Широката челна фасада на замъка беше от светлив камък и големите й прозорци гледаха към Рейн и Рид, а надалеч — към бляскав просторен пейзаж от води, тръстики и върби, още по-отдалечени синкавите гористи хълмове очертаваха нежно загатната дъга, следваща движението на облаците, чиито светли замъци и околните имения се виждаха да блестят само при топъл вятър, тогава в далнината те изглеждаха малки и бели. Фасадата на замъка се отразяваше в тихо течащите води, суетна и доволна като млада жена. Над водите декоративни храсти спускаха светлозелени вейки, почти ги докосваха. Надлъжно покрай стените се полюшваха бяло боядисани гондоли за разходка по течението. Тази ведра слънчева страна на замъка беше необитаема. Откакто баронесата бе изчезнала, стаите стояха празни, само най-малката — не. В нея живееше, както и преди, поетът Флориберт. Господарката бе донесла на своя мъж и на замъка позор и от нейната весела многобройна свита не беше останало нищо, освен белите лодки и кроткият стихоплетец.
Откакто го бе сполетяло нещастието, господарят на замъка живееше в задната страна на постройката. Там над тесния двор хвърляше мрачна сянка огромна, несвързана с нищо открита кула, останала от римско време, стените й бяха тъмни и влажни, прозорците тесни и ниски. Близо до сенчестия двор започваше мрачният парк с големи групи от стари яворови дървета, стари тополи и стари буки.
Поетът живееше в самота, която никой не нарушаваше. На своята слънчева страна той се хранеше в кухнята и често не виждаше барона дни наред.
— В този замък ние живеем като сенки — каза той на един млад приятел, който го посети веднъж и който в неприветливите помещения на мъртвата къща издържа един-единствен ден. Навремето Флориберт бе съчинявал за обществото на баронесата притчи и галантни стихове, а след разпръскването на веселата група бе останал тук, без да го канят, без да го питат, защото неговата скромна душа се страхуваше много повече от пътищата на света и борбата за хляба, отколкото от самотата на тъжния замък. Отдавна вече той не пишеше никакви стихове. Когато при западен вятър наблюдаваше реката, жълтата Рид, и още по-нататък широкия кръг на синкавите планини и скитанията на облаците, когато вечер в стария парк чуваше как високите дървета се превиват, той се замисляше над стихове, над поезия, за която вече нямаше думи и нивга нямаше да бъде написана. Едно от тия стихотворения се наричаше „Диханието на Бога“ и се отнасяше за топлия южен вятър, а друго бе назовано „Душевна утеха“ — просто наблюдение за цветните пролетни ливади, Флориберт не можеше да декламира или да пее тези стихове, тъй като те бяха без думи, но той мечтаеше и понякога ги усещаше, най-често вечер. В останалото време прекарваше дните си обикновено в селото, където играеше с малките руси деца или пък разсмиваше младите жени и девойки, сваляйки пред тях шапка, сякаш бяха благородни дами. Най-щастливият му ден бе този, в който го срещаше госпожа Агнес с финото девиче лице. Той я поздравяваше с дълбок поклон, а хубавата жена кимваше и се усмихваше, вглеждаше се в смутените му очи и усмихната продължаваше своя път като слънчев лъч. Госпожа Агнес живееше в единствената къща, която стигаше до подивелия парк на замъка и някога е била жилище на кавалерите на барона. Баща й бил лесничей и получил къщата подарък, заради някакви особени заслуги, от бащата на сегашния господар. Тя се омъжила много рано и се върнала тук като млада вдовица; сега, след смъртта на баща си, живееше в самотната къща заедно с една слугиня и една сляпа леля.
Агнес носеше прости, но красиви и винаги нови дрехи с нежни цветове, лицето й бе младо като на момиче и продълговато, тъмнокестенявата й коса на дебели плитки бе навита около красивата глава. Баронът бе влюбен в нея още преди да отблъсне жена си в позора и сега я обичаше отново. Сутрин я срещаше в гората, а вечер я возеше в лодка по реката до една колиба от тръстика край Рид. Там нейното усмихнато лице се докосваше до рано посивялата му брада и нейните нежни пръсти играеха с неговата жестока и твърда ръка на ловец.
Всеки празничен ден госпожа Агнес отиваше на църква, молеше се и даваше милостиня на просяците. Тя посещаваше бедните стари жени в селото, подаряваше им обувки, решеше техните внучета, помагаше при шиене, а когато си отиваше, в бедняшките къщи оставаше един кротък отблясък като от млада светица. Всички мъже копнееха по госпожа Агнес, а който й харесваше и идваше в подходящ час, нему можеше да му се разреши освен да й целуне ръка, да я целуне по устата, а който имаше щастие и беше красив и едър, той можеше да се осмели и нощем да се прехвърли през прозореца й.
Всички знаеха това, също и баронът, все пак красивата жена вървеше по своя път усмихната и с невинен поглед, като момиче, недокоснато от ничие мъжко желание. От време на време се появяваше нов любовник, внимателно се грижеше за нея като за недостигаема красавица, а тя, опиянена от своята гордост и от приятното завоевание, се удивляваше, че мъжете й се наслаждават, и се усмихваше. Тихата й къща бе разположена в края на тъмния парк, обрасъл с пълзящи рози, самотна като в горска приказка. Тя живееше в нея, излизаше и влизаше, свежа и нежна, същинска роза в лятна утрин. Един чист блясък оставаше на детинското й лице и венецът от тежки плитки на хубавата й глава. Бедните стари жени я благославяха и й целуваха ръцете, мъжете ниско й се покланяха, но се подсмихваха под мустак след нея, децата тичаха към Агнес, просеха и се радваха, ако тя погали бузите им.
— Ти защо си такава, защо? — питаше баронът понякога и я заплашваше с мрачни очи.
— Имаш ли права над мене? — питаше тя учудена и разплиташе тъмнокестенявите си коси. Най-много я обичаше Флориберт, поетът, щом я видеше, сърцето му се разтуптяваше. Чуеше ли нещо лошо за нея, ставаше мрачен, поклащаше глава и не вярваше. Ако децата говореха за нея, той засилваше и слушаше думите им като песен. И най-хубавото от неговите фантазии образи бе, че мечтаеше за госпожа Агнес. Тогава поетът извикваше на помощ всичко, което обичаше и което му изглеждаше красиво: западния вятър и синята далечина, всички грейнали пролетни ливади. Той обзираше и внасяше в тази картина целия копнеж и безполезната искрена сърдечност на своя също безполезен детински живот. В една вечер на ранното лято, след дълга тишина, мъртвият замък малко се оживи. В двора гръмко проехтя рог. Влезе кола и шумно спря. Сам с един прислужник братът на господаря на замъка дойде на гости, едър красив човек, с остра брада и гневни войнишки очи. Той плуваше по течението на Рейн, стреляше за удоволствие в сребърните чайки, често яздеше на кон до близкия град и се връщаше пиян. От време на време подиграваше добрия поет и на всеки няколко дни вдигаше врява и се караше с брат си, когото съветваше за стотици неща. Предлагаше му преустройства и нови постройки, препоръчваше му промени и подобрения. Умееше да говори добре, тъй като благодарение на своята женитба беше достатъчно богат, а собственикът на замъка бе беден и най-вече живееше в нещастие и раздразнение.
Посещението на брата тук, в замъка, беше каприз и той съжали за това още през първата седмица. Ала все пак остана и не отваряше нито дума за заминаване, толкова по-малко защото отпътуването му би било мъчително за неговия брат. Той беше видял госпожа Агнес и бе почнал да я следи. Това не продължи дълго. Ето че момичето донесе на красивата госпожа една нова рокля, подарък от непознатия барон. Не мина много и до стената на парка момичето получи от прислужника на чуждия барон писма и цветя. И отново изтекоха едва няколко дни, непознатият барон срещна госпожа Агнес в една планинска колиба в летен следобед и целуна ръката й, малката уста и бялата шия. Но когато тя минаваше през селото и той я срещнеше, с дълбок поклон сваляше ездаческата си шапка, а тя му благодареше, сякаш бе момиче на седемнадесет години. И пак отшумя кратко време и чуждият барон, който една вечер бе останал сам, видя лодка да плува срещу течението, в която имаше кормчия и една светла жена. В здрача, разбира се, любопитният не можеше със сигурност да познае, но след няколко дни вече с положителност знаеше кой беше там. Тази, която през следобеда в горската колиба бе притискал до сърцето си и бе запалил с целувки, във вечерта се носеше в лодката по тъмния Рейн заедно с брат му и изчезна с него на отвъдната страна до крайбрежните тръстики.
Чужденецът стана мрачен, сънуваше кошмари. Той бе обичал госпожа Агнес не като някаква приятна волна птичка, а като скъпоценна находка. При всяка целувка бе потръпвал от радост и удивление, че от ухажването му бе сразена толкова много нежна чистота, при това й бе дал повече, отколкото на другите жени в своите млади години, бе мислил за тази жена с благодарност и съобразителност, бе я прегръщал с нежност, а в нощта тя вървеше по тъмни пътища с неговия брат. И сега от яд той хапеше брадата си, а очите му искряха гневно.
Незасегнат от всичко, което се случваше, без да е потиснат от онова, което тайно обгръщаше унилия замък, поетът Флориберт живееше своите спокойни дни. Той не се радваше, че понякога гостът го дразни и се шегува с него, дори го измъчва, защото на подобни неща бе свикнал от предишните времена. Избягваше чужденеца, прекарваше по цели дни в селото или при рибарите по брега на Рейн, а вечер се замисляше в уханната топлина на блуждаещите си фантазии. Една сутрин видя, че край стената на двора на замъка са разцъфтели първите чайни рози. През последните три лета първите от този рядък сорт той бе слагал на прага на госпожа Агнес и сега се зарадва, че и тези ще изреже и за четвърти път ще се осмели да й ги предложи като анонимен поздрав.
Около обед на същия ден чужденецът го срещна в буковата гора, бяха с красивата жена. Не я попита къде е била вчера и по-завчера в късните вечери. С почти ужасяващо удивление се взря в спокойните невинни очи и преди да си тръгне, каза:
— Тази вечер, когато се стъмни, ще дойда при тебе. Остави един прозорец отворен.
— Днес не — каза тя кротко, — не днес.
— Но аз го желая.
— Друг път, нали? Днес не, днес не мога.
— Ще дойда тази вечер или никога вече. Направи каквото искаш.
Тя се обърна и се отдалечи. Вечерта чужденецът лежа край реката и дебна, докато се стъмни. Никаква лодка не се появи обаче. Тогава той отиде до къщата на своята любима, скри се в храстите и сложи пушката на коленете си.
Беше тихо и топло, жасминът ухаеше силно, а небето зад белите продълговати облаци се изпълваше с малки бледи звезди. Навътре в парка пееше птица, една-единствена птица.
Когато стана съвсем тъмно, един мъж с нечути стъпки се появи до ъгъла на къщата, почти се промъкна. Шапката му бе нахлупена ниско над челото, а и беше толкова тъмно, че това не му бе необходимо. В дясната си ръка държеше букет от светли рози, които бледо проблясваха. Дебнещият не го изпускаше от острия си поглед и приготви спусъка на пушката. Идващият насам погледна към къщата нагоре, където вече никъде не светеше. После се приближи до вратата, наведе се и залепи целувка на желязната й дръжка.
В същия момент нещо пламна, изтрещя и отекна слабо в парка. Човекът с розите падна на колене, люшна се назад върху чакъла и тихо потръпвайки, остана да лежи.
Стрелецът изчака доста време в скривалището си, но тъй като не се появи никой, а и къщата остана безшумна, той внимателно се приближи и се наведе над простреляния, чиято шапка бе паднала от главата му. Смутен и учуден, чужденецът позна поета Флориберт.
— Ах, и този ли! — простена той и се отдалечи. Чайните рози бяха разпилени по земята, една от тях бе точно сред кръвта на падналия. В селото удари един часът. Небето се забули по-плътно в бели облаци, на чиито фон огромната кула на замъка стърчеше като великан, заспал стоешком. Рейн кротко пееше в бавното течение, а във вътрешността на потъналия в мрак парк се разнасяше песента на самотна птица дълго след полунощ.
1906
Госпожа Хедвиг Дилениус излезе от кухнята, свали престилката, изми се и се среса, после отиде в салона, за да чака мъжа си. Тя разгледа два-три листа от една папка с творби на Дюрер, поигра малко с порцелановата фигурка от Копенхаген, чу, че от най-близката кула бие дванадесет, и най-после отвори рояла. Удари няколко клавиша, търсейки тоновете на една полузабравена мелодия, и известно време се заслуша в хармоничното звучене на струните. Фини, замиращи трептения, които ставаха все по-нежни и недействителни, тогава настъпиха мигове, когато тя не знаеше дали звучат още няколко тона, или това бе тънкото гальовно докосване до слуха вече само като спомен. Тя не свири по-дълго, отпусна ръце на скута си и се замисли. Но сега не мислеше както преди, не като момиче в дома си на село и вече не за малките забавни случки, от които винаги едва по-незначителната част бяха действителни и преживени. От известно време Хедвиг мислеше за други неща. Самата действителност за нея бе станала олюляваща се и съмнителна. Но по време на моминството с полуясните мечтателни желания и вълнения, тя често бе мислила, че един ден ще се омъжи, ще има съпруг, свой живот и свое домакинство и от тази промяна бе очаквала много. Не просто нежност, топлота и нови чувства на любов, ала преди всичко непоколебимост, ясен живот, благодатна приютеност срещу изкушения, съмнения и невъзможни желания. Колкото и много да бе обичала да фантазира и мечтае, все пак нейният копнеж винаги се бе насочвал към действителността, към едно безпогрешно движение по сигурни пътища.
Госпожа Дилениус отново размишляваше върху това. Случило се бе другояче, не както си го представяше. Нейният мъж вече не бе този, който беше по време на годеничеството им, нещо повече, тогава тя го виждаше в светлина, вече угаснала. Вярваше си: той е равностоен на нея и дори я превъзхожда, би могъл да върви редом ту като приятел, ту като предводител, а сега често й се струваше — надценявала го е. Той беше почтен, вежлив, също и нежен, оставяше й свобода, избавяше я от дребни домакински грижи. Но беше доволен от нея и от своето битие с работата, храната, малкото удоволствия, а тя не беше доволна от този живот. В себе си носеше нещо дяволито, а то искаше да се шегува, да танцува, и един мечтателен дух, който би желал да съчинява приказки, и още неизменния копнеж да свърже всекидневния ограничен бит с големия прекрасен живот, който звучи в песни и картини, в хубавите книги и в бурите на гори и морета. Тя не беше доволна от това, че едно цвете е само цвете и една разходка следва да бъде просто разходка. Цветето трябва да бъде елф, един красив дух в красиво преобразяване, а разходката да не е малко задължително упражнение и отдих, ала пътуване пълно с предчувствия за непознатото, посещение при вятъра и потока, беседа с безмълвни неща. И след като бе слушала някой хубав концерт, тя още дълго оставаше в чужд духовен свят, докато мъжът й отдавна се разхождаше по пантофи, пушеше цигара, разменяше по някоя и друга дума за музиката и жадуваше за леглото. От известно време тя нерядко учудено се вглеждаше в него и се озадачаваше, че той бе такъв, че вече нямаше криле, че се усмихваше снизходително, ако някога тя пожелаеше да поговори искрено за интимния си живот с него.
Отново и отново стигаше до решението само да не се нервира, да бъде търпелива и добра и съобразно неговия начин да му създава удобства, да го кара да се чувства уютно. Може би беше уморен, може би в службата му го мъчеха неща, за които искаше да я щади. Бе толкова отстъпчив и приветлив, че тя трябваше да му благодари. Той обаче не беше нейният принц, нейният приятел, господар и брат вече, по всички мили пътища на спомена и фантазията тя вървеше отново сама, без него, и пътищата бяха станали тъмни, защото в техния край вече не стоеше тайнствено бъдеще.
Звънецът проехтя, стъпките на съпруга се разнасяха в коридора, вратите се отвориха и той влезе. Тя го поздрави и отвърна на целувката му.
— Добре ли си, съкровище?
— Да, благодаря, а ти?
Тогава отидоха до масата.
— Е, ще бъде ли подходящо за теб, ако тази вечер Лудвиг дойде у дома?
— Естествено, щом ти го желаеш.
— Бих могла след това да му телефонирам. Знаеш, аз едва ли вече го очаквах.
— Какво именно?
— Новата музика. Нали неотдавна той разказа, че е заучил онези нови сонати и вече може да ги свири. Те трябва да са твърде трудни.
— Ах да, от новия композитор, нали?
— Да, Регер се казва той. Следва да са забележителни неща, очаквам ги с ужасно напрежение.
— Да, нали ние ще ги чуем. Но нов Моцарт той няма да бъде.
— Следователно до довечера. Трябва ли да го поканя и на вечеря?
— Както желаеш, малката ми.
— Любопитен ли си да чуеш Регер?
— Лудвиг говори за него толкова въодушевено. Е, да, човек винаги с удоволствие слуша нещо ново. Лудвиг може би е малко по-ентусиазиран, нали? Но в края на краищата той разбира от музика повече от мен. Щом като половината от деня прекарва в свирене на пиано.
Когато бе поднесено черно кафе, Хедвиг му разказа история за две сипки, днес ги бе видяла в градината. Той я слушаше благосклонно и се усмихваше.
— Какви хрумвания имаш! Би могла да станеш писателка.
После мъжът тръгна за службата. А тя гледаше след него от прозореца, тъй като това му бе приятно. По-късно Хедвиг се залови за работа. В книжката за разходите нанесе последната седмица, разтреби кабинета на мъжа си, избърса зелените растения и най-сетне взе едно ръкоделие, докато настане време отново да погледне в кухнята.
Мъжът й се върна към осем часа и веднага след него дойде Лудвиг, брат й. Той се ръкува със сестра си, поздрави своя зет и повторно улови ръцете на Хедвиг. Докато вечеряха, братът и сестрата разговаряха оживено и с удоволствие. Съпругът от време на време подхвърляше по някоя дума и на шега играеше ролята на ревнивец. Лудвиг се хвана, тя обаче не каза нищо, но стана замислена, чувстваше, че между тримата чуждият действително бе мъжът й. Лудвиг принадлежеше към нея, той имаше същия маниер, същия дух, същите спомени, каквито и тя, говореше същия език, схващаше и отвръщаше на всяка малка закачка. Когато брат й биваше тук, тогава я обгръщаше домашна атмосфера, всичко, което тя носеше в себе си от родния дом, беше отново както преди, всичко бе отново истинско и живо и беше приветливо търпяно от нейния мъж, но всъщност той не отвръщаше, а може би и не го разбираше. Още седяха на чаша червено вино, когато Хедвиг предупреди и отидоха в салона. Тя отвори рояла и запали светлините. Брат й остави настрана цигарата и отвори нотите си. Дилениус се изтегна в едно ниско кресло с облегалки за ръцете и постави до себе си масичката за пушене. Хедвиг зае място встрани до прозореца.
Лудвиг каза още няколко думи за новия композитор и неговата соната. Тогава за момент стана съвършено тихо. И той засвири.
Хедвиг слушаше първите тактове внимателно, музиката я докосна странно и особено. Погледът й не се отклоняваше от Лудвиг, чиито тъмни коси понякога проблясваха на светлината на свещите. Скоро обаче в необикновената музика тя долови силен и изтънчен дух, който я увлече и окрили, тъй че покрай подводни скали и неразбираеми пасажи можеше да ги преодолее, да разбере и съпреживее творбата.
Лудвиг свиреше, а тя виждаше просторна тъмна водна шир да се вълнува с големите тактове. Ято едри силни птици приближи с шумни удари на крилете, прадалечни и мрачни. Бурята ехтеше глухо и от време на време хвърляше пенливи гребени на вълните, които във въздуха се разбиваха на много малки перли. В кипежа на вълните, в шума на вятъра и на големите птичи криле звучеше нещо тайнствено, пееше ту с голям патос, ту с нежен детски глас една песен, мила съкровена мелодия. Черни облаци се носеха като разпуснати кичури, помежду им в дълбокото златно небе се мяркаха чудни гледки. По огромни талази яздеха морски чудовища със страховити очертания, но върху малките вълни играеха нежни, вълнуващи хороводи от ангелчета с комично дебели ръце и крака и детски очи. И чудовищното биваше надмогнато от чаровното, със засилващо се вълшебство картината се превръщаше в леко, въздушно освободено от тежест междинно царство, където в една своя, наподобяваща лунна светлина, съвсем нежни същества се носеха като елфи, танцуваха въздушен хоровод и при това с чисти кристални гласове пееха, блажено леки, безболезнено разсейвани тонове.
Сега обаче изглеждаше, че те вече не бяха ангелски озарени елфи, които пееха сред бели светлини и се носеха, а сякаш бе един човек, който разказваше или мечтаеше за тях. Една тежка капка копнеж и човешка мъка, която не може да се уталожи, тичаше през огрения от духовно сияние свят на красивата, възникнала вместо рая мечта на хората, не по-малко блестяща и красива, но придружавана от дълбоките звуци на неутолима носталгия. Така човешкото удоволствие произтича от детско удоволствие; усмивката, която не познава бръчките, е изчезнала, въздухът обаче е станал по-съкровен и болезнено сладък.
Бавно се стопяваха прелестните песни на елфите в морския прибой и отново могъщи се надигаха борбен тътен, страст и стремеж за живот. И с разлива на една последна висока вълна песента завърши. В пианото звучеше приливът в тих, бавно замиращ резонанс и отзвучаваше, настана неизмерима тишина. Лудвиг продължи да седи приведен, заслушан. Хедвиг, затворила очи, се бе облегнала в стола, сякаш унесена в сън.
Най-после Дилениус се изправи, върна се в трапезарията и донесе на Лудвиг чаша вино.
Лудвиг стана, благодари и отпи една глътка.
— Е, зетко — каза той, — какво мислиш?
— За музиката ли? Да, беше интересна и ти отново свири бележито. Трябва страшно да си се упражнявал.
— А за сонатата?
— Видиш ли, то е въпрос на вкус. Аз не съм срещу всичко ново, но за мен тя е твърде оригинална. Вагнер още ми харесва…
Лудвиг искаше да отговори, тогава сестра му се приближи до него и положи ръка на рамото му.
— Остави, това действително е въпрос на вкус.
— Нали? — извика мъжът й зарадван. — Защо трябва да спорим. Е, шурей, една пура?
Лудвиг някак смутено гледаше в лицето на сестра си. Тогава разбра, че тя бе обсебена от музиката и че ще страда, ако продължат да говорят за нея. Едновременно обаче той за пръв път прозря, че Хедвиг смята: трябва да щади мъжа си, защото нещо му липсва, което за нея е потребно и вродено. И тъй като изглеждаше тъжна, преди да си тръгне за вкъщи, той попита:
— Хеде, не ти ли е добре?
Тя поклати глава.
— Скоро ти трябва отново да ми изсвириш това, единствено за мене. Искаш ли?
Тогава Хедвиг изглеждаше отново доволна и след известно време Лудвиг успокоен си тръгна към дома.
Но тази нощ тя не можа да спи. Знаеше, че мъжът й не я разбира, и се надяваше да може да понесе това. Ала тя все отново и отново чуваше въпроса на Лудвиг: „Хеде, не си ли добре?“, и мислеше, че трябваше да му отговори с лъжа, за пръв път с лъжа.
И вече й се струваше, че едва сега напълно бе загубила своя роден край, чудесната си младежка свобода и цялата безболезнена светла веселост на рая.
1906
На Мустакерщрасе живееше една млада жена, която, поради злополука, наскоро след сватбата бе загубила своя мъж, и сега, бедна и изоставена, седеше в малката стаичка и очакваше детето, което нямаше да има баща. И тъй като тя бе съвсем сама на този свят, всичките й мисли кръжаха около очакваното дете и нямаше нищо по-красиво и чудесно, и будещо завист, което тя не бе помислила, пожелала и мечтала за това дете. Каменна къща с огледални прозорци, градина с водоскок й изглеждаха тъкмо достатъчно добри за детето, а що се отнасяше до бъдещето му, то трябваше да бъде най-малкото професор или крал.
Редом с бедната госпожа Елизабет живееше един стар човек, когото само рядко виждаха да излиза и тогава той беше дребен, сив мъж, с шапка като на скитник и със зелен чадър, чиито пръчки бяха направени от рибена кост, както някога са се правили. Децата се страхуваха от него, а възрастните мислеха, че той може би има свои причини така да се усамотява. Често дълго време никой не го виждаше, но понякога вечер от неговата ниска порутена къща се чуваше хубава музика, сякаш звъняха много малки нежни инструменти. Тогава, ако минаваха покрай къщата, децата питаха майките си дали вътре не пеят ангели, или може би русалки, а майките не знаеха нищо и казваха, не, не, това трябва да е някаква свиреща кутийка.
Този дребен човек, към когото съседите се обръщаха с „господин Бинсвангер“, имаше странно приятелство с госпожа Елизабет. Те почти никога не си говореха един с друг, но дребният възрастен господин Бинсвангер всякога я поздравяваше най-приветливо, щом минаваше покрай прозорците на съседката си, и тя му кимаше в отговор благодарна и също го обичаше и двамата си мислеха: ако някога ми тръгне съвсем зле, аз положително ще се обърна за съвет към човека от съседната къща. И когато започваше да се смрачава, а госпожа Елизабет седеше сама до своя прозорец и тъгуваше за покойния си любим или мислеше за малкото си детенце, обливаше се в сълзи, тогава господин Бинсвангер лекичко отваряше едното крило на прозореца и от неговата тъмна стая долиташе тиха, сребърна, утешителна музика, която се разсейваше като лунна светлина през някакъв лек облак. Случваше се, че съседът, под чийто заден прозорец растяха няколко стари стебла гераниум, винаги забравяше да ги полива, а те все пак се зеленееха и бяха отрупани с цвят, никога нямаха ни едно увяхнало листо, защото всеки ден още на ранина госпожа Елизабет ги поливаше и почистваше.
Вече наближаваше есента и веднъж в сурова, ветровита, дъждовна вечер, когато на улицата не се виждаше жива душа, бедната жена забеляза, че е дошъл часът й, тя се страхуваше, защото беше съвсем сама. С настъпването на нощта обаче дойде една стара жена с фенер в ръката, влезе в къщата, сгря вода, подреди ленено платно и направи всичко, каквото трябваше да се направи, щом едно дете идва на света. Госпожа Елизабет безмълвно остави всичко да се случи и едва когато вече малкото беше дошло и се унасяше в първия си земен сън, увито в нови фини пелени, тя попита старата жена откъде идва.
— Господин Бинсвангер ме прати — каза старицата и след това уморената жена заспа, а когато на сутринта отново се събуди, за нея имаше приготвено сварено мляко и всичко в стаята беше чисто, разтребено, а редом лежеше малкият й син и плачеше, защото беше гладен. Но старата жена си бе отишла. Майката взе детето на гърдите си и се радваше, че то беше толкова хубаво и силно. Тя мислеше за неговия мъртъв баща, който никога нямаше да го види, и очите й се наливаха със сълзи, но притискаше до сърцето си новороденото и трябваше отново да се усмихне, така отново заспа заедно с момченцето, а когато се събуди отново, имаше сварено мляко и супа, а детето бе преповито в нови пелени. Но скоро майката беше отново здрава и силна и можеше сама да се грижи за себе си и за малкия Аугустус. Тогава се сети, че синът й би трябвало да бъде кръстен и че тя нямаше кръстник за него. Едва привечер, когато се здрачаваше и от съседната къща отново зазвуча приятната музика, тя отиде при господин Бинсвангер. Плахо похлопа на тъмната врата, а той приветливо й извика „влез“ и я посрещна, но музиката изведнъж секна, а в стаята имаше малка стара настолна лампа до една книга и всичко беше както при другите хора.
— Дойдох при вас — каза госпожа Елизабет, — за да ви благодаря, защото вие пратихте при мене добрата жена и аз искам на драго сърце да й платя, ала ще го направя, когато отново почна да работя и ще мога да припечеля нещо. Но сега имам друга грижа. Момченцето трябва да бъде кръстено и да се нарича Аугустус, както се казваше неговият баща, ала не познавам никого и не зная кой би му станал кръстник.
— Да, и аз мислех за това — отвърна съседът и поглади сивата си брада. — Би било добре, ако момчето има добър и богат кръстник, който би могъл да се грижи за него, ако някога се случи да ви тръгне зле. Но аз съм само един стар, самотен човек и имам малко приятели, затова не мога да ви посъветвам за никого другиго, ако вие не искате да вземете мен самия за кръстник.
Бедната майка се зарадва на това, благодари на дребния човек и го взе за кръстник. В следващия неделен ден те отнесоха детенцето в църквата и то беше кръстено, и тогава отново се появи старата жена и му подари един талер, а когато майката не искаше да го приеме, старицата каза:
— Вземете го, аз съм стара и имам всичко, каквото ми е потребно. Може би талерът ще му донесе щастие. А по-рано аз на драго сърце направих услуга на господин Бинсвангер, защото сме стари приятели.
После всички заедно се върнаха вкъщи и госпожа Елизабет свари кафе за своите гости, а съседът бе донесъл един сладкиш, така че се получи истинска гощавка след кръщене. Когато те изпиха кафето и хапнаха, а момченцето отдавна бе заспало, господин Бинсвангер скромно каза:
— Следователно сега аз съм кръстникът на малкия Аугустус и с удоволствие бих искал да му подаря кралски замък или торба с жълтици, но това го нямам. Мога да му подаря само един талер, който да сложа до талера на госпожа кръстницата. Междувременно онова, което мога да направя за него, трябва да се случи. Госпожа Елизабет, вие положително сте пожелали за вашето момче много хубави и добри неща. Помислете си сега какво ви се струва най-добро за него, а аз ще се погрижа то да се осъществи. Трябва да намислите едно желание за момченцето, каквото поискате, но само едно. Обмислете го добре и когато тази вечер чуете да свири моята малка музикална кутия, следва да изречете желанието в ухото на малкия, така то ще се изпълни.
Подир тези думи той се сбогува бързо и жената си тръгна заедно с него, а госпожа Елизабет остана сама и съвсем учудена и ако двата талера не бяха поставени в люлката, и ако сладкишът не стоеше на масата, тя би смятала всичко за сън. После седна до люлката, залюля детето, замисли се и премисли хубавите желания. Първо, тя искаше той да бъде богат или красив, или властен и силен, или скромен и мъдър, но при всички тия желания изпитваше известно колебание и в края на краищата си каза: „Ах, това все пак трябва да е само шега от страна на стария човек.“
Беше притъмняло и тя едва ли не седешком бе задрямала до люлката, уморена от гостуването и грижите, и многото желания. Тогава откъм съседната къща зазвуча изискана кротка музика, толкова нежна и приятна, каквато тя никога не бе чувала от музикална кутия. При този звук госпожа Елизабет се замисли и се оборави, сега отново повярва на съседа Бинсвангер и на подаръка му като кръстник, колкото повече се замисляше, толкова повече желания й идваха и толкова повече всичките й мисли се объркваха, че още нищо не можеше да реши. Тя бе съвсем натъжена със сълзи в очите, когато музиката зазвуча все по-тихо и по-слабо и си помисли, че ако сега в мига не изрече своето желание, после ще бъде късно и всичко загубено.
В този момент тя въздъхна, приведе се над детенцето и му прошепна в ухото: „Синчето ми, аз ти желая, желая ти…“ и когато хубавата музика вече съвсем заглъхваше, тя се сепна и каза бързо: „Желая ти всички хора да те обичат.“
Звуците бяха изчезнали, бяха се стопили, отзвучали и в тъмната стая беше съвършено тихо. Тя обаче се хвърли върху люлката и заплака, обзета от страх и плахост и извика: „Ах, аз мисля, че ти пожелах най-доброто, което зная, а може би това не беше най-правилното. И ако всички, всички хора ще те обичат, то все пак никой няма да те обича повече от твоята майка.“
Аугустус растеше както всички други деца, беше хубаво русо момче със светли, смели очи, което майката глезеше и което навред бе приемано добре. Госпожа Елизабет скоро забеляза, че желанието й след кръщенето се изпълваше, защото едва малкият порасна дотолкова, че да може да ходи, да излиза на улицата и при други хора, то всеки го намираше за хубав, смел и умен, както рядко бива с някое дете, всеки му подаваше ръка, вглеждаше се в очите му и му показваше своето благоволение. Млади майки го посрещаха усмихнати, стари жени му подаряваха ябълки, а ако се случеше някога да направи пакост, никой не вярваше, че той я е сторил, или ако не можеше да отрече, те повдигаха рамене и казваха: „На милото момченце наистина нищо не може да се сметне за лошо, то не може да бъде укорено.“ При неговата майка идваха хора, които внимателно се отнасяха към красивото момче, а тя, която никого не познаваше и по-рано получаваше само малко работа за шиене вкъщи, сега беше добре позната, известна като майката на Аугустус и имаше повече благодетели, отколкото някога би си желала. Тръгна й добре, а също и на момчето, където и да отидеха двамата заедно, съседите се радваха, поздравяваха ги и се обръщаха след щастливците.
Най-хубавото Аугустус получаваше от своя кръстник. Понякога той го извикваше вечер в къщичката си. Там беше тъмно, само в черното гърло на камината гореше слаб, червеникав пламък; дребният стар човек привличаше детето до себе си да седне на земята на една кожа, заедно с него гледаше спокойния пламък и му разказваше дълги истории. Но понякога, когато някоя дълга история завършваше, а малкият биваше съвсем сънен и в здрачната тишина с полуотворени очи гледаше към огъня, тогава сред тъмнината зазвучаваше приятна, многогласна мелодия и двамата смълчани дълго я слушаха, случваше се често, неусетно цялата стая да се изпълни с малки, блестящи деца, които прелитаха със светли, златни криле и кръжаха насам и натам, в красив, изкусен танц, заедно и по двойки. При това те пееха и пеенето звучеше, преливаше от радост и от ведра красота, то беше най-хубавото, което Аугустус някога бе чувал и виждал, и когато по-късно той мислеше за своето детство, то бе тихата здрачна стая на стария кръстник, червеният пламък в камината с музиката и с тържествения златен, вълшебен полет на ангелските същества, които отново се надигаха в спомена и будеха носталгия.
Междувременно момчето ставаше все по-голямо и понякога за майка му наставаха часове, когато тя биваше тъжна и мислите й се връщаха към нощта след кръщенето. Аугустус весел тичаше из съседните улици, обикаляше и навред беше добре дошъл, получаваше орехи и круши, сладкиши и играчки, подаряваха му ги, даваха му да яде и пие, някои го слагаха на коленете си и го друсаха като на конче, береше цветя в градините и често едва късно вечерта се връщаше у дома. С неохота буташе супата на майка си настрана. Тогава, ако тя биваше огорчена и плачеше, той намираше това за скучно и навъсен лягаше в креватчето си. И ако понякога тя го укоряваше и наказваше, той крещеше силно и се оплакваше, че всички хора били мили и внимателни с него, само майка му не. В такива случаи за нея наставаха мрачни часове и сериозно се гневеше на момчето си, но когато после, заспал, лежеше върху възглавницата си, а над невинното детско лице трептеше светлината на свещта, всичката суровост на сърцето й се стопяваше и тя внимателно го целуваше, за да не се събуди. Беше нейна собствена вина, че всички хора обичаха Аугустус, и понякога тя с мъка, едва ли не със страх мислеше, че навярно би било по-добре никога да не бе изричала това желание.
Веднъж, когато тя тъкмо беше при гераниумите под прозореца на господин Бинсвангер и с малка ножица изрязваше увехналите цветове от стеблата, чу в двора, който се простираше зад двете къщички, гласът на момчето си и се приведе да погледне натам. Видя го облегнат на стената, с хубавото си, малко гордо лице, а пред него стоеше едно по-голямо момиче. То го гледаше умолително и каза:
— Нали ще си така мил и ще ми дадеш една целувка?
— Аз обаче не желая — каза Аугустус и пъхна ръцете си в джобовете.
— И все пак аз те моля — каза то отново. — Готова съм да ти подаря нещо хубаво.
— Че какво? — попита момчето.
— Имам две ябълки — каза тя плахо.
Той се обърна и направи гримаса.
— Не обичам ябълки — изрече той презрително и искаше да си тръгне.
Но момиченцето го задържа здраво и добави ласкателно:
— Е, аз имам и един хубав пръстен.
— Покажи ми го — поиска Аугустус.
То му показа пръстенчето си, той внимателно го огледа, после го измъкна от пръста й и го сложи на своя. Повдигна го към светлината и явно му хареса.
— Е, тогава можеш да получиш една целувка — каза той отвисоко и бегло я целуна по устата.
— А сега не искаш ли да поиграеш с мене? — попита момичето доверчиво и се облегна на ръката му. Но той грубо го отблъсна и извика буйно:
— Най-после ме остави на спокойствие! Има други деца, с които мога да играя.
И докато момиченцето се разплака и се измъкна от двора, той, с лице, на което се изписа раздразнение и скука, завъртя пръстена на ръката си, огледа го, почна да си свири с уста и бавно си тръгна.
Майка му обаче стоеше с ножицата за цветя в ръка и беше уплашена от суровостта и презрението, с които детето й приемаше любовта на другите. Тя остави цветята и седя така, поклащайки глава, като все си повтаряше: „О, той е лош, зъл! Той просто няма сърце.“
Ала наскоро след това, когато Аугустус се прибра вкъщи и тя реши да му поговори, той я погледна усмихнат със сините си очи, без каквото и да било чувство за вина, започна да пее, да й се гали и беше толкова весел, мил и нежен с нея, че тя трябваше да се разсмее и да разбере, че с децата не всичко трябва да се приема толкова сериозно. А в това време пакостите на момчето все пак не минаваха без наказание. Кръстникът Бинсвангер беше единственият, пред когото изпитваше респект, и когато вечер отиваше в стаята при него, кръстникът казваше: „Тази вечер огънят в камината няма да гори и няма да има музика, малките ангелски същества са тъжни, защото ти беше толкова лош.“ Тогава той мълчаливо излизаше, връщаше се вкъщи, хвърляше се на леглото си и плачеше, а после в течение на няколко дни се стараеше да бъде добър и мил.
И ставаше така, че огънят в камината пламваше все по-рядко и по-рядко, а кръстникът не можеше да бъде подкупен нито със сълзи, нито с ласки. Когато Аугустус стана на дванадесет години, вълшебният ангелски полет в стаята на кръстника за него вече бе далечно видение и когато в една нощ той го видя насън, на следващия ден беше двойно по-невъздържан, див и шумен, командваше многото си другари, без да се съобразява с каквото и да било като пълководец.
Майка му отдавна бе уморена да слуша похвали от всички хора за своето момче и за това колко изискан и сърдечен бил той, тя вече беше само загрижена за него. И когато един ден учителят му дойде при нея и й разказа, че познавал човек, който бил готов да изпрати момчето в чуждо училище и да го подпомогне да следва, тя поведе разговор със съседа и наскоро след това в една пролетна утрин пред къщата пристигна кола, а Аугустус в хубав, нов костюм се качи на колата, сбогува се с майка си, с кръстника и съседите, защото трябваше да отпътува за столичния град и да се учи там. Майка му за последен път бе сресала хубаво на път неговите руси коси и изрекла благословията си, конете потеглиха, а Аугустус отпътува за непознатия чужд свят.
След няколко години, когато младият Аугустус беше станал студент, носеше червената фуражка на студентска организация и имаше мустачки, веднъж отново се появи в родния си край, защото кръстникът му бе написал, че майка му е толкова болна, че няма да живее дълго. Младежът дойде една вечер и хората с удивление видяха как той слезе от колата, а подир него коларят внесе в къщичката голям кожен куфар. Майката обаче лежеше умираща в старата схлупена стая, а когато хубавият студент видя на белите възглавници пребледнялото, увехнало лице, от което го гледаха, за да го поздравят, само безмълвни очи, разплакан падна на леглото, зацелува студените ръце на майка си и коленичи до нея през цялата нощ, докато ръцете й изстинаха и очите й угаснаха.
И след като погребаха майката, кръстникът Бинсвангер го взе под ръка и го отведе в своята къщичка, която се видя на младия човек още по-ниска и по-тъмна отпреди, и когато дълго бяха стояли заедно, а малкият прозорец слабо просветваше в тъмнината, дребният старец погали със сухите си пръсти своята сива брада и каза на Аугустус:
— Искам да запаля огън в камината, тогава няма да ни е потребна лампа. Зная, че утре ти трябва да отпътуваш отново оттук, и сега, когато майка ти е мъртва, едва ли толкова скоро ще те видя отново. — И докато изричаше тези думи, запали малък огън в камината, приближи към нея своето кресло и студентът своето и така те отново дълго време седяха пред камината и гледаха разгорените цепеници, постепенно искрите излитаха все по-малко. А после старият каза кротко:
— Бъди щастлив, Аугустус, аз ти желая доброто. Ти имаше добра майка и тя направи за тебе повече, отколкото знаеш. На драго сърце още веднъж бих ти показал музиката и малките блажени ангелчета, но знаеш, че това вече не става. Впрочем ти не бива да ги забравяш и следва да помниш, че те винаги ще пеят и че навярно отново ще можеш да ги чуеш, когато със самотно и копнежно сърце пожелаеш. А сега ми дай ръката си, момчето ми, аз съм стар и трябва да си легна да спя.
Аугустус му подаде ръка и не беше в състояние да изрече нищо. Тъжен, той си отиде в опустялата къщичка и легна за последен път да спи в старото родно гнездо, а преди да заспи му се струваше, че отвън, съвсем отдалеч отново чува тихата, приятна музика на своето детство. На следващата сутрин замина и дълго не чуха нищо повече за него.
И той самият скоро забрави кръстника Бинсвангер и своя ангел. Наоколо кипеше богат живот и Аугустус се носеше на вълните му. Никой не можеше като него да язди през ехтящи улици и да поздравява гледащите го с възхищение момичета с присмехулни погледи. Никой не умееше така леко и с увлечение да танцува, така умело и изискано да кара кола и шумно и пищно в някоя лятна вечер да гуляе в градина. Богатата вдовица, чийто любовник беше той, му даваше пари, дрехи и коне и всичко, от което се нуждаеше и искаше да има. С нея той пътува до Париж и Рим и спеше в коприненото й легло. Негова любима обаче беше една кротка, руса бюргерска дъщеря, която нощем, с опасност да ги види баща й, той посещаваше в градината и която му пишеше дълги пламенни писма, докато пътуваше.
Но веднъж Аугустус не се върна. В Париж бе намерил приятели и тъй като богатата любовница му бе дотегнала, а и следването отдавна също му бе омръзнало, той остана в далечната страна и живееше както големците. Държеше коне, кучета, жени, губеше пари и печелеше пари при големите рулетки и навред имаше хора, които го следваха, вървяха подире му. Казваха, че са привързани към него и му се подчиняваха. А той се усмихваше и приемаше всичко, както някога като дете бе приел пръстена на малкото момиченце. В очите му и на устните му гореше магията на желанията, жени го обграждаха с нежност, приятели го ласкаеха и никой не виждаше, той самият едва ли усещаше колко празно е станало сърцето му и алчно, а неговата душа боледуваше и страдаше. Понякога биваше уморен от това да бъде обичан от всички и самотен, предрешен, минаваше през чужди градове и навред намираше хората глупави и че е прекалено лесно да бъдат спечелени, и навред любовта му изглеждаше жалка, когато усърдно тичаше след него и се задоволяваше с толкова малко. Често изпитваше отвращение към жени и мъже, защото не бяха горди, и по цели дни прекарваше сам със своите кучета или в планините в красиви местности за лов. И изпитваше по-голяма радост, ако бе проследил и улучил някой елен, отколкото да се домогва до някоя красива и разглезена жена.
Веднъж при пътуване по море той съзря младата жена на някакъв посланик, строга, стройна жена от северняшката аристокрация, която стоеше сред мнозина други знатни жени и светски хора чудно усамотена, горда и мълчалива, сякаш никой не й беше равен, а когато Аугустус я забеляза и взе да я наблюдава, стори му се, че нейният поглед само бегло и равнодушно го докосна, помисли, че сега той за най-най-пръв път узнава какво значи любов, и реши да спечели любовта й и от този момент нататък във всеки час на деня искаше да бъде близо до нея и пред погледа й, и тъй като сам все още бе заобиколен от мъже и жени, които му се удивляваха и търсеха допир с него, той се отнасяше със строгата красавица сред обществото на пътниците като княз със своята княгиня, а и мъжът на русокосата го удостояваше с внимание и се стараеше да му се хареса.
Никога не бе смятал за възможно да остане сам с чужденката, докато в един южен пристанищен град цялата група пътешественици не слезе от кораба за няколко часа, за да се разходи в чуждия град и отново за известно време да усети земя под краката си. В това време той не се откъсваше от тази, в която бе влюбен, докато не му се удаде в навалицата на един пъстър пазарен площад да я задържи, повеждайки разговор. Безкрайно много малки мрачни улички се вливаха в този площад и той я отведе в една такава малка уличка, която му се видя приятна и където изведнъж се почувства сам с жената, без нейната среда, изпита плахост, обърна се към нея засиял, взе колебливите й ръце в своите и я помоли да избягат заедно, да остане тук с него в страната, на сушата, а после да избягат.
Чужденката беше пребледняла и заби поглед в земята.
— О, не, това не е рицарство — каза тя тихо. — Нека забравим какво сте ми казали.
— Аз не съм рицар — извика Аугустус, — аз съм влюбен, аз съм обичащ и не зная нищо друго освен това, че обичам, и нямам никаква друга мисъл освен тази да бъда с вас. Ах, красавице, ела с мен, ще бъдем щастливи!
Тя сериозно и укорително го изгледа със светлосините си очи.
— Откъде можете да знаете, че ще е така? — пошепна тя. — Защо мислите, че ви обичам? Аз не мога да лъжа. Вие сте ми приятен и често пожелавах да бихте били мой мъж, защото вие сте първият, когото обичам от сърце. Но как може любовта да се заблуждава толкова много. Никога не съм мислила, че е възможно да обичам човек, който не е чист и добър. Сто пъти по-приятно би ми било да остана при моя мъж, когото обичам по-малко, който обаче е рицар на честта и благородник, какъвто вие не познавате. А сега не ми казвайте нито дума повече — и го помоли да я отведе на кораба обратно, иначе щяла да извика чужди хора да й се притекат на помощ срещу дързостта му.
И макар той да я умоляваше и да скърцаше със зъби, тя се отвърна от него и би тръгнала сама, ако мълчешком той не я придружи до кораба. Там поиска да свалят куфара му на сушата и не се сбогува с никого.
От този момент щастието на многообичания почна да залязва. Станаха му омразни добродетелта и почтеността. Той ги тъпчеше с крака и изпитваше удоволствие да изкушава добродетелни жени с всички изкуства на своето обаяние и да ограбва безобидни хора, които бързо спечелваше за приятели, а после да ги изоставя с присмех. Той довеждаше до бедност жени и момичета, които после веднага отхвърляше, търсеше младежи от благородни семейства, които изкушаваше и проваляше. Нямаше удоволствие, каквото той да не търси и изчерпва, това не го уморяваше. Нямаше порок, който да не бе познал и отново отхвърлил. Но в сърцето му вече нямаше и радост и на любовта, която го пресрещаше отвред, не откликваше в душата му нищо.
В една красива вила край морето той живееше мрачен и навъсен, измъчваше жените и приятелите, които го посещаваха, с най-безумни капризи и злини. Копнееше за това да унижава хората и да им показва всякакво презрение; беше преситен и пренамръщен от любовта, която го обграждаше, без да е молил, без да я бе изисквал и без да е заслужил; чувстваше липсата на стойност в своя пропилян, съсипан живот, тъй като никога не бе давал, а винаги само вземал. Понякога за известно време Аугустус гладуваше, за да изпита после истинска жажда и да може да утоли изискването й. Сред приятелите му се разнесе вестта, че бил болен и се нуждаел от спокойствие и самота. Пристигаха писма, които той никога не четеше, и загрижени хора питаха прислугата как се чувства. Ала той стоеше сам дълбоко помрачнял в залата над морето, целият му живот беше празен и опустошен и така лежеше пред него без следа от любов като сив, солен, надигащ се прилив. Изглеждаше погрознял, както седеше скупчен в креслото до високия прозорец и сякаш спореше със себе си. Белите чайки се носеха от крайбрежния вятър, той ги гледаше с празен поглед, от който бе изчезнала всяка радост и всяко съчувствие. Само устните му се усмихваха сурово и зло, когато приключваше с мислите си и звъннеше на камериера. И тогава в определен ден покани на празник всичките си приятели; намерението му бе да наплаши и осмее дошлите, като им даде възможност да хвърлят поглед към празната му къща и към собствения му труп, защото твърдо бе решил преди това да сложи край на живота си, като се отрови.
Вечерта преди замисления празник той изпрати цялата си прислуга вън от къщи, за да стане тихо в големите стаи, и в своята спалня се зае да разбърка една силна отрова в чаша кипарисово вино и я допря до устните си. Тъкмо когато щеше да я изпие, на вратата се почука и тъй като той не отговори, вратата се отвори и вътре влезе дребен, възрастен мъж. Той се приближи до Аугустус, грижливо изтръгна от ръката му пълната чаша и с добре познат глас каза:
— Добър вечер, Аугустус, как си?
Изненаданият, раздразнен и засрамен, се усмихна иронично и каза:
— Господин Бинсвангер, още ли сте жив? Отдавна не съм ви виждал, а вие наистина изглежда, че не сте остарели повече. Но в момента ми пречите, скъпи мой. Аз съм уморен и тъкмо исках да взема едно приспивателно средство.
— Виждам — отговори кръстникът спокойно. — Ти искаш да вземеш приспивателно и си прав, то е последното вино, което още може да ти помогне. Но първо нека си побъбрим малко, момчето ми, и тъй като аз съм изминал далечен път, нали няма да ми се сърдиш, ако се освежа с една малка глътка? — С тези думи той взе чашата, допря я до устните си и преди Аугустус да може да го спре, я вдигна и с бързи глътки я изпи. Аугустус беше смъртно пребледнял. Той се спусна към кръстника си, разтърси го за раменете и закрещя високо:
— Старче, знаеш ли какво изпи?
Господин Бинсвангер кимна с мъдрата си сива глава и се усмихна:
— Това е кипарисово вино, както виждам, и не е лошо. Изглежда ти не търпиш лишения. Но аз имам малко време и не искам дълго да те обременявам, ако желаеш да ме изслушаш.
Обърканият мъж изгледа кръстника си с ужас в светлите очи и очакваше от миг на миг, че ще го види да рухва. Междувременно кръстникът се настани удобно в едно кресло и кимна на младия си приятел.
— Загрижен ли си, че глътката вино може да ми навреди? Тогава бъди спокоен. Много приятелско от твоя страна е, че изпитваш загриженост за мене. Аз не предполагах това. Но нека сега да си поговорим както в някогашните времена. Струва ми се, че ти вече се насити на лекия живот, така ли е? Мога да те разбера. А когато си тръгна, отново можеш да напълниш една чаша и да я изпиеш. Но преди това трябва да ти разкажа нещо.
Аугустус се облегна на стената и заслуша добрия благотворен глас на прастария дребен човек, който му бе близко познат от детството и събуди сенките на миналото в душата му. Обхванаха го дълбок срам и тъга. Като че той виждаше собственото си невинно детство в очите му.
— Изпих твоята отрова — продължи старецът, — защото аз съм виновен за бедата ти. При кръщаването ти твоята майка изрече едно желание, което аз изпълних, макар то да бе глупаво. Не е необходимо да го знаеш. То е като заклинание, което ти самият си почувствал. Съжалявам, че така тръгна. А би могло да ме радва, ако аз преживеех, ти отново да дойдеш при мене в стаята пред камината и да чуеш ангелчетата да пеят. Това не е лесно и в момента навярно ти се струва невъзможно, че твоето сърце отново ще бъде здраво, чисто и ведро. Но е възможно и аз бих те помолил да се опиташ. Желанието на твоята нещастна майка ти се отрази зле, Аугустус. Какво би било, ако ми позволиш да изпълня още едно твое желание, каквото и да е? Ти няма да жадуваш за пари и за богатство, а също не за власт и женска любов, каквито имаше достатъчно. Припомни си и ако мислиш, че знаеш някакво вълшебство, което може отново да направи красив и по-добър твоя провален живот, а теб самия отново радостен, тогава го изречи, пожелай си го.
Аугустус седеше дълбоко замислен и смълчан, но бе твърде уморен и безнадежден, и така след известно време каза:
— Благодаря ти, кръстнико Бинсвангер, но аз мисля, че моят живот вече никакъв гребен не може да го среше добре. Ще стане по-хубаво, ако направя това, което бях намислил да сторя, когато влезе. И все пак ти благодаря, че дойде.
— Да — съгласи се старецът замислено, — мога да си представя, че никак не ти е лесно. Но може би си в състояние още веднъж да се опомниш, Аугустус, навярно ще ти хрумне какво най-много досега ти е липсвало или изглежда не можеш да си спомниш далечните времена, когато майка ти беше още жива и когато понякога вечер ти идваше при мене. Тогава от време на време биваше щастлив, нали?
— Да, тогава — кимна Аугустус и представата за сияйната зора на живота му му се струваше далечна и бледа, сякаш се взираше в прастаро огледало. — Но това не може да се върне. Аз не мога да пожелая да бъда отново дете. Нали тогава всичко пак би започнало отначало?
— Да, имаш право, не би имало смисъл. Но разсъди още веднъж за времето, когато бяхме у дома и за бедното момиче, което ти като студент нощем посещаваше в градината на неговия баща, помисли и за красивата руса жена, с която веднъж пътува с кораб по море. Спомни си и всички мигове, в които някога си бил щастлив, а животът ти се е струвал добър и ценен. Може би тогава ще откриеш какво навремето те е правело щастлив и ще го пожелаеш. Стори го. За мое добро, момчето ми!
Аугустус затвори очи и се вгледа в изминалия живот, както през тъмен коридор се гледа към далечна светла точка, от която се излъчва нещо, и отново видя как някога той беше светъл и красив, всичко около него беше такова, а после бавно бе ставало все по-тъмно и по-тъмно, докато съвсем потъна в мрак и вече нищо не можеше да го зарадва. И колкото по-дълбоко се замисляше за миналото и си спомняше, толкова по-красива, ценна и заслужаваща копнеж от далечината проблясваше малката светлина и накрая той я позна и от очите му затекоха сълзи.
— Аз ще се опитам — каза Аугустус на своя кръстник, — махни от мене старото вълшебство, което не ми помогна, и ми дай друго, така че да мога да обичам хората.
Разплакан той коленичи пред стария си приятел и още докато коленичеше усети как любовта на този стар човек премина и пламна у него, любовта към забравени думи и жестове, обаче кръстникът, дребният мъж, го прегърна кротко и го понесе към леглото. Там той се отпусна, а другият погали косите му, отмахна ги от горещото чело.
— Хубаво е — прошепна той тихо, — добре е, момчето ми. Всичко ще бъде на добро.
Аугустус почувства как някаква тежка умора го наляга, като че ли в този миг остаря с много години и изпадна в дълбок сън, а старият човек тихичко излезе от изоставената къща. Аугустус се събуди от див, стихиен шум, който изпълваше кънтящата къща, и когато стана и отвори най-близката врата, намери салона и всички стаи пълни с някогашните си приятели, които бяха дошли за празника, а намерили къщата празна. Те бяха озлобени и разочаровани, а той тръгна към тях, за да ги посрещне, както обикновено с усмивка и да ги спечели отново с шеговита дума. Но изведнъж забеляза, че тази власт вече я няма. Едва съзрели го, те всички едновременно започнаха да му крещят и когато той се усмихна безпомощно и с желание да се защити простря ръце, бясно се нахвърлиха върху него. „Ах ти, измамник!“, крещеше един. „Къде са парите, които ми дължиш?“ А друг: „И конят, който ти дадох в заем.“ Една хубава гневна жена: „Цял свят знае моите тайни, които си раздрънкал. О, колко те мразя, плашило!“ А един млад човек с дълбоко хлътнали очи и разкривено лице крещеше: „Знаеш ли какво направи от мене, ти сатана, който проваляш млади хора!“
И така продължаваше и всеки го обсипваше с позор и ругателства, и всеки имаше право, и мнозина го удряха, а когато те обикаляха из къщата в движение, разбиваха огледалата и взеха много от скъпоценностите, чак тогава Аугустус се вдигна от земята, пребит и опозорен, а когато се дотътри до своята спалня и погледна в огледалото, за да се измие, видя лицето си повяхнало и грозно, зачервените очи сълзяха, а по челото се стичаха капки кръв.
Това е възмездието — каза той на себе си и обърса кръвта от своето лице, едва се бе посъвзел. Тогава в къщата отново нахлуха шумни хора, втурваха се нагоре по стълбището, хора, заемали му пари, с които той бе ограбвал техните къщи, и един съпруг, чиято жена бе изкушил и чиито синове подмамени от него стигнаха до порока и бедата, и уволненият слуга, и момичетата, и полицаи, и адвокати, а един час по-късно той вече седеше прикован в една кола и бе отведен в затвора. Зад колата народът крещеше и пееше присмехулни песни, а едно улично момче му хвърли през прозореца на отминаващата кола цяла шепа кал.
И така градът беше възбуден от позорните дела на този човек, когото толкова много бяха познавали и обичали. Не остана порок, в който да не бе обвинен, и нямаше такъв, който той да отрече. Хора, които отдавна бе забравил, се изправиха пред съдиите и наговориха неща, каквито бе правил преди години. Слуги, които бе награждавал и които го бяха крали, разказваха тайните на неговия порок и всяко лице бе пълно с отвращение и омраза, и тук нямаше никой, който да каже нещо в негова полза, да го похвали, да го извини, да си спомни нещо добро за него.
Той прие всичко, остави се да бъде отведен в килията и от килията пред съдията и пред свидетелите, гледаше учуден и тъжен с болни очи в многото зли, разгневени, разкривени от омраза лица и във всяко под кората от омраза и изкривяване виждаше скрито нещо тайнствено, привлекателно и че проблясва, светлина на сърцето. Всички те някога го бяха обичали, сега никой от тях не помнеше, ала той не измоли нищо и се мъчеше за всеки да си спомни поне малко добро.
Накрая бе тикнат в затвора. Никой не биваше да го посещава. Тогава в трескави сънища говореше с майка си, с първата си любима, с кръстника Бинсвангер и със севернячката, дамата от кораба, а когато се събудеше, и в страшни дни, седеше самотен и загубен, потънал в мисли, изстрадваше цялата мъка на копнежа, на изоставеността и чезнеше да зърне хора, както никога по-рано не бе копнял по някакво удоволствие или някакво богатство.
А когато излезе от затвора, беше болен и стар и вече никой не го познаваше. Светът вървеше по своя път, следваше своя ход. По улиците пътуваха, яздеха, разхождаха се, предлагаха се плодове и цветя, играчки и вестници. Само към Аугустус никой не се обръщаше. Красиви жени, които някога при музика и шампанско бе държал в обятията си, минаваха покрай него в екипажи, а зад техните коли върху му се сипеше прах.
Но страшната самота и празнота, в които той се задушаваше сред своя пищен, прекрасен живот, го бе изоставила съвсем. Когато влезеше в някоя врата, за да може за минути да се скрие от слънчевия пек, или в двора на някоя задна къща да помоли за глътка вода, той се учудваше колко навъсени и враждебни са хората, как го изслушват, същия, за чиито думи горди и без любов някога благодаряха с грейнали очи и му отговаряха. Но Аугустус се радваше и се вълнуваше при вида на всеки човек. Обичаше децата, които играеха или ги виждаше да отиват на училище, обичаше и старите хора, те седяха по пейките пред къщичките си и топлеха увехналите си ръце на слънцето. Когато виждаше някое младо момче как с копнежен поглед следи едно момиче, или работник, завръщайки се у дома след работа, как взема на ръце децата си, или някой изтънчен умен лекар, който тих и забързан пътува с колата и мисли за своите болни, или виждаше някоя бедна, зле облечена уличница, която вечерта в предградието чакаше под някой фенер и дори на него, отблъснатия, предлагаше любов, тогава всички те му бяха братя и сестри и всеки носеше спомена за една обичана майка, за по-добър произход или за тайнствен знак на по-красиво, по-благородно предопределение; всеки му беше мил и всеки намираше достоен за внимание и му даваше повод за размисъл, и никой не беше по-лош, отколкото той самият се чувстваше.
