Робърт Шекли
Събрани разкази
Том 1

Роджър Зелазни
Въведение

Късият разказ е особен жанр. В него е налице пестеливост, която отсъства при романа. Авторът на романи може да си позволи известна разточителност. Може например да напише епизоди, които не са нужни и не допринасят за развитието на действието, под предлог че „дава плът на героя“, че „обогатява тъканта“ на произведението или пък че „оформя неговата цялост“. Отчасти това се дължи на факта, че не е задължително в романа да има една единствена идея, в него не се налага да се изгради добре очертана арка оттук дотам и повествованието да приключи, когато всичко е казано. Късият разказ прилича на балада, сравнена със симфония, късометражен филм, сравнен с пълнометражен игрален филм. Ужасно трудно е да се справиш с това и то добре. Трудно е да кажеш няколко неща с едно-единствено изречение, както понякога се налага. Трудно е да изрежеш цялата тлъстина и резултатът да не изглежда механичен. Идеята и изпълнението трябва да са в идеален синхрон помежду си.

Да изобразиш героя и средата, в която се движи, по този „стенографски“ начин, е сериозно постижение. Човек веднага си спомня О’Хенри, Саки, Деймън Рънъиън, лорд Дънсани, Джон Колиър — големите майстори в жанра. И за Фредрик Браун — виртуозът на свръхтрудната къса форма. Сред тях трябва да причислим и Робърт Шекли. Заедно с Джон Колиър той дори е навлязъл в днешния фолклор, което е особено постижение — веднъж на някакъв коктейл, чух негова история да се разказва като виц. Това е интересно, защото между Колиър и Шекли съществуват някои прилики. И двамата с удивително майсторство улавят чудното в рамките на обикновеното, прицелват се в човешките слабости и ги превръщат в център на разказа. Всичко се върти около малкото, а не голямото — най-същественото в „Демони“ например не е разбирането за демонология, до което читателят достига в края на разказа. Струва си да споменем и нещата, които Шекли прави чрез гледната точка в „Чудовища“, „Билет за Транай“ или „Разрешително за престъпник“. Тези разкази са строго логични. Всичко следва своята причина. Освен това са и забавни. Шекли е хуморист, който играе с идеи.

Това е много силна комбинация. Понякога я долавяме в поезията на Джон Дън. Помним я и у Марк Твен. Научната фантастика и приказната фантастика, като категории, могат да се смятат за особен вид сатира, защото използват бъдещето или някаква невероятна ситуация, за да очертаят характерна особеност на съвременното общество, или аспект на реалността. При разказите на Шекли всичко това става съвсем открито и следователно ни доближава още повече до хумора, който потенциално присъства във всички фантастични истории. И понеже самият той гледа на света философски, то и хуморът му е по-скоро ироничен.

Начинът по който той изкривява реалността, странните ъгли, под които наблюдава ситуациите, за които пише, са уникални. Във всеки разказ читателят вижда нещо, което никога дотогава не е виждал. Няма излишни предисловия или заобикалки — пристъпва се направо към целта. Истината е, че началните изречения на разказите му са пример за това как да печелим читателския интерес. Тук ще цитирам само няколко от тях, подбрани съвсем случайно:

Хелмън извади последната репичка от консервната кутията с пергел.

Акинобоб изтича до колибата на Стария Певец и започна да танцува танца на важното съобщение, като удряше с опашка по земята, за да издаде нужните звуци.

Това бе последната среща на воините преди голямото празненство на съгледвачите и всички патрули бяха налице. Патрул 22 — Реещият се сокол — се бе прикрил в сенчеста кухина и провеждаше занятие по изпъване на пипала.

А беше ли чул глас?

Том Рибаря нямаше представа, че ще стане престъпник.

Отговарящия бе създаден така, че да просъществува колкото е необходимо — което беше дълго, според начина, по който някои видове измерват времето, и кратко, според начина на други. За Отговарящия беше достатъчно дълго.

Или този диалог, който е сред любимите ми и е съвсем близо до началото на разказа — макар и формално погледнато да не е „уловка“ за привличане на читателя:

— Добре, мисля, че имаме време… Чакай! Какъв ден сме днес?

Хум пресметна наум, после отговори:

— Петият ден на Лугат.

— Проклятие! — възкликна Кордовир. — Трябва да се прибера у дома, за да убия жена си.

— До залез има още няколко часа — отбеляза Хум. — Мисля, че можеш да свършиш и двете.

Кордовир не беше много сигурен.

— Не искам да закъснявам.

— Добре тогава. Знаеш колко съм бърз — успокои го Хум. — Ако стане късно, ще се върна преди теб и ще я убия аз. Какво ще кажеш?

— Много мило от твоя страна.

Това е работа на човек, който познава занаята до съвършенство, който може да си позволи да се откаже от всякакви трикове и пак да постигне великолепен резултат, защото умението му е част от самия него.

Имал съм привилегията да работя с Робърт Шекли и познавам начина му на мислене. Ерудицията му е впечатляваща. Усещането му за формата на разказа винаги ме е удивлявало. Стъписвала ме е способността му да „жонглира“ с всевъзможни герои и ситуации, да ги заплита в замисъла си все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая не попаднат точно там, където им е мястото. От него научих много. Продължавам да се уча от творбите му, от познанството си с него.

В това не съм сам. Влиянието му може да се долови навсякъде в жанра. Най-напред четох разказите му в списанията от петдесетте й шейсетте години. Споменете името му пред когото и да било от писателите на фантастика и в отговор ще видите усмивка, кимване или: „А помниш ли онзи разказ, в който…?“ Всеки, който е чел разказите му, е запазил някъде в дълбините на ума си спомен за тях. Невероятното им остроумие остава като усещане за нещо много ценно и много качествено. Удоволствието, че сега те са събрани на едно място, е огромно.

Почти винаги, когато пише въведения, човек казва, че се възхищава от съответния автор и — ако го познава лично — че е привързан към него. Толкова е лесно да кажа тези две неща за Боб! Разбира се, не го виждам често. Не позволява географията. Но когато сме заедно, се радвам на компанията му неимоверно. Той е умен, контактен и невероятно остроумен — каквито са и творбите му. Макар че тези бележки не ви казват нищо съществено във връзка с произведенията му, те са допустими за един страстен почитател, какъвто съм аз.

Чудовищата

Кордовир и Хум стояха на скалистия планински връх и наблюдаваха как се случва новото. И двамата се чувстваха доста добре в тази връзка. Това несъмнено беше най-новото нещо, което се случваше от доста време.

— Между другото, слънчевите лъчи се отразяват от него и то блести — отбеляза Хум. — От метал е, бих казал.

— Съгласен съм — отвърна Кордовир. — Но какво го крепи във въздуха?

Двамата се вгледаха съсредоточено в долината, където се случваше новото. Над земята висеше продълговат обект. От единия му край излизаше субстанция, напомняща огън.

— Крепи се върху огъня — каза Хум. — Това би трябвало да е очевидно дори и за твоите старчески очи.

Кордовир се надигна още по-високо върху дебелата си опашка, за да погледне по-добре. Обектът докосна земята и огънят изчезна.

— Дали да слезем, за да го видим по-хубаво? — попита Хум.

— Добре, мисля, че имаме време… Чакай! Какъв ден сме днес?

Хум пресметна наум, после отговори.

— Петият ден на Лугат.

— Проклятие! — възкликна Кордовир. — Трябва да се прибера у дома, за да убия жена си.

— До залез има още няколко часа — отбеляза Хум. — Мисля, че имаш време и за двете.

Кордовир не беше много сигурен.

— Не искам да закъснявам.

— Добре тогава. Знаеш колко съм бърз — успокои го Хум. — Ако стане късно, ще се върна преди теб и ще я убия аз. Какво ще кажеш?

— Ти си добър приятел — благодари Кордовир на по-младия мъж и двамата запълзяха надолу по планинския склон.

* * *

Спряха пред металния обект и се изправиха на опашки.

— Доста по-голямо е, отколкото мислех — отбеляза Кордовир и го измери с око. Прецени, че е малко по-дълъг от селото им и почти наполовина дебел. Пропълзяха веднъж в кръг около него и забелязаха, че металът е обработван, вероятно от човешки пипала.

По-малкото слънце в далечината вече бе залязло.

— Струва ми се, че е време да се връщаме — каза Кордовир, когато забеляза, че светлината намаля.

— За мен времето е напълно достатъчно — отвърна Хум и раздвижи мускулите си добродушно.

— Да, но човек все пак предпочита сам да убие жена си.

— Както искаш. — Двамата се отправиха към селото с бързо темпо.

 

 

У дома жената на Кордовир привършваше вечерята. Както изискваше етикета, тя седеше с гръб към вратата. Кордовир я уби с един-единствен рязък удар с опашка, изтегли трупа й навън и седна да се нахрани.

След вечерята и медитацията, отиде на Събранието. Хум, с нетърпението на младите, вече бе там и разказваше за металния обект. Може би е пропуснал вечерята, помисли си Кордовир неодобрително.

След като младежът свърши, Кордовир добави собствените си наблюдения. Единственото, което всъщност добави, беше една идея: Че металният обект може би съдържа интелигентни същества.

— Кое те кара да мислиш така? — попита Мишил, друг старейшина.

— Фактът, че когато обектът се спускаше, отдолу излизаше огън — отговори Кордовир. — Също така и фактът, че огънят изчезна, когато обектът кацна на повърхността. Твърдя, че го е угасило някакво същество.

— Не е задължително — възрази Мишил.

Мъжете обсъждаха темата до късно през нощта, после закриха Събранието, погребаха убитите жени и се разотидоха по домовете си.

Докато лежеше в тъмнината, Кордовир си даде сметка, че все още не е наясно с отношението си към новото нещо. Ако наистина съдържаше интелигентни същества, щяха ли те да са морални? Имаха ли чувство за добро и зло? Усъмни се и заспа.

На следващата сутрин всички мъже от селото отидоха при металния обект. Това бе правилно, защото функцията на мъжете беше да проверяват всички нови неща и да ограничават разрастването на женското население. Образуваха кръг около обекта и започнаха да се чудят какво ли има вътре.

— Струва ми се, че има човешки същества — отбеляза Есктел, по-големият брат на Хум. Кордовир разклати цялото си тяло в знак на несъгласие.

— По-вероятно е да са чудовища — каза той. — Ако вземеш предвид…

— Не е задължително — прекъсна го Есктел. — Помисли си за логиката на нашето физическо развитие. Едно-единствено фокусиращо око…

— Но във великото Вън може би съществуват много непознати раси, повечето от тях нечовешки. В безкрайността…

— Все пак — прекъсна го отново Есктел, — логиката на нашето…

— Както казах — продължи Кордовир, — шансът да приличат на нас е безкрайно малък. Превозното им средство например… Ние бихме ли построили…

— Но от чисто логическа гледна точка — възрази Есктел, — можеш да съдиш, че…

Това беше третото прекъсване. С едно рязко движение на опашката Кордовир запрати Есктел към металния обект. Той се свлече на земята мъртъв.

— Често съм си мислел, че брат ми е досадник — отбеляза Хум. — За какво говореше?

Но Кордовир не успя да продължи. Парче метал от обшивката на обекта се раздвижи, вдигна се нагоре със скърцане и се появи същество.

Кордовир веднага разбра, че е бил прав. Нещото, което изпълзя навън, имаше две опашки. Цялото бе покрито с нещо, което отчасти беше метал, отчасти кожа. А какъв цвят беше само! Кордовир потрепери.

Нещото имаше цвят на мокра, одрана плът.

Всички селяни се отдръпнаха назад, за да видят какво ще направи нещото. В началото не направи нищо. Стоеше на металната повърхност и облият му най-горен край се завъртя на едната и на другата страна. Нямаше никакви други движения на тялото, които да придадат някакво значение на жеста. Най-накрая нещото вдигна двете си пипала и издаде звуци.

— Мислиш ли, че се опитва да каже нещо? — попита Тихо Мишил.

На дупката в метала се появиха още три същества, които носеха в пипалата си метални пръчки. Размениха помежду си звуци.

— Те определено не са хора — каза Кордовир твърдо. — Следващият въпрос е дали са морални същества.

Едно от нещата се плъзна надолу по металната стена и се изправи на земята. Останалите насочиха металните си пръчки надолу. Всичко това приличаше на някаква религиозна церемония.

— Възможно ли е нещо толкова ужасно да е морално? — попита Кордовир и кожата му потрепери от отвращение. Отблизо съществата бяха по-противни, отколкото изобщо би могъл да сънува. Кръглото нещо в горния край на телата им може и да е глава, реши той, макар че не приличаше на никоя глава, която някога бе виждал. А в средната част на тази глава! Вместо гладката, издаваща характера повърхност, имаше повдигнат ръб. От двете му страни се виждаха две кръгли вдлъбнатини, в които пък имаше подутини. А в долната част на главата — ако това изобщо беше глава — имаше бледочервеникав разрез. Кордовир предположи, че това може да мине за уста, но ако напрегнеш въображението си.

Имаше и други особености. Тези същества бяха конструирани по начин, който издаваше наличието на кости! Движенията на крайниците им не бяха гладките и плавни движения на човешките същества. По-скоро приличаха на чупене на клони на дървета.

— Боже мой, Ти горе на небето! — възкликна Гилриг, мъж на средна възраст. — Трябва да ги убием, за да ги отървем от нещастията им!

Другите мъже изглежда приемаха нещата по същия начин, защото жителите на селото пристъпиха напред.

— Чакайте! — извика един от младежите. — Нека покомуникираме с тях, ако това е възможно! Не е изключено и да са морални същества. Вън е голямо и всичко е възможно, не забравяйте!

Кордовир беше за незабавно унищожаване, но съселяните му започнаха да обсъждат въпроса помежду си. Хум, с присъщата си самонадеяност, се приближи до стъпилото на земята нещо.

— Здрасти — каза той.

Нещото отговори нещо.

— Не разбирам — отбеляза Хум и пропълзя назад. Съществото размаха начупените си пипала — ако това бяха пипала — и посочи към едното от двете слънца. Издаде звук.

— Аха, топло е, нали? — възкликна Хум весело.

Съществото посочи към земята и издаде друг звук.

— Съгласен съм — каза Хум. — Грозен си като самия грях.

След малко селяните огладняха и запълзяха назад към селото си. Хум остана и се заслуша в звуците, които издаваха съществата. Кордовир го чакаше.

— Знаеш ли — заговори младежът на Кордовир, когато си тръгнаха, — мисля, че искат да научат езика ни. Или ние да научим техния.

— Не го прави — възрази Кордовир, защото съзря неясните очертания на едно голямо зло.

— Мисля, че ще го направя — промърмори Хум. Двамата заедно се изкачиха по скалите към селото.

Същия следобед Кордовир отиде до кошарата за резервни жени и поиска официално от една девойка да владее къщата му за двайсет и пет дни. Естествено, тя прие с радост.

На връщане Кордовир срещна Хум, който също бе тръгнал към кошарата.

— Току-що убих жена си — обясни младежът. Беше излишно да го казва, защото поради каква друга причина би се отправил към резервните жени?

— Утре ще ходиш ли пак при съществата? — попита го Кордовир.

— Може би — отвърна Хум. — Ако не се появи нищо ново.

— Важното е да разберем дали са морални, или са чудовища.

— Така е — съгласи се Хум и запълзя по пътя си.

 

 

Същата вечер, след храненето, пак се състоя Събрание. Всички селяни се съгласиха, че нещата не са човешки същества. Кордовир твърдеше упорито, че самият им външен вид премахвал всякаква възможност за това. Нищо толкова зловещо не би могло да притежава морални принципи, чувство за добро и зло и, най-вече, понятие за истината.

Младите мъже не се съгласиха, вероятно поради факта, че напоследък не бе имало нови неща. Те изтъкнаха, че металният обект сигурно е бил изработен от интелигентни същества, че интелигентността, според аксиомата, означава способност за диференциране. Диференцирането е между добро и зло.

Спорът беше възхитително хубав. Олголел се противопостави на Араст, за което той го уби. Маврт, в необичаен за такова кротко същество пристъп на гняв, уби тримата братя Холиан и самият той бе убит от Хум, който пък бе станал дребнав. Чуваше се, че дори и резервните жени спорят по въпроса в кошарата си, в ъгъла на селото.

Уморени и щастливи, селяните отидоха да си легнат.

През следващите няколко седмици споровете не престанаха. Все пак, животът си течеше до голяма степен както обикновено. Жените излизаха сутрин, събираха храна, приготвяха я, снасяха яйца. Яйцата се отнасяха при резервните жени, за да ги мътят. Както обикновено, на всеки осем жени се раждаше по един мъж. На двайсет и петия ден от всеки брак или дори по-рано, всеки мъж убиваше жена си и отиваше да си вземе друга.

Мъжете често ходеха до кораба, за да слушат как Хум учи езика. След време, когато се отегчиха, продължиха да скитат из планините и горите, за да търсят нови неща както обикновено.

Чужденците не се отдалечаваха от кораба си, освен когато Хум беше с тях.

Двайсет и четири дни след пристигането на нечовеците, Хум обяви, че може да комуникира с тях по някакъв начин.

— Казват, че идват от много далеч — обяви той пред съселяните си една вечер. — Твърдят, че са от два пола, като нас, и че са човеци, като нас. Казаха ми, че имало причини да изглеждат така, но това не го разбрах много добре.

— Ако приемем, че са човеци — отбеляза Мишил, — всичко, което кажат, ще бъде вярно.

Останалите поклатиха глави в знак на съгласие.

— Казаха, че не биха искали да смущават живота ни, но щяло да им е много интересно да го наблюдават. Искат да дойдат в селото, за да го разгледат.

— Не виждам защо не — заяви един от по-младите мъже.

— Не! — възкликна Кордовир. — Давате път на злото! Тези чудовища са коварни! Убеден съм, че са способни да… да не казват истината! — Другите старейшини се съгласиха, но когато настояха Кордовир да подкрепи злостното си обвинение с доказателства, той не успя.

— В края на краищата — заяви Сил, — това че приличат на чудовища не ти дава право да твърдиш, че мислят като чудовища.

— Дава ми — възрази Кордовир, но всички гласуваха против него.

Хум продължи:

— Предложиха ми… или на всички нас, не съм сигурен… разни метални предмети, които според тях можели да вършат най-различни неща. Не обърнах внимание на това нарушаване на етикета, защото те не са запознати с него.

Кордовир кимна. Младежът започваше да пораства. Започваше да показва, най-после, че е придобил някакво възпитание.

— Искат да дойдат в селото утре.

— Не! — извика Кордовир, но гласовете на мнозинството бяха против него.

— А, между другото — добави Хум, когато Събранието започна да се разотива, — те са довели със себе си няколко жени. Онези, чиито усти са много червени, те са жените. Би било интересно да видим как мъжете им ги убиват. Утре е двайсет и петият ден от пристигането им.

 

 

На следващия ден нещата дойдоха до селото, като изпълзяха нагоре по скалите бавно и мъчително. Селяните успяха да забележат колко несигурни са крайниците им и колко непохватни са движенията им.

— Никаква красота няма у тях — промърмори Кордовир. — И всички са еднакви.

В самото село чужденците се държаха съвършено неприлично. Пропълзяваха в колибите и около тях, пулеха се към кошарата с резервните жени, взираха се в селяните през разни неща — черни и блестящи.

Някъде към средата на следобеда Рантан, един от старейшините, реши, че е време да убие жена си, така че избута настрана съществата, които разглеждаха колибата му, и отне живота й с няколко удара.

Веднага две от съществата започнаха да бърборят помежду си и бързо се отдалечиха.

Едното имаше червена уста и беше жена.

— Сигурно си е спомнил, че е време да убие жена си — отбеляза Хум. Селяните зачакаха, но не се случи нищо.

— Може би — каза Рантан, — иска някой друг да я убие вместо него. Сигурно такъв е обичаят им.

Без повече приказки, той сряза женското същество с опашката си.

Мъжкото същество вдигна страхотен шум и насочи металната пръчка към Рантан. Рантан падна мъртъв.

— Това е странно — отбеляза Мишил. — Питам се дали не е признак на неодобрение?

Нещата от металния обект — общо осем на брой — застанаха в тесен кръг. Едното държеше мъртвата женска, а останалите стискаха металните си пръчки, насочени във всички посоки. Хум се приближи и ги попита какво не е наред.

— Не разбирам — обясни той след това. — Употребиха думи, които не съм научил. Все пак схванах, че не са доволни.

Чудовищата отстъпваха. Един друг селянин, който бе решил, че е време, уби жена си на прага на колибата. Групата чудовища спря и забръщолеви. После повикаха Хум.

След разговора си с тях, Хум започна да движи тялото си удивено.

— Ако съм разбрал правилно — обясни той, — те ни заповядват повече да не убиваме жените си!

— Какво!? — извикаха Кордовир и неколцина други.

— Ще попитам пак.

И Хум отново влезе в разговор с чудовищата, стиснали метални пръчки в пипалата си.

— Точно така — каза той след малко и без повече обяснения замахна с опашка. Запрати едно от съществата чак в другия край на селския площад. Останалите стиснаха още по-здраво пръчките си и бързо заотстъпваха.

Когато си отидоха, селяните преброиха седемнайсет мъртви мъже. Поради някаква причина самият Хум не беше пострадал.

— Сега ще ми повярвате ли? — изкрещя Кордовир. — Тези създания умишлено изрекоха неистина! Заявиха, че няма да ни закачат, а после убиха седемнайсет наши! Това е не само неморален акт, но и организирано убийство!

Човешкото въображение просто не можеше да го побере.

— Предумишлена неистина! — крещеше Кордовир светотатството, поболял се от ненавист. Мъжете рядко говореха за възможността някой да говори неистини.

Когато напълно осъзнаха какво означава понятието неистинно същество, селяните се изпълниха с гняв и отвращение. И на всичкото отгоре чудовищата бяха извършили организирано убийство!

Сякаш най-лошите кошмари се бяха превърнали в реалност. Изведнъж стана ясно, че онези същества не убиват жени. Явно им позволяваха да се плодят неограничено. Дори само мисълта беше достатъчна, за да накара един силен мъж да повърне.

Резервните жени излязоха от кошарата си и заедно с омъжените настояха да разберат какво се е случило. Когато им казаха, се възмутиха два пъти повече от мъжете, защото такава е женската природа.

— Убийте ги! — крещяха резервните жени. — Не им позволявайте да променят живота ни! Не им позволявайте да ликвидират морала!

— Така е — каза Хум тъжно. — Трябваше да го предвидя.

— Да бъдат убити незабавно! — извика една жена. Тъй като беше резервна, засега нямаше име, но пък за компенсация имаше пламенен характер.

— Ние жените желаем да водим морален, приличен живот и да мътим яйца в кошарата, докато ни дойде времето за брак. Как бихме могли да искаме повече!? Тези чудовища ще унищожат начина ни на живот! Ще ни направят също толкова ужасни, колкото са те самите!

— Сега вече разбрахте! — крещеше Кордовир на мъжете. — Предупредих ви, казах ви го, но не ми обърнахте внимание! По време на криза младите мъже трябва да слушат по-възрастните!

В гнева си той уби двама младежи само с един удар на опашката си. Селяните го аплодираха.

— Да ги прогоним — не преставаше Кордовир, — преди да са ни унищожили!

Всички жени се втурнаха да се справят с пришълците.

— Те имат убиващи метални пръчки — отбеляза Хум. — Жените знаят ли това?

— Съмнявам се — отвърна Кордовир. Сега изглеждаше напълно спокоен. — По-добре отиди да им кажеш.

— Уморен съм — каза Хум намръщено. — Аз превеждах. Защо не отидеш ти?

— О, хайде да отидем и двамата — ядоса се Кордовир, отегчен от вечно променящите се настроения на младежите. Придружени от половината жители на селото, те тръгнаха след жените.

Настигнаха ги на билото, от което се виждаше металният обект. Хум им каза за убиващите пръчки, докато Кордовир размишляваше как да бъде решен проблемът.

— Търкаляйте върху тях камъни — каза той на жените след малко. — Може би металът на летящия им предмет ще се счупи.

Жените се заеха да бутат камъни надолу по склона с огромна енергия. Някои от камъните отскочиха от металната обшивка. В същия миг откъм предмета долетя огън и няколко жени паднаха мъртви. Земята потрепери.

— Да се връщаме — каза Кордовир. — Жените се справят добре, а от това клатене на земята ми се вие свят.

Заедно с останалите мъже се отдалечи на безопасно разстояние и продължи да наблюдава какво става.

Жените умираха постоянно, но бройката им се попълваше от жени от други села, които също бяха чули за заплахата. Сега те се сражаваха за домовете си, за правата си и бяха по-ожесточени, отколкото би могъл да бъде който и да било мъж. Обектът изпращаше огън по целия склон, но по този начин се откъртваха още повече камъни, които също се търкаляха към него. Най-накрая и от долния му край изригна силен огън.

Започна срутване, само че обектът успя да се издигне във въздуха точно навреме. В началото едва не се блъсна в планината, но после застана неподвижно и скоро се превърна в черна точка на фона на по-голямото слънце. После изчезна.

Същата вечер стана ясно, че са убити 53 жени. Това не беше лошо, защото този акт подпомагаше ограничаването на излишната женска популация. Сега проблемът бе дори още по-сериозен, защото наведнъж бяха загинали и седемнайсет мъже.

Кордовир се чувстваше особено горд от себе си. Собствената му жена бе загинала геройски в сражението, но той веднага си взе друга.

— По-добре е в продължение на известно време да убиваме жените си на по-малки интервали — каза той една вечер пред Събранието. — Докато положението се нормализира.

Оцелелите жени го чуха от кошарата и аплодираха думите му.

— Чудя се, къде ли са отишли онези същества — каза Хум и постави въпроса за разглеждане пред всички.

— Вероятно са отишли да поробят някоя беззащитна раса — предположи Кордовир.

— Не е задължително — намеси се Мишил и вечерният спор започна отново.

Екзистенц-минимум

Карин реши, че сегашното му настроение се дължи на самоубийството на Милър миналата седмица. Все пак фактът, че си даваше сметка за това, не успя да прогони от главата му мрачните, безформени страхове. Беше глупаво — самоубийството на Милър не го засягаше изобщо.

А защо този дебел, добродушен човек бе посегнал на живота си? Милър бе притежавал всичко, за което си струва да живееш — жена, деца, добра работа, чудесните луксозни екстри на епохата. Защо го беше направил?

— Добро утро, скъпи — поздрави го жена му, когато седна на масата за закуска.

— Здравей, скъпа. Здрасти, Били.

Синът му изсумтя нещо.

Просто не можеш да разбереш хората, каза си Карин и набра кода за закуската си. Храната беше чудесно приготвена и сервирана от новия автоготвач на „Авиньон Електрик“.

Лошото настроение обаче продължаваше да упорства и това особено го дразнеше, защото искаше тази сутрин да е във върховна форма. Беше почивният му ден и се очакваше да дойде финансистът от „Авиньон Електрик“. Денят беше важен.

Изпрати сина си до вратата.

— Приятен ден, Били.

Синът му кимна, намести чантата си и тръгна на училище, без да отговори. Карин се зачуди, дали нещо не тревожи и него. Надяваше се да не е така. Един в семейството бе повече от достатъчно.

— Ще се видим скоро, скъпа. — Целуна жена си, когато тя тръгна на пазар.

Във всеки случай, мислеше той, докато наблюдаваше как се отдалечава по алеята, тя поне е щастлива. Питаше се колко ли ще похарчи в магазина на „Авиньон Електрик“.

Погледна часовника си и установи, че до идването на финансиста остава половин час. Най-добрият начин да се отървеш от лошото настроение, каза си, е да го удавиш. И тръгна към банята.

Банята беше блестящо чудо от пластмаса и луксът й поуспокои мислите му. Хвърли дрехите си в автоматичния Чисто-гладач на А. Е. и регулира струята на душа малко над „ободряващо“. Водата, с температура пет градуса по-висока от тази на кожата, обля бялото му тяло. Фантастично! После отпускащият масаж с автоматичната авто-кърпа на А. Е.

Великолепно, мислеше си, докато апаратът разтриваше и мачкаше вдървените му мускули. Би трябвало да е фантастично, припомни си той. Авто-кърпата на А. Е., заедно с наставката за бръснене, му бе излязла триста и тринайсет долара, заедно с данъка.

Но си струва, каза си, когато самобръсначката на А. Е. излезе от гнездото си и премахна наболата му брада. В края на краищата какъв беше смисълът да живееш, ако не можеш да се насладиш на подобен лукс?

Изключи авто-кърпата и усети приятното парене по кожата си. Би трябвало да се чувства отлично, но не беше така. Самоубийството на Милър продължаваше да гризе ума му, унищожаваше покоя на почивния му ден.

А не го ли безпокоеше и нещо друго? Разбира се, с къщата всичко беше както трябва. Документите му бяха в ред и можеше да посрещне финансиста спокойно.

— Да не би да съм забравил нещо? — попита се той гласно.

„Финансистът на «Авиньон Електрик» ще бъде тук след петнайсет минути“ — прошепна Автоматичният стенен освежител на паметта в банята.

— Знам. Има ли нещо друго?

Освежителят на паметта започна да изрежда записаните данни — да се погрижи за поливането на моравата, да провери реактивната кола, да купи агнешко за понеделник и така нататък. Все още не беше намерил време за тези неща.

— Добре, добре. Достатъчно.

Остави се на автомата да го облече и той умело уви около кокалестото му тяло нова гама тъкани. Тоалетът му приключи с модния мъжки парфюм и Карин тръгна към всекидневната покрай подредените до стените апарати.

Хвърли поглед към циферблатите на приборите и се увери, че всичко в къщата е в ред. Чиниите от закуската бяха дезинфектирани и подредени, прахта беше избърсана, мебелите — лъснати, дрехите на жена му — окачени в гардероба, ракетите играчки на сина му — прибрани обратно в шкафа.

Престани да се тревожиш, хипохондрик такъв, каза си той ядосано.

Вратата обяви:

— Господин Патис от „Авиньон Електрик“.

Карин отвори уста, за да нареди на вратата да го пусне да влезе, но погледът му се спря върху автоматичния барман.

Боже мой! Защо не помисли по-рано за него?

Автоматичният барман беше произведен от „Кастайл Мотърс“. Беше го купил в момент на слабост. Човекът от А. Е. нямаше да погледне на това с добро око, защото А. Е. държеше да продава своята собствена марка.

Избута автоматичния барман в кухнята и нареди на вратата да се отвори.

— Желая ви много добър ден, господине — каза господин Патис.

Господин Патис беше висок, внушителен мъж, облечен съвсем консервативно в туид. Ъгълчетата на очите му бяха сбръчкани като на човек, който се смее често. Той се усмихна радушно, стисна ръката на Карин и огледа претрупаната всекидневна.

— Прекрасно жилище имате, господине. Прекрасно! Истината е, че според мен няма да наруша правилата на компанията, ако ви кажа, че вашият интериор е най-добрият в цялата секция.

Карин се почувства горд и си представи редиците еднакви къщи на тяхната пресечка, на следващата, на по-следващата.

— Всичко ли функционира както трябва? — поинтересува се господин Патис, когато остави куфарчето си на стола. — Всичко ли е наред?

— О, да — отвърна Карин въодушевено. — С „Авиньон Електрик“ нещата винаги са наред.

— Фоноапаратът работи ли? Сменя ли записите през целите седемнайсет часа?

— Разбира се — отвърна Карин. Все още не бе имал възможност да изпробва фоноапарата, но като мебел той беше много красив.

— А солидопроекторът? Харесват ли ви програмите?

— Приемам ги съвършено. — Беше гледал една програма миналия месец и картината му се бе сторила удивително реалистична.

— Ами кухнята? Автоготвачът в ред ли е? Създателят на нови рецепти?

— О, чудесни са, просто чудесни!

После господин Патис се поинтересува за хладилника, прахосмукачката, колата, хеликоптера, подземния плувен басейн и стотиците други неща, които Карин бе закупил от „Авиньон Електрик“.

— Всичко е много добре — отговори Карин, донякъде неуверено, защото все още не бе успял да разопакова всичко. — Няма никакви проблеми.

— Толкова се радвам — каза господин Патис и въздъхна облекчено. — Нямате представа какви усилия полагаме, за да са доволни клиентите ни. Ако даден продукт не работи както трябва, прибираме го, без никакви възражения или въпроси. Задоволството на клиента е наше верую.

— Ценя загрижеността ви много високо — кимна Карин.

Надяваше се човекът от А. Е. да не поиска да види кухнята. Представи си автоматичния барман от „Кастайл Мотърс“ като таралеж на киноложка изложба.

— Мога с гордост да заявя — продължи господин Патис, — че повечето от хората в района купуват от нас. Ние сме солидна фирма.

— А господин Милър ваш клиент ли беше? — попита Карин.

— Онзи, който се самоуби ли? — Патис се смръщи едва забележимо. — Да, беше. Удивен съм, господине. Просто невероятно! Та този човек миналия месец си купи нова реактивна кола, която развива триста и петдесет мили в час по прав път. Радваше й се като дете! И след всичко да постъпи по този начин! Разбира се, реактивната кола увеличи малко дълга му, но…

— Разбира се.

— … но какво от това? Притежаваше всички удобства на света, а взе, че се обеси.

— Обеси се?

— Да — кимна Патис и пак се смръщи. — В къщата му имаше всякакви съвременни удобства, а той се обеси с парче въже. Изглежда от известно време насам не е бил на себе си. — Мръщенето изведнъж изчезна от лицето му и обичайната усмивка се върна. — Но стига за това. Да поговорим за вас.

Патис отвори куфарчето си и усмивката му стана още по-слънчева.

— Сега да прегледаме сметката ви. Дължите ни двеста и три хиляди долара и двайсет и девет цента, заедно с последната ви покупка, нали, господин Карин?

— Точно така — кимна Карин, защото помнеше цифрата от собствените си документи. — Ето вноската ми.

Той подаде на Патис един плик, Патис провери съдържанието му и го прибра в джоба си.

— Добре. Както знаете, господин Карин, вие няма да живеете достатъчно дълго, за да можете да покриете целия си дълг.

— Така е — съгласи се Карин замислено.

Беше едва на трийсет и девет и му оставаха пълни сто години живот, благодарение на чудесата на медицината. При заплата от три хиляди на година обаче не би могъл да изплати дълга си и едновременно с това да издържа семейството си.

— Разбира се, ние не бихме искали да ви лишаваме от необходимите ви удобства, да не говорим за невероятните нововъведения, които планираме за следващата година. Не бихте желали да се лишите от тях, нали господине?

Господин Карин кимна. Разбира се, че искаше да има нови неща.

— Добре, в такъв случай можем да сключим обичайния договор. Ако ни припишете приходите на сина си за първите трийсет години от съзнателния му живот, няма да има проблем да ви отпуснем още кредит.

Господин Патис извади документите и ги разстла на масата пред Карин.

— Подпишете тук, господин Карин.

— Вижте… не съм много сигурен… Бих искал да осигуря на сина си старт в живота, а не да го обременявам с…

— Но, скъпи господине! — прекъсна го Патис. — Това е в интерес и на сина ви! Той живее тук, нали? Той също има право да се радва на лукса, на чудесата на науката!

— Разбира се — съгласи се Карин. — Само че…

— Уважаеми господин Карин, днес средният човек живее като монарх. Преди сто години и най-богатите не са можели да си позволят да купят това, което днес притежават обикновените граждани. Не трябва да гледате на това като на дълг. Става дума за инвестиция.

— Така е — кимна Карин неуверено.

Замисли се за сина си и неговите ракети играчки, звездните му карти, чертежите. Правилно ли би постъпил? Не беше сигурен.

— Но какво ви безпокои? — попита Патис жизнерадостно.

— Просто се чудех — отговори Карин, — дали няма да е малко прекалено, ако посегна на приходите на сина си?

— Прекалено? Скъпи господине! — Патис се разсмя от сърце. — Познавате ли Мелън, който живее малко по-надолу по улицата? Не казвайте на никого, че го знаете от мен, но той вече е заложил заплатите на внуците си за целия им предполагаем живот! А не притежава и половината от това, което би искал! Но ние ще намерим начин да му помогнем. Нашата работа е да обслужваме клиентите си и разбираме това много добре.

Карин видимо омекна.

— И след смъртта ви, притежанията ви ще станат собственост на вашия син.

Така е, помисли си Карин. Синът ми ще разполага с всичките тези чудесни неща, които изпълват къщата. И, в края на краищата, става дума само за някакви си трийсет години от очакваните сто и петдесет.

Подписа със замах.

— Отлично! — възкликна Патис. — А между другото, вашият дом снабден ли е с Централен оператор?

Не беше. Патис обясни, че тази година е разработен нов модел Централен оператор, блестящо постижение на научната и техническата мисъл, чиято цел е да поеме цялото готвене и чистене в къщата, без да се налага собственикът й да помръдне и пръст.

— Вместо по цял ден да тичате насам-натам и да натискате десетина копчета, с новия Централен оператор ще е достатъчно да натиснете само едно! Забележително постижение!

Тъй като струваше само петстотин трийсет и пет долара, Карин подписа поръчката и я добави към дълга на сина си.

Което си е право, право е, мислеше той, докато изпращаше Патис до вратата. Един ден тази къща ще принадлежи на Били. На него и жена му. Несъмнено двамата ще искат да имат най-модерното обзавеждане.

Само един бутон, мислеше той. Така наистина ще се пести време.

След като Патис си тръгна, Карин се отпусна на саморегулиращия се стол и пусна солидопроектора. След като си поигра с копчетата установи, че няма нищо, което би искал да види. Отпусна се на облегалката и задряма.

Нещото в ума му продължаваше да го безпокои.

— Здравей, скъпи! — Събуди се и видя, че жена му се е върнала. Целуна го по бузата и добави: — Гледай!

Беше купила пеньоар секситизатор. Остана приятно изненадан, че е само това. Обикновено Лийла се връщаше от магазина натоварена с повече неща, отколкото би могла да носи.

— Прекрасен е — отбеляза Карин.

Тя се наведе, за да го целуне и се изкикоти — навик, който бе придобила под влиянието на последната звезда от сериалите по солидопроектора. Щеше му се да не беше така.

— Ще отида да поръчам вечерята — добави жена му и отиде в кухнята. Карин се усмихна, защото знаеше, че съвсем скоро тя щеше да поръчва менюто, без да излиза от всекидневната. Настани се удобно на стола и синът му се върна.

— Как е, синко? — попита го той сърдечно.

— Добре — отговори Били неспокойно.

— Какво има, Били? — Момчето гледаше в краката си и не отговаряше. — Хайде, кажи на татко какво се е случило.

Били седна на един неотворен кашон, подпря брадичка на юмрука си и погледна баща си замислено.

— Татко, бих ли могъл да стана главен техник, ако поискам?

Господин Карин се усмихна. Били не можеше да реши дали иска да стане главен техник, или пилот на ракета. Главните техници бяха елита на обществото. Те поправяха машините за автоматични ремонти. Тези машини бяха в състояние да поправят буквално всичко. Все пак човек не би могъл да иска машина, която да поправя машини за поправка на машини. Тъкмо това бе ролята на главните техници.

Само че за тази длъжност имаше много кандидати и в крайна сметка успяваха само най-добрите умове. Били наистина беше умен, но пък му липсваше усет към техниката.

— Възможно е, сине. Всичко е възможно.

— Да, но възможно ли е за мен?

— Не зная — отвърна Карин максимално честно.

— Е, все едно не искам да ставам главен техник — добави момчето, защото долови, че отговорът е „не“. — Искам да стана космически пилот.

— Космически пилот ли, Били? — попита Лийла, която се бе върнала от кухнята. — Но такива няма!

— Има — възрази Били. — В училище ни казаха, че правителството смята да изпрати няколко души на Марс.

— Говорят го поне от сто години — усмихна се Карин. — Все още не са го направили.

— Този път ще го направят.

— А защо искаш да отидеш на Марс — попита Лийла и намигна на Карин. — Там няма хубави момичета.

— Момичетата не ме интересуват. Искам да отида на Марс и толкова.

— Няма да ти хареса, скъпи — продължи майка му. — Марс е гадно място без въздух.

— Има малко въздух — продължи да упорства момчето намръщено. — Тук не ми харесва.

— Защо? — попита Карин и стана. — Има ли нещо, което нямаш? Нещо, което искаш?

— Не, сър. Имам всичко, което искам. — Винаги, когато Били го наричаше „сър“, нещо не беше наред и Карин го знаеше.

— Слушай, синко, когато бях на твоите години и аз исках да отида на Марс. Щеше ми се да правя романтични неща. Дори исках да стана главен техник.

— Тогава защо не стана?

— Е… защото пораснах. Дадох си сметка, че в живота има и по-важни работи. Най-напред трябваше да изплатя дълга, оставен ми от баща ми, после срещнах майка ти и…

Лийла се изкикоти.

— … и поисках да имам свой собствен дом. С теб ще е същото. Ще изплатиш дълга си и ще се ожениш както всички нас.

Били остана мълчалив известно време, после дръпна назад черната си коса — права, като на баща му — и облиза устни.

— А как така аз имам дългове, сър?

Карин му обясни внимателно — за нещата, от които се нуждае едно семейство, за да води цивилизован живот, за цената на тези неща. За това, как се плаща тя. За това че е обичайно синовете да поемат част от дълговете на родителите си, когато пораснат.

Мълчанието на Били го дразнеше. Имаше чувството, че момчето го укорява. Сякаш не се бе блъскал като роб с години, за да му осигури такъв лукс!

— Синко — каза той прегракнало, — учил ли си история в училище? Добре. В такъв случай си наясно как е било в миналото. Войни. Знаеш ли как са умирали хората във войните?

Момчето не отговори.

— Или как са превивали гърбове по осем часа на ден, за да свършат някоя работа, с която машините биха могли да се справят преспокойно? И как през цялото време са гладували? Знаеш ли какво е да ти е студено, да те вали дъжд и да няма къде да спиш?

Млъкна, за да получи отговор, но момчето продължаваше да мълчи.

— Ти живееш в най-доброто време, което човечеството познава. Заобиколен си с всички чудеса на изкуството и техниката. Най-добрата музика, най-хубавите книги, най-прекрасните картини… всичко това е на твое разположение. Е, какво ще кажеш? — попита той с по-мек тон.

— Просто се чудех как бих могъл да отида на Марс — каза момчето. — Имам предвид с този дълг. Изглежда няма да е възможно да се отърва от него.

— Разбира се, че не.

— Освен ако не замина с някоя ракета.

— Но не би го направил.

— Разбира се, че не — отговори момчето, но без да е убедено.

— Ще останеш тук и ще се ожениш за някое много мило момиче — намеси се Лийла.

— Разбира се — каза Били. — Естествено. — Изведнъж се засмя. — Това за Марс не го говорех сериозно. Наистина.

— Радвам се, че е така — кимна Лийла.

— Забравете, че го споменах — добави Били и се усмихна вдървено. Стана и изтича горе.

— Сигурно отиде да си играе с ракетите — отбеляза Лийла. — Такъв хитрец е!

Семейство Карин вечеря както обикновено и после стана време господин Карин да отиде на работа. Този месец беше нощна смяна. Целуна жена си за довиждане, качи се на реактивната кола и се понесе към фабриката. Автоматичният портал го разпозна и се отвори. Той паркира и влезе.

Автоматични стругове, автоматични преси — всичко беше автоматично. Фабриката беше огромна и много светла, машините жужаха тихо сами на себе си и вършеха работата си — вършеха я добре.

Карин отиде до края на поточната линия за сглобяване на автоматични перални машини, за да смени работещия там.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Разбира се — отговори мъжът. — Вече цяла година не сме имали брак. Тези нови модели имат вградени гласове. Не светят като старите.

Карин седна на мястото на колегата си и зачака да се появи първата пералня. Работата му беше удивително проста. Седеше там и машините минаваха покрай него. Трябваше само да натисне един бутон върху тях, за да разбере дали са изправни. Винаги бяха изправни. След това машините отиваха в цеха за опаковане.

Най-после по широките ролки на конвейера се появи първата. Карин натисна стартовия бутон.

— Готовност за изпиране — докладва машината.

Карин натисна копчето за изключване и я пусна да премине.

Ах това момче, мислеше си той. Ще порасне ли някога, за да поеме своите отговорности? Ще съзрее ли достатъчно, за да заеме мястото си в обществото? Съмняваше се. Синът му беше бунтар по рождение. Ако някой някога стигнеше до Марс, щеше да е той.

Но тази мисъл не го обезпокои кой знае колко.

— Готовност за изпиране. — Премина още една машина.

Карин си спомни нещо за Милър. Добродушният Милър вечно говореше за планети, непрекъснато се шегуваше, че ще замине някъде, за да заживее без всичките тези удобства. Но не замина. Самоуби се.

— Готовност за изпиране.

Очакваха го още осем часа и той разхлаби колана си, за да се подготви за тях. Осем часа натискане на бутони и слушане на машините, заявяващи готовността си да работят.

— Готовност за изпиране.

Натисна другото копче.

— Готовност за изпиране.

Умът му полетя някъде далеч от работата, която и без това не изискваше кой знае какво съсредоточаване. Едва сега си даде сметка какво го безпокоеше цял ден.

Не му харесваше да натиска копчета.

Олтарът

Господин Слейтър се отправи с жизнерадостна походка към гарата, надолу по улица „Мейпъл“. Крачеше енергично, а на едроватото му, гладко избръснато лице бе изписана усмивка. Такава прекрасна пролетна утрин!

Господин Слейтър си тананикаше тихо и се радваше, че до железопътната гара има цели седем пресечки. Въпреки че разстоянието му създаваше проблеми през зимата, дните като този компенсираха всички неприятни изживявания. Доставяше му удоволствие, че не работи там, където живее.

Спря го някакъв човек със светлосин шлифер.

— Извинете, господине — заговори мъжът, — можете ли да ми кажете къде е олтарът на Баз-Матаин?

Господин Слейтър, все още под влиянието на пролетта, се опита да мисли.

— Баз-Матаин? Струва ми се, че… Олтарът на Баз-Матаин ли казахте?

— Да — отвърна непознатият и се усмихна неловко. Беше необикновено висок и имаше мургаво, издължено лице. Господин Слейтър реши, че прилича на чужденец.

— Ужасно съжалявам — каза той след като се замисли за миг. — Струва ми се, че не съм чувал за това място.

— Е… все едно, благодаря. — Мургавият мъж кимна учтиво и тръгна към центъра на града. Господин Слейтър продължи към гарата.

След като кондукторът продупчи билета му, господин Слейтър се замисли за случилото се. Баз-Матаин, повтори той мислено, когато влакът набра скорост през мъгливите, неравни поля на Ню Джърси. Баз-Матаин. Господин Слейтър реши, че човекът сигурно се е объркал. Северен Амброуз, щат Ню Джърси, беше малко градче — достатъчно малко, за да познават жителите му на пръсти всяка уличка, всяка къща или магазин. Особено, ако като него са живеели там цели двайсет години.

Някъде към средата на работния ден господин Слейтър се улови, че почуква с молива по стъклената повърхност на бюрото си и отново мисли за мъжа със светлосиния шлифер. Чужденците бяха рядкост за Северен Амброуз — тихо, уютно и добре уредено градче. Мъжете там носеха качествени костюми и елегантни кафяви куфарчета. Някои от тях бяха дебели, други бяха слаби, но така или иначе всеки в Северен Амброуз би могъл да бъде взет за брат на всеки друг.

Господин Слейтър престана да мисли за случката. Работният ден свърши, той взе метрото до Хобокън, влака до Северен Амброуз и най-накрая тръгна пеша към къщата си.

По пътя отново срещна онзи човек.

 

 

— Открих го — каза непознатият. — Не беше лесно, но го открих.

— Къде е? — попита господин Слейтър и спря.

— Точно до Храма на тъмните мистерии на Изида — отвърна непознатият. — Колко глупаво от моя страна. Трябваше да попитам най-напред за него. Знаех, че е тук, но и през ум не ми мина, че…

— Храмът на какво? — учуди се господин Слейтър.

— На тъмните мистерии на Изида — повтори непознатият. — Истината е, че не се конкурират помежду си. Мъдреци и магьосници, цикли на плодородието. Такива неща. Далеч са от нашата област.

— Аха! — кимна господин Слейтър и внимателно погледна непознатия в полумрака на пролетната вечер. — Попитах, защото живея в този град от години, но не помня да съм чувал…

— О! — възкликна човекът и погледна часовника си. — Колко късно е станало! Ако не побързам, ще се забави церемонията!

Той махна дружелюбно с ръка и забързано се отдалечи.

Господин Слейтър продължи към дома си замислен. Олтарът на Баз-Матаин. Тъмните мистерии на Изида. Тези названия му напомняха за някакъв култ или секта. Нима беше възможно в този град да има такива свърталища? Струваше му се невъзможно. Никой не би дал имота си под наем на подобни хора.

След вечеря господин Слейтър разлисти телефонния указател. Не беше вписан нито Баз-Матаин, нито Храмът на тъмните мистерии на Изида. В „Справки“ също не бяха чували за тях.

— Странно — промърмори той. По-късно разказа на жена си за двете срещи с непознатия.

— Е — отбеляза жена му, когато го изслуша, и придърпа домашния си халат около тялото си, — никой не би основал култ или секта в този град. Бюрото за по-добър бизнес няма да го позволи. Да не говорим за Женското дружество.

Господин Слейтър се съгласи. Непознатият вероятно бе объркал населеното място. Може би търсеше Южен Амброуз — съседния град, в който имаше няколко бара, кино и известен процент съвършено неприемливи жители.

Следващият ден беше петък. Господин Слейтър потърси с очи непознатия, но видя само свои съграждани. На връщане беше същото. Явно този човек бе посетил олтара и си бе тръгнал. Или пък бе поел някакви задължения, чието изпълнение не съвпадаше с отиването и връщането му от работа?

 

 

Понеделник сутринта господин Слейтър тръгна за работа с няколко минути закъснение и бързаше, за да не изпусне влака. Пред себе си видя синия шлифер.

— Здравейте — извика господин Слейтър.

— О, здравейте! — отвърна мургавият и се усмихна. — Тъкмо се питах кога ли ще се срещнем пак.

— Аз също.

Господин Слейтър забави крачка. Непознатият се разхождаше и видимо се наслаждаваше на великолепното време. Слейтър си даде сметка, че ще изпусне влака.

— А как вървят нещата в Олтара?

— Горе-долу — отвърна непознатият и стисна ръце зад гърба си. — Да си призная, имаме някои проблеми.

— Така ли? — учуди се господин Слейтър.

— Да. — Лицето на мургавия стана строго. — Старият Атерхотеп, кметът, заплашва да ни отнеме лиценза за Северен Амброуз. Твърди, че не сме изпълнявали ангажиментите си. А как бихме могли, питам аз? След като Дионисус-Африканус е на отсрещната страна на улицата и сграбчва всеки, който е подходящ, след като Папа Легба-Дамбала малко по-нататък прибира дори и неподходящите, какво можеш да направиш?

— Не звучи много добре — съгласи се господин Слейтър.

— И това не е всичко — продължи непознатият. — Нашият висш жрец заплашва да напусне, ако не предприемем нещо. Той е посветен седма степен и само Брама знае кога ще намерим друг такъв, ако реши да напусне.

— М-м-м — промърмори господин Слейтър.

— Но всъщност затова съм тук — обясни непознатият. — Ако решат да прилагат груби методи в бизнеса, ще се намеся и ще ги вразумя. Аз съм новият мениджър.

— О!? — възкликна господин Слейтър изненадано. — Ще реорганизирате ли?

— Така да се каже — отвърна непознатият. — Виждате ли, ето какво…

В този момент някакъв нисък, заоблен мъж го дръпна за ръкава на светлосиния шлифер.

— Елор! — изпъшка той. — Объркал съм датата! Този понеделник е! Днес, не следващата седмица!

— Проклятие — изръмжа мургавият лаконично. — Това не търпи отлагане.

И се отдалечи заедно с ниския.

 

 

Тази сутрин господин Слейтър закъсня за работа с половин час, но му беше все едно. Всичко е ясно, мислеше си той, седнал зад бюрото. В Северен Амброуз се бяха появили нови култове и се бореха помежду си за последователи. А кметът, вместо да се отърве от тях, не предприемаше нищо! А може би дори вземаше подкупи?

Почука с молива си върху стъкления плот. Как бе възможно? В Северен Амброуз не можеше да се скрие нищо. Такъв малък град! Самият Слейтър познаваше по-голямата част от жителите му с малките им имена. Как би могло нещо такова да мине незабелязано?

Посегна ядосано към телефона.

От „справки“ не можаха да му дадат номерата на Дионисус-Африканус, Папа Легба или пък Дамбала. Уведомиха го, че кметът на Северен Амброуз не се нарича Атерхотеп, а Милър. Господин Слейтър му се обади.

Разговорът далеч не беше удовлетворителен. Кметът твърдеше, че познавал всички бизнесмени в града, че знаел всяка църква и всяко отдадено под наем помещение. И ако имало някакви култове — а такива нямало — несъмнено би научил и за тях.

— Заблудили са ви, добри човече — каза кмет Милър малко по-високомерно, отколкото би допаднало на господин Слейтър. — В нашия град няма хора с такива имена, няма такива организации. Никога не бихме позволили да се настанят при нас.

По пътя към дома господин Слейтър се замисли внимателно върху всичко това. Когато излезе от гарата, видя Елор да пресича улица „Оук“ със ситни, забързани крачки.

Господин Слейтър му извика и Елор спря.

— Наистина нямам време — обясни Елор весело. — Церемонията започва съвсем скоро. Виновен е онзи глупак Лигиан.

Лигиан, реши господин Слейтър, трябва да е възпълният нисък човек, който бе спрял Елор сутринта.

— Толкова е небрежен! — продължи Елор. — Можеш ли да си представиш един компетентен астролог да сгреши с цяла седмица навлизането на Сатурн в Скорпион? Е, както и да е. Церемонията ще е тази вечер, макар и да не сме достатъчно.

— Може ли да дойда и аз? — попита господин Слейтър, без капка колебание. — Имам предвид… след като не сте достатъчно…

— Ами… — отвърна Елор, — това би било безпрецедентно.

— Много бих искал — настоя господин Слейтър, защото съзря шанс да разгадае мистерията.

— Не мисля, че е честно спрямо вас — каза Елор. — Ей така, без никаква подготовка…

— Всичко ще е наред — продължи да настоява господин Слейтър. Ако успееше, наистина щеше да има с какво да натрие носа на кмета Милър. — Много ми се иска да присъствам. Събудихте любопитството ми!

— Е, добре — съгласи се най-накрая Елор. — Да побързаме тогава.

 

 

Тръгнаха по улица „Оук“ към центъра на града. Когато стигнаха до първите магазини, Елор сви. Поведе господин Слейтър по пряката, минаха две пресечки, после се върнаха с една. Накрая пак се насочиха към гарата. Вече беше съвсем тъмно.

— Няма ли някакъв по-лесен начин? — попита господин Слейтър.

— О, не — отговори Елор. — Това е най-прекият път. Ако знаете как се лутах в началото, когато дойдох…

Продължиха по същия начин — напред, назад, в кръг, по улици, по които вече са минали и така нататък, из целия град, който господин Слейтър познаваше толкова добре.

Ставаше все по-тъмно и когато излизаха на познати места от необичайни посоки, господин Слейтър почувства леко объркване. Разбира се, той знаеше къде се намира, но от непрекъснатото обикаляне губеше чувство за ориентация.

Колко странно, мислеше си. Човек може да се загуби в собствения си град, дори след като е живял в него цели двайсет години.

Тъкмо се опита да познае на коя улица се намират, без да гледа табелата, когато направиха още един неочакван завой. Беше решил, че се връщат на улица „Уолнът“, но установи, че не може да си спомни името на следващата пряка. Свиха зад ъгъла и вдигна очи към табелата.

Пишеше: Ляво отверстие.

Господин Слейтър не помнеше в Северен Амброуз да има такава улица.

По нея нямаше лампи, нито един от магазините не му беше познат. Това бе много странно, защото смяташе, че познава малката търговска част на Северен Амброуз като дланта си. Минаха покрай една ниска черна сграда със слабо осветен надпис и се стресна.

Надписът гласеше: Храм на тъмните мистерии на Изида.

— Доста тихо е там вътре тази вечер, нали? — отбеляза Елор, когато проследи изненадания поглед на господин Слейтър. — По-добре да побързаме.

И той закрачи енергично, без да остави време на спътника си да попита каквото и да било.

Продължаваха надолу по полутъмната уличка, а сградите ставаха все по-странни и непознати, с всевъзможни форми и размери. Някои бяха нови и блестящи, други — стари и занемарени. Господин Слейтър не смяташе, че в Северен Амброуз има такъв квартал. Нима това беше някакъв град в града? Или през нощта се появяваше друг Северен Амброуз, за който дневните жители дори не подозираха? Северен Амброуз, до който може да се стигне само след дяволско обикаляне по познати улици?

— Вътре извършват фалически ритуали — Елор кимна към една висока сграда. Край нея стърчеше ниска, изтърбушена и намръщена къща.

— Това е на Дамбала — обясни Елор и посочи към нея.

Към края на улицата видяха бяла постройка. Беше продълговата и ниска. Господин Слейтър нямаше време да я разгледа, защото Елор го улови за ръката и го задърпа към входа.

— Наистина трябва да съм точен — промърмори той сам на себе си.

Вътре цареше пълна тъмнина. Господин Слейтър усещаше, че наоколо нещо се движи, а след малко съзря и малка бяла светлинка. Елор го поведе нататък и каза с приятелски тон:

— Вие наистина ми помогнахте да се измъкна от кашата.

— С теб ли е? — попита тънко гласче, долетяло откъм светлинката. Слейтър започна да различава силуети. Когато очите му свикнаха с тъмнината още повече, успя да види дребен, сбръчкан старец.

Старецът държеше в ръка необикновено дълъг нож.

— Разбира се — каза Елор. — Той също искаше да дойде.

Бялата светлинка беше окачена над каменен олтар. Господин Слейтър инстинктивно понечи да избяга, но ръката на Елор го стискаше здраво за рамото.

— Сега вече не можеш да ни изоставиш — обясни Елор тихо. — Готови сме да започнем.

В този момент господин Слейтър почувства, че множество други ръце също го улавят и го теглят към олтара.

Форма

Пид намали скоростта на кораба почти до нула и се вгледа тревожно в зелената планета долу.

Нямаше как да не я разпознае, дори и без прибори. Третата по отдалеченост от своето слънце, това беше единствената планета от системата, на която бе възможно да съществува живот. Тя се носеше спокойно сред пелената си от облаци.

Изглеждаше твърде невинно. Въпреки това нещо на нея бе отнело живота на всички изпратени от Глом експедиции.

Пид се поколеба за миг и насочи кораба надолу. Той и двамата членове на екипажа му бяха готови. Повече от това не можеше да се очаква. Компактните им телепортери бяха в специални телесни торби — неактивирани, но готови.

Пид искаше да каже нещо на екипажа си, но не знаеше какво.

Екипажът чакаше. Илг, радистът, бе изпратил окончателното послание до Глом. Гер, детекторът, регистрира показанията на шестнайсетте прибора едновременно и докладва:

— Няма признаци на чужда активност.

Повърхностите на тялото му се носеха из пространството абсолютно небрежно.

Пид забеляза това и си даде сметка какво трябва да каже. Още откакто бяха напуснали Глом, дисциплината бе удивително отслабена. Шефът на инвазиите го бе предупредил, но така или иначе, самият той трябваше да направи нещо по въпроса. Това беше негов дълг, тъй като низшите касти, като радистите и детекторите, бяха силно склонни към безформеност.

— На тази експедиция се възлагат големи надежди — започна Пид замислено. — Сега сме много далеч от дома.

Гер, детекторът, кимна. Илг, радистът, излезе от предписаната му форма и комфортно прилепна към стената.

— Все пак — продължи Пид строго, — разстоянието не е извинение за разпуснатата ни безформеност.

Илг веднага зае предписаната за радист форма.

— Несъмнено, ще се наложи да приемаме странни форми и за това имаме специално разрешение. Но не забравяйте — всяка форма, която не е възприета от вас единствено по силата на дълга, е творение на Безформения!

Повърхностите по тялото на Гер изведнъж спряха да се движат.

— Това е всичко — добави Пид и се сля с пулта за управление. Корабът започна да се спуска толкова гладко и координирано, че пилотът се почувства мъничко горд.

Реши, че са добри служители. Просто не можеше да се очаква от тях да мислят за формата си съвестно, като пилоти от висшата каста. Дори и шефът на инвазиите го бе предупредил.

 

 

— Пид — бе казал шефът на инвазиите при последния им разговор, — нуждаем се от тази планета на всяка цена.

— Да — отговори Пид, без и за миг да излезе от Оптималната форма на пилот.

— Един от вас — продължи шефът тежко — трябва да се промъкне и да постави телепортер край атомен енергиен източник. Армията ще е готова за намеса.

— Ще се справим, сър — увери го Пид.

— Експедицията трябва да успее — добави шефът и очертанията му за миг трепнаха от умора. — Казано напълно поверително, в момента на Глом положението е неспокойно. Кастата на миньорите иска нова форма за копаене. Твърдят, че старата била неефективна.

Пид доби подобаващо възмутен вид. Формата на миньорите беше установена от прадедите преди петдесет хиляди години, наред с останалите основни форми. Сега тези новоизлюпени нещастници искаха да я променят!

— И това не е всичко — продължи шефът. — Разкрили сме един нов култ към безформеността. Арестувани са осем хиляди, но не знам още колко като тях има.

Пид знаеше, че безформеността е изкушение на Безформения — най-голямото зло, което мозъкът на Глом би могъл да си представи. Но как така, мислеше той, онези са се поддали на това изкушение?

Шефът отгатна въпроса му.

— Пид — каза той, — предполагам, че за теб ще е трудно да се досетиш. Харесва ли ти да пилотираш?

— Да, сър — отговори Пид простичко. Дали му харесва!? Та това беше целият му живот! Без кораб той би бил нищо.

— Не всички от Глом разсъждават по този начин — отбеляза шефът. — Аз също не го разбирам. Всичките ми предци са били шефове на инвазиите още от край време. Естествено и аз искам да съм такъв. Това е не само естествено, но и законно. Само че низшите касти не мислят така. — Той поклати тялото си тъжно и продължи: — Говоря ти всичко това, защото има причина. Ние от Глом имаме нужда от повече жизнено пространство. Основната причина за смутовете е пренаселеността. Всички психолози го твърдят. Ако се разширим на още една планета, проблемите ще отпаднат, поне временно. Разчитаме на теб, Пид.

— Да, сър — отговори Пид и се изпълни с гордост.

Шефът се изправи, за да сложи край на разговора. После промени решението си и седна отново.

— Ще трябва да наблюдаваш екипажа си. Всички са лоялни, но са от низши касти. Ти знаеш какво означава това.

Пид наистина знаеше.

— Гер, твоят детектор е заподозрян в алтерационен уклон. Веднъж е бил глобяван за приемане формата на квази Ловец. Срещу Илг не са повдигани никакви конкретни обвинения, но доколкото знам, той остава неподвижен подозрително дълги периоди от време. Възможно е да смята себе си за Мислител.

— Но, сър — учуди се Пид, — след като е имало и най-малко съмнение за алтерационни уклони или стремеж към Безформеност, защо са допуснати да участват в експедицията?

Шефът се поколеба, преди да отговори.

— Имам доверие на мнозина от нашия свят — каза той замислено, — но тези двамата притежават някои качества, като находчивост и въображение например, които са много важни за успеха на мисията. — Той въздъхна и добави: — Нямам представа защо тези качества обикновено се свързват с Безформеността.

— Разбирам, сър — кимна Пид.

— Просто ги наблюдавай.

— Да, сър. — Пид отдаде чест, защото разбра, че разговорът е приключил. Чувстваше неактивирания телепортер в телесната си торба — готов да превърне енергийния източник на врага в мост през космоса, по който да преминат пълчищата на Глом.

— Желая ви късмет — каза шефът. — Сигурен съм, че ще имате нужда от него.

* * *

Корабът се спусна безшумно към повърхността на вражеската планета. Гер, детекторът, анализира облаците долу и подаде данните към камуфлиращото устройство. То заработи. Скоро корабът заприлича на перест облак.

Пид го остави да се понесе бавно към повърхността на тайнствената планета. Сега беше в оптимална форма на пилот — най-ефективната от четирите разрешени за кастата на пилотите. Сляп, глух, ням, превърнал се в придатък на приборите за управление, цялото му внимание беше погълнато от усилието да се изравни със скоростта на високата облачност, да се превърне в част от нея.

Гер стоеше вдървено в една от двете позволени за детекторите форми. Подаваше данни на камуфлиращото устройство и спускащия се кораб постепенно се превръщаше в кълбест облак.

На вражеската планета нямаше и следа от някаква активност.

Илг засече атомния източник на енергия и подаде данните на Пид. Пилотът смени курса. Беше достигнал най-ниското ниво на облаците и корабът му приличаше на пухеста топка.

Все още никой не бе доловил присъствието им. Неизвестната съдба, сполетяла двайсетте предишни експедиции, все още не се бе проявила.

Пид продължи да маневрира към атомната централа, докато над планетата постепенно се спускаше мрак. Премина над близките къщи и увисна над някаква горичка.

Стана съвсем тъмно, самотната луна на зелената планета бе обвита в облаци.

Един от тях се спусна ниско.

И се приземи.

 

 

— Бързо, всички вън! — изкомандва Пид и се отдели от приборите за управление. Възприе формата на пилот, която беше най-удобна за тичане и изскочи навън през люка. Гер и Илг се втурнаха след него. Спряха на петдесетина метра от кораба и зачакаха.

Вътре се затвори електрическа верига. Земята потрепери безшумно и летателният апарат започна да изчезва. Пластмасите се разграждаха, металът хлътваше и се смачкваше. Скоро корабът се превърна в огромна купчина боклук, но процесът продължаваше. Големите парчета се разкъсваха на по-малки, те на още по-малки и още по-малки.

Докато гледаше как машината му се разпада, Пид изведнъж се почувства безпомощен. Той беше Пилот, от кастата на Пилотите. Баща му също беше пилот, както и неговият баща преди това и така нататък, чак до зората на времето, когато на планетата Глом са били създадени първите космически кораби. Цялото си детство бе прекарал около тях, целия си останал живот бе пилотирал.

Сега, останал без кораб, имаше чувството, че е гол и беззащитен.

След няколко минути на мястото на кораба остана само купчина прахоляк. Нощният вятър започна да го разнася и скоро не остана нищо.

Чакаха. Нищо не се случи. Вятърът въздишаше в дърветата и те скърцаха. Зацвърчаха катерички, птиците неспокойно се размърдаха в гнездата си.

На земята падна жълъд.

Пид въздъхна облекчено — двайсет и първата експедиция, изпратена от Глом, бе стигнала целта си успешно.

 

 

Нямаше какво да се прави до сутринта, така че Пид се зае да състави план. Не бяха посмели да се приземят още по-близо до атомната централа, така че сега трябваше да се приближат. Някой от тях трябваше да се добере до самата реакторна зала и да активира телепортер.

Трудна работа. Но Пид се чувстваше уверен в успеха. В края на краищата Глом притежаваше удивителна находчивост.

Удивителна находчивост, мислеше той с горчивина, но ужасно малко радиоактивни материали. Това бе другата причина експедицията му да е толкова важна. В световете на Глом беше останало твърде малко радиоактивно гориво.

Преди векове Глом бе изразходвал запасите си от радиоактивност, за да завладее съседните светове и да засели тези, които бяха годни за живот. Колонизацията едва успяваше да компенсира нарастващата раждаемост. Непрекъснато имаше нужда от нови светове.

Тази планета, открита при една разузнавателна експедиция, също беше нужна. Ставаше за живот, но беше твърде отдалечена. Не разполагаха с нужното гориво, за да изпратят завоевателна флотилия.

За щастие имаше и друг начин. По-добър.

През вековете учените от Глом бяха създали телепортера. Това устройство, триумф на инженерството на идентичността, даваше възможност само за миг огромна маса да се пренесе между всеки две свързани точки.

Едното устройство се намираше в единствения ядрен реактор на Глом. Другото трябваше да се постави в близост до друг ядрен реактор и да се активира. Извлечената енергия, която се пренасяше по канала се преобразуваше няколко пъти и след това, благодарение на чудото на инженерството на идентичността. Глом можеше да премине от едната планета на другата, да се „излее“ като огромна, помитаща всичко вълна.

Беше съвсем просто, но досега нито една експедиция не беше успяла да постави телепортер на Земята.

Никой не знаеше какво се е случило, защото досега нито един от корабите не се бе върнал.

 

 

Преди зазоряване се промъкнаха край гората, възприели зеления цвят на растителността около тях. Телепортерите им пулсираха едва доловимо, защото бяха регистрирали близостта на атомния източник.

Изведнъж пред тях се втурна някакво четириного същество. Гер моментално си пусна четири крака и хукна да го догони.

— Гер! Върни се веднага! — извика Пид на Детектора, забравил всякаква предпазливост.

Гер настигна животното и го събори. Опита се да го отхапе, не беше забравил да си пусне зъби. Съществото се освободи и изчезна в храсталака. Гер си пусна зъби и напрегна мускули, за да скочи.

— Гер!

Детекторът неохотно се подчини и се върна.

— Бях гладен.

— Не беше — укори го Пид строго.

— Бях — промърмори Гер и се загърчи от смущение. Пид си спомни какво му бе казал шефът. Гер наистина имаше склонности на Ловец. Трябваше да го наблюдава по-внимателно.

— Повече няма да търпя това — каза Пид. — Не забравяй, че не е позволено да заемаш екзотични форми. Задоволявай се с формата, в която си роден.

Гер кимна и отново се сля с храсталака. Продължиха.

 

 

Стигнаха края на гората и видяха атомната централа. Пид прие формата на храст, а Гер — на пън. Илг, след кратко колебание, се превърна в млад дъб.

Атомният реактор се намираше в ниска, продълговата сграда, около която имаше метална ограда. Видяха портал и охрана.

Най-важното, каза си Пид, е да се мине през този портал. Зае се да измисли начини и средства.

От откъслечните доклади, достигнали до тях от предишните експедиции, се знаеше, че жителите на тази планета в някои отношения много приличат на тях самите. Гледаха домашни любимци, имаха домове и деца, цивилизация. Притежаваха известни технически умения, като жителите на Глом.

Но имаше и невероятни различия. Тукашните обитатели имаха постоянни форми, като камъните или дърветата. За да компенсират това, на планетата съществуваше фантастично разнообразие от всевъзможни видове и типове. На Глом съществуваха само осем определени форми животни.

Явно жителите на планетата умееха да регистрират присъствието на нашественици. На Пид му се щеше да разбере какво се е случило с предшествениците му. Така работата щеше значително да се улесни.

Покрай тях мина същество. Придвижваше се с помощта на два удивително твърди и непохватни крака. Вдървеността беше характерна за всяко негово движение. Отмина, без да ги погледне.

— Знам какво да направя — каза Гер, когато съществото се отдалечи достатъчно. — Ще добия тяхната форма и ще мина през портала. После ще намеря реакторната зала и ще активирам телепортера.

— Не знаеш езика им — отбеляза Пид.

— Няма да разговарям с тях. Няма да им обръщам внимание. Гледай! — И Гер прие формата на появилото се само преди миг същество.

— Не е лошо — отбеляза Пид.

Гер направи няколко непохватни крачки, стремейки се да имитира видяната преди малко походка.

— Боя се обаче, че няма да излезе нищо — каза Пид.

— Но предложението ми е логично — възрази Гер.

— Така е. Вероятно тъкмо заради това по този начин са опитали да действат и другите експедиции. Никоя от тях не успя.

Тук не можеше да има спор и Гер отново зае формата на пън.

— Какво ще правим тогава? — попита той.

— Искам да помисля — отвърна Пид.

Мина още едно същество — този път на четири крака, вместо на два. Пид го идентифицира като „куче“ — домашен любимец на човека. Наблюдаваше го внимателно.

Кучето се приближи до портала с наведена надолу глава, без да бърза. Влезе, без никой да му обърне внимание и се излегна на тревата.

— Хъм — промърмори Пид.

Наблюдаваха. Един от двукраките се приближи до кучето и го докосна по главата. Кучето изплези език и се излегна на едната си страна.

— Мога да го направя! — възкликна Гер и се превърна в куче.

— Чакай — укори го Пид. — Ще останем тук целия ден и ще обмислим всичко до последната подробност. Задачата ни е твърде важна, за да я провалим поради прибързаност.

Гер се примири намръщено.

— Хайде да се отдалечим — подкани Пид. Двамата с Гер тръгнаха назад през гората. В този момент си спомни Илг.

— Илг? — извика Пид тихо. Не последва отговор. — Илг!

— Какво? О, да — каза един млад дъб и се превърна в храст. — Извинете, за какво говорехте?

— Ще се скрием по-навътре в гората — отговори Пид. — Да не би случайно да си Мислил?

— О, не — увери го Илг. — Само си почивах.

Не настоя повече — имаше твърде много други неща, за които да се безпокои.

 

 

Продължиха да обсъждат положението през целия ден, скрити в най-гъстата част на гората. Единствените две възможности, както им се струваше, бяха да се превърнат в човек или куче. Едно дърво не би могло да мине през портала, тъй като дърветата не се движеха. Нищо друго нямаше да остане незабелязано.

Човешката форма изглеждаше твърде рискована. Решиха на сутринта Гер да тръгне като куче.

— А сега поспете — каза Пид.

Двамата членове на екипажа му послушно загубиха формата си и станаха Безформени. Пид обаче имаше по-сериозни грижи.

Всичко изглеждаше твърде просто. Защо не охраняваха атомния реактор по-добре? Човеците несъмнено би трябвало да са научили нещо от членовете на предишните експедиции, които бяха пленили. Или ги бяха убили, без да им задават никакви въпроси?

Непознатите същества може би бяха способни на всичко?

А онзи отворен портал не беше ли някакъв капан?

Пид уморено се отпусна на земята в комфортна форма, но се стресна и се поправи.

Беше станал Безформен!

Удобството няма нищо общо с дълга, каза си той и веднага се върна във формата на Пилот.

Само че тази форма не беше предназначена за спане върху влажна, неравна повърхност. Пид прекара неспокойна нощ — мислеше за кораби и му се щеше отново да полети.

* * *

На сутринта се събуди уморен и раздразнителен. Сбута Гер.

— Хайде да свършваме с това.

Гер весело се изля върху краката си.

— Хайде, Илг — извика Пид ядосано и се огледа. — Събуди се.

Никой не отговори.

— Илг!

Отново никой не отговори.

— Помогни ми да го потърся — нареди Пид на Гер. — Трябва да е тук някъде.

Заедно провериха всички дървета, храсти и пънове в околността. Илг го нямаше.

Пид почувства, че го обзема страх. Какво би могло да се е случило с радиста?

— Може да е решил да мине през портала сам — предположи Гер.

Пид се замисли над това. Струваше му се малко вероятно. Илг никога не бе проявявал инициативност. Винаги се бе задоволявал с изпълнението на чужди заповеди.

Зачакаха. Мина средата на деня, но от Илг все още нямаше следа.

— Не можем да чакаме повече — каза Пид и двамата тръгнаха през гората. Зачуди се дали Илг наистина не се е опитал да мине през портала сам. Тихите характери като него нерядко бяха склонни към своеволия.

По нищо обаче не личеше да се е справил успешно. Трябваше да приеме, че радистът му или е мъртъв, или че е заловен от хората.

Оставаха само двамата и те трябваше да активират телепорта.

Все още нямаше представа какво се е случило с другите експедиции.

 

 

В края на гората Гер се превърна в подобие на куче. Пид го огледа щателно.

— Намали опашката — каза той.

Гер я намали.

— По-дълги уши. Гер ги удължи.

— Сега ги подравни.

Пид огледа резултата. Доколкото би могъл да прецени, Гер беше съвършен — от върха на мократа муцуна, до края на опашката.

— Желая ти късмет — пожела му пилотът.

— Благодаря.

Гер се измъкна предпазливо от гората и тръгна към портала с разклатената походка на хората и кучетата. Пазачът му извика нещо. Пид стаи дъх.

Гер мина покрай човека, без да му обръща внимание. Човекът тръгна след него и Гер хукна.

Пид си оформи два силни крака, готов да се втурне след Гер, ако го заловят.

Но пазачът се върна при портала. Пид въздъхна облекчено и се освободи от краката.

Обаче порталът днес се оказа затворен! Надяваше се Гер да не се опита да го отвори, защото това не беше в природата на кучетата!

Отнякъде се появи друго куче и хукна към Гер. Гер се отдръпна. Кучето се приближи и го подуши. Гер също го подуши.

После двете кучета хукнаха покрай оградата.

Това е умно, каза си Пид. Някъде от другата страна би трябвало да има още една врата.

Погледна нагоре към следобедното слънце. Веднага щом телепортерът се активира, армиите на Глом щяха да започнат да прииждат. Докато хората се съвземеха от изненадата, щяха да са пристигнали милион и повече войници. След тях щеше да дойдат още.

Денят вече беше към края си, но все още не се бе случило нищо.

Пид наблюдаваше ниската постройка, изпълнен с безпокойство. Не би трябвало да мине толкова време, ако Гер се бе справил успешно.

Продължи да чака до късно през нощта. През портала започнаха да минават хора — навън и навътре. Наоколо лаеха кучета, но от Гер нямаше и следа.

Беше се провалил. Илг беше изчезнал.

Самият той все още не знаеше какво се бе случило.

На сутринта изпадна в пълно отчаяние. Даваше си сметка, че двайсет и първата експедиция на Глом е пред пълен провал. Сега всичко зависеше от него.

Дръзко реши да приеме форма на човек. Сега това бе единствената възможност.

Видя, че към портала прииждат работници на големи тълпи. Пид се зачуди дали да тръгне с тях, или да изчака нещата да се поуспокоят. Реши да се възползва от очевидната бъркотия и започна да променя формата си.

Покрай мястото, където се криеше, мина куче.

— Здрасти — поздрави го то.

Беше Гер!

— Какво стана? — попита Пид нетърпеливо и въздъхна с облекчение. — Къде се бави толкова дълго? Не успя ли да влезеш?

— Не знам — отвърна Гер. — Не се и опитах.

Пид се стъписа.

— Ловувах — обясни Гер спокойно. — Тази форма е идеална за лов. Бях с една друго куче.

— Ами експедицията… дългът ти!?

— Промених решението си — отвърна Гер. — Знаеш ли какво… Никога не съм искал да съм детектор.

— Но ти си роден такъв!

— Така е. Но какво от това? Винаги съм искал да съм Ловец.

Пид разтърси цялото си тяло от гняв.

— Не можеш да бъдеш — обясни той много бавно, както се обяснява на същество от Глом. — Формата на Ловец ти е забранена.

— Тук не е — отвърна Гер и завъртя опашка.

— Престани с това! — извика Пид гневно. — Влез в централата и активирай телепортера! Аз ще се опитам да забравя това неподчинение.

— Няма — заяви Гер. — Не искам тук да идва никой от Глом. Ще развалят хубавото място.

— Прав е — обади се един дъб.

— Илг! — изохка Пид. — Къде си?

Клоните се размърдаха.

— Ето тук — отговори Илг. — Бях се отдал на Мислене.

— Но… твоята каста…

— Пилот — прекъсна го Гер тъжно, — защо не се събудиш от съня си? Повечето от жителите на Глом са нещастни. Единствено обичаят ни принуждава да заемаме кастовата форма на предшествениците си.

— Пилот — обади се и Илг, — всички се раждат Безформени!

— И след като са Безформени, на Глом трябва да има Свобода на формата! — възкликна Гер.

