Американски поети

Леда Милева
От „Стръкчета трева“ до зората на XXI век

Няколко години преди да избухне войната между Северните и Южните щати, един американски журналист подготвя своята първа стихосбирка. Авторът е почти неизвестен, а стиховете му по съдържание и форма се различават от всичко, което до този момент се е наричало поезия. В тях няма и следа от изискания стих и музикалната хармоничност на Едгар По или на Лонгфелоу. Нещо повече, няма хореи и дактили, няма дори осезаем ритъм. По страниците на ръкописа изобилстват думи — делнични, груби, анатомически, — които нито един поет в литературната история не е докосвал. Проповядват се идеи, които нито един почтен гражданин не би желал да слуша. Нищо чудно, че пред този ръкопис се затварят вратите на издателите, че авторът е принуден да набере и отпечата сам стихосбирката си в малката печатница на свой приятел.

Стихосбирката носи заглавие „Стръкчета трева“. Авторът й е Уолт Уитман. Годината — 1855. Общественият отклик — присмех и пълно отрицание.

Наистина един от най-известните и почитани навремето американски писатели — Емерсън, приветства появата на „Стръкчета трева“ в лично писмо до Уитман. Около десет години по-късно няколко прославени английски поети начело със Суинбърн провъзгласяват Уитман за „основоположник на американската поезия“. Но ще трябва да измине още половин век, за да се оцени действителното значение на Уитман и неговата единствена стихосбирка „Стръкчета трева“.

Почти всички специалисти днес са единодушни, че летоброенето на съвременната американска литература започва с появата на две величествени фигури на литературния хоризонт — Марк Твен и Уолт Уитман. За поезията това начало се уточнява с времето на гражданската война за обединение на щатите (1861–1865) и третото, допълнително и сериозно преработено издание на „Стръкчета трева“ (1860).

Някои автори предпочитат да нарекат Уитмън „Велик предтеча на модерната поезия“ и да поставят начело неговата съвременница Емили Дикинсън. Едно от съображенията им е, че тя става известна фактически дълго след смъртта си, едва след Първата световна война, открита отново и представена от поета Конрад Айкън. Но по-съществено е убеждението им, че способността на Емили Дикинсън да улови един отделен момент, да синтезира своите чувства и мисли с пределен лаконизъм е по-характерна за съвременното светоусещане от „неудържимата реторика“ и „стилова ексцентричност“ на Уолт Уитмън.

Няма съмнение, че своеобразието и необикновеният талант на Емили Дикинсън са й осигурили трайно място и непомръкващ ореол в американската и световната поезия. Откъсната от социалните противоречия, тя създава своите тихи нежни песни, пропити с трепетите на чувствителното й сърце, изпълнени с необичайни образи и обобщения върху моралните ценности в живота, гледан през едва открехнатите пердета на бащиния й дом.

Огромната арена на „Стръкчета трева“ са човекът в големия град, човечеството с неговото минало и бъдеще, цялата земя и недостижимите галактики на космоса. Дълбоката симпатия към борбата срещу робовладелците на Юга и към революционните движения в Европа, възторгът пред величието на науката, която служи на хората, неизтощимата вяра в силите на живота и в братството между народите, силният и неподправен глас на трудова Америка, зазвучал за първи път в поезията на Уитман — ето какво му даде възможност да прекрачи от своя деветнадесети век в двадесетия и правото да бъде родоначалник на американската поезия.

Историята на американската литература до Гражданската война може да се окачестви преди всичко като борба за откъсване от влиянието на английската литература, за полагане основите на собствена, национална традиция. Главните представители на тази литература живеят в Източните щати, предимно в Нова Англия. Те са интелектуалци и обществени дейци, пуритани по дух и възпитание. Известният литературен критик и антологист Луис Ънтърмайър нарича водещите поети по това време — Емерсън, Лоуъл, Лонгфелоу и Холмс — „Бостънски джентълмени на ранния Ренесанс“. Представата на Ънтърмайър за тяхната реакция при появата на новото поколение творци може би най-добре характеризира качествения скок на американската литература в годините на Гражданската война.

„За тях (за «Бостънските джентълмени») новите творци вероятно са изглеждали като батальон, набран от областите на вулгарността. Уолт Уитман, Марк Твен, Брет Харт… това бяха хора, завършили образованието си във фермата, на бойната линия, в мината, в кабината на лоцмана, в печатарската работилница. За известно време новото течение сякаш нямаше сериозни последици; влиянието на Уитман и писателите от Запада беше отклонено. Поетите от предходния период съзнателно игнорираха подема на една спонтанна национална изява. Дори успяваха да го задържат. Но тази изява набираше сили.“

Наистина последното десетилетие на XIX век бележи сериозни успехи в преодоляване влиянието на английската литература. Американските писатели все повече намират своя собствен глас, все по-дълбоко вникват в проблемите на своята обединена след кръвопролитната война родина. А проблемите са много и безпощадно разбиват илюзиите за лесно достижимото щастие в Новия свят. Тези илюзии водят стотици хиляди емигранти от Стария континент, бегълци от мизерията в собствените си страни, търсачи на щастие в обширните простори на Щатите. Америка бързо се индустриализира. Израстват огромни градове. Фабриките търсят и намират евтина работна ръка. Но пришълците от Европа не намират нито богатство, нито спокойствие. Дълъг работен ден сред грохота на машините, жалки надници, мрачни бордеи под задимените небеса и страшното чувство на несигурност в утрешния ден — такава е съдбата на зараждащия се американски пролетариат, споделяна щедро с презокеанските ловци на илюзорно щастие.

В тази кипяща действителност честният писател трудно може да издържи атмосферата на своята кула от слонова кост. Животът с ускорения си ритъм и бурни стълкновения, съдбата на обикновения човек в обществото-водовъртеж и пътят, посочен от Уитман, събуждат нови поетични гласове.

Едуин Маркам отпечатва своето знаменито стихотворение „Човекът с мотиката“, което прозвучава като страстен социален протест. На литературната сцена се появява Едуин Робинсън със своите интересни поетични портрети на обикновени, малки хора — жертва на едно общество, където над всичко стоят печалбата и стремежът към преуспяване, без оглед на цената и средствата.

Трайно място за себе си и своя автор спечелва „Антология на Спун Ривър“ от Едгар Ли Мастър. В стихотворенията-епитафии за жителите на Спун Ривър, преселени в градското гробище, поетът разкрива безсмислието на дребните съществувания в едно безмилостно общество.

В навечерието на Първата световна война Америка приветства шумно така наречената „нова поезия“ — поезията на имажистите. Начело на това течение застават Езра Паунд и Еми Лоуел. Трибуна на имажистите става чикагското списание „Поезия“, където се прокламират шестте принципа на имажизма. Тези принципи се свеждат до призив да се използва в поезията обикновената говорна реч, да се търсят нови ритми, да се премахват всякакви тематични ограничения и да се създават образи (images — оттам имажизъм), като се използват конкретни детайли, а не неясни обобщения.

В своята поезия имажистите най-често търсят вдъхновение в природата и в случайни, незначителни преживявания. Стиховете им са наситени с образи и метафори, но лишени от съдържание и емоционалност — един индивидуалистичен и безплоден бунт срещу класицизма и романтизма. Изградена върху философията на интуитивизма, лишена от по-високи идеали и обществена значимост, платформата на имажистите изгасва като фойерверк с краткотрайна светлина, без да излъчи топлина.

Много от привържениците на групата се преселват в Европа и твърде скоро започват да се развиват по свой собствен път, често напълно противоположен на обявеното поетическо верую. Еми Лоуел остава в Америка и най-дълго се мъчи да поддържа теорията на това верую, макар че на практика и тя се връща към традиционното стихотворство. Незавидна е съдбата на Езра Паунд, който от невинните и наглед демократични принципи на имажизма, през критиката на паричната и банковата система като корен на всички беди в съвременния свят достига до открита пропаганда и пряко свързване с италианския фашизъм.

Някои характерни особености на капиталистическото общество, които редица писатели долавят и отразяват в началото на XX век, стават още по-ярки след Първата световна война. Самотата на човека в милионния град, проблемът за отчуждението, който заема трайно място в западната литература няколко десетилетия по-късно, вече започва да се появява в творбите на американските писатели. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей пишат за лутанията на едно „загубено поколение“, което търси опорни точки в „джазовия век“.

Едни от най-значителните фигури, появили се в американската поезия в тези години, са Робърт Фрост и Карл Сандбърг.

Фрост е певецът на пасторалната тишина, на философския размисъл сред природата, на скърбите и радостите на обикновените хора по Източното крайбрежие. В своя дълъг живот и в цялото си поетично творчество той остава верен на ранните си предпочитания и на своя натюрел.

Карл Сандбърг издига своя силен глас сред грохота на машините и фабричните сирени. В неговата мъжествена поезия за хората на черния труд, за социалното неравенство на индустриална Америка може би повече, отколкото у когото и да е от американските поети, се чувства гордото дихание на Уитман. Още първите думи на първото му стихотворение „Чикаго“ (най-известно и досега) показват внушителната сила на поезията му.

Касапин на свине прочут в света,

ковач на сечива, житар,

жонгльор с железопътни линии и товарач на стоките

от цялата страна;

бурен, дрезгав, гневен,

град със широки рамене.

И Сандбърг като Уитман бива посрещнат с присмех и обвинения в „словесна анархия“. По-благосклонните, като Еми Лоуел, наричат поезията му „величие, опръскано с грубост“. Колкото и да е странно, академиците и естетите, както се е случвало неведнъж в различни страни и в разни епохи, с голямо закъснение ще оценят и ще признаят това, което обикновеният човек долавя с инстинкта си — че се е появил един голям поет.

Специфично американско явление преди и след Първата световна война е новият интерес, който се събужда към негърското изкуство. Неудържимият ритъм и дълбоката мъка, скрити в негърския фолклор, особено ярко изразени в музиката, създават бурна слава на джаза. Появяват се и няколко антологии на негърска поезия, съставени главно от поети, представители на все още безправната Черна Америка. С дълбоката искреност на своята поезия, стаила мъката по далечната прародина, гнева и сълзите на робството, и с вече отчетливия социален протест се налагат на вниманието такива талантливи черни поети като Каунти Кълън, Клод Маккей, Лангстън Хюс. Към техните имена се прибавят и други — Ричард Райт, Гуендолин Брукс, по-късно и Лерой Джонс, за да влеят нови мотиви и нови съзвучия в американската поезия.

Възроденият интерес към негърската поезия насочва американските поети към неизползваните възможности на фолклора. Най-яркото и оригинално постижение в тази област е поемата „Конго“ от Вейчъл Линдзи с уловения тътнещ ритъм на африканските барабани и с необикновените си интонационни ефекти.

В този период се налага на вниманието и друга крупна фигура — Томас Елиът. Поет-модернист, поет на сложна асоциативност, Елиът е проповедник на нихилизма в своите ранни произведения, по-късно се обръща към религиозната мистика, приема католицизма и достига до безнадеждността. Сухият рационализъм и щедрото позоваване на мотиви от античните митове, Библията и световните класици, неясната му философия правят поезията на Елиът труднодостъпна и трудноразбираема. Един американски критик казва: „Четенето на новите поеми на Елиът напомня разкопките на погребани градове в края на Сирийската пустиня — срещате много внушителни храмове и прекрасни статуи на богове, но нито една жива душа на улицата.“

Най-известната поема на Елиът „Пустата земя“ излиза през 1922 г. — символична картина на упадъка на цивилизацията. Роден в Америка, Елиът още в своята младост се преселва в Англия. Трудно е да се определи дали неговото влияние е по-силно от едната или от другата страна на океана. Но и тук, и там неговите последователи преди всичко копират формата и асоциативния метод на Елиът, достигайки най-често, по думите на друг американски критик, „до стерилен интелектуализъм“.

Къде всъщност принадлежи Елиът — към английската или към американската поезия, е въпрос, който занимава всички съставители на подобни сборници и антологии. Отговорът е различен, според преценката и предпочитанията. У нас Елиът вече е включван в сборник с английска поезия („Съвременни английски поети“, изд. „Народна култура“, 1969 г.) и отсъства от настоящия подбор.

Голямата икономическа криза, която започва в Съединените щати през 1929 г. и разтърсва из основи Америка, не оставя незасегната и сферата на литературата. Безработицата показва своето грозно лице. Милиони американци са изхвърлени на улицата. Стъписани пред гигантските и неразрешими противоречия на своята страна, поетите притихват. Едни изпадат в отчаяние, други се мъчат да намерят отговор, най-напред за себе си, на парещите въпроси. Между тях се откроява гласът на Кенет Фийринг, в чиято поезия пулсират острите социални проблеми.

Нови мотиви завладяват и поезията на Арчибалд Маклийш. Започнал със стихосбирки като „Кулата от слонова кост“ — 1917, и „Улици в лунна светлина“ — 1926, Маклийш сега насочва поглед към социалните противоречия, създава стихове, в които ясно личат демократичните му и антифашистки убеждения.

В навечерието на Втората световна война — като безсмислена реакция на отминалата криза и заредена с предчувствие за нова катастрофа атмосфера — се развиват редица модернистични и авангардни поетични направления, обединени от желанието за бягство от големите въпроси на живота и от краткотрайността на своето съществувание.

Последната, най-жестока и унищожителна война и експлозията на първата атомна бомба над Хирошима, хвърлена от пилот на Съединените щати, събудиха чувството за отговорност и желанието за преоценка на ценностите у много американски поети.

Наред с утвърдени автори от по-старото поколение като Карл Шапиро против ужасите и безумието на войната се издигнаха и много млади, гневни гласове. Тези гласове, още нечути или непризнати от официалната критика, продължават да звучат, да се множат, да се сливат в силен хор. Защото за младите американци войната почти не е свършвала.

В Ню Йорк и Вашингтон, в Чикаго, в Детройт и Сан Франциско представители на властта разгонват гневните демонстрации на черната и бялата американска младеж, хвърлят в затвора тези, които се осмеляват да изгорят своите повиквателни за войната във Виетнам. Официалната литературна критика се прави, че не забелязва стотиците, хилядите стихове на протест, пръснати в така наречения подземен печат. Но и едните, и другите бяха принудени да забележат едно явление в обществения и литературния живот на Съединените щати, защото беше трудно да се отмине с мълчание. Става дума за бунта на битниците, или „разбитото поколение“, проявил се особено ярко в края на петдесетте години.

Сложната и противоречива същност на битниците включва разни дози от трудно съвместими идеи и явления — критика на капиталистическото общество, песимизъм и анархизъм, проповеди за свободна любов и търсене на забрава в наркотици, мистицизъм, пацифизъм и първобитен комунизъм. Тази странна сплав дава отражение и в литературата на битниците. В огромното количество битнически писания, изпълнени с празна реторика, тъмни образи и несвързани възклицания, се открояват също тъй противоречивите, но безспорно талантливи творби на няколко млади белетристи и поети. Алън Гинзбърг, Лорънс Ферлингети и Грегъри Корсо са най-даровитите представители на битническата поезия. Поемата на Гинзбърг „Вой“, която излезе през 1956 г., първа привлече вниманието върху качествено новото явление — литературата на „разбитото поколение“. Наред с яростните й отрицатели се явиха и възторжени поклонници, между които известният поет Уилям Карлос Уилямс, автор на предговора към поемата. „Вой“ рисува кошмарния свят, в който живеят „най-добрите умове на поколението“, гладни, истерични, голи. „Вой“ е яростно обединение срещу Молох — древен бог, на когото се принасят човешки жертви, олицетворение на хищния капиталистически свят — „Молох, сфинкс от бетон и алуминий, чийто мозък е машини, чиято любов е петрол и камък, душата му — електричество и банки, съдбата му — облак безполов водород.“

Други произведения на Гинзбърг като „Америка“ и „Супермаркет в Калифорния“, макар и будещи противоречиви отгласи, също разкриват ярката индивидуалност на поета и носят остра социална критика.

Стихотворения като „Долни дрехи“, „Автобиография“ и „Въображаемо описание на банкет, даден по случай свалянето на президента Айзенхауер“ на Лорънс Ферлингети му отреждат особено място сред битническата литература. Изобличителният патос на неговите творби се съчетава с по-голяма яснота и целенасоченост, с по-вярно чувство за мярка.

Макар че за Грегъри Корсо не е характерно открито навлизане в политическата тематика, някои негови творби ни убеждават, че не по-малко го вълнуват социалните противоречия и опасността от нова война. Късото стихотворение „Случка в немския влак“ е едновременно присъда и предупреждение към съвременните милитаристи.

Битниците отстъпиха мястото си на обществената сцена на своите приемници хипийз. Впрочем разликата между тях не е нито много ясна, нито много съществена. Преди няколко години разговарях върху плановете си за настоящата антология с прогресивния американски поет и критик Уолтър Лоуенфелс. Помолих го да ме насочи към книги и издания с най-новите и социалнозначими творби на американските поети.

— За съжаление не бих могъл да ви помогна — каза той. — Такива творби се раждат вече всеки ден, но те нямат достъп нито до издателствата, нито до книжарниците. Появяват се в различни вестничета и брошури в колежите, движат се по незнайните пътища на „подземната“ литература. Изобщо антология на днешната американска поезия може да се изготви само тук, в Щатите. Нито един задграничен съставител не би могъл да открие и събере това, което е характерно за най-новата социална поезия.

Уолтър Лоуенфелс беше безспорно прав по отношение на авторите и творбите, появили се след битниците. И ние сме му признателни за двете малки антологии, излезли под негова редакция след нашия разговор — „Съвременни поети“ и „Къде е Виетнам?“, включващи част от малко известните произведения на шестдесетте години. Някои от тях намират място и в това издание.

Представителен подбор на съвременната американска поезия досега не е издаван у нас. Затова намерихме за необходимо да започнем с нейния основоположник — Уитман, да включим онези произведения, които и до днес не са загубили своята стойност и които, по наша преценка, биха представлявали интерес за българския читател със своето съдържание и поетични качества, с гражданската позиция на своите автори.

Този сборник включва най-значимите американски поети на двадесетия век така, като всички подобни сборници. Различава се от тях по това, че достига до имена, още почти неизвестни на ценителите на поезията в своята собствена родина — млади автори, които дебютират в „подземния“ печат. Техните творби невинаги носят белега на овладяния професионализъм, но безспорно носят дъха на живота и убеждението, че изкуството е призвано да бъде оръжие в битката за едно по-добро бъдеще, за бъдещето на мира и творческия дух, на социалната справедливост и уважението на човешките права.

В края на настоящото второ издание на сборника „Американски поети“ са прибавени и творби на някои автори — различни по стил и натюрел, които се открояват на американския поетичен хоризонт през последните години на миналия век и в зората на двадесет и първия.

 

1970–2008

Леда Милева

Уолт Уитман

Уолт Уитман (1819–1892)

Уолт (Уолтър) Уитман е роден в Уест Хилс, Лонг Айланд, Ню Йорк. На единадесетгодишна възраст завинаги напуща училището и започва да изкарва хляба си с труд.

Сменя една след друга най-различни професии: разсилен в учреждение, печатарски работник, учител, журналист, калфа в дърводелската работилница на баща си. През цялото време той упорито и жадно се самообразова. В дневника му от тези години е запазен дълъг списък на книгите, които е прочел. Но истинското си образование и опит в живота Уитман получава от срещите и общуването си с обикновените хора. Негови приятели са барманите, кочияшите, хористките от вариететата на Бродуей, рибарите и морските капитани. Легендите разказват, че са го виждали разпалено да чете пред неуките си слушатели Шекспир и откъси от трудовете на древните гръцки философи. На този интимен контакт с големия град и морето той остава верен до края на живота си.

Според много американски критици три събития са имали решаващо значение за творческата биография и поезията на Уитман: едно пътуване до Ню Орлиънс, участието му в гражданската война и тежката болест, която за дълги години го приковава на легло.

В 1848 г., на двадесет и девет години, придружен от своя брат Джеф, Уитман предприема първото си странстване по голямата земя. Пътуват с влак, дилижанс и кораб по река Мисисипи. Пътуват бавно, спират когато и където пожелаят. Прекарват три месеца в Ню Орлиънс — „Американския Париж“. Поетът е пленен от богатството на креолската култура и блясъка на пейзажа. Братята се връщат през Чикаго, големите езера и Бъфалоу, като изминават общо осем хиляди мили. Югът, долината на Мисисипи и Средният Запад завладяват въображението на Уитман и по-късно заемат широко място в поезията му.

От самото започване на гражданската война Уитман е на страната на Севера. Той дори е изгонен от вестника, където работи, защото собственикът ненавижда ония, които симпатизират на негрите. Но по неизвестни причини Уитман не постъпва в армията. В края на 1862 г. по-малкият му брат Джордж е ранен на фронта и поетът незабавно отива да се грижи за него. И Уитман сякаш намира своето призвание. Цялата война той прекарва в болниците и на фронта, сред ранените и умиращи бойци. С неизтощима енергия, преданост и човеколюбив Уитман лично оказва медицинска помощ на повече от петдесет хиляди войници.

Всичко това се отразява пагубно на здравето му. В 1873 г. поетът получава удар и парализа. Остава до края на живота си, цели деветнадесет години, инвалид.

Славата си „добрият посивял поет“ дължи на своята стихосбирка „Стръкчета трева“, която неочаквано в 1855 г. изгрява като звезда на американския литературен небосклон, за да не угасне никога вече. Първото издание на книгата, отпечатано със средства на автора, съдържа едва дванадесет стихотворения. Но скромната на вид стихосбирка е забелязана от прозорливото око на известния философ, есеист и поет Емерсън, който насърчава автора с думите: „… Приветствам ви с началото на голяма кариера.“

Разбира се, не всички мислят като Емерсън. Ценителите на поезията, свикнали с безупречните и елегантни по форма стихове на Едгар Алан По и Хенри Лонгфелоу, приемат „Стръкчета трева“ като дързост и посегателство срещу романтичната традиция. Поетът Сидней Ланиър нарича Уитман „касапин на поезията“. Друг критик препоръчва стихосбирката да се казва не „Стръкчета трева“, а „Бурени“.

Какво смущава противниците на Уитман? На първо място това е новото съдържание, което блика от поезията му. Отношението му към живота. Цялостното демократично и общочовешко звучене на творчеството му. Дълбоката му вяра, уважение и любов към обикновения човек.

Не по-малко значим е и приносът му към теорията на поезията. Той е родоначалник на свободния стих. Пръв се осмелява да пише без рими и традиционните ритмични схеми. Но въпреки това, когато се четат напевно и на глас, неговите дълги редове звучат тържествено и от тях извира някакъв особен, покоряващ ритъм.

С всяко ново издание на „Стръкчета трева“ се увеличават и почитателите на поета. Той има приятели вече не само в Щатите, но и в Европа. Край леглото на болния почтително застават съвсем непознати хора, дошли от различни краища на света да изразят своята признателност и уважение към литературното му дело.

Когато на 26 март 1892 г. Уитман умира, хиляден народ се стича на гроба му. По волята на поета свещеници няма. Просто един от приятелите му, Франсис Уилямс, прочита откъси от Библията, Корана, Конфуций, Платон и най-вече от безсмъртната книга на самия Уолт Уитман „Стръкчета трева“.

Уолт Уитман
Идни поети

Идни поети. Идни оратори, певци и музиканти.

Не настоящето ме утвърждава, не то ще отговори за какво съм,

а вие, ново племе, родно, земно, атлетическо, каквото няма досега,

явете се. Вие трябва да ме утвърдите.

 

Самият аз не ще напиша нищо повече от две-три напътствени слова за бъдещето,

за миг аз само ще пристъпя, за да се извия и да се втурна бегом във мрака.

 

Аз съм човекът, който се разхожда и без да спре, докрай, ви хвърля случаен поглед, а сетне се извръща,

на вас оставя той да определяте и да доказвате,

най-главното от вас очаква.

Уолт Уитман
На европейския революционер, претърпял поражение

И все пак смелост, братко, сестро.

Съвземайте се — каквото и да стане, на Свободата трябва да се служи,

не може тя да бъде провалена от неуспеха, ни от няколкото неуспеха

ни от безразличието и неблагодарността на хората, ни от предателството,

ни от зъбенето на властта, войската, оръдията, наказателните закони.

 

Това, в което ние вярваме, ни чака, притаено по всички континенти,

не призовава никого, не обещава нищо, стои в спокойствие и светлина, ясно и сдържано, не се обезсърчава

и чака, търпеливо чака своя час.

 

(Туй не е само песен за съчувствие, но песен е за бунт,

защото дал съм клетва да възпея всички безстрашни бунтовници в света

и който тръгне с мен, оставя навиците и спокойствието си

и всеки миг рискува да погуби собствения си живот.)

 

Беснее боят с множество гръмогласни тревоги, чести настъпления и отстъпления

и тържествува неприятелят или си въобразява, че тържествува,

затворът, ешафодът, въжената примка, белезниците, желязната огърлица и прангите постигат своето,

знайните и незнайни герои се преселват в други светове,

големите трибуни и писатели отиват в изгнание и бавно креят по далечни краища,

идеята заспала е, най-силните гърла се давят в собствената си кръв,

младежите навеждат поглед към земята, щом се срещнат,

но то не значи, че си е отишла Свободата, нито че неприятелят е станал пълновластен.

 

Свободата не си отива първа, втора или трета,

тя чака всички други да си идат, тя си отива последна.

 

Когато се забравят мъчениците, героите,

когато целият живот и човешките прогонени души не могат да намерят кътче на земята,

тогава само ще прогонят и Свободата или идеята за Свободата и неприятелят ще стане пълновластен.

 

Дръж се смело, европейски бунтовнико, бунтовнице.

Додето всичко друго не престане, не бива и ти да преставаш.

 

Не зная истинското ти призвание (ни моето, ни смисъла на всичко друго на света),

но аз грижливо ще го търся,

дори във бедността, във неразбирането, във тъмницата — те също са велики.

 

Победата ли мислехме велика?

Да, тя велика е, но вече ми се струва, че и поражението е велико, щом то не е могло да се предотврати,

че са велики и смъртта, и ужасът.

Уолт Уитман
Когато зрелият поет се появи

Когато зрелият поет се появи,

Природата (безстрастното кълбо със своите дневни и нощни зрелища) възрадвана възкликна: „Той е мой!“

Но и човешката душа възкликна, ревнива, горда и непримирима: „Не, той е само мой!“

Тогава зрелият поет застана между двете и хвана всяка за ръка

и оттогава винаги стои така, за да ги слива и съединява, да държи ръцете им,

и няма да ги пусне никога, преди да примири и двете,

преди навеки цялостно и радостно да ги съедини.

Уолт Уитман
Върни се от полята, татко

Върни се от полята, татко, дойде писмо от Пит!

Излез на портата, мамо, дойде писмо от твоя син.

 

Виж, есен е.

Дърветата са по-тъмнозелени, по-червени и по-жълти,

листата им треперят от ветреца и разнасят над селата на Охайо свежест и прохлада,

в овощната градина висят зрели ябълки, а по асмата — гроздове.

(Долавяш ли дъха на гроздовете от асмата?

Долавяш ли дъха на елдата? Доскоро там пчели бръмчаха.)

 

Над всичко горе е небето, спокойно и прозрачно след дъжда, с чудати облаци,

и долу също е спокойно, хубаво и пълно със живот, във фермата цари благополучие,

цари благополучие и по полята, но ето че сега бащата се завръща от полята, дъщеря му го е викнала,

отвътре се подава майката, на портата застава,

забързана, нозете й са разтреперани, предчувства нещо,

не е успяла да нагласи ни шапчицата, ни косите си.

 

Отваря припряно плика.

О, не е почеркът на моя син, макар да е написано там името му!

Разбито майчино сърце — наместо нашия скъп син чужда ръка е писала!

Заплува всичко пред очите й — мрак и светкавици — тя схваща само смисъла, не думите,

откъслечните изрази: „Прострелян във гърдите… кавалерийска схватка… откаран в болница…

сега е зле, но ще оздравее…“

 

Ах, ето я пред мен! Единствен образ

сред плодородния и богат Охайо, сред градините и фермите,

с болезнено, измъчено лице, замаяна, съвсем отпаднала,

опира се о рамката на портата.

„Не тъжи, мила мамо!“ — говори й през плач подрасналата дъщеря, а малките сестрички са се притиснали до нея, безмълвни и смутени.

„Виж, мила мамо, в писмото пише, че Пит ще оздравее скоро…“

 

Клетото момче — то няма никога да оздравее, не би могъл да оздравее, смелият и простодушният!

Додето те стоят дома, край портата, той вече мъртъв е, едничкият им син е мъртъв!

Но майката би трябвало да оздравее,

тя — със смалено тяло, облечено в черно,

денем не докосва яденето, през нощта се стряска, често буди се,

буди се среднощ и хълца със един дълбок копнеж,

да би могла да се оттегли, незабелязано и тихо да избяга от живота, да изчезне,

да го последва, да го потърси, да бъде пак със своя скъп и мъртъв син.

Уолт Уитман
Нощем на брега

Нощем на брега

стои дете с баща си,

гледат изтока, есенното небе.

 

Сред мрака горе —

грабливи облаци, гробовни облаци, събрани на тълпи,

се спускат, бързи и жестоки, напряко и надолу,

за да покрият последната прозрачна ивица небе на изток,

дето Юпитер, звездата-владетел, е изгрял, голям, спокоен,

и близо, малко по-отгоре, плуват нежните сестри, Плеядите.

 

А долу детето държи ръката на баща си,

гледа облаците — как се спускат победоносно, за да погълнат всичко,

и тихо плаче.

 

Не плачи, дете!

Не плачи, мило мое!

Дай да изтрия с целувка сълзите ти!

Грабливите облаци няма все така да побеждават,

няма дълго да владеят небесата, само ти се струва, че са погълнали всички звезди,

успокой се — Юпитер отново ще се появи,

виж в друга нощ — Плеядите отново ще се появят,

те са безсмъртни — златните и сребърни звезди отново всичките ще заблестят,

големите и малките звезди ще заблестят, ще устоят,

гигантските, безсмъртните слънца и дълготрайните мечтателни луни ще заблестят.

 

Но защо ти, скъпо мое, скърбиш единствено по Юпитер?

Защо мислиш само за погребението на звездите?

 

Има нещо

(с устните си аз те утешавам и тихо ти шептя,

загатвам ти най-първия въпрос, неясната посока),

има нещо, по-безсмъртно дори и от звездите

(безбройни погребения, безбройни дни и нощи са отминали),

има нещо, което ще издържи по-дълго от сияйния Юпитер,

по-дълго от Слънцето и всички въртящи се луни,

по-дълго и от лъчезарните сестри, Плеядите.

Уолт Уитман
Ще дръзнеш ли сега, душа

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти и път не води?

 

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

 

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища, в недостижимата земя.

 

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните — Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови да ни приковат.

 

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир (О, радост, плод на всичко!) да ги изпълним, о душа!

Уолт Уитман
Из „Песен за широкия друм“

Allons! Към туй, което е безкрайно и безначално!

Да понесем и похода на дните, и почивките на нощите,

за да разтворим всичко във целта пред нас, във дните и нощите пред нас,

да ги разтворим пак в началото на по-висшето пътуване

и нищо да не забелязваме освен целта, която ще достигнем и отминем,

и нищо да не съобразяваме със времето, макар и най-далечното — единствено да го достигнем и отминем,

и да не се оглеждаме за други пътища — пред вас е той, прострян, и чака, макар и дълъг, е пред вас, прострян, и чака,

и да не търсим други същества, създадени от бога, или не — освен ония, които крачат в същата посока,

да имаме, каквото можем, да се радваме на всичко без усилия и пазарлъци, да се отказваме от пиршествата и все пак да участвуваме във тях,

да извлечем най-доброто от фермата на земеделеца и от разкоша на богатия, от целомъдреното щастие на двойката съпрузи, от плодовете и цветята на градините,

да вземем своето от всеки град, през който минем,

да носим с нас, където и да идем след това, улиците, сградите,

да съберем и мислите, и обичта на всички, които срещаме,

да отведем със себе си ония, които обичаме, макар да ги оставяме зад нас,

вселената за нас да бъде път, много пътища, път за устремените души!

 

Всичко се отдръпва пред шествието на душите.

Всяка религия, устои, изкуства, власт, всичко, което е било или сега е на земята и където и да е, се спотаява в нишите и гънките пред шествието на душите, поели пътя на вселената.

 

Пред похода на човешките души по пътя на вселената всеки друг поход е само символ и опора.

 

Винаги жизнени, стремящи се напред — изправени,

тържествени, безумни, тъжни, отвергнати, объркани, стремителни, неудовлетворени, слаби,

болни, отчаяни, горди, привързани, привличани или отблъсквани, —

те вървят, вървят! Не зная накъде, но зная, че вървят!

Но зная, че вървят към най-доброто, към великото!…

* * *

Allons! През битки и войни!

Целта не може да се отмени, целта е обявена.

Успяха ли борбите в миналото?

Какво успя? Ти сам успя ли? Народът ти? Природата?

Сега ме разбери добре — в самата същност на нещата е: победата, каквато и да е, да предизвика още по-голяма битка!

 

Зовът ми е зовът на битката. Подхранвам кипналия бунт.

И който тръгне с мене, нека се въоръжи добре.

И който тръгне със мен, ще среща често бедност, недояждане,

свирепи врагове и самота.

* * *

Allons! Пред нас е пътят!

Той сигурен е — аз съм го опитал с моите нозе! Не изоставай!

 

Нека зад нас, на масата, остане ненаписаният лист, нечетената книга и сечивата в работилницата,

нека останат неспечелени парите,

училищата нека да останат и виковете на учителите!

Нека свещеникът се моли в църква, адвокатът да говори в съда, съдията да тълкува законите!

 

Другарю, ето ръката ми!

Давам ти обичта си, по е скъпа от пари!

Давам ти себе си без задръжки и проповеди!

Ще ми дадеш ли и ти себе си? Ще тръгнеш ли със мен?

Ще бъдем ли със тебе неразделни до края на живота си?

Уолт Уитман
Сбогом, мое въображение

Сбогом, мое въображение!

Прощавай, мила спътнице, мила обич!

Отивам си и сам не зная още накъде,

нито каква ще бъде участта ми, нито дали отново ще те видя,

затова сбогом, мое въображение!

 

Сега за сетен път — поне за миг назад поглеждам,

часовникът тиктака в мен все по-забавено,

със падането на нощта ще дойде изходът — и пулсът ми ще спре.

 

Живяхме дълго, радвахме се, галехме се,

чудесно беше, а сега — раздяла — сбогом,

мое въображение!

 

И все пак — нека не прибързвам,

наистина живяхме много, спахме, прецеждахме, наистина се сляхме в едно,

затуй, като умираме, то нека заедно да мрем, да си останем едно,

ако отиваме някъде, то заедно да идем и срещнем туй, което ще се случи,

ще бъдем по-добре, по-весели и нещо ще научим,

че може би самото ти ме тласкаш към истинските песни (кой знае),

може би ти си смъртната врата, която се открехва?

Затова накрая сбогом. И здравей, мое въображение!

Уолт Уитман
Войната

Махнете военните теми! Махнете самата война!

Далеч от моя разтреперан взор, и нивга вече да се не вестява туй

        което блика сред опустошени, кървави тела!

Невероятен ад и кървава гонитба — достойна за свирепи тигри или

        за стръвни вълци — не за разумния човек!

Вместо войната подемете на Индустрията творческия поход!

Със твоите безстрашни войнства, Инженерство!

Със твоите огнища, труд, разпалени до жар!

Със твоите сигнални свирки, гръмки, светлозвучни!

Уолт Уитман
На един загинал европейски революционер

Моите песни не са само песни на мир и спокойствие,

но също тъй песни на бунт и въстание;

защото

        аз съм поета на всеки безстрашен бунтовник, навред по света

който се впуща със мен и оставя зад себе си мир и прогнили блага,

и поставя в опасност живота си, готов да го жертвува…

 

Когато умре Свободата във някое място,

то не е първо, ни второ, ни трето,

то чака и всички останали — то е последно.

И когато угасне животът, и угаснат душите на всички

мъже и жени,

        във всички страни на земята —

само тогаз Свободата, или пък идеята за Свобода, ще

угасне макар

        в една част на земята,

и тиранията ще завладее напълно света.

