ливада е покрита с ослепителнобели цветя. В далечината Арп вижда висока кула, светеща с всички цветове на дъгата. Той леко се изтласква от земята, кръжи като птица и бавно се спуска надолу. Непреодолимо го влече сияещата кула, която разпръсква неизяснимо блаженство.

Арп не е сам. От всички страни на ливадата към тайнствената кула се стичат хора, облечени като него в дълги бели ризи. Между тях е и Жетта, полата й е пълна с бели цветя.

— Какво е това? — пита Арп и сочи кулата.

— Колоната на свободата. Да вървим!

Те се хващат за ръце и заедно плуват във въздуха, пронизан от слънчеви лъчи.

— Почакай!

Арп също напълва полата на ризата си с цветя и те продължават своя път.

Слагат в подножието на кулата цветята.

— Кой ще набере повече? — вика Жетта и пърха сред сивите стъбла. — Настигни ме!

Примерът им заразява останалите. Минава малко време и цялото подножие на кулата е затрупано с цветя.

После те запалват огньове и пекат на огъня големи парчета месо, нанизани на тънки дълги пръчки. Възхитителната миризма на печено се смесва с мириса на горящите дърва и буди в паметта някакви спомени, много древни и много приятни.

След като утоляват глада си, те лягат на земята до огъня и гледат звездите, големите непознати звезди на черното небе.

Когато Арп заспива до гаснещия огън, в дланта му лежи една малка топла ръка.

* * *

Огньовете гаснат. Изключени са разноцветните крушки, опасващи кулата. Долу, до самата земя, се отварят врати и две огромни металически лапи прибират вътре памука.

В стъкления купол старецът със загорялото лице гледа стрелката на автоматичната теглилка.

— Пет пъти повече от всичките предишни партиди на затворниците — казва той и изключва транспортьора. — Страхувам се, че при този луд темп те няма да издържат и седмица.

— Хващам се на бас на две бутилки — весело се хили симпатичното момче с военна униформа. — Ще издържат обикновените двадесет дни. Хипнозата е голяма работа! Как плюскаха само тая печена ряпа, да си умреш от смях! Под хипноза ще направиш всичко. Нали, докторе?

Дребната жена с тежка рижа плитка, обвита около главата, не бърза с отговора. Тя се приближава до прозореца, включва прожектора и внимателно се вглежда в лицата, приличащи на черепи.

— Вие малко преувеличавате възможностите на електрохипнозата — казва тя и се усмихва, откривайки острите си вампирски зъби. — Мощното излъчване на пси-поле може само да даде ритъм на работата и да определи известна мощност на действията. Основното е в предварителната психическа нагласа. Имитираното бягство, мнимите опасности — всичко това създава у тях усещане за свобода, извоювана на висока цена. Трудно е да се предскаже какви колосални резерви мотат да пробудят в организма висшите емоции…

Иля Варшавски
На острова

Стояхме всички на брега и гледахме отдалечаващия се „Албатрос“. Той беше вече така далече от нас, че не можех да различа има ли хора на палубата. Сетне над комина му се появи бяло облаче пара, а след няколко секунди чухме протяжен вой.

— Край — рече татко. — Сега можем колкото си искаме да играем на робинзоновци: имаме си истински необитаем остров, колиба, дори Петкан.

Няма що, добре го измисли: дебелият неповратлив робот — Петкан! Роботът бе съвсем нов, от всяка негова цепнатинка избиваха под лъчите на слънцето капчици масло.

— Вижте, той се поти! — казах аз.

— Кой ще стигне пръв?! — извика мама и ние се втурнахме презглава към къщи.

Пред самия финиш аз се спънах в някакъв корен и тупнах на земята. Татко каза, че това е нещастен случай и бягането трябва да се повтори, а мама ме попита много ли съм се ударил. Отговорих, че това е нищо и че спокойно може да бягам отново, но в това време прозвуча звънец и татко каза, че навярно ни викат от „Албатрос“ и ще трябва да отложим състезанието.

Звънецът дрънча, докато татко включи видеофона. На екрана се появи капитанът на „Албатрос“, Беше както преди в скафандър и шлем.

— Ние си отиваме — каза той, — защото…

— Разбирам — прекъсна го татко.

— Ако ви потрябва нещо…

— Знам. Щастливо плаване.

— Благодаря. Останете със здраве.

Татко изключи, екранът угасна.

— Завинаги ли си отидоха? — попитах го аз.

— Ще се върнат, за да ни вземат.

— Кога?

— След три месеца.

— Толкова късно?

— Не се ли радваш, че най-после ще бъдем сами и никой няма да ни пречи?

— Разбира се, радвам се — отговорих аз и това беше чистата истина.

Та нали през целия си живот съм виждал татко всичко на всичко три пъти, и то за не повече от месец. Когато долиташе, у нас винаги беше пълно с народ и ние никъде не можехме да излезем, без да се събере тълпа, и татко започваше да раздава автографи и да отговаря на маса въпроси. Никога не се е случвало да бъдем заедно истински.

— Хайде да разгледаме владенията си — предложи той. Нашата „колиба“ се състоеше от четири стаи: спалня, столова, детска и кабинет — за татко. Освен това — кухня и хладилна камера. Кабинетът бе пълен с всякаква апаратура, имаше и истинска електронноизчислителна машина. Татко каза, че ще ме научи да работя с нея, за да му помагам при съставянето на отчета.

В моята стая имаше легло, маса и голяма библиотека, натъпкана догоре с книги. Искаше ми се да ги разгледам, но татко каза да оставя това за после, след като разгледаме острова.

На двора бе инсталирана малка електростанция. Ние с татко се опитахме да пуснем двигателя, а мама през цялото време мърмореше, че такива механици като нас непременно ще повредят нещо, но ние нищо не повредихме, само проверихме тока в акумулаторите.

После отидохме да видим антената и татко не хареса насочването й я заповяда на Петкан да се покатери на върха и да обърне дипола точно на север, но стълбът бе метален, роботът се плъзгаше по него и все не можеше да се изкачи. Тогава ние с татко намерихме в електростанцията колофон, посипахме с него дланите и коленете на Петкан и сега той много ловко се изкатери до върха и направи всичко, което бе необходимо, а ние стояхме долу и ръкопляскахме.

— Татко, може ли да се изкъпя в океана? — попитах аз.

— Не може — отговори той.

— Защо?

— Опасно е.

— За кого е опасно?

— За тебе.

— А за теб?

— Също.

— А до самия бряг?

— В океана не бива да се къпем — каза той, а аз си помислих: навярно когато татко изрича с такъв тон „не може“ там, на далечните планети, нито един член на екипажа не смее да му противоречи.

— Можем да се изкъпем в лагуната — добави татко. Не беше по-лошо от къпането в океана, защото тази лагуна се оказа голямо езеро в средата на острова, а водата й бе топла и съвсем прозрачна.

Тримата се състезавахме по плуване, после с татко се гмуркахме, за да видим кой ще събере повече раковини от дъното: аз събрах повече, защото татко събираше с една ръка, аз — с две.

Когато ни омръзна, направихме за мама корона от коралови клонки и морски водорасли, а татко я накичи с морска звезда.

С нея мама приличаше на истинска кралица и ние застанахме на едно коляно пред нея и тя ни посвети в рицарство.

После аз помолих Петкан да поплува с мене. Беше много забавно да се гледа как той пристъпва към водата, щрака с решаващото си устройство и отстъпва назад. След това изведнъж отвинти палеца на ръката си, хвърли го във водата и когато палецът потъна, важно заяви, че роботите не могат да плуват. Ние се превивахме от смях, толкова самодоволен беше видът му. Тогава аз го запитах могат ли роботите да носят на ръце момчета като мен — отговори, че могат. Стъпих на дланите му и той ме вдигна високо над главата си, до самия връх на палмата, и аз късах кокосови орехи, хвърлях ги долу, а татко ги ловеше.

Когато слънцето се спусна съвсем ниско, мама предложи да отидем при океана и да погледаме залеза.

Слънцето стана червено-червено, докосна водата и от него към брега се проточи алена светеща пътека. Присвих очи и си представих, че летя по тази пътека право към Слънцето.

— Татко, случвало ли ти се е да летиш към Слънцето? — попитах аз.

— Случвало се е — отговори той.

— А там то прави ли такава пътека?

— Не.

— Какъв е цветът на небето там?

— Черен — каза татко. — Там всичко е по-друго… непознато и… враждебно.

— Защо? — попитах аз.

— Ще ти разкажа някога за това подробно, сине — каза той. — А сега да вървим да вечеряме.

В къщи ние измислихме много интересна игра. Мама стоеше пред хладилника, а ние отгатвахме какво държи тя в ръцете си. Разбира се, всеки от нас назоваваше любимите си ястия и по някакво си чудо ние всеки път отгатвахме. Затова вечерята бе чудна.

Татко отвори бутилка вино и каза, че не е вредно след къпане мъжете да глътнат по чашчица. Той наля на мене и на себе си по-пълна чаша, а на мама — мъничко. „Само да се чукна“ — каза тя.

След вечеря гледахме концерт по телевизията и дикторът каза в началото, че той е посветен на нас. Мама чак се изчерви от удоволствие, защото тя много се гордее с нашия знаменит татко.

Предаваха най-хубавите песни, а една певица дори изпя моята любима песничка за катеричката, която събира лешници. Просто да се чудиш как са научили за нея…

Концертът свърши, татко каза, че трябва да пише отчета си, а аз отидох да спя. Вече бях в леглото си, когато дойде мама, за да ми пожелае лека нощ.

— Мамо, постой с мене — помолих я аз.

— С удоволствие, мило — каза тя и седна до мен. В отворения прозорец грееше луната, беше светло като ден. Гледах маминото лице и мислех колко красива и млада е тя. Целунах ръката й, дъхаща на нещо много приятно и тъжно.

— Мамо, защо мирисите биват тъжни и весели? — попитах аз.

— Не зная, мило — отговори тя. — Никога не съм се замисляла за това. Може би всеки мирис извиква у нас някакви спомени, тъжни или весели.

— Може би — казах аз.

Беше ми много хубаво. Припомнях си отминалия ден, най-хубавия ден в моя живот, и си мислех, че ни предстоят още осемдесет и девет такива дни.

— Ох, мамо — казах аз, — колко прекрасен е животът и как не ми се иска да умра!

— Ти ли, щиглец такъв, говориш за смърт? — каза тя. — Та пред теб е цял един огромен живот.

Беше ми много мъчно за нея: още на „Албатрос“, през нощта, аз чух как си говорят с татко за тази ужасна болест, с която той се заразил в Космоса, и за това, че ни остава да живеем не повече от три месеца, ако през това време не открият начин да я лекуват. Нали затова екипажът на „Албатрос“ беше облечен в скафандри, а ние никъде не излизахме от каютата. И в океана не бива да се къпем навярно, защото тази болест е много заразна.

И все пак аз си помислих, че когато хората много се обичат, трябва да си казват винаги само истината.

— Недей, мамичко, мила — казах аз. — Дори да не открият начин да излекуват тази болест…

— Ще открият — тихо каза мама. — Непременно ще открият. Можеш да бъдеш сигурен в това.

Север Гансовски
Полигон

I

Най-напред на острова дойдоха хора с малък катер.

Водата край брега беше мътна, ленива, пълна с песъчинки и миришеше на гниещи водорасли. Около подводните скали клокочеха зелени вълни, а зад тях се разстилаше синята топла равнина на океана, откъдето денем и нощем духаше постоянен вятър. Над плажа растяха остри бамбукови дървета, а зад тях се извисяваха палми. Раци изскачаха смело изпод камъните, нахвърляха се върху дребните рибки, които вълните изтласкваха със стотици на пясъка.

Хората от катера — те бяха трима — бавно обиколиха от единия край до другия достъпната част на острова, съпровождани от тревожните, недоверчиви погледи на индианците — тук в малко селце живееха няколко индиански семейства.

— Струва ми се, че е тъкмо това, което ни трябва — каза един от пристигналите. — Най-близкият остров се намира на пет километра. Параходни и авиолинии наблизо няма, мястото изобщо е достатъчно забутано. Мисля, че и на началството ще се хареса. Впрочем, дявол ги знае…

— По-добро едва ли ще намерим — съгласи се другият. Той се обърна към третия, към преводача. — Идете и кажете на индианците да напуснат острова. Обяснете им, че това е за около една седмица, след което ще могат да се върнат.

Преводачът, дълъг като върлина, с тъмни очила, кимна и тръгна бавно към селото, като с мъка измъкваше краката си от пясъка.

Първият пристигнал извади от полевата си чанта аероснимка на острова, молив, линия и започна да пресмята.

— Тук ще построим жилищния блок. До него — столовата. Тук ще изкопаем окоп, а тук ще бъде блиндажът. На този хълм те ще могат да разполагат своята апаратура. Разстоянието е тъкмо петстотин метра от блиндажа.

— А какво представлява тази дяволия? — попита вторият.

Първият, без да вдига очи от картата, сви рамене:

— Какво ми влиза в работата? Аз имам заповед да намеря остров. А вие — да доставите материалите. Останалото не ни интересува, нали? — Той въздъхна и разпечата пакетче дъвка. — Ех, че жега! Къде ли се дяна преводачът?

Преводачът се върна след половин час.

— Нищо не можеш да им втълпиш. Не искат да заминават. Казват, че винаги са си живели тук.

— А вие казахте ли им, че тук се провеждат военни опити?

— Мислите, че са способни да разберат това? Та в езика им дори няма такива думи. И що е това „забранена зона“ те също не могат да разберат.

— Добре. Да тръгваме — каза вторият. — Остров намерихме, предупредихме жителите. Когато пристигнат материалите, индианците сами ще се махнат.

Те се приближиха до катера, тласнаха го във водата с помощта на моториста и след десет минути се скриха зад хоризонта.

Известно време вълните подмятаха хартийката от дъвка край самата пясъчна ивица. Дойдоха индианците и дълго гледаха след катера. Едно момченце посегна към сребристата книжка. Най-старият от индианците, с обветрено лице и могъщо телосложение, му се скара.

— Не можеш ги разбра тези бели. Никой никога не свършва работата си докрай. Казаха — напускайте. А защо? Дългокракият, с очи, скрити зад стъклата, каза, че и той не знае. Всеки върши само част от нещо голямо. А какво ще излезе после, когато тези части се съберат, хич и не помислят.

 

След две денонощия към острова се приближи малка флотилия. Плоскодънен шлеп довлече до брега един булдозер и един екскаватор. Кранът подаваше с жилестата си лапа торби с цимент, тръби, греди, рамки за прозорци, а после, като се напъна, внимателно постави на пясъка голям, увит в брезент предмет, толкова тежък, че веднага потъна десетина сантиметра в земята. На брега слязоха и две самоходни противотанкови оръдия.

С помощта на машините войниците бързо изкопаха окопи. Булдозерът изкорени палмовата горичка. Палмите падаха и оплитаха листата си — необикновено гъсти, когато се оказаха на пясъка.

За десет часа на мястото на горичката израсна павилион с двоен покрив, а в пясъка се зарови блиндаж с бетонни стени.

Индианците не догледаха всичко до края. Към обед старейшината излезе на брега дълго се взира в небето: хоризонтът на юг бе придобил странен червеникав оттенък. След това той се върна при колибите и каза нещо на мъжете. Жителите на селото бързо натовариха цялото си имущество на две големи лодки и отплуваха към съседния остров.

Вечерта край сандъците, струпани до павилиона, дълго се въртя някакъв дангалак с интендантска емблема на петлиците. Сверяваше ги по своите документи. Всичко трябваше да бъде готово за идването на следващата група, така че нищо да не им липсва. Защото това бяха хора, които идват само на готово.

Един строителен техник изпробва светлината в павилиона, провери дали тече водата в крана. Екскаваторът изрови още една яма, в която булдозерът набута строителните отпадъци. След това войниците докараха двете машини до брега, кранът ги натовари на шлепа, военните се качиха на бронирания катер и флотилията отплува.

На острова останаха само двама: капрал[1] с автомат и някакъв цивилен: посивял, остролик, с хлътнали бузи. Капралът обходи покритата с брезент грамада. В същност май нямаше от кого да я охранява. Той се приближи до брега, подритна един камък. Изпод камъка изскочи малък рак.

После похапнаха с цивилния. Той попита как се казва капралът. Капралът отговори. Цивилният се осведоми откъде е капралът. Той отговори. Цивилният попита дали капралът знае какво охранява и капралът съобщи, че не знае и не иска да знае.

Слънцето се спускаше зад хоризонта. Цивилният се разходи напред-назад, след това прекоси острова, седна на пясъка до гъстите като четка храсти на младия бамбук. Небето се украси с хиляди преливащи се един в друг, непрекъснато менящи се нюанси на ултрамарин и изумрудено. Над главата му стана тъмно, макар че хоризонтът все още сияеше.

На северозапад над океана бушуваха бури, мълнии просветваха в ясно очертаните ивици на дъжда. Отвъд дъжда се извисяваше неочаквано огромен син облак, заел една трета от небосклона, може би огнище на бъдещ тайфун. На юг, от водата към зенита, се бе простряла гирлянда от облаци, обагрени отдолу червено, а отгоре виолетово.

Беше дори неловко да се окажеш единственият свидетел на този чудовищен по мащабите си, неповторим, потискащ спектакъл на светлината, багрите и мрака.

Само тук, в това избрано измежду цялата Вселена място!

Само веднъж през цялата безкрайна вечност!

Мъжът извади от джоба си бележник и се замисли.

Скъпа Мириам, аз се изморих, започнах да спя много лошо. Задрямвам за десетина минути, след това се събуждам със същата мисъл отпреди заспиването. Водя сам със себе си безкрайни монолози, съзнанието ми сякаш се е раздвоило и двете му страни все не могат да се примирят. Това е мъчително. Победата на едната страна ще означава поражение на другата. А нали тази, втората — това също съм аз… Впрочем поражението е неизбежно.

Но ще започна подред и ще съобщя, че в групата е включен най-после и Генералът. (Пиша го с главна буква, защото това не е генерал изобщо, а именно онзи, когото и аз имах пред вид. Доста дълго той беше някъде извън пределите на нашата команда, но неговото отсъствие така ясно се чувствуваше от всички, че дори вече се превръщаше в присъствие. Аз го чаках като липсващ елемент от таблицата на Менделеев и ето че той се появи. Генералът не е остарял много от времето на последната ни среща, но някак си е натежал, позагрубял и играе ролята на стар воин, чиито мъжество и жар обаче биха стигнали за десетина млади. Той не ме позна, на което аз естествено не се учудих. Нали типове от този род запомнят само онези, от които зависи придвижването нагоре, а от мене то не зависеше. Така или иначе той е тук. Би трябвало да се радвам, но сега не изпитвам такова чувство.

Защо?

Това е толкова дълга история! Човек живее, труди се и върши важна работа. (Каквато вършех аз през 1943–1945 г.) Има семейство, всички са му необходими и той е необходим на всички. Но времето си тече и постепенно положението се изменя. Преставаш да служиш на това, на което, според твоите разбирания, е трябвало да служиш. А после върху теб започват да се сипят удари. Става ясно, че вие с жена си сте чужди един на друг и тя си отива. Но още по-страшно е другото — децата избират погрешен път. Тоест някога той е бил верен — в онези времена, когато и ти сам си вървял съзнателно по него. Но сега пътят води към пропаст, към гибел и децата го извървяват до края. Тогава човекът се стряска. Започва да търси виновните и ги намира. Иска сам да осъществи правосъдието. И всичко това, взето заедно, е първият етап. А след него започва вторият. Пуснато е в ход голямо дело и на тебе ти се струва, че то е необходимо и разумно. Приведени са в движение хора, материали, документация и тази лавина, на която ти си дал началния тласък, се движи от само себе си. В един миг започваш да разбираш, че всичко е напразно, всичко е погрешно. Но ти вече не си свободен, нямаш власт. Работата ще стигне до края, дори и да си разбрал нейната безсмислица.

Ще ми кажете, скъпа Мириам, че те нищо няма да разберат. Зная. Нещо повече. Аз съм уверен, че и моите момчета щяха да искат от мене не мъст — тя в същност нищо не променя в света, защото оставя недокоснати условията за нови престъпления, а нещо друго: действия. Зная това, но вече съм безсилен. Аз строя дом, който е обречен на събаряне, и най-страшен за мен ще бъде часът, когато поставя и последната греда. Когато няма да имам какво повече да върша в живота и вътре в мене ще се възцари ужасна пустота. Разбира се, те нищо няма да разберат. А дори и да разберяха, това сега доникъде не ще доведе и на нищо не ще повлияе. Аз твърде късно прозрях това. Трагедията е там, че много неща започваш да разбираш чак тогава, когато вече е невъзможно нещо да се промени.

Писалката продължаваше да тича по листа… Коридори и кабинети на военното министерство, безброй съвещания на ниво „секретно“, „свръхсекретно“ и „секретно в най-висша степен“, частни преговори, полуофициални срещи с необходимите хора, официални — с ненужните и изобщо всичко това, с което се занимаваше мъжът през последните години, се редеше върху хартията в нервни и бързи редове.

… най-после е готово, комисията пристига утре. Всичко е така засекретено, че дори не ни разрешават да си говорим по име. Нито един човек в света не познава проекта като цяло и ако ние всички изчезнем изведнъж от лицето на Земята, никой не ще може да открие нишката към кълбото.

Сега аз мисля как ли биха се чувствували членовете на комисията, ако знаеха какво ги очаква на острова.

Посивелият цивилен сгъна акуратно листчетата и ги мушна в джоба си. Нямаше къде да ги изпраща, никаква Мириам не съществуваше. Той записваше мислите си просто поради необходимостта да запази някак си собствените си душевни преживявания. Напоследък започна да му се струва, че не са му останали никакви други ценности на тоя свят.

Той запали цигара и погледна нагоре. Небето беше тъмно, ала не черно; мрак, който не те зазижда, а е проницаем, мек, зовящ погледа в безкрайността.

Мъжът стана, отиде в павилиона, съблече се в определената за него стая, взе от куфара си плавниците и акваланга. Дощя му се да види какви са теченията край южния бряг на острова.

Той се върна на плажа. Вятърът бе стихнал, вълни почти нямаше. Отдалече долиташе шумът на водата при подводните скали, силно, по нощному ухаеха цветята. Мъжът влезе във водата. Отначало тя го преряза със студа си, но тялото му бързо свикна с променената температура. Той си сложи маската и завъртя вентила на бутилката със сгъстен въздух.

Още няколко крачки и водата го покри. Тъмнината го похлупи. Но тя също беше жива, прозрачна, пронизвана тук-там от светлинни — съзвездия и галактики от светещи живи същества. Мъжът включи прожектора. Изведнъж нещо блесна до него с разноцветни лъчи. Той рязко се дръпна, но след това устните му, скрити под гумената маска, се разтегнаха в усмивка. Това беше само една рибка аншоа, така сива и невзрачна в магазините и така сияеща, искряща тука — в родната стихия.

След първата гостенка, привлечена от светлината на прожектора, приближи втора, после трета. Те кръжаха около човека, наподобяващи празничен огнен фойерверк, като ставаха ту сини, ту зелени, ту алени.

Отнякъде се появиха дълги червени червеи, след тава пак риби и след няколко мига всичко наоколо закипя от живот. Той се отмести встрани, като осветяваше с жълтия лъч неравното дъно. Пясъкът мърдаше под краката му, мекотелите седяха в своите ямки, вдишвайки кислород, а от една малка пещера неочаквано го погледнаха две кръгли загадъчни очи.

И човекът забрави за миг защо е дошъл на острова…

А на сутринта пристигна катерът, който докара членовете на комисията и артилеристите.

II

— Да, интересно — каза генералът. Той се отдръпна от стената на окопа, с опакото на ръката изтърси влажния пясък от мундира си и се усмихна. — Ако и по-нататък върви така, това чудо май че ще подпише заповед за оставка на всички нас, военните, а?

Полковникът с издадената напред челюст погледна генерала в очите и охотно се разсмя.

— И дори преди пенсионна възраст!

Всички в окопа се размърдаха. Изтърсваха се от пясъка, оправяха мундирите си. Дебелият майор свали фуражката си и избърса изпотения си врат и оплешивялата глава. Той се обърна към изобретателя.

— Все пак, как действува машината? Какъв е главният принцип?

Изобретателят погледна майора, готвейки се да отговори, но в този момент в разговора се намеси капитанът.

— Какъв? Аз мисля, че достатъчно ясно ни обясниха. — Той се срамуваше заради несъобразителността на майора. — Принципът е в това, че борбата се води не в сферата на действията, а в сферата на намеренията, ако правилно съм разбрал. Та нали ако някой от нас поиска да унищожи танк, той най-напред непременно ще си помисли това, така ли е? Ето, да кажем, аз съм артилерист и стоя на мястото на нашия капрал до оръдието. Преди да стрелям, аз трябва да насоча оръдието и след това да натисна спусъка. В този момент в мозъка ми възниква особена „Е“-вълна или „вълна на действието“. На нея именно реагира блокът, който е монтиран вътре в танка. Задействува съответното реле и подава команда на танка да се премести.

— И така да е — настояваше майорът. — Защо тогава танкът не се движи просто от мислите? Ето например в този момент аз мисля, че е добре да го улуча със снаряд право в купола. Там, където той сега се намира. Аз мисля, но танкът не мръдва. А нали ни казаха, че всички ние ще бъдем в полосата на действие на устройството. Целият остров.

Изобретателят едва забележимо повдигна рамене. — Разбира се, тогава танкът непрекъснато би получавал команди и непрекъснато би се движил. Но аз ви обясних, че устройството реагира именно на „Е“-вълна, а не на нормалните алфа-ритми. А „Е“-вълната възниква в мозъка само в момента на преминаване към действие. Ако го изразим научно, тя реагира на този заряд, който възниква в кората на лобните дялове на мозъка, започвайки от условния стимул и достигайки до появата на безусловния.

— Дяволска работа. Аз също не разбирам — намеси се полковникът с издадената челюст. — Защо танкът се отдалечава именно от това място, където ще попадне снарядът на оръдието? Нали аз мога да си помисля, че снарядът ще попадне на едно място, а на практика той попада на друго. Кое служи като сигнал за устройството вътре в танка — действителният полет на снаряда или моето желание?

— За това е предвидено изчислително устройство — отговори изобретателят. — Преди вашият артилерист да започне да стреля, той взема данните на приборите: разстояние до целта, скорост на движение, направление. Взема ги, известно време те се задържат в главата му, после той ги предава на изчислителното устройство на оръдието. Но моето устройство в танка също получава всички тези данни, също определя траекторията на снаряда и съответно се отдалечава от предполагаемото място на неговото падане. Тоест, когато се прицелвате в танка и стреляте, вие в същото време давате команда на устройството да изведе танка от мястото, където трябва да падне снарядът. С една дума, главното, което пречи да бъде улучен танкът, е това, че вие искате да го улучите.

— Хм — започна генералът. Той чувствуваше, че разговорът твърде дълго продължи без неговото участие. — Хм, и въпреки всичко аз мисля, че това все още не е съвършено оръжие.

— Когато бъде създадено съвършеното оръжие — хладно каза изобретателят, — тогава ще отпадне необходимостта от професионални военни.

За миг всички замълчаха, а после полковникът се засмя:

— Натам, струва ми се, върви работата. — Той погледна в очите своя началник. — Как мислите вие, генерале? Всичко вършат машините, а на нас ви остава само да получаваме заплатите си.

Генералът се усмихна и кимна. После лицето му стана сурово.

— Прекрасно. Да продължим. Майоре, предайте на момчетата заповед да открият огън.

Той прибави към гласа си доза добре разчетена официалност, примесена с гърлената дрезгавост на независим воин-командир, баща на своите войници. При това той си помисли, че никаква машина не би могла да отмери тези две дози с такава точност.

Изпитанията продължаваха. Танкът-мишена, с подсилена броня и скъсено оръдие, стоеше на място до момента на изстрела. Тогава, едва изпреварвайки изригването на пламъка от дулото на оръдието, монтирано в блиндажа, той задвижваше гъсениците си и отскачаше, а снарядът избухваше отзад, отпред или встрани, парчетата чукаха като грах по бронята и танкът отново застиваше, подобен на огромен сив камък. По разпореждане на генерала започнаха да обстрелват танка с двете оръдия. Над полигона се вдигна облак от пръст, танкът се скри в него, а после, когато прахът и пясъкът се слегнаха, той отново се показа — невредим, спокойно и равнодушно очакващ новите изстрели.

Към два часа следобед всички бяха вече изморени от горещината и неудобното стоене в окопа.

— Отлично — каза генералът. — Всичко това беше отбрана. А сега да видим нападението. Дайте заповед на танка да започне обстрелване на блиндажа.

— Готово — отговори изобретателят. — Една минута, Той единствен тук не беше военен, отделяше се от другите със своя измачкан цивилен костюм, с небрежно, не в тон подбраната риза и с изрази като: „С удоволствие… Ей сега“. Той се приближи до прибора, който приличаше на малък радиоприемник, отвори горния капак, погледна нещо вътре и хвана ръчката за настройка.

— Само че аз не мога да дам на устройството заповед „започни обстрел“. То няма да стреля току-така. Защото хората не се страхуват. Танкът ще влезе в бой, когато получи сигнал за страх. И по-нататък той ще се ръководи от тези сигнали. Да включвам ли?

Той погледна генерала. Сините му очи искряха.

— Действувайте! — каза генералът. Той погледна часовника си. — Нека танкът постреля малко, а после ще отидем да обядваме.

Изобретателят завъртя ръчката. В устройството нещо изписка и спря.

— Готово.

Всички гледаха към танка. На полигона беше тихо.

— Е? — каза полковникът с издадената челюст. — Заяде ли нещо?

Изобретателят бързо се обърна към него.

— Не, всичко е наред. Нищо не е заяло. Но на машината е нужен сигнал. Сега тя не стреля, защото това би било безрезултатно. Тя не изразходва напразно боеприпасите, както често правят вашите специалисти. Войниците са в укритието и снарядът не може да ги улучи. Трябва те да се почувствуват уязвими, да се страхуват, че танкът ще ги унищожи. С две думи — отново е необходима „Е“-вълна. Но този път — вълна на страха. Щом само някой започне да се страхува от танка, той веднага ще открие огън. Принципът тук е в това, че жертвата (ако може така да се каже) трябва да ръководи палача.

— Уф-ф — въздъхна майорът. — Може би все пак да отидем първо да обядваме? — Той беше най-дебелия и гладът измъчваше най-много него.

— Добре — съгласи се генералът. — Да обядваме, пък после ще продължим. А машината е перспективна работа.

До павилиона с двойния покрив трябваше да се върви дълго. Членовете на комисията се проточиха на стотина метра. Последни вървяха изобретателят, генералът и полковникът:

— Слушайте — каза генералът, когато изобретателят се спря, за да завърже връзката на обувката си. — А вие изключихте ли я, тази ваша машина?

Цивилният вдигна към него бледното си лице, по слепоочията му имаше капчици пот.

— Тя не се изключва. Няма такава устройство.

— Как така няма? — попита полковникът с издадената челюст.

— Така. Не съм предвидил.

— А кога ще престане да действува?

— Никога. Това е самозареждащ се автомат. Получава енергия от слънчевите лъчи. Ако се свършат снарядите, ще мачка противниците с гъсениците си. Но и снарядите не са малко.

— Весела работа! — каза генералът. — А как ще махнем оттук устройството, ако танкът започне да се отбранява? Как ще се приближим до него?

— Няма да го махаме — отговори изобретателят. Той все още не можеше да си завърже връзката на обувката. — Танкът ще ни унищожи всички.

Двамата мълчаливо гледаха цивилния.

— Да вървим, полковник — каза генералът.

Те се отдалечиха на няколко крачки и генералът сви рамене:

— Ако можеш ги разбра тези цивилни. Какво е това — остроумие на учен идиот? „Той ще ни унищожи всички“… За съжаление, без тях сега не можем да минем.

— Там е бедата — съгласи се полковникът.

III

Изпиха соковете, които поднесе ординарецът на генерала, и поговориха за времето и за голфа. Генералът се изказа в полза на тениса. Въпреки че беше на петдесет и две години, той имаше отлично храносмилане, превъзходно здраве и почти във всеки един миг от живота си — дори по време на най-сериозните заседания в министерството усещаше своето тяло: здраво, налято, все още жадно за движения и за храна.

Изядоха картофената супа и поговориха за алпинизма. Генералът изрази съжалението си, че в наше време младите офицери не обръщат достатъчно внимание на благородния конен спорт. Разговаряйки, той пак усещаше тялото си, спомни си как преди три месеца започна да го боли кръстът и как по съвет на своя лекар той се излекува от тази болка, като прибави към утринната си гимнастика няколко нови упражнения.

Изядоха второто и всеки си припомни къде и как са го хранили при различни далечни пътувания, командировки и кампании… Генералът разказа колко трудно било едно време със снабдяването в Конго и как през цялото време било лесно със снабдяването във Виетнам. Той единствен от присъствуващите беше участвувал във военните операции в двете страни и макар да разглеждаше военните действия преди всичко от гастрономическа гледна точка, изслушаха го в строго мълчание.

Изобретателят мълчеше през цялото време, като търкаляше в пръстите си хлебни топчета. Когато изпиха кафето и членовете на комисията запалиха цигари, той взе лъжичката и почука с нея по чашката си. Всички се обърнаха към него.

— Моля за минута внимание. — Той се наведе напред. — Аз бих желал да ви съобщя, че наред с изпитанието на самозащищаващия се танк аз реших този път да проведа още един малък опит. Така да се каже, изучаване на реакцията на хората, които неминуемо са обречени на смърт. Няколко думи за причините, които ме подтикнаха да предприема това скромно изследване. Работата е там, че всички вие тук сте военни и ако мога така да се изразя, професионално сте овързани с убийството. Ето например вие, генерале, сте планирали операция „Убиец“ и операция „Примка“ в една „бананова“ република. И още няколко подобни на тях. Впрочем именно в тази страна загина вторият ми син.

— Съчувствувам ви — каза генералът.

Цивилният махна с ръка.

— Благодаря ви… И така, вие планирате войни, но си ги представяте в твърде отвлечен вид, нали? Върху картата — във вид на планове, заповеди, изчисления. Толкова безследно изчезнали, толкова ранени, толкова убити. С една дума — твърде абстрактно. И тъй, аз си поставих за задача да ви накарам да почувствувате какво значи да лежиш в окопа с куршум в корема или да усещаш върху гърба си горящия напалм. Това ще бъде завършек на вашето образование и ще ви позволи поне веднъж да доведете започнатата работа до логичен край.

Той стана, като блъсна стола.

— И така, имайте пред вид, че машината не е изключена. Сега се помъчете да не се изплашите. Помнете, че устройството реагира на „Е“-вълната на страха.

И той бързо излезе от столовата.

Телефонът иззвъня. Капитанът — най-младшият по звание, блондин с къдрава коса, автоматически посегна към телефона.

— Слуша ви капитанът.

Всички чуха в слушалката гласа на сержанта-артилерист.

— Извинете, можем ли вече да излезем, сър? Тоест ние вече излизаме, но не знаем дали е изключено устройството.

— Можете — отговори капитанът. — Обядвайте и след половин час да сте по местата си!

Той постави слушалката на вилката, погледа я тъпо, после устните му помръднаха, в очите му се мярна страх. Той отново хвана слушалката.

— Хей, сержанте! Кой е там? Хей! — Той викаше толкова силно, че дори вените на шията му се издуха. — Хей, сержанте!

Той пусна слушалката и уплашено погледна останалите.

— Май че те не бива да излизат, щом е такава работата, а? — Той скочи и изтича навън.

Другите също станаха.

Слънцето заливаше острова с жестока гореща белота. Всичко като че ли плуваше в синкавата мараня, в отблясъците на океанското огледало. По пясъка, откъм блиндажа крачеха две фигури.

— Хей, сержанте! — извика капитанът. — Опасност! — Той размаха ръце с напразната надежда, че артилеристите ще разберат тези знаци като заповед да се върнат в блиндажа.

— Един момент — каза полковникът и челюстта му увисна надолу. — Ами ние?

Генералът, все още със салфетката в ръка, го погледна. Той побледня и тази бледност като че ли се предаде на всички. Полковникът изведнъж скочи от мястото си и като се наведе, с невероятна бързина побягна към бамбуковия гъсталак.

В следващия миг се чу рязко свистене. Блесна пламък, звукът на изстрела и грохотът на взрива се сляха в едно. Горчиво, напомняйки за война, беда, нещастие, замириса на барутен дим.

IV

Полковникът, ранен от парче снаряд, седеше свит в окопа, като се вслушваше в близкото боботене на танка.

Тресеше го. Той хлипаше и сълзите се стичаха по слабото му лице с мъжествена челюст. Той плачеше, но не от болка. Двете му рани не бяха сериозни и спряха да го болят веднага след първоначалния шок. Плачеше от обида и от препълнилата го ненавист. Той беше на четиридесет години и никога не беше вършил нищо нередно. Винаги се вслушваше в указанията на началствата и никога не бе се опитвал да предложи нещо ново, нещо свое. От негова гледна точка той беше безупречен, но изведнъж се оказа, че ръководителите му са го предали. Танкът, който беше предназначен за други, сега преследваше него.

Тресеше го от злоба и от обида. Пръв от застаналите до входа на павилиона членове на комисията той съобрази какво се бе случило и като животно, без да разсъждава, се хвърли към гъсталака.

Полковникът чу взрива след себе си, чу как два снаряда бяха изстреляни срещу артилеристите, които, види се, също се бяха изплашили. Скрит в храстите, той видя как единичен снаряд пръсна на парчета и потопи катера заедно с намиращия се на него моторист, който при първата тревога бързешком започна да пали двигателя.

След това танкът започна да преследва него.

Полковникът непрекъснато се движеше, като скачаше от яма в яма, и няколко пъти успя да се отърве от преки попадения. След това съобрази, че трябва да се опита да попадне в мъртва зона — там, където поради наклона на оръдието няма да бъде улучен. Успя да се приближи до танка и да скочи в окопа. Сега танкът се намираше на трийсетина метра от него и повече не стреляше — сива грамада върху фона на небето.

Полковникът знаеше: танкът не стреля само защото разбира, че не, може да го улучи. В това се и криеше дяволската сила на изобретението — жертвата трябваше да командува своя палач.

Той прехапа устни и надникна в бруствера. Танкът стоеше наблизо — спокоен, равнодушен. Люкът за танкистите беше заварен. И фаровете, които обикновено се намираха под купола от двете страни на люка, бяха свалени. Това мъртво същество нямаше нужда да вижда пътя пред себе си — него го водеха страхът и мислите на тези, които той преследваше.

Нискочелият, сплеснат сив танк чакаше…

Полковникът изхлипа още няколко пъти. Сега той беше в сравнителна безопасност и със злорадство помисли, че само той се е сетил да бяга не от танка, а към него. След това си каза, че генералът и всички останали просто не са успели да съобразят накъде да бягат. Те бяха повалени още с първия изстрел.

Той погледна към разрушения павилион, след това към танка и изведнъж се сети за веригите. Та нали изобретателят казваше, че танкът може и тях да използува. И в същия момент танкът заръмжа, веригите послушно тръгнаха и машината се понесе напред. Полковникът легна на дъното на окопа. Танкът се приближи с ръмжене, веригите се показаха над бруствера и разрушавайки го, легнаха от другата страна на окопа. Коремът на машината беше сега точно над главата на полковника. Той се сви, като се мъчеше да стане колкото се може по-малък, после помисли е облекчение: „Няма да ме достигне“.

И в същия миг двигателят изгасна.

„Ами ако започне да се върти?“ — помисли полковникът. Моторът веднага изрева, танкът започна да се върти над окопа, като се стараеше да го разруши. Но стените бяха достатъчно здрави, укрепени с греди, и полковникът с облекчение си помиели, че опасност няма. Още не завършил мисълта си, и моторът спря. Танкът се закова на място.

Ужасно! Полковникът скръцна със зъби.

Беше тихо, като че ли островът беше вече мъртъв. Полковникът опипа рамото си. Кръвта беше спряла, раната не го болеше. Горещината се засили. Въздух не му достигаше, пот се стичаше по челото му, гърбът му стана вир-вода. Лежейки, той виждаше как небето постепенно променя цвета си и сякаш се сгъстява. То ставаше все по-синьо и в същото време започваше да почервенява.

Полковникът размисляше, прекъсвайки понякога мислите си с конвулсивни хлипания. Е, добре. Сега той лежи. Но колко време може да издържи! Във военната база, откъдето те дойдоха, вероятно ще се сетят след известно време. Но няма да е скоро. Нали цялата операция е така засекретена, че никой не знае с точност къде са те и кога трябва да се върнат обратно. Комисията изобщо не е подчинена на командуващия тази близка военна база. Отначало той ще се свърже с министерството в столицата, ще започнат разговори, търсене на нужните хора, ще полетят радиограми и може би след две седмици тук ще пристигнат катери… След две седмици! Та той и две денонощия не ще може да издържи без храна и вода.

А дори и да издържи: какво ще стане тогава?… Ето, помощта идва. Хората слизат на сушата, тръгват по острова. Докато те още не знаят в какво се състои работата, докато не се страхуват от танка, тях нищо не ги заплашва… Ето, към него се приближава човек. Той, полковникът, му съобщава, че танкът го държи тук, в окопа. Човекът моментално ще се изплаши. Танкът ще започне да стреля и ще разстреля всички пристигнали.

Но може да се направи и друго. Нищо да не се споменава за танка, а просто да нареди да му донесат в окопа радиостанция. След това да се свърже с базата и да им обясни каква е работата. Но, то се знае, пристигналите ще усетят, че не всичко е наред. Те ще го изоставят и ще изчезнат.

Не, каза си той, това не е изход. Да не говорим за това, че в никакъв случай не ще успее да дочака катерите.

Той още веднъж помисли с ненавист за генерала — с него вече сигурно е свършено. И така му се пада на тоя мухльо!

Полковникът погледна над себе си дъното на танка.

„Ех, да имаше граната!“

Танкът веднага оживя. Моторът забръмча.

Да, но граната нямаше. Моторът изгасна.

Проклятие!… А защо да не изпълзи от окопа зад машината и да се качи на купола? Полковникът застана на четири крака и внимателна повдигна глава. Дано само танкът не се отмести и после да се обърне към него.

Двигателят тутакси заръмжа, танкът се отмести и скърцайки с веригите, се обърна към него.

Полковникът застена от яд и отново седна на дъното на окопа. Нямаше спасение.

Той погледна машината. А какво ли ще стане, ако тя сега се отдалечи, като остави между него и себе си достатъчно разстояние и тогава стреля? Окопът няма да го спаси. Едва помислил това, той веднага се хвана за главата. Не трябваше да помисля това! Не трябваше, защото танкът потрепна, изрева и на заден ход започна да се отдалечава. Там беше цялата работа, там беше целият ужас: машината вършеше тъкмо това, от което се боиш, което не искаш да върши.

Придържайки с ръка рамото си, полковникът скочи. Той знаеше, че въпрос на живот и смърт за него е да не изостава. В същата онази минута, в която той разбере, че танкът вече може да стреля по него и се изплаши, машината ще стреля.

Танкът увеличаваше скоростта си и полковникът хукна след него. Всички години от неговия комфортен живот, всички години на спортни занимания трябваше да се вложат в това тичане.

Танкът тръгна по-бързо, защото полковникът си помисли, че той може и да увеличи скоростта…

 

Дебелият майор и ординарецът на генерала бяха разкъсани на парчета още с първия изстрел.

Капитанът (той беше само на двадесет и девет години) получи няколко тежки рани наведнъж. Но той не изпитваше страх и това го предпази от нови изстрели по него. Лежеше на пясъка, губейки кръв, затиснат от падналия покрив на павилиона. Той мислеше само за жена си и за своите две момиченца. С хладнокръвие, което го порази, той пресметна каква пенсия ще получи семейството му — за това трябваше да се вземат пред вид и срокът на службата му, и званието, и родът войска, и дори обстоятелствата на смъртта: при полеви или при неполеви условия. Получаваше се добра пенсия и това го успокои. После му мина през ума, че дори е хубаво, дето изпитанията не сполучиха. Ако това чудовище беше получило благословия, в края на краищата то би се добрало и до неговите момиченца.

„И все пак по-добре аз…“ — помисли си той с облекчение и с последните проблясъци на мисълта си каза, че навярно в самото начало е тръгнал не по правия път. Пред очите му заплуваха разноцветни кръгове, обезкървеният мозък усещаше вече недостига на кислород и капитанът заспа завинаги.

А генералът умираше бавно. Първото му усещане след шока беше болката. Той дори не можеше да разбере къде е ранен, болката пронизваше цялото му тяло. Както и полковникът, той ясно усети несправедливостта на случилото се. Та нали той не беше от кастата на тези, които трябва и могат да бъдат убивани.

После болката утихна, но вместо нея се появи безсилието и някаква ужасяваща тежест. Тя непрекъснато растеше и генералът дори повдигна едва-едва глава, за да заповяда да се прекрати това.

Повдигна глава и видя изобретателя, който беше клекнал до него. Лицето на този човек беше спокойно и равнодушно, както винаги. Той протегна ръка и сложи нещо върху гърдите на генерала.

— Медал — каза той. — Медал „За заслуги“, с който беше награден посмъртно моят син през 1965 година. Вие сам ми го връчихте.

Медалът тежеше като, планина. Генералът не разбираше думите на изобретателя, той просто чувствуваше, че не може, просто не може да изтърпи, защото с всяка секунда растеше и ставаше все по-нетърпима тази тежест. Генералът нито веднъж в живота си не беше раняван, нито веднъж дори не беше опериран. Той не знаеше, че приблизително така, в ужас и страдания са умирали онези хиляди хора, чиято смърт той бе планирал някога, и приблизително така трябваше да умрат съгласно неговите нови проекти още милиони.

Изобретателят погледа известно време умиращия генерал, после се изправи, намери в развалините на павилиона куфара си, измъкна оттам плавниците и се отправи към брега. Той чуваше рева на танка някъде далече, но не се обръщаше. Собственото му съществуване му беше безразлично. Вътре в себе си той усещаше ужасна пустота. Такава пустота чувствуваш, когато си направил абсолютно всичко, което изобщо си поискал да направиш през своя живот…

Полковникът тичаше след танка. Той все увеличаваше скоростта и настъпи момент, когато полковникът разбра, че вече му е все едно — не му достигаше въздух, огън изгаряше дробовете му, а сърцето така биеше в гърдите, че ударите ечаха по цялото му тяло.

Той измина, залитайки, още десетина метра и спря. Да става каквото ще!

И танкът също спря. Това приличаше на чудо.

Жаждата за живот тозчас пламна отново в съзнанието на полковника, придаде му нови сили. Той реши да тръгне напред, но после се спря, защото съобрази, че наоколо няма никакво укритие и танкът може просто да го смачка с веригите си. Той застена отчаяно, като се мъчеше да прогони тази мисъл, да я изтръгне от мозъка си. Разтърси глава, зажумя и чу как заръмжа двигателят в утробата на оживялата грамада…

Изобретателят плуваше, равномерно замахвайки с ръце. Той смяташе да се добере до съседния остров. За това, какво ще стане по-нататък, дори и не мислеше. Все още беше претъпкан с безкрайни дебати в задимени кабинети, с резолюции на всевъзможни инстанции, с указания, сметки, планове. В ушите му още звучаха днешните изстрели и стонове на умиращите.

Но постепенно всичко това се изгуби.

Вълните шумяха край него. Отпускайки глава той виждаше талазите на слънчевата светлина. Те се люлееха в такт с движението на разпенения гребен на прибоя, ярки на повърхността и гаснещи надолу. Ята скумрии безтегловно плуваха под него, после изведнъж завиваха всички, като че ли предварително се бяха наговорили, и изчезваха в бисерно-зеленикавото сияние, с което беше пронизан целият горен пласт на водата.

Важно, без да бързат, се движеха медузи, приличащи на ярки старинни чадърчета с волани. Някаква река — странна сребриста ивица, която се движеше с всяка своя частица, струеше посред океана. Човекът заплува към нея и замря. Това бяха неизвестни нему едри риби. Бяха хиляди, а може би стотици хиляди. Те изникваха от синия мрак, светещи отдолу, проблясващи с неповторими виолетови и бледожълти оттенъци, изникваха ред след ред — безбройни, безшумни, съсредоточени, завиваха на едно и също място и изчезваха отново в бездънната глъбина. Колко ли хиляди километри вече са изминали, тръгнали може би от обраслите с гори брегове на Африка или пък от обратната страна — от саргасовите водорасли, през пиратските морета, покрай Антилските острови, Хаити и Порто Рико? Накъде са тръгнали сега и защо са избрали именно това място, за да променят посоката на движението си?

Изобретателят си помисли, че неговите деца не са вече живи, но пък има и други деца. Любопитни очи, очи, които биха искали да видят чудесата на моретата, на горите, на градовете… Може би все още има за какво да се живее?

Той изведнъж си помисли — дали достатъчно се е отдалечил от острова и не ще ли го застигне изстрел от собственото му изобретение?

Изобретателят повдигна глава и в същата секунда пронизващо свистене разряза въздуха…

V

През нощта мравките и раците се потрудиха доста над труповете. С настъпването на дневната горещина те изчезнаха, а на следващата нощ отново се заловиха за работа с такова старание, че на сутринта върху пясъка останаха само бели кости. Наближаваше тайфун. Той се разрази на третото денонощие след гибелта на комисията. Първите пориви на вятъра отнесоха остатъците от павилиона, който беше построен на открито, а не в низината, където индианците строяха своите колиби. Палмите се огъваха, беснеещият вятър смиташе пясъчните дюни. След това тайфунът се премести към бреговете на материка, палмите се изправиха и от всичко, което бяха докарали военните, остана само танкът, полузасипан с пясък.

Жителите на острова се върнаха. Дечурлигата се катереха, докато им омръзна, по странната тежка грамада, вътре в която се беше притаил механическият мозък в очакване да бъде събуден от импулсите на ненавистта и страха.

Генадий Гор
Картината

1

В нашия горски дом се появи странен гостенин.

Баща ми го криеше, макар че не беше лесно да го скрие.

Аз още живеех в света на детските сънища и приказки и затова веднага повярвах, че странният ни гостенин е слязъл от картината, която баща ми донесе от планетата на Идиличните пейзажи.

— А как е слязъл? — разпитвах аз.

— Много просто. Скочил е. Нали е спортист.

— Защо?

— Откъде мога да зная?

— А скоро ли ще се върне на мястото си?

— Надявам се, че скоро. Но той е гостенин. А не е удобно да се питат гостите за такива неща.

И той ни гостуваше, смущавайки майка ми и робота Карлуша, който също като мен не можеше да разбере защо е трябвало той да слиза от картината. Нима там беше толкова лошо?

Ние с робота Карлуша имахме много малък жизнен опит.

— Кой си ти? — попитах аз гостенина.

— Не зная — отвърна той.

— Как така не знаеш?

— Ами така, не зная. И не искам да зная.

Бях поразен от странната, непозната логика на отговора му. Той не само че не знаеше нищо за себе си, но и не искаше да знае. Навярно само току-що родените деца не знаят нищо за себе си. Може би той също беше току-що роден, въпреки че изглеждаше голям. Та той беше слязъл от картината.

Тръгнах си замислен, объркан, почти потресен.

— А какво зная аз за себе си? — запитах се гласно.

Това, което знаех за себе си, не беше чак толкова малко. Но всичко, което знаех, ставаше съвсем неясно поради това, че баща ми беше ходил на планетата на Идиличните пейзажи. От най-ранните ми години се беше проточила тази невидима нишка между мен и отсъствуващия ми баща. И когато той се появи на Земята, аз най-силно от всички почувствувах, че със Земята се е случило неща, със Земята, с мен и с всички, които живееха на нея, от човека до рибите и гущерите. Не разбрах, а по-скоро се досетих за това, което и досега държат в тайна. Защото баща ми, след като се завърна от планетата на Идиличните пейзажи, изобщо не се раздели с нея. Той донесе със себе си тази удивителна планета, смалена до портативните размери на картина.

Един журналист нарече баща ми космически Гъливер. Но аз много избързвам и преча на постепенния развой на събитията.

Едно не можех да разбера, като гледах странния ни гостенин. Той нямаше граници, или по-точно това, което се нарича размери. Изглеждаше ту малък, ту голям. И най-странното е, че това беше едновременно. Понякога изглеждаше в един и същ момент и джудже, и великан. Това много смущаваше нашия робот Карлуша. В неговата програма беше предвидено само обикновеното, ежедневната окръжаваща човека реалност. Майка ми много се страхуваше да не би Карлуша да се побърка. Неговите обикновени представи не искаха да се съгласят с не съвсем обикновения факт. Карлуша ужасно страдаше от това, че гостенинът не се вмества в логиката на постоянното пространство, че е едновременно и голям, и малък.

Той беше и голям, и малък. И едва много по-късно разбрах, че именно в неговата миниатюрност се е криело величието му.

В края на краищата роботът се разболя. Той затъгува по обикновеното и взе да моли майка ми да го изпратят в миналото, където размерите на нещата са били постоянни и е могло спокойно да се опреш на опита си.

Майка ми считаше, че Карлуша е прав, но не се решаваше да го каже на баща ми. А на мен ми харесваше, че гостенинът внесе в света и в моя опит нещо ново, донесено от планетата на Идиличните пейзажи.

— Ти човек ли си? — попитах го аз.

— Не съвсем — отвърна той скромно.

— Но какво си тогава?

— Аз съм гора. Градина. Облак. Птица.

— Разбирам — казах. — Ти си поет?

Той поклати глава.

— Не. Аз съм природата.

2

От най-ранните си години бях чувал за тази картина и за това, че изображенията й слизали от нея и след това пак се връщали на мястото си.

В действителност това не беше картина, но всички наричаха това нещо картина, отдавайки дан на човешките привички, на желанието да се назове неназовимото.

Случвало ли ви се е да държите речник? Това е дебела книга, пълна с имена и названия на явления, хора и предмети. Човекът е намерил думи да предаде смисъла на всичко, което го е обкръжавало, безпокояло, радвало, плашело, изглеждало му е така или иначе, или само му се е струвало. Но за това, което беше донесъл със себе си баща ми, нямаше подходяща дума в човешкия език — ето защо наричаха това „нещо“ картина.

Стигнал възрастта, която ми даваше право да посетя музея, аз реших, че човечеството е сгрешило и че това не е картина, а сън.

Моите сънища и вашите, и сънищата на хиляди други хора бяха затворени в рамка, заключени в едно малко пространство, което действително прилича на картина.

Аз стоях и образите, подобно музика, летяха, отнасяйки ме със себе си. Сънувах наяве.

Едва много по-късно узнах, че това не са били сънища, а реалност, опираща се на логика, съвсем различна от съществуващата на Земята.

Стана така, че се срещнах и с бившия ни гостенин.

— Къде сме? — попитах аз.

— На моята планета — отвърна той тихо.

— Но в рамката има не планета, а картина.

Той се разсмя.

— Виждали ли сте някога хора, които да влизат в картина като у дома си? Обърнете се и погледнете!

Обърнах се и пространството се затвори след мен.

3

Той отвори вратата. И докато я отваряше, зави ми се свят, сякаш отвъд вратата светът свършваше и зееше пропаст.

Влязохме. Къде? При кого?

С помощта на привични, разбираеми за мен думи, той направи опит да свърже с обикновената земна логика събитията и фактите, разделени от времето.

— Това е вашият правнук — каза тихо той, като ми посочи играещия на шах старец. Старецът играеше с едно дете. Лицето на детето ми се стори познато.

— А това — каза пришелецът от картината, посочвайки детето — е вашият прадядо. В семейния албум на майка ви се пази неговата снимка.

Загледах как моят правнук играе шах с прадядо ми.

Пришелецът ме представи на двамата.

— Вашият правнук и прадядо Игор Андреевич — каза той. — Запознайте се.

Не забелязах ни най-малко учудване по лицата им, може би само досада, че са попречили на играта им.

— Събрах ви тук — каза пришелецът, — за да…

Той прекъсна фразата си. Не го остави да завърши някакъв младеж с тънки като конец мустачки.

— Бързам. Разберете ме — заговори той бързо, — имам неотложна работа. Вие ме извикахте, когато се венчавах. Мога да си представя как се чувствува годеницата ми. А родителите й! Та мен сега ме няма там. Търсят ме. Мислят си за мен какво ли не. Гадаят. Предполагат, че ме е заставила да изтичам навън някаква неотложна нужда, болки в стомаха. За бога, помогнете ми да изпълня честно дълга си на младоженец. Върнете ме при годеницата ми, в моя век!

— Не се вълнувайте — каза пришелецът, — редом с вас е вашият внук. Него не би го имало, ако не бяхте станали от годеник съпруг. Успокойте се, вашата годеница е помислила, че имате разстройство. Отсъствието ви няма да й се стори много дълго. Тук времето тече не тъй, както там.

Той ни беше събрал — нас, разделените и разединените от законите на времето, от неговия необратим ход. Защо беше сторил това?

— Събрах ви тук — започна отново пришелецът, за да…

Но не успя да завърши фразата си. Младежът, станал впоследствие мой дядо, го хвана за ръката и започна да настоява да го върне в момента, от който го беше взел.

— Мен ме чакат! — викаше той. — Там е годеницата ми!

4

Трябва да прекъсна своя разказ и отново да се върна в детството си. Иначе не бихте могли да разберете своеобразната логика, която таеше в себе си картината, донесена от баща ми.

Вече ви разказах за това, как в горския дом се появи тайнствен гостенин.

Веднъж съвсем случайно чух следния загадъчен разговор:

— Вие трябва да се върнете — убеждаваше баща ми гостенина.

— Къде?

— Вие сам знаете къде. Без вас се нарушава целостта на картината. Тя изглежда незавършена.

— Глупости! — отвърна гостенинът. — Нима, когато вие престанете да съществувате, светът ще се промени?

— Но това е картина, а не свят.

— И едното, и другото.

— Все едно — вие трябва да се върнете на мястото си. Заради вас имаха вече неприятности директорът на музея и дежурната, която отговаря за картината. Ако не се върнете, ще я уволнят.

— Да не дреме по време на работа — каза сърдито гостенинът — и да не се занимава с клюки.

— Напразно упорствувате.

Разговорът им беше прекъснат от майка ми, която ги извика да вечерят.

Гостенинът седеше на масата и гледаше всички ни така, сякаш не той, а ние бяхме слезли от картината. Гледаше ни така, сякаш бяхме сън.

Да се каже за очите му, че бяха големи, значи да не се каже нищо. Въпросът е не в големината им, а в нещо друго. През неговите очи ни гледаше планетата на Идиличните пейзажи, гледаше ни от прозореца, както гледа облакът или реката, както гледа кацналата на клона, готова да отлети птица.

С неговите очи ни гледаше неговият свят и ми стана чудно и малко страшно, когато, останал с мен на верандата, той ми каза:

— Ти и досега ли не си се досетил кой съм аз?

— Кой си?

— Ти!

— Какво значи това?

— Това значи, че аз — това си ти, а ти — това съм аз. Помислих, че се шегува, че ме поднася и че техният хумор не прилича на нашия. Но изведнъж почувствувах, че между него и мен я няма вече онази невидима, но постоянна осезаема стена, каквато имаше между мен и баща ми.

Той беше като реката, като гората, като облака или кацналата на клона птица. Между тях и себе си никога не бях чувствувал невидима стена.

— Аз — това си ти — повтори той.

— Не мога да го разбера. Аз — това съм аз, а ти — това си ти. И ние сме различни. Освен това ти си от друга планета.

— Някога ще го разбереш — каза той.

— Искам сега да го разбера.

— Ще трябва да почакаш малко. След десетина години ще се върнем към този разговор.

— А сега?

— Сега не мога да ти обясня. Трябва да помисля.

— Нима за това ще са ти необходими десет години?

— Да. Дори дванадесет.

Не можах да разговарям повече с него. На другия ден той изчезна и когато майка ми постави приборите на това място на масата, където обикновено седеше той, баща ми каза:

— Гостенинът няма да дойде на закуска.

— Защо? — попита майка ми.

— Той се върна там, откъдето бе дошъл.

— На планетата на Идиличните пейзажи?

— Не. На картината в музея. Съжали директора и дежурната.

Съжали? Това някак ме учуди. Нима съжалението съществува не само на Земята?

5

Някаква тайна свързваше баща ми с тази картина и със самата планета на Идиличните пейзажи и аз не съм уверен, че тази тайна ще престане да бъде някога тайна.

Всички помнят думите на баща ми, казани на заседанието на астрономите?

— Планетата на Идиличните пейзажи я няма вече там. Не я търсете. Аз я донесох със себе си.

Дали той не намекваше за това, че е успял да вмести цял един свят в картината неизвестно как и с каква цел?

Дали той не беше някакъв космически Гъливер, досетил се да направи това, което не се беше досетил и съумял да направи Гъливер на Суифт?

Учените решиха да приемат думите на баща ми като грандиозна метафора или шега. Но както се изясни по-късно, това не беше нито метафора, нито шега.

Запомнил съм деня и часа, когато семейството ни се засели на планетата на Идиличните пейзажи. Беше четиринадесети февруари, сряда, шестнадесет часът. Годината и века няма да назова. Защото това няма никакво значение. На планетата на Идиличните пейзажи си имат свое летоброене.

Баща ми взе със себе си не само майка ми, мен и робота Карлуша, но и своята къщурка с небето, брега, гората и реката. Когато се събудих на новото място, видях, че всичко ми е познато, нищо не се беше променило.

Едва по-късно узнах, че реката, брегът, гората, нашият дом и ние самите сме били в рамка и че всичко това се нарича картина.

Досетих се за това в деня, в който видях зрителите, които ни разглеждаха и правеха бележки по повод на красотата и правдата, открити от тях в картината.

На мен, майка ми и дори на робота Карлуша ни беше неприятно, че ни разглеждат, вземайки ни за изображение на чужд живот, сякаш не бяхме хора, а образи на хора.

Баща ми каза равнодушно:

— Не обръщайте внимание. Представете си, че сте артисти на сцена, но играете не другиго, а себе си.

След две седмици ние вече бяхме свикнали и започнахме да не обръщаме внимание на зрителите. Живеехме така, сякаш светът е в рамка и никой не ни гледа.

Михаил Грешнов
Скъпо струващият опит

I

— И тъй, вие сте съгласен, Хари! — Професор Батли говореше надуто, дори тържествено, като на научен съвет, макар че в стаята имаше само трима души. — Вие се поставяте под наше разпореждане и след като завърши опитът, получавате чрез окландската банка петдесет хиляди долара. Вие сте се съгласили доброволно на този експеримент.

Хари, който през целия разговор не вдигна очи от стиснатите си ръце, се опита да погледне професора.

— Доброволно — потвърди той.

— Но… нали разбирате?

— Разбирам, сър. Това е опасно.

— Аз също знам, че е опасно. Затова ние плащаме за риска с кръгличка сума.

— Да — кимна утвърдително Хари.

— Но изискваме нашата програма да бъде изпълнена докрай.

— Ще я изпълня, сър.

Третият участник в разговора, Глен Емин, мълчеше. По бледото му лице беше трудно да се прецени дали одобрява разговора или не. Само пръстите, барабанещи по канцеларската папка с книжа, издаваха вълнението му. Той именно беше довел Хари Палман, някогашния си приятел от колежа, в кабинета на професор Батли, където започна този разговор на една не съвсем обикновена тема. Глен, от името на професора му направи предложението. Хари се съгласи веднага, щом чу за петдесетте хиляди долара: дъщеря му беше болна и му трябваха пари. Сега се водеше разговор за договора. По-точно, разговорът беше към края си — професорът чакаше последната дума на Хари.

— Бих искал да получа аванс — каза Хари. — И по-скоро да свършим с това.

— Аванса ще получите утре, щом бъде подписан договорът.

— Мистър Батли, парите ми трябват сега — почти отчаяно рече Хари. — Макар и малко, но в брой.

Глен долови нотка на страх в гласа на Хари, той видя и причината за този страх: Хари се боеше, че няма да получи нито цент. Лицето на професора изразяваше гнусливост. И когато той извади от джоба си две петдоларови банкноти, Глен забеляза, че пръстите му потръпват от погнуса.

— До утре… — каза Батли, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.

Батли презираше парите и Глен не можеше да го разбере. Може би шефът лесно ги изкарваше? Впрочем не тъй лесно: институтът не хвърляше парите си на вятъра. На Батли му вървеше: той първи успя да присади човешки мозък, първи синтезира кръвна плазма. В тези неща Глен познаваше професора по-добре — той беше смел и неуморен експериментатор. Когато беше на верен път, напомняше хрътка, тичаща по следа. Тогава за Батли не съществуваше никой и нищо освен целта. Той беше тщеславен и дори жесток при постигането й. Но Батли презираше парите и хората, които се домогваха до тях, сякаш не разбираше, че понякога парите са нужни на хората като въздух.

— Кой финансира опита? — попита Глен.

— Все едно кой — отвърна професорът. — Нужен ми е опит, нужни са ми резултати, Глен!

В това беше целият Батли. Попаднал е на следа и сега ще се втурне напред, без да се оглежда настрани.

Опитът се подготвяше тайно. Нито една от научните асоциации не би разрешила провеждането му. А идеята беше примамлива: да се хвърли мост между животното и човека. Естествено, за опита беше избран делфин. Не само защото делфинът беше най-разумното от всички животни, най-доброжелателното спрямо човека и изобщо — най, най… — за това много се пишеше във вестниците. А защото с откриването на биометилтонала, съкратено БМТ — кръвта на топлокръвните животни можеше да се приближи по състав до човешката кръв. И това „най“ подхождаше най-вече за делфина.

Глен Емин откри БМТ. Батли го беше примамил при себе си в лабораторията. И то пак срещу висока заплата. Ето защо сега, когато те се разхождат по терасата и по лицето на Батли все още е изписано отвращение към петдоларовите банкноти, Глен ненавижда шефа си и съчувствува на Хари Палман. Купил Глен с пари, Батли го презираше не по-малко, отколкото Хари. Само че не показваше това открито — Глен му бе нужен за успеха. От всичко на света, което гъделичка самолюбието, Батли предпочиташе успеха. Така беше и с откриването на БМТ: в научния свят се носеха легенди за лабораториите на Батли и, естествено, за него лично. Но апетитът идва с яденето. На Батли му се щеше нещо повече: беше замислен експериментът „Меркурий“, в който залогът беше по-голям, отколкото в другите опити — човешки живот.

У един от руските фантасти е описана тайнствената градина на доктор Салватор, където зад каменните стени се провеждат невъобразими опити с животни — присаждане на глави и други части на организма от едно животно върху друго. Нещо подобно представляваше и комплексът от лаборатории на Калифорнийския изследователски институт. Откъм запад лабораториите се охраняваха от океана, на изток — от каменистите стръмнини на Бреговия хребет. Дългата много мили ивица на крайбрежието беше нарязана на квадрати, заградени с бодлива тел; тук-там участъците бяха скрити с метални щитове от чуждите погледи.

— Какво ще кажете за това, Глен? — каза Батли, спирайки се на края на терасата.

Откъм океана подухна вятър. Започваше пролетта, неочаквано ранна през тази година. Мъглата се разпръсна, небето и морето бяха ярки, сякаш подмладени, и навяваха спокойствие. Но в душата на Глен не беше спокойно, не му се искаше да разговаря. А Батли чакаше отговор.

— Жал ми е за това момче — призна си Глен, знаейки, че репликата му не отговаря на мислите на шефа. Но той можеше да си позволи тази волност — в експеримента „Меркурий“ Глен Емин бе незаменим.

— Намеквате за риска, на който се излага Хари Палман?

— Отчасти…

— Частта — това още не е цялото. Какво мислите изобщо, Глен?

Изобщо Глен смяташе, че заедно с професора ще извършат престъпление, еднакво наказуемо по кодексите на всяка страна: експериментът можеше да завърши с гибелта на Хари. Батли прекрасно разбираше това. Разбираше, че прави Глен съучастник в престъплението и че Глен е готов да стане съучастник. Но Глен никога не би го казал открито. И не защото в гласа на шефа звучаха метални нотки — това се случваше често. А защото, ако Глен се откажеше от експеримента, това щеше да бъде краят на неговата кариера и благополучие в този свят. И не само на неговото благополучие, но и на Джеси, жена му, и на Айк, четиригодишния им син. Затова Глен нямаше да каже нищо повече, а щеше да отговори уклончиво:

— Мисля, че от утре можем да започнем подготовката на експеримента.

Договорът беше подписан на следващия ден в десет часа сутринта. А след още два часа — в дванайсет местно време — на делфина Иглу беше инжектиран препаратът БМТ. Едновременно с това във вените на Хари също впръскаха първите кубици биометилтонал.

Целта на експеримента се състоеше в присаждане на кора от главния мозък на човек върху делфин — изключително фина операция, която можеше да се сравни само с работата на шлифовчик на скъпоценни камъни. По-просто би било да се присади цял мозък, но това нямаше да доведе до нужния резултат, мозъкът щеше да си остане напълно човешки. Задачата се свеждаше до това, делфинът да си остане делфин, като само му се прибави човешко съзнание. Батли се готвеше да направи операцията. Глен трябваше с помощта на БМТ да изравнява химическия състав на кръвта на подопитните, а след това да превключи човешкия мозък на ново кръвообращение — кръвообращението на делфина.

Процедурата по предварителната подготовка траеше шест дни. На седмия се извърши операцията по присаждането.

— Как се чувствувате, Хари? — гласеше първият въпрос към подопитния.

Батли не очакваше отговор. Мозъците на делфина и на Хари бяха под наркоза, но човекът трябваше да се събуди по-рано от животното и сега Батли предаваше информация, колкото може повече информация, за да може човекът постепенно да свикне с новото си състояние. Освен това трябваше да се разбере дали хирургическата операция е преминала успешно. Батли ловеше и най-малките движения на човека-делфин.

— Как се чувствувате? — повтаряше той.

Въпросите се предаваха по радиото. В мозъчната кора, присадена на Иглу, беше поставен миниатюрен приемник. Предавателят беше монтиран още по-просто на два зъба от горната и долната челюст бяха надянати метални коронки, които, правейки контакт, затваряха веригата на микропредавателя, поставен също между зъбите.

Хари чу въпроса. Как се чувствува? Засега той само чуваше гласа на професора.

— Дръжте се — продължаваше Батли. — Главното ще започне, когато махнем наркозата.

В този момент за първи път на Хари му се дощя да попита какво става с него и с тялото му.

— Вие сте жив, Хари, запомнете — вие сте жив и ще живеете — казваше Батли. — Веднага щом свърши опитът, ще направим обратна операция, ще върнем кората на вашия мозък на мястото й.

— Но какво ще стане сега? — питаше се Хари.

— Превърнете се в делфин. Напълно се превърнете в делфин — неуморно повтаряше Батли.

Хари се вслушваше в себе си, но освен гласа на Батли не усещаше и не чуваше нищо.

— Глен — обърна се Батли към помощника си. — Да започнем общото събуждане. Постепенно, съвсем бавно…

Първото, което усети Хари, беше безкрайността. Струваше му се, че е сам на малък остров, сякаш беше малко петънце сред огромен мрак. С него беше само неговото „аз“ — нищожна искра, неспособна да озари и разпръсне мрака. Това го изплаши: искаше му се да извика, но нямаше глас, опита се да помръдне, но нямаше ръце, нито крака.

— Хари, Хари — чуваше се някъде гласът на професора.

Той нямаше глас, за да отговори.

— Хари, вие се събуждате в нов свят, вие станахте делфин, Хари. Ние предвидихме, че ще ви бъде трудно, мозъкът ви е присаден на делфин. Вие сега сте делфин, Хари, вие сте Иглу… Трябва да знаем как се чувствувате. Чувате ли ни? Говорят доктор Батли и Глен.

Хари се бореше със страха и с безкрайната тъма.

— Хари, ние ви оперирахме…

И изведнъж мракът изчезна. Хари видя лабораторията, надвесените над него Батли и Глен. Отначало той не разбра къде изчезна мракът, а после догадката като че ли дойде сама: отворил си е очите. Но очите си е отворил не той, Хари Палман — а делфинът Иглу. Това го учуди: нима сега той ще зависи от животното?

— Какво можете да направите, Хари? — питаше Батли.

Какво може да направи? А може ли да си затвори очите? Хари си заповяда: затвори очи. Това му се удаде: клепачите се спуснаха. Батли разбра, че това е първото му осмислено движение.

— Още веднъж отворете и затворете очи — каза той, Хари се подчини.

— Добре — каза Батли с облекчение. — Преминете на разговор, използувайте предавателя.

Хари помръдна челюсти — Иглу плесна с плавници. Тялото му се люшна във водата. На Хари му се стори, че се търкулва на една страна. Той мислено разпери ръце, като човек, който се е подхлъзнал по пътя — плавниците трескаво заудряха водата, тялото едва не изскочи от ваната. Водата се разплиска.

— По-внимателно, Хари… — Батли изтърсваше пръските от престилката си.

— Аз нищо не съм направил… предаде по морзовата азбука Хари. — Много ми е леко…

Батли продължи:

— Трябва да се научите да координирате движенията си. Помръднете плавника на опашката си.

За радост на Хари това му се удаде. И отново едва не изскочи от ваната.

— Така… — каза Батли. — Като начало не е лошо. Дори ако само плувате, експериментът ще завърши с успех.

 

На излизане от лабораторията Глен мислеше за последната реплика на шефа: не поставя ли твърде ограничена цел Батли, като счита, че умението да се плува е главното в този сложен експеримент? Впрочем него, Глен, това вече не го засяга. Неговата работа е биологичната основа, действието на БМТ. Целта и задачите определя дирекцията на института.

След това той се замисли за Хари Палман. И за себе си. Изведнъж си представи, че е на неговото място, в ролята на подопитен. Побиха го студени тръпки — никога! Той видя Хари след операцията. Това беше жив труп. Глен не разбираше много от неврохирургия, но знаеше за експериментите, които се провеждаха в лабораториите. На животните — котки и кучета — се отстраняваше кората на главния мозък. Животните живееха: ядяха, ако им даваха храна, движеха се, ако ги водеха на верижка, мяукаха, лаеха. Но каква походка имаха, какъв глас!… След като беше отстранена мозъчната му кора, Хари отвори очи. Но какви очи бяха това!… Глен отново усети студени тръпки.

Те бяха заедно в колежа Енвъри. Но Хари не завърши образованието си. Нещо се бе случило с баща му, май че беше изразходвал чужди пари. Три месеца преди завършването на курса Хари изчезна от колежа. Те се срещнаха след седемнадесет години в Сан Франциско. Глен вече беше учен с име. А Хари? Той работеше като препаратор в някаква западнала лаборатория и по външността му можеше да се разбере, че работите му не вървят блестящо. „Аз ще ти намеря добра работа!“ — обеща Глен. По-късно, след като вече се разделиха, той разбра, че нищо не знае за Хари, освен за скромната му професия. Но обещанието беше дадено и Глен трябваше здравата да лъже Батли, хвалейки приятеля си от детинство, за да му уреди въпроса със службата. Батли беше човек на момента, вземаше решения веднага. Глен явно го беше сварил в добро настроение и приемането на Хари на длъжността препаратор беше уредено.

По-късно на Глен му беше непоносима мълчаливата благодарност на приятеля му, погледа му, приличаш на поглед на случайно прибрано куче, и вместо да се сближи с бившия си другар, Глен почувствува някаква хладина към него — той така и не разбра как е живял Хари през изминалите седемнадесет години, нито как живееше сега. Той имаше жена, дъщеря. Хари говореше нещо за болестта на детето, на Глен слушаше, без да вниква в подробностите.

Когато стана дума за експеримента с делфина и започнаха да търсят доброволец, на Глен отново му дойде на ум за Хари. Глен му предложи от името на шефа условието — петдесет хиляди долара. Хари побърза да се съгласи. Може би от благодарност към приятеля си.

II

След четиридневни изпитания в клетка пуснаха Хари в морето. Операцията и приспособяването на мозъка преминаха отлично. Батли се радваше на успеха: центровете на нервната система функционираха нормално.

— Хари — шегуваше се той, — сега вие сте истински Нептун. Водното царство е ваше. Плувайте!

Но клетката не е открито море. От тихия залив Хари попадна в бушуващ ураган, който го зашемети и обърка.

На сушата човек вижда и чува, усеща миризмите, чувствува топлина и студ. Увеличете стократно всяко усещане и ще си представите приблизително света на делфина. „Подвижен в подвижното“ — такъв беше девизът на „Наутилус“ през миналия век, когато се смяташе, че океанът е ням, лишен от цвят и миризми. „Подвижен в подвижното“ важи и днес, но всичко останало се превърна в своята противоположност: квакане, кудкудякане, грухтене, блеене се стовариха върху Хари от всички страни, глъбините бяха пълни със звуци.

— Хари, Хари! — крещеше с все сила приемникът в мозъка му. — Къде сте?

— Нищо не чувам… — объркано се отзоваваше Хари. Безшумна електрическа лодка го съпровождаше при първото му излизане. На борда не разбраха защо Хари не чува. Лодката се движеше с акумулатори, витлото й беше безшумно. От лодката му отговориха:

— Поддържайте предишния курс — следвайте лодката! Океанът връхлиташе върху Хари като разярен звяр: нещо боботеше и трещеше в него, врещеше, кудкудякаше, стенеше и умираше. Отзад прибоят гърмеше в скалите, а отпред с басов, излизащ като от утроба грохот известяваше за своето приближаване бушуващият някъде на хиляди мили оттук щорм.

— Защо мълчите, Хари? — питаха от лодката.

— Нима можете да ме чуете?

— Какво става? При нас е пълна тишина!

— Шумът постоянно ми пречи.

— Спуснете се надълбоко! — последва заповед.

Хари се гмурна. С всеки метър всичко наоколо се изменяше. Мяркаха се огнени черти, зигзази, сякаш прелитаха барутни ракети; когато слезе по-надълбоко, ракетите се превърнаха в светилници — сини, зелени — висящи като луни. А после, дълбоко долу, вместо очаквания мрак, се появи алено с жълт оттенък зарево — светеше тинята на дъното. Тук-там се развяваха сините или рижи гриви на светещите водорасли, като негаснещи поляни се червенееха колонии от холотурии[2], между червеникавите камъни проблясваха и шумоляха морски таралежи, скариди; като мълнии се стрелкаха мурени, а звездите си оставаха звезди, само че паднали на дъното… Това беше удивително, омагьосващо зрелище, достъпно само за очите на морските обитатели. То би било дори красиво, ако още на пръв поглед не беше жестоко. Това бе свят, където всичко и всички се изяждат открито и безпощадно. Зъбите и огромните челюсти господствуваха тук над всичко слабо и беззащитно и слабият, за да не бъде погълнат безследно, трябваше да се размножава, като планктона, в милиарди себеподобни. Хари беше потресен от това, как обитателите непрекъснато се дебнеха един друг, от хрущенето и тракането на челюсти, от крясъците и писъците, пронизващи водата.

И когато, чувствувайки нужда да поеме въздух, той изплува на повърхността и от лодката го попитаха какво е видял в дълбините, Хари отвърна:

— Ужас…

 

Може би Хари Палман се оказа неспособен да понесе този нов свят? Трудно му се удаде стълкновението с неизвестното? Два пъти Хари Палман трябваше да се спасява от акулите чрез бягство под защитата на електроробота; събратята му — делфини чувствуваха в него нещо несвойствено, отхвърляха го, заплашвайки го със зъби; невидимите дребни обитатели на морето му късаха плавниците, караха го да се мята и да изскача от водата.

— Мистър Батли — молеше той, когато го връщаха в спокойната клетка, — не мога да понеса всичко това.

— Търпение, Хари — отговаряше шефът. — Привиквайте.

— Искам да прекратя опита — настояваше Хари. — Това не ми е по силите.

— Главното тепърва предстои.

— Кое е главното, мистър Батли?

— Не е дошъл още денят и часът за него, Хари.

— Но аз не мога!

— Ще свикнете.

— Мистър Батли.

— А договорът, Хари? Нали се съгласихте — напомняше му Батли. Това укротяваше подопитния.

— Оставете ме да си почина — молеше той.

— Не забравяйте, че срокът ни е един месец. До изпитанието има още време.

— Какво е то?

Шефът вдигаше рамене. Изглежда, той не знаеше какви изпитания ще се провеждат или пък очакваше за това указания от ръководството на института.

В края на краищата успехът на опита щеше да бъде успех не само за Батли. Над него стоеше научният съвет, а отгоре — дирекцията, свързана с държавния апарат. Постиженията на института ставаха постижения на държавата. И колкото по-значителни бяха те, колкото по-големи възможности предоставяха тези постижения, толкова по-здраво ги държеше в ръцете си държавата. Батли, Глен Емин, Хари?… За голямото дело те бяха безлични и без значение. Важен беше резултатът от тяхната работа, а държавата използуваше резултата, както намери за добре.

Затова Батли, докладвайки за успеха на опита, вече преставаше да бъде господар на замисления експеримент.

— Не зная — призна той на Глен — какво ще стане по-нататък. По върховете човекът-делфин беше посрещнат с аплодисменти. Сега трябва да чакаме изпитанията. И това е преди всичко изпитание на нашите нерви, Глен.

За естеството на изпитанията Глен узна съвсем случайно.

Той беше от сутринта при шефа. Кабинетът, чиито прозорци гледаха към терасата, имаше празнично светъл вид. Синята и светлозелена пластмаса на стените и облицовките се съчетаваше с блясъка на морето, което светеше в гигантския — от пода до тавана — илюминатор. Кабинетът напомняше светъл аквариум, поставен на слънце върху перваза на прозорец. Настроението на шефа беше също така слънчево и той фантазираше с увлечение:

— На биометилтонала — казваше той — предстои в бъдеще да играе немаловажна роля. Делфините са само начало, Глен. На трето място по развитие, след делфините и маймуните, идват слоновете. Ние успяхме да надникнем в океана, но пред нас са джунглите с мириса на зеленина и пръст, на африкански савани…

Тихото бръмчене на зумера и светналият върху таблото надпис „Неотложно!“ прекъснаха увлечението на шефа.

— Един момент, Глен, това е от хирургическото — каза той, надигайки се иззад бюрото. — Постойте, аз ще се върна след минута. Помислете за нашия разговор, за перспективите.

Минутите минаваха една след друга. Батли не се връщаше. Два пъти звъня телефонът. Глен не се решаваше да вдигне слушалката. Телефонът иззвъня трети път. „Може би е шефът“ — помисли си Глен и вдигна слушалката.

— Генерал Бидмън — заговориха в слушалката, очевидно продължавайки някакъв започнат вече разговор — предлага да проведем изпитанието в сряда. За целта ще отделим два ескадрени миноносеца…

— Извинете — рече Глен, — сбъркали сте номера.

— Кабинетът на мистър Греви ли е? — В слушалката назоваха името на директора на института. — Кой е на телефона?

— Номерът на директора е Е-72–17 — отвърна Глен и затвори телефона.

Професорът се бавеше. Глен трябваше да тръгва. В този момент той не свърза с нищо разговора за генерала и за ескадрените миноносци. Но успя да го свърже, защото в кабинета стремително влезе Батли.

— Нещастие, Глен! — каза той, отправяйки се към бюрото си. — Хари е мъртъв.

— Хари? — не разбра Глен. — Делфинът?

— Палман! — Батли барабанеше с пръсти по бюрото. — Тялото му сега е безмозъчен калъф… — Шефът повиши глас, ругаейки асистентите: — Как са посмели да бъдат небрежни? Институт ли е тук, дявол да го вземе, или миячна на ресторант?! Не стерилизирали напълно конците. Шевовете загноили, Глен. Та нали той не може нито да каже, нито да се оплаче!…

Трагедията започна да достига до съзнанието на Глен.

— Прекалено се доверих на тия тъпаци-асистенти — продължаваше Батли. — За една седмица те довели възпалението до гангрена. Скотове!

— Какво ще правим сега? — запита Глен.

— Хари ще остане делфин. Завинаги!

— Но ще поиска ли той?…

— Иска — не иска — Батли направи неопределен жест, — той ще трябва да търси бисери и подводни съкровища.

— А семейството му? Хари има жена, дете!

— Какво мога да направя? — Батли стана иззад бюрото. — Какво мога да направя, Глен?!

 

За това, че в изпитанията ще участвуват военни кораби, Глен си спомни по-късно, когато се съвзе след сътресението, предизвикано от гибелта на Хари. Институтът, доколкото знаеше, не бе свързан с военното ведомство. Но сега, припомняйки си разговора по телефона — тона, с който звучаха думите за генерала и за ескадрените миноносци: тон сърдечен, с какъвто през уикенда разговарят уважаващи се един друг партньори, — Глен бе шокиран. Очевидно, институтът не служеше на целите, които се рекламираха: развитие на медицината, преодоляване бариерата на несъвместимостта… Експериментът „Меркурий“ също беше замислен с друга цел.

Подозренията на Глен се потвърдиха. Той бе извикан за участие в изпитанията като помощник на шефа. Глен окончателно се убеди, че институтът работи в контакт с военните. Скритото стана явно — изглежда, опитът беше толкова сериозен, че не беше възможно да се скрие от Глен и от професора връзката на института с военното ведомство.

Накараха Хари да плува с различна скорост, прикрепваха му на хълбоците и на кожата датчици, правеха електрограми, динамограми, пускаха го да се надбягва с торпеда — обикновени и покрити с „ломинфло“, ерзац на делфинова кожа. И при едните, и при другите надбягвания Хари излизаше победител. Но ако се съди по разговора, по време на надбягването нещо не се получаваше както трябва.

— Как работят мускулите, кожата? Разбирате ли, кожата?… — питаше професорът. — Как постигате скоростта? Чувствувате ли вихровите потоци?

Хари отвръщаше, че за него е така естествено да плува, както за човека да ходи. Нали когато човек върви, той не чувствува свиванията на мускулите.

— Интересува ни кожата, тайната на приспособяването й към движението — намесваше се в разговора генерал Бидмън. — Цялата тази симфония ни е нужна, за да разгадаем тайната на бързото плуване на делфина. Вие ни съобщавате по-малко от това, което вече знаем! Разделяйте всяко движение на части, предавайте ни елементите — анализирайте!…

Но Хари не се справяше. Той неохотно се обръщаше от един ескадрен миноносец към друг, все по-често изплуваше, за да си поеме въздух, все по-рядко се отзоваваше на повикванията.

— Глупак! — сърдеше се генералът, прикривайки с ръка микрофона. — Слушайте — отново се обръщаше той към подопитния, — как успявате да преодолеете съпротивлението на средата? Водата не ви ли помага, не ви ли тласка, когато се затваря зад вас? Как се получава вашата скорост?

Хари престана да отговаря. Изпитанията завършиха без резултат.

— Да-а… — нервно гризеше пурата генерал Бидмън. — Или той — в разговора с професора генералът нарочно избягваше да нарича делфина с човешко име — не съзнава силата, която е получил, или пък е толкова глупав, че не иска да я разбере.

— Това ядосва ли ви? — питаше Батли.

Дълбоко в душата си той беше на страната на подопитния. Професорът се интересуваше от физиологическата, дори от философската основа на експеримента. Но преди да се заеме с енцефалограмата на човека-делфин, с изследването на неговите усещания, директорът на института настоя да се проведат опитите по програмата на генерал Бидмън. Определени кръгове се интересуваха от движението на делфина във водата — това би дало възможност да се увеличи нечувано скоростта на подводниците!… Също така дълбоко в душата си Батли чувствуваше своята вина пред Хари, Това, че Хари-човекът умря и остана делфинът, потресе Батли не по-малко, отколкото Глен. Последствията от това трудно можеха да се предвидят и още по-трудно — да се назоват. Съвестта на Батли бе разтревожена. В залисията на работата професорът се отвличаше от тези мисли, но нали идва мигът, когато човек остава насаме със съвестта си. „Хари има жена и дете“ — спомняше си Батли думите на своя помощник. Глен е прав. Но освен правотата си, Глен е млад и експанзивен. Той по-дълбоко преживява трагедията. Как ли ще завърши всичко това?…

— Трябва да продължим изпитанията — настояваше генералът.

— А ако Хари не издържи?

— Ваша работа е — не без ирония отвърна Бидмън — да намерите общ език с господаря на морето…

Батли не намери какво да каже.

— И освен това — фучеше генералът — на делфините приписват едва ли не човешки интелект…

 

Повторни изпитания обаче не се състояха. Хари се отказа от опитите и поиска да му бъде върнат човешкият облик. Уговорките на професора, напомнянето за договора не помогнаха. Хари настояваше на своето.

През прозореца на лабораторията Глен видя как шефът с едри крачки идва откъм клетката. „При мен…“ — мина му през ума. Вратата се отвори и влезе Батли.

— Вразумете го — каза той. Докажете на Хари, че единственият му изход е безпрекословното подчинение. Поставете го пред свършения факт. Вие сте му приятел и ще ви бъде по-лесно, отколкото на мен.

— Но, мистър Батли… — тази сутрин Глен не беше настроен миролюбиво, предложението на шефа му се стори безсрамно и той веднага реши да се възползва от съвета на професора — да борави само с факти. — Хари ще ни сметне за престъпници!

— Какво казахте? — Батли погледна асистента в очите.

— Престъпници!

— Глен… изборът ви на думи е рискован.

— И все пак — настояваше Глен. — И в същност за какво? За да се възползват от експеримента военните? Тия надбягвания с торпеда!…

— Не бъдете наивен, Глен — опитваше се да го успокои професорът. — На нас ни пробутаха тази програма. Разберете: вие и аз сме слуги. За долари, Глен. И Хари загина за пари. Чиста наука няма, запомнете, Глен!

За първи път шефът разговаряше за пари и Глен, поне така му се стори, разбра професора: Батли беше също така нищожен, както и той, Глен Емин. Той се намираше в същите ръце, както и Глен, и всички в института. Може би именно затова Батли не толкова презираше парите, колкото ги ненавиждаше, защото работеше за пари и правеше всичко, което искаха от него. Това бяха окови, златни вериги, които не можеш нито да разкъсаш, нито да захвърлиш. Професорът е жалък в същата степен, както Глен и Хари Палман.

