Приказки от български писатели

Цветан Ангелов
Приказката

1

Достояние.

Може би това е думата.

Скъпо достояние на българската национална култура.

Част от него, в един добросъвестен подбор, предлагаме с Антологията, която лежи на масата ви. Дарове, взети от раклата на класика и от ръцете на съвременника. Плодове от градината на голямата литературна задруга. Е, не само златни ябълки. Понякога децата се лакомят и за киселите сливки край оградата.

2

Без приказката — тоя своеобразен вид на епоса, това вездесъщо чудо на словесността — би залиняло възпитанието на чувствата в ранната възраст на човека, би секвал устремът към прекрасното, би пресъхнал изворът, чиято живителна влага връща на слепия светлината.

Това допускане, разбира се, носи лековат, априорен характер. Само свръхестествен пакостник, само гений на злото би лишил новородения човек от приказките, които, според един писател, се правят от удивителното вещество на сънищата. Нали в съня ни — както казва Паустовски — „подробностите от нашия реален живот се съединяват свободно и причудливо в множество комбинации — както разноцветните стъкълца в калейдоскопа“. И „тази работа, присъща на смраченото съзнание по време на съня, наяве се извършва от нашето безгранично въображение“. Оттук очевидно — констатира писателят — е възникнала и мисълта за сходство на сънищата и приказките.

„Подробностите от нашия реален живот…“

Повтарям това, защото наистина приказката е рожба на реалния живот. Или, по-точно, реалният живот е предмет на приказката като пълноправен жанр на литературата. У Ленин — в том 36, страница 19 на последното издание — може да се намери мисълта, че „във всяка приказка има елементи на действителността“. Приказките също се менят — в зависимост от измененията в обществените отношения. В тях, по правило, намира отражение мирогледът на приказника — народния разказвач или писателя. Оскар Уайлд например, комуто приказките на Ханс Кристиан Андерсен са служили за образец, не мисли като великия датчанин. Почуди ме декадентската му мисъл, че „всъщност изкуството е огледало с отражение на онова, което се вижда в него, а съвсем не на живота“. Разбира се, подобен принцип не може да се пребори с обективните повели на творческия процес. Макар че творчеството му ни кани в обаятелния свят на „красивата измислица“ с цел „да ни разкрие художественото и да скрие художника“, ние все пак долавяме силуета на приказника в омарата на действителността. И както се случва с редица големи писатели, художествената практика противоречи (донякъде или повече) на мирогледната позиция. За нас откъсването на естетиката от етиката е немислимо. Никой от нас не отрича връзката на изкуството с истината за живота и с морала на времето — връзка, която не се допуска в естетическата програма на Уайлд. За щастие понякога непосредственият певец излиза по-силен от претенциозния мислител.

Защо напомням за всичко това? Защото в Антологията, която се предлага на невръстния читател, няма табу за идеите на времето.

3

Съвременната литературна приказка не ни вълнува само с вечната защита на доброто, което по висше благоволение на разказвача побеждава злото. Съвременната приказка се извисява до конкретизирането на социалните идеи в процеса, наречен художествено усвояване на действителността.

Наистина изкуството е свят на художника, но нима художникът е паднал от небето? Художникът е потопен в реалността. Реалността е присъща на творческата му дейност ведно с моралните си норми. На практика и самият Уайлд се оказва моралист.

Към всичко това, което пълни големия същностен кръг на изкуството (или, по-точно, във всичко това), се втъкават конкретните „подробности“, които са мъниста на творческата впечатлителност — нещицата от бита, уловени от изтънчената сетивност на художника.

В есето си за датския приказник Андерсен Паустовски казва дословно следното: „Свободното въображение лови в окръжаващия ни живот стотици подробности, съединява ги в строен и мъдър разказ. Няма нищо, което би пренебрегнал приказникът — било то шийка на бирена бутилка, капка роса върху перото, изгубено от авлигата, или поръждавелия уличен фенер. Всяка мисъл — най-могъщата и великолепната — може да бъде изразена с дружеското съдействие на тези незабележими, скромни неща.“

4

Българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Наследила е нейното словно имане, нейната цветност, нейното ухание, нейната образна система — казано с езика на теорията. Но физическата прелест не може да бъде пълноценно наследство, ако не се предава и приема с дълголетната мъдрост, с мирогледните устои, е етичната същност на майката. За щастие българската литературна приказка е получила пълноценно наследство. И го владее по законите на нормалната приемственост. Наследницата е претворила наследеното. Малко е да се каже, че му е пришила своите инициали. Притежанието се превръща в истинско владение тогава, когато получи диханието на притежателя. Какво е всъщност приемствеността? Преобразяване, преобогатяване на достоянието, приписка на потомъка в родословната книга на прекрасното, нова брънка в изкусната верига на индивидуалностите. Преобразяване, разбира се, могат да правят само избраници. Оцеляват само приписките на онези, чийто почерк е несравним. Дълготрайни са приказките с индивидуалния почерк на разказвача — приказките, които се именуват: Елин Пелинови, Каралийчеви, Минкови… До известна степен и приказките, които напомнят за школата: елинпелиновските, каралийчевските…

5

На приказката — записаната (фолклорната) или написаната (литературната) — са посветени безчет изследвания, класификации, типизации (с особеностите на всяка морфологическа структура), безчет литературно-теоретични трудове. За непосредствения читател обаче по-занимателни са хрумванията на някои творци да вмъкнат приказка в приказката или да напишат приказка за приказката… Без да ме смущава това, че мнозина са пили от извора, към който се насочвам сега, ще припомня на читателя насмешливите, но правдиви обяснения на Благолаж от разказа на Елин Пелин „Косачи“, в диалога му с младия (пък и зеления още) Лазо, който слуша приказката за хубавата царска дъщеря.

 

— Много лъже — рече Лазо.

Благолажът го погледна право в очите.

— Това е приказка бе, хлапе!

— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

 

„За да разбереш, че си човек…“

Това е главното в разсъждението на Благолаж и… в творческата концепция на Елин Пелин. За две различни по своята същност истини говори Благолаж. Едната „истина“ (кавичкосана от нас) е сбор от житейски факти, а другата истина (подчертана от нас) е претворяване, обобщаване, извисяване на виденото, преживяното и помечтаното. Без приемането на втората истина едва ли ще разбереш, че си човек…

В удивително простичкия диалог между косачите големият приказник издига словесното изкуство на висота, която му принадлежи. Та изкуството е колкото потребност, толкова и същност на човека!

6

Условно този подбор от приказки търси невръстен адресат. Но внукът и синът не стават ревниви, когато видят в ръцете на възрастните „своята“ шарена книжка. Всъщност от памтивека приказният жанр, фолклорен или авторски, е имал широк адрес… Така си обяснявам и факта, че купувачът, възрастен или невръстен, посяга без особено колебание към рафта, където са приказките.

Приказката като изкуство предлага възможност на всички човешки същества да изпитат неотразимите трепети на творчеството, на творческото съзидание, да поживеят (било като герои от приказния персонаж, било като творци) в невероятния мир на прекрасното. Знаем, че всеки родител е ставал поневолен автор на приказки за своето дете. А и всяко дете, с присъщата на възрастта му спонтанност, измисля приказки за родителите си.

Дистанцията на годините изчезва в отношенията между хората, когато се разказват приказки. Приказката тъче и заздравява, пък понякога и възстановява жизнената връзка между поколенията.

7

Вече казахме, че българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Но понякога това „роднинство“ не се разбира добре. Понякога читателите вземат за прост, автентичен запис една изкусна интерпретация.

Каралийчев например е представен с приказки, които не са разработка на мотиви от фолклора. Но и в приказките, които е преразказал и се именуват народни, той е оставил отпечатъка на своята изключителна индивидуалност. Те са пречистени. Лишното е отстранено. Сюжетът е спретнат. Те са по-малко бъбриви. Езикът им е каралийчевски. Образната система, диханието на словото и всички компоненти на магията, наречена приказка, са каралийчевски… Нещо такова е сторил с фолклорните мотиви композиторът Петко Стайнов. Танците от неговата знаменита сюита са повече стайновски, отколкото тракийски.

Може би в никой друг литературен вид не е така добре запазена българската лексико-интонационна прелест. Може би никъде в своето литературно творчество българският писател не скъпи, не пази тъй ревностно съкровищата на езика си — с оная неповторима пластичност, гъвкавост, изразителност на глаголите, годни да споделят и най-тънките нюанси на мисълта и видимата дейност на героите; с оная чудесна волност да се борави с редки, колоритни, даже странни думи от народните говори. Може би никъде другаде в личното творчество на писателите няма толкова български фрази, фразети, метафорични съчетания, езикови обрати, словоредни приумици… Къде ли другаде можем да си позволим употребата на толкова поговорки, пословици, гатанки…

8

Българската приказка е въплъщение на българския народностен характер — с неговата практическа философия, с хитроумието, находчивостта, жизнерадостта, пестеливостта, далновидността, дружелюбието, гостолюбието му, с осъзнаването на високите морални стойности.

В българската приказка присъствува (пък и действува) и българската природа. Нея чувствуваме дори тогава, когато сюжетът, има екзотичен характер.

Ще отида по-нататък. Може би чрез приказния жанр съвременният български писател се придържа близо до народния живот и до народния език. И може би чрез него ще богатеят другите родове, клонове и жанрове на литературата ни. Приказката е нещо като навременно „повратни“ за всеки писател, когато почувствува „отдалечаване“; когато талантът му зажъднее за живителна глътка от бездънния езиков кладенец.

Нека вярваме, че с издаването на тази антология ще подпомогнем развитието на приказния жанр в литературата ни.

Елин Пелин

Елин Пелин
Автомобил и кола

Един автомобил блестящ, по витото шосе летящ с бързината на стрела, настигна стара селска някаква кола. Спокойно влачеха я двата вола, тътрейки тежкия товар. Подвикваше им коларят стар. С тропот се въртяха колелата, отрупани с кал, събрана по селата.

Изсвири страшно гордата машина — колата да й стори път — и с пукот и пращене блесна в праха, изви се и замина.

Летеше като хала страшна. Простираше по целий път опашка прашна. Упоен от бързина и от бензин, носещ там някой важен господин, присмя се автомобилът на бедната кола селяшка — такава груба, бавна и просташка.

Присмя се тоз автомобил-светкавица и каза:

— Нещастна божа кравица! Къде ли тоя дървен скелет крета?! Кога ли ще се разбие на парчета. Навярно там, където аз ще бъда след минута, тя — утре чак ще се добута!

А бае Пижо, който караше колата, изтърси си от прах абата, учудено заклати си главата и си помисли добродушно:

— Какво чудовище бездушно! Машина-хала! Без сърце и без живот лети — по равно и по висоти. Хвала му брей, и нека да живей ученият човек за тия чудеса на днескашния век!

И на воловците подвикна той другарски и пак поеха пътя царски.

Час, два ли, три ли — време доста тътра се, скърцоти колата проста и отведнъж там, на един завой, бай Пижо, изумен, подплашен, извика на воловците си:

— Стой!

До пътя в сухий храсталак, като изхвърлен от реката рак, лежеше автомобилът същ, който хвърчеше тъй могъщ. Около него пък се суетеше и сумтеше карачът му отчаян, вмирисан на бензин, и друг на изглед важен господин.

— Какво? Що? — запита бае Пижо съжалително.

Карачът го изгледа умолително и рече:

— Я слушай ти, човече! Прати те случаят навреме. Ще ни помогнеш да го извлечем, хе там, до близкий хан… Пък после — лесно… Ще ти се плати честно.

Свали си Пижо капата вежливо и рече услужливо:

— Защо се хора слагаме — нали да си помагаме.

Остави настрана тояга и се хвана за работа веднага. Сръчна, бърза! С въжето той завърза автомобила горделив и присмехлив за своята кола — селяшката — и викна на воловете юнашката:

— Ха де, братлета, опъвайте вратлета! Теглете! А вие, господа, тъй малко побутнете!

И що? Воловете тръгнаха, повлякоха колата. Тикнаха малко господата и скоро по шосето повлече се туловището клето на чудната машина, която тъй надменно застигна и замина, летейки кат стрела, таз проста, глупава кола…

На тая приказка това е краят. Какво ще кажете пък вий — не зная.

Елин Пелин
Глупавият вълк

Един гладен вълк видял в една ливада кон.

— Ха — рекъл вълкът, — каквото търсех, намерих.

Отишъл той при коня и му казал:

— Добър ден, дръгльо!

— Добро да намериш, сиви вълко!

— Чий си ти?

— Попов.

— Значи, за моя закуска готов!

— А бре, Вълчо, а бре, глупчо, за какъв обяд ще ти послужа, когато и кожата не ми е одрана — казал конят.

— Е, как да я одера? — попитал вълкът.

— Иди зад мен, хвани ме за опашката и дръпни. Кожата ми сама ще се изхлузи …

Послушал го вълкът, отишъл зад него и — тъкмо се приготвил да го хване за опашката — конят му теглил един такъв хубав ритник по муцуната, че му светнали очите.

Отървал се Вълчо жив оттук и тръгнал да бяга. Ето край гората пасе овен.

— Добър ден, виторог Овенчо!

— Добро да намериш, сиви вълко!

— Чий си ти?

— На поп Щербап.

— Значи, на мене за кебап.

— А бре, Вълчо, а бре, глупчо, кебап се лапа наведнъж, пък аз съм голям, как ще ме глътнеш току-тъй — ще ме измъчиш!

— Е, как мога? — попитал вълкът.

— Как? Застани тука, отдолу, разтвори си устата повечко и чакай. Аз ще се залетя отдалеч и ще се бухна в стомаха ти наведнъж.

Вълкът се съгласил, запънал се с краката си, разтворил устата и чакал.

Разиграл се виторогият овен отдалеч, засилил се, затичал се, ударил с рогата си Вълчо по муцуната и беж — да го няма.

Три пъти наш Вълчо се преметнал, три пъти от болки завил, три пъти корема си попипал, три пъти се попитал:

„Глътнах ли овена, или не?“ — И три пъти си отговорил:

„Трябва да съм го глътнал, тежко ми е, не мога да стана!“

Както и да е, станал Вълчо. Отведнъж му пригладняло, та на очите му притъмняло. Искал зъбите си да потрака — зъби в устата му не останали.

„Е — казал си Вълчо, — с един овен наяждам ли се аз; чакай още нещичко да потърся!“

Подвил опашка и тръгнал, а червата му къркали от глад.

Като приближил селото, гледа — насреща му свине.

— Добър ви ден, тлъсти свине!

— Дал бог добро, вълчи сине!

— Чии сте вие?

— Попови …

— А-а, попови, значи, за моя обед готови!

— Готови, готови, Вълчо — казали свинете, — но преди да ни ядеш, хвани една от нас за ухото, да ти посвири с гайда. Това ни е от баща занаят останало. Хем ние ще поиграем, хем ти ще се повеселиш.

Вълчо ги послушал, хванал едно прасе за ухото, а то заквичало, засвирило с оная ми ти гайда, та всички хора от селото се затекли да видят какво има. Видял Вълчо, че тичат хората и че всеки носи дърво в ръка. Разбрал, че не е чиста работата, оставил прасето и беж — да го няма.

Отишъл Вълчо в гората, засрамен и гладен.

В това време насреща му — по пътеката — се задал селският шивач с аршин в ръка. Той въртял аршина в ръка, подсвирквал си и от време на време смъркал емфие.

— Добър ден, селянино! — казал Вълчо.

— Добро да намериш, горянино! — отговорил шивачът.

— Ще те изям!

— Добре — казал шивачът, — ала не мога се побра в корема ти. Дай да го премеря!

— Като ще мериш, мери — казал Вълчо, — само по-скоро, защото много съм гладен.

Шивачът хванал Вълчо за опашката, че като почнал да го мери… Бие и вика:

— Аршин нашир, аршин надлъж! Аршин нашир, аршин надлъж!

Той бие, Вълчо скача. Той бие, Вълчо скача, докато му се откъснала опашката — и избягал.

В гъстата гора събрал Вълчо другарите си да им се оплаква. Мислили вълците, кроили, най-после решили да хванат шивача и да го изядат. Тръгнали да го гонят.

Като усетил каква е работата, шивачът се качил на едно високо дърво и се притаил. Надушили го вълците, спрели се под дървото. Стоят и мислят как да смъкнат шивача. Най-после намислили. Ще легне глупавият вълк на земята, а те ще се накачат един въз друг на него, докато стигнат шивача. Речено — сторено. Почнали те да се качват един на друг и наближили шивача.

— Ех, то ще ме изядат, ами чакай поне едно емфие да си смръкна — казал шивачът и отворил кутийката, хванал с два пръста повече, че като кихнал: — Аб-ки-ху, аб-ки-ху!…

Глупавият вълк, който лежал отдолу, помислил, че шивачът вика: „Аршин надлъж, аршин нашир!“ Подплашил се, скочил и побягнал, а вълците се натъркаляли като дини от кола и погнали Вълчо, задето ги изплашил. Стигнали го и го разкъсали на парчета.

Елин Пелин
Големи лъжи

Върви лъжец от село на село, та лъже, върви брат му ден по-късно по него, та маже.

Лъжецът. Като идех насам, видях едно яйце, голямо, голямо, та чак прохода на планината затиснало. Цял ден обикалях — не можах да го заобиколя.

Селяните. Бре, истина ли думаш! Много чудеса сме чули, но такова не сме и сънували.

Братът. Що е право — право. Яйце не видях, ама видях една птица голяма, голяма — цялата планина засенила с крилата си, та и полето до половина. Цял ден по сянка вървях.

Селяните. А-а — това яйце трябва да е от тая птица.

Върви лъжец от село на село, та лъже, върви брат му ден по-късно по него, та маже.

Лъжецът. Като вървях, братя мои, из полето, сви се една буря, един вятър — мен лъжа, вам истина — завъртя един керван от триста магарета, та чак ги в небесата дигна!

Селяните. Бре, човече, що думаш! Такова чудо видяло ли се е?

Братът. Що е право — право. Буря и вятър не видях, но днес, като идех насам, съгледах, че от небето самари падаха.

Селяните. А-а — видиш ли, тия самари са от ония магарета.

Върви лъжец от село на село, та лъже, върви брат му ден по-късно по него, та маже.

Лъжецът. Видях, братя, една кула висока, висока, та върхът й се не види. Преди три години майсторът й турнал чучула и тръгнал да слиза, а още го няма.

Селяните. Тю бре — да не повярва човек!

Братът. Как да не повярва. Днес, като минавах оттам, видях, че падна една брадва. Кога е изпусната, не знам, ама докато да падне, дръжката й бе изгнила.

Селяните. Бре! — Майсторът трябва да я е изпуснал на слизане.

Елин Пелин
Старата воденичка

Сгушена в гористата долинка над селото, карана от водите на дълбока вада, отбита от голямата река, воденичката работи сто и петдесет години непрекъснато и неуморно. И много, много остаря.

— Ще поработя още малко — казваше тя на водата, която я караше. — Имам още сили.

Но случи се, че умря последният воденичар и нямаше кой да го замести. Занемя воденичката и запустя.

Старият воденичар, като беше жив, довеждаше често тук малкото си внуче Иванчо и воденичката бе слушала много пъти дядото да му казва:

— Иванчо, тая воденичка на тебе ще оставя. Ако ти я гледаш хубаво, и тя тебе ще гледа и ще те храни.

Но след смъртта на стария Иванчо не дойде. Воденичката го чакаше, но той не дойде. Тя полека — лека изгуби надежда, обрасна с бурени, оброни покрива си и съвсем грохна. Старият път, който водеше към нея, обрасна с тръни и храсталаци и никакъв човек не се мяркаше вече тъдява. Кукумявките се развъдиха в развалините, голям смок се засели под прага й.

— Е — казваше водата от вадата, — къде е твоят Иванчо? Ти вече нищо не струваш, а аз съм жадна за работа. Аз нося в себе си сили и те отиват напразно.

Припукваше от мъка воденичката. В дъждовно време, когато й ставаше много тежко, тя плачеше и ронеше едри сълзи.

Един ден, един хубав пролетен ден, тя чу наоколо човешки стъпки и човешки говор.

— Ох, навярно Иванчо иде — зарадва се тя.

И ето че по обрасналия с бурен път дойдоха трима души. Водеше ги един млад момък.

„Прилича на Иванчо — помисли си воденичката. У, колко е пораснал, пък аз мислех, че още си е малко момченце! Ех, божичко, дано ме постегне, пак да работя.“

Да, воденичката не се излъга. Младият момък беше Иванчо. Той спря пред воденичката заедно с тримата по-възрастни хора и каза:

— Ето тука. Тая воденичка си изпя вече песента, но на мястото й може да изградим чудна електрическа юзина.

Като чу това, водата зашумя силно и каза на воденицата:

— Слушай, старо, за мене пак се отваря работа. Виж, аз ще карам юзина вече, електрическа юзина, разбираш ли? Това място ще бъде осветено от електрически слънца и тая светлина, която аз ще произвеждам, ще светне надолу из полето по всички села и градове, които гледаме оттук. Иванчо не е като дядо си — да се занимава с тебе. Той мисли другояче.

— Ех, други времена са дошли — въздъхна воденичката. — Няма що да се прави. Аз си отивам. Изпълнила съм моя дълг и не ми е жал, че ще изчезна, щом на мое място ще светнат нови слънца…

Елин Пелин
Знам и Мога

Всред тъмния и непристъпен планински проход от векове стоеше голяма скала. Нищо не смущаваше нейното каменно спокойствие. През нейната непроходима държава рядко минаваше човек. Птици кацаха по острите й върхове. В пещерите й намираха убежище диви зверове. Тя се гордееше, че беше покровителка и пазителка на планинския проход. Само дълбока река бе пуснала да минава далече под нея и беше й дала да шуми и бухти, колкото си иска.

Но един ден се случи нещо особено. Чуха се далечни гърмежи. Въздухът потрепера. Ехото се заблъска между баирите и като дълбока кашлица задави прохода. Реката спря шума си и се ослуша. Подплашени птици се разбягаха и се вдигнаха високо. Диви животни изпълзяха из пещерите си и побягнаха към върховете.

— Какво става? — рече на себе си с голямо спокойствие скалата и се ослуша. Някъде в равнището под нея живееше стар гущер. Той се измъкна от дупката си, ослуша се и каза:

— Става нещо страшно. Навярно идат великаните…

— Кои великани? — попита спокойно скалата.

— Чул съм от деди и прадеди — каза старият гущер, — че на земята живеят някъде двама великани. Единият се казва Знам, другият — Мога. Те двамата са водачи на хората. Силни и непобедими са те и всичко им се покорява. Те пробиват дупки в земята и вадят от сърцето й сила и огън. Те минават през океаните. Те са направили железни чудовища и им дават сила, като я взимат от душата на водите. За доброто на своите братя — хората — те правят всичко. Когато Знам намисли нещо, той казва само една дума — „трябва“. Мога казва „ще бъде“. И всички хора се втурват да изпълнят желанието им. Моите деди ми са казвали, че някога Знам и Мога ще минат и през нашите места. И всичко тук ще се преобрази. И от тая скала, под която ние живеем, може би няма нищо да остане.

Гущерът млъкна.

Скалата глухо се засмя.

— Аз съм непобедима — каза тя. — Аз, която подпирам планината с моята голяма каменна снага, съм непобедима. Аз се опирам дълбоко до сърцето на земята и там е моята страшна опора. Моята каменна сила е неразбиваема!

В това време, когато гущерът и скалата се разговаряха, отново се чу страшен гръм. Разтрепераха се баирите от страшното ехо. И ето че през храстите и сипеите се зададоха с уплашен бяг зайци, лисици, змии и гущери. Те тичаха и викаха:

— Бягайте, идат!…

— Кой иде? — попита старият гущер един друг стар гущер, който едвам пълзеше по сипея.

— Идат Знам и Мога.

— Свършена ти е работата! — каза старият гущер на скалата. — Благодаря ти, че толкова години дава убежище на мене, на децата и на внуците ми. Сега и аз бягам вече.

Скалата спокойно се изсмя.

Изведнъж храстите и сипеите по стръмнините наоколо почерняха от хора. Те вървяха бързо и с вик нападаха гордата скала.

Но тя остана невъзмутима. На върха й застанаха двама, които вървяха най-напред. Това бяха Знам и Мога.

Знам каза: „Трябва.“

Мога каза: „Ще бъде.“

Страшни удари се посипаха по тялото на могъщата скала. Закълцаха я остри железни човки, бързо и равномерно. Но нейното тяло бе твърдо и устойчиво. От тия удари тя усети слаби сърбежи, които дори удоволствие й направиха.

Но скоро тя усети, че остри железа се вмъкваха към сърцето й. Тогава тя изтръпна и попита:

— Знам и Мога, какво искате от мене?…

— Ти ни пречиш — каза Знам.

— И затова ще те премахнем оттука — каза Мога.

— Човешки път ще мине през твоето място.

— Ами аз къде ще отида? — каза уплашена скалата.

— От твоите късове ще подградим стена да подпира пътя и да пази реката.

— Значи, аз ще изпълнявам пак старата си служба — да подпирам?

— Да! — каза Знам.

— Да! — потвърди Мога.

Елин Пелин
Тримата глупаци

Едно време имало троица глупаци. Те тръгнали по печалба. Вървели, вървели три дни и три нощи. Намерили на пътя една тиква. Събрали се над нея, па се чудят и се маят:

— Бре, що ли е това, нане?

— Трябва да е нещо за ручане!

— Ка-ще да е за ручане… То е за игране, за търкаляне…

— А, сетих се, това е камилско яйце. Хайде да го измътим.

И захванали тримата глупаци да клечат на яйцето един подир друг, да клечат — да го измътят.

Мястото било стръмно и не знам как, тиквата се изтърколила, та тука, та тамо, та блъс — в един храст.

Из храста изскочил заек, свил уши, вдигнал опашка и побягнал.

— Камилче, камилче!… Измъти се! — завикали тримата глупаци и хукнали подир заека да го гонят, да го хванат.

Било поле — свършило се. Свил заекът в гората, свили простаците по него.

Гората била гъста и заекът се скрил.

— Ха сега де! Какво да правим? — казал най-умният. — Да се върнем, да вземем секирите, па да дойдем да сечем, да отсечем гората, да хванем камилчето.

Речено-сторено.

Върнали се тримата глупаци, взели секирите си, наточили ги хубаво и тръгнали да секат гората.

— Както съм наточил секирата, веднъж да замахна, сто дървета ще отсека — похвалил се единият.

— А пък аз, както съм наточил моята… веднъж да замахна, половин гора ще падне! — казал вторият.

— Е-хе — присмял им се третият, — пък аз моята да повдигна и цялата гора ще падне…

Препирали се, препирали се, докато се скарали. Насреща им иде един поп с кобила и жребче.

— Защо се карате, юнаци?

— Те — за това и това. Молим ти се, дядо попе, присъди чия секира е по-остра.

— Добре — рекъл попът, — дайте секирите да ги турим в дисагите, па да препусна кобилата. Чиято секира най-напред просече дисагите, тя е най-остра.

Събрали тримата простаци секирите, турили ги на попа в дисагите с острието нагоре, той препуснал кобилата и ги отнесъл.

Като разбрали тримата простаци каква е работата, хванали на попа жребчето и рекли:

— Чакай, сваляйте си, братя, дрехите — да го натоварим, да го натоварим, та жилите му да се изкинат.

Тримата глупаци се съблекли, натоварили всичките си дрехи на жребчето и го ударили с една пръчка… То подскочило веднъж-дваж и избягало с дрехите.

— Ха, видите ли как му се вдигат задните крака — изкинаха му се жилите!…

Трьгнали тримата глупаци голи като соколи. Къде да идат, какво да правят?!…

Стигнали до една планина. Зад нея захождало слънцето и позлатявало с лъчите си едно малко облаче над самия връх.

— Гледайте, гледайте — парче злато над планината! — Отде ли се е зело?…

— От небето трябва да е… Чувал съм от баба, че на баба й баба й казвала на баба й…

— Що бре?…

— Че небето е пълно със злато…

— Така ли?…

— Така…

— Тогава да се качим на планината — рекъл най-умният, — да пробием в небето дупка, да източим златото.

Речено-сторено.

Вдигнали се тримата простаци, голи като соколи, та павръх планината.

Ала небето било високо и непостижимо. Спали, треперяли през нощта, на другия ден станали, гледат — около планината бяла гъста мъгла, нищо се не види…

— Бре, що ли е това?…

— Това е прясно сирене за ручане.

— Това не е прясно сирене за ручане, ами е бял памук за търкаляне.

— Хайде да се тьрколим у него, да се стоплим!

— Хайде!

Тримата глупаци наскачали в дола и се изтрепали.

Елин Пелин
Умник Гюро с умници другари

Появила се мечка стръвница, та изпояла момите по кладенците, бабите по огнищата, старците по механите, децата по улиците. Никой се не наел мечката да убие, селото от зло да отърве.

Наел се умник Гюро с умници юнаци. Повел ги Гюро по гора зелена, по върхища и долища, повел ги, заклел ги — мечката да хванат, жива или мъртва в село да я докарат.

Ходили, скитали, падали, ставали — мечата дупка стигнали.

Зарадвали се умник Гюро с умници юнаци.

— Ей те тебе, мецано Тодоро — викнал Гюро, — излез да се поборим!

Заревала мечка стръвница в дупка хладница. Реве и не излиза.

— Чакай, ще те науча! — викнал умник Гюро, па рекъл на своите умници другари: — Вържете ме през кръста с яки въжета, па ме пуснете в мечата дупка, мечка стръвница жива за ушите да изтегля.

Умници юнаци вързали умник Гюро и го в мечата дупка пуснали.

Лапнала мецана Тодора умната глава на Гюро и заревала.

— Аа, улови я! Дръж, Гюро! — завикали умниците и задърпали въжето.

Те дърпат навънка, мечка дърпа навътре. Мечка дърпа навътре, те дърпат навънка!

По едно време — що да видиш! Извлекли умник Гюро без глава…

Чудом се чудят умници юнаци.

— Бре, де му на Гюро главата?

— Ама той имаше ли глава?

— Мисля, че имаше.

— Па аз мисля, че нямаше.

— Имаше.

— Нямаше.

Скарали се умници юнаци и не могат да решат — имал ли умник Гюро глава, или нямал! И отишли да питат булка Гюровица. Почукали, потропали на вратата:

— Излез, излез, булка Гюровице, да ни кажеш — имаше ли Гюро глава, или нямаше!

Излязла булка Гюровица, почесала се, помислила, па рекла:

— Не знам!

— Ка-ще да не знаеш? Помисли си!…

— Е, знам ли… За Великден Гюро си капа купува, та трябва да е имал глава.

Георги Райчев

Георги Райчев
Имало едно мече…

Един баща имаше обичай всеки празник да разказва по една приказка на двете си деца — Милка и Сашко.

Веднъж бащата каза:

— Хайде, Милке, този път пък ти ще ни разкажеш някоя приказка.

Милка се престори, че размисля, и после рече:

— Имало едно време едно мече и няма вече!…

— Не е вярно! — засмя се бащата.

— Защо не е вярно? — зачуди се Милка.

— Защото има още много подир мечето.

— Брей, отде знаеш, че нали аз го измислих това?!

— Добре, слушайте сега да видите, че има още много подир мечето.

И бащата почна да разказва:

— Имаше едно време един дървар. Казваха го чичо Драго. Той беше много беден човек. Нямаше ни жена, ни деца. Живееше сам накрай село. Веднъж дърварят намери в гората пъстро петле. Петлето не избяга, а подхвръкна и кацна на рамото му. Човекът много се зарадва. Вечерта отнесе петлето дома си. На втория ден срещна в гората мъничко бяло коте. Прибра и него. На третия ден срещна мече. Отведе дома и мечето. Но случи се нещо много чудно. Щом мечето влезе в двора, изправи се и зарева радостно. Петлето подхвръкна на едното му рамо и закукурига. Котето скочи на другото и взе да Мяучи весело.

Оттогава мечето, петлето и котето заживяха неразделно. И всеки ден измисляха все по-нови и смешни игри. Дърварят ги гледаше и се чудеше. Един ден той си каза:

— Брей, ама че съм глупав, а! Че аз мога пари да печеля с моите животни. Вместо да се мъча в гората, ще ги показвам пред хората за пари и богат ще стана.

Поведе ги дърварят от къща на къща. Думкаше даарето, мечето, петлето и котето правеха дяволии, а хората ги гледаха, чудеха се и даруваха щедро дърваря.

Измина така много време. Обходиха всички околни села. Поведе ги тогава чичо Драго на далечен път. По пътя замръкнаха пред непозната гора, спряха да пренощуват. Дърварят ги нахрани, похапна сам и легна да спи. Но събуди се през нощта, гледа, няма петлето. Скочи дърварят, търси го, вика — няма петле. Изгуби се петлето.

„Брей, грабнала го е лисицата!“ — помисли той.

На утрото подбра мечето и котето и тръгнаха през гората. Но щом навлязоха, ето че насреща им иде хубаво момче, облечено по царски — с червен калпак на глава, пъстри златошити дрехи и жълти ботуши на крака. Мечето и котето, щом видяха момчето, спуснаха се към него, а то ги прегърна с едната си ръка, защото в другата крепеше пълна кратунка с вода.

— Добро утро, чичо Драго! — извика момчето весело на дърваря. — Много ли се изплаши снощи, когато се изгубих?

— Ами ти кой си? — попита дърварят учудено.

— Не ме ли позна — аз съм твоето петле. Мечето е по-голямата ми сестричка, а пък котето — по-малкото ми братче.

И като каза това, момчето им подаде да сръбнат от кратунката, поля ги с останалата вода и те се преобърнаха на човеци. Мечето стана гиздава девойка, а котето — русокосо момченце. Трите деца се прегърнаха и заплакаха от радост. Подир приближиха и целунаха ръка на дърваря.

— Благодарим ти, чичо Драго — рекоха те. — Ти ни прибра, пази ни, обичаше ни, лоша дума не сме чули от тебе. Татко ни ще те награди богато…

— Но кои сте вие? Кой е баща ви? — прекъсна ги дърварят като насън, защото все още му се струваше, че сънува.

— Баща ни е царят на тази земя — отговори по-голямото момче. — Една вещица някога искала да ожени татка за дъщеря си. Но дъщеря й била зла и мързелива. Татко се оженил за друго, добро момиче, майка ни. Тогава вещицата се закълнала да отмъсти. Затова ни омагьоса да станем петле, мече и коте. Държеше ни гладни в гората, биеше ни всеки ден. Една нощ избягахме от нея и ти ни прибра дома си. А снощи чух славейче, като пееше над нас, на дървото. Пееше и думаше:

— Ах, да знае това петле да отлети сред гората. Там има голям дъб, под корена му извира жива вода. Ако пият и се полеят с живата вода, и тримата ще станат пак човеци.

Дърварят не можеше да им се нарадва. Той ги поведе назад и право в палата на царя. Бащата и марката едва не умряха от радост. Те милваха децата, но не забравиха и добрия дървар. Наградиха го пребогато, облякоха го в скъпи дрехи и го туриха пазач на царската хазна с парите.

Ето, такава е приказката за мечето — завърши усмихнат бащата. Но Милка и Сашко бяха толкова прехласнати, че не чуха думите му.

— Ами вещицата какво са направили, татко? — попита Сашко.

— Потърсили я, но тя била умряла вече. Царят заповядал да затрупат гроба й с камъни.

Милка помълча замислена. После попита:

— Но, татко, нали аз измислих за мечето. Нямаше друго.

— Да, Милке, ти, а пък аз разказах другото.

— Но ако аз ти кажа нещо, нищо не можеш измисли! — закани се Сашко.

— Добре, кажи да чуем!

Сашко мисли, мисли — и рече:

— Имало едно време един кютюк и приказката свършва дотук. Ха да те видим сега!

— Не, Сашко, не свършва дотук.

— Ха де!

— Другия празник ще чуеш що се е случило с кютюка.

Георги Райчев
Майстор Манаси

Живееше си едно време в наше село човек на име Манаси. Манаси нито ореше, нито сееше, нито жънеше. Пък и нищо си нямаше — нито нива, нито кон, нито крава. И къща нямаше — живееше по чуждите къщи. Имаше си Манаси дребен занаятец, с него изкарваше прехраната си: шивач беше, шиеше хубави кожени кесии за тютюн. Ей такива е, колкото ръкавица, съшити от триъгълни късчета кожа, обагрени с разни цветове. Отгоре кесията се стягаше с кожена връв, а на двата края на връвта висяха шарени ресни като корените на луковица…

Щом някой скъсаше или загубеше кесията си за тютюн, повикваше Манаси и кажеше:

— Хайде, Манаси, кесия да ми ушиеш!

— Каква я искаш? — пита Манаси. — С ресни или без ресни? С ресни струва три пъти по-скъпо.

— С ресни, с ресни бе, човече!

— Добре, но само че кожата ще си купиш ти и три дни ще ме храниш даром!

— Прието, майсторе, заповядай дома утре!

Запретва се на другия ден Манаси — шие, крои и за три дни кесията готова.

Днес у тогова, утре у оногова, най-сетне не остана в наше село човек без тютюнева кесия. Нямаше вече и хляб за Манаси.

— Ще зарежа вече това село! — каза си веднъж майстор Манаси. — Ще тръгна по света, пари да печеля, богат да стана.

Решено — сторено! Набучи майстор Манаси грамадни ножици в пояса си и замина. Стигна в непознато село, тръгна по улиците и се провикна из цяло гърло:

— Ха майстор шивач, ха-а-а! Всичко шия, всичко мога!

Чу го един човек, попита го:

— Майсторе, ами кожух знаеш ли да шиеш?

— Знам я, как да не знам? Всичко мога, всичко шия!

— Щом си такъв майстор, заповядай дома! Имам три овчи кожи: искам да ми ушиеш от тях кожух, дълъг до земята.

— Бива, господине, и по-дълъг може!

Въведоха майстора в къщи; седна, разположи се и рече:

— Сложете сега да хапнем!

Сложиха му гозба, нахрани се Манаси до пресищане.

— Постелете сега да спим, пък утре рано работа ще почнем!

Постлаха му мека постеля, легна, наспа се Манаси като младенец.

На утрото човекът го попита:

— Е, как е, майсторе, да донеса ли кожите?

— Почакай — важно отвърна майсторът. — Днеска ножиците си ще точа.

Измъкна Манаси тежките ножици от пояса си, точи ги, гласи ги — цял ден. Обядваха, вечеряха и пак легнаха да спят.

На утрото взе Манаси кожите, разпростря ги на пода, коленичи и се залови за работа. Мери — крои, крои — мери, чак до залез слънце.

— Е? — пита го човекът. — Ще стане ли дълъг кожухът?

Майстор Манаси се почесва по врата и важно-важно отговаря:

— Право да ти кажа, господарю, кожух няма да стане — кожите не стигат. По-добре ще е утре шарено кожухче да ти ушия. Без ръкави ще е, за под абата. Чудо ще стане!

Нямаше какво — съгласи се човекът.

На утрото майстор Манаси пак се залови за работа. Мери — крои, крои — мери, пак до залез слънце.

— Е, майсторе, как е, ще стане ли кожухчето?

— Няма да го бъде, чорбаджи!

— Че защо бе, майсторе?

— Кожите не достигат. Пък и да ти кажа ли, защо ти е кожухче, аба като имаш? По-добре да ти ушия аз на тебе едни дълги калцуни — хем краката ти ще топлят, хем коленете ти ще пазят.

Какво да прави човекът — съгласи се пак.

Но и за калцуни кожите не стигаха!

— Бре да се не види! Ами сега?

Най-сетне майстор Манаси рече:

— Слушай, господарю, кожух не стана, нито кожухче и калцуни. Но утре ще видиш каква чудна кесия за тютюн ще ти измайсторя!

Прехапа устни човекът и пак се съгласи. Вечеряха, спаха, станаха. Запретна се майстор Манаси и до вечерта кесията беше готова — с ресни и висулки, да й се ненагледаш!

Подаде я майсторът на човека, засука мустак и гордо-гордо изрече:

— Видиш ли, господарю, това се казва кесия: няма втора на света! Плащай сега, да видим какво ще платиш!

Човекът нищо не отговори. Той дръпна кесията, нахлузи я на Манасиевата глава, ритна го в гърба и рече:

— На такъв майстор — такава отплата! Отсега нататък да викаш вече не „всичко мога, всичко шия“, а — „каквото зная, това шия“. Разбра ли, пакостнико!

Георги Райчев
Най-хубавото птиче

Едно време и птиците пращали децата си да учат също като хората. Те си имали свои училища. Там малките птичета се учели как да хвъркат по-бързо, как да си намират храна, как да си вият гнезда — и всичко, каквото им трябвало в живота.

Една лястовичка и една врана живеели наблизо — били съседки. Веднъж лястовицата видяла, че враната бърза нанякъде.

— Накъде си се разбързала така, съседке? — попитала я лястовицата.

— Ох, остави се, съседке! — рекла загрижено враната. — Бързам за училище, храна да отнеса на вранчето си.

— Почакай, съседке — примолила се лястовичката. — Ела да ти дам да отнесеш храна и на моето лястовиче — бърза работа имам, не мога да я оставя.

Враната се съгласила. Изнесла лястовичката храната, дала й я.

— Ами какво е твоето птиче? — попитала враната. — Не го знам, по какво ще го позная?

— Не бой се — отвърнала лястовицата, — ще го познаеш. Гледай, което птиче е най-хубавото, то е моето!

Хвръкнала враната, изгубила се; отишла на училището. Минало така доста време — ето ти я, връща се пак. Посреща я лястовичката, пита я:

— Е, какво стана, съседке? Даде ли храна и на моето лястовиче?

— Ох, сестричке лястовичке, не знам какво да ти кажа — отвърнала враната загрижено. — Послушай какво нещо се случи: отивам аз на училището, нахраних моето вранче и взех да търся твоето лястовиче. Ти нали ми каза да търся най-хубавото и което е най-хубаво, нему да дам храната. Гледах, сестро, гледах, изгледах всичките птичета, но от моето по-хубаво не видях. И взех, че дадох нему и твоята храна.

Ран Босилек

Ран Босилек
Дядо и ряпа

Дядо белобради ряпа взе да вади.

С две ръце я хваща, силно се напъва, пъшка и опъва, тя не се поклаща.

Дядо баба вика.

Тича баба Мика, тича, дяда хваща. Двамата напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Баба внучка вика.

Малката Иглика припва, баба хваща. Трима се напъват, ряпата опъват, тя не се поклаща.

Внучка Шарка вика.

Шарко за Иглика се юнашки хваща. Четирма напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Шарко Маца вика.

Маца от зимника тича и се хваща. Петима напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща.

Най-после Писана вика и Гризана.

Гризана се хваща. Здравата подхваща. Дружно се напъват, пъшкат и опъват, ряпата измъкват, в къщи я замъкват.

И там всички с нея сладко се гостили. Три дни яли, пели и се веселили.

Ран Босилек
Момче и вятър

Една вдовица имала едничък син. И майката, и момчето се трудели от зори, та чак до мръкване. Подреждали къщата, хранели добитъка, орели, копаели, сеяли, плевели, жънели. Овършавали едро жито. Стигало за тях. Имало и за продан. Печели зелници. Месели бели погачи.

Един ден майката казала на момчето:

— Вземи, сине, тавата. Иди в избата. Донеси ми брашно да меся хляб.

Момчето взело тавата. Отишло в избата. Нагребало брашно. Излязло на двора.

Духнал силен вятър — разпилял брашното.

Върнало се момчето в избата. Напълнило отново тавата. Излязло на двора. Духнал вятърът. Разпилял пак брашното.

— Няма да е по твоята, ветре! — извикало момчето и влязло в избата. Нагребало брашно. Излязло на двора. Духнал пак вятърът. Не оставил нищо в тавата.

Захвърлило я момчето. Тръгнало да гони вятъра.

Тичало, тичало — срещнало гологлав момък.

— Защо тичаш, момче? — попитал Момъкът.

— Вятъра гоня. Трудеца ми ограби. Разпиля ми брашното. Гоня го, да ми го върне.

— Вятър гони ли се бе, момче? Остави се от тая работа! И на мене вятърът свали калпака и го отнесе в реката. Но аз не съм луд да го гоня!

— Аз пък ще го гоня и ще го стигна!

И хукнало пак момчето. Тичало, тичало — на другия ден срещнало здрав и едър селянин.

— Къде си се втурнало, момче? — попитал селянинът.

— Вятъра гоня.

— Защо го гониш?

— Да ми върне брашното. Три тави ми разпиля. Трудеца ни ограби — на мене и на майка ми!

— Не си хаби времето, момченце! С вятър излиза ли се наглава? Той и на мене колко овощни дръвчета поломи! Колко плод орони! Но си трая. Кой може да се разправя с вятъра?

— Аз ще се разправя!

Тичало пак момчето, тичало — на третия ден срещнало стар моряк с торба на рамо.

— Къде, момче? — спрял го морякът.

— Вятъра гоня.

— Какво ти е направил?

— Разпиля ни три тави брашно!

— Е, голяма работа!

— За тебе може да е малка, но за мене е голяма. Нека дойде той да поработи, че да види как се добива всяко зрънце!

— Върни се, момче! — рекъл морякът. — Не можеш се разправи с вятъра! Той е силен и страшен! Ще духне срещу тебе, ще те отвее в някой пущинак. Не можеш се върна вече! Нали и нашия кораб потопи! Издавиха се и пътници, и моряци! Аз сам се чудя как останах жив!

— Да става каквото ще! Тръгнал съм — няма да се върна! Ще догоня вятъра, ще си диря брашното!

Момчето отново се втурнало.

Тичало, тичало, тичало — най-сетне стигнало вятъра.

— Ей, ветре!

— Какво?

— Дай ми брашното, дето го разпиля!

— Бре, момче, вятър брашно държи ли?

— Държи, не държи — ние с труд сме го добили! Разпиля го — трябва да го върнеш! Затова тичам цели три дни да те гоня!

Усмихнал се вятърът и рекъл:

— Добре правиш, че пазиш и си дириш с труд придобитото имане. Па си и смело момче, щом си дошло с вятъра Да се разправяш. Разпиляното брашно не мога да върна. Но ще ти го заплатя ето с тази кърпичка. Вземи я и я пази добре. Като й кажеш: „Кърпичке, дай да ям!“ — тя сама се постила. Каквото ядене поискаш, тозчас ще се яви пред тебе!

Взело момчето кърпичката. Тръгнало си. Върви и си мисли: „Право ли казва вятърът? Лъже ли ме? Чакай да опитам!“

Постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай да ям мед и масло!

Изведнъж върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.

Момчето поискало и друго ядене. Каквото пожелало, тозчас се явило пред него.

Момчето яло, яло — наситило се. Тръгнало отново. Вървяло, що вървяло, на третата вечер се отбило да пренощува в една кръчма.

Седнало при празна маса, постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай ми да ям!

Докато издума, пред него се наредили все хубави гозби.

Смаяли се хората в кръчмата. Момчето ги поканило. Нагостило ги богато.

— И това чудо не бях виждал! — рекъл кръчмарят. — Кърпичка гозби да дава! Отде я взе бре, момко? Има ли някъде да се продават?

— Вятърът ми я даде.

— Добър дар! — обадила се кръчмарката. — И най-богатият човек ще ти завиди!

Нахранило се момчето. Прибрало кърпичката. Отишло да спи.

През нощта кръчмарката казала на мъжа си:

— Мъжо, да вземем на момчето кърпичката. Без работа богатство ще трупаме. „Дай, кърпичке, ядене.“ — „На!“ „Дай, кърпичке, пиене!“ — „Готово!“ Ще поднасяме на хората и без труд пари ще печелим!

Като заспало момчето, кръчмарката влязла при него, взела кърпичката от пояса му и оставила друга на нейно място.

Тръгнало си сутринта момчето. Стигнало до тяхната къща и още от вратата викнало:

— Мамо, да видиш каква кърпичка ти нося! Даде ми я вятърът, задето ни разпиля брашното. Няма вече да месиш и готвиш!

— Каква кърпичка, сине? Дай да я видя!

Момчето извадило кърпичката, постлало я на стола и рекло:

— Кърпичке, дай да ям!

Кърпичката нищо не дала.

— Чуваш ли, кърпичке! Дай да ям!

Кърпичката си оставала празна.

— Щом не щеш да даваш вече ядене, хайде при вятъра!

Взело момчето кърпичката и право при вятъра.

— Ветре, на ти кърпичката, дай ми брашното! Кърпичката не дава вече ядене.

— Защо не дава вече, момченце?

— Не зная. По-напред даваше. Сега не ще.

Разбрал вятърът каква е работата и казал:

— Вземи това петленце. Щом му кажеш: „Запей, петленце!“ — то ще запее и жълтици ще падат из устата му.

Взело момчето петленцето. Тръгнало си. Вечерта се отбило да пренощува в същата кръчма. Като седнало да вечеря, казало:

— Запей, петленце!

Петлето запяло: кукуригу-у — и из устата му почнали да падат жълтици.

Момчето ги взело и си поръчало ядене.

Като се навечеряло, легнало да спи.

През нощта кръчмарката взела петленцето и сложила на негово място друго.

Събудило се на сутринта момчето, взело другото петле и си тръгнало.

Стигнало, нестигнало в къщи, отдалек завикало:

— Мамо, мамо, да видиш какво петленце ти нося! Щом запее, жълтици падат от устата му! Хайде запей, петленце!

Петлето мълчало.

— Петленце, запей!

Петлето пак мълчало.

Грабнало го момчето. Отърчало при вятъра.

— Ветре, не ща ти петлето! Дай ми брашното! Петлето не дава вече жълтици.

— Така ли? — рекъл вятърът. — Кръчмарят и кръчмарката са ти взели истинската кърпичка и истинското петленце. На ти тази пръчка! Тя ще оправи работата. Щом й кажеш: „Удряй, пръчко!“ — тя ще почне де когото свари да шиба. Щом й речеш: „Спри, пръчко!“ — тя престава да удря.

Взело момчето пръчката. Тръгнало си. Вечерта пак се отбило в кръчмата. Кръчмарят и жена му видели пръчката. Помислили, че и тя е чудновата като кърпичката и петлето. Сдумали се и нея да вземат.

Като заспало момчето, влезли при него. Жената посегнала да вземе пръчката. Момчето се събудило и викнало:

— Удряй, пръчко!

Ех, като зашибала оная ми ти пръчка! Удря ли, удря — ту кръчмаря, ту кръчмарката.

— Чакай бре, момче! Кажи да спре пръчката! — викал кръчмарят. — Ще ти върнем кърпичката!

— Ох, олеле! — пищяла кръчмарката. — Стига! Умирам! Ще донеса петленцето!

— Пръчко, спри! — извикало момчето.

Пръчката спряла.

Отърчала плачешком кръчмарката. Донесла кърпичката, донесла и петлето.

Взело ги момчето и право при майка си.

Още от вратата завикало:

— Мамо, мамо, сега ще видиш истинската кърпичка и истинското петленце!

Постлало кърпичката и рекло:

— Кърпичке, дай да ядем мед и масло!

Върху кърпичката се наредили златни блюда с мед и масло.

— Запей, петленце! — викнало момчето.

Запяло петлето. Жълтици почнали да падат из устата му.

И заживели си майка и син доволни и честити.

Ран Босилек
Косе Босе

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица.

Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:

— Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости. Ще им сваря чорбица.

Косенцето й дало едно яйчице.

На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице. Дойдоха ми кака и бате на гости.

Косенцето пак й дало.

Днес тъй, утре тъй — останало на Косенцето само едно яйчице. Дошла пак Кума Лиса и рекла:

— Косенце Босенце, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске — отговорило Косенцето.

— Като нямаш, тебе ще изям!

Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.

На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче, и попитало:

— Защо плачеш, Косе Босе?

— Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взема по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си отвъдя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да й дам. Сега мене ще изяде.

— Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тука в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйчице, ти й речи: „Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошчица. Нея вземи!“

Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:

— Косе Босе, дай ми яйчице!

— Нямам, Лиске, яйчице. Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи нея.

Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.

Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони — най-после стигнала до дупката си и се скрила.

Кучето клекнало пред дупката. Чакало да се иодаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса не знаела, че кучето я варди отвън, и взела да пита краката си:

— Я кажете, краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?

— Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!

— Мили какини краченца, кака ще им купи чехлички! Ами вие, очички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме, беж, Лиске, да бягаме!“

— Мили какини очички, кака ще им купи очилца. Ами вие, ушички, как викахте?

— И ние тъй викахме: „Беж, Лиске, да бягаме!“

— Мили какини ушички, кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?

— Дръж, куче, Лиса за опашката, дръж, куче, Лиса за опашката.

— Тъй ли! Чакай да те дам на кучето! — и Кума Лиса си подала опашката навън.

Кучето я хванало за опашката и почнало да я тегли. Лиса се дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън. Най-после я издърпало и — скок върху нея — разкъсало и кожухчето.

Ран Босилек
Бърза работа — срам за майстора

Един баща отишъл при столар и си поръчал люлка за детето. Като пазарили люлката, бащата рекъл:

— Слушай, майсторе. Колкото пари поиска за люлката, дадох ти. Гледай хубавичко да я изпипаш и по-скоро да я изкараш.

— У мене лоша работа няма, приятелю — отговорил столарят. — Но бързо няма да стане. Бърза работа — срам за майстора.

— Зная, зная — рекъл бащата, ~ но гледай колкото може по-скоро да я изкараш.

Като казал това, бащата си излязъл. След една неделя отишъл да вземе люлката.

— Не е готова още — рекъл майсторът.

— Защо? — попитал бащата.

— Нали ти казах. Аз не съм от ония майстори, дето пипат набързо, как да е. Бърза работа — срам за майстора.

Минало месец. Пак отишъл бащата да дири люлката.

— Ще потърпиш още — казал му столарят. — Хубава работа за късо време не става.

Търпял човекът още месец, два, година. Най-после си отвзел. Пък и детето проходило — нямало нужда от люлка.

Минало много време. Детето порасло. Станало момък за женене. Баща му го задомил. Родило му се и детенце. Тръгнал синът да му дири люлка.

— Слушай, сине — рекъл бащата, — когато ми се роди ти, аз бях заръчал на столаря от долната махала една люлка за тебе. Иди виж. Ако е готова, вземи я.

Отишъл синът при столаря и му рекъл:

— Майсторе, когато съм се родил, баща ми заръчал тука една люлка. Ако е готова, дай ми я, че ми трябва за моето детенце.

— Готова ли! — викнал сърдито майсторът. — Ей сега ти се е родило детето и тоз час искаш люлката. Аз и на баща ти съм казвал, и на тебе повтарям: каква да е работа не обичам да върша. Бърза работа — срам за майстора. Пък аз само за добро име живея!

Ран Босилек
Задави се Меца

Както Меца яла, в тясното й гърло крива кост се спряла.

Ревнала Мецана:

— Тичайте! Умирам, братя и сестрици!

Дошъл Кумчо Вълчо.

— Какво ти е, Мецо?

— Лошо, Вълчо, лошо! В гърлото ми тука една кост се спряла…

— Не плаши се, сестро! Туй често се случва. Бързичко си яла.

— Ти брат, ти сестрица! Кажи, Кумчо Вълчо, как да се избавя?

— Преглътни водица!

— Гълтах. Не минава.

— Щом е тъй, почакай. Ще повикам Лиса. Тя от тия болки по-добре разбира.

Тича Кумчо Вълчо, Лисана намира.

— По-скоро, Лисанке, че Меца умира!

— Не й вярвай, Вълчо! Тя си е плашлива. С трънче да се бодне, гората събира!

— В гърлото й сега крива кост се спряла. Не е шега. Докато отидеш, виж, умряла.

— Ще й мине, куме! Аз цера му зная.

Отишли при Меца.

— Не бой се, сестрице! — рекла Кума Лиса. — Лесно ще ти мине. Хайде съвземи се! Най-напред кажи ми меда къде криеш. Аз ще се покача горе на дървото. Вълчо ще подигне меденото гърне. Аз ще го поема. Три пъти ще лапна. Ти глава ще дигнеш и клетва ще сториш. Три пъти без отдих към мен ще повториш: „Проклета да бъда, ако хапна кости през велики пости!“

Както Лиса рекла, тъй Меца се клела. Повтаря, потретя. Кумата до капка медеца облизва, па току отсича:

— Грешна си, сестричко! Костта не излиза. Но дръж си душата, ще повикам Ежка. Той на тия болки знае леснината.

Повикала Ежка. Той дошъл и рекъл:

— Право да ти кажа, тая болка тежка мъчно се лекува. Но ти, Бабо Мецо, недей се страхува. Всичко ще направя, за да те избавя. Само ще ме слушаш. Каквото ти кажа, точно туй ще вършиш.

— Ох, жив да си, Ежко! — изпъшкала Меца. — Много ми е тежко! Ако ми помогнеш, доброто ти нивга няма да забравя. Казвай сега, братко, що трябва да правя!

— Какво ли? Ще станеш, очи ще затвориш. Щом ти кажа „сядай“, ти ще се засилиш, уста ще отвориш, на същото място ще седнеш отново. Ала нито дума няма да говориш. И догде погледнеш — хайде хоп — готово! Костта ще изскочи. Сега почвай вече!

И става Мецана, затваря очите. А Ежко под нея подлага бодлите.

— Сядай, Мецо! — виква.

Меца се отпуща, отваря устата… Но гласът й страшен разлюлял гората:

— Олеле, що стана! Умирам, горкана!

— Ти си жива още — отговорил Ежко, — но костта остана! Така ли се вика! Но ще пратя щърка. В гърлото направо той майсторски бърка.

Щъркелчо пристигнал.

— Какво има, Мецо?

— В гърлото ми, братко, крива кост се спряла. Който я извади, каквото поиска, всичко бих му дала.

— Аз много не искам. Ти си, Мецо, наша. Ще ми дадеш само едно гърне каша.

— Ще ти дам, щом искаш, и десет гърнета, стига да извадиш тази кост проклета.

Запретнал се щъркът, с клюн в устата бръкнал и костта отвътре без мъка измъкнал… Тръгнал си, па рекъл:

— Плащай, Бабо Мецо!

Меца изръмжала:

— Я го виж ти него! Смее да говори! От мечешки зъби си спасил главата, а иска награда на това отгоре… Глупчо дългокраки, дириш си бедата!

Щъркелчо отвърнал:

— Кой каквото дири, това ще намери!

И крила разперил, литнал над гората.

Един ден наскоро, както Меца яла, в тясното й гърло пак кост се завряла.

— Тичайте за щърка! — заревала Меца. — В гърлото направо той майсторски бърка.

Щъркелчо пристигнал.

— Как си, Бабо Мецо?

— Лошо, Щърко, лошо. Ти брат, ти сестрица! Пак ще ме избавиш. Но ти клещи носиш. С тях какво ще правиш?

— Ех, Бабо Мецано, глупчо дългокраки не е глупав вече! Знае да се варди.

Пипа отдалече.

— Кажи, що ще сториш?

— Най-напред, Мецано, уста ще разтвориш. С клещите ще бръкна. Зъбите ти остри навън ще измъкна. След туй ще обадя какво ще ти взема, костта да извадя.

Ревнала Мецана:

— Не мога изтрая, не мога изтрая! Два зъба си имам, без зъб ще остана!

— И тях ще извадя, щом за добрината така, Мецо, плащаш!

Ран Босилек
Заю Баю и козарче

Козарче заспало на сянка в тревата. Щукнали козите из кукурузяка. Заю ги съгледал. Припнал при момчето.

— Ей, козарче, ставай! Завърни навреме стадото брадато! Съгледах пъдаря долу в ракитака. Ако дойде тука, знаеш що те чака!

Рипнало момчето. Тоз час се завтекло. Прибрало козите и на Зая рекло:

— Жив да си ми, Зайо, дето ме събуди! Мира ми не дават тия кози луди. Кажи какво искаш за туй, що ми стори?

— Нищичко не искам! — Заю отговорил. — Имам си доволно морковци и зеле. Едно ми е мъка, ала що да сторя. Трима братя имам, запрени в обора на твоя стопанин. От малки ги хвана. Със трева ги храни. А кой знае после с тях какво ще стане! Засмял се козарко:

— Тъй речи, бе Зайко! Нашите скокливци били твои братя, пък аз да не зная! Ще ти ги изпратя скоро във гората. Какво ще направя, ти нали се сещаш. Стягай се зарана, гости да посрещаш.

Зарадвал се Заю. Два пъти подскочил, триж се преобърнал:

— Козарко ле, брате! Дано ги избавиш! Дано се завърнат и живи, и здрави.

Надвечер козарко козите закарал. Стопанката млада взела да се кара:

— А бе, забраванко, аз нали ти рекох трева да наскубиш! Зайците в обора от глад ще погубиш.

Козарчето рекло:

— Прощавай, стопанке, че сглупявам често с моя ум козарски. Но зайците утре ще нагостя царски. Ала друго има. Затуй вий сте криви! В обор сте запрели зайците скокливи. Отдалеч да гледат и гори, и ниви! Храни ги, пои ги, нали са запрени? Тъгуват, горките, за гори зелени! И аз току тичам треволяк да скубя. Зайците се мъчат и аз време губя!

— Не бърбори, глупчо, врели-некипели. Твоите брътвежи ядене не дават. А на гозба сладка всеки заек става.

Козарчето мълком запряло козите. На сутринта рано отваря вратите. Зайците изпуща и вика високо:

— Бягайте, скокливци, през поле широко! Тичайте в гората китна, примамлива! Нашата стопанка ядва и коприва!

Зайците си плюли здраво на нозете… После що станало — всеки ще се сети.

Ран Босилек
Срещу Нова година

Гарван грачи на комин. Кума Лиса точи млин. Кумчо Вълчо от гората носи за пещта дървата. Заю Баю пещта пали и на другите се хвали:

— Работлив съм за шестима. Аз съм майсторът на млина! Без пещ хубав млин не става!

— Мълчи, Зайо! — виква Лиса. — Тъй не думай, засрами се! Че без моите ръчички ще преглъщаш сухи трички!

— А дървата кой донесе? — Кумчо Вълчо се намеси. — Но за млин не се придиря, па и род сме най-подире!

Гарван грачи на комин. Лиса носи топъл млин. На софрата го поставя, кани Вълча, кани Зая.

И залапват трима млина — срещат Новата година.

Гарван грачи на комин:

— И аз искам топъл млин! Кума Лиса му отвръща:

— Заповядай в нашта къща!

И Гарванчо долетява, наготово се гощава, па за Новата година, както му е обичаят, дига тънка дряновица, удря Вълча, Лиса, Зая — ред поредом ги изрежда, суровака и нарежда:

— Сурва, сурва година, по Вълчова гърбина, по Лисини краченца, по Заюви ушенца — да ги злото забрави, да сме живи и здрави до година, до амина — да похапнем пак от млина!

Николай Райнов

Николай Райнов
Игра на криеница

Имало една царска дъщеря — магьосница. Тя решила да се ожени за момък — толкова хитър, че да може и от нея да се укрие. Обявила, че ще играе с момците на криеница: ще вземе оногова, когото не може да намери, колкото и да го търси. Тя щяла да бие едно барабанче и да търси момъка. Ако го намери, ще го погуби; ако не го намери и той най-после сам се обади — ще се ожени за него.

Това се разгласило по цялото царство и много момци отивали да играят с княгинята, но нито един не могъл тъй да се скрие, че да не го намери царската дъщеря.

Най-после тръгнал един момък от далечна страна. Като вървял, стигнал морето. Една голяма риба лежала на брега, на плиткото, а до нея стоели орел, вълк, лисица; те се карали за една конска глава: не могли да я разделят. Щом видели момчето, рекли:

— Ето, едно момче иде; то ще ни раздели главата по равно, за да не се караме.

И то я разделило на всички по равно. Като видяла рибата каква добрина им сторило момчето, отскубнала една люспа от гърба си, дала му я и рекла:

— На̀ ти тази люспа, но да я пазиш добре, че ще ти потрябва. Запали малко прахан, па я нагрей или я напечи на огъня, и аз веднага ще дойда да ти помогна.

Отскубнал си и орелът едно перо, дал го на момчето и рекъл:

— На̀ ти пък от мене туй перо. И него ще нагрееш, и аз ще дойда да ти помогна.

Вълкът и лисицата също си отскубнали по малко козина, дали я на момчето и рекли:

— На̀ ти и от нас по едно влакно: щом ти потрябваме, напечи го на праханта, и ние ще дойдем да ти помогнем.

Момчето си тръгнало. След дълъг ход стигнало столицата, дето живеела царската дъщеря, и се отправило за двореца. А той бил до морето. Почукало на вратата и царските слуги излезли да видят кой хлопа.

— Какво чукаш бре, момче?

— Искам да видя царската дъщеря. Дошъл съм да играя на криеница с нея.

— Ех, момче — казали слугите, — какви не идваха, че нищо не можаха да направят, та ти ли ще се укриеш?

Те се засмели и отишли да обадят на царската дъщеря, че едно момче иска да я види.

— Пуснете го — рекла, — нека дойде тука.

И момчето отишло. Поздравило я прилично, а тя му рекла:

— Какво желаеш, момче?

— Дойдох да играем с тебе на криеница.

— Тъй ли? Бива. Но помни, че аз не се шегувам: ако не те намеря, добре, но ако те намеря, мисли си — ще те убия!

— Разбира се — рекло момчето. — Знам това.

— Тогава — казала царската дъщеря — иди се скрий, където искаш, пък аз ще тръгна да те търся.

Момчето отишло право на морския бряг. Запалило малко прахан и напекло люспата. Рибата изскочила и запитала:

— Какво желаеш, момче?

— Моля ти се, рибке, скоро да ме скриеш, че царската дъщеря ме търси! Ако ме намери, ще ме погуби!

— Ела — рекла рибата, — влез в устата ми!

Момчето влязло, тя го глътнала и се скрила в морето. Царската дъщеря ходила, ходила, никъде не могла да го намери. Най-после дошла при морето и почнала да бие барабанчето и да го търси. Вървяла, надничала тук-таме — няма го. Най-после се гмурнала в морето и там го намерила в търбуха на рибата. Завела го при баща си и рекла:

— Умее да се крие това момче, татко! Къде не го търсих: и по земята, и по небето, и най-после се гмурнах в морето, че там го намерих. Кажи, момче, не те ли намерих в търбуха на рибата?

— Намери ме, но чакай: аз има да се крия още на три места, че най-после, ако ме намериш, ще ме погубиш.

— Тръгвай тогава! — рекла царската дъщеря. — Както те намерих в морето, тъй и другаде ще те намеря.

Отишло момчето при една голяма планина, запалило прахан и напекло орловото перо. Орелът изскочил от едно високо дърво и рекъл:

— Кой ме вика?

— Аз! — казало момчето.

Орелът долетял при него и то го помолило:

— Скрий ме някъде, че царската дъщеря ме търси и ако ме намери, ще ме погуби!

— Седни — рекъл орелът — на гърба ми и се дръж яко за шията ми, па не се бой!

Седнало момчето на гърба му и орелът полетял по небето. Царската дъщеря тупала барабанчето и търсила момъка вред по земята, но не могла да го намери.

— Чакай — рекла — да видя пак в морето да не се е скрило някъде по дъното.

Ходила, търсила — няма го. Излязла от морето и седнала на един камък да си почине. Почива си и се чуди накъде да върви. Мислила, мислила, па хвръкнала да го търси в облаците. Ходила от облак на облак — няма го. Ходила на изток, на запад, на север — няма го. Най-после седнала на един облак да си почине и да помисли накъде да върви. По едно време духнал силен вятър и облакът я понесъл към юг. Носил я, носил, най-после се спрял и тя подхвръкнала по-нататък. Гледа: върху един облак, бял като памук, накацали орли. Отива тя при тях, а момчето се снишило — да не го види.

— Не сте ли видели — рекла — някое момче да се крие тъдява?

— Не сме, не сме! — отвърнали орлите. — Какво ще търси момче на облаците?

И царската дъщеря щяла да се върне. Но помислила малко и си казала:

— Я чакай да погледна пък зад облака. Може да се е скрило между орлите.

И захванала да бие барабанчето: тумба-лумба, тумба-лумба! Орлите се уплашили и подхвръкнали нагоре. Момчето, като не успяло да се покачи на орела, останало на облака и царската дъщеря го намерила. Хванала го през кръста и полетяла с него към земята.

Щом слезли долу, царската дъщеря завела момчето при баща си и рекла:

— Хитро изглежда това момче! Убих се да го търся. Намерих го чак на облаците. Кажи, момче, не те ли намерих между орлите?

— Намери ме, но след като подплаши орлите с барабанчето. Инак щеше да се върнеш без мене.

— Както и да е, нали те намерих! Не си прави труд да се криеш повече, защото вредом ще те намеря. Жал ми е за тебе: ще загинеш млад и зелен.

— Имам да се крия още два пъти. Ако ме намериш, убий ме!

Тъй рекло момчето и отишло пак да се крие. Стигнало до голяма гора и запалило малко прахан. Напекло едното влакно и вълкът усетил, че някой го търси, изскочил из една дупка и рекъл:

— Кой ме търси? Да дойде насам!

— Аз съм — извикало момчето. — Скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.

— Не бой се, момче! Метни се на гърба ми, па се дръж за врата ми!

Хукнал вълкът да бяга — тичал, тичал и най-после се спрял на една висока планина, па влязъл в една дълбока пещера заедно с момчето. В пещерата имало много криволици, та човек можел да се загуби из планината, щом влезе вътре. А каква тъмнота пък било — не се виждало нищо: в очите да те бутнат, няма да забележиш, че човек има до тебе.

