За ваканция отново
чуй звънчето как звъни.
Сбогом, моя класна стая,
сбогом, мои класни дни.
Сбогом на тетрадки сини!
Сбогом книги! Раз! Два! Три!
Чантата ми днес е пълна
само с песни и игри.
Късах за моя учител цветя —
здравец, лале, минзухари,
сам се катерех по диви места
и по чукари.
Носех цветята на другия ден —
пъстри букети,
стисках ги радостен, тих и смутен
все до сърцето.
Моят учител, усмихнат и благ,
казваше с радост:
— Колко цветя си донесъл ти пак!
Цяла грамада!
Ти ми дъхтиш на гора, на роса
с тия букети!
Сякаш и ти с твоята руса коса
станал си цвете!
Колко щастлив и доволен аз бях!
С весела песен
хуквах навън и букети берях
пролет и есен!
Тесен бе целият кър разцъфтял!
Малко ми бяха цветята!
Аз за учителя свой бих обрал
всички цветя по земята!
Измина учебната година,
довиждане, учителко добра!
Довиждане на стаята, на чина —
на теб, звънчето, което ни събра…
Запретнали до лактите ръкави,
ще работим без отдих в захлас.
След лятото, заякнали и здрави
ще седнем пак на чиновете в клас.
Учителко, ти майчице добра,
защо преливат сълзите в очите?
Ти нашите тревоги в тях събра,
но никога за отдих не попита.
Учителко, последен звън звъни,
раздялата на чиновете сяда.
За сетен път ни вкупом погледни,
вземи букет от обич за награда!
А лятото кога се наиграе
и с гроздове посрещне есента,
при теб ще се завърнем да узнаем
най-верните пътеки на света!
Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.
И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.
Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.
Слънцето припича,
глъхне нейде звън.
Хайде бързо всички
да излезем вън.
Бяла перуника
праща мирис благ.
Вятърът ни вика
на лудешки бяг.
Над градини росни
литва цветен прах.
Бодро да се носи
волният ни смях.
В малки и големи
радост да искри.
Лятото е време
само за игри!
Иде топло лято и
за отдих час.
Грее слънце златно,
то злати и нас.
Волни през полето
ще летим безспир.
Ще тупти сърцето
през поток, баир.
И морето южно
ще ни мами пак.
Весело, задружно,
ще летим с влак.
Толкоз е прекрасно
да си млад турист
и да дишаш страстно
пресен въздух чист.
И сред планините,
и сред морска жар
да прекарваш дните
с някой нов другар!
Тия дни чудесни —
топли летни дни,
със игри и песни
да посрещнем ний!
Аз съм силна принцеса на мечтите,
цялата вселена съм посетила.
Тя е на тайните душата
за мен сърдечно разкрила.
За какво ме гледате така?!
Та аз съм обикновено дете!
Подайте ми топла ръка,
идвам към теб свете!
Ето, сега сме в Китай,
интересен, загадъчен край.
Ако поискаме, ще полетим
и в стария, чаровен Рим.
Ще наострим мечтата и виж,
сега сме в блестящия Париж,
а пък със сънищата сме за час
на червения и далечен Марс.
Ако поискаме и Луната
хоро ще играе със Земята,
а пък страшните фараони
с нас ще си играят на клоуни!
Пътешествията ми са винаги безплатни.
Само поискам, затворя очите
и тръгна по пътищата златни,
аз — принцесата на мечтите!
Всеки ден Слънцето си играеше с децата. Правеше им слънчеви зайчета, сърнички и птички, слизаше в малките им огледалца, а след дъжд дори им правеше седмоцветни дъги.
Веднъж дотолкова се улиса в играта, че закъсня. Часовниците забиха тревожно.
Слънцето се сепна и понечи да си тръгне, но децата много обичаха да си играят с него и го помолиха да почака още мъничко. То много обичаше децата и остана, за да не ги натъжи. Играта продължи още по-весела и закачлива…
Децата отдавна трябваше да са вечеряли. Вече беше време да си лягат. Звездите заизгряваха една подир друга, но слънчевата светлина не им позволяваше да заблестят.