Но Глен не се остави да го увлече съчувствието. Главното бе в това — и той добре го разбираше, — че те и двамата са престъпници. Науката? — казваше Батли. Науката не трябва да крачи по трупове на хора! Хари загина по тяхна вина, по вина на Батли и на Глен. Те извършиха престъпление. Това унищожаваше Глен, сриваше почвата под краката му.

— Вървете! — настояваше Батли.

Глен мълчаливо тръгна към клетката. Главата му беше празна. Какво ще каже той на Хари? Какво би могъл да му каже?

 

— Старче… — фамилиарно започна той, навеждайки се към делфина.

Малките кръгли очички на животното се взираха, без да мигнат, в зениците му, плавниците помръдваха, поддържайки главата на делфина над повърхността. Гласът на Глен секна. Изведнъж му се стори, че го няма Хари, няма го стария приятел — нищо човешко няма, и неговото обръщение „старче“ е нелепо и чудовищно пред делфина.

— Хари… — опита се той да нарече делфина с човешко име. Но и този път се получи лошо: делфинът разтвори челюсти, обсипани със стотици зъби.

И все пак Глен надмогна себе си.

— Хари — каза той, — трябва да продължим опита.

— Не — отвърна Хари посредством морзовата азбука.

— Защо, Хари? — запита Глен, чувствувайки, че гласът му се успокоява, но все така усещайки хлад в душата си: нищо човешко нямаше в техния разговор.

— Стига ми — отвърна Хари. — Повече не искам да се надбягвам с торпеда — стига вече.

— Но не това е главното.

— Това е! — ожесточено отговори Хари. — Не искам повече. Върнете ми тялото.

— Хари… — Глен почувствува, че му е трудно да лъже.

— Аз не ти казах всичко, Глен — прекъсна го Хари. — Може би щях да се съглася да плувам още, да надбягвам торпедни катери и да правя всичко, което те биха измислили. Но причината е другаде, разбери ме, Глен. Страхувам се. Изпитвам непрекъснат ужас. Аз изчезвам, Глен. Сигурно няма да мога да ти го обясня, но аз изчезвам, разтварям се в делфина — човешкото ми съзнание угасва. Вчера ухапах Лиси…

Лиси беше един от петте делфина, които опитомяваха в океанариума.

— Лиси нищо не ми беше направил — продължаваше Хари. — Аз не трябваше да го хапя!… Сега мисля за това и ме обхваща страх. Започвам да ставам животно. Ето и сега не мога да си припомня името на моята дъщеричка. Върнете ми тялото, Глен. Аз загивам!…

— Хари… — Ужасът така беше сковал Глен, че той едва си мърдаше езика. — Ти нямаш вече тяло, Хари, то загина. Асистентите лошо направили шевовете… — Глен чувствуваше, че не бива да говори за ужасните подробности, но вече не можеше да се спре, тласкаше го страхът, който му предаваше чудовището, мърдащо с плавници и взряло се в него с чифт празни като дупки очи. — Гангрената извърши останалото, Хари. Ти нямаш тяло… Нямаш тяло! — повтори Глен, хипнотизиран от пустотата и ужаса на втренчените в него очи.

В продължение на четири часа тръбният плавник на Хари режеше водата в океанариума. Басейнът беше кръгъл и на Глен, останал през цялото това време на брега, му се струваше, че Хари навива невидима спирала и че в някой миг тази спирала ще се разгъне и ще се случи нещо непоправимо.

— Хари! Хари! — викаше той по хидрофона, но отговорът беше само бялата пенеща се ивица, появяваща се тук-там на повърхността.

Глен беше в отчаяние: може би трябва да извика Батли? Но какво би могъл да направи Батли?

И ето, на Глен му се стори, че изведнъж кръговото движение се наруши. Хари се приближаваше към него, Глен стана от пейката, надявайки се да поговори с него. Но делфинът, след като се приближи към Глен, рязко измени посоката. Видимо увеличавайки скоростта, той разряза океанариума по диаметър, като куршум се откъсна от водата, прехвърли се през мрежата и изчезна в океана.

Глен замря с хидрофона в ръка. Хвърли го на земята. Плавникът се показа над водата — един път и още един път, — като се отдалечаваше от брега. Глен тичаше около океанариума — тичаше, без да съзнава, че всъщност не знае какво да прави по-нататък. Решетката излизаше на сушата от двете страни на океанариума. Глен, тичайки, се удари в нея и падна. Не почувствува болка, но докато ставаше от земята и машинално изтърсваше пясъка от ръкавите на ризата си, той разбра непоправимостта на онова, което се бе случило: те двамата с Батли са убийци. Те убиха Хари и с никакви думи, с никакви оправдания за целите на висшата наука не могат да поправят този факт. Проклета да е науката, убиваща хора! Глен стоеше, вкопчен в решетката, сърцето му щеше сякаш да изскочи от гърдите. „Проклета да е! Проклета!…“ — повтаряше той, вперил в океана очи, пълни с отчаяние и болка. Плавникът се показа още веднъж на хоризонта и изчезна.

III

Хари плуваше, работейки енергично с цялото си тяло: плавници, кожа, опашка. Като че ли започваше да разбира онова, което изискваха от него при опитите. Кожата му вибрираше, по нея възникваха хиляди микровълни, които отблъскваха, набръчкваха водата в нейната маса, караха я да се плъзга край тялото, но не просто да се плъзга, а да се търкаля на малки кръгли капчици — Хари се хлъзгаше във водата като върху топчета.

И той веднага се запита защо не разбираше това по-рано, а го разбра едва сега? Да си отговори на въпроса му беше страшно. Ето, вече няколко дни той откриваше у себе си по нещо ново, непонятно и губеше предишното, човешкото. От сутринта той не можеше да си спомни името на улицата, на която живееше в Окланд. Това е страшно, както е страшно, че е забравил името на дъщеря си. Номерът на къщата е сто и пет, но името на улицата не помни.

С тревога се вслушва в себе си. Още ли е той, Хари? Но нали предишния Хари го няма. И никога вече няма да го има…

Не трябва да мисли за това. Всичко е премислено още когато кръжеше в океанариума. Сега трябва да си отиде. Просто да си отиде.

Пред него отново се простираше океанът, този непознат свят, който го очакваше. И Хари се носеше срещу него.

Каква удивителна лекота на движенията! И каква гама от багри, звукове, студ и топлина наоколо!… Да, да, по-добре да мисли за това — за хилядите оттенъци на студа и топлината… Дълбочината, близостта на брега, теченията, петната на облаците по повърхността — всичко това се усеща във водата. Чувствуваш всяко слънчево зайче… Как се казва улицата, на която живее? Живееше?… А номерът на къщата е сто и пет. Сто и пет?

Брегът изчезна. Останаха слънцето и океанът. И дълбината. Тежката дълбина там долу. Или това е ново, непонятно чувство? Не. Тежката бездна. Тя притегля към себе си… Аз съм уморен, си казва Хари, уморен съм до смърт. От опитите и от дългото плуване. И от Глен… Батли го изпрати да ми каже, че Хари е мъртъв. Всичко умря: името на дъщерята, названието на улицата, номерът на къщата. Скоро ще умре съзнанието. Ще остане да живее делфинът — зъбат морски звяр. Ще лапа риба, ще гони самките. Батли и Глен убиха Хари Палман, за да узнаят тайната на плуването на делфина. Тайната си остана тайна, а него, Хари, няма да го има. Него вече го няма. Малкото островче на съзнанието в мозъка на зъбатия звяр се топи като парченце восък върху гореща плоча… Колко още му остава да бъде човек? Час, а може би минута?… Как му е името? Хар…?

Тежко пляскайки с опашка, Хари се обръща надолу, към дълбината. Ще му стигне и една минута — а може би и по-малко… А да се пада в дълбокото е леко: тежестта го увлича, като че ли е хвърлен във водата гвоздей. Тъмнината бавно се сгъстява. Налягането притиска като преса. Колко ли време един делфин може да задържи дишането си?… Мракът се сключва над Хари. Водата го притиска като въглищен пласт. И кой знае защо, той не се страхува. Надолу и все по-надолу…

Когато налягането стана нетърпимо, когато то натика плавниците в тялото и вкара очите в орбитите, Хари със сила вдъхна водната струя. Той дори не почувствува болка, а само рязък тласък вътре в себе си. И вече падаше към дълбините с разкъсани на парчета дробове…

Владимир Григориев
Рогът на изобилието

Деца и старци, не манкирайте отпадъци! Събирайте!

(Из старите реклами на управление „Вторични суровини“)

В една от старинните московски улички и до ден-днешен виси тази изкорубена от времето грубо изработена реклама. Преди много години я бяха заковали на една ограда, дъсчена, покрита с мъх ограда, като смятаха, че нейната невзрачност ще бъде най-добрият фон за игривите цветове на рекламата. И наистина, отначало тя грабваше погледите на минувачите, някои забавяха крачка, поклащаха глави и мърмореха: „Виж ти…“

На картината бе схематично изобразен голям рог от чиста валцована мед. Човек в работен комбинезон хвърляше с лопата в тесния му край някакви вехтории, отпадъци, а от широкия отвор в стремителен поток валяха полезни, нужни на всички вещи: джобни ножчета, полуботи, хармоники, дори една половинлитрова бутилка блестеше с неразпечатаната си шийка сред цялото това великолепие.

Бавачки и млади майки, разхождайки дечицата си по улицата, като правило се спираха пред живописното изображение и казваха на своите юначета: „Рогът на изобилието“.

Но мина време. Лютите студове огънаха геометрически правилния овал, палещите слънчеви лъчи обезцветиха излъсканата мед, а ветровете отнесоха от картината боклука, лопатата и много от вещите. Сюжетът на картината стана крайно опростен. От гърлото на рога сега наднича само един грамофон И стъклената шийка на бутилката, изпочупена по краищата. А човечето, лишено от лопатата, стои наведено над рога и се вглежда в него през тесния му отвор. Скоро, съвсем скоро човечето ще последва лопатата си, понесено от ветровете. Малко му остава. И цялата му горестна поза сякаш говори: „Видиш ли какво стана! Счупи се машината. А работеше, как само работеше!“

С една дума, от предишното обаяние на блестящия меден рог не остана и следа. Той се обезличи, сля се с дървената ограда. Минувачите вече не забавят крачка по тази уличка. И постовият милиционер Петров, престоял последните петнадесет години почти срещу рекламата, плъзга невиждащ поглед по окадената й повърхност, проверявайки просторите на уличката. Попитайте постовия направо, без заобикалки: „Виси ли срещу вашия пункт рог на изобилието?“ и той няма да може да ви отговори.

И общо взето това, разбира се, нищо не променяше, виси ли плакатът, няма ли го — много важно! От хилядите и хиляди, преминали през всичките тези години край него, само единици бяха се поддали на практическото му влияние и отнесли своите отпадъци във „Вторични суровини“. Пък дори и за поддалите се този случай не се беше превърнал в жизнено правило и те се постараха да го забравят, както човек се старае да забравя дребните факти, невлизащи в числото на онези, които се вписват в биографиите.

Но въпреки всичко рогът си висеше. Забравен, слял се с оградата, той сякаш чакаше онзи единствен човек, който би могъл по достойнство да оцени художническия замисъл, да се вдъхнови за велики дела.

Подир студения есенен ден бе настъпила ранна вечер, когато един дребен човек в палто от дебело сукно с отдавна демодирана кройка премина точно по тази уличка. Видялата по-добри времена филцова шапка бе дълбоко нахлупена, ръцете — пъхнати в джобовете, а лакътят притискаше оръфани тънки книжки: „Самоучител по седемструнна китара“ и „Самоучител по… език“. На мястото, определено за названието на езика, се чернееше голямо мастилено петно.

Човекът, явно още неизучил всички езици и неумеещ засега да свири на седемструнна китара, вървеше покрай оградата бавно, като на разходка. Види се, нямаше закъде да бърза, с дневните грижи е приключено, а вкъщи го чака взетата под наем китара. Защо да не се разходи по улицата, да не позяпа наоколо?

Та така си вървеше той покрай оградата с описаната по-горе реклама. И ето че тя попадна пред очите му. Минувачът забави и без това бавната си крачка и дори се спря. Той постоя, пристъпвайки от крак на крак, приближи се. После изтри с ръкав част от изобразеното, още веднъж погледна, въздъхна и се накани да си тръгне. Но изведнъж лицето му просия, той се плесна по челото. „Майчице мила!“ — каза той тихо, извади бележника си, нещо си записа и едва ли не тичешком се понесе към края на уличката.

В къщи той дори не погледна китарата, блестяща с нежножълтите си хълбоци. Веднага затърси хартия. После намери отнякъде почти нов химически молив — и работата закипя!

Той работеше с упоение. Пишеше някакви формули, умножаваше, нахвърляше схеми и рисунки. Нотната хартия скоро се свърши, тогава от шкафа тържествено бе изваден голям лист картон и бе закрепен с кабарчета право на стената. Химическият молив замря на известно разстояние от листа, после — р-раз! — и на листа се появи първата точка.

След час тези точки бяха вече много. Тогава нисичкият човек се отдалечи, нещо пресметна, отново приближи до стената и с ловко движение съедини точките с една плавна линия. После пак се отдалечи, огледа чертежа, издаде неопределен възторжен звук, радостно потри ръце. Върху стената се кипреше рисунка на рога на изобилието — съвсем като онази, която и до днес виси в старата московска уличка.

— Степан Онуфриевич, може ли да ми поправите примуса? — чу се глас откъм полуотворената врата.

— Примуса? Нямам време, нямам време сега, съседке — разсеяно отговори той, все още любувайки се на произведението си. — Нали виждаш — изобретявам…

— Ах, умна глава, умна глава, пак изобретява! — съчувствено каза съседката и затвори вратата след себе си.

Степан Онуфриевич Огурцов беше известен в двора като голям чудак. Но всички съседи го обичаха. „Златни ръце има!“ — казваха те и му носеха за поправка примуси, брави, шевни машини. На децата им той майстореше капани, клетки за птици; случвало се е да помага и в ремонта на транзистори. Можеше без церемонии да смени изгорял бушон — техник в този дом никога не викаха. Старичките евтини телевизори той ремонтираше така, че и от съседните къщи идваха да гледат предаванията.

— Самият Огурцов го поправи! — хвалеха се съседите. — За цял живот!

А на дъщеричката на домоуправителя той поправи куклата. След ремонта тя изведнъж стана говореща, започна да движи ръчички и крачета, а точно в осем вечерта винаги затваряше очи и заспиваше — до осем сутринта. „Не ти трябва будилник!“ — възхищаваше се домоуправителят и след този случай започна да идва у Огурцов по приятелски — да пият чай.

Постовият Петров, разбира се, не знаеше нищо за това. Ето защо, когато Степан Онуфриевич зачести на уличката, постовият изостри внимание. Не може да се каже, че на Петров не му хареса този загадъчен човек, който можеше цял час да стои пред полуизтритата реклама — той беше винаги трезвен, избръснат и спретнат. Но зад всичко това постовият чувствуваше с професионалния си нюх някаква тайна, нещо детективско. И когато дребният човек в сукненото демодирано палто се появяваше в уличката, гръдта на Петров, пристегната от ремъците, започваше да се вълнува, а сърцето често-често да бие.

С какво този плакат привличаше минувача? Да се отговори на такъв въпрос беше невъзможно. А да попита направо и да провери документите му Петров не се решаваше: поведението на непознатия общо взето си оставаше в рамките на законното и пристойното.

Веднъж, като избра удобно време, Петров се огледа, видя, че уличката е пуста, напусна поста си и предпазливо се приближи до изображението. Той втренчено, детайлно заизучава долната част, после средната, най-после горната част на картината, но нищо такова, заради което човек да се натъжи или да се зарадва, не намери.

Огурцов сега често идваше в уличката. Дъжд ли се излива, слънце ли припича, мраз ли вилнее — той все едно се появява и дълго съзерцава плаката. Гледаше го и тъй, и инак, изтичваше ту от едната му страна, ту от другата, сякаш се прицелваше.

Понякога изглеждаше, че работата върви като по масло. Тогава Петров виждаше изобретателя радостен, подсвиркващ си разни весели мотивчета. Изтритите токове на обувките му потропваха в лек танцов ритъм. Той нещо си шепнеше, мърмореше и чувствителното ухо на постовия долавяше: „С правоточно действие… от медната обшивка… красота, ах, каква красота!…“

Случваха се и други дни. Когато работата не вървеше. И постовият виждаше Огурцов притихнал, умърлушен. Тогава той стоеше срещу плаката прегърбен, с ръце в джобовете.

Да, не беше леко, не беше леко на Степан Онуфриевич Огурцов да изобретява рог на изобилието. Това не ти е телевизор да поправиш или да отвинтиш изгорял бушон.

Но Огурцов познаваше себе си. Никога в живота си той не беше подхващал работа не по силите си. Случвало се е, донесат телевизор. Погледа го, погледа и: „Не, казва, не се наемам“. Знаеше своята сила Степан Онуфриевич. Затова и не се предаваше. „Щом ми е дошла такава мисъл в главата — размишляваше той, — значи мога.“

Отначало той направи рога идеално кръгъл по всички сечения. Монтира наоколо силни магнити. Започна да го зарежда със статично електричество. Рогът искреше — и толкоз. „Електрическото изпразване е слабо, слабо удря“ — вярно му подсказа интуицията и рогът беше преправен в четириъгълен. Сега той заприлича на голяма, силно извита грамофонна тръба. Искреше още по-силно, малки кълбовидни мълнии непрекъснато се сипеха от вътрешността му. Но до истинския рог беше още много далече.

Съседите постепенно престанаха да мъкнат счупените си машинки и ютии. Само домоуправителят, както по-рано, наминаваше да пият чай. Те пиеха по цели чайници и Огурцов като през сън чуваше:

— Ах, каква дяволия! Не ти трябва будилник!

„Не трябва, не трябва — бръмчеше в главата на изобретателя, — формата не трябва да е кръгла, може би и квадратна не трябва да е! Може би трябва да го реша като овал?“

Скоро рогът стана овален. Той стоеше на голямо дървено скеле сред стаята, скрит от случайни погледи под широките гънки на кеневирено платно. Изобретателят се прибираше вечер в къщи, набързо вечеряше, раздигаше масата и започваше работа. „Е, скъпо мое рогче — говореше си той на глас, — сега ще ви прочистим търбухчето. Сега ще чуем как пее гърленцето ви.“

Кеневирът падаше и стаята се изпълваше с червеникаво сияние. Огледалните стени на медната тръба пламтяха с безброй искрици във всички цветове на дъгата. Дръпвайки кеневира, Степан Онуфриевич всеки път замираше от възторг и дълго, без да мигне, съзерцаваше своята великолепна рожба. Редом с нея той виждаше себе си по-значителен, голям, почти велик. Имаше с какво да се гордее изобретателят. Не е тайна, че мнозина са се мъчили да създадат подобна конструкция. Ала нищо не е излизало! А ето тук, в тази стая, от кратера на рога вече се сипеха реални предмети: веднъж излетяха плъстени ботуши, наведнъж три, и кой знае защо за един крак; друг път изпълзя персийски килим.

„Ти си на верен път, Степан — каза си тогава Огурцов, — още малко ще се помъчиш и ще можеш, без да се червиш, да предадеш машината за експлоатация.“ И въображението на изобретателя услужливо му поднасяше разни приятни сцени. Уж стои той, Огурцов, на висок подиум редом с рога, кашля се в шепа и казва на събралите се:

— Ето, граждани. Изобретих го. Сега го вземайте и го използувайте, честито. Действува отлично. Не забравяйте само да го смазвате. А ако на някой се повреди нещо, телевизор или велосипед, елате, ще помогна да се поправи…

Това не бяха празни мечти. От ден на ден рогът работеше все по-добре. Нередности се случваха все по-рядко.

И ето че веднъж Степан Онуфриевич оправи периферията на шапката си, облече празничния си костюм, лъсна добре обувките си и тръгна към учреждението. Без ни най-малка плахост пристъпи той прага на това голямо, пълно със заети хора здание. Мина покрай огледалната тържествена табелка, представи се — изобретател — и го упътиха към третия етаж, в кабинета на Молотков. Огурцов се качи, скромно влезе в посочения кабинет и видя Молотков… Млад човек в контешки, може би дори модерен костюм, седеше на работното си бюро и се трудеше. Той прелистваше някакви книги, нещо записваше, час по час вадеше от бюрото разни папки и пушеше ли, пушеше. Много често звънеше телефонът, той вдигаше слушалката и казваше: „Молотков слуша“.

Ето при какъв претоварен трудещ се попадна изобретателят. И дори си помисли дали да не дойде друг път — прекалено зает е другарят. Но онзи изведнъж остави слушалката, приветливо се усмихна и попита:

— Вие при мен ли? — И като видя обърканото лице на посетителя, добави: — Седнете, седнете моля, разказвайте.

Огурцов погледна през прозореца, после към телефона, постегна се и някак си изведнъж каза:

— Ето, изобретих. Такава машина… как да се изразя?… С една дума, рог на изобилието — и нахвърли схемата.

Очите на Молотков просто засвяткаха, когато Степан Онуфриевич свърши обяснението. Той смукна дълбоко от цигарата, намести се по-удобно в креслото. После примижа, погледна Огурцов право в очите и заедно с кълба цигарен дим кратко издиша:

— Какъв е КПД[3]?

— Осемдесет-деветдесет — пресметна Огурцов.

— Да вървим, да вървим право у вас! — веднага и решително произнесе Молотков. Същевременно вдигна бързо телефонната слушалка и заповяда кратко: — Съвещанието да се отложи. Пригответе колата!

Новичката лимузина се носеше с пределна скорост, а Огурцов го замъчиха съмнения. При един от светофарите, когато колата рязко спря, той изведнъж си спомни, че целият запас от боклуци и отпадъци е изразходван. Как ще демонстрира рога?

Трябва да кажем, че съвсем наскоро изобретателят с цялото си имущество се пренесе в нова квартира. Сега той живееше на седмия етаж, с изглед към красива, идеално изметена улица. Всеки час по нея бавно преминаваше метачна машина и събираше всеки случаен боклук. Липсата на необходимата за експеримента суровина изкарваше изобретателя от кожата му. Трябваше да хаби скъпоценно време, за да пътува до неблагоустроените квартали. В особено екстрени случаи се налагаше да тича при дворника и буквално да измолва поне кофа боклук. При условие непременно да го върне.

Инак дворникът не беше съгласен: с какво щеше да се отчита пред началството? Именно затова се наложи да се пропилеят няколко дни за реконструкция на рога. Сега машината придоби реверсивност: обръщането на ръчката наляво означаваше преработка на отпадъците в ценности, надясно — обратното.

Но така или иначе — в дадения момент суровина под ръка нямаше, а дворникът беше отишъл с жена си в консерваторията. И като канеше Молотков в стаята, Огурцов имаше съвсем съкрушен вид. „Няма да ми повярва другарят Молотков, ах, няма да ми повярва!“ — дълбаеше в главата му.

Молотков, щом видя рога, веднага овали сакото си, жилетката, нави ръкави и се мушна в карантиите на машината. Степан Онуфриевич стоеше до него и послушно даваше обяснения. „Вълнопроводът, значи, е заземен?“ — дочуваше се от утробата. „Точно така, заземен“ — отговаряше Огурцов, учуден от схватливостта на инженера. „Характеристиката е стръмно падаща?“ — отново се носеше от тръбата. „Така е“ — потвърждаваше изобретателят.

Най-после Молотков се измъкна навън, оправи се, запали цигара, веднъж обиколи рога, отиде до прозореца, хвърли цигарата и запали нова. Той се вълнуваше, а Огурцов стоеше мълчаливо и чакаше присъдата.

Инженерът стоеше до прозореца, долу в широк поток хвърчаха автомобили. Там, зад кормилата и на седалките се носеха още нищо неподозиращи хора. Днес те още не знаят какви дела се творят тук, на височината на седмия етаж, а утре ще знаят всичко.

Той се обърна, отиде до изобретателя и силно му стисна ръката.

— Поздравявам ви, Степан Онуфриевич. Чудесно се е получило. Както казват студентите, неясно, но чудесно. Жалко, разбира се, че сега не можем да го видим в действие, но когато съберем комисия, вторични суровини ще докараме колкото трябва.

И като стисна още веднъж ръката на развълнувания изобретател, Молотков се понесе надолу по стълбата, прескачайки по няколко стъпала.

Работният ден още не беше свършил, а оставаха още отложеното съвещание и много други работи.

 

Беше безоблачен, сух ден, когато Огурцов трябваше да демонстрира изобретението си. Облечен в любимата си ковбойка, лъхаща на „Троен одеколон“, той излезе и се упъти към уличката. В такъв ден не можеше да не отиде там, където случаят помогна да се роди един велик замисъл.

Огурцов пристъпи в уличката — всичко си беше на мястото. На оградата както винаги се жълтееше тялото на рога, както винаги стоеше на поста си Петров. Огурцов приближи до плаката, спря се и тържествено замря като пред клетва. Неговата тържественост беше чисто делова, в нея не се вмесваше суетното желание да се сложи плакатът в златна рамка и да се постави на видно място или да се издигне в уличката паметник. Изобретателят и плакатът замряха един срещу друг като стари, видели и патили воини, познали беди и несгоди, но осъществили своето дело! И нито грохотът на преминаващите камиони, нито забързаният ход на минувачите можеха да нарушат празничната приповдигнатост на срещата на победителите, съумели да превърнат прашните делници в пряк път към победата.

Постовият Петров както винаги бе посветил вниманието си на уличното движение и хорската навалица. Но въпреки това дневната визита на стария познат не се изплъзна от погледа му. Не пропусна той и новото, което се беше появило в облика на постоянния посетител на уличката: неуловима лекота, спокойствие на движенията, освободеност. Сякаш човекът е носил тежък товар, стигнал е до целта, свалил го е и сега стои — свободен, лек, готов да полети. А когато Огурцов приближи до постовия, Петров се вгледа в неговите весели, тържествуващи очи и веднага разбра, че се е случило нещо важно и че сега цялата тайна ще се разкрие.

— Е, сержанте, да бяхме запалили — каза Огурцов, като извади от джоба си кутия скъпи цигари. — Две години идвам в твоята уличка, а не сме си поговорили.

Петров взе една цигара, поднесе я към странната запалка, каквато за пръв път виждаше, и ето че чу цялата история от начало до край. Изобретателят разказваше, без да бърза, като обмисляше детайлите на изложението си и пропускаше местата, невъзможни за обяснение без молив и хартия. От време на време погледът му се замъгляваше, той отплуваше в миналото, а по лицето му се плъзгаше загадъчна усмивка — в тези секунди си припомняше най-съкровените моменти от последните години.

— Правилно, голяма работа сте свършили — каза му на прощаване сержантът.

Нито единият, нито другият в този момент подозираха, че днес ще се срещнат още веднъж на съвсем друго място. Огурцов отиде при своя приятел, домоуправителя, а Петров го извикаха срочно в отделението и му казаха, че му се възлага отговорна, важна задача — да дежури по време на изпитанията на машината на изобретателя Огурцов. Наистина, случват се понякога фантастични съвпадения и събития!

— Разбира се, зная я — не пропусна да се похвали сержантът, — с непрекъснато действие, от медна ламарина, с ръчка за реверсивен ход. Лично се познавам с изобретателя — добави той.

„Злато имам в отделението, а не хора“ — радостно си помисли началникът, докато издаваше наряд за дежурство.

За изпитанието беше определен малък извънградски участък в края на весела брезова горичка. Слънцето заливаше площадката с щедри преки лъчи, в брезовите листа, шумолейки, играеха редките пориви на вятъра. В очакване на началото членовете на комисията се разхождаха сред младите брезички, използуваха горската прохлада. Молотков, пристигнал пръв с група млади научни сътрудници, намери подходяща полянка и сега играеше бадминтон. Той удряше силно, точно, почти не мръдвайки от мястото си. Силните му мускули просто играеха под мургавата кожа, когато той с рязък замах срещаше летящата топка.

„Ех, че младеж си имаме! — одобрително си говореха по-възрастните членове на комисията, гледайки играчите. — Египетска горещина, а на тях окото им не мигва.“

Огурцов сновеше по площадката и даваше разпореждания. Трябваше всичко да му е под око. Той се разпореждаше с удоволствие. Беше в добро настроение. Първо, рогът беше доставен в пълна изправност, по пътя нито веднъж не го друснаха. Второ, той отново срещна Петров — все пак, познат.

— А ти как така си тук? — попита той.

— Ами ето, изпратен съм да ви охранявам от всякакви случайности — кой знае защо, Петров изведнъж се застеснява и премина на „ви“.

— Е, брат, случайността не можеш я спря — шеговито запротестира Огурцов. — Ето например както и с рога се получи. Вървях си по уличката, гледам — плакат. Друг път и внимание не бих обърнал, а тогава — хоп! — осени ме. Случайност!

— Да, но това е хубава случайност — не се предаваше Петров.

— Е, добре, охранявай ме — съгласи се Огурцов и изтича да приеме самосвала с отпадъците.

Оказа се, че са изпратили само един камион.

— Малко е! — замаха с ръце изобретателят.

— Нима е малко? — усъмни се членът на комисията, който отговаряше за доставката на суровините.

— Та нали е с непрекъснато действие. Колкото щеш слагай — все ще е малко.

— Че колко ще трябва? — попитаха го и всички замряха, за да чуят отговора.

— Десет! — твърдо заяви Огурцов и чак се изпоти от радостно вълнение: такова количество суровина никога не бе имал под ръка.

Когато десетият камион се оттегли от площадката, комисията се събра около рога, а Молотков, който беше успял да се изкъпе и от това бе придобил още по-свеж вид, произнесе кратка реч.

— В историята вече е имало случаи — започна той, — когато отделни изобретатели са изпреварвали епохата си със сто, сто и петдесет и повече години. Те са правили такива открития и механизми, които, ако не се беше родил даденият изобретател, биха се оказали по силата едва на далечните потомци. Това е забележително качество, бих казал, на човешката природа. Там, където е безсилна интегралната мисъл на обществото, идва на помощ локалният изблик — първооткривателят, където няма изблик, действува интегралната мисъл! Получава се: един за всички, всички за един.

Към този тип изобретатели принадлежи и смелият експериментатор Степан Онуфриевич Огурцов. По наши пресмятания такава машина би могла да се разработи най-рано след сто и шестдесет години. Дори след като имаме построения образец, не можем да проникнем в тънкостите на неговото действие посредством знанията на съвременната наука. И все пак образецът стои пред нашата комисия и е готов за работа.

Сред бурни аплодисменти Молотков слезе от трибуната. Дойде редът на Огурцов. Той провери за последен път електрическите контакти, сам сипа с лопатата в тясното гърло на рога малко отпадъци — за разтриване — и обърна ръчката наляво. Рогът затрепери с цялата си медна обшивка, тихо заръмжа и сивата маса на отпадъците сама запълзя към вътрешността му.

Известно време от другия край на тръбата не се показваше нищо — протичаше тайнственият вътрешен процес на преработка. Но изведнъж рогът подсвирна, въздъхна и право на земята се посипаха вещите. Трудно беше дори да се проследи какви именно: не успяваше предметът да се появи, и го затрупваха следващите. Пирамидата готова продукция растеше просто пред очите на зрителите. „Вълнени чорапи потекоха“ — успя да види някой. „А ето и самовар“ — раздаде се от тълпата на комисията. Но това бяха отделни гласове. Болшинството потресено мълчеше. А продукцията течеше ли, течеше, смайващо разнообразна. Дори един юношески велосипед се изтърколи към пирамидата натрупани предмети. Конструкцията на рога все още не беше доведена докрай и дори сам изобретателят не беше в състояние да каже какво точно могат да очакват.

Огурцов също стоеше потресен. Пък и на кого не би подействувало това, което ставаше на площадката? Дълбоко мълчание цареше дори и след като последната клечка от десетсамосваловата купчина боклук премина през медния овал и се превърна в дълга гирлянда топлийки. Такава е тишината след последното замахване на диригентската палка на велик маестро.

После всички изведнъж се раздвижиха, хвърлиха се да се прегръщат един друг, награбиха и изобретателя. „Да го вдигнем, да го вдигнем!“ — понесе се от различни страни и Огурцов за пръв път в живота си полетя във въздуха.

Само един човек запази пълно спокойствие сред този шум и глъч. Облечен е голямо широко сако, той стоеше и усилено мислеше нещо. Умственото напрежение се отразяваше на лицето му. „Проверка, разбира се, е нужна. Здрава проверка“ — шепнеха устните му. Сред колегите си той се славеше с изключителна педантичност и огромна старателност. И още: никакви, дори Най-изключителни събития не можеха да нарушат състоянието му на пълен душевен покой. Разказваха, че по време на едно земетресение, когато наоколо се сривали сградите, на метър от него се отворила зееща пропаст. А той казал само: „Велика е силата на природните явления: Като си отида в къщи, ще разкажа“.

Паровозов му беше името. Мнозина се вслушваха в мнението му.

Щом само първата радост поутихна, Паровозов пристъпи напред и попита:

— А устройство за отчитане на материалните ценности предвидено ли е в конструкцията?

— Не, това не съм изобретил — виновно разпери ръце Степан Онуфриевич. — Нямах време.

— Доправете го, доправете, драги — настави го с приятелски тон Паровозов. — Сега второ. Явно, тази машина представлява известна ценност за народното стопанство. Но за да я приеме, комисията трябва да провери действието й по всички пунктове. Ето тук е написано — той размаха някаква хартийка, — че конструкцията има реверсивен ход, тоест способна е да преработва получените вещи в обратен ред. Бихме ли могли да видим това с очите си?

— Нищо по-лесно, ще я пуснем в обратна посока — усмихна се Огурцов. — Но защо?

— Редът си е ред — обясни Паровозов.

— Е, щом е така… — и Огурцов завъртя ръчката надясно.

Членовете на комисията, възбудени от всичко видяно, се отнесоха леко към тази полемика. „Е, добре, какво пък. Да видим.“ Все едно, победата беше налице.

А в това време планината от вещи започна да се топи. Предметите със звън летяха към тръбата във все по-големи количества.

Вторият отвор на рога бе доста по-широк и можеше да поема много повече от тесния. Рояк предмети, вдигнали се във въздуха, се въртяха около рога, блъскаха се един в друг — така ги притегляше широкият отвор. Облаци прах се вдигнаха над площадката. Във въздуха се понесоха малки смерчове, които току се сплитаха в един мощен вихър. И когато сламената шапка на един от наблюдателите се откъсна от главата му и се понесе високо към облаците, цялата комисия, без предварителна уговорка, се просна на земята. Само непоклатимият Паровозов остана прав. Той стисна периферията на шапката си и вече се канеше да каже нещо за силата на природните явления, когато изведнъж могъщ въздушен поток го вдигна от мястото му и го запрати право към ревящото гърло на рога. Тялото му леко се повъртя над земята, избута няколко по-дребни предмета и плавно се понесе заедно с основния поток. Паровозов така и не пусна периферията на шапката си.

Никой освен Огурцов не видя това. Всички лежаха, плътно притиснали се към площадката, покрили с ръце главите си. Изобретателят отчаяно, с всички сили теглеше ръчката към нулево положение, но тя бе блокирала. С цялата си малка тежест той наблягаше проклетата ръчка — тя не мърдаше! „Скандал, скандал!“ — шепнеха треперещите му устни, по челото му се търкаляха капни пот.

Огурцов се огледа — Паровозов вече беше наполовина вътре в рога.

— Изтребвай, изтребвай с ръце, твойта кожа! — с някакъв чужд глас закрещя Огурцов, пусна ръчката и се хвърли в самия въртоп, там, където в хоровод от меки столове, умивалници, топове плат се виждаха вече само краката на Паровозов. С мъртва хватка се вкопчи Огурцов в тези крака. Двамата потънаха в облак прах.

Като видя, че работата става лоша, постовият Петров с един мощен скок преодоля половината разстояние до рога, а през опасната зона на вихрите запълзя. Но в този момент рогът изхриптя, с меден, камбанен звън забуча и спря от само себе си.

След известно време хората се съвзеха и се стълпиха около машината. Няма смисъл да казваме колко тежко преживяваха всички катастрофата. При това без Огурцов никой не беше наясно как се действува с рога. Опитаха се да обърнат ръчката за преработка в ляво положение — ръчката свободно се обърна и — нищо повече. Само струйка разтопен метал изтече навън и застина. Тогава всички наизвадиха цигари и мълчаливо задимиха. М-да, положенийце!…

Няколко дни се мъчиха инженерите и техниците да съживят рог? Усилията им се оказаха почти безрезултатни. Горе-долу успяха да оправят само обратното действие — преработка на ценности в отпадъци. Молотков отслабна, лицето му се заостри — през всичките тия дни той не се отделяше от рога. Някой беше почнал да ругае Паровозов — Молотков рязко го прекъсна:

— Сами сме си виновни! Такива Паровозовци не бива и на километър да се допускат до новото. А пък ние с вас…

Тогава някой упрекна самия Огурцов, че, видите ли, не е оставил никакви ясни обяснения още когато му е било време.

— Опитай се да обясниш — уморено възрази Молотков — на нивото на бъдещите столетия. Загадъчно е като хората-сметачни машини. Играят си наум с милиони, а как? Иди, че разбери!

Постовият Петров се измъчваше заради тежката загуба заедно с всички. При това му се струваше, че той единствен е отговорен за станалото. И Петров не можеше да погледне в очите членовете на комисията. Как можа да допусне това безобразие! Такава нелепа молба — да се накара машината да работи наопаки! Паровозов му изглеждаше сега злостен хулиган, от онези с широките панталони. И той почти убеди себе си, че веднъж — имало е такъв случай! — е водил Паровозов в участъка за буйство в пияно състояние. Но от съжаление го е пуснал и не е сигнализирал в службата му.

В същност такъв случай, разбира се, не бе имало. Паровозов бе живял примерно, не бе давал никому повод за недоволство.

А рогът беше предаден на една от научните групи за възстановяване. Но след катастрофата той бе в такова състояние, че да се „възстанови“ значеше сега да се изобрети наново. И ето вече няколко години институтът преработва ценности в отпадъци, но засега без особена надежда за успех. Та нали не всеки е способен да направи изобретение, което е по силите само на далечните потомци!

Анатолий Днепров
Предупреждение

Радиус на камерата двадесет метра, радиус на камерата сто и седемдесет метра… Триста и петдесет метра, хиляда и четиристотин метра…

Ама че чудовище!

А колко ли време и къртовски труд са били необходими, за да се построят такива ускорители „динозаври?“ Разглеждах схемите и фотографиите на стари ускорители на ядрени частици и изпитвах жалост и съчувствие към онези, които са вървели към опознаване структурата на веществото по такъв трънлив път.

Впрочем в науката винаги е така: снизходително се усмихвахме при първия недодялан модел на радиото, не съзнавайки, че без тази първа рожба не би било възможно създаването на миниатюрната схема от молекулни детайли за часовника, който цъка на ръката ни.

Учените от онова време истински са се гордеели със своите рожби. Тоновете метал и внушителните геометрични размери на уредите са били сочени като доказателство за научната зрелост на проектантите и конструкторите.

— Смешно, нали? — каза Валентин Каменин, навел се над схемата на синхрофазотрон с енергия сто милиарда електронволта.

— Никак. Без тях никога не би се родила идеята на доктор Громов. Именно на тези ускорители са били открити частиците с отрицателна енергия, които използва Громов.

— Частиците с отрицателна енергия са били отдавна известни на науката. Трябвало е само някой добре да поразмисли.

Валентин винаги смяташе, че „е било нужно само добре да се поразмисли“ и че цялата съвременна цивилизация е могла да бъде създадена още в каменния век.

— Знаеш ли с какво се занимавах последната година?

— С какво? — без интерес запита Каменни.

— Преглеждах журналите по теоретична физика от последните двадесет и пет години. Оказа се, че деветдесет и девет процента от напечатаните в тях статии са чиста научна фантастика, оная същата, която така не обичат и критикуват физиците.

Валентин ме загледа учудено.

— Да, да. Истинска научна фантастика, само че замаскирана с математични формули и уравнения. Всяка статия представлява измислен от теоретика модел на физично явление. Обработва го с математическа машина и получава различни следствия и така нататък. Всеки от тях се смята за представител на точна наука, защото фантазира с помощта на математиката. Но нали от всички теоретици, разглеждащи едно и също природно явление, прав ще излезе само един, а останалите са само фантазьори?

— Любопитно — усмихна се Валентин. — Защо ми го разправяш?

— За да видиш, че теоретикът може да докаже на хартия всичко, каквото поиска. Но това не е достатъчно. Трябва предсказанията му да се сбъднат. Значи трябвало е не само да се предскажат, но и да се открият отрицателно заредените частици.

Слязохме в шахтата, където колегите довършваха монтажа на ускорителя с енергия десет хиляди милиарда електронволта. В сравнение с „динозаврите“ той беше съвсем малка машина. Стоеше в средата на кръгла зала, цялата от бетон. Островърхият тубус от графит беше насочен към дебелата стена, зад която се простираше земен пласт.

— Каква мишена ще вземем? — запитах професор Громов.

— Класическа. Парафин.

— Защо?

— Ще погледаме как електроните се разсейват. Интересно, има ли електронът вътрешна структура…

Пресметнах наум каква енергия ще е необходима и чак се ужасих.

— Ех! Ще заработи нашата машина и след няколко милиарда години нейде в съзвездието „Херкулес“ астрономите на неизвестна планета ще отбележат избухването на свръхнова звезда-джудже!

Като каза това, Феликс Кримов, нашият специалист по вакуумна техника, скочи от камерата на пода и изтривайки ръцете си с марля, дойде при Громов.

— А, Алексей Ефимович, може ли да се случи такова нещо?

Алексей Ефимович поклати замислено глава.

— Защо сте толкова уверен? Още никой не се е опитвал да проникне в обема на пространството с линейни размери, по-малки от квант дължина!

— Ще увеличаваме енергията на частиците постепенно. Впрочем как работи системата за плавно регулиране на енергията?

— Работи отлично. Само не мога да си представя откъде знаете кога трябва да спрем. Да си говорим честно, ние работим по метода на опитването и грешките. А кой знае до какво могат да доведат грешките?

Громов мълчаливо напусна шахтата. Почувствувахме, че на стареца му стана неприятно от разговора. Веднъж бе изрекъл непредпазливо фразата:

— Ядрениците не се боят от риска!

Тази „романтика на риска“ не предизвика никакъв ентусиазъм сред младите сътрудници на лабораторията. Нещо повече дори. Володя Шарков на другия ден подаде заявление за напускане „поради преминаване на друга работа“.

— Не искам да се бъркам във вашата дяволска кухня. Взривявайте се сами, щом искате.

Не му устроихме тържествено изпращане, защото той беше най-обикновен страхливец. Дълги години физиците са забивали острието на познанието в самото сърце на материята и да спрем сега на половината път, би означавало позорно да капитулираме… Но след този случай всички станахме по-предпазливи и съсредоточени като алпинисти, които се катерят по тесен леден корниз над пропаст. Ето защо Валентин Каменин упорито решаваше своите уравнения, опитвайки се да намери „устойчивия режим“. Феликс, както сам казваше, „изтриваше от стените на вакуумната камера всички излишни атоми“, Галина Самойлова и Фьодор Злотов ежедневно отново и отново проверяваха сигурността на системите за управление и блокировка. Извънредно прецизната си работа те наричаха „сутрешна гимнастика“… А аз старателно преглеждах материалите от експерименти, извършвани на старите ускорители, като се опитвах да открия опасността.

Съществуваше ли? Струва ми се, да. С увеличаване енергията на частиците нарастваше броят на раждащите се в мишената античастици. При анихилацията им се отделяше взривообразно енергия. Сякаш ускорените до страшна енергия електрони и протони дълбаеха невидима стена и откъртваха от нея късчета могъщ взрив. Може би тази невидима стена е антисветът?

 

Когато монтажът на ускорителя беше към края си, почти престанахме да разговаряме. Потънали в мисли, опитвахме се да отгатнем какви ще бъдат резултатите от експеримента. Само Феликс додяваше на всички със закачките си:

— Колеги, не бъдете толкова мрачни! Всичко ще стане за част от микросекундата. Чувството на страх у човека възниква минимум за една десета от секундата. Чувството на болка — за половин секунда. Значи, ако нещо се случи, няма да има време да го почувствувате. Галя, ако те ощипят за носа, а ти го усетиш чак след десет години, много ли ще се разсърдиш?

— Стига си се шегувал! По-добре включи още веднъж плавната регулировка.

— Аха, треперете, атланти! Херкулесовци на мисълта! Всички сте в ръцете ми. Ако сбъркам, без да искам, енергията изведнъж ще скочи на десет хиляди милиарда. Какъв фойерверк ще бъде, а?

Точно в пет всяка вечер Феликс отиваше в плувния басейн, ние оставахме да проверяваме отново как работят системите на ускорителя.

В деня на експеримента се събрахме в пултовото помещение около професор Громов. Той сам провери измервателните уреди, по няколко пъти включваше и изключваше електронните релета, провери монтажа на блокировката и чак тогава с въздишка каза:

— Можем да започваме.

По начина, по който го каза, ни стана ясно, че няма да ни се размине. Няма как, трябваше да започнем. Трябваше непременно да минем през този експеримент.

Ако ние не се решим, други ще го направят. И всеки от нас внезапно почувствува жестоката логика на научното изследване.

Пръснахме се по местата си пред командния пулт.

— Помните ли инструкцията на комисията от Академията на науките? — запита Алексей Ефимович.

— Да…

— Повтарям още веднъж. Ако потокът на античастиците превиши десет на пета степен в секунда на квадратен сантиметър, прекратяваме опита. Това се отнася най-вече за вас, Виктор — обърна се той към мен, вие следите сцинтилационните броячи и мехурчестата камера.

Кимнах.

— Започваме.

Започнахме да ускоряваме електроните от сто милиарда електронволта. Силовите трансформатори се намираха извън пултовото помещение и затова не се чуваше обикновеният в този случай грохот.

Енергията нарастваше, релетата щракаха меко. Всяко щракане показваше, че стойността на енергията преминава в друг порядък. При петстотин гев[4] трепна стрелката на брояча на мезоните, после се раздвижиха показателите, сочещи количеството на раждащите се хиперони, скоро започна да мига неоновата лампичка на брояча на античастиците.

— Започва.

Громов бе замръзнал пред енергомера.

— Защо се бавите, Феликс? — раздразнено каза той. — Нали преминаваме добре изследваната област на енергията. Тук няма нищо интересно. Дайте веднага хиляда гев.

— Да става каквото ще! — каза Феликс и прескочи няколко десетки порядъка.

— Стой! — изкомандува Громов. — Виктор, как е при вас?

— Сто и четиридесет античастици в секунда.

— Добре. Карайте нататък. Но сега плавно. Съвсем плавно…

Вече навлизахме в неизследвана област. Хиляда и петстотин, хиляда петстотин и двадесет… петстотин двадесет и пет.

— Виктор, докладвайте непрекъснато вашите показания.

— Двеста и пет в секунда… Двеста и десет… Охо, появиха се антихиперони!

— Колко?

— Засега… Засега само четиридесет, четиридесет и седем!

— Стоп!

Уредите замряха на фиксираните цифри.

— Каква е енергията? — дрезгаво запита Валентин.

— Хиляда шестстотин и четиридесет гев… Май още сме живи…

Громов обиколи всички уреди, после отново застана пред енергомера и изкомандува:

— Продължавайте нататък, Феликс, но моля, без шеги. Последната цифра на потока античастици бе хиляда осемстотин и деветдесет. После силно щракна блокировъчното реле и стрелките на уредите бавно запълзяха обратно към нулата.

— Какво стана?

Громов нервно търкаше ръце.

— Какво стана, Алексей Ефимович?

Громов, навел се над металната мрежа, закриваща релето на блокировката, процеди през зъби:

— Н-нямам понятие… Странно… Ще започнем отначало.

Феликс премести лоста на сто гев и включи мощността. Но уредите бездействуваха. Блокировъчното реле си оставаше изключено.

— Май ускорителят излезе от строя…

След няколко минути бяхме на дъното на шахтата, облечени в защитни комбинезони. Електрическите лампи осветяваха черния корпус на ускорителя. Острият му нос, заобиколен от всички страни с броячи и камери, опираше в бетонната стена. Всичко си беше както преди час. Без да чака заповед, Феликс отвинти страничните гайки и отвори корпуса.

— Тук всичко е в ред. Вакуумът е десет на минус тринадесета.

Огледахме няколко пъти от всички страни страшната машина, като се мъчехме да открием причината на спирането.

— Може би… — започна Громов, но изведнъж се разнесе гласът на Галя Самойлова, която се беше навела над дюзите на инжектора:

— Ето каква била работата, елате да видите!

Когато надзърнах, изтръпнах. На края на полирания графитен конус висеше огромна черна капка. Проточила се на тънка нишка, тя не бе успяла да се откъсне и падне на пода. Досега не бях виждал разтопен графит.

— Удивително — прошепна Алексей Ефимович. — Това е нещо ново.

Дълго мълчахме, загледани в блестящата черна маса, увиснала на края на дюзата. Най-сетне не издържах и запитах:

— Сега какво ще правим?

Громов ме погледна с недоумение.

— Как какво? Ще повторим опита. Веднага заменете дюзата и инжектора.

Този ден по същия начин излязоха от строя още три дюзи. Почваха да се топят при енергия хиляда и деветстотин милиарда електронволта…

— Да издържат поне две хиляди милиарда — замечтано прошепна Феликс. — Любопитно как ли ще изглежда сплав от бетон, стомана, никел, кварц, керамика и графит.

Алексей Ефимович го погледна строго.

— Забраних ви да се шегувате, Феликс. Докарайте тук телевизионната камера.

Възобновихме опитите чак след два дни. Отначало не ни бе дошло наум да поставим телевизионната камера в шахтата, защото никой не очакваше зрими ефекти. И сега се наложи да загубим два дни. Монтирахме телевизионната камера, така, че да можем да наблюдаваме какво става край дюзите, когато енергията на частиците достигне критичната стойност.

При следващия опит Феликс прескочи целия диапазон на малките, средните и високите енергии и започна направо с хиляда гев. Когато стрелката на енергомера наближаваше две хиляди, на екрана на телевизора взе да се появява удивителна картина. Отначало на края на дюзата блесна мъничка искра като при електрически разред. Искрата се разгаряше все по-силно, накрая запламтя като волтова дъга. Светеше толкова ярко, че, както става винаги когато се предават по телевизията ярки източници на светлина, около нея на екрана се образува черен ореол, който засенчи всички детайли на картината. За да го премахне, професор Громов нареди да се постави пред обектива на камерата плътен неутрален светофилтър.

 

Започваше десетият по ред експеримент. В пултовото помещение се бе натрупала в ъгъла до блокировъчното реле камара разтопени графитни дюзи.

Никога не ще забравя това, което видяхме на екрана на телевизора.

— Обърнете внимание — прошепна Громов, — черният ореол около дъгата не изчезва!

— Обратно, очерта се дори по-ясно… Гледайте, гледайте!

Каменин посочи с треперещ пръст тъмносивата ивица, разсичаща по диагонал черното петно около пламъка. Никой нищо не разбра. Изведнъж Феликс завика:

— Дупка! И в дупката има нещо…

— Не, не е дупка! Огледало е! В него се вижда отражението на дюзата и…

В този миг блокировката задействува и всичко изчезна.

Спогледахме се с недоумение. Така ли е? Нима това е онзи „прозорец на антисвета“, за който пишеха фантастите?

Блед и развълнуван, Громов пръв дойде на себе си.

— Трябва да направим инжектора и дюзите от още по-мъчнотопим материал. И всичко, което става на екрана на телевизора, трябва да се заснеме на кинолента.

Минаха два дни в трескава подготовка. Сега дюзата, от която изскачаха частиците, бе направена от специална мъчнотопима сплав. Пред екрана на телевизора монтирахме многокадрова киноапаратура с чувствителна контрастна лента.

Поредния експеримент решихме да проведем рано сутринта, а предишната вечер останах сам в лабораторията под предлог, че искам още веднъж да проверя схемата. Когато всички си отидоха, слязох в шахтата.

Мъртва тишина, забулваща тайната на природата. Фантастично оръдие, насочено към космическата пустош. Не се ли разиграва в случая някаква драма между пространството, което сме свикнали да си представяме пусто, и частиците на материята, пронизващи го с фантастична скорост? Не е ли тази мнима пустош оная стена, зад която е скрит другият свят, подобен на нашия, но недостъпен за нас? Не вървим ли сега по крехък корниз над пропаст, опитвайки се да отворим вратата, водеща към този тайнствен забранен свят? Античастици… Откъде се вземат? Каква е тайната на пораждането им? Откъде проникват в нашия свят? Оттам ли?

Стоях с лице към бетонната стена, зад която се простираха десетки километри земни пластове, и се мъчех да си представя какво точно става. Ако се вярва на теорията, може би сега в същата тази минута там стои също такъв човек като мен и мисли за същото. Или може би този човек и аз сме едно цяло?

Стана ми страшно при тази мисъл. Понечих да напусна веднага шахтата, но изведнъж ме осени една идея. Размислих и реших, че е единствено правилната. Взех лист хартия и написах няколко думи…

— Започваме. Дайте веднага хиляда и шестстотин милиарда — тихо и тържествено каза професор Громов.

В пултовото помещение бяхме загасили всички лампи и само светещият екран на телевизора и сигналните лампички на уредите разсейваха гъстия здрач. Тихо забръмча киноснимачната камера, пропускайки през обектива хиляди кадъра в секунда.

— Искрата се появи — прошепнах.

— Карайте нататък. Тук вече няма нищо интересно. Аха, ето го и ореола!

Енергията достигна хиляда и деветстотин милиарда. Накрая на дюзата сияеше огромна дъга, но металът издържаше. Ореолът все повече се разширяваше. И това, което видяхме в него, ни хвърли в смут. Там, в черната пустош, се отразяваше дюзата на нашия ускорител… Острият край на дюзата на нашия ускорител и острият край на неговото подобие в черната пустош се допираха и в точката на допирането гореше пламък…

— Увеличете енергията — едва чуто прошепна Громов.

Не видях, а по-скоро почувствувах, че Феликс завъртя лоста само на част от градуса. И това беше достатъчно. Черният ореол около пламъка толкова се разшири, че в него вече се виждаше не само тубусът, но и целият ускорител, точно копие на този, който стоеше в шахтата.

От изненада извиках.

— По-смело, по-смело — бързо прошепва Громов, — иначе и тази дюза ще се стопи. Не се бойте!

 

Феликс рязко завъртя лоста. За миг черният ореол около пламъка се разшири още повече и в него като в гигантско огледало се появи отражението на шахтата, ярките електрически лампи по стените, целият ускорител, кабелите и стръмната стълбичка, водеща към площадката на асансьора. Видяхме един цял свят, отразен в дупката, пробита в пустошта от частиците, носещи се със скоростта на светлината.

— Ето го прозореца към антисвета… — възхитен прошепна Валентин. — И на границата му веществото от нашия свят анихилира с антисвета.

Не можа да довърши фразата. Екранът ярко светна и блокировъчното реле с оглушително щракане задействува.

Известно време стояхме неподвижни, смаяни от това, което бяхме видели…

— Май още сме живи — измърмори Феликс, но вече не така весело, както обикновено. — Хайде да опитаме отново.

— Не, най-напред ще прегледаме кинолентата — възрази Громов.

Прожектирахме филма на голям екран и можахме да разгледаме до най-малки подробности всичко, каквото бе ставало в шахтата по време на експеримента. Видяхме, че радиусът на черния ореол около центъра на анихилацията не е постоянен. В такт с мигането на пламъка прозорецът към нищото ту се разширяваше, ту се свиваше. При по-високи енергии краищата му трептяха, колебаеха се. После видяхме, че при следващото увеличаване на енергията ореолът като гигантска ирисова диафрагма рязко се разшири във всички посоки и се показаха стените на лабораторията. Това продължи един миг. Изведнъж пламъкът рязко се разгоря и пръските разтопен метал се разхвърчаха из помещението.

— Една секунда, върнете пак седемдесетхилядния кадър — чу се разтревоженият глас на Громов.

Затаил дъх, чаках какво ще стане… Феликс пренави лентата. На екрана отново се появи отразеното изображение на нашата лаборатория.

— Спрете кадъра. Така. Обърнете внимание, на противоположната стена се вижда нещо бяло… — Громов стана и отиде до екрана. — Тава е лист хартия с някакъв надпис… Нещо като плакат. Не помня да сме окачвали в лабораторията плакати. Феликс, увеличи кадъра. Още, още.

Сърцето ми биеше като миньорски чук. Накрая бялата ивица се разпростря върху целия екран. Сега ясно се виждаше, че на хартията има непонятен надпис.

Громов постави върху екрана лист и прерисува текста. Феликс запали осветлението и ние се събрахме около професор Громов, за да прочетем на лампата текста.

„Не увеличавайте енергията над две хиляди милиарда електронволта. Иначе ще избухне нова звезда.“

Громов седя няколко минути неподвижно и изведнъж хукна към реактора. Затичахме подире му. Спря като закован пред люка на шахтата.

— Назад, там всичко гори!

 

Пожарът беше обикновен, земен и го изгасихме с обикновена вода. Когато димът се разпръсна, слязохме долу с фенери и шляпайки във водата, огледахме залата. Миришеше на изгоряла гума и смазочни масла. Стените се бяха опушили. От тавана висяха пръснати кабели. А под стълбата плаваше върху водата почернял лист.

Взех го предпазливо и го стрих в ръката си, докато се разпадна на прах. За миг почувствувах остро, че нейде до мен прави същото друг човек. Вдигнах рязко фенера над главата си и втренчено заоглеждах шахтата. Нищо, само опушени стени… Може би този друг човек съм аз?

Горе ме чакаше Каменин. Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Можеш да ни поздравиш, имам пред вид теб, мен, Феликс, професор Громов, цялата наша лаборатория.

— За какво?

— За последния експеримент в ядрената физика.

— Защо последен?

— Уредите са зафиксирали, че потокът античастици е превишил цели десет пъти величината, посочена в инструкцията на Академията на науките. По-нататъшните опити са забранени.

— А какво ще стане с прозореца към антисвета?

— Ще трябва да подирим някакъв околен път. Прекият е опасен…

Валентина Журавльова
Нахалницата

Видях я за първи път преди три години. Тогава тя беше едно тихо, тихо момиченце. Свенливо молеше за автографи и гледаше писателите с разширени от изумление очи.

За три години тя не пропусна нито едно от заседанията на литературното дружество на фантастите. В същност никой не я беше канил. Но и никой не я гонеше (за това несъмнено сме виновни и носим пълна отговорност). Тя седеше на края на стола и ловеше жадно всяка дума. Слушаше дори тези, които фъфлеха или отегчително дърдореха глупости. И то с такова възторжено внимание, с каквото навярно са слушали Цицерон неговите съвременници.

Постепенно свикнахме с нея. С тава, че мълчи. И когато тя заговори, това беше напълно неочаквано за нея. То се случи при обсъждането на един нов роман, разводнен и претрупан с научно-популярни отстъпления. Авторът харесваше много романа си и нашите критични забележки не му направиха впечатление.

— Знаете ли какво — каза авторът, усмихвайки се добродушно, — хайде да попитаме детето. Както се казва, с устата на младенците… хм… Е, детенце, хареса ли ти нещо в моята книга?

Детето се отзова охотно:

— Да, разбира се.

— Отлично! — възкликна авторът и като се усмихваше поощрително, запита: — А какво именно?

— Стиховете на Антоколски. На четиринадесета страница има осем реда — чудесно са написани!

Едва сега видях, че вече го няма свенливото момиченце с разширени от изумление очи. Вместо него седеше нахално дяволче със зелени панталонки и светлолилаво кожено якенце, с издути от книги джобове. Гледаха ни ехидни очи, изписани (още не съвсем умело) с молив.

Оттогава нашите заседания се превърнаха, по израза на първия пострадал автор, в пушене на цигари до бъчва с барут.

Към мен Нахалницата се отнасяше с известно снизхождение. Най-дръзките си изказвания правеше не пред всички, а по-късно, когато ме изпращаше до вкъщи. Откакто я поканих у дома, тя започна да идва почти всяка вечер. Не ми пречеше. Ровеше се в книгите и щом откриеше нещо интересно, с часове седеше мълчаливо на дивана. Разбира се, това мълчание беше относително. Тя гризеше ноктите си, одобрително се кикотеше, а ако нещо особено много й харесваше, подсвиркваше тихо. Така според нея свирели фантастичните ракопаяци от някакъв разказ. Четеше всичко, не само фантастика.

— Между другото, Ромео е глупак — каза тя, като остави томчето на Шекспир. — Ще ви обясня как е трябвало да бъде открадната Жулиета…

Но истински обичаше само фантастиката. Четеше дори най-мизерните разкази и после дълго гледаше в тавана с невиждащи очи. Беше невъзможно да се отучи от това: тя се поставяше на мястото на героите, прекрояваше сюжета и много, скоро загубваше представа кое е прочела и кое е измислила сама.

Веднъж например заяви съвсем сериозно, че е срещнала невидима котка.

— Чува се звук, а котката не се вижда. Веднага си помислих, че е тя.

— Коя?

— Котката, с която е правил опити Грифин. Кемп пита Невидимия: „Нима и досега се скита по света невидимата котка?“ А Грифин отговаря: „Защо пък не?“ Как може да не помните такива неща?! А на Невидимата котка и котетата трябва да са невидими. Представяте ли си?…

Изобщо Нахалницата забелязваше във фантастиката детайли, на които рядко се обръща внимание. Къде, да речем, се е дянал моделът на машината на времето? Именно моделът, а не самата машина. В романа на Уелс бегло се споменава, че моделът е тръгнал на пътешествие във времето. Добре, но защо след Уелс са написани толкова разкази за машината на времето и нито един — за този пътешествуващ модел?…

Но Нахалницата се интересуваше преди всичко от „защо не сега?“ Тя го произнасяше като една дума: „защонесега“. Може ли например да се съживи отрязаната глава на някой професор — и „защонесега?“ Може ли да се напълни вана с течен хелий и да пъхнат там някого за анабиоза — „защонесега?“

Попадна й разказ за полета на човек с криле, снабдени с „електропластмасови“ мускули. Тя дълго въртя списанието, разглеждайки картинките, а след това запита:

— Защонесега?

Престана да чете и три дни ме мъчи със своето „защонесега?“ В края на краищата я заведох при един познат инженер. Той беше изумително търпелив, можеше да разговаря спокойно дори с изобретатели на вечни двигатели.

Нахалницата веднага извади списанието с разказа и подхвана своето „защонесега“. Тогава инженерът разтвори книги по теория на летенето и подробно обясни защо не сега.

Колкото по-голямо е едно живо същество, толкова по-малко изгодно е съотношението между мощността, която то развива, и неговото тегло. Затова големите птици — дропли, лебеди — летят лошо. Конят не би могъл да лети, дори да имаше криле. Теглото на човека се намира някъде на границата на допустимото: развиваната от него мощност е достатъчна, за да вдигне въз въздуха седемдесет-осемдесет килограма. Но трябва да се сложи в сметката и теглото на крилете, а тогава съотношението става неблагоприятно.

Инженерът втълпяваше всичко това най-старателно на Нахалницата — с цифри, графики, примери. Тя слушаше, без да го прекъсва, и презрително бърчеше нос. Ала аз все още малко я познавах: не разбрах, какво означаваше това.

Десетина дни Нахалницата не се вести при мен. След това пристигна с изтъркан куфар, завързан с връв. Помислих, че заминава някъде.

— Тук са крилете! — изтърси тя.

Просто подскачаше от нетърпение. Учудих се, че е направила нещо: досега тя се ограничаваше само с теоретически разсъждения.

— Момчетата ги направиха. — Противно на обичая си тя говореше сравнително бавно, дори тържествено. — Аз ги измислих, а те ги направиха.

Ето ти новина: Нахалницата си имаше и помощници!

— Сега ще ви обясня всичко — каза тя, дърпайки връвта, с която беше завързан куфарът. — Вече ги изпробвахме, всичко е наред.

Бях свикнала с измислиците й и очаквах да чуя нещо фантастично. Но нейната идея беше проста, ясна и във всеки случай, правдоподобна. Тя обясни всичко с няколко думи.

Човекът е твърде тежък, за да лети на криле — значи, не трябва да се строят мускулолети. Тази истина Нахалницата беше прекроила посвоему: трябва да се строят мускулолети за животни, които са по-леки от човека.

— Изобщо това е егоизъм — заяви тя. — Защо хиляди години човекът е измислял криле само за себе си? Защо да не се направят криле и за животните?

Защо наистина? Въпросът беше неочакван и аз не знаех какво да отговоря.

В куфара имаше голям риж котарак. Той лежеше върху един чадър. По-точно върху бивш чадър — защото това бяха в същност крилете, измайсторени от чадър.

— Сега ще видите — каза Нахалницата и се зае да поставя крилете на котарака.

Котаракът се отнесе към това с абсолютно спокойствие. Не бях виждала през живота си такъв невъзмутим котарак. Той с нищо не изразяваше недоволството си, докато Нахалницата пристягаше ремъците на крилете. Те бяха широки и черни — с тях котаракът заприлича на птеродактил от илюстрация към фантастичен роман. Но, повтарям, това беше невероятно флегматичен котарак. Той съвсем не се вълнуваше, че ще бъде първият в света крилат представител на своя род. Примижавайки, лениво огледа стаята, добродушно помаха пухкавата си опашка, примъкна се до креслото и като сви под себе си крилете, легна върху тях и, мигновено заспа.

Обясних на Нахалницата в какво се състои грешката й. Не са достатъчни крилете, трябва целият организъм да бъде приспособен за полет. Важна е не само анатомията, но и психиката на животното. Необходимо е и да можеш, и да искаш да летиш.

Това беше напълно логично, но Нахалницата бърчеше нос и въртеше глава.

— Голямо чудо, психика — пренебрежително каза тя. — Той също си има психика…

Тя донесе от антрето якето си, порови из неговите необятни джобове и сложи на масата мишка. Истинска жива мишка. Останалото се разви за части от секундата. Рижият котарак мълниеносно скочи на масата — сякаш го изстреляха с оръдие. Навярно той беше разчел безупречно скока си. Но беше забравил за крилете. Те е трясък се разтвориха, когато той беше вече във въздуха. И ето че котаракът прелетя през масата. Беше гигантски скок: ако я нямаше стената, щеше да прелети не по-малко от тридесет метра. Той се блъсна в нея, завъртя замаяно глава и се понесе към тавана. Крилете скърцаха и тракаха, това го плашеше и той като побъркан се мяташе около полилея. После с крилете стана нещо, котаракът се запремята, зафуча и тупна в креслото…

Известно време мълчахме, чуваше се само тежкото дишане на котарака.

— Жалко — каза накрая Нахалницата. — Трябваше да взема прилеп. Че какво? Той щеше спокойно да го стигне! Как мислите, нужни ли са на народното стопанство летящи котки?

Уверих я, че народното стопанство спокойно ще мине и без летящи котки. Също и без летящи кучета. Бях сигурна, че Нахалницата ще стигне и до тях.

— Летящи кучета? — повтори тя замислено. — Да, те биха пазили стадата както трябва. Но по-добре ще е, ако тези… как се казваха?… сами летят. Тогава няма защо и да ги пазим.

— Кои?

— Овните — нетърпеливо каза Нахалницата. — Овните, овцете… Ще си летят по планинските пасища, нали е чудесно?

Едва сега разбрах, че с Нахалницата трябва много да се внимава. Всяка мисъл тя можеше да извърти посвоему — а знаеш ли как би свършило това? Като подбирах старателно думите си, обясних на момичето, че неслучайно едни животни имат криле, а други — не. Тук е изразен много ясно принципът на целесъобразността: крилете са полезни единствено в случаите, когато животното прекарва във въздуха значителна част от времето си. Иначе крилете ще бъдат само пречка, безполезен товар.

Нахалницата мълчаливо пъхна котарака в куфара.

— Не се отчайвай — й казах, докато обличаше коженото си яке.

Тя ме погледна с отсъствуващ поглед и разсеяно отвърна:

— Да, разбира се…

След седмица в градския вестник се появи бележка със заглавие: „Могат ли кокошките да летят?“ Авторът й, кандидат на биологичните науки, пишеше, че тези, дни много жители на града са наблюдавали странно природно явление — кокошка, която дълго летяла на голяма височина. По-рано се смяташе, пишеше кандидатът, че крилете на кокошката са лошо приспособени за полет, но, изглежда, ние все още слабо сме изучили това, както сме мислили, вече познато същество. Бележката завършваше така: „Няма съмнение, че с течение на времето науката ще разкрие и тази загадка на природата“.

Не се съмнявах, че тук няма никаква загадка и че за всичко е виновна Нахалницата. Впрочем аз също бях виновна. Та нали аз й казах, че крилете не бива да бъдат безполезен товар. Може би това я е навело на мисълта за безполезните криле на кокошката.

Позвъних на инженера, при когото бях ходила с нея.

— Знаете ли, в това има нещо — каза той, след като изслуша моите объркани обяснения. — Наистина! Ето, съществува биониката: техниката копира от природата. Защо да няма, така да се каже, обратни отрасли на знанието? Момичето може да се сметне за основоположник на нова наука, занимаваща се с внедряване на техническите средства сред природата. Помислете си: нали подковаваме конете?… Казвате, значи, летящи овни… Не знам, не знам… Ами ако вземем заек или степна мишка?… Чакайте да помисля, ей сега ще направя набързо малка сметка…

На другия ден във вестника се появи нова бележка. Този път под рубриката „Произшествия“. В нея меланхолично се отбелязваше, че лебедите, които осем години благополучно се подвизаваха в малкото изкуствено езеро на градския парк, внезапно се вдигнали във въздуха и с огромна скорост изчезнали в неизвестна посока.

Препрочитах бележката, когато в коридора се чу звън. Беше Нахалницата. Нито веднъж не бях я виждала в такова прекрасно настроение.

— Имам гениална идея! — изтърси тя още от прага. Беше ужасно доволна от себе си и ни най-малко не я смути моят мрачен вид. — Сега ще ви разкажа всичко…

— За кокошката ли? — заинтересувах се аз.

— Кокошката — това е глупост! — махна с ръка Нахалницата. — Голямо чудо — кокошка…

Тогава я попитах за лебедите. Тя нетърпеливо се намръщи.

— Лебедите са също глупост. Може би те са решили да прекарват във въздуха по-голяма част от времето си. Нали вие сама така казвахте. Ние само им удължихме крилете, залепихме им нови пера. За да не бъдат крилете безполезен товар. Знаете ли, може да се удължат дори крилете на гълъбите. За скорост. Но с рибите ще бъде по-интересно.

— С рибите ли? — попитах аз, опитвайки се да спечеля време.

— Ами да! Нали техните плавници са също като криле. Например делфинът: представяте ли си колко хубаво ще лети той! Или рибата-меч… Тя и така развива осемдесет километра в час. А ако й се поставят криле… Кажете ми, нужни ли са на народното стопанство летящи риби?…

В един миг почувствувах, че се обърквам и просто не зная какво да възразя. Изведнъж ми се стори, че нахалното момиченце, което стоеше пред мен, е самата фантастика, живо въплъщение на фантастиката. Въплъщението беше нетърпеливо, непризнаващо никакви прегради, с одраскан нос и остри пламъчета в очите. Трябваше да се направи нещо и аз се позовах на еволюцията: крилете и плавниците са резултат на дълъг подбор, довел до най-целесъобразни форми.

— Голямо чудо, еволюция! — без да ме доизслуша, каза Нахалницата. — Но нали еволюцията не е завършила! Тя продължава, само че бавно. А защонесега? Нали всичко може да се направи по-бързо. Да се шибне тази еволюция, разбирате ли?

Вече съвсем ясно си представях този „шибнат“ свят, в който летящи котки преследват летящи мишки, крилати кучета гонят крилати зайци, слонове на подводни криле изпреварват крилати делфини, а рибарите закачват мрежите си на балони… Мярна ми се мисълта, че съм изпуснала дух от бутилка. Почувствувах — напълно сериозна! — отговорност пред човечеството.

И тогава се появи спасителната идея. Тя беше сполучлива и най-важното — напълно съвременна. Още малко и нищо вече не би могло да спре Нахалницата. — Голямо чудо, криле — казах аз, подражавайки й старателно. — Всеки знае така! В края на краищата, да се лети с криле е старомодно. Виж, антигравитацията — това е друга работа. Наистина, някои смятат, тя е въпрос на далечно бъдеще. Но защо? Защонесега?…

* * *

Сега, когато пиша тези редове, Нахалницата седи в креслото до прозореца, подвила нозе под себе си. Чете „Физика за всички“ от Ландау и Китайгородски. Втори месец тя чете само физика. През това време нямаше никакви произшествия. Тя седи, забила нос в книгата, гризе нокти и машинално намотава коси на пръста си.

Всичко е тихо и спокойно.

Засега тихо и засега спокойно.

Александър Казанцев
Взривът

В паметта ми завинаги остана една картина от далечното детство. Високите хълмове се спускат към водата, като че отрязани с гигантски нож. Широката река прави остър завой. Бреговете са диви, каменисти, мрачни. Веднага след тях започва вековна тайга.

Нашата лодка се изкачва по Горна Тунгуска, както тук наричат Ангара. Когато преминаваме плитчините, само аз и рулевият оставаме в лодката. Всички останали, включително и баща ми, теглят въжето. Сега, когато плитчината остана зад нас, всички са на веслата. Застанал съм на носа и се чувствувам капитан. Това е галера с гребла. Ние сме смели корсари и сме тръгнали да откриваме нови земи отвъд океана. Хей, кой е на марса[5]? Какъв е този остров на хоризонта? Плаващ остров? Всички да се качат на палубата!

Саловете един след друг се показват иззад тъмната, закриваща половината небе скала. Чува се блеене.

Капитанът разбира всичко. Проклетите робовладелци са ограбили туземците, натоварили са добитъка им на плаващия остров, окрили са дълбоко в трюма окованите с верига роби. Разбирам, че именно сега ни очаква благороден морски подвиг. По-смело, корсари, напред!

Утрото, е тихо, тихо. Небето е безоблачно. Някъде далече глухо бълбука преминатата вчера плитчина.

Аз проклинам плясъците на веслата ни. Омразните робовладелци не трябва да забележат нищо. Галерата бързо се приближава към плаващия остров. Ясно се виждат овцете и къщичката върху предния сал. Аз обаче знам, че това е рубката на капитана-робовладелец. Ето го — брадат, със синя риза, излиза и гледа небето. Протяга се, чеше си гърба, прозява се и прекръства устата си.

По-тихо, гребци! Трябва незабелязано да се приближим до противника и да се хвърлим в абордаж. Някъде вляво, в клоните на лиственицата прошумолява катеричка. Ако той се обърне… Тихо, тихо. Едва се чуват ударите на веслата.

И изведнъж — страшен тласък. Аз скривам глава в раменете си. Аз плача, забравил за корсарите. Човекът, който кара сала, пада на колене от учудване. Устата му е отворена. Овцете блеят, хвърлят се към водата. Усещам втори удар — по-страшен. Вратата на къщичката се разтваря с размах, но оттам не излиза никой. Вляво, зад тайгата, нещо блести, съперничейки сякаш на слънцето.

— Дръж се! — едва достига до мен гласът на баща ми.

Въздухът — гъст и тежък — ме връхлита. Аз се хващам за борда, крещя. Приглася ми изплашеното, паническо блеене на овцете.

Виждам как те една след друга падат във водата, сякаш нечия гигантска длан ги помита от сала. По реката се носи огромна вълна. Виждам как се пречупва празният вече сал. Гредите му щръкват нагоре. Лодката ни подскача, като че се намира над плитчина. Аз се задъхвам и гълтам с уста въздуха. Пръстите ми се разтварят и, целият мокър, се търкулвам на дъното. Там има вода и мирише на риба. И веднага става тихо, тихо…

Далечен спомен, страница от детски дневник. Ето я тази опърпана, кафява тетрадка, на която пише 1908 година. Тогава, преди тридесет и осем години, на двеста и петдесет километра от мястото, където бяха пометени от сала във водата овцете, в тайгата бе паднал страшен метеорит, за който много се писа и разказва в Сибир.

За какво ми е притрябвала старата тетрадка? Защо бюрото ми е затрупано със статии и книги за Тунгуския метеорит?

Изпълнен с полемична страст и дискусионна ярост, вземам лист хартия. Да, готов съм да споря!

Може би е най-добре да започна този разказ от часа, в който сутринта на 3 април 1945 година при мен в редакцията на списанието дойдоха двама души. Всеки от тях сложи на бюрото ми по един обемист плик.

Единият, гигант на ръст, постави на пода голям куфар. Беше силно прегърбен, като че ли разглеждаше нещо на пода. Той имаше едри, сякаш изсечени черти на лицето и сключени рошави вежди, изпод които мечтателно гледаха светлосини очи.

Спътникът му седеше на стола изправен, без да докосва облегалката. Той беше строен, с възтесни рамене. Очилата с рогови рамки придаваха учен вид на неговото леко скулесто лице.

— За в-в-вашето списание — започна гигантът, заеквайки на буквата „в“ — несъмнено ще бъде интересен научният спор, който ще бъде решен от етнографската експедиция на Академията на науките в района на Подкаменна Тунгуска.

— Ако утвърждаването или отричането на една безсмислица може да бъде наречено научен спор — язвително забеляза човекът с очилата.

— Бих в-в-ви помолил — свирепо се обърна към него първият посетител — да не ме прекъсвате. Ето ви два плика — той вече говореше с мен, като че не забелязваше противника си, — тук са изложени две хипотези по повод на една странна етнографска загадка.

— Не бихте ли ме запознали със същността на спора? — помолих аз.

— Известно ли в-в-ви е, че в Северен Сибир, източно от Енисей, живее народността евенки? Хората на вашите и моите години — разбира се, не говоря за специалистите — понякога неправилно ги наричат тунгуси. Евенките принадлежат към жълтата раса и са сродни с манджурите. Някога те са били народ от в-в-войнствени завоеватели, нахлули в Средна Азия. Те обаче били изгонени оттам от якутите и отстъпвайки на север, се скрили в непроходимите сибирски гори. Впрочем и якутите трябвало да отстъпят завзетата от тях цветуща страна на по-силни завоеватели — монголците — и също да се оттеглят в сибирските гори и тундри, където станали съседи на евенките…

— Сергей Антонович толкова обича етнографията, че никога не пропуска случая да пропагандира тази наука — прекъсна го вторият посетител. — Ще си позволя да формулирам неговата мисъл: нито евенките, нито якутите са коренните жители на Сибир.

Той говореше подчертано сериозно, но леко отпуснатите ъгли на устните му придаваха израз на едва доловима насмешка.

— И ще докажа! Ето! В-в-вижте, моля ви се!

Сергей Антонович, пъшкайки, се наведе, отвори огромния си куфар и за голямо мое учудване измъкна оттам исполинска пожълтяла кост. И тържествено я сложи на бюрото върху ръкописите.

— Какво е това? — неволно се дръпнах аз.

— Пищялна кост на коренен обитател на Сибир — с патос съобщи Сергей Антонович, като ме гледаше с щастливите си прозрачни очи.

— На коренен обитател? — С ужас се опитах да си представя притежателя на подобни кости.

— Това е пищялна кост на слон — разпръсна предположенията ми Сергей Антонович.

— В Сибир? Слонове? Може би мамути? — усъмних се аз.

— Слонове! Аз открих тази кост. Миналата година пропътувах блатата и плитките езера, търсейки полезни изкопаеми, и, представете си, на шейсет и петия градус северна ширина и сто и четвъртия градус източна дължина се натъкнах на слонско гробище. Платото като с гигантска ограда беше заобиколено от в-в-всички страни с хребети. Горещото сибирско слънце беше разтопило пласта на в-в-вечния лед и… Не искате ли да запалите? — протегна ми той табакерата си.

— Благодаря, не пуша.

— Материала за тази табакера отрязах от истински слонски бивни — прави, а не извити, като на мамута. Три седмици не ядох нищо, освен едни растения от семейството на сенникоцветните. От тях е много по-добре да се правят свирки, отколкото ядене. Аз изоставих на слонското гробище в-в-всичките си провизии, само и само да домъкна тази кост и част от зъба.

— Трябва да отбележим, че Сергей Антонович самоотвержено се натовари с тези любопитни кости, макар да носеше вече образци на намерената от него ценна руда. Любител-етнограф, любител-палеонтолог, той освен всичко това е и професионален геолог.

Гигантът изгледа своя спътник.

— Изследването на откритите геоложки слоеве ме доведе до извода, че преди последния ледников период в-в-в Сибир е имало горещ африкански климат. Там са се в-в-въдели слонове, тигри…

— И естествено, живели са африкански негри, както е готов да твърди нашият почтен учен.

— Да, сигурен съм, че племето на коренните доледникови сибиряци е съществувало и може би дори има потомци, доживели до наши дни. В глухата сибирска тайга се носят легенди за някаква тайнствена чернокожа жена…

— Има живописно описание на срещата й с ангарския ловец Кулешов — каза спътникът на Сергей Антонович, сваляйки очилата си, за да ги изтрие с кърпичка. Присвил очи, той се взря над мен, някъде в далечината. — Благодарение на любезната настойчивост на Сергей Антонович аз научих наизуст това описание. Представете си: рев, грохот и черни мокри камъни посред бялата пяна. Почти триейки се о надвисналите от брега скали, между камъните се провира лодка с високи бордове. Тя заравя високия си нос в пяната. В нея стои чернокожа жена. Единственото й облекло е превръзката около бедрата. Играят, развявани от вятъра, дълги рижи коси. Кулешов е бил готов да се закълне, че тя имала гигантски ръст. Но лицето й не успял да разгледа. Ловецът казвал, че тя се занимава с магьосничество при старците. През плитчината преминавала без дрехи, бояла се да не потъне.

— Аз твърдя, че това е последният потомък на доледниковите сибиряци — сложи на бюрото огромния си юмрук Сергей Антонович. — У тази жена се е проявила далечна наследственост!

— Ето ви любопитен образец на извод, неоснован на никакви предпоставки. Здравомислещият човек едва ли ще стигне до такова заключение.

— Да видим как в-в-вие ще отричате това там, на място — разсърди се Сергей Антонович. — Аз твърдо реших да в-в-ви в-в-вземем с нас, макар и да сте кабинетен физик, пък и съставът на експедицията е вече комплектуван. Ще ви в-в-взема като мой противник и няма да ви дам да се занимавате с никакви електрони и неутрони, докато в-в-вие не се предадете и не признаете моята хипотеза.

Физикът се усмихна.

— Ние ви молим да отворите пликовете — обърна се той към мен — и да публикувате онази хипотеза, за която ще ви телеграфираме от Вановара, закъдето заминава комплексна експедиция на Академията на науките под ръководството на Сергей Антонович.

— А на мен съобщете телеграфически в-в-в-в-вановара какво дълбокомислено бълнуване е било запечатано в-в-в плика от този почтен, в-всичко отричащ учен — изръмжа Сергей Антонович.

Моите враждуващи посетители се сбогуваха с мен и си отидоха. Загледан в оставените ми пликове, аз се замислих. Какъв ли е този странен повод, накарал да спорят двама толкова различни специалисти?

— Извинете — чух тих глас.

Вдигнах очи и отново видях пред себе си физика. Този път очите му бяха сериозни, а устните — здраво стиснати.

— Върнах се да ви предупредя, че в моя плик действително е изложена хипотеза, но тя няма никакво отношение към чернокожата жена — нещо, което безусловно би поразило милия Сергей Антонович, който не допуска, че експедицията му би могла да бъде отвличана със странични въпроси.

— За какво е тогава вашата хипотеза? — с интерес запитах аз. Работата ставаше все по-объркана.

— За Тунгуския метеорит.

— Който падна близо до факторията[6] Вановара през 1908 година?

— Който никога не е падал на Земята.

Не е падал на Земята?! Пред мисления ми поглед преминаха саловете с щръкнали греди, овцете, падащи във водата, заревото над тайгата.

— Били ли сте на мястото, където падна метеоритът? — едва се сдържах аз.

— Специална експедиция за там няма, но аз използувам случайното разминаване между възгледите на Сергей Антонович и моите по въпроса за неговата чернокожа, за да отида в този район. Искам да установя там някои детайли и тогава ще ви изпратя телеграма с молба да отворите плика. Вие ще разберете какво трябва да направите.

Той говореше всичко това съвсем безапелационно, с обезоражаваща убеденост.

— Имам основания засега да не съобщавам никому за своята хипотеза. Когато пристигнем на мястото, ще запозная с нея Сергей Антонович, защото иначе той може да откаже да ме вземе със себе си. А сега сбогом!

Необикновеният доверител ми протегна ръка и назова името си. Още веднъж през този ден бях поразен. Пред мен стоеше известен физик-теоретик.

Гледах затворилата се след него врата, опитвайки се да осъзная всичко случило се. Историята с чернокожата някак от само себе си се отдръпна на втори план. Вълнуваше ме съвсем нова мисъл.

Не е имало метеорит?!

Аз пък няма да се предам толкова бързо! За метеорита съм готов да поспоря. С очите си видях заревото на катастрофата, изпитах въздушната вълна на гигантския взрив.

Решението беше взето. Аз ще опровергая хипотезата на знаменития физик, каквато и да е тя.

Прерових архивите си. Всичко, отнасящо се до Тунгуския метеорит, който някога специално ме интересуваше, беше извлечено. Ето редовете от детския дневник. А ето и откъс от доклада на Л. А. Кулик, изнесен от него в Академията на науките през 1939 година:

„Фактът на падането на Тунгуския метеорит около 7 часа сутринта на 30 юни 1908 година е отбелязан от многобройни наблюдатели… при ясно небе и хубаво време… След падането на болида[7] в тайгата над нея се издигна в небето «огнен стълб», а след това се раздадоха три-четири мощни удара, които бяха чути на хиляда километра. В реките въздушната вълна издигна «валове», събаряше на земята хора и животни, поваляше огради, повреждаше постройки, разтърсваше къщи, люлеейки в тях висящите предмети“.

Как може да се говори, че метеорит не е имало, уважаеми приятелю? Или вие считате, че заслужава доверие само вашата проникновена интуиция, а не и показанията на много хиляди хора?

Ето ви и обективните данни на безчувствените прибори.

Въздушната вълна е била два пъти зарегистрирана в Лондон, тоест тя два пъти е обиколила земното кълбо. Сеизмичните станции в Иркутск, Тбилиси, Ташкент и Йена са отбелязали земен трус с епицентър в района на Подкаменна Тунгуска.

Какво можете да противопоставите на това, драги мой учени физико? Въплътена самонадеяност?

Аз прехвърлях многобройните свидетелства на очевидци:

„Огнено кълбо, по-ярко от слънцето… огнен стълб, видян на стотици километри… черни кълба дим, превърнали се в облак сред безоблачното небе… счупени стъкла на разстояние 400 километра…“

Това са показания на кореспондентската мрежа на Иркутската сеизмична станция. Те не могат да бъдат пренебрегнати.

Да прочетем по-нататък: „чумовете[8] се разлетяха“, „елените загиваха…“ „гората се къртеше…“ — това казваха евенките.

„Лъхна такава топлина, че ризата ми сякаш се запали…“ — казва работник от Вановара. Дори близо до Канск, на 800 километра от мястото на падането, някакъв машинист, изплашен от грохота, спрял влака.

„Не, мой почтени, но лекомислени опоненте, времето, когато Л. А. Кулик е трябвало да доказва факта за падането на Тунгуския метеорит, мина. Оттогава под ръководството на Кулик се проведоха няколко експедиции до този район. Там бяха открити следи от поразителни разрушения: на площ от осем хиляди квадратни километра цялата гора беше повалена. Вие сами ще видите как в района на гигантския бурелом лежат стволовете на исполински лиственици, сочейки с изкъртените си корени в една точка — центъра на феноменалната катастрофа. Вие ще се убедите, че в радиус от тридесет километра не е устояло нито едно дърво, а в радиус от шестдесет километра по всички възвишения дърветата са изтръгнати. За да се предизвика взрив с такава сила, са нужни хиляди тонове най-силно взривно вещество.

Откъде е могла да се появи такава енергия? Аз ще ви отговоря, драги мой физико, така както вие сами бихте отговорили на някой ученик. Метеоритът, запазил своята космическа скорост, се е ударил о Земята и цялата му кинетична енергия мигновено се е превърнала в топлина, което е равносилно на взрив.

Ще обърна вниманието ви, мой учени противнико, който никога не сте бил в района на тунгуската катастрофа, че за местните жители падането на метеорита никога не е било спорен въпрос. Старите жители твърдят, че нито един от местните хора не се е приближавал до мястото, където се е спуснал от небето богът на огъня и гърма — ослепителният Огди. Това място е прокълнато от шаманите. Само в първите дни след катастрофата евенките минали оттам, търсейки овъглените трупове на своите елени, разрушените навеси с остатъци от имуществото си и видели фонтан от вода, който бликал три дни изпод земята. Може би ще бъде по-добре, мой безусловно заслужаващ по-добра съдба опоненте, ако вие вместо хипотеза, отричаща едно очевидно явление, измислите обяснение за този закъснял страх на местните жители.“

И най-сетне, последното необяснено явление, свидетелствуващо за връзка с някакво космическо събитие.

На масата пред мен лежи снимка, направена в Наровчат, Пензенска губерния, от местния учител. Снимката е направена през нощта, едно денонощие след падането на метеорита в Сибир. Това се потвърждава и от сведението на намиралия се същата нощ в Ташкентската обсерватория академик Фесенков, който напразно очаквал тъмнината, за да започне своите наблюдения.