Аугустус реши да странства по света и да потърси някъде място, където би могъл по някакъв начин да бъде полезен за хората и да им покаже своята любов. Би трябвало да свикне с това, че външният му вид вече не радва никого. Лицето му бе хлътнало, дрехите и обувките му бяха облекло и обувки на просяк и неговият глас и походката му нямаха вече нищо от онова, което някога бе радвало хората и ги бе очаровало. Децата се страхуваха от него, защото сплъстената му сива, дълга брада висеше. Добре облечените избягваха всякаква близост, тъй като не желаеха да се чувстват омърсени, и бедните се отнасяха към него с недоверие като към чужд, който би могъл да им отнеме няколкото залъка. Така на Аугустус му беше трудно да служи на хората. Но той се учеше и не допускаше нищо да го наскърби. Видя едно малко момче да се протяга към звънеца на вратата на хлебарницата, тъй като не можеше да я достигне с ръчичка. Можеше да му помогне и понякога наистина се намираше човек, който беше още по-беден от него самия, някой слепец или парализиран, комуто той можеше да помага за известна част от пътя и да му стори добрина. А когато не можеше, тогава се радваше на малкото, което сам имаше. Някой светъл, добър поглед, някой братски поздрав или жест, че е разбран, или състрадание. По своите пътища се научи да се вглежда в хората и в това, каквото те очакват, което можеше да ги зарадва. Един — на висок, бодър поздрав, друг — на спокоен, тих поглед и отново на това, което се изплъзваше и не пречеше. Той всекидневно се учудваше колко много беди има на света и как все пак хората са толкова доволни. Намираше чудесно и въодушевяващо винаги отново да вижда как редом с всяка мъка отново се появява радостна усмивка и как заедно с всеки погребален звън и детска песен, заедно с всяка беда, болка, подлост и нещо прилично почтено, една шега, една утеха, една усмивка.
Човешкият живот му изглеждаше забележително уреден. Когато свиеше зад ъгъла и пред него се появеше орда ученици, орляк деца, как в техните очи блестеше смелост и радост от живота, жизнерадост и млада хубост, и ако те почваха да го дразнят и леко да го измъчват, това не беше толкова лошо. То дори бе разбираемо. Той сякаш намираше себе си, когато в някаква витрина или когато се наведеше да пие вода над кладенец и виждаше отражението си, то беше истински посърнало и жалко. Не, за него вече нищо повече не можеше да се направи, за да допада на хората или за да упражнява власт. Достатъчно бе имал от това. Сега за него беше хубаво и освежаващо други да се стремят по тези пътища и да вижда как те се чувстват по пътищата, по които той бе минал, и как всички хора бяха толкова усърдни и с такава сила, гордост и радост се стремяха към целите си, всичко това за него беше един чуден театър.
Междувременно настъпи зима и отново лято, Аугустус прекара дълго в болница за бедни, там той се наслади на тишината и бе благодарен за щастието да вижда бедни, стигнали до дъното съсипани хора, как със стотици жилави сили и желания се държат за живота и искат да преодолеят смъртта. Беше чудесно в чертите на тежкоболните да открива търпение, а в очите на оздравелите ясна, ведра радост от живота, хубаво беше също да се вглежда в тихите, достойни лица на покойните, но по-хубаво от това беше любовта и търпението на красивите, чисти болногледачки. Но и това време измина, задуха есенен вятър и Аугустус продължи да странства, пресрещайки зимата, и го обзе странно нетърпение, когато схвана колко безкрайно бавно се движи напред и все пак стига навсякъде, и че може да изпитва желание да се вглежда в очите на толкова много, много хора. Косите му бяха посивели и очите му се усмихваха глуповато зад зачервени, болни клепачи. Постепенно и паметта му помътняваше, струваше му се, че никога не е виждал света по-друг, по-различен, отколкото днес. Но той беше доволен и намираше изобщо светът прекрасен и заслужаващ обич.
Ето че в началото на зимата стигна до един град, през тъмните улици се носеше сняг, духаше снежен вятър, няколко закъснели улични момчета хвърляха след странника снежни топки. Иначе обаче всичко беше по вечерному тихо. Аугустус беше много уморен. Стигна до една тясна уличка, която му изглеждаше добре позната, и отново до една, където беше къщата на майка му и къщата на кръстника Бинсвангер. Малки и стари в студения снеговалеж, а у кръстника един прозорец светеше, в зимната нощ се мержелееше нещо червено и приятно. Аугустус влезе и похлопа на вратата на стаята и дребният старец го посрещна и го въведе мълчаливо в своята стая. Там беше топло и тихо и малък, светъл огън гореше в камината.
— Гладен ли си? — попита кръстникът. Но Аугустус не беше гладен. Той само се усмихна и поклати глава.
— Но ти трябва да си уморен, нали? — попита кръстникът отново. И той простря на пода старата кожа и тогава и двамата приседнаха, двама стари хора, един до друг, и гледаха огъня. — Изминал си дълъг път — продължи кръстникът.
— О, да, но беше много хубаво. Само че съм малко уморен. Мога ли да преспя при тебе? А утре искам да продължа.
— Да, може. Искаш ли отново да видиш ангелчетата да танцуват?
— Ангелчетата ли? О, да, разбира се, искам. Ако можех отново да бъда дете?
— Ние от дълго не сме се виждали — подхвана кръстникът отново. — Ти си станал толкова хубав! Очите ти са отново толкова добри и кротки, както в старите времена, когато майка ти беше още жива. Много приятелско, приветливо от твоя страна е да ме посетиш.
В своите изпокъсани дрехи странникът седеше свит до своя приятел. Никога не беше се чувствал толкова уморен и приятната топлина, и светлината от огъня го объркваха така, че не можеше ясно да разграничи сега от някога, днес от тогава.
— Кръстнико Бинсвангер — каза той, — аз отново бях непослушен и майка ми вкъщи плака. Ти трябва да говориш с нея и да й кажеш, че искам отново да бъда добър. Ще го направиш ли?
— Да, ще го направя — каза кръстникът, — бъди само спокоен. Тя те обича!
Огънят вече позагасваше и Аугустус гледаше втренчено със същите големи, сънливи очи в бледата червенина, както някога в своето ранно детство, и кръстникът сложи главата му на скута си и зазвуча фина, ведра музика, нежно и блажено в мрачната стая и хиляди малки сияещи духове се понесоха и кръжаха весело в изкусни дъги, преплитания едни около други на двойки из въздуха. А Аугустус гледаше и се заслушваше и всички негови нежни детски чувства бяха отново открити в този рай.
Веднъж му се стори, че го вика майка му, но беше твърде уморен, а и кръстникът беше вече обещал да говори с нея. Когато Аугустус заспиваше, кръстникът положи ръката си на челото му и се заслуша в притихналото му сърце, докато в стаята настъпи пълен мрак.
1913
Разказва се, че в младостта си китайският поет Хан Фоок, въодушевен от чудния стремеж да изучи всичко и да се усъвършенства във всичко, което по някакъв начин спада към поетичното изкуство, тогава бил още в своята родина, живеел край Жълтата река. По собствено желание и с помощта на родителите си, които нежно го обичали, бил сгоден за девойка от добър род и сватбата трябвало да стане наскоро, определена за ден, обещаващ щастие. По онова време Хан Фоок бил едва на двадесет години, хубав младеж, скромен, с приятни обноски, с научни познания и въпреки младостта си вече известен сред литераторите в своя роден край чрез някои отлични стихотворения. Без да е направо богат, той все пак можел да разчита на достатъчно средства, които чрез зестрата на годеницата му щели да се увеличат още, и понеже тя освен това била много красива и добродетелна, изглеждало, че за щастието на младежа не липсвало нищо. И все пак той не бил съвсем доволен, защото сърцето му било преизпълнено от честолюбието да бъде съвършен поет.
Това се случило в една вечер, когато край реката започвало тържество с празнични светлини на фенерчета, а Хан Фоок се разхождал сам по отвъдния бряг. Той се облегнал на дънера на едно дърво, разклонено над водите, и гледал как по огледалото на реката плуват и трептят хиляди светлини, в ладиите и саловете виждал мъже и жени, млади момичета в празнични облекла да се поздравяват и блестят като красиви цветя. Слушал лекия ромон на озарените води, напева на певците, трептенето на струните на цитрите и приятните тонове, изтръгвани от свирачите на флейта, и над всичко съзирал трептенето на синкавата нощ, сякаш е свод на някой храм. Сърцето на младежа се разтуптяло, тук бил самотен зрител, следвал настроението си и съзерцавал цялата тази прелест. Но толкова много му се искало да премине на другия бряг и в близост до годеницата и приятелите си да се наслади на празника. Все пак така копнежно жадувал да възприеме всичко това като изискан зрител и да го отрази в напълно съвършено стихотворение: синевата на нощта, играта на светлинните отражения по водите, както и удоволствието на гостите от празника и копнежа на притихналия зрител, облегнат на ствола на дървото, протегнато над брега. Поетът усетил, че при всички празници и удоволствия на тази земя нему никога няма да бъде съвсем добре и истински весело на сърцето, че и сред живота ще си остане самотник и до известна степен зрител и чужденец, и почувствал, че душата му сред много други по естеството си е сътворена така, че да усеща и цени едновременно красотата на земята и тайните изисквания на чужденеца. Ето защо той се натъжил и размислил над това и целта на разсъжденията му била: истинско щастие и дълбока утоленост могат да му бъдат отредени само ако нявга му се удаде да отрази в стиховете си, облагородени и вечни, отраженията на самия свят и да ги притежава.
Хан Фоок едва ли е знаел дали още будува или се е унесъл в дрямка, когато доловил лек шум и забелязал до дънера да стои непознат старец във виолетова дреха и с достолепно изражение на лицето. Той се изправил и го приветствал с поздрав, подходящ за стар и знатен мъж. Чужденецът обаче се усмихнал и изговорил стих, в който имало всичко, което младежът току-що изпитал, отразено толкова съвършено и красиво по правилата на големите поети, че сърцето на младия човек замряло от удивление.
— О, кой си ти — извикал той и се поклонил дълбоко, — че можеш да виждаш в душата ми и изричаш стихове, по-красиви от тези, каквито някога съм чувал от всички мои учители?
Непознатият отново се усмихнал, с усмивката на съвършен казал:
— Ако желаеш да бъдеш поет, тогава ела при мен. Ще намериш моята колиба при извора на голямата река в северозападните планини. Името ми е Майстор на съвършеното слово.
С тези думи старият мъж пристъпил в тясната сянка на дървото и в миг изчезнал, а Хан Фоок, който напразно го търсил, не намерил ни следа от него и вече твърдо вярвал, че всичко е било само сънен унес от умора. Той забързал към лодките, към отсрещната страна и присъствал на празника, но между разговори и звуци на флейта все пак чул тайнствения глас на непознатия и му се сторило, че и неговата душа си е отишла заедно с непознатия, тъй като стоял сам и чужд, със сънуващи очи сред веселите, които дразнели със своята влюбеност.
Бащата на Хан Фоок мислел няколко дни по-късно да събере своите приятели и роднини, за да определят деня на сватбата. Ето че годеникът се противопоставил и казал:
— Простете ми, ако ви се струва, че нарушавам послушанието, което синът дължи на своя баща. Но ти знаеш колко силно е желанието ми да се отлича с поетичното изкуство и макар неколцина мои приятели да възхваляват стиховете ми, то все пак добре зная, че още съм начинаещ, на първите стъпала на пътя. Ето защо те моля: остави ме още известно време да живея сам за поезията си, от която се надявам на радост и слава.
Словото му учудило неговия баща и той отвърнал:
— Това изкуство явно трябва да ти е по-скъпо от всичко друго, щом заради него искаш да отложиш дори сватбата си. Или междувременно се е случило нещо помежду теб и годеницата ти, така че кажи ми, ако мога — ще ти помогна, да ви помиря или да ти намеря друга.
Но синът се заклел, че обича годеницата си не по-малко от миналия ден и всякога ще я обича, че между тях не е паднала дори сянката на някакъв спор. И веднага разказал на баща си, че чрез един сън в деня на празника на светлините при реката му се явил човек, който се обявил за майстор на словото, а той копнежно искал да бъде негов ученик, повече, отколкото да се сдобие с всичкото щастие на света.
— Добре — произнесъл бащата, — давам ти една година. През това време можеш да следваш своя сън, който навярно ти е бил изпратен от някой бог.
— Биха могли да бъдат и две години — продължил колебливо Хан Фоок, — кой ли знае това?
Тогава баща му се натъжил, но оставил сина си да тръгне, който написал писмо на своята годеница, сбогувал се и потеглил.
След като странствал твърде дълго, стигнал до извора на реката и намерил съвсем изолирана голяма бамбукова колиба, а пред нея на тъкана рогозка седял старият мъж, когото видял на речния бряг до дънера на дървото. Той седял и свирел на лютня, а когато съзрял госта да се приближава с уважение, той не станал, нито го поздравил, а само се усмихнал и нежните му пръсти пробягали по струните, и през долината се понесла вълшебна приказка като сребърен облак, младежът останал и се удивил, в приятното учудване забравил всичко друго, докато Майсторът на съвършеното слово не оставил настрана малката си лютня и влязъл в колибата. Тогава Хан Фоок го последвал с уважение и останал тук като ученик и негов слуга. Изминал месец, в който той се научил да презира всички песни, които преди съчинил сам, и ги изтрил от паметта си. И отново подир месеци той зачеркнал песните усвоени от учителите му у дома. Майсторът почти не бил му казал нито дума, той мълком го учел да свири на лютня, докато същината на ученика всецяло се проникнала от музиката. Веднъж Хан Фоок съчинил малко стихотворение, в което описал есенния полет в небето, и то много му харесало, но не се осмелил да го покаже на майстора. Ала все пак една вечер го изпял встрани от колибата, а той го слушал с наслада и при това не изрекъл нито дума. Само тихо свирел на своята лютня и щом въздухът взел да става прохладен и падането на здрача се ускорило, се надигнал остър вятър, макар да било посред лято, и по посивялото небе вече летели два рибаря в силен копнеж за полет и във всичко това имало толкова много красота и съвършенство, както в стиховете на ученика, че той се натъжил и смълчал, чувствал се загубил стойност. Старецът постъпвал така всякога и след като изминала цяла година Хан Фоок се бил научил да свири на лютня почти съвършено, поетичното изкуство той винаги смятал за по-трудно и по-възвишено.
Когато изтекли две години, младият човек бил обзет от силна носталгия по своите, по родния край и по годеницата си и той помолил майстора да му позволи да отпътува.
Майсторът се усмихнал и кимнал.
— Ти си свободен — отвърнал той — и можеш да отидеш, където поискаш. Възможно е да се завърнеш, можеш и да останеш там — да не идваш тук, точно както ти харесва.
В същия момент ученикът тръгнал на път и вървял без отдих, докато веднъж на зазоряване спрял край познатия речен бряг и гледал отсреща към извития мост, към своя роден град. Крадешком се промъкнал в бащината си градина, през прозореца на спалнята дочул дишането на баща си, който още спял, прокраднал се и в овощната градина до къщата на своята годеница и от върха на едно крушово дърво, на което се качил, я видял да стои в стаята и да реше косите си. И след като разгледал всичко това със собствените си очи и го сравнил с картината, която си бил нарисувал в своята носталгия, му станало ясно, че въпреки всичко не му е отредено да бъде поет и разбрал, че в сънищата на поета живеят красота и прелест, каквито напразно се търсят в нещата от действителността. И той слязъл от дървото, изтичал през градината, преминал по моста, за да се върне от бащиния си град във високата долина, обратно в планината. Там, също както някога, старият майстор седял на скромна рогозка пред своята колиба, а пръстите му удряли по лютнята; вместо поздрав той изрекъл два стиха за ощастливяването чрез изкуството, от чиято дълбина и благозвучие очите на младия човек се налели със сълзи.
Отново Хан Фоок останал при Майстора на съвършеното слово, сега, след като владеел звуците, по които изучавал свиренето на цитра, за него месеците изчезнали като сняг при западен вятър. Още два пъти се случвало да бъде завладян от тъга по родината и тя да го поразява; първия път избягал тайно през нощта, но преди да стигне до последния завой на долината, нощният вятър минал над цитрата, а тя висяла окачена на вратата на колибата, тоновете полетели след него и го зовели да се върне назад, така че той не можел да устои. После Хан Фоок сънувал, че засажда фиданка в своята градина, а жена му стои там, докато неговите деца поливат дръвчето с вино и мляко. Когато се събудил, луната била огряла стаичката му, той се вдигнал объркан и видял до себе си майсторът да лежи в просъница, неговата старческа брада кротко да потръпва; тогава го обзела горчива омраза към този човек, който, както му се струвало, разбил неговия живот, изкушил го за бъдещето му. Изпитал желание да се нахвърли върху му и да го убие. В същия миг старецът отворил очи и веднага взел да се усмихва с фина, тъжна благост, която обезоръжила ученика.
— Опомни се, Хан Фоок — изрекъл старият тихо, — ти си свободен да правиш, каквото желаеш. Можеш да си отидеш в родината, да садиш дървета, да ме мразиш и удряш — това няма значение.
— Ах, как бих могъл да те мразя! — извикал поетът с буен жест. — То би било като че ли съм поискал да мразя самото небе.
И той останал. Учел се да свири на цитра, после на флейта, а още по-късно при напътствията на маестрото започнал бавно да съчинява стихове, онова бавно родно изкуство да се декламират само прости и непретрупани, с това обаче те ровели в душата на слушателя както вятър във водно огледало. Той описвал изгрева на слънцето, как то се бави по билото на планината, беззвучното стрелкане на рибите, когато като сенки плуват под водата, или полюшването на млада върба от пролетния вятър; и ако това се чуело, не било само слънцето и играта на рибите, шепотът на върбовите вейки, но изглеждало, че всеки път небето и светът за миг звучат в едно и са в съзвучие, в най-съвършена музика и при това всеки слушател мисли с удоволствие или с болка: какво сам той обича или мрази, момчето за игрите, младежът за любимата, а старецът за смъртта.
Хан Фоок вече не знаел колко много години е прекарал при майстора край извора на голямата река, често му се струвало, че едва миналата вечер е пристъпил в тази долина и е бил приет за играта със струните на стареца, често му изглеждало, сякаш зад него са паднали всички човешки възрасти и времена и са се превърнали в нереални, призрачни.
Тогава една сутрин Хан Фоок се събудил сам в колибата и където и да търсел и да зовял майстора, той бил изчезнал. През нощта като че ли изведнъж била дошла есента, суров вятър се втурвал срещу старата колиба, а над планинското било летели големи ята прелетни птици, още преди да било настанало времето за отлитането им.
Ето че Хан Фоок взел малката си лютня и заслизал надолу към своята родна страна, където и да го срещали хора, те го приветствали с поздрав, подходящ за възрастни и знатни, а когато стигнал до родния си град, там били починали годеницата и баща му, други хора живеели в техните къщи. Вечерта обаче покрай реката уреждали празнично шествие с пъстроцветни фенерчета и поетът Хан Фоок стоял от другата страна на тъмния бряг, облегнат на ствола на старо дърво, а щом засвирил на своята лютня, жените въздишали и гледали очаровани и със свити сърца в нощта, а младите момичета зовели свирача на лютня, защото никъде не можели да го намерят, викали високо, че още нивга никоя от тях не била чувала такива тонове. Хан Фоок се усмихвал. Той гледал към реката, по която плували отраженията на хиляди светлини и не знаел как да ги отличи от действителните, така той и в душата си не намерил разлика между този празник и някогашния, когато стоял тук като младеж и чул думите на непознатия майстор на словото.
1905
Минзухарът прецъфтя, кокичетата изчезнаха, в очакваната плаха късна пролет цъфтеше единствено магнолията. От едрите листа на леко сребреещата зеленина на старото окръглено дърво се носеше песен на кос, а чистите бели цветове поглеждаха кротко и отчуждено като красиви, болнави деца. Магнолията цъфтеше празнично сред малката овална поляна, над нея приветливо стоеше слънцето в сводестия навес откъм южната страна на ниската рушаща се къща със сиво-зелена мазилка, кръгъл покривен свод и с тесния керемиден край на покрива, почиващ във влажната синева на широката веранда, стотици пъти страстно обгърната от клоните на голямата глициния. Но всичко дълбоко и съкровено, приютено в зеления й оголен връх и короната, високо надрасната от закрилящия я бряст, който със старите си посивели клони се простираше над целия покрив, отстрани чуждоземните бели борове с тържествените и пресметливо оформени пирамиди на дългокосите си клони, по които миналогодишни и новоизбили шишарки дъхтяха на смола в топлината, а в петнистата сянка малки дърволази и горски зидарки пъплеха по дебелите червени стволове ту сиви сенчести, ту проблясващи като благородни камъни.
Тревистата площадка с магнолията, хвойната и розите се простираше между къщата, бряста, белите борове и дебело преплетените в гъсталак високи люлякови храсти, пазени от праха и ветровете на света — една зелена съкровищница. Тя бе открита единствено към юг; там градината преминаваше надолу стъпаловидно в малки тераси, склонени към слънцето. Зад тях широка и зелена се разстилаше вълнистата земя на пасището, по неговата открита плоскост се виждаше дълга, капризно лъ-катушна линия от широко разклонени дъбове — границата на съседното имение. Зелената ливада граничеше с невидима речна долина, а отвъд се простираше зелено гористо възвишение в дълги, спокойни линии, а зад тях нова верига от зелени височини, вече синкаво замъглени, а по-нататък съвсем сини, с високо огрени, проблясващи голи скали, една стръмна предпланинска верига. И отвъд тази трета линия, безкрайно далеч и високо сред движението на облаците се извиват сънно обагрени снежни планини, многонадиплени, озарени в приглушена и отдалечена действителност, един лишен от спомени, блед, призрачен свят, обаче по-истински и по-разбираем от всичко близко.
Старият стоеше до розовите храсти; беше време те да се привържат. Пъхнат в колана на зелената престилка той носеше дълъг сноп светло лико, а в ръката си ножица. С колебливи пръсти търсеше и избираше от кафеникавите бодливи клонки, грижливо отрязваше изсъхналите връхчета и ги събираше в плитка кошница. Късната слънчева светлина топла падаше с коси лъчи между носещите пъпки на високите храсти люляк, леска, старият очакваше мига, сега той остави настрана кошницата и ножиците, пристъпи към тъмната страна на малката поляна и започна едно просто вечерно тържество, като стоеше тихо в стичащия се слънчев огън и се заслушваше в магнолията. Тя държеше своите бледи, бели цветове още отворени, дишащи и от най-високите клони напред се лееше наситена късна светлина и вечерната червена заря лесно скочи върху всеки цвят. Уморено, бялото гореше в родна нежност и за минути над омагьосаното дърво се задържа един магически воал, тънък и призрачен, и всеки блед цвят гледаше кротко и топло от нежната чашка, със събудена душа празнуваше своя малък плах празник.
С притихнали очи бащата на цветята приветливо и изследователски наблюдаваше скромното чудо, на него всеки цвят, почервенявайки, изпращаше до сърцето своя вечерен поздрав като поруменяваше и с чувствително съучастие дишаше ароматите на настъпващия сезон, долавяше по усет своята напрегната готовност и сладостното, трескаво развиващо тръпки на очакване на нетърпеливите зародиши.
Светът е станал по-малък — мислеше той с едно сияние от усмивка. Този стар човек цял живот беше в хиляди дейни отношения, заемал високи длъжности и бе пропътувал света, винаги отново бе съхранявал в сърцето си копнежа както Гьоте да обхване заедно в сърцето си всичката слънчева светлина и всички морски брегове, всички мечти; сега той се бе намерил ограничен в тясната площ на своята градина, където дървета и треви, храсти и лехи му бяха близко познати и собствени, обграждани с грижи от него, измислени и създадени пак от него, оформени и ръководени живеят, а изобилието им не бе ограничено, една леха с рози беше по смисъл и идеи толкова малко неизчерпаема, колкото морския бряг и широкия свят. Да притежаваш всичко, беше ограничение, да разбираш всичко, бе отказ и да трябва да се откажеш от всичко, той търсеше обяснение в човешката усмивка и в молитвената вглъбеност.
Неандер бавно крачеше около лехите, чак до мястото, където между храстите алеята бе посипана с чакъл, а те я обграждаха плътно, изведнъж стигаше до каменната стълба, след което преминаваше в долната градина. Там небето и безграничният простор проникваха в тясното световно пространство на обраслия с храсти кът и през градини, дървета, храсти, поляни, зелени и сини планински вериги погледът се възправяше надалеч срещу проветривия свят, на чиито край далечни и достойни се издигаха Алпите. Същата светлина, която озаряваше бедните цветни сестри на магнолията, сега там се лееше нашироко, със същото вълшебство на приоблачните и снежни планини. Извън вечерния свят на поляните и планинските гори, диамантена, планината гореше в неземно вълшебство. Приказни постройки от стъкло и благородни камъни, от блуждаещи светлинни огньове, пронизани, несвързани със земята, а високо над омарата на далечината искрящи планински била, братски свързани с приоблачните върхове.
Старият бе навестяван от често премислени разсъждения. Някога търсещ вечното неспокойствие на духовното сграбчване, далеч в чужда част на света, при бързи жадни пътувания, все пак почти целия си живот той бе прекарал сред тези планини, тяхната красота и загадъчност бяха сродени с неговата душа от ранната му младост. На разделението и моралната задръжка в собствената му душа, където копнежната борба по Севера и Юга бе станала средище на всяко движение, както в историята на човечеството.
Отвъд, зад вълшебната стъклена стена, той знаеше, че се простира красивият рай, там и животът течеше добър и лек, в придобито невинно богатството растеше с детинската естественост на прелестно цвете, което Северът раждаше само с болката на копнежа и бездните на разсъждаващата упоритост. Но северната красота звучеше по-интимно и разтърсващо и се развяваше по-смело в божествена опияненост.
Неандер отново обхвана с поглед многоцветните мержелеещи се в далечината върхове на своя вътрешен живот. Той стоеше на страната на Севера, стоеше на страната на отказа, на страната на неутолимия копнеж. Но борбата беше задрямала. Откакто бе прекрачил на жизненото поприще средата и стигнал навътре в долината на дългите сенки, неговите мисли се бяха отказали от бягството пред смъртта. Откъде идваше той и накъде отиваше, му се струваше една и съща страна. Примамливите гласове на живота, който още от детството му всеки ден го зовеше и бе тласкал крачките му напред и все напред, постепенно за него бе станал глас на смъртта, той викаше отвъд, а последиците не биха били по-малко хубави, отколкото странни. Живот или смърт — просто само имена, но примамващият глас беше налице и пееше, и привличаше, и му казваше да крачи в добрия такт на дните, а пътят водеше към родината.
Откъм далечината го облъхна вечерното дихание на езерото и поде песента на тръстиката. Нощта зовеше деня, денят зовеше нощта, вечно се разнасяше диханието на Бога.
С внимателен поглед старият мъж наблюдаваше, връщайки се назад от цветната небесна далечина към близкото, своята градина. Той не я виждаше в нейната моментна действителност. От много години с дърветата и храстите го свързваше едно мило общуване. Онова, което беше тук и растеше на тази малка, обработена площ между къщата и ъгъла с люляковия храст, този зелен градински остров, той не можеше да бъде достигнат от ничий поглед, всичко тук беше премислено и пожелано от него, по-нататък достроено върху предприетото и никога незавършено, нещо повече, изпълнено от избликващите идеи и осъществявания за бъдещето. Че в ъгъла между леската и люляка високите диви рози люлеят дълги вейки, че под ресите на цъфтящата върба пълзи тъмният плътен бръшлян, че между накъдрените вейки на глицинията само нежните островръхи листенца на черния бъз можеха да се извиват, това бе негово дело и то беше не само красиво, то бе възникнало в прежните години от стотици грижливи градинари мечтатели, живо в бавен избор и ред. Там, където сега през тънки клони свободно се виждаше небето, там Неандер знаеше от листа и цветове, от плодове и увивни растения много красиви въодушевени неща за май, за юли, за септември да израстват и да чакат: плодовете на скоруша да висят блестящи в синевата, от най-тъмната зеленина да се разгарят червените цветове. Кът на пчелите и място за отдих на пеперудите подготвено за всички годишни времена, интимни приятелства на растенията, щадени и покровителствани от човешка ръка. Лятна утринна зора и тежка августовска нощ, априлски следобед и есенна вечер намират тук и там своето любимо място и рамка, готови, а в малката оранжерия не зеленее никакво мъничко семе на растение, което вече не е било разцъфнало и раззеленено в мислите на поета на градината, като светло петно или сенчест кът, като наситени червени цветове там и тук, това беше неговата длъжност, тя беше предопределение.
Но по-дълбоко и по-съкровено старецът живееше в своите зелени мечти, познати и разбираеми само нему; в градината и навред се кореняха спомени и символи на неговия интимен живот от панихиди и жертвоприношения за благодарност, възпоменателни знаци на младостта и тълкуващи далечното предчувствие за смърт и завръщане. Как така през времената той започна по-интимно да чувства годишните сезони в живота на градината, усещаше тези хилядократни живи създания на човешката ръка като изображение на себе си самия сякаш тайнствено творение и душа. Тука се бяха преобразили и умрели мечтите за живота, тук бе започнала божествената служба и се полагаха грижи за чувството на вечност и където за чуждото око се извисяваше само един красив връх на дърво, стоеше чудесен храст, там за него, за поета, продължаваше да живее незабравимо битие и борби, търсене и преодоляване. Както някой самотен властелин в далечните вълнения на хората и в техните блага открива последиците и плодовете, своите мисли и планове, така приятелят на градината чувства всеки растеж, всяка тиха случка в своето кротко царство като ехо от далечното плодотворно трептене на собствената душа. Очаквайки, Неандер седеше на ниската стеничка с поглед към планините. Вече имаше хладни вечери и влажна далечна синева, зимата и предпролетта бяха преодолени и пред погледа на стареца отново се простираше една нарастваща година, една богата на предчувствия градинска година: астри, люляково време, розови клони над бялата стена!
Силни стъпки кънтяха по пътя откъм къщата. Неандер се изправи, за да се устреми насреща, там стоеше свеж и усмихнат вторият му син, с шапка в лявата ръка, и пое ръката му, която той с нежно страхопочитание държеше здраво.
— Ханс, ти вече си тук!
— Да, татко, един ден по-рано, отколкото ви писах. Мама не намерих, отишла е в града. Добре ли си, татко?
— Всички сме добре, Ханс. Аз може би съм малко поостарял, но ти ще видиш, мама е още толкова млада както винаги.
— Ах, и нашата стара градина! Магнолията цъфти, забелязах веднага. Тук ти все още си толкова прилежен — вярвам, че през целия си живот никога не съм мислил за тебе, без да си представям, че си в градината при розите или с лейката. Толкова е красиво тук, по-красиво, отколкото го знаех. В света вече няма такива градини.
Ханс Неандер постави крак върху стеничката и зарадван се огледа наоколо.
— Не е съвсем вярно — каза бащата, — хората като нас смятат така с добро сърце, ала тук в страната за съжаление ние не сме градинари. Човек трябва да види как японците разбират това. Но за теб тукашното е детство и роден край и всичко е красиво и съвършено.
— Аз възприемам всичко съвсем сериозно — извика Ханс, — ти си оформил толкова забележително правилно дърветата и живо си разпределил лехите, и всичко си съчетал, наистина не вярвам, че би могло да се направи по-добре.
— Понеже не виждаш грешките, момчето ми. Например там долу до павилиона между акациите аз съм насадил няколко самодивски дървета и с това съм развалил цялата красива лиственица. Дръвчетата пораснаха преди да забележа това и сега в разгара на лятото те се издигат в небето обкичени с червени плодове и би било жестоко отново да ги отстранявам. Но за самите акации би било много, много по-красиво и правилно. Така стоят нещата и с други още, навсякъде. Не е лесно да се засади една добра градина. Толкова трудно е, колкото да се управлява държава. Човек следва да реши да обича и несъвършенствата, иначе ще бъде измамен. Ти би постигнал това по-добре от мене. Знаеш ли, ако някой поиска всецяло да изследва трудната история за свободата на волята, тогава той трябва да започне усърдно с градинарството. Не само че никой храст не расте просто така, както ти си намислил за него. Не, едва след години виждаш, че ти не си избрал свободно храста и не си го засадил; зад това се крие нещо: неосъзнато желание, спомен, някаква принуда. Същото се случи и със самодивското дърво. Тогава си мислех, че избирам, защото ми се струваше, че по ръст и листа ще си подхождат с акациите. Едва много по-късно се сетих, че исках да имам дръвчетата просто защото тяхното местонахождение в разсадника, откъдето ги купих, ми напомни за един кът в градината на моите дядо и баба. Тогава, когато тръгнах за фиданки, съвсем не бях решил да купувам скоруши. Едва там, между младите стъбла, изведнъж намерих спомена за дядовата градина и част от родния край на детството и затова купих дърветата. — Той се усмихна тихо. — И при това дори не знаех дали действително самодивските дръвчета събудиха моя мил спомен. Тогава го тълкувах така. То обаче трябва да бе нещо съвсем друго, един дъх или осветляване на нещо, може би особен облак пред слънцето. Но си мислех, че са били самодивските дръвчета, и ето, вече стоят от двадесет години и са пораснали.
Ханс с удоволствие слушаше доверчивия достопочтен глас и не мислеше за отговор.
— Е, да — каза той бавно, — аз също вярвам, че ние винаги, потънали в спомени, се измъкваме от един гъсталак и живеем и чувстваме. Навярно всичко, което наричаме своя душа, не е нищо друго освен нанос от мрачно споменно богатство. Не съм мислител и се радвам, че не ми е потребно да тъна в размисъл и върху това. Но тъкмо след като бях минал през къщата и излязох отзад на площадката, посипана с дребен чакъл, видях кладенеца и изведнъж също ме завладя такъв един ранен спомен. Не зная дали още можеш да си спомниш за това. Бях на пет или шест години и играех в двора при бряста, тогава стана твърде досадно, ти ме извика при себе си и каза: нека сега съм бъдел послушен, тогава ще ми покажеш нещо забележително. И откъсна един голям лист латинка и го потопи в коритото на кладенеца, аз с незабравимо удивление и очарование видях как широкият лист се покри изцяло с гъсто течно сребро. Дълго време можех отново и отново да се занимавам с това чудо и се чувствах толкова странно доволен, изпълнен от детско блаженство и дълго време ми се струваше, че такъв един лист от латинка във водата е най-красивото, което го има на този свят.
Старият поклати побелялата си глава насам и натам и погледна отвъд побледнелите планини към още кафеникавите и проблясващи в синьо и червено облаци. Той посочи натам един продълговат сив облак, протегнат пряко през хоризонта да проблясва в стотици цветни оттенъци като шията на гълъб.
— Ние седим — извика старецът с усмивка — и бъбрим, но ти идваш от път и в края на краищата си гладен. Или може би предпочиташ чаша вино. А и още нищо не си разказал, не сме се виждали половин година. Сега си станал един вид чиновник?
— О не, татко, правителствен майстор строител е просто една титла, аз естествено оставам самостоятелен и не търся никаква служба. Но чаша вино ще изпия с голямо удоволствие. Имаш ли още от елзаското?
Те влязоха в къщата и отвред към завърналия се у дома заприиждаха спомени от детството и времето в родния край. В трапезарията на голямата маса с лисков плот в кристално шише блещукаше светложълто вино. Ханс седна там, отпи глътка вино и доволен хапна залък хляб.
Усмихнат до него седеше баща му със своята странно ведра старческа свежест и бели коси, от стените гледаха добре познатите картини: холандският букет от карамфили и малката мадона от Италия, на перваза на прозореца стояха стръкове здравец, през полуотворения люк редом от кухнята се чуваше, че момичето режеше и стържеше нещо на дъската. Ханс възприемаше всичко дълбоко, с благодарност и блаженство: завръщането у дома, прелестна буря от спомени, близко познатите стаи, аромати и сред ясния роден свят тих и сам бащата, зарадван от неговото завръщане, все пак здрав и несмутим в своя вътрешен свят, останал непроменен.
— А какво прави Алберт? — попита майсторът строител, като се облегна назад в креслото. — Виждате ли се често?
— Не — каза Неандер колебливо, — понякога той прекарва една вечер при мама, а после в неделен ден винаги идва на обяд у нас. Някак ми е трудно да беседвам с него; по това разбирам, че съм остарял. По-рано често двамата водехме дълги разговори, на мен ми беше интересно да го следвам в неговите мисли, той наистина е самостоятелна глава. Но неговата митология за мен всякога е оставала чужда, вината може да е моя. Аз не ценя нищо по-високо от набожността, ала Алберт винаги остава еднакво догматичен. Вече е забележително как с годините това се проявява. Семейството на мама, разбира се, беше съвсем пиетистко, толкова малко обаче тя самата. Това е унаследил само Алберт. Е, сега вече го знаеш. В работната си стая той дори е окачил по стените изписани мъдрости. Иначе е добър, верен човек и много се съобразява с мен. Всъщност вие двамата водите ли кореспонденция?
— Не, само рядко си пишем за рождени дни и изобщо. Впрочем за мен той винаги е имал по-голяма прилика с тебе, отколкото с майка, също и външно.
— Наистина? Може и да е така. Но когато Алберт беше малко момче, всеки намираше, че той прилича на мене. Разбира се, не с толкова голяма прилика, каквато между тебе и мама. При това той, естествено, следва моя начин да живее повече в мислите си, отколкото в действителността. Само склонността към фанатизъм, каквато видимо има, не мога да открия у себе си. Може би също е илюзия.
— Не, татко, положително не. Ти си толкова свободен, от теб съм научил всичко, което зная за свободата. Все пак Алберт може би е малко педант, малко даскал, на мен всякога ми изглеждаше премного странно, че той трябваше, въпреки всички очаквания, да стане гимназиален учител. А ти, татко, ти си човек на изкуството, всецяло художник. Не че Алберт би бил по-учен или по-мъдър, о не, но при тебе от мислите ти винаги възниква картина, нещо красиво и достойно за обич.
Старият господин приятелски кимна към сина си.
— Но все пак твоят брат има вкус — каза той бодро. Ханс, ти ще трябва да положиш много усилия, ако някога искаш да ми доведеш една по-хубава снаха.
— Ох, тези усилия искам да ми доставят удоволствие. Но е вярно, че Бети е изискана, интересна жена. Жалко, че човек трудно може да я опознае. Отначало я смятах за високомерна, тъй като тя винаги остава толкова мълчалива и студена. Но това е заблуда. Ала тя все още ми е чужда.
— Това беше голяма заблуда — потвърди старият с топлота. — Бети е тъкмо противоположното, тя е скромна и почти смирена. Ако не бе толкова красива, хората биха я опознавали по-добре. Тя остава скрита зад своята хубост. Потиска я и това, че няма деца.
— Да, това е жалко. Но още могат и да се появят.
Изведнъж Ханс скочи, той чу външните врати да се отварят. В полутъмния коридор го изненада прибиращата се майка и той я прегърна.
— Мамо, мамо!
Изправена и свежа майката седеше край масата, високата бронзова петролна лампа гореше с тиха, жълта светлина, вечерята беше изнесена и Ханс бе запалил цигара.
— Татко вероятно отново ще се разори — попита той и погледът му с удоволствие се задържа в лицето на майката как тя с високо вдигнати вежди и широко разперени ръце се стараеше да вдене иглата си.
Когато тя свърши, усмихна се към Ханс, но веднага отново се замисли.
— Вярвам, че няма — каза тя и замълча. Известно време шиеше, после остави работата си настрана и стоя с лакти опрени на масата. Ханс обаче се радваше на всяко нейно движение, на нейната здрава, изправена стойка, на дългите й бели ръце, на светлосивата копринена рокля с малки плисирани маншети.
— Как намираш татко? — попита тя неочаквано.
— О, съвсем както обикновено. Той изглежда чудесно. Аз го заварих в градината при розите.
— Да, той се чувства добре. Само е станал по-тих. Не намираш ли? За какво говорихте?
Ханс се замисли. Той веднага схвана какво имаше предвид тя.
— Той беше истински разговорлив. Ставаше дума за акациите и за самодивските дървета. Никога не бях почувствал толкова ясно колко странно татко се е сраснал с всичко това. То е като приказка, татко е вълшебникът и по тайнствен начин в нея.
— А той разпита ли те? За твоите изпити, за работите ти, за твоите приятели?
— Това не, не, ала аз и не очаквах. Все пак забелязах, че моето идване го зарадва. Татко никога не се е интересувал особено силно от онова, което не спада към неговия по-тесен кръг. И сам го е казвал. Ние говорихме за Алберт и тогава той смяташе, че и на него му върви както на баща ми, че живее повече в мислите си, отколкото в действителността.
Майката кимна, вгледана в светлината на лампата.
— Това е вярно — каза тя и затърси думи, — всякога беше така, но с времето стана по-силно. Татко има нещо свое, нещо от присъщото на особняка и то е съвсем добро. През последните години обаче той се чувства толкова самотен. Почти целия ден прекарва в градината или в оранжерията и с неудоволствие допуска да бъде обезпокояван там. Понякога аз мога да помагам за цветята и да остана там един час, всъщност обаче той винаги най обича да е сам и докато засажда или реже цветя, е потънал в мислите си. Това бе всякога, така, откакто навремето се отказа от длъжността си. Но тогава почти винаги прекарвахме вечерите заедно, четяхме си на глас един на друг или той ми диктуваше своите писма, често музицирахме или играехме шах. Сега всичко това постепенно престана, виждаш ли, понякога той ми създава грижи. Вече всеки ден след вечеря най-често отива горе в кабинета си или в своята китайска стая, няколко пъти преседя цялата вечер в оранжерията на тъмно.
Ханс сложи ръката си върху майчината ръка.
— Следователно ти също стоиш много сама?
— Ах, това не е нищо. Алберт идва често или някои гости, пък и винаги има достатъчно какво да се върши. Мъчи ме само от време на време, когато виждам татко толкова много сам с неговите откъснати от света мисли. Защото, виждаш ли, все пак сама не мога да схвана напълно как той всякога може да живее в своята тишина. Разбира се, зная, че е учен и мислител. Но по някой път просто ми е тъжно и едва ли не злокобно как може да живее така извън света. Отглежда своите цветя, но не за да ги покаже някому или да ги подари, той и над мислите си разсъждава не за да ги сподели.
— Това не е чак толкова лошо — каза синът успокояващо, — ти знаеш, на татко му е много приятно, когато хората разглеждат неговите лехи и ги хвалят. Той е тъкмо човек на изкуството или поет. Заради това, което занимава мислите му, забравя всичко. Мога добре да го схвана, но, естествено, да разбера и теб. Ние вече искаме от време на време отново да го разведрим. Също и теб, мамо, изобщо сега ще остана у дома при тебе безкрайно дълго. При вас е толкова добре и хубаво, че аз съвсем не мога да повярвам, че и тук има грижи и трудности. Знаеш ли, когато тази вечер идвах от гарата пеш насам през нивите и покрай дъбовете и гробището, и щом отдалеч видях нашия бряст и покрива, а после оградата, стълбището и къщната врата и как вкъщи отново се долавяше старият хладен дъх, а Лиза дойде и съобщи, че уважаемата госпожа е излязла, мили Боже, аз едва не прегърнах коректното старо момиче от радост и вълнение. И тогава се промъкнах до татко в градината при магнолиите, а люляковите храсти до верандата погалиха косите ми и чешмата звучеше така по старому и приятно, хубаво, всичко, месеците и годините продължаваха вярно да се стичат в своя стар басейн, и татко стоеше до стълбището, където има изглед, подаде ми ръка и започна да говори за магнолията, сякаш аз никога не бях се отдалечавал от къщи. Едва в този момент отново толкова правилно знаех колко красиво е всичко това и че никой на този свят няма по-красива родина. А татко бъбреше с мен и нямаше никакви въпроси и спомени. Аз просто отново бях при него и слушах как той от своя тих, благороден свят говори, знаех още: после ще дойде мама и тогава ще са положени грижи за въпросите и затрудненията и за всичко временно! Просто съвсем не мога да ти кажа колко радостен бях!
Сега майката се усмихна тихо, светлосивите й очи засияха топло, а упоритата й уста се смекчи в усмивка, мека и ласкава, тя изглеждаше, че прилича на сина си, сякаш е по-стара сестра.
— Вече бих искал да се насладя на още нещо — извика Ханс весел. — Ако сега бъдеш така мила и затвориш едното си око, аз бързо ще отида до килера с продуктите и ще си взема още едно парче от хубавия сладкиш. Мога ли?
Тя затвори едното си око и незабележимо кимна със същия жест, с който в детството му бе удовлетворявала подобни желания. А той изтича до кухнята, запали свещ и се върна с една малка чинийка.
— За благодарност искам да ти разкажа също нещо хубаво — изрече Ханс, докато ядеше. — А именно, нямам желание да лежа на ваш гръб, а да бъда прилежен. Имам предвид една хубава работа.
— Да строиш нещо ли? Да, имаш ли вече поръчка?
— Още не, ала може би ще имам една. Предстои конкурс, който още не е обявен. Издадоха ми това, знаеш ли, и то е добър знак. Ще бъде за банкова сграда в един швейцарски град.
— Тогава ти желая щастие, Ханс.
— Да, ала най-доброто е, че може да се направи нещо действително изискано, тъкмо преди два дни аз набързо се отбих там, за да видя дали изобщо трябва да участвам. Сега си представи малка, тиха странична улица, изключително стари, изискани къщи, в скромен благороден барок и една хубава градина помежду им, съвсем очароваща. Градината, разбира се, ще се махне, защото там трябва да се издигне сградата. Човек не може да си представи нищо по-хубаво. Това е нещо по-различно, отколкото в някаква градска улица да построиш още една обикновена сграда в повече.
— Фамозно е Ханс, но, естествено, не е лесно.
— И все пак е лесно. То е съвсем лесно. Трябва да бъде банка, а не търговска къща. Тя следва да се вмести съвсем фино и почтено между красивите стари сгради, вероятно ще трябва ние да не строим нищо по-високо от съседните постройки, във всеки случай не много. Аз ще дам сградата малко по-навътре зад тясна леха с растения и тогава фасадата съвсем малко, само една идея извита дъгообразно…
Ханс извади един бележник, почна да рисува усърдно. Майката седеше приведена и отново се чувстваше съвсем свързана с любимото си дете. Нямаше повече грижи, в света нямаше несъзвучия. Ханс беше тук, вървеше му, беше щастлив.
— Колко хубаво, момчето ми! Виж, често мислено съм си рисувала това, мига, в който ти за пръв път ще започнеш някаква красива постройка. Но не ти ли пречи, че ще трябва толкова много да внимаваш за съседските къщи?
— Ах, то е направо чудесно. Такъв един уверен, бюргерски, съвсем не театрален барок, това е нещо много ценно. Този вид модерно строителство, което иска да бъде само истински оригинално, на мен ми е неизразимо противен. Аз често си мисля, ако всички къщи и улици са хубави и спокойни и биха искали да изглеждат благородни, тогава би следвало и всички да са приветливи и любезни. Ако обаче тогава всяка малка дързост от страна на архитекта трябва да изглежда така, като че ли той би бил Микеланджело и би трябвало да усеща нова ера, когато една нова къща, почти без прозорци и при това почти изцяло е изградена от стъкло, когато ако камък, дърво, желязо, керамика и мозайка и всичко е разбъркано едно през друго, някой иска да подтикне другите просто с истински бърз триумф, тогава светът няма да бъде в ред. Между приятели ние наричаме това концертна архитектура. Аз, разбира се, не зная докъде ще стигна, колко ще напредна в професията на строител архитект и дали ще ми се удаде да го направя така, както желая. Ако обаче някога при строеж имам хрумвания и искам да бъда оригинален, тогава те не бива да бъдат оригиналности, които отдалеч бият на очи. На света нищо не е толкова противно и неприятно от натрапващите се архитектури. — Той видя как майка му се усмихваше на неговото усърдие и усмихнат, замълча.
— Следователно ще направя моята барокова сграда толкова добре, колкото мога и тя няма да бъде грозна, това мога да обещая. Вярвам, че дори татко ще бъде съгласен, ако първо са готови чертежите. А той положително е най-строгият съдник, когото бих могъл да си потърся. Само с работата ще трябва още да изчакам, докато бъдат оповестени условията; иначе в края на краищата ще започна нещо, от каквото хората от банката не се нуждаят и тогава бих провалил напразно хубавата първа радост от творчеството. И тъй, първо ще си дам една малка ваканция! Искам още веднъж да бъда при вас у дома, както в годините на детството, с тебе и татко, без посещения и покани и не желая да правя нищо, освен да почувствам колко е хубаво тук.
Големият часовник удари десет и госпожа Неандер, както синът й хиляди пъти бе я виждал да го прави, прибра ръкоделието си, сложи очилата в кожената калъфка, отвори високите вратички на шкафа и огледа дали в коридора на перваза на камината свещниците са приготвени. После помоли Ханс да види заключена ли е къщната врата и му пожела лека нощ.
— Само си легни — предупреди тя, — в стаята си ще намериш всичко приготвено. Ние все още държим на старото домакинство с лампите и свещите, баща ти не желае електричество в къщата.
Тя запали два свещника — простия месингов за себе си и сребърния празничен с три дебели свещи за Ханс, и изгаси лампата. Ханс не би искал още да ляга да спи. Весел той почна да се изкачва нагоре по витата каменна стълба, тук или там виждаше в светлината на свещите познатите мили предмети да го поздравяват, искрейки: рамки на картини и високи вази, блестящи брави на врати и калаени съдове на високите лавици по стените. В неговата стая ухаеха теменужки, зад отворения прозорец черни стърчаха клоните на бряста. Той остави свещника на масата до неразопакования куфар и тръгна бавно насам и натам през стаята, в която бе прекарал толкова много момчешки години. Младежки години. Бе преживял студентски ваканции, когато всичко изглеждаше родно и по стария ред. Лавици с книги и глинени модели, сбирки с пеперуди и пневматични пушки, чанти и фотографии от пътешествия през ученическите му години, бюстовете на Гьоте и мъртвешката маска на Бетовен, шкафът с нотите и китарата.
Внимателно той се вгледа в пронизания от топлина здрач наоколо. О, колко е прав татко, че не желае електрическо осветление в тази къща! Всичко най-нежно на този час би изчезнало без преминаването през мрака на коридора и стълбището, без капризната игра на малките блестящи свещи по метал или стъкло, без топлата светлина на трите свещи от високия свещник.
Хрумна му колко сроден в това отношение е със своя баща в любовта към нежната кожа и повърхностите на нещата, в усета към магическото на всичко видимо, на светлината на багрите. Как месинговите обковки на куфара отразяват светлината, как приведената сянка на високата печка пробягва по стената, това бе за него мило и вълшебно, отразяваше му се добре, вълнуваше го и му внушаваше мисли. Нещо повече, не мисли, а събуждаше едно прелестно пълнозвучно чувство за жизнеността на света, за тихия, упорит собствен живот на нещата, едно добро разсъдъчно и нежно чувство, без което той не би могъл да живее. Това беше присъщо на баща му повече, отколкото на другите хора, които той познаваше, това при случай да се чувстваш унесен в безкористно съзерцаване, едно предчувствие, че всички вещи са живи, междувременно съзнателността на човешкия живот често изглежда като несправедливост, суровост, дори вина. Една не толкова греховна вина, да се изкупи само за мигове чрез засилваща се любов към вещите, чрез някакво бегло, бързо отминаващо усещане за самотност и преходност. Една стъпка върху терасата до неговия прозорец го сепна. Ханс изтича. Там беше баща му, излязъл от кабинета си, стоеше, поемайки дъх, в бледата нощ между още голите вейки на глициниите по перилата на балкона и с вдигнато нагоре лице гледаше тъмните клони на бряста. Ханс не искаше да го смущава. Той знаеше, че баща му идва от самотата на своите мисли и търсеше според привичките си в края на деня още една гледка, едно вдъхване на аромат, един тон, малко невинна природа, за да утоли сетивата си и да вземе това в съня и сънищата.
И все пак го притесни и един нощен отзвук от разговорите с майка му и един прииждащ ужас към стария спокоен мъж, и той излезе, както в някогашните времена, през прозореца, при него.
— Хубава вечер, татко — извика той внимателно.
Старият се обърна.
— Хубава вечер, момчето ми. Доволен ли си?
Ханс пое неговата суха, още странно силна ръка.
— Ти си твърде много сам, татко.
Старият мъж поклати глава и се усмихна.
— Заблуждаваш се Ханс. Аз не съм сам. Така е единствено през младостта.
— Но мама положително понякога те чака, мисля си аз, примерно вечер.
— Смяташ ли? Хубаво е, че ми напомняш.
Неандер пусна ръката на сина си и направи няколко крачки, спря се, върна се и каза:
— В младостта, Ханс, човек е много сам и се долавя, че да бъдеш сам, не е хубаво. Затова човек търси приятели и се влюбва, открива семейството и отечеството. Това е много добро, така процъфтява светът. Но когато си достатъчно остарял, то вече не удовлетворява душата. Тогава приятелството и любовта, и отечеството също отново са само една черупка, която ни отделя от другите, разделя ни от цялото. А цялото е Бог. Никога ли не си чел китайски разкази?
— Мисля, че не. Не. Защо?
— Все едно. В китайските истории винаги се явява един и същ човек в различни фигури. Като младеж той принадлежи на родителите си, изучава професия. Като мъж се оженва и се грижи за своето семейство, извън това се научава да обича отечеството и при всичко да мисли за прадедите и за поколението на наследниците. Той бива деен и полезен, помага за ръководството на държавата. Едва на края обаче, в последната зрялост, открива, че всичко това е още самота и себелюбие. Тогава в някоя нощ напуска своята колиба и нивата си, своята жена и поданиците си, длъжността и книгите си и изчезва. Времето му е дошло. Отива в планината, за да живее от росата и цветята, и да свали от себе си всичко, което още е черупка. Тогава преминава към безсмъртните.
Неандер отново направи няколко спокойни крачки нагоре и надолу. В нощта белите му коси проблясваха бледо. Тогава още веднъж подаде ръка на Ханс.
— Спи спокойно, Ханс. Някога ще изпиташ радост от тези китайски истории, в тях има добри неща. Те и старият Гьоте, съвсем старият Гьоте, сега са ми най-скъпи от всички книги. Но за това имаш още време, още много време. Ти едва си преминал Вертер, ти още си в „Години на учение“.
С тези думи той излезе, от вратата към кабинета, която отвори, проникна поток светлина и обля фигурата му. Веднага след това стана тъмно и Ханс чу, че баща му отива в спалнята си.
След тихите сиви дни с хладен дъждовен ромон се появи южен вятър и влажно небе, с ярки гонещи се облаци; между гневно преплетените облаци сенки, черни като сажди, и бяла пробуждаща слънчева светлина се простираха нежни острови от изпълнена с копнеж пролетна синева. Във влажната черна пръст в неподвижни редици и кръгове стояха плътни и ярки червените напети лалета.
Ханс беше в оранжерията при баща си, през многото полуотворени стъкла нахлуваше влажен хладен въздух, само пристройката за чуждоземните растения стоеше още здраво затворена. Градинарят смесваше пръст от различни сандъчета през едно сито и пълнеше малки саксии, а старият Неандер във всяка засаждаше с леко притискане на пръстите малко младо растение летните цветя за прозорците, парапета на балкона и терасата. През полегатите прозорчета на покрива играеше неспокойната светлина на ветровития ден с трескаво бързи облачни сенки.
— Аз все още не преставам да мисля за онова — каза Ханс, — което ти неотдавна вечерта ми разказа за старите китайци.
Неандер не отговори. Грижливо и здраво притисна тъмната пръст около корените на едно растение.
— Ти наистина ли вярваш, че тогава те са живели от листата на цветя?
Бащата посегна към ново растение.
— Не зная — каза той, — смятам, че това не е важно. Но аз мога и да се заблуждавам. Не съм китаец, не съм стигнал толкова далеч, колкото са оттеглилите се в планините и тръгналите към безсмъртните. На нас навярно ни е по-трудно и за безсмъртните знаем толкова малко, все едно нищо. Нашето време е друго. За съжаление ние нямаме богове и някога ще загинем. Ние обаче сме изучавали много природата и проличава, че светът все пак не е станал по-беден. Божества нямаме, но притежаваме няколко такива тайни като рентгеновите лъчи. Така неочаквано в познатия свят се прокъсва една дупка и се вижда, че всичко е още много по-чудно, отколкото известните ни митологии. Не сме станали по-бедни, не, тъкмо обратното, някак по-бързо сме забогатели, а за това ни липсва главното. Той вдигна малката саксия и провери дали растението стои изправено.
— И какво все пак би било главното? — попита Ханс колебливо.
— Най-простото — каза баща му кратко и определено. После игриво добави:
— В Новия завет е разказан един случай.
Една сянка падна и през най-близкия отворен прозорец надникна красиво женско лице с кафяви очи.
— Че това е Ханс — извика Бети приветливо. — Ти си искал да ни посетиш вчера, когато бяхме излезли на разходка. Помози Бог, Ханс. Помози Бог, татко. — Тя влезе вътре леко приведена между протегнатите вейки на висящите растения и подаде ръка на двамата. — На Алберт му стана много мъчно, затова тази вечер ще дойдем тук.
Ханс оглеждаше Бети с любопитство, която в светлокафява рокля стоеше слабичка на влажната дъска за минаване. Отново му направи впечатление нейната черна коса стегнато сресана от тила нагоре. Той си спомни, че по прочутите вестници от Утамаро и други японски майстори познавачите особено възхваляват правилния финес на нагласата на косата, той самият притежаваше един такъв вестник и с мълчаливо задоволство установи същото съвършенство у Бети.
— Но аз ти преча, татко — каза тя бързо, — веднага ще си тръгна.
— Тогава вземи със себе си и Ханс — извика Неандер, — той ми говори твърде много. Тук аз трябва и да работя.
— Позволи ни да останем още един момент — помоли Ханс. — Толкова е хубаво как малките изправени растения стоят едно до друго в саксийките си. Погледни само, Бети.
И те останаха още известно време, докато бащата продължи своята деликатна работа, и наблюдаваха неговите обиграни вещи пръсти да изваждат от купищата разсад в една кутия малки растения, всяко да отделят изведнъж от другите и как те с израз на плахост и удивление стоят на новите си места.
— Те като че ли се страхуват — каза Бети.
Старият кимна — и те се страхуват също.
Тогава Бети тръгна напред, по влажната дъска, закопчавайки жакета си.
— Как си, мила снахичке? — попита Ханс, когато вече бяха навън.
Тя не пое лекия тон.
— Благодаря, добре — отвърна Бети сериозно. — Радвам се, че те срещнах. Бих искала да ти кажа нещо.
В момента той забеляза, че тя леко поруменява, а в очите и в ноздрите й долови странен израз, който познаваше от по-рано и съвсем не можеше да търпи. Той приличаше на високомерие и все пак потискаше, както сега Ханс почувства по-ясно отпреди единствено напрежението, с което Бети се преборваше със собствената си стеснителност. Без да говори, Ханс я погледна подканващо и окуражително в очите, с доверие, каквото никога не бе проявявал към нея. За пръв път стеснителността й за него не беше пречка, а приятна и вълнуваща с детско очарование.
И както той веднага долови, тя почувства без нещо друго — от погледа и държанието му — неговата приветливост, добрата му воля и в същия момент, че двете си приличаха, бяха сродни помежду си и едно към друго предопределени за разбиране и помощ. От нея отстъпи страхливата стеснителност, от него отпадна лошата привичка да я третира момчешки и малко присмехулно.
Вместо да продължи да върви към къщата, Бети сви по алеята с плодни дървета срещу горичката, в чиято покрайнина храстите вече проблясваха светлозелени.
— Това е заради Алберт — започна тя отново с по-свободен глас, — аз няма да те моля по-често от преди да бъдеш с него. Ти обаче знаеш — той е своенравен и чувствителен, а може би това е най-доброто у него, което сам винаги скрива и премълчава. Нека говоря открито! Алберт е по-труден от теб, не толкова открит, по-малко весел и онова, което е станал, му е струвало усилия. На теб всичко ти беше по-лесно, още в училище. Може би Алберт не е страдал от това, но все пак го е усещал и сериозно го мъчи, че вече няма към татко толкова свободно и доверчиво отношение.