Царската дъщеря тръгнала да търси момчето и почнала да бие барабанчето. Ходила по разни места — няма го. Най-после се запътила към голямата планина. Минала реки, долини, гори, полета и все удряла барабанчето. А ония диви зверове, като се изплашили, че като търтили напреде й — всички навлезли в пещерата и се изпокрили в дъното на планината. Налягали вътре и се умълчали, да не ги усети никой.

Царската дъщеря стигнала до планината и забъхтала силно барабанчето. Тумба-лумба, тумба-лумба — ечи планината, треперят зверовете в пещерата и се притискат един до друг. Дошла до пещерата, надникнала вътре — нищо не се вижда. По едно време извикала:

— Хей, има ли някой вътре?

Никой не се обадил. Момата запалила голяма свещ и влязла. Но току изминала няколко крачки, свещта угаснала. Чула по едно време: нещо скимти, ала не се вижда какво е. Натъпкала пищовчето си с барут, излязла пред пещерата, че като гръмнала в дупката — буумм! — потреперало всичко живо. Като заскимтели и завили ония зверове извътре — страх да те побие! Току почнали по два, по три да бягат навън. А царската дъщеря се скрила зад едно голямо дърво и гледала.

Бягали, бягали зверовете, избягали всичките. По едно време царската дъщеря видяла, че изскочил един вълк, а на гърба му се стиска момчето. Като изпразнила пищова отгоре му — вълкът се търколил от страх, а момчето паднало. Тя го хванала за ръка и го повела към столицата. Отвела го при баща си и рекла:

— Много се крие това момче, но аз пак го намерих!

— Намери ме, но с пищова. Ние не се бяхме уславяли да гърмиш с пищов, а само да биеш барабанче; ти не играеш честно!

— Момче — рекла царската дъщеря, — недей си прави труд да се криеш вече: ще те намеря, макар и под земята!

— Ще видим. Още веднъж ще се скрия, па ела ме намери!

Тръгнало момчето да се скрие. Отишло пак в една пуста гора, дето човешки крак не бил стъпвал. Спряло под едно дърво и запалило малко прахан. Напекло лисичето влакно. Лисицата усетила, че някой я търси, изскочила от една дупка и рекла:

— Кой ме търси?

— Аз съм, аз! — извикало момчето. — Моля ти се, Кума Лисо, скрий ме някъде, че царската дъщеря ме гони и ако ме намери, ще ме погуби.

— Не бой се, момче! — рекла лисицата. — Кажи ми де си се крил досега, че да знам какво да правя.

И момчето разказало всичко.

Лисицата повела момчето из гората. Като се мръкнало, накарала го да се метне на гърба й и да се държи здраво. Тя припнала с него през нощта и отишла в столицата. А царската дъщеря тръгнала да го търси из високите гори и дълбоките долини. Като наближили града, момчето рекло:

— Накъде ме носиш, Кума Лисо? Ние се върнахме в столицата. Недей, моля ти се, ще ме хванат! Тука всички ме познават.

— Ти мирувай — рекла Кума Лиса. — Аз нали ще те скрия, тебе какво те е грижа? Кой може да ни види сега, в тая тъмна нощ?

Като дошли до двореца, лисицата се прехвърлила в царската градина, дето имало от всички овошки по света: круши, ябълки, сливи, орехи, бадеми, праскови. Имало и една ябълка, която давала много едри плодове — колкото бъчви големи. Всяка сутрин царските слугини обирали падналите ябълки и ги носели в стаята на царската дъщеря. Като влязла Кума Лиса, била паднала само една ябълка. Тя й изгризала опашката на колело, после я издълбала, па накарала момчето да влезе в нея и да седне; сетне турила отгоре захлупката и я замазала, да не се види, че е гризана. След това рекла на момчето:

— Ти ще седиш тука, без да мръднеш. Утре царските слуги ще натоварят ябълката на една тарга и ще я занесат в стаята на царкинята, па ще я скрият в долапа. Ти седи и кротувай!

Царската дъщеря ходила навред: из морето, по небето, по земята — няма, та няма. Била барабанчето, бъхтала го, ала напразно. Най-подир се върнала убита от ходене и рекла на баща си:

— Няма го! Де не го търсих, де не ходих — никъде не се намери това момче. Много хитро излезе!

На другата сутрин слугите внесли падналата ябълка в стаята й и я затворили в долапа. А княгинята и баща й седели угрижени и си приказвали.

— Къде ли е сега това хитро момче? Де ли се крие? Но не вярвам да е живо, защото инак щях да го намеря. То или се е удавило някъде, или са го зверове изяли, затуй го няма по света.

А момчето слушало, слушало, па най-после не могло да се сдържи, та извикало:

— Тук съм, царкиньо! Ето ме в долапа! Жив и здрав съм.

Скочила царската дъщеря и като отворила долапа, момчето блъснало ябълката с глава и похлупката отскочила настрана. Излязло то и се поклонило на царя, целунало му ръка и застанало пред него. Бащата и дъщерята останали сащисани от голямата хитрина на момчето. След малко царят казал:

— Да си живо, момче! Ти заслужаваш да станеш царски зет.

И момчето се оженило за царската дъщеря.

Николай Райнов
Празник

Когато настъпи празникът, животните се събраха на приказка и всяко почна да се хвали, че е по-работливо от другите.

Къртът каза:

— Моята работа е мъчна: аз съм орач. Ако не разоравам земята, нищо не би родила.

Бобърът му се подигра:

— Ти ли си орач, кърте? От много дълбока оран си ослепял, та не виждаш, че и дето не си орал, пак растат билки и треви.

— Добре де. А ти какъв си?

— Аз съм строител. Ти мене гледай! Къщи правя. Правя ги дори и в реката.

Тогава се обади бръмбарът:

— Бива ви и двамата. Ти, кърте, ореш земята, колкото ти трябва да си направиш дупка — и да има откъде да избягаш, ако те подгонят. А ти, бобре, не правиш къщи, но прости колиби. И ги сглобяваш нощем, за да те не види никой как прегризваш людските дръвчета.

— А ти пък що правиш?

— Вашата работа е нищо. То е робска работа. А пък аз съм свирач. Ако не веселях със своите песни животните, всички биха измрели от досада.

— Де, де! Много се надигаш! — каза паякът. — Какви песни свириш, като си свирач? Все една и съща: „Зън-зън, зън-зън.“ Песен ли е това? Сякаш селяк си остри косата.

— Хубаво. Ами ти?

— Аз ли? Аз не си губя времето в леност като тебе, а цял ден тъка. Няма по-сръчен тъкач от мене. По цялата гора ще видиш мои мрежи да висят.

— Хайде де! — викна лисицата. — Не се надувай толкова! Що тъчеш? Мрежи, в които ловиш мухи, за да им изпиеш кръвта. Ти не си тъкач, а разбойник. Това ли ти е хвалбата?

— Това е. Ами ти с какво ще се похвалиш?

— Аз няма да се хваля — отвърна лисицата. — Мене ме всеки знае, че съм проста метачка. Мета с опашката си гората и полето. Но ги мета добре. По-харно е да си честен метач, отколкото тъкач-разбойник.

В това време подскочи свраката и рече:

— Ти ли, Кума-лисо? Ти ли си метачка? Я си кажи, че метеш кокошарниците! Често са те виждали, че омиташ по две-три кокошки. Мене ако питаш, аз не се гордея, макар че върша много по-важна работа от твоята.

— Бре, бре, бре! — извикаха животните наоколо. — Каква ли е пък тая важна работа, що я върши свраката?

— Каква ли е? Ще ви кажа — рече свраката и си протегна гордо шията, за да изгледа другите отгоре. — Аз меря земята. Меря я със скокове. Това правя аз. Разбрахте ли?

— Мериш я, но защо ти е да я мериш? — запита лисицата. — Земята е измерена. Който я е направил, той я знае — и колко е дълга, и колко е широка.

— Защо ли? Да ви кажа и това. Пролетта върви след мене и сее цветя. Сее цветя и трева там, дето й отмеря аз. Разбрахте ли? Дето й отмеря земя, там посява трева и цветя.

От блатото изскочи едра жаба, загледа свраката с опулени очи и крекна:

— Сврако, сврако, да се сврачиш! Глупава птицо, и ти ли взе да се надуваш? И без тебе растат цветя. И на неотмерено място никне трева. Ти си скокла и кресла. Бива те само да се хвалиш.

— А тебе пък за що те бива? — кресна ядосано свраката.

Жабата я изгледа през едрите очила, понамръщи се и каза:

— Всеки знае за що ме бива. Аз съм водолазка.

Но папунякът се напери и рече:

— Каква ти водолазка? Ти цял ден киснеш в блатната тиня и вониш на мочур. Водата е над гърба ти, а ти не знаеш що е вода. Какво си се ококорила такава? Мигар те не знам коя си?

— Ти пък кой си, като се перчиш толкова?

— Аз ли? — рече папунякът. — Аз съм индианец. Не ми ли виждаш короната от пера на главата? Аз съм главатар.

— Главатар ли рече? Чий главатар си?

— Главатар на птиците. Всички слушат мене.

Тогава се приближи кълвачът и рече от дебелото стъбло, на което бе кацнал:

— И ти се много перчиш, побратиме! Я млъкни, че ставаш за смях! Кому си главатар? На врабците ли? Та и те дори бягат от тебе! По-добре си мълчи!

— Ами ти защо не мълчиш, а се обаждаш?

— Мене ме остави! Аз не се гордея, а само работя.

— Ти ли бе? И ти ли приказваш за работа? Що работиш? Кажи да чуем.

— Кова. Криво ме наричат „кълвач“: аз съм ковач.

— Е, като си ковач, коне ли подковаваш, или ковеш клинци?

— Вие не разбирате от ковачество. Аз съм ковач на дървесните кори. Ако ги не накова и закрепя, всички ще изпадат и дървесата ще изсъхнат до едно.

В тоя миг прелетя осата, изсъска над главата на кълвача и каза:

— Не си ковач ти, не си! Ти си цепач и пробивач. Никак не те е грижа тебе за кората на дърветата, ами само търсиш червейчета и гъсеници. От лакомия ще се пръснеш някой ден: помни ми думата!

Кълвачът се ядоса. Дебелият му клюн се разтрепера.

— Що? — викна той. — Аз ли ще се пръсна?

— Ти! Ти, ами кой?

— А ти пък що правиш, та си засъскала такава? Не те ли виждат всички? Като луда се щураш по цял ден. Обираш на пчелите меда, а другите наричаш лакоми.

— Аз съм лекарка. Щом цръкна под кожата на човека лекарство, не го хваща ни сипаница, ни друга болест. Мнозина съм изцерила.

— Ба! — обади се пепелянката. — Ти не лекуваш, а насаждаш пришки и отоци. Аз давам цяр на всичко живо, защото съм аптекарка.

Мухата долетя, изви се над един трън, кацна и почна да бръмчи.

— Защо лъжеш света, пепелянке? — рече тя гневно. — Твоят лек не цери от болест, а от живот.

— Ти пък, досадна мухо, защо се обаждаш? Кому ли си полезна. И сама не знаеш защо живееш.

— Ех, не можем всички да се припичаме цял ден на слънце като тебе. Аз си имам занаят. С него се прехранвам.

— Какъв ти е занаятът?

— Печатарство.

— Добра печатарка си ти — рече глухо бухалът, като се изкашля. — Ти отпечатваш само точки и ги слагаш тъкмо там, дето не им е мястото, и това било работа!

— А ти, бухльо, каква работа вършиш?

— Моята работа е най-трудна. Аз съм нощен пазач на горите. Толкова гори трябва да обикалям — и то нощем, когато вие всички спите! Лесно ли е то!

— А защо ги обикаляш?

— За да видя дали всички животни са се настанили, както е редно, и да не би някой да им напакости. Такава е моята работа.

— Стига си бухал, бухльо! — изцъртя прилепът. — Всяка нощ те виждам що правиш. Ти гледаш само мишките, водните плъхове, невестулките и зайчетата. И се грижиш да ги настаниш на топло — в корема си.

— Заповядано ми е да наказвам пакостниците. Такава ми е работата. Трябва да има ред. Но ти пък защо се обаждаш? Кажи ми: що правиш? Никой не те е видял да се заловиш за работа.

— Аз съм прост работник. Сновач.

— Сновач ли? — запита любопитно заекът. — Че къде ти е преждата, що си насновал? Ти сновеш мрачини, които заранта скосява.

— Ами ти?

— Не обичам да се хваля, па нямам и време. Аз си гледам градинарството. Моята работа не е лека.

— Какво ти градинарство? — рече с дебел глас костенурката. — Ти олющваш кората на младоците и те изсъхват. Изяждаш зелките още когато са дребни. Бива те наистина за градинар! Омръзна ми да ви слушам всички как се хвалите. Край нямат хвалбите ви. Моята работа е най-тежка: смазала съм се от работа.

— Че каква е пък твоята работа?

— Аз съм носачка. Цяла къща нося на гърба си.

— Носиш, жълво, но не къща, а проста коруба, в която живееш само ти.

Додето животните се препираха, денят се мина, мръкна се, дойде полунощ, а после почна да се зазорява. Те се още препираха кое е най-работливо от всички.

Високо над тях, по-високо и от най-високия планински връх, летеше орелът. Студено му беше във висините, но той чертаеше кръгове и гледаше към огромното изгряващо слънце.

Той не видя животните, макар че беше далновиден, и не чу самохвалствата им.

Очите му бяха втренчени в слънцето и той му рече:

— Добро утро, брате мой! Дано днешният ден излезе по-добър от вчерашния!

Николай Райнов
Славей

На едно дърво беше кацнал славей и пееше. Той бе обиколил света и знаеше много.

А под дървото лежеше таралеж. Той се беше добре наял и славейовата песен му беше приятна, защото го караше на дрямка.

Славеят пееше за слънцето, за дълбокото небе и сребристите облаци, хвалеше необятния океан, бистрите ручеи и спокойните замечтани езера. Той славеше (нали е славей?) благовонните кринове, трендафили, карамфили, босилеци и маточини. Пееше за пълните с живот кедри, борики и дъбове, за райските птици, за пъстроперите фазани и шарените папагали.

 

Слънцето залезе.

Мръкна се.

Таралежът беше отдавна заспал, а малката птица навръх дървото все още пееше.

Тя възпяваше сега звездите, на които живеят други славеи и също пеят. Малкият земен славей казваше, че звездните славеи ще да пеят по-добре от него, но крилата му са слаби, за да отлети до тях и да се поучи.

Таралежът се събуди, поразходи се до реката, напи се с вода и се върна.

Славеят все още пееше.

Таралежът се заклати и тръгна да си търси храна. Той се нахрани добре и се прибра отново под дървото.

Съмна се.

Славеят продължаваше да пее.

Той възхваляваше слънцето, но с нова песен — по-бодра от снощната.

На таралежа омръзна да слуша.

Той кресна:

— Млъкни, сива птицо! Стига си споменавала слънце, звезди и звездни славеи! Не виждаш ли се колко си дребна? По-малка си от муцуната ми! И що ли имаш, та си се разпяла? Да ти отскубна перцата, няма да стигнат за легло дори на единия ми крак!

Тогава славеят прекъсна песента си и каза:

— Надути таралежо, ти си много богат, защото имаш на гърба си хиляди игли. И си голям майстор, понеже умееш да дереш дори змии и да им сушиш кожите по трънака и храстите. Но — макар че носиш на гърба си хиляди игли — ти си нищо пред бедния шивач, който с едничка игла прехранва цяло семейство.

Николай Райнов
Сполуката

Имало едно време един момък, много работлив и сръчен; той все работел — и денем, и нощем — и все присърце вършел каквото залови, но пак не можел да изкара дори за прехрана. Върти, суче, работи — дето се казва — като вол, а все не успява. Другарите му с по-малко труд и сръчност печелели два пъти повече от него. Не му вървяло никак. Стане ли ратай в някоя къща, там идвала заедно с него несполуката: добитъкът почвал да боледува и да мре, нивите не раждали нищо, ливадите съхнели, преди да порасте тревата. Дори хората в тая къща лягали от болест, та мрели един по един. Колкото и да бил похватен и прилежен тоя момък, никой господар не го искал за свой ратай. Той почнал да работи занаят, но и там не успявал: пак идвали беди подир беди, та майсторите го пъдели. Отчаял се момъкът и един ден си рекъл:

— Не ми върви в нищо. Каквото и да заловя, колкото и да се трудя, все не успявам. По всичко се вижда, че съм човек без късмет. Никъде вече не ме искат да им работя, ами да стана, че да отида там, дето се отрежда на хората сполуката, и да попитам тоя, който определя щастието на хората, дали все така ще живея, или ще настъпи и за мен честито време.

И той тръгнал. Вървял, вървял, отишъл много надалеч, ала не можал да научи къде се отрежда сполуката; питал когото срещне, но никой не му казал: едни само се смеели, други му се подигравали, трети свивали рамене, четвърти му казвали, че не е с ума си. На една поляна край пътя видял, че овчар пасе двеста овци. Нито една от тях не била здрава: коя куца, коя сляпа, коя келява — всички били недъгави. Момъкът съгледал овците и като ги видял все нехвели, рекъл си на ума: „Ето още един като мене. И на тоя не му върви. Двеста овци има, а ни една не е читава.“

И се отбил на поляната да се поразговори с овчаря.

— Помага бог, овчарю! — рекъл момъкът.

— Дал ти бог добро, момче — отвърнал овчарят. — Накъде си тръгнал?

— А бе, брате — почнал да му се оплаква момъкът, — откакто съм се родил, все се трудя и мъча, а пък не мога да изкарам колкото за хляба. Не ми върви — и това си е! Тръгнах най-сетне за там, дето се отрежда сполуката на хората, да питам до гроб ли все така ще ми върви, или ще дойде и за мене ред да видя сполука. Не знаеш ли, брате, накъде се намира това място, дето се дели хорската сполука?

— Не съм чувал — рекъл овчарят — за такова място. Но ако ти помогне бог да го намериш, ще те моля и за мене да попиташ. Ето, от дълги години овчарувам; най-напред имах десет овци, а сега имам двеста, но една с една не са: коя шугава, коя сляпа, коя куца, все недъгави. Питай оня, който дели сполуките, защо е това и докога ще трае тъй.

— Ще питам — обещал момъкът и си продължил пътя.

Пак вървял, вървял, изминал сума път. Дошъл до някаква река, минал по моста и се спрял под една круша да си отпочине и да пие вода. Като седнал под крушата, тя го попитала:

— Накъде ходиш, побратиме, та си се толкова уморил?

Той разказал на крушата всичко и я попитал не знае ли къде се отреждат хорските сполуки.

— Не знам — рекла му крушата, — но ще те моля, ако намериш това място, да питаш й за мене. Ето, виж ме: всяка пролет цъфтя, а не мога едно зърно да вържа. Питай, моля ти се, оня, който раздава на хората сполуките, от какво е това и докога ще бъде все тъй.

— Добре — казал момъкът, — ще попитам, само да стигна до онова място.

Починал си той, па се запътил отново. Питал, разпитвал, никой не могъл да му каже. Срещнал го на един кръстопът някакъв пътник и го заговорил:

— Накъде, побратиме, ако е рекъл господ?

Момъкът и нему разказал всичко, па го запитал не е ли чувал де се делят на хората сполуките.

— Ще ти кажа — рекъл му пътникът. — Аз тъкмо оттам ида. Хвани тоя път, по който се връщам аз, и върви все направо. По него, по него, докато стигнеш до една планина. Ще уловиш пътеката и ще се качиш навръх планината. Там има едно много широко поле, а край него — лозе. Като стигнеш там, ще видиш един старец с бяла брада, който копае лозето с две мотики: във всяка ръка държи по една мотика. Накрай лозето ще видиш колиба; влез вътре, вземи една мотика, па тръгни, та копай след стареца, но си мълчи. Само копай, колкото можеш, и нищо недей продумва, докато не те запита старецът. Работи при него, той няма да те остави гладен.

Момъкът уловил пътя, а скоро се провидяла и планината. Тръгнал по една пътека към върха. Ходи, ходи, край няма пътеката: все кърши нагоре, наляво, надясно, губи се между храсти и дървета, чупи се между скали, а върхът не се вижда. Тъй ходил дълго време, почивал си, пак ходил, докато стигнал билото. Там се отворило широко поле, а по склона се виждало лозето. Като стигнал там, наистина съзрял един белобрад старец, че копае с по една мотика и в двете си ръце. Момъкът се озърнал насам-натам и видял колибата; влязъл вътре, намерил една ръждива мотика, взел я и се върнал в лозето, па започнал да копае след стареца. Старецът копаел толкова усърдно, че от челото му текла пот като вода. Момъкът също копаел подир него; и двамата мълчали; ни старецът продумвал дума, ни момъкът.

Когато се стъмнило, старецът си дигнал мотиките на рамо и се прибрал в колибата; и момъкът влязъл след него. Вътре било тъмно, но старецът не запалил ни свещ, ни лампа; седнали на тъмно да вечерят. Вечерята им била сух хляб и солчица; старецът ял, па дал и на момъка да яде. Вечеряли, що вечеряли, пак никой не казал дума. Гледа момъкът и се чуди: колкото и да ядат, хлябът и солта си стоят все толкова, колкото са били, когато ги сложил старецът. Ала и сега не посмял да го запита. След като повечеряли, старецът си легнал да спи; в колибата нямало ни постеля, ни завивка; той се проснал на голата земя, а за възглаве си турил двете мотики, с които копал през деня. Легнал и момъкът; и той си турил под главата мотиката. Тъкмо почнали да заспиват, откъм лозето се чул глас някъде отдалече:

— Старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква ще им бъде сполуката през живота?

А старецът му се отгласил:

— Както съм аз сега, тъй ще са те цял живот.

След това заспали. На сутринта още щом се съмнало, старецът взел пак двете мотики — една в тая ръка, а другата в оная — и почнал да копае лозето. Момъкът също грабнал мотиката и закопал след него. Чак до пладне копали и все си мълчали, никой никому не продумвал. Седнали да ядат; старецът ял, дал и на момъка да яде, но все не отварял уста да го запита — и оня си мълчал. Пак почнали да копаят. Момъкът се чудел на стареца: той копае с една мотика и се уморява, а старецът с две и пак не се спира да почива. Тъй работил до вечерта. Когато се мръкнало, старецът пак се прибрал в колибата, а след него влязъл и момъкът. Ала тая вечер в колибата имало запалена борина, па и самата колиба изглеждала по-наредена и угледна. И вечерята била тоя ден по-добра: не яли само сух хляб, а и малко гозбица. И сега яли, що яли, а хлябът и гозбата не намалявали. Тая вечер старецът не легнал на голата земя: момъкът видял в къта постлана тъничка постелка и нещо за завивка. Легнали да спят, а гласът откъм лозето пак се обадил:

— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: отреди каква да им бъде съдбата!

Старецът пак рекъл:

— Както съм аз сега, така те — до гроб.

На третия ден старецът и момъкът пак копали лозето и си мълчали. Но вечерта наместо колибата имало хубава къщица, отвътре добре осветена и наредена с хубава покъщнина. Имало гозби и вино, добра трапеза. Седнал старецът, седнал и момъкът до него; яли, пили — пак не намаляло ни ястието, ни питието; ядат, пият, а то си стои все тъй, както е сложено, та се и не познава, че е ядено и пито от него. Тая вечер старецът легнал да спи на сгодно и меко легло. Щом задрямал момъкът, пак се чул откъм лозето гласът:

— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: кажи, каква да им бъде сполуката?

И сега старецът рекъл:

— Както съм аз сега, тъй да бъдат и те, додето са живи!

И пак заспал. Тъй копал старецът лозето цяла неделя, а след него вървял да копае момъкът; все мълчали: нито старецът запитвал момъка, нито пък оня се обаждал. Всяка вечер, мръкне ли се, старецът отивал да спи все в по-хубава, богата и наредена къща, все по-вкусни и добри били ястията и питиетата, все по-меко и удобно леглото. И всяка вечер, легнат ли си, се чувал откъм лозето все тоя глас — че били умрели тоя ден триста души, а се родили триста и един; и старецът винаги отговарял, че съдбата им ще бъде цял живот такава, каквато е неговата тая вечер.

Най-сетне, в събота вечерта, като се мръкнало, старецът влязъл в едни широки дворове, а оттам — в една висока и хубава къща като дворец. Отдето минел момъкът, който ходел все подир него, навред блестели бели мрамори, злато и сребро. Цялата къща била осветена, сякаш слънце грее в чертозите. Всичко било позлатено, украсено със скъпоценни камъни; всичко блестяло, та вземало на човека очите. По пода били постлани пъстри губери, а покъщнината била от хубава по-хубава. Седнали да вечерят на едни богати трапези, препълнени с какви ли не гозби, плодове и питиета, а съдовете били все от сребро и злато. Вечеряли, що вечеряли, а гозбите и питиетата си стояли пак неначенати. Легнали сетне да спят на едни меки постелки — само от коприна и пух, — а се завили със завивки — още по-хубави. И тая вечер се чуло някой да вика отдалече из лозето.

— Хей, старче! Днес умряха триста души, а се родиха триста и един: отреди каква ще им е сполуката.

Старецът и сега отвърнал:

— Както съм аз сега, тъй ще бъдат те чак до гроб.

На сутринта, в неделя, старецът се измил хубаво, пременил се и тръгнал да иде на църква. Тръгнал след него и сиромахът. Чак тогава старецът се обърнал, изгледал го и го запитал:

— Къде си тръгнал подире ми? Кажи ми защо си дошъл!

А сиромахът това и чакал. Разказал на стареца всичко и добавил:

— Цял живот се трудих да работя, колкото ми сили държат, а никаква печалба нямам: не мога и да се прехраня като света. Каза ми един човек, когото срещнах долу, на пътя, че тук се отреждала сполуката. Затова съм тръгнал много отдалече — да те моля, щом ти отреждаш на хората късмета, и за мене да помислиш. Кажи ми, какво ме чака: дали все така несретно ще живея, или ще дойдат и за мене по-честити дни?

Старецът му рекъл тогава:

— Когато дойде при мене първата вечер, видя ли каква вечеря ядох и на какво спах? Видя ли с какво се завивах — и дали имаше свещ или борина да ми светне? Ти си се родил в такава вечер, затова, колкото и да работиш, все не ще можеш да спечелиш; и да се съсипеш от работа, все ще си бъдеш тоя. Но ти имаш сполука във венчило. Иди в това и това село и поискай тая и тая мома. Ако не ти я дават, че си много беден, вречи се на баща й да му шеташ три години и ще видиш, че край нея ще ти потръгне. За тия три години ще спечелиш толкова, колкото не си взел и цял живот. Тая мома е родена в четвъртата вечер, та с нея и ти ще поминеш добре. Каквото и да спечелите, за нищо недей казва: „Мое е“, ами казвай: „На жена ми е.“ Ти отсега ще печелиш с неин късмет: ако речеш за нещо, че е твое, огън ще го изгори.

Момъкът благодарил на стареца за тия думи и си тръгнал, но му дошло наум за обещанието, което дал на овчаря и на крушата, та се върнал и рекъл на стареца:

— И друго имам да те питам, дядо.

— Питай, чедо! — рекъл старецът.

— Като идех насам, видях край пътя един овчар, който си пасеше овците. Двеста овци имаше, но все болнави, куци, слепи, недъгави. Той ми заръча да те питам защо му са такива овцете.

А старецът отвърнал:

— Когато дойде празник и хората заколят по някоя овца или агне, па опекат закланото и съберат по-бедните да ги нагостят, този овчар избира най-слабото агне или някоя сляпа овца, куца или болнава. Затова му боледуват овцете: додето прави тъй, не ще види в стадото си читава овца или агне. Ако иска да му се плодят здрави агнета, на празник нека избира най-добрата овца, та нея да заколи: каквато е тя, такива ще бъдат всички, които му се родят след нея.

После сиромахът запитал стареца и за крушата.

— Когато идех насам — рекъл той, — седнах да се отморя под една круша. Дървото е зелено, край вода е, на добра земя расте уж, а цъфти, па не връзва: ни зърно плод нямаше на клоните й. Та искам да те питам от какво е това и дали така ще цъфти, без да връзва.

— Когато минеш на връщане край крушата — рекъл му старецът, — ти си затвори очите, па мини по моста и й кажи: „Крушо, изхвърли това, което е под тебе, и ще завържеш плод!“ — но недей се обръща назад.

Като узнал всичко, което му трябвало, човекът си тръгнал. Той се върнал пак по пътя, дето го бил срещнал пътникът. Като стигнал до крушата, тя го попитала какво му е казал за нея онзи, който отрежда сполуките. Сиромахът си затворил очите и минал по моста и чак след това рекъл, без да се обръща назад:

— Крушо, крушо! Изхвърли това, което е под тебе, ако искаш да завържеш плод!

И крушата тутакси разтърсила стъбло, напънала се и изхвърлила изпод корените си една голяма делва жълтици, па викнала на човека:

— Хей, човече! Ела вземи това, което изхвърлих!

Но той дори не се обърнал назад, а си продължил пътя. Оттогава дървото почнало да ражда круши: дотогава не могло да завърже плод, защото имало под него пари. А старецът бил поръчал на сиромаха да не се обръща — да не би да види жълтиците; защото той се бил родил през най-оскъдната вечер, та му се не падало на късмет да вземе тия пари.

По пътя момъкът видял по-натам овчаря и му казал това, което бил научил за него от стареца. Овчарят искал да му се отблагодари, като му даде една овца, ала сиромахът не приел.

— Не ми е на късмет — рекъл той. — През сиромашка вечер съм се родил, сиромах ще живея, додето не се оженя за оная мома, която е родена в четвъртата вечер.

Оттам човекът отишъл право в селото, за което му бил казал старецът, и се главил ратай в дома на момата. Той работил три години при баща й; всичко вървяло на добре и в края на третата година бащата го оженил за дъщеря си. Оттогава сиромахът почнал да се съвзема; работел усърдно и прилежно, работела и жена му; след година-две се сдобили с имот и забогатели, а след три-четири години станали най-богати в селото. Понеже жената била с добър късмет, и мъжът край нея печелел. Но когато и да го запитал някой за нещо от имота му, той все казвал, че не е негово, а на жена му.

— Чий е тоя кон? — питал го един съсед.

— На жена ми е.

— А оня, едрият вол?

— И той е на жена ми.

— А високата къща?

— И тя е на жена ми.

Никога за нищо не казвал: „Мое е.“

Веднъж се връщал от пазар с други хора; те минавали край нивите; видели една голяма и хубава нива с узряло жито. Ама какво жито: люлеело се като някое море! Едни високи стръкове, едри и тежки класове, светли като злато. Гледали другарите му и не могли да се нагледат на нивата. Един го запитал:

— Чие е това жито?

И той се възгордял, че има такава хубава нива, каквато другите нямали, та рекъл, като забравил думите на стареца:

— Мое е.

И отведнъж нивата пламнала от единия край, сякаш с ръка подпалена. Тогава човекът се затичал досред нивата пред пламъците и рекъл.

— Боже, това, що изгоря, беше мое; а това оттук натам е на жена ми.

И пламъкът веднага угаснал.

Оттогава вече никога за нищо не казвал: „Мое е.“

Константин Константинов

Константин Константинов
Гост

Фъртуната беснееше в зимната нощ. Кикотеше се, пищеше в комините, превиваше голите дървеса. Мрак, студ и виелица бяха натиснали света.

В тоя грозен час дядо Коледа излезе из последното село. Той бе обиколил вече земята и привършил работата си. Оставаше само една схлупена къщурка, настрана от другите. Там живееше селският говедар с челядта си. Дядо Коледа се запъти нататък през дълбокия сняг. Вихрушката грабеше шепи ледени снежинки и шибаше с тях лицето на стареца. Той едва поемаше дъх, но усмихнато крачеше. Доволен беше. Навсякъде тая нощ бе оставил по някой дар. Във всяка къща бе занесъл радост. Дисагите и торбата през рамо бяха олекнали.

Старецът зачуден спря пред къщицата. Всички прозорци долу в селото бяха светнали като очи. Само тук едва-едва мъждукаше, Надникна той през мътното стъкло и видя, че вътре не светеше ни газениче, нито свещ. Само едно кандилце в къта пред иконата. Ала през стените идеше весела детска глъчка. Къщицата беше съвсем сиромашка: ни плет, ни хамбар, нито дори курник. Дядо Коледа потропа направо на вратата. И докато чакаше да му отворят — изведнъж се досети.

— Чакай да видя какъв армаган ще оставя тука! — Попипа дисагите — празни. Бръкна в торбата — и тя празна. Потършува в пояса: белки нещичко там е останало… И там — нищо.

— Бре, ами сега!… — слиса се старецът. — Бива ли тая работа!… Самси дядо Коледа навръх Бъдни вечер в къщи с празни ръце да влезе!… И срамота, и грехота! Тю-тю! — затюхка се старецът и понечи да се връща.

В туй време вратичката скръцна и стопанинът се обади в тъмното:

— Кой хлопа?… Кой е този сиромах, дето в таквоз време е замръкнал на къра?

Нямаше що: старецът приближи.

— Кой си ти бе, дядо? — каза говедарят. — Я влизай по-скоро вътре, че цял си измръзнал! Къде си тръгнал в тая нощ?

Нещо хрумна изведнъж в главата на стареца. Усмихна се той на себе си и отвърна:

— Далечен съм аз, дядовото. Внучета имам в едно село тъдява. Рекох да ги пообиколя. И армагани им носех… Ама на, пусто, сбърках пътя, ограбиха ме лоши хора… Загубих се в тъмнината.

Стопанинът отупа снега от дяда Коледа и го въведе в одаята.

— Ти да си жив, дядо — и внучетата! Гледай си работата. Ти ще им си армаган… Ха сега да се стоплиш и да си починеш. Ще ни гостуваш тази нощ. Ще срещнем Коледа. Пък утре — ще гониш пъртината…

В одаята беше съвсем сиромашко — но чисто и топло. В огнището пращеше огън. На рогозката край огнището се боричкаха четири дечурлига и играеха с пуканки. Едно мършаво младо петле спеше при чекръка до вратата. Стопанката слагаше софра за вечеря.

Стопанинът нагласи софрата до огъня, посмъмра децата да не дигат врява и каза на жена си да сложи още една лъжица.

В туй време долетя с виелицата отдалеч звънът на селската камбана. Прочетоха молитва. Седнаха на трапезата всички. А на трапезата: черна пита, паница боб, малко варено житце и гаванка меродия…

Домакинът покани с ръка стареца и продума засрамен:

— То, дядо, тъй не се отговява, ама… на… Не даде господ тази година друго… Как да е, ще поминем…

Дядо Коледа пак се усмихна за нещо си под мустаците и каза:

— Ами там онова какво е? Май — петле ми се вижда?

— А бе, вярно, петле е — отвърна говедарят. — И аз помислих да го заколим, че да се облажим и ние. Празник е, се казва… Ама на, досвидя ми… Децата не го дават, с тях е цял ден, играят с него… Сутрин то ни буди… Не ми даде сърце да го заколя…

— А, не — каза дядо Коледа. — Виж, аз тъй не мога. Ако е Бъдни вечер — да е. Кървавица трябва да ври за утрешната софра. Ама хайде, не било кървавица, петле щом има — там да е — в тенджерата… Инак нищо няма да хапна. Вие, ако щете, яжте си и утре боба…

Спогледаха се мъжът и жената. Децата се смълчаха. Най-после стопанинът въздъхна и каза:

— Дай, жена, ножа!… Няма що. Гост имаме — трябва да го гостиме, както прилича… Пък и стар човек е. Тъй е научен…

Разплакаха се децата. Бащата взе петлето, излезе вън и го донесе заклано. Стопанката го очисти и го сложи да ври. Дядо Коледа гледаше и само се усмихваше. Домакините сръбнаха лъжица-две. Не върви. Пресяда им на гърлата. Жал им беше за петлето.

После прибраха софрата. Децата се натърколиха на един одър и заспаха със сълзи на бузичките. Стопанката приготви легло за стареца до огнището. Ала той пак се обади:

— Не-е, булка! Тъй не мога да спя аз! Вие ще легнете тука, а пък аз ще спя там, на вашия одър.

— Добре, добре, дядо — отвърнаха домакините, — дето на тебе е по-сгодно.

И легнаха те на земята, а дядо Коледа се нагласи на одъра.

Фъртуната свиреше вън и засипваше със сняг къщурката. Сегиз-тогиз през стената идеше звънът на камбаната. Скоро всичко заспа в говедарския дом.

Призори — изведнъж цялата челяд се стресна от сън и скочи. Някой силно пляскаше криле и извика:

— Ку-ку-ри-гу!…

Когато станаха, що да видят: кацнало на чекръка, гледаше към прозореца тяхното петле — само че наедряло и разхубавяло: със златни и алени пера, с голям гребен и махмузи. Цялата одая се беше променила: по-голяма, с лавици, с нова покъщнина. На средата сложена голяма софра с баница, петмез, ябълки и орехи. А в огнището къкреше дебела кървавица. Смаяният говедар потърка очи: сън ли е туй, или истина? Не, не беше сън. Ей и дечурлигата се развикаха. При главата на всяко беше сложен армаган: на едно — голям калпак, на другото — писани цървули, на трето — хубава свирка, а на най-малкото — златна пара на шийката. Спогледаха се отново стопаните, та ето кой бил снощният гостенин!… Негова работа е всичко това! Ами де е той, барем ръка да му целунат?… Погледнаха към одъра: празен. От стареца нямаше ни помен.

Константин Константинов
Щурчето

Дядо изважда една червена ябълка от джеба си, потърква с нея двете бузички на Катето. После изважда още една, по-голяма, потърква бузичките на Ванката. Целува и двамата по гушките и казва:

— Ха тъй, да растете — ей такива на, големи и червени като ябълките! Клъвнете сега, на дяда мъничките гарджета!…

Двете гарджета увисват на двете дядови ръце:

— Дядо, хайде една приказка!… Хайде бе!…

Старецът се поизкашля, запалва лулата си и взема децата на двете си колене.

— Имало едно време един дядо и една баба…

— После? — бърза Ванката.

— Имало и едно мече. И… няма вече… — усмихва се дядо и млъква.

— А-а-а, знаем я тази — не я щем! Не я щем! … Друга!…

— Че каква друга? — казва дядо. — Е, хайде тогава за овчаря. Имало едно време един овчар. Имал си той цяло стадо. Триста вакли овце…

— Е, какво станало после? — пита Катето нетърпеливо.

— Тръгнал веднъж овчарят да пасе стадото. Насреща му — мост. Малко мостче — колкото само една овца да мине… Почнали овцете да минават, една по една, една по една… Ха, нека се извървят и минат моста, че тогаз пак ще ви разправям…

— А-а-а, и таз не е хубава!… — викат пак децата. — Не щем такава! Истинска приказка, дядо, истинска!…

Дядо пуска кълбо дим и се засмива:

— Ах, вие, лалугерчета такива! Все не харесвате… Че каква друга да ви разправя? Чакайте! Хайде, още една… Минал Патьо по леда. Дигнала се парица. Хукнал Патьо да бяга…

— Пък таз, ако щеш, ние да ти я разправим! — пресича го Ванката. — Знаем е наизуст…

— С-с-т! — казва дядо и слага пръст на устни. — Я чакай! Слушайте!… Кой се обажда там?…

Откъм огнището се чува тихичко подсвиркване: кри-кри… кри-кри… Млъкне за миг и пак подхване. Ту по-силно, ту по-слабо — като песен, която ту се усилва, ту заглъхва. Децата млъкват и се вслушват.

— Ей го — казва дядо. — Чувате ли го? Щурчето. Ей кой ще ви разкаже най-хубавите приказки. Моите са стари вече — като мене стари. Пък и вие ги знаете всичките. Щурчето ще ви разказва всяка нощ приказки. И нови, и хубави. И истински, и неистински. Всякакви, златни мои бръмбъзъчета … Слушайте!…

Из стаята се носи вече тихата песен на щурчето. Тя е ту весела, ту тъжна, ту присмехулна, ту кротка! И децата слушат като омаяни.

— Кри-кри… кри-кри! — казва песента. — Ние сме само двама в света: моя брат в полето и аз тука — в къщи. Ние сме мънички, но виждаме и знаем всичко. Ние пеем най-хубавите песни. Знаем най-чудните приказки. Защото никого не мразим. Всички обичаме. И на всички носим радост и утеха. Кри-кри … кри-кри … В тревата или при огнището — нашата песен все така звучи. Тиха и радостна. Тиха и кротка. Тиха и приспивна. Спри — и чуй! Спри — и чуй! И ти… и ти… и ти… кри-кри… кри-кри… кри-кри!…

Ванката поглежда Катето унесено. Катето въздъхва:

— Божичко! Колко е хубаво!

Дядо погалва двете главички и пошепва:

— А сега, на дяда сънливите очички, хайде в креватчетата! Най-хубаво ще слушате щурчето, когато си легнете…

Константин Константинов
Захарното петле

— Кри-кри… кри-кри… — подсвирна тихичко откъм огнището гласът на щурчето. — Кри-кри, кри-кри, спиш ли?…

Ванката наостри уши, дигна глава от възглавката и нетърпеливо се обади:

— Хайде де!… Откога те чакам! Как ще спя: нали тая вечер ще ми разправяш? …

— Кри-кри, още малко! — отвърна щурчето. — Ей сега, нека приспя другите. Още малко! Ти почакай!

Отвън надничаше есенна нощ. Дъждът тихо тракаше по покриви и стъкла. Къщата се смълча. Угасиха лампите. Всички се прибраха. И Катето заспа. Само в ъгъла при иконата блещукаше кандилцето. Ванката притвори очи и заслуша. И щурчето почна бавно и тихичко своята вечерна приказка:

— Имаше веднъж малко панаирско петле. Смешно петле от червена захар. От ония лъскави, набучени на пръчици и наредени по сергиите петлета. Ей на, също такова, само че съвсем очукано и смешно: нито гребенът му гребен, нито опашката — опашка, а клюнът досущ като на гарга. То знаеше това и умираше от срам, сбутано между лъскавите алени хубавци, които сякаш току ще почнат да кукуригат.

— Ама че петле, а! Същинска чавка! — смееха се децата и се трупаха около другите наперени петлета.

— Не чавка, ами цял червей! — обаждаха се други и бързаха да купуват останалите петлета. И скоро върху широкия тезгях остана да стърчи само малкото смачкано петле. Никой не пожела да го купи. То стоеше на единствения си дървен крак и сърцето му се свиваше от мъка. Защото малкото смешно петле имаше сърце. Бог беше дарил другите с хубост, а нему даде само мъничко добро сърце. То виждаше засмените лица на децата, които отнасяха неговите хубави братя, и тежко въздъхна:

— Няма ли и аз да зарадвам някого? Защо тогава съм се явило на света?

Падна нощта. Панаирът опустя. Заръмя дъжд. Старият продавач почна да затваря дюкянчето. Сърцето на малкото петле още по-силно се сви.

Значи, свърши се! Него наистина никой го не ще… Изведнъж петлето усети, че нещо меко и пухкаво се долепи до гърба му. Бяха му израсли истински криле. То веднага се издигна и понесе във въздуха — вън от дюкяна, над покрива, над града. А на ухото му някой пошепна:

— Ще кацнеш там, дето чуеш, че те извикат! …

Ф-р-р-р! — хвърчеше над малките къщи с осветени прозорчета захарното петле и надничаше навсякъде. Какво ли не видя то през тая нощ! Наредени трапези с весели дечурлига, малки креватчета с кукли до възглавниците, купища играчки, разхвърляни из топлите стаи. Ала не чу никой да го позове — и хвърчеше по-нататък. Но когато минаваше над тъмната уличка накрай града, стори му се, че някой го извика:

— Ела! Ела при мене!

И заедно с мокрия вятър малкото захарно петле се вмъкна в счупения прозорец на схлупена обущарница. Ръждиво газениче мъждукаше на средата. В къта лежеше малко чираче и гореше в треска.

Ф-р-р-р! — тупна петлето до главата на болното дете. То отвори очи — и изведнъж цяло светна от радост.

— Моето петленце! Моето петленце! — прошепна то и простря ръце да го пипне. — Хем същото! Същото, дето днес го гледах и нямах пари да си го купя!

Малкото петле примираше от щастие. Най-после и то можа да зарадва някого. Но детето не смееше да го хване — от страх да го не счупи. Не смееше да го доближи до устата си — от страх да не загуби богатството си. А бузичките му побеляваха от треската. Устните му се напукаха, ненаквасени. Петлето разбра, че детето не ще посмее да го досегне и да разкваси уста с неговата киселка захар. Малкото му щастливо сърце изведнъж се изпълни с такава обич към чирачето, че не можа да издържи повече и се пръсна. Чу се малък трясък — и грозното захарно петле стана на няколко късчета. А детето вече бълнуваше, унесено от треската и от радост. Без да се помни, то смучеше късчетата от счупеното захарно петле. И на заранта бузичките му бяха бодри и заруменели от кръвта на червеното смешно петле.

— Спиш ли? … Спиш ли? … Спиш ли?… — подсмихна се щурчето.

— Слушай! — разтри сънено очи Ванката. — Май не ми се вярва мене това… за петлето…

— Тъй ли? — засмя се щурчето. — Кри-кри, кри-кри!… Щом има щурчета да разправят, защо да няма и такива петлета?… Кри-кри, кри-кри, кри-кри!…

Константин Константинов
Медената пита

„Кри-кри, кри-кри“ — запя домашното щурче нейде под стария долап. В огнището играят сини пламъчета. Зад стените се разхожда нощта и тук всички заспаха. Само ние с тебе сме будни още и там — в тъмния ъгъл, куклите почват вече своя нощен живот. Ето пъстрият палячо пляска ръце и се кланя на голямата кукла, автомобилът навива пружината си, а малката латерничка тихо-тихо засвирва. Ела по-близо до мене, детко, погледни малките пламъци и затвори очи! Ето пристига нашата синя каляска, теглена от две бели пеперуди, и чака. Ний ще седнем в нея и ще полетим.

Ф-р-р-р! Земята остана долу. Около нас трептят звездите и ние плуваме в нощта все по-далеч и по-далеч. Там, в другия край на небето, се издига бавно-бавно големият жълт месец и лъщи като медена пита. Знаеш ли ти приказката за медената пита? Слушай, аз ще ти я разкажа! Но не оная приказка, която всички баби разказват на своите внученца, а друга, нова приказка за медената пита.

* * *

Имало едно време бедна жена с едничко дете, момченце. Живели си те в сиромашка колиба, сами-самички в целия свят, и с труд се прехранвали. Един ден майката се разболяла тежко, повикала момченцето при себе си и му казала:

— Когато ти се роди, чедо, орисницата ти търколи една медена, пита и каза: „Това ще му е късметът. Нека го гони по света. Когато го стигне, ще бъде щастлив.“ Но мене ми беше мъчно да се разделя от тебе. Аз нищо не ти казах и ето сега орисницата ме наказва. Аз ще умра, ако ти не намериш медената пита и не донесеш с нея моето и твоето щастие. Върви, сине, из света и си гони късмета!

Майката се разплакала, целунала момченцето и то тръгнало. Тръгнало и ей-току до колибата се мярнала пред него бяла, голяма и лъскава пита. Тя се търколила бързо-бързо пред него и то припнало подире и. Съвсем не мислило то, че гони своя късмет. Знаело само, че трябва да я настигне и вземе, за да оздравее майка му. Но питата се търкаляла бързо и се скрила на първия завой. Ала момченцето все търчало след нея.

Срещнали го хора и го попитали:

— Де така самичък, юначе?

— Медената пита гоня — отговорило то, и хората се смеели.

Дълги дни и нощи вървяло момчето. Минало поля и планини, но медената пита все бягала пред него и то не я настигало. Ту се мерне до някой връх, позапре, помами го, ту изведнъж се изгуби и лъсне пак далеч до друга рътлинка. Но момчето търчало без умора и без страх. Краката му се изранили от път, но очите му свикнали да гледат ясно — надалеко и широко — и то все вървяло. Стигнало до земята на слепите, дето всички хора били слепи като къртици и цялата страна била потопена в мрачина.

— Накъде мина медената пита? — питало момчето.

— Ние нищо не знаем, защото нищо не виждаме — отвърнали слепите с наведени глави.

Но пред очите му блеснала далеко медената пита и то тръгнало отново. Минали пак дълги дни и дълги нощи в мрачина и лутане. Стигнало сега до Каменната земя, дето всички хора са вкаменени и мълчаливи и хлад вее над цялата страна.

— Видяхте ли медената пита? — попитало момчето. Но никой не му отговорил. И отново тръгнало то да търси медената пита. Минали отново много дни и нощи. Най-после стигнало до Златната земя, дето всичко е от чисто злато — и дървеса, и плодове, и накити. Само хората приличали на големи гущери и жаби.

— Не знайте ли де е медената пита? Не мина ли насам? — попитало момчето, изнемощяло от умора и глад.

— Медена пита ли? — закикотили се чудноватите хора. — Та защо ти е тя?

— Трябва да я занеса на мама, за да оздравее. Тя е моят късмет.

— Та какъв по-голям късмет, глупчо, от тая земя — засмели се те отново. — Виж, тук всичко е злато. Забрави майка си, остани тук и тук ще си намериш късмета.

Момчето поклатило глава и отговорило:

— Не тръгнах аз злато да търся. Не ми трябва то. Моят късмет е друг.

И отново тръгнало. Сега вече стигнало до безкрайно море, дето бил краят на света. На пясъчния бряг лежала корава пита от най-черно брашно, ненамазана не само с мед, но дори и с вода — напукана, сиромашка пита. Задъхано от радост, момчето грабнало тая пита и я притиснало до гърди. И когато се навело, видяло лицето си в морската вода: то не било момче, а снажен момък — толкова години търсило късмета си.

Капнал бил от глад момъкът, но не отчупил къшей от питата. Нали трябва първо майка му да вкуси и да оздравее? И бързо припнал той назад. Когато минавал през Златната земя, чудноватите хора се кискали след него и го наричали глупак. Но той не ги чувал и отминал.

В Каменната земя никой го не погледнал, нито попитал за нещо. Но когато дошъл в Земята на слепите — изведнъж го обградили тълпа слепи хора и почнали да го молят:

— Ние не виждаме нищо. Не можем дори да се нахраним. Сложи в ръцете ни късче хляб!

Момъкът си казал: „Наистина аз имам цяла пита. За мама стига един къс.“

И раздал на слепите по-голямата част от питата. И те целували ръцете, нозете му и с благословии го изпратили.

Момъкът наближил радостен до родната си колиба.

Но до самия праг на колибата, почти умиращо от глад, лежало бездомно мършаво кученце. То извило умолителен поглед и сърцето на момъка се свило от жалост. Без да мисли, той извадил от пазвата си последния къс пита и нахранил с него животното. После влязъл в къщи, изправил се до майка си и съвсем отчаян и казал:

— Ето, майко, връщам се с празни ръце. Аз изходих целил свят, докле намеря медената пита. И когато я намерих, раздадох я на другите. Нищо не остана за тебе. Сега с тебе заедно и аз ще умра.

Той прегърнал майка си и заплакал.

Ала майката се усмихнала радостно, дигнала се от постелята, вече съвсем здрава, целунала го по челото и отвърнала:

— Не, сине, няма да умреш. Тъкмо сега ти ще живееш, радостен и честит. Изпълни се всичко, каквото ти бе уречено от орисницата. Сега и аз съм здрава, и ти си завинаги при мене. Но всичко, което ти претърпя, трябваше да стане. Ти трябваше да видиш целия свят — всичко добро и зло на земята и да избереш от двете. Ти трябваше да намериш медената пита и да я раздадеш, без да помислиш за себе си. Но не жали за питата, сине! Аз нямам нужда от нея. Нали ти ми донесе своето златно сърце? А сега вземи от лавицата оная ръжена пита там и седни да вечеряме. И ще видиш, че тя ще ти бъде по-сладка от всичките медени пити в света!

Седнали те на сиромашката трапеза и хапнали сух хляб и солчица. И още при първите хапки момъкът усетил, че всичката му умора изчезнала като по чудо, че силите и бодростта му пораснали стократно и че нищо повече не му трябва на тоя свят.

* * *

„Кри-кри-кри-кри…“ — щурчето свири по-тихо и по-тихо. Щурчето заспива, огънят заспива, очичките заспиват… Латерничката извива тихата си песничка, палячото и куклата се въртят в безшумен танц, рошавото мече се разхожда на два крака под масата. А нашата синя каляска плува в бездънното небе и звездичките сипят златен прашец върху твоите къдри. Ето мяркат се млечнобелите палати на Сънчо и някой ни маха с ръка натам.

„Кри-кри, кри-кри, кри-кри… спи-спи…“

Константин Константинов
Пръстеното петле

Пръстеното петле видя за пръв път белия свят, когато го извадиха от пещта, дето се бе изпекло.

„Колко е хубава зелената земя и небето, и огненото слънце!“ — помисли си то и поиска да запляска криле и да изкукурига. Но изведнъж си спомни, че тия работи са за живите петли. Не е прилично за едно пръстено петле, като излиза от пещта, да пляска и кукурига. Затова то се изправи мълчаливо и изгледа гордо своите пръстени другарчета.

После го обвиха със слама, сложиха го заедно с други петлета в един сандък и го отнесоха на панаира.

Там, до паници и гърнета, те се мъдреха наредени — тридесет еднакви петлета от пръст. Те лъщяха под слънцето, целите гледжосани и нашарени: сини, зелени и червени. Ах, как се радваше малкото пръстено петле на всичко наоколо и колко беше гордо! Струваше му се, че то е най-хубаво и най-лично и че всички него гледат. То извиваше едното си око към пъстрите бараки, към люлките и цирка отсреща, а с другото кимаше към всеки минувач, сякаш искаше да каже: „Вземи ме де! Да видиш само колко хубаво умея да пищя!“

И ето един ден Банката се разхождаше из панаира. Той стискаше в джеб парите, които му бяха дали да си купи нещо. Чудеше се за какво да ги даде. Толкова различни и хубави неща имаше там! Дали да спре при въртележката с локуми? Или да опита късмета си при халките и да спечели един нож?… Или пък да влезе в бараката и да види телето с две глави? Не беше лесна работа да се реши. Той тръгна да поразмисли. Изведнъж се намери пред бараката с петлетата. Очите му се залепиха на ококореното към него петле.

— Хайде, не останаха сладкопойните петлета! — викаше продавачът пред бараката.

Без да му мисли повече, Банката подаде парите на продавача, грабна петлето и веднага го наду.

— Пи-у-у! — писна сред навалицата първият вик на пръстеното петле.

— Мамичко, каква славна, пищялка, какъв ален гребен и зелена опашка! — извика Банката и подскочи на един крак от радост.

През целия път до в къщи той не сне петлето от устата си. После събра махленските си другари и им показа петлето и неговото изкуство. Всички го гледаха с учудване и завист. За всяко опитване на свирката Банката вземаше по един орех от децата. И колкото повече той хвалеше пръстеното петле, толкова то ставаше по-горделиво.

Цяла седмица петлето се разхожда от ръка в ръка, замаяно от щастие. Най-после Банката му се насити и го остави върху скрина в стаята. Но тука пръстеното петле се усещаше още по-добре. То виждаше през прозореца живите петли из двора и се усмихваше горделиво. Нека се ровят, нека кълват там из сметта. То не е като тях! То е между хората, в къщи, ценено повече от всички други неща наоколо.

Петлето заживя в стаята. То вярваше, че все така ще го гледат и ще му се радват. Нощем, когато всичко заспиваше, скринът размърдваше стари кости и изпъшкваше уморено: „Ох-хо-хо-о!…“ Тогава дървените столове се посбутваха, поглеждаха към петлето и зашепваха:

— Шарено петленце, разкажи ни нещо за широкия свят! Ти си видяло много неща. Не си като нас. Ние знаем само дърводелницата, отдето преди години ни донесоха в тая стая…

Старата кукла, която имаше глава от памук и коса от царевични реси, се качваше на скрина, сядаше до петлето и почваше да се моли:

— Миличко петленце, аз никога не съм излизала от къщи навън. Разкажи ми за чудесата на света!

— Ах, колко сте неуки и простички всички! — казваше възгордяно петлето. — Щом толкова искате, ще ви разкажа.

И то почваше да разказва за панаира с бараки и маси, отрупани с всякакви неща, за големите шарени кълба шербет, които блестят като цветни слънца; за въртележките с кончета и лодки. Разправяше им за човека, който гълта огън и вади панделки из устата си, и за цирка, дето свири музика и разиграват зверове…

И цялата стая слушаше омаяна до заранта за всички тия неща, които никой не бе виждал. А малкото пръстено петле бе живяло сред тях цели четири дена!

Минаха така седмици и месеци. Изтърколи се и годината. Петлето стоеше на скрина и смяташе, че то е най-потребното нещо в къщи. Но един ден Банката отиде на новия панаир сред града и донесе оттам ново петле. То беше с перушина, с очи от мъниста и изглеждаше като живо. Когато Банката спря сред стаята и го наду, изведнъж опашката му се разви и запляска и то запя на два гласа. Всички неща в стаята зяпнаха от учудване. Пръстеното петле се смрази на мястото си. То разбра, че неговото царуване свърши. Притъмня му пред очите. Опита се да писне, да обърне внимание на себе си, но нямаше кой да го надуе. Сега всички гледаха новото перушинено петле.

Вечерта, когато хората заспаха, пръстеното петле поиска да разказва. Но никой не искаше да го слуша. Куклата бе седнала до новия гост и молеше той да разкаже нещо. А столовете завикаха нетърпеливо:

— Новият, новият гостенин нека разказва!

Новото петле разпери перушината си, погледна с подигравка своето пръстено братче и почна да разказва какво бе видяло то в света: големи многокатни магазини; улици, по които светят нощем слънца; коли, които се возят сами; машини, които пеят като хора, и кукли, които ходят и говорят на няколко езика…

Свито в ъгъла на скрина, малкото пръстено петле слушаше и мълчеше.

„Свършено е вече — мислеше си то. — Няма кому да разказвам. Няма кой да ми се радва. По-добре е да се махна. Ще си отида пак при грънците или поне при живите петлета в двора…“

Пръстеното петле се помъчи да направи една крачка, опита се да разпери криле — и полетя надолу от скрина…

На заранта Банката го намери на земята, на две парчета, и сложи на негово място върху скрина новото перушинено петле.

Константин Константинов
Спи-спи

Свещта в светилника запращя и замига. Големи сенки се разклатиха из стаята. В огнището гаснат сини пламъчета. Всичко задрямва. Щурчето млъкна за миг, приближи до Банката и му пошепна:

— Умори ли се да слушаш? … Ха, стига вече! Ела да се поразходим малко, че после пак ще продължим. Я погледни! Колата чака.

Банката се обърна и смая. Сред стаята бе спряла чудна кола от синьо стъкло, впрегната с две бели пеперуди. Цялата свети.

— Хайде, качвай се по-скоро! — каза щурчето. Банката се поогледа и отвърна:

— Че да бяхме повикали и Катето… и то да се повози…

— Не може сега — каза щурчето. — Двама не може… Ще натежи много, пък кончетата са слабички. Друг път нея сама ще повозя.

Качиха се… Банката потъна вътре като в пух. Щурчето скочи отпред и подсвирна:

— Кри-кри!… Хайде! — И полетяха.

Ф-р-р! Всичко се завъртя. Земята остана долу. Наоколо трепнаха звезди, по-едри и по-дребни. Ей и двурогият месец се мярна наблизо. По-далече и по-горе!… Млечният път посипваше сребърен прашец върху колата.

Надалеч светнаха високи елмазени палати. Щурчето се обади:

— Ще те водя на гости. Чуваш ли каква сладка музика?… Това са Сънчовите палати. Ей го сам Сънчо на прага. Маха с ръка насам, маха и ни вика: „Хайде де!… Откога ви чакам!…“ Чуваш ли? Кри-кри… кри-кри… кри-кри!

Асен Разцветников

Асен Разцветников
Бързите комари

Имало едно време сто комара, които решили да отидат на пазара, за да си купят иглички за тънките зурлички.

Обули си те белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки, наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци.

Вървели, вървели, стигнали до една сливка, па спрели да си направят почивка. Събули си тогава белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета.

Лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки, наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци.

Вървели, вървели, стигнали до втора сливка, па спрели пак да си направят почивка. Събули си пак белите панталони от макарони, съблекли си зелените фанелки от зелки, изхлузили си червените ботушки от чушки, отложили си рунтавите калпаци от котараци и легнали на сто меки дюшечета от мечета.

Лежали, лежали, починали си, па станали, обули си пак белите панталони от макарони, облекли си зелените фанелки от зелки, нахлузили си червените ботушки от чушки, наложили си рунтавите калпаци от котараци и тръгнали като истински юнаци.

Вървели, вървели, стигнали до трета сливка, па спрели пак да си направят почивка — и тъй като по пътя имало много, много сливки за почивки, нашите комари, за тяхна беда; още не са пристигнали във града.

Асен Разцветников
Добрите стопани

Край речица на полянка Мързелан и Мързеланка си живели във къщурка, ниска като костенурка. Ала дъжд ли се извий — къщичката ще ги скрий, зимна буря ли завей — в къщи ален огън грей.

Имали си те козица, с бяла пухкава брадица и на кривите рогчета с две пиринчени звънчета. Крехко в трема[1] тя врещяла, с ясен звън ги веселяла и ги хранела с попара, щом тревицата покара.

Късно сутрин Мързелан дръпвал вехтия юрган и побутвал Мързеланка:

— Ставай, пиле, стига нанка!

Но невястата кротува и се прави, че не чува.

— Ставай мари, Мързелано!

— Луд ли си бре — толкоз рано!

Най-подире къмто пладне те надигали се гладни и си хапвали попара във гаванката си стара. После с въже във ръката той отивал във гората и събраните дърва сам отнасял във града. А невяста Мързеланка тежко сядала на сянка — с почнатата от неделя чужда прежда и къделя.

Тъй минавали се дните, тъй живели те честити.

Но — случило се веднъж, че козицата им бяла, що свободно си пасяла в къра там нашир и длъж, се объркала в тъмата и изчезнала в гората.

— Бре, къде ли е ваджишка[2]! — рекла булката с въздишка. — Потърси я, Мързелане!

— Нищо няма да й стане! Ти ще видиш, че самичка ще си дойде таз козичка.

— Ще й видиш веч рогата на полянката в гората.

— Я недей ми дига врява! — кипнал Мързелан тогава. — Щом ти трябва — прав ти път! Хе полето, хе лесът!

— Брава, тъй, ами че как! Аз ще тръгна в тоя мрак да лудея по гората, ти пък скрий си тук главата и очаквай под юргана за попарата зарана!

И разсърдени тогаз, легнали си те завчас и сънували насън, че се гонят с меден звън две стада кози навън.

А в далечен пущинак, де не стъпва кози крак, Вълчо срещнал сам-самичка просълзената козичка, па любезно се засмял и завчас си я изял.

Дигнали се пак по пладне нашите ленивци гладни. Но не яли веч попара във гаванката си стара.

— Ех — въздъхнал примирен Мързелан след някой ден, — като имаме къщурка, въженце и пъстра хурка, криво-ляво щем прекара на света и без попара!

И занизали се дните, вечерите и нощите. И семейството лениво заживяло пак щастливо.

Но веднъж над божи свят рукнал едър дъжд и град: изпочукал класовете, с меч пронизал листовцете — и на къщицата крива счупил керемидка сива.

— Слушай, мъжо Мързелане, няма то така да стане — рекла грижната съпруга, — трябва да поставиш друга! На̀ — отново падна капка на съдраната ти шапка!

— Не — съпругът й отвръща, — грижата за всяка къща на стопанката се пада! Я скочи ти като млада и догде те зърна аз, всичко поправи завчас!

— Бооже — рекла Мързеланка, — станала съм вече сянка! Делник-празник, сряда, петък шетай пусти женски шетък — а сега за Мързелана и зидарка пък да стана!

Никой труд си не направил и вредата не поправил. А дъждовната вода текла, текла за беда. Гнили ден из ден гредите и рушили се стените. И когато над света долетяла есента и един намръщен ден ревнал вятърът студен, в миг къщурката прогнила до основи се срутила.

Изпод купището жалко се измъкнал подир малко, цял във прах и пот облян, злополучни Мързелан. А с оскубана глава изпълзяла след това и нещастната стопанка — пъргавица Мързеланка. И приседнали тогава те на жълтата морава, поспогледнали се криво, па заплакали горчиво, че си нямат ни козица със рогчета и брадица, нито въже, нито хурка, ни пък нисичка къщурка.

Асен Разцветников
Хитрана

Нейде зад полето, нейде зад Балкана някога живяла рунтава Лисана. С хитрост и лукавство тя била позната — друга като нея нямало в гората. Кой какво намисли, кой какво захване, нея все ще пита, нея все ще кани.

Ала като всяка умница избрана имала си слабост нашата Лисана: че била от малка лакомница върла, че било без дъно пустото й гърло.

* * *

Тръгнала веднъжка нашата Лисана — да се поразходи, нещичко да хване. Душила, вървяла, дебнала на пръсти — хванала край село пет кокошки тлъсти.

Още неогризла кокалците сладки, ето срещу нея идат стадо патки.

— Слава тебе, боже — викнала Лисана, — инак щях без малко гладна да остана!

Как ги изпояла, те и не видели… Седнала да чисти зъбите си бели. Но невзела още върбовите клечки, ето къмто нея идат сто юрдечки.

— Кат съм се наяла, не съм заговяла! — казала си Лиса и ги връхлетяла.

Станало край пътя само перушина. Смаяли се всички трънки и глогини.

Най-подире сита, сънна и ленива тръгнала Лисана веч да си отива.

* * *

Ала щом възлязла горе на баира, спряла се и взела жадно да се взира.

— На узряло грозде май ми замириса! — казала си тихо лакомата Лиса и съзряла с радост, че току под нея, с бял зид оградено, лозе зеленее.

Трепнала Лисана, хукнала в превара — но не щеш ли, много бил висок дувара. Скачала тя, драла камъни и плочи — не могла отнийде вътре да прескочи. Тъкмо рекла: „Няма грозде да се хрупка!“ — и току съзряла във стената дупка. Но докрай не стига всякога късмета: тясна пък излязла дупката проклета.

— Става, щото става — рекла Лиса злобно, — ала аз оттука грозде ще си зобна! — Па събрала вежди, клепките присвила, мислила, кроила и накрай решила: скрила се в тревата, взела да се пощи и стояла гладна три дни и три нощи.

Отъняла много, станала на клечка — де сега да видим кой ще й се пречка! Вмъкнала се вътре нашата Хитрана, спряла в миг, па рекла с весела закана:

— Ха разтваряй гърло, Лисо ле, Лисано, дръж се да те видя, лозе ле небрано!

Гъмза и тамянка, резекии късни — яла Лиса, яла, щяла да се пръсне. Най-подире сита, весела, щастлива тръгнала Лисана пак да си отива.

Но случила й се тук беда ужасна: пустата му дупка пак излязла тясна! Слисала се страшно нашата Хитрана:

— Господи, самичка влязох във капана!

Па събрала вежди, клепки тя присвила, мислила, кроила и накрай решила: скрила се в лозите, взела да се пощи и стояла гладна три дни и три нощи. Станала отново като клечка тънка — бързо се провряла и излязла вънка.

Хукнала тогава, стигнала в гората, па като поспряла, рекла шепнешката:

— Ой те тебе, лозе, с чудно сладко грозде, гладна в тебе влязох — гладна си излязох!

Асен Разцветников
На сватба

Заправила се сватба в село. Мало и голямо отишло. Рекъл и Глупчо да иде. Обул си новите потури, препасал ален пояс и кривнал калпак над ухо. Огледал се на джама, поухилил се и доволен тръгнал.

Като стигнал до портата, гледа — дворът пълен. Моми, момци, булки, баби, дечица. Играят, та се късат.

— Брей, че много свят! — рекъл си Глупчо. — И всички момци все с нови потури, алени пояси и кривнати калпаци. Я да си извадя крайчеца на пошчето над пояса, че току-виж загубил съм се. Как ще се позная после между толкова хора?

Измъкнал той крайчеца на шареното си пошче на пояса и влязъл.

Играл, ихкал, гледа по едно време — срещу него момък, а от пояса му се подава шарено пошче. Попипал се Глупчо: на неговия пояс няма пошче.

— Майчице, загубих се! — пошепнал си той, па отишъл при момъка и го попитал:

— А бе, байо, това пошче да не е било загубено, че да си го намерил?

— Не съм го намерил. Мое си е.

— Ама ти ли го запъхна на пояса си?

— Аз ами, че да не си ти.

— Хубава работа! Щом като е тъй, ти си тогава аз. Ами аз кой съм?

— Кой си ти ли? — учудил се момъкът. — Тебе, байно, май множко са те калесали. Хортуваш като пиян. Какво искаш?

— Казвам, че ти си Глупчо, ами аз тогава кой съм?

Момъкът го шляпнал по бузата.

— Олелее, тичайте бре, хора, пребиха ме! — развикал се Глупчо.

Дотърчали сватбарите, разтървали ги. Струпали се край Глупча и взели да го разпитват:

— Какво има бе, какво е станало?

— Щеше да ме пребие.

— Кой?

— Аз — отговорил Глупчо.

— Ти да не се подиграваш с хората, че ей сегичка ще ти наместим кокалите, ако са се нещо поразглобили! — рекли сватбарите. — Кой си ти, дето си дошъл да ни размиряваш сватбата?

— Колкото знаете вие, толкова и аз. Нали и аз туй питам.

Сватбарите кипнали, па го натупали и изхвърлили из портата. Глупчо си отърсил дънцето на потурите, седнал до плета, поплакал, па си рекъл:

— Лоши сватбари, брей! Другиго биха и толкова ме боли, ами ако бяха били мене? Как щях да изтрая, хич не знам!