Уолт Уитман
Бъдещето

Прекрасен Нов Свят, величествено Раждане, въставаш

ти пред моите очи,

като безкраен златен облак изпълващ западния небосвод…

Ти Чуден Свят, днес още неопределен, неоформен — нито бих могъл

да те определя:

как бих проникнал зад непроницаемата светлина на бъдещето?

Аз чувствувам страхотния ти ръст — било добро или

пък зло;

аз те очаквам — приближаваш ти, поглъщаш настоящето, надхвърляш миналото;

аз виждам — святка твойта светлина и твойта сянка

осенява, сякаш целий

                                                земен шар;

ала да те определя — не мога, едвам аз мога да те схвана;

но аз те назовавам — аз те предсказвам — днес.

Уолт Уитман
Из „Децата на Адам“

Възпявам електрическото тяло,

тълпи от тези, що обичам, са край мен и аз край тях.

Те няма да ме пуснат, докато не ида при тях и аз, за да им отговоря

магията от тях да снема и да ги изпълня с пълната душа.

И мислите ли вий, че който свойто тяло осквернява, би могъл това да скрие?

Съмнявате ли се, че който осквернява живи, не е еднакво мръсен с този, който осквернява мъртви?

Или, че тялото е туй, което и душата?

Но ако тялото не е душа, душата що е!

Емили Дикинсън

Емили Дикинсън (1830–1886)

В живота на Емили Дикинсън, една от най-интересните и оригинални представителки на американската поезия, външно не е имало нищо изключително.

Родена е в Амхърст, Масачузетс. Баща й е известен адвокат и касиер на колежа в града. Отнася се към децата си с пуританска строгост. Разрешава на дъщеря си Емили да чете само Шекспир и Библията. Но заедно с това той е и чудак. Веднъж с училищната камбана свиква тълпа от хора, за да им покаже колко е красив залезът.

На седемнадесет години Дикинсън постъпва за една година в девическа семинария. Малко по-късно тя пише до своя приятел и литературен съветник полковник Хигинсън: „Питате кои са моите приятели? Хълмовете, сър, и залезът, и кучето, голямо колкото мен. Те са по-добри от човешките създания, защото знаят, но не говорят. А шумът на ручея на обед превъзхожда моето пиано.“

През 1853 г. баща й е член на Конгреса и Емили прекарва зимата във Вашингтон и Филаделфия. Тук тя среща човека, в когото се влюбва — някой си Чарлз Уодсуърт, свещеник. Но свещеникът е женен и Дикинсън се връща в родния си град сломена и разочарована. Постепенно тя се отчуждава от света и последните десет години от живота си въобще не напуска дома си. Облича се изцяло в бяло и отказва да разговаря с непознати хора. Но никой освен най-близките й приятели не знае, че през всичките тези години тя търпеливо създава своите поетични миниатюри-откровения. Пише, защото това й доставя радост, удовлетворява някаква нейна дълбока духовна нужда. Емили не търси и не мечтае за слава. Тя нито за миг не допуска, че някой може да се интересува от интимните разговори, които води със себе си. Приживе, и то без нейно знание, са отпечатани само седем стихотворения.

Когато умира, в едно от махагоновите чекмеджета на масата заедно с куп стари писма, грижливо завързани с панделка, откриват ръкописи на седемстотин нейни стихотворения. Молбата на поетесата е те да бъдат изгорени.

За щастие близките на Дикинсън не изпълняват молбата й. В 1890 г., четири години след смъртта на Емили Дикинсън, излиза под редакцията на Хигинсън първата книга с нейни стихове. Два други тома излизат в 1891 и 1896 година.

Америка и останалият свят с учудване откриват, че неочаквано се е появил един нов и значителен поет.

В едно от своите писма Дикинсън казва следното за поезията, което се отнася изцяло и до нейното творчество:

„Когато чета една книга и тя кара тялото ми да леденее и да няма огън, който да го стопли, аз знам, че това е поезия. Ако почувствам физически, че горната част на главата ми липсва, аз знам, че това е поезия. Това са пътищата, по които узнавам за нея. А нима има друг начин?“

Емили Дикинсън
Да се направи прерия…

Да се направи прерия, е нужна пчела и детелина,

пчела и детелина

и една мечта голяма.

Дори мечтата само стига,

ако пчели и детелина няма.

Емили Дикинсън
Изречената дума…

Изречената дума

е, казват, вече мъртва.

А според мен

тя почва

да живее

от този ден.

Емили Дикинсън
Ако успея да спася едно сърце ранено…

Ако успея да спася едно сърце ранено,

аз ненапразно съм живяла,

един живот даря ли с облекчение,

над топлите му рани хлад разляла,

или ако помогна да се прибере в гнездото

едничка птица премаляла,

аз ненапразно съм живяла.

Емили Дикинсън
Такова дребно нещо е да плачеш…

Такова дребно нещо е да плачеш,

въздишка от гръдта за миг извира,

но от неща с такива измерения

все пак понякога човек умира.

Емили Дикинсън
Надеждата е малка птица…

Надеждата е малка птица

гнездо в душата свила,

тя пее песничка без думи

и пърха лекокрила.

 

Най-нежно в бурно време пее.

Безмилостна стихия

могла би само тази птица

в душата да убие.

 

В земи смразени ми е пяла,

в морета разярени,

в замяна без да пожелае

една троха от мене.

Емили Дикинсън
От книгата по-хубава фрегата няма

От книгата по-хубава фрегата няма

за пътешествия далечни.

От страницата с вихрена поезия

коне по-бързо полетели няма.

Така и бедният, без бреме от прегради,

пресича разстоянията леко.

Как скромна е каляската, понесла

душата на човека.

Емили Дикинсън
Животът ми два пъти свърши…

Животът ми два пъти свърши,

не стигнал своя сетен час.

Безсмъртна ако съм, едва ли

ще изживея вече аз

минути палещи, каквито

два пъти ми съдбата даде.

Раздялата е миг прекаран в рая

и цяла вечност, преживяна в ада.

Емили Дикинсън
Не можех за смъртта да спра…

Не можех за смъртта да спра,

но тя се спря за мене,

в каляска седнахме — до нас

безсмъртието беше.

 

Полека карахме напред,

не бързах и защо ли?

Да съм учтива в този ден,

и грижите отложих.

 

Вървяхме покрай школски двор

и чувахме децата,

задминахме нивя, гори

и слънцето по залез.

 

По-скоро то задмина нас

и тръпен хлад усетих,

че носех рокля — нежен тюл

и от воал — наметка.

 

Тъй стигнахме до странен дом,

едва го забелязах,

че само покривът от пръст

стърчеше над земята.

 

Век оттогаз, а сякаш миг,

откак в почуда зърнах,

че беше конският ни впряг

към вечността обърнат.

Емили Дикинсън
По-меки утрините са сега

По-меки утрините са сега

а орехите потъмняха,

напусна розата града

и горските къпини наедряха.

 

Наметна кленът весел шал,

в червена рокля кипри се поляната —

за да не съм по модата от вчера

и аз си избродирах брошка на ревера.

1858

Емили Дикинсън
Подаръци тъй дребни…

Подаръци тъй дребни,

като например цвете или книга,

посяват на усмивки семената —

които разцъфтяват в тъмнината.

1858

Емили Дикинсън
Дъга — пристигнала от панаир!…

Дъга — пристигнала от панаир!

Къс от Световния Кашмир

пред мене засиява!

Или на своя морав Шлейф перата

Паун един — по равнината

нехайно разпилява!

 

Пак в полет Пеперудите сънливи!

Рояците над летаргични вирове

познат напев подхващат.

Застанали пред слънчевите входове,

Пчели-Барони — в марш — бръмчащи взводове

ред подир ред изпращат!

 

Червеношийките тъй плътно днес стоят,

както до вчера струпан бе снегът —

по Покрив — Клон — овраг!

И Перуниката перото си поставя,

че старият любим — Дон Слънце — се задава!

Гост на Мочура пак!

 

Без чет и брой! Без командири

Отряди от гори и от баири

в строй бляскав са се спрели!

Чии са тез пълчища? От чии

тюрбанени морета — от кои

земи в Черкезките Предели?

1859

Емили Дикинсън
Най-сладък смята се успеха…

Най-сладък смята се успеха

от губещите всяка надпревара.

Изпитващите страшна жажда —

те само оценяват истински нектара.

 

И никой от победоносната лилава армия,

която знамето спечели в битка величава,

не би могъл да обясни по-точно

какво победата им днешна означава —

 

от оня — падналия, победения,

от оня, който чувства, че животът гасне,

а до ухото му достигат звуци на триумфа

далечни и мъчителни, и ясни!

1859

Емили Дикинсън
Ликуването е в морето да навлезе…

Ликуването е в морето да навлезе

континенталната душа,

отвъд града — отвъд прибоя —

в дълбокото на вечността.

 

Сред планините като нас отраснал,

дали моряк ще разбере

божественото упоение

на първа миля сред море?

1859

Емили Дикинсън
Има ли наистина зора, о, хора?…

Има ли наистина зора, о, хора?

Има ли такава вещ — деня?

Мога ли да я съзра от планините —

ако съм голяма като планина?

 

Има ли пера тя като наште птици?

Като лилиите има ли стебла?

Носят ли я от страните знаменити —

дето никога не съм била?

 

О, мъдрецо, слязъл от небето!

От желание по нея аз горя.

Моля ви, кажете ми къде е

местността, наречена зора.

1859

Емили Дикинсън
Поводи връзвай за живота ми, Боже…

Поводи връзвай за живота ми, Боже,

аз съм готова за Път!

Още веднъж да погледнем Конете —

бързо! И нека летят!

 

Нека да седна на сигурно място,

да не изпадна — аз знам —

трябва да стигнем да Страшния съд —

трудно се стига до там.

 

Мен не ме плашат ни стръмните урви,

нито морето там долу —

в пътя безкраен сме тръгнали двама

по моя собствена Воля.

 

Сбогом на моя Живот досегашен,

сбогом на края познат —

Ти целуни Планините от мен — и

карай към другия Свят!

1861

Емили Дикинсън
Аз съм никой. А ти кой си?…

Аз съм никой. А ти кой си?

Също Никой? Вече сме двамина значи.

Но не казвай! Ще ни сочат

с пръста всички минувачи.

 

Как е скучно да си Някой!

Като жаба чак до мрак —

името си да повтаряш

пред възторжен Жабуняк!

1861

Емили Дикинсън
Ето поет — ето това прецежда…

Ето поет — ето това прецежда

смисъл поразителен

от обичайните Значения —

есенция тъй разточителна

 

от най-познатите ни видове,

загинали пред Прага —

че се учудваме защо не Ние

я схванахме — веднага.

 

Той, който гледките разбулва —

Поетът — Той обрича

останалите — чрез Контраста —

на Нищета привична.

 

За своя Пай — който нехае —

И Кражбата не е опасност —

Той Сам — за Себе си — Богатство

на Време — неподвластно.

1862

Емили Дикинсън
За красотата аз умрях…

За красотата аз умрях —

след мойто Погребение

човек за Истина умрял

положиха до мене.

 

— Защо изгасна? — промълви.

Признах: — За Красотата.

— Аз пък за Истината, все едно

че с теб сме родни Братя.

 

Говорихме в гробовен мрак

като добри роднини —

но устните ни мъх покри

и имената заличи ни.

1862

Емили Дикинсън
Аз нямах време за омраза…

Аз нямах време за омраза,

че Гробът — знам —

не е далече —

и твърде кратък е Животът

да свърша

със Враждата вечна.

 

И да Обичам нямах време,

но работа все пак е нужна

ден след ден —

затуй усилия да вложа в Любовта,

реших, че е достатъчно

за Мен.

1862

Емили Дикинсън
Отправяхме молитва към небето

Отправяхме молитва към небето

говорим за Небето —

говорим за съседите — когато те умрат —

и точно в кой час са отишли Горе —

Кой пръв ги е видял, защо летят?

Небето място ли е, Раят има ли лице?

Дали е бил удобен пътят —

Това засяга само нас —

за Мъртвите

не съществува География.

1862

Емили Дикинсън
„Към мен?“…

— „Към мен?“

Но аз не те познавам никак —

и твоят Дом къде е?

— Аз съм Исус — последен от Юдея —

сега съм в Рая.

— Карета имаш ли да ме откараш там?

— Достатъчни са Моите ръце,

на мойта Мощ се довери.

— А аз съм Прошката.

— Но аз съм грешница.

— Съвсем съм дребна.

— Най-дребният щом дойде там,

се оценява

за най-голям.

Ела и в моя Дом се настани.

1864

Емили Дикинсън
Насред полето седна планината…

Насред полето седна планината,

в огромен Стол се настани —

а погледът й всепроникващ

изучи всичко до безбрежни далнини.

 

Край коленете й Сезоните играха —

както край майката играят си Децата —

тя Баба е на дните наши земни

и Прародителка е на зората.

1864

Едуин Маркам

Едуин Маркам (1852–1940)

Едуин Маркам е роден в Орегън Сити, Орегън. Детството си прекарва в едно ранчо в Централна Калифорния. Мечтата му е да стане учител и на осемнадесет години се записва в колежа в Сан Хосе.

Още като младеж пише стихове, силно повлияни от поезията на Байрон.

В 1899 г. неочаквано се появява неговото стихотворение „Човекът с мотиката“, вдъхновено от картината на френския художник Жан Франсоа Миле, която поетът е видял преди десет години и с часове е стоял пред нея. В своето стихотворение Маркам превръща „приведеният от тежестта на вековете“ френски селянин в символ на потиснатите и онеправдани трудови хора от целия свят. Поемата е гневен протест срещу експлоатацията на човек от човека и пламенен призив за борба против тираните.

Успехът на стихотворението е огромен и то бързо се превежда на много езици. В България „Човекът с мотиката“ се появява за първи път през 1924 г. на страниците на списание „Пламък“ в превод на Гео Милев.

През 1901 г. Маркам отпечатва и второто си известно стихотворение, посветено на Линкълн. Същата година стихотворението излиза в книгата „Линкълн и други стихове“.

Маркам издава по-късно и други книги: „Обувките на щастието“ (1914), „Вратите на рая“ (1920), „Осемдесет песни на осемдесетгодишна възраст“ (1932), но нито едно от произведенията, поместени в тях, не достига поетическата сила на „Човекът с мотиката“.

Едуин Маркам
Човекът с мотиката

Превит от тежестта на вековете,

стои, подпрян на своята мотика,

в зениците му — пустота столетна,

на плещите му — земните несгоди.

Кой му отне възторг и отчаяние,

способността да страда, да очаква?

Защо стои безчувствен, онемял,

отпуснал уморено тежка челюст?

Чия ръка челото му премаза?

Чий дъх искрата в погледа му угаси?

 

Това ли е човекът, сътворен

да властва над земята и морето,

небесния простор да покорява,

да търси смисъла на вечността?

Това ли е създателят мечтал,

когато пътищата на слънцата определял?

И в мрачните дълбочини на ада

не ще се срещне образ, въплътил

протест по-ярък срещу алчността,

предупреждение към разума и знак

за виснеща заплаха над света.

 

Бездънна пропаст между серафима

и този роб на безпределен труд!

За него съществуват ли Платон,

Плеядите и полетът на песента,

зората трепетна, на розите кармина?

През неговия лик ни гледат векове страдание

и драмата на всички времена.

През неговия лик родът човешки —

излъган, осквернен, ограбен,

надига вик към силите, създали този свят,

вик на протест и вик-пророчество.

 

О, господари и управници по цялата земя,

това създание ли слагате пред бога,

осакатено и с душа убита?

Как ще възвърнете човешкия му вид

и ще го осените пак с безсмъртие,

към светлината как ще го издигнете

да съгради хармония и блянове,

как ще изтриете предвечните злини,

неправди и неизлечими болки?

 

О, господари и управници по цялата земя,

как ще посрещне бъдещето този мъж?

Какво ще му отвърне то в часа,

когато вихрите на бунт разтърсят всички брегове?

И вас какво очаква — кралства и крале,

виновници за неговата участ —

когато немият сега потърси сметка от света

подир мълчание хилядолетно?

Едуин Маркам
Готовност

Бъди готов за идващите дни,

различни ще са те един от друг:

когато наковалня си — търпи,

и удряй здраво, ако ти си чук.

Едуин Маркам
Отмъстители

Законите са отмъстители

със винаги строго лице;

те ходят в безшумни сандали,

но удрят с железни ръце.

Едуин Робинсън

Едуин Арлингтън Робинсън (1869–1935)

Роден е в селцето Хед Тайд, Мейн, но израства в съседния град Гардинър, който под името Тилбери присъства в много от стиховете му. След смъртта на бащата, търговец на дървен материал, семейството остава без издръжка. Двамата по-големи братя на Робинсън умират млади. След дълго и мъчително боледуване умира и майката.

Много от стиховете на Робинсън са подсказани от нещастията в семейството и обеднелия роден край. Срещаме се с една земя, изведнъж загубила предишните си възможности, с огромни старомодни къщи и самотни мечтатели, които някога са били заможни и щастливи.

Поетът следва две години в университета Харвард, но е принуден да напусне поради липса на средства. Озовава се в Ню Йорк и живее известно време в Гринич Вилидж — квартала на художниците и писателите. В тези години той е толкова беден, че може да събере всичките си вещи в един куфар. Запомнили са го като слабоват и стеснителен младеж, без какъвто и да е талант за практическа работа, но с голямо съчувствие и отзивчивост към бедните и самотните.

Събратът му по перо Луис Ънтермейър пише за него: „Говорът и изразът му са безцветни. Цветът е в стиховете му. Вниманието и любовта, които хората пазят за семейството, приятелите, домовете и кариерата си, той отдава на поезията.“

Когато в 1890 г. Робинсън започва да печати стиховете си, в Америка има малко добри поети и никакъв интерес към поезията в читателските кръгове. Той е принуден сам да плати за издаването на първите си две книги — „Пороят и нощта преди“ и „Децата на нощта“. Приятели тайно субсидират третата — „Капитан Крейг“. За щастие на Робинсън интерес към неговото творчество проявява бившият президент Теодор Рузвелт. По това време поетът работи като инспектор в новостроящата се подземна железница. Рузвелт успява да го назначи за чиновник в Нюйоркската митница и с това да облекчи тежкото му финансово положение. След 1911 г. Робинсън живее в колонията за художници в Ню Хампшър, а в последните години от живота си вече се издържа с парите от книгите си.

Робинсън е удостоен три пъти с литературната награда „Пулицър“ — 1922, 1925 и 1928 г. През двадесетте години той единодушно е смятан за най-добрия жив американски поет.

Той майсторски използва драматичния монолог — форма, въведена в английската литература от Робърт Браунинг.

Героите на стихотворенията „Ричард Кори“ и „Минивър Чиви“ са станали отдавна нарицателни имена както в Америка, така и в Англия.

Едуин Робинсън
Ричард Кори

Когато Ричард Кори из града вървеше,

ний, простият народ, стояхме занемели,

че от петите до главата джентълмен той беше,

напет и царствено изящен целият.

 

И беше винаги спокоен, съвършен,

и бе човечен, винаги когато заговори,

и винаги когато каже „добър ден“ —

вълнуваше кръвта ни Ричард Кори.

 

И бе богат, от крал бе по-богат,

във всички добродетели възпитан,

изобщо всеки друг на този свят

би искал неговата участ да изпита.

 

Тъй ний се блъскахме, на труд обречени,

кълняхме залъка си, вечно прегладнели,

а Ричард Кори във една спокойна вечер

се върнал в къщи и главата си прострелял.

Едуин Робинсън
Минивър Чиви

Минивър Чиви — надменност, презрение,

брулен от времето здраво,

хленчеше все, че изобщо роден е,

и имаше право.

 

С дните предишни живееше той,

преследван от своите видения:

войни настръхнали в яростен бой,

вихрогони разпенени…

 

Минивър въздишаше все по красиви

отколешни сънища; винаги сам,

бълнуваше за Камелот[1] и за Тива[2],

за дружба с Приам[3].

 

Минивър мечтаеше за плодовете

на славата, подвизи, бури;

романси бленуваше той в градовете,

певци-трубадури.

 

Минивър бе влюбен във всички Медичи[4],

макар и далече от тях,

но само и само на тях да прилича,

би сторил и грях.

 

Минивър проклинаше всичко банално

и гледаше с присмех войнишките дрехи;

за древната грация беше му жално

с метални доспехи.

 

Минивър презираше пустото злато,

принуден все пак да протяга ръка,

и все тази мисъл стоеше в главата му:

отгде да го вземе и как!

 

Минивър Чиви така все си креташе

и все така пиеше, ден подир ден,

отчаян от своята участ проклета,

Минивър Чиви, тъй късно роден!

Едгар Ли Мастър

Едгар Ли Мастър (1869–1950)

Едгар Ли Мастър е роден в Гарнет, Канзас. Младостта си прекарва в Питърсбърг и Люстън, Илинойс, които по-късно ще оживеят в „Антология на Спун Ривър“.

До петдесетата си година е адвокат в Чикаго. Издава няколко стихосбирки, пиеси и един том есета. В ранните си поетически опити Мастърс подражава на Едгар По, Кийтс и Шели. Всички тези трудове остават незабелязани от критиката.

В 1914 г. един приятел на Мастърс му дава да прочете сборник с древногръцки епитафии. Това му подсказва идеята да напише подобна книга за хората, които е познавал като младеж в Средния Запад. По препоръка на редактора на авторитетното списание „Поезия“ Хариет Монро Мастърс издава в отделна книга своите кратки епитафии. Отначало мненията за „Антология на Спун Ривър“ са противоречиви. Едни обвиняват поета в „журнализъм“, други се възхищават от сатиричната сила на неговия талант. Антологията обема двеста четиридесет и шест епитафии, в които мъртвите от едно невзрачно градче на Средния Запад разказват за себе си и своите близки. В тези сбити монолози хапливо и с реалистична проницателност са разкрити духовната изолираност на средния американец и вълчите закони на заобикалящата го действителност. Свободният стих на Мастърс е пределно пестелив и точен.

В нито едно от своите следващи произведения — „Песни и сатири“, включващи известното стихотворение „Мълчание“, „Великата долина“, „Гладната скала“, „Към залива“ и др., Мастърс вече не достига оригиналността на замисъла и реалистичното новаторство на „Антология на Спун Ривър“.

Едгар Лий Мастърс
Мълчание

Познах мълчанието на звездите и морето,

мълчанието на притихналия град,

мълчанието на мъжа и на жената,

на болните мълчанието,

когато погледа им в стаята блуждае.

И питам: за какви дълбочини са нужни думи?

Животното изпъшква само,

когато смърт връхлита неговата рожба.

И ние сме безгласни в присъствието на реалността —

не можем да говорим.

Едно момченце пита стария войник,

поседнал пред бакалницата:

„Как изгуби своя крак?“

А старият войник мълчи

и мислите му скитат надалече,

за да не се завърнат в Гетисбърг[5].

След малко хрумва му да бъде шеговит

и казва: „Отхапа ми го мечка.“

Момченцето се чуди, а старият войник,

ням и безсилен, отново преживява

светкавичните изстрели на пушките и на оръдията

        гръмотевичния трясък,

 

и виковете на убитите,

и вижда себе си безчувствен на земята,

и лекарите, и ножовете,

и болничните дълги дни.

Но ако можеше той всичко да опише,

би бил художник.

Художник ако бе, за други по-дълбоки рани

не би намерил думи.

Познавам и мълчанието на великата омраза,

мълчанието на великата любов,

мълчанието на отровено приятелство,

мълчанието на душевния прелом,

когато твоята душа, след страшните терзания,

с видения, неизразими с думи,

навлиза в по-високи сфери на живота.

А има и мълчание на поражението.

Мълчанието на осъден без вина.

Мълчанието на умиращия, който впива

внезапно пръстите си в твоята ръка.

Мълчанието на бащата и сина,

когато за живота си бащата

не може да намери обяснение.

 

Мълчание между съпрузи.

Мълчание на неуспелите.

Огромното мълчание, което слиза

над разорени нации и над водачи развенчани.

Или мълчанието в оня миг, когато Линкълн

си спомня бедността на младостта си.

След Ватерло

на Наполеон мълчанието.

На Жана д’Арк —

която промълви през пламъците „В името Христово“

и цялата си мъка и надежда разкри с две думи.

Или на старостта мълчанието —

премного мъдра, за да може да говори,

така че да я разберат онези,

които са пред прага на живота.

 

А има и мълчание на мъртвите.

Щом ние, живите, не можем да говорим

за най-дълбоките си мисли и вълнения,

защо се чудите, че мъртвите

не казват нищо за смъртта?

Мълчанието им ще бъде разгадано

едва когато приближим до тях.

Едгар Лий Мастърс
Хълмът

Къде са Елмър, Хермън, Бърт, и Том, и Чарли,

безводният, мъжественият, веселякът,

пияницата и войникът?

Те всички, всички са заспали там, на хълма.

 

Единият във треска изгоря,

а беше изгорен във рудник вторият,

при свада улична бе третият убит,

четвъртият умря в затвора,

а петият се строполи от мост в желанието си семейство да изхрани.

Те всички, всички са заспали там, на хълма са заспали.

 

Къде са Ела, Кейт, и Мег, и Лизи, и Едит,

сърцето нежно, простата душа, нетрепващата, гордата, щастливата?

Те всички, всички са заспали там, на хълма.

 

От срамно, извънбрачно раждане умря едната,

в любов нещастна втората погина,

а третата — във публичния дом, в ръцете на садист,

четвъртата — от гордост унизена, че своя блян заветен

не постигна,

за петата, подир живот в далечен Лондон и Париж,

бе отделено малко място покрай Ела, Кейт и Мег.

Те всички, всички са заспали, всички са заспали там, на хълма.

Чичо Айзак и леля Емили къде са,

и Тауни Кинкед, и Севин Хотън,

и майор Уокър, който разговаряше

с почтените мъже от времето на революцията?

Те всички, всички са заспали там, на хълма.

Донесоха им от войната мъртви синове

и дъщери разбити от живота,

и плачещите им деца осиротели.

Те всички, всички са заспали, всички са заспали там, на хълма.

 

Къде е старият свирач — свирачът Джонс,

който игра с живота цели деветдесет години,

с оголени гърди излизаше сред дъжд и сняг,

който пиян, разгулен, не мислеше ни за жена, ни за деца,

нито за злато, за любов или за рая?

Чуйте! И в гроба той бърбори за някогашните гуляи,

за конните надбягвания в Клерис Гроув,

за онова, което е говорил Линкълн

отдавна някога в Спрингфийлд.

Едгар Лий Мастърс
Куни Потър

Четиридесет акра от баща си наследих,

но като впрягах в работа от съмнало до мрак

жена си, двама сина, двете дъщери, имотът ми хиляда акра стана.

И пак не бях доволен,

за две хиляди акра почнах да мечтая.

Преминах през годините с тесла и плуг,

в безспирен труд; ограничавах своите желания и на

                жената, на синовете си, на дъщерите.

Не е прав чифликчията Хигби,

че съм умрял от пурите „Червен орел“.

Нагъвах топла пита и кафето си припряно гълтах

сред знойно пладне в жетвата усилна.

И затова, нестигнал шестдесет, достигнах гроба.

Едгар Лий Мастърс
Свирачът Джонс

Земята някакви трептения поддържа

във твоето сърце, това си ти…

И ако хората решат, че имаш дарбата да свириш на цигулка,

ти трябва цял живот да свириш.

Какво съзираш? — Детелина как косят

или ливада, през която се отива към реката?

Във житните зърна прозвънва вятърът, ръце потриваш,

представяш си говеда угоени, които ще подкарат на пазар,

или дочуваш шумоленето на фусти,

сякаш момичета танцуват в Литъл Гроув.

За Куни Потър стълб от прах

или вихрушка от листа, без знак за суша пагубна.

На мене гледаха като на някакъв червенокос глупак,

готов да заиграе тур-а-лур[6].

Как можех да се грижа за някакво парче земя — четирсет акра[7],

за повече и дума да не става,

когато в моя ум се смесваха фаготи, пиколи и рогове кънтящи

със писъка на врани и червеношийки,

със скърцане на вятърна самотна мелница?

Не се е случвало да почна да ора

и някой да не спре при мене

да ме отмъкне на веселба или на излет.

Дойдох до своя край с четирсет акра,

дойдох до своя край с една цигулка счупена,

със скършен смях, с хиляда спомена,

и с нищо, за което бих могъл да съжалявам.

Едгар Лий Мастърс
Ан Рътлидж[8]

 

От мен струят невидими и непознати

звуците на безсмъртна музика…

„Злоба — към никого, милост — за всички.“

Аз припомням за прощението на милиони към милиони,

за чистото лице на една нация,

озарено от справедливост и истина.

Аз съм Ан Рътлидж, която под тези забравени бурени спи,

в живота обичана от Ейбрахам Линкълн,

венчана за него, но не чрез брачен съюз,

а посредством раздяла.

Републико, цъфти навеки

върху праха на моите гърди.

Едгар Лий Мастърс
Нейтън Съфрин

Затворът щеше да ме свърши,

ако не беше Хенри Лутингър, моят другар по килия,

който бе влизал много пъти тук

и знаеше как да смекчи стените и решетките

и как да бъде мой приятел и в затвора.

Когато ме освободиха,

разбрах най-сетне, че животът също е затвор.

И най-доброто, на което можеш да разчиташ,

е да намериш другар по килия, разумен и добър.

Стивън Крейн

Стивън Крейн (1871–1900)

Стивън Крейн е роден в Нюарк, Ню Джързи. От шестнадесетгодишната си възраст се занимава с журналистика като репортер и очеркист. Кореспондент е в Куба по време на въстанията в 1895 и 1896 г. Очевидец е на Гръцко-турската (1897) и Испано-американската (1898) война.

Крейн е автор на романи, разкази и стихове. В прозата му се открояват три главни теми: животът в бордеите, трагедията на войната и нещастното детство.

Стиховете на Стивън Крейн са събрани в два тома: „Черните конници“ и „Войната е милостива“. Това са съвсем кратки философски миниатюри, написани в ироничен тон и в свободен стих, който и днес има своите подражатели.

Крейн умира на двадесет и девет години от туберкулоза в един немски санаториум.

Стивън Крейн
Пътникът

Пътникът

видя пътеката към истината

и остана поразен.

Тя бе обрасла с гъсти бурени.

„Ха — каза той, —

виждам, че тук отдавна

човек не е минавал.“

По-късно той откри, че всеки бурен

е всъщност остър нож.

„Е — рече той накрая, —

и други пътища ще се намерят.“

Стивън Крейн
Видях човек

Видях човек да гони хоризонта.

Те бягаха наоколо безспир.

Аз бях смутен

и спрях човека.

„Безсмислено е — казах аз. —

Ти няма никога…“

„Лъжеш!“ — извика той

и продължи да тича.

Стивън Крейн
Човекът каза на вселената

Човекът каза на вселената:

„Мадам, аз съществувам!“

„Все пак — отвърна му вселената —

не буди този факт у мене

чувство за дълг.“

Стивън Крейн
Мисли като мен

„Мисли като мен — каза ми той,

ако не — ти си зъл и покварен;

ти си жаба.“

След като дълго мислих,

аз казах: „Реших да бъда жаба.“

Стивън Крейн
На небето

На небето

няколко стръкчета трева

застанаха пред Бога.

„Какви са вашите дела?“

Тогава всички те, освен едно, най-малкото

започнаха усърдно да разказват

за своите заслуги.

А малкото стоеше по-назад

и се срамуваше.

Видя го Бог и каза:

„А ти какво си сторило?“

Отвърна стръкчето: „О, Господи,

аз имам лоша памет,

дори да съм извършило и нещо хубаво,

не помня вече.“

Тогава в целия си блясък

Бог стана от престола си и каза:

„От тебе няма по-добра, тревице малка.“

Стивън Крейн
Сърцето

В пустинята

видях създание, разголено и грубо —

приклекнало бе ничком над земята,

в ръце сърцето си държеше

и ръфаше го с ярост.

Попитах: „Вкусно ли е, хей, приятелю?“

„Горчи, горчиво е — отвърна то, —

но пак е вкусно именно

защото е горчиво,

защото то е моето сърце!“

Еми Лоуел

Еми Лоуел (1874–1952)

Еми Лоуел е родена в Бруклайн, Масачузетс. Произлиза от старинен род, дал на Америка много писатели, публицисти, учени.

Автор е на дванадесет стихосбирки, между които „Купол с разноцветни стъкла“, „Мъже, жени и привидения“, „Картини от плаващия свят“, „Източен вятър“. Най-добрата й книга „Какво е часовникът“ е издадена посмъртно и удостоена с наградата „Пулицър“.

Написва обемиста и интересна биография на английския поет романтик Джон Кийтс. Издава няколко книги с есета върху американската и френската поезия.

В 1913 г. заедно с Езра Паунд става един от създателите на литературното течение имажизъм. Под редакцията на Лоуел излизат три алманаха „Поети имажисти“. Творчеството на имажистите е анархо-индивидуалистичен бунт срещу „вулгарността“ на буржоазното общество, на което се противопоставят изтънчените чувства на поета.

Еми Лоуел
Една дама

Ти си красива и избледняла

като стара оперна мелодия,

свирена на клавесин;

или като светлата коприна

в будоар от осемнадесети век.

В очите ти тлеят окапалите рози

на изживените минути;

като дъха на затворена стъкленица парфюм

е тънък и неясен

ароматът на душата ти.

Полутоновете ти излъчват топлина

и съзерцавам очарована

как хармонично се преливат цветовете ти.

 

Моята младост е новоизсечена монета,

която хвърлям пред краката ти.

Вдигни я от праха,

за да се забавляваш с блясъка й.

Еми Лоуел
Из „На гости вечер“

Кафето.

Те седяха край кафените чаши,

ту някой пусне бучка захар,

ту някой бръкне с лъжичка.

Видях ги като кръг от духове,

които сипват мрак от хубав порцелан

и меко протестират срещу моята грубост

да съм жива.

 

Разговорът.

Те вземаха душите на мъртвите

и си ги закачаха за украшение.

Техните копчета за ръкавели, брошките им

бяха скъпоценности, изровени от гроба.

Те бяха призраци, витаещи в неземни мисли,

и аз поисках от слугата един зелен ликьор,

за да се доближи до мен и да получа

успокоение от близостта на нещо живо.

 

Единадесет часа.

Външната врата бе тежка и солидна,

тя затвори зад гърба ми призрачния дом.

Аз стъпвах здраво по паважа,

за да го чувствувам под себе си.

Прекарах ръка по парапета

и го разклатих и натиснах с длан

острите пръчки.

Болката ме ободри,

аз отново и отново ги натисках,

докато потече кръв.

Когато се събудих през нощта,

се засмях на раните си,

защото само живото месо изпитва болка.

Еми Лоуел
Десетилетие

Когато ти дойде, бе като червено вино и мед

и твоят вкус изгори устата ми от сладост.

Сега си като сутрешен хляб,

гладък и хубав.

Почти не те вкусвам, защото зная твоя дъх,

но се чувствувам съвсем нахранена.

Робърт Фрост

Робърт Фрост (1874–1968)

Робърт Фрост е роден в Сан Франциско. След смъртта на баща си на десетгодишна възраст се връща с майка си в земята на своите деди — щата Масачузетс, Нова Англия. Като много други американски писатели и той не успява да завърши висшето си образование. За да изхранва себе си и семейството си, сменя най-различни професии — фабричен работник, учител, редактор на вестник, фермер.

През цялото това време Фрост пише стихове, само няколко от които успяват да достигнат до страниците на списанията. За двадесет години литературен труд спечелва по-малко от двеста долара.

В 1912 г. Фрост предприема една смела и рискована стъпка. Заминава заедно със семейството си за Англия. Тук той намира приятели, подкрепа и отзивчива публика. На следната година излиза първата му книга „Волята на момчето“, посрещната с ентусиазъм от критиката и читателите. В 1914 г. е отпечатана една от най-зрелите и характерни за творчеството му стихосбирки — „На север от Бостън“. След обявяването на Първата световна война Фрост се връща в Америка, за да открие с учудване, че вече е популярен и в собствената си страна. Издаването на три нови стихосбирки още повече утвърждава славата му.

Също като Едуин Робинсън Фрост си служи с класическите стихотворни форми. За свободния стих той шеговито казва, че „това е все едно да играеш тенис без мрежа“.