Ханс кимна и замълча. Той чувстваше, че тя желае да каже още нещо друго. В горичката Бети се спря.
— Не зная, Ханс, дали ти намираш правилно, че говоря за това. Пък и то не е ново. Но не бива да смяташ, че аз искам да прехвърля вината другиму. Ако някой има вина за това, тогава съм само аз.
— Ти? — извика Ханс учуден.
— Да. Би било моя задача да направя живота на Алберт по-весел и по-лек. Вместо това аз самата съм спъвана от нещо и несръчна. Той би следвало да има около себе си някого, който възприема всичко по-леко, не придирва особено и гледа снизходително. Зная колко много желаеше да има деца, това разочарование също го потиска. Алберт не е такъв, какъвто сега често изглежда, той носи в себе си много и от татко, ала разсъжденията и мъките винаги са вземали превес.
„Алберт трябва да се радва, че има тебе!“ — искаше да извика Ханс, но чувстваше колко глупаво ще звучи. И каза само: — Ти се грижиш толкова добре за него.
Тя не би желала да чуе тъкмо това. С привичен жест Бети вдигна високо глава, в знак на отхвърляне изтегли веждите си нависоко.
„Какво бих могъл да направя аз?“ — мислеше Ханс смутен.
Бети веднага отново отпусна глава.
— Аз, не зная. Ти трябваше да си наясно по това. — И след пауза: — За да можеш да ми помогнеш.
При тези думи Ханс имаше усещането, че малка детска ръка доверчиво се мушва в неговата. Той се усмихна весело и каза, без да се замисля:
— Точно така, Бети. Естествено, искам да ти помогна.
Придружавана от Ханс тя пое по полския път. Той вървя с нея до края на града, където спираше трамвая. Двамата се ръкуваха бегло, но почувстваха това като преживяване. Бяха станали приятели.
Вечерта Бети дойде с Алберт, те седяха на масата, Ханс срещуположно на брат си, когото наблюдаваше с ново съучастие. Алберт, малко прехвърлил тридесетте, вече нямаше нищо младежко във външността си. Той носеше в бръчките на челото и във вече леко прошарените коси по слепоочията си следите на нервна слабост и на една за неговата натура не лека длъжност. Днес обаче бе в добро настроение, разговорлив и поносимо весел. Отново той наблюдаваше брат си и старата му привичка — седеше на стола притеснен, неудобно и постоянно променяше позата си. Откри още веднага при първата словесна престрелка с леко неудоволствие отново жестовете, с които Алберт, при всеки неочакван за него нелюбим обрат на разговора, докосваше слепоочието си с дланта на лявата ръка, сякаш за да се успокои от някаква надигаща се болка. Този беше жестът, преди всичко, с който Ханс в годините на момчешка чувствителност бе отблъснат заради него, неразбираемият по-стар брат навремето му бе ставал напълно противен. Следователно докосването до слепоочията изглеждаше така, като че ли Алберт се оплакваше от несправедлива атака към спокойствието му и държеше отговорен за болезненото си чувство нападателя. Ханс гледаше на това с усмивка, но у него още бе останал един привкус от някогашното отблъскване. Впрочем той отново внимателно наблюдаваше биещото на очи лице на Алберт, което бе взело своеобразни черти от двамата родители и ги бе подчертало, а именно: при него в усмивката се появяваше лек присмехулен, почти неприятен скептицизъм, който у баща им изразяваше най-мила духовност, носът на Алберт беше от баща им, и ухото, само при него богатото оформяне на ноздрите се повишаваше до неспокойна и болезнена чувствителност. Светлосините очи, по форма и цвят точно като майчините, живееха чужди в това лице, но все пак бяха най-хубавото в него. Колкото по-малко Ханс можеше да си представи своя брат като приятел, толкова повече го гледаше, мислейки за него, толкова по-силно му въздействаха родителските черти в братското лице, толкова по-магическа му изглеждаше тайната на кръвта, която го свързваше с Алберт.
След вечерята Ханс покани братовата си жена да изпее нещо. Неандер едва бе чул молбата, когато усърдно я подкрепи. На него Бети не отказваше никое желание.
— С удоволствие — каза тя. — Какво бихте искали да чуете, татко? — Тя знаеше, че Неандер жадуваше за музика само тогава, когато изпитваше желание да чуе отново съвсем определено парче.
— Ако вие сте съгласни — каза старият любезно, — моля за арията на Хендел, която ти пя веднъж през зимата: „Quel fiore, che ride.“
— Тук ги няма нотите — отвърна Бети колебливо, — ще опитам по памет и ще си съпровождам сама. Но онова, което ще чуете, ще бъде само откъс. То е дует за два сопрана и всъщност ще е варварство, ако го изпея така, както за себе си самата бих комбинирала от двугласната част.
— Моля, само пей — извика Алберт.
Тя седна на пианото, малък старомоден роял, и тихо потърси акомпанимент. Тогава погледна към стария, после със сведени очи пред себе си запя с лек, ясен девичи глас чисто и коректно песента за цветето, което се усмихва в ранната утрин и живее само до вечерта.
— Колко красиво! — каза Ханс след пауза. — И само неща, които никой човек не знае. Къде си открила това?
— Беше по време на едно пътуване. Бях в Берн и разхождайки се привечер стигнах пред стария Мюнстер, видях хора да влизат вътре и узнах, че ще има органов концерт. Тогава чух песента от две певици, изпълнявана при акомпанимент на орган. Желаеш ли да чуеш още нещо, татко?
— Благодаря дете, мисля, че е достатъчно. Ти трябва да имаш търпение с един стар мъж, който не може да понесе твърде много музика. Впрочем мога ли да кажа, че при повторното слушане на песента малко ме разочарова? То е както с нейния текст, повече хубав, отколкото оригинален.
— Ти си жесток — извика Ханс живо. — Не може всяка малка хубава песен още да бъде и откровение.
Неандер остави светлите си сини очи да блестят.
— Момче, в случая вероятно имаш право. Но е съвсем странно как изкуството с годините може за някого да стане излишно. Хиляди композиции, картини, поеми, без които в предишните времена не можех да си представя живота, сега са ми станали толкова безразлични. Виждам се, че ще стигна до това, една-единствена книга и една-единствена музикална пиеса да бъдат достатъчни да задоволяват моята потребност от изкуство.
— Бих искал да познавам това — каза Алберт критично.
— Книгата предпочитам да не назова — продължи старият несмутен, — но музикалната творба вече зная. — Алберт го погледна въпросително, а и другите го гледаха с очакване. — Тя е „Actus tragicus“ от Бах. Освен нея няма никаква друга музика. Но, разбира се, докато изричам това, вече ми хрумва и един друг връх — „Ave verum corpus“ от Моцарт. Отвъд тези няма друга музика.
— Все пак намирам това несправедливо — каза Ханс замислен. — Ти би могъл в края на краищата да назовеш точно толкова добре арията на Херувима „Voi che sapete“ или двадесет други пиеси от същото равнище.
Неандер поглади бялата си брада, а приветливият му поглед се устреми към Бети над нейната блестящо черна, високо вдигната коса, отвъд към безценното.
— Признавам — кимна той бавно. — Беше сантиментално от моя страна. Винаги отново човек се вкопчва в нещо, което му е станало свидно, и смята, че това е вярност, а то е просто леност. Естествено, може да се мине без „Actus tragicus“ и без Моцарт, и без всичко това. Изобщо може да се мине и без изкуство. То е една фина и чувствителна кожа между нас и сърцето на света и естествено е по-добре да имаме тази тънка кожа, отколкото някаква броня — обаче, за да навлезем изцяло в сърцето на света, в последна сметка ни е потребно да пробием и тази най-нежна кожа. — Той се усмихна със своите някак виждащи надалеч очи…
Тук ръкописът свършва.
1914
Край клисурата, до тъмното й скалисто начало аз стоях разколебан и обръщах поглед назад. В този благодатен свят на зеленина грееше слънце, над ливадите, веейки се, проблясваха кафеникавите цветове на тревите. Там следва да беше добре, там бе топло и приятно, душата си тананикаше дълбоко и доволно като някаква блажена земна пчела сред наситен аромат и светлина. И навярно бях глупак, че поисках да изоставя всичко това и да се изкача в планината.
Водачът леко докосна ръката ми. Откъснах поглед от приятния пейзаж, както човек насила излиза от една хладка баня. Вече виждах клисурата да се простира в примрак, без слънце, от процепа малък, тъмен поток пъплеше покрай бледи треви, които растяха на дребни туфи, по земята лежаха измити камъни от всички цветове, бяха бледи, мъртви, като костите на същества били някога живи.
— Нека починем — казах аз на водача.
Той се усмихна търпеливо и ние седнахме. Беше хладно и от скалистия вход се долавяше лек, каменно студен полъх.
— Ужасно, ужасно е да се върви по този път! Грозно е човек да се мъчи през такъв нерадостен скален проход, да преминава през студения поток, да се катери нагоре в мрак, по такава тясна, стръмна бездна.
— Пътят изглежда ужасно — казах аз разколебан.
В мен трептеше като гаснеща светлинка буйната, невероятна, безразсъдна надежда: дали не бихме могли отново да се обърнем назад, вероятно водачът би допуснал да го убедя. И всичко това бихме могли да си го спестим. Да, всъщност, защо не? Не беше ли там, откъдето идвахме, хиляди пъти по-красиво? Нима там животът не течеше по-богат, по-топъл, заслужаващ повече любов. А аз самият не бях ли някакъв детински човек, едно недълголетно същество с правото за скромно щастие, за кътче, огряно от слънце, с изглед към синева и цветя?
Не, моето желание бе да остана тук. Не бих изпитвал удоволствие да играя ролята на герой и мъченик! През целия си живот бих се чувствал доволен, ако посмеех да остана в долината и на слънце.
Вече започнах да изтръпвам от студ, тук не бе възможно да се прекара дълго време.
— Ти зъзнеш — каза водачът, — по-добре е да вървим.
При тези думи той стана, за момент се протегна в целия си ръст и ме изгледа с усмивка. В усмивката му нямаше нито присмех, нито съчувствие, ни твърдост, ни пощада. В нея нямаше нищо освен разбиране, нищо освен познание. Тази усмивка казваше: „Аз те познавам. Познавам, познавам твоя страх, разбирам страха, който ти изпитваш, и в никакъв случай не съм забравил големите ти приказки от вчера и от завчера. Всеки отчаян заешки скок, който сега прави душата ти, и всяко нейно флиртуване с приятната слънчева светлина там отвъд, на мен ми са познати и известни още преди ти да си се заел с тях.“ С тази усмивка водачът ме изгледа и направи първите крачки към тъмната скалиста долина, а аз изпитвах към него омраза и обич, както осъденият на смърт към секирата, надвиснала над тила му. Ала преди всичко мразех и презирах неговото знание, водачеството му, неговия хлад, липсата на приятни слабости у него, мразех и у мен самия всичко, което му даваше право, което одобрявах, то бе равно нему и искаше да го следва.
Той вече бе отишъл няколко крачки напред по камъните и през тъмния поток и тъкмо бе с намерение да изчезне от погледа ми зад първия скален ъгъл.
— Стой! — извиках аз, обзет от страх, че едновременно трябваше да мисля: ако това тук би било сън, тогава би трябвало в същия момент моят ужас да експлодира и аз бих се събудил.
— Стой! — извиках аз. — Не мога, още не съм готов.
Водачът спря и мълком ме изгледа без упрек, но с едно страховито разбиране, с това трудно поносимо разбиране, с подозирането, че вече предварително го беше схванал.
— Няма ли да е по-добре да се върнем обратно назад? — попита той.
И преди да бе изрекъл последната дума, аз вече бях преизпълнен от желание за съпротива: ще кажа „не“, ще трябва да кажа „не“. И незабавно всичко старо, привично, любов, доверие у мене зовеше: „Изречи «да», изречи «да»“, и вече целият свят и родина увиснаха на моя крак като тежка гира.
Имах желание да извикам „да“, макар с положителност да знаех, че няма да мога да го сторя.
С протегната ръка водачът посочи назад към долината и аз още веднъж се обърнах към обичаните местности. И сега виждах най-мъчителното, на което можех да попадна, гледах обичаните долини и равнини под бледо, лишено от яркост слънце да се простират избледнели, безжизнени и безрадостни, багрите звучаха фалшиво и рязко заедно, сенките бяха черни сажди и загубили вълшебството си, на всичко от сърцето бе изтръгнато онова, което беше поело аромат, носеше прелест, всичко имаше мирис и вкус на неща, на които отдавна се бях пренаситил чак до отвращение. Ох, как познавах всичко това, как се страхувах и мразех всичко това, този ужасен начин на водача да лишава от стойност онова, което на мен ми бе мило и приятно, да оставя от него да изтече сокът и да изчезне духът, да се фалшифицират ароматите и леко да се отровят цветовете! Ах, аз познавам това — което вчера беше още вино, днес вече бе оцет, и никога оцетът нямаше да бъде вино. Никога вече.
Умълчан и тъжен следвах водача. Той наистина имаше право, днес, както и всякога. Добре, ако поне при мене оставаше видим, вместо както толкова често — в момента на някое решение изведнъж започваше да чезне и аз самият да оставам сам с оня чужд глас в собствените ми гърди, в които тогава се бе преобразил. Не изричах ни дума, но сърцето ми интимно зовеше: „Само остани, само остани, аз те следвам.“
В потока камъните имаха някаква отвратителна хлъзгавина. Беше уморително и зашеметяващо да се стъпва по тях. Крак след крак по тесния мокър камък, който се смаляваше и отместваше под стъпалата. При това линията на потока бързо почна да се издига и зловещите скални стени сякаш пристъпиха по-наблизо, като че ли прииждаха мрачно и всеки техен ъгъл издаваше коварното намерение да ни притисне и завинаги да отреже нашия обратен път. Над жълтите скали с брадавиците се стичаше леко и бавно водно покритие, един вид кожа. Над нас вече нямаше нито синьо небе, нито облак, още по-малко синева. Продължавах да вървя и да вървя след водача и често затварях очи от страх и неохота. Ето че край пътя се видя някакво черно цвете, кадифеночерно с тъжен поглед. То бе дивно и ми говореше доверчиво, ала водачът вървеше по-бързо, а аз чувствах: ако спра и потопя един-единствен поглед в тези скръбни кадифени очи, тогава натъжеността и безнадеждната печал би добила прекалена тежест и би била непоносима, а моят дух би останал завинаги в тази присмехулна среда на безсмислието и прикован от мечтата.
Мокър и изкалян продължавах да пъпля и когато влажните стени се приклещиха по-близо над нас, тогава водачът поде своята стара утешителна песен. С ясен, силен, млад глас той пееше, при всяка стъпка в такт повтаряше думите: „Аз искам, аз искам, аз искам.“ Добре знаех: желае да ме окуражи и подтикне, мислеше да ме изведе отвъд грозната нерешителност и неутешимост на този адски излет. Аз бях убеден — очакваше, ще почна да пригласям на неговото пеене. Но не желаех да дължа на него подобна победа. Беше ли ми до пеене? И не бях ли човек, беден, скромен момък, който противно на своята воля и сърце бе въвлечен в неща и дела, каквито Бог не би могъл да изисква от него? Не биваше ли всеки карамфил и всяка незабравка да останат край потока, където си бяха, и да цъфтят, и да увяхват според естеството си?
„Искам, искам, искам“ — неотклонно пееше водачът. Ох, ако бих могъл да се върна назад! Ала аз с чудната помощ на водача отдавна се бях изкачил отвъд стените и пропастите, след които изобщо нямаше никакъв обратен път. Отвътре ме задавяше плач, но в никакъв случай не биваше да плача, това най-малко от всичко останало. И така аз се настроих да дам отпор. Високо, в същия такт и тон на пеенето на водача, се присъединих, но не пеех с неговите думи, а непрестанно: „Аз трябва, аз трябва, трябва!“ Ала и това не беше лесно, да пееш така, катерейки се, скоро останах без дъх и запъхтян трябваше да млъкна. Той обаче продължаваше да пее неуморимо: „Аз искам, аз искам, аз искам“, и с времето, все пак ме принуди и аз самият да пригласям със същите думи. Сега вече изкачването вървеше по-добре. И всъщност повече не бе потребно, поради пеенето от някаква умора нямаше ни следа.
Тогава на душата ми стана по-ведро и както ми бе по-ведро, отстъпи назад и гладката скала, тя вече бе по-суха, по-добра, често помагаше на плъзгащия се крак и над нас все повече и повече се издигаше светлосиньото небе като някое малко езеро, което се уголемяваше и добиваше ширина.
Мъчех се по-силно и по-съкровено да желая и небесното езеро продължаваше да расте, и пътеката ставаше по-достъпна, от време на време по цяла една отсечка крачех леко и без затруднение редом с водача. И неочаквано близо над нас видях върха, стръмен и блестящ, в озарения от слънчевото сияние въздух.
По-малко от половината връх изминахме пълзешком, тясната ивица слънчева светлина проникваше в заслепените ми очи, а когато отново ги отворих, коленете ми трепереха от притесненост, защото се видях свободен и без поддръжка стигнал стръмния гребен — наоколо небесното пространство и синята, вдъхваща страх глъбина, единствен тесният връх стърчеше пред нас като някаква стълба. Но там отново имаше небе и слънце. И така ние стъпка по стъпка се изкачихме нагоре по последната притесняваща стръмнина, със стиснати устни и сбръчкани чела. Стояхме най-горе на тесния нагрят от слънцето камък в някакъв строг, присмехулно разреден въздух.
Това беше странна планина и странен връх! До този връх, до който се бяхме изкатерили по безкрайни голи каменни стени, на този връх от камъка беше израснало едно дърво, малко дърво с няколко къси, здрави клона, извити от напора на вятъра. То стърчеше там, невъобразимо самотно и удивително твърдо, оковано в скалата, сред смелата небесна синева между клоните си. А най-горе на дървото бе кацнала черна птица и пееше една сурова песен.
Затаената мечта за мимолетен отдих, високо горе над света: слънцето пламенееше, скалата бе нажежена, просторът се втренчваше строго, птицата пееше сурово. Суровата й песен значеше: „Вечност, вечност!“ Черната птица пееше и нейното неумолимо, блестящо черно око ни гледаше, сякаш бе черен кристал. Птичият поглед бе трудно поносим, трудно поносима беше и песента на птицата. Но преди всичко страховити бяха самотата и празнотата на това място, омайното ширине на пустата небесна необятност. Да умреш, беше немислима наслада, да останеш тук, безименна мъка. Следваше да се случи нещо — незабавно, мигновено, ако ли не ще се вкаменим от ужас — ние и светът. Долавях събитието притискащо, опалващо, а дъхът му да идва като порив на вятъра преди буря. Усещах как то прелита над тялото и душата ми, като че ли ме застрашаваше изгаряща треска. Тя настъпваше, вече бе тук…
Птицата стремително се откъсна от клона и се хвърли към вселената, падайки в тръпнещото небе.
Моят водач направи скок и рухна в синевата, отлетя. Сега съдбовната вълна беше на висотата си, тя изтръгна сърцето ми, то се разби беззвучно в студения въздух.
А аз вече падах, сгромолясвах се, скачах, летях, омотан в кълбото на студения вихър, тръпнех от блаженство, тръпнех и от мъката и болката на щастието надолу през безкрая към гръдта на майката.
1916
В пролетта на своето детство Анселм тичаше през зелената градина. Сред цветята на майка му едно цвете се казваше перуника и му беше особено мило. Той допираше буза до високите светлозелени листа, опипом притискаше с пръсти острите им върхове, вдъхваше аромата на едрия чудесен цвят и дълго се взираше в него. Там от бледосинкавата цветна основа се издигаше голяма редица жълти тичинки, помежду им минаваше светъл път встрани и надолу към чашката и далечната синя тайна на цвета. Анселм го обичаше. Много и дълго гледаше в него, от фините жълти тичинки му се привиждаше ту златна ограда на царска градина, ту алея, от двете страни с красиви като насън дървета, които никакъв вятър не раздвижва, а между тях към сърцевината водеше светъл тайнствен път, пронизан от стъклено нежни живи жилки. Листата засводяваха огромно пространство, назад пътеката се губеше към златните дървета, безкрайно дълбоко в невъобразима бездна, над нея се извиваше виолетовият свод, царствен, и хвърляше вълшебнотънка сянка над притаеното очаквано чудо. Анселм знаеше, че това са устицата на цветето, че зад чудесните жълти издънки в синята бездна живеят сърцето и мислите му, че по този прелестен, ясен, прозирно очертан от жилчици път то поема дъх и съновидение и издишва.
А редом с големия цвят имаше по-малки, още неразцъфнали, те стояха на здрави сочни стъбла в малка чашка от кафеникавозелена обвивка, която тихо и силно щяха да разпукат младите цветове, здраво обвити, светлозелени и лилави, но горе вече се подаваше, строен и нежно заоблен, младият тъмновиолетов фин връх. И по тези здраво завити млади венчелистчета също личаха жилчици и хиляди различни знаци и рисунки.
Сутрин, когато Анселм излизаше от дома, завърнал се от съня, съновидението и чуждите светове, градината, неизменно на мястото си и винаги нова, го очакваше и там, където вчера бе стърчал неподвижен твърд син цветен връх, плътно завит от зелената чашка, сега висеше тънък и син като въздух млад лист, сякаш езиче и устна, и търсеше опипом своята форма и извивка, за които дълго бе мечтал, а много надълбоко, където още беше в тиха борба с тази обвивка, вече бе предчувствал появата на фините жълти тичинки, на светлия жилчест път и далечната уханна глъбина на душата. Може би още по обяд, може би привечер цветът щеше да се разтвори, да опъне синя копринена шатра над златната бленувана гора и първите му мечти, мисли и напеви тихичко щяха да излетят като дихания от вълшебната дълбочина.
Наставаше ден, в който навред из тревата имаше само сини камбанки. Наставаше ден, когато в градината неочаквано се понасяше нов звук и аромат и над червеникавата, пронизана от слънчеви лъчи зеленина, нежна и златисточервена, цъфваше първата чайна роза. Наставаше ден, когато вече нямаше перуники. Те бяха прецъфтели, никаква златно оградена пътека не водеше надолу към ухаещите тайни, нужди бяха неподвижните листа, остри и хладни. Но в храстите узряваха червените ягоди и над астрите летяха нови, невиждани и нечувани пеперуди, волни й игриви, червено-кафяви със седефени гърбове, летяха и трептящи стъклокрили сухи спори.
Анселм говореше с пеперудите и камъчетата по алеята, имаше за приятели бръмбар и гущерче, птици му разправяха птичи истории, папрати му показваха тайно събраните под покрива на огромните им листа кафяви семена, парчета стъкло, зелени и кристални, улавяха за него слънчеви лъчи и се превръщаха в палати, градини и искрящи съкровищници. Когато процъфтяваха лилиите, грейваха латинките, увехнеха ли чайните рози, потъмняваха къпаните, всички се изтласкваха едни други, бяха винаги тук и винаги си отиваха, изчезваха и за известно време се появяваха отново, и плахите чудновати дни — когато студен вятърът свиреше в елите и по цялата градина увехналите листа така посърнали и сломени шумяха — носеха със себе си още една песен, едно преживяване, един разказ, докато отново всичко потънеше, пред прозорците се сипеше сняг и по стъклата израстваха палмови гори, във вечерите прелитаха ангели със сребърни камбани, в коридора и на тавана миришеше на сушени плодове. В този добър свят никога не гаснеха приятелството и доверието и ако някога ненадейно отново засилваха кокичета редом с тъмните листа на бръшляна и първите птици политаха високо в нови сини висини, то сякаш никога нищо не бе отминавало. Докато един ден, неочакван и все пак винаги точно както се следва, я винаги еднакво желан, на стъблото на перуниката пак се появяваше първият синкав цветен връх.
Всичко беше красиво, всичко бе добре дошло за Анселм, всичко — дружеско и доверчиво, но всяка година за момчето великият миг на вълшебството и на милостта бе първата перуника. Някога, в най-ранния детски сън, то за пръв път в нейната чашка бе чело в книгата на чудесата, уханието й и преливащите оттенъци на синьото бяха за него призив и ключ към творението. Така перуниката вървеше с Анселм през всичките години на невинността му, всяко ново лято беше нова, ставаше по-тайнствена и по-вълнуваща. И други имаха устни, и други цветя излъчваха аромат и мисли, и други примамваха пчели и бръмбари в малките си сладки чашки. Но синята перуника, домиляла на момчето повече от всички останали цветя, бе за него важна, бе символ и пример за всичко удивително, будеща размисъл. Когато гледаше в нейната чашка и вглъбено следваше мислено светлата мечтателна пътека между чудните жълти тичинки към здрачната цветна глъб, тогава душата му надникваше в дверите, където създанието се превръща в загадка, а съзерцанието — в предчувствие. Понякога нощем момчето сънуваше тази цветна чашка, виждаше я пред себе си необикновено голяма, отворена като врата на небесен палат, влизаше в нея, яздейки на кон или летейки на лебедови криле, и заедно с него целият свят летеше и яздеше, плъзгаше се тихо, привлечен от магия към прелестната дълбина, където всичко очаквано трябваше да се сбъдне и всяка идея да стане истина.
Всяко явление на земята е едно иносказание и всяко иносказание е отворена врата, през която душата може, ако е готова, да стигне до съкровената същност на света, където ти и аз, ден и нощ се сливат в едно. В живота си всеки човек тук или там се натъква на отворената врата, всекиму някога се е стрелвала през ума мисълта, че всичко видимо е иносказание и че зад иносказанието съществуват духът и вечният живот. Разбира се, малцина минават през вратата и се отказват от красивата привидност заради предусетената действителност на сърцевината.
Така цветната чашка на перуниката изглеждаше на момчето Анселм открит, безмълвен въпрос, към който душата му се устремяваше в мъчително предчувствие за един блажен отговор. Тогава отново приятното разнообразие на явленията го въвличаше в беседи и игри с треви и камъни, корени, храсти, животни и с всички приветливи неща от неговия свят. Често то потъваше в дълбоко самонаблюдение, седеше отдадено на особеностите на своето тяло, като преглъщаше, пееше, дишаше със затворени очи, долавяше странни трепети, чувства и образи в устата и гърлото и там усещаше пътеката и вратата, по които душа до душата можеше да стигне. С удивление то съзерцаваше и многозначителните цветни фигури, които често, щом затвореше очи, му се явяваха от пурпурната тъмнина, петна и полукръгове от синьо и наситеночервено, а помежду им стъклено светли линии. Понякога с радостна уплаха и вълнение Анселм усещаше фините стократни връзки между око и ухо, обоняние и осезание, за приятни бързолетни мигове долавяше тонове, звуци, писмена, сродни и еднакви с червено и синьо, твърдо и меко, или се удивляваше, когато вдъхнеше аромата на някаква трева или на обелена зелена кора, колко странно близо бяха мирис и вкус и често преминаваха един в друг или се сливаха.
Всички деца чувстват така, макар не всички с еднаква сила и нежност, но за мнозина всичко това е отдавна минало и сякаш никога не е било още преди да се научат да сричат първите думи. За други тайната на детството остава близка за дълго и един остатък и ехо от него те носят у себе си чак до бели коси и до своите късни уморени дни. Всички деца, докато още са посред тайната, в душата си непрестанно се занимават с единствено важното, със себе си самите и със загадъчната връзка на собствената им личност с околния свят. Търсачи и мъдреци с годините на зрелостта се връщат към това занимание. Повечето хора обаче забравят и изоставят този вътрешен свят на истински важното твърде рано и завинаги и цял живот блуждаят из пъстрия лабиринт от грижи, желания и цели никоя от които не е заселена в душата им и никоя от които не отвежда към най-съкровеното у тях самите и не връща в родния дом.
Детските лета и есени на Анселм идваха кратки и спокойни и си отиваха нечуто, отново и отново цъфтяха и прецъфтяваха кокичета, теменужки, жълт шибой, лилии, зеленика и рози, красиви и пищни както винаги. Той живееше с тях, нему говореха цветя и птици, слушаха го дървета и извори и вземаше първите си написани букви и първите си приятелски мъки по стария начин отвъд, в градината при майката, при пъстрите камъчета край лехата.
Но веднъж настана пролет, която не звучеше и не ухаеше както всички предишни, косът пееше, ала това не бе старата песен, синият ирис разцъфтя, а никакви мечти и приказни истории не странстваха безспир по златно оградената пътека на неговата чашка. Ягодите се смееха, скрити в зелените си сенки, и пеперудите, опиянени, блестящи, пърхаха над високите съцветия и всичко не беше такова, каквото го помнеше, а момчето имаше много спорове с майка си. Само не знаеше откъде иде това и защо нещо му причинява болка, а друго постоянно го смущава. То виждаше едно — светът се бе променил и приятелствата от прежните времена залиняваха и го оставяха само.
Така измина една година, измина и втора и Анселм вече не беше дете и пъстрите камъчета около лехата бяха скучни, цветята неми, и бръмбарите — забодени с карфици в една кутия; душата му бе поела по дългия суров заобиколен път и старите радости бяха пресъхнали и секнали.
Младият човек стремително се втурна в живота, който му се струваше, че едва сега започва. Засипан и забравен бе светът на иносказанията, нови пътища и желания примамваха Анселм. Детството като отблясък се бе задържало в синия му поглед и в меките коси, но той не обичаше да му се напомня за това, отряза косите си и съсредоточи в погледа си толкова смелост и знание, колкото можеше. Своенравно се впускаше през плахите години на очакване: ту добър ученик и приятел, ту сам и боязлив, веднъж потънал в книгите до късна нощ, друг път диво и шумно отдаден на първите младежки гуляи. Трябваше да напусне родния край и го виждаше отново само рядко при кратки посещения, когато се връщаше у дома при майка си, порасъл и пременен, изискано облечен. Довеждаше със себе си приятели, донасяше книги, винаги различни, и когато крачеше през старата градина, тя беше малка и мълчеше пред неговия разсеян поглед. Никога вече той не прочете истории по пъстрите жилчици на листа и камъни, никога вече не видя бог и вечността, вселени в цветната тайна на синия ирис.
Анселм стана ученик, стана студент, той се върна в родния край с червена, а после и с жълта шапка, с мъх над горната устна и едва набола брада. Донасяше със себе си книги на чужди езици, веднъж и едно куче, в кожен портфейл във вътрешния си джоб носеше ту премълчавани стихове, ту преписи на древни мъдрости, ту портрети и писма на хубави момичета. Завърна се отново, беше пътувал, посетил далечни чужди страни, плавал с големи параходи по море. Завърна се отново, беше млад учен, носеше черна шапка и тъмни ръкавици и старите съседи му сваляха шапка и го наричаха професор, макар още да не бе такъв. Когато дойде пак, бе облечен в черно, строен и сериозен пристъпваше зад бавната кола, на която в украсен ковчег лежеше старата му майка. А после идваше все по-рядко.
В големия град, където сега Анселм обучаваше студенти и бе смятан за прочут учен, той вървеше и се разхождаше, седеше и стоеше точно както другите хора по света, във фино палто и с шапка, сериозен или приветлив, с ревностни, понякога малко уморени очи — беше господин и изследовател, какъвто бе искал да бъде. И сега с него стана почти така, както бе станало в края на детството му. Изведнъж почувства, че са му се изплъзнали много години, и беше странно сам и неудовлетворен сред света, към който винаги се бе стремил. Не беше истинско щастие да бъде професор, не бе истинско удоволствие да го поздравяват с дълбок поклон граждани и студенти. Всичко беше някак увехнало и посипано с прах и щастието пак витаеше нейде далеч в бъдещето, а пътят към него изглеждаше горещ и прашен и обикновен.
През тези години Анселм често посещаваше дома на един приятел, чиято сестра го привличаше. Сега вече той не тичаше с лекота подир някое хубаво лице, и това се бе променило. Сам чувстваше, че за него щастието трябва да дойде по особен начин и че не би могло да лежи зад всеки прозорец. Сестрата на неговия приятел му харесваше много и често биваше уверен, че я обича. Но тя бе чудна девойка, всяка нейна стъпка и всяка дума бяха своеобразно оцветени и оформени и невинаги бе лесно да вървиш с нея и да попаднеш в ритъма на стъпката й. Понякога вечер, когато кръстосваше своето самотно жилище и замислен се вслушваше в собствените си крачки из празните стаи, Анселм много повече спореше със себе си заради тази приятелка. Тя бе по-възрастна, отколкото би желал да бъде жена му. Беше твърде своенравна и би било трудно да живее заедно с нея и да не накърни честолюбието си на учен, защото тя не искаше и да чуе за това. Не беше и много силна и здрава, особено трудно би понасяла светско общество и празници. С най-голямо удоволствие тя пребиваваше сред цветя и музика и с някоя книга до себе си, в самотна тишина очакваше дали някой ще дойде при нея и оставяше света да следва своя ход. От време на време биваше толкова нежна и чувствителна, че всичко чуждо й причиняваше болка и тя лесно избухваше в плач. А после отново засилваше тиха й изискана в самотно щастие и който я видеше, долавяше колко трудно бе да се даде нещо на тази красива странна жена и някой да означава нещо за нея. Анселм често вярваше, че тя го обича, често му се струваше: тя не обича никого, с всички е внимателна и приветлива и на света не жадува нищо, освен да бъде оставена на спокойствие. Той самият обаче искаше от битието друго и ако би имал жена, би трябвало в дома му да кипи живот и глъч, и гостолюбие.
— Ирис — й казваше той, — мила Ирис, ако светът бе устроен другояче! Ако съществуваше единствено твоят красив кротък свят с цветя, мисли и музика, тогава не бих си пожелал нищо друго, освен през всичките си години да бъда с теб, да слушам разказите ти и да съпреживявам твоите размисли. Дори самото ти име ми се отразява благотворно. Ирис е чудно хубаво име, но съвсем не зная за какво ми напомня.
— Ти все пак знаеш — каза тя, — че сините и жълтите перуники се наричат така.
— Да — извика той с чувство на притесненост, — зная това добре и то само по себе си е много красиво. Но винаги когато изрека твоето име, то сякаш иска и да ме предупреди за нещо, не зная за какво, като че ли е свързано с много дълбоки, далечни и важни възпоминания и все пак остава неведомо и не откривам какво би могло да бъде.
Ирис му се усмихна, той стоеше объркан и търкаше с ръка челото си.
— И с мен се случва същото — каза тя със своя нежен птичи глас на Анселм — винаги когато помириша някое цвете. Тогава сърцето ми все смята, че с аромата е свързан споменът за нещо необикновено красиво и скъпоценно, което някога, в предвремето, е било мое и съм го загубила. И с музиката е така, а понякога и със стиховете — изведнъж с един мълниеносен проблясък за миг сякаш внезапно в долината пред себе си виждаш да се простира загубен роден край и веднага изчезва отново и е забравен. Мили, Анселм, аз вярвам, че ние сме на земята заради този смисъл, заради това променяне, търсене и слушане на изгубените далечни тонове, а отвъд тях е нашата истинска родина.
— Как хубаво го казваш — ласкаво отвърна Анселм и почувства в собствените си гърди почти болезнено вълнение, като че ли някакъв скрит в тях компас неотклонно го насочваше към неговата далечна цел. Но тя бе съвсем различна от целта, която би искал да си постави в живота, и това причиняваше болка, а и беше ли достойно да проиграе своя живот и мечти, следвайки красиви приказки?
Междувременно настана ден, когато господин Анселм, завърнал се у дома след самотно пътуване, бе посрещнат от своето голо жилище на учен, толкова студено и потискащо, че отиде при своя приятел с намерението да моли красивата Ирис за ръката и.
— Ирис — започна той, — не мога повече да живея така. Ти винаги си ми била добра приятелка, следва да ти кажа всичко. Трябва да имам жена, иначе усещам живота си празен и безсмислен. А коя друга освен теб бих могъл да си пожелая за жена, мило мое цвете? Искаш ли, Ирис? Ти трябва да имаш толкова цветя, колкото изобщо мотат да се намерят, да ти принадлежи най-хубавата градина. Искаш ли да дойдеш при мен?
Ирис дълго и спокойно го гледа в очите, тя не се усмихна и не се изчерви, а с глас, който не трепна, му отговори:
— Анселм, твоят въпрос не ме учудва. Обичам те, макар никога да не съм мислила да ставам твоя жена. Но виждаш ли, приятелю мой, аз имам големи изисквания към този, чиято жена трябва да бъда. Те надвишават изискванията на мнозинството от жените. Ти ми предлагаш цветя и го правиш с добро чувство. Но аз мога да живея и без цветя, и без музика, бих се лишила от всичко това и от много друго още, ако се налага. От едно обаче не съм в състояние и никога не бих желала да се откажа: нивга, ни един-единствен ден не ще мога да преживея, без музиката в сърцето ми да е главното за мен. Ако трябва да живея с един мъж, той следва да е такъв, че неговата вътрешна музика да е в хубаво и тънко съзвучие с моята и единствен негов копнеж да бъде собствената му музика да звъни чисто и добре към моята. Можеш ли да го постигнеш, приятелю? При това ти вероятно няма да станеш по-прочут и да познаеш нови почести, домът ти ще бъде тих и всички бръчки по челото ти, които познавам от много години насам, би трябвало да се изгладят, Анселм. Няма да върви. Виждаш ли, с твоя нрав винаги ще изучаваш новите бръчки на челото си и ще си създаваш нови грижи, а това, което аз усещам и съм, ти наистина обичаш и го намираш хубаво, но за теб, както и за повечето хора, то е просто изтънчена играчка. Слушай ме добре, всичко, което сега смяташ играчка, за мен е самият живот и следва да стане същото и за теб, и всичко, в което влагаш старание и труд, за мен е играчка, в моето съзнание няма такава стойност, че да се живее за него. Аз няма вече да се променя, Анселм, защото живея според закон, който е в мен самата. Но дали ти би успял да се преобразиш? А би трябвало да бъдеш съвсем друг, за да мога да стана твоя жена.
Анселм мълчеше, смутен от нейната воля, която бе смятал за слаба и детинска. Мълчеше и неволно смачка в развълнуваната си ръка цветето, което бе взел от масата.
Тогава Ирис леко измъкна цвета от ръката му — това прободе сърцето на Анселм като тежък упрек, но тя изведнъж се усмихна ведро и мило, сякаш неочаквано бе попаднала на излаз от тъмнината.
— Имам една идея — каза Ирис тихо и при това поруменя. — Ти ще я намериш странна, ще ти се стори каприз. Но не е каприз. Искаш ли да я чуеш? И искаш ли да приемеш тя да реши вместо теб и мен?
Без да я разбира, Анселм погледна приятелката са, върху пребледнялото му лице бе легнала загриженост. Нейната усмивка го покори и в прилив на доверие той каза „да“.
— Бих искала да ти поставя една задача — продължи Ирис и бързо отново стана твърде сериозна.
— Направи го, това е твое право — примири се приятелят й.
— Говоря сериозно — каза тя — и това е последната ми дума. Желаеш ли да я приемеш така, както избликва от душата ми, без да се пазариш дребнаво и да предлагаш цена, дори и да не я разбереш веднага?
Анселм обеща. Тогава Ирис, след като се изправи и му подаде ръка, поде:
— Неведнъж си ми казвал, че при произнасяне на моето име всякога си имал усещането, че ти напомня за нещо забравено, което нявга е било за теб важно и свято. Това е знамение, Анселм, и то те е привличало към мен през всичките години. И аз вярвам, че в своя-, та душа ти си забравил и загубил нещо важно и свято, то трябва отново да се събуди, преди да намериш щастие и да постигнеш онова, което ти е отредено. Бъди щастлив, Анселм! Подавам ти ръка и те моля: върви и виж да издириш в паметта си това, което искаш да си спомниш чрез моето име. В деня, в който го намериш отново, ще тръгна с теб като твоя жена накъдето поискаш и няма да имам никакви други желания освен твоите.
Смутен, обърканият Анселм мислеше да я прекъсне и да укори изискването й като капризно, но Ирис го предупреди с ясен остър поглед за обещанието му и той замълча. Със сведени очи улови ръката й, притегли я до устните си и излезе.
В живота си се беше заемал с не една задача и я бе разрешавал, но никоя не бе толкова странна, важна и при това толкова обезкуражаваща, колкото тази. Ден след ден Анселм се луташе и се уморяваше юг размисъл над това и все отново идваше часът, в който той, отчаян и гневен, обругаваше цялата тази задача като лудешки женски каприз и в ума си я отхвърляше. После обаче дълбоко в душата му се надигаше възражение, една много лека тайнствена болка, едно съвсем нежно, едва доловимо предупреждение. Този тънък глас беше в собственото му сърце, ала даваше право на Ирис и поставяше същото изискване, което и тя.
Но нейната задача беше прекалено тежка за учения мъж. Той трябваше да си спомни нещо забравено отдавна, да намери пак една-единствена златна нишка от паяжината на отминалите години, да улови нещо в ръце и да го поднесе на любимата си, а то не бе друго освен понесен от вятъра птичи вик, едва загатнато удоволствие или тъга при слушането на някаква музика, бе тънко, по-бегло, по-безплътно от мисълта, по-вихрено от нощния сън, по-неопределено от утринната мъгла.
Понякога, когато Анселм, отпаднал духом, отхвърляше от себе си всичко това и обзет от лошо настроение, се отказваше, неусетно го докосваше нещо като лъх на далечни градини, той си шепнеше името Ирис, десет, много пъти, тихо и като в игра, както се проверява един тон на опъната струна. „Ирис — шептеше той. — Ирис“ — и с лека болка чувстваше в себе си нещо да се раздвижва — така в стара изоставена къща без причина се отваря врата и проскърцва чекмедже. Анселм изучаваше своите спомени, които смяташе, че носи в себе си добре подредени, и стигаше до чудни и смущаващи открития. Съкровището му от спомени беше безкрайно по-малко, отколкото някога си бе въобразявал. Когато ги премисляше отново, липсвала цели години и стояха празни като неизписани листа. Откри, че с големи усилия можеше да си представи ясно образа на своята майка. Съвсем беше забравил как се казваше момичето, което на младини с пламенно усърдие бе преследвал цяла една година, за да го спечели. Дойде му наум и кучето, което някога като студент по каприз бе купил и което известно време бе живяло при него. Потребни му бяха дни отново да се сети за името на кучето.
Изпълнен от болка, с нарастващи горест и страх, бедният човек виждаше как животът му, изтекъл я празен, и загърбен, вече не му принадлежеше, беше чужд и без връзка с него, сякаш нещо, което отдавна си знаел наизуст и от което сега с мъка още можеш да повториш само скучни откъслеци. Анселм започна да пише, искаше, връщайки се годила след година назад в спомените си, да опише своите най-важни преживявания, за да може отново някога да ги има здраво в ръце. Но кои бяха най-важните му преживявания? Това, че бе станал професор? Това, че някога бе доктор, ученик и студент? Или че веднъж, в далечното минало, за известно време бе харесвал едно или друго момиче? Изплашен, той вдигаше очи: това ли беше животът? Това ли бе всичко? И се удряше по челото и се усмихваше насила.
А междувременно дните тичаха, никога не бяха тичали толкова бързо и неумолимо! Измина една година, на Анселм му се струваше, че стои на същото място, където беше в часа, когато бе раздели с Ирис. Но за изтеклото време се бе променил много, което забелязваше и знаеше всеки друг освен него. Беше станал както по-млад, така и по-стар. От познатите си се бе почти отчуждил, намираха го разстроен, капризен и странен, доби известността на голям особняк, за когото било жалко, но нали твърде дълго бил стоял ерген. Случваше се да забрави задължението си и учениците му напразно да го чакат. Случваше се, унесен в мисли, да се влачи по някоя улица край стените на къщите и да бърше праха от корнизите със занемареното си палто. Някои смятаха, че е запознал да пие. Друг път обаче Анселм се спираше посред някоя лекция пред учениците си, мъчеше се да си спомни нещо, усмихваше се детински наивно и покъртително, както никой не бе го виждал да се усмихва, и продължаваше с тон на топлота и вълнение, който стигаше до сърцата на мнозина.
В безнадеждното си странстване подир уханията и полузаличените следи на далечните години той отдавна бе придобил една нова душевност, за която и сам не знаеше. Често и все по-често му се случваше зад това, което досега бе наричал спомени, да лежат и други възпоминания, така както върху архаична изрисувана стена под старите изображения понякога се откриват още по-стари, които дремят, скрити от отдавнашна замазка. Той искаше да си спомни нещо за името на един град, където като пътешественик нявга бе прекарал дни, или рождената дата на някой приятел, или нещо друго и когато дълбаеше и преравяше къс от миналото, като да бе купчина отпадъци, изведнъж в паметта му оживяваше съвсем друго. До Анселм стигаше някакъв полъх, сякаш априлски утринен вятър или септемврийски облачен ден, той долавяше един аромат, някакъв вкус, усещаше тайнствени нежни тръпки по кожата, в очите и сърцето си и бавно осъзнаваше: трябва някога да е имало ден, син, топъл или хладен, сив или друг някакъв, и у него същината на този ден да се е заплела и задържала като смътен спомен. В действителното минало не можеше да намери пролетния или зимен ден, макар ясно да чувстваше и долавяше уханието му. При това нямаше имена и числа, може би бе в годините на студентството или на люлката, но ароматът се появяваше, Анселм усещаше в себе си нещо живо, за което не знаеше и което не можеше да назове и определи. Понякога, въпреки че се усмихваше над това, му се струваше: тези спомени биха могли да стигат отвъд живота в миналите времена на едно предишно битие.
При безпомощните си странствания през бездните на паметта Анселм намери много, което го вълнуваше и трогваше, и много, което го плашеше и му вдъхваше страх, но не откри единствено това, какво означаваше за него името Ирис.
Веднъж в мъката поради невъзможността да го намери той посети и стария си роден край, видя горите й уличките, пътеките, мостчетата и оградите, стоя в старата градина на своето детство и усети вълните да прииждат и обливат сърцето му, потъваше в миналото като в сън. Печален и тих, той се върна оттам. Обяви, че е болен, и нареди да отпращат всеки, който желае да го навести.
Все пак един човек го посети. Беше приятелят му, когото не беше виждал, откакто бе поискал Ирис за жена. Той дойде и завари Анселм да седи запуснат в неприветливата си отшелническа стая.
— Стани — каза му той — и ела с мен. Ирис иска да те види.
Анселм скочи.
— Ирис! Какво й е? Ох, аз зная, зная.
— Да — каза приятелят, — ела с мен! Тя ще умре. Отдавна е болна.
Отидоха при Ирис, тя лежеше на едно канапе, лека и малка като дете, и се усмихваше ведро с някак уголемени очи. Подаде на Анселм бялата си лека детска ръка, която положи в неговата, сякаш бе цвете, а лицето й беше като озарено от духовно сияние.
— Анселм — заговори тя, — сърдиш ли ми се? Аз ти поставих тежка задача и виждам, че й остана верен. Продължавай да търсиш и върви по този път, докато стигнеш целта! Ти мислиш, че крачиш по него заради мен, но го извървяваш за себе си. Знаеш ли, че е така?
— Предусещах това — каза Анселм, — а сега го зная. Дълъг е този път, Ирис, и аз отдавна бих се върнал, но не намирам път назад. Не зная какво ще стане с мен.
Тя го погледна в тъжните очи и му се усмихна светло и утешително, той се наведе над тънката й ръка и дълго плака, сълзите му оросиха ръката й.
— Какво ще стане с теб? — попита тя с глас, който бе само като сияние от спомен. — Не бива да питаш какво ще стане с теб. В живота ти си търсил много. Търсил си уважение и щастие, и знание, търсил си и мен, твоята малка Ирис. Всичко това е било само хубави видения, а те ще те напуснат, както сега ще те напусна и аз. И с мен се случи същото. Всякога търсех и всякога това бяха мили, красиви видения и те отново излиняваха и изчезваха. Вече не откривам никакви видения, вече не търся нищо, завърнах се у дома и ми остава да направя само една малка стъпка, тогава ще съм в родината. И ти ще дойдеш там, Анселм, и вече няма да имаш бръчки по челото.
Тя беше толкова бледа, че Анселм отчаян извика:
— О, почакай още, Ирис, не си отивай! Остави ми един знак, че за мен няма да изчезнеш напълно.
Тя кимна и посегна към чашата, сложена до нея, даде му една току-що разцъфнала перуника.
— Ето, вземи моето цвете, ириса, и не ме забравяй. Търси, търси ириса, тогава ще дойдеш при мен.
Разплакан, Анселм държеше цветето в ръцете си и разплакан се сбогува. Когато приятелят му изпрати вест, той дойде отново и помогна да украсят с цветя ковчега на Ирис и да я погребат.
Тогава животът му рухна зад него, струваше му се невъзможно да продължи да изтегля тази нишка. Отказа се от всичко, напусна града и службата си и се запиля нейде по света. Виждаха го тук и там, появи се в своя роден край, облегна се на оградата на старата градина, но когато хората попитаха за Анселм и искаха да се погрижат за него, той си бе тръгнал и изчезнал.
Перуниката остана скъпа за Анселм. Той често се навеждаше над някоя, където и да я видеше да расте, и когато за дълго забиваше поглед в чашката й, струваше му се, че от синкавата основа се издига и го облъхва уханието и представата за всичко минало и бъдно, докато той тъжен продължаваше пътя си, защото осъществяването не идваше. Струваше му се, че подслушва до някоя открехната врата и чува зад нея да дишат най-приятни тайни. И тъкмо когато мислеше, че сега всичко би трябвало да му се удаде и да се сбъдне, вратата се блъскаше и вятърът на света, студен, повяваше над самотата му.
В своите сънища Анселм говореше с майка си, чиито фигура и лице сега усещаше толкова ясно и близко, както никога от дълги години. Говореше му и Ирис, а когато се събуждаше, у него продължаваше да ехти нещо, за което размишляваше през целия ден. Той беше без установено местожителство, чужд кръстосваше страната, спеше вкъщи, спеше в гори, ядеше хляб или ягоди, пиеше вино или роса от листата на храстите. Не помнеше нищо за това. За мнозина беше глупец, за мнозина магьосник, мнозина се бояха от него, мнозина му се присмиваха, мнозина го обичаха. Анселм се научи — нещо, което никога не бе умеел — да общува с децата и да взема участие в чудните им игри, да говори с едно откъснато клонче или с някое камъче. Край него прелитаха зими и лета, той гледаше в цветните чашки, в потоците и езерата.
— Видения — казваше си понякога, — всичко е само видения.
Но дълбоко в себе си Анселм чувстваше едно същество, което не беше видение, него следваше той, а това същество от време на време проговаряше и гласът му беше гласът на Ирис и гласът на майката, беше утеха и надежда.
Случваха му се и чудеса и не го учудваха. И така, веднъж той вървеше през снега по зимна земя и в брадата си имаше скреж. А от снега стърчеше висок и строен стрък перуника със самотен красив цвят. Анселм се приведе над цветето и се усмихна, защото позна това, за което Ирис винаги му бе напомняла. Той преоткри своята детска мечта и между златните стъбълца видя светлосинята пътечка с ярките жилки, която водеше към сърцето и тайната на цвета, и узна, че там бе това, което търсеше, там стоеше съществото, което вече не бе видение.
И отново срещаше предвестия, отново го водеха, мечти и Анселм стигна до една къщурка; там имаше деца, дадоха му мляко, игра с тях и те му разказаха истории, разказаха му още, че в гората при въглищарите се било случило чудо. Там видели да стои отворена призрачна, порта, която се разтваряла веднъж на хиляда години. Той слушаше и кимаше на приятния образ, после продължи да върви, в елховите храсти пред него пееше птица, беше рядко сладкогласна, гласът й приличаше на гласа на покойната Ирис. Нея следваше той, птицата летеше и подскачаше над потока и далеч навътре в гората.
Когато птицата замлъкна и вече нито се чуваше, нито се виждаше, Анселм спря и се огледа наоколо. Стоеше сред дълбока долина, в гората под широки зелени листа тихо ромоляха води, иначе всичко бе в безмълвие и очакване. В гърдите му обаче не стихваше песента на птицата с милия глас и го подтикваше да продължава, докато той се изправи пред скална стена, обрасла с мъх, а по средата й зееше процеп, който — тесен и малък — водеше към вътрешността на планината.
Пред процепа седеше старец; когато видя да се задава Анселм, той стана и извика:
— Назад, човече, назад! Това е призрачната врата. Още никой, който я е прекрачил, не се е върнал.
Анселм погледна нагоре в скалната врата, тогава съзря в недрата на планината да се губи синя пътека, от двете й страни се издигаха плътно златни котлони, а тя водеше навътре и надолу като в чашката на огромен цвят.
В гърдите на Анселм птицата пееше ясно и той мина край стражника, пристъпи в пролома и през златните колони — в синята тайна на съкровеното. А то беше Ирис, в чието сърце проникна, то беше перуниката от градината на майка му, в чиято синя чашка стъпваше и се олюляваше, и докато безшумно вървеше към златния здрач, всички спомени и всички знания изведнъж се върнаха при него, той усети ръката на Ирис, тя беше малка и мека, гласовете на любовта звучаха в ушите му, близки и доверчиви, те ехтяха така и златните колони блестяха така, както някога в пролетите на детството всичко му бе звучало и го бе озарявало.
И неговият сън отново го навести, сънят на малкото момче, което навлиза в една цветна чашка, а подире му крачи и се плъзга целият свят на виденията, и се потапя в тайната, притаена зад всички видения.
Анселм запя тихо и неговата пътека тихо, кротко и плавно се спусна в родината.
В бързия влак след стихийните действия и вълнения на бягството и преминаването на границата, след вихъра от напрежения и събития, тревоги и опасности, още дълбоко учуден от това, че всичко мина добре, Фридрих Клайн съвсем рухна. Влакът пътуваше със странно усърдие — макар сега вече да не беше потребно да бърза — на юг и стремително пренасяше малцината пътници край езера, планини, водопади и други природни чудеса, през оглушителни тунели и леко олюляващи се мостове, всичко непознато, красиво и малко безсмислено, картини от учебници, от илюстровани картички, пейзажи, за които човек си спомня, че някога ги е виждал, и които все пак с нищо не го интересуват. Това беше чужбината, сега мястото му бе тук, нямаше връщане към дома. С парите всичко беше в ред, имаше ги подръка, носеше ги със себе си, само хилядарки, отново ги съхраняваше във вътрешния си джоб.
Към мислите, че вече нищо не би могло да му се случи, щом е отвъд границата, и чрез фалшивия паспорт, засега осигурен срещу каквото и да е преследване, наистина към тези приятни и успокояващи мисли той продължаваше да се връща, обзет от желанието да се сгрее и насити и от тях; но хубавата мисъл бе като мъртва птица, в чиито криле някое дете духа — тя не живее, не отваря очи, пада от ръката като оловна, не създава удоволствие, блясък, радост. Странно, в този ден вече много пъти му бе хрумвало: той изобщо не може да мисли за това, за което би желал, няма власт над мислите си, те тичат, накъдето си поискат, и се спират, въпреки неговата съпротива, с предпочитание при представите, които го мъчат. Сякаш мозъкът му беше някакъв калейдоскоп, в който смяната на картините се ръководи от чужда ръка, може би това се дължеше само на дългото безсъние, на възбудата, та нали отдавна беше изнервен. Във всеки случай бе ужасно неприятно и ако скоро не му се удадеше отново да намери малко спокойствие и радост, щеше да бъде отчайващо.
Фридрих Клайн опипа револвера в джоба на палтото си. И това оръжие беше вещ, която принадлежеше към неговото ново снаряжение, роля и маска. Всъщност колко досадно и отвратително беше да влачи със себе си всичко това чак и в тънкия отровен сън: едно престъпление, подправени документи, тайно пришити в дрехите пари, револвер, фалшиво име. И имаше такъв вкус на разбойническа история, на непристойна романтика, че съвсем не подхождаше на него, на Клайн, добрия момък. Беше досадно и отвратително и в това нямаше ни отдих, ни освобождение, на каквито се бе надявал.
Боже мой, защо всъщност беше предприел всичко това той, мъж почти на четиридесет години, известен като почтен чиновник и тих, безобиден гражданин, със склонност към ученост, баща на мили деца? Защо? Чувстваше: трябва да съществува някакъв подтик, някаква кипяща принуда, достатъчно силни, за да тласнат човек с неговия нрав към невъзможното, и едва след като узнае това, след като познава подтика и принудата, когато у него отново Всичко бъде наред, едва тогава би бил възможен някакъв отдих.
Той рязко се поизправи, притисна слепоочията си с палци и се мъчеше да мисли. Зле му се удаваше, главата му беше като от стъкло, изпразнена от вълнението, умората и жаждата за сън. Но нищо не му помагаше, трябваше да размишлява. Длъжен бе да търси и да намери, следваше отново да открие, да познае у себе си едно средоточие и донякъде да се самоопознава и саморазбира. Иначе животът щеше да бъде непоносим.
С мъчително търсене той събираше спомените от този ден, както с пинсета се вземат ситните отломки и се вместват в пукнатината на стара порцеланова кутийка, за да бъде отново залепена. Това бяха само мънички късчета и никое нямаше връзка с другите, никое не загатваше със структурата и цвета си за цялото. Що за спомени! Той виждаше малка синя кутийка, от която с трепереща ръка изваждаше служебния печат на своя шеф. Виждаше възрастния мъж на касата, който му изплати чека с кафяви и сини банкноти. Виждаше телефонна кабина, където, докато говореше в слушалката, се опираше с лявата си ръка на стената, за да се задържи прав. Нещо повече: не виждаше себе си, а наблюдаваше друг да върши всичко това, чужд човек, непознатия да изгаря писмата, да пише писма. Виждаше да се храни в ресторант. Виждаше го — не, не беше чужденец, това беше той, беше самият Фридрих Клайн — в нощта, приведен над леглото на едно спящо дете. Не, това беше той самият! Каква болка му причиняваше тази картина дори и сега в спомена! Каква болка му причиняваше да гледа лицето на спящото дете и да долавя как то поема дъх и да знае: никога вече няма да види как се отварят тези мили очи, никога вече няма да види как се смее малката уста и как яде, никога вече няма да бъде целунат от нея! Каква болка причиняваше това! Защо оня човек, Клайн, сам си причиняваше такава болка?
Отказа се да събира дребните, натрошени късчета. Влакът спря, простираше се чужда, голяма гара, врати се блъскаха, покрай прозорците на вагона се олюляваха куфари, рекламни плакати в синьо и жълто крещяха: хотел „Милано“, хотел „Континентал“. Трябваше да им обърне внимание. Беше ли важно? Криеше ли опасност? Затвори очи и за минута потъна в някакъв шемет, сепна се веднага, отвори ги широко, влезе в ролята на буден. Къде беше? Още стояха на гарата. Чакай, как се казвам? За хиляден път правеше тази проверка. И тъй, как се казвам? Клайн. Не, по дяволите! Махни този Клайн! Клайн вече не съществува. Опипа вътрешния си джоб, където бе пъхнал паспорта.
Колко уморително беше всичко това! Изобщо, ако се знаеше колко безумно мъчително е да бъдеш престъпник… Сви ръцете си в юмруци от напрежение. Всичко тук съвсем не го засягаше: хотел „Милано“, гарата, носачите на куфари, всичко това можеше спокойно да изостави — не, отнасяше се за друго, за по-важно. За какво?
В полудрямка, влакът вече отново пътуваше, той се върна към мислите си. Да, наистина беше толкова важно, въпросът бе дали още дълго би понасял живота. Или — нима не беше по-лесно да сложи край на цялото уморително безсмислие. Нямаше ли при себе си отрова? Опиат?… Ах, не, спомни си: не бе получил отрова. Но имаше револвера. Да, правилно. Много добре. Отлично!
„Много добре“ и „отлично“ изрече той гласно, на себе си, и добави още няколко такива думи. Изведнъж се чу, че говори, уплаши се, видя отразено в стъклото на прозореца своето разкривено лице, чуждо, гротескно и тъжно. „Боже мой! — извика в себе си. — Боже мой! Какво да правя! За какво да живея още! Да забия чело в този гротесков образ, да се блъсна в мътното глупаво стъкло, да захапя стъклото, да си прережа шията о него. С глава да се блъсна в траверса, тъпо и кънтящо, да бъде замотано от колелата на многото вагони всичко заедно: черва и мозък, кости и сърце, също и очите, или да се простра на релсите и да бъда смлян, направен на нищо, заличен.“ Това беше единственото, което можеше още да се желае, още имаше смисъл.