След падането на метеорита в целия район — от басейна на река Енисей до Атлантическия океан, и дори в Средна Азия и край бреговете на Черно море — е имало бели нощи, когато можеш да четеш в полунощ. На височина осемдесет и три километра са били забелязани светещи сребристи облаци с неизвестен произход.

Ето ви задача, скъпи мой напразно жадуващ за лаври опоненте. Обяснете връзката на това явление с падналия метеорит, вместо да се компрометирате със спор по повод установения факт за падането на болида.

С една дума, аз бях заразен от полемичен хазарт и една блестяща язвителна статия, разгромяваща неизвестната за мен антиметеоритна хипотеза, лежеше вече в моята мастилница. Нямах търпение да узная съдържанието на предадения ми плик.

Но нетърпението ми, както и полемичният хазарт, бяха подложени на голямо изпитание.

От 3 април до 14 август 1945 година аз не получих никаква вест от своите доверители.

Съобщението за прословутата атомна бомба, хвърлена над Япония, ме отвлече от всички мисли за физика, за геолога-етнограф и за техните хипотези. Но внезапно получената телеграма ми представи всичко в нова, неочаквана светлина:

Сравнете сеизмичните данни на труса от 30 юни 1908 година и на втория американски подарък. Търся негърката.

Не можеше да има съмнение. Моят физик имаше пред вид атомната бомба, за която бе чул по радиото.

Няма да скрия, преживях усещането, че са ме ударили със здраво натъпкан чувал по главата.

С вълнение се заех да изучавам подробностите около взрива на опитната бомба в щат Ню Мексико, когато от мястото на изпарилата се стоманена кула към небето се издигнал огнен стълб, видим на много десетки километра.

Прочетох много внимателно описанията на взривовете в Хирошима и Нагазаки, където ослепителното огнено кълбо от газове, нажежени до двадесет милиона градуса, се издигнало нагоре, понесло след себе си стълб от пламък, който прегорил облаците и се разлял в небето като гигантска гъба от черен дим.

Ръцете ми трепереха, когато сравнявах тези подробности с така грижливо подготвяното от мен за дискусията описание на взрива в тунгуската тайга.

За да проверя всичко още един път, отидох в Академията на науките, в Комитета по метеоритите и получих допълнителен материал за „тунгуския взрив“! Там аз узнах за гибелта на научния секретар по метеоритите Л. А. Кулик.

Забележителният руски учен още в първите дни на Отечествената война доброволно бе отишъл да защищава родината със същата вяра в победата, с която учудваше света по време на изследванията на Тунгуския метеорит.

Колко жалко, че този изтъкнат учен не можа да завърши своите изследвания, като съпостави сеизмичните записи от падането на метеорита с тези от атомния взрив!

Тези съпоставки, с помощта на Института при Академията на науките, успях да направя аз.

Характерна особеност на сеизмичните записи от тунгуското сътресение беше регистрацията на два тласъка с интервал във времето толкова по-голям, колкото по-далече от мястото на взрива се е намирала сеизмичната станция. Вторият тласък в района на регистриращата станция е бил предизвикан от въздушната вълна, разпространила се от мястото на взрива с по-малка скорост, отколкото вълните в земната кора.

Анализът на показанията на сеизмографите, отбелязали атомния взрив в Нагазаки, с поразителна точност възпроизведе картината на записите от 30 юни 1908 година.

Нима през 1908 година сме преживели първия атомен взрив на Земята?

Пред мен лежеше пликът, съдържащ мислите на руския физик-теоретик, гениално видял една атомна реакция в тунгуската катастрофа. Аз едва успях да потисна раздразнението си от учения, който търсеше в тайгата някаква рижа негърка, вместо да публикува своите идеи.

Счетох колебанията за излишни и отворих плика.

Оказах се прав в своите закъснели догадки. Моят теоретик беше предвидил всичко.

Да, тунгуската катастрофа, по време на която взривовете са били чути на хиляди километри, катастрофата, предизвикала небивали разрушения и истинско земетресение, породила ослепително кълбо от газове с температура десетки милиони градуса, което след това се превърнало в стремителен огнен стълб, видим на разстояние 400 километра — тази катастрофа е могла да бъде само атомен взрив.

Физикът предполагаше, че навлезлият в земната атмосфера метеорит, чието тегло той определяше не на хиляди или стотици хиляди тонове, както се считаше преди, а максимално на сто километра, не е бил желязно-никелов, каквито са обикновено металните метеорити, а уранов или пък е бил съставен от още по-тежки, неизвестни на Земята трансуранови елементи.

Огромната температура, която метеоритът е придобил, прелитайки през земната атмосфера, е била едно от условията, при които е станала възможна реакцията на атомния разпад. Метеоритът е избухнал, отделяйки атомната си енергия, без дори да се докосне до Земята. Цялото му вещество, в основната си маса, мигновено се е изпарило, като отчасти се е превърнало в енергия, равна на енергията на взрив от двеста хиляди тона взривно вещество.

Ето защо Л. А. Кулик не бе успял да открие каквито и да било остатъци от метеорита, нито пък кратера, образуван от падането му. В центъра на бурелома се оказало само блато, образувало се над слоя на вечните ледове.

Най-сетне, хипотезата на моя физик обясняваше и двата последни загадъчни момента на тунгуската катастрофа. Тайнствените сребристи облаци, озарили Земята през нощта, са били остатъци от радиоактивното вещество на метеорита, изхвърлени от силата на взрива чак до. Хевисайдовия слой[9]. Радиоактивният разпад на техните атоми бе предизвикал светенето на околния въздух.

Суеверният страх на евенките, бродещи в първите дни след катастрофата в района на бурелома, е бил предизвикан от „гнева“ на бога на огъня и гърма, ослепителния Огди. Всички, които са посещавали проклетото място, загивали от страшна и неизвестна болест, поразяваща с язви вътрешните органи на човека. Бедните евенки са се оказали жертва на атомния разпад на най-малките остатъци от веществото на метеорита, разпръснати в района на катастрофата.

Колко блестящи и тънки ми се струваха сега съображенията на моя физик! Та нали именно със същото явление се бяха сблъскали японците в Нагазаки след взрива чак до Хевисайдовия слой. Радиоактивният разпад на отделилите се атоми може да продължава в течение на един и половина, два месеца.

Поредният брой на списанието със статията на физика беше вече вързан и изпратен в печатницата, когато получих неговата телеграма от Вановара:

Хипотезата е погрешна. Унищожете ръкописа. Видях чернокожата. Връщам се.

Бях извън себе си от учудване. Сега аз отново не исках да вярвам на физика. Страничен човек трудно би могъл да си представи до каква степен ми беше жал да се разделя с хипотезата за атомния взрив на метеорита! Аз не можех… не можех да накарам себе си да позвъня в печатницата.

Нима е възможно? Какви опровержения е могъл да намери физикът на мястото на катастрофата?

Пристигна още една телеграма — пак от Вановара. С треперещи пръсти разтворих бланката:

Последният потомък на доледниковите чернокожи сибиряци с намерен. Публикувайте.

С недоумение разглеждах телеграмата на Сергей Антонович. Какво влияние е могла да окаже доледниковата негърка върху хипотезата за атомния взрив?

Най-накрая съобразих, че така или иначе няма да мога да разбера нищо. Струваше ми се, че за целта трябва да притежавам най-малко въображението на побъркан.

Пренебрегнах всички догадки, отворих плика на Сергей Антонович и започнах да пресмятам ще може ли неговата статия да замести по обем другата, вързана вече в поредния брой на списанието.

Така се бях увлякъл в това професионално занимание, че не забелязах как вратата на кабинета ми се отвори и в стаята влезе брадат човек с кални ботуши, които оставяха следи по паркета. След като разкопча кожената си куртка и свали ушанката си, той ми протегна ръка като на стар познат.

Гледайки въпросително непознатия, аз вежливо се здрависах и… изведнъж го познах.

Брадата! Очилата липсваха! Но как е могъл толкова скоро да се озове в Москва? Та нали току-що получих неговата телеграма!

Грабнах телеграфната бланка и погледнах датата на изпращането: да, разбира се… забавила се е.

— Ръкописът… — дишайки тежко, очевидно от бързането, изрече физикът. — Идвам направо от летището…

— Списанието е още в печатницата — отвърнах аз. — Но къде са очилата ви?

Физикът махна с ръка.

— Счупиха се.

Той мълчаливо седна в креслото, извади от джоба си кесия с тютюн, сви си цигара със загрубелите си кафяви пръсти и измъкна огниво и кремък.

Протегнах му електрическа запалка. Посетителят смутено се усмихна.

— Подивял съм — едносрично каза той, като запали цигарата.

Седяхме мълчаливо един срещу друг. Разглеждах моя преобразен учен. Сега той ми изглеждаше по-широк в раменете. Здравият загар и широката къдрава брада го правеха да прилича на юнак от приказките. Подръпвайки от силната махорка, той мечтателно гледаше в ъгъла. Очевидно, мислите му витаеха надалече.

— Да разказвам ли? — едносрично запита той.

— Разбира се!

— Знаете ли — той ме погледна и изведнъж, присвивайки късогледо очите си, се превърна в познатия ми вече физик-теоретик, — досега аз никога не бях спал в гората, а блато бях виждал само от прозореца на вагона. Не понасях комарите и затова избягвах да ходя във вилата извън града. Къпех се два пъти в седмицата — той тръсна пепелта на пода, след това се усмихна и виновно ме погледна. — С една дума, подивях — изведнъж изтърси той.

Помълчахме.

— Вероятно се интересувате защо в същност пътувах до мястото на тунгуската катастрофа, какво съм търсил там? Ще започна с пейзажа на тайгата в района на бурелома. Представете си: в центъра на катастрофата, около блатото, за което преди считаха, че е главният кратер и където изглеждаше, че действието на взрива е било най-страшно, дърветата не бяха изкоренени. Всички дървета в радиус от тридесет километра бяха повалени, а тези си стояха. От земята стърчат огромни прътове, между които вече е израсла млада гора… Това са бивши дървета, корените им отдавна са мъртви, по тях няма кора, тя е обгоряла и се е отлюпила. Всички клони са отрязани от чудовищен вихър и на мястото на всяко посичане има въгленче. Телеграфни стълбове — ето на какво приличат тези дървета. Те са могли да устоят само на вертикален ураган, на ураган, който е връхлетял отгоре.

Моят посетител замълча и с видимо наслаждение изпрати към тавана гъст облак дим. Аз не прекъснах мълчанието му.

— Тази именно картина ми беше нужна — продължи той, очевидно трудно откъсвайки се от мислите си. — Защо е устояла тази мъртва гора? Само защото дърветата на това място са били перпендикулярни на взривната вълна. А това е могло да стане единствено ако взривът е избухнал над Земята! Нажежените до стотици хиляди градуса газове, прелитайки с огромна скорост, са отрязали клоните, обгорили са дърветата и са създали разреждане на въздуха след себе си. Студеният въздух, който е връхлетял след тях, е угасил пожара.

— Значи, все пак е имало взрив? — почти се зарадвах аз.

— Да, на височина пет километра над Земята. Аз изчислих тази височина, изхождайки от площта на мъртвата гора, която не беше изкоренена. Обикновена геометрична задача.

— Щом метеоритът не е докоснал Земята, не е могло да има никакъв друг взрив, освен атомен. Сега аз съм готов да защищавам вашата хипотеза дори срещу вас самия! — с жар възкликнах аз.

— Това е интересно — каза физикът. — Научен дуел? Защищавайте се!

И ние пристъпихме към една доста странна дискусия. Физикът все пак се оказа мой опонент, но… ние с него си разменихме ролите.

— От какво е могъл да се получи мигновеният взрив на метеорита? — запита физикът, подръпвайки от цигарата.

— Трябва да се предполага, че той е бил изотоп на урана с атомно тегло 235, способен на така наречената „верижна реакция“.

— Правилно. Или изотоп на урана, или плутоний. Сега опишете картината на верижната реакция и веднага ще забележите слабостта на защищаваната от вас хипотеза.

— Охотно ще ви отговоря. Ако атомите на изотопа на урана се бомбардират с неутрони, с електрически незаредени елементарни частици на веществото, то при попадение на неутрон ядрото ще се раздели на две части, освобождавайки огромна енергия и изхвърляйки освен това три неутрона, които разбиват съседните атоми, а те на свой ред изхвърлят по три неутрона. Ето ви картината на непрекъснатата верижна реакция, която няма да се прекрати, докато не се разпаднат всички атоми на урана.

— Съвършено правилно. Но отговорете какво е нужно, да започне атомната реакция?

— Да се разбие първият атом, неутронът да попадне в първото ядро.

— Именно. Но в това е клопката. Знаете ли колко далече един от друг са разположени атомите? Разстоянията между тях са подобни на разстоянията между планетите, ако приравним големината на планетите към големината на атомните ядра. Опитайте се да улучите с летяща комета, както бихме могли да си представим неутрона, една от планетите — тоест ядрото. Физиците са изчислили през каква дебелина уран трябва да премине неутронът, за да попадне той, по теорията на вероятностите, в атомното ядро. Някои от тях стигнаха до извода, че за началото на верижната реакция така наречената критична маса на урана трябва да бъде не по-малко от осемдесет тона.

— Не е истина! Вие прибягвате до нечестни методи. Така се смяташе преди. За началото на атомната реакция е достатъчно уранът да бъде един килограм.

— Съгласен съм — усмихна се физикът. — Вие ме биете със собственото ми оръжие, но не сте разгадали още моето коварство. Да, наистина в половин килограм уран верижната реакция под влиянието на потока неутрони не може да започне, а в един килограм уран тя непременно ще започне. Какво следва от това? Нима не е ясно, че в падащия метеорит трябва да има не по-малко от един килограм изотоп на уран 235?

— Съвършено вярно.

— Но, от друга страна, са нужни летящи неутрони. Кажете ми от какво е започнала реакцията? Откъде са се взели потоците неутрони?

— А космическите лъчи? Нали в тях се срещат летящи неутрони?

— Вие сте подготвен, безусловно сте подготвен — усмихна се физикът. — Но нали такъв поток неутрони е съществувал и извън пределите на атмосферата. Защо метеоритът не е избухнал там?

— Тук решаваща роля играе скоростта на неутроните. Защото при голяма скорост те могат да не причинят вреда на ядрото, също както куршумът, който пробива дъска, без да я разцепи.

— Удивително вярно — удари с юмрук по масата физикът. — За да започне верижната реакция, летящите неутрони трябва да бъдат забавени.

— А ако върху скоростта на неутроните е повлияла високата температура, нагряването на метеорита при преминаването му през атмосферата…

— Хванахте ли се! — закрещя физикът, скачайки от стола. — Вие сте разумен, драги опоненте! Вече ни се налага да допускаме. „Ако“! Никакви „ако“! Аз не зная как американците са направили своята атомна бомба, но сега ние с вас неволно разгадахме целия й „механизъм“. Да, най-трудното, което е трябвало да постигнат американците — това е да забавят неутроните. И за тази цел те едва ли са минали без тежка вода.

— Вярно е, американците наистина са използували тежка вода. Откъде сте така добре осведомен, след като сте се намирали в тайгата по това време?

— Аз бях осведомен не в тайгата, а още преди тайгата. Нали съм теоретик. Теоретиците са длъжни да открият решението на задачата отнапред, много години преди тя да бъде решена от практиците, от емпириците. Ето например в нашия метеорит е трудно да си представим наличието на забавящи елементи, които да се включват в момента, когато това е нужно. А при американската бомба те са били направени изкуствено.

— Какво сте търсили тогава в тунгуската тайга, ако още преди да заминете сте знаели, че не е могло да има атомен взрив? — скочих аз, готов да се нахвърля върху физика, който с такава убийствена студенина опровергаваше самия себе си.

— Аз търсех онова, което би могло да се намира там преди катастрофата. Затова с минотърсач в ръце изминах немалко километри, изхапан до кръв от проклетите комари.

— С минотърсач?

Вперих очи във физика и няколко мига мълчах, съобразявайки.

— И намереното там промени възгледите ви? — почти изкрещях аз. — Нима подозирате, че взривът е бил подготвен изкуствено, че ние сме имали работа с атомна бомба?

— Не — спокойно възрази физикът. — Този атомен взрив не е бил предизвикан от бомба.

— Предавам се. Повече не мога. Значи, нищо не е вярно… Вие нищо ли не намерихте?

— В продължение на месец и половина пребиваване в района на бурелома аз не намерих нито метеоритен кратер, нито остатъци от метеорита или негови следи, нито каквито и да било метални предмети, които са могли да се намират там преди взрива. Това не е толкова странно. От взрива дори дърветата са потънали в торфа на четири метра дълбочина. Но…

— Какво „но“? Не ме измъчвайте… Разказвайте, какво намерихте?

— Не ме прекъсвайте. Ще ви разкажа всичко по ред.

— Предавам се. Вече не съм опонент, а само слушател: Разрешете ми само да записвам.

— Както вече ви казах, опитите с минотърсача не ми дадоха нищо. Тъй като експедицията едва започваше своята работа, аз бях принуден след търсенето на бурелома да тръгна заедно със Сергей Антонович, според уговорката, която имахме с него, да търсим неговата глупава чернокожа жена, живееща някъде в тайгата. Разбира се, тогава дори не мислех, че тя може да опровергае първоначалната ми хипотеза. Намерихме водачи евенки и с техните елени поехме на път.

— Атомният взрив и чернокожата! Каква е връзката? — простенах аз.

— Вие обещахте да не ме прекъсвате.

— Но все пак у вас, учените, трябва да има логика. Е, добре, млъквам.

— Около два месеца търсихме неуморно последната от племето на чернокожите сибиряци. Научихме, че е жива и магьосничествува някъде. Най-сетне се добрахме до убежището й, около мястото с удивително звучното име „Таимба“, непривично и за руския, и за евенкския език. Заведе ни дотам евенкът Иля Потапович Лючеткан, който някога е служил като водач на самия Кулик, въпреки забраната на шаманите. Той е древен старец с кафяво сбръчкано лице и толкова тесни очи, че почти винаги изглеждат затворени.

„Шаманката е странен човек — казваше той, поглаждайки голата си брадичка. — Преди четиридесет, а може би и преди по-малко години тя се появи в рода Хурлангир. Беше урочасана.“

Ние знаехме, че евенките наричат така и контузените, и безумните.

„Не можеше да говори — продължаваше Иля Потапович, — крещеше. Силно крещеше. Нищо не помнеше. Умееше да лекува. Само с очи умееше да лекува. Стана шаманка. Много години не разговаряше с никого. Чуден човек. Черен човек. Не беше наш човек, но беше шаманка… шаманка… Тук живеят още много стари евенки. Руския цар отдавна го няма. Търговеца, който събираше кожи от евенките, също отдавна го няма, а те още имат шаман. Другите евенки отдавна изгониха шамана. Взеха си учител. Ще издаваме горски вестник. А тук все още има шаманка. За какво ви е да я гледате? По-добре да ви покажа ловджийската задруга. Такива ми ти работи.“

Сергей Антонович разпитваше и тъй, и иначе от кой род е самата шаманка, надявайки се да разбере произхода й. Успяхме обаче да установим само, че до появата й в рода Хурхангир за нея никой нищо не е знаел. Възможно е да се е лишила от говора и от паметта си по време на метеоритната катастрофа и очевидно не се е оправила окончателно и досега.

Лючеткан казваше:

„При царя евенките ги караха да се кръстят, но те си запазиха шаманите, не искаха да се подчиняват на царя. Почитаха черния морски гмурец, рибата таймен[10], а също и мечката. А сега прогониха шаманите.“

Той ви разказа, че черната шаманка си имала свои, странни обреди.

Тя се занимавала с магия рано сутрин, когато изгрява утринната звезда.

Лючеткан ни събуди — мен и Сергей Антонович. Тихо станахме и излязохме от чума. Разпръснатите в небето звезди ми напомняха остатъци от някаква вселенска атомна катастрофа.

В тайгата няма открити места, нито поляни. Има само блато.

Чумът на шаманката, с форма на конус, се намираше до тресавището. Плътната стена, образувана от листвениците, сякаш се отдръпна, видяха се по-ниските звезди.

Лючеткан ни спря.

„Тук трябва да чакаме.“

Видяхме как от чума излезе висока снажна фигура, а след нея три бабички евенки, които изглеждаха съвсем дребни в сравнение с шаманката. Процесията тръгна през блатото.

„Вземете прътове. Ако започнете да потъвате — ще се задържите. Ще минем отстрани, ако искате да гледате и да се смеете.“

Като акробати, които ходят по въже, с прътовете в ръце ние вървяхме по живото, сякаш дишащо под краката ни блато, а купчините пръст отдясно и отляво помръдваха, като че се готвеха да скочат. Дори храстите и младите дървета се люлееха, закачаха се за прътовете ни и сякаш се мъчеха да ни преградят пътя.

Ние свърнахме покрай младата гора и спряхме. Над черната вълнообразна линия на гората сияеше утринната звезда, обкръжена с малък ореол.

Шаманката и нейните спътнички стояха насред блатото с вдигнати ръце. После аз дочух нисък, протяжен звук. И сякаш в отговор на този звук се разнесе далечно горско ехо, което го повтаряше с много октави по-високо. След това ехото, звучейки вече по-силно, продължи в странна, неясна мелодия. Разбрах, че пееше тя, шаманката.

Така започна този неописуем дует между гласа и горското ехо, като при това те често звучаха едновременно, сливайки се в непонятна, но омагьосваща хармония.

Песента секна. Аз не исках, не можех да се помръдна. „Това е доисторическа песен. Моята хипотеза за доледниковите хора е в-в-вярна“ — възторжено прошепна Сергей Антонович.

През деня отидохме в чума на шаманката. Там ни заведе Иля Иванович Хурхангир, сбръчкан старец без нито косъмче по лицето. Дори вежди и мигли нямаше този горски жител, незнаещ какво е прах.

Шаманката беше облечена в много износена евенкска дреха, украсена с пъстри парцалчета и лентички. Очите й се криеха под нахлупената кожена шапка, а носът и устата й бяха увити в изпокъсан шал.

Седяхме в тъмния чум на пода, върху вонящи кожи.

— За какво си дошъл? Болен ли си? — запита шаманката с нисък кадифен глас. И аз веднага си спомних утринната песен в блатото.

Подчинявайки се на някакъв неясен порив, аз се приближих до чернокожата и казах:

„Виж какво, шаманке. Чувала ли си за Москва? Там има много каменни чумове. Там ние сме построили голяма лодка. Тя може да лети. По-добре от птиците лети — до самите звезди — и посочих с ръка нагоре. — Аз ще се върна в Москва, а след това ще полетя с тази лодка по небето. Ще полетя към утринната звезда, на която ти пееш песни.“

Шаманката се наведе към мен. Изглежда, разбра.

„Ще полетя с лодката по небето — разпалено продължавах аз. — Искаш ли да те взема със себе си на утринната звезда?“

Шаманката ме гледаше със сиви, изплашени очи.

В чума цареше мъртва тишина. Нечие напрегнато, внимателно лице се взираше към мен от тъмнината. Изведнъж видях как шаманката започна бавно да се свлича, след това се сгърчи и падна върху кожата. Впила зъби в нея, тя започна да се търкаля по земята. От гърлото й излизаха клокочещи звуци — може би ридания, може би странни, непонятни думи.

— Ай, ай — закрещя с тънък глас старецът Хурхангир, — какво направи!… Лошо направи. Много лошо… Върви си оттук, бързо си върви. Свещен звезда, а ти говориш — лошо.

„Как можете да засягате в-в-вярата им? Какво направихте?“ — злобно шепнеше Сергей Антонович.

Ние бързо излязохме от чума. С непривична бързина Лючеткан се хвърли да докара елените.

Не познавам по-кротки, по-миролюбиви хора от евенкските горски ловци, но сега не можех да ги позная. Ние напускахме стана, съпроводени от мрачни, враждебни погледи.

„В-в-вие провалихте етнографската експедиция на Академията на науките“ — едва произнесе Сергей Антонович, задържайки своя елен, за да се изравни с мен.

„Вашата хипотеза не е вярна“ — измърморих аз и ударих с пети рогатия си кон.

Ние със Сергей Антонович се скарахме и цели три дни, докато чакахме хидроплана от Красноярск, не разговаряхме нито веднъж.

Само Лючеткан беше доволен.

„Браво — смееше се той и очите му се превръщаха в две напречни бръчки върху кафявото лице. — Добре го показа, че шаманката е само един урочасан човек. Ще пиша за това в евенкския горски вестник. Нека всички горски жители да узнаят!“

Странни мисли бродеха в главата ми. Долетелият хидроплан се полюляваше на вързалата си от бързото течение. Лодката ме закара до самолета, но аз още не можех да откъсна очи от отсрещния бряг на Подкаменна Тунгуска.

Зад отвесната, отрязана като с брадва скала реката сякаш против волята си завиваше косо нататък… към местата на атомната катастрофа. Но на отсрещния бряг не можеше да се види нищо, освен люлеещите се върхове на вече пожълтелите и покрити с ранен сняг лиственици.

Изведнъж аз забелязах на склона някаква подскачаща фигура. Чуха се изстрели. Някакъв човек, а край него — лос!

Евенк и лос!

Без да се колебая нито миг, седнах в лодката, за да отплувам на отвъдния бряг. Неочаквано в лодката тежко скочи дебелият Сергей Антонович. Ангарецът натисна веслата. Евенкът престана да стреля и се спусна към реката.

Лодката със сила достигна брега и почти наполовина изскочи върху камъните.

„По-бързо! — закрещя евенкът. — Времето бирда хок. Няма никакво време. Шаманката умира. Заповяда да те доведа. Иска нещо да каже.“

За първи път, откакто бяхме скарани, ние със Сергей Антонович се погледнахме.

След минута лосът ни теглеше по първия сняг между стръмния бряг и златистосивата стена на тайгата.

Някога бях чувал, че лосовете бягат със скорост осемдесет километра в час. Но да усещаш сам това, трескаво хванал се за шейната, за да не излетиш… Да виждаш прелитащите, сливащи се в мътна стена пожълтели лиственици… Да примижаваш от връхлитащия в очите ти сняг… Не, не мога да предам усещането си от това необикновено препускане в тайгата! Евенкът беше побеснял. Той гонеше лоса с диви викове и свиркане. Парчета сняг ме биеха в лицето, като че ли имаше снежна буря. От ураганния вятър ме заболяваше ту едната, ту другата буза.

Ето го и стана. Аз разтърквам очи. Очилата ми са се счупили по време на дивото препускане.

Тълпа евенки ни чака. Най-отпред е старецът Хурхангир.

„По-бързо, по-бързо! Няма много време!“ — По бузите му се търкалят едри сълзи.

Тичаме към чума. Жените ни правят път.

В чума е светло. Пращят смолистите факли. В средата, върху някакво подобие на маса или високо ложе, е простряно нечие тяло.

Аз неволно потреперих и хванах Сергей Антонович за ръката. Пред нас, вкаменена в предсмъртно величие, почти гола, лежеше прекрасна статуя, сякаш отлята от чугун. Странните пропорции на смолисточерното лице бяха неочаквани и с нищо несравними. Нима може да се сравни красотата на скала от див черен камък с величествената красота на гръцки храм!

Мъжествена енергия и стаена горест бяха извили тези стиснати от болка женствени устни. Строгите вежди бяха повдигнати в напрегнато усилие. Странните изпъкналости върху надочните дъги правеха застиналото лице чуждо, непознато, несрещано никога.

Пръснатите по раменете коси блестяха едновременно и като мед, и като сребро.

„Нима е умряла?“

Сергей Антонович се наведе и започна да слуша сърцето.

„Не бие“ — уплашено каза той.

Миглите на черната богиня трепнаха. Сергей Антонович отскочи.

„Сърцето й се намира в-в-вдясно!“ — прошепна той.

Наоколо стояха приведените старици. Една от тях се приближи до нас.

„Тя вече няма да говори. Тя ще умира. Заповяда да предадем. Ако летиш на утринната звезда, непременно я вземи със себе си…“

Старицата заплака.

Черната статуя лежеше неподвижно, като че ли наистина беше отлята от чугун.

Тихо излязохме от чума. Трябваше да тръгваме. Реката можеше да замръзне и хидропланът нямаше да успее да се издигне във въздуха. В същност… това е всичко.

Физикът свърши. Стана и очевидно развълнуван, се разходи из стаята.

— Тя умря ли? — нерешително запитах аз.

— Аз ще се върна, непременно ще се върна в тайгата — изрече моят посетител — и може би… ще я видя пак.

Ние вече бяхме добавили няколко фрази към неговата хипотеза за атомния взрив на метеорита, когато в стаята нахълта, също така обрасъл с брада, Сергей Антонович.

— Публикувахте ли моята хипотеза за чернокожата? — попита той, забравил от вълнение дори да поздрави.

Вместо отговор аз му протегнах страницата, която бях започнал да пиша под диктовката на физика. Поразеният Сергей Антонович помълча няколко минути, без да изпуска от ръцете си хартията. После стана, поиска ми своята статия и методично я накъса на малки, акуратни парченца.

А аз още веднъж препрочетох добавката към хипотезата на физика: „Не е изключена възможността да се е взривил не уранов метеорит, а междупланетен кораб, използуващ атомна енергия. Приземилите се в горното течение на Подкаменна Тунгуска пътешественици може би са се разпръснали, за да огледат заобикалящата ги тайга, когато с кораба им е станала някаква авария. Подхвърлен на височина пет километра, той се е взривил. При това реакцията на постепенно отделяне на атомна енергия е преминала в реакция на мигновен разпад на урана или на някакво друго реактивно гориво, което се е намирало на кораба в количество, достатъчно за завръщането му на неизвестната планета“.

Виктор Колупаев
Бисерът

— Сега си отвори очите — тихо й каза Той на ухото.

Тя Го послуша, широко отвори и без това огромните си черни очи и се задъха от радостното учудване, което обзе цялото й същество.

Точно над Нейната глава сияеше спираловидна галактика с десетки изящно извити ръкави. Тя се превъртя презглава на сто и осемдесет градуса и спиралата се оказа под краката И. Но затова пък сега пред очите И с блясъка на милиарди звезди искряха два кълбовидни рояка. Тя се извъртя едва-едва и пред Нея се появи сплеснатият диск на четвъртата галактика. Още малко надясно. Каква красота! Те се намираха в края на петата галактика. Ето огромния колкото половината небе Млечен път!

Притаила дъх, Тя гледаше като омагьосана този блестящ, искрящ свят, който водеше някакъв собствен, странен живот. И Той хвърляше от време на време любопитен поглед наоколо. Но цялото Му внимание беше погълнато от Нейното лице посред черната вълна на косите. По него ясно се долавяше усещането за красотата на всичко наоколо и тъжната мисъл, че това скоро ще свърши. Очите И, обкръжени от гъстите като трева ресници, се стараеха с един поглед да обхванат и запечатат навеки ВСИЧКО.

После ги обхвана нещо като леко опиянение. Те вдигнаха ръце над главите си и светът стана послушен на Техните желания. Играеха си с галактиките, майсторейки причудливи, заплетени криви. Те можеха да им сменят местата, да ги карат да се въртят във вихрен танц. Те запалваха свръхнови звезди, сблъскваха един с друг цели светове, изтръгвайки от тях фонтани негаснещи искри, и дори с един замах изтриваха цялата картина на Вселената, като затваряха за секунда очи.

Така мина час. Той леко Я докосна по рамото и каза:

— Все още не сме решили. Ще летим ли?

— Да летим — отвърна Тя и Те се понесоха към най-гъстото струпване на звезди, които внимателно се отдръпваха при Тяхното приближаване.

Тя беше по-слаба от Него и изостана. Той почти веднага усети Нейното отсъствие, поспря се, повика Я, но не получи отговор. Тя Го бе чула. Но на Нея просто й мина през ума, че е сама в космическото пространство и че (а то си беше истина) не знае пътя към Слънцето и Земята. Сладкият ужас на приключението сви сърцето И, но неговият глас беше вече толкова тревожен, че Тя не можа да продължи играта и като се появи внезапно от черната пустош, обви гърдите Му с малките си здрави ръце. Той смръщи вежди и й каза нещо сериозно и поучително. Тя се разсмя. Той стисна ръката й в своята и повече не я пусна.

— А как ще я вземем с нас? — попита Тя.

— О! — загадъчно отговори Той. — Харесва ли ти тази?

Прелитайки покрай звездата Бетелхайзе, Те се спряха за малко.

— Не — отвърна Тя. — Отдалеч е хубава, но отблизо виж каква е ронлива. Пък е и много голяма. Как ще побереш такова нещо в нашата стая?

— Права си — съгласи се Той и Те се понесоха по-нататък.

Алгол я изплаши със своя червеникав цвят. А Денеб просто й се досвидя: все едно да вземеш окото на прекрасна птица. Мицар вървеше заедно с Алкор, но защо са Им две? Трябваше Им само една звезда. Сириус остана на мястото си, защото в южните ширини времето беше ясно и отсъствието на най-ярката звезда от земното небе веднага щеше да се забележи. Защо да тревожат хората? Очарована от тая красота, Тя се спря пред Вега и вече щеше да каже: „Ето тази!“, но Той я дръпна за ръката и каза:

— Аз зная какво ти трябва. Да продължим!

И те отново се понесоха далече от Слънцето, разсичайки със своите здрави тела студената пустош, пронизана от безброй светещи кристалчета.

— Искаш ли Бисера от Короната? — попита Той.

— Наистина ли? — зарадва се Тя. — Искам го!

Спряха на един парсек от звездата, която излъчваше приятна топлина, и Той забеляза по лицето на своята другарка вълна на възторг и отчаяно учудване. Това бяха отблясъци от летящата насреща Им звезда.

— Това наистина е Бисерът — тихо каза Тя. — Аз разбрах. Това е Хема.

— Да, Хема е — просто отговори Той.

— Да я вземем с нас!

Те бяха вече съвсем близо до Бисера на Северната корона. Очите й се разшириха от страх пред такова огромно количество разтопена материя. А Той долетя съвсем близо и сега сякаш държеше звездата в протегнатите си нагоре ръце.

— Ще се изгориш! — извика Тя. — Трябваше да вземем поне ръкавици!

— Глупости — каза Той, като се смееше, и свали Хема от вечната й орбита.

— Но все пак тя е много голяма за нашата стая!

— В нашата стая ще се побере цялата Галактика — пошегува се Той и започна полека да притиска в шепи звездата, докато тя се превърна в малко кълбо.

— Без нея тук не е хубаво — каза Тя тъжно.

— Ще я върнем утре сутринта. Нали това е само за една нощ.

— Да, само за една нощ — печално се съгласи Тя.

На протегнатата си лява ръка Той държеше пламтящия Бисер, а с дясната здраво стискаше Нейната ръка.

Обратния път до Земята Те изминаха за петнадесет минути. Над Сибир цареше свиреп четиридесетградусов мраз, мъглата покриваше хиляди километри.

Те изскочиха от мъглата точно пред своя вход, но не успяха навреме да се спрат и блъснаха някакъв човек с космати ботуши, полушубка и еленова шапка. Човекът падна и бутилките „Столичная“ и шампанско, като звъннаха подозрително, се търкулнаха по отъпкания сняг.

— Нова година още не е настъпила, а те вече се разхождат пияни — промърмори човекът с полушубката и се наведе да вдигне бутилките. За щастие, нито една не се беше счупила. Той така и не видя пламтящия Бисер, макар и да си отбеляза машинално, че пред входа е необикновено светло.

Те се изкачиха тичешком на своя етаж — асансьорът не работеше по случай празника, — отключиха вратата на апартамента. Той внимателно сложи звездата върху пералнята, която стоеше в коридора, и започна да разтърква побелелите от студа бузи на жена си. Тя завъртя глава, засмя се и затича към банята, за да вземе топъл душ, преди да са дошли гостите.

После Те дълго избираха на кое клонче да поставят Бисера. Поставиха го почти на самия връх, но така, че да се достига с ръка. В тяхната тясна квартира можеше да се достигне с ръка и таванът. Във всеки случай, Той можеше.

Тя бързо подреди масата, а в дванайсет без четвърт дойдоха гостите: млад многообещаващ астроном с пухкава като дунапрен жена; съседът — пенсионер, бивш пожарникар, и един физик-теоретик с жена си, също физик-теоретик. Десетина минути минаха, докато се съблекат в коридорчето, помагайки си един на друг, докато извадят подаръците, докато се прегръщат и целуват. После пожарникарят каза:

— Ето че останаха пет минути!

Всички се засуетиха, жените се разтревожиха за прическите си, които не били в ред, но времето беше малко и всички побързаха да заемат местата си на масата.

Той донесе от хладилника две заскрежени бутилки шампанско, а младият астроном извърши всички необходими манипулации така ловко, че когато по радиото се разнесе гласът на диктора, който известяваше настъпването на Новата година, и се чу биенето на Кремълския часовник, всички чаши бяха пълни и се понесоха във въздуха към центъра на масата, където се срещнаха с пеещ звън.

А подир час, след като пиха и за старата, и за Новата година, за успехите, за домоуправителя и неговата жена, всички изявиха желание да потанцуват. Тя пи малко и през цялото време гледаше бавно въртящата се светеща звезда, а Той тихо се усмихваше.

— Искам да танцувам валса на гаснещите свещи — с баритонен глас каза жената на астронома. — Обичам да танцувам на тъмно. — Тя не обичаше да танцува на тъмно. Изобщо не обичаше тъмнината, защото си мислеше, че в тъмното непременно има плъхове.

— Хайде — давай валс на тъмно! — завикаха останалите.

Старикът съсед знаеше със сигурност, че няма да му се наложи да участвува в танците, още повече във валса и още повече на тъмно, и затова си наля половин чашка водка, изпи я и като се възползува от шума, си сложи парче пълнен артишок[11]. Всички го хвалят, всички го ядат. Интересно е да се опита. Той опита, поклати глава, като че искаше да каже: „Ех, младеж…“ и захрупа една солена краставичка.

Във фонотеката на физика-теоретик, който бе донесъл магнитофон „Астра“, липсваше валсът на свещите. И изобщо той нямаше никакви валсове. Бившият пожарникар попъшка малко, слезе в апартамента си и донесе стара-престара плоча с наименование „Амурски вълни“. Пуснаха радиограмофона и угасиха лампата.

— Обичам да танцувам на тъмно — повтори жената на астронома, без дори да направи опит да стане от мястото си.

„Господи — със страх си помиели пожарникарят. — На хиподрума им е мястото. Тук ще изпочупят всичко с пияните си крака.“

А в стаята, както и преди, беше светло.

— Угасете светещите гирлянди по елхата! — досети се някой.

Изключиха и гирляндите. Но в квартирата беше все така светло.

— Луминесцентна играчка — констатира факта физикът-теоретик. — Поразителна интензивност. Къде сте я купили?

— Това е Бисерът на Северната корона — каза Тя.

— Да — потвърди Той. — Това е Хема.

— Хората всичко намират — недоволно каза жената физик на своя мъж. — А ти не можа да купиш прилични играчки. Кога сте я купили? — Това вече се отнасяше към Тях.

— Взехме я за една нощ — отговори Тя, — нима може да се купи едно такова чудо…

— Да — съгласи се физикът. — Нима сега можеш да купиш прилична вещ?

— Ама не, не — каза Той и някак странно се прегърби, като че ли го удариха с тояга. — Това не е вещ. Това е звезда. Звезда на име Хема от Северната корона. Това съзвездие се нарича още Северният венец.

— Що се касае до параметрите на Хема… — започна младият астроном, но го прекъснаха.

— Това е невъзможно — отсече физикът-теоретик. — Звезда на Земята не може да има.

— Охо! Та тази играчка е гореща! — възкликна астрономът, който бе докоснал звездата и сега си духаше пръстите.

— Единадесет хиляди градуса на повърхността — каза Той.

„А къде ли е сандъкът с пясък?“ — трескаво си помисли бившият пожарникар и си наля още половин чашка, но не я изпи.

— Та тук не единадесет, цели петдесет градуса има!

— Единадесет хиляди градуса, а не единадесет — поправи Той.

— Подиграваш се — обиди се астрономът.

— Не вярвате ли? — попита Той и взе една вилица. — Гледайте. — Докосна с вилицата сияещото кълбо и тя започна да изчезва. Смаяните зрители опулиха очи. — Край. При такава температура тя просто се изпари.

Физикът-теоретик взе от масата салфетка, отдръпна се от елхата и намръщено, започна нещо да пише.

Съседът, бившият пожарникар, стана от мястото си, подпря се с ръце на масата и заплашително каза:

— Може да стане пожар!

— Моля ви се, какво говорите! — възрази Тя. — От нея тук нищо не може да се запали.

Съседът се прокашля, изпи чашката, недоволно поклати глава и излезе в коридора.

— Ето! — като ставаше от масата, каза физикът-теоретик. — Ето формулата, ето резултата. При изчезването на вилицата, при нейното практически мигновено изпаряване трябваше да се получи взрив. Къде е той? Аз много искам да зная къде е той.

— Но какво представлява една вилица в сравнение със звездата — каза Той. — Ти си сбъркал масата на звездата двадесет и един пъти. Пресметни още веднъж.

— Аз взех масата на това кълбо — защищаваше се физикът-теоретик. — Да речем, нека е един килограм.

— Защо един килограм? Та това е маса на звезда!

— Престанете, стига — не повярва физикът и се опита да повдигне Хема. Но не успя. Астрономът се залови да му помага, но и двамата не успяха. — Да, тежичка е. Трябва да има към сто и петдесет килограма.

— А как в такъв случай елхата издържа толкова тежък товар? — неочаквано попита жената-физик.

— Наистина, как? — учудено се спогледаха физикът и астрономът.

— Нима за това я донесохме в нашата стая? — попита Го Тя. — Нали искахме само да е красиво, чудесно, необикновено, странно. Какви са тези разговори! Те още малко и ще се опитат да я разрежат…

— Тук има някакъв фокус, там е цялата работа — каза астрономът.

— А пък аз си помислих, че сте я купили — с облекчение се усмихна жената физик.

— Хайде да танцуваме! — предложи Той. — Нали никой в света все още не е танцувал в стая, осветена от звезда.

— А аз искам на тъмно — упорствуваше жената на астронома.

В това време в стаята влезе съседът с кофа вода, махна успокоително с ръка и постави кофата до елхата, като каза назидателно:

— Да се предотврати един пожар е винаги по-лесно, отколкото да се угаси. Моля да се има пред вид.

Всички започнаха да сядат отново около масата. Жената на физика — защото това се оказа не вещ, а някаква си звезда. Астрономът — защото не вярваше в чудеса. Физикът — защото реши, че е пиян, а щом като е пиян, защо да не си пийне още. Бившият пожарникар — защото бе взел всички мерки, за да предотврати пожара. А жената на астронома изобщо не беше ставала от масата.

Само след пет минути всички забравиха Хема. Всички, освен Нея и Него. Тя все така скришом се обръщаше, за да зърне с края на очите си звездата. Бившият пожарникар наля половин чашка и я сложи пред нея.

— Какво правите? — Аз не пия — каза Тя.

— Ами не пий — наставнически отвърна съседът. — Не е задължително да пиеш. Седни на моето място, а пък аз ще седна на твоето. Аз налях на себе си. Че така ще си изкривиш врата. Красива работа! Ума ти взема.

Те пиха за щастието, за сбъдването на желанията им, после танцуваха. И жената на астронома танцуваше. Много хубаво танцуваше! Дори бившият пожарникар с учудване забеляза, че може да танцува туист не по-лошо от младите. Пуснаха и валса. „Амурски вълни“. Гостите подред ту изтрезняваха, ту се напиваха и по този начин шумната компания не се разпадаше. Беше весело и леко. Никой не си спомняше за злополучната Хема, която едва не развали цялата празнична вечер.

Разотидоха се в шест часа сутринта. Той отиде да изпрати гостите, а Тя се настани в мекото кресло и загледа бавно въртящото се кълбо. Сенки на странни мисли и усмивки минаваха по Нейното лице и му придаваха загадъчно изражение — ту щастливо, ту мечтателно. Тя стана и без никакво усилие постави Хема на дланта си; и не се изгори. Понякога от повърхността на звездата се изтръгваха гигантски, дълги стотици милиони километри протуберанси и леко докосваха лицето й, отразявайки се в зениците й като бели мълнии. Поток от проникващите навсякъде частици неутрино избухна от недрата на звездата и покорно угасна, докосвайки Нейната тъжна и в същото време радостна усмивка.

Когато Той се върна, Тя притисна до гърдите си Бисера и попита:

— Това ли е краят?

— Да — отвърна Той. — Време е. Хареса ли ти тя?

— Хареса ми. Искам пак да дойда с теб.

— Да отлитаме.

— Нека аз сама я нося.

— Добре.

Те излязоха на улицата и се втурнаха в бързо редеещата мъгла.

Още щом се върна в къщи, физикът-теоретик заспа, здраво прегърнал жена си, също физик-теоретик. А когато се събуди, помисли: „Какво ли не му се привижда на човек, когато е пиян?“

На следващия ден астрономът провери снимките на звездното небе, направени от изкуствения спътник на Земята. В съзвездието Северна корона тази нощ липсваше звездата Хема. Астрономът радостно се засмя и реши да пише дисертация за еднократните изменения в яркостта на някои звезди. Имаше вече материал за дисертация. Жена му каза, че хапването у тези чудаци било доста тънко.

… Те се носеха сред звездите, докато най-после намериха мястото, откъдето бяха взели Хема. Пуснаха звездата и тя, като се разширяваше стремително, отново прие първоначалния си вид. Той пресметна наум скоростта на Хема и я премести с шест милиарда километра. Сега всичко беше наред.

Не бяха успели още да си легнат, когато в квартирата Им позвъни бившият пожарникар:

— Върнахте ли вече онова чудо? — попита той. — Исках да го покажа на внучката. Не е шега работа — звезда! Не на всекиго е съдено да я види пред очите си, като на длан. — Той разпери възлестата си десница.

— Върнахме я, дядо — каза Той. — Нали всички трябва да гледат звездата.

— Ами тогава — добре. В случай че… ако вие нещо… да я покажа на внучката…

— Непременно ще я покажем — обеща Той и съседът му повярва.

Настъпи късен ден.

— Жал ми е — каза Тя.

— За какво? — попита Той.

— Беше чудесно. Плаче ми се, а сама не зная защо.

— Поплачи си на моето рамо.

Но Тя не заплака.

— Утре ще измислим нещо друго — обеща Той.

— Чак утре? — тъжно каза Тя.

— Ами че то вече е утре! — извика Той и двамата весело се разсмяха.

По професия Той беше обикновен физик-теоретик, дори не и кандидат на науките, а по призвание бе чудак. Тя също беше чудачка и преподаваше в едно училище История на Стария свят.

Те и двамата бяха чудаци и умееха да правят чудеса. Само че рядко Им вярваха.

Но те правеха чудесата просто така, а не за да им вярват!…

Олга Ларионова
Край морето, там, дето свършва земята…

Когато до повърхността останаха около сто и петдесет хиляди километра, Сергей Волохов още не можеше да каже определено обитаема ли е планетата или не. Трите малки спътника, край които прелетя, приличаха на изкуствени, но и по това той не можеше да каже нищо определено.

Първо да кацне, пък после ще се разбере.

Волохов вложи програма в своя кибер-дубльор: три спирални обиколки и кацане върху вода в екваториална зона. И да се случи нещо с него, Волохов, корабът му ще се подчини на волята и съобразителността на автомата. Малко ли неща могат да се случат, когато кацаш на непозната планета, макар и подобна уж на Земята, но все пак чужда, особено пък и когато кацаш за първи път, ако не се считат задължителните учебни кацания на Регина-дубъл. Пък и на всичко отгоре не работи метеоритният ти локатор и връзката е прекъсната, а самият ти си далече, немислимо далече, толкова далече, колкото никой още не е бивал, защото са стигали най-много до шестата зона на отдалечеността ти сега си в седмата.

Корабът летеше по плътна спирала, не беше направил още и една обиколка, но Волохов вече знаеше къде ще се опита да кацне. Ето там, на западния край на екваториалния материк. Там, където жълтият език на пустинята изпълзява до самия океан, разкъсал тънката зеленикава ивица крайбрежна растителност. Удобно място. Ако тези, които са там, долу, още нямат космодруми, трябва да им се предложи да построят първия именно тук.

Волохов се подсмихна — ах, тези контакти, тези въжделени контакти, за които бълнуват първокурсниците от астронавигационните училища. Именно така бълнуват: още щом кацна, ще започнем с общи усилия да строим космодрум… Но нали трябва да се кацне!

Волохов раздвижи рамене — проверяваше за последен път дали ремъците му са удобни, и рязко насочи машината надолу. Няма защо да навърта излишни обиколки, може да кацне и на втората.

Планетата беше мечта: нямаше дори един пояс на радиация и обидно би било да му скрои някой номер сега, когато до повърхността остават само обиколка и половина и машината бавно навлиза в нощта, и тази нощ извива срещу й петнистия си гръб, изпъстрен с мътните разлети огньове на големите градове.

Я виж ти, сепна се изведнъж Волохов, че това са наистина градове! Огромни, ясно планирани, наситени с енергия градове! Добре щях да се наредя, ако се бях напъхал откъм нощната страна без запас от височина. Трябва да се измъквам към светлината. И то по-скоро, защото локаторите отидоха по дяволите.

В дневната половина той изскочи внезапно и веднага насочи машината надолу. Ей сега трябваше да започне оня пустинен, добре обгорял екваториален материк, който си беше харесал за кацане. Волохов се сниши до три хиляди метра и бавно се плъзна над показалата се под него Земя. Тук тя изглеждаше необитаема.

Всичко вървеше отлично: той ще кацне в това прикътано местенце и мирно ще поправи своите локатори и фона на междупланетната връзка, а дотогава по всяка вероятност ще го открият аборигените и той, разбира се, ще ги посъветва да построят първия си космодрум на този тесен пясъчен език, разкъсал зелената крайбрежна ивица, жадно проточен към океана.

Волохов намали скоростта. Ако те имат средства за надземни съобщения, вероятно е да поискат да се запознаят с него още във въздуха — макар и само за да му покажат пътя за пистата. Така във всеки случай бихме постъпили ние. Наистина, биха могли да го засекат само радари: над пустинята висеше доста плътен облачен воал. Изкуствен климат? Хм…

Волохов изви поглед към заглъхналите локатори, после изключи от тях противометеоритната защита и я приведе към ръчно включване. Все пак така е по-спокойно. И се гмурна още петстотин метра надолу.

Тънката облачна пелена остана над него и Волохов разбра, че жълтеникавият пясъчен масив, разстлан долу, може да е всичко друго, само не и пустиня. Преди всичко — тези многобройни тъмни ивици, не ясно очертани, а някак мъгляви, разлети. Оврази или канали? Причудливата геометрична фигура, която те образуваха, не оставяше съмнение в това, че не са създадени от природата. И това изобщо не е пясък. Това е жълта растителност, напомняща земните савани. Материк, зает от плантации — ето какво е това! За кацане тук не може и дума да става, трябва да се добира до самия океан и най-вероятно — да кацне на водата.

В далечината, на самия хоризонт, се мярна зелената крайбрежна ивица и Волохов включи антигравитаторите. Машината пое бавно надолу и Волохов разбра, че е сгрешил за втори път: под него беше не савана, а огромен, прострян върху целия материк град. Ниски, чудновато планирани здания, напомнящи йероглифи, се съединяваха едно с друго; но главното, което го смая, беше странният висящ покров, легнал върху тези домове, преметнат над площади и улици, сливащ се с безукорните правоъгълници на бледожълтите паркове. Това очевидно беше някаква пълзяща, невероятно жизнена и жадна за тропическо слънце растителна форма. Би било наистина разумно да се покрие с такъв лек златист навес целият този материк, ако…

Ако това беше само един подивял, запустял мъртъв свят. Златни джунгли, погребали под себе си изоставени градове… Волохов изсумтя — беше разперил фантазията си като паунска опашка. За кацането трябва да мисли, за кацането. Загадката на измрелите материци ще решават тези, които долетят тук след него, а те ще долетят само ако той благополучно се изтърси на тази зелена низина и успее да поправи апаратурата за далечна връзка. Волохов отново увеличи скоростта, за да стигне по-скоро океана, но безкрайната изумрудена низина унило се точеше под корема на машината му и той вече започна да мисли дали да не свърне рязко на юг, когато изведнъж забеляза бялата лента на прибоя и застиналите в невидимо поради височината движение пепелночерни вълни на океана.

Волохов кацна на сто-сто и петдесет метра от линията на прибоя. Около половин час напрегнато чака дали почвата отдолу няма да пропадне, но приборите упорито фиксираха и безупречността на почвата, и безупречността на въздуха, и изобщо невероятен брой безупречности. Планетата, изглежда, беше решила да бъде мила докрай. Не бързай, каза си Волохов, сега именно е моментът да спреш и да не повярваш. Съдейки по приборите, можеше да излезе и без скафандър, той така би и направил, ако не беше сам на кораба; сега обаче, когато кацането мина така гладко, той не искаше да рискува, макар приборите да уверяваха, че рискът е равен на нула. И все пак…

Волохов още веднъж огледа цялата кабина, изключи осветлението и се вмъкна в шлюзовото отделение. Там, зад титанировата вратичка на външния люк, всичко е благополучно, казваше си той, мерейки защитния биокостюм. Всичко е безкрайно благополучно… Той остави биокостюма настрана, извади синтериклоновия скафандър с висока защитеност. Еластичната тъкан на скафандъра изглеждаше податлива и нетрайна, но Волохов знаеше, че нито ацетиленовият резач, нито ултразвуковият нож, нито лазерният изстрел в упор са в състояние да я пробият. Там, където шлемът се съединяваше с яката, минаваше твърд пръстен и Волохов старателно провери здравината на шева. Съединяването беше безупречно, но Волохов педантично провери всичко още и още веднъж, докато не се убеди в абсолютната си неуязвимост.

Корабът му не беше десантен бот. Това беше малък, но солиден разузнавателен звездолет от системата „Количов“, способен да каца на планети от земен тип, и толкова. Той не можеше да носи всъдеход, дори най-малък. Затова Волохов твърдо реши да не се отдалечава от кораба, а само да постои малко на чуждата планета. В края на краищата, кой на негово място би се отказал от това? Той не се зае да поправя извеждащия асансьор, а просто спусна аварийната стълбичка и се добра по нея до повърхността на приютилата го планета.

Повърхността си я биваше. Интересна повърхност беше. Доколкото може да бъдат интересни огромните дюни от най-чист изумруден пясък. Ама че материк, помисли си Волохов, ама че прахосник! Купища богатство, които принадлежат само на теб. Това, разбира се, не е истински изумруд, но, медните съединения в този минерал са предостатъчно. И какъв коефициент на вътрешно пречупване! Заслепява те. И какъв нежен, съвършен жив цвят! Трябва само да се внимава с тукашната вода — я колко мед има навсякъде. И колко полиметали навярно. Странно е дори, че при такова богатство те не са измислили и най-простото летателно устройство. И то при такива градове… Е, нищо! Ще успеем да им построим металургичен гигант. А за това е необходимо всичко на всичко да се поправи фонът на междупланетната връзка.

Волохов се обърна, за да се изкачи обратно в кораба, и видя, че по дюната, откъм океана, затъвайки до глезен в зеления пясък, към него идва босо момиче. Цялото му облекло се състоеше от две парчета бяла материя, закопчана на раменете с камъни, за които в древните времена на Земята са предлагали половин царство, без да се замислят. Роклята му беше пристегната с плетено от трева коланче. На Земята биха му дали около петнадесет години.

То се спря точно пред Волохов и проговори нещо с тънко сърдито гласче. Волохов се усмихна. То пак заговори. Сега това бяха отделни думи. Всяка звучеше въпросително. По всяка вероятност питаше откъде е дошъл.

— От звездите — каза Волохов и посочи с ръка право нагоре. Момичето също погледна нагоре и се намръщи, припомняйки си нещо.

— Зендзи? — попита то неуверено.

Волохов стоеше в нерешителност. Може би „зендзи“ означаваше „дух“, „божество“, а може би то просто се беше опитало да повтори собствените му думи и неволно ги беше изопачило. Волохов не знаеше как да му обясни да повика някого от по-възрастните. Та не можеше да е само на този пустинен бряг! Но то с упоритостта на дете се опитваше да разбере какъв е този странен човек, облечен от глава до пети в такава горещина. Настойчиво и назидателно, както се говори с кукли, то повтаряше две думи. Навярно това бяха едни и същи думи, но всеки път то ги произнасяше на различен език?… Не, тук има нещо друго.

Едностранният разговор беше явно омръзнал на момичето. То направи жест на досада и изведнъж пристъпи до Волохов и го прегърна през врата. Волохов се слиса. Пръстите й бяха влажни и от докосването им синтериклонът на космическия скафандър заскриптя тънко като стъкло.

И в същия миг Волохов почувствува как в шлема му нахлу гъст, горещ въздух. Ръцете му неволно се вдигнаха нагоре, но момичето го изпревари — то се надигна на пръсти, протегна ръце и смъкна шлема.

Волохов опипа скафандъра. Тънка, яка ципа. По-нагоре — съединителният ръб, който се разлепя само под действието на особен импулс. И този шев беше невредим. Затова пък още по-нагоре напипа тънък остър край — синтериклонът беше разрязан. Синтериклонът, който не се поддава нито на диаманта, нито на лазера.

— Какво имаш в ръцете си? — извика Волохов, напълно забравил, че то не може да го разбере, и смешно изопна глава назад, за да не си разреже брадата във втвърдилия се по ръба на разреза скафандър.

— М? — попита то.

— Ръцете! — отново извика Волохов и й показа своите ръце — с дланите нагоре.

Момичето погледна ръцете му с любопитство, после с абсолютно същия жест протегна малките си длани.

В ръцете й нямаше нищо.

— Ръце-те! — изведнъж отчетливо и със същата настойчива интонация повтори то. — М?

И вдигна едната си ръка.

— Ръка — каза Волохов. — Една ръка.

Момичето кимна, после поднесе ръка до устата и наслюнчи пръста си. Волохов не успя и да шавне, когато то отново стремително прекрачи до него и прокара двата си пръста по скафандъра — от горе на долу. Скафандърът бавно се разцепи и започна да се свлича към земята. Волохов измъкна единия си крак, после другия — скафандърът остана на пясъка.

— М-м — удовлетворено каза момичето. — Ръка. Ръце.

— Крак — опомни се Волохов, — крак. Глава, око, уста, нос.

Момичето сериозно повтори. Волохов се огледа.

— Скафандър — каза той, сочейки парчетата синтериклон. — Или, по-точно, това, което беше скафандър.

Момичето се намръщи. После на лицето му отново се появи онзи съсредоточен и упорит израз, който придобиват послушните момиченца, когато се правят на възрастни пред куклите си. То протегна ръка и Волохов трепна в подозрение — дали пък не е намислило да свали още нещо от него? Но момичето просто докосна косите му и въпросително го погледна.

— Коси — заизрежда Волохов, — ухо… риза… пръст… врат… верижка… часовник…

То вече не повтаряше след него. Ръката му бързо и, както му се стори, безредно отскачаше от предмет на предмет, но на нищо не се спря повторно. Скоро частите на тялото й на простото му облекло бяха назовани; но Волохов не се решаваше да провери запомнило ли е момичето урока. Трябваше някак да му каже да повика възрастните, но не знаеше как. Може би — просто да го прогони и тогава то ще не ще, щеше да се върне там, откъдето беше дошло и, естествено, щеше всичко да разкаже. Но играта с непознатото същество очевидно се харесваше на момичето и то не се канеше да си тръгва. Волохов реши, че трябва да продължи играта. А после ще види какво да прави.

— Стоя — каза той и се изпъна като при команда „мирно“.

— Седя — каза той и се тръшна на пясъка.

— Лежа — продемонстрира той.

Момичето го гледаше, леко наклонило глава встрани, после бързо посочи себе си, него и отново въпросително произнесе:

— М?

Волохов стана. Не разбра. Сега не го разбра. Той отърси пясъка от коленете си, като за всеки случай каза:

— Чистя се. — Почеса се по тила. То пак изхъмка. — Не, не, не го правя за демонстрация. То е, защото мисля.

— М! — каза то сърдито. Види се, сърдеше се всеки път, когато той произнасяше нещо, без да обясни значението му. Нарушаваше правилата на играта.

Реши да направи последен опит.

— Вървя — каза той и тръгна по склона на дюната. — Тичам.

Момичето затича редом с него. Брегът както се оказа, беше съвсем близо — само пясъчните хълмове са го скривали.

— Океан — каза Волохов и протегна ръка.

То пак се разсърди.

— Сега пък защо? — попита Волохов. — Аз, струва ми се, не съм нарушил правилата. Това действително е океан. По нашему.

Момичето се разфуча като разсърдено зверче и замаха ръце срещу него. После направи демонстративно няколко отчетливи крачки.

— А — каза Волохов, — нарушил съм последователността. Да, ние минавахме глаголите. Вървя. Аз вървя — той направи две крачки, — ти вървиш — той го посочи с пръст. — Ние вървим — той направи жест, като да обединяваше двамата.

Момичето спря.

— Стоя — каза то, отпускайки ръце, вирнало забавно брадичка. — М?

— Аз стоя, ти стоиш, ние стоим — Волохов усърдно сочеше с пръст.

— М — каза то доволно. — Аз седя, ти седиш, ние седим. Скафандър?

— Скафандърът лежи — каза Волохов. — След случката със скафандъра вече на нищо не се учудваше. — Той лежи.

— Аз, ти, ние, той. Ти — м?

Волохов разбра:

— Волохов. Аз съм Волохов.

— Фират — каза то просто.

После се обърна и тръгна към водата. Седна така, че босите му нозе се протегнаха върху ивицата влажен, плискан от морето пясък; във вдлъбнатинките край петите му започна да се събира вода.

Волохов седна до него. Нещо се беше променило. Беше се променило от мига, когато то каза името си. До този момент Волохов мислеше само за това, че трябва да поправи фона на междупланетната връзка и че трябва да внуши на момичето: Искам да говоря не с тебе, а с някого от възрастните, затова иди да ги повикаш.

И освен това се стараеше да не си спомня за своя разрязан скафандър. А сега се улови, че мисли: фонът може да почака, както и разговорът с възрастните аборигени — разговор по строго изработена програма, на един невероятен хибрид от всички земни езици и от математиката, сътворен с мъчителни усилия на безбройните лаборатории на „теоретиците на първия контакт“ — всичко това не е важно, всичко това може да почака.

А най-важното и най-интересното — това е юмручето на Фират, в което тя беше успяла да събере нещо. Юмручето бавно се разтвори — на малката мургава длан лежеше купчинка зеленикав пясък.

— Пясък — малко разочаровано каза Волохов. Той беше очаквал нещо необикновено и сега се ядосваше на очакването си.

Фират още веднъж сви юмруче и го разтвори. Пясъкът навярно се беше изсипал и сега на дланта й бе само скритото дотогава камъче. Обикновено. Сиво. Сухо.

— Камък. — Волохов разбра, че това е просто продължение на урока.

Фиат още веднъж сви юмруче и го разтвори — вместо камък там лежеше черупка от мида.

Волохов се застави да предположи, че мидата е била вътре в камъка и като е свила юмрук, Фират е смъкнала от нея обвивката й от пясъчник. Разбира се, да се заставиш да повярваш в каквото и да е тук, на този бряг, не беше трудно.

Но все пак камъкът беше много по-малък от мидата. Той си заповяда да не се учудва и не се учуди, когато вместо мидата на дланта й се появи умряло изсъхнало раче, късче от синьо водорасло и накрая малка златна рибка, страхливо потрепваща с перките си. Той така я и назова — „златна рибка“, и Фират веднага я превърна в черна, после в бяла и рибката търпеливо премина през целия слънчев спектър и за награда беше пусната на свобода в морето. После дойде ред на малките колкото кутре човечета; тромави и условни, те напомняха малки рекламни гномове и никак не отговаряха на представата за Палечко.

Фират прегради гънките на роклята си и изсипа човечетата в скута си. Те се засуетиха и Волохов едва успяваше да коментира действията им. Фират нищо не повтаряше, само от време на време посочваше с пръст една или друга фигурка. Ако тя действително запомняше всичко, което той й казваше, би трябвало да има съставен вече малък, но твърде своеобразен речник.

А може би тя нищо не запомняше? Може би просто му показваше играчките си? И ако запомняше неговия език, защо не направи нито един опит да запознае Волохов със своя?

Тази минута размисъл, тази незначителна пауза беше достатъчна, за да почувствува внезапно безкрайна умора. Волохов изведнъж разбра, че вече страшно дълго стои на този пустинен бряг, измамен от бавността на тукашното слънце, което все още лениво пълзеше към зенита, докато у дома, на Земята, отдавна би настъпила вечерта.

Той прокара ръка по челото си. Та това е лудост — да стоиш толкова часове под палещото слънце. И отгоре на това чуждо, с неизвестен спектър на излъчване.

— Горещо — каза той, обръщайки се към Фират, — трябва да отидем на сянка. Сянка — повтори той, посочвайки синкавия силует, прострян на пясъка.

Фират внимателно се вгледа, после очерта с пръст контура на собствената си сянка и доволно кимна.

— Сянка. Добре. Ей такава сянка, добре? — Тя разтвори ръце, сякаш разперваше криле, и бързо замаха с тях.

— Добре — каза Волохов, макар да не бе уверен дали тя правилно го е разбрала.

— Зелена сянка, добре? — продължи да разпитва Фират.

— И зелена е добре, и синя е добре, и черна също е добре…

Фират го погледна така учудено, че Волохов окончателно се убеди във взаимното им неразбиране. А в това време Фират бързо пъхна два пръста в устата си и пронизително изсвири. Волохов неволно се усмихна — така хлапашки, така земно прозвуча това…

Нещо зелено се вдигна иззад далечната дюна и стремително се понесе към тях. Отначало на Волохов му се стори, че това е малък летателен апарат, после — че това е птица. Но когато НЕЩОТО се приближи, Волохов видя същество, подобно на морска лисица — тънко тяло на змия, малък изящен клюн и еднометрови полупрозрачни плавници, които го превръщаха в плоско четириъгълно килимче с трептящи ресни.

Съществото неуверено замръзна на около два метра от тях, но Фират се потупа по коляното, както правят хората, когато викат куче.

Съществото жално изписка.

— Той се страхува — каза Фират, като се обърна към Волохов и се засмя. — Той се страхува ти.

Тя заговори нещо на своя език, заговори ласкаво и наставнически, както говореше през цялата сутрин с Волохов.

Съществото замаха още по-бързо с краищата на плавниците си — Волохов не се реши да назове това криле — и като се приближи плахо, застана над главите им, хвърляйки върху им прохладна зелена сянка.

Веднага започна да се диша по-леко.

— Това е хубаво — каза Волохов, — но аз трябва да вървя на кораба си. Да го поправям.

— Поправям? — повтори Фират, като недоволно смръщи чело. — Говори ясно.

Волохов безпомощно се огледа. Някаква пръчица, навярно изхвърлена от морето, се търкаляше на пясъка. Волохов я взе.

— Моят кораб — повтори той, като изглаждаше пясъка и рисуваше върху него напълно правдоподобните контури на звездолета, — той се счупи.

Вдигна пръчицата на височината на очите си и демонстративно я счупи на две. Фират изплашено погледна счупената пръчица в ръцете на Волохов, после бързо се обърна натам, където над пясъчните дюни се издигаше титанировият корпус на кораба.

— О — каза тя, — той се е счупил, той…

Тя измъкна счупеното клонче от ръцете на Волохов и започна бързо да чертае около контурите на кораба пунктирани разпръскващи се линии. Сякаш корабът се беше отърсил като някаква птица и на всички страни се бяха разлетели стотици малки пясъчни пръски.

— Радиация? — досети се Волохов — Не. Не се страхувай. Няма радиация. Принципът на действие е друг. А може би ти се страхуваш не от радиацията, а от нещо друго?

Фират внимателно го слушаше, сбрала гъстите си, недетски вежди, после уверено и спокойно потвърди:

— Страхувам се.

Тя се изправи и гърлено, продължително извика, както викат хората, когато искат техният зов да се разнесе колкото се може по-надалеч, защото този, когото викат, може да е и там, и там, и там. И този, когото тя викаше, се надигна иззад последната крайбрежна дюна и с широк тръс се устреми право към тях. Волохов скочи и с неволно движение заслони момичето.

Това беше бяла мечка. Със заоблената си дългоуха муцуна тя наподобяваше куче или по-скоро това бе огромен нюфаундленд, който приличаше с белоснежната си козина на полярна мечка. Във всеки случай, каквото и да беше това, тесният, раздвоен накрая език и триредите като у акула зъби съвсем не го правеха добродушен.

Звярът спря точно пред Волохов, който все още самоотвержено закриваше с тялото си Фират, после наведе встрани косматата си глава и се разсмя. Това беше искрен, беззлобен човешки смях, златни дяволчета играеха в смеещите се очи на звяра, а раздвоеният език нежно и безпомощно трептеше зад трите реда страшни зъби.

— Тю, да му се не види макар! — възкликна Волохов и също се засмя. Чувствуваше се като глупак, въпреки че нищо глупаво или нелогично не бе направил.

Фират се измъкна иззад широкия му гръб и каза нещо сърдито. Волохов не разбираше езика й, но му се стори, че иска да каже: Нищо смешно няма, трябва работа да се върши, а не да си играем.

Тя каза още нещо и с кратък жест посочи кораба. Звярът погледна по посока на ръката й, после премести поглед към Волохов, раззина паст и отчетливо, членоразделно произнесе няколко думи. После се втурна с огромни скокове към кораба. При всеки скок той се разперваше във въздуха и едва тогава можеше да се забележи колко леко и мускулесто е тялото му, скрито от невероятно дългата и пухкава козина.

Звярът се скри зад дюните.

— Ама че плюшена играчка! — каза Волохов. — Той умее ли да говори?

— Разбира се — малко учудено отвърна Фират.

— Че как така? — не мирясваше Волохов.

Фират сви рамеце.

— Аз говоря, ти говориш, той говори.

Беше ли това отговор?

Звярът се върна. Той нищо не каза, само кимна, сякаш даваше да се разбере, че може да се отиде при кораба.

Фират хвана Волохов за ръката и те се отправиха към звездолета. Поклащайки ритмично глава като камила, звярът тръгна редом до Фират. Тя повървя известно време, сложи ръка на пухкавата му глава, но скоро това й омръзна и тя леко скочи на гърба му. Звярът продължи да крачи, сякаш нищо не беше станало.

— Баща ми — каза Фират и в същия миг Волохов видя хората, задали се към тях иззад блестящото туловище на кораба. Този, който вървеше пред другите, ускори крачка и скоро стигна до Волохов. Срещнаха се пред самите стъпала на трапа.

Този човек, мургав и тъмновежд, напомняше добре избръснат асириец и приличаше на Фират толкова, колкото и останалите му спътници, също такива мургави и прилични помежду си, както са пингвините за хората и навярно хората за пингвините.

Човекът, приближил пръв, държеше в ръце гъвкава жълта клонка с едва забележими листенца. Сигурно бе същото онова растение, което покриваше огромния град, ширнал се върху цял материк. И което между впрочем растеше на не по-малко от двеста километра от това място. Човекът кимна на Фират и тя ниско склони глава. После потупа белия звяр по главата и с абсолютно същия жест докосна рамото на Волохов. Изглежда излишните думи от рода на приветствията не бяха приети тук, затова Волохов склони глава, както направи това Фират, и предостави на домакините първи да задават въпроси.

Но новодошлите не задаваха въпроси. Те приближаваха един по един, докосваха рамото на Волохов и дружелюбно, необикновено широко се усмихваха. Волохов потърси с поглед този, който беше дошъл пръв и когото Фират нарече свой баща, и изведнъж видя, че той вече се изкачва по спуснатата стълба на кораба. Волохов пристъпи напред с намерение да го последва, но почувствува как пръстите на Фират остро се вкопчиха в китката му. Той рязко се обърна.

— Не бива — каза момичето. — Ти не бива. Те не разбират ти.

— Добре я наредихме. — Волохов сви рамене. — Че какво тогава ще разберат изобщо?

— Те ще разберат твой кораб. Език на кораб ще разберат всички.

— Но нали ти ме разбираш!

— Те нямат време да разбират ти.

— Да те разбират — поправи я Волохов.

— Да те разбират — послушно повтори тя. — Аз имах време да те разбирам и…

Тя безпомощно се озърна, сякаш това, което се опитваше да каже, беше някъде съвсем наблизо и трябваше само да го намери. Но тя не го намери и недоволно се намръщи.

Волохов не разбра какво искаше да каже.

— Добре — каза той, — да се върнем при кораба. Ти мислиш, че те всичко ще разберат и ще го поправят?…

Фират отново недоволно се намръщи, сякаш искаше да каже: Е, защо трябва да се повтарят едни и същи неща? Щом е казано — ще го поправят, значи — стой и чакай.

Тя извика своя звяр и той се приближи и безшумно се просна в краката й. Фират легна на пясъка и положи глава върху белия гръб на звяра. Сигурно така й беше много удобно. Към Волохов вече не поглеждаше и повече не го заговори, сякаш изведнъж беше забравила за съществуването му. Той реши да дочака какво ще излезе от всичко това и като се оттегли в късата зеленикава сянка, хвърлена от кораба, закрачи по пясъка назад-напред, доколкото му позволяваха границите на тази сянка.

Така измина около половин час.

Изведнъж стъпалата на стълбата се заклатиха и Волохов видя, че доброволните му помощници бързо се спускат надолу. Той припряно тръгна към Фирата трябваше някак да ги задържи в края на краищата, да ги помоли да почакат, а той ще се изкачи и вземе таблиците, книгите, ще установят контакт, ще обменят… каквото се полага да се обменя по теорията за първия контакт с хуманоидите. Фират ще му помогне.

Но те го изпревариха. Възрастният — по всяка вероятност баща й, въпреки че Волохов тъй и не се научи да го отличава от останалите — каза на Фират няколко отривисти, повелителни фрази. Момичето го изслуша, скръстило ръце, ниско склонило глава. После всички те, един след друг, се приближиха до Волохов и с дружелюбни, малко плакатни усмивки отново го потупаха по рамото. Първо него, после белия звяр на Фират. И един по един се скриха зад изумрудената пясъчна дюна.

— Готово — каза Фират. — Можеш да отлиташ. Корабът не е бил счупен. Той просто не се е подчинявал. Но това свърши. Отлитай.

В гласа й нямаше нито тъга, нито горчивина, тя се обърна и бавно тръгна към морето.

Той знаеше, чувствуваше, че не са го измамили, че корабът е вече изправен и че може още сега, в този миг да отлети към родната си Земя — и не можеше да го направи. Бялата фигурка бавно се отдалечаваше към морето и изведнъж го обхвана чувството, че нещо не е както трябва, че не е доразбрал, не е довършил нещо и без сам да знае защо, извика: „Фират, почакай!“ — и затича към нея.

Настигна я до самата вода. Тя не се обърна на вика му.

— Почакай, Фират — каза той, като си поемаше дъх. — Не може така, наистина. Та аз сега ще отлетя и ние може би никога вече няма да се срещнем.

Тя спокойно го гледаше. Да, вярно е, той ще отлети, те наистина никога вече няма да се срещнат, но това не я тревожи. Какво я засяга това?

— Почакай, Фират. Та ти дори не попита откъде съм. Може би баща ти или тези, които бяха с него… може би някой ще пожелае да долети при нас, на Земята… на моята планета, където съм роден? Нали вие можете да летите?

Фират бавно поклати глава.

— Те всички са много заети. Там — тя махна с ръка по посока на материка, където се беше прострял жълтият град. — И там — тя вдигна ръка нагоре, сочейки право в небето.

За първи път той долови в равния й глас едва забележим оттенък на горчивина — те всички са много заети…

— А може би ти, когато станеш голяма?

Тя отново поклати глава.

— Твоята планета не ни е нужна. Та вие дори не можете…

Тя отново недоволно се намръщи, както правеше всеки път, когато не знаеше необходимата дума. Щракна с пръсти, както правят хората, когато искат да си спомнят нещо, и изведнъж изпод тях започнаха да изскачат огромни колкото едри лилии пухкави снежинки. Те се топяха, преди да достигнат пясъка, а пръстите на Фират започнаха да придобиват бронзов оттенък и изведнъж засветиха с нетърпим блясък на чисто злато; тя плесна с ръце и над пясъците проехтя оглушителният стозвучен удар на огромен гонг. И веднага ръцете на момичето станаха предишните.

— Вие не можете така — тихо, сякаш се извиняваше, промълви Фират. — Вие не можете…

— Да правите чудеса — подсказа й Волохов. — Ние наистина не умеем. И все пак, ако само можете, елате при нас, на Земята. Чудеса ние нямаме. Но имаме слънце: не като вашето — бледо, сякаш малка сребърна монета — не, нашето слънце е златно, както бяха златни твоите длани преди пет минути, като цветчето на глухарчето, а цветчето на глухарчето е ето такова — той започна да рисува на влажния плътен пясък как изглежда това цветче и тънките бразди на рисунката веднага се напълваха с вода — то е жълто като току-що родено птиче, а птичето е ето такова; то е непоносимо рижо, горещо…

Вървяха бавно по тясната ивица на плискания от водата пясък и Волохов все говореше, и се навеждаше, и рисуваше нещо, те веднага прекрачваха рисунката и продължаваха нататък, и той отново говореше за Земята, за нейните морета, които могат да бъдат всякакви — от пурпурни до млечнобели, за лилавите върхове на планините, за зелените лунни нощи над неподвижната вода на заспалите реки, за тънката ябълкова прозрачност на предутринното небе, за излятата от бронз пътечка, по която можеш да стигнеш до самото слънце, ако то не успее да се скрие зад морето; той рисуваше върху пясъка и кенгуруто му беше не по-голямо от лалугер, а калинките бяха едри като патици. В стройната редица на знаците на Зодиака се втурваха магьосническите пентаграми на морските звезди и къдравите пънчета на актиниите, а до самата вода, скрил муцуна в опашката си, се беше свил на кълбо абстрактен котарак — резултат от опитите на Волохов да изобрази цялата Галактика. Малката точица, изобразяваща Земята, се беше свряла накрая, някъде на гърба на условния котарак.

— Волохов — каза изведнъж момичето, като се спря. То за първи път го нарече така. — Недей. Заминавай си.

Да, разбира се, може да се говори безкрайно, но той нищо няма да промени. Фират никога вече няма да пресече пътя му. Земята не им е нужна, тя го каза. Но това, че той така дълго й говори за Земята, върна предишната му увереност и сега, когато му оставаше само да се обърне към кораба, изведнъж загубиха значение всички тези нейни чудеса, разрязаният скафандър, малките й златни длани и всичко останало — тя беше просто босоногото момиче Фират, което той ще остави тук, край морето, на края на непозната земя, за да не го види никога повече. Волохов се наведе над него и то направи това, което би направило на негово място всяко земно момиче: затвори очи.

Устните й бяха изпръхнали и сухи. Толкова изпръхнали и сухи, че после му се прииска да ги докосне с пръст, за да провери наистина ли са такива. Но той само прокара ръка по разбърканите й коси, отдели един дълъг тънък кичур и със замах го обви край мургавата й шия. Тя тъй и не отвори очи.

Волохов отстъпи крачка назад, обърна се и тръгна към кораба. Зад него, отпуснала ръце, все така със затворени очи, стоеше Фират.

Слънцето стана синкавосиво и без да стигне до хоризонта, започна бавно да се стапя в пепелната мараня, вдигнала се насреща му от повърхността на изстиващия вечер океан. Пясъкът беше станал съвсем тъмен. Фират направи още няколко крачки и се спря. Не, не може да бъде, не трябва да бъде така, просто е невероятно, че не го намери…

Тя се отпусна на колене и започна да шари с ръка по влажния пясък. Вълните безшумно се прокрадваха и докосваха пръстите й. Тя чу стъпките едва когато бяха до нея. Тогава вдигна глава и видя баща си.

— Защо не се върна в града? — попита той.

Тя само поклати глава. Острите едри песъчинки болезнено се врязваха в коленете й.

— Оня — баща й посочи дюните, където през деня се извисяваше матовият конус на кораба, — оня отлетя ли?

Фират само наведе глава.

— Тогава какво?

Фират бавно стана.

— Защо го пусна, татко? — попита тя. — Как можа така лесно да го пуснеш? Как ти, мъдрият и опитният, ти, знаещият всичко, не разбра, че това беше също такъв човек, както ти и аз? За мен е лесно да сбъркам, аз зная още толкова малко. Взех го за разумен звяр, каквито са всичките ми говорещи зверове, пък и самият той ми каза, че не може… Той нарече това — да правиш чудеса. Той самият ми каза, че не може да прави чудеса…

Фират плачеше.

— А после, ми разказа за планетата, от която е долетял, но аз не помня, нищо не помня от това, за което говореше. Тогава разбирах всичко, но сега не помня нито една дума. Когато най-напред го видях, заговорих му на езиците на десет звезди, но той не знаеше нито един от тях. Корабът му беше престанал да му се подчинява и аз си помислих, че той просто не умее да го накара да му се подчинява. Мислех, че нищо не може, а той просто не е искал…

— А какво може той? — попита внимателно баща й. Фират сведе още по-ниско глава.

— А когато настъпи време да отлети, той се наведе над мен, сложи ръце на раменете ми и тогава слънцето, нашето малко бяло слънце стана изведнъж огромно и съвсем златно, сякаш бе събрало в себе си всичкото злато на звездите, беше така нетърпимо ярко, че зеленият пясък стана златен като цветовете на когороята, покриващи нашия град, а някъде съвсем далече, на самия хоризонт, се издигнаха лилави планини с невиждана височина, леки като облаци, с алени сияещи върхове. Златото на нашето слънце заля пустинята, но предишната зеленина на пясъците й не изчезна, а се събра в огромна, неуловимо течаща река, която безшумно се вливаше в океана. Едно зелено светило, каквото нямаше на небето, се отразяваше в тази река. Може би то се беше родило в нея. А небето и морето станаха съвсем еднакви, неотделими в яростната си, пронизваща синева, и белите птици с тесни като ръце криле принадлежаха еднакво и на това море, и на тава небе… И нямаше в света, в целия този огромен свят нищо, което да е непроменено, татко!

— И какво стана после? — попита баща й.

— После това слънце угасна и настана нощ…

Беше вече съвсем тъмно и невидимите вълни се промъкваха към нозете на Фират. Започваше приливът.

 

— Да се прибираме — неочаквано меко каза баща й. — Да отлитаме.

— Не — каза Фират. — Някъде тук, на пясъка, той ми нарисува как може да се намери неговата звезда. На пясъка, до самата вода.

Тя протегна ръка и върху малката й длан пламна бледозелена светулка. Тя я духна, за да се разгори по-ярко, и като я вдигна над главата си, продължи нататък, по влажната пътечка на гладкия, излизан от прилива пясък.

Юрий Медведев
Дяволска дузина „Оскари“

Седях до масата с чудновато овална форма, напомняща орбитата на планета с две слънца. В ресторантчето имаше седем такива маси, но моята бе разположена по-удобно от останалите. Първо, защото наблизо кротко дремеше в дървено буре доста симпатична, макар и хилава палма, а аз обичам стайните растения. Второ, виждах всички, които влизаха и излизаха. И трето — можех спокойно да се любувам на морето пред залез-слънце. Съзерцавах как се ражда вълната, как расте и се надига, как отхвърля белия си като току-що паднала слана гребен. После долазваше до крайбрежните камъни и се разбиваше в тяхната твърд.

За пръв път съм тук, на Черно море. След нашите студени северни реки и езера тукашната вода ми се стори неестествено топла, сякаш са я подгрявали изкуствено. Морето ми изглеждаше като топлокръвно живо същество и аз, да си призная, така и не се реших през тези два дни да поплувам дори край брега.

Ресторантчето беше празно. По това време на деня почиващите още дремят край разпалените камини или вяло прехвърлят картите. Пиянското веселие настъпва по-късно, около осем-девет часа, а сега на една маса някакъв старец пенсионер решаваше кръстословица и от време на време отпиваше от чашката коняк. На масата вляво до отворения прозорец млада двойка, навярно младоженци, разговаряха и се смееха весело.

Новият посетител най-напред се отправи към бюфета, където, без да се намръщи, изля в гърлото си три четвърти чаша водка. След това седна на близката маса, с лице към мен и с гръб към морето, и зачака келнера. Едва сега успях да го разгледам. Косите му бяха черни и къдрави, но от темето до челото бяха окапали. Тъмните изпъкнали и живи очи непрестанно скачаха от предмет на предмет. Понякога те изразяваха отчаяна тъга. Портретът му се допълваше от тънък и гърбав нос, плътни малинови устни и неестествено щръкнали уши. Тези щръкнали уши създаваха комично впечатление: сякаш техният притежател непрекъснато се ослушваше за нещо.

На появилия се келнер той прошепна нещо на ухото и миг след това пред него се кипреше запотена бутилка и някакво мезе. След около десет минути, целият зачервен и разнежен, като мачкаше с пухкавите си пръсти цигара, той ме попита през масата:

— Случайно да ви се намира огънче?

Кимнах мълчаливо. Той се приближи, запали и като изпусна облаче дим, каза:

— Запалката ти е първокласна. Суперлукс! Друга такава не съм виждал. Право да ти кажа, провървяло ти е, приятелю. Не ти е неприятно, че се обръщам на „ти“, нали?

— Не — отвърнах аз. — А запалката е титанова.

— Много добре. Рядък метал. Подочух, че от него правят космически кораби… А, виждам, че не пиеш, с лимонадка поминуваш. Хайде да полеем запознаването, а?

Докато мислех над последната му фраза, той ловко прехвърли запотената бутилка и мезето на моята маса. Категорично отказах да пия, тогава той сам пи за нас двамата.

— Да, ами запалчицата — да й се не нагледаш! — каза той, като дъвчеше бавно парче салам. — Само че е много странна. Има седем бутона, за какво са толкова много?

— Не седем, а осем — отвърнах аз. — Зависи кой пали. Този бутон, жълтият, е за ергени. Червеният — за женени. Зеленият — за разведени. Сребристият пък е за футболни запалянковци и така нататък.

Той се разсмя, от което ушите му щръкнаха още повече и заприлича на чудновато зверче.

— Шегаджия си, приятелю. Веднага се вижда, че си човек на изкуството, бохем, така да се каже. Якето ти е чудесно, само циповете му са не по-малко от двадесет. Сигурно някъде от Америка си го докопал — той се облегна на стола и примижа. — Искаш ли да позная с какво се занимаваш? В киното работиш. Не познах ли? Тогава — в телевизията. Пак не улучих. Майсториш радиопостановчици. Не? Значи си журналист.

— Занимавам се с изучаване на древни народи и раси. История, палеоетнография, палеоконтакти. Ако не разбираш, ще ти поясня: изучавам проблемите на взаимното общуване в исторически аспект — сухо казах аз.

— Значи Крим за тебе е истинско съкровище! — зарадва се той. — Тук, близо до Алушта, скоро разкопаха гръцка крепост. Представяш ли си, цяла-целеничка! Стените й са високи пет метра, а дворците, статуите, фреските — да им се не нагледаш! А ти самият сигурно не си тукашен? От Москва ли си? От Киев? Откъде си?

— Тук съм в командировка. В археологическа експедиция. Аз съм роден там — махнах неопределено с ръка към страната на бюфета. — От северните краища. Доста е трудно да се добере човек до нас.

— Така, така, гледам те — много си бледен, като мъртвец, ха-ха. На север всички са такива, знам аз. Е, нищо, тукашното слънце ще те поопече като на шиш.

Той обърна поредната чашка и каза тихо, сякаш на себе си:

— А пък аз съм Жилевин. Можеш ли да си представиш, самият Илюша Жилевин. Така че имаш късмет, учени бръмбаре.

— Доста рядко презиме — рекох аз колкото може по-учтиво. Но той буквално закипя от възмущение.

— Искаш да кажеш, че не знаеш нищо за Илюша Жилевин? И се наричаш културен човек? Ти сигурно и за Миша Барковски не си чувал?

— Фамилното име Барковски се среща по-често, особено в Украйна — измънках аз.

Той затвори тъмните си очи, хвана главата си с две ръце и започна да се клатушка наляво-надясно.

— Този гражданин е психопат. И защо такива ги правят учени? Седи си в ресторанта, бледен като мъртвец, пие лимонада и не знае най-добрите хора в обществото. Но аз ще помогна на този душевно болен да оздравее! — Той престана да се клати и отвори очи. — Миша Барковски е режисьорът на „Десантът на Сатурн“. Световноизвестен филм! Този същият, който получи тринадесет „Оскара“. Само не ми казвай, че не знаеш нищо и за „Оскар“, че иначе ще пукна от смях.

— Не зная — отвърнах аз и след кратко мълчание добавих: — През последните пет години бях все по експедиции, разкопавах древни селища на Север, затова много новини не зная. А що се отнася до името Оскар, то се среща доста…

— Доста! Доста! — прекъсна ме той с умоляващо движение. — Всяко дете знае, че „Оскар“ е награда, при това най-знаменитата в целия свят. Всяка година в Холивуд връчват „Оскар“ на най-добрите кинотворци. Фелини, Антониони, Бергман, Лайза Минели, Пол Скофийлд — всички са получили „Оскар“. А Бунюел взе наведнъж четири „Оскара“ за екранизацията на Джойс. Та ето що: „Десантът на Сатурн“ взе всичките „Оскари“ за три години напред — тринадесет златни статуетки донесе Миша Барковски, сещаш ли се? Дяволска дузина! Целият свят и до днес немее, макар че оттогава минаха няколко години.

Жилевин се понадигна, наведе се през масата към мен и сниши гласа си до шепот:

— А в същност тази награда трябваше да се даде — познай на кого? До края на живота си няма да се досетиш. На мене! На Илюша Жилевин! Вдън земя да се проваля, ако лъжа! Хайде да му пийнем по една малка, а? Ще поръчам още една бутилка, хайде, бъди приятел, за компания, както се казва.

И втора запотена бутилка украси нашата маса с чудновато овална форма, като орбита на планета с две слънца.

