Над просторната самота на канадските гори, равнини и езера трептеше спокойна обедна омара. Лосът и карибуто, пасли от ранни зори, си почиваха под меките лъчи на февруарското слънце. По пладне, свит на кълбо в леговището си сред скалите, рисът се готвеше да тръгне на лов, а лисицата се бе отдала на обикновената си следобедна леност. Лосовите птици, доволни, разперваха сладостно перата си под нежната светлина. Наоколо се топяха последните снегове.
Беше времето, когато, тръгнал по дирята на дивеча, предвидливият ловец сваля раницата си, събира тихичко сухи дърва да стъкне огън, носле, като си е похапнал, запушва лулата си, наострил зрение и слух.
Ако в такъв момент го заговорите, ще ви даде знак да мълчите, като ще ви прошепне:
— Ш-ш-шт! Тихо! Може би на две крачки от нас има дивеч. В тези часове всички животни обикновено са сити и дремят. Не ни ли усетят, ще останат така още час-два. Лосовете и карибутата може да са на един хвърлей от нас. Де да знаеш…
Скоро нещо се размърда в глухата пустош.
Най-напред окото долови черно петно по светналия склон на заснежения хребет. После то взе да става по-голямо, да се обтяга и удължава, като простира предните си нозе и свива плешки.
Вълк.
Вълкът, след като се е наял, обикновено заспива дълбоко. Опитният ловец лесно може да се досети, че щом звярът е станал, значи е подплашен.
И наистина, самотният скитник току-що бе подушил онова, което най-много стряска обитателите на Уайлд[1]: миризмата на човек.
Вълкът слизаше бавно по белия склон, отпуснат все още от яденето и съня, но и разтревожен от стария наследствен инстинкт за самосъхранение.
Както се влачеше по разтапящия се сняг през една поляна, изведнъж спря. По-силно бе усетил вече човешката миризма.
Това беше толкова явно, че като вирна муцуната си навъзбог, звярът отправи към братята си в гората и равнината своя предупредителен знак.
Докато още е светло, вълкът се задоволява с това. Но ако е настъпила нощта, веднага се спуска срещу човека, а и други вълци откликват на неговия зов. Сред бял ден единакът се ограничава с нададения вой, след което се връща назад.
Този вълк обаче не се върна. Продължаваше да души неспокойно въздуха. Далеч пред него се виждаше утъпканият от шейна и кучета път.
Това бе шейната, поела от търговската фирма при Нипигонското езеро и отнасяща младия Родрик Дрю към далечната цивилизация.
Но не тази шейна и човекът в нея плашеха вълка, който беше настръхнал и озадачен, но и не желаеше да избяга. Причината за неговата уплаха идеше от север, откъдето духаше и вятърът. Към подушената миризма се прибавяше и ясно доловеният звук. И едното, и другото доизплашиха звяра, той хукна по белия склон и се скри в една горичка.
Там, откъдето идеше опасността за вълка, се простираше малко замръзнало езеро, а от най-отдалечения му бряг, на четвърт километър разстояние от покрайнината на обширна гора от балсамови дървета внезапно се показа друга шейна, теглена от буйни кучета и носеща друг човек.
За известно време бъркотията на кучетата, чиито каиши се бяха преплели и които се бяха отдали на свойствената им за полудивата нортландска порода вражда, не бе разбираема.
Но скоро се разнесе строгият и повелителен глас на човека, изплющя бич и хъските заскимтяха. Като по чудо редът се възстанови и кучетата се понесоха по гладката повърхност на езерото, напомнящи жълтеникав лъч.
Мъжът, който тичате покрай шейната, беше висок, добре сложен, а по грубоватия му вид лесно можеше да се разпознае индианец.
Групата не бе изминала и четвъртината на езерото, когато се разнесоха други викове и нова шейна се появи из балсамовата гора. И тази шейна се движеше с луда скорост, а и нейният водач също тичаше отстрани.
Наближавайки леда, човекът се метна на шейната, заповедните му викове към кучетата станаха още по-пронизителни, бичът засвистя над главите им и опари техните гърбове. Втората шейна почти настигна първата при края на езерото, недалеч от мястото, където вълкът изчезна, след като бе надал тревожния си вой.
Двадесет и четирите хъски от двете шейни бяха премалели от умора след продължителния бяг. Техният ход беше взел да се забавя, когато двете предни кучета неочаквано се заковаха на място. След малко всички кучета легнаха по корем, както си бяха впрегнати, раззинаха уста и изплезиха езици. Снегът поаленя от разкървавените им крака.
Двамата мъже също не изглеждаха по-малко изтощени. По-възрастният, както вече казахме, бе чистокръвен индианец от самотния Велик север. Другарят му нямаше още двадесет години. Младият беше висок и тънък, но здраво сложен, мускулите му бяха гъвкави и силни като на уайлдски звяр. Хубавото му лице бе хванало лек бронз както от чистия въздух, така и от индианската кръв, смесена с бялата кръв, която течеше във вените на младия човек.
В тия двама другари ние познахме нашите двама приятели: Мукоки и Уабигун. Мукоки, стар и верен воин, опитен водач и неуморим следотърсач; Уабигун, предан син на Джон Нюсън, шеф на търговската фирма в Уабинош Хаус, и на хубавата чер-венокожа княгиня, които като родители бяха вложили в него най-доброто от расите си.
Двамата мъже имаха вид на много угрижени. Докато си поемаха дъх, те се заглеждаха втренчено един в друг, без да си продумат.
— Боя се, че няма да успеем да ги настигнем — каза по-младият. — Ти какво мислиш, Муки?
Вместо да отговори, Мукоки се наведе над дирята, оставена в снега от шейната, която преследваха.
Цяла минута Мукоки разглеждаше внимателно снега, оставените отпечатъци от кучешките нозе, от плазовете на шейната. После, като вдигна глава, с неподражаем глас на задоволство, присъщо на характера му, рече:
— Без друго ние стигнем тях. Шейна техна дълбока следа остави. Двама души шейна. Водач и пътник. На техни кучета по-тежко от наши. Бавно върви. Стигнем без друго.
Уаби обаче продължаваше да клати неспокоен глава.
— Кучетата ни — каза — са съсипани. Виж, Муки, как са се разкървавили. Моето предно куче куца страшно.
Големите кучета, вълча порода, наистина бяха за оплакване. Слънцето бе размекнало снега, без да го е разтопило. Подир стъпките снегът се нарязваше на хиляди късчета.
Мукоки разгледа по-отблизо впрегнатите кучета и лицето му помрачня:
— Лошо, много лошо! Ние луди, луди… Уаби изрази съжаление:
— Наша си е грешката! Защо не взехме достатъчно кучешки терлици? Мисля, че имам в шейната само дванадесет. Едва за три от кучетата. Бога ми, не трябва да…
Той се спусна към тобогана[2], взе терлиците и като се върна при стария индианец, който беше доста разстроен, каза:
— Има само една възможност, Муки. Да изберем трите най-добри кучета и не двамата, а единият от нас да продължи с тях.
Силните подвиквания на мъжете и плющенето на Мукоковия бич вдигнаха на крака изморените кучета.
Три измежду най-едрите и най-силните от тях бяха впрегнати в шейната на Уаби, като обуха лапите им в терлиците от еленова кожа. Други шест кучета с по-добър вид се прибавиха към тройката.
След малко впрягът се спусна с пълна сила по следите на Родрик Дрю. За да не тежи на кучетата, Уаби тичаше, доколкото може, покрай шейната.
Тоя трогателен подвиг започна малко след полунощ, осемнадесет часа откакто Родрик бе отпътувал от Уабинош Хаус. За половината нощ и преди обеда разстоянието между преследвания и преследвачите бе изминато, кажи-речи, цялото.
Хора и кучета не почиваха повече от няколко минути. През езера и планини, през тъмни гори и голи равнини те тичаха безспир, втренчили очи в прясната диря на бягащата шейна, като от време на време, гладни и жадни, разквасваха устата си с малко сняг.
Самите свирепи хъски сякаш разбираха каква повелителна нужда ги тласкаше напред, следвайки съдбоносната диря, по която ги насочваха господарите им.
Хъските усещаха все по-близо и по-близо отпреде си миризмата на човек и на други кучета, които трябваше да настигнат.
Дори и при това върховно усилие, цели разкървавени и залитащи, кучетата инстинктивно се възбуждаха до най-висока степен от преследването, което усещаха като свое дело. При всеки доловен дъх отпреде си те се озъбваха и настървението им да победят никак не беше по-малко от това на човека, който ги мъчеше.
Тънкият им усет, че наближават Уайлд, ги освобождаваше от нуждата да бъдат направлявани из пътя. Упорити до смърт, те влачеха товара, като все повече и повече изплезваха езици, сърцата им отмаляваха, а очите им, кръвясали, заприличваха на огнени точки.
От време на време, изморен до крайност, Уаби се мяташе на шейната да си поеме дъх и да изтегне изтръпналите си нозе. Тогава кучетата се напрягаха по-силно и намаляваха бързината си поради увеличения товар.
Грамаден лос прекоси пътя им на стотина крачки от шейната, като рогата му с трясък изпочупиха клоните на дърветата. Кучетата от вълча порода не му обърнаха внимание.
Малко по-нататък пред тях като сива точка се мярна рис, който се бе подплашил, приличайки се на слънце върху скалата. Едва съгледали своя смъртен враг, хъските изопнаха мускули и ускориха и без това силния си бяг.
Но препускането взе да отслабва. Кучето отзад, вече съвсем отмаляло, можеше само да бъде влачено от другите. Уаби се наведе от шейната, отряза с острия си нож гръдния му ремък и то се просна край пътя.
Две други кучета едва теглеха. Трето куцаше, макар и да тичаше. И снежният път все повече се изпъстряше с кървави петна.
Сега подир всяка секунда се увеличаваше мъката, изписана по лицето на Уаби. Очите му, както и на кучетата, се зачервяваха от страшното напрежение. Устните му издишваха умора. Яките му като на елен нозе се подгъваха от тежестта на тялото.
Все по-начесто взе да се качва на шейната и след тия почивки все по-трудно тичаше. Нима трябваше да се откаже?
Когато шейната излизаше от гъстата гора, която току-що бяха прекосили и Уаби отново пое пеш, подвиквайки на кучетата, отпред се разстла необятна, ослепително бяла шир. През блясъка на слънчевата светлина присвитите очи на Уаби съгледаха черна точка върху чистата снежна покривка.
Това беше шейната, която отнасяше Род.
Опита се да извика, но гласът му бе толкова слаб, че не би се чул и на сто крачки. Коленете му се прегъваха. Нозете му съвсем натежаха и той се свлече изнемощял на снега.
Кучетата спряха заедно с него, заобиколиха го, ближейки лицето и ръцете му. Топлият дъх между челюстите им излиташе като пара.
По едно време на младия метис му се стори, че денят неусетно се е превърнал в нощ. Очите му се затвориха сами. Все по-слабо усещаше нежното дихание на кучетата, сякаш те се бяха отдалечили от него. И потъваше все по-дълбоко в тъмнината.
Подсъзнанието му обаче се напрягаше да го опомни. Помисли си, че му остава още едничка възможност. И отново като че ли усети дъха на кучетата и топлия им език по лицето и ръцете си. С мъка отвори клепачите си. Вече не различаваше черната точка по снега.
Поизправи се, пропълзя по колене, опипвайки като слепец следите. С големи усилия сред разбърканите кучета успя да се качи на шейната, която беше на няколко крачки от него.
Пръстите му конвулсивно докопаха студената стомана на пушката. Възможността, единствената възможност бе в това! Мозъкът му забуча от тази мисъл и от тези думи. С нечовешки усилия на волята той повдигна пушката до рамото, сетне, за да не нарани кучетата, насочи цевта към небето. И гръмна. Веднъж, дваж…, пет пъти. А след петия изстрел извади от пояса си нови патрони и стреля още, още, още… Докато черната точка върху снежната пустош намали ход, спря се и пое назад.
Уаби продължи да стреля, докато изпразни паласката си. Изпогори ръцете си.
Главата му се замая. Чу наблизо вик, изправи се и, залитайки, извика:
— Род… Род, ти ли си?
Родрик Дрю скочи от шейната, притича и го прегърна, след което Уаби отново падна на снега.
— Какво ти е, Уаби? Какво е станало, за бога? Ранен ли си? Падналият се опита да преодолее слабостта си.
— Род — прошепна най-сетне той. — Род… Сестра ми… Минетаки…
Не можа да довърши и се отпусна тежко в ръцете на Родрик, който изведнъж пребледня и се обади с разтреперан глас:
— Хайде, Уаби, моля ти се… Доизкажи се, за бога! Какво е станало с Минетаки?
Уаби прошепна:
— Унгасите я плениха…
Това усилие го изтощи докрай. Дишането му спря и той се просна като мъртъв на снега.
Няколко минути Родрик не можеше да се освободи от мисълта, че наистина животът бе напуснал тялото на младия му приятел. Уаби лежеше неподвижен и бледността му беше толкова страшна, че Род, също пребледнял, започна да го вика отчаяно с премалял глас.
Човекът, който караше Родриковата шейна, се наведе над двамата. Пъхна ръката си под дебелата риза на Уаби, подържа я малко там и каза:
— Сърцето бие.
Той извади от пазвата си металическо шишенце, отпуши го, пъхна отвора му между стиснатите устни на Уаби и изсипа няколко капки в гърлото му. Действието на това сърцеукрепително лекарство бе мигновено, Уаби отвори очи, зърна загрубялото лице, наведено над него, и пак ги затвори.
Водачът изглеждаше вече угрижен. Разгледа разнебитената шейна и прострелите се на снега кучета, отпуснали глави на предните си лапи. И присъствието на друга шейна не можеше да ги изтръгне от тяхната неподвижност. Ако не бяха изплезените им езици и не се движеха хълбоците им, човек би си казал, че те са измрели.