— Точно така — съгласи се Илг. — Само че той никога няма да разбере. А сега, моля да ме извините. Искам да Мисля.

И дъбът притихна. Пид се засмя горчиво.

— Хората тук ще ви убият — каза той. — Както са убили предшествениците ни от другите експедиции.

— Никого не са убили — каза му Гер. — Другите експедиции са тук.

— Живи?

— Разбира се. Хората дори не знаят, че съществуваме. Кучето, с което ловувах, е от деветнайсетата експедиция. Тук има стотици като нас. Мястото ни харесва.

Пид се опита да схване чутото. Винаги си бе давал сметка, че низшите касти имат ниско кастово съзнание, но това… това беше скандално!

Тайната заплаха на тази планета беше… свободата!

— Ела с нас, Пилот — подкани го Гер. — Тук е истински рай. Знаеш ли колко различни видове населяват тази планета? Не е възможно да се преброят! Има форми, които удовлетворяват всякакви нужди!

Пид поклати глава. Едва ли тук съществуваше форма, която да удовлетвори неговите нужди. Той беше Пилот.

Но беше ясно, че хората не подозират за съществуването на Глом. Значи нямаше да е трудно да се приближи до реактора.

— Върховният съвет на Глом Ще Се занимае с всички вас — изръмжа той и прие форма на куче. — Лично ще сложа телепортера където трябва.

Той се огледа за миг, озъби се на Гер и тръгна към портала.

Пазачът дори не го погледна. Пид се мушна през вратата на сградата след един човек и тръгна по някакъв коридор. Телепортерът в телесната му торба запулсира по-силно — насочваше го към реакторната зала.

Изкачи се тичешком по стълбището и тръгна по друг коридор. Зад ъгъла чу стъпки и Пид инстинктивно си даде сметка, че в сградата не пускат кучета.

Огледа се отчаяно, за да намери някакво скривалище, но в коридора нямаше нищо подходящо. Все пак, на тавана висяха лампи. Той подскочи и се залепи до тях. Доби форма на осветително тяло с надеждата хората да не проверят защо не свети.

Минаха няколко двукраки, които тичаха.

Пид прие формата им и забърза нататък.

Трябваше да се приближи още повече.

По коридора се зададе друг човек. Изгледа Пид особено, започна да му говори нещо и после хукна.

Пид не знаеше какво се е случило, но също хукна с всички сили. Телепортерът в тялото му пулсираше неудържимо, което означаваше, че почти е стигнал критичното разстояние.

Изведнъж умът му бе обладан от ужасно съмнение. Всички експедиции от Глом бяха дезертирали! Всеки техен член!

Леко забави крачка.

Свобода на формата… странна идея. Смущаваща идея.

Очевидно творение на Безформения, каза си той и отново хукна с всички сили.

В края на коридора имаше огромна залостена врата. Пид се вторачи в нея.

Отекваха човешки стъпки, чуваха се викове.

Какво бе станало? Как го бяха открили? Той огледа тялото си набързо и опипа лицето си.

В бързината беше забравил да му придаде очертания.

Дръпна отчаяно вратата. Извади телепортера, но пулсирането все още не беше достатъчно силно. Трябваше да се приближи още.

Огледа вратата. Под нея имаше малка пролука. Той бързо стана безформен и се стече под нея, като едва успя да промъкне телепортера.

От другата страна на вратата имаше механизъм за заключване. Той заключи и потърси с поглед нещо, с което да я подпре за по-сигурно. Стаичката беше малка. В единия й край се виждаше масивна оловна врата, зад която беше реакторът. От другата страна светеше малко прозорче и това беше всичко.

Пид погледна телепортера. Пулсирането беше каквото трябва. Най-после щеше да изпълни мисията си. Тук телепортерът можеше да заработи — да изсмуче и преобразува енергията на реактора. Оставаше само да го активира.

Но всички си бяха отишли — всички до един.

Пид се поколеба. Всички са родени безформени. Това бе истина. Децата оставаха аморфни, докато не пораснат достатъчно, за да бъдат приучени към кастовата форма на предците им. Но свобода на формата?

Замисли се над възможностите. Да заема каквато си иска форма, без никой да му пречи! На тази райска планета би могъл да изпълни всичките си амбиции, да стане всичко, да направи всичко.

И нямаше да е самотен. Тук имаше и други от Глом, които се наслаждаваха на Свободата на формата.

Хората започнаха да разбиват вратата. Той все още се колебаеше.

Как да постъпи? Свобода на…

Не е за мен, помисли си с горчивина. Беше твърде лесно да си Ловец или Мислител. Той беше Пилот. Пилотирането беше неговият живот и неговата любов. Как би могъл да пилотира тук?

Разбира се, човеците имаха кораби… Би могъл да се превърне в човек, да намери кораб…

Никога. Беше твърде лесно да се превърнеш в дърво или куче. Много по-трудно би било успешно да минеш за човек.

Вратата започваше да поддава.

Пид отиде до прозореца, за да хвърли последен поглед на планетата, преди да активира телепортера.

Погледна… и едва не припадна от изненада.

Гер беше прав. На тази планета наистина имаше форми, удовлетворяващи всякакви нужди! Дори и неговите!

Тук той би могъл да удовлетвори копнежа на кастата на Пилотите, който бе по-силен от самото Пилотиране.

Погледна още веднъж навън и разби телепортера в пода. Вратата изведнъж се отвори и в същия момент Пид скочи през прозореца.

Човеците се скупчиха край счупеното стъкло и се вторачиха навън. Но не разбраха какво виждат.

Там имаше само една голяма бяла птица, която размахваше неумело криле, но набираше скорост. Стремеше се да догони ято други птици в далечината.

Недокоснато от човешки ръце

Хелмън извади последната репичка от консервната кутия с пергел. Вдигна я пред очите на Каскър, за да й се възхити, после внимателно я постави на работната маса край бръснача.

— Страшна храна за двама възрастни мъже — отбеляза Каскър и се отпусна върху един от тапицираните корабни столове.

— Ако решиш да се откажеш от своя дял… — започна предложението си Хелмън.

Каскър веднага поклати глава. Хелмън се усмихна, вдигна бръснача и отгледа острието.

— Недей да правиш представление от всичко това — отвърна Каскър и погледна пулта за управление. Приближаваха червено джудже, единственото слънце, около което имаше планети в целия район. — Трябва да приключим с вечерята, преди да се приближим съвсем.

Хелмън заби бръснача в репичката с умело движение, като примижа към острието. Каскър се наведе с отворена уста. Хелмън намести острието и сряза репичката на две еднакви половини.

— Ще кажеш ли молитвата? — попита Хелмън.

Каскър изръмжа нещо и отхапа половината. Хелмън дъвчеше по-бавно. Острият вкус сякаш възпламени отдавна неизползваните му вкусови жлези.

— Не е голямо — отбеляза Хелмън.

Каскър не отговори. Изучаваше внимателно червеното джудже.

Хелмън преглътна последната хапка от репичката и потисна въздишката си. За последен път се бяха хранили преди три дни, ако двете бисквити и чашата вода можеха да се нарекат храна. Тази репичка, която сега се търкаляше в огромната празнота на стомасите им, беше последното хранително вещество на кораба.

— Две планети — отбеляза Каскър. — Едната е изгоряла като сухар.

— Тогава ще кацнем на другата.

Каскър кимна и зададе спирална траектория с намаляване на скоростта.

Хелмън започна да се чуди за стотен път чия беше вината. Възможно ли бе самият той да е объркал исканията за хранителни припаси, когато се запасяваха на станция Калао? В края на краищата, цялото му внимание беше насочено към миньорското оборудване. Или пък обслужващият персонал чисто и просто бе забравил да натовари последните няколко безценни сандъка?

Той притегна колана си на четвъртата нова дупка, която бе пробил.

Безполезно беше да мисли за това. Независимо от причината, положението им беше лошо. Разполагаха с достатъчно гориво, за да се върнат на Калао, само че докато стигнат, щяха да са се превърнали в два изпосталели трупа.

— Приближаваме — обади се Каскър.

Сякаш за да се влоши още повече положението, в този неизучен район на космоса имаше твърде малко слънца и планети. Имаше известна вероятност да намерят вода, но едва ли щяха да попаднат на нещо, годно за храна.

— Само я погледни — изръмжа Каскър.

Хелмън се отърси от мислите си.

Планетата приличаше на кръгъл сивокафеникав таралеж. Милиони остри като игли планини блещукаха на слабата червеникава светлина на джуджето. Докато се приближаваха, острите върхове сякаш се протягаха, за да ги посрещнат.

— Не е възможно всичко това да са планини — каза Хелмън.

— Не са.

Разбира се, имаше морета и езера, от които също на места стърчаха остри върхове, но нямаше и следа от равнини, от някаква цивилизация или поне животни.

— Поне атмосферата е от кислород — отбеляза Каскър.

Започнаха да обикалят планетата в ниска орбита. Нямаше нищо освен върхове, морета и езера.

На осмата обиколка, на един от върховете Хелмън зърна самотна постройка. Каскър натисна спирачките безразсъдно и обшивката на кораба се нажежи до червено. На единайсетата обиколка започнаха спускането.

— Глупаво място за строеж — промърмори Каскър.

Постройката имаше форма на поничка и беше кацнала на върха на планината. Около нея имаше широк, плосък перваз, който корабът им опърли при кацането.

 

 

От височина постройката им се бе сторила голяма. Когато застанаха до нея, видяха, че е огромна. Двамата се приближиха предпазливо. Хелмън бе подготвил горелката си, но наоколо нямаше и следа от живот.

— Тази планета изглежда изоставена — каза Хелмън почти шепнешком.

— Всеки, който е с всичкия си, би си тръгнал от такова място — каза Каскър. — Има достатъчно свестни планети, на които няма да ти се наложи да живееш на върха на игла.

Стигнаха вратата. Хелмън опита да я отвори, но беше заключена. Обърна се назад към величествената гледка на планините.

— Знаеш ли — каза той, — когато тази планета все още е била нажежена, вероятно са й оказали влияние няколко огромни луни, които сега са се разпаднали. Вътрешните и външните напрежения са й придали сегашния вид и…

— Зарежи това — прекъсна го Каскър грубо. — Преди да решиш да забогатяваш от уран, беше най-обикновен библиотекар.

Хелмън сви рамене и прогори дупка в ключалката. Зачакаха.

Единственият звук на планинския връх беше виенето в стомасите им.

Влязоха.

Огромното клинообразно пространство явно беше някакъв склад. До таваните, по пода, покрай стените — навсякъде бяха струпани контейнери с всякакви форми. Някои бяха достатъчно големи, за да поберат слон, а други бяха с размерите на напръстник.

Недалеч от вратата видяха купчина прашни книги. Хелмън веднага се наведе, за да ги разгледа.

— Някъде тук трябва да има храна — каза Каскър и лицето му просветна за първи път от седмица. Зае се да отваря най-близкия контейнер.

— Това е интересно — каза Хелмън, след като остави настрана всичките книги, освен една.

— Нека най-напред се нахраним — настоя Каскър и откърти капака на контейнера. Вътре имаше някакъв кафеникав прах. Той го погледна, помириса го и направи кисела физиономия.

— Наистина е много интересно — каза Хелмън и продължи да прелиства книгата.

Каскър отвори малка кутия, в която имаше блестящо зелено желе. Затвори я и отвори друга. В нея имаше матово оранжево желе.

— Хъм — промърмори Хелмън, който все още разглеждаше книгата.

— Хелмън! Ще оставиш ли тази книга най-накрая, за да ми помогнеш да намеря нещо за ядене?

— За ядене? — повтори Хелмън и вдигна поглед. — Защо мислиш, че тук има нещо за ядене? Това може да е фабрика за боя например.

— Склад е! — изкрещя Каскър.

Той отвори някаква кутия с бъбрековидна форма и извади отвътре мека алена пръчка. Тя бързо се втвърди и се разпадна на прах още преди да я поднесе до носа си, за да я помирише. Той понечи да лапне малко от прахта.

— Може да е екстракт от стрихнин — обади се Хелмън.

Каскър бързо изсипа праха и избърса ръцете си.

— В края на краищата — продължи Хелмън, — дори и това да е склад или изба, ако искаш, ние не знаем какво според собствениците й е добра храна. Може да са обичали зелена салата със сярна киселина.

— Добре де — съгласи се Каскър, — но трябва да хапнем нещо. Какво смяташ да направим с всичко това? — Той посочи стотиците контейнери, кутии и бутилки.

— Трябва да направим качествен анализ на три или четири проби — каза Хелмън. — Можем да започнем с обикновено титруване. Да отделим основната съставка, да видим дали образува утайка, да изясним молекулярния състав чрез…

— Хелмън, не знаеш какви ги дрънкаш. Ти си библиотекар, забрави ли? А аз съм пилот, завършил школата задочно. И двамата не знаем нищо за никакво титруване и така нататък.

— Така е — възрази Хелмън, — но трябва да опитаме. Такъв е правилният подход.

— Естествено. А какво ще правим междувременно, докато се появи някой химик?

— Това може да ни помогне — отвърна Хелмън и вдигна книгата. — Знаеш ли какво е то?

— Не. — Каскър полагаше сериозни усилия да се сдържи.

— Това е джобен речник и граматика на езика Хелг.

— Хелг?

— Така се казва планетата, на която сме. Символите са същите, като тези върху контейнерите.

Каскър повдигна едната си вежда.

— Никога не съм чувал за планета на име Хелг.

— Не смятам, че планетата някога е влизала във връзка със Земята. Речникът не е хелгско-английски, а хелгско-алумбригийски. — Каскър си спомни, че Алумбригия е планета, населена с малобройна, дръзка раса влечуги, недалеч от центъра на Галактиката.

— А ти откъде знаеш да четеш алумбригийски?

— Библиотекарската професия не е съвсем безполезна — отвърна Хелмън скромно. — През свободното си време…

— Добре. Какво ще кажеш за…

— Знаеш ли — прекъсна го Хелмън, — вероятно алумбригийците са помогнали на хелгците да напуснат планетата си и да намерят друга. Те предлагат такива услуги. Срещу заплащане, разбира се. В такъв случай тази постройка по всяка вероятност наистина е склад за храна!

— Тогава започвай да превеждаш — предложи Каскър уморено. — Може и да открием нещо годно за ядене.

Започнаха да отварят контейнерите, докато попаднаха на един, чието съдържание изглеждаше обещаващо. Хелмън старателно се зае да превежда символите върху контейнера.

— Аха, схванах го — каза той накрая. — Пише „Използвайте Снифнърс, най-добрият абразив“.

— Не звучи хранително — отбеляза Каскър.

— Боя се, че си прав.

Намериха друг контейнер, на който бе написано: „Вигрум! Напълнете си стомасите! Напълнете ги както трябва!“

— Що за животни, според теб, са били тези хелгци, а?

Хелмън сви рамене.

Следващият етикет му отне близо петнайсет минути. Той гласеше: „Аргозел ще направи туграта ви фантастична. Съдържа тридесет арпи Рамстат Пулз, за смазване на лагери“.

— Все някъде трябва да има нещо за ядене — каза Каскър с отчаяние в гласа.

— Надявам се — кимна Хелмън.

 

 

След два часа не бяха по-близо до заветната цел. Бяха прочели десетки етикети и мирисали множество субстанции, но те будеха у тях единствено отвращение.

— Хайде да поговорим малко — предложи Хелмън, седнал върху контейнер с етикет: „Вормиташ — качествено колкото изглежда“.

— Разбира се — кимна Каскър и се излегна на пода. — Говори.

— Ако по някакъв логически начин установим какви същества са населявали планетата, ще разберем и с какво са се хранели и дали тяхната храна става за нас.

— Знаем само, че са писали ужасно много скапани реклами.

Хелмън пропусна забележката покрай ушите си.

— Какъв вид интелигентни същества биха се развивали на планета, която цялата е в планини?

— Глупави — отсече Каскър.

Това не беше от полза, но Хелмън разбра, че планините не водят до никакви категорични изводи. По тях не можеше да се разбере дали хелгците са се хранели със силикати, с протеини или с някакви йодни съединения например.

— Слушай — настоя той, — ще трябва да решим проблема единствено с помощта на логиката… Слушаш ли ме?

— Разбира се — отвърна Каскър.

— Добре. Има една стара поговорка, която идеално описва положението, в което сме. „Което за един е месо, за друг е отрова.“

— Аха — кимна Каскър. Беше абсолютно сигурен, че стомахът му се е свил до размерите на малко топче.

— Най-напред можем да допуснем, че каквото е месо за тях, за нас също е месо.

Каскър прогони от главата си видението — пет сочни шницела, които танцуваха изкусително.

— Ами ако тяхното месо за нас е отрова? Тогава какво?

— Тогава, ще предположим, че тяхната отрова за нас е месо.

— Ами ако месото и отровата им са отрова за нас?

— Ще гладуваме.

— Добре — каза Каскър и се изправи. — С кое предположение ще започнем?

— Няма смисъл да си търсим белята. На тази планета има кислород, ако това изобщо означава нещо. Да предположим, че можем да използваме някоя тяхна основна храна. Ако не можем, ще започнем с отровите им.

— Ако доживеем до това.

Хелмън започна да превежда етикети. Отказаха се от марки като „Андрогинит възторг“ и „Вербел — за по-дълги, по къдрави и по-чувствителни пипала“ и най-накрая попаднаха на малка сива кутийка, двайсет сантиметра, на три, на три. На нея пишеше: „Валкорин — универсален вкусов препарат за всички храносмилателни капацитети.“

— Това ми се струва добро — каза Хелмън и отвори кутията. Каскър се наведе и помириса съдържанието.

— Няма миризма.

Вътре имаше правоъгълен червен блок от някакво подобно на гума вещество. Потреперваше леко, като желе.

— Отхапи малко — каза Каскър.

— Аз? А защо не ти?

— Ти го намери.

— Предпочитам само да го гледам — каза Хелмън възмутено. — Не съм чак толкова гладен.

— Аз също.

Седнаха на пода и се вгледаха в червения блок. След десетина минути Хелмън пусна една прозявка, облегна се и затвори очи.

— Добре, страхливецо — каза Каскър. — Ще го опитам. Но имай предвид, че ако се отровя, никога няма да напуснеш тази планета. Не знаеш как да управляваш кораба.

— Тогава хапни съвсем малко — посъветва го Хелмън. Каскър се наведе и се вторачи в блокчето. След малко го бутна с пръст.

Подобното на гума червено вещество се изкиска.

— Чу ли това? — възкликна Каскър и отскочи назад.

— Не чух нищо — отвърна Хелмън с разтреперани ръце. — Давай!

Каскър побутна блокчето малко по-силно. То също се изкиска по-силно, този път с леко скимтене.

— Е? — попита Каскър. — Какво ще правим?

— Сега? Какво му е на това?

— Не мога да ям нищо, което се киска — заяви Каскър непреклонно.

— Изслушай ме — настоя Хелмън. — Съществата, които са произвели това вещество, може би са се опитвали да създадат някакъв естетичен звук, наред с приятната форма и цвят. Това кискане може би е за забавление на този, който се храни.

— Тогава сам го изяж — предложи му Каскър.

Хелмън го изгледа кръвнишки, но не посегна към червеното блокче. Най-накрая каза:

— Да го махнем оттук.

Сложиха блокчето в ъгъла. То се изкиска само на себе си.

— А сега какво? — попита Каскър.

Хелмън хвърли поглед към купчините непознати стоки. В двата края на помещението забеляза врати.

— Хайде да надникнем в другите отделения — предложи той.

Каскър сви рамене отегчено.

Стигнаха до врата вляво. Беше заключена и Хелмън отново прогори ключалката с корабната горелка.

Това също бе продълговато помещение, пълно с непознати опаковки.

Вратата в другия край на помещението им се стори отдалечена на мили, но стигнаха дотам съвсем леко запъхтени. Хелмън прогори ключалката и отвориха.

Продълговато помещение, пълно с непознати опаковки.

— Навсякъде едно и също — отбеляза Каскър тъжно и затвори вратата.

— Изглежда в цялата постройка има такива помещения — каза Хелмън. — Питам се дали трябва да го разгледаме.

Каскър изчисли разстоянието, което би трябвало да изминат, съпостави го с останалите си сили и тежко се отпусна върху някакъв дълъг сив предмет.

— Защо ни е? — попита той.

Хелмън се опита да събере мислите си. Не се съмняваше, че ще открие някакъв ключ, нещо, което да им подскаже кое става за ядене и кое не. Но къде?

Разгледа това, на което бе седнал Каскър. По размер и форма приличаше на голям ковчег, с хлътнатина на капака. Беше от някакъв твърд, набразден материал.

— Какво според теб е това? — попита Хелмън.

— Има ли някакво значение?

Хелмън разгледа символите, изписани отстрани и ги потърси в речника.

— Невероятно! — промърмори той.

— Става ли за ядене? — попита Каскър с искричка надежда в гласа.

— Не. Седнал си на нещо, което се нарича: „Индивидуален супер транспорт Морог за познавачи хелгци, които желаят най-доброто от вертикалното транспортиране.“ Това е превозно средство!

— О… — изсумтя Каскър помръкнал.

— Но това е важно! Погледни го! Как ли действа?

Каскър се надигна отегчено от „Индивидуалния супер транспорт Морог“ и го разгледа внимателно. В четирите ъгъла забеляза четири едва забележими сглобки.

— Вероятно са прибиращи се колела, но не виждам…

Хелмън продължи да чете.

— Пише да му се дадат три ампуса фино гориво Интегор, после смазка Тондер и през първите три хиляди мугуса да не се превишава три хиляди рулса.

— Хайде да намерим нещо за ядене! — каза Каскър.

— Не разбираш ли колко важно е това? — попита Хелмън. — То би могло да реши проблема ни! Ако успеем да разгадаем логиката на съществата, конструирали този апарат, ще разберем как са мислели хелгците. Това на свой ред ще ни даде представа за нервната им система и евентуално за биохимичния им строеж.

Каскър остана неподвижен, без да е в състояние да реши дали силите ще му стигнат, за да удуши Хелмън.

— Например — каза Хелмън, — какъв вид превозно средство би могъл да се използва на място като това? Не може да е с колела, защото няма равни терени. Антигравитация? Може би, но на какъв принцип? И защо формата му е такава, а не…

Каскър тъжно реши, че няма да има достатъчно сили, за да го удуши, колкото и да му се искаше. Той вдигна глава и каза съвсем тихо:

— Най-учтиво те моля да престанеш да се правиш на учен. Хайде да видим, дали тук някъде няма нещо, което става за храна.

— Добре — съгласи се Хелмън намръщено и тръгна между контейнерите и кутиите. Каскър го гледаше и се чудеше откъде взема енергията, нужна за това. Стигна до извода, че съдружникът му е мозъчен тип, който чисто и просто не може да разбере кога е гладен.

— Ето нещо — подвикна Хелмън, застанал пред голям жълт варел.

— Какво пише? — попита Каскър.

— Малко е трудно за превод. Общо взето е нещо като: „Моришелс Вузи, с добавка от лакто-екто за нов вкус. Всеки пие Вузи. Употребява се преди и след хранене, няма неприятни странични ефекти. Става за деца! Напитката на Вселената!“

— Звучи добре — призна Каскър и си помисли, че в края на краищата Хелмън не е чак толкова глупав.

— Чрез това, според мен, веднъж завинаги би трябвало да разберем дали тяхната храна е и наша храна — каза Хелмън. — Нали Вузито е универсална напитка?

— Може би — отбеляза Каскър с надежда. — Може би е обикновена вода.

— Ще видим. — Хелмън отвори капака с ръба на горелката. Във варела имаше кристално бистра течност.

— Няма мирис — отбеляза Каскър, след като се наведе.

Кристално бистрата течност се надигна, за да ги посрещне.

Каскър се отдръпна толкова бързо, че се препъна в някаква кутия. Хелмън му помогна да стане и двамата отново се приближиха до варела. Течността се надигна с около метър и се насочи към тях.

— Какво направи сега? — попита Каскър и тръгна боязливо назад. Течността се понесе бавно около варела и се насочи към него.

— Хелмън! — изпищя Каскър.

Хелмън стоеше встрани. По челото му се стичаше пот. С намръщено лице той се мъчеше да разгадае речника.

— Май съм объркал превода — каза той.

— Направи нещо! — извика Каскър. Течността се опитваше да го притисне в ъгъла.

— Нищо не мога да направя… Аха, ето я грешката. Не е „всеки пие Вузи“, а „Вузи изпива всеки“. Това вече е нещо. Хелгците трябва да са просмуквали течности през порите си. Естествено, за предпочитане е да пият теб, вместо да пиеш ти.

Каскър се опита да се измъкне от течността, но тя му препречи пътя с весело бълбукане. В отчаянието си той грабна някаква кутия и я запрати по нея. Тя я улови, изпи я и я захвърли. После пак се насочи към него.

Хелмън хвърли друга кутия. Вузи изпи и нея, както и няколкото, които след това хвърли Каскър. После явно се умори, защото се прибра във варела си.

Каскър затръшна капака и седна отгоре разтреперан.

— Не е много добре — каза Хелмън. — Смятахме, че хелгците са имали хранителни навици като нашите. Разбира се, това не е задължително, така че…

— Не, не е. Разбира се, че не е. Мисля, че това е повече от ясно. Всеки може да види, че…

— Престани с това — скара му се Хелмън строго. — Нямаме време за истерични пристъпи.

— Съжалявам — каза Каскър и бавно се отдалечи от варела с Вузи.

— Значи трябва да приемем, че тяхното месо за нас е отрова — продължи Хелмън замислено. — Значи сега трябва да проверим дали тяхната отрова за нас е месо.

Каскър не каза нищо. Питаше се какво ли би станало с него, ако Вузи го беше изпило.

Гуменият блок все още се кискаше в ъгъла.

— Ето нещо, което прилича на отрова — каза Хелмън, половин час по-късно.

Каскър вече се бе възстановил напълно, ако не се брои лекото потрепване на горната му устна.

— Какво пише? — попита той.

Хелмън държеше малка туба и се взираше в етикета й.

— Нарича се „Плънка Пватскин“. На етикета е написано: „Внимание! Опасно! Плънка Пватскин е предназначена за запълване на дупки и пукнатини, не по-големи от два кубически вима. Не трябва да се яде при никакви обстоятелства. Активният инградиент ромотол, който прави Плънка Пватскин толкова ефективна, е много опасен, ако се приема вътрешно.“

— Звучи чудесно — каза Каскър. — Вероятно ще се пръснем по шевовете.

— Имаш ли друго предложение?

Каскър се замисли за миг. Храната на Хелг явно не беше годна за човешки същества. Може би отровата… А нима гладът не беше за предпочитане?

След миг вслушване в стомаха си реши, че не е за предпочитане.

— Хайде — каза той.

Хелмън улови горелката подмишница и развинти капачката на малката туба. Разклати я. Нищо не се случи.

— Запечатана е — отбеляза Каскър.

Хелмън проби тънкото фолио с нокът и остави тубата на пода. От нея започна да изтича зловонна зелена пяна.

Хелмън се вторачи в нея неуверено. Пяната бързо се издуваше и втвърдяваше.

— Може би са някакви дрожди — каза той и стисна горелката още по-здраво.

— Хайде, хайде — обади се Каскър. — Малодушието не е нахранило нито един стомах.

— Не ти преча — каза Хелмън.

Пяната стана колкото човешка глава.

— Докога трябва да продължава това? — попита Каскър.

— Рекламират го като плънка. Предполагам, че набъбва и запушва дупки.

— Да, но докога?

— За жалост не знам колко са два кубически вима. Все пак, не може да продължи много.

Със закъснение забелязаха, че Плънката е заела близо четвърт от помещението и не показва никакви признаци, че се кани да спре.

— Трябваше да се доверим на етикета — извика Каскър от другата страна на набъбващата пяна. — Това наистина е опасно!

Повърхността на плънката нарастваше и сякаш това ускоряваше набъбването. Единият й край докосна Хелмън и той отскочи назад.

— Внимавай!

Не можеше да достигне Каскър, който беше от другата страна на голямата пенеста сфера. Опита се да я заобиколи, но тя вече бе разделила помещението на две.

— Бягай! — извика той и се втурна към вратата зад себе си. Успя да я отвори точно когато пяната го достигна. Чу как вратата от другата страна се затръшна. Хелмън реши да не чака повече, излезе и затвори.

Остана за миг неподвижен, стиснал горелката. Едва сега си даде сметка колко е слаб. Усилието бе изтощило резервите на организма му почти докрай. Добре че все пак и Каскър успя да се измъкне.

Но проблемът не беше решен — плънката започваше весело да се излива през изкъртената ключалка. Опита се да я прогори, но без успех. Плънката явно беше неуязвима — като всяка добра плънка.

Тя не проявяваше признаци на умора. Хелмън изтича до далечната стена. Вратата беше заключена както всички останали, така че той прогори ключалката и продължи.

Докъде щеше да се разпростре тази плънка? Колко бяха два кубически вима? Две кубически мили? Може би това вещество се използваше за запълване на дефекти в кората на планетите?

В следващото помещение спря, за да си поеме дъх. Спомни си, че постройката беше овална. Щеше да прогори ключалките на останалите врати, и скоро щеше да намери Каскър. Двамата щяха да се измъкнат и…

Каскър нямаше горелка!

Хелмън пребледня от ужас. Каскър бе избягал в стаята вдясно, защото я бяха отворили преди това. Плънката явно беше започнала да запълва и нея през разбитата ключалка и… Каскър не можеше да излезе! От едната му страна беше плънката, а от другата — заключената врата.

Хелмън хукна, напрягайки всичките си останали сили. Контейнерите сякаш се изпречваха на пътя му нарочно — спъваха го, бавеха го. Прогори поредната врата и забърза към следващата. И следващата, и следващата.

Може би плънката нямаше да запълни изцяло стаята, в която беше Каскър…

Или?

Продълговатите помещения, всяка от които беше сегмент от окръжността, сякаш нямаха край — врати, контейнери с непознати стоки, пак врати. Спъна се в някакъв сандък, изправи се на крака, падна отново. Бе стигнал до границите на възможностите си, бе ги преминал. Но Каскър му беше приятел.

Освен това без пилот никога нямаше да се измъкне от тази планета.

Със сетни сили премина през още две стаи и падна пред вратата на следващата.

— Ти ли си, Хелмън? — чу гласа на Каскър от другата страна на вратата.

— Добре ли си? — успя да попита Хелмън.

— Не е много широко — отговори Каскър, — но плънката престана да набъбва. Измъкни ме оттук.

Хелмън лежеше на пода и дишаше тежко.

— Само момент — каза той.

— Никакъв момент! — извика Каскър. — Измъкни ме оттук. Намерих вода.

— Какво? Как?

— Извади ме оттук!

Хелмън се опита да се изправи, но краката не го слушаха.

— Какво стана? — попита той.

— Когато онова нещо започна да пълни стаята, реших да стартирам Супер транспорта. Помислих си с него да избия вратата и да се измъкна. Напълних го с Интегор.

— И? — Хелмън все още се опитваше да овладее краката си.

— Супер транспорта е животно, Хелмън. А горивото Интегор е вода. Измъкни ме оттук. — Хелмън се отпусна на пода с доволна въздишка. Ако бе имал на разположение малко повече време, щеше да открие всичко това и сам, с помощта на чистата логика. Сега всичко му се струваше очевидно. Най-ефективното нещо за придвижване по този неравен терен би било животно, може би с прибиращи се в тялото крака. Между пътуванията е било поддържано в хибернация. След като е пиело вода, значи и другите продукти, предназначени за него, биха ставали за ядене. Разбира се, все още не знаеха достатъчно за обитателите на планетата, но несъмнено…

— Прогори проклетата врата! — изкрещя Каскър.

Хелмън се мъчеше да схване иронията във всичко това. Ако нечия храна и отрова за теб също са отрова, опитай да ядеш друго. Колко просто бе всъщност. Но все още го безпокоеше едно нещо.

— Откъде разбра, че е животно от земен тип? — попита той.

— По дъха, глупако! Вдишва и издишва. Мирише като че ли е яло лук. — Чу се шум, сякаш падат контейнери и се чупят стъклени бутилки. — Побързай!

— Какво не е наред? — попита Хелмън. Успя да се изправи и да насочи горелката.

— Супер транспорта. Заклещил ме е в ъгъла. Изглежда смята, че аз съм неговата храна.

Желанията на царя

След като бе клечал зад стъклената витрина почти два часа, Боб Грейнджър почувства, че краката му изтръпват. Раздвижи се, за да облекчи болката, а щеката му за голф номер десет се изплъзна от скута му и издрънча на пода.

— Ш-ш-ш-т! — прошепна Джанис, която стискаше своята щека седми номер здраво.

— Не мисля, че ще дойде — каза Боб.

— Тихо, скъпи — прошепна Джанис отново и се вторачи в тъмнината, изпълваща магазина им.

Крадецът все още не се бе появил. През миналата седмица ги бе навестявал всяка нощ и мистериозно бе задигал цели генератори, хладилници и климатични инсталации. Мистериозно — защото нямаше разбити ключалки, срязани стъкла на прозорците или каквито и да било следи. Въпреки това той някак си успяваше да се вмъкне вътре и да изнесе значителна част от стоката им.

— Не мисля, че идеята е добра — прошепна Боб. — В края на краищата, човек, който е в състояние да вдигне цял хладилник на гърба си и да…

— Ще се справим — отвърна Джанис с увереността, която я бе направила главен сержант в моторизирания женски корпус. — Трябва да го спрем. Ще ни накара да отложим сватбата си.

Боб кимна в мрака. Със спестяванията си от армията той и Джанис бяха отворили в градчето универсален магазин и смятаха да се оженят, веднага щом като съберяха достатъчно пари. Когато обаче някой ти задига цели хладилници и климатични инсталации…

— Мисля, че чувам нещо — каза Джанис и стисна щеката още по-здраво.

Някъде в магазина се разнесе слаб звук. Чакаха. После чуха стъпки — някой крачеше по линолеума.

— Когато стигне до средата, запали осветлението — прошепна Джанис.

Най-накрая на фона на тъмнината в магазина доловиха очертанията на нещо още по-тъмно. Боб запали лампите и извика:

— Стой на място!

— О, не! — изохка Джанис и едва не изпусна щеката. Боб се обърна и преглътна. Пред тях стоеше същество, високо поне три метра. На челото му бяха поникнали рога, а на гърба му имаше малки крилца. Беше по сини дочени панталони, бял потник с ален надпис ПОЛИТЕХНИКА ЕБЛИС. На краката си носеше чифт протрити бели кожени ботуши, а русата му коса беше подстригана късо, почти до черепа.

— Проклятие — каза съществото, след като видя Боб и Джанис. — Знаех си, че в колежа трябваше да изкарам курс по невидимост. — Обгърна стомаха си с ръце и изду бузи. В същия миг краката му изчезнаха. Наду бузи още повече и успя да скрие и стомаха си. Но само толкова.

— Не мога — каза съществото и издиша въздуха от гърдите си. Стомахът и краката му се появиха отново. — Не знам как. Проклятие.

— Какво искате? — попита Джанис и се изправи в целия си ръст от метър и шейсет и пет.

— Какво искам? Нека помисля. О, да. Вентилаторът. — Прекоси помещението и вдигна един голям вентилатор на стойка.

— Един момент — обади се Боб и приближи гиганта със заплашително вдигната щека. Джанис го последва. — Къде мислите да отидете с това нещо?

— При цар Алериан — отговори гигантът. — Той си го пожела.

— Пожелал си го е значи — отбеляза Джанис. — По-добре го оставете на мястото му. — Тя също вдигна щеката над главата си.

— Но аз не мога да го оставя — отвърна младият гигант и малките му крилца затрепериха нервно. — Той е пожелан!

— Търсеше си го — каза Джанис. Въпреки че беше дребна, в женския корпус, където бе поправяла двигатели на джипове, бе добила добра форма. Замахна с щеката и русата й коса се развя.

— Ау! — извика тя в същия миг. Щеката отскочи от главата на съществото и едва не удари самата нея. В същия момент Боб замахна със своята към ребрата му.

Тя мина през гиганта и отскочи от пода.

— Безполезно е да се използва сила срещу един фера — каза младият гигант с извиняващ се тон.

— Какво? — учуди се Боб.

— Фера. Ние сме първи братовчеди на джиновете и сродени с девите чрез брак. — Той тръгна към средата на магазина. — А сега, моля да ме извините, но…

— Демон? — Джанис остана с отворена уста. Родителите й не бяха позволявали в къщата им да се говори за призраци или демони и тя бе израсла като закоравяла материалистка. Умееше да поправя всякакви механични неща и това беше задължението й като съдружник в магазина. Всички по-неземни грижи оставяше на Боб.

Боб, който бе възпитаван в либерален дух с „Магьосникът от Оз“ и други подобни, бе по-склонен да повярва.

— О, не съвсем — възрази гигантът. — Арабските джинове са ми братовчеди, както казах. Всички демони са роднини помежду си, но аз все пак съм фера.

— А имаш ли нещо против да ми кажеш какво направи с генератора, с климатичната инсталация и хладилника? — попита Боб.

— С удоволствие — отговори съществото и остави вентилатора. Опипа въздуха под себе си, намери каквото търсеше и седна върху празното пространство. После вдигна единия си крак и притегна връзката на ботуша си.

— Завърших Политехниката Еблис преди около три седмици — започна гигантът. — Разбира се, кандидатствах за обществена работа, защото в рода ми има много правителствени служители. Е, понеже списъците са вечно набъбнали…

— Обществена работа? — учуди се Боб.

— Ами да. Всичко това е обществена работа. Дори и джинът от аладиновата лампа е правителствен служител. Но трябва да си вземеш изпитите.

— Продължавай — подкани го Боб.

— Добре… обещайте, че това няма да продължи дълго… получих работата с връзки — изчерви се до оранжево. — Баща ми е фера в Подземния съвет, така че използва влиянието си. Предпочетоха ме пред четири хиляди други високопоставени кандидати и ме направиха Фера на царската чаша. Това е голяма чест, трябва да знаете.

След кратка пауза фера продължи:

— Длъжен съм да призная, че не бях подготвен — каза го тъжно. — Фера на чашата трябва да познава всички области на демонологията, а аз току-що излизах от колежа, при това с посредствени оценки. Разбира се, мислех си, че ще успея да се справя с всичко.

Фера пак млъкна и намести тялото си по-удобно върху въздуха.

— Не искам да ви досаждам с моите проблеми — каза той и се изправи. Моля ви да ме извините… — Взе вентилатора отново.

— Един момент — обади се Джанис. — Този цар ли ви нареди да вземете нашия вентилатор?

— Така да се каже — отговори фера и пак се изчерви до оранжево.

— Добре, тогава — продължи тя. — Богат ли е той? — За момента бе решила да се отнася към тази част от суеверията като към реално съществуващи.

— Той е много богат монарх.

— Тогава защо не си купи каквото иска? — поинтересува се Джанис. — Защо трябва да краде?

— Ами… — запъна се фера. — Няма откъде да го купи.

— Ясно — каза Джанис почти сама на себе си. — Това е някоя от изостаналите ориенталски страни.

— А защо не внесе стоките от чужбина? Всяка фирма ще се отзове с удоволствие.

— Всичко това е доста смущаващо отвърна фера и потри длани объркано. — Ще ми се да можех да стана невидим.

— Очаквам отговор — настоя Боб.

— След като държите да знаете — отговори фера намръщено, — цар Алериан живее в годината, която според вас е двехилядната преди Христос.

— Тогава как…

— О, имайте малко търпение — каза младият фера сърдито и изтри потните си длани във фланелката. — Всичко ще ви обясня. Както вече ви казах, бях назначен за Фера на царската чаша. Естествено, очаквах царят да иска скъпоценности или красиви жени, които можех да му доставя без проблем. Това се учи още през първия семестър. Само че той имаше всички бижута, които можеше да си представи и толкова съпруги, че не знаеше какво да прави с тях. Един ден ми каза: „Фера, през лятото дворецът ми е много горещ. Направи нещо, за да стане по-хладен.“ Веднага разбрах, че съм загазил. Само напреднал фера може да влияе на климата. Предполагам, че вместо да уча, прекарвах твърде много време в спортния отбор. Положението беше сериозно.

Намерих Голямата енциклопедия и погледнах какво пише за климата. Описаните магии не бяха по силите ми. Естествено, нямаше как и да поискам помощ… все едно да си призная, че съм некомпетентен. Е, прочетох, че в двайсети век имало изкуствен контрол на температурите, така че дойдох тук по тесния път към бъдещето и взех една от климатичните ви инсталации. След това царят настоя да направя така, че храната му да не се разваля и аз му занесох хладилник. После поиска…

— И свърза всичко това с генератора? — попита Джанис, която се интересуваше от такива подробности.

— Да. Може да не съм кой знае какъв майстор в магиите, но имам усет към техниката.

Звучи смислено, каза си Боб. В края на краищата кой би могъл да поддържа един дворец хладен през 2000-та преди Христа? Тогава приятният полъх на климатика и свойството на хладилника да запазва храната дълго време не биха могли да се купят срещу никакви пари. Но Боб все още се смущаваше от едно — що за демон беше това? Не приличаше на асирийски. В никакъв случай не беше и египетски…

— Не, не разбирам — каза Джанис. — В миналото? Искаш да кажеш, че пътуваш във времето?

— Разбира се. Защитих степен в тази област — отговори фера с горда момчешка усмивка.

Може би е ацтек, помисли си Боб, макар че и това му се струваше малко вероятно.

— Е, продължи Джанис, защо не отидеш някъде другаде? Защо не крадеш от големите супермаркети?

— Пътеката към бъдещето води само до това място — обясни фера. Той отново взе вентилатора. — Съжалявам, че го правя, но ако се проваля, вече никога няма да получа назначение. За мен това е нещо като изпитание.

И изчезна.

 

 

Половин час по-късно Боб и Джанис седяха в една денонощна закусвалня, пиеха топло кафе и разговаряха тихо.

— Не вярвам и дума от това, което чух — каза Джанис, чийто скептицизъм се бе завърнал с пълна сила. — Демони! Джинове!

— Ще трябва да повярваш — отвърна Боб уморено. — Видя го с очите си.

— Не трябва да вярвам на всичко, което виждам — продължи да упорства Джанис. После се замисли за откраднатата стока, за изчезналата печалба и за все по-далечната сватба. — Добре де… Какво да правим?

— Срещу магията трябва да се борим с магия — отговори Боб уверено. — Утре през нощта ще дойде отново. Ще го посрещнем подготвени.

— Съгласна съм — кимна Джанис. — Знам от кого можем да вземем назаем една карабина уинчестър…

Боб поклати глава.

— Куршумите или ще отскочат, или ще преминат през него, без да му направят нищо. Имаме нужда от добра, силна магия. Една доза от неговото собствено лекарство.

— Каква магия? — попита Джанис.

— За да сме сигурни е по-добре да използваме всички видове. Ще ми се да знаех откъде е. За да бъде ефективна, магията трябва…

— Желаете ли още кафе? — попита ги барманът, който изведнъж се появи пред тях.

Боб вдигна поглед виновно. Джанис се изчерви.

— Хайде да тръгваме — предложи тя. — Ако някой чуе какво си приказваме, целия град ще ни се смее.

 

 

Вечерта се срещнаха в магазина. Боб бе прекарал деня в библиотеката, за да събере нужните материали. Това бяха 25 листа, покрити от двете страни със ситния му почерк.

— Все още ми се ще да имаме и уинчестър — каза Джанис и извади един тръбен ключ от щанда за инструменти.

Фера се появи в 11,45.

— Здрасти — поздрави той. — Къде си държите електрическите радиатори? Царят иска нещо за зимата. Омръзнало му е от камините. Правят много силно течение.

— Махай се — каза Боб, — в името на Кръста! — И му показа кръст.

— Съжалявам — каза фера любезно. — Ние нямаме нищо общо с християнството.

— Махай се в името на Намтар и Идпа! — продължи Боб, защото Месопотамия беше в началото на записките му. — В името на Утук, обитателя на пустинята, в името на Телал и Алал…

— А, ето ги — каза фера. — Защо ли се захванах с такава идиотщина? Този модел електрически ли е? Вижда ми се малко калпав.

— Призовавам Рата, корабостроителят — продължи Боб напевно, преминавайки към Полинезия. — И Хина, който шие платна.

— Калпав друг път! — обади се Джанис, чийто търговски инстинкт взе връх. — Този радиатор има гаранция една година. Без никакви условия!

— Призовавам Небесния вълк! — Боб видя, че Полинезия не върши работа и премина към Китай. — Вълкът, който пази портите на Шан Ти. Призовавам бога на гръмотевиците Лей Кун…

— Чакай да видим… — продължаваше фера. — Имам инфрачервен бойлер, ще ми трябва и вана. Имате ли вани?

— Призовавам Ваал, Буер, Форкас, Марксиас, Астарта…

— Това са ваните, нали? — попита фера, а Джанис кимна без да ще. — Мисля, че ще взема най-голямата. Царят е доста едър мъж.

— … Бегемот, Теут, Асмодей и Инкуб! — каза най-накрая Боб.

Фера го изгледа с възхищение.

Ядосано Боб призова Ормазд, персийския цар на светлината, и след това Амонит Билфегор и Догон от древните филистимци.

— Предполагам, че само това ще мога да нося — каза фера.

Боб призова Дамбала. После боговете на Арабия. Опита Тесалийска магия и някои методи от Мала Азия. Разбуди ацтекските богове и духовете на майте. Опита Африка, Мадагаскар, Индия, Ирландия, Малая, Скандинавия и Япония.

— Това е впечатляващо — отбеляза фера, — но няма да свърши работа.

Той нарами радиатора, ваната и бойлера.

— Защо? — попита Боб, останал без дъх.

— Защото на нас ни влияят само нашите родни магии. Точно както джиновете се подчиняват само на магиите от Арабия. Освен това ти не знаеш истинското ми име. Уверявам те, че не можеш да правиш успешни заклинания срещу нещо, чието име не знаеш.

— От коя страна си? — попита Боб и изтри потта от челото си.

— Съжалявам — отвърна фера. — Ако знаеш това, скоро можеш и да откриеш магия срещу мен. И без друго си имам достатъчно неприятности.

— Слушай — намеси се Джанис, — ако царят е толкова богат, защо да не може да си плати?

— Царят не плаща за нищо, което може да получи безплатно — обясни фера. — Затова е богат.

Боб и Джанис го изгледаха ядосано. Сватбата им се отдалечаваше все повече и повече.

— Ще се видим утре вечер — каза фера, махна им дружелюбно с ръка и изчезна.

* * *

— Ами сега? — попита Джанис. — Какво ще правим? Имаш ли още блестящи идеи?

— Свършиха — отвърна Боб и се отпусна тежко на канапето.

— Няма ли да предложиш някоя друга магия? — продължи Джанис иронично.

— Няма да свърши работа — отвърна Боб. — Не открих „фера“ или „цар Алериан“ в нито една енциклопедия. Може да е от някое място, за което не сме и чували. Някаква малка провинция на Индия например.

— Такъв ни е късметът — каза Джанис, този път без никаква ирония. — Но какво ще правим? Сега очаквам да му притрябва прахосмукачка и после грамофон.

Тя затвори очи и се замисли.

— Всъщност той се опитва да направи добро — отбеляза Боб.

— Май ми хрумна нещо — каза Джанис и отвори широко очи.

— Какво?

— Най-напред, същественото тук е нашият магазин и нашият брак, нали?

— Е?

— Не разбирам от магии, но разбирам от машини — отговори Джанис и запретна ръкави. — Да се залавяме за работа.

 

 

На следващата вечер фера ги посети в единайсет без четвърт. Беше със същите дрехи, но сега вместо белите ботуши беше с нещо като мокасини.

— Царят бърза с това ужасно — обясни той. — Най-новата му жена му трови живота, защото дрехите й издържали само по едно пране. Робите му ги удряли с камъни в реката.

— Разбира се — каза Боб.

— Вземи си я — подкани го Джанис.

— Ужасно мило от ваша страна — кимна фера с благодарност. — Наистина го оценявам. — Взе пералнята машина. — В момента ме чака.

Изчезна.

Боб предложи на Джанис цигара. Седнаха на една кушетка и зачакаха. След половин час фера се появи отново.

— Какво сте направили? — попита той.

— Защо, какво има? — възкликна Джанис мило.

— Пералнята! Когато царицата я включи, от нея излезе облак зловонен дим, после издаде някакви необикновени звуци и спря.

— На наш жаргон бихме казали, че е гръмнала — обясни Джанис и направи кръгче от дим. — Или че се е скапала. Както и всичко останало в този магазин.

— Но вие не можете да постъпите така! — възкликна фера. — Не е по правилата на играта.

— Ако си толкова умен — подхвърли Джанис язвително, — седни и поправи всичко.

— Само се хвалех — отвърна той с изтънял глас. — Повече ме биваше по спорта.

Джанис се усмихна и пусна една прозявка.

— Стига де! — каза фера и крилцата му затрептяха.

— Съжалявам — поклати глава Боб.

— Но това ме поставя в ужасно положение! — възкликна гигантът. — Ще ме понижат! Ще ме изхвърлят от службата!

— Ние също не искаме да се разорим, нали? — попита Джанис.

Боб се замисли.

— Ето какво — предложи той след малко, — защо не кажеш на царя, че си попаднал на много силна контрамагия? Кажи му, че ще трябва да плаща данък на демоните от долния свят, ако иска да получава тези неща.

— Няма да му се хареса — промърмори фера, изпълнен със съмнение.

— Все едно, опитай — посъветва го Боб.

— Ще опитам — увери го гигантът и изчезна.

— Колко мислиш, че ще можем да му поискаме? — попита Джанис.

— О… нормалната цена. В края на краищата, когато направихме този магазин, никой не ни е лъгал. Няма да изнудваме и ние. А и все още искам да знам откъде е той.

— Толкова е богат — промърмори Джанис замечтано. — Ще е срамно, ако не…

— Чакай малко! — извика Боб неочаквано. — Не можем да направим това! Как е възможно да има хладилници и перални през двехилядната година преди Христа? Ами климатични инсталации?

— Какво искаш да кажеш?

— Та това ще промени хода на цялата история! — отвърна Боб. — Някой умник ще разглоби тези уреди и ще се досети как работят. После нищо няма да е същото.

— Е, и какво от това? — попита Джанис трезво.

— Е, и какво от това? Науката ще се насочи в друга посока, настоящето няма да съществува каквото е сега.

— Искаш да кажеш, че е невъзможно ли?

— Да!

— Тъкмо това говорех през цялото време! — възкликна тя тържествуващо.

— О, престани — укори я той. — Ще ми се да можех да го проумея. Независимо от коя страна е фера, ако направим подобно нещо, непременно ще променим бъдещето. Не може да съществува такъв парадокс.

— А защо не? — попита Джанис, но в този момент фера се появи.

— Царят е съгласен — каза той. — Това достатъчно ли е за нещата, които вече взех?

Той им подаде малка торбичка.

Боб я изсипа и видя около двайсет големи изумруди, рубини и диаманти.

— Не можем да ги приемем — каза Боб. — Няма как да търгуваме с вас.

— Не бъди суеверен! — извика Джанис, защото видя, че сватбата им отново се изпарява в пространството.

— Не бива да изпращаме съвременни неща в миналото — отговори Боб. — Това ще промени настоящето. Нашият свят може да изчезне или нещо такова.

— О, не се безпокой за това — каза фера. — Гарантирам ти, че нищо няма да се случи.

— Защо? Имам предвид… ако в древен Рим се появи електрическа пералня…

— За жалост — отвърна фера, — царството на цар Алериан няма бъдеще.

— Би ли обяснил това по-подробно?

— Разбира се — той седна върху въздуха. — След три години цар Алериан и страната му ще бъдат напълно унищожени от природни сили. Никой няма да оцелее. Няма да останат дори и грънчарски произведения.

— Хубаво — обади се Джанис и вдигна един рубин към светлината. — По-добре да ги вземем, докато не се е отказал.

— Предполагам, че въпросът е решен — кимна Боб. Магазинът им беше спасен, сватбата им щеше да се състои съвсем скоро. — Ами ти? — попита той фера.

— Е, със сегашната си работа се справям доста добре — отговори той. — Мисля да кандидатствам някъде в чужбина. Чух, че имали много добри възможности в арабското магьосничество. — Прокара длан по късата си руса коса и добави: — Ще се видим пак.

Започна да изчезва.

— Един момент — спря го Боб. — Имаш ли нещо против да ми кажеш все пак от коя страна си? От коя страна е цар Алериан?

— Нямам нищо против, разбира се — отговори фера. Виждаше се само главата му. — Помислих си, че сте се сетили. Фера са демоните на Атлантида.

И изчезна.

Топло

Андърс лежеше на леглото напълно облечен, ако не се броят обувките и черната папийонка, и с известно безпокойство размишляваше за предстоящата вечер. След двайсет минути щеше да вземе Джуди от дома й и тъкмо в това се състоеше безпокойството.

Преди няколко секунди си бе дал сметка, че е влюбен в нея.

Е, смяташе да й го каже. Вечерта обещаваше да е паметна. Щеше да се обясни на Джуди в любов, да последват целувки и, образно казано, да получи върху челото си печата на съгласието.

Реши, че перспективата не е особено приятна. Щеше да се чувства далеч по-добре, ако не беше влюбен. Как бе станало това? Поглед, докосване, мисъл? Знаеше, че не е необходимо кой знае какво и протегна ръце, за да бъде прозявката му истинска.

— Помогни ми! — каза някакъв глас.

Мускулите му се стегнаха, прозявката секна по средата. Андърс седна на леглото, ухили се и пак легна.

— Трябва да ми помогнеш! — настоя гласът.

Андърс спусна крака на пода, взе едната си лъсната обувка, мушна крака си в нея и се съсредоточи върху завързването на връзките.

— Не ме ли чуваш? — попита гласът. — Чуваш ме, нали?

Стига толкова.

— Да, чувам те — отговори Андърс, все още в отлично настроение. — Само не ми казвай, че си моето гузно подсъзнание, което ме спохожда заради преживяна в детството травма, чиито последствия не съм си направил труда да неутрализирам. Предполагам, ще ме посъветваш да отида в манастир?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна гласът. — Не съм ничие подсъзнание. Аз съм си аз. Ще ми помогнеш ли?

Андърс вярваше в гласове колкото и всеки друг — тоест никак. Докато не ги чуе. Веднага систематизира възможностите. Разбира се, най-доброто обяснение беше шизофренията и колегите му биха се съгласили с него. Само че Андърс притежаваше достойна за съжаление увереност в собствената си нормалност. В такъв случай…

— Кой си ти? — попита.

— Не знам — отговори гласът.

Андърс си даде сметка, че го чува в собствения си ум. Много подозрително.

— Значи не знаеш кой си. Отлично. В такъв случай ми кажи къде си?

— И това не знам. — Гласът направи кратка пауза и продължи: — Слушай, знам колко нелепо ти се струва всичко това. Повярвай ми, намирам се в нещо като чистилище. Не знам как съм попаднал тук и кой съм, но съм отчаян и искам да се измъкна. Ще ми помогнеш ли?

Макар и все още да не приемаше мисълта, че някой говори в главата му, Андърс ясно разбираше, че следващото му решение е от основна важност — трябваше да приеме — или да отхвърли — собствената си нормалност.

— Добре — каза той, докато завързваше другата обувка. — Ще приема, че си изпаднало в беда същество и че по някакъв начин си в телепатична връзка с мен. Ще ми кажеш още нещо извън това?

— Боя се, че не — отговори гласът с безкрайна тъга. — Ще трябва да разбереш всичко сам.

— Можеш ли да се свържеш с някой друг?

— Не.

— Тогава как разговаряш с мен?

— Не знам.

Андърс отиде до огледалото над бюрото и намести папийонката си, като си подсвиркваше под нос. След като току-що беше открил, че е влюбен, нямаше да позволи на някаква си дреболия, каквато несъмнено беше гласът в главата му, да го обезпокои.

— Наистина не виждам как мога да ти помогна — каза той и махна едно мъхче от сакото си. — Не знам къде си, не знам кой си, не ми даваш никакъв ориентир. Как да те намеря? — Обърна се и огледа стаята, за да види дали не е забравил нещо.

— Аз ще усетя, когато наближиш целта — отвърна гласът. — Ще ти казвам „топло“ и „студено“. Преди секунда беше топло.

— Преди секунда? — просто беше огледал стаята. Направи го пак, като завъртя глава съвсем бавно. Тогава то се случи.

Стаята под определен ъгъл изглеждаше различно. Изведнъж се превърна в бъркотия от цветове, които замениха пастелните тонове, които той така внимателно бе подбрал. Очертанията на пода, стените и тавана станаха странно непропорционални, зигзагообразни, несвързани.

След това всичко пак стана нормално.

— Беше много топло — каза гласът.

Андърс устоя на желанието да се почеше по главата, защото се страхуваше да не разроши старателно сресаната си коса. Всеки през живота си вижда едно или друго, което го кара да се съмнява в нормалността си, в здравия си разум, в самото си съществуване. За миг порядъка на Вселената рухва и тъканта на вярата се разкъсва.

Но моментът отминава.

Андърс си спомни как веднъж като малък се събуди посред нощ в стаята си. Колко странно му се бе сторило всичко наоколо! Столовете, масата — всичко изглеждаше разкривено и непропорционално, набъбнало в тъмнината. Таванът го притискаше надолу като в сън.

Но и това бе отминало.

— Добре, старче — каза той. — Ако пак стане „топло“, можеш да ми съобщиш.

— Непременно ще го направя — прошепна гласът в главата му. — Сигурен съм, че ще ме намериш.

— Радвам се, че си толкова сигурен — отвърна Андърс, угаси лампата и излезе.

 

 

Джуди го посрещна на вратата усмихната и прекрасна. Андърс я погледна и долови, че предчувства момента. Дали беше доловила промяната у него или бе сигурна, че ще настъпи? Или любовта го караше да се хили като идиот?

— Искаш ли да пийнем нещо преди да тръгнем за празненството? — попита Джуди.

Той кимна и тя го поведе през стаята към невъзможното канапе в зелено и жълто. Андърс седна и реши, че ще й каже, когато се върне с чашите. Нямаше смисъл да отлага важния момент. Влюбено добиче, каза си той.

— Пак е „топло“ — обади се гласът.

Почти беше забравил невидимия приятел. Или демон — както и да е. Какво щеше да си каже Джуди, ако разбереше, че чува гласове? Дреболии като тази, припомни си той, нерядко унищожават и най-романтичната любов.

— Ето — каза тя и му подаде чаша.

Все още се усмихва, отбеляза мислено Андърс. Усмивка номер две — предназначена за евентуален ухажор, провокираща, разбираща. В началото на връзката им я предхождаше усмивка номер едно: „аз съм мило момиче, не ме разбирай погрешно“, която се появяваше от време на време, докато бъдат изречени нужните думи.

— Точно така — обади се гласът. — Важното е как гледаш на нещата.

Какви неща? Андърс вдигна очи към Джуди, ядосан на собствените си мисли. Ако ще си влюбен, бъди и толкова. Дори и в астигматичното опиянение на любовта, той беше в състояние да оцени синьосивите й очи, нежната й кожа (ако се абстрахира от малкия дефект на лявото слепоочие), устните й, леко дооформени от червилото.

— Как минаха часовете ти днес? — попита тя. Разбира се, че ще попита това, помисли си Андърс. Любовта е отмерване на време.

— Нормално — отговори гласно. — Преподавах психология на млади маймуни.

— Е, хайде, хайде.

— По-топло — обади се гласът.

Какво става с мен, зачуди се Андърс. Тя наистина е хубаво момиче. Единството от мисли, възприятия, изражения и движения, което е Джуди, момичето, което аз…

Какво?

Обичам?

Андърс неуверено размърда дългото си тяло върху канапето. Не разбираше напълно откъде са се появили тези мисли. Дразнеха го. Младият преподавател с аналитичния си ум се чувстваше по-добре в класната стая. Не беше ли възможно науката да почака до 9,30 сутринта?

— Днес си мислих за теб — каза Джуди и Андърс разбра, че е доловила промяната в настроението му.

— Виждаш ли? — попита го гласът. — Справяш се все по-добре.

Нищо не виждам, помисли си Андърс, но гласът беше прав. Сякаш бе получил възможността да гледа право в ума на Джуди. Чувствата й бяха оголени и очевидни за него, също толкова безсмислени, колкото му се бе сторила стаята му в онова мигновение на недеформирано мислене.

— Наистина си мислех за теб — повтори Джуди.

— Гледай сега — каза гласът.

Андърс се вгледа в изражението на лицето й и почувства нещо странно — кошмарното възприятие на онзи момент в стаята му отново се върна. Този път имаше чувството, че наблюдава някаква машина в лаборатория. Целта на операцията беше да се предизвика и запази определено настроение. Машината търси, създава поредици от идеи, за да постигне желаната цел.

— О, така ли? — попита той, изненадан от новата гледна точка.

— Да… Днес на обяд се питах какво правиш — отговори реагиращата машина на канапето до него и леко повдигна добре оформените си гърди.

— Браво — похвали го гласът заради възприятията му.

— Сънувах теб, разбира се — отговори той на облечения в плът скелет, скрит в цялостната Джуди. Машината от плът намести крайниците си и разшири устата си, за да обозначи, че изпитва удоволствие. Механизмът затърси из комплекса от страхове, надежди, тревоги, из половинчатите спомени за аналогични ситуации, аналогични решения.

Това обичаше той. Андърс го видя съвсем ясно и се мразеше, задето е видял. Чрез новото кошмарно възприятие го порази абсурдността на стаята.

— Наистина ли? — попита говорещият скелет.

— Приближаваш — прошепна гласът.

До какво? До личността? Подобно нещо не съществуваше. Нямаше истинско сцепление, нямаше дълбочина, нищо освен паяжина повърхностни реакции, изплетена между механичните инстинктивни движения.

Приближаваше до истината.

— Разбира се — кимна навъсено.

Машината се раздвижи, затърси отговор.

Андърс потръпна от страх пред чуждата за самия него гледна точка. Чувството му за форма беше ликвидирано, предварително уговорените му реакции бяха заобиколени. Какво щеше да открие сега?

Виждаше съвсем ясно — даваше си сметка за това — както никой дотогава не беше виждал. Мисълта бе странно вдъхновяваща.

А дали все още беше в състояние да се върне към нормалното?

— Искаш ли още малко питие? — попита машината за реагиране.

В този момент Андърс бе толкова невлюбен, колкото е възможно да бъде човек. Да гледаш на избраницата си като на безполова, безлична машина не би могло да стимулира любовта. Но стимулира интелекта.

Андърс не искаше нормалност. Беше се спуснала завеса и той държеше да види какво има зад нея. Какво беше казал един руски учен… май се казваше Успенски?

„Мисли в други категории.“

Точно това правеше и щеше да продължи да го прави.

— Довиждане — каза неочаквано.

Машината го гледаше занемяла от почуда, докато той отвори вратата и излезе. Закъснелите реакции по веригите й я накараха да мълчи, докато се чу звънчето на асансьора.

— Там вътре беше много „топло“ — прошепна гласът в главата му, когато излезе на улицата. — Но все още не разбираш всичко.

— Тогава ми обясни — каза Андърс и се учуди на спокойствието си. В рамките на един час бе преминал над бездната, деляща го от една съвършено различна гледна точка и това му се струваше напълно естествено.

— Не мога — отвърна гласът. — Трябва да се справиш сам.

— Добре тогава — започна Андърс. Хвърли поглед на зидовете наоколо, на конвенционалните улици, прорязващи архитектурните купчини. — Човешкият живот е низ от конвенции. Когато погледнеш някое момиче, се предполага, че ще видиш… закономерност, а не безформеността, която е в основата.

— Така е — съгласи се гласът, но със сянка на съмнение.

— В основата няма форма. Човек е повече от сумата на съставящите го елементи и създава форма от огромната празнота. Все едно да погледнеш няколко линии и да кажеш, че представляват фигура. Ние се вглеждаме в дадена маса материал, отделяме я от околната среда и казваме, че е човек. В действителност обаче няма такова нещо. Съществуват само очовечаващи черти, които й приписваме съвсем късогледо. Материята се свързва. Въпрос на гледна точка.

— Сега не го виждаш — каза гласът.

— По дяволите — изруга Андърс. Беше сигурен, че е достигнал до нещо голямо, може би дори сюблимно. Всеки има момент в живота си, когато се вглежда в познат предмет и не може да схване никакъв смисъл в него. За миг гледката се срива. После моментът отминава и умът се връща към привичните възприятия. Нормалността продължава.

Гласът мълчеше. Андърс продължи нататък през града, който беше повече от съставящите го елементи.

— Има и още нещо, нали? — попита той.

— Да.

Какво би могло да е то, попита сам себе си. През очите, които сега виждаха по-ясно, Андърс се вгледа във формалността, която бе наричал „свой свят“.

Зачуди се за миг дали би достигнал до това сега, ако гласът не го бе повел. Да, каза си след миг, щеше да е неизбежно.

Но кой беше този глас? И какво все още премълчаваше?

— Хайде да видим как изглежда едно празненство — каза Андърс на гласа.

Празненството беше маскарад — всички гости бяха със собствените си лица. За Андърс техните мотиви — индивидуални и общи — бяха болезнено очевидни. После гледката продължи да се избистря.

Видя, че хората не са истински индивидуални. Те бяха нехомогенни масиви от плът с общ речник. Но все пак не съвсем нехомогенни.

Масивите плът бяха част от украсата на стаята и почти не можеха да се различат на нейния фон. Бяха едно със светлините, едно със звуците, които произвеждаха — няколко слабовати тона сред огромното море на звука. Сливаха се със стените.

Подобната на калейдоскоп гледка се променяше толкова бързо, че Андърс нямаше време да систематизира новите си впечатления. Вече знаеше, че тези хора съществуват само като форми, точно както звуците, които издаваха или нещата, които си мислеха, че виждат.

Сбор от елементи, пръснати из огромния, непоносим истински свят.

— Къде е Джуди? — попита го една нехомогенна маса плът. Тази маса притежаваше нужните маниери, за да убеди останалите в своята реалност. Като доказателство носеше крещяща на цвят вратовръзка.

— Болна е — отговори Андърс. Плътта потрепери и се изпълни със съчувствие. Очертанията на официалната веселост се смениха с очертания на официална тъга.

— Надявам се не е нещо сериозно — добави надарената с глас плът.

— По-топло — каза гласът в главата на Андърс.

Андърс погледна обекта пред себе си.

— Не й остава много живот — заяви той.

Плътта пак потрепери. Стомахът и другите вътрешности се свиха от съчувствен страх. Очите се разшириха, устата се сви.

Крещящата вратовръзка си остана същата.

— Боже мой! Сериозно ли говориш!?

— Какво си ти? — попита Андърс тихо.

— Какво искаш да кажеш? — попита възмутената плът, прикачена към вратовръзката. Спокойна в рамките на своята реалност, тя се вторачи в Андърс. Устата потрепери — необоримо доказателство, че е истинска и достатъчна. — Ти си пиян — добави подигравателно.

Андърс се засмя и си тръгна.

— Все още има нещо, което не знаеш — каза гласът. — Но беше много близо! Почувствах те почти до себе си.

— Какво си ти? — попита Андърс отново.

— Не знам — призна гласът. — Аз съм същество. Аз съм аз. Аз съм в капан.

— Както всички нас — каза Андърс. Крачеше по асфалт, заобиколен от купчини бетон, силикати, алуминиеви и железни сплави. Безформени, безсмислени купчини, които бяха съставните елементи на града.

Налице бяха и въображаемите демаркационни линии, отделящи град от град, изкуствената граница между вода и суша.

Нелепо.

— Ще ми дадете ли четвърт долар, за да си купя малко кафе, господине? — попита нещо, което беше неразличимо от всичко останало.

— На несъществуващото ти присъствие ще дам несъществуващ четвърт долар — отвърна Андърс весело.

— Наистина съм закъсал — проскимтя нещото и Андърс си даде сметка, че това е само поредица модулирани вибрации.

— Да! Продължавай! — възкликна гласът.

— Ако можете да ми отделите четвърт долар… — казаха вибрациите, които имаха дълбоки претенции за смисленост.

Но… какво се криеше зад безсмислените форми? Плът, маса. Какво беше това? Съставено от атоми.

— Наистина съм гладен — промърмориха сложно подредените атоми.

Атоми. Съединени. Без истински да са отделени един от друг. Плътта беше камък, камъкът — светлина. Андърс се вгледа в масата от атоми, претендиращи за здравина, смисъл и разум.

— Не можете ли да ми помогнете? — попита буцата атоми. Но те бяха еднакви с всички останали атоми. Ако се освободиш от наложената форма, виждаш, че са хаотични, пръснати.

— Не вярвам в теб — каза Андърс.

Купчината атоми се отдалечи.

— Да! — извика гласът. — Да!

— Не вярвам в нищо от това — каза Андърс. — В края на краищата какво е атом?

— Продължавай! — изкрещя гласът. — Горещо! Продължавай!

Какво е атом? Празно пространство, заобиколено от празно пространство.

Абсурд!

— Значи всичко е фалшиво! — възкликна Андърс. И беше сам под звездите.

— Точно така! — продължи да пищи гласът в главата му. — Нищо!

Но… звездите, помисли си Андърс. Как е възможно човек да вярва, че…

Звездите изчезнаха. Андърс се намираше в сива празнота, вакуум. Около него нямаше нищо, освен безформено сиво.

Къде беше гласът?

Изчезна.

Андърс възприе илюзията зад сивотата и след това не остана нищо.

Абсолютно нищо и той сред него.

Къде беше? Какво означаваше всичко това? Умът му се опита да се ориентира.

Невъзможно. Това не можеше да е истина.

Резултатът отново бе изчислен, но умът му отказваше е да приеме сумата. Отчаян, претовареният му ум заличи цифрите, премахна знанието, изтри самият себе си.

— Къде съм?

В нищото. Сам.

Хванат в капан.

Кой съм аз?

Глас.

Гласът на Андърс претърси нищото, изкрещя:

— Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Но все пак имаше някой. Всички посоки бяха еднакви, но отправяйки се в едната би могъл да срещне… някого. Гласът на Андърс се върна назад, към някой, който евентуално би могъл да го спаси.

— Спаси ме — каза гласът на Андърс, който лежеше на леглото напълно облечен, ако не се броят обувките и черната папийонка.

Демоните

Докато се разхождаше по Второ авеню, Артър Гамът реши че пролетният ден е доста хубав. Не прекалено студен, а хладен и даващ сили. Чудесен ден, за да продаваш застраховки, каза си. Слезе от бордюра на Девета улица.

И изчезна.

— Видя ли това? — попита помощникът на касапина касапина. Стояха пред месарницата си и лениво наблюдаваха минувачите.

— Какво да съм видял? — попита касапинът, който беше червендалест, пълен човек.

— Онзи тип с шлифера. Изчезна.

— Изчезна — съгласи се касапинът. — Сви надолу по Девета. Какво от това?

Помощникът на касапина не беше видял Артър да свива надолу или нагоре по Девета, нито пък да пресича Второ авеню. Беше видял как изчезва. Само че трябваше ли да настоява, че е видял тъкмо това? Кажи на шефа си, че греши и чакай да видиш какво ще стане после. Освен това онзи тип с палтото сигурно наистина беше свил по Девета улица, иначе къде би се дянал?

Но Артър Гамът вече не беше в Ню Йорк. Беше напълно изчезнал.

 

 

Някъде другаде, не непременно на Земята, съществото, което наричаше себе си Нелзевул, гледаше една пентаграма. Вътре в нея имаше нещо, което не влизаше в сметките му. Гледаше го гневно, защото знаеше, че има сериозна причина да се ядосва. Години наред бе издирвал магически формули, бе експериментирал с билки и есенции, бе чел най-добрите книги по магии и вещерство. Беше вложил всичко в това гигантско усилие, а какъв беше резултатът? Не се появи демонът, който трябваше да се появи!

Разбира се, много неща можеше да не са наред. Ръката от труп например — не беше изключено и да е на самоубиец, защото и най-добрите търговци не заслужаваха доверие. Или пък линията на пентаграма да не е идеално права — много съществен момент. Или пък думите на заклинанието да не са в правилния ред — дори и една погрешно произнесена сричка би объркала всичко.

Така или иначе злото беше сторено. Нелзевул облегна едното си покрито с червени люспи рамо на огромната бутилка отзад и почеса другото с единия от подобните на кинжали нокти. Както обикновено, когато беше объркан, покритата му с шипове опашка затрепери неуверено.

Все пак беше някакъв демон.

Нещото в пентаграма обаче не приличаше на конвенционален демон. Отпуснатите гънки сивкава плът например… Но пък и историческите сведения бяха удивително неточни. Каквото и свръхестествено същество да беше, то трябваше да влезе в контакт с него. В това поне беше сигурен. Нелзевул подви копита по-удобно под тялото си и зачака странното създание да заговори.

 

 

Артър Гамът все още беше твърде стъписан, за да отвори уста. В един момент си вървеше по тротоара на път за застрахователното дружество и се наслаждаваше на пролетната утрин. Когато слезе от бордюра на Второ авеню и Девета улица, изведнъж се оказа тук. Където и да бе това място.

Докато все още леко се олюляваше, сред мъглата, която изпълваше помещението, успя да различи очертанията на огромно чудовище с червени люспи, седнало на бутовете си. До него стърчеше нещо като бутилка, само че висока поне три метра. Съществото имаше опашка с шипове. То се почеса по главата с нея и се вторачи в него с малки свински очички. Артър инстинктивно понечи да се отдалечи, но не успя да направи повече от крачка. Намираше се в очертана с тебешир фигура и поради някаква неизвестна за него причина не можеше да излезе извън белите линии.

— Така — каза червеното същество, когато най-накрая реши да наруши мълчанието. — Най-накрая те хванах.

Разбира се, то не употреби тези думи — звуците бяха съвършено непознати. Въпреки това обаче Артър разбираше смисъла им. Не беше телепатия, а сякаш си превеждаше чужд език.

— Трябва да кажа, че съм доста разочарован — продължи Нелзевул, когато уловеният в пентаграмата демон не отговори. — Според всички наши легенди демоните са страховити същества, високи пет метра с крила и малки глави, с дупка на гърдите, през която изпускат силна струя студена вода.

Артър Гамът отлепи мокрия от пот шлифер от гърба си и го пусна да се свлече като купчина на пода. Подсъзнателно му допадна идеята, че демоните умеят да изхвърлят струя студена вода през гърдите си — стаята беше гореща като пещ. Сивият му костюм от туид вече беше изпомачкан и подгизнал от пот.

С мисълта дойде и примирението — с червеното същество, с тебеширените линии, с горещата стая — с всичко.

Беше чел по книги и списания, а беше гледал и по филмите, че когато човек попадне в странна ситуация, обикновено казва нещо от рода на: „Ощипи ме! Това не може да е истина!“ или „Боже мой, или сънувам, или съм пиян, или луд“. Артър нямаше намерение да говори подобни абсурдни нелепости. Първо, беше сигурен, че голямото червено същество няма да ги оцени, и второ, знаеше, че не сънува, че не е пиян и че не е луд. В речника му нямаше думи, с които да опише всичко това, но той разбираше ситуацията. Сънищата бяха едно, това бе съвсем друго.

 

 

— Никъде в легендите не се споменава за способност да си махаш кожата — каза замислено Нелзевул и погледна шлифера в краката на Артър. — Интересно.

— Това е някаква грешка — отвърна Артър с увереност. Опитът му на застрахователен агент му помагаше да запази самообладание — беше свикнал да среща всякакви хора, да се справя с всякакви заплетени ситуации. Очевидно съществото пред него се бе опитало да повика демон. Поради някаква грешка вместо на демон бе попаднал на него и все още бе с впечатлението, че той е демон. Грешката трябваше да бъде изяснена веднага.

— Аз съм застрахователен агент — каза той. Съществото поклати огромната си рогата глава. Опашката му прошумоля неприятно от едната до другата страна на стаята и обратно.

— Заниманията ти в другия свят не ме интересуват ни най-малко — изръмжа Нелзевул. — Не ме интересува и какъв вид демон си.

— Казвам ти, че не съм никакъв…

— Няма да ме заблудиш — изрева Нелзевул ядосано и се вторачи гневно в Артър от самото очертание на пентаграма. — Знам, че си демон. Искам драст.

— Драст!? Не знам какво…

— Отлично познавам демонските ти номера! — прекъсна го Нелзевул и се успокои с видимо усилие. — Аз знам, а и ти знаеш, че когато се извика демон, той трябва да изпълни едно желание. Аз те извиках и искам драст. Пет тона.

— Драст… — започна Артър неловко, застанал в най-далечния ъгъл на пентаграма, настрана от размахващото опашка червено същество.

— Драст, или воот, или хакатини или, суп-дер-оп. Все едно.

Артър Гамът си даде сметка, че говори за скъпоценности. Жаргонните думи му бяха непознати, но нямаше съмнение какво означават. Явно драст се наричаше валутата в тази страна.

— Пет тона не е чак толкова много — каза Нелзевул с лукава усмивчица. — Не и за теб. Можеш да се радваш, че не съм някой от глупаците, които искат безсмъртие.

Артър се зарадва.

— Ами ако не ти дам? — попита той.

— В такъв случай — отговори Нелзевул и се намръщи, — ще бъда принуден да те извикам отново… но вътре в бутилката.

Артър погледна зелената бутилка, която се извисяваше над главата на Нелзевул. Имаше широка и запотена основа и много тясно гърло — ако съществото успееше да го вкара вътре, нямаше да се измъкне никога. Ако успееше да го вкара.

Артър беше доста уверен, че ще успее.

— Разбира се — продължи Нелзевул, като се усмихна още по-лукаво, — няма защо да се правиш на герой. Пет тона суп-дер-оп не са много за теб. Аз ще стана богат, а ти трябва само да махнеш с ръка.

Замълча и усмивката му стана угодническа.

— Знаеш ли — заговори той след малко, — отделих доста време за всичко това. Прочетох много книги, похарчих цял куп воот. — Опашката изведнъж се удари гневно в пода като куршум, който рикошира в гранит. — Не се опитвай да ми пробутваш номера! — Това го изкрещя.

Артър разбра, че силата, която не му позволява да излезе от пентаграма действа на височина над ръста му, така че боязливо се облегна на невидимата стена. Тя не поддаде и той се отпусна с цялата си тежест.

Пет тона драст, помисли си. Явно това същество беше магьосник, Бог знае откъде. Може би от някоя друга планета. Очевидно желанието му беше да повика, изпълняващ желания демон, но бе попаднал на него. Искаше нещо и ако не му го даде… в бутилката. Всичко това изглеждаше доста неразумно, но Артър вече започваше да подозира, че повечето магьосници са неразумни.

— Ще се опитам да ти намеря драст — каза той, защото почувства, че трябва да каже нещо. — Само че ще се наложи да се върна до… долния свят, за да го взема. Не става така, както си мислиш, само с едно махване на ръка.

— Добре — съгласи се чудовището и застана до самата линия на пентаграмата. Изгледа го подигравателно и добави: — Имам ти доверие. Не забравяй обаче, че мога да те повикам когато си поискам. Няма начин да се измъкнеш, така че не се и опитвай. Между другото, името ми е Нелзевул.

— Имаш ли нещо общо с Велзевул?

— Той ми е прадядо — отговори Нелзевул и изгледа Артър подозрително. — Беше военен. За нещастие той… — Млъкна рязко и се вторачи в Артър гневно. — Вие демоните знаете тези неща. Хайде, върви! И донеси драст!

Артър Гамът изчезна отново.

