Вайка се добрата майчица,
охка, пъшка от зори.
И блести сълзица в крайчеца
на очите и добри.
„Наш Игнат
е злояд.
Вечно ми създава яд.
Ох, елате, помогнете —
да си хапне го склонете!“
* * *
На Игнат се молят всички:
татко, мама, две сестрички,
разни стринки, вуйни, тетки,
братовчеди, братовчедки,
дядо с пръстена лула,
баба с мътни очила,
даже пощаджия весел,
рано писъмце донесъл,
даже свако тънковрат,
гост от Лом, далечен град.
Всеки сродник се коси:
„Бре Игнате, закуси!“
Молят му се те да зине:
„Хайде, чедо! Хайде, сине!“ —
И държат край него всички
тридесет и три лъжички.
Молят му се те да кусне,
но момчето стиска устни.
Вуйчо стар и мустакат
казва кротко на Игнат:
„Ех, защо се противиш?
Виж едно петленце, виж!
Ха за него ти кусни,
зажуми,
преглътни!
Ха за слончето, за мечето,
ха за Шаро, за юрдечето!
Ха за бивола с рогата,
който вика «му-у» — мучи.
Ха за котката, която
на тавана се качи.
Тя ще хапне мишка стара.
А пък ти хапни попара.“
* * *
Но Игнат, сънлив, се муси,
пак не иска да закуси.
Ех, Игнат е злояд.
Всекиму създава яд.
Всички тихо си шептят —
как момчето да гостят.
„Щом Игнат не ще попарка,
да сварим чорба от ярка.“
„Да му поднесем чинийка
с топла пилешка яхнийка.“
Махва дядо му с ръка:
„Да му сготвим мусака.“
Всеки бърза да предложи
туй, що знае; туй, що може.
* * *
На момчето готвят всички:
татко, мама, две сестрички,
разни стринки, вуйни, тетки
братовчеди, братовчедки,
дядо с пръстена лула,
баба с мътни очила,
даже пощаджия весел,
рано писъмце донесъл,
даже свако тънковрат —
гост от Лом, далечен град.
Но злояд Игнат не ще
нито пържено кюфте,
нито сом, от Лом донесен,
нито млин, за него месен,
нито палачинки сладки,
нито лешникови ядки,
нито млечен шоколад,
нито захарен палат.
Вайка се добрата майчица,
охка, пъшка от зори.
И блести сълзица в крайчеца
на очите и добри.
„Ох, Игнат не знае глад.
Значи, болен е Игнат.“
* * *
Викат лекар да прегледа
рожбата злояда, бледа.
Лекарят, засмян човек,
казва: „Ще намерим лек.
Този лек пари не чини.
Хап не е. Не е и прах.
Няма никакви причини
за вълнение, за страх.
Без рецепта ще го вземете.
Започнете от зори.
Той цери добре големите,
но и малките цери…
Този лек е вред прочут.
Този лек се казва труд!“
„Е, момченце, чу ли ти?
Мъничко поработи!
И ще имаш апетит,
и ще бъдеш здрав, честит.“
* * *
Радостно въздъхват всички:
татко, мама, две сестрички…
Шумно радва се родът:
„Да, лекарство е трудът!“
И започват всички строго:
„Ти, момче, се глезиш много.
Я иди в мазето хладно —
нацепи
дръвце.
Я на котенцето гладно
досипи
млекце.
Я вземи метлица ти —
пруста леко премети.“
„Забърши с парцалче скрина!“ —
фъфле вече строго бабата.
Чичо, вуйчо, леля, стрина —
всеки му намира работа!
Шъта, шъта наш Игнат
и усеща страшен глад.
Да, усеща глад и жажда.
И не е ни блед, ни слаб.
Нему вече се услажда
даже сух домашен хляб!
Известие
с укор
Катеричка орешарка
скача, припка от зори.
С микрофон като шишарка
животинките кори:
„Чуйте, стига сте пропускали
първенства
като това.
Стар мишок с големи мускули
на двубой ви призова.“
Зайци питат шеговито:
„Ще гризем ли? Е, добре.
Дайте моркови, каквито
сеят в Заешко дере.“
„Ах, неуки сте, невежи сте —
Катерана
се гневи. —
Наш Гризан повдига тежести.
Ще узнаете какви.“
Покана
с реклама
Драги горски жители,
днес ще уважите ли
силните мишлета
на Гризан Атлета?
Хайде, мишки. Хайде, съсели.
За какво сте се навъсили?
Времето е сухо — лятно.
Гледането е безплатно…
Дънер на отрязан бор
завчера едва побра
сивомишия отбор
на отвъдната гора.
Е, мълвят,
че лъвът
имал сила най-голяма,
но… не вярвайте. Реклама!
И кога ли е било
лъв да вдигне десет лъва?
Той под своето тегло
слаби лапи ще подгъва!
А Гризан Гризанин има
страшна сила, несравнима.
Покачи ли на греда
сивомишата рода,
ех… гредата с две ръце
вдига той като перце.
Знайте, че такава сила
прави чест
на всеки лес.
Тя, гризачи, би красила и
самия Хер-ку-лес!
Състезание
без съперници
Гризан излезе по трико
с походката на ветеран.
Изгледа плах, изпод око,
народа
вече насъбран.
А после кротко се засмя
на чета с дълги опашлета.
Едно, две, три… пет, шест…
Нима
ще вдигне деветте мишлета?
Иззад завеска от бреза
и друга рожба изпълзя.
Представи се —
але, але —
едно двуседмично мишле.
То белна зъбки, зажумя
като при мама, у дома.
Усмихнаха се десетте —
добри артисти бяха те.
Погали ги Гризан Атлета,
навърза всички опашлета.
И рожбите си —
ей така —
повдигна с лявата ръка…
Лесът бе гръмнал. Бръмнал бе
като запален вертолет —
че под широкото небе
не бе
видял такъв атлет.
Заек
с уж навехнат крак
А старият заек заекна: „Е, да.
Гризан се издига над чужда беда.
Научил е, че съм навехнал крака си;
че вдигна ли тежко — кракът ще боли…
Освен туй — опашките наши са къси.
Вържи ги. Не стават на възел, нали?
А ти, Катеранке, мълчи, не лъжи.
Гризан бил единствен!
Заблуди глупашки!
Големият негов успех се дължи
на дължината
на мишите
опашки!“
Съсел
с добро самочувствие
И старият съсел продума: „Е, да…“
Безсилие, завист и страх оправда.
„Е, да. Ще ви кажа. Опитал бих аз.
Повярвайте: вдигнал бих повечко съсели.
Но… вържа ли всички опашки, тогаз
три-четири сигурно биха се скъсали.
И аз не приемам такива лъжи.
Гризан бил единствен!
Заблуди хлапашки!
Големият негов успех се дължи
на здравината
на мишите
опашки!“
Усмивка
от съжаление
Гризан изслуша заека и съсела.
Не се разсърди нашият герой.
Сребриста пот лика му бе поръсила.
И през потта усмихваше се той.
Интервю
с магнитофон
Да питаме Гризан сега
какво крои, какво цели…
Пред журналисти, на шега,
той смела мисъл сподели:
„Да има прът — Гризан пресмята —
между Венера и Земята,
пък и да мога, що е право,
на Юпитер да стъпя здраво —
аз бих повдигнал с леснина
и двете шикалки-планети…“
А думите му — ето на —
от куп магнети
бяха снети.
Прякорите биват разни.
С прякор
кой кого не дразни!
Вейката — на Симо викат.
Слабичък е ученикът.
Две листенца — две уши.
Нещо.
Вейката суши.
Лъжко викаме на Митко —
най-лъжливото дете.
Все лъжи крои, но плитко,
лошо са скроени те.
Вносния — така подбиват
Пенчо, нашето конте.
Дрехите му си ги бива —
от Незнамкъде са те.
Рибата — това е Спас.
Ум в недостиг.
Ум в оскъдица.
В клас, у нас, у вас —
завчас
хваща се на всяка въдица.
Аз съм Шишко. Не защото
крия бъчва под палтото…
Този прякор ме измъчва.
Стар е. Не приляга днес.
Правичката — бил съм бъчва,
но не съм, от есенес.
Строен съм като борика,
пъргав съм като сърнец.
Да, за чудо и за приказ,
на прескок съм първенец.
Как отслабнах — ей сега
ще разправя на шега…
Лани беше то. През юни.
Чувахме за жътва, но…
май че нямаше самуни
от най-новото брашно.
Разни близки от Хисаря
надойдоха у дома.
При калеко — при месаря —
пак изтичах за кайма.
Тичах дълго — до премала.
А калеко рече: — Стой. —
Спря ме. И на децимала
взе, че ме претегли той.
— Олеле, дебелоножко!
Как надхвърли шейсетте?
То за възрастен е множко,
а какво ли — за дете! —
Ох, така да ме засрами!
Ох, така ме доядя!
В тези пусти килограми
беше цялата беда!
Как се трупат аз не знам,
но човек пълнее, страда…
Рекох си: „Нима си ням?
Посъветвай се с отряда!“
Викнах Вейката: — Ела, бе!
Сбрах и другите деца.
— Казвайте защо сте слаби!