Лириката на Фрост черпи темите и сюжетите си от природата на Нова Англия и бита на фермерите. Това е преди всичко философска поезия. Поетът непрекъснато се опитва да реши проблема за отношението на човека към света, за неговото разумно и „правилно“ поведение в този свят. Фрост никога не предлага готови решения. Той е в постоянен спор със себе си, затова и любимата му жанрова форма е драматичният диалог.

Един литературен критик казва, че „когато човек чете стиховете на Фрост, той е не само щастлив, че е научил нещо ново, но че е преживял нещо старо, спомнил си е нещо, което дотогава не е подозирал, че знае“.

Робърт Фрост
Огън и лед

Светът ще свърши — казват — в огън

или пък — в лед.

Какво ли да опитам мога?

Избирам свещения огън.

Щом трябва да умра подред

двукратно, викнал бих:

за разрушение ледът

е също тъй велик.

И той би умъртвил светът.

Робърт Фрост
Избери си нещо като звезда

Здравей, звезда най-светла на света

Ти можеш в свойта дивна висота

да бъдеш като облака мъглива.

Да, като облак, не като нощта,

защото тя ти дава яснота.

На гордите тайнствеността отива.

Но властваш ли до бялата зора,

ти нямаш право да си мълчалива.

Проговори, бъди така добра.

В нас думата ти вечно ще е жива.

И промълви звездата: „Аз горя.“

Робърт Фрост
Дюни

Зелени във морето са вълните,

но там, където идват да умрат,

израстват нови — чак до висините —

вълни с корава и кафява плът.

 

Там става суша морската стихия

и тръгва към рибарското градче

да погребе във пясъка ония,

които не успя да отвлече.

 

Тя може би се справя с бреговете,

но във борбата с хората греши,

ако с промяната на цветовете

надява се ума да съкруши.

 

Оставиха й да погълне кораб,

колиба могат днес да й дадат.

Но по-широко ще задишат хората

с освободена от черупки гръд.

Робърт Фрост
Импулсът

Самотно бе за нея тук,

откакто те

дойдоха двама в пустошта

и без дете.

 

Какво да върши в празен дом?

Едва-едва

на оран следваше го тя

и за дърва.

 

Похапне си, на дънер стар

седи цял ден

и тихо пее си сама

със глас сломен.

 

Да скърши клон от черен бор

пое веднъж

далеч, едва дочу гласа

на своя мъж.

 

Не отговори и назад

не тръгна тя,

побягна бързо и се скри

във папратта.

 

Не я намери той,

навред я търси сам,

в дома й бащин пита пак

не е ли там.

 

Бе слаба връзката им, в миг

се скъса — как

това мъжът пред гроба й

научи чак.

Робърт Фрост
Докато поправяме оградата

Знам, има сила някаква, която не обича

оградите, тя буци смръзнали под тях издига

и валчестите камъни отмества,

пролуки прави, колкото за двама.

Ловците вършат други поразии:

след тях съм ходил и реда възстановявал,

че не оставят камък върху камък

да угодят на джафкащите псета,

и заек да не може да се скрие.

За дупки става дума —

не вижда и не чува никой кой ги прави.

Но пролетта е време за поправки и дупките откриваме.

Зад хълма вест изпращам на съседа.

И подир ден се срещаме, та пак

помежду нас да съградим оградата.

Оградата е между нас, от двете й страни вървим

и всеки вдига камъните, паднали във неговия двор.

А някои са като гладки топки,

едва успяваме в пролуките да ги поставим, и то със заклинание:

„Стой, камък, не помръдвай, дордето се обърнем…“

Чевръстите ни пръсти загрубяват.

И всичко сякаш е игра. Върви съседът ми

отвъд, а аз — отсам. Но важното е друго:

Във същност няма нужда от ограда.

Елхи той има, аз — дръвчета плодни,

отсреща няма да прескочат те,

за да ядат шишарки, тъй му казвам.

„Добри ли са оградите, добри са и съседите“ —

отвръща той… Но пролетта ме разлудява и се чудя

дали не мога на съседа нова мисъл да втълпя.

„Защо добри ли са оградите — добри са и съседите…“?

Ти нямаш крави, нямам ги и аз.

Преди да съградя ограда, бих попитал —

какво ограждам, какво не искам да допусна

и някого ще ощетя ли без ограда.

Знам, има сила някаква, която не обича

оградите и ги руши.

„Добрите духове“… така бих казал,

макар да знам, че не е точно тъй,

но предпочитам сам да си го кажа.

И пак го виждам камъни да мъкне

като дивак от първобитно време.

Във мрак се движи той, но не във мрака на гората.

Не иска да прекрачи той завета на баща си,

обича казаната мисъл

и затова отново я повтаря:

„Добри огради — и добри съседи“.

Робърт Фрост
Брези

В гората зърна ли прегънати брези

край другите изправени дървета,

обичам да си мисля — някое момче ги е люляло.

Но от люлеене те не остават тъй,

а от виелиците. Можеш да ги видиш,

покрити с лед, през утрините зимни

подир суграшицата. Те се чукат

една във друга, стават многоцветни

и пукат, и събарят своя гланц.

След туй от слънчевата топлина с кристали

поръсват снежната кора отдолу —

такива купища накълцано стъкло,

че мислиш — небосводът се е счупил.

До папратта ги свежда тежестта им,

те няма да се счупят,

но няма да се изправят вече.

И след години можеш да ги видиш

все тъй прегънати, листата виснали —

като момичета, които лазят

със спуснати коси — да ги сушат.

 

Но друго щях да кажа аз, когато

се вмъкна истинското обяснение

за снежните виелици — че предпочел бих

едно момче да е прегъвало брезите,

момче, излязло кравите да прибере,

израснало далече от града,

и не успяло бейзбол да научи,

само измислило една-единствена игра,

и зиме, лете нея все играе.

То е превивало дърветата в гората,

додето силата на всяко е сломило,

и не остава, не остава ни едно

да му се противи. То е научило,

което трябва — че не бива изведнъж

брезите към земята да навежда,

то пази чак догоре равновесие,

катери се грижливо със усилието,

с което се налива вино в чаша —

до тънката черта, дори над нея.

Тогава скача със крака напред

и рита въздуха, докато стигне долу.

 

Тъй някога и аз брези прегъвах,

и днес мечтая пак да ги прегъвам.

Когато ме гнетят съображения,

когато целият живот прилича

на лес непроходим и по лицето

ми лазят паяжини и сълзят очите

от ударите на коварни клончета,

бих искал да се вдигна от земята

и да се върна, и отново да се вдигна.

Съдбата да не ме разбира криво,

да не ме носи в своята оскъдност

без път обратен. Истинското място

за обич е земята. Друго няма.

Как искам да се качвам по брези,

по белите стъбла все към небето

и те да не издържат мойта тежест,

и връх да свиват, долу да ме връщат.

На този свят аз знам неща, по-лоши,

отколкото брезите да прегъваш.

Робърт Фрост
Тайната

Въртим се в кръг и всеки мисли и гадае,

но тайната, която е в средата, всичко знае.

Карл Сандбърг

Карл Сандбърг (1878–1967)

Карл Сандбърг е роден в Гейлсбърг, Илинойс, в семейството на бедни шведски емигранти. Учител на Сандбърг е животът. Той от малък е принуден да работи като чирак в бръснарница, ратай, прави тухли, мие чинии. В 1898 г. участва като доброволец в Испано-американската война. Там един негов приятел го убеждава да се погрижи за образованието си и Сандбърг постъпва в Гейлсбъргския колеж. С напускането на училището става репортер на чикагския вестник „Дейли Нюз“.

В 1914 г. Сандбърг започва да печати стихове в списанието „Поезия“ и бързо си създава име на поет. Стиховете са посветени на Чикаго и неговите трудови хора. В 1916 г. излиза първата му книга „Чикагски стихове“, в която е поместено и прочутото му стихотворение „Чикаго“. Една след друга се появяват нови книги: „Дим и стомана“ (1920), „Каменни блокове от изгорения от слънцето Запад“ (1922), „Добро утро, Америка“ (1928), „Народът, да!“ (1936). Сандбърг е автор на разкази за деца, събрани в сборника „Рутабега“. Дълги години работи върху тритомна биография на Линкълн, която успешно завършва. През целия си живот събира народни песни и балади, отпечатани в обемиста антология.

В голяма част от творчеството си Сандбърг е поет-оратор, черпи сюжетите и темите си от народа и пише за народа. Но заедно с това той е и нежен лирик, майстор на кратката поетична импресия. Образец на този вид поезия е стихотворението му „Мъгла“.

Като поет демократ, отразил в поезията си проблемите, тревогите и вълненията на своя народ, Сандбърг е може би най-добрият представител на Уитмановата школа в Америка. В едно от стихотворенията си той се обръща със следните думи към критиците: „Говорете колкото искате, само не отнемайте стила ми. Това е моето лице. Може да не е красиво, но е мое.“

Карл Сандбърг
Чикаго

        Касапин на свине прочут в света,

        ковач на сечива, житар,

        жонгльор с железопътни линии и товарач на стоките

        от цялата страна;

        бурен, дрезгав, гневен,

        град със широки рамене.

Казват ми, че си покварен и аз вярвам, защото съм видял

        как боядисаните ти жени примамват момчета от фермите

        под уличните лампи.

Казват ми, че си престъпен и аз отвръщам: Да, истина е,

        виждал съм бандитът как убива и после тръгва,

        свободен да убива пак.

Казват ми, че си жесток и моят отговор е: По лицата на жени

        и на деца личат следи от страшен глад.

След тези отговори аз отново се обръщам към ония, които

        хулят моя град, запращам хулите обратно и им

        казвам:

Елате и ми покажете друг град, глава изправил и запял

с такава гордост, че е жив и груб, и здрав, и ловък.

Град, който мята яростно проклятия, докато трескаво се

        труди, изправен като снажен смел побойник до

        малките и кротки градове;

свиреп като насъскан пес, език изплезил; решителен като

        дивак,

        готов да тръгне сам срещу пустините.

        Застанал гологлав,

        той рине,

        разрушава,

        планира,

        строи, събаря и строи отново,

обвит от дим, с прах по устата, той се смее

        с белите си зъби,

притиснат от товара на съдбата, той се смее

        като младеж,

като неопитен борец, негубил още

        схватка,

той се хвали и се смее, защото под китката му бие пулса,

        а под ребрата му — сърцето на народа.

        Той се смее!

Смее се с бурния, дрезгав, гневен смях на младостта;

        полугол, изпотен, горд, че е касапин на свине,

        ковач на сечива, житар, жонгльор с железопътни

        линии и товарач на стоките от цялата страна.

Карл Сандбърг
Трева

Струпайте телата при Аустерлиц и Ватерло.

Заровете ги и ме оставете да работя:

        аз съм тревата; аз всичко покривам.

 

Струпайте ги при Гетисбърг,

при Ипр и Вердюн ги струпайте.

Заровете ги и ме оставете да работя.

 

Две години, десет години — и пътниците ще запитат кондуктора:

 

        Сега къде сме?

        Как се казва местността?

 

        Аз съм тревата.

        Оставете ме да работя.

Карл Сандбърг
Ветерани

Аз съм вечен войник по принуда.

 

В кухненските фургони на Ксеркс бях мияч на казани.

 

В Милтиадовите фаланги марширувах с пика в ръката —

имах остра и бляскаща пика.

 

Червеноглавият Цезар ме взе за коняр.

Каза: „Ей, тоскански безделнико, хайде на работа.

На Рим трябва човек, който може да кара коне.“

 

Помнят ме и рицарите на Карл XII,

и капризните Наполеонови колони —

аз подковавах жребците им.

 

Аз стегнах нозете на белия кон, с който в нощта

        Бонапарт помете звездите,

 

Линколн рече: „Влизай в играта. Вика те твоята нация.“

И аз карах фургона и край град Спотсилвейния

шрапнел ми отнесе ръката.

 

Аз съм вечен войник по принуда.

Карл Сандбърг
Ръждясала пушка ще виси на стената…

Ръждясала пушка ще виси на стената, любима.

Каналите й ще бъдат накъдрени от ръждата.

Един паяк ще свие гнездо от сребро в нейния най-тъмен

и най-топъл ъгъл.

Спусъкът, мерникът също ще бъдат ръждясали.

Никой не ще лъсне пушката и тя ще виси на стената.

Показалци и палци ще я сочат разсеяно и небрежно.

Ще говорят за нея като за нещо, което не щат да си спомнят.

И ще кажат на паяка: „Продължавай. Твоето дело е хубаво.“

Карл Сандбърг
Троици

Когато бях дете, чух три червени думи —

по улиците падали французите за тях:

Братство, Равенство и Свобода. Попитах

защо за думи хората загиват.

 

Пораснах. Мъже брадати с люляк на реверите

ме учеха, че няма по-възвишени от тези златни думи:

Небе, Семейство, Майка. Други пък, по-стари,

припяваха протяжно с глас, дълбоко от гърдите им извиращ,

три други думи: Бог, Безсмъртие и Дълг.

 

Всевечните часовници тиктакаха от алфа до омега,

вещаеха и гибел, и проклятие, а времето словата си менеше.

Проблясваха комети в небесата. А от великата Русия долетяха

три непреклонни думи, за които падаха

работниците с пушки във ръце: Хляб, Мир, Земя.

 

Накрая срещнах аз един моряк от Щатите

с момиче върху коленете си — за спомен от световните пристанища —

и тъй ми рече той: „Щом искаш ти по цялата земя

да бъдеш у дома си, три неща да казваш научи:

«Обичаш ли ме? — Шунка със яйца! — и — Плаща, моля!»“

Карл Сандбърг
Палачът в своя дом

Какво мисли палачът, когато

се прибира след работа в къщи?

Когато с жена си, с децата

край масата сяда, пие чаша кафе,

яде своя омлет? Ще го питат ли те

как е минал денят и дали

е работил добре? Може би

тази тема отбягват, говорят

за бейзбол, за времето, за политика,

за романа в картини от вестника

и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,

когато кафето си взема или реже омлета?

Ако малките кажат му: „Татко,

да играем на конче, ето въжето.“ —

отговаря ли той на шега:

„Май за днес на въже се наситих.“

Или светва лицето му, сякаш

озарено от радост, и казва:

„В хубав свят, в чуден свят ний живеем.“

Ако белият лик на луната

в тиха стая надникне, ако лунни лъчи

се вплетат във косите на спящо дете —

палачът, какво прави палачът тогава?

Може би му е лесно. Може би

за палачите всичко е лесно.

Карл Сандбърг
Урок от буквара

Бъди нащрек със гордите слова.

Когато пуснеш гордите слова, е трудно да ги върнеш.

Високи са ботушите им, тежки са ботушите им; гордо

                                        отминават те, не чуват твоя зов.

Бъди нащрек със гордите слова.

Карл Сандбърг
Срещу течението

Силните хора прииждат.

Падат прострелвани, бесени, болни, сломени.

Пак се сражават и пеят — на тях им върви.

Силните майки ги теглят напред…

Силните майки ги теглят от тъмни морета, планински вериги и прерии.

Пейте за тях алилуя, амин, благодарствени химни.

Силните хора прииждат.

Карл Сандбърг
Молитвите на стоманата

На наковалня сложи ме, о боже.

Удряй, лост изкови от мене.

Дай ми да срутвам стари стени,

да разбивам стари основи.

 

На наковалня сложи ме, о боже.

Удряй, стълб изкови от мене.

Забий ме в подпорите на небостъргача.

С нажежени нитове ме скрепи със устоите.

Нека вдигам небостъргача в сини нощи към бели звезди.

Карл Сандбърг
Залези

Има залези, дето прошепват „довиждане“.

Кратък сумрак е то и път за звездите.

Те обхождат степта и морето, снишени и равни,

и лек е сънят.

 

Има залези, дето танцуват за сбогом.

Нависоко развяват те своите шарфове —

до дъгата и после отвъд.

Във косите си с панделки, с ленти на хълбока,

те танцуват за сбогом. И в люлка от сънища

ни подхвърлят съня.

Карл Сандбърг
Мъгла

Мъглата идва

на малки котешки крака.

Присяда тихо

на задните си лапи,

гледа

пристанището и града

и после си отива.

Вейчъл Линдзи

Вейчъл Линдзи (1879–1931)

Вейчъл Линдзи е роден в Спрингфийлд, Илинойс. Още като младеж започва да пише стихове, но мечтата му е да стане художник. Учи няколко години живопис в Чикаго и Ню Йорк. След като не успява да продаде нито една от картините си, предприема пеша първата си обиколка в Южните щати. Продава стихове, както сам казва, „за да има с какво да плати храната и хотела си“, и проповядва „евангелието на красотата“. Той се смята за мисионер и борец за духовното възраждане на страната чрез религията и красотата. Стиховете си използва като допълнение на проповедите. Те са предназначени да се четат на глас, дори да се пеят. Към много от тях има ремарки за начина, по който следва да се рецитират. Образите са силно хиперболизирани, ритъмът е галопиращ, почти джазов.

В 1913 г. в списанието „Поезия“ е напечатано първото стихотворение на Линдзи „Генерал Уилям Бут влиза в рая“, посветено на създателя на Армията на спасението. Стихотворението има голям успех и Линдзи го отпечатва заедно с други произведения в отделна книга. Следващата година се появява знаменитото му стихотворение „Конго“. Следват стихосбирките „Китайският славей“, „Златните китове на Калифорния“, „Всяка душа е цирк“ и др. Между книгите му в проза могат да се посочат „Изкуството на киното“, „Полезен пътеводител за просяци“, „Златната книга на Спрингфийлд“.

Поезията на Линдзи, макар и невинаги равностойна, е в основата си дълбоко народна. Химерическите му видения, фантастичната гротеска, преувеличенията са близки до американския фолклор, до хумора на Запада. Той е един от първите, които широко използват негърското народно творчество и завладяващите ритми на спиричуълите.

След петдесетата си година Линдзи изпада в депресия. Плаши го бедността, смята се за пренебрегнат, дори преследван. Дошъл до пълно отчаяние, той се самоубива през нощта на 5 декември 1931 година.

Вейчъл Линдзи
Евклид[9]

 

Евклид мъдрецът нарисува

кръг на пясъчния бряг

и вътре прави линии кръстоса

и ъгли им постави чак.

С приятелите си брадати

той дълго и със жар спори

за някакви загадъчни отсечки,

за диаметъра дори.

Едно дете учудено и тихо

стоеше отстрана

и гледаше как тия мили старци

рисуват кръглата луна.

Вейчъл Линдзи
Из „Конго“

Едри, шумни негри

сред дим от винни пари,

царе на кръчмата с несигурни крака,

залитат, после удрят по масата с ръка,

по масата с ръка,

и празния варел един от тях удари,

бум, бум, бум,

със дръжка от метла град от удари стовари,

бумлей, бумлей, бумлей, бум.

И в миг като видение,

далечен сън, знамение

видях реката Конго — пълзящите води

през джунглата откривах по златните следи.

Зърнах край реката

по незнаен път

негри татуирани

в огнен танц летят.

Чух аз песен древна,

песен дива, гневна.

Чух как бият гонг със кост,

удрят яростно, със злост.

„Кръв“ — донесе писъкът на бойните тръби.

„Кръв“ — с лица на черепи прилични,

съскат сухите жреци.

И подемат бързо, лудо

заклинанието ву-ду:

„Ву-ду, ву-ду, ву-ду,

хълмовете с бой вземете

и добитъка грабете,

бумлей, бумлей, бумлей, бум.“

Епопея, рев от тъмната страна,

чак от делтата на Конго

до високата луна.

Смъртта е слон

с очи — горящи факли, запалени в нощта,

и с пяна в страшната, раззината уста.

Бум — пигмеите граби,

бум — врагът си накажи,

бум — и смърт на белия човек.

Хуу, хуу, хуу.

О, чувате ли — стене Леополдовият дух[10],

за мъките на черния народ останал глух,

и демони се кискат — по-силно за да страда,

на късчета го режат сред огъня на ада.

О, чувате ли, еква като далечна вест

към хората от джунглата злокобен манифест,

лети край бели мравки, забързани и луди,

край сенчести блата и пъстри пеперуди:

„Внимавай, пази се, превий колене,

че Мъмбо-Джъмбо, богът на Конго,

те дебне с другите богове на Конго,

Мъмбо-Джъбмо ще те прокълне,

Мъмбо-Джъмбо ще те прокълне,

Мъмбо-Джъмбо ще те прокълне.“

Алфред Креймбърг

Алфред Креймбърг (1883–1966)

Алфред Креймбърг е роден в Ню Йорк. Той е дете-чудо на шах и до двадесетгодишна възраст се издържа от уроци по шахмат и сеанси за едновременна игра.

Посреща с ентусиазъм поезията на имажистите и сам става организатор и ръководител на група радикално настроени поети, които започват да издават списание „Другите“.

Креймбърг е автор на книгите „Гъби“, „По-малко самотен“, „Кръвта на нещата“ и др. Пръв въвежда свободния стих в американската драма. Съставител е на няколко популярни антологии на английската и американската поезия.

Стиховете му са остроумни, афористични и шеговити. В последните си работи той все по-често се връща към класическия стих.

Алфред Креймбърг
Сезан[11]

 

Денят бе горещ и вратата затворена.

Не го видяхме.

Нямаше дори и да го чуем,

унесени в дрямка и приятни сънища.

Но грохотът на стъпките му беше страшен.

Нима планините са тръгнали в поход?

 

Край нас не мина човек,

а огромен верен кон,

понесъл товара си

нагоре по стръмния хълм.

Алфред Креймбърг
Минало

Науката

прокара свойто рало

право,

властно,

точно,

дълбоко и далеч

в миналото —

и го разора.

 

Сега

ние бързаме възбудени

с ръцете си безброй

да посеем следващото минало.

Алфред Креймбърг
Идеалисти

Дърво, брат роден,

защо протягаш клони все нагоре?

Нима мечтаеш някой ден да стигнеш

        небесата?

 

Поток, брат роден,

защо без отдих бързаш, бързаш?

Нима мечтаеш някой ден морето

        да изпълниш?

 

Сестрице-птицо,

защо все пееш, пееш?

Нима мечтаеш…

 

А ти, младежо,

защо безспир говориш и говориш?

Уилям Карлос Уилямс

Уилям Карлос Уилямс (1883–1963)

Уилям Карлос Уилямс е роден в Ръдърфорд, Ню Джърси, където прекарва по-голямата част от живота си. Майката учи живопис в Париж и от нея синът наследява интереса си към изкуството. Уилямс завършва медицина в Америка и Германия и дълги години е лекар по детски болести в родния си град. „Няма нищо по-достойно за човека от грижата за децата“ — казва поетът и пише стихове, когато приключи работният му ден.

Автор е на много сборници със стихове, по-значими от които са „Кора в ада — импровизации“, „Кисело грозде“, „Пътуване към любовта“, „Пустинна музика“, „Картини от Брьогел“ и др. Прозата му включва есета, четири романа, три книги с разкази и автобиография.

През целия си живот проявява интерес и грижа към младите поети. Поощрява неизвестния още Алън Гинзбърг и написва предговора към поемата му „Вой“.

За най-зряло произведение на Уилямс някои критици смятат дългата му поема „Патерсън“. В центъра на поемата е отношението на поета към модерния град. Патерсън е действителен индустриален град край водопадите на река Пасаик в Ню Джърси. Поетът-герой изучава града, съзерцава неговото настояще, спомня си миналото и постепенно се добира до същността на града, слива се с него.

Стремежът на Уилямс е да създаде типично американска по дух и изразни средства поема, за разлика от космополитната и студено интелектуална поема на Т. С. Елиът „Пустата земя“. За съжаление, въпреки намеренията на автора „Патерсън“ е също усложнена със символи, мъглява и трудноразбираема.

Уилям Карлос Уилямс
Пасторално

Врабчетата

безхитростно подскачат

по паважа

и с остри гласове

се карат за това,

което само тях засяга.

 

А ние, умните,

отвсякъде

издигаме стени,

така че никой да не знае

добро ли, зло ли

мислим.

        Старец някакъв

отпадъци събира

и без да гледа,

влиза във калта.

И неговата стъпка

по̀ е царствена

от стъпката на пастора,

отправил се в неделя

към амвона.

                        Такива дреболии

ме карат да немея от учудване.

Уилям Карлос Уилямс
Падането на Икар[12]

 

Според Брьогел[13],

когато Икар паднал,

било пролет.

 

Орачът орал

своята нива,

годината се пробуждала —

 

огнена

и с целия си блясък,

близо

 

до ръба на морето,

заета единствено

със себе си,

 

потна от слънцето,

което стопило

восъка на крилата.

 

 

И тогава

далеч от брега

се чул

 

съвсем нищожен плясък.

Умирал

в бездната Икар.

Уилям Карлос Уилямс
На Марк Антоний* в рая[14]

 

Тази тиха утринна светлина,

отразена колко пъти

от облаци, дървета и трева,

влиза в северната стая

и докосва стените

с облаци, дървета и трева.

Антоний, облаци, дървета и трева.

Защо последва

онова любимо тяло

с корабите си при Акций?[15]

Навярно за това,

че знаеш всеки неин сантиметър,

от смуглите крака

до корените на косата

и пак надолу.

Защото я видя

сред яростта на битката —

облаци, дървета и трева.

Ти всичко чуваш

там горе на небето.

Уилям Карлос Уилямс
Портрет на жена

Бедрата ти са ябълкови дървета,

чиито цветове докосват небето.

Кое небе? Небето,

на което Вато[16] окачи

дамски чехъл. Коленете ти

са южен полъх — или

снежен вихър. А! Какъв

човек бе Фрагонар?[17]

сякаш това би обяснило

нещо. Ах, да — под

коленете, щом песента

върви нататък, е един

от тия чудни бели дни —

високата трева на твоите глезени

се полюлява на брега.

Кой бряг?

По устните ми лепне пясък.

Кой бряг?

Листенцата на цветовете може би.

Отде да знам?

Кой бряг? Кой бряг?

Аз казах — листенцата от цветове на ябълка.

Уилям Карлос Уилямс
Една негърка

Носи букет от невен,

                                завит

                                        в някакъв стар вестник.

Държи го високо,

                                        гологлава,

                                                едрите бедра

я карат да се клати,

                                        когато върви

и гледа витрините по пътя си.

Не е ли тя посланичка

                                        на друг, далечен свят,

светът на нежния невен,

                                        който тя възвестява,

без дори да подозира.

                                        Тя знае само, че върви

                                                                        по улиците,

високо вдигнала цветята

                                като факел,

                                                        рано сутринта.

Уилям Карлос Уилямс
Пролет

Край пътя за инфекциозната болница,

под морето, боядисани

в синьо облаци — студен вятър. Отвъд —

широките, пусти, кални полета,

кафяви от мъртви бурени, прави и повалени.

 

Петна от неподвижна вода,

разхвърляни високи дървета.

 

По целия път червеникави,

морави, криви, щръкнали, клонести

кичури храсти и дребни дървета

с мъртви, кафяви листа, а под тях

безлистни лози —

безжизнени на вид, лениви,

замаяни предвестници на пролетта.

 

Те идват в новия свят голи,

студени, неуверени във всичко,

освен че идват. Навсякъде около тях —

студеният, познат вятър.

 

Днес тревата, утре

вкочаненото листо на дивия морков.

Един след друг предметите се очертават —

и все по-бързо: блясъкът, контурът на листото.

 

Сега това е само дръзкото достойнство

на появата. Все пак голямата промяна

е настъпила: дълбоко впили корени,

започват те да се пробуждат.

Уилям Карлос Уилямс
Вопълът на вдовицата през пролетта

Скръбта е моята градина,

където младата трева,

пламтяла някога,

и днес пламти,

но пламъкът й, който ме обгръща,

е тъй студен тая година.

Живях с мъжа си

тридесет и пет години.

Отново сливата е бяла,

отрупана от цвят.

Покриват хиляди цветчета

черешовите клони

и храстите обагрени са

в жълто и в червено.

Но болката на моето сърце

е по-дълбока;

в предишни дни те бяха моя радост,

а днес им давам гръб,

да ги забравя.

Синът ми казва,

че в ливадите

до гъстите гори в далечината

видял дървета,

покрити с бели цветове.

И нещо ме влече

да ида там,

да падна сред цветята

и да потъна в блатото до тях.

Сара Тиздейл

Сара Тиздейл (1884–1933)

Сара Тиздейл е родена в Сейнт Луис, Мисури. След завършване на образованието си дълго време прекарва в Европа и Близкия изток. Първата й книга стихове съдържа сонети, посветени на голямата френска актриса Елеонора Дузе. Втората й стихосбирка „Елена от Троя“ е написана в бели стихове, които по своята музикалност и напевност се различават твърде много от разговорния бял стих на Робърт Фрост. След 1914 г. Тиздейл издава още две стихосбирки и редактира две антологии: „Отговарящият глас“, съставена от лирика на поетеси, и стиховете за деца „Златната дъга“. Много от стиховете й и днес не са загубили своето обаяние и популярност. Антивоенното стихотворение „Кротък дъжд ще вали“ е послужило за основен мотив на един от марсианските разкази на Рей Бредбъри.

Сара Тиздейл
Кротък дъжд ще вали

Време на война

Кротък дъжд ще вали, на земя ще ухае,

лястовичи ята ще се гонят в безкрая;

 

вечер жабешки хор ще оглася блата,

разцъфтелите сливи ще трептят в белота;

 

млади птици, облечени в пъстра премяна,

с тихи песни ще будят гората смълчана;

 

и никой сред ласкавата тишина

не ще знае, че тук е гърмяла война.

 

Може би ще изчезне човешкият род,

но ще никнат треви, ще се ражда живот.

 

И дори пролетта по земята голяма

ще върви, без да знае, че нас вече ни няма.

Сара Тиздейл
Мрежа

Не успявам да кажа какво си, макар

много песни за теб да редя —

сякаш мрежа от думи хвърлям в нощта

и се мъча да хвана звезда.

 

Сякаш свивам ръка и в самото море

я потапям, загребвам вода,

за да видя, че от синьото великолепие

в моята шепа няма следа.

Хилда Дулитъл

Хилда Дулитъл (1886–1961)

Хилда Дулитъл (подписва се винаги само с инициалите Х. Д.) е родена в Бетлехем, Пенсилвания. Баща й е професор по математика и астрономия.

По-известни нейни книги са „Хелиодора“ (1924), „Стените не падат“ (1944), „В дар на ангелите“ (1946). Автор е на много преводи от древногръцката литература.

Дулитъл е може би единственият поет, останал верен на имажистите. Затова и стиховете й са бедни откъм съдържание и мисъл и в много случаи са просто сбор от красиви картини.

Някои критици намират, че тя е „изящен поет, който ни връща загубените пролети на света“.

Хилда Дулитъл
Елена

Цяла Гърция мрази

очите й кротки и бялото нейно лице,

и блясъка маслинен,

където застане,

и снежните нейни ръце.

 

Кълне цяла Гърция

бледия лик и усмивката

и още по-силно я мрази тогава,

когато расте бледността, белотата —

че спомнят те нейния чар да пленява

и злите й стари дела.

 

Гърция гледа бездушна

дъщерята божествена, рожбата на любовта,

красотата на хладните стъпки,

коляното най-съвършено;

тя би я обикнала само

когато лежи бездиханна,

бяла пепел сред траурните кипариси.

Хилда Дулитъл
Жалбите на Калипсо[18]

 

Калипсо

О вие, облаци,

носете мойта песен!

Мъжът е грубост и злина,

същински сатана.

 

О вие, пясъци,

това е моята повеля:

догдето се опомнят, задушете

във бавна бездиханност вий мъжете!

 

О, ветрове,

вий ударете по платната

и променете острието на вълната,

за да ги потопи.

 

О вий, води,

срещу греблата се втурнете,

към сухи брегове го отнесете,

там нека той от жажда да умре.

 

О вие, небеса,

пратете дъжд, за да измия

солта от своите очи.

 

Свидетели, земя и небеса,

платната му са изтъкани

от нишките ми, от кръвта ми.

 

Свидетели, реки, земя, море,

о, чуйте, чуйте ме,

мъжът е сатана,

не може нищо той да разбере.

 

Одисей (откъм морето)

Тя в стомна даде ми вода,

чудесни плодове, които утоляват жаждата,

и златна цитра,

с магия морските вълни да укротява;

бокал със вино ми подаде тя,

янтарно вино във кристална раковина,

вода и сол ми даде тя,

и палмови фурми,

увити в палмов лист.

 

Тя вълна даде ми и меки кожи,

и сребърна лисица,

и мечешка кафява кожа,

 

тя даде ми слоновокостен гребен

изми солта и тинята от мойто тяло

и с хладни длани

на ръждивата ми рана

балсам сложи.

Донесе ми вода

и кошница със плодове,

и плоски

кошове със семена и жито,

кълчищени кълбета

за изкърпването на платната.

 

Тя върбов кош ми даде

да го спускам за змиорки

в плитчините.

 

Тя мир ми даде в пещерата си.

 

Калипсо (откъм брега)

Той си замина,

той ме е забравил;

 

той лютнята ми и кристалната черупка взе

и няма никога назад да се обърне.

 

Одисей (откъм морето)

Тя флейта дървена ми даде

и покривало,

чиято вълна е пресуквала сама.

 

Калипсо (откъм брега)

Мъжът е звяр и е глупец.

Хилда Дулитъл
Олтар

Убежище ли са скалите ти за кораби?

Потегляли ли са галерите на път от твоите брегове?

Изчаквал ли си във растящото спокойствие

в кой сърповиден пристан приливът ще ги достави?

Изпълни ли те сладост, изкусителен покой,

при заминаването на търговските им кораби?

 

Не! Ти величествен си, но свиреп и зъл —

проклятие на сушата.

Ти изкушаваше мъжете да се приближават

и те загиваха по твоите скали.

 

Изпращаше им светлини, ала таеше плитчини

и кремъци, и плочи, и черупки хлъзгави,

и водорасли, вкопчени в скалите.

 

Прокоба бе това, че те видяха.

Когато кротките моряци в теб се вгледаха,

те търсеха да видят суша зад носа, на завет,

но се натъкнаха на твоите подводни рифове.

 

Олтар, и ти самият си незащитен,

от тежестта на вятъра премазан.

И тръпнеш ти, когато той плющи,

издигаш се, надуваш се от вихрите

и с отлива се свиваш и пищиш,

и стенеш под градушките, трещиш,

когато гръмотевици трещят,

и безполезен си,

когато приливите шеметно се завъртят

и в канарите ти, замаяни от ударите,

корабите се разбиват…

Елизабет Мадокс Робъртс

Елизабет Мадокс Робъртс (1885–1941)

Елизабет Робъртс е родена в Перивил, Кентъки. Завършва университета в Чикаго и като студентка е наградена за стиховете си, отпечатани по-късно в списанието „Поезия“.

Години наред Робъртс изучава старинните говори на щата Кентъки и в книгата си „Орфей“ възкресява митове, легенди и балади, написани на старинен диалект, но с модерен синкопиран ритъм — като песните, изпълнявани на банджо.

Робъртс е авторка на много романи за ранната история на Америка и живота на първите заселници. Един от тях — „Звън във вятъра“, е опит за сатира на индустриалната цивилизация.

Елизабет Мадокс Робъртс
Черупки в скалата

По пътя към кариерата вървях

и гледах — кладенец копаеха мъжете.

И бяха камъните все едни и същи:

навсякъде изпъстрени с черупки от морето.

 

Навсякъде черупки — и в скалата,

под пясъци, под пластове от глина.

И казваха: останали, откакто

навътре се отдръпнал океана.

 

Откривам ги във камъка, от който

издигат църкви, мостове, градежи,

и в най-солидните скали са скрити,

но ето че от всеки ръб поглеждат.

 

Подават се из камък за основи,

из водопадите, из речните корита;

веднъж съзрях дори черупки много

на мрачните зандани във стените.

 

Ний тъпчем ги кога вървим по пътя —

навред са те — под всичките баири.

Представяш ли си тука да се върне

морето своите черупки да събира?

Джон Гулд Флечър

Джон Гулд Флечър (1886–1950)

Джон Флечър е роден в Литъл Рок, Арканзас. Той е от заможно семейство и учи с частни учители. След смъртта на баща си получава рента и решава да се посвети изцяло на поезията. Живее известно време в Англия и е последовател на имажистите.

