Иванка Могилска
ДНК

Чакаш ръцете на света

да съберат звездните плодове.

После…

дъжд от ябълки

в градината на Адам.

Танцуват неродените.

Яростта играе на топчета

с невиждащите им очи.

Танцуват неродените и викат:

„Кога? Кога ще се родим?“

Танцуват неродените.

Отварят и затварят уста като риби

в предсмъртна агония

и си мислят, че дишат.

Танцуват неродените

върху труповете на надеждите.

Танцуват и умирайки си мислят:

„Най-сетне се родих!“

рано е още за желания

спи дете спи

понякога само в съня ти —

плющящи крила на птици

Клоунът се влюби.

В една клоунеса.

Дръпнаха на общия си живот

завесата.

Аплодисменти.

После тишина.

Избърсаха си грима.

… заплакаха…

Мария върви по парапета на моста

и си мисли, че би било хубаво

баща й да носи дълъг шлифер

и да прилича на всички други бащи.

Мария върви по парапета на моста

и си представя, че се казва Мари.

Мари скача от парапета

и се радва на илюзията, че лети.

Мари се носи по водата и сънува,

че е хванала за ръка баща си,

облечен в дълъг, дълъг шлифер.

През прозореца се виждат само

кола, дърво и пътен знак.

Знак STOP.

Листата падат.

Ще ги събера.

Ще си ушия рокля.

Ще стана ходещо дърво

и ще вървя.

Напук на знака.

Преди началото…

може би там е богът,

може би там е нищото,

може би там си ти.

По средата на началото…

там са все още надеждите,

богът (и да го е имало)

вече си стяга багажа,

ако нищото е било,

продължава да си стои.

След началото…

там със сигурност

вече са хората —

недоверчиви и зли.

Но…

ако там си бил ти

ако си бил

ако си…

Точно преди да поема поредната глътка въздух…

на края на улицата,

на края на деня,

на края на…

ти седиш и се усмихваш.

В паузата между ударите на сърцето ми…

на края на птичия полет,

накрая на есента,

на края на…

осъзнавам, че само черното на очите е безкрайно.

Без-край-но-и-без-без-спомен за начало.

Без-край обречени на без-смъртие.

Без-край-но-по-мъртви от всички смъртни…

… ние двамата…

… и гълъбите на главната улица…

…

Вечното очакване на Нещото.

Неделната сутрин,

затворена в очите на снощни пияници,

полюшва лениво

размазаните очертания на сградите.

Липсата на хора

акцентира върху гълъбите.

Думите са бавни.

Черно-бели.

Спрели.

После тръгнали

в погрешната посока.

Умората на пръстена

затвори в себе си живота.

Раздаде тайните.

Изгуби се между ръцете им.

И никой нищо не разбра.

Не-за-белязано…

Пепеляшка се прибра.

Върза престилката.

Сготви, изпра.

Зави шестте си деца.

После заплака.

Размаза грима:

„Мина сто и първият бал,

а принца още го няма.“

Тънки струи вода.

Някой дави безкрая.

Като цветна роса

плачеш в моята стая.

Вън съседът крещи —

пак не пали колата.

Твойте мокри очи

дават сол на земята.

(не зная дали още горя в него

като отдавна запален фенер)

Ана Парди

Очаква да усетиш тръпката,

когато…

Когато мине през входа…

През входа мине ли…

Не. Вече няма да е тя…

Не тя, а твоето творение ще влезе…

Ще влезе и в очите му ще разпознаеш…

Дали изобщо някога си я забравял?

Градя ти клетка.

От обещания.

От задължения.

От тайни срещи.

И когато моят страх

те хване за гърлото,

скрий се.

В клетката,

която ти направих.

Предупредих те…

Казах ти…

Знаех си…

Разбра ли…

Видя ли…

Бях права…

Сега само не се приближавай.

Не мога да ти кажа

какъв ще бъде писъкът й утре.

Чайка с мъртва риба в човката

е настояще.

Очите рибешки поглъщат

всички писъци.

Бавна, опасна,

трудно преодолима

носталгия по морето

те обхваща.

Изцежда те целия.

и оставаш ти —

празна мидена черупка.

Изрязваше си господ

мрак във формата на мишки.

Луната бавно свършваше.

…

Парченца от мухлясал кашкавал.

Невъзможните дни

ги заравят

като черупки от охлюви.

После пясъкът бяга

да се дави в морето.

Птиците се събраха.

Гарванът даде знак.

Екзекуцията започна.

Бесеха ловеца,

който уби лисицата.

Лудостта те преследва.

Стопява на значението на твоето име.

Страх те е да признаеш,

че във вълчия час

всъщност хората вият.

нула — това е всичко заключено в нищото

нула — загадка —

                за теб и за мен

… нула …

нулата като предизвикателство

                като извадено око

                като камък

                като разтворени устни

                като юмрук

… нула …

                като предупреждение

за сливането на началото

                и края…

Абсурдният човек започва оттам,

където духът престава да се възхищава

от играта и иска да влезе в нея.