Докато отчаян гледаше втренчено своето отражение с нос, опрян о стъклото, отново заспа. Може би за секунди, може би за часове. Главата му се удряше насам и натам, той не отваряше очи.
Събуди се от сън, чиито последни видения останаха в паметта му. Седеше, така сънува, отпред в автомобил, който се носеше бързо и дори стремглаво през някакъв град, нагоре и надолу. Редом седеше някой, който караше колата. Насън той удари в корема този човек, изтръгна от ръцете му волана и почна да кара сам, диво и мъчително, без да гледа пътя, съвсем близо покрай коне и витрини, като се докосваше до дървета, че чак искри изскачаха пред очите му. От този сън се събуди. Главата му бе станала по-ведра. Усмихна се на виденията си. Ударът в корема беше добър, изпита радост след него. Но сега започна да си възстановява съня и да размишлява над сънуваното. Как само се бе носил като вятър край дърветата! Може би това се дължеше на пътуването във влака. Но кормуването при цялата си опасност пак беше удоволствие, щастие, избавление! Да, беше по-добре сам да караш и при това да се пръснеш на парчета, отколкото винаги да бъдеш воден и каран от друг.
Но кому всъщност бе нанесъл този удар насън? Кой беше непознатият шофьор, стоял редом с него на кормилото на автомобила? Не си спомняше никакво лице, никаква фигура — само едно чувство, дръзко, загадъчно настроение… Кой можеше да бъде? Някой, когото уважаваше, комуто даваше власт над собствения си живот, търпеше той да се разпорежда с него и все пак тайно го мразеше и в края на краищата си позволяваше да го ритне в корема! Навярно баща му? Или някой от началниците? Или… или това беше краят?…
Клайн отвори очи. Бе уловил края на изгубената нишка. Отново знаеше всичко. Сънят бе забравен. Имаше нещо по-важно. Сега го знаеше. Вече започваше да проумява, да предчувства, да предвижда защо седеше тук, в бързия влак, защо от днес не се казваше Клайн, защо беше присвоил пари и подправил документи. Най-после, най-после.
Да, така беше. Повече нямаше смисъл да го крие от себе си. Всичко му се бе случило заради жена, единствено заради неговата жена. Колко е добре, че най-после го знаеше!
От кулата на това познание смяташе, че изведнъж обзира далечните простори на живота си, който пред него отдавна се разпадаше само на малки, лишени от стойност късове. Той виждаше назад далечния извървян път, целия си брак, пътят му се явяваше като дълго, пусто, уморително шосе, по което един човек сам, потънал в прах, се влачеше с тежък товар. Някъде назад, невидими отвъд праха, той знаеше, че изчезват светлите висоти и зелените шумящи върхове на младостта. Да, някога той беше млад и не бе младеж като всички, а лелееше големи мечти, изискваше много от живота и от себе си. Но оттогава нищо освен прах и бреме, дълги пътища, жега, уморени колене и само в съсухреното сърце дебнеше състарена, сънна носталгия. В това се бе превърнал неговият живот.
Той погледна през прозореца и учудено трепна. Необичайни картини се откриваха. Изведнъж видя, сепвайки се, че вече беше на юг. Удивен се поизправи, облегна се назад и отново се свлече един воал — загадката на неговата орис стана малко по-ясна. Той беше на юг! Видя лозови вейки по зелени тераси, златистокафяви полусрутени стени като от стари, медни гравюри, розовочервени цъфтящи дървета. Една малка гара прелетя край тях с някакво италианско име, което завършваше на „огно“ или „огна“.
Доколкото и в момента Клайн можеше да обзре ветропоказателя на съдбата си: той тръгна от своя брак, от службата си, от всичко, което досега беше негов живот и негова родина. И вървеше на юг! Едва сега схвана защо посред стихията и опиянението на своето бягство бе избрал за цел оня град с италианското име. Направил го бе по някакъв указател за хотели, привидно без избор и само наслука, също така би могъл да каже, че тръгва за Амстердам, Цюрих или Малмьо. Едва сега посоката вече не беше случайна. Беше на юг, бе пропътувал Алпите. А с това бе изпълнил най-лъчезарното желание от младите си години, от онази младост, чийто споменен знак беше угаснал и се бе загубил по дългите, пусти друмища на едно безсмислено съществуване. Някаква непозната сила бе наредила всичко така, че да се изпълнят двете най-пламенни въжделения на живота му: отдавна забравеният копнеж по Юга и тайното, никога непроявено ясно и открито желание за бягство и свобода от принудителния труд и праха на неговия брак. Оня спор с началника, онази неочаквана възможност за присвояването на парите — всичко, което му изглеждаше толкова важно, сега се разпадна на малки случайности. Не, те го бяха водили. Бяха победили двете големи желания в душата му, всичко друго бе само път и средство!
Клайн дълбоко се изплаши от този нов възглед. Чувстваше се като дете, което е играло с кибрит и е запалило къщата. Сега тя гореше.
Боже мой! И каква му бе ползата? Дори да отпътуваше до Сицилия или Константинопол, можеше ли това да го направи с двадесет години по-млад?
Междувременно влакът летеше, прелитаха и оставаха назад село след село, странно красиви, една весела картинна книга с всички хубави неща, които човек очаква от Юга и познава от илюстрованите картички; каменни мостове с изящни дъги над потоци и кафяви скали, оградни зидове на лозя, обрасли с ниски папрати, високи, стройни камбанарии, фасади на църкви, пъстро изрисувани или засенчени от сводести аркади с леки благородни дъги, къщи с червенорозова мазилка и дебелостенни лоджии, оцветени с най-хладното синьо, облагородени кестени, тук и там тъмни кипариси, катерещи се кози, господарска къща сред затревена поляна и първите палми, ниски, с широки стволове. Всичко бе забележително и доста невероятно, но всичко, събрано заедно, бе необикновено красиво и възвестяваше нещо като утеха. Югът съществуваше, не беше приказка. Мостовете и кипарисите бяха сбъднали се младежки мечти, къщите и палмите казваха: ти вече не си в старото, започва нещо съвсем ново. Въздухът и слънчевата светлина изглеждаха наситени с аромати и подсилени, дишането беше по-леко, животът — по-възможен, револверът ставаше излишен, това да бъдеш изличен върху релсите — не така наложително. Въпреки всичко един опит сякаш беше възможен. Навярно животът би протичал поносимо.
Отново го обори сънливост, сега той й се поддаде по-леко и заспа, докато настъпи вечерта и го събуди пълнозвучното име на малък курортен град. Забързан, слезе.
Някакъв прислужник с надпис „Хотел «Милано»“ на фуражката го заговори на немски и той поръча да му запазят стая и взе адреса. Олюлявайки се като сънен, излезе от остъкленото хале и от шемета, тръгна в прохладната вечер.
„Така си представях Хонолулу“ — мина му през ума. Един фантастично неспокоен пейзаж, вече почти нощен, се мержелееше насреща, чужд и непонятен. Склонът слизаше стръмно надолу, а там, в дълбочината, бе разположен градът, погледът се свеждаше отвесно към осветените площади. От всички страни го заобикаляха стръмни, островърхи планини, сякаш келлета захар, рязко наклонени към едно езеро, различимо чрез отраженията на безбройните лампи по кея. Въжена линия се спускаше към града като кош в шахта, полуопасна, полуиграчка. По няколко от високите планински конуси чак до върха в капризни редици грееха осветени прозорци, образуваха каскади и съзвездия. В града се издигаха покривите на големи хотели, а между тях тъмнееха до черно градини, около ярките лампи духаше топъл, летен, вечерен вятър, приятен, наситен с прах и аромати. Откъм безредно пронизания от искри мрак край езерото прииждаше на вълни прецизно тактувана и комична духова музика.
Дали това бе Хонолулу, Мексико или Италия, за него нямаше значение. Но беше чужбина, нов свят и нов въздух и дори когато го объркваше и тайнствено го изпълваше със страх, той все пак бе облъхван от омая и забрава и нови, неизпитвани чувства.
Една улица като че ли извеждаше вън от града и той тръгна да се разходи натам, покрай складове, навеси, празни камиони, после се заредиха малките къщи на градските покрайнини, където високи гласове крещяха на италиански, а в двора на някаква гостилница подрънкваше мандолина. В последната къща пееше момиче, лъх на благозвучие притисна сърцето му, за своя радост той можа да разбере много думи и да запомни рефрена:
Mamma non vuole, papa ne meno,
Come faremo a fare l’amor?[1]
Песента звучеше като от мечтите на младостта му. Несъзнателно той продължи да крачи по улицата, увлечен, вървеше в топлата нощ, в която свиреха щурци. Приближи до едно лозе и се спря омагьосан. Някакъв фойерверк, хоровод от малки зелени светлинки, изпълваше въздуха и ухаещата висока трева, сякаш хиляди съзвездия като пияни се люшкаха едно през друго. Беше ято светулки, бавно и беззвучно те витаеха в топлата, очарователна нощ. Летният въздух и земята като че ли фантастично се отдаваха на наслади сред светещите фигури и хилядите малки подвижни съзвездия.
Чужденецът дълго стоя, отдаден на това вълшебство, и забрави страшната история на пътуването и страшната история на живота си пред тази красива рядкост. Имаше ли още действителност? Съществуваха ли още сделки и полиция? Още аксесори и бюлетини за валутните курсове? Имаше ли на десет минути оттук гара?
Бавно беглецът, който бе излязъл от своя живот и стигнал до една приказка, се обърна към града. Крайпътни лампи горяха. Хора му подвикваха думи, които не разбираше. Непознати гигантски дървета се извисяваха, отрупани с цветове, една каменна църква с главозамайваща тераса висеше над пропаст, светли улици, пресичани от стълбища, течаха като бързи планински потоци надолу към градчето.
Клайн намери своя хотел и с влизането в прозаичните, много ярко осветени помещения, преддверия и стълбища опиянението му изчезна и отново се върна страхливата плахост, неговото проклятие и каинов печат. Смутен, той се промъкна покрай будните оценяващи погледи на портиера, келнера, момчето от асансьора, гостите на хотела в най-пустия ъгъл на ресторанта. Със слаб глас помоли за листа с менюто и четеше, сякаш още беше беден и трябваше да пести, към всяко ядене грижливо и цената му, поръча си нещо евтино, нарочно се насили да изпие половин бутилка бордо, което не му беше вкусно, и се радваше, когато най-после легна зад заключена врата в своята мизерна малка стая. Скоро заспа, спа жадно и дълбоко, но само два-три часа. Още посред нощ бе отново буден.
И завръщайки се от бездните на несъзнателното, се втренчи във враждебния полумрак, не знаеше къде се намира, имаше потискащото чувство за вина, че е забравил и пропуснал нещо важно. Опипвайки объркано, намери ключа и запали лампата. В ярката светлина малката стаичка изпъкна пред очите му чужда, пуста, безсмислена. Къде беше? Зло насреща се блещеха плюшените кресла. Всичко го гледаше студено и взискателно. Тогава откри образа си в огледалото и по своето лице прочете забравеното. Да, той знаеше. По-рано нямаше такова лице, нямаше такива очи, нямаше ги тези бръчки, нямаше такъв цвят. Това беше едно ново лице, то вече му бе направило впечатление, отразено в прозоречно стъкло, някъде в лудешки напрегнатата театрална пиеса от изтеклия безумен ден. Не беше неговото лице — доброто, спокойно и някак търпеливо лице на Фридрих Клайн. Това бе лицето на белязан, на жигосан от съдбата с нов знак, по-старо, а също и по-младо от предишното, лице като маска и въпреки всичко чудно озарено. Никой не обича такива лица.
Ето че той седеше в някаква хотелска стая на юг със своето белязано лице. А в неговия дом спяха децата му, които бе изоставил. Никога вече нямаше да ги види да спят, никога вече нямаше да ги види да се събуждат, никога нямаше да чуе гласовете им. Никога вече нямаше да пие от чашата с вода на онова нощно шкафче, където до настолната лампа стоеше вечерната поща или някоя книга, а отзад на стената, над леглото — портретите на неговите родители и всичко, и всичко! Вместо това, тук, в чуждестранния хотел, той се втренчваше в огледалото, в тъжното и наплашено лице на престъпника Клайн и плюшените мебели гледаха студено и зло, всичко бе по-различно, нищо вече не беше в ред. Ако баща му бе преживял това!
Никога от годините на младостта си Клайн не бе изоставен така непосредствено и толкова самотно на своите чувства, никога не е бил толкова в чужбина, никога толкова гол и така проснат под неумолимото слънце на съдбата. Винаги се бе занимавал с нещо, с нещо друго, не със себе си самия, винаги имаше какво да прави и за какво да се грижи — за пари, за напредване в службата, за мир вкъщи, за училищните истории и детските болести; всякога го обграждаха големите, светите задължения на гражданина, на съпруга, на бащата, живееше под закрилата и сянката им, принасяше им жертва, чрез тях неговият живот добиваше оправдание и смисъл. Сега изведнъж висеше гол във вселената, сам срещу слънцето и луната и чувстваше около себе си въздуха рядък и леден.
И най-чудното беше, че в това опасно и застрашаващо живота положение не бе тласнат от някакво земетресение, не бе го довел Бог и не дявол, а сам себе си той единствен! Собственото му деяние го бе захвърлило тук, бе го оставило самичък сред чуждата безкрайност. Всичко бе възникнало и раснало у него самия, в собственото му сърце съдбата бе избуяла, престъпление и разбунтуване, отхвърляне на светите задължения, скок в звездното пространство, омраза срещу жена му, бягство, усамотяване и може би самоубийство. Възможно е някои да са преживявали и по-лошо, и по-съсипващо поради пожар или война, поради нещастие или чужда зла воля, но той, престъпникът Клайн, нямаше как да се позове на нищо подобно, да се извини с нищо, да прехвърли отговорността някому, навярно най-много върху жена си. Да, тя, във всеки случай тя можеше и трябваше да бъде привлечена и държана отговорна, нея би могъл да посочи, ако някога му поискаха сметка.
У него пламна силен гняв и изведнъж в ума му нахлу нещо тленно, горещо и смъртоносно, кълбо от представи и преживявания. То му напомни за съня с автомобила и за удара, който той бе нанесъл там в корема на своя враг.
За каквото и да си спомняше сега, това беше чувство или фантазия, рядко и болезнено душевно състояние, изкушение, безумно възжелание или както и да бъдеше охарактеризирано. То беше представата или видението за едно кърваво злодеяние, което той извърши, като погуби жена си, своите деца и себе си самия. Много пъти, така си спомни сега, огледалото все още показваше собственото му белязано, безумно, престъпно лице, много пъти трябваше да си представя това неколкократно убийство, нещо повече, отчаяно да се брани срещу ужасното и безсмислено видение, както някога му се явяваше. Точно тогава се зародиха тези мисли, сънища и мъчителни състояния, така му се струваше, които с времето доведоха до присвояването и бягството му. Навярно — беше възможно — не просто прекомерно засилилото се неблагоразположение към жена му и брачния им живот го прогони от къщи, а много повече страхът, че все пак един ден би могъл да извърши това, още по-страшното престъпление — да убие всички тях, да ги заколи и види как лежат в собствената си кръв. И по-нататък: тази представа също имаше своя предистория. Тя се бе явявала от време на време като някакво леко замайване, при което човек мисли, че ще се отпусне и падне. Картината обаче, убийството, произтичаше от особен извор! Непонятно бе, че едва сега го прозираше!
Тогава, когато за пръв път му се яви натрапливата представа за убийството на собственото семейство и бе изплашен до смърт от сатанинското видение, сякаш присмехулно изплува един малък спомен. Беше следният: преди години, още когато животът му бе безобиден, дори едва ли не щастлив, веднъж той говори с колегите си за страшното злодеяние на някакъв южногермански учител на име В. (не можеше да се сети веднага за пълното име), който по ужасно жесток начин избил цялото си семейство, а сетне посегнал и на себе си. Ставаше въпрос доколко при подобна постъпка е възможно да се говори за вменяемост и по-нататък дали и как изобщо такова деяние, такава страховита експлозия на човешката чудовищност може да бъде разбрана и обяснена. Тогава той, Клайн, беше много възбуден и се изказа крайно рязко срещу един от колегите си, който се опитваше да обясни психологически убийството: към едно толкова грозно престъпление порядъчният човек не бивало да се отнася другояче освен с негодувание и отвращение, такова кърваво деяние можело да възникне само в мозъка на дявол и за престъпления от този вид изобщо нямало наказание, нямало съд, нямало мъчение, достатъчно строго и тежко. Той и до днес съвсем точно си спомняше масата, край която седяха, учудения и малко критичен поглед, с който оня по-стар колега след това избухване бе засегнал бегло неговото възмущение.
Да, тогава, когато той самият за пръв път в една отвратителна фантазия се видя като убиец на близките си, и уплашен от тази представа, изтръпна от ужас, в момента се сети отново за разговора, протекъл преди години, за убиеца на роднините си. И странно, макар да би могъл да се закълне, че навремето напълно искрено е изразил най-вярното си усещане, сега в душата му се обаждаше някакъв отвратителен глас, който с присмех викаше: „Още тогава, още тогава, преди години, при разговора за учителя В. дълбоко в душата си ти си разбирал неговото престъпление, разбирал и одобрявал, и толкова бурното възмущение и вълнение са възникнали само от това, че филистерът и лицемерът у теб не са оставили да се чуе гласът на сърцето.“ Най-страшните наказания и мъчения, които пожелаваше на съпруга убиец, и думите на негодувание и укор, с които обрисуваше злодеянието му, всъщност бе насочвал срещу себе си самия, срещу кълна на престъплението, който, разбира се, тогава вече е бил у него! Голямото му вълнение при целия разговор и случая бе избликнало оттам, че в действителност е виждал себе си самия обвинен в кърваво деяние и че се е опитвал да спаси своята съвест, като струпа върху си всяко обвинение и всяка тежка присъда. Сякаш още тогава с този гняв срещу себе си самия би могъл да накаже или да заглуши потайната престъпност в душата си.
Клайн стигна толкова далеч в мислите си и чувстваше, че това е тежко за него, да, че дори се отнася за самия му живот. Но беше неизказано мъчително да разплете тези свои спомени и мисли и да ги подреди. Едно пробляснало предчувствие за последното спасително познание потисна умората и раздразнението срещу цялото му сегашно положение. Той стана, изми лицето си, бос заснова из стаята насам-натам, докато го побиха тръпки от студ и помисли вече да спи.
Но сънят не идваше. Клайн лежеше, неумолимо изоставен на своите усещания и само на грозни, болезнени и унизяващи чувства: омразата срещу жена му, самосъжалението, безпомощността, потребността от обяснения, извинения, основания за утеха. И тогава, тъй като засега не му хрумваха никакви други мотиви за утеха и тъй като пътят към разбирането толкова дълбоко и безпощадно водеше към най-потайните и най-опасните гъсталаци на неговите възпоминания, а сънят не искаше да се върне, остатъка от нощта Клайн пролежа в състояние тежко до степен, каквато никога не бе познавал. Всички отвратителни чувства, които се блъскаха у него, се съединиха в ужасен, задушаващ, смъртен страх, в сатанински кошмарен натиск върху сърце и дробове, който отново и отново се засилваше до границата на нетърпимото, какво беше страх, макар отдавна да го знаеше, вече от години, разбра едва през последните седмици и дни! И все пак никога не бе го усещал така в гърлото си! Застави се да мисли за неща без всякаква стойност, за забравения ключ, за хотелската сметка и с това да се избави от планината грижи и мъчителни очаквания. Въпросът дали тази жалка стаичка ще струва за една нощ повече от три и половина франка и дали в такъв случай ще остане за по-дълго тук, още цял час го държа задъхан, облян в пот и с разтуптяно сърце. При това знаеше точно колко са тъпи тия мисли, но все отново сам се увещаваше разумно и успокояващо, както се говори на упорито дете, смяташе си на пръсти пълната неоснователност на своите грижи — напразно, съвсем напразно! Нещо повече, и зад тези утешения и уговорки проехтяваше някакъв кървав присмех, сякаш и те бяха просто преструвка и театър, също както някога неговата превземка спрямо убиеца. Беше му ясно, че смъртният страх, ужасното чувство, че е стегнат с примка и осъден на мъчително задушаване, не идва от грижата за няколко франка или от други сходни причини. Зад всичко това дебнеше нещо по-лошо, по-сериозно, ала какво? Трябва да бяха неща, които имаха общо с окървавения учител, със собственото му желание за убийство и с всичко болно и хаотично у него самия. Но как да го разрови? Как да намери причината? Във вътрешния му свят нямаше място, което да не кърви, да не бе ранено и загнило и чувствително на болка до безумие. Той долавяше: това не се понася дълго. Ако продължеше тъй и по-нататък и особено ако се заредяха още няколко такива нощи, щеше да полудее или да се самоубие.
Напрегнат, седна изправено в леглото и се опита да вникне напълно в своето чувство и положение, за да приключи веднъж завинаги. Но то беше все едно и също. Седеше самотен и безпомощен с трескава глава и болезнен натиск върху сърцето, в смъртен уплах пред участта си, като птица, която змията сковава от страх и поглъща. Съдбата, сега той знаеше това, не идва от някъде другаде, а расте в собствената душа. Ако не намереше средство срещу нея, тя щеше да го разяде — тогава за него би било отредено да бъде преследван крачка по крачка от страха, от този ужасен страх, и крачка по крачка да губи разсъдъка си, докато стигне до ръба, който усещаше вече наблизо.
Да би могъл да разбере — това би било добре, това навярно би било спасението! Още беше далеч от опознаването докрай на своето положение и всичко, което му се бе случило. Стоеше съвсем в началото, усещаше го добре. Ако сега можеше да се овладее и да обхване всичко съвсем точно, да го подреди и премисли, тогава навярно би намерил нишката. Цялото би добило някакъв смисъл и облик и може би тогава би било поносимо. Но това напрежение, това последно пределно събиране на силите, му идваше твърде много, надвишаваше неговата твърдост, той просто не издържаше. Колкото по-напрегнато се опитваше да мисли, толкова по-лошо ставаше, вместо спомени и обяснения намираше у себе си само зеещи дупки, нищо не му хрумваше и при това отново го преследваше мъчителният страх, че може би е забравил тъкмо най-важното. Той се безпокоеше и търсеше в себе си като нервен пътник, преравящ всичките си джобове и куфари за билета, който може би държи под шапката си или дори в ръка. Но с какво помагаше това, може би?
Преди, преди един час или по-дълго — не бе ли стигнал до едно познание, не бе ли направил откритие? Какво бе станало с него? То бе изчезнало, не можеше да го намери отново. Отчаян, се удари с юмрук по челото. Боже в небесата, нека си намеря ключа! Не ме оставяй да загина така, толкова клетнически, толкова тъпо, толкова тъжно! Разкъсано на парцали, като облаци, подгонени от буря, цялото му минало прелиташе край него, милиони картини, една след друга, една през друга, неузнаваеми и присмехулни, всяка напомняше за нещо, но за какво? За какво?
Изведнъж името Вагнер се появи на устните му. Как неволно го изрече? „Вагнер! Вагнер!“ Откъде идваше това име? От коя шахта? Какво искаше то? Кой беше Вагнер? Вагнер?
Той се вкопчи здраво в името. Ето че имаше една задача, един проблем, така беше по-добре, отколкото да виси в неочертаното. И тъй: кой е Вагнер? Какво ме засяга Вагнер? Защо устните ми го изричат, защо разкривените устни на моето престъпно лице сега, в нощта, мълвят името Вагнер? Напрегна всичките си сили. Какви ли не неща му хрумнаха. Мислеше за Лоенгрин и чрез него за малко неясната връзка, която имаше с композитора Вагнер. Когато беше на двадесет години, го обичаше страстно. По-късно бе станал недоверчив и с времето се появиха цял куп възражения и съмнения по отношение на него. Беше го критикувал много и може би тази критика засягаше не толкова самия Рихард Вагнер, колкото собствената му някогашна любов към композитора? Ха-ха, ето че отново се улови. Отново ли бе открил измама, малка лъжа, малка нередност? Ах, да, на бял свят излизаше едно или друго — в безукорния живот на чиновника и съпруга Фридрих Клайн съвсем не всичко беше безукорно, съвсем не всичко чисто, във всеки ъгъл по една погребана тайна. Да, правилно, следователно така стояха нещата и с Вагнер. Фридрих Клайн остро осъждаше и мразеше композитора Рихард Вагнер. Защо ли? Защото Фридрих Клайн не можеше да си прости, че на младини се бе възхищавал от същия този Вагнер. Сега в лицето на Вагнер той преследваше своята лична младежка екзалтация, собствената си младост, собствената си любов. Защо? Защото младостта, възторгът и Вагнер — всичко това мъчително му напомняше изгубеното, защото бе допуснал да се ожени за жена, която не обичаше или поне обичаше неистински, недостатъчно. Да, и така, както се отнасяше към Вагнер, така чиновникът Клайн се отнасяше спрямо мнозина, спрямо много неща. Почтен човек беше господин Клайн, но зад своята почтеност не криеше нищо освен неприличие и позор. Да, ако пожелае да бъде честен, колко много тайни мисли трябваше да крие от себе си самия! Колко погледи подир хубави момичета на улицата, колко завист към любовните двойки, които срещаше вечер, когато се прибираше от работа вкъщи при жена си! И после, мислите за убийството. Не беше ли насочил и омразата, която би трябвало да отнесе към себе си самия, срещу оня учител…
Изведнъж се сепна. Отново връзка! Учителят и убиецът — да, и той се казваше Вагнер! Следователно тук се криеше ядката. Вагнер, така се наричаше онова чудовище, оня луд престъпник, който бе погубил цялото си семейство. Дали през досегашния си живот по някакъв начин от години не е бил свързан с този Вагнер? Дали тази зла сянка не го е преследвала навсякъде?
Е, слава Богу, нишката беше отново намерена. Да, и именно Вагнер някога, в отдавна отминалите, по-добри времена, той бе укорявал много гневно и възмутено и му бе желал най-жестоко наказание. А по-късно сам вече, без да разсъждава за Вагнер, имаше същите помисли и много пъти при една странна представа бе виждал себе си как погубва своите деца и жена си.
И дали това всъщност не беше твърде разбираемо. Не беше ли правилно? Не можеше ли много лесно да се стигне дотам — отговорността за съществуването на децата да стане някому непоносима, също толкова непоносима, колкото собствената същност и битие, че човек да ги възприема като заблуда, само като вина и мъка?
С въздишка той премисли това. Сега му изглеждаше съвсем сигурно, че още тогава, когато за пръв път го узна в сърцето си, бе разбрал и одобрил онова Вагнерово убийство, естествено одобрил само като възможност. Още тогава, когато не чувстваше живота си нещастен и провален, още тогава, преди години, когато мислеше, че обича жена си, и вярваше в нейната любов, още тогава дълбоко в себе си бе разбирал учителя Вагнер и тайно се бе съгласявал с неговото ужасно жертвоприношение. Това, което бе казал и мислил тогава, винаги е било само мнението на неговия разум, а не на сърцето му. Сърцето — оня най-съкровен корен у него, от който израства съдбата — винаги и неизменно е било на друго мнение, то е разбирало престъплението и го е одобрявало. Винаги са съществували двама Фридрих Клайн — видим и потаен, чиновник и престъпник, баща на семейство и убиец.
Но тогава той постоянно беше обърнат към живота с по-доброто си Аз — на чиновника и порядъчния човек, на бащата на семейство и справедливия гражданин. Никога не бе одобрявал спотаеното мнение на своята душа, той дори не бе го знаел. И въпреки всичко този най-съкровен глас незабелязано го бе ръководил и накрая го бе превърнал в беглец и порочен човек!
С благодарност той се улови за тези мисли. В тях все пак имаше късче логичност, нещо като разум, но то още не стигаше, всичко важно оставаше още толкова тъмно, известно просветляване обаче, известна истина беше спечелена. А за истината, именно за нея се отнасяше. Само да не изгубеше отново късия край на нишката! Трескав от изтощение, все между мисълта и съновидението, той за стотен път отново изпусна нишката и за стотен път пак я намери, докато настана ден и уличният шум се заблъска в прозореца.
Преди обед Клайн се разхождаше из града. Стигна до някакъв хотел, чиято градина му хареса, и влезе вътре, видя стаите и нае една. Едва на излизане се огледа за името на хотела и прочете: хотел „Континентал“. Не му ли беше известно това име? Не му ли бе предсказано? Също както хотел „Милано“. Той бързо се отказа да търси и бе доволен от атмосферата на необичайност, игра и своеобразен смисъл, в които му се струваше, че е попаднал неговият живот.
Вълшебството от вчерашния ден постепенно се възвърна. Много добре беше, че дойде на Юг, мислеше той с благодарност. Беше предвождан добре. Ако не бе това, тази приятна омая навред и спокойното скитосване, възможността за самозабрава, би стоял час след час пред ужасния напор от мисли и би бил отчаян. Но така му се удаде за часове да вегетира в приятна умора, без принуда, без страх, без мисли. Отрази му се благотворно. Беше много хубаво, че този Юг съществуваше и че си го бе предписал. Югът правеше живота по-лек. Утешаваше. Упойваше.
И сега в светлия ден пейзажът изглеждаше невероятен и фантастичен, всички планини бяха твърде близо, твърде стръмни, твърде високи, сякаш рисувани от някой малко чудат художник. Но красиво беше и всичко близко и малко: едно дърво, част от брега, къща с хубави весели цветове, градински зид, тясна пшенична нива, която се намираше сред лозите, малка и грижливо обработена като домашна градина. Всичко това беше мило и приветливо, бодро и забавно, то излъчваше здраве и доверие. Този малък, ведър, пълен с живот пейзаж, заедно със спокойно веселите хора можеше да бъде обичан. Да можеш да обичаш нещо, какво избавление!
Със страстната воля да забрави, да се унесе, страдащият плуваше през чуждия свят, отдаден на бягството си от дебнещите го чувства и страх. Клайн бавно се разхождаше по полето из приятните, старателно обработени нивя. Те не му напомняха за селячеството и за земята в неговата родина, а повече за Омир и за римляните, в това той намираше нещо прастаро, култивирано и все пак примитивно, невинност и зрелост, каквито в Севера нямаше. Малките параклиси и молитвените колони с разпятие, цветни и полурухнали, почти всички украсени с полски цветя от децата, се издигаха навред край пътищата в чест на светци и му се струваше, че те имат същия смисъл и произлизат от същия дух, както многото малки храмове и светилища на древните, които във всяка дъбрава и планина, във всеки извор са почитали някое божество, чиято светла набожност сякаш имаше дъха на хляб, на вино и здраве. Върна се в града, мина под кънтящи аркади, умори се от грубата каменна настилка, гледаше любопитно в отворените магазини и работилнички, купи си италиански вестници, без да ги чете, и уморен, най-накрая попадна в чудесен парк край езеро. Из алеите тук се разхождаха курортисти или, насядали по пейките, четяха, а старите, огромни дървета, сякаш влюбени в огледалните си отражения, провесваха клони над чернозелените води като тъмен свод. Невероятни растения, зърнастец и смрадлика, корков дъб и други редки видове се издигаха дръзко или плахо, или печално сред поляните, осеяни с цветя, и край далечния отвъден езерен бряг плуваха бели и розови светли села и вили.
Когато седеше на една пейка, капнал от умора и почти задрямал, нечия здрава, гъвкава стъпка го разбуди. С червенокафяви високи обувки с връзки, къса пола над тънки прозрачни чорапи мина жена, момиче, силно, уверено, много изправено и предизвикателно, елегантно, високомерно, едно студено лице с изкуствена червенина на устните, високо вдигната прическа на гъстата светла, металножълта коса. Докато минаваше пътем, погледът му се спря само за секунда, безпогрешен и оценяващ и пренебрежителен, като погледите на портиера и момчето в хотела, и равнодушно продължи нататък.
Във всеки случай, мислеше си Клайн, тя има право, аз не съм от хората, на които се обръща внимание. След човек като мен такава жена не се обръща. И все пак беглият и студен неин поглед тайно му причини болка, той се чувстваше подценен и гледан с пренебрежение от някой, който вижда само повърхностно, външната страна, и от дълбочината на неговото минало израстваха бодли и оръжия, за да се брани от нея. Вече беше забравил, че фините обувки и необикновено гъвкавата й сигурна походка, стройният крак в тънък копринен чорап за миг бяха приковали погледа му и го бяха ощастливили. Отглъхнали бяха шумоленето на нейната дреха и тънкият приятен аромат, който му напомни за косите и кожата й. Отхвърлен и стъпкан беше красивият приятен дъх на еротика и възможност за любов, който го бе докоснал. Вместо това прииждаха много спомени. Колко често беше виждал такива същества, такива млади, уверени, арогантни личности, все едно дали бяха проститутки или суетни светски жени, колко често го беше дразнило тяхното безсрамно предизвикателство, тяхната увереност го бе ядосвала, тяхното хладно, брутално самопоказване го бе отвращавало! И как понякога по време на излети и в градските ресторантчета от сърце бе споделял възмущението на своята жена от такива неженствени, напомнящи на хетери същества!
Зле настроен, той протегна краката си напред. Тази жена му бе развалила доброто настроение! Чувстваше се неприятно ядосан и подценен, знаеше: ако тази с жълтата коса още веднъж минеше оттук и още веднъж го измереше с поглед, той ще почервенее, в такива дрехи, с тази шапка, с тези обувки, с това лице, с коси и с брада, и в собствените си очи ще изглежда незначителен и непълноценен. Дявол да я вземе! Тази жълта коса! Тя беше неестествена, никъде по света нямаше толкова жълти коси. Жената беше и начервена. Как може човек да си позволява така да маже устните си с червило, негърски! И подобни същества се разхождат навред, сякаш светът е техен, те са си присвоили свободното държане, увереността, дързостта и отравят радостите на порядъчните хора.
С новото прииждане на чувството на неудоволствие, раздразнение и притеснение пак бе закипял поток от минало и изведнъж между това се прояви хрумването: ти се позоваваш на жена си, ти дори й даваш право и отново й се подчиняваш! В течение на миг го обля някакво чувство като аз съм магаре, все още се причислявам към порядъчните хора, а съм престанал да бъда такъв, спадам също като Жълтокосата към свят, който вече не е моят предишен и който няма да бъде порядъчен, свят, където вече порядъчен или не означава нищо, където всеки за себе си търси начин да понесе тежкия живот. В течение на миг усети, че презрението му към Жълтокосата бе също толкова повърхностно и неискрено, колкото и неговото някогашно възмущение от учителя и убиеца Вагнер, а също и отрицателното му отношение към другия Вагнер, чиято музика някога бе възприемал като прекомерно чувствена и знойна. За една секунда неговият затрупан усет, неговото пропаднало Аз отвори очи и с всезнаещия си поглед каза, че цялото възмущение, цялото раздразнение, цялото презрение било заблуда и детинщина и че се стоварвало върху самия клетник, който презира.
Този добър всезнаещ усет му каза още, че тук той отново се възправя пред една тайна, чието тълкование било важно за неговия живот, че все едно тази проститутка или светска дама и дъхът на елегантност, изкушение и еротика в никакъв случай не му бил неприятен и обиден, но че всички тези присъди си ги е въобразил и набил в главата от страх пред действителната си природа, от страх пред Вагнер, от страх пред животното или дявола, които може да открие у себе си, ако някога разчупи оковите и отхвърли одеянието на своите нрави и своята бюргерска ограниченост.
Светкавично у него трепна нещо като усмивка, като присмех, което обаче веднага пак угасна. Неприятното чувство отново победи. Беше злокобно как всяко събуждане, всяко вълнение, всяка мисъл постоянно и безпогрешно го улучваше тъкмо там, където беше слаб и способен само за мъки. Сега отново се намираше в центъра им и се занимаваше със своя несретнически живот, с жена си, с престъплението си, безнадеждността на своето бъдеще. Страхът се върна, всезнаещото Аз потъна като нечута от никого въздишка. О, каква мъка! Не, Жълтокосата не беше виновна за това. И всичко, което изпитваше против нея, естествено не й причиняваше болка, то раняваше само него самия.
Стана и започна да се разхожда. По-рано често смяташе, че води сравнително самотен живот, и с малко суетност си приписваше известна философия за покорност на съдбата и сред колегите си минаваше за учен, за читател и потаен ценител на художествената литература и изкуствата. Боже мой, никога не бе бил самотен! Водеше разговори с колегите, с жена си, с децата, с всевъзможни хора — и така денят отминаваше, а грижите ставаха поносими. И дори когато оставаше сам, това не беше самота, той споделяше мненията, страховете, радостите, утехите на мнозина, цял един свят. Постоянно около себе си и дълбоко до своята същина усещаше общността, също и в оставането сам, в болката и отчаянието неизменно принадлежеше към едно ято и една тълпа, имаше закрилящия го съюз, света на благопристойните, на прилежните и почтените. Сега обаче, сега усети вкуса на самотата. Всяка стрела улучваше него самия, всяко основание за утеха се оказваше безсмислено, всяко бягство от страха водеше само в оня свят, който беше скъсал и който бе разрушен за него, бе му се изплъзнал. Всичко, което през целия му живот минаваше за добро и правилно, сега вече не беше. Всичко трябваше да извлече от душата си, никой не му помагаше. А какво намираше у себе си? Ах, безредие и разпокъсаност!
Един автомобил, който той заобиколи, отклони мислите му и им подхвърли нова храна; усещаше своята натежала от безсъние глава, празна и замаяна. „Автомобил“, помисли той или го изрече, а знаеше какво означава това. Тогава като в миг на слабост си затвори очите, отново видя картина, която му се стори позната, напомняше му нещо и вливаше нова кръв в неговите мисли. Той се видя да стои в автомобил и да кормува, това беше сън, който някога бе сънувал. В онова сънно чувство, когато бе изтръгнал волана и сам бе поел управлението, имаше нещо като освобождение и триумф. Някъде то таеше утеха, трудно бе да се намери. Но я имаше. Имаше я, пък макар и само във фантазията или в съня, благотворната възможност съвсем сам да управлява своето превозно средство, да се смее злорадо на всеки друг водач и да го свали от седалката, ако пък тогава возилото се отклони на тротоара или се устреми срещу къщите и хората, то навярно би било приятно и много по-добре, отколкото да пътуваш, закрилян под чуждо водачество и вечно да си останеш дете.
Дете! Трябваше да се усмихне. Хрумна му, че като дете и младеж понякога бе проклинал и мразил своето име Клайн[2]. Сега вече не се казваше така. Това нямаше ли значение, не беше ли иносказание, символ? Клайн беше престанал да бъде малък и дете и да се оставя другите да го водят.
В хотела към яденето си изпи едно добро, леко вино, което за щастие бе поръчал и чието название не запомни. Съществуваха малко неща, които помагаха на човека, малко, които го утешаваха и правеха живота по-лек, важно бе да познаваш тези неща. Виното беше едно от тях и въздухът, и пейзажът на Юга — също. Какво още? Имаше ли и нещо друго? Да, размишлението също беше толкова утешително, отразяваше се благотворно и помагаше да се живее. Но не всяко размишление! О, не, имаше мисли, които бяха мъка и безумие. Имаше размисъл, който болезнено дълбаеше в непроменяемото и не водеше до нищо освен отвращение, страх, досада от живота. Друг беше размисълът, който човек трябваше да търси и на който да се научи. Това беше ли изобщо мислене? Беше ли състояние, вътрешна нагласа, която винаги траеше само мигове и можеше да бъде разрушена, надмогната от желание за размисъл. В такова крайно жадувано състояние човек биваше навестяван от хрумвания, спомени, видения, фантазии, прозрения от особен род. Мисълта (или сънят) за автомобила беше от този вид, от този добър и утешителен вид бе и внезапно появилото се възпоминание за убиеца Вагнер и за разговора, воден преди години за случая. Странното хрумване за името Клайн също. При тези мисли, тези приумици за мигове страхът и отвратителното неразположение отстъпваха назад пред бързо просветналата сигурност и тогава сякаш всичко бе добро, да бъдеш сам, означаваше сила и гордост, преодоляно минало и липса на ужас пред идващия час без ужас.
Той трябваше да схване това, предстоеше му да прозре себе си и да се поучи! Би бил спасен, ако му се удадеше по-често да намира мисли от този вид у себе си, да им се посвещава и да ги призовава. И Клайн размишляваше. Не знаеше как бе прекарал следобеда, часовете му се стопяваха като в сън, а може би действително спеше, кой знае? Мислите му непрестанно кръжаха около тази тайна. Мислеше твърде много и мъчително за срещата си с Жълтокосата. Какво означаваше тя? Какво стана, че тази бегла среща, мигновената размяна на погледи с непозната, красива, но несимпатична нему жена за дълги часове беше извор на мисли, на чувства, вълнения, спомени, самомъчение, жалби. Как настъпи това? Така ли се случва и с другите? Защо фигурата, походката, кракът, обувките и чорапът на Жълтокосата го възпламениха в един бързолетен миг? И защо после нейният студен, претегляш, поглед толкова силно го отрезви? Защо този фатален поглед не просто го отрезви и събуди от краткото еротично очарование, а едновременно го оскърби, възмути и накара да се самоподценява? Защо срещу погледа й той се опълчи единствено с думи и спомени, принадлежали на неговия нявгашен свят, думи, останали вече без смисъл, причини, в които сам вече не вярваше? Срещу жълтокосата дама и нейния неприятен поглед той си бе послужил с присъди на жена си, с думи на колегите си, с мисли и мнения на своето нявгашно Аз, на вече несъществуващия гражданин и чиновник Клайн; бе изпитал потребността да се оправдае пред този поглед с всички възможни модуси и би трябвало да прозре, че неговите средства са само стари монети, излезли от обръщение. И от всичките дълги, мъчителни съображения не му бе останало нищо освен притеснение, безпокойство и болезнено чувство за собствена несправедливост. Но само в един-единствен миг отново бе доловил онова, другото, тъй желано състояние, за момент вътрешно бе поклатил глава срещу всички тягостни разсъждения и ги бе опознал по-добре. В течение на една секунда съзнаваше: мислите ми за Жълтокосата са глупави и недостойни, съдбата стои над нея, както и над мен, Бог я обича толкова, колкото и мен.
Откъде бе дошъл този прелестен глас? Къде би могъл отново да я намери, как отново да я примами към себе си, на кой ли клон стоеше рядката плаха птица? Гласът изричаше истината, а истината бе благодеяние, изцеление, убежище. Той се разнасяше, когато в сърцето си човек биваше единен със своята участ и обичаше себе си; той бе глас Божи или глас на собственото, най-истинското, най-съкровеното Аз, отвъд всякакви лъжи, извинения и комедии.
Защо не можеше непрестанно да слуша този глас? Защо истината всякога прелиташе над него като призрак, който само с крайчеца на окото едва зърваш, че прошумява край теб и изчезва, ако напълно обърнеш поглед? Защо отново и отново виждаше дверите на щастието да стоят отворени, а поискаше ли да влезе, те веднага биваха заключени.
В стаята си, събуждайки се от дрямка, Клайн посегна към томчето на Шопенхауер, оставено върху масичката — то най-често го съпровождаше по време на пътувания. Слепешком го разтвори и прочете едно изречение: „Когато обръщаме поглед назад към изминатия от нас житейски път и понякога подлагаме на критична оценка нашите стъпки заедно с последиците им, то често не проумяваме как сме могли да извършим това или да се откажем от онова; така ни се струва, че някаква чужда сила ръководи нашите стъпки.“ В „Егмонт“ Гьоте казва: „Човекът мисли, че направлява живота си, че води самия себе си, а най-съкровеното в душата му се чертае непреодолимо по волята на неговата съдба.“ Не се ли съдържаше тук нещо, което го засягаше? Което беше близко и вътрешно свързано с днешните му мисли? Жадно продължи да чете, но вече не стигна до нищо. Следващите редове и изречения не го развълнуваха. Остави книгата настрана, погледна джобния часовник, намери го ненавит и спрял, изправи се и надзърна през прозореца, изглежда се свечеряваше.
Почувства се някак отпаднал като след силно душевно напрежение, но не неприятно и безплодно изтощен, а уморен съзнателно, подир удовлетворителна работа. „Спал съм около час или повече“, помисли си той, и застана пред огледалния шкаф да чешка косата си. Чувстваше се странно свободен, добре, и в огледалото се видя усмихнат! Бледото пренапрегнато лице, което от дълго време бе наблюдавал само разкривено, сковано и объркано, сега бе озарено от кротка и приветлива хубава усмивка. Учуден, поклати глава и се усмихна на себе си.
Слезе долу в ресторанта, на няколко маси вече беше сервирано. Не бе ли се хранил току-що? Все едно, изпитваше голямо желание веднага отново да седне на трапезата и си поръча, като усърдно разпитваше келнера за добри ястия.
— Навярно господинът би желал тази вечер да направи едно пътешествие до Кастилионе? — попита келнерът при сервирането. — От хотела тръгва моторница.
Клайн благодари с кимване на глава. Не, такива хотелски начинания за него не значеха нищо. Кастилионе? Вече бе чувал да се говори за това. То беше място за забавления с игрално казино, нещо като едно малко Монте Карло. Мили Боже, какво би правил там?
Докато чакаше да му донесат кафето, от букета, поставен в кристална ваза пред него, Клайн си взе малка бяла роза и се закичи. Откъм съседната маса го докосна миризмата на току-що запалена пура. Правилно, хубава пура желаеше и той.
После се заразхожда нерешително пред сградата насам и натам. С голямо удоволствие отново би тръгнал към селската местност, където миналата вечер при пеенето на италианката и магическия искрометен танц на светулките за пръв път бе доловил сладостната действителност на Юга. Но го влечеше и към парка, към засенчените от зеленина тихи води, към странните дървета и ако отново би могъл да срещне жълтокосата дама, то сега студеният й поглед не би го нито ядосал, нито засрамил. Впрочем колко немислимо дълго беше времето от вчера! Как в този миг той се чувстваше вече както у дома си! Колко много преживя, премисли и изпита!
Бавно тръгна по една улица, облъхваше го приятен тих летен вечерен вятър. Нощни пеперуди страстно кръжаха около току-що запалените улични фенери, прилежни хора късно затваряха магазините си и пред витрините похлопваха железни лостове. Много деца се въртяха още наоколо, при игрите си тичаха между малките масички на кафенето, където посред улицата се пиеше кафе и лимонада. Изображение на Богородица в нишата на някаква стена се усмихваше в сиянието на горящи свещи. И по пейките край езерото още беше оживено — смееха се, спореха, пееха, а по водата тук и там плуваха лодки с кормчии по ризи и момичета в бели блузи.
Клайн лесно намери отново пътя към парка, но голямата врата беше затворена. Зад високите железни пръчки в смълчаната тъмнина дърветата се издигаха чужди и вече обгърнати от нощта и съня. Дълго гледа към тях. После се усмихна и едва сега осъзна тайното желание, което го бе тласнало на това място, пред затворената желязна врата. Е, беше все едно, можеше да мине и без парка.
Той седна спокойно на една пейка край езерото и се загледа в множеството, което се изнизваше оттук. Под ярката светлина на лампата отвори един италиански вестник и се опита да чете. Не разбираше всичко, но всяко изречение, което успееше да преведе, му доставяше удоволствие. Едва постепенно тук започна да обръща внимание, пренебрегвайки граматиката, на смисъла и с известно учудване откри, че статията беше бурно, ожесточено опозоряване на неговия народ и родина. Колко странно, помисли си Клайн, че всичко това още съществува! Италианците пишат за неговия народ точно така, както родните вестници винаги са правили по отношение на Италия, точно така съднически, точно толкова възмутено, точно толкова безпогрешно убедени в собствената си правота и в чуждата несправедливост! И обстоятелството, че вестникът с омразата и ужасните осъдителни преценки не успя да го възмути и да го разядоса, беше просто странно. Или не. Не, защо да се ядосва? Всичко това беше същина и езикът на един свят, към който вече не принадлежеше. Той може и да беше добрият, по-добрият, правилно уреденият свят, но вече не неговият.
Остави вестника на пейката и си тръгна. От една градина през гъсти цъфтящи розови храсти светеха стотици пъстри фенерчета. Там влизаха хора и той се присъедини — каса, пазачи, стена с плакати. В средата на градината имаше зала без стени — само с голям куполовиден покрив, от който висяха безброй пъстроцветни лампи. Много полузаети градински маси изпълваха прохладната зала; в дъното, сребриста, зелено-розова и преосветена в ярки цветове, блестеше тясна висока сцена. Под рампата й седяха музиканти, един малък оркестър. Пламенно и светло флейтата дишаше в знойната нощ, обоят наситено и на приливи, челото пееше тайнствено, плахо и топло. Над тях на сцената възрастен мъж пееше комични песни, изрисуваната му уста се усмихваше сковано, голата му, изглеждаща тъмна глава отразяваше пищната светлина.
Клайн не беше търсил такова нещо и за миг изпита някакво разочарование и критично чувство и старата боязън пред самотното седене сред радостна и елегантна тълпа, виждаше му се, че изкуствената веселост е напълно несъзвучна с тази, наситена с ухания градинска вечер. Но все пак седна и светлината, стичаща се от толкова много пъстроцветни, засенени лампи, го примири бързо, тя висеше като вълшебнически воал над откритата зала. Нежна и искрена, леката музика, смесена с аромата на многото рози, озаряваше всичко. Хората седяха ведри и нагиздени в приглушена веселост: над чаши, бутилки и чаши сладолед, прелестно облъхнати и разкрасени от кротките пъстри светлини, се мяркаха открити лица и блестящи женски шапки, жълтият и розовият сладолед в чашите, чашите с червена, зелена и жълта лимонада също звучаха празнично в тази картина и се вливаха в нея като накити.
Никой не слушаше комика. Бедният старец стоеше равнодушен и самотен на своята сцена и пееше каквото бе научил, приятното сияние обливаше жалката му фигура. Той свърши песента си и изглеждаше доволен, че може да си тръгне. От най-предните маси двама-трима души изръкопляскаха. Певецът слезе от сцената, но скоро се появи откъм градината в залата и зае място на една от първите маси до оркестъра. Млада дама му наля чаша газирана вода, при което тя се полупривдигна, и Клайн погледна към нея. Беше дамата с жълтите коси.
Сега изведнъж отнякъде се разнесе остър звънец, продължителен и настойчив, залата се раздвижи. Мнозина излизаха без шапки и манта. И масата до оркестъра се изпразни, Жълтокосата излезе заедно с другите, ярка, косата й блестеше и вън в градинския здрач. Край масата остана единствен старият певец.
Клайн превъзмогна вътрешната си съпротива и отиде при него. Вежливо поздрави стария, който само му кимна.
— Бихте ли ми казали какво означава звънецът? — попита Клайн.
— Пауза — отвърна комикът.
— И накъде тръгнаха всички тези хора?
— Да играят. Антрактът е от половин час, толкова време могат да играят отсреща в казиното.
— Благодаря. Не знаех, че и тук има игрален дом.
— Не си струва да се говори за него. Само за деца. Най-високият залог е от пет франка.
— Много благодаря.
Отново бе свалил шапката си и се бе обърнал. Тогава му хрумна, че би могъл да попита стария за Жълтокосата. Той я познаваше.
Поколеба се, шапката още беше в ръката му. Но си тръгна. Какво искаше всъщност? Какво го интересуваше тя? Все пак долови, че въпреки всичко жената го интересуваше. Това беше само плахост, някаква заблуда, задръжка. У него се надигна тиха вълна на недоволство, тънък облак. Тежестта вече приближаваше, той отново бе стеснителен, несвободен и ядосан на себе си. Беше по-добре да си отиде вкъщи. Какво правеше тук сред доволните хора? Не спадаше към тях.
Един келнер, който поиска сметката, му попречи, нахалник.
— Бихте могли да изчакате, докато ви повикам.
— Извинете, помислих, че господинът иска да си тръгне. А на мен няма кой да ми плати, ако някой си излезе.
Клайн даде повече пари за почерпка, отколкото беше необходимо.
Когато напускаше залата, видя откъм градината да се връща Жълтокосата. Изчака и я остави да мине край него. Изправена, тя крачеше силно и леко като на пружини. Срещна погледа й хладен, без да го познае. Видя лицето й: ярко осветено, спокойно и умно лице, здраво и бледо, малко надменно, устните очертани в кървавочервено, сивите очи — много зорки, красивото, добре оформено ухо с проблясващ зелен продълговат камък. Тя мина в бяла коприна, върху тънката й шия, обгърната от нежна верижка със зелени камъни, падаше опалова сянка.
Той я изгледа дълбоко развълнуван и отново с двойствено впечатление. Нещо в нея го привличаше, нашепваше за щастие и съкровеност, ухаеше на плът и коси, на грижливо поддържана красота, а друго го отблъскваше, изглеждаше неистинско, Вдъхваше страх от разочарование. Това беше старият, втълпяван в годините на детството и подклаждан цял живот страх от онова, което той възприемаше като присъщо на уличниците, от съзнателния самопоказ на красивото, от откритото напомняне за еротика и любовна борба. Той явно долови, че раздвоението беше у самия него. Това беше отново Вагнер, отново светът на красивото, но без благонравие, на привлекателното, но без скритост, без плахост, без нечиста съвест. У него се криеше един враг, който му забраняваше рая.
Масите в залата бяха разместени от прислугата и в средата се отвори свободно пространство. Една част от гостите не се бяха върнали.
„Остани тук“ — викаше едно желание у самотния мъж. Той предусещаше каква нощ ще последва, ако си тръгне сега. Нощ като отминалата, вероятно и по-лоша. Малко сън с тягостни сънища, безнадеждност и самоизмъчване, при това рев на чувствата, мисъл за верижката със зелените камъни над бялата, перленоцветна женска гръд. Може би вече скоро, съвсем скоро ще бъде до точката, при която животът не може да се понася повече. Но той все пак беше привързан към живота, достатъчно странно. Да, така ли беше? Иначе би ли бил изобщо тук? Би ли напуснал жена си, би ли изгорил корабите след себе си, би ли се възползвал от целия този зъл апарат, от всички остриета, забити в собствената плът, и накрая би ли стигнал до Юга, ако наистина държеше, ако не бе привързан към живота, ако у него нямаше желание и бъдеще? Нима днес не се бе чувствал ведро и прекрасно при доброто вино, пред затворената врата на парка, на пейката край кея?
Той остана и си намери място в съседство с масата, край която седяха певецът и Жълтокосата. Там се събраха шест-седем души, които видимо бяха свои тук, до известна степен част от представлението и от забавата. Клайн неотклонно гледаше към тях. Между тези хора и постоянните посетители на градината съществуваше близост, познаваха ги и музикантите от оркестъра и от време на време се отбиваха на масата или им подвикваха шеги, те се обръщаха към келнера на „ти“ или на малко име. Говореха едно през друго немски, италиански и френски език.
Клайн наблюдаваше Жълтокосата. Тя остана сериозна и хладна, още не беше я видял да се усмихва, овладяното й лице му изглеждаше непроменимо. Можеше да забележи, че тя е уважавана на тяхната маса, мъже и момичета се отнасяха към нея с тона на другарско внимание. Сега чу и името й: Терезина. Той размишляваше дали тя е хубава, дали всъщност му харесваше. Не можеше да каже. Без съмнение походката й, фигурата й бяха красиви, дори необикновено красиви, нейната поза при седене и движенията на много грижливо поддържаните й ръце. В лицето и погледа й обаче го занимаваха и го объркваха тихата студенина, увереността и спокойствието на израза, скован почти като маска. Тя имаше вид на човек, който притежава свое собствено небе и свой собствен ад и не може да ги раздели с никого. А и в тази душа, която, струваше му се, бе твърде сурова, крехка и навярно горда, дори зла, и в тази душа също горяха желание и страст. Какви ли чувства търсеше и обичаше, от какви ли бягаше тя? Къде бяха нейните слабости, нейните страхове, нейната скритост? Как ли изглеждаше, когато се смееше и когато спеше, когато плачеше, когато целуваше?
И как стана тъй, че вече от половин ден тя занимаваше мислите му, че той трябваше да я наблюдава и изучава, да се страхува, да й се ядосва, докато още не знаеше дали му харесва, или не?
Може би Жълтокосата бе за него цел и съдба? Тайнствена сила ли го привлича към нея, както го бе привлякъл Югът? Някакъв вроден подтик, линия на орис, доживотен несъзнателен стремеж? Предопределена ли му бе срещата с нея? Такава ли беше неговата участ?
Напрегнато заслушан в многогласното бъбрене, той успя да чуе един откъслек от разговора им. Чу я да казва на хубав, гъвкав и елегантен младеж, с черна коса на вълни и гладко лице: „Бих искала още веднъж истински да играя не тук и не за бонбони, а отвъд, там, в Кастилионе или в Монте Карло.“ А после след неговия отговор още веднъж: „Не, вие изобщо не знаете какво е това. Може би е отвратително, ужасно, може би не е умно, но е увличащо.“
Сега Клайн вече знаеше нещо за Жълтокосата. Достави му голямо удоволствие, че я бе дебнал и подслушвал. През мъничък осветен прозорец той, чужденецът, седейки отвън на пост, бе могъл да хвърли кратък, дебнещ поглед към нейната душа. Тя имаше желание. Тя бе измъчвана от изискване за нещо възбуждащо и опасно, за нещо, в което човек можеше да се погуби. Беше му приятно да го знае. А какво беше това Кастилионе? Не беше ли чул днес вече да се споменава? Кога? Къде?
Все едно, сега той не бе в състояние да разсъждава. Но отново, както вече много пъти в тези странни дни, имаше усещането, че зад всичко, което върши, чува, вижда, мисли, стоят отношения и необходимости, че го насочва някакъв водач, че дълги, далечни редици от причини дават плод. Е, нека дават плодовете си. Така е добре.
Отново го облъхна чувство за щастие, чувство за спокойствие и увереност на сърцето, странно очароващо за този, който познава страха и ужаса. Спомни си една дума от своето детство. Те, малки ученици, бяха говорили помежду си за това как постъпват танцьорите на въже, че толкова непоколебимо и безстрашно могат да вървят по въжето. И един беше казал: „Ако с тебешир изтеглиш линия по пода на стаята, е също толкова трудно да вървиш напред точно по нея, както и по най-тънкото въже. Но можеш да го направиш спокойно, защото не е опасно. Представиш ли си, че това е просто тебеширена линия, а въздухът наоколо — подът, тогава ти сигурно можеш да минеш и по всяко въже.“ Сега му дойде наум това. Колко хубаво беше! А дали с него не бе точно обратното? Не му ли вървеше така, че той вече не можеше да ходи спокойно и уверено по равната земя, защото я смяташе за въже?
В себе си се зарадва, че му хрумваха такива утешителни неща, че те дремеха у него и от време на време излизаха на бял свят. Дълбоко в себе си носеше всичко, до което стигаше. Отвън никой никому не можеше да помогне да не влиза във война със себе си, да живее с любов и доверие към себе си, тогава би успял във всичко. Тогава би могъл не само да танцува по въже, тогава човек би могъл и да лети.
Известно време, забравяйки всичко наоколо си, ужасен, с глава, опряна на една ръка над своята маса, той опипом следваше тези чувства, навлизаше по меката, хлъзгава пътека на душата си, сякаш бе ловец и човек, който търси брод. В същия момент Жълтокосата вдигна поглед и го видя. Очите й не се задържаха на него дълго, но те внимателно четяха по лицето му и когато Клайн почувства това и сам погледна към нея, долови нещо като внимание, нещо като съчувствие, а и като родство. Този път погледът й не му причини болка, не му нанесе обида. Този път, така чувстваше той, тя гледаше него, него самия, не дрехите и маниерите, фризурата и ръцете му, а истинското, непроменимото, тайнственото у другия, неповторимото, божественото, съдбата.
Клайн я молеше за прошка заради всичко горчиво и грозно, което днес бе мислил за нея. Но не, нямаше какво да измолва. Лошото и глупавото, което бе мислил за нея, бе изпитвал към нея, бяха удари срещу самия него, не срещу непознатата. Не, така беше добре.
Изведнъж го стресна зазвучалата отново музика. Оркестърът засвири танц. Но сцената остана празна и тъмна, а вместо към нея погледите на посетителите бяха насочени към празния четириъгълник между масите. Той разбра, сега щеше да се танцува.