На, деца като перца! —
Вейката изплашен рече:
— Много съм капризен аз. —
Лъжко слъга: — Ех, добре, че
баба заживя у нас…
Баба ми е стройна, слаба
затова, че в младини
рязко намалила хляба
и месото с мазнини.
С тази въдица, уви,
Лъжко мене улови.
Тъй набърже бе приета
най-безхлебната
диета.
Понеделник обещава
с тутманик да ме гощава,
вторник, без да се е трудил,
иска да ми купи щрудел,
сряда палачинки мята —
ох, усещам аромата,
а четвъртък от зори
бял пилаф ще ми вари.
Петък ще реди в тава
орехова баклава,
събота, разправя, че
баница ще опече,
а неделя… ех, неделя
цяла торта ми заделя.
Седмица без хляб!
Но тя
бърже-бърже отлетя.
Пак отидох при калеко.
На кантара, срам не срам,
стъпих леко, много леко,
но…
наддал бях
килограм!
А месарят суховат
рече:
— Шишко-о, чай ти трябва.
Само с чай на тоя свят
пълният човек отслабва.
И тогава бе приета
строга
чаена
диета.
Почна мама да вари.
Месец, два — не се отчая.
Спрях да ходя по игри.
Спях до чайника, при чая…
А веднъж на сън летях.
Тъй — с разперени ръце.
Махам леко, плавно с тях
и летя като перце.
А под мен пълзят коли,
някакъв тролей се клати.
— Тежичко ти е, нали?
Друго е да сме крилати. —
Над училищния двор
минах уж така, случайно.
А децата викат в хор:
— Ето го момчето чайно! —
И възпяват чая те
с песен, досега непята.
И расте, расте, расте
на хлапаците тълпата.
Драго ми е.
Но защо
в миг училището грейна?
В чайник се превърна то.
Ливна
струя чай
в басейна.
В химни още невъзпят —
гръмоли,
кълба от пара
вдига този чайопад,
тази чайна Ниагара…
И запях — не издържах:
„Чай отдясно, чай отляво…“
Но… не щеш ли, натежах,
в чая полетях стремглаво.
Сепнах се.
Не в чай, а в пот,
с две цицини на главата.
На озъбения под
аз бях паднал от кревата.
Пак заспах. Но този път
всичко мина без цицина.
Ех, така щастливо спят
нощем само неколцина.
Лек съм. Смея се на глас.
И смехът ми — лек, далечен.
Манекен съм станал аз.
Елегантно съм облечен.
В Рио Гранде, прословуто
с модните си облекла,
аз участвувам в ревюто
„Чудна пролет е дошла“.
— Не момче, а струна — думат
сър и мис Незнамкои.
Щом си строен, и костюмът
хубаво ще ти стои.
— Дебелан! — извика Симо…
Той пък откъде се взе?
Смее се непоносимо,
някакъв кочан гризе.
— Себе си представям — рече. —
Ти, братле, не се плаши.
Както виждаш, няма вече
две листенца, две уши. —
Гледам го — надебелял е.
Пълнорък и пълнобуз.
Ще го пъхнат, леле-мале,
само в празен автобус.
— Симо — викам, — ти, такова…
— Грух! — момчето изгрухтя.
— А другарката Петкова?
— Теб за мен ще вземе тя.
— А класът?
— Ще се изкиска.
— Трябва да се извиним.
— Извини се. Ти поиска
вид и ръст да разменим.
— Аз ли?
— Ти комай забрави.
— Тя е строга — свих уста.
— Ще стоим, изглежда, прави.
— Докога?
— До сутринта!
Сепнах се от сън. Дошла бе
сутринта като по план.
Другите си бяха слаби,
аз оставах дебелан.
Пак отидох при калеко.
На кантара, срам не срам,
стъпих леко, много леко,
но…
наддал бях
килограм.
Натъжих се. И с тъга
влязох тромаво в тролея.
Докривя ми. Докога
ще пращя и дебелея?
Слязох там, накрай града.
Взех посока непозната.
Мислех: как да победя
в кратък срок
дебелината.
И видях едно прасе.
Слабо, с вирнати ушета.
Припка то, грухти, пасе
и като сърничка шета.
— Гуце — рекох, — я ела.
Дай, налей ми ум в главата. —
То притича и наля:
— Тайната е в зарзавата! —
Раз целувахме се там.
Аз извиках умилен, че
тежкият хипопотам
ще търчи като еленче.
Върнах се. И седем дни
лапах къдрави салати.
Мама викаше: „Зини!“
Баба викаше: „Хвала ти!“
В къщи,
вън
и в клас дори
мъкнех чанти закопчани
с разни тиквени кори,
с разни зелеви кочани…
— Слаб е — вика баба. — На,
много изтъня момчето. —
Дядо вика: — Изтъня…
Само че… като качето. —
Спорят от зори до мрак.
„Слаб е“, „пълен е“ — повтарят.
Мама тропа нервно с крак:
„Спора ще реши кантарът.“
Пак отидох при калеко.
На кантара, срам не срам,
стъпих леко, много леко,
но…
наддал бях
килограм.
Бре, ами сега!
Баща ми
свика цялата рода.
— От излишни килограми
почна цялата беда. —
Шушне, мисли, спори вещо
родословното дърво.
Трябва да измисли нещо,
но какво,
какво,
какво?
Вуйчо рече: — Физкултура!
Но… да скрием конфитюра.
Тичам аз насам-натам —
скачам, карам колело.
После час и четвърт ям
и… наддавам на тегло.
Ям къде каквото сваря.
Гозби не подбирам аз.
Няма ли гювеч — извара!
Няма ли пържоли — мас!
— Глад! — предлага вуйна. —
Глад!
Ядене —
през ден,
през два.
Всеки, докато е млад,
има воля за това.
— Ех — въздиша стрина Мара, —
болно е това дете!
В тялото расте без мяра,
а в главата не расте.
— Тъй е — рекох. — И урока
не запомням с леснина.
Шапката ми е широка,
ризата ми отесня.
Дядо кима: — Пълнота
се нарича болестта.
Викат лекар. Изумен,
той отсича пред родата:
— На изследване при мен! —
Пише.
Определя дата.
— Няма — викам — да вървя!
Тъй ще си умра с цицина! —
Тропам и се противя
на добрата медицина.
Чува тази олелия
нашият съсед
Илия.
Чува този спор. И влиза
с дъх на лято у дома.
На гърба му — потна риза,
а в ръцете му — казма.
— Дайте го на мен —
предлага.
— Де, в градината ли?
— Да. —
Дава ме с усмивка блага
облекчената рода.
И отслабнах аз…
След време
тичах вече с лекота.
Смъкнах глупавото бреме
на оная пълнота.
Да, отслабнах аз…
„Нима?“ —
ще попита бай Тома.
„Невъзможно е“ — ще каже.
„Ти си друг“ — ще ме сгълчи.
Бай Тома не вярва даже
и на своите очи.
В „невъзможното“ загледан,
дълго ще върти глава.
Ще ме пипне
и последен
ще повярва на това.
„Как?!?“ — ще пита бай Тома.
Как ли?
Ей така.
С казма!
С нея прекопах бостана —
десет декара земя.
С нея Шишко тънък стана,
тънък влезе у дома.
Само прякорът, другари,
малко нещо го срами…
Слава, лъснати лизгари!
Слава, грейнали казми!
На чета
с толкова техници —
умници,
палави връстници,
дали сте някога
попадали?
Едва ли, братя мои.
Надали!
Васил
на бяла макаричка
тъче по цели дни
гайтан.
Борис
от борова коричка
изсича лодка
замечтан.
Дали ще стане
капитан?
Дамян
за своята сестричка
по план,
в тетрадка начертан,
кове колца
и за разтока
перо заръчва
на патока.
Иван и Пенчо,
Крум и Златко
се хвалят
с разни колелца:
зъбчато, ъгловато,
гладко,
сачмено —
с лъскави зрънца.
А джебовете,
пълни с гайки,
се късат всеки ден —
поглеж:
додея
на добрите майки
да сядат вечер
на кърпеж.
На толкова техници
надали,
едва ли, братя,
сте попадали!
Но… да разкажем
и за Спас
от същия
прославен клас.
На вид —
момче като момче,
ала
гайтанче не тъче,
не знае
що е болт и нит
и стружки не лови
с магнит.
Не прави
дървена колца
за по-невръстните
деца.
Не реже с лък.
И усет няма
да различи
дъба от чама.
С пиличка
също не пили,
с чукче не чука,
не кове…
Поне
две марки на коли
да можеше
да назове!
А все за техника
бълнува,
за полети
крещи дори.
С наука става
и пладнува…
и ляга,
щом се свечери.
Физик ще става.
Пред физика
се мержелее
звезден път.
Хе, на физика
по езика
ракети само
се лепят!
С физика
и математика
израства
космонавт крилат
И в космоса
носа си тика
като в паница
с мармалад.
Но сложна орбита
ракетна
ще литне
в точен миг оттук,
макар че
завчера не сметна
за колко лева
купи лук.
С голяма техника
„Борави“,
ала без малка
накъде?
Бушон
не може да поправи
и кабарче
да забоде.
Сестра му
често го подбива:
— Ей, Спасе,
за какво те бива?