Асен Разцветников
От нищо нещо

В стаята кандилото светеше в тъмнилото.

Но не щеш ли, мишката скокна изпод книжката, па си лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Ядоса се котката, промъкна се кротката, па изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Кой знай как се случи то, че научи кучето, та ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Щом се дигна глъчката и довтаса пръчката, та удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

— Ще ти стане множко то! — налюти се ножчето, та насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

— Стигвам те и в пламъка! — скокна гневен камъка, та изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Чу не чу за свадата, запени се вадата, та отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Скръцна зъби земята, разигра се, размята, та погълна вадата, що отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

— Брей, че племе проклето — гневно гръмна небето, та потопи земята, що погълна вадата, що отвлече камъка, що изхаби ножчето, що насече пръчката, що удари кучето, що ухапа котката, що изяде мишката, дето лапна фитилото на кандилото, на кандилото.

Асен Разцветников
Съдружие

Един ден частите на тялото човешко, като им се видяло много тежко да работят едни за други, започнали да хвалят своите заслуги, а подир туй се запрепирали за нещо и свадили се най-накрай горещо.

— Не щем да работим все ние двете самички! — започнали ръцете.

— И ний не щем да носим всички! — добавили нозете.

— Бре, чудо голямо! И ний за себе си ще гледаме веч само — откликнали очите, — че от всите за нас се пада работа най-тежка: да бдим и се въртим през целий ден на въртележка.

— И нам не ни се никак вече слуша, че бе ни и без туй дошло до гуша! — рекли ушите. — Слухти през делничните дни и през нощите, а дойде ли неделя да починеш: хайде, върви да слушаш тъпани и гайди!

— Та щури ли сме ний тогава да дъвчем за господня слава! — обадили се и устата.

— Ех, щом ще е така, и аз ще ви река — откликнал се възрадвани стомах, — от днес не смилам вече ни трошица! А то се май превърнал бях на междуселска воденица.

— Бе тая работа е малко опак и някак си не чини — въздъхнала главата, — но пък не ще е зле и моят мозък малко да почине.

И тъй, от безразсъдството обзети, престанали да работят ръцете, престанали да ходят веч нозете, не гледали очите, не слушали ушите, мълчели и не дъвчели устата, стомахът не приемал веч храната, за никого не мислела главата.

А изоставеното тяло безпомощно под ореха лежало — лежало си по гръб и тихо плачело от глад и скръб.

И почнало то бързо да линее, да страда, да более, да слабее — а заедно със него и ръцете, а заедно със него и нозете, очите, ушите, стомахът, устата, главата.

Изминал ден така. И два дори. И ето че на третия, в зори, ръцете се разшавали самички:

— Събрахме тук за всички, събрахме цяла кривачка трошички, отронени от палави деца… Сдъвчете ги, о, златни устица!

Ала, макар и гладни, там устата все още си стоели на ината:

— Не щеме!

— Сдъвчете ги, че дявол ще ви вземе! — обадила се кипнала главата. — Не виждате ли, че ще си измреме, че всички тук ще пукнеме от глад с туй несъгласие и тоз инат!…

— Така е, право е! — рекли очите.

— Самата истина! — добавили ушите.

— Смилете се най-после и дъвчете! — примолили се тихичко нозете.

— И аз се веч приготвих, хай почнете — рекъл стомахът.

И ей: устата със усмивка плаха поели сухите трошици.

И тъй от него час заработили пак ръцете, заприпкали нозете, започнали да гледат пак очите, започнали да слушат пак ушите, старателно задъвкали устата, стомахът мелел ден и нощ храната и мислела за всички пак главата.

Асен Разцветников
Умна глава

Отишъл Глупчо на пазар. Видял там много неща. Видял и един селянин от тяхното село. Селянинът продавал хубаво петленце. Много се харесало петлето на Глупча. Но нямал пари да го купи.

И когато селянинът се заприказвал, Глупчо бързешком дигнал петлето и го мушнал в пазвата си.

Обърнал се след малко селянинът, завайкал се, затършувал. Няма петел, няма дявол.

По едно време петлето шавнало в Глупчовата пазва: „Кукуригу-у-у!“ Хората си гледали работата и никой не обърнал внимание. Но Глупчо се уплашил, рекъл да види дали не са чули.

— Вие чухте ли някое петле да кукурига? — попитал той гузно хората, които били край него.

— Не сме.

— И аз не съм чувал — успокоил се Глупчо. Ала селянинът видял пазвата му и се досетил:

— Чакай, ще те изцеря аз тебе довечера!

Тръгнали надвечер да си отиват. Селянинът настигнал Глупча, заприказвал го, сдружили се. Вървели, вървели — уморили се. Взело да се стъмнява.

— Дали можем стигна преди изгрев в селото? — попитал селянинът.

— Май че не ще бъде. Далеко е.

— Ами знаеш ли какво? — подел пак селянинът. — Хайде да се носим. Аз ще те нося, доде пропеят петлите. А след това ти мене. Искаш ли?

— Искам.

Яхнал Глупчо селянина и си мислел: „Ех, че го излъгах! Доде пропеят петлите, ще стигнем комай в селото.“ Ала щом изминали стотина крачки, селянинът се престорил на петел и изкукуригал.

„Кукуригууу!“ — отвърнало петлето из Глупчовата пазва.

— Хайде слизай, петлите пропяха!

— А бе що щат петли тука сред нивята? — отговорил уплашено Глупчо.

— Трябва да е моето петленце, дето се загуби днес на пазара. По гласа го познавам. Сигурно се е покачило на някоя круша край пътя и пее.

— Ами! — настоял Глупчо. — Аз не съм чул нищо. Тебе ти се е причуло.

— Може.

 

Като повървели още малко, селянинът пак изкукуригал. Петлето му отговорило.

— Яаа! Каква е тая птица, дето пее в пазвата ти бе?

— Каква птица? — разтреперал се Глупчо. Нищо няма в пазвата ми. Ами май петлите пропяха.

— А бе що щат петли тука сред нивята! — престорил се на учуден селянинът.

— Сигурно е твоето петленце, дето се загуби днес на пазара. Покачило се е на някоя круша и пее.

— Може. Слизай тогава, та да те яхна аз!

Яхнал го селянинът. Тръгнал Глупчо. Колкото бърза, по̀ бърза. Започнал най-сетне да тича.

— Браво бе, ти си бил цял кон!

— Аз тъй си вървя винаги — рекъл Глупчо, а си мислел: „Ех, дано стигна, доде не са се разпели петлите в село, че ще ме издаде това проклето пиле!“

Тичал, тичал, тичал — най-сетне стигнали селото. Било още тъмно. Не били пели още първи петли. Селянинът слязъл, навел се уж да си оправя цървулите, па изкукуригал. Ех, че като се разпели петлите! Цялото село екнало:

— Кукуригууу! Пак те преварих, Червенко!

— Кукуригууу! Аха, аз откога съм буден, ама не ми се ставаше. Ти как спа бе, Пернатко? Има ли много кокошинки във вашия курник?

— Кукуригууу! Остави се! Жив ме изядоха. Ще накарам днес кокошките всичко да преровят и изтърсят.

„Кукуригу, кукуригу“ — пеели петлите. А петленцето от Глупчовата пазва бързало да се обажда. Глупчо съвсем се объркал.

— А бе наистина — рекъл селянинът — моето петленце се обажда от твоята пазва. Я се разкопчей да видим!

Бръкнал и извадил петлето.

— Яаа, то било! Ами що ще в пазвата ти?

— Че знам ли аз! Може… може да ни е видяло от крушата. Припнало след нас и както тичах, пазвата ми се разтворила, а то хоп — вътре!

— Гледай ти, тъй трябва да е било! — повярвал му уж селянинът, па си взел петлето и отминал.

Глупчо останал сам. Очите му се налели. Без малко щял да заплаче от умора, от срам и яд; но като размислил малко, утешил се и си рекъл:

— Наистина носих него, носих петлето му чак до село, ама пък на края му теглих такава една лъжа, че свят му се замая, сиромаха: повярва, че петлето само е влязло в пазвата ми. Умна глава нося аз — и туйто.

Ламар

Ламар
Единак

Старият див козел стоеше сам върху жълтата скала. Той гледаше право срещу слънцето, което се показваше голямо и червено зад далечните снежни върхове. Той беше бял като пряспата под него. И рогата му избеляха от времето. Някога с тия рога той повали своя връстник, а вълците разнесоха парлака[3] на убития. Другите му връстници се изплашиха и напуснаха козето стадо. Остана сам между наперените кози и ги поведе нагоре по скалите.

Застане той на най-видното място, ще надигне глава и ветрецът ще полюлее брадата му. Тогава козите си пасат спокойно под неговата закрила. Той се взира в далечината, наостря уши и слуша. Нямаше обонянието на мечката, но затова разчиташе на очите и на слуха си. Тия две сетива му бяха достатъчни да изврещи, щом дочуеше кучи лай или вълчи стъпки. Тогава всички кози надигаха глави, изтръпваха от ужас и се нареждаха подир него. Той ги повеждаше по най-непристъпните места на дивата планина, право нагоре, дето само орлите кацаха.

Една пролет гладна вълчица налетя върху стадото, но той се спусна срещу нея и с един удар я събори. Козите разбраха, че вълчицата е мъртва, и се наредиха около нея. Козелът стоеше гордо между тях, сякаш искаше да им каже: вие не можете без мене!

На третата година, когато гората пожълтя, между стадото бяха израснали още три рогати козела. Една привечер те отделиха половината от козите и ги подкараха срещу залез слънце. Старият козел стоеше на своя пост върху високата скала. Той се вслушваше към долината и там, където свършваше гората, видя как един побелял вълк премина до канарата и се загуби. Козелът тревожно извряка, но до него дойдоха само няколко кози. Той разбра какво се е случило и обхванат от ярост, се метна като риба, прескочи козите и полетя от скала на скала — сякаш не стъпваше, а хвъркаше. Няколко кози тичаха подире му; една полетя и се загуби надолу в пропастите. Той най-добре познаваше тия места: знаеше всяко камъче, всяка поличка по отвесните скали. Ноздрите му димяха от вечерния хлад. Когато стигна до голия дол, дето всяка зима се сриваше голяма лавина, удари право нагоре, изви надясно и се надвеси над голямата тревясала полица, където минаваше водопойната пътека. Той мислеше за своите кози, които го следваха изплашени и тревожни. Като се напъна над отвесната скала, без да се двоуми, полетя надолу и скочи върху сплъстената трева. Козите останаха горе разтреперани. В това време по пътеката се показаха рогата на първия козел, който водеше отделеното стадо. Като зърна стария предводител, той се позапря, обърна се назад и процвили. Докато пристигнат другите два козела, старият налетя направо на новия водач и заби рогата си в гърдите му. Но силен удар го тласна изотзад и двамата полетяха към пропастта. Козите се разпиляха, а тъкмо на ръба, над бездната, старият предводител заби предните си копита в един остър камък и като шишарка отскочи назад. Настана нов, решителен бой: един срещу двама! Старият дишаше тежко; младите застанаха един до друг. Гледаха се враждебно. В това време от същата пътека се показа побелелият вълк. Козите, щом го усетиха, запищяха безпомощни. Сега нямаше кой да ги защити! Но старият козел забрави новите си врагове! Колкото беше разярен, още по-свирепо се хвърли срещу вълка. Той отскочи встрани и се хвърли на гърба му. Козелът легна, извъртя се и заби единия си рог в корема на звера; напъна се и го тласна надолу в пропастта. Там лежеше вече мъртъв младият козел. Вълкът се сгърчи, прови и издъхна. Двата малки козела се бяха възкачили на скалата и в уплаха гледаха как старият поведе стадото обратно по водопойната пътека.

Залезът позлати върховете на мурите и се разля надолу в многоцветни сияния по брези и вековни буки. Стадото се прибра в своето леговище, козелът легна изморен от днешната битка, а козите го гледаха с умиление. Те виждаха в него своя спасител и водач по непристъпните скалисти стръмнини.

Една ранна пролет, когато много от козите носеха в утробите си нови рожби, задуха южнякът и оголи върховете на планината. На втория ден, след като заваля дъжд, откъм север придойде студен вятър и пресече дъжда на сняг. Цялата нощ бурята не утихна. Снегът затрупа и стадото, всички пътеки и планинският склон се изравниха. Като се съмна, козелът огледа небето, но мъгли бяха забулили цялата околност. Той се отърси от снега и се завъртя няколко пъти в кръг. Козите го гледаха изпитателно. Той се изправи срещу тях, тропна с предните си крака, обърна се и навлезе в снега. Целия ден козите останаха сами. Те знаеха, че в такова време никакъв звяр не би могъл да ги обезпокои.

Козелът се върна късно, преди да се смрачи. Само пови глава и всички станаха. Той ги поведе по пътеката, която проправи през деня, и ги смъкна долу в долината, откъдето започваше поясът на клека. Там се заровиха в снега и корените и заспаха дълбок сън. Но те бяха премалели от глад. Когато се разсъмна, козелът ги изведе от новите леговища, прескочиха шумната река и потънаха под снежните навиляци да дирят мъх…

Така козелът водеше стадото много години. То се размножаваше, нарастваше; старите кози измираха, някои от младите забягнаха с други козли, но той все стоеше на жълтата скала и се взираше в далечината. Всички кози му бяха благодарни. Една пролет, когато минзухарът проби ръждивите букови шумки и се жлътна между снежните грамади, една от козите доби две бели козлета. Когато тя ги ближеше, покрай нея мина старият козел и я изгледа нерадостно, сякаш искаше да й каже:

— Защо си ги родила такива бели?

Козата се уплаши от погледа му, но му отвърна:

— Защото ти побеляха рогата!

Дотогава никоя коза не беше забелязала, че рогата му са бели. Те се събираха на купчинки и си шепнеха: колко е остарял! Козелът разбра за какво си говорят, но не се ядоса. Той беше свикнал на женските одумки. На второто лято, когато гората започна пак да жълтее, козелът видя, че всички кози се трупат около двата млади козела. Като настъпи нощта, той се качи на жълтата скала и облегна старите си кокали о студения камък. Нощта беше звездна, а планината така притихнала, че и тревица не потрепваше. Упоен от тая страшна тишина, козелът заспа. Когато се събуди, слънцето беше озарило върховете. Той потръпна, ослуша се, а тишината стана още по-страшна. Той остана сам! Стадото беше забягнало с двата млади козела. Очите му се наляха със сълзи. Той нямаше сили да побеждава младостта.

И днес ще го видите как стои върху жълтата скала и слънцето трепти върху белите му рога.

Ламар
Кълвачът и бетонният стълб

Като провисна гората от сняг, кълвачът се спусна надолу, премина над водениците и се залепи на големия орех. Селото беше потънало в зимна тишина.

Кълвачът познаваше всички дървета и стълбове в тая местност, но сега той за пръв път съгледа нови дървета. Бели, прави и без клони. Каква красота! И си помисли: щом така бързо са израснали, ще крият под кората си едри червеи и в сърцевината си много мравки.

Прикрит в големите клони на ореха, кълвачът наблюдаваше белите дървета, ослушваше се внимателно наоколо и най-после се реши: спусна се като стрела и кацна на бялото дърво. То беше родило три бели ябълки, а на ябълките вятърът свиреше с три струни, дълги до други гори.

Под трите бели ябълки, по-бели от снега и по-твърди от леда, имаше три отверстия към корубата на бялото дърво.

Кълвачът се зарадва и си помисли: „Някой преди мене е продълбал дървото, но не е успял да влезе. Аз съм по-силният от него!“ Погледна в първата дупка — замириса му на скала и малко на сладка папрат. Опита се да пробива, но никога в живота си не беше срещал такова твърдо дърво. Погледна в горната дупка. Долови светлина от по-горната. „Има някаква нова тайна тук — си мислеше кълвачът, — но аз ще я открия.“ Като си пъхна главата в най-горната дупка, стана му ясно, че дървото е кухо. Имаше светлина. Огледа се на изток, огледа се към запад и започна работа. Главата му трепереше от удари, но никаква треска не се отрони.

От двора на Минчо Катерицата излезе черният котарак, загледа се в кълвача и му рече:

— Добър ден!

Кълвачът го изгледа отвисоко, усмихна се и не отговори.

— Добър ден! — повтори котаракът. — Слез да те изям!

— Покачи се на дървото! — отвърна му кълвачът и се готвеше да продължи своята работа.

— Ако е дърво, аз ще се кача и ще те разперушиня, но ти не виждаш ли, че това е бетонен стълб за електричество?

Кълвачът знаеше какво е това електричество, но само по облаците. Не разбираше, че човекът го е уловил и по тия бели ябълки и жълти жици. Щъкна още веднъж с човка по стълба и отлетя към манастирската гора.

Там го чакаше брат му на един стар бук и като го съзря толкова уморен, се зачуди.

— На какво дърво си работил тоя ден? — го запита той.

— Работил съм на бяло дърво с три отвора и с три бели ябълки.

— А черният котарак на Катерицата не ти ли каза, че това е бетонен стълб?

— Той ме спаси от тоя труд: искаше да ме прелъже и да ме изяде.

— Той и на мене така се молеше. Колко се промени светът! — добави старият брат, по-мъдрият кълвач.

— Какво се е променил! Вместо дървета садят камъни.

— Камъните са за човеците, а за нас, птиците, има много гори, дървета и клони.

И така кълвачът не кацаше вече по тия бели дървета. Само понякога, като съзираше тия три отверстия към корубата на стълбовете, му се искаше да надникне дали някоя мравка не е заселила гнездо за отхрана и на кълвачите. Но той намрази тая циментова гора и си каза: „Човекът нека си помага сам, а аз ще му помогна в ябълковите градини!“

Ламар
Победа на цветовете

Един кълвач прелита през гората и залезът го ръси със позлата.

Той кацва в дъното на бора. Съблича си златистите одежди и се вглежда в сивата кора. Той слуша, дебне, обикаля и разбира: във тоя бор живеят мравките, които денонощно му прояждат и смолата, и кората. А вятърът на планината му люлее пъстрите крила и той се вглежда към небето. Щом слънцето е озарило небесата, мравките ще плъзнат за вечеря в тъмнината.

Кълвачът почва работа. Започва своя пробив към сърцето на дървото. Той лющи черната кора и тя се рони в корена на бора.

Царицата на мравките говори:

— Налита враг във жилището ни вековно!

— Не може никой да достигне до якото сърце на бора! — така й отговори най-малката работна мравка.

Кълвачът подочу, че мравките говорят, и упорно задълба навътре. А гората прежълтяваше от мъка. Лешниците паднаха от своите чашки и ги грабна малката и дългоопашата катеричка. Тя изцъка с острите си зъби, възвиси се горе на върха на бора и продума на кълвача:

— Работлив си, но си глупав.

Той попогледна нанагоре, хвръкна и се разтопи във златната гора на есента…

Под една дива круша стоеше мечката и чакаше да паднат круши.

— Подрусни я — каза й кълвачът. — Без работа ядене не бива!

Мечката го гледаше недружелюбно и му завидя, че и тя не може да лети. Какви круши си би набрала!

В небесата премина самолет. Кълвачът не се зачуди, а полетя към него и искаше да го поздрави, но тая гръмогласа машина толкова бръмчеше, че нарушаваше тишината на гората.

— Нищо не е измислил човекът — рече си кълвачът и наново започна да дълбае бора. Златистите трески се сипеха до корена му и разчу се в цялата гора, че пъстрокрилият кълвач се бори с бора.

Лисицата потайно излизаше из дупки и подвали, слушаше как кълвачът трака и се вглежда към небето, а орлите хвърляха над него тъмни сенки. Сърните идваха на водопой, поспираха се, а кълвачът даже не поглеждаше към тях. Те със него се познаваха от зимата, когато спяха във снега, а той ги будеше, да ги не сгризат вълците. Тогава и сърните, и кълвачът бягаха в гората към зората. Кълвачът бе дочул, че една от сърните каза на друга: „По̀ е красив от слънцето!“

Тая есен дойде в гората с много шарки. Най-напред пожълтяха листата на леските и на брезите. Слънцето идваше късно над скалистите върхове, но къде пладне гората пламваше. Пламваше от красота. Кълвачът неуморно тракаше. Листата на боровинките се позлатиха. Гущерите идваха на припек, а големият глухар, що кацваше на бора и се учудваше на кълвача, че работи с такава твърдост, изпадна във стеснение, че тая дребна птица върши твърда работа.

Нощем уловицата виеше в долината и съселите потъваха в мъха на дупките. Гората все жълтееше. Това вдъхновяваше кълвача и той си казваше: „Гората заприлича на мене! Песента на цветовете ще удивлява и птици, и животни! Аз съм придобил своите цветове от брезите, от леските и дивите круши, дето аленеят като пламъци в есента!…“

Докато лисиците диреха зайци и кокошки из близките селища, докато вълците изяждаха и лисиците с кокошките, само мъдрецът на планината — старата и голяма мечка — си казваше: „Мога всички ви да изям, но аз съм приятел на кълвача; ще се храня с мравки, но нека да има мир по земята! Да се не изяждаме!“

Есента със песента на цветовете вдъхновяваше кълвача и той проби големи отвори във бора, че мечката можеше да си завре и двете лапи. И до сърцето на бора кълвачът намери царицата на мравките. Тя му се поклони и рече:

— Ти си победител!

Кълвачът я погледна в очите и промълви:

— Прости ми! Отлитам да диря други мравки!

Калина Малина

Калина Малина
Седефеното копче

Едно седефено копче се бе скрило в кутията с дантели. То обичаше да си тананика песента на морето, но старият продавач не можеше да го чуе, защото беше глух.

Веднъж в дюкяна влезе бедно момиче. Очите му сини като небето. Косите с цвета на злато. Те стигаха до коленете на момичето и закриваха вехтите му избелели дрешки.

— Чичо, дай ми хубава дантела! — каза то.

Продавачът сложи ръка на ухото си във вид на фуния и чу само думата „дантели“. Посегна към рафта, взе една голяма кутия и я отвори.

— Но това са същите дантели, които ти донесох, за да ги продадеш. Те са от памук. Работила съм ги с дървени совалки. Ако имах сребърни, ако имах коприна, чудни дантели бих ти изплела, чичо, но нямам, нямам …

Продавачът не чу нищо от тези думи. Стоеше сред дюкяна прав и спокойно чакаше да си избере момичето дантели.

Но изведнъж в дюкяна се втурна сърдита жена.

— Докога ще се бавиш? — викна тя, като надзърна в кутията. — Такива ли нищо и никакви дантели ще пришиеш на господарската премяна? Аз ти заръчах копринени…

Понеже жената викаше силно, продавачът я чу, протегна ръка към една по-висока полица и сне кутията, в която се бе скрило малкото седефено копче. Отвори я и жената замига като ослепена.

— Как греят! Колко са тънки! — възхищаваше се тя. — Не приличат на твоите, дето ги плетеш като че с нозете си.

Домъчня от тези думи на бедното момиче. „Защо ми се кара майсторката?“ — питаше се то. — Не знае ли, че за такива дантели трябват сребърни совалки и копринена прежда. Да имах такива совалки и коприна, бих изплела още по-хубави дантели. Бих ги обкичила с още по-разкошни рози.

— Не тъжи, малка хубавице! — обади се седефеното копче, но тъй тихо, че само момичето го чу. — Слънцето с ред грее. И тебе ще огрее някой ден, когато за твоите чевръсти пръсти ще се намерят не сребърни совалки, а совалки от лунни лъчи. Тогава твоите дантели ще се прочуят по целия свят. За тях ще пристигат пратеници от най-далечни страни. Ще дойдат и от моята родина — морето. Ще те поканят да се качиш на кораб, дето ще плетеш още по-хубави дантели — бели и сребристи като морската пяна. В техните паяжинни нишки ти ще вплетеш чудни морски лилии, обсипани с морски бисери …

Както си шепнеше тъй, малкото седефено копче се изтърколи от кутията и се мушна в сърцето на една копринена риза, за която майсторката плати добри пари. Тази риза щяха да пришият на господарската рокля.

През нощта бедната шивачка и плетачна на дантели, която спеше в една стаица под стълбището на замъка, чу същия шепот, който бе чула през деня в дюкяна. Отначало й се стори, че сънува, и продължаваше да си лежи на бедната постеля. Как й се спеше на малката девойка! Нали бе стояла до късно, за да завърши разкошната премяна на господарската дъщеря!

Както си лежеше малката шивачка, изведнъж в тъмната стаичка светна. Помисли, че се е съмнало, отметна завивката и седна на одъра. Но видя, че чудната светлина не грееше от прозорчето. Тя идеше от онзи ъгъл на стаичката, дето бе окачена копринената рокля на господарската дъщеря. А заедно със светлината се носеха нежни звуци и като песен галеха ухото. „Малка хубавице, не ме пущай в замъка! Не ме давай на богатското момиче, което си има много бисери и ще ме захвърли на сметта, дето моето крехко сърце ще се счупи и погине. Помогни ми да изляза на бял свят! Тъй съм притиснато в листенцата на разкошната роза! Аз съм същото седефено копче, което тая заран ти се обади в дюкяна. Ако ме спасиш, цял живот ще ти пея за далечни брегове, за моите роднини бисерните миди, за кораловите острови…“

Като чу тези думи, малката плетачка скочи от одъра, спусна се към закачената рокля, изтегли с тънките си пръсти седефеното копче от розата и го приши на своята вехта роклица. Но щом я облече, стана чудо. Девойката изведнъж се намери далеч от студената си мрачна стаица върху старинен кораб, който плуваше по открито море. До нея стоеше хубав момък и милно й говореше:

— Благодаря ти, господарке моя, че ме спаси от зла магия. Омагьосан бях да стана седефена черупка. Дълго лежах на дъното на морето, докато вълните ме изхвърлиха на брега. Намериха ме добри майстори и изработиха от мен копче. Прехвърляха ме търговци от ръка на ръка, докато стигнах до ръката на стария глух продавач. Още като те видях в дюкяна му, стана ми много мила и скъпа и реших да тръгна с теб. Затова се скрих в хубавата роза и от копринената рокля преминах в твойта бедна роклица. Защото орисници ми бяха предрекли, че ще се спася от злата магия, ако срещна девойка като теб работна и добра. Господарке моя, аз имам кораби, големи богатства. Каквото поискаш, ще ти дам за туй, че ме спаси от зла магия.

— Аз искам само сребърни совалки с клъбце коприна — каза скромно хубавата плетачка на дантели. И мигом получи това, което искаше. Започна тя да плете. Совалките играеха в ръцете й. И тъй като сините й очи се взираха в белите вълни и белите чайки, тя ги вплете в своите дантели. И в целия свят нямаше по-тънки, по-красиви от нейните дантели. В тях тя вплиташе много радости, надежди и мечти. И заради нейната скромност, заради нейната сръчност и трудолюбие, заради доброто й сърце все повече я обикваше момъкът, когото тя спаси от зла магия и който я взе за своя жена. Разказват стари люде, че и днес пътува техният чуден кораб сред морската пяна. И днес на палубата му седи усмихната девойка и плете, все плете чудните си дантели.

Калина Малина
Светещата риза

Живял някога на земята беден старец. Живял си сам-самичък. Нямал си в къщи друга живинка освен няколко бълхици, които не му давали мира. А бъбрив бил този старец и тъй като нямало с кого да разговаря, приказвал си самичък. Но колкото приказлив, толкова и трудолюбив бил. Само че не можел да работи, ако не се кара с някого. Карал се най-напред на себе си, а после на въображаемите си деца и внуци.

— Ха така, дърто! Пери, търкай ризата, да ти дойде умът. Не биваше ли да се ожениш, дорде е време! Сега щеше да си имаш бабичка. Бабичката щеше да те поще. Нито една бълхица нямаше да остави. Ах, ти, глупава дъртешка главо! Виж сега ризата ти на какво прилича. Мръсна. Съдрана. Пък ако си имаше бабичка, щеше да си имаш и синове, и щерки. „Хайде на нивата! — ще им викнеш. — Слънцето откога е изгряло. Ами ти, моме, какво се потриваш още? Грабвай менците и скоро на извора! Ах, вие, мързелановци. Снахо, тебе думам, прибери си дечурлигата да не ми се пречкат в нозете!“

Старецът тъй се унасял в мечти, че започнал да чува детски викове.

— Стойте мирно, детища! — сърдел се той на въображаемите си внуци. — Не викайте, че ще ви опъна ушите!

Но тъй като децата продължавали да викат, той започнал да удря ту с една, ту с друга ръка ризата в коритото: пляс-плюс, пляс-плюс, цапа-цупа! Млъкнете, вампири! Здраво място няма да остане по вас. На̀! На̀! На̀!

Сиромашката риза се гърчела от болки в коритото, обръщала се на гръб, обръщала се на гърди, пъшкала: „Ох, боли, боли, дядо!“ Но дядото не искал и да знае.

Най-после, капнал от умора, той оставял ризата и сядал да си почине. Днес тъй, утре тъй, колкото повече биел старецът бедната кълчищна риза, толкова по-бяла ставала тя, докато започнала да грее като самото слънце и дори по-силно от него, защото греела и нощем. Не ставало нужда старецът да пали газеничето. Ризата тъй светела, че макар старческите очи и да били слаби, можели да различат пшениченото зърно от къклицата. Дето и да отидел старецът, все било светло около него. Затова нощем си сечал в гората дърва, нощем берял коприва и друг треволяк за чорбица.

Разчуло се това вредом и стигнало до ушите на царя.

— Тъй и тъй, господарю — казали слугите, — и най-голямото ти светило не може да се сравни с ризата на този старец. Не свети тя, а грее като самото слънце.

— Веднага да ми донесете тази риза! — заповядал царят.

Отишли слугите в гората. Потропали на вратата в колибата: чук, чук, чук. Никой не се обадил. Потропали още веднъж: чук, чук, чук. Пак никой. Тогава един от слугите, който имал най-дълги уши и чувал най-добре, казал:

— Почакайте! При стареца има някой. Чува се, че говори.

Навел се той, погледнал през цепнатината на вратата и какво да види! Старецът, гол до кръста, шиел нещо бяло и си бърборел:

— Ха така, дърто! Да беше се оженил, нямаше сега да бодеш сухите си пръсти с тази губерка. Бабичката щеше да те кърпи, а ти само ще си пушиш тютюна. Но защо бабичката? Тя не вижда. Как ще вдене конопеното влакно? Нека те кърпи щерка ти. Хайде, моме, какво зяпаш? Дръж иглата! Мушкай бързо! Изваждай отгоре! Изваждай отдолу!

Докато се карал на въображаемата щерка, старецът закърпил ризата. Тъкмо се канел да я облече, влезли в колибата царските слуги.

— Стой! Не обличай тази риза! Царят ни прати да ни я дадеш.

— Да ви я дам, момчета, защо да не ви я дам. Царят си има толкова ризи, и то все свилени. Аз си имам една-едничка — кълчищна, но щом царят е хвърлил око на нея, нека я вземе. Мене щерка ми друга ще ми изтъче. Ето го стана. Ето го кросното. Ето ги и нищелките. Всичко има момата ми…

— Само момата я няма — казал царският човек с най-дългите уши, с които всичко чувал и затова всичко знаел. Знаел, че старецът няма ни щерка, ни внуци…

Старецът нищо не отвърнал на неговите думи.

Слугите занесли чудната риза на царя. Той заповядал да я сложат на видно място, в голямата зала, дето се събирали болярите. Но тъй като било денем не могли да разберат свети ли ризата, или не свети. Чакали да се стъмни. Причерняло небето. Вън мрак, а в палата още по-голям мрак. Дядовата риза нито свети, нито грее.

Разсърдил се царят. Изпратил бързоходци да доведат в двореца стареца. И този път, като стигнали до колибата, царските слуги чули кавга отвътре.

— Махнете се от главата ми, детища! Ще скъсате нишките. Ще ми разбъркате основата. Няма ли да се махате? Ще обърна дебелия край. На на вас! На̀! На̀! На̀!

— Този старик е полудял. Ще утрепе внучетата си. Влизайте да ги отървем!

Тъй казали слугите, защото те не знаели, че дядото няма внученца. Между тях не бил човекът с най-дългите уши, който всичко знаел. Отворили слугите вратата и що да видят! Седи си старецът на дъсчения стан и тъй силно блъска бърдото, че совалката лети от едната страна до другата.

— Остави тъкането, старче, а тръгвай с нас! Царят те вика.

Не му се отивало на стареца нийде. Бързал да изкара платното. Но нямало що. Тръгнал той. Като се отдалечили от колибата, обърнал се и извикал:

— Бабо, гледай да изтъчеш платното, докле си дойда!

Спогледали се царските слуги учудено. Нямало го оня с най-дългите уши да им каже, че старецът си приказва на въображаеми хора.

Завели дядото в двореца. Царят скочил разгневен от трона.

— Как посмя, старче, да излъжеш мене, царя! Дал си ми една нищо и никаква риза, кълчищна и цялата в кръпки. Тази ли е твоята светеща риза! Казвай де си скрил другата или ще заповядам да те хвърлят в тъмница!

— Нямам друга риза.

— Облечи тогава тази! — заповядал царят, на когото човекът с най-дългите уши прошепнал нещо.

Едва сега забелязали всички, че под връхната си дреха старецът нямал риза. Щом се облякъл, в залата светнало и затъмнило дневната светлина, що прониквала през прозорците.

— Значи, тази нищо и никаква кълчищна риза свети само върху твоя гръб, старче? — извикал царят. — Щом е тъй, ти ще останеш в палата да ми светиш.

— Пусни ме, царю, да си ида за малко! — замолил се старецът. — В къщи съм оставил бабичка, внученца… Трябва да се простя с тях!

Но тъй като човекът с най-дългите уши, който знаел всичко, бил излязъл за малко, нямало кой да каже на царя, че старецът си живее самичък в колибата. Затова царят го пуснал да се прости с близките си.

Напуснал старецът царските палати, но не си отишъл в къщи. В гората той разкъсал светещата риза и на всяко дръвче дал по парче.

— Светете на бедните дървари! — казал. — Ризата ми свети за тях, а не за царския палат.

Оттогава никой не го чул, не го видял. Дори и човекът с най-дългите уши, който всичко знаел, не можал да го намери и заведе в палата, както искал царят. А обкичените с парченцата от дядовата риза дървета светят и досега нощем в гората.

Веса Паспалеева

Веса Паспалеева
Гъбената чорбица

Прочул се Таралежът по цялата гора, че умее да приготвя вкусна чорбица от гъби червенушки. Изредили се Катеричката, Зайчето и Свраката да го молят да им покаже, ала той все троснато ги посрещал и им отговарял:

— Забравил съм как се прави. Идете при Язовеца. Той е дваж по-опитен готвач от мене.

Отишла и баба Меца да го помоли. Занесла му цяла пита мед, дано й покаже как се вари тази вкусна чорбица, но и на нея не показал.

— Забравил съм, Мецанке. Отдавна не съм варил чорбица от гъби червенушки. Попитай Язовеца.

Заръмжала сърдито мечката, отишла си недоволна и затропала с тояжката си по зашумената горска пътека. Тръгнала да търси Язовеца.

Една сутрин едничката рожба на Катеричката се поболяла. Клюмнала главица в скута на майка си.

— Какво ти е, рожбице? — питала я натъжена Катеричката.

— Ако ми свариш гъбена чорбица, на часа ще оздравея — бълнувала Сивушка. — Много ми се яде чорбица от гъби червенушки! Моля ти се, майчице, научи как се прави!

Нажалила се Катеричката. Седи до прозорчето и въздиша. Как, от кого да се научи как се прави чорбица от гъби червенушки? Дочула старата сврака въздишките й.

— Защо си натъжена, лельо Катеричке?

Разправила й Катеричката мъката си. Показала й болната си рожба.

— Ох, само една лъжичка гъбена чорбица да можех да й донеса отнякъде — просълзила се Катеричката и погалила малката Сивушка.

— Аз ще остана при болното — рекла Свраката, — а ти напълни кошничката с гъби червенушки, вземи брашънце, прясно масълце, чубрица, па иди и се помоли на Таралежа. Дано този път не те върне. Аз знам, че днеска на огнището му къкри калено гърненце с гъбена чорбица. Може да ти насипе в една паничка. Помоли го, кажи му, че аз те изпращам!

— Хайде, върви, докато е време! — рекла старата сврака и седнала до леглото на Сивушка.

Подскочила майката Катеричка на високо клонче, напълнила кошничката със сушени гъби червенушки, поискала назаем от Зайчето бучка прясно масълце, Лисанка й дала китка чубрица и шепа бяло брашънце. Катеричката напълнила една торбичка с орехи, къпини и лешници и се запътила при Таралежа.

Като стигнала пред таралежовата колиба, той току-що пускал чубрица в уврялата гъбена чорбица и я опитвал с дървената лъжица.

Влязла добрата Катеричка и страхливо се изправила до огнището. Така хубаво й замирисала гъбената чорбица.

— Защо идваш пак? — начумерил се Таралежът и бърже захлупил гърненцето.

— Дойдох да ме научиш да си сваря и аз чорбица от гъби червенушки, бай Таралежко — казала Катеричката. — Рожбичката ми е много болна. Все за чорбица бълнува. Аз си нося всичко. Ти само ме научи. И армаган ти донесох, па ако искаш, и цяла жълтица ще ти заплатя — замолила се с премаляло сърце Катеричката майка. — За болната ми рожбичка стори тази добрина!

— Скоро да си вървиш! — развикал се Таралежът. — Аз на Мецана не обадих, та на тебе ли ще покажа!

— Ако пък… толкова не искаш да ме научиш — затрепкала с очички Катеричката, — сложи ми поне две-три лъжици от твоята чорбица!

Таралежът я погледнал накриво, ритнал с крак кошницата, разбутал главните в огнището и прибрал на полицата гърнето с вкусната чорбица.

— Моля ти се, Таралежко, не ме връщай с празни ръце. Много е болничка Сивушка!

— Ха, пръждома от вратата ми! — ококорил очи Таралежът и вдигнал бодливата метла, що била изправена до огнището. Халосал Катеричката по гърба с все сила. — Да те не виждам вече у дома!

И прас! Прас! Прас! Хубаво отупал новото й кожухче.

Смаяла се Катеричката, вдигнала лапичка да се защити от яките бодли и заплакала. Извърнала глава на прага и го проклела:

— Дано тия бодли израстат на гърба ти!

Тръшнала Катеричката вратата и разплакана се върнала у дома си.

— Хубаво надупчих новото й кожухче! Докато е жива, има да помни тия бодли! — превивал се от смях свидливият Таралеж и се навел да раздуха главните. Но като рекъл да се изправи, нещо го уболо по гърба.

Повдигнал крак да се почеше, но пак изпищял от болка. Целият му гръб бил обрасъл с бодли. От крака му потекла кръв.

— Олеле, майко, майчице! — завайкал се Таралежът и се превивал от болки. Всеки миг бодлите се умножавали по тялото му. Щръкнали и го загрозили съвсем. Нито помен нямало от гладкото му сиво кожухче… Седнал на поваления пън пред къщурката си и заплакал, колкото му глас държи.

— Какво ти е бре, Тарльо? Защо охкаш? Какво си се разплакал? — проточила любопитно набръчканата си шия Костенурката през съседния стобор.

Като го видяла такъв грозен, целия обрасъл с бодли, прихнала да се смее.

— Леле, Таралежко, леле, бабино юначе! На какво плашило си заприличал?

— Катеричката ме прокле, бабо Костенурке! Ох, ох… какъв грозник станах, как ще живея с тоя бодлив кожух. Всички в гората ще ми се присмиват! Защо не дадох на Катеричката от гъбената чорбица, защо?

— Не се кахъри, синко — започнала да го утешава старата Костенурка. — Щом отидеш при Катеричката и я научиш как се прави чорбица от гъби червенушки, бодлите ти ще окапят!

— Истина ли думаш, бабо Костенурке? — зарадвал се Ежко-бежко и още до вечерта занесъл цяла паница чорбица. Сложил паницата под високия бор и потропал на малката вратичка:

— Сивушке, покажи се на прозорчето!

Болното катериче, щом подушило вкусната миризма на гъбената чорбичка, повдигнало главица от постелята и рекло на майка си:

— Мамо, мамо, някой ни е донесъл гъбена чорбица! Как хубаво мирише!

Катеричката надзърнала през прозорчето. Видяла пълната паница и бърже, бърже се изкачила по стълбичката. Болното малко катериче лакомо изсърбало всичката чорбица и изведнъж се развеселило. Повдигнало ръчички, после размърдало краченцата си и пристъпило радостно към прозорчето:

— Мамо, мамо! Съвсем ми е добре вече!

Катеричката притиснала рожбата си до гърдите да и толкова била щастлива. До вечерта сварила цяло гърненце с чорбица. Занесла на Зайчето, на леля Сврака, на Мецана. Дори и на Къртицата насипала в една орехова черупка да я опита.

Таралежът се прибрал в колибата си и зачакал да му окапят бодлите. Чакал ден, два, три, ходел да се оглежда в бистрото изворче, ала яките му бодли все си стояли… Полека-лека привикнал с тях, но оттогава гъбена чорбица не сложил в устата си.

Веса Паспалеева
Приказка за светулката

Дядо Милко простря мократа мрежа и седна пред колибата да си почине. Топлата лятна вечер спускаше ветрила над морето. Радулчо седна на тревицата до дядо си, протегна босите си крачета срещу огъня и показа свитото си юмруче:

— Дядо, познай какво имам в ръчичката!

— Навярно си намерил някое бисерно охлювче.

— Светулчица улових, дядо!

— Я да видя, свети ли златното й фенерче? — засмя се старецът и разтвори стиснатото юмруче на малкия. — Ето на, виждаш ли как блещука фенерчето й? Щура се из тревичката и търси невестулката, дето й откраднала кораловата огърличка.

— Откъде знаеш, дядо?

— Зная. От моя дядо съм научил тази приказчица.

— Дядко, не се ли шегуваш? Наистина ли затова носи фенерчето си малката светулка?

— Наистина, чедо. Някога тя била малко момиченце, сираче, при чужди хора живяло. Веднъж го изпратили да занесе хляб и гозба на жътварите. Момиченцето се спирало да си бере цветенца из пътя и си тананикало. От една трапчинка край пътя изскочило едно бяло зайче и протегнало предните си лапички:

— Момиченце, дай ми мъничко от гозбата! Отчупи ми и от прясната питка!

То веднага отсипало от гозбата на зайчето и му отчупило едно краищниче от топлата пшеничена питка. Зайчето поблагодарило и си отишло.

Момиченцето изминало няколко крачки и било спряно от бодливия таралеж.

— Момиченце, има ли и за мене мъничко гозбица?

— Дай си паничка да ти сложа от сладката чорбичка! — казало момиченцето.

Бодливият таралеж от благодарност размахал калпачето си и поиграл хорце. Похапнал си от сладката питка и седнал при изворчето да си почине.

Момиченцето превалило долчинката и вече се изкачило по слънчевия хълм, когато невестулката го дръпнала за пъстрото сукманче:

— Къде си забързало така, малко момиченце?

— Отивам на нивата да занеса обед на жътварите.

— Отсипи ми мъничко от гозбицата в тая паничка!

Отсипало й в пъстрата паничка и си тръгнало.

— Ами от питката защо забрави да ми отчупиш?

Спряло се момиченцето, навело се да извади питката от торбичката, но в тоя миг хитрата невестулка подскочила и грабнала огърличката от вратлето му.

Заплакало горкото момиченце за кораловата огърличка и тръгнало да гони невестулката. Но тя влязла в дупката си и вече не се показала. Плакало момиченцето и разказвало на веселото щурче за хубавата си огърличка. Тръгнали заедно да търсят грабливата невестулка. Цял ден обикаляли из полето и не могли да я намерят. По мръкнало щурчето седнало на едно цветенце и заспало. А момиченцето продължавало да плаче. Най-после седнало на едно повалено пънче в гората.

— Защо не мога да стана светулчица, да надничам със златното си фенерче навсякъде и да намеря огърличката си? О, няма ли кой да ми помогне? — гласно си приказвало то и отривало с ръчица сълзите си.

През гората минавал дядо Гъбчо. Той бил магьосник. Погалил го той с меката си длан и начаса момиченцето се превърнало в светулка.

Светулчицата обикаля и до днес с фенерчето си да търси огърличката си, спира веселите жътвари, завира се в тревата и все пита за грабливата невестулка.

— Дядо, ето още една светулка — извика Радулчо и се спусна да я захлупи с калпачето си.

Дядо Милко се изправи, разбра, че скоро ще излезе буря, сне от огъня гърненцето с рибената чорба и прибра внучето си в колибата.

Ангел Каралийчев

Ангел Каралийчев
Антиката

Едно чернооко тракийско момиче мина по улицата, нарамило на кобилица две кошници с грозде. На заплетената му коса се клатушкаше сребърна антика, увиснала на червен конец. Върху гладкото кръгче на антиката личеше мъничък конник с дълго копие и шлем на главата. Конникът спокойно яхаше. Когато девойчето посегна да прехвърли кобилицата от едното си рамо на другото, косата му се преметна, нанизаната антика се изхлузи от конеца и се отрони. Падна насред пътя. Звънна като пчела и се търкулна. Спря на плочника между два камъка, недалеч от прозореца на книжарница „Паисий Хилендарски“. Нейният звън стресна една мравка, сладко задрямала в дълбея до едно пукнато гроздово зърно. Мравката скочи, запълзя напред-назад, покатери се върху антиката и рече:

— Най-сетне! Доживях деня, в който от небето почнаха да падат сребърни пари. Дали ще бъда жива да дочакам и жълтиците?

— Аз не съм паднала от небето — обади се с тънък гласец антиката.

— А откъде идеш?

— Много съм отдалеко. Моето родно място е древният финикийски град Тир. Там ме направиха преди три хиляди години.

— Тогава ти си по-стара от мене — поклати замислено глава мравката.

— Кога си раждана? — попита антиката.

— Тая година, когато бликна тревата и се затопли земята.

— Тогава аз наистина съм малко по-стара от тебе — усмихна се неволно антиката. — Ти навярно и за финикийците нищо не си чувала? Искаш ли да научиш нещо за тях?

— Искам — тихо проговори мравката.

— Те бяха — почна антиката — прочути мореплаватели и търговци. — Корабите им браздяха морята и стигаха до най-отдалечените градове на стария свят. Опъваха платната им сръчни веслари, които работеха наместо мотори. По пазарите продаваха кедрово дърво и вино, червена боя, кехлибар и роби с вързани ръце.

— А ти как си дошла тук от Финикия? — попита мравката.

— Моята история е дълга. Когато излязох от монетарницата, бях новичка и шлемът на моето конниче блещукаше като росна капчица. С кораб, който приличаше на огромен резен от диня, аз доплувах до стария черноморски град Аполония. Той беше голям и шумен пристанищен град. А на хълма, който се оглеждаше в тихия залив, въртяха платнени криле десетина вятърни мелници. Един мелничар донесе на кораба торбичка, пълна с меко пшенично брашно. Финикийците взеха брашното и му платиха с мене. Мелничарят не ме показа никому, а влезе в града и си купи една огромна делва за вино. Даде ме на грънчаря. Оня грънчар беше богат човек. Той имаше голям кораб и роби веслари. Още на другия ден корабът на новия ми стопанин потегли към Бяло море и спря в столицата на древна Елада — Атина. Там имаше огромно игрище, където млади хора мятаха дискове, хвърляха копия и се надбягваха на колесници с две колелета. Помня, че пред входа на игрището заварихме един слепец: белобрад старец с арфа. Той пееше чудни песни. Възпяваше някогашната Троянска война, бързоногия Ахил, юначния Хектор и хитроумния Одисей. Народът се тълпеше да го слуша. До рамото му стоеше право едно босоного момиче с бляскави очи и бяла туника. Туй момиче беше внучка на слепия певец. Моят стопанин грънчарят не влезе в игрището, ами седна на най-близкия камък до певеца, поглади брадата си и го слуша до залез слънце. Когато игрите свършиха и навалицата се пръсна, грънчарят ме извади от кесията си и ме пусна в шепата на белобрадия. Певецът ме потърка между двата си пръста и рече на внучката си:

— Тая паричка е за тебе. Нанижи я на един конец и я сложи на шията си.

Няма никога да забравя ония години, които прекарах при стареца. Той напълни душата ми с песен. Сърцето ми се топи, когато си спомня неговия глас и крилатите думи. Девойчето го водеше за десницата по шумните градски улици, покрай брега на морето и по стръмните планински пътеки. Когато привършеше песента и уморено отпуснеше арфата на земята, внучката се навеждаше и с обич доближаваше кораловите си устни до десницата му. Една вечер замръкнахме в глухо рибарско селище. Певецът беше грохнал и гладен, а нямаше с какво да си купи хляб. Пред една хлебарница внучката на стареца ме откъсна от шията си, подхвърли ме на хлебаря и пое от ръцете му един топъл хляб със зачервена кора. Подаде го на певеца и двамата изчезнаха в мрачината. Разделихме се и вече никога не съм го срещала.

Отново тръгнах от ръка на ръка. Много векове се търкалях по света. Когато бях в столицата на Египет — Тива, — срещнах легионите на Александър Македонски, който беше тръгнал да завладее целия свят, но смъртта му пресече пътя във Вавилон. Римляните, които владееха бреговете на Средиземното море, ме отнесоха в своята столица — Вечния град. Там видях юначния тракиец Спартак, който разбунтува робите и ги поведе на пристъп срещу Римската империя. Спартак работеше като учител в едно училище за гладиатори. Той беше напет, сръчен и умен. От него гладиаторите се учеха как да боравят с двуостър меч. Когато робите грабнаха оръжието да се бият за своята свобода, той ги отведе на оная планина, където димеше вулканът Везувий. Римляните вървяха подир бунтовниците със силна войска. Планината беше скалиста и стръмна. Отгоре надолу слизаше само един път и римляните го пресякоха. Тревога обхвана обсадените роби, но Спартак не се уплаши. Той заповяда на своите хора да нарежат лозина от дивите планински лози и да изплетат здрави стълби. Късно след полунощ, когато долу римските войници задрямаха, въстаниците безшумно се спуснаха един след друг по лозовите стълби, заобиколиха римския стан и го нападнаха. Ужас обхвана Вечния град, когато робите от всичките кътища на империята почнаха да се сбират под знамената на Спартак. В Апулия стана последният бой. Преди срещата между робите и техните господари неустрашимият Спартак изкара меча си от ножницата и погуби своя кон.

— Ако изляза от тоя бой победител, коне, колкото щеш! Ако загина, никакъв кон не ще ми бъде потребен! — извика той и се хвърли там, където искряха стоманените мечове. Загина Спартак, но името му грее като звезда във вековете.

Един търговец на стъкленици за сълзи ме отнесе в някакъв тракийски град и ме предаде на един селянин срещу кошница грозде. Но преди да узная къде се намирам, селянинът ме отнесе в своя дом, пусна ме в едно гърне и ме зарови в нивата си заедно с още четиридесет и седем монети. Хиляда и петстотин години прекарах под земята. Хиляда и петстотин пъти нивата ражда жито, а от гнездата на Дърветата изхвръкнаха хиляда и петстотин поколения птички. Случайно ме изрови с големия плуг Трактористът на сегашното кооперативно стопанство. Цялото гърне с монетите той предаде в музея, само мене задържа за дъщеричката си. Тя подскочи от радост, като ми видя конничето, върза ме с червен конец на косата си, грабна кобилицата с кошниците, набра узряло грозде от лозето и тръгна насам. Тъкмо на туй място се отроних. Къде се намирам?

— Ти се намираш в едно село, близо до някогашния град Филипополис, основан от бащата на Александър Македонски — отговори мравката, която, макар че беше мъничка, много неща знаеше.

— Как се казва този град сега?

— Пловдив.

— Ах, колко съм стара и уморена! — изпъшка антиката. — Тежат ми хилядолетията. Цялата земя обиколих. Видях крушението на стотици държави и най-сетне дочаках годините, когато навсякъде окованите роби захванаха да трошат оковите си. Искам вече да си почина.

— Защо не идеш в музея? — попита мравката.

— Какво нещо е музеят?

— Не знаеш ли? Дом на старините. Аз познавам тукашния учител. Ще му кажа да те вземе и да те отнесе в градския музей. Но в замяна искам да ми отстъпиш твоето войниче.

— Защо ти е? — попита антиката.

— Ще го поставя тука на пост, за да варди гроздовото зърно от лакомите кокошки, докато изтичам до мравуняка и повикам другарките си задружно да го изтикаме до в къщи. Много е сладък сокът на зърното.

— Може — усмихна се антиката.

Войничето се раздвижи, подгони коня си, обиколи антиката и застана на стража до гроздовото зърно.

Наоколо притъмня. Появиха се светкавици. Заваля дъжд.

Конникът каза на антиката:

— Мамо, позволи ми да се подслоня под стряхата на оная книжарница, додето спре дъждът.

— Иди, чедо! — рече антиката.

Додето капките тупкаха на улицата, металният финикиец препусна към грейналата витрина и започна любопитно да разглежда подредените мастилници, перодръжки, детски играчки, книги. По едно време той съзря върху корицата на един голям том образа на величествения старец, когото беше виждал някога.

— Как се казва този старец? — попита конникът едно порцеланово зайче с дълги уши.

— Нима не го знаеш? — отвърна зайчето. — Този е великият Омир.

— Защо са го изписали върху книгата?

— Защото в нея са напечатани песните му за Троянската война.

— Тъй ли? — развълнува се малкият конник, смахмузи коня си и препусна към майка си.

Дъждът бързо престана, но придошлият порой отвлече и зърното, и мравката, която тичаше разтревожена. През разкъсаните облаци се показа златната глава на месечината. Тя плуваше тъй, както е плувала преди три хиляди години.

Антиката я гледаше и мълвеше:

— Всичко на този свят се мени. Воденичните камъни на времето смляха милиони хора. Само ти си вечна, златна месечино!

— И песните на дивния певец Омир, когото срещнахме в древна Елада! — обади се финикийският конник и като се намести върху антиката, отпусна копието си и заспа изведнъж…

Ангел Каралийчев
Лъв без опашка

Зайка Зелкова има две зайчета. Едното се казва Сребърен мустак, а другото — Лъв без опашка. Веднъж Сребърен мустак, като прескачаше един горски ручей, тупна във водата.

— Добре ми дошъл, скакалецо! — се провикна една рибка с червена опашка и отвори гърло да налапа зайчето.

Сребърното мустаче замръзна от страх. Ушите му затрепераха. Рибката зяпна, разтвори широко уста, опита се да налапа зайчето, но като разбра, че не ще може да свърши тая работа, плесна ядовито с опашката си и рече:

— По-скоро да се махаш от очите ми! Сега не мога, но когато порасна, само да ми паднеш — ще те изям!

Сребърното мустаче се измъкна от водата и презглава хукна към заешката дупка. Мушна се в затопления мъх и цялото затрепера. Разболя се милото от страх. Зайка Зелкова час по час му слагаше мокри кърпи на челото и го поеше с липов чай.

— Не бой се, маминото! Аз ще кажа на щъркела да я клъвне тая проклета рибка. Не бой се!

Но Сребърното мустаче не можеше да се успокои. Като си спомняше как му се заканваше рибката — козината му настръхваше. Минаха пет дни. Разтревожена, Зайка Зелкова повика в къщи доктор Га, най-добрия горски лекар. Като влезе в дупката, доктор Га си намести очилата, погледна ушите на болното зайче, преслуша сърцето му, надникна в гърлото му и рече:

— Нищо му няма. Ако утре му дадеш едно червено яйце, страхът му ще изчезне.

И като се поклони, доктор Га напусна заешката къща.

— Ах, боже! — въздъхна Зайка. — Откъде да ти взема червено яйце, болно мамино момченце!

— Мамо — обади се Лъв без опашка, — аз ще намеря едно червено яйце. Ти само ми кажи при кого да ида.

— При кокошката, Лъвчо! Само тя може да помогне на братчето ти.

Лъв без опашка размаха предната си лапа и напусна заешката дупка. Затече се между дърветата. Извървя цялата гора, излезе на открито поле. Там пасеше едно магаре.

„Туй нещо трябва да е кокошката“ — помисли си Лъвчо и се провикна:

— Хей, кокошко, по колко продаваш яйцата?

— Я си върви по пътя, не виждаш ли, че не съм кокошка?

— Ами какво си?

— Аз съм лъв в магарешка кожа.

— А къде живее кокошката?

— В курника.

— Къде е курникът?

— Не обаждам.

— Ще кажеш, аз заповядвам! — тропна с крак зайчето.

— Че кой си ти, дето ми заповядаш?

— Аз съм Лъв без опашка.

— Щом си лъв без опашка — прекланям глава, ще кажа. Курникът се намира там, където показва опашката ми.

Потегли зайчето по оня път, който му сочеше магарешката опашка. Вървя, вървя, вървя, най-сетне по тъмно стигна до едно село. Месечината беше изгряла, а селяните спяха дълбок сън. Лъвчо се озърна насам-нататък и се намъкна през отворената вратня на най-крайния селски двор. Пристъпи тихичко. Най-напред съзря курника. Под него се беше настанила неговата горска кака Лисица. Тя ровеше усърдно дупка под заключената врата на птичата спалня.

— Какво правиш тука? — попита зайчето.

— Ровя дупка.

— Защо ти е?

— Вътре зли хора са заключили една затворничка. Искам да я освободя.

— Колко си добра! — продума зайчето. — Това ли е курникът?

— Не е това. Курникът е там, пред къщата. Виждаш ли оная мъничка колибка? Там е курникът.

Лъв без опашка подскокна и за един миг се намери пред малката дъсчена къщичка. Надникна. Вътре хъркаше старото куче Мурджо. Зайчето протегна лапичката си, докосна Мурджа по главата, но кучето спеше дълбоко и не усети гостенчето. Тогава Лъв без опашка си навря главата в кучешката колибка и извика на Мурджовото ухо:

— Куку!

Мурджо скочи. Сграбчи зайчето с големите си лапи и изръмжа:

— Що щеш тука, зайче мустакато?

— Дойдох да ми дадеш едно червено яйце. Моля ти се, кокошко, дай едно яйце за болното Сребърно мустаче!

— Сбъркало си адреса. Аз не съм кокошка. Кой те проводи при мене? Искам да му целуна ръчицата.

— Проводи ме добрата кака Лиса опашата!

— Къде е тя? — наостри уши Мурджо.

— Хе там, трепе се горката да спаси една нещастница от затвора.

— Тая новина ти спаси невинната душица. Почакай пред колибата! Подир малко ще получиш яйце за болното си братче. — И като се промъкна крадешком край плета, кучето неусетно стигна до курника и се хвърли върху лисицата. Набърже й съдра кожухчето. Кокошката се измъкна от курника ни жива, ни мъртва.

— Ти си мой благодетел, защото ми спаси живота! — изкудкудяка тя на Мурджа.

— Най-напред за живота си трябва да благодариш на онова мъничко зайче, което стои пред колибата ми.

Кокошката се заклати към кучешката колиба и като видя зайчето, ахна:

— Що щеш тука на вълка в устата?

— Чакам си яйцето.

— Яйце ли? Заповядай! — рече кокошката и като се напъна, снесе едно яйце.

Зайчето погледна топлото яйце и поклати глава:

— Не го искам.

— Защо?

— Защото е бяло. Мен ми трябва червено яйце.

Кокошката се намери в голямо затруднение, защото тя можеше да снася само бели яйца, но старият Мурджо изръмжа нещо и кокошката подскочи.

— Ей сега ще ти донеса червено яйце, защото ти ми спаси кокошата глава — изкудкудяка повторно кокошката и прескочи градинския плет.

Подир малко тя се върна и търкулна пред муцунката на зайчето една току-що отскубана червена репичка.

— Вземи туй яйчице — рече тя — и го носи на болното си братче. Носи му още много здраве от кокошката и Мурджа.

Зайчето се поклони, захапа репичката за опашката и изхвръкна от селото.

Запъхтян се върна Лъв без опашка у дома си и подаде червената репичка на уплашеното си братче. Сребърното мустаче захрупа репичката и щом я изяде, скочи на крака. В очите му светна голямо безстрашие.

— Мамо — викна то, — отсега нататък не искам да ме наричате Сребърно мустаче!

— Ами как? — погледна го учудена Зайка Зелкова.

— Лъвско сърце!

Зайка Зелкова се усмихна и с лапичката си го помилва нежно по главичката.

Ангел Каралийчев
Житената питка

Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.

— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.

— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.

— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.

— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.

— Я зяпни да видя!

Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.

— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.

— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.

— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.

Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.

— Бабо… — обърна се умислен Ваню.

— Ей.

— Право ще кажеш, вярно ли е?

— Кое?

— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.

— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.

— Ами далеч ли е нивката?

— Много е далеч.

— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.

— Там.

Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.

— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.

— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.

— Още един път искаме.

— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.

Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:

— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.

— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.

Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.

Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.

Навела се зачервената от студ питка и попитала:

— Тук ли е житцето?

— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.

— Ами будно ли е, или спи?

— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.

В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.

— Гладно ли е? — попитала го питката.

— Не е.

— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.

Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?

Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.

Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.

— Ами вълкът, бабо?

— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.

Пустата питка, колко е хитрушка!

Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.

— Ваньо-о-о, тичай — шейната!

— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!

— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.

Ангел Каралийчев
Най-тежкото

Щъркелът разказваше. Магарето го слушаше с широко отворени очи и клюмнали уши.

— Има оттогава три години. Беше по вършитба. И аз помагах. Цял ден стоях в гнездото си на плевника и гледах отвисоко към Балкана. Щом се закъртеше някое бяло облаче над сините върхове, подканях харманджиите да сколасват бърже. Дъжд да не накваси хармана. И когато големите житни купни се загубиха и свършихме вършитбата, дюлите в градината бяха пожълтели и капеха. Аз обиколих посърналите стърнища, простих се с жабите, простих се с гуговицата, дето ми гукаше всяко утро на ставане, и тръгнах за другата земя.

— Коя е тя?. — попита магарето.

— Земята, от която иде крилатият бял вятър. Там живеят най-черните хора.

— Магарета има ли там?

— Няма магарета.

— Вятър я вее, щом няма магарета — рече с дълбоко съжаление дългоухият.

— Когато тръгвах — продължи щъркелът, — доде ми наум, че негрите, като поемах насам, ми поръчаха за армагани. Чудех се какво да им занеса. Имаше много хубави работи, ала аз не знаех как да ги занеса. Тежки армагани не мога да нося…

— Защо не си повикал мене? Аз мога юнашки да нося, гърбът ми е здрав — похвали се магарето.

— Ами тебе кой ще те носи през морето? Мислех тъй, кроих инак, нищо не можах да реша. Най-сетне се дигнах и отидох при дяда Матея, воденичарина. Заварих го пред воденицата, дими с ореховата си лула и плете мрежа, й той е рибар като мене, само че жабите не харесва. Кацнах на един стар търкулнат воденичарски камък, пропъдих с крило дима от лулата му, за да не сълзят очите ми и го попитах:

— Като си стар и всичко знаеш, можеш ли ми каза какъв армаган да занеса на оная земя, където черни хора живеят в сиромашки колиби?

Замисли се дядо Матей. Сложи мрежата на тревата, сне от уста лулата и очите му тръгнаха по далечните пожънати ниви.

— Чувай — рече той, — да им занесеш най-тежкото.

— Кое е то? — попитах го аз.

— Житеното зърно. То е най-тежкото имане на хората. Без него няма да има хляб, а без хляб нямаше да има хора. Дребно е като мушица, но струва много. Занеси им едно зърно!

Магарето се засмя. Големите му зъби се лъснаха.

— Че защо им е едно зърно? Кого ще нахрани то? Да си им занесъл магарешки бодили. По-леко и по-сладко нещо от магарешкия бодил надали има по света. Право ти казвам. Защо не си дошел при мене, аз да те науча на ум и разум?

— Сложих аз зърното под езика си и полетях над селата, над градовете, през синьото море, към страната на белия вятър. Моята родина. Бързах да зарадвам бедните души на черните. Отминах много кораби с бели платна, прелетях над цветущи острови, където зрееха жълти като кехлибар порто кали, прехвърлих широкото море. Една сутрин спрях над нашето село и кацнах насред мегдана. Като ме видяха черните, наизскачаха от колибите, развикаха се, наобиколиха ме и попитаха:

— Носиш ли армаган?

— Нося.

— Дай да го видиме.

Аз изплюх зърното на земята. Тъкмо в туй време една крадлива гарга се спусна между наведените къдрави глави на моите съотечественици, клъвна зърното и литна.

— Дръжте я! — закрещяха черните.

Един старец опъна своя тежък лък и пусна стрела подир птицата. Пронизаната гарга се преметна във въздуха и падна върху една колиба. Извадиха от устата й житеното зърно. Тя още не беше сварила да го глътне. Тогава аз разправих на тъмнокожите селяни как и къде да посеят зърното. Те го посяха в една градина и през първото лято ожънаха седем класа. Стриха узрелите класове и ги посяха отново. На другата година поникна леха жито, а на третата — цяла нива. Научих ги да мелят брашното и пекат хляб. Сега те имат воденица, по-хубава от дядовата Матеева. Като построиха воденицата и опекоха първата пещ хляб, направиха голямо угощение. Аз бях най-скъпият им гост на трапезата. Бяха ми наловили цяла кофа змии и жаби. Попитаха ме тогава кой ме е научил да им занеса най-хубавия дар. Отговорих им — старият българин, дето има воденица във Витското ливаде.

— Помоли го да дойде догодина, цар да ни стане. От мермер дворец ще му направиме. Златен комин ще гудиме на двореца му, в златни паници чорба ще му сипваме.

— Добре — рекох им.

Тръгнах да се върна пак тука. Минах отново над моретата. Летях пак над цветущи острови с лимонови и портокалови градини. По пътя настигнах един рибарски кораб и както бях огладнял, изкълвах цяло каче с прясна риба.

Когато се върнах тука и разправих на дядо Матей за молбата на черните, той смукна три пъти от лулицата си и поклати глава:

— Няма да мога да царувам вече, защото остарях.

Магарето наостри уши.

— Цар ли нямат? Слушай, ако си ми приятел, занеси ме там на гърба си! Аз мога да им стана цар. Много съм млад и много съм умен — бива ме за тая работа. Гласът ми е чудо! Като стана цар — ще ти се отплатя по магарешки.

Щъркелът погледна магарето, усмихна се и размаха криле.

Ангел Каралийчев
Историята на една ябълка

Тая история се случи през ония мрачни години, когато румените ябълки блещукаха по господарските трапези и рядко стигаха до трапезите на сиромасите.

Малката ябълка се роди през една ясна пролетна утрин.

Рой пчели пееха на синора, когато слънцето напече пъпката върху най-горното клонче на ябълката. Пъпката се затопли и се пукна.

— Какъв хубав свят — въздъхна розовото цветче в чашката и погълна с жадно око зелената нива, зашумените синори и тихата небесна синевина.

Полъхна кротък вятър. Залюля клончето. Новороденият цвят се наведе надолу. Една пчела от синора го зърна и литна към него. Кацна разтреперана, навря си косматата главица между цветните листа и почна да смуче мед. Ябълковото цветче примря от страх и болка. Пчелата се насмука до насита, отърси върху гърба си златния прашец от тичинките, забръмча с прозрачните си криле и отлетя.

— Какво прави с мене туй крилато нещо, майчице? — попита цветчето.

Старата ябълка се обади:

— Не бой се, чедо! Туй крилатото нещо е пчела. Тя дойде, да се насмуче с мед от твоето сърце. Мед за хората.

— Кои хора?

— Ония, дето живеят долу в стария град.

Цветчето погледна с копнеж към далечния град.

Мина една неделя време. Розовите листа на цветчето окапаха и се оголи едно малко зелено зрънце. Туй зрънце почна да расте, поено от хладната роса и хранено от живия сок, който старата ябълка смучеше от земните недра. Наедря. Когато нивата се жлътна и житните класове се огънаха надолу, нежна руменина покри кожицата на най-горната ябълка. Тя се къпеше в знойния дъх на слънцето и слушаше песента на чучулигите. Сгушен някъде в долчината, денем летният вятър дремеше, а нощем налягаше силно клоните и всичките листа шумоляха.

— Кой ходи по нивите? — попита една нощ ябълката.

— Аз ходя — обади се невидим глас.

— Кой си ти?

— Вятърът.

— Ах, вятърът ли? Спри, братко ветре, под майчините ми клони и ми разкажи за оня далечен град, където нощем трептят хиляди светулки.

— Те не са светулки, ами са електрически лампи.

— Майчице — прошепна ябълката, — дали ще видя някога този град?

— Защо ти трябва да го гледаш. Той е стар град. Стените на къщите му са пропукани. Немотия и тъга лъха от тях. Улиците — криви и прашни. Край града се вие една мътна река. Цял ден в нея се къпят деца и юрдечки. А пък вечер, когато надникнах през прозореца на една вехта къщурка, видях едно болно момиче. Лежи на креватчето си, а челото му гори. До креватчето — маса. На масата гори лоена свещ. А над масата, приведена, плете чорап една жена с прошарени коси и сухо лице — майката. Детето изохка:

— Маменце, много ми е горещо. Устата ми засъхнала. Яде ми се нещо.

— Трай, чедо — извърна очи майката, — тая нощ аз ще изплета един чифт чорапи. Утре ще ги продам на пазара. Като взема пари, ще ти купя ябълки петровки. Да видиш какви са хубави!

Домъчня ми за болното девойче и раздвижих криле да разхладя челото му. Но в туй време пламъкът на лоената свещ се огъна и угасна. Когато настана тъмнина, детето промълви:

— Маменце, запали пак свещта! Страшно е!