 

 

Появи се на ъгъла на Второ авеню и Девета улица, на мястото където беше изчезнал. Шлиферът се търкаляше в краката му, дрехите му бяха подгизнали от пот. Загуби равновесие за миг — преди Нелзевул да го освободи се бе подпирал на стената на пентаграмата — после бързо се наведе, грабна шлифера и забърза към апартамента си. За щастие по улицата нямаше много хора. Две излезли на пазар домакини го изгледаха зяпнали от почуда и бързо продължиха по пътя си. Наконтен мъж премигна четири-пет пъти, направи крачка към него, сякаш искаше да го попита нещо, промени решението си и сви по Осма улица. Останалите или не го виждаха, или не даваха пет пари.

Когато се прибра в двустайния си апартамент, Артър направи вял опит да отпише всичко случило се като сън. След като позорно се провали, започна да преценява възможностите.

Би могъл да намери драст. Тоест, ако имаше как да разбере какво е това. Веществото, което за Нелзевул беше толкова ценно, би могло да е всичко. Олово или желязо например. Дори и при това положение изтънелите му финанси щяха сериозно да пострадат.

Би могъл да уведоми полицията. И да го приберат в лудница. Не, не става.

Би могъл да не занесе драст и да прекара остатъка от живота си в бутилка. И това не става.

Оставаше му само да чака, докато Нелзевул го повика отново и тогава да разбере какво е драст. Ами ако е обикновена кал например? Би могъл да я осигури от фермата на чичо си в Ню Джърси, ако Нелзевул си уреди транспорта.

Обади се в службата и каза, че е болен и че сигурно няма да оздравее още няколко дни, после си направи нещо за хапване в кухничката, изпълнен с гордост заради апетита си. Малцина, заплашени да прекарат остатъка от живота си в бутилка биха се хранили така добре. Разтреби апартамента си и облече тънък летен костюм. Беше четири и половина следобед. Излегна се на леглото и зачака. Към девет и половина изчезна.

— Пак си сменил кожата си — отбеляза Нелзевул. — Къде е драстът?

Опашката му потрепваше нетърпеливо, докато той подскачаше около пентаграмата и се взираше вътре.

— Не съм го скрил — отговори Артър и погледна Нелзевул в очите. — Ще ми трябва още малко информация. — Придаде си небрежен вид и се облегна на невидимата стена над тебеширената линия. — Освен това трябва да ми обещаеш, че след като ти доставя каквото искаш, ще ме оставиш на мира.

— Разбира се — отговори Нелзевул весело. — И без това имам право само на едно желание. Ето какво, ще положа великата клетва на Сатаната. Тя е абсолютно задължаваща.

— На Сатаната ли?

— Един от ранните ни президенти — обясни Нелзевул с почтителен тон. — Моят прадядо Велзевул е служил при него. За нещастие… е, останалото го знаеш.

 

 

Нелзевул положи великата клетва на Сатаната и тя се оказа много внушителна. Когато свърши, синкавата мъгла в стаята бе станала червена, а очертанията на зелената бутилка затрептяха призрачно. Артър се потеше обилно дори и в летния костюм. Щеше му се да го беше извикал демон със студена вода.

— Това е то — каза Нелзевул и се изправи в средата на стаята, увил опашка около китката си. В очите му се появи странен копнеж — сякаш си припомняше отминала слава.

— А сега ми кажи каква информация искаш. — Той започна да крачи напред-назад. Опашката му се влачеше след него.

— Как изглежда драстът?

— Ами… мек, тежък…

Може би олово.

— Жълт.

Злато.

— Хм — промърмори Артър и погледна бутилката. — А понякога не е ли сив? Или тъмнокафяв?

— Не. Винаги е жълт. Понякога има червеникав оттенък.

Пак злато. Артър се вгледа в червеното чудовище, което се разхождаше пред него, изпълнено със зле прикрито нетърпение. Пет тона злато. Това струваше около… Не, по-добре да не мисли такива неща. Невъзможно.

— Ще ми трябва малко време — каза той. — Може би шейсет или седемдесет години. Ето какво, ще ти се обадя, когато…

Нелзевул избухна в смях. Явно бе докоснал рудиментарното му чувство за хумор, защото чудовището започна да се превива, да прегръща бутовете си и да издава весели звуци.

— Шейсет-седемдесет години! — възкликна той. Бутилката се разклати, дори и стените на пентаграмата потрепериха. — Давам ти шейсет-седемдесет минути. Или в бутилката.

— Един момент! — каза Артър от далечния край на пентаграмата. — Ще ми трябва малко… чакай!

Дойде му една идея и тя несъмнено беше най-добрата, която някога му беше идвала. Пък беше и изцяло негова.

— Ще ми е нужна точната формула, с която ме извика. Трябва да попитам в главната квартира дали всичко е наред.

Чудовището зарева и заруга, а въздухът стана черновиолетов. Бутилката зазвънтя съчувствено с вибрациите на гласа му, и сякаш самата стая се заклати. Но Артър Гамът държеше на своето. Обясни на Нелзевул седем или осем пъти, съвсем търпеливо, че ако го затвори в бутилката, никога няма да получи драст. Искаше само да му каже формулата, а това със сигурност не би…

Най-накрая я чу.

— И без номера! — предупреди го чудовището накрая, като посочи бутилката с две ръце и опашка. Артър кимна едва забележимо и отново се появи в стаята си.

* * *

Следващите няколко дни прекара в трескаво търсене. Някои от съставките на формулата се намираха лесно, като клонката от имел например или сярата. По-трудно беше с гробищната плесен и лявото крило от прилеп. Най-много го затрудни отрязаната ръка от убит човек. Най-накрая се снабди и с такава от един магазин, който снабдяваше медицинските учебни заведения. Собственикът го увери, че тялото, от което бе отделена ръката, е загинало от насилствена смърт. Артър подозираше, че собственикът се опитва да го излъже, но нямаше какво друго да направи.

Наред с останалите неща купи и голяма бутилка. Оказа се изненадващо евтина. Всъщност, каза си той, има някои компенсации за това, че живееш в Ню Йорк. Можеш да купиш буквално всичко.

За три дни успя да намери каквото трябваше. В полунощ на третия подреди нещата на пода в апартамента си. Луната светеше през прозореца — беше три четвърти, но във формулата не се казваше ясно в каква фаза трябва да бъде — и всичко беше готово. Артър нарисува пентаграмата, запали свещите и благовонията и започна заклинанието. Смяташе, че ако следва инструкциите точно, ще успее да извика Нелзевул. Единственото му желание щеше да бъде повече да не го безпокои. Просто не можеше да си представи как би могъл да се провали.

Синкавата мъгла изпълни стаята и скоро в центъра на пентаграма се появи нещо.

— Нелзевул! — извика Артър. Но не беше той.

Когато свърши заклинанието, нещото в пентаграмата беше високо поне пет метра и трябваше да се свие почти на кълбо, за да се побере под ниския таван. Беше страховито същество с малка глава и дупка на гърдите.

Артър Гамът бе извикал друг демон.

 

 

— Какво е това? — попита демонът и от гърдите му пръсна струя студена вода. Водата обля невидимите стени на пентаграмата и се стече на пода. Сигурно го бе направил машинално, защото стаята на Артър беше приятно хладна.

— Искам си желанието — отговори Артър.

Демонът беше син и невъзможно слаб. Крилцата му бяха съвсем малки и също синкави. Той плесна с тях един-два пъти по кокалестия си гръден кош и каза:

— Не знам кой си и как ме доведе тук, но е умно. Несъмнено е умно.

— Да оставим празните приказки — прекъсна го Артър нервно, защото нямаше представа кога Нелзевул ще го повика отново при себе си. — Искам пет тона злато. Нарича се още драст, хакатини или суп-дер-оп.

Всеки момент можеше да се окаже във вътрешността на бутилката.

— Изглежда — отговори демонът, — се трудиш под погрешното впечатление, че аз съм…

— Имаш двайсет и четири часа.

— Аз не съм богат — отговори охлаждащият демон. — Дребен бизнесмен. Ако обаче ми дадеш малко време…

— Или в бутилката — отсече Артър, посочи голямата бутилка в ъгъла и си даде сметка, че тя никога не би побрала петметров охлаждащ демон. — Следващия път, когато те повикам, ще имам достатъчно голяма бутилка — обясни той. — Сега нямах представа, че си толкова висок.

— Слушал съм разкази за изчезнали хора — заговори демонът. — Значи ето това се случва с тях. Долния свят. Но не мисля, че някой ще ми повярва.

— Намери ми драст — извика Артър. — Махни се!

Охлаждащият демон се махна.

Артър Гамът знаеше, че не би могъл да си позволи повече от двайсет и четири часа. Дори и това беше прекалено, защото никой не беше в състояние да прецени кога на Нелзевул ще му омръзне да чака. От червеното чудовище можеше да очаква всичко, ако го разочарова за трети път. Някъде към края на деня се улови, че стиска тръбата на парното — като че ли щеше да му помогне, ако Нелзевул го повика! Все пак му беше приятно да се държи за нещо здраво.

Също така смяташе, че е срамно да налага волята си на охлаждащия демон по този начин. Беше повече от очевидно, че не е истински демон — не повече от него самия. Реши да не го вкарва в бутилката, ако не донесе драст — от това нямаше никаква полза, при положение че Нелзевул остане недоволен.

 

 

Най-накрая отново промърмори заклинанието.

— Ще трябва да разшириш пентаграмата — каза охлаждащият демон, когато се установи вътре превит на две. — Нямам място за…

— Махни се! — каза Артър и трескаво изтри пентаграмата. Нарисува я отново, този път върху целия под на стаята. Занесе бутилката — същата, защото не бе успял да намери петметрова — в кухнята, влезе в банята и произнесе заклинанието. Гъстата синкава мъгла се появи отново.

— Не бъди зъл — каза охлаждащият демон от вътрешността на пентаграмата. — Още не съм намерил драст. Има проблем и мога да ти обясня всичко. — Той плесна с крилца, за да прогони мъглата. Край него стърчеше бутилка, висока три метра. В нея беше Нелзевул. Той сякаш крещеше, но бутилката беше здраво запушена. Отвътре не излизаше нито звук.

— Открих формулата в библиотеката — обясни демонът. — Когато се получи, направо не повярвах на очите си. Винаги съм бил упорит като бизнесмен и това ми помогна. Не обичам свръхестествените работи, но трябва да гледаме фактите в очите. Както и да е, хванах този демон… — посочи със слабата си ръка към бутилката, — но той не искаше да дойде. Наложи се да го затворя вътре. — Артър се усмихна, а охлаждащият демон въздъхна дълбоко. — Не искам да ме затваряш в бутилка — продължи след това, — защото имам жена и три деца. Знаеш как е. Застрахователният бизнес върви зле и така нататък, така че не бих могъл да намеря пет тона драст дори и да имам на разположение цяла армия. Все едно, когато накарам този тук да ги намери, ще…

— Вече не искам драст — прекъсна го Артър. — Искам да вземеш този с теб и да го пазиш. В бутилката, разбира се.

— Няма проблем — отговори синекрилият застраховател. — А пък драста…

— Не искам драст — възкликна Артър дружелюбно. В края на краищата колегите трябва да си помагат. — Застраховаш ли за пожар и кражба?

— Повече се занимавам с общи злополуки, но си мислех…

Нелзевул беснееше и кълнеше в бутилката, а двамата продължиха да разговарят за трудностите на професията си.

Специалист

Фотонната буря се развихри неочаквано и налетя върху Кораба иззад няколко червени звезди. Окото едва успя да изпрати съобщение на Говорещия в последния възможен миг и стихията ги застигна.

Това беше третото пътуване на Говорещия в открития космос и първата му буря с ниско налягане. При сблъсъка с вълновия фронт Корабът рязко се отклони от курса си и се понесе странично. После страхът си отиде и дойде пулсът на възбудата.

Защо да се страхувам, попита сам себе си. Нали беше обучен да действа тъкмо при такива обстоятелства?

Когато започна бурята, разговаряше с Хранещия, но след това рязко прекъсна връзката. Надяваше се всичко при него да е наред. Това беше първото космическо пътуване на младежа.

Служещите за проводници нишки, от които се състоеше по-голямата част от тялото му, се простираха из целия кораб. Той бързо ги отдръпна, освен тези, които го свързваха с Окото, Машината и Стените. Сега всичко зависеше само от тях. Останалите от екипажа трябваше да се справят сами, докато премине бурята.

Плоското като диск тяло на Окото беше прилепнало до Стената. Един зрителен орган бе изведен извън Кораба. За да се концентрира по-добре, останалите бяха прибрани и скупчени до тялото му.

Говорещия наблюдаваше бурята през сетивния орган на Окото, превръщаше чисто зрителната информация в наставления за Машината, а тя на свой ред направляваше Кораба така, че да посреща вълните на бурята по най-безболезнения начин. Почти веднага след това превръщаше напътствията за скорост и посока в инструкции за Стените, които ставаха еластични или се втвърдяваха, за да поемат ударите.

Координацията се осъществяваше бързо и сигурно — Окото измерваше вълните, Говорещия предаваше съобщенията на Машината и Стените, Машината насочваше Кораба с носа към вълните, Стените се втвърдяваха, за да посрещнат сблъсъка.

При този добре сработен екип, Говорещия скоро забрави първоначалните си страхове. Нямаше време да мисли за тях. Тъй като беше комуникационна система на Кораба, трябваше да преобразува и препредава данните, да координира подаваната информация й да насочва действията.

Бурята приключи само след няколко минути.

— Добре — каза Говорещия, — да проверим дали има някакви щети.

По време на бурята нишките му се бяха оплели, но сега се разгънаха и обхванаха целия кораб, включиха всички в мрежата.

— Машина?

— Всичко е наред — отговори Машината. По време на стихията тя бе свела до минимум ядрените реакции в огромния си търбух. Никаква буря не би могла да свари такъв опитен космически пътешественик неподготвен.

— Стени?

Стените докладваха една по една и това отне доста време. Имаше близо хиляда — тънки правоъгълни плоскости, които съставляваха цялата обшивка на Кораба. Естествено, по време на бурята бяха подсилили сглобките помежду си, за да си придадат допълнителна устойчивост. Една или две обаче бяха лошо изкривени.

Лекуващия обяви, че с него няма проблеми. Той се изключи от комуникационната мрежа на Говорещия и отиде да помогне на пострадалите Стени. Тъй като тялото му се състоеше предимно от ръце, по време на бурята Лекуващия се бе вкопчил в един Акумулатор.

— Да побързаме — каза Говорещия, защото си спомни основния проблем — трябваше да определят местоположението си. Свърза в мрежата четирите Акумулатора и попита: — Как сте?

Не отговориха. Акумулаторите спяха. По време на бурята бяха оставили рецепторите си отворени и сега блажено плуваха в енергия. Говорещия размърда проводниците си около тях, но Акумулаторите не помръднаха.

— Нека аз — обади се Хранещия. Той беше понесъл много сериозни удари, преди да успее да се залепи за Стените със смукалата си, но самонадеяността му не бе пострадала никак. Той беше единственият член на екипажа, който никога не се нуждаеше от Лекуващия — тялото му бе способно да се възстановява само. Хранещия изтича по пода с помощта на десетината си смукала и сбута най-близкия Акумулатор. Големият конусообразен консерватор на енергия отвори око, после пак го затвори. Хранещия го сбута пак, но пак не получи отговор. След това посегна към предпазния клапан и изпусна малко енергия.

— Веднага престани! — възнегодува Акумулаторът.

— Тогава се събуди и докладвай!

Акумулаторът троснато обясни, че всичко е наред, както всеки глупак можел да прецени и без да го буди. По време на бурята те бяха закотвени за пода.

По-нататък прегледът мина бързо. Мислещия нямаше проблеми, а Окото бе в екстаз от красотата на бурята. Имаше само една жертва.

Тласкача беше мъртъв. Понеже беше двукрак, той не притежаваше стабилността на останалите от екипажа. Бурята го бе сварила в средата на пода, бе го отхвърлила към близката втвърдена Стена и бе счупила няколко от важните му кости. Лекуващия не бе в състояние да му помогне.

Известно време останаха мълчаливи. Смъртта на част от Кораба винаги се възприемаше сериозно. Кораба беше общност на сътрудници, състоеше се изцяло от Екипажа. Загубата на негов член винаги беше сериозен удар за останалите.

Положението сега обаче беше особено сериозно. Току-що бяха доставили товар в един порт на няколко хиляди светлинни години от центъра на Галактиката. Нямаха никаква представа къде се намират.

Окото пропълзя по една Стена и пусна навън зрителен орган. Елементите й го пропуснаха и веднага се затвориха около него. Органът се отдалечи от кораба достатъчно, за да огледа цялата звездна сфера. Гледката бе предадена на Говорещия, който я препрати към Мислещия.

Мислещия беше в ъгъла на едно от помещенията и представляваше голям безформен куп пихтиеста протоплазма. В него се съхраняваха спомените на всички пътували в космоса предци. Мислещия разгледа получената картина, веднага я сравни с другите, които се пазеха в клетките му, и каза:

— В обсега няма планети на галактиката.

Говорещия автоматично преведе на останалите. От това се бяха опасявали.

Окото, с помощта на Мислещия, изчисли, че са се отклонили от курса си с неколкостотин светлинни години и че се намират някъде в периферията на галактиката.

Всички знаеха какво означава това. Без Тласкача, чиято задача бе да придаде на Кораба скорост, няколко пъти по-голяма от тази на светлината, никога нямаше да се приберат у дома. Пътуването назад без Тласкача щеше да трае по-дълго, отколкото щяха да живеят.

— Какво предлагаш? — попита Говорещия.

За схематично разсъждаващия Мислещ този въпрос беше твърде неясен.

— Какво е най-доброто, което можем да предприемем — уточни Говорещия, — за да се върнем на някоя от галактическите планети?

Мислещия прецени всички възможности, съхранени в клетките му, за няколко минути. Междувременно Лекуващия бе поправил Стените и поиска да получи някаква храна.

— След малко всички ще се храним — отговори Говорещия и нишките му се раздвижиха нервно. Макар че от целия екипаж само Хранещия беше по-млад от него, цялата отговорност носеше преди всичко той. Намираха се в извънредно положение — трябваше да координира информацията и да насочва действията.

Една от Стените предложи да се опиянят. Това нереалистично решение на проблема бе отхвърлено веднага. То беше типично за Стените. Те бяха добри работници и колеги, но и много несериозни — меко казано. Когато се върнеха на родните си планети, вероятно щяха да пропилеят всичко спечелено за удоволствия.

— Загубата на Тласкача лишава Кораба от възможността да поддържа продължително време скорости по-големи от тази на светлината — заговори Мислещия без излишни предисловия. — Най-близката известна галактическа планета е на четиристотин и пет светлинни години.

Говорещия веднага предаде думите на останалите.

— Налице са две възможности. Първата е Корабът да се насочи към най-близката галактическа планета като разчита единствено на ядрената енергия на Машината. Пътуването ще отнеме приблизително двеста години. При пристигането Машината може би все още ще е жива, но това не важи за останалите. Втората възможност е да открием примитивна планета, на която има потенциални Тласкачи в този район. Ще вземем един от тях, ще го обучим и той ще ни върне в галактическа територия.

Мислещия замълча, защото бе изредил всичко, което бе открил в клетките си.

Гласуваха и решиха да се спрат на втората алтернатива. Всъщност нямаха друг избор — единствено тя даваше някаква надежда да се върнат по домовете си.

— Добре тогава — каза Говорещия, — да се нахраним. Струва ми се, че всички го заслужаваме.

Тялото на мъртвия Тласкач беше подадено в устата на Машината, която го изконсумира веднага — изсмука енергията на атомите му. Машината беше единственият член на Екипажа, който се хранеше с атомна енергия.

Хранещия се спусна към един Акумулатор, за да нахрани останалите. Пое енергия и я трансформира в съответните хранителни вещества за всеки от членовете на Екипажа.

Окото се поддържаше предимно със сложни хлорофилни вериги. Хранещия му ги осигури, даде на Говорещия нужните му въглеводороди, после хлорните съединения за Стените. За Лекуващия изработи копие на силикатните плодове, които растяха на родната му планета.

Най-накрая всички се нахраниха и на Кораба настъпи порядък. Акумулаторите се свиха в един ъгъл и отново заспаха блажено. Окото разшири полезрението си, като настрои главния си зрителен орган за мощен телескопичен прием. Дори и при извънредните ситуации Окото не можеше да се сдържи и съчиняваше стихове. Обяви, че е създал нова поема, озаглавена „Галактически отблясък“. Никой не искаше да я чуе, така че Окото я предаде на Мислещия, който съхраняваше всичко — добро и лошо.

Машината никога не спеше. Заредена с нова енергия от тялото на Тласкача, тя понесе Кораба напред няколко пъти по-бързо от светлината.

Стените спореха помежду си коя от тях е била най-опиянена при последната им отпуска.

Говорещия реши да се разположи удобно. Освободи се от Стените и се залюля във въздуха, увиснал на малките си, преплетени нишки.

Замисли се за Тласкача. Струваше му се странно. Беше приятел на всички, а сега го бяха забравили. И не поради безразличие, а защото Корабът беше едно цяло — загубата на член от Екипажа предизвикваше съжаление у всекиго, но най-важното беше цялото да продължава да съществува.

Носеха се между слънцата в периферията.

Мислещия набеляза спирална траектория за търсене и изчисли, че вероятността да открият планета на Тласкачи е горе-долу четири към едно. След седмица попаднаха на планета на примитивни Стени. Спуснаха се ниско и видяха как правоъгълните жилави същества се излежаваха на слънчевите лъчи, как изтъняваха телата си, за да се носят с вятъра.

Стените на кораба въздъхнаха носталгично. Планетата им напомняше за дома.

Галактически екип все още не беше влизал във връзка с тези примитивни стени и те все още не знаеха какво велико бъдеще ги очаква — да се присъединят към огромната Кооперация на галактиката.

По траекторията имаше твърде много мъртви светове, както и прекалено млади, за да може на тях да се зароди живот. Откриха планета на Говорещи, които бяха разпрострели комуникационните си мрежи върху половин континент.

Говорещия ги гледаше напрегнато с помощта на Окото. Обзе го самосъжаление. Спомняше си дома, семейството си, приятелите. Спомни си дръвчето, което се канеше да купи, когато се върне.

За миг се зачуди какво прави тук — като част от кораб в този отдалечен край на Галактиката.

Прогони лошото настроение. Беше уверен, че ще открият планета на Тласкачи, ако търсят достатъчно упорито.

Надяваше се.

В непроучената периферия имаше множество тайнствени светове. Попаднаха и на примитивни Машини, потопени в радиоактивния океан.

— Това са богати територии — каза Хранещия на Говорещия. — Галактиката трябва да изпрати тук контактна група.

— Когато се върнем, сигурно ще изпратят — отвърна Говорещия.

Бяха добри приятели, дори и извън всеобхватната дружба в рамките на Кораба. Не само защото бяха най-младите членове на Екипажа, макар че и това беше сред причините. И двамата имаха сходни функции, което ги сближаваше. Говорещия преобразуваше езици, а Хранещия — хранителни съставки. Освен това донякъде си приличаха. Говорещия представляваше сърцевина с нишки проводници; Хранещия представляваше сърцевина със смукала.

Според Говорещия, Хранещия беше най-осъзнаващото същество на Кораба след него. Понякога се питаше как някои от останалите изобщо успяват да се справят с процесите на съзнанието си.

Нови слънца, нови планети. Машината започна да прегрява. Обикновено я използваха само при приземяване и излитане, понякога и при по-сложните маневри между планетите. Сега работеше без прекъсване от седмици както с по-голяма, така и с по-малка от светлинната скорост. Напрежението си казваше думата.

Хранещия, с помощта на Лекуващия, изработи охлаждаща система. Беше несъвършена, но трябваше да свърши работа. Хранещия свърза по определен начин азотни, кислородни и водородни атоми, за да направи охлаждаща течност. Лекуващия препоръча продължителна почивка и обясни, че старицата не би издържала повече от седмица.

Търсенето продължи, но духът на Екипажа непрекъснато спадаше. Всички си даваха сметка, че Тласкачите са рядкост в галактиката, в сравнение с плодовитите Стени и Машини.

Стените вече бяха сериозно увредени от космическите частици. Жалваха се, че ще имат нужда от пълна козметична операция след завръщането си. Говорещия ги успокояваше, че фирмата ще поеме разноските по нея.

Дори и Окото се бе зачервило от безкрайното взиране в космоса.

Спуснаха се към още една планета. Данните й бяха подадени на Мислещия, който ги обработи.

Приближиха се още и успяха да различат релефа й. Тласкачи! Примитивни Тласкачи!

Върнаха се назад, за да съставят плановете си. Хранещия създаде двайсет и три вида опияняващи вещества, за да отбележат находката.

Корабът не беше годен да функционира в продължение на три дни.

— Всички готови ли са? — попита след това Говорещия, все още замаян. Страдаше от тежък махмурлук, който изгаряше нервните му окончания. Какъв празник само! Спомняше си, че прегръщаше Машината и че я канеше да види дръвчето му, когато го купи.

Потрепери при мисълта.

Останалите от екипажа също не бяха във форма. Стените изпускаха въздух в космоса, защото не бяха в състояние да затворят плътно пролуките помежду си. Лекуващия беше в безсъзнание.

Най-зле обаче беше Хранещия. Тъй като системата му можеше да се адаптира към всякакво гориво, освен атомното, той бе опитвал всички вещества, които бе произвел — йодни съединения, чист кислород или етерични масла. Наистина беше зле. Смукалата му, които обикновено бяха сини, сега бяха добили оранжев оттенък. Системата му работеше трескаво, за да се прочисти и процесът го измъчваше.

Единствените трезви на борда бяха Мислещия и Машината. Мислещия не употребяваше упойващи вещества — това не беше типично за космически пътешественик, но беше типично за Мислещ — а Машината не можеше да го прави.

Изслушаха Мислещия, който изреди някои изумителни факти. От данните за повърхността на планетата, предоставени от Окото, ставаше ясно, че на повърхността й има метални конструкции. Мислещия изказа будещото тревога предположение, че Тласкачите от тази планета са създали механична цивилизация.

— Това е невъзможно — отсякоха три от Стените. Повечето членове на Екипажа бяха склонни да се съгласят с тях. Бяха виждали метал само в специалните хранилища под повърхността на планетите си или на неизползваеми ръждясали купища.

— Да не искаш да кажеш, че правят разни неща от метал? — настоя Говорещия. — От обикновен мъртъв метал? Какво може да се постигне с него?

— Нищо — заяви Хранещия уверено. — Всичко метално би се повреждало непрекъснато. Металът не е в състояние да разбере кога отслабва!

Но изглежда колкото и да им се струваше невероятно, това беше самата истина. Окото увеличи предаваните образи и всички забелязаха, че Тласкачите са направили огромни навеси, превозни средства и други неща от метал.

Причината за това не би могла да се открие лесно, но така или иначе фактът не беше обнадеждаващ. Все пак най-трудното беше минало. Бяха открили планета на Тласкачи, сега оставаше сравнително леката задача да убедят някой от жителите й да им помогне.

Не би трябвало да е трудно. Говорещия знаеше, че сътрудничеството е крайъгълният камък на Галактиката, дори и за примитивните й обитатели.

Екипажът реши да не се приземява сред гъсто населен район. Разбира се, нямаше причина да се очаква враждебно посрещане, но все пак установяването на контакти с нови планети беше работа на контактните екипи. На тях им беше нужен само един индивид.

Избраха пуст район и се спуснаха, когато съответната половина на планетата беше тъмна.

Веднага откриха самотен Тласкач.

Окото приспособи органите си за виждане в тъмнина и всички заследиха какво прави малката фигура. Най-накрая тя запали малък огън и се излегна край него. Мислещия обясни, че това е добре известен навик на Тласкачите, свързан с почивката им.

Малко преди разсъмване Стените се разтвориха и Хранещия, Говорещия и Лекуващия излязоха от Кораба.

Хранещия избърза и потупа съществото по рамото. Говорещия го последва с протегната комуникационна нишка.

Тласкача отвори зрителните си органи, премигна с тях и направи движение с органа си за хранене. После скочи на крака и хукна да бяга.

Тримата членове на Екипажа останаха безкрайно изненадани. Тласкача не бе изчакал дори колкото да разбере какво искат!

Говорещия протегна една нишка и улови бягащия за единия крайник, на около петдесет метра разстояние. Съществото падна.

— Бъди внимателен — предупреди Хранещия. — Може да се е уплашил от външния ни вид.

Смукалата му потръпнаха неспокойно при мисълта, че един Тласкач — една от най-странните гледки в Галактиката с многобройните си органи — може да се стресне от нечий външен вид.

Хранещия и Лекуващия избързаха към падналия Тласкач, вдигнаха го и го занесоха на Кораба.

Стените се затвориха отново. Пуснаха Тласкача и се приготвиха да разговарят.

Веднага щом се почувства свободен, Тласкача скочи на крайниците си, хукна към мястото, на което Стените се бяха отворили и заблъска като обезумял по тях, с отворен и разтреперан орган за хранене.

— Престани! — каза Стената, изду се и Тласкача падна на пода. Веднага след това пак се изправи и хукна да бяга.

— Спрете го — каза Говорещия. — Може да се нарани.

Един от Акумулаторите се събуди и се изтъркаля пред краката на Тласкача. Тласкача падна, пак стана и пак хукна.

Някои от нишките на Говорещия бяха в предната част на Кораба и той успя да улови Тласкача. Той ги сграбчи и задърпа, за да се отскубне и Говорещия веднага го пусна.

— Включи го в комуникационната система! — извика Хранещия. — Може би ще успеем да го вразумим!

Говорещия приближи една от нишките си към Тласкача и направи универсалния знак на комуникациите. Уплашеното същество обаче продължи да се държи по същия удивителен начин и да отбягва всякакъв контакт. Беше взело в ръката си парче метал и го размахваше като обезумяло.

— Какво мислиш, че ще направи с това? — попита Хранещия. Тласкача се нахвърли върху една от страничните Стени на Кораба. Тя инстинктивно се втвърди и парчето метал се счупи.

— Не го закачайте — каза Говорещия. — Дайте му възможност да се успокои.

Говорещия се консултира с Мислещия. Но не успяха да решат как да постъпят. Тласкача не искаше да контактува с тях. Всеки път, когато Говорещия протегнеше проводник, съществото проявяваше признаци на паника и готовност за насилие. Временно бяха в безизходица.

Мислещия отхвърли идеята да потърсят друг Тласкач от планетата, защото стигна до извода, че поведението на този е типично — ако вземеха друг нямаше да спечелят нищо. Освен това контактите с планетите осъществяваха единствено специализираните за това екипи.

Ако не успееха да се разберат с този Тласкач, нямаше да се разберат и с който и да било друг.

— Мисля, че знам къде е проблемът — каза Окото и се приближи до един Акумулатор. — Тези Tласкачи са развили механична цивилизация. Употребяват пръстите си, като Лекуващия, за да оформят метал. Използват зрителните си органи като мен. Имат и много други органи. — Замълча за по-дълбок ефект. — Тези Тласкачи са неспециализирани!

Спориха върху това няколко часа. Стените твърдяха, че нито едно интелигентно същество не може да е неспециализирано, че подобно нещо е непознато в Галактиката. Но доказателствата бяха пред тях — градовете на Тласкачите, превозните им средства… Този на кораба, който олицетворяваше всички останали, изглежда беше способен да върши много неща.

Всичко, освен да Тласка!

Мислещия предложи частично обяснение.

— Тази планета не е примитивна. Тя е сравнително стара и е трябвало да влезе в Кооперацията преди хиляди години. Това не е станало и в резултат Тласкачите от нея са били лишени от рожденото си право. Тяхната способност, тяхната специалност е да Тласкат, но при положение, че няма какво… Естествено, развили са нестандартна култура. Само можем да се досещаме каква е тя, но въз основа на събраните данни имаме право да заключим, че тези Тласкачи не желаят да… да сътрудничат.

Мислещия имаше навика да произнася най-сериозните изводи най-тихо.

— Съвършено възможно е — продължи той невъзмутимо — тези Тласкачи да откажат всякакви контакти с нас. В такъв случай шансовете да не намерим друга планета с Тласкачи са приблизително 283 към едно.

— Все още не можем да сме сигурни, че няма да ни помогне — отбеляза Говорещия. — Най-напред трябва да установим връзка с него.

Струваше му се невероятно едно интелигентно същество да не желае да сътрудничи доброволно.

— Да, но как? — попита Хранещия.

Решиха какво да направят. Лекуващия се приближи до Тласкача, който отстъпваше бавно назад. В това време Говорещия измъкна една комуникационна нишка навън от кораба, прокара я от другата страна и я вмъкна отново, точно зад Тласкача.

Съществото продължаваше да отстъпва към Стената; Говорещия мушна нишката в черепа му и откри комуникационния канал в мозъка му.

Тласкача се строполи на пода.

 

 

Когато се свести, се наложи Хранещия и Лекуващия да задържат крайниците му, за да не отскубне комуникационната линия. Говорещия се зае да изучи езика на Тласкача.

Не беше трудно. Всички езици на Тласкачите бяха от едно и също семейство — този не правеше изключение. Говорещия успя да извлече достатъчно на брой повърхностни мисли, за да схване закономерностите.

Опита се да установи контакт.

Тласкача мълчеше.

— Струва ми се, че има нужда от храна — обади се Хранещия. Спомниха си, че откакто го качиха на Кораба бяха минали близо два дни. Хранещия изработи известно количество стандартна храна за Тласкачи и я поднесе.

— Боже! — възкликна Тласкача. — Пържола!

Екипажът изрази възторга си по комуникационните канали на Говорещия. Та това бяха първите думи на Тласкача!

Говорещия ги проучи и затърси в паметта си. Знаеше около двеста езика на Тласкачи и много повече наречия. Установи, че в случая се касае за смесица между два от тях.

Тласкача се нахрани и се огледа. Говорещия улови мислите му и ги предаде на Екипажа.

Съществото възприемаше Кораба им по странен начин. В представите му той беше хаос от цветове. Стените бяха на вълни. Пред него имаше нещо, напомнящо гигантски паяк, оцветен в зелено и черно, чиято паяжина опасваше целия кораб и влизаше в главите на всички същества. Окото му приличаше на странно малко животно без козина, нещо средно между одран заек и яйчен жълтък — разбира се, никой от тях не знаеше какви са тези неща.

Говорещия остана във възторг от новата перспектива, която разкри пред него умът на Тласкача. Никога досега не бе гледал на нещата по този начин. Сега, след като това същество му ги показа в такъв вид, наистина беше склонен да се съгласи, че Окото е смешно същество.

Заеха се с комуникацията.

— Какво, по дяволите, сте вие? — попита Тласкача, който сега беше доста по-спокоен, отколкото в началото. — Защо ме довлякохте тук? Полудял ли съм?

— Не — отговори Говорещия, — нямате психични отклонения. Ние сме галактически търговски кораб. Силна буря ни отклони от курса на полета и нашият Тласкач загина.

— Добре де, какво общо има това с мен?

— Искаме да се присъедините към екипажа — обясни Говорещия — и да заместите Тласкача ни.

Тласкача се замисли над положението. Говорещия долавяше конфликта в мислите му. Все още съществото не беше решило дали да приеме ситуацията като реална, или не. Най-накрая Тласкача реши, че не е полудял.

— Вижте какво, момчета — каза той, — не знам какви сте вие и как да си обясня всичко това. Трябва да изляза от тук. Аз съм в отпуск и ако не се прибера навреме, американската армия ще прояви много сериозен интерес.

Говорещия го помоли да обясни какво е „армия“ и подаде получените данни на Мислещия.

— Тези Тласкачи влизат в конфликти помежду си — беше заключението на Мислещия.

— Но защо? — попита Говорещия и с тъга си помисли, че Мислещия може би е прав. Тласкача не показваше никаква готовност да им сътрудничи.

— Бих искал да ви помогна — каза Тласкача, — но не знам откъде ви е хрумнало, че ще мога да тласкам нещо толкова голямо. Ще ви трябва цяла танкова дивизия само за да го помръдне.

— Одобрявате ли войните? — попита Говорещия, по предложение на Мислещия.

— Никой не одобрява войните. Поне не тези, които трябва да умират в тях.

— Тогава защо ги водите?

Тласкача присви органа си за хранене по определен начин. Окото регистрира движението и го предаде на Мислещия.

— Ако не убиваш, ще те убият, не знаете ли какво е война?

— Ние нямаме войни — отговори Говорещия.

— Имате късмет тогава. Ние имаме. Много при това.

— Разбира се — съгласи се Говорещия. Вече бе получил пълното обяснение от Мислещия. — Искате ли да им сложите край?

— Естествено, че искам.

— Тогава елате с нас. Станете наш Тласкач.

— А как, по дяволите, бих могъл да сложа край на войните? — настоя Тласкача. — Дори и да отида при едрите риби и им кажа…

— Няма да се наложи — прекъсна го Говорещия. — Достатъчно е да дойдете с нас, нищо повече. Да ни тласкате до базата ни. Галактиката веднага ще изпрати контактен екип на планетата ви и това ще сложи край на войните.

— Глупости — възкликна Тласкача. — Вие не можете да се махнете от тук, нали? Хубаво. Никакви чудовища няма да превземат Земята.

Объркан, Говорещия опита да схване смисъла. Нима беше казал нещо нередно? Или пък Тласкача не го бе разбрал?

— Стори ми се, че искате да прекратите войните — каза той.

— Разбира се. Но не искам никой да ни принуждава да го правим. Не съм предател. Предпочитам да се бия.

— Никой няма да ви принуждава. Ще престанете, защото повече няма да има нужда от тях.

— Знаете ли защо воюваме?

— Очевидно е.

— Така ли? И какво е вашето обяснение?

— Отделени сте от Галактиката — отвърна Говорещия. — Вие имате своята тясна специалност, тя е да тласкате, но няма какво да тласкате. Следователно нямате реална работа. Играете си с нещата — метал, неодушевени предмети и така нататък — но не получавате истинско удовлетворение. След като сте лишени от истинското си призвание, започвате да воювате поради огромната си обърканост. След като веднъж намерите мястото си в Галактическата кооперация… уверявам ви, това е много важно, войните ви ще бъдат прекратени. Защо да воювате, което е неестествено занимание, когато можете да Тласкате? С това ще дойде и краят на вашата механична цивилизация, тъй като тя ще се окаже напълно излишна.

Тласкача поклати глава и Говорещия предположи, че жестът изразява объркване.

— Какво е това тласкане, за което говорите непрекъснато?

Говорещия му обясни доколкото можеше. Тъй като работата не беше негова специалност, имаше само бегла представа за нея.

— Искате да кажете, че всички от Земята трябва да правят само това?

— Разбира се — отвърна Говорещия. — Това е вашата специалност.

Тласкача се замисли.

— Май ви трябва физик или психиатър… не знам. Изобщо не мога да правя подобно нещо. В цивилния живот аз съм архитект. Освен това… трудно е да се обясни.

Но Говорещия вече бе схванал възражението му. В мислите му видя Тласкач от женски пол. Не един. Два, три. Почувства самота, отчужденост. Тласкача бе изпълнен със съмнения. Страхуваше се.

— Когато стигнем до Галактиката — каза Говорещия, като се надяваше, че не допуска грешка, — ще се срещнете с други Тласкачи. Също и от женски пол. Всички вие си приличате и би трябвало да станете приятели. Що се отнася до Кораба, тук самота не съществува. Все още не знаете какво е Кооперацията. В нея никой не се чувства самотен.

Тласкача продължаваше да разсъждава върху вестта, че имало и други Тласкачи. Говорещия не можеше да разбере кое го стряскаше толкова. Галактиката беше пълна с Тласкачи, Хранещи, Говорещи и много други видове, възпроизвеждащи се безкрай.

— Не вярвам, че някой е в състояние да сложи край на войните — каза Тласкача. — Откъде да знам, че не ме лъжете?

Говорещия имаше чувството, че някой го е засегнал право в сърцевината. Изглежда Мислещия беше прав, като каза, че тези Тласкачи няма да искат да сътрудничат. А нима това щеше да сложи край на кариерата му? Нима той и останалите от Екипажа щяха да прекарат остатъка от живота си, зареяни в космоса заради глупостта на няколко Тласкачи?

Но дори и тези мисли не му попречиха да изпитва съжаление към съществото. Сигурно е ужасно, мислеше си. Вечно да се съмняваш… Да си несигурен, да нямаш доверие на никого… Ако тези Тласкачи не намерят мястото си в Галактиката, щяха да се самоунищожат. Би трябвало да са го сторили много отдавна.

— Какво мога да направя, за да ви убедя? — попита Говорещия.

Отчаян, той включи Тласкача изцяло в комуникационната верига. Остави го да види добродушната Машина, безразсъдството на Стените, показа му поетичните опити на Окото и самонадеяната доброта на Хранещия. Откри му дори собствения си ум, даде му представа за собствената си планета, за семейството му, за дръвчето, което искаше да купи, когато се прибере у дома.

Предоставената картина разказваше за всички тях, родени на различни планети, представители на различни етични системи, обединени от обща съдба — Галактическата кооперация.

Тласкача гледаше всичко това мълчаливо.

След малко поклати глава. Мисълта, която придружаваше този жест, беше неуверена и слаба, но определено отрицателна.

Говорещия нареди на Стените да се отворят. Те го направиха и Тласкача доби изненадан вид.

— Можете да си вървите — каза Говорещия. — Само освободете комуникационната линия и тръгвайте.

— А какво ще правите вие?

— Ще потърсим друга планета с Тласкачи.

— Къде? Марс? Венера?

— Не знаем. Само можем да се надяваме някъде наблизо да има такава.

Тласкача погледна отвора в Стената, после пак Екипажа.

— Това, което ми показахте, истина ли е?

Не беше нужно да му отговарят.

— Добре — каза Тласкача неочаквано. — Ще дойда. Колкото и да е глупаво, ще дойда. Ако всичко, което твърдите е вярно… трябва да е вярно!

Говорещия си даде сметка, че терзанията на Тласкача са го накарали да загуби контакт с реалността. Вярваше, че сънува, че като в сън е лесно да вземаш решения, които няма да имат последствия.

— Има само един малък проблем — каза Тласкача, доведен до границите на истерията. — Момчета, проклет да съм, но изобщо нямам представа как се тласка. Говорите за скорости по-големи от тази на светлината? Боже мой, аз не мога да пробягам и една миля в час.

— Разбира се, че умеете да тласкате — увери го Говорещия, с надеждата да е прав. Знаеше какви способности има един Тласкач, но този тук…

— Опитайте.

— Разбира се — съгласи се Тласкача. — Предполагам, че и без това скоро ще се събудя.

Затвориха Кораба и се подготвиха за излитане. В това време Тласкача си говореше сам.

— Странно — каза той. — Помислих си, че да прекарам отпуската си сред природата на палатка ще е добра идея, а се получи някакъв кошмарен сън.

Машината издигна Кораба във въздуха. Стените се затвориха херметично, а Окото започна да ги води по определената траектория.

— Сега сме в открития космос — каза след малко Говорещия. Слушаше Тласкача и се надяваше умът му да издържи на напрежението. — Окото и Мислещия ще дадат посоката, аз ще ви я предам, а вие ще тласнете Кораба по нея.

— Вие сте смахнати — промърмори Тласкача. — Сигурно сте попаднали на друга планета. Ще ми се кошмарите да приключат.

— Сега сте в Кооперацията — каза му Говорещия отчаяно. — Ето посоката. Тласкайте!

За миг Тласкача не направи нищо. Постепенно изплуваше от света на фантазиите и започваше да си дава сметка, че всичко наоколо е реалност, че не сънува в края на краищата. Почувства Кооперацията. Окото на Мислещия, Мислещия на Говорещия, Говорещия на Тласкача — всички в пълна координация със Стените и помежду си.

— Какво е това? — попита той. Почувства единството на Кораба, огромната топлота, близостта, постижима само в Кооперацията.

Тласна.

Не се случи нищо.

— Опитайте пак — помоли го Говорещия.

Тласкача напрегна ума си. Там откри дълбок кладенец, пълен със съмнения и страх. Вгледа се в него и видя собственото си измъчено лице.

Мислещия го освети, за да го види по-добре.

Тласкачите бяха живели с този страх и с тези съмнения векове наред. Бяха живели чрез страха, бяха убивали чрез съмнението.

Ето това беше органът на Тласкача!

Човек, специалист, Тласкач… включи се изцяло в Екипажа, смеси се с членовете му, прегърна мислено Мислещия и Говорещия.

Изведнъж Кораба полетя напред със скорост осем пъти по-голяма от скоростта на светлината и продължи да се ускорява.

Седмата жертва

Стантън Фрилейн седеше на бюрото си и се опитваше да изглежда зает, както би трябвало да е всеки директор в девет и половина сутринта. Невъзможно. Не можеше да се съсредоточи върху рекламата, която бе написал предната вечер, не можеше да мисли за работата си. Можеше само да очаква пристигането на пощата.

Уведомителното писмо трябваше да пристигне преди цели две седмици. Властите, както винаги, изоставаха от графика.

На стъклената врата на кабинета му пишеше „Моргър и Фрилейн, Облекла“. Тя се отвори и влезе Е. Дж. Моргър, който накуцваше от някогашната си огнестрелна рана. Раменете му бяха отпуснати, но на седемдесет и три той не се грижеше кой знае колко за стойката си.

— Е, Стан — попита Моргър, — какво стана с рекламата?

Фрилейн бе дошъл при Моргър преди шестнайсет години, когато беше на двайсет и седем. Двамата заедно бяха превърнали облеклата Протек в концерн за милиони долари.

— Предполагам, че можеш да я пуснеш — отговори Фрилейн и подаде на Моргър листа. Само пощата да пристигне по-рано, помисли си.

— „Притежавате ли костюм Протек?“ — зачете Моргър на глас, след като доближи листа до очите си. — „Най-доброто от шивашкото изкуство в целия свят е вложено в костюмите Протек на «Моргър и Фрилейн», за да ги превърне в абсолютен лидер на мъжката мода.“

Моргър се прокашля и погледна Фрилейн. Усмихна се и продължи:

— „Костюмите Протек са не само най-сигурни, но и най-елегантни. Всеки костюм Протек има специален джоб за пистолет, който гарантирано не се издува. Никой няма да знае, че носите оръжие — освен вие самите. Джобът е лесно достъпен и позволява моментално изваждане на пистолета. Можете да избирате между два варианта — на гърдите и на хълбока.“ Много добре — отбеляза Моргър.

Фрилейн кимна мрачно.

— „Костюмът Протек Специал е снабден със самоизхвърлящ джоб — най-новото постижение на съвременната самоотбрана! Само с едно докосване на скритото копче, пистолетът ще излети в ръката ви зареден, със свален предпазител. Защо не се отбиете до най-близкия магазин Протек още сега? Защо не изберете безопасността?

— Хубава е — каза Моргър. — Много хубава, почтена реклама. — Той се замисли за миг и опипа белите си мустаци. — А няма ли да е добре да се спомене, че костюмите Протек се изработват в различни модни стилове… двуредни, вталени, невталени и така нататък?

— Да. Забравих.

Фрилейн взе листа и записа препоръката в полето, после стана и приглади сакото върху издутия си корем. Беше на четирийсет и три, малко по-пълен, отколкото би трябвало, малко плешив на темето. Беше добродушен на вид човек със студени очи.

— Успокой се — каза Моргър. — Ще пристигне с днешната поща.

Фрилейн се насили да се усмихне. Щеше му се да се разхожда напред-назад из стаята, но вместо това седна на ръба на бюрото.

— Ще речеш, че е първата ми Жертва — отбеляза той с тъжна усмивка.

— Знам как се чувстваш — отвърна Моргър. — Преди да оставя пистолета и аз не спях по цели седмици, докато получа уведомителното си писмо. Знам какво е.

Двамата замълчаха. Точно когато тишината стана непоносима, вратата се отвори. Влезе служител и остави пощата върху бюрото на Фрилейн.

Фрилейн се обърна и взе писмата. Прегледа ги набързо и откри това, което очакваше — дългият бял плик от БЕК, с официалния правителствен печат.

— Ето го! — възкликна той и се усмихна широко. — Това е то!

— Хубаво. — Моргър разгледа плика с интерес, но не настоя Фрилейн да го отвори. Това би било несъвместимо с етикета и нарушение на закона. Никой не бива да знае името на Жертвата, освен нейният Ловец. — Приятен лов.

— Очаквам да е приятен — отвърна Фрилейн уверено. Бюрото му беше подредено. Вече цяла седмица беше така. Взе куфарчето си.

— Добрият лов ще ти се отрази отлично — каза Моргър и сложи ръка върху рамото на Фрилейн. — Напоследък си напрегнат.

— Знам. — Фрилейн се усмихна отново и стисна ръката на Моргър.

— Ще ми се отново да съм хлапе. — Моргър погледна осакатения си крак с насмешка. — Ще ми се отново да грабна пистолета.

На своето време възрастният човек беше отличен Ловец. Успешните ловни акции му бяха дали право да членува в Клуба на десетте. И, разбира се, всеки път се бе налагало Моргър да бъде и Жертва, така че имаше зад гърба си двайсет убийства.

— Надявам се моята Жертва да не е като теб — каза Фрилейн полу на шега.

— Не се безпокой за това. Кой път по ред ти е?

— Седми.

— Щастливо число. Е, действай. Един ден ще станеш член на Десятката.

Фрилейн махна с ръка и тръгна към вратата.

— И внимавай — предупреди го Моргър. — Достатъчна е една малка грешка и ще имам нов съдружник. Предпочитам да съм със сегашния, ако не възразяваш, че ти го казвам.

— Ще внимавам — обеща Фрилейн.

Вместо да вземе автобуса, отиде до апартамента си пеша. Имаше нужда от малко време, за да се успокои. Излишно беше да се държи като хлапе по време на първия си Лов.

Докато крачеше, гледаше право пред себе си. Да насочиш поглед към някого бе равносилно да си търсиш куршума, ако случайно се окаже, че в момента той е набелязана Жертва. Някои от Жертвите направо стреляха, ако ги погледнеш. Нерви. Фрилейн благоразумно бе насочил погледа си над главите на хората, с които се разминаваше.

Пред него беше огромната реклама, предлагаща услугите на Дж. Ф. О’Донован.

„Жертви — гласеше надписът, изписан с огромни червени букви, — защо да рискувате? Използвайте изпитаните съгледвачи на О’Донован. Ние ще открием предвидения за вас Убиец, а вие ще платите след това.“

Рекламата го подсети. Веднага щом се прибере в апартамента си, трябваше да се обади на Ед Мороу. Прекоси улицата и забърза. Вече нямаше търпение да стигне у дома, да отвори плика и да разбере коя е Жертвата му. Дали ще е умен или глупав? Богат като четвъртата му Жертва или беден като първата и втората? Дали ще се възползва от съгледвач, или ще се опита да се справи сам?

Възбудата на преследването беше нещо чудесно — плискаше се във вените му, ускоряваше пулса му. През една-две пресечки се чуха изстрели — два бързо един след друг и малко след тях трети, последен.

Някой бе улучил своя човек.

Чувството е великолепно, каза си. Отново се чувстваше жив.

Когато се прибра в едностайния си апартамент, веднага се обади на Ед Мороу — неговия съгледвач. Когато не беше зает, той работеше като монтьор в сервиз.

— Здрасти, Ед. Фрилейн се обажда.

— О, здрасти, господин Фрилейн.

Представяше си как слабото му, изпомазано с грес лице се усмихва със стиснати устни пред телефонната слушалка.

— Излизам, Ед.

— Желая ви късмет, господин Фрилейн — отвърна Ед Мороу. — Предполагам ще искате да съм на линия?

— Да. Не смятам, че ще отсъствам повече от седмица-две. Вероятно ще ме уведомят за статута ми на Жертва най-късно три месеца след сегашния лов.

— Ще бъда на линия. Приятно ловуване, господин Фрилейн.

— Благодаря. Дочуване.

Затвори. Ангажирането на първокласен съгледвач беше мъдра предпазна мярка. След сегашния лов, щеше да дойде негов ред да е Жертва и тогава Ед Мороу щеше да е застраховка за живота му.

А какъв великолепен професионалист беше Ед! Необразован, всъщност дори глупав, но как умееше да преценява хората! Роден талант! Воднистите му очи можеха да различат пришълеца в града им за секунда. Беше дяволски хитър, когато се наложеше да осуети засада. Незаменим.

Фрилейн отвори плика и се засмя при спомена за някои от номерата, които Мороу беше погаждал на Ловците. Прочете данните все още усмихнат.

Джанет-Мари Патзиг.

Жертвата му беше жена!

Фрилейн стана и започна да се разхожда. Прочете писмото още веднъж. Джанет-Мари Патзиг — не, нямаше грешка. Момиче. Бяха приложени три фотографии, адресът, обичайните други данни.

Фрилейн се намръщи. Никога не беше убивал жена.

Поколеба се за миг, после взе телефонната слушалка и набра номера на БЕК.

— Бюро за емоционален катарзис, информационен отдел — отговори мъжки глас.

— Вижте — започна Фрилейн, — току-що получих уведомителното си писмо и ми се падна жена. Това редно ли е? — Даде името.

— Всичко е наред, господине — отговори служителят след минута. — Жената се е регистрирала в Бюрото по свое желание. Съгласно закона тя се ползва със същите права и привилегии, с каквито и мъжете.

— Можете ли да ми кажете колко успешни ловни акции е имала?

— Съжалявам, господине. Единствената информация, на която имате право, е юридическият статут на жертвата и данните, с които вече разполагате.

— Разбирам — отвърна Фрилейн. — А мога ли да разчитам на повторен жребий?

— Можете да се откажете от Лова, разбира се. Това е ваше законно право. В такъв случай обаче няма да имате право на нова Жертва, докато сам не бъдете такава. Желаете ли да се откажете?

— О, не — отговори Фрилейн веднага. — Просто не бях сигурен. Благодаря ви.

Седна на най-голямото кресло и разхлаби колана си. Трябваше да помисли.

Проклети жени, ядосваше се вътрешно. Винаги се опитват да се набъркат в мъжките игри. Не могат ли да си стоят вкъщи?

Но те имаха всички граждански права, припомни си той. Все пак, струваше му се ужасно неженско да се бъркат в Лова.

Знаеше, че исторически Бюрото за емоционален катарзис е създадено за мъже и само за мъже, след края на четвъртата световна война — или шестата, според класификацията на някои историци.

По онова време се бе появила остра нужда от траен, постоянен мир. Той се бе наложил по чисто практически причини — практично бяха подходили и неговите създатели.

Много просто — пълната анихилация чукаше на вратата.

По време на световните войни оръжията ставаха все по-мощни и унищожителни, а военните свикваха с тях и бяха все по-готови да ги използват.

Но критичната точка бе достигната. Следващата война би сложила край на всички войни, защото нямаше да има кой да ги води.

Мирът този път трябваше да бъде вечен и заелите се да го осигурят трябваше да положат всички възможни усилия. Те отчитаха съществуващите напрежения и недоволства, познаваха казаните, в които врят военните конфликти. Зададоха си въпроса „Защо досега мирът никога не е бил траен?“

„Защото хората обичат да се бият“ — беше отговорът.

„Не е вярно!“ — крещяха идеалистите.

Но заелите се с установяването на мира трябваше да признаят, макар и със съжаление, че голям процент от човечеството се нуждае от насилието.

Хората не са ангели. Не са и демони. Те са чисто и просто човешки същества със силно развит борбен дух.

Въоръжени с научните познания и властта, с която разполагаха в момента, практичните мъже биха могли да постигнат много по пътя на изкореняването на тази черта от човешкия род и мнозина смятаха, че това е верният път. Те обаче не смятаха така. За тях любовта към сраженията и куражът пред лицето на опасността бяха нещо важно. Според тях тези черти бяха достойни за уважение и освен това бяха гаранция за запазването на човешкия род. Без тези добродетели човечеството щеше да западне.

Бяха открили, че склонността към насилие е неотделимо свързана с находчивостта, изобретателността, че е мощна движеща сила.

Задачата беше формулирана така: Да се осигури мир, който да трае поне докато те самите са живи. Да се накара човечеството да престане да се самоунищожава, без обаче да се унищожават полезните качества.

Начинът да се постигне това — да се пренасочи човешкото насилие.

Да му се осигури отдушник, начин да се прояви.

Първата голяма стъпка по този път беше легализирането на гладиаторските борби — с кръв и изстрели. Но се оказа, че това не е достатъчно. Заместителите се оказаха ефикасни само до известна степен. Хората започнаха да искат истински неща.

Убийството нямаше заместител.

И убийствата бяха узаконени, но на индивидуална основа и само за тези, които желаят. Правителствата бяха насърчавани да създават бюра за емоционален катарзис.

След известен експериментален период, бяха въведени универсални правила.

Всеки, който искаше да убие, се регистрираше в бюрото. Там предаваше някои свои данни и получаваше уверение, че ще му бъде осигурена Жертва.

Според законите всеки, който убиеше Жертвата си, няколко месеца след това трябваше сам да влезе в тази роля.

По същество системата беше това. Всеки имаше право да извърши толкова убийства, колкото пожелае. Между всеки две от тях обаче трябваше да влиза в ролята на Жертва. Ако успееше да се справи с Ловеца си, имаше право или да се откаже, или да поиска ново убийство.

След десет години най-малко една трета от хората на земята се бяха регистрирали като кандидати за убийци. След това броят им спадна до една четвърт и се задържа на това ниво.

Философите продължаваха да клатят глави укоризнено, но практиците бяха доволни. Войните най-накрая бяха попаднали там, където им беше мястото — в ръцете на отделния индивид.

Разбира се, играта скоро се сдоби с разклонения и подобрения. След като съществуването й бе възприето, тя се превърна в сериозен бизнес. Предлагаха се услуги както за Жертвите, така и за Ловците.

Бюрото за емоционален катарзис подбираше Жертвите случайно. За да се справи, Ловецът имаше на разположение две седмици. Трябваше да действа съвсем сам, без чужда помощ. Получаваше името, адреса и снимка на Жертвата си и му се позволяваше да използва пистолет стандартен калибър. Нямаше право да носи защитни средства.

Жертвата получаваше уведомително писмо една седмица преди Ловеца. Съобщаваше й се само, че е Жертва. Не биваше да знае името на Ловеца. Имаше право да избира предпазни средства и да наема съгледвачи. Съгледвачът нямаше право да убива — само Жертвата и Ловецът имаха право на това. Задачата му беше да открива непознати физиономии, да изважда от равновесие изнервени Ловци.

Жертвата можеше да устройва всякакви засади, за да издебне Ловеца си.

За нараняване или отнемане на живота на страничен човек се предвиждаха тежки наказания. Убийствата за отмъщение или с цел обогатяване се наказваха със смърт.

Красотата на системата се криеше в това, че тези, които искаха да убиват, можеха да го правят, а тези, които не искаха — по-голямата част от населението — не бяха длъжни.

Най-малкото вече нямаше големи войни. Не се и очакваше да има.

Само стотици хиляди малки.

Фрилейн не се радваше особено при мисълта, че ще трябва да убие жена, но в края на краищата тя се бе записала в бюрото. Той нямаше вина за това. Нямаше намерение да изгуби седмия си лов.

Останалата част от сутринта отдели, за да научи наизуст данните на Жертвата и после прибра писмото.

Джанет Патзиг живееше в Ню Йорк. Това беше добре. Обичаше да ловува в големите градове, а и винаги му се бе искало да разгледа Ню Йорк. Възрастта й не беше посочена, но ако се съдеше по снимката, беше около двайсетгодишна.

Фрилейн си запази място в самолета по телефона и взе душ. Облече внимателно специално направения за случая костюм Протек, избра пистолет от колекцията си, почисти го и го мушна в самоизхвърлящия джоб, после събра багажа си в куфара.

Кръвта във вените му пулсираше възбудено. Странно, мислеше си той, всяко следващо убийство е не по-малко вълнуващо от предишното. Това беше нещо, от което никога нямаше да се отегчи — както от френските деликатеси, жените, алкохола и разни други неща. Всеки път преживяването беше ново и различно.

Най-накрая прегледа книгите си, за да реши кои ще вземе.

Библиотеката му се състоеше от най-добрите заглавия по темата. Сега нямаше да се нуждае от книгите за Жертви, като „Тактика на Жертвата“ на Л. Фред Трейси например, в която се отстояваше мнението, че най-важно от всичко е да следиш промените в околността или пък „Не мисли като Жертва“ на доктор Фриш.

Само след няколко месеца те щяха да са му много интересни, но сега му трябваха книги за Ловеца.

„Тактика за лов на хора“ беше признатият от всички най-обстоен труд, но го бе научил почти наизуст. „Устройване на засади“ не беше подходящо за сегашните му нужди четиво.

Избра „Лов в градовете“ от Митуел и Кларк, „Да съгледаме съгледвача“ на Алгрийн и „Жертвите като такива“ от същия автор.

Всичко беше както трябва. Остави бележка на млекаря, заключи вратата на апартамента си и взе такси до летището.

Пристигна в Ню Йорк и отседна в хотел недалеч от адреса на жертвата. Служителите се усмихваха и се държаха внимателно, което го обезпокои. Не му се нравеше, че толкова бързо го разпознаха като убиец от друг град.

Първото нещо, което видя в стаята си, беше брошурката, оставена на леглото. Беше озаглавена: „Как да се възползваме максимално от емоционалния катарзис“ и бе подарък от управата на хотела. Фрилейн се усмихна и я прелисти.

Тъй като това беше първото му посещение в Ню Йорк, следобеда реши само да се разходи по улиците в квартала на Жертвата. След това се отби в няколко магазина. „Мартинсън и Блек“ беше удивителен. Разгледа отдела за Жертви и Ловци. Имаше великолепни предпазни жилетки, маскировъчни шапки, каски. Разгледа щанда с най-модерните системи 38-калиброви пистолети.

„Използвайте Малвърн — оръжието с най-точния изстрел“ — подканяше рекламата. „Одобрено от БЕК. Пълнител с дванайсет патрона. Не изпускайте Жертвата си! Не рискувайте живота си, без да притежавате най-доброто! Малвърн значи безопасност!“ Фрилейн се усмихна. Рекламата беше добра, а малкото черно оръжие изглеждаше наистина ефикасно. Той обаче беше доволен от стария си пистолет.

Имаше специална разпродажба на бастуни оръжия, с пълнител за четири патрона. Когато беше по-млад, Фрилейн често бе залитал по новостите, но сега вече беше сигурен, че старите изпитани средства почти винаги са по-добри.

Пред магазина четирима мъже от Отдела по хигиена тъкмо вдигаха току-що убит човек. Фрилейн съжали, че е пропуснал изстрела.

Вечеря в хубав ресторант и си легна рано.

На следващия ден го чакаха сериозни грижи.

Събуди се и със снимката на Жертвата в ръка тръгна да се разхожда из квартала й. Не се вглеждаше в никого. Крачеше енергично, сякаш бързаше за някъде, както трябва да крачи опитният Ловец.

Мина покрай няколко заведения и се отби в едно от тях, за да пийне нещо. Продължи по пресечка на Лексингтън авеню.

Там имаше приятно кафене с маси на тротоара. Мина покрай него. И я видя. Видя Джанет Патзиг, вперила поглед в чашата пред себе си. Не му обърна никакво внимание.

Той стигна до следващата пресечка, сви зад ъгъла и спря. Ръцете му трепереха.

Побъркано ли беше това момиче, че се излагаше на показ по този начин? Да не би да мислеше, че има девет живота?

Спря такси и накара шофьора да мине по същата улица. Разбира се, жената все още беше там. Фрилейн я огледа внимателно.

Стори му се по-млада, отколкото на снимката, но не можеше да е сигурен. Предположи, че не е много над двайсет. Черната й коса беше разделена на път по средата и прибрана зад ушите, което й придаваше вид на монахиня. Лицето й, доколкото той можеше да съди, изразяваше примирение и тъга.

Нима нямаше да направи никакъв опит да се защити?

Фрилейн плати на шофьора и забърза към близката телефонна кабина. Позвъни в БЕК.

— Сигурни ли сте, че Жертвата Джанет-Мари Патзиг е уведомена?

— Един момент, господине. — Фрилейн почукваше нервно по стъклото, докато служителят провери архива. — Да, господине. Разполагаме с писменото й потвърждение. Има ли нещо нередно?

— Не — отговори Фрилейн. — Просто исках да съм сигурен.

В края на краищата, не беше негова работа, че това момиче не желаеше да се защитава.

Независимо от всичко, той имаше право да го убие.

Беше негов ред.

Все пак реши да го отложи за следващия ден и отиде на кино. След вечеря се прибра в хотелската си стая и прочете брошурата на БЕК. После се излегна на леглото и се вторачи в тавана.

Чисто и просто трябваше да натисне спусъка. Да мине край нея с такси и да я убие.

С огорчение си помисли, че тази жена няма да направи Лова му интересен и заспа.

Следващия следобед Фрилейн отново мина покрай кафенето. Момичето пак беше там, на същата маса. Той взе такси.

— Минете по успоредната пряка и се върнете на същото място — каза на шофьора. — Много бавно.

— Разбира се — усмихна се шофьорът с насмешка.

Фрилейн огледа близката околност от колата, за да провери дали има съгледвачи. Доколкото можеше да прецени, нямаше такива. И двете ръце на момичето бяха върху масата.

Безпроблемна, неподвижна цел.

Фрилейн докосна копчето на специалния джоб и пистолетът изскочи в ръката му. Извади пълнителя, провери патроните и пак го мушна на мястото му.

— Сега още по-бавно — нареди той на шофьора. Таксито приближи до масите. Фрилейн се прицели внимателно, пръстът му се залепи за спусъка.

— По дяволите! — изруга той, защото някакъв келнер се изпречи пред целта. Не искаше да рискува живота на друг.

— Ще заобиколим още веднъж — каза на шофьора.

Онзи се ухили пак и продължи нататък. Фрилейн се зачуди дали щеше да е толкова щастлив, ако знаеше, че целта му е жена.

Този път келнерът не се появи. Момичето запали цигара. Лицето му беше все така тъжно. Фрилейн се прицели внимателно малко над очите и стаи дъх.

После поклати глава и прибра оръжието в джоба си.

Тази ненормална жена щеше да го лиши от пълноценен катарзис.

Плати на шофьора и тръгна пеша.

Така е твърде лесно, каза си. Беше свикнал да преследва Жертвите си истински. Те бяха опитвали всички възможни начини да се измъкнат. В единия от случаите преследваният бе наел десетина съгледвачи. Фрилейн винаги се бе справял като променяше тактиката си съобразно с обстоятелствата.

Веднъж се бе наложило да се облече като млекар, друг път като инкасатор. Шестата си Жертва бе преследвал чак до Сиера Невада. Тогава онзи успя да го рани, но в края на краищата оцеля Фрилейн.

Нима би могъл да се гордее със случай като сегашния? Какво ще кажат в Клуба на десетте?

Тази мисъл го стресна. Искаше на всяка цена да го приемат в клуба. Дори и да не застреляше момичето, все едно, след това щеше да бъде Жертва. Дори и да оцелееше, от членството в клуба все още щяха да го делят цели четири убийства. Беше напълно възможно изобщо да не стигне до там.

Мина покрай кафенето още веднъж и нещо го накара да спре.

— Здравейте — поздрави я той.

Джанет Патзиг го погледна с тъжните си сини очи, но не каза нищо.

— Вижте — продължи Фрилейн, след като седна, — ако ви досаждам, само ми кажете и веднага ще си отида. Не съм от тук. Дойдох за една конференция и просто искам да поговоря с някого. Ако предпочитате да…

— Все ми е едно — прекъсна го Джанет Патзиг с безразличен тон.

— Бренди — поръча Фрилейн на келнера. Чашата на Джанет Патзиг все още бе наполовина пълна.

Той се вгледа в лицето й и сърцето му се разтуптя. Това вече беше нещо — да седнеш на чашка с Жертвата си!

— Името ми е Стантън Фрилейн — представи се той, защото знаеше, че това не е от значение.

— Джанет.

— Само Джанет?

— Джанет Патзиг.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза той със съвършено непринуден глас. — Какво ще правите тази вечер, Джанет?

— Тази вечер вероятно ще ме убият — отвърна тя тихо.

Фрилейн я погледна съсредоточено. Дали си даваше сметка кой е той? А може би беше насочила пистолет към него под масата?

За всеки случай държеше ръката си близо до копчето на джоба.

— Жертва ли сте? — попита той.

— Как познахте? — попита тя иронично. — На ваше място щях да стоя настрана. Може да пострадате по случайност.

Фрилейн не разбираше спокойствието й. Нима искаше да се самоубие? Или й беше все едно? Може би животът й бе омръзнал?

— Нямате ли съгледвачи? — учуди се Фрилейн съвсем искрено.

— Не. — Тя го погледна в очите и той забеляза нещо, което досега не бе видял.

Беше много красива.

— Аз съм много лоша — продължи Джанет лековато. — Реших, че искам да извърша убийство и се регистрирах в БЕК. После… не можах да го направя.

Фрилейн поклати глава с разбиране.

— Но, естествено, все още съм в регистъра. Независимо, че не съм стреляла, трябва да бъда Жертва.

— А защо не си наемете съгледвачи? — попита той.

— Не мога да убия никого — отвърна тя. — Просто не мога. Дори нямам оръжие.

— Храбра сте — отбеляза Фрилейн. — Да излизате на улицата така…

Глупостта й го удивляваше.

— А какво бих могла да направя? — попита тя тъжно. — Човек не може да се скрие от истински Ловец. Нямам достатъчно пари, за да изчезна както трябва.

— Тъй като става дума за безопасността ви, бих могъл да…

— Не, не — прекъсна го тя. — Всичко съм премислила. Цялата тази система е порочна, погрешна. Когато се прицелих в Жертвата си… когато видях колко лесно бих могла… бих могла…

Джанет Патзиг млъкна и се окопити.

— Да оставим това — каза тя и се усмихна.

Усмивката й му се стори ослепителна.

После заговориха за други неща — той й разказа за бизнеса си, а тя за Ню Йорк. Беше неуспяла актриса, на двайсет и две.

Вечеряха заедно. Когато прие поканата му да отидат на гладиаторските борби, той се почувства глупашки щастлив.

Спря такси — имаше чувството, че ще прекара целия си престой в града в разни таксита — и й отвори вратата, за да се качи. Би могъл да я застреля в този момент. Щеше да е удивително лесно.

Не го направи. Още не, каза си.

Гладиаторските борби бяха същите, каквито навсякъде другаде, само че малко по-качествени. Гледаха типичните исторически сражения, дуели с мечове и така нататък.

Повечето завършваха със смърт, разбира се.

Последваха борби с бикове и борби с лъвове, а после нещо по-съвременно — сражения с лъкове и стрели зад барикади.

Вечерта премина приятно. Фрилейн изпрати Джанет до дома й. Дланите му лепнеха от пот. Никога досега не бе харесвал жена чак толкова, а тази беше законната му Жертва!

Не знаеше какво да прави.

Тя го покани да влезе и двамата седнаха на канапето. Джанет запали цигара с голямата си запалка и се настани удобно.

— Скоро ли заминаваш? — попита го.

— Да — отговори Фрилейн. — Конференцията свършва вдругиден.

Тя замълча за миг, после каза:

— Тъжно ми е, че заминаваш.

Известно време мълчаха, после Джанет стана, за да му налее нещо за пиене. Фрилейн се вгледа в гърба й. Сега му беше времето. Приближи ръката си до копчето на джоба.

Но моментът бе отминал безвъзвратно. Нямаше да я убие. Човек не може да убие момичето, което обича.

Мисълта, че е влюбен го порази. Беше тръгнал да убива, не да си търси съпруга.

Джанет донесе чашата му и седна срещу него, втренчена в пустотата.

— Джанет — каза той, — обичам те.

Тя се обърна към него. В очите й имаше сълзи.

— Не бива — каза му. — Аз съм Жертва. Няма да съм жива достатъчно дълго, за да…

— Няма да умреш. Аз трябваше да те убия.

Тя се вторачи в него за миг, после се засмя неуверено.

— Няма ли да ме убиеш? — попита го.

— Не говори глупости! Ще се оженя за теб.

Изведнъж Джанет се хвърли в прегръдките му.

— Боже мой! Това очакване… толкова ме беше страх…

— Всичко свърши — увери я Фрилейн. — Помисли си само какво ще разказваме на децата си един ден. Как съм дошъл да те убия, а сме се оженили.

Тя го целуна, после се отдръпна и запали нова цигара.

— Хайде да съберем нещата ти — каза той. — Искам да…

— Чакай — прекъсна го Джанет. — Не си ме попитал дали аз те обичам.

— Какво?

Тя все още се усмихваше, а запалката беше насочена към него. В долния й край имаше кръгъл отвор, през който би могъл да мине куршум калибър 38.

— Не се шегувай — възрази той и стана.

— Не се шегувам, скъпи.

За част от секундата Фрилейн се зачуди как така въобще не бе допуснал, че отдавна е прехвърлила двайсетте. Когато я гледаше сега, когато наистина я гледаше, си даваше сметка, че не може да е на по-малко от трийсет. И възрастта личеше по напрегнатото й лице — до последната секунда.

— Аз не те обичам, Стантън — каза Джанет, без да свали запалката.

Фрилейн се опита да поеме дъх. Даде си сметка каква великолепна актриса всъщност е тя. Беше планирала всичко.

Фрилейн натисна копчето на джоба си и пистолетът се появи в ръката му зареден, готов за стрелба.

Куршумът, който го удари в гърдите, го изхвърли през масичката. Изпусна оръжието си. Задъхан, полусъзнателно видя как Джанет се прицелва внимателно за последния изстрел.

— Сега ще ме приемат в Клуба на десетте — чу я да казва доволно, преди да натисне спусъка.

Ритуал

Акинобоб изтича до колибата на Стария Певец и започна да танцува танца на важното съобщение, като удряше с опашка по земята, за да издаде нужните звуци. Стария Певец веднага се появи на вратата със скръстени на гърдите ръце и преметната през рамо опашка в поза за слушане.

— Дойде кораб на боговете — каза Акинобоб и изтанцува съответната обяснителна стъпка.

— Така ли? — попита Стария Певец като присви одобрително очи при вида на танца му. Беше в добра форма. Без следа от отпуснатите, опростени движения от ереста на Алхона.

— От божествен, истински метал! — възкликна Акинобоб.

— Хвала на боговете! — отвърна Акинобоб официално, като прикриваше възбудата си. Най-после! Боговете се бяха завърнали! — Събери селото.

Акинобоб излезе на селския площад и затанцува танца за събиране. Стария Певец изгори щипка свещен аромат, натри опашката си с пясък и така пречистен излезе, за да поведе танците за посрещането.

Корабът на боговете — огромен цилиндър от очукан метал — лежеше на едно равно място. Селяните се събраха на почтително разстояние от него и се подредиха във фигурата за приветстване на всички богове.

Корабът на боговете се отвори и отвътре излязоха двама от тях.

Стария Певец веднага разпозна външния им вид. В „Огромната книга на боговете“, създадена преди близо пет хиляди години, се описваха всички видове божества. Сред тях имаше големи и малки, крилати и безкрили, богове с копита, с една ръка, с две ръце, с три ръце, с пипала, с люспи и всякакви други форми, които божествеността можеше да си придаде.

Всеки от видовете трябваше да се посрещне със специфична Церемония за посрещане, защото така бе писано в „Огромната книга“.

Стария Певец веднага видя, че тези са двуръки, двукраки и безопашати богове, така че веднага накара селяните да оформят нужната фигура.

Глат, известен и като Младия Певец, изтича до него.

— Кой ще използваш? — попита той и се прокашля любезно.

Стария Певец се вторачи в него.

— „Танцът на освобождаването на пистата“ — отговори той, като произнесе тези древни, безсмислени думи с цялото възможно страхопочитание.

— Така ли? — Глат потри предизвикателно рамо с опашка в знак на неодобрение. — Алхона предписва Блюдата да са преди всичко останало.

Стария Певец направи отрицателен жест и се отдалечи. Докато той беше начело, нямаше да има компромиси с ереста на Алхона, написана само някакви си три хиляди години преди това.

Глат, Младия Певец, се върна на мястото си сред танцуващите. Според него беше нелепо консерватор като Стария Певец да определя танцовата политика. Пълен абсурд, след като вече се знаеше, че…

Двамата богове се движеха! Пазеха равновесие върху тънките си крака и се олюляваха. Единият тръгна напред, препъна се и падна по очи. Другият му помогна и също падна. Изправи се много бавно.

Всичко беше удивително реалистично.

— Боговете танцуват танца на съгласието! — извика Стария Певец. — Започвайте Танца на разрешението за кацане!

Селяните затанцуваха, заудряха с опашки земята, закашляха и залаяха радостно. После, според изискванията на церемонията, гостите бяха качени на платформа от свещени клони и пренесени до свещената могила.

— Хайде да поговорим — каза Глат, когато настигна Стария Певец. — Понеже това е първото появяване на богове от хиляда години насам, несъмнено би било разумно да използваме церемониите на Алхона. В случай че…

— Не! — отсече Стария Певец и забърза нататък на шестте си крака. — Всички церемонии са описани в Древните книги на процедурите.

— Знам — възрази Глат, — но не би навредило, ако…

— Никога! — прекъсна го Стария Певец с нетърпящ възражение тон. — Всеки бог трябва да бъде посрещнат с Танца на освобождаването на пистата. После идват Танцът на разрешението за кацане, Танцът на митническата проверка, Танцът на разтоварването и Танцът на медицинския преглед. — Стария Певец произнасяше старинните, тайнствени наименования с истинска наслада. — Тогава и само тогава може да преминем към Блюдата.

Двамата богове движеха неспокойно крайниците си и стенеха мъчително върху платформата от клони. Глат знаеше, че с този танц, изобразяващ страдание и болка, те искат да потвърдят близостта си с тези, които ги боготворяха.

Точно така трябваше да стане, според Книгата на последното явяване, но Глат бе изненадан от съвършенството, с което боговете имитираха човешките емоции. Ако ги гледаш, ще си помислиш, че наистина умират от глад и жажда.

Мисълта го накара да се усмихне. Всички добре знаеха, че боговете не могат да страдат от подобни неща.

— Ето какво — каза Глат на Стария Певец. — Важното е да избегнем фаталната грешка, която дедите ни са допуснали в Дните на космическия полет. Така ли е?

— Разбира се — съгласи се Стария Певец и сведе почтително глава при споменаването на ритуалното име на Златната епоха. Преди пет хиляди години неговият народ се бе радвал на просперитет и богатства. Тогава ги бяха посещавали много богове. Тогава, както разказваше легендата, в ритуала била допусната грешка и над народа му било спуснато Отбягване. След това не бяха идвали никакви богове.

— Ако боговете одобрят нашите церемонии — отбеляза Стария Певец — ще вдигнат Отбягването. Ще започнат да идват и други богове, както е било някога.

— Точно така. Алхона е бил последният, който е видял такива, и би трябвало да знае какво говори, когато съветва най-напред да се предложат Блюдата, а едва след това танците.

— Писанията на Алхона са ерес — възрази Стария Певец.

Младия Певец се замисли за стотен път, че би трябвало да наложи волята си и да нареди на селяните веднага да започнат с Водната церемония и Блюдата. Мнозина от тях тайно вярваха в идеите на Алхона…

Все пак реши да не го прави, поне засега. Стария Певец все още беше твърде силен. Ако самите богове обаче дадяха някакъв знак…

Само че боговете все още лежаха върху клоните и продължаваха с чудесния си танц, изразяващ човешката болка и страдание.