Автор е на повече от двадесет книги стихове, между които „Пясък и пяна“(1915), „Черната скала“ (1928), „XXIV елегии“ — по една за всеки час от деня (1933), „Епопеята на Арканзас“ (1936) и „Грозящата планина“ (1946).

Смята се за създател, заедно с Еми Лоуел, на „полифоничната проза“ в американската литература. По тяхно определение това е проза, в която се използват някои от средствата на поезията — ритъм, рими, алитерация, повторения и т.н.

Джон Гулд Флечър
Из „Към Колумб“

Моретата, които ти познаваше, са тези същите и тези —

        пътищата, по които ти вървеше

из свойта Генуа със тъмни, тесни улички, където корабни

        платна като криле докосваха фасадите на къщите;

а средиземноморската вълна, разстлана гладко и без пяна,

        и днес напред се движи, никога не се завръща.

Това бе силата, която те примами, може би или пък

        приказката на един моряк арабин, със шафранен

        шал наметнат,

със странни пламъци, когато хлътналите му очи насочиха

        към тебе своя огън

над изгорелите му от тропическите бури, цели в белези,

        изпити, скулести страни.

Той за Китай разказа ти тогава и за пътя по-нататък,

        за пристаните, дето се отварят към червената

        пустиня,

за Тавранкор и Инд, за Тапробан и долината на

        подправките.

И твоите очи — догдето той говореше — от него се

        отместяха, отиваха да търсят зад далечния, неведом

        хоризонт,

натегнат като струната на чело, на което свирят в дневна

        светлина, под огненоопаловите облаци,

награмадени горе като върхове на тъмни острови, в

        очакване на вечното покорство.

А тази тук земя бе родната, обичана земя, която ти напусна

        и която нямаше да видиш повече,

земята на маслините сиво-зелени, покатерени по хълмите,

        високите тераси; земя на кипарисите, подобно

        черноризци във капюшони, тръгнали тържествено

        на шествие, и на чадърите на пиниите, извисени

        чак до върховете.

Напусна своята земя за по-суровата, за кралската Испания,

        от слънце изгорена, сива, безутешна. Своята земя

        напусна за онази, дето седем века вече огнения

        лед на кръста води битки със лунно-меките

        сияния на исляма.

 

Напусна я заради входа към един незнаен океан, където

        розовия Джебел Ел Тариф се взира във отсрещна

        Африка — присвита, жълта, озлобена.

 

Напусна я заради пурпурнозеления Голфщром разпенен,

        който блъскаше край теб; заради голите, кафяви

        индианки, шествуващи под палмите;

        за самотата и мълчанието.

Робинсън Джефърс

Робинсън Джефърс (1887–1962)

Робинсън Джефърс е роден в Питсбърг, Пенсилвания, в семейството на баща теолог и професор по класическа литература. Получава образованието си в Германия, Швейцария, Южна Калифорния и Вашингтон. В 1914 г. се заселва заедно с жена си в Кармел, на пустинния бряг на Тихия океан. Построява си каменна къща и кула, за да избяга и се скрие от жестокостта на света и цивилизацията на двадесетия век.

Джефърс е автор на двадесет книги, но известност добива със стиховете си главно от двадесетте-тридесетте години на XX в.: „Тамар и други стихове“, „Жените от нос Сур“, „Скъпи Юда и други стихове“.

Джефърс свободно използва за своите поеми сюжети от Библията и гръцката литература. Посвоему преразказва митовете за Орест, Електра и Медея. Познаването на класиката и особено на античната поезия е повлияло на ритмиката на плавния му, с много дълги редове свободен стих. Според Джефърс нашият „безпросветен и подъл свят“ далеч надминава и най-мрачните фантазии на гърците, вярващи в съдбата. Той смята човешкото съзнание за грешка на природата, цивилизацията — уродлив израстък на тялото й.

В книгите си „Гневи се на слънцето“ (1941), „Двуострата брадва и други стихове“ (1948) Джефърс остава верен на своето трагическо светоусещане на стоик и нихилист.

Робинсън Джефърс
Ранени ястреби

I

Строшената опора на крилото се врязва в кървавото рамо,

крилото се влече като сразено знаме,

небето вече няма да потрябва, остават малко дни

на глад и болка: вълкът и котката

не ще скъсят очакването на смъртта: за тях играта няма риск.

Ястребът стои под дъбовия храст и чака

несигурните стъпки на спасението; а през нощта си спомня свободата.

Сънува, че лети, и среща утринта измамен.

За силни като него болката е по-мъчителна.

Настъпи ли денят, от разстояние го дебнат кучета,

но друг освен смъртта не ще смири главата му,

настръхнала за бой, и страшните очи.

Понякога и дивият библейски бог е милостив към тези,

които търсят милост, но не и към надменните.

Нали го помните, набожни хорица, не сте забравили?

Жесток и гневен, ястребът го помни.

II

По-скоро бих убил човек, но не и ястреб.

Страдание и немощ, това му бе останало:

костта, непоправимо смазана, крилото в ноктите заплетено.

Шест седмици го хранихме и после го оставихме на воля.

Той отлетя зад хълма и привечер отново се завърна.

Дошъл бе да умре.

Но не като нещастен просяк, в очите му гореше старата

непоклатима гордост. Застрелях го на залез.

Тялото, което рухна, бе пухкаво, със меки женствени пера.

Но другото, което с бесен порив се въззе, изпълни с ужас

притихналите чапли,

преди да се загуби, отърсено от всичко земно.

Робинсън Джефърс
Радост

При все че радостта е по-добра от мъката, радостта не е велика;

спокойствието е велико, силата.

Звездите не горят от радост и не от радост лешоядът

платната сиви си разпуща високо там,

над планината; и не от радост планината

стои безмълвна, а времето като вода

дълбае дългите й склонове. „Не съм звезда, ни планина,

ни птица; аз търся радост.“

Това е твойта слабост: нали накрая тишина

ще легне и над твоите търсещи очи.

Робинсън Джефърс
Виж, гаснат светлините

Стоманеносиво, с петна от сенките на облаци,

морето попива последните вечерни светлини.

Гласът е мощен и пяната с цвят на олово,

и приливът поглъща пясъците.

 

Тук стой като древен камък

и виж как гаснат светлините, чуй гласът на океана.

Ненавист и мъка сграбчват Европа и Азия

и морският вятър е леден.

 

Настъпва нощ: нощта ще поиска всичко.

Светът не се е изменил, по-разголен е само:

силните се борят за власт, а слабите

топлят бедните си сърца с омраза.

 

Настъпва нощ: върви си в къщи,

опитай се да хванеш по радиото новините.

Чуваш ли ги, гласовете на Америка: наивни,

властни, лицемерни и обречени.

 

Кога? След четири или четиридесет години?

Защо му е на камъка да рови бъдещето?

Стой на своя бряг, древни камъко,

и нека соленият вятър направи главата ти бяла.

1941

Робинсън Джефърс
Обичай Дивия лебед

Мразя всеки стих и своя рима,

моливът, посмял да нарисува

шийката на птицата любима,

в синьото небе когато плува.

Може ли строшено огледало

миг неповторим да отрази?

С восъчен куршум крилото бяло

може ли ловец да порази

бялото крило на лебед див,

литнал в бурята да изгори?

Мразиш себе си, но кой е крив —

другаде утеха намери.

Гледай и обичай просто ти

лебеда на твоите мечти.

Клод Маккей

Клод Маккей (1891–1948)

Клод Маккей е роден на остров Ямайка. На деветнадесет години написва първата си стихосбирка „Песни от Ямайка“. Една година по-късно излиза книгата му с балади, написани на индиански диалект. Емигрира в Съединените щати и следва агрономство.

В 1919 г. отива в Англия, където издава малка по обем стихосбирка „Пролет в Ню Хампшър“, приета много ласкаво от критиката. С връщането си в Америка става съредактор на списанието „Либерейтър“. Книгата му „Харлемски сенки“ го утвърждава като един от най-значимите негърски поети. След 1922 г. пише главно проза. Последните му стихотворни творби са отпечатани и издадени след смъртта му в „Избрани стихове“ (1953).

Клод Маккей
Тропиците в Ню Йорк

Банани, грейпфрут, жълти мандарини

и манго, и какаови зърна,

достойни за големите витрини,

достойни за високата цена.

 

Стоя. И връща се забравеният спомен

дърветата привеждат клони с плод,

зората стъпва по роса, огромен,

избистря се мистично синкав свод.

 

Потръпвам пред блестящите витрини

в копнеж по оня бряг, изчезнал в здрача

на миналите, детските години…

И отминавам, за да не заплача.

Клод Маккей
Белият дом

Пред моето напрегнато лице

вратата ти затворена е здраво,

но имам смелост, имам дързостта

да нося гняв в сърцето си кораво.

Паважът под краката ми гори,

в гърдите сякаш зее грозна рана,

кръстосвам мълком булеварда бял,

загледан в портата ти обкована.

И твърдост в себе си безспирно диря,

и разум тук, пред тежките колони,

че нужна ми е свръхчовешка сила,

Бял дом, да спазвам твоите закони.

Клод Маккей
Без място и без време

За край далечен, непознат и мил,

родина на дедите ми, копнея.

Слова предсещани, но никога нечути бих

бих искал песните на джунглите да пея.

Бих искал да се върна в моя черен свят,

но Западът държи ме на колене

пред чужди богове и в този чужди град

надеждите ми гаснат неродени.

Пречупено стебло съм. Корен сух,

отвян далеч през урви и пътеки.

Сред хората се движа като дух,

изгубил нещо скъпо и навеки.

 

Под белия закон животът ми е бреме,

че съм роден без място и без време.

Клод Маккей
Ако ни чака смърт

Ако ни чака смърт, то нека не умрем

като подгонен дивеч в планината

и нека вой на псета като присмех не звучи

над участта ни прокълната.

Ако ни чака смърт — о, нека да умрем достойно.

Кръвта ни ненапразно ще изтече тогава

и враговете ни — макар и да сме мъртви,

ще бъдат длъжни да ни уважават.

О, черни братя. Да излезем срещу общия ни враг,

на брой сме малко — смела да е нашата атака.

За хилядите удари — един, последен.

Какво, че гроб открит ни чака?

Като мъже смъртта да срещнем, лице в лице,

ранени, обградени, но с вдигнати за бой ръце.

Една Сейнт Винсънт Милей

Една Сейнт Винсънт Милей (1892–1950)

Една Милей е родена в Мейн и получава образованието си в известния девически колеж Васар. Още като студентка привлича вниманието с поемата си „Ренесанс“, която дава името на първата й стихосбирка.

Живее няколко години в нюйоркския квартал Гринич Вилидж. Пише разкази под псевдонима Нанси Бойд, пиеси за експерименталния театър „Провинстоун плейърс“ — театъра, който пръв поставя пиесите на Юджин О’Нийл.

Автор е на стихосбирките „Фурми от тръни“ (1920), „Втори април“ (1921), „Плетачът на арфи“ (1923) и др.

Въпреки че в творчеството й преобладава романтичната любовна лирика, тя има и стихове с граждански и социални мотиви. През 1927 г. участва в протестна демонстрация срещу екзекуцията на Сако и Ванцети и написва стихотворението „Отказваното правосъдие в Масачузетс“. Творбата й „Унищожаването на Лидице“ (1942) е гневно заклеймяване на фашистките зверства през Втората световна война.

Една Сейнт Винсънт Милей
Елегия

Деца мои, слушайте:

баща ви умря.

От неговите стари дрехи

ще ви ушия хубави палтенца.

Ще ви направя къси панталонки

от неговите стари панталони.

По джобовете ви ще има дреболии,

които той е слагал там —

ще има ключове, ще има и стотинки,

полепнали с тютюн.

Стотинките ще вземе Ден

за малката си касичка.

За Ани — ключовете,

да й дрънкат.

Животът трябва да върви,

а мъртвите — да се забравят.

Животът трябва да върви,

макар добрите хора да умират.

Изяж закуската си, Ани.

Вземи лекарството си, Ден.

Животът трябва да върви,

ала защо — не помня точно.

Една Сейнт Винсънт Милей
Любовта не е всичко

Любовта не е всичко: не е нито хляб, ни вода,

не е нито сън, нито стряха в дъждовния мрак,

не е за удавника малката здрава греда,

която потъва, изскача и плува към тихия бряг.

 

Не дарява тя с въздух, когато умира гръдта,

и кръвта не прочиства, не лекува след удар суров;

но всеки миг някой подирва утеха в смъртта,

не за друго, а само защото му липсва любов.

 

В живота ми може да дойде най-трудният час,

когато ще стена от болка пред чужд и пред свой,

когато ще трябва, зарад нещо по-силно от моята власт,

да сменя любовта ти за малко покой.

 

И от тази нощ спомена скъп аз за хляб бих продала

в оня час може би. Може би. Но едва ли.

Една Сейнт Винсънт Милей
Не ме жали

Не ме жали за туй, че светлината

изчезна с отминаващия ден;

не ме жали, че свършва красотата,

щом над полето слезе лъх студен;

че вечерите лунни гаснат рано,

че в отлива морето е далече,

че бързо стихват мъжките желания,

че в твоя поглед обич няма вече.

Знам: любовта изчезва като цвете,

отнесено от порива на вятър,

като прегръдката на прилив летен,

оставил само миди по земята.

Но съжали ме, че сърцето схваща бавно

това, което е разбрал умът отдавна.

Една Сейнт Винсънт Милей
Сред пустото поле

Сред пустото поле от здрач застигнат,

когато гасне залезът червен,

когато папратите свеждат листи

и свършва изморителният ден,

 

незастрашен от нежелани срещи —

ни вълк тъдява има, ни чакал,

лисица в тая пустош рядко броди,

спи пепелянката под камък бял, —

 

напряга пътникът последни сили,

забързва — в къщи да се прибере,

макар усмивка там да не очаква

и в къщи да не е чак тъй добре.

 

Не иска той под някой храст да легне

и да поспи на полска тишина,

към къщи се стреми, където чака

мърмореща и смръщена жена.

 

Към къщи — през блата и камънаци,

към къщи — през настъпващия мрак,

към своя син — не проговорил още,

и дъщерята — недоволна пак.

 

Готов да бъде хокан и упрекван,

да му натякват в радост и в беда,

но да е в къщи. Нищо по-ужасно

да бъдеш сам, с премного свобода.

Арчибалд Маклийш

Арчибалд Маклийш (1892–1982)

Арчибалд Маклийш е роден в Гленко, близо до езерото Мичиган, Илинойс. Завършва университета Йейл. Участва в Първата световна война като шофьор на санитарна кола и капитан от артилерията. След войната следва право в Харвардския университет и известно време е адвокат в Бостън.

Маклийш казва, че „животът ми е започнал в 1923 г.“. Тогава той решава да се посвети изцяло на поезията. Същата година отива във Франция, където се сприятелява с Хемингуей и Фицджералд. Като повечето от тогава намиращите се в Европа американски писатели в края на 20-те години той се завръща в Щатите.

В 1930 г. Маклийш е вече автор на седем стихосбирки. В 1933 г. е отпечатана една от най-зрелите му творби — поемата „Конкистадор“. Готвейки се за написването на произведението си, той проследява целия път на завоевателя Кортес в Мексико. Поемата е удостоена с наградата „Пулицър“.

До средата на 30-те години Маклийш поддържа теорията „изкуство за изкуството“ и стиховете му са лишени от социално звучене. Но постепенно започва да преодолява своята откъснатост от живота и в поезията му навлизат много от парливите проблеми на времето. В сборника му „Фрески за града на мистър Рокфелър“ се появява темата на народа. Маклийш успява да създаде грандиозен събирателен образ на истинските господари на страната. Художествено постижение в областта на гражданската и социалната поезия са и някои от пиесите му в стихове. В радиопиесата „Падането на града“ той предсказва ужаса, който носи настъпващият фашизъм. Градът очаква своя победител. Появява се огромен железен човек. Той бавно вдига шлема си и стъписаното множество вижда, че вътре няма нищо — завоевателят е без лице и мозък.

През Втората световна война Маклийш е известно време заместник държавен секретар и близък съветник на президента Рузвелт.

За събраните си стихове (1917–1952) поетът получава три големи литературни награди. Публикува и цикъл стихове, посветени на първия полет до Луната.

Арчибалд Маклийш
Свободата

Когато свободата е момиче

и сам-самичка си избира път,

тя своя огнен факел тъй върти, че

от пламъка му лумва цял светът.

 

Когато е съпруга свободата

и шета във обор и във хамбар,

тя хвърля своя факел във реката,

защото се страхува от пожар.

Арчибалд Маклийш
Поздрав

О, Слънце! Подбудител на петлите!

                                                Ти…

Животворител! Съзидател на звука в листата

                                                        и на гонещото се

раздвижване по земната извивка като трепкането на

червеното под кожата на гущера.

                                                Ловец,

подгонващ птиците на запад надалеко!

                                                Нека

те чуят, Слънце, наште планини! Бъди сега

гръмливо! О, будителю, стори крилата

на зазоряването да се спуснат до стрехите ни! Пчелите

прати сега насам! Разпей щурците

във знойната смола на боровите стволи!

И ветрите създай сега! Вземи овошките!

 

        (Ний, чули биенето на сърцата си в затишието

        и на часовника броенето в нощта с внимателни уши.)

                                                        Бъди наблизо!

Разтърси клонака на деня над покривите наши!

                                                                                        О,

бъди над нас!

Арчибалд Маклийш
Защо циферблатът не е истински кръг

Времето не бяга

и не си отива,

времето предишно

пак ти се открива,

тръгнеш ли по пътя.

 

Виж Париж отново.

Все тъй звучен в мрака,

все така ухаен.

Времето те чака,

дето свършва пътят.

 

Щом прекрачиш прага —

ей ги стъпалата.

Откъде е този

дъх на тъмнината,

дето свършва пътят?

 

Времето не бяга,

времето остава.

Но онзи лик ясен,

коса кестенява —

къде, на кой път са?

Арчибалд Маклийш
Стихове за едно погребение

Петнадесет дълги години ти вече лежиш сред полето.

Дъската над твойто лице се продъни, земята отгоре

се слегна, утихна отвън на дъжда шумоленето,

онази трева си отиде — прогниха й корените.

 

Тъй дълъг изглежда покоят след толкова подвизи.

Войнико, светът подир теб не е спрял своя ход.

 

С платненото простичко кепе момите не ще заплениш —

когато удари часът ти, те бяха едва шестгодишни.

 

Дотяга ми даже и в книгите „Обсадата на Суасон“[19].

Момчетата пак се записаха в Американския легион[20]

 

колани и духова музика, и дамски резерв. В Калифорния

запасните маршируват с копринени униформи.

 

Ний пак сме си цивилизовани и всичко е обичайно.

За тези неща се приказва спокойно на чаша чай…

 

Животът е сума от факти, наречена Икономика.

А теб те измамиха просто експлозиите на бомбите.

 

Във твойта представа войната бе рицарска смърт и безстрашие.

Красивите думи вещаят нещастие, не разбра ли?

 

Сега ние всичко разбираме и съдим съвсем обективно.

Естествено, съжаляваме, че не остана жив —

 

излязоха страстни романи на разни жени-сърцеведки

на тема: безцелната смърт на мъртвите е трагедия.

 

Но да предъвкваш злъчта, е глупаво. Най-разярените

писатели си поднесоха взаимните извинения.

 

Германците, ниско остригани, се връщат в Миди (навик стар!)

а англичаните пият чудесната бира в Бавария.

 

Почивай, войнико, сега под дъжда във белгийската твърд —

сега всичко вече е ясно и всичко — отдавна забравено,

сега дървесината гние, земята е страшно корава,

 

сега ти си мъртъв…

Арчибалд Маклийш
Поет

На Ърнест Хемингуей

Има в ума и сърцето

мигове на прозрение,

въпреки нашто съмнение.

Помня рибар — с поглед, вперен

в блясъка на морето,

вбиваше там с удар верен

куката, развеселен

гледаше как макарата

скача под непозната

тежест и се развива.

И коленичил, с ръката

тръпнеща, цял разтреперан,

сграбчваше окървавен

живата риба.

Арчибалд Маклийш
Старецът към гущера

Гущерю, влюбен във зноя, във жаркото

пладне, във топлия камък, във златното

слънце, което пламти във окото ти —

казват, че ти си стар, гущерю, стар като

 

тези скали, по които подтичваш

с тънките пръстчета — тези огнища,

дето щурецът във своята броня

даже не свири — кажи ми ти, влюбен във

 

слънцето, влюбен във пладнето, гущерю,

заради златния плам ли обичаш

слънцето? Или затуй, че кръвта ти,

твоята старческа кръв е студена?

Арчибалд Маклийш
Нещо, което научава всеки влюбен

Водата е тежко сребро върху камъка.

Водата е тежко сребро върху отказа

на камъка. Не, тя не пада. Тя пълни. Тя плъзва

по всяка пролука и процеп, и грешка на камъка.

По кухините. Реката ли? Тя не тече.

Реката притиска душата си сребърно-тежка

о твърдия камък. И той й отказва.

                                                Туй, дето

се пени и скача към слънцето, не е реката,

а отказът, който реката получава от камъка.

Арчибалд Маклийш
Пред паметника на Линкълн

Ленив Пъто̀мак[21], омърсен поток,

притихнал, морен, стигнал до морето

с нечистотиите на притоци преломни,

ограбени от теб, с трески от брястове —

вземи ни в мисълта си тъй широка,

потоко тъмно-тъжен. Ний ли? Ето,

и ний предчувствуваме, и ний помним —

и нас ни чака слава, както теб

отвъд прибоя в тръпнещите плажове…

 

И срам ни следва.

* * *

Със себе си ний носим свойто минало,

тъй както ти — поломените клони

и на въртопите си пяната, и слепи

цветя като пречупено крило —

сметта скверняща на предишно зло,

несправедливостта, човек поробен

и друг човек (по-страшно!) — поробител,

омразата като каиш отровен,

един към друг привързал здраво двамата,

страха, подхранващ злобата с измама,

и гроздовете на гнева — оскубани…

 

Ний носим миналото си, срамът нараства

и блянът е погубен.

* * *

Мисли за нас, река, когато във въртопите

се връщаш към началния си тласък,

на чайките към крясъка.

 

И там, отвъд, където ярък плам

морето мята и кипи водата,

мисли за нас, река!

 

Каква е ориста ни — рухнал блян?

* * *

Под онзи свод

седи човек или пък истукан,

взрян в мраморния неподвижен под.

Не чува ни тръба, ни барабан.

О, чува, чува! В този си покой

във идещите дни се вслушва той.

 

„Що се отнася до това, каква е моята политика…

Бих искал да спася Съединението…

Върховната ми цел във тази битка е да спася

Съединението…“

 

Диханието на тръба,

на барабана гръмоленето…

Спасявайте, тръба и барабан, Съединението!

 

Какво доведе до Съединението и го укрепи?

„Аз често съм запитвал себе си

кой бе великият основен принцип…

Това не бе единствено раздялата със старото отечество,

а нещо в Декларацията, даваща не само свобода

на хората, живеещи в страната,

но и надежда — на света…

Това бе нещо като обещание,

че подир време

бремето ще падне от всички рамена.“

 

Да се спаси Съединението —

да се върне

и обещанието, и надеждата.

* * *

Под този свод

седи човек или пък истукан.

Той помни друго време, друг народ.

И под реката чува непрестанно

друг, по-дълбок поток да бие камъка.

 

Седи, в съмнения потънал, сам,

прозира в Принципа,

залягат пехотинците,

еманципира — не, не роби —

Съединението — не от робството, а от срама,

еманципира го от уродливото му име,

чиято мръсота опозорява

дори Създателите му във гроба…

 

Спасява го и блянът продължава.

 

Мисли за нас, река, когато те посрещне

морето бурно на брега си утринен!

Мисли за нашата съдба и за началото

на пътя, вписано във съглашението,

за срещата с човека и със цялото

човечество. И за Съединението.

 

И ти,

там вътре, в обичта ни, все такъв,

върни ни по-дълбокия поток и прочисти

омразата, ръждясалата кръв

и паметта ни ослепяла!

        О, върни на своя род

ти, вечно взрян във мраморния под,

загубения горд обет на океана!

 

Върни ни пак към светостта на бляна!

Едуард Къмингс

Едуард Естлин Къмингс (1894–1962)

Е. Е. Къмингс е роден в Кеймбридж, Масачузетс. Баща му е преподавател в Харвард и по-късно става евангелистки пастор. В 1916 г. Къмингс завършва университета Харвард и участва във войната като санитар. Обвинен в нарушение на военната цензура, той е осъден на три месеца затвор, които прекарва в един френски лагер.

Тези негови преживявания и отрицателното му отношение към войната са основа на романа му „Огромната стая“.

Автор е на много стихосбирки, между които следва да се отбележат „Лалета и комини“ (1923), „Етцетера“ (1925), „1×1“ (1944). Другите му книги включват пиесата „Него“, балетния сценарий „Том“ и др.

Главна особеност на много от стиховете му е странният начин, по който са написани. Къмингс поддържа, че поезията е предназначена за окото, а не да се чете на глас. Той умишлено се стреми да озадачи и изненада читателя — нарушава приетия словоред, измисля си своя пунктуация, пише без главни букви и т.н. Това превръща много от стиховете му в ребуси, които единствено авторът им би могъл да разгадае.

Проникнем ли зад бариерата на неговите ексцентричности, ще видим, че поезията на Къмингс е твърде традиционна и често пъти банална в тематично отношение. Той пише предимно романтични или чувствени любовни стихове. По-интересна е сатиричната му поезия, в която осмива войната, национализма, религията и еснафската пошлост. От този жанр е поместеното в антологията стихотворение „Милата ми стара и така нататък“. В „Невинна песен“ успява да проникне в простотата на детския свят. Поетичната импресия „Париж“ е реминисценция от дългия му престой в Европа и Франция.

За себе си Къмингс казва, че е „въжеиграч, който балансира три стола — човека, влюбения и твореца, а светът стои отдолу и гледа“.

Едуард Къмингс
Часовете растат

Часовете растат и духват звездите.

Настава утро.

По улицата на небето тръгва светлина,

върви и ръси стихове.

 

Една свещ угасва на земята.

Градът се събужда —

песен на устните,

смърт в очите му.

 

Настава утро.

Светът убива

своите сънища.

 

Аз виждам улицата на града,

там силни мъже копаят хляб.

Виждам груби човешки лица —

самодоволни, отблъскващи, отчаяни, жестоки, щастливи.

 

Идва ден.

Виждам в огледалото

един човек.

 

Той е слаб.

Той мечтае мечти,

мечти в огледалото.

 

Настъпва здрач.

Една свещ се запалва на земята.

И се спуска тъмнина.

Хората са у дома си.

Слабият човек лежи в леглото си.

 

Градът спи —

смърт на устните,

песен в очите му.

Часовете се смаляват

и палят звезди…

 

По улицата на небето тръгва нощта,

върви и ръси стихове.

Едуард Къмингс
Париж

Париж. Априлският залез изписва

спокойно и безмълвно една катедрала.

Пред царственото й, тънко, извисено лице

улиците, мокри от дъжда, се подмладяват.

 

Яркорозови спирали,

обвили кобалтовите простори на небето,

се разтапят в лилавия здрач.

(Здрачът слиза нежно

и носи в очите си опасните първи звезди.)

Хората се движат, обичат се, бързат

в тихо идващия мрак и

ето!

 

Новата луна внезапно изпълва със сребро

скъсаните джобове на онези недъгави, просещи багри

Ленивата, гъвкава проститутка

Нощта

започва разговор

 

с къщите.

Едуард Къмингс
Милата ми стара и така нататък…

Милата ми стара и така нататък

леля Люси можеше

да каже точно

за какво се бихме

през последната

война

а сестра ми

Изабела правеше стотици

(и стотици) антибълхови наушници

не казвам нищо за чорапите

и така нататък

ръкавици ризи и така нататък

майка ми пък се надяваше

да загина храбро

и така нататък

у баща ми не остана глас

да обяснява

че това е чест

и че сам би тръгнал

и така нататък

докато самият аз

и така нататък

тихо си лежах в окопите

и така нататък

(и сънувах

и така нататък

твоята усмивка

и очите ти и коленете

и така нататък).

Едуард Къмингс
Chanson innocent[22]

 

Навръх

пролет

щом светът заухае

на кал, онзи дребничък

хром балонджия

 

заподсвирква „фют, фют, фют“

и Еди и Бил зарязват

топчетата и пиратството

и пристигат търчешката и е

пролет

 

щом светът е локвено-прекрасен.

 

Чудноватият

стар балонджия подсвирква

„фют, фют, фют“

 

и Бети и Изабел зарязват въжето

и дамата и пристигат, танцувайки,

 

е

пролет

 

и козло-

                ногият

балонджия подсвирква

„фют

фют

фют“.

Хорас Грегъри

Хорас Грегъри (1898–1982)

Хорас Грегъри е роден в Милуоки, Уисконсин. Следва Немско-английската академия и училището за изящни изкуства в родния си град.

Автор е на три стихосбирки: „Пансион в Челси“, „Да не отстъпваме“ и „Хор за оцеляване“. „Избрани стихове“, издадени в 1951 г., съдържат и двадесет нови стихотворения.

В творчеството си Грегъри е отзивчив към страданията на трудовите хора и остро реагира на социалните неправди. Поместеното в антологията стихотворение „Първи монолог из мъките на М’Фейл“ показва, че той си служи много сполучливо и с оръжието на сатирата.

Сериозен е приносът на Грегъри и в областта на литературната критика и история. Автор е на изследването върху творчеството на Д. Х. Лорънс „Пилигрим на апокалипсиса“, сборника есета за американската поезия „Щитът на Ахил“ и авторитетната и богато документирана „История на американската поезия“.

Дълги години Грегъри е професор по преводна класическа литература и съвременна поезия.

Хорас Грегъри
Първи монолог из „Мъките на М’Фейл“

Да доказвам ли, че мога всичко да продам?

Това личи от погледа и от прическата.

Дори когато пия, не спирам да говоря.

 

Да доказвам ли с ръцете,

вдигнали високо двеста килограма?

Залата ликува, нещо тежко пада,

рухва рингът, угасват светлините,

пращат за полицая,

едно загубено дете реве за майка си.

 

Щом денят е топъл и парка красив,

мога да продам силата на моите очи.

Мигом ще се появи живот

и там, където по-рано е нямало дори трева.

Тя е като слънчевата светлина,

нахлула в тъмна малка стая.

Блести, разлива се, тече.

Сега е тук, за да изчезне,

когато светлината се превърне в мрак.

 

Милиони хора мога да науча да продават.

Да имат собствени коли, редовно да си плащат наема.

Да живеят като в рая на небето.

Децата им да са щастливи, преди да остареят.

Постъпвате ли умно, ще продадете всичко.

Дори гласът си и това, което си въобразявате, че чувате.

Вашето триметрово лице от рекламните плакати,

вашта младост, старост, онова, което мразите или обичате.

Всичко ще се продаде.

 

Ако сутрин ставаш рано,

ако не изпускаш влакове,

ако всичко за продан изложиш,

ако си готов да извикаш:

„Аз съм човек,

аз мога да продам асфалта от улицата,

снежнобелите

мъртви манекени от витрините

или голите танцьорки,

или осем часа ходене пешком,

или двадесет години говорене по телефона,

или петдесет години зад едно бюро“,

знай, че няма да пропаднеш.

 

Ако си як като мен,

додето посивееш, ще повтаряш нощем:

„Аз съм беловласото момче на бога,

щастливецът, успял да продаде

свойта кръв, сърце и устни.

Кой друг продава милост, слава,

надежда, светлина, чудесната си стара,

полузабравена любов.“

 

Навярно само аз ще смогна да продам

и малкото останало, при все че знам —

един последен ден ще дойде, последен час,

последни пет минути и тях,

най-скъпите, за нищо на света не бих продал.

Харт Крейн

Харт Крейн (1899–1932)

Харт Крейн е роден в Гаретсвил, Охайо. Баща му е сладкар, враждебно настроен към литературните интереси на сина си.

През Първата световна война живее в Ню Йорк и работи като книжар, работник във фабрика за муниции, управител на чайна. Води разгулен живот, пиянства и пише първите си стихове.

Привлича вниманието на критиката още с книгата си „Бели здания“ (1926). Подпомогнат парично от свой приятел, започва работа върху най-зрялото си произведение „Мостът“, издадено в отделна книга в 1929 година.

В 1931 г. Крейн получава стипендия от фондацията „Гугенхайм“ и отива в Мексико да напише поема за Монтесума и испанските завоеватели. Начинанието е неуспешно и поетът изпада в депресия. На път за Америка в залива на Мексико Крейн се самоубива, като се хвърля от кораба. По своята съдба Харт Крейн твърде много напомня талантливия уелски поет Дилън Томас. И двамата поради вътрешна неустойчивост и алкохолизъм не успяват напълно да реализират безспорните си дарования.

Харт Крейн
Чаплинеска

Приспособяваме се тихо към живота,

доволни и от бледите утехи,

които вятърът довява

и пуска в празните ни джобове.

Но още храним обич към света,

щом спираме пред гладно котенце на прага,

готови да го приютим в протрития ръкав,

да го спасим от улицата — шумна и жестока.

 

Отстъпваме встрани: и до последната неискрена усмивка

се мъчим да отсрочим удара неотвратим;

невинно и учудено се взираме

в безмилостния показалец, който сочи нас.

 

Но тези отстъпления са толкова измама,

колкото и пируетите на всяко гъвкаво стебло.

И да умреш, не е събитие голямо.

От всичко можем да убегнем, но не и от сърцето:

виновни ли сме ние, че сърцето продължава да живее?

 

Играта е такава — кара ни да се усмихваме насила.

И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,

да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха;

и все пак чуваме през веселия шум на нашите стремежи

гласа на котенце, което вика сред пустинята.

Харт Крейн
Северен Лабрадор[23]

 

Една страна от надвиснал лед,

милвана от гипсовосиви арки небе,

се хвърля тихо

във вечността.

 

„Не е ли идвал никой да те покори,

да остави най-бледата руменина

върху светещите ти гърди?

Нямаш ли спомени о, Тъмно Светла?“

 

Стаени в студа се сменят само мигове,

тръгнали за там, където няма пролет —

няма раждане, ни смърт, ни време, ни слънце,

нито отговор.

Харт Крейн
Любовните писма на моята баба

Тази нощ няма други звезди освен

звездите на спомена.

Но в рехавия кротък дъжд

широк простор за спомените има.

 

Дори до старите писма

на майката на майка ми,

Елизабет,

достига споменът.

Тъй дълго пожълтели те стоят,

притиснати под стряхата, укрити,

че вече може като сняг да се стопят.

 

Това далечно разстояние

с грижливи стъпки трябва да се мине,

крепят го побелели нишки от коси,

трепери като паяжина по брезите.

 

И аз се питам:

 

„Дали ще могат пръстите ти да задвижат

клавишите, превърнали се в ехо —

достатъчно ли е дълбока тишината

да отнесе до извора им старите акорди

и да ги върне пак при теб,

при нея?“

 

И все пак, бих я хванал за ръка,

старицата повел бих, дори да не разбира накъде.

Но се препъвам. А върху покрива дъждът ръми,

като че с кротко състрадание се смее.

Лангстън Хюс

Лангстън Хюс (1902–1967)

Лангстън Хюс е роден в Джоплин, Мисури, в семейството на бедняци. Успява да завърши училището в Кливланд и на осемнадесет години е учител по английски в Мексико. След една година в Колумбийския университет става моряк и обикаля много страни. Със седем долара в джоба се озовава в Париж и постъпва портиер в нощно заведение. Посещава Испания и Италия и се завръща в Ню Йорк с капитал от двадесет и пет цента. Като поет го открива Вейчъл Линдзи, който прочита няколко негови стихотворения пред отбрано общество в хотела, където Лангстън Хюс е келнер.

В 1926 г. излиза първата книга на Хюс — „Уморени блусове“. Още в тази стихосбирка поезията му е дълбоко свързана с негърските ритми и фолклор.

Във формата на блусове са написани и следващите му сборници „Пазителят на сънища“ (1932), „Нова песен“ (1938), „Шекспир в Харлем“ (1942).

В много от ранните творби на Лангстън Хюс се чувства тъга и носталгия по далечна Африка.