— Кибритената кутийка е празна, чедо. Няма клечки.

— Защо няма?

— Защото нямам пари да купя.

— Сърцето ми се сви — продължи вятърът, — излязох навън, дигнах цял облак прах по улиците и напуснах тоя град, където има толкова бедни хора и страдание.

Вятърът млъкна. Ябълката наклони глава. Налегна я тежка мисъл. Задряма в зори. Когато се събуди, цялото й лице беше мокро.

— Залюлей ме, братко ветре — помоли се тя на вятъра, — духни да ми изсъхне румената риза!

Вятърът я люшна.

— По-силно!

Вятърът избухна, залюля я, клончето се приведе и узрялата ябълка се отрони. Падна в коловоза на отъпкания път. Търкулна се надолу и викна:

— Сбогом, майчице! Прощавай, ниво златокласа! Аз вече заминавам!

— На добър час, дъще! — проговори старата ябълка, а житните класове се поклониха.

— Тикай ме, ветре!

— Накъде?

— Надолу! Към града!

Вятърът подхвана румената ябълка и я понесе пъргаво надолу. Подир един час тя стигна в града. Както се беше засилила — влезе под пътната порта право в един двор, пълен със свине. Свинете, щом я зърнаха, втурнаха се с навирени опашки да я схрускат. Сборичкаха се над нея, бутнаха я със зурлите си и тя се търкулна назад — излезе пак навън. Вятърът я подхвана отново и я засили насреща към брега на реката. Ябълката падна във водата и запищя:

— Помощ! Олеле, удавих се!

Ала водата не можа да навлезе в гърлото й, защото нямаше гърло, и тя плувна по течението между сивите смешни юрдечки, които ловяха рибки с вдигнати нагоре крака като лопатки. Един рибар хвърли мрежа и замрежи ябълката с десетина рибки. Изтегли лова си на брега, прибра рибките в една кофа, а ябълката хвърли на пясъка. Отмина. Ябълката изсъхна и червената й кожа заблещука. Подир пладне на реката пристигна една суха жена с вехта черна забрадка — да пере. Щом се наведе и натопи прането, тя съзря ябълката и очите й светнаха.

— Слава Богу! — проговори сиротинята и прибра ябълката в пазвата си. Когато се върна вкъщи, викна отдалеч на болното си момиче, което лежеше в постелята:

— Познай какво ти донесох!

— Мидена черупка, маменце.

— Не е черупка, червена ябълка ти нося.

Детето пое с жълтата си ръка ябълката, допря я до горещите си устни и я целуна. Ябълката погледна лоената свещ на масата, празната кибритена кутийка и позна, че е дошла в къщата, за която снощи разказваше вятърът. Взря се в напуканите от огън устни на детето и закопня да ги намокри с влагата си. Дълго се радва болното девойче на сочния плод и не смееше да го разхапе. Но надвечер, когато горещ лъх нахлу от улицата, то впи жадно зъбките си в ябълката. ТЯ усети белите му зъбчета и изтръпна. Сладкия сок напълни устата му. Много сладка му се стори ябълката.

Подир малко в шепата на малкото момиче останаха само четири кафяви семки. То протегна ръка и ги хвърли навън през прозореца в градината.

На другата пролет пред прозореца на сиромашката къщица поникна крехко ябълково дръвце. То порасна бърже, защото една грижовна млада ръка го поливаше всяка вечер с пръстена стомничка.

Ангел Каралийчев
Майчина сълза

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.

— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.

— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.

— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.

— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.

— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.

— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Ангел Каралийчев
Колибрито и слонът

Далеч в океана на остров Мадагаскар живее едно малко птиче, колибри. Малки читатели, вие навярно не знаете нищо за най-дребните птички, които се въдят а топлите южни страни. Те се наричат колибри. Всяка птичка е голяма колкото една муха. Затова учените наричат колибрито „птица-муха“. Чудна премяна е дала природата на туй птиче. Има колибрита червени като череши, има жълти като кехлибар и зелени като шумата на дърветата. Когато колибрито кацане на някое клонче, прилича на разцъфнало цвете. Слънчевата светлина играе по перушината му и то блещука като скъпоценно камъче. Колибрито е мъничко, но то се смята за много голямо, като всяко дребно нещо на света. Мадагаскарчето си беше свило гнезденце някъде в шумата на едно тънко дърво край пътеката, която води към гората на слоновете. Гнездото беше голямо колкото напръстник, а яйцата, които птичето снесе, приличаха на ябълкови семки. Легна отгоре им колибрито и си измъти три птичета. Те бяха толкова мънички, че когато майка, им хванеше някоя мушичка, едвам я поглъщаха.

Веднъж старата птичка се дигна рано и каза на дечицата си:

— Деца, стойте мирно в гнездото и не шавайте. Аз ще се върна подир час.

— Къде отиваш? — попитаха пиленцата.

— Отивам в село Чики-Тава. Там има бананови градини. Ще ви донеса на обед бананова кашица. Бъдете ми само послушни, сгушете се и поспете малко, докато се върна.

Щом майката замина, пиленцата си завряха главичките в топлия мъх на гнездото и задрямаха. Тъкмо в туй време от гората излезе един слон. Той пристъпваше бавно, махаше хобота си и цялата земя трепереше под краката му. Отиваше надоле към реката. Когато стигна до дръвчето на колибритата, той се спря и почна да си чеше хобота. Дръвчето се залюля и една росна капка капна в гняздото. Колибритата трепнаха и се събудиха.

— Наводнение! — нададоха писък намокрените душички.

Подадоха главичките си навън и изтръпнаха от страх, като видяха слона. А слонът си чешеше дългия хобот и силно огъваше надолу дръвчето.

— Стой, дядо! Какво правиш! Ще ни изтърсиш от гнездото! — писнаха в хор трите пиленца.

— Кой бръмчи там горе? — попита слонът и дигна хобот към гнездото.

Като видя малките намокрени птиченца, той се засмя и пръхна. От силното духане едното колибри изхвърча навън, тупна на земята и рече:

— Хопла!

Слонът отмина. Подир малко се върна старата птичка. Тя грабна рожбата ей от земята, дигна я в гнездото и попита:

— Какво се е случило?

— Ах, майчице, ти не знаеш какво страшно нещо мина оттук! — забръмчаха пиленцата.

— Голямо ли беше?

— Много голямо, с две опашки: една отпред и една отзад.

— Колко беше голямо, като мене ли?

— Много по-голямо!

Тогава птичката се накокошини и почна да се надува:

— Кажете, деца, толкова ли беше?

— Още по-голямо!

— Какво, още по-голямо ли? Ох, смешни, глупави пиленца! — Тогава трябва да е било ей такова! — И тя се наду още повече.

— Не, майко, още, още по-голямо!

— Ох, деца, вие ще ме накарате да се пукна от смях. Има ли нещо по-голямо от мене? Гледайте сега, като разперя криле, цялото гнездо покривам. Когато мине втори път, искам да ми го покажете.

— Защо, майко?

— Ще го клъвна!

Птиченцата започнаха да се смеят, но за да не оскърбят майка си, закриха човки с крилцата си.

Ангел Каралийчев
Юначното петле

Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатушкал се и нещо си тананикал. Като стигнал до дървения мост над крайселската река, той смахмузил магарето да мине по-бързо и го подканил:

— Дий, Марко-о!

Засилило се дядовото Пешове магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.

Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.

— Царската колесница минава! — рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.

Конете префучали покрай него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал подир конниците, които препускали подир колесницата.

Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата навън ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.

— Какво ли намериха на моста? — проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си. Но то се олюляло и закуцало.

Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:

— Къде ще се дяна с този окуцял Марко?

Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка. То се изправило пред своя стопанин и рекло:

— Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петлю Пешев, ако не ти я донеса!

И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило: как да мине отвъд? Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:

— Абе аз защо ли се чудя?

И като се навело петлето с оскубаната опашка, проточило шията си, отворило гърлото си и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.

Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:

— Хей ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!

— Ще ми изядеш опашката! — отвърнало петлето. — Я се махай от пътя ми!

Лъвът разтворил устата си.

— Абе ти — кипнало петлето — няма ли да се махаш? И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало. Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Пешово магаре.

— Кукуригууу! — изкукуригало петлето и запляскало с криле.

Царят се стреснал и облещил очи.

— Кой смее да нарушава царския ми сън? — грозно изревал той.

— Аз — отвърнало петлето.

— Какво искаш?

— Подковата!

— Не я давам! Тя ми е късмет! — отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.

Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.

— Докога смяташ да кукуригаш? — попитал царят.

— Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.

— Тъй ли? — заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.

Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене.

— Какво ще заповядаш, господарю?

— Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето печете хлебове за цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!

Както заповядал царят, тъй направили царедворците. Опалили голямата пещ и когато жарта станала до колене — хвърлили дядовото Пешово петле вътре.

Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то запяло и рекло:

— Водолей, водолей, всичката вода разлей, въглените угаси и петленцето спаси!

Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.

На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.

— Пак ли? — скокнал царят. — Ще те науча аз тебе! И заповядал на царедворците си да го хвърлят в зверилницата, където било пълно е гладни вълци и постали лисици.

Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало:

— Лъвчо, лъвчо мил и драг, покажи, че си юнак!

Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици.

На третата нощ петлето пак закукуригало пред отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не можел да излезе наглава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:

— На ти подковата, па се махай от главата ми!

Петлето си тръгнало към село да зарадва натъжения дядо Пешо, а лъвът останал в зверилницата.

Ангел Каралийчев
Светулката и бухалът

Дядо Златан прибра стадото в кошарата, натири Марка, старото магаре, на полето да пасе и заключи вратнята. От сухи клонки накладе огън пред кошарата и си опече три картофа. Навечеря се, легна на тревата край огъня, загърна се в закърпения вехти кожух и заспа дълбоко. От близката лешникова горица излезе една светулка с угаснало фенерче. Литна тихичко над заспалите овце, завъртя се край огъня и когато една главня изпращя и разсипа наоколо искри, малката крилата душица грабна една искра и си запали фенерчето. Почна да мъждука над кошарата, прехвръкна трънения плет и пое през тъмното поле. Насред полето с наострени уши седеше Марко, старото магаре, и гледаше към гората.

Светулката трепна напреде му като росна капчица, озарена от ясно утринно слънце и попита:

— Защо не лягаш да спиш? Какво гледаш към гората?

— Ах, сестро светулке, много съм разтревожен! — отвърна Марко. — Всяка вечер, преди да си легна, аз опирам ухо до земята и слушам какво става по света. Ако всичко е в ред и работният свят мирно почива, аз лягам на тревата, спокойно заспивам и се усмихвам насън. Ала тая нощ за мене няма сън. Като си опрях ухото (то е моето радио) до земята, чух далечен вик. Един пътник вика за помощ от дълбочината на гората. Той е сбъркал пътя и не знае накъде да върви. Вълци го дебнат със зъби като тесли. Мечки стръвници реват подире му. А напреде му бучи една черна река, пълна с крокодили. Той не знае, че под столетните дървета се вие една бяла пътечка, която води надолу към мирните села. Няма кой да му покаже тази пътечка. Ти знаеш ли я?

— Как да не я зная! — отвърна светулката. — Когато минавам през старата гора, все над тази пътечка летя.

— Тогава, сестро светулке, бързай да светнеш на загубения пътник. Ако му помогнеш, ще сториш едно добро дело.

— Ей сега ще ида! — рече светулката и се упъти към гората.

Навлезе под клонестите дървета, обрасли с вековен мъх, затрепка над Мечите поляни, над храстите, в които спяха мустакати зайчета. Спря се до едно сухо дърво, ударено от гръм, и се ослуша. Ала наместо гласа на загубения пътник чу наблизо зловещо бухане:

— Бух! Бух! Бух! Аз съм злият дух!

— Ах, колко е страшно! — прошепна малката светулка, спусна се надолу, кацна в чашката на едно диво горско цвете и му се помоли:

— Скрий ме, защото много ме е страх от онова тъмно нещо, дето буха.

— Няма място в чашката ми, нали виждаш колко е мъничка!

— Тогава прибери ми само фенерчето, а пък аз ще се потуля под един сух листец, додето отмине тъмното нещо.

Дивото цвете пое фенерчето в чашката си и тя светна като бисерно зърно. Светулката се сви под един сух листец и притаи дъх. Появи се бухалът. Размаха над цветето две големи крила и викна със страшен глас:

— Кой запали тази светлина?

— Аз я запалих! — с премаляло гласче отговори светулката.

— Защо я запали? Не знаеш ли, че гората нощем трябва да бъде тъмна? Ти потъпка закона за нощния мрак. Затова те осъждам на смърт!

— Помощ! — изпищя светулката под сухия листец, но додето свърши, тъмната птица я удари със студеното си крило.

Далеч някъде в полето Марко, старото магаре, изправи ухото си и долови писъка на светулката. Вирна глава нагоре и почна да реве в нощния час. Размърдаха се хората, заспалите гадини, притихналите птици в гнездата, раците в подмолите. Верчето се стресна, сънено почна да трие очите си и погледна през прозореца към звездите. Пробуденият свят запита магарето:

— Защо ревеш, тръбачо? Какво се е случило?

Марко тъжно почна да разказва за злата участ на светулката с фенерчето. Като чуха разказа на магарето, хората и гадините се дигнаха и се втурнаха към полето. Събраха се:

200 юначета с бели калпачета,

200 рачета-кривокрачета,

200 баби с дървени саби,

200 врабци напети — все на самолети,

200 котаци с дълги мустаци,

200 папагали като хали,

200 петли стари

и едно магаре (Марко).

Потеглиха към гората да нападнат тъмната птица. Най-напред вървеше Марко и тръбеше. Намериха я тъкмо когато се гласеше да отключи черния нощен дъжд, за да угаси светлината на малкото фенерче в чашката на дивото цвете. Замахнаха бабите със сабите, мръднаха си котаците мустаците, втурнаха се като хали двеста папагали върху чудовището, полетяха юнаците след раците, взеха да кукуригат двеста петли стари, ревна дъртото магаре. Уплаши се нощният разбойник и размаха криле. Побягна вдън горите Тилилейски и кацна на един клон надолу с главата. От мъка почна да се надува, стана голям като бъчва, мукна и се пукна.

А фенерчето? Фенерчето ще го вдигне Верчето. То ще иде в гората. Ще прибере фенерчето от чашката на дивото цвете и ще озари пътечката, по която загубеният пътник ще слезе към светлините на мирните села.

Ангел Каралийчев
Приказка за бостанското плашило

Дядо Мърморан натовари на каручката си най-узрелите любеници и поръча на бостанското плашило:

— Хей, Иванчо, добре да пазиш бостана! Останаха още десетина дини и един пъпеш-коравец. Утре ще пристигна за тях. Ще обера бостана и ще запаля колибата. А ти ще дойдеш с мене в къщи. Туй лято ти беше добър пазач. Решил съм да те оженя за една хубавица. Тя е с един крак, но е младичка, на девет месеца е. Нарича се Зелка Градинарска. На сватбата ти ще заколя угоена свиня. Туй съм го решил. Съгласен ли си?

Иванчо Страшника се ухили до уши. Размаха от радост разперените си ръце. Парцалите на ръкавите му се развяха:

— Съгласен съм, дядо Мърморане.

Заскърца дядовата Мърморанова каручка и се изгуби между царевиците. Беше рано и тихо. Слънцето го нямаше още. Цветовете спяха със затворени чашки. От близката лешникова горица изскочи едно зайче със златисто кожухче, втренчи очи към плашилото, разтрепера се и мигом се върна назад. Мина каквото мина, зайчето отново се престраши и навлезе в бостана. Този път то беше потулило с лапичка очите си — да не гледа страшния Иванчо.

— Стой! — извика плашилото.

Зайчето замръзна на мястото си.

— Какво търсиш тука?

— Търся някоя динена коричка.

— Защо ти е?

— Ще я нося на майка си. Тя е болна и лежи скрита в лешниковата горица. От жажда й се напукаха устните. Позволи ми да взема една коричка, най-малката, моля ти се!

— Не може! — отговори Иванчо.

— Защо да не може? Динените кори не са потребни.

— Как да не са потребни? С динени кори дядо Мърморан охранва свинята, която ще заколи на моята сватба. Хайде сега, махвай се или ще те изям!

И бостанското плашило се наклони към зайчето. Горкото зайче сви уши и се стрелна в съседната царевична нива. Запъхтяно се мушна под един голям тиквен лист и затрепера от страх и мъка. Сълзи рукнаха от очите му. От жалба подир зайчето сякаш почна да плаче и крушата, всичките й листа се намокриха. Ревнаха царевиците, без глас захълцаха тиквите. Слънцето се показа. Цялата нива светна, обляна в сълзи.

— Кой разплака нивата? — попита лисицата, която беше клекнала до синора пред едно парче счупено огледало и си червеше устните с къпини.

— Зайчето я разплака — отвърна крушата.

— Защо?

— Защото Иванчо Страшника не му позволи да вземе от бостана една динена коричка. Брей, че лошо бостанско плашило!

— Иванчо ли? Аз този Иванчо ей сега ще го науча! — закани се лисицата, захапа огледалото и се спусна към бостана. Като стигна, тя се провикна отдалеч: — Слушай, Иванчо, или ще дадеш на зайчето динена коричка, или ще отсека единия ти крак, на който стоиш, изправен!

И лисицата замахнала с опашката към Иванчовия крак, тъй както дядо Мърморан замахва със секирата.

— Тия на мене не минават — усмихна се Иванчо. — Аз съм чел оная приказка, в която се разказва как ти си подмамила косенцето да пусне едно след друго пиленцата си от гняздото на земята. Лъгала си го, че ще отсечеш дървото му с опашката си. Мене не можеш измами!

— Ти си едно безобразно плашило! — ядоса се лисицата.

— Не е вярно, аз съм хубавец. Дядо Мърморан е решил да ме ожени и да заколи свинята.

— Тебе ли ще ожени бре, грознико! Главата ти е направена от пукната кратуна, ръкавите на палтото ти са от парцали, а гащи нямаш. Ти си най-грозното плашило на света. Я се погледни!

И лисицата дигна с лапа нагоре счупеното парче огледало. Иванчо се наведе и като се огледа — примря от страх. Затракаха зъбите му, нарисувани с въглен. Горкият Иванчо — той се уплаши от себе си. Заклати се като пън, отскубна тоягата, която му служеше за крак и — подскок, подскок — търти да бяга, но се спъна в диненото върже и падна по очите си.

Зайчето, което беше свидетел на тая разправия, грабна една динена коричка и прибягна към лешниковата горичка.

Надвечер минаха яйчари. Те караха магарета, натоварени с празни сандъци. Отиваха да събират яйца по селата. Щом разбраха, че никой не пази бостана, нахълтаха като хуни, обраха всичките дини, откъснаха напукания коравец и заминаха.

На другия ден пристигна дядо Мърморан с каручката си. Поозърна се и като видя, че крадци са обрали дините, целият почервеня от гняв. Ритна Иванча и се развика:

— Разбойнико, ти ми опропасти хубавия бостан, но аз ще те накажа жестоко!

И като изкара кибрита си от джоба, разлютеният дядо Мърморан драсна една клечка, запали напръхналата колиба, грабна Ивана и го хвърли в пламъците. Така завърши своя живот Иванчо Страшника, безстрашното бостанско плашило.

Ангел Каралийчев
Топлата ръкавичка

За Нова година мама подари на Тошката две жълти вълнени ръкавички. Те имаха само по едно пръстче, но бяха леки пухкави и топлички. За ръкавичките мама разплете какината фланела, защото такава хубава прежда никъде не се намира. Пустата мама! Отгоре на ръкавичките извезала две кученца от червени конци. Те не са живи, но досущ приличат на Страхилча. Ще попитате: кой е този Страхилчо? Той е истинско куче. Живее в дървената колибка под ябълката и варди къщата. От нищо не се бои. Само нощем го е страх от тъмното и лае, без да има защо. А е много хитър. Толкова е хитър, че не може повече. Ако си хвърлиш шапката на улицата, за един миг ще изтича, ще я захапе и ще ти я донесе. И не я пуска на земята, а застава на задните си крака и ти я подава в ръцете.

— Дръж, сине — рече мама и подаде ръкавичките на Тошката, — да ти топлят ръцете, когато идеш на пързалката, но гледай да не ги загубиш, защото ти ги подарявам от сърце.

Сякаш не рече тъй мама, а му поръча:

— Тръгвай, Тоше, на пързалката да си загубиш ръкавичките!

И Тошката свърши тая работа. Повлече шейничката си към Заешка могила, където е пързалката, спусна се три пъти като вихър надолу, но на четвъртия път шейната му се прекатури и той заби главата си в снега. Измъкна се побелял от сняг, запъхтян, поотърси дрехите си и тъй като му стана студено, подири в джоба мамините ръкавички. Извади едната, но другата я нямаше. Захвана да я търси по цялата пързалка. Никъде не можа да я намери. Сякаш беше потънала в земята. Буца заседна на гърлото му, когато повлече шейната си към дома. През цялата вечер ходеше нацупен. И новогодишната баница с късметите не му се услади. Като си легна, дълго се въртя в леглото и не можа да заспи. Мама нощес до втори петли си вади очите над тия ръкавички, а той изгуби едната още при първото си излизане!

Сега да видим къде е ръкавичката.

Тя се изтърси от джоба на Тошката, когато той обърна шейната и си заби главата в снега. Леката ръкавичка хвръкна като птиченце и падна зад една трънка. Потули се, затуй Тошката не можа да я намери. Щом децата се разотидоха и пързалката опустя, от съседната горица изскочи Зайо Мустаков. С пет-шест юнашки скока той се изкачи на могилката, погледна отвисоко към селото, където трептяха много светлини като звезди, нападали на земята, и въздъхна:

— Тая нощ всичките послушни деца ще получат подаръци, само за мене няма нищичко!

И Зайко вдигна предната си лапичка, за да си избърше окото. Като го избърса, той се втренчи към трънката и видя, че там върху снега нещо се жълтее. Заешкото му сърце радостно затупка. Дали не е круша? Бързо се втурна към ръкавичката. Побутна я боязливо с крачето си, дори я обърна, но щом съзря извезаното кученце, отскочи три крачки назад. Уплаши се, горкият, от кученцето, но то си кротуваше върху ръкавичката.

— Добро кученце! — тихо си рече Зайко Мустаков. — Ще си го взема да ми варди къщурката.

И приближи пак към ръкавичката. Но тъкмо когато посегна да я вземе, изневиделица изскочи Кума Лиса Кокошарска.

— Не я пипай! — викна тя.

— Защо? — обърна се слисан Зайко.

— Защото само на мене прилича да нося ръкавички. Най-напред ще си я надяна на едното краче, сетне на другото, сетне на третото… Чудесна ръкавичка!

— Я па тая! — накриво я изгледа Зайко Мустаков. — Махай се или ще насъскам кученцето да ти скъса кожухчето!

Лиса Кокошарска се ядоса и се озъби на Зайка, но той не беше от страхливите.

— Кра! Кра! Крадци! — размаха крила над трънката един гарван. — Тази ръкавичка е на Тошката! Вие сте я откраднали. Ей сега ще повикам Страхилча!

И гарванът хвръкна към село.

Откъм гората се зададе и глупавият Вълкан Вълканов. Почна да ломоти:

— Какво вие таковате тука? А-а-а-а, ръкавичка сте намерили! Тя ще бъде моя. Защото съм най-силният звяр в гората. Който посегне към нея, ще го разкъсам.

И Вълкан затрака със зъби, защото той можеше да работи само със зъбите си.

— Моля ви се — довтаса и Катеринка Пухлева, — продайте ми тая ръкавичка! Давам за нея два жълъда!

— Я бягай оттука, че като река ам — само на катерички ще ми станеш! Какво таковаш и се навираш тука? — изръмжа Вълкан Вълканов и зина.

Тогава Катеринка изврещя, Кума Лиса Кокошарска затявка, Зайо Мустаков се засили и направи такъв скок, че прескочи цялата могила, но пак се върна.

Отдън гората затрополя самият Медун Мецанов.

— Каква е тази дандания? — ревна той. — Защо ме събудихте посред нощ от зимния ми сън? Кой от вас предизвика свадата?

Зверовете мълчаха с наведени глави.

Тъкмо в туй време откъм село дотърча Страхилчо. Той не беше виждал горски зверове, затуй безстрашно се приближи до тях.

— Защо се карате? — изджафка той.

— За ръкавичката! — отвърна Лиса Кокошарска. — Ние намерихме една ръкавичка и не можем да я разделим.

Хитрият Страхилчо хвърли едно око към ръкавичката на Тошката, позна я и рече:

— То е най-лесна работа. Я се наредете един до друг с очи към могилката. Щом река „ав“ — всички тичайте нагоре! Който стигне най-напред на върха — негова ще бъде ръкавичката!

Зверовете се наредиха: най-отдясно — Медун, до него — Вълкан, до Вълкана — Лиса, до нея — Зайко, а до Зайка — Катеринка.

— Ав! — изджафка Страхилчо и зверовете се втурнаха нагоре.

А Страхилчо захапа ръкавичката на Тошката и — дим да го няма. Изчезна към селото:

На другата сутрин, когато Тошката се показа на прага със сурвакница в ръка, от кучешката колибка изскочи Страхилчо, захапал изгубената ръкавичка.

— Хей, къде си я намерил? — весело извика Тошката, грабна я от устата му и за награда му даде един краищник от новогодишната баница.

Светослав Минков

Светослав Минков
Как гарджето стана певец

Роди се в гората гардже. Голичко, слабичко, с тънко вратле и с ококорени очички. Роди се и веднага заприказва.

— Пиу! Пиу! — записка то. — Искам червейче!

И майка му, старата гарга, изхвръкна из гнездото, позавъртя се насам-натам и донесе на скъпата си рожбица не едно, а две червейчета.

Минаха три-четири седмици, отърси се гарджето и перца по крилцата му поникнаха. Сега вече то можеше да стои на краката си, да подскача като жаба и да се опитва да хвърчи.

Гледаше го старата гарга и не можеше да му се нарадва.

„Брей, че хубавец съм родила! — мислеше си тя. — Втори като него няма на света! Ох, дано стане професор!“

Ала малкото гардже нямаше ума на майка си и не мислеше да става професор.

Голяма беше гората и по клоните на старите дървета чуруликаха весело безброй пойни птички. Вечер, когато месечината изгрееше над върховете на дърветата, из цялата гора зашуртяваха сякаш чудни поточета: това бяха кръшните песни на славеите, които се надпреварваха да покажат кой е по-гласовит.

Слушаше ги прехласнато гарджето и по цели нощи сън го не хващаше. Искаше се и нему да стане певец като славеите, да се люлее ей тъй на някое клонче и да си чурулика до насита. Тая мисъл не излизаше из главата му и колкото повече то растеше, толкова по-силно вярваше, че от него ще излезе прочут певец. Най-сетне гарджето не можа да се стърпи и каза веднъж на майка си:

— Мамо ма, какво имат славеите в гърлото си, че пеят тъй хубаво?

— Дарба! — отвърна важно старата гарга и чукна с човката си една буболечка, която лазеше на края на гнездото.

— Ами аз нямам ли дарба? — попита малкото гардже, като разпери крилете си и извика: — Га-га!

— Кой? Ти ли? — рече майката и погледна учудено синчето си. — Да не си намислил и ти певец да ставаш? Не ти трябва такъв занаят. От тебе ще излезе нещо повече…

— Певец искам да стана! — записка малкото гардже и очите му се наляха със сълзи.

— Я мирувай! — изграчи сърдито старата гарга и отскубна едно перце от опашката на непокорния си син.

И гарджето наистина се укроти, сви се послушно в гнездото и не каза нито дума повече. Ала от този ден нататък то започна да слабее и главицата му клюмна. Нищо не можеше да го съживи и да му възвърне предишната бодрост: нито грижите на майка му, която го тъпчеше с червейчета, нито слънцето, което го милваше с топлите си лъчи, нито чудният мирис на горските цветя, които цъфтяха сякаш в самия въздух.

— Какво ти е? — питаше го често майката, а то повтаряше само едно:

— Певец искам да стана!

Съжали се най-сетне старата гарга над мъките на своя син и реши да отстъпи.

— Добре — рече един ден тя. — Щом толкова много искаш да станеш певец, стани! Но после да не се разкайваш.

— Благодаря ти, майчице! — извика зарадвано гарджето и в същия миг клюмналата му главица се изправи и очичките му засвяткаха от щастие.

— Но как ще станещ певец, като нямаш глас? — чудеше се майката. — Чакай, ще ида аз при бухала да го попитам. Той е умна птица и може да ми даде добър съвет.

И старата гарга изхвръкна из гнездото и отиде при бухала, който живееше в хралупата на един грамаден дъб. Завари го тъкмо когато той разправяше на малките бухалчета историята на Робинзон Крузо и ги съветваше да не се впускат в далечни пътешествия. Поклони се гаргата пред бухала и му разправи от край до край каква е работата. После го помоли да й каже как може да стане синът й певец, като няма дарба за пеене.

Бухалът се замисли, замижа с едното си око и отсече мъдро:

— Там, дето няма дарба, роднините и приятелите помагат.

— Как тъй роднините и приятелите? — попита старата гарга, без да разбира думите на умната птица.

— Много просто — каза бухалът. — Щом синът ти не може да пее, ще трябва да се намерят неколцина глашатаи, които да тръбят непрестанно надлъж и нашир, че по-голям певец от него няма. Лека-полека всички ще свикнат с тия хвалби и най-сетне сами ще започнат да вярват, че той наистина е голям певец. Хайде сега иди при вашите гарвани и свраки и ги накарай да дигнат повечко шум в гората, а пък аз си зная работата. Ще напиша в горския вестник нечувани хвалебствия за твоя син и дори портрета му на лично място ще поставя!

Каквото каза бухалът, това и стана. След няколко дни цялата гора ехтеше от дивия грак на стотици гарвани и свраки, които крещяха с всичка сила и разправяха, че по-велик певец от гарджето няма и че скоро то щяло да даде голям концерт за горските обитатели.

Дойде денят на концерта и гарджето се яви пред многобройна публика. Утихна гората, заслушаха птици и зверове. Залюля се певецът на едно клонче и записка с грозния си глас:

— Га-а! Га-а! Га-а!

И много от слушателите мислеха, че гарджето пее хубаво, защото тъй беше писано и в горския вестник. Тъй беше писано и подписано от бухала, който беше не само бухал, но и редактор на вестника.

Прекрасните гласовити славеи наистина се срамуваха от кресливата песен на гарджето и криеха главите си под крилете, за да не го слушат. Но какво значение можеше да има това?

Важното е, че гущерът и таралежът бяха много доволни — толкова доволни, че двамата изплетоха едно венче от лайкучки и го дадоха на катеричката да го занесе на певеца.

И катеричката се покатери чевръсто по дървото, на което стоеше гарджето, приближи се до него и окачи на шията му малкото венче.

От тоя ден гарджето се възгордя и започна да гледа отвисоко всички горски обитатели. То си въобрази, че е най-големият певец на света, и не изпускаше случая да се присмива на славеите, като се заканваше дори да ги изгони от гората.

Ала ето че веднъж се случи нещо неочаквано. Гарджето се люлееше на едно клонче и пискаше самоуверено с грозния си глас, когато над гората се изви изневиделица грамаден орел — могъща и справедлива птица. Орелът чу самозвания певец и кацна на един стар дъб.

— Какъв е тоя безобразен грак? — извика той. — Нима в горската тишина не може да се чуе гласът на по-достойни певци?

Думите на орела отекнаха надлъж и нашир и опомниха ония горски обитатели, които бяха повярвали, че гарджето е наистина певец.

— Долу самозванецът! — изчурулика синигерът.

— Долу измамникът! — обади се в листака червеношийката.

— Долу! Долу! — разнесоха се стотици гласове от всички краища на гората.

След тая случка горските обитатели разбраха, че славеите и другите пойни птици си остават истинските певци.

Вярно е, че гарджето продължаваше да грачи, а и свраките и гарваните все още дигаха шум. Ала на тях вече никой не обръщаше внимание. Никой не обръщаше внимание и на бухала, който бе престанал да бъде редактор на горския вестник.

Светослав Минков
Лъжец и истина

Имаше някога един голям лъжец. Но такъв лъжец, какъвто втори на света не бе се раждал. Ако ти кажеше „добър вечер“, щеше да те излъже, защото по това време всички други хора казваха „добро утро“. Ако ли пък разговаряше с някого насън — и тогава пак не можеше да се стърпи и пускаше по някоя опашата лъжа.

Един ден царят разгласи надлъж и нашир по царството си, че ще даде сто крини жълтици на оногова, който намери истината и му я покаже.

Разтичаха се хора на вси страни да я търсят.

Тръгна и лъжецът през реки и планини — дано я намери.

— Сто крини жълтици не са малко — каза си той. — За такава награда заслужава да поскита човек по земята.

А истината, както всяко скъпоценно нещо, се намираше накрай света — в колибата на един стар магьосник, който живееше в една глуха гора.

Много хора минаха през тая гора и много хора спираха пред колибата на магьосника, ала нейната врата си оставаше заключена за всички, сякаш вътре не живееше никой.

Най-сетне дойде и лъжецът. Още щом пристигна, и вратата пред него се отвори. Старият магьосник се яви на прага, поизкашля се, па рече:

— Зная защо си дошъл. Виж, на тебе мога да дам истината, защото ти не ще я вземеш за себе си.

И като каза това, магьосникът влезе в колибата си и изнесе оттам едно златно гърне.

— Вземи това гърне — каза той на лъжеца — и го занеси в царския палат. Като влезеш при царя, обърни го с дъното нагоре и каквото видиш да падне от него, кажи веднага: „Ето истината, царю честити!“

Грабна лъжецът златното гърне и хукна към царския палат. Из пътя надникна в гърнето, да разбере какво има вътре, но като видя, че то е празно, помисли си:

„Може пък такава да е магията и истината да изскочи по-късно“.

И той побягна с всичка сила нататък.

Като стигна в палата, пред него се изпречи един войник с пушка и му каза да почака малко, защото тъкмо в това време царят бил станал от сън и закусвал мляко с медени гевречета.

— Не мога да чакам нито минута! — развика се лъжецът. — Работата е бърза и трябва да вляза още сега!

Разбира се, царят не беше много стар, та затова и ушите му бяха още здрави. Той чу веднага разправията и излезе да види какво става. В едната си ръка държеше чашата с мляко, а в другата — едно медено геврече.

— Какво иска тоя човек? — попита той, като съгледа лъжеца.

А лъжецът се поклони, издигна над главата си златното гърне и рече:

— Аз намерих истината, царю честити, и дойдох да ти я покажа!

— Добре! Пусни го да влезе! — обърна се царят към своя верен войник, който пазеше пред вратата.

И войникът отдаде чест с пушката си, а лъжецът пристъпи в царската спалня. Тук имаше много чудни неща, но най-чуден от всичко беше един малък часовник, окачен над леглото на царя. Тоя часовник бе направен като къщица, с много прозорчета. През всяко прозорче изхвръкваше по една хубава шарена пеперуда и се губеше някъде, а в същото време вътре в къщицата дрънкаха безброй вълшебни звънчета.

Лъжецът остана прехласнат пред чудния часовник и може би дълго още щеше да стои така и да се любува на шарените пеперуди и на музиката на вълшебните звънчета, ако царят не го потупа по рамото и не му напомни защо беше дошел.

— Я да видим сега каква е истината! — каза му царят, като седна пред една голяма стъклена маса.

И лъжецът се приближи до масата, обърна златното гърне с дъното нагоре и още преди да види какво ще падне от него, извика:

— Ето истината, царю честити!

А от гърнето се търкулна едно съвсем мъничко просено зрънце, затича се по масата и спря на единия й край.

— Какво е това? — попита царят.

— Орех, царю честити! — отвърна веднага лъжецът, защото не му се искаше да повярва, че за такова мъничко зрънце ще получи сто крини жълтици.

— Орех ли? — извика царят и скочи от стола си.

— Не, ябълка! — поправи се лъжецът, като си помисли, че и орехът не е достатъчно голям за богатата награда, която ще получи.

— Каква ябълка? — каза царят. — Я погледни по-добре!

— Ех, че съм глупак! — засмя се лъжецът. — Вярно е, че туй не е нито орех, нито ябълка, а тиква! И то каква тиква! По-хубава и по-голяма от нея не съм виждал през целия си живот!

Тогава царят не каза нищо, а отиде в дъното на спалнята и плесна три пъти с ръце. И в същия миг се разтвориха десет врати и през всяка врата влязоха много царедворци и войници.

— Ударете на тоя човек толкова тояги, колкото крини с жълтици очакваше да получи! — рече сърдито царят, като посочи лъжеца. — Той се опита три пъти наред да ме излъже, защото не искаше да признае, че истината може да бъде съвсем мъничка и проста като просено зрънце!

— Милост, царю честити! — извика разтреперан от страх лъжецът и падна на колене.

Ала войниците се спуснаха тутакси върху него и го изнесоха навън. Царедворците пък зарониха сълзи и вързаха на мустаците си по една черна панделчица в знак на траур, защото тоягите в палата бяха дрянови и човек не можеше да изтърпи болката от тях.

Като остана сам, царят взе просеното зрънце, сложи го на дланта си и отвори прозореца. Едно незнайно врабче долетя веднага отнякъде и клъвна радостно зрънцето от ръката му.

И тая божия птичка бе достойна за истината, защото радостта й от нея беше милион пъти по-голяма, отколкото самото просено зрънце.

Светослав Минков
Приказка за завистта

Живееха двама съседи: Стоян и Иван. Стоян имаше магаре, а Иван нямаше.

„Хубаво нещо е да си имаш магаре“ — мислеше си Иван, като гледаше магарето на съседа си.

Загнезди ре тая мисъл в главата на Иван, впи се като пиявица в мозъка му и започна да го измъчва непрестанно. Но сиромах човек беше той и не можеше да си купи магаре.

Стоян беше грънчар. Имаше си малка грънчарница и правеше от глина чудесни грънци и стомни, които шареше с жълта и зелена боя, а после ги товареше на магарето си и ги носеше за продан в близкия град.

Иван пък беше калпакчия и умееше да шие хубави калпаци. Но не се радваше той на майсторлъка си. Замислено беше лицето му и някак тъжно гледаха очите му. Оживяло му беше на сърцето магарето на неговия съсед. Винаги когато Стоян минеше с магарето си покрай дюкяна на Иван, калпакчията оставяше работата си, залепваше се на прозореца и дълго гледаше щастливия си съсед, който крачеше гордо подир дългоухото сиво животно.

— Ех, да можех и аз да си имам такова едно добиче! — въздишаше Иван и стоеше като прехласнат, докато грънчарят и магарето му се загубеха от погледа.

А пък то, пустото му магаре, да приличаше поне на вол, на крава или на кон, хайде, както и да е. Но то беше като всички други магарета и дори по-грозно от тях: старо, дръгливо, с увиснала опашка и с клепнали уши — тъй да се каже, на магарешка вещица приличаше.

Но когато човек се захласне в нещо, очите му виждат и грозното хубаво. Минаваше ден след ден, а Иван не преставаше да мисли и да въздиша за магарето на Стоян. И лека-полека у него се събуди завист към съседа му.

Тъкмо тогава се случи това, което ще разкажем по-долу.

Една привечер, както Иван си седеше и отупваше с пръчка един нов калпак, вратата на дюкяна му се отвори и вътре влезе непозната жена, забулена с черна забрадка. Приближи се тая жена до калпакчията и му рече:

— Добър вечер, Иване!

Погледна Иван жената и като продължаваше да тупа калпака, отвърна:

— Добър вечер!

А гостенката седна на едно трикрако столче и каза:

— Виж какво, Иване, дошла съм да ти помогна. Аз съм Съдбата. Светът е нареден така, че на човек все нещо не достига. Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага!

Като разбра кой е дошъл при него, калпакчията изпусна пръчката и калпака и скочи от одъра.

— Значи, ти си Съдбата? — извика зарадван той. — Благодаря ти, че си се сетила за мене и си дошла да ми помогнеш!

— Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага! — повтори гостенката.

В това време Иван съгледа през прозореца своя съсед, който се връщаше с магарето си от града.

— Виждаш ли тоя човек? — рече калпакчията. — Моля ти се, убий магарето му!

И още преди да изрече той тия думи, магарето на грънчаря се залюля и падна на земята, изпъна нозе, изблещи очи и издъхна, поразено сякаш от мълния.

— На̀ ти сега магаре! — извика усмихнат Иван. — И аз нямам магаре, но и ти не ще имаш!

И в същия миг през главата на калпакчията мина като светкавица мисълта, че и той можеше да има магаре, стига да бе пожелал това. Какво беше спечелил от туй, че магарето на съседа му бе умряло?

— Сбърках! — рече Иван. — Моля ти се, съживи магарето на Стоян, пък и на мене дай едно като неговото!

Но в дюкяна нямаше вече никого. Чудната жена бе потънала сякаш вдън земя.

Светослав Минков
Скъперникът и неговата риза

Живееше някога един човек, който имаше много пари, ала беше голям скъперник. На обед и на вечеря се задоволяваше само със сух хлебец и студена водица, а за облекло му служеше една стара конопена риза, която бе наследил от баща си — също такъв голям скъперник като него. Всъщност от бащината му риза бе останал само един ръкав, защото другата част на ризата бе съшита от по-нови кръпки. Разбира се, скъперникът не обръщаше никакво внимание на това и не се смущаваше от подигравките на околните хора.

И тъй, един ден нашият скъперник съблече ризата от гърба си, изпра я и я простря да се суши върху дървената ограда на къщата си.

Не щеш ли, слънцето, което години наред бе сушило с лъчите си тая риза, се усмихна и си каза:

— Чакай да сляза на земята и да поискам от скъперника награда за услугата, която му правя вече толкова години.

Речено-сторено. Преобрази се слънцето на старец с дълга бяла брада, седна на голям пухкав облак и слезе на земята. Отиде в къщата на скъперника и похлопа на вратата му.

— Добър ден — каза то, когато богаташът се яви на прага. — Дойдох да си искам парите, които ми дължиш.

— Парите ли? Какви пари? — запита подплашен скъперникът и поиска да затвори вратата.

— Чакай! — рече гостът, като го хвана за ръката. — Аз съм слънцето. Години наред вече ти суша ризата с лъчите си, но досега ти не си ми дал нито пара за услугата, която ти правя. Много няма да ти искам. Само сто жълтици!

— Че ако ти наистина си слънцето, защо ти са тогава пари? — попита скъперникът, бледен като смъртник. — Мигар всички други хора ти плащат за туй, че си седиш на небето и си грееш за собствено удоволствие?

Слънцето се засмя, поглади бялата си брада и отговори:

— Парите аз не ще взема за себе си, а ще ги раздам на бедните. Ти си толкова богат, че сто жълтици за тебе ще бъдат колкото сто пшеничени зърна.

— Не давам никакви пари! Златото ми е по-скъпо от неволите на сиромасите! — извика сърдито скъперникът и тръшна вратата под носа на далечния пътник.

Тогава чудният гост прие отново стария си образ, отлетя на небето и огря оттам, както по-рано широката земя с благодатните си лъчи.

— Слушай, ветре! — рече слънцето на силния западен вятър, който минаваше в това време на крилат кон край него. — Слез на земята и грабни ризата на човека без сърце, когото хората наричат скъперник!

И западният вятър наду с всичка сила грамадния си рог, спусна се долу и грабна от оградата дрипавата риза на скъперника.

А богаташът, като видя, че ризата му се издига високо във въздуха, изскочи да я гони и да се надбягва с вятъра.

Тича той три дни и три нощи подире й, но не можа да я хване. Изпоти се, простуди се, легна на леглото си и умря.

Погребаха го далечни хора, а богатството му се разпиля като прах по земята.

Какво стана с неговата риза?

Цели двеста години западният вятър я въртя из въздуха, докато най-сетне се умори да си играе с нея и я пусна в казана на една голяма фабрика. Там ризата стана на каша, а после се превърна в същата тая хартия, на която е напечатана нашата приказка.

Светослав Минков
Цар Безсънко

Имаше някога едно джудже с дълга бяла брадица и с алена шапчица. Палтенцето му беше синьо като небето, а на върховете на обущата му дрънкаха весело две сребърни звънчета.

Къщицата на това джудже стоеше сгушена като гъба между дърветата на една стара гора. Сутрин и вечер белобрадото човече седеше пред вратата й и въртеше бавно броеницата си, направена от просени зрънца. И ето при него идваше веднага за съвет някой от горските обитатели, защото джуджето беше магьосник и можеше да помага на всекиго. Скараха ли се мравката и щурецът, влезеха ли ловци в гората и надупчеха кожухчето на зайчето, хапнеше ли повечко мед мечето и го заболеше зъб, запръскаше ли дъждец и измиеше хубавите шарки по крилете на пеперудата — всички тичаха за помощ при малкия магьосник. Тогава джуджето оставяше броеницата си и се залавяше за работа. Казваше няколко умни думи на мравката и на щуреца и те се целуваха и ставаха побратими. Слагаше върху раната на зайчето лековита билка и то хукваше отново из гората. Отваряше устата на мечето и само с едно духване изгонваше болката от зъба му. Вземаше четчицата си и украсяваше крилете на пеперудата с още по-хубави шарки.

Една пролетна утрин нашето джудже излезе, както винаги, пред вратата на своята къщица и започна да върти броеничката си от просени зрънца. Топлото слънчице на небето спусна тънък лъч през клоните на дърветата и рече: „Добро утро!“ А джуджето кихна и запя една весела песничка.

По едно време, както си седеше така и си пееше, джуджето чу, че наблизо в тревата нещо прошумоля. Обърна се и какво да види: на няколко крачки от него стоеше бяла мишка със златна коронка на главата и с розова панделка на опашката. Мишката го гледаше с малките си лъскави очички, без да мига, и дишаше тежко. По всичко личеше, че тя не беше жител на гората, а идеше от далечен път.

Джуджето престана да пее и се изправи на нозете си. В същия миг чудното зверче се плъзна като на колелца по тревата и дойде съвсем близо.

— Църрр, църрр! — извика то. — Аз ида от палата на стария цар Безсънко, който се нуждае от твоята помощ. От дълги години, още откакто се е възкачил на престола, той стои буден и не може да спи. Лицето му е съвсем повехнало, а снагата му се топи като восък. Всички лекари по земята се опитваха да го приспят, но никой не можа да му помогне. Изгълтал е горкият досега най-малко три вагона хапчета за сън, ала сънят все бяга от очите му. Ако ти успееш да го приспиш, ще получиш богата награда.

— От това по-лесно няма — рече джуджето, като поглади меката си брадица и се усмихна. — Почакай ме само да си взема книжката с приказките, че може да ми дотрябва.

И като каза това, човечето се скри в къщицата и хлопна вратата зад гърба си. След малко то излезе отново навън, като носеше една голяма книга.

— Сега можем да вървим — рече горският магьосник.

— Да вървим — отвърна мишката.

И двамата потеглиха на път.

Накрай гората се разгръщаше широка равнина, а посред нея лъкатушеше безкраен път. Там стоеше и чакаше една костенурка с големи очила и също със златна корона на главата. Джуджето и мишката се качиха на гърба й и тръгнаха към царския палат.

— Значи, ти живееш при царя? — попита човечето.

— Да, аз съм придворна мишка — отвърна гордо бялото зверче и близна розовата панделка на опашката си. — Живея си честито с моите седем мишлета и със стария мишок под кухненския шкаф в палата и се храня с най-хубавото сирене на света.

— И нищо ли не работиш? — рече джуджето.

— Придворните мишки никога не работят. Ние си имаме един паяк, който плете чорапи на всички ни, и един бял бръмбар, който мете и чисти жилището ни. Аз седя по цял ден пред огледалото и се пудря, мъжът ми чете вестник, а децата ми играят от сутрин до вечер футбол с едно грахово зърно.

Така, в разговор и сладки приказки, джуджето и мишката не забелязаха кога стигнаха пред царския палат. Наистина те не пътуваха бързо, както се пътува с автомобил, но все пак стигнаха навреме, преди старият цар да беше умрял.

Когато влязоха при него, стаята беше пълна с министри, телопазители, съветници, лекари и готвачи. Бялата мишка изтича напред, изправи се на задните си крачета и извика:

— Царю всемогъщи! Водя ти прочутия горски магьосник, който ще те спаси от безсъницата и ще те накара да заспиш.

След това джуджето пристъпи до царския престол и се поклони дълбоко.

— О, всесилни господарю! — каза то, като издигна в ръката си голямата книга, която бе донесло със себе си. — Аз ще ти прочета една от чудните приказки, скрити в Книгата на живота, и ще се опитам да ти помогна. От тебе искам само едно: да останем двама самички в тая стая и да слушаш внимателно.

Старият цар Безсънко въздъхна обнадежден и заповяда на хората около него да излязат веднага от стаята му, като поръча на едного от готвачите да нагости бялата мишка и цялото нейно семейство с най-сладката орехова торта.

Щом останаха сами, джуджето взе едно малко столче, сложи го до престола на царя и седна на него. После разтвори голямата си книга и започна да чете.

То разказваше тъжната приказка за бедните и нещастни хора в царството, които бяха роби на царя и пъшкаха под камшиците на жестоките царедворци. Разказваше за мъката и за тежкия труд на ония, които работеха господарската земя, а нямаха хляб да нахранят децата си. Разказваше за дългите кървави войни, в които царят хвърляше народа, за да засища алчността си с нови богатства…

И колкото по-нататък четеше джуджето, толкова по-приятна умора натискаше очите на стария цар и го унасяше в сън. Най-сетне, когато белобрадото човече свърши приказката и дигна главата си от книгата, цар Безсънко хъркаше с всичка сила. По лицето му играеше блажена усмивка.

Съвсем тихичко и на пръсти джуджето се измъкна от царската стая. Но там, пред прага й, чакаха със затаен дъх министрите, телопазителите, съветниците, лекарите и готвачите.

— Какво стана? — извикаха всички в един глас. — Можа ли да приспиш царя?

Джуджето не каза нищо. Само разтвори вратата на стаята и посочи царския престол.

Тогава придворните влязоха вътре и паднаха на колене пред своя заспал господар. Най-сетне след толкова години цар Безсънко беше спасен. Приказката за страданията на бедните и нещастни хора в неговото царство го бе приспала дълбоко.

— Каква награда искаш за магията? — попита един от министрите, когато джуджето тръгна да си върви.

— Нека всички хора в царството бъдат щастливи! — рече джуджето.

— А за себе си нищо ли не искаш?

— За мене ли? — промълви белобрадото човече и се замисли. — А че оня ден катеричката настъпи гребенчето ми и го счупи. Ако мога да получа едно ново гребенче, да си вчесвам сутрин брадичката, ще бъда много благодарен.

Дали цар Безсънко изпълни волята на своя спасител и дали направи всички хора в царството си щастливи? Някои очевидци разправят, че той продължавал да спи и досега и че неговите поданици не искали да го чакат да се събуди, за да ги направи щастливи. Народът в царството вече се бунтувал и сам решил да се бори за своята свобода и щастие.

Ще попитате може би: ами какво стана с джуджето?

Джуджето си отиде в гората с едно чудесно златно гребенче, цяло обсипано със скъпоценни камъни.

Там белобрадото човече остана да живее още много години в своята къщица и да помага на птиците и на животните, а понякога дори и на хората. И двете сребърни звънчета на обущата му дрънкаха и се смееха, дрънкаха и се смееха като пеещи поточета сред омайната тишина.

Светослав Минков
Захарното момиче

Имаше някога в едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко в тая градина беше направено от захар: и цветята, и дърветата, и пеперудите, и птичките, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седеше по цял ден на една захарна пейка в градината и плетеше захарна тантела със захарни игли.

А на другия край на земята далеч от омагьосаното царство живееше беден ковач с жена си и с малкия си син. Синът помагаше на баща си в ковачницата и надуваше духалото в огнището.

Когато той възмъжа, обърна се към баща си и рече:

— Тате, намислил съм да отида в омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.

Бащата сложи чука си на земята, избърса потта от челото си и каза:

— Добре си намислил, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човек като всички други, а то е направено от захар. Ако се ожениш за него, то ще стане като обикновените хора и тогава ти ще престанеш да го харесваш. А там, дето няма обич, няма и щастие.

— Не, тате — отвърна синът. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.

— Дай боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.

И синът се стегна за път. Облече се в нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува с родителите си. Майка му го изпрати чак до пътната врата, целуна го по челото и го закичи със здравец.

Много дни и нощи вървя момъкът, докато най-сетне стигна в омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си над ухото и сне китката здравец от гърдите си.

А захарното момиче вдигна ясните си очи от захарната тантела, която плетеше, и хвърли поглед към оградата да види кой иде.

— Добър ден! — промълви момъкът, като се изправи пред вратата. Той стоеше заслепен от хубостта на девойката и не знаеше какво друго да й каже.

— Добре дошел, пътниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага да отвори вратата и покани непознатия гост в градината.

В този миг по клоните на захарните дървета запяха безброй розови птички и стотици пеперуди накацаха по раменете на щастливия скитник.

Синът на ковача пристъпи към момичето и му подаде китката здравец.

— Вземи това цвете като дар от нашата далечна страна — рече той, без да снема очи от прекрасното лице на захарната хубавица. — Аз дойдох да те взема за жена и да те отведа в нашата малка ковачница, около която цъфтят теменужки и чуруликат синигери. Съгласна ли си да дойдеш с мене?

Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устните му като алена пъпка, а в сините му очи грейна ангелска доброта. То изгледа непознатия левент и каза:

— Съгласна съм да ти стана жена, ала преди това ще искам от теб да убиеш крилатия змей, който пази живата вода, та да видя дали си юначен.

— А къде живее крилатият змей? — попита момъкът и стисна юмруци, готов за борба.

— На края на нашето омагьосано царство — отвърна девойката. — Там в планината се намира една вълшебна пещера, в която тече сребърният извор с живата вода. Като стигнеш пред пещерата, насреща ти ще изскочи един змей, ала ако твоята обич към мен е по-силна от всичко, ти не ще се уплашиш от него и ще го победиш.

— Тръгвам още сега — извика юнакът и в погледа му се разискри страшна решителност.

И момъкът замина по широкия друм, а захарното момиче хвърли подире му една бяла захарна роза и дълго му маха с ръка, докато той се изгуби в далечината.

Късно през нощта синът на ковача стигна в планината. Още отдалече съзря вълшебната пещера, пред която гореше грамаден огън. Той пропълзя по скалите и когато беше вече близо до огъня, чу изведнъж грозен рев, който отекна из планинските усои като страховита гръмотевица. Юнакът се изправи и видя на две крачки от себе си крилатия змей. Из раззиналата уста на чудовището изригваха зелени пламъци, а в големите му очи лъщеше вампирска стръв.

Но момъкът не се уплаши. Той си спомни за захарната хубавица, за усмивката й, за ангелската доброта, що излъчваха сините й зеници, и в яките му ръце кипна непозната до тоя ден мощ. Без да се бави нито миг, той се спусна върху змея, сграбчи го за разтворените челюсти и ги разчекна с всичка сила. Чудовището изрева от болка и се тръшна полумъртво на земята. Тогава момъкът извади ножа си от пояса, заби го в главата на змея и я отряза с един замах като на пиле, а после я хвърли в грамадния огън и влезе в пещерата.

Сребърният извор с живата вода клокочеше между камъните и грееше в тъмнината като месечина. Синът на ковача се наведе над него, взе делвата, която бе оставена на един камък, и я потопи в извора, та гребна с нея от водата. След това излезе навън и се спусна надолу по планината.

Беше топла слънчева сутрин, когато юнакът се върна в градината на захарното момиче. Той сложи делвата пред нозете на девойката и рече:

— Аз убих крилатия змей и ти донесох жива вода.

А захарното момиче стана от пейката и от скута му се изсипа като кристална паяжина тънката захарна тантела, която то бе плело години наред.

— Води ме, където искаш! — каза тихо хубавицата. — От днес нататък аз съм твоя жена.

И като каза това, тя извика птичките и пеперудите и им даде да пият от живата вода. И всички пеперуди и птички накацаха върху делвата и в един миг станаха сребърни. Птичките зачуруликаха като вълшебни музики, а пеперудите литнаха над лехите със захарни цветя и задрънкаха като звънчета-омайничета.

Захарното момиче взе делвата и пръсна останалата жива вода по дърветата и цветята. И тогава цялата градина блесна с ослепителен блясък под лъчите на слънцето, защото и най-малкото клонче, и най-малката тревица се превърнаха в чисто сребро.

— Ами ти защо не пи от живата вода? Мигар не искаш да бъдеш безсмъртна? — попита момъкът.

— Аз пих от живата вода на твоята обич и съм вече безсмъртна — отвърна усмихнато захарното момиче. — Хайде сега да вървим!

И девойката и юнакът се хванаха за ръце и тръгнаха към далечната земя, в която се намираше малката ковачница. А сребърните пеперуди и птички се събраха в рояк и се понесоха като сребърен облак над главите им. Те ги изпратиха чак до края на омагьосаното царство и после се върнаха пак в своята градина.

Когато момъкът и захарното момиче стигнаха пред ковачницата, никой не излезе да ги посрещне. Старият ковач и жена му бяха умрели и схлупената къщица бе потънала в буреняк. Наоколо цвъртяха малки синигерчета, а из тревата тичаха морави теменужки, подгонени от вятъра.

— Колко хубаво е тук! — извика радостно захарната хубавица и очите й светнаха от щастие.

Тогава момъкът разчисти буреняка, като остави само миризливите теменужки, разтвори вратата на ковачницата и въведе вътре младата си жена. И угасналата жар в огнището грейна отново и сред тишината на малката ковачница звъннаха веселите удари на чука върху наковалнята.

Години минаха и думите на стария ковач се сбъднаха. Захарната девойка стана като всички други хора, хубостта й се изгуби, светлото й лице потъмня и увехна от грижите.

Ала момъкът продължаваше да й се радва и да размахва тежкия чук над главата си с оная сила, с която някога беше убил крилатия змей. Защото сърцето на неговата жена не се промени, а си остана все същото сърце от захар, миросано завинаги с чудната жива вода на вечната обич.

Здравко Сребров

Здравко Сребров
Малка повест за птичето, семката и младата круша

Първа горска приказка

Едно черно птиче с жълтеникава човка и жълти крачета, не много голямо, но не и малко, кацна на старата круша.

Старата круша беше на сто и една години. Плодовете й бяха обрани през лятото. Само една жълта крушка беше останала, затулена в шумата й като кадънка.

Черното птиче заскача пъргаво от клон на клон, обърна се на една страна, после на друга, разперило опашчица като метличка. Златно огънче трепна в очите му — беше от есенното слънце! Птичето радостно изчурулика:

— Тю-тюк, чи-чи-чири, чик-чик, трулю-люк, чи-чи-чи.

То видя жълтата крушка на старото дърво — може би оттам идеше и радостта му.

С жълтеникавата си човка птичето клъцна сладкия плод, захапа късче от крушката. Една бистра капка се свлече по перушината на гушата му. То леко се отръска, наведе се и политна към близката габърова горица. В края на гората, на мъхесто камъче, което едва се подаваше от тревата, черното птиче постави късчето от зрялата крушка.

— Тю-тюк, чи-чири, чик, чи-чи… — отново изчурулика то весело, раздроби с човката си сладкото парченце, заобръща се насам-нататък с разперената си опашчица като метличка и почна бързо и лакомо да гълта.

Боеше се може би някой да не му отмъкне храницата.

Една кафява лъскава семка от крушката изхвръкна изведнъж под човката му. Търкулна се по камъчето и потъна в малка копка в меката земя, където бе стъпвало голямо горско животно. Стъпката беше дълбока, когато валеше дъжд, на дъното й се утаяваше вода.

Птичето не забеляза семката или не искаше да знае за нея. То напълни гушката си, изтри с крилце човката си, отръска отново перушинката си и изчурулика, вече по-кратко:

— Тю-тюк, чи-чири-чик… — стрелна се като захвърлена бучка пръст, издигна се високо-високо зад габъровата гора.

* * *

Кафявата лъскава семка остана на дъното във влажната стъпка. Над гората надвечер започна да вали тих дъжд. Мътно ручейче, потекло край корените на дръвчетата, свлече мека земя, окапали шумки.

Стъпката нагизна от водата, изравни се с пръст, затрупа се с шума и малката семка потъна вдън земя, притихна, спотаи се.

* * *

Дълга, дълга зима беше покрила със снежна покривка габъровата горица.

Една измършавяла катеричка се свлече по стъблото на високо дръвче до стъпката, където кафявата лъскава семчица се спотайваше под меката шума.

Беше й студено, не обичаше зимата. Но лешниците, орехите, желъдите в хралупата й, които бе събирала през есента, се бяха свършили. Катеричката беше гладна. И тя слезе на земята; помириса снега, запъпри с крачета. Светлият сняг я ослепяваше. Пръснаха се по гърдите й ледени иглици, бял снежен прашец се полепи по муцунката й. Тя потреперя, сви горната си устна, два предни зъба като теслички се лъснаха — по-лъскави от безценни камъчета. Но семката тя не намери!

Под бялата снежна покривка на топло, в меката земя, семката остана в копката цяла-целеничка до края на зимата.

Гладната катеричка се покатери пъргаво по стъблото на габъра, преметна се по клоните, запрехвърля се от дърво на дърво по-дълбоко в гората. Дългата й мъхната опашка събаряше снега от клонките.

Една ледена шушулка, голяма колкото дръжка на камшиче, тупна върху гръбчетата на две зайчета, сгушени под снежен храст едно до друго. Те се топлеха и си приказваха за било и небило, свиваха муцунките си, надлъгваха се! Изплашени от шушулката, скочиха като попарени. Първото зайче побягна на изток към горната гора, другото на запад — към долната гора. Една шарена сврака-присмехулка врътна опашка и изкрещя подире им:

— Бягайте, бягайте, хей! Белите великани събарят гората… Триста вълци точат зъбите си на мермер камък за кожите ви!…

zdravko_srebrov_prikazki_pyrva.png

* * *

През планината от юг духаше добрият стар вятър. От очистеното небе през светналите клонки в горичката навлизаше пролетно слънце. Снегът се затопи, потекоха на разни страни мътни поточета. Гората почна да шуми, да шушнат в нея сто млади и добри ветрове.

Ден след ден напъпилата гора се разлисти, спуснаха се по леските реси като котешки лапички. Разпукнаха се цветове, поникнаха нови треви, бурени. Пойните птичета напълниха гората. Зажужукаха диви пчели с мъх по крачетата, по коремчетата. Запълзяха бръмбари, запрелитаха мушици, пеперуди. Ниско в дола, над рекичката, полетяха водни кончета с крилца от тънка коприна…

От гората закука кукувица.

Три бабички, тръгнали за млада коприва, се спряха на припек покрай гората — да слушат. Заброиха на пръсти: колко години ще живеят? Броиха, броиха… до три — сбъркаха! Бяха забравили да броят…

Беше дошъл април и в Зелената планина, и в Синята планина. В габъровата горица гугукаха гълъби…

* * *

И един ден там, дето кафявата лъскава семка се бе търкулнала в стъпката на голямото горско животно, от меката пръст под гнилите шумки изскокна на бял свят млада фиданка. Поникна тя в затоплената влажна земя от кафявата лъскава семка, далеч от майка си — от старата круша, хубава, стройна, жилава…

Така черното птиче с жълтеникавата човка и жълтите крачета пося, без да иска, покрай габъровата горица младата круша. Докато дръвчетата наоколо да разберат какво става, тя се източи, порасна като момиченце, със зеленикаво гладко стъбло, с разперени клонки, окичени с кръгли листенца.

Тъй хубаво почна животът на младата круша в края на габъровата гора — в ранната пролет! И добрият стар вятър запъпра в младата й коронка от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове засвириха в клоните й със сто медени, сребърни свирки…

Какво се случи по-нататък с младата круша? Това ще научите в тази повест от втората горска приказка, която следва след първата.

Втора горска приказка

Пак беше дошъл април в края на габъровата гора, където черното птиче с жълтеникава човка и жълти крачета изяде късчето от сладката круша. Вие помните, нали, какво стана с кафявата семка в стъпката на голямото горско животно? От нея беше изникнала малка фиданка. Колко пролети, лета, есени, зими бяха минали оттогава — знае ли някой? Много: една, две… повече!

Дръвчето беше пораснало — хубаво, стройно, с много, лъскави клонки, с разперена коронка. В нея добрият стар вятър пъпреше от сутрин до вечер, а стоте млади ветрове свиреха със стоте медени, сребърни свирки.

* * *

През нощта беше тихо. Спеше цялата планина. Звездите светеха на небето. Само ниско в дола пееше планинската рекичка, шумеше по праговете, слизаше, слизаше — бързаше да стигне равнината. Тя отиваше да напои житните блокове на стопанството, люцерните, ябълковите градини, лозята, доматите, бостаните.

Спеше в голямата пещера и добрият стар вятър. Но кукувицата закука на ранина от клона на старата бука — събуди планината.

Скочи добрият стар вятър, протегна се от единия край на гората до другия, въздъхна. Заслиза от планината през папратите, смриката и зеления здравец — към габъровата гора, в края на която растеше младата круша. От небето светеше златното слънце. Два бели гълъба се връщаха от село, отлитаха към гората.

Затоплиха се клонките на крушата, разпукнаха се китчиците с цветните пъпки. Цъфна младата круша, покри се с бял цвят от горе до долу, заприлича на облаче. Тогава крушата разбра, че е хубава. Огледа се наоколо — към горичката. Никъде не видя дръвче с толкова хубава бяла премяна. И от голяма радост изведнъж й се дощя да проговори…

В това нямаше нищо лошо. Всички дървета, билки, цветя, птички, калинки, пчелици, мравки от край свят се бяха учили да говорят. Всяка на своя език. Дали те се разбираха помежду си, не мога да ви кажа. Но добрият стар вятър разбираше езика им. Спираше се до тях, слушаше ги какво приказват, какво искат, от какво се страхуват. Понякога им шепнеше хубави думички, а друг път ги мъмреше и съветваше. Всички го познаваха, обичаха го, но се страхуваха от него. Бояха се от гнева му когато е сърдит, когато се разлудува из планината.

И тъй младата круша поиска да проговори и проговори.

Вятърът се заслуша в нея, пошепна й нещо, помилва я — разбра я.

Какво му каза крушата?

Аз седях на камъка в края на горичката, гледах цъфналата млада круша, цялата в бяло като бяло момиченце с бяла блузка, с бяла поличка, с бяла шапчица, с ръкавички, стъкмена, накичена като за голям празник. Радвах й се. Тогава вятърът ми прошепна на ухото какво му приказваше крушата:

— Тя иска да порасте още: висока, висока. Да разпери клонките си над габъровата горичка. Всички да я видят колко е хубава и най-много — слънцето. Не иска да е малка… След туй й се ще да се накичи още повече: китчица до китчица от бели цветчета, такива, каквито ги няма нийде другаде по света. И да светят денем и нощем като звезди. Побели, по-светли, по-едри от звездите. Всички да й се радват, да й се чудят, да я обичат — да няма по-хубава от нея в гората, по планината, нийде другаде — по цялата горна и долна земя — от изток до запад, от север до юг…

И добрият стар вятър поиска да се изпълни желанието на крушата. Издигна се той над гората на лакът, на два — на сто лакти. Завъртя се насам-натам. Нашироко се разшета от единия край на планината до другия. От Зелената планина до Синята планина. Докато се разбере какво става, от планината се спуснаха сиви мъгли и черни облаци. Понесе се хладен полъх над гората. Листата зашушнаха. Птичките се умълчаха. А калинките се скриха под зелените шумки. Двата бели гълъба се спотаиха под стряхата на крайната къща в селото под планината. Тогава започна да вали. Валя ден и нощ, огизна габъровата гора. Намокриха се крилцата на птичките. Намокриха се и калинките. Само мравките останаха сухи — те се бяха скрили в мравчените си къщички, в купчинките пръст до гората. И двата бели гълъба под стряхата.

А какво стана с крушката?

Сведоха се клоните й от дъжда, свиха се цветчетата, увиснаха надолу. Изплашена, заплака тя с едри сълзи. Закапаха от клонките, от цветните китчици сълза след сълза: една, две… хиляда.

— Сега какво ще стане с мене? — завайка се крушката. — Отиде ми бялата премяна. Съвсем се измокрих. — А сълзите се стичаха като ручейчета по лъскавата кора на стъблото й. Достигаха до коренчетата. Попиваха, попиваха.

— Удавих се. Нищо не остана от мене, от хубостта ми — плачеше с голяма скръб младата круша.

Едно синьо синигерче с жълта гушка и черна опашчица се криеше в клоните и. Съжали я. Попита я:

— Чур-цюр-псиит-чиип. Какво-ти-е, какво-ти-е?

— Умирам, умирам, синигерче! Защо съм на тоя свят без премяна, без хубост!… Ох, по-добре да умра, да се затрия от лошия свят…

Но добрият стар вятър беше наблизо. Той се разхождаше из гората, газеше из мокрите бурени, по нагизналите мъхове. Чу той плача на крушката. Усмихна се. Проговори на себе си:

— Нали е младо — глупаво… бои се и от сянката си.

Изтегна се добрият стар вятър, дълъг, предълъг — от единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина. Задуха. Подгони облаците. Измете ги чак зад Зелената планина и зад Синята планина. Небето се очисти — синьо, високо, дълбоко. По-синьо, по-дълбоко от езеро. А слънцето огря планината, габъровата гора, младата круша. Стана топло. В гората зачуруликаха птички. Двата бели гълъба полетяха високо, високо. Калинките и мравките изпълзяха пак на белия свят.