— Всички те, и хората, и кучетата, са тичали, докато са изпопадали…
Тази диагноза малко обнадежди Родрик. Като усещаше, че животът се възвръща постепенно в тялото на приятеля му и като гледаше неговото и на кучетата изтощение, питаше се с ужас дали не се е случило някое по-голямо нещастие след пленяването на Минетаки. Да не би милата и красива сестра на Уаби да е умряла? Дали дивите унгаси не са я убили?
Молеше най-настоятелно приятеля си да му даде повече обяснения. Но водачът на шейната му заповяда:
— Оставете човека на мира! Той и без това е доста зле. Докато аз го разтривам, вие съберете сухи дърва и накладете огън. Трябва да му се даде да пие нещо топло.
Род направи каквото му бе заръчано. Събра снопче брезови кори и съчки и скоро върху снега пламна огън. Сетне подсили огъня с по-едри клони и топлината се разпръсна наоколо.
Водачът настани Уаби до огьня, като го сложи да легне върху дебела меча кожа. После сложи в жарта гърне със сняг, който бързо се стопи, и изсипа в гърнето кутия сгъстена супа.
Смъртната бледност по лицето на Уаби изчезна и коленичилият Род зарадвано следеше как приятелят му вече дишаше по-нормално. Но съдбата на Минетаки продължаваше да го тревожи.
Будният му ум си спомни едно подир друго събитията от последните няколко месеца. Отново оживя пред очите му неговото пристигане от Детройт[3] в Уабинош Хаус заедно с Уаби, съученикът, който го бе довел у дома си, при родителите си, толкова далеч от всяка цивилизация, в самото сърце на Нортланд.
После се заредиха дългите зимни месеци, укрепили приятелството им, благодарение на което, заедно със стария Мукоки, се втурнаха подир приключенията и опасностите в необятната уайлдска усамотеност.
И още по-привлекателен му се виждаше образът на Минетаки, сестрата на Уаби, дошла с лодка да посрещне младия бял човек, когато пристигна пред складовете на търговската фирма в Уабинош Хаус. Родрик си спомни случката с каскета си, отвлечен от водата на Нипигонското езеро. Тогава засмяната девойка с черни като смола очи и бели зъби бе успяла да хване каскета с веслото си.
По-нататък той се видя в старата, изоставена колиба сред хладната тишина, където с Уаби намериха скелетите на двама мъже, които някога се бяха избили за една карта, начертана върху брезова кора, несръчна, но особено драгоценна, защото съдържаше отправни данни за една златна мина.
Най-сетне часът на завръщането дойде и събитията се развиха стихийно. Фирмата на Уабинош Хаус беше нападната от индианци-унгаси и Родрик, преди да поеме с шейната си към цивилизования свят, не успя да се сбогува с хубавата Минетаки, която родителите й предвидливо бяха изпратили на безопасно място. На безопасно място?… Така поне вярваше той.
И въпреки всичко събитията се развиха с такава бързина, че за по-малко от двадесет и четири часа след неговото заминаване от Уабинош Хаус Уаби, милият Уаби, когото бе оставил снощи здрав и читав, сега лежеше тук, едвам дишайки, и едничката дума, която можа да изрече, бе за отвличането на Минетаки от дивите унгаси.
Междувременно, докато Род си представяше преживените картини, Уаби се посъвзе.
Родрик повдигна внимателно главата на приятеля си, а водачът поднесе до устните му чаша с топла супа.
Уаби, здравата прегладнял, се позасмя и чертите на лицето му се оживиха.
Отначало гълташе супата бавно, сетне по-лакомо, а когато чашата се изпразни, той се поизправи и помоли:
— Бих изпил още една… Толкова е вкусна!
Желанието му бе изпълнено и втората чаша му се услади още повече.
След минута-две Уаби се изправи, разпери ръце, сякаш да запази равновесие, и с още зачервени очи погледна приятеля си:
— Род, страхувах се, че няма да те настигна…
— Обясни ми по-подробно, ако можеш… Ти каза, че Минетаки…
— Отвлякоха я унгасите… Главатарят им, да, самият Унга е участвал в похищението. Аз исках да знаеш това заради голямата ти обич към Минетаки… И за да ни помогнеш да намерим похитителите.
Уаби замълча, видимо изтощен. Пак му се виеше свят. Род и водачът му помогнаха да седне в една от шейните.
По челото му избиха капчици пот. Стиснал ръката на Род, той продължи:
— Чуй, Родрик, какво стана. Знаеш, като се връщахме последните дни от нашия зимен поход, бяхме издебнати от шепа унгаси. Бягахме, насмалко да ни избият. За да стигнем до Уабинош Хаус, трябваше да заобиколим от юг и да скрием следите си. Ти знаеш също, когато раненият Мукоки остана сам в лагера ни, ние излязохме на лов да убием някакъв дивеч и тръгнахме в различни посоки. След един час — както сам ни разказа после — ти си открил прясна диря на шейна, която на няколко места пресичала пътя. По дирите на шейната личали кучешки и човешки стъпки… Малко по-нататък, около догарящ огън си намерил и други следи и си сметнал, че могат да бъдат само от малкия крак на Минетаки…
Род слушаше с опънати нерви и цял разтреперан. Искаше му се да изтръгне наведнъж всичките думи на Уаби, който говореше бавно.
— Да, да, зная… После?
Водачът поднесе на Уаби трета чаша супа, която младият човек изгълта моментално и продължи вече с по-укрепнал глас:
— Когато се завърнахме във фирмата, която намерихме обсадена, ние узнахме от баща ми, че Минетаки току-що е била изпратена на юг, далеч от опасността, в Кеногами Хаус, и никой не се усъмни, че си видял именно нейните и на спътниците й стъпки.
— Е, добре?
— Мисля, че Минетаки е била вече в ръцете на похитителите си. Охраната й е била изненадана и избита, а Унга е отвлякъл сестра ми! Отвлякъл я е бог знае къде…
И докато Род стискаше безпомощно юмруци, Уаби завърши:
— Ние узнахме подробности за отвличането час сред твоето заминаване. Каза ни ги един от охраната, който едвам успял да се спаси. Тежко ранен, изоставен като умрял, на другия ден човекът се съвзел и смогнал да се добере до фирмата. Та от него научихме подробностите. Малко е вероятно раненият да е оздравял, макар че се положиха много грижи за него. Нищо чудно и да е умрял вече. Докато част от войниците, разквартирувани в Уабинош Хаус, останаха да пазят фирмата от евентуално ново нападение, други войници бяха изпратени набързо по всички посоки и бяха придружени от опитни хора, за да открият разбойниците и да ги заловят. Мукоки и аз се присъединихме към тях. Но едно рядко за това време затопляне бе разтопило снега така, че дирите ставаха неуловими…
— Тогава какво?
— Помислих си, Род, че ако ние двамата поемем обратния път, който ни доведе с Мукоки до фирмата, бихме намерили мястото, където се бяхме спрели, същото място, откъдето ти тръгна на лов… Оттам, ако ти си запомнил добре предметите наоколо, би познал и мястото, където си видял стъпките на Минетаки. Това би било във всеки случай полезна следа. Възможно е размразяването да е било само на някои участъци, та не е изключено да попаднем на незаличена диря…
Разбираш ли сега, Род, защо сме хукнали по нощите с Мукоки след теб; защо изоставих на двадесетина километра назад Муки с една от шейните и с полуизмрелите кучета, докато аз продължих с последните кучета, които още се държаха; защото, като си чул най-сетне моите изстрели в снежната равнина, моята последна надежда е щяла да изчезне, като падна сам и не стана вече от изтощение. О, Род, ако все още има някакъв шанс да намерим Минетаки, надеждата ми е единствено в теб…
Очите на Род светнаха. Той сграбчи ръцете на приятеля си:
— Да, Уаби, ще открия отново тази диря. Ще направя и невъзможното. Ще идем, ако потрябва, чак до Северния полюс, за да спасим Минетаки, Ще търсим до второ пришествие!
От дълбочината на гората долетя свистене на бич и човешка глъч.
Младите хора млъкнаха и се заслушаха. Звуковете се приближаваха.
— Мукоки е — рече Уаби, — настигна ни.
Беше наистина Мукоки. Криво-ляво успял да съживи кучетата, които бяха останали при него.
Старият ловец не бе много по-добре от Уаби. Напрегнатите му черти и тялото му говореха за крайна отпадналост.
Настаниха и него върху мечата кожа край огьня, а водачът на Род му свари супа.
— Уаби стигнал вас… — рече индианецът, като се мъчеше да се усмихне. — Това хубаво, много хубаво!
Но моментът не бе за дълги излияния.
— Всяка минута ни е скъпа! — извика Уаби. — Трябва веднага да тръгнем назад. Да спечелим или да изгубим ден в преследването на унгасите е от съдбоносно значение за нас.
— Вземете моите кучета — предложи водачът на Род. — Te са шест, всички добри, здрави и не особено изморени, защото ние не се пресилвахме много из пътя. Затова можахте да ни настигнете. Вземете три-четири от вашите най-добри кучета. Но не би било зле да си отпочинат животинките и да ги нахраните хубаво. В това време и вие ще се подкрепите и ще си отпочинете. Иначе едва ли бихте отишли далеч. Няма да ви стигнат силите.
Мукоки измърмори своето одобрение и се зае да събере набързо дърва, за да поддържа огьня.
Останаха временно на този стан. Водачът на Род извади провизиите си. Пристигналите от Уабинош Хаус кучета бяха ужасно изгладнели. Само като подушиха и видяха едрото парче месо, което човекът се зае да нареже, те изръмжаха стръвно, челюстите им затракаха, а самите кучета се сдавиха бясно. Техните другари, хората, едва ги укротиха. И когато врявата утихна, всяко куче получи по половин килограм месо. Други късове месо цвърчаха на огъня за четиримата мъже. Стопиха сняг за кафе.
Когато всички се нахраниха, пристъпиха към подбор на кучетата. Четири се прибавиха към шестте здрави кучета и десетте бяха разпределени по пет за шейните на Уаби и Мукоки. Човекът, който придружаваше Род, щеше да впрегне останалите кучета и да се върне в Уабинош Хаус.
Разделиха си храната и боеприпасите, по-голямата част от които взеха Муки и другите двама.
Бяха решили, като стигнат до Нипигонското езеро, да не се отбиват във фирмата. Te щяха да хванат по обиколен път своята предишна диря.
Запътиха се обратно през гори и планини и когато се показа ледената шир на Нипигонското езеро, слънцето залязваше зад пустинния хоризонт. Лъчите му вече не топлеха и от минута на минута се захлаждаше.
След по-малко от половин час слънцето щеше да се скрие изведнъж, както се случва в Нортланд, и нощта щеше да простре своите криле върху земята.
Северната нощ ви обвива с нещо, което може да се пипне и се движи като някаква завеса от тъмен плат.
Такава бе и нощта, когато тримата мъже стигнаха на брега на Нипигонското езеро, където се бе насочил с кучетата си Мукоки.
Старият индианец, възвърнал си енергията, тичаше покрай шейната, която проправяше пъртината. Уаби, още уморен, лежеше във втората шейна, след която най-бодрият от тримата, Род, търчеше като момче.
Тичайки, Родрик премисляше пак и пак всички неща, случили се през последните два дни. Милееше за любимата си майка, която напразно го чакаше в Детройт. Но най-много го занимаваше образът на Минетаки, която преди шест месеца за пръв път бе спасил и която сега беше пленена от хора извън законите.
Преди да я намери, ако, разбира се, е съдено това, може би Унга щеше да й е сторил вече нещо. Каква ли беше участта й в този момент?
Бързият, но отмерен ход продължаваше през Нипигонското езеро. Зад горите гаснеше последната светлина. Заприличала на огромен саван, бледата повърхност на снега и леда щеше да се изгуби в тъмната далечина.
Уаби беше напуснал кожената си постеля и тримата мъже се редуваха да тичат и да почиват по десет минути на шейната.
Нямаше какво да показва пътя на Мукоки, но той не спираше и нито за минута не се подвоуми. Небето скоро се покри със звезди. После и луната понесе към източните хоризонти светлия си лик. Беше неописуемо красиво, каквито най-често са чудните нощи на Великия север.
Докато луната се издигаше кьм зенита, кървавочервеният й образ придоби оттенъка на лос. После цветът й стана сребрист, а още по-късно тя заприлича на голям бледозлатист кръг, увиснал в пространството, откъдето разливаше върху снежната шир бляскавото си великолепие.
Никакъв звук не смущаваше дълбоката тишина освен тихото скърцане на шейните, лекият шум от кучешките нозе и малкото думи, които Род и другарите му си разменяха от време на време.
Часовникът на Род показваше двадесет часа и малко отгоре, когато Уаби, извърнал се към белия човек, извика, сочейки с ръка едно дълго тъмно очертание, което се виждаше над бялата повърхност на езерото:
— Ето гората! Преминаването се свърши…
Кучетата сякаш проумяха какво значат тия думи и придобиха нова сила. Предното куче подуши миризмата на бор и на балсамово дърво и заскимтя едновременно и жално, и весело.
Колкото по-напредваха шейните, толкова по-ясно се открояваха в лунната нощ острите върхове на дърветата. След пет минути двете шейни спряха на югозападния край на Нипигонското езеро. Запъхтените кучета безредно налягаха по земята. Следобед бяха изминали цели шестдесет километра.
— Ще преспим тук! — каза Уаби. — Краката не ме държат. Пък и само денем могат да се различат дирите.
Мукоки беше взел брадвата и сечеше по-ниските клони.
— Ти, Род, се заеми с огьня! Ние с Муки ще направим подслон.
За по-малко от половин час колибата от вършини на балсамови дървета беше готова и пред нея пращеше хубав огън, пръскайки искрите си наоколо. Добавиха му по-дебели клони и Мукоки и Уаби скоро започнаха да се унасят от аромата на горящата смола. Увиха се в кожите си и начаса заспаха.