През 30-те години в творчеството му настъпва значителен прелом — тъгата и отчаянието се сменят със страстно изразен протест срещу расизма и терора на белите. Това личи най-силно в книгите му „Добро утро, революцийо“ и „Нова песен“.

В 1932 г. той посещава Съветския съюз и споделя впечатленията си в книгата „Един негър гледа Съветска Средна Азия“.

След войната публикува нови стихове с гражданска поезия: „Чудните поляни“ (1947), „Билет за едно пътуване“ (1947), „Монтаж на несбъднатия сън“ (1951).

В 1940 г. е отпечатана автобиографията му „Голямото море“.

Лангстън Хюс
Негърът говори за реки

Аз помня реки.

Помня реки, древни като света,

        по-стари от потока на кръвта в човешките вени.

 

И душата ми стана дълбока като реките.

 

Къпах се в Ефрат, когато зарите бяха млади.

Направих си колиба край Конго и шумът на реката ме

        приспиваше.

Гледах Нил, построих пирамиди над него.

Чух Мисисипи да пее, когато Ейб Линкълн

        тръгна към Ню Орлеан,

        каменната й гръд видях, позлатена от залеза.

 

Аз помня реки:

древни, тъмни реки.

 

И душата ми стана дълбока като реките.

Лангстън Хюс
Моят народ

Нощта е красива,

като лицето на моя народ.

 

Звездите са красиви,

като очите на моя народ.

 

Красиво е и слънцето.

Красива е и душата на народа ми.

Лангстън Хюс
И аз

И аз възпявам Америка.

 

Аз съм по-тъмния брат.

Те ме пращат в кухнята,

когато дойдат гости.

Но аз се смея

и ям, и крепна.

 

Утре ще седна на масата,

когато дойдат гости.

Никой няма да смее

да каже:

„Яж в кухнята!“

тогава.

И после —

те ще видят колко съм хубав

и ще се засрамят —

 

и аз съм Америка.

Лангстън Хюс
Да бъдеш нещо

Малко момиче,

което мечтае за малък роял

(и не знае, че има „Щайнбег“ по-голям, по-хубав),

което мечтае да свири на малък роял,

проснал опашатото си тяло на пода,

а не застанал прав като просто пиано,

като момче, наказано в ъгъла,

и отпраща музика

нагоре по стълбите и надолу по стълбите,

и навън,

може да слиса дори Хейзъл Скот[24],

която може би минава.

 

О.

Малко момче,

което мечтае за боксовите ръкавици,

носени от Джо Луис[25],

ръкавиците, които изпратиха

две дузини мъже на пода,

нокаут.

Бам. Боп. Моп.

Казват,

всякога има място

на върха.

Лангстън Хюс
Хавански сънища

Сънят е чаша вино в кръчмата на Джо.

(Възможно е — не знам.)

Сънят е пътя към Батабано[26].

(Все пак дали е там?)

 

А може би сънят е нейното лице —

ветрилото, което ще й дам?

Сънят е розата в любимите ръце.

(И ето — пак не знам.)

Лангстън Хюс
Сам

Сам

като вятър,

прошумял

над прерията.

 

Сам

като чаша ром,

забравена

на масата.

Лангстън Хюс
Песни

Стоях до нея в здрача

и пеех песни.

 

Тя каза:

„Не разбирам думите.“

 

Аз казах:

„Песента е без думи.“

Лангстън Хюс
Сън

Сънувах снощи

странен сън:

видях уплашен,

изумен —

че ти не си при мен.

 

Пробуден,

плахо те докоснах

и казах си учуден:

не съм аз вече сам,

отдавна знам,

че сънищата мамят.

 

Но ти съвсем не беше там.

Лангстън Хюс
Аз — почетният гост

Знам, аз съм „черният проблем“.

Устройват ми банкети цели,

аз отговарям на въпроси,

родени в мозъците бели.

А те стараят се да вникнат

привидно, но съвсем учтиво

във всичките „защо“ и „как“

на братята ми негри в САЩ

и се учудват как така

заплел се е въпросът наш.

В поредна нощ демократична,

над пресни ягоди с каймак,

един глас чува се едвам:

„Че бял съм, даже ме е срам.“

 

А раците са много вкусни

и виното блести — елмаз.

Във центъра на тази маса

и разговорите съм аз.

Наистина не е тъй лошо

да си „проблем“ сред полумрака

на ресторант в Парк Авеню[27].

Решението на проблема,

о, то се знае, ще почака.

Лангстън Хюс
Предупреждение

Негри —

смирени, покорни,

боязливо отстъпват ви път.

Но внимавайте: час ще удари

те нравът си тих ще сменят.

 

Вятър

в памучните ниви

леко, невидимо шета.

Но внимавайте: час ще настъпи

да изтръгва из корен дървета.

Лангстън Хюс
Майка и син

Да, сине, ще ти кажа:

животът ми не бе изящна стълба,

а стълба, по която имаше пирони,

стъкла

и счупени дъски.

Бе гола,

без килими,

но аз не спирах

и все пълзях нагоре,

достигах до площадки

и завои,

понякога вървях на тъмно,

останала без светлина.

Затуй, момчето ми, недей се връща,

не се отпускай върху стъпалата,

когато ти е трудно,

не падай духом.

Защото, сине,

аз и днес вървя,

катеря се нагоре.

Животът ми не бе изящна стълба.

Лангстън Хюс
Негърът слуга

Час подир час, дни и недели,

покорен, мил с лицата бели.

О, танц на черни племена!

О, барабани!

О, африканска равнина!

Забравен огън нейде тлее!

О, волна песен! Някой пее.

 

Най-после в седем или осем

завършва твоя

трудов ден.

Към Харлем тръгваш изморен.

Метрото или автобуса.

С такси на парка през тъмата,

ако получил си заплата.

О, нощен Харлем, барабани на живота!

О, песни!

О, мечти красиви!

О, саксофони загърмели!

О, сладък отдих без лицата бели!

Лангстън Хюс
Балада за хазаина

Хазаино, хазаино,

от покрива тече на моята глава.

Не помниш ли, че дни наред

говоря за това?

 

Хазаино, хазаино,

и стълбата се клати.

Когато някой път нагоре се изкачваш,

ти сам ще си изпатиш.

 

Дължа ти десет долара, нали?

Ти сметката си правиш здраво.

Добре, и тези десет долара ще ти платя,

когато къщата поправиш.

 

Какво? Заканваш се да ме изгониш?

Да спреш газта?

И мебелите ми да изхвърлиш

отвънка, на сметта?

 

О-хо! Ти май си много важен!

Приказвай си, окото ми не мига.

Поискам ли да спреш,

един юмрук ти стига.

 

Полиция! Полиция!

Хванете този луд!

Той иска да свали режима,

в страната ни да всее смут!

 

Изсвирва полицай.

Сирена вие.

Арест.

Кварталният участък.

Желязната килия.

Заглавия в печата:

 

ЕДИН СУБЕКТ ХАЗАИНА СИ ДРЪЗНАЛ

                                        ДА ЗАПЛАШИ.

ПОЗОР!

ЗА НЕГЪРА ТРИ МЕСЕЦА ЗАТВОР.

Лангстън Хюс
Тромпетист

Виж негърът,

допрял до устните тромпет —

умора тъмна в черните зеници,

по тялото му — спомена парлив

за робски кораби

и удари с камшици.

 

Виж негърът,

допрял до устните тромпет —

върху главата му — косата непокорна,

опитомена с много труд и жар,

блести като корона

от черен кехлибар.

 

Мелодията

на тромпета,

до устните допрян,

е като мед,

примесен с огнено очарование

и ритъмът-екстаз

на светлия тромпет до устните допрян

е дестилиран от вековното желание.

 

Желание —

копнеж за лунна светлина,

която като малка точица

сега в очите му светлее.

Желание —

копнеж за синьото море,

което като капка

в чашата на бара се люлее.

 

А негърът,

допрял до устните тромпет,

в жакет модерен на райета,

дори не знае

от кой риф музиката спуска

пронизваща игла в сърцето.

 

Но неусетно,

мелодията щом се залюлее тук,

скръбта му се превръща

в златен звук.

Кенет Фийринг

Кенет Фийринг (1902–1961)

Кенет Фийринг е роден в Чикаго. Успешно завършва университета на Уисконсин и сътрудничи с литературни рецензии и стихове на „Ню масиз“, „Нейшън“ и „Поезия“.

Оформя се като поет по време на голямата криза в Америка. В книгите си „Ангелски ръце“ (1929), „Стихове“ (1935) и „Крива сметка“ (1938) подобно на Сандбърг от по-старото поколение жигосва със сатиричните си стихове язвите на капиталистическото общество. Под обстрела му най-често попадат радиото, печатът и киното като „масови средства за затъпяване на народа“. Стиховете му са своеобразна джазирана сатира на големия град с неговите банкери, гангстери, проститутки и нощни заведения.

Фийринг работи известно време като сценарист в Холивуд и е автор на няколко криминални романа.

Кенет Фийринг
Обявление

ТЪРСЯТ СЕ: МЪЖЕ.

Милиони мъже СА НУЖНИ ВЕДНАГА за голямо, ново предприятие;

НОВО, ОГРОМНО, ВЪЛНУВАЩО, ВЕЛИКО.

 

Ако си работил в камерите на ужасите,

ако си избягал от психиатрично отделение;

ако ти се иска да хвърляш отрова в кладенци;

ако имаш чудесни видения за хора, с хиляди изгарящи в пламъци —

 

ТИ СИ ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НИ ТРЯБВА.

Ние правим бизнес и този бизнес си ТИ.

ТЪРСИ СЕ: раса от нови мъже.

За заявления: Средна Европа.

Подготовка не е необходима;

честолюбие не се изисква; мозък не е нужен и самостоятелност не се допуска.

 

ПОСТЪПЕТЕ НА ПОСТОЯННА РАБОТА В НОВОТО ПРЕДПРИЯТИЕ.

Заплатата е: СМЪРТ.

1938 г.

Кенет Фийринг
Вечерна песен

Просторна като тази нощ, стара като тази нощ

        и млада като нея, тиха като нея,

        странна като нея;

пълна, както е пълна тази нощ с лъчите на сива луна;

тъмна като тези дървета, тежка като аромата,

        идещ от ливадите,

топла като тази ръка,

тъй топла и тъй силна —

 

е нощта, която обгръща колибите на юг

        и се спуска над празните хамбари на запад;

вятърът, който раздухва крайпътния огън;

дърветата край южните имения,

        правите и черни дървета на линча;

луната, която огрява миньорските градчета,

светлината — бледа над покривите, наети под наем,

        сива върху ръцете, стиснали решетките на Моабит,

        студена върху решетките на гробниците.

Кенет Фийринг
Възкресение

Ще си спомниш целувките, истинските и мечтаните,

ще си спомниш лица на хора и разменени думи;

ще си спомниш оня миг, пълен със смисъл, и минутата

                на болка, и безцелните часове;

ще си спомниш градовете, полята, планините

                и морето;

 

ще си спомниш приятелския глас на убиеца и

                неземно сладкия глас на пастора;

ще възкръсне в тебе тържествуващата усмивка на измамените;

няма да забравиш състраданието в очите на лихваря,

                когато ти отказва, нито скритата под

                сърдечността на търговеца нечиста мисъл;

няма да забравиш треперливия глас на подкупеното

                правосъдие в съдебната зала, пълна с проститутки

                и сводници,

величието на държавника пред микрофона и сдържаното

                величие на слушащия го чиновник,

лъчезарното лице на глупака, отпечатано във вестника

                или на екрана;

ще си спомниш надеждата, родена над пълна чаша в бара

        и прозвучала в уверените думи на загубените,

щастието, изложено за показ по рекламните плакати,

любовта, безцеремонно разкрита в списанията и романите

                или заявена публично от немощните крайници

                на престарял милионер;

ще си спомниш победата, лесно очертана от самозван месия,

                победата, приела форма на хляб в ръцете на

                майка от гетото или искряща в надписа върху

                гроба на патриот;

ще си спомниш своя смях, понесен заедно с изпаренията

                от паважа на улицата —

ту от омраза, ту от съжаление.

Това са нещата, които ще възкръснат и ще се върнат при теб,

за да се смесват с дните и нощите, с рева на моторите

                и с топлината на слънцето,

с умората и желанията,

докато се трудиш, спиш, говориш, смееш се, умираш.

Кенет Фийринг
Признание

Те казаха: „Това, което си направил, е похвално, да, похвално

        и голямо. Доказал си, че има пряк и лесен път

        до тия острови. Чудесно — казаха. — Чудесно.

        Но къде е златото, сеньор?“

 

Те казаха: „Харесва ни, изпълва ни с възторг. Не ни

        разбирай криво, това дори е гениално. Все пак

        напомняш някак твърде много на онзи Датски

        принц. Сам знаеш, че като клоун винаги си бил

        непостижим.“

 

Те казаха: „Невероятно. Не сме очаквали това от теб,

        Орвил.“

 

Те казаха: „Машината ти, Уилбър, е прекрасна. Дано да

        работи. И нека се надяваме, че с нея някой ден

        ще можем да сортираме яйца.“

 

Те всички бяха уважавани, добри, почтени хора. Не биеха

        жените си. Редовно ходеха на черква и спазваха

        закона.

Огдън Наш

Огдън Наш (1902–1971)

Огдън Наш е роден в Рай, Ню Йорк. След завършването на Харвард работи в издателски къщи, член е на редакционната колегия на влиятелното списание „Нюйоркър“ и е сценарист в Холивуд.

Наш е широко известен като един от най-талантливите хумористи в американската поезия. В продължение на много години той находчиво и не съвсем безобидно критикува и осмива недъзите на западния свят.

Между книгите му трябва да се споменат „Тук и аз съм чужденец“ (1938), „Лицето е познато“ (1940), „Добри намерения“ (1942), „Срещу“ (1949) и „Частна трапезария“ (1953).

Огдън Наш
Пурист

Представям ви професор Туист,

най-добросъвестен лингвист.

За него казват: „Не греши“,

затуй и шефът му реши

в далечни джунгли да го прати

с тропически реки богати.

Но в тази тайнствена страна

загубил своята жена.

Водачът кратко му предал,

че алигатор я изял.

Професорът, вежлив и мил:

„По-точно — казал, — крокодил.“

Огдън Наш
Да обмислим положението

Тези думи са важни съвети към този, който работа търси,

        човек с празен джоб:

млади момко, бъдете сноб!

Ако дирите доводи против първата стъпка, която най-долу

        се прави,

ето аз ви ги давам.

Нищо, че шефовете на персонала други доводи често намират,

но очевидно по-бързо ще успеете горе, отколкото долу,

        където има повече хора и повече се конкурират.

Ако още доказателства за моята теория са ви потребни,

отлично, никой не отрича, че на президентите плащат

        повече, отколкото на вицепрезидентите, а на тях —

        повече, отколкото на чиновниците дребни.

Не ме гледайте насмешливо,

бих добавил, че няма да забогатеете с работа,

        която плещите превива.

Ако някой ви каже, че тежкият труд е за вас по-изгоден

от лекия, повторете му горния текст.

Пощальоните тичат във дъжд и във сняг, за да връчат на

        мястото чуждия чек.

Няма нужда да гадаете по листенцата на чая във чашата,

        за да прозрете,

че хората, работещи седнали, получават повече от хората,

        които се трудят, застанали на нозете.

Още нещо: чрез удобната работа ще натрупате не само

        повече съкровища ценни,

но ще имате и повече свободно време.

И ако установите, че вашата фигура е застрашена,

лесно ще я поправите с голф или тенис.

Но ако при неудобната работа, като носене на пиана и

        товарене на параходи, разберете,

че нямате време за спорт, хамалуването си не можете да

        спрете.

Да обобщим, млади момко: има много причини да откажете

        работа, която ще бъде ужасяващо бреме, и напълно

        излишно.

Най-умното е да започнете своята кариера, като приемете

        да ви плащат в седнало положение поне двадесет

        и пет хиляди долара годишно.

Огдън Наш
Витрина с надпис

Както се разхождах, понесъл

своята празна глава,

витрина със надпис съгледах

и той ми прошепна това:

 

„Вашите възглавници причиняват ли болка,

на буци и твърди под схванатия врат?

Пълни ли са със стари грипозни микроби?

Пухът им мек ли е или жив ад?

Донесете ги при нас

и ние завчас

ще ги на-пухаме,

ще ги на-пълним,

ще ги на-къдрим

и под-новим.

Ще ви върнем вашите възглавници спретнати и подредени,

на-пухани, на-пълнени, на-къдрени и под-новени.“

 

Както се разхождах, понесъл

пълна със мисли глава,

пламнал храст надписът стана

и ми прошепна това:

 

„Във врата причинява ли ви болка —

твърд и на буци — светът?

Пълен ли е с древни микроби, които

от преди да се родите гъмжат?

Донесете го при нас

и ние завчас

ще го на-пухаме,

ще го на-пълним,

ще го на-къдрим

и под-новим.

За едно денонощие ще ви върнем света разкрасен,

на-пухан, на-пълнен, на-къдрен и под-новен.“

 

Както се разхождах, дочух —

фанфари за това чудо голямо,

но надписа щом пак видях,

за възглавници шепнеше само,

Светът остарял си остана пред мен,

ненапухан, ненапълнен, ненакъдрен, неподновен.

Огдън Наш
Слез на земята, приятелю

Не предполагам, че има човек, който иска да фалира,

        а не да успее,

напротив, уверен съм, че всеки стрък хилава трева във

        градината иска да бъде азалия, да зеленее.

В небесните селения всички прогонени ангели искат да

        бъдат архангели или поне херувими или серафими,

а в съдебния свят всички дребни служещи се надяват да

        станат шерифи или пристави неумолими.

Всеки иска наистина да възхищава,

но не всеки знае как това става.

Някои си мислят, че непременно вместо фалшиви стъкълца

        диаманти ще носят,

стига своите носове безконечно към тях да насочват.

Други хора пък мислят, че по-дълго във Палм Бийч и

        във Риц ще могат да бродят

не с престараване в службата, а като се проявяват блестящо

        на периоди.

Някои хора висят цяла нощ след работния ден, чрез писма

        те завършват колежи,

други пък мислят, че ще успеят, ако нощем тънката разлика

        в темпераментите

        на брюнетките и на блондинките отбележат.

Накратко: светът е пълен с хора, които се опитват

        да преуспеят под небесата,

половината казвайки „не“, а другата половина изричайки „да“.

Но ако всички изричащи „не“ кажат „да“ и обратно,

        все пак такава е на човечеството съдбата —

деветдесет и девет процента от хората няма да заживеят

        по-щастливо на земята,

което е може би справедливо, защото, ако всеки човек би

        постигнал успех,

        никой от никого нямаше да бъде презиран, всеки би

        почвал отново и отново, устремен към успех, по-голям

        от успеха, постигнат от другите, за да може пак

        някого той да презира, и тъй нататък и тъй нататък,

защото, докато хората живеят с блянове и летят в небесата,

такава им е съдбата.

Каунти Кълън

Каунти Кълън (1903–1946)

Каунти Кълън е роден в Ню Йорк и е син на негърски проповедник. Завършва английска литература в Харвардския университет. Няколко години е заместник-редактор на негърското списание „Опортюнити“. Със стипендия на фондацията „Гугенхайм“ прекарва една година в Европа. Последните единадесет години от живота си е учител по френски език в Ню Йорк.

Първата му книга „Цвят“ (1925) включва студентските му стихове. Следват стихосбирките „Медното слънце“ и „Балада за кафявото момиче“. Малко преди смъртта си Кълън издава сборника „На тях държа“, съставен от най-добрите му стихове.

Кълън заема трайно място в развитието на негърската поезия.

Каунти Кълън
Поета да направиш черен

Знам — Господ е добронамерен, благ

и би ни обяснил, ако поспре,

защо къртицата живее в мрак,

защо човек, подобен Богу, мре,

по кой закон обречен е Тантал[28]

на участ тежка, мъки и тегла

или защо Сизиф[29] си е избрал

да качва безконечни стъпала.

Непостижим е промисълът божи.

Оплетен с грижи в земния живот,

навярно бедният ни ум не може

да разгадае всеки негов ход.

Едно все пак е трудно да се проумее:

поета да направиш черен и повелиш да пее?

Каунти Кълън
Епитафия

На една непозната дама

Тя мисли, че дори и на небето

богатите до пладне си лежат,

а черни ангелчета стават в тъмно,

за да почистят всеки райски кът.

Долтън Тръмбоу

Долтън Тръмбоу (1905–1976)

Долтън Тръмбоу е роден в Колорадо. Известен е като един от най-добрите американски сценаристи. Съредактор е на списанието „Сценарист“. Автор е на романа „Джони получи своята пушка“. По негови сценарии са заснети някои от големите американски филми като „Храбрият“, получил наградата „Оскар“ за 1957 г., „Спартак“, „Великото преселение“ и др.

Стихотворението му „До жената на един осъден“ е отпечатано за първи път в списанието „Мейнстрийм“ в 1959 година.

Долтън Тръмбоу
Из „До жената на един осъден“

… Ние всички дължим на родината

поне кратък престой в затвора.

Нищо чудно в това, че най-после

и аз съм пред тези врати,

затваряли неведнъж по-достойни от мене,

затварящи ден подир ден мои братя…

 

Някак странна е тази килия,

дори въздухът тук е напрегнат,

крият трепет далечен стените

и внезапно обгръщат ни звуци.

 

Дали стигат до теб, моя мила,

тези шумове страшни?

Чу ли мощния вик от огромното гърло

        на Азия?

Чу ли мръсните думи на последния

        робовладелец,

приготвил белезници и присъди,

съвсем неподходящи за черния и чист

        юмрук на Африка?

Дали чуваш смутения шепот на двете Америки:

        Това ли беше истинската цел?

        Това ли обещавахте?

        Възможно ли е да се построи

        такъв затвор огромен?

 

Издигни ясен взор, моя мила, над тези стени,

виж ги там,

в светлината на големия син хоризонт,

виж чудесните млади поколения —

        изкъпани в росата на утрото,

        освежени от топлината на целувките,

        горди, че са братя и сестри,

        най-после свободни,

        те пеят…

 

За миг ние бяхме смутени,

за миг ние бяхме сами,

върху нас се сгъсти тъмнината,

дори страх, кратък страх ни обзе.

Но после влезе дружелюбна светлина

и посред близки и сърдечни хора,

в калейдоскопа от наречия, езици, цветове,

заставаме, тъй както винаги, един до друг,

пак в моята ръка е нежната ти длан.

 

И вече заедно, макар и отдалече,

не може никой да ни раздели.

Една година — няма никакво значение,

и сто години — нямат никакво значение,

дори да се не видим вече — няма никакво значение,

смъртта да дойде — няма никакво значение.

 

Защото ние — приятели и влюбени, и равни —

присъдата на миналото сме прочели:

от лудо, свято вино заедно сме пили

и нашите деца като цветя израстват над земята,

лица обърнали към слънцето на утрешния ден.

Ричард Райт

Ричард Райт (1908–1960)

Ричард Райт е роден близо до Натчез, Мисисипи. Заедно с Лангстън Хюз Райт е един от най-известните писатели негри. Популярен е предимно с прозата си.

В книгата „Децата на Чичо Том“ и автобиографията „Черно момче“ той страстно разкрива мъченическата съдба на своите събратя и борбата им за човешко съществуване.

Част от стиховете му са открити и публикувани след смъртта му.

Ричард Райт
Между света и мен

Една сутрин, като вървях из гората, внезапно попаднах

        на това място, попаднах на зелена поляна,

        охранявана от стари

        дъбове и брястове.

И тъмните подробности на случката изплуваха пред мен,

        застанаха между света и мен…

 

Имаше купчина бели кости. Те спяха забравени

        върху възглавница от пепел.

Имаше овъглено дръвче. То сочеше като безчувствен пръст

        към небето.

Имаше откършени клони, тънки вени на изгорели листа

        и опърлено, мазно въже;

празна обувка, празна вратовръзка, разкъсана риза, самотна

        шапка и чифт панталони, втвърдени от черна кръв.

Имаше копчета по смачканата трева, клечки кибрит,

        угарки от пури и цигари,

        черупки от фъстъци, празна бутилка от джин

        и червилото на блудница.

Безредни следи от катран, разхвърлени пера

        и витаещ дъх на бензин.

А през утринния въздух слънцето сипеше жълто учудване

        в празните очи на един бял череп…

 

Стоях и умът ми се вледени от жал — за живота,

        който беше изчезнал.

Земята се вкопчи в краката ми, около сърцето ми израснаха

        студените стени на страха.

Слънцето умря в небето; нощният вятър зашумя в тревата,

        зашушна в листата на дърветата; горите изсипаха

        гладен вой на псета; тъмнината закрещя

        със жадни гласове; а свидетелите станаха

        и оживяха:

Сухите кости се раздвижиха, пропукаха, повдигнаха се

        и се стопиха в моите кости.

Сивата пепел се превърна в плът — здрава, черна — и се

        съедини с моята плът.

Бутилката джин тръгна от уста на уста, засвяткаха пури

        и цигари, блудницата размаза върху устните си

        червило.

И хиляда лица се завъртяха край мене, закрещяха,

        че животът ми трябва да бъде изгорен…

 

Тогава ме сграбчиха, съблякоха ме, избиха зъбите в

        гърлото ми, докато почнах да гълтам собствената си

        кръв.

Гласът ми се удави в крясъка на техните гласове,

        мокрото ми черно тяло падна и се запремята в

        ръцете им, докато ме превързаха за дръвчето.

Кожата ми лепнеше за горещия, врящ катран и се смъкваше

        на тънки ивици.

Пухът и дръжките на перата потъваха в оголената ми плът,

        аз стенех в агония.

После милостиво изстудиха кръвта ми, изстудиха я

        с кръщение в бензин.

Сред червените огнени езици аз скочих към небето

        и болката се надигна като вода, в която врат

        ръцете ми, краката ми.

Задъхвах се, молех и се притисках като дете,

        притисках се към горещите бедра на смъртта.

Сега съм купчина сухи кости, а лицето ми — бял череп,

        втренчен със жълто учудване в слънцето…

Феликс Полак

Феликс Полак (1909–1987)

Феликс Полак е роден във Виена. Емигрира в САЩ след присъединяването на Австрия от Хитлер през 1938 г. Установява се в щата Уисконсин; следва право и театрознание. По-късно работи като библиотекар в Уисконсинския университет, където сега се присъжда всяка година награда за поезия на негово име. Първите му работи са отпечатани в „Избрани стихове за 1965 г.“.

Стихотворението „Говори героят“, неговото най-известно произведение, излиза за първи път под псевдонима Феликс Амселм в списанието „Оливънт“.

Феликс Полак
Говори героят

Аз не исках да замина.

Те ме мобилизираха.

 

Аз не исках да умирам.

Те казаха, че ме е страх.

 

Аз се опитах да избягам.

Те ме изправиха пред военния съд.

 

Аз не стрелях.

Те ме нарекоха подлец.

 

Дадоха команда за атака.

Един шрапнел разкъса корема ми.

 

Аз виках от болка.

Те ме отнесоха на безопасно място.

 

На безопасно място аз умрях.

Те обявиха траурно мълчание.

 

Зачеркнаха ме от списъците

и поставиха кръст върху гроба ми.

 

В родния ми град държаха прочувствена реч.

Аз нямах възможност да извикам: „Лъжци!“

 

Казваха, че съм дал живота си.

Аз се бях мъчил да го запазя.

 

Казваха, че ще служа за пример.

Аз се бях опитал да избягам.

 

Казваха, че се гордеят с мен.

Аз се бях срамувал от тях.

 

Казваха, че майка ми също трябва да се гордее.

Майка ми плачеше.

 

Аз исках да живея.

Нарекоха ме страхливец.

 

Умрях като страхливец.

Обявиха ме за герой.

Олга Кабрал

Олга Кабрал (1909–1997)

Олга Кабрал е родена в Западните Индии. Живее в Лонг Айланд, Ню Йорк. В 1959 г. публикува първата си книга стихове — „Градове и пустини“, последвана от „Изпареният човек“.

Стихотворението „Емпайър Стейт“ е преведено от антологията „Съвременни поети“.

Олга Кабрал
Из „Емпайър Стейт“[30]

Аз съм затворник — от плът, кости,

навици и връзка ключове.

Аз съм наемател на раздрани небеса

Аз съм ездач на асансьори,

които ме издигат на сто етажа

до моя стол,

високо горе.

 

И от върха на тази планина от алуминий

аз пускам странни птици над града —

стихове, предрешени като птици,

телетайпни гълъби,

същества от болтове и зъбци,

създадени от клавишите

на пишещата ми машина,

чудеса на техниката,

които политат над градските кули.

 

Идва нов работен ден.

Отново в сивото утро

пет милиона будилника

приветствуват в хор слънцето,

 

 

а Централният съединител на поточния индикатор

завърта Главния лост.

В същия миг фотоелектрическият измервач

върху Дистанционното контролно табло ме

намира,

грабва,

 

понася,

сортира,

измерва,

стисва,

блъска,

обработва,

наляга,

разлага,

смила,

душесмачква,

за да мога да се влея в изтичащата

сива, безразлична,

тинеста,

първична човешка маса,

която захранва

огромната фабрика за преработка на души

и смазва исполинските й колела.

 

И дълбоко долу,

в тъмнината на дъното,

на моето подземие,

на собственото ми ложе,

аз съм сдъвкана, изплюта и мигом изстреляна

на разстояние от няколко светлинни години.

Летя над чудовищни куполи,

похлупили всичките пари на земята,

край часовници, отмерващи времето с бесен ритъм,

докато внезапно се озовавам там —

владетел, наследник и роб,

прикован като кол

на висящ сред пространството

стол.

Елизабет Бишъп

Елизабет Бишъп (1911–1979)

Елизабет Бишъп е родена в Нова Англия и завършва колежа Васар.

Още с първите две стихосбирки „Север и Юг“ (1946) и „Стихове“ (1956) тя си създава име на поет със свой оригинален глас в съвременната поезия.

Дългата й поема „Рибата“ някои критици поставят наравно с повестта на Хемингуей „Старецът и морето“.

Стихотворението й „Човекът-молец“ създава кошмарната и мрачна картина на човешките същества, уловени в паяжината на големия град.

За събраните си стихове Елизабет Бишъп получава през 1970 г. Националната награда за поезия.

Елизабет Бишъп
Човекът-молец[31]

 

                                Тук и там горе

процепите между сградите са пълни

с разбита лунна светлина.

Цялата сянка на Човека не е по-голяма от неговата шапка.

Тя лежи пред краката му като кръг,

в който може да застане кукла,

а Човекът прилича на обърната топлийка

с връх, устремен към магнита на луната.

Той не вижда луната; гледа само огромните й владения

и усеща върху дланите си странната й светлина —

нито топла, ни студена, с температура,

неуловима за термометрите.

 

                                Когато Човекът-молец

излиза — рядко и все пак редовно — на повърхността,

луната му изглежда съвсем друга. Той се появява

из отвора под някой тротоар

и започва да измерва лицата на сградите.

Той мисли, че луната е малка дупчица на върха на небето,

която доказва, че небето е съвсем ненадеждна закрила.

Той трепери, но иска да проникне колкото може по-нагоре.

 

                                Изкачва се страхливо

по фасадите, сянката му се влачи след него като черно

фотографско платно,

а той си мисли, че този път ще успее да провре глава

през далечното кръгло отверстие,

че ще успее да се измъкне по черните спирали като през тръба

и да излезе на светло.

(Човекът, който стои под него, няма такива илюзии.)

А Човекът-молец трябва да извърши това, от което

най-много се бои,

макар че, то се знае, не сполучва и пада уплашен,

но невредим.

 

                                После се връща

в бледните циментови коридори на подземната железница,

които нарича свой дом.

Той полита, пърха, но не успява да се качи

в бездушните влакове веднага,

както би искал. Вратите се затварят стремително.

Човекът-молец сяда с лице в обратната посока

и влакът потегля изведнъж, със шеметна бързина,

без да сменя скорости, без да набира сила.

Той не може да определи с каква бързина се движи назад.

 

                                Всяка нощ той пътува

през изкуствените тунели и сънува сънища, които се повтарят.

Както траверсите се редуват под влака, тъй и те се редуват

в пламналия му мозък. Не смее да гледа през прозореца,

защото третата релса[32], неспирния поток отрова,

минава край него.

Той смята това за болест, към която има вродена склонност.

Затова държи ръце в джобовете си, както другите —

в ръкавици.

 

                        Ако го уловите,

осветете с фенерче окото му. То е само една черна зеница,

една цяла черна нощ, чийто космат хоризонт ще се стесни,

когато срещне погледа ви, и ще закрие окото.

Тогава от клепачите ще се отрони една сълза,

неговото едничко достояние, както жилото — за пчелата.

Той тайно ще я вземе в дланта си и ако не забележите,

ще я глътне.

Но ако видите, той ще ви я поднесе —

тъй хладна, сякаш идва от подземен извор, и тъй чиста, че

може да се изпие.

Айлийн Иган

Айлийн Иган (1911–2000)

Айлийн Иган е родена в Уелс, Англия. Живее в Ню Йорк. Сътрудничи със стихове на редица литературни списания. Често използва псевдонима Дж. О’Съливан-Бара.

Стихотворението й „Хибакуша“ излиза за първи път в списанието „Мир“.

Айлийн Иган
Хибакуша

Тя вдигна очи

и видя как цялото небе се пръсна,

разби се на оранжеви парчета.

Това е цветът на златните рибки — каза тя.

Нямаше още три години.

През май беше видяла големи хартиени риби —

червени и златни —

да плуват в небето над нея.

Японските момчета пущаха

риби-хвърчила за щастие.

Хвърчилата летяха, издуваха се

и пълнеха черните й очи с учудване.

Когато вдигна очи в утрото на август,

небето беше бездна от вихрена светлина.

Светлина с цвета на златни рибки

нахлу в главата й — две огнени струи.

Дойдоха да прегледат крехкото й тяло.

Повдигнаха клепачите —

откриха, че очите са се разтопили.

Но онзи цвят е още жив,

не само като спомен.

Понякога нахлува страшната умора,

оранжевият цвят се връща и напира в черепа,

сякаш иска да го пръсне.

Сезоните идват и си отиват,

но тя ги вижда само с пръсти.

Прави книжни цветя

и знае, че е пролет, лято, есен,

защото в ръцете й се разпукват

пролетните пъпки,

розите на лятото,

хризантемите на есента.

Прави и книжни жерави,

жерави за здраве,

жерави — молитви за мир.

„Отново е май, но аз съм сляп“ —

държеше надпис просяк в един град на Европа.

За своя радост, зарад вината си на зрящи

хората пълнеха просяшката паничка.

Тя би могла да каже:

„Отново е август, но аз съм безока.“

Ала мълчи, не проси милостиня.

Прави книжни цветя за паничка ориз.

Как ще измием своята вина?

Ние, от чието име смъртта в окраската на златна

изпълни бездната на небесата.

Смъртта, гигантски цвят на злото,

вина за разтопените очи във Хирошима.

Карл Шапиро

Карл Шапиро (1913–2000)

Карл Шапиро е роден в Балтимор, Мериленд. По време на голямата криза е принуден да работи, за да може да учи.

Става известен с книгата си „Личност, място и нещо“. Дава следната характеристика на тематиката си: „Аз пиша за себе си, моя дом, моята улица и моя град, но не и за «Америка» — тази дума е най-големият враг на модерната поезия.“

По време на Втората световна война служи във военноморския флот на САЩ. Стиховете му от войната са събрани в сборниците „Буквата V“ и „Изпитание за поета“, откъдето е взето силното му стихотворение „Завръщане“.

Известно време Шапиро е редактор на списанието „Поезия“ и професор по английски.

Карл Шапиро
Завръщане

Загубени в просторите на пустия Пасифик,

хиляда мои дни на болка и изгнание

ми казват сбогом. Загадъчният Южен кръст

се върна в своето небе, цял континент

се гмурна под вълните и островите се разтвориха

в соления си елемент.

Сега на палубата морската мъгла забулва

усмивката, с която бих могъл

да пръсна всяка тъмнина

и да поискам прошка за нещата,

донесли срам и смърт — на милиони хора и на мене.