Пренесоха ги на Свещената могила и Стария Певец поведе Танца на разрешението за кацане. Изпрати вестоносци и по другите села, за да призоват всички мъже да вземат участие в танците. Жените в селото започнаха да приготвят Блюдата. Някои от тях танцуваха от радост, защото нима не бе писано, че когато дойдат боговете, Отбягването ще свърши и ще има богатства за всеки, като в Дните на космическия полет?

Единият от боговете на могилата лежеше без да мърда. Другият бе успял да седне и сочеше устата си с изкусно треперещ пръст.

— Това е знак на добра воля! — извика Стария Певец.

Глат кимна, а потта продължи да се стича в гънките на кожата му, докато танцуваше. Стария Певец беше добър тълкувател, нямаше как да не признае.

Другия бог също седна, стисна гърлото си с една ръка и започна да жестикулира с другата.

— По-бързо! — изграчи Стария Певец на танцьорите, защото реагираше на всяко движение на боговете.

Единият от тях сега крещеше с ужасен дрезгав глас. Крещеше и сочеше гърлото си, после пак крещеше. Имитираше страдащ човек.

Всичко това бе в пълно съответствие с Танца на боговете, както бе описан в Книгата на последното появяване.

В този момент се появиха група млади мъже от съседното село, които заеха местата си в танца. Младия Певец бе освободен и след като си пое дъх, отиде при Стария Певец.

— Всички танци ли ще използваш? — попита го той.

— Разбира се. — Стария Певец следеше танците внимателно, защото този път нямаха право да допуснат никаква грешка. Може би това беше последният им шанс отново да се издигнат в очите на боговете.

— Танците ще продължат пълни осем дни — каза Стария Певец строго. — Ако допуснем и най-малката грешка, започваме отначало.

— Според Алхона трябва да се започне с Водната церемония — възрази Глат, — а след това…

— Връщай се да танцуваш! — прекъсна го Стария Певец и направи жеста на Пълното отрицание. — Това е единственият начин да се освободим от древното Отбягване.

Младият певец се отдалечи. Ех, ако той беше начело! В древността, когато богове са идвали и са си отивали всеки ден, церемониите на Стария певец вероятно са били правилни. Глат си спомняше как беше описано спускането на кораба на боговете в Книгата на последното появяване.

Най-напред започнала Церемонията „Освобождаване на пистата“ (тогава все още не ги наричали „танци“).

Боговете започнали с Танца на болката и страданието.

После била изпълнена Церемонията на разрешението за кацане.

Боговете изиграли Танца на глада и жаждата, както правеха и сега.

После дошли Церемонията на митническата проверка, Церемонията на разтоварването и Церемонията на медицинския преглед. През цялото време на боговете не давали храна и вода, защото така предписвал ритуалът.

Когато всички церемонии приключили, поради някаква причина, единият бог се престорил на умрял. Другият го занесъл на кораба и корабът отлетял.

Скоро след това започнало Отбягването.

Все пак в древните източници липсваше единно мнение относно причините за Отбягването. Според някои, боговете били обидени заради грешка в един от танците. Други, като Алхона, твърдяха, че трябвало да се започне с водата и храната, а едва след това да се проведат церемониите.

Малцина вярваха в писанията на Алхона. В края на краищата боговете не знаеха какво е глад и жажда. Защо храната да предхожда церемониите?

Но Глат приемаше думите му за истина и се надяваше един ден да разбере каква е истинската причина за Отбягването.

Изведнъж настана объркване и той се завтече, за да види какво става.

Някакъв глупак беше оставил край Свещената могила обикновена кана с вода. Единият от боговете беше пропълзял до нея и всеки момент щеше да я вземе в ръце.

Стария Певец обаче успя да я измъкне и цялото село въздъхна облекчено.

Богът се ядоса. Разкрещя се и махна с ръка към каната, която го обиждаше, а после към другия бог, легнал по очи в божествен екстаз. Посочи гърлото си, пресъхналите си, напукани устни, после пак каната с водата. Разплака се.

— Бързо! — извика Младия Певец. — Започнете Танца на споразумението за равноправна търговия!

Единствено бързата му мисъл спаси положението. Танцуващите запалиха свещени клони и ги заразмахваха около боговете. Боговете започнаха да кашлят и да се давят одобрително.

— Бърза мисъл — призна Стария Певец неохотно. — Как се сети за този танц?

— Името му е най-внушителното — обясни Глат. — Знаех, че се нуждаем от нещо силно.

— Е… браво — похвали го Стария Певец и се върна при танцуващите.

Глат се усмихна и уви опашка около кръста си. За него това бе важна победа.

Сега трябваше да измисли как да пусне в ход церемониите на Алхона.

Боговете лежаха, кашляха и дишаха тежко, като изпаднали в агония. Младия Певец реши да изчака точния момент.

Танцът на споразумението за равноправна търговия продължи цял ден, а боговете изпълниха ролята си. Непрекъснато идваха мъже от по-далечни села, за да изразят почитта си, а боговете кашляха одобрително.

В края на танца единият от тях се изправи много бавно, после падна на колене. Движенията му бяха пресилени, като на много слаб физически мъж.

— Послание — прошепна Стария Певец и всички притихнаха.

Богът разпери ръце. Стария Певец кимна.

— Обещава ни добра реколта — каза той.

Богът сви юмруци, после пак ги отпусна в пристъп на кашлица.

— Съчувства на бедността и жаждата ни — обясни Стария Певец.

Богът посочи гърлото си с такава тъга, че няколко селяни се разплакаха.

— Иска да започнем танците отначало — каза Стария Певец. — Хайде, подредете се за първата фигура.

— Няма такова нещо — обади се Младия Певец дръзко, защото бе решил, че това е подходящият момент.

Всички се вторачиха в него, занемели от учудване.

— Богът желае Водната церемония — продължи Глат.

Танцуващите ахнаха тихо. Водната церемония беше част от ереста на Алхона и Стария Певец я отричаше категорично. Но пък той беше стар. Може би Глат, Младия Певец…

— Няма да позволя! — изпищя Стария Певец. — Водната церемония е след Блюдата, а те са след танците! Само така ще се освободим от Отбягването!

— На боговете трябва да се предложи вода! — извика Младия Певец.

И двамата погледнаха към боговете, в очакване на някакъв знак, но боговете ги наблюдаваха мълчаливо с кръвясали очи.

Единият от тях се закашля.

— Това е знак! — извика Глат, преди Стария Певец да го присвои за своята кауза. Той започна да спори, но напразно. Селяните бяха чули.

Донесоха вода в пречистени, украсени кани и танцьорите заеха местата си за церемонията. Боговете гледаха и ръмжаха тихо на своя си език.

— Сега! — извика Младия Певец. Донесоха една кана, а богът протегна ръце към нея. Другият го избута и сам протегна ръце.

Селяните замърмориха нервно.

Единият бог удари другия немощно и сграбчи каната. Надигна я към устните си, но другият се нахвърли върху него и тя падна от могилата.

— Предупредих! — извика Стария Певец. — Отхвърлиха водата! Така и очаквах! Махнете я веднага, преди да ни прокълнат!

Двама мъже грабнаха каните и бързо ги отнесоха. Боговете изреваха и притихнаха.

Веднага, по заповед на Стария Певец, започна Танцът на митническата проверка. Отново запалиха свещените клони и ги заразмахваха около боговете. Те, едва чуто, закашляха одобрително. Единият се опита да изпълзи на земята, но падна по очи. Другият лежеше неподвижно.

Двамата останаха така дълго време, без да направят никакъв знак.

Младия Певец стоеше край танцуващите. Защо, питаше се той, боговете ме изоставиха?

Нима Алхона не е бил прав?

Боговете наистина отказаха водата.

Според Алхона, единственият начин тайнственото Отбягване да бъде премахнато веднага, беше да се предложи храна и вода в самото начало. Нима бяха чакали твърде дълго?

Неведоми са пътищата божии, каза си Глат тъжно. Сега шансовете му бяха пропилени завинаги. Би могъл да заяви верността си към възгледите на Стария Певец.

Върна се при танцуващите в лек тръс.

Стария Певец нареди танците да започнат отначало и да продължат пълни четири дни и нощи. После, ако боговете одобрят, щяха да им предложат Блюдата.

Боговете не дадоха никакъв знак. Лежаха неподвижни на свещената могила, а крайниците им от време на време потреперваха конвулсивно, като на хора, достигнали крайния предел на силите си.

Беше очевидно, че са важни богове. Как иначе биха могли да имитират състоянието толкова съвършено?

На сутринта нещо се случи. Въпреки че Стария Певец беше прекратил Танца на хубавото време, на небето започнаха да се събират облаци. Бяха големи и черни, скриха утринното слънце.

— Ще си отидат — каза Стария Певец и затанцува Танца за прогонване на дъжда.

Но облаците не се махнаха и скоро заваля. Боговете се размърдаха и обърнаха лица към небето.

— Донесете клони! — извика Стария Певец. — Донесете слама! Боговете ще прокълнат дъжда, защото той не бива да ги докосва, докато не свършат церемониите!

Глат съзря още един шанс и извика:

— Не! Боговете сами повикаха дъжда!

— Махнете оттук този еретик! — изпищя Стария Певец. — Донесете сламата!

Мъжете издърпаха Глат настрани и започнаха да строят колиба около боговете, за да ги предпазят от дъжда. Стария Певец се зае лично да я покрие със слама. Работеше бързо и почтително.

Боговете продължаваха да лежат с отворени усти към внезапния пороен дъжд. Когато видяха, че Стария Певец слага слама над главите им, се опитаха да станат.

Стария Певец работеше бързо, защото си даваше сметка, че присъствието му върху свещената могила е светотатствено.

Двамата богове се спогледаха, после единият бавно се изправи на колене. Другият протегна двете си ръце и му помогна.

Богът се изправи и се олюля като пиян, подпря се на другия. Изведнъж, съвсем неочаквано, бутна Стария Певец по гръдния кош.

Стария Певец загуби равновесие и падна от свещената могила. Краката му заритаха във въздуха комично. Богът махна сламата от покрива на колибата и помогна на другия бог също да се изправи.

— Знак! — изпищя Младия Певец и се опита да се освободи от селяните. — Това е знак!

Нямаше как да се отрече. Сега и двамата богове бяха на крака, наклонили назад глави с отворени усти.

— Донесете Блюдата! — извика Глат. — Такава е волята на боговете!

Селяните се поколебаха. Възприемането на ереста на Алхона беше сериозна стъпка и трябваше да се обмисли внимателно.

Сега управлението беше поел Младия Певец и трябваше да рискуват.

От друга страна, изглеждаше, че Алхона е прав. Боговете съвсем божествено тъпчеха огромни количества храна в устите си и имитираха хора невероятно добре. Пиеха, сякаш наистина умираха от жажда.

Глат съжаляваше, че не знае езика им, за да разбере най-накрая каква е истинската причина за Отбягването.

Край тихите води

Марк Роджърс беше проучвател на природни ресурси и отиде на астероидния пояс, за да търси радиоактивни и редки метали. Работата му — от фрагмент на фрагмент — продължи много години, без особен резултат. След известно време се оказа на плоска скала, дебела половин миля.

Роджърс беше роден възрастен и след определен период не бе остарял много. Лицето му беше добило бледостта на космоса, а ръцете му леко трепереха. Беше нарекъл плоския си астероид Марта, на името на момиче, което никога не бе срещнал.

Бе открил малки залежи — достатъчни, за да закара на Марта помпа за кислород, няколко тона пръст, резервоари за вода и един робот. После престана да работи и само наблюдаваше звездите.

Роботът, който купи, беше стандартен модел, универсален работник с вградена памет и речник от трийсет думи. Постепенно Марк започна да добавя към тях. Беше малко нещо техничар и обичаше да пригажда околната среда към себе си.

В началото роботът казваше само „Да, господине“ и „Не, господине“. Можеше да излага и прости проблеми: „Въздушната помпа загрява, господине“, „Царевицата покълна, господине“. Умееше и да поздравява задоволително: „Добро утро, господине“.

Марк промени всичко това. Най-напред елиминира „господине“ от речника на робота — на астероида равенството беше основен принцип. После го нарече Чарлз, на името на баща си, когото никога не бе виждал.

С течение на времето въздушната помпа започна да загрява все повече и повече — тя превръщаше кислорода, съдържащ се в скалите на астероида в годна за дишане атмосфера. Въздухът се разнасяше в космоса и машината напрягаше сили, за да произведе още.

Реколтите също растяха върху докараната на астероида черна пръст. Марк гледаше нагоре и виждаше черната река на космоса, плаващите точки на звездите. Около него, под него, над него се носеха огромни камъни и понякога ръбестите им страни отразяваха звездната светлина. От време на време виждаше Марс и Юпитер. Веднъж му се стори, че вижда Земята.

Започна да записва в паметта на Чарлз нови отговори. На простите въпроси от рода на: „Какво ще кажеш?“, роботът отговаряше: „О, доста добре е, струва ми се.“

В началото отговорите бяха същите, които си даваше самият Марк в дългия разговор със самия себе си през годините. Постепенно обаче започна да изгражда у Чарлз нова личност.

Марк винаги се бе отнасял към жените подозрително и с презрение. Поради някаква причина обаче не предаде на робота това свое отношение. Възгледите на машината бяха съвсем различни.

— Какво мислиш за момичетата? — питаше го Марк след работа, когато сядаше на един сандък пред колибата.

— О… не знам. Човек трябва да намери своето момиче — повтаряше роботът записаното върху лентата му.

— Досега не съм виждал свястно момиче — казваше Марк.

— Е, не е честно да се говори така. Може би не си търсил както трябва. За всеки мъж има момиче на този свят.

— Ти си романтик! — отвръщаше Марк презрително. Роботът правеше пауза — записана пауза — и пускаше внимателно изработения смях.

— Веднъж сънувах едно момиче на име Марта — продължаваше Марк. — Може би, ако я бях потърсил, щях да я открия.

След това ставаше време за сън. Понякога Марк имаше желание да си поговори още.

— Какво мислиш за момичетата? — питаше той още веднъж и диалогът започваше отначало.

Чарлз остаря. Крайниците му загубиха гъвкавостта си, а някои от проводниците му започнаха да прекъсват. Марк го поправяше с часове, за да го поддържа в изправност.

— Започваш да ръждясваш — подиграваше му се той.

— И ти не си в първа младост — отвръщаше Чарлз. Притежаваше готов отговор за почти всичко. Не кой знае какъв, но все пак отговор.

На Марта цареше вечна нощ, но въпреки това Марк разделяше времето си на сутрини, следобеди и вечери. Животът им беше еднообразен. Закуска от зеленчуци — от реколтата или консервирани. После роботът излизаше да работи в градината, а растенията свикваха с него. Марк поправяше помпата, проверяваше запасите от вода и подреждаше и без това изрядната колиба. После обядваха и най-често се оказваше, че Чарлз е свършил работата си за деня.

Двамата често седяха на сандъка отпред и гледаха звездите. Разговаряха до вечеря, а понякога и до късно през безкрайната нощ.

С времето Марк записа на лентата на Чарлз по-сложни отговори. Разбира се, не би могъл да даде на машината възможността да избира по своя воля, но беше постигнал доста добра имитация на това. Постепенно характерът на Чарлз се оформи. Беше поразяващо различен от този на Марк.

Марк беше свадлив, а Чарлз — спокоен. Марк беше ироничен, а Чарлз — наивен. Марк беше циник, а Чарлз — идеалист. Марк често беше тъжен. Чарлз винаги бе щастлив.

Постепенно Марк забрави, че сам е записал отговорите в паметта на робота. Започна да го приема като приятел и връстник. Приятел от дълги години.

— Не мога да разбера — казваше понякога Марк, — как така човек като теб иска да живее тук. За мен е ясно — никой не дава пет пари къде съм, нито пък аз давам пет пари за някого. Ти обаче защо си тук?

— Тук имам на разположение цял един свят — отговаряше Чарлз. — Ако бях на Земята, щях да го деля с милиарди други. Тук звездите са по-големи и по-ярки, отколкото на Земята. Около мен е космосът — съвсем близо, като тиха вода. Имам и теб, Марк.

— О! Стига си сантименталничил!

— Не сантименталнича. Приятелството е важно нещо. Любовта отдавна е загубена, Марк. Любовта към момичето на име Марта, което и двамата не познаваме. Това е жалко. Все пак остава приятелството. И безкрайната нощ.

— Ти си гаден поет — отбелязваше Марк донякъде с възхищение.

— Аз съм слаб поет.

Времето под звездите течеше незабележимо. Въздушната помпа съскаше, скърцаше и се тресеше. Марк непрекъснато я поправяше, но въздухът на Марта ставаше все по-малко. Въпреки че Чарлз работеше в градината с всички сили, растенията умираха, защото не им достигаше кислород.

Сега Марк беше много уморен и едва пълзеше наоколо, въпреки че нямаше гравитация. Прекарваше повечето време в леглото си. Чарлз го хранеше доколкото можеше с ръждясалите си, скърцащи крайници.

— Какво мислиш за момичетата?

— Досега не съм срещнал свястно момиче.

— Не е честно да се говори така.

Марк беше твърде уморен, за да почувства приближаването на края, а Чарлз не се интересуваше от това. Но все едно краят приближаваше. Въздушната помпа можеше да спре всеки момент. Нямаха храна от няколко дни.

— А ти защо?

— Защото тук имам цял един свят…

— Не ставай сантиментален…

— И любовта на едно момиче на име Марта.

Марк видя звездите от леглото си за последен път. Големи, по-големи отвсякога, вечно плаващи в тихите води на космоса.

— Звездите… — каза Марк.

— Да?

— Слънцето?

— Ще грее както досега, завинаги.

— Гаден поет.

— Слаб поет.

— А момичетата?

— Веднъж сънувах едно момиче на име Марта. Може би ако…

— Какво мислиш за момичетата? А за звездите? За Земята? — Но стана време за сън, този път завинаги.

Чарлз се изправи край тялото на приятеля си. Провери дали има пулс и пусна сбръчканата му ръка да падне. Отиде в ъгъла на колибата и изключи уморената въздушна помпа.

Лентата, която Марк беше записал, все още не бе свършила докрай…

— Надявам се да намеря Марта — каза роботът дрезгаво.

И лентата свърши.

Ръждясалите му крайници вече не можеха да се свият. Остана като замръзнал, вторачен в голите звезди. После главата му клюмна.

— Господ е Пастир мой — каза Чарлз, — от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на…

Планината без име

Когато Морисън излезе от палатката на шефовете, Денг, наблюдаващият, беше заспал с отворена уста, отпуснат върху брезентовия стол. Морисън се постара да не го събуди — и без това имаше предостатъчно грижи.

Трябваше да се срещне с пратениците на туземците — същите идиоти, които биеха тамтами по скалите. После щеше да проконтролира разрушаването на планината без име. Помощникът му, Ед Лърнър, сега беше там. Най-напред обаче трябваше да види на какво се дължи последната авария.

Когато мина през работническия лагер, вече беше обяд. Мъжете се подпираха на гигантските земекопни машини, ядяха сандвичи и пиеха кафе. Всичко изглеждаше нормално, но Морисън ръководеше планетарни строежи вече достатъчно дълго, за да долови лошите признаци. Никой не подхвърли шега, никой не го заговори. Хората седяха на прашната пръст в сенките на машините и чакаха да се случи нещо друго.

Този път беше пострадал мощният ринач марка „Оуънс“. Висеше на счупената си ос, както го бяха оставили работниците, а двамата оператори седяха в кабината и чакаха.

— Как стана това? — попита Морисън.

— Не знам — отговори главният оператор и избърса потта от очите си. — Като че ли пътят пропадна. Някак си се изкриви на една страна.

Морисън изсумтя и изрита гневно огромната предна гума. Тази машина можеше да падне от пет метра върху скала и дори да не й се изкриви калникът. Това бяха най-здравите съоръжения от този вид. Пет от поверените му вече бяха извън строя.

— Тук нищо не е както трябва — обади се помощник-операторът, сякаш това обясняваше всичко.

— Не внимавате достатъчно — каза Морисън. — Не можете да работите с това чудовище както работите на Земята. С каква скорост се движехте?

— Петнайсет мили в час — отговори главният оператор.

— Естествено — отвърна Морисън.

— Вярно е! Пътят като че ли изчезна и…

— Да, да — прекъсна го Морисън. — Питам се кога ли най-накрая дебелите ви глави ще проумеят, че това тук не е състезателната писта в Индианаполис. И двамата ви отрязвам с по половин надница.

Обърна се и се отдалечи. Сега му бяха ядосани. Много добре, ако това щеше да успокои суеверните им мозъци.

Тръгна към планината без име, когато радистът показа глава от палатката си и го повика.

— За теб е, Мори. Земята.

Морисън пое слушалката. При пълно усилване едва успя да различи гласа на Шотуел, председателя на борда на директорите на Транстерън Стийл.

— Какво бави работата? — попита Шотуел.

— Злополуки — отговори Морисън.

— Пак ли?

— Боя се, че да.

Последва дълга пауза.

— А защо, Морисън? — попита след това Шотуел. — Според данните повърхността на планетата е мека, нали?

— Мека е — съгласи се Морисън неохотно. — Просто нямаме късмет, това е. Така или иначе, продължаваме.

— Надявам се. Наистина се надявам. Там сте вече близо месец, а не сте построили нито един град, нито едно пристанище, дори не и път. Първата ни реклама вече се появи и ни заливат с искания за информация. Много хора желаят да се заселят там, Морисън! Заедно с предприятията си и всичко останало.

— Знам.

— Не се съмнявам, че знаеш. Само че искат готова планета и фиксирани дати за транспортиране. Ако ние не можем да им ги осигурим, ще им ги осигурят „Дженерал Канстръкшън“, „Джоунс и Хийм“ или „Земя-Марс“. Има достатъчно планети. Разбираш за какво става дума, нали?

Откакто започнаха злополуките настроението на Морисън беше непостоянно и сега той неочаквано избухна:

— Какво, по дяволите, искаш от мен? Да не мислиш, че го правя нарочно? Можеш да вземеш скапания си договор и да го…

— Добре, добре — прекъсна го Шотуел веднага. — Не обвинявам теб лично. Ние вярваме, убедени сме, че си най-добрият в професията, само че акционерите…

— Ще направя всичко възможно — отсече Морисън и прекъсна връзката.

— Лошо — промърмори радистът. — А може би акционерите биха предпочели да дойдат тук с по една лопата?

— Остави шегите — каза му Морисън и забързано се отдалечи.

 

 

Лърнър го очакваше на контролния пункт „Ейбъл“ и гледаше мрачно планината. Беше по-висока от земния връх Еверест и снегът по височините сияеше в розово на светлината на следобедното слънце. Никой не й бе дал име.

— Зарядите поставени ли са? — попита Морисън.

— Още няколко часа. — Лърнър се поколеба. Освен че беше помощник на Морисън, беше и любител природозащитник — дребен, старателен посивял човек.

— Това е най-високата планина на планетата — каза Лърнър. — Не можа ли да я спасиш?

— Никакъв шанс. Мястото е ключово. Тук трябва да има океанско пристанище.

Лърнър кимна и погледна тъжно към планината.

— Наистина е жалко. Никой не я е изкачвал.

Морисън се обърна рязко към него и го изгледа ядосано.

— Слушай, Лърнър — каза той, — знам, че никой не се е изкачвал на тази планина. Ясно ми е какво означава унищожаването й. Само че ти знаеш не по-зле от мен, че ще трябва да изчезне. Защо дълбаеш?

— Не исках да…

— Работата ми не е да се възхищавам на пейзажа. Мразя природните забележителности. Задачата ми е да приведа това място в съответствие с нуждите на човешките същества.

— Раздразнителен си — отбеляза Лърнър.

— Просто престани с намеците си, това е.

— Добре.

Морисън избърса запотените си длани в крачолите на панталона си, усмихна се леко, сякаш искаше да се оправдае и каза:

— Хайде да отидем в лагера, за да видим какво е намислил проклетият Денг.

Тръгнаха. Лърнър се обърна и видя планината без име очертана в червено на фона на небето.

 

 

Дори и планетата нямаше име. Местните жители я наричаха Умгча или Онгия, но това беше без значение. Нямаше да има официално име докато рекламните специалисти на Транстерън Стийл не измислеха нещо приятно за слуха на няколко милиона потенциални заселници от пренаселените вътрешни планети. Междувременно я наричаха чисто и просто Обект 35. На планетата бяха докарани няколко хиляди работници и много машини. Под ръководството на Морисън те трябваше да се разгърнат, да унищожават планини, да изграждат равнини, да местят цели гори и пренасочват реки, да топят ледници, да оформят континенти, да копаят нови морета и да превърнат Обект 35 в нов удобен дом за уникалната и придирчива технологична цивилизация на вида хомо сапиенс.

Вече десетки планети бяха преобразени по земен образец. Не се очакваше Обект 35 да създаде някакви необичайни проблеми. Мястото беше спокойно, с обширни равнини, топли морета и полегати хълмове. Но нещо не беше наред. На тази опитомена територия непрекъснато ставаха аварии — повече от статистически вероятното. Изнервените работници реагираха и влошаваха положението още повече. Всичко допринасяше за това. Стана сбиване между булдозеристи и сапьори. Един от готвачите изпадна в истерична криза заради тава картофено пюре, а кучето на счетоводителя ухапа касиера по глезена. Дреболиите водеха до по-големи неприятности.

А работата — рутинна работа на безпроблемна планета — още не бе започнала истински.

 

 

В палатката на шефовете Денг се бе събудил и гледаше с примижал поглед чаша уиски с лед.

— Охо! — възкликна той. — Е, как върви работата?

— Добре — отвърна Морисън.

— Радвам се да го чуя — каза Денг натъртено. — Приятно ми е да ви гледам как работите. Ефективно. Уверено. Умело.

Морисън нямаше никаква власт над този човек или нещата, които той приказва. Според законодателството, свързано със строителството, на всички строежи трябваше да присъстват и представители на другите компании. Това бе направено, за да се реализира съдебното решение за „унификация на методите“ в планетарното строителство. В действителност обаче представителите на другите фирми не се стремяха да подобрят собствените им методи, а търсеха слабости, от които да се възползват. Ако успеят да извадят шефа на строежа от равновесие, толкова по-добре. Денг беше майстор в тази област.

— И какво сега? — попита той.

— Ще свалим една планина — отговори Лърнър.

— Браво! — извика Денг и се надигна. — Онази голямата? Отлично! — Изправи глава нагоре и се загледа замечтано в тавана. — Тази планина е била тук, когато човекът е риел калта, за да търси насекоми или е крадял мършата на хищниците. Дори по-рано! — Денг се засмя щастливо и отпи от чашата си. — Тази планина се е издигала над морето, когато човекът… имам предвид нашия горд вид хомо сапиенс — е бил медуза, която се е чудела дали да заживее на сушата или да продължи в морето.

— Добре — прекъсна го Морисън. — Стига толкова.

Денг го изгледа насмешливо.

— Но аз се гордея с теб, Морисън. Гордея се с всички нас. От времето на медузите сме изминали дълъг път. За един ден можем да сринем това, което природата е оформяла милион години. Можем да сринем тази скапана планина и да я заменим със стоманобетонен град, който гарантирано ще издържи столетие.

— Млъкни! — сряза го Морисън и тръгна ядосано напред. Лърнър сложи ръка на рамото му, за да го успокои. Да удариш наблюдател означаваше да загубиш правото си да работиш.

Денг глътна остатъка от питието си и продължи напевно:

— Майката природа да стои настрана! Треперете, скали и хълмове, изпълнете се със страх, велики океани и морета, чак до черните си дълбини, където във вечна тишина пълзят противни чудовища! Защото великият Морисън е дошъл, за да пресуши морето и да го превърне в безобидно езеро, да изравни хълмовете и да построи върху тях дванайсетлентови магистрали с мотели вместо дървета, с маси за пикник, вместо храсти, закусвални вместо скали, бензиностанции вместо пещери, реклами вместо планински потоци и всевъзможни други измислици на човека полубог.

Морисън се изправи рязко и излезе от палатката. Лърнър го последва. Шефът имаше чувството, че щеше да е по-добре да удари Денг по физиономията и да зареже цялата гадна работа. Нямаше да го направи, защото си даваше сметка, че тъкмо това бе целта на наблюдателя, тъкмо за това му плащаха неговите босове.

От друга страна, питаше се той, би ли се ядосвал толкова, ако в думите на Денг нямаше поне трошичка истина?

— Туземците чакат — каза Лърнър, когато го настигна.

— Не искам да се срещам с тях сега — отвърна Морисън. Но някъде в далечината чуваше тамтамите и свирките им. Дори и те изнервяха хората му. — Добре де — добави след малко.

* * *

Трима местни стояха край северния вход. С тях беше и преводачът на лагера. Бяха от човешки тип — жилести, голи диваци от каменната ера.

— Какво искат? — попита Морисън.

— Казано с две думи, господин Морисън, изглежда са променили решението си. Искат да получат планетата си обратно и да върнат всичките подаръци, които са получили.

Морисън въздъхна. Нямаше как да им обясни, че Обект 35 не е „тяхна“ планета или пък на някой друг. Териториите не можеха да се притежават, а само да се обитават. Съдник беше необходимостта. Планетата по право принадлежеше на няколкото милиона земни заселници, които щяха да я използват и едва след това на няколкото хиляди диваци, които се влачеха в мизерията си по повърхността й. Поне такава беше възприетата на Земята философия.

— Разкажи им отново за великолепния резерват, който сме предвидили за тях. Кажи им, че ще ги храним, обличаме, образоваме…

Денг се бе приближил неусетно.

— Ще ги изумим с милостта си — добави той. — За всеки ще има ръчен часовник, чифт обувки, каталог на позволените от правителството посевни семена. За всяка жена червило, калъп сапун, чифт пердета от истински памук. За всяко село железопътна гара, фирмен магазин и…

— Това е вмешателство в работата ми — прекъсна го Морисън. — При това пред свидетели.

Денг знаеше правилата.

— Извинявай, старче — каза той и се отдалечи.

— Казаха, че са променили решението си — обади се преводачът. — Настояват да се върнем на демонската си земя в небето или ще ни унищожат със силна магия. Свещените там-тами в момента подготвят проклятието и събират духовете.

Морисън изгледа диваците със съжаление. Почти на всяка планета възникваха подобни проблеми с туземното население. Нецивилизованите винаги отправяха безсмислени заплахи от този род, защото имаха високо мнение за способностите си и нямаха понятие за мощта на модерните технологии. Познаваше примитивните същества много добре. Велики самохвалковци, ненадминати убийци на местните породи зайци и мишки. Обикновено по петдесетина от тях погваха някой уморен бизон и го тормозеха докато съвсем се изтощи, защото не смееха да се приближат и да го убият с тъпите си копия преди това. А как пируваха после! За какви колосални герои се имаха!

— Кажи им да вървят по дяволите — изръмжа Морисън накрая. — Обясни им, че ако още веднъж се доближат до лагера, ще ги сполети магия, която наистина действа.

— Обещават големи неприятности от пет свръхестествени вида — извика преводачът след него.

— Включи го в доктората си — отвърна Морисън и преводачът се усмихна щастливо.

 

 

В пет следобед всичко бе готово — планината без име можеше да бъде взривена. Лърнър излезе, за да направи последна проверка, а Денг, който за първи път влизаше в ролята си на истински наблюдател, разглеждаше чертежа, на който бяха обозначени местата на зарядите. После всички се оттеглиха зад прикритията си. Морисън отиде в командния пункт.

Началниците на секции започнаха да докладват един по един готовността на хората си. Метеорологът погледна последните показания на приборите и заяви, че условията са благоприятни. Фотографът направи последната снимка на планината.

— Готови — изкомандва Морисън и свали предпазителите от пулта на главната детонаторна кутия.

— Погледни небето — промърмори Лърнър.

Морисън вдигна очи. Наближаваше залез, от запад се бяха появили гъсти черни облаци и покриваха жълтеникавото небе. Върху лагера се спусна тишина и дори там-тамите от близките хълмове замлъкнаха.

— Десет секунди, девет, осем… три, две, една, огън! — извика Морисън и натисна контактния ключ. В този момент почувства вятъра върху лицето си.

В мига, преди планината да се взриви, той инстинктивно стисна бутона, за да опита да предотврати необратимото.

Още преди хората да се разкрещят, разбра, че зарядите са поставени лошо, ужасно лошо.

 

 

После, останал сам в палатката си, след като ранените бяха занесени в болницата, а мъртвите — погребани, Морисън опита да възстанови събитията, довели до трагедията. Разбира се, ставаше дума за нещастен случай — внезапната промяна в посоката на вятъра, неочаквано крехката скала под повърхностния слой, престъпната глупост на работниците, поставили двойни заряди тъкмо на местата, на които биха причинили най-големи щети.

Поредната авария извън статистическата вероятност, каза си той и изведнъж се надигна.

За първи път му мина през ума, че тези аварии може би са станали с нечия помощ.

Абсурд! Но планетарното строителство беше сложна работа, налагаше се да се управляват огромни маси хора. Авариите бяха нещо неизбежно, но ако някой решеше да им помогне, положението можеше да стане катастрофално.

Стана и започна да се разхожда из тясната палатка. Денг бе най-подозрителният. Конкуренцията между фирмите беше голяма. Ако Транстерън Стийл се окажеше неефективна и лошо работеща компания, рискуваше да загуби лиценза си — от това щяха да спечелят компанията на Денг и самият Денг.

Но Денг беше твърде очевиден избор. Всеки би могъл да е отговорен. Дори и незначителният Лърнър би могъл да има своите мотиви. Нямаше на кого да се довери. Или пък да обвини туземците с техните магии? Не беше изключено да оказват някакво подсъзнателно психическо въздействие на хората му.

Излезе пред палатката и огледа огромния лагер, в който бяха настанени десетките работници. Кого би могъл да обвини? Как да разбере кой е виновен?

Откъм хълмовете пак долиташе първобитното барабанене на туземците. Пред очите му все още се издигаха покритите със сняг, наранени и пометени от лавините склонове на планината без име.

Тази нощ не спа добре.

 

 

На следващия ден работата започна както обикновено. Огромните транспортни камиони, пълни с химикали за фиксиране на околните блата се подредиха един зад друг. Появи се и Денг, облечен в кафяви панталони и розова военна риза.

— Здрасти, шефе — поздрави той. — Бих искал да дойда с вас, ако не възразяваш.

— Не възразявам — отговори Морисън, докато преглеждаше някакви документи.

— Благодаря. Обичам такива операции — каза Денг и се настани в челната машина за проправяне на път до картографа. — Като ги наблюдавам, изпитвам гордост, че съм човек. Пресушаваме огромни блата и на тяхно място един ден ще никне пшеница.

— Взе ли картата? — попита Морисън Ривера, помощник-началник на смяната.

— Ето я — обади се Лърнър и му я подаде.

— Да — продължи Денг. — Блатата ще станат пшеничени ниви. Чудо на науката. А каква изненада ще бъде всичко това за обитателите на тези блата! Представи си само как ще се почувстват няколкото десетки вида риби, земноводни, птици и гадинки, когато установят, че водният им рай изведнъж се втвърдява върху тях! Съвсем буквално. Но, разбира се, те ще се превърнат в чудесна тор за посевите.

— Добре, да тръгваме — нареди Морисън. Конвоят потегли, а Денг махна весело с ръка. Ривера се качи на следващия камион в движение, а Флин, началникът на смяната, ги настигна с джипа си.

— Чакай малко — каза му Морисън и отиде до джипа. — Искам да държиш Денг под око.

Флин го изгледа учудено.

— Да го държа под око?

— Точно така — Морисън потри длани смутено. — Не го обвинявам в нищо, държа да подчертая. Все пак, напоследък имахме твърде много нещастни случаи, а ако някой има интерес да се провалим…

Флин се усмихна разбиращо.

— Ще го наблюдавам, шефе. Не се безпокой за тази операция. Може пък да отиде при рибите, за които говори непрекъснато.

— Без груби изпълнения.

— Разбира се, шефе. Разбирам те много добре.

Джипът изръмжа и Флин потегли нататък, за да догони началото на колоната. Камионите се занизаха в продължение на половин час, след което и последният се изгуби от поглед. Морисън се върна в палатката си, за да напише доклада за работата.

Вместо това обаче се улови, че гледа втренчено радиостанцията и очаква да му се обади Флин. Ако Денг се издадеше по някакъв начин! Ако допуснеше съвсем малка грешка, която да докаже, че той е виновният! Тогава щеше да има всякакво право да го разкъса на парчета.

Радиостанцията иззвъня след около два часа и Морисън удари коляното си, когато се спусна, за да вземе слушалката.

— Говори Ривера. Имаме проблем, господин Морисън.

— Слушам.

— Челната машина се заблуди. Не ме питайте как е станало. Мислех, че картографът знае накъде ни води. Плаща му се предостатъчно.

— Добре де, какво се е случило? — изкрещя Морисън.

— Попаднахме на някаква тънка твърда кора. Когато конвоят стъпи на нея, тя се пропука. Отдолу имаше рядка тиня. Загубихме всички камиони, без шест.

— Флин къде е?

— Успяхме да измъкнем доста от хората, но него го няма сред тях.

— Добре — въздъхна Морисън тежко. — Добре. Чакайте там. Ще ви изпратя амфибиите. И слушай… дръж под око Денг.

— Това е невъзможно — отговори Ривера.

— Защо?

— Защото беше в челната машина. Нямаше никакъв шанс да оцелее.

 

 

Мъжете в лагера на работниците бяха намръщени и ядосани заради поредната загуба и имаха нужда от нещо осезаемо, на което да изкарат яда си. Набиха някакъв пекар, защото хлябът му имал странен вкус и едва не линчуваха контрольор по водата, защото се навъртал край големите машини, където нямал никаква работа. Това обаче не ги бе удовлетворило и започваха да поглеждат към селището на туземците.

Диваците от каменната ера бяха построили нов стан на скалите недалеч от лагера, и в него се бяха настанили мъдреци и магьосници, за да прокълнат демоните, дошли от небето. Там-тамите им биеха ден и нощ, а работниците говореха, че трябва да ги вдигнат във въздуха, за да ги накарат да пазят тишина.

Морисън продължаваше да ги притиска с работата. Проправяха пътища, които след седмица се оказваха негодни. Храната се разваляше невероятно бързо, а никой не искаше да яде местни продукти. По време на една буря върху електрическата централа падна мълния, въпреки гръмоотводите, които бе оставил лично Лърнър. Възникналият вследствие на това пожар опустоши половината лагер, а когато пожарникарите отидоха да вземат вода, се оказа, че близките потоци тайнствено са пресъхнали.

Направиха втори опит да взривят планината без име, но успяха само да предизвикат няколко свлачища. Оказа се, че петима работници, седнали да пият бира без разрешение на близкия склон, са били затрупани. След този случай сапьорите отказаха да залагат повече заряди в планината.

А от Земята се обадиха пак.

— Морисън, точно какво не е наред? — попита господин Шотуел.

— Казвам ти, не знам — отговори Морисън.

— Възможно ли е да мислим за саботаж?

— Възможно е — каза Морисън. — Всичко това не би могло да е изцяло естествено. Ако някой пожелае, би могъл да причини много щети… да заблуди колона, да постави зарядите не както трябва, да прекъсне гръмоотводите…

— Подозираш ли някого?

— При мен работят повече от пет хиляди души — отвърна Морисън замислено.

— Знам това. Слушай внимателно. Бордът на директорите взе решение да ти даде допълнителни пълномощия при тази извънредна ситуация. Можеш да направиш всичко, стига да свършиш работата. Ако се налага, арестувай половината лагер, взриви селището на туземците, каквото намериш за необходимо. Освободен си от всякаква отговорност пред закона. Готови сме да платим и значителна премия. Работата обаче трябва да бъде свършена.

— Знам — отговори Морисън.

— Да, но не знаеш колко важен е за нас Обект 35. Казано строго поверително, компанията ни претърпя сериозни загуби на други места. Провалихме се с няколко съдебни дела, застрахователите отказаха да покрият щетите от природни бедствия. В сегашния проект сме хлътнали твърде дълбоко, за да се откажем с лека ръка. Просто трябва да доведеш нещата докрай.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отговори Морисън и прекъсна връзката.

Същия следобед се взриви складът за гориво. Бяха унищожени 50 тона Д12, а пазачът на склада бе убит на място.

 

 

— Извадил си късмет — каза Морисън мрачно на Лърнър.

— Така е — съгласи се Лърнър. Лицето му все още беше посивяло и изпоцапано със сажди. Той си наля глътка. — Ако бях минал оттам десет минути по-късно, сега щях да съм в супата. Не звучи никак успокояващо.

— Извадил си късмет — повтори Морисън замислено.

— Знаеш ли… когато минах покрай склада, земята под краката ми беше топла — каза Лърнър. — Тогава не ми направи впечатление, но сега си го спомням. Възможно ли е под повърхността да има някаква вулканична дейност?

— Не — отвърна Морисън. — Нашите геолози проучиха всеки квадратен сантиметър от този терен. Под нас има солиден гранит.

— Хъм… — промърмори Лърнър. — Мори, струва ми се, че трябва да ликвидираш туземците.

— Защо?

— Защото те са единственият фактор, върху който нямаме контрол. Всеки в лагера наблюдава всеки друг. Трябва да са туземците! Вече е доказано, че съществува психическо въздействие и че то е най-силно изразено при примитивните същества.

Морисън кимна.

— Да не би според теб експлозията в склада за гориво да беше причинена от полтъргайст?

Лърнър се намръщи и се вгледа в лицето на Морисън.

— А защо не? Струва си да се провери.

— И след като могат да подпалят този склад, значи могат да направляват взрив, да отклонят колона камиони и така нататък?

— Ако приемем хипотезата, вероятно е да могат.

— Тогава защо се занимават с дреболии? След като са в състояние да направят всичко това, защо не ни издухат от планетата и толкова?

— Изглежда възможностите им не са неограничени — отбеляза Лърнър.

— Глупости. Тази теория е твърде сложна. Много по-лесно е да приемем, че някой тук не желае работата да бъде доведена докрай. Може би някоя от конкурентните фирми е платила на някого, за да го прави. Може да става дума за побъркан. Така или иначе това е жив човек, който може да провери къде и как са поставени зарядите, който умее да чертае трасета за пътища, който ръководи…

— Чакай малко. Ако намекваш, че…

— Не намеквам нищо — прекъсна го Морисън. — Ако се чувстваш несправедливо обвинен, съжалявам. — Той излезе от палатката и извика двама работници. — Затворете го някъде и се погрижете да не излиза от там.

— Превишаваш правата си — извика Лърнър.

— Добре.

— И освен това грешиш. Не съм виновен аз, Мори.

— В такъв случай, съжалявам. — Махна на работниците и те отведоха Лърнър.

 

 

Два дни след това започнаха свличанията. Геолозите не бяха в състояние да обяснят какво ги е породило. Смятаха, че неуспешните взривове може да са образували дълбоки пукнатини в скалата и така нататък.

Морисън се опитваше да продължава работата, но работниците не се подчиняваха. Някои от тях бълнуваха за летящи предмети, пламтящи ръце на небето, говорещи животни и машини с разум. Тези бълнувания привличаха много слушатели. Не беше безопасно да се разхождаш из лагера по мръкнало. Самоназначили се пазачи стреляха по всичко, което помръдне, а и по доста неща, които стояха напълно неподвижно.

Морисън не се изненада особено, когато късно една вечер завари лагера обезлюден. Знаеше, че хората неминуемо ще предприемат нещо. Седна в палатката си и зачака.

След малко се появи Ривера и седна.

— Задават се проблеми — каза той.

— Какви проблеми?

— За туземците. Момчетата тръгнаха към селото им.

Морисън кимна.

— Защо тръгнаха?

Ривера издиша дима от цигарата си и отговори:

— Нали познаваш лудия Чарли? Онзи, който непрекъснато се моли. Е, той се закле, че видял един туземец да стои край палатката му. Туземецът му казал: „Всички вие от Земята ще умрете.“ И изчезнал.

— Сред облак дим? — попита Морисън.

— Аха — отговори Ривера и се засмя. — Струва ми се, че във всичко това наистина има облак дим.

Морисън си спомняше Чарли. Пълен истерик. Типичен случай, когато дяволът шепне на някого на собствения му език и съвсем отблизо.

— Кажи ми — подкани го Морисън, — вещици ли ще ловят? Или магьосници супермени?

Ривера се замисли и отговори:

— Мисля, че им е все едно.

В далечината се разнесе силен трясък.

— Взели ли са експлозиви? — попита Морисън.

— Не знам. Предполагам, че да.

Безумие, помисли си шефът. Неуправляема тълпа. Денг би казал: „Когато се съмняваш, винаги убивай сенките. Човек никога не знае какво са намислили.“

Но Морисън беше доволен, че хората му са предприели този ход. Латентни психични сили… кой би могъл да знае със сигурност?

Половин час по-късно първите работници започнаха да се връщат. Крачеха бавно, не разговаряха помежду си.

— Е? — попита ги Морисън. — Справихте ли се с всичките?

— Не, господин Морисън — отговори един от тях. — Не успяхме дори да се доближим.

— Какво стана? — Изведнъж го обзе страх.

Дойдоха още мъже. Стояха мълчаливи, гледаха право пред себе си.

— Какво стана? — изкрещя Морисън.

— Не успяхме да се доближим до селото. Някъде по средата на пътя склонът пак започна да се свлича.

— Пострада ли някой?

— Не, господин Морисън. Не се свлече върху нас. Затрупа селото им.

— Лошо — поклати глава Морисън.

— Да, господине. — Мъжете стояха на групи и го гледаха с очакване. — Какво ще правим сега?

Шефът затвори очи за миг и каза:

— Приберете се по палатките си и чакайте.

Силуетите им се сляха с тъмнината. Ривера го погледна въпросително.

— Доведи Лърнър — нареди Морисън.

Когато Ривера се отдалечи, той включи радиостанцията и започна да вика предните постове.

Предчувстваше, че ще се случи нещо, така че ураганът, който се изви над лагера половин час по-късно, не го изненада напълно. Успя да качи хората си на корабите преди вятърът да отнесе палатките.

Лърнър влезе в радиокабината на флагманския кораб при Морисън и го попита:

— Какво става?

— Ще ти кажа — отвърна Морисън. — На десет мили от тук изригва верига от угаснали вулкани. Метеоролозите съобщават за приливна вълна, която ще залее целия континент. На тази планета не би трябвало да се очакват земетресения, но предполагам, че си усетил първия трус. Това е само началото.

— Но какво е всичко това? Каква е причината?

— Още ли не си се свързал със Земята? — попита Морисън радиста.

— Опитвам се.

Нахълта Ривера.

— Остават още две секции — докладва той.

— Когато всички се качат на корабите ми кажи.

— Но какво е всичко това? — извика Лърнър. — Пак ли съм виновен аз?

— Искам да ти се извиня — каза Морисън.

— Хванах нещо — обади се радистът. — Чакайте…

— Морисън! — извика Лърнър. — Отговори ми!

— Не мога да го обясня. Не ми го побира в главата. Денг би могъл да го направи.

Морисън затвори очи и си представи Денг. Усмихваше се презрително и го съветваше: „Прочети сагата за медузата, която сънувала, че е бог. След като излязла от океана, супермедузата, която нарекла себе си «човек», решила че е по-висша от всичко останало, само защото имала голям нагънат мозък. След като й хрумнало това, тя избила рибите в моретата и зверовете в горите. Избила ги без остатък, без да се съобразява с намеренията на природата. След това започнала да дълбае дупки в планините и да издига тежки градове върху стенещата земя, да покрива тревата с бетонна престилка. После, след като медузите се намножили извън всякаква мярка, започнали да се пренасят на други планети, където рушали планини, правели изкуствени равнини, местели цели гори, пренасочвали реки, топели ледници, оформяли континенти, копаели нови морета и по този начин обезобразявали планетите, които са най-достойното творение на природата. Природата действа бавно и е уморена от старост, но пък реакцията й е сигурна. И така, на природата скоро й дошло до гуша от нахалната медуза и претенциите й за божественост. В един момент кожата на поредната планета, която медузата се заела да надупчи, отхвърлила натрапниците, изхвърлила ги като буболечки. Тогава медузата с изумление разбрала, че през цялото време е била подвластна на неведоми сили, на равна нога с всички останали същества от блатата и равнините, че не е по-лоша от цветята и не е по-добра от бурените, че на вселената й е все едно дали медузата ще живее или не и че всичките й дела не са нищо повече от следите, които насекомото оставя в пясъка.“

— Отговори ми! — настоя Лърнър умолително.

— Мисля, че планетата не ни иска — каза Морисън. — Мисля, че й писна от нас.

— Свързах се със Земята. Говори, Мори — извика радистът.

— Шотуел? Слушай, не можем да продължим — извика Морисън в слушалката. — Ще евакуирам хората си, докато все още имам време. Сега не мога да ти обясня… Нямам представа дали ще успея да…

— Планетата е неизползваема, така ли? — попита Шотуел.

— Да. Няма шанс. Надявам се, това няма да се отрази на фирмата прекалено…

— По дяволите фирмата! — извика Шотуел. — Нямаш представа какво става тук. Чувал си за проекта Гоби, нали? Всичко е в развалини, до последната постройка. И не сме само ние. Не знам какво е това, просто не знам. Извинявай, говоря несвързано, но откакто потъна Австралия…

— Какво?

— Да, потъна, казвам ти. Може би трябваше да се подготвим след ураганите, но земетресенията… не, вече никой не знае какво става.

— Ами Марс? Венера? Алфа Кентавър?

— Навсякъде е едно и също. Но това не може да е краят, нали Морисън? Човечеството…

— Ало? Ало? — извика Морисън.

— Какво стана? — попита радистът. — Ще опитам пак.

— Не си прави труд — спря го Морисън.

В този момент нахълта Ривера.

— Всички са по корабите — докладва той. — Люковете са затворени. Можем да тръгваме, Морисън.

Всички го гледаха в очакване.

— Можем — каза той. — Но няма къде да отидем.

Счетоводителят

Господин Ди седеше на голямото кресло. Беше разхлабил колана си, а вечерните вестници се търкаляха на коленете му. Той пушеше лулата си кротко и мълчаливо си мислеше колко прекрасен е светът. Днес беше продал два амулета и малко любовен елексир. Жена му се суетеше в кухнята и готвеше нещо вкусно, лулата му димеше приятно и се дърпаше леко. Господин Ди въздъхна доволно, прозина се и се протегна.

Мортън, деветгодишният му син, прекоси всекидневната, натоварен с книги.

— Как мина днес в училище? — попита господин Ди.

— Добре — отговори момчето. Забави малко крачка, но продължи към стаята си.

— Какво е това? — попита господин Ди и посочи книгите.

— Книги по счетоводство — отговори Мортън, без да погледне баща си, и забърза нататък.

Господин Ди поклати глава. Отнякъде на сина му му беше хрумнало, че иска да стане счетоводител. Счетоводител! Наистина, Мортън смяташе бързо, но така или иначе щеше да се наложи да забрави тази глупост. Очакваха го по-големи неща.

На вратата се позвъни.

Господин Ди притегна колана си, напъха ризата в панталона и отвори. Беше госпожица Грийб, учителката на сина му в четвърти клас.

— Заповядайте, влезте, госпожице Грийб. Мога ли да ви предложа нещо?

— Нямам време — отвърна госпожица Грийб. Стоеше на прага с ръце на кръста. Със сивата си, невчесана коса, слабото лице с дълъг нос и влажните си очи, имаше вид на вещица. И точно така би трябвало да изглежда, защото госпожица Грийб наистина беше вещица.

— Дойдох да поговорим за сина ви — обясни тя.

В този момент от кухнята излезе госпожа Ди, бършейки ръце в престилката си.

— Надявам се, че не е бил непослушен — каза тя разтревожено.

Госпожица Грийб изсумтя мрачно.

— Днес им дадох годишните тестове. Синът ви се провали напълно.

— О, Боже! — възкликна госпожа Ди. — Пролет е. Може би…

— Пролетта няма нищо общо — поклати глава госпожица Грийб. — Миналата седмица им дадох Великите Магии на Кордус, първи дял. Знаете колко са лесни. Не беше научил нито една.

— Хъм — отвърна господин Ди лаконично.

— По биология… Няма никакво понятие кои са основните вълшебни билки. Никакво!

— Това е невъобразимо! — възкликна господин Ди.

Госпожица Грийб се усмихна кисело.

— Освен всичко друго, оказа се, че напълно е забравил Тайната азбука, която научи в трети клас. Забравил е Защитната формула, забравил е имената на деветдесет и деветте низши таласъми от Третия кръг, забравил е и малкото, което беше научил по География на Ада. И, което е най-лошото, няма никакво желание да учи.

Господин и госпожа Ди се спогледаха мълчаливо. Положението наистина беше много сериозно. Биха могли да се примирят с известна доза момчешка разсеяност, дори да я насърчават, защото тя показва наличието на здрав дух. Все пак едно дете трябваше да научи поне основните неща, за да стане магьосник.

— Ще ви кажа откровено — продължи госпожа Грийб. — Навремето бих го изключила моментално, без дори да се замисля. Лошото е, че вече сме много малко.

Господин Ди кимна тъжно. През вековете вещерството непрекъснато западаше. Хората от старите фамилии измираха или ги грабваха демонични сили, или ставаха учени. Лекомислената общественост от друга страна не проявяваше никакъв интерес към магиите и заклинанията на древността.

Сега само малцина притежаваха Старото знание. Те го съхраняваха и преподаваха в частни училища като това на госпожа Грийб, за деца на магьосници. По наследство, като израз на свещено доверие.

— Заради тази безсмислица със счетоводството е — каза госпожица Грийб. — Не знам откъде му хрумна. — Тя погледна Ди укоризнено. — И също така не знам защо тази приумица не е била изкоренена още в самото начало.

Господин Ди почувства как бузите му се зачервяват.

— Знам едно — продължи учителката. — Докато Мортън се занимава с онова, никога няма да насочи вниманието си към магиите.

Господин Ди извърна поглед от зачервените очи на вещицата. Чувстваше се виновен. Беше сгрешил с калкулатора играчка. Не биваше да носи такова нещо у дома. Когато бе видял за първи път, че Мортън си играе на двойно счетоводство, трябваше веднага да изгори счетоводната му книга.

Но откъде би могъл да знае, че всичко това ще се превърне в мания? Госпожа Ди приглади престилката си и каза:

— Госпожице Грийб, знаете че ви имаме пълно доверие. Как ще ни предложите да постъпим?

— Направих всичко, което беше по силите ми — отвърна госпожица Грийб. — Единственото, което остава, е да повикам Боарбас, демонът на децата. Разбира се, това зависи изцяло от вас.

— О, не мисля, че положението е станало чак толкова сериозно — намеси се господин Ди веднага. — Призоваването на Боарбас е сериозна мярка.

— Както казах, всичко е във ваши ръце — кимна госпожица Грийб. — Можете да призовете Боарбас или не, както сметнете за необходимо. Ако се съди по сегашното положение на нещата, синът ви никога няма да стане магьосник.

Тя се обърна и понечи да си тръгне.

— Няма ли да изпиете с нас чаша чай? — попита госпожа Ди веднага.

— Не. Трябва да присъствам на сборището на вещици в Цинцинати — отговори госпожица Грийб и изчезна сред кълбо оранжев дим.

Господин Ди прогони дима с ръце и затвори вратата.

— Ф-ю-ю! — възкликна той. — Използва парфюмиран дим!

— Старомодна е — кимна госпожа Ди.

Останаха до вратата мълчаливи. Господин Ди едва сега започна да се чувства ужасѐн. Беше му трудно да повярва, че синът му, негова кръв и плът, не иска да спази семейната традиция. Просто не можеше да е истина!

— След вечеря — каза господин Ди — ще поговоря с него по мъжки. Сигурен съм, че няма да се наложи намесата на демона.

— Добре — съгласи се госпожа Ди. — Убедена съм, че ще го накараш да разбере.

Тя се усмихна и Ди долови някогашното вещерско пламъче в очите й.

— Печеното ми! — извика госпожа Ди наведнъж. Вещерското пламъче угасна и тя се завтече към кухнята.

Вечеряха спокойно. Мортън знаеше за посещението на госпожица Грийб и през цялото време виновно мълча, като хвърляше крадешком погледи към баща си. Господин Ди наряза печеното и го сервира дълбоко намръщен. Госпожа Ди дори не се опита да поведе някакъв незначителен разговор.

След като си изяде набързо десерта, момчето се скри в стаята си.

— Сега ще видим — каза господин Ди на жена си, допи последната глътка кафе, избърса устни и стана. — Ще се опитам да го вразумя. Къде е амулетът ми за убеждаване?

Госпожа Ди се замисли за миг.

— Ето го — отговори тя и го измъкна измежду страниците на едно романче с шарени корици. — Бях си отбелязала с него страницата.

Господин Ди пусна амулета в джоба си, пое дълбоко дъх и влезе в стаята на сина си.

Мортън седеше зад бюрото. Пред него имаше тетрадка, изписана с цифри и дребни, прецизни бележки. Върху бюрото беше поставил шест внимателно подострени молива, гума за триене, сметало и калкулатора играчка. Книгите бяха на самия ръб на плота и всеки момент можеха да паднат.

Господин Ди избута настрана купчината дрехи от леглото, за да си направи място и седна.

— Как са нещата, синко? — попита той с възможно най-мекия си тон.

— Добре, татко — отговори Мортън ентусиазирано. — Стигнах до четвърта глава на „Основи на счетоводството“ и отговорих на всички въпроси в…

— Синко — прекъсна го Ди внимателно, — какво става с другите ти домашни? — Мортън го изгледа смутено и размърда крака. — Знаеш ли, в наши дни малко момчета имат възможност да станат магьосници.

— Да, татко, знам. — Мортън извърна рязко лице и добави с висок, неспокоен глас: — Но аз искам да стана счетоводител. Наистина искам, татко!

Господин Ди поклати глава.

— Мортън, в семейството ни винаги е имало магьосници. В продължение на хиляда и осемстотин години семейство Ди се е ползвало със сериозна репутация в свръхестествените кръгове.

Мортън продължаваше да гледа през прозореца и да мести крака.

— Нали не искаш да ме разочароваш, синко? — Ди се усмихна тъжно. — Всеки може да стане счетоводител, но само малцина избрани могат да специализират Черните изкуства.

Мортън го погледна, после взе един молив и започна бавно да го върти между пръстите си.

— Какво ще кажеш, момчето ми? Няма ли да заработиш малко по-усърдно при госпожица Грийб?

Мортън поклати глава.

— Искам да стана счетоводител.

Господин Ди потисна внезапно обзелия го гняв с усилие. Какво ставаше с Амулета на убеждаването? Нима магията се бе изтощила? Може би трябваше да го презареди? Така или иначе, реши да продължи.

— Мортън — каза той прегракнало, — знаеш, че съм достигнал само Трета степен. Родителите ми бяха много бедни и нямаха възможност да ме изпратят в Университета.

— Знам — прошепна момчето.

— Искам да имам всички неща, за които съм мечтал, но не съм можел да си позволя. Мортън, ти можеш да достигнеш Първа степен. — Господин Ди поклати тъжно глава. — Ще бъде трудно, но аз и майка ти сме спестили нещичко, а останалото все някак ще съберем.

Мортън прехапа устна и започна да върти молива по-бързо.

— Какво ще кажеш, сине? Ако достигнеш Първа степен, няма да се налага да работиш в магазин. Можеш да станеш пряк посредник на Черния. Пряк посредник! Какво ще кажеш, синко?

За миг на Ди му се стори, че момчето се развълнува. Устните му бяха леко раздалечени, в очите му се появи подозрителен блясък. След миг обаче погледна към тетрадката, към малкото сметало и калкулатора.

— Ще стана счетоводител — каза Мортън.

— Ще видим тази работа! — извика господин Ди, загубил всякакво търпение. — Няма да станеш счетоводител, млади момко. Ще станеш магьосник. Това бе достатъчно добро призвание за останалите членове на семейството ти, ще трябва да го харесаш и ти, кълна се във всичко проклето! Все още не си чул всичко, хубостнико!

И господин Ди излезе ядосан от стаята.

Мортън веднага се върна към счетоводната си тетрадка.

Господин и госпожа Ди седнаха на канапето мълчаливи. Госпожа Ди трескаво плетеше нещо, но умът й беше другаде. Господин Ди наблюдаваше мрачно топлото петно върху килима във всекидневната.

Най-накрая Ди каза:

— Разглезих го. Боарбас е единственият изход.

— О, не — възрази госпожа Ди. — Той е толкова малък!

— Нима искаш синът ни да стане счетоводител? — учуди се господин Ди. — Да не предпочиташ по цял ден да драска цифри, вместо да върши важната работа на Черния?

— Разбира се, че не искам — отвърна госпожа Ди. — Но Боарбас…

— Знам. Вече се чувствам като убиец.

Замислиха се за миг, след това госпожа Ди каза:

— Може би дядо му ще успее да се справи. Винаги го е обичал.

— Може би — отвърна господин Ди замислено. — Но не знам дали трябва да го безпокоим. В края на краищата старецът е мъртъв от три години.

— Знам — кимна госпожа Ди и разплете една лошо направена бримка. — Ако и той не помогне обаче, единственият изход остава Боарбас.

Господин Ди се съгласи. Колкото и тежко да бе всичко това за дядото, вариантът с Боарбас бе безкрайно по-лош. Ди веднага се зае с подготовката за призоваването на мъртвия си баща.

Събра на едно място смления рог от еднорог, конопа и щипката драконов зъб и ги остави върху килима.

— Къде ми е жезълът? — попита той жена си.

— Мушнах го в сака с щеките ти за голф.

Господин Ди донесе жезъла и махна с него над съставките. Промърмори три думи от заклинанието за Освобождаване и прошепна името на баща си.

От килима веднага се издигна кълбо дим.

— Здравей, дядо Ди — каза госпожа Ди.

— Татко, съжалявам, че те безпокоя — започна господин Ди, — но синът ми… твоят внук… отказва да стане магьосник. Иска да стане… счетоводител.

Кълбото дим потрепери и изписа буква от Стария език.

— Да — кимна господин Ди. — Опитахме с убеждение. Момчето упорства.

Димът отново потрепери и изписа друга буква.

— Предполагам, че това е по-добре — каза господин Ди. — Ако го изплашиш веднъж както трябва, ще забрави всякакви глупости. Жестоко е, но пък е по-добре от Боарбас.

Кълбото дим кимна и се устреми към детската стая. Господин и госпожа Ди останаха да чакат на канапето.

Вратата на детската стая изведнъж се отвори, сякаш от силен порив на вятъра. Мортън вдигна очи, намръщи се и отново забоде поглед в книгата.

Димът се превърна в крилат лъв с опашка на акула. Изрева зловещо, изръмжа и се приготви за скок.

Мортън го погледна, повдигна вежди и продължи да отбелязва нещо в колоната от цифри. Лъвът се превърна в триглав гущер, който ужасяващо миришеше на кръв. Издиша огън и тръгна към момчето.

Мортън събра цифрите от колоната, провери резултата със сметалото и погледна гущера. Животното изпищя и моментално се превърна в озъбен прилеп, който запляска с криле около главата му. Мортън се засмя и продължи да чете.

Господин Ди не издържа повече.

— Дявол да го вземе! Не те ли е страх? — възкликна той.

— Защо да ме е страх? Това е дядо.

Когато чу това, прилепът се превърна в дим, кимна тъжно на господин и госпожа Ди и изчезна.

— Довиждане, дядо — извика след него Мортън, стана и затвори вратата.

— Това е то — отбеляза господин Ди. — Момчето е прекалено самонадеяно. Трябва да извикаме Боарбас.

— Не! — възпротиви се жена му.

— Какво да правим тогава?

— Не знам вече какво — отвърна госпожа Ди, почти през сълзи. — Нали имаш представа какво прави Боарбас с децата? След това те вече не са същите.

Лицето на господин Ди беше твърдо като гранит.

— Знам, но вече няма какво да се прави.

— Толкова е малък! — проплака госпожа Ди. — Това… това ще го травмира!

— Дори и да е така, ще се възползваме от постиженията на съвременната психиатрия и ще го излекуваме — успокои я господин Ди. — Ще наемем най-добрия психоаналитик, който може да се купи с пари. Но момчето трябва да стане магьосник.

— Тогава го направи — разплака се госпожа Ди окончателно. — Само не искай от мен да ти помагам.

Колко типично за жена се държи, помисли си Ди. Винаги се размеква като желе в момента, когато е нужна твърдост. И с натежало сърце той започна да се готви за призоваването на Боарбас, демонът на децата.

Най-напред нарисува пентаграм, после звездата с дванайсет лъча в него и безкрайната спирала в нея. След това дойде ред на билките и есенциите — скъпи неща, но абсолютно необходими за сеанса. После написа защитното заклинание, така че Боарбас да не може да се измъкне и унищожи всички тях. Дойде редът и на трите капки кръв от грифон…

— Къде ми е кръвта от грифон? — попита господин Ди, докато тършуваше из шкафа във всекидневната.

— В кухнята, в едно шишенце от аспирин — отговори госпожа Ди и избърса очи.

Ди я намери и всичко беше готово. Запали черните свещи и произнесе заклинанието за Освобождаване.

Стаята изведнъж стана много топла и трябваше само да бъде произнесено Името.

— Мортън! — извика господин Ди. — Ела тук.

Мортън отвори вратата и излезе от стаята си, стиснал здраво една от счетоводните си книги. Изглеждаше много малък и безпомощен.

— Мортън, смятам да повикам Демона на децата. Не ме принуждавай да го правя, синко.

Момчето пребледня, опря гръб в стената, но продължи упорито да клати глава.

— Много добре — каза господин Ди. — БОАРБАС!

Разнесе се оглушителен гръм, през стаята премина гореща вълна и се появи Боарбас. Беше висок до тавана и се смееше зловещо.

— Ах! — възкликна демонът. — Какво малко момченце!

Мортън го гледаше втренчено, стиснал устни.

— Непослушно малко момченце — продължи Боарбас през смях и тръгна през стаята. От крачките му се люлееше цялата къща.

— Отпрати го! — изпищя госпожа Ди.

— Не мога! — възкликна господин Ди отчаяно. — Не мога да направя нищо, докато не свърши!

Огромните рогати ръце на демона се протегнаха към Мортън, но той веднага отвори счетоводната книга и извика:

— Спаси ме!

В този мен се появи висок, ужасно слаб възрастен човек, покрит от глава до пети с изтъпени от писане моливи и всевъзможни формуляри. Очите му бяха две кръгли нули.

Зико рико рил! — извика Боарбас и се обърна, за да посрещне новодошлия. Старецът обаче се засмя и каза:

— Договор с корпорация, която е от другата страна, не само подлежи на нарушаване, но е и изцяло невалиден. По дефиниция.

При тези дума Боарбас залитна назад и с падането си счупи един стол. Изправи се на крака, кожата му стана огненочервена от гняв и той изрече Главното заклинание на демоните:

— ВРАТ, ХАТ, ХО!

Но старецът прикри Мортън с тялото си и произнесе думите за прогонване:

— Издъхване, пречистване, случка, провал, изоставяне и смърт!

Боарбас изпищя мъчително, отстъпи назад и започна пипнешком да търси Отвора. Намери го, скочи през него и изчезна.

Високият слаб старец се обърна към господин и госпожа Ди, които страхливо се свиваха в ъгъла.

— Знайте, че аз съм Счетоводителя. Знайте също така, че това момче е подписало Сговор с мен да стане мой ученик и мой слуга. В замяна срещу извършените услуги аз, Счетоводителят, ще го науча как душите се отдават на Проклятие като се заплетат в прокълната паяжина от Цифри, Формуляри, Формули и Баланси. И, вижте, ето го е знакът ми върху него.

Счетоводителят вдигна дясната ръка на Мортън и посочи мастиленото петно на безименния му пръст. После се обърна към момчето и каза:

— Утре, дете, ще разгледаме някои аспекти на Заобикалянето на подоходния данък като път към Проклятието на душата.

— Да, господине! — възкликна Мортън ентусиазирано.

Счетоводителят изгледа семейство Ди укоризнено и изчезна.

Последва дълго мълчание. После господин Ди се обърна към жена си.

— Е — каза той, — ако синът ни иска да стане счетоводител толкова много, не смятам да заставам на пътя му.

Ловни проблеми

Това бе последната среща на воините преди голямото празненство на съгледвачите и всички патрули бяха налице. Патрул 22 — Реещият се сокол — се бе прикрил в сенчеста кухина и провеждаше занятие по изпъване на пипала. Патрул 31 — Храбрият бизон, се придвижваше край малък поток. Бизоните се упражняваха в поглъщане на течности и се смееха възбудено заради странното усещане.

Патрул 19 — Връхлитащият мираш — чакаше съгледвач Дрог, който както обикновено закъсняваше.

Дрог се спусна ат височина три хиляди метра, втвърди се и бързо пропълзя сред застаналите в кръг съгледвачи.

— Ох! — каза той. — Много съжалявам. Не обърнах внимание колко е напреднал денят.

Водачът на патрула го изгледа гневно.

— Не си по униформа, Дрог.

— Съжалявам, сър — отвърна Дрог и веднага избута навън едно пипало, което беше забравил.

Другите се изкискаха. Дрог пооранжевя от смущение. Искаше му се да стане невидим.

Само че точно сега това щеше да е неуместно.

— Ще открия срещата с Веруюто на съгледвача — обяви Водачът на патрула и прочисти гърлото си. — „Ние, младите съгледвачи на планетата Ебонай, се кълнем да опазим и увековечим уменията и добродетелите на нашите предци, пионерите. За тази цел ние приемаме формата, с която те са се родили и с която са завладели девствената пустош на Ебонай. На това сме решени.“

Съгледвач Дрог настрои слуховите си рецептори, за да усили гласа на шефа. Веруюто винаги го вълнуваше. Беше му трудно да повярва, че предшествениците му са можели да се движат само по повърхността. Днешните ебонайци бяха въздушни същества, поддържаха минимални тела и се подхранваха с космическа радиация на височина три хиляди метра. Възприемаха света чрез пряка перцепция и се спускаха долу само по сантиментални или ритуални подбуди. От ерата на пионерите беше минало много време. Съвременният свят бе започнал с Ерата на субмолекулярния контрол, след която бе настъпила Ерата на прекия контрол.

— „… честност и почтеност — продължаваше Водачът. — И също така сме решени да пием течности, както са правели някога те, да ядем твърда храна и да усъвършенстваме уменията си в боравенето с техните инструменти и методи.“

След като вдъхновеното слово приключи, младежите се пръснаха из равнината. Водачът на патрула се приближи до Дрог.

— Това е последната ни среща преди празненството.

— Знам — отвърна Дрог.

— Ти си единственият съгледвач втори клас от целия патрул Връхлитащ мираш. Всички останали са първи клас или най-малкото младши пионери. Какво ще си кажат хората за патрула ни?

Дрог се заусуква неловко.

— Вината не е само моя — каза той. — Знам, че не се справих с тестовете по плуване и правене на бомби, но тези неща просто не ми се отдават. Не може да се очаква от мен да знам всичко. Дори и сред пионерите е имало специалисти. Никой не е бил длъжен да знае…

— А какво ти се отдава? — прекъсна го Водачът.

— Горските и планински умения — отговори Дрог ентусиазирано. — Проследяване и лов.

Водачът го изгледа продължително.

— Дрог — каза той бавно, — искаш ли да получиш един последен шанс да придобиеш първа степен? И освен това да получиш значката за заслуги?

— Готов съм на всичко! — възкликна Дрог.

— Много добре — кимна Водачът на патрула. — Как се нарича нашият патрул?

— Връхлитащият мираш, сър.

— А какво е мираш?

— Голямо свирепо животно — отговори Дрог моментално. — Някога те са населявали големи територии на Ебонай и предците ни са водили множество кървави битки с тях. Сега са изчезнал вид.

— Не съвсем — каза Водачът. — Един съгледвач изследвал гората южно от тук, в координати S-233, 482-W и попаднал на три екземпляра, мъжки, следователно разрешени за лов. Дрог, искам да ги проследиш и да ги причакаш. После, само с оръжията и методите на предците ни, да вземеш кожата на един от тях и да я донесеш. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Убеден съм, сър!

— Тръгвай веднага — каза Водачът. — Ще окачим кожата на флага ни. На празненството несъмнено ще бъдем похвалени.

— Слушам, сър!

Дрог събра набързо екипировката си, напълни манерката си с течност, взе малко твърда храна за обяд и полетя.

Няколко минути по-късно достигна квадрант с координати S-233, 482-W. Мястото беше диво и романтично, с назъбени скали и криви дървета, с гъсти храсталаци в долините и сняг по върховете. Дрог се огледа донякъде смутен.

Беше казал на Водача на патрула малка неистина.

Истината бе, че не го биваше особено в горските и планинските умения, в проследяването и ловуването. Всъщност не го биваше за нищо, освен да се носи сред облаците на височина пет хиляди метра и да мечтае. Ами ако не успееше да улови този мираш? Ако мирашът уловеше него?

Това е невъзможно, успокои той сам себе си. Винаги би могъл да сублимира, само за миг. Никой нямаше да разбере.

След миг долови слаба миризма на мираш. После видя, че съвсем близо нещо се движи — до една невисока Т-образна скала.

Нима щеше да е толкова лесно? Съвсем спокойно доби нужния вид и запристъпва напред.

 

 

Планинската пътека стана още по-стръмна, а слънцето печеше непоносимо. Пакстън беше плувнал в пот, въпреки топлоизолиращия костюм. Освен всичко друго му бе писнало и да се прави на спортист.

— Кога ще се махаме от тук? — попита той.

Херера го тупна приятелски по рамото.

— Не искаш ли да забогатееш?

— Достатъчно забогатяхме — отговори Пакстън.

— Не е достатъчно — възрази Херера и дългото му загоряло лице се ухили.

Стелмън ги настигна, задъхан под тежестта на апаратурата.

— Господа, не мислите ли, че е време да си поемем дъх? — попита той.

— Защо не? Няма за къде да бързаме. — Херера хвърли на земята раницата си, седна и се облегна на една невисока Т-образна скала.

Стелмън запали цигара, а Херера измъкна пура от затворения с цип джоб на екипа си.

Пакстън изгледа единия, после другия и попита:

— Е, кога според вас ще се махнем от тази планета? Или ще останем тук завинаги?

Херера се ухили и запали пурата си.

— Е, какво ще кажете? — настоя Пакстън.

— Спокойно, двама на един сме — каза Стелмън. — Заехме се с това начинание като трима равноправни съдружници.

— Но парите бяха само мои — възрази Пакстън.

— Разбира се. Затова те взехме с нас. Херера влезе с практическите си познания по минно дело, аз със теорията и с лиценза си за пилот. Ти имаше пари.

— Но корабът вече е натъпкан! — възкликна Пакстън. — Складовите отсеци са пълни. Защо не отидем на някое цивилизовано място и не започнем да харчим?

— Ние с Херера нямаме твоето аристократично отношение към богатството — каза Стелмън прекалено търпеливо. — Ние двамата изпитваме детинското желание да запълним всяка свободна пролука със съкровища. Златни кюлчета в резервоарите с гориво, смарагди в кутиите за брашно, половинметров пласт диаманти на пода. Това може да стане само тук. Наоколо се търкалят какви ли не скъпоценности и само чакат някой да ги вземе. Пакстън, ние искаме да станем противно, гнусно богати.

Пакстън не слушаше. Гледаше в една точка недалеч от пътеката.

— Онова дърво току-що мръдна — каза той тихо.

Херера прихна.

— Пак чудовища, предполагам — каза той подигравателно.

— Успокой се — обади се Стелмън уморено. — Момче, аз съм мъж на средна възраст и с наднормено тегло, така че лесно се плаша. Мислиш ли, че щях да съм тук, ако имаше и най-малка опасност?

— Ето! Мръдна пак!

— Проучихме планетата преди три месеца — продължи Стелмън. — Не открихме интелигентни същества, опасни животни и отровни растения, не помниш ли? Само гори, планини, езера, злато, реки, диаманти и смарагди. Ако имаше нещо друго, смяташ ли, че досега нямаше да ни нападне?

— Казвам ви! Видях го, че помръдна — не престана да упорства Пакстън.

Херера стана.

— Това дърво ли?

— Да. Виж, дори не прилича на другите. Кората му е различна.

С едно-единствено ловко движение Херера измъкна бластер модел 2 от кобура си и изстреля три заряда по дървото. То, заедно с всички храсталаци в диаметър десет метра, избухна в пламъци.

— Вече няма страшно — каза Херера и прибра оръжието.

Пакстън потри челюстта си.

— Чух че изпищя, когато стреля.

— Аха. Но вече е мъртво — успокои го Херера. — Ако още нещо помръдне, само ми кажи и ще му видя сметката на часа. А сега да потърсим още смарагди, какво ще кажете?

Пакстън и Стелмън вдигнаха раниците си и тръгнаха нагоре след Херера.

— Не си поплюва, а? — каза Стелмън усмихнато.

 

 

Дрог постепенно се съвзе. Огненото оръжие на мираша го бе сварило маскиран, почти напълно беззащитен. Все още не можеше да си обясни как стана така — никаква миризма за прогонване на противника, никакво ръмжене и пръхтене, никакво предупреждение. Мирашът бе атакувал внезапно, слепешката, без да изчака, за да види дали пред себе си има враг или приятел.

Най-накрая Дрог разбра каква е природата на звяра, срещу който бе тръгнал.

Изчака докато затихне тропотът от копитата на трите мираша и въпреки болката се опита да подаде навън визуален рецептор. Не успя. За миг го обзе паника. Ако централната му нерва система се окажеше увредена — край.

Опита още веднъж. Този път, когато се размърда, един камък падна от тялото му и той напрегна сили, за да се реконструира.

Сканира набързо вътрешностите си и въздъхна облекчено. Беше се разминал на косъм. Само миг преди изстрела инстинктивно бе успял да се върне в нормалното си състояние и това бе спасило живота му.

Опита се да измисли друг подход, но ужасът от това внезапно, жестоко и необмислено нападение бе прогонил всички ловни умения от ума му. Откри, че няма абсолютно никакво желание да се срещне с жестокия мираш още веднъж.

Ами ако се върне без глупавата кожа? Би могъл да каже на Водача на патрула, че мирашите са били женски и следователно не са разрешени за лов. Думата на един млад съгледвач винаги се уважаваше, така че никой нямаше да се усъмни или пък да тръгне да проверява.

Не, това нямаше да стане. Как изобщо можа да си го помисли?

Е, каза си мрачно, бих могъл да напусна патрула, да престана да съм съгледвач и да сложа край на цялата нелепост — лагерните огньове, песните, игрите, приятелството…

Не, и това няма да стане, каза си Дрог твърдо и се мобилизира вътрешно. Държеше се сякаш тези животни бяха противник, който можеше да се мери с него. Та те дори не бяха интелигентни! Никое същество без пипала досега не беше развило истински интелект. Така гласеше законът на Етлиб, а още не бяха регистрирани никакви негови изключения.

В битките между интелекта и инстинктивната хитрост, интелектът винаги побеждаваше. Нямаше как да е иначе. Сега му оставаше да разбере как точно става това.

Дрог отново започна да следи мирашите по миризмата. Какво оръжие от колониални времена да използва? Малка атомна бомба? Не. Тя сто процента би унищожила кожата им.

Изведнъж спря и се засмя. Когато се замислиш сериозно, всичко се оказва много просто. Защо му беше да влиза в опасен пряк контакт с мирашите? Беше дошло времето да използва ума си, познанията си за животинската психика, за примамките и капаните.

Вместо да ги следи, трябваше да отиде в леговището им.

Там щеше да им подготви капан.