Род, по-малко изморен от тях, остана да пази. Седна до огъня, като го поддържаше и гледаше как пламъците играят в тъмнината с причудливи форми. Кучетата се бяха слели със земята като мъртви.
От време на време откъм гората долиташе вълчи вой. Голям бял бухал взе да прелита над стана, надавайки своя глух и сякаш човешки вик: „Елло! Елло! Елло!“ Дърветата проскърцваха от студа.
Но нито вълчият вой, нито проскърцването на дърветата, нито глухият вик на бухала будеха заспалите в колибата.
Тъй измина един час. Род все така седеше до огьня с пушката си на коляно. Умът му непрекъснато работеше и образът на пленената Минетаки не го напускаше. Той имаше странното, но съвсем ясно чувство, че в същия този момент и тя бдеше и мислеше за своите избавители.
Изведнъж, благодарение на някаква необяснима телепатия, която понякога действа тъй властно над нас, той видя момичето не мислено, а съвсем на живо. Седеше като него край пламнал огън.
Хубавата й черна коса се озаряваше от пламъка, тежко висяха плитките й. Беше втренчила очи в разжареното огнище и сякаш бе готова да скочи в огьня, но да се спаси.
А близо зад нея — би го досегнала, ако протегнеше ръка — стоеше изправен мъж, чийто вид накара Родрик да потрепери. Беше самият Унга, червенокожият дявол, главатарят на разбойниците. Говореше непрекъснато на Минетаки и рязко замахна към нея…
Род несъзнателно изкрещя. Кучетата се стреснаха. Той се изправи. Сънуваше ли? Или онова, което видя, беше действителност?
Напразно се опитваше да се освободи от това ужасно видение. Хвърли още дърва в огьня и така го раздуха, че в нощта се издигна цял стълб от пламъци и искри, който освети близките дървета.
Обилната светлина го успокои. Той пак седна край огьня и се опита да подремне.
Но отново образът на Минетаки се изправи пред него. До нея все така стърчеше Унга с отвратителното си лице и застрашителен вид.
Род скочи повторно. Разтърка очи. Изби го студена пот. Той се отказа от дрямката. Според часовника, който измъкна и погледна на светлината на пламъка, минаваше полунощ. След час трябваше да събуди другарите си.
Зае се да приготви закуската и да нахрани кучетата. Точно в един и половина влезе в колибата и бутна по рамото Уаби:
— Ставай! Време е да тръгваме.
Младият мъж стана, протегна се, а след малко заедно с Мукоки седнаха до огьня при Род.
Род не издаде неспокойствието си. Не спомена нищо за видението, явило му се на два пъти. Положението само по себе си беше достатъчно тъжно. Но доколкото можа, накара другарите си да побързат и сам изяде пръв закуската си.
Мукоки се зае да търси предишната диря, която те бяха оставили, когато миналата седмица се връщаха в Уабинош Хаус от големия си поход на Север.
Дирята вървеше най-напред по една дълга долина, издълбана в гората от поток, който зиме замръзваше и по който можеше да се стигне до коритото. Тръгнаха под светлината на луната, която бе започнала да се спуска по стръмнината на небето и да удължава сенките по земята. После луната изчезна зад дърветата и останаха да светят само звездите.
Двете шейни се движеха бавно по неравния път успоредно на потока. Най-сетне след четиричасов уморителен ход гората се проясни и понеже тримата мъже бяха стигнали върха на един стръмен гребен, Мукоки заповяда:
— Стой!
На другия планински скат се простираха едва забележими през нощта грамадни скали и разкривени дървета, а след тях — гори, долини, урви. Трябваше да разсъмне, за да може да се продължи по-нататък.
Накладоха огън, около който се разположиха. Измина доста време, което се стори още по-безкрайно на тримата нетърпеливи мъже, докато звездите избледняха от светлината на зазоряването.
По-нататък старата диря се губеше, но опитният ловец Мукоки успя да се ориентира из дребните храсти и с доволен глас обяви, че са на прав път.
През целия ден пътуваха непрекъснато, ако не се смяташе краткият престой, когато спряха да обядват. Род и Уаби се възхищаваха от сигурността, с която старият индианец караше шейните. Очите му винаги бяха нащрек. От време на време спираше кучетата и се отбиваше надясно или наляво. Не говореше, а и Род и Уаби не отронваха дума. Оставяха Мукоки да върши каквото знае. Тъй ловците не пречат на кучето да души и открива следите.
От време на време и те разпознаваха някои дървета, край които са минавали преди, някоя особена скала или някой дол.
Случваше се да попаднат на свои стари дири из усойни места с неразмразен сняг и това беше сигурен знак, че не са се отклонили. Но как Мукоки умееше да се оправя без никакви белези, доверявайки се само на паметта и зрението си? Това учудваше дори Уаби.
А Род с растящо безпокойство се питаше как ще се оправя, когато сам поведе групата напред. Единствено мисълта за Минетаки, която го зовеше от неизвестността и протягаше към него ръце, за да я избави, му вдъхваше смелост.
По залез спряха за нощувка. Както и предишната вечер струпаха набързо колиба и накладоха огън. Докато се разсъмна, тримата се редуваха да дежурят под звездното небе и луната.
След пладне на втория ден Мукоки, който винаги вървеше отпред, като разглеждаше местата до най-малки подробности, радостно нададе вик:
— Колиба! Гледайте!
Лицето му ликуваше.
Това беше старият стан, непокътнатата още колиба от борови и балсамови клони, където на връщане в Уабинош Хаус се бяха подслонили тримата мъже.
Уаби сложи разтрепераната си ръка върху рамото на Род, не по-малко развълнуван от него.
— Твоят час, Родрик, дойде…
Родрик усети, че му прилошава. Каква тежка отговорност щеше да поеме отсега нататък!
По кой път бе тръгнал в оня ден, когато временно се отдели от другарите си, поемайки наслуки на лов за дивеч?
Пред изоставената колиба се простираше широка слънчева поляна, където снегът съвсем се бе стопил. Не личаха никакви следи, а той трябваше да води групата напред.
Кучетата, доволни, че почиват, се бяха изтегнали по земята. Тримата мъже тревожно мълчаха. Родрик отправяше безмълвно гореща молитва към Бога.
Добре си спомняше, че бе вървял на юг и именно в тази посока се насочи съвсем случайно и с пушка в ръка, следван на известно разстояние от Уаби и Мукоки, които не искаха да му пречат.
За своя голяма почуда той разпозна някои от храстите, които му се сториха някак по-особени от другите. Шест месеца по-рано, когато не знаеше нищо за Нортланд, не би ги и забелязал. Но през дългия си зимен поход на лов за вълци, после и заради златната мина, без да иска, бе приучил очите си да наблюдават по-зорко.
Недостатъчната увереност отначало го караше час по час да се двоуми и да се обърква.
Знаеше още, че бе навлязъл в просторна долина, позна я без усилие и си спомни, че се бе изкачвал по отсрещния склон. Но докъде точно, не можеше да каже.
Спря се, разучавайки с поглед и мисъл хаотичния пейзаж, който се простираше пред него.
Смайването му растеше. Обърна се и видя на тридесетина крачки зад себе си Уаби и Мукоки, които го гледаха. Това го смути още повече.
Обзе го чувство на безпомощност. Гърлото му се сви и сълзи на отчаяние замъглиха очите му. Нима Минетаки беше окончателно изчезнала?
Би останал така цяла нощ, вкаменен като статуя, ако не бе го поразила ослепителна светлина, блеснала в пространството.
Тая светлина идеше от насрещния склон. Струеше от огромен леден блок, закрепил се върху една скала и попаднал там по каприза на някоя пряспа и по странната игра на природата.
Тъкмо този блок, кристална чист и прозрачен, отразявайки като през призма слънчевия лъч, изпращаше на младия човек своя знак.
Родрик веднага се сети, че бе минавал покрай същия блок. Побледня от радост и с приглушен вик се спусна напред, бърз като дива коза.
Другарите му, на които не бе обяснил какво става, едва го настигнаха с шейните, докато се спускаше по снежните склонове на долината и възлизаше по насрещния склон, втренчил очи в необикновения знак.
Когато стигна до синкавия блок, трябваше да спре, за да си поеме дъх, защото вече не можеше да диша. И чак след няколко минути успя да обясни на Уаби и Мукоки, че в случая според него има пръст самата съдба.
Последвалите похвали го изпълниха със заслужена гордост и щом дишането му се успокои, той пое към гребена на планината. Когато стигна там, слънцето клонеше към студения хоризонт, но благодарение на инстинкта си Родрик бързо възстанови и някои допълнителни подробности.
При други обстоятелства и ако случаят не беше трагичен, Уаби и Мукоки биха се посмели, като гледаха как младият човек ту се навежда, ту се изправя да търси наоколо невидимата диря с увереност на стар ловец.
В началото на нощта Род попадна на полянката, където полуизгорелите цепеници бяха същите, които бе намерил на това място миналата седмица и които бяха оставили похитителите на Минетаки.
Гърдите му се изпълниха с надежда и сърцето му затуптя по-силно. Същите кости, същите остатъци от храна бяха пръснати около огнището. Род вече знаеше това, което го интересуваше.
Напразно обаче търсеше стъпките на девойката, които бе намерил тогава. Напразно и Мукоки ровеше снега да открие следи от хората, минали оттам с шейните и кучетата. Всичко се бе изличило поради размразяването.
— Ще пренощуваме тук — каза Уаби. — Трябва да разгледаме местата на светло.
Макар че Род потриваше радостно ръце, лицето на Уаби бе загрижено, а и старият индианец не бе по-весел.
„Още една нощ изгубихме! — мислеха си те. — Още цяла една нощ.“ Преднината на унгасите от няколко дни правеше съмнително настигането им дори ако се намереха следите им. Освен ако не станеше нещо непредвидено…
Двамата мъже скриха от Род своите опасения, за да не го огорчат. Струпаха колиба от брезови клони, накладоха огън и още веднъж групата щеше да спи неспокойно.
Като по-издръжлив Мукоки дежури тоя път през цялата нощ. Род и Уаби въпреки всичко заспаха тъй дълбоко, че не му даде сърце да ги събуди в определения за ставане час.
Сутринта двамата излязоха доста късно от колибата, посрамени заради дългото си излежаване. А Мукоки го нямаше.
Старият индианец не бе губил времето си, откакто се развидели. Прибра се, явно доволен, ако се съдеше по бронзовото му лице.
— И какво? — попита Уаби. Мукоки посочи с ръка на северозапад.
— Te са минали нататък — рече той.
Верен на здравия си разум, старият ловец бе решил, че хората, които законът преследваше, вероятно са тръгнали отначало на юг, възможният изход за тях, но после са се обърнали на север, за да се скрият в неизследваната пустош на Великата снежна самота.
Разглеждайки внимателно местността и гънките на земята, той се приближил до долината, която водеше на северозапад, и сам бе тръгнал по нея.
Тая долина беше твърде тясна, със стръмни скалисти склонове и на много места слънцето почти не проникваше в нея.
Прозорливият индианец скоро разпозна по снега някои белези: кървавите капки тук-там можеше да означават, че сред унгасите имаше ранени.
После, при един завой на долината, където могъщ кедър хвърляше плътната си сянка, ясно проличаха следите от две шейни, от кучета и дванадесетина човека.
Очите на Мукоки блеснаха като пред бой.
— Двете шейни — каза той — сигурно са същите, с които Минетаки тръгна за Кеногами Хаус. Унгасите са ги пленили и са избили придружителите й.
Кучетата веднага бяха впрегнати и тримата мъже се спуснаха с тях по долината. Отпочинали през двете последователни нощи те пътуваха бързо, отминаха кървавите петна, открити от Мукоки, а след час намериха и нови — по-големи и по-пресни.
Както вървеше най-отпред, Мукоки спря: на пътя лежеше по очи вкоченен труп.
Индианецът отиде до трупа, обърна го по гръб и двамата с Уаби лесно познаха, че е един от хората на Уабинош Хаус. Навярно беше пленен по време на битката и откаран от унгасите. Може би се бе опитал да избяга. А беше възможно и да е бил толкова тежко ранен, че унгасите го бяха довършили с брадва, за да се отърват от него. Острието бе разцепило черепа с дълбока бразда, зинала зловещо.
Род гледаше ужасен. Уаби и Мукоки издърпаха за краката трупа по-встрани и го покриха със сняг, все едно че са го погребали. И продължиха ускорено по пътя си.
Долината нямаше край, склоновете й ставаха все по-недостъпни, но през нея човек не се нуждаеше от водач. Вече доста начесто личаха следите на похитителите и на шейните им. Слънцето, спуснало се по това време до хоризонта, не проникваше до дъното на долината.
Кървавите петна ставаха все повече, а и дирите на шейните, успоредни на тях, както забеляза Мукоки, се врязваха надълбоко, до самата пръст.
Навярно, за да не губят време да превързват ранените, унгасите ги бяха качили на шейните и по тоя начин пак бяха забавили скоростта си.
— Добре… Това добре… — изръмжа на няколко пъти Мукоки.
Денят преваляше. Почивките бяха къси и редки. Преследването бе също толкова лудешко, колкото и преди три дни подир Род.
По мръкване тримата ловци на хора попаднаха на нови останки от стан с огнище и на две колиби от кедрово дърво.
И тук фактите бяха красноречиви. Явно, по-удобната колиба е била за самия Унга, а индианците бяха спали в другата.
Пред колибата на Унга се открояваха малки стъпки, които можеха да бъдат единствено на Минетаки. Род и другарите му изтръпнаха при това откритие.
Тяхното вълнение стана още по-силно, когато вътре в колибата намериха отново петна от кръв и окървавени превръзки.
Минетаки ли беше ранена? Или Унга?
В другата колиба намериха проснати две тела на индианци. Единият беше изстинал. Другият беше още топъл. И двамата с дупки от куршуми. Сигурно бяха ранени в битката с хората на Уабинош Хаус, а чак тук бяха издъхнали.