Не возим стоки и суровини от Изтока,

а смръщени мъже в мъждиви трюмове

и лунатици между палубите струпани;

огромен, призрачният кораб пръска

болезнено-сладникав дъх на унижение

и мнозинството, незасегнати от меч или невроза,

се взират с похотливи погледи

и са готови хищно да разграбват

блестящи магазини и момичета.

 

Затуй че ме гневят такива добродетели —

и свойствени, и непривични за войнишкия живот, —

стоя тук сам и мразя тези хора

кафяво-зеленикави, които лазят

като гадини по набръчканата кожа на земята

и в корабите пропълзяват. Не, иначе не бих могъл

да се навеждам и да гледам през мъглата

за моста на изгнанието и завръщането.

Сълзите ми извират от сърцето, не са лирични стихове

за Щатите; усмивката ми е молитва.

И ескортирани от мъртвото вълнение и чайки,

прехапали тревожните си чувства,

с мълчание и тайнственост навлизаме

във териториалните води. И чак тогава

една ужасна конвулсивна радост, по-бляскава

и по-внезапна от експлозия на кораб,

разкъсва напрежението в небесата и морето,

за да разбие сто хилядите черепи

и да освободи в огромен изблик на любов

пленените души — и на войниците, и моята.

Карл Шапиро
Автомобилна катастрофа

Сирената тревожно вие,

с рубинено око, пулсиращо като артерия,

излъчващо червена светлина сред мрака,

линейката се носи с пълна скорост

край светофари и край светещи часовници,

завива остро, рязко намалява скорост

и спира сред тълпата.

Вратите се отварят, изваждат се носилки,

премазаните се прибират

в малката подвижна болница.

И пак сирената раздира тишината,

линейката с товара си ужасен,

поклащайки се леко, заминава,

затворила врати.

 

Объркани, стоим край полицаите —

големи и спокойни, те събират натрошените стъкла.

Един от тях под лампата записва нещо.

Друг, с кофа, отмива кървавите локви

към канавката.

Над грозен куп останки трети

закача няколко фенера.

 

Гърлата ни доскоро бяха стегнати,

краката ни — вдървени, но сега,

сближени помежду си и неловки,

с измъчени усмивки заговаряме

и с упорития трион на разума

прерязваме нелепите, банални заключения.

Движението бавно се възстановява,

но ние все стоим, във себе си усетил всеки

неприятна рана.

Не е въпросът тук: „Кой ще умре?“

Тълпят се неизречени въпроси за смисъла и за вината.

Защото на война ръката носи смърт.

Самоубийството причина има и логика — мъртвороденото.

А ракът просто като цвят изниква.

Но тук — макар че разумът ни протестира —

нелепостта събужда мисъл за съдбовност.

Разбива се в студения паваж

въпросът ни за смисъла на края.

Джордж Хичкок

Джордж Хичкок (род. 1914)

Джордж Хичкок е роден в Худ Ривър, Орегън. Автор е на седем пиеси и много разкази, поместени в различни антологии. В 1962 г. излиза първата му стихосбирка — „Стихове и реки“.

Стихотворението „Неизтребимите“ е преведено от американската антология „Съвременни поети“.

Джордж Хичкок
Из „Неизтребимите“

На филипинеца Мариано Балгос

1

Манила[33]. Град на раните.

Осем години са изминали,

но тази вечер — един моряк в далечното пристанище —

отново влизам в твоите врати

и ти отново ме прегръщаш с ароматите

и виковете си.

 

Вървя из Тондо

и ти, между бедняшките бордеи,

показваш раните си:

аз гледам зъбите акулски на глада,

нестихващите болки,

острието на мизерията

и ме преследват дрипави момчета,

предлагащи сестрите си на всеки срещнат.

 

Сега съм пред тръстикова колиба.

Тук, Мариано,

макар отдавна да те търсят моите генерали,

ти си недостижим, закрилян от гръдта народна.

Тук главният съвет на безимотните

за свобода говори.

Аз чувам ясния ти, топъл глас, Мариано,

на свободата азбуката обяснява.

Усещам твоята ръка кафява в моята.

Ръка на филипински печатар

в ръката на моряк американски.

Сам, по разбитите от бомби улици,

достигам Малаканския дворец.

От този дом на ненаситни джобове

излизат след вечеря знатни гости,

наострили зъби,

за да погълнат младото тесто на свободата.

И сякаш виждам една ръка под масата,

инспекторът подкупен,

изчезналите параходи със килими.

Защото — войната свърши,

редът е гарантиран,

собствеността отново може

безшумно да подяжда беднотата.

 

Отправям се към кораба.

Минавам Пасиг. Нощта се спуска.

Гледам водите на реката

и мисля за удушените и за издавените от японците.

Гледам Пасиг —

река, която гълта сълзи,

поглъща труповете на избити,

на моите другари.

 

Манила. Град на раните.

Осем години са изминали и тези спомени

би трябвало да са погребани

дълбоко в стари пътеписи.

Но аз не мога да забравя.

Няма да забравя.

2

Зад пет хиляди мили и зад толкова

несбъднати надежди Америка

във климатичната си инсталация

спокойно спи.

 

В страната на разпуканите статуи

бърборим ние за сезоните и за най-новия тенор,

докато сълзите незабелязано

се сипят в утринната ни закуска.

Гласовете, идващи изпод земята,

отхвърляме, защото са неделикатни.

Глухи за сигналите,

глухи за историята,

слепи за глада,

поемаме кафето в пръстите си маникюрени

и ако някакво дете в подземието плаче,

запушваме устата му с парцали.

 

Американци, сънародници,

кажете, кой от вас ще види

юмрукът зад прозореца?…

Ако ни трябва някой, който чува,

ако ни трябва някой, който ще разпознае светлата зора,

търсете го сред тези, които хляб пекат,

търсете сред копачите, тъкачите, лозарите, творците:

защото техните уши долавят трепета,

те чуват вятърът как приближава.

Те слушат, Мариано.

Не се отчайвай.

Да, бавно се раздвижва моята страна

от своя сън дълбок.

Но се раздвижва.

 

И ние, които носим своите мечти,

да се гордеем с тях:

нали живеят в нашите видения

децата на настъпващия ден.

И ако ние се откажем да мечтаем,

ще бъдат нашите деца мъртвородени.

Лесли Колинс

Лесли Колинс (род. 1914)

Лесли Колинс е роден в Александрия, Луизиана. Той е един от малкото негърски писатели, успели да получат солидно образование. Завършва колеж и университет в Ню Орлиънс. Получава дипломи от още два университета и от 1945 г. е редовен професор в катедрата по английска литература на университета Фикс.

Стихотворението „Черно момиче“ е преведено от антологията „Керван на негърската поезия“.

Лесли Колинс
Черно момиче

Когато танцуваш,

ти мислиш за Испания —

пъстри рокли, звън на кастанети,

о, черно момиче.

 

Когато се смееш,

ти мислиш за Франция —

златно вино, нежни менуети,

о, черно момиче.

 

Когато запееш,

ти мислиш за Америка —

лъскави оръдия и самолети,

о, черно момиче.

 

Когато заплачеш,

ти мислиш за Африка —

сини нощи, тъжни канцонети,

о, черно момиче.

Томас Макрат

Томас Макрат (1916–1990)

Томас Макрат е роден в една ферма в Северна Дакота. В много от стиховете си — „Спомням си оня остров“, „Ода за мъртвите американци в Корея“, „Дъхът на кръв“ — той се бунтува срещу милитаризма и неговите представители.

Макграт е издал няколко стихосбирки, от които с най-голям успех се ползва „Писма до въображаемия приятел“.

Томас Макрат
Спомням си за оня остров

Спомням си за оня остров, проснал се в дъжда

(загубен в Пасифика, във времето и във войната)

с ужасна умора, сякаш сънувам отново —

виждам, че бягам, катеря се, сражавам се в мрака,

усещам порива на вятъра, безмилостно студените вълни

яростно да бият сушата на черния север.

 

И корабите пак излизат от мъглата —

и истински, като в кошмар, чувам звънът на веригите,

когато спускат първата лодка, призрачния шепот на стъпки

по мостика — и подивял от напрежение, чакам

сигнала за моя първи бой, познатите лица —

и за да бъде кошмарът безопасен, моето лице го няма между тях.

 

Тогава без думи, понесли автомати,

бойците хлътват в дъжда, в крайбрежната кал,

онемели и грохнали; лицата са набръчкани и строги.

Аз търся моите другари и изведнъж — там — там —

Хари, Чарли и Боб, но лицата им са стари, посивели,

сега и моето е между тях. И в този сън, като войната истински,

 

аз виждам огромния, вонящ Пасифик

да гъмжи наново от тела, по всички брегове

мъртвите и живите заемат старите позиции.

Вятърът отново без жалост шиба, и аз чакам, чакам —

дордето красноречието и лъжите на продажните,

преславни сенатори, минират нашия живот за друга някоя война.

Гуендолин Брукс

Гуендолин Брукс (1917–2000)

Гуендолин Брукс е родена в Топика, Канзас, в бедно негърско семейство. Успява да завърши колежа Уилсън и работи няколко години като машинописка. От малка проявява любов към поезията и на тринадесет години стиховете й се печатат в списанията за деца.

В 1945 г. излиза първият й сборник стихове „Улица в Бронзвил“. Брукс предава така живо, непосредствено и дълбоко поетично вълненията и тревогите на обитателите на този въображаем град, че някои критици смятат, че той ще остане в литературата като „Тилбери“ на Робинзън и „Спун Ривър“ на Мастърс.

За книгата си „Ани Алън“ Брукс е първият негърски писател, удостоен с най-голямата литературна награда „Пулицър“.

Тя е автор и на романа „Мод Марта“ — разказ за живота на една негърка в Чикаго.

Гуендолин Брукс
Пиано след войната

В приятна вечер пръстите й пак

ще гледам как от щедрите клавиши

измолват красота. И стари жажди

от своите ковчези ще излязат

да се наситят, да благодарят.

А музиката, като топъл залез,

ще сгрее стаята, ще сгрее мен

и дни отминали ще възкреси.

Но ето — над прекрасните акорди,

над моя горд възторг — нарастващ вик.

Викът на мъртвите, които няма вече

да чуят как се ражда музика и радост.

И погледът ми пак ще се смрази,

и каменно лицето ми ще стане.

Робърт Лоуъл

Робърт Лоуъл (1917–1977)

Робърт Лоуъл е роден в Бостън, Нова Англия. Произлиза от древен род, дал на Америка поетите Джеймс Ръсел Лоуъл и Еми Лоуел. Следва в университета Харвард и на двадесет години става католик. Затова и в ранната му поезия се срещат много философско-религиозни мотиви и размишления.

Автор е на книгите „Земя, която не си прилича“ (1944), „Замъкът на лорд Уири“ (1946), „Каваносовите мелници“ (1951), „Уроци на живота“ (1959).

За сборника „Замъкът на лорд Уири“ Лоуъл получава през 1947 г. наградата „Пулицър“.

В стиховете си, написани с много подтекст, сложни образи и асоциации, Лоуъл се бунтува срещу корупцията и меркантилизма на обществото и се опитва да открие истински морални ценности в свят, лишен от вяра и потънал в умствена апатия.

В последните си стихосбирки „На падналите за съединението“ (1964) и „Близо до океана“ (1967) Лоуъл, макар и да остава все така сложен по мисъл, се вълнува по-непосредствено от социалните проблеми на времето и все по-често си служи със свободния стих.

През Втората световна война като убеден пацифист Лоуъл отказва да отиде на фронта и е осъден на тъмничен затвор. Той е активен противник на войната във Виетнам.

Някои литературни критици смятат Робърт Лоуъл за най-добрия поет на своето поколение.

Робърт Лоуъл
На падналите за съединението

Сред Сахара от сняг стърчи сега Бостънският стар аквариум.

Натрошените му прозорци са обковани с дъски.

Бронзовата треска-ветропоказател е почти олющена.

Пресъхнали са водоемите.

 

Носът ми някога пълзеше по стъклото като охлюв.

Ръката ме сърбеше

да пукне леките мехури

над ноздрите на сплашените риби.

 

Отпуска се ръката ми. Аз и до днес въздишам

по вегетиращото тъмно царство

на рибите и на влечугите. Веднъж в зори през март

се бях облегнал на бодливата галванизирана ограда

 

на градските земи край Бостън. В тази клетка

жълти динозаври-багери ръмжаха,

ръфаха със тонове трева и кал

и си копаеха подземния гараж.

 

Сред Бостън се простират паркинги

като площадки за общински сгради.

Скели с пуританско-тиквен цвят опасват

като пояси изтръпналото кметство.

 

То трепери върху изкопа срещу полковник Шоу[34]

с неговата меднобуза негърска пехота

от Годеновата[35] „Гражданска война“.

Барелефът е покрит с дъска от земетръса на гаража.

 

Два месеца след марша си през Бостън

половината му полк бе мъртъв.

При освещаването

Уилям Джеймс[36] дочуваше дъха на бронзовите негри.

 

Подобно рибя кост в гръкляна на града

се е затъкнал паметникът.

Тънък е полковникът

като иглата на компас.

 

Във него има някаква сърдита птича бдителност,

изящна опнатост на хрътка.

Сякаш е обръгнал от насладата

и зажадувал за уединение.

 

Свободен най-подир, той се учудва на чудесната

способност на човек да избере живота и умре —

додето води черните бойци на смърт,

не ще превие гръб.

 

В зеленината на стотиците градчета в Нова Англия

старинни бели църквици все тъй напомнят

за разпокъсан искрен бунт, протрити флагове

загръщат гробовете на Великата републиканска армия.

 

По-стройни и по-млади от година на година

са статуите на абстрактния Защитник на Съединението,

по-тънки в кръста от оси, те дремят върху щиковете,

замислени през бакенбардите си…

 

Бащата на полковник Шоу търсеше не паметник,

а онзи ров,

във който тялото на неговия син бе хвърлено

със „черните маймуни“ — и загубено.

 

Ровът е по-наблизо.

Тук няма паметници за последната война.

На Бойлстън стрийт една рекламна фотография

показва пламналата Хирошима,

 

над Мослърова каса „Вековечната скала“,

която оцеляла при взрива. И космосът е по-наблизо.

Когато се сведа пред телевизора си,

изпити личица на негърчета плават пред мен като балони.

 

Полковник Шоу

е яхнал пак сапунения си мехур.

Той чака

благословеното му спукване.

 

Аквариумът е изчезнал. Вред се стрелкат

автомобили със гигантски плавници на риби.

Дивашко раболепие се плъзга

по тлъсти суми.

Робърт Лоуъл
Сейлъм[37]

 

Във Сейлъм морна морска пяна близва

платна, плющящи в рамките прозоречни,

доде плетящият моряк пронизва

с иглата кораби във своите мозъчни

пристанища. Моряко, хей, моряко!

Ветрецът пени върху твойто теме

море от мазнина. Харон във всяко

легло стоварва грешници без време.

Вълните са от тиня погнусени.

Помни, моряко — сейлъмски рибари

велики брегове са покорили.

Къде са днес онези воини стари,

Левиатан[38] разпрали, повалили

дори Лъва британски на колене?

Робърт Лоуъл
Есен 1961

Напред-назад, напред-назад,

любезен като висш чиновник,

със своето тик-так, тик-так

люлее се оранжевият месец

на вехтия часовник.

 

Такава есен. Нервна препирня

на ядрена война.

Разчепкахме унищожението си до смърт.

Аз плувам — рибка мъничка, затворена

в ателието зад прозореца.

 

Пристига краят ни.

И месецът се вдига,

от ужас просиял.

Държавата е

водолаз под стъклена камбана.

 

Бащата не е щит

за своето дете.

Като купчина паяци, от бяс

обзети, плачем с глас,

но все без сълзи.

 

Природата е отражение.

Едничка лястовица прави пролет.

Тъй лесно е да се отчитат

минутите,

ала стрелките се заплитат.

 

Напред-назад.

Напред-назад, напред-назад…

Единствена опора имам. Ей я —

люлеещото се оранжево и черно

гнездо на чичопея.

Робърт Лоуъл
Алфред Корнинг Кларк (1916–1961)

Ти четеше „Ню Йорк Таймс“

всеки ден след занятията,

но в неговия сух

некролог — списък

на жените ти — нищо ново

освен деветдесет и пет хиляди

доларовият годежен пръстен,

който даде на шестата.

Бедно богато момче,

ти беше прекалено пълнолетен

в невъзмутимото си спокойствие

и умря на четиридесет и пет.

Бедни Ал Кларк,

зад твоята увеличена,

едва узнаваема фотография

аз усещам болката.

Беше жив — ето те мъртъв.

Носеше папионки, тъмно-

сини палта и смучеше

канела и ментови хапчета,

за да подслаждаш дъха си.

Нещо трябва да стане —

някой да похвали

победоносната ти несигурност,

отказа ти от всяко усилие,

интелигентността,

която пулсираше в чувствителните

вдлъбнатини на бледото чело.

Без ни най-малко старание

ти беше трети в класа.

Останал съм ти длъжник —

аз бях загубен,

а ти — отегчен докрай,

схватлив и хладен в смеха си.

Ти си ми скъп, Алфред.

Нашите своенравни души се събираха

в неподражаемите ни

непозволени игри на шах

в двора на колежа „Сейнт Марк.“

Обикновено печелеше ти —

неподвижен

като гущер на припек.

Робърт Лоуъл
Устието на Хъдсън[39]

 

Сам човек — сякаш любител на птици —

изтребва потъмнелия сняг

от изоставена, сива

макара за електрическа жица.

Той не може да открие Америка, преброявайки

веригите товарни, обречени влакове

от тридесет щата. Те се тряскат и тракат,

и тропат под него по глухата линия.

С мъка запазва равновесие.

Свежда поглед

и се понася в пустинния лед,

поел към морето по Хъдсън,

като непопълнено късче от ребус.

Подобно часовник тиктака ледът към морето.

Някакъв негър затрупва

със жито горещата пара на кокса

над спукан варел.

Химически въздух

нахлува насам от Ню Джързи

и лъхти на кафе.

Оттатък реката

бронзовеят крайградските фабрики

в серножълтото слънце

на непростителния пейзаж.

Робърт Лоуъл
Вода

Рибарско градче в щата Мейн.

Всяка сутрин натоварените с ръце

лодки отплаваха към островите

с гранитните кариери

 

и оставяха десетки студени

бели бараки, полепнали

като черупки на стриди

върху скалистия хълм,

 

а под нас морето все плакнеше

малките като тресчици

лабиринти на яза,

в които се хващаше риба за стръв.

 

Помниш ли? Ние седяхме върху скалата.

Тъй далече във времето,

тя прилича на ирис,

все по-морав от гниене,

 

но тогава бе просто

една сива скала

като всички, зеленееща там,

където морето я мокреше.

 

Морето по цял ден мокреше

тази скала под краката ни

и търпеливо я лющеше

люспа по люспа.

 

Една нощ ти сънува,

че си нимфа, вкопчена в кея,

и се мъчиш да отскубнеш от него

раковините с голи ръце.

 

Искахме много душите на двама ни

като чайки да се завърнат

на скалата. Накрая водата

се оказа студена за нас.

Робърт Лоуъл
Часът на плъховете

На Елизабет Бишъп

Богатата наследница от остров Наутилус

до днес прекарва зимата в спартанската си вила.

Овцете й пасат все още по морето.

Синът й е епископ. А пък фермерът й

е пръв съветник в нашето градче.

Тя вече се е вдетинила.

 

Жадуваща за онова

йерархическо уединение

от времената на Виктория,

купува всичко край брега си, щом реши,

че загрозява гледката, а след това

го изоставя да се разруши.

 

Сезонът е сърдит —

останахме без летния милионер

като че ли поникнал в каталога

на Л. Л. Бийн. На търга яхтата му

се падна на търговците на раци.

С ръжда лисича Блу Хил е покрит.

 

И нашият вълшебен бояджия

измазва магазина, без да спре.

Поплавките на мрежата му и шилата

са все оранжеви. То по-добре

да се ожени, щом от занаята

не чака прокопсия.

 

Веднъж по мрак посред

нощта на хълма с форда се качих и

видях автомобилните стада

на любовта — накуп, стъмени, тихи,

лежаха в гробищата над града…

Умът ми не е в ред.

 

В автомобила радиото блее:

„Любов, жестока моя…“ С ярост няма

аз слушам — всяка моя клетка страда

и хлипа, сякаш съм й сграбчил гърлото…

Самият аз съм ада.

Тук никой няма.

 

Еднички плъховете, щом се мръква,

да хапнат нещо на луна излизат.

По главната ни улица се нижат —

със сива козина, със плам червен

в очите си — под шпила извисен

на тринитарианската ни църква.

 

Застанал на самия връх

на стълбището, вдишвам смрад и прах.

Плъх-майка лочи със децата си от кофата с помия.

Тя пъхва муцунката си в бурканче с дъх

на вкиснала сметана и отпуснала опашка,

забравя що е страх.

Мей Суенсън

Мей Суенсън (1919–1989)

Мей Суенсън е родена в Логан, Юта. Живее в Ню Йорк и е обитателка на артистичния квартал Гринич Вилидж. Сътрудничи на известните литературни списания и е автор на книгите „Друго животно“ (1954), „Клетка от гръбнаци“ (1958), „Смеси се с времето“ (1963). Стихотворението „На юг по аутобана“ е преведено от последната й книга.

Мей Суенсън
На юг по аутобана

Един турист от Орбитвил

се приземи и каза:

 

„Тук живеят същества

от желязо и стъкло.

 

Телата са прозрачни,

краката валчести.

 

С тях ловко се търкалят

по странни диаграми

 

и дълги разграфени ленти,

черни, с бели линии.

 

Те имат четири очи,

двете са отзад — червени.

 

Понякога се среща някой с пет —

едно око червено се върти

 

отгоре на главата.

Той сигурно е по-особен,

 

защото другите се плашат,

тръгват бавно,

 

когато неочаквано

се появи зад тях.

 

Те всички съскат и летят

по свойте безконечни ленти.

 

А тия меки форми,

скрити като сенки

 

в твърдите тела. Какво са те:

стомаси или мозъци?“

Лорънс Ферлингети

Лорънс Ферлингети (род. 1919)

Лорънс Ферлингети е роден в Ню Йорк. Завършва университет в Северна Каролина, Колумбия. По-късно получава докторат от парижката Сорбона. По време на войната е във Франция и установява връзки с френското и норвежкото съпротивително движение.

Смята се за един от най-ярките представители на битниците. Живее в Сан Франциско и е собственик на издателството „Сити лайте“, където се печатат книгите на много от младите модерни поети.

Автор е на сборниците „Картини от един отминал свят“ (1955), „Кони Айланд на разума“ (1958), „Тръгвам от Сан Франциско“, „Тиранус Никс“ (1969). Пише също така романи, пиеси и литературни есета.

Ферлингети е привърженик на гражданската и ангажираната поезия. В защита на тази своя позиция поетът пише: „Някои твърдят, че не мога да бъда битник и ангажиран, какъвто съм в стихотворението си «Въображаемо описание на банкет, даден по случай свалянето на президента Айзенхауер». Според мен само мъртвите не са ангажирани. С това, вярвам, ще се съгласи и този отвратителен снежен човек на модерната поезия Алън Гинзбърг. Незаангажираността на твореца е равна на самоубийство и води до нихилизъм.“

Лорънс Ферлингети
Въображаемо описание на банкет, даден по случай свалянето на президента Айзенхауер[40]

 

След като стана ясно, че странният дъжд

        никога няма да спре;

и след като стана ясно, че Президентът прави всичко,

        което е по силите му;

и след като стана ясно, че Генералният щаб на

        Президента поддържа все още връзка с него

        някъде дълбоко в сърцето на Джорджия, докато

        дълбоко в сърцето на Южна Америка оня,

        който е лявата ръка на Президента, доказва,

        че целият свят обича американците;

и след като стана ясно, че странният дъжд никога

        няма да спре и че розите са забравили

        думата цъфтя, и че отровният цветен прашец,

        отнесен над безслънчеви морета, е изяден

        от радиоактивните риби, за да изригнат

        облаци хайвер, който ще потече

        в обедните ни блюда;

и след като стана ясно, че Президентът прави

        всичко възможно да запази света за

        национализма, без блестящият му военен

        мозък да съзнава, че всъщност национализмът

        е онзи идиотски предразсъдък, който ще хвърли

        света във въздуха;

и след като стана ясно, че Президентът, където и

        да отиде в странния дъжд, винаги носи

        краткия телеграфен шифър, който като

        ключ за консерва може да отвори, но не

        и да затвори горещата кутия на бъдещата

        последна война или да осуети случайното

        действие на някой случаен младши лейтенант,

        натиснал някакво копче далече над Арктическия

        океан и веднъж завинаги осветил света;

и след като стана ясно, че законът за гравитацията

        все още действува и че онова, което избухва,

        пада върху главите на всички, включително

        и белите граждани;

и след като стана ясно, че Гласът на Америка е всъщност

        Глухото ухо на Америка и Президентът не може

        да чуе виковете на онеправданите в странния

        дъжд, от който няма друго спасение освен

        Мирът;

и след като стана ясно, че думата Истина предизвиква

        само смях в комисията по атомна енергия,

        докато Президентът лудо танцува луди валсове

        на адмирал Щраус, запушил ушите си със специални

        атомни запушалки, които му пречат да чуе

        Алберт Щвайцер и останалите девет хиляди

        двеста тридесет и пет учени, които му говорят

        за деца, родени слепи и без кости в дъжда,

        от който няма друго спасение освен Мирът…

Тогава гражданите на Републиката започнаха да се

        събират в поройния дъжд.

Точно тогава, когато за големия банкет бяха изпратени

        покани само на политици, чиито уважавани имена

        щяха да дадат тежест на банкета, но които

        не дойдоха, защото подозираха, че цялата работа

        е заговор да се спаси света от бомбата, от която

        няма друго спасение освен Мирът.

И жените, на които не достигаше отчаяние, за да изглеждат

        напълно трагични, дойдоха много красиви

        и много трагични, защото имаше премного

        отчаяние…

И пеленачетата дойдоха в своите колички и носеха

        радиоактивни кукли и балони, напълнени

        с въздух от Нагазаки.

И Ной дойде със своя собствен ковчег и удивително

        приличаше на разгневен Исус Христос и

        прибираше по два броя от всички зверове

        в дъжда, от който няма друго спасение освен

        Мирът.

И накрая, след като всеки, който представлява нещо,

        и всеки, който не представлява нищо,

        беше вече дошъл и след като всички бяха

        вече седнали и чакаха да се поднесе

        символичната супа от гъби и да започнат

        главните речи,

                                        дойде и самият Президент,

огледа се и каза:

                                — Подаваме си оставката.

Лорънс Ферлингети
Из „Автобиография“

Аз водя тих живот

в заведението на Майк. Всеки ден

наблюдавам шампионите в билярдната зала

и страстните играчи на френски пинбол.

Водя тих живот

в долния край на източен Бродуей.

Аз съм американец.

Бях американско момче,

четях списание „Американско момче“

и се записах скаут

в едно предградие.

Мислех се за Том Сойер,

ловях рачета в реката Бронкс

и си представях, че е Мисисипи.

Имах ръкавица за бейзбол

и велосипед.

Разнасях едно женско списание

в пет часа следобед

и „Хералд Трибюн“

в пет часа сутринта.

Още чувам как свитъка хартия пада

до затворените врати.

Детството ми не беше радостно.

Видях приземяването на Линдберг…

Заловиха ме при кражба на моливи

в един магазин за пет и десетцентови стоки.

Участвувах в десанта в Нормандия

с лодка, която се преобърна.

Видях обучените армии

в Дувър…

Аз водя тих живот.

Всеки ден

пред заведението на Майк наблюдавам

как светът се движи

в своите странни обувки.

И аз веднъж реших

да обиколя света,

но стигнах до Бруклин.

Не можах да премина през моста,

Занимавал съм се с мълчание,

изгнание и хитрост.

Долетях много близо до слънцето,

но восъчните ми крила се стопиха.

Търся моя старец — баща ми, —

когото никога не съм виждал.

Търся и изгубения водач,

с когото летях.

Младите хора трябва да бъдат изследователи.

Но майка ми не ме е предупредила,

че ще ми се случат такива неща…

Аз водя тих живот

в заведението на Майк. Всеки ден

чета във вестника специалните колони.

Прочетох „Ридърс дайджест“

от кора до кора

и забелязах, че там Съединените щати

напълно се оприличават

на Обетованата земя,

където върху всяка монета е написано:

„На Бога се уповаваме“.

Но на доларовите банкноти

няма такъв надпис,

тъй като те сами за себе си

са богове…

Чета вестници всеки ден

и в тъжната анемия на печата

разбирам колко е объркано човечеството…

Аз съм американец.

Имам паспорт.

Страдал съм, но още не публично.

Твърде млад съм, за да умра.

Аз съм самоиздигащ се човек.

Имам планове за бъдещето.

Очаквам да получа висока длъжност.

Може би ще се преместя в Детройт.

Сега само временно

продавам вратовръзки.

За моя шеф съм като

отворена книга,

но за най-близките си приятели

съм пълна загадка.

Аз водя тих живот

в заведението на Майк. Всеки ден

съзерцавам пъпа си…

Аз съм една сълза на слънцето.

Аз съм хълм на поезията.

Аз съм бряг на песента.

Аз съм пиано

в изоставено казино

на морския булевард,

потънал в гъста мъгла,

но пианото още свири…

Аз водя тих живот

в заведението на Майк…

Чел съм някъде

„Смисълът на съществуванието“,

но не помня

точно къде.

Но аз съм мъж

и аз съм тук.

Може би ще накарам устните

на заспалите да проговорят.

Може би ще направя от моите ръкописи

снопове трева.

Може би ще напиша

собствения си епитаф

и той ще сочи пътя

на конниците.

Лорънс Ферлингети
Из „Долни дрехи“

Не спах добре през миналата нощ.

Размислих се на тема долни дрехи.

Дали сте разсъждавали абстрактно

за долното бельо?

Решите ли да мислите дълбоко,

се появяват неочаквани проблеми.

Днес всеки има отношение към

долното бельо

и всеки носи някакво

бельо…

И папата, надявам се, облича долни дрехи.

Бельо и негрите обличат.

И губернаторът на Луизиана

носи долни дрехи.

По телевизията го видях.

Навярно му е стегнато бельото —

от неудобство много се въртеше.

Наистина и долните ти дрехи могат

да те поставят в затруднено положение.

Например негрите. Те често носят

бели долни дрехи,

което може да ги доведе до неприятности…

По туй, че носят долни дрехи,

мъжете и жените си приличат.

Но и единственото нещо между нас

са долните ни дрехи.

Не сте ли виждали трицветните реклами,

където с кръгчета са отбелязани

местата двойно подплатени

или местата с разтеглива плетка,

за да ви дават пълна свобода на действие?

Не се лъжете.

В основата е двупартийната система,

а тя не разрешава голяма свобода на избор

при днешното устройство на нещата.

Америка по долните си дрехи

се бори в тъмнината на нощта.

Оказва се понякога, че твърде много

неща се контролират от долното бельо.

Вземете, да речем, корсетите.

Не ви ли спомнят те за някои фашистки форми

на незаконно управление,

които карат хората да вярват

в неистини

или ограничават действията им

по свое усмотрение…

Дали е носила корсет и лейди Макбет?

И затова ли Макбет е убил съня?

И онова петно, което тя неспирно търка —

дали наистина е върху долните й дрехи?

Навярно някакъв комплекс огромен за вина

преследва днешните англосаксонски дами,

които все перат, перат, перат.

Излез, петно проклето!…

Избягал някой от долните си дрехи

и може би се скита гол.

Помощ!

Недейте се безпокои.

Все още хората държат на долните си дрехи.

Такава революция не ни заплашва.

Поезията ни все още

е на душата долното бельо…

Чарлз Буковски

Чарлз Буковски (1920–1994)

Чарлз Буковски е роден в Германия, но от двегодишна възраст живее в Америка.

Автор е на книгите „Цвете, юмрук и животинска стена“, „Бягай с преследваните“ и „Стихове с далечен прицел за пропаднали актьори“.

Стихотворението му „Слънцето носи милост“ е поместено в сборника „Модерни поети“, издаден в Англия.

Чарлс Буковски
Из „Слънцето носи милост“

Слънцето носи милост,

като факел високо понесен.

Реактивите се стрелват край него.

Ракетите подскачат като жаби.

Момчетата изваждат звездни карти

и забождат знаменца на луната.

Старо зеленясало сирене.

Там няма живот,

а на земята има повече, отколкото трябва…

 

Не знам защо,

но никой вече не цени мирът.

Безумието плува, безсмислено кръжи,

като листа от лилии в реката.

Художниците смесват

червените, зелените и жълтите бои.

Поетите римуват свойта самота.

По навик музикантите гладуват,

а белетристите престават да са точни.

Но не и пеликанът, чайката.

Пеликанът в миг се гмурва,

показва се отново

и в клюна му трепери

замаяна и полумъртва

радиоактивна риба…

 

На Уолстрийт борсата

залита като дърт пияница,

загубил ключа си от входната врата.

О, господи, сега ще бъде страшно!

Отново ще се върнем при мидата или змията.

А с малко повече късмет

ще бъдем може би крилата някаква маймуна,

на дъното на яма

сред купища

скафандри, прибори, стъкла.

С гръм светкавицата

ще нахлуе през прозорците

и ще озари в милиони стаи

прегърнатите влюбени,

нещастни и загубени като мира.

За влюбените и художниците

небето става червено и оранжево

и както винаги цветята ще отворят чашки,

но този път покрити с тънък слой от прах,

отровните следи от гъби

и ракетното гориво.

Настава диво, болно време.

Завесата се вдига, започва трето действие.

Билети има само за правостоящи,

всичко друго е ПРОДАДЕНО, ПРОДАДЕНО, ПРОДАДЕНО.

От господ-бог, от генерали и водачи,

от ракети и поети,

от лекари и комедианти,

от производители на супи и бисквити,

двулични като Янус[41]

търгаши и лъжци.

Аз вече виждам овъглените

и заразените полета — един охлюв или два.

Замръзналата лава и отровните води — една риба или три.

Дали това и друг път не се е случвало.

Историята може би е кръг, който най-сетне се затваря.

Сън или кошмар.

Сън на президент.

Сън на генерал.

Сън на диктатор.

Не ще ли се пробудим?

Или тъмните сили са по-властни от нас?

Не ще ли се пробудим?

Нима трябва, приятели мои,

да умираме винаги в съня си?

Ричард Уилбър

Ричард Уилбър (род. 1921)

Ричард Уилбър е роден в Ню Йорк и прекарва детството си в една ферма в Ню Джързи. През 1942 г. завършва колежа в Амхърст, Масачузетс. През войната участва в сраженията в Италия, Франция, Германия. След нея следва в Харвардския университет, където от 1950 г. е професор по английски.

По-значими негови книги са „Красивите промени“ (1947), „Церемония“ (1950), „Неща от този свят“ (1956), „Съвети до един пророк“.

За сборника „Неща от този свят“ Ричард Уилбър получава в 1957 година наградата „Пулицър“. Със същата престижна награда е удостоен за втори път през 1989 г. за книгата си „Нови и събрани стихотворения“.

Ричард Уилбър
Музейно

Пазачът посивял, добрият чичко,

из залите с папуци патрулира,

безстрастно покровителствува всичко,

но май Лотрек във нещо подозира.

 

Ей там отсреща негова картина

над вехтото кресло върху стената,

а на Дега една чудесна балерина

танцува пируети над главата му.

 

Виж грация! Как носят я нозете,

но едновременно и здраво, и красиво е.

Дега ги търси заедно и двете:

енергията с красотата слива.

 

Един Ел Греко за да притежава,

Едгар Дега прескъпо заплатил

и над леглото си го той поставил,

а вечерта на него гащите си окачил.

Ричард Уилбър
Сказание

Прочетох Дон Кихот как в скитанията си бил

достигнал с коня си до кръстопът

и за да не загуби шанса чист, сам не решил

кой път да хване, а оставил коня да избира —

нали, където и да се обърне, славата му се простира.

Главата му била от гордост лека, тежки — конските копита подковани,

отвели го към плевнята без колебание.

Ричард Уилбър
Момче на прозореца

Непоносимо тежко бе да гледа

как снежният човек стои в студа и здрача,

да знае, че от вятъра ще зъзне през нощта

и ето — зад стъклото малчуганът вече плаче.