— Жалко, че не пиеш, немирнико! — говореше с умиление Жилевин. — Макар че те разбирам, всеки си е посвоему чудак. Аз, честно казано, едва напоследък започнах да му цоквам повечко, особено през цялата тази седмица след разговора с Барковски. Нескопосан излезе разговорът с този кучи син.

— И що за разговор беше — вяло се поинтересувах аз.

— Сложна история. Но както е тръгнало, ще ти разкажа всичко поред. Нещо си ми симпатичен, макар че не пиеш. Само че ще седна малко по-близо до тебе, не възразяваш, нали? Както се казва, и стените имат уши… Сега слушай! Ще ти изповядам всичко. Душата ми жадува да се наприказва, може пък и да ми олекне след това.

Та така. Още от малък съм надарен с талант към чуждите езици. По всички предмети се задоволявах с тройки и четворки, но затова пък учителите по френски или английски не можеха да ми се нарадват. Роден полиглот съм, можеш да не се съмняваш. Към десетата си година овладях бързо шест езика, преди института знаех вече не по-малко от тридесет. Носеха ме на ръце, показваха ме на международни симпозиуми като рядък екземпляр. А за какво? Научаването на един език не ми коства нищо. Щом чуя пет-шест фрази от даден език, веднага в главата ми, ето тук, където ми е подутината, започва леко да щрака, като че работи компютър. Щрак, щрак и езикът вече е готов. Основата, разбира се, а тънкостите се придобиват с течение на времето… Ти, естествено, си мислиш, че Илюша те баламосва, разказва ти баснички. По очите ти познавам, че не вярваш. Кажи двадесет-тридесет думи, така, за опит, нищо не губим.

Усмихнах се и започнах да рецитирам Хораций на латински:

Не се срамувай, Ксантий, че обикнал си слугиня!

Помни, че Брезеида също бе робиня,

но с красотата нежна бе покорила

гордостта на Ахила…

Изрецитирах стихотворението докрай и погледнах изпитателно Жилевин. Той седеше с полузатворени очи, като че дремеше. А когато отговори, да си призная, бях поразен.

— Този език не знаех аз. Е, дълбока древност — отговори той също на латински. Правеше грешки в произношението, неправилно построи фразите, но чудото стана: той говореше на език, който знаят не чак толкова много хора на планетата.

Подхвърлих му и няколко фрази от „Гилгамеш“. И след няколко минути се убедих: този полупиян човек можеше вече да говори на езика на древните шумери.

Не съм бог знае колко голям познавач на езици, но естествено, знаех откъси от древни документи. Нали в края на краищата това бе моя професия — да зная историята повече от другите. Започнах да цитирам текстове от допотопна древност на буански, келтски, арамейски, хиндукушки, олверски, татрански наречия и той всеки път с чест излизаше от изпитанието. Накрая, уязвен, аз се обърнах към него на толкова древен и сложен говор, че за него това би могло да бъде само абракадабра. Този текст бях намерил при разкопките на едно северно селище и едва-едва бях започнал да го разшифровам. Но Жилевин и тук възтържествува.

— Убеди ли се? — печално попита той. — Дар божи, ни повече, ни по-малко, както се казва. Да, но заради този проклет дар моят живот се обърна с главата надолу… А пък добре започна, проклетият… Аз пак ще вдигна за малко бутилката, нали не възразяваш?

Та така. Бях в трети курс. През май, малко преди ваканцията, при нас се появи Барковски, той тогава още не беше знаменитост, макар да бе докопал във Венеция „Кристалният глобус“. Дойде и ме подмами да тръгна с него. Стана ясно, че съм му нужен на живот и смърт. Тогава току-що беше започнал да снима „Десантът на Сатурн“, а списанията, радиото и телевизията направо се задъхваха по този повод. Нима не разбираш? Странно… Суперколос! Научна фантастика! Осемнадесет милиона рублички му бяха отпуснати, кръгло до копейката. Само статистите му наброяваха повече от шест хиляди, а артистите — събрани от повече от двадесет страни. Барковски ме взе през лятото, защото не му се искало да влачи със себе си цяла банда преводачи. И аз, глупакът, клъвнах на хонорара, макар че ми плащаше прилично, дори няма да ти казвам колко, и без това няма да ми повярваш. Пък и бял свят видях… Отначало прелетяхме с Барковски в Австралия, за да заснемем нещичко от натура, както се казва. След седмица се озовахме в Тибет и щракахме будистки храмове. А оттам в Хонолулу. А оттам в Южна Америка, Куско, империята на древните инки. Барковски, нали си е дете на природата, беше целият омотан от любови, замисли, асоциации. Днес — Гренландия, утре — Япония, вдругиден… Изобщо попаднах в неговите мрежи като златна рибка от приказката на Пушкин. Чужбина! Скъпи хотели! Визити! Интервюта! Трябваше да си взема академичен отпуск, толкова залепнах за това проклето кино. Но всичко не може да се разкаже. А сега пристъпвам към най-главното.

Слушай ме внимателно. Само се закълни, закълни се, че никога и никому няма да кажеш нито дума! Кълнеш ли се? Добре, аз и без клетва ти вярвам. Симпатичен си ми, макар че не пиеш.

И тъй, снимахме ние близо до Судак, на около десет-дванадесет километра оттук в едно дефиле на морето. Беше дошъл редът на главния епизод от филма — кацането на земляните на Сатурн. А какво е кино експедиция, знаеш ли? Ако не знаеш, не е беда. Представи си доста широко дефиле, ромоли ручейче, морските вълни се плискат. На хълма е построена една трета от планетолет. За снимки и толкова е достатъчно — останалото е операторска работа. По брега бяха набодени чудновати растения от пластмаса. По-голямата част от дефилето бе заето от макети на бедняшките колиби на сатурнианците. Според замисъла на сценариста земляните кацат на Сатурн, а там е нещо като каменен век. Диващина, борба с чудовища, туземки в набедрени превръзки, а пък зрителите знаеш, че обожават до безумие такъв антураж. За по-голяма убедителност нашите декоратори направиха макет на дивашки селища по картини от „Историята на Африка“ на Гордън Уайлз, има такъв прочут цветен атлас. Взеха, та прекопираха едно към едно колибите, костюмите, оръжията на племето нгала, което живее в Южна Африка. Не се учудвай, киното си е чиста халтура…

Като сега си спомням, епизодът нещо не вървеше. За две нощи намотахме седемнадесет дубъла, а Барковски все не беше доволен: и това не е както трябва, и онова не е така. Винаги когато е на снимачната площадка, той е като смахнат. Краката на всички ни се подгъват от умора, а той пет пари не дава. От напрежение лявото ми око почна да подскача, навярно кръвното ми налягане се бе повишило. Вечерта преди третата нощ реших да поспя малко. Уговорих се с Барковски да ме събудят точно в полунощ, когато нагласят светлините и положат грима — накратко, в самото начало на снимките. А аз се изхитрих и отидох да спя — познай къде? Никога няма да отгатнеш! В астроотсека на нашия планетолет. Там имаше меки дивани като пух и цял куп невероятни уреди. Като се събудиш през нощта, виждаш луната зад прозрачния похлупак, огромните южни звезди и сякаш си попаднал в друг свят. И най-важното — оттам не се чуваха виковете от площадката, въпреки че Барковски викаше, та се късаше, гърлото му сякаш бе калайдисано, а аз си спях на спокойствие и тишина.

Събудих се инстинктивно. Сякаш ме удари ток или ме ухапа някаква гадина. Погледнах по навик часовника си — единадесет и половина. Изведнъж ярка люлякова светлина проряза похлупака на астроотсека. Нима нашите осветители, помислих си аз, са решили да ме събудят с такъв номер? Те обичат да оригиналничат. Станах от дивана, приближих се до похлупака и не повярвах на очите си. Над дефилето висеше бандура, кръгла като медуза, с диаметър двеста метра, цялата изпъстрена с разноцветни светлини. Виси си и залива дефилето с люлякова светлина. Все още сънен, не съумях да се осъзная веднага. Дори ми се мярна щурата мисъл, че Барковски е успял да убеди някого и да се сдобие с тази дяволия за снимките. Но изведнъж изстинах. Наоколо — абсолютна тишина, чувах дори цъкането на часовника си. Студени тръпки ме полазиха при тая тишина. Такъв апарат, с такива размери да виси на небето без грохот и тътен — до това твоята земна наука още не е скочила, дума да не става, нали така, учени братко? И друго ме порази: тази дяволска светлина изобщо не даваше сянка. Наистина, похлупакът беше пластмасов и малко изкривяваше перспективата, така че окото можеше да греши. Отворих люка, надвесих се до кръста надолу. Точно така — рееше се във въздуха тази гълъбица, медузата, и при това в пълна тишина. Дори двигателят на нашата дизелова електростанция беше замлъкнал. И, разбира се — никаква сянка… Защо очите ти са студени и недоверчиви? Не вярваш ли? Мислиш си, че това са бабини деветини, пиянско бръщолевене. Почакай, ти не си чул още всичко, най-главното е занапред.

Внимателно изучавах Жилевин. Ръцете му затрепериха, по челото му избиха бисерчета от пот, а лявото му око заподскача.

— Да, главното е тепърва. Главното се състои в това, че аз съвсем необмислено се надвесих до кръста от люка, съвсем необмислено! Те навярно са ме забелязали, защото веднага един жълтеникав сноп светлина се насочи към мен. Не питай как, но се озовах навън от астроотсека, сякаш невидими пипалца се бяха впили в мен и ме изтеглиха във въздуха. Представяш ли си? Заплавах към медузата по въздуха. Жълтият лъч ме всмукна в себе си като тръба. Друг на мое място би се шашнал, или в най-добрия случай би изгубил съзнание, а мен хич не ми и пукаше. Някаква студена яснота имаше в мозъка ми като след леден душ. Вярваш ли, че всичко забелязвах: нощните пеперуди, налетели на жълтия лъч, се бяха оваляли в него като в липов мед; как лъчът се свършваше до мен, а зад гърба ми все повече се удължаваше тъмнината, пустотата и тишината. Но най-невероятното зрелище бе в дефилето. Знаеш как в приказките злите магьосници приспиват цели царства. Съвсем същата картина видях под себе си, когато плавах към медузата.

Някой сякаш бе махнал с вълшебна пръчица и цялата кино експедиция стоеше като вкаменена. В най-невъобразими пози бяха замръзнали главните герои: Мастрояни не си бе допил любимата оранжада, Пол Нюмън седеше с повдигната шапка; Ален Делон завързваше скафандъра си, Катя Паскалева си шепнеше нещо с Джина Лолобриджида. Банионис, Грегъри Пек, Пол Скофийлд и Бондарчук, както винаги, играеха разпалено бридж. Дубльорите, стотиците статисти, буквално всички бяха замръзнали като статуи. И не само хората. Дошлият неизвестно откъде пес Казбек, добродушен и тромав като теле, както е скачал през реката, така си бе останал да виси във въздуха. Над короната на черницата два бухала висяха с разперени криле, като че ли се бяха натъкнали на невидима преграда. Люляковата светлина бе покрила всичко като калпак… Гледай, мравки ми полазиха по тялото, страх ме хваща, като си спомня за това, а тогава, вярваш ли, окото ми не мигна. Почакай мъничко да си намокря гърлото, че пак започна да ми дращи…

Та така. Плавам си аз към медузата, към най-горната й част. Лъчът спокойно ме внесе вътре през стената. Вярваш ли, като през блатна трева, пльок! — затваря се тревата, като че нищо не е било, а на пипане стената е като броня, успях да прекарам ръка по нея. Озовах се вътре в това нещо, гледам, много дълго помещение, коридор ли беше или дявол знае какво. Запомних само, че по стените проблясват виолетови искри. Погледнах се: ръцете и краката ми са цели, слава богу, а самият аз съм вътре в някакво жълто въздушно кълбо. Обвивката се вижда, а като боднеш с пръст — празно, нищо! Такъв фокус, братко!

В края на коридора изникнаха две фигури. Ниски, късокраки като дакели, на ръст метър и половина най-много. И в раменете толкова, ако щеш вярвай. Приближиха се до мене, гледам — и двамата са в скафандри, лицата им не се виждат, има само цепки за очите. А на краката им някакви колелца като нашите ролкови кънки. Не ги разгледах както трябва. На тези колелца те ситнят доста ловко, макар за страничния наблюдател да изглежда необичайно.

Приближиха се те, махат с ръце: Моля, казват, ако обичате, последвайте ни. А аз какво, нищо не губя, само една надежда ме крепи: това е сън, още спя, та нали от време на време и глупави сънища сънувам.

Вървях с тях около петнадесет минути, не по-малко. Пак се продънвахме през стени, тъй като там нямаше нито една врата, друсахме се на количка, изкачвахме се нанякъде, спускахме се, дори по едно време пътувахме с главите надолу — фантастика и туйто. И докато се промъквахме навътре в медузата, започнах да се заслушвам в техния разговор. Изведнъж усещам в главата си, ето тук, където е подутината, слабо щракане и пукане. Охо, казвам си, заработи моят компютър! Щрак, щрак. И като през завеса проникна в мен техният говор, чувствувам, че започвам да разбирам за какво беседват моите дакели…

Ти, приятелю, няма да повярваш какви съвпадения стават понякога. Слушай ме внимателно и се чуди! Оказа се, че тук, на Земята, се е натресла кино експедиция от друга планета! През миналия век техните прадеди посетили диваците от същото племе нгала, което, както ти казах, живее в Южна Африка. И те дошли с намерение да снимат грандиозен филм за това посещение, нещо като нашата „бомба“. От натура, както се казва. Обаче, преди да долетят до Африка, забелязали целия наш реквизит в дефилето: дивашките колиби и самите нгалци, наплескани с боя, как размахват бясно копия и танцуват бойния си танц. Заинтересували се те откъде ли са се появили нгалците по тукашните места, след като миналия век са живеели в Африка. Дали самите те доброволно са се прехвърлили насам или са ги прогонили люти врагове. С една дума, решили да разузнаят кое как е, спуснали се и приспали цялото племе за малко. Те по начало винаги така постъпвали, преди да влязат в контакт с нискоразвити цивилизации. Проверявали дали туземците нямат разните там красти, трахоми, дизентерии — изобщо опасни микроби… За детайлите на техния разговор не гарантирам, но смисъла улових що-годе вярно. Ти вече се убеди как съм с усвояването на древните и на новите езици.

Вървяхме що вървяхме по коридорите и накрая се озовахме пред стена. Гладка, зеленикава, ципа или стена, не се знае. И пак минахме през нея като през блатна трева. Едва влезли — целият се вцепених. Огромната сферична зала беше пълна с дакели, кажи-речи сто и петдесет парчета, ако не и повече. Скафандрите им — целите преливат в злато, дори зажумях от нетърпимия блясък. А какви зашеметяващи устройства, какви екрани! Гледам — ужас и възторг ме обземат едновременно, не зная в рая ли съм попаднал или в ада. По тавана пълзят лиани във всички цветове на дъгата. Едни приличат на жаби, други на таралежи, трети на пеперуди, четвърти изобщо на нищо не, приличат. Някакви криви прозрачни съдове с растения вътре. А дали наистина бяха растения — много се съмнявам. Ако започна подробно да ти описвам всички тамошни чудеса, една седмица няма да ми стигне. А пък и ти няма да повярваш, вие, учените, страдате от недоверчивост, всички сте едни сухи, вярно ли казвам?

Жилевин измъкна мръсна и смачкана носна кърпа, изсекна се, въздъхна и продължи своята изповед:

— Всички дакели седяха, по-скоро полулежаха в кресла, подобни на зъболекарски столове. А един от тях седеше по-високо от другите. Веднага съобразих, че е главният и си го нарекох Капитана. Капитана беше два пъти по-висок и по-дебел от другите. Представи си разбойник на ръст два и половина метра. И в рамене също толкова. Пусни такъв на хокейното поле — той там ще унищожи целия канадски отбор, мокро петно няма да остане от техните побойници… Добре, няма да се отвличам.

Та така. Обръщат си те креслата към нас, а този юначага — Капитана, заразпитва със строг глас моите водачи. Така, казва, и така, защо е станала бъркотия, защо не съм приспан заедно с другите? Изобщо ругае, та пушек се вдига. Моите дакели се оправдават, както могат: Никой, казват, не е предполагал, че съм се спотаил в недостроения планетолет на хълма. А когато ме забелязали, било късно да настройват приспивателната машина, тя била изцяло задействувана към нашата нещастна кино експедиция. Ядосан, Капитана ги наказа с мъмрене, а после рече: „Всяко зло за добро. Вземете — казва — туземеца, тъкмо е тук, и го изследвайте за болести, инфекции и прочие. Да се приспи — рече — туземецът в операционната, да му се среже стомахът, черният дроб, далакът и другата карантия и да се изучи точно. Да се отвори черепчето му и да се надникне в мозъка. А после всичко да се сглоби отново и да му се изтрие паметта за събитията от тази нощ.“ Ето как се разпореди чуждопланетният му кожодер, а аз и досега, щом си спомня муцуната му, целият се разтрепервам.

При тези думи Жилевин наистина потрепери.

— Ето каква е цялата ваша наука! Режете със скалпели жаби, присаждате кучешки глави, заразявате с чума морски свинчета, за благото на прогреса, така да се каже. А там аз самият щях да послужа като морско свинче за опити. На мене, Илюша Жилевин, да ми нарежат търбуха и да ми скалпират черепа — не, още малко ще се поборя, рекох си аз.

„Братя — замолих се, целият в сълзи, — скъпи братя по разум! Имайте милост! Не ме изследвайте, за бога! Защо се гаврите с ерген човек!“

По време на снимките между другото бях понаучил нещичко от актьорското майсторство — проста работа е. Тръшнах се аз на колене, рева, та се късам, кланям се доземи, дера си ризата. И изведнъж усетих, че нещо не е в ред: разговорите помежду им престанаха. Капитана се отпусна в креслото си, а двамата ми водачи отхвърчаха на двадесетина метра, сякаш крава ги лизна с език. Гледам, Капитана превъртя ръчката на скафандъра си и аз се понесох в своя въздушен мехур право към него, на височината. Пита ме той строго-строго: откъде, казва, зная техния език? А пък аз защо да крия, нищо не губя, изповядах им се чистосърдечно. Така и така, рекох, имам вроден дар към езиците… Право да ти кажа, не ми повярваха веднага, дори започнаха да ме изпитват, както ти сега с твоите Хорациевци и Гилгамеши. Досещаш се как свърши изпитът, нали?

— Досещам се — казах аз.

— Е, разказах им от игла до конец житието и битието на майката Земя. Описах всичко и за нашата експедиция, обясних загадката на нгалците. Но и тук направих грешка. Дяволът ме накара да издрънкам, че по сценарий нашите диваци са коренните жители на Сатурн! Какво стана след това, не мога да ти опиша! Шум, грохот, вопли, възмутени крясъци, дакелите наскачаха от креслата си, гърмят със скафандрите си, дори замириса на изгоряло, сякаш стана късо съединение… Ти, приятелю, няма да ми повярваш какви съвпадения стават! Слушай ме внимателно и се чуди: разбира се, че моите дакели — какви мислиш се оказаха? Сатурнианци! По очите ти познавам, че не вярваш!

Жилевин замахна, блъсна чашата си настрана и започна да пие от моята лимонада.

— На Сатурн няма живот — казах твърдо аз. — Там има такива разредени отровни газове, че…

— А пък аз ти казвам: сатурнианци бяха, не ще и спор! — запротестира Жилевин. — Заради тях моят живот тръгна с главата надолу, я! Ти пък слушай по-нататък, най-главното е тепърва.

Крещяха те, възмущаваха се, някои дори заплашваха да направят на пух и прах всичко в дефилето, да изтрият от лицето на Земята моите приятели за това, че клеветят планетата с високоразвита цивилизация. Капитана едва успя да въдвори ред.

„Почакайте — рече той, — великомъдри сатурнианци, ние винаги можем да се разправим с тях, но първо трябва да погледнем какво са заснели в своя филм.“

Обясних им, че филмът още не е готов, не е монтиран, че три епизода още не са заснети, че звукът още не е наложен и прочие.

„Нищо, ще погледнем това, което е готово“ — отговори Капитана и попита къде са кутиите със заснетите ленти.

„Къде могат да бъдат — казвам аз, — освен в сейфа на Миша Барковски. Той с този сейф денува и нощува. В палатката на главния режисьор е — казвам — заснетата лента, под нас, долу.“

И посочих с пръст пода. Чудна работа, изведнъж подът стана прозрачен като стъкло и пак видях под себе си нашето сънно царство.

„Покажи ми къде е тази палатка“ — заповяда ми Капитана.

„Ето там — казвам, — до рекичката, при стръмнината, с червения покрив.“

Още не съм си отворил устата и моят жълт лъч се протегна към палатката, засмука сейфа и го довлече в медузата по същия начин, както и мен. А пък той между впрочем тежеше не по-малко от двеста килограма. Обикновено четирима души го товареха на камиона. Не успях да се огледам и сейфът стоеше до мен.

„Забравихте ключовете!“ — посочих пак пода, а той започна да мътнее пред очите ми и си стана както преди.

Какви ти ключове! Един от тях по знак на Капитана се приближи до сейфа, провря лапите си през стената — представи си само, през дебелата стоманена стена! Измъкна оттам всичките девет кутии с лентите и се изтърколи заедно с тях от залата. Светлината започна да мержелее и точно над себе си, във въздуха, видях да светнат кадри от „Десантът на Сатурн“. Започнаха дакелите да гледат нашата продукция. От време на време избухваше невъобразима глъчка, когато се появяваха сцените от Сатурн, сам разбираш защо. А когато свърши и последният епизод, там, където Катя Паскалева се целуваше с Марчело Мастрояни, дакелите ме изтласкаха от залата. Разбрах, че сега ще се решава нашата съдба.

Седя си аз в коридорчето сред бягащите по стените пламъчета, зъбите ми тракат, тръпки ме побиват, треска ме тресе.

Не помня колко трябваше да чакам, накрая въздушният мехур ме завлече обратно в залата. Там сега беше празно, само Капитана седеше на своята височина, а до него пет-шест дакела и това бе цялата компания. И тъй, възвестиха ми те своята резолюция. Първо — всички сцени на Сатурн те решили да ги вземат и отнесат със себе си, не зная с каква цел. Второ, вместо това те вложили в кутиите няколко документални и пейзажни филми за истинския живот на Сатурн. Това значи, че земляните, макар и недорасли за извънземни контакти, трябва да започнат малко по малко да разбират, че ще се срещнат не с чак такива диви светове, за да се настрои психиката на земните жители в нужното направление. Това, което ще разберат, ще им послужи за в бъдеще, а не сега. И третото засягаше мен. Пощадиха ме все пак, нямало да ме изкормят като жаба, трогнал съм ги навярно с молбите си. А накрая Капитана рече:

„Няма — казва, — Илюша, да облъчваме твоя мозък и да изтриваме паметта ти за тази нощ. Сега, като преценихме, се страхуваме да не засегнем случайно онова място, където се таи твоето безценно дарование. Ти — казва, — Илюша, си единственото разумно същество в нашата Слънчева система, а може би и в цялата Галактика с този свой талант към езиците… Ти сега се пази. Когато започнат да прелитат насам нашите експедиции, ще бъдеш преводач, ако стане нужда… Но при едно условие, хайде да си говорим като джентълмени — рече Капитана. — За всичко, което видя и чу, никому нито дума. Закълни се с най-страшната клетва, че ще пазиш безусловно тайната. А ако само загатнеш някому нещо, сърди се на себе си, на никой друг. Не само че ще те лишим от дар слово, но и ще ти отнемем човешкия образ.“

Представяш ли си, така ме заплаши: щял да ме лиши от човешки образ, какъв фокусник, а?

„В миг — казва — ще се превърнеш на бик или на козел, или на куче. На нас, сатурнианците, това нищо не ни струва.“

Почесах се по темето в размисъл и, нали разбираш, заклех се. Къде ще ходя — за спасението на собствената ти кожа каквото ти кажат, това ще направиш… Май че пак ще запаля, дай ми огънче, приятелю. И все пак чудесна ти е запалката, истинският ценител би дал за такава стотина рубли и окото му няма да мигне. Титанова е, казваш?

— Титанова потвърдих аз, а Жилевин всмукна дълбоко и продължи:

— Останалото не е толкова интересно. Отлетяха те за Африка, за да снимат своя филм за нгалците. Дори и названието му запомних — „Кацане на Земята“. Ако ти кажа колко им трябва за заснемането на един филм, пак няма да ми повярваш. Една единствена нощ, разбра ли? Сто и две камери действуват едновременно, имат около стотина снимачни павилиона, не прилича на нашите киностудии. Няма какво да се прави, далечко е отишла тяхната техника. Къде ти ние, земляните, ще се мерим с тях…

Та така. Отвлече ме лъчът обратно в астроотсека — боже мой, колко беден ми се видя той сега! Като че от дворец се пренесох в пръстена колиба. Затворих люка, за да не ме виждат, но прилепих лице о цепнатината. Любопитно ми беше какво ще стане с медузата. Забелязах, че люляковата светлина започна да помръква, светлинките, които мигаха, също отслабнаха. Изчезна сатурнианският кораб, сякаш никога не е бил. Изведнъж — като че някой щракна ключа — и нашето омагьосано царство оживя. Двигателят на дизела заработи, блесна светлина. Барковски се разхвърча с рупора, нгалците се затресоха в отвратителен танц — репетираха епизода. Измъкнах се от планетолета, спуснах се на един дъх от хълма и отърчах при Барковски. Всички си бяха подредени по местата, като че нищо не е станало. Погледнах крадешком в палатката на Барковски — сейфът си беше там, цял-целеничък.

 

След няколко дни Барковски наду платната към Москва. И взе със себе си — забележи! кутиите със заснетата лента. Навярно се е натъкнал на чуждоземния подарък, защото, като се върна, обяви гръмогласно на всички, че е измислил нов начин за правене на снимки от природата на Сатурн, нещо като свръхблуждаеща маска. Затова нареди да се демонтират колибите, да се разпуснат статистите, да се прибере реквизитът. Останалото щял да заснеме в Москва, в павилиони.

С една дума към май „Десантът на Сатурн“ беше готов. Жалко, че не си го гледал, непременно го виж. Филмът трае шест часа, а не можеш да откъснеш очи. Какъв беше само Сатурн! Летящи дворци! Подвижни снимки! Многоглави чудовища, русалки (на Сатурн са безброй), схватки със сто и петдесет метрови хищници! А градовете! Къщите приличат на дървета и растат направо от почвата на около десетина километра височина! Сатурнианците пърхат в небето като водни кончета! Рай и това си е. Само дето няма ангели, но затова пък условията са райски.

Към есента Барковски бе получил вече всичките награди у нас в страната: и в Ташкент, и в Новосибирск, и в Кишинев, и на Московския международен фестивал — навсякъде. Пратиха „Десантът“ в Кан — пълен триумф! Във Венеция — и тук Барковски сложи в джоба си Фелини и Бунюел, и Бергман. От Триест донесе „Брилянтовият астероид“, от Филипините — „Златният лотос“. А как само го приемаха навсякъде! Какви речи се произнасяха! Започнаха да го наричат с лека ръка „патриарх на съвременното кино“, макар че какъв патриарх е той с неговите четиридесет и седем и кусур, право казвам, нали?

Аз, разбира се, пътувах навсякъде с него като частен преводач. Без мен крачка не можеше да направи, защото той от нито един чужд език бъкел не знаеше. И накрая — стовариха му се всичките тринадесет „Оскара“ отведнъж — представяш ли си такова нещо?

От артистите „Оскар“ получиха трима: Пол Нюмън, Филип Ноаре и Катя Паскалева — онази красивата българка, дето вдигна шум около себе си още в „Козият рог“, сигурно знаеш. Сценаристът също получи награда, операторът, художникът-декоратор, художникът по костюмите, дори за звукорежисьора не пожалиха златната статуетка. Такова нещо никога не е било в историята на киното…

А какво посрещане ни устроиха на родна земя след завръщането ни от Холивуд — няма да ти го описвам с подробности, все едно, няма да ми повярваш. Цели две години си живяхме царски. Буквално всички — от простия киномеханик до министрите — лазеха пред Барковски. Герой! Маестро! Член на всички международни журита! Президент на Световната академия за киноизкуство! Заряза жена си и двете си деца и се ожени за французойка. Това сега е голям шик сред нашите кинаджии, пък и не само при тях! Аз също зарязах института. Не съм последният човек без диплома я!

Когато отшумяха големите пиршества, Барковски обяви своя нов замисъл. Този път реши да се отдаде на историята, да „построи“ поредния си суперколос. Нарича се „Стрелата на Атила“. Засега реши да почака с фантастиката, макар че предложенията бяха главозамайващи. „Аз — казва — трябва да си почина, да дойда на себе си след «Десантът на Сатурн»“. Всички се съгласиха с него, разбира се, а аз си знам кое как е, но си държа езика зад зъбите… Гледай ти, вече втора бутилка преполових сам, а не ме е хванало. Все тази обида ме гризе, не мога да простя на Миша Барковски, на подлата му натура, от това и не се напивам.

Слушай сега внимателно. Започва най-печалното. Последния половин месец ние с Барковски се мотаехме тук, в Судак. Поредният международен симпозиум. Пак го възнасяха в небесата, някаква награда му връчваха. Тези негови награди с лопата да ги ринеш. А миналата събота дойдохме с него тук, в това ресторантче, да пийнем по една малка, както се казва. Тук е уютно, хора почти няма през деня и главно — масите са от реквизита на „Десантът на Сатурн“, виждаш ли каква завързана форма имат?

— Тяхната форма ми напомня орбита на планета с две слънца — казах аз.

— Сигурно е така — съгласи се Жилевин. — Вие, учените, си знаете най-добре. Тези маси стояха в каюткомпанията на планетолета. Тукашният директор ни склони да му ги продадем, ужасно му харесаха тези маси… Но не става дума за това.

Седим си ние с Мишка, сръбваме коняче и представи си само какъв разговор започва мерзавецът му неден.

„Свършиха се — казва, — Илюша, за тебе златните дни. Напътува се с мене зад граница. Аз — казва — сега вече с чуждите езици сам се оправям и без тебе ще мина. А главното — неудобно ми е вече да се показвам с тебе във висшето общество.“

„Тоест как ти е неудобно? — питам аз тоя мошеник Мишка. — В петдесет и две страни бяхме, цяла ока сол заедно изядохме, навсякъде честно и предано ти служих като куче и изведнъж — хоп — неудобно!“

„И после — рече, — неудобно е, защото моята сегашна жена Бриджит не може да понася външността ти. Ти между впрочем защо не се погледнеш поне веднъж в огледалото? Носът ти е като слива, очите ти са като на куче, ушите — щръкнали, плешив си до тила.“

И като ме обхвана една злоба, та чак започнах да се задушавам! „А пък ти — мисля си, — гадино такава, заради една хубавичка фуста предаваш своя стар приятел. Какъв ти приятел! Слуга! Роб!“

„Може плешивината ми да е до тила — казвам, — но затова пък съвестта ми пред хората е чиста. От краден хляб не дебелея като някои гении-лауреати-президенти.“

„За какъв краден хляб дрънкаш врели-некипели? — пита Барковски. — Ти — казва, — плешивецо, лъжи, но не прекалявай.“

Можеш ли да си представиш, приятелю, той сам ме нарече плешивец!

Свих юмруци под масата, от обида изхапах устните си до кръв, а мозъка ми сякаш кълвач го чука с клюна. Плешив! Плешив! Не съм Марлон Брандо, нито Ален Делон. Но имам известна представа за себе си. Без уважение към себе си не само човек, но и звяр не би живял, така ли е?

„Ах ти, гадино — казвам — Мишка! Ти трябва краката ми да целуваш за «Десантът на Сатурн», за това, че стана човек, аз от калта те измъкнах, а ти…“

С една дума — мозъкът ми се размъти, забравих за страшната клетва пред чуждоземците, забравих за всичко на света. И изложих на Барковски истината за сатурнианците. Всичко си казах, от игла до конец. Нека, казвам си, нека да се задави от истината, мръсникът.

И какво мислиш, братче? Той спокойно и докрай изслуша всичко, окото му не трепна, а после стана и рече:

„Ти си се побъркал. Съвсем си откачил. Всичкото това е невъобразима дивотия, бълнуване на болно въображение. Тебе — казва — трябва да те настанят в лудницата, при това до края на живота ти, а пък аз ще се погрижа за това. И занапред да не си ми се мярнал пред очите, пор плешив! Не искам и да те знам. Ако пък почнеш да ми мътиш водата — ще ти отрежа плешивата глава. Като комар ще те смачкам!“

И си отиде предателят, в същия ден отлетя за Москва, а оттам за своя Париж при наплесканата си Бриджитка. А аз започнах да пия от обида, срам и огорчение…

Жилевин изтри с кърпа сълзите си и горчиво въздъхна.

Огледах се. Старецът, който решаваше кръстословица, беше изчезнал. Младоженците седяха прегърнати с гръб към нас и гледаха залязващото слънце. Барманката дремеше на бюфета. Освен тях в ресторантчето нямаше жива душа.

— Ти, приятелю, поне ми вярваш, нали? — заеквайки, попита Жилевин и протегна ръка за поредната цигара.

— Вярвам ти — казах аз. — Вярвам, че именно така е било, както го описа. Но един детайл не ми е съвсем ясен. Как се реши да нарушиш клетвата? Не се ли страхуваш, че те ще изпълнят своята заплаха?

Жилевин се почеса зад ухото и отвърна?

— Честно казано, малко ме е страх. Но щом веднъж турих грях на душата си, къде да се дявам, така разсъдих. Дори ако ме следят, все едно, от Сатурн няма да могат да ме направят на козел, разстоянията са много големи, милиони километри. Трябва пак да дойдат тук. А пък и аз не паса трева, гърмян заек съм. Сега за нищо на света няма да излизам извън града, в гората или в парка. Ще живея сред най-гъстата част от хората. Сам разбираш: над Москва или дори тук, над Судак, тяхната медуза няма да увисне, не са такива глупаци.

— Прав си — казах аз. — На всички другопланетни експедиции навярно им е забранено да се демаскират по подобен начин. Но съществува друг път. Те могат да останат и орбита около Земята, а при тебе да командироват специалист по преобразяване на личността.

— Наивен си ти, приятелю — широко се усмихна Жилевин. — Да допуснем, че пратят някого. Помисли само: нима може да се покаже в оживено място? Аз ти казах, че приличат на дакели, уродливи са до невъзможност. В сравнение с тях аз съм красив като Жерар Филип. Ако такова чучело в златен скафандър се появи, да речем, на плажа или в магазина, или където и да е — ти представяш ли си какво вавилонско стълпотворение ще настъпи? А пък ако успее да ме хване и помъкне към медузата, жив няма да се отърве, бъди спокоен.

— Не се заблуждавай относно тяхното уродство — рекох аз. — По-скоро ти си имал работа с роботи. Истинския образ на този, на когото си дал клетва, може би изобщо не знаеш. Освен това никой не би им попречил да командироват тук специалист по скафандри. Той би могъл да прекопира човешка външност и да направи скафандър, който по нищо да не се отличава от човека. Извини ме, но аз съм учен и съм свикнал да мисля логично.

— Слаба ти е логиката, приятелю — отговори той, без да се замисля. — А машината за приспиването и преобразяването ми със себе си ли ще повлече? Тази машина по размери е поне пет пъти по-голяма от нашия ресторант, учена главо, нали я видях в медузата.

— Техниката се усъвършенствува не само на Земята. Теоретически такъв деструктор може да бъде с размер, не по-голям от всяка джобна дреболия.

— Дай ми да запаля още една цигара — помоли Жилевин. — Гран мерси, както казва тази нацапотена видра Бриджит… И все пак запалката ти е първокласна. Да се побъркаш. Как може: титанова…

— Прав си, титанова е. Конструирана е на Титан, обитаемия спътник на Сатурн. А на самия Сатурн няма живот — казах аз и натиснах наведнъж четирите необходими бутона на запалката.

Миг след това Жилевин залая.

Игор Росоховатски
Тор I

Днес преместихме Володя Юриев в друг отдел, а на неговото място поставихме ИМШП — изчислителна машина с широк профил. По-рано се смяташе (добре би било така да беше и сега), че на това място може да работи само човек. Но ето, заменихме Володя с машина. И нищо не може да се направи. Необходими са ни бързина и точност, без тях работата по изменението на нервното влакно е немислима.

Бързина и точност — това е болестта на нашия век. Казвам „болест“, защото когато се е „създал“ човекът, природата не е предвидила много неща. Тя го е снабдила с нерви, по които импулсите се движат със скорост няколко десетки метра в секунда. Това е било достатъчно, за да почувствува моментално изгарянето и да отдръпне ръката си или навреме да забележи кехлибарените очи на хищника. Но когато човек си има работа с процеси, протичащи за милиони части от секундата… Или когато се качва в ракетата… Или когато трябва да приеме едновременно хиляди сведения и още толкова да извлече от паметта си и да ги сравни, да кажем, в течение на един час…

Всеки път, отстъпвайки, както някога казваха военните, „на подготвените отпреди позиции“, аз шепнех заплашително на машините:

— Почакайте, той ще дойде!

Имах пред вид човека на бъдещето, когото ние ще създадем, след като се научим да изменяме структурата на нервното влакно. Това ще бъде Homo celeris ingenii — човекът на бързия ум, човекът на бързата мисъл, стопанинът на свръхскоростната епоха. Така често мечтаех за него — искаше ми се да доживея да го видя, да надникна в очите му, да се докосна до него… Той ще бъде благороден и прекрасен, мощта му — щедра и добра. Да се живее редом с него, да се работи заедно с него ще бъде леко и приятно: та нали той мигновено ще отгатва и вашето настроение, и това, което искате; и какво е необходимо да се предприеме в интерес на работата, и как да се реши труден проблем.

Но до идването на Homo celeris ingenii имаше много време — така поне ми се струваше. А засега ние очакваме в института нов директор (напоследък те май много често се меняха).

Черният като бръмбар и нагъл Саша Митрофанов се готвеше да завърже с него „задушевен разговор“, за да си изясни какво представлява. Аз исках веднага да поговоря за шестте хиляди, нужни за покупката на ултрацентрофугите. Люда се надяваше да измоли неплатен отпуск (официално — за да помогне на болната си майка, в същност — за да го прекара със своя Гриша).

Той се появи точно пет минути преди звънеца — клепоух, мършав, с къдрава коса, с хлътнали строги очи, с бързи и стремителни движения. На Саша Митрофанов, опитал се да подхване „задушевния разговор“, той така сухо подхвърли „добро утро“, че Саша веднага тръгна за своята лаборатория и в коридора се скара с добрия Мих-Мих.

Нова неприятност очаквала Мих-Мих в директорския кабинет.

— Махнете от коридорите всички тези изтъркани дивани — казал директорът. — Освен двата, които наричате проблемен и дискусионен.

— Да купим вместо тях нови? — със свойственото си добродушие попитал Мих-Мих.

По лицето на директора преминала нетърпелива тръпка.

— Да не би на жените да им е неудобно да бърборят прави? — запитал той и убил желанието на Мих-Мих да пита за каквото и да било.

Това беше първата заповед на новия шеф и тя бе достатъчна, за да го намразят машинописките, чистачките и лаборантките, които прекарваха по диваните най-хубавите си работни часове.

— Казвам се Торий Вениаминович — каза той на съвещанието на лабораторните ръководители. — Научните сътрудници (той подчерта това) могат да ме наричат за удобство, както и предишния директор, с инициалите — ТВ — или с името.

Мнозина от нас тогава почувствуваха неприязън към него. Той не биваше да казва как да го наричаме. Това ние решаваме винаги сами. Така стана и сега. След съвещанието ние го кръстихме „Тор“, а помежду си — „Тор I“, подчертавайки, че при нас той няма да се задържи.

Люда отишла при него да го моли за неплатен отпуск. Той я посрещнал приветливо, запитал за болната й майка. Лицето му изразявало съчувствие, но на момичето се сторило, че директорът не я слуша — погледът му пробягвал по листовете на масата, от време на време той правел някакви бележки по полетата им. Люда се вълнувала, обърквала, се, млъквала и тогава той кимал с глава: „Продължавайте.“

„Защо да продължавам, щом той все едно не ме слуша?“ — кипяла тя.

— Мама е останала съвсем сама, няма кой да я гледа, няма кой дори вода да й подаде — тъжно казало момичето, мислейки за Гриша, който се измъчва от дългото чакане и й изпраща страстни писма.

— Да-да, при това, както казахте по-рано, тя трябва да възпитава вашата петнадесетгодишна сестра — забелязал директорът, без да я гледа, и Люда почувствувала, че той вече всичко е разбрал и че да се лъже повече няма смисъл.

— Довиждане — казала тя, изчервена от срам и яд.

Така Люда не замина при Гриша, което, между другото, я спаси от много бъдещи неприятности. Но тя не прости това на директора.

След това Тор I се прослави с това, че отучи Саша Митрофанов да остава след работа в лабораторията.

Веднъж той мимоходом казал на Саша:

— Щом през цялото време работите — кога мислите?

Гриша Остапенко, завърнал се от селото, където напразно бе чакал Люда, отишъл при директора да го моли за командировка в Одеса. Лицето на Тор I изразявало доброта. Като че ей сега лъчите на слънцето, пречупвайки се в стъклото на масата, щели да бризнат в очите му, да запалят там весели искрици. Но това „ей сега“ не настъпвало…

Остапенко разказвал за последните изследвания в института на Филатов, с които уж трябвало да се запознае.

Директорът кимал разбиращо с глава.

— Така ние ще успеем да заложим по-бързо опитите по възстановяването на очната инервация…

Директорът кимнал отново одобрително, а Остапенко млъкнал. „Струва ми се, че «увертюрата» е достатъчна“ — помисли си той, очаквайки директорът да извика Мих-Мих, за да подпише заповед за командировка към морето и слънцето.

Тор I го погледнал изучаващо, после казал без никаква нотка на хумор:

— При това не е лошо да се натопиш в морето. Освежава главата…

Остапенко се опитал да каже нещо, объркан от сериозния тон на директора, не знаейки как да възприеме последните му думи. А Тор I повикал най-после Мих-Мих и му наредил да оформи на Остапенко командировка за Донецк.

— Сфинкс! — ядосано каза в коридора Гриша Остапенко. — Бездушен сфинкс!

Наложи ни се да забравим „доброто старо време“. Някъде лениво и ласкаво се плискаше синьото море, шумяха градини, роднини ни канеха „да се отбием пътьом“, но вече никой от нас не успя да замине в командировка по желание. Сега ние отивахме само там, където Тор I считаше за нужно. (Ако бъдем докрай честни, трябва да признаем, че това винаги беше в интерес на работата.)

С една дума, както вече разбирате, към него изпитваха еднакви чувства мнозина — от портиера до научния секретар — и ако той все пак се задържа на новото място, то не беше заради пламенната любов на колектива.

Но уважението ни той спечели съвсем неочаквано.

Всеки месец устройвахме шахматен блицтурнир. Победителят трябваше да играе с ИМШП. Така ние си го връщахме на победителя, защото дори световен шампион да играеше с ИМШП, това би приличало на едновременна игра на един срещу милиони добри шахматисти.

Този път победител бе Саша Митрофанов. Той хвърли последен тържествуващ поглед върху унилите лица на противниците си, после върху ИМШП, обречено въздъхна, лицето му се изопна, удължи се.

Саша загуби на деветнадесетия ход.

Дори неговите „жертви“ не се зарадваха от поражението му. В начина, по който ИМШП побеждаваше когото и да било от нашите шампиони, имаше желязна закономерност и в същото време нещо унизително за всички нас. И макар да знаехме, че това е невъзможно, ние мечтаехме ИМШП да загуби поне веднъж, и то не за сметка на някаква повреда.

Като се усмихваше пресилено, Саша Митрофанов стана от стола и разпери ръце. Някой се пошегува, друг започна да разказва анекдот. Но в това време към шахматната масичка приближи Тор I. Преди да успеем да се изненадаме, той направи първия си ход. ИМШП отговори. Разиграваше се дамски гамбит.

След размяната на цариците Тор I премина в настъпление на царския фланг. За всеки ход той губеше най-напред около десет секунди. После — пет, после — една, за да достигне до частици от секундата. Това беше невиждано темпо.

Отначало мислех, че той просто се шегува, че мести фигурите както му падне, за да обърка машината. Та той не можеше да обмисли ход за частици от секундата! После се чу съскащо бръмчене. То показваше, че ИМШП работи с повишено натоварване. Но когато машината не издържа на предложеното темпо и започна да прави грешки, аз и всички останали разбрахме, че по някакъв недостижим начин нашият директор правеше обмислени и смели ходове. Той надвиваше машината с нейното оръжие.

— Мат — каза Тор I, без да повишава глас, и ние видяхме как на страничния щит за пръв път в историята на ИМШП пламна червената лампичка — знак за загуба.

Крещяхме от възторг като диваци. Няколко души вдигнаха на ръце директора и започнаха да го хвърлят във въздуха. Тор I излиташе високо над главите ни, но на лицето му нямаше нито радост, нито тържество. То беше замислено. Повече от сигурно бе, че в това време той обмисляше плана за работата утре. Когато го подхвърляха по-високо, той забелязваше това, което го заобикаляше, и смутено се усмихваше. Някаква лаборантка направи подигравателна гримаса на машината.

Вече почти се бяхме примирили с него, готови бяхме да го уважаваме и да се възхищаваме на необикновените му способности. Но минаха само три дни и нашата неприязън избухна с нова сила.

Имаше защо да смятаме, че Валя Сизончук е най-красивата и най-горда жена в института. А аз я смятах и за най-странната. Тя затвърди окончателно това мое мнение на празничната първомайска вечер.

Бях с Валя, когато в залата стремително влезе Тор I, като водеше под ръка запъхтения Мих-Мих и му доказваше нещо. Видях как Валя трепна, леко отпусна рамене, сякаш изведнъж стана по-ниска, по-беззащитна. Тя смутено и объркано поддържаше разговора си е мен, а когато обявиха „дами канят“, втурна се през цялата зала към Тор I.

— Да танцуваме, ТВ!

„ТВ“!… Тя ни предаде, наричайки го така, както той тогава ни предложи. Тя го гледаше със сияещи, открито възхитени очи. Тя се разкри пред него изведнъж, като разлив на река след завой. Беше ни неудобно да гледаме Валя в тази минута. Гледахме директора.

По лицето му нещо трепна. Две ивици синя чиста вода се появиха в студените му изпитателни очи. Сякаш тънките девически пръсти почукаха в тази непонятна, затворена душа и на вратата й за миг се показа човек. Надникна — и се скри. Вратата се затвори — той сложи на лицето си маската на равнодушието. Повдигна рамене.

— Аз танцувам лошо.

— Понякога хората танцуват, за да поговорят.

Валя беше прекалено откровена. Проявяваше се нейната самонадеяност. Никой от мъжете никога нищо не й беше отказвал.

Тор I постъпи по най-неочаквания начин.

— За какво да говорим? — пренебрежително проточи той. — Ако искате да се оправдаете за небрежността си в последно време, това е излишно. Вече съм издал заповед за наказание.

Той говореше високо и не се безпокоеше, че всички слушат думите му. После се извърна към събеседника си и продължи прекъснатия от Валя разговор.

Валя бързо тръгна през залата към вратата. Навярно така вървят ранените. Втурнах се след нея, повиках я. Тя ме погледна, сякаш не ме позна. За всяка друга това, което се случи, би било само горчива минута на обида. За Валя то беше жесток урок.

Тя затича по стълбите, без да гледа под краката си. Боях се, че всеки миг може да се спъне и да падне.

Догоних я до самата врата. Вложих в гласа си всичко, което чувствувах в тази минута.

— Валя, не си струва заради него… Той е един мръсен сухар. Ние всички сме на твоя страна.

Тя ме погледна зло:

— Той е по-добър от всички. По-умен и по-честен от всички вас.

Тя си оставаше същата. Разбрах, че нищо не може да се направи. И още, че никога няма да простя това на Тор.

От онази вечер аз престанах да забелязвам директора. Ходех при него само когато ме повикаше. Отговарях му подчертано официално. Така постъпваха и моите другари.

А Тор I не обръщаше никакво внимание на това. Той се държеше с всички и със самата Валя така, сякаш нищо не е станало, и както преди се намесваше във всичко.

В нашия институт съществуваше отдавнашна традиция. През пролетта влюбените рицари поднасяха на девойките мимоза, а те, водени от тщеславие, поставяха букетите в лабораториите — силният мирис проникваше дори в коридорите. Тор I нареди да се замени мимозата с кокичета и предобрият Мих-Мих отначало се запозна с благославящите го бабички-продавачки на кокичета, а после с многократни извинения се зае да изпълнява заповедта на директора — да сменя цветята във вазите. Навсякъде вместо добри пожелания го срещаха язвителни шеги от рода на:

— Какъв дял от печалбата при търговията с кокичета получава директорът?

Или, казано с невинен глас:

— Вярно ли е, че директорът го боли глава от силния мирис?

Повече от всички се стараеше Саша Митрофанов.

Това продължи дотогава, докато директорът не обясни:

— Фитонцидите на мимозата влияят върху някои опити.

И Саша разбра защо преди два дни неочаквано се провали вече провереният опит със заразени от грип морски свинчета.

Истински разбрахме цената на директора при заседанието на научния съвет. Докладите за работата на лабораториите започна Саша Митрофанов. Той разказваше за наблюденията върху преминаването на нервния импулс по влакна с различно сечение. Известно е например, че към дългите пипала на октопода минават по-дебели нервни влакна, отколкото към късите. Колкото е по-дебело нервното влакно, толкова по-бързо провежда то импулса. Благодарение на това сигналът, изпратен от мозъка на октопода, може да стигне едновременно до краищата на късите и на дългите пипала, което осигурява и едновременността на действието.

Саша разказа за серия фини, остроумни опити, проведени в неговата лаборатория, за това как е била уточнена зависимостта между дебелината на влакното и скоростта на импулса, за подготовката на нови опити.

Директорът слушаше доклада на Саша много внимателно. Изглеждаше, че се старае да запомни всяка дума, дори мърдаше устни от усърдие. А понякога очите му бавно гаснеха, ъгълчетата на устата му се отпускаха. Но после той се сепваше и отново придаваше на лицето си изражение на напрегнат интерес. Когато Саша завърши доклада си, всички погледнаха директора. От това, което щеше да каже Тор I, зависеше последният щрих в нашето мнение за него.

В тишината отчетливо прозвуча безстрастен глас:

— Нека се изкажат останалите.

Той ги слушаше така, както слушаше и Саша. После стана и зададе на Митрофанов няколко въпроса:

— Каква обвивка имат влакната с различна дебелина и каква е зависимостта между дебелината на обвивката и сечението на влакното? Отчитала ли се е наситеността на различните участъци на влакното с микроелементи? Защо не създадете модел на нерв от синтетични белтъчини и постепенно да го усложнявате по участъци?

Тези въпроси не зачеркваха работата, проведена в лабораторията на Митрофанов. Те и не претендираха за това, особено по форма. Но Тор 1 набеляза принципно нов път за изследвания. И ако лабораторията на Митрофанов беше тръгнала по този път от самото начало, работата й щеше да се съкрати неколкократно.

Оттогава започнах внимателно да се вглеждам в директора, да го изучавам.

Винаги са ме интересували хората с необикновени умствени способности. За това имаше дял и професионалният ми интерес. Успехът на моята работа би ни помогнал да усъвършенствуваме нервната система.

Природата ни е наложила сурово ограничение: придобивайки новото, ние губим нещо от това, което сме имали по-рано. По-късните мозъчни слоеве се наслагват върху по-ранните, заглушават тяхната дейност. Заспиват инстинктите, угасват и се покриват с пепел неизползувани средства за връзка. Но това е само половината беда.

Челните дялове не успяват да анализират всичко, което се съхранява в мозъка, като в уютни заливи стоят забравени цели флотилии от необходими сведения, интересни мисли се люшкат като подводни лодки, стремящи се да изплуват; гигантски идеи, чието местонахождение не е отбелязано на картите, ръждясват и стават негодни.

Можем ли да признаем това за закон? Да го признаем и да се примирим?

Ние сме свикнали да считаме човешкия организъм и особено мозъка за венец на творението. Мнозина са свикнали и с по-опасната мисъл, че нищо по-добро и по-съвършено от него не може да съществува. Така е и по-спокойно. Но нали спокойствието никога не е било двигател на прогреса!

А в същност нашите организми са нещо консервативно като наследствената информация и невинаги успяват да се приспособяват към промените на средата. Дяволски бавно протичат импулсите в нашите нерви. Майката-природа не расте заедно с нас, не успява да върви в крак с развитието ни. Тя и сега ни дава същото, което ни е давала и преди двеста, петстотин, хиляда години. Но това не ни стига. Ние надраснахме пелените, предназначени за животното. Тръгнахме по свой път. И можем да се гордеем със себе си, защото създаденото от ръцете ни в много отношения е по-съвършено от самите нас; железните лостове са по-мощни от нашите мускули, колелата и крилете са по-бързи от нозете, автоматите са по-стабилни от нервите, изчислителната машина мисли по-бързо от мозъка. А това значи, че ние можем да създаваме по-добре от природата.

Настана време да поработим и над своите организми.

Опитвам се да си представя новия човек. Той ще мисли стотици пъти по-бързо и дори само това качество ще го направи хиляди пъти по-силен. Ето над какво работи нашият институт. Заради това ние изучаваме сечението на нервите, съотношението на различните вещества в тях. Какъв ще бъде новият човек? Как бихме се отнесли с него, ако се появи сред нас?

Моята фантазия е бедна и аз не мога да създам образа му, да си представя постъпките му. Преставам да фантазирам и мисля за работата, за лабораторията.

Направеното от нас не е малко. Но при изследване свойствата на някои микроелементи за проводимост стигнахме до задънена улица. Наситеността на влакното с кобалт в едни случаи водеше до ускоряване на импулса, в други — до забавяне. Никелът не се държеше така, както предписваше теорията и както предполагахме ние. Едни опити противоречаха на други.

Реших в края на краищата да се посъветвам с директора. Няколко пъти ходих в кабинета му, но винаги ни попречваха да говорим. Защото, макар че тези, които не го обичаха, не бяха малко, не бяха малко и другите, които го уважаваха. А тъй като и едните, и другите се нуждаеха от неговите съвети, вратата на директорския кабинет почти никога не се затваряше. Учудвах се как успява да се ориентира в толкова разнообразни въпроси и си спомних състезанието с машината.

След поредната неуспешна визита Тор I предложи:

— Елате днес в къщи.

Да си призная, вървях към дома му с някакво болезнено чувство, което трудно можеше да се определи в него имаше и неприязън, и любопитство, и възхищение.

Вратата отвори възрастна жена с ласкаво, загрижено лице. Върху такива лица изразът на загриженост не е мимолетен; той е за цял живот.

Попитах за директора.

— Торий е в стаята си.

Тя така произнесе „Торий“, че аз веднага разбрах: това е майка му.

— Влезте при него.

Прекосих коридора и се спрях. През стъклената врата видях директора. Той седеше зад масата, до прозореца, с едната ръка бе подпрял главата си, а в другата държеше обърната чашка. Лицето му бе съсредоточено и напрегнато. По радиото пееха дрезгаво: „Ще напише ротният писар на листа…“

Тор I сложи чашката на масата тъй отсечено, сякаш удряше печат. След това вдигна друга обърната чашка.

Бях повече от изненадан. Мярна ми се догадката! Той се е затворил в стаята си и пие. Докосна ме за миг студът на чуждата самота. Но защо тогава майка му не го предупреди за моето идване?

Отворих вратата.

Директорът се обърна и каза приветливо:

— А, това сте вие. Добре направихте, че дойдохте. И постави чашката на… шахматната дъска. Тогава видях, че това е пешка. Тор I играеше сам срещу себе си.

— Говорете, докато не е дошъл някой — каза той и се приготви да слуша, като седна по-удобно. Но само след минута ме прекъсна с въпрос. — А винаги ли вземате под внимание състоянието на системата?

Той скочи, почти изтръгна от ръцете ми рентгенограмите, започна да крачи от единия ъгъл на стаята до другия, заговори така бързо, че думите се сливаха:

— Вие питате какво ще даде това петно тук — желязо или никел? Но трябва да се има пред вид, че преди това нервът се е намирал в състояние на продължителна възбуда. Става ясно, петното е кобалт. А ето този зъбец е желязо, защото: първо, в тази област желязото може да изглежда върху лентата и така, второ, процентът на желязо в тъканта вече е започнал да се увеличава, трето, функцията се е изменила и, четвърто, щом функцията се е изменила и процентът на желязото в тъканта расте, то зъбец с такъв ъгъл може да бъде само желязо.

Той стоеше пред мен, разкрачил дългите си силни нозе, говореше и леко се полюшваше.

Стори ми се, че мога да дам точно определение на гения. Гений е този, който може да вземе под внимание и съпостави факти, които другите считат за откъснати един от друг. Мислех си, че за мен е голямо щастие да работя заедно с Тор. Боях се да не би да издам възторженото си състояние с някоя неделикатна дума и заговорих за нуждите на лабораторията, доказвах необходимостта да се обърне особено внимание именно на нашите изследвания.

В края на краищата от това зависи бъдещето…

— Чие бъдеще? — попита директорът, седна в креслото и край устните му се притаи насмешлива усмивка.

Не успях да я забележа навреме.

— На цялата работа на института… на това, към което се стремим… — Погледът му ме обърка. — На всички хора…

— Да бяхте казали и вместо „бъдещето“, „грядущето“. Например: „От нашата работа зависи грядущето на човечеството“.

Той вече не криеше усмивката си. Тя изви устните му и заблестя в очите. Държеше се така, сякаш не разбираше важността на работата ни и не й придаваше значение. Но той повече не можеше да ме измами.

Тръгнах си, опиянен от вяра в собствените си сили. Дълго не можах да заспя. Слушах песните на птиците, шумоленето на листата, детските гласове и се мъчех да съпоставя всичко това.

А после ми се присъниха планини. От тях към долината се стичаше мъгла, синьо-зелена като гора на разсъмване и прохладна като планинските ручеи…

Събудих се с предчувствие за радост. През нощта бе валял дъжд, измитият въздух беше свеж, а пронизаната от лъчи синева леко заслепяваше и изглеждаше особено празнична. Вдигнах няколко пъти гирите, измих се бързо и довършвайки сандвича, излязох от къщи.

Вървях, размахвах чантата си като ученик и ми се струваше, че бъдещето е разтворена книга, която може да се прочете без грешки.

Изтичах леко по стъпалата на главния вход. Хванах дръжката на вратата и тогава се раздаде първият взрив, след него втори, а третият бе толкова силен, че стъклата на прозорците излетяха. Някакви обгорели листове закръжиха във въздуха като прилепи. До мен дотича Саша Митрофанов, хвана ме за ръкава, помъкна ме нанякъде. Видяхме два пурпурни факела над корпуса, където се помещаваше лабораторията на Саша и реакторът. От прозорците бълваше гъст дим. През тях като змии бързо се подаваха и хлътваха навътре езиците на пламъка. Последва серия малки, приличащи на картечна стрелба взривове.

„Огънят тича по епруветките с разтворите. Приближава се към склада с реактивите — с ужас помислих аз. — А там…“

Изглежда и Саша мислеше същото. Без да разменим дума, ние се хвърлихме към клокочещата фуния на входа. Това беше безумие. Все едно, няма да успеем, няма да преградим пътя на огъня. Ще загинем. Но ние не мислехме за това.

Оставаха ни само няколко крачки до входа, а вече не можеше да се диша. Нетърпима горещина обгаряше лицата, ръцете. Зад нас се чу вик:

— Аз съм виновна! Аз… Пуснете ме!

Валя тичаше право към огъня.

Успях да я хвана за ръката. По лицето й течаха сълзи, оставяйки по бузите две тъмни ивици. Тя отново се втурна към входа. Не можах да я удържа. Къде отива тя? Пламъкът…

Не чух колата на директора. Тор I израсна внезапно на фона на пурпурното петно редом с Валя. Отхвърли я назад, каза „извинявайте“ и изчезна в бушуващите пламъци.

Сега двамата със Саша държахме Валя. Тя, загубила сили, бе сравнително спокойна. Повтаряше през сълзи:

— Вината е моя. Забравих да прибера селитрата. Аз…

Гледах натам, където изчезна Тор I, и си спомних думите му: „Човек има право само на тези грешки, които може сам да заплати. Сам.“

За пръв път той се отказа от своите думи. Каква сила го застави да се хвърли в огъня? Самопожертвувателност? Съжаление? Не, това не му прилича. Състрадание? Благородство и смелост?

Защо не се хвърлих веднага след него? Това и досега ме измъчва.

След две-три минути видяхме директора. Той излезе, олюлявайки се, дрехите му висяха на черни парцали. Направи две крачки и падна. Втурнахме се към него. Той лежеше сгърчен и ни гледаше.

— Не ме пипайте — простена той и заповяда, гледайки Валя така, че тя не посмя да не се подчини: — Проверете изключена ли е газта в централния корпус! Вие — той отмести поглед към Саша — кажете на пожарникарите да започнат да гасят от дясното крило.

Той ме погледна, но очите му шареха така, сякаш търсеха още някого:

— В лявото горно чекмедже на бюрото ми има папка. Майка ми ще ви я даде. Там са записките по опита. Да, аз успях да изменя своята нервна тъкан, да ускоря преминаването на импулса седемдесет и шест пъти, сечението на влакното, наситеността с микроелементи… Главното е кодът. Кодът на сигналите — повече къси, отколкото дълги…

Ставаше му все по-зле. Лицето му посивяваше, сякаш посипано с пепел, устните му се напукаха страшно.

— Ще разберете, като прочетете… Само имайте пред вид моята грешка. Ускоряването на импулса действува на хипофизата и на другите жлези. Проверих го върху себе си. Ще научите от дневника…

— Защо се хвърлихте в огъня? — закрещях аз. — Нали всеки от нас…

— Трябваше бързо… Прекалено бързо за нормален човек…

— Значи, просто пресметливост. Нито благородство, нито самопожертвователност… Не му вярвах и той разбра това по лицето ми. Искаше да ми каже още нещо, но не успя. Търсещият му поглед спря като махало на часовник.

Отнякъде се появиха санитари. Положиха го внимателно върху носилката. Той не стенеше и не помръдваше. Торий Вениаминович умря на път за болницата.

Сега разчитам неговите записки. Стремителен почерк, букви, подобни на стенографски знаци. По страниците има мастилени петна. И много поправки с разноцветни моливи: червеният коригира мастилото, синият — червения, зеленият — синия. Така, очевидно, той е различавал по-късните поправки от по-ранните. Изписаните листове сухо шумолят, говорят ми с неговия глас. Той пръв се реши да извърши върху себе си опита, който ние правехме върху животни-модели. И ако не се страхуваме от мъката, трябва да признаем, че той бе човекът, за когото мечтаехме — Homo celeris ingenii, Той дойде при нас от бъдещето. Защо ни бе тъй трудно с него?…

Владимир Савченко
Втора експедиция на Странната планета

1.

Космическият пламтящ, диск на Най-близката потъваше стремително зад жълто-червените зъбери на хоризонта. Заедно с нея зад скалите бързо се гмуркаха околните звезди. Цялата ослепителна пиротехника на залеза продължи не повече от минута.

Ракетата-разузнавач стоеше леко наклонена сред каменистата площадка. В кабината беше тихо и тъмно, цареше мълчание.

Горе светна овалният екран, на него се показа продълговатото лице на телеметриста Патрик Лоу, дежурен по звездолет.

— Капитане, те отново предаваха нещо за нас! Успях да го запиша. Вижте забавения запис.

Екранът мигна. Появиха се неясни светли линии, след това се замяркаха бързи и ярки изображения, подобни на избухвания.

Ето — тяхната ракета-разузнавач бавно планира в магнитното поле над повърхността на Странната планета. Абстрактен пейзаж от разноцветни скали и камъни. Ето ги и тях — Антон Новак и Сандро Рид — тромаво изскачат от люка на ракетата върху площадката. Вървят бавно, свели глави в прозрачни шлемове, навеждат се, вдигат нещо… Ето ги, долепиха се до скалата в нелепо напрегнати пози.

— Всичко беше и така, и не така — забеляза Сандро.

И беше прав. Те слязоха, вървяха, навеждаха се, прилепваха към скалите — всичко това беше така. Но изображенията, появяващи се сега на екрана, не бяха нито снимки от натура, нито кинорепортаж — всичко изглеждаше много по-изразително, по-ясно. И още нещо имаше в тях — онова нещо, което кара човека дълго да гледа най-обикновената по сюжет картина на талантлив художник; в живота би отминал, не би обърнал внимание, а сега — стоиш, гледаш, разбираш. Това „нещо“ е точната, обобщаваща мисъл, която художникът затова и изобразява с бои и линии, защото с думи тя не може да се изрази… В изображенията на екрана също имаше някаква мисъл. Но каква?

— Антоне, миналия път, при първата експедиция, имаше ли такова нещо?

— Не.

Новак трепна от изненада; от екрана към него се приближаваше собственото му лице, опростено, но точно хванато с няколко щриха. Това беше гениална жива рисунка; когато се взря в нея, Антон се стресна: „Господи, нима имам такива лоши очи, такава безапелационно властна линия на устните! Същински тиранин, а не капитан на звездолет“. Изведнъж ужасна гримаса изкриви лицето, то заподскача паралитично, сви се като топка, настъпена с крак, изчезна. Сандро се изкиска.

— Това е от вчера, когато тяхната „ракета“ пикираше над мен — промърмори Новак. — Аха, ето те и теб!

На екрана Сандро Рид изигра такава пантомима, на каквато в живота не бе способен. Карикатурно шаржираните движения на устните, очите, брадата, обръщането на главата разказваха всичко за него: и че е млад, невинен и възторжен, и че се прекланя пред капитана и малко се страхува от него, и че тъгува за Земята и за къщи, и че е болезнено самолюбив и мнителен. „Комици! Какво им влиза в работата…“ — мрачно изръмжа Рид.

В това време на екрана се появи цялата група: Максим Лихо, Патрик и Юлий Торена. Мярнаха се някакви опростени разноцветни изображения. После в овала на екрана влетя „ракетка“: ясно се виждаха четирите остри издатини на носа, гъстите ребрени ивици по дължината на корпуса, завършващ с три плоски триъгълни израстъка — като стабилизатор на бомба от голям калибър.

— Не разбирам едно: защо „ракетките“ имат опашни плоскости? — промълви Сандро. — Та нали планетата няма атмосфера.

— Хм… А разбираш ли всичко останало?

— Гледай!

„Ракетката“ изчезна. На екрана се появи съсредоточеното лице на Ло Вей — без шлем, върху фона на звездите. Екранът изгасна.

— Но нали Ло Вей не е слизал на планетата! Тогава как…

— Значи, те наблюдават и „Фотон“. Ло Вей неведнъж е излизал навън, за да проверява рефлекторите.

— Наблюда-а-ват — проточи Сандро. — Но защо те самите се крият? Страхуват се от нас ли? И къде са те? Какви са те?

Телевизионното предаване и думите на Рид събудиха отново в душата на Новак досада и лоши чувства към тази странна, неблагополучна планета. Той вече разбираше ясно, че и втората експедиция ще завърши така безрезултатно, както и първата. Е, ще има доста дребни наблюдения, които ще зарадват гравитолозите, магнитолозите и космолозите. Но главната цел, заради която летяха — контакт с другата цивилизация — няма да бъде постигната. „Те не желаят контакт с нас — какво можем да направим ние? А на Земята ни чакат. И е срамно да се върнем без нищо!…“

— Кажи, Анти, при първата експедиция тук имаше ли „ракетки“?

Не. Имаше „самолетчета“ с крила. Те летяха, опирайки се на атмосферата. Тук имаше доста плътна атмосфера от инертни газове. Наблюдавахме прекрасни, преливащи се залези и изгреви на Най-близката — червено-зелени, дъгоцветни… Когато долетяхме тук за втори път, помислих, че сме объркали планетата! Но други планети наоколо няма.

— Наистина… За някакви си двадесет години атмосферата е изчезнала. А инертните газове не биха могли да образуват съединения с почвата. Пък и почва, в истинския смисъл на думата, няма… Не се ли опитахте тогава да заловите някое от тези „самолетчета“?

Новак помълча, после каза глухо:

— Опитвахме. И загинаха Пьотр Славски и Ана. Те се издигнаха с въртолет, за да опънат металната мрежа. „Самолетчетата“ разбиха витлото на въртолета.

— Антоне, ти… много ли обичаше Ана?

Новак се размърда в тъмнината, но нищо не отговори. Сандро се смути.

— Извини ме за глупавия въпрос, Антоне!… Аз още никого не съм обичал, разбираш ли?

В този момент нощта, която траеше час и половина, свърши. Най-близката пъргаво излетя откъм хоризонта. През задния илюминатор в кабината нахлу прожекторен сноп светлина. С резки, лишени от полутонове контури той извая от тъмнината двете седнали в креслата фигури. Едната — масивна, със здраво поставена на широките плещи глава; късите побелели коси блеснаха в мраморни къдрици, очите хлътнаха в сенките на веждите. Втората, юношески стройна, бе полегнала в креслото; светлината ясно очерта профила: отвесно чело, тънък, леко изгърбен нос, меки линии на устата и брадата.

Лъчите изтръгнаха от тъмнината част от пулта с приборите, стойката с полупрозрачните, подобни на манекени скафандри, квадрата на обвитата с кожа стена.

Скалите зад прозореца пламнаха, засвяткаха с острите си ръбове.

Новак стана.

— Приготви се, Малкия — усмихна се той. — Тръгваме да търсим следи от материална култура. Дявол да го вземе, ако има култура, трябва да има и някакви следи!

Той се наведе и разроши черните къдри на Рид:

— Ех, ти! Нима може да се обича малко?

 

Планетата се въртеше така бързо, че на екватора центробежната сила почти уравновесяваше притеглянето. В средните ширини, където се спусна ракетата-разузнавач, бързото въртене на Странната предизвика своеобразен гравитационен ефект: да се стои на повърхността беше възможно само под наклон от петдесет градуса спрямо полюса. Новак и Рид се катереха по скалистата равнина, издигаща се в планина на хоризонта, разглеждаха с бинокли околността, преобръщаха камъните под краката си и в ямите. Това търсене, както и предишните, беше безуспешно. Тук — както и в повече от петдесетте изследвани от тях места на планетата — не се намериха никакви следи от „културен слой“: купища боклук, отпадъци и отломки, които неизбежно остават там, където, макар и за кратко, се разполагат разумни същества.

В шлема на Новак мигна червеното повикване на звездолета.

— Капитане! — чу се напевният глас на Ло Вей. — Имаме една идея… Чувате ли ме?

— Идвам. Е, и какво?

— Да предадем на честотата, на която предават тези същества, не тестовете на Комисията по контактите, а просто подробна информация за нас. Позволете да ви се представим, така да се каже…

— Отлично! — включи се в разговора Сандро. — Наистина, защо им са тези египетски триъгълници и таблицата на Менделеев в двоичната система!

— Какво възнамерявате да предадете? — завита Новак.

— За Слънчевата система и за мястото й в Галактиката, за Земята, за нашите градове и съоръжения… Торен предлага: за нашето изкуство. Разбира се, всичко трябва да се предава в ускорен ритъм, иначе те няма да го възприемат.

— Така… — Новак размишляваше, уловил се за края на скалата. — Информация за Слънчевата система и за координатите й не бива да се дава. Опитайте с останалото.

— Защо, Антоне? — намеси се пак Сандро. — Те трябва да знаят откъде сме.

— Не, засега не бива! — отсече Новак. — Доверието трябва да бъде двустранно… Ло, за изкуството също не си струва, няма да разберат.

— Ясно, капитане. Край. Ще монтирам кинограмата.

Ло Вей се изключи. Известно време Новак и Рид се промъкваха мълчаливо по стръмната скалиста пустиня. Звездите бяха горе и под нозете им — безкрайна звездна пропаст, о чийто ръб се вкопчваха двамата. Съзвездията се местеха тъй бързо, че това предизвикваше виене на свят. Дългият светещ корпус на „Фотон-2“, неподвижно увиснал във висината, изглеждаше единствената стабилна точка в пространството.

Новак се обърна към Сандро, забеляза капчици пот по лицето му.

— Почивка, Малкия!

— Уф!… Странна планета наистина. Къде е „горе“, къде е „долу“ — не можеш да разбереш — Сандро седна до него, започна да се настанява по-удобно, но замря. — Антоне, „ракетки“! На северозапад.

Капитанът вдигна глава.

— Виждам.

Над северната част на хоризонта, ниско, сред звездите, се появиха малки сребристи капки. Движеха се с огромни плавни скокове: ту падаха към повърхността на планетата, ту рязко литваха нагоре и напред. „Ракетките“ описваха правилен кръг над равнината.

— И все пак в тях няма живи същества — каза Сандро, сякаш продължаваше отдавна започнат спор. — Нито едно живо същество не може да понесе такива ускорения. Виж какво правят!

Една „ракетка“ се отдели от отлитащото ято и се втурна към тях като безшумна сребриста сянка. Внезапно, като че срещнала невидима преграда, тя спря и увисна в пространството; започна да пада с все по-нарастваща скорост към острите зъбери на скалите… След това, като изстреляна от безшумен пистолет, „ракетката“ излетя нагоре, направи лупинг и отново започна да пада…

— Няма съмнение, нас търси.

— Да-а… — Новак следеше „ракетката“ изпод вежди и си мислеше: „Да опитам ли? Иначе така и ще си отлетим без нищо“. Той натисна копчето за повикване на звездолета. — „Фотон-2“! „Фотон-2“!

— Защо?! — разтревожи се Сантро. — Те ще ни запеленговат!

— Нищо. Ще си поиграем с тях на гоненица… „Фотон-2“!

— Слушам ви, капитане!

— Патрик! Включете системата за радиосмущения, дръжте ни под нейния прицел. По даден сигнал пратете лъч към нас.

— Добре.

… „Ракетката“ пикираше точно към тях — беззвучна и ослепителна като мълния преди гърма. Сърцето на Сандро се сви, дощя му се да затвори очи, да падне на земята или да избяга неизвестно къде; той едва се сдържа. Сребристата капка наедряваше така стремително, че очите им не успяваха да хванат подробностите. Но в неуловимия миг преди да се вреже в скалите тя се спря и увисна в пустотата. От силния удар на магнитното поле се изкривиха хоризонтът и контурите на близките канари, нагорещиха се до бяло и веднага потъмняха, изстивайки, някакви металически пръски. „Ракетката“ се преобърна, направи „свещ“ нагоре… Новак и Рид въздъхнаха едновременно.

— Ех, че локатори има това устройство! — възхити се Сандро. — Не могат дори да се сравняват с нашите!

— Патрик! — отново предаде по радиото Новак. — Превключете системата за радиосмущения, така че да се управлява от моите биотокове. Осигурете максимална енергия на лъча.

— Готово — доложиха веднага от звездолета.

… Някой трошеше тъмносивата коса стена на дъжда с бели лъкатушещи мълнии. Петгодишният малчуган бягаше бос по хлъзгавата трева, по рядката кал, по локвите, крещеше и не чуваше гласа си в грохота на бурята. Дъждът го шибаше с тежките си струи по лицето и раменете. И изведнъж ослепяваща синьо-бяла точка прободе завесата на дъжда — мълния, насочена право в него! В непоносим ужас момчето се пльосна в калта, зажумя…

Този спомен от дълбокото детство се мярна в съзнанието на Новак, когато „ракетката“ започна да пикира над тях за втори път. Той напрегна волята си, съсредоточи се. „Да не се изпусне моментът… и да не се избърза.“ „Ракетката“ беше вече на десетина метра над скалите. „Сега ще забави движението си.“ Съзнанието на Антон се материализира в една непроизнесена команда: „Лъч!“

Системата за радиосмущения отговори веднага. Срещу „ракетката“ се втурна мощен хаос от радиовълни — наушниците на разузнавачите се изпълниха със скърцане и вой. „Ракетката“ загуби управление за нищожна част от секундата — и се вряза в камъните. Почвата потрепери беззвучно. Отломките на „ракетката“ блеснаха в полегатите лъчи на залязващата Най-близка, смесиха се с каменната лавина и се устремиха „надолу“ по посока на екватора…

Новак скочи, като едва не загуби равновесие.

— Бързо! — викна той на Сандро. — До настъпването на тъмнината трябва да намерим поне няколко късчета!

Те прекараха тази скоротечна нощ в експрес-лабораторията на ракетата. Новак разглеждаше повърхността на отломките под микроскоп, движеше по тях остриетата на електрическите сонди, следеше показанията на осцилографите. Сандро отначало му помагаше — направи спектрален анализ на веществото на „ракетката“. Получи се комбинация от почти всички елементи на Менделеевата таблица. После, преборен от умората, задряма в мекото кресло.

… Кафявите шестостенни клетки, прослойките от бял и червен метал, впръсканите жълти прозрачни кристалчета, сивите жилки на някакъв минерал — всичко това образуваше сложна, но без съмнение не произволна структура. Новак отново и отново я разглеждаше под микроскопа — и ту вярваше, ту се плашеше от съзряващата в мозъка му догадка. „Ето какво е то! Ето как… И то също е успяло да преживее през последните милисекунди страх от смъртта, отчаяние, болка. Жажда за живот и страх от смъртта — май че това е единственото, което го свързва с нас. Свързва и — разделя.“

Бяло-розовата Най-близка пак излетя в черното небе. Новак погледна със зачервените си от взиране очи дремещия Сандро, побутна го по рамото:

— Мини в кабината, завържи се. Отлитаме.

— Вече?! Нали ни остават още шест часа работа?

— Да, вече. Ние двамата убихме живо същество. При това, струва ми се, по-високо развито от нас, хората.

— Какво говориш? — Сандро разтвори широко очи. — Нима в „ракетката“?…

— Не, не в „ракетката“ — прекъсна го Новак. — Не в „ракетката“, а — трябваше да разберем това по-рано — самите „ракетки“ са живи същества. И други на тази планета няма…

Зад стъклото на илюминатора бързо като светулки летяха звездите. Светкаха скали, образувайки към полюса планинска стена. Отвъд хоризонта излетя „ракетка“ и се понесе „надолу“ с полегати многокилометрови скокове.

— Защо „ние двамата убихме“ — неуверено промърмори Сандро, като гледаше встрани. — Аз не знаех, че ти ще направиш това…

Новак го погледна удивено, но премълча.

2

Ло Вей и Патрик гледаха монтираната кинограма.

… На екрана Земята беше такава, каквато я виждат връщащите се от рейс астронавти: голямо кълбо, обвито със синия воал на атмосферата, през който смътно се очертават пъстрите петна на континентите и островите сред синьо-сивото пространство на океана; белите кръпки на ледовете по полюсите и като тяхно продължение — белите петънца на облаците и айсбергите. Контурите на материците се разширяваха, изпълваха се с подробности: кафяви разклонени хребети, синьо-зелени горски масиви, светли петна и линии — реки и езера. Хоризонтът се обърна като чаша с неясни, мъгливи краища. Долу стремително се носеха тънките сиви линии на автострадите, малките като играчки здания, жълтите правоъгълници на пшеничените поля, стръмен скалист бряг и — морето, без начало и край, цяло в синьо-зелените блясъци на играещата под слънцето вода.

Ето, телеокото ги носи по улиците на Астроград — покрай куполите и стометровите мачти на Радионавигационната станция, покрай разноцветните жилищни домове, покрай гигантските хангари, където се монтират новите ракети. Навсякъде има хора. Те работят в хангарите, вървят по улиците, спорят, играят на топка в парка, къпят се в откритите басейни. Едри, добре сложени, в прости дрехи, с весели или съсредоточени лица — те всички са красиви. Тази красота на лицата, телата, движенията, осанката не бе случаен дар на природата, щедра към едни и немилостива към други — тя бе дошла при хората като резултат от чистия, обезпечен, одухотворен от труд и творчество живот на много поколения. По края на улицата вървяха прегърнати момичета. В пясъка, под дъб с тъмни листа, играеха деца.

Градът свърши. Сега Ло и Патрик се носеха между скали и постройки по криволичещото шосе — към космодрума, към гърлото на петстотинкилометровото електромагнитно оръдие, насочено към Космоса. Те отново се вдигаха във въздуха и видяха блестящата металическа струна, опъната между Астроград и най-високия връх на Хималаите — Джомолунгма. Ето, от гърлото на оръдието в разреденото тъмносиньо пространство излетя като алуминиева стрела върволицата свързани помежду си товарни ракети…

Екранът изгасна, кинограмата свърши. Ло Вей и Патрик седяха мълчаливо в затъмнената радиокабина на звездолета, страхувайки се дори с дума да не пропъдят усещането си за Земята. Астронавтите нямаха време дори да помислят за нея в напрегнатата си работа, в безкрайния поток от нови впечатления. Те съзнателно отвикваха от тази мисъл. Но сега Земята ги зовеше спокойно и властно — и те усетиха тъга… Не, никаква обработка на въздуха не може да замени тръпчивия мирис на бора и на нагретите от слънцето треви, нито пък милиардите космически километри, изминати със скоростта на светлината, ще заменят улиците, по които можеш да си вървиш ей така — с ръце в джобовете — и да гледаш минувачите; никога мъдрата красота на приборите и машините не ще измести от сърцето на човека разточителната, буйна и нежна, ярка и деликатна, тиха и страшна красота на земната природа.

— Ех, сега над нас да валеше дъжд — въздъхна Патрик. — А ние — боси през локвите, като деца. „Вали, вали дъжд, да порасне ръж!“

— А по локвите изскачат мехури от капките — подхвана Ло. — Такива… весели. И се пукат…

— Хайде, стига вече — каза Патрик, ядосвайки се на себе си и на другаря си. — Приготви телемонитора. Странно е, че капитанът не ни разреши да им покажем целия наш участък от небето. Предпазлив е…

Изведнъж подът на радиокабината трепна, като че ли се изплъзна изпод нозете им: електромагнитният катапулт на „Фотон“ бе приел разузнавателната ракета с Новак и Рид.

— Защо се връщат толкова рано? — зачуди се Патрик и отиде да ги посрещне.

Ло Вей настрои предавателя на монитора на честотата на „ракетките“ и го включи. Това, което преди малко бяха гледали половин час, сега, при успоредното предаване, се вмести в една минута. Диполните антени на „Фотон“ разпръснаха електромагнитните лъчи по всички краища на планетата. От много наблюдения Ло Вей знаеше колко по-бързо течаха времето и възприятията на съществата от Странната, за да улавя тяхната видеоинформация, се налагаше да използуват специални екрани, да забавят светването на изображенията с части от секундата. Той повтори още няколко пъти предаването на кинограмата, след това се включи на приемане: дали нямаше да хване нещо?

В радиокабината беше здрачно и спокойно. Осемте телевизионни екрана слабо блещукаха: имаше смущения. На стената светеха два циферблата: на часовника, който отчиташе времето на Земята с необходимите относителни корекции, и на часовника на звездолета.

След десет минути на крайния ляв екран светна и изчезна смътен образ. Ло Вей се сепна и включи видеомагнитния запис. Образът се мярна отново, този път бе по-ясен: двама в скафандри до тъмночервени скали, пикираща над тях „ракетка“, след това някакви абстрактни светли линии. Екранът изгасна. Ло почака малко, след това изключи записа.

По-нататък всичко стана за частиците от секундата, нужни на Ло Вей, за да премести два пъти лостчето на видеозаписа: първо на „изкл.“ и веднага пак на „вкл.“. Естествено, на магнитната лента не се зафиксира нищо и в събитията, които последваха, Ло Вей се ориентираше единствено по субективните си впечатления от видяното.

Едновременно светнаха двата средни екрана. Образите се редуваха, сякаш двамина разговаряха помежду си. На левия екран се появи опростеният, без детайли, почти символичен силует на звездолета. В отговор на десния екран се мярнаха откъслечни кадри от наскоро предадената кинограма: застиналите вълни на морето, улиците на Астроград, лица на хора, планини, ракети, излитащи от гърлото на електромагнитното оръдие. Кадрите се наслагваха един върху друг, образите се преплитаха причудливо. Ло Вей ги различаваше, защото знаеше кое какво е… Вторият екран отговори с няколко непонятни символа. Първият показа звездолета (този път детайлно): от дюзите на кърмата му излитаха стълбове пламък. На втория се появи отчетливо изображение на Астроград и Радионавигационната станция; светвайки, то изведнъж се завъртя в странен вихър. Изчезна, сякаш смачкано, синьото небе, в купчина безформени линии се разсипаха мачтите и куполите на станцията, къщите, дърветата. Но преди земните очертания да се изтрият напълно, през екрана прелетя ято „ракетки“.

Двата екрана изгаснаха — „диалогът“ между двете същества завърши, преди Ло да включи записа. Той объркано мислеше: „Какво беше това? Наслагване на образи? А тези начупени линии — като пукнатини в стените на къщите… И «ракетките» летяха сякаш на Земята. Привидя ли ми се? Или… какво искаха да кажат те?“

Ло Вей дежури пред екраните още няколко часа, ядосвайки се на своя пропуск. Но нищо повече не видя.

3

Колкото и да бързаше Новак, трябваше да обясни на екипажа причината за преждевременния старт. Всички се събраха в общата зала. Антон показа отломките от „ракетата“, описа наблюденията си.

— … Ние се сблъскахме с кристалинен живот, разбирате ли? Именно сблъскахме, защото не бяхме готови за тази среща. Твърде дълго царува на Земята самодоволното убеждение, че е възможен само нашият органичен живот, висша проява на който сме ние, хората; че ако се случи да се срещнем с разумни същества от други светове, те ще се отличават от нас само по подробностите: формата на ушите или размерите на черепа… Най-радикалните умове допускаха, че е възможен високоорганизиран живот върху основата на други химически елементи: германий или силиций вместо въглерод, флуор или хлор вместо кислород. Всички предишни експедиции не можаха нито да подкрепят, нито да опровергаят това мнение, тъй като не успяха да открият сложни форми на живот нито на планетите от Слънчевата система, нито на другите звезди. И когато за втори път се отправихме към Странната, за да установим контакт с някакви неизвестни, но, без съмнение, разумни същества, ние си ги представяхме себеподобни! Ако не беше се случило това, може би и ние нямаше да разберем очевидното: тези „летателни апарати“, тези „ракетки“ са в същност живите същества. Странна планета — странен живот… Изглежда, той е родствен не на нас, а по-скоро на създаденото от ръцете и ума на човека: електрическите двигатели, фотоелементите, ракетите, електронните машини, построени на кристалинна основа…

Новак помълча, после продължи:

— Аз си обяснявам грубо разликата между тях и нас така: ние сме разтвори, те са кристали. Природата ни е „сглобила“ от клетки, които не са нищо друго, освен сложни разтвори на сложни вещества във водата. Основата на живота ни е водата, тя е две трети от състава на нашите тъкани. Те, „ракетките“, са изградени от сложни и прости кристали — метални, полупроводникови, диелектрически.

— С една дума, като роботите — вмъкна Торена.

— Съвсем не като роботите, Юлий! Там е работата, че нашите електронно-шарнирани роботи са родени от ума и фантазията на хората за наши цели, приспособени са към нашите движения, към нашия бит… А „ракетките“ са продукт на естествената еволюция на кристалинната форма на живот…

— Дори еволюция? — иронично-недоверчиво каза Максим Лихо, немлад риж юначага с умни сини очи, другар на Новак от първата експедиция.

— Именно, иначе не би могло да се обясни — извърна се към него Антон. — Хайде да поразмислим: животът, възникнал сам, започва на атомно-молекулярно ниво. Тоест с обединяването на белтъчните молекули в клетка — при нас, с кристалинните шестостенни килийки — при тях. В белтъчната тъкан основен носител на енергия е йонът. В кристалите — електронът. И цялото непреодолимо различие между тези две форми на живот — органична и кристалинна — се определя от един прост физически факт: при равни електрически заряди йоните притежават хиляди, десетки и стотици хиляди пъти по-големи маси от електроните. Всички жизнени процеси у нас — и нервните, и мускулните стават благодарение преместването и изменението на енергията на йоните и неутралните молекули, благодарение на обмяната на веществата. При кристалинните същества няма и не може да има обмяна на веществата — има само обмяна на електронна енергия. За да получим някакъв си жалък киловатчас енергия, ние трябва да си доставим, да изядем, да смелим, да усвоим и да отделим порядъчно количество храна. А „ракетките“ могат да се „хранят“ непосредствено със светлина, топлина, с колебанията на магнитното поле, както кристалинните термо- и фотоелементи. Още от самото начало на развитието си кристалоидите не са имали нужда от механически движения на органите си — посредством мускули, лостове или шарнири, все едно.

— Искаш да кажеш — Максим се облегна в креслото, — че не току-тъй в природата не съществува колелото. Самото колело няма никаква полза от това да бъде колело.

— Именно: колелото е било нужно на човека… „Ракетките“ могат да се зареждат с огромни заряди, с огромна енергия и да развиват наистина космически скорости на движението. Но основната разлика не е в скоростта на движението, а в скоростта на вътрешните процеси. В нашето тяло и най-елементарният процес е ограничен от скоростта на преместването на йоните; затова скоростта на процесите в нашия организъм не може да бъде по-голяма от скоростта на разпространение на звука във водата. А бързината на електронните процеси в „ракетките“ е ограничена само от скоростта на светлината. При тях и измерването на времето е друго, и представите за света. Всичко, което човекът е постигнал след хилядолетен труд и търсения, е дошло в организма на „ракетките“ по естествен път: електромагнитното движение, телевизията, радиолокацията, космическите скорости…

— Дявол да го вземе! — тупна се по коляното Патрик. — Наистина е така! Сега разбирам защо бързодвижещите се „ракетки“ предават не на тази честота, каквато е при малка скорост — помните ли как си блъскахме главите? Те отчитат корекциите на теорията на относителността! — той дори скочи. — Много просто: те се движат със скорост до двадесет километра в секунда, отчитането на времето при тях е също стотици хиляди пъти по-точно, отколкото при човека… Разбирате ли какво значи това! — Лоу изгледа всички с налудничави очи. — „Ракетките“ в ежедневния си бит чувствуват и използуват това, което ние можем само да си представим: промяната в ритъма на времето, скъсяването на дължините, нарастването на масите, изкривяването на пространството. Навярно те чувствуват и вълновите свойства на частиците на микросвета?…

Юлий Торена се наведе напред в креслото, отметна с ръка черните си коси.