Докато Род и Уаби разглеждаха мъртвите, Мукоки разрови пепелта в огнището и очите му светнаха като неугасналите въгленчета:
— Добре… Това много добре…
Род и Уаби излязоха при него. Като видяха главнята, която Мукоки раздухваше, надул пергаментните си бузи, за да запали огън, двамата разбраха, че са по петите на врага. Както и предполагаха, разбойниците се бяха забавили заради ранените си. Скоро преследвачите щяха да ги настигнат.
Но радостта им бе примесена с тревога. Пред очите им бяха все тия кървави капки в колибата.
Набързо приготвиха вечерята, набързо я изядоха. Макар че лапите на кучетата отново се бяха разкървавили, мъжете им дадоха двойна дажба храна и решиха да продължат гонитбата и през нощта.
По пресните дири под луната и звездите можеха да изминат още много километри.
Едва призори си позволиха да починат само два часа. Подслониха се на завет в нишата между две скали. Когато настъпи зората, дирите на унгасите се видяха тъй ясно, че старият ловец Мукоки обяви с пълна увереност:
— Te минал оттук преди четири часа! Решителният час наближаваше.
Тримата мъже обсъдиха положението и решиха: кучетата и шейните засега ще оставят на завет в дупката между скалите, а те, добре въоръжени, щяха да продължат сами, колкото се може по-бързо и по-предпазливо.
Часът бе десет, когато тримата, уверени, че са по петите на унгасите, се намериха в края на долината. Тук тази долина се раздвояваше в различни, още по-широки разклонения.
Колкото и малка, изненадата бе неизбежна. И следите се разделяха. Унгасите се бяха отправили напред в две групи. Едната от шейните бе поела по североизточния склон, другата — по северозападния. Къде ли бяха Унга и Минетаки?
Тримата другари се спогледаха въпросително.
Род, най-нетърпеливият, тръгна по североизточната диря с надежда, че ще намери някакъв знак, който да им подскаже вярното решение.
Не беше изминал и стотина метра, когато видът на едни трънливи храсти го накара да спре и да нададе тревожен вик.
Върху един клон над пътя висеше къдрица от черна и мека коса, заблестяла на слънцето.
Чули вика на Род, Уаби и Мукоки отидоха при него и видяха черния кичур, без никакво съмнение — от косата на Минетаки. Гледката ги развълнува.
Мукоки придърпа клона и внимателно пое къдрицата. След това подсвирна продължително, с което изразяваше презрение, невъзможно да се изкаже с думи на английски.
После добави:
— Минетаки е в другата шейна!
И посочи къдрицата на двамата си другари.
— Гледай… Коса отрязана… На трън закачена… Унга оставил нас заблуда…
Той веднага пое назад. Род и Уаби го последваха без колебание.
След като изминаха четвърт километър, старият ловец отново спря и без да продума (което значеше много!), посочи с пръст малките женски стъпки край дирите на шейната.
Оттук нататък следите от обувките на Минетаки започнаха да се явяват сякаш на определени интервали. Навярно момичето нарочно бе поискало да ходи от време на време пеш, за да остави знак на ония, които щяха да й се притекат на помощ.
Така мислеше Мукоки. А и Уаби бе на същото мнение.
Род се колебаеше. Колкото повече напредваха на северозапад, толкова по-голяма мъка го обземаше. Ами ако Мукоки греши?
Доверието му в здравия усет и мъдростта на стария индианец беше пълно. Но Род не можеше да не допусне, че ако унгасите бяха проявили хитрост с отрязания и закачен на тръните кичур коса на Минетаки, не биха пропуснали да изхитруват и с обувките на девойката, използвайки ги за лъжлива диря.
Номерът с къдрицата не беше ли сам по себе си уловка за преследвачите? Би трябвало да са много умни, за да не се хванат на въдицата и да не тръгнат по погрешната следа.
Предчувствието на Род му внушаваше все по-настойчиво да внимава, много да внимава. Властен вътрешен глас му повеляваше:
— Минетаки не е тук!
От страх да не му се присмеят той се въздържаше да довери съмненията си на своите другари, чиято увереност го смущаваше.
Най-сетне, като не можеше повече да издържи, той се реши да каже с известно стеснение:
— Слушай, Уаби, аз се връщам обратно, за да тръгна по другата диря. Ако не открия нищо, след около час ще дойда при вас.
Уаби напразно се опита да го разубеди, изтъквайки, че не е безопасно за тяхната и без това малка група да се дели. Мукоки, когото също попитаха за мнението му, само сви рамене, без да отговори точно и ясно какво мисли.
Род беше решен и скоро се върна при загадъчното разклонение. Тръгна по североизточната диря с разтуптяно сърце и отново мина край храста, където бяха открили къдрицата.
До изтичането на обещания за връщане час той не успя да открие нищо интересно. Дирята все тъй бягаше по снега. Род нито се спря, нито се върна назад.
Каква беше тая сила, която идваше от дълбочината на душата му и го тласкаше да бърза? Колкото повече напредваше, толкова повече се убеждаваше, че е на прав път. Сякаш някакъв магнит го привличаше. Не беше суеверен, но това чувство го смущаваше.
Мина още един час.
Местността ставаше все по-страшна и дива. Наоколо се виждаха разпокъсани скални гребени, пукнатини, урви, из които щяха да потекат пенести потоци.
Все тъй воден от инстинкта си, Род намали ход. Стискаше пушката си, готов за стрелба. Всяка минута отпреде му се изпречваха огромни канари, сякаш нарочно му устройваха засада.
Като отмина една такава канара, голяма колкото къща, се смрази от ужас. На пътя лежеше вече втори труп. Труп на индианец. Разперил ръце на снега, с обезобразено от агонията лице. На гърба му между раменете зееше широка рана от меч. Снегът аленееше от прясната кръв. Не личеше да е имало борба и смъртта навярно бе настъпила преди един час.
Род не можеше да се откъсне няколко минути от тая гледка. Кой беше убил нещастника? Да не би Минетаки да е погубила един от своите похитители?
Без да се бави повече, Род продължи пътя си, като стана още по-предпазлив.
Дирята от шейната се виеше по почти непроходими участъци. Само един необикновено опитен водач би могъл да мине оттук.
Род продължаваше да следи зорко околността. Той спря за миг, когато видя как стъпките на широки мечешки лапи бяха пресекли дирята на шейната.
Нямаше съмнение, че животното, събудено от зимния си сън, се беше възползвало от хубавото време, за да се поразходи вън от леговището си.
Тласкан от непонятно любопитство, но и все така предпазлив, Род проследи на петдесетина метра мечите стъпки. Te водеха към един дол, заслонен от огромен камък, изтъркулен кой знае кога от някое геологическо явление.
Тук навярно беше леговището на мечката, която се бе провряла през отвора на скалата.
За най-голямо учудване на Род скалната пукнатина излизаше отвъд скалата и водеше към дола. Долът, затворен отдясно и отляво от две стръмни стени с изострени върхове, напомняше със своя изглед, макар и по-малък, оня прочут дол, където Род и Уаби бяха прекарали някога страхотни часове — долът, който пазеше според Род тайната на златната мина.
Род извървя още стотина метра по скалния коридор и вече се готвеше да се върне, когато мечите дири се изгубиха. Вместо тях се появиха човешки стъпки.
Род беше на върха на учудването си. Трябваше му доста време, за да събере мислите си и да се опомни. Почувства, че сега повече от всеки друг път имаше нужда от цялото си хладнокръвие.
Мечите стъпки очевидно бяха имитирани от човек. По-късно щеше да си изясни странната загадка. Нима човеко-мечката не бе тъкмо похитителят на Минетаки, помъкнал я през пустинната самотност на тия места?
Род май бе стигнал до целта си.
Да се върви по такъв стръмен, скалист път не беше лесно. На всичко отгоре той трябваше да следва следите на човека-мечка, който навярно се чувстваше удобно в своето леговище и можеше да си избира най-добрите пътеки.
На едно място паднало от странична скала дърво преграждаше пътя. Човекът беше преодолял пречката, като е отмел снега от дървото, а встрани върху гладкия сняг се виждаше отпечатък от нечия ръка.
Род сякаш халюцинираше. Петте пръста личаха ясно. Дълги и тънки пръсти, а дланта на ръката — тясна. Женска ръка и без съмнение — на Минетаки.
Човекът-мечка навярно беше носил дотук девойката, а по-нататък Минетаки го беше последвала.
След дървото пак се появиха лъжливите мечи стъпки. Всъщност това бяха стъпките на девойката, оставена без обувки и с намотани върху ходилата кожи, за да не се простуди. Поради това именно следите напомняха вървежа на мечка.
Род разбра, че подир малко щеше да рискува живота си, за да спаси обичаната сестра на Уаби. В засада ли или гуша за гуша щеше да се срещне с врага си? Така или иначе схватката бе неизбежна.
Той провери пушката, извади револвера и опипа ловджийския си нож на пояса.
Вървя още километър. Счу му се смътен звук, който не можеше да се определи какъв е, но бе ясно, че не идеше отдалеч. Род спря, наостри уши и затаи дъх. Странно, тоя път не чу нищо. Може би някоя лисица или някоя птица беше съборила камъче.
Запристъпя отново, цял превърнат в зрение и слух.
След няколко минути усети слаба, подозрителна миризма.
Вятърът му помогна да определи що за миризма е това. Миризма на дим, примесена с благоухания на смола и горящ кедър. Наблизо трябваше да има огън.
Безшумен като сянка, Род заобиколи скалната грамада, която затуляше погледа му. Решението бе взето. С помощта на вятъра може би ше издебне врага си и ще го убие с един изстрел. Никакво предупреждение, никакви преговори, никаква милост.
Стъпка по стъпка, с пушка, готова за стрелба, той избра такова място зад скалата, че зрителното му поле се разшири.
На двадесетина разкрача между сгромолясаните скали, където свършваше долът, над една дървена колиба се виеха спирали дим.
Родрик пропълзя като вълк и се скри зад малък храст с треперещ пръст върху спусъка на пушката. Ако разбойникът беше там, щеше да го чака толкова, колкото време беше необходимо.
Никой не се показваше. Дочу се само слаб стон, идещ навярно откъм отворената врата на колибата.
Тоя стон отекна направо в душата му. Повече не можеше да чака. Спусна се отчаяно към колибата.
Минетаки се бе сгушила на земята в колибата. Разкошната й черна коса покриваше раменете и коленете й. Беше смъртно бледа. Взря се смаяна в младия човек, появил се пред нея.
Беше сама. Или поне така изглеждаше. Род коленичи до милата сестра на Уаби. За миг сякаш бе забравил всяка предпазливост.
Ужасеният вик на Минетаки го накара да се обърне кьм вратата на колибата.
Страшният, най-страшният човек стоеше на входа, готов да връхлети вътре. В ръката си стискаше нож.
В подобни случаи се действа автоматично. Животът, висящ на косъм, не чака намесата на мисълта, а сам намира спасението.
И Род нито мислеше, нито разсъждаваше. Без да знае защо, мигновено се хвърли по очи на земята. Това го спаси.
С гьрлест вик индианецът връхлетя и замахна с ножа. Но срещна празно пространство и в слепия си скок се препъна и падна до младия човек.
След суровия опит в Уайлд Род беше станал гъвкав като дива котка и имаше железни мускули. Без да става, той се обърна към Унга и вдигна своя нож над него.
Но и разбойникът не беше по-малко пъргав. Успя да отклони удара към земята. Следващата секунда сграбчи със свободната си ръка врата на Род. Двамата останаха тъй една минута в жестока прегръдка.
С ръката, която държеше ножа, Родрик стискаше и ръката на индианеца, който го бе уловил по същия начин. Никой от тях не отпускаше ръката на другия, за да удари, боейки се да не даде смъртоносно предимство на противника си.
Само това можа да помисли в краткия миг на спрялата схватка напрегнатият Род. Знаеше, че Унга беше по-силен. При най-малкото отпускане острието на врага би се забило в гърдите му.
Поизвърнал глава към револвера си, който не можеше да стигне, той видя, че Минетаки вече се е изправила. Чак сега забеляза, че ръцете й са вързани отзад на гърба.
Съвсем измъчена, тя не изпускаше от погледа си и съобразяваше как с вързаните си ръце да помогне на своя приятел.
Хвърли се със свити нозе срещу изпънатата ръка на Унга, като напрегна цялата си тежест:
— Бързо, Род! Удряй! Удряй!
С върховен напън и ръмжене индианецът вече освобождаваше рамото и ръката си, здраво вклещени допреди миг. Още по-бърз, Род заби ножа до дръжката в гърдите на врага.
С тъп шум острието разкъса плътта, индианецът се отпусна, но и той бе успял да рани Род в слабините.
Младият мъж не сдържа вика си, предизвикан и от болката, и от тържеството. Сетне с голямо усилие се изправи, извади ножа от гърдите на победения, освободи вързаните ръце на Минетаки и се строполи на земята.
Сърцето блъскаше в гърдите му. Виеше му се свят, но усещаше две нежни ръце да го милват и един познат глас, идещ сякаш от много далече, го викаше по име.
Изгуби съзнание.
Когато дойде на себе си, отново усети нежните ръце на лицето си и видя нейните очи и снега пред колибата, заблестял на слънцето.
— Род! — прошепна Минетаки.
В гласа й трептеше грижа и радост.
Родрик повдигна ръка към сведеното лице. Въздъхна:
— Щастлив съм, че ви виждам, Минетаки… Девойката му донесе чаша студена вода.
— Не трябва да се движите — каза. — Раната ви не е опасна, аз я превързах някак, но не мърдайте много, иначе отново ще закърви.
— Нека ви кажа обаче — настоя Род — колко бях наскърбен да си тръгна от Уабинош Хаус, без да съм се сбогувал с вас… Сетне и мъката ми, когато узнах за отвличането ви… Сега ви намерих… Всичко останало е без значение…
— Ш-ш-шът!