Премреженият от сълзите поглед мъчно стига

до белоликия, с очи от въглен, който сам,

замръзнал и от бога изоставен, гледа тъжно

като прокудения от небесните селения Адам.

 

А снежният човек, напротив, си е толкова доволен

и няма никакво желание да влезе вътре, да умре.

Все пак затрогва го разплакания малчуган

и въпреки че ледена е неговата същност, въглени — очите,

той разтопява мъничко около тях,

отронва чиста капчица, една сълза

за малкия във рамката на светлия прозорец, обграден

от топлота, от светлина, от обич и от толкоз много страх.

Денис Левертов

Денис Левертов (1923–1997)

Денис Левертов е родена в Илфърд, Англия. Участва във войната като милосърдна сестра. Омъжва се за американец и от 1948 г. живее в Ню Йорк.

Първата й книга „Двойният образ“ излиза в Англия. В Америка издава „С очи в тила на нашите глави“, „Тук и сега“, „О, вкуси и виж“ и „Стълбата на Яков“.

Както сама признава, в стилистично отношение поезията й е повлияна от творчеството на Уилям Карлос Уилямс.

Денис Левертов
„Ce bruit de la mer…“[42]

 

Този шум на морето е винаги с нас —

той гали разпилените коси на дървото.

Конят потапя в него черното си тяло,

протяга врат, сякаш надушил живителен извор,

и жадува да избяга от дюните, да се превърне

в митически кон, далеч в неизвестното.

Да стигне стадото овци от пяна,

с руна от сънища родени.

Наистина да бъде син на вечното море,

да бъдат негови цветята на бездънните поляни.

И той ще чака, ще чака на брега

до оня ден, когато, обрекъл се, ще тръгне

към морските вълни, към свойта смърт.

Денис Левертов
Свой стил

В съботния ден, на улицата

с притихналите магазини и затворените складове,

Адам беднякът, докато полицая го претърсва,

 

повдига устна с две ръце

и висналите си мустаци,

за преглед да разкрие и конските си зъби.

 

За него нищо не е ново и той не се страхува.

Такъв е този свят. Както творецът

своя мир разкрива с един замах на четката

 

или с игривата каденца на кларнета над басовите звуци на оркестъра,

така и той се изявява

чрез дързост и презрение.

Денис Левертов
Разходка в дъжда

Един стар негър — лицето му блести

златистобронзово, като изваден от водата камък,

под уличната лампа — разхожда две

несъразмерни кучета в дъжда

по стихналия привечерен булевард.

 

Малкото куче с гладък косъм иска да се спре,

заинтригувано от съблазнителния дъх на кофата за смет,

но къдравото едро куче иска да върви нататък;

блестящият окъпан тротоар му обещава

нечакани и примамливи срещи.

 

Засилва се дъждът. Старикът, гологлав,

усмихнат, нещо си мърмори.

Проблясват светофарите и в дългия тунел на булеварда

червеният цвят се понася като ехо. Старикът

 

се колебае между различните желания на двете кучета.

Готови да поемат през града, те тримата

са странно свързани — от близостта един до друг, от радост,

от времето дъждовно, от уличните ъгли,

от леките си разногласия,

от несмущаваното си мълчание.

Луис Симпсън

Луис Симпсън (Род 1923)

Луис Симпсън е роден в Западните Индии. През 1940 г. идва в Америка и следва Колумбийския университет. Участва във Втората световна война като пехотинец и тогава получава американското си поданство. Работи като издател и преподавател в Калифорнийския университет.

Автор е на стихосбирките „Добри новини за смъртта“, „Сън на губернатори“ и „Краят на широкия друм“.

Луис Симпсън
Дисекция

Когато спечелиха войната

и за първи път в историята

американците станаха важни;

 

когато знатните граждани престанаха да живеят с навити нагоре ръкави

и жените им вече не се почесваха на публични места;

точно когато се бяха отучили да казват „Ей богу“ и „Брей“;

 

когато дъщерите им изглеждаха чувствителни,

като върха на пералка за мухи,

а синовете се движеха мазно, като 8-цилиндрови автомобили…

 

жреците, които изследваха вътрешността на птиците,

откриха, че сърцето е изместено, намериха и семена

със странен дъх, черни като смъртта.

Луис Симпсън
Американска поезия

Каквато и да е, тя трябва да има стомах,

готов да смила

ураний, гума, въглища, луни и стихове.

 

Като акулата, погълнала обувка,

да плува километри през пустинята

и да издава почти човешки викове.

Луис Симпсън
Жаби

Бурята се разрази и заваля дъжд.

Водата в езерото придойде

и жабите скочиха в локвите.

 

Топлата кал скрива

зелените и жълтите им кожи

и само очите блестят.

 

Когато нощем светулките оставят

светли ивици между дърветата

и цветята силно ухаят,

 

жабите си говорят една на друга.

Шумът е чудовищен,

но те са доволни.

 

В града жадувам за природата,

а тук мечтая да се върна пак в града

при нашето щастливо крякане.

Луис Симпсън
Тихият влюбен

Тя въздъхва. Какво да кажа?

Красотата сякаш идва

от тишината, когато сърцето едва тупти.

 

Пей, пей… Как да пея?

В тихите очи съзирам облаци и острови,

от вълните се явява Ерос.

 

Шумоленето на дрехите

напомня морето

и тя е бяла дива птица.

 

А любовта е като въздишката на пясъка.

Луис Симпсън
Редуудс[43]

 

Планините се движат.

Реките се движат. Само ние

сме непоклатими.

 

Живеем с мислите на гиганти —

на облаците и нощем — на звездите.

 

Имената ни са гърлени и смешни —

Хамет, Ог — имена без срички.

 

Загиваме едно след друго, с корени,

проядени от плъхове. Рухваме.

 

За да умрем бавно и се превърнем

на камък. Или бързо,

 

като свещи, хвърлени в огън.

Гигантите са самотни.

 

Отдавна чакаме да дойде оня,

който с едно докосване ще скърши наште клони.

 

 

Могъщите ръце ще ни обгърнат,

ще бъдем леки като цъфналите храсти.

 

О, ако има някъде поет,

молим го сега да се яви.

 

Стоим и чакаме на брега на Пасифика,

като големи неомъжени моми.

 

Обръщаме глави към облаците и звездите

и се чудим на кого да угодим.

Даниел Хофман

Даниел Хофман (род. 1923)

Даниел Хофман е роден в Ню Йорк. Участва във войната като летец. В 1947 г. завършва Колумбийския университет, където по-късно е преподавател по литература.

Издава стихосбирките „Армада от тридесет кита“ и „Градът на задоволствата“. Автор е на студии върху творчеството на Стивън Крейн и американската проза и поезия.

Даниел Хофман
Тюлените в залива Пенебскот…

Тюлените в залива Пенебскот

не знаеха за атомната бомба,

затуй със силен глас им викнах да се пазят.

 

Военният ни кораб (на пробен рейс) се хлъзна

край скалите, където те безгрижно си играеха;

навярно не бяха ме разбрали,

а може би и нищо никой не бе чул

сред бумтежа на вълните и машините.

 

Гледах през морската диря

как техните лъскави кожи, нашарени с лунички,

се къдрят и галят на слънцето.

 

После се гмуркат в искрящата паст,

със смях и на двойки, сред пяната

 

и белите шапки на вълните.

Мъжките тромаво вдигат глави

 

и страстно тръбят като морски петли,

уверени, че имат власт

 

над всичките акули, чайки и своите събратя.

Тогава се сещат с нежност за самките —

 

морските гърли с музикални опашки,

които се оглеждат в Атлантика,

 

сякаш е тяхно будоарно огледало.

Дори да бяха чули моя вик,

 

той нямаше сега да ги смути.

А аз, когато гледах отдалеч тюлените,

 

усетих сладостно жужене край ушите

и зърнах издутите от вятъра платна

 

на оня древен кораб с редиците гребла,

врязали се като гребени в морето.

 

И пожелах да имам много восък

да задуша примамващите звуци,

 

и с завист мислех за мъката на оня,

привързан здраво за мачтата на кораба,

 

когато тътена, когато тътена, когато тътена

на бомбите пробие дупки във небето.

Едуард Фийлд

Едуард Фийлд (род. 1924)

Едуард Фийлд е роден в Бруклин, Ню Йорк. Преди да се заеме със сериозна писателска дейност, сменя много професии: общ работник в склад, репродуцира картини, машинописец. В 1962 г. книгата му „Застани до мен, приятелю“ е удостоена с награда и стиховете му започват да се появяват във всички антологии.

Едуард Фийлд работи с успех в театъра и киното.

Едуард Фийлд
Статуята на свободата

Всички параходи заминават без мене.

Ден след ден чувам сирените им —

съобщават на хората, изкарващи хляба си в канцеларии,

че вече е твърде късно да се качат на борда.

 

Параходите напускат пристанището

и статуята на една жена им маха за сбогом.

Тя някога беше подходящ декор при посрещане,

но напоследък служи по-добре за изпращане.

 

Подариха ни я французите — да ни напомня

за техния девиз и нашето верую,

което ни е донесло малко добро,

защото превърнахме една хубава пустош

в място, приятно за посетители, но неприятно за живеене.

 

Завинаги затворница в пристанището,

стъпила на звездообразния си остров от сиви камъни,

статуята сега е сякаш плесенясала и безформена,

бронзовите дипли на дрехата й стоят странно сред ветровете.

 

От този остров-затвор

гледам параходите, които заминават без мене.

Гледам как изчезват един след друг, ден след ден

в неамериканското пространство

 

и в мене пулсира една мисъл: Освободете Свободата.

Но годините ме приковават на място, все така

с вдигната ръка и с лице, обърнато към вятъра,

който вече не изпълва очите ми със сълзи.

Едуард Фийлд
Дървета

Чуйте истината за дърветата:

не са ми по-близки от тигъра.

Не че хапят —

умреш ли, те просто ще те изядат, теб и твойто куче,

нали са от същата дива порода.

Гледам ги безгрижно само през прозореца,

сякаш са зверове от зоологическа градина,

дори тогава долавям миризмата им с име „Пази се“.

 

Когато минавам по пътя край тях,

знам, че те са господари на земята,

изцяло подчинени на природните закони.

Милионите им корени се впиват с нокти

в оная топка, хукнала из небесата,

израстват стебла, разтварят се свирепо клони

и те се възземат високо,

махат с глави на звездите,

любуват се на страшния космически пейзаж —

гиганти сред пигмеи като нас.

Робърт Питърсън

Робърт Питърсън (род. 1924)

Робърт Питърсън е роден в Денвър, Колорадо. Автор е на стихосбирката „Подслон за нощта“ (1962).

Стихотворението „Мила Америко“ е поместено в антологията „Къде е Виетнам?“.

Робърт Питърсън
Мила Америко

„Ние сме хуманисти“ — Линдън Джонсън

„Никоя лъжа не живее вечно“ — Карлайл

Мила Америко, ти ме тревожиш.

Нашето познанство (нищо повече няма между нас)

е разклатено.

 

Аз вече не вярвам

в тебе,

в твоите мечти,

в твоето бъдеще.

 

Ти не си вече „бисер на океана“,

не си „земя на свободните“,

нито са „златни“ вече вратите ти.

 

Защо ми нареждаш да стана част от твоята статистика

или да се превърна в гущер? (Не, няма да млъкна.)

 

Защо искаш да предадеш тялото ми на пасторите

и на генералите; защо ми подхвърляш фалшиви отчети

и убийства на деца, наричайки ги „Новини“?

 

Аз виждам грозотата на измамата.

Твоята сила пъшка в дулата,

умира сред облаците дим.

 

Не ме учи кое е добро за мене.

Аз сам ще разбера.

Последната миля е път сред самотата.

Върви, хвърляй бомби над малките прости лодки!

Ралф Померой

Ралф Померой (1926–1999)

Ралф Померой е роден в Илинойс. Следва, без да завърши, университета в Чикаго. Работи като редактор на списание, директор на картинна галерия, барман и продавач в сладкарница.

Автор е на стихосбирката „Фотоси и филми“.

Ралф Померой
На ъгъла

Полицаят рязко спира мотоциклета си

и като кожен щъркел се подпира на един крак.

Погледът му обвинява, че се шляя.

Виждам, че очите му шарят като риби

в зелената дълбочина на зелените му очила.

 

Безразличието му е престорено. Аз забелязвам това.

Моето безразличие е престорено. Той забелязва това.

Пръстите му, армирани в ръкавици,

се движат и свиват, сърбят го да извърши нещо.

И сякаш той е мой враг или моята смърт,

стоя и го наблюдавам.

 

Изплювам дъвката си.

Изваждам си нова цигара —

това е моята смелост.

Всичко е почти незабележимо —

как пристъпвам от крак на крак,

как той поскърцва в седлото си.

 

Движението не е голямо, но постоянно.

Слънцето ме обгръща, разделя улицата между нас.

На сянка неговата каска става още по-бяла.

Стоим на арена с бикове преди началото на боя.

Не мога да се оттегля. Аз съм тук.

 

Всичко ме задържа.

Като че ще се разтопя в слънчевия прах.

Панталоните ме изгарят, ризата ми е потна.

 

Очите ми сълзят от цигарата.

Но не смея да я хвърля.

 

Кой го направи мой враг?

Този принц на хладнокръвието, този цар на страха.

Защо вися тук и чакам?

Защо стои тук и ме наблюдава?

 

Аз се превръщам в слънчев лъч —

косата ми се подпалва. Обущата ми са пълни с горещ катран.

Увисвам в светлината.

 

Изведнъж нещо се скъсва

и той се понася, бърз като ястреб;

самодоволен в своята власт; до последния миг наблюдава как наблюдавам.

Алън Гинзбърг

Алън Гинзбърг (1926–1997)

Алън Гинзбърг е роден в Патерсън, Ню Джързи — същия град Патерсън, на който Карлос Уилямс посвещава едноименната си поема. Баща му е поет и учител.

Гинзбърг следва, без да завърши, Колумбийския университет. Служи известно време в търговската флота. Прекосява надлъж и шир Америка. Предприема пътуване до Арктика. Посещава Мексико, редица европейски държави и Ориента.

Създател е, заедно с Джак Керуак, на нашумялото през 50-те години движение на битниците. Става известен като поет с поемата си „Вой“ — яростно разобличение на моралните устои на буржоазното общество. И в други свои стихотворения Гинзбърг остро критикува недъзите на американския капитализъм, които, по думите му, разрушават най-добрите умове на неговото поколение.

Някои американски критици окачествяват Гинзбърг като брадат чудак, наркоман и алкохолик, но въпреки това са принудени да признаят поетичния му талант и влиянието, което поезията му има сред младежта.

Гинзбърг е привърженик, по определението на битниците, на „отворената“ поезия — поезия, предназначена да се чете на глас. През 1965 г. той предприема редица обиколки и рецитира стиховете си в Хавана, Прага, Лондон, Москва и Варшава.

Под влияние на будизма, марихуаната и други пороци много от последните стихове на Гинзбърг са отвлечени, с мъгляви асоциации и лишени от социално острие. Гинзбърг е автор на книгите „Вой и други стихове“ (1955), „Празни огледала“ (1961), „Кадиш и други стихове“ (1960), „Сандвичи на действителността“ (1963) и цикъл стихове „Новини от планетата“.

Алън Гинзбърг
Из „Вой“

Какъв сфинкс от бетон и алуминий разби черепите и изяде

        техните мозъци и въображение?

Молох![44] Самота! Смрад! Грозотия! Кофи за смет и недостижими

        долари! Деца реват под стълбите! Момчета хлипат

        в армиите! Старци плачат в парковете!

Молох! Молох! Молох — кошмар! Молох — омраза! Молох на

        разсъдъка! Молох — страшен съдник на хората!

Молох — непонятен затвор! Молох — бездушна тюрма

        с череп и пречупени кости! Молох — конгрес на скърбите!

        Молох, чиито сгради са присъди! Молох —

        исполинска канара на войната!

Молох на стъписаните правителства!

        Молох, чийто мозък е само машини! Молох, чиято кръв

        е река от пари! Молох, чиито пръсти са десет армии!

        Молох, чиято гръд е човекоядно динамо!

        Молох, чието ухо е димяща бомба!

Молох, чиито очи са хиляди слепи прозорци! Молох, чиито

        небостъргачи стърчат над дългите улици, като

        безконечен низ от божества!

        Молох, чиито фабрики сънуват и крякат в мъглата!

        Молох, чиито комини и антени са корона на градовете!

Молох, чиято любов е неизчерпаем петрол и камък! Молох,

        чиято душа е електричество и банки! Молох, чиято

        бедност е призрак на гения! Молох, чиято съдба е облак

        безполов водород! Молох, чието име е разсъдък!

Молох, стоя в теб самотен! Молох, сънувам в тебе ангели!

        Полудял в Молох! Без любов, безплоден в Молох!

Молох, ти влезе рано в душата ми! Молох, в теб съм

        съзнание без тяло!

        Молох, ти прогони моя вроден възторг!

        Молох, аз си отивам!

        Пробуди се в Молох! Светлина струи от небето!

Молох! Молох! Апартаменти — роботи! Невидими предградия!

        Мними съкровища! Слепи столици!

        Дяволски индустрии! Призрачни нации!

        Непревзимаеми лудници?

        Гранитни фалоси! Чудовищни бомби!

Молох, докато те вдигнат на небето, строшиха гръбнаците си!

        Паважи, дървета, радиостанции, тонове! Издигнаха

        града на небето, което съществува навсякъде около нас!

Видения! Знамения! Халюцинации! Екзалтации! Чудеса!

        Всичко потъна в американската река!

Сънища! Преклонения! Просветления! Целият кораб натоварен

        с изящни тъпотии!

Пробиви! Над реката! Удари и разпятия! Всичко отнесе потопа!

        Небесни селения! Богоявления! Десетгодишни

        животински ревове и самоубийства! Умове! Нова любов!

        Обезумяло поколение! Всичко полита от скалите на

        времето!

Истински свещения смях потъва в реката! Те видяха всичко!

        Дивите очи! Свещените крясъци! Казаха сбогом!

        Скочиха от покрива!

        Махаха с ръце! Носеха цветя! Потъваха в реката!

        На улицата!

Алън Гинзбърг
Супермаркет в Калифорния

Какви мисли ме доведоха при теб тази вечер, Уолт Уитман, когато вървях в страничните улици под дърветата и с главоболие смутено гледах пълната луна.

Исках да си купя образи и гладен, уморен влязох в неоново осветения плодов супермаркет и мечтаех за твоите безконечни изброявания!

Какви праскови и какви слънчеви ореоли! Цели семейства пазаруват нощем! Пътеките — пълни със съпрузи! Жени сред авокадото, бебета сред доматите! А ти, Гарсия Лорка, какво търсеше там на края, при дините?

 

Видях те, Уолт Уитман, бездетен, самотен, стар рушителю, да ровиш месото в хладилника и да поглеждаш към младите продавачи.

Чух и въпросите, които им задаваше: Кой приготви свинските котлети? Колко струват бананите? Ти нали си моят ангел? Аз се лутах сред лъскавите купища консерви, следвах те, а след мен във въображението ми вървеше детективът на магазина.

Заедно преминахме дългите коридори и в самотата, щом ни хрумнеше, вкусвахме артишок. Всички замразени лакомства бяха наши, но ние ни веднъж не спряхме пред касата.

Къде отиваме, Уолт Уитман? Още час и ще затворят вратите. Накъде сочи тази вечер брадата ти?

(Докосвам твоята книга и сънувам одисеята ни в супермаркета и се чувствувам смешен.) Цяла нощ ли ще бродим из пустите улици? Дърветата прибавят нови сенки, угасват светлините в домовете и ние двамата ще бъдем самотни.

По пътя за нашата тиха колиба ще вървим край паркираните сини автомобили и ще сънуваме за любовта и за загубената Америка.

Ах, скъпи татко, сива брада, самотен стар учителю по кураж, каква Америка откри, когато Харон спря да тласка с прът товара си и ти слезе на димящия бряг и видя как лодката изчезва в черните води на Лета?

Алън Гинзбърг
Из „Америка“

Америко, аз ти дадох всичко и сега съм нищо.

Америко, два долара и двадесет и седем цента, 17 януари 1956 г.

Не мога вече да понасям собствения си разум.

Америко, кога ще прекратиш човешката война?

По дяволите атомната бомба.

Не ме дразни, не съм добре.

Ще пиша пак, когато оздравея.

Америко, кога ще бъдеш нежна като ангел?

Кога ще се разголиш?

Кога ще видиш себе си от гроба?

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Америко, защо в библиотеките ти има сълзи?

Америко, кога ще изпратиш яйца на Индия?

Дотегнаха ми твоите смахнати изисквания.

Кога ще мога да отида в супермаркета и да купя всичко с чара си?

Америко, само ние с теб сме съвършени, не на оня свят.

Техниката ми дойде до гуша.

Ти ме накара да поискам да стана светец.

Сигурно има и друг начин да сложим край на този спор.

Бъроуз[45] е в Танжер и няма да се върне, а това е зловещо.

Нима ти си зловеща или всичко е само пошла шега?

 

Мъча се да стигна до главното.

Не ще се отрека от мислите, които ме преследват.

Америко, престани да ме блъскаш, знам какво върша.

Америко, цветовете на цъфналите сливи се ронят.

Месеци не съм чел вестници, всеки ден съдят някого за убийство.

 

Към теб се обръщам.

Ще позволиш ли списание „Тайм“[46] да ръководи духовния ти живот?

Списание „Тайм“ е кошмар.

Чета го всяка седмица.

Когато се промъквам край сладкарницата на ъгъла, корицата

        му винаги се взира в мен.

Чета го в сутерена на библиотеката в Бъркли[47].

Вечно ми говори за дълг. Сочи ми за пример бизнесмените,

        кинопродуцентите, само аз съм несериозен.

Хрумна ми, че Америка — това съм аз.

Отново разговарям със себе си.

 

Азия се надига срещу мен.

Нямам никаква надежда за успех.

Добре е да прегледам националните си ресурси:

        заведения, където продават марихуана;

        непубликувана частна литература, която лети с 1400 км в час;

        пет хиляди лудници.

 

Не споменавам нищо за моите затвори, милионите онеправдани,

        живеещи в саксии, под светлината на петстотин слънца.

Аз премахнах публичните домове във Франция, сега е ред на Танжер.

Макар и католик, моята амбиция е да стана президент.

Америко, как да съчиня свещена молитва при тъпото ти настроение?

Ще постъпвам като Хенри Форд[48] — строфите ми са оригинални като неговите автомобили…

Америко, ще ти продам стиховете си по 2500 долара парчето…

Америко, освободи Том Муни[49].

Америко, спаси испанските лоялисти.

Америко, Сако и Ванцети[50] не трябва да умрат.

Америко, аз съм момчетата от Скотсбъро[51].

 

Америко, нали ти наистина не искаш да воюваш?

Америко, виновни са лошите руснаци.

Руснаците, руснаците и пак руснаците.

Русия иска живи да ни изяде… Да вземе колите от гаражите ни.

Да заграби Чикаго. Нужен й е червен Ридърс Дайджест.

        Ще пренесе автозаводите в Сибир. Ще стане

        господар на нашите бензиностанции.

Ох! Нищо хубаво не ни очаква. Те ще научат индианците да

        пишат и четат.

        Сигурно и негрите ще приберат. Ха! А ние по

        петнайсет часа ще робуваме на ден. Помощ!!!

Америко, това е сериозно.

Америко, това научих от телевизионните ти програми.

Америко, нима това е истина?

За мен е най-добре да почна още отсега да работя.

Вярно е, че няма да постъпя в армията.

Не ми се ще и стругове да правя.

Аз съм късоглед и психопат.

Америко, все пак разчитай и на мойто немощно рамо.

Уилям Снодграс

Уилям Снодграс (1926–2009)

Уилям Снодграс е роден в Уилкинсбърг, Пенсилвания. Завършва музикално училище и университета в щата Айова.

За стихосбирката „Иглата на сърцето“ получава в 1960 г. наградата „Пулицър“. Книгата е оценена високо от критиката. В очерка си „Литературата на Съединените щати“ Маркъс Кънлиф между другото пише: „Снодграс също като Робърт Лоуъл притежава редкия талант да разкрие от първо лице едно настроение, спомен или случка на пръв поглед незначителни и лишени от героизъм, но подкупващи със своята простота, значимост на поетичната идея и обобщение.“

Години наред Уилям Снодграс е преподавател по литература в Детройт.

Уилям Снодграс
Из поемата „Игла в сърцето“

2

Късен април е и вие сте трима. В зори

ние отвън прекопахме градината,

за да загладим вредата от твоите игри,

сякаш къртици нощес са дълбали тунели.

Четири кола забихме на стража,

тъничък плет от връвчици изплели.

 

Първа си ти да я стъпчеш с крачка.

След като бе пръстта й ситно пресята,

лейката ти си донесе, за да удавиш така

цялата пръст и нас. Сега семенцата

в прави лехи са загърнати, всяко расте.

Сторихме всичко, каквото можахме, дете.

 

Някой ще трябва да плеви и да разсади

младите кълнове, да ги полива, когато

сянката падне връз техните точно бразди.

Всеки ден ти ги наглеждай, защото на лято,

щом като стигнат до пълен разцвет,

аз ще съм вече далече от теб.

4

Никой не може да каже защо

        сезонът не чака.

Вечерта, щом ти казах, че аз

трябва да си вървя, ти горестно плака

        да остана до късно.

 

        Ето, дойде есента.

Правим редовната наша разходка

        около градски цветя,

за да откраднем едно от стеблото му кротко

        и да се опитаме да говорим.

 

Като ветрове-гиганти пуфтим

и със дъх обезглавяваме и пилеем

        сивоглави глухарчета като дим.

Пролет след зимния студ ще изгрее —

        казва поетът неопровержим.

 

        Също са сиви звездите,

призрачносиви. А снощният студ

        прати в зори по следите им

скръбен невен и иглики попарени,

        сгърбени, болни и стари.

 

        Сякаш разпънати нерви на тази стена,

зъзнат ластарите на грамофончето,

        полупосърнали от слана.

Все още то по своите плетеници снове,

        като по начупени редове

 

на стихове, които как да направя, не зная.

        Там, по неговия стан неразнищаем,

ние намираме все още по някой цвят

        с късни пъпки, които да разцъфтят

        после в твоята стая.

 

        Спуща се нощ и скована роса.

Чух, че щерката на моя приятел е плакала,

        защото щурецът, дето бил пял

всяка нощ като трубадур под прозореца в мрака,

        ненадейно умрял.

7

Тук, в утъпканата прах,

                е нашето игрище.

Вдигам те на люлката и трябва

        сам да те отблъсна.

Виждам те, че пак се връщаш,

        после те отпъждам пак.

 

Чакам те спокоен, докато пристигнеш.

        Колкото ти по-високо,

по-далеч от мен, по-дълго се изкачваш,

толкова по-силно пак назад към мен ще паднеш.

        Черен ми петак, махало на часовник,

ти поддържаш моя постоянен такт

 

        да пулсира в синевата,

гдето златоперки сити все летят

        над задъхания, плодоносен

обсег на растящия ни хоризонт.

        Още веднъж в този миг

аз те държа в моите ръце.

Джеймс Райт

Джеймс Райт (1927–1980)

Джеймс Райт е роден в Охайо. Завършва колежа Кениън и Вашингтонския университет. Професор по английска литература в Минесота, а по-късно — до смъртта си — в Кънтър Колинс, Ню Йорк.

Сред стихосбирките му се открояват „Зелената стена“, „Свети Юда“ и „Клонът няма да се счупи“, откъдето са преведени стиховете, поместени в антологията.

Райт е автор и на много преводи от немски и испански.

Джеймс Райт
В памет на един испански поет

„Кажи сбогом на слънцето

и на житото вместо мен…“

Мигуел Хернандес

Написано в затвора — 1942

Виждам как се задушаваш

под черните сенки на вапцаните в бяло стени.

Ръцете ти пожълтяват в развалините на слънцето.

Сънувам твоя бавен глас — той лети

и опложда тъмните води на духа

с лютни и семена.

 

Тук, в американския Мидуест[52],

семената долитат от нивите и нахлуват в странното небе

на моя череп.

Крилцата им махат за сбогом,

тих последен поздрав към моята страна.

 

Пада здрач.

Настъпва дълъг залез

и силозите пълзят на запад.

Джеймс Райт
Опитвам се да се събудя и да поздравя света

Върху клона

на близкия бор,

на няколко ярда от моя прозорец,

една ослепителносиня сойка

безгрижно подскача нагоре-надолу, нагоре-надолу.

 

Смея се, когато гледам как цяла се отдава

на птичата си радост, защото и тя като мен знае,

че клонът няма да се счупи.

Джеймс Райт
Потиснат от книга с лоши стихове, тръгвам сред насекомите в ливадата

С облекчение оставям книгата да падне зад един камък.

Изкачвам се по тревисто възвишение.

Не искам да смущавам мравките,

които вървят в тънка верига

и носят малки бели листенца —

сянката им е тъй прозрачна, че виждам през нея.

Затварям за миг очи и слушам.

Старите скакалци са уморени

и скачат бавно,

краката им са натежали.

Искам да ги чуя, те създават чисти звуци.

И изведнъж, великолепно, отдалече,

започва песента си тъмният щурец

                                сред габъровите дървета.

Лио Конелан

Лио Конелан (1928–2 001)

Лио Конелан е роден в Мейн, живее в Ню Йорк. Редактор на литературното списание „Дизайн“.

Издал е два сборника стихове: „Поетични мисли“ и „Убиецът и други стихотворения“.

Стихотворението „На убитите във войната“ е отпечатано за първи път в антологията „Къде е Виетнам?“.

Лио Конелан
На убитите във войната

Млади хора сред погребалните цветя,

не знам защо умирате,

защо оставяте жените си като пингвини

с разтворени крила,

с прегръдки празни, от които сте изчезнали завинаги.

Окапвате като листа на диви кестени,

разтърсени от буря,

като лалугери,

застигнати от пламъците на пожар в полето.

Предсмъртните ви викове пронизват моя сън.

И мисля — тръгнали сме да заселваме луната,

оставяйки зад себе си земята в кръв

и никаква следа, че хората са братя.

Нанси Съливан

Нанси Съливан (род. 1929)

Нанси Съливан е родена в Нюпорт, Роуд Айланд. Завършва колеж и университет и става професор по английски.

Цикълът й стихове „Историята на света в картини“ е интересен опит да се илюстрират и обяснят някои важни исторически събития с рисунки и картини от пещерите на праисторическия човек до наши дни.

Нанси Съливан
„Нощен риболов край Антиб“ от Пикасо

Какъв е смисълът? Така започват всички.

Двама души бият риба при светлината на абстрактни фенери.

Единият е с риза на черти и с четиризъбото си копие

пробожда писия. Отдясно, близо до морската стена,

две момичета стоят и гледат. Едното има велосипед

и яде фунийка с двоен сладолед.

Но нима е двоен? Навярно… щом тука няма нищо единично.

Колко неспокоен е другият рибар,

сивият му нос е сякаш във водата.

Окото му е на носа.

Момичето с фунийката вместо на крака, стои на плавници.

Една от двете риби има вежди.

Пружината в луната праща на спирали светлина

върху условната вода. Фенери

са изрязани по ъглите. Двете кули на града

надничат над брега отляво.

От дъното се пули рак.

Квадратите са кръгове и кръговете — квадрати.

Как тогава нарисуваното е история?

Това ноктюрно в зелено, синьо, мораво и бяло,

нахвърляно преди войната отново да започне,

напомня просто защо тя трябваше да свърши:

да могат хората да бъдат пак рибари,

да бъдат ведри небесата

и дамите спокойно да се шляят.

Грегъри Корсо

Грегъри Корсо (1930–2001)

Грегъри Корсо е роден в Гринич Вилидж, Ню Йорк. Детството му е нерадостно. Родителите на Корсо, италианци емигранти, се разделят и той става уличник, върши кражби, на няколко пъти е пращан в изправителни домове и осъждан на затвор. Когато излежава последната си присъда, някакъв старец му дава да прочете „Братя Карамазови“, „Клетниците“ и „Червено и черно“. Както сам казва в автобиографичната си справка, под влияние на прочетеното той започва да мисли свободно, да чувства и пише. Сдружава се с Гинзбърг, Керуак и други млади писатели, прочита им затворническите си стихове и те го окуражават да продължи. Прекарва известно време в Харвардския университет, където слуша лекции върху философията на Хегел и усилено пише стихове. С помощта на приятели издава първата си книга „Весталката на Братъл“. Лорънс Ферлингети отпечатва втората — „Газолин“.

Най-сполучливата му стихосбирка „Да живее човекът“ се появява през 1962 година.

Грегъри Корсо
Безумният як

Гледам ги как бият млякото,

последното, което издоиха.

Те чакат да умра,

за да направят копчета от моите кости.

Къде са братята, сестрите ми?

Високият монах, оня, дето връзва моя чичо,

има нова шапка.

А неговия смахнат ученик —

за първи път го виждам с тия ръкавици.

Бедният чичо, безропотно оставя да го натоварят.

Колко тъжен е и уморен.

Какво ли ще направят с неговите кости?

И тази прелестна опашка!

Колко ли връзки за обуща ще измайсторят от нея!

Грегъри Корсо
Случка в немски влак

Отивах в замъка на Лудвиг

и от прозореца на влака

гледах край гората, хукнала назад,

бяла птица да лети ниско, все направо.

Чудно как успяваше да следва

скоростта на влака.

Но ето изведнъж в небето се разнесе

гръм и после втори

и птицата изчезна.

Влакът намали и спря.

Всички впериха очи навън.

„Там. Вижте там.“

Той падаше…

Гладко, меко и безшумно,

бял американски реактивен боен самолет,

за да се разбие сред облаци оранжев дим.

Бележка на автора: Гърмежите, които чух, бяха от катапултирането на седалката с пилота.

Грегъри Корсо
На ония, които се самоубиват

По-добре жив в света на смъртта,

отколкото мъртъв в света на живота;

убиват се тия, които се боят от смъртта.

Само влюбените в живота са достойни да умрат.

Грегъри Корсо
Когато президентът

Когато президентът Айзенхауер

пристигна в Атина,

той се качи на хеликоптер,

прелетя над Акропола

и погледна отгоре,

както само Зевс би дръзнал.

 

Разказах това на един духовит англичанин

и той отвърна:

„Добре не му е хрумнало да мине над Акропола

като Икар.“

Грегъри Корсо
На…

Каква смрадлива влажна пъпка,

като десеттонна жаба

седи върху болния нос на живота

и бълва реки от мега-гной,

готова всеки миг да скочи на земята

и да издави всички ни.

 

Бомбата е капан.

Видял съм как ужасът на наркоманите изяжда деня.

Те бяха тъжни.

Тъжни главно защото животът им бе противен.

Болезнено тъжни,

а морфинът бе само мръсна медицинска сестра.

Грегъри Корсо
Втора нощ в Ню Йорк след тригодишно отсъствие

Бях щастлив, бях весело пиян.

Улицата беше тъмна.

Помахах на случаен полицай.

Той се усмихна.

Отидох при него и с чудно красноречие

разказах за дните си в затвора,

за благородните, прославени каторжници,

за туй, че току-що съм се завърнал от Европа,

която две пари не струва пред затвора.

Той ме слушаше внимателно, не лъжех,

всичко бе шега и истина.

Той се смя,

дълго се смя.

А аз бях толкова щастлив, че казах:

„Да турим кръст на миналото, целуни ме.“

„Не, не, не, не!“ — извика той

и бързо се отдалечи.

Грегъри Корсо
Написано в навечерието на моя 32-ри рожден ден
Тържествено, многозначително, непосредствено стихотворение

Аз съм на 32 години

и най-после изглеждам на толкова, ако не и повече.

Харесва ли ви моето вече не момчешко лице?

Май е затлъстяло. А косата?

Престана да се къдри. Голям ли е носът ми?

Устните са същите.

Очите? Ах, очите стават все по-хубави.

32 и неженен, без дете; тъжничко е без дете,

но има още много време.

Не върша вече глупости.

Навярно затова така наречените ми приятели шушукат:

„Съвсем се промени. Някога беснееше и нямаше равен на себе си.“

Когато съм сериозен, чувстват се неловко.