Единствена го глези
бабата
и на:
не му възлага работа.
Но дядо му
се разгневи
на тая мекушавост
бабина.
— Я слушай!
Гвоздей закови
на закачалката
разхлабена! —
На своя внук,
чудак бъбрив,
подхвърли чук
и гвоздей крив.
А Спас
не се досети даже
да го изправи
с удар, два.
И кой от нас
да му подскаже,
че туй е
гвоздей без глава!
Завчас
подгъна Спас нозе —
недъгавия гвоздей
взе.
Замахна с чука
след това…
Но зло споходи
самохвалеца —
че гвоздей
той не закова,
а здравата си смаза
палеца!
Това се случи с тях, когато
пристигна лагерното лято.
Тръбата свирна и подплаши
отряда с батковците ваши.
А случката — защо да крия —
излезе…
славна
смехория.
— Та-ра, та-та,
та-ра-та! —
Пак „тревога“ през нощта!
— Кой, по дявола, тръби?
— Постовият, може би.
— Та-ра, та-та,
та-ра-та! —
Глухо шушне папратта.
— Всеки пионер — на крак!
В лагера се вмъкна враг!
Слуша занемял Асен.
Хуква Камен ужасен.
Тича в кухнята Лозан,
скача в някакъв казан.
Под каче от мармалад
кляка Данчо по халат.
По брезата лази рис.
Не! Катери се Борис!
И в един маскиран трап
хлътва Пешо без чорап.
— Пешо, де се пъхна Груди?
— В сакчето за пеперуди…
А в палатка без таван
как да се спаси Първан?
Под кревата —
раз-два-три! —
за секунда той се скри…
Вредом се дерат гърла:
— Мечка-а-а!
— Мечка е дошла! —
Спас като пребит реве:
— Ле-ле! Мечките са две!
Симо на кълбо се сви:
— Мале-е, трета се яви.
— Четири са! — Димо вика.
— Пет са! — вика Масовика.
— Пет ли, казваш! — рипна Владо. —
Мечките са цяло стадо!
— Мигар мечките са стадни?
— Стават стадни,
щом са гладни!
А тръбата:
— Та-ра-та-а! —
Брей, продъни се нощта!
Горе — весели звезди.
Долу — лагерни беди.
Ей отрядът се строи.
Бързо той се преброи.
— Първи!
— Втори!
— Трети!
— Ч-ч-че…
— Не заеквай, бе момче!
— Само трима налице! —
вдигна Пенето ръце. —
Тръгвайте след мен. Ура!
Славна група се събра!
Рев гората проглуши.
— Гледай, там стърчат уши!…
— Огън, бий! Напред, ура! —
Глъхне тъмната гора.
И отрядът — погледни —
с вик…
магарето
плени!
Пак тръбата проехтя.
Ех, „отбой“ засвири тя:
— Трам-та, рам-та,
трам-та-рам!
Браво!
Станахме за срам!
Пред аптеката —
опашка.
На опашката —
мълва.
— Кой ни бави? — пита Сашка.
— Нолчо — казват — е това.
Слушат хората събрани
как заръчва наш Манол
благ мехлем
за люти рани,
йод,
памук
и риванол,
марли,
бинтове,
пинсети,
лейкопласт, какво ли не…
— Слушай — някой го подсети, —
чанта носиш ли поне?
Друг му рече: — Туй не може
да се хване и в чувал! —
Крум шофьорът му предложи
своя празен самосвал.
А Манол върти очи.
На,
не се и докачи.
Без да мига,
иска още
аскофен,
хинин,
хардал —
сякаш от настинка нощем
кашля целият квартал.
Иска още витамини —
в листче някакво записани:
— А, В, С, Д…
Изуми ни.
Нещо повече — стъписа ни.
— Грип ли ни мете
или
катастрофи зачестиха?
А Манолчо прекали:
— Две спринцовки, пет игли —
рече той с усмивка тиха.
Аптекарят изумен пита:
— За кого??
— За мен. —
И приспива се невинно
този малък дебелан.
И хининовото вино
стиска с изпотена длан.
А опашката шуми:
— Той е полудял?
— Ами!
— Да не би от земетръс
в Павлово да са пострадали?
— Земетръсът бе зимъс.
— Друг дали ще има?
— Надали.
Суха бабичка гадае:
— От беда е,
за беда е.
Аптекарят се диви:
де момчето ще върви?
— Подразбирам.
В Антарктида!
Там е студ
и вечен сняг!
— Не, на лагер ще отида —
рече нашият юнак.
Другари, моля, тишина!
Като сте рекли: скука, скука…
Да ви разкажа ли една
историйка с добра поука?
Когато влязох в лазарета,
видях, че на леглото бяло
под одеяло на карета…
Но… нека почнем отначало.
На всеки лагерник се иска
с таланта си да блесне тук:
един като лалугер писка,
комични песни пее друг,
на лоста трети се премята
и слиза читав на земята,
четвърти ходи на ръце
с червено като рак лице,
а пети на шушулки бобени
свирука марш до вечерта…
Да, всички вършат тук особени,
невиждани от вас неща.
Различни хора —
разни дарования.
Един отряд,
а толкова призвания!
Единствен Панайот не може
да блесне пред отряда.
На лоста май ще се изложи —
от лоста зле се пада.
Ако запее, две недели
отрядът ще го подиграва
и бухалът ще се пресели
в съседната дъбрава.
Да тръгне на ръце… не смее.
Не става то току-така.
От малък Панайот умее
да ходи само на крака.
И тъй нататък. Туй, което
с прослава други награждава,
не се удава на момчето,
повярвайте — не се удава.
Той… кошнички умее само,
от горски повет да плете,
но впечатление голямо
едва ли ще направят те.
Помръкна той като попарен,
отчая се дори.
На Марко, сивото магаре,
скръбта си довери.
Да, да. При клепоушко той
дойде за избавление.
— Какво да сторя, друже мой,
за да направя впечатление?
С едно ухо сивушко клепна
и сякаш нещо му пошепна.
И Панайот нададе вик,
засмя се, грейна, засия.
Веднага неговият лик
смени печалната боя.
— Ура! Отлично! — викна той. —
Ще стана лагерен ковбой!
Запретна тутакси ръкави.
Охо, какво приготовление!
Без отдих! Бързо! Да направи
отлично впечатление!
Сомбреро нямаше, но ето
зае се с трудната задача
и шапка сламена момчето
измоли с мъка от пазача.
А ласо пък отде да вземе?
Въже намира ли се тука?
Подскочи ловко и без време
развърза люлката на бука.
Оставаше да търси кон.
Но нямаше коняр познат.
Ковбой не язди буков клон,
а силен, буен степен ат.
Но буен степен ат, другари,
не се намира в планината.
Какво пък! Сивото магаре
достойно ще замести ата!
А слънце жарко? Слънце жарко
печеше днес от висините.
Възседна той добрия Марко,
е пети го ритна в слабините.
— Напред! — извика Панайот. —
Напред! — на Марко заповяда.
Но Марко даде заден ход
в неокосената ливада.
— Ей-хуу! — досети се ковбоят,
ковбойски вик наподоби.
И Марко хукна към усоя,
към гъстия лещак заби.
Но спря го тук находка вкусна.
Трънак видя — човешки бой.
Неволно в тоя миг се друсна,
неволно ласото изпусна
разгорещеният ковбой.
А вече пъстър свят се струпа.
Децата викат и подскачат.
Зарязал обедната супа,
дойде да гледа и готвачът.
А Панайот, окъпан в пот,
погледна сбрания народ
и викна: — Марко, стига яде!
Та ти си бил голям гладник!
Обиден, Марко рев нададе
и метна първия ритник.
А после метна втори, трети,
четвърти, пети… че и шести.
За сочни трънки се досети,
похапна пак и пак зачести.
А Панайот, загубил сили,
се метна в гъстите бодили.
И тъй ковбоят наш злочест
направи впечатление
с едно невиждано до днес
печално представление.
Не стигна лагерният йод
за Панайот.
И не остана тук
за друг
ни марля,
ни памук.
Дойде усмихната и бърза
добрата лагерна сестра
и с кошче бинтове превърза
глава, ръце, нозе, ребра.
Но… страх да няма! Пак с отряда
героят крачи жив и здрав.
Аз мисля — повече пострада
предишният му глупав нрав.
Да. Панайот се промени.
Събира хмел по цели дни,
кротува, кошнички плете…
И кой от вас ще се досети,
че носят славата му те
през девет лагера в десети!
На картинката —
кенгуру.
Хрупка трева.
И току се озърта —
извива
глава.
Дългокрак
австралиец.
Бозайник скоклив.
Боязлив
австралиец.
Така боязлив!
По ушите
на муле прилича:
слухти.
По краката —
на заек:
подскача, лети.
На търбуха си
носи
торбица потребна.
А в торбицата —
кенгурче,
рожбица дребна.
Да потрепне листец,
да изпърха
крилце,
ще затупа
това
австралийско сърце,
ще подскочи
страхливецът —
беж да го няма:
по-скоклив от газела,
от зебра,
от лама!
Ще изчезне в омарата —
скок,
два и три!