Вдигайки поглед, Клайн видя, че от съседната маса Жълтокосата и младият голобрад хубавец станаха. Той се присмя на себе си, като забеляза как усети някаква съпротива и срещу този млад човек, как неохотно призна неговата елегантност, много приятните му маниери, хубавото му лице и коси. Младежът й предложи ръката си, отведе я до празното място, пристъпи и втора двойка и сега двете двойки, изискани, уверени, красиви, затанцуваха танго. Не разбираше много от това, но скоро схвана, че Терезина танцува чудесно. Видя: тя правеше нещо, което разбира и умее майсторски, което лежи в нея и избликва оттам. И младежът с черните вълнисти коси танцуваше добре, двамата си подхождаха. Танцът им разказваше на зрителите само приятни, светли, прости и ласкави неща. Леко и нежно ръцете им бяха положени една в друга, всеотдайно и радостно, гальовно и живо се движеха ръцете, краката, телата им. Танцът на двамата изразяваше щастие и радост, красота и разкош, овладяност на живота и на изкуството да се живее. Той изразяваше още любов и еротика, но не диво и разпалено, а една любов, преливаща от естественост, наивитет и прелест. С танца си пред богатите хора, пред курортистите те им показваха красотата, която се таеше в техния живот и която сами не можеха да изразят, дори и да почувстват без подобна помощ. Тези платени, школувани танцьори служеха на доброто общество като заместител. Принадлежащите към него, които никога не биха могли да танцуват толкова хубаво и толкова гъвкаво и истински да се насладят на приятната лекота на живота си, търсеха в танца на тези хора израз на това колко добре им беше. Но и още нещо. Те не искаха пред тях да се играе единствено лекотата и веселото самоочарование на живота, биваха предупреждавани за природата и невинността на чувствата и усещанията. От своя презабързан и претрупан с работа или пък мързелив и преситен живот, ограничен в амплитудата между неудържима работа и неудържими удоволствия и принудителното курортно покаяние, те гледаха с усмивка, смътно и тайнствено развълнувани, танца на хубавите гъвкави млади хора, сякаш гледаха към прелестна пролет на живота, към някакъв далечен изгубен рай, за който все още в празнични дни разказват на децата, раят, в който вече едва ли вярват, но нощем го сънуват с изгарящ копнеж.
И сега, по време на танца, в лицето на Жълтокосата се появи промяна, която Фридрих Клайн наблюдаваше с истинско удивление. Съвсем бавно и неуловимо, както руменината се разлива по утринното небе, нейното сериозно, студено лице постепенно се озари, постепенно се сгря от усмивка. Гледаше право пред себе си и се усмихваше, като че ли събуждайки се, като че ли едва чрез танца тя, студената, бе стоплена за пълнокръвен живот. И танцьорът се усмихваше, и втората двойка се усмихваше, по лицата и на четиримата усмивките бяха чудно хубави, макар да изглеждаха някак неопределени и сходни на маски, но Терезина беше най-хубава и най-тайнствена, никой не се усмихваше така, както тя, толкова недокосната от външното, толкова разцъфтяла от своето вътрешно доволство. Той наблюдаваше това с дълбоко вълнение, то го трогна като откриването на тайнствено съкровище.
„Какви прекрасни коси има тя!“ — чу Клайн някой да казва наблизо тихо. Помисли за това че сам бе хулил тази чудна руса коса и се бе съмнявал в нейната естественост.
Тангото свърши, Клайн видя как Терезина стоя един миг до своя партньор, който още държеше с пръсти лявата й ръка на височина на рамото, видя и вълшебството, сияещо на нейното лице, бавно да изчезва. Ръкопляскаха тихо и всички сподириха с поглед двамата, когато те, с полюшващи се стъпки, се връщаха към масата си.
Новият танц, който започна след кратка пауза, беше изпълнен само от една-единствена двойка, от Терезина и нейния хубав партньор. Това беше танц на волна фантазия, малка сложна поема, почти пантомима, която всеки от танцьорите изпълняваше само за себе си и едва в няколко проблеснали върховни моменти и в галопиращо бързия заключителен акорд те играеха като двойка.
Тук се носеше Терезина, с очи, пълни с щастие, толкова погълната и искрена и сякаш с безплътни ръце и крака, така блажено следваше призивите на музиката, че в залата настана тишина и всички, увлечени, не откъсваха поглед от нея. Танцът завърши с бурен вихър, при който танцьорът и танцьорката се докосваха само с ръцете и върховете на пръстите на краката си и далеч един от друг, силно наклонени назад, се въртяха в кръг като при вакханалия.
Този танц събуждаше у всеки чувството, че двамата изпълнители, с техните жестове и стъпки, с разделянето и новото приближаване, с постоянното редуване на оттласкване и улавяне, изобразяваха усещанията за равновесие, присъщи и най-дълбоко желани от всички хора, които обаче само малцина щастливци умеят толкова просто, силно и открито да преживеят: радостта на здравия човек от себе си самия, извисяването на тази радост в любовта към другите, благочестивото разбирателство със собствената природа, доверчивото отдаване на желанията, бляновете и игрите на сърцето. Мнозина за момент изпитаха тъга и се замислиха за това, че между живота и действията им съществуваше толкова голямо разединение и противоречие, че животът им не беше танц, а само мъчително задъхване под товар, товар, с който в края на краищата те сами са се обременили.
Докато следеше танца, Фридрих Клайн виждаше през многото отминали години на своя живот като през тъмен тунел, а отвъд лежеше на слънце и вятър, зелено и сияещо, изгубеното — младостта, силните прости чувства, усещания, доверчивата готовност за щастие — и всичко това отново беше странно близо, само на една крачка, привлечено чрез вълшебство и отразено.
Още със съкровената усмивка от танца на лицето Терезина сега мина покрай него. Пронизаха го радост и очарователна преданост. И сякаш той я бе позовал, тя изведнъж го погледна толкова искрено, още несъвзела се, душата й още преливаше от щастие, сладката усмивка още бе на устните й. И той й се усмихна, усмихна се на близкото проблясване на щастието, през тъмната шахта на толкова много изгубени години.
Едновременно Клайн стана и й подаде ръка, като стар приятел, без да каже нито дума. Танцьорката я пое и я задържа за момент здраво, без да се спре. Той я последва. На масата на артистите му направиха място, седеше редом с Терезина и гледаше продълговатите зелени камъни да искрят върху светлата кожа на шията й.
Той не вземаше участие в разговора, от който поне малко разбираше. Зад главата на Терезина, в ярката светлина на градинските фенери, виждаше цъфтящите розови храсти, изпъкващите тъмни, едри топки, над които тук-там прелитаха светулки. Мисълта му почиваше, нямаше нищо за премисляне. Цветовете на розите леко се полюшваха от нощния вятър, Терезина седеше до него, на ухото й висеше блещукащ зеленият камък. Светът беше добър.
Тогава Терезина положи ръка на неговото рамо.
— Нека си поговорим. Не тук. Сега си спомних, че ви видях в парка. Утре ще бъда там по същото време. Вече съм уморена и скоро трябва да си легна да спя. По-добре е да си тръгнете преди мен, иначе моите колеги ще ви надуят сметката.
И тъй като един келнер забързано мина край тях, тя го задържа:
— Еуженио, господинът иска да плати.
Той плати, подаде й ръка, сложи си шапката и тръгна към езерото, не знаеше какво да прави. Невъзможно му беше сега да си легне в хотелската стая. Продължи да върви по крайбрежната улица, извън градчето и предградията, докато свършиха пейките по брега и зелените лехи. Тогава седна на стената край езерото и си затананика, без глас, забравени откъслечни мелодии от младежките години, докато му стана студено и откъм стръмните планини го облъхна враждебна странност. Тогава с шапка в ръка закрачи назад.
Един сънлив портиер отвори вратата.
— Е, малко позакъснях — каза Клайн и му даде един франк.
— О, ние сме свикнали. Вие не сте последният. Моторницата от Кастилионе още не се е върнала.
Когато Клайн се озова в парка, танцьорката вече беше там. Тя се разхождаше с пружиниращи крачки във вътрешността на градината, около лехите с треви и изведнъж се изправи пред него в сенчестия край на една алея.
Терезина внимателно го измери със светлосивите си очи, лицето й беше сериозно и някак нетърпеливо. И веднага, вървешком, тя заговори:
— Можете ли да ми кажете какво ставаше вчера? Как се случи така, че пресякохме пътищата си? Размишлявах върху това. Вчера два пъти попадах на вас в градината на курортното казино. Първия път стояхте край изхода и гледахте след мен, приличахте на скучаещ или раздразнен човек и когато ви видях, се сетих: този вече съм го срещала в парка. Това не беше добро впечатление и полагах усилия веднага да ви забравя. После ви съзрях отново, едва четвърт час по-късно. Седяхте на съседната маса и ненадейно видът ви беше съвсем различен, не открих веднага, че сте същият, когото преди това бях срещала. И накрая, след моя танц, вие внезапно застанахте пред мен и ме уловихте за ръка или аз вас, не помня точно. Как се случи? Би трябвало да знаете нещо. Но се надявам, че не сте дошли, за да ми правите любовни признания.
Тя го изгледа заповеднически.
— Не знам — каза Клайн, — не съм дошъл с определени намерения. Аз ви обичам от вчера, но не бива да говорим за това.
— Да, да говорим за друго. Вчера в един миг между нас възникна нещо, което ме занимава, ала и плаши, сякаш имахме нещо сходно или общо. Какво е то? И главното: какво беше вашето преобразяване? Как бе възможно в течение на един час да имате две съвсем различни лица? Напомняхте ми човек, който е преживял нещо много важно.
— Какво напомнях? — попита той детински.
— Отначало изглеждахте по-възрастен, някак мрачен, неприятен господин. Приличахте на филистер, на човек, който е свикнал да стоварва гневно от собствената си неспособност върху другите.
Той я слушаше с напрегнато внимание и живо кимаше с глава. Тя продължи:
— И тогава, после… то не може да се опише добре, седяхте някак приведен напред; когато случайно попаднахте пред очите ми и още в първите секунди си мислех: Господи, тия филистери заемат много тъжни пози! Вие бяхте обронили глава на ръката си и това неочаквано ми се виждаше толкова странно, сякаш бяхте единственият човек на света и сякаш ви беше съвсем безразлично какво става с вас и с целия свят. Лицето ви, подобно на маска, страхотно тъжно или също страхотно равнодушно…
Тя замълча изведнъж, като че ли търсеше думи, но не каза нищо.
— Имате право — подхвана Клайн скромно. — Толкова внимателно сте наблюдавали, че би трябвало да се удивлявам. Вие сте ме прочели като писмо. Но в действителност е само естествено и правилно, че сте вникнали във всичко.
— Защо естествено?
— Защото и вие по малко по-различен начин изразихте чрез танца съвсем същото. Когато танцувате, Терезина, а и иначе в някои моменти, вие сте като едно дърво, една планина или животно, или звезда, съществувате единствено за себе си съвсем сама, не искате да бъдете нищо друго освен това, което сте, без значение дали добра или лоша. Нима не е същото, което откривате и у мен?
Тя го наблюдаваше изпитателно, без да му отговори.
— Вие сте чуден човек — каза жената колебливо. — И какво е това: действително ли сте такъв, какъвто ми се струвахте тогава? Наистина ли ви е толкова безразлично всичко, каквото става с вас?
— Да, обаче не винаги. Често изпитвам и страх. Но тогава равнодушието се връща и страхът бива прогонен и всичко е безразлично. Тогава човек не е силен или нещо повече, безразличен не е истинското определение — всичко е приятно и всичко добре дошло, да става каквото ще.
— В един момент дори смятах за възможно вие да сте престъпник.
— И това е възможно. То е дори вероятно. Виждате ли, „престъпник“, наричате човека с тази дума и мислите, че някой върши нещо, каквото другите са му забранили. Но той самият, престъпникът, отприщва единствено това, което е у него. Виждате ли, ето сходството между нас двамата. И двамата от време на време, в редки мигове, откриваме онова, което е у нас. Няма нищо по-рядко, повечето хора изобщо не го познават. И аз не го познавах, казвах, мислех, вършех, живеех само чуждото, само заученото, само доброто и правилното, докато един ден се сложи край на това. Не можех повече, трябваше да се махна, доброто вече не беше добро, правилното вече не беше правилно, животът вече беше непоносим. Но все пак бих искал още да го търпя, дори го обичам, макар той да носи и много мъки.
— Бихте ли ми казали как се наричате и кой сте?
— Аз съм този, когото виждате пред себе си, и нищо повече. Нямам име, нямам титла и никаква професия. Трябваше да се откажа от всичко. С мен нещата стоят така, че след дълъг почтен и прилежен живот един ден паднах от гнездото, беше неотдавна, сега трябва или да загина, или да се науча да летя. Светът повече не ме интересува, сега съм съвсем сам.
Някак смутено тя попита:
— Да не сте били в някакво заведение?
— Да не съм бил умопомрачен, смятате вие? Не. Макар че би било възможно. — Той се смути, мислите го нападнаха отвътре. Със засилващо се неспокойствие продължи: — Когато се говори за това, и най-простото изведнъж се усложнява и става необяснимо. Нека изобщо не го засягаме в разговор! Човек го прави, отваря дума за нещо, когато не иска да го проумее! Как го схващате? Действително искам да разбера. Повярвайте ми! Много ме интересува. — Оживен, той се усмихна. — Да, да, иска ви се да беседвате. Вие сте преживели нещо и сега искате да го обсъдите. Ах, разискването не помага. Говоренето е сигурен път към това нищо да не бъде разбрано правилно. Всичко да се превърне в плоско и пусто. Вие не искате да разберете и себе си! Просто желаете да имате спокойствие след предизвестието, което сте доловили. Вие искате да приключите и с мен, и с предупреждението, като намерите етикет, под който да ме подредите. Опитвате се с „престъпник“, с „душевноболен“, искате да узнаете моето съсловие и име. Но всички отвеждат далеч от вникването, всичко това е главозамайване, мила госпожице, лош заместител на разбирането, нещо повече, бягство от желанието да разбереш, от потребността да разбереш.
Той замълча, измъчен докосна с ръка очите си, после явно му хрумна нещо приветливо, отново се усмихна:
— Ах, видите ли, когато вчера за един момент вие и аз изпитвахме едно и също, тогава не казахме нищо и не попитахме нищо, и не мислехме нищо — изведнъж си подадохме ръце и беше добре. Сега обаче, сега говорим и мислим, и обясняваме, и всичко, което беше толкова просто, е станало странно и неразбираемо. Все пак би било съвсем лесно да ме разберете също толкова добре, колкото и аз вас.
— Вие смятате, че сте ме разбрали толкова добре?
— Да, естествено. Как живеете, не зная. Но вие живеете така, както живях и аз, и както правят всички, най-често в неизвестност и някак покрай себе си, като следват една цел, един дълг, едно намерение. Така постъпват почти всички хора, от това боледува целият свят, от което и ще загине. Понякога обаче, например при танц, вие загубвате намерението или дълга и изведнъж заживявате другояче. Неочаквано се чувствате така, сякаш сте сама на този свят или сякаш утре можете да бъдете мъртва, тогава излиза на бял свят каква сте в действителност. Когато танцувате, вие заразявате с това дори и другите. Ето къде е вашата тайна.
Известно време тя вървя по-бързо. Когато стигнаха съвсем накрая по една издатина над езерото, спря.
— Вие сте странен — каза тя, — някои неща мога да разбера. Но… какво собствено искате от мен?
Той наведе глава и за момент изглеждаше тъжен.
— Вие сте свикнали винаги да искат нещо от вас. Терезина, аз не искам от вас нищо, което вие самата не искате и не бихте направили на драго сърце. Това, че ви обичам, може да ви бъде безразлично. Не е щастие да бъдеш обичана. Всеки човек обича себе си и въпреки всичко хиляди се измъчват през целия свой живот. Не, да бъдеш обичан, не е щастие. Но да обичаш, ето кое е щастие.
— С удоволствие бих ви създала някаква радост, стига да можех — каза Терезина бавно, сякаш му съчувстваше.
— Бихте могли, но ако ми позволите да изпълня някакво ваше желание.
— Ах, какво знаете за моите желания!
— Без съмнение вие нямате никакви. Притежавате ключа към рая, това е вашият танц. Но вярвам, че все пак храните желания, което ми е приятно. А сега узнайте: съществува един, на когото доставя удоволствие да изпълни всяко ваше желание.
Терезина се замисли. Будните й очи бяха отново остри и студени. Какво искаше да научи за нея? И тъй като не можеше да открие, започна предпазливо:
— Първата ми молба към вас би била да бъдете почтен. Кажете, кой ви е разказал нещо за мен?
— Никой. Никога не съм говорил с някого за вас. Това, което зная, а то е много малко, го зная от вас самата. Вчера ви чух да казвате, че бихте искали веднъж да играете в Кастилионе.
Лицето й трепна.
— А, така ли, вие сте ме подслушвали?
— Да, естествено. Разбрах вашето желание, тъй като не винаги сте единна със себе си, търсите вълнение и опиянение.
— О, не, не съм толкова романтична, колкото смятате. В играта не търся опиянение, а просто пари. Искам веднъж да бъда богата или поне безгрижна, без да трябва да се продавам. Това е всичко.
— Звучи толкова правдоподобно и все пак не го вярвам. Но както желаете! Всъщност съзнавате съвсем добре, че никога не ви е потребно да се продавате. Да не говорим за това! Но ако искате да имате пари, било само за да играете или изобщо, то вземете от мен. Имам повече, отколкото са ми потребни, убеден съм, и не им отдавам значение.
Терезина пак се отдръпна назад.
— Едва ви познавам. Как така да взема пари от вас?
Той рязко си свали шапката, сякаш някаква болка го бе пронизала, и млъкна.
— Какво ви е? — извика Терезина.
— Нищо, нищо. Позволете ми да си отида. Говорихме твърде много, прекалено много. Никога не бива да се говори толкова много.
И тогава Клайн вече се затича, без да се бе сбогувал, бързо, като подгонен от отчаяние, през алеята. Танцьорката гледаше след него в прилив на раздвоени чувства, искрено учудена на него и на себе си.
Но той не бързаше от отчаяние, а само от непоносимо напрежение и претовареност. В миг му бе станало невъзможно да изрече още една дума, трябваше да бъде сам, изпитваше необходимост да остане сам, да мисли, да се вслушва, да чуе себе си. Целият разговор с Терезина бе хвърлил него самия в удивление и го бе изненадал, думите бяха излетели мимо волята му, бе го обзела като пристъп на задух неудържима потребност да сподели преживяванията и мислите си, да ги оформи, да ги изрече, да ги кресне към себе си. Той беше учуден от всяка дума, която се чуваше да произнася, но все повече и повече чувстваше как се увлича в приказките си и стига до нещо, което вече не бе просто и правилно, как по безполезен начин се опитваше да обясни непонятното и изведнъж това му бе станало нетърпимо, трябваше да замълчи.
Сега обаче, когато се опитваше отново да си спомни изтеклия четвърт час, възприе своето преживяване радостно и благодарно. Това беше напредък, избавление, потвърждение.
Колебливостта, съмнителността, в която целият привичен свят бе изпаднал за него, страшно го бе уморила и измъчила. Той бе преживял чудото, че животът става най-богат смислово в миговете, когато за нас са загубени всякакъв смисъл и значение. Все отново и отново обаче го обземаше мъчително съмнение дали тези преживявания действително бяха съществени, дали бяха нещо повече от малки, случайни вълнички по повърхността на уморен и заболял дух, по същността си капризи, леки потрепвания на нервите. Сега видя, снощи и днес, че преживяването му беше действително. Беше засияло от сърцевината му и го бе променило, бе привлякло към него друг човек. В усамотяването му бе направен пробив, той отново обичаше, имаше някого, на когото искаше да услужи, да създаде радост, отново можеше да се усмихва, отново да се смее!
Вълната го прониза като болка и наслада, той потръпна от това чувство, животът ехтеше в него сякаш прибой, всичко бе неразбираемо, отвори широко очи и видя: дървета край някаква улица, сребристи талази в езерото, тичащо куче, колоездач — всичко бе странно, приказно и почти всичко красиво, всичко сякаш съвсем ново, извадено от кутията с играчки на Бога, всичко съществуваше само заради него, за Фридрих Клайн, и той самият бе тук единствено заради това, за да почувства трепет от потока чудеса и болка, и радост. Навред имаше красота, във всяка купчина смет край пътя, навред имаше дълбоко страдание, навред беше Бог. Да, това беше Бог и така той някога, в незапомнени времена, още момче, го бе почувствал и търсил със сърцето си, когато мислеше за Бог и „вездесъщност“. Сърце, не се пръскай от пълнота!
Отново от всички забравени шахти на неговия живот избликнаха неизброими отприщените спомени: за разговори, за времето, когато беше годеник, за дрехи, които бе носил като дете, за ваканционни утрини от студентските години, те се подреждаха в кръг около няколко постоянни средоточия — около фигурата на неговата жена, около майка му, около убиеца Вагнер, около Терезина. Идваха му наум откъси от творби на класически писатели и латински поговорки, които някога като ученик бе запомнил, а и глупави, сантиментални стихове от народни песни. Бащината сянка стоеше зад гърба му, той отново преживя смъртта на тъщата си. Всичко, което някога бе минало през очите и ушите му, чрез хора и книги, с удоволствие или мъка, бе проникнало и потънало в него, сега всичко, изглежда, бе изплувало, всичко едновременно, разбунено кръжеше едно през друго, без ред, но пълно със смисъл, всичко важно, всичко значимо, всичко съхранено.
Силното вълнение се превърна в мъка, в мъка, неразличима от най-висшата наслада. Сърцето му биеше бързо, очите се наливаха със сълзи. Той преценяваше, че е близо до умопомрачение, и все пак знаеше, че не полудява, и едновременно гледаше към новия душевен пейзаж на безумието със същото удивление и очарование както към миналото, както към езерото, както към небето. И тук всичко беше вълшебно, благозвучно и многозначно. Той проумя защо във вярванията на по-благородните народи лудостта минава за свята. Разбираше всичко, всичко му говореше, всичко беше отключено за него. Нямаше думи за това, беше измамно и безнадеждно да изразиш нещо със слова и да искаш да го разбираш! Трябва само да си открит, само да си готов, тогава всяко нещо, тогава в един безкраен дъх като в някакъв Ноев ковчег можеш да побереш целия свят и да го имаш, и да го разбираш, и да си единен с него.
Обхвана го тъга. Ох, ако всички хора знаеха, ако можеха да преживеят! А как неудържимо се живееше, неудържимо се грешеше, колко сляпо и безмерно се страдаше! Нима дори вчера той не се ядосваше на Терезина? Нима до вчера не мразеше жена си, не я обвиняваше и смяташе отговорна за всички страдания в живота му? Колко тъжно, колко глупаво, колко безнадеждно! А всъщност всичко беше толкова просто, толкова добро, толкова смислено, докато го гледаше отвътре, докато зад всяка вещ виждаше да стои същината — той, Бог! Тук един път изви към нови гори от представи и от картини. Ако насочеше днешното си чувство към бъдещето, избликваха стотици щастливи сънища, мечти, за него и за всички. Миналият му престъпен, похабен живот не биваше да бъде оплакван, не биваше да бъде обвиняван и съден, а само обновен и превърнат в точната си противоположност — пълен със смисъл, пълен с радост, пълен с доброта, пълен с любов. Милостта, която той преживяваше, трябваше да се отрази и да въздейства по-нататък. Идваха му наум библейски мъдрости и всичко, което знаеше за надарените вярващи и светци. Така бе започвало винаги при всички. Те бяха водени по същите сурови, мрачни пътища, както и той, страхлив и обзет от ужас до часа на обрата, на просветлението. На този свят вие имате страха, бил казал Иисус на своите ученици. Но който е преодолял страха, той вече не живее в света, а в Бога, във вечността.
Така бяха поучавали всички, всички мъдреци по целия свят, Буда и Шопенхауер, Иисус, гърците. А имаше само една мъдрост и само една вяра, само една мисъл: познанието за Бога в нас самите. А колко изопачено и фалшиво това се проповядваше в училища, църкви, книги и науки!
С широк размах на крилете духът на Клайн летеше през сферите на неговия вътрешен свят, на неговото познание, на неговото образование. И тук, също както във видимия му живот, лежаха имот до имот, съкровище до съкровище, извор до извор, но всяко за себе си — уединено, мъртво и без стойност. Сега обаче с лъча на знанието, с просветлението и тук изведнъж трепна ред, смисъл и оформяне през хаоса, започна сътворение, живот и връзка скачаха от полюс до полюс. Мъдрости, извлечени от най-делнични съзерцания, станаха отново самопонятни, тъмното стана светло и таблицата за умножение се превърна в мистично верую. Въодушевен и пламнал от любов беше и този свят. Произведенията на изкуството, които бе обичал на по-млади години, зазвучаха с ново вълшебство. Клайн видя: загадъчната магия на изкуството се отваряше със същия ключ. Изкуство не означаваше нищо друго, освен наблюдаване на света в състояние на благоволение, на просветление. Изкуство беше зад всяко нещо да показваш Бог.
Пламнал, ощастливеният вървеше през света, всяка клонка на всяко дърво имаше дял в неговия екстаз, благородно се стремеше нагоре, задушевно се свеждаше, беше символ и откровение, ефирни виолетови облачни сенки плуваха над езерното огледало, тръпнеха в нежна сладост. Всеки камък лежеше до своята сянка, изпълнен със смисъл. Толкова красив, толкова дълбоко и свято достоен за любов светът никога не бе бил или никога след тайнствените приказни години на ранното детство. „Бъдете като децата. Вие няма да бъдете като децата!“ — му хрумна и той почувства: аз съм отново дете, влязох в царството небесно.
Когато взе да усеща умора и глад, той се намираше далеч от града. Сега си спомни откъде идваше, какво бе станало и че си бе тръгнал, без да се сбогува с Терезина. В най-близкото село потърси някаква гостилница. Привлече го малка селска кръчма с една дървена маса, забита в градинката под една песакиня. Той поиска ядене, но те нямаха нищо освен вино и хляб. Помоли за супа, за яйца или шунка. Не, такива неща нямало тук. В това време на скъпотия никой не ядял подобни работи. Той преговаря първо със стопанката, след това с една баба, която седеше на каменния праг на къщната врата и кърпеше бельо. Тогава се настани в градината, под дебелата сянка на дървото, с хляб и тръпчиво червено вино. В съседната градина, невидими зад лозите и простряното пране, чу да пеят две момичета. Изведнъж една дума от песента влезе в сърцето му, без той да може да я задържи. В следващия стих тя се появи отново; беше името Терезина. А песента, един полусмешен куплет, говореше за някаква Терезина. Той разбра.
La sua mamma alla finestra
Con una voce serpentine:
Vieni а casa, o, Teresina,
Lasc’ andare quell traditor[3]
Терезина, как я обичаше! Колко хубаво беше да обичаш!
Клайн положи глава на масата и задряма, унасяше се в сън и се събуждаше отново, много пъти, често. Вечерта настъпваше. Стопанката дойде и остана от другата страна на масата, учудвайки се на госта. Той сложи пари, помоли за още чаша вино, попита я за песента. Тя беше приветлива, донесе му виното и се застоя при него. Клайн поиска да му издекламира цялата песен за Терезина и много се зарадва на стиха:
Io non sono traditore
E ne meno lusingherò,
Io son’Jigliod’ un ricco signore,
Son’ venuto perfare amor. *
Стопанката каза, че сега би могъл да получи една супа, тъй като тя бездруго сготвила за мъжа си, когото очаквала.
Клайн ядеше зеленчукова супа и хляб, стопанинът се завърна, над сивите каменни покриви на селото догоря късното слънце. Той попита за стая, предложиха му една — стаичка с дебели, голи каменни стени. Нае я. Никога досега не беше спал в такава стая, приличаше му на свърталище от някаква разбойническа драма. Тогава излезе в селото, което потъваше във вечерния мрак, намери отворено малко магазинче, можа да купи шоколад и го раздаде на децата, които на тълпи шумно се рееха по улиците. Те тичаха подире му, родители го поздравяваха, всеки му пожелаваше „лека нощ“ и той отвръщаше, кимаше на всички, на стари и млади, които седяха по праговете и стълбите на къщите.
С радост мислеше той за своята стаичка при кръчмата, за примитивното си, напомнящо на хралупа убежище, където старата варова замазка се лющеше от сивите зидове и където нямаше нищо излишно по голите стени — нито картина, нито огледало, нито тапети и завеса. Вървеше през вечерно притихналото село като в някакво приключение, всичко беше озарено, всичко — пълно с тайнствени обещания.
Завръщайки се в остерията, от празното и тъмно помещение за гости, през процепа на вратата видя слаб зрак и поведен от него, се озова в кухнята. Тя му се стори като приказна пещера, тъй като малкото оскъдна светлина се разливаше по червен каменен под и се разсейваше, преди да стигне стените и тавана, в плътен, топъл здрач и под огромния черен, невисок отдушник, сякаш имаше неизчерпаем извор на тъмнина.
Стопанката и бабата седяха, и двете прегърбени, дребни и слаби, на ниски, унизяващи табуретки, почиваха си с ръце, отпуснати върху коленете. Стопанката плачеше, никой не го бе грижа за влезлия. Той седна на ръба на една маса до остатъци от зеленчук, един тъп нож блестеше тягостно, в сиянието лъснатите медни съдове, окачени по стените, пламваха в червено. Жената плачеше, старицата й пригласяше и мърмореше заедно с нея на диалект, постепенно той почна да разбира, че в къщата е имало кавга и че след някакъв спор мъжът си заминал отново. Попита дали той я е бил и не получи отговор. Постепенно взе да я утешава. Каза, че положително мъжът скоро ще се върне. Жената отвърна остро:
— Днес не, а може би и утре няма.
Клайн се отказа от утешения. Жената седеше вече по-изправена, седяха мълчаливо, плачът беше затихнал. Простотата на случилото се, за което не се говореше, му изглеждаше чудесна. Беше избухнал спор, бяха изпитали болка, бяха плакали. Това вече бе отминало, сега седяха тихо и чакаха. Животът продължаваше също като у децата, като у животните. Само да не се говори, само простото да не се усложнява, само душата да не се обръща навън.
Клайн помоли старицата да направи кафе за тримата. Жените грейнаха, бабата веднага сложи вършини в огнището, заприпукваха счупвани клонки, смачквана хартия, лумващ огън. И в отражението на внезапно избухналите пламъци той видя лицето на стопанката, осветено отдолу, някак натъжено и все пак успокоено. Тя гледаше в огъня, понякога се усмихваше, изведнъж стана, отиде бавно до крана на чешмата и си изми ръцете.
След това тримата седяха край кухненската маса, пиха горещо черно кафе и по един отлежал хвойнов ликьор към него. Жените се пооживиха, заразказваха и питаха, смееха се на мъчителния, пълен с грешки език на Клайн. На него му се струваше, че е тук от много дълго време. Чудно, какво ли нямаше в тия няколко дни! Цели периоди отрязъци от живота се вместиха в един следобед, всеки час изглеждаше претоварен с житейско бреме. За секунда у него трепна страх като отблясък на далечна мълния, изведнъж, хилядократно умножени, умората и пилеенето на жизнена сила биха могли да го налегнат, изсмучат, както слънцето изпива капките по скалите. В тези много бегли, но понякога завръщащи се мигове, в тези чужди проблясвания на далечни светкавици той се видя да живее, усещаше и виждаше в мозъка си, виждаше там в хилядократно действие, с ускорени потрепвания да вибрира един неизразимо сложен, деликатен, скъп апарат, както зад стъкло някакъв крайно чувствителен часовник, за чието повреждане би била достатъчна една прашинка.
Разказаха му, че стопанинът влагал парите си в несигурни сделки, дълго време прекарвал извън дома и тук и там поддържал връзки с жени. В семейството нямаха деца. И докато Клайн полагаше усилия да намери италиански думи за най-простите въпроси и сведения, зад стъкления похлупак този най-деликатен часовник продължаваше да работи неуморно в най-фини потрепвания, като веднага включваше всеки преживян момент в своите отчитания и претегляния.
Клайн се вдигна рано, за да отиде да спи. Подаде ръка и на двете жени — на старата и на младата, която го изгледа проникновено, докато бабата се бореше с прозявките си. После пипнешком се изкачи по тъмната каменна стълба, удивително високи, огромни стъпала, до своята стаичка. Там намери приготвената глинена кана с вода, изми лицето си, за момент забеляза липсата на сапун, домашни пантофи, пижама и още четвърт час стоя до прозореца, облегнат на гранитния перваз, после се съблече съвсем и легна в твърдото легло, от чийто груб лен се възхити и който събуди у него порой от прелестни селски картини. Нима единствено правилното не беше винаги да се живее така сред помещение от четири каменни стени, без смешните вехтории като тапети, украшения и много мебели, без всички тези прекалени и в действителност варварски принадлежности. Покрив над главата срещу дъжда, проста завивка за тялото срещу студовете, малко хляб и вино или мляко срещу глада, сутрин да те буди слънцето, вечер да те приспива здрачът — потребно ли е на човека повече.
Но едва беше угасил светлината, и в паметта му потънаха къщата и стаята, и селото. Отново стоеше край езерото при Терезина и приказваше с нея, само с мъка можеше да си припомни днешния разговор и се съмняваше какво собствено й беше казал, дори дали целият разговор не беше само една негова мечта и фантазия. Тъмнината му се отразяваше благотворно — Бог знае къде ще се събуди утре.
Разсъни го някакъв шум край вратата. Дръжката на бравата леко се задвижи, нишка слаба светлина се промъкна и се поколеба в процепа. Учуден и вече в миг разбрал, той погледна нататък, макар още неопомнил се напълно. Вратата се отвори и със свещ в ръка се появи стопанката, боса, безмълвна. Тя го изгледа проницателно, а той се усмихна и протегна ръце, дълбоко учуден, без никаква мисъл в главата. Ето че тя вече беше редом и тъмната й коса лежеше на грубата му възглавница.
Не изрекоха ни дума. Запален от нейната целувка, той я привлече към себе си. Неочакваната близост и топлина на един човек до неговите гърди, чуждата силна ръка около врата му го разтърси странно — колко непозната му беше тази топлота, колко чужда, колко болезнено нови бяха и топлотата, и близостта — колко сам бе той, колко страшно сам и колко дълго сам! Между него и целия свят зееха пропасти и адски пламъци, а сега тук бе дошъл един чужд човек в безсловесно доверие и потребност от утеха, бедна, изоставена жена, така както той самият години наред беше изоставен и наплашен мъж, висеше на неговата шия и даваше и вземаше, и жадно пиеше капките наслада от оскъдния живот, търсеше опиянение и все пак плаха, неговите устни, играеше с тъжно гальовни пръсти с неговите, търкаше бузата си о неговата. Той се изправи над бледото й лице и я целуна по двете затворени очи и помисли: тя вярва, че взима, а не знае, че дава, при мен се спасява от своето усамотение и не подозира моето! Едва сега я видя, тази, до която цялата вечер беше седял сляп: видя, че тя имаше дълги, тънки ръце и пръсти, хубави рамене и лице, което отразяваше съдбовен страх и сляпа детска жажда, и едно полуплахо познание за малките прелестни пътища и умения на нежността.
Той разбра също и се натъжи от това, че дори и в любовта бе останал дете и начинаещ през дългия си хладен брак, отчаян, наплашен и въпреки това не и невинен, жаден, но и винаги с неспокойна съвест. Още докато с жадни целувки не се откъсваше от устата и гърдите на жената, още докато усещаше нейната ръка нежно и почти майчински върху косите си, той вече долавяше разочарование и натиск в сърцето, чувстваше, че лошото се завръща: страхът, и го пронизаха режещо ледени предчувствието и пояснението, че дълбоко в душата си не бе способен за любов, че любовта би могла да му донесе само мъка и зло вълшебство. Още преди да отшуми кратката буря на насладата, в душата му вече отвориха зло око плахост и недоверие и неохота срещу това, че беше взет, вместо сам да взима и да завладява, и предусет за отвращение.
Отново безмълвно жената се бе оттеглила заедно със светлината на свещта. Клайн лежеше в тъмнината и след заситеността дойде мигът, от който и по-рано, още преди часове, в толкова много предчувстващите далечни светкавици секунди се бе страхувал, лошият миг, когато пребогатата музика на новия му живот намери у него само уморени и разстроени струни и хиляди чувства на наслада изведнъж трябваше да бъдат заплатени с умора и страх. С разтуптяно сърце той усети да го дебнат всички врагове: безсънието, депресията, кошмарите. Грубият лен жулеше кожата му, бледа, нощта гледаше през прозореца. Невъзможно бе да остане тук и беззащитен да устои на надвисващите мъки! Ах, отново идваха вината и страхът, отново идваха тъгата и отчаянието! Всичко преодоляно, всичко минало се завърна. Нямаше спасение.
Забързан, той се облече, без светлина, потърси пред вратата прашните си обувки, заслиза тихо надолу и се измъкна от къщата с уморени, подкосени крака, тичаше отчаяно през селото и нощта, съпроводен от собствения си присмех, преследван от себе си самия, мразен от себе си самия.
Клайн се мяташе и отчайваше в борба със своя демон. Каквото неговите съдбовни дни бяха донесли като новост, познание и избавление в пияния, шеметен вихър на мислите и прозорливостта на миналия ден, бе придошло до вълна, чиято висота му бе изглеждала непоклатима, докато той вече взе да се свлича от нея. Сега отново лежеше в долина и сянка, още продължаваше да се бори, още тайно се надяваше, но дълбоко наранен. В течение на един ден, на един кратък блестящ ден, му се бе удало простото изкуство, познато на всяко стръкче трева. В един беден ден той бе обичал себе си, бе се чувствал единен и цялостен, неразделен на враждебни дялове, бе обичал себе си и в себе си света и Бога и нищо освен любов, утвърждаване и радост не се стичаше към него отвред. Ако вчера го бе нападнал разбойник, ако го бе арестувал полицай, това би било утвърждение, усмивка, хармония! И сега, посред щастието, отново бе рухнал, отново се бе смалил. Той сякаш отиваше на съд със себе си, докато душата му знаеше, че всеки съд е измамен и глупав. Светът, който в продължение на един чудесен ден беше проницаем и целият изпълнен от Бог, лежеше отново суров и тежък и всяко нещо имаше свой собствен смисъл и всеки смисъл отричаше всеки друг. Въодушевлението на този ден можеше отново да се отдръпне, да умре! То, святото, бе просто каприз и случаят с Терезина — въображаем, и приключението в кръчмата съмнителна, порочна история.
Вече знаеше, че задушаващото чувство на страх преминаваше единствено тогава, когато той не се самопоучаваше и критикуваше, не човъркаше раните, старите рани. Знаеше — всичко болезнено, всичко глупаво, всичко лошо се превръщаше в своята противоположност, когато можеше да се познае като Бог, когато се тръгнеше по следата на дълбоките му корени, които стигат далеч отвъд болката и блаженството, доброто и злото. Знаеше го, но не можеше да направи нищо срещу това, злият дух беше в него, а Бог отново — само една дума, красива и далечна. Той се мразеше и презираше и тази омраза го обземаше, когато й настанеше часът, също нежелан и неотменен, както в други времена ставаше с любовта и доверието. И все така щеше да продължава! Отново и отново той ще преживява милосърдие и блаженство и отново проклетата им противоположност и никога животът му няма да тръгне по път, предписан от собствената воля. Топка за игра и плаващ корк — той вечно ще бъде блъскан насам и натам, докато стигне до края, докато някога една вълна го залее и го грабне смъртта или безумието.
Ох, дано бъде по-скоро!
Неизбежни се върнаха мислите, които отдавна му бяха толкова горчиво познати: безполезните грижи, безполезните страхове, безполезните самообвинения, а да се схваща тяхното безсмислие беше само още една мъка в повече. Възвърна се и представата, която той отдавна (струваше му се, че междувременно са изминали месеци) бе имал по време на пътуването: колко хубаво би било да се хвърли с главата напред на релсите под някой влак! Жадно се отдаде на тази представа и я вдишваше като етер: с глава напред; всичко на трески и парцали, струпано и премазано, всичко навито по колелата, смляно по релсите! Мъката му се вкопчи дълбоко в тази представа, с одобрение и наслада той слушаше, виждаше и преживяваше основното разбиране на Фридрих Клайн, усещаше сърцето и мозъка си разкъсани, стъпкани и изпръскани, главата, която го болеше, да се пръска, очите, които го боляха, да изскачат от орбитите си, черния дроб смазан, бъбреците — смлени, косата — отскубната, кости, колена и брада — превърнати в пепел. Тъкмо това той, убиецът Вагнер, е искал да почувства, когато е удавял в кръв жена си, децата си и себе си самия. Тъкмо това. Ох, той го разбираше толкова добре! Самият беше Вагнер, човек с добри заложби, способен да почувства божественото, способен да обича, но прекалено обременен, прекалено размишляващ, прекалено леко завладяван от умора, прекалено добре запознат със своите слабости и болести. Какво ли имаше да прави на този свят такъв човек, такъв един Вагнер, такъв един Клайн? Винаги пред очите му да зее пропастта, която го делеше от Бога, винаги да усеща, че пукнатината на света минава през собственото му сърце, уморен, съсипан от вечното възземане към Бога, което всякога завършваше с поврат, с падение, какво друго да направи един такъв Вагнер, един такъв Клайн, освен да се унищожи, да изличи себе си и всичко, което би могло да напомня за него, да се хвърли назад, в тъмното лоно, от което невъобразимото винаги отново и вечно изтласква образите в тленния свят? Не, нищо друго не беше възможно. Вагнер трябваше да си отиде, Вагнер трябваше да умре, Вагнер трябваше да се изтрие от книгата на живота. Може би беше напусто да се самопогубва, може би беше смешно. Навярно беше съвсем правилно всичко, което бюргерите оттатък, в оня, другия свят, казват за самоубийството. Но имаше ли нещо за хората в това състояние, което да не беше напусто, да не бе смешно? Не, нищо. Все още бе по-добре да сложи глава под колелата на влака, да усеща, че пращи, по своя воля да се потопи в бездната.
Едва се държеше на краката си, но час след час без отдих креташе по пътя. Върху коловоза на железопътна линия, до който го бе отвел пътят, той лежа известно време, дори задряма с глава върху желязото. Събуди се отново и беше забравил какво искаше, стана, продължи да се влачи и олюлява, болки в стъпалата, непоносима болка в главата, понякога падаше, убол се на трън, понякога вървеше лек и сякаш понесен, понякога крачка по крачка, овладени мъчително.
„Дяволът ме е обсебил — запя си той тихо с хриплив глас, — та да стана по-зрял.“ Да бъдеш зрял. В мъки ще бъда довършен, изгорен докрай. Кафяв като костилка в праскова, за да узрее и за да може да умре.
В неговия мрак прелетя искра, на която той веднага отдаде цялата пламенност на разкъсаната си душа. Една мисъл: безполезно бе да се убие, да се убие сега, нямаше никаква стойност, парче по парче да се разкъса и смаже безполезно, но беше добро и избавящо да страда, с мъки и сълзи да съзрява, под удари и болки да бъде изкован докрай. Едва тогава можеше да си позволи да умре и тогава смъртта ще бъде добра, хубава и смислена, най-блаженото на света, по-блажено от всяка любовна нощ: разжарен и напълно отдаден да се върнеш назад в лоното, към угасване, към избавление, към ново раждане. Единствено такава смърт, такава зряла и добра, благородна смърт, имаше смисъл, само тя беше избавление, само тя — завръщане у дома. В сърцето му зарида копнеж. О, къде бе тесният тежък път, къде беше портата? Той беше готов, копнееше с всяка тръпка на своето разтреперано от умора тяло, на своята разтърсена от смъртна мъка душа.
Когато зората се пукна и оловното езеро се събуди с първата хладна сребриста мълния, прогоненият стоеше в малка кестенова горичка, високо над езерото и града, сред папрати и избуяли цъфтящи скоруши, мокър от роса. С угаснали очи, но все пак усмихнат, той гледаше втренчено чудния свят. Беше достигнал целта на своето инстинктивно блуждаене, бе така смъртно уморен, че изтръпналата от страх душа мълчеше. И преди всичко нощта бе отминала! Борбата беше изведена докрай, една опасност — преодоляна. Повален от изтощение, той рухна като мъртъв сред папрати и корени, на горската земя, с глава върху черните боровинки, за притъпилите се сетива светът се стопи. Свил ръце в юмруци, сред растенията, с гърди и лице върху земята, жадно се отдаде на съня, като че ли това беше последното, за което бе копнял.
В сън, от който по-късно можеше да си спомни само няколко малки откъслека, той видя следното: до някаква врата — изглеждаше като вход към театър — висеше голяма табела с огромен надпис, който гласеше (това не беше сигурно) или „Лоенгрин“, или „Вагнер“. Влезе в тази врата. Вътре имаше някаква жена, приличаше на кръчмарката от тази нощ, но също и на собствената му жена. Главата й беше преобразена, бе твърде голяма, лицето изменено в муцунеста маска. Обхвана го отвращение към жената, толкова силно, че заби нож в тялото й. Но друга жена, като огледален образ на първата, се приближи зад него и за отмъщение се впи с острите си силни нокти в шията му и искаше да го удуши.
Когато се събуди от този дълбок сън, той учудено видя гората край себе си, беше схванат от лежането на коравата земя, но освежен. С някаква тиха плахост сънят още звучеше в него. Каква странна, наивна и първична игра на фантазията — мислеше той, като в един момент се усмихваше, когато отново се сети за вратата с поканата за влизане в театър „Вагнер“. Каква идея, така да се изобрази неговото отношение към Вагнер! Този дух на съня беше суров, но гениален. Той улучваше главичката на гвоздея. И, изглежда, знаеше всичко! Театърът с надпис „Вагнер“ не беше ли той самият, не беше ли предложението да влезе в себе си, в непознатата земя на своята истинска същност? Защото Вагнер беше той самият, Вагнер беше убиецът и гоненият в него, но Вагнер беше и композиторът, човекът на изкуството, геният, изкусителят, той беше и склонността към наслада от живота, към еротика, към лукс — Вагнер беше събирателно за всичко потиснато, потънало, ощетено у някогашния чиновник Фридрих Клайн. А Лоенгрин, не беше ли той самият и Лоенгрин, странстващият рицар с тайнствената цел, когото не бива да питат за името му? Останалото беше неясно, жената със страшното лице-маска и другата с ноктите, ударът с нож в корема й му напомняше за още нещо, надяваше се да открие какво — настроението за убийство и смъртна опасност беше чудно и ярко примесено с това за театър, маски и игра.
При мисълта за жената и ножа в един миг Клайн ясно видя пред себе си своята брачна спалня. Веднага помисли за децата, как бе могъл да ги забрави! Представяше си как сутрин в своите нощнички се измъкват от малките легла. Мислеше за имената им, особено за Ели. Ох, децата! От очите му бавно се застичаха сълзи по съненото му лице. Той разтърси глава, вдигна се с немалко усилие и започна да събира по измачканите си дрехи листа и бучици пръст. Едва сега си спомни ясно отминалата нощ, голата стая с каменните стени в селската кръчма, чуждата жена на неговите гърди, бягството, своето лудешко странстване. Видя този малък, изопачен откъс от живота, както някой болен се вглежда в отслабналата си ръка или в обрива по своя крак.
С овладяна мъка, още със сълзи в очите, си каза тихо: „Господи, какво ли мислиш още да ми сториш?“ От мислите на нощта у него продължаваше да звучи само един глас, още пълен с копнеж по съзряване, по завръщане у дома, по дръзновение за смърт. Дали пътят му щеше да бъде още дълъг? Беше ли родината още далеч? Имаше ли още много, много трудности, още немислими неща, които да изстрада? Той беше готов за това, подчиняваше се, сърцето му бе открито, отворено, орис, удряй!
Бавно вървеше Клайн през планинските ливади и лозята надолу към града. Отби се в своята стая, изми се и се среса, смени дрехите си. Отиде да се нахрани, изпи малко хубаво вино и усети как в скованите му ръце и крака умората взе да се топи и да се разлива приятно усещане. Осведоми се кога се танцува в курортното казино и в часа, в който сервираха чай, отиде там.
При влизането му Терезина тъкмо танцуваше. Той отново видя странната блестяща танцьорска усмивка на лицето й. Поздрави я, когато тя се върна на неговата маса и седна там.
— Бих искал да ви поканя тази вечер да дойдете с мен до Кастилионе — каза той тихо.
Жълтокосата се замисли.
— Веднага, днес? — попита тя. — Толкова ли е бързо?
— Мога и да потърпя. Но би било чудесно. Къде да ви чакам?
Тя не устоя на поканата, а най-вече на детинската усмивка, която за мигове, странно хубава, се задържа на набразденото му лице на самотник, както на последната стена на изгоряла и срутена къща още виси весел пъстър тапет.
— Къде бяхте? — попита тя любопитно. — Вчера така неочаквано изчезнахте. И всеки път лицето ви е съвсем различно, и днес също. Нали не сте морфинист?
Той само се усмихна със странно хубава и някак особена усмивка, при което устата и брадичката му изглеждаха съвсем момчешки, докато над челото и очите неизменно стоеше тръненият венец.
— Моля, елате да ме вземете около девет часа в ресторанта на хотел „Еспланаде“. Смятам, че към девет часа тръгва една моторница. Но кажете ми какво правихте от вчера насам?
— Мисля, че се разхождах през целия ден, а и през цялата нощ. В някакво село трябваше да утешавам една жена, защото мъжът й беше избягал. А после си дадох много труд за италианската песен, която исках да науча, защото се отнасяше за някаква Терезина.
— Каква е тази песен?
Той започна: Su in cima di quell boscheto[4].
— За бога! Вие вече знаете и този просташки шлагер! Да, той сега е на мода сред продавачките.
— О, но аз намирам песента за хубава.
— И утешавахте жена?
— Да, тя беше тъжна, мъжът й бе избягал и й бе изневерил.
— Така ли? И как я утешихте?
— Тя дойде в стаичката ми, за да не бъде сама. Аз я целунах и тя лежа до мен.
— Хубава ли беше?
— Не зная, не я разгледах добре. Не, не се смейте на това! То бе толкова тъжно.
Терезина все пак се усмихна.
— Колко сте смешен! И, и вие изобщо ли не сте спали? Видът ви е такъв.
— Въпреки всичко спах няколко часа в една гора там горе.
Тя проследи с поглед пръстите му, които сочеха към тавана на залата, и се засмя високо.
— В една странноприемница?
— Не, в гората, сред черните боровинки. Те вече са почти узрели.
— Вие сте фантазьор! Но аз трябва да танцувам, директорът вече чука. Къде сте, Клаудио?
Красивият, мургав танцьор вече беше изправен зад нейния стол. Музиката започна. Към края на танца Клайн се отдалечи.
Вечерта той взе Терезина точно навреме и се зарадва, че си бе сложил смокинг, защото тя беше необикновено празнично облечена, във виолетово, с много дантели, и изглеждаше като княгиня.
На брега не я заведе до рейсовия кораб, а на една хубава моторница, която бе наел за вечерта. Качиха се, в полуотворената каюта имаше приготвени одеяла за Терезина и цветя. С остър завой бързата моторница излезе от пристанището в открито езеро.
Навън в нощта и тишината Клайн каза:
— Терезина, всъщност не е ли жалко сега да отиваме там отвъд, сред многото хора? Ако имате желание, да продължим да пътуваме, без цел, докато ни харесва, или да спрем в някое хубаво тихо село, да пийнем селско вино и да послушаме как пеят момичетата. Какво мислите?
Тя замълча и той веднага забеляза разочарованието по лицето й. Усмихна се.
— Е, това беше само едно мое хрумване, извинявайте. Вие трябва да бъдете доволна и да преживеете това, което ви прави удоволствие, друга програма нямаме. За десет минути ще сме на отсрещната страна.
— Съвсем ли не ви интересува играта? — попита тя.
— Аз ще погледам, отначало трябва да опитам. Смисълът на това все още ми е неясен. Човек може да спечели и да загуби пари. Смятам, че има по-силни сензации.
— Парите, за които се играе, не е необходимо да бъдат просто пари. За всеки залогът е символ, всеки печели или губи не пари, а всички желания и мечти, които те означават за него. За мен парите означават свобода. Ако имам пари, никой вече няма да ми заповядва. Ще живея, както си искам. Ще танцувам, когато, където и за когото желая. Ще пътувам, накъдето ми се иска.
Той я прекъсна:
— Какво дете сте, мила госпожице! Такава свобода има единствено във вашите желания. Ако утре бъдете богата, свободна и независима, вдругиден ще се влюбите в някакъв момък, който отново ще ви отнеме парите или някоя нощ ще ви отреже главата.
— Не говорете така ужасно! И тъй, ако бях богата, може би бих живяла по-просто, отколкото сега, но бих го правила, защото ще ми доставя удоволствие, по свободна воля, а не по принуда. Мразя принуждението! И видите ли, когато влагам парите си в играта, при всяка загуба и печалба участват всички мои желания, залогът се отнася за всичко, което ми е скъпо и за което копнея, а това създава чувство, каквото иначе не можеш лесно да усетиш.
Клайн я гледаше, докато тя говореше, без много да внимава в думите й. Без да съзнава, той сравняваше лицето на Терезина с лицето на жената, която бе сънувал в гората.
Едва когато моторницата влезе в залива на Кастилионе, той осъзна, че сега видът на осветената тенекиена табела с името на станцията силно му напомни за плочата от неговия сън, на която бе изписано „Лоенгрин“ или „Вагнер“. Точно така изглеждаше тази табела — сива и бяла — и така ярко осветена. Това тук ли беше сцената, която го очакваше? При Вагнер ли идваше тук? Сега намери, че Терезина прилича на жената от съня, нещо повече, на двете жени от съня, едната от които той смъртно бе пробол с нож, а другата го бе задушила смъртно с нокти. По кожата му премина тръпка на уплаха. Свързано ли беше всичко това? Дали отново бе воден от непознати духове? И накъде? Към Вагнер? Към убийство? Към смърт?
При слизането от моторницата Терезина улови ръката му и така, ръка за ръка, те минаха през лекия, пъстър шум на пространството, където спираха корабите, през селото и стигнаха казиното. Тук всичко придоби полупривлекателен, полууморителен блясък на невероятност, какъвто получават винаги забавленията на алчните хора, там, където те, далеч от градовете, стоят объркани сред тихи местности. Сградите бяха твърде големи и твърде нови, осветлението — пребогато, залите — твърде разкошни, хората — твърде оживени. Между големите, тъмни планински вериги и просторното, кротко езеро, тук малък, гъст пчелен рой от жадни и преситени хора беше толкова страхливо стълпен, като че ли не бе уверен в нито час от своя живот, като че ли всеки миг можеше да се случи нещо, което да го помете. От зали, където се ядеше и се пиеше шампанско, идеше сладникава, крайно разпалена цигулкова музика, по стълбища между палми и фонтани пламенееха цветя, мяркаха се женски рокли, бледи мъжки лица над отворени вечерни жакети, сини прислужници със златни копчета, заети, услужливи и знаещи много, парфюмирани жени с южняшки лица, бледи и цъфтящи, красиви и болни; и от Севера, грубовати жени, напети и властни, с чувство за собствено достойнство, възрастни господа — като от илюстрации към книги на Тургенев и Фонтане.
Клайн се почувства неразположен и уморен още щом пристъпиха към залите. В голямата игрална зала извади от портфейла си две банкноти от по хиляда.
— Е, какво? — попита той. — Заедно ли ще играем?
— Не, не, не така. Всеки за себе си.
Той й даде една банкнота и я помоли да го води. Скоро застанаха край игралната маса. Клайн сложи банкнотата си на някакво число, колелото бе завъртяно, той не разбра нищо, само видя как залогът му бе прибран и изчезна. Това става бързо, помисли си той примирен, и се опита да се усмихне на Терезина. Тя вече не беше до него. Видя я да стои при друга маса и да разменя пари. Отиде и той там. Тя изглеждаше замислена, угрижена и много заета, като някаква домакиня.
Той я придружи до нова игрална маса и взе да я наблюдава. Тя познаваше играта и я следеше с изострено внимание. Залагаше малки суми, всякога не повече от петдесет франка, ту тук, ту там, няколко пъти спечели, пъхаше банкноти в обшитата си с перли чанта, отново ги изваждаше.
— Как върви? — попита той междувременно.
Беше чувствителна към смущенията.
— О, оставете ме да играя! Вече ще го правя добре.
Скоро тя смени масата, той я сподири, без да го забележи. Тъй като беше толкова заета и никога не се възползва от неговите услуги, Клайн се оттегли на една тапицирана с кожа пейка до стената. Самотата го погълна. Той отново потъна в размишления за своя сън. Беше много важно да го разбере. Може би вече нямаше да има често такива сънища. Може би бяха като в приказките — предупреждения на добри духове: два, дори три пъти човек бива примамван или предупреждаван, ако и после все още остане сляп, съдбата следва своя ход и никоя дружеска сила вече не посяга към колелото. От време на време поглеждаше за Терезина, виждаше я ту да седи, ту да стои край някоя маса, между фраковете жълтата й коса светеше ярко.
„За колко ли време ще й стигнат хилядата франка! — помисли си той с усещане за скука. — Аз приключих с тях по-бързо.“
Веднъж тя му кимна. И още веднъж, след един час дойде при него, намери го вглъбен в себе си и сложи ръка на рамото му.
— Какво правите? Не играете ли?
— Вече играх.
— Загубихте ли?
— Да, но не беше много.
— Аз спечелих нещо. Вземете от моите пари.
— Благодаря, днес повече няма. Доволна ли сте?
— Да, хубаво е. Е, отивам отново. Или искате ли да се прибираме?
Тя продължи да играе, Клайн виждаше косата й тук или там да блести между раменете на играчите. Занесе й чаша шампанско и той самият изпи една. После отново седна на тапицираната с кожа пейка до стената.
Защо ли му се присъниха двете жени? Приличаха на собствената му съпруга и на жената от селската кръчма, а също и на Терезина. Други жени той не знаеше, не от години. Едната беше пробол, овладян от отвращение към нейното разкривено, подпухнало лице. Другата го бе нападнала в гръб и искаше да го удуши. Кое беше правилното? Кое имаше значение? Бе ли наранил жена си или тя него? Ще загине ли заради Терезина, или тя заради него? Можеше ли да не обича една жена, без да й нанася рани и без да бъде нараняван от нея? Това негово проклятие ли беше или всеобщо? С всички ли ставаше така? Цялата любов ли бе такава?
А какво го свързваше с тази танцьорка, че я заобича? Той бе обичал много жени, които никога не узнаха за това. Какво го привързваше към нея, която стои там, отсреща, и се занимава с хазартната игра като със сериозно дело? Колко детински израз имаше тя в своето усърдие, в своята надежда, и колко е здрава, наивна и жадна за живот! Какво би схванала, ако знаеше за неговия най-дълбок копнеж, за жаждата по смъртта, за носталгията по угасването, за завръщането в лоното на Бога! Може би ще го обикне вече скоро, може би ще заживее с него — но дали ще бъде по-различно, отколкото с жена му? Дали няма да бъде вечно сам със своите най-съкровени чувства?
Терезина прекъсна мислите му. Тя застана до него и сложи в ръката му пачка банкноти.
— Запазете ми ги за по-късно.
След известно време, той не знаеше дълго или кратко, жената се приближи отново и помоли да й върне парите.
Тя губи, мислеше си Клайн, слава Богу! Навярно скоро ще престане да играе.
Малко след полунощ Терезина дойде, доволна и някак разгорещена.
— Така, преустановявам. Вие, бедният, разбира се, сте уморен. Дали да не хапнем още нещо, преди да потеглим за вкъщи?
В една ресторантска зала те ядоха шунка с яйца и плодове, пиха шампанско. Клайн се ободри и поразвесели. Танцьорката беше променена, радостна и в едно леко сладостно опиянение. Тя видя и знаеше отново, че беше красива и носеше хубави дрехи, усети домогващите се до благоволението й погледи на мъжете от съседните маси, самият Клайн почувства преобразяването й, видя я отново обгърната от блясък и прелестни изкушения, отново чу звука на предизвикателство и еротика в нейния глас, отново видя ръцете й, бели, и шията й, перлена, да се издигат сред дантелите.
— Доста ли спечелихте? — попита той с усмивка.
— Долу-горе — да, но това още не е голямата печалба. Имам около пет хиляди.