 

 

Временният им лагер беше в една пещера и когато стигнаха там, слънцето вече залязваше. Всяка пукнатина в издигащата се нагоре скала хвърляше ясно очертана сянка. Корабът им се намираше на пет мили по-надолу, в долината, а металният му корпус блестеше в червеникаво и сребърно. В раниците им имаше по десетина смарагда — малки, но с чудесен цвят. По това време на деня Пакстън обикновено си мислеше за едно градче в Охайо, за кафене, за момиче с руси коси. Херера се усмихваше, защото предвкусваше как ще похарчи милион долара, преди да се заеме със сериозната работа в ранчото си. Стелмън вече разсъждаваше над доктората си, който щеше да бъде върху извънземните минерални залежи.

Чувстваха се спокойни, в добро настроение. Пакстън напълно се бе излекувал от нервния си пристъп и сега му се искаше наистина да се появи някакво чудовище — за предпочитане зелено — което да преследва красива, оскъдно облечена жена.

— Отново у дома — каза Стелмън, докато приближаваха входа на пещерата. — Искате ли говежда яхния? — Беше негов ред да готви.

— С лук — обади се Пакстън и понечи да влезе, но отскочи назад като ужилен. — Какво е това?

На метър от входа на пещерата бяха оставени тава с телешко печено, още горещо, четири големи диаманта и бутилка уиски.

— Това е странно — отбеляза Стелмън. — И донякъде изнервящо.

Пакстън приклекна, за да разгледа един от диамантите. Херера го дръпна назад.

— Може да е капан.

— Не се виждат никакви корди или проводници — отговори Пакстън.

Херера се вторачи в печеното, в диамантите, в бутилката уиски. Изглеждаше доста нещастен.

— Не ми вдъхва доверие — каза той.

— Тук в края на краищата може и да има някакво население. Не е изключено това да е в знак на добра воля.

— Разбира се — изсумтя Херера подигравателно. — Някой е изпратил делегация до Земята, за да донесе бутилка Олд Спайс, специално заради нас.

— Какво ще правим? — попита Пакстън.

— Ще стоим настрана — отвърна Херера. — Дръпни се.

Той откъсна дълъг клон от близкото дърво и побутна диамантите боязливо.

— Нищо не стана — отбеляза Пакстън.

Дългата трева, в която беше стъпил Херера, изведнъж се обви здраво около глезените му. Почвата около него се напука, от нея се откъсна съвсем правилен кръг, около пет метра в диаметър, и започна да се издига нагоре. Херера опита да скочи долу, но тревата се беше вкопчила в краката му с хиляди зелени пипалца.

— Чакай! — извика Пакстън идиотски, втурна се напред и улови периферията на диска. Той се наклони силно, спря за момент, после пак се заиздига. По това време Херера вече беше извадил ножа си и режеше трескаво тревата около глезените си. Стелмън излезе от вцепенението, в което изпадна когато видя Пакстън да се носи на нивото на главата му, и също се спусна към диска, като забави изкачването му още малко. Херера освободи единия си глезен и се хвърли към земята. Увисна на другия за миг, после жилавата трева не издържа тежестта му и той падна, като в последния момент успя да извие врат, за да не удари главата си.

Пакстън пусна диска и падна върху корема на Стелмън.

Дискът от трева, заедно с товара му от печено месо, диаманти и уиски, продължи нагоре, докато не се загуби от очите им.

Слънцето залезе. Без да говорят, тримата влязоха в пещерата с извадени бластери. Запалиха буен огън пред входа и се приготвиха да прекарат нощта.

— Ще пазим на смени — каза Херера. Пакстън и Стелмън кимнаха. — Прав беше Пакстън — добави след малко, — мисля, че се задържахме тук достатъчно дълго.

— Прекалено дълго — отвърна Пакстън.

Херера сви рамене.

— Веднага щом съмне, се качваме на кораба и излитаме.

— Ако успеем да стигнем дотам — обади се Стелмън.

 

 

Дрог се чувстваше силно обезкуражен. Бе наблюдавал ненавременното задействане на капана, борбата и измъкването на мираша. А и какъв хубав екземпляр беше! Най-едрият!

Сега си даваше сметка, че е сгрешил. В нетърпението си беше прекалил със стръвта. Минералите щяха да са достатъчни, защото мирашите явно много ги обичаха. Но не! Трябваше на всяка цена да подобри методите на предците си и да заложи и хранителни стимули! Нищо чудно, че се отнесоха с подозрение при толкова претоварени сетива.

Сега бяха разярени, нащрек и определено опасни.

А истински разяреният мираш беше една от най-страшните гледки в цялата галактика.

Когато двете луни на Ебонай се показаха над склоновете на запад, Дрог се почувства ужасно сам. Виждаше огъня, който гореше пред пещерата на мирашите. С помощта на пряката перцепция долавяше как трите животни седят вътре с напрегнати сетива, с готови за стрелба оръжия.

Кожата от мираш наистина ли си струваше всичките тези неприятности?

Дрог определено би предпочел да се носи на пет хиляди метра височина, да подрежда фигурки от облаците и да мечтае. Искаше да поглъща радиация, вместо да се тъпче с разни гадости. А и каква полза имаше изобщо от ловуването и капаните? Ненужни умения, от които неговите сънародници отдавна вече не се нуждаеха.

За миг беше убеден в това, но после, в един проблясък на чистата перцепция, разбра за какво става дума.

Наистина, ебонайците бяха надраснали борбата за оцеляване и конкуренцията, бяха се преборили и с опасността от възникването им, но Вселената беше огромна и криеше много изненади. Кой би могъл да предскаже какво ще се случи, с какви нови опасности ще се сблъска расата им? И как биха се справили с тях, ако преди това са загубили ловния си инстинкт?

Не, миналото трябваше да се запази, поне за да служи като обеца на ухото, като напомняне, че мирният, интелигентен живот е нещо нестабилно във враждебно настроената Вселена.

Щеше да вземе кожата на този мираш или да умре!

Най-важното беше да накара зверовете да излязат от пещерата. Сега ловните му познания се бяха върнали в главата му.

Бързо, ловко, той се превърна в уста на мираш.

 

 

— Чу ли това? — попита Пакстън.

— Стори ми се, че чух нещо — потвърди Стелмън и тримата се вслушаха.

Звукът се разнесе пак. Беше глас, който викаше:

— Помощ! Помогнете ми! Моля помогнете ми!

— Това е момиче! — Пакстън скочи на крака.

Прилича на момиче — поправи го Стелмън.

— Моля, помогнете ми! — виеше женският глас. — Няма да издържа дълго! Няма ли кой да ми помогне?

Лицето на Пакстън се наля с кръв. След миг я видя — дребна, нежна фигура, застанала край повредения си спортен звездолет (каква глупост, да тръгне сама!). От всички страни към нея приближаваха зелени лигави чудовища. Тогава се появи и той — гадно, чуждоземно влечуго.

Пакстън взе още един бластер.

— Отивам там — каза той хладнокръвно.

— Седни и мирувай, кретен такъв — изръмжа Херера.

— Чу виковете, нали?

— Това не може да е истинско момиче — обясни Херера. — Откъде на тази планета ще се появи момиче?

— Ще отида да разбера — заяви Пакстън и размаха двата бластера. — Може наблизо да е катастрофирал голям кораб или да е излязла да се поразходи…

— Сядай! — изкрещя Херера.

— Прав е — опита се да го вразуми Стелмън. — Дори и да е истинско момиче, в което се съмнявам, не можем да направим нищо.

— Помощ! Помогнете! Напада ме! — изпищя гласът вън.

— Махни се от пътя ми! — извика Пакстън с нисък, заплашителен глас.

— Наистина ли смяташ да отидеш? — попита Херера изумено.

— Да! Да не би да искаш да ме спреш?

— Върви — Херера посочи изхода.

— Не можем да го оставим да отиде! — извика Стелмън.

— Защо не? Него ще погребваме — отговори Херера лениво.

— Не се безпокой за мен — каза Пакстън. — Ще се върна след петнайсет минути. С нея.

Той се завъртя на пета и тръгна към изхода. Херера се наведе напред и с прецизно движение запрати по Пакстън една цепеница за огъня. Стелмън го улови, докато падаше.

Положиха го в дъното на пещерата и продължиха бодърстването си. Изпадналата в беда дама продължи да пищи още цели пет часа. Това беше доста време дори и за телевизионен сериал — Пакстън нямаше как да не се съгласи с това.

 

 

Мрачната дъждовна сутрин завари Дрог на стотина метра от пещерата на мирашите. Видя ги как излизат заедно, близо един до друг, с насочени оръжия. Следяха внимателно с поглед всяко движение наоколо.

Защо не бе успял със зова на устата? Според наръчника на съгледвачите, това беше безотказно средство за привличане на мъжкари. Може би не бяха в размножителен период?

Движеха се към металния овал. Дрог позна, че това е някакво примитивно средство за придвижване в космоса. Беше зле направено, но ако мирашите успееха да влязат вътре, нямаше да успее да ги залови.

Би могъл чисто и просто да им направи тривестация и толкова. Но нямаше да е много благородно. Древните ебонайци преди всичко са били милостиви и състрадателни, а младите съгледвачи искаха да са като тях. Освен това тривестацията не беше автентичен пионерски метод.

Оставаше илитроцията. Това беше най-старият трик, описан в книгите. За да го приложи, трябваше да се приближи още повече. Нямаше какво да губи.

За щастие, климатичните условия също бяха на негова страна.

 

 

В началото, в краката им плъзна тънък пласт мъгла. Когато обаче воднистото слънце започна да се изкачва по небосклона, пластът се удебели и сгъсти. Херера изруга ядосано и извика:

— Стойте един до друг, съвсем близо. Какъв късмет!

Скоро, за да не се изгубят, се уловиха за раменете. Бластерите бяха готови за стрелба.

— Херера?

— Какво има?

— Сигурен ли си, че се движим в правилна посока?

— Да. Преди да се спусне мъглата, я засякох с компаса.

— Ами ако са го повредили?

— Не си го и помисляй.

Продължиха да крачат внимателно по осеяната с камънаци пръст.

— Мисля, че виждам кораба — каза Пакстън.

— Не, рано е — обади се Херера.

Стелмън се спъна в един камък, изпусна бластера си, вдигна го отново и протегна ръка, за да напипа рамото на Херера. Улови го и продължи напред.

— Струва ми се, че почти стигнахме — каза Херера.

— Надявам се да е така — отвърна Пакстън. — Писна ми вече.

— Мислиш ли, че снощната ти приятелка те чака при кораба?

— Престани да ми натякваш.

— Добре — каза Херера. — Ей, Стелмън, хвани се за рамото ми. Няма смисъл да се пръскаме в сто посоки.

— Хванал съм се — отговори Стелмън.

— Не си.

— Казвам ти, че съм.

— Мога да преценя, кога някой ме държи за рамото, нали?

— Пакстън, твоето рамо ли съм хванал?

— Не.

— Това е лошо — отбеляза Стелмън много бавно. — Това наистина е много лошо.

— Защо?

— Защото съм сигурен, че държа нечие рамо.

Херера изкрещя:

— Лягай долу! Веднага! Ще стрелям!

Но беше твърде късно. Във въздуха се бе появила сладникавокисела миризма. Стелмън и Пакстън я вдъхнаха и паднаха като подкосени. Херера хукна напред слепешката, като се опитваше да не диша. Препъна се в един камък, падна, опита се да стане и…

Всичка притъмня.

Мъглата изведнъж се разнесе. Дрог стоеше сам, победоносно усмихнат. Той извади дълъг нож за дране и се наведе над най-близкия мираш.

 

 

Космическият кораб се носеше към Земята със скорост, от която двигателят всеки момент можеше да пламне. Херера, приведен над пулта, най-накрая възвърна самообладанието си и я намали до нормалната. Загорялото му лице все още беше пепеляво на цвят, а ръцете му трепереха.

Стелмън излезе уморено от спалната каюта и се отпусна уморено в стола на помощник-пилота.

— Как е Пакстън? — попита Херера.

— Дадох му приспивателно — отговори Стелмън. — Ще се оправи.

— Свястно момче е — отбеляза Херера.

— От шока е. Когато се свести, ще го накарам да брои диаманти. Броенето на диаманти е най-добрата терапия.

Херера се засмя, а лицето му възвърна нормалния си цвят.

— И аз не бих се отказал от броенето на диаманти, след като всичко приключи толкова добре — каза той и продълговатото му лице стана сериозно. — Само че се чудя… на кого би могло да му хрумне!? Умът не ми го побира.

 

 

Празненството на съгледвачите беше величествен спектакъл. Патрул 22, Реещият се сокол, изпълни кратка пантомима, с която изобрази покоряването на планетата Ебонай. Храбрите бизони, патрул 31, бяха облечени изцяло като пионери.

Начело на патрул 19, Връхлитащият мираш, стоеше Дрог, съгледвач първи клас, удостоен с блестяща значка за заслуги. Той носеше флага на патрула — тази чест също се оказваше само по достойнство — и, когато го видяха, всички нададоха възторжени възгласи.

На пръта се развяваше коравата гладка кожа на възрастен мираш — с циповете, тръбичките, измерителните прибори и кобурите, които весело проблясваха на слънчевите лъчи.

Крадец във времето

Когато чу лекото драскане зад себе си, Томас Елдридж беше съвсем сам в стаята си в Бътлър Хол. Подсъзнанието му едва регистрира звука. В момента изучаваше уравненията на Холстед, предизвикали такъв смут преди няколко години с извода за неотносителна Вселена, който се съдържаше в тях. Представляваха интригуващ низ от символи, въпреки че несъстоятелността им вече бе доказана.

Така или иначе, ако човек се вгледаше в тях без предразсъдъци, като че ли не бяха съвсем за изхвърляне. Налице беше някаква странна връзка между темпоралните елементи и някои интересни приложения на силата. Налице беше и… чу шума отново и се обърна.

Зад гърба си видя едър човек с издути пурпурни панталони, малка зелена жилетчица и пореста сребриста риза. В ръцете си държеше квадратно черно устройство с няколко бутона и определено имаше враждебен вид.

Вгледаха се един в друг втренчено. За миг Елдридж си помисли, че колегите са му погодили някакъв номер. Беше най-младият асоцииран професор в Карвъл и през Адската седмица студентите непрекъснато му подаваха или твърдо сварени яйца, или живи жаби.

Само че този човек не беше студент, готов да прихне всеки миг. Беше поне на петдесет и несъмнено го гледаше враждебно.

— Как влязохте тук? — попита Елдридж. — И какво искате?

Мъжът повдигна едната си вежда.

— Смяташ, че ще минеш с наглост, а?

— Какво да мина? — стресна се Елдридж.

— Разговаряш с Виглин — каза мъжът. — Виглин. Спомни ли си?

Елдридж се опита да си спомни дали някъде около Карвъл нямаше лудница. Виглин приличаше на избягал пациент.

— Сбъркали сте адреса — отговори Елдридж и се зачуди дали да не повика помощ.

Виглин поклати глава укоризнено.

— Ти си Томас Монроу Елдридж. Роден на 16 март 1926 година в Дариън, Кънектикът. Учил в колежа „Хайтс“ към нюйоркския университет, завършил с отличие. Миналата година, началото на 1953-а, си приет в Карвъл. Вярно ли е дотук?

— Добре де, направили сте проучване за мен поради някаква причина. Ще е по-добре да е основателна, защото иначе ще извикам ченгетата.

— Винаги си проявявал завидно хладнокръвие. Само че сега блъфирането няма да мине. Аз ще повикам ченгетата.

Той натисна един от бутоните на устройството. В същия момент се появиха още двама мъже. Те бяха с униформи в оранжево и зелено, с метални емблеми на ръкавите. Двамата също носеха апарат като този на Виглин, само че върху него с шаблон беше написано нещо.

— Престъпленията не носят полза на никого — каза Виглин. — Арестувайте този крадец!

За миг приятната колежанска стая на Елдридж с репродукциите от Гоген, с разхвърляните книги и грамофонни плочи, с рошавото червено килимче сякаш се завъртя в кръг. Елдридж премигна няколко пъти с надеждата, че му се привиждат разни неща заради умората в очите. Или — още по-добре — заради това, че сънува.

Но Виглин все още беше пред него, отчайващо материален.

Единият полицай извади белезници и тръгна напред.

— Чакайте! — извика Елдридж и се облегна на бюрото, за да намери опора. — За какво изобщо става дума?

— Ако настояваш на официално обвинение, ще го получиш — отговори Виглин, прокашля се и продължи: — Томас Елдридж, през март 1962 година вие изобретихте машината за пътуване „Елдридж“. След това…

— Един момент — възнегодува Елдридж. — В случай, че не знаете, все още не е 1962 година.

Виглин го изгледа ядосано.

— Не се заяждай. Ти ще изобретиш машината през 1962 година, ако предпочиташ да се изразя така. Всичко е въпрос на отправна точка във времето.

Елдридж не успя да възприеме последното веднага.

— Искате да кажете, че… че сте от бъдещето?

Единият полицай сбута другия и възкликна възхитено:

— Какъв актьор!

— По-добър е от обикновените.

— Разбира се, че сме от бъдещето — каза Виглин. — Откъде другаде може да сме? През 1962-а година ти изобрети или ще изобретиш машината „Елдридж“, с която пътуванията във времето станаха възможни. С нея отиде в първия сектор на бъдещето и там те посрещнаха с най-големи почести. После премина през трите сектора на Цивилизованите времена, за да четеш лекции. Превърна се в герой, Елдридж. В идеал. Малките деца искаха да станат като теб, когато пораснат. — Виглин продължи дрезгаво: — Ти ни измами. Неочаквано и предумишлено, открадна известно количество ценности. Ужасяващо! Никога не сме те подозирали в престъпни наклонности! Когато се опитахме да те арестуваме, ти изчезна.

Виглин направи пауза и разтри уморено челото си.

— Бях твой приятел, Том. Бях първият човек, когото срещна в първи сектор. Доста пиене пресушихме заедно. Аз ти уредих да четеш лекциите. За благодарност, ти ме ограби.

Изражението му стана ледено.

— Полицаи, арестувайте го.

Полицаите пристъпиха напред и Елдридж успя да хвърли поглед на апарата, който носеха. На външен вид беше като онзи у Виглин, но отгоре с бяла боя беше написано: „СОБСТВЕНОСТ НА ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ИЙСКИН“.

Полицаите спряха и се обърнаха към Виглин:

— Документите за екстрадиране у теб ли са?

Виглин претърси джобовете си.

— Май не са у мен. Но вие знаете, че той е крадец!

— Всички го знаят — отвърна полицаят. — Само че нямаме право да арестуваме в предконтактния сектор без документи за екстрадиране.

— Чакайте тук — каза Виглин. — Ей сега ще ги донеса.

Той погледна часовника си, промърмори нещо за някакъв интервал от половин час и натисна един от бутоните на устройството. Изчезна мигновено.

Двамата полицаи седнаха на канапето и започнаха да се пулят към репродукциите от Гоген.

Елдридж се опита да мисли, да предвижда, да планира. Невъзможно. Не беше в състояние да повярва. Отказваше да повярва. Никой не можеше да го накара да повярва.

— Представяш ли си — каза единият полицай, — такъв известен тип, а крадец.

— Гениите са смахнати — отвърна другият философски. — Помниш ли онзи танцьор, който уби момичето? Бил е гений, както писаха.

— Аха. — Първият полицай запали пура и хвърли изгорялата кибритена клечка върху малкото червено килимче.

Добре, реши Елдридж, истина е. При тези обстоятелства трябваше да повярва. Пък и не беше чак такъв абсурд. Винаги бе подозирал, че може да е гений.

Но какво се беше случило?

През 1962 година щеше да изобрети машина на времето.

Логично, след като е гений.

Ще пътува в три сектора от цивилизованото време.

Естествено, след като има на разположение машина на времето. Ако наистина има три сектора, би ги проучил.

Дори би проучил и нецивилизованите сектори.

След това, съвсем неочаквано, е станал крадец…

Не! Би могъл да приеме всичко друго, но не и това. Не беше такъв човек. Елдридж беше напълно почтен млад мъж, който нямаше нищо общо с дребните мошеничества. Като студент никога не беше преписвал на изпит. Като възрастен гражданин винаги си бе плащал данъците до последния цент.

Но нещата стигаха по-дълбоко. Елдридж не жадуваше за власт, не се стремеше да притежава вещи. Желанието му открай време беше да се установи на някое топло, лениво място в провинцията и там да се наслаждава на книгите, на музиката, на слънцето, на добрите съседи и на любовта на добра жена.

Обвиняваха го в кражба. Дори и наистина да бе виновен, какво би могло да го накара да извърши подобно нещо?

Какво му се бе случило в бъдещето?

— Ще ходиш ли на ралито? — попита единият полицай другия.

— Защо не? В неделя е, нали?

Не даваха пет пари за него. Когато Виглин се върне, щяха да му закопчаят белезниците и да го замъкнат в първия сектор на бъдещето. Щяха да го осъдят и затворят в килия.

И то заради престъпление, което все още не бе извършил.

Взе решение бързо и веднага го приведе в действие.

Изпъшка:

— Призлява ми — и започна да се свлича от стола.

— Внимавай! — извика едното ченге. — Може да има пистолет!

Скочиха към него и оставиха машината на времето на канапето.

Елдридж се шмугна покрай тях и се хвърли върху нея. Въпреки бързината, успя да съобрази, че първият сектор няма да му се отрази здравословно, така че преди полицаите да го спипат, натисна бутона с надпис „Сектор 2“.

В същия миг всичко потъна в тъмнина.

 

 

Когато отвори очи, видя, че е затънал до глезените в локва кална вода. Намираше се в някаква нива, на двайсетина метра от път. Въздухът беше топъл и влажен. Стискаше машината на времето под мишница.

Намираше се в Сектор 2 от бъдещето, но не се чувстваше никак развълнуван.

Излезе на пътя. От двете му страни се простираха оризища, с наболи зелени стъбла.

Ориз? В щата Ню Йорк? Спомни си, че в неговия сектор от времето се говореше за предстояща промяна в климата. Смяташе се, че умерените зони в недалечно бъдеще ще станат много по-топли, дори тропически. Бъдещето, в което се намираше, изглежда доказваше тази теория. Вече бе плувнал в пот. Земята беше влажна, като че ли наскоро бе валял дъжд, а небето бе ярко, безоблачно синьо.

А къде бяха полските работници? Присви очи заради увисналото точно над главата му слънце и разбра.

Следобедната дрямка, разбира се. В този климат…

На половин миля напред по шосето видя постройки. Изчисти калта от обувките си и тръгна нататък.

А какво щеше да направи, когато стигне? Как щеше да разбере какво му се е случило в Сектор 1? Не би могъл да отиде при някого и да каже: „Извинете, господине, аз съм от 1954-а година, може би сте чували за нея. Струва ми се, че…“

Не, това беше глупаво.

Все щеше да измисли нещо. Продължи да крачи под палещите лъчи на слънцето. Премести машината на времето под другата си мишница и започна да я разглежда. След като щеше да я изобрети… не, вече я беше изобретил… по-добре да разбере как работи.

Отгоре имаше копчета за първите три сектора на цивилизованото време. Имаше и специален номератор за проникване отвъд третия сектор в нецивилизованите сектори. В единия ъгъл видя метална плочка, на която бе написано:

ВНИМАНИЕ!

Изчаквайте най-малко половин час преди всяко следващо прехвърляне, за да избегнете неутрализация.

Това не му говореше нищо. Според Виглин, за да изобрети машината на времето са му били нужни осем години — от 1954-а до 1962-а. Едва ли би успял да разбере как работи само за няколко минути.

Когато стигна до постройките, видя, че е попаднал в сравнително голям град. По улиците имаше доста хора, които се разхождаха лениво под тропическото слънце. Бяха облечени почти само в бяло. С радост отбеляза, че модата в Сектор 2 е достатъчно консервативна и че костюмът му може да мине за провинциален вариант.

Мина покрай голяма варосана постройка. Надписът над вратата гласеше „Обществена читалня“.

Библиотека. Елдридж спря. Несъмнено вътре се пазеха документи от последните няколко столетия. Би трябвало да намери сведения за престъплението си — ако изобщо имаше такова — и за обстоятелствата, при които го бе извършил.

А щеше ли да е в безопасност? Може би и тук го търсеха, за да го арестуват? Какви бяха условията за екстрадиция между Сектор 1 и Сектор 2? Трябваше да рискува. Влезе, мина бързо покрай слаба библиотекарка със сиво лице и отиде в читалнята.

Имаше много книги, посветени на времето, но най-изчерпателният труд, побран в един том, се оказа „Начала на пътуването във времето“ от Рикардо Алфредекс. В първата част се разказваше как през един съдбовен ден на 1954 г. младият гений Елдридж бил осенен от идеята, докато разсъждавал над спорните уравнения на Холстед. Формулата била невероятно проста — Алфредекс цитираше основните моменти — но дотогава никой не се бил досетил. Гениалността на Елдридж се състояла тъкмо в това — успял да види очевидното.

Елдридж се намръщи. Очевидно, така ли? Той все още не можеше да го види. А беше изобретателят!

Машината била конструирана до 1962 г. Заработила още при първия експеримент и изпратила младия изобретател в това, което по-късно било обозначено като Сектор 1.

Елдридж се озърна и видя, че едно очилато момиченце на около осем години го гледа от другия край на рафтовете с книги. Продължи да чете.

Втората глава беше озаглавена „Непарадоксът на времето“. Прегледа я набързо. Авторът започваше с класическия парадокс на Ахилес и костенурката и го оборваше с помощта на интегралното смятане. Като вземаше всичко това за логическа основа, той разглеждаше така наречените „парадокси на времето“ — да убиеш пра-прадядо си, да срещнеш сам себе си и така нататък. Според автора тези парадокси не струваха повече от древния си събрат и бяха плод на фантазията на автори, които обичат объркванията.

Елдридж не разбра сложната символна логика на тази глава, което го смути, защото го цитираха като най-голям авторитет по въпроса.

Следващата глава се наричаше „Падението на могъщия“. В нея се разказваше как в Сектор 1 Елдридж срещнал Виглин, собственик на голям магазин за спортни стоки. Станали много добри приятели. Търговецът взел срамежливия млад гений под крилото си, уредил му да изнася лекции и така нататък. После…

— Извинете, господине — каза женски глас. Елдридж вдигна поглед от книгата. Слабата библиотекарка бе застанала пред него. До нея беше очилатото момиченце, което се усмихваше доволно.

— Да? — попита той.

— В нашата библиотека не е позволено да влизат пътуващи във времето — обясни библиотекарката строго.

Разбираемо е, помисли си Елдридж. Така всеки би могъл да грабне един наръч ценни книги и да изчезне без следа. Вероятно не ги пускаха и в банките.

Лошото беше, че не искаше да остави томчето, което държеше.

Усмихна се, посочи с пръст ухото си и продължи да чете.

Оказваше се, че младият Елдридж бе позволил на Виглин да се грижи за всичките му договори и документи. Един ден с изненада открил, че е продал изключителните права върху машината на времето на Виглин срещу неголяма сума. Елдридж завел дело в съда. Съдът не признал претенциите му. Обжалвал решението. Огорчен и без пукната пара, Елдридж решил да стане престъпник и откраднал от Виглин…

— Господине! — каза настоятелно библиотекарката. — Независимо дали сте глух, трябва да напуснете незабавно. Иначе ще повикам охраната.

Елдридж остави книгата, промърмори: „Издайничка“ на малкото момиченце и излезе от читалнята.

Сега знаеше защо Виглин толкова държеше да го арестуват. Делото още не беше приключило и ако го вкараше зад решетките, шансовете да го спечели нарстваха значително.

Но защо той бе извършил кражбата?

Измамата с правата над машината на времето изглеждаше достатъчно сериозен мотив, но според него не беше истинският. Кражбата от Виглин не би го накарала да се почувства по-добре, нито пък би премахнала несправедливостта. Той знаеше как би постъпил — или щеше да се бори докрай, или да се откаже от цялата гадост. Всичко друго, но не кражба.

Е, надяваше се все някога да разбере. Щеше да се скрие някъде в Сектор 2, може би да си намери и работа. Малко по малко щеше да…

Двама мъже го уловиха за лактите. Трети издърпа от ръцете му машината на времето. Всичко стана толкова бързо, че когато му показаха полицейската значка, Елдридж все още гледаше зяпнал от учудване.

— Полиция — каза единият от мъжете. — Ще трябва да дойдете с нас, господин Елдридж.

— Защо? — попита той.

— За кражба в сектори 1 и 2.

Значи бе извършил кражба и тук!

 

 

Заведоха го в полицейския участък и го вкараха в малкия претрупан кабинет на началника на полицията. Той беше слаб, оплешивяващ човек с приветливо лице. Махна на подчинените си да излязат, посочи на Елдридж един стол и му даде цигара.

— Значи вие сте Елдридж.

Елдридж кимна навъсено.

— Чета за вас от малък — каза началникът тъжно. — Вие бяхте един от кумирите ми.

Елдридж прецени, че началникът е поне с петнайсет години по-възрастен от него, но не го попита. В края на краищата, всички смятаха него за експерт по парадоксите на времето.

— Винаги съм смятал, че са ви измамили — продължи началникът, докато си играеше с голямо бронзово преспапие. — Не мога да си обясня как така човек като вас може да открадне. Известно време смятахме, че става дума за временно умопомрачение.

— А това ли беше истината? — попита Елдридж с надежда.

— Не. Проверихме всичките ви документи. Просто е невъзможно. Това още повече утежнява задачата ми. Например не мога да разбера защо сте откраднали точно тези неща.

— Какви неща?

— Не помните ли?

— Аз… паметта ми… Имам временна амнезия.

— Разбираемо е — каза началникът съчувствено. — Ето го списъкът.

ВЕЩИ, ОТКРАДНАТИ ОТ ТОМАС МОНРОУ ЕЛДРИДЖ:

От магазина за спортни стоки на Виглин, Сектор 1:

4 мегазарядни пистолета: 10 000

1 спасителна жилетка, надуваема: 100

5 кутии репелант за акули марка „Оуен“: 400

 

От специализирания магазин на Алгфан:

2 комплекта микрофилми със световна литература: 1000

50 касети класическа музика: 2650

 

От магазина на Лори за плодове и зеленчуци:

40 картофа, сорт Бяла костенурка: 5

9 пакета семена от моркови (различни сортове): 6

 

От магазина на Манори, Сектор 2:

50 огледала, ръчни, сребърно покритие: 95

 

ОБЩО: 14 256

— Какво означава това? — попита началникът. — Ако бяхте откраднали един милион, щях да разбера, но защо тези боклуци?

Елдридж поклати глава. Списъкът не му говореше нищо. От мегазарядните пистолети би могъл да има някаква полза, но защо огледала, спасителна жилетка, картофи и всичко останало, което началникът с право наричаше боклук?

Той просто не беше такъв човек. Започваше да мисли за себе си като за двама души: Елдридж 1 — изобретил пътуването във времето, станал жертва на измама, откраднал някакви необясними боклуци и изчезнал. Елдридж 2 беше самият той — човекът, когото бе открил Виглин. Елдридж 2 трябваше да научи какви са били мотивите на Елдридж 1 и/или да страда за престъпленията му.

— А какво стана, след като съм откраднал тези неща? — попита той.

— Точно това бихме искали да научим — отговори началникът. — Знаем само, че избягахте с откраднатото в Сектор 3.

— И после?

Началникът сви рамене.

— Когато поискахме да ви екстрадират, властите отговориха, че не сте там. Не че биха ви предали на нас. Те са горди и независими хора. Все едно, бяхте изчезнали.

— Къде?

— Не знам. Вероятно в нецивилизованите сектори отвъд Сектор 3.

— Какви са тези нецивилизовани сектори?

— Надявахме се да научим от вас — отвърна началникът. — Вие сте единственият, който ги е посещавал.

По дяволите, помисли си Елдридж. Смятаха го за авторитет по всички въпроси, чиито отговори би искал да знае!

— Това ме поставя в много особено положение — продължи началникът и изгледа преспапието с присвити очи.

— Защо?

— Ами… вие сте крадец. Съгласно закона, аз съм длъжен да ви арестувам. От друга страна обаче си давам сметка, че са ви измамили и че сте откраднали тези вещи само от Виглин и неговите филиали и в двата сектора. В това има известна доза справедливост… за нещастие, непризната от закона.

Елдридж кимна тъжно.

— Длъжен съм да ви арестувам и това не подлежи на обсъждане — каза началникът и въздъхна дълбоко. — Не мога да направя нищо, дори и да искам. Ще трябва да се явите в съда, който ще ви осъди на около двайсет години затвор.

— Какво?! Заради семена от моркови и репелант за акули?

— Законът за крадците във времето е много суров — обясни началникът. — Това са престъпници на всички времена.

— Разбирам — кимна Елдридж отчаяно.

— Естествено — продължи началникът замислено, — ако изведнъж се ядосате, ако ме ударите по главата с това преспапие, грабнете личната ми машина на времето… държа я на горния рафт в онзи шкаф… и се върнете при приятелите си в Сектор 3… аз не бих могъл да ви спра, нали?

— Моля?

Началникът се обърна към прозореца и остави преспапието на бюрото, така че Елдридж да може да го вземе.

— На какви ужасни неща е способен човек заради кумира си от детинство! — добави полицаят. — Но… аз съм сигурен, че сте дълбоко почтен човек и никога не бихте направили това, в което ви обвиняват, ако не сте имали много сериозна причина. Психологическите експертизи го доказват.

— Благодаря — каза Елдридж, вдигна преспапието и удари с него началника по главата съвсем леко. Началникът се свлече зад бюрото си усмихнат. Елдридж извади машината на времето от шкафа и намери бутона за Сектор 3. Въздъхна дълбоко и го натисна.

Отново всичко потъна в тъмнина.

 

 

Когато отвори очи, видя, че се намира сред опърлена жълта пустош. Наоколо нямаше никакви дървета, а в лицето му духаше прашен вятър. Недалеч стърчаха няколко тухлени постройки и един ред палатки, опънати на брега на пресъхнала рекичка. Тръгна нататък.

Вероятно е последвала още една промяна в климата, каза си. Огненото слънце бе опърлило земята, бе пресушило реките и потоците. При това положение можеше да си обясни защо следващите сектори в бъдещето са нецивилизовани. Дали не бяха и ненаселени?

Чувстваше се много уморен. Не беше хапвал нищо цял ден — или няколко хиляди години — според гледната точка. Разбира се, това беше фалшив парадокс — Алфредекс би го оборил моментално със своята логика.

По дяволите логиката. По дяволите науката, парадоксите и всичко останало. Нямаше да бяга повече. Някъде по тази прашна земя трябваше да има местенце и за него. Тукашните хора — горди, независими — нямаше да го предадат. Те вярваха в справедливостта, не в закона. Тук той щеше да остане, да работи, да остарее, да забрави Елдридж 1 и налудничавите му планове.

Когато стигна до селото, хората вече бяха наизлезли, за да го посрещнат. Носеха дълги бели роби, като на арабите — единственото логично облекло за подобен климат.

Побелял патриарх излезе напред и му кимна мрачно.

— Древните легенди са истина — каза той. — За всяко начало има и край.

Елдридж любезно се съгласи.

— Защото, казано е — продължи старецът, — че крадецът и по цялата Вселена да се скита, накрая ще се върне на местопрестъплението.

— Престъпление? — попита Елдридж и почувства как стомахът му се свива.

— Престъпление — повтори старецът.

Някакъв мъж от тълпата се провикна:

— Само глупавата птица цвъка в собственото си гнездо!

Разнесе се смях, но Елдридж не го хареса — беше зъл смях.

— Неблагодарността поражда предателство — продължаваше старецът. — Злото е вездесъщо. Ние те обикнахме, Томас Елдридж. Ти дойде при нас със странната си машина, донесе ни подаръци и ние признахме гордия ти дух. Приехме те като свой. Защитихме те от враговете ти в Мокрите светове. Това, че си им навредил, не ни засягаше. Нали и те ти бяха навредили. Око за око!

Околните изръмжаха одобрително.

— Но какво съм направил? — поиска да узнае Елдридж.

Тълпата пристъпи напред с вдигнати ножове и бухалки. Спря я кордон мъже с тъмносини наметала и Елдридж разбра, че и тук има полиция.

— Кажете ми какво съм направил! — настоя той, докато полицаите измъкваха машината на времето от ръцете му.

— Обвинен си в саботаж и убийство — отговори старецът.

Елдридж се огледа с безумен поглед. Беше избегнал обвинение за кражба в Сектор 1, за да го обвинят за нея в Сектор 2. Беше избягал в Сектор 3, но тук пък го издирваха за саботаж и убийство!

Усмихна се добродушно.

— Знаете ли, винаги съм искал да открия топло лениво местенце, книги, добри съседи, любовта на добра…

Свести се проснат върху спечената пръст на пода в малка тухлена килия. През процепа, който служеше за прозорец, видя късче от залеза. Пред дървената врата отсреща някой пееше провлечено.

Край себе си видя паничка с непозната храна и я изяде лакомо. Отпи малко вода от другата паничка и се облегна на стената. Навън притъмняваше. На двора група мъже издигаха бесилка.

— Надзирател! — извика Елдридж.

След няколко секунди чу стъпки.

— Трябва ми адвокат — каза му.

— Тук нямаме адвокати — отговори надзирателят гордо. — Тук имаме справедливост. — И си отиде.

Елдридж започна да преосмисля идеите си за справедливост без закон. Звучеше добре — докато не стане реалност.

Легна на пода и се опита да се съсредоточи, но не се появиха никакви мисли. Чуваше как работниците навън се шегуват. Работиха до тъмно.

След известно време Елдридж чу ключът да се превърта. Влязоха двама мъже. Единият беше на средна възраст, с малка добре оформена брада. Другият беше по-млад, широкоплещест, загорял.

— Помниш ли ме? — попита възрастният.

— Защо?

— Защото би трябвало. Аз съм баща й.

— А аз бях неин годеник — обади се по-младият и пристъпи заплашително напред.

Възрастният го спря с жест.

— Знам как се чувстваш, Моргел, но той ще плати за греховете си на бесилото.

— Обесването е твърде милостив акт за него, господин Бекер — отвърна Моргел. — Той трябва да бъде разчекнат, изгорен и разпилян от вятъра.

— Така е, но ние сме справедливи и милостиви хора.

— Чий баща? — попита Елдридж. — Чий годеник?

Двамата мъже се спогледаха.

— Какво съм направил? — продължи да настоява Елдридж.

Бекер му разказа.

 

 

Бил отишъл при тях от Сектор 2, натоварен с подаръци. Хората от Сектор 3 го приели. Те били честни и прями, но лесно се гневели, защото били получили в наследство една разкъсвана от войните Земя. В Сектор 3 нямало полезни изкопаеми, почвата била изгубила плодородието си. Огромни площи земеделска земя пустеели, замърсени с радиоактивни отпадъци. Слънцето продължавало да пече все така силно, ледниците се топели, нивото на океана се покачвало.

Хората от Сектор 3 се борели, за да върнат цивилизацията. Успели да създадат някакво елементарно производство, имали и няколко електроцентрали. Елдридж увеличил мощността им, създал система за осветление, научил ги да обработват отпадъците. Продължил пътуването си към неизследваните части на бъдещето. Станал популярен човек, хората от сектора го обичали и уважавали.

За проявената към него доброта той се отблагодарил като отвлякъл дъщерята на Бекер.

Хубавото младо момиче било сгодено за Моргел. Готвели сватба. Елдридж не се съобразил с това и показал истинския си лик, като късно една вечер отвлякъл годеницата с помощта на пъклената машина, която създал сам. Просто я включил и момичето изчезнало. Слабата електрическа мрежа изгоряла на цели мили наоколо.

Убийство и саботаж!

Разярената тълпа не успяла да го стигне навреме — той натъпкал някакви вещи в раницата си и също изчезнал.

— Направил съм такова нещо? — възкликна Елдридж.

— Пред свидетели — отвърна Бекер. — Останалите ти неща са в склада. Нищо не ни говорят.

Двамата се вторачиха в него и Елдридж заби поглед в земята.

Сега знаеше какво е направил в Сектор 3.

Все пак обвинението в убийство му се струваше пресилено. Явно беше създал по-мощна машина и бе изпратил момичето някъде в далечното бъдеще. Иначе електрическата мрежа не би изгоряла. Не че някой би обърнал внимание на подобно твърдение. Тези хора не бяха и чували за цивилизован принцип като „невинен до доказване на противното“.

— Защо го направи? — попита Бекер.

Елдридж сви рамене и поклати безпомощно глава.

— Не се ли отнесох към теб като към син? Не отпратих ли полицаите от Сектор 2? Не те ли храних, не те ли обличах? Защо? Защо го направи?

Елдридж пак сви рамене и продължи да клати глава.

— Добре — поклати мрачно глава Бекер, — ще разкриеш тайната си на палача утре сутринта.

Той улови Моргел за ръката и двамата излязоха.

 

 

Ако Елдридж имаше пистолет, би могъл да се застреля веднага. Всичко научено досега говореше, че някъде дълбоко в себе си той носи доста по-сериозна склонност към злодеяния, отколкото би могъл да предположи. Времето му изтичаше. На сутринта щеше да умре.

Всичко това беше удивително нечестно. Той беше невинен страничен наблюдател, който непрекъснато се натъкваше на последствията от своите минали — или бъдещи — действия. Но само Елдридж 1 знаеше какви са мотивите за тях и само той можеше да отговори на въпросите.

Дори и кражбата да беше оправдана, защо бе отмъкнал картофи, спасителна жилетка, огледала и семена за моркови?

Какво беше направил с момичето?

Какво е искал да постигне?

Затвори уморено очи и се унесе в полудрямка.

Чу някакво стържене и отвори очи.

Пред себе си видя Виглин, стиснал машина на времето.

Елдридж бе твърде уморен, за да се изненада прекалено. Изгледа посетителя за миг и попита:

— Дошъл си да злорадстваш ли?

— Не исках да стане така — възрази Виглин и избърса потното си чело. — Трябва да ми повярваш. Не съм искал да те убиват, Том.

Елдридж се надигна и се вгледа в лицето му.

— Ти си откраднал изобретението ми, нали?

— Да — отговори Виглин. — Но щях да постъпя почтено с теб. Исках да разделим печалбата.

— Тогава защо го открадна?

Виглин го изгледа неловко.

— Защото ти изобщо не се интересуваше от парите.

— И ме измами да ти припиша правата си?

— Ако не го бях направил аз, щеше да е някой друг, Том. Просто те спасих от собствената ти глупост. Смятах да ти дам дял, кълна се. — Отново избърса челото си. — Нямах понятие, че ще стане така.

— И след това ме накисна за онези кражби, без да съм виновен — отбеляза Елдридж.

— Какво? — Виглин се опита да си придаде искрено изненадан вид. — Не, Том. Ти наистина открадна. Разбира се, нещата вървяха много добре за мен. Досега.

— Лъжеш!

— Щях ли да съм тук, ако беше така? Признах, че откраднах изобретението ти. Защо ми е да лъжа за друго?

— Тогава защо съм откраднал онези глупости?

— Мисля, че кроеше някакъв безумен план в ненаселените сектори. Не знам. Все едно е. Слушай ме сега. Няма как да прекратя делото… престъплението е извършено във времето… но мога да те измъкна оттук.

— Къде да отида? — попита Елдридж отчаяно. — Ченгетата ме търсят навсякъде.

— Ще те скрия в имението си. Сериозно говоря. Ще се спотайваш, докато мине срока за давност. Никога няма да им мине през ума да те търсят при мен.

— А правата върху изобретението?

— Ще ги задържа — отговори Виглин с предишната си самоувереност. — Не бих могъл да ти ги върна, без да бъдеш разкрит. Но ще ти дам твоя дял. А и наистина имаш нужда от делови сътрудник.

— Добре, да се махаме оттук — каза Елдридж.

Виглин носеше някакви инструменти, с които боравеше подозрително умело. След минута вече бяха на двора и се скриха в сенките.

— Тази машина е доста слаба — отбеляза Виглин и провери индикатора за батериите. — Възможно ли е да използваме твоята?

— Би трябвало да е в склада — отговори Елдридж.

Никой не охраняваше склада и Виглин се справи с ключалката за секунда. Вътре, край невероятните откраднати от Елдридж 1 неща, беше машината на Елдридж 2.

— Хайде, да тръгваме — подкани го Виглин.

Елдридж поклати глава.

— Какво има? — попита търговецът нетърпеливо.

— Няма да дойда.

— Виж какво, Том, знам, че няма причина да ми се довериш, но аз наистина ще те скрия. Не те лъжа.

— Вярвам ти — кимна Елдридж. — Все едно няма да дойда с теб.

— Какво смяташ да правиш?

Елдридж мислеше за това още откакто излезе от килията. Намираше се на кръстопът. Можеше да се върне с Виглин или да продължи напред сам.

Всъщност нямаше избор. Трябваше да приеме, че първия път е знаел какво прави и защо го прави. Правилно или не, смяташе да спази обещанията, които е дал в бъдещето.

— Отивам в ненаселените сектори — каза той. Намери един чувал и започна да го пълни с картофи и семе от моркови.

— Не можеш! — възкликна Виглин. — Първия път попадна в 1954 г. Сега може и да нямаш този късмет. Не е изключено и да изчезнеш напълно.

Елдридж прибра картофите и семето от моркови, после натъпка спасителната жилетка, микрофилмите със световна литература, кутиите с репелант за акули и огледалата. Най-отгоре сложи мегазарядните пистолети.

— Имаш ли някаква представа какво ще правиш с тези неща?

— Никаква — отговори Елдридж и мушна касетите с класическа музика в ризата си. — Предполагам, че ще ми потрябват за нещо.

Виглин въздъхна тежко.

— Не забравяй, че между две прехвърляния трябва да мине най-малко половин час иначе може да се неутрализираш. Имаш ли часовник?

— Не, остана в стаята ми.

— Вземи моя. Специален за спортисти. — Виглин го закопча на китката му и добави: — Желая ти късмет, Том. Наистина!

— Благодаря.

Елдридж нагласи апарата за най-далечния скок в бъдещето, който можеше да направи, усмихна се на Виглин и натисна бутона.

Отново всичко притъмня, после изведнъж го скова леден студ. Отвори очи и видя, че е потънал във вода.

Изплува на повърхността, като едва се справяше с тежестта на чувала. Огледа се, за да потърси суша.

Нямаше суша. Чак до безкрайния хоризонт се виждаха дълги, полегати вълни, които го отминаваха, устремени към невидим бряг.

Бръкна в чувала, извади спасителната жилетка и се опита да си представи какво е станало с щата Ню Йорк.

С всеки скок в бъдещето бе попадал на все по-топъл климат. Сега, много хиляди години след 1954-а, ледниците вероятно се бяха разтопили и по-голямата част от сушата се намираше под водата.

Беше постъпил предвидливо със спасителната жилетка. Това му вдъхна увереност и за останалата част от пътуването. Сега само трябваше да се носи по вълните в продължение на половин час, за да не се неутрализира.

Обърна се по гръб и се загледа в облаците.

Нещо го докосна по крака.

Погледна надолу и видя дълъг тъмен силует. След миг се появи още един и двата се насочиха гладно към него.

Акули!

Затършува трескаво в чувала, изпусна няколко огледала от притеснение и най-накрая откри една кутия с репелант против акули. Отвори я, изсипа съдържанието й във водата и около него се образува оранжево петно.

Акулите станаха три. Те плуваха около петното. Дойде четвърта, навлезе в него, но веднага се върна в чистата вода.

Елдридж се зарадва, че в бъдещето са произвели репелант против акули, който наистина върши работа.

След пет минути петното започна да се разсейва. Той отвори още една кутия и я изсипа. Акулите не губеха надежда, но и не навлизаха в оцветената вода. Изсипваше по една кутия на всеки пет минути. Ситуацията остана патова, в продължение на половин час.

След това настрои машината и стисна здраво чувала. Нямаше представа за какво са му огледалата и картофите или пък защо семето от моркови е толкова съществено. Просто трябваше да провери.

Натисна бутона и познатата тъмнина го обгърна отново.

Оказа се затънал до глезените в гъсто смърдящо блато. Горещината беше непоносима, а около главата му жужеше облак огромни комари. Измъкна се от лепкавата кал, сподирен от съскане и виене на невидим живот, и намери по-здрава почва под едно дърво. Беше в джунгла, потънала в червени и пурпурни цветове.

Облегна се на дървото и зачака да мине половин час. Очевидно в това бъдеще океанът се бе отдръпнал отново и на негово място се бе появила първична джунгла. Имаше ли човешки същества тук? Бяха ли останали хора по Земята? Не беше много сигурен. Имаше чувството, че светът започва да се развива отначало.

Елдридж чу нещо подобно на блеене и видя някаква мътнозелена сянка да се приближава към него.

Вгледа се по-внимателно. Беше високо към десетина метра, имаше сбръчкана глава като на гущер и широки стъпала. Удивително приличаше на малък динозавър. Елдридж го заследи с поглед. Повечето динозаври са тревопасни, припомни си той. Особено тези, които живеят в блатата. Този вероятно искаше само да го подуши и да отиде да си пасе.

Влечугото се прозина, показа два реда остри зъби и тръгна решително към него.

Елдридж бръкна в чувала, изхвърли навън няколко ненужни за момента неща и извади единия мегазаряден пистолет.

Дано не греша, каза си той и стреля.

Динозавърът изчезна в облак дим. На мястото му останаха само няколко парчета плът и миризма на озон. Елдридж погледна мегазарядния пистолет с респект. Сега разбра защо е толкова скъп.

През следващия половин час няколко обитатели на джунглата проявиха жив интерес към него. Пистолетите можеха да стрелят само по няколко пъти, което не бе изненадващо, като се вземе предвид разрушителната им сила. Последният изстрел не беше никак мощен и се наложи да прогони един птеродактил с дръжката на оръжието.

Измина половин час и той пак настрои машината. Щеше му се да знаеше какво го очаква. Чудеше се как ли би посрещнал евентуалните нови опасности, въоръжен с някакви си микрофилми, картофи, семена от моркови и огледала.

А може би не го очакваха повече опасности?

Имаше само един начин да разбере. Натисна бутона.

 

 

Попадна на тревист склон. Гъстата джунгла я нямаше. Пред погледа му се простираше борова гора, почвата беше твърда, а слънцето грееше приятно.

Мина му през ума, че това можеше да е целта му и сърцето му се разтуптя. Винаги бе желал да открие място, недокоснато от цивилизацията. Огорченият Елдридж 1, ограбен и предаден, сигурно го е искал още по-силно.

Изпита леко разочарование. Все пак не беше прекалено лошо. Само самотата… Ако имаше хора…

От гората излезе някакъв мъж. Беше нисък, набит като борец и носеше пола от кожи. Лицето му беше сивкаво на цвят. В ръката си държеше голяма тояга, оформена като боздуган.

Зад него се появиха още десетина и тръгнаха право към Елдридж.

— Здравейте, приятели — поздрави ги той любезно. Водачът каза нещо на някакъв гърлен език и разтвори длан.

— Нося ви семена, за да отгледате реколта — каза Елдридж веднага. — Точно каквото ви трябва. — Бръкна в чувала и извади семената. — Семена! Ще напреднете с цяло хилядолетие!

Водачът изсумтя ядосано и хората му започнаха да приближават заплашително. Претегнаха ръце напред с отворени длани и възбудено заръмжаха.

Не искаха чувала и отказаха да вземат празния пистолет. Бяха го обиколили почти изцяло, бухалките им бяха вдигнати, а той все още нямаше представа какво искат.

— Картофи? — попита отчаяно.

Не искаха и картофи.

Трябваше да минат още две минути. Обърна се и хукна.

Диваците го подгониха веднага. Елдридж се втурна в гората като хрътка. Няколко бухалки профучаха покрай ушите му.

Още една минута.

Спъна се в някакъв корен, успя да се изправи и отново хукна. Диваците бяха по петите му.

Десет секунди. Пет секунди. Поредната бухалка го удари по рамото.

Сега! Посегна към бутона — следващата го фрасна по главата и го повали. Когато отново успя да фокусира погледа си, видя, че водачът стои над машината на времето с вдигнат боздуган.

— Не! — извика Елдридж.

Дивакът се ухили безумно и стовари тежкото дърво върху апарата. След няколко секунди машината се превърна в купчина старо желязо.

Повлякоха го към някаква пещера, а той не преставаше да ругае безпомощно. Пред входа застанаха двама диваци, за да го пазят. Отпред няколко мъже събираха дърва. Жените и децата се разхождаха напред-назад с глинени съдове в ръце. Ако се съдеше по смеховете им, готвеха се за празненство.

С помръкнало сърце Елдридж си даде сметка, че той ще е главното блюдо.

Не че имаше значение. Бяха унищожили машината му. Този път Виглин нямаше да го спаси. Беше стигнал края на пътя.

Но Елдридж не искаше да умира. Още по-лошо беше това, че нямаше да научи какво е искал да направи Елдридж 1.

Някак си му се струваше несправедливо.

В продължение на няколко минути седя, обзет от самосъжаление, после се промъкна навътре в пещерата с надеждата да намери втори изход.

Пещерата свършваше със стена от гранит. Откри обаче нещо друго.

Стара обувка.

Взе я и я разгледа. Поради някаква причина тя го обезпокои, макар че беше най-обикновена кафява кожена обувка, точно като тези, които бяха на краката му.

После осъзна анахронизма.

Какво правеше този индустриален продукт в каменната епоха?

Видя кой номер е и я обу. Ставаше му идеално, което правеше отговорът очевиден — при първото си пътуване беше минал от тук.

А защо беше оставил обувката?

Вътре имаше нещо — прекалено меко, за да е камък, прекалено твърдо, за да е парче от подплатата. Събу я и намери парче хартия. Разгъна го и видя собствения си почерк:

Каква глупост! Как се обръща човек към самия себе си? Скъпи Елдридж? Добре, да оставим обръщението. Ти ще прочетеш това, защото аз вече го прочетох и, естествено, го пиша, защото иначе не би могъл да го прочетеш, нито пък аз.

Виж какво, положението ти е лошо. Но не се безпокой. Ще излезеш цял и невредим. Оставям ти една машина на времето, която да те пренесе там, закъдето си тръгнал.

Въпросът е — къде съм тръгнал. Нарочно включвам машината преди да е минал половин час, за да се неутрализирам. Това означава, че машината ще остане тук, за да я използваш. А какво ще стане с мен?

Мисля, че знам. Все пак се страхувам — това е първата неутрализация, която преживявам. Безсмислено е да се тревожа. Знам, че всичко ще завърши както трябва, защото няма парадокси във времето.

Е, това е. Ще натисна бутона и ще се неутрализирам. Машината ще остане твоя. Пожелай ми щастие.

Да пожелае щастие на него! Елдридж скъса ядосано бележката и я хвърли.

Но Елдридж 1 се бе неутрализирал умишлено, което означаваше, че машината на времето все още беше някъде там!

Започна да търси в пещерата. Ако я намереше и натиснеше бутона, всичко щеше да е наред. Трябваше да я открие!

Няколко часа по-късно, когато стражите го измъкнаха навън, все още не я бе намерил.

Беше се събрало цялото село. Настроението беше приповдигнато. Глинените съдове минаваха от ръка на ръка и трима мъже вече бяха в несвяст. Стражите, които го водеха обаче, изглеждаха достатъчно трезви.

Заведоха го до широка плитка хлътнатина. В средата беше оформен жертвен олтар, украсен с шарки. В кръг около него бяха струпани сухи клони.

Блъснаха го в хлътнатината и започнаха танците.

На няколко пъти се опита да изпълзи навън, но всеки път го връщаха обратно. Танцуването продължи часове наред, докато и последният танцьор не падна от изтощение на земята.

Към ръба на хлътнатината приближи старец с факла в ръка. Размаха я и я хвърли вътре.

Елдридж я угаси. Заваляха още факли и клоните пламнаха. Оставаше му единствено да се качи на олтара.

Пламъците ставаха все по-големи и започнаха да го пърлят. Най-накрая, задъхан и с просълзени очи, не издържа повече — краката му се подгънаха и той падна.

Очите му бяха затворени и пръстите му стиснаха копчетата.

Копчета!?

Погледна. Под крещящите шарки имаше машина на времето — несъмнено онази, която бе оставил Елдридж 1. Изглежда диваците я бяха взели за свещен обект.

Тя наистина имаше вълшебни свойства.

Докато я настройваше, огънят вече обхващаше краката му. Сложи пръст на бутона и се поколеба.

Какво го очакваше в бъдещето? Оставаха му само касетите с класическа музика, микрофилмите, картофите, семената от моркови и ръчните огледала.

Все едно. Беше стигнал дотук, щеше да отиде до края.

Натисна бутона.

 

 

Отвори очи и видя, че е на брега на морето. Вълните се плискаха в краката му, чуваше рева на прибоя.

Пясъчната ивица беше дълга и тясна, ослепително бяла. Океанът се простираше до безкрайността. Зад гърба му имаше палми, виждаше се растителност, типична за тропически остров.

Чу вик.

Огледа се, за да намери нещо, с което да се защити. Нямаше нищо, абсолютно нищо. Беше безпомощен.

От джунглата изскочиха хора и хукнаха към него. Крещяха нещо странно. Вслуша се.

— Добре дошъл! Добре дошъл!

Огромен кафяв мъж го прегърна мечешки и възкликна:

— Ти се върна!

По пясъка заприиждаха още хора. Изглеждаха приветливи. Мъжете бяха загорели от слънцето, а жените — стройни и красиви. Стори му се, че би искал да има тъкмо такива съседи.

— Донесе ли ги? — попита един мъж, задъхан от тичането по пясъка.

— Какво да съм донесъл?

— Семената от моркови. Обеща да донесеш. И картофите.

Елдридж ги извади от джобовете си.

— Ето ги.

— Благодаря ти. Мислиш ли, че ще виреят на този климат? Можем да направим…

— После, после — прекъсна го едрият мъж. — Сигурно си уморен.

Елдридж си спомни какво се бе случило след последното му ставане от сън през 1954 година. Имаше чувството, че са минали само ден-два, но в действителност периодът беше от няколко хиляди години. Бе преживял арести, бягства, опасности.

— Уморен съм — отговори. — Много.

— Може би искаш да се прибереш в къщата си?

— В моята къща?

— Разбира се. Онази с изглед към залива, която сам построи. Не помниш ли?

Елдридж се усмихна и поклати глава.

— Не помни!? — извика мъжът.

— Не помниш ли как играехме шах? — попита друг мъж.

— А как ловяхме риба?

— А празненствата?

— А танците?

— А състезанията с лодки?

Елдридж продължаваше да клати глава.

— Всичко това беше преди да се върнеш в своето собствено време — обясни едрият мъж.

— Преди да се върна? — попита Елдридж.

Тук имаше всичко, за което някога беше мечтал. Покой, топъл климат, удовлетворение, добри съседи. Бръкна в чувала и под ризата си. Книги и музика, добави мислено. Никой нормален човек не би напуснал място като това! Възникваше и един съществен въпрос:

— Защо се махнах от тук?

— Поне това би трябвало да помниш! — възкликна едрият.

— Боя се, че не помня.

Едно слабо русокосо момиче излезе напред.

— Наистина ли не помниш, че се върна, за да ме вземеш?

— Ти трябва да си дъщерята на Бекер. Момичето, сгодено за Моргел, което съм отвлякъл.

— Моргел само си мислеше, че е сгоден за мен — отвърна момичето. — И не си ме отвлякъл. Дойдох защото сама пожелах.

— Аха, разбирам — кимна Елдридж и се почувства като идиот. — Поне мисля, че разбирам. Тоест… приятно ми е да се запознаем.

— Не е нужно да се държиш толкова официално. В края на краищата, женени сме. Донесе ли ми огледалата?

Всичко беше ясно. Елдридж се засмя, извади едно огледало, подаде й го. Чувалът връчи на едрия. Изпълнено с радост, момичето направи с веждите и косата си това, което правят всички жени, когато видят отраженията си.

— Да се прибираме у дома, скъпи.

Не знаеше името й, но я харесваше. Много. Но, всъщност това беше съвсем естествено.

— Боя се, че не мога в момента — каза той и погледна часовника си. Бе минал почти половин час. — Преди това трябва да направя нещо. Ще се върна веднага, не се тревожи.

Тя се усмихна слънчево.

— Няма да се тревожа. Обеща да се върнеш и се върна. Донесе огледалата, семената и картофите.

Целуна го. Той се ръкува с околните. Донякъде това символизираше пълния кръг, който използваше Алфредекс, за да обори парадоксите във времето.

Натисна бутона на машината и го обгърна познатата тъмнина.

Бе престанал да е Елдридж 2.

От този момент нататък той беше Елдридж 1 и знаеше съвсем точно къде отива, какво смята да направи и какво му е необходимо, за да го направи. Всичко го водеше тук, към това момиче и това място, вече нямаше съмнение, че ще се върне тук и ще изживее живота си с нея, с добрите съседи, с книгите и музиката, в покой и радост.

Беше чудесно да знае, че всичко ще свърши точно така, както винаги бе мечтал.

Дори изпитваше благодарност към Виглин и Алфредекс.

Най-щастливият човек на Земята

Тук долу наистина съм удивително добре. Но трябва да знаете, че съм късметлия. В Патагония ме изпрати единствено късметът. Не някакви целенасочени усилия, нека е ясно, нито пък някакви мои способности. Аз съм доста добър метеоролог, но можеха да изпратят и по-добър. Просто имам късмета да попадам където трябва, когато трябва.

Звучи фантастично, но армията беше оборудвала метеорологичния ми център с почти цялата известна на човека техника. Не само за мен, разбира се. Смятаха да направят тук своя база. Докараха оборудването и после се оказа, че трябва да се откажат от проекта.

Аз продължавам да изпращам сводките си за времето и ще го правя, докато го искат от мен.

А оборудването! Науката винаги ме е удивлявала. Аз също донякъде съм учен, разбира се, но не съм творец, а това е много важно. Накарайте някой учен, който е творец, да направи невъзможното и той веднага ще се заеме със задачата. Това буди възхищение.

Ето как си го представям — някой генерал трябва да е казал на учените творци: „Момчета, изпитваме остър недостиг от специалисти и няма никакъв шанс да сменим тези, с които разполагаме. С работата често ще се занимават неквалифицирани хора. Звучи невъзможно, но нищо друго не може да се направи.“ И учените са започнали да създават всичките тези невероятни напътствия и устройства.

Например миналата седмица ме заболя зъб. В началото си помислих, че е от студа, защото тук е доста студено, въпреки действащите вулкани. Все едно, оказа се истински зъбобол, така че взех един зъболекарски апарат, настроих го и прочетох каквото трябваше. Прегледах сам себе си и класифицирах зъба, болката и кариеса. После си бих упойка, почистих кариеса и го пломбирах. Зъболекарите учат с години, за да направят това, което аз свърших под натиска на нуждата само за някакви си пет часа.

Да вземем храната. Бях започнал да ставам отвратително дебел, защото тук няма какво да правя, освен да пиша метеорологични сводки. Когато не се занимавах с тях, започнах да готвя блюда, на които биха завидели и най-великите готвачи по света. Някога готвенето беше изкуство, но сега, след като учените се заеха с него, то се превърна в точна наука.

Бих могъл да продължавам още много. Няма как да използвам повечето от нещата, които ми дадоха, защото съм съвсем сам. Всеки обаче би могъл да стане компетентен адвокат с инструкциите, които учените са подготвили. Те са така систематизирани, че средноинтелигентният човек веднага да намери нужните му за дадено дело закони и да разбере какво означават на обикновен език.

Досега никой не се е опитвал да ме съди, защото винаги съм имал късмет. Ще ми се обаче да се опитат. Просто искам да изпробвам юридическите книги.

Строителството също е застъпено. В началото, когато дойдох тук, трябваше да живея в ламаринена барака. Разопаковах някои от строителните машини, които бяха на мое разположение, и открих материали, с които всеки би могъл да работи. Направих си устойчива на бомби къща с пет стаи, с фаянсови плочки в банята. Разбира се, това не са истински фаянсови плочки, но удивително приличат на такива и беше страшно лесно да ги поставя. С лампериите също е лесно след като прочетеш инструкциите.

Най-много ме изненада водопроводната инсталация. Винаги съм смятал водопроводите за най-сложното нещо на света — по-сложно от медицината или стоматологията. Изобщо нямах проблеми! Може би моята инсталация не е кой знае каква в сравнение с професионалните стандарти, но аз съм доволен. Различните филтри, стерилизатори и обогатители ми осигуряват вода без никакви замърсители. Инсталирах ги съвсем сам.

Понякога се чувствам самотен, но учените не могат да ти помогнат за това. Нищо не може да замени компанията. Все пак, ако се бяха заели с проблема, вероятно щяха да измислят нещо, така че самотните хора като мен да се чувстват малко по-добре.

Наоколо няма дори патагонци. Заминаха на север след големите приливни вълни. Дори и малкото, които бяха останали тук преди това. Музиката също не е добра. Е, аз съм от тези, които нямат нищо против да са сами. Може би тъкмо затова ме изпратиха тук.

Ще ми се да имаше поне дървета.

Рисуването! Забравих да спомена рисуването. Всеки знае колко е сложно то. Човек трябва да има понятие от перспектива, линии, цвят, обем и не знам още какво. Трябва да си буквално гений, преди да нарисуваш нещо.

Аз само подбирам четки, изпъвам платното и мога да нарисувам всичко, което ми допада. В книгите има пълни инструкции. Залезите, които съм нарисувал тук, са фантастични. Достатъчно добри са, за да бъдат изложени в някоя галерия. Никога не сте виждали такива залези — пламтящи цветове, невъзможни форми! Това е заради прахоляка във въздуха.

И ушите ми са по-добре. Нали споменах, че съм късметлия? Тъпанчетата ми се спукаха още при първия сблъсък, но слуховото апаратче, което нося, е толкова малко, че не се вижда, а с негова помощ чувам по-добре от всякога.

Това ми напомня за медицината — в никоя друга област науката не е напреднала толкова. В книгите пише какво да направиш с всеки проблем. Сам оперирах апандисита си и това би било сметнато за невъзможно само допреди няколко години. Оказа се достатъчно да направя справка за симптомите и да следвам инструкциите — нищо повече. Лекувал съм се от какви ли не заболявания, но, разбира се, с радиоактивното заразяване не може да се направи нищо. Книгите не са виновни за това. Срещу радиацията никой не може да направи нищо. Дори и най-добрите специалисти да бяха на мое разположение, те също нямаше да се справят.

Ако изобщо са останали специалисти. Не са, разбира се.

Не е чак толкова лошо. Знам какво да направя, за да не боли. А и късметът продължава да е с мен. Просто останалите нямаха късмет.

Като гледам написаното, не ми прилича на кредо кой знае колко. Предполагам, че ще трябва да се занимая с някоя от книгите с инструкции за писане. Ще знам кога какво да казвам, а и как да го кажа най-добре. Имам предвид възгледите си за науката и колко съм благодарен. На трийсет и девет съм. Живял съм по-дълго от почти всички, така че мога да умра и утре. Това е защото имам късмет и попадам където трябва, когато трябва.

Сигурно няма да седна да пиша цяла книга, защото няма кой да я прочете. Що за автор е този, който няма читатели?

Фотографията ми е по-интересна.

Освен всичко друго, трябва да извадя инструменти за копаене, да си построя мавзолей и да си направя надгробен камък.

Долу ръцете

Корабният детектор за регистриране на маса припламна в розово, после в червено. Аги дремеше пред пулта за управление и очакваше Виктор да приготви вечерята. Вдигна поглед веднага.

— Наближаваме планета — изкрещя той, за да надвика свистенето от изтичащия въздух.

Капитан Барнет кимна. Дооформи горещата кръпка и я залепи върху износената обшивка на „Индевър“. Свистенето се превърна в нисък стон, но не изчезна напълно. Не беше изчезвало нито за миг. Когато Барнет се появи край пулта, планетата едва се виждаше зад периферията на малкото червено слънце. Светеше в зелено на фона на черната космическа нощ и накара двамата мъже да си помислят едно и също нещо.

Барнет облече мисълта в думи.

— Чудя се дали там има нещо, което си струва да се вземе — каза той намръщено.

Аги повдигна белите си вежди с надежда. Наблюдаваха приборите, които започнаха да отчитат данни.

Нямаше да попаднат на тази планета, ако бяха насочили „Индевър“ по Южните галактически коридори. Там обаче полицията на Конфедерацията бе станала особено активна и Барнет предпочиташе да стои настрана.

„Индевър“ беше регистриран като търговски кораб — макар че единствената стока, която носеше, бяха няколко бутилки много силна киселина, с която се отваряха сейфове, и три средно мощни атомни бомби. Властите не гледаха с добро око на такава стока и непрекъснато се опитваха да приберат екипажа за някакви стари обвинения — убийство на някоя луна, грабеж на Омега, взлом на Самиа 2. Древни, почти забравени престъпления, в които полицаите непрекъснато се ровеха.

Положението се влошаваше още повече поради факта, че новите полицейски кораби бяха по-добре въоръжени от „Индевър“. Нямаше как — за да стигнат до Нова Атина, където наскоро бяха открити богати уранови залежи, трябваше да минат по обходен маршрут.

— Не е кой знае какво — отбеляза Аги, докато се взираше в приборите.

— Можем и да не спираме — поклати глава Барнет.

Данните не бяха интересни. Планетата беше по-малка от Земята, не бе включена в никакви карти. Нямаше търговска стойност, ако не се брои кислородната атмосфера.

Когато минаваха покрай нея, детекторът за тежки метали оживя.

— Ей! Там има нещо — възкликна Аги, без да сваля поглед от приборите. — Чисто вещество! Много чисто! И е на повърхността.

Погледна към Барнет, който кимна. Корабът промени курса си и се насочи към повърхността на планетата.

Отзад се приближи Виктор, нахлупил върху бръснатата си глава малка вълнена шапчица. Застана зад Аги, който спускаше кораба към повърхността. На около половин миля видяха тежкия метал, регистриран от приборите.

На едно голо място бе кацнал космически кораб.

— Интересно — каза Барнет и кимна на Аги да приближи „Индевър“ още повече.

Аги осъществи спускането удивително умело. Отдавна бе прехвърлил задължителната пенсионна възраст за главни пилоти, но от това координацията му не бе пострадала никак. Барнет го бе открил в моментна пълно безпаричие и веднага го бе взел в екипажа. Капитанът винаги бе готов да помогне на изпадналия в беда, стига да имаше някаква полза за него самия и поне малки изгледи за печалба. Двамата изповядваха сходни възгледи за частната собственост, но се разминаваха по начините за придобиването й. Аги предпочиташе сигурните неща. Барнет, от друга страна, притежаваше повече кураж, отколкото бе полезно за крехкия вид хомо сапиенс.

Когато приближиха достатъчно, видяха, че странният кораб долу е по-голям от „Индевър“. И съвсем нов. Формата на корпуса му беше непозната за тях, както и обозначенията.

— Виждали ли сте някога такова нещо? — попита Барнет.

Аги затършува в огромната си памет.

— Малко прилича на цефийски, само че е прекалено плосък. Доста далече сме. Може изобщо да не е на Конфедерацията.

Виктор гледаше големия кораб с отворена от удивление уста. Въздъхна шумно и промърмори:

— Този кораб може да ни свърши добра работа, нали, капитане?

Барнет изведнъж се усмихна — както пукнатина се появява върху гранит.

— Виктор — каза той, — колкото и да си елементарен, улучи право в целта. Този кораб наистина може да ни свърши добра работа. Да слезем долу и да поприказваме с капитана му.

Преди да притегне колана, Виктор се увери, че замразяващите бластери са заредени както трябва.

 

 

Кацнаха и изстреляха сигнални ракети за влизане във връзка, но чуждият кораб не отговори. Атмосферата на тази планета изглеждаше годна за дишане, температурата беше около 5 градуса по Целзий.

Тримата изминаха петдесетте метра между корабите старателно усмихнати.

Отблизо чужденецът изглеждаше величествено. Блестящата му сребриста обшивка почти не беше наранена от метеори. Люкът беше отворен и тихото жужене, което долиташе отвътре, подсказваше, че генераторите работят.

— Има ли някой тук? — извика Виктор в отвора на люка. Гласът му отекна във вътрешността. Не последва отговор — чуваше се само жуженето на генераторите и шумоленето на тревата вън.

— Къде според теб са отишли? — попита Аги.

— Вероятно да се поразходят — предположи Барнет. — Не мисля, че са очаквали посетители.

Виктор седна примирено на земята. Барнет и Аги обиколиха кораба възхитени от огромните сопла.

— Мислиш ли, че ще се справиш с него? — попита Барнет.

— Не виждам защо не — отвърна Аги. — Най-напред, двигателят е конвенционален. Допълненията не са толкова важни. Съществата, които дишат кислород, използват горе-долу еднакви системи за управление. Ще ми трябва малко време и ще разбера всичко.

— Някой идва — извика Виктор.

Върнаха се бързо пред люка. На около триста метра имаше рядка гора и от нея се бе появило нещо. Приближаваше към тях.

Аги и Виктор извадиха бластерите си едновременно.

През бинокъла си Барнет видя тънка фигура с правоъгълна форма, около петдесет сантиметра на дължина и трийсет на ширина. Съществото беше дебело само пет сантиметра и нямаше глава.

Барнет се намръщи. Досега не беше виждал носещ се над тревата правоъгълник.

Фокусира бинокъла по-добре и видя, че съществото е грубо казано хуманоидно. Тоест, имаше четири крайника. Два от тях, почти скрити в тревата, му служеха за придвижване, а другите два висяха неподвижно във въздуха. Някъде по средата личаха две малки очи и уста. Съществото нямаше облекло или скафандър.

— Изглежда странно — промърмори Аги и настрои цевта на бластера си. — Може би няма други с него.

— Надявам се — отвърна Барнет и също извади бластера си.

— Разстояние двеста метра — прецени пилотът, насочи оръжието си и вдигна очи. — Искаш ли преди това да поговориш с него, капитане?

— Няма какво да говорим — отговори Барнет лениво. — Само го остави да се приближи повече, за да сме сигурни, че ще го улучим.

Аги кимна и се прицели.

 

 

Калън кацна на тази малка ненаселена планета с надеждата да взриви няколко тона ерол — минералът, който толкова много се ценеше от жителите на Мабог. Никакъв късмет. Неизползваният взрив все още беше в контейнера на тялото му, заедно с една ядка от керла. Щеше да се върне с баласт, вместо с ценен товар.

Е, помисли си, когато излезе от гората, следващият път може би ще…

Стресна се, защото видя тънък, странен на вид космически кораб, кацнал на поляната до неговия. Не бе очаквал да срещне живи същества сред това мъртвило.

А екипажът го очакваше пред собствения му люк! Веднага забеляза, че по форма общо взето приличат на него самия. В Съюза на Мабог имаше раса, която бе почти изцяло като тези същества, но корабите й бяха доста по-различни. Интуицията му подсказа, че чужденците са може би от цивилизацията, за която се говореше, че се намирала в периферията на Галактиката.

Забърза от нетърпение да се срещне с тях.

Странното беше, че те не мърдаха. Защо и те не тръгнаха да го посрещнат? Знаеше, че го гледат, защото и трите същества сочеха към него.

Закрачи още по-бързо и си даде сметка, че не познава обичаите им. Надяваше се единствено да нямат някакви дълги и тягостни церемонии. Бе прекарал само час на тази неприветлива планета, а вече се чувстваше уморен. Беше гладен, искаше и да се изкъпе.

Почувства силен леден удар, който го тласна назад. Огледа се объркано. Нима това беше някакво непознато свойство на планетата?

Отново закрачи. Пак почувства ледения удар и предната част на кожата му се покри със скреж.

Това беше сериозно. Мабогците бяха едни от най-издръжливите форми на живот в Галактиката, но и те имаха своите граници. Огледа се, за да потърси източника на неприятността.

Съществата стреляха по него!

За миг мисловните му центрове отказаха да се доверят на сетивата му. Калън знаеше какво е убийство. Бе наблюдавал тази извратеност у някои низши животински видове, скован от ужас. Разбира се, беше чел и книги за психологията на това явление, и в тях се описваха всички убийства, извършени някога на Мабог.

Но подобно нещо да се случи на самия него… Не можеше да повярва.

Последва нов удар. Застана неподвижно и се опита да убеди сам себе си, че това наистина се случва. Не можеше да разбере как така същества, които имат достатъчно развито чувство за сътрудничество, за да управляват космически кораб, са способни да извършат убийство.

Освен това, те изобщо, не го познаваха.

В последния момент Калън се обърна и хукна към гората. Сега и трите същества стреляха, а тревата около него побеляваше от скрежа. Телата на Мабогците не издържаха на студ и той усещаше как вътрешните му органи измръзват.

Все още не беше в състояние да повярва.

Калън стигна до гората и миг преди да се скрие зад първото дърво, го улучиха два заряда. Почувства как органите му заработиха трескаво, за да възстановят телесната му температура и с дълбоко съжаление се остави тъмнината да го обгърне.

 

 

— Глупаво същество — отбеляза Аги и прибра бластера в кобура си.

— Глупаво и издръжливо — кимна Барнет. — Но ако дишаше кислород, нямаше да понесе толкова изстрели. — Той се ухили гордо, тупна сребристата ламарина на кораба и добави: — Ще го наречем „Индевър 2“.

— Три пъти „ура“ за капитана! — извика Виктор възторжено.

— Спести си дъха — каза Барнет. — Ще ти потрябва за друго. — Вдигна поглед към небето. — Остават ни около четири часа светлина. Виктор, пренеси храната, кислорода и инструментите от „Индевър 1“ и деактивирай двигателите. Някой ден ще се върнем, за да спасим старата барака, но сега искам да излетим преди изгрев.

Виктор тръгна. Барнет и Аги влязоха през люка.

Задната част на „Индевър 2“ беше заета от генератори, двигатели, резервоари за гориво и кислород. След това имаше огромен товарен отсек, който заемаше почти половината от кораба. Беше пълен с всевъзможни ядки — от един до двайсетина сантиметра в диаметър и с най-различни цветове. Празни бяха само две отделения при носа.

Първото вероятно беше стая за екипажа, защото беше единственото обитаемо място. Но вътре нямаше нищо — никакви кресла за понасяне на ускорението, никакви столове или маси. Нищо, освен лъснатият метален под. По тавана и стените се виждаха няколко отвора, но предназначението им не беше ясно.

Съседното помещение явно беше пилотска кабина. Стори им се твърде малка — би побрала само един човек, а пултът за управление беше претрупан с прибори.

— Е, твой е — каза Барнет. — Да видим какво ще успееш да направиш.

Аги кимна, огледа се за стол и клекна пред пулта. Започна да го изучава.

След няколко часа Виктор пренесе всичките им запаси на борда на „Индевър 2“. Аги все още не бе докоснал каквото и да било. Опитваше се да разбере кое копче за какво служи според цвета и разположението му. Не беше лесно, дори и ако се предположеше, че пултът е направен от същества с близка до тяхната нервна система и начин на мислене. Дали например помощният ускорител задействаше отляво надясно? Ако не, щеше да се наложи да променя навиците си. Дали червеното беше сигнал за опасност, според конструкторите на кораба? Ако е така, голямото червено копче можеше да е за аварийно източване на горивото. Но червеното можеше да означава и загрято гориво и тогава с копчето може би се управляваше притока на енергия.

Според него то служеше за форсиране на двигателите в случай на неприятелско нападение.

Аги продължаваше да изучава пулта мълчаливо. Знаеше, че модерните кораби на практика не могат да бъдат повредени от пулта. Беше убеден и че е доловил някаква закономерност.

Барнет надникна през вратата и попита:

— Готов ли си?