Минетаки сложи пръст върху устните на Род.
— Аз не съм по-малко любопитна как вие сте попаднали тук, за да ме освободите. Но не ви питам… поне засега. Не се изморявайте да говорите, моля ви!
Родрик забеляза, че като го гледаше, Минетаки отклоняваше погледа си с известно смущение. Той видя на земята край тях нещо, което бе покрито с кожа.
Ръката на Минетаки потрепна в неговата:
— Унга е, самият Унга, и то мъртъв!
Макар че беше ранен и останал без сили, Род подскочи. Страшният главатар, старият враг на Уабинош Хаус бе мъртъв. И го бе убил не друг, а Родрик Дрю.
Въпреки болката и треската младият човек се усмихваше със заслужена гордост.
— Колко съм радостен, Минетаки…
Преди да бе довършил фразата си, двама души безшумно се вмъкнаха в колибата. Бяха Уаби и Мукоки. След като не бяха дочакали Род, сами тръгнали да го потърсят.
Вълнението при тая среща бе толкова силно, че Род припадна и отново изгуби съзнание.
След половин час се свести. Струваше му се, че безкрайно много време бе минало от страшната драма, в която беше действащо лице.
Докато Минетаки милваше главата на Род като майка, която приспива детето си, Мукоки се бе свил в краката му като рис и сякаш искаше да го съживи с огнените си очи.
В погледа на стария ловец имаше някакъв странен блясък. Род го бе виждал неведнъж, когато индианецът проявяваше неспокойство да не би някакво нещастие да сполети ония, които му бяха мили. Родрик отдавна бе разбрал, че между отколешния дивак и него съществуваше връзка, по-здрава и по-дълбока от обикновената дружба.
Това чувство го накара да проговори:
— Хей, Муки!
Муки хвана ръцете му, цял засиял:
— Вие имал право. Аз голям глупец, грешка прави… Вие спасил Минетаки и убил Унга… Вие храбър, много храбър, извънредно храбър!
Колкото за Уаби, Минетаки едва го възпираше да изкаже своя възторг.
Все пак забраната на сестра му не му попречи да се просълзи:
— Род, ти си герой! Истински герой! Бог да те пази винаги! Минетаки увиваше Род в кожите, повдигаше внимателно главата му и отново разквасваше устните му със студена вода. А Уаби и Мукоки извлякоха от колибата трупа на Унга и отидоха да търсят шейните и кучетата.
Като се прибраха, старият индианец се зае да превърже по-вещо раната на приятеля си, която се оказа дълбока и все по-силно го болеше. Решиха на другия ден да сложат Род в една от шейните и по възможност най-бързо да пристигнат в Уабинош Хаус и да го поверят на грижите на лекар.
Пред веселия огън от бор и топола в каменната камина на колибата Минетаки разказа накратко как с конвоя си е станала жертва на засада и как е била отвлечена.
Всичките й защитници намерили смъртта си в битката, с изключение на един, който успял да отнесе вестта за отвличането в Уабинош Хаус и там да издъхне.
Но и загубите на врага не били по-малки. Самият Унга бил ранен в бедрото и изгубил доста кръв. От тая именно кръв са били петната по целия път. За да заздравее раната му и за да си починат хората, той се принудил да престои три дни в колибата, открита от преследвачите. Пак благодарение на това обстоятелство бегълците са могли да бъдат настигнати.
Не по-малко вярно бе и това, че поради изгубената кръв дивакът бе отслабнал значително, което е улеснило Род да се справи със страшния колос.
Род попита защо и от кого е бил убит индианецът, чийто труп видели надупчен от нож край пътя.
Минетаки отговори — скарали се с Унга. Индианецът се обърнал, Унга му забил ножа в гърба.
Род попита и за тайната на мечите стъпки по снега.
Минетаки не можа да не се засмее. В края на дола Унга напуснал шейните и останалите хора, напъхал върху обувките си мечи лапи, приготвени отпреди, и тъй смятал да заблуди преследвачите.
Оттук нататък известно време Унга носил Минетаки на ръце, опасявайки се да не избяга. После се изморил, оставил я да върви сама, но не забравил да й върже ръцете. Отказал се и от мечешките лапи и тръгнал естествено.
Мукоки избухна в смях и запляска с ръце:
— Той не глупав! Той станал мечка!
Разговорът край огъня продължи до късна нощ. От своя страна и Уаби разказа на сестра си какви мъки са изживели родителите им и той, как Род е бил настигнат, след като си тръгнал, и как благодарение на него е била намерена и тя.
Разказа и за приключенията, които им се бяха случили миналата зима с Род и Мукоки по време на лов за вълци и дивеч заради скъпите кожи. Описа старата изоставена колиба със скелетите на двамата самоизбили се мъже, чрез чиято смърт бяха попаднали на тайната за една далечна златна мина, заради чието издирване се проектирал напролет нов поход.
Мисълта за златото не можеше да не развълнува и Минетаки.
Родрик отдавна спеше, докато другарите му и девойката все още си говореха край тлеещия огън.
Съдбата сякаш се бе смилила над нашите герои. Скоро щяха да пристигнат в Уабинош Хаус и Минетаки щеше да зарадва родителите си. Веднъж да се съмне…
Но уви, сутринта се разбра, че положението на Род се бе влошило. Ножът на индианеца, разкъсал слабините му, може би беше засегнал някой важен орган. А не е изключено силната треска да се дължеше на изтощението през последните дни, както и на прекаленото напрежение.
Така или иначе Род бе толкова немощен, че не можеше да се съвземе. Най-внимателно го настаниха в една от шейните и всички пристигнаха в Уабинош Хаус.
Дни и нощи болният бълнуваше непрестанно и смъртта едва не го отнесе. Все сънуваше, че го пекат на жарава. Отвореше ли очи, винаги виждаше Минетаки, която слагаше на челото му студени компреси.
Раната най-сетне започна да заздравява, защото животът се държеше здраво в младото тяло. Възпалението затихна и след месец Род бе извън всякаква опасност.
Още месец бе необходим за пълното му оздравяване. Един ден Минетаки му каза, че го очаква голяма изненада. Пристигала майка му, госпожа Дрю. Специална шейна отишла да я вземе от Детройт.
Въпросът за златната мина отново излизаше на дневен ред. Род и Уаби намираха, че благоприятният момент е настъпил.
Един следобед Род попита Минетаки не би ли желала и тя да вземе участие в похода.
И понеже очите на момичето светнаха, той додаде:
— Помолете родителите си да ви позволят. Използвайте всичкия си чар да ги склоните. Нека и брат ви се намеси…
Минетаки стана някак сериозна и наведе глава:
— Баща ми и майка ми за нищо на света няма да се съгласят. Иначе, то се знае, бих била щастлива, много щастлива, да ви придружавам. Да ходя с вас на лов за мечки, вълци, лосове, карибу! Да търся заедно с вас блестящото злато… Но поставете се за минута на мястото на родителите ми. Вие знаете колко ме обичат и какви мъки преживяха заради мен. Всичко случило се е твърде скорошно. Смъртта на Унга сигурно е обезкуражила другарите му, но те все пак успяха да оживеят и да се скрият, така че рисковете си остават. Лично аз не се боя от опасностите. Баща ми и майка ми обаче биха се притеснявали. Не ми дава сърце отново да се тревожат заради мен, като мога да им спестя тия грижи. Аз ще остана при тях и същевременно ще правя компания на майка ви, която вече ме има като своя дъщеря… Вие сте свободни да вървите. И дай Бог да успеете!
Сега слънцето изгряваше по-рано, дните бяха по-дълги, а въздухът — по-топъл. Пролетните изпарения носеха благоуханния дьх на набъбналата земя. Гората, пълна с невидим живот, се събуждаше с безброй звуци от дългия си зимен сън. Навред из храстите лосовите птици чуруликаха своята любовна песен или по двойки летяха влюбени из простора. Сойки и врани се къпеха. Птици с бели и черни петна, заблестели като скъпоценни камъни, малко по малко отлитаха на север. С последния сняг и те изчезнаха напълно.
Тополите бяха набъбнали от изобилен сок, пъпките им, едри колкото грахови зърна, току се пукаха едни след други и ставаха разкошна гощавка на яребиците.
Беше време майката-мечка да излезе от зимната си пещера, сподирена от мечетата си, родили се преди два месеца, вече готови да бъдат научени как да свеждат вейките на дърветата и новите им филизи.
Беше време лосовете да се спуснат от високите части на планините, където бяха подирили подслон от вечно преследващите ги вълци, хищно дебнещи болните и застарелите.
Ледът, започнал да се топи, пукаше и освобождаваше земята, езерата, скалите, дърветата. Всяка нощ хладната и побледняваща светлина на полярната зора се оттегляше към полюса.
В Уабинош Хаус отново бе настъпило пълно спокойствие. Заминаха си и войниците, изпратени от канадското правителство да охраняват фирмата.
Златотърсачите тръгнаха една априлска утрин. В навечерието на похода Род, Уаби и Мукоки бяха свършили приготовленията и бяха проверили още веднъж дали са снабдени с всичко необходимо. Нищо не беше пропуснато. Род все не можеше да заспи от вълнение пред новото интересно приключение в далечния Нортланд и много пъти през нощта стискаше нервно в ръцете си брезовата кора, която щеше да ги поведе към целта[4].
Звездите още не бяха избледнели, а всички от фирмата бяха на крак. Събраха се в голямата столова, където от два века се бяха хранили шефовете на фирмата.
Беше приготвена прощална гощавка в чест на заминаващите, които може би щяха да се губят седмици и месеци там. Неизбежната в такива случаи тъга беше изписана по лицата на всички и шефът на фирмата успокояваше жените, преструвайки се на весел.
Госпожа Дрю и майката на Минетаки, бивша княгиня, гледаха да прикрият донякъде своята загриженост. А очите на Минетаки бяха зачервени.
Всички слязоха да изпратят тримата пътници до брега на Нипигонското езеро. Там ги очакваше готовата за отплаване лодка.
Двете майки се сбогуваха със синовете си. Когато Уаби целуна сестра си по двете бузи, тя не се овладя и се разплака. Род стискаше ръката на момичето и гърлото му се свиваше:
— Довиждане, Минетаки! — пак извика той, качвайки се в лодката, където вече се бяха настанили старият Мукоки и Уаби в пълна готовност за тръгване.
Лодката бързо се отдалечи и скоро се изгуби в дрезгавината.
Отначало не се чуваше друго освен ритмичното приплясване на веслата. До тримата мъже за последен път достигна гласът на Минетаки, която им пожелаваше добър път.
И това беше всичко.
Род пръв наруши мълчанието в лодката:
— Бога ми, най-труден в такива работи е моментът на раздялата.
Тягостното чувство постепенно ги напускаше.
— Така е — съгласи се Уаби. — Когато се разделям, особено със сестрата, наляга ме странна печал. Все пак вярвам, че някой ден ще склоним родителите ни да я пуснат да дойде с нас. Ти какво ще кажеш, Род?
— Какво да кажа? — изчерви се леко Род. — Сигурен съм, тя ще бъде смела спътница.
— Да, тя храбър, тя стрелям, тя ходи лов, като нас… Това добре, много добре! — одобри и Мукоки с такава сигурност, че Род и Уаби прихнаха да се смеят.
Уаби драсна клечка кибрит и погледна компаса си.
— Ще прекосим езерото, вместо да обикаляме край брега — каза. — Така ще скъсим чувствително пътя. Ти на какво мнение си, Муки?
Старият ловец не отговори. Уаби повтори въпроса си.
— Да не би да смяташ, че не е разумно?
Мукоки топна показалеца си във водата, сетне го издигна над главата си.
— Южен вятър… Може стане по-силен, може не… Ако стане…
Родрик съобрази колко е претоварена лодката и отбеляза:
— Вярно, ако вятърът се усили, няма да е твърде благоприятно.
Уаби се подвоуми:
— Да си опитаме късмета! Иначе ще трябва да обикаляме езерото и днес, и утре до обяд. Прекосим ли го, ще спестим цял ден.
Мукоки изръмжа, което можеше да значи и че одобрява, и че не одобрява. Род си даваше кураж, виждайки как леко лодката се носи по затрептялата водна шир.
Съгласуваните удари на веслата тласкаха лодката с четири километра на час. На разсъмване гористият бряг на Уабинош Хаус бе заприличал на мъглява линия.
Слънцето огря топло и величаво над светлото езеро и прогони студа. Усещаше се дъхът на далечните гори. Всичко това успокои напълно Род.
Той гребеше весело с цялата мощ на младите си мускули. Уаби свиреше и пееше, примесвайки в песните си и индиански куплети. Род предложи да изпеят „Янки Дудъл“[5] и „Звездното знаме“[6].
Дори мълчаливият Мукоки затананикваше от време на време, показвайки по тоя начин, че и той споделя веселото настроение на другарите си.
Какво ли чудесно приключение щяха да изживеят тия мъже? Безкрайният и безмълвен Север се простираше пред тях със своята тайна. Вятърът довяваше зова на Севера. А най-доброто от всичко може би ги очакваше в края на приключението. И как тогава можеха да бъдат тъжни?
Големи ята от диви патици с черни пера и сиви човки оживяваха водите на езерото. Te прелитаха с писък над лодката и за Род и Уаби беше голямо удоволствие да свалят по десетина от тях. Но след шестия изстрел Мукоки се намеси:
— Не губим изстрели за патици! После има много нужда.
На обяд веслата бяха оставени на спокойствие за цял час, тримата пътници здравата си похапнаха и продължиха с нови сили нататък.
Срещуположният бряг на езерото, накъдето отиваха, не се виждаше ясно. Погледите им търсеха устието на река Омбакина, оттам бяха предприели похода си през миналата зима.