— Колко е хубаво! — засмя се младата круша през сълзи, които още капеха от клонките й. — Светло, топло. — И тя разтвори китчиците си. Белите едри цветчета засветиха с листенцата си — по-светли, по-едри от звездите, както бе поискала крушката. Издигна се бялата й корона над горичката. Погледна нагоре, погледна надолу. Погледна към слънцето. Беше пораснала още — с една педя, с две педи.

— Какво стана сега? — зарадва се младата круша. — И по-голяма съм, и по-хубава! От единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина аз съм най-хубавото дръвче. По-хубава от мене няма нийде-никъде…

А старият добър вятър, доволен, че е зарадвал младата круша, запъпри пак в бялата й корона и от планината се спуснаха стоте млади ветрове, зашушнаха в цветчетата, засвириха в клонките със сто медени, сребърни свирки.

Какво се случи по-нататък с младата круша? Това ще научите в тая повест от третата горска приказка, която следва след втората.

Трета горска приказка

Ние оставихме младата круша в края на габъровата гора — пораснала, хубава. Тя разтваряше китчиците си на топлото слънце. Венчетата им светеха — по-едри, по-светли от звездите. От цветните чашки излиташе сладък мирис.

* * *

От единия край на планината до другия, в полите на Зелената планина и на Синята планина, където растяха акациеви горички, бяла липа и чер бор, се простираха пчелините на стопанството. С деветдесет и девет сини кошера и с хиляда и една восъчни пити. В пчелините, в кошерите живееха пчелите. От изгрев-слънце до залез-слънце те събираха във восъчните пити мед, по-сладък от който няма нийде другаде — нито на горната земя, нито на долната земя.

Добрият стар вятър и стоте млади ветрове рано сутринта отнесоха сладкия мирис от цъфналата крушка до пчелините на стопанството.

И тогава стана чудото!

От единия край на планината до другия, от Зелената планина и от Синята планина тръгнаха едно по едно, едно след друго пчелици, мушици, бръмбарчета…

Докато крушката разбере какво става, те я нападнаха цялата. Запрехвръкваха от китчица на китчица, от цвят на цвят, от венче на венче. Вмъкнаха се в цветните чашки — запяха, забръмчаха с хиляда и едно златни вретенца…

— Какво е туй? Каква е тази страшна хвърката чета? — уплаши се младата круша. — Сега вече светът ще се свърши. Цветче няма да остане от премяната ми. Къде си, мило синигерче, да ми помогнеш?

— Чур-цюр… пчик-дипчик… сюйт-сюит — обади се от най-горното клонче синигерчето. — Тук съм и не съм тук!… Тук съм, ама отивам в гората — да мътя! Малки пиленца ще си отгледам. Дванадесет на брой. Сега нямам време, дръвченце. После ще дойда — да ти помогна… Чип-чик… Сюит… Тук стой — от нищо не се бой.

— Ще ми помогнеш!… Ох, кога ще е то? На куковден!… Когато ме изядат цялата. Когато светът се свърши — заплака с пресъхнало гърло младата круша.

Но светът не се свърши. Пчелиците, мушиците, бръмбарчетата не изядоха премяната на младата круша. Сутрин идваха на ранина, надвечер си отиваха. Пъхаха се в цветните чашки, виреха коремчета, гъделичкаха с крилца, с хоботчета тичинките. Пиеха сладък сок, бръмчаха със сребърните си вретенца. И младата круша се успокои. „Нищо лошо няма да ми се случи“ — мислеше тя вечер, когато заспиваше.

Но лошо се случи един ден. Дойде кой знае откъде — от невиделица.

— Светът се свършва вече!… — горко плачеше една сутрин, на ранина, младата круша. — Като сираче оставам — гола, опърпана. Изядоха премяната ми тези лоши пчелици, мушици, бръмбарчета… Никой няма да ме обича така грозна-грозница.

Какво бе станало?

Белите листенца от цветните китчици на крушката бяха опадали до едно. Цветчетата се бяха опрашили. Наоколо земята беше побеляла, сякаш сняг е валял през нощта. Върху тях капеха сълзите на горката оголена крушка една след друга, сълза след сълза.

Дремеше под най-високия връх на планината добрият стар вятър. Чу той плача на дръвчето. Погледна нагоре, погледна надолу. Дигна дебелите си вежди. Прозина се, протегна се.

— Добре спах — промърмори той с дебел глас. — Сега на работа!…

Една сойка, която чистеше с човка крилцето си, се изплаши. Изкрещя и отлитна презглава към долната земя — да разкаже на дивите зверове, че от планината слизат сто лами. Те идват да глътнат цялата земя, да изпият реките и моретата. Светът се свършваше!…

А добрият стар вятър заслиза по кози пътеки, през папрати, горски треви, боровинки и смрика. Свлече надолу подире си мирис на здравец, на мащерка, на борови клонки. Залюля върхарите на гората. Стигна до габъровата горица, до крушката. Домъкна грамада от тъмни облаци. Задуха.

По всички страни се разлетяха бели листенца като снежинки. Нашариха тревицата покрай горичката. А от облаците рукна пороен дъжд. Валя той ден и нощ и на другия ден — до пладне. Ручейчетата отнасяха белите листенца, събираха ги на купчинки в дъждовните вирчета…

Горчиво плачеше младата круша. Не заспа цяла нощ. Светът се свършваше!… Едно цветченце не бе останало от бялата й корона. Само млади листенца се зеленееха по клоните й и едри сълзи по тях светеха като мъниста.

Но на другия ден добрият стар вятър разгони облаците. От единия край на планината до другия, от Зелената планина до Синята планина се изви дъждовна дъга със седем бляскави цвята. Спусна се тя до долната земя да пие вода от реката. И никое момченце не смееше да мине под нея — да не стане момиче!

Тогава слънцето огря цялата планина, огря и младата круша. И… стана второто чудо.

Там, дето по-рано цъфтяха цветчетата, кичур до кичур, по клонките на крушката сега се гушеха между младите листа срамежливи дребни плодчета.

— Ох, какви обички ми пораснаха! — разтуптя се от радост сърцето на младата круша. — На всяко клонче по двенки, по тринки…

Те бяха повече, но крушката знаеше да брои до три. — Но това са моите мънички рожбици! — изведнъж се сети, цялата изтръпнала от щастие. — Ох, колко ми са мънички — зашепна младата майка. — Защо не ми са големки — като, като… кратунки!

Усмихна се добрият стар вятър под мустак. Имаше си нещо наум. Но нищо не каза. Раздуха и последните облаци зад Зелената планина и зад Синята планина. Само едно облаче остана, кацнало на най-хубавия връх, на Марагидик, като бял гълъб. То обещаваше мир на земята!…

Какво се случи по-нататък с младата круша и с мъничките й рожбици? Това ще научите в четвъртата горска приказка, с която завършва и малката повест.

Четвърта горска приказка

Когато бялото облаче от Марагидик обеща мир на земята, от коренчетата на младата круша потекоха земни сокове. Те отиваха през стъблото, през клонките, по вейките към младите листенца, към зелените обички. Идваха от влажната земя край горичката, от стопилия се сняг, от дъждовните ручеи, от черния чернозем. Това беше храната на младата круша, на пресните й листенца и на мъничките й рожби.

Мина денят, мина нощта. Минаха два дни — неделя. И младата круша забеляза, че рожбите й порастват все по-големи, все по-хубави.

— Да ми растат, да ми пораснат! — радваше се тя. — Още по-големи, още по-хубави, като птиченца. Като кадънки-белошийки, като синигерчета-жълтошийки. Още, още по-големи, като, като… кратунки!

И добрият стар вятър, бащата на стоте млади ветрове, докарваше и разпъждаше облаците. Валяха дъждове, печеше слънце — от единия край на планината до другия, над Зелената планина и над Синята планина. И над габъровата горица, покрай която растеше младата круша. Крушките едрееха с всеки ден, с всяка нощ. Лек руменец полази по бузите им…

Но тогава (кой знае откъде — от невиделица) пак дойде лошото.

Наедряха крушките, както младата майка ги искаше: като птичета, като кадънки-белошийки, като синигерчета-жълтошийки. И още по-едри — като… кратунки. Една, две, три — повече: хиляда жълти крушки с руменец по бузичките.

Сгърби се младата майка. Огънаха се клоните й от рожба. Тревожно затупка сърцето й, но не смееше да се оплаче. И тогава дойде лошото.

Една сутрин на ранина, когато добрият стар вятър се спусна от планината със стоте млади ветрове — тръгнали да веселят света, — нещо изпращя. Приболя я младата майка, сякаш някой с брадва я тупна. И един големичък клон, натежал от наедрели крушки, увисна чак до оросената трева. Прасна, строши се… Само на една жилчица остана — да се крепи на нея.

Счупеният клон лежеше с вейките си на земята до габъровата гора. Един стар заек с побелели вежди, заврян в тръните, уплашено подскочи, побягна като попарен с навирена сива опашчица. Спусна се към долната земя да разкаже на дивите зверове, че светът ще се свършва.

— Отидох, майчице, затриха се рожбите ми! — изпъшка изплашено младата круша. — Кръстът ми се пречупи, преви се снагата ми, без ръце останах… Сега вече светът се свършва! Нищо няма да остане от мен и от дечицата ми. Къде да ида, кого да моля за помощ?

А добрият стар вятър не искаше сякаш да чуе плача на младата круша. Весело се спущаше от високите върхове до дълбоките долове. Залюляваше гората. Пъпреше в папратите, в смриката, в малиновите храсти. Газеше из ливадите, слизаше до стопанствата, до селата с новите обори, с новите къщи. Разнасяше мирис на здравец, на бял равнец, на комунига, на зрели малини…

Стигна чак до лъките, покрай реката.

Тук децата от летния лагер играеха на прескочикобила. Пускаха параходчета във водата, правеха палати, заводи от пясък и глина.

Достигна горският мирис до нослетата на децата. Разтичаха се те. Захвърлиха параходчетата. Изоставиха палатите, заводите. Докато ги видиш, домъкнаха торбички, кошнички. И като юнашка чета полетяха към гората.

От гората идеше най-сладкият мирис — на зрели горски малини.

И тогава стана третото чудо.

Тия, които бяха дотичали първи до края на габъровата горичка, видяха огънатата от плод млада круша. Клоните й със зрели крушки докосваха тревицата.

zdravko_srebrov_prikazki_chetvyrta.png

— Е-хей!… Хе-ооп! — развикаха се децата по селски и по градски… — Насам-насааам!… Цяла круша — със зрели круши… Вижте как се гуши. С жълти круши като менгуши.

Старата зайка с посребрената козина, която дремеше също в трънките, уплашено подскокна. Хукна и тя през глава към долната земя — да съобщава на дивите зверове, че светът се свършва.

А докато младата круша разбере какво става, пъргавите детски ръце обраха клоните й. Напълниха торбички, кошнички, джобчетата, пазвите. Много бяха крушките, сладки бяха! От всички страни се протягаха бели и мургави детски ръчици, изподраскани, изпоцапани със зелен млечок, с малинов сок. Късаха, отхапваха от узрелите плодове. И докато разбереш, отлетяха като птиче ято към ливадата покрай реката. А счупения клон отмъкнаха със себе си.

Олекнаха клоните, изправи се прегърбената млада круша — отново стройна, висока, като млада невеста. Зашумоля със зелените си листенца. А на върха й остана само една жълта крушка.

Да плаче ли, да се радва ли? Обърка се сърцето на младата майка. За първи път виждаше толкова весели детски лица. Такива мургави и руси главици. С очи като звезди. С уста и бузи като малини. Гласовете им по-чисти и по-ясни от гласовете на птичките — и на синьото синигерче, и на кадънката. Не й досвидя на младата круша за крушките й, децата й харесаха. Обикна ги повече от птичките. Въздъхна с олекнало сърце:

— Всичко е хубаво! Светът не беше се свършил!

Тогава от високата гора довтаса черното птиче с жълтеникавата човка и жълти крачета. То кацна на младата круша. Огледа се нагоре, огледа се надолу. Повъртя опашчица като метличка. Видя останалата на клончето зряла крушка и заби човчица в златния плод.

Домъчня й може би на младата майка. Заболя я за последната й рожба. Порони едра сълза. Сълзата капна на гърба на черното птиче. Стече се по крилцата му. То трепна, отръска се (не обичаше сълзите!) и отнесе сладката хапка покрай голямата гора, нагоре в планината.

От човчицата му пак излетя кафява семка. Търкулна се в изровена браздица от оттекло се дъждовно ручейче. Спотаи се сред меки окапали листа, влажна миризлива земя. Скрито-покрито.

Ще поникне ли от нея нова фиданка? Или ще я изпъпри в края на зимата огладнялата катеричка?

Това никой сега не може да каже.

А от гората задуха добрият стар вятър, сподирен от стоте млади ветрове. Зашушнаха, зашумоляха върхари, бурени, билки, заговориха на сто свои езика. Младите ветрове засвириха със сто медени, сребърни свирки…

* * *

Свечеряваше се, птичките се прибраха в гнездата си, двете зайчета се сгушиха в тръните. Заспа най-после и младата круша.

И засънува тя през нощта хубави сънища. Сънуваше своите сто и една пролети, лета, есени.

Виждаше се всяка пролет накичена с кичури бели цветчета — по-едри, по-светли от звездите. Виждаше и рожбите си през лятото, пораснали като кадънки-белошийки, като синигерчета-жълтошийки. Като… кратунки. Виждаше белите и мургави детски ръчици, изподраскани, изпоцапани със зелен млечок, със сок от горски малини. Гласовете им по-ясни, почисти от песните на птичките. Сега те бяха най-хубавите й приятели!…

— Светът вече никога няма да се свърши — прошепна насън младата круша. — Светът е хубав.

— Чур-цюр… чик-дипчик… сюит… Така си е, така си е — обади се от гората синигерчето, което дремеше самичко в гнезденцето си. И неговите рожби — дванадесет на брой — бяха изхвръкнали по белия свят.

А над Зелената планина и над Синята планина изгря пълният месец. И над най-хубавия връх, на Марагидик, близо до месеца кацна пак бялото облаче, като бял гълъб. То обещаваше мир на земята! Месецът го позлати — стана цялото от злато…

И тук вече свършва четвъртата горска приказка, млади читателю. Свършва и малката повест. Написах я за тебе, когато ти спеше в най-сладкия си сън — на разсъмване. Когато зорницата се спущаше с белите си лъчи над планината.

Здравко Сребров
Сърната на художника и трите луни

На бюфета, в дъното на стаята, срещу широките прозорци, стоеше сърничката. Сив-зеленикав мъх се свличаше по шията и по коремчето й. Зад нея висеше на стената голяма картина с хризантеми, а пред нея бе поставена позлатена глинена ваза.

Във вазата имаше цветя… Картината бе нарисувана от художника.

На другия край на бюфета в кристален съд се червенееха ябълки. На стената бе закачена лампа от ковано желязо с розов абажур като шапката на персийския шах.

Когато лампата светваше с електрическа светлина, ябълките ставаха по-червени и блестяха, а сивият зеленикав мъх на сърничката ставаше златен. Тогава сърничката оперваше уши, извиваше грациозно шията си и гледаше към потъмнелите прозорци. Тънките й крачета потреперваха от нетърпение — всеки миг тя бе готова да подскочи от бюфета и да изчезне навън. Кожата й с позлатен мъх на шията и на коремчето също потреперваше, а белите огледалца отстрани, до опашката й, ставаха по-големи.

— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?

Сърничката беше виждала само една луна и много звезди, едри като лешничета, само че не зелени, а златни, и други по-дребни като диви ягодки — и те бяха златни, и още по-дребни, като просени зрънца, разпилени по Млечния път.

А над голямата гора, която стигаше чак до Черни връх и вечер ставаше тъмна и страшна, изгряваше луната. Тогава върховете на дърветата се посребряваха. Светлината проникваше и по-навътре, посребряваха се жълъдите, малините, ягодите и гората не беше вече страшна, а украсена със звезди.

Тук, в стаята на художника, имаше всичко, но нямаше гора.

— Къде е гората? — питаше пак сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?

Най-после момиченцето, което седеше до радиото и слушаше приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче със златните обички и сините безценни камъчета, не се стърпя и се обади:

— Това не са три луни. Това е полилеят с трите абажура. Ух, каква си ми глупава и все за гората питаш! Толкова ли ти се ще да отидеш в гората? Я виж сега навън какъв сняг вали, в гората има вълци, големи и страшни, с настръхнала козина на гърба. Вълците ще те изядат. Четох в една книжка, че те обичат месо от сърни. А в гората все трябва да се оглеждаш на всички страни — лошо е. Тя цялата е затрупана със сняг и от клонките й висят шушулки. Сега там е студено. Стой си на бюфета. Като свърши приказката за индианския вожд и за бялото момиче, ще ти донеса храна. Тук в стаята е топло и няма вълци.

— Къде е гората? — питаше сърничката и гледаше към потъмнелите прозорци. — И защо луната не е една, а има три луни?…

zdravko_srebrov_prikazki_luni.png

 

 

Сърничката се беше родила в планината, в голямата стара гора, която стигаше до Черни връх. Тя обичаше гората. Там имаше всичко — и зелени листа през лятото, и трева, и боровинки, и много, много вода от потоците, които слизаха покрай мъховете и къпините. Сърничката обичаше да пие вода направо от изворите. В тях играеха сребърни рибки. Долу, в облите камъни на морените, растеше здравец и цялата гора миришеше на хубаво. В клоните на дърветата пееха птички: сини, с жълто по шийките, черни, с червени човчици и бели коремчета, шарени, с качулчици и разперени опашки. В края на гората чукаше кълвачът, а дълбоко гугукаха гривяци. Имаше пчели и калинки, водни кончета над рекичките и зайчета с дълги уши и къси опашки.

А горе, над стръмните скали, живееше дивият козел — до облаците, под самите звезди.

Гората беше родината на сърничката. Тя я обичаше и тъгуваше за нея.

— Къде е гората? — питаше сърничката. — И защо луната не е една, а има три луни?

Но момиченцето вече не я слушаше. Приказката за вожда на индианците Синята брада и за Бялото момиче, което имаше златни обички и сини безценни камъчета, наближаваше към края си.

А както винаги, краят на приказката беше най-интересен.

Тогава на сърничката й се пощя да изблее и да подскочи от бюфета навън. Тръпки минаваха по кожата на шията и на коремчето й и очите й се напълниха с влага. Но не можеше да мръдне наникъде. Тя не беше истинска сърничка, а направена от бронз! Мъхът по шията и коремчето се бе наслагал от времето, а краката й бяха запоени на желязна плочка.

Художникът, който бе нарисувал голямата картина с хризантемите, бе поставил сърничката на бюфета, да му напомня за гората… И той се бе родил в планината, до голямата стара гора, която стигаше до Черни връх, и често тъгуваше за нея.

— Къде е гората? — питаше и той като сърничката, като гледаше вечер към потъмнелите прозорци. — И защо тук луните са три, а не една?…

Той по̀ би искал луната да бъде една, но истинска. И да изгрява над върхарите на старата гора, в планината, под Черни връх, където беше се родил.

Но това бе толкова отдавна, че той беше забравил пътя към нея.

Момиченцето, което слушаше приказката от радиото за вожда на индианците и за бялото момиче, се казваше Здравка. То бе голямата внучка на художника. Щом свърши приказката, то се облече в антрето, обу се, сложи ръкавичките си и изтича на улицата. Там бяха излезли другарките му — цяла бригада, гласовете им се чуваха навън. Те почистваха снега по плочите, замеряха се с топки и се гласяха да правят снежен човек.

А сърничката на бюфета, в дъното на стаята срещу широките прозорци, остана самичка. Не можеше да отива наникъде, защото крачетата й бяха запоени на желязната плочка. Пък и нали тя беше от бронз!…

Може би й стана мъчно. Погледна с насълзени очи към прозорците и вече не запита за нищо.

Здравко Сребров
Великанът вятър

В хладната пещера беше глухо и тъмно. От камъните й сълзеше вода, а от дълбочината се източваше подземна река. Миришеше на влага и на застояла тиня. Но малкият пещерен гущер — протеят — живееше добре в пещерата. Той беше сляп и можеше да не яде по цели седмици. Дремеше в локвичката до голямата канара, под която спеше Великанът вятър.

Великанът вятър отвори очите си, дълбоки като троянски паници, повдигна къделените си вежди и въздъхна сърдито. Малкият пещерен протей бързо изпълзя и се скри в скалната пукнатина. Над главата на Великана вятър излетя с писък хвъркато мишле — прилепчето. То се завъртя навън около стария дъб, но скоро се върна в тъмната пещера.

В гората се разсъмваше. Светлината отвън едва се процеждаше през дърветата, навлизаше бавно в пещерата — пепелява, сивосребърна, — попълзяваше по голямата канара, дето дремеше Великанът вятър. Подземната река залъкатуши, заблестя като лъскавия гръб на змия. Мишлето се закачи о каменния свод с острите си нокти дълбоко навътре и увисна с главата надолу като вехто чадърче… И то обичаше като малкия протей да живее на тъмно. Денем висеше в пещерата, а вечер излиташе в тъмната гора на лов за бръмбари и нощни пеперуди.

До прилепчето пропълзя протеят. Той се боеше от светлината и от Великана вятър. Един път Великанът го издуха навън от пещерата — върху голямата скала. На светло и на сухо пещерният протей щеше да умре. Но за негово щастие заваля пролетен дъжд и малкият протей допълзя до пещерата по дъждовната вадичка.

— Какво става навън? — попита протеят прилепчето. — Накъде е тръгнал Великанът?

— Съмва се — отговори хвъркатото мишле — и става студено. Великанът вятър тръгва да събаря света.

— Светът като мене ли е голям? — запита протеят. — Един път Великанът и мен събори. Издуха ме от пещерата, но аз пропълзях и се върнах. Чак пък толкоз не е силен!

— О — възрази прилепчето, — светът е много, много по-голям от тебе! Какво си ти? Едно нищо и никакво червейче. А Великанът вятър е много силен. Канари събаря, поваля цяла гора — той е господарят на света.

Пещерният протей искаше да се усмихне, но не можеше…

— Господар?… А защо ми е на мен гората, нека я поваля.

— О, там има много храна — отговори прилепчето.

— Храна?… Аз мога да не ям — стига ми едно червейче на седмица. Добре съм, като лежа.

— Ти все лежиш, все лежиш и пълзиш — упрекна го прилепчето, — не знаеш да хвърчиш. Ако знаеше, щеше да видиш гората… и земята долу. Ох, колко е широко навън, пълно е с мухички през пролетта, през лятото — с комари, бръмбарчета, пеперуди!

— Ти си глупав!… Пролетта… Лятото… — пак се опита да се усмихне малкият протей. — Защо ми е? И да хвърчиш, и да пълзиш, все в пещерата ще се прибереш. А какво пък… — Но той внезапно млъкна и се сви в скалната пукнатина.

* * *

Великанът вятър въздъхна още по-сърдито и се измъкна от пещерата. Беше спал много, стар беше, хилядогодишен, боляха го кокалите от лежането и от влагата. Погледна гората. Тя му се видя грозна и чудна. Клоните на стария дъб бяха черни, шумата кафява, като опърлена от силен огън. Тревите — сухи и изпотъпкани. Само мъховете и лишеите се жълтееха по старите дънери, по едрите камънаци и желъдите се гушеха, окапали в ланската шума. Никъде не се виждаше ни червена ягодка, ни малина, ни синя трънка, ни дива круша.

Великанът чу: гората глухо въздишаше, ожъдняла за влага, уморена за сън. Добрите горски животни, бурените, тревите, буболечките чакаха бялата зимна покривка. Цялата гора, пълна с всякакви чудеса, събираше сили през зимата под снега.

— Хуууу — изръмжа Великанът вятър, — стара, овехтяла гора — такава аз не харесвам! — Погледна нагоре. Небето беше синьо и дълбоко като езеро. Но в него не летяха лястовици, не се стрелкаха мушици и бръмбари. Ставаше все по-студено. Зад един голям облак на изток слънцето се мъчеше да погледне над гората. Златото трептеше по наръбените му краища, но не топлеше. Облакът растеше като космато чудовище и го затуляше.

Тогава Великанът се изправи пред глухата пещера, разпери ръце, отвори големите си очи, развя сивите си коси и задуха с най-студения си дъх:

— Фюууу-хууууу-хууу-ууу…

Цялата черна гора се залюля, замята, забуча. В доловете зашумяха листа, дигнаха се като птичета в небето. Мъховете затрепераха. Засвириха с тънки свирки сините скали от върховете. Заспалият таралеж, свит на кълбо до дънера на стария дъб, уплашено подаде муцуна, сви се от студ отново в бодлите си и се търкулна в дола. Катеричката, която се подаваше от хралупата на дъба, усети ледения дъх на вятъра и се скри в дупката си. Два големи черни орела се издигнаха до тъмния облак. Разпериха широко-широко крилете си, направиха голям кръг по небето и поведоха облака над почернялата гора.

— Фюууу-фюууу — духаше Великанът вятър. Брадата му се мяташе като бяла гръста, заплиташе се в шипките и глогините, омотаваше се в стеблата на високите буки, смиташе сухия лишей по голямата канара, потапяше се в сребърните води на ручея.

Тогава от черния облак, който затуляше слънцето и покри гората, започна да вали сняг. Като бели пеперуди полетяха снежинките, пръснаха се над гората по каменните върхове, навлязоха в доловете, боричкаха се една друга, носеха се на север, на юг, на изток, на запад, падаха по кафявата и почерняла гора.

— Фюууу-фюуууу-фюууу-фюуууу-хууу-у-ууу — духаше разперен над канарата, разсърден и зъл Великанът вятър.

Облакът вече покриваше цялото синьо небе. Орлите бягаха напред към потъмнялата земя — долу, където димяха заводи, белееха се нови градове и се ширеха кооперативни стопанства с дълги постройки, покрити с червени керемиди… Подир орлите летяха, въртяха се, играеха бели-бели снежинки. Засипваха отгоре, отстрани, отляво, отдясно старата гора, затрупваха с преспи доловете, скалите, полянките.

Проточиха се по вейките, по клоните, по дънерите брадати мъхове — от чисто сребро. Дърветата се залюляха като бели гемии. Под тях, дето растяха къпините и глогът, се изгърбиха с посребрена козина северни мечки, лисици, белки. Стана светло като в празник!

Старата баба Костенурка, заровена в горската шума на топло, заспа, свита в костената си черупка, под малкия снежен калпак. Заспа в дупката си, затлъстял от жълъди, и косматият мързелив язовец. Само едрият мъжкар — вълкът — стоеше на ниския рид под гората с наострени уши, загледан надолу в дима на комините, и вятърът рошеше гъстата козина на врата му. А вълчицата, завряна в коренището на бука — гладна и жадна, — ближеше със зачервен език нежния сняг, който се лепеше по посталия й корем.

— Аууу — зави изведнъж мъжкарят вълк, подвил опашка и дигнал влажна муцуна към голямата канара, където беше застанал Великанът вятър. По гърба му се трупаше сняг. Той се разтърси, след туй се смъкна със скокове по нанадолнището към побелелия сеченак — там, под меката шума, се гушеше сега семейството на стария заек…

zdravko_srebrov_prikazki_velikan.png

* * *

Снежинките падаха по главата, по раменете, по брадата на Великана вятър! Скоро той заприлича на бял оснежен дъб. Мяташе ръце като клони над голямата канара, дигаше къделените си вежди, кокореше очите си — най-после му се доспа. Нежното шумолене на снежинките в дъбовата шума го приспиваше, бялата снежна гора го омая…

Тогава Великанът вятър раззина огромната си уста, в която се вмъкваха хиляди ледени пеперуди, прозина се сънливо и бавно се скри в глухата пещера — беше си свършил работата!

Малкият пещерен протей обърна към него сляпото си око и се сви на кълбо в пукнатината. Хвъркатото мишле се откъсна от свода, прехвръкна над главата му навън към дъба, но се уплаши от снега. Върна се и пак увисна в пещерата с главата надолу. Тогава протеят отново допълзя до него и го запита:

— Какво стана навън, какво направи Великанът вятър?

— Стана хубаво, светло и по цялата гора бяло, но мене ми боде в очите и няма нищо за ядене, студено ми е и ми се спи. А долу, дето димят комините — там живеят хората, — сега е голям празник. По елхиците бляскат огънчета като светулки, не, като звезди — вижда се отдалече!… И хората пеят… Това направи Великанът вятър. Ох, той е страшно силен! Всичко се промени, стана ново — не може да се познае.

— Чакай и аз да видя — каза протеят, допълзя до края на пещерата и взря слепите си очи навън, към бялата гора. Но той чу воя на вълка и уплашено се дръпна в пещерата.

— Какви глупости! Променило се!… Светло и бяло!… За какво ми е? — обърна се той към прилепчето. — И с какво е пък толкоз силен Великанът вятър? Издуха ме на канарата, а аз пак допълзях… Нищо хубаво няма — каза доволен протеят. — По-добре ми е на тъмно в пещерата… А пък ти — рече да се усмихне малкият протей — какъв си смешен: пеят!… — И той запълзя отново, но като си спомни воя на вълка, сви се неспокоен във влажната гънка на канарата.

„Нали е сляп — помисли, като заспиваше надолу с главата, хвъркатото мишле, — какво ще види!… И не хвърчи…“

* * *

Великанът вятър легна отново под голямата канара и се усмихваше — беше доволен!… Снегът спря да вали. Стана тихо в гората… Сега вече гората му харесваше — светла, бяла и чиста като невеста, накичена с бели венци, нагиздена с бяла булчинска дреха.

А от хралупата на стария дъб насреща току изскочи пак катеричката. Тя помириса снега, метна кафявата си мъхната опашка, покатери се до оснежения върхар на дъба и се загледа в долината, където димяха комините, където живееха хората.

В бялата млечна далечина избухваха червени, жълти, сини огньове, пръскаха се на ярки звезди — високо, високо в помътненото небе.

„Не е, не е от комините!“ — мислеше зарадвана катеричката…

А в тихата гора, в снежните й клонки, потрепваха златни искрици, по белите върхове на планината припламваше зарево.

Катеричката се свлече стремглаво до хралупата — беше премръзнала! По стъпките й се събаряше на бели облаци разсипаният сняг. Свря се до порасналите си катеричета, погали ги по муцунките и им даде по един лешник и по едно орехче.

— Честита ви бяла зима, мои мамини мъничета — каза майката на децата си, като се свиваше на топло в хралупата. — Честита Нова година!

Емил Коралов

Емил Коралов
Чавдаркината катеричка

В ореховата гора светна ранната зора. Катеричката примигва сладко, сладко — и се вдигна. Поизми се със водичка в ореховата паничка, а подир това юнашки, дръпна свойта дъщеричка за извитата опашка и за острите ушички:

— Хайде, ставай, мързеливке, ставай, мамина сънливке!

Малката очи отвори и сънливо отговори:

— Бр… студено ми е, мамо! Винаги ме будиш рано!

— Който, щерко, рано става, в работата той успява. Ставай, работа ни чака, ей гората се разплака, на̀, листата пожълтяха и навред се разхвърчаха.

— Нека дъжд и вятър духа, нашта къщичка е суха. Хралупите имат стрехи.

— Ала нямаме орехи! Вятърът таз нощ не чу ли колко много ни обрули? Трябва да ги съберем, та да има да ядем. И когато сняг натрупа, и във нашата хралупа да е пълно с зимнина, с вкусна, хубава храна.

Щом туй майката изрече, по клонака се завтече, а след нея дъщерята се промуши през листата. Тук изскокнат, там се свират, пресни орехи събират. А след тях в игра красива нависоко се извиват две опашчици дебели, пухкави като къдели. Те на вятъра се веят и на слънцето златеят.

Малката е много жива, много пъргава, игрива. Все се спуска надалече, гледаш — и я няма вече.

— Дъщеричке ти скоклива, надалеч недей отива! Лошо ще те сполети, ако не внимаваш ти! Тук е страшно без другар, ще те грабне някой звяр!

— Мамо, много си плашлива! Аз съм пъргава и жива. И каквото и да стане, никой няма да Ме хване!

Туй на майка си щом рече, опашанка непослушна пак във клоните се мушна и избяга надалече. Орехи тя уж събира, а пък де се не навира! Рови, търси из листата, па се спусне на земята. Скача, бяга, ляга, става, все немирна, вироглава!

Но не скача дълго тя и внезапно изпищя. В миг една ръка човешка, много силна, много тежка, за опашчицата лека, за къделката й мека, неочаквано я стисна.

— Помощ! — бедничката писна. — Мамо, мамо, отърви ме! Мамо, де си ти, спаси ме!

Щом чу свойта дъщеря, майката от жал примря. И се впусна да спасява свойта щерка вироглава. Но какво сама да стори, можеше ли да се бори със ловците, яки хора?

А в гората в този миг чу се весел детски вик. Във тревата под ореха катеричката държеха три усмихнати деца с развълнувани лица.

— Браво, Васко, браво, Саша, катеричката е наша! Много дълго тук се крихме, но накрай я уловихме!

— Вижте колко е красива!

— По гърба е тъмносива!

— А опашката кафява!

— И с мустаци! — викна Слава.

Радваха се те безкрайно. Поговориха си тайно и я пъхнаха в торба. Вътре цяла се побра. Щръкнаха навън ушички.

— Как е мила! — викат всички.

И засмени, с вик и песен, във торбата с лов чудесен, втурнаха се пак децата всички вкупом през гората.

— Днес щастливци ние бяхме! Хем си орехи събрахме, хем си заловихме жива катеричка тъй игрива!

А след тез деца засмени бедна майка нажалена сълзи рони, стене, тича — колко щерка си обича! Няма да я види вече, ще я отнесат далече…

Много дълго не вървяха лошите деца и спряха. Малка къща, двор със сливи и лехи с цветя красиви. Тук през малката вратичка втурнаха се вътре всички. Да ги следва бе опасно, ала майката нещастна чак във двора се провря и във сливата се спря. Разтреперана и бледна, през прозореца погледна. И горчиво пак заплака: „Щерко, щерко, що те чака…“

Вътре в стаята лежеше малко хубаво момиче. Че е болно то, личеше, бледно бе като кокиче. Ето викнаха децата:

— Гледай, носим ти в торбата катеричка опашата! С нея като се посмееш, скоро ти ще оздравееш!

Болната очи отвори и със радост проговори:

— Бедна катеричка, мила, как страхливо се е свила! Де я хванахте?

— В гората! — вкупом викнаха децата.

Болната я пак погали:

— Милата, каква беда! Колко много тя ще жали тук за свойта свобода! Много ще се радвам аз да остане тя при нас. Но, другари, и без нея вярвам аз да оздравея, а пък колко ли обича тя на свобода да тича! Нека пак в гората иде, свойта майчица да види!

И прозореца отвори, и я пусна в ширни двори!

Майка й навън я чака. Щом през клоните я зърна, тя горещо я прегърна и от радост се разплака…

И попита тя петлето:

— Как се казва туй момиче, що възвърна ми детето? Цял живот ще го обичам!

Петльо наш крила разтвори, па й гордо отговори:

— Туй момиче е Чавдарка, на животните другарка. Скоро пионерка стана и затуй е тъй щастлива. А пък колко е красива тя, когато е в премяна! Всякога е тъй добричка, както с твойта дъщеричка. Дето срещнете деца, и в най-малките селца, и в най-скромните къщурки, с връзки алени божурки като малката Чавдарка, смятайте ги за другарки. Никому те зло не правят и затуй се вредом славят!

Емил Коралов
Гъделчо

Един момък попитал прочут мъдрец:

— Чичо, искам да се прославя с добро дело. Кажи ми, що да сторя?

Замислил се мъдрецът, па казал:

— Вземи тая свирчица. Излез на полето и свирни с нея. От земята ще излезе един бял козел с дълга брада като моята. Вземи това, което е окачено на шията му, после ще видиш какво ще стане.

Взел момъкът свирката и излязъл на полето. Свирнал. Разпукала се земята и от пукнатината изрипнал бял като сняг козел с дълга брада. Щом видял момъка, козелът побягнал. Впуснал се момъкът да го гони. Гонил го, гонил, спънал се и паднал. Докато се вдигне, козелът изчезнал.

— Остави се, синко, щом не го хвана веднага, не го търси повече! — рекъл му мъдрецът. — Козелът избяга в градината на страшен великан. А по-добре е с тоя великан да нямаш работа.

— Нищо, кажи ми, къде живее тоя великан?

Казал му мъдрецът. Тръгнал момъкът на път. Най-после намерил къщата на великана. До къщата зеленеела голяма градина с висока желязна ограда. Погледнал момъкът през пречките на оградата. В градината на тучна поляна подскачал белият козел. Пред портата стоял пазач.

— Ей, чичо — попитал момъкът. — Как мога да хвана козела?

— Как ли — отговорил пазачът, — трябва или да се пребориш с великана, но той може да те надвие и погуби, или да погъделичкаш великана, нашия господар, по петите. Това значи, че ти му се покоряваш и тогава той ще ти даде козела.

— Само това ли? — извикал момъкът. — Че от това по-лесно няма. Хайде пусни ме!

Пуснал пазачът момъка. Срещнали го слуги, дребни като джуджета. Завели го при великана. Той лежал на одър, постлан с кожи, сърдит като буря.

— Хайде — казали слугите, — погъделичкай господаря ни и кажи „гъдел, гъдел“, докато не те е схрускал.

Навел се момъкът.

— Гъдел, гъдел! — извикал той и почнал да гъделичка великана по петите.

Разведрило се малко лицето на великана и той не гледал вече така страшно, а почнал тихичко да се смее.

— Още, още! — рекли слугите на момъка.

И момъкът загъделичкал пак великана.

— Гъдел, гъдел! — викал той, а не забелязвал, че щом кажел „гъдел, гъдел“, смалявал се с една педя.

— Хи, хи, хи! — смеел се все повече великанът.

— Още, още! — подканяли слугите.

— Гъдел, гъдел! — викал момъкът. Най-после великанът съвсем се разкиснал.

— Хайде — рекъл той на слугите си, — дайте му сега каквото иска!

Повели слугите момъка към градината. Но когато той се погледнал в малкия извор, който блестял край пътечката, що да види. Не бил вече предишният момък, а малко, жалко, грозно човече като слугите.

— Защо съм такъв? — извикал той. — Какво се е случило?

Разсмели се слугите:

— Така е, приятелю. Който с „гъдел, гъдел“ живее, такъв става.

И слугите го завели при козела. С треперещи ръце момъкът отвързал торбичката, що висяла на шията му, и бръкнал вътре. Но в торбичката имало само една златна пара.

— За една пара ли трябваше да стана такъв мъничък и грозен? — викнал момъкът. — Излъга ме мъдрецът! — Но нямало какво да прави и той тръгнал да си иде. Когато излязъл от градината, из подземията, дето били затворени всички, които не искали да гъделичкат великана, се чули гласове:

— Мъдрецът не те излъга, но ти спечели парата по недостоен начин! Ние се бихме с великана, за да спасим честта и свободата си, а ти отиде да го гъделичкаш! Затова си толкова грозен и малък! Гъделчо, Гъделчо, хвърли тая пара!

Но момъкът не искал да се раздели с парата и тръгнал по-нататък.

— Гу-гу, гу-гу — загукали насреща му гълъбите от дърветата. — Гледайте, Гъделчо минава, за една златна пара продаде силата и свободата си и стана като гущер малък и смешен!

Много мъчно станало на момъка, но пак не хвърлил златната пара. Вървял, вървял, стигнал една рекичка.

— Вряк, вряк! — завикали жабите. — Гледайте го! Гъделчо минава! За една златна пара силата и хубостта си продаде. Сега е по-малък и от нас, жабите.

Ядосал се момъкът и хвърлил златната пара в реката.

И щом я хвърлил, от водата излязла една малка рибка и му казала:

— Много ти благодаря, момко, че ми спаси живота! Една змия искаше да ме ухапе, но тежката пара, която ти захвърли, я уби. Кажи какво искаш да ти дам! Купчина злато или желязна тояга.

Замислил се Гъделчо.

— Не ти искам златото! Дай ми тоягата!

Гмурнала се рибката на дъното, изнесла му тоягата. Грабнал я момъкът и се върнал при великана.

— Какво искаш? — попитали го слугите. — Да гъделичкаш ли?

— Да.

— А защо носиш тая тояга?

— Подпирам се, болят ме краката.

Завели го при великана.

— Великане — рекъл момъкът, — аз се посрамих пред целия свят, но сега съм дошъл да си изкупя срама. Ставай да се борим! По-добре славно да загина, отколкото да бъда твой роб и да съм жалко джудже.

— Тъй ли? — викнал великанът и се хвърлил да го сграбчи, но в това време момчето замахнало с желязната тояга.

Че като заиграла оная тояга: трах, трах — свалила в миг великана на земята.

— Стига! — крещял великанът.

— Още, още! Гъдел, гъдел! — викал момъкът.

И той блъскал великана с тоягата, докато великанът издъхнал. Тогава из подземията излезли всички затворени. С радост прегърнали те момъка:

— Ти спаси своята чест и ни върна свободата!

Тъй се сбъднали думите на мъдреца и момъкът станал славен и прочут.

Емил Коралов
Крилатото момиче

Някой сладко пее, свирка, скрит във старата липа. Цяла вечер слуша Мирка, късно тая нощ заспа. Пролетният топъл вятър буйно шета из полята. И когато от чардака тя погледна сутринта — пърхат цял рояк в клонака дребни къдрави листа. Между тях със бели клепки кротко цветовете трепкат. А край Миркината къща всички телеграфни жици станали са броеници…

— Мирке, птиците се връщат! Гледай, и на нашта стряха лястовички долетяха! — рече весело баща й. — Колко сладко чуруликат, сякаш в детството ме викат да изляза да играя… Свидни, мили гласове, да ги слушаш с часове… Но е време аз да ходя. — И забърза към завода.

Ненадейно във клонака пъстра птичка долетя. Мирка сви се на чардака, трепетно завика тя:

— Бате, гледай там на двора в прасковата до стобора! Чудна птичка за кафеза, само вътре как ще влезе…

Мирка има майстор чичо, който много я обича. Дърводелец сръчен, славен. За рождения й ден той кафеза й направи, боядиса го зелен, с бяло — сводчето извито. Щипна бузката й сладка, па й рече шеговито:

— Докато ти купи татко за кафезчето канарче — песнопойче и другарче, — дръж го на чардака ти със отворена вратичка! Току-виж, че долети някоя чудесна птичка и го вземе за квартирна…

Днес за туй закряска Мирка:

— Бате, викай я да влезе! Ще хареса ли кафеза?

Миркиният брат Стоян гледа до уши засмян. Той закачките обича също като своя чичо. От прозореца надникна и усмихнато подвикна на невръстната сестричка:

— Да, това се казва птичка! С толкоз хубави пера няма в цялата гора! — Гостенката той разглежда, важно думите нарежда: — На опашката зелено, по крилцата й червено. Носи жълтичко герданче, бяла риза и коланче… На гърба е светлосива…

Мирка е нетърпелива:

— Бате, ама как в кафеза ще я вкараме да влезе?

— На чардака застани и с поклон я покани! Тя при тебе ще прехвръкне и в кафеза ще се вмъкне. Поклони се, ха така!

Мирка маха й с ръка, ала птичката нехае, във клонака си играе.

— Бате, аз я каня, викам, а пък тя си чурулика.

— Много си нетърпелива! Птичката е срамежлива, а пък как я каниш ти? Тука за да долети, покани я на обяд! — смей се хитрият й брат.

Носи Мирка във ръчички цяла шепичка трошички:

— Птиченце, ела при мен, гост бъди ми тоя ден!

Пърха птичето с крилца, лъскат пъстрите перца, но при нея не долита лакомството да опита.

— Бате, пак си чурулика, докога ли ще я викам…

— Как ще дойде? Кой е сляп? Каниш я със черен хляб. Птиченцето всичко вижда и от тебе се обижда. Я филия отрежи ти от бялата погача и с медец я намажи, па ще видиме тогава, няма ли да се разскача, няма ли да се гощава!

Мирка върна се с филийка в най-красивата чинийка. Ала хубавото птиче със герданче на момиче пак в кафеза не долита, лакомствата да опита. А подхвръква на липата.

— Ето, пак не идва, бате.

— А, разбирам аз защо пак е недоволно то. Таз филия е дебела, а водата ти къде е? Я му донеси котела! Ще се къпе и ще пее!

Мирка сипва, носи, пъшка и едва сега видя — има много тежка дръжка пълно менче със вода.

Най-подир подхвръкна тя — хубавата пъстра птичка със герданче на момичка, — тук и там се повъртя, после кацна на качето, поозърна се напето и излитна към чардака… С трепет Мирка я зачака, със кафеза я посрещна… Ала кацна тя отсреща, на чардачето на Ветка, пионерката съседка! Тя решаваше задачи. Птиченцето заподскача, през прозореца надникна: „Чик-чирик!“ — й сладко викна. Ветка му помахна нежно, ала някак си небрежно, не излезе на чардака.

— Бате — Мирка се оплака, — то при Ветка… Аз съм малка и не пиша със писалка.

Братът сбърчи вежди вити и отвръща дяволито:

— Не! Разбрах сега защо Ветка предпочита то! Повече я то харесва, че по-хубаво се сресва. Плитките си е изплела, вързала си и кордела. А пък ти си като чума! Мама затова ти дума: „Мирке, че кога за тебе у дома ще има гребен!“

Тъй ли? Мирка се разбърза, плитките си в миг изплете чудно хубаво и двете, розова кордела върза.

— Птиченце, ела у нас! Имам плитчици и аз.

Моли малката мома. Хвръкна птичката, но пак на отсрещния чардак кацна сякаш у дома…

— Бате, хубаво се сресах, а защо не ме хареса?

— Хм… — Стоян я заразглежда, кимна строго и нарежда: — Значи, лошо се обличаш. Тъй на птичка не приличаш. А със връзката червена как е Ветка натъкмена! Я сложи си за поличка тая шарена бохчичка! Вместо пъстрите крилца връзвам ти като перца ето тука, отстрани, тия кърпи със ресни. Бре, за птичка си родена! А сега да ти надена мойта шапка със пискюлка да ти бъде за качулка. Най-подир ще ти извия и опашка от хартия. Е, сега в ръка с кафез на чардака ти излез!

Мирка всичко изпълнява, на чардачето застава. Птичката върти очи, гледа я и си мълчи.

— Я й поиграй хорце! Ама живо, от сърце! Нека види тя тозчас, че е весело у нас. Завърти си, завърти, о, не се стеснявай ти! И помахай със ръка, още, още, ха така! Живо тропай ръченица и ще имаш чудна птица! Аз с хармоника ще свиря, тя от музика разбира.

Брат й свири, тя играе, а пък птицата нехае.

— Скачай още, ха така! Зад тила сложи ръка!

Още птички долетяха на отсрещния чардак, ето нещо закълваха… Мирка пак им прави знак, кляка, скача и лудува, брат й свирката надува и превива се от смях. А пък птичките без страх все си там кълват зрънца… В двора сбраха се деца, викат, кряскат като в цирка, всички смеят се на Мирка:

— Гледайте какъв палячо!

Най-подир и тя разбра, че я брат й подигра. Ревна тя тогаз да плаче. В миг при баба си изтича. Много баба я обича…

— Мило мое сладко внуче, я кажи, какво се случи? Леле, мязаш на плашило, мое малко внуче мило! Тъй ли скача на чардака? Тоз Стоян каква е драка!

Тупка детското сърце, плаче Мирка и разказва, гуши мокрото лице в бабината топла пазва.

— Миличкото ми момиче, няма птичките да влезат никога така самички да живеят във кафеза. Всичко живо по света търси волност, свобода.

— А защо тогаз при Ветка кацна там и чурулика, и другарките си вика?

— Твоята добра съседка във кафез не ги затваря, кротко с тях си разговаря. Никога ги тя не гони. А през зимата им рони на чардака си трошици, па им сипва и водица. Свикнаха така със нея и затуй не се боят все край нея да летят, и затуй сега й пеят.

— Но ще разберат ли те, че съм аз добро дете?

— Щом се грижиш, мило внуче, ти за тях, ще се научат.

Оттогава тъй и стана. На чардака, все засмяна, Мирка слага не кафеза, а на птичките трапеза. И при нея идат всички шарени и пойни птички. Тя със тях подскача, вика, като птичка чурулика, че сега не са самички, имат с баба много птички!

Емил Коралов
Лудо-полудяло

Рукна в планината дъжд и от склона изведнъж под измокрените плочи извор буен заклокочи. И като огромен смок се източи цял поток. Щом над влажната гора пъстрата дъга изгря, той просветна и заблика по полянката с иглика… После малко се пощура из скалистата клисура, с пенести води преля над широката скала, два-три камъка отвлече и по сипея се свлече.

Там, на склона, горд и строг, от скалите по-висок, вдигаше се строен бор. Духна над гората вятър, трепна боровият шатър, шумна с клонките си в хор:

— Хей ти, лудо-полудяло, накъде си залетяло! С тия кипнали води ще направиш сто беди!

Но потокът, в път унесен, отговори му със песен:

— Умен си и мъдър ти, всичко виждаш отвисоко, отвисоко нашироко как живее и цъфти, а не знаеш, че полята и нивята край селата, па и полските гори грозна суша ги мори. Всичко съхне, вехне, крее и за капка дъжд жаднее. Хей затуй съм полетял, пенести води разлял.

— Ах, поточе речовито, да послъгваш ти обичаш! Щом е тъй, защо не тичаш ти към речното корито? Всичките води планински се събират във реката, тъй поят те равнината, ниви и лехи градински. А пък ти къде се щураш през дерета и клисури?

Но потокът не отвърна и от пътя си не свърна. Хитричко се той подсмива, с бяла пяна се облива. И по-буйно заигра из голямата гора, пее и шуми звънливо, все по-весело и живо. Пляска, пени се, бучи, ала знае да мълчи — тайната си не издава.

Ето вече доближава той до мечите хралупи. Сухи клонки кърши, чупи и далече ги отвлича, грозотии не обича.

Дигна мечката глава и свирепо изрева:

— Хей, каква е тая хала! Тъкмо бях си позаспала. Я се махай настрана! Искам пълна тишина! Аз от два до пет почивам.

— Виж, по пътя си отивам — отговори й потокът и засмя се той високо. — В твоя дом ще се отбия, само да го поизмия. Па и тебе, мецо скъпа, мъничко да поизкъпя.

Мечката наду гърди, среща буйните води. Па облещи се и гневна, с пялото си гърло ревна:

— Мих аз своята гърбина! Няма още и година! Махай се оттука ти, лошо ще те сполети!

Но потокът се не стресна. Весело с води приплесна, към сънливката се втурна, мигом той я прекатурна и нечистата мецана хубаво изми със пяна. Меца ревна, вдигна лапа и тъй смешно се разцапа, че когато я видяха, всички зверове се смяха…

— Ох, да бъдеш ти проклет! Нивга да не хапнеш мед! — викна мечката сърдита. — Да ме давиш се опита! Влезе ми вода в носа!

— Не бръмчи като оса! По-добре с „благодаря“ изпрати ме, мецо, ти, че кожухът ти блести!

И през старата гора бързо пак потокът тича, из клисурата се свлича, вредом мие, вредом чисти клони, стволове и листи, къпе глогове, малинки и различни животинки, жадните цветя полива… Но защо ли не отива през голямата лъка към широката река?

На върха на дива круша, шарени криле привел, кацна гордо да се суши сивоперест див петел. Щом крилата си простря, заблестя като сребро всяко негово перо, сякаш слънцето изгря в тайнствения полумрак на зеления листак. Щом потокът доближи, гордият петел изкряка:

— Де си хукнал бре, кажи, като див из пущинака?

Но потокът не отвърна и на дивия петел и от пътя си не свърна, а към свойта тайна цел втурна се със всички сили през усои и могили…

Чудят се по пътя всички — дървеса, животни, птички. Питат го къде отива и разцъфналата слива, кацнала на слънчев хребет, снежнобяла като лебед, и работните пчели, та и гордите орли… Ала смелият поток тича, пее, скок-подскок, нищо никому не казва, ту се крие, ту показва, под сливака се промуши, през шумака с диви круши… Прелетя през много ями, още няколко потока от рътлината висока той след себе си подмами, сбра и бистрите води на два ручея пенливи из дерета каменливи и на слънце въз баира бели кърпи запростира… Бързо на поля, ливади освежи тревите млади и се втурна в равнината, дето никнеха нивята… Тука с радост го настигна сладкопойна чучулига. Тя с крилца над него пръхна, глътна от водата бяла, че й гърлото засъхна, много дълго беше пяла. После сладък глас източи:

— Где си хукнало, поточе?

— Бързо с мене полети и ще видиш скоро ти!

В равнината безпределна най-подир село се белна. С нови покриви червени и дворове подредени. С ширни необгледни ниви и стопанства най-красиви, пълни с облаци от птици… Млади хора във редици път проправяха в лъките на реката за водите, че градините жълтеят и нивята съхнат, креят…

— Ето тук ни чакат вече! — радостно потокът рече.

Мъничката чучулига пак учудено се вдига:

— Но лъката е отвъд, а пък ти по други път своите води разливаш. Не разбирам де отиваш.

— Виждаш ли онез деца със усмихнати лица и със лъскави мотички? Те са пионери всички. Там, брезите де белеят, имат опитно поле. Мъчно е да го полеят от чешмите със котле. А те имат и градини с ягоди и със малини, с най-различни плодове. Ала няма дъждове. Милите юнаци славни! Те не сведоха глави и по урвите неравни чуден път се тук изви. През най-мъчните прегради прокопаха дълги вади до планинските долини… Та по тоя хубав път към овощните градини ручеите да текат. Пръв аз днеска слязох тука да им донеса сполука.

Щом потокът туй изрече, към децата се завтече и нашир и длъж обля опитните им поля… Пиеха лехите жадни свежите води прохладни и овошки, и малини, ягоди, домати, дини…

А край бликащите вади пак се трупаха отряди. Трудеха се без умора пионерите щастливи и огласяха простора с песни, с викове звънливи…

Емил Коралов
Сребърно гласче

На пъстроцветните поляни край новия стопански двор от три села за майски сбор се стичат радостни стопани: мъже, жени, момци засмени, девойки с празнични премени. И върху дъхаво сено край бистро пролетно поточе на бяло ленено платно трапеза дълга се източи. Блюда със вкусни гозби, пити пред всички гости се редят. В тавите баници навити с препечени кори хрущят… До майките рояк деца се трупат с весели лица. Наздравици — другар с другаря — издигат всички в надпревара… От все сърце се поздравяват, за празника си пожелават:

— Все тъй във дружба да живеем, във мир нивята си да сеем! И от земята златен плод да се роди за цял народ!

Задевки, смях, шеги игриви се леят в ручеи звънливи… А пък от всички най-засмяна подтичва малката Люляна. Че дядо Стойко обеща: ако изпее песента, която много той обича, със розичка да я закичи и с хубав дар да я дари. Нали във джоба нещо скри…

И ето дядо беловлас високо извишава глас:

— Дочаках най-подире дните да видя всички ви честити. Затуй сега подред подканям девойките да ни попеят, в сърца ни сладък мед да влеят! Я първа внучката Люляна да звънне своето звънче!

Застана внучката пред всички и както църкат ластовички, закърши тъничко гласче. За песничката й сребриста с похвала всеки я дари. И дядо й я одобри — герданче лъскави мъниста на мъничката гушка блесна…

След нея сладки волни песни за слънчевия роден край, за хубавия месец май подеха всичките девойки. Една-едничка не запя девойка в блуза със везба, момата тъмнокоса Бойка. Усмихната си тя мълчи, свенливо святка със очи. Когато старецът я зърна, към нея живо се обърна:

— А ти, девойко мила, драга? И ти да пееш се полага!

Горещо всички я подканят, дори и малката Люляна. И най-подир и тя склони. Поруменяха две страни. Започна тихо тя сама. Запя и всичко занемя. Не беше пойна чучулига, а песента в прехлас издига… Не беше славей сладкогласен, а с нежния си глас прекрасен тя всичките сърца погали, най-свидните мечти разпали. И по зелената морава по-сладостно цветята дъхат, по-нежно ветровете лъхат, по-волно облачето плава…

Едва затихна песента, и дружен шепот се подхвана:

— Коя е тя? Отде е тя?

А весел момък я задяна:

— Отде открадна туй канарче?

— Канарче… — посмути се Бойка.

— Не се шегувай, хей, другарче! Обърка милата девойка!

— Туй, дето в гърлото го криеш, та с песен ни сърцата пиеш…

Свенливо свежда тя главица. Сребреят малки обици. И нежно тая пойна птица поглеждат всичките момци. Ех, ти, вълшебнице девойко!

Едничък само дядо Стойко със белоснежната глава не казва никакви слова, похвални думи не изрече. А стана мълком и далече през нацъфтелите морави към свойто село се отправи. Когато дядото се върна, в ръцете му Люляна зърна надиплен на кравай колан, от нишки сребърни кован, със тънка сърмена обшивка и пафти — плетена отливка.

Пристъпи старецът унесен, на Бойка с радост го поднесе и тези думи той изрече:

— За теб коланът е наречен. Тъй пожела една старица. За приказ беше тя певица…

— Коя певица, мили дядо?

— Ех, беше тя във мойта младост. От вашто село взех си дружка. Как пееше тя, мойта Ружка… При тежки грижи и беди пак дните наши услади… Във сетния си час помоли да дам колана на девойка, на най-добрата песнопойка. Изпълних Ружкината воля…

И на девойката избрана пристяга дядото колана. Като звездица заблестя, достоен бе за песента…

Тогаз отвърна тихо Бойка, добрата, милата девойка:

— Не, тоз колан не е за мен. Ще го понося някой ден, докле Люляна порасте и както трябва, се научи да пее, милото дете. Тогаз от мен ще го получи.

Люляна тъжно се обади:

— Не ще заслужа таз награда. Не ще пропея нивга, дядко, тъй както кака Бойка сладко.

— Ще можеш, миличка Люляна, и ще заслужиш ти колана! Тоз, дето мене ме научи, и тебе може да изучи.

— Но кой е, како Бойке, той? Учител ли? Кажи ми кой?

Отвърна весело момата:

— Дари ме с тоя глас гората! Селото ни е всред гори, всред буки, дъбове клонати. Ни черна суша го мори, ни от пороища си пати, ни люта хала го грози. От белостволите брези весден ни пеят пойни птици — синигер, славей, гургулици… От малки слушаме ги ние. А песен приказна се крие и във потоците звънливи, и в бистри ручеи пенливи… Научиха ни Те да пеем, със песни волни да живеем. А на цветенцета дъхът, на горските треви лъхът и въздухът прохладен, чист гласа ни правят мек, сребрист… Хей тая песен на гората ний носим скътана в сърцата…

В захлас я слушаше Люляна.

— Ала на нашата поляна не зеленеят дървеса! Ни бук, ни бор, нито бреза.

Но дядо внучката милува и с весел глас й захортува:

— А малко ли сте тук деца, грижовни и с добри сърца! От всяко по едно дръвче — и всеки глас ще е звънче!

Подскокна малката Люляна:

— Аз още утре ще захвана! И всички дружки ще повикам. За всяка има ли мотика?

Така фиданка след фиданка садеше малката Люлянка…

И скоро нейното гласче надпя най-сладкото звънче…

Георги Караславов

Георги Караславов
Горделивото борче

Когато мъничкото борче излезе над рохкавата пръст и погледна ясното светло небе, то разпери радостно нежните си листенца.

— Ай! Колко е хубаво! — рече то.

Но тутакси се стресна. Наблизо премина глух шум. То разтвори още повече листенцата си и ококори зелените си очички.

— Я-я-я! Какво е това? — изплашено се запита то.

— Гора! — рече едно стройно дърво.

— А ти какво си?

— Аз съм бук. Цялото това е вековен букак. По-нагоре има лески, ела и борики като тебе.

— Значи, аз съм бор? — учудено попита малкото растение.

— Бор.

— А защо не съм при другите борики?

— Тук си попаднало. Борините растат по-нависоко.

— Те са горди дървета — обади се една млада белокора бреза.

„Значи, и аз трябва да бъда гордо“ — рече си борчето и се наду.

Потекоха топли, светли, безбурни часове. Денем, когато не полъхваше никакъв ветрец, гората се отпущаше в спокойна дрямка и слушаше унесено песните на сладкогласните птички. Тук-там по напуканите дебелокори дънери чукаха кълвачи, подпрени като някакви майстори-дърводелци. Кукувици прелитаха с лек шум и дебнеха да се вмъкнат незабелязано в някое чуждо гнездо. По най-тънките клончета на върховете подскачаха пъргави катерички. Лазеха мравки, бръмбари, гъсеници. Нощем всичко се спотайваше, всичко се прибираше да спи. Тогава полъхваше ветрец и гората запяваше своята приспивна многогласна песен.

Малкото борче растеше. Но си растеше самичко, настрана, не се вслушваше нито в песните на птичките, нито в шума на вековните дървета. „Аз съм гордо дърво“ — казваше си то и поглеждаше презрително дебелокорите буки. Но то не можеше да търпи, че другите дървета бяха по-високи от него и поглеждаха с върховете си към далечни и незнайни хоризонти. И борчето започна да гледа само нагоре, да расте все по-нависоко и по-нависоко.

— Опасно е да се развиваш така, младо! — рече веднъж един стар бук.

— То не е твоя работа — отвърна троснато борчето.

— Аз съм стар, ти мене слушай — продължи, без да се обиди, букът. — При това ти растеш настрана от гората и ако свие някоя буря, никой от нас не ще може да ти помогне.

— Аз не се нуждая от вашата помощ — рече борчето и се изпъна нагоре.

Погледна го старият бук, поклати със съжаление дебелите си клони и рече:

— Ще видим.

Минаваха дни и нощи. Борчето растеше, извишаваше се, бързаше да изпревари вековните буки, старите брези, ширококлонестите дъбици. „Ние, боровете, растем нависоко“ — повтаряше борчето и бързаше да надхвърли върховете на другите дървета.

— Тъничко е, слабичко, не ще издържи — клатеше тъжно клоните си старият бук, като го гледаше. Но нищо не смееше да му каже — горделиво беше борчето.

Понякога, когато небето се накачулваше с облаци, когато доловете заечаваха от бури и вихрушки, борчето се огъваше от страх, но букакът все още му пазеше завет.

„Почакай, почакай!“ — казваше си старият бук.

На третата година борчето се извиши, но стъблото му беше тънко и крехко. То се гледаше, усмихваше се и си думаше:

— Какъв съм строен! Бор и половина!

— Почакай, почакай! — повтаряше старият бук.

И наистина неговите закани не бяха напразно.

Един ден слънцето пече толкова силно, че всичко живо в гората се изпокри и замлъкна. Листата се отпуснаха от страшната жега, тревите клюмнаха като поносени. Залезът беше тъмен, мрачен, с огненокървави отблясъци. И още щом се смрачи, глух тътен разтърси цялата гора. Вековните буки, стройните брези, ширококлонестите дъбове си зашушукаха уплашено. Светкавици разрязваха небето като големи запалени камшици. Тежки облаци полазиха нагоре, едри капки зачаткаха, някъде от полетата и пътищата се дигнаха стълбове прах. Налетя страшна буря. Заскимтяха върхове и клисури, запищя старата гора, заогъваха се клони и листа под страшния напор на бурята. Всичко като че ли побесня, всичко като че ли се сгромоляса някъде в дълбокия дол. Но така само изглеждаше. Яки бяха стъблата на дърветата, притискаха се едно о друго, подпираха се, помагаха си. Така устояваха на най-страшните напъни на бурята. Отчупваше се понякога някое малко клонче, откъсваше се някой лист, но дърветата си бяха цели и гората си оставаше гора.

Премина бурята, премина страшната нощ. Изгря слънцето, поздрави окъпаната гора, птичките запяха сладкогласно. Не беше издържало само тънкото, самотното и горделиво борче. То беше пречупено по средата. От тежката рана струяха гъсти, лепкави сълзи. Стройният му връх лежеше на мократа земя, ошмулкан и изцапан с кал.

Георги Караславов
Крилете на човека

Един ден орелът се стрелна в непристъпните канари на високите планини.

Долу нейде в далечните низини на земята се носеше необикновен шум. Чуваха се удари, гърмежи и човешки говор.

— Какво става тук, какво има? — попита той.

— Прокарваме път — отговориха хората. — През твоите скалисти и пусти жилища, дето човешки крак не може да стъпи, път ще прокараме. През планинските непристъпни върхове ще минат влакове и автомобили, както минават и през безкрайните равнини и полета…

— Жалки същества! — извика презрително гордият орел. — На върховете, дето почивам, вие можете да дойдете, но във висините, дето летя, няма никога да се срещнем.

И хвръкна.

Изгледаха го хората, стиснаха здраво кирките и лопатите, свиха устни:

— Почакай!

Минаха дни, години.

Хората превзеха планините, превзеха моретата и океаните. Железни чудовища профучаваха и с бързината на подплашени коне ги пренасяха през села и градове. Но хората бяха недоволни. Техните погледи се рееха в дълбочините на небето, дето орелът се виеше недосегаем и горд.

— О, ние ще дойдем и там! — заканваха се хората и работеха. Те лееха в нажежени пещи тънки железни части, прецеждаха през невидими сита бензин и масла, сглобяваха мотори и ги пробваха.

И когато веднъж слънцето огря далечните полета, орелът видя хората да тикат една голяма металическа птица.

— Ти ще видиш сега! Ти ще видиш сега! — заканваха му се те и очите им изследваха жадно небесната шир.

— Вашата бездушна птица ще подскочи като пъдпъдък и ще падне пак, за да пълзи като вас — усмихна се презрително орелът и направи широк и спокоен кръг над поляната.

Хората тичаха около металическата птица, пипаха самоуверено и ловко бурмички, тръби, педали и колела. Най-сетне един от тях облече кожена куртка, сложи си големи тъмни очила и влезе в железния корем на птицата. Опънала широки металически криле, тя стоеше покорно и кротко.

— Къде се е чуло и видяло птица с железни криле да лети? — усмихна се пак презрително орелът.

И трепна плахо.

Птицата забръмча като някакъв грамаден бръмбар, затича се стремително напред и се откъсна леко и незабелязано от земята.

„Ето, сега ще рухне върху онези дървета“ — помисли си злорадо орелът.

Но металическата птица продължаваше да бръмчи и да се издига все по-нагоре. Нейното лъскаво тяло блестеше на ярките слънчеви лъчи, кръговете й бяха спокойни, уверени и сигурни. Тя стигна висините на орела и тогаз орелът видя колко голяма и силна беше тя. Малкият, тромавият и тежкият човек летеше на крилете й и я управляваше по волята си. Но тя не спря при орела. Продължаваше да се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато най-сетне заприлича на малка блестяща точка.

Сърцето на орела се сви от болка. Пред нея той беше едно нищожно и безпомощно същество.

— Аз не съм вече господар на въздуха! — изохка той. — Аз не съм вече най-смел и ловък летец…

Металическата птица направи голям кръг и като бръмчеше оглушително и страшно, започна спокойно и сигурно да се спуща към мястото, откъдето се беше издигнала.

— Няма граници за вашия ум, о, горди, свободни и свободолюбиви хора, и няма пречки за вашите стремежи! — извика съкрушен орелът и се изгуби към скалистите върхове на далечните планини.

Георги Караславов
Медарка

Медарка кацаше от цвят на цвят и смучеше нектар. Беше топло и приятно, небето се синееше като цъфнал лен.

„Защо ли няма други пчели?“ — огледа се тя, но затананика пак своята еднообразна песничка и се понесе над пъстрото поле. Тя не обърна внимание на двете пухкави облачета, които изплаваха над планината и поведоха след себе си гъсти дъждоносни вълни.

Първият гръм я изплаши и Медарка се спусна назад. Но кошерите бяха много далеч. Затупаха едри капки. Тя сви мокрите си крилца и запълзя между сведените тревички.

— Ох — въздишаше често тя, — дано намеря някъде подслон!

Наблизо имаше прогнил дънер. Тя пропълзя с последни усилия до него, надзърна отсам, надзърна оттатък и откри една дупчица.

Медарка беше млада пчела и малко познаваше света. Тя не беше срещала никаква пречка по цветния си път и мислеше, че няма лошо същество върху необятната земя.

В дупката беше тъмно и задушно. От дъното я лъхна отвратителна миризма. Тя навлезе вътре смело и седна да си почине. Студени тръпки разтърсваха нежното й телце.

— Ой, колко е задушно тук! — изохка тя.

— А като е задушно, защо не си стоиш вън? — изгърмя от дъното груб глас.

Медарка примря от страх. Чак сега тя разпозна в полумрака на дупката едър черен бръмбар с дълги пипала на главата.

— Прощавай — рече умолително Медарка, — навън заваля и ми измокри крилцата. Щом спре, ще си ида.

— А къде си ходила? — още по-грубо попита бръмбарът и пристъпи гордо.

— Събирах мед.

— Мед ли? Какво е то?

— Храна.

— А, тъй ли? — облиза се апетитно той. — Дай да видя!

Пчеличката изсипа върху сухо листо меда и се дръпна назад. Бръмбарът подуши, опита го и го изгълта наведнъж.

— Дай още! — обърна се той.

— Нямам вече.

— Само това ли си събрала от сутринта?

— Само това — отговори скромно тя.

— Ей че мързеливи същества са се навъдили!… Повече не можеш ли да събереш?

— Не мога.

— Лентяйстваш, а? — разсърди се той. — Защо не се трудиш повече?