— Е, хубаво начало.
— Да, естествено, ще продължа следващия път. Ала това още не е истинският успех. Трябва да дойде изведнъж, а не така капка по капка.
Той искаше да й каже „но тогава би трябвало да не залагате капка по капка, а всичко наведнъж“, вместо тези думи обаче се чукна с нея за голямата печалба и продължи да се усмихва и да бъбри.
Колко хубаво беше момичето, здраво и непресторено в своята радост! Допреди час още стоеше край игралните маси, пресмятайки строго, загрижено, с бръчки на челото, зло.
Сега изглеждаше никога недокосвано от някаква грижа, никога нищо нечувало за пари, хазарт, сделки, като познало само радост, лукс и плуване без усилия по блестящата повърхност на живота! Истина ли беше всичко това, истинско ли беше? Нали той самият също се усмихваше, дори беше доволен, нали също се домогваше до радост и любов от весели очи — и все пак едновременно у него седеше един, който не вярваше във всичко това и гледаше на цялото с недоверие и присмех. По-различно ли беше у другите хора? Ах, толкова малко, толкова отчайващо малко знае човек за хората! В училище е учил стотици дати на смешни битки и имена на смешни стари крале, всеки ден чете статии за данъци или за Балканите, а за хората не знае нищо. Ако звънец не звъни, ако печка дими, ако едно колело в някаква машина спре, веднага се знае къде трябва да се търси причината и го правят с усърдие, и намират повредата, и знаят как да я оправят. Но това, което е у нас, тайната пружина, единствената, която дава смисъл на битието, същината ни, единствено живата, единствено способната да изпитва наслада и болка, да жадува щастие, да преживява щастие — тя е непозната, за нея не се знае нищо, съвсем нищо, и когато заболее, няма изцеление. Това не е ли безумно?
Докато той пиеше с Терезина и се усмихваше, в други сфери на душата му се надигаха и снишаваха, прииждаха и се оттегляха такива въпроси ту по-близо, ту по-далеч от съзнанието. Всичко беше съмнително, всичко плуваше в неизвестност. Ако Клайн знаеше само едно: дали тази несигурност, тази беда, това отчаяние и сред радостта, тази принуда да мислят и да си поставят въпроси я преживяват и другите хора или само той, единствен особнякът Клайн?
Откри едно, в това той се отличаваше от Терезина, в това тя бе по-различна от него, беше по детски първична и здрава. Жената разчиташе, както всички хора и както той самият по-рано, винаги инстинктивно на бъдещето, на утре и вдругиден, на безбрежно съществуване. Иначе би ли играла на рулетка и би ли могла да взема толкова сериозно парите? И тук, това Клайн чувстваше дълбоко, тъкмо тук беше отликата. За него зад всяко чувство и мисъл стоеше отворена вратата, която води към нищото. Наистина той се измъчваше от страх, страх от твърде много неща, от безумието, от полицията, от безсънието, също и от страх пред смъртта. Но за всичко, което му вдъхваше страх, той едновременно жадуваше и копнееше — беше пълен с обжарващо въжделение и любопитство към страданието, залеза, преследването, безумието и смъртта.
„Смешен свят!“ — каза си той тихо и нямаше предвид света наоколо си, а тази вътрешна същност.
Двамата напуснаха залата и сградата, като бъбреха, при бледата светлина на уличните лампи стигнаха до заспалия езерен бряг, където трябваше да събудят своя кормчия. Мина доста време, докато моторницата можеше да потегли, двамата стояха един до друг, неочаквано след изобилната светлина и пъстроцветната оживеност на залите, омагьосани от тъмната тишина на пустеещия нощен бряг, още с усмивките от казиното на горещите устни и вече хладно докоснати от нощта, от близостта на съня и страха пред самотата. Двамата изпитваха едно и също. Неволно се държаха за ръце, усмихваха се объркано и смутено в мрака, взаимно играеха с тръпнещите пръсти на ръцете си. Кормчията извика, те се качиха, седнаха в каютата и с буйна прегръдка Клайн притегли русата, тежка глава към себе си и в лумналия огън на своите целувки.
Междувременно, сякаш защитавайки се, тя се полуизправи и попита:
— Дали скоро ще дойдем отново тук?
Посред любовното вълнение той трябваше тайно да се усмихне. При всичко това тя още мислеше за играта, искаше да се върне тук и да продължи своята работа.
— Когато пожелаеш — каза той подкупващо, — утре или вдругиден, и всякога, когато искаш.
Щом усети пръстите й да играят по тила му, той потръпна от спомена за страшното чувство, което бе изпитал в съня, когато отмъстителната жена бе забила нокти в шията му.
„Сега тя изведнъж трябва да ме убие, така би било и правилно — помисли той разпалено, — или аз нея.“
Когато ласкавата му ръка мина по нейните гърди, той се усмихна тихо на себе си. Би му било невъзможно още да разграничи наслада от болка. И неговото желание, и гладният му копнеж за прегръдка с тази красива, силна жена, едва се отличаваха от страха, той жадуваше за нея, както осъденият на смърт за брадвата. Съществуваха и двете — пламенна страст и неутешима тъга, и двете горяха, и двете светеха като трескави звезди, и двете стопляха, и двете убиваха.
Терезина гъвкаво се изплъзна от една твърде дръзка ласка, хвана здраво двете му ръце, приближи очи до неговите и зашепна като обсебена:
— Какъв човек си ти? Защо те обичам? Защо ме привлича нещо към теб? Ти си вече стар и не си красив, какво е това? Слушай, дори все пак мисля, че си някакъв престъпник. Не си ли? Парите ти не са ли откраднати?
Той се опита да се освободи.
— Не говори, Терезина! Всички пари са крадени, всяка собственост е кражба. Важно ли е това? Всички ние сме грешници, всички ние сме престъпници дори само защото живеем. Важно ли е това?
— Ах, какво е важно? — трепна тя.
— Важно е ние да изпием тази чаша — каза Клайн бавно, — нищо друго не е от значение. Може би тя няма да ни бъде поднесена втори път. Искаш ли да дойдеш да спиш при мен, или мога да дойда при теб?
— Ела ти — каза тя тихо. — Страхувам се от теб и все пак трябва да сме заедно. Не ми откривай своята тайна! Нищо не искам да зная!
Замирането на мотора ги събуди, тя се откъсна от Клайн и докато усещанията й се избистрят, оправи с ръка косите и дрехите си. Моторницата леко стигна до кея, светлините от лампите се отразяваха в черната вода. Слязоха.
— Чакай, чантата ми! — извика Терезина след десет крачки. Тя затича назад към мостчето, скочи в моторницата, на тапицираната пейка намери чантата си с парите, хвърли една банкнота на поглеждащия недоверчиво кормчия и се устреми към прегръдката на Клайн, който я чакаше на кея.
Лятото бе започнало изведнъж, в течение на два горещи дни то бе променило света, горите бяха станали по-дълбоки, нощите омагьосани. Горещината се засилваше час след час, слънцето бързо тичаше по своя горещ полукръг, бързо и неспокойно го следваха звездите, напрежението на живота се повишаваше, светът бе подгонен от някаква беззвучна жадна стремглавост.
Настъпи една вечер, когато танцът на Терезина в курортното казино бе прекъснат от връхлетяла бясна вихрушка, лампите угаснаха, смутени лица се ухилваха в бялото проблясване на мълниите, жени крещяха, келнери мърмореха, прозорци дрънчаха от бурята.
Клайн веднага привлече Терезина до себе си на масата, където седеше заедно със стария комик.
— Чудесно! — каза той. — Да си тръгваме. Теб нали не те е страх?
— Не, никак. Но днес ти не бива да идваш с мен. Три нощи не си спал и изглеждаш ужасно. Заведи ме само до вкъщи и после иди да се наспиш в хотела. Вземи веронал, ако е необходимо. Ти живееш като самоубиец.
Тръгнаха — Терезина с палто, дадено й от един келнер — посред бурята и светкавиците и свистящите вихрушки от прах по обезлюдените улици, през разтърсващата нощ светли и ликуващи ехтяха силните удари на гръмотевиците, изведнъж зашумя дъжд — капките се пръскаха по паважа — все по-силно и по-силно с облекчително хълцане на диви порои в гъстата лятна зеленина на дърветата.
Мокри и пронизвани от тръпки, те стигнаха в жилището на танцьорката, Клайн не си отиде в хотела, за това вече не стана дума. Като си поемаха дъх, те влязоха в спалнята, усмихнати, свалиха напоените с вода дрехи, а пред прозореца светна ярка мълния, бурята и дъждът ровеха до изнемога в акациите.
— Не сме били отново в Кастилионе — пошегува се Клайн. — Кога ще идем?
Той я притисна до себе си, и двамата бяха възбудени. Отражението на бурята пламна и в техните ласки. На тласъци откъм прозореца влиташе прохладен въздух с горчивия дъх на зеленина и притъпения на пръст. След любовната борба и двамата бързо се унесоха в дрямка. На възглавницата хлътналото му лице лежеше до нейното свежо, рядката му суха коса — до нейната пищна и цъфтяща. Пред прозореца вечерната буря догаряше в последните си пламъци, уморена гаснеше, бурята заспиваше, успокоен, тих, дъждът се стичаше по дърветата.
Малко след един часа Клайн, който вече не знаеше какво е да спиш продължително, се събуди от тежък, душен хаос от сънища, с празна глава и болки в очите. Лежа известно време неподвижен, с широко отворени очи, като се опомняше къде е. Нощ, някой дишаше до него, той беше при Терезина.
Бавно се изправи и мъките се върнаха, сега отново му беше отредено часове наред да лежи с болка и страх в сърцето, сам, да страда ненужни страдания, да мисли ненужни мисли, да бъде угрижен от ненужни грижи. От кошмара, който го бе събудил, към него запълзяха тежки, мазни усещания, отвращение и ужас, преситеност и самопрезрение.
Пипнешком Клайн намери ключа и го превъртя. Хладната светлина обля белите възглавници и столовете, отрупани с дрехи, а прозорецът приличаше на черна дупка в тясната стена. Върху обърнатото на другата страна лице на Терезина падаше сянка, шията и косата й блестяха светли.
Така някога, от време на време, бе виждал да лежи и жена си и до нея му се случваше да прекара в безсъние, да й завижда за сънната унесеност, и сякаш спокойното й мирно дишане бе присмех за него. Нивга, никога човек не е така напълно изоставен от своите ближни, освен когато спи! И отново, както често бе ставало, се сети за изображението на страдащия Христос в Гетсиманската градина, където смъртният страх едва не го задушава, а неговите ученици спят, спят.
Тихичко Клайн притегли възглавницата по-близо до себе си заедно със спящата глава на Терезина. Сега виждаше лицето й, в съня толкова чуждо, така затворено в себе си, така отвърнато от него. Едното рамо и гръдта й бяха оголени, под ленената завивка при всяко вдишване тялото й се извиваше кротко, смешно, дойде му наум как във всички любовни слова, в стихотворения и любовни писма винаги и винаги се говори за сладки устни и бузи, но никога за корем и крака! Притворство! Притворство! Дълго наблюдаваше Терезина — с това красиво тяло, с тази гръд и с тези бели, здрави, силни, добре поддържани ръце и крака тя още често ще го изкушава и прегръща и ще взима от него наслада, а после утолена, ще отдъхва и спи дълбоко, без болки, без страх, без предчувствия, красива и морна, като здраво, унесено в сън животно. А той ще лежи до нея, без сън, с тръпнещи нерви, със сърце, пълно с мъка. Още често ли? Още често ли? А, не, вече не толкова често, вече не много пъти, може би никога вече. Клайн потръпна. Не, знаеше го — никога вече!
Със стенание той заби палци върху очните си кухини, защото тези дяволски болки бяха заседнали между очите и челото. Положително и Вагнер е имал същите болки, учителят Вагнер. Изпитвал е тези обезумяващи болки, положително години наред, и ги е влачил, и е страдал, и при това е мислел, че съзрява и стига по-близо до Бога в тези свои безполезни мъки. Докато един ден не е можел да понася, да търпи повече, така както той, Клайн, не можеше да ги понася. И все пак болките бяха най-малкото, а мислите, сънищата, кошмарите! Тогава една нощ Вагнер станал и разбрал, че няма никакъв смисъл повече да се редят още много такива нощи, пълни с мъка, че чрез това не се стига до Бога, и извадил ножа. Може би е било без полза, може би е било глупаво и жалко от страна на Вагнер да убива. Но който не познава неговите мъки, който не е изстрадал неговото тегло, едва ли ще го разбере.
Самият Клайн неотдавна насън прободе една жена с нож, защото обезобразеното й лице му се струваше непоносимо. Но, естествено, всяко лице, което обичаш, се обезформя, обезобразено и ужасно привлекателно, когато вече не лъже, когато мълчи, когато спи. Тогава погледът прониква до дъно и там не открива ни следа от любов, както и ако проникнеше до дъно и в собственото сърце, погледът не намираше никаква любов. Тогава виждаше само жажда за живот и страх, и от страх, от глупав детински страх пред студовете, пред самотността, пред смъртта хората тичат един към друг, целуват се, прегръщат се, докосват буза о буза, слагат крак до крак, създават нови твари на света. Така беше. Така някога той отиде при своята жена. Така някога, в началото на сегашния му път, в едно село, в гола каменна стаичка, жената на кръчмаря дойде при него, боса и мълчалива, тласкана от страх, от жажда за живот, от потребността да намери утеха. Така и той се приближи до Терезина, и тя до него. Винаги все същият подтик, същата жажда, същото недоразумение. Винаги същото разочарование, същото мрачно страдание. Човек вярва, че е по-близо до Бог, и държи жена в прегръдката си. Вярва, че постига съзвучие, а само е отместил и прехвърлил своята вина и своята неволя върху едно далечно бъдещо същество! Държи жена в прегръдките си, целува нейната уста, гали гръдта й и създават едно дете, а някога детето, сполетяно от същата съдба, в някоя нощ също ще лежи до жена и също тъй ще се събужда от опиянението, от унеса, и с болки в очите ще гледа към бездната и ще проклина всичко. Непоносимо е да премислиш това до края!
Много внимателно Клайн наблюдаваше лицето на спящата, раменете и гръдта, светлите коси. Всичко това го бе очаровало и разочаровало, всичко това го бе примамило и измамило с обещание за наслада и щастие. Сега бе свършило, равносметката бе направена. Той бе влязъл в театъра „Вагнер“, бе открил защо всяко лице, след като излезе от сянката на измамата, е толкова обезобразено и нетърпимо.
Клайн стана от леглото и тръгна да търси нож. Като се промъкваше покрай стола, докосна дългите бежови чорапи на Терезина, при това светкавично му мина през ума как я бе видял за първи път в парка и как от нейната походка, от обувките и опънатите чорапи бе облъхнат от първия й чар. Засмя се тихо, сякаш злорадо, и взе дрехите на Терезина една по една, опипа ги и ги пусна да паднат на земята. После продължи да търси, междувременно за момент забравяше всичко. Шапката му беше върху масата, машинално я вдигна, повъртя я в ръце, усети, че беше влажна, сложи я на главата си. До прозореца се спря, вгледа се в чернотата навън, чу песента на дъжда, звучеше му като от изчезналите други времена. Какво искаха всички те от него — прозорецът, нощта, дъждът, какво го интересуваше старата книга с картини от годините на детството.
Изведнъж се спря. В ръката му бе попаднала една вещ, която лежеше на масата, и той я погледна. Беше овално ръчно, сребърно огледало — появи се неговото лице, лицето на Вагнер, блуждаещо, разкривено лице, с дълбоки сенки под очите, с черти, които сякаш са се пропукали и разрушили. Сега толкова странно често му се случваше неволно да попадне в някое огледало, струваше му се, че по-рано десетилетия никога не се бе оглеждал. И това като че ли спадаше към театъра на Вагнер.
Продължаваше да стои и дълго гледаше в огледалото. Лицето на някогашния Фридрих Клайн беше изтощено, свършено, то беше изхабено, от всяка бръчка крещеше наближаващият край. Това лице трябваше да изчезне, да бъде заличено. Беше толкова старо това лице, в него се бе отразило много, твърде много, много лъжа и измама, бе посипвано и обливано от много прах и дъжд. Някога беше гладко и хубаво, някога той го бе обичал, бе му се радвал и се бе грижил за него. Но често го бе и мразил. Защо? Нито едното, нито другото вече не се разбираше.
И защо стоеше сега тук, посред нощ, в тази малка чужда стая, с огледало в ръка и с мокра шапка на главата, странен палячо, какво ставаше с него? Какво искаше той? Седна на ръба на масата. Какво бе искал? Какво търсеше? Все пак бе търсил нещо, нали бе търсил нещо много важно?
Да, нож.
Изведнъж ужасно потресен, Клайн скочи и се втурна към леглото. Наведе се над възглавниците, видя лицето на спящото момиче сред русите коси. То беше още живо. Той още не бе го сторил! Ужас го обля с лед! Боже мой, вече надвисваше. Стигна се дотам, виждаше това, от което винаги се бе страхувал в своите най-страшни часове, да се приближава. Сега беше тука! Той, Вагнер, стоеше край леглото на унесената в сън и търсеше ножа. Не, той не искаше! Не, не беше обезумял! Слава Богу! Не беше полудял! Вече беше добре.
У него се разля спокойствие. Бавно навлече дрехите си: панталоните, палтото, обувките. Сега беше добре.
Когато поиска още веднъж да пристъпи към леглото, усети нещо меко под краката си. Дрехите на Терезина лежаха на пода; чорапите, светлосивата рокля. Той ги вдигна грижливо и ги метна на стола.
Угаси лампата и излезе от стаята. Пред къщата дъждът ръмеше, тих и хладен, никъде светлина, никъде жива душа, никъде звук, само дъжд, вдигна лицето си нагоре и остави дъждовните капки да се стичат по челото и бузите му. Не се откриваше ни къс небе. Колко тъмно беше! На драго сърце, на драго сърце той би гледал към една звезда.
Спокойно вървеше по улиците, целият вир-вода. Не срещна ни човек, ни куче, светът беше измрял. При езерния бряг тръгна от лодка към лодка, всички бяха изтеглени навътре в сушата и стегнато закрепени с вериги. Едва отвъд, чак в самото предградие, намери една, която беше по-хубаво вързана с въже и можеше да се отвърже. Отвърза я и сложи веслата. Брегът бързо се отдалечи, оставаше назад и се разтапяше в сиво, както никога преди. Само сиво и черно, и дъжд имаше още на света, сиво езеро, дъждовно езеро, сиво езеро, дъждовно небе, и всичко без край.
Навътре, в откритото езеро, Клайн изтегли греблата. Беше стигнал дотук и бе доволен. По-рано, в миговете, когато смъртта му изглеждаше неизбежна, той винаги на драго сърце искаше тя още малко да се позабави, да се отложи делото й за утре, още веднъж да опита да живее по-нататък. Сега нямаше нищо такова. Малката лодка, това беше той, беше неговият малък, ограничен, изкуствено осигурен живот — наоколо обаче ширинето на сивотата беше светът, тя беше вселена и Бог, и да се оставиш да паднеш във всичко това, не беше тежко, а лесно, радостно.
Той седна на ръба на лодката навън, краката му висяха над водата. Бавно се приведе напред, приведе се още по-напред, докато зад него лодката пъргаво се изплъзваше. Той беше във вселена.
В малкото число на миговете, които още просъществува, се бе струпало много повече преживяно, отколкото във всичките четиридесет години отпреди, когато беше на път към тази цел.
Започна се с това: в момента, в който падаше, докато за време колкото трепва една мълния висеше между ръба на лодката и водата, си представи, че извършва самоубийство, детинщина, нещо наистина не лошо, но смешно и твърде глупаво. Патосът на желанието да умреш, патосът на самото умиране рухна от само себе си, от това не излизаше нищо. Смъртта му вече не бе необходима, сега вече не. Тя беше желана, бе хубава и добре дошла, но вече не бе необходима. От момента, откакто в проблесналите частици от секундата с цялото си желание, с целия си отказ от всяко желание, с цялата си всеотдайност се оставяше да се свлече от ръба на лодката в лоното на майката, в ръката на Бога — от този един миг умирането вече бе загубило значение. Нали всичко бе толкова просто, нали всичко беше толкова удивително лесно, вече нямаше бездни, нямаше трудности. Голямото изкуство беше в това. Да се оставиш да паднеш! И то ясно озари като резултат от неговия живот цялата му същност: да се оставиш да паднеш! Ако веднъж си го направил, ако веднъж си се пожертвал, ако веднъж си отстъпил на това желание и си се примирил, ако веднъж си се отказал от всички опори и от всяка земна твърд под себе си, вслушай се само и напълно във водителя от собственото си сърце, тогава всичко ще е спечелено, тогава всичко ще е добро, вече няма страх, няма опасност.
Това беше постигнато, това велико, единствено: Той се бе оставил да пада! Да се остави да падне във водата и в смъртта, не беше необходимо. Също така добре би могъл да се остави да падне в живота. Но на това не отдаваше голямо значение, то не беше важно. Той ще живее, ще се върне отново. Тогава няма да му е нужно самоубийство и никой от всички тия странни завои, никоя от всички тия мъчителни и болезнени глупости, защото вече ще е преодолял страха.
Чудна мисъл — живот без страх! Страхът преодолян — ето блаженството, ето избавлението. Как през целия си живот бе измъчван от страх, сега, когато смъртта едва ли не задушаваше гърлото му, вече не чувстваше нищо, никакъв страх, никакъв ужас, само усмивка, само избавление, само разбирателство. Сега изведнъж знаеше какво е страх и че това чувство може да бъде преодоляно само от този, който го е познал. А човек изпитва страх от хиляди неща: от болки, от съдии, от собственото си сърце, изпитва страх от съня, страх от събуждането, от самотността, от студенината, от безумието, от смъртта, най-вече от нея, от смъртта. Но всички страхове бяха само маски и предрешвания. В действителност имаше един-единствен страх — от това да се оставиш да паднеш, от крачката към неизвестното, малката крачка отвъд всяко осигуряване, което съществува. И който веднъж, един-единствен път, се подведе, веднъж прояви голямото доверие и повери себе си на съдбата, той е освободен. Вече не е подвластен на земните закони, паднал е във вселената и кръжи по орбитите на съзвездията. Така беше. А бе и толкова просто, всяко дете би могло да го разбере, да го знае.
Той не разсъждаваше върху това с вече родени мисли, а го живееше, чувстваше, докосваше, вдъхваше аромата, усещаше вкуса му. Вкусваше, вдъхваше, гледаше и разбираше какво бе животът. Виждаше сътворението на света, виждаше гибелта на света и двете като противостоящи армии, които, непрестанно в поход една срещу друга, не свършваха никога, вечно бяха на път. Светът непрестанно се раждаше и непрестанно умираше. Всеки живот беше дихание, изтръгнало се от Бога. Всяко умиране беше дихание, вдъхнато от Бога. Който се бе научил да не се противи, да се остави да падне, той умираше лесно и лесно биваше роден. Който се съпротивляваше, се измъчваше от страх, умираше тежко и биваше раждан неохотно.
В сивия дъждовен мрак над нощното езеро падащият видя играта на света, отразена и изобразена: слънце и звезди се издигаха и падаха, хорове, човеци и животни, призраци и ангели се възправяха едни срещу други, пееха, мълчаха, крещяха, върволици от същества, устремени едно към друго, всяко недооценяваше себе си и във всяко друго същество мразеше и преследваше себе си. Целият им копнеж беше по смъртта, по покоя, целта им бе Бог, завръщането към Бога, оставането в Бог. Тази цел пораждаше боязън, защото беше измамна. Нямаше оставане в Бога! Нямаше покой! Съществуваше само извечното, вечното, прекрасно, свято вдишване и издишване, сътворяване и разпадане, раждане и смърт, потегляне и завръщане, без отдих, без край. И затова имаше само едно изкуство, само едно учение, само една тайна: да се оставиш да паднеш, да не се съпротивяваш срещу Божията воля, да не се вкопчваш в нищо, нито в добро, нито в лошо. Тогава ще си избавен, тогава ще си свободен от страдания, свободен от страх, единствено тогава.
Животът му лежеше пред него като местност, с гори, долини и села, която човек обзира от билото на висока планина. Всичко беше добро, просто и добро, чрез неговия страх, чрез неговото настръхване срещу болката всичко беше се превърнало в мъка и отлитане в чудовищни кълба и конвулсии на жал и мъка. Нямаше жена, без която да не можеш да живееш — нямаше и жена, с която да не би могъл да живееш. На света нямаше същество, което да не бе толкова хубаво, толкова желано, толкова ощастливяващо, както и противоположно нему. Беше блаженство да се живее, беше блаженство да се умре, докато сам висиш в световното пространство. Нямаше спокойствие отвън, нямаше спокойствие в гробището, спокойствие в Бог, никакво вълшебство никога не прекъсваше веригата на ражданията, безкрайната верига от вдъхванията на Бога. Но имаше друго спокойствие, което трябваше да се намери в собствената душа. То се наричаше: остави се да паднеш! Не се защитавай! Умри на драго сърце! Живей на драго сърце!
Всички ликове на живота му бяха при него, всички образи на любовта, всички разновидности на страданието му. Неговата жена беше чиста и невинна, както и той самият, Терезина му се усмихваше детински. Убиецът Вагнер, чиято сянка толкова широко бе легнала над живота на Клайн, сериозно се усмихваше в лицето му и тази усмивка разказваше, че и деянието на Вагнер е било път към избавление, и то е било едно дихание, а също и символ, и още, че убийство и кръв, и отвращение не са неща, които реално съществуват, а са само стойности на нашата собствена, себеизмъчваща се душа. С убийството на Вагнер той, Клайн, бе прекарал години от своя живот в отхвърляне и одобряване, осъждане и удивление, отвращение и подражание, от това убийство си бе изковал дълга верига мъки, страхове, неволи. Обхванат от страх, стотици пъти бе преживял собствената си смърт, бе се виждал да умира на ешафода, бе усещал острието на бръснача на шията си и куршума в слепоочието си — сега, когато наистина умираше със смъртта, от която се бе страхувал, беше толкова лесно, толкова просто, радост и триумф. В света нямаше нищо, от което да се страхуваш, нищо не беше ужасно — единствено покорени от безумие, си създаваме целия страх, цялата мъка, само в нашата собствена наплашена душа възникват добро и зло, ценно и безценно, жажда и страх.
Фигурата на Вагнер се изгуби в далечината. Не беше Вагнер, вече не, нямаше никакъв Вагнер, всичко това бе измама. Е, нека Вагнер умре! Той, Клайн, ще живее!
В устата му се вля вода и той пи. От всички страни, през всичките му сетива проникваше вода, всичко се разтваряше. Той беше всмукан, беше вдишан, редом притиснати до него плътно, както капки във вода, плуваха други хора, плуваше Терезина, плуваше старият певец, плуваше някогашната му жена, баща му, майка му, сестра му и стотици, стотици, стотици други хора, а също картини и къщи, и Тициановата Венера, и катедралата на Страсбург, всичко плуваше близо едно до друго в огромен поток, тласкан от необходимостта, бързо, по-бързо, бясно, и срещу този чудовищен, неудържимо буен огромен поток от фигури, идваше друг, чудовищен, неудържимо буен поток от лица, крака, стомаси, от животни, цветя, мисли, убийства, самоубийства, написани книги, изплакани сълзи, необятен, необятен, придошъл, придошъл, детски очи и черни къдри и глави на риби, една жена със забит в окървавеното тяло дълъг нож, млад човек, сходен с него, с лице, което преливаше от своята страст, това беше той самият, двадесетгодишен, нявгашният изчезнал Клайн! Колко хубаво, че сега и това познание стигна до него: не съществуваше време. Единственото, което стоеше между старост и младост, между Вавилон и Берлин, между добро и зло, между даване и вземане, единственото, което изпълваше света с различия, ценности, мъки, спорове, войни, беше човешкият дух, невръстният, необуздан и жесток човешки дух, в състояние на повилняла младост, още далеч от познанието, още далеч от Бог. Той откриваше противоречия, измисляше имена. Някои неща наричаше красиви, други грозни, едно добро, второ лошо. Един откъс от живота беше назован любов, друг — убийство. Такъв бе този дух — млад, глупав, смешен. Едно от откритията му беше времето. Фино откритие, тънък инструмент, за да се измъчваш още по-дълбоко и да направиш света многостранен и по-тежък! Винаги и единствено чрез времето човек бива разделен от всичко, за което жадува, само чрез времето, само чрез това страхотно откритие! То беше една от опорите, една от патериците, които първи трябва да захвърлиш, ако искаш да бъдеш свободен.
Световният поток на образите продължи да приижда, поетият от Бога, и другият, насрещният, издишаният. Клайн видя същества, които се обръщаха срещу течението, възправяха се със страшни спазми и сами си причиняваха ужасни мъки: герои, престъпници, безумци, мислители, влюбени, религиозни. Видя и други, подобно на него самия, тласнати бързо и леко, с дълбоката вътрешна наслада на отдаването, на саморазбирането, блажени като него. От напева на блажените и от безкрайния мъчителен вик на неблажените над двата световни потока се издигаше прозрачна сфера или купол от звуци, храм на музиката, в чиято среда седеше божеството, седеше светла и невидима в светлината блестяща звезда, олицетворение на светлината. А около нея като вечен прибой ехтеше музиката на световните хорове.
От световния поток излизаха герои и мислители, пророци и вестители на зло. „Вижте, това е Всевишният и неговият път води към мира“ — викаше един и мнозина го следваха. Друг обявяваше, че божият друм водел към борби и войни. Един наричаше Бог светлина, друг — нощ, някой — баща, втори — майка. Един го възхваляваше като покой, друг като движение, като огън, студ, като съдник, утешител, създател и унищожител, като всеопрощаващ, като отмъщаващ. Бог самият не си даваше име, искаше да бъде обичан, да бъде възхваляван, проклинан, мразен, обожаван, защото музиката на световните хорове беше неговият храм и неговият живот — нему беше все едно с какво име ще бъде наречен, все едно дали го обичат и мразят, дали търсят при него спокойствие и сън или танц и бесен вихър. Всеки можеше да търси. Всеки можеше да намери.
Едва сега Клайн долови собствения си глас. Пееше. С нов, могъщ, ясен, ехтящ глас той пееше високо, пееше високо възхвала на Бога, признание на Бога. Той пееше, докато неудържимо отплуваше нататък сред милионите същества, един проповедник и прорицател. Високо звучеше неговата песен, сводът от тонове се вдигаше нагоре, в средата му сияеше Бог. Огромни, потоците отшумяваха.
Посветено на моя мил Луи Молие[5]
Последното лято от живота си художникът Клингзор, на възраст четиридесет и две години, прекара в онези южни области, недалеч от Пампамбио, Карено и Лагуно, които обичаше и често бе посещавал още от ранни години. Там възникнаха последните му картини, онези свободни парафрази на формите от видимия свят, странните, светоозарени и все пак тихи, съннотихи картини, с извити дървета и къщи като растения, които познавачите предпочитат пред неговия „класически“ период. Тогава на палитрата му имаше само още няколко, много светли цветове: кадмиевожълто и червено, веронезевозелено, кобалтово, кобалтововиолетово, френски цинобър и боя от бреш.
В късна есен вестта за смъртта на Клингзор изплаши неговите приятели. Някои от писмата му съдържаха предчувствия или въжделения за смърт. Може би поради това се понесе мълвата, че той сам е прекъснал живота си. Другите слухове, каквито обикновено кацат по всяко име, около което се спори, са доста по-безпочвени от първия. Мнозина твърдяха, че вече от месеци Клингзор бил душевноболен и един не особено разсъдлив тълкувател на изкуството се опита да обясни с това въображаемо безумие поразителното и странното в предсмъртните му картини! Повече основание от тези брътвежи имаше богатото на измислици сказание за склонността на художника към пиене. Тази склонност съществуваше у него и никой не я назоваваше по-чистосърдечно с истинското й име, отколкото той самият. В известни времена, а така също и през последните месеци от своя живот, той не само изпитваше радост от честото пируване, но и съзнателно търсеше упоение във виното, за да заглуши болките си и една много често тежко поносима меланхолия. Поетът на най-дълбоките песни на опиянението Ли Тайбо беше негов любимец и когато биваше пиян, той често наричаше себе си Ли Тайбо, а един от своите приятели Тху Фу.
Произведенията му продължават да живеят, не по-малко жива в тесния кръг на най-близките му е и легендата за неговото житие от онова последно лято.
Бе настанало страстно и бързолетно лято. Горещите дни, колкото и дълги да бяха, изгаряха като лумнали знамена и кратките душни, лунни нощи следваха кратки душни, дъждовни нощи, вихром като сънища, пренаситени с образи, трескаво възбудени и блестящи, отминаваха седмиците.
След полунощ, завърнал се у дома от вечерна обиколка, Клингзор стоеше на тесния каменен балкон на работната си стая. Под него шеметно се спускаше вдън терасите на старата градина един дълбоко засенчен гъсталак от плътни корони на дървета, палми, кедри, кестени, мимози, червени буки, евкалипти, по които пълзяха увивни растения, лиани, глицинии. Над чернотата на дърветата проблясваха с огледален зрак едрите, сякаш метални листа на летните магнолии, чиито огромни снежнобели цветове, с големината на човешка глава, сега полузатворени, бледи като луна и слонова кост, излъчваха зноен аромат на лимон, който лъхаше и проникваше чак дотук. От неопределима далечина с уморени криле долиташе музика, може би някаква китара, може би пиано, не се различаваше. В птичарниците внезапно изкрещяваше паун, два-три пъти, и разкъсваше горската нощ с краткия, зъл и дървен тон на своя измъчен глас, който проехтяваше откъм глъбината като болката на целия животински свят, груб и пронизителен. Звездна светлина течеше през гористата долина, висока и изоставена, над безкрайния лес се виждаше една бяла църквица, омагьосана и стара. В далнината езеро, планини и небе преливаха едно в друго.
Клингзор стоеше на балкона по риза, опрял голи ръце на железния парапет, и с пламнали очи четеше писмената на звездите по бледото небе и кротките светлини по черните скълбени облаци на дърветата. Паунът напомняше на него. Да, отново беше нощ, късна, и човек би трябвало сега да спи, непременно и на всяка цена. Навярно, ако в поредица от нощи действително би спал по шест или осем часа здрав сън, би могъл да се съвземе и тогава очите отново биха били послушни и търпеливи, сърцето — спокойно — по-спокойно, и слепоочията без болки. Но тогава това лято щеше да е отминало, този неудържим, искрящ летен сън, а с него щяха да се разлетят хиляди неизпити чаши, щяха да са сломени хиляди невидени любовни погледи, щяха да угаснат невидени хиляди невъзвратими картини.
Той положи челото си и болящите го очи върху хладния железен парапет, което го освежаваше за миг. Може би след година или по-рано тези очи ще бъдат слепи и огънят в сърцето му угаснал. Не, никой човек не може да понесе дълго този разжарен живот, не и той, не и Клингзор, който имаше десет живота. Никой не би могъл да издържи дълго време, ден и нощ, да горят всички негови светлини, всички негови вулкани. Никой не може повече от едно кратко време, ден и нощ, да стои сред пламъци, всеки ден много часове на жарка работа, всяка нощ много часове на жарки мисли, все да се наслаждава, все да твори и винаги всичките му сетива и нерви да са бистри и пребудни, както в някакъв замък, зад чиито стени от всички прозорци ден след ден звучи музика и нощ след нощ искрят стотици свещи. Ще се стигне до края, вече е пропиляна много сила, изгорена е много от светлината на очите, обезкръвен е много живот.
Изведнъж той се засмя и се протегна. Хрумна му: често се чувстваше така, често мислеше така и се страхуваше така. Във всичките добри, плодотворни, цъфтящи времена на своя живот, и в младостта, той бе живял така, палеше свещта си от двата края с едно ту ликуващо, ту ридаещо чувство за бясно пилеене, за изгаряне, с отчаяна жажда да изпразни чашата до капка и с дълбок, спотаяван страх от края. Често беше живял така, често вече бе изпразвал чашата, често вече бе горял ярко. Понякога краят биваше кротък като дълбок зимен сън. Понякога биваше ужасен, безсмислено опустошение, непоносими болки, лекари, тъжен отказ, триумф на слабостта. Наистина всеки път краят на едно знойно време ставаше по-лош, по-тъжен, по-унищожителен. Но винаги и това се надживяваше и след седмици или месеци, след мъка или притъпеност идваше възкресението, новият пожар, новото изригване на подземния огън, нови пламенни произведения, нова блестяща омая от живота. Така беше и времената на мъка, на несполука, жалките междинни времена биваха забравяни и потъваха. Добре беше така. Би продължавало да върви, както често е вървяло.
С усмивка Клингзор мислеше за Джина, която бе видял тази вечер и около която през цялото нощно завръщане към къщи кръжаха нежните му мисли. Колко хубаво и топло беше това момиче в своята още неопитна и плаха страст. Като на игра той си каза тихо и гальовно, сякаш отново й шептеше в ухото: „Джина, Джина!“
Cara Джина! Carina Джина! Bella Джина![6]
Клингзор се върна в стаята и отново запали светлината. От малка, разбъркана купчина книги изтегли червено томче със стихове; сети се за един стих, откъс от стихотворение, което му изглеждаше неизразимо красиво и приятно. Търси дълго, докато го намери.
Не ме оставяй на нощта и на тъгата,
най-скъпо мое, лунно трепкащо лице!
О, фосфор мой и моя свещ сред тъмнината,
ти, мое слънце светло в моето лице![7]
С дълбока наслада той пиеше тъмното вино на тези слова. Колко красиви, колко задушевни и омайни бяха! „О, фосфор мой! Ох, мое лунно лице!“
Усмихнат, той се разхождаше пред високите прозорци насам и натам, изричаше стихове, виком ги отправяше към далечната Джина. „Ох, мое лунно лице!“ И от нежност гласът му ставаше по-дълбок.
После отвори папката, която след дългия работен ден през цялата вечер бе носил със себе си. Отвори скицника, малкия, най-обичания, и потърси последните листа, тези от вчера и днес. На тях беше планинският купен с дълбоките скални сенки; бе го нарисувал почти като някакво гротескно лице, изглеждаше, че вика, тя, планината, разтваряше уста от болка. Там беше и малкият каменен кладенец, полукръгъл на планинския склон, иззиданата дъга черна, пълна със сенки, над нея цъфтящ нар гореше кървав. Всичко четливо само за него, тайнствени писмена, единствено за него самия, бърза жадна скица на момента, стремително извлечен спомен за всеки миг, в който природата и сърцето са били в ново и високо съзвучие. А ето и по-големите цветни скици, бели листа с блестящи цветни повърхнини, с водни бои: червената вила сред зеленината, която пламти като рубин върху зелено кадифе, и железният мост при Кастилия, червен на фона на синьозелената планина, до виолетовата дига и червеникавия път. И по-нататък: комина на тухларната фабрика, червена ракета пред хладното яснозелено на дърветата, син пътепоказател, светловиолетови небеса с плътни, сякаш валцовани облаци. Този лист беше добър, можеше да стане. Жалко бе за входа към обора, червенокафявото пред стоманеното небе беше истинско, то говореше и звучеше; но картината беше полуготова, от слънцето, огряло листа му, той изпита обезумяващи болки в очите. После дълго си плиска лицето в един поток. Е, но кафявочервеното пред злото металносиньо бе останало, това беше добре, с ни един най-слаб оттенък, с ни едно най-слабо трептене то не беше преиначено или несполучливо. Без caput mortuum[8] това не би се постигнало. Тук, в тази област, лежаха тайните. Формите на природата, тяхното горе и долу, тяхното дебело и тънко можеха да бъдат разместени, човек можеше да се откаже от всички почтени средства, с които бива уподобявана природата. И боите можеха да бъдат подправени, разбира се, да се наситят, приглушат, предадат по стотици начини. Но когато някой иска да опоетизира един къс от природата с багри, винаги стига до това, че поне няколко цвята точно, до косъм точно, трябва да се запазят в същото отношение един към друг, при същото напрежение, както и в природата. Тук оставаш зависим, тук оставаш натуралист, поне засега, дори ако вместо сиво вземаш оранжево и вместо черно — боя от бреш.
И така, отново беше пропилян един ден, а печалбата — оскъдна. Листът с фабричния комин и червено-синият тон на другата рисунка, а може би скицата с кладенеца. А сега в леглото! Отново минаваше един часът.
В спалнята той свали ризата, обля раменете си с вода, така че се чу плисък върху червения каменен под, скочи във високото легло и угаси светлината. През прозореца надничаше бледният Monte Salute, хиляди пъти от леглото Клингзор бе отличавал неговите форми. Откъм гористата клисура вик на сова, дълбок и празен, като сън, като забрава.
Притвори очи и се замисли за Джина и за картините от този ден. Господи, толкова много хиляди неща чакаха, толкова много хиляди чаши стояха налети! На земята нямаше нищо, което не би заслужавало да бъде нарисувано! На света нямаше жена, която не би заслужавала да бъде обичана! Защо съществуваше време? Защо винаги само това идиотско едно след друго и никакво кипящо, засищащо едновременно? Защо сега лежеше отново сам в леглото като вдовец, като старец? През целия кратък живот човек би могъл да се наслаждава, да твори, но винаги се пее само песен след песен, никога не звучи цялата пълна симфония, с всичките стотици гласове и инструменти едновременно.
Много отдавна, на дванадесет години, той, Клингзор, имаше десет живота. Тогава момчетата играеха една игра на разбойници и всеки имаше десет живота, от които губеше винаги по един, ако преследвачът го докоснеше с ръка или с копие. С шест, с три, един-единствен живот още можеше да се измъкнеш и да се освободиш, едва с десетия губеше всичко. Той, Клингзор, бе вложил гордостта си в това да удържи победа с всичките, с всичките си десет живота и бе обявил, че ще е позор, ако остане с девет или седем. Такъв беше той като момче в онова невероятно време, когато всичко на света бе възможно, нищо на света не бе трудно, когато всички обичаха Клингзор, когато Клингзор повеляваше на всички, когато всичко принадлежеше на Клингзор. И така той продължаваше и всякога бе живял с десет живота. Но макар никога да не бе постигната утоленост, никога пълната кипяща симфония, неговата песен не бе звучала едногласно и бедно, при своето свирене той все пак винаги бе имал няколко струни в повече от другите, няколко цепеници повече в огъня, няколко талера повече в кесията, няколко бели коня повече във впряга! Слава Богу!
Как звучеше тъмната градинска тишина, пълна и трепетно пулсираща като дихание на спяща жена! Как крещеше паунът! Как гореше огънят в гърдите, как биеше сърцето и викаше, и страдаше, и ликуваше, и кървеше! Въпреки всичко тук, горе, в Кастанета, имаше едно добро лято, чудесно си живееше той в своята стара, красива руина, чудесно бе да гледа надолу към гъсеничните гърбове на стоте кестенови гори, хубаво беше от време на време жадно да слиза от този благороден, стар свят на гората и замъка, да съзерцава цветната весела играчка в ниското и да я рисува в нейната хубава, ведра яркост: фабриката, железницата, сините трамваи, колоните с плакати край кея, горделивите пауни, жени, пастори, автомобили. И колко красиво, мъчително и непонятно беше това чувство в гърдите му, тази любов и палещата жажда по всяка пъстра панделка и дрипа на живота, този сладък, див порив да гледаш и да рисуваш, и едновременно тайно, под тънки покривала с интимното познание за това колко детински и напразни са всички твои дела!
Трескава, кратката лятна нощ се стапяше, от зелената, дълбока долина се вдигаше омара, в стотици хиляди дървета кипваше сок, стотици хиляди сънища бухваха в леката дрямка на Клингзор, душата му крачеше през огледалната зала на неговия живот, където всички картини, умножени многократно и всеки път с нов облик и ново значение, се срещаха и встъпваха в нови връзки, като че ли звездно небе бе разтърсено в чаша за зарове.
Сред многото едно съновидение го очарова и разтърси: той лежеше в някаква гора, на коленете му седеше жена с червени коси, а друга чернокоса се облягаше на рамото му, трета коленичеше редом, държеше ръката и целуваше пръстите му, и бе наобиколен от жени и момичета, някои още деца, с тънки, дълги крака, други в пищен цъфтеж, някои зрели и със знака на познанието и умората по тръпнещите лица, и всички го обичаха, всички искаха да бъдат обичани от него. Тогава сред жените избухна война и огън, тогава червенокосата с гневна ръка посегна към косите на черната и я събори на земята и тя самата беше повалена, и всички се втурнаха една към друга, всяка крещеше, всяка късаше, всяка хапеше, всяка причиняваше болка, всяка търпеше болка, кикот, гневни викове и горестен рев звучеше едно през друго объркано и на възел вързано, навред течеше кръв, нокти се забиваха в тлъста плът.
С чувство за болка и притеснение Клингзор се събуди за минути, широко отворени, очите му бяха втренчени в светлия отвор в стената. Лицата на разгневените жени още бяха пред погледа му, много от тях той познаваше и наричаше по име: Нина, Хермине, Елизабет, Джина, Едит, Берта, и с пресипнал глас, още в просъница, сам каза: „Деца, престанете! Вие се лъжете, да, вие ми приписвате нещо лъжливо; не бива да се разкъсвате, а мен, мен да разкъсвате!“
Луис Жестокия беше паднал от небето, изведнъж се появи тук, старият приятел на Клингзор, странникът, непредвидимият, който живееше по влаковете и чието ателие беше в раницата му. Хубави часове се ронеха от небето в тези дни, добри ветрове вееха. Те рисуваха заедно на Олберг и в Картаго.
— Дали цялото това рисуване всъщност има стойност? — каза Луис на Олберг, като лежеше гол в тревата, със зачервен от слънцето гръб. — Човек просто рисува faute de mieux[9], драги мой. Ако ти винаги би имал на коленете си момичето, което в момента харесваш, и в чинията супата, която днес желаеш, не би се мъчил с тази умопомрачителна детска игра. Във владение на природата са десет хиляди цвята, а ние сме си втълпили в главите да смалим скалата им до двадесет. Това е живописта. Никога не си доволен, и трябва да помагаш и на критиците да се изхранват. Но, напротив, една добра марсилска рибена супа, caro mio[10], чаша охладено бургундско към нея, а после милански шницел и за десерт круши и пълномаслено сирене от Гордонцола, и накрая едно турско кафе — това са реалности, драги господине, това са стойности! Колко лошо се хранят хората във вашата Палестрина тук! Ах, Господи, иска ми се да съм се качил на някое черешово дърво, клоните да протягат черешите до устата ми, а точно над мен на стълбата да стои мургавото, пламенно момиче, което срещнахме рано тази сутрин. Клингзор, престани да рисуваш! Каня те на един добър обяд в Лагуно, скоро ще стане време.
— Така ли? — попита Клингзор, присвивайки очи.
— Така е. Само че преди това набързо трябва да мина край гарата. Защото, да си призная честно, телеграфирах на една приятелка, че съм на умиране, тя може да дойде в единадесет часа.
Усмихнат, Клингзор откъсна започнатия етюд от дъската.
— Имаш право, момче. Да отидем в Лагуно! Облечи си ризата, Луиджи. Нравите тук са много естествени, но за съжаление гол не можеш да се появиш в града.
Слязоха в градчето, отидоха на гарата, срещу тях се зададе красива жена; нахраниха се приятно и добре в един ресторант и Клингзор, който в своите месеци на село съвсем беше забравил това, бе учуден, че всички тези неща още съществуват, тези приятни, весели неща: пъстърви, филе от моруна, аспержи, вино шабли, валиско и бенедиктинско.
След като се нахраниха, те и тримата пътуваха с въжената железница надолу през разположения на стръмнината град, по диагонал над къщите, край прозорци и висящи градини, беше много хубаво, останаха във вагончето и отново потеглиха нагоре, после слязоха и още веднъж нагоре и пак надолу. Странно красив и чуден беше светът, много пъстър, малко съмнителен, малко невероятен и все пак удивително красив. Клингзор само беше малко притеснен. Показваше се хладнокръвен, не искаше да се влюби в красивата приятелка на Луиджи. Още веднъж се отбиха в едно кафене, после отидоха в пустеещия следобеден парк, легнаха край водата под огромните дървета. Видяха много, което би трябвало да нарисуват, къщи от червени благородни камъни, потънали в зеленина, зърнастец и смрадлика, сини и като опалени в кафяво.
— Ти си нарисувал много приятни и весели неща, Луиджи — каза Клингзор. — Страшно ги обичам всичките: пилони на знамена, клоуни, циркове. Но най-мило от всички ми е едно петно на твоята картина с нощни панаирни люлки. Знаеш ли, там над виолетовия купол и далеч от всички светлини, високо горе в нощта се вее едно малко хладно знамение, светлорозово, толкова красиво, толкова хладно, толкова самотно, толкова ужасно самотно! То е като някакво стихотворение от Ли Тайбо или от Пол Верлен. В малкото глупаво, розово знаменце е цялата болка и цялото отчаяние на света, а и целият добър смях над болката и отчаянието. С това, че си нарисувал знаменцето, животът ти е оправдан, аз ти го зачитам като заслуга, знаменцето.
— Да, зная, че го обичаш.
— И ти самият си го обичаш. Виж, ако не беше нарисувал няколко такива неща, тогава с нищо нямаше да ти помогнат всичките добри ястия, всичките вина, жени и кафета, ти би бил един беден клетник. Така обаче ти си богат клетник, момък, когото обичат. Знаеш ли, Луиджи, често мисля за теб: цялото наше изкуство е просто заместител, мъчителен и десет пъти по-скъпо плащан заместител на пропуснатия живот, на пропуснатото животинство, на пропуснатата любов. Но не е точно така. Съвсем другояче е. Хората надценяват сетивното, когато разглеждат духовното само като един необходим заместител на липсващата сетивност. Сетивното нито на косъм не струва повече от духовното, както и обратното. Всичко е единно, всичко е еднакво добро. Все едно и също е дали прегръщаш някоя жена, или създаваш стихотворение. Стига само да съществува главното — любовта, горенето, увлечеността, тогава е без значение дали си монах в планината Атон или бонвиван в Париж.
Луис бавно го изгледа с присмех в очите.
— Момче, я не се изхвърляй толкова.
С красивата жена те пребродиха околността. И двамата умееха да наблюдават, в това бяха силни. В околните няколко градчета и села те виждаха Рим, виждаха Япония, Южното море и отново разрушаваха илюзиите с играещи пръсти; фантазията им запалваше звезди на небето и отново ги угасваше. През пищните нощи те изстрелваха светлинни сигнални ракети; светът беше сапунен мехур, беше опера, беше радостно безсмислие.
Луис, птичката, се носеше на своето колело през хълмистата местност, отиваше ту тук, ту там, докато Клингзор рисуваше. Няколко дни Клингзор пожертва, после отново седеше упорито навън и работеше. Луис не искаше да работи. Ненадейно отпътува с приятелката си и изпрати картичка от много далеч. После отново ненадейно пристигна, когато Клингзор го смяташе вече за изчезнал, стоеше пред вратата със сламена шапка и отворена риза, като че ли никога не бе заминавал. Още веднъж Клингзор вкуси от най-сладката чаша на младостта си — напитката на приятелството. Много приятели имаше той, мнозина го обичаха, на мнозина беше дал, на мнозина беше отворил своето живо сърце, но само двама от приятелите му в това лято още долавяха стария зов на сърцето от неговите устни: художникът Луис и поетът Херман, наречен Тху Фу.
В някои дни Луис седеше сред полето на художническото си столче, в сянката на крушово дърво, в сянката на слива и не рисуваше.
Седеше и мислеше, беше прикрепил хартия на триножника и пишеше, пишеше много, пишеше много писма. Щастливи ли са хората, които пишат толкова писма? Той пишеше напрегнато, Луис, безгрижният, погледът му по цял час мъчително бе прикован в хартията. Многото премълчано го вълнуваше. Клингзор го обичаше за това.
Другояче постъпваше Клингзор. Той не можеше да мълчи. Не можеше да скрива сърцето си. Тайните страдания на неговия живот, за които малцина знаеха, той все пак откриваше на най-близките си. Често го измъчваха страх, меланхолия, често лежеше, пленен, в бездната на мрака, от време на време сенки от неговия предишен живот падаха преголеми над дните му и ги почерняха. Тогава му се отразяваше благотворно да вижда лицето на Луис. Понякога в такива дни му се оплакваше.
Но Луис не гледаше с добро око на тези слабости. Те го мъчеха, изискваха състрадание, Клингзор привикна да открива на приятеля си своето сърце и твърде късно разбра, че с това го губи.
Луис отново почна да говори за отпътуване. Клингзор знаеше: сега би могъл да го задържи само за дни, за три, за пет; неочаквано той ще му покаже стегнатия си куфар и ще отпътува, за да не се завърне дълго време. Колко кратък беше животът, колко невъзвратимо всичко! Единственият свой приятел, който напълно разбираше изкуството му, чието собствено изкуство беше близко и равностойно на неговото, този единствен сега сам бе наплашил и отегчил, настроил зле и охладил просто от глупавата слабост и удобството, просто от детинската и неприлична потребност да не се старае по отношение на приятеля си, да не пази тайните и самообладанието си пред него. Колко глупаво, колко момчешко беше това! Така се укоряваше Клингзор, твърде късно.
Последния ден те се разхождаха заедно по златните долини, Луис беше в много добро настроение, отпътуването бе необикновено удоволствие за птичето му сърце. И Клингзор се настрои така, те отново намериха стария лек игрив и присмехулен тон и нито за момент не го изоставиха. Вечерта седяха в градината на гостилницата. Поръчаха да им опекат риба, да им сварят ориз с гъби и пиха мараскино след прасковите.
— Закъде ще тръгнеш утре? — попита Клингзор.
— Не зная.
— При красивата жена ли ще отидеш?
— Да, може би. Кой знае. Не питай толкова. Нека сега, накрая, да пием от някое хубаво бяло вино. Аз съм за нойенбургерското.
Пиха. Изведнъж Луис извика:
— Много е добре, че заминавам, стари ми тюлене. Понякога, когато седя редом с теб, както сега например, внезапно ми хрумва нещо глупаво. Хрумва ми, ето че тук седят заедно двамата художници на нашето добро отечество, а после имам някакво ужасно усещане в коленете, сякаш и двамата сме от бронз и трябва да стоим на пиедестал, уловени ръка за ръка, знаеш ли, така както Гьоте и Шилер. В края на краищата те не са виновни, че стоят там вечно един до друг, уловени за бронзовите си ръце, и че постепенно са ни станали толкова фатални и омразни. Навярно са били чудесни хора, привлекателни момчета, преди време прочетох една пиеса от Шилер, беше наистина хубава. И все пак това, в което се е превърнал сега, в прочута птица, а до него трябва да стои сиамският му близнак, излети глава до глава, пък и че техните събрани съчинения се виждат навсякъде и се обясняват в училищата — то е ужасно. Помисли си как след сто години някакъв преподавател ще проповядва на гимназистите: Клингзор, роден в 1877-а, и неговият съвременник Луис, наречен Лакомника, новатор в живописта, освободил се от натурализма на багрите, при по-внимателно разглеждане тази двойка от художници се разпада на три ясно различими периода! По-добре още днес да се хвърля под някой локомотив.
Вече се появиха звезди. Изведнъж Луис чукна чашата си в чашата на своя приятел.
— Така, да се чукнем и да пием до дъно. После аз ще седна на колелото си и сбогом. Никакво дълго сбогуване. На гостилничаря е платено. Наздраве, Клингзор!
Чукнаха се, пиха, в градината Луис се качи на колелото си, размаха шапка и изчезна. Нощ, звезди. Луис беше в Китай. Луис беше една легенда.
Клингзор се усмихна тъжно. Как обичаше тая прелетна птица! Дълго стоя на покритата със ситен чакъл алея в градината на гостилницата, загледан надолу към пустата улица.
Заедно с приятели от Баренго и с Агосто и Ерсилия Клингзор тръгна пеш на излет до Карено. В ранен, утринен час те потънаха между силно ухаещите скоруши и полюшващите се по крайпътните дървета още росни паяжини, през стръмната топла гора надолу в дефилето на Пампамбио, където, омаяни от летния ден, край жълтото шосе спяха яркожълти къщи, приведени напред и полумъртви, край пресъхналия поток белите, сякаш метални върби висяха с тежки криле над златните ливади. Цветен, керванът на приятелите плуваше през димящата зеленина на долината: мъжете в бяло и жълто, в лен и коприна, жените в бяло и розово, чудесният веронезевозелен слънчев чадър на Ерсилия блестеше като скъпоценен камък на вълшебен пръстен.
Докторът се оплакваше тъжно с приветлив глас:
— Много жалко е, Клингзор, че всичките ваши чудесни акварели след десет години ще бъдат бели. Боите, които предпочитате, до една не издържат дълго.
Клингзор:
— Да, и което е още по-лошо, вашите красиви кестеняви коси, докторе, след десет години ще бъдат съвсем сиви, а малко по-късно нашите хубави, весели кости ще лежат някъде в някоя дупка в земята, за съжаление и вашите толкова красиви и здрави кости, Ерсилия. Деца, не бива прекалено късно в живота да започнем да се вразумяваме. Херман, какво казва Ли Тайбо?
Херман, поетът, се спря и заговори:
Животът минава светкавица сякаш,
отблясъка даже не можем да видим.
Земя и небе неподвижни са вечно,
а времето бързо мени се дори по лицата на хората.
О, ти, който още пред пълната чаша седиш и не пиеш,
кажи ми, очакваш ли някого още?
— Не — каза Клингзор, — аз имах предвид друг стих, с рими, за косите, които сутринта още били тъмни…
Херман веднага задекламира:
Сутринта косите ти като коприна черна бяха,
вечерта посипа ги с бял сняг сред тишината;
който с живо тяло не желае смъртната уплаха,
нека вдигне чаша и да пие заедно с луната!
Клингзор се засмя високо със своя малко дрезгав глас.
— Благородният Ли Тайбо! Той е имал предчувствия, знаел е всичко. Но и ние знаем всичко, той е наш мъдър стар брат. Този опияняващ ден би му допаднал, точно такъв ден, в който на свечеряване би било хубаво човек да умре със смъртта на Ли Тайбо, в лодка, по тиха река. Ще видите, днес всичко ще бъде прекрасно.
— Каква е била смъртта, която застигнала Ли Тайбо на реката? — попита художничката.
Но Ерсилия я прекъсна със своя хубав, дълбок глас:
— Не, престанете сега. Който каже още една дума за смърт и умиране, вече няма да го обичам. Finidca adesco, brutto Клингзор.[11]
Усмихнат, Клингзор се приближи до нея.
— Имате пълно право, бамбина! Ако изрека още една дума за умиране, можете да прободете и двете ми очи с чадъра. Но сериозно, днес е чудесно, мили хора! Днес пее една птица, това е приказна птица, чух я още заранта. Днес вее един вятър, това е приказен вятър, небесната рожба, която събужда спящите принцеси и изсипва мозъка от главите. Днес цъфти едно цвете, то е приказно цвете, синьо е и разцъфва само веднъж в живота и който го откъсне, негово е върховното щастие.
— Какво има предвид той? — попита Ерсилия доктора.
Клингзор чу това.
— Имам предвид, че този ден няма никога да се върне и който не усети аромата му, не го опита на вкус, не го изяде и изпие, нему той няма да бъде предложен втори път през цялата вечност. Никога слънцето няма да грее така, както днес, то има такава констелация на небето, връзка с Юпитер, с мен, с Агосто и Ерсилия и с всички нас, която никога, никога няма да се повтори, дори след хиляда години. Ето защо бих искал сега, тъй като това носи щастие, да повървя за малко от лявата ви страна и да нося вашия смарагдов чадър, в чиято светлина главата ми ще изглежда като опал. Но вие би трябвало да вземете участие и да пеете една песен, една от най-хубавите ви.
Той пое ръката на Ерсилия, удълженото му лице плавно потъна в синьозелената сянка на чадъра, в който беше влюбен и чиято яркосладостна багра го очароваше. Ерсилия запя:
Il mio papa non vuole,
Ch’io spos’un bersagliere[12]
Присъединиха се гласове, всички крачеха, пеейки, чак до гората и навътре в нея, докато стръмнината стана твърде голяма, а пътят, почти отвесен като дървена стълба, поведе към планината през папрати, към високия връх.