— Антоне, що за живот е това без обмяна на веществата? Нима може да се нарече живот?

— Наистина — подкрепи го съчувствено Максим. — Нито да хапнеш, нито да пийнеш!

Всички се засмяха. Слабостта на Торена беше добре известна — неслучайно той по-често от другите се съгласяваше да дежури в кухнята.

— Престани, моля ти се — възмутено го стрелна с поглед Юлий. — Говоря сериозно.

— Защо да не е живот? — вдигна рамене Новак. — Те се движат, обменят информация, развиват се.

— Развиват ли се?

— И то много стремително, Юлий. През миналата експедиция ние видяхме не „ракетки“, а „самолетчета“ — така са се изменили те за двадесет години. Това съвсем не е по-малък път, отколкото от питекантропа до съвременния човек.

— Почакайте, Антоне. — Обзет от полемична страст, Торена стана прав. — Разумният живот трябва да бъде съзидателен. Къде е това, което те са създали? Та планетата има съвсем див вид!

— Аз мислих за това — кимна капитанът. — Всичко се обяснява просто: на тях, кристалинните същества, нищо не им трябва. Нито здания и пътища, нито машини и прибори, защото те самите са по-мощни и по-универсални от всяка машина, по-съвършени и по-чувствителни от най-точните прибори. Те не са минали стадия на машинната цивилизация и няма да го минат. Вместо да строят и усъвършенствуват машини и прибори, те усъвършенствуват самите себе си…

— Но възможно ли е с увереност да ги смятаме за разумни същества, щом няма и следа от някаква тяхна колективна дейност? — не се предаваше Юлий. — Може би те са „кристалинни зверове!“

— Има! — намеси се Максим Лихо. — Има следи, макар че това едва ли може да се нарече съзидание: изчезването на атмосферата на Странната. Вероятно тя им е пречила да летят, да увеличават скоростта си. „Ракетките“ са я унищожили — това е…

— Слушайте! — възкликна Сандро и огледа всички. Очите и бузите му горяха. — А в същност те са практически безсмъртни, тези разумни кристалоиди. Или поне — в своята система за отчитане на времето. Вижте: първо, условията им за съществуване сега са идеални — вакуум, никаква атмосфера, никаква влага и корозия. Вероятността за излизане от строя на който и да е детайл е нищожно малка, веднъж в годината съобразно нашето време. Но нашата година за тях е равнозначна на няколко хилядолетия пълноценен живот!… Помислете само: за една минута те могат да измислят, да узнаят и да разберат повече, отколкото аз за цял месец! Една Ниагара от мисли — и то какви… Иска ми се да бъда „ракетка“, макар и за няколко часа.

Антон наблюдаваше другарите си с известно удивление: някак си прекалено академично обсъждаха те въпроса за „ракетките“. Нима не разбират в какво може да се превърне той за експедицията? Впрочем понятието „опасност“, а още повече „опасност от страна на разумните същества“, отдавна вече бе станало абстрактно за хората.

Торена не можеше да се успокои:

— Но ако те са разумни, защо не общуват с нас? Защо не отговарят на нашите сигнали, на тестовете, най-после — на кинограмата?

— Страхувам се, че на тях им е по-трудно да ни разберат, отколкото на нас — тях, Юлий — отговори Новак. — Бързината на движенията и мисленето на „ракетките“ е тъй огромна, че да ни наблюдават за тях е по-трудно, отколкото за нас — да видим как расте дървото. Спомняте ли си: за да ни разгледат внимателно, „ракетките“ пикираха… Кой знае дали не вземат за живи същества нашия звездолет и разузнавателната ракетка, а не нас?

Максим Лихо гледаше през прозрачната част на пода Странната планета, гледаше я поновому: ето какъв можеш да бъдеш ти, свят на разумните същества! Тази част на планетата, над която висеше звездолетът, навлизаше в нощта. Криволичещата, размазана от релефа граница между светлината и сянката заемаше все по-голяма част от повърхността: черното пространство захапваше от планетата залъци като от крайшник. Само последните искрици — отражения от върховете на най-високите скали — мъждукаха известно време в чернотата. Дневната част, играейки с резки светлинни нюанси, отстъпваше все по-назад.

Максим вдигна глава.

— Какво пък, така всичко си идва на мястото. Сега му е времето да изследваме!

— Не — каза Новак. — Сега му е времето да изчезваме.

Отговориха му дружни възгласи на недоумение и възмущение.

— Спокойно — вдигна ръка Антон. — Ще обясня защо. Първо, ние узнахме най-главното, най-важното: тук има разумен кристалинен живот. Тази нечувана информация е, без преувеличение, ценност, несравнима с никоя друга, освен може би с тайната на органичния живот. Ние трябва благополучно да я доставим на Земята. Това, което можем още да изследваме и да разберем, ще бъде вече допълнение към тая информация, подробности. Не си струва да рискуваме заради тях. А рискът — и то голям — съществува по силата на печалното обстоятелство, че ние… — той забеляза неволния протестиращ жест на Сандро Рид — … добре, — че аз убих една „ракетка“. Сандро е прав, те са посвоему безсмъртни. Следователно всеки живот тук е огромна ценност… та те нямат други ценности, освен живота си.

— Тогава ти защо… — надигна се яростно Максим. — Да убиеш мислещо същество, с разум, може би по-съвършен от нашия… Това не трябваше да става! Какво ще помислят те за нас, хората от Земята?

— Не забравяй, че всички ние се досетихме едва след това — отговори Новак. — Всички, аз също… Както и да е, сега трябва да действуваме съобразно обстоятелствата.

— Но може би те ще се окажат толкова по-умни от нас, че ще разберат и ще ни простят тази… изследователска глупост? — каза като на себе си Максим.

Новак не хареса тази характеристика на своя опит, но сега не му беше до дребнави обиди.

— Възможно е, Макс — сдържано отговори той. — Но рискът си остава. А от известно време аз не обичам да рискувам. Ти знаеш откога…

— Но вие все пак трябваше да се посъветвате с нас, Антоне — намръщено забеляза Патрик — Да се посъветвате, преди да осъществите намерението си.

Останалите мълчаха.

— Има случаи, Патрик, когато няма време да се правят събрания. Ето и сега… — Новак погледна часовника, гласът му стана твърд. — Обявявам половинчасова предстартова готовност. Всички да заемат местата си!

4

… Пръв забеляза рояка от „ракетки“ Сандро. „Фотон-2“, набирайки скорост, вече десет денонощия заобикаляше по парабола Най-близката и излизаше на изчислената инерционна траектория. Членовете на екипажа, приковани към седалките от претоварването, се отегчаваха от принудителното безделие и неподвижността. Сандро си бе избрал хубаво място — обсерваторията на кърмата — и наблюдаваше звездите и мъглявините. Именно той забеляза някакво полупрозрачно петно, което закриваше частично смаляващия се диск на Най-близката. Звездолетът набра скорост от около четиридесет хиляди километра в секунда, но петното не изоставаше — напротив, приближаваше се. Ослепителните избухвания на антихелия, който изгаряше в дюзите, пречеха да се види както трябва формата на петното.

Рид повика кабината за управление:

— Антоне! Налага се да спрем двигателите.

— ?! — на екрана се видя как Новак от изумление се опита да стане от креслото. — Какво има?!

— След нас лети някакво тяло.

Щом изключиха двигателите, автоматически заработиха двата центробежни маховика на носа и на кърмата на звездолета. Те създаваха противовъртенето на огромната маса на „Фотон“ със скорост десет оборота в минута: това беше достатъчно за възникването на нормално центростремително притегляне в жилищната и работната част на кораба.

Небето зад кърмата сега изглеждаше като устремен в далечината конус от тънки светещи окръжности, очертавани бързо от звездите. Дискът на Най-близката описваше ярко огнено колело. Беше трудно да се разбере нещо в тази главозамайваща въртяща се вселена. Наложи се Новак да превключи маховиците на обратен ход, за да се спре въртенето на звездолета. След половин час небето доби нормален вид.

Все пак това не можеше да се нарече тяло: в пространството се носеше плътен рояк от няколко десетки хиляди „ракетки“! Те сновяха вътре в рояка и той ту приемаше формата на кълбо, ту се разтягаше в елипсоид. От дълбините му излизаше ярко, променливо сияние. Имаше някаква ритмична връзка между пулсацията на светлината, изменението на формата на рояка и движението му. Сякаш тези пламвания-импулси тикат рояка напред, разтягат го в елипсоид. След това „ракетките“ се пренареждаха отново в кълбо.

Астронавтите се събраха в обсерваторията на кърмата и мълчаливо наблюдаваха приближаването на рояка. С всеки импулс неговите размери растяха.

— Интересно, как ли се движат? — замислено каза Максим.

— Капитане, те ни настигат! — винаги мълчалив и сдържан, Ло Вей изглеждаше разтревожен. — Останаха десет-дванадесет хиляди километра. Не е ли време да включим двигателите?

— Ще почакаме още малко. — Новак гледаше през окуляра.

… Когато между „Фотон“ и рояка останаха не повече от хиляда километра, светенето в центъра на рояка изчезна. Той стана невидим в космическата пустош. Сандро включи радиотелескопа: на екрана се появи неподвижно висящото кълбо от „ракетки“.

— Изглежда, че нямат намерение да ни нападат — облекчено въздъхна Ло.

— Разбира се! Те можеха прекрасно да направят това още на Странната. „Ракетките“ възнамеряват да летят след нас към Слънчевата система, това е! — Новак погледна изпитателно събралите се. — Какво мислите по този повод?

— Чудесно! — Сандро беше във възторг. — Каква по-изчерпателна информация за кристалинния живот! Ето, значи, нашите съседи по космос, драги земни жители! Долетяха ни на гости, посрещнете ги както трябва!

— Така… Какво мислите вие, Патрик?

— Според мен — нека си летят. Очевидно нямат намерение да ни нападат, това е главното. Ще летим дълго, възможно е по пътя да се установи взаимно разбиране…

— И в Слънчевата система ще се намери база за тях — добави Максим. — Меркурий. Условията там са сходни с тези на Странната. И без това планетата стои неизползувана… Аз зная какво те безпокои, Антоне — той погледна капитана. — Напразно. Човечеството е достатъчно силно, за да се справи с тях, ако потрябва. Но не вярвам, че ще се стигне до конфликт. Мислещите същества винаги биха намерили начин да се разберат.

Новак стисна челюсти, но нищо не каза. Той се обърна към Ло Вей:

— Вашето мнение, Ло?

Ло Вей не бързаше да отговори:

— Те не пожелаха да общуват с нас, не се опитаха да ни съобщят, че ще ни следват… Това ме кара да бъда нащрек… Не вярвам, че те не са могли да ни предадат тази информация.

— А вие, Юлий?

— Ами… трябва поне да разберем как летят. Нали тук няма магнитни полета, няма затворена конструкция, двигатели — а роякът вече достигна скорост от четиридесет хиляди километра в секунда. Може би те добиват енергия за движение непосредствено от вакуума? Интересно дали могат да развиват скорости, близки до тая на светлината?

— А ако могат, тогава?…

— Тогава? Е… не зная. А вие какво мислите, капитане?

— Моето мнение е такова… — Новак помълча и каза, като отсичаше всяка дума. — Ние трябва на всяка цена да се отървем от тях.

5

… Новак и Ло Вей, напрегнали всички сили, мъкнеха по коридора към входната камера на електромагнитния катапулт контейнер със сгъстен антихелий. Този неголям цилиндър от неутриум имаше огромна маса. При всеки тласък той се изтръгваше от ръцете им, при всяка погрешна стъпка политаше встрани, мъчеше се да притисне крехкото човешко тяло към стената. „Фотон-2“ летеше с околосветлинна скорост — проявяваше се ефектът за нарастване на масите. От непосилното напрежение сърцата биеха бясно, ръцете трепереха.

Иззад здраво затворената врата на общата зала долиташе грохот и гневни викове там бяха Сандро, Максим, Торена и Лоу. Люкът на входната камера беше вече близо, когато Антон пусна контейнера на пода, почувствувал, че пръстите му ще се разтворят сами. В този момент виковете в общата зала престанаха.

— Навярно нещо са измислили — каза Ло Вей, ослушвайки се. — Съвещават се.

Новак се наведе, хвана края на студения цилиндър.

— Вдигай!

И като се клатушкаха от една страна на друга, те отново го помъкнаха напред.

… Казаното от Антон предизвика тогава горещи възражения. Поддържаше го само Ло Вей:

— Да, аз също смятам, че ще отведем на Земята неизвестна опасност! — и той се опита да опише това, което видя на екраните.

Изглежда, Ло сам не бе уверен в своите впечатления и разказът му, доста объркан, не убеди никого. Но време за губене нямаше, затова решиха да продължат дискусията в полет. Разотидоха се по кабините си. Новак се върна в кабината за управление и включи двигателите.

Тогава той още се надяваше, че роякът на „ракетките“ няма да издържи състезанието по скорост.

Минаха четиридесет денонощия ускорение, а гонитбата продължаваше: скоростта на „Фотон“ беше вече половината на светлинната, но роякът не изоставаше. С гигантски скокове-проблясвания той настигаше звездолета, мигновено наваксваше няколкото хиляди километра, които го отделяха от него. Измени се само цветът на блясъците — от жълто-бял той стана синьо-бял. Юлий Торена и Сандро внимателно изследваха спектрите, но можеха да кажат само, че това не е анихилация. „Ракетките“ знаеха някакъв друг принцип за движение, не по-малко ефективен.

Дискусията за това, какво да се прави с „преследвачите“, не стихваше — напротив, разгаряше се с по-голяма сила. Астронавтите разговаряха от кабините с помощта на телевизофоните; а когато капитанът спираше за няколко часа двигателите, за да могат хората да си починат от сковаващата ги тежест на инерцията, всички се събираха в общата зала и спорът продължаваше с неотслабваща страст.

— Не само да ги водим след себе си, а дори само да им покажем посоката към Слънчевата система, значи да изложим човечеството на удар — доказваше Новак. — Смешно е да се мисли, че те ще правят това, което ние искаме!

— Защо смяташ, че са завоеватели, Антоне! — възкликваше Сандро. — Нима нас, хората, ни влече към другите светове стремежът да покоряваме някого? И тях ги тегли към нас жаждата за знания.

— Аз не ги смятам за завоеватели, Малкия — отбраняваше се Новак. — Всичко е далеч по-просто: ние не знаем какво искат те, не знаем техните замисли и намерения. Според мен това е достатъчно…

— Извинете, капитане, но според вас излиза, че всичко непонятно е враждебно — влизаше в боя Патрик Лоу. — Много примитивен подход! Защо да подозираме, че „ракетките“ ще искат да унищожат хората?

— Дори само за това, че могат да го направят. Те имат такива възможности.

— Да, но защо им е необходимо?

— За да не им се мотаем в краката! — включваше се Ло Вей. — Между нас и тези кристалинни твари няма и не може да има нищо общо. Бълнуването на някоя повредена електронна машина има повече прилика с нашето мислене — нали все пак ние програмираме машините. А тези… те не познават нашите чувства, нашите възприятия и не ще разберат нашите мисли. Ние и те сме принципно различни… На нас ни трябва въздух — на тях той им пречи. На нас ни е необходима вода — за тях тя е по-вредна от азотната киселина. На нас ни е нужна органична храна — те използуват лъчиста енергия.

— Но не бива да се забравя, че става дума за първия контакт между два вида разумен живот! — вълнуваше се Торена. — По-нататък всичко ще зависи от това, какъв е бил този контакт. Ние и без това започнахме доста лошо…

— Не трябва да се забравя, че става дума може би за съдбата на човечеството, Юлий!

— Не е нужно да се прекалява с тревогата, Антоне — раздаваше се увереният бас на Максим. — Между мислещи същества не може да има пропаст. Те ще ни разберат.

— От това няма да ни стане по-леко! — тънкият глас на Ло Вей звучеше неубедително след Максимовия бас. — Те ще разберат, че ние сме бучици пихтиеста материя с нищожно малък запас вътрешна енергия, с костенурчи темп на мислене и движение. Ще разберат, че ние, хората, сме несъвършено, съвсем несполучливо творение на природата и няма да изпитват към нас нито уважение, нито симпатия, нито жалост…

Когато след спора се разотидоха по кабините, Новак с отчаяние разбра, че така никога няма да стигнат до едно общо мнение.

… Имаше един момент, който реши всичко. Именно за него си спомни Новак сега, когато висеше в празното гърло на електромагнитния катапулт и закрепваше контейнера на носа на разузнавателната ракета.

На шестдесет и осмото денонощие от ускорението трябваше да се извърши последната разчетна маневра на „Фотон“; след това звездолетът излизаше на инерционната права с дължина четири светлинни години. Другият край на тази права опираше в Слънчевата система… Вцепенен, Новак седеше в кабината пред приборите: цялата борба, разгоряла се в звездолета, се бе съсредоточила сега в него, в едно леко движение на дясната му ръка. Слабо завъртване на ръкохватката, незначително усилие на палеца, показалеца и средния пръст — й в десните кърмови дюзи на „Фотон-2“ ще започне да постъпва малко повече ядрено гориво; точно толкова повече, колкото е нужно на кораба да опише с безопасно за екипажа напречно ускорение голяма дъга в пространството и да се устреми към Слънцето.

Движението на ръкохватката… То ще покаже на „ракетките“ необходимата посока. По-нататък те навярно няма да следват „Фотон“, а ще го изпреварят. „Ние няма да успеем дори да предупредим Земята. А когато те се появят в Слънчевата, събитията могат да се развият много бързо. Времето, за което хората едва ще успеят да ги забележат, ще бъде достатъчно на «ракетките», за да се ориентират, да вземат решение и да започнат да действуват. Техните «дни» са събрани в секунди… Какво решение ще вземат? Какви действия ще последват след него? Какво искат от нас, хората? — Антон затвори очи, потърка чело. — Не зная. И се страхувам… Може би този страх е глупав. Атавистичен страх пред чуждоземните…“

… Някога, преди векове, корабите достигали до чужди земи. На брега слизали хора и започвали да изтребват, да палят, да грабят, да прогонват в гибелни места другите хора: за това, че те имат различен цвят на кожата, различни — странни! — обичаи, за това, че те вярват в друг бог, че са слаби и се страхуват от тези, които са доплували до тях. Заради всичко това. И просто така, за собствено удоволствие… Това е било колективна подлост. Много такива подлости са извършили хора против хора — и в епохата на платноходите, и в епохата на парата, и в епохата на напалма, ядрените бомби, електрониката. Споменът за тях потискаше сега психиката на Новак. Той беше човек — потомък и на тези, които убиваха, и на тези, които бяха убивани…

Върху движещата се лента на звездната карта, където само писецът чертаеше курса на звездолета, червената линия започна забележимо да се отклонява вдясно от разчетната синя линия. Новак гледаше като хипнотизиран перото на самописеца: със скоростта на мравка пълзеше то по мащабните квадратчета, отчитайки милионите километри… „Прав ли си или не, Антон Новак? Можеш ли да поемеш върху себе си тази огромна отговорност или ще оставиш събитията да се развиват така, както те намерят за добре?“ Той отново претегли всички доводи и възражения на Максим, Сандро, Патрик Лоу и Торена; спомни си как в първата експедиция загинаха Пьотр Славски и Ана. „Не! Ние сме хора — с всичко, което е било и което е. Това е.“

Ръчката на регулатора остана в предишното си положение. Сега звездолетът всяка секунда се отклоняваше със стотици хиляди километри от разчетената крива. В душата на Антон настъпи спокойствие и студ: въпросът какво да се прави с рояка от кристалинни същества се превърна в строга математическа задача. Тя трябваше да се реши бързо.

„И така, дадено е: две тела, разделени от разстояние хиляда километра, летят със скорост, близка до светлинната. От летящото отпред тяло се отделя някакъв предмет и ускорявайки движението си, лети срещу второто тяло. От този предмет в даден момент се отделя облак газ и обгръща тялото. Точно в кой момент? И колко антихелий е необходим? И при каква скорост това ще се извърши безпогрешно?…“

Новак погледна с недоверие закачения до него куб на навигационния робот-изчислител и поклати глава; такава задача не е предвидена в типовите програми на робота. Да се програмира отново?… Не, по-просто е да реши всичко сам. Той тежко придърпа лист хартия, потъна в изчисленията. След няколко часа знаеше: да се реши успешно задачата е възможно само при скорост 0,9 от светлинната. Значи — още четири денонощия (по вътрешното изчисляване на времето) работа на двигателите.

… Пръв забеляза отклонението от курса пак Сандро: откъм кърмовата обсерватория прозвуча в кабината разтревоженият му глас:

— Какво се е случило, Антоне? Отклоняваме ли се от курса?

Новак погледна скоростомера: 0,87 от светлинната. „Рано забеляза — помисли той с досада. — Необходими са още тридесет часа ускорение. — Той усети хлад в гърдите. — Е, започва се…“

— Сега ще ти обясня, Сандро. — Капитанът включи връзката с всички кабини. — Внимание! Към всички! Звездолетът лети под ъгъл четиридесет и два градуса спрямо разчетения курс, с посока звездата Бета на Голямата мечка. Скоростта спрямо звездите е двеста и шестдесет хиляди километра в секунда. Субективната скорост е петстотин осемдесет и пет хиляди километра в секунда…

— Това е… това е удар в гърба! — пръв извика яростно Патрик Лоу. — Ти не искаш да се върнем на Земята?!

— … Но успяхме да се отървем от рояка „ракетки“. След тридесет часа ще бъде предприет опит за унищожаване на рояка.

— Ти няма да направиш това! — гръмна в репродуктора гласът на Максим. — Ти си луд! — на контролния екран се виждаше как Максим се повдига тежко, посяга към вратата. Новак едва-едва помръдна регулатора за подаване на гориво, ускорението нарасна до 4.5. Сломен от претоварването, Максим рухна обратно в креслото. „И така, двама… Докато работят двигателите, никой не може да направи нищо.“

— Това е позор! Нечувано предателство!

„Трима… И Торена е с тях. Жалко, наблюденията му за движението на «ракетките» вътре в рояка ни бяха много нужни.“

— Това е отмъщение! — гласът на Сандро звънтеше от възмущение. — Зная, той отмъщава на „ракетките“ заради първата експедиция. За това, че тогава на Странната загина Ана Новак.

„Четирима… И Малкия е с тях. Лошо… — за секунда го обхвана страх — Нима ще остана сам? Нищо няма да мога да направя. Тогава остава само едно: звездолетът няма да се отклони от този път. Ние няма да се върнем на Земята…“ Той продължи да говори:

— Разполагаме с около петдесет часа по субективното изчисление на времето. Ако в този срок успеем да унищожим рояка, запасите от антихелий ще ни стигнат да се завърнем на инерционната траектория. В противен случай „Фотон“ няма да може да влезе в района на Слънчевата система.

— Не е истина, Новак! — викна Торена. — Ние имаме много повече антихелий. Той стига за един месец отклонение.

— Трябва да се има пред вид — с максимална безстрастност възрази капитанът, — че част от антихелия ще употребим за унищожаването на „ракетките“ — той замълча за миг. — Повтарям още веднъж: при ситуацията, в която попаднахме, подозрението, че „ракетките“ носят опасност от агресия спрямо Земята, е решаващо. Дори ако вероятността от такова събитие е едно на хиляда… Затова предлагам на членовете на експедицията да прекратят ненужната дискусия. След спирането на двигателите всички ще се съберат в общата зала за разработване план на действие.

— Аз съм с вас, Новак! Чувате ли? — каза Ло Вей. Тънкият му глас звучеше много решително. — Вие сте прав — и аз съм с вас.

И веднага от другия репродуктор се чу викът на Максим Лихо:

— Вие сте двама, ние — четирима. Няма да ви позволим да извършите престъпление! Чувате ли: няма да позволим!

Те не прекратиха „дискусията“. Времената, когато за опит за бунт на кораба са бесели на реята, бяха далечно минало. Пък и въпросът — това го разбираха всички — засягаше нещо по-сериозно, отколкото живота и благополучието на всеки един от тях. Обстановката на звездолета се нажежаваше все повече и поради това, че всеки беше прикован на място от претоварването и не можеше да предприеме нищо.

… Разбира се, да се ходи в общата зала нямаше никакъв смисъл. И Новак извърши още едно престъпление, обмислената низост на което нямаше да забрави до края на живота си. Той изключи общия микрофон и предупреди Ло Вей да позакъснее за събирането в общата зала. Срещнаха се до вратата. Ло беше бледен, но решителен.

— Какво мислите да правите?

— Преди всичко да ги затворя тук — Антон кимна с глава към общата зала. — Иначе ще ни попречат…

— Чакайте, Новак — Ло Вей се намръщи, наведе глава, — това е… — той трудно намери почти забравената дума, — това е измама. Още три години ще трябва да летим заедно. Как ще ги гледаме в очите?

— Иначе не може! Иначе не ми остава нищо друго, освен да се върна в кабината и да разбия навигационния пулт. Как не разбирате!… Ако ни попречат, ние нищо няма да направим… Може би по-късно те ще разберат, че ние сме постъпили така в интерес на човечеството. Е, да действуваме!

Горе в стената бе вградена херметическа „защитна врата“, която нито веднъж досега не беше използувана. Такива врати имаха всички затворени помещения на звездолета — за в случай че метеорит пробие обвивката на кораба и въздухът от коридора започне да изтича в пространството. Новак разби стъклото на автомата, привеждащ вратата в действие, натисна нужните лостове — и плътната блестяща броня меко се спусна по пода. Ло Вей здраво завинти двете ключалки — горе и долу.

Всичко това бе извършено така бързо, че никой в залата не усети. Но щом свали ръка от автомата, Новак бе връхлетян от никога още непреживяното чувство за извършена подлост. Зад вратата бяха неговите другари, с които той бе живял, работил, делил и мисли, и опасности, и успехи. Наистина, сега те са противници; но едно е да се спори, съвсем друго — да извършиш срещу тях такова нещо… Антон погледна Ло Вей и видя в очите му същото: погнуса, отвращение към себе си.

Реакцията беше толкова силна, че те едва не се хвърлиха едновременно да отвинтват ключалките. Но се овладяха.

6

— Защо увеличихте толкова много скоростта на звездолета, Антоне? Ще ни бъде трудно да се върнем на разчетената траектория.

— За да унищожим със сигурност рояка. Така показаха изчисленията — гласът на капитана звучеше пресекливо. Той току-що бе закрепил контейнера на носа на ракетата и сега, опрян уморено о стената на кабината, разкопчаваше скафандъра си. — Виждате ли, ракетата-разузнавач не може да развие ускорение, по-голямо от километър в секунда. При ниска скорост на „Фотон“ и на рояка тя би покрила разстоянието между тях за четиридесет и пет-петдесет секунди. Това е солидно време за „ракетките“ — те ще успеят да забележат опасността и да се разпръснат. Би се наложило да употребим огромен заряд от антихелий, почти половината от нашия запас. А това би било опасно за звездолета…

— Разбирам: решил сте да използувате релативистичните ефекти. — Ло Вей кимна, като не откъсваше поглед от пулта за управление на ракетата: той я настройваше за автоматичен полет.

— Да. При такава скорост ние печелим шест пъти повече време. Сега, дори да забележат насрещното тяло, „ракетките“ не ще успеят да се отклонят… Готово ли е всичко?

— Готово.

През съединителната камера те преминаха от разузнавателната ракета в коридора на звездолета. Новак изключи електромагнитните държатели: сега ракетата висеше в гърлото на катапулта, свързана с „Фотон-2“ само посредством силата на притеглянето.

Антон и Ло тръгнаха към камерата за управление на катапулта. В звънливата тишина на коридора отекваха бързите им крачки. Ло Вей спря пред вратата на общата зала:

— Гледайте!

В бронирания щит зееше овална дупка с неравни разтопени краища. Ло вмъкна главата си в нея, огледа залата — тя беше празна.

Новак докосна с пръсти краищата на дупката.

— Изрязали са я с ток. Сега ни търсят. Да вървим по-бързо!

… Най-близката вече се бе изгубила във въртящото се пространство. На това място, където като в тунел се събираха звездните кръгове, сега в тъмнината витаеше роякът. Ло Вей насочи натам параболичните антени на радиотелескопите. На екрана се появи съсирек от множество зелени точки. Виждаше се как „ракетките“ сноват бавно в рояка. Ло се зае да измери точното разстояние между звездолета и рояка, за да предаде на автоматите на ракетата-разузнавач последните поправки.

— Е? — попита Новак. Бяха изминали само три вътрешни часа от спирането на двигателите, но Антон вече се бе уморил от напрежение. „По-бързо! По-бързо да свършим с това!“

— Сега… — Ло Вей завъртя няколко ръкохватки на пулта, сетне, спомнил си нещо, вдигна глава. — Антоне, ще последва силен трясък. Трябва да ги предупредим.

— Наистина, може да пострадат! — капитанът включи микрофона за обща връзка. — Внимание! Максим, Сандро, Патрик, Юлий — слушайте! След пет секунди звездолетът ще изпита тласък със сила три-четири „же“. Където и да се намирате, завържете се в креслата или се хванете за защитните дръжки. Започвам да броя: пет… четири… три…

В този момент вратата на камерата загърмя от удари. Новак погледна объркано Ло Вей.

— Те не са чули. В тази част на коридора няма репродуктори… Какво да правим? — след секундно колебание той рязко отвори вратата и не давайки на никого да се опомни, оглушително закрещя:

— Махнете се от вратата! Хванете се за защитните дръжки! Ще последва силен трясък!!!

Бяха тук и четиримата — Максим, Сандро, Патрик и Торена — тежко дишащи, с яростни лица. За миг те се стъписаха, но тутакси мълчаливо се втурнаха в камерата. На Новак му помогна само това, че те взаимно си пречеха.

— Ло, включвай! — извика Антон, с последни усилия удържайки натиска.

Всички се вцепениха. Но вместо тласъка, който трябваше да извести, че заредената с антихелий ракета е изхвърлена с катапулт в пространството, прозвуча смаяният възглас на Ло Вей:

— Гледайте! Гледайте какво става!

Сега това можеше да се види не само върху екрана на радиотелескопа, но и в илюминаторите: роякът „ракетки“ оживя и засвети! Той като че се обърна наопаки — „ракетките“ се разпръскваха от центъра на всички страни. Сякаш се разпука празнично светеща пъпка, която скоро се превърна в голям пръстен.

„Те разбраха опасността — мярна се в главата на Новак. — Подготвят се! Ето…“

Но „ракетките“ отново се събраха в плътно кълбо. В него замигаха блясъци. В първия момент астронавтите не разбраха защо всеки следващ блясък е по-блед от предишния.

— Отиват си! — шумно въздъхна Максим.

— Отлитат към Най-близката…

— Завръщат се…

Скоро ритмично святкащата точка стана трудно различима сред звездите. И върху екрана изображението на рояка избледня, изгуби се. Астронавтите се гледаха мълчаливо.

— Изплашиха ли се, какво ли? — вдигна рамене Патрик.

— Не. Те разбраха… — замислено каза Максим. — Изплашили се! Само няколко „ракетки“ от този рояк биха могли като на шега да унищожат нашия звездолет. Те ни разбраха, ето истината. Дори „разбраха“ не е точната дума. Изглежда, „ракетките“ отдавна са разбрали какво представляваме ние, може би още на Странната. Ако се съди по това, че от разстояние хиляди километра те успяха да се ориентират какво става в звездолета — за тях това не е проблем… Но сега те за първи път ни приеха сериозно. Да, да! — той тръсна глава. — Те разбраха, че ние не сме само „нещо“; слаба и едва-едва жива белтъчна материя. Те разбраха, че и ние сме някой. Ти беше прав, Антоне, за „ракетките“ това бе несравнимо по-трудна задача, отколкото за нас… и все пак те я решиха! Разбраха, че са се срещнали с друг високоорганизиран живот, който се развива по свои закони, стреми се към свои цели. И че не бива нито да пренебрегват този живот, нито безцеремонно да се намесват в него. Трудно е да се каже какво им е внушило уважение: насоченият към рояка контейнер с антихелий, нашите схватки…

… Или може би нашата кинограма е стигнала до съзнанието им? — добави Патрик.

— Във всеки случай единственото, за което ти беше прав, Антоне, е това: към тях не бива да се подхожда с нашите мерки и представи — заключи Максим.

— Какво пък… — уморено сведе очи Новак. — Ако смятате, че за всичко останало не съм бил прав, то… аз не мога да бъда ваш капитан. Изберете друг.

— Защо? — примирително каза Торена. — В същност още не се знае кой е бил прав. Ние така и не разбрахме какво искаха те…

— Е-е! Защо са ни речи, защо трябва да се обясняваме, Антоне? — с ленива и студена усмивка каза Максим. — Все ще долетим някак си… Но бих искал да знам какво ли ще бъде на Странната след десет години?

А Новак си мислеше, че на звездолета няма да се върне скоро съгласието…

Вадим Шефнер
Скромен гений

1

Сергей Кладезьов се роди на Василевския остров. Странно дете беше. Докато другите деца си играеха с пясък и правеха от него къщички и сладки, той чертаеше върху пясъка детайли на неразбираеми машини. Във втори клас конструира портативен прибор със захранване от батерийка за фенерче. Този прибор можеше да предскаже на всеки ученик колко двойки ще получи през седмицата. Приборът беше обявен за непедагогичен и възрастните му го взеха.

След завършване на училище Сергей постъпи в електрохимическия техникум. В този техникум, имаше доста хубави момичета, но Сергей някак си не им обръщаше внимание — може би, защото ги виждаше всеки ден.

Но ето че веднъж, през юни той нае лодка от гребната база и се спусна по Малка Невка до залива. Край остров Свободен той видя лодка с две непознати момичета, които бяха заседнали в плитчината и при това бяха счупили веслото, докато се мъчели да я освободят. Той им помогна да стигнат до базата, запозна се с тях и започна да им ходи на гости. Двете приятелки също живееха на Василевския остров — Светлана на Шеста линия, а Люся на Единадесета.

По това време Люся учеше в курсовете за машинописки, а Света никъде не учеше: смяташе, че десет класа са й напълно достатъчни. При това имаше състоятелни родители, които често й говореха, че е време да се омъжи, и тя вътрешно беше съгласна с тях. Но Светлана беше много взискателна и не искаше да се омъжи за първия срещнат.

Отначало Сергей харесваше повече Люся, но той не знаеше как да се държи с нея. Тя беше толкова красива и скромна и толкова се смущаваше, толкова се стараеше да се държи настрани, че и Сергей започна да се смущава, когато я срещаше. А виж, Света беше весело и отворено момиче и Сергей се чувствуваше с нея леко и свободно, въпреки че по природа беше стеснителен.

И когато следващата година през юли Сергей замина на гости при свой приятел в Рождественка, оказа се, че и Света е пристигнала там при някакви роднини. Това беше случайно съвпадение, но на Сергей му се стори, че е самата съдба. Те със Света започнаха да ходят всеки ден в гората и до езерото. И скоро започна да му се струва, че без Света не може да живее.

Но на Светлана той не се харесваше особено. Смяташе го за прекалено обикновен. А тя мечтаеше за необикновен мъж. И ходеше със Сергей в гората и до езерото само защото трябваше с някого да си прекарва времето. Но за него това бяха щастливи дни, защото му се струваше, че поне малко се харесва на момичето.

Една вечер те стояха на брега на езерото и лунната пътека лежеше върху гладката вода като черга, изтъкана от русалки. Наоколо беше тихо, само славеите пееха на другия бряг в храстите див люляк.

— Колко е красиво и тихо! — каза Сергей.

— Да, не е лошо — съгласи се Света. — Страшен изглед. Да можехме да си наберем люляк, само че е много далеч, ако ще се влачим по брега. А лодка нямаме, пък и през езерото не можеш да притичаш.

Те се върнаха в селището и се прибраха по домовете си. Но Сергей цяла нощ не спа, писа някакви формули и прави чертежи. Сутринта той замина в града и прекара там два дни. От града донесе някакъв пакет.

Когато късно вечерта двамата отидоха на брега на езерото, той взе този пакет. До самата вода го отвори и извади два чифта особени кънки, с които човек можеше да се пързаля по водата.

— Ето, сложи си тези кънки — каза той на Светлана. — Това го изобретих за теб.

Те си сложиха на краката кънките и леко се плъзнаха с тях по езерото към другия бряг. Кънките се пързаляха по водата много добре. Те стигнаха до другия бряг, накършиха си люляк и с двата букета дълго се пързаляха по езерото в лунната светлина.

След това всяка вечер започнаха да ходят там. Те тичаха по езерното огледало с леко плъзгащите се водни кънки и от тях върху водата оставаше тънка следа, която бързо изчезваше.

Веднъж Сергей се закова точно в средата на езерото. Светлана също спря и се доближи до него.

— Света, знаеш ли какво? — каза Сергей.

— Не знам — отговори Светлана, — какво има?

— Разбираш ли, Света, аз те обичам.

— Ох, само това липсваше! — каза Светлана.

— Значи, аз съвсем не ти харесвам? — попита Сергей.

— Не, ти не си лошо момче, но аз имам друг идеал. Аз ще се влюбя в необикновен човек. А ти си обикновен, честно ти го казвам.

— Разбирам, че го казваш честно — тъжно каза Сергей.

Те се върнаха на брега и на другия ден Сергей замина за града. Известно време той направо не беше на себе си, отслабна и дълго бродеше из улиците, а понякога излизаше извън града и се разхождаше там. Вечер се занимаваше в къщи в своята малка работилница-лаборатория.

Веднъж срещна на улицата до сфинксовете Люся. Тя се зарадва на срещата и той веднага забеляза това.

— Серьожка, какво правиш тук? — попита тя.

— Разхождам се. Все пак ваканция е.

— И аз просто се разхождам — каза Люся. Ако искаш, хайде да отидем заедно до Централния парк — добави тя и се изчерви.

Те отидоха на Елагин остров и там дълго се разхождаха по алеите. После още няколко пъти се срещаха и се разхождаха из града. Когато бяха заедно, им беше хубаво.

Веднъж Люся се отби у Сергей — те се канеха този ден да заминат в Павловск.

— Какво безредие е при теб! — каза Люся. — Някакви апарати, колби… За какво ти е всичко това?

— Така. Занимавам се през свободното си време с разни дребни изобретения — отговори Сергей.

— Пък аз не знаех — учуди се Люся. — Ще можеш ли да ми поправиш пишещата машина? Купих я от оказиона, стара е. Понякога й заяжда лентата.

— Добре, ще мина да я видя.

— А това какво е? — попита Люся. — Някакъв странен фотоапарат. Такива не съм виждала.

— Това е обикновен апарат ФЕД, само че с приставка. Аз я конструирах наскоро. С това приспособление може да се снима бъдещето. Насочваш обектива към този квадрат от местността, за който искаш да знаеш какъв ще бъде в бъдеще, и снимаш. Но моята приставка е много несъвършена — тя може да снима само с три години напред, до повече не достига.

— Но три години също е много! Ти си направил велико откритие!

— Е, чак пък велико… — махна с ръка Сергей. — Много несъвършена работа.

— А снимки имаш ли? — попита Люся.

— Имам. Ходих скоро извън града и снимах там.

Сергей извади от чекмеджето на бюрото няколко снимка 9×12.

— Виж, тук снимах брезата на поляната такава, каквато е сега, без приставката. А ето на тази снимка — същата бреза след две години.

— Пораснала е малко — каза Люся. — И повече клонки има.

— А ето я след три години.

— Но тук я няма — учуди се Люся. — Само някакво пънче и яма до нея, като кратер. А в далечината, виж, някакви военни, тичат приведени. И униформата им е някаква странна… Нищо не разбирам!

— Аз самият се учудих, когато копирах снимката — каза Сергей. — Сигурно там ще има маневри.

— Знаеш ли, Сергей, вземи да изгориш тази снимка. Тук има някаква военна тайна. Ами ако попадне в ръцете на някой шпионин!

— Права си, Люся! — каза Сергей. — Не помислих за това.

Той скъса снимката, хвърли я в печката, където и без това имаше много боклук, и я запали.

— Така съм спокойна — каза Люся. — А сега снимай мен такава, каквато ще бъда след една година. Ето, в това кресло до прозореца.

— Фотоприставката хваща само квадрата на местността и това, което ще бъде в него. Ако след една година ти няма да бъдеш в креслото, значи няма да излезеш на снимката.

— А ти все пак ме снимай. Представи си, че след една година, в същия ден и час, аз ще седя в същото кресло.

— Добре — каза Сергей. — В касетата тъкмо ми е останал един кадър.

И той сне Люся в креслото с изпреварване от една година.

— Чакай веднага да я проявя и изкопирам — каза той. — Днес банята в нашата квартира е свободна, никой не пере.

И той отиде в банята, пренави филма, прояви го, фиксира го, проми го и го донесе в стаята, където го закачи да се суши на връвта пред прозореца.

Люся хвана края на филма и погледна последния кадър. По негатива беше трудно да се съди, но й се стори, че на снимката в креслото не е тя. А й се искаше след една година там да седи именно тя. „Сигурно все пак съм аз — реши тя. — Само че лошо съм излязла.“

Когато филмът изсъхна, те влязоха в банята, където вече светеше червена лампа. Сергей сложи филма в увеличителя, включи го и прожектира изображението върху фотохартията. Той бързо сложи снимката в проявителя. Снимката започна да се проявява. На нея се появиха чертите на непозната жена, която седеше в креслото. Тя седеше в креслото и бродираше върху парче плат голяма котка. Котката беше почти готова, липсваше й само опашката.

— Това не съм аз — разочаровано каза Люся. — Някаква съвсем друга…

— Да, това не си ти — потвърди Сергей. — Но аз никога не съм срещал тази жена.

— Знаеш ли, Серьожка, време е да си тръгвам — каза Люся. — И ти можеш да не идваш при мен. Пишещата машина ще я дам в сервиза.

— Чакай поне да те изпратя!

— Не, Сергей, няма нужда. Знаеш ли, не искам да ти се меся в съдбата.

И тя си отиде.

„Не, не ми носят щастие моите изобретения“ — помисли си Сергей. Той взе чук и разби приставката.

2

След около два месеца Сергей Кладезьов, вървейки по Големия проспект, видя седнала на една пейка млада жена и позна същата непозната, която беше излязла на снимката.

— Не бихте ли ми казали колко е часът? — попита го непознатата.

Сергей отговори на въпроса и седна на същата пейка. Между тях започна разговор за ленинградското време и така те се запознаха. Започнаха да се срещат и скоро стана така, че се ожениха. После им се роди син, когото нарекоха Алфред.

Тамара се оказа твърде скучна жена. Не се интересуваше от нищо, през цялото време седеше на креслото до прозореца и бродираше ковьорчета с котки, лебеди и елени и после с гордост ги окачваше на стената. Тя не обичаше Сергей. Беше се омъжила за него, защото той имаше самостоятелна стая. И защото беше завършила институт по коневъдство, а не й се искаше да ходи в провинцията, а щом беше омъжена, никой не можеше да я изпрати.

Тъй като Тамара беше скучна жена, тя и Сергей смяташе за скучен, неинтересен и незабележителен човек. Не й харесваше, че той в свободното си време се занимава с изобретателство — смяташе го за празно губене на време. Тя през цялото време му се караше, задето запълва цялата стая със своите апарати и инструменти.

За да освободи стаята, Сергей конструира АПМЕД — малък антигравитационен прибор с местно действие. Сега благодарение на АПМЕД той можеше да работи на тавана. Сложи на тавана паркет, сложи там работната си маса и отнесе всичките си инструменти. За да не цапа стената, по която отиваше до тавана, Сергей направи тясна пътека от балатум. Сега долната част на стаята принадлежеше на жена му, а горната стана работен кабинет и лаборатория на Сергей.

Но Тамара въпреки всичко беше недоволна. Сега тя се страхуваше, че в жилищното настаняване ще научат за това увеличение на площта и ще започнат да вземат двоен наем. Освен това не й харесваше, дето Сергей ходи по тавана. Това й се струваше неприлично.

— Поне от уважение, към висшето ми образование не ходи надолу с главата! — говореше тя отдолу, седнала в креслото. — Всички жени имат мъже като мъже, а на мен се падна такъв неудачник!

Когато се връщаше от работа (сега той работеше в „Електроснабдяване“ като техник-контрольор), Сергей обядваше набързо и се качваше по стената горе, в кабинета-лаборатория. А понякога отиваше на разходка из града или околностите, за да не слуша вечните упреци на Тамара. Той до такава степен свикна да ходи пеш, че нищо не му струваше да отиде до Павловск или до Лисий нос.

Веднъж на ъгъла между Осма и Средна линия той срещна Светлана.

— А аз се омъжих за необикновен човек — веднага му съобщи тя. — Моят Петя е истински изобретател. Сега той работи като младши изобретател в научноизследователския институт „Всичко за бита“, но скоро ще го повишат на среден изобретател. Петя вече има самостоятелно изобретение — сапун „Не кради!“.

— А какъв е този сапун? — попита Сергей.

— Този сапун е прост по идея, но нали всичко гениално е просто. „Не кради!“ е обикновен тоалетен сапун, само че вътре има брикет от неизмиваем черен туш. Ако някой — например съседът в комуналната квартира — открадне този сапун и се опита да се измие с него, той ще се изцапа целият и физически, и морално.

— Е, добре, ами ако никой не открадне сапуна? — попита Сергей.

— Не задавай глупави въпроси — разсърди се Светлана. — Ти просто завиждаш на Петя.

— А Люся виждала ли си? — попита Сергей. — Какво прави тя?

— При нея всичко е както преди. Аз я съветвах да намери някой подходящ, необикновен човек и да се омъжи за него, а тя си мълчи. Сигурно иска да остане стара мома.

Скоро започна войната.

Тамара и синът заминаха в евакуация, а Сергей Кладезьов отиде на фронта. Отначало беше младши лейтенант в пехотата, а когато войната свърши, беше вече старши лейтенант. Два пъти беше ранен, за щастие — леко. Той и на фронта продължаваше да размишлява за различни изобретения, но нямаше нито материали, нито лаборатория за тяхното осъществяване. Когато войната свърши, той се върна в Ленинград, смени военната униформа с цивилни дрехи и постъпи на работа там, където беше и преди — в „Електроснабдяване“, Скоро от евакуация се върнаха Тамара и синът Алфред и животът потече така, както и преди.

А годините минаваха.

3

Да, годините минаваха.

Синът Алфред стана голям, завърши училище и постъпи в краткосрочен курс за подготовка на администратори за хотели. Скоро замина на юг и започна да работи в хотел.

Тамара продължаваше да бродира ковьорчетата с котки, лебеди и елени. Тя стана още по-досадна и свадлива. Освен това се запозна с един неженен директор в оставка и сега заплашваше Сергей, че ще го напусне и ще отиде при този директор, ако Сергей не стане човек и не се откаже от изобретателството.

Светлана продължаваше да бъде доволна от своя Петя. Петя продължаваше да се изкачва нагоре — вече имаше чин на среден изобретател. Той дори конструира четириъгълни спици за велосипед вместо кръгли. Светлана много се гордееше с него.

Люся, както и преди войната, живееше на Василевския остров. Тя работеше като машинописка в кантора, където се проектираха и конструираха резервни части за рояли. Люся не се беше още омъжила. Тя често си спомняше Сергей. Веднъж го видя отдалеч, но не се приближи — той вървеше по Седма линия към кино „Балтика“ с жена си. Люся веднага позна жената от снимката.

А Сергей също често си спомняше за Люся. За да мисли по-малко за нея, той се стараеше да насочва мислите си към нови изобретения. Но тъй като нямаше научна степен, никой не придаваше особено значение на откритията му. А да пробутва изобретенията си той не умееше, пък и не се стремеше особено, към това. Все му се струваше, че приборите му са много несъвършени и няма защо да се навира. Така например той изобрети прибор „Скандаломер-прекъсвач“ и го постави в своята комунална квартира в кухнята. Приборът имаше скала с двадесет деления и отчиташе настроението на квартирантите, а също така интензивността на скандала, ако такъв възникнеше. При първата оскърбителна дума стрелката започваше да трака и да отчита деленията, като постепенно се приближаваше до червената черта. Достигайки червената черта, стрелката включваше скандалопрекъсвача. Чуваше се тиха успокояваща музика, автоматичен пулверизатор изхвърляше облак валериан и одеколон „Бяла нощ“, а на екрана на прибора се появяваше смешно човече, покланяше се на публиката и казваше: „Граждани, живейте в мир!“ По такъв начин скандалът се прекъсваше в самото начало и в квартирата всички бяха благодарни на Сергей за неговото скромно изобретение.

Освен това Сергей изобрети плоскостната оптика. Като обработи по съответния начин едно стъкло за прозорец, той му придаде свойствата на леща с огромно увеличение. След като постави такова стъкло в прозореца на своята стая, той можеше да наблюдава марсианските канали, лунните кратери, венерианските бури. Когато Тамара започваше прекалено да му досажда, той гледаше далечните светове и се утешаваше.

Но практическа изгода от тези изобретения нямаше. Само дето с кибрита се получаваше икономия. Работата е там, че Сергей намери начин да превръща водата в бензин. И тъй като пушеше много, той си купи запалка и започна да я зарежда със своя бензин. Общо взето животът му течеше не особено радостно. И от Тамара радостта беше малка, и от сина Алфред също.

Когато Алфред пристигаше в Ленинград, той разговаряше предимно с Тамара.

— Е, как живееш? — питаше я той.

— Че какъв живот е това… — отговаряше Тамара, — Единствената ми радост е изкуството. Виж какъв елен избродирах.

— Готин елен! — възкликваше Алфред. — Като жив! И рогата му яки. Такива рога да имах, далеч щях да стигна!

— А пък баща ти не разбира от изкуство. Дай му само да изобретява. Малка е файдата от него.

— Затова пък не пие, това е ценно — бодро я утешаваше синът. — Е, не е хич напреднал в живота, но още може да му дойде умът. Като гледам другите, дето идват в хотела, направо обидно ми става за баща ми. Един е главен снабдител, друг е чужденец, трети — научен работник. Скоро един доцент се беше настанил в луксозните стаи — написал автобиографията на Пушкин. Вила има, кола…

— Къде с такъв мъж ще мечтая за вила! — унило хленчеше Тамара. — Омръзна ми вече! Искам да се разведа.

— А имаш ли нещо пред вид?

— Тук има един директор в оставка. Ерген. И изкуството цени. Подарих му бродиран лебед, зарадва се като дете. С такъв няма да пропаднеш.

— А на какво е бил директор? Да не би на хотел?

— Бил е директор на гробище. Сериозен човек, отзивчив.

— Длъжността го задължава — съгласяваше се синът.

4

Веднъж през юни Сергей Кладезьов цяла вечер работи на своя таван над едно ново изобретение. Той не забелязваше как тече времето и когато си погледна часовника, видя, че вече е много късно. Тогава си легна да спи, но забрави да навие будилника. Сутринта се успа за работа и реши този ден да не ходи в „Електроснабдяване“. Това беше първото му и последно отсъствие.

— До просяшка тояга ще стигнем с това твое изобретателство! — рече му Тамара. — Поне за нещо свястно да беше отсъствувал, пък то — за тоя, дето духа! Умните хора пари печелят, ягоди например развъждат, а от тебе файдата — като от козел мляко!

— Не се огорчавай, Тамара, всичко ще се нареди — меко каза Сергей. — Отпуската ми наближава, ще отидем на пътешествие по Волга.

— Притрябвали са ми твоите сиромашки пътешествия! — кресна Тамара. — По-добре чуй какво говорят за теб хората зад гърба ти! Всички те смятат за глупак и ти се смеят.

И тя сърдито свали от стената ковьорчето с котката и излезе някъде.

А Сергей остана в стаята и се замисли.

Той мисли дълго, а после реши да чуе какво говорят зад гърба му, както го съветваше жена му.

Той имаше отдавна изобретен агрегат за невидимо присъствие — АЗНЕП. Радиусът на действие на АЗНЕП беше само тридесет и пет километра, по-далеч не действуваше. Сергей не използуваше АЗНЕП, за да наблюдава живота в града, защото смяташе за неетично да наднича в чуждите квартири, в чуждия живот. Но понякога го настройваше за близките гори край града и гледаше как птиците вият гнезда, слушаше песните им.

Сега той реши да използува действието на АЗНЕП в зоната на града. Включи захранването, леко завъртя ръчката за настройка на разстоянието и насочи антената-търсач към кухнята на комуналната квартира, в която живееше. Две жени съседки стояха до газовата печка и разговаряха за разни работи. После едната каза:

— А Тамара пак отиде при директора. Срам няма!

— Жал ми е за Сергей Владимирович! — каза втората. — Такъв добър човек, а ще пропадне с тая жена. А пък е умен.

— Съгласна съм — каза първата; — Изглежда, е много умен и добър. Само че не му върви.

Сергей се изключи от кухнята и насочи антената към „Енергоснабдяване“. На няколко пъти попада в чужди квартири, кантори, магазини, но най-сетне намери своето учреждение. На екрана се появи стаята, където работеше обикновено. Приятелите му пиеха чай и ядяха сандвичи — беше обедна почивка.

— Да не се е случило нещо с нашия Сергей Владимирович? — Каза един от колегите му. — Такъв порядъчен и акуратен човек — изведнъж го няма! Сигурно се е разболял. И телефон няма, не можем да разберем какво е станало.

— Без него е някак празно — каза вторият. — Хубав човек е, така си е.

— Много добър човек — съгласи се трети. — Само жена му е лоша. Типична еснафка. От нея бял ден не може да види.

Сергей изключи АЗНЕП и се замисли. Той отново си спомни за Люся и много му се прииска да я зърне за миг.

И тогава той пак включи агрегата и започна да търси Люсината стая на шестия етаж в блока на Единадесета линия на Василевския остров. „А може би тя вече не живее там? — мислеше си той. — Може би отдавна се е омъжила и заминала. Или просто си е сменила квартирата?“

На екрана се появиха чужди стаи, непознати хора, изтръгнати от пространството късчета чужд живот… Но ето че той намери нейната стая. Вещите бяха същите и същата картина висеше на стената. А на масата беше пишещата машина. Сергей се успокои „Просто е на работа“ — досети се той.

Тогава започна да настройва АЗНЕП за дома на Светлана — интересно, как живее тя? Намери я бързо. В квартирата имаше много нови вещи, а самата Светлана беше остаряла и нейното красиво име сега не й отиваше. Но изглеждаше бодра и доволна.

Изведнъж се позвъни и Светлана отиде да отвори.

— Здравей, Люся! Отдавна не си минавала! — възкликна Светлана.

— Дойдох за минутка да те видя — имам обедна почивка — каза Люся и Сергей я видя. Тя също не се беше подмладила за тези години, но беше както преди мила и симпатична.

Приятелките влязоха в стаята и започнаха да разговарят за това-онова.

— И ти нямаш ли все пак намерение да се омъжиш? — попита изведнъж Светлана. — Все още можеш да си намериш свестен възрастен мъж.

— Не, аз никого не търся — тъжно отговори Люся. — Този, който ми харесва, е отдавна женен.

— Ти пак ли за този Сергей? — каза Светлана. — И какво пък толкова си намерила в него! В него няма нищо необикновено. Такъв нищо интересно не може да измисли… Наистина, не беше лошо момче… Помня, че ми беше подарил водни кънки. С тези кънки се пързаляхме по езерото. На брега славеите пискат, всички хора хъркат във вилите, а ние направо по водата се пързаляме, показваме висока класа.

— Аз изобщо не знаех, че той е изобретил такива кънки — замислено каза Люся. — Сега у теб ли са?

— Ами! Не! Моят Петя отдавна ги даде във „Вторични суровини“. Каза, че това са глупости. Петя е истински изобретател и разбира от тези работи.

— А на Петя добре ли му вървят работите?

— Отлично. Той скоро конструира МУКА–I. Това е светъл полет на техническата мисъл.

— И каква е тази МУКА?

— Това е механичен универсален консервоотварящ агрегат. Сега домакините и ергените ще бъдат избавени от трудностите по отваряне на консервите.

— А ти имаш ли такъв агрегат? — попита Люся. — Интересно ще ми бъде да го видя.

— Нямам и не бих могла да имам. Че нали тежи пет тона и под него трябва да има бетонен фундамент. И ще струва четиристотин хиляди в нови пари.

— Че коя домакиня ще може да купи тази МУКА? — учуди се Люся.

— Господи, колко си недосетлива! — възкликна Светлана. — Съвсем не е нужно да го купува всяка домакиня. Един такъв е достатъчен за целия град. Той ще бъде поставен някъде в центъра на града, например на Невския проспект. И там ще бъде създаден ЕГКОЦ — единен градски консервоотварящ център. Това е много удобно. Дойдат ти например гости, трябва да отвориш консерва. Не ти трябва отварачка, нито физически усилия. Просто взимаш консервата, бързо излизаш на улицата и отиваш до ЕГКОЦ. Там предаваш кутията на гишето, плащаш пет копейки и получаваш квитанция. В гишето залепват на консервената кутия етикет и я пускат по конвейера. А ти отиваш в чакалнята, сядаш в креслото и гледаш късометражен филм на консервна тема. Скоро те викат на гишето, даваш квитанцията, получаваш отворената кутия и спокойно се връщаш на Василевския. Удобно е, нали?

— Нима наистина този проект ще бъде осъществен? — попита Люся.

— Петя се надява — отговори Светлана. — Но в последно време се появиха много негови врагове и зложелатели. Те пречат на осъществяването на неговите изобретения. Завиждат му сигурно. А Петя на никого не завижда, той знае, че е необикновен човек. И е справедлив. Има един изобретател например, когото той много уважава — онзи, който е изобретил и внедрил запушалката „Пий до дъно“.

— А какво е това „Пий до дъно“?

— Не знаеш ли как се запушват сега шишетата с водка? Това е едно металическо капаче с опашчица. Като дръпнеш опашчицата, металът се къса и бутилката се отваря. И с тази същата запушалка вече не можеш да я затвориш, налага се да пиеш до дъно. Това също е светъл полет на техническата мисъл.

— А водните кънки на мен ми харесват повече — замислено каза Люся. — Как ми се иска през някоя бяла нощ да се пързалям с тези кънки по залива.

— Какво си се хванала за тези кънки! — изсмя се Светлана. — На нас с Петя не са ни притрябвали!

Сергей изключи своя АЗНЕП и се замисли. И стигна до едно решение.

5

Същата вечер Сергей намери на дъното на стария куфар своя чифт водни кънки. После напълни с вода ваната и ги изпробва. Те не бяха изгубили силата си и можеха да се пързалят по водата също така добре, както и преди много години.

След това той до късна нощ работи в своя кабинет-лаборатория и направи втори чифт водни кънки — за Люся.

На другия ден, в неделя, Сергей отиде на утринна разходка, а когато се върна, Тамара вече я нямаше в къщи. На стената липсваше още едно килимче — с елен. Тамара беше отишла да подарява и него на директора в оставка.

Сергей си облече празничния сив костюм и зави във вестник двата чифта водни кънки. После сложи в джоба си пулверизатор и шишенце с течност МУПОН (многократен усилвател на повърхностното напрежение). Дрехи, напръскани с този състав, получаваха способността да държат човека върху водата.

После Сергей Кладезьов отвори големия шкаф, където държеше най-добрите си изобретения, и извади оттам ОСЕПСОП (оптически слънчево-енергиен прибор с особено предназначение). Над този прибор той някога много беше мислил и изчислявал и го смяташе за своето най-важно изобретение. Беше го завършил преди две години, но досега не го бе използувал нито веднъж. Работата е там, че ОСЕПСОП можеше да върне младостта на човека, а през всичките тези години Сергей нямаше никакво желание да си връща младостта: тогава би му се наложило да върне и младостта на Тамара и да започне живота си с нея отначало. А на него му стигаше и един живот с нея. Освен това смущаваше го огромната енергопоглъщателност на прибора. Вследствие на нея действието на ОСЕПСОП навярно щеше да се съпровожда с някои явления от космически порядък; Сергей не се смяташе за толкова важна личност, че да става причина за такива явления.

Обаче сега, след като обмисли и претегли всичко, той реши да използува този прибор. И той взе ОСЕПСОП, също и водните кънки и напусна своя дом.

Тръгна по улицата и скоро излезе на Средната линия на Василевския остров. На ъгъла на Пета линия купи в гастронома бутилка шампанско и шоколадови бонбони и продължи нататък. Когато стигна Единадесета линия, той зави и след малко се озова край къщата, където живееше Люся. Изкачи се по познатата стълба и позвъни два пъти дълго и един път късо.

— Здравей, Люся! — каза той. — Колко отдавна не сме се виждали!…

— Много отдавна — отвърна Люся. — Но аз кой знае защо винаги те чаках да дойдеш. И ето че ти дойде.

Те влязоха в стаята на Люся и започнаха да пият шампанско и да си спомнят какво е било преди много години.

— Ах, как ми се иска да се върне младостта и животът да почне отначало! — възкликна изведнъж Люся.

— Това е по силите ни — каза Сергей и сложи на масата ОСЕПСОП. Приборът беше с размерите на портативен радиоприемник. От него излизаше доста дебел кабел.

— От мрежата ли се захранва? Да не изгори? — попита Люся. — Нас скоро ни прехвърлиха на двеста и двадесет волта.

— Не, ОСЕПСОП не се захранва от мрежата — отговори Сергей. — Тук не биха стигнали и хиляди Днепрогеса. Той се захранва направо от слънцето. Отвори, моля ти се, прозореца.

Люся отвори прозореца и Сергей опъна кабела до прозореца. Кабелът свършваше с малко вдлъбнато огледалце и Сергей сложи това огледалце на перваза така, че да бъде насочено право към слънцето.

После се приближи до ОСЕПСОП и натисна копчето.

В прибора нещо започна да пука — и веднага слънчевата светлина намаля, като крушка, когато падне напрежението в мрежата. В стаята настъпи полумрак.

Люся се приближи до прозореца и погледна към града.

— Сергей, какво е това? — учуди се тя. — Струва ми се, че започва затъмнение. Целият Василевски остров е в полумрак. И нататък навсякъде е полумрак.

— Сега е полумрак по цялата Земя, и на Марс, и на Венера — отговори Сергей. — Приборът поглъща много енергия.

— Такъв прибор сигурно не бива да се пуска в масово производство — каза Люся. — Иначе всички ще започнат да си връщат младостта и през цялото време ще бъде тъмно.

— Да — отговори Сергей. — Това е прибор за индивидуално еднократно ползуване. Аз го конструирах само за теб. А сега хайде да седнем и да седим мирно.

Те седнаха на старото плюшено диванче, хванаха се за ръце и зачакаха.

Навън и в стаята ставаше все по-тъмно. Колите по улиците пътуваха със запалени фарове.

— Направо не ми се вярва, че сега е един часът през деня — замислено каза Люся. — Колко странно…

— Да, това сигурно изглежда странно — отговори Сергей. — На мен не, но на всички други трябва да изглежда странно.

В това време се стъмни, сякаш беше настъпила нощта. В града пламнаха квадратите на прозорците, светнаха уличните лампи. В стаята стана съвсем тъмно. Само кабелът, който водеше от огледалото до ОСЕПСОП, светеше със синкава светлина. Той трептеше и се гърчеше като маркуч, по който с огромна скорост минава течност.

Внезапно в прибора нещо рязко изщрака и в страничната му стена се отвори квадратно прозорче. Оттам се показа кюлче от зеленикава светлина. То беше като изсечено и висеше във въздуха. Приличаше на вещество, но беше светлина. Това кюлче от светлина започна да расте и стигна до стената, където висеше картина — свиня под дъб, илюстрация към басните на Крилов. Свинята на картината веднага се превърна в прасенце, а дъбът — в младо дръвче.

Лъчът започна тихо и неуверено да пълзи по стаята, сякаш слепешката търсеше Люся и Сергей. Там, където докосваше стената, старите избелели тапети възвръщаха предишния си цвят и ставаха като нови. Старият сив котарак, който дремеше върху шкафа, се превърна в котенце и започна да играе с опашката си. Мухата, попаднала в лъча, се превърна в личинка и падна на пода.

Най-сетне лъчът приближи до Люся и Сергей. Той се плъзна по главите им, по лицата им, по краката и телата им. Над главите им израснаха два светещи полукръга, като ореоли на светци.

— Ох, гъделичка ме по главата! — засмя се Люся.

— Нищо, потърпи — каза Сергей. — Посивелите ти коси стават нормални. И мен ме е гъдел.

— Ох! — възкликна Люся. — Нещо ми пари в устата!

— Сигурно имаш златни коронки на зъбите? — попита Сергей.

— Само две — отговори Люся.

— Коронките не са нужни на младите зъби и се разпадат на прах — обясни Сергей. — Издухай го.

Люся сви устните си, както правят неопитните пушачи, и издуха златния прах.

— Струва ми се, че диванът под нас се надига — внезапно каза тя.

— Изправят се пружините. Нали ставаме по-леки. — Малко сме натежали през тези години.

— Прав си, Серьожа — съгласи се Люся. — Ето че се чувствувам много лека. Като в дните, когато бях на двадесет години.

— Ти сега си именно на двадесет години — каза Сергей. — Ние се върнахме в младостта.

В този миг ОСЕПСОП изведнъж затрепери, забуча и пламна. Той изчезна и от него остана само синя пепел. Наоколо веднага стана по-светло. Шофьорите угасиха фаровете, уличните лампи угаснаха, угасна и електрическото осветление в прозорците — повече не беше нужно. Слънцето отново сияеше с цялата си юнска сила.

Люся стана, огледа се в огледалото — и се усмихна.

— Да отидем да се поразходим някъде, Серьожа — каза тя. — Например на Елагин остров.

Сергей взе пакета с кънките, хвана Люся под ръка и двамата излязоха от квартирата и затичаха по стълбите надолу, към улицата. На Средна линия догониха трамвая, който вече беше тръгнал, и отпътуваха към Централния парк за отдих и култура. Там се разхождаха по алеите, въртяха се на въртележките, люляха се на люлките и два пъти обядваха в бюфет-ресторанта.

Когато настъпи тихата бяла нощ и паркът опустя, те отидоха на брега на залива. Беше безветрено и платната на яхтите неподвижно се очертаваха в далечината, край остров Свободен. Водата беше без нито една гънка.

— Най-подходящото време — каза Сергей, разви пакета и извади водните кънки. Той помогна на Люся да ги закрепи на обувките си и после сложи своите.

Тя стъпи върху водата на залива и леко се втурна по нея. Те минаха край яхтите, където яхтсмените чакаха вятър, махнаха им с ръка и се понесоха оттатък остров Свободен, в открито море. Дълго летяха в простора, а после Сергей изведнъж се закова. Люся също спря и се приближи до него.

— Знаеш ли, Люся, искам да ти кажа… — нерешително започна Сергей.

— Знам — отговори Люся. — Аз също те обичам. Сега винаги ще бъдем заедно.

Те се прегърнаха, целунаха се и завиха към брега.

През това време излезе вятър и започна вълнение. Стана трудно да се пързалят.

— А какво ще стане, ако се спъна и падна във водата? — попита Люся.

— Сега ще взема мерки, за да не се удавим — засмя се Сергей.

Той извади от джоба си пулверизатора и шишенцето с течността МУПОН (многократен усилвател на повърхностното напрежение). След това напръска дрехите на Люся и своите с този състав.

— Сега можем дори да седнем върху вълните — каза той на Люся.

И те седнаха на вълните като на кристална пейка, прегърнаха се и вълната ги понесе към брега.

Граждани! Очаквайте велики открития!

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Малчугана

Глава първа
Тишина и пустота

— Знаеш ли — каза Мая, — имам някакво глупаво предчувствие…

Стояхме до глайдера, тя гледаше под краката си и ровеше с ток замръзналия пясък.

Какво да й отговоря? Нямах никакви предчувствия, но, общо взето, тук и на мен не ми харесваше. Присвих очи и се загледах в айсберга. Той се издигаше над хоризонта като гигантска захарна буца, като ослепително бял нащърбен зъб, много студен, много неподвижен, много плътен, без каквито и да е живописни блещукания и преливания — ясно беше, че както се е врязал в този плосък и беззащитен бряг преди сто хиляди години, така и ще остане да стърчи тук още толкова, напук на своите събратя, които плаваха без посока в открития океан. Гладкият сиво-жълт плаж, обсипан с милиарди искрящи люспи скреж, се разстилаше до него, а вдясно беше океанът, оловносив, лъхащ на застинал метал, покрит с леки вълнички, черен като туш на хоризонта и неестествено мъртъв. Отляво, над горещите извори и над блатото, се стелеше сива напластена мъгла, зад която смътно се долавяха настръхналите хълмове, а по-нататък бяха струпани отвесни тъмни скали, покрити със снежни петна. Скалите се простираха покрай брега, докъдето ти стигнат очите, а над тях в небето — безоблачно, тъжно, ледено сиво-виолетово небе — изгряваше малкото нетоплещо лилаво слънце.

Вандерхузе излезе от глайдера, веднага дигна на главата си кожената качулка и дойде при нас.

— Готов съм — съобщи той. — Къде е Комов?

Мая леко повдигна рамене и дъхна върху замръзналите си пръсти.

— Сигурно ей сега ще дойде — каза тя разсеяно.

— Днес накъде отивате? — попитах Вандерхузе. — Към езерото ли?

Вандерхузе повдигна леко глава, изду долната си устна и сънливо ме погледна с присвити очи, като изведнъж ми заприлича на стара камила, но с бакенбарди на рис.

— Скучно ти е сам тук — произнесе съчувствено той. — Но ще трябва да потърпиш, как мислиш?

— Мисля, че ще трябва.

Вандерхузе отметна още по-назад главата си и със същата камилска надменност погледна към айсберга.

— Да — с предишния тон каза той. — Много прилича на Земята, но не е тя. В същност тук се крие цялата ни беда при планетите от земен тип. Човек през цялото време се чувства излъган. И ограбен. Но и с това може да се свикне, ти, Мая, какво мислиш?

Мая не отговори. Днес беше съвсем тъжна. Или, напротив — сърдеше се. Но при нея подобно състояние не беше рядкост, то й допадаше.

Леко, сякаш млясна, отзад се отвори мембраната на люка и върху пясъка скочи Комов. Бързо, в движение затваряйки ципа на кожуха си, той дойде при нас и енергично попита:

— Готови ли сте?

— Готови сме — отвърна Вандерхузе. — Къде ще ходим днес, Генадий? Пак ли на езерото?

— Да — проговори Комов, като си оправяше ципа под брадата. — Мая, доколкото разбрах, днес вие имате квадрат шестдесет и четири. Моите координати са: западният бряг на езерото, кота седем, кота дванадесет. Програмата ще уточним по пътя. Попов, моля изпратете радиограмите, оставих ги в кабинета. Връзка с мен — чрез глайдера. Завръщане в осемнадесет нула-нула местно време. В случай на закъснение ще предупредим.

— Разбрано — казах без ентусиазъм: не ми хареса това напомняне за възможно закъснение.

Мая отиде мълчалива при глайдера. Комов най-после се справи с ципа, прекара ръка по гърдите си и също тръгна към глайдера. Вандерхузе ме хвана за рамото.

— По-малко гледай всички тези пейзажи — посъветва ме той. — По възможност стой вътре и си чети. Пази си далака.

После, без да бърза, влезе в глайдера, седна в пилотското кресло и ми махна с ръка. Накрая и Мая си позволи да се усмихне и също ми махна с ръка. Комов, без да ме погледне, кимна, стъкленият капак се затвори и аз престанах да ги виждам. Глайдерът безшумно тръгна, стремително се плъзна напред и нагоре, бързо се превърна в черна точка и изчезна, като че ли изобщо не е съществувал. Останах сам.

Известно време стоях, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на кожуха, и гледах как се трудят моите момчета. През нощта те бяха поработили здравата, бяха се изтощили, поизгладнели и сега, разтворили енергоприемниците на максимум, лакомо гълтаха бледия бульон, с който ги гощаваше хилавото лилаво слънце. И нищо друго не ги интересуваше. И нищо друго не им беше нужно, дори аз не им трябвах — във всеки случай поне дотогава, докато не свършеше тяхната програма. Е, наистина, тромавият дебел Том запалваше предния си рубинен сигнал всеки път, когато попадах в полезрението на неговите окуляри, и при желание това можеше да се приеме за приветствие, нещо като разсеяно-вежлив поклон, но аз си знаех, че сигналът означава: „При мен и при останалите всичко е наред. Изпълняваме задачата. Има ли нови указания?“ Нови указания нямах. Имах много самота и много, твърде много мъртва тишина.

Това не беше глухата тишина на акустическа лаборатория, от която заглъхват ушите, нито чудната тишина на земната вечер в лоното на природата, освежителна, ласкаво галеща мозъка, която умиротворява и те приобщава към всичко прекрасно в света. Тази беше особена — пронизваща, прозрачна като вакуум, опъваща нервите — тишина на огромен, съвършено пустинен свят.

Огледах се с безпокойство. Може би изобщо не трябваше така да говоря за себе си; може би трябваше да кажа просто: „Огледах се“. Но в действителност аз се огледах не както обикновено, а именно уплашено. Безшумно се трудеха роботите. Безшумно сияеше лилавото слънце. Трябваше някак си да се сложи край на това.

Например можеше най-после да се наканя и да отида до айсберга. До него имаше пет километра, а стандартната инструкция забранява категорично на дежурния да се отдалечава на повече от сто метра от кораба. Сигурно при други обстоятелства би било дяволски съблазнително да се рискува и да се наруши инструкцията. Но само не тук. Тук аз можех да се отдалеча и на пет километра, и на сто двадесет и пет и нищо нямаше да се случи нито с мен, нито с моя кораб, нито с десетките други кораби, пръснати по всички климатични пояси на планетата на юг от мен. От разкривените храсти няма да изскочи кръвожадно чудовище и да ме изяде — тук няма никакви чудовища. Откъм океана няма да налети свиреп тайфун, да вдигне кораба и да го захвърли на мрачните скали — тук не са забелязани нито тайфуни, нито разни други земетресения. Няма да има извънредно повикване от базата за обявяване на биологична тревога — тук не може да има биологична тревога, няма нито вируси, нито бактерии, опасни за многоклетъчните същества. На планетата няма нищо освен океана, скалите и дърветата-джуджета. В случая не е интересно да се нарушава инструкцията.

Но и да се спазва не е интересно. На която и да е порядъчна биологично активна планета за нищо на света не бих стоял така, с ръце в джобовете, на третия ден след кацането. Щях да се разкъсвам от работа. Регулиране, пускане и всекидневен контрол на пазача-разузнавач. Организиране около кораба — и около строителната площадка също — Зона на абсолютна биологична безопасност. Осигуряване на споменатата ЗАББ при нападение изпод земята. Всеки два часа контрол и смяна на филтрите — външните бордови, вътрешните бордови и личните. Създаване на хранилище за закопаване на всички отпадъци, в това число и на използваните филтри. На всеки четири часа стерилизация, дегазация и дезактивация на управляващите системи на кибернетичните механизми. Контрол на информацията на роботите от медицинската служба, действащи извън пределите на ЗАББ. И още какви ли не дреболии: метеолорогични сонди, сеизмично разузнаване, спелео-опасности, тайфуни, лавини, кални водопади, карстови срутвания, горски пожари, вулканични изригвания…

Представях си как в скафандър, потен, не спал, зъл и вече леко затъпял, промивам нервните възли на дебелака Том, а пазачът-разузнавач виси над главата ми и с упоритостта на идиот за двадесети път ми съобщава, че под чепатото дърво се е появила страшна петниста жаба от неизвестен за него тип, а в наушниците писукат тревожните сигнали на страшно развълнуваните роботи от медицинската служба, открили, че еди-кой си местен вирус дава нестандартна реакция на пробата на Балтерманц и следователно теоретически е способен да пробие биоблокадата. Вандерхузе, който както подобава на един лекар и капитан, си стои в кораба, загрижено ми съобщава, че има опасност да бъдем погълнати от тресавището, а Комов с ледено спокойствие ми казва по радиото, че двигателят на глайдера е изяден от дребни насекоми, нещо като мравки, и че в момента те опитват със зъби скафандъра му… Ох! Впрочем на такава планета не биха ме взели. Взеха ме именно на тази, за която липсват инструкции. Тъй като няма нужда от тях.

Пред люка малко се забавих, почистих полепналите по подметките песъчинки, постоях известно време, сложил ръка на излъчващия топлина борд на кораба, и натиснах с пръст мембраната. В кораба беше също тихо, но все пак това беше една домашна тишина, тишината на празен и уютен апартамент. Свалих кожуха и отидох направо в кабината. Не останах пред моя пулт — и без това беше ясно, че всичко е наред — затова веднага седнах пред радиостанцията. Радиограмите бяха на масата. Включих шифратора и започнах да набирам текста. В първата радиограма Комов съобщаваше на базата координатите на предполагаемите лагери, отчиташе се за рибките, пуснати вчера в езерото, и съветваше Китамура да не бърза с влечугите. Всичко дотук беше горе-долу разбираемо, но от втората радиограма, адресирана до Централния информаторен пункт, разбрах само, че на Комов са му крайно нужни данните за игрек-фактора при двунормален хуманоид с четириетажен индекс, състоящ се общо от девет цифри и четиринадесет гръцки букви. Това беше плътна и непроницаема висша ксенопсихология, от която аз, както и всеки нормален хуманоид с индекс нула, не разбирах нищо. Пък и не беше нужно.

Набрах текста, включих служебния канал и предадох всички съобщения в един импулс. След това зарегистрирах радиограмите и изведнъж се сетих, че и аз трябва да изпратя първия си отчет. То пък един отчет… „Група ЕР-2, строителни работи по стандарт 15, изпълнение еди-колко си процента, дата, подпис.“ Край. Наложи се да стана и да отида до моя пулт, за да погледна графика на изпълнението, и сега разбрах защо изведнъж ми хрумна за отчета. Работата не беше в отчета, просто аз, изглежда вече един достатъчно опитен кибертехник, бях почувствал прекъсването, дори без да видя и да чуя нещо: Том пак ни в клин, ни в ръкав, както и вчера, беше спрял. Както и вчера, аз раздразнено натиснах клавиша за контролно повикване: „Какво има?“ Както и вчера, сигналът за прекъсване веднага угасна и светна рубинената светлина: „При нас всичко е наред, изпълнявам задачата. Има ли нови указания?“ Аз му дадох указание да възобнови работата си и включих видеаекрана. Джек и Рекс работеха усърдно, Том също тръгна, в първите секунди някак странно, почти на една страна, но веднага се оправи.

— Е, братле — казах на глас, — ти май си ми преуморен и ще трябва да те почистя. — Надникнах в работния дневник на Том. Трябваше още тази вечер да му се извърши профилактика. — Хайде, до вечерта все ще изкараме, нали?

Том не възразяваше. Известно време гледах как роботите работят, а после изключих видеоекрана: айсберг, мъгла над блатото, тъмни скали… Искаше ми се да мина без подобна гледка.

Все пак изпратих отчета и веднага се свързах с ЕР-6. Вадик моментално отговори, като че само това е чакал.

— Е, как е там при вас? — попитахме се един друг.

— При нас е нормално — отговорих аз.

— При нас гущерите изпукаха — съобщи Вадик.

— Ама че сте и вие — казах — предупреждаваше ли Комов, любимият ученик на доктор Мбога: не бързайте с влечугите.

— Че кой бърза с тях? — възрази Вадик. — Ако те интересува мнението ми, тук те просто няма да оживеят. Жега е!

— Къпете ли се? — попитах със завист.

Вадик помълча.

— Топим се — каза без желание. — От време на време.

— Защо така?

— Пустинно е — отговори Вадик. — Като в кошмарно голяма вана… Ти не можеш го разбра. Един нормален човек не може да си представи такава кошмарно голяма вана. Проплувах около пет километра, отначало всичко беше добре, но после изведнъж като си представих, че това не е басейн, а океан! И освен мен в него няма нито една жива твар… Не, старче, не можеш да го разбереш. Едва не потънах.

— Н-да — проговорих. — Значи, при вас е същото…

Побъбрихме още няколко минути, след това извикаха Вадик от базата и ние набързо се сбогувахме. Потърсих ЕР-9. Ханс не отговори. Можеше, разбира се, да избера ЕР-1, ЕР-3, ЕР-4 и тъй нататък — до ЕР-12, да поговорим колко пустинно и безжизнено е навън, но каква полза? Ако си помисли човек — никаква. Затова изключих радиостанцията и седнах зад пулта. Известно време седях просто така — гледах работните екрани и си мислех, че работата, с която се занимаваме, е двойно полезна: не само спасяваме пантианците от поголовна и неминуема гибел, ние спасяваме и тази планета — от мъртвата тишина, от пустотата, от безсмислието. След това ми дойде наум, че пантианците навярно са доста странна раса, щом нашите ксенопсихолози смятат, че тази планета е най-подходящата за тях. Животът им на Панта трябва да е доста странен. Ето, ще ги докарат тук — разбира се, отначало не всичките, а по двама-трима представители от всяко племе — и те ще видят замръзналия плаж, айсберга, безжизнения леден океан, празното виолетово небе, ще ги видят и ще кажат: „Прекрасно! Също като у дома!“ Нещо не ми се вярва. Наистина, когато те пристигнат, тук няма да е вече така пусто. В езерата ще има риба, в гъсталаците — дивеч, на плитчините — миди за ядене. Може би и гущерите някак ще се аклиматизират… А освен това положението на пантианците не дава много възможности за избор. Ако например станеше известно, че нашето Слънце всеки момент може да избухне и да унищожи всичко живо по Земята, навярно и аз нямаше да бъда толкова придирчив. Сигурно щях да си кажа — нищо, все някак ще се преживее. Впрочем, пантианците никой не ги и пита. Все едно. И без това те нищо не разбират, нямат още космография, дори и най-примитивна. Няма и да разберат, че са се преселили на друга планета…

И изведнъж усетих, че чувам нещо. Някакво шумолене, сякаш пробяга гущер. Навярно си помислих за гущер поради неотдавнашния разговор с Вадик, в действителност звукът се чуваше едва-едва и съвсем неопределено. След това в най-отдалечения край на кабината нещо тракна — и веднага някъде се проля струйка вода. Едва доловимо за слуха монотонно бръмчеше муха, попаднала в паяжина, в скоропоговорка бъбреха раздразнени гласове. И отново по коридора пробяга гущерът. Почувствах, че се вдървявам от напрежение, и станах. В този момент закачих справочника, оставен на края на пулта, и той падна със страшен трясък на пода. Вдигнах го и пак с гръм и трясък го хвърлих на пулта. Заподсвирквах бодър марш и с твърда стъпка излязох в коридора.

Всичко идваше от тишината. Тишината и пустотата. Всяка вечер Вандерхузе ни го обясняваше пределно ясно. Човекът не е като природата — той не търпи празноти. Попаднал в пустота, стреми се да я запълни. Ако не е в състояние да я запълни с нещо реално, заселва я с видения и въображаеми звуци. За изминалите три дни аз се наслушах достатъчно на въображаеми звуци. Предполагам, че скоро ще започнат виденията…

Марширувах по коридора покрай празните каюти, библиотеката и арсенала, а когато минах край медицинската част, почувствах лека миризма — свежа и едновременно неприятна — нещо като амоняк. Спрях и помирисах. Позната миризма. Макар че каква е — не е ясно. Надникнах в хирургическия кабинет. Постоянно включеният и готов за действие кибернетичен хирург — огромен бял октопод, закачен на тавана — ме погледна хладно със зеленикавите си очища и с готовност приповдигна манипулаторите си. Тук миризмата беше по-наситена. Включих аварийната вентилация и замарширувах по-нататък. Виж ти, до каква степен са се изострили сетивата ми. Всичко друго да, но обонянието ми никога не е било добро…

Завърших дозорния си маршрут в кухнята. Тя също беше изпълнена с различни миризми, но те ми бяха приятни. Кой каквото иска да си приказва, но в кухнята трябва да мирише. На другите кораби и в кухнята, и в кабината миризмата е еднаква. При мен не е така, няма и да бъде. Аз си имам свой ред. Чистотата си е чистота, но в кухнята трябва да мирише на хубаво. Вкусно. Възбуждащо. Мое задължение е четири пъти на ден да съставям менюто и забележете, при пълно отсъствие на апетит, защото апетитът и пустотата плюс тишината — по всяка вероятност са несъвместими…

Необходим ми беше не по-малко от половин час, за да съставя менюто. Тези тридесет минути бяха трудни, но аз направих всичко, каквото можах. След това включих готвача, обясних му менюто и отидох да видя как работят моите момчета.

Още от прага на кабината разбрах, че се е случило ЧП[12]. И трите работни екрана на моя пулт показваха пълен застой. Спуснах се към пулта и включих видеоекрана. Сърцето ми се сви: строителната площадка беше празна. Никога досега не беше ми се случвало такова нещо. Дори не бях чувал, че подобно нещо изобщо може да се случи. Повъртях глава и побягнах към изхода. Някой е задигнал киберите… Случаен метеорит… Ударил е Том в кръста… Програмата е откачила… Невъзможно е, невъзможно! Влетях в кесона и грабнах кожуха. Не можех да налучкам ръкавите, циповете ми се губеха някъде и докато се сражавах с кожуха, както барон Мюнхаузен със своята побесняла шуба, пред очите ми стоеше все тази страшна картина: някакъв непознат и невъзможен дух води като кученце моя Том и киберите покорно пълзят право в мъглата, към тресавището, покрито с изпарения, потопяват се в кафявата каша и изчезват завинаги… В движение ритнах с крак мембраната и изскочих навън…

Всичко се завъртя пред очите ми. Киберите бяха тук, край кораба. Те и тримата се бяха струпали пред товарния люк и леко се отблъсваха един друг, като че всеки от тях искаше първи да влезе в трюма. Това беше невъзможно, беше страшно. Сякаш те се стремяха да се вмъкнат по-бързо в трюма, да се скрият от нещо, да се спасят… Подобно явление на втората природа е известно — побеснял робот, но то се случва много рядко, а пък за побеснял строителен робот никога не бях чувал. Нервите ми бяха така опънати, че бях готов и за това. Но нищо не се случи. Когато ме забеляза, Том престана да се върти и включи сигнала „чакам указания“. Показах му решително с ръце: „Върни се на мястото си, продължавай изпълнението на програмата“. Том послушно включи заден ход, обърна се и тръгна обратно към площадката. Естествено, Джек и Рекс го последваха. Стоях все още край изхода, гърлото ми беше пресъхнало, колената — омекнали и много ми се искаше да приседна.

Но аз не приседнах. Залових се да се оправям. Кожухът ми беше закопчан съвсем накриво, ушите ми мръзнеха, а потта по челото и по бузите бързо застиваше. Бавно, като се стараех да контролирам всички свои движения, изтрих лице, закопчах се както трябва, смъкнах качулката до очите си и сложих ръкавиците. Разбира се, срам ме е да си призная, но изпитвах страх. В същност това не беше вече самият страх, това бяха следите от преживения страх, смесен със срам. Кибертехник, изплашен от собствените си кибери… Беше ми съвсем ясно, че никога и никому няма да разкажа за този случай. Дявол да го вземе, краката ми се разтрепериха, дори още са отмалели и най-много от всичко на света сега ми се иска да се върна в кораба и спокойно, делово да обмисля произшествието, да си го изясня. Налага се и да прегледам някой и друг справочник. А в действителност аз сигурно просто се боях да се приближа до моите момчета…

Пъхнах решително ръце в джобовете си и закрачих към строителната площадка. Момчетата се трудеха, сякаш нищо не се е случило. Както винаги Том любезно ме запита имам ли нови указания. Джек обработваше фундамента на диспечерската, както му беше посочено в програмата. Рекс се движеше в зигзаг по готовия участък на пистата и се занимаваше с разчистване. Да, все пак нещо в тяхната програма не е в ред. Някакви камъни са нахвърляли по пистата… Тези камъни ги нямаше, пък и не бяха нужни тук, строителен материал имаше достатъчно и без тях. Да, откакто одеве Том спря, та досега, през целия последен час, те не са си гледали работата както трябва. И някакви клончета са разхвърляни по пистата… Аз се наведох, вдигнах едно клонче и се разходих напред и назад, удряйки с него по кончовите на ботушите. А дали да не ги спра веднага, докато е време, без да чакам срока за профилактика? Странно, нима някъде в програмата бяха оплели конците? Не можех да го променя. Хвърлих клончето в купчината камъни, събрани от Рекс, обърнах се и тръгнах към кораба.

Глава втора
Пустота и гласове

През следващите два часа бях много зает, толкова зает, че не забелязвах нито тишината, нито пустотата. Най-напред се посъветвах с Ханс и Вадик. Ханс го събудих и той в просъница издаваше някакви нечленоразделни звуци и мънкаше нещо неразбираемо за дъжд и ниско налягане. Нямаше никаква полза от разговора с него. Трябваше дълго да убеждавам Вадик, че не се шегувам и не го разигравам. Това ми се удаваше трудно, тъй като през цялото време ме душеше нервен смях. Но накрая все пак го убедих, че съвсем не ми е до шеги и че причините за смеха ми са съвсем други. Тогава той също стана сериозен и съобщи, че и при него главният робот спирал спонтанно от време на време, но в това няма нищо чудно: жега, работата се извършва на крайния предел на техническите норми и системата не била още успяла да се приспособи. Може би причината за всичко бил студът при мене? Може и така да беше, още не знаех. В същност надявах се да изясни това с Вадик. Тогава той извика умницата Нинон от ЕР-8, тримата обсъдихме тази възможност, нищо не измислихме и умницата Нинон ме посъветва да се свържа с главния киберинженер на базата, който така добре им разбирал на тези строителни системи, като че сам ги е създал. Е, това и аз го знаех, но хич не ми се искаше да се навирам при главния за консултация още на третия ден самостоятелна работа, а отгоре на това и нямах нито едно, буквално нито едно разумно съображение.