Вниманието на Уаби бе привлечено от бяла дълга лента, която плуваше по водата край брега. Обърна се към Мукоки:
— Като че ли се движи! Да не би да е… Да не би, наистина…
— Какво ще е? — попита Род.
— Лебеди?
— Лебеди! — възкликна Род. — Трябва да са безброй, щом покриват такова пространство.
— Виждат се — рече Уаби. — Te понякога кацат с хиляди на едно място.
— Да — потвърди Мукоки. — Не можеш преброи тях години… — След малко добави: — Днес лебеди нямало. Лед има!
Откритието май не го зарадва. А и Уаби свъси лице.
Скоро всичко се изясни. Лодката се сблъска с голяма ледена маса, която се простираше пред тях и правеше невъзможен достъпа до брега на едно разстояние не по-малко от четвърт километър.
Принудиха се да спрат. Уаби изглеждаше угрижен. Мукоки мълчеше с весло на коляното.
— Мисля, че трябва да преминем леда, нали? — попита Род.
— То се знае… — съгласи се уклончиво Уаби. — Когато бъде възможно. Утре или в други ден…
— Да не би наистина да смяташ, че е невъзможно?
— Естествено. Или почти невъзможно.
Лодката мина съвсем близо край леда. Мукоки опита с веслото колко дебел и здрав е леденият блок.
На някои места ледът се трошеше лесно при най-малък допир. Но не навсякъде.
— Струва ми се — рече Род, — ако успеем да се промъкнем през омекналия лед и стигнем до здравия, по него ще можем пеша да се доберем до брега.
Уаби вече бе взел брадвата:
— И аз мисля така. Тъй да направим! Мукоки не бе уверен в успеха и клатеше глава. Брадвата разби близкия леден пласт и лодката навлезе в тесния отворен проток.
Щом стигнаха до здравия лед, Уаби скочи внимателно от предната част на лодката. И не без тържественост обяви:
— Ето че аз скочих. Сега е твой ред, Род. Внимавай да не цамбурнеш във водата…
Следващата минута и Родрик се намери при него.
Но това, което стана после, беше кратък, ала страшен кошмар. Първо се чу как леко се пропуква ледът под краката на двамата. Уаби се разсмя, като видя уплахата на приятеля си.
— Няма страшно. На, нищо не мърда вече…
Уаби не бе довършил думите си, когато един грамаден леден блок се срути с гръм под тях и те се преметнаха в тъмната езерна вода.
Род зърни за миг ужасеното лице на приятеля си, той също потъваше като него. Чу острия вик на Мукоки. После нито видя, нито чу нещо и разбра, че студената вода го е погълнала.
С отчаяно усилие размаха ръце и крака, за да се издигне над водата и за миг си представи ледената покривка отгоре. Накъде да плува, ще се намери ли някакъв изход? Отвори очи. Наоколо беше плътен мрак. Пое въздух през устата, но веднага я затвори, пълнеше се с вода.
Секундите му се сториха като векове. След няколко опита все пак се издигна донякъде. Главата му се удари в нещо твърдо. Лед. Значи, беше захлупен в тъмното и май нямаше никакъв изход.
Спусна се надолу, плувайки сляпо, напосоки. Почна да се задушава. Пак отвори уста…
Последното му усещане бе, че се опитва да извика за помощ и че водата пълни с клокочене гърлото му.
Не бе видял ръката, която се протягаше под водата да го хване. Не разбра и как бе извлечен на повърхността. Няколко минути по-късно усети да го разтриват силно, да го удрят с юмруци и да го търкалят, сякаш беше играчка в краката на мечка.
Когато най-после отвори очи, видя над себе си Уаби и Мукоки.
— Лесно отървали — каза Мукоки. — Сега по-скоро стигнем бряг.
За щастие ледът отвъд мястото на злополуката беше твърд. Изтеглиха лодката и Уаби извади от нея вързоп с одеяла. Мукоки помогна на Род да стане и тримата се упътиха към брега.
— Кой ни измъкна от водата? — попита Род.
— Кой друг, ако не Мукоки! — отвърна Уаби. — Но за разлика от тебе, аз не заслужавах да рискува за мен… Че той самият насмалко да иде на дъното.
— Храбрият Мукоки!
Мукоки взе да ръмжи и да кудкудяка толкова смешно, че двамата измръзнали удавници не можеха да не се засмеят. Уаби изтича напред да накладе огън.
Когато Род и Мукоки се дотътриха на брега, там вече пламтеше буен огън.
Старият индианец пъргаво струпа подслон от балсамови клони. Род и Уаби побързаха да съблекат мокрите си дрехи и се навряха под одеялата, а Мукоки остана да суши каквото имаше за сушене.
След два часа двамата злополучни мъже пак се облякоха и предишната им бодрост се възвърна.
Уаби се отдалечи за малко и се върна с един дебел и жилав брезов прът:
— С тая суровица заслужавам да ме накажеш заради моето неблагоразумие.
— Наистина заслужаваш — засмя се Родрик.
— Виж оня дънер там близо до огьня! Ще идеш да легнеш върху него по очи.
— Кой? Аз ли? — попита Род.
— Именно ти! Ще ти покажа, та да знаеш как после и мене да ме нашибат.
— Прието!
Родрик полегна върху дънера и Уаби вдигна пръта.
— По-полека! — шеговито помоли Род.
— Готов ли си?
Уаби замахна силно. Родрик пропищя:
— Ама ти наистина ме налагаш! Спри, за бога!
— Нищо ти няма. Ще се затоплиш и кръвообращението ти ще се оправи. Всеки мъж трябва да умее да понася болки. Уаби замахна още няколко пъти и остави пръта:
— Сега да си сменим местата! И на свой ред ще те помоля да запазиш мярката.
Легна върху дънера.
— Добре, добре! — запретна ръкави Род. — Точно ще следвам твоя пример.
Жилавият прът заигра по гърба на Уаби.
Родрик нанасяше ударите както се следва, а Уаби, колкото и да бе издръжлив, премаляваше от болките, но, слава богу, приятелят му се поумори, захвърли пръта и му протегна ръка.
— Сега сме квит. Ако тялото те боли, както ме боли и мен, трябва да смятаме, че лекарството е сполучливо и няма да ни хване хрема.
Двамата се прегърнаха.
— Знаеш ли — рече Уаби, — твоето положение никак не беше безопасно. След като Муки ме измъкна, не можехме да разберем къде да те търсим из водата. Но по едно време забелязахме известно раздвижване на водната повърхност точно там, където потъна. Мукоки за малко не преобърна лодката, като протегна ръка и те сграбчи за косата. Останалото дойде после.
— Б-р-р… — потрепера Род. — Ти ме смразяваш. Има да сънувам тая картина нощес. Хайде да говорим за нещо по-весело!
Мукоки донесе от лодката готварските принадлежности и убитите от Род и Уаби патици.
Огънят бе подсилен с тополови клони.
— Хубав пламъци! Така добре, много добре! — заключи Мукоки.
Насядаха около жаравата в очакване на вечерята.
— Някога, то било много, много отдавна, живял на земята главатар, който имал седем дъщери — подхвана Уаби. — Дъщерите били толкова хубави, че Великият дух пожелал да му ги дадат. За пръв път, откакто луната греела, Духът слязъл на земята и тръгнал да намери главатаря. Казал му:
— Ако се съгласиш да ми дадеш седемте си дъщери, аз ще изпълня седем твои желания!
Главатарят приел предложението на Великия дух. Първо поискал да настъпи нощ без тъмнина, после — ден без светлина. Желанието му било изпълнено.
Главатарят пожелал още на земята да има в изобилие дивеч и риба; да има вечно зелени гори (затова кедрите, боровете и балсамовите дървета са зелени и зиме); да се даде огън и нему, и на народа му. Шестото желание на главатаря било да поникне такова дърво, чиито клони да горят и мокри. Великият дух създал брезата. Седмото желание — пак нещо за огрев, но да гори без дим и пламъкът му да може да развесели и най-тъжното сърце. И начаса от земята поникнала тополата. Значи, на главатаря и на седемте му дъщери днес ние дължим тия седем незаменими блага. Нали така, Муки?
Старият ловец кимна утвърдително с глава.
— Но какво е станало сетне с Великия дух и седемте дъщери на главатаря? — попита с известно лукавство Род.
Муки стана и се отдалечи от огъня.
— Той вярва — рече тихо Уаби — на всички стари легенди, както вярва в слънцето и в луната. Но той знае, че всички бели не зачитат тия вярвания и се подиграват с тях. Ако рече, би разказал много интересни предания за сътворението на горите, на планините и на всички живи същества в тях. Но твоето безверие го възпира, бои се да не му се подиграваш.
— Ще видим! — стана Род и се провикна: — Мукоки! Мукоки! Индианецът се обърна и бавно тръгна към засмения насреща му Род.
— Мукоки, чуй какво ще ти кажа! И аз уважавам Великия дух. И аз се прекланям пред Него — създателя на гори, планини, езера, реки и рекички, и особено — на великолепната луна, дето грее над нас. Бих желал да науча повече неща за Великия дух, за да мога да го разпознавам сред ветровете, сред звездите, сред горите. Мукоки, бъди добър, разкажи!
Индианецът изгледа внимателно Род, сякаш искаше да се увери в искреността на думите му. Родрик продължи:
— После пък аз ще ти разкажа за Великия дух на белите хора. Защото и ние си имаме Творец, създал света на белите, както Великият дух е създал вашия свят. Нашият Велик дух е създал за шест дни небето, земята и морето, а на седмия си е почивал. Седмия ден ние наричаме неделя. Нашият дух е сътворил за нас и горите ни. Само че не от любов към седем хубави момичета, а от доброта към всички хора. Аз ще разкажа хиляди чудни неща за Него, ако и ти разкажеш за вашия Велик дух. Съгласен ли си? Мукоки кимна:
— Да… Може би…
— Да започнем ли?
— Не, друг път…
Род разбра, че бе засегнал тънката струна на червенокожия си другар и спасител.
Патиците бяха оскубани, очистени и опечени. Мукоки избра най-тлъстата от „сините човки“ и я предложи на Род. Друга подаде на Уаби, а третата остави за себе си.
— Това е царска гощавка! — каза Род.
Нощта мина спокойно. Сутринта Род и Уаби видяха пред колибата лодката, с която бяха прекосили Нипигонското езеро.
— Я гледай, как е дошла тук? — зарадва се Род.
— Аз работя, кога вие спи… — обясни приближилият се Мукоки.
И изкудкудяка в добавка:
— Аз изтеглил на брега лодка и останало въже.
— Браво на Мукоки — похвали го Уаби. — Той е свършил половината от работата. Сега тримата ще пренесем лодката и багажа до устието на река Омбакина на около час разстояние от тук в северна посока. Чувате ли как бучи реката?
— Наистина… Трябва да е придошла.
— Да, да! — потвърди и Мукоки. — Вода много бързо. Река тече и изпревари карибу!
— А ще трябва да вървим срещу течението й с нашата лодка!
— Разбира се! — усмихна се Уаби. — И няма начин да не стигнем там, закъдето сме се запътили.
Тримата си разделиха багажа. Сетне Уаби и Мукоки се върнаха за лодката и я пренесоха на рамената си.
Род се смая при вида на Омбакина, блеснала под утринната светлина.
По време на последния си зимен поход те бяха намерили реката замръзнала, не по-широка от двадесетина метра. Сега Омбакина бе заприличала на Амазонка, чиито тъмни и кални води се носят буйно, сякаш възврели на огън. Разлелите се нашироко води с глух и дълбок тътнеж не бяха нито буйни, нито бесни. Te бяха само величествени и могъщи.
Но привидната им ленивост и приглушеност не вдъхваха доверие. Монотонното бълбукане се съпровождаше и от внезапни дълбочинни изблици, криещи предателски опасности. Тук-там се завихряха водовъртежи със същински вулканични кратери. Над течението се издуваха и пукаха мехурчета със съмнителен произход, сякаш огромни ръце се размахваха над вълните, дебнещи да завлекат на дъното всичко и всекиго.
Род почувства инстинктивно, че голямата река с коварното си течение е по-страшна от двадесет буйни потока.
Лицето му изразяваше безпокойство:
— Нима по тая страхотия ще гребем?
— Ние кара близо брега и стигне невредим — рече Мукоки. След малко лодката бе спусната на вода в едно тихо заливче с по-слабо течение. Натовариха багажа и сами се наместиха в нея.
Мукоки беше отзад и неговата задача бе да държи лодката на двадесетина метра от брега. Двамата млади златотърсачи размахаха здраво веслата и Род се изненада, че тъй леко напредват.
От време на време лодката все пак се полюшваше и Род си представяше на каква опасност биха се изложили, ако се движеха по средата на реката. В неблагоприятен момент Мукоки и Уаби биха се видели в чудо. Уаби бе нащрек. Но засега нищо пе предвещаваше, че ги дебнат непредвидени опасности. Водата ту приличаше на маслена покривка, ту след минута-две се пукваше някой въздушен мехур, сякаш издишан от грамадна риба.
С изкусното боравене на веслата лодката избягваше опасностите, но въпреки това често залиташе и се накланяше.
После имаше и нещо друго. Реката влачеше дървета, храсталаци, пънове и какво ли не. Уаби непрекъснато предупреждаваше:
— Давай надясно! А след малко:
— Давай наляво! И пак обратно.
Род се бе изморил да изпълнява командите.
От време на време течението ставаше толкова буйно, че Мукоки насочваше лодката към брега, слизаха и мъкнеха по суша и лодката, и багажа.
Случваше се по пет пъти на ден да предприемат подобни придвижвания и с усилие преодоляваха по два километра на час.
Късно след пладне отседнаха на бивак. На другия ден Омбакина ставаше все по-тясна и необуздана, помъкнала застрашително надпреварващи се по течението клонаци, дънери, греди. Без зорката бдителност на Уаби, без умението на Мукоки и без бързите и точни реакции на Род — лодката наведнъж би отишла на дъното. Но тримата мъже действаха съгласувано като прецизна машина.