Ще достигне
далечните
сини гори,
към реката
ще свърне
и с бързи крака
ще прескочи
задъхано
тая река,
ще се мерне
на хълм,
ще потъне в дере
и отново
в широката степ
ще поспре.
А в торбицата
майчина —
там, на търбуха,
ще се гуши една
живина
дългоуха…
Ей такъв е
и Съби
от нашия клас.
На урок ли
го викнат,
подскоква, завчас.
И потулва
оная
усмивка широка,
и започва
да скача в галоп
през урока:
от началото — в края,
от края —
в средата
и това
му докарва накрая
бедата.
Да речем,
че го питат за тиква.
Добре…
Ще излезе момчето,
от страх
ще примре
и ще каже:
„Тя, тиквата,
зрее навреж.
И пече се в тава…
но цъфти
по-напреж.
През април се сади,
а през март
се тори.
За свине
и за хора
в котел се вари.
Много лек е
на тежката тиква сънят.
За солените семки
навред
я ценят.
А от бъз —
да не би да слънчаса
през юни —
тя си прави
чадър от листа
и ластуни.
На полето расте,
по земята
се тръшка
и продават
в сладкарница
нейната дръжка…“
Галопира
нещастният Съби,
не спира —
през урока
безсмислено
той галопира.
На корема си
носи
торбица-пъструша,
но в торбицата
няма ни дюля,
ни круша,
че бележникът
с новата рожба
е там…
Ех, къде
да се дене юнакът
от срам?
Баба Трена, пъшка,
тегли
претоварена шейна.
Вози внучките си —
негли
зъл вълшебник я зажегли
тук, на тая стръмнина.
— Бабо, ти така…
догоре ли? —
Спас подире и върви. —
Добрини ли са ти сторили?
Хайде разправи какви.
Крум се възмущава:
— Бива ли
стар човек… за подигравка…
То е тежичко за биволи,
камо ли за баба мравка?
— А? Що рече? —
пита бабата. —
За каква говориш работа?
Тегли тя.
Поти се…
Мигом
на нозете и олеква.
„Хъка-мъка, на, пристигам“ —
казва си наум и клеква.
— Свърши вече — Спас и рече.
Тя му кима: — На върха съм.
Стигнах, чедо. И добре — че…
жилите си щях да скъсам.
— Скъсано е друго нещо!
Тънката връвчица.
Слабата.
Ту студено,
ту горещо
става изведнъж на бабата.
Тръпне — сякаш сатаната
прави дълга стръмнината,
прави слабичка връвчицата…
Де се провали шейната?
Де се дянаха дечицата?
Недовижда баба Трена.
Взира се преуморена.
Пак изправя колена.
Тю, добре измайсторена
беше новата шейна.
Но за друго жали.
Пита ни:
— Де са внучките, добрите?
— Не добри, а невъзпитани —
много лоши са и трите!
— Ох, от грипа кашлят още,
та реших сама… така…
С камфор ги разтривам нощем,
но ги вдигнах на крака.
Крум извика:
— На крака ли?
Те не теглят, а седят!
Те се тъпчат с портокали,
а за теб — трудът, студът…
Теб добрата, не щадят!
Гледам ги — седят изплезени,
люшкат се, като пелте.
Не от грипове — от глезене
станаха такива те.
И реших да те избавя.
Резнах, бабичко, връвчицата.
— Как? Та мигар подобава…
Де са ми,
кажи,
дечицата?
— Долу, бабо. Край речицата.
И самички,
ето на,
теглят новата шейна.
Лоши занаяти няма.
Избери си по сърце.
1
Белокос и белобрад,
здрав и читав,
дядо Рад
бил на почит в Ясенград.
Сух бил вече, попревит,
но сърцат и шеговит.
„Аз — разправял — съм на път…
Аз бях дъб. А днес дъбът
е за смях на всички трънки.
Да са живи, да растат
деветте издънки.“
Деветте издънки прави —
внуците били това.
Мислел все за тяхно здраве
дядо с бялата глава.
Де що прави, де що струва,
из пазара ще снове—
девет внука ще дарува
с най-желани дарове:
свирки, захарни петлета,
глинен гъдулар с потури,
зайци с къси опашлета
и… над всичко ще притури
две-три писани костури…
Внуците били честити,
с бузки — ясен руменец.
А на дядо Рад в очите
греел радостен огнец.
„Аз — повтарял — съм на път…
Аз бях дъб. А днес дъбът
е за смях на всички трънки.
Да са живи, да растат
деветте издънки.“
Но какво да завещае
на дружината сърцата?
Две рогозки? Срамота е.
Ще се огорчат децата.
Нямал ракли с тежко злато,
нямал княжески палат.
Имал той сърце богато,
ум и… златен занаят.
„Занаята — рекъл — тям
вместо злат
палат
ще дам.“
Бил миньор в миньорски град
тоя славен дядо Рад.
2
И веднъж събрал ги той.
„Кой от вас миньор ще стане?
Кой
в дълбокия забой
ще върти копач стоманен?“
Никой не обелил зъб.
После някой взел да мънка.
И на своя дядо-дъб
рекла тънката издънка:
„Аз… такова… имам тук
цел предначертана.
В мината да слезе друг.
Доктор аз ще стана!“
„Доктор! Харно е това —
кимнал старецът с глава. —
И особено когато
имаш ум и две ръце
и с човечност е богато
твоето сърце.
Но в дълбокия забой
кой от вас ще слезе?
Кой?
Своя дядо в старини
кой достойно ще смени?“
Промърморил втори внук:
„В мината да слезе друг.“
И добавил с весел глас:
„Доктор
май ще съм и аз.“
„Доктор! Харно е това —
кимнал дядо Рад с глава. —
И особено когато
имаш ум и две ръце
и с човечност е богато
твоето сърце.
Но в дълбокия забой
кой от вас ще слезе?
Кой?
Своя дядо в старини
кой достойно ще смени?“
Третият се оправдал
с болки в нежния гръбнак.
Отговор подобен дал
и четвъртият юнак.
„Доктор, доктор“ — все това
те двамината отвръщали.
Към забоите глава
не обръщали.
Пети, шести, седми, осми…
Всеки спорел най-горещо:
„Там, в забоя, за какво сме?
Доктор… туй е славно нещо!“
А деветият добавил —
с откровеност
той се славел:
„В мината е влажно, тясно.
Газ гризу, вода…
Опасно.
Доктор… туй е…
Благородно,
чистичко и…
по-изгодно.“
Махнал дядото с ръка:
„Ха, така ли?“
„Че така…“
Внуците били честити,
с бузки — ясен руменец.
А на дядо Рад в очите
гаснел чудният огнец.
3
Бил старикът здравеняк.
Бил от сой — от жилав сой.
Имал, казват, корен як.
Можел да дочака той
сто и първи
първи сняг…
С чест от близки ограден
и от не един съсед,
той посрещнал
ден
рожден —
чукнали деветдесет.
Вежди никога не сключил
пред несгоди дядо Рад.
Девет внука той изучил
долу, в столичния град.
Харно е човек да има
лекар за минути страшни.
Дядо имал деветима
свои лекари, домашни.
Деветима… Е, добре е.
Но е трижди по-добре
от недъзи да не крее
и без време да не мре.
Здрав ли е, ще се оправи.
Здравето е оправия.
Няма ли си дядо здраве —
туй, родата… остави я.
По-добре е с чужд човек
да делиш софра и мъка,
нежели да искаш лек
от родата многоръка…
Прав ли бил? Душевни рани
с люти думи не ръси.
Казват: род рода не храни,
но без него сит ли си?
Харно е човек да има
лекар за минути страшни.
Дядо имал деветима
свои лекари, домашни.
А умрял… не знам дали
тази болест е за казване.
Дъб дошло да повали
не посичане —
порязване.
Девет внука го лекували,
в тежки томове се ровели,
важно болестта тълкували,
с разни хапове го тровили,
но в пещта на болестта
огъня не угасили.
Доизгаряли в пещта
сетните миньорски сили.
Как понесъл до зори
внуковите девет опита?
Те не чували дори
на добрия старец ропота.
И отишъл си миньорът…
И сега в града говорят,
че ако на тоя свят
всеки хваща занаят
по призвание, по дар,
не за сгода, за печалби —
щеше да се найде цяр,
оздравял би, поживял би
той, миньорът белобрад,
дядо Рад
от Ясенград.
И смях, и врява на пързалката…
Поспри се, погледни
ей тези две шейни —
голямата и малката!
Едната би побрала слон
от Африка или Цейлон.
А другата ще побере
кутре
от Ганчово дере.
С голямата е мамин Лечко —
добре известен вариклечко.
Пухти, корем издул,
по стръмните пъртини
като гърне фасул,
излязло да изстине.
Виж, с гъста пара замъгли
един горун и три ели.
А как стои въпросът
с най-малката шейна?
Шегата настрана —
шейната е на почит:
под мишница я носят
като книжле за прочит.
Поред я носят: Крум, Дамян
и Ставри, до уши засмян.
На подбив Лечко се изплези:
— Здравейте! И добре дошли!
Места за всички ви дали
ще има?
Засмя се някой от онези:
— Да беше млъкнал по-добре!
Шейничката ще побере
и трима!
— Ще видим горе, буболечко! —
наперен, викна Вариклечко.