С една дума, седнах пред моя пулт, отворих програмата и започнах да я изследвам — команда след команда, група след група, поле след поле. Трябва да кажа, че не открих никакви дефекти. За частта на програмата, съставена от мен, бях и по-рано готов да отговарям с главата си, а сега съм готов да отговарям и с доброто си име отгоре. Със стандартните полета беше по-лошо. Много от тях познавах слабо и ако се заемех да проверявам отново всяко такова стандартно поле, сигурно щях да проваля работния график. Затова се реших на компромис. Изключих временно от програмата всички полета, които засега не бяха нужни, опростих програмата до краен предел, включих я в системата за управление и вече бях готов да натисна пусковия бутон, когато изведнъж осъзнах, че от известно време пак чувам нещо — нещо вече съвсем странно, съвършено неуместно и невероятно познато.

Плачеше дете. Някъде далече, в другия край на кораба, зад многото врати отчаяно плачеше, хлипаше и се давеше някакво детенце. Малко, съвсем мъничко. На годинка сигурно. Аз вдигнах бавно ръце и запуших с длани ушите си. Плачът престана. Станах, без да снемам ръце. По-точно забелязах, че вече доста време стоя прав, притискайки уши, че ризата ми е залепнала за гърба и че ченето ми е увиснало. Затворих уста и внимателно махнах ръце от ушите си. Плачът не се чуваше. Заобикаляше ме обичайната проклета тишина, само в несъществуващия ъгъл бръмчеше мухата, заплетена в паяжина. Извадих кърпата от джоба си, разгънах я, без да бързам, и грижливо изтрих челото, бузите и врата. След това все така бавно сгънах кърпата и се разходих край пулта. Нямах никакви мисли в главата. Почуках с кокалчетата на пръстите си по кожуха на изчислителя и покашлях. Всичко беше наред, чувах нормално. Направих крачка обратно към креслото и в този момент детето заплака наново.

Не зная колко време съм стоял вцепенен и съм слушал. Най-страшното беше, че го чувах съвсем ясно. Дори отбелязах за себе си, че това не беше безсмисленият, приличащ на мяукане плач на новородено или обиденият рев на четири-пет годишно хлапе — пищеше и се давеше малко дете, което още не може да ходи и да говори, но вече не е и кърмаче. Имам такъв племенник — на годинка и нещо…

Оглушително екна звънецът на радиоповикването и от неочаквания звук едва не ми изскочи сърцето. Като се придържах за пулта, добрах се до радиостанцията и я включих за приемане. Детето все още плачеше.

— Е, как е? — осведоми се Вадик.

— Никак — отвърнах аз.

— Не измисли ли нещо?

— Нищо — казах. Усетих се, че закривам микрофона.

— Нещо лошо се чуваш — каза Вадик. — И все пак, какво смяташ да правиш?

— Ами все някак… — измърморих, без да мисля какво говоря. Детето продължаваше да плаче. Сега то плачеше по-тихо, но все така отчетливо.

— Какво ти е, Стас? — загрижено каза Вадик. — Да не би да те събудих?

Страшно ми се искаше да му кажа: „Слушай, Вадка, тук при мен през цялото време плаче някакво дете. Какво да правя?“ Съобразих обаче навреме как щеше да бъде възприето. Затова се окашлях и отговорих:

— Знаеш ли какво, ще ти се обадя след час. Тук нещо ми се върти в главата, но още не съм напълно сигурен…

— Добре-е — провлече учудено Вадик и прекъсна връзката.

Постоях още малко край радиостанцията, после се върнах при моя пулт. Детето изхлипа няколко пъти и затихна. А Том отново стоеше. Този развален сандък пак беше спрял! Джек и Рекс също стояха. Натиснах с всичка сила клавиша на контролното повикване. Никакъв ефект. Доплака ми се, но в този момент съобразих, че системата е изключена. Нали аз сам я изключих преди два часа, когато се заех с програмата. Ама че работник се оказах! Може би трябва да съобщя на базата и да помоля да ми изпратят замяна? Ама че обидна история… Осъзнах, че чакам със страшно напрежение кога всичко ще започне отначало. И разбрах, че ако остана тук, в кабинета, ще се ослушам и ослушвам и нищо няма да направя, само ще се ослушвам и естествено ще чуя, какви ли не неща ще чуя!

Включих решително профилактиката, снех от рафта кутията с инструментите и почти бегом изскочих от кабината. Стараех се да се владея и този път се справих с кожуха доста бързо. Леденият въздух, който ме щипеше по лицето, още повече ми помогна да се стегна. Токовете ми скърцаха по пясъка, крачех, без да се оглеждам, към строителната площадка, право към Том. Не поглеждах и встрани. Айсберги, мъгли, океани — отсега нататък не ме интересуваха. Пазех си здравето за своите непосредствени задължения.

Най-напред проверих рефлексите на Том. Рефлексите му бяха в превъзходно състояние. „Отлично!“ — казах аз гласно, извадих от кутията скалпела и с едно движение, като на изпит, отворих задната черепна кутия на Том.

Работех с упоение, дори с някакво настървение, бързо, точно, разчетливо като машина. Мога да кажа само едно: никога в живота си не съм работил така. Замръзваха ми пръстите, замръзваше ми лицето, трябваше да дишам не както си искам, а внимателно, за да не се наслоява скреж по операционното поле, но дори и през ум не ми минаваше да вкарам киберите в корабната работилница. Ставаше ми все по-леко, не чувах нищо неестествено, забравих вече, че мога да чуя нещо неестествено, и на два пъти изтичах до кораба за сменни възли за координационната система на Том. „Ще ми станеш като новичък — приказвах си аз. — Повече няма да ми бягаш от работа. Теб, старчето ми, ще те излекувам, ще те вдигна на крака, човек ще те направя. Иска ли ти се да си човек? И още как? При хората е добре, там ще те обичат, ще треперят над теб, като писано яйце ще те гледат. Но какво да ти кажа? Къде си тръгнал човек да ставаш с този аксиоматичен блок. С него не при хората, ами и в цирка няма да те вземат. С такъв аксиоматичен блок ти ще започнеш да се съмняваш във всичко, да се замисляш, ще се научиш дълбокомислено да си бъркаш в носа. Струва ли си, значи? Пък и за какво е нужно всичко това? За какво са всички тези писти, фундаменти? Но сега аз, гълъбче…“

— Шура… — простена съвсем наблизо дрезгав женски глас. — Къде си, Шура… Боли…

Вцепених се. Лежах във вътрешността на Том, от всички страни притиснат от колосалните хълмове на неговите работни мускули, само краката ми стърчаха навън, и изведнъж ми стана невероятно страшно като в най-страшен сън. Просто не зная как се сдържах да не закрещя и да не изпадна в истерия. Може би бях загубил съзнание за известно време, защото дълго нищо не чувах и не съобразявах, само пулех очи към озарената със зеленикава светлина повърхност на оголения нервен вал пред лицето ми.

— Какво се случи? Къде си? Шура, нищо не виждам… — хриптеше жената, превиваща се от непоносима болка. — Тук има някой… Шура, отговори ми най-после! Много ме боли! Помогни ми, аз не виждам нищо…

Тя хриптеше и плачеше и непрекъснато повтаряше едно и също, а на мен вече ми се струваше, че виждам изкривеното й лице, залято от предсмъртна пот, и в дрезгавия й глас имаше вече не само молба, не само болка, в него имаше ярост, настояване, заповед. Почти физически усетих как към мозъка ми се протягат ледени пръсти, за да се вкопчат в него, да го стиснат и угасят. Вече в полусъзнание, със стиснати до болка зъби, аз напипах с лява ръка пневматичната клапа и с всички сили я натиснах. Сгъстеният аргон се втурна навън с див виещ рев, а аз натисках ли, натисках клапата, като помитах, разбивах на прах и унищожавах дрезгавия глас в собствения си мозък и чувствах, че оглушавам, и това ми доставяше неизразимо облекчение.

Когато дойдох на себе си, оказа се, че стоя до Том, студът ме пронизва до кости, а аз дъхам вкочанясалите си пръсти и повтарям с блажена усмивка: „Звукова завеса, ясно ли е? Звукова завеса…“ Том стоеше, силно наклонен вдясно, а обкръжаващият ме свят бе скрит от огромен неподвижен облак от скреж и замръзнали песъчинки. Със зиморничаво пъхнати длани под мишниците си обиколих Том и видях, че аргоновата струя е издълбала огромна яма в края на площадката. Постоях известно време над ямата, все още повтаряйки за звуковата завеса, но вече чувствах, че е време да млъкна, и се досетих, че стоя на студа без кожух, спомних си, че хвърлих кожуха точно там, където сега е ямата, и започнах да си припомням нямаше ли нещо важно в джобовете ми, не си спомних нищо, лекомислено махнах с ръка и побягнах към кораба в лек, олюляващ се тръс.

Първото нещо, което направих в кесона, беше да взема нов кожух, след това отидох в каютата си, изкашлях се пред вратата, сякаш предупреждавах, че сега ще вляза, влязох и веднага легнах на койката с лице към стената, завит презглава с кожуха. При това разбирах прекрасно, че всички тези мои действия са лишени от какъвто и да е смисъл, че тръгнах към каютата си с напълно определена цел, която забравих, и че легнах и се завих презглава, сякаш за да покажа на някого: ето, точно за това дайдох тук.

Все пак това май беше нещо от рода на истерията и щом се съвзех малко, дори се зарадвах, че истериите ми са в такава съвършено безобидна форма. Общо взето, беше ми ясно, че с моята работа тук е свършено. И изобщо навярно няма да ми се случи да работя повече в Космоса. Естествено, беше безумно обидно и — какво да говорим — срамно, че не издържах и се провалих още при първата практическа задача, а пък ми се струваше, че като начало са ме изпратили на най-безопасното и спокойно място. И още — беше ми срамно, че на времето изпитвах самодоволна жалост към Каспар Манукян, когато той не издържа конкурса за проекта „Ноев ковчег“ заради някаква си там повишена нервна възбудимост. Представях си бъдещето в най-черна светлина — тихи санаториуми, медицински прегледи, процедури, внимателни въпроси на психолози и цели морета от съчувствие и жалост, съкрушителни вълни от съчувствие и жалост, които се стоварват върху ми от всички страни…

Отхвърлих рязко кожуха и седнах. Добре, казах аз на тишината и пустотата, вие победихте. От мен не можа да стане Горбовски. Някак си ще го преживеем… Значи така. Още днес ще разкажа всичко на Вандерхузе и утре сигурно ще ми изпратят замяна. Но, дявол да го вземе, в какво състояние беше моята площадка! Том бе изваден от строя, графикът — нарушен и оная идиотска огромна яма край пистата… Изведнъж си спомних защо дойдох тук, дръпнах чекмеджето на масата, намерих кристалофона със записа на ируканските бойни маршове и внимателно го прикрепих към дясното си ухо. Звукова завеса, казах си за последен път. Взех кожуха под мишница, влязох отново в кесона, няколко пъти дълбоко поех въздух и го издишах, за да се успокоя напълно, включих кристала и излязох навън.

Сега ми беше добре. Около мен и вътре в мен ревяха варварските тръби, дрънчеше бронз, биеха барабани, като удряха тежко с крак, покритите с оранжев прах телемски легиони преминаваха през древния град Сетем; горяха кули, падаха покриви и страшно, потискайки разума на врага, свистяха бойните дракони-стеноломи. Обкръжен и обграден от тези шумове, идващи от древността, аз влязох отново във вътрешността на Том и без всякаква пречка довърших профилактиката.

Джек и Рекс вече подравняваха ямата, а в карантиите на Том се напомпваха последните литри аргон, когато видях над плажа стремително растящо черно петно. Глайдерът се връщаше. Погледнах часовника си — оставаха още две минути до осемнадесет часа по местно време. Аз издържах. Сега вече можеше да се изключат литаврите и барабаните и отново да се обсъди въпросът: струва ли си да се безпокои Вандерхузе, да се безпокои базата, защото няма да бъде много лесно да ми се намери замяна, пък в края на краищата това все пак е едно извънредно произшествие, заради него може да се забави работата на цялата планета, ще долетят всевъзможни комисии, ще започнат контролни проверки, работата ще спре, Вадик ще ходи зъл като дявол, а като си представя и как ще ме погледне докторът по ксенопсихология, членът на Комкон[13], специалният пълномощник по проекта „Ноев ковчег“ Генадий Комов, изгряващо светило на науката, любим ученик на доктор Мгоба, нов съратник на самия Горбовски… Не, всичко това трябва да се обмисли внимателно. Гледах приближаващия се глайдер и си мислех: всичко трябва да се премисли най-щателно. Първо, имах още на разположение цяла вечер и, второ, предчувствах, че всичко това временно ще бъде отложено. В края на краищата моите преживявания засягаха само мене, докато оставката ми беше не само личен въпрос, тя, може да се каже, засягаше всички. Така че все пак да отложим.

Щом зърнах лицата на Мая и Вандерхузе, всички тези мисли моментално изхвръкнаха от главата ми. Комов — той изглеждаше както обикновено и както обикновено се оглеждаше с такъв вид, като че всичко наоколо беше негово, принадлежеше му отдавна и вече му беше омръзнало. А Мая беше пребледняла чак до посиняване, сякаш й беше лошо. Комов вече бе скочил на пясъка и кратко ме попита защо не отговарям на радиоповикванията (в този момент погледът му се плъзна по кристалофона на ухото ми, той се усмихна пренебрежително и без да чака отговор, влезе в кораба). Вече и Вандерхузе излезе, без да бърза, от глайдера и закрачи към мен, кой знае защо клатейки тъжно глава, повече от всякога напомнящ болна стара камила. А Мая все така неподвижно седеше на своето място, затворена в себе си, скрила долната част на лицето си в кожената яка и очите й бяха някак стъклени, а червеникавите й лунички изглеждаха черни.

— Какво се е случило? — попитах уплашено.

Вандерхузе спря пред мен. Вдигна глава, брадата му се издаде напред. Хвана ме за рамото и леко ме раздруса. Сърцето ми се сви, не знаех какво да мисля. Той отново ме разтърси за рамото и каза:

— Много тъжна находка, Стас. Намерихме един загинал кораб.

Аз преглътнах конвулсивно и попитах:

— Наш ли?

— Да. Наш.

Мая бавно излезе от глайдера, вяло ми махна с ръка и се отправи към кораба.

— Има ли много убити? — попитах.

— Двама — отговори Вандерхузе.

— Кои са? — с мъка попитах аз.

— Засега не знаем. Корабът е стар. Аварията е станала преди много години.

Той ме хвана под ръка и двамата заедно тръгнахме след Мая. Сърцето ми се поотпусна. Естествено, отначало аз реших, че е катастрофирал някой от нашата експедиция. Но все едно…

— Тази планета никога не ми е харесвала — изтръгна се от мене.

Влязохме в кесона, съблякохме се и Вандерхузе се зае грижливо да почиства кожуха си от полепналите репеи и тръни. Не го дочаках и тръгнах към Мая. Тя лежеше на леглото, подвила крака, с лице, обърнато към стената. Позата й веднага ми напомни някои неща и аз си казах: по-спокойно, без разните там хълцания и съпреживявания. Седнах до масата, побарабаних с пръсти и се осведомих с най-делови тон:

— Слушай, корабът действително ли беше стар? Вандер каза, че е катастрофирал преди години. Така ли е?

— Така — след известно време отговори Мая на стената.

Погледнах я. Остра болка прониза душата ми, но продължих все така делово:

— И какво значи това — много години? Десет? Двадесет? Получава се безсмислица. Та планетата е открита само преди две години…

Мая не отговори. Потропах отново с пръсти и казах с по-ласкав тон, но все още делово:

— Макар че, разбира се, те са могли да бъдат първите… някакви свободни изследователи… Както разбрах, били са двама?

В този момент тя изведнъж скочи и се обърна с лице към мене, опряла длани в завивката.

— Двама! — извика тя. — Да! Двама! Безчувствен пън! Дърво такова!

— Почакай — казах аз объркано. — Ти какво…

— Защо си дошъл тук? — почти шепнейки, продължи тя. — Отивай си при твоите роботи, с тях обсъждай колко години са минали, дали е безсмислено или не, защо са били двама, а не трима или седмина…

— Моля те, Мая, почакай! — казах с отчаяние. — Аз съвсем не исках това…

Тя закри лицето си с ръце и неясно проговори:

— Всичките им кости са били изпочупени… но те са били живи… опитвали са се да направят нещо… Слушай — помоли тя, като свали ръце от лицето си, — моля ти се, иди си. Аз скоро ще изляза. Скоро.

Станах предпазливо и излязох. Искаше ми се да я прегърна, да й кажа нещо ласкаво, утешително, но не умеех да утешавам. В коридора изведнъж ме втресе. Спрях се и почаках, докато премине. Ама че ден! И на никого не можеш да разкажеш. Пък не е и нужно навярно. Аз отворих очи и видях, че на вратата на кабината стои Вандерхузе и ме гледа.

— Как е Мая? — тихо попита той.

Сигурно по лицето ми се четеше как е, защото той кимна тъжно и се скри в кабината. А аз се помъкнах към кухнята. Просто по навик. Обикновено веднага след връщането на глайдера всички сядахме да обядваме. Но днес, както изглежда, всичко ще се измени. Какъв ти обед… Аз се скарах на готвача, защото ми се стори, че е сбъркал менюто. В действителност той не беше сгрешил нищо, обедът беше готов и както обикновено беше хубав, но днес не можеше да бъде както обикновено. Навярно Мая изобщо нищо няма да яде, а трябва да хапне. И аз поръчах на готвача плодово желе с бит каймак — единственото й любимо лакомство, за което знаех. За Комов реших да не поръчвам нищо допълнително, за Вандерхузе, след като поразмислих — също, но за всеки случай в общата част на менюто сложих няколко чаши вино — може някой изведнъж да поиска да подкрепи душевните си сили… След това отидох в кабината и седнах пред моя пулт.

Моите момчета работеха като часовник, Мая я нямаше, а Вандерхузе и Комов съставяха срочна радиограма до базата. Те спореха.

— Яков, това не е информация — говореше Комов. — Вие по-добре от мен знаете: съществува определена форма — състояние на кораба, състояние на останките, предполагаеми причини за катастрофата, находки с особено значение… и така нататък.

— Да, разбира се — отговаряше Вандерхузе. — Но, Генадий, съгласете се, цялата тази проформа има смисъл само за биологично активните планети. В дадената конкретна ситуация…

— Тогава по-добре да не изпращаме нищо. Дайте да се качим на глайдера, да излетим веднага дотам и още днес да съставим пълен акт…

Вандерхузе поклати глава.

— Не, Генадий, аз съм категорично против. Комисиите от този род трябва да се състоят минимум от трима души. Освен това вече се стъмни, няма да имаме възможност да огледаме детайлно местността наоколо… И изобщо подобни работи трябва да се вършат с ясна глава, а не в края на пълен работен ден. Генадий, вие как мислите?

Комов, стиснал тънките си устни, почука леко с юмрук по масата.

— Ах колко ненавреме — произнесе той с досада.

— Тези неща винаги са ненавреме — утеши го Вандерхузе. — Нищо, утре сутринта ще идем там тримата…

— Може би в такъв случай изобщо нищо да не съобщаваме днес? — прекъсна го Комов.

— А, вижте, за това нямам право — казах аз със съжаление на Вандерхузе. — Пък и какъв смисъл има за нас — да не съобщаваме?

Комов стана, сложи ръцете си зад гърба и погледна Вандерхузе от горе на долу.

— Яков, как не разбирате — вече откровено раздразнен произнесе той. — Корабът е от стар тип, неизвестен е, бордовият дневник кой знае защо е изтрит… Ако ние изпратим донесението в такъв вид — грабна от масата едно листче и го размаха пред лицето на Вандерхузе, — Сидоров ще реши, че ние или не искаме, или сме неспособни сами да направим експертизата. За него това ще бъде още една грижа — да съставя комисия, да търси хора, да се отбранява от любопитните безделници… Ние ще се поставим в смешно и глупаво положение. И друго, в какво ще се превърне работата ни, Яков, ако тук се яви тълпа от любопитни безделници?

— Хм — каза Вандерхузе. — Тоест, с други думи, вие не искате струпване на външни лица на нашия участък. Така ли?

— Точно така — произнесе твърдо Комов.

Вандерхузе сви рамене.

— Какво пък… — Той помисли малко, взе листчето от Комов и добави няколко думи към текста. — А така може ли? „ЕР-два, за базата — прочете в скоропоговорка той. — Извънредна. В квадрат сто и две е намерен катастрофирал земен кораб тип «Пеликан», регистрационен номер такъв и такъв, в кораба има останки от двама души, предполага се мъж и жена, бордовият дневник е изтрит, подробна експертиза… — на това място Вандерхузе повиши глас и вдигна пръст, за да засили ефекта — започваме утре“. Вие, Генадий, на какво мнение сте?

Комов няколко секунди замислено се поклащаше от пръсти на пета.

— Добре — проговори най-после той, — нека бъде така. Както искате, само да не ни пречат. Нека бъде така.

Той бързо напусна кабината. Вандерхузе се обърна към мене.

— Стас, моля те, предай я. И вече е време за обяд, ти как смяташ? — Стана и замислено произнесе една от загадъчните си фрази; — Стига да има алиби, трупове ще се намерят.

Аз зашифровах радиограмата и я изпратих с извънреден импулс. Беше ми някак тревожно. Нещо съвсем наскоро, буквално преди минута, се бе забило в подсъзнанието ми като трън и ме глождеше. Поседях пред радиостанцията, вслушвах се. Да, съвсем друго е — да се вслушваш, когато знаеш, че корабът е пълен с народ. Ето, по кръговия коридор премина бързо Комов. Походката му винаги е една такава, сякаш бърза за някъде, но същевременно знае, че може и да не бърза, тъй като без него нищо няма да започне. А сега Вандерхузе боботи нещо неразбрано. Мая му отговаря и гласът й е както обикновено — висок и независим, изглежда, вече се е успокоила или поне се владее. И няма нито тишина, нито пустота, нито мухи в паяжина… Изведнъж разбрах какъв беше трънът: гласът на умиращата жена в моята халюцинация и умрялата жена в разрушения звездолет… Съвпадение, разбира се… Страшничко съвпадение, без съмнение.

Глава трета
Гласове и призраци

Колкото и да е странно, но спах като убит. Сутринта станах както обикновено половин час преди другите, изтичах до кухнята да проверя готова ли е закуската, прескочих до кабината да видя как са моите момчета и след това изскочих навън да правя ведрина. Слънцето още не се беше вдигнало над планините, но вече беше съвсем светло и много студено. Ноздрите ми залепваха, ресниците се смръзваха, размахвах ръце колкото сила имам, прикляквах и изобщо бързах да свърша по-скоро и да се върна на кораба. И изведнъж забелязах Комов. Както изглежда, днес той беше станал преди мен, бе ходил някъде и сега се връщаше откъм строителната площадка. Комов вървеше не както обикновено, а бавно, сякаш беше замислен, и разсеяно се потупваше по крака с някакво клонче. Вече свършвах ведрината, когато той се приближи досами мен и ме поздрави. Естествено, аз също го поздравих и вече се канех да се гмурна в люка, но той ме спря с въпроса си:

— Кажете, Попов, когато оставате тук сам, отлъчвате ли се нанякъде от кораба?

— Тоест? — учудих се дори не толкова на въпроса му, колкото на самия факт, че Генадий Комов благоволи да се заинтересува как си прекарвам времето. Отношението ми към Генадий Комов беше сложно. Не го обичах много.

— Тоест — дали ходите някъде? До блатото, например, или към хълмовете…

Мразя този маниер — когато говориш с човека, да гледаш някъде встрани, а не в него. При това сам да си облечен в топъл кожух с качулка, а човекът само по едно спортно костюмче на голо. Но въпреки всичко Генадий Комов си беше Генадий Комов и затова, обхванал с ръце раменете си и подскачайки на място, отговорих:

— Не. И без това не ми стига времето. Не ми е до разходки.

Най-после той благоволи да забележи, че замръзвам, и вежливо посочи с клончето към люка, като каза! „Моля. Студено е“. Но в кесона отново ме спря.

— А роботите отдалечават ли се от строителната площадка?

— Роботите ли? — Не можах да разбера накъде бие. — Не. Защо?

— Е, как да кажа… Например за строителни материали.

Той постави грижливо клончето до стената и започна да отваря ципа на кожуха си. Взех да се ядосвам. Ако по някакъв начин беше подушил за нередностите в моята строителна система, първо, това не беше негова работа и, второ, можеше да ми го каже направо. Що за разпит, наистина.

— За кибернетичната система от този тип — колкото се може по-сухо казах аз — строителен материал е това, което е под краката й. В дадения случай — пясък.

— И камъни — добави той небрежно, като закачваше кожуха си на закачалката.

Засегнах се. Но това съвсем не беше негова работа и затова отговорих предизвикателно:

— Да! Ако се случи, и камъни.

Той ме погледна за пръв път в очите.

— Попов, боя се, че ме разбрахте неправилно — с неочаквано мек глас каза той. — Аз не смятам да ви се меся в работата. Просто имам някои съмнения и се обърнах към вас, тъй като сте единственият човек, който може да ги разреши.

Какво пък, на доброто отговарям с добро.

— Общо взето, камъни, разбира се, не са им нужни — казах. — Вчера имаше някакъв дефект в система и машините разхвърлиха тези камъни по цялата строителна площадка. Кой знае за какво им беше нужно. След това, естествено, ги махнаха.

Той кимна.

— Да, видях. А повредата каква беше?

Разказах му накратко за вчерашния ден, без, разбира се, да засягам интимните подробности. Той слушаше, кимаше, а след това взе клончето си, благодари ми за разяснението и си тръгна. Едва в каюткомпанията, когато дояждах кашата от елда и студено мляко, съобразих, че така и не ми стана ясно що за съмнения бяха завладели любимеца на доктор Мбога и доколко успях да ги разреша. И изобщо дали успях. Престанах да ям и погледнах Комов. Не, изглежда не бях успял.

Изобщо Генадий Комов винаги имаше вид на отнесен човек. Той вечно се вглеждаше някъде в далечината и си мислеше за нещо свое, дяволски възвишено. Слизаше на земята само в случаите, когато някой или нещо, случайно или умишлено, ставаше пречка за неговите проучвания. Тогава, без да му трепне ръката, често съвършено безпощадно, той отстранява пречката и отново се възнася на своя Олимп. Във всеки случай така поне разказваха за него и в същност нямаше място за чудене. Когато човек се занимава с проблемите на чуждопланетната психология, при това успешно, бори се на най-предна линия и съвсем не се жали; когато освен всичко това е и един от изтъкнатите „футурмайстори“ на планетата, тогава много неща могат да му бъдат простени и човек да се отнася към маниерите му с известно снизхождение. В края на краищата всички не могат да бъдат така обаятелни като Горбовски или доктор Мбога.

От друга страна, през последните дни все по-често си спомнях с учудване и горчивина за възторжените разкази на Татяна, която беше работила с Комов цяла година, според мен беше влюбена в него и го представяше като рядко общителен човек, с изтънчено остроумие и така нататък. Тя направо така го наричаше: душата на колектива. Що за колектив е бил с такава душа, не можех да си представя.

И така, Генадий Комов винаги ми правеше впечатление на отнесен човек. Но днес по време на закуската той надмина себе си. Солеше обилно яденето си. Посоляваше, опитваше и разсеяно изпращаше чинията си в шахтата за отпадъци. Объркваше горчицата с маслото. Намазваше сладкия сухар, опитваше го и разсеяно го отпращаше след чинията. На въпросите на Яков Вандерхузе не отговаряше, но затова пък се впи като пиявица в Мая, искаше да разбере дали при заснимането са винаги двамата с Вандер или понякога се разделят. И още, от време на време той изведнъж започваше нервно да се оглежда, веднъж дори скочи, изтича в коридора, бави се няколко минути и се върна, сякаш нищо не се е случило — пак замаза сухарите с горчица дотогава, докато не прибраха злополучната горчица съвсем.

Мая също нервничеше. Отговаряше рязко, гледаше в чинията си и по време на закуската не се усмихна нито веднъж. Впрочем разбирах добре какво ставаше с нея. Ако бях на нейно място, също щях да нервнича пред подобно мероприятие. В края на краищата Мая ми беше връстница и макар да имаше много повече опит от мене, това съвсем не беше опитът, който щеше да й бъде нужен днес.

С една дума, Комов явно нервничеше, Мая нервничеше, Вандерхузе също започна да се безпокои, наблюдавайки ги, а на мен ми стана ясно, че ще бъде съвсем неуместно да повдигам сега въпроса за моето участие в предстоящата експертиза. Разбрах, че днес пак ми предстои цял работен ден, изпълнен с тишина и пустота, и също почнах да нервнича. Атмосферата на масата стана напрегната. И тогава Вандерхузе, като командир на кораба и лекар, реши да успокои духовете. Той вдигна глава, издаде напред долната си челюст и дълго ни гледа с присвити очи. Рисовите му бакенбарди щръкнаха. За начало ни разказа няколко анекдота из бита на космонавтите. Анекдотите бяха стари и изтъркани, аз се насилвах, за да се усмихна, Мая не реагираше никак, а Комов — някак странно. Слушаше внимателно и сериозно, на най-смешните места кимаше, а след това огледа замислено Вандерхузе и произнесе внушително:

— Яков, знаете ли, на вашите бакенбарди много ще пасват снопчета косми на върха на ушите.

Това беше добре казано и при други обстоятелства щях да се зарадвам на шегата, но сега тя ми се стори съвършено нетактична. Впрочем самият Вандерхузе очевидно беше на противоположно мнение. Той се усмихна самодоволно и със свит пръст разроши бакенбардите си — най-напред левия, след това десния — и ни разказа следната история.

На една цивилизована планета се появил жител на Земята, установил контакт и предложил на аборигените услугите си на най-голям специалист на Земята по конструиране и експлоатация на вечни двигатели от първи род. Естествено, аборигените зяпнали в устата този посланик на свръхразума и по негови указания, без да се бавят, се заели със строителството. Построили го. Но вечният двигател не работел. Земният жител въртял колелата, пълзял сред лостовете и разните зъбни колелца и ругаел, че всичко е направено не както трябва. „Технологията ви, казал, е изостанала, тези възли трябва коренно да се преустроят, а пък онези изобщо да се заменят, вие как мислите?“ Аборигените нямало къде да мърдат. Захванали се да преправят и коренно да променят. И тъкмо завършили работата си, изведнъж от Земята долетяла ракетата на „Бърза помощ“, санитарите хванали изобретателя и му били нужната инжекция, лекарят се извинил на аборигените и ракетата отлетяла. Аборигените, тъжни и смутени, срамувайки се да се погледнат в очите, започнали да се разотиват и в този момент забелязали, че двигателят заработил. Да, приятели мои, двигателят заработил и продължава да работи и досега, ето вече сто и петдесет години.

Тази простичка история ми хареса. Веднага разбрах, че Вандерхузе я беше измислил сам и по всяка вероятност ей сега. За мое голямо учудване, Комов също я хареса. Още по средата на разказа, той престана да блуждае с поглед по масата, за да търси горчицата, втренчи се във Вандерхузе и не престана до края да го гледа с присвити очи, а след това се изказа в смисъл, че идеята за невменяемостта на един от партньорите по контакт му се струвала теоретически любопитна. „Във всеки случай, досега общата теория на контакта не е имала пред вид тази възможност, макар че още в началото на двадесет и първи век някой си Щраух е предлагал в съставите на екипажите на космическите кораби да се включват шизоиди. Още тогава е било известно, че шизоидните типове притежават ярко изразена способност към непреднамерено асоцииране. В хаоса на неизвестното нормалният човек ще не ще се стреми да види чертите на познатото, известното му от по-рано, стереотипното; шизоидът, напротив, не само вижда всичко така, както е в действителност, но е способен и да създава нови стереотипи, пряко следствие на съкровената природа на разглеждания хаос. Между впрочем — продължи Комов, като постепенно се разпалваше, — оказва се, че това свойство е много общо за шизоидните представители на различните типове разум. А тъй като теоретически съвсем не е изключена възможността обект на контакта да се окаже именно шизоиден индивид и тъй като неоткритата своевременно шизоидност може да има най-тежки последствия в хода на контакта, то проблемът, засегнат от вас, Яков, ми се струва достоен за определено научно внимание.“

Вандерхузе с усмивка обяви, че подарява идеята на Комов, и каза, че е време за тръгване. При тези думи Мая, която се беше заинтересувала и слушаше Комов с полуотворена уста, веднага посърна. Аз също посърнах; всички тези разговори за шизоидите предизвикаха у мен неприятни размисли. И ето какво се случи тогава.

Вандерхузе и Мая вече бяха излезли от каюткомпанията, а Комов се позабави на вратата, обърна се изведнъж, хвана ме здраво за лакътя и шарейки някак неприятно-втренчено по лицето ми със сивите си студени очи, тихо и бързо проговори;

— Стас, защо сте така унил? Случило ли се е нещо?

Онемях. Бях напълно сразен от наистина свръхестествената проницателност на този специалист по шизоидите. Но все пак успях мигновено да се съвзема. В момента се решаваха твърде важни за мен неща. Отстраних се и с безкрайно учудване попитах:

— Какво имате пред вид, Генадий Юриевич?

Погледът му продължаваше да шари по лицето ми и той ме попита още по-бързо и по-тихо:

— Страхувате ли се да останете сам?

Напълно се оправих от объркването си.

— Да се страхувам? — повторих въпроса му. — Е, това е твърде силно казано, Генадий Юриевич. Аз все пак не съм дете…

Той пусна лакътя ми.

— А може би ще полетите с нас?

Вдигнах рамене.

— Що се отнася до мен, с удоволствие. Но нали вчера имаше някакви повреди тук. Май ще е по-добре все пак да остана.

— Е, добре! — произнесе той неопределено, рязко се обърна и излезе.

Останах още малко в каюткомпанията, за да дойда окончателно на себе си. В главата ми беше бъркотия, но се чувствах като след успешно взет изпит.

Те ми махнаха с ръка за довиждане и отлетяха, а аз не ги изпратих дори с поглед. Върнах се веднага в кораба, избрах си два стереофонични кристала, сложих ги на ушите си и се настаних в креслото пред моя пулт. Следях работата на момчетата, четях, приемах радиограми, беседвах с Вадик и Нинон (за мен беше утешение, че при Вадик също гърми музика), заех се с почистването на помещението, съставих разкошно меню, като взех предвид необходимостта от укрепване на душевните сили — и всичко това беше съпроводено с гръм, звън, виене на флейта и мяукане на некофони. Общо взето, убивах времето си старателно, безжалостно и с полза за мен и околните. И през цялото това убивано време неотлъчно ме гризеше мъчителната мисъл как Комов узна за моята слабост и какво смята да предприеме по този повод. Не можех да го разбера. Съмненията му, възникнали след похода до строителната площадка, разговорът за шизоидите, тази странна интерлюдия на вратата на каюткомпанията… Ама че работа, та нали той ми предложи да летя заедно с тях, явно се страхуваше да ме остави сам! Нима това е толкова забележимо? Но ето пък че Вандерхузе не забеляза нищо…

Примерно в такива подсъзнателни мисли премина по-голямата част от моя работен ден. В петнадесет часа, много по-рано, отколкото очаквах, глайдерът се върна. Едва успях да дръпна от ушите си и да скрия кристалофоните, когато цялата компания нахлу в кораба. Посрещнах ги в кесона с внимателно обмислена сдържана приветливост, не задавах никакви въпроси по същество и само се осведомих няма ли желаещи да се подкрепят. Наистина, боя се, че след шестчасовия гръм и звън аз говорех малко височко, така че Мая, която за моя радост изглеждаше съвсем сносно, се втренчи в мен малко учудено, а Комов бързо ме огледа от главата до петите и веднага, без да каже нито дума, се скри в каютата си.

— Да се подкрепим ли? — замислено проговори Вандерхузе. — Стас, виж какво, сега ще ида в кабината да пиша изводите от експертизата, така че ако ти по някое време мимоходом ми донесеш чашка с нещо тонизиращо, ще бъде уместно, как смяташ?

Казах, че ще му занеса, Вандерхузе тръгна към кабината, а ние с Мая отидохме в каюткомпанията, където изцедих две чаши с тонизиращо питие — едната дадох на Мая, а втората отнесох на Вандерхузе. Когато се върнах, Мая крачеше с чаша в ръка из каюткомпанията. Да, тя беше много по-спокойна, отколкото сутринта, но все пак в нея се чувстваше някакво напрежение, някаква натегнатост и за да й помогна да се успокои, попитах:

— Е, какво става с кораба?

Мая отпи голяма глътка, облиза устните си и като гледаше някъде край мен, каза:

— Стас, знаеш ли, всичко това не е току-така.

Почаках я да продължи, но тя мълчеше.

— Кое не е току-така? — попитах аз.

— Всичко! — Мая махна неопределено с ръката, в която беше чашата. — Кастриран свят. Анемичен. Помни ми думата: и този кораб е катастрофирал тук неслучайно, и ние го открихме неслучайно, и изобщо целият ни замисъл, целият проект — всичко ще се провали на тази планета! — Тя допи виното и постави чашата на масата. — Не се спазват елементарни правила за безопасност, повечето от тукашните работници са неопитни като теб, пък и като мен… и всичко само защото планетата е биологично пасивна. Нима това е важното! Че всеки човек с елементарен нюх още в самото начало ще почувства тук нещо нередно. Някога тук е имало живот, но след това избухнала звездата и за един миг всичко се свършило… Биологично пасивна ли? Да! Но затова пък активна некротично. Ето и Панта ще бъде такава след еди-колко си години. Изкривени дървета, хилава тревица и всичко наоколо е пропито от древна смърт. Миризма на смърт, разбираш ли? Дори още по-лошо — миризма на бивш живот! Не, Стас, помни ми думата, тук пантианците няма да се приспособят, няма да изживеят никаква радост. Ново жилище за цяло човечество? Не, не ново жилище, а стар замък с призраци…

Трепнах. Тя забеляза, но го разбра неправилно.

— Не се тревожи — каза, като се усмихваше печално. — Аз съм напълно в ред. Опитвам се просто да изразя своите усещания и своите предчувствия. Виждам, че ти не можеш да ме разбереш, но сам отсъди що за предчувствия са, щом на езика ми са все такива думи: некротичен, призраци…

Разходи се пак из каюткомпанията, спря се пред мен и продължи:

— От друга страна, разбира се, параметрите на планетата са прекрасни, рядко срещащи се. Биологичната активност е почти нулева, атмосферата, хидросферата, климатът, топлинният баланс — всичко като по поръчка за проекта „Ноев ковчег“. Но си залагам главата, че никой от организаторите на този замисъл не е бил тук, а ако някой е бил, неговата интуиция, нюхът му за живот, така да се каже, не струват пукната пара… Ясно, всички те са стари вълци, целите в белези, преминали през какви ли не адове… интуицията им за материалната опасност е просто великолепна! Но виж, за това… — Тя щракна с пръсти и дори се намръщи от безсилието си да го изрази. — А впрочем откъде да зная, може някой от тях и да е усетил, нещо нередно, но как да го обясниш на онези, които не са били тук? А ти, ти поне малко разбираш ли ме?

Гледаше ме в упор със зелените си очи, а аз се колебаех и в колебанието си излъгах:

— Не съвсем. Тоест, разбира се, донякъде ти си права…

— Ето, виждаш ли — каза тя, — дори ти не ме разбираш. Е, хайде, стига. — Седна на масата срещу мен и изведнъж, като ме бодна с пръст по бузата, се разсмя. — Наприказвах се и ми стана по-леко. Сам разбираш, че с Комов не може да се говори, а на Вандер е по-добре да не му споменаваш нищо — ще те остави да изгниеш в медицинското отделение…

Напрежението, което сковаваше и нея, и мен, спадна веднага и разговорът се превърна в приятелско бъбрене. Аз й се оплаках за вчерашните неприятности с роботите, разказах й как Вадик се е къпал сам в цял океан и попитах как вървят работите по разквартируването. Мая отговори, че са набелязани четири места за лагеруване, общо взето добри, и всеки пантианец щял да прекара тук с удоволствие целия си живот, но тъй като това начинание, общо взето, било обречено, нямало за какво особено да се говори. Напомних на Мая, че винаги се е отличавала с природен скептицизъм, който не винаги се е оправдавал. Тя ми възрази, че сега не става дума за природния скептицизъм, а за скептицизма на природата и че аз съм още новак, момче и в същност трябва да стоя пред нея, опитната Мая, в положение мирно. Тогава аз й казах, че истински опитният човек никога няма да влезе в спор с кибертехник, защото кибертехникът е оста, около която, собствено казано, се върти животът на кораба. Мая отбеляза, че по-голямата част от осите на въртене в същност са въображаемо понятие, по-скоро геометрично място на точки… След това започнахме да спорим има ли разлика между „ос на въртене“ и „ос на кръгообръщане“, общо взето, чешехме си езиците и отстрани, навярно, всичко изглеждаше доста мило, не зная само за какво мислеше в този момент Мая; лично аз през цялото време пресмятах наум дали да не започна веднага с профилактиката на всички системи, осигуряващи безопасността. Наистина, системите бяха разчетени за биологична опасност и беше невъзможно да се каже дали ще действат срещу некротичната опасност, но както се казва, пази се сам, за да те пази и господ, под лежащ камък вода не тече и изобщо: който не бърза, по-далеч стига.

С една дума, когато Мая започна да се прозява и да се оплаква от недоспиване, аз я изпратих да си подремне преди обеда, докато сам веднага отидох в библиотеката, намерих тълковния речник и проверих какво значи „некротичен“. Обяснението остави тежко впечатление в мен и реших без всякакво бавене да започна с профилактиката. Преди това, разбира се, прескочих до кабината да видя как се трудят моите момчета и заварих Вандерхузе тъкмо в момента, когато събираше в акуратна купчинка листовете с експертизата. „Сега ще ги занеса на Комов — обяви той, като ме видя, — след това ще ги дам на Мая да ги прегледа, а после ще ги обсъдим, ти как мислиш? Да те повикаме ли?“ Казах му да ме повикат и съобщих, че ще бъда в сектора за осигуряване на безопасността. Той ме погледна с любопитство, но не каза нищо и излезе.

Повикаха ме след около два часа. По вътрешната уредба Вандерхузе обяви, че заключението е прочетено от всички членове на комисията, и попита не искам ли и аз да го прочета. Разбира се, исках, но профилактиката беше в пълен разгар, пазачът-разузнавач беше наполовина разглобен, бях изпотен от работа и затова отговорих, че май няма да го чета, но на обсъждането ще отида непременно, щом свърша работата. „Имам работа за още един час, казах, затова обядвайте без мене.“

Когато се появих в каюткомпанията, обедът беше свършил и обсъждането — започнало. Аз си взех супа, седнах настрана и започнах да ям и да слушам.

— Не мога да приема безрезервно метеоритната хипотеза — говореше с укор Вандерхузе. — „Пеликаните“, Генадий, са защитени прекрасно от метеоритен удар. Корабът просто щеше да се отклони.

— Не споря — отговаряше Комов, като гледаше в масата и се мръщеше гнусливо. — Предположете обаче, че метеоритната атака е станала в момента на излизането на кораба от подпространството…

— Да, разбира се — съгласи се Вандерхузе. — В този случай, да. Но вероятността…

— Яков, вие ме учудвате. Рейсовият двигател на кораба е напълно разрушен. От край до край корабът е пробит, със следи от силно топлинно въздействие. Според мен, за всеки нормален човек е ясно, че това може да е предизвикано само от метеорит.

Вандерхузе имаше много нещастен вид.

— Е… добре — каза той. — Нека бъде по вашему… Генадий, вие просто не разбирате колко малка е такава вероятност. Точно в момента на излизането от подпространството — огромен метеорит с огромна енергия… Дори не зная с какво да го сравня по невероятност!

— Добре. Какво предлагате?

Вандерхузе ни огледа всичките, търсейки подкрепа, но като не я намери, каза:

— Добре, нека бъде така. Но аз все пак ще настоявам формулировката да има условен оттенък. Да речем: „Посочените факти ни карат да предположим…“

— „Да направим извод“ — поправи Комов.

— „Да направим извод“? — Вандерхузе се намръщи. — Не, Генадий, за какъв извод може да се говори? Именно предположение! „… ни карат да предположим, че корабът е бил поразен в момента на появяването от подпространството от метеорит с висока енергия.“ Това е. Предлагам да се съгласите.

Комов помисли няколко секунди, при което мускулите на скулите му мърдаха, след това каза:

— Съгласен съм. Преминавам към следващата поправка.

— Една минута — каза Вандерхузе. — А ти, Мая?

Мая сви рамене.

— Честно казано, не виждам разликата. Изобщо, съгласна съм.

— Следващата поправка — нетърпеливо произнесе Комов. — Не е нужно да питаме базата какво да правим с останките. Изобщо този въпрос не е за експертното заключение. Трябва да се изпрати специална радиограма, че останките на пилотите са сложени в контейнери, залети са със стъклопластик и в най-скоро време ще бъдат препратени на базата.

— Но… — започна Вандерхузе объркано.

— Утре ще се заема с това — прекъсна го Комов. — Лично.

— Може би трябва да ги погребем тук? — тихо каза Мая.

— Не възразявам — каза веднага Комов. — Но като правило в такива случаи останките се изпращат на Земята… Какво? — обърна се той към Вандерхузе.

Вандерхузе, който беше готов да отвори уста, поклати глава и каза:

— Нищо.

— С една дума — каза Комов, — аз предлагам този въпрос да се изхвърли от заключението. Съгласен ли сте, Яков?

— Да — каза Вандерхузе. — А ти, Мая?

Мая се колебаеше и аз я разбрах. Всичко ставаше някак прекалено делово. Наистина, не зная как би трябвало да се постъпи, но по моему такива въпроси не бива да се решават с гласуване.

— Прекрасно — произнесе Комов, сякаш нищо не се беше случило. — А сега относно причините и обстоятелствата на смъртта на пилотите. Актът за аутопсията и фотоматериалите ме удовлетворяват напълно, предлагам следната формулировка: „Положението на труповете свидетелства за това, че смъртта на пилотите е настъпила вследствие на удара на кораба в повърхността на планетата. Мъжът е загинал по-рано от жената, като е успял само да изтрие бордовия дневник. Вече не е бил в състояние да се освободи от пилотското кресло. Жената, напротив, е била жива още известно време и се е опитвала да напусне кораба. Смъртта я е настигнала в кесонната камера“. А по-нататък — според вашия текст.

— Хм… — каза Вандерхузе с голямо съмнение. — Генадий, не ви ли се струва, че всичко това е твърде категорично. Нали ако се придържаме към същия този акт за аутопсията, против който вие не възразявате, бедната жена просто не е била в състояние да допълзи до кесона.

— Въпреки всичко тя се е оказала там — студено произнесе Комов.

— Но нали именно това обстоятелство… — проникновено започна Вандерхузе, като притискаше ръце към гърдите си.

— Чуйте, Яков — каза Комов. — Никой не знае на какво е способен човек в критични ситуации. И особено жените. Спомнете си историята на Марта Пристли. Спомнете си историята на Колесниченко. И изобщо си припомнете историята, Яков.

Настъпи мълчание. Вандерхузе седеше с нещастен вид и безжалостно си дърпаше бакенбардите.

— А пък мен съвсем не ме учудва, че тя е стигнала до кесона — проговори Мая. — Аз друго не разбирам. Защо той е изтрил бордовия дневник? Имало е удар, човекът е умирал…

— Е, тъкмо това… — неуверено каза Вандерхузе. — Това може да се случи. Агония, шарел е с ръце по пулта, закачил ключа…

— Въпросът за бордовия дневник — каза Комов — е отнесен към раздела „Факти от особено значение“. Лично аз мисля, че тази загадка никога няма да бъде решена… ако впрочем това е загадка, а не случайно стечение на обстоятелствата. Продължаваме — той подреди бързо разхвърляните пред него листчета. — В същност аз май нямам повече забележки. Земната микрофлора и микрофауна по всяка вероятност са загинали, във всеки случай следи от тях няма… Така… Лични документи. Проучването им не е наша работа, освен това те са в такова състояние, че ние можем само да ги повредим. Утре ще ги консервирам и ще ги донеса тук… Да! Попов, има нещо и по вашата част. Познато ли ви е кибернетичното оборудване на корабите от типа „Пеликан“?

— Да, разбира се — казах, като отместих бързо чинията.

— Ако обичате — Комов ми прехвърли един лист, — ето описа на всички намерени кибернетични механизми. Проверете всичко ли е на място.

Взех описа. Всички с очакване гледаха към мен.

— Да — проговорих, — май всичко е на място. Дори инициаторните разузнавачи са на място, обикновено те не са комплект… А ето това не го разбирам. Какво значи „Ремонтен робот, преоборудван в шиещо устройство“?

— Яков, обяснете — разпореди се Комов.

Вандерхузе вдигна глава и издаде челюст напред.

— Стас, разбираш ли — сякаш замислено произнесе той. — Тук е трудно да се обясни каквото и да било. Просто ремонтен кибер, превърнат в шиещо устройство. В устройство, което шие, разбираш ли? Някой от тях, изглежда жената, е имал малко необикновено хоби.

— Аха — казах учудено. — Но сигурно ли е, че е бил ремонтен кибер?

— Без съмнение — уверено каза Вандерхузе.

— Тогава комплектът е пълен — казах аз, като връщах описа на Комов. — Просто учудващо пълен. Навярно те нито веднъж не са кацали на тежки планети.

— Благодаря — каза Комов. — Когато бъде готова беловата на заключението, ще ви моля да подпишете раздела за загубата на остаряла кибернетика.

— Но нали загуба няма — възразих аз.

Комов не ми обърна внимание, а Вандерхузе ми обясни:

— Просто така се казва разделът: „Загуба на остаряла кибернетика“. Ти ще подпишеш, че загуба няма.

— Така… — проговори Комов, като събираше накуп разхвърляните листове. — Яков, много ви моля да приведете всичко това в окончателен вид, ние ще се подпишем и още днес радиограмата може да се изпрати. А сега, ако никой няма допълнителни съображения, аз си отивам.

Допълнителни съображения нямаше и той си отиде. Вандерхузе стана с тежка въздишка, претегли на ръка пачката листове със заключението, погледна ни, отметна глава и също си отиде.

— Вандер явно е недоволен — забелязах аз, слагайки в чинията си печено.

— И аз съм недоволна — каза Мая. — Някак си недостойно се получи. Не умея да обяснявам, може би ще излезе детинско, наивно… но все пак трябваше… трябваше да има някаква минута мълчание… А то — раз-два и го претупаха: положение на останките, загуба на кибернетичната техника, топографски параметри… Тю! Като че ли сме на практика в училище…

Бях напълно съгласен с нея.

— Та Комов не дава на никого уста да отвори! — продължаваше тя със злост. — Всичко му е ясно, всичко за него е очевидно, а в действителност не всичко е толкова ясно. И с метеорита не е ясно, и особено с този бордови дневник. Пък и не вярвам, че всичко му е ясно! Според мен, той нещо замисля и Вандер разбира това, само не знае как да го засече… а може би смята, че не е толкова важно…

— Може наистина да не е важно… — измърморих неуверено.

— Не съм казала, че е важно! — възрази Мая. — На мен просто не ми харесва държането на Комов. Не го разбирам. И изобщо той не ми харесва! Проглушиха ми ушите за него, а сега ходя и броя дните, които ми остават да работя с него… Никога вече в живота си няма да работя с него!

— Е, чак толкова много не са останали — казах примирително. — Всичко на всичко двадесет дни…

С тези думи се разделихме. Мая отиде да подреди своите измервания и скици, а аз тръгнах към кабината, където ме очакваше малък сюрприз: Том съобщи, че полагането на фундамента е завършено, и предлагаше да приема работата. Метнах си кожуха и хукнах към строителната площадка.

Слънцето беше залязло и здрачът се сгъстяваше. Тук здрачът е странен — тъмновиолетов, като разредено мастило. Луна няма, затова пък има в изобилие северно сияние, и то какво! Над черния океан безшумно се развяват гигантски платна от дъгоцветна светлина, събират се и се разгръщат, трептят и потръпват, като че ли има вятър, преливат в бяло, зелено, розово и изведнъж мигновено гаснат, като оставят в очите смътни цветни петна, а след това отново възникват и тогава изчезват звездите, изчезва здрачът и всичко наоколо се обагря в неестествени, но кристалночисти цветове — мъглата над блатото става червено-синя, айсбергът в далечината блещука като голяма кехлибарена отломка, а по плажа стремително се носят зеленикави сенки.

Разтривах яростно мръзнещите си бузи и носа и преглеждах готовите фундаменти в тази чудна светлина. Том, който вървеше неотстъпно по петите ми, услужливо съобщаваше необходимите цифри, а когато сиянието угасваше — включваше не по-малко услужливо прожекторите си. И както винаги, беше мъртвешки тихо, само под токовете ми поскърцваше замръзналият пясък. После чух гласовете: Мая и Вандерхузе бяха излезли да подишат чист въздух и да се полюбуват на небесния спектакъл. На Мая много й харесваше северното сияние — единственото нещо на тази планета, което й харесваше. Аз бях доста далеч от кораба, на стотина метра, и не ги виждах, но гласовете им чувах ясно. Впрочем отначало ги слушах с половин ухо. Мая говореше нещо за повредените върхове на дърветата, а Вандерхузе боботеше за ерозията на бордовата квазиорганика — изглежда, те отново обсъждаха причините и обстоятелствата за гибелта на „Пеликан“.

Имаше нещо странно в тяхната беседа. Повтарям: в началото не ги слушах внимателно и едва по-късно разбрах каква била работата. Те разговаряха, сякаш не се слушаха един друг. Например Вандерхузе казваше: „Единият им планетарен двигател е оцелял, иначе те просто не биха могли да маневрират в атмосферата…“ А Мая повтаряше своето: „Не, Яков, не по-малко от десет-петнадесет години. Погледнете тези образувания…“

Слязох в един от фундаментите, за да разгледам дъното, а когато излязох, разговорът беше станал по-свързан, но затова пък по-малко разбираем. Сякаш репетираха някаква пиеса.

— А това пък какво е? — питаше Мая.

— Бих казал, че е играчка — отговори Вандерхузе.

— Аз бих казала същото. Но за какво им е била?

— Хоби. Нищо чудно, твърде разпространено хоби.

Горе-долу така се развличахме и ние на базата, докато очаквахме сформирането си. Вадим, да речем, ни в клин, ни в ръкав викаше така, че да го чуе цялата столова: „Капитане! Вземам решение да сваля опашката и да премина в подпространството!“. На което някой друг шегаджия веднага отговаряше: „Одобрявам вашето решение, капитане! Не забравяйте челната част, капитане!“ — и така нататък.

Впрочем, този странен разговор скоро се прекрати. Отчетливо млясна мембраната на люка и отново настъпи тишина. Прегледах последния фундамент, похвалих Том за добрата му работа и му наредих да превключи Джек за следващия етап. Сиянието угасна и в настъпилата тъмнина не се виждаше нищо освен бордовите светлини на моите кибери. Чувствайки, че върхът на носа ми се вледенява, аз побягнах в ситен тръс към кораба, напипах мембраната и се вмъкнах в кесона. Кесон — това е нещо прекрасно. Това е едно от най-чудесните помещения на кораба. Сигурно защото кесонът е първото помещение на кораба, което ти дава приятното усещане за дом: връщаш се в къщи, в родното, топлото, защитеното, далеч от чуждото, леденото, заплашващото. От тъмното — на светлина. Хвърлих кожуха си и като охках и разтърквах дланите си, тръгнах към кабината.

Вандерхузе вече седеше там, заобиколен от своите книжа, и с тъжно наведена глава преписваше на чисто поредната страница от заключението. Шифровалната машина тракаше бойко под пръстите му.

— А моите момчета вече завършиха фундамента — похвалих се аз.

— Аха — отзова се Вандерхузе.

— Какви са тези ваши играчки? — попитах.

— Играчки… — разсеяно повтори Вандерхузе. — Играчки ли? — запита той, без да престава да трака на машината. — Ах, играчките… — Той извади готовия лист и взе друг.

Почаках малко и напомних:

— Та какви са тези играчки?

— Какви са тези играчки… — многозначително повтори Вандерхузе, вдигна глава и ме погледна. — Значи, така задаваш въпроса? Това, виждаш ли… А впрочем, кой знае що за играчки са. Там, в „Пеликан“… Стас, извини ме, но нека най-напред да свърша, а?

Отидох на пръсти до своя пулт, известно време следих работата на Джек, който вече беше започнал да издига стените на метеорологичната станция, а после, също на пръсти, излязох от кабината и тръгнах към Мая.

В кабината на Мая всичко, което можеше да свети, беше включено, а самата тя седеше по турски на леглото и също беше много заета. На масата, по леглото, на пода се разстилаха залепени листове, цели чаршафи: карти, скици, разтворени дипляни на аероснимките, бележки и записки, и Мая разглеждаше всичко това поред, отбелязваше си нещо, понякога вземаше лупата, а понякога бутилката със сок, оставена на стола до нея. Наблюдавах я известно време и избрах един момент, когато бутилката със сока напусна стола, и седнах там, така че когато Мая, без да гледа, поднесе бутилката обратно, то тя попадна право в протегнатата ми ръка.

— Благодаря — казах и отпих.

Мая вдигна глава.

— А, ти ли си? — произнесе тя недоволно. — Какво искаш?

— Минах просто така — отговорих добродушно. — Разходи ли се?

— Не съм и помисляла — възрази тя, като взе от мен бутилката. — Седя като прокълната, снощи не работих и се натрупаха сума неща… Каква ти разходка!

Върна ми бутилката, аз машинално отпих, усещайки смътно безпокойство, и в този момент като че ли някаква пелена падна от очите ми: Мая беше облечена по домашному, в любимата си мъхната блуза и с шорти, на главата й имаше кърпа, а косата под кърпата бе влажна.

— Душ ли си взела? — попитах тъпо.

Тя ми отговори нещо, но аз и така разбрах всичко. Станах. Поставих внимателно бутилката на седалката. Измърморих нещо, какво — не помня. По някакъв начин се намерих в коридора, след това в каютата си, кой знае защо угасих горното осветление, кой знае защо запалих нощната лампа, легнах на леглото и се обърнах с лице към стената. Пак ме тресеше. Спомням си, в главата ми се въртяха някакви откъслечни мисли като: „Сега вече всичко пропадна, всичко е напразно, сега вече е окончателно и безвъзвратно“. Осъзнах, че пак се ослушвам. И пак нещо чувах, нещо невъзможно. Тогава бързо скочих, бръкнах в нощната масичка, взех таблетка приспивателно и го сложих под езика си. И отново легнах. По стените топуркаха гущерчета, затъмненият таван бавно се въртеше, нощната лампа ту съвсем угасваше, ту започваше да свети нетърпимо ярко, в ъглите отчаяно бръмчаха умиращи мухи. Струва ми се, че идва Мая, гледа ме с безпокойство, зави ме с нещо и изчезна, а после се появи Вадик, седна в краката ми и каза сърдито: „Какво се излежаваш? Цялата комисия те чака, а ти си се излегнал“. „Говори по-високо — каза му Нинон, — нещо се е случило с ушите му, той не чува.“ Направих каменна физиономия и отговорих, че всичко това са глупости. Станах и всички влязохме в катастрофиралия „Пеликан“, цялата му органика се беше разпаднала и се разнасяше остра миризма на амоняк, както тогава в коридора. Но това май не беше „Пеликан“, по-скоро това беше строителна площадка, моите момчета сновяха, а аз все се страхувах, че Том ще прегази двете мумии, които лежаха напреко, тоест всички мислеха, че са мумии, а в действителност това бяха Комов и Вандерхузе, само че никой не трябваше да забележи — те разговаряха и ги чувах само аз. Но от Мая не можеш да се скриеш. „Нима не виждате, че му е лошо?“ — каза тя сърдито и сложи на устата и носа ми мокра кърпа, пропита с амонячен спирт. Аз едва не се задуших, завъртях глава и седнах на койката.

Очите ми бяха отворени и в светлината на нощната лампа веднага видях пред себе си човек. Той стоеше наведен досами леглото и внимателно ме гледаше право в очите. На слабата светлина изглеждаше тъмен, почти черен — нереална разкривена фигура без лице, колеблива, без ясни очертания и точно такъв колеблив, неясен отблясък лежеше на гърдите и на рамото му.

Вече знаех точно как ще свърши всичко, затова протегнах ръка и тя мина през него като през въздуха, а той се залюля, започна да се топи и изчезна безследно. Аз се отпуснах по гръб и затворих очи. А вие знаете ли, че алжирският бей има точно под носа си брадавица? Под самия нос… Бях мокър като мишка и ми беше непоносимо горещо. Почти се задушавах.

Глава четвърта
Призраци и хора

Събудих се късно с натежала глава и с твърдото намерение веднага след закуската да се усамотя някъде с Вандерхузе и да му призная всичко. Струва ми се, че никога в живота си не съм се чувствал така нещастен. С мен беше свършено, затова дори утринна гимнастика не правих, а просто взех един усилен йонен душ и се потътрих към каюткомпанията. Едва на прага съобразих, че снощи, след всички мои неприятности, съвсем забравих да дам указание на готвача за закуската и това ме довърши окончателно. Промърморих неясен поздрав и чувствайки, че от мъка и от срам съм почервенял като варен рак, седнах на мястото си и унило огледах масата, като се стараех да не срещна погледа на никого. Трапезата беше, право да си кажем, манастирска, като за послушници. Всички се хранеха с черен хляб и мляко. Вандерхузе беше посипал филията си със сол. Мая беше намазала своята с масло. Комов дъвчеше само хляб, дори без да се докосне до млякото.

Нямах никакъв апетит — беше страшно дори да си помисля, че може да дъвча нещо. Взех си чаша мляко и отпих. С края на очите си видях, че Мая ме гледа и че много й се иска да попита какво ми е. Обаче тя не попита нищо, а Вандерхузе започна многословно да разсъждава колко полезен бил от медицинска гледна точка денят за разтоварване и колко добре било, че именно днес сме имали такава закуска, а не някаква друга. Той ни обясни подробно какво значи пости и велики пости и не без уважение се изказа за ранните християни, които добре са си знаели работата. Разказа ни още какво значи сирница, но скоро почувства, че много се е увлякъл в описанието на блините с хайвер, балък, сьомга и с други вкусни неща, спря и смутено задърпа бакенбардите си. Разговорът не вървеше. Аз се безпокоях за себе си, Мая — за мен. А що се отнася до Комов, то той, както и вчера, не беше на себе си. Очите му бяха зачервени, втренчени в масата, само от време на време вдигаше глава и се озърташе, като че ли някой го повикваше. Беше наронил ужасно много трохи около себе си и продължаваше да ги рони така, че ми се искаше да го плесна през ръцете като малко дете. Всички седяхме унили, а бедният Вандерхузе с последни сили се мъчеше да ни разсее.

Той тъкмо се потеше с някаква предълга унила история, която измисляше в момента и все не можеше да й съчини края, когато изведнъж Комов издаде странен приглушен звук, сякаш парче сух хляб се запречи в гърлото му. Погледнах към него през масата и се уплаших. Комов седеше изправено, вкопчил и двете си ръце в масата, зачервените му очи щяха да изскочат от орбитите, гледаше някъде покрай мен и бързо пребледняваше. Обърнах се. Замрях. До стената, между филмотеката и шахматната масичка, стоеше моят одевешен призрак.

Сега го видях съвсем ясно. Това беше човек, във всеки случай — хуманоид, малък, слаб, абсолютно гол. Кожата му беше тъмна, почти черна и блестеше като намазана с масло. Лицето му не разгледах или не го запомних, но веднага ми направи впечатление, както и в нощния ми кошмар, че това човече цялото е някак разкривено и като че ли размито. И още — очите: големи, тъмни, съвсем неподвижни, слепи като на статуя.

— Ето го тук! Ето го! — гракна Комов.

Той показваше с пръст в съвсем друга посока и там пред очите ми, направо от въздуха, изникна нова фигура. Това беше все същият лъскав призрак, но застинал в стремителен скок по време на бягане като снимка на стартиращ спринтьор. И в тази секунда Мая се хвърли в краката му. Креслото с трясък полетя настрани. Мая, като викаше войнствено, премина през призрака и се блъсна в екрана на видеофона, дори успях да забележа как призракът се залюля и започна да се топи, а Комов вече крещеше:

— Вратата! Вратата!

И аз видях: някой — дребен, бял и матов като стената на каюткомпанията, превит в безшумен бяг, се плъзна през вратата и изчезна в коридора. И тогава се втурнах след него.

Сега ме е срам да си спомня за това, но тогава ми беше съвършено безразлично що за същество е това, откъде е, защо и за какво е тук — изпитвах само безгранично облекчение, вече разбрал, че от тази минута безвъзвратно свършиха всичките ми кошмари и страхове, изпитвах още страстно желание да го догоня, да го хвана, да го вържа и да го докарам.

На вратата се сблъсках с Комов, повалих го, спънах се в него, претичах коридора на ръце и крака, коридорът беше вече празен, само остро и познато миришеше на амоняк, отзад Комов крещеше нещо, тропаха ситно токчета, аз скочих, профучах през кесона, гмурнах се в люка, който още не беше се покрил с мембраната, и излетях навън, под виолетовото сияние на слънцето.

Видях го веднага. Бягаше към строителната площадка, бягаше леко, като едва докосваше с босите си крака замръзналия пясък, все така разкривен и някак странно движещ по време на бягането разтворените си лакти, но сега беше не тъмен и не матовобял, а светлолилав и слънцето блестеше по слабите му рамена и хълбоци. Той тичаше право срещу моите роботи и аз забавих бяга си, очаквайки, че сега ще се уплаши и ще свие вляво или вдясно, но той не се изплаши, премина на десет крачки от Том и аз не повярвах на очите си, когато този величествен глупак вежливо му предаде със сигнал обикновеното „очаквам заповед“.

— Към блатото! — крещеше зад мен задъханият глас на Мая. — Изтласквай го към блатото!

Малкият абориген и без това бягаше по посока на блатото. Трябва да се каже, че умееше да бяга, и разстоянието между нас се намаляваше много бавно. Вятърът свиреше в ушите ми, отдалеч Комов викаше нещо, но Мая напълно го заглушаваше.

— По-вляво, по-вляво карай! — хазартно крещеше тя.

Аз взех по-наляво, изскочих на пистата, на вече готов участък — равен, с много удобна ръбеста повърхност, и тук скоростта ми се увеличи — започнах да го настигам. „Няма да ми избягаш, твърдях наум, не, братко, сега няма да ми избягаш. Ти ще ми платиш за всичко…“ Гледах непрекъснато неговите бързо работещи лопатки, стремително движещите се голи крака, накъсаните облачета пара, които излитаха над рамото му. Настигах го и ликувах. Пистата свърши, но до сивата пелена над блатото оставаха само сто крачки и аз го настигнах.

Като дотича до края на тресавището, до унилите храсталаци от дребна тръстика, той се спря. Няколко секунди стоя като че ли в нерешителност, след това ме погледна през рамо и аз отново видях големите му тъмни очи, съвсем не застинали, а, напротив, много живи и като че ли смеещи се, и изведнъж клекна, обхвана коленете си с ръце и се затъркаля. Дори и не разбрах веднага какво се случи. Току-що стоеше тук човек, странен човек, навярно и човек не беше, но по облик все пак човек, и изведнъж него го няма, а по тресавището, през непроходимото бездънно мочурище се търкаля нелепо сиво кълбо, разпръскващо калта и мътната вода. И още как се търкаля! Не успях да стигна до брега, а то вече изчезна зад парцалите на мъглата и оттам, зад сивеещата се пелена, се чуваха само затихващи шумове, плясъци и тънко пронизително свирене.

Мая налетя с тропот и се спря до мене, като дишаше тежко.

— Измъкна се — констатира тя с досада.

— Измъкна се — казах аз.

Няколко секунди стояхме, като се вглеждахме в мътните кълба на мъглата. След това Мая изтри потта от челото си и проговори:

— Аз избягах от баба, аз избягах от дядо…

— Че от тебе ли, квартириере, няма да избягам — добавих и се огледах.

Така. Глупаците, значи, са бягали, а умните, то се знае, са стояли и са гледали. Бяхме само двамата с Мая. Дребните фигурки на Комов и Вандерхузе тъмнееха до кораба.

— Хубаво бягане му ударихме — проговори Мая, гледайки по посока на кораба. — Три километра, не по-малко, вие как смятате, капитане?

— Съгласен съм с вас, капитане — отзовах се аз.

— Слушай — каза замислено Мая. — Може би всичко това ни се е сторило?

Аз я сграбчих за плещите. С нова сила в мен се развихри чувството за свобода, здраве, възторг и огромни сияйни перспективи.

— Какво разбираш от това, хлапачка! — изревах, като едва не плачех от щастие и я тресях с всички сили. — Какво разбираш ти от халюцинации! Не ти и трябва да разбираш! Живей си щастливо и изобщо не мисли за подобни неща!

Мая ме гледаше слисано, опитваше се да се измъкне, а аз я разтърсих още по-силно, хванах я за раменете и я помъкнах към кораба.

— Почакай — слабо се дърпаше стреснатата Мая. — Какво става с теб наистина… Я ме пусни, що за глупави нежности?

— Да вървим, да вървим — повтарях аз. — Да вървим! Сега любимецът на доктор Мбога ще ни насоли, предчувства сърцето ми, че напразно сме бягали, че не е трябвало да постъпваме така…

Мая поривисто се освободи, постоя секунда, след това приклекна, наведе глава и като обхвана колене с ръцете си, се клатушна напред.

— Не — каза, като се изправи. — Това не мога да го разбера.

— Не е и нужно — отговорих. — Комов ще ни обясни всичко. Отначало ще ни се кара, нали ние му провалихме контакта, след което все пак ще ни обясни…

— Слушай, студено е! — каза Мая, като подскочи на място. — Да побягаме ли?

И ние побягнахме. Първоначалните ми възторзи утихнаха и аз започнах да размислям какво се случи все пак. Излизаше, че в действителност планетата е обитаема! И още как обитаема — големи човекообразни същества, може би дори разумни, може би дори цивилизовани…

— Стас — каза Мая, докато тичахме, — може би той е пантианец?

— Че откъде ще се вземе? — учудих се аз.

— Е… няма ли откъде… Ние не знаем всички подробности на проекта. Възможно е прехвърлянето вече да е започнало.

— А, не — казах й. — Не прилича на пантианец. Пантианците са високи, червенокожи… Пък и те са облечени все пак, а той е съвсем гол!

Спряхме се пред люка и пуснах Мая напред.

— Бр-р-р! — произнесе тя, като разтриваше раменете си. — Е, какво, да вървим да ни калайдисват!

— С гръмове и мълнии! — казах.

— Абсолютно унищожаващо — каза Мая.

— Което няма да остави и помен от нас — отговорих.

Влязохме крадешком в кабината, но не останахме незабелязани. Очакваха ни. Комов се разхождаше из кабината с ръце зад гърба, а Вандерхузе, загледан в пространството и издал челюст, навиваше на пръстите си бакенбардите: десния — на десния палец, а левия — на левия палец. Като ни видя, Комов се спря, но Мая не му даде да си отвори устата.

— Избяга — деловито доложи тя. — Избяга право през тресавището, при това по съвсем необикновен начин…

— Помълчете — прекъсна я Комов.

„Сега ще се започне“ — помислих си аз, като се настройвах за защита. И не познах. Комов ни нареди да седнем, седна сам и се обърна право към мен:

— Слушам ви, Попов. Разкажете всичко. До най-малките подробности.

Интересно, че дори не се учудих. Такова поставяне на въпроса ми се стори съвсем естествено. И аз разказах всичко — за шумовете, за миризмите, за детския плач, за виковете на жената, за странния диалог снощи и за черния призрак от днешната нощ. Мая ме слушаше, полуотворила уста, Вандерхузе се мръщеше и клатеше неодобрително глава, а Комов не сваляше поглед от лицето ми — присвитите му очи бяха отново втренчени и хладни, лицето му се стегна, той хапеше долната си устна и от време на време напрегнато сплиташе пръсти, та чак кокалчетата им пукаха. Когато спрях, настана мълчание. След това Комов попита:

— Сигурен ли сте, че именно дете плачеше?

— Д-да… Във всеки случай много приличаше…

Вандерхузе шумно пое дъх и плесна с длан по облегалката на креслото.

— И ти изтърпя всичко това! — проговори изплашено Мая. — Бедният Стасик!

— Стас, длъжен съм да ти кажа… — започна внушително Вандерхузе, но Комов го прекъсна.

— А камъните? — попита той.

— Какво — камъните? — не разбрах.

— Откъде се взеха камъните?

— Тези на строителната площадка ли? Навярно киберите са ги домъкнали. Каква връзка имат те с всичко това?

— Откъде киберите биха могли да намерят камъни?

— Ами… — започнах аз и млъкнах. Действително, откъде?

— Около нас има пясъчен плаж — продължи Комов. — Без нито едно камъче. Киберите не са се отлъчвали от площадката. Откъде са се взели на пистата камъните и клонките? — Той ни огледа и се усмихна. — Разбира се, това са риторични въпроси. Мога да добавя, че и зад кърмата, точно под маяка, има цяло находище от камъни. Много любопитно находище. Мога също да добавя… Стас, извинете, вие свършихте ли? Благодаря. А сега чуйте какво се случи с мен.

Оказа се, че и на Комов не му е било леко. Наистина, неговите изпитания са били от малко по-друг характер. Изпитания на интелекта. На втория ден след пристигането, когато пускал в езерото пантианските риби, забелязал на двадесетина крачки от себе си необикновено яркочервено петно, което се разпръснало и изчезнало, преди той да се реши да приближи. На следващия ден намерил на самия връх на кота 12 умряла риба, явно една от пуснатите преди това. Сутринта на четвъртия ден се събудил с усещане, че в каютата се намира някой чужд. Нямало никой, но Комов като че ли чул млясването на разтварящата се мембрана на люка. Когато излязъл от кораба, той открил, първо, находището на камъните около кърмата и, второ, камъни и снопчета клони на строителната площадка. След разговора с мен окончателно се убедил, че в околностите на кораба става нещо нередно. Бил почти сигурен, че разузнавателните групи са пропуснали някакъв извънредно важен фактор, действащ на планетата, и само дълбокото му убеждение, че е невъзможно да не се забележи наличието на разумен живот, го удържало от най-решителните стъпки. Взел само всички мерки районът на действие на нашата група да не стане обект за нашествие на „любопитни безделници“. Именно поради тази причина се е стремял така да формулира експертното заключение, че то да не предизвика ни най-малкото подозрение. Същевременно моето възбудено-потиснато състояние прекрасно потвърждавало предварителния му извод, че неизвестните същества са способни да проникнат в кораба. Той започнал да чака това проникване и го дочакал тази сутрин.

— Резюмирам — обяви той, сякаш четеше лекция. — Поне този район на планетата, въпреки данните на предварителните изследвания, се обитава от едри гръбначни същества, при това има всички основания да се предполага, че са разумни. По всяка вероятност това са троглодити, приспособили се към живот в подземните кухини. Съдейки по това, на което бяхме свидетели, средният абориген прилича анатомично на човека, притежава ярко изразена способност за мимикрия, а също и — вероятно, във връзка с това — способност за възпроизводство на защитно-отвличащи фантоми. Трябва да кажа, че подобна възможност при едрите гръбначни досега е открита само при някои гризачи на Пандора, на Земята такава способност притежават някои видове главоноги мекотели. А сега бих искал особено да подчертая, че независимо от тези нечовешки и изобщо нехуманоидни способности тукашният абориген не само в анатомично, но и във физиологично, и в частност в неврологично отношение е необикновено, небивало близък до земния човек. Аз свърших.

— Как така — свършихте? — извиках уплашено. — А моите гласове? Значи са били халюцинация?

Комов се усмихна.

— Стас, успокойте се — каза. — Вие сте напълно в ред. Вашите „гласове“ лесно ще бъдат обяснени, ако се предположи, че устройството на гласовия им апарат е идентично на нашето. Сходството на гласовия апарат плюс развитата способност за имитация, плюс хипертрофираната фонетична памет…

— Чакайте — каза Мая. — Разбирам, че биха могли да подслушват нашите разговори, но как да обясним женския глас?

Комов кимна.

— Да, налага се да предположим, че са присъствали на агонията.

Мая подсвирна.

— Много е сложно — промърмори тя със съмнение.

— Предложете друго обяснение — възрази хладно Комов. — Впрочем, навярно скоро ще научим имената на загиналите. Ако пилотът се е казвал Александър…

— Е, добре — казах. — А детето, което плачеше?

— А вие сигурен ли сте, че именно дете е плакало?

— А какво друго?

Комов се втренчи в мен, натисна плътно с пръсти горната си устна и изведнъж тихо залая. Именно залая — друга дума не мога да подбера.

— Какво беше това? — попита. — Куче ли?

— Прилича — казах му с уважение.

— Ето какво, аз произнесох фраза на едно от наречията на Леонида.

Бях поразен. Мая също. Известно време всички мълчаха. Без съмнение беше така, както каза той. Всичко се изясни, получи се много изящно, но… Разбира се, беше много приятно да знаеш, че страховете ти са минали и че именно на нашата група й провървя да открие още една хуманоидна раса. Същевременно това означаваше най-решителна промяна в съдбите ни. Пък и не само в нашите. Първо, дори и с просто око се виждаше, че проектът „Ноев ковчег“ е пропаднал. Планетата беше заета, налагаше се да се търси друга за пантианците. Второ, ако се изяснеше окончателно, че аборигените са разумни, навярно ще ни отпратят веднага оттук, а вместо нас ще пристигне Комисията по контактите. Разбира се, всички тези разсъждения бяха очевидни не само за мен, но и за останалите. Вандерхузе разстроено дръпна бакенбардите си и каза:

— Защо пък именно разумни? Според мен засега абсолютно от нищо не следва, че те непременно са разумни, вие как мислите, Генадий?

— Аз не твърдя, че те непременно са разумни — възрази Комов. — Аз само казах: има всички основания да се предполага, че това е така.

— Но какви са тези „всички основания?“ — продължаваше да се разстройва Вандерхузе. Никак не му се искаше да напуска мястото, с което е свикнал. Известна беше неговата слабост — любов към опознатите места. — Що за основания са това? Само външният вид…

— Работата не е само в анатомията — каза Комов. — Камъните под маяка са разположени във видим ред, това са някакви знаци. Камъните и клонките на пистата… Нищо не искам да твърдя категорично, но всичко това много прилича на опит да се влезе в контакт, осъществяван от хуманоиди с първобитна култура. Тайно разузнаване — и едновременно и дарове, и предупреждение…

— Да, има такова нещо — промърмори Вандерхузе и потъна в размисъл.

Отново последва мълчание, после Мая тихо попита:

— А откъде следва, че те са чак толкова близки на хората по своята физиологична и нервна организация?

Комов удовлетворено закима.

— По този въпрос ние също разполагаме само с косвени съображения — каза той. — Но те са достатъчно солидни. Първо, аборигените са способни да проникнат в кораба. Корабът ги пуска. За сравнение ще ви припомня, че нито тагорецът, нито дори пантианинът, при цялото им огромно сходство с човека, не могат да преодолеят мембраната на люка. Люкът просто няма да се отвори пред тях.

Тук аз се ударих по челото.

— Дявол да го вземе! Значи всички мои кибери са били напълно в ред! Просто аборигените навярно са притичвали пред Том и той се е спирал, защото се е боял да не прегази човек… Пък навярно и те са смятали Том за живо същество, размахвали са ръце и случайно са му подали сигнал: „Опасност! Веднага в кораба!“ Този сигнал е много прост… — Показах го. — Е, и моите момчета са се втурнали един през друг към трюма… Разбира се, че така е било… Пък и сега с очите си видях: Том реагира на аборигена като на човек.

— Тоест? — бързо попита Комов.

— Тоест, когато аборигенът се появи в зрителното поле на визьорите му, Том сигнализира: „Чакам заповеди.“

— Това е много ценно наблюдение — произнесе Комов.

Вандерхузе въздъхна тежко.

— Да — каза Мая. — Край на „Ноевия ковчег“. Жалко.

— Какво ще стане сега? — попитах, без да адресирам към някого въпроса си.

Не ми отговориха. Комов повдигна листчетата със записките си, под тях се показа кутията на диктофона.

— Моля за извинение — обяви той, като се усмихваше очарователно. — За да не се губи напразно време, записах нашата дискусия. Благодаря за точно поставените въпроси. Стас, ще ви помоля да закодирате всичко това и да го изпратите чрез извънреден импулс направо в Центъра, копие до базата.

— Бедният Сидоров — тихо каза Вандерхузе. Комов го изгледа изкъсо и отново наведе очи към документите.

Мая отдръпна креслото.

— Във всеки случай, моята квартириерска мисия тук свърши — проговори тя. — Отивам да си събирам багажа.

— Една минута — спря я Комов. — Попитахте какво ще стане сега. Отговарям. Като пълномощен член на Комисията по контактите поемам командуването. Обявявам целия наш район за зона на предполагаемия контакт. Яков, моля ви, съставете необходимата радиограма. Всички работи по проекта „Ноев ковчег“ се прекратяват. Роботите се демобилизират и се прехвърлят в трюма. Излизането от кораба ще става само с мое лично разрешение. Днешният лов с хрътки вероятно вече е създал определени трудности за контакта. Нови недоразумения биха били крайно нежелателни. И така, Мая, моля ви да вкарате глайдера в хангара. Стас, моля заемете се с вашата киберсистема… — Той вдигна пръста си. — Но отначало изпратете записа на дискусията… — Усмихна се и искаше да каже още нещо, но в това време затрака дешифраторът на радиостанцията.

Вандерхузе протегна дългата си ръка, извлече от приемното отделение картичката с радиограмата и я прегледа набързо. Веждите му се повдигнаха.

— Хм — каза той. — Схващат по въздуха. Генадий, вие случайно да не сте индуктор[14]?

Предаде картичката на Комов. Комов също я прегледа набързо и веждите му също така се повдигнаха.

— Ето това вече не го разбирам — промърмори той, хвърли картичката на масата и се заразхожда из каютата, сложил ръце отзад.

Взех картичката. Мая развълнувано сумтеше над ухото ми. Действително радиограмата беше неочаквана.

Извънредна. Нулево-пространствена връзка. Центърът, Комисията по контактите, Горбовски — за началника на базата „Ноев ковчег“ Сидоров. Незабавно да се прекратят всички работи по проекта. Да се подготви възможната евакуация на личния състав и оборудването. Допълнение — за пълномощния представител на Комкона Комов. Обявявам района на ЕР-2 за зона на предполагаем контакт. За ръководител се назначавате вие.

— Ето, това е работа! — възхити се Мая. — Горбовски. Страшен е тоя Горбовски!

Комов се спря и ни огледа изпод вежди.

— Моля всички да пристъпят към изпълнение на моите разпореждания. Яков, намерете ми, моля, копието на нашето експертно заключение.

Заедно с Вандерхузе той се задълбочи в изучаването на копието, Мая излезе да прибере глайдера, а аз се нагласих до радиостанцията и започнах да кодирам нашата дискусия. Но не минаха и две минути и дешифраторът отново затрака. Комов отблъсна Вандерхузе и се хвърли към радиото. Като се наведе през рамото ми, той зачете жадно редовете, които се появяваха на картичката.

Извънредна, нулево-пространствена връзка. Центърът, Комисията по контактите, Бадер — за капитана на ЕР-2 Вандерхузе. Спешно потвърдете откриването на останките на двете, повтарям: двете тела на борда на кораба и състоянието на бордовия дневник, описан във вашето експертно заключение.

Бадер

Комов прехвърли картичката на Вандерхузе.

— Ето, значи, каква била работата — проговори той. — Така, така… — После се обърна към мен. — Стас, с какво се занимавате сега?

— Кодирам — отвърнах намусено. Не разбирах нищо.

— Я ми подайте диктофона — каза той. — Засега ще се въздържим. — Прибра диктофона в горния джоб на дрехата си и акуратно закопча капачката му. — И така: Яков, потвърдете това, което искат от вас. Стас, предайте потвърждението. А след това, Яков, аз бих ви помолил… В това вие се оправяте по-добре от мен. Бъдете така любезен, поровете в нашата филмотека и прегледайте цялата официална документация относно бордовите дневници.

— Аз и така знам всичко относно бордовите дневници — възрази недоволно Вандерхузе. — Вие по-добре ми кажете какво ви интересува.

— И аз самият не зная точно какво ме интересува. Интересува ме случайно или преднамерено е бил изтрит бордовият дневник. Ако е преднамерено, то защо. Вие сам виждате, Бадер също се интересува от това… Яков, постарайте се. Съществуват все пак някакви правила, които предвиждат унищожаването на бордовия дневник.

— Не съществуват такива правила — промърмори под носа си Вандерхузе, но все пак отиде да провери.

Комов седна да пише потвърждението, а аз се мъчех да разбера какво се е случило, защо е тая паника и как в Центъра са могли да се усъмнят в съвършено ясните формулировки на заключението. Не беше възможно те да са си помислили, че сме объркали останките на земния жител с останките на някакъв абориген и сме прибавили един труп в повече… И как все пак, дявол да го вземе, Горбовски е успял да се досети какво става при нас? Не стигнах до никъде в моите разсъждения, тъжно гледах към работните екрани, където всичко беше така ясно и разбираемо, и си мислех с горчивина, че възтъпият човек печално много прилича на кибер. Ето, сега седя, тъпо изпълнявам заповедите: казаха ми да кодирам — кодирах, казаха ми да прекратя — прекратих, а какво става, защо става, как ще свърши всичко — нищо не разбирам. Съвсем като моя Том: сега работи, бедничкият, с пот на челото, старае се по-добре да изпълни моите разпореждания и дори не се и досеща, че след десет минути ще отида, ще го прибера заедно с цялата компания в трюма и работата му ще се окаже безсмислена, а самият той — никому ненужен…

Комов ми предаде потвърждението, аз закодирах текста, изпратих го и вече се канех да седна зад моя пулт, когато прозвуча повикването на базата.

— ЕР-две? — осведоми се спокоен глас. — Сидоров се обажда.

— ЕР-две слуша! — отговорих незабавно. — Говори кибертехникът Попов. Вие кого търсите, Михаил Албертович?

— Повикайте Комов, моля.

Комов вече седеше в съседното кресло.

— Слушам те, Атос — каза той.

— Какво се е случило при вас? — попита Сидоров.

— Аборигени — отвърна Комов, като се позабави.

— По-подробно, ако може — каза Сидоров.

— Първо, имай пред вид, Атос — каза Комов, — че не знам и не разбирам откъде Горбовски е узнал за аборигените. Ние самите започнахме да разбираме какво става едва преди два часа. Подготвих информация за теб, започнах вече да я кодирам, но тук всичко така се обърка, че съм принуден да те помоля да потърпиш още малко. Старият Бадер ме насочи към такава идея… С една дума, моля те, потърпи.

— Ясно — каза Сидоров. — Но фактът за съществуването на аборигените достоверен ли е?

— Абсолютно — отговори Комов.

Чу се как Сидоров въздъхна.

— Е, какво пък — рече той. — Няма какво да се прави. Ще започнем всичко отначало.

— Много съжалявам, че стана така — произнесе Комов. — Честна дума, съжалявам.

— Нищо — каза Сидоров. — Ще преживеем и това. — Той помълча. — Как смяташ да постъпиш по-нататък? Ще чакаш ли комисията?

— Не. Започвам още днес. И много те моля: остави ЕР-две заедно с екипа й на мое разположение.

— Разбира се — отвърна Сидоров. — Е, да не ти преча повече. Ако нещо ти потрябва…

— Благодаря, Атос. И не се огорчавай, всичко ще се оправи.

— Да се надяваме.

Те се сбогуваха. Комов си захапа нокътя на палеца, погледна ме с някакво непонятно раздразнение и отново започна да се разхожда из кабинета. Досещах се каква е работата. Комов и Сидоров бяха стари приятели, заедно са учили, заедно са работили някъде си, но на Комов винаги и във всичко му е вървяло, а Сидоров го наричаха зад гърба му Атос неудачникът. Не знам защо е станало така. Във всеки случай Комов навярно се чувстваше сега много неловко. А като се прибави и радиограмата на Горбовски… Излизаше, че Комов е информирал Центъра през главата на Сидоров… Преместих се тихо зад моя пулт и спрях киберите. Комов седеше на масата, гризеше си нокътя и се блещеше към разхвърляните листчета. Поисках разрешение да изляза навън.

— Защо? — едва не се нахвърли той, но се овладя веднага. — А, кибернетичната система… Разбира се, разбира се. Но щом завършите, веднага се връщайте.

Вкарах момчетата в трюма, демобилизирах ги, закрепих ги за в случай на внезапен старт и постоях малко край люка, като гледах към опустялата строителна площадка, към белите стени на неосъществената метеорологична станция, към айсберга, все така идеален и равнодушен… Сега планетата ми се струваше някак си по-друга. Нещо се измени в нея. Появи се някакъв смисъл в тази мъгла, в дребните храсталаци, в скалистите планински разклонения, покрити с виолетови петна сняг. Разбира се, тишината остана, но я нямаше вече пустотата и това беше добре.

Върнах се в кораба, хвърлих поглед в каюткомпанията, където сърдитият Вандерхузе се ровеше във филмотеката, но чувствата бушуваха в мен и аз се отправих за разтуха при Мая. Мая беше разстлала по цялата каюта огромна лепена карта и лежеше върху нея, като я разглеждаше с лупа. Тя дори не се обърна.