Когато коритото на Омбакина съвсем се стесни и реката се превърна в буен поток, който скачаше от праг на праг през скалите, Мукоки обяви поредното излизане от водата.
— Пренасяне! — каза. — Всичко носи пак гръб. Трябваше да се извърви пеша водоразделът, който с едната си страна клонеше към Нипигонското езеро, а с другата към глухата шир, където тримата другари се бяха установили на стан миналата зима, ловувайки за вълци. Там именно бе прочутата колиба на скелетите, изгорена сетне от унгасите.
Изнесоха багажа и лодката чак до върха.
Водопадът на Омбакина се спускаше през планинския прорез и се пенеше между купищата скали. Род познаваше страхотното му бучене.
Вечерта станът се установи на връх планината, под същата голяма скала, където тримата бяха нощували преди, и Уаби шеговито припомни на Род как през оная нощ беше убил един рис, вземайки го за унгас.
Слизането по склона на планината беше по-леко от изкачването и от гребането срещу течението на Омбакина. Но понеже пренасянето на багажа и лодката ги забавяше, златотърсачите стигнаха чак вечерта до малкото езеро сред падината, над която стърчеше колибата.
Не снежна покривка, а зелени ливади обкръжаваха сега напълно размразеното езерце. В бистрите му води се оглеждаха борове и кедри.
Докато Мукоки шеташе около бивака, Род и Уаби разровиха с крака почернелите въглени. Върху зелената трева въглените бяха едничките останки от колибата, открила им тайната на златото.
На петнадесетина крачки се белееха разпръснати кости. Кости на разбойниците, убити от Уаби и оглозгани от уайлдските хищници. Унгасите, нападнали тогава колибата, не се бяха върнали след поражението да погребат мъртвите.
Първата част на пътуването бе приключила.
След двадесет и четири часа тримата щяха да стигнат мечтания дол и походът им щеше да стане най-интересен.
— Едно нещо е безспорно — рече Род, като извади от чантата си брезовата кора със скицата, — и то е, че твърде отдавна преди нас други трима души са знаели за съществуването на златната мина и са начертали върху кората, попаднала в наши ръце, пътя към целта.
Тримата мъже съдружници са били англичанинът Джон Бал и французите Анри Ланглоа и Пиер Плант. Джон Бал е бил убит от Анри Ланглоа и Пиер Плант. Сетне и французите се самоликвидирали.
Това като че ли не подлежеше на съмнение.
— Би трябвало да се съгласим с теб, щом толкова настояваш — трепна усмивка в крайчеца на устните на Уаби. — Обаче нищо не ни доказва, че не сме си съчинили сами тази история.
Род подскочи:
— Съчинили! А златните късчета, които намерихме в торбичката от еленова кожа? Ти сам призна, че всичките ми досегашни предчувствия и изводи се сбъднаха. Да не мислиш, че тоя път…
— О, аз нищо лошо не мисля! — засмя се Уаби на неговата увереност. — Казвам само, че имаш буйно въображение. Най-сетне и нищо да не намерим, фантастичната история ще си остане главният подбудител да предприемем тази чудесна пролетна разходка из неописуемо живописните места.
И той си засвирука безгрижно.
Род бе леко раздразнен, но Мукоки дойде навреме да го успокои:
— Първо идеш дол. После видим.
Род грабна пушката си и се запиля нанякъде, оставяйки Уаби и Мукоки да приготвят вечерята. Преди да тръгне, все пак обясни:
— Ще отскоча на лов, дано убия нещо, та да имаме по-хубаво ядене.
— На добър ти път! — сподири го гласът на Уаби. — Пък ако видиш из пътя златни късчета, не пропускай да ги събереш…
Род се изгуби из планинските гънки.
Вървя цял километър, без да зърне никакъв дивеч. Като излизаше от една борова горичка, едвам му остана време да гръмне срещу грамадна мечка, появила се внезапно насреща му.
— Не улучих! — прошепна разочаровано, като видя как звярът изчезна зад канарите.
А мечката наистина бе от най-грамадните, които беше срещал някога.
Без да се двоуми, Род се спусна да я проследи.
По дирите през откритата местност не бе трудно да съзре чудовището на около четиристотин метра пред себе си: бягаше бързо по склона на баира.
Въпреки голямото разстояние той се прицели и даде два поредни изстрела.
Мечката сигурно беше улучена, защото падна. Но почти веднага стана и още по-бързо продължи нагоре. Скоро изчезна отвъд билото.
Род нито за миг не помисли да се откаже от преследването. Ускори крачките си. От билото с неудоволствие видя, че мечката беше се отдалечила вече на седем-осемстотин метра пред него.
Забеляза обаче, че звярът отслабваше поради загубата на кръв.
Род се затича с пълна сила. Мечката поспираше, сякаш да си поеме дъх. Разстоянието се скъсяваше. Ако се отскубнеше, звярът щеше да се завре в някой гъсталак, където и господ-бог не би го открил.
Проехтя още един изстрел.
Тоя път попадението бе точно в главата, мечката се завъртя и се строполи на земята.
След като се увери във великолепната си победа, младият ловец побърза да се върне да обади на другарите си, защото бе невъзможно сам да пренесе страхотния дивеч до стана.
— Голяма мечка! — възкликна Мукоки пред плосконогото животно.
Възхищението на индианеца накара Род да се изчерви.
— Поздравления и от мен! — протегна ръка Уаби. — Трябва да тежи най-малко двеста и петдесет килограма. Виж, има четири стъпки между рамената. Страхотно мечище.
— Чуден постеля! — поглади рунтавата кожа Мукоки.
— Постеля осем на шест метра — определи на око размерите й Уаби. — Ако не намерим златната мина, поне…
Мукоки заразглежда по-внимателно мечката:
— Куршумът! Ударил под десно ухо. Това добре, много добре.
Той откри в гъсто го руно още две рани от първите изстрели на Род. После изведнъж се учуди:
— Има и стара рана. Мечка стреляна отдавна. Куршум по кожа…
Заопипва отново с пръсти отпуснатата кожа на една от задните лапи. Ясно личеше заздравял белег. Ръцете на Род и Уаби, насочвани от Мукоки, опипаха куршума между плътта и кожата.
За един ловец из нортландските необятни пустини е винаги голямо вълнение да намери върху убито от него животно стара рана, причинена от друг човек. Ще не ще, ловецът не може да не си помисли: „Кой ли ще е бил тоя човек? Откъде е идвал и накъде е отивал? Как ли е изглеждал непознатият брат?“
Мукоки изчовърка с ножа си куршума от старата рана и издаде ръмжене, означаващо крайна изненада.
Куршумът беше мек на пипане и сплескан по особен начин.
— Чудноват куршум — измърмори Мукоки. — Никога не виждал такъв. Не оловно.
Леко одраска с върха на ножа си метала: от него се отдели частица. Постави отрязъчето на дланта си и протегна ръка на слънцето.
Куршуменото късче блесна с топла жълта светлинка.
— Златен куршум! Олово не жълто така. От злато куршум. От чисто злато!
Тримата мъже замлъкнаха. Уаби надали щеше да си позволи вече да дразни Род. Той стъписано примигваше. Род изпитваше почти същото вълнение, което го бе обзело в старата колиба със скелетите и златните късчета в торбичката от еленова кожа.
Лицето на Мукоки беше неузнаваемо. Очевидно не разбираше какво ги е развълнувало толкова много. Сухите му пръсти, стиснали куршума, потрепваха.
Пръв индианецът наруши мълчанието. И пак пръв зададе въпроса, който занимаваше съзнанието на тримата:
— Кой стрелял на мечка със златно куршум? Въпросът му засега оставаше без отговор.
— Второ: защо използвал точно златно куршум? И този въпрос увисваше без отговор.
Уаби взе куршума:
— Тежи не по-малко от тридесет и пет грама…
— Това прави двадесет долара — пресметна Род. — Но кой дявол е гонил мечки със златни куршуми? Удивително!
Възторгът премина в смайване. Възгрубото лице на стария индианец възвърна присъщата си маска на равнодушие, характерна за неговото племе.
Под привидното му безразличие обаче не преставаше да работи трескаво един ум, навикнал да прониква дори в най-загадъчните тайни на Нортланд. Род и Уаби го наблюдаваха внимателно. Не бе трудно да се досетят, че си блъска мозъка да открие връзката между дирята на мечката и пушката, която бе причинила първата й рана.
— Е, добре, как си обясняваш всичко това? — интересуваше се Уаби.
— Някой стрелял със стара, много стара пушка — отсъди опитният ловец. Куршум и барут, без гилза. Чудно. Съвсем чудно.
— Искаш да кажеш: пушка, която се пълни през цевта? Индианецът кимна.
— Човек имал барут, нямал олово. Гладувал. Тогава взел злато.
Тайната като че ли се поразбули благодарение на досетливостта на стария ловец. Но двата въпроса си оставаха неизяснени: кой беше изстрелял куршума и откъде беше това злато?
— Човекът трябва да е имал някоя богата златна жила. Иначе не би хабил тъй скъпоценния метал. Още повече, че куршумът никак не е малък.
— Тук не злато — каза Мукоки. — Той дошъл отдалеч, много далеч.
— Да не би… — опасяваше се Род, — да не би да е намерил преди нас нашето злато?
И Уаби бе притеснен, а Мукоки мълчеше. Род извади от вътрешния си джоб нещо грижливо увито в парче плат.
— От моя дял от торбичката съм си запазил това късче злато, смятах да си направя в карфица за вратовръзка, когато се прибера у дома. Винаги го нося със себе си. Аз имам някои познания по геология и минералогия още от ученическите години. Зная, че ако сравниш десетина образци от злато, все ще откриеш някаква разлика, колкото и малка да е. Цветният им нюанс не е еднакъв. Нюанс, но за опитното око това е достатъчно.
Одраска с ножа си късчето злато, както Мукоки бе сторил с куршума, и сравни двете повърхности.
Парчетата бяха с еднакъв произход.
Уаби отстъпи назад и с мрачен поглед измърмори нещо неразбрано. Род беше побледнял. Мукоки остана спокоен пред откритите от минералогията тайни.
— Нима някой е попаднал на нашето злато? — продума Уаби с попресипнал вече глас.
— Възможно е — възстанови самообладанието си Род. — Не е сигурно обаче. Скалното образувание на цялата област е геологически същото и несъмнено се простира далеч на север. Поради това не би било чудно, ако намерено по тия места късче злато е от същия вид, какъвто има и на двеста километра от тук. Всичко зависи от особеността на находището. Все пак мисля, че случаят не е за подценяване.
— Човек стрелял със златен куршум, после умряло — утеши Мукоки другарите си. — Няма друг куршум да бие дивеч и умряло от глад.
По челото на Уаби мина сянка.
— Може би наистина клетият човек е бил дотолкова изгладнял, че се е принудил да използва златния си куршум. И не е убил мечката. Бога ми, по-скоро бих оплакал този човек, отколкото да го подозирам.
Род просто каза:
— Пък аз бих пожелал да беше убил мечката…
И пред погледа на двамата се мярна вероятната уайлдска трагедия. Прегладнял до сетен предел човек, който прави отчаяни усилия да спаси живота си и лее куршуми от злато, появява се чудовищната мечка, несполучлив изстрел и — агонията…
— Колко по-добре щеше да бъде, ако е убил мечката — повтори Род. — Ние, слава богу, не сме привършили храната си.
Мукоки бе започнал да дере мечката. Род и Уаби извадиха ножове да му помагат.
— Рана стара шест месеца — преценяваше Мукоки, без да прекъсва работата си. — Начало зимата рана… После лошо време настанал.
— Злочестият! — пожали го Род. — Някой ден ще узнаем цялата истина.
След час се дотътриха до своя нощен бивак, помъкнали най-добрите късове мечешко месо и кожата, която веднага щяха да изпънат високо между две дървета край колибата.
— Нима ще оставим тук кожата? — разглеждаше я с гордост Род. — Каква е гаранцията, че ще я намерим после?
— Не се съмнявай! — успокои го Уаби.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Тук кожата все едно е в магазините на фирмата.
— Но ако някой я задигне?
Уаби, улисан да приготвя вечерята, се учуди:
— Да не искаш да кажеш, че може да бъде открадната?
И Мукоки недоумяваше от предположението на младия бял човек.
— Да знаеш, Родрик — продължи Уаби, — в нашия необятен и чуден Север кражбата е непознато нещо. Разбира се, не говоря за унгасите и професионалните разбойници. Освен тях Уайлд не познава крадци. Ако някой бял ловец мине оттук и прецени, че кожата е изпъната много ниско, сам ще я окачи по-високо. Ако някой индианец си накладе огън наблизо, ще гледа пламъкът и искрите да не я достигнат. Цивилизацията не е развалила тукашните хора. За тях честността е нещо естествено, както дишането.
— Не всички индианци са тъй честни — възрази Род. — Мнозина от ония, които слизат от юг, са крадливи.
Той бе изговорил това, без да размисли, и веднага се разкая за думите си. Мукоки не бе очарован от чутото. А и Уаби, метис по рождение, не се почувства поласкан. Очите му светнаха почти гневно:
— Именно белите, тъй наречените цивилизовани люде, ги развалиха. Лошият пример в Уайлд дойде от тях. Заселят ли се бели на север, те вземат качествата на индианците. Индианците пък прихващат пороците на белите. Великият север пречиства всичко, до което се допре. Въздухът му е кристален и почтен. То се знае, има и изключения. Но в голямото си мнозинство индианците са изключително добродетелни. Мукоки, например, никога не би и докоснал чужда кожа, дори ако е премръзнал и трябва да се стопли. Някой по-прост индианец би я взел, но в замяна би оставил пушката си.
— Трябва да ми простите — Род протегна едната си ръка на Уаби, а другата на Мукоки. — Аз издрънках една глупост. Нали съм новак, изглежда е още рано да ме приемете за свой човек.