— А после — долу! — позасмян,
допълни тутакси Дамян.
Какво се случи горе? Там
за срам
голям
едвам-едвам
пристигна Лечко наш — свидливия,
лъщеше цял
като парцал,
измъкнат от варел с оливия.
И сам се нагласи в шейната
с големината си позната.
А малката шейна — ей на —
узна,
че с малка хитрина
умникът взема връхнина.
Ухилен в нея седна Крум,
защото Крум е с хитър ум.
На раменете си той взе
Дамян с големите нозе.
А връз Дамян, макар и с мъка,
се метна Ставри Дребосъка.
Децата викнаха — Ура!
Ура! И тримата побра!
Измамен, Лечко се ядоса.
И сам реши да се пръждоса.
Помогна си неловко с крак
и полетя немил-недраг.
— Ще се пребие — рече някой. —
Не чакай, Крумчо. Миг не чакай!
Изкусна, весела, спасителна,
по хлъзгавата стръмнина
като голяма въпросителна
се спусна малката шейна.
Настигна Вариклечко тя —
на Вариклечко връхлетя.
Бух-бух, цап-цап, трах-трах!
— Там долу се трошат ребра!
И в облаче от снежен прах
завърши страшната игра.
— Да, случва се по някой път —
премъдро загълча отрядът, —
наместо друг да отърват,
спасителите ще пострадат.
И всички мислеха, че тримата
по болници ще карат зимата…
Но мигом вик се извиси:
— Другари! Лечко ни спаси,
защото Лечко е дюшек
и топъл, и дебел, и мек!
Часовникът си знае: тик и так!
Да мърка знае старият котак.
Но наш Манол не знае за глагол —
по български език е бос и гол.
— Тик-так… Маноле, време е, стани!
— Хър-мър… Глагола бързо ти спрегни! —
Но спи Манол. И няма тук шега:
глаголът „спя“ харесва му сега.
Но идва миг — и с тебешир в ръка
застава бял пред черната дъска.
За седми път през тоя кратък срок
учителят го вдига на урок.
— Пиши: „Аз ям парченце баклава.“
Глагола подчертай подир това. —
И баклавата, без да се смути,
момчето подчертава с две черти.
Избухва мигом весел смях в класа.
Шестица заслужава за вкуса!
И сто глагола като „баклава“
едва пропуснал би Манол, едва…
— Отлично. Ти си граматик голям.
В сегашно време си написал „ям“.
Но в бъдеще едва ли ще ядеш,
ако в сегашно труд не си дадеш!
Часовникът си знае: тик и так.
Да мърка знае старият котак.
Но наш Манол се мае. Затова
погрешно баклавата назова.
— Тик-так…
Маноле, сядай, не търчи!
— Хър-мър…
Маноле, стягай се, учи! —
Но, български Манол е бос и гол,
но днес разбра, че „уча“ е глагол!
Сто коли скрибуцат леко,
возят прясното сено.
През полето надалеко
скита весело звено.
То домашните забрави.
Не написа ни едно.
През отави, през морави
припка хитрото звено.
После гмурка се в реката.
Ах, дано, дано, дано
не извикат на дъската
утре нашето звено!
Как ще лепне на отряда
най-позорното петно?
Не, не бива да пострада
пионерското звено!
И настана утрин тиха.
Тиха и спокойна. Но…
седем двойки посетиха
мързеливото звено.
Може би му стана криво —
пребледня като платно.
И от весело, бъбриво
стана кисело звено.
Стана дума в трети клас
за това — какъв е Спас.
Двама казват: „Приказлив“.
А пък трети: „Мълчалив“.
Тъй говорят ден и два
и… обратно след това.
Двама казват: „Мълчалив“.
А пък трети: „Приказлив“.
Но кажете: кой е прав?
И какъв е Спас по нрав?
Може би е мълчалив?
Може би пък — приказлив?
Прав е целият ни клас.
Нрав особен има Спас.
На чина е приказлив.
На дъската — мълчалив.
НЕДЕЛЯ —
цял ден за игра до захлас.
ДОМАШНО —
задачи, преписани в клас.
ДИКТОВКА —
капан за невиждани грешки.
ЧИТАНКА —
сираче с оръфани дрешки.
МАСТИЛО —
виновник за разни петна.
ПИЩОВЧЕ —
пособие за леснина.
ПРИЯТЕЛ —
добър, даровит подсказвач.
УЧИТЕЛ —
закрилник на всеки кълвач.
ОТЛИЧНИК —
дърдорко пред черна дъска.
РОДИТЕЛ —
страшилище с тежка ръка.
БЕЛЕЖНИК —
издайник на моя успех.
СВИДЕТЕЛСТВО —
е-ех…
Отрядът спи. Дълбоко спи.
А буден вън шуми светът.
В горичката цъфтят липи.
И може би ще прецъфтят.
Една пътечка може би
скърби за стъпки на деца.
И старият кълвач скърби
за морзовите знаменца.
Столетен бук
очаква тук
да зърне в нечия ръка
кутийка с влюбена стрелка,
която вечно, все така
обича юг
и сочи юг…
Ах, пеперудка прелетя!
Тя фърфоли с крилца:
— Горко ми! —
Как иска да попадне тя
под сакчето за насекоми!
Коса в ливадата звъни.
Под бряста — празна стомна. Зной…
Косачът чака седем дни —
отряд водари чака той.
Напразно. Прясното сено
деца от село не опи.
Да беше тук отрядът! Но…
Отрядът спи. Дълбоко спи.
— Водица, водица! — извика жътварят.
— Изпита е вече — деца отговарят. —
Пресъхнал е стубелът —
лъжат го те. —
В дола въобще…
Жътварят разбира —
когато дете
на възрастни люде рече „въобще“,
то значи:
не ще…
И все пак се смее: — О, не.
Не съвсем.
— Че тиня ли, тиня ли
да донесем?
Жътварят не вярва
лъжата за тинята.
С лъжата не бива
да цапат картината.
И казва:
— Сто извора бликат от Рила.
Сто извора Странджа е скрила.
От всеки потегля поточе.
Поточе
в поточе —
като че
от двенките става речица.
Речица
в речица,
дечица —
от двечките става река.
Тече си така
от лъка
до лъка,
на друга река
ще протегне ръка —
и ето ти цяло море,
и ето ти много вода
за жаждата
неутолена.
Децата мърморят…
— Море…
Добре.
Вода…
Е, да.
Но тя е ужасно солена!
Жътварят си рече: — Ужасна беда. —
И бъкела взе.
Към близкия стубел за прясна вода
затътри нозе.
Пак запретна Спас ръкави,
но не жъне — реч държи:
— Клас по клас ръкойка прави.
От ръкойка
сноп вържи!
Снопа овършей тогава!
После житцето смели!
От брашното
питка става.
Хапвай
и се весели!
Жътва… Жарка е земята.
Житцето не ще игра.
Спас изяде
три комата,
два-три класа
не събра.
— Клас по клас — ръкойка! — рече
Геро, нашият юнак.
На човече — по геврече,
на отряда — козунак…
Атакуваха стрънта
рано-рано сутринта.
Но в отряда се натика
Светослав Математика.
И започна да пресмята.
Изпоти се дваж и триж.
— Геро, ти за два комата
три звена ще умориш.
За троха от козунак
пот ще осоли гърба ти —
трябва да трошиш гръбнак 316 пъти!
Не математик, а врачка…
Смях — додето се стъмни…
Той реши една задачка,
ние сбрахме
три копни.
Не помага в тоя пек
сладоледът разхладителен.
Ех, така е, щом човек
има изпит поправителен.
Газя, кисна от зори
сред канала напоителен.
Ох, отвътре ме гори
тоя изпит поправителен.
Чак на Рила планина
дирих сняг и хладина,
и ветрец успокоителен.
Парна ме като главня
тоя изпит поправителен.
Да, светът е станал пещ,
а сънят ми — сън мъчителен.
Леле, колко бил горещ
тоя изпит поправителен!
Самин, пешком — за седем часа
Обрешко в лагера довтаса.
Озърна се… Беда голяма!
Деца търчат, а майки няма.
Без мама тук ще му е тежко.
Въздъхна тъжно наш Обрешко.
Но за какво тръби тръбачът?
Към столовата всички крачат.
Ах, кой ще каже: „Яж, бе сине“?
И как ли без молби ще зине?
Без мама в лагера е тежко.
Обядвал ли е сам Обрешко?
А там в гората, без да иска,
той скъса новата си ризка.
Стои разхълцан и навъсен.
Какво да прави тъй окъсан?
Без мама в лагера е тежко.
Кога е кърпил сам Обрешко?
Но мръква се. Вечерник шушне.
С кого момчето да се гушне?
И кой за сън ще го прикани
с грижовни думи „нани, нани“?
Без мама в лагера е тежко.
Заспи самичък, хей, Обрешко!
Заспи, заспи… А утре рано,
щом грейне слънцето засмяно,
прави, каквото всеки прави,
та всичко тук да ти се нрави.
Без мама тук не ще е тежко.
Разбра ли? Нани-на, Обрешко!
Събуди се лагерът рано, по хлад.
Към извора хукна девети отряд.
Но Рачо под чергата спи непробудно,
защото…
да станеш по изгрев
е трудно.