— Нищо не разбирам — каза сърдито. — Тук те няма къде да живеят. Всичките що-годе подходящи за живеене точки ние ги изследвахме. Няма да се напъхат в блатото, я!…

— А защо, да не бъде в блатото? — попитах, като сядах.

Мая седна по турски и се взря в мен през лупата.

— Хуманоидът не може да живее в блато — солидно заяви тя.

— Но защо — възразих. — У нас, на Земята, е имало племена, които са живеели дори в езерата, в наколни жилища…

— Ако имаше поне една постройка в тези блата… — каза Мая.

— А може би те живеят под водата като водните паяци, в такива въздушни мехури?

Мая помисли.

— Не — отвърна тя със съжаление. — Той щеше да бъде кален, щеше да намъкне кал в кораба…

— Ами ако те имат водоотблъскващ слой на кожата си? Водокалоотблъскващ… Видя ли го как лъщи? И когато избяга — накъде избяга? И такъв начин на придвижване — с каква цел?

Завърза се дискусия. Под тежестта на многочислените хипотези, които предлагах, Мая беше принудена да се съгласи, че теоретически нищо не пречи на аборигените да живеят във въздушни мехури, макар че лично тя, Мая, все пак е склонна да предполага, че е прав Комов, който счита аборигените за пещерни хора. „Да беше видял какви клисури има, — каза тя. — Ето, там да можеше да се отиде…“ Тя взе да показва на картата. Дори на картата тия места изглеждаха неприветливи: отначало ивица от хълмове, покрити с дръвчета-джуджета, след нея бездънните разломи на скалистите предпланини, накрая — самият хребет, див и жесток, покрит с вечни снегове, а отвъд хребета — безкрайна камениста равнина, унила, съвършено безжизнена, изрязана надлъж и нашир от дълбоки каньони. Това беше един напълно замръзнал, изстинал свят, свят на настръхналите минерали и само при мисълта, че може да се живее тук, да се стъпва с боси крака по натрошените камъни, кожата на гърба ми започваше да настръхва.

„Нищо страшно — утешаваше ме Мая, — мога да ти покажа инфрачервени снимки на тази местност, под това плато има обширни участъци на подземна топлина, така че ако те живеят в пещерите, то от студ поне не страдат.“ Веднага се хванах за думите й: А с какво се хранят? „Ако има пещерни хора — каза Мая, — може да има и пещерни животни. Освен това — мъхове, гъби, може да си представим и растения, които осъществяват фотосинтезата при инфрачервена светлина.“ Представях си този живот, жалка пародия на това, което ние считаме за живот, упоритата, но вяла борба за съществуване, чудовищното еднообразие на впечатленията и ми стана ужасно тъжно за аборигените. И заявих, че грижата за тази раса е задача също така достатъчно благородна и благодарна. Мая възрази, че това е съвсем друго нещо, че пантианците са обречени и ако нас ни нямаше, те просто биха изчезнали, биха прекратили своята история; що се отнася до тукашния народ, то съвсем не се знае дали сме им притрябвали. Може би те и без нас процъфтяват.

Това е наш стар спор. По мое мнение, човечеството знае достатъчно, за да съди кое развитие е исторически перспективно, а кое — не. Мая се съмнява в това. Тя твърди, че ние знаем нищожно малко. Влезли сме в съприкосновение с дванадесет разумни раси, при това три от тях са нехуманоидни. В какви отношения се намираме с тези нехуманоиди, навярно и самият Горбовски не може да каже: встъпили ли сме в контакт с тях или не сме встъпили, а ако сме встъпили, по взаимно съгласие ли или сме им се натрапили, а може би те изобщо ни възприемат не като братя по разум, а като рядко явление на природата, нещо като необикновени метеорити. А ето, с хуманоидите всичко е ясно: от деветте хуманоидни раси само три се съгласиха да имат нещо общо с нас, при това леонидяните например охотно споделят с нас своята информация, а нашата, земната, много вежливо, но решително отхвърлят. Струва ти се съвсем очевидно нещо: квазиорганичните механизми са много по-рационални и икономични от опитомените животни, но леонидяните се отказват от механизмите. Защо? Известно време ние спорихме — защо, после се объркахме, без да забележим разменихме възгледите си (при мен и Мая това се случва често) и накрая Мая заяви, че всичко това са глупости.

— Не е там работата. Ти разбираш ли в какво се състои главната задача на всеки контакт? — попита тя. — Разбираш ли защо ето вече двеста години човечеството се стреми към контакти, радва се, когато те се осъществят, тъгува, когато не излиза нищо.

Естествено, разбирах.

— Изучаване на разума — казах. — Изследване на висшия продукт на развитието на природата.

— В общи черти това е вярно — отговори Мая, — но това са само думи, защото в действителност нас ни интересува не проблемът за разума изобщо, а проблемът за нашия, човешкия разум, с други думи ние преди всичко се интересуваме от нас самите. Вече петдесет хиляди години се мъчим да разберем какво представляваме, но като се гледа отвътре, тази задача не може да се реши, както е невъзможно и да вдигнеш сам себе си за косата. Трябва да се погледнеш отвън, с чужди очи, съвсем чужди…

— А за какво в същност е нужно това? — осведомих се агресивно.

— За това — солидно каза Мая, — че човечеството става галактическо. Например как си представяш ти човечеството след сто години?

— Как си го представям? — Вдигнах рамене. — Ами така, както и ти… Край на биологичната революция, преодоляване на галактичната бариера, излизане в нула-света… е, и широко разпространение на контактното виждане, реализиране на П-абстракциите…

— Не те питам как си представяш постиженията на човечеството след сто години. Питам те как си представяш самото човечество след сто години?

Запремигвах объркано. Не схващах разликата. Мая ме гледаше победоносно.

— За идеите на Комов чувал ли си? — попита тя. — Вертикален прогрес и така нататък…

— Вертикален прогрес? — май че си спомнях нещо подобно. — Почакай… Това са, струва ми се, Боровик. Микава… нали?

Тя бръкна в масата и започна да рови в нея.

— Ето, ти тогава танцуваше в бара със своята Танечка, а Комов събираше младежите в библиотеката… На! — Тя ми подаде кристалофона. — Слушай.

Сложих неохотно кристалофона и започнах да слушам. Беше нещо като лекция, четеше я Комов и записът започваше от средата на думата. Комов говореше, без да бърза, просто, много достъпно, като се приспособяваше, изглежда, към нивото на аудиторията. Той даваше много примери, остроумничеше. Според него излизаше примерно следното.

Земният човек е изпълнил всички задачи, които е поставил пред себе си, и става галактичен човек. Сто хиляди години човечеството се е промъквало по тясна пещера, през затрупвания, през гъсталаци, загивало е под срутванията, попадало е в задънени улици, но пред него винаги е била синевата, светлината, целта и ето, ние се разляхме по равнината. Да, равнината е голяма, има къде да се разливаме. Но сега ние виждаме, че това е равнина, а над нея е небето. Ново измерение. Да, на равнината е хубаво и може колкото искаме да се занимаваме с реализацията на П-абстракциите. И ти се струва, че никаква сила не ни гони нагоре, в новото измерение… Но галактичният човек не е просто земен човек, живеещ в просторите на галактиката по законите на Земята. Той е нещо повече. С други закони на съществуването, с други цели на съществуването. Обаче ние не знаем нито тези закони, нито тези цели. Така че в същност думата е за формулиране идеала на галактичния човек. Идеалът на земния човек се е градил в течение на хилядолетия върху опита на дедите, върху опита на най-различните форми на живота от нашата планета. Идеалът на галактичния човек, изглежда, трябва да се изгражда върху опита на галактическите форми на живот, върху историческия опит на различните разуми в Галактиката. Досега ние дори не знаем как да подходим към тази задача, а нали на нас предстои да я решим, при това така да я решим, че да сведем до минимум броя на възможните жертви и грешки. Човечеството никога не поставя пред себе си задачи, който не е готово да реши. Това е дълбоко вярно, но това е и мъчително…

Записът свършваше също на средата на думата.

Честно казано, всичко това някак си не достигна до мен. Какво общо има тук галактическият идеал? Според мен хората в Космоса съвсем не стават някакви „галактични“. Аз бих казал, че обратното — хората носят със себе си в Космоса Земята — земния комфорт, земните норми, земния морал. И ако бъдем откровени, то за мен, пък и за всички мои познати, идеал на бъдещето е нашата малка планетка, достигнала до края на Галактиката, а след това може би и зад нейните предели. Примерно в такъв ред започнах да излагам своите съображения пред Мая, но тук забелязахме, че в каютата, навярно отдавна, присъства и Вандерхузе. Той стоеше, облегнат на стената, дърпаше своите рисови бакенбарди и ни разглеждаше със замислено-разсеян камилски израз на физиономията си. Станах и преместих стола към него.

— Благодаря — произнесе Вандерхузе, — но по-добре да постоя прав.

— А вие какво мислите по този повод? — войнствено го попита Мая.

— По кой повод?

— По повод на вертикалния прогрес.

Вандерхузе помълча известно време, след това въздъхна и каза:

— Не е известно кой първи е открил водата, но е съвсем сигурно, че това не са рибите.

Ние се замислихме напрегнато. След това Мая просия, вдигна пръст и каза:

— О!

— Не е мое — възрази меланхолично Вандерхузе. — Това е много стар афоризъм. Той ми харесваше отдавна, само че все нямаше случай да го приложа. — Помълча малко, после каза: — Що се касае до бордовия дневник: представяте ли си, действително е имало такова правило.

— Какъв бордови дневник? — попита Мая. — Какво общо има с това бордовият дневник?

— Комов помоли да намеря правилата, предписващи унищожаването на бордовите дневници — тъжно обясни Вандерхузе.

— Е, и? — казахме едновременно.

Вандерхузе помълча отново, след това махна с ръка.

— Срамота — каза той. — Оказа се, че има едно такова правило. По-точно, имало е. В стария „Сборник с инструкции“. В новия го няма. Откъде можех да знам? Да не съм историк…

Той се замисли. Мая нетърпеливо се размърда.

— Да — каза Вандерхузе. — Та, значи, ако ти си претърпял авария на неизвестна планета, населена от разумни същества — нехуманоиди или хуманоиди, но намиращи се в стадий на ярко изразена машинна цивилизация, ти си задължен да унищожиш всички космографски карти и бордови дневници.

Ние с Мая се спогледахме.

— Този клетник, командирът на „Пеликан“ — продължи Вандерхузе, — навярно отлично е познавал старите закони. Защото това правило сигурно е от двеста години, измислили са го още в зората на звездните полети, измислили са го чисто умозрително, защото са се стараели да предвидят всичко. Но нима е възможно да се предвиди всичко? — Въздъхна. — Разбира се, можеше да се досети човек защо с бордовия дневник е станало така. И Комов се досети… И знаете ли как реагира на моето съобщение?

— Не — казаха аз. — Как?

— Кимна и се зае с други задачи — каза Мая.

Вандерхузе я погледна с възхищение.

— Правилно! — потвърди той. — Именно кимна и именно се зае с други задачи. Ако бях на негово място, щях да се радвам целия ден, че съм толкова досетлив…

— И какво значи излиза? — каза Мая. — Значи, или нехуманоиди, или хуманоиди, но в стадий на машинна цивилизация. Нищо не разбирам. Ти разбираш ли нещо? — попита ме тя.

Много ме забавлява този маниер на Мая гордо да заявява, че не разбира нищо. И аз самият често постъпвам така.

— Те са се приближили до „Пеликан“ на велосипеди — подсказах й аз.

Мая нетърпеливо махна с ръка.

— Тук няма никаква машинна цивилизация — промърмори тя. — Няма и нехуманоиди…

Гласът на Комов обяви по вътрешната връзка:

— Вандерхузе, Глумова, Попов! Моля да се явите в кабината.

— Започва се! — каза Мая, като скочи.

Ние нахълтахме накуп в кабината. Комов стоеше до масата и поставяше портативния транслатор[15] в пластмасов калъф. Ако се съди по положението на превключвателите, транслаторът беше включен към бордовия компютър. Лицето на Комов беше необикновено загрижено, някак си много човечно, без онази своеобразна, дотегнала ни ледена съсредоточеност.

— Аз излизам — заяви той. — Като авангард. Яков, вие оставате старши. Най-важното е: да се осигури непрекъснато наблюдение и редовна работа на бордовия компютър. При появата на аборигените незабавно ме уведомете. Препоръчвам ви да въведете трисменен пост пред обзорните екрани. Мая, вървете веднага при екраните. Стас, там са моите радиограми. Предайте ги колкото се може по-бързо. Мисля, че няма нужда да ви обяснявам защо никой не трябва да излиза от кораба. Това е всичко. А сега — на работа.

Седнах при радиостанцията и започнах да работя. Комов и Вандерхузе говореха нещо тихо зад гърба ми. На другия край на кабината Мая настройваше екраните за кръгов обзор. Аз сортирах радиограмите. Да, докато ние решавахме философски проблеми, Комов беше работил здравата. Почти всички негови радиограми бяха отговори. Поради липса на специални указания сам определях реда на срочност.

ЕР-2, Комов — Центъра, за Горбовски. Благодаря за любезното предложение, смятам, че нямам право да ви откъсвам от по-важните задачи, ще ви държа в течение за всички новини.

ЕР-2, Комов — Центъра, за Бадер. Принуден съм да се откажа от поста главен ксенолог на проекта „Ноев ковчег-2“. Препоръчвам ви Миреджиби.

ЕР-2, Комов — Базата, за Сидоров. Моля те, избави ме от доброволците.

ЕР-12, Комов — Европейския пресцентър, за Домбини. Смятам за преждевременно присъствието тук на ваш научен коментатор. За информация моля да се отнасяте до Центъра, Комисията по контактите.

И така нататък в същия дух. Пет радиограми бяха за Централния информационен пункт. Тях не ги разбрах.

Работата ми беше в най-големия си разгар, когато отново записука дешифраторът.

— Откъде е? — попита ме Комов от другия край на кабината. Той стоеше до Мая и разглеждаше околностите.

— „Център, исторически отдел…“ — прочетох аз.

— Е, най-после! — каза Комов и тръгна към мен.

„… Проекта «Ноев ковчег»“ — четях аз. — ЕР-2, за Вандерхузе и Комов. Информация. Откритият от вас кораб с регистрационен номер такъв и такъв е експедиционният звездолет „Пилигрим“, вписан в регистрите на Порт Деймос, тръгнал на втори януари двеста тридесет и първа година на свободно разузнаване в зона „Ц“. За последен път се е обадил на шести май двеста тридесет и четвърта година от областта „Сянка“. Екипаж: Мария-Луиза Семьонова и Александър Павлович Семьонов. От двадесет и първи април двеста тридесет и трета година пътник: Пиер Александрович Семьонов. Архивът на „Пилигрим“…

Там имаше още нещо, но в този момент Комов изведнъж се изсмя зад гърба ми и аз се обърнах изумен към него. Комов се смееше, Комов сияеше.

— Така си и мислех! — тържествуващо каза той, а ние всички го гледахме с отворени уста. — Така си и мислех! Това е човек! Разбирате ли, момчета? Това е човек!

Глава пета
Хора не хора

— Стойте си по местата! — весело изкомандва Комов, подхвана калъфите с апаратурата и излезе.

Погледнах Мая. Тя стоеше като вкаменена по средата на кабината със замъглен поглед и беззвучно мърдаше устните си — мислеше.

Погледнах Вандерхузе. Веждите на Вандерхузе бяха високо вдигнати, бакенбардите му бяха разрошени и за пръв път, откак го помня, той приличаше не на млекопитаещо, а на риба-дявол, извадена от водата. На обзорния екран Комов, накачен с апаратурата, бодро крачеше към блатото покрай строителната площадка.

— Така-така! — произнесе Мая. — Ето, значи, за какво са били играчките…

— Защо? — живо се заинтересува Вандерхузе.

— Той е играл с тях — обясни Мая.

— Кой? — попита Вандерхузе. — Комов ли?

— Не. Семьонов.

— Семьонов ли? — повтори учудено Вандерхузе. — Хм… Е, и какво?

— Семьонов — малкият — нетърпеливо казах. — Пътникът. Детето.

— Какво дете?

— Детето на Семьонови! — каза Мая. — Разбирате ли сега за какво им е било шиещото устройство? Разните му там шапчици, камизолки и пеленки…

— Пеленки! — повтори поразеният Вандерхузе. — Значи, на тях им се е родило дете! Да-да-да-да! А аз дори се учудих къде са намерили пътник, при това със същото фамилно име. На мен дори и наум… Разбира се!

Прозвуча сигналът на радиоповикването. Отговорих машинално. Беше Вадик. Говореше бързо и тихо — изглежда се боеше, че ще го засекат…

— Стас, какво се е случило при вас? Само по-бързо, ние сега се вдигаме…

— Това бързо не можеш го разказа — отвърнах недоволно.

— А ти — с две думи. Кораба на Странниците ли сте намерили?

— Какви Странници? — смаях се аз. — Къде?

— Ами, тези… които ги търси Горбовски…

— Кой го е намерил?

— Вие сте го намерили! Намерили сте го, нали? — Гласът му изведнъж се промени. — Проверявам настройката — строго произнесе той. — Прекъсвам.

— Какво са намерили там? — попита Вандерхузе. — Какъв кораб?

Махнах с ръка.

— Просто така, любопитни… Значи, той се е родил през април тридесет и трета, а за последен път те са се обадили през май тридесет и четвърта… Яков, колко често е трябвало да предават съобщения?

— Веднъж на месец — каза Вандерхузе. — Ако корабът се намира в свободно разузнаване…

— Една минутка — спрях го аз. — Май, юни…

— Тринадесет месеца — каза Мая.

Не повярвах и пресметнах наново.

— Да — проговорих.

— Невероятно, нали?

— Какво, собствено, е невероятно? — внимателно попита Вандерхузе.

— В деня на катастрофата — отвърна Мая — детето е било на година и един месец. Как е оживяло?

— Аборигените — казах. — Семьонов е изтрил бордовия дневник. Значи е видял някого… И нямаше защо Комов да ми се зъби! Това беше истински детски плач! Какво, да не би да не съм чувал едногодишни деца?… Те са записали всичко, а когато пораснало, дали са му го да чуе…

— За да се запише, трябва да има техника — проговори Мая.

— Е, ако не са записали, то са запомнили — отвърнах. — Това не е важно.

— Аха — произнесе Вандерхузе. — Той е видял или нехуманоиди, или хуманоиди, но в стадий на машинна цивилизация. И затова е изтрил бордовия дневник. Според инструкцията.

— Не прилича на машинна цивилизация — рече Мая.

— Значи, нехуманоиди… — Мен ме осени изведнъж. — Момчета — казах, — ако тук има нехуманоиди, това е такъв случай, че просто не знам… Човек-посредник, разбирате ли? Той е и човек, и не човек, хуманоид и нехуманоид! Такова нещо още не се е случвало. За това никой дори не би посмял да мечтае!

Бях във възторг. Мая също беше във възторг. Перспективите ни заслепяваха. Мъгливи, неясни, но ослепително пъстри. Работата не беше само в това, че за пръв път в историята ставаше възможен контактът с нехуманоиди. Човечеството получаваше едно уникално огледало, пред човечеството се отваряше врата към съвършено недостъпния по-рано, непостижим свят на една принципно друга психология и най-после мъгливите идеи на Комов за вертикалната цивилизация получаваха експериментален фундамент…

— За какво им е на нехуманоидите да се занимават с човешко дете? — произнесе замислено Вандерхузе. — За какво им е и какво разбират от това?

Перспективите загубиха малко от блясъка си, но Мая веднага каза предизвикателно:

— На Земята са известни случаи, когато нехуманоиди са възпитавали човешки деца.

— Но това е на Земята! — каза тъжно Вандерхузе.

И беше прав. Всички известни разумни нехуманоиди стояха много по-далеч от човека, отколкото вълците или дори октоподите. Нали такъв сериозен специалист като Крюгер твърдеше, че разумните голи охлюви от Гарота възприемат човека с цялата негова техника не като явление от реалния свят, а като плод на своето невъобразимо въображение…

— И въпреки всичко то е оцеляло и е пораснало! — каза Мая.

И също беше права.

Аз по природа съм скептик. Не обичам да прекалявам и много да фантазирам. Не съм като Мая. Но тук просто нищо друго не може да се предположи. Дете на една година. Ледена пустиня. Самичко. Съвсем ясно бе, че оставено само на себе си, нямаше да може да оживее. А от друга страна — изтритият бордови дневник. Какво още би могло да се измисли? Някакви пришълци-хуманоиди случайно са се оказали тук, отгледали са го, а след това са отлетели… Глупаво е, нали…

— А може би то не е оживяло? — каза Мая. — Може би всичко, което е останало от него, са плачът му и гласовете на родителите му.

За момент ми се стори, че всичко рухна. Тая Мая все ще измисли нещо. Но веднага съобразих.

— А как влиза в кораба? Как командва моите кибери? Не, драги мои, или ние сме срещнали в Космоса една точна — разбирате ли, — точна, идеална реплика на човечеството, или това е космически Маугли. Не зная кое е по-вероятно.

— И аз не зная — проговори Мая.

— И аз — каза Вандерхузе.

От репродуктора се разнесе гласът на Комов:

— Внимание, вие на борда! Излязох на позиция. Добре да се наблюдава околността. Оттук не виждам много. Радиограми имаше ли?

Погледнах в приемното отделение.

— Цяла пачка — отговорих аз.

— Цяла пачка — каза Вандерхузе по микрофона.

— Стас, изпратихте ли моите радиограми?

— А… още не всичките — отвърнах аз, сядайки бързо пред радиостанцията.

— Още не всичките — съобщи Вандерхузе по микрофона.

— Безредие цари на палубата! — заяви Комов. — Стига сте философствали, започвайте работа. Мая, следете екраните. Забравете всичко и следете екраните. Попов, след десет минути и последната ми радиограма да бъде в ефира. Яков, прочетете какво е дошло на мое име.

Когато завърших предаването и се огледах, всички работеха. Мая седеше пред наблюдателния пулт — на панорамния екран се виждаше Комов, една мъничка фигурка край самия бряг; над блатото се движеше мъглата и никакво друго движение не се забелязваше в кръг от триста и шестдесет градуса, с радиус седем километра от кораба. Комов седеше с гръб към нас; очевидно очакваше, че нашият Маугли ще се появи откъм блатото. Мая бавно въртеше глава, оглеждайки околността, и от време на време даваше максимално увеличение на някой подозрителен участък — тогава върху екраните на малките монитори се появяваше ту клюмнал храст, ту виолетова сянка на дюна върху искрящия пясък, ту някое неопределено петно в рядката четина на дърветата-джуджета.

Вандерхузе боботеше монотонно в микрофона: „… варианти на психотипа две точки шестнадесет ен дроб тридесет и две зета или шестнадесет ем… дроб тридесет и едно ипсилон…“ — „Достатъчно — отговаряше Комов. — Следващата.“ „Земята, Лондон, Картрайт. Уважаеми Генадий, още веднъж напомням за обещанието ви да дадете мнение…“ „Достатъчно. Следващата.“ „Пресцентърът…“ „Достатъчно. По-нататък, Яков, четете само това, което е от Центъра или от базата.“ Пауза. Вандерхузе сортираше картичките. „Центъра, Бадер. Поисканата от вас апаратура нула се изпраща в базата, съобщете вашите предварителни съображения по следните точки: първо — други вероятни зони, обитавани от аборигените…“ „Достатъчно. По-нататък…“

В този момент ме повика базата. Сидоров търсеше Комов.

— Комов е на контакт, Михаил Албертович — казах някак виновно.

— Контактът започна ли?

— Не още. Чакаме.

Сидоров се покашля.

— Е, добре, ще се свържа с него по-късно. Не е спешно. — Той помълча. — Вълнувате ли се?

Анализирах състоянието си.

— Н-не че се вълнуваме… Някак странно е. Като насън. Като в приказките.

Сидоров въздъхна.

— Няма да ви преча — каза той. — Желая ви успех.

Аз му благодарих. След това сложих лакът на пулта, подпрях брадата си с ръка и отново се задълбочих в своите усещания. Да, беше някак си странно. Човек-нечовек. Май че в същност то не може да бъде наречено човек. Човешкото дете, възпитано от вълците, става вълк. От мечките — мечка. Ами ако един октопод се заеме да възпитава човешко дете? Не да го яде, а да започне да го възпитава… Работата дори не е в това. И вълкът, и мечката, и октоподът — всички те са лишени от разум. Или поне от това, което ксенолозите наричат разум. А ако нашия Маугли са го възпитали разумни същества, които в известен смисъл са октоподи?… И дори още по-чужди от октоподите… Та нали те са го научили да излъчва защитни фантоми, научили са го на мимикрия — човешкият организъм не е пригоден за подобни номера, значи това е изкуствено приспособление… Чакай, чакай, а за какво му е тая мимикрия? От кого е приучен да се защищава? Нали планетата е пустинна! Значи, не е пустинна.

Аз си представих огромни пещери, изпълнени с тайнствена виолетова светлина, мрачни разклонения, в които се е притаила смъртна опасност, и малкото момченце, което се прокрадва покрай лепкавата стена, готово всеки момент да изчезне, да се разтвори в измамното сияние, като остави на врага своята нетрайна, разтопяваща се сянка. Бедното момче! Веднага трябва да бъде отведено оттук… Стоп-стоп-стоп! Всичко това е глупост. Това не може да бъде. Не може да съществува сложен, мъдър, с много опит вид живот и около него да не кипи по-елементарен, по-прост живот. Колко вида живи същества откриха тук? Май единадесет или дванадесет — и това в целия диапазон от вируса до човешкото дете. Не, това е невъзможно. Тук нещо не е в ред. Добре, скоро ще разберем. Малчугана ще ни разкаже всичко. Ами ако не разкаже? Много ли разказаха на хората за вълците децата-вълци? На какво ли разчита Комов? Прииска ми се веднага, без да се бавя, да го попитам на какво разчита.

Когато прочете последната радиограма, Вандерхузе се изтегна в креслото, сложи ръце на тила и замислено произнесе:

— А пък аз познавах Семьонови. Трябва да кажа, че бяха чудесни и в същото време много странни хора. Романтици, влюбени в миналото. Разбира се, Шура знаеше всички старинни закони, вечно ги цитираше. На нас ни се струваха смешни и нелепи, а той намираше в тях някаква прелест… Катастрофа, агония, страшни чудовища нахълтват в кораба… Да се унищожи бордовият дневник, да се изтрие собствената следа в пространството — та нали на другия й край е Земята! Да, това е съвсем в неговия стил. — Вандерхузе помълча. — Между другото тези, които търсят усамотение, са много повече, отколкото ние с вас си мислим. Та усамотяването не е толкова лошо нещо, вие как мислите?

— Не е за мен — кратко каза Мая, без да се откъсва от екрана.

— Това е, защото си млада — възрази Вандерхузе. — На твоята възраст Шура Семьонов също обичаше и сам да дружи с много хора, и мнозина да дружат с него. И да работят заедно — в голяма шумна група. И да устройват „мозъчни битки“, и непрекъснато да бъдат във весело напрежение, и непрекъснато да се състезават, все едно за какво — скокове с крила, брой остроти за единица време, знаене наизуст на всякакви таблици… по всичко. А в паузите да пее с акомпанимент на некофон колкото му глас държи куплети, собствено съчинение… — Вандерхузе въздъхна. — Обикновено това свършва със започването на истинската любов… Впрочем за това не знам нищо. Знам само, че от двадесета година Шурик и Мари отидоха с групата за свободно разузнаване. Оттогава в същност нито веднъж не съм ги виждал. Веднъж говорихме по видеото… Тогава бях диспечер и Шура искаше от мен разрешение за отлитане от Пандора. — Вандерхузе отново въздъхна. — Между другото, бащата на Шура, Павел Александрович, е още жив. Трябва да отидем непременно при него, като се върнем… — Помълча. — Ако искате да знаете — заяви той, — аз винаги съм бил против свободното разузнаване. Архаизъм. Скитат из Космоса поединично, а е опасно, научният резултат е нищожен, понякога дори пречат… Помните ли историята с Камерер? Всички те се преструват, че уж сме овладели Космоса, че уж се чувстваме в Космоса като у дома си. Това не е вярно. И никога няма да бъде вярно. Космосът винаги ще си бъде Космос, а човекът винаги ще си бъде само човек. Наистина, ще става все по-опитен и по-опитен, но никакъв опит няма да му е достатъчен, за да се чувства в Космоса като у дома си… Според мен Шура и Мари така и не намериха в Космоса нищо, или поне нищо такова, за което би си струвало да се разказва на масата в каюткампанията.

— Но затова пък са били щастливи — каза Мая, без да се обръща.

— Защо мислиш така?

— В противен случай щяха да се върнат! За какво им е трябвало да търсят нещо си, ако и така са били щастливи? — Мая погледна сърдито Вандерхузе. — Изобщо какво друго, освен щастие, си струва да се търси?

— Бих могъл да ти отговоря, че този, който е щастлив, той нищо не търси — каза Вандерхузе, — но аз не съм подготвен за такъв дълбок спор, пък и ти също не си, как смяташ? Рано или късно ще започнем да обобщаваме понятието щастие и за нехуманоидите.

— Вие на борда! — раздаде се гласът на Комов. — Наблюдавайте внимателно!

— Именно това и аз исках да кажа — проговори Вандерхузе и Мая отново се обърна към екрана.

Сега и тримата гледахме в екрана. Слънцето беше съвсем ниско, висеше над самите върхове и на хълмовете вече лежаха сенки. Пистата ярко блестеше, облакът пара над блатото сега изглеждаше тежък и неподвижен, а върхът му, през който се промъкваше слънчевата светлина, бе станал пронизващо виолетов. Всичко наоколо, дори и самият Комов, беше съвсем неподвижно.

— Пет часът — каза тихо Вандерхузе. — Не е ли време да обядваме? Генадий, вие кога ще ядете?

— На мен не ми трябва нищо — каза Комов. — Взех със себе си. А вие се нахранете, след това може и да не ви бъде до ядене.

Станах.

— Отивам да приготвя. Какви са поръчките?

В този момент Вандерхузе каза:

— Виждам го!

— Къде? — веднага попита Комов.

— Върви по брега към нас, откъм айсберга. На шестдесет градуса вляво, ако сте обърнат към кораба.

— Аха — каза Мая. — Аз също виждам! Наистина, върви.

— Не виждам! — каза нетърпеливо Комов. — Дайте координатите по далекомера.

Вандерхузе пъхна лице в рамката на далекомера и продиктува координатите. Сега и аз видях: покрай самата ивица от черна вода, без да бърза, сякаш неохотно, към кораба се мъкнеше една зеленикава, странно превита фигурка.

— Не, не виждам — каза Комов с досада. — Разказвайте ми.

— Е-е, значи така… — започна Вандерхузе и се окашля. — Върви бавно, гледа към нас… в ръцете му — наръч от някакви пръчки… Спря се, порови с крак в пясъка… Бр-р-р, в такъв студ — гол-голеничък… Тръгна пак… Генадий, гледа във вашата посока… Интересно, анатомията му не е човешка, по-точно, не съвсем човешка… Ето, пак се спря и през цялото време гледа към вас. Генадий, нима не го виждате? Той е точно на вашия траверс, сега е по-близко до вас, отколкото до нас…

Пиер Александрович Семьонов, космическият Маугли, се приближаваше. В момента разстоянието до него беше двеста метра и когато Мая даваше на монитора увеличеното му изображение, можеше да се разгледат дори ресниците му. Точно в този момент залязващото слънце надникна между два планински върха, отново стана съвсем светло, дълги сенки се протегнаха надлъж по плажа.

Това беше дете, момче на дванадесетина години, ъгловато, кокалесто, дългокрако, с остри плешки и лакти, но с това се и изчерпваше приликата му с обикновено момче. Лицето му вече не беше момчешко — с човешки черти, но съвършено неподвижно, окаменяло, замръзнало като маска. Само очите му бяха живи, големи, тъмни, те се стрелкаха наляво и надясно, сякаш през процепите на маска. Ушите му бяха големи, щръкнали; дясното беше доста по-голямо от лявото, а под лявото по шията чак до ключицата тъмнееше неравен белег — груба, неправилна зараснала следа от рана. Червеникавите сплъстени коси падаха безредно по челото и раменете, стърчаха на различни страни, на темето се извисяваше един буен кичур. Зловещо, неприятно лице и като допълнение — с мъртвешки, синкавозелен оттенък, лъскаво, сякаш намазано с някаква мазнина. Впрочем така лъщеше и цялото му тяло. Беше съвършено голо и когато се приближи съвсем до кораба и хвърли наръча пръчки на пясъка, ясно се видя колко жилаво е цялото, без каквито и да е следи от трогателна детска беззащитност. Да, беше кокалесто, но не кльощаво — учудващо, като възрастен жилаво, не мускулесто, не атлет, а именно жилаво; видяха се и други страшни разкъсани белези — дълбок белег на лявата му страна през ребрата чак до бедрото, поради което беше и така изкривено, и още — белег на десния крак и дълбока вдлъбнатина в средата на гърдите. Да, види се, никак не му е било леко. Планетата старателно беше дъвкала и гризала човешкото дете, но накрая го беше приспособила към себе си.

Сега то беше на двадесет крачки, на самия край на мъртвото пространство. Наръчът пръчки беше в краката му, а то стоеше, отпуснало ръце, и гледаше кораба; разбира се, не можеше да види обективите, но ни се струваше, че ни гледа право в очите. И позата му не беше човешка. Не зная как да го обясня. Просто хората не стоят в такава поза. Никога. Нито когато си почиват, нито когато чакат, нито когато са в напрежение. Левият му крак беше малко назад и леко прегънат в коляното, но с цялата си тежест то се опираше именно на него. И бе издало напред лявото си рамо. Човек, готвещ се да мята диск, за момент може да заеме подобна поза — дълго така не се издържа, неудобно е, пък и некрасиво, а то стоеше, стоя няколко минути, а след това изведнъж приседна и започна да подрежда пръчките си. Казах — приседна, но това е неправилно: то клекна на левия си крак, а десния, без да го прегъва, протегна напред — дори като го гледаш, ти ставаше неудобно, особено когато почна да се занимава с пръчките, помагайки на ръцете си с десния крак. След това вдигна лице към нас, протегна ръце — с по една пръчка във всеки юмрук — и в този момент започна нещо такова, което изобщо не се наемам да опиша.

Мога само да кажа: лицето му оживя и не просто оживя, а се взриви от движения. Не зная колко мускула има човешкото лице, но при него те всичките наведнъж се раздвижиха и всеки самостоятелно, и всеки непрекъснато, и всеки необикновено сложно. Не зная с какво да сравня това. Може би с трептенето на ситни вълнички по водата при слънчева светлина, само че вълничките са еднообразни и хаотични, еднообразни в своята хаотичност, а тук през фойерверка на движенията прозираше някакъв определен ритъм, някакъв осмислен ред, това не беше болезнено конвулсивно треперене, агония, паника. Това беше танц на мускулите, ако може така да се изразя. И той тръгна от лицето, след това затанцуваха раменете, гърдите, запяха ръцете и сухите пръчки затрептяха в свитите юмруци, започнаха да се кръстосват, да се сплитат, да се борят — с шумолене, с барабанен тропот, с цвърчене, сякаш цяло поле щурци се бяха събрали под кораба. Това продължи не повече от минута, но на мен ми се премрежиха очите и ушите ми заглъхнаха. След това всичко започна да стихва. Танцът и пеенето преминаха от пръчките в ръцете, от ръцете в раменете, после в лицето и всичко свърши. Отново ни гледаше неподвижната маска. Момчето леко се вдигна, прекрачи през купчината пръчки и изведнъж влезе в мъртвото пространство[16].

— Защо мълчите? — дереше се Комов. — Яков! Яков! Чувате ли ме? Защо мълчите?

Дойдох на себе си и потърсих с очи Комов. Ксенопсихологът стоеше в напрегната поза, с лице към кораба, от краката му се проточваше дълга сянка по пясъка. Вандерхузе се окашля и проговори:

— Слушам.

— Какво стана?

— Не се наемам да го разкажа — каза той. — Може би някой от вас, приятели?

— То разговаряше! — произнесе Мая със сподавен глас. — Така разговаряше!…

— Слушайте — казах аз. — Дали не е тръгнало към люка?

— Възможно е — отвърна Вандерхузе. — Генадий, то изчезна в мъртвото пространство. Може да е тръгнало към люка…

— Следете люка — изкомандува бързо Комов. — Ако влезе, веднага ми съобщете, а вие се затворете в кабината. — Той помълча. — Чакам ви след един час — проговори с някаква нова интонация, с обикновения си спокойно-делови тон и така, сякаш бе настрана от микрофона. — За един час ще се справите ли?

— Не разбрах — каза Вандерхузе.

— Затворете се! — раздразнено викна Комов право в микрофона. — Разбирате ли? Затворете се, ако влезе в кораба!

— Това разбрах — отговори Вандерхузе. — Къде ще ни чакате след час?

Настъпи мълчание.

— Чакам ви след един час — отново настрана от микрофона, деловито повтори Комов. — За един час ще се справите ли?

— Къде? — каза Вандерхузе. — Къде ще ни чакате?

— Яков, чувате ли ме? — викна обезпокоен Комов.

— Чувам ви отлично — произнесе Вандерхузе и объркано ни погледна. — Казахте, че ни чакате след един час. Къде?

— Аз не съм казвал… — започна Комов, но изведнъж гласът на Вандерхузе го прекъсна, също така приглушен, сякаш на разстояние от микрофона:

— А не е ли време да обядваме? На Стас сигурно му е домъчняло там, ти, Мая, как смяташ?

Мая нервно захихика.

— Та това е то… — проговори, като сочеше с пръст към екрана. — Това е то… там…

— Яков, какво става? — кресна Комов.

Един странен глас — дори не разбрах веднага чий е — произнесе:

— Аз тебе, старче, ще те излекувам, ще те вдигна на крака, човек ще те направя…

Мая, закрила с длани лицето си, хълцаше от нервен смях, като притискаше коленете си към брадата.

— Нищо особено, Генадий, — произнесе Вандерхузе, изтривайки с носна кърпа изпотеното си чело. — Недоразумение. Клиентът разговаря с нашите гласове. Ние го чуваме чрез външната акустика. Малко недоразумение, Генадий.

— Виждате ли го?

— Не… Впрочем ето — появи се.

Момчето отново стоеше при своите пръчки, вече в друга, но също неудобна поза. Пак гледаше право, в очите ни. След това устата му се поотвори, устните му странно се изкривиха, венците и зъбите отляво се оголиха и чухме гласа на Мая:

— В края на краищата, ако аз имах вашите бакенбарди, може би щях да гледам съвсем иначе на живота…

— Сега говори с гласа на Мая — съобщи невъзмутимо Вандерхузе. — А сега погледна към вас. Вие все още ли не го виждате?

Комов мълчеше. Момчето си стоеше, извило глава в посока към него, съвършено неподвижно, сякаш вкаменено — една странна фигура в сгъстяващия се здрач. И аз изведнъж разбрах, че това не беше то. Фигурата се топеше. През нея прозираше тъмният край на водата.

— Аха, виждам! — удовлетворено каза Комов. — То стои на двадесет крачки от кораба, нали?

— Да — отвърна Вандерхузе.

— Не е така — казах аз.

Вандерхузе се вгледа.

— Да-да, май не е така — съгласи се той. — Като че ли това е… как го наричате, Генадий? Фантом ли?

— Чакайте — каза Комов. — Ето, сега наистина го виждам. То идва към мене.

— Ти виждаш ли го? — попита ме Мая.

— Не — отговорих. — Тъмно е вече.

— Работата не е в тъмнината — възрази Мая.

Сигурно беше права. Наистина слънцето залезе и здрачът се сгъсти, но аз различавах Комов на екрана, виждах и изчезващия фантом, и пистата, и айсберга в далечината, а ето, момчето вече не виждах. След това видях, че Комов седна.

— Приближава се — проговори той полугласно — Сега ще бъда зает. Не пречете. Продължавайте внимателно да следите околността, но никакви локатори, изобщо никакви активни средства. Опитайте да се справите само чрез инфраоптиката. Край.

— На слука! — каза Вандерхузе в микрофона и стана. Имаше тържествен вид. Погледна ни строго над носа си, с обичайното плавно движение разроши бакенбардите и произнесе:

— Стадата са в оборите сега, свободни сме до утринната зора.

Мая се прозя конвулсивно и проговори:

— Спи ли ми се или какво? Или е от нерви?

— Между другото, сега ще имаме малко време за сън — заяви Вандерхузе. — Нека направим така. Мая да отиде да си почине. Аз оставам пред екрана, а Стас нека спи край радиостанцията. След четири часа ще го събудя, ти как мислиш, Стас?

Аз не възразих, макар и да се съмнявах, че Комов ще издържи толкова на студа. Мая, която не преставаше да се прозява, също не възрази. Когато тя излезе, предложих на Вандерхузе да сварим кафе, но той се отказа под някакъв смехотворен предлог — искаше, навярно, да поспя. Тогава се настаних край радиостанцията, прегледах новите радиограми, не открих нищо спешно и ги предадох на Вандерхузе.

Известно време той мълча. Никак не ми се спеше. И така, и инак се опитвах да си представя какви трябва да са възпитателите на Пиер Семьонов. Човешкото дете, възпитано от вълците, бяга на ръце и крака и ръмжи. Възпитаният от мечките човек — също. Изобщо възпитанието напълно определя модус вивенди на всяко същество. Тоест не напълно, но забележимо го определя. В същност защо нашият Маугли е останал изправен? Това води до определени мисли. Той ходи с нозете, активно ползува ръцете си, което само по себе си не е нещо вродено, а се възпитава. Той може да говори. Естествено, не разбира какво говори, но е явно, че тази част на мозъка, която управлява речта, при него действа великолепно… И как запомня всичко от един път! Странно, много странно. Нехуманоидите, за които съм чувал, биха били съвършено неспособни да възпитат така човешкото дете. Да го изхранят, да го опитомят — биха могли. Да го изследват в своите странни лаборатории, наподобяващи гигантски действащ модел на чревен канал — също биха могли. Но да видят в него човека, да идентифицират в него човека, да запазят човека в него — едва ли. Нима все пак те са хуманоиди?…

— Всеки случай — изведнъж каза Вандерхузе — те са хуманни в най-широкия смисъл на думата, какъвто може да бъде измислен, щом като са спасили живота на нашето дете; и са гениални, щом са успели да го възпитат така, че да прилича на човек, не знаейки може би нищо за ръцете и краката. Ти как мислиш, Стас?

Изхъмках неопределено и той замълча.

В кабината беше тихо. Базата не ни безпокоеше, Комов също не се обаждаше; на тъмния екран пламваха, преливайки се, пъстрите завеси на северното сияние и в тяхната призрачна светлина едва се виждаше Комов, седнал съвършено неподвижно, а момчето така и не можах да видя нито веднъж. Но явно при тях всичко беше наред, тъй като голямата бордова изчислителна машина започваше от време на време тихо да мляска и да бръмчи, като преработваше и организираше информацията, получена от транслатора. После задрямах и си спомням, че ми се присъниха някакви намръщени небръснати октоподи в сини анцузи и с чадъри, те ме учеха да ходя, а на мен ми беше толкова смешно, че през цялото време падах, като предизвиквах тяхното силно недоволство. Събудих се от мек и неприятен тласък в сърцето. Нещо се беше случило. Вандерхузе седеше, наведен напрегнато към екрана, вкопчил ръце в креслото.

— Стас — повика ме той тихо.

— Да?

— Погледни екрана.

И без това вече гледах към екрана, но не виждах засега нищо особено. Както и по-рано горяха и се преливаха небесните пламъци, Комов седеше в предишната поза, далечният айсберг блестеше в розово и зелено. След това видях.

— Над планините ли? — попитах шепнешком.

— Да. Именно над планините.

— Какво е това?

— Не зная.

— Отдавна ли е?

— Не зная. Забелязах го преди две минути. Мислех, че е смерч…

Отначало и аз помислих, че е смерч. Над бледата назъбена линия на хребета, върху фона на дъгоцветните завеси на сиянието се издигаше нещо като дълъг тънък камшик — черна крива, сякаш драскотина на екрана. Този камшик едва забележимо вибрираше, огъваше се, понякога като че ли пропадаше надолу и отново се изправяше и се виждаше, че не е гладък, а сякаш на коленца и прилича на бамбуков ствол. Стърчеше над хребета, до който имаше най-малко десет километра, сякаш някой беше извадил гигантска въдица иззад върховете. Той придаваше на познатия пейзаж върху екрана нереалния вид на декорация от куклен театър. Да се гледа това беше някак противоестествено и зловещо-смешно, както ако над върховете се беше появила неправдоподобна грамадна физиономия. Изобщо това беше нещо извън всякакви мащаби, нещо невъзможно, извън всички представи за пропорции.

— Те ли са? — попитах шепнешком.

— Невъзможно е това да е естествено… — проговори Вандерхузе. — Невъзможно е и да е изкуствено.

Същото чувствах и аз.

— Трябва да съобщим на Комов — казах.

— Комов се е изключил — отвърна Вандерхузе. Насочваше далекомера. — Разстоянието не се променя. Четиринадесет километра. И това чудо страшно вибрира, цялото се тресе. Амплитудата не е по-малка от сто метра… Съвършено невъзможно нещо.

— На каква височина е? — промърморих.

— Около шестстотин метра.

— Дявол да го вземе — казах.

Той изведнъж скочи и натисна два клавиша наведнъж: на външното аварийно радиоповикване, „всички незабавно да се върнат на борда“ и на вътрешния сигнал „всички да се съберат в кабината“. След това се обърна към мен и с необичайно отривист глас изкомандува:

— Стас! Бегом на поста УАС[17]. Постави в готовност новото ПМО[18]. Стой и чакай. Без команда не предприемай нищо.

Изскочих в коридора. Зад вратите на каютите се чуваха заглушените отривисти трели на сигнала за събиране. Насреща ми тичаше Мая, която обличаше в движение куртката си. Беше с пантофи на бос крак.

— Какво се е случило? — с дрезгав от съня глас попита тя още отдалеч.

Махнах с ръка и по трапа се изтърсих долу, в поста за управление на активните средства. Леко ме тресеше, но в общи черти бях спокоен. В известен смисъл бях дори горд: очертаваше се рядка ситуация. Толкова рядка, че бях уверен: от момента на първия старт на този кораб никой още не беше влизал в поста УАС — освен може би работниците от космодрума за профилактичен преглед на автоматиката.

Повалих се в креслото, включих кръговия екран, изключих автоматиката на ПМО и веднага заблокирах кърмовата установка, за да не започна да стрелям в суматохата в надир[19]. След това се заех с нониусите на ръчното прицелване и изображението на екрана пропълзя през кръстосаните черни линии пред очите ми; пропълзя озъбеният айсберг, пропълзя мъгливата маса над блатото, пропълзя Комов — сега той стоеше, озарен от северното сияние, с гръб към нас и гледаше към планините… Още малко по-високо. Ето го. Черен, треперещ, нелеп, съвършено невъзможен. А редом с него — втори, по-къс, но расте пред очите ми, протяга се, огъва се… Дявол да го вземе, как го правят ония? Какви мощности са нужни и що за материал е това? Ама че зрелище!… Сега изглеждаше, като че ли чудовищна хлебарка се крие зад планините и показва оттам мустаците си. Пресметнах ъгъла на поразяване и нагласих така пресечените линии, че с един удар да улуча двете цели. Сега оставаше само да натисна педала…

— Пост УАС — ревна Вандерхузе.

— Тук постът на УАС! — отзовах се аз.

— Готовност!

— Тъй вярно, готовност!

Според мен, излезе много бойко.

— Виждаш ли двете цели? — с обикновен глас попита Вандерхузе.

— Да. И двете ги покривам с един импулс.

— Обърни внимание: четиридесет градуса източно — трета цел.

Погледнах: наистина, още един гигантски мустак се огъваше и трепереше в призрачната светлина на сиянието. Това не ми хареса. Ще успея или не? Друг изход нямаше, трябваше да успея… Мислено изрепетирах как пускам импулса, а след това с две движения насочвам оръдието към третата цел. Нищо, ще успея.

— Виждам третата цел — казах аз.

— Добре — каза Вандерхузе. — Ти обаче не се горещи. Ще се стреля само по моя команда.

— Тъй вярно — промърморих.

Те като ударят по кораба с някакъв… такъв… изкривител на пространството, ще има да чакам команда от теб. Явно ме тресеше. Стиснах ръце, за да дойда на себе си. След това погледнах какво прави Комов. Комов беше в ред. Седеше отново в предишната поза, извърнат настрана от гигантската хлебарка. Веднага се успокоих, още повече, че открих най-после дребната черна фигура редом с Комов. Дори ми стана неловко.

Какво ме беше прихванало? И в същност какви причини имах за паника? Е, показват някакви мустаци… Големи мустаци, няма спор, бих казал дори — смайващо големи мустаци. Но в края на краищата това вероятно не са никакви мустаци, а нещо като антени. Може би те просто ни наблюдават. Дори в същност не нас, а своя възпитаник, Пиер Александрович Семьонов наблюдаваха — как е значи, не се ли отнасят зле с него…

Изобщо, ако се помисли, противометеоритното оръдие е страшно, нещо и не би ми се искало да го използуваме тук. Едно е да се изравни със земята някаква скала, за да се разчисти площадка за кацане или да речем да се заприщи някаква клисура, когато е нужен водоем с прясна вода, а съвсем друго — ето така, срещу нещо живо… А дали изобщо ПМО е било използвано като отбранително средство? Май че да. Първо, имаше случай, не си спомням къде, когато товарен автомат изгубил управление и започнал да пада точно върху лагера — наложило се да бъде изгорен. А сетне, спомням си, че се обсъждаше такъв инцидент: на някаква биологично активна планета кораб-разузнавач бил подложен „на насочено непреодолимо въздействие на биосферата“… Тоест дали е бил подложен или не — не се знае и досега, но капитанът решил, че е бил подложен, и стрелял с носовото оръдие. Той изгорил всичко около себе си, чак до хоризонта, така че след това при разследването експертите само вдигали ръце. Капитанът, спомням си, задълго бе отстранен от полетите… Но какво да приказваме — ПМО беше страшно средство. Последното средство.

За да се отвлека от всички тези мисли, измерих разстоянието до целите и пресметнах височината и дебелината им. Разстоянията бяха: четиринадесет, четиринадесет и половина и шестнадесет километра. Височината — от петстотин до седемстотин метра, а дебелината им беше приблизително еднаква: около петдесет метра при основата, а на самия край на мустака — по-малко от метър. И всички те наистина бяха разчленени като стволове на бамбук или като бобинни антени. И още ми се стори, че различавам на повърхността им някакво движение с посока отдолу нагоре, нещо като перисталтика, но може би това беше само игра на светлината. Помъчих се да пресметна свойствата на материала, от който може да са направени подобни образувания — получаваше се някаква глупост. Ех, да можеше да ги проверя с локатора-пробовземач, но не можеше, разбира се. Не се знаеше как щяха да реагират. Пък и не това беше главното. Главното беше, че тук цивилизацията, изглежда, беше технологическа. Високоразвита цивилизация. Което в същност трябваше да се докаже. Не беше ясно само защо са се зарили под земята, защо са оставили родната си планета във властта на пустотата и тишината. Впрочем, ако се помисли, всяка цивилизация си има свои представи за благоустройството. Например на Тагор…

— Пост УАС! — викна Вандерхузе над самото ми ухо, така че подскочих. — Как виждаш целите?

— Виждам целите… — откликнах машинално, но веднага засякох: антените ги нямаше над планините. — Няма ги целите — казах с отпаднал глас.

— Спиш на поста си!

— Не спя… Току-що ги имаше, видях ги със собствените си очи…

— И какво видя със собствените си очи? — осведоми се Вандерхузе.

— Целите. Трите цели.

— А след това?

— А сега ги няма.

— Хм… — каза Вандерхузе. — Странно някак си стана това, ти как мислиш?

— Да — казах съчувствено. — Много странно. Бяха — и изведнъж ги няма.

— Комов се връща — съобщи Вандерхузе. — Може би той разбира нещо?…

Наистина Комов, окичен с калъфите, се връщаше с неравна походка — изглежда, бяха му изтръпнали краката — към кораба. От време на време той се обръщаше — предполагам, че се сбогуваше с Пиер Александрович, но самият Пиер Александрович никъде не се виждаше.

— Отбой — каза Вандерхузе. — Остави всичко, както е и бягай в кухнята да приготвиш нещо горещо и подкрепително. Навярно Генадий е замръзнал като шушулка. Впрочем, гласът му беше доволен, ти как мислиш, Мая?

Мигом се намерих в кухнята и бързо започнах да приготвям глинтвайн, кафе и лека закуска. Много се боях да не пропусна дори и дума от това, което ще разказва Комов. Но когато докарах бегом масичката в каютата, Комов не беше разказал още нищо. Той стоеше пред масата, като търкаше замръзналата си буза, на масата беше разстлана най-голямата и подробна карта на нашия район и Мая му показваше с пръст местата, откъдето се показваха одевешните мустаци-антени.

— Тук няма нищо! — възбудено говореше Мая. — Тук има замръзнали скали, каньони с дълбочина сто метра, вулканични пропасти — и нищо живо. Десетки пъти съм прелитала оттук. Дори храсталак няма.

Комов ми кимна разсеяно-благодарно, взе с двете си ръце чашата с глинтвайна, пъхна лицето си в нея и започна шумно и с наслада да сърба и да духа, когато се опареше.

— И почвата тук е слаба — продължаваше Мая, — тя не би издържала такива съоръжения. Та това са десетки, а може би и стотици хиляди тонове!

— Да — произнесе Комов и постави шумно празната чашка на масата. — Наистина, странно. — Той потри силно дланите си. — Замръзнах като куче — рече. Това беше един съвсем друг Комов — румен, с червен нос, доброжелателен, с блестящи весели очи. — Странно, странно, приятели. Но това още не е най-странното — малко ли странности има на чуждите планети. — Той се тръшна в креслото и протегна краката си. — Днес, да знаете, трудно ще ме учудите. За тези четири часа аз чух такива неща… Разбира се, някои работи се нуждаят от проверка. Но ето ви два фундаментални факта, които, така да се каже, още отсега лежат на повърхността. Първо, Малчугана… той се казва Малчуган… вече се научи свободно да говори и да разбира практически всичко, което му говорят. И това е момче, което през целия си съзнателен живот нито веднъж не е общувало с хора!

— Какво значи — свободно? — недоверчиво попита Мая. — След четири часа обучение — свободно?

— Да, след четири часа обучение — свободно! — тържествуващо потвърди Комов. — Но това е първо. А второ, Малчугана е напълно убеден, че той е единственият обитател на тази планета.

Ние не разбрахме.

— Защо единствен? — попитах. — Как така единствен?

— Малчугана напълно е убеден — произнесе с ударение Комов, — че освен него, на тази планета няма нито един разумен абориген.

Възцари се мълчание. Комов стана.

— Имаме много работа — каза той. — Утре сутринта Малчугана смята да ни направи официална визита.

Глава шеста
Не хора и въпроси

Работихме цялата нощ. В каюткомпанията беше оборудван импровизиран диагностичен апарат с индикатор на емоциите. Ние с Вандерхузе го сглобихме буквално от нищо. Приборчето стана маломощно, хилаво, с безобразна чувствителност, но някои и други физиологични параметри то измерваше повече или по-малко удовлетворително, а що се отнася до индикатора, при нас той фиксираше само три основни позиции: ярко изразени отрицателни емоции (червена лампичка на пулта), ярко изразени положителни емоции (зелена лампичка) и цялата останала емоционална гама (бяла лампичка). Но какво можеше да се направи? В медицинското отделение имаше прекрасен стационарен диагностичен апарат, но беше съвършено ясно, че Малчугана нямаше да се съгласи ей така, без причина, да легне в матово-белия саркофаг с масивен херметичен капак. И тъй, до девет часа криво-ляво се справихме и в този момент с целия си ръст пред нас застана проблемът за дежурството на поста за УАС.

Вандерхузе, като капитан на кораба, отговарящ за сигурността, неприкосновеността и така нататък в този дух, отказа категорично да отмени това дежурство. Мая, която беше прекарала на поста втората половина на нощта, естествено се блазнеше от надеждата, че непременно ще присъства при официалната визита. Обаче остана горчиво разочарована. Изясни се, че само Вандерхузе може квалифицирано да работи с диагностичния апарат. По-нататък се изясни, че само аз мога да поддържам в работно състояние апарата, който всяка минута можеше да загуби настройката си. И накрая се изясни, че поради някакви свои висши ксено-психологични съображения Комов смята за нежелателно присъствието на жена при първата беседа с Малчугана. Накратко казано, пребледнялата от ярост Мая отново се отправи на поста, а запазилият пълно спокойствие Вандерхузе не забрави да насочи към нея диагностичния апарат, така че всички желаещи можеха да се убедят: индикаторът на емоциите действаше — червената лампичка горя, докато Мая не се скри в коридора. Впрочем на поста за УАС можеше да се чуе какво се говори в каюткомпанията чрез усилвател на вътрешната връзка.

В девет часа и петнадесет минути по бордово време Комов застана в средата на каюткомпанията и се огледа. Всичко беше готово. Диагностичният апарат беше настроен и включен, на масата красиво бяха подредени блюда със сладкиши, осветлението бе регулирано така, че да имитира местната дневна светлина. Комов повтори накратко инструкцията за поведението при контакт, включи регистриращата апаратура и ни покани да заемем местата си. И ние зачакахме.

Той се появи в девет и четиридесет минути по бордово време.

Спря се на вратата, като се хвана с лявата ръка за нея и подгъна десния си крак. Навярно цяла минута стоя така, разглеждайки ни подред през прорезите на своята мъртвешка маска. Толкова беше тихо, че чувах дишането му — отмерено, мощно, свободно, сякаш работеше добре отрегулиран механизъм. Отблизо и на силна светлина той правеше още по-странно впечатление. Всичко в него беше странно: и позата — съвсем неестествена и в същото време непринудена, и блестящата, като че ли лакирана зеленикаво-светлосиня кожа, и неприятната диспропорция в разположението на мускулите и сухожилията, и необикновено мощните коленни стави, и удивително тесните и дълги стъпала на краката. И това, че той не се оказа толкова малък — на ръст беше колкото Мая. И това, че на пръстите на лявата си ръка нямаше нокти. И това, че в десния си юмрук стискаше шепа свежи листа.

Най-накрая погледът му се спря върху Вандерхузе. Толкова дълго и втренчено се загледа в него, че в главата ми се роди нелепа мисъл: дали Малчугана не се досеща за предназначението на диагностичния апарат; накрая нашият храбър капитан малко нервно разроши с присвит пръст бакенбардите си и въпреки инструкцията, леко се поклони.

— Феноменално! — високо и отчетливо произнесе Малчугана с гласа на Вандерхузе. На индикатора светна зелената лампичка.

Капитанът разроши пак нервно бакенбардите си и се усмихна подмилкващо се. Лицето на Малчугана веднага оживя. Вандерхузе беше награден с цяла серия ужасяващи гримаси, сменящи се мигновено. Челото на Вандерхузе се покри със студена пот. Не знам как щеше да свърши всичко, но в този момент Малчугана се отлепи най-сетне от вратата, мина покрай стената и се спря пред екрана на видеофона.

— Какво е това? — попита той.

— Видеофон — отвърна Комов.

— Да — каза Малчугана. — Всичко се движи и нищо няма. Изображения.

— Ето храна — съобщи Комов. — Искаш ли да ядеш?

— Храната — отделно? — неясно попита Малчугана и се приближи към масата. — Това храна ли е? Не прилича. Гатанка.

— На какво не прилича?

— Не прилича на храна.

— Опитай все пак — посъветва го Комов, като бутна към него блюдото с риба.

Тогава изведнъж Малчугана падна на колене, протегна ръце и отвори уста. Ние мълчахме, поразени. Малчугана също не се движеше. Очите му бяха затворени. Това продължи само няколко секунди, след това той изведнъж меко падна по гръб, седна и с рязко движение разхвърли на пода пред себе си смачканите листа. По лицето му отново преминаха ритмични тръпки. С бързи и много точни докосвания на пръстите си той започна да размества листата, помагайки си от време на време с крак. Ние с Комов, надигнати от креслата и опънали шии, го наблюдавахме. Листата сякаш самички се подреждаха в странен орнамент, без съмнение правилен, но непредизвикващ абсолютно никакви асоциации. За миг Малчугана замря неподвижен — и изведнъж с рязко движение отново събра листата на куп. Лицето му застина.

— Аз разбирам — заяви той, — това е вашата храна. Аз не ям така.

— Виж, ето как трябва — каза Комов.

Протегна ръка, взе една риба, с нарочно забавено движение я поднесе към устата си, внимателно отхапа и започна демонстративно да дъвче. По мъртвешкото лице на Малчугана пробягна конвулсия.

— Не бива! — почти извика той. — Нищо не бива да се слага с ръце в устата. Ще бъде лошо!

— А ти опитай — отново предложи Комов, погледна към апарата и се запъна. — Ти си прав. Не бива. Какво ще правим?

Малчугана приседна на лявата си пета и със сочен баритон произнесе:

— Щурец на огнището. Глупости. Обясни ми отново: кога ще си отидете оттук?

— Сега е трудно да се обясни — меко отговори Комов. — На нас много, много ни е нужно да узнаем всичко за теб. Та ти нищо още не си ни разказал за себе си. Когато узнаем за теб всичко, ние ще си отидем, ако пожелаеш.

— Ти знаеш за мен всичко — обяви Малчугана с гласа на Комов. — Ти знаеш как съм се появил. Ти знаеш как съм попаднал тук. Ти знаеш защо съм дошъл при теб. Ти знаеш за мен всичко.

Опулих очи, а Комов сякаш не се и учуди.

— Защо мислиш, че знам всичко това? — попита той.

— Размишлявах. Разбрах.

— Това е феноменално — спокойно каза Комов, — но не е съвсем вярно. Аз не знам нищо за това, как си живял тук, преди да дойда.

— Ще си отидете ли веднага, щом узнаете всичко за мен?

— Да, ако поискаш.

— Тогава питай — каза Малчугана. — Питай бързо, защото аз също искам да те попитам.

Погледнах към индикатора. Погледнах просто така. И се разтревожих. Току-що там имаше неутрална бяла светлина, а сега яркорубинено пламтеше сигналът на отрицателните емоции. Мимоходом забелязах, че лицето на Вандерхузе е разтревожено.

— Отначало ми разкажи — произнесе Комов — защо се кри толкова дълго време?

— Курвиспат — отчетливо изговори Малчугана и приседна от лявата на дясната си пета. — Отдавна знаех, че хората ще дойдат отново. Чаках, беше ми зле. След това видях: хората дойдоха. Започнах да разсъждавам и разбрах — ако се каже на хората, те ще си отидат и тогава ще бъде добре. Непременно ще си отидат, но аз не знаех — кога. Хората са четирима. Твърде много. Дори един е твърде много. Но е по-добре, отколкото четирима. Влизах при един и разговарях през нощта. Гатанка. Тогава помислих: един човек не може да говори. Дойдох при четиримата. Беше много весело, ние играхме с изображенията, ние бягахме като вълна. Пак гатанка. Вечерта видях: един стои отделно. Ти. Помислих и разбрах: ти ме чакаш. Приближих се. Чеширски котарак! Ето как беше.

Говореше рязко и отсечено, с гласа на Комов, и само безсмислените думи произнасяше с този сочен и непознат баритон. Ръцете, пръстите му не оставаха нито секунда спокойни и самият той се движеше през цялото време и движенията му бяха стремителни и неуловимо плавни, сякаш той се преливаше от една поза в друга. Това беше фантастично зрелище: познатите стени на каюткомпанията, ванилената миризма от пирожките, всичко така домашно, обикновено — и изведнъж тая странна виолетова светлина и сред нея, върху пода, едно гъвкаво, плавно и стремително малко чудовище. И тревожната рубинена светлина на пулта.

— Откъде знаеше, че хората ще дойдат отново? — попита Комов.

— Размишлявах и разбрах.

— А може би някой ти е разказал?

— Кой? Камъните? Слънцето? Храстите? Сам съм. Аз и моите изображения. Но те мълчат. С тия може само да се играе. Не. Хората дойдоха и си отидоха. — Придвижи бързо няколко листенца на пода. — Помислих и разбрах: те отново ще дойдат.

— А защо се чувстваше зле?

— Защото са хора.

— Хората никога и на никого не вредят. Хората искат всички наоколо да са добре.

— Знам — каза Малчугана. — Нали вече казах: хората ще си отидат и всичко ще бъде добре.

— От какви действия на хората ти е зле?

— От всички. Те са тук или могат да дойдат — това е все лошо. Те ще си отидат завинаги — това е добре.

Червеният огън на пулта дълбаеше като свредел душата ми. Не издържах и леко ритнах Комов с крак под масата.

— Откъде разбра, че ако на хората се каже, те ще си отидат? — попита Комов, без да ми обръща внимание.

— Знаех: хората искат на всички край тях да е добре.

— Но ти как го разбра? Нали никога не си общувал с хората.

— Размислях много. Дълго време не разбирах. След това разбрах.

— Кога разбра? Отдавна ли?

— Не, неотдавна. Когато ти си замина от езерото, хванах риба. Много се учудих. Тя кой знае защо умря. Започнах да размишлявам и разбрах, че вие непременно ще си отидете, ако ви се каже.

Комов попрехапа долната си устна.

— Заспах на брега на океана — каза той изведнъж. — Когато се събудих, видях: на мокрия пясък около мен — следи от човешки крак. Размислих и разбрах: докато съм спал, покрай мен е преминал човек. Откъде съм го разбрал? Нали не съм видял човека, видях само следите. Аз размишлявах: по-рано нямаше следи; сега има следи; значи, те са се появили, докато съм спал. Това са човешки следи — не следи от вълните, не следи от камъка, който се е търколил от планетата. Значи, покрай мен е минал човек. Докато съм спал, наблизо е минал човек. Така мислим ние. А как мислиш ти? Ето, долетяха хора. Ти не знаеш нищо за тях. Но си поразмислил и си разбрал, че те непременно ще отлетят завинаги, ако поговориш с тях. Как си размишлявал?

Малчугана мълча дълго — към три минути. На лицето и на гърдите му отново започна танцът на мускулите. Ловките пръсти движеха и разместваха листата. После той блъсна листата с крак и каза със силен, сочен баритон:

— Това е въпрос. По бим-бом-брамселите!

Вандерхузе измъчено се изкашля в ъгъла и Малчугана веднага го погледна.

— Феноменално! — възкликна той със същия баритон. — Винаги съм искал да разбера: защо дълги коси на бузите?

Възцари се мълчание. И изведнъж видях как рубинената светлина угасна и се разгоря изумрудена.

— Отговорете му, Яков — спокойно помоли Комов.

— Хм… — каза Вандерхузе, като порозовя. — Как да ти кажа, момчето ми… — Той машинално разроши бакенбардите си — Това е красиво, харесва ми… Според мен това е достатъчно обяснение, ти как мислиш?

— Красиво… Харесва ми… — повтори Малчугана. — Звънченце! — изведнъж каза той нежно. — Не, ти не обясни. Но то се случва понякога. Защо само на бузите? Защо няма на носа?

— А на носа не е красиво — наставнически каза Вандерхузе. — И влизат в устата, когато се храниш…

— Правилно — съгласи се Малчугана. — Но ако е на бузите и ако вървиш през храстите, ще се закачаш. Винаги закачам косата си, въпреки че тя е отгоре.

— Хм — каза Вандерхузе. — Знаеш ли, аз рядко ходя през храстите.

— Не ходи през храстите — отвърна Малчугана. — Ще те боли. Щурец на огнището!

Вандерхузе не намери какво да му отговори, но по всичко личеше, че е доволен. На индикатора гореше изумрудена светлинка, Малчугана явно беше забравил за своите грижи и нашият смел капитан, който много обичаше децата, несъмнено изпитваше истинско умиление. При това навярно се ласкаеше, че бакенбардите му, служещи досега само за обект на повече или по-малко плоски шеги, изиграха толкова важна роля в хода на контакта. Но тук настъпи моят ред. Малчугана неочаквано ме погледна в очите и изстреля:

— А ти?

— Какво — аз? — попитах смутено и поради тази причина — агресивно.

Комов веднага и с явно удоволствие ме ритна в глезена.

— Имам въпрос към теб — заяви Малчугана. — Също винаги. Но ти се боеше. Веднъж едва не ме погуби — засъска, зарева, удари ме с въздух. Бягах чак до хълмовете. Онова голямото, топлото, със светлините, прави равна земята — какво е то?

— Машини — казах и се окашлях. — Кибери.

— Кибери — повтори Малчугана. — Живи ли са?

— Не — отвърнах. — Те са машини. Ние ги направихме.

— Направили? Толкова голямо? И се движи? Феноменално. Но нали те са големи!

— Има и по-големи — казах.

— По-големи ли?

— Много по-големи — намеси се Комов. — По-големи от айсберг.

— И те също ли се движат?

— Не — каза Комов. — Но те размишляват.

И Комов се зае да разказва какво значи кибернетични машини. Беше ми много трудно да съдя за душевните вълнения на Малчугана. Ако се излезеше от предположението, че душевните му вълнения така или иначе се изразяваха чрез телесните движения, можеше да се счита, че Малчугана беше направо сразен. Мяташе се по каюткомпанията също като котарака на Том Сойер, сръбнал от болкоуспокоителното. Когато Комов му обясни защо моите кибери не може да се смятат нито за живи, нито за мъртви, той се покачи на тавана и увисна безсилно там, прилепнал към пластмасата с длани и стъпала. Съобщението за машините, гигантските машини, които мислят по-бързо от хората, смятат по-бързо от хората, отговарят на въпросите милион пъти по-бързо от хората, нави Малчугана на кълбо, разви го, хвърли го в коридора и след секунда отново го хвърли в краката ни, дишащ шумно, с огромни потъмнели очи, правещ отчаяни гримаси. Никога преди и никога по-късно не ми се е случвало да срещна толкова благодарен слушател. Изумрудената лампа на пулта на индикатора сияеше като котешко око, а Комов говореше ли говореше, с точни, ясни, крайно прости фрази, с равен, ритмичен глас и от време на време вмъкваше интригуващото: „по-подробно за това ще говорим по-късно“ или: „това в действителност е много по-сложно и по-интересно, но нали ти засега още не знаеш какво е хемостатика“.

Едва Комов завърши, Малчугана скочи на креслото, обгърна тялото си с дългите си жилести ръце и попита:

— А може ли да се направи така, че аз да говоря, а киберите да слушат?

— Ти вече го направи — казах аз.

Безшумно, като сянка, той падна на ръце върху масата пред мен.

— Кога?

— Ти скачаше пред тях и най-големият — казва се Том — се спираше и те питаше какво ще му заповядаш.

— Защо не чувах въпроса?

— Ти видя въпроса. Спомняш ли си, там мигаше червена светлинка? Това беше въпросът. Том го задаваше по свой начин.

Малчугана се „преля“ на пода.

— Феноменално! — каза съвсем тихо с моя глас. — Това е игра. Феноменална игра. Кречеталце!

— Какво значи „кречеталце“? — изведнъж запита Комов.

— Не зная — нетърпеливо каза Малчугана. — Просто думи. Приятно е да се говорят. Ч-чеширски котарак. Кр-речеталце.

— А откъде знаеш тези думи?

— Помня. Двама големи ласкави човека. Много по-големи от вас… По бим-бом-брамселите! Кречеталце… Щурец на огнището. Ма-ри, Ма-ри! Щурецът иск-ка да яде!

Честна дума, тръпки ме побиха, а Вандерхузе побледня и бакенбардите му увиснаха. Малчугана извикваше думите със сочен баритон: ако затвориш очи — виждаш пред себе си огромен жизнерадостен човек, безстрашен, силен, добър… След това в интонацията му нещо се измени и той тихичко пробоботи с неизразима нежност:

— Котенце, мое, невестулчица… — И изведнъж с ласкав женски глас — звънченце!… Пак е мокричък…

Замълча, като се почукваше с пръст по носа.

— И ти всичко това помниш ли го? — с леко променен глас произнесе Комов.

— Разбира се — каза Малчугана с гласа на Комов. — А нима ти не помниш всичко?

— Не — отвърна Комов.

— Това е, защото ти не мислиш като мен — уверено каза Малчугана. — Аз помня всичко. Всичко, което се е случило някога около мен, вече няма да го забравя. А когато забравя, трябва само хубавичко да помисля и си спомням всичко. Ако на теб ти е интересно за мен, след това ще разкажа. А сега отговори ми: какво има горе? Вчера ти каза: звезди. Какво значи звезди? Отгоре пада вода. Понякога аз не искам, а тя пада. Откъде е тя? И откъде са корабите? Твърде много въпроси, аз съм мислил твърде дълго. Толкова много отговори, че не разбирам нищо. Не, не е така. Много различни отговори и всички те са преплетени един с друг като листа… — Той събра листата на пода в безпорядъчна купчинка. — Закриват се един друг, пречат си един на друг. Ти ще отговориш ли?

Комов започна да разказва и Малчугана отново се замята, треперещ от възбуда. Премрежиха ми се очите, аз ги затворих и започнах да мисля защо аборигените не са обяснили толкова прости неща на Малчугана; и как са се изхитрили така да го заблудят, че той дори не подозираше за тяхното съществуване; и как Малчугана е успял да запомни така точно всичко, което е слушал в детството си; и колко страшно в същност е това — особено фактът, че той нищо не разбира от запомненото.

В този момент Комов изведнъж замълча, в носа ме удари рязката миризма на амоняк и аз отворих очи. Малчугана го нямаше в каюткомпанията, само слаб, съвсем прозрачен фантом бързо се топеше над шепата разхвърляни листа. Някъде далеч слабо млясна мембраната на люка. Гласът на Мая разтревожено се осведоми по вътрешната връзка:

— Къде така се засили той? Случи ли се нещо?

Погледнах Комов. Комов шумно потриваше ръцете си, усмихвайки се замислено.

— Да — проговори. — Любопитна картина се получава… Мая! — повика той. — Мустаците появяваха ли се?

— Осем парчета — каза Мая. — Само че сега изчезнаха, а преди стърчаха покрай целия хребет… при това цветни — жълти, зелени… Направих няколко снимки.

— Браво — похвали я Комов. — Сега имайте предвид, Мая, че при следващата среща на всяка цена ще присъствате и вие… Яков, вземете регистрограмите, елате с мен. А вие, Стас… — Той стана и тръгна към ъгъла, където беше поставен блокът на видеофонографите. — Ето ви касетата, Стас, предайте всичко чрез екстрени импулси направо в Центъра. Дубликата ще взема аз, трябва да се проанализира… Някъде тук видях проектор? Аха, ето го. Мисля, че имаме на разположение още три-четири часа, след това той отново ще дойде… Да, Стас! Прегледайте едновременно и радиограмите. Ако има нещо, което да си заслужава… И то само от Центъра, от базата или лично от Горбовски, или от Мбога.

— Вие ме бяхте помолили — казах аз, като ставах. — Трябваше да поговорите и с Михаил Албертович.

— Ах, да! — лицето на Комов изрази виновност. — Стас, знаете ли, то не е съвсем законно… Бъдете така любезен, предайте записа наведнъж по два канала: не само в Центъра, но и в базата, лично и конфиденциално за Сидоров. На моя отговорност.

— Аз мога и на моя — промърморих вече зад вратата.

Като отидох в кабината, поставих касетата в автомата, включих на предаване и прегледах радиограмите. Този път не бяха много — само три; изглежда, Центърът беше взел мерки. Едната радиограма беше от Централния информаторен пункт и се състоеше от цифри, букви на гръцката азбука и знаци, които бях виждал само когато регулирах печатащото устройство. Втората радиограма беше от Центъра: Бадер продължаваше да иска настойчиво предварителни изводи относно други вероятни зони, обитавани от аборигените, възможните видове на предстоящия контакт според класификацията на Бюлов и други подобни. Третата радиограма беше от базата, от Сидоров: Сидоров официално питаше Комов за реда на доставянето на поръчаното оборудване в зоната на контакта. Помислих и реших, че първата радиограма може да потрябва на Комов; да не предам третата е неудобно пред Михаил Албертович, а що се отнася до Бадер — тази радиограма нека засега да почака. Хайде де, предварителни изводи!

След половин час предаващият автомат даде сигнал, че предаването е завършено. Извадих касетата, взех двете картички с радиограмите и отидох при Комов. Когато влязох, Комов и Вандерхузе седяха пред проектора. На екрана напред и назад като мълния се носеше Малчугана, виждаха се нашите напрегнати физиономии. Вандерхузе седеше, целият наведен към екрана, сложил лакти на стола и хванал бакенбардите си в стиснатите си юмруци.

— … рязко повишаване на температурата — бърбореше той. — Достига до четиридесет и три градуса… А сега обърнете внимание на енцефалограмата, Генадий… Ето я вълната на Петерс, отново се появява…

На масата пред тях бяха разстлани рулата с регистрограмите на нашия диагностичен апарат, множество рула се търкаляха на пода и на леглото.

— Аха… — замислено говореше Комов, показвайки с пръст по регистрограмата. — Аха… Минутка, а тук какво ни се случи? — Спря проектора, обърна се да вземе едно от рулата и ме забеляза. — Да? — каза тон с неудоволствие.

Поставих радиограмите пред него.

— Какво е това? — попита нетърпеливо. — А… — Прегледа набързо радиограмата от Централния информационен пункт, усмихна се и я хвърли настрана. — Все не е това, което трябва — каза той. — Впрочем те откъде могат да знаят… — След това видя радиограмата на Сидоров и вдигна очи към мен. — Вие изпратихте ли му?…

— Да — казах.

— Добре, благодаря. Съставете от мое име радиограма, че засега не е нужно оборудване. До ново поискване.

— Добре — отвърнах и излязох.

Съставих и изпратих радиограмата на базата и реших да видя как е Мая. Мрачната Мая старателно въртеше нониусите. Доколкото разбрах, тя се тренираше в насочване на оръдието към раздалечени една от друга цели.

— Безнадеждно е — заяви, като ме видя. — Ако те всичките едновременно стрелят срещу нас, свършено е. Просто няма да успеем.

— Първо, може да се увеличи ъгълът на поразяването — казах, като се приближавах. — Разбира се, ефективността ще се намали три-четири пъти, но затова пък може да се обхване една четвърт от хоризонта, а тук разстоянията не са големи… И, второ, ти действително ли вярваш, че в нас могат да стрелят?

— А ти?

— Нещо не ми се вярва…

— А като не ти се вярва, за какво стоя тук?

Седнах на пода до креслото й.

— Честно казано, не зная — казах. — Все едно, трябва да се води наблюдение. Щом като планетата се оказа биологично активна, трябва да се изпълнява инструкцията. Нали не разрешават да пускаме апарат-разузнавач…

Помълчахме.

— Жал ли ти е за него? — изведнъж попита Мая.

— Н-не знам — казах. — Защо да ми е жал? Аз бих казал — страшно ми е. А да го съжалявам… В същност защо трябва да го съжалявам? Той е бодър, жив… съвсем не е жалък.

— Не говоря за това. Не знам как да го формулирам… Ето, слушах и ми ставаше тежко — заради държането на Комов. Та него абсолютно не го интересува момчето…

— Какво значи — не го интересува? Комов трябва да установи контакт. Той провежда определена стратегия… Ти естествено разбираш, че без Малчугана ние не можем да встъпим в контакт…

— Разбирам. И навярно затова ми е така тежко. Малчугана нищо не знае за аборигените… Сляпо оръдие!

— Е, не зная — отговорих. — Според мен, по този въпрос ставаш сантиментална. Той все пак не е човек. Той е абориген. Ние организираме контакт с него. За тази цел трябва да се преодолеят някои препятствия, да се разгадаят някои загадки… Трябва да се отнасяме към това трезво, делово. Тук няма място за чувства. Нали и той, да си кажем право, не изпитва любов към нас. И не може да изпитва. В края на краищата, какво значи контакт? Сблъсък на две стратегии.

— Ох — каза Мая… — Скучно говориш. С дървен език. На теб ти дай само програми да съставяш. Кибертехник.

Не се обидих. Виждах, че по същество няма какво да възразя на Мая и чувствах, че нещо наистина я мъчи.

— Пак имаш предчувствия — казах й аз. — Но нали в същност ти и сама прекрасно разбираш, че Малчугана е единствената нишка, която ни свързва с тези невидимки. Ако не се харесаме на Малчугана, ако не го спечелим…

— Именно — прекъсна ме Мая. — Там е работата я. Каквото и да говори Комов, както и да постъпва, веднага се чувства: него го интересува само едно — контактът. Всичко за великата идея на вертикалния прогрес!

— А как трябва? — попитах.

Тя нервно мръдна рамо.

— Не знам. Може би като Яков… Всеки случай, той е единственият от вас, който говори с Малчугана човешки.

— Е, знаеш ли — казах малко обиден, — такъв контакт, на нивото на бакенбардите — също, общо взето…

Ние помълчахме, обидени един на друг. Мая с преувеличено старание въртеше нониусите, насочвайки черните кръстосани линии към заснежените зъбци на хребета.

— В същност, Мая — казах най-после. — Ти какво, не искаш ли да се състои контактът?

— Искам, навярно — проговори Мая без всякакъв ентусиазъм. — Ти видя, зарадвах се много, когато разбрахме за първи път каква е работата. Но ето, прослушах тази ваша беседа… и сега не знам. Може би защото никога не съм участвала в контакти… Не си ги представях така.

— Не — отговорих. — Не е там работата. Досещам се какво става с теб. Ти мислиш, че той е човек…

— Ти вече го каза това — каза Мая.

— Не, чуй ме докрая. На теб през цялото време ти се набива в очите човешкото. Но опитай да подходиш към това от друга страна. Няма да говорим за фантомите, за мимикрията — какво в него изобщо е наше? До известна степен общият външен вид, изправеното ходене. Е, гласните струни… Какво още? Дори мускулатурата му не е наша, а това уж идва направо от гените… Просто теб те обърква това, че може да говори. Наистина той говори великолепно… Но и това, в края на краищата, не е наше! Никой човек не е способен да се научи свободно да говори за четири часа. И тук работата не е дори в запаса от думи — трябва да се усвоят и интонациите, фразеологията… Ако искаш да знаеш, това е таласъм! А не човек. Майсторска имитация. Само си помисли: да помниш какво се е случило, когато си бил пеленаче, а може би — кой знае! — и в майчината утроба… Нима това е като при хората? Ето, ти виждала ли си някога роботи-андроиди? Разбира се, не си виждала, а аз съм виждал.

— Е, и какво? — мрачно попита Мая.

— Ами това, че теоретически идеалният робот-андроид може да бъде построен само на базата на човека. Той ще е свръхмислещ, свръхсилен, свръхемоционален, всичко каквото пожелаеш „свръх“, включително и свръхчовек, но само не човек…

— Ти, струва ми се, искаш да кажеш, че аборигените са го превърнали в робот? — проговори Мая, като се усмихваше накриво.

— Разбира се, че не — отвърнах с досада. — Само искам да те убедя, че всичко човешко в него е случайно, това е просто свойство на изходния материал… и че не е нужно да го обкръжаваш с излишна чувствителност. Смятай, че водиш преговори с тези цветни мустаци…

Мая изведнъж ме хвана за рамото и каза полугласно:

— Погледни, връща се!

Надигнах се и погледнах към екрана. От блатото, направо към кораба, ситнейки, с всички сили бързаше разкривената фигурка. Къса черно-виолетова сянка се мотаеше пред нея на земята, мръсният кичур на главата отблясваше червеникаво. Малчугана се връщаше. Малчугана бързаше. С дългите си ръце беше обхванал и притискаше към корема си нещо, наподобяващо голяма плетена кошница, напълнена догоре с камъни. Сигурно беше тежичка тая кошница.

Мая включи вътрешната връзка.

— Пост УАС, за Комов — високо произнесе тя. — Малчугана се приближава.

— Разбрах ви — веднага се отзова Комов. — Яков, по местата си… Попов, сменете Глумова на поста УАС. Мая, елате в каюткомпанията.

Мая стана без желание.

— Върви, върви — казах й. — Разгледай го отблизо, ти, вместилище на скръбта.

Тя изфуча сърдито и побягна по стълбата. Заех мястото й. Малчугана беше вече съвсем близко. Сега той позабави бяга си, като гледаше към кораба, и в мен отново се появи усещането, че той ме гледа право в очите.

И в този момент видях: над хребета, в сиво-виолетовото небе възникнаха от нищото, сякаш се проявяваха, чудовищните мустаци на чудовищните хлебарки. Както и по-рано те бавно се огъваха, потрепваха, скъсяваха се. Бяха шест.

— Пост УАС! — извика ме Комов. — Колко мустаци има на хоризонта?

— Шест — отговорих. — Три бели, два червени, един зелен.

— Ето, виждате ли, Яков — каза Комов, — строга закономерност. Щом Малчугана е при нас — и мустаците се показват.

Леко заглушеният глас на Вандерхузе отвърна:

— Признавам вашата проницателност, Генадий, и въпреки това смятам, че дежурството засега е задължително.

— Ваша воля — късо каза Комов. — Мая, седнете ето тук.

Аз доложих:

— Малчугана се скри в мъртвото пространство. Носи със себе си голяма плетена кошница с камъни.

— Разбрано — каза Комов. — Да се приготвим, колеги!

Целият се превърнах в слух и трепнах силно, когато от рупора на вътрешната връзка отекна грохотът от разсипване на нещо. Не можах веднага да се сетя, че Малчугана на един път бе изсипал на пода своите камъни. Чувах неговото мощно дишане и изведнъж един съвсем бебешки глас произнесе:

— Мам-ма!… — И отново: — Мам-ма…

А след това се раздаде вече познатият ми давещ се плач на едногодишно бебе. По стар навик нещо настръхна в мен и в същия миг разбрах какво става: Малчугана беше видял Мая. Това продължи не повече от половин минута; плачът се прекъсна, отново загърмяха камъни и гласът на Комов произнесе деловито:

— Ето въпрос. Защо всичко ми е интересно? Всичко наоколо. Защо през цялото време у мен се появяват въпроси? Та от тях ми е зле. Те ме сърбят. Много въпроси. Десет въпроса на ден, двадесет въпроса на ден. Старая се да се спася: бягам, цял ден бягам или плувам — не помага. Тогава започвам да мисля. Понякога отговорът идва. Това е удоволствие. Понякога идват много отговори, не мога да избера. Това е неудоволствие. Понякога отговорът не идва. Това е беда. Много сърби. Г-гатанка. Отначало аз мислех — въпросите идват отвътре. Но поразмислих и разбрах: всичко, което идва отвътре, трябва да ми доставя удоволствие. Значи, въпросите идват отвън? Така ли? Аз мисля като теб. Но тогава къде стоят те, къде висят, къде е точката им?

Пауза. След това се раздаде гласът на Комов — на истинския Комов. Много си приличаха, само че истинският Комов не говореше така отсечено и гласът му не звучеше така рязко. Общо взето, можеше да се различат, ако знаеш каква е работата.

— Бих могъл дори веднага да отговоря на твоя въпрос — бавно проговори Комов. — Но се боя да не сгреша. Боя се да не отговоря неправилно или неточно. Когато узная всичко за теб, ще мога да ти отговоря без грешка.

Пауза. Загърмяха и заскърцаха по пода преместваните камъни.

— Ф-фрагмент — каза Малчугана. — Ето още един въпрос. Откъде се вземат отговорите? Ти ме накара да мисля. Винаги смятах: има ли отговор — това е удоволствие, няма ли отговор — това е беда. Ти ми разказа как мислиш. Започнах да си спомням и си спомних, че и аз често размишлявам така и често идва отговорът. Вижда се как идва. Така правя обем за камъните. Ето какъв („Кошница“ — подсказа Комов). Да, кошница. Една пръчка се закача за друга, другата за трета, третата по-нататък и става… кошница. Вижда се — как. Но много по-често размишлявам — отново загърмяха камъните — и отговорът се получава готов. Има купчина пръчки и изведнъж — готова кошница. Защо?

— И на този въпрос — каза Комов — ще мога да ти отговоря само когато узная всичко за тебе.

— Тогава узнавай! — заповяда Малчугана. — Узнавай по-бързо! Защо не узнаеш? Ще разкажа всичко сам. Имаше кораб, само че по-голям от твоя, сега той се е смалил, а беше много голям. Това го знаеш сам. След това беше така.

По вътрешната връзка се разнесе разкъсващо пращене и трясък и веднага отчаяно, на нетърпимо висока нота запищя малко дете. И през този писък, през затихващия трясък, ударите и звъна на чупещо се стъкло, прохриптя задъхващ се мъжки глас:

— Мари… Мари… Ма… ри…

Детето крещеше, късаше се от рев и известно време не се чуваше нищо друго. След това се раздаде някакъв шум, сподавен стон. Някой пълзеше по пода, осеян с отломки и счупени стъкла, нещо се търкулна с дрънчене. До болка познатият женски глас простена:

— Шура… Къде си, Шура… Боли… Какво се случи? Къде си? Аз нищо не виждам, Шура… Отговори ми, Шура! Как боли! Помогни ми, не виждам нищо…

И всичко това — през непрекъснатия плач на бебето. После жената затихна, след известно време затихна и бебето. Поех въздух и открих, че юмруците ми са свити, а ноктите ми са се впили дълбоко в дланите. Челюстите ми се бяха вдървили.

— Така беше дълго — каза тържествено Малчугана. — Аз се уморих да плача. Заспах. Когато се събудих, беше тъмно, както и по-рано. Беше ми студено. Исках да ям. Толкова силно исках да ям и да бъде топло, че стана така.