Аги огледа още веднъж приборите и отговори:

— Мисля, че да. — Докосна едно копче и добави: — Това трябва да е за люковете.

Завъртя го. Виктор и Барнет чакаха плувнали в пот в леденото помещение.

Чуха мекото плъзгане на смазан метал. Двойният люк се затвори.

Аги се усмихна и плю на пръстите си за късмет.

— Това е системата за въздух.

Натисна копчето и от тавана започна да прониква жълтеникав дим.

— Системата е замърсена — промърмори Аги и завъртя регулатора. Виктор се разкашля.

— Спри го — извика Барнет.

Димът запълни двете помещения почти моментално.

Спри го!

— Нищо не виждам! — Аги затърси копчето пипнешком, не го улучи натисна другото под него. Генераторите започнаха да реват гневно, по пулта заиграха синкави светлинки и плъзнаха по стената.

Аги отстъпи назад и се строполи. Виктор вече бе стигнал до товарното отделение и се мъчеше да разбие вратата с юмруци. Барнет закри устата и носа си с една ръка и се спусна към пулта. Натисна някакво копче и почувства как корабът се завърта около него като пиян.

Виктор се свлече на пода.

Барнет продължи да натиска копчетата безразборно.

След миг генераторите спряха. После отнякъде нахлу свеж въздух. Капитанът избърса насълзените си очи и погледна нагоре.

От тавана вече не нахлуваше жълт дим. По някаква случайност беше отворил и люка, така че помещението постепенно се изпълни с хладния вечерен въздух на планетата. Скоро можеха да дишат нормално.

Виктор се изправи на крака, но Аги не помръдваше. Барнет му направи изкуствено дишане, като не преставаше да ругае. Клепачите на пилота най-накрая трепнаха, а гръдният му кош започна да се издига и спуска. След няколко минути Аги се надигна и тръсна глава.

— Какъв беше този дим? — попита Виктор.

— Боя се — отговори Барнет, — че е газът, който диша нашият плосък приятел.

Аги поклати глава.

— Не е възможно, капитане. Разхождаше се навън без никаква маска за дишане…

— Дишането при различните космически същества се различава значително — каза Барнет. — Видът на този приятел беше доста по-различен от нашия.

— Това никак не е добре — кимна Аги.

Тримата се спогледаха. В последвалата тишина чуха слаб, заплашителен звук.

— Какво беше това? — попита Виктор и извади бластера си.

— Млъквай! — изкрещя ядосано Барнет.

Ослушаха се. Докато се опитваше да разбере какъв е звукът, капитанът почувства как косата на тила му настръхва.

Идваше отдалеч. Като че ли метал удряше твърд неметален предмет.

Тримата погледнаха през илюминатора. На последните лъчи на слънцето видяха, че люкът на „Индевър 1“ е отворен. Звукът идваше от вътрешността му.

— Невъзможно! — възкликна Аги. — Бластерите…

— Не са го убили — довърши Барнет вместо него.

— Лошо — изсумтя Аги. — Много лошо.

Виктор все още стискаше оръжието си.

— Капитане — каза той, — ако изляза и се разходя нататък…

Барнет поклати глава.

— Няма да ти позволи да се доближиш. Чакайте да помисля. Там остана ли нещо, което би могъл да използва? Двигателите?

— Не може да ги включи. Контактите са у мен — отговори Виктор.

— Добре. В такъв случай няма нищо, което…

— Киселината — прекъсна го Аги. — Силна е. Но не виждам какво ще направи с нея.

— Нищо няма да направи — кимна Барнет. — Ние сме в този кораб и ще останем на него. Все пак трябва да го накараме да полети.

Аги погледна към пулта за управление. Преди половин час имаше чувството, че го е разучил. Сега знаеше, че е нещо като хитроумен, смъртоносен капан.

Капанът не беше заложен нарочно, но космическият кораб трябваше да става не само за пътуване, а и за живеене. Апаратурата щеше да опита да възпроизведе жизнените условия на съществото, да удовлетвори неговите нужди.

Това можеше да се окаже фатално за тях.

— Ще ми се да знаех от каква планета е — каза Аги навъсено. Ако имаха представа в каква среда живее, щяха да са наясно какви условия ще създаде корабът.

Засега бяха разбрали, че диша отровен жълт газ.

— Всичко е наред — каза Барнет не много уверено. — Просто разбери как се управлява двигателят и ще оставим другото както си е.

Аги се върна при пулта.

На Барнет му се искаше да разбере какво прави чудатото същество. Вгледа се в стария си кораб в полуздрача и се вслуша в странните удари на метал в неметал.

 

 

Калън с изненада откри, че още е жив. На Мабог имаха една поговорка: „Или умираш бързо, или изобщо не умираш“. Досега не беше умрял.

Надигна се уморено и се облегна на близкото дърво. Единственото червено слънце на планетата беше ниско над хоризонта, а наоколо подухваше ветрец от отровен кислород. Опита да поеме дъх и установи, че дробовете му все още са затворени. Живителният жълт въздух, който дишаше, макар и изтощен от дългата употреба, все още го поддържаше.

Но не можеше да се ориентира. Корабът му стоеше там, където го бе оставил. Отслабващата червена светлина хвърляше отблясъци по корпуса и за миг Калън имаше чувството, че не е имало непознати същества, че си е въобразил всичко това и че може да се върне…

Видя как единият от чужденците влезе в кораба му, натоварен с предмети. След малко люкът се затвори.

Беше истина в крайна сметка. Застави се да се върне към мрачната реалност.

Изпитваше остра нужда от въздух и храна. Кожата му беше суха и напукана, нуждаеше се от почистване. Само че храната, въздухът и почистването бяха на кораба. У себе си имаше само една ядка от керла и взривното устройство.

Ако успееше да разчупи костилката и да изяде ядката, щеше да възвърне част от силите си. Само че как би могъл да я разчупи?

Пълната му зависимост от машините го удиви. Сега трябваше да търси начин да се справи с нещо толкова обикновено и не знаеше как да постъпи. Корабът вършеше всичко автоматично и не му се бе налагало да мисли за подобни проблеми.

Калън установи, че съществата изоставят своя кораб. Защо? Все едно. Ако останеше тук, щеше да е мъртъв още преди да изгрее слънцето. Единственият му шанс да оцелее се намираше в чуждия кораб.

Запълзя бавно през тревата, като спираше само когато му се завиеше свят от умора. Опитваше се да следи какво става на собствения му кораб. Ако онези същества решеха да го нападнат сега, с него беше свършено. Но не се случи нищо. След продължилото цяла вечност пълзене — както му се стори — най-накрая успя да се промъкне в кораба им.

В полуздрача видя, че машината е много стара. По стените, които по принцип бяха твърде слаби, личаха множество кръпки. Всичко говореше, че машината е използвана дълги години.

Разбра защо отидоха на неговия кораб.

Отново му се зави свят. По този начин тялото му го подсещаше, че трябва да се погрижи за него.

Най-сериозният проблем му се струваше храната. Извади ядката от керла. Беше кръгла, около двайсет сантиметра в диаметър. Черупката беше дебела два. Тези ядки бяха основната съставка на космическата храна. Съдържаха удивително много енергия, а оставени в черупките си, издържаха практически вечно.

Опря керлата на стената, взе някакво метално парче и я удари с него. Разнесе се тъп звук, като от барабан. Черупката остана невредима.

Калън се зачуди дали онези същества са чули удара. Трябваше да рискува. Стъпи здраво на пода и продължи да удря. След петнайсет минути беше почти напълно изтощен, а металната пръчка се бе изкривила.

Черупката все още бе цяла.

Не можеше да я разчупи без специалното устройство, което монтираха на всеки космически кораб. На никой досега не му беше минавало през ум да търси друг начин.

Това беше ужасяващо свидетелство за собствената му безпомощност.

Вдигна металното парче още веднъж, но крайниците му не се подчиняваха. Пусна го.

Изстиналата му кожа пречеше на движенията му. Постепенно се втвърдяваше и скоро щеше да стане като камък. След това нямаше да може да се движи и, напълно парализиран, щеше да умре от задушаване.

Прогони обзелото го отчаяние и се опита да мисли. Трябваше да се погрижи за кожата си незабавно. Това бе дори по-важно от храната. Ако беше на собствения си кораб, щеше да я измие, да я затопли и да я излекува. Съмняваше се, че тук щеше да намери подходящи препарати за това.

Другият изход беше да разкъса външния й пласт. Долният щеше да пари няколко дни, но поне нямаше да му пречи да се движи.

Потърси с очи уреда за смяна, но веднага си спомни къде е. Чужденците нямаха дори и този жизненоважен апарат. Можеше да разчита единствено на себе си.

Взе металната пръчка, огъна я като кука и я мушна под една гънка. Дръпна с всички сили.

Кожата му не се разкъса.

После се мушна между близкия генератор и стената, като закачи куката по друг начин, само че ръцете му не бяха достатъчно дълги и кожата отново си остана цяла.

Опита безуспешно десетина различни начини. Без механична помощ не можеше да обездвижи тялото си достатъчно.

Пусна металната пръчка уморено. Не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Тогава си спомни неизползвания взрив.

Някаква примитивна част от мозъка му — за съществуването й досега не бе подозирал — му подсказа, че изходът от ситуацията е много прост. Можеше да остави бомбата под кораба, без онези да го видят. Лекият заряд щеше да го подхвърли двайсетина метра нагоре, без да го повреди.

А съществата несъмнено щяха да умрат.

Ужаси се. Как можа да му мине през ума подобно нещо!? Етиката на неговата планета, дълбоко вкоренена в цялото му същество, забраняваше да се отнема живота на друго интелигентно същество независимо от обстоятелствата. Каквито и да са те.

„А оправдано ли е това? — обади се примитивната част от мозъка му. — Тези същества са болни. За Вселената ще е по-добре да се отърве от тях, а наред с това ще помогнеш и на себе си. Помисли си добре.“

Извади взрива, огледа го и бързо го прибра.

„Не!“ — каза си, но не толкова убедено.

Реши да не мисли повече. Опирайки се на уморените си, почти напълно втвърдени крака, започна да претърсва чуждия кораб, за да открие начин да спаси живота си.

 

 

Аги седеше пред пулта в пилотската кабина и уморено отбелязваше проверените копчета с неизтриваем молив. Боляха го дробовете, не беше спал цяла нощ. Навън вече сивееше зората, а около кораба подухваше мразовит вятър. Вътре беше светло, но студено, защото той не искаше да пипа приборите за температурата.

Влезе Виктор, превил гръб под тежък сандък.

— Къде е Барнет? — попита Аги.

— Идва — отвърна Виктор.

Капитанът бе наредил цялото им оборудване да се пренесе отпред, така че да могат да го използват веднага. Но стаята за екипажа беше малка и сега почти не бе останало свободно място.

Виктор се огледа, за да види къде да остави сандъка и погледът му се спря на малка врата в стената. Натисна копчето върху нея и тя гладко се плъзна към тавана. Отзад имаше пространство, колкото неголям килер. Реши, че е идеално за склад.

Без да обръща внимание на черупките, с които беше осеян подът, той влезе вътре и издърпа след себе си сандъка.

Таванът започна да се спуска веднага.

Виктор изкрещя и викът му отекна по целия кораб. Подскочи нагоре — удари си главата и падна зашеметен по очи.

Аги излезе бързо от пилотската кабина, дотича и Барнет. Капитанът се опита да измъкне Виктор за краката, но излъсканият под не му даваше никаква опора.

С невероятно самообладание Аги протегна ръце и изправи сандъка върху тясната му страна. Той спря за миг движението на тавана. Двамата сграбчиха Виктор за краката и този път успяха да го измъкнат. Тежкият сандък се пропука и след миг се счупи на трески.

Таванът на малката стаичка, който се движеше по смазана шина, го смачка до дебелина няколко сантиметра и безшумно се издигна на мястото си.

Виктор седна и разтри главата си.

— Капитане — каза той умолително, — не може ли да се върнем на нашия си кораб?

Аги също се съмняваше в успеха на операцията. Погледна малката стаичка, чийто под беше осеян с черупки и каза уморено:

— Този кораб наистина е опасен. Виктор изглежда е прав.

— Искате да се откажем? — попита Барнет.

Аги направи кисела физиономия и кимна.

— Лошото е — каза той, без да гледа капитана, — че не знаем с какво ще ни изненада следващия път. Прекалено рисковано е.

— А даваш ли си сметка от какво се отказваш? Само корпусът струва цяло състояние. Хвърли ли поглед на двигателите? Веднъж като излети, няма какво да го спре. Може да пробие дупка в някоя планета и да излезе от другата й страна, без дори да му се обели боята. Искаш да се откажеш?

— Ако ни убие, няма да имаме голяма полза от всичко това — възрази Аги.

Виктор кимна замислено. Барнет изгледа единия, после другия.

— А сега, слушайте ме внимателно. Няма да се откажем от този кораб. Той не е опасен. Просто е пълен с непозната апаратура. Цялата работа е да не пипаме каквото не трябва, докато не се доберем до някой док. Ясно ли е?

Аги понечи да отбележи нещо във връзка с шкафовете, които се превръщат в хидравлични преси. Бъдещето не му се струваше розово. Все пак изражението на капитана го накара да се откаже.

— Успя ли да отбележиш всички копчета на пулта? — попита Барнет.

— Остават ми още няколко.

— Добре, свърши с това и няма да пипаме нищо излишно. Ако оставим останалата част от кораба на мира и той ще ни остави на мира. Няма да има проблеми, ако държим ръцете си настрана и не пипаме нищо.

Барнет се облегна на стената, избърса запотеното си лице и разкопча дрехата си.

В същия момент от стената изскочиха два метални обръча и обвиха гърдите и стомаха му.

Капитанът се вторачи в тях за миг и след това напрегна сили, за да се измъкне. Лентите бяха здрави. Чу се специфично щракане и от стената се появи тънка жичка. Тя докосна дрехата на Барнет и се прибра.

Аги и Виктор гледаха безпомощно.

— Изключете това! — извика капитанът ядосано.

Аги се втурна към пулта за управление. Виктор продължаваше да гледа. От стената се появи метален манипулатор, в чийто край стърчеше десетсантиметрово острие.

Виктор се раздвижи. Изтича до стената и се опита да изтръгне манипулатора с острието, но той се извъртя и го запрати в другия край на помещението.

С прецизност на хирург острието разцепи връхната дреха на Барнет, без да засегне ризата му отдолу. После се прибра в стената.

Аги започна да натиска копчетата безразборно. Генераторите завиха, люковете започнаха да се отварят и затварят, стабилизаторите се затресоха, светлините замигаха. Механизмът, който стискаше Барнет, не помръдна.

Тънката жичка се появи отново. Докосна ризата на капитана и за миг замря. Механизмът в стената зажужа тревожно. Жичката докосна ризата още веднъж, сякаш не беше наясно какво да прави с нея.

— Не мога да го изключа! — извика Аги от другата стая. — Изглежда е пълен автомат.

Жичката се прибра и на нейно място отново се появи острието. Виктор бе успял да намери тежък гаечен ключ. Спусна се напред, вдигна го и го стовари върху острието, като едва не удари главата на Барнет.

Дори не го одраска. Съвсем спокойно то разряза ризата на капитана от горе до долу и го остави гол до кръста.

Не го нарани. Барнет отвори очи ужасено, защото жичката се появи за трети път. Виктор захапа юмрук и се обърна с гръб. Аги затвори очи.

Жичката докосна живата кожа на капитана, изжужа одобрително и се прибра в стената. Металните ленти се отвориха. Барнет се свлече на колене.

Известно време и тримата мълчаха. Нямаше какво да се каже. Капитанът гледаше мрачно в пространството пред себе си. Виктор започна да пука със ставите на пръстите си, докато Аги не го сбута да престане.

Старият пилот се мъчеше да разбере защо механизмът разряза дрехите на Барнет и спря когато установи, че е стигнал до кожата му. Нима онова същество се събличаше по този начин? Струваше му се безсмислено. Но пък и килерът преса не му изглеждаше по-разумно изобретение.

Донякъде се радваше, че се бе случило. Барнет би трябвало да си е взел поука. Сега щяха да изоставят това коварно чудовище и да решат как да се върнат на собствения си кораб.

— Донеси ми нова риза — нареди капитанът и Виктор веднага отиде да я вземе. Барнет я облече, като внимаваше да не се доближава до стените.

— След колко време ще размърдаш това нещо? — попита той Аги.

Какво!?

— Много добре ме чу.

— Не ти ли беше достатъчно? — изпъшка Аги.

— Не. След колко време можем да излетим?

— След около час — изсумтя пилотът. Какво друго би могъл да каже? Всичко вече започваше да му се струва прекалено. Той се обърна и бавно влезе в пилотската кабина.

Върху ризата Барнет облече пуловер и яке. В помещението беше студено и той трепереше.

 

 

Калън лежеше неподвижно на пода в чуждия кораб. Съвсем глупаво бе изразходвал почти всичките си сили в опитите да свали външния пласт на кожата си, но тя ставаше все по-твърда, а той — все по-слаб. Сега му се струваше безсмислено да се опитва да се движи. По-добре да лежи, да чувства как вътрешните огньове постепенно гаснат…

Скоро засънува назъбените възвишения на Мабог и големия космодрум Кантаноп, където кацаха междузвездните кораби на търговците, натоварени с най-странни стоки. Здрачаваше се и над плоските покриви се виждаха двете залязващи слънца. Но защо залязваха едновременно и на юг? Синьото и жълтото? Как биха могли да залязат на юг? Физически това беше невъзможно… може би баща му щеше да обясни, защото ставаше все по-тъмно.

Отърси се от фантазията, отвори очи и видя сивкавата светлина на утринта. Един космически пътешественик от Мабог не би трябвало да умре по този начин. Щеше да опита пак.

След половин час уморително търсене, най-накрая в задната част на кораба откри затворен метален контейнер. Съществата явно го бяха забравили. Откърти капака и погледна вътре. Видя няколко бутилки, внимателно уплътнени, за да не се счупят при удар. Калън взе едната и я разгледа.

На етикета имаше голям бял символ. Не би трябвало да му е познат, но въпреки това му се струваше, че някъде го е виждал. Напрегна се, за да си спомни къде.

После постепенно споменът изплува. Това беше изображение на череп от хуманоид. В Съюза на Мабог имаше една подобна раса и той бе виждал как изглеждат черепите на тези същества в музея.

Но какво търсеше това изображение върху бутилката?

За Калън черепът бе символ на достойнство и уважение. Може би тъкмо това бяха имали предвид производителите… Отвори бутилката и помириса съдържанието й.

Интересна миризма. Напомняше му за…

Разтвор за почистване на кожа!

Без повече да мисли, изля цялата бутилка върху себе си. Зачака, без да смее да се надява. Ако успееше да приведе кожата си в ред…

Да, наистина. Течността от бутилката с черепа наистина беше слаб почистващ разтвор. Имаше и приятен аромат.

Изля още една бутилка върху загрубялата си кожа и почувства как живителната течност се просмуква в порите. Тялото му, зажадняло за хранителни вещества, сякаш молеше за още. Изля още една бутилка.

Калън остана легнал дълго време, за да позволи на живителната течност да попие. Кожата му постепенно се отпусна и омекна. Почувства прилив на нови сили, на ново желание за живот.

Щеше да оживее!

След банята Калън разгледа пулта за управление с надеждата да се прибере на Мабог с този стар сандък. Имаше няколко очевидни трудности. Най-напред, пултът за управление не беше в отделно помещение. Зачуди се защо ли. Тези странни същества не биха могли да превърнат целия си кораб в антиускорителна камера. Просто нямаше как! Нямаше достатъчно място, за да се задържи противоускорителната течност.

Това го объркваше, но пък и самите същества бяха странни. Би могъл да се справи с трудностите. Отиде да огледа двигателите и видя, че се задействат със специални контактни пластини, които липсваха. Нямаше да се справи.

Оставаше само едно — да си върне собствения кораб.

А как?

Заразхожда се напред-назад неспокойно. Етиката забраняваше да се убиват интелигентни същества и принципът не подлежеше на коментар. При абсолютно никакви обстоятелства — дори когато собствения ти живот е застрашен — нямаш право да убиваш. Това мъдро правило бе служило на мабогците добре в миналото. Благодарение на строгото му спазване, те не бяха воювали в продължение на три хиляди години и цивилизацията им бе достигнала висша степен на развитие. Подобен успех щеше да е невъзможен, ако бяха допускали изключения. Изключенията подкопават и най-здравите принципи.

Той нямаше да го допусне.

А нима беше готов пасивно да чака смъртта си?

Погледна надолу и с изненада забеляза, че почистващия разтвор е проял дупка в пода. Колко некачествен беше чуждият кораб! Дори и този слаб разтвор успя да го повреди! Вероятно и собствениците му бяха също толкова слаби.

Една бомба би свършила работата.

Отиде до илюминатора. Не забеляза да има охрана. Предположи, че се готвят за излитане. Нямаше да е трудно да се промъкне през тревата до кораба…

И никой на Мабог не би разбрал какво се е случило.

Калън установи, че без да го осъзнае е изминал почти половината разстояние между двата кораба. Стори му се чудно, че тялото му може да прави неща, без умът му да ги осъзнава.

Извади бомбата и пропълзя още напред.

Защото, в края на краищата, какво значение би могло да има това убийство?

 

 

— Още ли не си готов? — попита Барнет към обяд.

— Мисля, че съм готов — отговори Аги и се вторачи в изподраскания пулт. — Във всеки случай по-готов от това няма да стана.

Барнет кимна.

— С Виктор ще бъдем в другото помещение. Използвай минималното ускорение.

Капитанът се върна в стаята за екипажа. Аги се закопча с импровизирания колан и потри нервно ръце. Доколкото можеше да прецени, бе разгадал най-важните прибори. Всичко би трябвало да е наред. Поне се надяваше да е така.

Все още не бе в състояние да забрави шкафа преса и манипулатора с острието. Кой би могъл да каже още какво ще се случи с този безумен кораб?

— Готови сме — извика Барнет от другото помещение.

— Разбрано — отвърна Аги. — След около десет секунди.

Затвори люка. Вратата на пилотската кабина се затвори автоматично и го изолира от останалите. Обзе го лек пристъп на клаустрофобия, но въпреки това активира двигателите. Засега всичко вървеше добре.

На пода се появи съвсем тънък пласт течност, напомняща машинно масло. Реши, че се е изляло отнякъде и не му обърна внимание. Приборите работеха отлично. Зададе курса на клавиатурата и активира устройството за управление на полета.

После почувства нещо мокро в краката си. Погледна надолу и видя, че маслото се е надигнало с няколко сантиметра. Доста голямо количество, за да е изтекло случайно. Не беше в състояние да си обясни как така хубав кораб като този може да има такъв сериозен дефект. Разкопча колана и пипнешком опита да открие откъде навлиза течността.

Откри. На пода имаше четири малки дупчици и през тях в кабината струеше масло.

Аги натисна бутона на вратата, но тя остана затворена. Без да губи самообладание, той се опита да разбере какво не е на ред.

Би трябвало да се отвори.

Не се отваряше.

Маслото бе стигнало почти до коленете му.

Усмихна се глупаво. Разбира се! Вратата се затваряше херметически от пулта за управление. Натисна копчето и се върна.

Пак не искаше да се отвори.

Напрегна всички сили, но не успя да я помръдне. Върна се при пулта. Когато влязоха в кораба, нямаше масло, следователно би трябвало да има канал за оттичане.

Откри го, когато гъстата течност бе стигнала до кръста му. Отвори клапана, маслото изтече и вратата се отвори почти веднага след това.

— Какво има? — попита Барнет.

Аги му каза.

— Значи ето как става — промърмори капитанът. — Радвам се, че научих.

— Кое как става? — попита Аги, който имаше чувството, че Барнет гледа на нещата несериозно.

— Как издържа на ускорението при излитане. Стори ми се странно. Тук няма нито специални кресла, нито легло. Просто няма към какво да се привържеш. Значи съществото се потапя в масло, което изпълва кабината автоматично, щом корабът се приготви за излитане.

— А защо вратата не се отвори?

— Очевидно е. Иначе целият кораб ще се изпоцапа.

— Не можем да излетим — заяви Аги.

— Защо?

— Защото не мога да дишам, ако съм потопен в масло. То се появява, когато подадеш захранването и няма начин да го спреш.

— Мисли с главата си. Закрепи канала в отворено положение и колкото масло влиза, толкова и ще излиза.

— Не ми беше хрумнало — призна Аги неохотно.

— Да действаме тогава.

— Най-напред искам да се преоблека.

— Не. Първо накарай проклетият кораб да излети.

— Но, капитане…

— Действай! — нареди Барнет. — Не се знае какво мисли да направи собственикът му.

Аги сви рамене, върна се в пилотската кабина и се закопча с колана.

— Готови ли сме?

— Да. Стартирай.

Аги закрепи капака на канала в отворено положение и маслото не достигна по-високо от подметките му. Активира всички агрегати, без повече неприятности.

— Старт! — извика той, зададе минимално ускорение и плю на пръстите си за късмет.

После задейства двигателя.

 

 

С дълбоко съжаление Калън видя как корабът му отлита. Все още стискаше бомбата.

Бе стигнал до него, дори бе останал отдолу няколко секунди. После се бе върнал на чуждия. Оказа се неспособен да сложи взрива. Нямаше начин само за няколко часа да надвие наслояваното със столетия.

Наслояваното… имаше и още нещо.

Малко индивиди, от която и да е раса, убиват за удоволствие. От друга страна, съществуват и съвсем адекватни причини да убиеш, причини, които биха удовлетворили всеки философ…

Лошото е, че веднъж като ги приемеш, изникват още и още. А убийствата, ако веднъж се примириш с тях, няма да престанат. Следват войни и разруха.

Калън чувстваше, че това убийство по някакъв начин е свързано със съдбата на расата му. Отказът от него беше въпрос на оцеляването й. Но тези мисли не го караха да се чувства по-добре.

Остана загледан в кораба си, докато той се превърна в точка на небето. Чужденците излетяха със смешно малко ускорение. Не можеше да си обясни защо постъпват така. Или искаха да му се подиграят?

Несъмнено садизмът им беше предостатъчен, за да го направят.

Върна се в другия кораб. Желанието му да живее не беше намаляло. Нямаше намерение да се предава. Щеше да се държи за живота до последния възможен момент, надяваше се на шанса — едно на милион — на тази планета да кацне и друг кораб.

Огледа се и си помисли, че от почистващия разтвор би могъл да приспособи нещо годно за дишане. Щеше да издържи ден-два. После, ако успееше да разчупи ядката…

Стори му се че навън чува шум и изтича до входа. Небето беше пусто. Корабът му го нямаше, беше съвършено сам.

Върна се вътре и се зае със сериозната задача да остане жив.

* * *

Когато Аги дойде на себе си, разбра, че преди да изпадне в безсъзнание е успял да намали ускорението наполовина. Тъкмо това бе спасило живота им.

Но дори и минималното ускорение — стрелката едва трепкаше около нулата — беше непоносимо тежко! Аги отвори вратата и изпълзя навън.

При излитането коланите на Барнет и Виктор се бяха скъсали. Виктор бе започнал да се свестява, а Барнет се опитваше да се измъкне от купчина изпочупени сандъци.

— Смяташ ли, че летим в кръг? — попита той. — Казах ти, минимално ускорение!

— Започнах с по-малко от минималното — отговори Аги. — Отиди да погледнеш записа, ако не вярваш.

Барнет влезе в пилотската кабина и веднага Се върна.

— Това е лошо — каза той. — Нашият приятел лети с доста по-голямо ускорение от нашето.

— Така изглежда.

— Не ми беше минало през ум — продължи капитанът. — Вероятно планетата му е тежка и за да излетиш от нея е необходимо ускорение, доста по-голямо от земното.

— Какво ме удари? — попита Виктор и разтри главата си. Нещо зад стените тиктакаше. Корабът бе напълно буден и всички агрегати работеха.

— Става топло, нали? — добави той.

— Да. И налягането се увеличава — кимна Аги.

Върна се в пилотската кабина. Барнет и Виктор останаха на прага.

— Не мога да спра това — заяви Аги. — Температурата и налягането се регулират автоматично. След като корабът полети, сами заемат „нормални“ стойности.

— По-добре опитай пак — каза Барнет. — Иначе ще се изпържим.

— Няма начин.

— Невъзможно е да няма регулатор за температурата.

— Има — отговори Аги. — Ето го тук. Най-ниското деление е, а продължава да се затопля.

— Докъде, според теб, ще стигне? — попита Барнет.

— Не знам. Но не бих искал да науча чрез експеримент. Корабът е направен от сплави, които се топят при изключително високи температури. Конструкцията му позволява да издържа десет пъти по-голямо натоварване от нашите кораби. Като се замислиш за всичко това…

— Не може да няма начин да се спре отоплението — продължи да настоява Барнет. Свали якето и пуловера и остана по риза. Температурата се покачваше бързо и по пода вече ставаше невъзможно да се ходи.

— Изключи го! — извика Виктор.

— Един момент — отвърна Аги. — Аз не съм конструирал този кораб, откъде да знам как…

— Изключи! — изпищя Виктор и разтърси Аги като парцалена кукла. — Изключи!

— Пусни ме! — пилотът посегна към бластера си, после сякаш го осени някакво вдъхновение и изключи двигателите.

Тиктакането в стените престана. Помещенията започнаха да изстиват.

— Какво направи? — попита Виктор.

— Температурата и налягането се понижават, когато се изключат двигателите — обясни Аги. — В безопасност сме, ако не ги използваме.

— Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до най-близкия космодрум? — попита Барнет.

Аги се замисли.

— Около три години. Доста далече сме.

— Възможно ли е по някакъв начин да махнем това отопление? Да изтръгнем цялата инсталация, ако трябва.

— Вградена е в карантията на кораба — отговори Аги. — За това трябва двигателите да се изключат напълно. Необходима е и квалифицирана помощ. Дори и тогава няма да е лесно.

Барнет остана мълчалив.

— Добре — каза той след малко.

— Какво „добре“?

— Нямаме избор. Трябва да се върнем на онази планета и да вземем нашия кораб.

Аги въздъхна с облекчение и зададе нов курс.

— Мислиш ли, че онзи ще ни го върне? — попита Виктор.

— Разбира се, че ще го върне — отговори Барнет. — Ако все още е жив. Мисля, че няма търпение да се качи на собствения си кораб. За да го направи, ще трябва да излезе от нашия.

— Разбира се. Само че когато се качи на неговия…

— Ще повредим пулта за управление — каза Барнет. — Това ще го забави.

— За известно време — отбеляза Аги. — Но ще излети рано или късно и ще ни подгони. Не можем да му избягаме с онази барака.

— Няма да се наложи — каза капитанът. — Нужно е само да излетим преди него. Корпусът му е здрав, но не мисля, че ще издържи три атомни бомби.

— Умно — отвърна Аги и се усмихна.

— Единственият логичен ход — поклати глава Барнет. — Дори и смачкани, сплавите от корпуса пак си имат цена. А сега ни върни без да ни опечеш живи, ако можеш.

Аги включи двигателите и насочи кораба към планетата по свита спираловидна траектория. Стените отново затиктакаха, температурата се покачи почти веднага. Когато достигна нужната посока, Аги изключи и продължиха да се спускат благодарение на гравитацията.

През повечето време се движеха така, но когато наближиха повърхността, се наложи да включат двигателите отново, за да маневрират.

Най-накрая кацнаха и едва успяха да се измъкнат навън. Обувките им бяха прогорени, а телата им се покриха с мехури. Не остана никакво време, за да повредят пулта.

Скриха се в гората и зачакаха.

— Може да е умрял — прошепна Аги с надежда. Видяха как малката фигура се измъкна от „Индевър 1“. Съществото се движеше много бавно, но все пак се движеше.

Наблюдаваха го.

— Представи си — обади се Виктор, — че е успял да си направи някакво оръжие.

— Представям си, че мълчиш — скастри го Барнет.

Съществото отиде право към кораба си. Влезе вътре и затвори люка.

— Така — извика Барнет и стана. — Сега да излитаме колкото може по-бързо. Аги, поемаш пилотирането. Аз ще сложа контактите на двигателя. Виктор, ти ще затвориш люка. Действайте!

Хукнаха през поляната и след няколко секунди стигнаха до отворения люк на „Индевър 1“.

 

 

Дори и да искаше да бърза, Калън нямаше никакви сили да пилотира кораба си. Все пак знаеше, че ако влезе вътре, ще е спасен. Никой не би могъл да влезе през затворения люк.

Отиде при резервоара в задната част и отвори вентила. Вътрешността на кораба му се изпълни с живителния жълт въздух. Няколко минути само дишаше.

После занесе трите най-големи ядки керла до машината за чупене и ги отвори.

Нахрани се и се почувства много по-добре. Махна външната си кожа, после и следващия пласт, защото и той бе мъртъв. Едва третият се оказа жив.

Когато влезе в пилотската кабина, се чувстваше като новороден.

Сега вече ясно си даваше сметка, че трите същества са били временно полудели. Иначе не би могъл да си обясни връщането им.

Смяташе да открие техните власти и да им посочи местоположението на планетата. Щяха да ги намерят и да ги излекуват веднъж завинаги.

Чувстваше се щастлив. Не бе нарушил етичните принципи на своята планета, а това бе много съществено. Лесно би могъл да остави бомбата заредена в кораба им или пък да повреди двигателите им. А изкушението беше налице.

Но се бе въздържал. Не бе направил нищо.

Просто бе измислил някои елементарни неща, за да поддържа живота си.

Калън активира пулта за управление и се увери, че всичко е наред. Запали двигателите и антиускорителната течност започна да нахлува в кабината.

 

 

Виктор стигна люка първи и се втурна в кораба. Изскочи навън почти веднага след това.

— Какво стана? — попита Барнет.

— Нещо ме удари по лицето — отговори Виктор.

Надникнаха предпазливо.

Невероятно хитър капан. От акумулаторите бяха прокарани проводници и ако Виктор се бе докоснал до стената на кораба, щеше да получи токов удар.

Махнаха проводниците и влязоха.

Хаосът беше пълен. Всичко, което можеше да се движи, беше изтръгнато от мястото му и захвърлено на пода. В ъгъла се търкаляше изкривена метална пръчка. Силната киселина бе разляна и на няколко места бе прояла дупки. Старата коруба на „Индевър“ беше пробита.

— И през ум не ми беше минало, че ще ни погоди такъв номер! — възкликна Аги.

Продължиха да оглеждат. В задната част видяха още един капан. Вратата към товарния отсек ловко бе свързана с малък електродвигател. Ако някой я докоснеше, тя щеше да се отвори рязко и да го залепи за стената.

Откриха и други неща, чието предназначение не бяха в състояние да разберат.

— Ще можем ли да го поправим? — попита Барнет.

Аги сви рамене.

— Повечето ни инструменти останаха на „Индевър 2“. Мисля, че ще го закърпим за около година, но пак не мога да гарантирам, че обшивката ще издържи.

Излязоха. Другият кораб излетя.

— Какво чудовище! — изсумтя Барнет, докато гледаше проядения от киселината метал.

— Никога не можеш да си сигурен какво ще направи едно извънземно същество — обади се Аги.

— Добрият извънземен и мъртвият извънземен — поклати глава Виктор.

Сега „Индевър 1“ беше също толкова опасен и неразгадаем, колкото „Индевър 2“.

А „Индевър 2“ вече го нямаше.

Нещо за нищо

А беше ли чул глас? Не можеше да е сигурен. Когато след това се замисли, Джо Колинс си даде сметка, че лежи в леглото и че е твърде уморен даже да свали калните си обувки от одеялото. Гледаше втренчено паяжината от пукнатини по мръсния жълт таван и наблюдаваше как водата бавно и тъжно се процежда през тях.

Вероятно се бе случило наистина. Зърна металически отблясък. Край леглото. Надигна се. На пода, на място, където допреди малко нямаше нищо, сега имаше машина.

В първия момент на изненада си помисли, че чува далечен глас:

„Ето, това решава въпроса.“

Не беше сигурен за гласа. Но машината несъмнено беше там.

Коленичи, за да я разгледа. Представляваше куб със страна около петдесет сантиметра и жужеше тихо. По сивата й повърхност нямаше нищо, освен един червен бутон в ъгъла и месингова табела в средата. На табелата пишеше: „УТИЛИЗАТОР КЛАС А, СЕРИЯ АА-1256432“. И отдолу: „ВНИМАНИЕ! ТАЗИ МАШИНА ТРЯБВА ДА СЕ ИЗПОЛЗВА САМО ОТ КЛИЕНТИ КЛАС А“.

Това беше всичко.

Нямаше копчета, циферблати или разни други неща, които Колинс свързваше с машините. Само месинговата табела, червеното копче и жуженето.

— Откъде се взе? — попита Колинс. Утилизаторът клас А продължаваше да жужи. Всъщност не беше очаквал да получи отговор. Седеше на ръба на леглото и наблюдаваше машината замислено. Въпросът беше какво да прави с нея.

Докосна червения бутон предпазливо, като нито за миг не забравяше, че няма голям опит с машини, които се появяват от никъде. Може би подът щеше да се отвори, ако го натисне? Или от тавана ще започнат да падат малки зелени човечета?

Но той нямаше абсолютно нищо за губене, така че натисна леко бутона.

Не се случи нищо.

— Добре де, направи нещо! — възкликна Колинс, който се почувства определено разочарован. Утилизаторът продължаваше да жужи тихо.

Е, винаги можеше да го занесе в заложната къща. Честният Чарли щеше да му даде поне долар за метала. Опита се да го вдигне. Не помръдна. Опита пак и след като напрегна всичките си сили, го повдигна на сантиметър от пода. Пусна го и седна на леглото задъхан.

— Ще ми трябват поне двама души, за да ми помогнат — каза Колинс на утилизатора. В този момент жуженето стана по-силно и машината започна да вибрира.

Колинс я гледаше, но пак не се случи каквото и да било. Хрумна му нещо и натисна червения бутон още веднъж.

В същия миг се появиха двама едри мъже, облечени в груби работни дрехи. Огледаха утилизатора критично и единият каза:

— Слава Богу, че е от малкия модел. Големите са адски неудобни за носене.

— По-зле е от мраморната кариера, нали? — отвърна другият.

Обърнаха се към Колинс, който ги гледаше зяпнал от почуда. Най-накрая единият от мъжете каза:

— Добре, приятел, нямаме на разположение цял ден. Къде искаш да го занесем?

— Кои сте вие? — успя да изграчи Колинс.

— От транспортната фирма. Приличаме ли ти на естрадни певици?

— Но… откъде се взехте? — настоя Колинс. — И защо?

— Ние сме от транспортната компания Поуха Минил — обясни мъжът. — Дойдохме, защото поиска да пренесем това нещо, ето защо. Сега ни кажи къде.

— Вървете си — отсече Колинс. — Ще ви повикам по-късно.

Хамалите свиха рамене и изчезнаха. В продължение на няколко минути обърканият Колинс не успя да отдели очи от мястото, където бяха. После се втренчи в утилизатора клас А, който продължаваше да жужи тихо.

Утилизатор? Можеше да измисли по-свястно име.

Машина на желанията.

Не беше особено изненадан. Когато стане чудо, само посредствените прозаични типове не могат да го възприемат. Колинс определено не беше от тях. Беше свикнал да се примирява.

През по-голямата част от живота си бе желал, бе се надявал, бе се молил да му се случи нещо чудесно. В гимназията бе мечтал някоя сутрин да се събуди със способността да научава уроците си, без досадната необходимост да ги учи. В армията бе желал някоя вещица или джин да го изпрати дневален в спалното, вместо да бие крак на плаца с останалите.

След казармата Колинс избягваше да работи, защото психологически не беше приспособен за това. Беше се носил по течението с надеждата някой приказно богат човек да промени завещанието си и да му остави всичко.

Всъщност не бе очаквал да се случи каквото и да било, но когато най-накрая нещото се случи, бе готов да го възприеме.

— Искам хиляда долара в малки небелязани банкноти — каза той предпазливо. Когато жуженето стана по-силно, натисна бутона. Пред него се появи купчина изпоцапани банкноти от по един, пет и десет долара. Не бяха чисто нови, но пък определено си бяха пари. Хвърли една шепа към тавана и се наслади на красивото им падане към пода. Изтегна се на леглото и се зае да крои планове.

Най-напред щеше да махне машината от Ню Йорк — може би някъде на север — където нямаше да го безпокоят любопитни съседи. Данъчните щяха да му създадат проблеми. Може би след като се организира трябваше да замине за Централна Америка или…

В стаята се разнесе подозрителен шум.

Колинс скочи на крака. В стената започна да се появява дупка. Някой се мъчеше да се промъкне през нея.

— Ей! — извика Колинс на машината. — Не съм искал нищо!

Дупката стана по-голяма. Някакъв едър мъж с червендалесто лице, яростно се мъчеше да влезе.

В този момент Колинс си спомни, че машините обикновено си имат собственици. Всеки, който притежава машина за желания, не би приел изчезването й леко. Би направил всичко възможно, за да си я върне. Едва ли би се поколебал дори да…

— Защити ме! — извика Колинс на утилизатора и натисна червения бутон.

Появи се дребен плешив мъж с ярка пижама, който се прозяваше сънливо.

— Саниса Лийк — каза той, докато разтриваше очи. — От службата за сигурност на Темпоралната стена. Мога ли да направя нещо за вас?

— Махнете го от тук — изпищя Колинс. Червендалестият мъж, който размахваше бясно ръце, почти бе успял да се промъкне през дупката.

Лийк извади от джоба на пижамата си парче бял метал.

— Чакай! Ти не разбираш! Този младеж… — закрещя червендалестият.

Лийк вдигна парчето метал, червендалестият изчезна, след него и дупката.

— Уби ли го? — попита Колинс.

— Разбира се, че не — отговори Лийк и прибра метала. — Просто го върнах назад през гломмаха. Повече няма да се опита да мине оттам.

— Искаш да кажеш, че може да мине от другаде?

— Възможно е — отговори плешивият. — Може да опита с микротрансфер и дори с анимиране. — Хвърли подозрителен поглед на Колинс и попита: — Утилизаторът е твой, нали?

— Разбира се — отговори Колинс и започна да се поти.

— И си клас А?

— Естествено. Ако не бях, какво щях да правя с него?

— Не се обиждай — каза Лийк. — Исках само да бъда дружелюбен. — Поклати бавно глава. — Колко много пътувате вие от клас А! Сигурно си дошъл тук, за да пишеш историческа книга.

Колинс само се усмихна загадъчно.

— Е, аз ще тръгвам — добави Лийк и се прозина неудържимо. — Непрекъснато скитам насам-натам. В мраморната кариера щях да съм по-добре.

И изчезна докато се прозяваше.

Дъждът капеше през тавана. Хъркането от другата страна на стената продължаваше. Колинс отново беше сам с машината.

И с хиляда долара в дребни банкноти, пръснати по пода.

Потупа утилизатора нежно. Тези от клас А си живееха доста добре. Искаш нещо? Само го кажи и натисни бутона. Несъмнено истинският собственик страдаше за машината си.

Лийк му бе казал, че може да опита да си я вземе и по други начини. Какви?

Нима имаше някакво значение? Заподсвирква си тихичко и се зае да събере банкнотите. Докато машината за желания беше на негово разположение, щеше да се грижи за себе си както подобава.

 

 

През следващите няколко дни животът на Колинс се промени съществено. С помощта на хамалите от Поуха Минил занесе утилизатора в северната част на щата и там си купи неголяма планина. След като получи документите, веднага отиде в средата на имота, на няколко мили от шосето. Двамата хамали, обилно изпотени, мъкнеха машината след него и ругаеха неуморно, докато се бореха с високите буренаци.

— Оставете я тук и чупката — каза им Колинс, чието самочувствие се беше променило значително през последните няколко дни.

Хамалите въздъхнаха и изчезнаха. Колинс се огледа. От всички страни, докъдето стигаше погледът му, имаше само брезови и борови горички. Въздухът беше свеж и леко влажен, птичките чуруликаха весело по клоните, от време на време се мяркаше по някоя катеричка.

Ех, природа! Винаги беше обичал природата. Мястото тук бе чудесно, за да си построи голяма, внушителна къща с плувен басейн, тенис кортове и по възможност малко летище.

— Искам къща — заяви Колинс уверено и натисна червения бутон.

Появи се мъж в елегантен сив костюм и пенсне.

— Да, господине — кимна той и примижа срещу дърветата. — Все пак, трябва да бъдете по-конкретен. Какво точно искате? Нещо конвенционално? Ранчо? Провинциално имение? Модерна архитектура? Замък? Дворец? Или нещо примитивно, като иглу или дъсчена колиба? Понеже сте клас А, можете да поръчате нещо съвсем ново, като Полуфасада, Нова разширена или Вкопана миниатюра.

— Моля? — възкликна Колинс. — Не знам. Вие какво ще ме посъветвате?

— Неголямо провинциално имение — отговори мъжът веднага. — Повечето започват с това.

— Така ли?

— О, да. След това отиват някъде, където има топъл климат и си построяват дворец.

Колинс искаше да зададе още няколко въпроса, но се отказа. Всичко вървеше като по вода. Тези хора си мислеха, че той е клас А и че е истинският собственик на утилизатора. Нямаше смисъл да ги разочарова.

— Погрижи се за всичко — нареди той на мъжа.

— Разбира се, господине — отговори той. — Винаги го правя.

През останалата част от деня Колинс седя на едно канапе, пи напитки с лед и наблюдаваше как хората от строителната компания Максима Олф материализират оборудването си и издигат новия му дом.

Получи се нещо ниско, с двайсетина стаи, което Колинс оцени като доста скромно при дадените обстоятелства. Бяха използвани само най-добрите материали, най-престижните архитекти и дизайнери.

До вечерта всичко беше готово, а малката армия работници събра нещата си и изчезна.

 

 

Колинс позволи на готвача си да му приготви лека вечеря, а после седна в огромната всекидневна, за да премисли нещата още веднъж. Край него тихо жужеше утилизаторът.

Запали дебела пура и вдъхна аромата. Най-напред, той не беше в състояние да приеме никакво свръхестествено обяснение. Тук нямаха пръст демони и дяволи. Къщата му построиха най-обикновени човешки същества, които се смееха и ругаеха като всеки друг. Утилизаторът беше чисто и просто апарат, чийто принцип на действие не разбираше и нямаше желание да разбере.

Може би беше донесен от друга планета? Едва ли. Нямаше да си направят труда да научат английски само заради него.

Вероятно бе дошъл от бъдещето на земята. Но как?

Облегна се удобно и дръпна от пурата. Неприятности винаги ще има, припомни си той. Защо да не бе възможно този утилизатор да е попаднал в миналото по погрешка? В края на краищата, той можеше да направи нещо от нищо, а това бе нещо доста сложна задача.

Какво чудесно бъдеще е това, помисли си. Машини на желанията. Невероятно цивилизовано! Човек само трябва да си помисли нещо и… моля заповядайте. Готово. След време може би щяха да елиминират и натискането на бутона, за да се премахне ръчният труд окончателно.

Разбира се, трябваше да внимава. Все още не беше се справил с истинския собственик. Той несъмнено щеше да опита да си върне машината. Вероятно тези от клас А бяха някаква наследствена олигархия или клика…

Нещо помръдна и привлече погледа му. Утилизаторът трепереше като есенен лист в буря.

Колинс тръгна към него мрачно намръщен. Треперещият утилизатор бе заобиколен от облак мъгла. Сякаш бе прегрял.

Може би го беше натоварил повече, отколкото трябва? Дали една кофа вода не би…

После забеляза, че утилизаторът е станал значително по-малък отпреди и продължаваше да намалява пред очите му.

Собственикът! Или онези от клас А! Изглежда това беше микротрансферът, за който бе споменал Лийк. Ако не предприемеше нещо веднага, машината на желанията щеше да се стопи пред очите му и…

— Лийк от службата за сигурност — извика Колинс. Натисна бутона и веднага дръпна ръката си — беше много горещ.

Лийк се появи в ъгъла на стаята. Този път беше с памучни панталони и спортна риза. Носеше стик за голф.

— Трябва ли да ме безпокоят всеки път, когато…

— Направи нещо! — изкрещя му Колинс и посочи утилизатора, който вече беше станал десетина сантиметра и светеше в тъмночервено.

— Не мога да направя нищо — отговори Лийк. — Имам лиценз само за Темпоралната стена. Трябват ти хора от „Микроконтрол“.

Вдигна стика за голф и изчезна.

— Микроконтрол! — извика Колинс и посегна към бутона. Веднага отдръпна ръката си. Утилизаторът беше станал петсантиметров и много горещ. Бутонът едва се виждаше — беше станал колкото карфица.

Колинс се обърна, грабна една възглавничка и го натисна през нея.

Появи се момиче с рогови очила, бележник и подострен молив.

— С кого желаете да ви уговоря среща? — попита то лениво и се приготви да записва.

— Искам някой да ми помогне! Веднага! — изрева Колинс и пак впери поглед в утилизатора, който продължаваше да намалява.

— Господин Вергон излезе в обедна почивка — отговори момичето и захапа молива си замислено. — Излезе от зоната и не мога да се свържа с него.

— С кого можеш да се свържеш?

Секретарката прелисти бележника си.

— Господин Вис е в континуума Диег, а господин Елгис е на проучвателна експедиция в палеолита. В Европа. Ако наистина бързате, по-добре повикайте служба Контрол по трансферите. Те са малко звено, но пък…

— Контрол по трансферите. Добре, чупка!

Насочи цялото си внимание към утилизатора. Натисна бутона с опърлената възглавница още веднъж. Нищо не се случи. Машината беше станала само сантиметър и той си даде сметка, че възглавницата няма да свърши работа.

За миг му мина през ума да се откаже от утилизатора. Може би сега му беше времето. Щеше да продаде къщата, мебелите и пак да е достатъчно богат.

Не. Все още не си бе пожелал нищо важно. Никой нямаше да му отнеме машината без съпротива.

Стисна зъби и се постара да държи очите си широко отворени, докато натискаше нажежения до бяло бутон с вдървен показалец.

Появи се слаб, зле облечен възрастен човек, стиснал нещо, което приличаше на шарено великденско яйце. Хвърли го на пода. То се счупи и от вътрешността му излезе облак оранжев дим, който веднага обви микроскопичната вече машина. Изригна още повече дим и Колинс се закашля. После утилизаторът започна да възвръща нормалния си вид.

Възрастният човек кимна строго и каза:

— Не обичаме показността, но пък на нас може да се разчита. — Кимна още веднъж и изчезна.

Колинс имаше чувството, че някъде в далечината се разнесе гневен вик.

Седна на пода пред машината, все още разтреперан. Показалецът му пулсираше болезнено.

— Излекувай ме — промърмори той с пресъхнали устни и натисна бутона със здравия си пръст.

Утилизаторът зажужа по-силно за момент и утихна. Болката изчезна и когато той погледна опърления си пръст, не видя и следа от изгарянето.

Наля си голямо бренди и си легна веднага. Сънува, че го преследва огромна буква А, но на сутринта не си спомняше нищо.

 

 

След седмица Колинс разбра, че построяването на къщата бе най-глупавата възможна постъпка. За да се пази от любопитните трябваше да наеме една рота охранители, а ловците настояваха да разпъват палатките си в задния му двор.

Освен всичко останало, данъчната служба започна да проявява жив интерес към персоната му.

Скоро Колинс разбра, че не обича природата чак толкова. Нямаше нищо против птичките и катеричките, но с тях не можеше да се разговаря. Дърветата, при цялата им красота, не ставаха за компания на чашка.

Реши, че дълбоко в сърцето си е градско момче.

Поради тази причина, с помощта на транспортната фирма Поуха Минил, строителната компания Максима Олф и бюрото за моментално пътуване Фагтън, както и с огромна сума пари, предадена на когото трябва, той се премести в малка централноамериканска република. Там — защото климатът беше по-топъл, а понятието „подоходен данък“ не съществуваше — той си построи голям, просторен, впечатляващ палат.

Обзаведе го с всичко необходимо — коне, кучета, пауни, прислуга, персонал за поддръжка, охрана, музиканти, ято танцьорки и всичко останало. Бяха му нужни цели две седмици само, за да научи кое къде е.

Известно време всичко беше наред.

Една сутрин се приближи до утилизатора с неясното намерение да си поиска спортна кола или може би стадо породист добитък. Наведе се над сивкавата машина, посегна към бутона и…

Утилизаторът се отдръпна от него.

За миг Колинс си помисли, че му се привижда и почти взе решение да не пие шампанско преди закуска. Направи крачка напред и пак протегна ръка към бутона.

Утилизаторът му избяга ловко и излезе от стаята.

Колинс се спусна след него, ругаейки собственика и онези от клас А. Вероятно това бе анимирането, за което бе споменал Лийк — по някакъв начин собственикът бе успял да задвижи машината. Все едно. Трябваше само да я хване, да натисне бутона и да повика хората от Контрол по анимирането.

Утилизаторът се спусна по стълбите, а Колинс след него. Един прислужник, който лъскаше солидна месингова дръжка за врата, ги изгледа с отворена уста.

— Спри го! — извика Колинс.

Прислужникът тромаво се изпречи пред бягащата машина. Тя го избегна с ловък финт и продължи нататък към изхода.

Колинс натисна едно копче и вратата се затвори плътно.

Утилизаторът набра скорост и мина през нея. Навън се спъна в един градински маркуч, но запази равновесие и се устреми към полето.

Колинс хукна след него. Ако успееше да се доближи още съвсем малко…

Изведнъж машината подскочи във въздуха, задържа се за миг и падна. Колинс се хвърли към бутона.

Сивкавият куб се изтъркаля встрани, засили се и пак скочи. Увисна на двайсетина метра над земята, полетя право напред, спря, завъртя се като полудял и падна.

При третия скок Колинс реши, че ако не сложи край на това, утилизаторът ще продължи да скача. Когато пак излетя над земята, той вече го очакваше. Направи лъжливо движение и успя да натисне бутона. Машината не съумя да реагира навреме.

— Контрол по анимирането! — изрева Колинс победоносно.

Разнесе се неголям взрив и утилизаторът миролюбиво остана на място. Нямаше и следа от желание да се движи.

Колинс избърса чело и седна върху куба. Неприятният момент наближаваше. Реши веднага да си пожелае нещо солидно, защото може би съвсем скоро възможността щеше да му бъде отнета.

Без да се колебае нито миг той изреди: пет милиона долара, три действащи нефтени кладенци; киностудия, съвършено здраве, още двайсет и пет танцьорки, безсмъртие, спортна кола и стадо породист добитък.

Стори му се, че някой се изкиска. Огледа се. Нямаше никой.

Когато пак се обърна, утилизаторът беше изчезнал.

Остана за миг на мястото си.

В следващия изчезна и той.

 

 

Когато отвори очи, се оказа застанал пред голямо бюро. Зад бюрото седеше едрият червендалест мъж, който се бе опитал да влезе през стената. Не изглеждаше ядосан. По-скоро имаше примирен, дори тъжен вид.

Колинс остана мълчалив, изпълнен със съжаление, че всичко свършва. Собственикът на утилизатора най-накрая го бе притиснал до стената. Все пак бе успял да си поживее както трябва.

— Е? — заговори Колинс без заобикалки. — Получи си машината. Какво още искаш?

Моята машина? — учуди се червендалестият и го изгледа с недоумение. — Машината не е моя, господине. В никакъв случай.

Колинс се втренчи в него.

— Не се опитвай да ме преметнеш, приятел. Вие от клас А искате на всяка цена да запазите монопола си, нали?

Червендалестият премести някакъв документ.

— Господин Колинс — каза той навъсено, — името ми е Флайн. Аз съм представител на Съюза за защита на гражданите. Това е неправителствена организация, чиято цел е да предпазва индивиди като вас от грешки.

— Искаш да кажеш, че не си от клас А?

— Господине, изпаднали сте в заблуждение — каза Флайн тихо и натъртено. — Хората от клас А не съставляват някаква социална прослойка, както изглежда ви се струва. Това е чисто и просто вид кредитна карта.

— Какво? — попита Колинс бавно.

— Кредитна карта и кредитна оценка за собственика й — погледна часовника си. — Не разполагаме с много време, затова ще говоря направо. Живеем в децентрализирана епоха, господин Колинс. Бизнесът, промишлеността, услугите ни са пръснати навсякъде във времето и пространството. Важно звено в тази система е утилизиращата корпорация. Тя осигурява прехвърлянето на стоки, услуги и пари от една точка до друга. Разбирате ли?

Колинс кимна.

— Разбира се, кредитът е привилегия, която човек получава автоматично. В края на краищата обаче всичко трябва да се върне.

Това никак не допадна на Колинс. Да се върне!? Май цялата работа не беше толкова цивилизована, колкото си мислеше. Никой досега не бе споменавал връщане. Защо точно сега?

— Защо никой не ме спря? — попита той отчаяно. — Би трябвало да знаят, че не отговарям на изискванията за клас А.

Флайн поклати глава.

— Те не са задължителни, а само ориентировъчни. В цивилизования свят всеки индивид има право да решава сам. Много съжалявам, господине. — Погледна часовника си още веднъж и подаде на Колинс документа. — Моля прегледайте тази сметка и ми кажете, дали всичко е в ред.

Колинс взе листа и зачете:

дворец с аксесоари: 450 000 000 кр.

Максима Олф, услуги: 111 000 кр.

122 танцьорки: 122 000 000 кр.

съвършено здраве: 888 234 031 кр.

Прегледа остатъка от списъка набързо. Сумата възлизаше на малко повече от осемнайсет милиарда кредита.

— Чакай малко! — извика Колинс. — Не могат да ме държат отговорен за това! Утилизаторът попадна в стаята ми случайно.

— Тъкмо за този факт смятах да поговоря с тях — отвърна червендалестият. — Кой знае? Може да проявят разум. Нищо не пречи да опитаме.

Колинс почувства, че стаята се клати. Лицето на Флайн започна да се топи пред очите му.

— Нямам повече време — каза Флайн в последния момент. — Желая ви късмет.

Колинс затвори очи.

 

 

Когато отново ги отвори, се оказа сред пуста равнина, в чийто край се виждаха назъбени планини. В лицето му духаше студен вятър, а небето беше с цвят на стомана. До него стоеше някакъв дрипаво облечен човек.

— Ето — каза той и му подаде кирка.

— Какво е това? — попита Колинс.

— Това е кирка — обясни човекът търпеливо. — А ето там има мраморна кариера, където ти и аз, заедно с някои други, ще добиваме мрамор.

— Мрамор?

— Да. Непрекъснато се появяват разни идиоти, които искат дворци — отвърна мъжът и се ухили. — Наричай ме Джанг. Известно време ще сме заедно.

Колинс премигна глупаво.

— Колко време?

— Сметни сам. Плащат по петдесет кредита на месец, докато не изплатиш дълга си.

Колинс изпусна кирката. Не можеха да постъпят така с него! Утилизиращата корпорация би трябвало вече да е осъзнала грешката си! Вината беше на нейните хора, машината се бе оказала в стаята му по погрешка. Нима не искаха да го разберат?

— Това е грешка! — извика Колинс.

— Не е — възрази Джанг. — Не им достига работна ръка и правят всичко възможно да си набавят. Хайде ела. След първите хиляда години ще ти е все едно.

Колинс тръгна след Джанг към кариерата. Спря.

— След първите хиляда години? Няма да живея толкова!

— Ще живееш — увери го Джанг. — Пожела си безсмъртие, нали?

Да, беше си го пожелал. Малко преди да си вземат машината. Или пък я бяха взели преди да си го пожелае?

Спомни си нещо. Странно, но безсмъртието не беше вписано в сметката, която му показа Флайн.

— Колко пари вземат за безсмъртието? — попита той.

Джанг се засмя.

— Не бъди наивен, приятелю. Досега би трябвало да си разбрал. — Поведе Колинс към кариерата и добави: — За него не искат нищо.

Билет за Транай

През един хубав юнски ден, един слаб, съсредоточен и семпло облечен млад мъж влезе в офиса на Трансстеларната пътническа агенция. Той премина покрай крещящия плакат, който рекламираше Празника на реколтата на Марс, без дори да го погледне. Огромният фототапет на танцуващите гори от Триганиум също не привлече вниманието му, както и картината с древния ритуал на Опихус II, която съдържаше неприкрит намек. Отиде направо при бюрото на пътническия агент.

— Бих искал да стигна до Транай — каза младият мъж. Агентът затвори списанието „Необходими изобретения“, което четеше, и се намръщи.

— Транай… Транай… Това не беше ли едно от слънцата на Кент IV?

— Не — отговори младият мъж. — Транай е планета, която се върти около слънце със същото име. Искам да стигна до нея.

— Никога не съм чувал такова нещо. — Служителят извади един кратък звезден каталог и справочника „Второстепенни космически маршрути“.

— Ето — каза той най-накрая. — Човек се учи непрекъснато. Значи искате да стигнете до Транай, господин…

— Гудмън. Марвин Гудмън.

— Гудмън. Добре, господин Гудмън, ето какво… Транай е най-далечната точка в Млечния път от Земята. Никой не ходи там.

— Знам. Можете ли да уредите пътуването ми? — попита Гудмън с едва скрито вълнение.

Агентът поклати глава.

— Никакъв шанс. Дори и чартърите не пътуват толкова далече.

— Докъде можете да уредите?

Служителят му се усмихна обезоръжаващо.

— Защо ви е? Мога да ви изпратя на място, което има всичко, което и на Транай. Освен това ще е близо, ще пътувате по намалени тарифи, с прилични хотели, с екскурзии до…

— Ще пътувам до Транай — прекъсна го Гудмън мрачно.

— Няма начин да се доберете до там — обясни агентът търпеливо. — Какво очаквате да намерите на това място? Може би ще успея да ви помогна по друг начин.

— Ще ми помогнете, ако ми осигурите резервация до…

— В някакво приключение ли искате да се впуснете? — попита служителят и измери с очи неатлетичното телосложение на Гудмън. — Мога да ви предложа Африканус II. Това е свят от каменната епоха, пълен с дивашки племена, саблезъби тигри, месоядни папрати, активни вулкани, птеродактили и всичко останало. Експедициите тръгват от Ню Йорк на всеки пет дни. Най-големите опасности и пълна безопасност, комбинирани в едно. Гарантира ви се глава от динозавър, иначе ще ви върнем парите.

— Транай — каза Гудмън.

— Хъм. — Служителят изгледа замислено стиснатите му устни и решителния поглед. — Може би са ви омръзнали пуританските ограничения на Земята? Мога да ви предложа пътуване до Алмагордо III, перлата на Южния астероиден пояс. Нашата десетдневна екскурзия включва пътешествие през тайнствения Алмагордий Касба, посещение в осем нощни заведения (първото питие е за наша сметка), посещение във фабрика за девствени пояси, където можете да си купите автентичен девствен пояс, обувки, бележници и картички с феноменално намаление и посещение в две спиртоварни. В цената са включени всички разноски. Момичетата от Алмагордо са красиви, жизнерадостни и очарователно наивни. Те смятат туриста за най-висшето и желано човешко същество. Освен всичко това…

— Транай — прекъсна го Гудмън. — На какво разстояние от Транай можете да ме изпратите?

Служителят извади намръщено тесте билети.

— Можете да вземете „Кралицата на съзвездията“ до Легис II и да се прехвърлите на „Галактическо великолепие“ до Оуме. Оттам ще трябва да вземете местния кораб, който спира на Михтанг, Инхтанг, Панканг, Лекунг и Ойстер, и ще ви остави на Тунг-Брадар IV, ако не се разбие някъде по пътя. След това можете да се качите на чартърен или товарен кораб, за да преминете Галактическия вихър, ако изобщо го преминете, до Алумсридия, откъдето ще се качите на пощенския кораб до Белисморани. Ако не се лъжа, този пощенски кораб още има редовни рейсове. Това е средата на пътя. Оттам нататък ще трябва да се справите сам.

— Добре — кимна Гудмън. — Ще подготвите формулярите ми до днес следобед?

Служителят кимна.

— Господин Гудмън — попита той изтерзано, — що за място е Транай?

Гудмън се усмихна блажено и отговори:

— Утопия.

 

 

Марвин Гудмън бе прекарал по-голямата част от живота си в Сийкърк, Ню Джърси. През последните петдесетина години градът бе във властта на един или друг политически бос, а жителите му проявяваха пълно безразличие към корупцията по високите и ниските етажи, към хазарта, към войните на бандите и алкохолизма у подрастващите. Бяха свикнали пътищата им да са изровени, електроцентралите им да се развалят непрекъснато, допотопните им къщи да тънат в разруха, докато в това време босовете живееха в истински палати с басейни и по-топли от домовете на простолюдието конюшни. Хората бяха свикнали. Гудмън обаче не можеше да се примири.

Дон Кихот по природа, той пишеше изобличаващи статии, които никой не искаше да публикува, изпращаше писма до Конгреса, които никой не четеше, агитираше за почтени кандидати, които никой не избираше, бе организирал „Дружество за усъвършенстване на обществото“, „Хора срещу бандитизма“, „Граждански съюз за честна полиция“, „Асоциация против хазарта“, „Комитет за равни трудови права на жените“ и десетки други.

От усилията му не бе излязло нищо. Хората тънеха в апатия и не даваха пет пари. Политиците му се смееха в очите, а Гудмън не можеше да търпи такова отношение. След това, за да увеличи още повече проблемите, годеницата му го заряза заради гласовит млад човек с крещящо спортно яке, който не притежаваше никакво ценно качество, освен че владееше контролния пакет на Строителната компания на Сийкърк.

Ударът беше тежък. Момичето сякаш не се интересуваше, че Строителната компания слага повече пясък в бетона и използва за обектите си нестандартно желязо. Беше му казало: „Боже мой, Марвин! И какво от това? Нещата стоят по този начин и трябва да сме реалисти!“

Гудмън нямаше намерение да бъде реалист. Веднага се запъти към Лунния бар на Еди, където — между две питиета — започна да си мисли за дървена колиба сред зеления ад на Венера.

В бара влезе висок мъж с лице като на ястреб. Гудмън веднага позна, че е космически пътешественик по вдървената му от земната гравитация походка, по бледността му, по следите от радиацията и проницателните му сиви очи.

— Транайско специално, Сам — поръча старият космически вълк на бармана.

— Веднага, капитан Савидж — кимна Сам.

— Транай? — промърмори Гудмън неволно.

— Да, Транай — отговори капитанът. — Не си ли чувал за Транай, синко?

— Не, господине — призна Гудмън.

— Е, синко — каза Савидж, — тази вечер ми се приказва с някого, така че ще ти разкажа за Транай, благословената планета, отвъд Галактическия вихър.

Очите на капитана станаха замечтани и мрачната линия на устата му се разчупи в усмивка.

— В онези дни бяхме железни мъже в стоманени кораби. Аз, Джони Кавана и Ларсен Жабата бяхме готови да полетим право за ада заради няколко тона терганиум. Аха. И бихме наели самия Велзевул за навигатор, ако се окажеше, че не ни достига екипаж. В онези дни космическият скорбут покосяваше всеки трети, а призракът на големия Дан Маклинтък витаеше по космическите трасета. Ган Кучката все още държеше „Червения петел“ на астероид 342 АА и искаше по петстотин земни долара за чаша бира. Даваха й ги, защото най-близката планета беше на десет милиарда километра. Скарбийте все още върлуваха около Звездния пояс и корабите за Проденгум трябваше да заобикалят чак през Кривата ръкавица. Можеш да си представиш как се почувствах, когато един ден попаднах на Транай.

Гудмън се заслуша. Старият капитан описваше славни времена, крехки кораби сред безкрайния космос, стоманеносиви небеса, пътешественици отправили се навън, само навън, към края на Галактиката.

Някъде там, в периферията на голямото Нищо, се намирала планетата Транай.

Транай, където бил открит Пътят и човекът вече не бил окован във вериги. Транай на изобилието, на мирното, съзидателно и щастливо общество. Не, хората там не били светци или отшелници, не били интелектуалци, а чисто и просто обикновени човешки същества, постигнали утопията.

В продължение на цял час капитан Савидж разказва за многобройните чудеса на Транай. След като свърши разказа си, се оплака, че му е пресъхнало гърлото. Нарече симптома „космическо гърло“ и Гудмън му поръча още едно Транайско специално. Докато преглъщаше екзотичната, зеленосива напитка, Гудмън се унесе в мечти.

Най-накрая, много тихо, попита:

— Защо не се върнете там, капитане?

Възрастният мъж поклати глава.

— Космическа подагра. Приземих се завинаги. В онези дни нямаше медицина като днешната. Сега мога да работя само тук.

— Какво работите? — попита Гудмън.

— Началник смяна в строителната корпорация — въздъхна Савидж. — А някога командвах огромен космически кораб. Като гледам как тези хора правят бетона… Хайде да изпием още по едно малко в чест на красивата планета Транай!

Изпиха още няколко малки. Когато Гудмън излезе от бара, вече бе взел решението. Някъде във Вселената беше открит Начинът на съществуване, бе постигната извечната мечта на човека за съвършенство.

Не би се задоволил с нищо по-малко от това.

На следващия ден напусна работа — беше проектант в завода за роботи — и изтегли всичките си спестявания от банката.

Заминаваше за Транай.

 

 

Качи се на „Кралицата на съзвездията“ до Легис II и се прехвърли на „Галактическо великолепие“ до Оуме. След като спря на Михтанг, Инхтанг, Панканг, Лекунг и Ойстер — мрачни малки планети — стигна до Тунг-Брадар IV. Премина Галактическия вихър без инциденти и най-накрая стигна до Белисморанти, докъдето се простираше влиянието на Тера. Една местна космическа линия го превози до Дваста II срещу космическа цена. Оттам се качи на транспортен кораб до двойната планета Мванти, като мина покрай Севес, Огло и Ми. На Ми се наложи да прекара три месеца, които оползотвори за хипнотичен курс по транайски език. Най-накрая успя да наеме някакъв пилот полубандит, който да го закара до Динг.

На Динг го арестуваха като шпионин Хигастомеитрей, но успя да се скрие в товарния отсек на една ракета за г’Мори и се спаси. На г’Мори го лекуваха от премръзване, топлинен удар и повърхностни радиационни изгаряния, но най-накрая се добра до планетата Транай.

Просто не можеше да повярва, че е пристигнал, докато корабът се спускаше покрай двете луни Доу и Ри.

След като люковете се отвориха, Гудмън се почувства дълбоко потиснат. Това отчасти се дължеше на чистото разочарование, което неминуемо следва такова пътешествие. По-лошото обаче беше опасението, че Транай можеше да се окаже измама.

Бе прекосил Галактиката заради сладките приказки на един стар космически вълк. Сега му се струваше малко вероятно да са истина. По-скоро би открил Елдорадо, отколкото мястото, към което се стремеше.

Слезе. Порт Транай на вид беше приятен град. Улиците бяха пълни с хора, а магазините — със стока. Жителите изцяло приличаха на човешки същества, каквито са навсякъде. Жените бяха привлекателни.

Все пак имаше нещо странно, нещо много особено, нещо чуждо, Трябваше да мине известно време, преди да осъзнае какво е то.

Даде си сметка, че на всеки десетина мъже вижда само по една жена. Още по-странното беше, че на практика всички жени, които видя, бяха или под осемнайсет, или на повече от трийсет и пет.

Какво бе станало с възрастовата група между осемнайсет и трийсет и пет? Да не би да й беше забранено да се показва на публично място? Чума ли беше уморила тези жени?

Просто трябваше да прояви търпение. Скоро щеше да научи.

Отиде в правителствената сграда, Ифриг, където се помещаваха всички държавни институции на Транай, и се представи в кабинета на министъра, отговарящ за пришълците от други планети. Прие го веднага.

Кабинетът беше малък и претрупан. По тапетите имаше странни сини петна. Най-много го стресна мощната карабина с оптически мерник и заглушител, която висеше заплашително на стената. Но не му остана време да разсъждава върху нея, защото министърът веднага скочи от стола си и се спусна енергично да му стисне ръката.

Беше възпълен весел човек на около петдесет. Около врата си носеше малък медальон, на който се виждаше печатът на Транай — мълния, разцепваща житен клас. Гудмън предположи — правилно — че това е печатът на институцията му.

— Добре дошъл в Транай — поздрави го министърът сърдечно, избута купчина книжа от един стол и покани Гудмън да седне.

— Господин министър — заговори Гудмън официално.

— Казвам се Ден Мелит. Наричай ме Ден. Тук не се държим официално. Качи си краката на бюрото и се чувствай като у дома си. Искаш ли пура?

— Не, благодаря — отказа Гудмън, донякъде с разочарование. — Господин… да… Ден, аз съм от Тера, планета, за която може би сте чували.

— Разбира се, че съм чувал — отвърна Мелит. — Това е нервно и трескаво място, нали? Не искам да ви обидя, разбира се.

— Естествено. Аз мисля същото. Причината да дойда тук… — Гудмън се поколеба, защото не искаше да изглежда смешен. — Е, чух някои разкази за Транай. Когато си мисля сега, струва ми се, че са били нелепи. Все пак, ако не възразявате, бих искал да ви попитам…

— Попитай ме каквото пожелаеш — отвърна Мелит великодушно. — Ще ти отговоря направо.

— Благодаря. Чух, че на Транай не е имало никакви войни от четиристотин години…

— Шестстотин — поправи го министърът. — Не се и очаква да има.

— Казаха ми, че на Транай нямало престъпност.

— Никаква.

— И поради това няма полиция, следователи, съдилища, войска, палачи, няма затвори, изправителни заведения и други места за лишаване от свобода.

— Не са ни нужни — обясни Мелит. — Защото нямаме престъпност.

— Казаха ми също така, че на Транай нямало бедност.

— Аз поне не съм чул да има — отговори Мелит. — Предполагам, че затова ни е трудно да намерим кандидати, които искат да заемат обществените служби.

— Значи капитан Савидж е бил прав! — възкликна Гудмън. Вече не беше в състояние да се владее. — Това е утопия!

— На нас ни харесва — отвърна министърът.

Гудмън пое дълбоко дъх и попита:

— Мога ли да остана при вас?

— Защо не? При нас няма ограничения за емигранти. — Извади някакъв формуляр. — Кажи ми, какъв си по професия?

— На земята проектирах роботи.

— Тук има много работа за такива като теб. — Мелит започна да попълва формуляра. От писалката му капна малко мастило и той ядосано я запрати към стената. Тя се счупи и добави още едно синьо петно върху тапета.

— Ще попълним това някой друг път — каза министърът недоволно. — Сега не съм в настроение. — Седна на стола си и продължи: — Позволи ми да ти дам някои съвети. Тук, на Транай, чувстваме, че сме много близо до утопията, както се изразяваш ти. Само че нашият свят не е високо организиран. Нямаме сложни и объркани закони и живеем като спазваме няколко неписани правила или обичаи. Постепенно ще научиш кои са те. Съветвам те, но това в никакъв случай не е заповед, да ги спазваш.

— Разбира се — възкликна Гудмън. — Уверявам ви, господин министър, Ден, че нямам никакво намерение да застрашавам вашия рай.

— О… не се безпокоях за нас — отвърна Мелит учудено. — Имах предвид собствената ти безопасност. Може би и жена ми ще ти даде някои добри съвети.

Министърът натисна голямо червено копче на бюрото си. Веднага се появи облак синкава мъгла. Тя постепенно се втвърди и пред Гудмън застана хубава млада жена.

— Добро утро, скъпи — поздрави тя Мелит.

— Вече е следобед — уведоми я той. — Мила, този млад човек е дошъл чак от Тера, за да заживее на Транай. Аз му дадох обичайния съвет. Ти можеш ли да направиш нещо повече за него?

Госпожа Мелит се замисли за момент, после попита Гудмън:

— Женен ли си?

— Не, госпожо — отговори той.

— В такъв случай, трябва да се запознае с някое хубаво момиче — каза тя на мъжа си. — На Транай не насърчаваме ергенството, макар че не го и забраняваме. Я да помисля… Какво ще кажеш за момичето на Драганти?

— Сгодена е — отвърна Мелит.

— Така ли? Толкова ли дълго съм била в стазис? Скъпи, не е много разумно от твоя страна.

— Бях зает — оправда се Мелит.

— А Мина Вензис?

— Не е негов тип.

— Джана Влей?

— Идеално! — Мелит намигна на Гудмън и добави: — Много привлекателна млада дама. — Взе нова писалка от бюрото, надраска адреса на листче и го подаде на Гудмън. — Жена ми ще й телефонира да те очаква утре вечер.

— И се отбий на вечеря някой ден — добави госпожа Мелит.

— С удоволствие — отговори Гудмън, все още напълно стъписан.

— Радвам се, че се запознахме — кимна госпожа Мелит. Мъжът й натисна червения бутон. Синята мъгла се образува пак и тя изчезна.

— Трябва да тръгвам вече — каза Мелит и си погледна часовника. — Не бива да оставам тук след работно време. Хората ще започнат да говорят. Отбий се някой ден, за да попълним формуляра. Трябва да се обадиш и на върховния президент Борг в Националния дом. Възможно е и той да те потърси. Не позволявай на старата лисица да те товари прекомерно. И не забравяй за Джана.

Мелит му намигна хитро и го изпрати до вратата.

След няколко минути Гудмън се оказа сам на тротоара. Беше достигнал утопията, помисли си, истинската, неподправената, несъмнената утопия.

Само че в нея имаше някои много странни неща.

 

 

Вечеря в малък ресторант и нае стая в близкия хотел. Веселият пиколо го въведе и Гудмън веднага се изтегна на леглото. Потри уморено очи и се опита да подреди първите си впечатления.

Толкова много неща му се бяха случили само за един ден! И толкова много неща го безпокояха! Съотношението между мъжете и жените например. Смяташе да попита за това Мелит, но пък Мелит едва ли бе най-подходящият човек, защото и около него витаеха доста странности. Като хвърлянето на писалката например. Нима това беше постъпка на зрял, отговорен държавен служител? А жена му…

Гудмън знаеше, че е била в стазис, предизвикан с дерсин — бе разпознал характерната синкава мъгла. Дерсинът се използваше и на Тера. Понякога имаше сериозни медицински основания да се прекрати временно всякаква жизнена дейност, всякакъв растеж, всякакво стареене. Ако някой пациент се нуждае спешно от серум, който може да се набави единствено на Марс например… въвеждаш го в стазис и чакаш да пристигне серумът.

Само че на Тера това можеха да правят само лекарите с лиценз и при злоупотреби се налагаха най-строги наказания.

Не беше чувал някой да държи жена си в такова състояние.

Все пак, ако всички съпруги на Транай се поддържаха в стазис, това би обяснило малкия брой на жените по улиците.

А каква беше причината за подобна технологична сегрегация? В ума му се въртеше и още нещо — съвсем незначително, но все пак странно.

Карабината на стената.

По дивеч ли стреляше с нея? Доста голям дивеч, в такъв случай. Или се упражняваше на стрелбище? Тогава защо му беше заглушителят? Защо я държеше в кабинета си?

Но всички тези неща са дребни, реши той. Местни особености, с които щеше да се запознае, когато поживее малко на Транай. Не би могъл да очаква да разбере всичко още в първия миг, защото в края на краищата се намираше на чужда планета.

 

 

Тъкмо се унасяше в дрямка, когато някой почука на вратата.

— Влез! — извика той.

Един дребен потаен човек със сивкаво лице се шмугна вътре и веднага затвори.

— Ти ли си човекът от Тера?

— Аз съм.

— Предположих, че ще отседнеш тук. Открих те веднага — каза дребният с доволна усмивчица. — Ще останеш ли на Транай?

— Дойдох, за да живея тук.

— Хубаво — каза онзи. — А би ли искал да станеш върховен президент?

— Моля?

— Добра заплата, лека работа, много свободно време. Приличаш ми на обществено ангажиран човек — добави той слънчево. — Е, какво ще кажеш?