Най-после слънцето каза на децата „Лека нощ“ и си тръгна забързано, но вече беше станало много късно.
— Хей, Слънце, защо още не си залязло! — запита го Вечерницата.
— Улисах се в игра с децата и закъснях.
Около него се скупчиха ято звездици:
— Батко Слънчо, остани да си поиграеш и с нас!
— Трябва да заляза, а хоризонтът е далече! — загрижено отвърна Слънцето.
— Защо не се гмурнеш в морето? — досети се Вечерницата. — Хем на Земята ще се стъмни, хем ще поплуваш през морето и ще срещнеш много интересни жители на Морската държава.
— Наистина трябва да опитам! Вместо по небето, през морето също мога да отида до хоризонта — извика Слънцето, помахвайки с най-яркия си лъч. После се гмурна в морето като голяма огнена топка.
Заплува на запад. Над Земята притъмня.
В морето стана светло, както никога досега. Морският свят се стъписа.
Зачервени от горещината, раците облякоха своите бойни брони и тръгнаха на преден ход, защото задният ги водеше право към светещия звяр, както го нарекоха в първия момент.
— Какво е това огнено кълбо? — запита една рибка на име Рибка-Припка.
— Може да е непозната на нас светеща риба, дошла от някое далечно море или океан — предположи хамсийката Сийка.
— Не виждате ли, че прилича на огромен бисер! — възкликна мидата Бисерка.
— Светещото кълбо е Слънцето! Урааа! Слънцето ни е дошло на гости. Урааа! — запляскаха радостно с перки ято делфини.
— Слънце ли? Какво е това слънце? Яде ли се, пие ли се? — запита Сафридът и погледна през своя бинокъл.
— Сигурно е много вкусно! — облиза се акулата Лакомка. — Аз отивам да го изям!
Тя се спусна към Слънцето с отворена уста, но светлината му я заслепи, усети, че й става горещо… Лакомка продължи да приближава към него по-бавно, но почувства парещи болки. Обърна се рязко и изчезна в морската бездна.
— Това не може да бъде истинско слънце! — изрази съмнение калканът Калко.
Наистина водата разсейваше силния му блясък, но слънцето все пак сияеше ярко.
— Ако е Слънцето, какво ще търси в морето? — поглади мустак дядо Сом, който беше дошъл на гости на морските си братовчеди от Голямата река.
— Дори да е Слънцето, не му е чиста работата! Щом се е прокраднало в нашето море по никое време и без разрешение, не ще да е дошло току-така! — поклащаше глава един хищен рибок с прякор Морския вълк.
Даже и рибарите се озадачиха:
— Колко голяма златна риба!
— И как приятно блести!
— Да я хванем по-скоро, докато не е избягала! Тя ще изпълни всички наши желания!
И хвърлиха мрежи, но слънчевият огън прогори и стопи оловните им топчета.
Най-главните представители на морското население се събраха на съвещание.
— Какво ще правим с това чудовище? — обърна се към парламента морският крал Кит Фонтан.
— Да го прогоним! — заяви първият съветник крокодилът маркиз Кроко.
— То ще загрее и изпари всичката ни вода! Я вижте над него облак след облак потеглят към небето! — предупреди барон Паламуд.
— А може всичката вода да кипне, ако продължава да я загрява. Тогава ние ще се сварим и цялото море ще се превърне в рибена чорба! — каза мерлузата Мери и сама се удиви на остроумното си хрумване.
Всички бяха единодушни — да се прогони! Само че как?
Изпратиха рибата Морска игла да го убоде, но твърде скоро тя се върна запъхтяна и нагорещена.
Опитаха да го поразят с една огромна риба-меч. Хвърлиха я с всичка сила. Тя полетя към пламтящото чудо, но след малко се върна нажежена до бяло.
Проводиха Морската лисица, но тя не успя да го надхитри…
А Слънцето дори не подозираше, че искат да го изгонят. То направи няколко седмоцветни дъги и ги метна в различни посоки.