По вътрешната връзка нахлу цял водопад от звуци — съвсем непознати. Равномерно нарастващо бучене, често щракане, някакви тътнежи, приличащи на ехо; басово, на границата на чуваемостта бърборене; пищене, скърцане, бръмчене, метални удари, пращене… Това продължи дълго, няколко минути. След това изведнъж всичко стихна и леко задъхвайки се, Малчугана каза:

— Не. Така не мога да го разкажа. Така ще разказвам толкова време, колкото живея. Какво да правя?

— И теб нахраниха ли те? Стоплиха ли те? — попита Комов с равен глас.

— Стана така, както исках. И оттогава винаги беше така, както ми се искаше. Докато не долетя първият кораб.

— А какво беше това? — попита Комов и според мен много сполучливо изимитира звуковата каша, която ние току-що чухме.

Пауза.

— А, разбирам — каза Малчугана. — Съвсем не умееш, но аз те разбрах. Но не мога да отговоря. Нали ти самият нямаш думи, за да го кажеш. А знаеш повече думи от мен. Дай ми думи. Ти ми даде много ценни думи, но не тези, които са нужни.

Пауза.

— Това какъв цвят имаше? — попита Комов.

— Никакъв. Цвят има, когато гледаш с очи. Там не може да се гледа.

— Къде — там?

— При мен. Дълбоко. В земята.

— А как е там?

— Прекрасно — каза Малчугана. — Удоволствие. Ч-чеширски котарак. При мен е най-добре. Така беше, докато не дойдоха хората.

— Там ли спиш? — попита Комов.

— Аз там всичко. Спя, ям, размишлявам. Тук само играя, защото обичам да гледам с очи. И — там е тясно за игра. Както във водата, само че по-тясно.

— Но нали във водата не може да се диша — каза Комов.

— Защо да не може? Може. И да се играе може. Само че е тясно.

Пауза.

— Сега узна ли всичко за мен? — осведоми се Малчугана.

— Не — решително отговори Комов. — Нищо не узнах за теб. Сам виждаш, ние с теб нямаме общи думи. Може би ти имаш свои думи?

— Думи… — бавно повтори Малчугана. — Това е, когато се движи устата, а след това се чува с ушите. Не. Така е само при хората. Аз знаех, че имам думи, защото помня. По бим-бом-брамселите. Какво е това? Не зная. Но сега зная защо са много от думите. По-рано не знаех. Беше удоволствие да се говори. Игра.

— Сега знаеш какво значи думата „океан“ — произнесе Комов, — но океана си го виждал и по-рано. Как го наричаше?

Пауза.

— Слушам — каза Комов.

— Какво слушаш? Защо? Назовах го. Така не може да се чуе. То е вътре.

— Може би ще ми покажеш? — каза Комов. — Имаш камъни, пръчки…

— Камъните и пръчките не служат за това, да показвам с тях — както ми се стори, сърдито заяви Малчугана. — Камъните и пръчките са за размисъл. Ако въпросът е тежък — камъни и пръчки. Ако не знаеш какъв е въпросът — листа. Тук има много най-различни неща. Вода, лед — той се топи добре, затова… — Малчугана помълча. — Няма думи — съобщи той. — Много различни неща. Коса… и други такива, за които няма думи. Но това е там, при мене.

Чу се продължителна тежка въздишка. Според мен беше Вандерхузе. Мая изведнъж попита:

— А когато си движиш лицето? Какво е това?

— Мам-ма… — каза Малчугана с нежен мяукащ глас. — Лицето, ръцете, тялото — продължи той с гласа на Мая — са също неща за размисъл. Тия неща са много. Дълго е да се назовават всичките.

Пауза.

— Какво да се прави? — попита Малчугана. — Измисли ли?

— Измислих — отговори Комов. — Ще ме вземеш със себе си. Ще погледна и веднага ще разбера много. Може би дори всичко.

— За това мислих — каза Малчугана. — Зная, че искаш при мен. Аз също искам, но не мога. Това е въпрос! Когато искам, всичко мога. Само не и за хората. Не ги искам, а те съществуват. Искам да дойдеш при мен, но не мога. Хората — това е беда.

— Разбирам — каза Комов. — Тогава аз ще те взема при мен. Искаш ли?

— Къде?

— При мен. Там, откъдето съм дошъл. На Земята, където живеят всички хора. Там също мога да узная всичко за теб, и то много бързо.

— Но това е далече — проговори Малчугана. — Или не съм те разбрал?

— Да, много далече е — каза Комов. — Но моят кораб…

— Не! — отговори Малчугана. — Не разбираш. Не мога далеч. Не мога дори просто далеч и вече съвсем не мога далеч. Веднъж си играех на ледовете. Заспах. Събудих се от страх. Голям страх, огромен. Дори почнах да викам. Фрагмент! Парчето лед беше отплувало и виждах само върховете на планината. Помислих си, че океанът е погълнал земята. Разбира се, върнах се. Много силно исках и парчето лед веднага тръгна обратно към брега. Но сега зная, че не трябва да се отдалечавам. Аз не само се страхувах. Беше ми зле. Както при глад, само че много по-зле. Не, при теб не мога.

— Е, добре — произнесе Комов с пресилено весел глас. — Сигурно ти омръзна да отговаряш и да разказваш. Зная, че обичаш да задаваш въпроси. Задавай, ще ти отговарям.

— Не — каза Малчугана. — Имам много въпроси към теб. Защо камъкът пада? Какво е горещата вода? Защо пръстите са десет, а за да се смята, е нужен само един? Много въпроси. Но сега няма да питам. Сега е лошо. Ти не можеш при мен, аз не мога при теб, липсват думи. Значи, не можеш узна всичко за мен. Г-гатанка! Значи, не можеш да си отидеш. Моля те: мисли какво да се прави. Ако не можеш ти самият да мислиш бързо, нека мислят твоите машини — милион пъти по-бързо. Отивам си. Не може да се мисли, когато се разговаря. Мисли по-бързо, защото се чувствам по-зле от вчера. А вчера беше по-зле, отколкото онзи ден.

С трясък се затъркаля камък. Вандерхузе пак тежко и продължително въздъхна. Не успях дори да мигна, а Малчугана вече се носеше като вихър през строителната площадка към хълмовете. Видях как премина пистата и изведнъж изчезна, сякаш не е съществувал. И в този момент изчезнаха като по команда разноцветните мустаци над хребета.

— Така — каза Комов. — Нищо не може да се направи. Яков, моля ви, подайте радиограма на Сидоров, нека ни изпрати оборудване, виждам, че без ментоскопа няма да мина.

— Добре — отговори Вандерхузе. — Но бих искал да ви обърна внимание, Генадий… През време на целия разговор нито веднъж не се запали зелената светлина на индикатора.

— Видях — проговори Комов.

— Но това са не просто отрицателни емоции, Генадий. Това са ярко изразени отрицателни емоции…

Не чух отговора на Комов.

Стоях на поста през цялата вечер и половината нощ. Малчугана не се появи повече нито вечерта, нито през нощта. И мустаците не се появиха. Мая също.

Глава седма
Въпроси и съмнения

По време на закуската Комов беше много разговорчив. Според мен не бе спал никак през нощта, очите му бяха зачервени, бузите — посърнали, но самият той бе весел и възбуден. Наливаше се със силен чай и ни излагаше предварителните си съображения и изводи.

Според него няма вече никакво съмнение, че аборигените са подложили организма на момчето на коренни промени. Те са се оказали удивително смели и знаещи експериментатори: изменили са физиологията му и частично анатомията, разширили са невероятно активната област на мозъка, снабдили са го също и с нови физиологични механизми, чието развитие върху базата на обикновения човешки организъм, от гледна точка на съвременната земна наука, засега е невъзможно. Целта на тези анатомо-физиологични изменения може би е съвсем проста: аборигените чисто и просто са се стремили да приспособят безпомощното човешко дете към съвършено нечовешките условия на съществуване в техния свят. Не е съвсем ясно защо така сериозно са се намесили в работата на централната нервна система. Разбира се, може да се допусне, че е случайно, като странично следствие на анатомо-физиологичните изменения. Но не е изключено и да са използвали целенасочено резервите на човешкия мозък. Тогава възникват куп предположения. Например те са се мъчили да запазят у Малчугана всичките му спомени и впечатления от най-ранно детство, за да облекчат обратната му адаптация, в случай че отново попадне в човешко общество. Наистина, Малчугана удивително леко се сближи с нас, така че ние не му се струваме нито изроди, нито чудовища. Но не е изключено също огромната памет на Малчугана и феноменалното развитие на звуковъзпроизвеждащите му центрове да е пак само страничен резултат от работата на аборигените върху неговия мозък. Възможно е аборигените да са искали преди всичко да създадат между себе си и централната нервна система на Малчугана устойчива психическа връзка. Това е най-вероятно, тъй като връзката съществува. Във всеки случай иначе би било трудно да се обяснят някои факти като спонтанната, извън логиката поява на отговорите на неговите въпроси, абсолютното изпълнение на всички осъзнати и дори неосъзнати желания на Малчугана; приковаването на Малчугана към този район на планетата. С това би могло да се обясни и силното психично напрежение, в което е изпаднал при появяването на хора. Самият той не е в състояние да обясни с какво в същност му пречат хората. Очевидно ние пречим не на него. Пречим на аборигените. И така стигаме до въпроса за природата на аборигените.

Простата логика ни кара да предположим, че аборигените са или микроскопични, или гигантски същества — така или иначе несъизмерими с физическите размери на Малчугана. Именно по тази причина той възприема и тях, и проявите им като стихия, като част от природата, обкръжаваща го от най-ранно детство („Когато го попитах за мустаците, Малчугана съобщи съвсем равнодушно: мустаците вижда за пръв път, но той всеки ден вижда по нещо за пръв път. Не можа да подбере думи за обозначаване на подобни явления.“) Лично той, Комов, е склонен да предполага, че аборигените са някакви исполински свръхорганизми, изключително неприличащи както на хуманоидните, така и на нехуманодните структури, с които човекът се е срещал по-рано. Ние знаем сега-засега нищожно малко за тях. Видяхме чудовищни съоръжения (или образувания) над хоризонта, появяването и изчезването на които явно е свързано с посещенията на Малчугана. Чухме с нищо неасоциируемите звуци, които възпроизвеждаше Малчугана, описвайки своя „дом“. Ние разбрахме: аборигените се намират на изключително високо ниво на теоретичното и практическото знание, ако се съди по това, в какво са успели да превърнат обикновеното човешко бебе. Това е всичко. Засега дори въпросите ни не са много, макар че те, разбира се, са фундаментални. Защо аборигените са спасили и се грижат за Малчугана, защо изобщо са се заинтересували от него, какво ги е засягал той? Откъде познават хората — а ги познават добре, ориентират се в основите на психологията и социологията им? Защо тогава така избягват общуването с хората? Как да се съчетае явно високото ниво на знания с пълната липса на следи от каквато и да било разумна дейност? Или днешното плачевно състояние на планетата е резултат именно на такава дейност? Или така ни се струва само от наша гледна точка? Ето в същност и всички основни въпроси. Той, Комов, има известни съображения по този повод, но смята, че още е рано да ги сподели.

Във всеки случай ясно е, че направеното откритие е от първостепенна важност и трябва да се реализира, но реализирането е възможно само с посредничеството на Малчугана. Скоро ще пристигне ментоскопична и друга спецтехника. Но бихме могли да я използваме стопроцентово само в случай, че Малчугана ни се довери напълно, и нещо повече — че изпитва силна нужда от нас.

— Реших, че днес няма да влизам в контакт с него — произнесе Комов, отмествайки празната чаша. — Днес е ваш ред, Стас, вие ще му покажете вашия Том. Мая, вие ще поиграете с него на топка и ще го повозите на глайдера. Не се стеснявайте от него, приятели, по-весело, по-непринудено! Представете си, че той е вашето най-малко братче-вундеркинд… Яков, ще ви се наложи да подежурите. В края на краищата вие сам го наредихте… А ако Малчугана се добере и до вас, някак си съберете сили и му позволете да ви подръпне бакенбардите — той много се интересува от тях. А аз ще се притая като паяк, ще наблюдавам и ще регистрирам всичко това. Затова, приятели, моля да се екипирате с „трето око“. Ако Малчугана попита за мен, кажете му, че аз размишлявам. Пейте му песни, покажете му кино… Стас, покажете му изчислителното устройство, разкажете му как действа, опитайте се да се съревновавате по смятане с него. Мисля, че тук ви очаква известен сюрприз… И нека той повече да пита, колкото се може повече. Колкото повече, толкова по-добре. По местата си, момчета, по местата!

Той скочи и бързо се отдалечи. Спогледахме се.

— Кибертехник, имаш ли въпроси? — попита Мая. Попита студено, съвсем недружелюбно. Това бяха първите й думи през цялата сутрин. Тя дори не ме поздрави днес.

— Не, квартириер — отговорих. — Нямам въпроси, квартириер. Виждам ви, но нещо не ви чувам.

— Всичко това, разбира се, е добре — замислено проговори Вандерхузе. — Не ми е жал за бакенбардите. Но!

— Имено — каза Мая, като ставаше. — Но!…

— Искам да кажа — продължи Вандерхузе, — че снощи имаше радиограма от Горбовски. По най-деликатния начин, но съвсем недвусмислено, той помоли Комов да не форсира контакта. И отново намекваше, че с радост би се присъединил към нас.

— А Комов? — попитах аз.

Вандерхузе вирна глава и поглаждайки левия си бакенбард, ме погледна над носа си.

— Комов се изказа непочтително — продължи той. — Устно, разбира се. Отговорът му по радиото беше в смисъл, че благодари за съвета.

— И? — казах аз. Много ми се искаше да видя Горбовски. Никога не бях го виждал както трябва.

— И това е — каза Вандерхузе и стана.

Аз и Мая тръгнахме към арсенала. Там намерихме и сложихме на челата си широките плочести обръчи с „третото око“ — нали ги знаете, портативни телепредаватели за единични разузнавачи, за да може непрекъснато да се предава визуална и акустическа информация, всичко, което вижда и чува самият разузнавач. Просто, но остроумно нещо, съвсем наскоро започнаха до го включват в комплекта оборудване за ЕР. Наложи се малко да се помотаем, докато нагласим обръчите, така че да не притискат слепоочията ни, да не падат на носа и обективът да не се екранира от качулката. През това време аз пусках твърде смели остроумия. Всякак провокирах Мая да се пошегува по мой адрес и изобщо правех какво ли не, само и само да я раздвижа. Всичко беше напразно — Мая си остана начумерена, мълчеше или отговаряше едносрично. Изобщо това се случва с нея, обхващат я пристъпи на мрачно настроение и в такива случаи е най-добре да не я закача човек. Но сега ми се струваше, че Мая е не просто в лошо настроение, а е ядосана и е ядосана именно на мен, кой знае защо се чувствах виновен пред нея и съвсем не разбирах какво да правя.

След това Мая тръгна към каютата си да търси топка, а аз пуснах на свобода Том и го подкарах към пистата. Слънцето вече се бе издигнало, нощният студ бе намалял, но все още беше много студено. Носът ми веднага замръзна. Като допълнение, откъм океана духаше лек, но много зъл ветрец. Малчугана никъде не се виждаше.

Подгоних леко Том по пистата, за да се поразтъпче. Той беше поласкан от подобно внимание и предано молеше за заповеди. След това при нас дойде Мая с топка и за да не замръзнем, пет минути поиграхме — честно казано, не без удоволствие. Аз все се надявах, че Мая както обикновено ще се разгорещи, но пак напразно. В края на краищата това ми омръзна и направо я попитах какво се е случило. Тя сложи топката на грапавата повърхност, седна отгоре й, придърпа кожуха си и клюмна.

— Все пак какво се е случило? — повторих.

Мая ме погледна и се обърна.

— Може би все пак ще отговориш? — попитах с по-висок глас.

— Има ветрец днес — произнесе Мая, като разсеяно оглеждаше небето.

— Какво? — попитах. — Какъв ветрец?

Тя почука с пръст по челото си около обектива на „третото око“ и каза:

— Пе-глуп-пе-чо. Пе-нас пе-ни пе-слу-пе-шат.

— Пе-ти пе-си пе-глуп-пе-чо. Пе-там пе-и-пе-ма пе-тран-пе-сла-пе-тор…

— И това е вярно — каза Мая. — Затова ти и казвам: ветрец, значи.

— Да — потвърдих. — Ветрецът си е ветрец.

Постоях, чувствайки се дяволски неловко, като се мъчех да измисля някаква неутрална тема за разговор, но нищо освен същия този ветрец не измислих и изведнъж ми дойде наум, че не е лошо да се поразходим. В същност нито веднъж не съм ходил наоколо — почти седмица съм тук, а така и не съм тъпкал тази земя, само на екраните съм я виждал. При това имаше шанс да се натъкнем на Малчугана някъде в храсталаците, особено ако той самият поиска, и това би било не само приятно, но и полезно за работата: да завържем разговор в привична за него обстановка. Изложих всички тези съображения на Мая. Тя стана мълчешком и тръгна към блатото, а аз, заврял нос в кожената яка, с пъхнати дълбоко в джоба ръце, се затътрих след нея. Том, изнемогващ от услужливост, се опита да се присламчи към мен, но аз му заповядах да си стои на мястото и да чака по-нататъшни указания.

Разбира се, не се натикахме в блатото, а тръгнахме покрай него, като се промушвахме през храсталаците. Тук растителността беше жалка — бледна, анемична, посърнали синкави листенца с металически оттенък, крехки възлести клончета, петниста оранжева кора. Храстите рядко се издигаха до моята височина, така че тук Вандерхузе едва ли би рискувал бакенбардите си. Под краката ни гъвкаво пружинираше дебелият слой паднали листа, смесени с пясъка. В сенчестите места блестеше скреж. Но въпреки всичко тази растителност предизвикваше определено уважение. Навярно й беше много трудно да расте тук: през нощта температурата падаше до минус двадесет градуса, през деня рядко се покачваше над нулата, а под корените — само солен пясък. Не мисля, че някое земно растение би могло да се приспособи към такива нерадостни условия. И ми беше странно да си представя, че някъде сред тези премръзнали храсти броди, стъпва с босите си пети по заскрежения пясък едно голо човече.

Долових някакво движение в гъстите храсталаци вдясно. Спрях се и извиках: „Малчугане!“ — но никой не се обади. Обкръжаваше ни замръзнала ледена тишина. Нито шумолене на листа, нито бръмчене на насекоми — всичко това предизвикваше неочакваното усещане, че блуждаем между театрални декори. Заобиколихме дългия език на мъглата, подал се от горещото блато, и започнахме да се изкачваме по склона на хълма. В същност това беше една пясъчна дюна, притисната от храстите. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова пясъчната повърхност под краката ни ставаше по-твърда. Като се изкачихме на гребена, ние се огледахме. Облаци мъгла скриваха кораба от нас, но пистата се виждаше добре. Ръбестата повърхност блестеше весело и ярко на слънцето, оставената топка самотно се чернееше в средата й, а дебелият Том неуверено тъпчеше около нея — явно решаваше непосилната задача: дали да махне от пистата страничния предмет или, ако се наложи, да даде живота си за тази забравена от човека вещ.

И изведнъж по замръзналия пясък забелязах следи — тъмни влажни петна върху сребристия скреж. Оттук е минал Малчугана, минал е съвсем наскоро. Седял е на гребена, а след това е станал и тръгнал надолу по склона, като се е отдалечавал от кораба. Веригата от следите водеше към храсталаците, запълнили дъното на падината между дюните. „Малчугане!“ — извиках отново и той отново не се обади. Тогава започнах да се спускам в падината.

Веднага го открих. Момчето лежеше по очи, проснало се в цял ръст, притиснало буза към земята и обхванало глава с ръцете си. Изглеждаше много странно и невероятно, никак не се вписваше в ледения пейзаж. Противоречеше му. В първия миг дори се изплаших да не се е случило нещо. Твърде студено и неприветливо беше тук. Клекнах до него, повиках го и след като не ми отговори, го плеснах леко по голия мускулест задник. Докосвах се за пръв път до него и едва не извиках от изненада: стори ми се, че е горещ като ютия.

— Той измисли ли? — попита Малчугана, без да вдигне глава.

— Той размишлява — казах. — Въпросът е труден.

— А как ще разбера какво е измислил?

— Ти ще дойдеш и той веднага ще ти каже.

— Мам-ма — изведнъж каза малчугана.

Погледнах. Мая стоеше до нас.

— Мам-ма — повтори Малчугана, без да помръдне.

— Да, звънченце — каза Мая. Беше пребледняла.

Малчугана седна — преля се от легнало в седнало положение.

— Кажи още веднъж! — поиска той.

— Да, звънченце — каза Мая. Беше пребледняла, рязко изпъкваха луничките й.

— Феноменално! — произнесе Малчугана, като я гледаше отдолу нагоре. — Кречеталце.

Покашлях се.

— Чакахме те, Малчугане — казах.

Започна да гледа мене. С голямо усилие издържах погледа му. Все пак лицето му беше страшничко.

— Защо си ме чакал?

— Е, как защо… — Пообърках се, но веднага ми хрумна. — Скучаем без теб. Лошо ни е без теб. Няма удоволствие, разбираш ли?

Малчугана скочи и веднага пак седна. Много неудобно седна — не бих седял така и две секунди.

— Лошо ли ти е без мен?

— Да — отвърнах решително.

— Феноменално — проговори той. — На теб ти е лошо без мен, на мен ми е лошо без теб. Г-гатанка!

— Че защо да е гатанка? — казах с огорчение. — Гатанка щеше да бъде, ако не можехме да сме заедно. А сега се срещнахме, можем да си играем… Ето, ти обичаш да играеш, но винаги си играл сам…

— Не — възрази Малчугана. — Само в началото играех сам. А след това играех край езерото и видях във водата изображението си. Исках да играя с него, но то се разпадна. Тогава много ми се прииска да имам изображения, за да си играя с тях. И стана така.

Той скочи и леко побягна в кръг, като оставяше своите необикновени фантоми — черни, бели, жълти, червени, а след това седна по средата и гордо се огледа. Трябва да се каже, че това беше истинско зрелище: едно голямо момче на пясъка и около него дузина разноцветни статуи в различни пози.

— Феноменално — казах и погледнах Мая, приканвайки я да вземе поне някакво участие в разговора. Беше ми неудобно, че през цялото време аз говоря, а тя мълчи. Но не каза нищо, просто гледаше намусено, а фантомите се люлееха вълнообразно и бавно се топяха, като излъчваха миризма на амоняк.

— Все искам да попитам — съобщи Малчугана — защо се увивате? Какво е това? — подскочи към мен и ме дръпна за пешовете на кожуха.

— Дреха — отвърнах.

— Дреха — повтори той. — Защо?

Разказах му за дрехите. Не съм Комов. Откакто се помня, не съм чел лекции, особено за дрехите. Но без лъжлива скромност ще кажа: лекцията ми имаше успех.

— Всички хора ли са с дрехи? — попита поразеният Малчуган.

— Всички — казах, за да приключа този въпрос. Не беше много ясно какво в същност го учудва.

— Но хората са много! Колко са?

— Петнадесет милиарда.

— Петнадесет милиарда — повтори той, вдигна пръста си без нокът и започна да го свива и изправя. — Петнадесет милиарда! — каза и се вгледа в призрачните останки на фантомите. Очите му потъмняха. — И всички са с дрехи… А още какво?

— Не разбирам.

— Какво още правят?

Поех дълбоко въздух и започнах да разказвам какво правят хората. Странно е, разбира се, но дотогава някак не се бях замислял над този въпрос. Боя се, че Малчугана остана с впечатлението, че човечеството се занимава главно с кибернетична техника. Впрочем реших, че като начало и това не е лошо. Наистина, Малчугана не се мяташе както по време на лекциите на Комов и не се свиваше на възел, но все пак слушаше като омагьосан. И щом свърших, съвсем объркан и отчаян, че не мога да му дам представа за изкуството, веднага ми зададе нов въпрос.

— Толкова много работа — каза. — Защо сте дошли тук?

— Мая, разкажи му — помолих с пресипнал глас. — Носът ми замръзна…

Мая ме погледна отчуждено, но все пак започна вяло и според мен съвсем неинтересно да разказва за току-що проваления проект „Ноев ковчег“. Не се сдържах, прекъснах я, като се опитвах да оцветя лекцията с живописни подробности, заех се да я поправям и в края на краищата изведнъж се оказа, че пак само аз говоря. Сметнах за необходимо да завърша разказа си с поука.

— Сам виждаш — казах. — Ние бяхме започнали голямо дело, но веднага щом разбрахме, че твоята планета е заета, веднага се отказахме от нашето начинание.

— Значи, хората умеят да познават какво ще стане? — попита Малчугана. — Но това е неточно. Ако хората умееха, отдавна щяха да си отидат оттук.

Не се сетих какво да отговоря. Темата ми се стори несигурна.

— Слушай, Малчугане — започнах бодро, — хайде да отидем да поиграем. Ще видиш колко е интересно да се играе с хората.

Малчугана мълчеше. Погледнах свирепо Мая: какво, наистина, не мога пък да поема върху себе си целия контакт!

— Да отидем да поиграем, Малчугане — подкрепи ме без всякакъв ентусиазъм Мая. — Или, ако искаш, да те повозя на летателната машина?

— Ти ще летиш във въздуха — подхванах аз — и всичко ще бъде отдолу — планините, блатата, айсбергът…

— Не — каза Малчугана. — Да летя — това е обикновено удоволствие. И сам мога.

Подскочих.

— Как — сам?

По лицето му премина мигновена тръпка, раменете му се вдигнаха и отпуснаха.

— Няма думи — каза. — Когато поискам — летя…

— Ами тогава литвай! — проговорих.

— Сега не искам — каза той нетърпеливо. — Сега за мен е удоволствие да съм с вас. — Скочи. — Искам да играя! — обясни. — Къде?

— Хайде да тичаме към кораба — предложих.

Той изпусна сърцераздирателен вик и ехото не успя да заглъхне в дюните, а ние вече се носехме, надпреварвайки се, през храсталака. Мая я изключих съвсем от сметката: да прави, каквото иска.

Малчугана се плъзгаше между храстите като слънчево зайче. Според мен той не докосна нито едно клонче и изобщо нито веднъж не стъпи на земята. В своя кожух с електрическо отопление аз цепех направо като пясъчен танк, всичко пращеше наоколо ми. През цялото време се опитвах да го догоня и през цялото време ме объркваха фантомите, които той оставяше след себе си. На края на храсталаците Малчугана ме дочака и каза:

— Така случва ли ти се? Събуждаш се и си припомняш, сякаш току-що си видял нещо. Понякога това ми е добре познато. Например, как летя. Понякога — съвсем ново, такова, каквото по-рано не съм виждал.

— Да, случва се — проговорих, като си поемах дъх. — Това се казва сън. Спиш и сънуваш.

Тръгнахме бавно. Някъде зад нас в храсталака шумолеше Мая.

— Откъде идва? — попита Малчугана. — Какво е това — сънища?

— Несъществуващи комбинации от преживени впечатления — издекламирах аз.

Малчугана естествено не ме разбра и ми се наложи да изнеса още една голяма лекция — за това, какво представляват сънищата, как възникват, защо са нужни и колко зле би се чувствал човек, ако те не съществуваха.

— Чеширски котарак! Но аз така и не разбрах защо сънувам това, което никога по-рано не съм виждал.

Мая ни настигна и мълчаливо тръгна с нас.

— Например? — попитах.

— Понякога сънувам, че съм огромен-огромен, че размишлявам, че въпросите идват при мен един след друг, много ярки, удивителни и аз намирам отговорите им, удивителни отговори, и зная много добре как от въпроса се образува отговор. Това е най-голямото удоволствие — да знаеш как от въпроса се образува отговор. Но когато се събудя, не си спомням нито въпросите, нито отговорите. Спомням си само удоволствието.

— М-да — казах уклончиво. — Интересен сън. Но не мога да ти го обясня. Попитай Комов. Може би той ще го обясни.

— Комов… Какво е това — Комов?

Наложи ми се да му разкрия нашата система на имената. Бяхме заобиколили блатото и пред нас се откри корабът и пистата. Когато свърших, Малчугана без всякаква връзка каза:

— Странно. Никога не съм се чувствал така.

— Как?

— Да си поискам нещо и да не мога.

— А какво искаш?

— Искам да се раздвоя. Сега съм един, но желая да станем двама.

— Е, брат — казах му, — няма какво да искаш. Та това е невъзможно.

— А ако беше възможно? Добро ли е или лошо?

— Лошо, разбира се — отвърнах. — Не ми е съвсем ясно какво искаш да кажеш… Може да се разкъсаш на две. Това пък е много лошо. Може да се разболееш: нарича се раздвоение на личността. Също е лошо, но може да се поправи.

— Боли ли? — попита Малчугана.

Стъпихме на грапавата повърхност на пистата. Том вече се движеше насреща ни, като риташе пред себе си топката и радостно мигаше със сигналните си огньове.

— Престани да мислиш за това — казах. — Ти и като цял си добре.

— Не, не съм добре — възрази Малчугана, но в този момент налетя Том и забавлението започна.

Малчугана сипеше въпроси като дъжд. Не успявах да отговарям. Том не успяваше да изпълнява командите. Топката не успяваше да се докосне до земята. Само Малчугана успяваше всичко.

Погледнато отстрани, това навярно изглеждаше много весело. Пък и наистина ни беше весело, дори Мая най-после се разгорещи. Сигурно приличахме на разлудували се деца, избягали от уроците на брега на океана. В началото се чувстваше известна неловкост, давахме си сметка, че не се развличаме, а работим, че всяко наше движение се следи, че между нас и Малчугана остана нещо тежко, недоизказано, но по-късно някак забравихме за всичко това. Остана само топката, която лети право в лицето ти, и възторгът от успешния удар, и ядът към несръчния Том, и пищенето в ушите от юнашките провиквания, и резкият, отривист смях на Малчугана — тогава за пръв път чухме смеха му, захласнат, съвсем детски…

Това беше странна игра. Малчугана измисляше правилата в движение. Оказа се невероятно издръжлив и хазартен, не изпускаше нито един случай да демонстрира пред нас физическите си преимущества, накара ни да се съревноваваме и някак от само себе си стана така, че започна да играе сам срещу трима ни и през цялото време губехме ние. Отначало побеждаваше, защото му отстъпвахме. След това побеждаваше, защото не разбирахме правилата му. После усвоихме правилата, но на мен и Мая ни пречеха кожусите. Най-сетне решихме, че Том е много несръчен и го прогонихме. Мая се увлече и заигра с пълна пара, аз също полагах максимални усилия, но пак губехме точка след точка. Не можехме да направим нищо срещу това мълниеносно дяволче, което отиграваше всякакви топки, самото то подаваше много силно и точно, негодуващо крещеше, ако топката се задържи в ръцете ни повече от секунда, и съвсем ни объркваше с фантомите си или, което беше по-лошо, с маниера си да изчезва за миг от погледа ни и да се появява също така мигновено на съвсем друго място. Разбира се, не се предавахме — от нас излизаше пара, задъхвахме се, потяхме се, поскарвахме се, но се борихме докрай. И изведнъж всичко свърши.

Малчугана спря, проследи топката с поглед и седна на пясъка.

— Това беше добре — каза той. — Никога не съм знаел, че може да ти бъде така добре.

— Какво? — извиках задъхан. — Умори ли се, Малчугане?

— Не. Спомних си. Не мога да забравя. Не помага. Никакво удоволствие не помага. Повече не ме викай да играя. Зле се чувствам, а сега ми е още по-зле. Кажи му да мисли по-бързо. Ще се разкъсам на две, ако не измисли бързо. Всичко вътре ме боли. Искам да се разкъсам, но се страхувам. Затова не мога. Ако започне много да боли, ще престана да се страхувам. Нека мисли бързо.

— Е, какви ги приказваш, Малчугане! — казах му разстроен. Не разбирах много добре какво става с него, но виждах, че действително му е зле. — Избий това от главата си. Просто не си свикнал с хората. Трябва да се срещаме по-често, повече да играем…

— Не — отвърна Малчугана и скочи. — Няма повече да дойда.

— Но защо? — извиках. — Нали беше добре! Ще бъде още по-добре. Съществуват и други игри, не само с топка… С обръч, с крила!

Той бавно си тръгна.

— Съществува и шах! — говорех бързо зад гърба му. — Знаеш ли какво е шах? Най-великата игра, от хиляда години се играе!…

Спря се. Започнах бързо и вдъхновено да му обяснявам какво е шахът — обикновеният шах, шахът с три измерения, шахът с n-измерения… Той стоеше, слушаше и гледаше встрани. Свърших за шаха и започнах за покера. Трескаво си припомнях всички игри, които знаех.

— Да — произнесе Малчугана. — Ще дойда.

И без да се спира повече, закрета, едва влачейки крака, към блатото. Гледахме известно време мълчаливо след него, после Мая извика: „Малчугане!“, скочи от мястото си, догони го и тръгна редом с него. Взех кожуха си, облякох се, грабнах и Маиния кожух и нерешително тръгнах след тях. Изпитвах някакво неприятно чувство, а не знаех от какво е предизвикано. Уж всичко свърши добре: Малчугана обеща да се върне, значи все пак се е привързал към нас, значи без нас се чувства много по-зле, отколкото с нас… „Ще свикне — повтарях на себе си. — Нищо, ще свикне…“ Видях, че Мая се спря, а Малчугана закрета по-нататък. Мая се обърна и обхванала с ръце раменете си, побягна към мен. Подадох й кожуха и попитах:

— Е, какво?

— Всичко е наред — каза тя. Очите й бяха прозрачни и някак отчаяни.

— Мисля, че в края на краищата… — започнах и спрях. — Мая — казах, — та ти си изгубила „третото око“!

— Не съм го изгубила — отвърна Мая.

Глава осма
Съмнения и решения

Малчугана се отдалечаваше от кораба на запад покрай бреговата линия, право през дюните и храсталаците. Отначало „третото око“ го заинтересува. Спираше се, сваляше обръча, въртеше го в ръце и тогава на приемния екран при нас се мярваше ту бледното небе, ту гълъбовозеленото лице-маска, ту заскреженият пясък. След това остави обръча на спокойствие. Не зная дали се движеше не така, както обикновено, или бе сложил обръча неправилно, но изглеждаше като че ли обективът гледа не направо, по посока на движението, а малко вдясно. По екрана потреперваха и проплуваха еднообразни дюни, замръзналите храсти, понякога се мяркаха сиво-синкавите планински върхове или изведнъж се появяваше черният океан с блестящите на хоризонта айсберги.

Според мен Малчугана се движеше без определена цел — просто скиташе, накъдето му видят очите, само по-далече от нас. Няколко пъти се изкачи на гребените на дюните и погледна към нас. На приемния екран се появяваше ослепително белият корпус на нашия ЕР-2, сребристата лента на пистата, оранжевият Том, самотно сврял се до стената на недостроената метеорологична станция. Но на обзорния екран така и не можахме да открием къде е Малчугана.

След около час Малчугана изведнъж рязко сви към планините. Сега слънцето светеше право в обектива и видимостта се влошаваше. Дюните скоро свършиха, Малчугана бродеше из рядка гора, сред разкривени стволове с отделила се от тях петниста кора, прекрачвайки изгнилите клонки, стъпваше по кафявата, просмукана от ледената влага земя. Веднъж се покачи на един самотен валчест гранитен камък, постоя, като се оглеждаше, след това скочи, вдигна от земята две черни, лепкави от влага клончета, и продължи по-нататък, като ги почукваше едно в друго. Отначало почукването беше безредно, после се появи ритъм, а към ритъма се примесваше нещо като бръмчене или бучене. Звукът, непрекъснат и неприятен, ставаше все по-висок. По всяка вероятност бръмчеше и бучеше Малчугана — може би това беше песен, а може би и разговор със самия себе си.

Така бродеше той, като бръмчеше и бучеше, а между дърветата все по-често се появяваха каменни сипеи, обрасли с мъх валчести камъни, грамадни скални отломки. На екрана се появи езеро. Без да спира, Малчугана влезе в него, за момент видяхме развълнуваната вода, след него изображението потъмня и изчезна — Малчугана се гмурна.

Остана под водата много дълго, вече мислех, че е потопил предавателя и повече нищо няма да видим, но след десетина минути изображението отново се появи, мътно, размито, на струи. Отначало не различавахме почти нищо, но скоро в дясната част на екрана се показа една длан, на която подскачаше и се извиваше уродлива пантианска рибка.

Когато обективът на „окото“ окончателно се изчисти, Малчугана вече тичаше. Стволовете на дърветата се носеха срещу нас и в последната секунда се плъзваха стремително ту надясно, ту наляво. Той бягаше много бързо, но ние не чувахме нито тропота, нито дишането му — само вятърът шумеше и зад плетеницата от голи клони се мяркаше слънцето. Изведнъж стана нещо необяснимо: Малчугана спря като закован пред един сив валчест камък и пъхна до лакти ръцете си в него. Не зная, може би там имаше добре замаскирана дупка. Но според мен нямаше. Когато след няколко секунди извади ръце, те бяха черни и блестящи, черното и блестящото се стичаше от краищата на пръстите и тежко, с отчетливо мокро пляскане, капеше на земята. После ръцете изчезнаха от погледа ни и Малчугана побягна по-нататък.

Спря пред някакво чудновато съоръжение, приличащо на наклонена кула, и аз отначало дори не разбрах, че това е разбитият кораб „Пеликан“. Сега видях с очите си колко страшно беше пострадал при падането и какво беше станало с него през дългите години, прекарани на тази планета. Гледката не беше от приятните. Междувременно Малчугана бавно се приближи, хвърли поглед към зеещата дупка на люка — за момент екранът се потопи в непрогледна тъмнина, — след което все така бавно обиколи нещастния кораб. Отново спря пред люка, вдигна ръка и прилепи черната си длан с разперени пръсти към разядения от ерозия борд. Стоя така около минута и ние отново чухме неговото бръмчене и бучене, и ми се стори, че под разперените пръсти се появиха струйки синкав дим. На мъртвата почерняла обшивка ясно се виждаше отчетлив релефен отпечатък — длан с разперени пръсти.

— Ех ти, мой щурец на огнището — произнесе сочен баритон.

— Звънченце!… — откликна нежен женски глас.

— Зика! — почти шепнешком проговори баритонът. — Зиканка!

Заплака бебе.

Отпечатъкът от ръката рязко се измести встрани и изчезна. Сега на екрана се виждаше планински склон — набразден от пукнатини гранит, стари сипеи, натрошени остри камъни, които блестяха с очупените си ръбове, хилава твърда трева, дълбоки, непроницаемо черни проломи. Малчугана се изкачваше по склона, виждахме ръцете му, които се хващаха за издатините, а зърнестият камънак на тласъци се движеше надолу по екрана, чу се равно шумно дишане, после движението стана плавно и бързо, очите ми се замрежиха, склонът изведнъж се отдалечи, като пропадна някъде надолу и встрани, и чухме резкия, дрезгав, веднага замлъкнал смях на Малчугана. Малчугана летеше — нямаше съмнение.

На екрана сияеше сиво-виолетовото небе, а встрани пулсираха някакви мътни полупрозрачни парцали, сякаш парчета напращен тюл. През екрана бавно премина ослепително виолетово слънце, напрашеният тюл закри всичко и веднага изчезна. Далече долу видяхме платото, покрито със светлолилава пелена, ужасните белези на бездънните клисури, неправдоподобно острите планински върхове, покрити с вечни снегове — един нерадостен леден свят, отплаващ зад хоризонта, мъртъв, нацепен, наежен. И видяхме мощното, блестящо, сякаш лакирано коляно на Малчугана, надвиснало над бездната, и черната му ръка, здраво вкопчила се в осезаемото нищо.

Честно казано, в този момент престанах да вярвам на очите си и погледнах дали се прави запис. Запис се правеше. Но и Вандерхузе изглеждаше озадачен, а Мая недоверчиво присвиваше очи и въртеше глава, като че й пречеше яката. Само Комов беше съвсем спокоен и неподвижен — седеше, опрял лакти в приборната дъска, подпрял брада на сплетените си пръсти.

А Малчугана вече се спускаше. Каменната пустиня стремително се приближаваше, като се завъртваше леко около невидима ос, и беше ясно къде отива оста — в черната пукнатина, разцепила кафявото поле, затрупано със скални отломки. Пукнатината растеше, разширяваше се, осветеният й от слънцето край изглеждаше гладък и съвсем отвесен, а да се види дъното и дума не можеше да става — там цареше абсолютна тъмнина. И Малчугана стремително се втурна в тази тъмнина; картината изчезна, Мая протегна ръка, включи усилването, но пак не можеше да се види нищо, освен струящи по екрана неопределени сиви ленти. После Малчугана пронизително извика и движението спря. „Преби се!“ — помислих с ужас. Мая ми стисна китката с всичка сила.

На екрана се виждаха някакви смътни неподвижни петна, всичко беше сиво и черно и се чуваха странни звуци — някакво бълбукане, дрезгаво крякане, съскане. Появи се и пак се скри познатият черен силует на ръка с разперени пръсти. Смътните петна заплуваха, като се сменяха едно друго, крякането и бълбукането ставаха ту по-силни, ту по-тихи, разгоря се и угасна оранжева светлина, след нея още и още една… Нещо кратко изрева и звукът започна да се отразява в многократно ехо. „Дайте инфра“ — проговори през зъби Комов. Мая сграби нониуса на инфрачервеното усилване и го завъртя докрай. Екранът веднага стана по-светъл, но както и преди не можех да разбера нищо.

Цялото пространство беше запълнено с фосфоресцираща мъгла. Наистина, това не беше обикновена мъгла, в нея можеше да се отгатне някаква структура — сякаш разрез на жива тъкан, разглеждан през разфокусиран микроскоп — и в тази структурна мъгла на места се различаваха по-светли уплътнения и натрупвания на тъмни пулсиращи зърна, и всичко това като че ли висеше във въздуха, понякога съвсем изчезваше и отново се появяваше, а Малчугана вървеше през него, сякаш в действителност нямаше нищо, вървеше, протегнал пред себе си светещите ръце с разтворени пръсти, а наоколо нещо бълбукаше, ромолеше, хриптеше, звънко цъкаше.

Дълго вървя така и ние не можахме веднага да забележим, че рисунъкът на структурата бледнее, размива се и на екрана останаха само млечнобялата светлина и едва забележимите очертания на разтворените пръсти на Малчугана. И тогава той се спря. Разбрахме това, понеже звуците престанаха да се приближават и отдалечават. Същите онези звуци. Цяла лавина, цяла каскада от звуци. Дрезгави бучения, басово бърборене, заглушени писъци… нещо звънко изпука и се разлетя на пръски… бръмчене, скърцане, медни удари… После в равното сияние се появиха тъмни петна, десетки тъмни петна, големи и малки; отначало неясни, те приемаха все по-определени очертания, започваха все повече да приличат на нещо удивително познато и аз изведнъж се досетих какво беше то. Беше съвсем невъзможно, но вече не можех да пропъдя тази мисъл от главата си. Хора. Десетки, стотици хора, цяла тълпа, строена в правилен ред и наблюдавана сякаш малко отвисоко… И в този момент се случи нещо. За някаква част от секундата картината стана съвсем ясна.

Впрочем времето бе твърде кратко, за да може човек да разгледа нещо. Раздаде се отчаян вик, картината се завъртя и съвсем изчезна. И веднага бесният глас на Комов произнесе:

— Защо го направихте?

Екранът беше мъртъв. Комов стоеше, неестествено изправен, стиснатите му юмруци се опираха в пулта. Гледаше Мая. Мая беше бледа, но спокойна. Тя също се изправи и сега стоеше пред Комов лице срещу лице. Мълчеше.

— Какво стана? — предпазливо се осведоми Вандерхузе. По всяка вероятност той също не разбираше нищо.

— Вие сте или хулиганка, или… — Комов спря. — Изключвам ви от групата по контакта. Забранявам ви да излизате от кораба, да влизате в кабината и на поста УАС. Напуснете помещението.

Както и преди, без да каже дума, Мая се обърна и излезе. Без да мисля нито секунда, тръгнах след нея.

— Попов! — рязко каза Комов.

Спрях се.

— Моля незабавно да предадете този запис в Центъра. Извънредно.

Гледаше ме право в очите и аз се почувствах неловко. Никога досега не бях виждал Комов такъв. Този Комов имаше несъмнено право да заповядва, да поставя под домашен арест и изобщо да потушава всякакъв бунт още в зародиша му. Чувствах, че ще се разкъсам на две. „Като Малчугана“ — проблесна в главата ми.

Вандерхузе произнесе, като се закашля:

— Е, Генадий. Може би все пак не в Центъра? Нали Горбовски вече е в базата. Може би все пак в базата, как мислите?

Комов продължаваше да ме гледа. Присвитите му очи приличаха на късчета лед.

— Да, разбира се — проговори той, впрочем, съвсем спокойно. — Копие до базата, за Горбовски. Благодаря ви, Яков. Попов, започвайте.

Не ми оставаше нищо друго, освен да започна. Но бях недоволен. Ако носехме фуражки, както в миналото, бих обърнал фуражката си с козирката назад. Но аз нямах фуражка и затова, докато измъквах касетката от записващото устройство, се ограничих само с предизвикателния въпрос:

— А какво в същност се случи? Какво толкова е направила тя?

Известно време Комов мълча. Седеше отново в креслото си, хапеше устни, почукваше с пръст по облегалката на креслото. Вандерхузе, разрошил бакенбарди, също го гледаше с очакване.

В първия момент не разбрах.

— Тя включи прожектора — каза най-после Комов.

— Какъв прожектор?

Комов, без да отговори, показа с пръст към натиснатия клавиш.

— А — произнесе огорчено Вандерхузе.

А аз не казах нищо. Взех касетката и тръгнах към радиостанцията. Честно казано, нямаше място за приказки. Дори за по-малки провинения изгонваха с гръм и трясък от космическата служба. Мая беше включила аварийната лампа-светкавица, монтирана в обръча. И човек може да си представи как са се почувствали обитателите на пещерата, когато във вечния мрак за секунда беше светнало едно малко слънце. Чрез тази светлина може да бъде намерен загубилият съзнание разузнавач дори на неосветената страна на планетата… дори ако е затрупан… Такъв прожектор излъчва в диапазона от ултравиолет до УКВ… Нямаше още нито един случай, когато даден разузнавач да не е успявал чрез включване на лампата-светкавица да спре най-бясното, най-кръвожадното животно. Дори тахоргите, които изобщо от нищо на света не се боят, забиват в пръстта задни крака, за да спрат своя неудържим бяг… „Полудяла е — помислих безнадеждно. — Съвсем е откачила…“ Но гласно казах (сядайки зад радиостанцията):

— Голяма работа! Човекът натиснал не този клавиш, който е трябвало, сгрешил…

— Да, наистина — произнесе Вандерхузе. — Сигурно така е станало. Тя очевидно е искала да включи инфрачервения прожектор… Клавишите са един до друг… Как мислите, Генадий?

Комов мълчеше. Правеше нещо на пулта. Не исках да го гледам. Включих автомата и демонстративно се загледах в друга посока.

— Неприятно е, разбира се — мърмореше Вандерхузе. — Ай-ай-ай-ай… Наистина, нали това може да се отрази… Активно въздействие… Едва ли е приятно… Хм… Напоследък сме с малко опънати нерви, Генадий. Нищо чудно, че момичето е сгрешило… Знаете ли, че и на мен ми се искаше да направя нещо… някак да подобря картината… Бедният Малчуган! Според мен, той извика…

— Ето — каза Комов. — Полюбувайте се. Три и половина кадъра.

Чу се как Вандерхузе загрижено засумтя. Не издържах и се обърнах към тях. Зад допрените им глави не се виждаше нищо, затова станах и се приближих. На екрана се виждаше същото, което видях в последния миг, но не успях да възприема. Изображението беше отлично и все пак съвсем не проумявах какво е това. Много хора, множество черни фигурки, абсолютно еднакви, построени в шахматен ред. Те стояха сякаш на равен и добре осветен площад. Предните фигурки бяха по-големи, задните, точно по законите на перспективата, по-малки. Впрочем редовете им изглеждаха безкрайни и някъде в далечината се сливаха в плътни черни ленти.

— Това е Малчугана — проговори Комов. — Познахте ли го?

Най-сетне загрях: действително това беше Малчугана, повторен безброй пъти, сякаш от безброй огледала.

— Прилича на многократно отражение — промърмори Вандерхузе.

— Отражение… — повтори Комов. — Тогава къде е отражението на лампата? И къде е сянката на Малчугана?

— Не зная — честно си призна Вандерхузе. — Наистина, сянка би трябвало да има.

— А вие какво мислите, Стас? — попита Комов, без да се обръща.

— Нищо — казах кратко и се върнах на мястото си. В същност аз, разбира се, мислех, чак мозъкът ми пращеше — толкова се напрягах, но нищо не можех да измисля. Това ми напомняше най-много формалистична рисунка, правена с перо.

— Да, не узнахме кой знае колко — проговори Комов. — А с малкото, което получихме, за никъде не сме…

— Охо-хо — въздъхна Вандерхузе, стана тежко и излезе.

И на мен ми се искаше много да изляза и да видя как е Мая. Но погледнах хронометъра — до края на предаването оставаха още десет минути. Комов шумолеше и се занимаваше с нещо зад гърба ми. След това ръката му се протегна през рамото ми и на пулта пред мен легна светлосинята бланка на радиограмата.

— Това е обяснителна записка — каза Комов. — Изпратете я веднага, щом свърши предаването на записа.

Прочетох радиограмата.

ЕР-2, Комов — за базата, Горбовски. Копие: Центъра, за Бадер. Изпраща ви се записът от предавателя, тип Т.О. Носител Малчугана. Записът се правеше от 13.46 до 17.02 БВ[20]. Прекъсна поради случайното включване на лампата-светкавица вследствие на моята небрежност. Ситуацията засега е неопределена.

Не разбрах и прочетох още веднъж радиограмата. После се обърнах към Комов. Той седеше в предишната поза, сложил брада върху сплетените си пръсти, и гледаше обзорния екран. Не може да се каже, че ме заля гореща вълна на благодарност. Не, нямаше такова нещо. Твърде слаба бе симпатията ми към този човек. Но не можех да не бъда обективен. В такава ситуация не всеки би постъпил така решително и просто. И не е важно в същност защо постъпи така: дали защото, съжали Мая (съмнявам се), или защото се засрами от собствената си рязкост (повече прилича на истина), или защото принадлежи към оня тип ръководители, които напълно искрено смятат грешките на подчинените си за свои. Във всеки случай опасността Мая да излети като тапа от Космоса съществено се намаляваше, а позицията и реномето на самия Комов видимо се влошаваха. Добре, Генадий Юриевич, ние няма да забравим това. Такива действия трябва по всякакъв начин да се поощряват. А с Мая ще си поговорим допълнително. За какъв дявол го направи, наистина? Тя какво? Да не е решила на кукли да си играе тук?

Автоматът звънна и се изключи, а аз се заех с радиограмата. Влезе Вандерхузе, като тикаше пред себе си масичка на колелца. Съвсем безшумно и с необикновена лекота, която би направила чест и на най-квалифицирания кибер, той постави подноса с чиниите до десния лакът на Комов. Комов разсеяно благодари. За себе си взех чаша доматен сок, изпих го и си налях още.

— А салатата? — огорчено попита Вандерхузе.

Поклатих глава и казах в гърба на Комов:

— Свърших всичко. Свободен ли съм?

— Да — отвърна Комов, без да се обръща. — От кораба да не се излиза.

В коридора Вандерхузе му съобщи:

— Мая обядва.

— Истеричка — казах с яд.

— Напротив. Бих казал, че тя е спокойна и доволна. И никакви следи от разкаяние.

Влязохме заедно в каюткомпанията. Мая седеше на масата, ядеше супа и четеше някаква книжка.

— Здрасти, арестанте — казах и седнах срещу нея с чаша в ръка.

Мая престана да чете и ме погледна, като присви око.

— Как е началството? — осведоми се тя.

— В тежък размисъл — отвърнах, като я разглеждах. — Решава дали веднага да те обеси на фок-мачтата или да те закара до Дувър, където ще те обесят на вериги.

— А как е хоризонтът?

— Без изменения.

— Да — каза Мая, — сега той вече няма да дойде.

Каза го с видимо удовлетворение. Очите й бяха весели и решителни както по-рано. Отпих от доматения сок и хвърлих поглед към Вандерхузе. Вандерхузе ядеше моята салата с постен вид. Изведнъж ми хрумна: ама нашият капитан е много доволен, че не командва цялата тази компания!

— Да — проговорих. — Има признаци, че ти ни провали контакта.

— Виновна съм — кратко отвърна Мая и отново забоде нос в книгата. Само че не четеше. Чакаше продължението.

— Да се надяваме, че всичко не е толкова зле — каза Вандерхузе. — Да се надяваме, че това е само поредното усложнение.

— Мислите, че Малчугана ще се върне? — попитах.

— Мисля, че да — отвърна Вандерхузе с въздишка. — Той твърде много обича да задава въпроси. А сега има много нови. — Дояде салатата и стана. — Отивам в кабината — съобщи той. — Да си кажа истината, това е много некрасива история. Разбирам те, Мая, но ни най-малко не те оправдавам. Знаеш ли, така не се постъпва…

Мая нищо не отговори и Вандерхузе се отдалечи, като тикаше масичката пред себе си. Щом стъпките му затихнаха, аз попитах, като се стараех да говоря вежливо, но строго:

— Нарочно ли го направи или случайно?

— А ти как мислиш? — попита Мая, като се втренчи в книгата.

— Комов пое вината върху себе си — казах.

— Тоест?

— Излезе, че лампата-светкавица е била включена поради неговата небрежност.

— Много мило — произнесе Мая. Остави книгата и се протегна. — Великолепен жест.

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

— А на теб какво в същност ти е нужно? Чистосърдечно признание? Разкаяние? Да си изплача мъката?

Отпих отново от сока. Сдържах се.

— Най-напред бих искал да узная: случайно ли е или нарочно?

— Нарочно. По-нататък?

— По-нататък бих искал да узная: защо го направи?

— Направих го, за да се прекрати веднъж завинаги това безобразие. По-нататък?

— Кое безобразие? За какво говориш?

— Защото това е отвратително! — каза Мая страстно. — Защото това беше безчовечно. Защото не можех да стоя със скръстени ръце и да наблюдавам как гнусната комедия се превръща в трагедия. — Тя хвърли книжката. — И няма какво да ме изпепелява с очи! Няма какво да се застъпва за мен! Ах, колко е великодушен! Любимецът на доктор Мбога! Все едно, ще напусна. Ще отида в някое училище и ще уча децата как да дръпват навреме за ръката всичките тези фанатици на абстрактните идеи и глупаците, които им пригласят!

Имах доброто намерение да се придържам към вежлив, коректен тон докрая. Но сега търпението ми се изчерпа. Изобщо при мен положението с търпението не е много добро.

— Нагло — казах, като не намирах думи. — Нагло се държиш! Нагло!

Опитах се да отпия още веднъж от сока, но се оказа, че чашата е празна. Без да забележа, бях изпил всичко.

— А по-нататък? — попита с презрителна усмивка Мая.

— Това е всичко — казах навъсено, като разглеждах празната чаша. Наистина, нямаше какво повече да кажа. Изстрелях си патроните. Навярно бях тръгнал към Мая не да си изяснявам ситуацията, а просто да я наругая.

— Щом е всичко — каза тя, — отивай в кабината и разцелувай своя Комов. Също и своя Том и останалата си кибернетика. А ние, знаеш ли, сме просто хора и нищо човешко не ни е чуждо.

Отместих чашата и станах. Нямаше повече за какво да се говори. Имах другар — вече го нямам. Е, какво пък, ще го преживеем някак.

— Приятен апетит — проговорих и с вдървени крака тръгнах към коридора.

Сърцето ми щеше да изскочи, устните отвратително трепереха. Заключих се в каютата си, повалих се на леглото и забих нос във възглавницата. В главата ми в горчива и бездънна пустота се въртяха, блъскаха се и се разпадаха неизречените думи. Глупаво. Глупаво!… Е, добре, не ти харесва това начинание. Малко ли работи не харесват на човек! В края на краищата тук не са те канили, оказала си се случайно на това място, дръж се както трябва! Нали не разбираш нищо от контактите, нещастен квартириере… Снимай глупавите си скици и прави това, което ти казват! И какво разбираш ти от абстрактните идеи? И къде изобщо си ги виждала тия, абстрактните? Нали днес са абстрактни, а утре без тях ще спре историята… Е, добре, не ти харесва. Ами откажи се!… Нали всичко вървеше така добре, едва-едва установихме контакт с Малчугана, такова чудесно момче, умник, планини можеше да се преобърнат с него! Ех, ти, квартириере… Уж си приятел… Пък и Комов е един — пердаши като всъдеход, направо, нито се съветва, нито обяснява нещо както трябва… Не-е, още веднъж да участвам в контакти ли — няма го майстора! Свърши ли се цялата тази бъркотия, незабавно ще подам заявление за проекта „Ноев ковчег-2“ — с Вадик, с Таня, с умната Нинон. Ще работя като звяр, без празни приказки, няма с нищо да се отвличам. Никакви контакти!… Незабелязано съм заспал и спах така, че чак пушек се вдигаше, както казваше прадядо ми. Все пак през последните две денонощия не бях спал и четири часа. Вандерхузе едва ме събуди. Време беше да застъпя на смяна.

— А Мая? — попитах сънено, но веднага се сепнах. Впрочем Вандерхузе се направи, че не чу.

Взех един душ, облякох се и отидох в кабината. Предишните неприятни чувства ме бяха обхванали отново. Не исках да разговарям с никого, не исках да видя никого. Вандерхузе предаде вахтата и отиде да спи, като съобщи, че около кораба не се е случило нищо и че след шест часа ще ме смени Комов.

Беше точно двадесет и два часът бордово време. На екрана играеше полярното сияние над хребета, от океана духаше силен вятър — разкъсваше на парцали шапката от мъгла над горещото тресавище, притискаше оголените храсти към замръзналия пясък, хвърляше на плажа пръски мигновено замръзваща пяна. На пистата стърчеше самотният Том, леко наклонен срещу вятъра. Всичките му сигнални огньове съобщаваха, че е в бездействие, няма никакви задачи и се намира в готовност да изпълни всяка заповед. Много тъжен пейзаж. Включих външната акустика, около минута слушах рева на океана, свиренето и воя на вятъра, ситното почукване на ледените капки по обшивката и отново изключих.

Опитах се да си представя какво прави сега Малчугана, спомних си горещата клетковидна мъгла, неясните светлинни уплътнявания, по-точно — не от светлина, разбира се, а от топлина, и онова равно сияние, запълнено с конгломерат от странни звуци, и загадъчния строй на отраженията, които не бяха отражения… Е, какво пък, навярно там му е топло, уютно, привично и има, ох, има за какво да поразмисли. Сигурно се е сврял в някой каменен ъгъл и тежко преживява обидата, която му нанесе Мая („Мам-ма…“ „Да, звънченце“ — припомних си аз.). От гледна точка на Малчугана всичко това трябва да изглежда много нечестно. На негово място никога повече не бих дошъл тук… А пък Комов така се зарадва, когато Мая сложи на Малчугана своя обръч. „Вие сте юнак, Мая — каза той. — Това е добър шанс, аз нямаше да се реша…“ Впрочем все едно, нищо нямаше да излезе от тази идея. Все пак конструкторите на Т.О.[21] не бяха дообмислили много неща. Обективът например трябваше да се направи стерео… макар че в същност Т.О. е предназначено за съвсем други цели… Но все пак успяхме скришом да видим нещичко. Да речем, летенето на Малчугана. Само че — как летеше, защо летеше, на какво летеше?… И сцената при разрушения „Пеликан“… Планета на невидимите. Да, сигурно интересни неща можеха да се видят тук, ако Комов разрешеше да се пусне апаратът-разузнавач. Може би сега ще разреши? Пък и не е необходим апарат-разузнавач. Като начало може просто да се изследва хоризонтът с локатора-пробовземач…

Прозвуча радиоповикването. Приближих се до радиостанцията. Непознат глас много вежливо, дори бих казал стеснително, помоли да повикам Комов.

— Кой го търси? — попитах не много приветливо.

— Ами един член на Комисията по контактите. Казвам се Горбовски. — Чак седнах. — Много ми е необходимо да поговоря с Генадий Юриевич. Или той може би спи?

— Сега, Леонид Андреевич — измърморих аз. — Веднага, Леонид Андреевич… — Бързо включих вътрешната връзка. — Комов, в кабинета — казах. — Спешно повикване от базата.

— Е, не е чак толкова спешно… — запротестира Горбовски.

— Търси ви Леонид Андреевич Горбовски! — добавих тържествено по вътрешната връзка, да не би Комов да се забави.

— Млади човече… — повика ме Горбовски.

— На смяна е Стас Попов, кибертехник! — отрапортувах аз. — По време на моето дежурство не са станали никакви произшествия!

Горбовски помълча, след което произнесе неуверено:

— Свободно…

Чуха се забързани стъпки и в кабинета влезе Комов. Лицето му беше изпито, очите — като стъклени, а под тях имаше тъмни кръгове. Станах и му отстъпих мястото.

— Комов слуша — проговори той. — Вие ли сте, Леонид Андреевич?

— Аз съм, здравейте… — обади се Горбовски. — Слушайте, Генадий, а не може ли да направим така, че да се виждаме един друг? Тук има някакви копчета…

Комов само ме погледна и ръцете ми сами се протегнаха към пулта и включиха екрана. Ние, радистите, обикновено държим екрана изключен. По разни причини.

— Аха — каза удовлетворено Горбовски. — Ето че започвам да ви виждам.

На нашия екран също се появи картина — познатото ми от портрети и описания дълго и сякаш леко хлътнало лице на Леонид Андреевич. Наистина, на портретите той обикновено изглеждаше като някой античен философ, а сега имаше малко унил, разочарован вид и на широкия му патешки нос, за мое изумление, се виждаше драскотина — според мен съвсем прясна. Когато картината се оправи, отстъпих и тихичко седнах на мястото на дежурния. У мен се появи много силно предчувствие, че сега ще бъда изгонен, затова се заех съсредоточено да разглеждам измъчваните от урагана околности.

Горбовски каза:

— Най-напред много ви благодаря, Генадий. Прегледах всичките ви материали и трябва да ви кажа, че това е нещо съвсем особено. Безумно интересно. Изобретателно, изящно… мълниеносно…

— Поласкан съм — отсечено изрече Комов. — Но?

— Защо „но“? — учуди се Горбовски. — „И“ — искате да кажете. И болшинството от членовете на Комисията са на същото мнение. Трудно е да се повярва, че за две денонощия е свършена такава колосална работа.

— Аз нямам заслуга за това — сухо каза Комов. — Всичко на всичко благоприятни обстоятелства.

— Не, не говорете така — възрази живо Горбовски. — Съгласете се, че вие предварително сте знаели с кого имате работа. Това не е малко — предварително да се знае. И после — вашата решителност, интуиция… енергия…

— Поласкан съм, Леонид Андреевич — повтори Комов, като едва повиши глас.

Горбовски помълча и изведнъж много тихо попита:

— Генадий, как си представяте по-нататъшната съдба на Малчугана?

Усещането, че незабавно, веднага, моментално, с възможната най-голяма бързина и прямота ще бъда помолен да напусна кабината, достигна в мен апогея си. Свих се и престанах да дишам.

Комов каза:

— Малчугана ще бъде посредник между Земята и аборигените.

— Разбирам — отговори Горбовски. — Би било чудесно. А ако контактът не се осъществи?

— Леонид Андреевич — твърдо произнесе Комов. — Хайде да говорим открито. Хайде гласно да изкажем това, за което сега мислим и двамата, и това, от което се опасяваме най-много. Аз се стремя да превърна Малчугана в оръдие на Земята. За целта с всички достъпни за мен средства и съвършено безпощадно, ако мога така да се изразя, се стремя да възстановя човека в него. Цялата трудност е там, че човешката психика, земното отношение към света по всяка вероятност са крайно чужди на аборигените, възпитали Малчугана. Те ни отблъскват, не ни искат. И с това отношение към нас е пропито изцяло подсъзнанието на Малчугана. За щастие или за нещастие, аборигените са му оставили достатъчно човешки черти, които ни дават възможност да овладеем съзнанието му. Възникналата сега ситуация е критична. Съзнанието на Малчугана принадлежи на нас. Подсъзнанието — на тях. Конфликтът е много тежък и рискован, прекрасно съзнавам това, но е разрешим. Нужни са ми още няколко дни, за да подготвя Малчугана. Ще му разкрия истинското положение на нещата, ще освободя подсъзнанието му и той ще стане изцяло наш сътрудник. Вие не може да не разбирате, Леонид Андреевич, колко ценно ще бъде това сътрудничество за нас… Предвиждам много трудности. Например подсъзнателното отблъскване „по принцип“ у Малчугана може да се превърне — след като му разкрием истинското положение на нещата — в съзнателен стремеж да защити от нас „дома си“, своите спасители и възпитатели. Може би ще възникнат нови опасни напрегнати положения. Но съм уверен: ще успеем да убедим Малчугана, че нашите цивилизации са равни партньори с присъщите им преимущества и недостатъци и тогава той, като посредник между нас, цял живот ще може да черпи и от едната, и от другата страна, без да се страхува нито за едните, нито за другите. Той ще се гордее с изключителното си положение, животът му ще бъде радостен и пълен… — Комов помълча. — Ние трябва, ние сме длъжни да рискуваме. Никога вече няма да има такъв случай. Ето мнението ми, Леонид Андреевич.

— Разбирам — каза Горбовски. — Зная вашите идеи, ценя ги. Зная в името на какво предлагате да се рискува. Но съгласете се, рискът не трябва да преминава известни граници. Разберете, още от самото начало бях на ваша страна. Знаех какво рискуваме, беше ме страх, но все си мислех: А ако стане? Какви перспективи, какви възможности!… И още, през цялото време смятах, че винаги ще успеем да отстъпим. И през ум не ми минаваше, че момчето ще се окаже толкова общително, че нещата само за две денонощия ще отидат така далеч. — Горбовски направи пауза. — Генадий, контакт няма да има. Време е да се бие отбой.

— Контакт ще има! — каза Комов.

— Контакт няма да има — меко, но настойчиво повтори Горбовски. — Генадий, та вие прекрасно разбирате, че имаме работа със затворена цивилизация. С разум, затворен в себе си.

— Това не е затвореност — каза Комов. — Това е квазизатвореност. Те са стерилизирали планетата и явно я поддържат в това състояние. Те кой знае защо са спасили и са възпитали Малчугана. Те, най-сетне, много добре са осведомени за човечеството. Това е квазизатвореност, Леонид Андреевич.

— Е, Генадий, абсолютната затвореност е теоретическо идеализиране. Разбира се, винаги остава някаква функционална дейност, насочена навън, например санитарно-хигиенната. Що се отнася до Малчугана… Разбира се, всичко това са догадки, но нали ако цивилизацията е достатъчно стара, хуманизмът й може да се превърне в безусловен социален рефлекс, в социален инстинкт. Детето е било спасено просто защото подобна акция… е била необходима.

— Всичко това е възможно — каза Комов. — Но сега не е време за догадки. Важното е, че това е квазизатвореност, че има отворени вратички за контакт. Разбира се, процесът на сближение ще бъде много дълъг. Може би ще е нужен един път и половина или два пъти повече време, отколкото при сближаването с обикновена отворена цивилизация… Не, Леонид Андреевич. За всичко това съм мислил и сами разбирате, че не ми казахте нищо ново. Вашето мнение против моето — и толкова. Вие предлагате да отстъпим, а аз искам да изполузвам този единствен шанс докрая.

— Генадий, не само аз мисля, че няма да има контакт — тихичко каза Горбовски.

— Кой още? — осведоми се Комов с лека ирония. — Август-Йохан-Мария Бадер ли?

— Не, не само Бадер. Генадий, честно казано, скрих от вас един от козовете си… На вас никога ли не ви е хрумвало, че Шура Семьонов е изтрил бордовия дневник не на планетата, а още в Космоса; не защото е видял разумни чудовища, а защото е бил нападнат още в Космоса и е решил, че на планетата господства високоразвита агресивна цивилизация? Ние се досетихме. Не отведнъж, разбира се — отначало просто направихме правилни изводи от погрешни предпоставки, както и вие. Но, веднага, щом това ни дойде наум, започнахме да претърсваме околопланетното пространство. И ето, преди два часа се получи съобщение, че той най-сетне е открит. — Горбовски замълча.

Правех гигантски усилия да не закрещя: „Кой? Кой е открит?“ Според мен Горбовски очакваше такъв възглас. Но не го дочака. Комов остана безмълвен. Горбовски беше принуден да продължи.

— Той е замаскиран великолепно. Поглъща почти всички лъчи. Никога нямаше да го намерим, ако не търсехме специално, и пак се наложи да се използва нещо съвсем ново — обясниха ми, но не разбрах какво точно — някакъв вакуумен концентратор. С една дума, ние го засякохме и го взехме на абордаж. Спътник-автомат, нещо като въоръжен часови. Ако се съди по някои детайли на конструкцията, тук е оставен от Странниците. Направили са го много отдавна, преди около стотина хиляди години. За късмет на участниците в проекта „Ноев ковчег“, той е притежавал само два заряда. Първият заряд е бил пуснат в дълбока древност, сега вече няма и да узнаем срещу кого. Вторият заряд се паднал на Семьонови. Странниците са смятали планетата за забранена, друго обяснение не мога да измисля. Въпросът е: защо? Според това, което знаем, отговорът може да бъде само един: въз основа на своя опит те са разбрали, че местната цивилизация е необщителна, нещо повече — затворена, и най-после — контактът сериозно заплашва тази цивилизация. Ако на моя страна беше само Август-Йохан-Мария Бадер… Но, доколкото си спомням, Генадий, вие винаги сте говорили с голямо уважение за Странниците. — Горбовски помълча отново. — Работата обаче е не само в това. При подобни равни условия, дори без да вземаме пред вид мнението на Странниците, ние бихме могли да си позволим много внимателни, много постепенни опити да пораздвижим тези затворени аборигени. В най-лошия случай нашият опит би се обогатил с още един отрицателен резултат. Щяхме да оставим тук някакъв знак и своевременно да се оттеглим. Това щеше да засяга само нашите две цивилизации… Но там е работата, че между нашите две цивилизации сега се намира като между чук и наковалня трета и за тази, третата, Генадий, за нейния единствен представител, Малчугана, ние вече няколко денонощия носим пълната отговорност.

Чух дълбоката въздишка на Комов, после настъпи дълбоко мълчание. Когато Комов отново заговори, гласът му беше някак необикновен, някак пречупен. Почна да говори за Странниците, отначало се учуди, че с поставянето на охранителен спътник Странниците са рискували, при това рискът е граничел с престъпление, но после сам си спомни някои косвени данни, според които Странниците винаги пътешестват на цели ескадри и всеки единичен звездолет според тях не може да бъде нищо друго освен автоматична сонда. Спомена още, че и на Земята вече свършва полувековната варварска епоха на единичните полети за свободно разузнаване — твърде много жертви, твърде много нелепи грешки, твърде малко полза. „Да — съгласяваше се Горбовски, — аз също мислих за това.“ По-нататък Комов си спомни за случаите на загадъчно изчезване на автоматичните разузнавачи, изпратени към някои планети. „На нас все не ни оставаше време да анализираме тези изчезвания, а сега вече те се явяват в нова светлина.“ „Наистина! — ентусиазирано подхвана Горбовски. — За това някак не бях помислял, много интересна мисъл.“ Поговориха за охранителния спътник, учудиха се, че е носил само два заряда, опитаха се да отгатнат какви трябва да са в такъв случай представите на Странниците за обитаемостта на Вселената, откриха, че в крайна сметка те не се отличават много от нашите представи, но пък изниква мисълта, че Странниците очевидно са имали намерение да се върнат тук, но кой знае защо не са се върнали — може Боровик да е прав, като предполага, че Странниците изобщо са напуснали Галактиката. Комов полушеговито предположи, че аборигените са в същност Странниците — успокоени, наситени с външна информация, затворени в себе си. Горбовски отново намекна за идеите на Комов и също на шега започна да го разпитва как трябва да се оцени една такава еволюция според теорията на вертикалния прогрес.

След това поговориха за здравето на доктор Мбога и внезапно прескочиха на темата за умиротворяването на някаква Островна империя и за ролята, която изиграл някой си Карл-Лудвиг, когото те, също кой знае защо, наричаха Странник; плавно и някак си неуловимо преминаха от Карл-Лудвиг към въпроса за пределите на компетентността на Съвета за галактическа безопасност, съгласиха се, че в тяхната компетентност влизат само хуманоидни цивилизации… Много скоро престанах да разбирам за какво говорят и главно — защо говорят именно за това.

После Горбовски каза:

— Извинете ме, Генадий, съвсем ви изморих. Идете да си починете. Беше ми много приятно да разговарям с вас. Все пак отдавна не сме се виждали.

— Но скоро, разбира се, ще се видим — проговори Комов с горчивина.

— Да, мисля, че след около два дни. Бадер е вече на път, Боровик също. Смятам, че вдругиден целият Комкон ще бъде на базата.

— Значи, до вдругиден — каза Комов.

— Предайте поздрави на вашия дежурен… Стас май че беше. Той е много… един такъв… строеви, бих казал. И на Яков, непременно поздравете Яков! Е, и на всички останали, разбира се.

Сбогуваха се.

Седях тихо като мишка и продължавах безсмислено да се пуля срещу обзорния екран, без да виждам и да разбирам нещо. Зад гърба ми не се чуваше нито звук. Минутите минаваха нетърпимо бавно. Вратът ми се вдърви от желание да се обърна и нещо ме пробождаше под плешката. Беше ми съвсем ясно, че Комов е сразен. Аз, във всеки случай, бях напълно сразен. Търсех отговор, който да подкрепи Комов, но в главата ми се въртеше само безсмисленото: „Че какво ме интересуват Странниците? Голяма работа, Странници! Самият аз до известна степен съм Странник…“

Изведнъж Комов каза:

— Е, а вашето мнение, Стас?

Едва не изтърсих: „Какво ни интересуват Странниците?“, но се сдържах. Поседях около секунда в старата поза, за да си придам важност, после се завъртях заедно с креслото. Комов, опрял брада на сплетените си пръсти, гледаше изгасналия екран. Очите му бяха полузатворени, устата някак скръбна.

— Сигурно ще се наложи да изчакаме… — казах. — Какво да се прави… Пък и Малчугана може би повече няма да дойде… във всеки случай, скоро няма да дойде…

Комов се усмихна с края на устните си.

— Малчугана ще дойде — каза той. — Малчугана твърде много обича да задава въпроси. А представяте ли си колко нови въпроси има сега?

Това почти дословно бе казал и Вандерхузе в каюткомпанията.

— Тогава може би… — промърморих нерешително, — може би наистина е по-добре…

Та какво можех да му кажа? След Горбовски, след Комов какво можеше да каже един незабележим редови кибертехник на двадесет години с практически стаж шест и половина денонощия — младеж може би нелош, трудолюбив, любознателен и така нататък, но, да си признаем, не много умен, простоват, невежа…

— Може би — вяло проговори Комов. Стана и тръгна, влачейки крака, към изхода, но на прага се спря. Изведнъж лицето му се изкриви. Той почти изкрещя: — Нима никой от вас не разбира, че Малчугана — това е единственият случай, случай в същност невъзможен и затова единствен и последен! Та това повече никога няма да се случи. Разбирате ли? Никога!

Отиде си, а аз останах с лице към радиостанцията и с гръб към екрана и се мъчех да се ориентирам не толкова в мислите си, колкото в чувствата си. Никога!… Разбира се, никога. Как се объркахме всички тук! Горкият Комов, горката Мая, горкият Малчуган… В същност за кого е най-зле? Сега, разбира се, ние ще си отидем оттук. На Малчугана ще му стане по-леко, Мая ще отиде да учи за педагог, така че май най-зле ще е за Комов. Ама че работа: да се сблъска — лично да се сблъска! — с такава уникална ситуация, с уникалната възможност да създаде най-после експериментална база за своите идеи и изведнъж — всичко рухва! Изведнъж именно Малчугана, който трябваше да стане верен помощник, неоценим посредник, главен таран, събарящ всички прегради, се превръща в основно препятствие… Та нали не може да се постави така въпросът: бъдещето на Малчугана или вертикалният прогрес на човечеството. Тук има някаква логическа клопка като апория на Зенон… Или не е клопка? Може би въпросът така и трябва да се поставя? Човечеството все пак… Замислен, аз се извъртях и ахнах. Великите въпроси за миг излетяха от главата ми.

Все едно, че не е имало ураган. Всичко наоколо беше бяло от скреж и сняг, а Том стоеше съвсем близо до кораба, на самата граница на мъртвата зона, пред входния люк, и аз веднага разбрах, че Малчугана е там, на снега и не се решава да влезе — самотен, разкъсващ се между две цивилизации…

Скочих и хукнах по коридора. В кесона машинално посегнах към кожуха, но веднага го хвърлих, с всичка сила напънах мембраната на люка и излетях навън. Глупавият Том запали светлината си, като молеше за заповеди. Наоколо беше бяло и искрящо от блясъка на северното сияние. Но край самия люк под краката ми се чернееше някакъв кръгъл предмет. Дявол знае каква глупост ми мина през главата. Дори не се реших веднага да се наведа.

Беше нашата топка. А на нея беше нахлузен обръчът с „третото око“. Обективът беше счупен и изобщо обръчът изглеждаше така, сякаш върху му се е стоварила лавина.

И по снежната покривка нямаше нито една следа.

Заключение

Той ме търси всеки път, когато му се иска да поприказва.

— Здравей, Стас — казва. — Да си поговорим ли? Хайде!

За връзка са определени четири часа на денонощие, но той никога не спазва разписанието. Не го признава. Търси ме, когато спя, когато съм във ваната, когато пиша отчети, когато се готвя за поредния разговор с него, когато помагам на момчетата, които се запознават винтче по винтче с охранителния спътник на Странниците… Не се сърдя. Човек не може да му се сърди.

— Здравей, Малчугане — обаждам се аз. — Разбира се, хайде да си поприказваме.

Той примижава сякаш от удоволствие и задава стандартния си въпрос:

— Стас, ти сега истинският ли си? Или това е твоето изображение?

Уверявам го, че това съм аз, истинският Стас Попов, самолично и без никакви изображения. Вече много пъти съм му обяснявал, че не умея да създавам изображения, и той според мен много отдавна го е разбрал, но въпросът си остава. Може би така се шегува, може би без този въпрос не си представя нормалната размяна на приветствия, а може би просто му харесва думата „изображение“. Има си любими думи — „изображение“, „феноменално“, „на бим-бом-брамселите“…

— Защо окото вижда? — започва той.

Обяснявам му защо вижда окото. Слуша внимателно, като от време на време докосва очи с дългите си чувствителни пръсти. Умее великолепно да слуша и макар сега да е изоставил този свой навик — да се мята като бесен, когато нещо особено силно го порази, — през цялото време чувствам у него някакъв хазарт, скрита буйна страст и неописуемия, за съжаление, недостъпен за мен, всепоглъщащ възторг от познанието.

— Феноменално! — хвали ме, когато завърша. — Кречеталце! Това ще го обмисля и после пак ще попитам…

Между другото, неговите самотни размисли относно чутото (бесен танц на лицевите мускули, чудновати шарки от камъни, клончета и листа) понякога го насочват към много странни въпроси. Ето и сега:

— Как стана известно, че хората мислят с главите си? — пита ме той.

Малко се обърквам и започвам да се мятам като във вода. Както и по-рано, той ме слуша внимателно и аз постепенно изплувам, почвам да усещам твърда почва под краката си и всичко върви уж гладко и като че и двамата сме доволни, но когато свършвам, момчето обявява:

— Не. Това е много частен случай. Не важи винаги и навсякъде. Ако аз мисля само с глава, то защо никак не мога да мисля без ръце?…

Усещам, че стъпваме върху несигурна почва. Центърът категорично ми предписа да отклонявам на всяка цена разговорите, които биха могли да подскажат на Малчугана идеята за аборигените. И в същност правилно предписа. Но не ми се удава напълно да избягвам тези разговори и напоследък забелязах, че Малчугана някак много болезнено преживява дори собствените си мисли относно своя начин на живот. Може би започва да се досеща? Кой го знае… Вече няколко дни очаквам прекия му въпрос. Искам да го зададе и се боя от него.

— Защо вие можете, а аз не мога?

— Това още точно не го знаем — признавам и внимателно добавям: — Съществува предположение, че ти все пак не си съвсем човек…

— Тогава какво представлява човекът? — веднага се осведомява той. — Какво представлява съвсем човекът.

Доста смътно си представям как може да се отговори на такъв въпрос и обещавам да му разкажа за това при следващата ни среща. Той ме направи истински енциклопедист. Понякога по цяло денонощие приемам и усвоявам информация. Главният информационен пункт работи за мен, най-големите специалисти в най-различни области на знанието работят за мен, имам право всяка минута да се свържа с когото и да е от тях и да помоля за разяснение — относно моделирането на П-абстракции, обмяната на веществата при абисалните форми на живот, методиката за създаване на шахматни етюди…

— Имаш уморен вид — съчувствено забелязва Малчугана. — Уморен ли си?

— Нищо — отговарям. — Трае се.

— Странно е, че ти се изморяваш — замислено съобщава той. — Аз, кой знае защо, никога не се уморявам. А какво е това умора?

Поемам повече въздух в гърдите си и започвам да му обяснявам какво значи умора. Без да престане да ме слуша, той прави фигури от камъчета, които старият добър Том обработи за него, като им придаде форма на кубчета, кълба, паралелепипеди, конуси и по-сложни фигури. В момента, когато завършвам, пред Малчугана израства съвсем сложно съоръжение, неприличащо абсолютно на нищо, но само по себе си хармонично и странно осмислено.

— Ти разказа добре — казва Малчугана. — Кажи ми, записва ли се нашата беседа?

— Да, разбира се.

— И образът е добър, ясен? Образът!

— Както винаги.

— Тогава нека дядо да разгледа тази фигура. Виж, дядо: точките на изстиване са тук, тук и тук…

Дядото на Малчугана, Павел Александрович Семьонов, работи в областта на реализирането на абстракциите според Парсивал. Той е редови учен, но е човек с голяма ерудиция и Малчугана поддържа постоянна творческа връзка с него. Павел Александрович ми каза, че Малчугана често мисли наивно, но винаги оригинално и някои от неговите конструкции представляват определен интерес за теорията на Парсивал.

— Непременно — отговарям. — Непременно ще предам. Още днес.

— А може би това са ненужни неща — изведнъж заявява Малчугана и с едно движение помита цялата си конструкция. — Какво прави сега Льова? — пита той.

Льова е старши-инженерът на базата, голям шегаджия и знае много вицове. Когато Льова разговаря с Малчугана, околопланетният ефир се изпълва със смях и хазартни викове, а аз изпитвам нещо като ревност. Малчугана много обича Льова и всеки път пита непременно за него. Понякога пита и за Вандерхузе и тогава се чувства, че сладостната тайна на бакенбардите досега е останала неразгадана и интересна за него. Един или два пъти ме попита за Комов и ми се наложи да му обясня какво представлява проектът „Ноев ковчег-2“, а също и защо на този проект му е нужен ксенопсихолог. А виж за Мая не попита нито веднъж. Когато се опитах сам да заговоря за нея, когато се опитах да обясня, че дори и да го е лъгала, Мая го е правила за негово, на Малчугана, добро, че от нас четиримата именно Мая първа е разбрала колко му е тежко и как се нуждае от помощ — когато се опитах да му разясня всичко това, той просто стана и си отиде. И пак така стана и си отиде, когато веднъж, по някакъв повод, започнах да му обяснявам какво е лъжа…

— Льова спи — казвам аз. — Сега тук при нас е нощ, по-точно нощното време на бордовото денонощие.

— Значи, ти също спеше? Пак ли те събудих?

— Не е страшно — казвам искрено. — На мене ми е по-интересно с теб, отколкото да спя.

— Не. Ти върви да спиш — решително се разпорежда Малчугана. — Все пак ние сме странни същества. Непременно трябва да поспим.

Това „ние“ ми действа като балсам на сърцето. Впрочем напоследък Малчугана често казва „ние“ и аз започвам лека-полека да свиквам.

— Отивай да спиш — повтаря Малчугана. — Но преди това ми кажи: докато спиш, никой ли няма да дойде на този бряг?

— Никой — казвам, както винаги. — Можеш да бъдеш спокоен.

— Това е добре — отговаря той удовлетворен. — Та ти отивай да спиш, а аз ще ида да си помисля.

— Разбира се, върви — казвам.

— Довиждане — произнася Малчугана.

— Довиждане — произнасям и се изключвам.

Но аз знам какво ще се случи по-нататък и не отивам да спя. Напълно ми е ясно, че и днес пак няма да се наспя.

Той седи в обикновената си поза, с която свикнах и която вече не ми се струва мъчителна. Известно време се вглежда в угасналия екран върху челото на стария Том, после вдига очи към небето, сякаш се надява да види там, на двестакилометровата височина, моята база, съединена със спътника на Странниците, а зад гърба му се разстила познатият ми пейзаж на забранената планета „Ноев ковчег“ — пясъчните дюни, поклащащата се шапка от мъгла над горещото тресавище, мрачният хребет в далечината, а над него — тънките и дълги линии на колосалните, загадъчни както преди, а може би и завинаги съоръжения, приличащи на гъвкави, тревожно трептящи антени на чудовищно насекомо.

Сега при тях е пролет, по храстите са нацъфтели големи, неочаквано ярки цветове, над дюните струи топъл въздух. Малчугана се озърта разсеяно, пръстите му прехвърлят шлифованите камъчета. Гледа през рамо към хребета, обръща се и известно време седи неподвижно с наведена глава. След това, взел решение, протяга ръка право към мен и натиска клавиша за повикване, намиращ се под самия нос на Том.

— Здравей, Стас — казва той. — Наспа ли се вече?

— Да — отговарям. Смешно ми е, макар и да ми се спи ужасно.

— Слушай, Стас, хубаво би било да си поиграем сега. Нали?

— Да — отговарям аз. — Няма да е лошо.

— Щурец край огнището — казва той и известно време мълчи.

Чакам.

— Добре — проговаря бодро Малчугана. — Хайде тогава пак да поговорим. Хайде?

— Разбира се — казвам. — Хайде.

Допълнителна информация

$id = 636

$source = Моята библиотека

Издание:

Съветска фантастика

Съветска, второ издание, литературна група IV

Съставители: Станка Пенчева, Любен Дилов, Огнян Сапарев

 

Редактор: Станка Пенчева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Радина Цачева

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Олга Цанова

Дадена за набор на 15.VII.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г.

Издателски № 1638. Формат 84x108/32

Издателски коли 24,36. Печатни коли 29. У.И.К. 24,95

Цена 3,05 лева

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив, 1980

 

Генрих Альтов. Богатырская симфония. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Беляев. Невидимый свет. Собрание сочинений, т. 3. Москва, „Молодая гвардия“ — 1964 г.

Дмитрий Биленкин. Принцип неопределëнности. Место в памяти. сб. „Проверка на разумность“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Кир Булычëв. Можно попросить Нину? сб. „Люди как люди“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1975 г.

Илья Варшавский. Побег. Сборник. „Фантастика“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1969 г.

Илья Варшавский. В атолле. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Север Гансовский. Полигон. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1968 г.

Геннадий Гор. Картина. Повести и рассказы. Ленинград, „Художественная литература“ — 1973 г.

Михаил Грешнов. Дорогостоящий опыт. сб. „Волшебный колодец“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Владимир Григорьев. Рог изобилия. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Валентина Журавлëва. Нахалка. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Казанцев. Взрыв. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Виктор Колупаев. Жемчужина. сб. „Случится же с человеком такое!…“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Ольга Ларионова. У моря, где край земли… сб. „Вторжение в Персей“. Лениздат — 1968 г.

Игорь Росохватский. Тор I. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Владимир Савченко. Вторая экспедиция на Странную планету. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“, 1967 г.

Вадим Шефнер. „Скромный гений“. сб. „Скромный гений“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий. Малыш. Две повести. Изд. „Детская литература“, Ленинград — 1975 г.

Анатолий Днепров. Лицом к стене. сб. „Формула бессмертия“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Юрий Медведев. Чëртова дюжина Оскаров. Журнал „Техника молодëжи“, № 2 — 1977 г.

Бележки

[1] Капрал — младши командир в армиите на САЩ, Великобритания, Франция — Б.пр.

[2] Холотурия (зоол.) — морска краставица. — Б.пр.

[3] КПД — Коефициент на полезното действие. — Б.пр.

[4] Гев — гигаелектронволта — милиард електронволта. — Б.пр.

[5] Марс (мор.) — наблюдателна площадка на мачтата на кораб. — Б.пр.

[6] Фактория — търговски и културен център в отдалечените райони на СССР. — Б.пр.

[7] Болид — голям ярък метеор. — Б.пр.

[8] Чум — шатра на сибирските номадски племена. — Б.пр.

[9] Слой в атмосферата, намиращ се на височина около 100 км. В него се образуват северните сияния. — Б.пр.

[10] Таймен — вид пъстърва.

[11] Артишок — ангинария, вид деликатесен зеленчук. — Б.пр.

[12] ЧП — чрезвичайное происшествие (извънредно произшествие). — Б.пр.

[13] Комкон — Комисия по контактите. — Б.пр.

[14] Индуктор — в случая телепат, внушаващ мисли от разстояние — Б.пр.

[15] Транслатор — машина за превод. — Б.пр.

[16] Мъртво пространство — в случая пространството, недостъпно за наблюдение. — Б.пр.

[17] УАС — Управление на активните средства. — Б.пр.

[18] ПМО — Противометеоритно оръдие. — Б.пр.

[19] Надир (астр.) — точка, противоположна на зенита. — Б.пр.

[20] БВ — бордово време — условно време, с цел да се запази обичайната за човека смяна на деня и нощта в Космоса — Б.пр.

[21] Т.О. — „трето око“ — миниатюрен телевизионен предавател — фантаст. — Б.пр.