Гудмън не знаеше какво да каже.

— Да не би — попита той изумено — да предлагате най-високия пост в страната ей така, на всеки срещнат?

— Как така на всеки срещнат? — изсумтя дребният. — Да не мислите, че върховен президент може да стане който си поиска? Да ти предложат поста е голяма чест.

— Не исках да…

— Като пришълец от Тера, ти си особено подходящ.

— Защо?

— Защото е известно, че за твоите съграждани е удоволствие да управляват. За транайците не е, това е всичко. Свързано е с твърде много проблеми.

Толкова по въпроса. Реформаторската кръв на Гудмън започна да ври. Колкото и идеална да беше планетата, несъмнено имаше място и за подобрения. Изведнъж видя себе си като президент на утопия, заел се с великата задача да направи съвършенството още по-добро. Все пак предпазливостта не му позволи да приеме веднага. Може би този човек беше психично болен?

— Благодаря за поканата — каза Гудмън. — Ще трябва да помисля. Ще трябва да поговоря със сегашния президент, да науча повече подробности за същността на работата.

— Защо според вас съм тук? — попита дребният човек. — Аз съм върховният президент Борг.

Гудмън едва тогава забеляза официалния медальон на шията му.

— Обади ми се, когато вземеш решение. Аз съм в Националния дом.

Стисна ръката му и излезе.

Гудмън изчака пет минути и позвъни на пиколото.

— Кой беше този човек?

— Върховният президент Борг — отговори пиколото. — Приехте ли поста?

Гудмън поклати бавно глава. Изведнъж си даде сметка, че за Транай трябва да научи много неща.

 

 

На следващата сутрин Гудмън си записа адресите на всички предприятия за роботи в Порт Транай по азбучен ред и започна да търси работа. За негова изненада, попадна където трябва още на първия адрес и бе назначен без никакви проблеми. Наеха го в големия завод за домашни роботи Абаг, веднага щом хвърлиха бегъл поглед на препоръките му.

Новият му работодател, господин Абаг, беше нисък и грубоват на вид човек, с подобна на грива бяла коса и неизтощима енергия.

— Радвам се, че приемам сътрудник от Тера — каза той. — Знам, че вие сте изобретателни хора, а това качество е много ценно за нас. Ще бъда откровен с теб, Гудмън, надявам се да спечеля от познанията ти на пришълец. В момента сме в безизходица.

— Производствен ли е проблемът? — попита Гудмън.

— Ще ти покажа.

Абаг го поведе през цеховете, покрай Термичната обработка, Рентгеновия анализ, конвейерната зала и най-накрая влязоха в лабораторията. Тя беше обзаведена като комбинация от кухня и всекидневна. Край едната стена бяха подредени десетина робота.

— Опитай един — каза Абаг.

Гудмън отиде до най-близкия и разгледа копчетата за управление. Нямаше нищо сложно. Накара машината да изпълни стандартния репертоар — да взема и премества предмети, да мие чинии и тенджери, да подрежда маса. Роботът действаше съвсем адекватно, но влудяващо бавно. На Земята този недостатък бе преодолян още преди години. Явно тук на Транай развитието не бе така бързо.

— Струва ми се доста бавен — отбеляза Гудмън предпазливо.

— Прав си — кимна Абаг. — Ужасно бавен е. Лично аз смятам, че така е добре, но според данните от маркетинга клиентите ни искат да е още по-бавен.

— Моля?

— Нелепо, нали? — попита Абаг тъжно. — Ако го забавим повече, ще трябва да работим на загуба. Погледни какво има вътре.

Гудмън отвори задния капак и премигна пред плетеницата от проводници. След малко успя да разбере за какво става дума. Роботът бе конструиран по подобие на модерните машини от Земята, със стандартните евтини компоненти. Наред с тях обаче бяха монтирани различни релета за прекъсване на сигнала, устройства за объркване на импулсите, снижаващи оборотите предавки.

— Кажи ми как бихме могли да го направим още по-бавен, без да увеличим размера поне с една трета и разходите най-малко два пъти? — попита Абаг ядосано. — А и нямам представа какво ще е следващото разподобрение, което ще поискат.

Гудмън се опитваше да свикне с идеята за разподобряване на една машина.

На Земята всички производители се стремяха да произвеждат по-бърза, по-точна, по-съвършена техника. Досега не бе имал никакъв повод да подлага на съмнение целесъобразността на тази философия. И сега нямаше.

— И като капак на всичко — продължи Абаг, — пластмасата за този модел се катализира или не знам какво. Виж.

Той дръпна крака си назад и изрита робота в средната му част. Пластмасата се огъна като лист ламарина. Ритна я още веднъж. Огъна се още повече, а роботът започна жално да пиука и свети. Третият ритник счупи капака и вътрешностите на машината се пръснаха по пода по особено зрелищен начин.

— Доста чуплив е — отбеляза Гудмън.

— Не е достатъчно. Целта е да се разпилява по пода още при първия ритник. Клиентите ни не искат да го ритат по цял ден. Така не получават удовлетворение. Кажи ми обаче как бих могъл да произведа пластмаса, която издържа на нормални натоварвания — защото не искаме роботите да се чупят случайно — която в същото време да се чупи когато поиска клиентът?

— Един момент — спря го Гудмън. — Не знам дали съм разбрал правилно. Вие нарочно забавяте тези роботи, така че този, който ги използва, да се ядоса достатъчно, за да ги счупи?

Абаг повдигна вежди.

— Разбира се!

— Защо?

— Личи си, че отскоро си тук. Всяко дете знае защо. Това е нещо фундаментално.

— Бих се радвал, ако чуя обяснението.

Абаг въздъхна.

— Най-напред, както несъмнено си даваш сметка, всяко механично устройство предизвиква раздразнение. Човечеството изпитва дълбоко вкоренено недоверие към машините. Психолозите го наричат „инстинктивна реакция на живота спрямо псевдо живота“. Съгласен ли си с мен дотук?

Марвин Гудмън си спомни немалкото будещи тревога книги за развиващи се машини, кибернетични мозъци, които поемат властта над света, воюващи андроиди и така нататък. Спомни си смешните неща, които бе чел във вестниците — някой „застрелял“ телевизора си, друг запратил тостера към стената, трети си „разчистил сметките“ с колата. Спомни си и вицовете за роботи.

— Мисля, че мога да се съглася — каза той.

— В такъв случай, ще ми позволиш да повторя твърдението. Всяка машина е източник на раздразнение. Колкото по-добре работи една машина, толкова по-силно е и раздразнението. Оттук следва, че съвършената машина е център на фрустрациите, на загубата на самоуважение, на неприязънта без определен обект…

— Един момент — прекъсна го Гудмън. — С това не съм съгласен.

— … и шизофренните фантазии — продължи Абаг, без да му обръща внимание. — Но машините са нужни за всяка напреднала икономика. Тогава, най-доброто за човека решение е те да работят зле.

— Не виждам защо.

— Очевидно е. Вашите машини на Тера функционират почти оптимално и създават комплекс за малоценност у тези, които работят с тях. За нещастие, при вас е живо примитивното мазохистично табу, което ви пречи да ги унищожавате. Какъв е резултатът? Обща тревожност в присъствието на свещената, нечовешки ефективна Машина и търсене на обект на агресивността — най-често това е съпругата или пък някой приятел. Положението е доста неприемливо. Наистина, ако гледаме показател като роботочасовете, това е ефективно, но се отразява удивително зле на здравето.

— Не съм сигурен, че…

— Човекът е животно, което се гневи. Тук, на Транай, насочваме гнева в определена посока и му намираме отдушник, който се явява и предпазен клапан за много други проблеми. На човек му писва и — бам! Изритва робота. Това е незабавно и терапевтично изразходване на емоции, ценно и истинско чувство за превъзходство на човека над машината, снижаване на общата напрегнатост, здравословен прилив на адреналин в кръвния поток и приток на нови пари в икономиката, тъй като старият робот трябва да бъде заменен с нов. В края на краищата какво лошо прави този човек? Не е набил жена си, не се е самоубил, не е обявил война, не изобретил ново оръжие, не е прибягнал до някакъв по-опасен начин за удовлетворяване на агресивните си инстинкти. Чисто и просто е счупил един евтин робот, който веднага може да замени с нов.

— Предполагам, че ще ми е нужно малко време, докато свикна — призна Гудмън.

— Разбира се. Сигурен съм, че ще си безценен за нас, Гудмън. Помисли си над нещата, които ти казах и се опитай да измислиш някакъв евтин начин да разподобрим тази машина още повече.

Гудмън мисли върху всичко това до края на деня, но умът му не бе готов веднага да се приспособи към идеята, че трябва да създава лоши машини. Струваше му се светотатствено. Тръгна си от работа в пет и половина, недоволен от себе си и решен да се представи по-добре — или по-зле, в зависимост от гледната точка.

 

 

Вечеря набързо и реши да се обади на Джана Влей. Не искаше да прекара вечерта насаме с мислите си и изпитваше остра нужда да открие нещо простичко и приятно в тази объркана утопия. Може би тъкмо Джана щеше да му го осигури?

Домът й не беше далеч и той реши да отиде пеша.

Проблемът беше, че имаше своя собствена представа за това, каква трябва да е една утопия и му бе трудно да приспособи мисленето си към реално съществуващата. Беше си представял пасторална идилия, планета с малки тихи селца, в които хората са мъдри, добри, състрадателни и се разхождат по бели роби. Бяха му се привиждали деца, които играят на слънце, младежи, танцуващи на селския площад…

Глупости! Беше си представял някаква застинала картина, поредица стилизирани пози, а не безкрайното истинско движение на реалността. Хората не биха могли да живеят така, дори и да искаха. В противен случай нямаше да са хора.

Стигна до къщата на семейство Влей и спря отпред нерешително. В какво ли щеше да се забърка сега? На какви чужди — макар и несъмнено утопични — обичаи щеше да се натъкне?

Беше готов да си тръгне, но мисълта за самотната вечер в хотела го накара да се реши. Стисна зъби и позвъни. Отвори червенокос, невисок мъж на средна възраст.

— О, вие трябва да сте пришълецът от Тера. Джана се приготвя. Елате да се запознаете с жена ми.

Той въведе Гудмън в приятно обзаведена всекидневна и натисна един бутон на стената. Този път синкавият дим не го изненада. В крайна сметка, начинът по който транайците се отнасяха с жените си беше техен проблем.

От дима се появи хубава жена на около двайсет и осем.

— Скъпа — каза Влей, — това е господин Гудмън от Тера.

— Приятно ми е — поздрави госпожа Влей. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Гудмън кимна. Влей му посочи един удобен стол. Госпожа Влей донесе поднос с ледени напитки и също седна.

— Значи сте от Тера — заговори господин Влей. — Това е нервно и трескаво място, нали? Хората вечно тичат нанякъде?

— Да, така е — съгласи се Гудмън.

— Е, тук ще ви хареса. Ние знаем как да живеем. Всичко е въпрос на…

По стълбата се чу шумолене на рокля. Гудмън се изправи.

— Господин Гудмън, това е дъщеря ни Джана — представи я госпожа Влей.

Гудмън веднага забеляза, че косата й е с цвета на суперновата в Цирцея, очите й са като невероятно синьото есенно небе над Алго II, устните й са нежно розови като зората на Старсклот-Търнър, носът й…

Но не му достигаха астрономически сравнения, а и без това не бяха най-подходящите. Джана беше стройно и изумително красиво русо момиче и той веднага се почувства щастлив, че е прекосил Галактиката, за да дойде до Транай.

— Приятно прекарване, деца — пожела им госпожа Влей.

— Не закъснявай — напомни господин Влей на Джана.

Точно каквото казваха родителите на децата си и на Земята.

Вечерта мина без всякаква екзотика — отидоха в един нескъп нощен клуб, танцуваха, изпиха по чашка, разговаряха много. Гудмън се изненада, защото си допаднаха още в първия миг. Джана се съгласяваше с всичко, което кажеше той. Беше му приятно да открие, че това толкова красиво момиче е и интелигентно.

Джана се впечатли от разказа му за опасностите, които беше преживял при прекосяването на галактиката. Тя знаеше, че хората от Тера обичат приключенията (макар и да са нервни), но рисковете, които бе поел той, просто не се побираха в главата й.

Когато й разказа за опасния Галактически вихър, тя потрепери. Слушаше го с широко отворени очи, докато й говореше за кръвожадните скарбии, които все още върлуват около Звездния пояс и посещават адските дупки на Проденгум. Обясни й, че земляните са железни хора със стоманени кораби, които изследват края на голямото Нищо.

Джана не отвори уста, докато Гудмън не стигна до кръчмата на Ган Кучката на астероид 342-АА и бирата от петстотин земни долара.

— Трябва да си бил много жаден — отбеляза тя замислено.

— Не особено — отвърна той. — Парите не се ценят кой знае колко по онези места.

— О… А нямаше ли да е по-добре, ако ги беше спестил? Някой ден можеш да имаш жена, деца… — Тя се изчерви.

— Е, онази част от живота ми приключи — увери я той. — Смятам да се оженя и да се установя тук, на Транай.

— Колко прекрасно! — възкликна Джана.

Вечерта мина успешно.

Гудмън я изпрати до дома й в приличен час и предложи да се срещнат и на другия ден. Добил смелост от собствения си разказ, той я целуна по бузата. Стори му се, че Джана няма нищо против, но реши да не прекалява още първата вечер.

— До утре — каза тя, усмихна му се и затвори вратата.

Тръгна си като замаян. Джана! Джана! Нима вече беше влюбен? А защо не? Любовта от пръв поглед беше доказана психофизиологична възможност и като такава бе напълно приемлива. Любов в утопията! Колко чудесно бе, че тук, на съвършената планета, бе намерил съвършеното момиче!

От тъмнината изскочи някакъв мъж и препречи пътя му. Беше с черна копринена маска, която скриваше цялото му лице без очите. Държеше голям, мощен на вид бластер, насочен право в корема на Гудмън.

— Добре, приятел — каза мъжът, — дай ми всичките си пари.

— Какво? — Гудмън не повярва на ушите си.

— Чу ме много добре. Парите. Дай ми ги.

— Не можеш да направиш това! — Бе твърде уплашен, за да разсъждава логично. — На Транай няма престъпления.

— Кой казва, че има? — попита мъжът тихо. — Аз само искам да ми дадеш парите си. Ще се подчиниш ли мирно и тихо или трябва да ти размажа физиономията?

— Това няма да ти се размине! Рано или късно ще те хванат!

— Не говори глупости. — Мъжът вдигна тежкия бластер.

— Добре, добре. Не се вълнувай. — Гудмън извади портфейла си и подаде съдържанието му на маскирания — това бяха всичките пари, с които разполагаше.

Мъжът ги преброи. Беше впечатлен.

— По-добре, отколкото очаквах. Благодаря, приятел. А сега си върви.

Хукна надолу по тъмната улица.

Гудмън се огледа като обезумял, за да потърси полицай, но си спомни, че на Транай няма полиция. На ъгъла видя малък бар, който се наричаше „Кити Кат“. Влезе.

Вътре завари само бармана, който бършеше чаши.

— Ограбиха ме! — извика Гудмън вън от себе си.

— Е, и? — отвърна онзи, без дори да вдигне поглед.

— Но аз мислех, че на Транай няма престъпност.

— Няма.

— Но мен ме ограбиха!

— Сигурно си тук отскоро — каза барманът и най-после го погледна.

— Току-що пристигам от Тера.

— Тера? Онова нервно, трескаво…

— Да, да — прекъсна го Гудмън. Започваше да му писва. — Как е възможно да няма престъпност, когато ме ограбиха?

— Не е ли очевидно? На Транай грабежът не се смята за престъпление.

— Но грабежът въпреки това е престъпление!

— Какъв цвят беше маската му?

Гудмън се замисли за момент и отговори:

— Черна. Копринена.

Барманът кимна.

— Значи е бил данъчен чиновник.

— Странен начин за събиране на данъци — изсумтя Гудмън.

Барманът остави пред него чаша транайско специално.

— Опитайте се да погледнете от страната на общественото благо. Правителството трябва да разполага с някакви средства. Когато те се събират по този начин, не се налага да имаме подоходен данък, с целия нужен за него административен и законов апарат. В психологически план е много по-добре да дадеш парите бързо и безболезнено, отколкото цяла година да се тревожиш, че трябва да платиш на определена дата.

Гудмън пресуши чашата си и барманът му наля още.

— Смятах, че тукашното общество се основава на свободната воля и индивидуалната инициатива.

— Така е — кимна барманът. — В такъв случай и правителството, колкото и малки да са функциите му, също има право на свободна воля, нали?

Гудмън не беше в състояние да схване последното, така че допи второто питие мълчаливо.

— Може ли още едно? — попита той. — Ще ви ги платя веднага, щом мога.

— Разбира се — отговори барманът и този път наля две чаши — и за себе си.

— Попитахте ме какъв цвят беше маската му — каза Гудмън. — Защо? Какви други има?

— Черния цвят е на правителствените хора. Гражданите носят бели маски.

— Искате да кажете, че всеки има право да върши обири?

— Разбира се. По този начин преразпределяме богатството. Собствеността се изравнява без намесата на правителството, без данъци, изцяло въз основа на индивидуалната инициатива. — Барманът поклати глава. — Системата функционира успешно. Грабежите са могъщ инструмент.

— Сигурно е така — съгласи се Гудмън и допи третото питие. — Значи, ако съм ви разбрал правилно, всеки може да вземе бластер, да си сложи маска и да тръгне да прави обири?

— Точно така. В известни граници, разбира се.

Гудмън изсумтя.

— Ако е така, аз също мога да го правя. Ще ми дадете ли назаем една маска и оръжие?

Барманът бръкна под плота.

— Но държа да ми ги върнете. Семейна реликва са.

— Непременно ще ви ги върна — обеща Гудмън. — Когато свърша, ще ви платя и питиетата.

Мушна бластера в колана си, сложи си маската и излезе на улицата. Ако така се живееше на Транай, трябваше да се приспособи. Ще го ограбват, така ли? Той щеше да си го върне с лихвите!

 

 

Намери тъмен уличен ъгъл и се скри в сянката. След малко чу стъпки, надникна и видя едър, добре облечен транаец да бърза надолу по тротоара. Гудмън изскочи пред него и изръмжа:

— Чакай малко, приятел.

Транаецът спря и се вгледа в бластера му.

— Хъм. Използвате Дрог 3 с широка цев, а? Доста стар модел. Харесва ли ви?

— Добър е — отговори Гудмън. — Дайте ми…

— Но спусъкът действа бавно. Лично аз препоръчвам марка „Милз сливън“. Всъщност, аз съм търговски представител на фирмата Сливън Армз. Мога да ви осигуря много добро оръжие с отстъпка от…

— Дайте ми парите си — изръмжа Гудмън.

Транаецът се усмихна.

— Основната слабост на този модел е, че не стреля, ако не е вдигнат предпазителя. — Мъжът посегна и изби оръжието от ръката на Гудмън. — Видяхте ли? Нищо не можете да направите с него.

И се отдалечи.

Гудмън вдигна бластера, намери предпазителя, освободи го и хукна след транаеца.

— Горе ръцете! — Започваше да го обзема отчаяние.

— Не, не добри човече — каза онзи, без дори да се обърне. — Имаш право само на един опит. Не бива да нарушаваш неписания закон, нали?

Гудмън го проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла. Провери бластера още веднъж, за да е сигурен, че е вдигнал предпазителя и отново зачака.

След около час пак чу стъпки. Този път щеше да вземе парите и нищо нямаше да го спре.

— Добре, приятел — извика той, — горе ръцете!

Жертвата се оказа нисък мъж с вехти работнически дрехи. Той впери поглед в цевта на оръжието.

— Не стреляйте, господине — примоли се транаецът.

Това вече беше друго. Гудмън изпита дълбоко удовлетворение.

— Не мърдай — каза той. — Предпазителят е вдигнат.

— Виждам — отвърна онзи и присви очи. — Внимавайте с това нещо, господине. Няма да помръдна и косъм, уверявам ви!

— Точно така. Дай ми парите си!

— Пари?

— Да, пари. И по-бързо.

— Нямам никакви пари — проскимтя мъжът. — Аз съм беден, господине. Живея в нищета.

— На Транай няма нищета.

— Зная. Но човек може дотолкова да се доближи до нея, че да не може да види разликата. Пуснете ме да си вървя, господине.

— Защо не проявиш инициатива? — попита Гудмън. — Не можеш ли да излезеш на улицата да ограбваш както всеки друг?

— Просто нямам шанс. Най-напред дъщеря ми хвана магарешка кашлица и по цяла нощ трябва да стоя при нея. После се развали генераторът за дерсин и жена ми взе да ми опява по цял ден. Мисля, че във всеки дом трябва да има резервен генератор! Докато чаках да го поправят, жена ми реши да разчисти и е мушнала бластера ми някъде, така че никой не може да го намери. Канех се да отида при един приятел, за да взема неговия, но…

— Достатъчно — прекъсна го Гудмън. — Това е обир. Дай ми портфейла си.

Човекът подсмъркна жално и му подаде протрито портмоне. Вътре имаше едно дигло — еквивалента на земния долар.

— Само това ми е, но можете да го вземете. Знам какво е да стоиш цяла нощ на някой ъгъл…

— Няма да го взема — каза Гудмън и му върна портмонето.

— Благодаря, господине!

Гудмън не отговори, обърна се и се отдалечи. Върна се в бара „Кити Кат“ и подаде на бармана бластера и маската. Когато му разказа какво се бе случило, барманът се разсмя.

— Нямал пари, а? Това е най-старият трик. Всички носят по едно такова портмоне, а понякога по две и по три. Претърси ли го?

— Не — призна Гудмън.

— Ама че си ливада!

— Така е. Слушай, наистина ще ти платя питиетата веднага щом спечеля малко пари.

— Добре, добре. Сега си иди у дома и поспи. Доста неща преживя тази нощ.

Гудмън бе съгласен. Върна се в хотела капнал от умора и заспа в мига, в който помириса възглавницата.

 

 

Започна да ходи на работа в завода за роботи на Абаг и мъжки да се бори с проблема за разподобряването на автоматите. Изобретателността му скоро се прояви дори и при тази нечовешка задача.

Зае се да разработи нова пластмаса за капака на робота. Беше на основата на силикон и напомняше едно вещество, появило се на Земята преди време. Тя се оказа достатъчно издръжлива и твърда, но в същото време се чупеше като стъкло, ако я изриташ със сила петнайсет килограма.

Работодателят му го похвали и му даде премия (от която остро се нуждаеше), после му каза да продължава да работи и по възможност да свали нужната сила на удара до десет килограма. Според отдел Маркетинг, това беше силата на средностатистическия гневен ритник.

Беше толкова зает, че на практика не му оставаше време да изучава обичаите и порядките на Транай. Все пак успя да види Павилиона на гражданите. Тази уникална транайска институция се намираше в малка постройка на малка тиха уличка.

Още с влизането си видя голямо табло, на което бяха изписани имената на хората, които заемаха някакъв пост, заедно с титлите им. До всяко име имаше бутон. Служителят обясни на Гудмън, че когато натиснат бутона, гражданите изразявали неодобрението си към делата на съответния властник. Натискането автоматично се регистрирало в Залата на историята и оставало там като вечна черна точка.

Разбира се, на непълнолетни било забранено да натискат бутоните.

Гудмън реши, че това е донякъде неефективно, но може би мотивацията на транайските политици беше по-различна от тази на земните им колеги. Виждаше Джана почти всяка вечер и двамата заедно изучаваха различни аспекти от културата на Транай — заведенията, филмите, концертните зали, художествените изложби, научния музей, панаирите и фестивалите. Гудмън носеше бластер и след няколко неуспешни опита, успя да ограби от един търговец близо петстотин дегло.

Джана беше във възторг от постижението и го отпразнуваха в бара „Кити Кат“. Родителите й бяха съгласни, че Гудмън умее да печели пари.

На следващата вечер петстотинте дегло плюс част от премията му бяха откраднати от човек с ръста и телосложението на бармана от „Кити Кат“, въоръжен с бластер Дрог 3.

Гудмън се утеши с мисълта, че парите циркулират свободно, защото такива са изискванията на системата.

След това постигна още един успех.

Един ден във фабриката за домашни роботи на Абаг той откри съвършено нов процес за изработката на капака за роботи. Това беше специална пластмаса, устойчива дори на сериозни удари. Собственикът на робота трябваше да носи специални обувки, чиито подметки съдържаха каталитичен реагент. При ритането той влизаше в контакт с пластмасата и се получаваше незабавен благотворен ефект.

В началото Абаг имаше някои съмнения, защото всичко това му се струваше твърде сложно. Нововъведението обаче скоро стана много популярно и заводът влезе и в бизнеса с обувки, тъй като с всяка машина продаваше най-малко по-един чифт.

Това хоризонтално развитие на търговията допадна особено много на акционерите на завода и те сметнаха, че то е дори по-важно от откритието с катализатора и пластмасата. Гудмън получи значително увеличение на заплатата, както и солидна премия.

Когато беше на гребена на вълната, направи предложение на Джана и тя прие. Родителите й одобриха бъдещия им брак и всъщност остана само да се получи разрешение от властите, защото формално той все още беше чужденец.

Взе си един ден отпуск от завода и отиде при Мелит. Беше един от великолепните пролетни дни, каквито на Транай имаше през десет месеца от грдината и той крачеше с лека, бодра стъпка.

Беше влюбен, жънеше успехи в работата си, скоро щеше да стане гражданин на една утопия.

Разбира се, тази утопия би могла да се промени, защото дори и Транай не беше напълно съвършен. Може би щеше да приеме поста на върховния президент, за да проведе нужните реформи. Но нямаше закъде да бърза…

— Господине — повика го някакъв глас, — имате ли излишно дегло?

Гудмън погледна надолу и видя, че на тротоара клечи облечен в парцали възрастен човек. Беше мръсен и държеше в ръка метална паничка.

— Какво? — попита Гудмън.

— Имате ли излишно дегло, господине? — попита мъжът с жален глас. — Помогнете на бедния човек да си купи чаша огло. Не съм ял от два дни, господине!

— Това е позор! Защо не вземете бластер и не отидете да ограбите някого?

— Твърде стар съм — оплака се мъжът. — Жертвите ми се смеят.

— Сигурен ли сте, че не сте чисто и просто мързелив? — попита Гудмън строго.

— Сигурен съм, господине! — възкликна просякът. — Вижте как ми треперят ръцете!

Той вдигна нагоре мръсните си лапи. Наистина трепереха.

Гудмън извади портфейла си и му даде едно дегло.

— Мислех, че на Транай няма бедност и нищета. Смятах, че правителството се грижи за възрастните.

— Грижи се — отвърна старецът. — Ето, вижте.

Той повдигна нагоре паничката си. Отстрани беше изписано: „Лицензиран от правителството просяк № МР-43241-3.“

— Искаш да кажеш, че правителството те кара да просиш?

— Правителството ми позволява да прося. Това е държавна служба и се поверява на възрастните и инвалидите.

— Какъв позор!

— Сигурно сте чужденец.

— Аз съм от Тера.

— Аха! Онзи нервен, трескав свят, нали?

— Нашите правителства не оставят хората да просят — каза Гудмън.

— Така ли? А какво правят възрастните? Децата им ли ги хранят? Или седят в някой старчески дом и чакат деня, в който ще умрат от скука? Тук не е така, млади човече. На Транай всеки получава държавна работа, при това без за нея да са нужни някакви особени умения, макар че помагат. Някои предпочитат да са на закрито — в църквите и театрите например. Други предпочитат вълненията на панаирите и карнавалите. Аз лично обичам да съм на улицата. Така прекарвам доста време на слънце и въздух, раздвижвам се, срещам се с много непознати и интересни хора като вас.

— Но просите!

— А каква друга работа бих могъл да върша?

— Не знам… погледнете се! Мръсен, парцаливи дрехи…

— Това са работните ми дрехи — отговори държавният просяк. — Трябва да ме видите как изглеждам в неделя.

— Имате и други дрехи?

— Разбира се. Имам и приятен малък апартамент, запазена ложа в операта, два домашни робота и може би повече пари в банката, отколкото сте виждали през живота си. Беше ми приятно, че поговорих с вас, млади човече. Благодаря за приноса ви. Сега трябва да продължавам да работя, а и вас съветвам да направите същото.

Гудмън се отдалечи и погледна просяка през рамо. Бизнесът му явно процъфтяваше.

Но все пак просеше!

Наистина, това би трябвало да се прекрати. Ако някога поемеше президентството — и му се струваше, че трябва да го направи — щеше да се погрижи за тези неща.

Беше убеден, че може да се намери и по-достойно решение на проблема.

 

 

Качи се в кабинета на Мелит и му каза, че смята да се ожени.

Министърът изпадна във възторг.

— Чудесно, просто чудесно! Познавам семейство Влей от дълго време. Прекрасни хора! Джана е момиче, с което би се гордял всеки мъж!

— Няма ли някакви формалности, които трябва да се уредят? — попита Гудмън. — Това, че съм от друга планета…

— Няма такова нещо. Реших да минем без формалности. Можеш да станеш гражданин на Транай, ако искаш, като чисто и просто изявиш желанието си устно. Имаш право да задържиш и старото си гражданство. Няма да се обидим. Или да получиш двойно гражданство. Ако властите на Тера не възразяват срещу такова нещо, при нас няма проблем.

— Мисля, че ще стана гражданин на Транай — каза Гудмън.

— Както решиш. Ако обаче те притеснява президентския пост, не се безпокой, ще го получиш и като гражданин на Тера. Ние не издребняваме чак толкова. Един от най-добрите ни върховни президенти беше произлязъл от гущер, симпатяга от Акварела XI.

— Какво благородно отношение!

— Да, девизът ни е: „Дай шанс на всеки.“ Що се отнася до брака ти, всеки държавен служител е упълномощен да го сключи. Върховният президент Борг ще се отзове с радост, ако желаете, още днес следобед. — Мелит намигна. — Старият коцкар обича да целува младоженките. Аз мисля, че искрено те харесва.

— Днес следобед? — попита Гудмън. — Да, бих искал да се оженя още днес следобед, стига Джана да не възрази.

— Вероятно няма — увери го Мелит. — А къде ще живеете след медения месец? В хотел няма да ви е удобно. — Замисли се и добави: — Ето какво… имам малка къща в края на града. Защо не отидете там, докато не си намерите нещо по-добро? Разбира се, ако пожелаете, можете да останете и завинаги.

— О, не — възрази Гудмън. — Прекалено щедър сте…

— Ни най-малко. Мислил ли си, че можеш да заемеш моето място? Работата ми сигурно ще ти допадне. Няма бюрокрация, намалено работно време, добра заплата… не? Искаш да станеш върховен президент, а? Е, не мога да те обвиня. — Мелит бръкна в джоба си и извади два ключа. — Този е от предната врата, а този от задната. Адресът е гравиран върху тях. Къщата е напълно обзаведена. Има и чисто нов генератор за дерсин.

— Дерсин?

— Разбира се. На Транай нито един дом не може да се смята за пълноценен, ако няма генератор на дерсин.

Гудмън се прокашля деликатно и каза:

— Исках да ви попитам… защо използвате дерсин?

— Как защо? За да държим жените си в стазис — отговори Мелит. — Мислех, че знаеш.

— Знам. Въпросът ми е защо.

— Защо? — Мелит се намръщи. Явно никога не си бе задавал този въпрос. — Защо човек прави едно или друго… Такъв е обичаят. Логично е. Защо ти е жена ти да ти бърбори на главата непрекъснато ден и нощ?

Гудмън се изчерви, защото откакто се бе запознал с Джана, си мислеше колко приятно би било да е край него непрекъснато, ден и нощ.

— Струва ми се, че не е честно спрямо жените — промърмори той.

Мелит се засмя.

— Приятелю, да не би да проповядваш доктрината за равенство между половете? Та тази теория отдавана е опровергана. Напълно. Мъжете и жените не са еднакви. Различни са, независимо какво са ти казвали на Тера. Което е добро за мъжете, не е непременно добро и за жените. Най-често е така.

— Следователно трябва да се отнасяме към тях като към низши същества — каза Гудмън и реформаторската му кръв закипя.

— Не съм казал това. Ние просто се отнасяме към тях като към различни същества, а не като към низши същества. Така или иначе, самите те не възразяват.

— Това е защото не са имали възможност да видят друго отношение към себе си. Има ли закон, който ме задължава да държа жена си в стазис?

— Разбира се, че не. Според обичая, трябва да не я държиш в стазис известно време всяка седмица. Не е честно тя да е като затворник непрекъснато.

— Естествено — каза Гудмън саркастично. — Трябва да й позволиш да живее част от времето.

— Точно така — кимна Мелит, изобщо без да долови сарказма. — Ще свикнеш.

Гудмън стана.

— Това ли е всичко?

— Да, струва ми се. Желая ти щастие.

— Благодаря — кимна Гудмън вдървено, обърна се и излезе.

 

 

Върховният президент Борг изпълни несложния ритуал по бракосъчетанието още същия следобед в Националния дом и веднага след това целуна младоженката пламенно. Церемонията беше хубава и я помрачи само един факт.

На стената в кабинета на Борг висеше карабина с телескопичен мерник и заглушител. Беше съвсем същата като тази на Мелит и не по-малко необяснима.

Президентът дръпна Гудмън настрана и го попита:

— Помисли ли си за президентския пост?

— Все още мисля. Всъщност, не искам да заемам държавен пост…

— Никой не иска.

— … но на Транай е належащо да се осъществят някои реформи. Смятам за свой дълг да ги представя на вниманието на хората.

— Точно така — кимна Борг одобрително. — От доста време не сме имали истински предприемчив върховен президент. Защо не поемеш поста още сега? След това ще имаш право да прекараш медения си месец в Националния дом при пълно уединение.

Гудмън беше изкушен. Все пак не искаше по време на медения си месец да се занимава с държавни дела, а и вече всичко беше организирано. След като Транай бе просъществувал толкова дълго в това почти утопично състояние, нямаше причина да не издържи още няколко седмици.

— Ще помисля, когато се върна.

Борг сви рамене.

— Е, ще трябва да понося товара още малко. Ето. — Той подаде на Гудмън запечатан плик.

— Какво е това?

— Обичайният съвет — отвърна Борг. — Бързай, младоженката те чака.

— Хайде, Марвин — извика Джана. — Ще закъснеем за кораба.

Гудмън изтича при нея и двамата се качиха на изпратената от космодрума лимузина.

— Желаем ви щастие! — извикаха родителите й.

— Желая ви щастие! — извика Борг.

— Желаем ви щастие! — добавиха Мелит и жена му, заедно с останалите гости.

По пътя към космодрума, Гудмън отвори плика и прочете написаното:

СЪВЕТ КЪМ МЛАДИЯ СЪПРУГ

Вие току-що сключихте брак и съвсем естествено очаквате да прекарате живота си в блаженство. Това е нормално, защото щастливият брак е в основата на доброто управление. Все пак, не е достатъчно само да го желаете. Щастливият брак не е нещо, което ни се полага по право свише. За него трябва да работим!

Не забравяйте, че жена Ви е човешко същество. Тя има неотменимо право на известна свобода, която трябва да й осигурявате. Съветваме Ви, да я извеждате от състоянието на стазис поне веднъж в седмицата. Продължителният стазис се отразява зле на чувството за ориентация и ще бъде загуба и за Вас, не само за нея.

През известни интервали — по време на отпуска или почивка например — е обичайно съпругата да се оставя извън стазис по цял ден наведнъж, дори два или три. Това няма да навреди, а новото усещане ще направи чудеса с душевното й състояние.

Спазвайте тези правила на здравия разум и ще можете да сте уверен, че бракът ви ще е щастлив.

Правителствен брачен комитет

Гудмън скъса листа на малки парченца, които пусна на пода на лимузината. Реформаторският му дух вече бе напълно разбуден. Още от самото начало си даваше сметка, че всичко на Транай е прекалено хубаво, за да е истина. Все някой трябваше да плаща за съвършенството. Оказваше се, че това са жените.

Беше открил първия сериозен недостатък в рая.

— Какво беше това, скъпи? — попита Джана, когато видя какво направи с листа.

— Един много глупав съвет — отвърна Гудмън. — Мислила ли си някога сериозно за брачните обичаи на тази планета?

— Не съм. Има ли някакви проблеми с тях?

— Те са порочни, дълбоко порочни. На жената тук се гледа като на играчка, която мъжът прибира в шкафа, след като свърши играта си. Не разбираш ли това?

— Не съм мислила по въпроса.

— Е, сега можеш да се замислиш, защото ще бъдат въведени някои промени и те ще започнат от нашия дом.

— Постъпи както смяташ, че е най-добре, скъпи — отвърна Джана и стисна ръката му. Той я целуна.

След малко лимузината пристигна на космодрума и се качиха на кораба.

Меденият им месец на Доу беше като кратко пребиваване в безупречен рай. Чудесата на малкия спътник на Транай бяха създадени за влюбените и само за тях. Тук не можеше да дойде бизнесмен, за да си почине, по пътеките не бродеха настървени за женска плът ергени. Уморените, разочарованите, похотливите — всички те трябваше да търсят ловни полета другаде. На Доу допускаха само двойки, влюбени и щастливи — никакви други хора.

За Гудмън не беше трудно да оцени този обичай по достойнство.

На малката луна имаше ливади с висока трева, гъсти зелени гори за разходки, прохладни черни езера и назъбени планини, които просто молеха да ги изкачиш. Влюбените непрекъснато се губеха в горите за тяхно най-голямо задоволство, макар че никой не можеше да се загуби напълно — цялата луна се обикаляше за един ден. Благодарение на слабата гравитация, никой не се давеше в езерата, а падането от някой планински връх предизвикваше страх, но бе напълно безопасно.

На няколко стратегически места имаше малки хотели, с полутъмни барчета, в които работеха дружелюбни белокоси бармани. Имаше и мрачни пещери (не много дълбоки), в които блещукаше вечен лед. В малките рекички плуваха големи фосфоресциращи риби със светещи очи.

Правителственият брачен комитет бе сметнал, че всичко това е достатъчно и не си бе направил труда да построи игрища за голф, плувни басейни, писти за конни надбягвания и други такива.

Членовете му бяха единодушни, че щом една брачна двойка започне да мисли за неща от този род, меденият й месец е свършил.

Гудмън и жена му прекараха на Доу една вълшебна седмица, след което се върнаха на Транай.

 

 

Веднага щом пренесе младата си жена през прага на новия дом, Гудмън изключи генератора за дерсин.

— Скъпа — каза той, — досега спазвах обичаите на Транай дори и когато ми се струваха нелепи. Има едно нещо обаче, с което няма да се съобразя. На Тера създадох „Комитет за равни трудови права на жените“. На Тера се отнасяхме към жените като към равни, като към приятели и партньори в приключенията и живота.

— Каква странна идея — каза Джана и хубавото й лице помръкна.

— Помисли за това — настоя Гудмън. — Животът ни ще е много по-приятен така, отколкото ако те натикам в затвора на дерсина. Не си ли съгласна?

— Ти знаеш много повече от мен, скъпи. Пътувал си по цялата Галактика, а аз — никъде. След като казваш, че така е по-добре, значи е по-добре.

Без никакво съмнение, помисли си той, тя е най-съвършената от всички жени.

Отново тръгна на работа в завода за роботи на Абаг и скоро се зае с нов амбициозен проект за разподобряване на продукцията. Този път му бе хрумнала блестящата идея да направи ставите на робота скърцащи и стържещи. Шумът щеше да повдигне стойността на машината като дразнител, като с това унищожаването му щеше да носи по-голямо удоволствие и следователно да е по-ценно от психологическа гледна точка. Господин Абаг изпадна във възторг от идеята, повиши му заплата още повече и му заръча да подготви разподобряването за производство колкото е възможно по-рано.

Първоначално Гудмън смяташе само да премахне някои от каналите за смазване, но скоро откри, че триенето ще износи важните части на машините прекалено бързо. Естествено, това не го удовлетворяваше.

Започна да проектира вградено устройство за скърцане. Целта беше то да звучи напълно естествено и въпреки това да не износва частите. Трябваше да е евтино и малко, защото вътрешността на робота вече бе препълнена с разподобрения.

Но Гудмън не беше доволен, защото му се струваше, че скърцането е неестествено. По-голямо устройство не би могло да се вгради, а и разходите за него щяха да са твърде големи. Започна да работи до късно вечер, отслабна, стана раздразнителен.

 

 

Джана беше добра, достойна съпруга. Винаги му сервираше навреме, вечер намираше окуражителна дума за него, изслушваше съчувствено проблемите му. През деня следеше как домашните роботи почистват къщата, което отнемаше около час, после четеше книги, печеше пай, плетеше и унищожаваше роботи.

Гудмън се безпокоеше, защото жена му ликвидираше по три-четири седмично, но все пак всеки трябваше да се занимава с нещо, а той можеше да си го позволи, защото купуваше машините с отстъпка.

Когато бе стигнал до пълна безизходица, един друг проектант, Дат Херго, излезе с много ценна идея — създаде устройство, което позволяваше роботът да влиза в стаята наклонен под ъгъл от десет градуса. (Според специалистите от отдел Маркетинг, това бе най-дразнещият ъгъл.) И нещо повече — съвсем непредсказуемо роботът залиташе като пиян. Разбира се, никога не изпускаше нищо, но човек имаше чувството, че ще го направи всеки момент.

Естествено, това бе окачествено като голям напредък в разподобрителното машиностроене. Гудмън установи, че може да вгради скърцащото си устройство в механизма на Херго и името му започна да се споменава в специализираните издания наред с неговото.

Новото поколение роботи на завода предизвика сензация.

По това време Гудмън реши да си вземе отпуск от завода и да приеме президентския пост. Чувстваше, че го дължи на хората. Ако изобретателността на човека от Тера можеше да усъвършенства разподобряването, то би трябвало да е в състояние да усъвършенства и подобряването. Транай беше почти утопия. С негова помощ планетата би могла да постигне пълното съвършенство.

Отиде в кабинета на Мелит, за да поговорят по тези въпроси.

— Мисля, че винаги има място за промени — отбеляза Мелит замислено. Министърът седеше край прозореца и наблюдаваше минувачите долу. — Разбира се, сегашната ни система функционира от доста време и съвсем нелошо. Не знам какво можеш да подобриш. Например нямаме престъпност.

— Защото е узаконена — възрази Гудмън. — Това е отбягване на проблема, а не решение.

— Ние не гледаме така на нещата. Няма бедност…

— Защото всички крадат. Няма проблеми и с възрастните хора, защото правителството ги превръща в просяци. Истината е, че могат да се променят много неща.

— Може би си прав — кимна Мелит. — Аз обаче смятам, че… — Той млъкна неочаквано, спусна се към пушката на стената и бързо я откачи. — Ето го!

Гудмън погледна през прозореца. Минаваше някакъв мъж, който по нищо не се отличаваше от всеки друг. Чу се приглушен звук, мъжът се олюля и падна на тротоара.

Мелит го бе застрелял с карабината.

— Защо? — изпъшка Гудмън.

— Защото беше потенциален убиец.

— Какво?

— Да. При нас няма явна престъпност, но след като сме хора, трябва да се справяме с потенциалната.

— А защо е потенциален убиец?

— Убил е пет души — отвърна Мелит.

— Но… дявол да го вземе, не е честно! Без арест, без съд, без право на защита…

— За какво говориш? — попита Мелит малко ядосан. — Тук няма полиция, която да арестува хората, няма и съдебна система. Да не би да очакваше да го оставя да си отиде мирно и тихо? За нас убиец е този, който е отнел живота на десет души, а този съвсем скоро щеше да набере нужната бройка. Не бих могъл да гледам безучастно как минава под прозореца ми! Мой дълг е да защитавам хората. Уверявам те, проверих всичко много внимателно.

— Не е справедливо! — изкрещя Гудмън.

— А кой е казал, че е? — изкрещя Мелит в отговор. — Какво общо може да има справедливостта с утопията?

— Всичко! — Гудмън се успокои с усилие. — Справедливостта е основа на човешкото достойнство, на човешкото желание за…

— Това са само думи — прекъсна го Мелит с обичайната си добродушна усмивка. — Опитай се да бъдеш реалист. Ние сме създали утопия за човешки същества, а не за светци — те не се нуждаят от такава. Длъжни сме да приемаме недостатъците на човешката природа, а не да се преструваме, че не съществуват. Според мен полицейският апарат и съдебната система създават предпоставки за функционирането на престъпността и за възприемането й като нещо нормално. Повярвай ми, много по-добре е възможността да има престъпност, отколкото изобщо да не се приема. С това са съгласни огромното мнозинство от хората.

— Да, но когато престъпност все пак се появи, което е неминуемо…

— Появява се само потенциална престъпност — продължи да настоява Мелит. — Но дори и тя е по-рядко явление, отколкото си мислиш. Когато се сблъскаме с нея, ние се справяме бързо и без колебание.

— Ами ако пострада невинен човек?

— Не е възможно.

— Защо?

— Защото — обясни Мелит — всеки застрелян от държавен служител е потенциален престъпник. Такъв е неписаният закон.

Марвин Гудмън замълча.

— Оказва се, че правителството тук има по-голяма власт, отколкото си мислех — каза той след малко.

— Така е — съгласи се Мелит, — но не е чак толкова голяма.

Гудмън се усмихна иронично.

— Все още ли мога да стана върховен президент, ако поискам?

— Разбира се. Веднага. Искаш ли?

Гудмън се замисли за миг. Искаше ли, наистина? Все някой трябваше да управлява. Някой трябваше да реформира тази утопична лудница.

— Да, искам — отговори той.

Вратата се отвори с трясък и в кабинета се втурна върховния президент Борг.

— Чудесно! Великолепно! Можеш да се преместиш в Националния дом още днес! Отдавна съм събрал нещата си, защото очаквах да вземеш това решение!

— Вероятно трябва да се уредят някои формалности…

— Няма формалности — прекъсна го Борг, чието лице лъщеше от пот. — Никакви. Достатъчно е да ти предам президентския печат. Ще сляза долу да махна името си от таблото и ще сложа твоето.

Гудмън погледна Мелит. Кръглото лице на министъра беше безизразно.

— Добре — кимна Гудмън.

Борг улови президентския печат и започна да го сваля от врата си…

Внезапно той избухна.

Гудмън се вторачи с ужас в обезобразеното кърваво лице на Борг. Върховният президент се олюля за миг и се свлече на пода.

Мелит свали сакото си и покри главата на трупа. Гудмън заотстъпва, стигна до един стол и се свлече в него. Устата му беше отворена, но нямаше глас.

— Наистина е жалко — отбеляза Мелит. — Краят на мандата му беше съвсем близо. Предупредих го да не дава разрешение за новия космодрум. Казах му, че гражданите няма да го одобрят, но той беше сигурен, че ще искат два космодрума. Е, заблуждавал се е.

— Да не би… да не искаш да кажеш, че… как… какво?

— Всички правителствени служители — обясни Мелит, — носят символа на своята институция, който съдържа определено количество тесиум… може би си чувал за този експлозив. Зарядът се контролира дистанционно от Павилиона на гражданите. Всеки гражданин има достъп до павилиона, за да изрази недоволството си от управлението. — Мелит въздъхна. — Това ще остане като черна точка в биографията на горкия Борг за вечни времена.

— Оставяте гражданите да изразяват недоволството си като взривяват държавните служители! — изграчи Гудмън ужасено.

— Това е единственият смислен начин на контрол — отговори Мелит. — Точно както гражданите са в ръцете ни, така и ние сме в техните.

— Значи затова толкова искаше да заема мястото му? Защо никой не ми каза?

— Ти не попита — отговори Мелит с лека усмивка. — Не се ужасявай толкова. Политическите убийства са възможни на всяка планета, при всякакво правителство. Ние се опитваме да ги превърнем в нещо конструктивно. При нашата система хората никога не губят връзка с властта, а тя никога не се стреми да си присвои диктаторски пълномощия. Ще се изненадаш, но колкото и да е лесно човек да влезе в Павилиона на гражданите, той се използва изключително рядко. Разбира се, винаги е имало невъздържани хора, които…

Гудмън стана и тръгна към вратата, без да гледа тялото на Борг.

— Отказа ли се от президентството? — попита го Мелит.

— Да!

— Толкова типично за хората от Тера! — отбеляза тъжно министърът. — Искате да поемете отговорност, само ако тя не носи риск. С подобно отношение не е възможно да се ръководи правителство.

— Може да си прав — отвърна Гудмън. — Радвам се, че разбрах за какво става дума навреме.

Забърза към къщи.

Когато влезе, умът му все още бушуваше. Транай утопия ли беше или лудница, разпростряла се върху цяла планета? А нима не беше все едно? За първи път през живота си се зачуди дали си струва да живееш в утопия. Не беше ли по-добре да се стремиш към съвършенство, вместо да го притежаваш? Да имаш идеали, вместо да живееш в тях? Ако справедливостта е заблуда, не беше ли тази заблуда по-добра от истината?

Или?

Гудмън бе ужасно объркан, когато влезе у дома и завари жена си в прегръдките на друг.

 

 

Картината се разгърна пред очите му с ужасяваща яснота, като че ли на бавен ход. Сякаш на Джана й бе нужна цяла вечност, за да стане на крака, да оправи дрехите си и да се вторачи в него с отворена уста. Мъжът — висок хубав човек, когото Гудмън виждаше за първи път — изглеждаше твърде стреснат, за да каже каквото и да било. От неудобство се чудеше какво да прави с ръцете си — придърпа ръкавите си надолу, почисти ревера на сакото си.

След това боязливо се усмихна.

— Е? — проговори Гудмън накрая. При дадените обстоятелства това начало беше твърде слабо, но имаше ефект, защото Джана се разплака.

— Ужасно съжалявам — промърмори мъжът. — Не смятахме, че ще се приберете толкова рано. Съжалявам.

Последното нещо, което Гудмън очакваше или желаеше, беше съчувствие от любовника на жена си. Без да му обръща внимание, той се обърна към плачещата Джана.

— А ти какво очакваше! — изпищя тя неочаквано. — Трябваше да го направя! Ти не ме обичаше!

— Не съм те обичал!? Как можеш да го кажеш!?

— Защо се отнасяше с мен като…

— Джана, обичах те много — увери я Гудмън тихо.

— Не е вярно! — извика тя. — Как се отнасяше с мен? Държеше ме при себе си непрекъснато, караше ме да готвя всеки ден, да се занимавам с домакинството, да седя на едно място! Марвин, започнах да чувствам как остарявам. Ден след ден едно и също, едно и също! Повечето време ти беше прекалено уморен, дори за да ме забележиш. Говореше единствено за глупавите си роботи. Това ме похабяваше, Марвин! Похабяваше ме!

Гудмън си даде сметка, че жена му е много разстроена.

— Но, Джана — каза той, — такъв е животът. Мъжът и жената живеят заедно като приятели, остаряват заедно. Не може непрекъснато да има само хубави моменти…

— Разбира се, че може! Марвин, опитай се да разбереш. Може! На Транай е така, поне за жените!

— Не е така — възрази Гудмън.

— Жените на Транай очакват да прекарат живота си в наслада и удоволствия. Това е тяхно право, точно както и мъжете имат своите права. Жената иска да излезе от стазис и да я очаква малко празненство, разходка на лунна светлина или кино. Но ти беше твърде умен, за да допуснеш това! Чувстваше се длъжен да промениш всичко! Трябваше сериозно да премисля, преди да се доверя на човек от Тера!

Любовникът въздъхна и запали цигара.

— Знам, че си чужденец и не можеш да се поправиш, Марвин, но искам да ме разбереш. Любовта не е всичко. Една жена трябва и да е практична. Както беше тръгнало, щях да стана старица, а всичките ми приятелки да са все още млади!

— Млади? — повтори Гудмън без да разбира.

— Да — кимна мъжът. — Когато са в стазис, жените не стареят.

— Но всичко това е кошмарно! Съпругата ми да е все още млада, когато аз съм старец!

— Точно тогава човек най-много цени младите жени — обади се Джана.

— Ами ти? Ти би ли оценила по същия начин стареца?

— Той все още не разбира — поклати глава мъжът.

— Марвин, опитай. Още ли не ти е ясно? През целия си живот ще имаш млада и красива жена, чието единствено желание ще е да ти достави удоволствие. Когато умреш… Не се стъписвай, скъпи, всеки умира… когато умреш, аз все още ще съм млада и по закон ще наследя всичките ти пари.

— Започвам да разбирам — каза Гудмън. — Още едно от неписаните правила на Транай. Богатата млада вдовица се наслаждава на живота си.

— Точно така. По този начин всички са доволни. Мъжът има млада жена, която вижда само тогава, когато желае. Има пълна свобода и уреден дом. Жената е спасена от сивотата на ежедневието, а когато вече има възможност да се наслаждава на живота, е добре осигурена.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано — упрекна я Гудмън.

— Мислех, че знаеш. След като смяташе, че твоят вариант е по-добър… Сега си давам сметка, че не би разбрал, защото си така наивен… — тя се усмихна тъжно. — А и ако ти бях казала, никога нямаше да срещна Рондо.

Мъжът се поклони леко.

— Исках да оставя мостри от конфекцията на „Крия“. Можете да си представите изненадата ми, когато заварих тази красива млада жена не в стазис. Беше като сън от приказките. Човек не очаква древните легенди да се сбъднат и когато се сбъднат, няма как да не му повлияят.

— Обичаш ли го? — попита Гудмън мрачно.

— Да — отвърна Джана. — Рондо мисли за мен. Ще ме държи в стазис достатъчно дълго, за да компенсирам загубеното време. Това за него е жертва, но той е щедър и добър.

— След като е така — каза Гудмън, — в никакъв случай няма да ви преча. В края на краищата аз съм цивилизовано същество. Ще ти дам развод.

Той скръсти ръце на гърдите си и се почувства благороден, но си даде сметка, че решението му бе плод не толкова на благородство, колкото на внезапния копнеж по всичко земно.

— На Транай няма развод — каза Рондо.

— Няма ли? — Гудмън почувства по гърба си студени тръпки.

В ръката на Рондо отнякъде се появи бластер.

— Би било твърде лошо, ако хората непрекъснато сменят партньорите си, нали? Има само един начин да се промени семейното положение.

— Но това е гадно! — изръмжа Гудмън. — Надминава всякаква мярка!

— Е, жената също трябва да го желае. Между другото това е втората важна причина да я държиш в стазис. Имам ли позволението ти, скъпа?

— Прости ми, Марвин — прошепна Джана и затвори очи. — Да!

Рондо насочи бластера. Гудмън се хвърли с главата напред през най-близкия прозорец. Изстрелът просвистя над главата му.

— Хей! — извика Рондо след него. — Бъди смел, човече! Не може така! Бъди мъж!

Гудмън падна на рамо и се удари зле. Стана моментално и хукна. Вторият изстрел опърли ръката му. Успя да се скрие зад близката къща и да се спаси. После не се замисли нито за миг. Хукна колкото му държат краката към космодрума.

За щастие, един кораб тъкмо се готвеше да потегли за г’Мори. Оттам се обади на Транай да му изпратят спестяванията и си купи билет до Хагисометритея, където властите го обвиниха, че е шпионин на Динг. Обвинението не издържа в съда, защото дингците бяха амфибии — Гудмън едва не се удави, докато докаже задоволително, че може да диша само въздух.

С транспортен кораб стигна до двойната планета Мванти, покрай Севес, Огло и Ми. Оттам нае чартър до Белисморанти, където започваше влиянието на Тера. После една местна космическа линия го пренесе през Галактическия вихър и след като спря на Ойстер, Лекунг, Панканг, Инхтанг и Михтанг, стигна до Тунг-Брадар IV.

Парите му свършиха, но вече почти си бе у дома, в сравнение с космическите мащаби. Намери си работа и си осигури средства, за да стигне до Оуме и Легис II. Там го пое Дружеството за подпомагане на междузвездните пътешественици и най-накрая стигна Земята.

 

 

Установи се в Сийкърк, Ню Джърси, където човек можеше да живее в пълна безопасност, стига да плаща данъците си. Стана главен техник по роботите в Строителната корпорация и се ожени за дребничко мургаво и тихо момиче, което очевидно го обожава, макар че той рядко му позволява да напуска къщата.

Често ходи в Лунния бар на Еди със стария капитан Савидж. Пият Транайско специално и разговарят за благословената планета Транай, където бе открит Пътят и човек не е окован във вериги. Понякога Гудмън се оплаква от треска — заради нея той никога вече няма да се върне в космоса, да стигне до Транай.

През тези вечери около него винаги има възхитена публика.

Наскоро заедно с капитан Савидж организираха движение за отнемане на избирателните права на жените. Те са единствените му членове, но, както се изразява Гудмън, кой би могъл да спре един Дон Кихот?

Битката

Върховен генерал Фетерер пролая „свободно“ и влезе в командния пункт. Тримата му подчинени генерали застанаха „свободно“.

— Нямаме много време — каза Фетерер и погледна часовника си. — Ще прегледаме плана за битката още веднъж.

Отиде до стената и спусна огромната карта на пустинята Сахара.

— Според най-надеждната теологична информация, Сатаната ще дислоцира силите си ето тук, в тези координати. — Посочи мястото с дебелия си показалец и продължи: — В първата редица ще бъдат дяволите, демоните, сукубите, инкубите и по-низшите степени. Ваал ще командва десния фланг, Буер левия. Негово сатанинско величество ще държи центъра.

— Доста средновековно — промърмори генерал Дел.

Влезе адютантът на генерал Фетерер. Лицето му сияеше от мисълта за предстоящото Пришествие.

— Сър — каза той, — свещеникът пак е тук.

— Застанете мирно, редник — порица го Фетерер строго. — Предстои ни битка, която трябва да спечелим.

— Тъй вярно, сър — изпъна се войникът и лицето му леко помръкна.

— Свещеникът, а? — попита върховен генерал Фетерер и потри замислено пръсти. Още откакто бе оповестено Пришествието, предстоящата Последна битка, религиозните дейци от цял свят започнаха да се държат повече от нелепо. Това че бяха прекратили караниците помежду си беше хубаво, но искаха и да се занимават с работата на военните.

— Отпрати го — нареди генералът. — Много добре знае, че планираме Армагедон.

— Слушам, сър! — Адютантът отдаде чест, завъртя се на пета и излезе.

— Да продължим — каза върховен генерал Фетерер. — Зад първата защитна линия на Сатаната ще бъдат строени възкресените грешници и най-различни други сили на злото. Падналите ангели ще действат като ескадрила бомбардировачи. Роботите прехващачи на Дел ще ги пресрещнат.

Генерал Дел се усмихна мрачно.

— При срещата, автоматичния танков корпус на генерал Макфий ще се насочи към средната линия. Ще го поддържа роботизираната пехота на генерал Онгин. Дел ще осигури водородните бомби в задните редици на врага, които вероятно ще бъдат твърде гъсти. Аз ще се намесвам с механизираната кавалерия там, където се налага.

Адютантът влезе отново и застана мирно.

— Сър, свещеникът отказва да си отиде — докладва той. — Казва, че трябвало да говори с вас на всяка цена.

Върховен генерал Фетерер се поколеба, преди да каже „не“. Спомни си, че става дума за Последната битка и че религиозните дейци все пак имат връзка с нея. Реши да отдели пет минути.

— Нека влезе.

Свещеникът беше с най-обикновен костюм, за да подчертае, че не принадлежи към никоя определена религия. Лицето му беше уморено, но решително.

— Генерале — каза той, — аз съм представител на всички религиозни дейци на света — пасторите, равините, имамите и всички останали. Молим ви да позволите ние да се сражаваме в Последната битка.

Върховен генерал Фетерер забарабани нервно с пръсти. Не искаше да си разваля отношенията с тези хора. Дори и той, върховният главнокомандващ, може би щеше да се нуждае от добра дума, когато вече всичко е казано и сторено…

— Надявам се, че влизате в положението ми — изгледа го той навъсено. — Аз съм генерал. Очаква ме сражение.

— Но това е последното сражение — възрази свещеникът. — То трябва да е на хората.

— На хората е — отвърна Фетерер. — Но ще го изнесат техните представители, военните.

Свещеникът не изглеждаше убеден.

— Нали не искате да загубите? — попита генералът. — Да победи Сатаната?

— Разбира се, че не искаме — промърмори свещеникът.

— В такъв случай не можем да поемаме никакви рискове. Всички правителства постигнаха съгласие по този въпрос, нали? О, да, би било много хубаво да се сражава човечеството. Символизмът тук е ясен. Но, можем ли да сме сигурни в победата?

Свещеникът понечи да каже нещо, но Фетерер не му даде възможност.

— Откъде можем да знаем с какви сили разполага Сатаната? Чисто и просто трябва да излезем с най-доброто, което имаме. Това означава автоматични армии, роботи прехващачи, танкове и водородни бомби.

Свещеникът доби нещастен вид.

— Но това не е право — каза той. — Сигурен съм, че в плановете си можете да намерите място и за хората.

Фетерер се замисли за миг, но искането беше неизпълнимо. Планът за битката беше изработен изцяло, бе прекрасен, направо фантастичен. Всяка намеса на груба човешка сила щеше да наруши баланса. Никаква жива плът не би могла да издържи ужасния шум на механизираната атака, потенциалната енергия, която щеше да изпепели околността, всепоглъщащата сила на огъня. Всяко човешко същество, приближило се на по-малко от сто мили от фронта, нямаше да оцелее, за да види врага.

— Съжалявам, но не мога — отсече генералът.

— Има хора — възрази свещеникът, — които смятат, че е грешка тази задача да се повери на военните.

— Съжалявам — отвърна Фетерер оживено. — Това са пораженчески приказки. А сега, ако не възразявате…

Той посочи вратата, а свещеникът излезе.

— Тези цивилни! — промърмори генералът. — Е, господа, готови ли са войските ви?

— Готови сме да се бием за Него! — рапортува генерал Макфий ентусиазирано. — Гарантирам за всеки автомат под мое командване. Металът блести, всички релета са подменени с нови, резервоарите с енергия са заредени. Сър, машините нямат търпение да влязат в бой!

Генерал Онгин излезе от унеса си.

— Пехотата е готова, сър.

— Въздушните дивизии са готови — докладва и генерал Дел.

— Отлично. Всичко останало е в пълна готовност. Телевизионните камери са разположени където трябва, за да може човечеството да наблюдава. Никой, бил той богат или беден, няма да пропусне спектакъла.

— А след битката — започна генерал Онгин, но млъкна и погледна Фетерер.

Върховният генерал се намръщи. Той не знаеше какво ще стане след битката. Това беше в ръцете на религиозните дейци.

— Предполагам, че ще има нещо като представяне — каза той.

— Искате да кажете, че може да се срещнем с… Него? — попита генерал Дел.

— Не знам. Но това може да се очаква. В края на краищата… искам да кажа… знаете какво искам да кажа.

— А как да се облечем? — попита генерал Макфий, който изведнъж се разтревожи. — Как се облича човек в такива случаи?

— Как се обличат ангелите? — попита Фетерер Онгин.

— Не знам — отвърна Онгин.

— Може би с роби — предположи Дел.

— Не — каза Фетерер строго. — Ще бъдем в пълна униформа, без ордени.

Генералите кимнаха. Предложението бе приемливо.

След това дойде мигът.

 

 

Легионите на Ада започнаха величествения си марш през пустинята. Засвириха адски тръби, заудряха барабани, огромното множество се понесе напред.

Танковете на генерал Макфий потеглиха сред огромен облак прах. Веднага след това във въздуха зареваха бомбардировачите на генерал Дел и засипаха множеството на прокълнатите с товара си. Фетерер се впусна напред с автоматичната си кавалерия.

В настъпилата суматоха се вряза автоматичната пехота на генерал Онгин и металът направи това, което може да направи метал.

Пълчищата на прокълнатите се отбраняваха храбро, разкъсваха на парчета танкове и роботи. Автоматите умираха, храбро защитавайки всяка педя пясък. Падналите ангели сваляха от небето бомбардировачите на Дел и крилата им предизвикваха урагани.

Роботите издържаха нападенията на гигантски присъствия, които ги смазваха и разпиляваха на парчета, и предизвикваха страх в сърцата на милиони телевизионни зрители, наблюдаващи от домовете си в целия свят. Роботите се сражаваха като мъже, като герои, правеха всичко възможно да отблъснат силите на врага.

Астарта изкрещя команда, Бегемот затътна напред. Ваал, заобиколен от дяволи, се спусна към разпадащия се ляв фланг на генерал Фетерер. Металът запищя, електроните засвистяха от сблъсъка.

Върховен генерал Фетерер трепереше, плувнал в пот на хиляда мили от фронта. Въпреки това не преставаше да управлява войските си чрез бутоните.

Великолепната му армия не го разочарова. Дори и смъртно ранените роботи ставаха на крака и продължаваха да се бият. Смачкани, стъпкани, разкъсани от виещите демони, машините продължаваха да отстояват земята си. После Пети корпус на ветераните, осъществи контраатака и защитната линия на врага се разкъса.

На хиляда мили от фронта генералите се заеха с окончателното смазване на нашествениците.

— Битката е спечелена, господа — прошепна върховен генерал Фетерер тържествуващо и отдели поглед от телевизионния екран. — Поздравявам ви.

Генералите се усмихнаха уморено. Спогледаха се и извикаха като един. Бяха спечелили Армагедон, силите на Сатаната бяха ликвидирани. Но на екраните им ставаше нещо.

— Това ли е… това ли е… — заговори генерал Макфий, но не можа да довърши.

Защото сред купчините изкривено смачкано желязо на бойното поле беше Присъствието.

Генералите притихнаха.

Присъствието докосна един смачкан робот.

Разпръснатите по димящите пясъци смачкани машини започнаха да се възстановяват. Роботите отново заставаха на краката си.

— Макфий — прошепна върховен генерал Фетерер, — опитай пулта за управление. Накарай роботите си да клекнат или нещо такова.

Генералът опита, но бутоните не функционираха.

Телата на машините започнаха да се издигат към небето. Около тях бяха Ангелите Господни. Роботите, танковете, бомбардировачите се издигаха все по-нагоре и по-нагоре.

— Той ги спасява! — възкликна Онгин истерично. — Той спасява роботите!

— Това е грешка! — извика Фетерер. — Бързо, изпратете куриер при… Не! Ще го направим лично!

Бързо се качиха на кораба и се отправиха към бойното поле, но вече бе твърде късно, защото Армагедон бе свършил, роботите ги нямаше, а Бог и Неговото войнство си бяха отишли.

Разрешително за престъпник

Том Рибаря нямаше представа, че ще стане престъпник. Голямото червено слънце бе застанало точно над хоризонта и сякаш влачеше след себе си своя малък жълт събрат. Селцето, малко и спретнато, единствената бяла точка сред буйната зеленина на планетата, блестеше под лъчите на двете си летни слънца.

Том тъкмо се събуждаше в къщата си. Беше висок загорял млад човек с присвитите очи на баща си и неангажираното отношение на майка си към всякакво усилие. Не бързаше за никъде — до есенните дъждове нямаше да има риболов, така че нямаше и истинска работа за рибар. Дотогава щеше да се шляе и да поправя принадлежностите си.

— Покривът трябва да е червен — долетя викът на Били Бояджията отвън.

— Църквите никога не са с червени покриви — извика Ед Тъкача в отговор.

Том се намръщи. Понеже не го касаеха пряко, бе забравил промените, настъпили в селото през последните две седмици. Обу си панталоните и се отправи към централния площад.

Първото нещо, което видя там, бе големият нов надпис, който гласеше: „В ОЧЕРТАНИЯТА НА СЕЛОТО НЕ СЕ ДОПУСКАТ ЧУЖДЕНЦИ“. На цялата планета Ню Делауеър нямаше никакви чужденци. Навсякъде се простираха само гори и сред тях бе селото им. Надписът чисто и просто трябваше да засвидетелства определена политика.

На самия площад имаше църква, затвор и поща, издигнати срещу пазара само за две трескави седмици. Никой нямаше представа какво да прави с тези постройки, защото селото бе просъществувало без тях в продължение на повече от двеста години. Сега, разбира се, трябваше на всяка цена да бъдат построени.

Ед Тъкача стоеше пред новата църква и се взираше нагоре с примижали очи. Били Бояджията едва пазеше равновесие по стръмния покрив, а русият му мустак бе щръкнал недоволно. Отдолу се бе събрала малка тълпа зяпачи.

— По дяволите, човече — продължаваше Били Бояджията. — Казвам ти, че четох за това миналата седмица. Покривите винаги са червени. Никога не са бели.

— Бъркаш с нещо друго — възрази Тъкача. — Ти какво ще кажеш, Том?

Том сви рамене, защото нямаше мнение по въпроса. В този момент дотича кметът. Беше обилно изпотен, а широката му бяла риза се вееше над издутия корем.

— Слез! — извика той на Били. — Току-що го видях. Пише „малко червено училище“, а не „църква“.

Били се ядоса. Винаги беше мрачен — като всички бояджии. След като обаче миналата седмица кметът го направи началник на полицията, направо бе станал избухлив.

— Нямаме никакво малко червено училище — възрази той и заслиза по стълбата.

— Ще трябва да построим — каза кметът. — При това много бързо.

Той погледна към небето. Тълпата неволно също погледна нагоре. Не се виждаше нищо.

— Къде са момчетата на Дърводелеца? — попита кметът. — Сид, Сам, Марв… къде сте?

Някъде от тълпата се появи главата на Сид Дърводелеца. Все още беше с патерици, защото миналия месец бе паднал от едно дърво, докато търсеше яйца на птички. Дърводелците никак не ги биваше да се катерят по дърветата.

— Другите са в кръчмата на Ед Бирата — отвърна Сид.

— Че къде другаде ще са? — подвикна Мери, жената на Водоносеца от тълпата.

— Иди ги повикай — каза кметът. — Трябва да построят малко училище и то бързо. Кажи им да го направят край затвора. — После се обърна към Били, който вече беше на земята и добави: — Били, ти ще го боядисаш в хубаво ярко червено отвътре и отвън. Много е важно.

— Кога ще получа полицейска значка? — попита Били. — Четох, че началниците на полицията трябвало да имат значки.

— Направи си я сам — отговори кметът и избърса чело с ръкава на ризата си. — Горещо е. Не знам защо този инспектор реши да дойде през лятото… Том! Хей, Том! Имам важна работа за теб. Ела тук, ще ти кажа каква е.

Прегърна Том през рамо и го поведе към къщата си по единствената павирана улица на селото, покрай пустеещия пазар. В старо време и тази улица беше покрита с кал, но старото време бе свършило преди две седмици и сега улицата беше покрита с трошен камък. Да се ходи бос по нея бе неприятно и затова селяните предпочитаха да минават през дворовете на съседите си. Кметът обаче ходеше по нея заради принципа.

— Кмете, слушай — каза Том, — сега съм в почивка…

— Във време като това никой не може да си почива — възрази кметът. — Може да пристигне всеки момент.

Въведе Том у дома си и седна на голямото кресло, което беше поставено до галактическата радиостанция.

— Том — заговори кметът веднага, — би ли искал да си престъпник?

— Не знам — отвърна Том. — Какво е престъпник?

Кметът се размърда неловко и сложи ръка върху радиостанцията за по-голям авторитет.

— Ето какво е — каза той и започна да обяснява.

Том слушаше, но колкото повече чуваше, толкова по-малко му харесваше. За всичко беше виновна радиостанцията. Защо не беше развалена наистина? Преди две седмици никой не вярваше, че някога ще проработи. Беше събирала прах в кабинета на кмета година след година, поколение след поколение. Последната безжизнена връзка с Майката Земя. За последен път Земята бе говорила с Ню Делауеър, Форд IV, Алфа Кентавър, Нуева Еспаня и няколко други колонии от Обединените демокрации преди двеста години. След това контактите бяха прекъснали. Изглежда на родната планета имаше война. Ню Делауеър с едничкото си село беше твърде далечна и твърде незначителна колония, за да вземе някакво участие. Жителите й бяха очаквали новини, но напразно. После бе започнала чумата, покосила две трети от населението.

Постепенно селото се бе съвзело и хората се бяха научили сами да правят каквото им е необходимо. Земята бе забравена.

В продължение на двеста години.

И тогава, преди две седмици, древната радиостанция се разкашля и оживя. В продължение на няколко часа само пращя, а събралите се около къщата на кмета селяни чакаха.

Най-накрая се появи и човешка реч:

— … Ню Делауеър, Ню Делауеър, чувате ли ме?

— Да, да, чувам ви — извика кметът.

— Колонията все още ли съществува?

— Разбира се — отговори кметът гордо.

След това гласът по радиото стана строг и официален:

— Не сме влизали в контакт с Външните колонии от много време поради неизяснени условия тук при нас. Сега всичко е наред. Остава малко прочистване. Вие от Ню Делауеър все още сте колония на Земната империя и сте подчинени на нейните закони. Признавате ли този статут?

Кметът се поколеба. Във всички книги за Земята тя се споменаваше като „Обединени демокрации на Земята“. Е, за две столетия не бе изключено да са променили името.

— Все още сме лоялни на Земята — отговори кметът с подобаващо достойнство.

— Отлично. Това ще ни спести необходимостта да изпращаме експедиционен корпус. От най-близката колония при вас ще дойде инспектор, за да се увери, че спазвате обичаите, законите и традициите на Майката Земя.

— Какво? — попита кметът с тревога.

Строгият глас стана още по-строг:

— Разбира се, давате си сметка, че във Вселената има място само за интелигентни същества. За човека! Всички други трябва да бъдат прогонени, унищожени, смазани. Не можем да позволим около нас да се спотайват врагове. Сигурен съм, че ме разбирате, генерале.

— Не съм генерал. Аз съм кмет.

— Вие управлявате, нали?

— Да, но…

— Тогава сте генерал. Слушайте ме добре. В тази галактика няма място за никакви чужди същества. Никакво! Няма място и за отклонили се човешки колонии, които по дефиниция са чужди. Не е възможно да се управлява империя, ако всеки прави каквото си поиска. Трябва да има ред, на всяка цена!

Кметът преглътна мъчително и се вторачи в радиостанцията.

— Генерале, постарайте се да приведете колонията си в ред. Да няма радикални отклонения от нормите. Никакви прищевки от рода на свободна воля, свободна любов, свободни избори или каквото и да е друго от списъка на забраните. Тези неща са чужди и ще бъдем принудени да вземем съответните мерки. Въведете ред, генерале. Инспекторът ще бъде при вас след около две седмици. Това е всичко.

Селяните се събраха веднага, за да решат как най-добре да отговорят на искането от Земята. Единственият възможен изход беше да приведат живота си в съответствие с описанията от старите книги…

— Не виждам защо трябва да има престъпник — възрази Том.

— Това е много важен елемент на земното общество — обясни кметът. — Всички книги са единодушни по въпроса. Престъпникът е също толкова важен, колкото пощальонът или началникът на полицията, да кажем. За разлика от тях обаче престъпникът е зает с противообществена дейност. Том, той работи срещу обществото. Ако няма хора, които работят срещу обществото, как може да има хора, които работят за него? Те ще станат излишни.

Том поклати глава.

— Просто не го разбирам.

— Бъди разумен, Том. Трябва да имаме земни неща. Като павирани улици например. Църкви, училища, затвори. Във всички книги се говори за престъпност.

— Няма да го направя — заяви Том.

— Влез ми в положението! — примоли се кметът. — Ще дойде инспекторът и ще види Били Бояджията, който е началник на полицията. Ще поиска да види затвора и ще каже: „Нямате затворници?“ Аз ще отговоря: „Разбира се. Тук нямаме престъпници.“ А той ще ме среже: „На земните колонии винаги има престъпници.“ Аз ще възразя: „Тук нямаме. Не знаехме какво означава това, докато не видяхме думата в речника.“ И знаеш ли какво ще ме попита той? Ще ме попита: „Защо тогава имате началник на полицията и затвор?“ — Кметът си пое дъх. — Разбираш ли? Всичко ще пропадне. Ще разбере веднага, че тук не сме изцяло както на Земята. Че се преструваме. Че сме чужди!

— Хъм — промърмори Том, впечатлен въпреки волята си.

— Ако станеш престъпник — продължи кметът, — ще мога да кажа на инспектора: „Да, разбира се. И тук имаме престъпност, точно както на Земята. Имаме крадец и убиец. Този човек е имал лошо детство и не е успял да се приспособи, но началникът на полицията разполага с улики и ще го арестува за двайсет и четири часа. Ще го заключим в затвора и после ще го реформираме.“

— Какво значи това?

— Не съм много сигурен. Ще му мисля, когато стигнем дотам. Разбра ли сега колко е важно да имаме престъпник?

— Предполагам. А защо точно аз?

— Няма кой. Всички имат някаква друга работа. А и очите ти са присвити. Престъпниците имат присвити очи.

— Не са чак толкова присвити. Не са по-присвити от очите на Ед Тъкача.

— Том, моля те. Всеки трябва да изиграе ролята си. Искаш да ни помогнеш, нали?

— Е, да — отвърна Том уморено.

— Добре, ти си нашият престъпник. Ето това ще узакони положението.

Подаде документ, в който пишеше:

РАЗРЕШИТЕЛНО ЗА ПРЕСТЪПНИК

С настоящото се уведомяват всички, че Том Рибаря е надлежно упълномощен крадец и убиец. От него се иска да дебне в тъмни улички, да посещава места с лоша репутация и да нарушава законите.

Том го прочете два пъти и попита:

— Какви закони?

— Ще ти кажа веднага щом ги напиша — отговори кметът. — Всички колонии на Земята имат закони.

— Но какво да правя аз?

— Ще крадеш. И ще убиваш. Не би трябвало да ти е трудно.

Кметът отиде до библиотеката и извади от рафтовете няколко стари книги, озаглавени: „Престъпникът и неговата среда“, „Психология на убиеца“, „Изследвания върху мотивацията на крадците“ и така нататък.

— От тях ще научиш всичко, което трябва да знаеш. Кради колкото искаш, но мисля, че едно убийство ще е достатъчно. Няма смисъл да прекаляваме.

— Добре — кимна Том. — Струва ми се, че ще имам време да се науча.

Взе книгите и се върна в къщата си.

Беше много горещо, а разговорът за престъпност и престъпници го бе уморил допълнително. Изпъна се на леглото си и започна да прелиства старите книги.

На вратата се почука.

— Влез! — извика той и разтри уморените си очи.

Влязоха Марв Дърводелеца, най-големият и най-високият от червенокосите братя, и Джед Фермера. Носеха малък чувал.

— Ти ли си градският престъпник, Том? — попита Марв.

— Така изглежда.

— Тогава това е за теб.

Оставиха чувала на пода и извадиха от него брадва, два ножа, късо копие, бухалка и гумена палка.

— Какви са тези неща? — учуди се Том и се надигна.

— Оръжия, разбира се — отговори Джед Фермера кисело. — Не можеш да си истински престъпник, ако нямаш оръжия.

Том се почеса по темето.

— Така ли?

— По-добре вземи и разбери тези неща сам — продължи Фермера троснато. — Не можем да направим всичко вместо теб!

Марв Дърводелеца намигна на Том и каза:

— Джед е вкиснат, защото кметът го направи пощальон.

— Ще свърша каквото се искат от мен — каза Джед. — Не ми харесва, че ще трябва да напиша толкова много писма.

— Няма да ти е много трудно — усмихна се Марв. — Пощальоните на земята правят същото, а там има много повече хора. Успех, Том.

Отидоха си.

Том приклекна и разгледа оръжията. Знаеше за какво са. Старите книги ги описваха с големи подробности. Само че на Ню Делауеър досега никой не беше използвал оръжие — единствените животни на планетата бяха малки и космати, хранеха се само с трева, а да вдигнеш ръка срещу свой съселянин… на кого беше притрябвало това?