Малките рибки-деца ги погледнаха с възхищение и започнаха да си играят с тях.
Слънцето им правеше слънчеви рибки, рачета, морски кончета, многоцветни капки…
Като видяха това, едрите риби решиха да опитат с добро.
Изпратиха парламентьори, които от почетно разстояние попитаха Слънцето какви условия ще постави, за да сключат примирие.
То се усмихна и каза, че не поставя никакви условия и няма да направи нищо лошо на морските жители, просто ще преплува морето до хоризонта и ще си замине.
Морските обитатели въздъхнаха толкова силно, че морето се развълнува.
Измързналите приближиха до Слънцето да се постоплят, любопитните — да го погледат.
— Ах, Слънчице, колко си добричко! — пляскаха с перки делфините.
— Че тооо, слънцето май не било толкова лошо — промърмори маркиз Кроко.
— Изглежда, че сме се заблудили — усмихна се под мустак дядо Сом.
— Ти наистина си добро слънце — извика барон Паламуд.
— Остани още при нас в морето! — помоли го самият крал Кит Фонтан.
— Чичко Слънчо, остани завинаги при нас! — викаха рибките-деца.
— Това е невъзможно! От другото земно полукълбо отдавна ме чакат да изгрея! — отвърна Слънцето и точно в този момент достигна до хоризонта.
— Остани, остани, мило слънчице! — молеха го безброй риби.
— Довиждане! — извика Слънцето, изскочи над водата и се спусна зад хоризонта.
В морето притъмня.
Хладни тръпки полазиха морските обитатели. Те се прибраха в подводните си домове и си легнаха. Щом заспаха, всички засънуваха Слънцето.
Зад полята, в долината
се синее планината.
Топло лятно слънце грее,
бисерна река бистрее.
А из златните пшеници
бликат гласове на птици.
Гледам аз и се любувам.
Де да ида да летувам?
Отговарят ми полята:
— Тук прекарай цяло лято!
В нашата зелена шир
лятос ти бъди пастир!
Буйна нива ме зове:
— Тук събирай класове.
Тежки снопи — чисто злато
ще пренасяш в знойно лято,
ще ги возите с колите
в тихи нощи под звездите.
Пресни пити ще ядеш,
здрав и читав ще растеш!
Тъй да бъде — рекох аз,
и заработих тогаз:
бях с тояжката в ръцете
по ливадите с овцете,
а когато жетва златна
грейна чиста, благодатна,
пламнах в жътвената жар,
на жътварите другар.
А след жътвата с децата
гмуркахме се из реката,
брахме ябълки и сливи,
зарзали и круши диви…
Планината отдалече
се усмихна и им рече:
— Ха от знойните поля
ти сега при мен ела!
Тук е чудно за летуване.
И запях през равнината,
път поех към планината.
— Добро утро, планина,
аз пристигам, ето на̀!
— Добро утро, млад юнак,
гост бъди ми, мил и драг!
Волно дишах въздух чист,
пих водица с липов лист,
като чудните юнаци
пях из хладните букаци,
затова съм тоя ден
бодър, здрав и бял-червен!
Залезът искрящ угасна. Вечер лятна, вечер ясна пална първите звездици. Стихват птичките. Мушици, пеперудки и калинки, дребни горски животинки се приготвяха за сън… Кой ли още е навън?
Сред зелената дъбрава бавно пъпли леля Мрава, а след нея крета Черньо, глезено хлапаче.
— Ох, да ходя аз не мога… Ти си майка лоша, строга! Цял ден работиш и тичаш, ала мен… не ме обичаш! Ти за другите деца мъкнеш тежките зрънца! Мравунякът е далече, а пък аз съм болен вече… Искам да живеем двама! Други мравки с нас да няма.
— Не, не може, мили сине! В мравуняка от години мравки те живеят дружно! Да се върнем там е нужно!