Да вървят тогава в цирка на Рейдио Сити.

32; видях цяла Европа, срещнах милиони хора;

за едни бях очарователен, за други противен.

Спомням си как изревах на миналата си годишнина:

„Нима ще трябва да се влача още цели 31 години.“

Сега не мисля така.

Ще ми се да съм мъдър, с бяла коса, в просторен кабинет,

потънал в меко кресло край камина.

И тази година не откраднах нищо.

Вече 8 години нищичко не съм открадвал.

Престанах да крада.

Само лъжа от време на време

и съм безсрамен, но се срамувам, когато се случи да искам назаем пари.

32 години и четири изстрадани, истински смешни,

                тъжни, лоши и чудесни стихосбирки.

Човечеството ми дължи един милион долара.

Мисля си за тия странни 32 години.

Сякаш всичките са минали край мен.

Нямаше два пътя — да имаше,

знам, че щях да избера и двата.

Щастието също доста ми помогна.

А може би разковничето е в моята нескромна декларация:

„Тип като мен доказва, че съществува онова, което хората зоват душа.“

Обичам поезията, защото ме кара да обичам, среща ме с живота.

От всички огньове, които умират в мен,

един пламти като слънцето;

той сигурно не ще превърне в ден живота ми,

дружбата ми с хората,

досега със обществото,

но неизменно ми нашепва, че душата има сянка.

Александър Тейлър

Александър Тейлър (род. 1931)

Александър Тейлър е автор на пет книги поезия: „Бистра вода“, „Задар“, „Любовта е светлина страхотна“, „Гласове в парка“, „Пред портите на яростта“. Превежда детска литература. Съдиректор е на издателство „Кърбстоун“ (съвместно с Джудит Дойл) и заслужил професор в университета на Източен Кънектикът. Основател е на две литературни списания: „Образци“ и „Пелинов преглед“. През по-голямата част от живота си е работил като преподавател. През последните десет години е пребивавал продължително в Латинска Америка, участвайки в панаири на книгата, писателски конференции, издирвайки нови автори за издателство „Кърбстоун“. През 1996 г. получава Американската награда за редакторска и издателска дейност; през 2003 г. — наградата на Центъра на книгата в Кънектикът.

Александър Тейлър
Подарък за спомен

Прострелян бил в крака, казаха,

после се навел и взел

употребения куршум за спомен.

 

Неговото малко име е моето фамилно:

майка му е моя дъщеря.

Прострелян в крака, казаха,

 

но по-късно той ми каза,

че куршумът само го одраскал,

докато стоял в палатката си.

 

— Седни, Тейлър — казали му, —

от тебе тече кръв. Наистина.

По бедрото му се стичала кръв.

Защо някой би искал да ме убие? —

нелепо си помислил той.

Взрян в сините небеса.

 

Защо им е на дядовци да искат

да надживеят внуците си?

Що за времена?

 

Какво да му кажа?

— Un momento, синко,

с игрива ирония

 

от горчивина и ведрост.

Запази, запази тихата си храброст,

окървавения куршум,

 

талисман на късмета ти,

и ако се завърнеш този път,

сложи го в някаква кутийка,

 

и я постави на дъската над камината,

където не идват кошмари

или я зарови дълбоко в двора

 

под нивото на замръзване,

и после се напий до насита

с ранния утринен въздух,

 

тъй като сега куполът на Капитолия

е шлем на Цезаря,

който те насочва към Самара,

 

а мене ме оставя тук

с жалките ми думи,

с яростта ми заради лъжите,

 

които си погълнал,

докато вятърът хвърля пясък в лицето ти.

Александър Тейлър
Багдад

Когато обявяват „нацелена бомбардировка“,

гответе се да гледате тела на жени и деца по улиците,

гответе се да видите сакатото дете, захвърлено в мрака на фургона,

черните куршуми на очите му, прицелени в сърцето ви.

 

О, хирургичен удар, изпреварващо действие,

свлачища от сгради, огромни ровове за никъде,

уста застинала в чудовищно смразено О.

 

В залата за пресконференции, иззад полираната й трибуна,

под ярките прожектори на телевизията,

красивият генерал публично изразява съжаление

за случайните косвени вреди.

 

В болницата едно чернооко момиче маха с чуканчето на ръката си.

Навсякъде — превръзки по-големи от човешки крайници.

Гответе се, във век, във който страдаме,

малките деца да дойдат и да страдат вместо нас.

 

Няма нищо, което да сме готови да си сторим един на друг,

и няма дума, която да не сме готови да използваме, за да отречем това.

Александър Тейлър
Среща с Христос

Може би като Фрост си говорил с притчи, та грешниците да не разберат

и да се спасят чрез тях; Аз съм грешникът. Всеки път, когато мечът се забие

във плътта Човешка, аз усещам хладния метал — толкова по въпроса за праведността,

издигаща се като горчива киселина от черния дроб на омразата,

за да може убиецът да се усмихне.

Ако си Бог, по-добре да си го бе държал за себе си.

 

„Е, сега вярваш ли?“

Не, сър, не вярвам. Ти не си нищо повече

от един човек, макар че

те приветствам ведно с илюзиите ти;

дано намериш църква, която поне малко да те заслужава.

Александър Тейлър
Два некролога

При вестта за смъртта на Президента

аз, за разлика от другите, не си спомних

за оптимизма и шегите му,

а през ума ми проблесна споменът

за разрушения здравен център в Матагалпа,

за пътя през овъглената земя,

за въздуха, натежал от миризма на пепелища,

и за погребението на аржентинския лекар и

на френската медицинска сестра, които контрите на Рейгън

бяха измъкнали от автобус и застреляли

най-прозаично в калта, и за мрачното погребение

с тъжното лице на Ернесто под синята барета,

високата фигура на Серхио, приличаща на статуя на някое величие,

и младия президент Даниел, с лице издълбано от скръбта

от избиването на невинни хора — това е

погребение, което пазя

в стиснатия юмрук на сърцето си.

 

Затова, макар да знам, че не е възпитано

да се говори така, не ми е никак мъчно

за този мъртъв убиец.

 

Онова, което ме натъжава, са

слабите деца играещи

из прашните улици на Естеле

или скитащи се нощем из Манагуа,

в крайна сметка, едно не чак толкова чудесно

място, под петата

на Северния Колос.

 

Онзи, който наистина ми липсва,

е Рей Чарлс, който, макар и сляп,

умееше да играе рок, да свири и да вижда,

който пътуваше из целия свят

с широката си подскачаща усмивка

и никога изобщо не изпита нужда

да убие никого, никъде.

Мортън Маркъс

Мортън Маркъс (род. 1936)

Мортън Маркъс е роден в Ню Йорк и сега живее на Западното крайбрежие.

Сътрудничи на списанията „Челси, генезис Уест“ и „Масачузетс Ревю“.

Стихотворението „Изповед“ е отпечатано в антологията „Къде е Виетнам?“

Мортън Маркъс
Из „Изповед“

Как да призная,

че аз съм убиец?

 

Влача сянката си

като чувал,

пълен с мъртви тела.

 

Не помня броя на жертвите,

но той включва

осемте майки,

които тичат в пещерите

на мрака

с горящи коси;

 

пеленачето, превърнало се в писък

двете момичета

с утроби и ръце,

стопени в огъня;

и онова дете

на пътя, зад гърба ми,

което все пълзи

все по-далеч и по-далеч

от своите крака.

Чарлз Симик

Чарлз Симик (род. 1938)

Чарлз Симик е американски поет от сръбски произход. Роден е в Югославия; образованието си получава в САЩ. Спомени и страхове от ранното му детство в годините на Втората световна война, както и мотиви от фолклора се вплитат в стиховете му, написани с лаконичен език и сюрреалистична образност.

Автор е на стихосбирките „Завръщане към мястото, осветено от чаша мляко“ (1974), „Космологията на Харон“ (1980), „Книга за богове и дяволи“ (1990), „Хотел Безсъние“ (1991), „Сватба в ада“ (1994) и др.

Чарлз Симик
Страх

Страхът минава от човек на човек

неусетно,

тъй както лист предава

своя трепет

на друг лист.

 

Изведнъж цялото дърво затрептява,

а от вятър няма и следа.

Чарлз Симик
Вилица

Тази странна вещ сякаш е изпълзяла

направо от ада.

Прилича на птичи крак,

провесен около врата на канибал.

 

Докато я държиш в ръка

и я забиваш в парче месо,

можеш да си представиш цялата птица:

главата й е като твоя юмрук —

голяма и плешива, тя няма човка и е сляпа.

Чарлз Симик
Дини

Зелени Буди

върху щанда с плодове.

Ядем усмивката им,

а зъбите им плюем.

Чарлз Симик
Интермедия

Един червей

в иначе

червена ябълка

каза: Ето ме.

 

Това се случи

върху нащърбена порцеланова чиния

на маса

с дванайсет празни стола.

 

Законната притежателка

на ябълката

беше отишла до кухнята

да вземе нож.

 

Беше стара жена

и лесно забравяше.

О Боже,

прошепна тя.

Чарлз Симик
Урокът

Сега разбирам,

че през всичките тези години

съм бил безумен ученик

на нагъл шегаджия.

 

Старателно

и с глупашко уважението си записвах

мъдрите му, според мене, поучения

относно

моя живот на земята.

Като папагал

повтарях датите

на войни и революции.

Ликувах за смъртта

на моите мъчители

и дори се убеждавах,

че техният брой

намалява.

Струваше ми се, че постепенно

учителят ми представя

една схема,

че ми разкрива на части

сложната интрига

на авантюристичен роман,

чиито последни страници

ще са отделени изцяло

за лирични описания

на природата.

 

За жалост

след време

започнах да забелязвам

неспособността си

да забравям дори

най-нищожния детайл.

Все повече се задържах

на подробностите в началото:

подстрижката на войника,

който уринираше

върху нашата ограда;

сенките на дърветата върху тавана

в деня, когато

майка ми и аз

нямахме какво да ядем…

 

Някак си

не можех да подмина

оня затворнически влак,

който ме будеше

всяка нощ.

Не можех да забравя

нито свирката,

нито тракането му…

 

В тази класна стая,

бедно обзаведена

от моето безсъние,

на чина, направен

от двете ми колена,

за първи път в дългото ми

и ужасяващо чиракуване

аз избухнах в смях.

Простете ми, всички вие!

При спомена за моя чичо,

който зарежда една барикада

със самоделна бомба,

аз избухнах в смях.

Чарлз Симик
Селски панаир

Ако не си видял шесткракото куче,

няма значение.

Ние го видяхме, то си лежеше в ъгъла.

Колкото за излишните крака,

 

човек лесно свикваше с тях.

И си мислеше за други неща.

Като например защо сме на панаира

в такава тъмна и студена нощ.

 

После пазачът хвърли пръчка

и кучето хукна след нея

на четири крака, другите два се мятаха отзад,

а една девойка се заля от смях.

 

Тя беше пияна, както и мъжът,

който я целуваше по шията.

Кучето взе пръчката, след това погледна към нас.

И това беше цялото шоу.

Чарлз Симик
Прочети съдбата си

Един свят изчезва.

Малка уличке,

ти беше тясна

и вече беше твърде много в сянка.

 

Ти имаше едно-едничко куче,

едно самотно дете.

Ти криеше най-голямото си огледало

и разсъблечените си любовници.

 

Някой ги откара

в открит камион.

Те бяха още голи, пътуваха

върху дивана си

 

през притъмняващата долина

на някакъв незнаен Канзас или Небраска,

в зараждаща се буря.

Жената разтвори червен чадър

 

в камиона. Момчето

и кучето тичаха подир тях

като подир петел

с отсечена глава.

Боб Дилън

Боб Дилън (род. 1941)

Боб Дилън е роден в Минесота и е един от най-популярните американски естрадни изпълнители. Той сам пише музиката и текстовете на песните си. В творчеството му изобилстват гражданските и социалните мотиви, разработени на основата на богатия народен фолклор.

„Страшен дъжд ще падне“ се появява като отделно стихотворение за първи път в американската антология „Съвременни поети“.

Боб Дилън
Страшен дъжд ще падне

Кажи, къде беше, момче синеоко,

кажи, къде беше, сине любим?

                Бях, майко, край пет планини,

                        в дим обвити,

                вървях и се влачих

                        по пътища криви,

                шест тъжни гори прекосих

                        мълчаливо,

                до седем замрели морета

                        достигнах,

                осем хиляди мили

                        през гробища бродих

        и знам, че страшен, страшен, страшен,

        и знам, че страшен дъжд ще падне.

 

Какво видя там, момче синеоко,

кажи ми, какво видя, сине любим?

                Видях младенец посред

                        глутница вълци,

                видях път широк —

                        запустял и безлюден,

                видях кръв да капе

                        от черни клонаци,

                видях много хора

                        с топори кървящи

                и стълбища бели

                        под мътна вода,

                видях мъже яки,

                        но с езици откъснати,

                видях как деца носят

                        пушки и саби

        и знам, че страшен, страшен, страшен,

        и знам, че страшен дъжд ще падне.

 

Кажи, какво чу там, момче синеоко,

кажи, какво чу, сине любим?

                Чух гръм да гърми

                        като предупреждение,

                чух вълните, готови

                        да залеят света,

                чух сто барабана как бият

                        тревога,

                чух устни да шепнат,

                        без някой да слуша,

                чух умиращ от глад и чух

                        присмех край него,

                чух последната песен на поет

                        в мръсна яма,

                чух тъжния вопъл на клоун

                        сред площада,

                чух самотник да вика, че все пак

                        човек е,

        и знам, че страшен, страшен, страшен,

        и знам, че страшен дъжд ще падне.

 

Кажи, кого срещна, момче синеоко,

кажи, кого срещна, сине любим?

                Срещнах малко дете,

                        мъртво конче до него,

                срещнах бял господин,

                        с черно куче вървеше,

                срещнах руса девойка,

                        под дъгата я срещнах,

                срещнах мъж, който беше

                        от любов наранен,

                срещнах друг — с тежка рана, —

                        наранен от омраза,

        и знам, че страшен, страшен, страшен

        и знам, че страшен дъжд ще падне.

 

Кажи ми сега, момче синеоко,

какво ще направиш ти, сине любим?

                Преди да започне дъжда,

                        ще изляза

                и ще ида в най-тъмната,

                        страшна гора;

                много хора там има,

                        а ръцете им — празни,

                а водата им —

                        пълна с отровни зърна;

                домовете им —

                        срещу затвор плесенясал,

                дето ловко палачът

                        лицето си крие;

                а гладът — зъл и грозен —

                        убива душите;

                цветът там е черен,

                        числото е нула.

 

Там аз ще говоря, ще викам високо,

та всички да чуят и да разберат.

После прав ще застана

                върху океана,

песента си ще пея

                до последния миг

и знам, че страшен, страшен, страшен,

и знам, че страшен дъжд ще падне.

Моли Пийкок

Моли Пийкок (род. 1947)

Моли Пийкок е родена през 1947 г. в Бъфалоу, Ню Йорк. Следвала е в университета на щата Ню Йорк и в университета „Джордж Хопкинс“, който завършва с магистърска диплома през 1977 г. Поет и есеист, авторка на пет поетични книги, сред които и „Рог на изобилието“. Други нейни книги са „Как да прочетеш едно стихотворение и да създадеш поетичен кръжок“, както и мемоарната книга „Рай, къс по къс“. Редактор е на сборник с есета „Личното аз: уединението в един публичен свят“. Живее в Торонто.

Моли Пийкок
Небостъргачът

Най-хубавото на ръчната изработка

е недостатъкът.

Рано или късно, в някоя черга, изтъкана на ръчен стан,

между квадратите и плоските триъгълници,

току-виж над някоя синя нива щръкнало червено възелче

или между изящните охрени зъбци на бордюра

се прокраднало мораво кръстче.

Недостатъкът, от който живеем, грешната част от основата,

сега се вие между еднообразните нишки

и понеже не им съответства,

кара някаква червена птица да полети,

превръщайки синята нива в небе.

Това е почти като дума, изречена гласно след

продължително мълчание, като ръка, която казва чрез

недостатъка:

Жива съм, открита от очите ти.

Моли Пийкок
Защо не съм будистка

Обичам желанието, състоянието на нужда и мисъл

как да я удовлетвориш; граденето на царство във душата

изисква желание. Обичам нещата, които съм търсила —

теб в хавлията ти без колан, изплезени езици на банкноти

от портмонето ми — и обичам нещата, от които се нуждая: дрехи,

къщи, изкупление. Може ли един нов бледоморав костюм

да се сравнява с Бог? О, не, желанието подлежи на

степенуване. Да изгубиш

любима писалка, не е като да изгубиш вярата си.

Силното желание за орехова торта със късмет се прогонва смъртта,

но тортата върху чинията си има смисъл

дори когато любовта е застрашена и нищо няма значение.

На майка ми — здраве; на сестра ми — останала сама —

цялост. Но защо желанието страда?

Защото нуждата оставя своя дрипав свят.

Как другояче, ако не в дрипи би следвало да бъде един свят?

Веранда със клони, извисяваща се над някакво езеро.

Ето, вземи парите ми. Измъчено обичано лице.

Духът го няма. Ето, използвай дрипите на любовта ми.

Моли Пийкок
Господи, защо плачеш?

Когато някой се разплаче, след като правенето на любов е плиснало

ведро от сълзи вътре в него, това е болката на времето,

празнотата във всичките отминали години, приела

хлътналата форма на ведро, което се изпълва с

чувство, сега изпитано — гръмко, отекващо.

 

Защо пък оргазъм ще разплаче някого?

Защо сега, когато е обичан, плаче за някога, когато не е бил.

Гневът, разнежен в сълзи, поразява

със страха, който се е вкоренил така дълбоко.

Дейвид Леман

Дейвид Леман (род. 1948)

Дейвид Леман е роден в Ню Йорк през 1948 г. Автор е на шест поетични книги, последната от които е „Когато една жена обича един мъж“. Сред публицистичните му книги са „Последният авангард: Създаването на Нюйоркската поетична школа“ и „Съвършеното убийство“. Редактор е на „Велики американски стихотворения: от По до наши дни“. Преподава творческо писане и литература в Хю Скул в Ню Йорк Сити. Той е инициаторът на поредицата „Най-доброто в американската поезия“ през 1988 г. През 1989 г. е удостоен със стипендия „Гугенхайм“.

Дейвид Леман
Разликата между пепси и кока

Не може да плува; ползва кредитни карти и хапчета за борба

срещу непоносимото усещане за неадекватност;

не признава ужаса си от скуката, основен импулс за

безброй брачни изневери;

изглежда дебел в джинси, изговаря самоуверено клишета,

троши мамините чинии при спречквания;

прави покупки, когато цените са твърде високи, и изпада

в паника при неизбежния спад.

И все пак, таткото винаги усеща тънката разлика

между пепси и кока,

дефинирал е червения мрак в зори,

запомнил е петната от разплискани макове край

глухи жп коловози и е бил против войната във Виетнам

месеци преди студентите,

години преди политиците и пресата; дайте му

една минута с пътна карта

и той ще разреши мистерията с кървясалите очи;

и го гледайте как изчислява тежестта и височината

на местните небеса;

няма нужда да му се напомня да дава пари на децата си,

говори свободно френски и туристически немски;

пее Шуберт под душа; играе пинбол в Париж;

знае, че новата прислужница краде, и й прощава.

Дейвид Леман
Холандски интериор

Харесваше му светлината на късния следобед, докато гаснеше

във дневната, и не обичаше да пали електрическите лампи,

преди да мине осем вечерта.

Жена му се оплакваше, наричаше го мрачен, но

вида на вещите във въздуха, ставащ все по-тъмен

така постепенно и неусетно, че изглеждаше сякаш, това е

самата стихия, в която живеем, всеки мъж

и жена заслужава един истински миг на величие

и това беше неговият, този холандски интериор, обживян и

владян, толкова спокоен и същевременно толкова оживен

от подробности: свлечените дрехи на двамата, разхвърляни

по гърбовете на креслата, кучето, преследващо някаква обувка,

широко отворения прозорец, светлината на късния следобед.

Дейвид Леман
Сексизъм

Най-щастливият момент в живота на една жена

е, когато чува превъртането на ключа на любимия

в ключалката и се преструва на заспала,

когато той влезе в стаята, стараейки се

да не вдига шум, но се блъска непохватно в предметите,

и тя подушва алкохола в дъха му,

но му прощава, защото е отново при нея

и не й се налага да спи сама.

Най-щастливият момент в живота на един мъж

е, когато става от легло

с жена, след едночасов сън,

след като е правил любов, и нахлузва

панталоните си, излиза

и пикае в храстите, и вижда

високото августовско небе, пълно със звезди,

и се качва в колата си, и потегля за вкъщи.

Дейвид Леман
Световният търговски център

Никога не съм харесвал Световния търговски център.

Докато се издигаше, аз го принизявах с приказки,

както правеха много други нюйоркчани.

Кулите близнаци бяха грозни каменни колони

без детайлите, декоративността, характера

на Емпайър стейт билдинг и особено

на Крайслер билдинг, любимата на всички,

с назъбения й връх, тъй благороден.

Търговският център беше пример за това, какво не е наред

с американската архитектура.

И си остана там така двадесет и пет години

до онзи февруарски петъчен следобед,

когато бомбата избухна и сградите се превърнаха

във велик символ на Америка, като Статуята

на Свободата в края на „Саботьор“ на Хичкок.

Цялото ми отношение към Световния търговски център

се промени за една нощ. Започнах да харесвам начина,

по който той изникваше пред погледа при Шесто авеню,

откъдето и да идваш, начина, по който върховете

на кулите се разтварят в белите небеса

на изток, когато прекосяваш Хъдзън,

за да влезеш в града по моста „Джордж Уошингтън“.

Хедър Макхю

Хедър Макхю (род. 1948)

Поезията на американската поетеса Хедър Макхю излъчва риторична енергия, неприкрита чувственост и философска дълбочина. Тя разкрива възвишеното в делничното и земното, успява да ни изтръгне от отчаянието, да ни спаси от страховете и самосъжалението с иронични съпоставки и откровен смях. Поезията на Макхю е постмодерна метафизика. Забележителна е способността на поетесата да си служи с езика, да го твори и разрушава в опит да се движи в извънсинтактичното пространство. Такива са някои от оценките на критиката за книгите на Хедър Макхю „Опасности“ (1977), „До сърцевината“ (1987), „Сенки“ (1988) и избраните й стихове, излезли през 1993 г.

Хедър Макхю получава бакалавърска степен по литература в Радклиф Колидж през 1969 г., а магистърска степен — три години по-късно в Денвър. Била е преподавател в Калифорнийския университет в Бъркли, в университета на Алабама и на Синсинати. Често е канена като гостуващ професор в семинара за американски и чуждестранни писатели в щата Айова.

Хедър Макхю
Колкото можем

Седим в салона празен на крайпътен ресторант.

Заради твоето удобство сме тук —

далече от града на твоите приятели, колеги и метреси,

на разкаянията ти. Шефът, чиято жертва днес сме само ние,

донася някаква туршия, фасул в оцет,

и пуска мюзикъл — не би го слушал никога (дори и той)

за свое удоволствие.

Лицето си държа във чашата на моите длани.

Ти го разглеждаш със внимание.

 

Около нас декорът е безсмислен, без значение —

като насмешка над намеренията ни,

покривки недокоснати и бели

се стелят, докъдето погледът ми стига.

 

Навярно рибата, когато ни я донесат,

ще бъде жилава, но няма да посмея да се смръщя;

ще се окажем другаде, във друга стая,

където ти отново ще се чудиш

кога ли свършва работа съпругът ми.

 

А засега се радваме — колкото можем —

на нашите лица, едното срещу другото.

Пристигат келнери и си отиват,

ти най-подир избираш подходящото предястие,

салонът става по-голям, огромен,

следобедът се появява, крещяща грешка,

простор безкраен от прозорци.

— Най-много мразя — казваш ти —

обществени места.

Аз се оглеждам и виждам

една безбрежна празнота.

Чашата за вино се изпълва със слънце,

бавна светла бомба. Тълпата в мен

                                        застива неподвижна.

Хедър Макхю
Онова, което си е мислел

От нас очакваха да свършим нещо във Италия

и тъй, изпълнени със самочувствие

(съзнание, че сме поети от Америка),

отидохме от Рим във Фано,

видяхме се със кмета,

обсъдихме два-три въпроса

(какво е cheep date, ни питаха, например,

какво е flat drink).

В италианските писатели

открихме наши съответствия:

академичния тип, апологета, арогантния,

влюбчивия, безцеремонния, словоохотливия,

а имаше и един

 

администратор (консерватора) в традиционен

сив костюм. Като добър гид с равномерни крачки

и равен тон разказваше истории

и обясняваше покрай какви места

минава наетият под наем автобус.

Изглеждаше от всички най-политичен

и най-малко поетичен. През нашите

последни дни във Рим (когато само

още трима Бардове от Новия свят

не бяха отлетели) намерих книга стихове

от този тъй непривлекателен човек: тя беше

в пансионската ми стая (от него препоръчана),

оставена навярно от гост-германец

(или са били много, пълен автобус?) —

надписана за госта и с дата отпреди месец.

Аз също не разбирам италиански

и върнах книгата обратно в мрака

на гардероба. Ние, последните американци,

 

си заминавахме на следващия ден.

За нашата прощална вечер домакинът ни

избра един семеен ресторант.

Седяхме там и бъбрехме,

седяхме, дъвчехме, докато най-подир,

усетили, че имаме последен шанс

да бъдем поетични, да ни запомнят с нещо,

един от нас попита:

— А какво всъщност е поезията?

Дали е в плодовете, в зеленчуците

на Кампо деи Фиори,

или е в статуята на площада?

Тъй като аз бях словоохотливата,

веднага отговорих без да му мисля:

— И в двете, истината е и в двете.

Това бе лесно да се каже,

последвалото ме накара да размисля,

защото подценяваният домакин внезапно заговори

с растяща страст и каза:

 

— Онази статуя е на Джордано Бруно,

доведен на площада, за да бъде изгорен

за престъплението му срещу властта,

което значи — срещу Църквата.

А престъплението му било е неговата вяра,

че вселената не се върти в кръг около човека:

и Бог не е определена точка или централно управление,

по-скоро той прониква на вълни

във всяко нещо. И всичко в този свят

се движи. „Ако ли Бог не е

сама по себе си душата,

то Той душа е на душата на вселената.“

Такава била неговата ерес.

Бояли се в деня, когато го довели

                                        да умре,

че може би тълпата ще разбуни

(защото Бруно бил прочут със красноречието си).

И затова палачите поставили върху лицето му

желязна маска, та да не може да говори.

Така го изгорили. Така умрял:

пред хората, без да продума.

        А пък поезията —

                                (оставили си бяхме вече

вилиците — да слушаме човека в сиво; той тихо продължи) —

        Поезията е онова,

което си е мислел, но не е изрекъл.

Дейна Джона

Дейна Джона (род. 1950)

Дейна Джона е американски поет, който се отказва от кариерата си като ръководен служител в търговската фирма „Дженеръл фудс“, за да стане професионален писател. От 19 януари 2003 г. е председател на Националната фондация за изкуства — агенцията за изкуства към правителството на САЩ. Джона се стреми да насърчи онова, което той нарича единствената уникална американска форма на изкуство — джаза, опитва се да популяризира Уилям Шекспир и да увеличи броя на американците, четящи художествена литература. Автор е на три поетични книги, последната от които — „Разпити по пладне“, е удостоена с Американската награда за най-добра книга.

Дейна Джона
Литания

Това е низ от жалби за изгубени неща,

поменик на притежания отнети,

снимка, стар адрес, ключ.

Списък на думи, които трябва да се запомнят

или да се забравят — от amo, amas, amat,

спрежения на един мъртъв език,

на който е изречена финалната сентенция.

 

Това е литургията на дъжда,

изливащ се над планини, поля и океани —

безразличен, анонимен, завършен —

от вода безкрайно бавна,

процеждаща се през камъни, отлагаща се в тъмнина,

събираща се в извори, възкръсваща без наша помощ,

просто за да се преобрази в мъгла, в облак или в роса.

 

Това е молитва към неверието,

към стапящи се свещи и неделима тъмнина,

към тамян, чезнещ в пустота.

Това е усмивката на каменна Мадона

и безмълвната ярост на светеното вино,

благословия над смъртта на един млад бог,

храбър и красив, гниещ на едно дърво.

 

Това е низ от жалби към земята и пепелта,

към прахта на пътища и разни стаи,

към финия нанос, завихрен в слънчев стълб,

падащ безразлично върху книги и легла.

Това е молитва и възхвала на всичко, което ставаме,

„Пръст и в пръстта ще се върнеш“.

Опитай този вкус — горчивината на земя и пепел.

 

Това е молитва, едва започната и незавършена,

за тебе, обич моя, загуба и поражение,

броеница от думи за отброяване на илюзиите

на времето, всичките минути, часове, дни,

съдържащи се в календара, сякаш миналото

някъде е съществувало — като наследство,

все още чакащо да го потърсят.

 

Докато най-накрая, това е нашата жалба, старче,

мой читателю, мой наблюдателю, като че ли мъглата,

димяща от клисурата, този абсолютен парадокс,

раздробената река, възземаща се падайки —

разцепвайки светлината, завихряйки я към небето,

нито прозрачна, нито непрозрачна, а струяща

дори докато чезне — не е живота ни.

Дейна Джона
Думи

Светът не се нуждае от слова. Той се самоизразява

чрез светлина, листа и сенки. Камъните на пътя

не са по-малко реални от това, че не са преброени и описани.

Красноречивите листа говорят само наречието на чисто съществуване.

Целувката все още е изцяло това, което е, макар и безсловесна.

Дори едничка дума я превръща в нещо по-незначително или нещо друго —

забранено, целомъдрено, повърхностно, съпружеско, потайно.

Дори названието й целувка[53] издава вълнението на ръцете,

докосване на кожата с милувки или сграбчване на рамо, бавната

извивка на шия или на коляно, безмълвно докосване на езици.

Но камъните си остават по-малко истински за онези, които не могат

да ги назоват или да прочетат безмълвните срички, гравирани в кремъка.

Да видиш червен камък, е по-незначително от това да го видиш като яспис,

метафоричен кварц, братовчед на кремъка, от който кайовите[54] са дялали

върхове на стрели. Да назоваваш, значи да познаваш и да помниш.

Слънцето няма нужда от възхвала, че пробива дъждовните облаци,

обагряйки скалите и листата със светлина, разтваряйки след това

всяка светеща капчица обратно в облаците, от които е родена.

Дневната светлина няма нужда от възхвала и затова я славим постоянно —

по-велика от самите нас и от всички призовани от нас въздушни думи.

Дейна Джона
Неизречено

Толкова много от онова, което преживяваме, продължава отвътре —

дневниците на мъката, болките от несподелена любов

със завързани езици не са по-малко истински

поради това, че са отминали неизказани. Онова, което крием,

е неизменно повече от онова, което се осмеляваме да изречем.

Помислете си за писмата, които пишем до своите мъртъвци.

Допълнителна информация

$id = 6200

$source = Моята библиотека

Издание:

Американски поети

Второ допълнено издание

Художествено оформление: Жеко Алексиев, 2010

Издателство „Захарий Стоянов“, София 2010

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Жеко Алексиев

Коректор: Маргарита Иванова

Подбрали: Леда Милева и Николай Попов, 2010

ISBN: 978-954-09-0488-7

 

Формат 16/60/84

Печатни коли 24,5

Печат УИ „Св. Климент Охридски“

Бележки

[1] Дворецът на легендарния крал Артур от английския героичен епос.

[2] Град в древна Гърция.

[3] Царят на Троя.

[4] Владетели на Флоренция от времето на Ренесанса.

[5] Гетисбърг — град в Пенсилвания, където е станало решително сражение по време на гражданската война в САЩ (1861–1865).

[6] Старинен танц.

[7] Акър — мярка за повърхност (4046 кв.м).

[8] Девойка, в която като младеж е бил влюбен Линкълн. Ан Рътлидж е умряла в 1835 г. на 23 години.

[9] Прочут древен математик и учител по геометрия, живял в Александрия около 300 г. пр.н.е.

[10] Леополдовият дух — Леополд II (1865–1909) — белгийски крал, който заедно с група капиталисти си присвоява и години наред хищнически експлоатира огромна територия от Централна Африка (Белгийско Конго). В 1908 г. „продава“ територията на Белгия.

[11] Пол Сезан (1839–1906) — френски художник, постимпресионист.

[12] Герой от гръцката митология, син на Дедал. Според преданието опитал се да прелети морето с крила, направени от пера и восък. Слънцето разтопило восъка и Икар паднал в морето.

[13] Питер Брьогел (1525–1569)-един от най-ярките представители на нидерландското изкуство.

[14] Римски пълководец (83–30 пр.н.е.). Като управител на източните провинции се влюбил в египетската царица Клеопатра.

[15] Нос на западното гръцко крайбрежие, където Октавиан Август разбил флота на Антоний.

[16] Антоан Вато (1684–1721) — френски художник.

[17] Жан Фрагонар (1732–1806) — френски художник и гравьор.

[18] В „Одисея“ от Омир, нимфа, задържала Одисеи седем години в плен на о-в Огигия.

[19] Град във Франция, където през Първата световна война са се водили кръвопролитни сражения.

[20] Американска военна фашистка организация, създадена в 1919 г.

[21] Река в Съединените щати. Минава край Вашингтон.

[22] Невинна песен (фр.).

[23] Полуостров в Северна Америка.

[24] Прочута американска негърка пианистка.

[25] Американски негър, бивш световен шампион по бокс.

[26] Град в Куба.

[27] Централна улица в Ню Йорк.

[28] Герой от гръцката митология, обречен от боговете на вечен глад и жажда.

[29] Митически цар на Коринт, наказан от боговете да бута камъни по стръмен хълм, които винаги се връщали обратно. Оттук и понятието „Сизифов труд“.

[30] Емпайър Стейт — щатът Ню Йорк.

Емпайър Стейт Билдинг — един от най-високите небостъргачи в Ню Йорк — 102 етажа.

[31] Погрешно набрано „молец“ вместо „мамонт“ (Бел. на автора). На английски „moth“ и „mamoth“ (Бел. на преводача).

[32] Третата релса — в нюйоркската подземна железница има трета релса, по която тече ток с високо напрежение, докосването й е самоубийство.

[33] Столица на Филипините.

[34] Полковник Робърт Гулд Шоу — командир на 54 доброволчески полк, съставен изцяло от негри. Бил убит върху оградата на форт Вагнер, Южна Каролина, и погребан в общ гроб със своите бойци.

[35] Сент Годен — американски скулптор от ирландски произход.

[36] Американски философ-идеалист, създател на програматизма.

[37] Град в щата Масачузетс.

[38] Митическо морско чудовище, за което се споменава в Библията.

[39] Американска река, която се влива в Нюйоркския залив.

[40] Стихотворението е преведено с малки съкращения.

[41] Древен римски бог с две лица. По време на мир храмът му е бил затварян.

[42] Този шум на морето.

[43] Вид борово дърво, което вирее в Калифорния, на брега на Тихия океан, и достига височина до 90 метра.

[44] Молох — бог у древните финикийци, картагенци и др., на когото принасяли човешки жертви.

[45] Американски белетрист, наркоман, живял дълги години в Танжер.

[46] Седмично американско политическо списание.

[47] Град в Калифорния, известен с университета си.

[48] Един от най-големите американски производители на автомобили.

[49] Активен участник в работническото движение на Съединените щати. През 1916 г. е бил арестуван и осъден на смърт. Под натиска на общественото мнение две години по-късно смъртната присъда е била заменена с тъмничен затвор.

[50] Американски революционери от италиански произход. Макар и доказано невинни, те са били осъдени на смърт и на 23 август 1927 г. екзекутирани на електрическия стол.

[51] През 1931 г. на инсцениран процес в град Скотсбъро осем младежи негри били осъдени на смърт за мнимо изнасилване на бяла жена. Широката протестна вълна принудила американските расисти да заменят смъртната присъда с тъмничен затвор.

[52] Среден Запад.

[53] Kiss — като глагол означава и леко докосване; колко точна е шеговитата интерпретация на Смирненски — „устодопреници спомням…“

[54] Членове на войнственото индианско племе кайова. — Б.прев.