Взе единия нож. Студен. Докосна върха му. Остър.

Започна да крачи напред назад, да гледа през прозореца. Оръжията предизвикваха странно усещане в стомаха му. Реши, че е приел да се захване с всичко това прибързано.

Все пак, още беше рано да се безпокои. Първо трябваше да прочете книгите, после може би щеше да разбере какъв е смисълът.

 

 

Чете внимателно в продължение на няколко часа, като прекъсна само колкото да обядва. Книгите сами по себе си бяха ясни — различните престъпни методи се обясняваха изчерпателно, понякога дори с диаграми. Лошото бе, че цялата работа му се струваше побъркана. Защо трябваше да се вършат престъпления? Кой имаше полза от тях? Печелеше ли някой?

Книгите не отговаряха на тези въпроси. Прелистваше ги и се вглеждаше в лицата на сниманите престъпници. Изглеждаха сериозни и вглъбени, напълно осъзнаващи колко важна обществена функция изпълняват.

Том искаше да схване тази функция. Може би така щеше да му е по-лесно?

— Том — извика го кметът отвън.

— Тук съм, кмете — отвърна Том.

Вратата се отвори. Зад кмета бяха Джейн, жената на Фермера, Мери, жената на Водоносеца и Алис, жената на Готвача.

— Какво ще кажеш, Том? — попита кметът.

— За кое?

— Кога ще се заловиш за работа?

Том се усмихна смутено.

— Скоро. Тъкмо четях книгите и се мъчех да разбера какво…

Трите дами на средна възраст го изгледаха укоризнено и той млъкна от смущение.

— Губиш си времето в четене — промърмори Алис.

— Навън всички работят — добави Джейн.

— Толкова ли е трудно да откраднеш нещо? — обади се и Мери.

— Така е — съгласи се и кметът. — Инспекторът може да се появи всеки момент, а ние няма да можем да му покажем нито едно престъпление.

— Добре, добре — смотолеви Том.

Пъхна в колана си един нож и гумената палка, натъпка чувала — за плячката — под ризата си и излезе.

А къде щеше да отиде? Посред бял ден?! На пазара — най-логичното място за крадене — нямаше да има никой чак до вечерта. Освен това не искаше да краде на светло. Струваше му се непрофесионално.

Разгъна разрешителното си и го прочете пак. Да посещава места с лоша репутация…

Ето това е! Ще отиде на някое място с лоша репутация. Там би могъл да скрои плана си, да се настрои за работа. За нещастие обаче в селото нямаше голям избор. Можеше да отиде в малкия ресторант на овдовелите сестри Еймс, в бара на Джеф Шунката или в кръчмата на Ед Бирата.

Реши да отиде при Ед.

 

 

Кръчмата беше в къща, която по нищо не се отличаваше от останалите в селото. Имаше една голяма стая за клиентите, кухня и още една-две стаи за семейството. Жената на Ед готвеше и поддържаше чисто доколкото можеше, защото я болеше гърбът. Ед сервираше напитките. Той беше блед мъж със сънливи очи и склонност да се тревожи.

— Здрасти, Том — поздрави той. — Чух, че си станал наш престъпник.

— Така е — потвърди Том. — Дай ми една перикола.

Ед Бирата му донесе безалкохолния коренов екстракт и застана край масата.

— Защо не крадеш, Том?

— Сега обмислям — отвърна Том. — В разрешителното ми пише, че трябва да ходя по места с лоша репутация. Затова съм тук.

— Бива ли така? — попита Ед. — Заведението ми не е с лоша репутация, Том.

— Сервираш най-лошите ястия в селото — възрази Том.

— Знам. Жена ми не умее да готви. Но пък атмосферата е добра. На хората им харесва и идват.

— Все едно, Ед. Реших кръчмата ти да ми стане свърталище.

Ед Бирата отпусна безпомощно рамене.

— Иди после че се старай да направиш хубаво заведение — промърмори той. — Ето какво получаваш за благодарност.

И отиде до бара.

Том продължи да мисли. Стори му се удивително трудно. Колкото повече опитваше, толкова по-малко се получаваше. Но продължаваше да се опитва, изпълнен с мрачна решителност.

Мина един час и се появи Ричи Фермера — най-малкият син на Джед.

— Открадна ли вече нещо, Том?

— Още не — отговори му Том, опрял лакти на масата, потънал в мисли.

Огненият следобед постепенно си отиваше. През малките, не особено чисти прозорци на кръчмата, започваше да нахлува нощта. Някъде навън засвири щурец, първия шепот на нощния вятър раздвижи близката гора.

Големия Джордж Водоносеца и Макс Тъкача дойдоха да изпият по чаша галва. Седнаха до Том.

— Как върви? — попита го Джордж.

— Зле — отговори Том. — Нещо не мога да го измисля това крадене.

— Ще се научиш — успокои го Водоносеца. — Ако някой може да се научи, това си ти.

— Вярваме в теб, Том — увери го Тъкача.

Том им благодари. След малко двамата допиха галвата и си отидоха, а той продължи да мисли, вторачен в празната си чаша.

Час по-късно Ед Бирата дойде при него и се прокашля стеснително.

— Том, знам, че не е моя работа, но кога смяташ да откраднеш нещо?

— Веднага — отговори Том.

Стана, увери се, че оръжията му са си на мястото и излезе.

 

 

На пазара вече бе започнала вечерната размяна. Стоките бяха струпани по сергии или нахвърляни върху рогозки. Нямаше валута, нямаше разменни курсове. Десет ръчно ковани гвоздеи струваха кофа мляко или две риби според това, какво можеш да размениш в момента и какво ти трябва. Никой не си правеше труда да води сметки. Кметът имаше сериозни проблеми с въвеждането на този земен обичай.

Докато Том Рибаря крачеше по площада, всички го поздравяваха.

— Ще крадеш ли, а, Том?

— Хайде, започвай, момче!

— Можеш да го направиш!

Никой от селото не бе виждал истинска кражба. За тях това беше обичай от далечната Земя и им се искаше да разберат какво представлява. Изоставиха стоките си и тръгнаха след него, за да видят какво ще направи.

Том установи, че ръцете му треперят. Не му харесваше, че толкова много хора ще гледат как краде. Реши да действа бързо, докато все още му е останал кураж.

Спря пред отрупаната с плодове сергия на жената на Мелничаря.

— Изглеждат вкусни — отбеляза той небрежно.

— Току-що са откъснати — увери го възрастната жена със светнали очи. Том си спомни как тя разговаряше по цели часове с майка му, когато родителите му все още бяха живи.

— Много са хубави — каза той и съжали, че не е спрял другаде.

— О, да. Хубави са. Нали ти казах, набрах ги днес следобед.

— Сега ли ще краде? — прошепна някой от тълпата.

— Разбира се. Гледай — отвърна друг.

Том взе един светлозелен гифер и го разгледа. Всички се смълчаха.

— Много вкусен изглежда, наистина — каза Том и внимателно го остави при другите.

Сред тълпата се разнесе дълбока въздишка.

Макс Тъкача, жена му и петте им деца бяха заели следващата сергия. Тази вечер предлагаха за размяна две одеяла и една риза. Когато Том, следван от тълпата, се приближи, всички те му се усмихнаха стеснително.

— Тази риза ще ти стане — каза му Тъкача. Искаше му се хората да се разотидат и да оставят Том да си свърши работата.

— Хъм — промърмори Том и взе ризата. Тълпата се раздвижи неспокойно. Някакво момиче се разкиска неудържимо. Том стисна ризата и измъкна чувала за плячката.

— Един момент! — Били Дърводелеца си проби път до него. Сега имаше значка, направена от стара земна монета. Беше я излъскал и закачил за колана си. Изражението му несъмнено беше сериозно.

— Какво ще правиш с тази риза, Том? — попита Били.

— Ами… разглеждах я.

— Разглеждаше я, така ли? — Били се огледа с ръце зад гърба си, после се обърна рязко към него и вдигна показалец. — Не мисля, че само я разглеждаше, Том. Струва ми се, че искаше да я откраднеш!

Том не отговори. Чувалът висеше издайнически в ръката му.

— Като началник на полицията — продължи Били, — съм длъжен да защитя тези хора. Ти си подозрителен. Мисля, че трябва да те арестувам, за да те разпитам по-обстойно.

Том отпусна ръце. Не беше очаквал подобно нещо, но му беше все едно. Като го приберяха в затвора, всичко щеше да свърши. После, щом Били го освободеше, щеше да върви да лови риба.

Изведнъж през тълпата дотича кметът.

— Били! Какво правиш! — извика той.

— Изпълнявам дълга си, кмете. Том е много подозрителен. Според книгата…

— Знам какво пише в книгата — прекъсна го кметът. — Аз ти я дадох. Не можеш да арестуваш Том. Рано е.

— Но в селото няма друг престъпник! — оплака се Били.

— Нищо повече не мога да направя — каза кметът.

Били стисна устни.

— В книгата се говори за превантивната дейност на полицията. Длъжен съм да предотвратявам престъпленията.

Кметът вдигна нагоре ръце и ги отпусна безпомощно.

— Били, не разбираш ли? Селото ни има нужда от престъпления. Ти също трябва да помогнеш за това.

Били сви рамене.

— Добре, кмете. Просто се опитвах да си върша работата. — Тръгна да си ходи, но рязко се обърна и каза на Том: — Ще те пипна! Нищо няма да спечелиш от престъпленията си!

Отиде си.

— Прекалено амбициозен е, Том — успокои го кметът. — Не му обръщай внимание. Хайде, открадни нещо. Свърши си работата.

Том започна да отстъпва към зелената гора край селото.

— Какво има, Том? — попита го кметът разтревожено.

— Вече не съм в настроение — отвърна Том. — Може би утре вечер…

— Не, не! — настоя кметът. — Още сега! Не можеш да отлагаш безкрайно. Хайде, ние ще ти помогнем.

— Разбира се — отзова се Макс Тъкача. — Открадни ризата, Том. Тъкмо ти е по мярка.

— Какво ще кажеш за тази хубава кана, Том?

— Вземи си малко ядки от моите!

Том огледа сергиите. Когато посегна да вземе ризата на Макс, от колана му падна ножът. Хората заклатиха съчувствено глави.

Том го вдигна и си даде сметка, че го вземат за мекушав. Грабна бързо ризата и я мушна в чувала. Тълпата изръкопляска. Том се усмихна и се почувства малко по-добре.

— Струва ми се, че се научавам.

— Разбира се.

— Знаехме си, че ще се справиш.

— Вземи още нещо, момче!

Тръгна през пазара и си взе парче въже, шепа ядки и една сламена шапка.

— Мисля, че е достатъчно — каза той на кмета.

— Засега стига — съгласи се кметът. — Но това не се брои. Хората сами ти дадоха тези неща. Трябва да се упражняваш повече, струва ми се.

— Ох! — изпъшка Том разочаровано.

— Но иначе те бива. Следващия път ще ти е по-лесно.

— Сигурно.

— И не забравяй убийството.

— Наистина ли трябва? — попита Том.

— Ще ми се да не трябваше — поклати глава кметът. — Но колонията ни е тук от двеста години и не е имало нито едно убийство. Нито едно! Според сведенията, всички други колонии са имали много.

— Значи наистина ще трябва да го направя — каза Том. — Ще се постарая.

Тръгна към къщата си, а тълпата го изпрати с шумни овации.

 

 

След като се прибра у дома Том запали маслената лампа и си приготви вечеря. Нахрани се и се настани на голямото си кресло. Не беше доволен от себе си. Не се бе справил с краденето както трябва. Цял ден се бе тревожил и колебал. Хората буквално му напъхаха нещата в ръцете, за да може да ги вземе.

Що за крадене беше това?

Нямаше никакво оправдание. Краденето и убиването бяха като всяка друга работа. Нямаше право да се проваля само защото не вижда смисъл или защото досега не се е занимавал с това.

Отиде до вратата. Нощта беше прекрасна, осветена от няколко близки гигантски звезди. На пазара вече нямаше никой, лампите в прозорците гаснеха една по една.

Тъкмо време за кражба!

Мисълта го развълнува. Почувства се горд със себе си. Ето така действаха истинските престъпници, така трябваше да прави и той — да дебне късно през нощта.

Бързо взе оръжията си, изпразни торбата с плячката и излезе.

Гаснеха и последните прозорци. Том тръгна безшумно през селото. Стигна до къщата на Роджър Водоносеца. Големият Роджър бе оставил лопатата си подпряна на стената. Том я взе. Малко по-нататък видя каната за вода на Тъкача — както обикновено стоеше пред входната врата. Взе и нея. По пътя към къщи видя малко дървено конче, забравено от някое дете. Взе и него.

Когато се прибра с плячката, почувства, че го обзема приятно вълнение. Реши да направи още една обиколка.

Този път се върна с бронзовата табелка от къщата на кмета, с най-хубавия трион на Марв Дърводелеца и със сърпа на Джед Фермера.

— Не е лошо — каза си. Справяше се отлично. След още една обиколка, можеше да си почине.

Този път намери чука и длетото на Рон Каменаря и една плетена кошница в двора на Готвача. Канеше се да задигне греблото на Джеф Шунката, когато чу тихо шумолене.

Залепи се до стената и зачака.

Появи се Били Бояджията. Промъкваше се тихо, а значката му блестеше на звездната светлина. В едната си ръка носеше къса дебела бухалка, а в другата — чифт саморъчно направени белезници. Лицето му беше заплашително, като лице на човек, заклел се да се бори с престъпността. Нищо че не беше съвсем наясно какво е това.

Том стаи дъх, докато Били мина на десетина метра от него, после тихо тръгна към къщи.

Торбата издрънча.

— Кой е там? — извика Били. Никой не отговори и той се върна, за да огледа сенките. Том отново се залепи за стената. Беше сигурен, че Били няма да го види — имаше слаби очи заради изпаренията от боите, с които работеше. Всички бояджии имаха слаби очи. Това бе една от причините почти винаги да са в лошо настроение.

— Том, ти ли си? — попита Били дружелюбно. Том понечи да се обади, но видя, че Били е вдигнал бухалката над главата си. Стаи дъх.

— Ще те хвана! — извика Били.

— Добре де, хвани го утре сутринта! — изръмжа гневно Джеф Шунката от прозореца на спалнята си. — Някои хора се опитват да спят.

Били се отдалечи. Когато изчезна от погледа му, Том се прибра бързо у дома и изсипа чувала на пода. Разгледа плячката си с гордост. Изпълваше го с чувството за добре свършена работа.

След като изпи чаша вода, се унесе в дълбок спокоен сън, без сънища.

 

 

На следващата сутрин Том отиде да провери как напредва работата по малкото червено училище. Момчетата на Дърводелеца се бяха заловили здраво за работа, помагаха им и няколко съселяни.

— Как е? — подвикна им Том весело.

— Добре — отговори Марв. — Щеше да е по-добре обаче, ако трионът ми беше тук.

— Трионът? — повтори Том учудено.

След миг си спомни, че през нощта го бе откраднал. Тогава не бе помислил, че може да потрябва на някого. Трионът и другите вещи просто бяха неща за крадене. И през ум не му беше минало, че някой може да има нужда от тях.

— Мислиш ли, че бих могъл да използвам триона си известно време? — попита Марв. — Час-два най-много.

— Не съм сигурен — отговори Том и се намръщи. — Откраднат е законно.

— Разбира се. Но ако ми го дадеш назаем за малко…

— Ще трябва да ми го върнеш.

— Естествено че ще ти го върна — отговори Марв възмутено. — Не мога да задържа нищо, което е откраднато законно.

— У дома е, заедно с останалите неща.

Марв му благодари и отиде да го вземе.

Том продължи да се разхожда из селото. Стигна до къщата на кмета. Кметът стоеше отвън и гледаше към небето.

— Том, ти ли взе бронзовата ми табела? — попита той.

— Разбира се — отговори Том наежено.

— О, само исках да знам. Виждаш ли? — Кметът посочи нагоре.

Том вдигна глава.

— Какво?

— Черната точка недалеч от малкото слънце.

— Да. Какво е това?

— Сигурно е корабът на инспектора. Как върви твоята работа?

— Добре — отговори Том с леко смущение.

— Обмисли ли убийството?

— То ми създава проблеми — призна Том. — Да си кажа правичката, още нищо не съм направил по въпроса.

— Ела за малко вътре, Том. Искам да поговорим.

Влязоха в хладната всекидневна зад спуснатите капаци на прозорците. Кметът напълни две чаши и кимна на Том да седне.

— Вече не ни остана време — каза той мрачно. — Инспекторът ще кацне всеки момент, а аз имам страшно много работа. — Посочи към радиостанцията и добави: — Това нещо се обади пак. Съобщиха, че на Денг IV имало въстание и лоялните колонии на Земята трябвало да подготвят мобилизация, каквото и да означава това. За първи път чувам за Денг IV, но сега трябва да мисля и за него, като капак на всичко.

Вгледа се строго в Том.

— Престъпниците на Земята извършват десетки убийства на ден, без дори да се замислят. Селото иска от теб да извършиш само едно невинно убийство. Толкова ли много е това?

Том разпери неспокойно ръце.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо?

— Знаеш, че е. Ако ще ставаме като Земята, трябва да го направим както трябва. Засега само това не ни достига. Останалите ни планове се изпълняват по график.

Влезе Били Бояджията. Носеше официална синя риза с метални копчета. Настани се в едно кресло.

— Уби ли вече някого, Том?

— Иска да знае дали е необходимо — обясни кметът.

— Разбира се, че е — възкликна началникът на полицията. — Не прочете ли какво пише в книгите? Не е истински престъпник този, който не е извършил убийство.

— Кого ще убиеш, Том? — попита кметът.

Том се размърда неловко и потри слепоочията си.

— Е?

— Мисля, че ще убия Джеф Шунката — промърмори Том.

Били Бояджията се наведе към него.

— Защо? — попита той.

— Защо? А защо не?

— Какъв е мотивът ти?

— Мислех, че искате да извърша убийство — тросна се Том. — Кога е ставало дума за мотив?

— Фалшиво убийство не ни трябва — обясни началникът на полицията. — Искаме да е като истинско. Това означава, че се налага да имаш мотив.

Том се замисли за миг.

— Добре де, не познавам Джеф много добре. Това достатъчен мотив ли е?

Кметът поклати глава.

— Не, Том, няма да свърши работа. По-добре избери някой друг.

— Уф… Какво ще кажете да Джордж Водоносеца?

— Какъв е мотивът? — попита Били веднага.

— Ами… такова… не ми харесва как ходи. Открай време. И понякога вдига много шум.

Кметът кимна одобрително.

— Струва ми се, че става. Какво ще кажеш, Били?

— Как, според вас, ще се досетя за такъв мотив? — попита Били ядосано. — Не, това може да става за убийство в състояние на афектирано заслепение, но ти си законен престъпник, Том. По определение ти си хладнокръвен, безмилостен и коварен. Не можеш да убиеш човек само защото не ти харесва походката му. Това е глупаво!

— По-добре да помисля още малко — каза Том и стана.

— Не се бави. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре — напомни му кметът.

Том кимна и тръгна към вратата.

— Том — спря го Били. — Не забравяй да оставиш улики. Много е важно.

— Добре — отвърна Том и излезе.

Навън повечето селяни гледаха към небето. Черната точка бе станала много по-голяма и закриваше почти половината от по-малкото слънце.

Том отиде до мястото с лоша репутация, за да обмисли положението. Ед Бирата явно бе сменил отношението си към престъпността, защото бе направил някои промени. Над вратата се мъдреше голяма табела, на която пишеше: „СВЪРТАЛИЩЕ НА ПРЕСТЪПНИЦИ“, а на прозорците бе сложил нови, старателно изцапани перденца, които не пропускаха слънчевата светлина, така че кръчмата му наистина приличаше на сумрачна бърлога. По стените висяха оръжия, издялкани набързо от дърво. Имаше неголямо червено петно, което изглеждаше зловещо, макар че за Том бе повече от ясно, че е от червената боя на Били Бояджията.

— Влизай, Том — посрещна го Ед Бирата и го заведе в най-тъмния ъгъл. Том си даде сметка, че кръчмата е необичайно пълна за това време на деня. На хората изглежда им харесваше да седят в истинско бандитско свърталище.

Том отпи глътка перикола и започна да мисли.

Трябваше да извърши убийство.

Извади от джоба си разрешителното и го прочете. От него се искаше да направи нещо непонятно, неприятно и необичайно, но нямаше как — беше длъжен.

Пресуши чашата си и се съсредоточи върху убийството. Каза си, че ще убие някого. Трябваше да отнеме живот. Някой щеше да престане да съществува.

Но тези фрази не съдържаха в себе си същността на самия акт. Те бяха само думи. За да онагледи мислите си, реши да вземе за пример едрия червенокос Марв Дърводелеца. Днес той работеше по училището с взетия назаем трион. Ако го убиеше, Марв нямаше да работи повече.

Том поклати глава нетърпеливо. Все още не беше ясно.

Добре, каза си той, значи ето го Марв Дърводелеца — най-добрият от братята, както смятаха мнозина. Представи си го как стиска някоя дъска с луничавите си ръце и я рендосва — несъмнено жаден, несъмнено с болката в рамото, която Ян Лечителя от толкова време се мъчеше да облекчи.

Това беше Марв Дърводелеца.

После…

Марв Дърводелеца проснат на земята с изцъклени очи, вкочанени крайници, с отворена уста, без пулс, без дишане. След това големите му луничави ръце никога повече нямаше да стискат дърво, никога повече нямаше да изпитва болката, която Ян Лечителя се опитваше да…

За миг видя какво всъщност е убийството. Видението си отиде, но остави достатъчно дълбок спомен, за да го накара да се чувства зле.

С краденето някак си би могъл да свикне. Но да убие, дори и в интерес на цялото село…

Какво щяха да си кажат хората, когато видеха това, което той току-що си бе представил? Как щеше да живее с тях после? Как щеше да живее със самия себе си?

Въпреки всичко, трябваше да го направи. Всеки от селото имаше своята задача, той също.

Кого да убие?

 

 

Възбудата започна по-късно, когато по радиостанцията се разнесоха гневни гласове.

— И наричаш това колония? Къде е столицата?

— Това тук — отговори кметът.

— Къде е площадката за кацане?

— В момента я използваме за пасбище. Ще погледна къде беше… Тук не са кацали кораби от…

— Тогава големият кораб няма да каца. Ще се спуснем със спомагателен. Съберете служителите си. Потеглям незабавно.

Цялото село се събра край ливадата, посочена от инспектора. Том препаса оръжията си и се скри зад едно дърво, за да гледа.

От големия кораб се отдели един по-малък и бързо се спусна надолу. Селяните стаиха дъх, защото бяха сигурни, че ще се разбие. В последния момент обаче изскочиха огромни пламъци, които опърлиха тревата, и спомагателният кораб се спусна съвсем леко.

Кметът тръгна към него, следван от Били Бояджията. Отвори се малка вратичка и слязоха четирима мъже. В ръцете си държаха блестящи метални неща, които, както се досети Том, бяха оръжия. След тях излезе едър мъж с подпухнало червено лице, облечен в черно. На гърдите му висяха четири медала. След него се появи дребен мъж със сбръчкано лице, също облечен в черно. Най-накрая се измъкнаха още четирима униформени.

— Добре дошли в Ню Делауеър — приветства ги кметът.

— Благодаря, генерале — отговори едрият и стисна ръката на кмета. — Аз съм инспектор Делумейн. Това е господин Грент, моят политически съветник.

Грент кимна на кмета, но не пое претегнатата му ръка. Гледаше селяните с неприкрито отвращение.

— Ще хвърлим едно око на селото ви — каза инспекторът и изгледа политическия си съветник косо. Грент кимна. Униформените ги заобиколиха.

Том се отправи след тях на безопасно разстояние, скрит като истински престъпник. В селото се скри зад една къща и продължи да наблюдава какво прави инспекторът.

Кметът посочи затвора, църквата, пощата и червеното училище с понятна гордост. Инспекторът доби объркан вид. Господин Грент се усмихна кисело и потри челюстта си.

— Както си мислех — каза той на инспектора. — Чиста загуба на време, гориво и на цял боен кораб. Тук няма нищо ценно.

— Не съм толкова сигурен — каза инспекторът. — Защо ги построихте, генерале? — попита той кмета.

— Как защо? За да сме като на Земята. Както виждате, правим всичко, което е по силите ни.

Господин Грент прошепна нещо в ухото на инспектора.

— Кажете ми — попита инспекторът след малко, — колко млади мъже има в селото ви?

— Моля? — попита кметът объркано.

— Колко мъже на възраст между петнайсет и шейсет години имате — обясни господин Грент.

— Виждате ли, генерале, Империята ни в момента води война. Колонистите от Денг IV и някои други планети са се опълчили срещу това, което е тяхно рождено право. Въстанали са срещу абсолютната власт на майката Земя.

— Съжалявам — каза кметът съчувствено.

— За космическия флот са ни нужни мъже. Почтени, смели, здрави мъже. Резервите ни намаляват и…

— Желаем — намеси се господин Грент — да дадем шанс на всички колонии да се сражават за Майката Земя. Сигурни сме, че няма да ни откажете.

— О, не — отвърна кметът. — Разбира се, че няма. Убеден съм, че младите ни мъже с радост ще… искам да кажа… те нямат представа за какво става дума, но са умни момчета и ще се научат бързо.

— Виждаш ли? — обърна се инспекторът към Грент. — Шейсет, седемдесет, може би стотина души. Не е чак такава загуба в края на краищата.

Господин Грент все още изглеждаше недоволен.

Инспекторът и съветникът влязоха в къщата на кмета, за да се освежат. Придружиха ги четирима войници. Другите четирима тръгнаха да се разхождат из селото. Вземаха каквото им харесаше.

Том се скри в близката гора, за да обмисли положението. Привечер се появи жената на Ед Бирата и крадешком се запромъква към него. Тя беше съсухрена жена на средна възраст със сивкаворуса коса, но се движеше доста бързо, въпреки болния си гръб. В ръката си стискаше кошница, покрита с кърпа на червени квадратчета.

— Нося ти вечеря — каза тя, когато откри Том.

— О… благодаря — смотолеви той, когато се съвзе от изненадата. — Не трябваше да го правиш.

— Разбира се, че трябваше. Нашата кръчма е мястото с лоша репутация, което посещаваш, нали? Ние сме отговорни за теб, а и кметът искаше да ти предам нещо.

Том вдигна поглед с пълна уста.

— Какво?

— Каза да побързаш с убийството. Той се опитва да отвлече вниманието на инспектора и онова дребно човече Грент от въпроса, но е сигурен, че рано или късно ще попитат.

Том кимна.

— Кога ще го направиш? — поинтересува се тя и наклони глава в очакване.

— Не трябва да ти казвам — отговори Том.

— Разбира се, че трябва. Аз улеснявам извършването на убийство.

— Така е — съгласи се Том замислено. — Ще го направя тази вечер. След като се стъмни. Кажи на Били Бояджията, че ще оставя отпечатъци от пръсти и всички улики, за които се сетя.

— Добре, Том — кимна възрастната жена. — Желая ти успех.

 

 

Том изчака да се стъмни, без да престава да наблюдава селото. Забеляза, че повечето от войниците са пияни. Залитаха между къщите, сякаш селяните не съществуваха. Един от тях стреля във въздуха и подплаши малките космати тревояди на мили наоколо.

Инспекторът и господин Грент още не бяха излезли от къщата на кмета.

Спусна се нощта. Том слезе в селото и се скри между две къщи. Извади ножа и зачака.

След малко чу стъпки. Опита се да си спомни описаните криминални методи, но не се получи нищо. Налагаше се да извърши убийството както му дойде, при това бързо.

В тъмнината се появи силует.

— О, здравей, Том! — Беше кметът. Той погледна ножа в ръката му и попита: — Какво правиш тук?

— Каза, че трябва да убия някого, така че…

— Нямах предвид да убиеш мен — промърмори кметът и отстъпи назад. — Не можеш да убиеш мен.

— Защо? — попита Том.

— Защото някой трябва да разговаря с инспектора. Той ме чака. Някой трябва да му покаже…

— И Били Бояджията може да го направи — възрази Том. Сграбчи кмета за яката на ризата и вдигна ножа. — Разбира се, нямам нищо против теб, но се налага.

— Чакай! — извика кметът. — След като нямаш нищо против мен, значи нямаш мотив!

Том свали ножа, но продължи да стиска ризата.

— Мога да измисля някакъв. Например много съм ти ядосан, че ме назначи за престъпник.

— Назначих те като кмет, нали?

— Е, да, но…

Кметът дръпна Том на светлото и каза:

— Гледай!

Том зяпна от учудване. Кметът беше с дълги, изгладени на ръб панталони и черен кител, окичен с медали. На раменете му се мъдреха по два реда звезди — десет на всяко. На шапката му се виждаха блестящи метални орнаменти с форма на комети.

— Виждаш ли, Том? Вече не съм кмет. Вече съм генерал.

— Какво общо има това? — попита Том. — Нали си същия човек?

— Официално не съм. Ти пропусна церемонията днес следобед. Инспекторът каза, че след като официално съм генерал, трябва да нося униформа. Беше приятна церемония. Всички от Земята ме гледаха, смееха се и си намигаха един на друг.

Том вдигна ножа отново и го стисна, сякаш се канеше да изкорми риба.

— Поздравявам те — каза той искрено. — Но когато ме назначи за престъпник, все още беше кмет, така че мотивът ми си остава.

— Но ти няма да убиеш кмета! Ще убиеш един генерал! Това вече не е убийство!

— Така ли? — учуди се Том. — Какво е тогава?

— Да убиеш генерал е равносилно на бунт!

Том пак свали ножа и пусна кмета.

— Извинявай.

— Няма нищо — каза кметът. — Естествено е да сгрешиш. Аз бях чел за тези неща, а ти не си… Не беше нужно да го правиш. — Пое дълбоко дъх и добави: — Е, трябва да вървя. Инспекторът иска списък на хората, които може да мобилизира.

— Сигурен ли си, че убийството е необходимо? — извика след него Том.

— Да, несъмнено — отвърна кметът и продължи бързо нататък. — Но не убивай мен.

Том мушна ножа в колана си.

Не мен, не мен. Всеки би казал това. Но някой трябваше да бъде убит. Кой? Не можеше да убие себе си. Това щеше да е самоубийство и нямаше да се брои.

Потрепери, защото си спомни реалистичната представа за смъртта от кръчмата на Ед. Помъчи се да не мисли за това. Убийството трябваше да бъде извършено.

Пак чу стъпки. Някой идваше!

Приближаваше. Том приклекна и мускулите му се свиха, готови за скок.

Беше жената на Мелничаря, която се прибираше у дома с кошница плодове. Том си каза, че е без значение дали е тя или някой друг. Но не беше в състояние да забрави дългите й разговори с майка му. Нямаше никакъв мотив да я убива.

Жената се отдалечи, без да го види.

Мина още половин час. Появи се още някой. Том позна Макс Тъкача.

Тъкача винаги му бе допадал. Това не означаваше, че не може да има мотив, но… Успя да измисли единствено, че Макс имаше жена и пет деца, които го обичаха и чакаха, които щяха да скърбят за него… Нямаше нужда Били Бояджията да му казва, че това не е мотив за убийство. Скри се още по-дълбоко в сянката и продължи да чака.

Зададоха се трима от синовете на Дърводелеца. Том вече бе мислил за тях. Остави ги да си отидат. Приближи и Роджър Водоносеца.

Нямаше особена причина да иска да го убие, но пък и не бяха приятели. Освен това Роджър нямаше деца, а жена му не го обичаше. Зачуди се дали подобен мотив би удовлетворил Били Бояджията.

Даде си сметка, че не. Нямаше да го удовлетвори… Подобни бяха мотивите му и за останалите им съселяни. Беше отрасъл с тези хора, беше споделял с тях радостите и тъгата си. Как би могъл да има мотив да убие някого от тях?

А трябваше да извърши убийство. Изискваше го разрешителното. Чувстваше се длъжен да оправдае доверието на селото. Но… не можеше и да убива хората, с които бе прекарал живота си.

Чакай, каза си изведнъж и го обзе възбуда. Защо да не убие инспектора?

Мотив? Това щеше да е дори по-ужасяващо престъпление, отколкото ако беше убил кмета… тоест, ако кметът сега не беше генерал и ако убийството му нямаше да е равносилно на бунт. Но дори и кметът още да си беше кмет, убийството на инспектора щеше да направи много по-силно впечатление. Щеше да го убие за слава, заради предизвикателството. По този начин щеше да покаже на Земята колко земна е тяхната колония съвсем недвусмислено. Щяха да си кажат: „В Ню Делауеър има такава жестока престъпност, че изобщо не е безопасно да се каца там. Един престъпник уби нашия инспектор още през първия ден на посещението му! Такива убийци няма в цялата вселена.“

Том осъзна, че това убийство ще е много зрелищно и че точно такова би извършил всеки голям престъпник.

След като за първи път от много време насам се почувства горд от себе си, Том излезе от сянката и се запъти към къщата на кмета. Отвътре се чуваха разговорите.

— … достатъчно пасивно население — говореше господин Грент. — Като овце са всъщност.

— Доста отегчително е тук — отвърна инспекторът. — Особено за войниците.

— Е, какво може да се очаква от изостанали селяци? Поне ще вземем малко войници — каза господин Грент и шумно се прозина. — Стражи, ставайте! Връщаме се на кораба.

Стражи! Том беше забравил за тях. Погледна ножа си с недоверие. Дори и да се спуснеше към инспектора, войниците щяха да го спрат и нямаше да успее да извърши убийството. Вероятно бяха обучени да правят тъкмо такива неща.

А ако имаше оръжие като техните?

Чу, че хората вътре се раздвижиха, за да си тръгват и забърза към селото.

Недалеч от пазара видя пиян войник — седеше на стъпалото пред една къща и волно пееше. Пред краката му се търкаляха две празни бутилки, а оръжието му беше преметнато през рамо.

Том се приближи, извади гумената палка и премери удара си. Войникът изглежда бе забелязал сянката му, защото скочи на крака и се изплъзна. С едно движение свали оръжието от рамото си, удари Том по ребрата и го насочи. Том приклекна светкавично, подкоси краката на войника и го събори. Преди онзи да се съвземе, замахна с гумената палка.

Опипа пулса му — нямаше смисъл да убива не когото трябва — взе оръжието, огледа го, за да е сигурен къде трябва да натисне и забърза след инспектора.

Настигна групата, малко преди ливадата, на която бе кацнал корабът. Инспекторът и Грент вървяха напред, след тях се клатушкаха войниците.

Том се скри в храсталака и заобиколи, така че да се изравни с Грент и инспектора. Прицели се и пръстът му обви спусъка. Но не искаше да убива съветника. От него се искаше да извърши само едно убийство.

Продължи да тича напред, за да излезе точно пред групата. Видяха го, едва когато насочи оръжието.

— Какво означава това? — попита инспекторът.

— Не мърдайте — нареди Том. — Всички без инспектора да оставят оръжието и да се отдалечат.

Войниците се подчиниха, сякаш изпаднали в унес — оставиха оръжията си един по един и се скриха в храсталаците. Грент не помръдна.

— Какво искаш да направиш, момче? — попита той.

— Аз съм престъпникът на селото — заяви гордо Том. — Ще убия инспектора. Моля, отдръпнете се.

Грент се вторачи в него.

— Престъпник? Значи за това дрънкаше кметът.

— Знам, че не сме имали нито едно убийство за повече от двеста години — обясни Том, — но сега положението ще се промени. Отдръпнете се!

Грент скочи настрана. Инспекторът остана сам. Леко се олюляваше.

Том се прицели. Опитваше се да мисли за социалната стойност на престъплението си и за славата, която то щеше да му донесе. Но… видя инспектора, проснат на земята с изцъклени очи, с изкривена уста, без пулс, без дишане…

Опита се да застави пръста си да натисне спусъка, само че… Пръстът не слушаше какво си мисли умът и нямаше намерение да му се подчинява.

— Не мога! — извика Том.

Хвърли оръжието и хукна към храстите.

Инспекторът искаше да изпрати войниците да го търсят, но Грент не се съгласи. На Ню Делауеър имаше само гори. И десет хиляди души нямаше да открият беглеца, ако решеше да се скрие както трябва.

Дойдоха кметът и няколко селяни, за да разберат какво се е случило. Войниците наобиколиха инспектора и Грент и насочиха оръжията си. Лицата им бяха сериозни и навъсени.

Кметът обясни всичко. За нецивилизованата липса на престъпност в селото им, за задачата, която бе получил Том, за срама, който изпитваха, задето не се е справил.

— Защо дадохте задачата точно на него? — попита господин Грент.

— Защото реших, че ако някой може да убие, това е Том. Той е рибар и корми риби.

— Значи всички останали също няма да могат да убиват, така ли?

— Едва ли някой ще направи и това, което успя Том — призна кметът тъжно.

Инспекторът и Грент се спогледаха. Войниците гледаха селяните учудени и с респект. Започнаха да шушукат помежду си.

— Мирно! — изкомандва ги инспекторът, обърна се към Грент и каза тихо: — По-добре да се махаме оттук. Не можем да вземем във войската си хора, които не могат да убиват.

— Бойният дух — промърмори Грент и потрепери. — Това е като зараза. Един човек на ключов пост може да изложи на опасност целия кораб… дори целия флот… само защото не иска да стреля с оръжие. Не си струва рискът.

Наредиха на войниците да се качват в кораба. Те закрачиха по-бавно от обикновено и често се обръщаха, за да погледнат селяните. Продължаваха да си шушукат, въпреки че инспекторът крещеше команди.

Малкият спомагателен кораб излетя и скоро се скри в търбуха на големия. После изчезна и той.

Горният край на огромното червено слънце вече се показваше над хоризонта.

— Можеш да излезеш! — извика кметът и Том изпълзя от храсталака, в който се бе скрил, за да види какво ще стане.

— Провалих се — каза той тъжно.

— Не се упреквай — каза му Били Бояджията. — Това си беше невъзможна работа.

— Да, прав е — добави кметът, когато тръгнаха назад към селото. — Мислех си, че все някак ще успееш да го направиш, но сега не мога да те обвиня. В селото няма човек, който би стигнал дори и дотук.

— Какво ще правим с новите постройки? — попита Били Бояджията и посочи пощата, затвора, църквата и малкото червено училище.

Кметът се замисли дълбоко.

— Сетих се — каза той след малко. — Ще направим детска площадка за хлапетата. Люлки, пързалки и така нататък.

— Още една? — учуди се Том.

— Разбира се. Защо не?

Така си беше — нямаше никаква причина да не направят още една детска площадка.

— Това вече няма да ми трябва — каза Том и подаде на кмета разрешителното си за престъпник.

— Няма — съгласи се кметът и го скъса. Другите го гледаха тъжно. — Е, положихме всички възможни усилия. Не се справихме добре, но няма какво да се прави.

— Беше ми дадена възможност — каза Том, — но не оправдах доверието ви.

Били Бояджията го улови за рамото.

— Вината не е твоя, Том. Не е наша. Това е защото не сме били цивилизовани цели двеста години. Спомни си колко време е било нужно, за да се цивилизова Земята. Хиляди години. Ние се опитвахме да го направим за две седмици.

— Е, ще трябва да продължим да сме нецивилизовани — отбеляза кметът и направи неуспешен опит да се усмихне.

Том се прозина, махна с ръка и тръгна към къщата си, за да се наспи. Преди да влезе, погледна към небето.

Бяха се събрали гъсти черни облаци. Есенните дъждове щяха да започнат всеки момент и той отново щеше да лови риба.

А защо не си бе представил инспектора като риба? Беше твърде уморен, за да мисли за това. Пък и вече беше твърде късно. Земята си бе отишла от тях и те щяха да са нецивилизовани още много столетия.

Не спа добре.

Гражданин на космоса

Наистина имам проблеми, при това повече, отколкото си мислех, че е възможно. Малко трудно е да се обясни как се забърках в тази каша, затова е по-добре да започна от самото начало.

Още откакто завърших техническото училище през 1991 г., си намерих добра работа в завода за космически кораби Старлинг, като монтьор на сфинксови клапани. Наистина обичах големите кораби, които отлитаха с рев и трясък до Алфа Кентавър и къде ли не, и за които непрекъснато се говореше в новините. Бях млад човек с бъдеще, имах приятели, дори познавах няколко момичета.

Но не се чувствах добре.

Работата ми беше хубава, но не можех да покажа най-доброто от себе си при скритите камери, които постоянно следяха ръцете ми. Не че имах нещо против тях — дразнеше ме непрекъснатото им жужене. Пречеха ми да се съсредоточа.

Оплаках се на вътрешната охрана. Защо не ми сложат тихи камери, както на всеки друг? Но онези бяха твърде заети, за да направят каквото и да било.

След това започнаха да ме дразнят множество дребни неща. Като записващото устройство в телевизора ми например. Хората от ФБР не го бяха сложили както трябва и шумеше цяла нощ. Оплаквах се стотици пъти. Казах им, слушайте, само моето устройство шуми така. Защо точно моето? Но те всеки път ми дръпваха до болка познатата реч, че трябвало да се спечели студената война, че не били в състояние да угодят на всекиго.

Подобни неща карат човек да се чувства незначителен. Подозирах, че правителството не се интересува от мен.

Да вземем за пример моят шпионин. Бях заподозрян от клас 18 D — също като вицепрезидента — и това ме правеше обект на частично наблюдение. Само че шпионинът, който трябваше да ме следи, си мислеше, че е киноактьор, защото ходеше с изпоцапан шлифер и смачкано бомбе, нахлупено ниско над очите. Беше кльощав нервен човек и от страх да не ме изпусне, ходеше буквално по петите ми.

Е, не казвам, че не полагаше усилия. В шпионирането има голяма конкуренция и не можех да не го съжалявам — толкова зле се справяше. Чувствах неудобство, че ме свързват с него. Приятелите ми умираха от смях, когато се появяхме някъде заедно.

— Бил — питаха те, — това ли е най-многото, което можеш да постигнеш?

Приятелките ми го смятаха за противен.

Естествено, отидох в Сенатската комисия за разследвания и казах, слушайте, защо не ми дадете обучен шпионин, каквито имат приятелите ми?

Отговориха, че ще видят, но знаех, че не съм достатъчно важна особа, за да направят смяната.

Тези дреболии ме изнервяха, а всеки психиатър ще ви каже, че не е нужно нещо кой знае колко голямо, за да полудееш. Беше ми писнало да ме пренебрегват, да не ми обръщат никакво внимание.

Тогава започнах да мисля за открития космос. Някъде там имаше милиони и милиони кубически километри празнота, осеяна с толкова звезди, че не могат да се преброят. Имаше достатъчно планети с условия като на Земята, за да приютят всеки мъж, жена и дете. Все някъде трябваше да има местенце и за мен.

Купих си книги по астрономия и междузвездно пилотиране, занимавах се с гравитация и космически навигационни карти. Най-накрая прецених, че няма да съм в състояние да науча повече.

Всичките ми спестявания отидоха за един стар кораб марка Крайслер, чиято обшивка изпускаше кислород по шевовете. Атомният му двигател беше капризен, а устройствата за изкривяване на пространството можеха да те запратят в която точка си пожелаят. Беше опасно, но рискувах единствено своя живот. Поне така си мислех тогава.

Извадих си паспорт, синьо разрешително, червено разрешително, числов сертификат и ратификационни документи. Биха ми инжекции против космическа болест. В завода взех последната си заплата и махнах за сбогом на камерите. Събрах багажа си у дома и казах довиждане на записващото устройство. На улицата стиснах ръката на нещастния шпионин и му пожелах успех.

Изгорих всички мостове зад себе си.

Оставаше да получа само Окончателното разрешение, така че се отправих към Бюрото за окончателно разрешаване. Чиновникът имаше загоряло от кварцова лампа лице и бели длани.

— Къде искате да отидете? — попита ме той.

— В космоса — отговорих.

— Естествено. Питам ви къде точно в космоса.

— Все още не знам. В космоса. В открития космос. В свободния космос.

Чиновникът въздъхна отегчено.

— Ако искате да получите разрешение, ще трябва да сте по-конкретен. На каква планета смятате да се установите? В Американския космос? Или в Британския? В Холандския или Френския?

— Нямах представа, че космосът може да е нечие притежание — отбелязах.

— В такъв случай не сте в крак с времето — каза ми той и се усмихна снизходително. — Съединените щати са заели цялото пространство между координати 2XA и D2B, освен малък и незначителен сегмент, който е отстъпен на Мексико. Руснаците имат координати от 3DB до L02 — доста мрачен район, уверявам ви. След това са Белгия, Китай, Цейлон, Нигерия…

Прекъснах го.

— Къде е свободният космос?

— Няма такъв.

— Изобщо ли? Тогава докъде се простират границите на владенията?

— До безкрая — отговори той с гордост.

В първия миг се сепнах. Някак си преди това не си бях представял, че всяка педя пространство е нечие притежание. В края на краищата обаче беше естествено — все някой трябваше да е собственик.

— Искам да отида в Американския космос — казах аз. Тогава не мислех, че ще има някакво значение, но се оказа, че греша.

Чиновникът кимна намръщено. Провери биографията ми до петгодишна възраст — нямаше смисъл да се връща по-назад — и ми връчи Окончателното разрешение.

На космодрума заварих кораба си напълно обслужен и готов за полет. Успях да се издигна без произшествия и едва когато Земята стана голяма колкото глава на карфица, осъзнах, че съм сам.

 

 

На петдесетия час от полета отидох да проверя склада с хранителните продукти и забелязах, че един от чувалите с картофи има малко по-особена форма и не прилича на останалите. Отворих го и вместо петдесет килограма картофи, видях момиче.

Нелегален пътник. Вторачих се в младата жена, зяпнал от учудване.

— Е — каза тя, — няма ли да ми помогнеш да изляза? Или предпочиташ да завържеш чувала и да забравиш?

Помогнах й.

— Картофите ти са много неравни — каза тя.

Аз забелязах с одобрение неравностите по нейното тяло. Беше стройна, с рижа коса, дръзко, изпоцапано лице и замислени сини очи. На Земята с удоволствие бих изминал десет мили, за да се запозная с нея. В космоса обаче не бях толкова сигурен.

— Можеш ли да ми дадеш нещо за ядене? — попита тя. — Откакто тръгнахме съм само на сурови моркови.

Направих й сандвич.

— Какво правиш тук? — попитах, докато се хранеше.

— И да ти кажа, няма да разбереш — отговори тя между две хапки.

— Ще разбера.

Отиде до илюминатора и се вгледа в красивите звезди — повечето американски — които пламтяха в пустия американски космос.

— Исках да съм свободна — отговори ми.

— Моля?

Тя се изтегна на койката ми.

— Може би ще ме вземеш за романтичка — каза, тихо. — Аз съм от глупачките, които рецитират поезия сами на себе си през нощта и които се просълзяват при вида на някоя абсурдна малка статуетка. Пожълтелите есенни листа ме карат да треперя, а росата по зелената трева ми напомня за сълзите по цялата Земя. Психотерапевтът ми твърди, че не мога да се приспособя.

Затвори очи уморено и това бе напълно разбираемо. Да прекараш петдесет часа в чувал за картофи сигурно е доста изтощително.

— Земята ме смазваше — продължи тя. — Повече не можех да търпя… дисциплината, йерархиите, лишенията, студената война, топлите войни, всичко… Исках да се смея свободно, да тичам по зелени поля, да се разхождам в горите, без някой да ме безпокои, да пея…

— А защо се качи при мен? — попитах.

— Защото и ти си се отправил към свободата. Ще си отида, ако искаш.

Идеята беше доста глупава на такова разстояние от Земята, а не можех да си позволя да хабя гориво за връщане.

— Можеш да останеш — казах й.

— Благодаря — отвърна тя тихо. — Наистина ме разбираш.

— Да, да — кимнах. — Но най-напред ще трябва да изясним някои неща. Първо…

Но тя вече бе заспала на леглото ми, с доверчива усмивка на устните.

Претърсих чантата й веднага. Намерих пет червила, пудриера, флакон парфюм Венера V, сборник поезия с меки корици и значка, на която пишеше: „ФБР, Специален следовател“.

Подозирах го, разбира се. Обикновените момичета никога не говорят по този начин, а агентите — винаги.

Почувствах се поласкан, че правителството все още се интересува от мен. Така космосът изглеждаше по-малко самотен. Корабът продължаваше напред, в дълбините на американския космос. Работех по петнайсет часа на всеки двайсет и четири и така успявах да поддържам системите на кораба в относителна изправност. Мейвис О’Дей (така се наричаше моята шпионка) готвеше и се занимаваше с домакинството. Монтира няколко скрити камери за следене, които шумяха отвратително, но аз се преструвах, че не забелязвам.

При тези обстоятелства, отношенията ми с госпожица О’Дей останаха изцяло прозаични.

Пътуването вървеше нормално — дори щастливо — докато не се случи нещо.

Бях задрямал над пулта за управление. Изведнъж някъде вдясно отзад припламна силна светлина. Скочих на крака и съборих Мейвис, която тъкмо сменяше филма в една от камерите.

— Извинявай — казах аз.

— О, можеш да ме тъпчеш когато си поискаш — отвърна тя.

Помогнах й да стане. Сочната й близост беше опасно приятна, а изкусителният аромат на Венера V гъделичкаше ноздрите ми.

— Вече можеш да ме пуснеш — напомни ми.

— Знам — отвърнах, но продължих да я държа.

Умът ми бе пламнал от близостта й и се чух да казвам:

— Мейвис, не се познаваме от много време, но…

— Да, Бил? — подкани ме Мейвис.

В лудостта на момента бях забравил, че съм заподозрян и шпионин. Не знам какво щях да кажа. Точно тогава светлината проблесна за втори път.

Пуснах Мейвис и изтичах до пулта за управление. С известно усилие успях да накарам стария Крайслер да спре и се огледах.

Отвън, сред огромното пространство на космоса, се носеше парче скала. Върху нея седеше дете със скафандър. В едната си ръка държеше кутия сигнални ракети, а в другата — малко куче, също със скафандър.

Бързо ги качихме на кораба и им свалихме костюмите.

— Кучето ми… — изпъшка детето.

— Всичко е наред — уверих го.

— Ужасно съжалявам, че ви се натрапвам така.

— Не говори за това. Как попадна на скалата?

— Господине — започна детето на висок глас, — ще трябва да започна от самото начало. Баща ми беше пилот-изпитател на космически кораби и загина храбро, като се опитваше да преодолее светлинната бариера. Майка ми наскоро се омъжи повторно. Сегашният й мъж е едър чернокос човек с малки страхливи очички и здраво стиснати устни. Доскоро работеше като чиновник в голям универсален магазин.

Намрази ме още в началото. Предполагам, че съм му напомнял за покойния си баща, защото имам същите руси къдрици, същите големи очи и весел нрав. Отношенията ни не бяха добри. Един ден умря някакъв негов чичо — при съмнителни обстоятелства — и той наследи имоти в Британския космос.

— След това се отправихме към изоставената територия. Щом наближихме, той каза на майка ми: „Рейчъл, синът ти е достатъчно възрастен, за да се грижи за себе си.“ Майка ми отговори: „Дърк, толкова е малък още!“ Но мекосърдечната ми, усмихваща се майка не успя да се противопостави на грубия мъж, когото никога няма да нарека „татко“. Облече ме в скафандъра, даде ми кутия сигнални ракети, сложи скафандъра и на Фликър, след което каза: „Едно малко момче в наши дни може чудесно да се справи с проблемите в космоса.“ „Господине — отвърнах аз, — на двеста светлинни години няма никаква планета.“ Той отвърна: „Ще се справиш“ и ме остави на тази скала.

Момчето замълча, за да си поеме дъх и ме погледна. В очите му имаше сълзи. Дадох на кучето паничка мляко и малко хляб, а на него направих сандвич със желе и фъстъчено масло. Мейвис го занесе в спалното помещение и нежно го сложи да спи.

Аз се върнах при контролния пункт, подкарах кораба отново и включих интеркома.

— Събуди се, малък идиот! — чух гласа на Мейвис.

— Остави ме да спя — промърмори момчето.

— Събуди се! Какво искат да постигнат онези типове от Службата за разследвания към Конгреса като те изпращат тук? Не знаят ли, че случаят е на ФБР?

— Класифициран е отново и сега е заподозрян клас 10-F. Това налага допълнително наблюдение.

— Да, но аз вече съм тук! — извика Мейвис.

— При последния си случай ти не се представи много добре — възрази момчето. — Съжалявам, но поставяме сигурността на първо място.

— И изпратиха точно теб… — продължи Мейвис през сълзи. — Дванайсетгодишно момче!

— След седем месеца ставам на тринайсет.

— Дванайсетгодишно хлапе! А положих толкова усилия! Учих, четох книги, посещавах вечерни курсове, слушах лекции…

— Влизам в положението ти — прекъсна я момчето. — Аз лично искам да съм пилот-изпитател на космически кораби. На моята възраст това тук е единственият начин да натрупам летателни часове. Смяташ ли, че ще ми позволи да управлявам кораба?

Изключих интеркома. Би трябвало да се чувствам чудесно. Наблюдаваха ме двама щатни шпиони. Това означаваше, че съм човек, който трябва да бъде наблюдаван.

Истината обаче беше, че шпионите ми бяха момиче и дванайсетгодишно дете. Шефовете явно не смятаха за нужно да ангажират истински професионалисти.

Моето правителство продължаваше да ме пренебрегва по своя особен начин.

 

 

До края на полета всичко мина добре. Малкият Рой, както се наричаше момчето, пое управлението на кораба, а кучето му седеше съсредоточено на мястото на помощник-пилота. Мейвис продължи да готви и да се грижи за домакинството. През по-голямата част от времето аз се грижех за шевовете на обшивката. Бяхме много приятна група от шпиони и заподозрян.

Намерихме ненаселена планета с условия като на Земята. Мейвис я хареса, защото беше малка и доста красива, със зелени поля и гъсти сумрачни гори — като тези, за които бе чела в книжките с поезия. Рой хареса бистрите езера и планините, които по размери бяха точно като за малко момче.

Кацнахме и започнахме да се устройваме.

Малкият Рой веднага прояви интерес към животните, които анимирах от фризера. Самоназначи се за пазач на кравите и конете, за защитник на гъските и патиците, на свинете и кокошките. Това дотолкова го ангажира, че докладите му до Сената започнаха да оредяват все повече и повече, докато накрая престанаха съвсем.

Едва ли би могло да се очаква нещо повече от шпионин на неговата възраст.

 

 

След като издигнах куполите и засадих няколко акра със селскостопански култури, с Мейвис започнахме да се разхождаме из сумрачните гори и из яркозелените, обсипани с жълто поля, които ги обграждаха.

Един ден отидохме на пикник край малък водопад. Мейвис бе разпуснала косата си върху раменете, а очите й гледаха като омагьосани. Общо взето не приличаше на шпионин и непрекъснато трябваше да си припомням какви са ролите ни.

— Бил — проговори тя след малко.

— Да?

— Не, няма нищо. — Откъсна стръкче трева.

Не разбрах какво искаше да ми каже, но ръката й беше съвсем близо до моята. Пръстите ни се докоснаха и се сплетоха.

Мълчахме дълго. Никога дотогава не се бях чувствал толкова щастлив.

— Бил?

— Да?

— Скъпи, би ли могъл да си…

Никога няма да науча какво искаше да ми каже и какво щях да отговоря. В този момент тишината бе раздрана от реактивен рев. От небето се спусна космически кораб.

 

 

Ед Уолъс, пилотът, беше белокос човек с изпомачкано бомбе и мръсен шлифер. Обясни, че е търговски пътник на компанията Клиър-Фло, която цялостно пречиствала водите на планетите. Тъй като нямахме нужда от услугите му, той се извини и си тръгна.

Но не стигна много далеч. Двигателите на кораба му изреваха веднъж и замлъкнаха безнадеждно.

Огледах ги и видях, че е пробил сфинксовия клапан. С подръчни материали можех да му направя нов за не по-малко от месец.

— Чувствам се ужасно неловко — каза той. — Ще трябва да остана тук.

— Така е — кимнах.

Господин Уолъс изгледа кораба си със съжаление.

— Не мога да разбера как стана така.

— Може би си отслабил клапана, като си го рязал с ножовка — отвърнах аз и се отдалечих. Бях видял следите.

Направи се, че не ме е чул. Същата вечер подслушах доклада му по радиостанцията, която работеше нормално. Оказа се, че не е служител на Клиър-Фло, а на Централното разузнаване.

 

 

От господин Уолъс стана добър зеленчукопроизводител, независимо от факта, че през по-голямата част от времето ни дебнеше с камера и бележник в ръка. Присъствието му накара малкия Рой да полага по-сериозни усилия. Аз и Мейвис престанахме да се разхождаме из сумрачните гори и изглежда вече не ни оставаше време да се върнем сред зелените поля, за да довършим започнатите изречения.

Но малкото ни селище процъфтяваше. Появиха се и други посетители. Дойдоха мъж и жена от Регионалното разузнаване и се представиха за сезонни берачи на плодове. Последваха ги две момичета, фотографки, които представяха Бюрото за оперативна информация и после един млад журналист, който всъщност бе от Съвета за морал в космоса на щата Айдахо.

Когато ставаше време да си тръгват, сфинксовите клапани на корабите им неизменно се повреждаха.

Не знаех дали да се срамувам, или да се гордея. Половин дузина агенти следяха мен, но до един бяха втора ръка. И също така, след няколко седмици, прекарани на планетата, всички те се заемаха със селскостопанска работа и постепенно забравяха истинските си задачи.

Прекарах някои тежки моменти. Представях си се като опитно зайче за новаци, като нещо, с което да се обучават. Аз бях заподозрян, при когото изпращаха или твърде млади, или твърде стари, или разсеяни и направо некомпетентни агенти. Виждаха се като нещо, с което трябваше да си осигурят малка пенсия, за да изкарат старините си спокойно.

Все пак не се безпокоях прекалено много. Имах някакво положение, макар и да бе трудно да се определи съвсем точно какво е то. Чувствах се по-щастлив от когато и да било на Земята, а шпионите ми бяха приятни и сговорчиви хора.

Малката ни колония бе щастлива и спокойна.

Мислех си, че това ще продължи вечно.

 

 

Тогава, една омразна нощ, стана нещо необикновено. Изглежда се бе получило някакво важно съобщение, защото работеха всички радиостанции. Наложи се да настоя няколко души да използват по един предавател, за да не претоварят генератора ми за ток.

Най-накрая радиостанциите замлъкнаха и шпионите се събраха на съвещание. Чувах ги как си шушукат чак до малките часове. На следващата сутрин се събраха във всекидневната. Лицата им бяха издължени и мрачни. Мейвис излезе напред, за да обясни положението.

— Случило се е нещо ужасно — каза тя. — Но най-напред, трябва да ти разкрием нещо. Бил, никой от нас не е това, за което се представя. Ние шпионираме за правителството.

— Какво? — попитах изненадано, защото не исках да нараня ничии чувства.

— Така е — каза тя. — Всички ние шпионирахме теб, Бил.

— Какво? — попитах пак. — Дори и ти?

— Дори и аз — отвърна тя тъжно.

— А сега всичко свърши! — възкликна Рой.

Това ме потресе.

— Защо? — попитах.

Те се спогледаха. Най-накрая господин Уолъс, който мачкаше бомбето си в ръце, се осмели да отговори:

— Бил, последното най-прецизно досега измерване е показало, че този сектор от космоса не е собственост на Съединените щати.

— На коя държава е собственост?

— Успокой се — намеси се Мейвис. — Опитай се да разбереш. Секторът не е бил взет под внимание при разпределението и сега никоя държава не може да претендира за него. Тъй като си първият, който се засели тук, цялата планета, заедно с няколко милиона кубически мили от околното пространство са твоя собственост.

Бях прекалено стъписан, за да проговоря.

— При тези обстоятелства — продължи Мейвис, — ние нямаме право да оставаме тук. Напускаме незабавно.

— Не можете! — възкликнах. — Не съм поправил клапаните ви.

— Всички шпиони си носят резервни клапани и ножовки — обясни тя тихо.

 

 

Докато ги гледах как се готвят да се качат към корабите, си представих самотата, която ме очакваше. Сега вече никое правителство нямаше да ме наблюдава. Вече нямаше да се вслушвам в тихите стъпки нощем, нямаше да виждам всеотдайните лица на шпионите зад себе си. Жуженето на допотопните камери нямаше да ме успокоява, докато работя, нито пък шумът на дефектните магнетофони щеше да ме приспива.

Въпреки това, съжалявах повече тях. Тези мили, усърдни и неумели шпиони щяха да се върнат в динамичния, забързан свят на конкуренцията. Къде щяха да намерят заподозрян като мен, щяха ли някога да попаднат на такава планета?

— Довиждане, Бил — каза Мейвис и ми протегна ръка.

Проследих я с поглед, докато се отдалечаваше към кораба на господин Уолъс. Едва тогава осъзнах, че тя вече не е мой шпионин.

— Мейвис! — извиках с цяло гърло и хукнах след нея. Тя забърза към кораба. Настигнах я и я улових за ръката. — Чакай! Тогава на кораба започнах да ти казвам нещо. Исках да ти го кажа и край водопада.

Тя се опита да се освободи. Изревах с най-неромантичния възможен тон:

— Мейвис, обичам те!

Прегърнах я, целунах я. Казах й, че домът й е тук, на тази планета със сумрачните гори и зелените поля. Тук, при мен.

Тя беше твърде щастлива, за да отговори.

След като Мейвис реши да остане, малкият Рой също промени решението си. Зеленчуците на господин Уолъс всеки момент щяха да узреят и той реши да се погрижи за тях. Оказа се, че всички имат някаква работа, която не могат да изоставят току-така.

И ето ме — владетел, крал, диктатор, президент — мога да се наричам както искам. Сега идват шпиони от всички държави, не само от Америка.

За да изхранвам поданиците си, скоро ще се наложи да внасям хранителни продукти. Само че другите владетели не искат да ми отпуснат помощ — смятат, че съм подкупил шпионите им, за да им изменят.

Не съм, кълна се. Те идват сами.

Не мога да замина другаде, защото планетата е моя. Не ми дава сърце и да ги прогоня. Изпаднал съм в безизходица.

Ще си помислите, че след като цялото ми население се състои от бивши шпиони, няма да ми е никак трудно да организирам местното управление. Не е така — те категорично отказват да помагат. Аз съм абсолютен монарх на планета от фермери, млекари, пастири и овчари, така че вероятно няма да умрем от глад. Но не това е въпросът. Въпросът е как, по дяволите, да управлявам?

Нито един от тези шпиони не иска да шпионира за мен.

Задай глупав въпрос

Отговарящия бе създаден така, че да просъществува колкото е необходимо — което беше дълго, според начина, по който някои видове измерват времето, и кратко, според начина на други. За Отговарящия беше достатъчно дълго.

На размери Отговарящия беше голям за едни и малък за други. Можеше да се каже, че е сложен, макар че на някои им се струваше елементарен.

Отговарящия знаеше, че е такъв, какъвто трябва. Над и отвъд всичко останало — той беше Отговарящия, той Знаеше.

Колкото по-малко се каже за съществата, които го бяха създали, толкова по-добре. Те също Знаеха и не бяха казали на никого, дали познанието е нещо приятно.

Създадоха Отговарящия в помощ на по-неразвитите видове и се оттеглиха по свой неповторим начин. Само Отговарящия знае къде са.

Защото Отговарящия знае всичко.

И Отговарящия стоеше на своята планета, която обикаляше своето слънце. Това продължаваше дълго, според някои и кратко, според други, но точно колкото трябва, според Отговарящия.

Вътре в него се съдържаха Отговорите. Той познаваше природата на нещата, знаеше защо те са такива каквито са, знаеше какви са и какво означава всичко.

Отговарящия можеше да отговори на всеки въпрос, стига да е правилен. И искаше да отговаря! Гореше от нетърпение!

Нима би могъл да е друг?

Нима би могъл да иска нещо друго?

И той чакаше при него да ходят същества, за да го питат.

 

 

— Как се чувствате, сър? — поинтересува се Морън, след като доплува до възрастния човек.

— По-добре — отвърна Лингман и се опита да се усмихне. Безтегловността беше голямо облекчение. Въпреки че бяха изразходвали огромно количество гориво, за да излетят с минималното възможно ускорение, старите му кости не го бяха понесли добре. Сърцето му бе недоволствало и се бе сърдило, бе блъскало гневно в крехките му ребра, бе се колебало и бързало. От време на време бе заплашвало, че ще спре от раздразнение.

Но безтегловността беше облекчение и немощното сърце продължаваше да тупти.

Морън нямаше такива проблеми. Силното му тяло беше създадено за напрежение и натоварвания. При това пътешествие обаче нямаше да преживее подобни неща, защото искаше старият Лингман да остане жив.

— Ще живея — промърмори Лингман в отговор на незададения въпрос. — Достатъчно дълго, за да разбера.

Морън дръпна лоста и корабът им потъна в субпространството като нож в масло.

— Ще разберем — промърмори Морън и помогна на стареца да откопчае предпазния колан. — Ще открием Отговарящия на всяка цена!

Лингман кимна на по-младия си спътник. Вдъхваха си увереност по този начин от години. Първоначалната идея беше на Лингман. По-късно се бе присъединил и Морън, след като завърши Калифорнийската политехника. Заедно двамата тръгнаха по следите на мълвата в слънчевата система. Легендите за древната хуманоидна раса, която знаела отговорите на всички въпроси, която създала Отговарящия и се оттеглила.

— Помисли си само — поклати глава Морън. — Отговорите на всички въпроси!

Като физик Морън искаше да попита Отговарящия много неща — за разширяващата се вселена, за свързващите сили в атомното ядро, за новите и суперновите, за образуването на планетите, за червеното изместване в спектъра, за относителността и стотици други.

— Да — кимна Лингман. Приближи се до екрана и се вгледа в пустата прерия на илюзорното субпространство. Беше биолог, беше старец. Имаше само два въпроса.

Какво е животът?

Какво е смъртта?

* * *

След като търсиха виолетово достатъчно дълго, Лек и приятелите му се събраха да поговорят. Виолетовото винаги изтъняваше в близост до звездните струпвания — никой не знаеше защо, така че беше в реда на нещата да разговарят.

— Знаете ли — каза Лек, — смятам да открия Отговарящия.

Говореше езика Олгарт, езика на неизбежното решение.

— Защо? — попита Илм на Хвест, езика на неангажиращото бъбрене. — Защо искаш да знаеш това или онова? Не ти ли стига, че събираш виолетово?

— Не — отвърна Лек все още на езика на неизбежното решение. — Не ми стига.

Великата задача на Лек и приятелите му беше да събират виолетово. Откриваха го на много места в тъканта на космоса, в малки количества. Постепенно, бавно, бяха събрали огромна купчина. За какво е тя никой не знаеше.

— Предполагам, ще го попиташ какво е виолетово — каза Илм. Той бутна една звезда настрани, за да не му пречи и се излегна.

— Да — потвърди Лек. — Живеем в неведение прекалено дълго. Трябва да знаем каква е истинската природа на виолетовото, какво е значението му в системата на нещата. Трябва да знаем защо то управлява живота ни.

Лек каза всичко това на Илгрет — езика на началното познание.

Илм и останалите не се опитаха да възразят, дори и с езика на споровете. Даваха си сметка, че познанието е нещо важно. Още от зората на времето Лек, Илм и другите събираха виолетово. Сега беше време да научат отговора на основния въпрос на Вселената — какво е виолетово и за какво е купчината.

Естествено, щеше да им го каже Отговарящия, създаден от същества, доста приличащи на тях самите, отдавна изчезнали.

— А ще го попиташ ли нещо друго? — поиска да знае Илм.

— Не знам — отговори Лек. — Може да го попитам за звездите. Нищо друго не е важно.

Тъй като Лек и братята му живееха още от самото начало на времето, не мислеха за смъртта. Понеже броят им не се променяше, не се замисляха и за живота.

Но виолетовото… И купчината…

— Тръгвам — извика Лек на езика на взетото решение.

— Желаем ти щастие! — отвърнаха братята му на жаргона на най-голямата дружба.

Лек тръгна, скачайки от звезда на звезда.

 

 

Сам на малката си планета, Отговарящия чакаше Питащите. От време на време промърморваше сам на себе си отговорите. Това беше негова привилегия. Той Знаеше.

И чакаше, а времето не беше нито твърде дълго, нито твърде кратко — всички същества от вселената можеха да дойдат и да го попитат.

 

 

Бяха осемнайсет, събрани на едно място.

— Да бъде законът на осемнайсетте! — извика единият. Появи се още един, който дотогава не съществуваше. Роди се от закона на осемнайсетте.

— Трябва да отидем при Отговарящия — извика някой. — Животът ни е подчинен на закона на осемнайсетте. Когато има осемнайсет, ще има и деветнайсети. Защо е така?

Никой не знаеше отговора.

— Къде съм? — попита новороденият деветнайсети. Един го дръпна настрана, за да му каже.

Останаха седемнайсет — стабилно число.

— Трябва също така да разберем — извика друг, — защо всички места са различни, макар че няма разстояние.

Това беше проблемът. Намираш се тук. После се намираш там. Просто така — без движение, без причина. Без да се движиш, се оказваш на друго място.

— Звездите са студени! — извика друг.

— Защо?

— Трябва да отидем при Отговарящия.

Защото те бяха слушали легендите, знаеха историята.

— Някога е имало същества, които приличат на нас и те знаели… Научили и Отговарящия. После заминали там, където няма места, а само големи разстояния.

— Как ще стигнем там? — попита новороденият, който сега бе зареден с познание.

— Тръгваме.

И осемнайсетте изчезнаха. Остана само един. Той се вгледа мрачно в една ледена звезда и също изчезна.

 

 

— Старите легенди са истина — възкликна Морън. — Ето го!

Бяха излезли от субпространството, бяха стигнали до мястото, за което се говореше в легендите. Пред себе си видяха звезда, която не приличаше на никоя друга. Морън й измисли класификация, но тя беше безсмислена. Нямаше друга като тази звезда.

Около звездата обикаляше планета, която също не беше като никоя друга. Морън измисли причини за това, но и те бяха без значение. Планетата беше единствена.

— Да закопчаем предпазните колани — каза Морън. — Ще приземя кораба максимално леко.

 

 

Лек се приближи до Отговарящия, като крачеше бързо от звезда на звезда. Вдигна го в ръката си и се вгледа в него.

— Значи ти си Отговарящия? — попита той.

— Да, аз съм — отговори Отговарящия.

— Тогава — продължи Лек, като се настани удобно в празнината между звездите — кажи ми какво съм аз.

— Пристрастие — отговори Отговарящия. — Индикация.

— Стига де — промърмори Лек, защото гордостта му беше наранена. — Можеш да дадеш и по-добър отговор. Хубаво. Целта на моя вид е да събира виолетово. Можеш ли да ми кажеш истинския смисъл на това?

— Въпросът ти е без смисъл — каза Отговарящия. Той знаеше какво е виолетовото в действителност, знаеше и защо е купчината. Но в обяснението се съдържаше по-голямо обяснение. Без него въпросът на Лек нямаше отговор, а Лек не бе задал правилния въпрос.

Зададе и други въпроси, но Отговарящия не успя да им даде отговор. Лек гледаше на всичко през особения си поглед, долавяше само част от истината и отказваше да види повече от това. Как да обясниш на слепец що е зелено?

Отговарящия не се и опита. Не беше длъжен.

Най-накрая Лек се изсмя презрително. Една от звездите, на които се подпираше, припламна от звука, после пак засвети с нормалната си интензивност.

Лек си тръгна с големи крачки от звезда на звезда.

 

 

Отговарящия Знаеше. Но най-напред трябваше да му се зададе правилния въпрос. Замисли се над това си ограничение и се вгледа в звездите, които не бяха нито големи, нито малки, а точно каквито трябва.

Правилните въпроси. Онези, които го бяха създали, трябваше да вземат предвид всичко това. Трябваше да предвидят известно количество семантични безсмислици, да му позволят да гадае.

Отговарящия се задоволяваше да мърмори отговорите сам на себе си.

* * *

Осемнайсет същества отидоха при Отговарящия. Нито ходеха, нито летяха, просто се появиха. Потрепериха от ледения блясък на звездите и се вторачиха в огромния Отговарящ.

— След като няма разстояния — попита единият, — как така нещата могат да са на различни места?

Отговарящия знаеше какво е разстояние, но не можеше да отговори на въпроса. Разстоянията съществуваха, но не по начина, по който си ги представяха тези същества. Имаше и места, но отново не както очакваха съществата.

— Задайте въпроса си по друг начин — посъветва Отговарящия с надежда.

— Защо сме ниски тук — обади се един, — а сме високи там. Защо тук сме дебели, а там тънки? Защо звездите са студени?

Отговарящия знаеше всичко. Знаеше защо звездите са студени, но това не можеше да се обясни с понятия като „звезди“ и „студенина“.

— Защо — попита друг — има закон на осемнайсетте? Защо когато се съберат осемнайсет, се ражда деветнайсети?

Но, естествено, отговорът беше част от друг, по-голям въпрос, който не беше зададен.

По закона на осемнайсетте се роди деветнайсети и осемнайсетте изчезнаха.

 

 

Отговарящия продължи да си мърмори правилните въпроси и да им дава отговор.

 

 

— Успяхме — каза Морън. — Това е.

Той потупа Лингман по рамото, но леко, защото Лингман можеше да се разпадне.

Старият биолог беше уморен. Лицето му бе прежълтяло, сбръчкано, изпито. Очертанията на черепа му вече личаха в изпъкналите жълти зъби, в малкия сплескан нос, в скулите. Матрицата вече се виждаше.

— Да вървим — каза Лингман. Не искаше да губи никакво време. Нямаше никакво време за губене.

Тръгнаха по тясната пътека със скафандрите си.

— По-бавно — промърмори Лингман.

— Добре — кимна Морън. Вървяха заедно по тъмната пътека на планетата, която не приличаше на никоя друга, до слънцето, което се различаваше от всички други слънца.

— Ето там горе — каза Морън. Легендите бяха точни. Пътека, водеща към каменни стъпала. Оттам в двор. После… Отговарящия.

За тях Отговарящия беше бял екран, монтиран в каменна стена. Изглеждаше им много обикновен.

Лингман стисна треперещите си ръце една в друга. Това бе кулминацията на живота му, на работата му, на споровете, на търсенето на легендата. Всичко свършваше тук, сега.

— Не забравяй — каза той на Морън, — че ще се ужасим. Истината няма да прилича на нищо, което сме си представяли.

— Готов съм — отвърна Морън. Гледаше замечтано.

— Много добре. Отговарящ — каза Лингман с изтънял глас, — какво е животът?

В главите им зазвучаха думи.

— Въпросът е без смисъл. Под „живот“ Питащия разбира частно явление, което не може да се обясни освен като част от цялото.

— От какво е част животът? — попита Лингман.

— Въпросът, зададен по този начин, няма отговор. Питащия все още разбира понятието „живот“ по своя личен, силно ограничен начин.

— Тогава отговори със свои понятия — намеси се Морън.

— Отговарящия може само да отговаря на въпроси. — Отново се замисли за тъжните ограничения, наложени му от създателите.

Тишина.

— Разширява ли се Вселената? — попита Морън уверено.

— „Разширяване“ е термин, неприложим към дадената ситуация. Вселената, така, както я разбира Питащия, е илюзорна представа.

— Можеш ли да ни кажеш каквото и да било? — попита Морън.

— Мога да отговоря на всеки правилен въпрос относно природата на нещата.

Двамата мъже се спогледаха.

— Мисля, че знам какво има предвид — каза Лингман тъжно. — Основните ни представи са погрешни. До една.

— Не е възможно — възрази Морън. — Физиката, биологията…

— Частични истини — прекъсна го Лингман уморено. — Поне това разбрахме. Разбрахме, че изводите ни относно наблюдаемите явления са неправилни.

— Но правилото на най-простата хипотеза…

— Това е само теория — отвърна Лингман.

— А живота… би трябвало да ни отговори какво е животът!

— Ето какво — обясни Лингман. — Да предположим, че попиташ „Защо съм роден под знака на Скорпиона в съюз със Сатурн?“ Аз не мога да отговоря на този въпрос чрез понятията за зодиака, защото зодиакът няма нищо общо с това.

— Разбирам — каза Морън тихо. — Той не може да отговаря на въпроси чрез понятията, с които разполагаме ние.

— Изглежда е така. И не е в състояние да промени понятията ни. Може да отговаря само на правилни въпроси… това предполага познания, каквито нямаме.

— Значи дори не можем да зададем правилен въпрос? — възкликна Морън. — Не мога да повярвам! Би трябвало да притежаваме някои основни познания. — Обърна се към Отговарящия и попита: — Какво е смъртта?

— Не мога да обяснявам антропоморфизми.

— Смъртта антропоморфизъм!? — учуди се Морън. Лингман се обърна. — Стигаме до нещо.

— Антропоморфизмите не са ли реални? — попита той.

— Антропоморфизмите могат да бъдат класифицирани в работен порядък като А, неистински истини или Б, като частни истини в рамките на частна ситуация.

— Кое важи в случая?

— И двете.

Това беше най-многото, до което бяха в състояние да се доберат. Морън не знаеше как да извлече повече информация от Отговарящия. Двамата мъже опитваха с часове, но истината се отдалечаваше все повече и повече.

— Ще полудея — каза Морън. — Това нещо разполага с отговорите на всичко във Вселената и не може да ни ги предаде, освен ако не зададем правилния въпрос! А откъде да научим правилния въпрос?

Лингман седна и се облегна на скалата, затвори очи.

— Ние сме диваци, това е — възкликна Морън и се заразхожда напред-назад пред Отговарящия. — Все едно някой бушмен да отиде при физик и да го попита, защо не може да пробие слънцето със стрела. Ученият може да му отговори само със своите собствени понятия, какво ще направи в такъв случай?

— Ученият няма и да се опита да му обяснява — отвърна Лингман. — Защото ще отчита ограниченията на питащия.

— Добре — каза Морън ядосано. — Как ще обясниш въртенето на Земята на един дивак? Или, още по-добре, как ще му обясниш теорията за относителността, като, разбира се, през цялото време се придържаш към математическата строгост?

Лингман бе затворил очи и не отговори.

— Ние сме диваци. Но в нашия случай пропастта е много по-голяма. Колкото между червей и свръхчовек, може би. Червеят иска да знае каква е природата на калта и защо има толкова много кал. Това е.

— Ще тръгваме ли, сър? — попита Морън след малко. Очите на Лингман останаха затворени. Възлестите му пръсти бяха сплетени, скулите му хлътнаха още повече. Появяваше се черепът.

— Сър! Сър!

Отговарящия знаеше, че това не е отговорът.

 

 

Сам на своята планета, която не е нито голяма, нито малка, а точно каквато трябва, Отговарящия продължава да чака. Той не е в състояние да помогне на съществата, които идват при него, защото дори и Отговарящия има своите ограничения.

Може да отговаря само на правилни въпроси.

Вселена? Живот? Смърт? Виолетово? Осемнайсет?

Частни истини, полу-истини, късчета от големия въпрос.

И единствено Отговарящия мърмори въпросите сам на себе си, истинските въпроси, които никой не може да разбере.

Как тогава да се разберат истинските отговори?

Въпросите никога няма да бъдат зададени и Отговарящия си спомня нещо, което създателите му са знаели и забравили.

За да зададеш въпрос, трябва да знаеш по-голямата част от отговора.

Допълнителна информация

$id = 63

$source = Моята библиотека

Издание:

„Мириам“ ЕООД, София, 1996

ISBN: 954-584-186-9