Ала Черньо я не чува. Той на болен се преструва:
— Да вървя не мога… Спирам. Мамо, миличка, умирам!…
Що ли става със синчето? Мама гали му челцето и загубила надежда, тя смутено го оглежда…
„Мрак се спуска над гората… Колко влажна е тревата! — шепне Мрава. — Тук навярно ще настине мамин Черньо!“…
Светъл лъч следа изплита и… светулката долита. Свежда златното челце и продумва:
— От сърце се тревожа за детето! Как се мъчи, охка, клето… Тръгвайте след мен полека. До „еленова пътека“ забелязах, сестро мила, нова и удобна вила. Една ябълка червена някой е изпуснал вчера. Ако дойдете със мен, аз завчас ще я намеря. Там момчето ще почине, болестта му ще премине!
Леля Мрава тихо плаче, глезения Черньо влачи и със сетен дъх и сила стигат търсената вила.
Пада тиха нощ в гората. Спят тревичките, цветята, сладкопойните певци, цигуларите щурци…
Спи Черньо с леля Мрава в къщичката топла, здрава.
Заживяват в нея двама: Черньо и добрата мама.
— Плодове узрели, сине, похапни и ще ти мине! А сбереш ли малко сила, ще напуснем тази вила.
Ден след ден летят в игра… Ех, че хубава гора! Мравчо бузите надува, но пред мама се преструва:
— Скучно ми е в таз дъбрава! Имам нужда от забава. Ще умра самотен аз… Гости покани у нас!
— Ех — пошепва леля Мрава, — да празнуваме тогава…
И запъти се горката, гости дири сред цветята…
Приближават на дружини с мотопеди, с лимузини, с въртолети, пеш, безчет гости… Идат те отвред! Трите гиздави мушици — чернооки хубавици, едър Бръмбар Носорог в нов костюм изискан, строг, двете румени калинки и… стотици животинки.
Домакинята добра ръченица заигра, но със силен глас тържествен, строг викна Бръмбар Носорог:
— На артистите ни „браво“! И на тебе, лельо Мраво! Но… синчето ти къде е! Нека малко да попее!
Черньо шепне:
— Не, не мога… — И бледнее от тревога.
— Декламираш ли поне?
Черньо отговаря:
— Не!
Братовчедката мушица прави тайнствен знак с главица и прошепна с тънък глас:
— Нека го помоля аз! Срамежливото дете нещо ще ни прочете!
Черньо се черви от срам:
— Да чета… съвсем не знам…
И на Мрава във полата бързо свира си главата, цял поток от сълзи лее, да погледне той не смее. А горката леля Мрава тръпне и се притеснява, че е Черньо мързелан, а тя за срам в гората стана.
Но заплиска отведнъж неочакван, силен дъжд! Всеки охка и се мръщи, всеки тръгва си към къщи!
— Виж тавана! — шепне Мрава, тръпне и се насълзява. — Дъжд шурти от сто отвора. Помогнете, мили хора-а-а! Водопад над нас се стича…
А под масата наднича гузно Черньо: „Гледай ти! Гризах, гризах — той шепти, — уж по малко, на шега и… каква беда сега!“ А на Мрава с бодър глас той извиква: Здрав съм аз! Да се върнем вкъщи вече! Мисля, че не е далече… Ще се трудя със любов! И да уча съм готов!
Спря дъждът и тичешком те напускат тоя дом. Ситно стъпва леля Мрава, тича Черньо, не остава! Бързат те към мравуняка. Труд полезен там ги чака. В късна есен, в бяла зима, здрав подслон за тях ще има.
Моливчето взех на кака Дочка
и поставих върху листа точка.
И нали то винаги ме слуша,
вижте как ми нарисува круша.
По погрешка драснах със ръката —
стана долу дръжка полегата.
После бързо със драскулка нова
сложих й листенце ей такова.
И кога се вгледах — леле, мамо —
нарисувал съм мишле голямо.
Най-хубаво е за детето
да иде лете на М…!
В морето правят се разходки
със параходчета и Л…!
И може на брега да види
детето най-различни М…!