— Колко чудно праволинейна е тази песен! — похвали я Клингзор. — Бащата е против влюбените, каквито са винаги бащите. Те вземат един нож, който реже добре, и убиват бащата. Няма го. Правят това през нощта, никой не вижда освен луната, която не ги издава, и звездите, а те са неми, и добрият Бог, който вече ще им прости. Колко красиво и почтено е това! Един днешен поет би бил убит с камъни за такъв стих.
Изкачваха се бавно нагоре под сянката на кестеновите дървета, през чиито клони се процеждаха и игриви слънчеви петна, по тясната планинска пътека. Когато Клингзор вдигна очи, пред лицето му бяха стройните крака на художничката, които розовееха през прозрачните чорапи. Погледнеше ли назад, то над черната негърска глава на Ерсилия се издигаше тюркоазеният свод на чадъра. Под него тя цялата беше във виолетова коприна, единствена нейната фигура тъмнееше сред всички.
До една селска къща, синя и оранжева, на поляната имаше нападали зелени летни ябълки, хладни и възкисели, които те опитаха. Художничката разказваше мечтателно за разходка по бреговете на Сена в Париж, някога, преди войната. Да, Париж и блаженото Тогава.
— То няма да се върне. Никога вече.
— И не бива — извика художникът буйно и мрачно разтърси удължената си ястребова глава. — Нищо не бива да се връща! А и защо ли? Що за детински желания са това? Войната прерисува всичко, което беше преди, в един рай, и най-глупавото, и най-оскъдното. Е, добре, хубаво беше в Париж, и хубаво в Рим, и хубаво в Арл. Но днес и сега нима е по-малко хубаво? Раят не е Париж и не мирното време, раят е тук, там горе в планината се простира той, след час ще стигнем до него и ще бъдем като разбойника, за когото е било казано: „Истина ти казвам, днес ще бъдеш с мене в рая.“
Вече излизаха от пъстрите сенки на горската пътека на открито, широко шосе, което, светло и горещо, в големи спирали водеше към височината, Клингзор, той пазеше очите си с тъмнозелени очила, вървеше последен и често оставаше назад, за да наблюдава как се движат фигурите и техните цветови съчетания. Не беше взел със себе си нищо за работа, преднамерено, нито дори малкия скицник, и въпреки това стотици пъти се спираше притихнал, развълнуван от картини. Суховатата му фигура стоеше самотна, бяла на червеникавия път край акациевата горичка. Лятото облъхваше с горещия си дъх планината, светлинните лъчи падаха отвесно, цветовете се вдигаха като омара със сто оттенъка от долината. Над най-близките възвишения, които трептяха в зелено и червено и с бели села, се виждаха синкавите очертания на планински вериги, зад тях, по-светли и по-сини, нови и нови хребети, а съвсем далечни и недействителни, кристалните чела на снежните върхове. Над гората от акации и кестени се извисяваше открит и могъщ скалистият гръб и неравният връх на Салуте, червен и светловиолетов. По-красиви от всичко бяха хората, като цветя те стояха в светлината сред зеленина, като огромен скарабей блестеше смарагдовият чадър, черната коса на Ерсилия под него, бялата стройна художничка с руменото лице и всички други. Клингзор ги пиеше с жадни очи, неговите мисли обаче бяха при Джина. Едва след седмица щеше да я види отново, тя седеше в една канцелария в града и пишеше на машина, съвсем рядко той имаше щастието да я види и никога сама. А я обичаше, тъкмо нея, която нищо не знаеше за него и не го познаваше, не го разбираше, за която беше само една рядка странна птица, непознат, прочут художник. Колко удивително беше това, че тъкмо към нея се бе прислонило желанието му, че никоя друга любовна чаша не го утоляваше. Клингзор не бе свикнал да изминава дълги пътища заради никоя жена. А за Джина вървеше по тях, за да бъде един час до нея, да държи тънките й пъргави пръсти, да промъкне обувката си под нейната или да сложи бърза целувка на тила й.
Той размишляваше върху тези неща и сам за себе си бе увлекателна загадка. Беше ли това вече границата? Беше ли старостта? Или само втора младост, възвръщане на четиридесетгодишния към двадесетте?
Стигнаха билото на планината, отвъд пред погледа им се възправи нов свят: висок и недействителен, целият от стръмни, остри пирамиди и конуси върху Дженаро, слънцето косо зад него и всяка плоскост емайлово блестяща, плуваща по тъмновиолетови сенки, между там и тук — трептящ въздух и безкрайно дълбоко потънал, отдъхва тесният син ръкав на езерото, хладно зад зелените пламъци на гората.
На гребена на планината съвсем малко село: господарско имение със скромен дом, четири-пет други къщи, каменни, боядисани в синьо и розово, параклис, кладенец, черешови дървета. Компанията се спря на слънце край кладенеца, Клингзор продължи под свода на една врата в сенчестия двор, издигаха се три синкави къщи с малки и тесни прозорци, около тях треви и чакъл, една коза, коприва. Едно дете побягна пред него, Клингзор го привлече, извади от джоба си шоколад. То спря, той го улови, галеше го и го хранеше, детето беше плахо и красиво, малко мургаво момиченце, боязливи черни очи на зверче, тънки, голи крачета, мургави и блестящи.
— Къде живеете? — попита той.
Момиченцето изтича до най-близката врата, която се отвори под зъберите на къщите. От мрачно каменно пространство като из пещера от първобитните времена излезе жена, майката, и тя прие шоколад. От нечисти дрехи се подаваше кафява шия, овално, здраво лице, обгоряло от слънцето и красиво, широка, пълна уста, големи очи, суров, сладък любовен чар, жена и майка, това издаваха волно и спокойно едрите й азиатски черти. Клингзор се наклони изкусително към нея, усмихната тя се отдръпна, бутна детето между себе си и него. Той продължи да върви, бе решен да се върне отново. Пожела да рисува тази жена или да й стане любовник, пък било и само за час. Тя беше всичко: майка, дете, любима, животно, мадона.
Клингзор бавно се върна назад към компанията със сърце, пълно с мечти. Над зида на имението, където жилището изглеждаше празно и затворено, бяха закрепени стари, груби топовни гюлета, виеща се стълба бодеше през храстите към дъбрава и хълм, най-нагоре до паметник, там се издигаше някакъв бароков самотен бюст, костюм а ла Валенщайн, коси на вълни, накъдрена остра брада. В бляскавия светлик на обеда магия и фантастика заряха над планината, чудното дебнеше, светът бе настроен на друга, далечна тоналност. Клингзор пи вода от кладенеца, долетя едра пеперуда и пи от капките, изпръскани по варовиковия зид на кладенеца.
Планинската уличка, подобно на гръбнак, водеше нагоре под кестени, под орехови дървета, слънчева, сенчеста. На един завой — крайпътен параклис, стар и жълт, в нишата му избледнели древни икони, глава на светец, ангелски сладка и детинска, част от дреха, червена и кафява, останалото — изронено. Клингзор много обичаше стари изображения, когато ненадейно се изпречваха пред очите му, обичаше такива фрески, обичаше връщането на тези красиви творби към прах и земя.
Отново дървета, лози, ослепителен нажежен път, отново завой: и ето целта, изведнъж неочаквано: тъмен вход, голяма висока църква от червен камък, весела и със самочувствие, вдигната към небето, един площад, плувнал в слънце, прах и мир, червеникаво прегорели треви, които се чупят под краката, обедна светлина, отразена от ярки стени, колона, фигура над нея, невидима пред слънчевия водопад, каменен парапет около широка площ, над синя безбрежност. А зад тях селото, Карено, прастаро, тясно, мрачно, сарацинско, оскъдни каменни пещери под избледнели кафеникави керемиди, уличките потискащо тесни като в сън, потънали в мрак, изневиделица малки площади крясват на бялото слънце, Африка и Нагасаки, над тях гората, долу синята пропаст, горе бели, наситени пухкави облачета.
— Смешно е — каза Клингзор, — колко дълго време е потребно на човека, докато поне малко опознае света! Когато някога пътувах към Азия, преди години, в нощта с бързия влак съм минал на шест километра оттук или на десетина, а не знаех нищо. Пътувах за Азия и тогава ми беше страшно необходимо да го направя. Но всичко, което някога намерих там, днес го намирам и тук: девствена гора, жега, красиви, непознати хора, съвършено спокойно слънце, светилища. Човек пропилява толкова дълго време, докато се научи в един-единствен ден да посещава три континента. Те са тук. Добре дошла, Индия! Добре дошла, Африка! Добре дошла, Япония!
Приятелите познаваха една млада дама, която живееше тук, горе, и Клингзор много се радваше на посещението при непознатата. Той я нарече кралица на планините, така бил озаглавен един тайнствен източен разказ в книгите от неговото детство.
Пълен с очакване, керванът премина сенчестата синя бездна на уличките, никакъв човек, никакъв звук, никакъв петел, никакво куче. Но в полусянката на прозоречен свод Клингзор видя да стои една фигура, красиво момиче, чернооко, с червена забрадка и черна коса. Погледът му тихо следеше непознатите и срещна неговия, в едно бавно поемане на дъх, те, мъжът и момичето, очи в очи, се гледаха всеотдайно и сериозно, два непознати свята близо един до друг в дълъг миг. После и двамата се усмихнаха бегло и сърдечно с вечния поздрав на половете, старата, жадна, сладостна вражда, и с една крачка, завил край стените на къщата, непознатият мъж изчезна, вече лежеше в раклата на момичето, образ при много други образи, мечта при много други мечти. В никога незасищащото се сърце на Клингзор се заби малък трън, в един миг той се поколеба, мислеше да се върне, Агосто го извика, Ерсилия запя, сенчеста стена се губеше в далечината и малък, светъл площад с две жълти постройки, тих и ослепителен, лежеше в омагьосания ден, тесни каменни балкони, затворени прозоречни капаци, прекрасна сцена за първото действие на опера.
— Пристигаме в Дамаск! — извика докторът. — Къде живее Фатме, перлата сред жените?
Отговорът дойде изненадващ от по-малкия палат, от хладната чернота зад полупритворената балконска врата излетя странен тон, още един и десет пъти същите, после се прибави октава, разнесе се десетократно, акордираха роял, пеещ роял, пълнозвучие посред Дамаск.
Тук трябва да е, тук живее тя. Къщата обаче, изглежда, нямаше врата, само розово-жълти стени с два балкона, над тях върху мазилката на фриза — стара фреска: цветя, сини и червени, и един папагал. Тук би трябвало да има изрисувана врата и щом човек похлопа три пъти и изрече ключовите думи на Соломон, пъстроцветните й крила биха се отворили и странникът би доловил аромата на персийски масла, а зад прозрачни завеси би седяла на висок трон кралицата на планините, робини биха коленичили по стъпалата в нозете й, а изрисуваният папагал с крясък би литнал на рамото на владетелката.
Намериха малка вратичка в страничната уличка, гръмка камбанка, дяволски механизъм, зазвуча пронизително зло, съвсем тясно и стръмно, стълбището водеше нагоре. Човек не можеше да си представи как са внесли рояла в къщата. През прозореца? През покрива?
Втурна се едро черно куче след него, малък рус лъв, голям шум, дървената стълба кънтеше, а зад нея на рояла единадесет пъти се раздаваше един и същи тон. От боядисано в розово помещение избликна сладостно мека светлина, отваряха се врати. Имаше ли там папагал?
Изведнъж се появи кралицата на планините, тънък трепетен цвят, стройна и кръшна, цялата в червено, ярък пламък, олицетворение на младостта. Пред очите на Клингзор се разхвърчаха сто обичани образа, а новият сияещ излетя напред. Той веднага знаеше, че ще я рисува не по натура, а лъча в нея, който бе доловил, стиха, прелестния тръпчив звук: младост, руменина, златисти коси, амазонка. Ще я съзерцава в течение на час, може би и на няколко часа. Ще я гледа да върви, ще я гледа да седи, да се усмихва, може би ще я види и да танцува, може би ще я чуе и да пее. Денят бе увенчан с корона, денят бе намерил своя смисъл. Онова, което по-нататък можеше да се добави, беше дар, изобилие. Винаги ставаше така — преживяването никога не идваше само, винаги го предвождаха ято птици, винаги го изпреварваха вестители и знамения, майчинският азиатски, животински поглед долу при вратата, мургавата селска красавица на прозореца, тези неща и това сега.
Цяла секунда той потръпваше от чувството: „Да бях десет години по-млад, десет кратки години, тя би могла да ме има, да ме улови, да ме върти на пръста си. Не, ти си твърде млада, малка, червена кралице, ти си твърде млада за стария магьосник Клингзор! Той ще ти се удивлява, ще те учи наизуст, ще те нарисува, ще изобрази завинаги песента на твоята младост, но няма да дойде на поклонение, няма да се качи по висяща стълба до теб, няма да извърши убийство заради теб и няма да направи серенада под твоя красив балкон. Не, за съжаление всичко това той няма да стори, старият художник Клингзор, старият глупак! Няма да те обича, няма да хвърля към теб поглед, какъвто хвърли към азиатката, към чернокосата на прозореца, която може би не е с нито ден по-млада от теб. За тях той не е твърде стар, само за тебе, кралице на планините, червено планинско цвете! За теб, карамфил, той е твърде стар. За теб не е достатъчна любовта, която Клингзор може да ти подари между един ден, изпълнен с труд, и една вечер, напоена с червено вино. Много по-добре ще те изпие моето око, стройна ракета, и ще те помни дълго след като угасна за теб.“
През помещения с каменни подове и открити сводове отидоха в една зала, където над високите врати проблясваха чудни барокови гипсови фигури, а наоколо, по тъмен рисуван фриз, плуваха делфини, бели коне и розовочервени амурчета в гъсто населено, приказно море. Няколко стола и на пода частите на разглобения роял, иначе не се виждаше нищо друго в голямото помещение, но две примамващи врати водеха към малки балкони над обления от светлина оперен площад, а отсреща се виждаше балконският парапет на съседния палат, също украсен с картини, там един червен, дебел кардинал плуваше като златна риба в слънцето.
Останаха тук. Разопаковаха хранителните припаси в залата и сложиха една маса, появи се вино, рядко бяло вино от северните области, ключ за пълчища от спомени. Акордьорът бе изчезнал, разглобените части на рояла мълчаха. Клингзор, замислен, втренчено гледаше оголените струни, после безшумно затвори капака. Очите го боляха, но в сърцето му пееше летният ден, пееше сарацинската мадона, пееше, син и набъбващ, сънят, мечтата за Карено. Той се хранеше и чукаше чашата си в чаши, говореше високо и радостно, а зад всичко това работеше апаратът от неговата работилница, погледът му бе около карамфила, около огненото цвете, както водата около рибата, един прилежен хронист седеше в неговия мозък и записваше форми, ритми, движения, точно като на метална стълбица с цифри.
Разговори и смехове пълнеха празната зала, мъдро и добродушно се смееше докторът, дълбоко и приветливо Ерсилия, силно и подмолно Агосто, леко като птичка художничката, мъдро говореше поетът, шеговито говореше Клингзор, наблюдавайки ги, и малко плахо червената кралица обикаляше своите гости сред делфини и бели коне, тук и там, заставаше до рояла, присядаше на възглавница, режеше хляб, наливаше вино с неопитна девича ръка. Радост кипеше в хладната зала, очи, черни и сини, блестяха, пред високите светли балконски врати, застинал, стоеше на страж ослепителният ден.
Светло се лееше благородното вино в чашите, прекрасна отлика от простата студена храна. Светло се лееше червеното сияние от роклята на кралицата във високата зала, светли и будни го сподиряха погледите на всички мъже. Тя изчезна, върна се отново, с вързан кръстом на гърдите зелен шал. Тя изчезна, върна се отново с вързана на главата синя кърпа.
След яденето, уморени и заситени, потеглиха весело, в гората легнаха сред треви и мъхове, слънчеви чадъри просветваха, под сламени шапки грееха лица, накалено искреше слънчевото небе. Кралицата на планините лежеше червена на зелената трева, бяла, лебедовата й шия се издигаше от пламъка, доволна и оживена изглеждаше високата обувка на стройния й крак. Клингзор, близо до кралицата, четеше в нея, изучаваше я, поглъщаше я, както още момче бе чел вълшебната история за кралицата на планините и бе пропит от нея. Почиваха, дремеха, бъбреха, бореха се с мравки, струваше им се, че чуват змии, по женските коси оставаха да висят бодливи кестенови черупки. Мислеха за отсъстващи приятели, чието присъствие би било подходящо в този час, те не бяха мнозина, копнееха да бъде тук Луис Жестокия, приятелят на Клингзор, художникът на панаирни люлки и циркове, неговият фантастичен дух се носеше в близост около събраните.
Следобедът отмина като една година в рая. На сбогуване се смяха много, Клингзор заключи в сърцето си всичко: кралицата, гората, палата и залата с делфините, двете кучета, папагала.
Когато слизаше надолу по планината, ведно с приятелите, постепенно бе обзет от радостното въодушевление, което познаваше само в много редки дни, в които доброволно оставяше работата настрана. Ръка за ръка с Ерсилия, с Херман, с художничката той танцуваше по огряното от слънцето шосе надолу, тананикаше песни, по детски се забавляваше от шеги и игрословици, смееше се увлечено. Изтичваше пред другите, притайваше се някъде, за да ги изплаши.
Колкото и бързо да вървяха, слънцето вървеше по-бързо, още при Палацето то се скри зад планината и долу в дефилето вече беше вечер. Бяха объркали пътя и слезли твърде ниско, тъй като бяха гладни и уморени, трябваше да се откажат от плановете, замислени за вечерта: разходка през житните поля на Баренго, вечеря с риба в гостилницата на крайезерното село.
— Мили хора — каза Клингзор, който бе седнал до един зид край пътя, — нашите планове бяха наистина много хубави и една добра вечеря при рибарите или в Монте д’Оро, разбира се, бих приел с благодарност. Но вече не можем да стигнем толкова далеч, най-малкото аз не мога. Уморен съм и съм гладен. Оттук нататък няма да направя нито крачка повече освен до най-близката кръчма, която положително не е далеч. Там сигурно има вино и хляб, това е достатъчно. Кой ще тръгне с мен?
Тръгнаха всички. Намериха кръчмата на стръмен горист склон, в тъмната сянка на дърветата по тясна тераса бяха разположени каменни пейки и масички, от избата в скалите стопанинът донесе студено вино, имаше и хляб. Настаниха се мълчаливо и се хранеха радостни, че най-после са седнали. Зад високите дънери на дърветата угасваше денят, синята планина ставаше черна, червеникавото шосе — бяло, чуваше се долу, по притъмнелия път, да върви кола и да лае куче, тук-там по небето се появиха звезди, а по земята — светлини, неразличими едни от други.
Клингзор седеше щастлив, отдъхваше, гледаше в нощта, бавно поглъщаше черния хляб, мълчаливо изпразваше синкавите чаши с вино. Заситил се, той отново почна да бъбри и да пее, полюшваше се в такта на песента, играеше с жените, вдъхваше аромата на косите им. Виното му изглеждаше добро. Стар изкусител, той лесно оборваше всяко предложение да продължат пътя си, пиеше вино, наливаше вино, нежно се чукаше, поръчваше ново вино. Бавно от пръстените синкави чаши, символи на тленността, се издигаше пъстра магия, преобразяваше света, оцветяваше звезди и светлини.
Във висината, в люлка, полюшваща се над бездната на света и нощта, птици в златна клетка, без родина, без тегло, те седяха срещу звездите. Те пееха, птиците, пееха екзотични песни, фантазираха с очаровани сърца дълбоко в нощта, в небето, в гората, в загадъчната вълшебна вселена. Ответът идваше от звезди и луна, от дърво и планина, там седяха Гьоте и Хафиз, облъхваше ги горещо ухание на Египет и задушевно на Елада, Моцарт се усмихваше, Хуго Волф свиреше на роял в блуждаещата нощ.
Затрещя, шум предизвика уплаха, проблесна светлина с пукот: под тях през сърцето на земята със сто ослепително светли прозорци мина влак, дълбоко в планината и в нощта, а горе от небето звучаха камбаните на невидима църква. Дебнешком полумесецът се издигна над масата, надникна, оглеждайки се в тъмното вино, изтръгна от мрака устата и очите на една жена, усмихна се, продължи да се издига, запя на звездите, духът на Луис Жестокия бе седнал на някаква пейка, самотен, пишеше писма.
Клингзор, крал на нощта, с висока корона върху косите, облегнал гръб на каменната пейка, дирижираше танца на света, даваше такт, призоваваше луната, заклинаше влака да изчезне. Той бе отминал, както някое съзвездие изчезва отвъд хоризонта. Къде беше Кралицата на планините? В гората не ехтеше ли роял, някъде далеч не лаеше ли малкият недоверчив лъв? Дали тя точно сега не бе сложила на главата си синя кърпа? Ей ти, стар свят, погрижи се да не пропаднеш! Насам, гора! Натам, черна планина! Запазете същия такт! Звезди, колко сте сини и червени, като в народната песен „Твоите червени очи и синята ти уста!“
Да рисуваш, беше хубаво, да рисуваш, беше красива, приятна игра за добри деца. Друго, по-голямо и по-важно беше да дирижираш звездите, да пренесеш и продължиш в света такт на собствената кръв, цветни кръгове, явявали се пред собствената ретина, колебания на собствената душа да оставиш да трептят и замират във вятъра на нощта. Махни се, черна планина! Бъди облак, полети към Персия, излей дъжд над Уганда! Ела ти, дух на Шекспир, изпей ни твоята пиянска шутовска песен за дъжд, който вали всеки ден!
Клингзор целуна малка женска ръка, облегна се на спокойно дишаща женска гръд. Под масата един крак играеше с неговия. Той не знаеше чия ръка или чий крак, долавяше, че го обгръща нежност, усещаше старото вълшебство, възроден и благодарен: той беше още млад, беше още далеч от края, още излъчваше сияние и съблазън, още го обичаха добрите плахи женички, още разчитаха на него.
Той разцъфтя богато. С тих, напевен глас започна да разказва безкраен епос, историята на една любов или всъщност на пътуване към Южното море, където, придружаван от Гоген и Робинзон, открил острова на папагалите и на блажените острови основал свободна държава. Как стотици папагали искрели във вечерния здрач, как сините им опашки се отразявали в зеления залив! Техните викове и стогласите крясъци на големите маймуни, и всичко ехтеше като гръмовно приветствие към него, към Клингзор, когато възвестяваше своята свободна държава. На бялото какаду той беше възложил създаването на правителство, а с мрачната птица-носорог бе пил палмово вино с тежка чаша от кокосов орех. О, луна на миналото, луна на блажените нощи, луна над наколното жилище сред тръстиката! Тя се казваше Кюл Калюа, мургавата и плаха принцеса, стройна и дългокрака, крачеше през банановите храсти, медно блестяща под ароматния покрив на огромните листа, очи на кошута и кротко лице, котешка пламенност в силен гъвкав гръб, скок на котка в игриво жилаво тяло. Кюл Калюа дете, пражар и детска невинност от светия Югоизток, хиляда нощи ти лежа на гърдите на Клингзор и всяка беше нова, всяка беше по-сърдечна, беше по-прелестна от всички предишни. О, празник на земния дух, където девите от острова на папагалите танцуваха пред божествата!
Над острова, Робинзон и Клингзор, над историята и слушателите беше сводът на белозвездната нощ, нежно се надигаше планината като кротко дишащи гърди под дърветата, къщите и краката на хората, със забързана крачка танцуваше, трескава и влажна, луна по купола на небето, гонена от звездите в див безмълвен танц. Нанизи от звезди, блестящи, се спускаха надолу линии на въжена железница към рая. Девствена гора тъмнееше майчински, тиня на прасвета лъхаше на изтляване и зачеване, пълзяха змия и крокодил, безбрежен се разливаше потокът на образите.
— Въпреки всичко аз отново ще рисувам — каза Клингзор, — още утре. Но вече не тези къщи и хора, и дървета. Ще рисувам крокодили и морски звезди, дракони и пурпурни змии и всичко в развитие, всичко като преобразяване, пълно с копнежа да бъде човек, пълно с копнежа да бъде звезда, цялото раждане, цялото тленност, цялото Бог и смърт!
Посред неговите тихи думи и посред развълнувания опиянен час прозвуча дълбоко и ясно гласът на Ерсилия, тя тихо пееше песента за bel mazzo di fiori[13], от мелодията струеше покой, Клингзор я слушаше като дошла от някакъв далечен остров, плуваща през морета от време и самота. Обърна празната си чаша и вече не я наля. Заслуша се. Пееше дете. Пееше майка. Не беше ли сега той заблуден и проклет, окъпан в тинята на света, скитник и безпътник или малко глупаво дете?
— Драга Ерсилия — каза Клингзор с почтителност, — ти си нашата добра звезда.
През стръмна тъмна гора, като се хващаха за клони и корени, се стичаха надолу, търсейки пътя за дома. Стигнаха рядка горска покрайнина, изпъплиха полето, тесен път през царевична нива дъхтеше на нощ и завръщане у дома, лунен блясък в огледалните листа на царевицата, косо оттеглящи се редици от лози. Сега пееше Клингзор, тихо, с малко пресипнал глас, пееше тихо и много, немски и малайски, с думи и без думи. В приглушения напев той разливаше насъбрано богатство, както кафява стена вечер излъчва погълнатата дневна светлина.
Тук един от приятелите се сбогуваше, а там друг изчезваше от тясната пътека в сянката на лозите. Всеки вървеше, всеки за себе си, търсеше завръщането у дома, беше сам под небето. Една жена целуна Клингзор за „лека нощ“, пламнала, устата й се впи в неговата. Всички вървяха, всички се стапяха по пътя. Когато сам изкачваше стълбището към своето жилище, Клингзор все още продължаваше да пее. Възпяваше и хвалеше Бог и себе си самия, прославяше Ли Тайбо, прославяше и доброто вино от Пампамбио. Сякаш божество, той отдъхваше сред облаците на възхвалата.
— Вътрешно — пееше той — съм като златен свод, като купол на храм, вътре коленичат, молят се, от стените сияе злато, по старите изображения кърви Месията, кърви сърцето на Мария. И ние кървим, ние, другите, ние, заблудените, ние, звездите и кометите, седем и четиринадесет меча пронизват нашата щастлива гръд. Обичам те, теб, русокоса и чернокоса жена, обичам всички и филистерите; и вие сте клетници като мен, вие сте бедни деца и изродени полубожества, като пияния Клингзор. Бъди поздравен от мен, любим живот! Бъди поздравена от мен, любима смърт!
Мила звезда на лятното небе,
Как си ми писала разумно и истински и как болезнено ме зове твоята любов, сякаш вечно страдание, вечен упрек. Но ти вървиш по добър път, щом признаваш на мен, на себе си самата всеки свой сърдечен трепет. Само не наричай никое чувство малко, никое чувство незначително! Добро, много добро е всяко, също и омразата, и завистта, и ревността, и жестокостта. Ние не живеем от нищо друго освен от нашите бедни, красиви, прекрасни чувства, и всяко, с което постъпваме несправедливо, е една звезда, угасена от нас.
Не зная дали обичам Джина. Много се съмнявам в това. Не бих й принесъл нищо в жертва. Не зная дали изобщо мога да обичам. Мога да жадувам и да търся себе си в другите хора, да се заслушвам за ехо, горещо да желая да се огледам в някого, да диря наслада и всичко това да изглежда любов.
Ние двамата — ти и аз — бродим из един и същ лабиринт, из градината на нашите чувства, които в този лош свят биват ощетявани, заради това всеки по свой начин си отмъщава на злия свят, но ние искаме единият да остави да съществуват мечтите на другия, защото знаем колко червено и сладко е виното на бляновете.
Яснота върху своите чувства и върху „важността“ и последиците от действията си имат само добрите, осигурените хора, които вярват в живота и не правят нито крачка, която и утре, и вдругиден не биха могли да одобрят. Нямам щастието да се числя към тях, чувствам и действам като човек, който не вярва в утрото и гледа на всеки ден като на последен.
Хубавице мила, безуспешно се опитвам да изразя мислите си, изразените мисли винаги са мъртви! Нека ги оставим да живеят! Чувствам дълбоко и с благодарност как ти ме разбираш, как нещо в теб ми е сродно. Не зная как трябва да се впишат в книгата на живота нашите чувства, дали са любов, блаженство, благодарност, състрадание, дали са майчински или детински. Често гледам на всяка жена като стар, хитър развратник и често като малко момче. Често за мен най-целомъдрената жена е най-голямото изкушение, често най-буйната. Всичко е красиво, всичко е свято, всичко е безкрайно добро, щом мога да го обичам. Защо, колко дълго, в каква степен, това е неизмеримо. Аз не обичам само теб, ти го знаеш, не обичам и само Джина, утре или вдругиден ще обичам други образи, ще рисувам други картини. Но няма да съжалявам за никоя любов, която някога съм изпитвал, и за никоя мъдрост или глупост, които съм направил за тях. Теб те обичам, може би защото си приличаме. Другите обичам, защото са толкова различни от мен. Дълбока нощ е, луната е над връх Салуте.
Как се смее животът, как се смее смъртта!
Хвърли глупавото писмо в огъня, хвърли в огъня и
Настъпи последният ден на юли, любимият месец на Клингзор, върховното празнично време на Ли Тайбо бе прецъфтяло, нивга нямаше да се върне, в градините крещяха към синевата златни слънчогледи. Заедно с верния Тху Фу в този ден Клингзор странстваше през местност, каквато обичаше, обжарени от слънцето предградия, прашни улици с високи дървета от две страни, край пясъчен бряг къщички, боядисани в червено и оранжево, товарни коли и места за товарене на кораби, дълги виолетови стени, пъстра, бедна навалица. Във вечерта на този ден той стоеше на края на едно предградие в прахоляка и рисуваше пъстрите шатри и фургони на панаирен площад, приседнал до бордюра на улицата, на гола, обгоряла поляна, привлечен от силните цветове. Дълбоко и здраво той се впиваше в приглушеното лилаво от перваза на една палатка, в приветливото зелено и червено на тромавите фургони, в синьо-бяло боядисаните дървени подпори. Навъсено Клингзор ровеше в кадмиевата боя, буйно в сладостнохладния кобалт, изтегляше разлети линии с боя от бреш през жълто и зелено небе. Още един час, по-малко, и тогава край, нощта идваше, а утре започваше вече август, горещият трескав месец, който смесваше толкова много страх от смъртта и боязън в своята жарка чаша. Косата беше наточена, дните клоняха към залез, смъртта се смееше скрита в покафеняващата шума. Звъни ясно и ехти, кадмий! Крещи по-високо, ти, пищна боя от бреш! Смей се високо, лимоненожълто! Приближи се, тъмносиня планина на далечината! Елате да ви притисна до сърцето си, прашнозелени унили дървеса! Колко сте уморени, как сте отпуснали благородни, смирени клони! Аз ще ви изпия, ще ви погълна, ще ви изям, прелестни видения! Ще измамя вашата дълговечност и безсмъртието ви, аз, най-тленният, най-невярващият, най-тъжният, който повече от всички вас страда от страх пред смъртта. Юли догаря, август ще припламне бързо и изведнъж в росна утрин ще се възроди и ще ни смрази големият призрак. Изведнъж ноември ще профучи над гората. Изведнъж ще почне да се смее великият призрак, изведнъж сърцето ще се вледени, изведнъж приятната розова плът ще се свлече от костите ни, в пустинята ще вие чакал, дрезгаво ще пее проклетата си песен лешоядът. В големия град един проклет вестник ще отпечата портрета ми, а отдолу ще пише: „Отличен художник, експресионист, велик колорист, починал на 16 този месец.“
Обзет от омраза, той изтегли бразда парижкосиньо под зелените коли с чергила. Обзет от ожесточение, прекара хромовожълто по ръбовете на крайъгълните камъни. Обзет от дълбоко отчаяние, постави цинобър върху едно останало празно петно, заличи взискателното бяло и до кръв се бори, за да продължи да съществува, яркозелено и неаполитанско-жълто крещяха към неумолимия бог. Със стенание той хвърли повече синьо в бледото прашнозелено, с гореща молба запали по-откровени светлинки в нощното небе. Малката палитра, пълна с чисти, несмесвани бои, с най-ярък блясък, беше неговата утеха, неговата кула, неговият арсенал, неговият молитвеник, неговият топ, от който той стреляше към злата смърт. Пурпурът беше отрицание на смъртта, цинобърът — присмех над тленността. Добър беше този арсенал, блестяща стоеше малката смела войска, лъчезарно светваха бързите изстрели на топовете. Но нищо не помагаше, нали цялата стрелба оставаше напразна, въпреки това да се стреля беше добре, щастие и утеха, беше още живот, още победи.
Тху Фу бе отишъл да посети един приятел, който обитавал своята вълшебна крепост там, между фабриката и рампата за товарене. Ето че сега се връщаше с него, с арменския астролог.
Завършил картината, Клингзор въздъхна дълбоко, когато видя двете лица до себе си, русата приятна коса на Тху Фу и черната брада, сред която се белееха зъбите на усмихнатия магьосник. И тогава ведно с тях се появи и сянката, дългата, тъмната с дълбоко хлътналите в глобовете очи. Добре дошла и ти, сянко, мила жена!
— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита Клингзор своя приятел.
— Зная, последният ден на юли.
— Днес направих хороскоп — каза арменецът — и тогава видях, че тази вечер ще ми донесе нещо. Сатурн стои злокобен, Марс е неутрален, доминира Юпитер. Ли Тайбо, не сте ли роден през юли?
— Роден съм на втори юли.
— Така си и мислех. Вашите звезди са объркани, приятелю, единствен вие самият бихте могли да ги разтълкувате. Плодотворност ви обгръща като облак, който скоро ще се разнесе. Странно са разположени вашите звезди, Клингзор, вие би трябвало да го чувствате.
Ли събра нещата си. Угаснал бе светът, нарисуван от него. Угаснало бе жълтото и зеленото небе, потопено светлото синьо знаме, увяхнало и убито красивото жълто. Той изпитваше глад и жажда, в гърлото му се бе насъбрал прах.
— Приятели — каза Ли сърдечно, — нека прекараме тази вечер заедно. Едва ли ще бъдем събрани отново така, ние, четиримата. Аз не разчитам това по звездите, то ми е написано в сърцето. Моята юлска луна изчезна, тъмни догарят последните й часове, от дълбината зове великата майка. Никога светът не е бил толкова красив, никога една моя картина — толкова красива, трепна далечна светкавица, зачу се музиката на залеза, нека й пригласяме, на приятната плаха музика, нека останем тук заедно, да пием вино и да ядем хляб.
До панаирната въртележка, чиято шатра бе свалена и приготвена за нощуване, под дърветата имаше няколко маси, едно куцо момиче сновеше насам-натам, малка гостилница се гушеше в сянката. Тук останаха те, седнаха край дъсчената маса, донесоха хляб и им наляха вино в пръстени чаши, под дърветата припламнаха светлини, отсреща закънтя механичният орган на люлките, който буйно запращаше във вечерта ломяща, пронизваща музика.
— Триста чаши искам да пресуша таза нощ — извика Ли Тайбо и се чукна със сянката. — Здравей, сянка, храбра като оловен войник! Здравейте, приятели! Здравейте, електрически светлини, дъгови лампи и искрящи пайети по люлките! О, да беше тук и Луис, бързокрилата птица! Може би той преди нас е отлетял в небето! А може би утре ще се върне отново, старият чакал, и вече няма да ни намери и ще се смее, и ще забие дъгови лампи и пилони на знамена до нашия гроб.
Магьосникът отиде тихо и донесе ново вино, радостно се усмихваха белите зъби в червената му уста.
— Меланхолията — каза той, като хвърли поглед към Клингзор — е нещо, което човек не бива да носи със себе си. Толкова е лесно, работа за час, един кратък, наситен час, със стиснати зъби, после с унинието е свършено завинаги.
Клингзор гледаше внимателно устните му и блестящите светли зъби, които някога, в един опалващ час, са задушили и прегризали меланхолията. Щеше ли да бъде възможно и за него това, което е било възможно за астролога? Ох, кратък, приятен поглед към далечни градини. Живот без страх, живот без меланхолия? Той знаеше, тези градини бяха недостигаеми за него. Знаеше, че му бе отредено друго, другояче гледаше към него Сатурн от небето, други песни искаше да свири на неговите струни Бог.
— Всеки има своите звезди — каза Клингзор бавно, — всеки има своите вери. Аз вярвам само в едно — в заника. Ние пътуваме с кола над пропастта, а конете вече са подплашени. Вече залязваме, всички ние би трябвало да умрем, би трябвало да се родим отново, великият прелом е дошъл за нас. Навред е едно и също — голямата война, голямото преобразяване в изкуството, големият упадък на държавите от Запада. При нас, в стара Европа, е умряло всичко, което беше добро и наше; нашият добър ум е станал безумие, нашите пари са хартия, нашите машини вече могат само да стрелят и да експлоатират, нашето изкуство е самоубийство. Ние загиваме, приятели, така ни е предопределено, подхваната е тоналността на Дзин Дзъ. Арменецът наля вино.
— Както желаете — отговори той. — Може да се каже „да“, може да се каже и „не“, това е просто детска игра. Залезът е нещо, което не съществува. За да има залез и изгрев, би трябвало да има долу и горе. Но няма долу и горе, те живеят само в ума на хората, в родината на измамите. Всички крайности са измами: бяло и черно е измама, смърт и живот е измама, добро и лошо е измама. Това е работа за час, за един пламенен час със здраво стиснати зъби, после човек е надмогнал царството на измамите.
Клингзор слушаше неговия добър глас.
— Говоря за нас — отвърна той, — говоря за Европа, за нашата стара Европа, която две хилядолетия вярваше, че е умът на света. Тя загива. Мислиш ли, магьоснико, че не те познавам? Ти си вестоносец от Изтока, вестоносец и за мен, може би шпионин, може би предрешен пълководец. Ти си тук, защото тук започва краят, защото тук надушваш гибел. Но ние загиваме на драго сърце, видиш ли, умираме с удоволствие, не се браним.
— Ти можеш също да кажеш: ние на драго сърце ще бъдем родени — усмихна се азиатецът. — На теб ти се струва загиване, а на мен може би ми изглежда раждане. И двете са измама. Човекът, който мисли за земята като за непоклатим диск под небето, той вярва и вижда изгрев и залез — и всички, почти всички хора вярват в този твърд диск! Самите звезди не знаят възход и падение.
— Звезди не са ли угасвали? — извика Тху Фу.
— За нас, за нашите очи.
Той напълни чашите, все той наливаше винаги, беше услужлив и при това се усмихваше. Тръгна с празната кана да донесе ново вино. А музиката на люлките крещеше и трещеше.
— Да идем отсреща, толкова е хубаво — помоли Тху Фу.
И те отидоха там. Застанаха край пъстрата бариера, гледаха в острия блясък на пайетите и огледалата люлката да кръжи лудешки. Стотици деца жадно не откъсваха очи от този блясък. В продължение на един миг Клингзор усети дълбоко и през смях първичното и негърското в тази въртяща се машина, в механичната музика, в ярките диви картини и бои, огледала и умопомрачителни декоративни колони, всичко носеше чертите на лечителство и шаманство, на вълшебство и прастар лов на плъхове, и целият стихиен шеметен блясък в действителност не беше нищо друго освен трептящата лъскавина на тенекиената лъжица, която щуката взима за рибка и с която я улавят.
Всички деца трябва да се возят на въртележка. На всички деца Тху Фу даде пари, всички деца бяха поканени от сянката, на кълбо се събраха те около подаряващия, прилепваха се, молеха, благодаряха. А всички те даваха на едно русо красиво момиченце, дванадесетгодишно, то се возеше при всеки кръг. В блясъка и светлините късата му рокличка прелестно се развяваше около хубави детински крака. Някакво момче плачеше. Момчетата се биеха. Към механичния орган прогърмяваха ударените чинели, вливаха огън в такта, опиум във виното. Четиримата дълго стояха сред навалицата.
После отново седяха под дървото, арменецът наливаше виното, стъкваше залеза, усмихваше се ведро.
— Триста чаши тази вечер ще пресушим — пееше Клингзор; обгорялото му лице гореше жълтеникаво, високо ехтеше неговият смях; меланхолията, великанска, мачкаше тръпнещото му сърце. Той се чукна, възхвали залеза, желанието да умре, тоналността на Дзин Дзъ. Кипеше и се разливаше музиката на въртележката. Но дълбоко в сърцето се таеше страх, сърцето не искаше да умира, сърцето мразеше смъртта.
Изведнъж бясно зазвуча и друга музика в нощта, пронизителна, жарка, откъм насрещната къща. В партера, до камината, върху чийто перваз имаше красиво наредени глинени шишета, загърмя механично пиано, механично оръжие, диво хокаше, действаше припряно. Мъка крещеше от разстроените тонове. Ритъмът с тежък парен валяк извиваше дисонанси-стенания. Там имаше народ, светлина, шум, момчета и момичета танцуваха, също и куцото момиче, и Тху Фу. Той танцуваше с малкото русо момиченце. Клингзор гледаше към тях, леко и прелестно се развяваше късата лятна рокличка около тънките красиви крака, лицето на Тху Фу се усмихваше приветливо, пълно с любов. До ъгъла на камината седяха другите, влезлите от градината, близо до музиката, сред шума. Клингзор виждаше тонове, чуваше багри. Магьосникът взимаше шишета от камината, отваряше ги, наливаше. Усмивката на мъдрото му мургаво лице не помръкваше. Музиката гърмеше страхотно в ниската зала. В редицата на старите шишета над камината арменецът бавно отвори празнина, сякаш някакъв крадец в храм изземваше потир след потир приборите от олтара.
— Ти си велик художник — пошепна звездоброецът на Клингзор, като му пълнеше чашата. — Ти си един от най-великите художници на това време. Имаш право да се наречеш Ли Тайбо. Но ти, Ли Тай, ти си гонен, беден, измъчен и наплашен човек. Ти си подхванал музиката на залеза, седиш и пееш сред своята горяща къща, която сам си подпалил, и не ти е добре, Ли Тайбо, дори и тогава, когато всеки ден пресушаваш по триста чаши и се чукаш с луната. Не ти е добре, усещаш много силна болка при това, певецо на заника, не искаш ли да се спреш? Не искаш ли да живееш? Не искаш ли да пребъдеш?
Клингзор пи и в отговор прошепна със своя малко дрезгав глас:
— Може ли да се отклони съдбата? Има ли свобода на желанието? Можеш ли ти, звездоброецо, да пренасочиш моите звезди?
— Не да ги насочвам, мога само да ги тълкувам. Да ги насочиш, можеш единствен ти. Има свобода на желанието. Тя се нарича магия.
— Защо трябва да правя магия, когато мога да създавам изкуство? Не е ли изкуството също толкова добро?
— Всичко е добро. Нищо не е добро. Магията премахва измамите, магията премахва онази най-лоша измама, която ние наричаме време.
— Не прави ли същото и изкуството?
— Опитва се да го прави. А твоят изрисуван юли, който носиш в папките си, стига ли ти? Пленил ли си време? Преодолял ли си страха от есента, от зимата?
Клингзор въздъхна и замълча, мълком пи, мълком магьосникът напълни чашата му. Като обезумяло бучеше отприщеното механично пиано, между танцуващите ангелско се мяркаше лицето на Тху Фу. Юли стигна своя край.
Клингзор играеше с празните шишета по масата, нареждаше ги в кръг.
— Това са нашите топове — извика той. — С тези топове стреляме по времето и го убиваме, поваляме смъртта, поваляме бедата. Стрелях срещу смъртта и с багри, с огненозелено, с крещящ цинобър, със сладка боя от бреш. Често улучвах черепа й, вкарвах бяло и синьо в очите й. Често я обръщах в бягство. Още често ще я срещам, ще я побеждавам, ще я надхитрям. Погледни арменеца, отново отваря едно старо шише и слънцето, заключено от миналото лято, стреля в кръвта ни. И арменецът ни помага да стреляме срещу смъртта, и арменецът не знае друго оръжие срещу смъртта.
Магьосникът отчупи хляб и яде.
— Не ми е потребно никакво оръжие срещу смъртта, защото няма смърт. Има обаче едно — страх от смъртта. От него човек може да се излекува, срещу него има оръжие. Работа за час е да надломиш страха. Но Ли Тайбо не иска. Ли Тайбо обича смъртта, той обича дори своя страх от смъртта, своята меланхолия, своята беда, нали само страхът го е научил на всичко, което той може и заради което го обичаме.
Присмехулно той се чукна, зъбите се белнаха, все по-весело ставаше лицето му, мъката, изглежда, бе чужда нему. Никой не отговаряше. Клингзор стреляше с винени топове срещу смъртта. Огромна, смъртта стоеше пред отворените врати на залата, която беше преизпълнена от хора, вино и танцова музика. Огромна, смъртта стоеше пред вратите, леко поклащаше черното акациево дърво, мрачна дебнеше от засада в градината. Навън всичко бе изпълнено от смърт, цялото смърт, само тук, в тясната, ехтяща зала, още се водеше борба, още чудесна и смела протичаше борбата срещу черната обсадница, която хленчеше наблизо пред прозорците.
Магьосникът присмехулно гледаше над масата, присмехулно пълнеше чашите. Клингзор вече беше строшил много чаши, той му бе дал нови. Много бе изпил и арменецът, но той седеше изправен както и Клингзор.
— Нека пием, Ли — присмя се той тихо. — Ти обичаш смъртта, нали на драго сърце искаш да погинеш, на драго сърце да приемеш смъртта. Не каза ли така, или аз съм се заблудил? Или може би накрая си измамил и себе си, и мене? Да пием, Ли. Нека загинем!
У Клингзор избликна гняв. Стана, стана изправен и висок, старият ястреб, с острата глава, плю във виното, плисна пълната си чаша на пода. Надалеч изпръска червеното вино в залата, приятелите побледняха, чужди хора се смееха.
Но смълчан и усмихнат, магьосникът извади нова чаша, напълни я усмихнат, предложи я усмихнат на Ли Тайбо. Тогава Ли се усмихна, усмихна се и той. По разкривеното му лице усмивката пробяга като лунно сияние.
— Деца — извика Ли, — дайте възможност на този чужденец да говори. Той, старата лисица, знае много, идва от едно тайно и дълбоко леговище. Знае много, но не ни разбира. Твърде е стар, за да разбира деца. Твърде е мъдър, за да разбира глупаци. Ние, ние, умиращите, знаем за смъртта повече, отколкото той. Ние сме хора, не звезди. Погледнете моята ръка, която държи малка синя чаша, пълна с вино! Тя може много тази ръка, тази мургава ръка. Рисувала е с много четки, извлякла е от мрака нови късове от света и ги е поставила пред очите на хората. Тази мургава ръка е докосвала гальовно брадичките на много жени, прелъстявала е много момичета, целувана е от мнозина, върху нея са проливани сълзи. За нея Тху Фу е съчинил стихотворение. Тази приятна, мила ръка, приятели, скоро ще бъде пълна с пръст, пълна с червеи, никой от вас вече няма да я докосне. Навярно тъкмо затова аз я обичам. Обичам ръката си, обичам очите си, обичам моето бяло, нежно тяло, обичам го със съжаление и с присмех, с нежност, защото всичко това тъй скоро трябва да увехне и изтлее. Ах ти, сянко, тъмна приятелко, храбра като стария оловен войник върху гроба на Андерсен, и с теб се е случило така, драга. Чукни се с мен, нашите мили тела и нашият вътрешен мир трябва да живеят.
Те се чукнаха, сянката се усмихна тайнствено от дълбоките глобове на очите си и неочаквано, ненадейно през залата мина полъх на вятър, дух. Незабелязано музиката беше млъкнала и изведнъж като угаснали танцьорите бяха изчезнали, погълнати от нощта, и половината от светлините бяха угаснали. Клингзор гледаше към тъмните врати. Отвън стоеше смъртта. Той я видя да стои. Долови миризмата й. На дъждовни капки в праха на полски път, така дъхтеше смъртта.
Тогава Ли отмести чашата далеч от себе си, блъсна стола си и бавно излезе от залата в тъмната градина и продължи в мрака, над главата му проблясваха далечни светкавици. Беше сам. Сърцето в гърдите му тежеше като камък върху гроб.
В спускащата се вечер Клингзор стигна — той беше прекарал следобеда на слънце и вятър край Мануцо и Велия, където бе рисувал — много уморен до малка сънна кръчмичка в гората над Велия. Успя да извика навън старата стопанка, тя донесе пръстена чаша, пълна с вино, той седна на дънера от орехово дърво пред вратата и разтвори раницата, намери в нея още едно парче сирене и няколко сини сливи и вечеря. Старата жена седеше до него, с успокоени старчески очи, побеляла, прегърбена и беззъба, и му разказваше, като набръчканата й шия потрепваше, за живота в селото и в семейството й, за войната, за състоянието на посевите, за виното и млякото, за поскъпването и за това колко те струват, за починалите внуци и за преселили се синове; всички времена и всички съзвездия на този обикновен селски живот се разгръщаха ясни и приветливи, сурови в една оскъдна красота, изпълнени с радост и грижи, със страх и живот. Клингзор яде, пи, отдъхна, слуша, пита за деца и добитък, за свещеник и епископ, любезно похвали жалкото вино, предложи на жената последната слива, ръкува се, пожела й щастлива нощ и тръгна, натоварен с раницата и с бастун, бавно през рядката гора, нагоре по планината, към своето убежище.
Беше в късния златен час, светлината на деня още гореше навред, но вече проблясваше и луната, и първите прилепи плуваха в зеленикавия блещукащ въздух. Горската покрайнина бе кротко застинала в последното зарево, светли кестенови дънери пред тъмни сенки. Една жълта къщурка леко излъчваше погълнатата дневна светлина, гореше спокойно като жълт топаз, розовочервени и виолетови малки пътеки водеха през ливади, лозя и лес, тук и там вече по някой жълт акациев клон, на запад небето златно и зелено над кадифеносини планини.
Ох, да можеше сега да поработи в последния вълшебен четвърт час на зрелия летен ден, който никога нямаше да се върне! Как безименно красиво беше всичко сега, колко спокойно, добро и даряващо, като изпълнено с божественост!
Клингзор седна в хладната трева, посегна механично към молива и усмихвайки се, отново отпусна ръка. Беше смъртно уморен. Пръстите му опипваха сухата трева, сухата рохкава пръст. Колко дълго още после тази приятно вълнуваща игра ще свърши! Колко дълго още, а после ръка, уста и очи — пълни с пръст! Неотдавна Тху Фу му бе изпратил едно стихотворение, той си го спомни и бавно тихичко си го каза:
От дървото на живота
лист след лист над мен лети.
О, ти, пъстър свят, с охота
колко ме засищаш ти.
Колко ти ме изморяваш,
за да ме опияниш!
Туй, което днес огряваш,
скоро ще го затъмниш.
Скоро вятърът ще свири
над кафявия ми гроб,
своето дете ще дири
майката, привела лоб.
С поглед тя ще ме сподиря,
той е моята звезда,
всичко иначе умира
и изчезва без следа.
Вечна майката остава,
ний от нея сме дошли,
имената ни предава
с пръст по беглите мъгли.
Е, така беше добре. Колко още от своите десет живота притежаваше Клингзор? Три? Два? Все още имаше повече от един, все още повече от един честен, обикновен, космополитски и бюргерски живот. И много бе направил, много бе видял, много хартия и ленено платно бе изрисувал, много сърца бе развълнувал с любов и омраза, в изкуството и в живота бе събудил много негодувание и свеж полъх в света. Много жени беше любил, много традиции и светилища бе разрушил, бе дръзнал за много нови неща. Бе изпил до дъно много пълни чаши. Бе дишал много дни и звездни нощи, бе получил загар под много слънца, бе плувал в много води. Сега седеше тук, летният вятър игриво полюшваше короните на кестените, светът бе добър и съвършен. Беше все едно дали ще нарисува още сто картини или още десет, дали ще преживее още двадесет лета или само едно. Уморен беше вече, уморен. Всичко умира, всичко умира на драго сърце, искрени Тху Фу!
Време бе да се прибере вкъщи. Ще се олюлява в стаята от вятъра, нахлул през балконската врата. Ще запали светлина и ще извади скиците си. Сърцевината на гората с много хромовожълто и китайско синьо може би бе добра, някога от това ще излезе картина. Да става, беше време.
Но продължи да седи с развети от вятъра коси, облечен в развято, изцапано с боя ленено яке, с усмивка и болка в здраченото сърце. Лек и тих вееше вятърът, леко и безшумно блуждаеха прилепите в гаснещото небе. Всичко умира, всичко умира на драго сърце. Само вечната майка остава.
Клингзор би могъл и да спи тук, най-малкото един час, нали беше топло. Положи глава на раницата и се загледа в небето. Колко хубав е светът, как засища и уморява!
Някой слизаше от планината със силна крачка и свободни дървени подметки. Между папратите и жълтугата се появи силует на жена, цветовете на дрехите й вече не можеха да се различат. Приближаваше се със здрава равномерна стъпка. Клингзор скочи и виком поздрави с „добър вечер“. Тя се изплаши малко и се спря за миг. Той я гледаше в лицето. Познаваше я, не знаеше откъде. Тя беше красива и мургава, бели блестяха хубавите й здрави зъби.
— Виж ти! — извика той и й подаде ръка. Долови, че нещо го свързва с тази жена, някакъв малък спомен. — Познаваме ли се още?
— Мадона! Вие сте художникът от Кастанета! Помните ли ме още?
Да, сега знаеше. Тя беше селянката от долината с кръчмата, веднъж до нейната къща, във вече толкова дълбоко засенченото и объркано минало на това лято, той бе рисувал няколко часа, беше извадил вода от кладенеца й и дремнал един час в сянката на смокиновото дърво, а накрая бе получил от нея чаша вино и целувка.
— Вие никога вече не се отбихте — оплака се тя. — А пък толкова много ми обещахте.
В дълбокия й глас звучеше дяволитост и предизвикателство. Клингзор се оживи.
— Ето, толкова по-добре, че сега ти дойде при мен! Какво щастие имам тъкмо днес, когато бях толкова сам и тъжен!
— Тъжен! Не ме заблуждавайте, господине, вие сте шегаджия, не бива да ви се вярва на нито дума. Хайде, аз трябва да продължа.
— О, тогава ще те съпроводя.
— Но това не е по вашия път и не е необходимо, какво може да ми се случи?
— На теб нищо, но на мен? Колко лесно би могъл да се появи някой, да ти се хареса и да тръгне с теб и да целуне хубавата ти уста и твоята шия, и красивата ти гръд, някой друг вместо мене. Не, това не бива да се допусне.
Той бе положил ръка на шията й и вече не я сваляше.
— Звезда моя малка! Съкровище! Мой малък сладък плод! Отхапи ме, иначе ще те изям.
Тя с усмивка се изви назад, той я целуна по отворената силна уста, между съпротивата и възраженията й, тя отстъпи, целуна я отново, поклати глава, засмя се, опита се да се освободи. Клингзор я държеше в прегръдката си, устата му бе върху нейната, ръката му на гърдите й, косата й имаше уханието на лятото: на сено, жълтуга, папрат, къпини. За един миг той пое дълбоко дъх, отметна глава назад, тогава в догарящото небе видя изгряла малка и бяла звезда. Жената мълчеше. Лицето й бе станало сериозно, тя въздъхна, сложи ръка върху неговата и по-здраво я притисна на гърдите си. Той кротко се сведе, притисна ръка в коленните й ямки, които вече не се възпротивиха, и я положи в тревата.
— Обичаш ли ме? — попита тя като малко момиче. — Povera me.[14]
Те изпиха чашата. Вятърът погали косите и отнесе диханието им.
Преди да се сбогуват, Клингзор потърси в раницата и в джобовете на дрехата си дали няма нещо, което би могъл да й подари. Намери малка сребърна кутийка, още наполовина пълна с тютюн, която изпразни и я подаде.
— Не, никакъв подарък, в никакъв случай! — увери я той. — Само един спомен, за да не ме забравиш.
— Няма да те забравя — каза тя и попита: — Ще дойдеш ли отново?
Той се натъжи. Бавно я целуна по двете очи.
— Ще дойда — обеща.
Още известно време, застанал неподвижно, той чуваше нейните стъпки как трополяха надолу дървените подметки: по ливадата, поляната, през гората, по пръст, по камъни, по шума, по коренища. Жената вече беше отминала. Гората се чернееше в нощта, хладен вятър докосваше угасналата земя. Нещо, може би гъба, може би някаква увяхнала папрат миришеше остро и горчиво на есен.
Клингзор не се решаваше да си тръгне за вкъщи. Защо сега да се катери по планината, защо да отива в стаята си при всичките картини? Той се изтегна на тревата, лежа и гледа звездите, най-после заспа и спа, докато късно през нощта не го разбуди някакъв животински вик, поривът на вятъра или хладината на росата. Тогава се заизкачва към Кастанета, намери своята къща, вратата, стаята си. Там имаше оставени цветя и писма, бяха идвали приятели.
Колкото и уморен да беше, все пак по стара жилава привичка и в дълбоката нощ той разопакова нещата си на светлината на лампата, разгледа листата със скиците от деня.
Горските дебри бяха красиви, треви и скали в пронизвани от лъчи сенки блестяха хладни и приятни като някаква съкровищница.
Правилно бе рисувал само с хромовожълто, оранжево и синьо и се бе отказал от цинобъровото зелено. Дълго гледа листа.
Но защо? Защо са всички тези листа, пълни с багри? Защо е цялото старание, цялата пот, цялата мимолетна опияняваща наслада от творчеството? Имаше ли избавление? Имаше ли спокойствие? Имаше ли мир?
Изнурен, той рухна в леглото, едва разсъблякъл се, угаси светлината, затърси съня и тихо зашепна стиха на Тху Фу:
Скоро вятърът ще свири
над кафявия ми гроб…
Caro Луиджи,
Отдавна не съм чувал твоя глас. Живееш ли още на белия свят? Лешоядът не кълве ли вече твоите кости?
Случвало ли ти се е някога с кука за плетене да бръкнеш в спрял часовник? Аз направих това веднъж и видях как внезапно дяволът в машинарията се развилня и цялото съществуващо време захъхри, стрелките почнаха да се надбягват около циферблата, със зловещ шум те се въртяха, сякаш полудели, prestissimo[15], докато също внезапно всичко това секна и часовникът предаде богу дух. Точно така в момента е и тук при нас: слънце и луна тичат, хукнали като разгневени до кръвожадна лудост по небето, дните се гонят, времето на човека бяга, изтича като през пробит чувал. Да се надяваме, че и краят ще бъде внезапен и този пиян свят ще загине, вместо отново да се върне към бюргерско темпо.
Денем съм твърде много зает, за да мисля нещо (колко умопомрачително смешно звучи впрочем, когато си кажем на глас едно така наречено изречение, сякаш пък изобщо мога да мисля!). Но във вечерите ти често ми липсваш. Тогава повечето пъти седя някъде сред гората, в една от многото кръчми, и пия обичайното червено вино, което най-често не е хубаво, ала все пак помага да понасям живота и извиква съня. Неведнъж аз дори заспивах на масата в кръчмата зимник и доказвах на подхилващите се местни жители, че въпреки моята неврастения, не съм чак толкова зле. Понякога там присъстват приятели и момичета и човек може да упражни пръстите си по пластика на женско тяло, да говори за шапки, токове на обувки и за изкуство. От време на време ни се удава доста да се разгорещим, тогава крещим и се смеем през цялата нощ и хората се радват, че Клингзор е толкова весел човек! Тук има една много хубава жена, която всеки път, когато я видя, горещо разпитва за теб.
Изкуството, с което ние двамата се занимаваме, се придържа, както би казал някой професор, още твърде близко до предмета. (Би било чудесно да го изобразим като картинен ребус!) Все още рисуваме, макар и с малко по-свободен почерк и достатъчно вълнуващо за буржоата, нещата от действителността: хора, дървета, панаири, железници, пейзажи. С това се подчиняваме на още една условност. Та нали бюргерът нарича действителни нещата, които от всички или поне от мнозина биват възприемани и описвани по сходен начин. Възнамерявам, докато лятото още не си е отишло, известно време да рисувам само фантазии, или по-точно съновидения. Това отчасти ще бъде и в твоя стил, а именно безумно весело, радостно и изненадващо; нещо като в историите на Колофино от Хазенегер в Кьолнската катедрала. Макар и да усещам, че земята под краката ми е някак изтъняла, макар и, общо взето, малко да копнея за бъдни години и дела, все пак бих искал още да изстрелям няколко силни ракети в пастта на този свят. Един купувач на картини ми писа неотдавна, че гледал с удивление как в най-новите си работи съм преживявал втора младост. В думите му има нещо вярно. Действително ми се струва, че едва през тази година съм почнал истински да рисувам. Но това е може би само една пролет, която изживявам като някаква експлозия. Удивително е колко динамит е скрит още у мен, но динамитът гори трудно в малка печка.