Един шегобиец го пръсна с вода.
Изтича сънливецът вън, зарида.
Подсмърча под смърча. Облича се мудно,
защото…
да пипаш чевръсто
е трудно.
Поеха на поход по чудни следи,
а Рачо с пазача на припек седи.
Но той не тъгува, че тук е безлюдно,
защото…
нагоре по хълма
е трудно.
Ах, има да гонят незнайния рид,
под който уж някакъв рудник е скрит.
А Рачо не рачи съкровище рудно,
защото…
да ровиш и чукаш
е трудно.
Но… мръква се вече. От стръмния кат
честит се завръща девети отряд.
И проби е взел. А на Рачо е чудно,
защото…
да следваш отряда
е трудно.
През девет лагера в десети
мълвата бързо долетя.
Ех, ти веднага се досети,
че наш Дамян прослави тя.
Десница всеки му протяга.
А той — ухилен до уши.
О, днес на своята винтяга
голямо копче той заши!
И ето — слава! Награден е
за своя подвиг наш Дамян.
А как се мъчеше да вдене!
И колко кръв проля засмян!
Приседна мълком под елата
и в тесните уши се взря.
О, през ушите на иглата
той сякаш себе си провря!
Избоде си ръцете здраво,
разкървави един живец,
ала иглата, що е право,
не хвърли тоя хубавец.
Прибра я сетне в игленица,
избърса си потта с ръка…
Да беше уловил стръвница,
не би се радвал той така.
Стои с усмивка незлоблива.
Понрави му се май трудът.
Та само майките ли бива
да шият и да се бодат?
През девет лагера в десети
мълвата бързо долетя.
Ех, ти веднага се досети,
че наш Дамян прослави тя!
Сутрин се хвали,
сутрин се пали
Лазо Хвалбата — немирник и драка.
— Вие сте, вика ни, баби заспали!
Вие се плашите, казва, от мрака!
Мръкне ли само,
с пушка на рамо
бухала в тъмния дол ще открия.
Сетне децата му, брат му, сестра му —
целия бухалски род ще затрия!
Дойде ли вечер,
легнал е вече.
Гуши се Лазо под чергата. Скрит е.
Всички му викат: — Ха тръгвай, човече.
Бухал-усойник забуха в горите.
Но да върви ли?
Но да гневи ли
стария бухал в усоя? Не бива!
Болки в корема сега са го свили,
зъби го щракат и… пот го избива.
Сутрин се пери,
вечер трепери,
презглава чак се завива смелчакът.
И си мърмори: — Какви пионери!
Мигар не могат… ей тъй… да почакат.
Отиде на лагер слабаче.
Духни го — ще падне.
Обаче
след двайсет и два дни
се върна оттам
дебеличко, тежичко —
хипопотам!
— Какво ти е? — питат през смях. —
Как тъй напълня
и подпухна?
Призна си момчето:
— Аз бях
до днеска
дежурен по кухня.
„Четвърти няма“ —
казвам аз.
И всеки ще ви каже: „Три са.“
Но Спас не е съгласен с нас.
Той казва: „Има.“
И го втриса.
Чете.
Мечтае без покой
за тройчицата, златната.
Четвърти срок нарича той
ваканцията,
лятната.
Дечо, нашият юнак,
седем кошника изплете.
За малини ходи лете
горе, в Мечи пущинак.
Ала днес едно зверче,
мечо сродниче, превари
средногорските дървари,
че и нашето момче.
Дечо си дойде по мрак.
Е, гости ни. Раздели ни
седем смачкани малини —
на петима кози крак.
На,
зорница неизгряла —
всички бързат към полето.
Само баба престаряла
пази внучето си клето.
С пръчица по двора крета:
„Къш, петлета! Пис, котаци!“
В къщи — втора нощ
и трета —
под юрганче на карета
хърка
пионер с мустаци.
Уж са нашенци, а с друг,
с чужд език се борят.
„Скив, мангизи, ниц, морук“ —
все това дърдорят.
Кротичката баба Мика
спря случаен минувач.
Може ли без преводач
да им разбере езика?
— Синко бре, кои са тия
смешни момчетия?
Слушам: нещо си дърдорят.
С някакъв език се борят.
Да не би да е
ливански…
перуански…
конгоански?
Минувачът рече:
— Хулигански.
Ех, не се приказва с Росен.
Росен
целият е… вносен.
Панталоните момчешки —
от Острава, чешки.
Ризата — от Казабланка.
Значи, мароканка.
И с обувките ни слиса —
гръцки, от Лариса.
Даже с кърпичката носна —
вносна,
чак от Босна…
Щял да има някой ден
и звънче индийско.
А пък той си е роден
в Бистрица,
Софийско…
— Разлей вода, не се бави —
едната баба промълви, —
та „по вода“
и без мъчение
от днес нататък да върви
на внука
страшното учение!
Ала чешмите бяха спрели.
Ах, гледай ти каква беда!
И двете баби престарели
напразно търсиха вода.
И ето,
не по обичая,
разляха пред момчето…
чая.
А внукът ревна,
Вежди сви.
„По чай“
дали ще му върви?
Коте, коте, не дращи
с остри нокти по килима!
Чудна книжка, гледай ти,
моят батко Павел има.
Чете я от край до край.
И узнахме ние с батко,
че котакът Мърмърай
победил вълка Зъбатко.
Девет зъба му избил,
поразклатил му десети,
но си траел — скромен бил,
пък и кой да се досети!
Може би това си ти.
Мър, познах ли? Е, тогава
по килима не дращи.
На юнак не подобава.
Игра с мастилото да няма!
Мастилото не ти е мишка.
В мастилницата, казва мама,
е скрита цяла детска книжка.
Един писател, коте мило,
като се върнал от разходка,
видял, че капчица мастило
разляла неговата котка.
Ала писалката я взела.
Красиви букви наредила.
И приказката за козела
от капчицата се родила.
Ей този писател се мръщи.
А знаеш ли, коте, защо?
Защото позна, че от къщи
отидох за хляб без палто.
А този усмихнат ме гледа,
защото в едната ръка
донесох и хляб на съседа —
на стария дядо Лука.
1.
Паякът се пита: — Бива ли така?
Копието никой не държи в ръка.
Желъдите зреят — кошникът е празен.
А романът чака, даже неразрязан.
Топката мечтае да я ритне крак,
раницата — излет от зори до мрак.
Бедните предмети! Пет недели страдат!
Още спи съветът, още спи отрядът.
2.
Паяка го няма. Де се приюти?
Копието нейде на простор лети.
Кошникът на воля броди в лесовете.
Радва се романът, седми път прочетен.
В равното игрище топката снове.
Раницата гони снежни върхове.
Ето ви промяна. Как така се случи? —
Друг съвет отряден стаята отключи!
Да ви представя Пешо Дангалака.
Вратар. И драка с рошави коси.
От седем двойки
вчера се оплака,
а днеска с три петици се краси.
Изкара „пет“ по ръчен труд момчето.
И радва се, и перчи се дори,
защото…
от дъгите на качето
панерка дядо Спас измайстори.
Донесе и по смятане петица.
Щастлив е. И засмян е до уши,
защото…
снощи баба Севастица
задачите му кротичко реши.
Напредна Пешо, без да се напряга.
И по граматика се отличи,
защото…
майка му глаголи спряга —
на лампа вади своите очи.
Но на контролно колко ще изкара,
щом книга не похваща, не чете?
Ах, двойките са, братя,
за двойкари
и утре пак ще го споходят те!
Три върби, една речица,
седем врани, пет шейни.
Шеста е повел с връвчица
Крум с изгубените дни.
Крум изгуби вторник, сряда.
И нехае за това.
Край пързалка, край ограда
и четвъртък изтърва.
Две задачи три недели
той не рачи да реши.
Ах, къде ли сте видели
по-премръзнали уши!
Днес е петък. Ще навакса —
сборника ще изкълве.
И дори ще пита как са
другите от пети „В“.
Аритметиката чака
своя майстор знаменит.
Но пързалката е сякаш
не от лед, а от магнит!
Три върби, една речица,
седем врани, пет шейни.
Шеста води за ръчица
Крум с изгубените дни…
Отлетяха седемте.
Към леса забиха те.
А към село, погледни —
тръгнаха петте шейни.
Няма смях и остроти
на пързалката мечтана.
И шейната не лети,
а пълзи без капитана…
Но защо не се вести?
Стана тя, каквато стана!
Днес Григор е в къщи,
горе.
— Хайде, слизай, бе Григоре!
Но Григор не отговори.
Мярна се, а не отвори.
На стъклото нос размаза —
вижте,
на маймуна мяза.
И на веселата гледка
гледа той като през клетка.
Но защо, защо, защо?
Има сукнено палто,
има ватени ботушки,
ски златушки-лъкатушки,
топъл шал от мерино,
ръкавици,
шапка,
но…
няма право на игра…
в къщи майка му го спря.
Е, виновен е:
изстина
днес пред черната дъска
и ще пази карантина
с химикалката в ръка.
Бос, като разкошен кос,
днес Григор напъна сили
да реши:
по сенокос
колко души са косили…
Не подсети го класът.
Пък и той не се досети,
че не могат да косят
цял човек и три десети.