Сто ливади ще ошета
с неуморните крачета.
От цвят на цвят прелита
вкуса им да опита.
Восъчни килийки прави
в кошерите здрави.
В тях приготвя, братко,
нещо много сладко.
Тя прилича на осата.
Отгатнахте ли я?
Пчелата
Имаше едно време един цар. Той събра веднъж мъдреците на съвет. Рече им:
— Голяма грижа ме е налегнала. Както знаете, едничкият ми син, Шишко, съвсем не отговаря на името си. Тънък е като комар. Ребрата му се броят. Какво да правим?
Замислиха се мъдреците. Три дни и три нощи мислиха. Най-после един от тях рече:
— Намислих, царю честити. За да отговаря на името си, Шишко трябва да се облече по-дебеличко. И възглавнички под дрехите трябва да му сложим.
Облякоха Шишко с три чифта дрехи, подпъхнаха му и възглавнички и го пратиха на разходка. Заразхожда се важен Шишко, поразтича се. Подгони гъсенцата с пръчка.
— Ссс-ссс-ссс — Сиско — засъскаха гъските разядосани. Разплака се Шишко.
— Гъските ми се смеят, че не съм Шишко, а Сиско…
От очите му текат сълзи, а от челото му пот като из ведро тече. Горещо лято беше. Разсърди се царят.
— Съблечете детето, щом не е истински Шишко.
Съблякоха го. Ами сега? Какво да правят?
— Друго намислих, царю честити — обади се втори мъдрец. — Щом не отговаря на името си, да му сменим името. Има толкова други имена, които ще му подхождат. Например: Клечко, Комарчо, Крачунчо…
Щом Шишко чу какво са намислили, разплака се още по-силно.
— Всичките ми играчки вземете, само името си не давам.
Вдигна се тогава трети мъдрец, поглади дългата си брада и каза:
— Открих, царю честити. За да отговаря на името си, Шишко трябва да напълнее. А за това трябва да го пратим на море.
— Хубав съвет — зарадва се царят. — Заведете го в морския дворец, но да го пазите.
Настаниха Шишко в златната колесница, впрегнаха в нея шест чифта коне. Зад него тръгнаха сто слуги и готвачи. Царското дете ще угояват, не е шега. Яхнали магарета, тръгнаха и мъдреците да го наглеждат. Стигнаха на морския бряг. В чудно хубавия дворец имаше всичко в изобилие, но на Шишко не му се ядеше. По цял ден лежеше на сянка. Мъдрецът, който се грижеше за храната му, изпращаше всеки ден при царя бързоходец със следното писмо: „Днес на обяд Шишко изяде: 1. Една супа от пилешко сърце със седем зърна ориз; 2. Крило от гълъб, изпечено на скара, с прибавка един макарон; 3. Четири зърна чудесно грозде, без семките. Изпържихме му и една рибка, но не иска да я изяде — не му била сладка.“
Всеки ден мереха Шишко на големи златни везни. От едната страна слагаха кучето и котката, а в другото блюдо сядаше тънкият Шишко. Той тежеше точно колкото тях. Блюдото с Шишко не натежа нито веднъж. Натежаваше само ако кучето лавнеше и котката рипнеше долу.
Тогава мъдреците решиха, че Шишко трябва да прави морски бани.
Но за да не му се случи нещо, накараха го да седне на трон, поставен на брега, и потопяваха във водата само краката му. Изправени край него, двама царски моряци наблюдаваха с далекогледи да не излезе буря. Но и от тези морски бани Шишко не наддаде нито грам. Изплашиха се мъдреците. При толкова силна храна да не напълнее! Напразно се въртяха те около теглилката. Споглеждаха се: какво да правят? Какво ще отговарят на царя?
Един ден те се събраха пак на съвет. Цял ден заседаваха, нищо не измислиха. През това време Шишко прескочи през прозореца и отиде да се разходи сам по брега на морето. Там срещна рибарчето Пенчо.
— Кой си ти?
— Аз съм Пенчо, дядо е рибар. А ти кой си?