Мили Луис, често мълком съм се радвал, че ние, двама стари развратници, всъщност сме толкова трогателно стеснителни и че по-скоро бихме се замервали с чашите по главите, отколкото да допуснем да се забележат нашите чувства един към друг. Нека си остане така, стари таралежо!
Неотдавна в онази кръчма край Баренго си устроихме празник с хляб и вино. Прелестно звучеше нашето пеене сред високата гора в полунощ, стари римски песни. Толкова малко е потребно на човека за щастие, когато старее и краката му почнат да мръзнат: през деня работя осем до десет часа, литър пиемонтско вино, половин фунт хляб, една вирджинска пура, няколко приятели и, разбира се, топлина и хубаво време. Всичко това го имам, слънцето действа чудесно, лицето ми е потъмняло като на мумия.
През някои дни изпитвам чувството, че животът и трудът ми започват тъкмо сега, друг път ми се струва, че съм работил тежко осемдесет години и имам желание за скорошно спокойствие и отдих. Всеки ще стигне някога до един край, мили Луис, и аз, и ти. Бог знае що за глупости ти пиша, вижда се, че не съм съвсем добре. Това явно са хипохондрии, много ме болят очите, понякога ме преследва споменът за една студия върху отлепването на ретината, която преди години съм чел.
Когато гледам надолу през балконската врата, която ти познаваш, ми става ясно, че би трябвало да бъдем прилежни още доста време. Светът е неизказано красив и многообразен, през тази висока зелена врата денем и нощем до мен стига неговият зов, той крещи и настоява и отново аз тичам навън и изтръгвам част от него за себе си, едно малко късче. Зелената околност тук поради сухото лято сега е станала чудно светла и румена, никога не съм мислил, че отново ще посегна към толкова английско червено и червенокафяво. А после предстои цялата есен, ще има стърнища, гроздобер, прибиране на царевицата, червени гори. Аз ще съпреживея всичко това още веднъж, ден след ден, и ще нарисувам още неколкостотин етюда. После обаче, чувствам го, ще тръгна по пътя към себе си и още веднъж, както правех известно време на младини, ще рисувам изцяло по спомени и въображение, ще създавам поеми и ще разказвам сънища. И това трябва да се прави.
Един голям парижки художник, когото по-млад творец попитал за съвет, му казал: „Млади човече, ако искате да станете художник, то не забравяйте, че преди всичко трябва да се храните добре. Второ, важно е храносмилането, грижете се за редовния си стомах! И трето: имайте винаги една малка хубава приятелка.“ Да, следва да се мисли, че съм усвоил препоръчаните начала на изкуството и че тук те едва ли ми липсват. Но тази година, тя е прокълната, при мен най-простите неща не вървят както трябва.
Храня се малко и лошо, често цял ден само с хляб, от време на време стомахът ми създава грижи (казвам ти: най-ненужното, за което човек може да се грижи), а нямам и истинска малка приятелка, занимавам се с четири-пет жени и често съм толкова уморен, колкото и гладен. Нещо е повредено в часовниковия механизъм, а и след като бръкнах в него с иглата, той наистина върви отново, но бързо като сатана, и при това хъхри така неприятно. Колко е прост животът, когато човек е здрав! Ти никога не си получавал толкова дълго писмо от мен освен може би навремето, когато спорехме за палитрата. Искам да престана, вече наближава пет, настава часът на най-хубавата светлина.
Послепис:
Спомням си, че ти харесваше една малка моя картина, която най-много напомня на китайска, онази с колибката, червения път и веронезевозелените дървета и с далечния, малък като играчка град в дъното. Сега не мога да ти я изпратя, а и не зная къде си. Но тя принадлежи на теб, във всеки случай бих искал да ти кажа това.
Пиян съм приседнал в нощта сред гора ветровита,
подяла е вейките плачещи тук есента,
мърморейки, тича до избата
и пълни шишето ми празно със вино кръчмарят.
Смъртта бледолика ще вреже в плътта ми червена
косата свистяща веднага, щом утрото дойде,
отдавна я виждам как чака тя
и как постоянно ме дебне, коварната кучка.
В нощта се надсмивам над нея аз с моите песни,
гората смълчана огласям с пиянски слова.
Заплахата нейна презирам —
това изразяват и моите песни, и моето пиене.
Препатих тъй много, скиталец по дългия път,
но вече е вечер и пия, и чакам с боязън
косата блестяща да падне,
главата ми в миг от сърцето ми тръпнещо да отдели.
В първите дни на септември, след много седмици на необикновено суха лятна жега, се случиха няколко дъждовни дни. Тогава Клингзор рисуваше в залата с високите прозорци в своя „палацо“ в Кастанета автопортрета си.
Този страховит и при това толкова вълшебно красив портрет, неговото последно, напълно завършено произведение, стои в края на труда му от онова лято, в края на едно нечувано, пламенно стремително трудово време, като връх и корона. На мнозина направи впечатление, че всеки, който познаваше Клингзор, го откриваше на този портрет веднага и непогрешимо, макар никога едно изображение да не е било толкова далеч от всяка натуралистична прилика.
Както всички по-късни произведения на Клингзор, така и този автопортрет може да се наблюдава от най-различни зрителни ъгли. За някои, особено за такива, които не познаваха художника, картината бе преди всичко концерт на багри, чудно съзвучен, и въпреки цялата си неудържима пъстрота въздействащ като спокоен и благороден килим. Други виждаха в нея последния смел, дори отчаян опит за освобождаване от предметното: лице, нарисувано като пейзаж, коси, които наподобяват вейки и кора на дърво, очни орбити сякаш пукнатини — те казваха, че картината им напомня за природата единствено така, както някои планински била напомнят очертанието на човешки профил, а клони на дървета — крака и ръце, но само отдалеч, само параболично. Мнозина обаче, напротив, тъкмо в това произведение откриваха единствено предмета, лицето на Клингзор — разложено и разтълкувано от самия него с неумолим психологизъм, една огромна изповед, неудържимо признание, което крещи, вълнува, плаши. А други, и сред тях неколцина от най-ожесточените му противници, виждаха в тази картина просто продукт и знак за мнимото безумие на Клингзор. Те сравняваха главата на портрета с натуралистично гледания оригинал, с фотографии и намираха в деформациите и преувеличенията на формите негърски, изродени, атавистични, животински черти. Някои от тези хора се възмущаваха от езическото и фантастичното в картината и съзираха в нея един вид болезнено самообожествяване, богохулство и самовъзхваляване, един вид религиозна мания за величие. Всички тия начини на разглеждане бяха възможни, и още много други.
През дните, в които рисуваше тази картина, Клингзор не излизаше освен вечер за вино, ядеше само хляб и плодове, донасяни му от хазяйката, не се бръснеше и с обгорялото потъмняло чело и дълбоко хлътналите очи при тази запуснатост изглеждаше наистина страшен. Рисуваше седнал и по памет, само от време на време, почти единствено когато прекъсваше работата си, отиваше към голямото, старомодно, в рамка с изрисувани розови клонки огледало на северната стена, протягаше глава, отваряше широко очи, правеше гримаси.
Много, много лица виждаше той зад лика на Клингзор в голямото огледало, между блудкавите, преплетени розови клони, и много образи вписа в своя портрет: детски лица, сладки и учудени, младежки слепоочия, пълни с мечтания и жар; присмехулни очи на пияници, устни на жадуващ, на преследван, на страдащ, на търсещ, на един безпътен човек. Но главата направи величествена и грубовата, някакъв идол от девствена гора, влюбен в себе си ревнив Йехова, дух страшилище, комуто принасят в жертва първородни синове и девици. Това бяха няколко от неговите лица. Друго едно беше лицето на залинелия, на обречения, който се е примирил със своята гибел. Мъх растеше по неговия череп, старческите зъби бяха изкривени, в браздите по увяхналата кожа се виждаха струпеи и плесен. Тъкмо това особено обичаха в картината неколцина приятели. Те казваха: ето човека, ecce homo, уморения, жадния, дивия, детинския и рафинирания човек от нашата късна епоха, умиращия, желаещия смъртта европеец, изтънчен от всеки копнеж, болен от всеки порок, ентусиазиран и одухотворен от знания за своя залез, готов за всеки напредък, узрял за всеки упадък, целия жар, а също и целия умора, предан на съдбата и на болката, както морфинист на отровата, усамотен и опустошен, прастар, едновременно Фауст и Карамазов, животно и мъдрец, съвсем разсъблечен, съвсем без честолюбие, съвсем гол, изпълнен от детински страх пред смъртта, изпълнен и от морна готовност да умре.
И още по-нататък, още по-притулено зад всички тия лица спяха по-далечни, по-дълбоки, по-стари лица, прачовешки, животински, растителни, каменни, така, сякаш в мига преди смъртта последният човек на земята още веднъж с бързината на съня си спомняше за всички образи от своето правреме и младостта на световете.
В тези бясно напрегнати дни Клингзор живееше като обсебен от възторг. Нощем тежко се наливаше с вино и после стоеше със свещ в ръка пред старото огледало, наблюдаваше лицето си в стъклото, тъжно ухиленото лице на пияница. Веднъж вечер беше с една любовница на дивана в ателието и докато гола я притискаше до себе си, над раменете й гледаше втренчено към огледалото и редом с нейната разпусната коса виждаше своето разкривено лице, пълно с наслада, пълно и с отвращение от насладата, със зачервени очи. Той й каза на другия ден да дойде отново, но обзета от ужас, тя никога вече не се появи.
В нощите той спеше малко. Често се събуждаше от страховити сънища с лице в пот, яростен и уморен от живота и все пак веднага скачаше, вторачваше се в огледалото на шкафа, четеше хаотичния пейзаж на разкривените си черти, мрачен, обладан от омраза или усмихнат, сякаш злорадо. Навестяваше го един сън, в който се виждаше как бива измъчван: гвоздеи забиваха в очите, с куки разкъсваха носа му, той рисуваше това изтерзано лице с гвоздеите в очите с въглен върху корицата на книга, която му попадна подръка; намерихме странната рисунка след неговата смърт. При един пристъп на невралгия на лицевите нерви, извит върху облегалката на стола, той се смееше и крещеше от болка и държеше разкривеното си лице пред огледалото, наблюдаваше потръпванията му и се присмиваше на сълзите.
И не само своето лице или и своите сто лица той нарисува на тази картина, не просто своите очи и устни, и пълната с мъка бездна на устата, пропуканите скали на челото, коренищата — ръце, тръпнещите пръсти, присмеха на разума, смъртта в очите. Със своеобразния претрупан и тръпнещ стил на своята четка той нарисува и живота си, своята любов, своята вяра, своето отчаяние. Нарисува заедно с това и тълпи голи жени, подхванатите от буря като птици жертвоприношения пред идола Клингзор, и младеж с лика на самоубиец, далечен храм и гори, стар дългобрад бог, могъщ и глупав, женска гръд, пронизана от кама, пеперуди с лица върху крилата и съвсем в дъното на картината, на ръба на хаоса — сив призрак — смъртта, която с копие, малко колкото игла, пробожда мозъка на нарисувания Клингзор.
След като бе рисувал часове наред, го овладяваше неспокойствие, неспирно тичаше и сновеше из стаите, вратите летяха след него, изваждаше шишетата от шкафа, взимаше книги от лавиците, сваляше тежките пъстри покривки от масите, четеше легнал на пода, поемайки дълбоко дъх, се надвесваше от прозорците, търсеше стари рисунки и фотографии и пълнеше с хартии картини, книги, писма, подовете, масите, леглата и столовете във всички стаи. Когато дъждовният вятър се втурваше през прозорците, всичко се развяваше объркано и тъжно. Сред старите неща Клингзор намери своя детски портрет, снимка от неговата четвърта година, той в бяло лятно костюмче, с белезникави светлоруси коси, с приятно и упорито момчешко лице. Намери снимките на родителите си, фотографии на любими от младостта. Всичко го занимаваше, дразнеше, напрягаше, измъчваше, тласкаше насам и натам, той грабваше всичко и пак го захвърляше, докато отново, обзет от възторжен трепет, застиваше пред дървения статив и продължаваше да рисува. Изтегли по-дълбоко браздите през зъберите на своя портрет, направи по-широк храма на живота си, изрази по-силно вечността на всяко битие, по-разплакано своята преходност, по-прелестно усмихнатото си подобие, по-присмехулна присъдата над тленността. После отново скочи, преследван елен, и заснова с крачката на затворник през стаята си. Радост го прониза, потръпна и дълбока наслада от творчеството, сякаш някаква влажна ликуваща буря, докато болката отново го повали на земята и запрати в неговото лице отломките от живота и от изкуството му. Той се молеше пред своя портрет и го заплюваше. Беше обезумял, както е безумен всеки творец. Но в безумието на творчеството правеше непогрешимо мъдро, като лунатик, всичко, което подпомага неговото дело. Той чувстваше доверчив, че в тази ужасна борба за автопортрета не се осъществява съдбата и равносметката на една личност, а човешката, всеобщата, необходимата. Той чувстваше: сега отново стои пред една задача, пред една участ и всички отшумели страхове и бягства, и всички опиянения и шемети са били само страх и бягство пред тази негова задача. Сега вече нямаше нито страх, нито бягство, имаше само напред, само „на нож“, за победа и погибел. Той побеждаваше, страдаше и се смееше, и си проправяше път със зъби и нокти, убиваше и умираше, раждаше и биваше роден.
Един френски художник пожела да го посети, хазяйката го въведе в преддверието, безредието и нечистотията се хилеха от препълненото помещение. Клингзор се появи, боя по ръкавите, боя по лицето, сиво, небръснато. Забърза през помещението с дълги крачки. Непознатият донесе поздрави от Париж и Женева, изрази почитанията си. Клингзор ходеше нагоре и надолу, сякаш не го чуваше. Смутен, гостът замълча и взе да се оттегля. Тогава Клингзор пристъпи до него, постави изцапаната си с боя ръка на рамото му, погледна го отблизо в очите. „Благодаря — каза той бавно, мъчително, — благодаря, мили приятелю. Аз работя, не мога да говоря. Хората винаги говорят много, винаги. Не ми се сърдете и поздравете моите приятели, кажете им, че ги обичам.“ И отново изчезна в другата стая.
В края на тези вихрени дни Клингзор постави готовата картина в неизползваната празна кухня и я заключи. Никога не я показа. Тогава взе веронал и прекара в сън цял ден и цяла нощ. После се изми, обръсна се, сложи си ново бельо и нови дрехи, замина за града и купи плодове и цигари, за да ги подари на Джина.
Отново и отново се отправям
към извора на приказния мит,
към извора на чудното предание —
където твоят дар вълшебен бе открит.
Долавям ек от твойте златни песни,
горчиво плачеш, будят те мечти.
И ми се струва, че във сън унесен,
от край далечен ми говориш ти[16]
Бях възпитаван не само от родителите и учителите си, но също и от по-висши скрити и тайнствени сили, сред тях беше и богът Пан, който във фигурата на малко танцуващо индийско божество стоеше в стъкления шкаф на моя дядо. Това езическо божество и още някои други заемаха моите детски години и дълго преди да мога да чета и пиша така ме бяха изпълнили с източните прастари образи и мисли, че по-късно всяка среща с индийските и китайските мъдреци възприемах като повторна, като завръщане у дома. И все пак аз съм европеец и дори съм роден под активната зодия на Стрелеца и през целия си живот усърдно съм се придържал към добродетелите на западния свят: дейността, жаждата и неутолимото любопитство. За щастие аз, както повечето деца, бях научил най-необходимото и най-ценното за живота още преди да започнат ученическите ми години, обучаван от ябълкови дървета, от дъжд и слънце, реки и гори, пчели и бръмбари, обучаван от бога Пан, обучаван от танцуващите божества в съкровищницата на дядо ми. Оправях се в света, без страх общувах с животни и звезди, оправях се в овощните градини, във водата при рибите и знаех да пея доста песни. Умеех и да омагьосвам, което после, за съжаление, рано загубих като познание и едва на по-късна възраст отново трябваше да го уча и да разполагам с цялата приказна мъдрост на детството.
Тук трябва да се прибавят и училищните знания, които ми се удаваха лесно и ми доставяха удоволствие. Училището, твърде мъдро, не се занимаваше с онези сериозни сръчности, които са безусловно необходими за живота, а предимно с такива, които бяха като за игра и приятни занимания. Те често ме забавляваха и с познанията на някой от тях за цял живот останах вярно свързан; така и до днес зная много хубави и забавни латински думи, стихове и пословици, както броя на жителите на много градове по всички части на земното кълбо, естествено не днешните, а ония от осемдесетте години.
До тринадесетата си година никога сериозно не съм разсъждавал върху това какво ще стане някога от мен и каква професия би трябвало да изуча. Като всички момчета обичах и завиждах на някои професии: на ловците, на ония, които прекарват трупи по реката, на коларя, на въжеиграча, на пътешествениците към Северния полюс. Но далеч повече и най-приятно би ми било да стана вълшебник. Това бе най-дълбоката, най-интимно почувстваната линия в моите стремежи и известна непримиримост с онова, което се нарича „действителност“, още тогава ми изглеждаше изключителна като някаква глупава уговорка на възрастните; известно по-скоро страхливо или дори присмехулно отклоняване от тази реалност ми беше познато отрано. И горещото желание да я омагьосам, да я преобразя, да я увелича, също. В детството ми желанието за вълшебство се насочваше към външни детински цели. С удоволствие бих направил така, че през зимата да зреят ябълки и моята кесия чрез вълшебство да се пълни със злато и сребро. Мечтаех враговете ми да се сковат чрез магическо заклинание, после великодушно да ги засрамя и да бъда провъзгласен за победител и крал. Исках още да открия заровени богатства, да възкреся мъртви и да мога да ставам невидим. Именно това да бъда невидим, беше изкуство, на което твърде много държах и най-съкровено желаех. По него, както и към всички други вълшебства, през целия ми живот и при доста преобразования ме придружаваше желанието, което дори аз самият често не откривах веднага. Така ми се случи по-късно, когато отдавна бях пораснал и упражнявах професията на литератор, че много пъти правех опит да изчезна зад моите поетични произведения, да се преименувам, да се скрия зад многозначителни артистични имена, опити, които по странен начин от моите приятели по професия често биваха взимани за лоши и тълкувани зле. Обърна ли поглед назад, то целият мой живот е стоял под знака на това желание за вълшебна сила. Както целите на вълшебното желание се променяха с времето и както те постепенно се оттегляха от външния свят, а поглъщаха мен самия, който постепенно се стремеше вече не нещата, а себе си самия да преобразява, както се научих да се стремя да заменя недодяланата невидимост под шапка-невидимка с невидимостта на знаещия, който, познавайки, постоянно остава непознат. Това би било най-същинското съдържание в историята на живота ми.
Бях едно живо и щастливо момче, играех с красивия многоцветен свят, навред се чувствах като у дома си, не по-малко сред животните и растенията, както и в джунглата на собствените ми фантазии и сънища, радвах се на моите сили и способности, на горещите си желания да бъда повече ощастливен, отколкото изтощен. Още тогава упражнявах някои вълшебнически изкуства, без да го зная, по-съвършено, отколкото те в по-късно време отново ми се удаваха. Лесно спечелвах любов, лесно спечелвах влияние над другите, с лекота се оказвах в ролята на предводител или на ухажван, или на тайнствен. По-млади другари и роднини аз години наред държах във внушаващата страх вяра, че действително имам вълшебническа сила и власт над демоните и че зная заклинание за скрити съкровища и пари. Дълго бях живял в рая, макар родителите ми твърде рано да ме запознаха със змията. Дълго трая моята детска мечта, светът ми принадлежеше, всичко беше настояще, всичко стоеше подредено наоколо ми като красива игра. Ако понякога у мене се надигаше някаква незадоволеност или копнеж, то изглеждаше, че радостният свят винаги ме закриля и несъмнено така най-често лесно откривах пътя в другия, по-свободния, не-оказващия съпротива свят на фантазиите, и връщайки се от тях, намирах външния свят отново прелестен и заслужаващ да се живее. Дълго живях в рая.
В малката градина на моя баща имаше кафез от летвички, където бях оставил да живеят домашни зайчета и един скован гарван. Там прекарвах безкрайни часове, лежах дълго като в древно време в топлината и удоволствието, че притежавам нещо, стоях там, питомните зайчета миришеха на живот, на трева и мляко, на кръв и зачатие, а гарванът, с черното си сурово око, осветяваше като лампа вечния живот. На същото място прекарвах безкрайни вечери на запален остатък от свещ до тихите сънливи животни, сам или с един приятел, и нахвърлях планове за издирване на огромни съкровища, за намиране на корена алраун и за победоносни рицарски походи, за потребността светът да бъде освободен, накъдето пращах разбойници, избавях нещастници, освобождавах затворници, освобождавах ограбени граждани, а предатели пращах да бъдат разпнати на кръст, прощавах на вероломни васали, спечелвах кралски дъщери и разбирах езика на животните.
В просторната зала с книгите на моя дядо имаше една необикновено голяма и тежка книга, в нея се ровех и четях често. В моята неизчерпаема книга откривах стари чудни картини, често попадах на тях още при първото отваряне и листата ме посрещаха светли и подканващи, често търсех дълго и не ги намирах, те бяха изчезнали, омагьосани, като че ли никога не са били. В тази книга имаше една безкрайно красива и неразбираема история, която често препрочитах. И тя не можеше да се намери винаги, часът трябваше да е благоприятен, тя много пъти съвсем изчезваше и се криеше, често сякаш си сменяше местожителството. Понякога при четене се явяваше странно приветлива и почти разбираема, друг път — съвсем неясна и заключена като вратата на покрива, зад която понякога в здрача можеха да се чуят духове — как те се кискаха или стенеха. Всичко беше пълно с реалност и всичко беше пълно с вълшебство, и двете съществуваха близо едно до друго, и двете ми принадлежаха.
Също и танцуващото божество от Индия, което стоеше в богатия със съкровища стъклен шкаф на дядо, не винаги бе едно и също, нямаше винаги еднакво лице и не във всеки час танцуваше същия танц. Понякога то беше странно божество и с някак шеговита фигура, както в чуждите и непонятни страни, направено от чужди и непонятни народи и почитано от тях. В други времена бе вълшебно произведение, пълно със значимост, безименно, злокобно, жадно за жертви, зло, строго, несигурно, присмехулно и затова изглеждаше, че ме дразни, за да си отмъсти, че аз някак му се присмивам. То можеше да променя погледа си, макар да бе направено от жълт метал. Понякога гледаше накриво и отново в други часове вече бе изцяло символ — нито грозно, нито красиво, нито зло, нито добро, нито смешно, нито страховито, а просто старо и измислено като някаква древна руна, като петно от мъх на някоя скала или рисунка на камък, и зад неговата форма, зад лицето и образа му живееше бог, вестител на безкрайното, което навремето като момче почитах без име не по-малко, а по-късно го знаех, тогава можех да го нарека Шива, Вишну, тъй като това бе бог, Живот, Брама, Атам, Тао, или Вечната майка. То беше баща, беше майка, беше жена и мъж, слънце и луна.
И близо до божествата в стъкления шкаф и в останалите шкафове на дядо ми стояха, висяха или лежаха още много същества и прибори, нанизи от дървени перли като молитвени броеници, рола от палмови листа, с надраскани по тях староиндийски букви, имаше костенурки от зелен стиатит, малки божествени фигурки от дърво, от стъкло, от кварц, от глина, плетени копринени и ленени покривки, месингови чаши и блюда и всичко това произлизаше от Индия, от Цейлон, от Райския остров, с папратовите дървета и обраслия с палми бряг. Имаше и кротки, с очите на кошута сиамци от Сиам или от Бирма и всичко миришеше на море, на подправки, на далечина, на канела и сандалово дърво, всичко бе минавало през кафяви и жълти ръце, овлажнявано от тропически дъжд или от водите на Ганг, сушено на екваториалното слънце, засенчвано от джунгла. И всички тези неща принадлежаха на дядо, а той, старият почтен властник, с широка бяла брада, знаещ всичко, по-могъщ от баща и майка, притежаваше още много други неща и сили. Негови бяха не само индийските божества и дреболии, всичко това резбовано, рисувано, посветено в тайни, чаши от кокосов орех и ковчежета от сандалово дърво, зала и библиотека, той беше още и магьосник, всезнаещ, мъдрец. Разбираше всички езици на хората, повече от тридесет, може би също и божествата, може би и звездите. Умееше да пише и говори на пали и санскрит. Знаеше канарезиш, бенгали, индустански, сингали и пееше такива песни. Запознат беше с молитвените упражнения на мохамеданите и на будистите, макар да беше християнин и да вярваше в триединния Бог. Дълги години и десетилетия бе живял на Изток в горещите опасни страни, пътувал с лодки и биволски коли, яздил на коне и мулета, никой не знаеше така уверено както него за това, че нашият град и нашата страна са само малка част от земята, че хиляди, милиони хора бяха от друга вяра, различна от нашата, имаха други нрави, езици, цвят на кожата, други божества, добродетели и пороци от нашите. Обичах го и го почитах и се боях от него. Пак от дядо очаквах всичко, нему доверявах всичко и непрестанно се учех от него и от преоблечения му в одеждата на божество бог Пан. Този човек, баща на моята майка, седеше сред гора от тайни, както лицето му бе обгърнато от бялата брада, от очите му искреше доверие в света, струеше ведра мъдрост, все едно дали самотни знания или божествена шеговитост. Познаваха го хора от много страни, уважаваха го и го посещаваха, говореха с него на английски, френски, индийски, италиански, малайски и след дълги разговори, отново без следа отпътуваха, може би негови приятели, негови пратеници, може би слуги или довереници. От дядо необяснимия, непостижимия, аз знаех също, че възникваше тайната, която обгръщаше моята майка, тайното, прастарото, и тя бе била дълго в Индия, и тя можеше да говори и да пее на малайски и на канарезиш. С побелелия дядо мама разменяше думи и пословици на чужди магически езици и както той, и тя от време на време притежаваше усмивката на непозната, забулената усмивка на мъдростта.
Съвсем друг беше моят баща. Той стоеше сам — не принадлежеше нито към света на божествата на дядо, нито на всекидневието на града. Стоеше настрана, самотен, страдащ и търсещ, учен и добродушен, добър, без фалш, пълен с усърдие в служба на истината, но далеч от онези усмивки, благородни и нежни, обаче ясен, без никаква тайна. Добротата никога не го напусна, никога и мъдростта, но той нивга не изчезна в този вълшебен облак на дядовското, никога не се загуби от неговото лице, нито детското и божественото, чиято игра ту като тъга, ту като тънък присмех, а често изглеждаше и като безмълвна потънала в себе си маска. Баща ми не говореше с майка ми на индийски езици, а на английски, говореше и един чист, ясен, хубав, с лек балтийски акцент немски. Тези езици бяха, с които той ме привлече и спечели и ме обучаваше. Според него аз се стремях от време на време, изпълнен с удивление и усърдност, прекалено трудолюбив, макар да знаех, че моите корени са по-дълбоко в земята на майка ми, на тъмноокото и тайнственото. Майка ми бе изпълнена от музика, баща ми — не. Той не можеше да пее.
Редом с мене растяха сестри и двама по-големи братя, към които изпитвах завист и уважение. Около нас малкият град беше стар и порутен, а в неговата околност гористите планини строги и някак мрачни. Между тях течеше красивата река, виеща се и бавна, и всичко това аз обичах, наричах го родина и в гората и в реката познавах растенията и земята, камъните и възвишенията, пещерите, птиците, катеричката, лисицата и рибата най-точно. Всичко това ми принадлежеше; беше мое, беше роден край, но освен него тук стоеше стъкленият шкаф и библиотеката, добрият присмех в лицето на всезнаещия дядо и тъмнотоплия поглед на майка, и костенурките, и божествата, индийските песни и пословици, а тези неща ми говореха за един по-далечен свят, за една по-голяма родина, за един по-стар произход, за по-голяма връзка. А горе, на неговата висота в теления си кафез стоеше нашият сиво-червен папагал, стар и мъдър, с лице на учен и остра човка, произлизаше също от далечина, непознат, пееше и говореше с напевния глас на джунглата и миришеше на екватор. Много светове, много части на земята протягаха ръце и лъчи и се срещаха и кръстосваха в нашия дом. А къщата беше голяма и стара, с много отчасти празни помещения, с изби и дълги ехтящи коридори, които миришеха на камък и студ, и безкрайни тавани, пълни с дърва, плодове, пронизващ вятър и тъмна празнота. Много светове кръстосваха светлините си в тази къща. Тук се произнасяха молитви и се четеше Библията, тук се изучаваше и се развиваше индийската филология, тук се разнасяше много хубава музика, знаеше се за Буда и Лаодзъ, идваха гости от различни страни с дъх на нещо чуждо и далечно в дрехите, със странни куфари от кожа или плетени и звучене на чужди езици, тук даваха храна на бедни и празнуваха празници, в близост живееха наука и приказки. Имаше и една баба, от която ние някак се бояхме и малко познавахме, защото тя не говореше немски и четеше френска Библия. Многократно и не навред животът в тази къща бе познаваем, светлината тук трептеше в различни цветове, богат и многогласен звучеше животът. Бе хубаво и ми харесваше, но по-хубав беше онзи, светът на моите въжделения, по-богат, и там се разиграваха мечтите на израстването ми. Действителността никога не беше достатъчна, потребно беше вълшебство.
Магията се чувстваше у дома си в нашата къща и в моя живот. Освен шкафовете на дядо, имаше още и такива на майка ми, пълни с азиатски тъкани, дрехи и воали, магическо беше, че божествата гледаха накриво, и пълен с тайнственост бе мирисът на някои стари стаи и ъгли на стълбището. И вътре в мен нещо отричаше много от това външно битие. Имаше неща и връзки, които бяха само в мен самия, съществуваха единствено за мен. Нищо не беше толкова тайнствено, толкова малко непосредствено, толкова вън от всекидневно вещественото, и все пак то не бе реално. Още капризното появяване и отново скриване на образите и лицата в онази голяма книга бе такова и промените в облика на нещата, които аз виждах да се извършват във всеки час. Как по-различно, по-друго изглеждаше къщната врата, къщата в градината и улицата през някоя неделна вечер, отколкото в понеделник сутрин. Как съвсем различен бе видът на стенния часовник и изображението на Христос във всекидневната в един ден, когато там властваше духът на дядо, отколкото ако бе властвал духът на баща ми. И колко много се преобразяваше всичко отново в часовете, когато изобщо никакъв чужд дух не полагаше своя знак върху нещата! А моят собствен, когато душата ми играеше с тези неща и им даваше нови имена и значения. Тогава един добре познат стол или табуретка, нечия сянка до печката или отпечатаната глава в някой вестник биваше красива, грозна или зла, изпълнена със смисъл или банална, събуждаше копнеж или беше скромна, жалка, или тъжна. Колко малко здраво, стабилно, трайно все пак имаше! Как всичко живееше, търпеше промени, копнееше за преобразяване, дебнеше, тление, избавление и ново раждане.
От всички магически явления обаче най-важните и най-чудесните бяха проявите на „малкия човек“. Не зная кога го видях за пръв път, обаче вярвах, че той винаги е бил тук, че е дошъл заедно с мене на света. Малкият човек беше дребен, сив, едно ненатрапчиво същество, човек, дух или коболд, ангел или демон, който от време на време се явяваше и тичаше пред мен, в съня ми, както и наяве, и аз трябваше да го следвам повече, отколкото баща ми, повече, отколкото майка ми, повече, отколкото разума, дори често и страха. Когато малкият ставаше видим за мене, съществуваше единствен той, и където отиваше или каквото вършеше, аз трябваше да го правя подир него. Появяваше се при опасност. Когато ме преследваше някакво зло куче или разгневен по-голям другар и моето положение ставаше несигурно, тогава, в най-тежкия момент, малкото човече изникваше, тичаше пред мене, показваше ми пътя, носеше спасение. То ми показваше разкованата летва в градинската ограда, през която в последния страшен миг намирах изход, показваше ми и точно какво трябва да направя, да падна, да се обърна назад, да избягам, да изкрещя или да мълча. Даваше ми нещо, което исках да ям, от ръката си, водеше ме на място, където отново намирах загубените неща. Имаше времена, когато го виждах всеки ден, в други дни то изчезваше, те не бяха хубави. Тогава всичко биваше хладно, неясно, нищо не се случваше, нищо не отиваше напред.
Веднъж на пазарния площад малкият човек вървеше пред мене, а аз след него, и той се затича към огромния водоскок на площада в каменния басейн — по-дълбок от човешки ръст, скачаха четирите водни струи. Той се качи на каменната ограда чак до парапета и аз след него. И когато той пъргаво скочи в дълбоката вода, скочих и аз. Нямаше избор. И на косъм не се удавих. Но не се удавих, а бях изтеглен нагоре, и то от една млада красива съседка, която дотогава едва познавах, а после помежду ни се зароди хубаво приятелство и закачливи отношения, които дълго време ме вдъхновяваха.
Веднъж баща ми трябваше да ме накара да заговоря, да призная една пакост, аз така наполовина-наполовина се извинявах и отново страдах от това, че ми беше тежко да се изразя разбираемо за възрастните. Проляха се няколко сълзи, беше наложено милостиво наказание и накрая баща ми ми подари, за да не забравя този час, един хубав, малък джобен календар. Някак засрамен и недоволен от работата, аз излязох и тръгнах по моста над реката. Изведнъж малкият човек затича пред мене и скочи от парапета на моста и ми заповяда с един жест да хвърля подаръка от баща ми в реката. Направих го веднага. Нямаше нито съмнение, нито колебание, те се появяваха, когато единствено, ако малкият, дребосъкът, липсваше и ме изоставяше на произвола. Спомням си как веднъж, когато бях на разходка с моите родители и малкият се появи, той вървеше от лявата страна на улицата, а аз подире му и баща ми често ми заповядваше да се върна на другата страна до него, а малкият не идваше с мене, упорито вървеше вляво и трябваше винаги незабавно да отивам при него. Баща ми се умори от тази работа и в края на краищата ме остави да вървя, където си искам. Той беше засегнат и едва по-късно вкъщи ме попита защо изобщо съм бил толкова непослушен и е трябвало да вървя на другия край на улицата. При такива случаи изпадах в много голямо смущение, дори направо в беда, защото нямаше нищо по-невъзможно да кажа на някой човек дори и една дума за малкия мъж. Нямаше нищо по-забранено, по-лошо, по-смъртно греховно, освен да го издам, да го назова, да говоря за него. Неведнъж мислех за това, неведнъж го виках или желаех да се появи. Щом се появеше, беше добре и аз го следвах. Ако го нямаше, ставаше така, сякаш никога не е бил. Малкият мъж нямаше име, най-невъзможното на света обаче би било ако малкият мъж се появи, а аз не го сподирям. Накъдето той вървеше, натам го следвах, също и във вода, и в огън. Не че ми заповядваше едно или друго, или ме съветваше, не. Той просто постъпваше така или иначе и аз подире му. Нещо, което той вършеше, а аз да не го повторя, беше толкова невъзможно, колкото бе невъзможно сянката ми плътно да не следва моите движения. Навярно бях само негова сянка или огледало на малкия, или той на мене. Може би правех онова, което смятах да го накарам той да прави преди мене или едновременно. Само че той не винаги присъстваше за съжаление, а когато отсъстваше, на моите дела липсваха самопонятност и необходимост. Тогава всичко можеше да бъде объркано едно през друго и за всяка крачка имаше възможност да се осъществи или не, да се изостави, да се забави, да се обмисли. Добрите, ведрите, щастливите крачки на тогавашния ми живот са ставали без обмисляне. Царството на свободата е може би царство и на заблудите.
Колко хубаво беше моето приятелство с веселата съседка, която навремето ме измъкна от басейна на водоскока! Тя беше жива, млада и хубава, и глупава, с една приятна мила, почти гениална глупост, караше ме да й разказвам истории за разбойници и магьосници и ми вярваше ту повече, ту по-малко и най-вече ме смяташе за един от мъдреците на Изтока, с което аз на драго сърце се съгласявах. Тя много ми се удивляваше. Когато й разказвах нещо весело, почваше да се смее високо и сърдечно дълго преди да е разбрала шегата. Аз я упрекнах за това и я попитах:
— Слушай, фрау Ана, как може да се смееш на шега, преди още да си я разбрала? Това е твърде глупаво и бездруго е обидно за мене. Ти или не разбираш моите шеги и се смееш, или не ги схващаш. Тогава обаче не е потребно да се смееш и да се държиш така, сякаш си ги разбрала.
Тя продължи да се смее:
— Не — извика тя, — ти си най-умното момче, което съм виждала. Ти си великолепен! Ще станеш професор, или министър, или доктор. Света, знаеш ли, не бива да го взимаш за лош. Аз се смея просто, защото ти се радвам и защото ти си най-забавният човек на този свят. А сега ми обясни твоята шега.
И аз обстойно й я обясних, а тя трябваше за едно или друго да пита, накрая действително я разбираше и ако преди сърдечно и щедро се бе смяла, то после се смееше наистина, наистина съвсем неудържимо и увличащо, така че смехът й ме заразяваше. Колко често ние заедно се смеехме, как тя ме разглезваше и ми се удивляваше, колко беше очарована от мене! Имаше и трудни езикови упражнения, които понякога трябваше да й казвам гласно и бързо, три пъти едно след друго. Например: „Виенските перачи перат бяло виенско пране“ или историята за пощенска кутия в Котбус. И тя трябваше да опита, аз настоявах за това, но жената се смееше още преди да е изрекла правилно три думи. Не искаше да го прави и всяко започнато изречение заглъхваше в нов смях. Госпожа Ана е най-волният човек, когото съм познавал. Аз съм запазил спомена за нея в моята детска мъдрост. Смятах я за неизказано глупава, а накрая тя наистина беше, но за мен представляваше един по-щастлив човек и понякога бях склонен да вземам щастливите хора за тайнствени мъдреци дори когато изглеждаха глупави. Какво е по-глупаво и ни прави по-нещастни от интелигентността.
Минаха години и моето общуване с госпожа Ана вече бе замряло, вече бях голям ученик и потисках изкушенията, страданията и опита на мъдростта, но тогава веднъж изпитах потребност от нея. И отново към госпожа Ана ме поведе малкият човек. От известно време се измъчвах над въпроса за разликата между половете и за възникването на децата. Въпросът ставаше все по-горещ и мъчителен и един ден така ме болеше и гореше, че бих предпочел вече да не живея, ако не разгадая тази плаха загадка. Див и отчаян, аз се връщах през пазарния площад от училище към къщи, забил поглед в земята, нещастен и мрачен, тогава неочаквано се появи малкият човек. Той вече беше станал рядък гост и отдавна не ми бе верен, нито аз на него. Но сега изведнъж го видях отново малък и пъргав, той припкаше по земята пред мене, видим само в един миг, и изтича в къщата на госпожа Ана. Беше изчезнал, но вече го последвах вътре и знаех защо, а госпожа Ана изкрещя, когато аз неочаквано влетях в стаята й, тъй като тъкмо се обличаше. Но тя не избяга от мене и аз скоро знаех почти всичко, което тогава ми бе страшно необходимо да узная. От това би произлязла любов, ако не бях още твърде малък за такава.
Тази весела глупава жена се различаваше от повечето други възрастни по това, че тя, макар и глупава, беше естествена и самопонятна, винаги присъстваше, никога не се преструваше, никога не се смущаваше. Повечето възрастни бяха различни. Имаше изключения, съществуваше майка ми, символ на живото, което въздействаше загадъчно, и баща ми, символ на справедливостта и мъдростта, и дядо — на скритото, всестранното, усмихващото се, неизчерпаемото, той вече едва ли беше човек. Мнозинството от възрастните обаче, при все че следваше да ги уважавам, почитам и да се страхувам от тях, бяха много глинени божества. Колко смешни бяха със своето несръчно театралничене, когато говореха с децата! Колко фалшиво звучеше техният тон, колко фалшиви бяха усмивките им! И как придаваха важност на своите дела или занимания, колко пресилено сериозно се държаха, ако човек ги виждаше да вървят по улицата, стиснали под мишница своите инструменти, чанти, книги! Как чакаха да бъдат познати, поздравени и да им бъде оказана почит! Понякога в неделен ден при моите родители идваха хора, за да „направят визита“. Мъже с цилиндри и несръчни ръце, пъхнати в колосани ръкавици, важни, пълни с достойнство, изключително изтъкани от достойнство смутени мъже, адвокати и съдии, пастори и учители, директори и инспектори с техните малко плахи, някак потиснати жени. Те седяха сковано на столовете и трябваше да се принуждаваш във всичко да им помагаш; при свалянето на палтата, при влизането в къщата, при сядането, при въпросите и отговорите и когато си тръгват. Бях улеснен да възприемам с лекота този дребнобюргерски свят, а не толкова сериозно, колкото той изискваше, тъй като родителите ми не принадлежаха към него, а и те самите го намираха комичен. Но и когато не играеха театър, не носеха ръкавици и не правеха визити, повечето от възрастните ми изглеждаха твърде странни и малки. Те си даваха важност със своята работа; с техните работилници и длъжности, колко големи и святи изглеждаха на себе си. Когато някой колар, полицай или подреждащ павета затваряше улицата, това беше свята работа, нещо самопонятно, пред което се отстъпваше и му се правеше място или дори му се помагаше. Но децата според техните дела и игри не бяха важни, те биваха изтласквани настрани и им се крещеше. Все пак те не вършеха ли нещо по-малко правилно, по-малко добро, по-малко важно, отколкото големите? О, не, напротив, ала големите бяха пълновластни, те даваха заповеди, те управляваха. При това също както нас децата и те имаха свои игри. Тяхна игра бяха упражненията за противопожарна защита, играеха на войници, събираха се в съюзи и стопански камари, но всичко с едно изражение на важност и валидност, сякаш би следвало всичко да върви така и сякаш нямаше нищо по-хубаво и нищо по-свято.
Сред тях имаше умни хора, признавам, също и сред учителите. Но не бе ли забележително и подозрително, че всички тези големи „хора“, които до преди известно време сами са били деца, толкова малко можеха да си го спомнят, съвършено бяха забравили и се бяха отучили какво е дете, как то живее, работи, играе, мисли, какво му е приятно и какво му създава мъка. Малцина, съвсем малко бяха тези, които още го знаеха. Имаше не само тирани и грубияни, които бяха зли и ненавиждаха децата, прогонваха ги отвсякъде, укоряваха ги и ги гледаха с омраза, дори понякога изпитваха видимо нещо като страх от тях. Не и другите, които се отнасяха добре и които понякога на драго сърце се принизяваха да поведат разговор с децата, но в мнозинството си вече не знаеха за какво се отнася, и те също, почти всички, мъчително и смутено слизаха до равнището на децата, когато искаха да покажат, че са внимателни, ала не можеха да открият истинските деца, а виждаха някаква глупава детска карикатура. Всички тези възрастни или почти всички, живееха в друг свят, дишаха друг въздух и по друг начин от нас, децата. Те често не бяха по-умни от нас и твърде често не ни изпреварваха с нищо, освен с онази своя тайнствена власт, бяха по-силни, дори можеха, ако не ги слушаме доброволно, да ни принудят и да ни набият. Но беше ли това истинско предимство? Нима всеки бивол и всеки слон не е много по-силен от един такъв възрастен? Ала те имаха властта, те заповядаха. Техният свят и тяхната мода минаваха за правилни. Освен това нещо, което ми изглеждаше съвсем особено и забележително, а в някои случаи и почти ужасно: имаше много възрастни, които като че ли завиждаха на нас, децата. Понякога те можеха дори съвсем наивно и искрено да го изразят и с една въздишка да кажат: „О, на вас, деца, ви е още добре.“ Ако това не беше престорено, не беше лъжа, а то не беше престорено, тогава аз от време на време при такива изказвания усещах, че възрастните, следователно могъщите, достойните и заповядващите, съвсем не са по-щастливи от нас, които трябваше да слушаме и да им засвидетелстваме уважение. В един музикален албум, от който аз учех, имаше една песен с удивителна рима: „О, колко е честито, колко е блажено още да си дете!“ Това беше тайна, имаше нещо, което ние, децата, притежавахме, а то липсваше на големите. Те не бяха просто по-големи и по-силни, от някаква гледна точка бяха и по-бедни от нас. И те, на които често завиждахме за високия ръст, за достойнството им, за привидната свобода и самочувствие, за техните бради и дълги панталони, понякога завиждаха на нас, дори и в песни, които ни пееха.
Е, междувременно аз, въпреки всичко, бях щастлив. На света имаше много неща, на които на драго сърце бих гледал другояче, дори и в училище. Но въпреки това, бях щастлив. И от много страни ме уверяваха и ми внушаваха, че човекът не е дошъл на земята просто за свое удоволствие и че истинското щастие настъпва едва отвъд изпитанията и проверките, че всичко, което може да се извлече от многото пословици и стихове, които пишех и които ми изглеждаха много хубави и вълнуващи, съществува. Но тези неща бяха твърде важни и за моя баща, но мен не ме въодушевяваха толкова, когато веднъж ми тръгна зле, бях болен или изпитвах неизпълними желания, или в спор и напук на родителите си рядко прибягвах до Бог, а винаги имах други странични пътища, които отново ме извеждаха към светлото, спокойното. Когато не намирах удовлетворение в обикновените игри, когато железницата, магазинът, книгата с приказките вече бяха остарели и скучни, тогава често ми хрумваха най-хубавите нови игри. И ако нямаше нищо друго, освен това вечер в леглото да си затворя очите и да си представя, че съм в един цветен приказен кръг, тогава отново проблясваше ощастливяване и тайна и то беше многообещаващото в света.
Първите ми ученически години отминаха, без много да ме променят. Събрах опита, че доверието и почтеността могат да ни нанесат и щети. Учех при няколко равнодушни учители най-необходимото, за да лъжа и за да се преструвам. Оттогава можех да успявам. Бавно обаче увехнаха у мен първите цветове, бавно научих също, без да подозирам, онази фалшива песен на живота, онова преклонение пред действителността, пред законите на възрастните, едно нагаждане към света, такъв, какъвто бе той. Отдавна вече знаех защо сбирките с песни на възрастните съдържат стихове като тези: „О, блаженство е да бъдеш още дете“, и за мен също имаше още много часове, в които завиждах на тези, които още са деца.
И когато в дванадесетата ми година се стигна дотам да се реши дали трябва да уча гръцки, аз без колебание казах „да“, защото с времето ми изглеждаше неотменно да стана, да бъда толкова учен, колкото е моят баща, а ако е възможно и толкова, колкото е дядо ми. И от този ден нататък пред мен съществуваше един учебен план. Трябваше да следвам и да стана или пастор, или филолог, защото за това даваха стипендии. Някога и дядо ми бе минал по този път. Изглежда, не беше лошо. Но сега изведнъж имах бъдеще, в моя път се появи един пътепоказател, всеки ден и всеки месец трябваше да ме приближава до целта, всичко сочеше натам, всичко водеше по тоя друм. Далеч от игрите и настоящето на досегашните ми дни, които не бяха без смисъл, обаче без цел, без бъдеще. Животът на възрастните ме бе пленил, той ме бе подмамил, първоначално ме бе хванал за една къдрица или за един пръст, съвсем скоро щеше да ме хване и да ме държи здраво този живот, според цели, според числа, животът на реда и на длъжностите, на професията, на изпитите; скоро и за мене щеше да удари часът, скоро щях да бъда студент, кандидат, духовник, професор, щях да отивам на гости с цилиндър на главата, да нося кожени ръкавици, вече да не разбирам децата и може би да им завиждам. Но аз не исках да се отдалечавам от моя свят, от това, което беше добро и приятно. Наистина, все пак за мен съществуваше една съвсем тайнствена цел, когато мислех за бъдещето. Копнежно си желаех нещо, а именно да бъда вълшебник.
Желанието и мечтата дълго време ми останаха верни. Но те започнаха да губят всемогъществото си, имаха врагове, нещо друго им противостоеше. Действително, сериозно, което не можеше да те измами, бавно, бавно, светът увяхваше. Постепенно от неограниченото срещу мен се възправи нещо ограничено, съществуващият свят, светът на възрастните. Бавно желанието ми да бъда вълшебник, макар още копнежно да го носех в себе си, за мен самия почна да губи стойност, на мен самия да изглежда детинщина. Вече имаше нещо, по което не бях повече дете. Ограничаваше ме безкрайният, хилядоликият свят на възможното, разделен на полета, прорязан от огради. Бавно, прастарата гора на моите дни около мене се превръщаше във вкаменен рай. Не оставах такъв, какъвто бях. Принц и крал в страната на възможното. Не ставах вълшебник, учех гръцки. След две години към него трябваше да се прибави и хебраистки, подир шест години да бъда студент.
Незабележимо пристягането се извършваше, незабележимо магията наоколо се изпаряваше. Чудната история в книгата на дядо все още бе хубава. Тя се намираше на една страница, чиято цифра знаех, тя беше там днес и утре, и във всеки час. Вече нямаше чудеса. Равнодушно се усмихваше танцуващият индийски бог, беше от бронз и аз рядко го поглеждах, никога не го видях да гледа накриво. А най-лошото, все по-рядко и все по-рядко виждах сивия малък мъж. Отвред бях заобиколен от нещо, което губи вълшебството си, много, което някога беше просторно, ставаше тясно, много, което някога бе приятно скъпо, ставаше по-бедно.
Но усещах това някак скрито, някак под кожата, все още бях радостен и се опитвах да бъда властващ. Учех се да плувам и да карам кънки. Бях първенец по гръцки. Привидно всичко протичаше отлично. Всичко имаше вече малко по-блед цвят, едно някак по-празно звучене и ми бе станало скучно да отивам при госпожа Ана. Сега всичко вървеше съвсем делово, онова, което преживявах, някак бе загубено, някак незабелязано се пропускаше, но което си бе отишло, го нямаше. И ако сега понякога отново исках да се чувствам в пълнота и цъфтящ, тогава имах потребност от по-силно дразнение, трябваше да се разтърся и да се затичам. Добих вкус, взеха да ми харесват ястията със силни подправки. Често си угаждах, понякога открадвах грошове, за да си доставя някакво особено удоволствие, защото иначе не беше достатъчно живо и хубаво. И момичетата почнаха да ме привличат. Това беше малко преди времето, когато малкият мъж се появи още един път и още веднъж ме отведе при госпожа Ана.
1923
Едва пристъпил в рая, Пиктор се възправи пред дърво, което беше едновременно мъж и жена. Той го поздрави с уважение и попита:
— Ти ли си дървото на живота?
Но след като вместо дървото пожела да му даде отговор змията, той се обърна и продължи нататък. Пиктор гледаше с широко учудени очи, всичко много му харесваше. Ясно долови, че е в родината и край извора на живота.
И отново съзря дърво, което бе едновременно слънце и луна.
Пиктор каза:
— Ти ли си дървото на живота?
Слънцето кимна и се засмя, луната кимна и се усмихна. Най-чудноватите цветя го изгледаха с разнообразни багри и озарения, с най-различни очи и лица. Някои кимваха и се смееха, някои кимваха и се усмихваха, те мълчаха опиянени, потънали в себе си самите като удавени в собствените си ухания. Едно пееше песента на лилавото, друго пееше тъмносиня приспивна песен. Някое от цветята беше с големи сини очи, друго едно му напомняше за неговата първа любов. Едно излъчваше аромата от градината на детството му, неговият сладостен дъх звучеше като майчиния глас, трето му се усмихна и протегна срещу него дълъг извит червен език. Пиктор го близна, вкусът му бе силен и първичен — вкус на смола и мед, а също и с вкуса на целувката на жена.
Той стоеше сред всички цветя обзет от копнеж и плаха радост. Сърцето му, сякаш бе някаква камбана, биеше тежко, много силно; то копнежно гореше в предчувствие за непознатото, вълшебното в неговото съкровено желание.
Една птица видя Пиктор да седи в тревата, примижал от багрите, изглежда красивата птица притежаваше всичките. Той я попита:
— О, птичке, къде е щастието?
— Щастието — заговори красивата пъстропереста птица и се засмя със своята златна човка, — щастието, приятелю, е навред, в планини и долини, в цветя и кристали.
С тези думи радостната птица разтърси перата си, изви шийка, поклати своята опашка и намигна с око, усмихна се още веднъж и ето че се застоя неподвижно сред тревата, а после, виж ти, птицата станала пъстро цвете, перата — листа, ноктите — корени. В блясъка на багрите, посред танца тя вече беше растение. Пиктор я гледаше удивен.
И незабавно след това птицата цвете раздвижи листата и тичинките си, цветята отново бяха сити, вече нямаха корени, движеха се леко, трептейки, бавно се издигаха нагоре и вече се бе превърнала в блестяща пеперуда, която се полюшваше без тежест, без светлина, с изцяло сияещо лице. Пиктор гледаше удивен. Новата пеперуда обаче, радостната пъстроцветна птица — цвете — пеперуда със сияещото многоцветно лице летеше в кръг около удивения Пиктор, тя примигваше на слънцето, спусна се кротко на земята като снежинка, застоя се пред краката на Пиктор, пое дъх нежно, потръпна леко с блестящите си крила и незабавно се превърна в цветен кристал, от чиито ръбове струеше червена светлина. Прелестно сияеха свежите треви и зеленината, светъл като празнични звуци, червен благороден камък. Но неговата родина — земните недра изглежда го зовяха: той бързо се смали и заплашваше да потъне.
Тогава Пиктор, тласкан от свръхмощно изискване посегна към предизвикващия омая камък и го взе за себе си. Очарован той гледаше магическата му светлина, която сякаш излъчваше и вливаше в сърцето му предчувствие за цялото блаженство.
Неочаквано на клона на изсъхнало дърво се нави змия и просъска в ухото на Пиктор:
— Камъкът ще те превърне в това, в което пожелаеш. Бързо му кажи желанието си, преди да е станало твърде късно.
Пиктор се сепна и се изплаши да не пропусне щастието си. Мигом изрече думата и се превърна в дърво. Защото понякога той вече бе желал да бъде дърво, защото му се струваше, че дърветата са толкова изпълнени от спокойствие, сила и достойнство. Пиктор се превърна в дърво. То се вкореняваше в земята, протягаше нависоко листа и клони, те израстваха от неговите ръце и крака. Беше особено доволен от това. Дълбоко в хладните земни недра той поглъщаше влага чрез жадните фибри. А листата му се вееха високо в синевата. В неговата кора живееха бръмбари, в нозете му живееха заек и таралеж, в клоните му — птици.
Дървото Пиктор бе щастливо и не броеше годините, които отминаваха. Твърде много години отшумяха, преди той да забележи, че щастието му не е съвършено. Само бавно се научи да гледа с очите на дърво. Най-после вече бе зрящ и се натъжи.
Именно Пиктор сам прозря, че в рая наоколо му повечето същества много често се преобразяваха, да, нали всичко се носеше в потока, във вълшебното течение на вечното преобразяване. Виждаше как цветя стават скъпоценни камъни или отлитат като искрящи колибри. До себе си виждаше как някои дървета изведнъж изчезват, едно протича като извор, друго е превърнато в крокодил, трето радостно и смело плува, обзето от чувство на доволство, с ведри усещания като риба, за да подеме нови игри, в нови форми. Слонове сменяха своя облик с облика на скали, жирафи — фигурите си с цветя. Той самият обаче, дървото Пиктор, винаги оставаше неизменен, вече не можеше да се преобразява. Откакто узна това, неговото чувство за щастие изчезна; той започна да старее и все повече и повече придобиваше онова морно, сериозно и тъжно тревожно държане, каквото може да се наблюдава у твърде стари дървета. Също у конете, при птиците, у хората и при всички същества е възможно да се открие всекидневно: когато не притежават дарбата да се преобразяват, с времето изпадат в тъга и залиняват, а тяхната красота чезне. Веднъж в онази област на рая се загуби младо момиче, беше русокосо, облечено в небесносиня рокля. Пеейки и танцувайки, русокосата тичаше под дърветата, дотогава още никога не бе се замисляла да си пожелае дарбата за превращението. Зад нея някои мъдри маймуни се смееха, един или друг храст нежно я докосваше с вейка, някое дърво й хвърляше цвят, орех, ябълка, без момичето да им обърне внимание.
Когато Пиктор дървото съзря момичето, бе обзет от някакъв силен копнеж, странно изискване за щастие, каквото никога преди не бе чувствал. И едновременно бе погълнат от дълбок размисъл, защото му се струваше, че собствената му кръв го зове: „В този час си спомни, спомни си целия свой живот, намери смисъла, иначе ще бъде твърде късно и никога вече щастието няма да дойде при теб.“
И той послуша. Припомни си целия свой произход до началото, годините на възмъжаването си, своя порив към рая и твърде странно мигът преди да стане дърво, оня чуден момент, когато бе държал в ръце вълшебния камък. Тогава, когато всяко преобразяване му беше достъпно, животът в него пламтеше както никога! Той помисли и за птицата, в оня ден тя бе смела, и за дървото със слънцето и луната, завладя го предусетът, че тогава той бе пропуснал нещо, забравил беше нещо и че съветът на змията не е бил добър.
В листата на дървото Пиктор момичето чу някакъв шепот, погледна нагоре и долови с неочаквана болка в сърцето нови мисли, нови изисквания, нови мечти да го вълнуват. Притегляно от непозната сила момичето приседна под дървото. На него му се стори, че то бе самотно, самотно и тъжно, а при това красиво, вълнуващо и благородно в своята мълчалива тъга; песента на неговата тихо шумяща корона му звучеше изкусително. Момичето се облегна на грубия дънер и почувства, че дървото прозира дълбоко в собственото си сърце, изпитва същото изтръпване в собственото си сърце. В сърцето си усети странна болка, над небето на душата му бавно се движеха облаци; от очите на момичето капеха тежки сълзи. Все пак какво бе това? Защо трябваше да се страда така? Защо сърцето се изкушаваше да взриви гръдта и да се смеси и претопи с него, с красивия самотник? Дървото леко потръпна чак до корените си, толкова буйно то засмука всичката жизнена сила в себе си противоположно на момичето, на пламенното желание за сливане. Ах, че той е бил надхитрен от змията, за да бъде завинаги сам, здраво омагьосан в едно дърво! О, колко сляп, колко глупав е бил! Нима съвсем не е знаел, толкова чужд ли е бил на тайната на живота? Не, и тогава смътно е долавял и е подозирал — ах и с тъга и дълбоко разбиране сега мислеше за дървото, което бе съставено от мъж и жена! Долетя една птица, птица червена и зелена, красива и смела, долетя, описвайки дъга, привлечена от него. Момичето я видя да лети, забеляза, че от човката й падна нещо — то светеше червено като кръв, червено като жар, падна сред зеленината и озари зелените треви, толкова дълбоко доверчиво, червеното озаряване бе толкова ярко, че момичето се наведе и вдигна червения предмет. Ето че това бе кристал, благороден гранат, а там, където беше той, не можеше да бъде тъмно.
Момичето едва бе уловило вълшебния камък в бялата си ръка и вече се осъществяваше желанието, което то носеше в сърцето си, от което сърцето на красавицата бе така преизпълнено, че тя потъна в унес и стана едно с дървото, от неговия дънер изби, израсна силен, млад клон, растеше бързо нагоре. Сега всичко беше добре. Светът бе в ред. Едва в момента бе намерен раят. Пиктор вече не бе старо угрижено дърво, тревожно дърво. Сега той пееше високо: Виктория, Пиктория…
Сам беше преобразен. И понеже този път бе постигнал истинското, вечното преобразяване и понеже от една половина бе станал цялост, от този час можеше да продължи да се преобразява, колкото си пожелае. През неговата кръв несекващ течеше вълшебният поток на бъдното, вечното имаше дял във всекичасно възникващото творене.
Той стана кошута, стана риба, стана човек, облак и птица. Във всеки образ обаче Пиктор бе цялост, беше двойка, в себе си имаше луна и слънце, имаше мъж и жена, течеше като река двойник през страните, а на небето светеше като двузвездие.
1922