А. Камю, „Митът за Сизиф“

белите коне препускат

все по-навътре във гората

надбягват се с нощта

на закачалката оставям дрехата на любовта

момчето на мечтите ми живее отвъд истината

кому е нужно тогава

ти знаеш ли какво е лудостта

четири черни рози за госпожица свободата

увива се около теб хлъзгавото тяло на змията

за да заспи сложи очите й в джоба си

бог умря да живее бог

бог е гол

защо доброволно подлагаме врат на палача

И този път си мисля —

ужасно е

да нямаш

къде да се завърнеш.

Нищо, че не си заминавал.

„Завръщам се!“

Звучи различно.

Тайнствено.

За-връщам се.

Връщам се за…

Връщам се, за да…

Така ми се иска

някъде

да се завърна.

Дните, в които някой

ти подарява плюшени играчки.

Без да осъзнава,

че го прави вече твърде дълго.

[да хванеш черна котка в тъмна стая,

когато котката я няма]

Виждала ли си очи

на черна котка, дебнеща в тъмното?

Тя съществува

в детските ни тайни.

Опиташ ли навън

да я извадиш

ще те одраска със изострения нокът

на пропуснатото време.

Запознай се с времето.

Предложи му да играете на криеница.

Скрий се при слънцето.

Ти ще изгориш, а времето цяла вечност

ще те търси.

Ама номер, а?

Влакът те отнася.

Мислиш си:

„Дано не се завърна никога.“

Безкрайни са релсите,

и ти се струва,

че твоето „никога“

приближава,

приближава,

приближава.

пти-че гне-здо

в-иде-о теле-ви-зор

комп-ю-тър у-ред-ба

хлад-и-лник

кол-а

бал-он чер-вен

дър-во син-ьо

от-крийте из-лишни-те д-уми

ду-ми-те лишни крий-те

-от-

д-ум-и

-крий-

-

… утрото за теб е свечеряване…

Очите ми

са празни чаши

в очакване на вечерта.

Разливаш се по паветата.

Ставаш вадичка.

Вали.

Събираш се с други вадички.

Криволичите към канавката.

Железни са правилата на бога:

Не лъжи!

Не кради!

Не убивай!

Не пожелавай жената на ближния!

Не е казано само какво да правиш

ако жената те пожелае.

Стискаш душата в зъбите.

Душиш думите в гърлото.

Криеш сърцето в дланите.

И ми даваш едното си око.

Едното ти око

като обещание.

Би искала

да проговори телефонът.

Тогава къщата

ще се изпълни с въздух…

… Почти се задушаваш

от всичките отворени прозорци

Мъчи те

смехът на гларус,

заключен в джобния часовник

на луната.

Забравянето на

старите рани

като ослепяване.

Белегът остава

и само ти

не го виждаш.

(Ако лудостта е дар,

кой би могъл да се

възползва разумно от него?)

Птиците с прерязани крила

крещят най-страшно.

Те не признават поражение.

Опитват се отново

и отново да политнат,

залутани в задънените улици

на времето.

Листата се ослушват

поредната игра на вятъра

да уловят

да я пред-вкусят

        пред-усетят

        пред-измислят

да победят

за да си имат

спомен за роман

със        пред-

и        след-

        история

Сънувах те.

Преди разсъмване.

(Поредното разсъмване по пладне.)

Сънувах те.

А ти гореше.

Нямаше вода.

Излезе вятър.

И съня отвя.

И свечери.

„Най-хубава си като спиш“ —

й казаха.

Сто години от тогава.

Кой ще посмее да я събуди.

Пътечка от щамповани цветчета

(не-увехки)

ме води към къдрицата

над лявото ти рамо.

Няма как да си откъсна цвете

и да играя на

„обича-ме-не-ме-обича…“

Самотен гларус

е останал да целува

на пясъка лицето.

Недовършени мисли…

Неказани думи…

Закъснели постъпки…

Лавина.

Времето си играе на зима.

Целуна мълчаливо пътеката,

по която литнаха ръцете й

към тишината

на луната…

Паякът оплете паяжината.

Пчелата я помисли за цвете.

Паякът се влюби в пчелата.

Пчелата се влюби в паяка.

Умряха от глад.

зеленото, което…

което очите ти…

очите ти не поискаха…

по-искаха да видят друго…

другото лице на жената…

жената скри в зениците си…

зениците й се разшириха…

широкото поле, което погълна…

погълна времето…

времето, в което ти…

ти бягаше…

бягаше по брега…

брегът се сливаше с другия бряг и се получаваше…

получи се най-сетне писмото…

писмото, заради което птицата…

птицата не можа да спре…

спря я стената…

стената с твърде тясната пролука…

пролуката, която сложи точка…

точката на края на гората…

гората бе зеленото…

зеленото, което ти…

…

Ще останеш сам,

както си бил сам в началото.

Чак тогава ще разгадаеш

световния ребус.

Ще откриеш,

че всяко начало е мръсна дума

със светла маска

и краят е винаги предначертан.

за чайката                за човката

за знака                за поемата

за тихото                за силата

за вярата                за тайната

за крепостта        за ключа

за трите златни пръстена

за скритата врата

за мислите                за виното

за листа                за нощта

за страшния ни миг

последния най-краткия

за дългия ни вик

за рибата                за рака

принцесата и гълъба

за гарата                каретата

за принца и         за коня му

за детската барета…

        а останалото?

                …

липсващи парчета