— Аз съм Шишко…
— Ха-ха-ха! Какъв Шишко си ти — тънък си като чироз.
Смееше се Пенчо, но Шишко не му се разсърди. Сприятелиха се. Почнаха да играят заедно. Тичаха по брега, правеха кули от пясък, къпаха се в морето. Здраво се изпекоха на слънцето, та гърбовете им се зачервиха.
— Стига вече, че ще изгориш. Облечи се. Аз съм свикнал — каза Пенчо. — А сега тръгвай с мен. Ще идем при дядо. Той лови риба, та да му помогнем.
Отидоха при стария рибар. Той беше наловил с мрежата два коша риба.
— Хайде да ги пренесем ние — рече Пенчо. — Дядо е стар.
Грабнаха кошовете и ги замъкнаха в тръстиковата колиба.
— Давайте сега чорба от пиле, печен гълъб и макарони, и грозде, че съм гладен като вълк — извика Шишко.
— Какво? Пиле ли? Печен гълъб ли рече? Ти да не си царски син, та искаш пиле и гълъб? Ето ви хляб и по две пържени рибки.
— Да, аз съм Шишко. Синът на царя. Но сега и рибките ми са сладки.
— Царският син ли? — уплаши се рибарят. Скоро дай хляба и рибките, да не ти се развали стомаха. Ти не си свикнал на сиромашка храна. Хайде да те водя в морския дворец. Там ще те нахранят.
Стигнаха тримата в двореца. А там се беше вдигнал голям шум. Търсеха Шишко под дърво и камък.
— Давайте по-скоро да ям! — извика Шишко.
Донесоха му чорбата: от едно пилешко сърце и седем зърна ориз.
— Пилето само сърце ли има? — ядоса се Шишко. — Дайте тук и крилете, че и кълките, че и бялото месо!
Донесоха и печеното: крило от гълъб на скара, с прибавка един макарон. И от него не се насити Шишко, та му донесоха още. На края не четири, а четиридесет и четири зърна грозде изяде. И все още му се ядеше.
— Дайте ми парче хляб и сирене да си доям — заповяда той. — И две пържени рибки — много са сладки. А на рибаря и внука му сложете по едно пиленце, че отдавна не били яли пиле.
Зарадваха се мъдреците на тая голяма промяна и пратиха бързоходец при царя с писмо, в което пишеха:
„Царю честити, морските бани много помогнаха на Шишко. Веднага да се натоварят на каруците триста тлъсти пилета, десет чувала макарони, пет тенекии сирене, двайсет коша грозде! Ако не стигнат за лятото, пак ще ти пишем!“
Уплаши се царят от такава поръчка и отиде да види каква е работата. Като поразпита и разбра всичко, той нареди Шишко да играе и да тича цял ден с внука на рибаря и да носят заедно всяка вечер по един кош риба до колибата. Шишко беше много доволен. Бузите му се надуха и зачервиха. Гърбът му почерня като гърба на Пенчо. При всяко ядене искаше и пържени рибки.
Когато дойде време да си тръгват, претеглиха Шишко на везните. Много беше наддал. А знаете ли как го мериха? При кучето и котката сложиха и едно прасе, тогава чак се изравниха везните.
— Ти си наддал цяло прасе! — радваше се царят.
Той нареди да извикат рибаря и го запита:
— Кажи ми, рибарю, защо по-рано пържените рибки не бяха сладки на моя син?
— Ех, ти, царю честити, уж си цар, а пък не знаеш една толкова проста работа: пържените рибки са сладки само на този, който работи. И само той става силен и здрав!
— Умен рибар си бил, брей! Искаш ли, рибарю, ти да ми станеш съветник, а мъдреците да пратя да ловят риба?
Засмя се рибарят на глупавия цар и глупавите мъдреци и каза:
— О-хо, царю честити! Да ловят риба още повече няма да ги бива! Не е лесна работа това! Правете каквото щете, но мене тука оставете! Рибар съм аз и внукът ми Пенчо искам да стане рибар!