Карантина,
карантина —
100 задачи,
100 компреса!
Ех, да бяха трийсетина,
щеше той да ги хареса,
с петдесет иди-дойди,
щеше да се спогоди,
но бледнее пред стоте…
Май че множко му са те.
Ох, дори му прилошава!
Ще решава,
ще решава,
докато се сгорещи,
докато се изпоти…
Няма как.
Без капитана
ще играем тази вечер.
Стана тя, каквато стана!
Но дано не става вече!
По болест Рачо не прекрачи
училищния праг и днес.
По болест Рачо наш не рачи
да иде с кринче за овес.
По болест не поля фиданка,
леха цвекло не прекопа.
По болест легна той на сянка
под разцъфтялата липа.
По болест не дойде в обора
малачето да напои.
А беше обещал на сбора,
че все край него ще стои.
По болест Рачо не насече
за огъня едно дръвце.
По болест той е скръстил вече
изнежените си ръце.
Ех, болест… Легна той от нея.
Ала от нея не закрея.
От нея Рачо затлъстя,
че
мързел
се нарича тя!
Пръв е, казват, наш Първан.
И това личи.
Пръв на тъмния таван
тайно се качи.
Пръв от всички се гости
с новите сладки.
Пръв издраска — виж го ти —
своите крака.
Пръв на полога с ръце
квачката плени.
И кокошото яйце
с пуйчино смени.
Пръв навън се запиля
след дъжда студен.
И беля подир беля
прави всеки ден.
А пък на урок мълчи —
пак е „първенец“.
Пръв търчи, щом задрънчи
сетният звънец.
С много двойки, цял керван,
той се слави вред.
Пръв е, казват, наш Първан,
но… отзад напред!
Учителят ни е ясен глас
извиква стихналия клас.
И всички днес един след друг
отвръщат бодро:
— Тук!
— Тук!
— Тук!
— Асен Добринов!
Тук е той.
— Благой…
Е, тук е и Благой.
— Васил…
Отзад Васил стърчи.
— Гаврил…
Но наш Гаврил мълчи.
— Гаврил Петров! — за втори път
учителят ни строг го вика.
Обръща се за миг класът
да търси с поглед ученика.
Да, тук е. Наш Гаврил е тук.
Но спи ли той? Ни жест, ни звук!
Зареял поглед замъглен
отвъд, зад черната дъска,
той сякаш вижда хълм зелен
и тиха сребърна река.
И сякаш търси вир познат,
където мряната кълве.
Ех, чудни часове по хлад!
Ех, въдичарски часове!
И не усеща наш Гаврил
как слиза сумрак и тъма.
С коприва рибките покрил,
той хваща пътя за дома…
— Гаврил Петров! — за трети път
учителят извиква строго.
— Гавриле! — тихо го гълчат. —
Разсеян си, човече, много!
Гаврил се стряска:
— Тук съм аз!
От срам и уплах се поти.
— Да, телом, драги, ти си в клас,
но духом другаде си ти…
Гаврил е гузен.
Затова
мълчи с наведена глава…
Отдавна почна втори срок.
Навън е зима. Грачи врана.
А той бълнува вир дълбок
и въдица, и бяла мряна!
Снежен човек ще направим ли пак?
Да потъркалите топки от сняг!
— Ето за тялото — рече ми Спас.
— И за главата — усмихнах се аз.
Ето го. С нос. И с капела от слама.
Има и шуба. Какво ли си няма?
Няма си — рекох — метла. И се чуди
как да живее и как да се труди.
Аз му донесох метлата от къщи,
само че снежният байчо се мръщи.
Прахосмукачка донесе му Спас —
той се усмихна доволен тогаз!
Дали насън
или наяве,
по тъмна доба,
в късен час
при малкия немирник
Славе
довтаса весел
Дядо Мраз.
Брадата му
памучнобяла
се спускаше
до пода чак.
Едва дотътри той
чувала —
с подаръци
натъпкан пак.
Пощипна Славето
и рече:
— Не се плаши
от Дядо Мраз.
И слаби ученици
вече
решил съм
да дарувам аз.
Раздадох вред
играчки разни
от чисто злато
и сребро,
ала на теб
за тоя празник
донесох
нещо по-добро.
Донесох
нещо скъпоценно.
Вълшебна гума —
чуден дар.
Вземи я, Славе.
Непременно
да станеш…
гумин господар.
От злото
тя ще те спасява.
И много труд
ще ти пести.
Кажи „бакамба“
и тогава
изтрий
бележката си ти…
Бележника си
Славе грабва.
А в него — „слаб“.
И в скоби — 2.
Той трябва, трябва…
да, той трябва
от злото
да се отърве!
И Славе
двойката изтрива.
Изчезва двойката
завчас.
— Бакамба!
Ей че си го бива
подаръкът
на Дядо Мраз!
Под едрата
нахална двойка
изскоква
срамежлива тройка.
И нея
Славето изтрива.
Изчезва тройката
завчас.
— Бакамба!
Много си го бива
подаръкът
на Дядо Мраз!
И виж —
под тройката тогава
четворка чудна
се явява.
И нея
Славето изтрива.
Изгубва се и тя
завчас.
— Бакамба!
Ей че си го бива
подаръкът
на Дядо Мраз!
В бележника
като жар-птица
сияе
прелестна петица!
— Бакамба! — вика Славе. —
Браво!
Вълшебна гума
имам аз!
Усмихнат
някак си лукаво,
изчезва мигом
Дядо Мраз.
Момчето вика:
— Много здраве! —
И цъка радостно
с език.
Но сепва се тревожно
Славе.
Пробужда се
от своя вик.
Пробужда се.
Разбира — нощ е.
В ръка
бележника държи.
А там, на страницата,
още
оная двойчица
лежи.
Не знам с кого и как дружите…
За пример бих посочил аз
един хлапак, софийски жител,
един хлапак от пети клас.
„Без дружба тоя свят не струва!“ —
Васил, хлапакът, реч държи.
А той с петима другарува,
с петима пет лета дружи.
Ехе, на чуждата гърбина
добре се настани Васил.
От Генчо — ключ, от Спас — бобина:
приемник „свой“ е нагласил.
Над новите задачи никак
не свежда своя рус перчем.
Защо е Тошко Мъченика?
Или Величко, да речем?
Та те за него всичко правят!
За него план и път менят.
В игри, които му се нравят,
минава за Васил денят.
И все дърдори, уверява…
Навсякъде се вре Васил.
Лепи се той като кощрява,
боде като ечмен осил.
Понякога с очи невинни
подхвърли думичката „глад“ —
и Крум на равни половини
разчупва своя шоколад.
И с теб за дружба ще говори,
за дружба клетва ще даде,
а след това ще се затвори
пет вафли сам да изяде.
Поискаш линийка — не дава.
Не дава гума и писец.
Все мънка и се оправдава
с един такъв… свидлив гласец.
Когато взема — вдига врява,
за здрава дружба той крещи,
но дружбата се изпарява —
но дружбата не е тъй здрава,
щом нещо му поискаш ти.
Скъперница ли е ръката —
отблъсква щедрите ръце
и прави дружбата саката,
бездушна,
дружба без сърце.
Диктовка! Диктовка!
Звънецът удари!
Учителят иде, другари!
Радой
е герой,
но плаши се той.
В гърдите се блъска сърцето.
По листа подскача перцето.
Ах, пак петънце!
Ех, лошо перце!
И виж — неусетно
часът отлетя.
Диктовка, диктовка!
Готова е тя!
Тя днеска е синя
като перуника.
А пъстра спохожда след туй
ученика.
От срам и от грешки, уви,
на другия ден се черви. —
С червено мастило, другари,
учителят после я шари.
Диктовка! Диктовка!
Я дайте винтовка —
тетрадката своя
от грешки безброй
да пази Радой!
Ненужна е, миличък,
страшна винтовка,
най-нужна е тука
добра подготовка!
Първата сестричка рече:
— Мило братче, не плачи.
Ще ти опека геврече —
хайде, затвори очи.
Ще отсея с две ръце
чисто, меко брашънце.
В бели нощви бързешката
ще забъркам аз тесто.
Под месала на дъската
ще лежи да втаса то.
С брадвата подир това
ще нацепя куп дърва.
С бяла борина тогаз
ще напаля огън аз.
Ще си пея, ще пека
и на тебе ще река:
„Ставай, мъничко човече,
от креватчето скокни.
Сладкото геврече
вече
се опече —
погледни!“
Кака е трудолюбива
и за всичко си я бива…
Рече втората сестричка:
— Нани, мъничко братле.
Ще ти купя за паричка
малко захарно петле.
Но изпърво ще вървя
две лехи да изплевя,
пиленцата да нахраня
пред варосания праг
и с тояжка да ги браня
от грабливия герак.
На пета се завъртя —
припна, вън излезе тя.
Много зеленчуци ранни
за минутка изплеви,
всички пиленца нахрани,
към сладкарницата сви —
за послушаното братле
купи захарно петле.
Но когато се прибра,
тя се хвана за главата.
Гледа нейната сестра
хърка здраво на кревата.
А пък братчето грижливо
я завива с пелена.
Пее братчето сънливо:
— Нани, како, нани-на.