— Капнах от умора, нито една минутка не съм си почивала — започна да се оправдава Медарка. — Пък повече и не може да се събере… Я похвърчи ти, та да видиш…

— Аз не мога да хвърча — прекъсна я бръмбарът, — но затова пък ти ще останеш при мене…

— Не мога — рече тя, — ние сме цял кошер, трябва и аз да нося храна… Как ще ида наготово през зимата?

— Това не ме интересува! — отвърна бръмбарът. — Задържам те от днес, за да ми събираш мед.

— А ти какво ще правиш? — обърна се учудена Медарка.

— Аз ще внимавам да не избягаш… Но, виж, дъждът е спрял, хайде на работа!

Медарка заплака:

— Пусни ме, моля ти се! Сестричките ми ще се тревожат, ако не се завърна до довечера…

— Хайде… — сопна се бръмбарът.

— Но крилцата ми са още мокри — рече тя.

— Че ти с крилата си ли го събираш?

— Не, с хоботчето. Но нали трябва да прехвръквам от цвят на цвят?

— Аз ще ти помагам за това — каза бръмбарът и я изтласка навън.

Дъждът беше престанал, облаците бяха разпокъсани, небето се смееше окъпано.

Бръмбарът покачи Медарка върху един цветец. Тя засмука ароматния нектар. Слънцето я напече. Крилцата й изсъхнаха. Тя подскочи на друг, по-висок цвят. Бръмбарът започна да я гълчи:

— Слез! Не ти позволявам! Тук при мене ще стоиш!

— Я се махай, мързеливецо! — изгледа го презрително Медарка и подскочи на друг цвят.

Бръмбарът скръцна с пипалата си от яд, помъчи се да размаха крилата си, но ги отпусна безсилно. От дългото бездействие той беше се отучил да лети.

— Ах, да можех да хвърча! — изпъшка заканително той.

— Ако можеше да хвърчиш, ти нямаше да ограбваш другите! — отвърна пчеличката и отлетя към кошерите.

Георги Караславов
Пилето със златната перушина

И то беше пиле като всички пилета, само че имаше златожълта перушина. Децата припкаха около квачката, викаха го галено и му се любуваха.

— Златното пиленце! Ой, колко е хубаво! Кът-кът-кът! — мамеха го те с трошици и просени зрънца. Квачката се ежеше срещу тях и се мъчеше да ги пропъди. Но децата не го оставяха.

— Никъде няма такова пиле! — викаха те. — Това е най-хубавото пиле, най-красивото!

— Ох, ще го възгордеят, та сетне ще се чудя какво да го правя! — сърдеше се квачката.

Отначало пилето със златната перушина тичаше с другите пиленца, търсеше буболечици и зрънца, за да си напълни гушната, и никак не разбираше от хвалбите на децата. Но след две седмици навири човчица и започна да страни от братчетата и сестричетата си.

Когато квачката намереше някое червейче, тя къткаше, притискаше го и гледаше всички да си клъвнат по малко. Пилето със златната перушина се сърдеше:

— Малко ми даваш на мене!

— На всички по равно.

— Лошото даваш на мене!

— Кому каквото се падне.

— Аз искам на мене да даваш цял червей!

— На всички по равно ще давам! — отсичаше троснато квачката и тръгваше да им търси храна.

— Но аз съм със златна перушина! — тичаше след нея пилето.

— За мене всички сте еднакви! — отвръщаше квачката и продължаваше да дели по равно червейчетата и зрънцата.

Пилето със златната перушина се разсърди на майка си и започна да страни от нея.

— Не искам да ходя с такава майка! — оплака се то на едно петле. — Аз съм най-красивото пиле на света, а тя ми разказва, че сме й били еднакви. Как е възможно такова нещо!

— Кик-ки-ригууу! — изсмя му се петлето. — За пет пари ум в главата си нямаш, хей! — И като го клъвна по главата, изтича на бунището.

— Всички ми завиждат! — рече си пилето със златната перушина. — Дори и родната ми майка!

Оттогава то не искаше да погледне ни кокошките, ни петлите, ни пилетата. Ходеше само-самичко и все за красотата си мислеше. Квачката постоянно се тревожеше за него.

— Ох! — тичаше тя с настръхнали пера. — Пак се изгуби, поразеничето! Подлудиха го тези деца с постоянните си хвалби!…

А то се въвираше в тревите, спотайваше се, гледаше да го не намерят. Премаляла от умора и тревоги, квачката го съзираше и Започваше да го гълчи:

— Тук ела, немирнико, че ще хвръкнеш без време на някое високо дърво!

Но пилето със златната перушина още повече се надуваше, защото не разбираше, че тя иска да го предпази от ноктите на някой ястреб.

— Всичко мога да направя с такава перушина! — отвръщаше то гордо и хукваше да бяга.

Квачката го настигаше и започваше да го чука по вратлето:

— Тука стой, глупчо, че ще ти се развее перушината по полето!…

— Чи-чи-чи! — писукаше пилето със златната перушина. — Колко лоша, колко завистлива майка имам!

Един ден, когато квачката риеше, за да намери някое червейче, то се промъкна зад бунището и се скри в гъстите треви. Квачката хукна да го търси, обиколи целия двор, прегледа най-затулените кътчета, но никъде не можа да го намери. Пилето със златната перушина чуваше тревожните й викове и се хилеше:

— Все иска да съм около нея. Хем ми завижда, хем се гордее с мене! Но сега вече няма да се върна при нея, ще си ходя самичко.

„Дали пък не се е скрило в тревите зад бунището?“ — попита се най-сетне квачката и поведе пиленцата нататък… По пътя тя им намираше червейчета и буболечици, къткаше и ги съветваше:

— Все около мене вървете! И щом извикам, всички да се наврете под крилата ми. Инак някое може да пострада.

Пилето със златната перушина се ослуша.

— Идат, сега ще ме открият! — рече си то и се измъкна безшумно из тревите. Но още не беше се затичало и всички кокошки закрякаха и се разбягаха.

— Крррр! — извика тревожно квачката и хукна към треволяците.

Пиленцата я последваха, но не можаха да я настигнат. Те се препъваха, търкаляха се и пискаха от страх. Квачката цяла беше настръхнала и се спущаше ту напред, ту назад. Но очите й постоянно играеха нагоре. Тя зърна една сянка над срещните покриви и сърцето й замря.

— Ястреб! Ястреб! — викаше тревожно един червен петел, свит зад купчина съчки.

Пилето със златната перушина се смрази от страх.

— Чиф! Чиф! Чиф! — заплака то. — Оле-ле, майчице, отидох!

— Насам! Насам! — чу го квачката и сама хукна към него. — Бързайте! — подканяше другите пиленца. Но те се заплитаха из тревите и се търкаляха като малки пухкави топчици. Квачката ги молеше да бързат, гълчеше ги, стрелкаше се ту насам, ту нататък. Не знаеше къде ще връхлети проклетият ястреб. А той се виеше ниско и очите му играеха около бунището. Зърна пилето със златната перушина, направи остър завой и полетя към него. Квачката прекоси тревите и се хвърли към рожбата си. Но ястребът изпревари. Ноктите му сграбчиха жълтата топчица и я понесоха нагоре…

— Ах, бедното ми пиле! — изплака квачката. — Погубиха го хорските хвалби!

Георги Караславов
Самохвалко

Гризанчо подскачаше безгрижно по тясната пътека и си подсвиркваше весело. Какви ли истории не му разказваха преди, с какви ли приказки не го плашеха! А ето втори месец скиташе той из безкрайната гора, а още нищо лошо не беше му се случило. И какво ли можеше да му се случи?

Когато слизаше на изворчето за вода, Гризанчо се оглеждаше в светлото му дъно, засукваше младите си мустаци и си мислеше:

„От какво да се плаша? Я какъв съм здрав и красив! От всички животни в гората зайците най-силно бягат. А от всички зайци аз съм най-бързокракият!“

Трепкаше само от гущерите.

— Ах, тези зелени проклетници! — ядосваше се Гризанчо. — Когато съм най-безгрижен и спокоен, тогава ще се стрелнат пред краката ми!

Един ден нещо изшумоля пак пред него.

— Гущер! — подскочи той на задните си крачета и изправи уши. Сърчицето му затупка като барабанче. — Я! — огледа се той плахо. — Какво ли ще е това?

Сред пътеката беше спряло бодливо кълбо. От кълбото се подаваше остра муцунка, а две очички, като две зрънца от къклица, го гледаха безстрашно. Гризанчо се готвеше да хукне, но любопитството го възпря.

— Кой си ти? — попита той.

— Аз съм Таралежко-мешко — отговори бодливото кълбо.

— А защо си тръгнал с този кожух?

— Така съм роден.

— Ха-ха-ха! — преви се от смях Гризанчо. — Ти трябва да си много нещастен?

— Добре ми е така — отвърна троснато Таралежко-мешко, — ти себе си гледай!

— Аз си знам какъв съм! — рече гордо Гризанчо. — Гледай ме ти!

— Виждам те — усмихна се острата муцунка сред настръхналите бодли. — Заек като всички зайци!

— Щом казваш, че съм като всички зайци, значи, за пръв път виждаш заек. Я ме огледай по-внимателно! Че аз съм най-красивият от рода на бързокраките горски жители. Козината ми е мека и лъскава като млад мъх. Ушите ми са тънки и красиви като листа на росна папрат. Очичките ми блестят като светулчици…

— Млад си още, приятелю — прекъсна го подигравателно Таралежко-мешко.

— Пък я ми погледни краката! — продължи още по-горделиво Гризанчо. — Когато ходя, превиват се като трепетликови клонки, а търтя ли да бягам — ела ме стигни!…

— Много се хвалиш, ще си изпатиш!…

— Истината не е хвалба — сопна се Гризанчо. — Ти ми завиждаш, затова приказваш така. А кажи ми, от какво ще си изпатя? Толкова скитам из гората и още не съм срещнал животно, което по ум, по красота и пъргавина да може да се сравни с мене.

Таралежко-мешко се сви като опарен. И преди Гризанчо да разбере какво става, нещо го пипна за врата. Очите му се облещиха, той изрева и се помъчи да хукне, но хвърли само малко пръст назад. Една едра лисица беше го притиснала здраво. И чак когато го замъкна навътре в пътечката, Таралежко-мешко показа муцунката си.

— Нещастно зайче! — рече той. — При такова самохвалство и моите бодли не биха го спасили.

Орлин Василев

Орлин Василев
Страх-страшилище

Имало едно време един нищо и никакъв човечец — Кел Хасан го викали. Една слава имал Кел Хасан: прочутия си мързел! На чужд гръб бил свикнал да живее. Изтягал се той по цял ден под сянката на черницата в двора си, докато го заболявали ребрата от лежане. Тогава той сбирал сили и викал:

— Ох!

А това значело, че е време да го обърнат на другата страна. Чувала женицата му охкането, идвала и го преобръщала на другото ребро.

Ако не била тая нещастна женица, така щял той да си страда — да лежи само на едната страна. Тичала тя по чуждите къщи, трепела се по хорска работа, сбирала бобец и брашънце и се връщала да омеси топла питка и да сготви чорбица на мъжа си.

— Ела, Хасане, да ядеш — викала го тя от къщи.

А той едно си знаел:

— Ох!

Тогава жена му вземала паницата, отивала под черницата и почвала да кърши залци и да сипва чорбата направо в устата на мързеливеца.

Така Кел Хасан щял да преживее до края на дните си, ако Аллах не се смилил над нещастната му женица. Прибрал я той в рая си да готви пилаф и да премита златните подове на небесните му палати. Останал Хасан сам-самичък.

Лежал той ден, лежал два — огладнял. Ами сега? Лежи ли се гладно? Почнал да мисли като как да я нареди. Мислил, мислил и най-после измислил. Надигнал се, тръгнал по селото и събрал всички селски нехранимайковци и келеши.

— Искате ли — рекъл им той — с леснина на чужд гръб да живеете? Искате ли покрай мен и вие да не гладувате?

— Искаме! Искаме! — викнали всички нехранимайковци.

— Щом искате, слушайте тогава… Каквото ви кажа, това ще направите.

И каквото им казал Кел Хасан, това направили.

Тръгнали келешите по села и кошари, по орачи и овчари и почнали чудни и дивни приказки да разправят:

— Олеле, божке! Да знаете у наше село какво страх-страшилище живее!

— Какво ще е пък това страх-страшилище? — попитали доверчивите овчари и говедари.

— Мълчете, не питайте! — отвръщали келешите. — Да не би случайно да чуе, че за него говорим! Хасан Пехливан го викат, господаря на светкавиците. Като ревне, облаците сбира. Каже ли им: гърмете и трещете! — светкавици се сипят от небето. Олеле, божке, много е страшно, когато Хасан Пехливан се разсърди! Затова никой не смее дума напротив да му рече. Каквото поиска Хасан Пехливан, всичко трябва да му се дава. Овен ли поиска — овен му дайте! Теле да поиска — теле му дайте! Воловете да ви поиска — и тях му дайте! Че като прати светкавиците, ни от воловете, ни от вас помен ще остане. Всичко ще се превърне в пух и прах.

— Бря, бря, бря! — клатели глави простичките хора. — Не дай, боже, ни да го срещаме, ни да го стигаме!

Отминавали келешите. На другия ден идвали нехранимайковците.

— Слушайте, овчари и говедари — започвали те да говорят бързо и уплашено. — Изпрати ни страшният господар и повелител на светкавиците Знаете ли го?

— Знаем го, знаем го, как да не го знаем! — изтръпвали добродушните хорица. — Казвайте по-скоро за какво ви е изпратил!

— Изпрати ни да ни дадете най-тлъстия си овен. Много му се е прияло тлъста овнешка яхния. Давайте да не го разсърдите, че като почне да пуска светкавиците, нито човек, нито овца ще остане!

Давали изплашените овчари и селяни — кой овен, кой теле, кой пилета и бели, дебели хлябове.

Връщали се келешите и нехранимайковците с богата плячка при Кел Хасан. Едни почвали огън да палят, други овена да дерат, а трети гозби да варят. Пълнели паниците, хранели мързеливеца под сянката и сами сито ядели и преяждали, че докато имало за Кел Хасан, щяло винаги да има и за тях.

Лапал Кел Хасан от вкусното месце, гълтал белия хорски хлебец, докато се надувал. Тогава викал: „Ох!“ — и се отпускал на меката възглавница.

Келешите и нехранимайковците неспирно повтаряли:

— Слава на господаря на светкавиците! Най-силния! Най-най-страшния! Най-най-най-непобедимия!

Кел Хасан слушал похвалите, докато заспивал. А като заспивал, почвал да сънува: виждал се насън голям-голям, чак до над облаците. Викнел ли — те наистина се сбирали като черни биволски стада и светкавиците им тряскали тъкмо там, гдето Кел Хасан им кажел. Пламвали села и градища, поваляли се вековни дървета, всичко живо пищяло от ужас:

— Чакай, Хасан Пехливане! Спри да гърмиш и трещиш! Какво искаш? Всичко ще ти дадем! Имот, живот — всичко! Роби ще ти станем! Дворци ще ти направим! Най-хубавите си дъщери в твоя харем ще пратим! Спри, не тряскай!

И Кел Хасан спирал насън светкавиците. Поробените хора почвали да му градят най-бляскавите дворци, да му пращат най-хубавите си дъщери… Кел Хасан блажено се усмихвал насън, а келешите и нехранимайковците тихичко си шепнели:

— Трябва да сънува нещо много приятно…

И щом Хасан се събудел, те пак почвали да се кланят:

— Ах, колко е силен! Ах, колко е страшен!

Слушал Кел Хасан похвалите на своите угодници, сънувал приятните си сънища, докато един ден взел, та повярвал и на похвалите, и на сънищата си.

— Ами че аз — рекъл си той — наистина съм силен! Наистина съм страшен! Наистина съм победител на облаците и светкавиците!

Изправил се внезапно и тръгнал сам да опита силата си. Вървял, вървял и стигнал до едно овчарче. Мъничко наглед, ама изпечено, жилаво, с голям кривак в ръцете.

— Слушай! — викнал му той. — Дай ми веднага най-тлъстия си овен!

— Защо? — смръщило се момчето.

— Защото ми се яде тлъста овнешка яхния.

— Като ти се яде — отвърнало му усмихнато момчето, — купи си стадо, отхрани си тлъсти овни, па ги коли и си готви каквито искаш яхнии.

— Аз от твоите искам!

— Искаш, ама не давам — продължило овчарчето да се усмихва на щурия му ум.

— Слушай! — разсърдил се Кел Хасан. — Давай веднага, че като…

— Какво-о! — поотдръпнало се момчето и стиснало кривака. — Я да се махаш от главата ми, че като махна!…

— Как? — изненадал се на свой ред Кел Хасан. — Ти искаш да се браниш? От мене да се защищаваш? Не искаш доброволно овните си да даваш? Къде се е чуло и видяло такова безсрамие? Та не знаеш ли ти, че аз съм свикнал да ям само от чуждото? Виждаш ли този голям търбух? — тупнал се Кел Хасан по дебелия корем. — Да не мислиш, че от своя храна е направен? Или ти, нещастнико, искаш търбухът ми да спадне?

— Ама че щур човек! — чудело се овчарчето. — Понеже той си имал голям корем, аз трябва да му дам своя овен! Върви си из пътя, човече, остави ме на мира да си паса стадото!

— Давай веднага овена! — писнал Кел Хасан.

— Ще те опаша ей! — вирнало овчарчето сопата.

— Аха-а! С мене ли ще се биеш ти? С мене ли? — треперел от възмущение Кел Хасан. — Знаеш ли ти кой съм аз?

— Виждам те кой си — хайдук! — накъсо отрязало момчето.

— Аз съм прочутият повелител на светкавиците — Хасан Пехливан!

Стреснало се овчарчето, само че не от страх, а от изненада: тоя ли шишко, това ли човече било Хасан Пехливан? Тоя ли хайдук ядял на хората добитъка и хляба и карал сърцата им да треперят от страх?

— Ти си бил, значи, Хасан Пехливан? — прошепнало овчарчето.

— Аз съм! Аз съм! — зарадвал се Хасан Пехливан. — Аз съм страшният господар на…

Но Кел Хасан не можал да довърши думите си. Дългата тояга на овчарчето изсвирила, префучала и като светкавица почнала да опасва, дето свърне. Почнало нещо хем страшно, хем весело. Хасан толкова силно заревал, че облаците наистина надвиснали иззад околните бърда, за да видят какво е това чудо, дето става сред полето.

— На̀ ти за овните! — шибало мъничкото момче. — На ти за хорските пилета! На ти за хляба ни! На ти за страха ни! На ти и за тъпите ни глави!

Какво точно е станало — не се знае, а само се предполага. Запомнило се е, че кривакът на момчето се натрошил от силните удари.

— Нищо — рекло си то. — Аз друга тояга ще си отсека. По-жилава. Де да знам дали няма да се намери някой нов повелител на светкавиците, който би пожелал на чужд гръб да живее и хората да плаши.

Затрил се Кел Хасан. Останала само приказката — за поука на доверчивите и за урок на глупците: Кел Хасан само от дрянова тояга разбира.

Орлин Василев
Триста юнаци — триста глупаци

В другите приказки има по един цар, но в приказката, която сега ще прочетете, има двама царе. Добри и умни царе били те, защото се събрали един ден и решили:

— Няма да се бием помежду си. Вместо да опустошаваме с войни земите си, ще си ходим на гости като добри приятели.

Както решили, така и направили.

Събрал първият цар придворните си, отбрал и триста най-добри войници и отишъл на гости на втория цар.

Посрещнал го съседът, както цар се посреща. Нагостил го със сто отбрани гозби, почерпил го със сто различни вина и ракии от дълбоките си изби. Хапнали си, пийнали си, а после си подремнали. Като се събудили, сбрали се да обсъдят как по-добре да управляват народите си, за да бъдат всички доволни и щастливи.

После отишли на лов. Няма да изброявам колко много елени, фазани, диви свини и зайци изтропали на тоя лов. Ще кажа само, че сто кола дотрябвали, за да се прекара от гората избитият дивеч.

Разчуло се по целия свят това невиждано царско приятелство. Най-прочутите свирци, артисти и фокусници тръгнали към царските палати да покажат майсторските си свирни, игри и песни.

Двамата царе приятели били толкова радостни, че почнали да играят с артистите, да пеят с певците, да свирят със свирците.

Доволни били и тристата войници, които придружавали знатните гости. По цял ден се изтягали под дебелите сенки на царските градини, похапвали си препечен дивеч и си посръбвали изстудено в бистрите поточета винце. Само една беда ги заплашвала: почнали много да дебелеят, та се чудели дали ще могат да се качат на конете си, когато дойде ден да си тръгнат.

Като минели шест месеца, гостенинът цар се връщал в царството си и почвал да се готви да посрещне още по-богато приятеля си.

На тръгване всеки войник получавал по една жълтица награда за хубавото изтягане под дебелите сенки.

Веселата историйка, която ще ви разкажа, се случила в деня, когато първият цар се връщал от гостуването при втория цар.

За да се не търколят дебелите войници от конете, дружината напредвала съвсем бавно. Вървели, вървели, стигнали до един стар орач. Царят спрял коня си и подхванал разговор с орача:

— Помага бог, старче!

— Дал бог добро, сине.

— Защо не си изорал навреме, дядо?

— Изорах, ама го маньоса.

— Що не си повторил?

— Повторих, ама град го уби.

— Тогава е трябвало да потретиш.

— Потретих, ама още не е покарало.

Засмял се царят на хитрите отговори на стария орач и на тръгване добавил:

— Като си така стар, можеш ли да острижеш триста овни за една сутрин?

— Ако ми паднат под ръка, остригвам ги като нищо!

Сбогувал се царят с орача и отминал с дружината си. Мръкнало се. Спрели край един бистър извор да нощуват. Разпънали палатките, наклали огньовете. Но преди да сложат вечеря, царят свикал всичките си войници.

— Чухте ли какво приказвах с орача? — запитал ги той.

— Чухме — отговорили войниците.

— Ами разбрахте ли нещо от нашия разговор?

Повъртели се войниците, шушукали, допитвали се, па на края признали, че нищо не разбрали от разговора с орача.

— Като сте надебелели, да не сте и оглупели! — разсърдил се царят. — Ако до утре сутрин не отгатнете какво приказвах с орача, всеки от вас ще получи по двадесет и пет удара от дрянова тояга. А докато се не сетите, няма и да ядете.

Като изрекъл заповедта си, царят се прибрал в палатката си и оставил войниците да отгатват тайнствения разговор.

Мислили, мислили войниците — нищо не могли да измислят. Решили да пратят трима души при орача.

Тръгнали пратениците, намерили стареца в колибата му и почнали да го разпитват:

— Старче, кажи ни какво си приказвахте с царя тая сутрин. Ако не ни кажеш — зло ни чака. Вместо ядене ще получим по двадесет и пет дрянови тояги.

— Ще ви кажа — съгласил се старецът, — но преди това искам да ми донесете триста жълтици.

Върнали се пратениците, събрали от другарите си жълтиците и пак отишли при стареца. Изсипали жълтиците в стария му калпак.

— Казвай сега! Когато царят те попита защо не си орал навреме, ти му каза, че си орал, ама било го маньосало. Така ли е?

— Така е.

— Какво искаше да кажеш с това?

— Вашият цар не ме питаше за орането — почнал да обяснява хитрият орач. — Той ме питаше защо не съм се оженил навреме, за да има кой да ми помага. Казах му, че съм се оженил, но булката ми умря.

— Ами като те попита за второто оране и ти му рече, че град го е убило, какво искаше да кажеш?

— Рекох му, че съм се оженил втори път, ама стана война, та синовете ми ги изтреби градушка.

Чудели се войниците и продължавали да разпитват:

— Царят те попита защо не си изорал за трети път. Ти му каза, че си изорал, ама още не е покарало. Какво пък искаше да кажеш с това?

— Третия път той искаше да знае защо не ме отменят внуците ми. Рекох му, че още не са покарали, защото са малки за работа.

— Дотука е ясно — съгласили се пратениците. — Кажи ни сега, кога ще стрижеш овните? Триста, овни не се стрижат толкова лесно.

— Охо — подвикнал весело старецът. — Работата с овните свърши — аз вече ги остригах.

— Дай да видим вълната!

— Ето я вълната! — засмял се старецът и посочил калпака с жълтиците. — Царят вас смяташе за овни, та ме попита бих ли могъл да ви накажа, задето не само сте надебелели, ами сте и оглупели.

Навели засрамено глави пратениците, излезли от колибата на стареца и тръгнали да разкажат на другарите си как един прост орач може да бъде по-хитър от триста глупави юнаци.

Орлин Василев
Ветрове-врагове

Живели някога, па и до днес си живеят двамата прочути господари на въздуха — Северният и Южният вятър.

Дворецът на Северняка бил изграден от блестящи ледени блокове и се тулел в мъглите на Северния океан. А пък Южняка и без дворец си живеел по непроходимите гори на топлите страни. Скитал той на воля из пустините и се изтягал на пясъка под сенките на палмите.

Обширни били владенията на Северния господар, но пак не му стигали — щяло му се да заграби и да вледени цялата земя.

Впрягал той понякога дивите виелици в колесницата си, загръщал се в своето мъгливо наметало и почвал да лудува. Гдето минел, лед и мраз сковавали всичко по пътя му. Сняг засипвал полята, реките се покривали с ледени брони и веселият живот на горите и планините замирал. Пойните птички литвали през море, а вълците се събирали на глутници и тръгвали за плячка към кошарите… Фучал Северняка над села и градове, кискал се в комините, плашел децата и вледенявал телата на закъснелите пътници. И когато пъстроцветната земя напълно се скривала в снега, Северняка подвиквал с дивия си глас:

— Всичко дотука е мое! Не остана вече нито една тревица, нито едно цветенце — земята се кичи само с моите ледени премени! Прогонени са и омразните пойни птици! Песните им вече няма да смущават моя леден сън. Само дивите вълци и черните гарвани ще бъдат господари на земните и небесни простори!

Оглеждал Северняка още веднъж смъртоносното си дело и повиквал своя по-голям син — Студа.

— Сине — казвал му той, — аз привърших работата си, но много се изморих. Отивам сега да почина в двореца си сред Ледовития океан, а ти ще останеш тука и ще бдиш да не би нещо да се размрази.

Прибирал се Северният вятър на почивка и Студа оставал да пази новите заграбени владения.

Но прокудените птици вече прелитали моретата и навлизали в топлите страни.

— Южняко!… Южняко!… — викали те над палмовите оазиси. — Събуди се, Южняко! Северняка заграби земите ти. Всички реки по тях са вледенени … Всички гори са замразени… Южняко! Южняко! Чуваш ли, Южняко!

Трепвал Южняка. Събуждал се. Прехвръквал бързо морето, но леденият Студ го посрещал и смразявал крилата му. Тогава Южняка се връщал в пустинята, нагрявал се по най-горещите пясъци, надъхвал гърдите си с топлина и с нова сила връхлетявал на бой. Студът наново го посрещал, но Южният вятър духвал топлината върху му и той бързо побягвал на север. Тогава Южняка се разфучавал над полята, разтърсвал от корен вледенените дървета и почвал да разкъсва на дрипи премените на своя съсед. Размразявал ледените висулки, стопявал белите калпаци по къщите, смъквал снежния кожух от гората и разбивал броните на езерата и реките.

Поточетата пак запявали по камъните, горите разпускали зелени клони, цветенцата подавали премръзнали главички, а прогонените птици се завръщали с песни в опустелите си гнезда.

Оглеждал Южняка възродената природа и тихичко прошепвал:

— Каквото и да си мисли моят зъл и мрачен съсед, но моята пъстроцветна премяна е по-хубава от неговата!

После се вслушвал в песента на славеите и веселия смях на децата из поляните, усмихвал се щастливо и се прибирал да почива.

В това време дивите гъски прелитали вече далеч на север.

— Крък!… Крък!… — подигравали се те на Северняка. — Събуди се, Северняко! Иди да видиш какво направи Южняка. Нищичко не остави от твоя леден градеж.

Размърдвал Северняка вкочанелите си крака и отново тръгвал към южните краища, да види разрушенията на съседа си.

Хиляди и хиляди години траяла лютата вражда между двамата съседи. Най-после Северняка си рекъл:

— Омръзна ми вече тая разправия. Тъкмо привърша работата си и се прибера на почивка — хайде, почвай наново! Ще поискам от съседа да сключим мир. Вместо да воюваме, ще установим точно границите на нашите владения. Дотук ще е лед и мраз, а оттук нататък — неговите цветя и песни! А пък за да бъде траен нашият мирен договор, ще му предложа да станем сватове. Той има дъщеря — ще я поискам за жена на малкия си син.

Зарадвал се Северняка, плъзнал се бързо по плочите на Ледовития океан, заскачал от връх на връх и стигнал до брега на Топлото море.

— Е-ехей! Съседе! Чуваш ли ме! — викнал той през морето. — Ела да си поговорим.

— Ида, ида-а! — отвърнал Южняка, поотупал песъчинките от полите си и прехвърлил морето. — Добра среща, съседе! — усмихнал се той. — Какво така ни по едно време си се сетил за мене?

— Не бой се, съседе — примирително подхванал Северняка. — За добро съм дошъл. Сватове искам да станем. Ти имаш дъщеря хубавица, аз пък имам син хубавец. Искам да се сродим и да престанем да се караме. Нека определим точни граници на нашите владения. Моите аз ще ги заледя като Ледовития океан, а пък из твоите цветя ли ще садите, птички ли ще развъждате — ваша работа.

— Не е лошо, не е лошо… — усмихнал се неопределено Южняка. — Мирът, съседе, винаги е по-добър от войната.

— И аз, съседе, мисля така. Затова и дойдох при тебе. Ще сключим мирен договор за вечни времена. А за да скрепим мира по-здраво, искам сватове да станем. Кажи ми, ще дадеш ли дъщеря си да стане моя снаха?

— Защо да не ти я дам? — отвърнал Южният вятър. — Момиче ли е — все трябва да се омъжи за някого. Знай само, че съм решил да омъжа дъщеря си за момче, което има добър занаят.

— Охо! — зарадвал се Северният вятър. — Това само да е пречката. Моят син Скрежко е прочут сребрар.

— Сребрар ли? — зачудил се Южняка. — Че какъв е тоя занаят?

— Ех, съседе! — кимнал глава Северняка. — Не вярвах, че дотолкова си прост. Както има златари, така има и сребрари. Скрежко е майстор на сребърните изделия.

— Аха, разбирам — свил вежди Южняка. — Добре, сребрар нека е! Но дали е добър майстор? Заклел съм се да дам дъщеря си само на много добър майстор.

— От него по-добър майстор няма! — похвалил сина си Северняка. — Каквото посребри — блести като ясно слънце.

— Добре! Нека твоят син ми покаже майсторлъка си. Ако наистина знае добре да посребрява, ще му дам дъщеря си и ще сключим мирния договор.

Зарадвал се Северняка, върнал се в ледените си владения, повикал сина си и го накарал да покаже майсторството си.

Подрипнал зарадвано Скрежко, полъхнал над гори и поляни и поръсил със ситни водни капчици всяко листенце и тревичка, всяко клонче и цветенце. После обдъхал капчиците с ледения си дъх. Те се смразили и заблестели като най-светло сребро.

Видял Северняка делото на своя син, зарадвал се и викнал на съседа си:

— Ела, свате, да видиш майстор ли е моят син!

— Сега ще видим — отвърнал Южняка.

Двата вятъра тръгнали да обходят полетата и горите.

— Казах ли ти аз! — гордеел се бащата със своя син. — Виж колко прекрасно блести тънката сребърна премяна на земята.

— Вярно е, че блести. Но чакай да видим доколко е трайна тази премяна.

Като рекъл тези думи, Южняка духнал над заскрежените поляни.

В миг цялата сребърна премяна на земята се разтопила. Листата и цветята отърсили водните капки и от майсторството на Скрежко останали само калните локвички по земята.

— Виждаш ли? — засмял се Южняка, като подрипнал в клоните на един вековен дъб. — На такъв прост майстор аз дъщеря си не давам. А пък с баща, който е отгледал толкова неук син, аз договор не сключвам. Няма да ви позволя да убиете живота на птиците, цветята и дръвчетата! Стойте си там, всред ледените океани.

Разлютил се оскърбеният Северняк, разлудувал се без време, та не едно цвете погинало от сръднята му. А Южняка се смеел презглава и заедно с него се смеели всички горски птици.

От този ден враждата между съседите станала още по-непримирима. Двамата врагове непрекъснато се дебнели. Щом единият се спуснел от север и завладявал земята, другият връхлитал върху му. Понякога се биели по цели месеци, докато Северняка побягвал и се прибирал в непристъпното си ледено царство. Тогава измореният Южняк се просвал под палмите и чакал да го събудят прелетните птици…

Емилиян Станев

Емилиян Станев
Горска приказка

Край една горска поляна, обрасла с рядка трева и билки, се издигаше грамаден бук. Неговото стъбло, подобно на колона от сив мрамор, се извиваше високо над останалите дървета и се губеше във величествена корона от клони. Могъщи корени, като дебели смокове, впити в земята нашироко, поддържаха и хранеха това чудесно дърво, най-високото в цялата гора. Сутрин, когато изгрееше слънцето, лъчите му докосваха най-напред върха на бука и после слизаха надолу към другите дървета.

Твърди сивокафяви гъби и лишеи бяха израсли по сенчестата страна на бука, резедав мъх, нежен като коси на русалка, висеше по долните клони, из които се издуваха чворове, прилични на ръбове от стари рани. Под короната на бука тъмнееше малка хралупа и всяка пролет и есен над нея се появяваха меки бисерносиви гъби, натрупани на гроздове, защото някога дървото беше боледувало.

От няколко години насам в долните клони на бука две чинки свиваха своето гнездо. Те събираха от самото дърво изсъхнал мъх, развлачена от слънцето и дъждовете кора и сухи лишеи, с които виеха кръгло като топка и здраво гнездо. То висеше над една тънка вейка и мъчно можеше да се различи от чворовете и мъха по клоните на бука.

От ранна сутрин до късна вечер мъжката чинка пееше възторжена и звънка песничка. Тя напомняше трели на славей. В нежната сянка на могъщото дърво като в чудесен шатър от златистозеленикава коприна, из който играеха слънчеви петна и капки, мъжката чинка пееше, издигнала глава, и розовата й гушка трептеше и се издуваше. Черните й очички блажено примижаваха и човек можеше да види с просто око как сивозеленикавата й опашка потрепва в ритъма на сърцето й. Далече из гората отекваха нейните весели чуруликания и се смесваха с песните на другите птици. През това време женската чинка току-що бе измътила седем бледогълъбови яйца, малки като лешници.

От време на време на бука кацваше кълвач и пълзеше по кората му, кацваше див гълъб или ястреб, но никоя от тия птици не забелязваше гнездото на чинките. Дори мравките, които лазеха по короната на дървото, не бяха го открили, макар че го търсеха, за да изядат живи голите и слепи птиченца, притиснати в неговото топло дъно, покрито с перца и мъх. Чинките живееха спокойно и букът ги закриляше с листата си.

Една нощ, когато юнското небе изпращаше над върховете на гората бледата светлина на своите дребни сребристи звезди, а дивите цветя на полянката разтваряха чашките си и пълнеха въздуха с благоухания, през гората мина златка. Безшумна като сянка, златката диреше плячка, защото беше гладна. Тя се катереше ловко по дърветата и като обдушваше край себе си с плоската си муцунка, прехвърляше се от дърво на дърво. Звездната светлина едва-едва се отразяваше по лъскавата й козина, а тънките й нокти оставяха върху кората на дърветата едва забележими убождания.

Така златката достигна бука, погледна нагоре и подуши стеблото. Заедно с миризмите на билки и на гнила ланшна шума зверчето усети и миризма на хралупа. То се метна на бука и пропълзя нагоре. В хралупата нямаше нищо освен загнила дървесина и сухи листа, които есенните ветрове бяха навели в нея. Златката я отмина и продължи да лази по напречните клони на бука.

Никоя от птичките не я усети. Мъжката чинка спеше на един клон над гнездото, мушнала глава под крилото си, прилична на топчица мъх, а женската, притиснала с гърди голите и слепи птиченца, беше разтворила крилцата си да пази рожбите си от влагата и росата. Тя също спеше с отметната към гърба глава в една неудобна поза, която само майките могат да понасят.

Златката претърсваше клоните един по един. Тя знаеше от опит, че птичките предпочитат ниските клони, понеже там са запазени повече от вятъра. Освен това беше чувала песните на мъжката чинка. Тя стъпи на клона, в чиито вейки към неговия край висеше гнездото, и като се пазеше да не го разклати, бавно запълзя по него. Женската чинка се събуди. Без да промени своето положение, тя отвори очи и в тях за миг се отрази звездната светлина. Върхът на клона вече се огъваше. Златката се мъчеше да се закрепи и да достигне вейката, на която бе прикрепено гнездото. Женската чинка виждаше очите на зверчето, които фосфоресцираха като две горящи синкавозелени бездни, но продължаваше да лежи над пиленцата, защото майчината любов е по-силна от смъртта.

Изведнъж златката се метна, сграбчи гнездото в лапите си, откъсна го и падна с него на един клон. Там тя заби тънките си като шила зъби в чинката, която изписка. После зверчето изяде птичката и голите пилета бавно, без да бърза, както ядат котките…

Мъжката чинка се събуди, но остана на своето място безпомощна и сляпа. Тя издаде няколко тихи и жални звука и дълго време не можеше да се успокои.

Щом се нахрани, златката стана ленива и безразлична. Зверчето се вмъкна в хралупата на бука, помърка и заспа. Листата на бука успокоително шептяха, сякаш шумяха далечни води. Дребните звезди пак така лееха мътната си светлина над тъмната гора. Мъжката чинка отново мушна глава под крилото си и пак заприлича на топка мъх.

Когато се разсъмна и между гората заигра синкавата светлина на утрото, чинката се събуди и потърси гнездото. Вейката, на която то бе прикрепено, висеше безпомощно. Гнездото се търкаляше в корените на бука, а долу по рядката трева бяха полепнали сивозеленикавите перушинки.

Дълго време мъжката чинка жално писука и с тревожно вдигната глава се ослуша дано чуе гласа на своята другарка.

Гората се пробуждаше безкрайна и необятна. Хоризонтът над планината пламтеше от напиращия изгрев и първите лъчи на слънцето, както всякога, докоснаха върха на бука. Огнени и портокалови петна заиграха по неговата сребриста кора. Грамадното дърво се нежеше. Неговите копринени пазви се разлюляха. Жадно поемайки слънчевите лъчи, отгоре надолу затрептяха и зашумяха хилядите коприненомеки листа, сякаш букът се смееше с радостни тръпки…

Чинката се спусна на полянката и като клъвна няколко семенца и червеи, кацна отново на бука. Там тя стоя дълго време замислена и неспокойна, но когато песните на другите птици изпълниха отвред гората, запя и тя…

Емилиян Станев
Кики и дъбовият сок

kiki_i_ds1.png

Един майски следобед Кики се събуди в хралупата от силни удари. На дървото беше кацнал кълвач. Той пълзеше по стъблото и търсеше червеи. Като не намери нищо, кълвачът хвръкна, но Кики не се успокои. Тя беше гладна. Миналата нощ не успя да се нахрани добре, тъй като половината от времето мина в приключения. Сега стомахът на Кики беше празен. Желанието й да похапне нещо стана неудържимо. Все й се струваше, че щом излезе, тутакси ще намери ония вкусни гъби, които бе открила снощи в гората.

Тя се измъкна през хралупата, скочи на един хоризонтален клон и клекна на задните си крака.

Зелена светлина изпълваше гората. Игриви слънчеви петна трептяха по земята. Едва-едва шумяха майските листа. В тишината се чуваше клокоченето на горските потоци. Снегът блестеше по високите върхове на планината. Отвред се обаждаха чинките, а горските зидарки[4] пищяха: пиииий! пииий! Кукувицата кукаше непрекъснато из дълбочината на гората. Кики се метна на съседния клон, оттам скочи на един дънер. На дънера имаше сърнешки рог. Той й служеше да си точи зъбите.

Като го взе с предните лапи, тя го изправи и яките й резци заскърцаха по него. Тая работа продължи няколко минути. След това Кики вирна опашка и започна да се вслушва. Някъде из гората бръмчаха насекоми. Едри, мъхнати бръмбари и оси оживено спореха за нещо. Дългокраки водни кончета трептяха с тънките си крилца, радостно жужукаха златисти горски мухи. Явно, там ставаше някакъв пир.

kiki_i_ds2.png

Кики се завтече към дървото, от което идваше бръмченето на насекомите. То се оказа грамаден дъб с напукана кора. Неговите корени, впити дълбоко в земята, смучеха сокове и го хранеха, както се храни великан. На места напуканата кора бе заляна от гъсти сокове и по тия пукнатини се лепяха рой насекоми.

Кики се метна на дъба и започна да ближе тръпчивия сок. Потънала в сладостна забрава от опиващата тръпчива течност, тя забрави всяка опасност. Когато повдигна глава, очичките й весело блестяха. Тя изплющя с опашката си тъй силно, че няколко птички, които си почиваха на хлад в клоните на близкото дърво, уплашено изпърполяха и отлетяха далеч. Дъбовият сок я бе опиянил.

Кики се отдаде на весела игра. С тържествуващи викове се хвърляше от клон на клон, въртеше се около дебелото стъбло и се прехвърляше презглава. Дремещият в горското усое бухал слушаше нейните крясъци с премрежени очи. Лисицата, която спеше наблизо, наостри уши. Но Кики не искаше да знае за нищо. Все по-високо и по-често тя надаваше своите кумкурррр! кумкуррр! Лудешката й игра не спираше. От дъба тя скочи на една дъбова фиданка. Фиданката се прегъна и Кики се залюля на нея. Когато и това й омръзна, тя се метна на един висок и самотен бук край дола. Под него синееше дълбок вир. Кики се изкачваше като стрела по бялата и гладка кора на дървото, спираше се за миг и отново се засилваше към върха. Опашката й плющеше като камшик. В тихите пролетни гори тоя шум се чуваше далеч.

„Нека всички разберат колко съм силна и безстрашна. Нека се плашат. Аз тъй искам и от нищо не ме е страх“ — мислеше си Кики и всичко наоколо я радваше и веселеше.

Изведнъж една тънка и дълга сянка се показа под бука и тихичко запълзя по него. Кики видя зад себе си бялата гушка на златката и нейните изпъкнали очи. Без да губи нито миг, тя се изкачи светкавично към върха на дървото. Но златката я последва със същата бързина и ето че настъпи решителна минута! Нямаше вече къде да се бяга — букът стърчеше усамотен над вира. А вирът се виждаше долу като огледало в дъното на пропаст. И Кики полетя с главата надолу. Рунтавата й опашка се разпери като ветрило…

Тя падна във водата с плясък. Във вира се появи малко пяна. После главичката на Кики разсече повърхността и бързо заплува към насрещния бряг. А след малко Кики тичаше из гората и ръсеше зад себе си вода. Беше ужасена и вече изтрезняла. Сърцето й блъскаше като чукче, пред очите й се появяваха зелени петна. Златката слезе от бука и като мижеше недоволно, изчезна из гората. В гората настъпи тишина. Край дъба пак забръмчаха прогонените от катерицата насекоми.

kiki_i_ds3.png

Емилиян Станев
Лакомото мече

Когато наближи време да роди своите мечета, старата мечка премина билото на планината и слезе в северните й склонове. Тук горите бяха гъсти и непристъпни, а на много места се срещаха скали.

Тя си спомни за един уединен кът, в който неведнъж беше отдъхвала след дългите си есенни скитания. Това място се намираше над стръмен дол, чиито синкави урви сутрин и вечер се изпълваха с мъгла. Там, в ниските скали, обрасли със здравец и папрат, се намираше малка пещера.

Когато мечката влезе в пещерата, червеното мартенско слънце залязваше и неговите лъчи заливаха с алена светлина тежките кафяви гори.

Три дена по-късно, в една ветровита нощ, мечката лежеше в пещерата неподвижна и радостна, а в косматите й прегръдки се гушеха двете й рожби. Те бяха не по-големи от мишки, слепи, почти загубени в гъстата козина на гърдите й.

Майка им ги оставяше за няколко часа, колкото да се нахрани, и бързо се връщаше в пещерата. После, когато прогледнаха и заякнаха, тя ги извеждаше на една скрита полянка, лягаше в тревата и ги оставяше да се боричкат по нейното грамадно рунтаво тяло. През това време старата мечка се вслушваше във всеки звук, във всеки шум и в очите й гореше загриженост и свирепа готовност за борба.

Щом настъпи пролетта и мравуняците на едрите планински мравки се показаха под снега, мечката започна да води мечетата със себе си, за да ги учи да ядат мравки.

lakomoto_meche1.png

Тя събаряше върха на мравуняка и поставяше лапата си вътре, докато раздразнените мравки напълзят по нея. Тогава я облизваше с грапавия си език. Мечетата й подражаваха неумело. Ту падаха в мравуняка и разгневените мравки ги хапеха немилостиво, ту захапваха от лакомия лапите си, вместо да ги оближат.

Понякога майка им ги водеше край пенливия планински поток. Там имаше бистри и дълбоки вирове. Старата мечка къпеше мечетата и ги учеше да плуват. Тя обичаше водата, обичаше и да лови раци, особено нощем, когато раците излизаха на сухо край брега. След като се нахранеше, семейството тръгваше към пещерата. По пътя старата мечка обръщаше всеки камък и всеки пън да търси мишки, които мечетата лакомо изяждаха, макар че през това време техните коремчета биваха подути от ядене като мехчета.

Една лятна привечер старата мечка откри диви пчели, чиито медни пити бяха скрити в хралупата на висока липа. Ароматът на мед накара мечото семейство да се облизва под дървото и да се изправя на задните си крака. Мечката се опита да се покачи на липата. Медът беше високо, а дървото — право и гладко. Изтритите нокти на майката и нейната тежка, застаряла снага я накараха да се откаже от тая работа. Мечката недоволно изръмжа.

Ала най-лакомото от мечетата беше вече на дървото. Леко и пъргаво, то се изкачи по липата. Майка му изрева и блъсна с лапите си дървото, за да го принуди да слезе. Но мечето беше подушило меда и не искаше да чува предупрежденията й.

То бръкна в хралупата и страшно изпищя. Бръмченето на разгневените насекоми изведнъж изпълни вечерната тишина на гората. Пчелите изхвръкнаха от хралупата и ожесточено налетяха на зверчето. Десетина се налепиха на муцунката му и забиха жилата си в нея. Като голяма мъхната шапка насекомите покриха главата му. Мечето започна да скимти и да се гърчи от болки.

Отдолу майка му блъскаше с лапите си липата. Тя му даваше съвети да се спусне по-скоро от дървото. Но мечето не чуваше нищо. То продължаваше да скимти и да се мята, докато най-сетне се свлече от клоните.

Пчелният рой нападна цялото семейство.

Старата мечка не се боеше. Като наведе грамадната си глава да запази очите си, тя грабна за врата изжиленото мече и с ръмжене хукна към потока. Там тя хвърли мечето във вира, блъсна при него и братчето му и сама влезе вътре.

Налепените пчели плуваха във водата. Студената вода свести мечето и успокои болките му. Но главата му отече и се поду тъй силно, че неговите очички едва се виждаха.

Когато пчелите се върнаха към хралупата, семейството напусна вира и тръгна към пещерата. Напред вървеше старата мечка и ядосано мърмореше. След нея куцаше и скимтеше пострадалото мече.

Една сойка прехвръкваше от дърво на дърво и крещеше, сякаш се смееше, а кълвачът, който беше видял всичко, дълго време пронизливо пищя: хи, хи, хи, хи-ии!

lakomoto_meche2.png

Емилиян Станев
Неканена гостенка

По-голямата част от зимата язовецът прекара в сън дълбоко под земята. Само когато навън грейнеше зимното слънце, той се събуждаше и сънливо примигваше.

Никъде червей не дълбаеше пръстта, никъде не копаеше къртица. Корените на дърветата не смучеха сокове, сякаш бяха вкочанели от студа. Земята спеше.

Язовецът отново потъваше в дълбок сън. Но един ден той чу тъничък гласец от стената на язовината:

— Ставай, пролетта дойде!

Язовецът повдигна шарената си глава. Затлъстялото му през есента тяло беше отпаднало. По неговата остра козина бяха полепнали сухи листа.

— Кой се обажда там? — попита язовецът.

— Не ме ли познаваш? Аз съм — къртицата — каза гласецът.

— А-а, ти ли си? Защо ме лъжеш, че пролетта е дошла?

— Не лъжа — отвърна къртицата.

— Но ти си сляпа и не излизаш над земята. Откъде знаеш какво става там? — попита язовецът и се прозя.

— Знам — каза къртицата. — Макар че недовиждам, аз чувам много подземни гласове. Моите уши не ме мамят. Те долавят и най-слабия шум. Освен това пътувам постоянно под земята. Видях, че луковицата на кокичето се е смалила и нейната кожичка е набръчкана. Това показва, че кокичето отдавна е прецъфтяло.

nekanenata_gostenka1.png

— Не е сигурно — възрази язовецът. — Не мога да повярвам, че пролетта е дошла. Или искаш да се простудя, като изляза?

— Не чуваш ли ромона на водите? — каза къртицата. — Снегът се топи и пролетните води поят земята. Повърхността е вече стоплена от слънцето, докато тук става все по-студено.

Язовецът усети, че по измършавялото му тяло минават тръпки. Къртицата беше права. Язовината, тъй топла през зимата, сега бе влажна и студена. Капчица вода, увиснала на един корен, лъщеше в мрака като бисерно зрънце.

— Да, имаш право — каза язовецът и погледна капчицата. — От продължителния сън аз съм оглушал. Още не мога да дойда на себе си. Да, време е да изляза навън.

— Сбогом. Пак ще се видим — чу се гласецът на къртицата.

— Не, почакай малко — изгрухтя язовецът. — Никога не си бързала толкова. Аз съм още слаб и не мога да обиколя всички тунели на моето жилище. Кажи ми, моля те, какво става из тях? Няма ли повреди?

— Всичко е благополучно. Но докато ти спеше, в язовината имаше гостенка — рече къртицата.

— Гостенка? Какво искаш да кажеш с това?

— След малко ще разбереш сам — отговори къртицата и започна да копае.

Язовецът се изправи на краката си и бавно се заклати из тъмната дупка.

Изведнъж той се спря и сърдито зафуча. Беше се озовал сред купчина пера и кости. В неговото топло подземие беше хазайничила лисицата.

— Ах, ето какво искала да каже къртицата! — рече язовецът и се залови да изхвърля сметта, защото обичаше чистотата и реда.

Със задните си крака измете навън перата и костите. После, изморен от тая работа и разтреперан от гняв, подаде от дупката върха на муцунката си.

Слънцето грееше топло и весело от синьото бистро небе. Снегът се топеше. Из полето се виждаха кафяви петна земя, белееха се преспи и се издигаше пара. На едно дърво беше кацнала врана. Тя чистеше перата си и лъщеше като въглен. Навред шуртяха поточета и блестяха локвички.

Язовецът легна в меката затоплена пръст на сипея, който се намираше наблизо. Слънчевите лъчи го накараха да изпъшка от удоволствие. Той щеше да задреме, но от върха на сипея се търкулна камъче.

Язовецът трепна и погледна нагоре.

Насам идваше лисицата. В устата си носеше яребица. Червеният й кожух лъщеше на сутрешното слънце, сякаш гореше. Пухкавата й опашка се влачеше зад нея. Тънка и дълга като змия, лисицата бързаше да влезе в язовината и да изяде на спокойствие хванатата плячка.

nekanenata_gostenka2.png

Очите на язовеца светнаха като зелени камъчета. Козината на гърба му настръхна.

— Сега ще й видя работата! — каза той и остана неподвижен, да не го забележи лисицата.

Щом тя влезе в дупката, той се вмъкна тихичко подире й. Но лисицата го усети и търти да бяга из язовината. Нали беше по-тънка, по-пъргава, язовецът скоро я загуби от погледа си. Той грухтеше яростно и я диреше из тъмните тунели. Най-сетне излезе вън, изцапан с кал, сърдит, зъл. По муцуната му се виждаше кална пяна.

Лисицата стоеше на сипея и спокойно ядеше яребицата. Жълтите й очи лукаво се смееха. На челото й бяха полепнали няколко пера.

— Крадла! Скитница! — изквича язовецът и тозчас я погна.

Лисицата взе в уста остатъка от закуската си и с един скок се метна на една скала, която стърчеше над сипея.

— Няма смисъл да викаш — каза тя и продължи закуската си.

Язовецът обиколи няколко пъти скалата, драска с нокти по камъка. После, като се убеди, че не може да стигне лисицата, сърдито се върна и легна в рохкавата пръст.

Лисицата изяде яребицата, облиза се и изчезна в гората.

Язовецът се успокои и задряма.

nekanenata_gostenka3.png

Емилиян Станев
Под снега

Сред полето се простираше дълъг и трънлив слог.

Всяка пролет в гъстите бодливи клони на неговите храсти виеха гнезда десетина птички и техните нежни песни веселяха полето. Буйните ниви скриваха слога от хищниците, а острите тръни убождаха всеки, който навлизаше в тях.

През есента, когато птичките бяха отгледали малките си, тоя слог продължаваше да закриля дивите животни и птици. Невидими и плахи, тук идваха яребиците, изплашени от сокола. Криеше се и един мустакат заек. Той имаше сериозна и същевременно глупава муцуна и както всички зайци, беше късоглед. Най-сетне тук живееше и таралежът — самотен и мълчалив, както винаги.

Една сутрин в края на есента, когато цялото поле беше вече изорано, Тарльо се прибра в слога и веднага се залови да копае. Той имаше мрачен вид, сякаш го бе сполетяла голяма беда.

— Какво ли го е прихванало? — питаха се яребиците. — Дали е подушил мишка, та иска да я изрови, или някой го гони?

— Никой не го гони — обади се заекът, който лежеше наблизо под един трън. — Иска да ни зачуди и да си даде важност.

— Аз ще го попитам — каза една млада яребица. Тя се отдели от дружките си, отиде при таралежа и учтиво го поздрави.

— Другарю Тарльо — изчурулика тя, — да не ви заплашва някаква опасност? Защо ви е тоя трап?

Таралежът продължаваше да рови с яките си крака. Той беше успял да се зарови в земята до половина.

pod_snega1.png

— Другарю Тарльо — повтори яребицата, като помисли, че той не е чул думите й.

Настръхнал и кален, таралежът се измъкна навън, изгледа я сърдито и изгрухтя:

— Какво искаш?

— Да не би да ви заплашва опасност… Защо копаете?

— Питай другите! — извика таралежът. — Питай оня мъдрец, заека, който се хвали с дългите си крака. Той знае всичко. Пък най-сетне, ако си толкова недосетлива, помириши въздуха. Не усещаш ли, че ще завали сняг?

— Аз нямам обоняние и не мога да помириша въздуха — каза смутено яребицата. — Освен това не знам какво е сняг.

— Остави ме тогава на мира! — изръмжа таралежът и продължи работата си.

Изплашена и оскърбена, младата яребица се върна при другите.

— Той казва, че идва сняг. Какво нещо е снегът? — обърна се тя към една едра яребица, която лежеше кротко.

— Нима ще завали? — разтревожи се старата яребица. — О, снегът е бял дъжд, много студен и много опасен за нас. Вие не го знаете, защото се излюпихте тая пролет. Дано той не завали толкова рано!

pod_snega2.png

— Оставете тоя грубиян — обади се заекът. — Той винаги пророкува нещастия, защото характерът му е мрачен. Така е, разбира се, когато се родиш грозен и с отвратителни бодли!

Всички млъкнаха. Ноемврийският ден беше тъмен и студен. Над далечната планина бе паднала мъгла. От ниското небе ръмеше. Яребиците се събраха на купчинка да се топлят. Заекът дремеше под тръна. А таралежът беше потънал в дупката, издълбана в слога.

Привечер небето стана оловносиво. Долетяха първите снежинки, смесени с редки капки дъжд. Заекът отиде да пасе в нивите, но скоро се върна премръзнал и изкалян.

— Лошо време, брей! — оплака се той, като гладеше мустаците си и отърсваше кожухчето си от снега. — Ако знаех, че и тая година ще дойде работата дотам, щях да си изкопая и аз някоя дупка. Но здраве да е, това ще стане догодина!

Снегът се засили. Снежинките падаха от небето на гъсти роеве. Полето побеля. Само тръните останаха да се чернеят. Но ето че и по тях започна да се лепи сняг. Студен вятър замете полето. Земята замръзна. Над храстите се образува малка пряспа.

Изплашените яребици се гушеха в слога и тревожно се споглеждаха.

— Как ще намираме сега зърна? — питаха се те. — Земята стана твърда и не може да се рови. А в бялото поле нашите врагове лесно ще ни забележат. Горко ни!

— Не бойте се, деца! — ободряваше ги старата яребица. Тя беше преживяла две зими и не се страхуваше от снега.

— Снегът ще ни затрупа! Ние ще умрем под него — пищяха младите.

— Напротив, той ще ни стопли — успокояваше ги майка им. — Докато настъпи нощта, ще имаме топли жилища.

Пряспата над храстите растеше. Скоро тя се надвеси над яребиците като свод. Леденият вятър не можеше вече да проникне под тръните и птиците престанаха да треперят.

— Виждате ли колко топло стана сега? — каза старата яребица. — Но какво ли прави нашият приятел, заекът? Дългоухов, Дългоухов — извика тя, — добре ли сте?

— Много съм добре — обади се заекът. — Само че не мога да заспя. Лоши сънища сънувам. Все кучета ме гонят, все ловци ме стрелят. Неспокойна ми е натурата и такъв съм си по рождение. Но как е Тарльо? Много ми се иска да знам как е той сега.

— Аз ще отида да го видя — отвърна яребицата и започна да се провира между заснежените тръни към мястото, дето се беше заровил таралежът.

След малко се чу нейният уплашен писък.

— Че той е умрял, горкичкият — пищеше тя, — как се е свил, как е вкочанясал нещастният!

Сърцето на заека се обърна. Колкото и да не обичаше таралежа, той се нажали. Разцепената му горна устна затрепера.

— Сигурна ли си? Може да не е умрял, може да е заспал дълбоко — извика той.

— Не, мъртъв е, мъртъв, не диша — обади се яребицата.

Младите яребици мълчаха от уплаха. После една по една отидоха при майка си да видят таралежа.

Заровен в пръстта и почти закрит от снега, таралежът едва се виждаше. Бодлите му се показваха между сухите листа и бучиците земя. Той приличаше на изкалян корен.

За да се увери, че е мъртъв, една яребица разрови край него и го клъвна. Пръстта се раздвижи, сухите листа зашумяха и Тарльо се измъкна навън. Изненаданите яребици се отдръпнаха настрана.

— Бездомници! Безделници! — разфуча се таралежът. — Как смеете да ме будите! Махайте се оттук… Да не ви виждам, да не сте посмели… такива, онакива!

— Ние помислихме, че сте умрял — оправдаваха се смутените яребици, — ние не знаехме…

— Ще ви науча аз вас! Не ви е срам! — грухтеше таралежът.

Дълго време яребиците го чуваха как сърдито ръмжи. След това той млъкна. Беше се заровил още по-дълбоко в своята дупка.

— Хи, хи, хи! — смееше се заекът и самодоволно сучеше мустаците си. — Ей, че грубиян! Нали ви казах, че не е умрял, а само заспал. Много ви трябва да го съжалявате.

Посрамените яребици скоро забравиха неприятната случка и се развеселиха. В тяхното бяло жилище беше топло и тихо. Снегът отдавна беше затрупал полето. Виелицата беснееше навън и дигаше големи облаци снежен прах. Сутринта фъртуната отмина. Светлината на деня проникна през снега.

Пръв се събуди заекът. Той се надигна, проби снега и погледна навън.

Млечнобялото поле беше зачервено от зарите на сутрешното слънце. Върховете на далечната планина се издигаха в синьото небе като грамадни преспи.

Една след друга яребиците се измъкнаха под тръните и хвръкнаха към шосето да си дирят храна. Само заекът остана в слога. Той щеше да го напусне през нощта под закрилата на тъмнината.

pod_snega3.png

Емилиян Станев
Пролетна разходка

proletna_razhodka1.png

През зимата Кики рядко напущаше хралупата. Но щом настъпи пролетта, тръгна да пътува.

Една хубава сутрин, преди да изгрее слънцето, Кики се приготви за път. Най-напред среса опашката си, после наточи зъбите си.

— Много ми се иска да зная кой какво прави сега — рече си тя. — Ще обиколя гората, ще поговоря с някои познати. Омръзна ми зимната самота.

Кики мина през дъбовата гора. Там дърветата бяха стари и дебели. Дивите гълъби току-що се бяха върнали от юг и сега търсеха удобни хралупи. В тях щяха да излюпят и отгледат гълъбчетата си.

— Гулдуп! Гулдуп! — пееха мъжките гълъби, кацнали по сухите клони на дъбовете. Гълъбиците изглеждаха загрижени.

— О, Кики, как прекара зимата? — попитаха я птиците. — Тая година нали няма да крадеш яйцата ни?

— Здравейте! — отвърна Кики. — Пак ли повдигате тоя въпрос? Казвала съм ви: ние сме приятели, но за яйцата не отговарям. Много ги обичам, крийте ги по-добре. Кажете ми, беше ли топло на юг?

— Както всякога — отговориха гълъбите.

Кики продължи пътя си. Тя навлезе в гъстата влажна гора. Скоро достигна един дол и там видя язовеца. Измършавял и отпаднал от зимния сън, язовецът лежеше край дупката си. Да се говори с него беше опасно. Кики знаеше, че той е винаги сърдит и неразположен, ала все пак го поздрави. Но язовецът дори не я погледна.

— Уф, каква важност си дава тоя дебеланко! Смята се за много мъдър. А не вижда, че никой не го обича — каза си Кики.

Тя заподскача надолу по дола и едва не попадна в зъбите на лисицата.

proletna_razhodka2.png

Лисицата стоеше на един насип и дремеше. От насипа се свличаше пръст. Кики се метна на едно дърво и оттам разбра каква е работата. Лисугерът[5] копаеше нова дупка за своята лисица. А тя чакаше наготово и се преструваше на болна. След малко лисугерът се измъкна от насипа, отърси се от праха и кихна.

— Аз се трепя да направя удобно жилище, а ти стоиш ли, стоиш, мързелана такава! Уж си болна! Всяка година все това казваш! — рече той сърдито.

— Е, не се чувствам добре. Боли ме нещо коремът. Ти поработи, поработи, пък като ми мине, ще ти помогна — отговори лисицата.

— Ще има да чакаш помощ от твоята хубостница! — изкиска се Кики от дървото.

Лисицата дигна глава, видя я и се закани да я разкъса. А лисугерът махна с опашката си и отново се залови да рови с предните си крака.

Кики се прехвърля от дърво на дърво, излезе от гората и ето, че насреща й се зададе заекът. Той бързаше да се прибере, докато не е изгряло слънцето.

Беше се проскубал. Едното му ухо висеше назад като пискюл, другото стърчеше нагоре. Отначало заекът се уплаши и нали е късоглед, клекна и се опули. Но като видя катерицата, скоро се успокои.

— Добро утро, Дългоушко, как си? Живо-здраво? — поздрави го Кики.

— Ох — каза заекът, — мина проклетата зима. Поуспокоих се, постоплих се, само че много ми се скубе кожухчето. Не знам каква е тая работа. Страх ме е да не опада съвсем, та да тръгна гол.

— Всяка пролет твоето кожухче се скубе и всяка есен те виждам с ново. Какво току се оплакваш? Ако кожухчето ти не се проскубе, лятос ще пъхтиш от горещината — рече Кики.

— А бе така е. Хубаво е то, моето кожухче. Цяла зима ме е топлило, та сега ми е жал за него. Ами ти къде си тръгнала?

— Скитам. Рекох да видя какво има из гората.

— Видя ли някъде лисицата?

— Преди малко бях при нея. Другарят й копае нова дупка, а тя пръста си не повдига. Такава мързелана е.

— Моята зайкиня няма нужда от жилище. Тя си ражда зайчетата в храстите или направо в нивите. Много съм доволен от това. Пък и как ще живеем в жилище? Да имаме поне по-дълги нокти, че да се браним, когато ни нападне някой враг. А то, на̀, виж, моите бяха дълги през зимата, пък сега се изтриха — оплака се заекът и подигна предната си лапа. — Когато съм на открито, мога да бягам. Там ми е мене силата. Сложиш ли ме в дупка, загубен съм. Ще влезе лисицата и ще ме хване. Но забеляза ли каква работа кипи сега в гората? Всички птици си вият гнезда и пеят ли, пеят. Особено косовете. Ами кълвачите…

— Ах, не ми говори за кълвачите — прекъсна го Кики. — От тях не мога да подремя следобед. Блъскат с клюновете си по дъба, сякаш бият барабани. И дори се гордеят с тоя глупав шум. Разбирам да умееш да пееш, но да тропаш по дънерите и да се смяташ за музикант, това значи да си самохвалко…

— Аз пък съм сърдит на Тарльо — каза заекът. — Представи си: и той се разшетал. Срещнах го вчера с другарката му. „Чакай, казвам, да се видим. Кога се събуди? Кога напусна дупката си под оня корен?“ Но той ми кимна с бодливата си глава и отмина. „Друг път, кай, Зайко, ще говорим. Сега съм много зает.“ Зает? Питам се с какво ще е зает? Нито гнездо ще си вие, нито дупка ще копае. Сигурен съм, че отиваше да лови жаби, но си даваше важност. Най-сетне нека и да е зает, това не му дава право да бъде нелюбезен.

— Да, някои обичат да си дават важност. Например язовецът — съгласи се Кики и започна да се оплаква от неговата надменност. В това време се показа крайчецът на слънцето. Един дрозд засвири. Гълъбите загукаха още по-високо. Някъде из гората закука кукувица.

Кики облиза хълбока си, измокрен от росата.

— Да, всички бързат. Навред кипи весел труд и радост. Всички бързат — каза тя. — А погледни какво слънце, какво синьо небе?!

Заекът мърдаше дългите си уши насам-натам.

— Само кукувицата нехае — рече той. — Чуваш ли я как си кука безгрижно? Нали яйцата й ще ги люпят малките пойни птички? Не иска да знае нищо. Пък аз и за кожухчето съм се загрижил, и за зайкинята трябва да помисля. Всяка година хората орат и жънат с все по-много машини. Правят едни големи ниви из полето, да се загубиш вътре. За нас е хубаво това. Като легнем в тях, нищо не ни безпокои. Ни куче, ни ястреб. Но все пак трябва да помисля коя нива е най-голяма. И да не е влажна…

— Ех, не е мъчна твоята работа… — отвърна Кики.

Слънцето се издигна над хоризонта и заекът стана неспокоен.

— Време е да си вървя — каза той. — Трябва да си намеря хубаво легло. Току погледнеш, погне ме някое куче.

— И аз трябва да се прибера — забеляза Кики. — Опасно е да се ходи из гората сред бял ден. Пък и жилището си ще чистя. Пълно е със сухи листа от зимъс.

Те се разделиха. Заекът изчезна между дърветата, като подхвърляше бялата си задница. Кики се упъти към хралупата.

Голямото сутрешно слънце огря раззеленилата се земя. Гората сякаш се засмя. Птиците запяха още по-радостно.

proletna_razhodka3.png

Емилиян Станев
Страшната птица

В една гора два коса отгледаха четири пиленца: Косе-Тросе, Чип-Чирлик, Жълто-Клюн и Скок-Подскок. Пиленцата пораснаха и започнаха да летят с родителите си. През деня си търсеха храна из гората. Вечер се събираха в един храст да спят.

Една сутрин старият кос се събуди и подсвирна. Всички се обадиха, само Чип-Чирлик го нямаше в храста.

— Хвръкнал е, докато ние сме спали. Ще го намерим в гората — рече майката.

Отлетяха косовете да търсят Чип-Чирлик. Тук Чип-Чирлик, там Чип-Чирлик, не го намериха.

Вечерта пак отидоха в храста да нощуват. На другата сутрин се събуди старият кос. Гледа — всички в храста, само Косе-Тросе го няма.

— Рано е огладняло нашето Косе-Тросе. Ще го намерим в гората — каза майката.

Литнаха косовете да търсят Косе-Тросе. Тук Косе-Тросе, там Косе-Тросе, никъде го няма.

Натъжиха се косовете. Вечерта се прибраха да нощуват в храста. Сутринта пръв се събуди Жълто-Клюн. Гледа — Скок-Подскок го няма.

— Изгубихме децата си. Само едничко ни остана — рече старият кос на другарката си. — Я хайде да претърсим цялата гора.

Пръснаха се тримата да претърсват гората. Подхвръкват от храст в храст, от дърво на дърво, от долчинка в долчинка. Срещнаха свраката. Питат я:

— Не си ли виждала, сврако, нашите деца Скок-Подскок, Косе-Тросе и Чип-Чирлик?

— Не — отвърна свраката. — И аз търся две от моите сврачета, изгубиха се от снощи.

Хвръкнаха по-нататък косовете. С тях хвръкна и свраката. Срещнаха сойката, питат я:

— Кажи, сойко, не си ли виждала из гората нашите деца?

— Не съм — каза сойката. — Разкажете ми как ги загубихте.

Разказаха й птиците. Сойката помисли и рече:

— И на мене се загуби едно сойче. Аз зная що става денем в гората. Ала какво става нощем, не зная. Най-добре е да питаме кукумявката. Тя знае.

Тръгнаха птиците да търсят кукумявката. Намериха я да дреме на един сух клон. Попитаха я:

— Знаеш ли, кукумявко, къде са нашите деца? Кукумявката отвори едното си око.

— По-добре не ме питайте. Не можете ги намери — рече тя.

Замолиха се птиците:

— Ти само ни кажи, ние ще ги намерим.

— Дирете ги в най-тъмната гора — каза кукумявката и заспа.

Литнаха птиците да дирят най-тъмната гора. От храст на храст, от дърво на дърво. Срещнаха заека. Питат го:

— Знаеш ли, Зайо, къде е най-тъмната гора?

— Знам, ала там ме е страх да отида. Лисицата ходи из нея, ще ме изяде. Кълвачът ще ви заведе.

Тръгнаха птиците да дирят кълвача. Срещнаха враните. Питат ги:

— Знаете ли, врани, къде е най-тъмната гора?

— Знаем, но не смеем да отидем там. В нея живее страшна птица. Тя ни граби нощя вранчетата.

Изплашиха се птиците дали страшната птица не е изяла и техните пилета. Отидоха да търсят кълвача. Срещнаха синигерчетата. Попитаха ги:

— Знаете ли къде е кълвачът да ни заведе в най-тъмната гора?

— Наблизко е — казаха синигерите и ги заведоха при кълвача. Намериха го да пълзи по едно дърво.

— Заведи ни, кълвачо, в най-тъмната гора да намерим нашите птичета — замолиха се птиците.

— Добре — рече кълвачът. — Аз отивам там да лекувам болните дървета. Чистя ги от червеи.

Отведе ги кълвачът в най-тъмната гора. Остави ги да търсят своите пилета, а той се залови на работа. Кацне на някое дърво, поогледа го отсам-оттам, чукне с якия си клюн и пита:

— Ей, има ли някой червей? — И тъй от дърво на дърво. Най-после кацна на най-старото.

Почука по кората. Никой не се обади. Кълвачът запълзя по-нагоре. Видя на дървото хралупа. Тъкмо да почука, от хралупата нещо затрака, зафуча. Показа се страшна глава с щръкнали уши, с огнени очи. С крив клюн като кука и с две бради отстрани. Хриплив глас извика:

— Кой си ти? Що дириш?

Кълвачът не се изплаши и каза:

— Не ме ли познаваш? Мен ме знае цялата гора.

— Денем не виждам — отвърна страшната глава. — Пази се да не те срещна нощем.

— Как ти е името? — попита кълвачът.

— Питай враните — изсмя се страшната птица и се скри в хралупата.

Отиде кълвачът да дири враните. Разказа им какво е видял в хралупата. Загракаха враните, долетяха свраките. Чуха косовете и синигерчетата, дойдоха при тях, закрякаха всички птици. Пристигнаха и ястребите. Из цялата гора се разнесе новината за страшната птица.

— Тя изяде нашите вранчета! — грачеха враните.

— Тя изяде нашите сойчета! — крякаха сойките.

— Тя задигна Чип-Чирлик, Косе-Тросе и Скок-Подскок! — пищяха косовете.

— Тя изяде две от моите сврачета! — зацърка свраката.

— Тръгвайте да я прогоним!

Полетяха птиците към тъмната гора. Водеше ги кълвачът. Накацаха по старото дърво. Гракнаха враните, запищяха малките птички, закрещяха сойките.

От хралупата се показа страшната птица, изтрака с клюн. Птиците не се уплашиха и я нападнаха. Но страшната птица се скри в хралупата.

— Как да я измъкнем сега оттам? — питаха се птиците.

— Да повикаме лисицата! — предложиха враните.

— Най-добре вълка. Той е по-силен.

— Мечката е още по-силна. Тя ще я извади от хралупата.

Отидоха враните да търсят лисицата. Доведоха я под дървото. А лисицата се облиза. Иска й се да докопа някоя птица.

— Помогнете ми, птички, да се кача на дървото. Подигнете ме, хванете ме под мишниците! — замоли се тя.

— Ей, че си хитра! — креснаха враните. — Покачи се сама.

— Самичка не мога, не ми стигат сили — отвърна лисицата.

— Тогава ще повикаме вълка — отвърнаха птиците в хор.

— Намерили сте кого. Той съвсем не може да се катери по дървета — изсмя се лисицата.

Скараха се птиците помежду си. Не могат да решат кого да повикат на помощ.

— Мене слушайте — каза кълвачът. — Само едно животно може да ни помогне. Златката. Чакайте, аз ще я събудя.

Хвръкна кълвачът да търси златката. Намери я заспала в една хралупа. Почука, разбуди я.

— Ставай, златке!

— Я ме остави на мира! Нали знаеш, че не обичам да ме безпокоят, когато спя — изфуча златката.

— Страшна птица има в нашата гора. Казва, че нощес ще дойде да ти вземе хралупата — рече кълвачът.

Златката скочи, облиза се, светна с очи и — хоп — смъкна се от своето дърво.

— Води ме по-скоро. Знам коя е тая птица. Отдавна я търся, да й видя работата.

— Как се казва, златке, тая птица? — попита кълвачът.

— Бухал. Не си ли чувал, като вика нощем: бух, бух!

— Не съм, златке. Нощем аз спя.

— Ти спиш, пък аз не спя — отвърна златката и се завтече към тъмната гора.

Покатери се на дървото, надникна в хралупата. Вътре бухалът се наежи. Затрака с клюна си, сякаш чупи орехи, святка страшно с очи.

Гракнаха птиците отвред:

— Дръж го, златке! Прогони го от хралупата! Златката се вмъкна в хралупата и там настана грозен бой. Разхвърча се перушина от дървото. Бухалът фучи, кълве, удря златката с крила, но златката не се изплаши.

— Изкарай го навън — молеха се враните.

— Остави и ние да го клъвнем — крякаха сойките.

— Прогони го от горите! — чипкаха косовете.

Бухалът се измъкна разперушинен, размаха крила, хвръкна. Но нали не виждаше през деня, не знаеше къде да се скрие. Погнаха го птиците от дърво на дърво. Прогониха го от гората в полето. Там златката го стигна, хвана го за врата и го отнесе. Птиците се успокоиха и се разлетяха на разни страни. Вечерта трите коса се прибраха в своя храст и заспаха спокойно. Не се бояха вече, че някой ще отвлече единственото им косе — Жълто-Клюн.

strashnata_ptitsa.png

Георги Русафов

Георги Русафов
Чисто по царски

Веднъж пред един царски дворец спрял беден ябълкар. Цялата му стока — румена и дъхава — била прибрана в два сандъка, които се клатушкали от двете страни на едно дръгливо магаре. Гласовит и весел, продавачът хвалел с цяло гърло в притихналото горещо пладне ябълките си:

 

Ябълкара, ябълкара-а-а-а,

червени, сочни ябълки кара…

Тичайте, тичайте —

не се бавете,

не се скъпете —

ябълки сладки си купете!…

 

Привлечени от песничката му, край него започнали да се тълпят деца, жени, старци, баби. Всеки давал по петаче и още там захапвал сочните плодове. В туй време царят стоял на прозореца. Видял отдалече ябълките. Зърнал как сладко-сладко хрупкали от тях купувачите. Дояло се и нему, па плеснал с ръце. Тутакси в стаята при царя дотичал главният управител на двореца.

— Вземи тези пет жълтици и ми купи с тях от ябълките, дето продава оня долу! — рекъл царят и тикнал в десницата на царедвореца лъскавите монети. — Дай му всичките пари, но искам ябълките до една да бъдат сладки и сочни; да се топят като бонбони в устата ми!

Управителят се поклонил до земята и излязъл.

Като останал сам, той разтворил шепата си, в която блестели царските жълтици, и си рекъл:

— Глупавичък е нашият цар — не знае цената на парите!… Та с тия жълтици могат да се купят пет коли от хубави по-хубави ябълки!

И без много да му мисли, царедворецът пъхнал две от петте златни монети в дълбокия си джоб… Сетне пратил да извикат при него първия му помощник. И когато оня се явил, главният управител поставил останалите три жълтици на масата и строго му заръчал:

— Слезни с тия три жълтици долу и купи за тях ябълки на царя!… Но си отваряй добре очите: ябълките до една трябва да бъдат сочни и сладки — като за царска уста!

Помощникът прибрал жълтиците и хукнал презглава да изпълни царската повеля. Но щом се закрил от очите на своя началник, помилвал жълтиците, огледал се наоколо и като видял, че никой не го вижда, тутакси скрил една от тях в пазвата си…

Малко след туй, забързан нанякъде, между мраморните колони на здрачната зала се мярнал главният готвач на царската кухня. Помощникът на дворцовия управител го повикал, пъхнал останалите две жълтици в ръката му и се разпоредил с навъсени вежди:

— Иди купи с тези пари ябълки на царя!… Но докато стигнеш до ябълкаря, някоя жълтица да не се търкулне в кесията ти, че царят ще те обеси!

Главният готвач обещал да изпълни точно поръчката. Ала още след първия завой на стълбището се спрял и погледнал гузно зад себе си. Там за негов късмет нямало друга жива душа.

„Незаловеният крадец е по-голям от царя!“ — смигнал си той хитро и на часа едната от последните две царски жълтици изчезнала в сърмената му кесия.

На двора главният готвач намерил началника на дворцовата стража. Дал му последната жълтица. Казал какво да купи с нея на царя и — ни лук ял, ни лук мирисал! — отишъл да си гледа другите работи.

— Ще има да взема ябълкарят пари, щом като е толкова глупав, че се е наврял да продава стоката си пред устата на вълка! — намръщил се след главния готвач началникът на стражата и прибрал спокойно последната царска жълтица в пояса си.

Сетне извикал двама войници и тръгнал с тях сърдито към мястото, дето веселият ябълкар продължавал безгрижно да разпродава ябълките си. Когато началникът на дворцовата стража стигнал с войниците до него, единият сандък бил вече разпродаден и той се канел да начене втория.

— Кой ти разреши да продаваш тука тази смет — та това е царски площад, не е пазарище! — ревнал началникът над ябълкаря така гръмогласно, че всички кучета от площада се изпокрили със свити опашки в съседните улици. После заповядал с леден глас на войниците си: — Обесете този негодник на най-близкия фенер, та друг път да не мърси с гнилите си ябълки царския площад!

Като видял, че мустакатият великан за едното чудо наистина може да го погуби, ябълкарят се отскубнал от ръцете на войниците, тупнал в краката на началника и ударил с разплакани очи на молба:

— Милост, господарю!… Имам половин дузина дребни деца — до едно ще изпукат от глад без мене. Пощади ме заради тях!

Началникът в началото се опъвал: да се обеси, та да се обеси!… Но сетне изведнъж се усмихнал, махнал великодушно с ръка и изгърмял:

— Добре, нека тоя път ти се размине от мене!… Сега ще те накажа, като взема само ябълките ти за царските свине, ала мернеш ли се пак насам, вече прошка няма да има… Хайде, измитай се, докато не съм се отметнал!

Щом чул тази милостива присъда, ябълкарят само що не полудял от радост — зарязал пълния сандък с ябълки, сритал магаренцето си и бързо напуснал площада. След него войниците дигнали сандъка и той поел бавно-бавно обратния път на петте царски жълтици, като на всяка спирка споделял тяхната участ… Началникът на дворцовата стража го преполовил. Главният готвач го предал по-нагоре едва когато скрил половината от останалите ябълки в потайните си долапи. Първият помощник на дворцовия управител изсипал от сандъка също порядъчен дял за себе си. А главният управител на двореца подбрал от стигналите до него ябълки само пет. И като поставил дъхавите плодове в златно блюдо, поднесъл ги лично с дълбок поклон на царя…

В туй време ябълкарят — щастлив, че се е отървал евтино от бесилката — отново пеел с пълно гърло нейде далече от двореца:

 

Утре пак ме потърсете,

пак си ябълки купете!…

 

Царят го чул. Погледнал мрачно петте ябълки в златното блюдо и изсъскал ядно:

— Как няма да пее, как няма да е весел, когато продава ябълка за жълтица!… А и народът купува ли, купува — май че има много пари!

И същия ден постъпил чисто по царски — заповядал да обложат народа с нови данъци: от тежки по-тежки.

Георги Русафов
Хитрата лисица

Един ден лъвът, повелителят на Тъмния лес, свикал подчинените си животни от цялата гора, па им рекъл:

— Така както живеем сега, народе мой, не може повече да продължава: за смях на света сме станали с грозните си кръвопролития, които се разгарят всеки ден, всяка нощ между нас! Вече не мога да се покажа пред очите на другите владетели от срам, че народът ми се самоизяжда, като че ли всичките ми поданици са един на друг люти врагове… Ето защо заповядвам от днес нататък да заживеем в мир и любов; помислете как да сторим това!

Животните помислили, помислили и на края решили да започнат всяка неделя да се събират всички в дома на някого от тях. Така ще се сприятелят неусетно, ще свикнат да живеят дружно, ще сложат край на крамолите. И за да почетат повелителя си, наумили най-напред да идат нему на гости.

Когато се събрали мирно и кротко пред бърлогата на господаря им, лъвът навел сконфузено глава и със забит в земята поглед промърморил:

— Скъп на сърцето ми мой народе, преди да ви разтворя вратите на покоите си, трябва да ви напомня, че като всеки лъв и аз не се храня с трева, а с месо, затуй при мене понамирисва мъничко на лошо.

— Нищо, господарю, нищо… — прекъснали го в един глас животните, щастливи, че най-сетне ще могат да влязат като гости в дома на своя властелин, който до този ден всякога заобикаляли със свити от страх сърца. — Няма да ти връзваме кусур за това!

Ала щом лъвът разтворил вратите на дома си за своите гости и вътре влязла първа сърната, нежното животно, свикнало да диша само ароматите на девствените горски поляни, тозчас сбърчило ноздри и викнало потресено:

— Майко мила, наистина колко грозно вони при тебе, господарю — как можеш да живееш в такова вмирисано жилище?!

И като се врътнала чевръсто, сърната понечила да се измъкне от бърлогата на своя повелител. Но лъвът я спрял със страшен рев и я повалил само с един удар на тежката си лапа. Сетне посочил на останалите животни безжизненото й тяло, па изръмжал яростно:

— Чухте ли какви слова изрече тази нещастница за покоите на вашия повелител?!… Ако аз преди малко ви казах, че при мене мъничко понамирисва, сторих го от скромност, а не да разтворя устата на глупците за одумки на дома ми… Е, кажете ми сега вие правичката, наистина ли чак толкова вони в моите покои?

Смразени от страшния лъвски рев и изплашени от грозната разправа на домакина със сърната, животните дълго мълчали, скупчени в най-тъмния кът на бърлогата. На края от купчината се отделила маймуната и като започнала да се разхожда ухилена навред из господарския дом и да вдишва с престорена наслада вмирисания въздух, взела да нарежда с меден угоднически гласец:

— Чудя се и се мая, господарю, как тази глупава сърна можа да изрече такава долна клевета за жилището ти! Та при тебе не само че не мирише лошо, а дори ухае на цъфнали сладкодъхи цветя, дъхти ми така хубаво, сякаш се намирам в розова градина… Ами да!

Но ласкавите думи на маймуната за дома му вместо да укротят гнева на лъва, още повече го разярили:

— Млък, лицемерке! — изревал за втори път грозно той. — За какви цъфнали сладкодъхи цветя ми плещеш тука, за каква розова градина ми мърмориш, като че ли аз не знам на какво мирише в собственото ми жилище!… Да се подиграваш с повелителя на Тъмния лес ли си решила, нещастнице!

И преди маймуната да отвърне нещо, побеснелият лъв повалил и нея при сърната. После изгледал със страшен поглед скупчените в ъгъла изплашени животни и изведнъж се обърнал към лисицата:

— Кажи ми ти, лисано, истината: вони ли при мене, или ухае на розова градина, както ме уверяваше глупавата маймуна?

Щом чула името си и разбрала какво иска от нея повелителят на Тъмния лес, лисицата погледнала най-напред плахо към погубената правдолюбива сърна, сетне към трупа на лицемерната маймуна, па като пропълзяла по корем до краката на лъва, подсмъркнала два-три пъти и изплакала жално:

— Прости ми, господарю, но сега не мога да изпълня желанието ти, че от цяла седмица съм хремава — позволи ми да ти отговоря, когато оздравея!

След туй хитрушата побързала да напусне по-скоро страшната бърлога. Подир нея се измъкнали тихомълком едно след друго и останалите животни, за да не помислят никога вече отново да си гостуват.

Георги Русафов
Катеричката Лю Ли

Далече, далече оттука — хей там нейде, дето свършва синият хоризонт на тучната равнина и започва тъмната межда на планините — има една вековна гора. Някога в тази гора живяла щастливо и безгрижно катеричката Лю Ли… Веднъж, както си лудувала по клоните на дърветата, Лю Ли дочула, че някакъв женски глас нареждал жално в далечината:

— Оооох, няма ли в този лес милостиво сърце, което да се съжали над мене!… Така ще си загина тука млада и зелена — далече от мила майка и свиден татко — ако някой не ми помогне да се отърва от въжетата на страшния разбойник Мецун!

Пъргавата катеричка мигом замръзнала на мястото си от изненада.

— Кой ли ридае така жално в тази гора, дето всичко е тъй хубаво, тъй весело… — запитала се тя със свито сърце.

След туй, без много да му мисли, Лю Ли полетяла презглава към посоката, отдето се разнасяли тъжните вопли на непознатата жена… Подскачала дълго от клон на клон, от дърво на дърво. На края стигнала до една пещера, потулена дълбоко в гората. Вътре в пещерата, седнала върху купчина сухи бурени, завързана през кръста с конопено въже, скубела русите си коси и ридаела горко дивно хубава девойка.

— Коя си ти и кой зъл вятър те довея в туй страшно усое, девойко? — попитала топло Лю Ли вързаната хубавица.

Девойката я изгледала със сините си разплакани очи, преглътнала сълзите си, па на един дъх й разказала:

— Аз съм единственото чедо на войводата, който управлява този край. Преди три дни излязох с мои дружки да си набера цветя в гората. Помамих се по една шарена пеперуда, хлътнах дълбоко в леса, загубих пътя и така влязох в ръцете на разбойника Мецун… Той още същия ден ме хвърли в тази пещера, за да ме принуди да му стана невеста. Ала по-скоро три пъти ще умра, отколкото да се омъжа за това чудовище!…

— Нима не можеш да се отървеш от въжето и да побегнеш — нали ръцете ти са свободни? — зачудила се Лю Ли, като видяла с колко тънко въженце била завързана девойката. — Хайде опитай се да направиш това, останалото ще свършат младите ти пъргави крака; аз ще ти показвам пътя!

— О, мила катеричке, напразно ме виниш, че не съм сторила това досега! — изплакала в отговор пленницата. — Откакто съм попаднала в ръцете на разбойника Мецун, вече трийсет пъти съм се отвързвала и побягвала от пещерата… Но всякога се случваше така, че Мецун на часа ме настигаше, сякаш дотогава не е бил на лов далече от моя затвор, а през цялото време ме е дебнел отблизо, скрит нейде в храсталаците пред дупката, в която ме е вързал!

Катеричката се огледала и едва тогава видяла от високото, че в дъното на пещерата седяла стара, прастара сляпа баба. Тя държела в костеливите си ръце краищата на две дълги въжета. С едното била вързана хубавицата, а другото чезнело незнайно къде в глъбините на горските пущинаци… Лю Ли веднага се досетила каква работа вършело това въже, затуй побързала да пошепне на пленницата:

— Виждаш ли въжето, дето краят му се губи в гората?… С него бабата, като го е подръпвала, навреме е обаждала на Мецун за бягството ти. И тя ще продължава да прави това, ако не успееш да я надхитриш…

Тези думи съвсем отчаяли девойката и тя пак започнала да кърши ръце:

— Горко ми, горко!… Нима навеки ще остана робиня на разбойника Мецун, нима повече няма да се върна при милите ми родители, при свидните ми дружки, в светлия ми бащин дом!

Но катеричката не я оставила дълго да плаче.

— Успокой се, девойче, което не си могла да направиш досега самичка, вече ще можем да го сторим двете, с дружни сили… Хайде, отвържи се пак, а аз през туй време ще подръпвам въжето, та сляпата баба да не усети бягството ти!

Каквото поръчала Лю Ли, това направила пленницата. И без бабата да разбере нещо, пъргавите крака на девойката скоро я отнесли далече от страшната пещера. Подир нея, като се убедила, че хубавицата се е отдалечила достатъчно от своя доскорошен затвор и разбойникът Мецун няма да може вече да я настигне, хукнала да й показва пътя и умната катеричка.

Спасената девойка отвела Лю Ли в своя богат дом. Там родителите на момичето, щом научили какво е сторила катеричката за дъщеря им, тутакси я обкръжили с най-нежни грижи. Гощавали я час по час със захаросани лешници. Току тикали пред нея сребърна паничка, пълна догоре с ароматен мед, в който плували жълти като кехлибар орехови ядки. Канели я често-често и със сладкиши. А за спане й направили златна клетка, застлана с коприна и пух, която поставили в най-слънчевия кът на своя дворец.

Но минало-неминало седмица време, и Лю Ли започнала да линее. А след още една седмица тя съвсем престанала да яде… Връщала непокътната паничката с меда и ореховите ядки. Не посягала към захаросаните лешници. Отблъсвала далече от себе си — без дори да ги погледне — всички сладкиши, които непрекъснато й носела девойката. Затуй пък очите й, пълните й с тъга и мъка очи, гледали все навън, дето в далечината се синеели високите планини, сред които се разстилала като безкраен зелен килим нейната родна гора.

— Какво ти е, мила катеричке, кажи ми какво те мъчи, моя спасително? — разтревожила се по едно време девойката. — Болна ли си, та така отслабна!

Лю Ли я погледнала с помръкналите си натъжени очи, сетне зареяла поглед пак към далечната гора, па рекла:

— Ти живя три дни и три нощи в гората, ала познаваш ли я?

— Не! — признала си чистосърдечно девойката.

— Тогава мъчно ще разбереш тъгата ми по моята гора, която не ми дава покой и ме суши… — въздъхнала още по-тежко Лю Ли.

— Че какво хубаво има в гората, за да тъгуваш за нея! — изумила се девойката, като дори закрила ужасена очи при спомена за преживелиците й в пещерата на разбойника Мецун. — Бррр… там и денем, и нощем се разнасяха все едни такива страшни гласове, че и сега косите ми настръхват, сърцето ми спира да бие от страх, щом си спомня за тях!…

Думите на девойчето засегнали много катеричката. И като се изправила с целия си мъничък ръст пред младата жена, тя й отвърнала на един дъх:

— Питаш ме какво хубаво има в гората ли?!… Там има пенливи поточета, които лъкатушат сред зелените тревици, бълботят между храсталаците и отнисат към равнината горската песен за свободата. Там, щом падне вечер, немирният Планинец долита от звездите, гали ни с невидимите си пръсти и ни приспива с чудни приказки за свободата. Там — съмне ли — до една птиците посрещат слънцето с лесни пак за свободата… О, там — там в моята гора — всичко живее волно и пее за свободата!… Затуй, ако наистина си ми признателна за добрината, върни ми това, което ти помогнах сама да получиш, защото знаех колко е сладко — пусни ме да се върна в гората, при свободата!

— Не, мила катеричке, аз няма да те пусна пак в гората… Там ти няма да намериш нашите захаросани плодове, нашите панички с мед и орехови ядки, нашите меки постели. Потрай, сестрице, ще свикнеш и тука!

Лю Ли въздъхнала, свила се в дъното на златната клетка, притворила клепки. Видяла пак гората, чула волните чуруликания на птиците сред разлюляните върхари и две сълзи капнали на копринената й постеля — две от никого не разбрани топли сълзи.

Минали още няколко дни. И Лю Ли от ден на ден ставала все по-тъжна, все слабеела, слабеела. На края една сутрин девойката сепнала къщата с отчаян вик: — Катеричката… дружката ми… моята спасителка е мъртва!

Когато майката и бащата дошли при златната клетка, видели, че катеричката наистина лежала неподвижна на копринената си постеля. До нея — непипната — стояла храната й: захаросаните плодове, сладкишите и сребърната паничка, пълна догоре с мед, в който плували недокоснати ореховите ядки… Девойката плакала цял ден и цяла нощ за смъртта на своята спасителка. А когато пукнала зората, тя подбрала родителите си, прегърнала безжизненото трупче на катеричката и всички тръгнали към гората — там да погребат Лю Ли. Нали приживе очите й били обърнати все нататък. Но когато стигнали първите дървета и спрели да починат, станало чудо — Лю Ли изведнъж скочила от прегръдката на момичето и преди девойката да разбере какво става, катеричката се изгубила в гъстите клонаци на боровете, дето сладкопойни птици извивали до премала кръшни песни.

— Ах, та ти само си се преструвала на мъртва, хитрушо! — плеснала с ръце зарадваната девойка.

— Прости ми, че се престорих на мъртва, за да ме донесете до гората! — викнала в отговор Лю Ли към слисаното момиче. — Но вярвай ми, ако не бях направила това, щях наистина да умра от тъга по моята гора във вашия гостоприемен дом!… Бъди щастлива и ти у дома си, сестрице!

И след миг катеричката се изгубила дълбоко в гората — при волния вятър, при сладкопойните птици, при свободата…

 

 

<!--Как Голчо открил крадеца-->

Лъчезар Станчев

Лъчезар Станчев
Горска приказка

Имаше отдавна стар, белобрад воденичар. Беше той любим на всички: на бедняците в селата, на животните в гората и на мъничките птички. В зимна вечер студ ли свие, идваше да се прикрие в неговата воденичка изпомръзналата птичка, катеричката игрива и сърната боязлива, пък и Зайо дългоух със дебелия кожух. Знаеха, че там ще сварят мил човек — воденичаря. Той ги срещна и погали, па лулата си запали. И край огъня тогава слушат всички до забрава приказките му чудесни, хубавите стари песни.

Но веднъж воденичарят тръгна с конче за пазара.

— Зайо, нямам син, ни внук, ти ще ме заместваш тук. Ще ми смелиш пет чувала, ще омесиш питка бяла.

Тръгна дядо. И в гората се разнесе новината. Ежко чу, дотича тука и на прагчето почука:

— Зайо късоопашатко, идвам да помагам, братко. Ти си тук воденичар, искаш ли ме за другар?

— Влизай, Еженце бодливо, само да си работливо.

— Аз ли, Зайо? Много знам да работя! Гледай сам! — Грабна пъргаво метлата и помете той земята. Пък и Зайо се разрипа, жито в трите коша сипа. Пуснаха вода и тя колелата завъртя. Вижте: камъните бели хубаво брашно са смлели. Зайо меси. За дърва Ежко тича презглава. И под връшник с буйна жар в подница за дядо стар бързо се изпече пита. Ето я — стои увита.

А от горската поляна Вълчо, Меца и Лисана дружно тръгват към реката. Там към края на гората малка воденица трака, Зайо в нея гости чака…

— Хайде… — И със стъпка тиха те натам се приближиха. Ала птици бързокрили бяха вече съобщили.

— Ежко, как да се спасим?

— С хитрина ще победим! Скрий се, Зайо! — И веднага, спрял водата, сам на прага Ежко храбро се изстъпи:

— Влезте, влезте, гости скъпи! Лисо, я кажете, кой господар ще стане мой?

— Аз! На мене за награда воденицата се пада!

— Не на теб! На мен! — Мецана с Лиса, с Вълчо спор захвана.

— Чуйте — рече Ежко, — има, има камъни за трима. Върху тях се покачете и по даден знак скочете. Който скочи най-далече, той е господарят вече.

— Тъй да бъде, Ежко драг, тук сме всички! Давай знак!

Ежко викна през вратата:

— Зайо, хей, пусни водата!

Щом потече и засъска, колелата тя заблъска; камъните — хопа-троп — завъртяха се в галоп, а след тях, това и чакаха, кречеталата затракаха. Някой на хоро ли хвана Меца, Вълчо и Лисана?

Край кошовете в уплаха тримата се завъртяха. „Олеле! Дано е сън!“ Ето бухнаха в кошовете, после рипнаха отново те и побягнаха навън. Клатеха се вляво, вдясно… Мостчето им беше тясно, та цамбурнаха в реката. И отнесе ги водата…

Зайо викна:

— Ежко мой, ти си бил голям герой!

И във тихата гора почна весела игра. Скоро дядо се завърна. Зайо, Ежко той прегърна. Сирене и топла пита хапнаха си до насита.

Лъчезар Станчев
Сладки ли са пържените рибки

Имаше едно време един цар. Той събра веднъж мъдреците на съвет. Рече им:

— Голяма грижа ме е налегнала. Както знаете, едничкият ми син, Шишко, съвсем не отговаря на името си. Тънък е като комар. Ребрата му се броят. Какво да правим?

Замислиха се мъдреците. Три дни и три нощи мислиха. Най-после един от тях рече:

— Намислих, царю честити. За да отговаря на името си, Шишко трябва да се облече по-дебеличко. И възглавнички под дрехите трябва да му сложим.

Облякоха Шишко с три чифта дрехи, подпъхнаха му и възглавнички и го пратиха на разходка. Заразхожда се важен Шишко, поразтича се. Подгони гъсенцата с пръчка.

— Ссс-ссс-ссс — Сиско — засъскаха гъските разядосани. Разплака се Шишко.

— Гъските ми се смеят, че не съм Шишко, а Сиско…

От очите му текат сълзи, а от челото му пот като из ведро тече. Горещо лято беше. Разсърди се царят.

— Съблечете детето, щом не е истински Шишко.

Съблякоха го. Ами сега? Какво да правят?

— Друго намислих, царю честити — обади се втори мъдрец. — Щом не отговаря на името си, да му сменим името. Има толкова други имена, които ще му подхождат. Например: Клечко, Комарчо, Крачунчо…

Щом Шишко чу какво са намислили, разплака се още по-силно.

— Всичките ми играчки вземете, само името си не давам.

Вдигна се тогава трети мъдрец, поглади дългата си брада и каза:

— Открих, царю честити. За да отговаря на името си, Шишко трябва да напълнее. А за това трябва да го пратим на море.

— Хубав съвет — зарадва се царят. — Заведете го в морския дворец, но да го пазите.

Настаниха Шишко в златната колесница, впрегнаха в нея шест чифта коне. Зад него тръгнаха сто слуги и готвачи. Царското дете ще угояват, не е шега. Яхнали магарета, тръгнаха и мъдреците да го наглеждат. Стигнаха на морския бряг. В чудно хубавия дворец имаше всичко в изобилие, но на Шишко не му се ядеше. По цял ден лежеше на сянка. Мъдрецът, който се грижеше за храната му, изпращаше всеки ден при царя бързоходец със следното писмо: „Днес на обяд Шишко изяде: 1. Една супа от пилешко сърце със седем зърна ориз; 2. Крило от гълъб, изпечено на скара, с прибавка един макарон; 3. Четири зърна чудесно грозде, без семките. Изпържихме му и една рибка, но не иска да я изяде — не му била сладка.“

Всеки ден мереха Шишко на големи златни везни. От едната страна слагаха кучето и котката, а в другото блюдо сядаше тънкият Шишко. Той тежеше точно колкото тях. Блюдото с Шишко не натежа нито веднъж. Натежаваше само ако кучето лавнеше и котката рипнеше долу.

Тогава мъдреците решиха, че Шишко трябва да прави морски бани.

Но за да не му се случи нещо, накараха го да седне на трон, поставен на брега, и потопяваха във водата само краката му. Изправени край него, двама царски моряци наблюдаваха с далекогледи да не излезе буря. Но и от тези морски бани Шишко не наддаде нито грам. Изплашиха се мъдреците. При толкова силна храна да не напълнее! Напразно се въртяха те около теглилката. Споглеждаха се: какво да правят? Какво ще отговарят на царя?

Един ден те се събраха пак на съвет. Цял ден заседаваха, нищо не измислиха. През това време Шишко прескочи през прозореца и отиде да се разходи сам по брега на морето. Там срещна рибарчето Пенчо.

— Кой си ти?

— Аз съм Пенчо, дядо е рибар. А ти кой си?

— Аз съм Шишко…

— Ха-ха-ха! Какъв Шишко си ти — тънък си като чироз.

Смееше се Пенчо, но Шишко не му се разсърди. Сприятелиха се. Почнаха да играят заедно. Тичаха по брега, правеха кули от пясък, къпаха се в морето. Здраво се изпекоха на слънцето, та гърбовете им се зачервиха.

— Стига вече, че ще изгориш. Облечи се. Аз съм свикнал — каза Пенчо. — А сега тръгвай с мен. Ще идем при дядо. Той лови риба, та да му помогнем.

Отидоха при стария рибар. Той беше наловил с мрежата два коша риба.

— Хайде да ги пренесем ние — рече Пенчо. — Дядо е стар.

Грабнаха кошовете и ги замъкнаха в тръстиковата колиба.

— Давайте сега чорба от пиле, печен гълъб и макарони, и грозде, че съм гладен като вълк — извика Шишко.

— Какво? Пиле ли? Печен гълъб ли рече? Ти да не си царски син, та искаш пиле и гълъб? Ето ви хляб и по две пържени рибки.

— Да, аз съм Шишко. Синът на царя. Но сега и рибките ми са сладки.

— Царският син ли? — уплаши се рибарят. Скоро дай хляба и рибките, да не ти се развали стомаха. Ти не си свикнал на сиромашка храна. Хайде да те водя в морския дворец. Там ще те нахранят.

Стигнаха тримата в двореца. А там се беше вдигнал голям шум. Търсеха Шишко под дърво и камък.

— Давайте по-скоро да ям! — извика Шишко.

Донесоха му чорбата: от едно пилешко сърце и седем зърна ориз.

— Пилето само сърце ли има? — ядоса се Шишко. — Дайте тук и крилете, че и кълките, че и бялото месо!

Донесоха и печеното: крило от гълъб на скара, с прибавка един макарон. И от него не се насити Шишко, та му донесоха още. На края не четири, а четиридесет и четири зърна грозде изяде. И все още му се ядеше.

— Дайте ми парче хляб и сирене да си доям — заповяда той. — И две пържени рибки — много са сладки. А на рибаря и внука му сложете по едно пиленце, че отдавна не били яли пиле.

Зарадваха се мъдреците на тая голяма промяна и пратиха бързоходец при царя с писмо, в което пишеха:

„Царю честити, морските бани много помогнаха на Шишко. Веднага да се натоварят на каруците триста тлъсти пилета, десет чувала макарони, пет тенекии сирене, двайсет коша грозде! Ако не стигнат за лятото, пак ще ти пишем!“

Уплаши се царят от такава поръчка и отиде да види каква е работата. Като поразпита и разбра всичко, той нареди Шишко да играе и да тича цял ден с внука на рибаря и да носят заедно всяка вечер по един кош риба до колибата. Шишко беше много доволен. Бузите му се надуха и зачервиха. Гърбът му почерня като гърба на Пенчо. При всяко ядене искаше и пържени рибки.

Когато дойде време да си тръгват, претеглиха Шишко на везните. Много беше наддал. А знаете ли как го мериха? При кучето и котката сложиха и едно прасе, тогава чак се изравниха везните.

— Ти си наддал цяло прасе! — радваше се царят.

Той нареди да извикат рибаря и го запита:

— Кажи ми, рибарю, защо по-рано пържените рибки не бяха сладки на моя син?

— Ех, ти, царю честити, уж си цар, а пък не знаеш една толкова проста работа: пържените рибки са сладки само на този, който работи. И само той става силен и здрав!

— Умен рибар си бил, брей! Искаш ли, рибарю, ти да ми станеш съветник, а мъдреците да пратя да ловят риба?

Засмя се рибарят на глупавия цар и глупавите мъдреци и каза:

— О-хо, царю честити! Да ловят риба още повече няма да ги бива! Не е лесна работа това! Правете каквото щете, но мене тука оставете! Рибар съм аз и внукът ми Пенчо искам да стане рибар!

Камен Калчев

Камен Калчев
Приказка за слънцето

Веднъж Марийка се разболя. Болеше я главата. Цял ден лежи в къщи — не поглежда дори през прозореца. Дълго лежа тя. Стана й мъчно за дърветата, за жълтите лалета и шарените пеперуди и заплака. А отгоре, отвисоко, я забеляза слънцето — слънцето, което вижда всичко. Застана то до прозореца и потропа.

— Кой хлопа?

— Аз — отговори слънцето.

— Какво желаеш?

— Пусни ме при тебе.

— Защо?

— Да си поприказваме. Отвори прозореца!

— Мама ще ми се скара.

— Няма. Аз я питах.

Бутна слънцето прозореца и влезе в стаята, разпиля се, заблестя. Седна на възглавницата до главата на Марийка и започна да се смее от радост.

— Какво ще ми кажеш? — запита го тя.

— Дай да ти погаля косичката.

— Ще ме опариш.

— Не се плаши.

И слънцето погали косичката й.

— Сега по бузичките.

И погали бузичките. А Марийка го пита:

— Какво ще ми разправиш?

Слънцето стана сериозно и каза:

— Цветята ми са сърдити.

— Истина ли?

— Да. И пеперудите ми са сърдити.

— Защо?

— Казват, че не съм искал да те излекувам.

— Нима ти можеш да ме излекуваш?

— Разбира се.

— Как?

— Това е тъй просто. Пускай ме всеки ден да влизам при тебе през прозореца. И аз ще ти разкажа приказки, които научих през време на моите далечни пътешествия.

— Но ако не ме излекуваш?

— Тогава никога вече няма да изгрявам.

И слънцето започна да й разказва чудни приказки, а Марийка притвори дългите си клепки и заслуша. Разказваше слънцето за сините планини и бурните морета, за хората и животните, с които е разговаряло из своя път…

Марийка заспа. Дълго спа. А когато се събуди, беше вече здрава. Вън цветята и пеперудите шумяха. Шумяха и казваха:

— Слава на слънцето! Слава на слънцето! То излекува нашата Марийка! Слава!

Камен Калчев
Приключенията на дървеното сандъче

Сега това обикновено дървено сандъче с ръждясала вече заключалка стои в музея на революцията на лично място и разказва на всекиго, който мине покрай него, чудните си приключения.

А някога, преди много години, то беше хубаво сандъче с желязна дръжка на капака, за да се носи по-удобно, и с тенекиени обшивки по ръбовете. Направи го най-добрият дърводелец в квартала — един млад човек с големи черни мустаци и дълга кожена престилка, която миришеше на туткал и борови стърготини.

Да, то беше хубаво сандъче, боядисано с кафява боя и лакирано, и поръчано специално на дърводелеца от една стара жена за квартирантите й — двама студенти, — които нямаха гардероб.

Отначало хазайката им предложи да слагат бельото си в сандъчето, както се бяха уговорили, а после им разреши да сядат и по него като на миндерче, понеже в стаята нямаше достатъчно столове. Студентите сядаха по него, местеха го насам-нататък, както им беше удобно, и съвсем свикнаха с него. Сандъчето търпеливо понасяше прищевките им. Те започнаха да слагат в него и книги, и моливи, че и парчета хляб, за да не го ядат мишките, а понякога, обикновено сутрин, когато бързаха да излизат, стъпваха върху облия капак и там лъскаха обувките си. С една дума, правеха всичко, каквото си искат с него и то ги търпеше, защото бяха весели и добри момчета.

Така продължи близо година. На втората година, през лятото, пристигнаха двама стражари и арестуваха единия студент. Казаха, че го арестуват, защото членувал в комсомолска организация и че бил хвърлил позиви в двора на университета. Студентът се опита да отрече, ала те направиха обиск и намериха в сандъчето няколко забранени книги. И нямаше как повече да се отрича.

— Тръгвай с нас — казаха му те, — повече не разсъждавай. Ще вземем и сандъчето като веществено доказателство.

Старата жена, като разбра, че ще й вземат сандъчето, застана пред вратата и каза решително:

— Господа, сандъчето е мое и аз ви моля да ми го оставите.

— Не, госпожа — казаха стражарите, — сандъчето е веществено доказателство и ние няма да ви го оставим.

Жената започна отчаяно да вика, ала стражарите я отблъснаха от пътя си. Тогава тя се приближи към арестувания студент, прегърна го и го помоли да пази сандъчето като очите си и да й го върне веднага, когато го освободят.

— Бъди спокойна, хазайке — каза малко учудено студентът, — ще го пазя като очите си и ще ти го върна веднага, щом като ме освободят. „Нима си струва — помисли си той — толкова сълзи и тревоги за едно малко дървено сандъче?“

И студентът замина със стражарите в полицейския участък, след това в затвора и не се върна вече никога, сякаш потъна в земята. Не се завърна и сандъчето. То вървеше след арестувания и споделяше съдбата му.

Отначало държаха сандъчето в един коридор на участъка, където стражарите лъскаха ботушите си, стъпили на капака му. След това го откараха в затвора и там стоя то дълго време в стаята на ключарите. Слагаха в него дърва за разпалване на печката си. Един ден без малко да го изгорят. Добре, че студентът настояваше упорито пред затворническата управа, та му го върнаха изподраскано и олющено. Все пак беше още здраво и читаво. Само капакът му се беше поразхлабил, поради което мъчно се затваряше, но това не беше кой знае каква голяма беда. Студентът закова и двете панти и сандъчето стана още по-здраво и по-мило на сърцето му, защото му напомняше за свободния живот и за приятелите му навън. Дори понякога студентът се облягаше на олющения капак, гледаше го и му приказваше като на живо същество. Така другаруваха те две години. На третата преместиха студента в друг затвор. Оттам той избяга и стана партизанин. Но преди да избяга, предаде сандъчето на един друг политически затворник, който скоро щеше да излезе от затвора на свобода, понеже беше излежал присъдата си. И го помоли да пази сандъчето като очите си и да го предаде след това на старата жена, която навярно още очаква и се надява да получи скъпата си вещ.

Наистина след време затворникът излезе на свобода и взе сандъчето със себе си, за да го предаде на старата жена. Ала преди да стори това, неочаквано го мобилизираха и го пратиха на границата. Разбира се, и сандъчето отиде на границата. И както е известно, войнишкият живот е много тежък: маршировки, обучения и какво ли не. И където войникът — там и сандъчето. Съсипаха го. Боята му съвсем се изтърка и олющи. Но тенекиените обшивки по краищата стояха още здрави, заковани като че ли завинаги от майсторската ръка на дърводелеца. Да, здраво и непокътнато стоеше сандъчето! Държаха в него партенки, боя за ботуши, четки, смазка за оръжието и така нататък. Славното сандъче носеше безропотно войнишката служба.

Един ден обаче и то като мнозина други стана партизанин. Напълниха го една нощ с патрони, натовариха го на един кон и го откараха бързо по тайни пътечки в планината. Там, в планината, сандъчето беше заобиколено от много хора. Отвориха му капака и същите тези хора си разпределиха патроните помежду си. А след това, без много да се бавят, го напълниха с брашно и го скриха в една землянка на сухо и скришно място. Сандъчето престоя в землянката няколко месеца. През пролетта наоколо се разнесе пукотевица и докато се разбере какво става, в землянката нахлуха стражари в сини униформи и започнаха да удрят с прикладите на пушките си по капака на сандъчето, като че ли то им беше виновно за нещо си. Едва ли не го строшиха на парчета. После го дигнаха и заедно с брашното го откараха на един кон в града. Този път не в затвора, а в участъка. И там то стоя до Девети септември, до самата победа.

И ето какво се случи именно по това време.

Един ден началникът на милицията, висок и мустакат човек, се спъна в изоставеното сандъче, както вървеше из коридора, и намръщено го изгледа.

— Какво прави това сандъче тук бе, другари? — запита той подчинените си. — Защо е тук? Кой го е оставил?

— Останало е, изглежда, от старата полиция — обясниха му подчинените.

— Как така от старата полиция — възрази началникът, като се взираше в сандъчето, — не може да бъде. Това е наше сандъче. Това сандъче съм го правил аз. Познавам си го.

Струпаха се наоколо да го гледат и започнаха да го опипват. Началникът го вдигна и го занесе в стаята си. Там той дълго го разглежда. И се увери окончателно, че това е същото сандъче, което той беше направил някога на старата жена. Взе телефона и нареди да я извикат веднага при него.

— Познаваш ли това сандъче? — запита я той, когато тя влезе в стаята му.

Жената се вгледа и се стъписа назад изненадано.

— Познавам го… Как да не го познавам! — рече тя.

И тогава стана голямото чудо, за което се разказва в тая приказка.

Старата жена коленичи до сандъчето и го прегърна разплакана с двете си ръце. След това се надигна, избърса сълзите си и помоли някогашния дърводелец и сегашния началник на милицията да разкове внимателно дъното на сандъчето. Той взе едно длето и една тесла и внимателно отпра най-напред тенекиените шевове, които опасваха краищата на сандъчето. После разглоби дъното му, което той лично беше направил някога, и там, под една дъска, измъкна някакъв пакет, увит в тънък плат.

— Какво е това? — запита той учудено жената.

Тя пое с разтрепераните си ръце пакета, поизмачкан от дългото стоене в дъното на сандъчето, и развълнувано го разгърна пред очите на всички, които бяха дошли в стаята да гледат. Като червена пеперуда затрептя коприненият пряпорец, с който незнайни някога герои бяха предвождали септемврийските дружини през 1923 година. Жената се наведе и го целуна. Наведоха се и останалите и го целунаха и те.

— Доживяхме най-после да се срещнем пак — каза жената на себе си и сълзите й отново бликнаха.

Защото тя си спомняше за мъжа си и за синовете си, и за всички ония, които бяха паднали някога в битките с това знаме…

Леда Милева

Леда Милева
Черешовата фиданка и врабчето

Черешката растеше до новия асфалтов път, който отива чак до морето. Покрай пътя бяха посадени много дръвчета — и ябълки, и сливи, — но черешка имаше само една. И кой знае защо, Врабчо не се сприятели нито с младите сливи, нито с ябълките, а с черешката.

През пролетта младата фиданка се покри с бели цветчета. Но скоро тънките им листенца се отрониха и по черешката останаха само малки зелени топчета. Черешката потъгува няколко дни за хубавата си бяла премяна, но после слънцето я сгря с милувката си и тя се успокои. А малките зелени топчета — всичките до едно — се обърнаха към слънцето. То им се усмихна и те от радост се зачервиха.

Тогава на най-горното клонче на фиданката долетя Врабчо. Там се червенееше най-голямата и най-сладката черешка. Врабчо я клъвна. Х-хм!… Услади му се!

— Какво правиш? — извика учудена фиданката.

— Подслаждам се! — отвърна весело Врабчо.

— Я, гледай ти! Децата от село Върбица ме посадяха, те ме окопаваха, те ме поливаха. А сега, когато за първи път вързах плод, ти пристигна да се подслаждаш!

Врабчо се замисли.

— Е, добре — рече той. — Нека децата оберат черешките ти. Но тази, най-голямата и най-сладката, ще бъде за мен. И без това вече съм я клъвнал. Съгласна ли си?

Какво можеше да направи фиданката? Съгласи се. Врабчо изяде цялата черешка и се запиля някъде по своите птичи работи.

Когато прилетя отново на другия ден, децата бяха при фиданката. Те напълниха една малка кошничка с черешки и се втурнаха към селото — да се похвалят, че и тяхната фиданка е родила тази пролет.

Черешката помисли, че Врабчо няма да я погледне, щом по клоните й вече не се червенеят сладки плодове. Но не стана тъй. Врабчо пак кацна на най-горното клонче и каза:

— Защо си се омърлушила, фиданке? Догодина ти пак ще цъфнеш, пак ще се покриеш с черешки… А дотогава искаш ли да идвам всеки ден при тебе и да ти разказвам какво става по света? Аз летя навсякъде и всичко виждам.

— Искам — прошумоля с листите си фиданката. И като помълча малко, добави: — Ти си добро врабче. Догодина ще ти позволя да изядеш цели две черешки!

Така започна приятелството на Врабчо с черешовата фиданка. Той долиташе всеки ден и й разказваше какво става по асфалтовия път и по широките житни блокове край него. Казваше й, че в село Върбица строят ново училище за децата и още много новини. Черешката слушаше и се радваше.

— Знаеш ли — прошушнаха листенцата й един ден. — Откакто се сприятелихме, аз поумнях, научих много неща и дори открих една тайна.

— Каква тайна? — заинтересува се Врабчо.

— Ти си малък, сивичък. Веднъж чух лястовичките да говорят, че врабчето е най-простата птица — нито има хубави и лъскави пера, нито има голяма човка, като щъркела, нито може да лети бързо като лястовичките.

— Е, знам, че не съм много красив! Това ли е тайната ти? — попита Врабчо.

— Не — продължи черешовата фиданка. — Аз открих, че зад простата сива дрешка понякога се крие по-добро сърце, отколкото зад лъскавите пера, каквито имат… каквито имат например свраките… Но ти да не ми се сърдиш? — попита фиданката, защото врабчето все още мълчеше.

— Не — изписука Врабчо. — Дори ти благодаря. И ако птиците можеха да плачат, навярно бих се просълзил, защото твоите думи ме трогнаха.

Така мина лятото. Дойде есента. Листата на черешката пожълтяха и едно по едно започнаха да отлитат с вятъра. Гласът на черешовата фиданка ставаше все по-тих, защото тя говореше с листата си. Но Врабчо, както и по рано, идваше при своята приятелка. Носеше й новини, веселеше я. А когато слънцето се търкулнеше зад баира, казваше „лека нощ“ и отиваше да спи…

Тази вечер беше по-хладна от другите. Може би затова и слънцето се скри по-рано зад баира.

— Трябва да се прибирам! — каза Врабчо.

Черешовата фиданка беше вече съвсем гола. Само на едно клонче трепкаха три жълти листенца. Затова, когато проговори, врабчето едва я чу.

— Не си отивай, Врабчо. Постой още малко! — замоли се фиданката.

— Спи ми се — рече Врабчо. — Но щом искаш… Нали утре пак ще се видим?

— И на мене ми се спи — призна тихичко фиданката. — Само че аз ще заспя за дълго, чак до пролетта. Цяла зима няма да мога нищо да ти кажа, защото как ще ти говоря, като нямам листа!

— Аз пак ще идвам при тебе. Нищо че клоните ти ще бъдат голи — рече Врабчо. — После, когато отново се покриеш с листенца, ще ми разкажеш всичко, което си сънувала през зимата.

— Какво ще сънувам! — пошепна с трите си листенца фиданката. — Навярно, че пак съм отрупана с черешки… или децата… или тебе…

Фиданката прошушна съвсем тихо още нещо, което приличаше на „лека нощ“. В този миг вятърът изсвири в голите й клонки, грабна последните три листенца и отлетя с тях.

— Спи сладко до пролетта, черешова фиданке! Лека нощ! — каза Врабчо и полетя след вятъра.

Леда Милева
Синьото балонче и куклата с розова рокля

Никой не забеляза кога куклата падна от прозореца. Беше тъмно. Владко и Катето спяха в креватчетата си. Играчките бяха по местата си и също се готвеха да спят. Само куклата с розовата рокля седеше на отворения прозорец и се чудеше защо Кат ето я забрави там. Струваше й се, че ще настине, но това, което се случи, беше още по-лошо. Излезе вятър. Най-напред заигра с бялото перденце, после подхвана куклата и я събори в градината.

— Ох! — извика куклата, но гласът й беше тих и никой не я чу.

— Ху-ху-ху! — изсмя се вятърът и се втурна да тича в тъмнината.

А защо Катето забрави куклата си на прозореца? — ще попитате вие. Трябва да ви кажа, че Катето е много грижлива с играчките си. Но тази вечер татко й донесе синьо балонче. Катето тъй се зарадва, че като никога забрави да прибере куклата си. Затова тя остана на отворения прозорец, откъдето я събори вятърът.

Всички играчки бяха вече задрямали. Само балончето дори не мислеше да спи. Най-напред то скочи върху пъргавото конче и кончето, без да иска, се залюля.

— Хей! — изцвили кончето. — Сега не е време за игра.

Балончето се полюля още малко и скочи върху дървеното влакче.

— Какво правиш? — попита влакчето. — Моите вагончета имат нужда от почивка!

Балончето се търкулна към плюшеното мече и го бутна по ухото. Мечо, който е много сънлив, наистина се разсърди.

— Ако не ме оставиш да спя, ще те перна с лапата си и ще те спукам! — каза той.

Синьото балонче се уплаши.

— Недей, Мечо! Катето още не ми се е нарадвало!

— Недей, недей! — изръмжа Мечо. — А защо не седиш мирно? Сега е време за сън.

— Искам да седя мирно — каза балончето, — но не мога!

— Че какво ти пречи? Свий се под масата и спи!

— Там е работата, че не мога… Аз съм много леко, при това съм кръгло като топка. От най-малкия полъх се търкулвам или подхвръквам. Ето, преди малко Катето въздъхна насън и аз се намерих върху кончето. Когато Владко покашля, аз се търкулнах върху влакчето. А вятърът, който духна през прозореца, ме прати право върху твоето космато ухо. Извинявай!

Мечо се беше разсънил. Седна и почна да мисли.

— А какво е нужно, за да можеш и ти да заспиш?

— Отвържи конеца, с който е завързана шийката ми. Тогава няма нито да подскачам, нито да се търкалям.

Добродушният Мечо погледна лапите си.

— Много са груби ръцете ми — каза той. — Едва ли ще мога да отвържа конеца ти, но сигурно ще те спукам. Хей, конче! Ти не можеш ли да ми помогнеш?

— Как ще помогна? — каза дървеното конче. — Аз дори нямам ръце. Тази работа може да свърши само куклата с розовата рокля. Тя има тънки пръстчета. Но къде е куклата?

И едва сега играчките видяха, че куклата я няма.

— Тя седеше на прозореца — каза балончето. — Навярно е паднала от прозореца.

Вече никой не мислеше за сън. Трябва да се помогне на куклата. Но как?

— Да й спуснем стълба! — досети се кончето.

— Стълба ли? Че защо не събудите тенекиените пожарникари, които Владко получи за рождения си ден? — обади се влакчето. — Те са в своята кутия на масата.

— Аз мога да отворя кутията, нищо че са груби лапите ми — каза Мечо.

След малко един тенекиен пожарникар прехвърли въжената стълбичка през отворения прозорец. Стълбичката стигна точно до куклата. Тя трепереше от студ. Първите дъждовни капки се стичаха по бузите й като сълзи. Куклата веднага се улови за стълбата и се заизкачва нагоре, като все пак внимаваше да не измачка розовата си рокля.

— Хубаво е да имаш другари — каза куклата, когато отново се върна в топлата стая. — Някога и аз ще ви се отплатя!

— А можеш ли да отвържеш конеца на синьото балонче? — попита Мечо.

— Мога, но ми е жал. Нали ще се сплеска и дори няма да прилича вече на балонче!

— Не бой се — рече балончето. — Утре Катето пак ще ме надуе.

Тънките пръстчета на куклата лесно развързаха конеца. Балончето започна да изпуска въздух, да става все по-тънко и по-тънко. А когато се превърна в мека синя топчица, всички кукли бяха вече заспали.

Владко и Катето, кой знае защо, се усмихваха насън.

Николай Хайтов

Николай Хайтов
Случка с разбойници, тъпан и мечка

Това, Колчо, дето ще ти разкажа, се случи с мене като дете. Като навърших девет години, една вечер баща ми рече:

— Рангелчо, намислих да те пратим занаят да учиш. Аз съм болнав, майка ти — слаба, та някой ден ще угаснем от глад. Тия дни заминава майсторската чета на Маноля, ще вървиш с него, чираче да му бъдеш, та хем занаят да хванеш, хем и хляба си да вадиш.

Няколко дена след това стегнах цървулите и тръгнах с дюлгерите — занаят да уча и да си вадя хляба сам. В четата не бях чираче само аз, а петима още като мене. Останалите бяха майстори, не ги помня — пет ли, шест ли души. Водеше ни и ни заповядваше уста Манол. Ние всички пеш вървяхме, а той яздеше на кон. И както си яздеше, от време на време изваждаше от пояса си едно калаено бардуче с ракия, отпиваше от бардучето, изтриваше си мустаките и ни подканяше да бързаме.

А бързаше майстор Манол, защото се беше уговорил да градим черква в Палас, близо до реката Арда. Голяма черква — с три кубета и камбанария. За тази черква селяните щяха да му наброят петстотин лири за работата и отделно петдесет лири за камбанарията.

Няма да ти приказвам как започнахме и изградихме черквата. Първо темелите копахме, сетне камъни дялахме, зидахме — цели три месеца, докато стигнахме до покрив. Мене не ми даваха да зидам: аз само носех с две кофи хоросан. На майсторите им лесно — слагат камъните и заливат с хоросан, но питаш ли мене как се носеше тоя хоросан по скелите? Скелето — високо и се клати, хоросанът по врата ми се разлива, варта пари, кожата се бели, на това отгоре слънцето пече и никой те не пита какво ти е. Майсторите едно си знаят: „Дай вар! Дай вар!“, пък Рангелчо да му мисли как се носи тая вар.

Както и да е, свършихме покрива на черквата и селото брои на майстор Маноля обещаните петстотин жълтици.

В деня на плащането майсторът освободи чираците, дрехите си да пооперат и да починат, че на другия ден щяхме да почваме камбанарията. Отидохме на реката да се перем. Другите чирачета си носеха потури за преобличане, а пък аз нямах, а се срамувах гол да си пера потурките, затова се отделих настрана. Мушнах се под едни върбалаци и там започнах да се пера, но тъкмо си намокрих ризата, и дочух зад мене стъпки. Рекох да се обърна, но някой ме хвана изотзад, сложи си ръката през устата ми, да не мога да извикам, и ме понесе към брега.

Отпърво си помислих, че някое от нашите чирачета си прави шега с мене, та не се уплаших, но сетне забелязах, че ръката, дето ме стиска, е космата като мечешка лапа, и се досетих, че с мене става нещо недобро.

Човекът, дето ме носеше, ме остави на земята и пред мене се изправи мъж с чалма и с червеникава брада. Единият му клепач беше до половината обърнат и кървав. Поясът му — кожен, с пиринчени копчета, а в него забучени два пищова и три ками.

— Да не викаш! — рече ми той. — Ще те заколя. — Тури двата си пръста в устата, свирна и около мене изникнаха двама други, и те с бради и с чалми. Уплаших се и рипнах да бягам, но Кървавия клепач ме хвана и започна да ме връзва с едно въженце. Сетне ми запуши устата с парцал и като ме сложи на земята, клекна до мене и попита:

— Можеш ли да пишеш?

Поклатих глава, че мога…

— Аз ще ти отпуша устата — рече ми той, — но да не викаш, инак ще те удавя в реката. Разбра ли?

Дадох знак, че съм разбрал, и той махна кърпата от устата ми.

— Пиши сега — рече Кървавия клепач, като ми подаде лист и молив. — „Тате, аз съм в ръцете на разбойници. Те ще искат откуп — дай им го, инак ще ме заколят, ако до три дена не им проводиш откупа!“

— Ха сега подпиши се — заповяда ми разбойникът, като написах каквото искаше.

Подписах писмото, главатарят го сложи в пазвата, каза нещо по турски на другарите си и бързо се изгуби в шумака. Един от останалите двама — беше с две очи различни: едното черно, другото синьо — ми донесе потурките, върза ми очите с една кърпа и ме поведе. С босите си крака аз усещах, че вървим през гора, защото пътеката беше влажна, мека, каквито са горските пътеки. Сетне пътеката стана камениста, спряхме и ме лъхна хлад. Отвързаха ми очите и видях, че сме в пещера. Борики имаше три-четири на входа и се чуваше реката наблизо.

— Отур! (Сядай!) — рече ми разбойникът с шареното око.

Седнах, а двамата разбойници извадиха печено месо от чантите и започнаха да ядат. Даваха и на мене, но аз отказах. И как да ти дойде на ум за ядене, като знаеш, че откупът не дойде ли — ще те заколят.

Бях чул от баща си, че из планината ходят разбойници, крадат мулета и ги прекарват за продан отвъд границата към беломорските села, но не знаех, че грабят и деца.

Двамата мои пазачи, като се нахраниха, извадиха карти и заиграха. Гледах ги и ги слушах до едно време, а след това умората ме е надвила и съм заспал. Събудих се през нощта. Огънят догаряше, а главатарят с кървавия клепач се беше върнал и говореше нещо на другите. Като видя, че съм се събудил, обърна се към мене и започна да ме хока:

— А бе, кьопек (куче), защо не каза, че уста Манол не ти е баща?

Аз, сънен още, не знаех защо ме пита и мълчах, но сетне се досетих каква е била работата. Разбойниците имали таен съгледник в селото, който им казал, че на майсторите ще се платят 500 лири за градежа на черквата. Щом научили това, те закроили планове как да заграбят тези пари. Да нападнат селото — не посмели, защото нашите майстори можеха да ги разпердушинят — трима от тях имаха пищови, един — с пушка, а останалите носеха кой нож, кой кама, та можеха да се опрат не на трима, а на три пъти по трима разбойници.

И тогава решили разбойниците да ме откраднат мене и да поискат от майстор Маноля откуп, защото техният шпионин им бил казал, че майстор Манол води и сина си. Майсторът ми викаше „детко“, както в наше село викат на децата:

„Дай, детко, вар!“, „Дай пирони, детко!“ — тъй ми викаше той, а шпионинът на разбойниците, като го чувал така да ми вика, подлъгал се, че съм му син, та и на разбойниците така предал. Казал им още, че съм най-малкият от всички и нося шарена кърпа, завита около врата. Аз кърпата бях завил, за да не капе хоросанът на врата ми.

Сметнали разбойниците, че аз съм майсторският син, проследили ме до реката и ме грабнали, за да научат по-късно, когато писмото ми стигнало до майстора, че аз не съм му никакъв син. На пратеника, дето разбойниците проводили, майсторът рекъл: „Рангелчо не ми е син и за него пет пари не даваме. А пък истинският му баща не е видял лира през живота си, камо ли петстотин лири да ви наброи.“

Отговорът на моя майстор много беше разядосал главатаря, та ме нарече два пъти „кьопек“ и дори ножа си наполовина изтегли да ме коли, но третият разбойник му хвана ръката и го спря. Той беше най-стар, най-мълчалив от тримата. Ухото му, лявото, беше наполовина срязано и пълно с косми, та останалите му казваха Колаксъза (Безухия).

Като попремина ядът на Кървавия клепач, разбойниците седнаха край огъня, запушиха тютюн и заприказваха. Чудеха се какво да правят с мене. Думите им не разбирах, но по очите им се досещах, че се страхуват, ако ме пуснат, да не ги издам. Шареното око все викаше „калъч“, „калъч“, което ще рече да ме заколят. Безухия, види се, не даваше и отговаряше: „Йок! Йок!“(Не! Не!) и все току поглеждаше към мене. Главатарят се колебаеше.

Най-сетне спряха да се препират. Двамата излязоха, а при мене остана Безухия. Той се наведе и ми намигна. Разбрах, че няма да ме колят. Отряза ми от хляба едно парче и ми го даде.

Не бях си доял коматчето и ето че Кървавия клепач и Шареното око се върнаха. Носеха дъски. Трябва да бяха откъртени от някоя съседна кошара или къшла. Оставиха дъските и започнаха да коват сандък. Като го сковаха, главатарят ме хвана, сложи ме вътре, закова капака и ме понесоха. Като дойдоха до реката, докато разбера какво става — метнаха ме заедно със сандъка в буйната и мътна Арда. Ето, тъй бяха те решили от мене да се отърват.

Николай Хайтов
По вълните на реката Арда в сандък
Приключението с тъпана, магарето, лисицата и мечката

В лодка не знам как е, но в сандък да се возиш, и то с вързани ръце — не е никак лесно. Някъде водата бърза и сандъкът започва да се премята. Сетне се забие в някой въртоп и аха-а да се удавиш. Добре, че ковчежето ми бе от сухи дъски, та където и да го хвърляше водата, то пак излизаше отгоре. Рекох си по едно време: „Ако така си седя, водата ще ме носи, блъска и обръща, а стигнем ли водопада — ще ме халоса от скалата, сандъка ще направи на трески, а мене — на пита. — И си рекох: — Няма да се оставя!“ Остри зъбки имах, прегризах набързо вървите и ръцете ми станаха свободни. Помислих си да разбия дъските, но не можех да плувам и щях да се удавя. Започнах да викам, но реката се блъскаше в бреговете като бясна и тъй гърмеше, че гласчето ми се изгубваше още в сандъка. Млъкнах и от мъка започнах да се обръщам ту на едната, ту на другата кълка, та както се мятах, усетих, че нещо отдолу ме убива. Пипнах се за това място и си намерих чикийката — имах си една чикийка за рязане на сланинка, беше ми я дала мама. „Ето, викам си, къде било спасението.“

Извадих ножчето и започнах да пробивам дупка на сандъка, изчоплих я, проврях си през нея ръката и взех да махам. Нищо не виждах, но чувах, че на брега блеят овце. По едно време ръката ми се блъсна в някакъв клон. Вкопчих се в него и плаването спря. Там реката беше по-тиха, та се напъвах и извиках, колкото ми глас държи:

— Помо-ощ, хора-а-а-а… По-мо-о-о-о-оощ!

Като извиках, чу се изпърво кучи лай, сетне нещо прихлопа върху сандъка и усетих, че някой го задърпа към брега. Дърпаше и си говореше на глас:

— Ай да му се не види! Това пък чудо какво ли ще е?

Най-сетне сандъкът хлопна по камъните на брега, на сърцето ми олекна и си рекох: „Ето че пак ще видя мама!“ Аз мама си я обичах много и докато се носех по водата, все това ми беше в ума — как ще се вайка и ще плаче, като научи какво е станало с мене.

Човекът, дето ме издърпа от реката, строши една дъска, но щом ме видя, че замърдах, уплаши се и хукна да бяга.

— Спри бе, ей! — започнах да викам. — Извади ме, че тогава бягай!

Върна се той и видях, че е млад овчар с гега — с гегата беше закачил сандъка. Строши той още една дъска, протегна ми ръка и ме извади. Разказах му кой съм и какво ми се е случило, а той ме остърга от калта и ми даде да се напия с топло мляко. След студената баня топлото мляко ми дойде като мехлем. Сетне добрият овчар ми показа пътя за към село и ме изпрати „по живо — по здраво“.

По пътя, както си вървях, настигнах трима цигани. Двамата носеха зурни, а третият бе нарамил тъпан. Свирили в едно село на сватба и сега отиваха за друго село при някакъв си бей. Циганите бяха уморени, та ме накараха да им нося тъпана, ала както си вървяхме, единият от зурнаджиите се пипна за пояса и изохка, че кесията му някъде е паднала. Върна се да си я търси, а останалите двама седнаха да го почакат. Като мина време, а оня, дето отиде за кесията, още не се връщаше, зурнаджията тръгна да види какво става. След него тръгна и тъпанаринът, пък аз останах да пазя тъпана.

Чаках ги доста време, а че на края нарамих тъпана и продължих по пътя сам — надявах се, че като намерят кесията, циганите ще ме настигнат.

Вървях, вървях и ето ти нова среща: селянин ходил на воденицата, а като се връщал, магарето му затънало в калта. Дърпа го той, ала магарето не мърда. Бута го, но магарето се не помества. Като ме видя, селянинът ме помоли:

— Дърпай — вика ми той — за опашката, аз ще го тегля за оглавника, че дано да го издърпаме.

Оставих тъпана, хванах магарето за опашката и започнах да го тегля. Теглих, теглих, докато тя се скъса и аз се гътнах в калта с опашка в ръката.

Щом видя какво е станало, селянинът се ядоса и се спусна да ме бие. Стиснах здраво опашката, грабнах тъпана и хукнах да бягам. А селянинът подир мене хвърля камъни и ме кълне.

— Ах ти, проклетнико, дето скъса на магаренцето ми опашката! Накъде сега да ида с това гуджук магаре?… Дано краста да те хване, дано пукнеш, дано!

Тича зад мене той, пухти, хвърля камъни и се заканва, но не можа да ме настигне. Отчая се тогава, хвърли един последен камък и се върна да вади магарето си от калта.

Много се бях изморил от носенето на тъпана, от тегленето на магарето и от гоненицата със селянина, затова се отбих в една воденица да нощувам. Вратата на воденицата отворена, а в нея — никакви хора. Нямаше с какво да запаля огън, а беше ми студено, та легнах в коша на воденицата, където се насипва житото за мелене. Отгоре си сложих тъпана, да ми е топло. И както съм легнал, тъй съм и заспал.

Колко съм спал, не зная, но по едно време усещам в просъница, че ме лиже топъл език. А тъмно — нищо се не вижда. Вдигнах ръка да пипна и да разбера що е това и тогава се разнесе силен рев. В същото време тъпанът се търкулна и нещо черно се преметна. А то да било мечка. Мечката се била научила всяка вечер да идва и да лиже брашно от коша на воденицата.

Скочих от коша и какво да видя: тъпанът се търкаля към мечката и бумти, мечката го блъсне, тъпанът се върне, удари се в стената и се търкулне пак към мечката. Мечката реве от страх и тича из воденицата, а тъпанът се търкаля подире й. Както вървеше заднишком — затвори вратата на воденицата и вече нямаше накъде да бяга. Рече да се покатери по гредите на тавана, но тупна на земята; земята се затресе и тъпанът се търкулна пак към нея. Тогава скочих, грабнах го и заудрях силно.

Зверът застана до вратата и зарева. Той реве, аз бия тъпана и тъй осъмнахме…

По същото време, докато ние с мечката се надревавахме и надплашвахме, край воденицата минавал керван с камили, натоварени с грънци. Камиларите отивали на панаир. Като чули във воденицата тъпан да бие, помислили си, че може да е веселба и рекли да се отбият. Още неотворили вратата на воденицата, мечката се шмугна между тях и хукна да бяга, та подплаши кервана с камилите. Камиларите се затичаха след камилите и подир малко започнаха да се завръщат. Водят камилите, но грънците им станали парам-парчета. Събраха се камиларите, завайкаха се и като нямаше на кого да си изкарат яда, дойдоха при мене и се развикаха:

— Ти си виновен, че подплаши камилите, та ни изпочупиха гърнетата! Сега да ни ги платиш!