Ще отсея с две ръце
чисто, меко брашънце.
В бели нощви бързешката
ще забъркам аз тесто.
Под месала на дъската
ей сега ще втаса то…
С тежка брадва след това
сам ще насека дърва.
С бяла борина тогаз
ще напаля огън аз.
Ще си пея, ще пека
и на тебе ще река
„Хайде, какичко, стани,
та геврече си хапни.
Ти не си трудолюбива,
но за ядене те бива…“
Чу го втората сестричка.
И каквато е добричка —
плесна весело с ръце
и посмя се от сърце.
В джунглата негрите бягат от слон,
бягат от кобра,
завита на клон.
Нашенци бягат от вълк единак
и от усойница
в глух пущинак.
Страх предизвикват
различни неща:
някой се стряска от пън през нощта,
друг — от пращене на счупена гранка,
трети — от своята собствена сянка.
Тетка се плаши от шарен котак,
а братовчедът — от миши мустак.
Само Асенчо — за срам и беда —
бяга
от гребен,
сапун и вода.
Види ли гребен, подскача от страх,
крие се в боба,
в зеления грах.
И от сапун се страхува Асен.
Бяга в съседния двор
ужасен.
А забележи ли мивка с вода,
хуква момчето през девет бърда.
Бяга,
препъва се —
тичай го спри.
Иска да иде в незнайни гори.
Там е спокойно. Кому е потребен
старият гребен, зъбатият гребен?
Там е чудесно. В потайния кът
топла вода не обича вълкът.
Там и глухарят не мие крилце
с тоя противен сапун за ръце.
Само че… в тези далечни гори
никой не дава за кифли пари.
Вълчо не маже комат
с мармалад.
Вълчо си мисли
за вълчия глад.
Слушай, Асенчо,
ела,
престраши се!
Хайде на мивката!
Мий се, реши се!
Щом си послушен,
изкъпан и сресан,
вредом, Асенчо, ще бъдеш харесан!
С нови дрешки
за черешки
тръгна вчера Николичка.
И като диктовка с грешки
стана бялата поличка.
Днес Алеко ще върви
на реката,
утре ще се изчерви
на дъската.
Направи нашият Иван пътека
до входа на една библиотека.
И заболя. От гърло. Ходи блед.
На входа и продават сладолед.
Не с прашки — с книги са заети
на Краси Красния ръцете.
Дебели книги носи Краси,
ала ги носи за сестра си.
— Дваж по-важни са числата —
рече Злата с очилата, —
Кой попълва с „а, бе, ве“
троен фиш за тото-2?
Обича езиците нашата Блага.
И просто е с дух повишен,
когато на масата майка и слага
език задушен.
В клас е котенце разбрано —
седне, мърка си, преде.
В къщи е козле припряно —
скача, сърди се, боде.
На своя ден
рожден
Младен
с усмивки беше
обграден.
Макар с известно закъснение,
и Спас на гости му дойде.
Но не дойде от уважение,
а само… торта да яде.
Петкан завижда на петлето —
на туй червеното, което
без страх от баба Мърморана
прескочи три пъти герана;
завижда на едно малаче,
което няма бяла риза
и в локвите спокойно влиза,
и на котака — за това, че
живее с нокти неизрязани,
пък ненабит и ненаказан е.
— Коте, коте — рече вчера
братчето с въздишка, —
откъде да ти намеря
мартеница с мишка?
Баба Марта, първолаче,
гледа как си по успех
и бележника чете.
Двойка щом получиш — плаче.
А поправиш ли я — ех,
смее се като дете.
Мартеничка на яката,
мартеничка на ръката,
две — за двете джобчета,
три — за трите копчета.
— Що за птица пъстроцветна?
— Сврака някаква суетна.
Не връща ни топка, ни топче. Дори
не връща заети пари.
Но ритнат ли нейде длъжника,
веднага си връща ритника!
Браво, браво! Дайте апаратче,
за да снемем Пенкиното братче:
натопи се храброто момче
кутлето на лявото краче!
Обича слънчевите бани —
на слънце лете се пече.
Но водни бани чак от лани
поне веднъж не се накани
да прави нашето момче.
Сетила се хурка за къделя.
Само че било срещу неделя.
Ленивецът се усмири.
Ей на, не се и свечери,
а той довтаса от игри,
с усмивка майка си дари,
чиниите изми дори…
Изглежда, трябват му пари.
Физкултурата, другари,
тръгна вече „по вода“.
Председателят рибар е —
ето нашата беда.
— Волейбола ще зарежа! —
той спокойно заяви…
С рядка волейболна мрежа
иска риба да лови.
— Плувец е той.
— Голям ли?
— Да.
И вчера беше с нас на плуване.
Но глътна цял басейн вода,
та стана шампион по плюване.
Лете момчето въздиша за ски.
Зиме въздиша за тучни лъки.
Дойде ли зима — на ски не отива.
Дойде ли лято — на припек изстива.
На двора и в спора — зъбат,
а дваж по-зъбат — на обяд!
Блазе на смока. Смокът е добре.
Веднъж годишно кожа той мени.
Пък аз отидох лятос на море
и три смених за десетина дни.
Тръбата свири за строяване.
Ох, кисела тръба. Додява ни.
Тръбата свири за чорба.
Ех, сладка лагерна тръба!
Ръждата се труди —
разяжда мотиката, бела.
А нашият Груди
се гуди под сянка дебела.
Рече квачка пилци да измъти,
но си жали, милата, перцата.
Ляга в полога си девет пъти,
девет пъти става от яйцата.
Да бе дърдорко воденица,
за ден, за два ще свари
да смели всичката пшеница
на три села мливари.
Посял ми Трънчо Трънков тръне,
а иска жито да пожъне.
Ако е мъничка днешната работа —
само за малкото кутре,
днешната, работа — казала бабата —
ти не оставяй за утре.
Трудът с какво се отличи?
Маймуната очовечи.
А мързелът омаймуни
човека, който се лени.
Лозето не искало молитва.
Искало — е, знае се — мотика.
Затова ли бате се опитва
в моите ръце да я натика?
Ръката извършва това,
което подсказва главата.
А всяка неука глава
извика на помощ словата.
Умен мъж
е Игнат.
Взе табела, закачи я.
„Няма лош
занаят.
Има лош занаятчия.“
„Сухи гащи риба не ядат“ —
казал мъдро привечер гладът.
Не за мързела памук предат,
не за мързела тъкачка бързала.
Уж се цапа ден и нощ трудът,
а е винаги по-чист от мързела.
Младен Пилата се заял с ръждата:
— Коя е твоята рождена дата? —
Но старата ръжда не бързала
да отговори на Младен,
че тя се е родила с мързела
в един и същ „почивен ден“.
Иван се труди над режима —
изписа листчето без бавене.
Две важни точки в него има
и първата от тях е „ставане“.
„Без ставане не може никой —
си рече той, от страх обзет. —
Та как ще легнеш, ученико,
ако не станеш по-напред!“
Геро има зъб на Съби —
да му счупи всички зъби.
С първия си служи зле…
Но добре си служи с втория —
мери калното поле
в часовете по… история.
Малък се вижда на Дечо денят.
Кратък изглежда на Дечо сънят.
Денем пилее полезното време,
вечер без полза над книгите дреме!
Катерички, без да спрат,
едри лешници берат.
А за нас оставят ситните.
У, какви са ненаситни те!
Събира си багажа Старата.
В дванадесет ще е на гарата.
А как желае Деко наш
да пъхне в нейния багаж
белота, чашките и прашките,
пък и „шестиците с опашките“.
Генади поправи метлата —
завърза я с тел, разкраси я.
Поправи дори очилата
на баба си Анастасия.
Поправя и печки, и брави,
и плетки, и сбъркани кройки.
Но на — не можа да поправи
две нищо и никакви тройки!
Шалче. Шапка. Ски на рамо.
Ей, голям скиор е Стамо!
Кой ще отрече?
Той отиде на балкана
зарад… слънчевата баня —
да се попече!
Ските на крака не слага,
че на ските само ляга
нашето момче.
Какъвто е щедър, засмян, безопасен —
да ще да рече да ми стане и класен!
Сийка е като топлийка.
Тя, дечица, е наказана,
че се плаши от филийка
с масълце и мед намазана.
В трамвая не отстъпва той.
Не би се вдигнал даже с крик
седящият герой.
Веднъж отстъпи, но тогаз
той беше взел един старик
за Дядо Мраз!
Поглед свежда —
не поглежда
нито меките ботуши,
нито свилената дреха
на добрия Дядо Мраз,
а пресмята колко души
по един подарък взеха
от чувала в тоя час.
Седем шала, три кожуха,
два калпака кой му сложи?
Чифт ботуши му обуха —
повече комай не може.
И на Мешко наш, момчета,
зимата е мила, драга.
Плахо мигат две очета,
гледат зимата от прага.
Времето сега е негово.
Няма класни, няма преговор.
Пак дойдоха снеговити
рой ваканционни дни.
Само горе… погледни —
като двойки са извити
две шейни.
Мустанг възседнал, като вихър
препуска с дреха пъстропера,
размахва ужким томахавка.
А чужди хора изплевиха
фасула, граха и пипера
на болната му баба Славка.