— Не аз на вас трябва да платя грънците, а вие на мене мечката, дето отворихте вратата и тя избяга — отговарям ядосано. — Затворил съм тука мечката — аз си зная как, — хоро да я уча да играе на тъпан, а вие да ми я изпуснете. Сега или вървете да ми уловите нова мечка, или старата да ми платите!

Разбраха камиларите, че пара от мене няма да видят, и си тръгнаха. Като отминаха, тръгнах си и аз.

Вървях, вървях и стигнах до едно село. Край селото събрали се ергени — играят на прескочикобила. Видяха ме, че нося тъпан, спуснаха се към мене и завикаха:

— Хайде да ни посвириш да поиграем, че на нашия гайдар гайдата му се е пукнала и сега си я кърпи.

— Аз — казвам — не мога да свиря, само тъпан зная да бия.

— Нищо, тъпан да е — съгласиха се ергените.

Гледам ги — всички обути с нови цървули, само аз бос. Казах им тогава:

— Ще бия тъпана, ако ми дадете цървули.

Един от тях се събу и на бърза ръка ми даде цървулите си.

— Ето! Бий сега, да поиграем. Хопа!

Взех цървулите и започнах да бия тъпана. Аз бия, те играят, а когато се измориха, пуснаха ме да си вървя.

Пак тръгнах на път и дълго вървях, а Палас, където бяха майсторите, все далече, та по едно време легнах на една баирчинка да полежа и да помисля какво да правя. Мислих, мислих — нищо не мога да измисля. Както си лежах възнак, усещам, че нещо ме дърпа за цървула. Погледнах, без да мърдам — и виждам една лисичка, мъчи се да отхапе от цървула. Цървулите ми, направени от прясна кожа, свинска — бяха й се май харесали. По едно време лисичката захапа цървула и започна да ме влачи. Отдолу тревата — хлъзгава, аз — лек и се понесох подире й като шейна. Влачи лисичката — аз си мълча и само стискам тъпана, да не падне и да я подплаши.

Колко време се влачихме, не мога да ти кажа, но по едно време чувам, петел пее. Разбрах, че сме вече до Палас, и си рекох: „Я чакай да пропъдя тая глупава лисица, да не ме видят с нея, да ми се смеят.“ Чукнах с тъпана, лисичката подскочи като убодена, превъртя се във въздуха и търти да бяга. Два ли, три ли пъти стъпи на земята. През останалото време се носеше все по въздуха. Такова бягане му дръпна опустялата лисица.

Станах тогава и куцук-куцук — стигнах в село. Нашите майстори бяха вече направили кубето на камбанарията. Като ме видяха, затириха се всичките да ме разпитват какво е станало с мене. Сложих тъпана на земята, седнах върху него и всичко им разказах. Майсторите само слушат, цъкат и се чудом-чудят, а край тях цяло село, и то слуша. Щом свърших, майстор Манол стана, та ме прегърна, а след туй се обърна към другите и се провикна:

— Туй момче, дето, само се отърва от ръцете на разбойниците, надви една мечка и надхитри една лисица, не бива да се мъчи, кал да носи, затова го произвеждам майстор! Дайте да му вържа една престилка.

Рипнаха другите, донесоха престилка и майсторът ми я завърза. Така на девет години станах майстор. Научих се прави зидове да зидам без конец. Вместо да пущам отвес — пущах плюнка и пак ставаха зидовете прави. Лошото на плюнката е само, че като лъхне вятър, отвява я и дуварът се изкривява.

В такова едно ветровито време ми се случи да правя комин и го изкривих. Клюмна коминът, взе да се навежда и аха-а да пада. Ами сега? Падне ли, всички ще ми се смеят. „Ето — ще кажат, — той пък какъв е майстор!“ Ха де! Мъча се комина да изправя, но комин изправя ли се? Реших се тогава на една хитрина. Подпрях го с гърба и се провикнах от покрива:

— Стопанино-о-о-о, плати си комина, инак ще бутам! Плащай, че бутам…

— Чакай, момче — провикна се стопанинът, — парите не са у мене, а у жената, а тя е на чешмата за вода.

— Не! — казвам. — Или парите, или комина!…

Поотместих се, коминът падна, а камъните му се разтърколиха на покрива.

— Инат момче, ей! — завикаха майсторите. — Страшен майстор ще стане от него. Язък за хубавия комин…

— Аз ще направя — Викам — нов.

И наистина направих, но чаках да спре вятърът.

Така работехме. Много черкви, ханища и къщи на хората направихме, а когато се върнах в село, сложих в скута на майка ми не 150 гроша, както бяха ме спазарили, а цели четиринайсет лири. Баща ми, като ги видя, не повярва, че са мои, и първо попита майстор Маноля дали не съм ги отнякъде откраднал. А когато майсторът му каза, че са мои и с чест спечелени, тате прибра лирите в своята кесия и рече на майка ми:

— У детето не бива пари да има. То трябва да се учи не да си харчи парите, а да ги събира. А затова, че е спечелил толкоз много — ушийте му едни нови потури.

Тъй ми ушиха първите нови потури. Бяха ми тежички, но аз ги вързал бях с едно въженце през врата, под ризката, че тогава нямаше тиранти, и ми седяха потурките опнати: всички, като минавах през улицата, викаха:

— Бре, какви опнати потурки бре!

И никой се не досещаше, че съм ги вързал, че и тая работа — опъването на потурките — става с мозък, а не с ръце. Има една, ако си я чул. „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“, а пък аз ще кажа: „Ум царува, ум робува, ум потурките опъва“.

— Добре де, чичо — питах аз, — ами защо не си опаса на кръста пояс, ами си връзваше потурките със сиджимка?

— Защото не можеше всеки да опасва пояс, момчето ми. То не е като сега, всеки да опасва каквото си иска. Има един камък накрай село, белият камък, дето му викат. Всяка година на Гергьовден всички млади се събираха около него и се мъчеха да го повдигнат… Който повдигаше камъка до кръста, той имаше правото да се опасва с пояс. Ето ти, както си с антерийка, ако сега запашеш пояс — на какво ще мязаш? На чалма. И ще ти викат „Кольо Чалмата“. Поясът е мъжка работа, не може всеки да го опасва и разпасва…

Радой Киров

Радой Киров
Яребицата на Лиса

Веднъж една хитра Лисана яребица тлъста си хвана.

— Добре тая вечер ще се нахраня — си помисли наша Хитрана. — Яребицата за мен е наречена, но ми се иска да бъде опечена.

В своята къща се Лиса прибра, съчки от гората събра, запали печката и после във фурната яребицата беше турната.

Седна да чака край печката Лиса.

Вкусно яребицата замириса.

Да я опита Лисана реши. И тъкмо до фурната да приближи, нещо неприятно случи се тука: някой отвън на вратата почука.

Разбира се, Лисана отвори вратата. Гледа — съседката й опашка подмята и без дори да дочака покана, се намъква при наша Лисана.

— Съседке, какво си, що си, драга? — вика другата Лисана още от прага. — Рекох си тая вечер самичка: „На гости ще ида у мойта кумичка.“

— Добре, добре, съседке мила, погостувай ми, щом си решила.

И съседката — гостенка нежелана — се настанява на дивана. Приказва ли, приказва това онова. А наша Лисана само клати глава.

„Бре, от приказки тая не се умори. Яребицата съвсем ще прегори.“ И към печката често поглежда.

А гостенката едни ги нарежда: че вчера заран уж рано станала, из гората скитала, но нищо не хванала, че една сврака крещи и я дразни… нямали край нейните приказки празни.

През това време наша Лиса си мислела така: „Ако разбере, че яребица пека, и на нея ще трябва да дам. Не, самичка ще си я ям, пък ако ще дори и мъничко да попрегори.“

Дълго гостенката тука стояла.

Най-после си тръгнала, защото разбрала, че съвсем е прекалила.

— Ха със здраве, съседке мила — наша Лиса набързо й рекла и до печката се завтекла.

Отворила на фурната вратата, яребицата извадила с тавата, погледнала я и за главата се хванала — яребицата на въглен била станала.

— Тюх — си рекла Лисана наша. — Сама си забърках тая каша. Ако на съседката бях мъничко дала, сега яребица и аз бил яла. А пък аз реших да изхитрувам и гладни сънища нощес ще сънувам.

Радой Киров
Как ми помогна мойта пишеща машина

Един ден мойта пишеща машина почти никак не си почина. Много приказки тя написа: едни за Ежко, други за Лиса, едни за животни, други за хора, ала пак не почувства умора.

И вижте какво се случи на края: приказка почнах да пиша за Зая, който дири къде да се скрие, а Вълчо тича след него и вие.

Пред машината сядах и ставах, бях уморен, но продължавах, додето страшно натежа ми главата и за почивка подирих кревата.

Там веднага сънят ме обхвана — недописана приказката остана.

Добре, но работа наполовина не харесвала мойта пишеща машина.

— Не може така — рекла тя, — сегичка ще допиша приказката самичка.

И додето всички спели в леглата, тя започнала с буквите — чата-пата и бързо-бързо дописала края на приказката за Вълча и Зая.

На другата сутрин аз раничко станах, прочетох приказката и за главата се хванах. Ето какво бе написала мойта пишеща машина: „Вълкът бил голям юначина. С няколко скока стигнал Заю до една бука висока, тупнал го с тежка лапа и почнал след това да го лапа.“

— Кой това съчини? — разсърдих се аз.

И понеже машината нямаше глас, тя върху листа написа:

„Аз!“

— Как не ти е жал за зайчето, как? — упрекнах аз машината пак.

А тя върху листата отново написа: „Тия ваши чувства не зная какви са, но щом като Вълчо гони Зая, ясно ми е, че трябва да го хване накрая.“

Повече аз не отроних ни слово. Края на приказката написах отново. Но го написах така, че зайчето мило надхитрило вълка и се спасило.

Радой Киров
Лакомите мишлета

Една кратунка си остана необрана на дядо Димо от бостана.

Край нея мина Зайко и си рече сам:

— Кратуни аз не ям!

След него появи се Лиса, кратунката видя и помириса:

— Пфу, това ли ми се падна, сега, когато толкова съм гладна! За жалост все такъв ми е късмета.

След тях дойдоха тука две мишлета.

— О-хо-о-о — едното рече, — гледай, братко, туй нещо сигурно е много сладко.

Сетне кратунката то близна, а другото от нея даже гризна.

Но подир малко тук дойде мишока и почна той мишлетата да хока:

— Гладници, от бедната кратунка спрете да гризете. Такава хубава квартира сега в полето трудно се намира.

Двете мишлета да гризат веднага спряха, само една вратичка издълбаха. В кратунката и двете заживяха.

Живяха там мишлетата два дни, но почувстваха, че са гладни.

— Хей, братко — рече едното, — хайде да излезем навънка, защото трябва да си дирим храна из полето.

— Ами-и — рече другото, додето в тая кратунка живея, ще си хапвам от нея.

— Вярно бе — и другото мишле беше съгласно, да се ходи из полето сега е ужасно.

Лежаха си двете мишлета щастливи. Храна не си търсеха по ливади и ниви, а от кратунката:

— Гриз, гриз, гриз — додето тя изтъня като лист.

Изтъня и един ден се спука. Появи се една широка пролука и при мишлетата влезе вятър и дъжд.

И разбраха мишлетата изведнъж, че който лакомията си не възпира, изяжда дори и свойта квартира.

Радой Киров
Вулкан от сладолед

Някъде, някога, в някакъв град, неизвестен на никого и непознат, децата обичали да ядат сладолед.

Сладолед децата обичат навред, но аз искам да отбележа, че тука на децата стремежа към сладоледа бил безграничен. Тъй много сладоледа от тях бил обичан, че във всеки дом, всеки час се чувал непрестанно детски глас:

— Мамо, сладолед ще ми купиш, нали!

— За сладолед, татко, пари не жали!

— Како, недей да ми се цупиш! Сладолед веднага иди да ми купиш!

И малки деца, и големи навред викали:

— Сладолед, та сладолед!

А сладолед тука произвеждали малко и често продавачите казвали:

— Жалко, но сладоледа свърши се днес.

Децата щом чуели неприятната вест, го удряли веднага на плач:

— Ъ-ъ-ъ, днес отиваме с татко на мач. А кой може спокойно мача да гледа, без да си близва от сладоледа?

— Ъ-ъ-ъ, не искам нищо друго да ям. Един сладолед ми дайте голям!

Нямало го този сладолед въжделен и плач ехтял из градеца през целия ден.

Докога тъй би продължило, не знам, ако нещо чудно не се случило там.

До градеца се издигал недостъпен баир. Катерели се по скалите му децата безспир.

Та тъкмо този баир нашир и надлъж бил разтърсен от някаква сила веднъж.

Всички рекли:

— Бре, това си е земетресение!

И хукнали надалече да дирят спасение.

Всеки бягал, но не спрял да се взира към най-високата скала на баира.

— Я гледайте, братя — рекъл един, — взе да пуши баира като комин.

Веднага се обърнали няколко души и видели, че баира не само пуши, но от него нещо бяло се вдига.

— Вулкан — рекли, — вулкан изригва!

— Вулкан ли? Че къде му е горещата лава? На вулкан туй нещо не подобава.

Видели хората, че белия стълб се разлял на баира по скалистия гръб. И потекъл надолу към малкия град. А от него лъхало хлад.

После всичко утихнало и като стадо към баира хукнало и старо, и младо.

Приближили се до бялата лака. Един я близнал и казал тогава:

— Братя, не бойте се! Всичко тук е наред! Това не е лава, а сладолед!

— Бре, наистина — казал и друг.

Цялото население се събрало тук.

Да не говорим пък за децата — кое с паничка, кое с лъжичка, кое нарамило голяма лопата — всички дошли при сладоледа. Разбира се, не идвал никой да гледа, а от чудния сладолед да си взема — със сладолед да си пълни корема.

Ще ви кажа, че децата тука дошли, много, много различни били: едни (нека това се запомни) в ръчица с лъжица — хрисими, скромни — мирно и тихо тука присядали, по пет-шест лъжички изядали, после си играели из един гъсталак. Прияде ли им се, идвали пак.

Ала други деца били ненаситни. Те били сякаш деца първобитни. Втурвали се в голяма безреда да лапат с шепи от сладоледа.

— Навътре да влезем! — после си казвали. В сладоледа до колене нагазвали. Някои затъвали в него до шия. Ех, че картина, иди опиши я! Почвали после всички наред да се замерят с топки от сладолед.

Както си играели в сладоледа децата, ненадейно се спуснал от планината и минал наблизо южният вятър.

— Какъв е — казал — тоя театър? Ясно е, децата не разсъждават. Сладоледа не уважават. Затова не го и заслужават. Урок ще им бъде даден заслужен.

И започнал да духа вятърът южен.

Духал, силите си не пестил. Сладоледа до капка стопил. И той към една долина потекъл.

— Ами добрите деца! — вятърът рекъл. — Защо от сладолед лишавам и тях? Не-е-е, те не са сторили никакъв грях.

И на едно място затънтено, скришно оставил вятърът сладолед нестопен. И от него през всяко време годишно добрите деца ядат и до днешен ден.

Радой Киров
Вързана мечка

Някъде, в някакъв град, един човек, доста богат, магазин решил да си отвори.

Както решил, така и сторил.

— Всичко е хубаво, всичко добро е, но магазин без фирма какво е? — си рекъл стопанинът на магазина. — Ще ми се присмиват мнозина, като видят, че над дюкяна още фирма не е закована.

Повече човекът и не умувал. Отишъл при този, който фирми рисувал, поръчка за фирма да си направи.

— Магазинът ми трябва да се прослави — рекъл той на рисувача, — щом фирмата над него закача. Затова ти прави, струвай, мечка на фирмата ми нарисувай.

— Мечка, мечка, каквото желаеш, ще нарисувам, но трябва да знаеш, че много бои за мечка отиват, а и мечките два вида биват.

— Добре де, преди да си отида, кажи ми какви са тия два вида?

— Единият вид е мечка вързана, а другият вид пък е отвързана. Сериозно говоря, не се шегувам. Кажи каква да нарисувам?

— Хубаво, колко ще струва едната, а и на другата кажи ми цената?

— Хатъра няма аз да ти троша — отвързана мечка струва пет гроша, а за вързаната ще дадеш десет. Разбира се, и двете ще ти харесат.

— От цената всичко ясно ми става. Отвързана мечка нарисувай тогава.

И ето че само подир два дена над магазина фирмата била закачена.

Два ли дни минали, три ли — не знам, но пороен дъжд изсипал се там.

Гледа стопанинът на магазина: на фирмата мечката я никаква няма.

— Брей — рекъл си, — по каква ли причина тоя човек така ме измами?

И след две-три минутки само намерил художника чак у дома му.

— Слушай — рекъл му, — това е измама! След дъжда мечката я никаква няма.

А художникът казал:

— Недей ми писка, отвързана мечка ти самичък поиска. Такава мечка при дъжд и влага, разбира се, че ще избяга.

— Добре, повече не се шегувай, една вързана мечка ми нарисувай, да си я взема утре ще мина — казал стопанинът на магазина.

За художника нямало никаква пречка — нарисувал за два дни „вързана“ мечка, която на фирмата и до днеска стои и ни от буря, ни от дъжд се бои.

А стопанинът на магазина разказвал от този ден на мнозина, които да купуват идвали тука, за тая случка, пълна с поука.

Валери Петров

Валери Петров
Бяла приказка

Високо в бялата планина имало малка метеорологическа станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време, си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така:

 

Над капчука в игли,

сред парцали мъгли,

по заспали ели

сняг вали, сняг вали.

Тук през целия ден

няма никой освен

един малък елен,

просещ хлебец от мен…

 

Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото:

— Това за ме-е-е-не ли е?

Метеорологът вдигнал очи от машинката.

— За те-е-е-бе! — казал той и продължил да пише.

— Ама аз не ти прося хлебец! — казало еленчето малко обидено.

— Зная! — казал метеорологът. — Само че не ми пречи, защото не мога да си я донамисля.

— Какво да донамислиш? — попитало еленчето.

— Е как какво? Приказката!

Като чуло „приказка“, еленчето подскокнало от радост:

— Ама и аз искам да играя в нея!

— Че ти вече играеш.

— Ама и ти тогава!

Метеорологът се усмихнал.

— Не, аз съм голям — казал той. И прибавил: — И тъжен.

— Нищо! — настояло еленчето. — Ще играеш голям и тъжен! А пък ние ще те развеселим!

— Малко се съмнявам — казал метеорологът. Но все пак прибавил: — Добре. Бързай надолу, че приказката почва!

— Как почва? — попитало еленчето.

— Ами така. Не виждаш ли? Не чуваш ли?

Еленчето се огледало: снегът бил спрял! Ослушало се: отдолу, иззад елхите, долитали детски гласове!

— Децата от училището са дошли на ски — казал метеорологът. — Бягай на полянката! Много интересно ще бъде!

Той излязъл навън, за да очисти своите уреди от снега, който ги бил затрупал. Отворил сандъчето на единия, отворил на другия…

— А термометъра няма ли да погледнеш? — запитало го еленчето. То още не било тръгнало.

— Няма — казал метеорологът.

— Защо?

— Не е твоя работа. Какво разбираш ти от метеорология!

— Знам аз! — казало еленчето и заприпкало надолу. (А какво знаело, после ще разберем.)

И приказката започнала.

* * *

Скок! Скок! Скок! — еленчето вече стигнало до полянката, надникнало зад една пряспа и кого видяло? Видяло Ванчо от IIIв клас. Той носел ските си на рамо. Спрял се, свалил раницата си и се навел да ги слага. Но докато си ги слагал, раницата се размърдала зад гърба му и почнала да се отдалечава.

— Стой мирно! — казал й Ванчо.

И раницата се спряла на място.

— Ще се спусна веднъж и ще се върна. Разбра ли?

И раницата закимала, че е разбрала.

— И тогава ще те покажа на всички.

И раницата заподскачала радостно.

А Ванчо се плъзнал надолу със ските и изчезнал зад боровете.

Но едва изчезнал, раницата започнала да се търкаля, да издава някакви звуци, докато най-сетне се разтворила и от нея изскочило…

Какво?

Едно коте!

Но какво коте? — пита се.

Ужасно разрошено и ядосано! Истинско чудовище!

Котето се отърсило, извикало подигравателно:

— Сбогом, Ванчо! Много ти здраве!

И тръгнало към гората, пеейки:

 

Да те щипе,

да те скуби,

да ти сипе

думи груби!

О, тежка, о, тежка

съдба котешка!

Мяу!

Да те мята,

да те мачка,

да те смята

за играчка!

О, тежка, о, тѐжка

съдба котѐшка!

Мяу!

 

Още не било завършило мяукането, и иззад храстчето над една пряспа се раздало тънко:

— Браво! Браво!

— Фу! — изфучало котето и скочило от изненада нагоре. — Кой извика „браво“?

— Аз — казало еленчето. Защото храстчето били именно неговите рогца. То излязло иззад пряспата и се приближило към котето.

— Няма да се подиграваш, че знаеш ли? — казало котето.

— Аз не се подигравам. Много хубаво бе-е-еше — казало еленчето.

— Така може — казало котето. — Викай още!

— Браво! Браво! — извикало еленчето, за да му направи удоволствие. — Само че защо пееш веднъж „ко̀тешка“, а веднъж — „котѐшка“?

— За разнообразие — казало котето. — А ти защо имаш тази закачалка на главата си?

— Това са ми рогата. Всяка година ми пораства ново клонче. А какво е закачалка?

— Това, на което хората си закачат дрехите. Но ти не си живяло сред тях.

— Ама ти питомно коте ли си? — учудило се еленчето.

— А ти за диво ли ме мислиш? — казало котето.

— Ами да — с такива мустаци и опашка.

— И на тебе да ти ги дърпат всеки ден, ще ти пораснат така!

— И затова си побе-е-гнало?

— А как мислиш?

— От града само̀ чак дотук?

— Ванчо ме донесе в раницата си. Искаше да ме прави скиор. Ама аз му изядох цялата храна и избягах.

— А на него няма ли да му е мъчно?

— За храната?

— Не, за тебе.

— Ами — мъчно! Колкото на мен за него!

— А какво ще правиш в гората?

— Ще си намеря приятели, ама истински, не като него, и ще си играя с тях!

— Ами ако искаш тогава… — почнало срамежливо еленчето. И млъкнало.

— Какво „ако искам“?

— … да станем приятели.

— Че добре! — казало котето. — Ама първи!

— Първи! — казало еленчето.

И двамата поели, подскачайки, между борове и преспи. Еленчето дори запяло началото на една песничка:

 

Казва се „приятел пръв“,

но защо е той такъв?…

 

Колко весело било! Слънцето греело, снегът блестял като от слюда и хрупкал под копитцата на еленчето и лапките на котето.

— Къде ме водиш? — запитало по едно време гостенчето.

— При едно мое приятелче.

— А то къде е?

— Ей го! — казало еленчето. То посочило нагоре към върха на един бор и извикало.

— Сънльо-о-о!

— Сънльо-о-о! — извикало и котето.

Но отгоре се чуло само хъркане.

— Сънльо-о-о! Събуди се! — завикали и двамата.

Но чули само още по-силно „хр-р-р“.

— Няма да можем — казало еленчето, — то е ужасно сънливо!

Но в този миг от снега се подала муцунката на едно лисиче.

— От една страна — казало лисичето, — то може да е сънливо…

Муцунката му изчезнала и се появила от съвсем друго място в снега.

— Но, от друга страна, е и лакомо, тъй че… — казало то.

И муцунката му пак изчезнала в снега.

— По-добре ще е да говориш от една страна! — казало еленчето. — Нищо не ти се разбира така.

Но лисичето продължило да се подава ту от една страна, ту от друга.

— От една страна, ще е по-добре…, но, от друга страна, няма да е по-добре… защото така се уча, като ме подгонят от една страна… да избягам от другата.

— А ако те подгонят от двете? — попитало котето.

— Тогава ще избягам от трета! — отговорило лисичето и наистина този път се подало от трето място. Но най-сетне излязло, изгънало опашката си и запитало:

— Ти си избягало от Ванчо, а?

— Откъде знаеш? — учудило се котето.

— Чух ви, като си говорехте — казало лисичето. — Искаш ли да станеш приятел и с мен?

— Ама първи!

— Първи!

— Хайде!

— Хайде!

И тримата тръгнали весело из гората и запели:

Казва се „приятел пръв“,

но защо е той такъв?…

 

— Чакайте! — досетило се еленчето.

— Какво има?

— Забравихме Сънльо!

— Вярно! — казало котето.

То и еленчето завикали пак нагоре:

— Сънльо-о-о!

Но отгоре се чуло пак само хъркане.

— Колкото и да викаме, не се събужда — казало еленчето.

— Хи-хи! — засмяло се лисичето. — Хи-хи!

— Защо се смееш? — казало котето.

— Защото ако, от една страна, не се събужда, като го викате, то, от друга страна, ако кажа малко по-силно, че наблизо има медец…

То наистина казало тази дума малко по-силно и, още не я било доизрекло, и една кафява топка тупнала от бора в бялата пряспа.

Това било, разбира се, едно мече — смешно и рунтаво.

— Медец? Мрр! Къде има медец? — изръмжало то, като си търкало очите.

— В съня ти, хи-хи! — казало лисичето. — Защото много сладко спеше!

— Какъв сън бе! Какъв сън! — изръмжало обидено мечето.

— Добре де, добре! — казало еленчето. — Имаме си ново приятелче. Ела да играем с него!

— Вие на какво играете тук? — запитало котето.

— На „ритни-шишарка“! — казало еленчето.

— На „прескочи-пънче“! — казало лисичето.

— И на друго какво? — запитало котето.

— Ами на всичко… на ритни-шишарка — пак казало мечето. Толкова им били игрите в гората.

— Фу! — казало котето. — Вашето „всичко“ не е нищо! Аз ще ви науча на дама, на криеница, на стражари и апаши, на кралю-порталю, на рими, на панделки, на топчета, на статуи…

— Иха! — заподскачали от радост горските животинчета.

А мечето извикало:

— Ще бъдем първи приятели с тебе!

Но този път еленчето казало:

— Е да, ама…

— Е, като не щеш, иди си! — казало лисичето.

— Не че не ща — казало еленчето, — но си спомних едно стихотворение. Да го кажа ли?

— Само да не е дълго! — казало котето.

— Не е — казало еленчето.

И издекламирало следното стихотворение:

 

Казва се „приятел пръв“,

но защо е той такъв?

Затова, че пръв полита

в огъня да те спаси;

пръв и без да се запита

прав ли си, или не си;

пръв за теб леда пролазва;

пръв за теб пролива кръв —

ето за това се казва,

че приятелят е „пръв“!

 

— Браво! Браво! — завикали малките приятели.

Само котето казало:

— Това стихотворение не е детско и не е за животни!

— То се знае, че не е! — казало лисичето. — Той си го е измислил за себе си.

— Кой „той“? — учудило се котето.

— Метеорологът! — казали едновременно мечето и еленчето. — Той винаги си го пее, докато преглежда уредите си.

— И той е един метеоролог, хи-хи! — казало лисичето. — В кутията на термометъра му едно синьо птиче си е свило гнездо и му стопля живака, а той не вижда.

— Може да вижда — казало еленчето.

— Е, като вижда, защо от три седмици праща долу завишени сведения? — казало лисичето.

— Заради птичето — казало мечето. — Толкова ли не разбираш?

— Аз разбирам, но исках да разбера дали вие разбирате — казало лисичето. — Но за какво сме седнали да говорим? Я да чуем градските игри!

— Да започнем с криеница! — казало котето. — „Ала-баланица — турска-паница — ей-гиди Ванчо, наш капитан-чо!“ Мечо жуми до сто! А ние ще се крием! Хайде!

Мечето се опряло на дървото и започнало да брои на глас, а другите изчезнали.

Минала минута. Минали две.

Скритите животинчета започнали да се промъкват към дървото, затичали се и се „заплюли“.

— Пу! Пу! Пу!

Но нищо не се получило.

— Той е заспал! — казало еленчето.

— Сънльо!

— Няма да играеш! — викали всички.

Но лисичето се досетило за нещо.

— Всъщност, от една страна, това е зле, защото се развали играта — казало то, — но, от друга страна, това е добре, защото трябва да се погрижим за гостенчето. Къде ще живее? Какво ще яде? За това никой не мисли. Всички казват: лисиците са хитри. Но не лисиците са хитри, а другите животни са глупави. Хи-хи!

— Да го заведем при мете-е-е-оролога! — предложило тихо еленчето.

— Вярно! — извикало мечето.

— Върви с нас! — казало лисичето. — Ако го вземе, ще бъде чудесно!

— Добре — казало котето.

И всички тръгнали към метеорологическата станция.

Ето че стигнали. Метеорологът стоял на полянката пред своите уреди и викал нагоре към някого:

— Дай ми го!

— „Никога-а-а-а! Никога-а-а-а на този свят!“ — крещял отгоре някой като певица от телевизията.

— Дай ми го, ти казвам! — викал метеорологът.

— „Никога-а-а! Никога-а-а!“ — се чувало отгоре.

— Никога, никога — казал метеорологът, — но във втората половина на деня се очаква понижение на температурата и ще ми поискаш да те пусна вътре!

Четиримата гости се спогледали.

— Добър ден — казало плахо еленчето.

— Добър ден — отвърнал метеорологът, без да престава да гледа нагоре.

— Пак сврачето ли? — запитало лисичето.

— Открадна ми транзистора! — казал метеорологът.

— И не ти го връща? — казало мечето.

— Не само не ми го връща, но не ме оставя да спя!

— Скоро ще му се изхабят батериите — казало лисичето.

— Те се изхабиха, но то научи наизуст песните — казал тъжно метеорологът.

— Ще го отучим! — казало котето.

Никой не бил забелязал кога то се било отделило, кога се бе изкатерило на бора и смъкнало транзистора оттам.

— Благодаря ти — казал метеорологът, като поел транзистора.

— А него какво да го правя? — попитало котето, като измъкнало иззад гърба си и сврачето, съвсем разрошено.

— То ще обещае, че няма вече да пее — казал метеорологът.

— Няма вече! „Никога-а-а на тоя свя-я-я-ят!“ — пропяло отново сврачето.

Пуснали го и то наистина замлъкнало и почнало да подскача около тях. Така станали петима приятели. Метеорологът погледнал към котето.

— А ти кое си? — казал той. — Не те познавам.

— Защото току-що пристигнах от града — отговорило важно котето.

— Ние дойдохме… — почнало мечето.

Но метеорологът го прекъснал:

— А ти защо не си спиш в дупката?

— Не ми се спи! — казало мечето, като се прозинало.

— Не ти се спи! — казал строго метеорологът. — И децата знаят, че мечките спят зиме летаргичен сън.

— Летаргичен сън се спи лете! — казало мечето.

— Ще ти дам аз едно „лете“! — усмихнал се метеорологът. — Е, какво искате?

— Дойдохме да те помолим — казало бързо лисичето, като въртяло опашката си. — Понеже, от една страна, ти живееш сам и си голям и тъжен, а, от друга страна, това коте няма къде да живее, може би ще искаш да го вземеш? То е много добро!

— Че като е добро, защо е напуснало дома си? Няма ли си приятели там? — попитал метеорологът.

— Имах един — Ванчо, но той ми дърпаше опашката! — казало котето.

— И вече не сте приятели? — казал метеорологът.

— Не сме! — казало котето.

— Хм! А да ловиш мишки умееш ли? — казал метеорологът.

— Фу!

— А да гониш макара?

— Фу!

— А да бъркаш в кухнята?

— Фу! — казало котето, без да се замисли.

— А, така ли? — казал метеорологът. — Тогава не те ща!

— То чу „мъркаш в кухнята“, а не „бъркаш в кухнята“ — намесило се лисичето. — Получи се недоразумение.

— Знам ги аз тези недоразумения! — казал метеорологът.

— А да мъркаш, значи, умееш?

— М-р-р-р-р! — измъркало котето силно като мотопед.

— Достатъчно — казал метеорологът. — А не искаш ли да се върнеш при своя, как беше, Ванчо?

— Брррр! — казало още по-силно котето.

— Ясно — казал метеорологът.

— Значи, взимаш ме? — зарадвало се котето.

— Ами! — казал метеорологът. — Кой е казал такова нещо?

Животинчетата били много неприятно изненадани и започнали да му се молят:

— Вземи го бе!…

— То ще те слуша!

Но метеорологът не се съгласявал:

— И дума да не става!

— Ще го вземеш! Ще го вземеш! — казало еленчето.

— Я, пораснаха ти рогата! — погледнал го малко строго метеорологът.

И еленчето се засрамило и навело глава. То било тъй тъжно, че метеорологът прибавил:

— Да, да, много са порасли дори. Я, как боцка това новичкото! Значи, ти днес навършваш…

Но не успял да продължи, защото лисичето излязло напред и казало:

— Чичо метеоролог, понеже еленчето има днес рожден ден, то иска, вместо да му даваш подарък, да вземеш котето.

И метеорологът нямало какво да прави, съгласил се:

— Добре, от мен да мине!

Всички завикали: „Ура!“, а пък сврачето се разкрещяло:

— „Няма да има край любовта ни-и-и-и!“ Но какво станало в този миг?

 

В този миг

чул се вик:

 

— Мачоооо!

Всички се ослушали. И в тишината, още по-ясно и по-отблизо се чуло!

— Мачоооо!

И без заповед всички — освен метеоролога, разбира се — се изпокрили, кой където можал, сред уредите.

И ето че се появил Ванчо. Той бил без ски и без раница, разчорлен и задъхан.

— Добър ден, чичо! — казал Ванчо. — Чичо, не си ли видял едно коте?

— Какво коте? — престорил се на учуден метеорологът.

— Едно такова — ръждиво, мъничко! — казал Ванчо, почти разплакан. — Значи няма го?

Вместо да му отговори, метеорологът запитал:

— Ти да не си го мъчил?

— Не съм!

— А опашката не си ли му дърпал?

— Съвсем малко — признал си Ванчо.

— Че защо тогава е побягнало? — учудил се метеорологът.

— То не е побягнало, ами се е загубило. Излязло е и се е загубило.

— Излязло откъде?

— Ами… от къщи — излъгал Ванчо.

— От къщи чак дотук?! — още повече се учудил метеорологът.

— Ами да! Сигурно е дошло с автобуса и после с лифта! — продължил да лъже Ванчо.

— С лифта? И сега какво ще правиш?

— Ще го търся, какво?

— Аз на твое място щях да си намеря друго. Котета колкото щеш! — казал метеорологът.

— Да, „колкото щеш“! То не е обикновено коте, то ми е приятел! — съвсем разплакан извикал Ванчо и хукнал да търси котето си из бялата гора:

— Мачооо! Мачоооо!…

Малките животни наизскачали от скривалищата си. Всички били весели, само еленчето — не.

— Ти защо му отговори така? — казало то на метеоролога.

— Как? — попитал го той.

— Че не си виждал котето!

— За да се откаже, защо! — намесило се лисичето. — Но щом толкоз иска, нека го търси!

— Нека! — казало котето. — Само че…

— Ха-ха! Как го излъгахме! — подскочило мечето. — Сега ще живееш тука и ще си играем! Тук е хубаво, нали?

— Хубаво е — казало котето и пак повторило: — Само че…

— „Само че“ какво? — запитал го метеорологът.

— Само че искам да се върна при него! — казало неочаквано котето.

Не го казало много високо, но всички го чули и както скачали, изведнъж се вкаменили на местата си, сякаш вече се били научили да играят на статуи. И така стояли дълго, докато метеорологът проговорил:

— Искаш да се върнеш при него, така ли?

— Да.

— Е, защо?

— Защото ми е приятел — казало котето. — Я как ме търси!

— Търси те, за да ти дърпа още опашката, хи-хи! — казало лисичето.

— Не е за това — казало котето.

— И мустаците, мр-мр! — казало мечето. — Не е за това! — казало котето.

— А защо тогава? — попитало еленчето.

— Защото ми е приятел! — казало пак котето. — И мустаците са си ми такива по рождение!

— Хи, приятел! М-р-р, приятел! — нахвърляли се върху него лисичето и мечето.

— Не се знае — казал метеорологът. — Не трябва да решава така бързо. Истинските приятели не се намират на всяка крачка. Има едно стихотворение …

— Знаем го! Знаем го! Много е тъжно и голямо! — развикали се всички. — Но как да разберем дали му е приятел, или не му е приятел?

— Виж, това е наистина много мъчно — казал метеорологът.

— Няма ли барометри за приятелство? — попитало еленчето.

— Има, но и те са големи и тъжни — казал метеорологът. — И все пак да помислим!

И той дал знак на малките животни да се сгушат около него. Всички събрали глави и си зашепнали. Не се разбирало какво кроят, само от време на време се чувало:

— Аз — това! Аз — това! На изпитванка!

— Шу-шу-шу.

— Иха, че интересна!

— Шу-шу-шу.

— Ама да не стане страшно!

— Шу-шу-шу.

— Само така! Да! Да!

— Шу-шу-шу.

Като се наговорили, всички вдигнали глави.

— Ще видите, че ще издържи! — казало котето.

— Вие, да видим, дали ще издържите! — казал метеорологът.

— Ще издържим! Ще издържим! — развикали се всички.

И се пръснали в разни посоки, като оставили големия си и тъжен приятел да гледа след тях.

И какво станало после?

Ето какво станало.

Ванчо вървял сред бялата гора и викал котето си. Но вместо котето, задъхано, отнейде се появило лисичето.

— Бягай! Бягай! — извикало му то.

— Защо? — казал Ванчо.

— Мечката! Иде насам и каквото срещне, изяжда го! Това е Мечата гора, не знаеш ли? Тука е пълно със стръвници!

— А не видя ли едно коте? — запитал изплашен Ванчо.

— С дълга опашка ли беше? — запитало лисичето.

— Да!

— И с дълги мустаци?

— Да!!

— И със зелени очи?

— Да!!! — съвсем изплашен казал Ванчо.

— Не съм го виждало — казало лисичето. — Бягай да бягаме!

И само̀ избягало. А между снежните клони се мярнало нещо голямо и тъмно, което танцувало и пеело:

 

Аз съм мечка-стръвница,

а зад мен са троица,

със зъби и ръмжене

триж по-страшни от мене!

 

Връщай се, момче,

връщай ми се, че…

 

аз съм мечка-стръвница,

а зад мен са троица

със зъби и ръмжене

триж по-страшни от мене!

 

Връщай се, момче,

връщай ми се, че…

 

Ванчо се уплашил, разбира се, но все пак събрал смелост.

— Няма да се връщам! — казал той. — Там е котето ми! Там е моят приятел!

И продължил пътя си.

— Добре, но на твоя отговорност! — изревала след него мечката.

А то не било истинска мечка, а кожухът и ушанката на метеоролога — малките животни ги били окачили на едни тояги, за да плашат с тях Ванчо.

Лисичето изскочило първо изпод кожуха.

— Май ни позна! — казало то.

Изпод кожуха изскочило и котето:

— Не ви е познало, ами ми е приятел! Стига сме го мъчили!

— А той тебе как те е мъчил! — грачело сврачето.

— Колко ме е мъчил? Много малко даже! Аз да знаете какви пакости съм правило!

— Каквото и да си правило, не може да те пуска с парашут от третия етаж! — казало мечето.

— Той само ме държеше над балкона! Даже беше интересно! — викало котето. — Оставете го!

— Ами и на нас ни е интересно! Идвай! Идвай! — развикало се лисичето.

И всички захвърлили кожуха и ушанката и отново хукнали след Ванчо.

А той вървял из гората и продължавал да вика своето коте:

— Мачо-о-о! Мачо-о-о!

И изведнъж наоколо му започнали да се въртят разни призраци и таласъми. Всъщност нямало нищо страшно, защото това били пак нашите познати — животинчетата, — но Ванчо не знаел, че са те, и се разтреперал.

Облечени в разни пижами и чаршафи, с кофи, нахлупени на главите, животинчетата се въртели около него и викали:

 

— Хихи-хи-хи! Ха-ха-ха!

Кой е скрит зад таз елха?

— Туй хлапе какво ли дири

между толкова вампири?

— Дири си белята то,

двеста хиляди на сто!

— На тоз свят един живот е —

той за някакво си коте!…

— Коте ли? Видях го аз!

— Че къде е то тогаз?

— От три часа вампиряса!

— А какъв му е адреса?

— Таласъмска 103!

— Я, върви го намери!

— Искаме да видим ние,

как кръвта му ще изпие!

— Като паяк на муха!

— Хи-хи-хи-хи! Ха-ха-ха!

 

Докато таласъмите танцували около него, Ванчо викал:

— Не ме е страх! Няма духове! Другарката учителка каза, че няма! Махайте се, че като ви хвана!… Не е вярно, че е вампирясало! Той е мой приятел! Ние се обичаме него!

И макар че бил много изплашен, пак събрал смелост, успял да разпъди духовете и се затичал нататък.

А пък горските животинчета започнали да си прибират костюмите. Прибрали ги и седнали омърлушени в снега.

— Нищо не излезе! — признало си дори лисичето.

— Не се плаши — казало мечето.

— Плаши се, но побеждава страха си — казало еленчето.

— Аз ви казвах! Аз ви казвах! Стига толкоз! Стига сте го мъчили! — молело ги котето.

— Може пък да му е приятел — казало мечето.

— Пръв! — казало еленчето. — Да кажа ли стихотворението?

И в този миг се появил метеорологът.

— Не бързай да го казваш! — засмял се той. — Нека аз първо да кажа метеорологическото предсказание за след малко! — И зачел: — „… рязко спадане на налягането и температурите, с образуване — по планините — на снежни бури, гъста облачност и краткотрайни замразявания на носовете“…

И още недоизрекъл тези думи, облаци скрили слънцето, планината станала мрачна и студена.

А Ванчо вървял сред преспите. И метеорологът му говорел през една фуния:

 

— Иде студът!

Дори живака

(дъ-дъ-дъ-дът)

със зъби трака!

Върни се, детенце,

върни се, момченце,

да ми не станеш

на ледено парченце!

Иде студът!

Дори живака

(дъ-дъ-дъ-дът)

със зъби трака!

 

И не стигал студът, но силен вятър разтърсил дърветата, хвърлил сняг в очите на Ванчо, заблъскал в гърдите му. И гласът през фунията завил:

 

— Връщай се, малкият! Чувай как в клоните

свирят циклоните и антициклоните!

Тяхната ледна виелица прави я

господин Андерсен от Скандинавия!

 

И крачките на Ванчо ставали все по-бавни. И гласът през фунията му шепнел гальовно:

 

— Ей я, умората, ей я, умората,

ей я най-сладката сладост на хората.

Ей я, умората, тихичко пееща,

ей я, умората, люлки люлееща.

Стига напрягал си детските мускули!

Колко по-силни от теб са напускали

боя с врага в резултат на умората.

Ето не чувстваш ли? — Таз ти е втората

крачка насън. А пък таз ти е третата.

Тази — четвъртата. А тук, под дърветата,

ако поседнеш за мъничко само, да

си отпочинеш, и никога няма да…

 

Но, слава богу, сврачето, като чуло думата „никога“, не издържало, изпляскало с криле и литнало, крещейки:

— „Никога-а-а! Никога-а-а-а!“

И това спасило Ванчо. Той се стреснал и извикал:

— Махай се, уморо! Там е котето ми! Там е моят приятел! — и продължил нататък.

Но бурята не се предавала. Тя грабнала сврачето, завъртяла го и го хвърлила към едно борче встрани, зад което се били скрили малките животни.

— Защо разваляш играта? — извикало му лисичето.

— Ами дожаляло му е! — казало еленчето. То само̀ било нажалено.

— А на мен? — извикало котето. — Мен не ми ли е жал, мислите? Стига сте го мъчили! Той вече доказа! Не е честно! Пуснете ме! Чичо Метео-ро-ло-о-о-ог!

То се отскубнало от мечето и лисичето, които го дърпали назад, с един скок се хвърлило през виелицата към Ванчо и го прегърнало:

— Ванчо, аз съм тук! Не бой се!

— Мачо! — извикал зарадван Ванчо.

И в миг всичко се преобразило. Бурята стихнала. Топло слънце засияло над планината и метеорологическата станция. И Ванчо, и котето, прегърнати, запели заедно с другите малки животни:

 

Казва се „приятел пръв“,

но защо е той такъв?

Затова, че пръв полита

в огъня, да те спаси;

пръв и без да се запита

прав ли си, или не си;

пръв за теб леда пролазва,

пръв за теб пролива кръв —

ето затова се казва,

че приятелят е „пръв“!

 

— Дотук добре — казал… кой мислите?

Познахте. Метеорологът. Той се бил появил отнейде, все още с фунията в ръка.

— Аз ви казвах! Аз ви казвах! — викало и скачало котето. — Той ми е истински приятел! Аз само на края му помогнах!

— И добре, че му помогна все пак! — казал метеорологът.

— Защо? — попитало котето.

— Е как защо? — учудил се метеорологът. — Ти да не мислиш, че него изпитвахме досега?

— А кого? — смаяло се котето.

Животинчетата се вкаменили отново, сякаш за втори път играели на статуи.

— Кой ще каже кого? — попитал метеорологът.

Животинчетата мълчали. Само лисичето смънкало:

— От една страна… — и млъкнало.

— Който знае, да си поклати рогцата! — казал метеорологът.

И еленчето поклатило рогца.

— Казвай тогава!

— Него — казало еленчето и — боц! — боднало лекичко котето.

— А? — казало само котето. И всички се засмели.

— Тебе бе, котарако — казал метеорологът, — дето бягаш в гората и оставяш приятеля си без приятел, защото малко те бил помачкал и носил в раница.

— Аз вече няма! — обещал Ванчо, като прегърнал котето си. А котето мълчало засрамено.

— Тебе изпитвахме — продължил метеорологът, — за да видим дали го заслужаваш! Да видим докога ще търпиш да го мъчим!

— Е, издържах ли? — казало котето.

— С три и половина — казал метеорологът, — но за котка и това е много.

Мечето, лисичето и сврачето отново се засмели.

— Няма какво много да се смеете — казал метеорологът. — И вие трябва да знаете, че приятелството не е „Хайде да си поиграем!“ или да използваш транзистора на приятеля си. Приятелството е…

Но се усмихнал малко тъжно и не довършил. Казал само:

— Хайде, изпратете ги до долната поляна, че другарката учителка ще му скъса ушите!

И всички — без метеоролога и еленчето — тръгнали надолу.

— Сбогом! Сбогом! И да не забравяте приятелите си! — казал метеорологът.

— Никога! — извикали малките животни.

Това прозвучало много поучително, но, слава богу, сврачето пак не се сдържало и този път успяло да изпее докрай своята песен:

 

Никогаааа! Никогааа на тоя свяяят,

дорде си младаа и аз съм млааад,

няма да има край любовтаааа ни,

няма да има край радосттааа ни!

Никогааа! Никогааа!

 

Това било така смешно, че всички изръкопляскали и завикали „Ура“, а сврачето се поклонило и казало:

— Благодаря за вниманието!

И малките животни поели надолу по белия склон.

Останали само метеорологът и еленчето.

— Не беше право! — казало еленчето.

— Кое? — запитал метеорологът.

— За да изпиташ котето, измъчи момчето!

— Какво? Какво? — казал метеорологът.

— Сам знаеш — казало еленчето.

— Ама това беше приказка — казал метеорологът.

* * *

И наистина приказката била завършила — отново бил завалял снегът, метеорологът пак седял пред своята пишеща машинка, а еленчето надничало през стъклото.

— Е че какво като е приказка? — казало то.

— Това, че аз съм си го измислил и мога да си го мъча, колкото си искам! — казал метеорологът.

— А! — казало недоволно еленчето. — А всичко ли бе-е-еше измислено?

— Да. И рогчето. Нали за него питаш?

Еленчето кимнало.

— А защо я измисли точно такава? — попитало то.

— Каква „такава“?

Еленчето замълчало и после казало:

— Ти имаш ли си приятели?

— Че ти малък приятел ли си? — казал метеорологът.

— Не-е-е, наистина!

— Я, какво любопитно двукопитно! — казал метеорологът. — Виж, за „наистина“ си малък! Хайде, бягай!

И еленчето изтичало в бялата гора. А метеорологът останал още малко пред машинката си, за да довърши това, което бил съчинил (и което не е за малки еленчета и дечица):

 

…Нито звън на шейна,

нито глас на жена,

вредом само една

тишина, тишина.

 

Сняг вали, сняг вали

над заспали ели…

Не боли, не боли,

преболява, нали?

Анастас Павлов

Анастас Павлов
Юнакът, що носел три планини

Имало едно село в долчинка, а в селото живеело малко момче. То имало добро сърце. Ще го срещне стар човек, ще му каже:

— Помогни ми, малко юначе! Тежи ми чувалът с картофи.

Нарамвало момчето чувала, та до къщата на човека.

— Благодаря ти, малко юначе, голям да порастеш — казвал му старият човек, а момчето що да види, ризата му — тясна, панталоните му — къси.

Хора се връщали от полето с кола натоварена, претоварена със снопи. Рукнал дъжд, потекли потоци. Пътят омекнал и колелата затънали до главините.

— Хей, юначе, помогни ни! — рекли му хората.

Нагазило момчето в калния път, хванало колата, вдигнало я и я преместило на сухото.

— Брей! — забрейкали хората. — Такъв юнак не сме виждали — цяла кола със снопи да вдигне.

Чуло се по селото. И всеки вика юнака на помощ.

Живеел в селото един крив дедо — никой не можел да му угоди. Цял ден седял на прага си, цял ден проклинал майсторите, дето му вдигнали къщата не така, а онака. Минал юнакът край него, казал му:

— Добър ден, крив дедо!

— Добър за тебе, лош за мене — иде ми да се тръшна, да се пукна, дано пукнат майсторите, дето ми направиха къщата не така, а онака.

— Хайде, не жали, крив дедо! Два пъти помисли, един път речи — както поискаш къщата, така ще я имаш.

Рекъл-нерекъл юнакът, скочил крив дедо.

— Така я искам!

Вдигнал юнакът къщата и така я сложил. Тъкмо да си тръгне по пътя, крив дедо извикал:

— Чакай, юначе, не така, а така!

И юнакът нали бил с добро сърце, пак вдигнал къщата и пак я нагласил. Кой знае още колко пъти крив дедо щял да си мести и гласи къщата, ако не се събрало цялото село.

— Юначе! Юначе! Юначе! — завикали всички.

Всеки го дърпа към своята къща. Тръгнал юнакът по селото — де що било, всичко нагласил. Уморил се, не е лесно хорските къщи да местиш, па седнал да си почине. Крак не подвил, дошъл един селянин.

— Юначе, на всички помогна, на мене не си. Искам моята къщурка долу от дола да я качиш горе на върха.

Нямало що. Юнакът награбил къщурката и отдолу в дола, та горе на върха. Закрепил я да не я катурнат ветровете и погледнал от върха.

Ширнал се свят пред очите му — реки блестят, гори шумят, от ливадите се носи дъх на маргаритки… Както гледал юнакът, така тръгнал.

Вървял той, а славата му все пред него тичала и викала, колкото й глас държи:

— Хей, хора-а-а, след мене иде голям юнак — кой каквото има да иска, сега да го иска.

И ето — насреща му идат триста селяни. Свалят триста калпаци.

— Юначе, юначе, помогни ни! Една планина е заприщила три езера и три реки. Житото ни изсъхна.

Погледнал юнакът към планината. Помислил си: „Кола със снопи съм вдигал, къщи съм премествал, ама цяла планина?“ Нали му било добро сърцето, решил да опита.

Хванал планината оттук, подхванал я оттам. Тристата селяни оставили тристата си калпаци, помогнали му. Юнакът вдигнал планината на едното си рамо.

Потекли трите реки от трите езера — житата живнали, изкласили, наедрели зърната. Грабнали селяните по една шепа жито, смлели го, умесили бяла погача, опекли я и я дали на юнака.

— Вземи, юначе! И благодарим ти!

— Къде да оставя планината? — попитал ги юнакът.

— По-нататък, юначе, по-нататък.

Тръгнал юнакът, а планината му тежи, ще го смачка. Носил я сто крачки на едното рамо, сто — на другото.

Минал житата. Стигнал до градините.

— Добре дошъл, юначе! Отдалече те гледаме, отдавна те очакваме — посрещнали го градинарите.

— Защо ме чакате, добри хора?

— Виждаш ли тая планина, юначе? Слънцето ни закрива — дръвчетата нито цвят цъфтят, нито плод дават.

Погледнал юнакът — планина като планина, ама той вече не се страхувал от планините. Грабнал я и нея, та на другото рамо.

Пекнало слънцето, цъфнали дръвчетата, узрели плодовете. Една градинарка свалила бялата си кърпа, избърсала една ябълка и я подала на юнака:

— Заповядай, юначе!

— Къде да оставя планините? — попитал ги юнакът.

— По-нататък, юначе, по-нататък.

Тръгнал юнакът с двете планини. Вървял, вървял, но къде да остави две планини. От едната му страна — ниви, от другата — градини.

По едно време стигнал до равно поле.

— Тук ще ги оставя — рекъл си той. — Да почина малко.

А към него тичат майстори и работници.

— Хей, юначе, молим ти се, не оставяй планините! Тук град ще градим.

— Добре — казал юнакът и пак ги нарамил.

Тръгнал да си върви.

— Юначе, почакай! Ние искаме да направим град-триград за чудо и за приказ. Можеш ли вдигна хей и тази планина — да стане по-широко полето.

— За вдигане ще я вдигна, ами къде ще я сложа? — сам се попитал юнакът, а на майсторите и работниците рекъл: — Ще опитам.

Напрегнал мускули. Вдигнал планината и я сложил преко на двете планини.

А дето била тази планина, бликнал извор. Гребнал един работник вода, подал канчето на юнака — водата била бистра и сладка.

Юнакът понаместил трите планини и тръгнал по широкия свят.

Вървял, що вървял, срещнал го един човек. Погледал го, учудил се.

— Юначе, как носиш три планини? Не ти ли тежат?

— Какво да ти кажа, човече — отвърнал му юнакът. — Планини са — тежат като планини. Но всяка една планина е едно добро за хората. От планината ми е тежко, от доброто ми е леко.

Анастас Павлов
Шареното човече

Когато шареното човече дошло на този свят, даже черните котки били сиви, а да не говорим за сивите котки — те си били такива, но си представяли, че кой знае какви са били.

А човечето се спряло и се чудело накъде да тръгне — всичко било толкова сиво, че нищо не се виждало. Сивият път бил точно пред човечето и сивите поляни, и сивата гора, ала то си мислело, че това пред него може и да е блато.

— Хей, шарено човече! — чуло се тънко гласче.

— Кой писука?

— Аз, пилето.

— Къде си ти?

— Ето съм! Шарено човече, дай ми мъничко кафявичко за крилцата. И мъничко червеничко за опашката. И съвсем, съвсем мъничко жълто за човката.

— Добре. Вземи си, колкото ти трябва.

Пилето си взело по мъничко от цветовете. Полетяло нагоре, нагоре, много нагоре. Изведнъж се чуло „даннн“ и малкото пъстро пиленце паднало и записукало:

— Ох, шарено човече, виж каква цицина ми излезе на главата. Ударих се в слънцето. Моля ти се, дай малко синичко за небето и малко златничко за слънцето…

— Лесно е да се каже „малко синичко“ — с толкова малко могат да се направят две сини очички, но цяло небе? И шареното човече си дало всичкото синьо и всичкото златно. Небето се вдигнало високо, много високо. Блеснало слънцето.

Тогава дошла сърничката.

— Шарено човече, хайде кажи ми, кое е трева и кое е камъни? Зъбите си ще строша, ще умра от глад.

— Това е много лошо! — казало доброто човече.

Погледнало се и си рекло:

— Дадох си синьото, дадох си златното, но имам още много цветове. Ще дам зеленото на тревата.

И вече не чакало да го молят. Нашарило цветята: червени, жълти, виолетови. А някои и сами си взимали. Един папагал си взел от всичките цветове, а всички други папагали направили същото.

— Аз искам да съм чисто беличка — казала зебрата и си взела от бялото. — Не, черното ще ми отива повече.

Бяла, черна, бяла, черна — станала на черти.

Вървяло човечето по света и целият свят ставал пъстър и радостен. Когато го срещнало момиченцето, доброто човече имало съвсем малко от цветовете и само от розовото имало повече.

— Шарено човече, дай ми малко цветове! — помолило се момиченцето.

— Вземи ги всичките — казало човечето.

И изведнъж останало без цветове, изчезнало.

А розовото момиче затанцувало от радост. Поискало му се за благодарност да целуне човечето.

— Шарено човече! Хей, шарено човече, къде си?

Изтичало до цветята.

— Мили цветя, не видяхте ли едно шарено човече?

— Виолетово като мене ли? — попитала виолетката.

— Червено като мене ли? — попитала розата.

— То беше синьо — казало небето.

— Не, то беше златно — казало слънцето.

Натъжило се момиченцето. Уплашило се. Ами ако светът отново стане сив?

Не тъжи и не се страхувай, розово момиченце! Ако светът отново стане сив, пак ще дойде едно шарено човече, за да му даде всичките си цветове.

Михаил Лъкатник

Михаил Лъкатник
Мишкина работа

Мишка стара, мишка сива, мишка дива и страхлива тръгна някога да дири през гори, поля, баири за момчето си жена.

Ходи, тича, пада, става и посред нощ, по луна, нейде в горската дъбрава заек дългоух съзря и зарадвана го спря.

— Здрасти, зайченце игриво!

— Здрасти, мишчице гризлива. Где тъй късно по луна?

— Тръгнах, зайко, да подиря за синчето си жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Ти си, зайко дългоух, с много тънък, остър слух, с бързи, пъргави крака. Хайде, стискай ми ръка. Имаш осем дъщери, всички смели и добри. Братко, дай от тях една на сина ми за жена.

— Давам, мишчице добра, ала в нашата гора има по-голям герой!

— Казвай, зайко, кой е той?

— Ох! По гърба ми страх пролазва… Кумчо-вълчо той се казва.

Хукна през поля, баири мишката — вълка да дири. Ходи, тича, пада, става, нейде в гъстата дъбрава най-подире го съзря и зарадвана го спря.

— Кумчо-вълчо, брат бъди ми! Моля ти се, помогни ми!

— Казвай, мишко сивокожа, що душата ти тревожи?

— Тръгнах, Кумчо, за сина да подиря аз жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Няма в горския шумак, знам, от тебе по̀ юнак. Имаш ти две дъщери, двете смели и добри. Вълчо, дай от тях една на сина ми за жена!

— Давам, мишчице добра, ала в нашата гора има по-голям герой!

— Казвай, Вълчо, кой е той?

— Много пчелен мед обича и се Мечо той нарича…

През поля и през баири мишката мечока дири. Ходи, тича, пада, става, слънцето кога изгря, нейде в гъстата дъбрава радостна го тя съзря.

— Здрасти, Мечо. Брат бъди ми! Моля ти се, помогни ми!

— Казвай, мишко сивокожа, що сърцето ти тревожи?

— Тръгнах, Мечо, за сина да подиря аз жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Няма в горския усой, знам, от тебе по̀ герой! А пък твойте дъщери тъй са умни, тъй добри… Мечо, дай от тях една на сина ми за жена!

— Бива, мишчице добра, ала в нашата гора има по-голям герой!

— Казвай, Мечо, кой е той?

— Той лъвът е, мишко сива, господар в гората дива!

През гори, поля, баири мишката лъва подири. Ходи, тича, пада, става, най-подире го съзря и зарадвана го спря.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Брат бъди ми, моля ти се помогни ми!

— Казвай, мишко сивокожа, що сърцето ти тревожи!

— Тръгнах, братко, за сина да потърся аз жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Няма в горския шумак, знам, от тебе по̀ юнак. А пък твойте дъщери тъй са силни, тъй добри. Моля ти се дай една на сина ми за жена…

— Бива, мишко опашата, ала знай, че на земята има по-голям герой: умният човек е той!

През гори, поля, баири мишката човека дири. Най на края го съзря и зарадвана го спря.

— Хей, човече, брат бъди ми! Моля ти се, помогни ми!

— Казвай, мишчице гризлива, що душицата ти свива?

— Тичам, братко, за сина. Търся му добра жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Ти си силен и безстрашен, всички се от тебе плашат. А пък твойта дъщеря тъй е умна, тъй добра! Дай я, братко, за жена още днеска на сина!

— Бива, мишко, да я дам! Работата, виж, е там, че от мене по̀ юнак има на света все пак!

— Кой е той? Кажи веднага!

— Слънцето е, мишко драга. То с лъчите си огрява всичко живо на земята, то живот и сили дава на житата и цветята. Никой, мишко сивокожа, без лъчите му не може нито ден да преживее. То ни храни, то ни грее!…

През гори, поля, балкани, през реки и океани сто дни мишката вървя и при слънцето се спря.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Брат бъди ми. Моля ти се, помогни ми!

— Казвай, мишко сивокожа, що сърцето ти тревожи?

— Тичам, Слънчо, за сина. Диря му добра жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Ти си силен, ти си смел, волен си като орел. Ти огряваш вредом всички, топлиш зверове и птички. А пък твойта дъщеря тъй е умна, тъй добра. Дай я, братко, за жена още днеска на сина…

— Бива, мишко, да я дам! Работата, виж, е там, че от мене по̀ юнак има на света все пак…

— Кой е той? Кажи веднага!

— Облакът е, мишко драга. Той е силен, той е смел, той лети като орел. Щом поиска, мишко сива, той лъчите ми закрива…

През гори, поля, балкани, през реки и океани сто дни мишката вървя и при облака се спря.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Брат бъди ми! Моля ти се, помогни ми!

— Казвай, мишчице гризлива, що душицата ти свива?

— Тръгнах, братко, за сина да подиря аз жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Ти си силен, ти си смел, ти летиш като орел. А пък твойте дъщери тъй са умни, тъй добри. Облаченце, дай една на сина ми за жена…

— Бива, мишке, да ти дам! Работата, виж, е там, че от мене по̀ юнак има на света все пак.

— Кой е той? Кажи веднага!

— Вятърът е, мишко драга! Той где иска — там отивам, там дъжда си аз изливам.

През гори, поля, балкани, през реки и океани много мишката вървя и при вятъра се спря.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Брат бъди ми! Моля ти се, помогни ми!

— Казвай, мишко сивокожа, що сърцето ти тревожи?

— Тръгнах, ветре, за сина да подиря аз жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Ти си силен, ти си смел и летиш като орел. А пък твойте дъщери тъй са умни, тъй добри. Дай ти, Вятърко, една на сина ми за жена…

— Бива, мишке, да ти дам. Работата, виж, е там, че от мене по̀ юнак има на света все пак.

— Кой е той? Кажи веднага!

— Планината, мишко драга. Векове по нея духам, надали ще я издухам.

През гори, поля, баири тръгна мишката да дири планината непозната. Най-подире я съзря и при нея се поспря.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Помогни ми! И сестрица ти бъди ми!

— Казвай, мишко опашата, що тревожи ти душата?

— Диря, сестро, за сина силна и добра жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Знам, че твойте дъщери са и силни, и добри. Ти, сестрице, дай една на сина ми за жена.

— Бива, мишко, да ти дам, но бедата, виж, е там, че от мене по̀ юнак има на света все пак.

— Кой е той? Кажи веднага!

— Гледай долу, мишко драга. Векове тече реката и разкъртва ми снагата. Ден и нощ тя с мен се бори, хиляди злини ми стори!

Взе си сбогом с планината мишката и спря реката.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Помогни ми и сестрица ти бъди ми!

— Казвай, мишко сивокожа, що душата ти тревожи?

— Диря, сестро, за сина силна и добра жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, храбър род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Знам, че твойте дъщери са и бързи, и добри. Ти, сестрице, дай една на сина ми за жена.

— Бива, мишко. Да ти дам. Работата, виж, е там, че от мене по̀ юнак има на света все пак.

— Кой е той? Кажи веднага!

— Той е къртът, мишко драга. Бреговете ми копае, нищичко не ще да знае. Ден и нощ се с него боря, но какво ли ще му сторя?

Дупка мишката съзря и при кърта се завря.

— Здрасти!

— Здрасти!

— Брат бъди ми! Моля ти се, помогни ми!

— Казвай, мишко опашата, що тревожи ти душата?

— Диря, братко, за сина умна и добра жена. Но да бъде тя от славен, от прославен, силен род, та от котките да пази мишия страхлив народ. Знам, че твойте дъщери са и умни, и добри. Моля ти се, дай една на сина ми за жена.

— Бива! Ето, имам три. Ти една си избери!

В мрака мишката се звери, най-добрата да намери. Пипна най-подир едната, рече:

— Таз ще е снахата! Хайде, свате, кърте стари, събери отвред сватбари. Сватба с музика се прави, младите да бъдат здрави…

Сватба дигнаха голяма. Разлюляха чак балкана. Цяла нощ играха, пиха и добре се веселиха.

А когато рано-рано слънце позлати балкана, гледа мишката — горката, — сляпа й била снахата. Писна мишката, заплака и сина си жив оплака.

Духна вятърът и рече:

— Който, мишко, тъй избира, сляпа за снаха намира!

Всички гости го разбраха и на мишката се смяха.

Михаил Лъкатник
Щом повярваш на патока, ще потънеш надълбоко

В ранно утро, в ранен час хвърли дядо сребровлас от стопанския обор две каруци конски тор. Торът дигна топла пара от земята до небето. Дядото си сви цигара и подкара в тръс конете.

Глупавият бял паток към рекичката пристъпи, малко да се поизкъпе. Парата като съзря, на брега глупакът спря и извика с глас висок:

— Па-па-па! Гори земята! Бягайте далече, братя!

И от страх се разтрепери и крилата си разпери.

Прелетя за миг реката. Спря до Петльо край върбата.

— Чакай, жълтоклюно пате! Де тъй бягаш през реката?

— Бягай с мене, бягай, брате! Бягай, че гори земята!

Петльо цял се разтрепери, в миг крила и той разпери. Само с два-три бързи скока хукна смело след патока. Бяга белият паток, бяга петльо кривоок, бягат двамата другари — спря ги старото магаре:

— Чакайте! Къде тъй, братя?

— Бягай, че гори земята!

Марко цял се разтрепери и от страх уши напери.

Бяга белият паток, бяга петльо кривоок, бяга старото магаре — бягат тримата другари.

Някъде навън от село път препречи им козелът:

— Чакайте! Къде тъй, братя?

— Бягай, че гори земята!

Хукна и козелът с тях, скриха се във облак прах. Тичат, бягат през полята — спря ги заекът в гората:

— Хей, поспрете! Где тъй, братя?

— Бягай, брат! Гори земята!

Заекът изгуби ум — полетя като куршум.

Бяга белият паток, бяга петльо кривоок, бяга зайо скок-подскок, бяга козльо виторог, бяга старото магаре. Кой петимата другари би могъл да изпревари? Ех, иди, че ги гони през гори и планини!

Покрай блатото дълбоко спря за мъничко патокът. Гледа своите другари как летят в надпревара. Гледа, че след тях дими — прах се дига на вълни.

— Па-па-па! Дано не спрат! Всичките ще изгорят!

И във блатото дълбоко смело хвърли се патокът. Скочи петльо кривоок, скочи зайо скок-подскок, скочи козльо виторог, скочи старото магаре. И додето се запрат, и додето разберат, нейде близо към средата ги погълна в миг водата.

Само белият паток изненадан се учуди:

— Виж ги ти! Та те са луди! Хич не знаели да плават! Пада им се! Да се давят!…

Рече щъркът дългокрак:

— Като вярват на глупак, като вярват на патока, пада им се! Трак-трак-трак! Да се давят надълбоко!

Митко Яворски

Митко Яворски
Чудото

На Георги Константинов

Не искам, да ме напуска признателността за благородството, с което тъй щедро ме даряваше.

Всяка пролет слизаше от планината старец, побелял като върховете, под които живееше.

В долината пееха птици и хора, но той сякаш не ги чуваше.

— Колкото и много да знаем за света, все ще остават чудеса, пред които ще се дивим и ще се прекланяме. Светът не се състои само от видимото, затова и всеки ден да се откриват чудеса, пак ще останат за всички.

Ако чудото не е цяла страна, може да бъде кътче от нея. Не е ли кътче, ще бъде пещера, която някой ден ще покаже пред смаяните ни очи подземните си дворци.

Ако не е пещера, чудото може да бъде изворче, плъпнало нечакано от нажежените камънаци. Не е ли изворче, ще бъде цвете. Не е ли цвете — ще бъде чудна красавица или човешка постъпка, проникнала в сърцата ни като топъл пролетен лъч — заговарваше той всеки срещнат. След туй му разказваше за нещо, което не бе виждал.

В една богата, голяма страна имаше много чудеса. В средата й, направо от равното поле, се вдигаше висока планина. Изморена сякаш да бърза, там, гдето спираше да си почине, се разстилаше равно поле, обградено от насечени остри скали. Можеше ли да се помисли, че те не бяха едно чудо. Но ако някой рече, че е единствено, ще сбърка. В средата на китната долина струяха като фонтани шест извора, три горещи, три студени.

Един от горещите извори беше обагрен в зелено, друг в червено, а от студените един белееше като снега по върховете на планината; и друг бе пак бял, но ароматен, като че ли в него разтваряха прашец цветята, разцъфтели по обширните ливади. Останалите ром