— Е, това е пък втората глупост. Ти си наш приятел! — развесели се Уаби.
След като се навечеряха край огъня, Уаби каза на Родрик:
— Да са ти простени думите, които каза преди малко. Ако Мукоки има настроение, може да ти разкаже още една от поетичните легенди, която обяснява защо нортландските индианци са почтени. Впрочем и за мен не е зле да се поразприказвам.
— Слушам!
— Едно време в земята на Мукоковите прадеди, разположена надлъж по река Макоки, приток на Албани, живеело много крадливо племе. Хората му непрекъснато се крадели един друг и се боели от засадите на съседите си. Боеве и убийства ставали при тях всекидневно. Главатар на племето бил най-върлият крадец, но нали бил пазител на закона, не го хващало никакво наказание.
Главатарят обичал да граби чуждото, ала никак не обичал да ограбват самия него. Не позволявал никому да залага капани. Веднъж един от племето заложил до неговия и това страшно много разгневило главатаря. Решил да накаже злосторника, та се скрил и зачакал. Докато чакал в засада, един заек се омотал в примката. Главатарят се завтекъл с прът в ръка да убие дългоушкото и да го прибере за себе си. В тоя момент му се сторило, че облак минал пред очите му. Когато облакът се разнесъл, що да види — нямало го заекът, а на неговото място стояло най-хубавото човешко създание, което някога се е раждало. Разбрал, че това бил Великият дух и паднал на колене.
Тогава чул да се разнася гръмовит глас, който сякаш идел от далечните планини. И му казал гласът, че реките и планините на червенокожите завинаги ще останат непристъпни за него, защото в райските ловни пространства няма място за крадци. Гласът продължил: „Иди и възвести на твоя народ, че от днес нататък всички трябва да живеят като братя, да слагат капаните си един до друг, без да се дебнат, и така ще избягнат вечното наказание, което виси над главите им.“
Главатарят предал тия думи на народа си и оттогава вече няма крадци. А понеже Великият дух бил взел образа на заек, занапред заекът щял да бъде свещено същество и за крезите, и за шипеауните. Щом падне сняг, хората от тия племена нагласяват капаните си като най-доброжелателни съседи и дори на ум не им идва да се крадат.
— Тая всеобща честност, драги ми Уаби, е толкова хубава, че да не повярваш в нея! — изкоментира легендата Род.
— Не се съмнявай нито за миг в правдивостта на легендата. По цялата ширина, простираща се чак до безплодните земи, където се въди мускусният бик, не ще се намери на сто индианци един, който да отмъкне капана на някого от братята си или да открадне хваналия се дивеч. Закон в Нортланд е всеки да ползва реда си за капани, да има своя „ход“, както се казва, и който му го отнеме, се смята за безчестник. Никой не нарушава общоприетото правило за разстояние между капаните. Нито прережда. Законът на Великия дух е по-силен от човешкия закон. Ти сам се убеди в това миналата зима. По време на нашия лов унгасите правеха всичко, за да ни пипнат и да ни избият, но нито веднъж не ограбиха капаните ни.
— Признавам се за победен — вдигна ръце Род. — Нортланд наистина е нещо необикновено и колкото повече навлизам в него, толкова по-добре го опознавам. И за да има човек прекрасните качества на твоето племе, във вените му би трябвало да тече индианска кръв.
Разговорът отново се върна към загадъчния златен куршум. След току-що разказаната легенда можеше ли да се допусне, че мечтаното съкровище е било открито и присвоено от някой крадец?
— Малко вероятно! — рече Уаби. — Мястото на залежа е почти непристъпно. Впрочем, ако богатството е намерено, непременно щеше да се разбере в Уабинош Хаус. Първо там щяха да пристигнат щастливите откриватели на мината, за да се снабдят с храна.
— Освен ако откривателят е един и е умрял след откритието си.
— И аз съм май на същото мнение.
Двамата приятели стигнаха до едно и също заключение.
Вечерта Род легна извън колибата и не можа да заспи до късно. Голямата пролетна луна се носеше между звездите и го държеше буден със светлината си.
Родрик Дрю си мислеше колко прекрасна е земята и колко малко я познаваха цивилизованите хора, натъпкани из градовете. И като съзерцаваше огромната луна и северните съзвездия в противоположния край на небето, той не можеше да не допусне, че тук Бог беше по-близо до земята, отколкото където и да било другаде.
В душата му се зараждаше преклонение пред Великия дух на червенокожите. Той ставаше и негов бог. И Род никак не се учудваше, че околният безмълвен и самотен свят — и тъжен, и прекрасен — беше в цялото си протежение чак до Хъдзъновия залив нещо като Библия за индианеца — в нея можеше да се прочете законът на природата и да се чуе как оттам говори гласът на Твореца.
Повя тих ветрец, понесъл по равнини и планини шепота на боровете и балсамовите дървета, шумоленето на тополовите листа. От време на време се обаждаше бухал.
Седнал на един голям камък, Род усещаше как в нощната прохлада очите му се затваряха от само себе си. Продължителен вик раздра въздуха и го накара да подскочи.
Спомни си за опитомения вълк. Бяха го повели със себе си през миналата зима, за да примамват с неговия „зов“ дивите му събратя. После Уаби го пусна на свобода, точно когато унгасите нападнаха колибата. И вълкът се заскита из горите.
Дали това не беше същият вълк, който търсеше предишните си приятели — хората?
На другия ден тримата тръшаха още преди разсъмване. Бяха решили на всяка цена да стигнат до тайнствения дол и реката, която според картата на брезовата кора щеше да ги отведе от водопад на водопад до златната мина.
Понеже пътят дотук беше равен и не особено труден, решиха по-голямата част от багажа да поставят в лодката и тя заедно с товара да бъде носена от Мукоки и Уаби, като Род щеше да сменя Уаби, връчвайки му своя вързоп. Така щяха да спечелят време.
Наоколо цареше чудна пролет и нейната хубост ободряваше носачите и сякаш правеше товара им по-лек.
По пладне спряха за обяд. Род сложи ръката си на рамото на Уаби и му посочи в далечината две движещи се точки, раздалечени на около километър една от друга и идещи насам през откритата местност.
Бяха като две кучета.
— Вълци! — рече Род. След малко се поправи:
— Не… Лосове.
— Женски лосове и едно малко лосче — поясни Уаби.
— Как ги позна от такова разстояние?
— Нищо по-просто от това… Гледай в моята посока. Майката върви първа, стъпка по стъпка. Ако не е принуден, лосът никога не върви в тръс, нито тича като елена и сърната. Върви бавно, раван, и едновременно движи нозете си от едната страна. Малкото пък подскача около майка си. Това показва възрастта му. Старият лос не скача така.
Род като че ли се съмняваше в обясненията на приятеля си:
— Май са еднакви на ръст.
— Младият лос е на не повече от две години. И наистина е едър колкото майка си. Понеже и на такава възраст малките лосове продължават да следват майка си, тук обикновено ги наричат телета. Виждал съм лосове, които чак на три години напускат майките си.
— Te идват към нас — каза тихо Род.
— Трябва да се скрием.
Тримата се потулиха зад едни гъсти храсти.
— Тръгнали са да търсят тополови пъпки. Дано не ни издаде вятърът.
Уаби наслюнчи показалеца си и го вдигна над главата си. Това беше безпогрешцият метод на ловците да определят накъде духа вятърът. Колкото и да е слаб той, едната страна на пръста изсъхва веднага, а другата си остава влажна.
— Вятърът е насрещен — определи Уаби. — По отношение на тях, разбира се. Скоро ще ни подушат и ще се спрат.
Род вдигна пушката си:
— В такъв случай да си опитаме късмета? Малко са ни далечко, но са в обсега на куршума.
Уаби възпря Родрик:
— Не е трудно да ги улучим, но не е необходимо да ги убиваме, няма какво да правим с месото им.
Той още не беше довършил думите си, когато майката-лос се спря.
— Това се предвиждаше — констатира Уаби. — Лосът ни усети от четвърт километър. Гледай, Род, как наостри уши и как вири муцуна да души въздуха. Предусеща опасността.
Майката се обърна назад и като застана между опасността и малкото, затича обратно. Така то се оказа отпред, а майката — подире му.
— Аз обичам лосовете — каза Уаби. — Забелязал ли си, Родрик, че никога не съм стрелял по лос?
— Не съм забелязал. Но май, че е тъй. Защо?
— Защо ли? Ще ти кажа… Вие, цивилизованите, наричате лъва цар на животните, а за нас истинският цар е лосът. Ти сам видя как постъпи майката. Преди малко тя вървеше отпред, готова да посрещне опасността, а щом обстоятелствата се промениха, остана подир малкото и пак единствено заради неговата безопасност предпочете сама да се изложи на изстрела. Тая чудна майчина любов! Не е ли сродна с майчината любов при хората? А мъжкият лос! Той би излязъл срещу дванадесетина ловци, за да защити женската. Ако тя падне първа, той ще пази тялото й, ще тропа с предните си копита на едно място, ще се взира с пламнали предизвикателни очи, докато сам не бъде пронизан от куршума. Видях веднъж смъртно ранен женски лос да бяга, като куцаше и залиташе. Мъжкият не я изостави. Не я изостави и когато го раниха. Трябваше да бъде надупчен като решето, за да падне най-сетне до нея. В това самопожертвувание има нещо възвишено. Оттогава аз се заклех да не стрелям по лос, бил той мъжки или женски. И ще удържа на клетвата си, освен ако поради извънредни обстоятелства не бъда принуден да я наруша.
— Имаш пълно право — съгласи се Род. — Аз като новак все още зная твърде малко неща за живота в Уайлд. Но занапред и аз няма да посегна на лос, давам ти честна дума.
Обядваха с вкусно мечо месо, кафе и бисквити, препечени на горещ камък.
Уаби насочи разговора към нравите на уайлдските жители. Родрик каза, че предната вечер бил чул продължително жално виене и си помислил за някогашния техен вълк, който навярно ги е подушил и някой ден ще се появи.
— Чувал съм — продължи Род, — че понякога опитомени и пуснати на свобода вълци се връщали при старите си господари.
Уаби го изслуша снизходително:
— За дивите животни се разпространяват какви ли не басни, една от друга по-лъжливи. И аз съм чел в детройтската гимназия томове с подобни басни. Едва ли поне един на сто от техните автори е стъпвал тук. Много погрешни възгледи са били изказани и напечатани за характера и поведението на дивите животни.
— Искаш да кажеш, че вълкът…
— Ние уловихме вълка още съвсем малък и той остана при нас, защото не знаеше, че за вълците има и друг живот. Но ние с Мукоки често сме наблюдавали как наследственият нагон го караше да си показва зъбите. Пълната признателност е характерна само за хората, а животните, колкото и да ги опитомяваш, пак си остават животни.
— Според тебе…
— Да, вълкът е отишъл при някоя глутница и никога вече няма да го видим сред нас. Нали, Мукоки?
— Вълк опитомен… Вълк укротил се… Сега пак станало див. Великият дух желаел това и така добре, много добре.
Хубаво отпочинали, тримата другари тръгнаха отново и скоро съзряха сред тревата поточето, по което щяха да се насочат.
По-нататък потокът ставаше все по-голям, защото в него се вливаха нови и нови вадички разтопен сняг. Скоро заприлича на река. А като започна да се наклонява теренът, той се превърна в буен порой, устремен към заветния дол.
Откъм фантастичния скалист дол, който трябваше да отведе тримата романтици при златото, долиташе оглушителен гръм, сякаш отекваха топовни салюти, а ехото на пещерите уголемяваше дивия шум.
Като повлече Род подире си, Уаби накара и него да се надвесят над пропастта. Гледката внушаваше повече очарование, отколкото страх.
Кипящите води, които се спускаха между двете отвесни стени на долината, се сливаха с ярост и разпръскваха вълна от пяна. Настръхналите скални грамади напомняха глави на водни чудовища.
Тримата тръгнаха с товара си покрай пропастта. Te забелязаха със задоволство, че реката между стръмните скали малко по малко се укротяваше и ставаше като че ли плавателна въпреки буйността си.
Тая вечер стигнаха до мястото, което познаваха и което им бе дало възможност да проникнат до вътрешността на дола. Тук отново отседнаха на бивак.
Както и предишните нощи, тази също беше приятна и ясна. Род и сега остана най-дълго време буден. Луната изгря късно и освети върховете, оставяйки в сянка тъмните дълбочини на бездните.
Род седеше край гаснещата жарава с пушката си, когато зад близката скала се разнесе ужасен вик. Младият човек потрепера.
Изправи се, опита се на свой ред да извика, но не успя.
След миг той видя пред себе си дълга и гъвкава фигура, сиво-сребриста на лунната светлина.
Беше рис. Род се прицели, но преди да натисне спусъка, чу още по-страшен вик, нещо като предсмъртно изхъркване, което смрази кръвта му.
Гръмна и притича по скалата. Нямаше никакъв рис. Помисли, че животното е избягало. Всъщност, животно ли бе това?
Изстрелът събуди Уаби и Мукоки.
— Какво има? — недоумяваше Уаби.
— Има нещо… Трябва да съм сънувал буден. Чух два страшни вика и ми се стори, че видях рис… Гръмнах, но не улучих.
Мукоки заклати глава. Уаби се изсмя:
— Пак история с рис! Миналата зима ти взе една уайлдска котка за унгас. Отново ли имаш привидения? Изглежда уайлдските нощи не ти понасят. Да беше си легнал заедно с нас.
— Не, не беше привидение! — прекъсна го Родрик.
— Отначало помислих, че сънувам. Но сега съм уверен — чух да се вика. Рис ли беше? Човек ли?
При такава убеденост на приятеля им Уаби и Мукоки не знаеха какво да си помислят. Решиха да дежурят на смени до сутринта.
Не се случи нищо особено.
Но нито зората, нито дневната светлина можеха да успокоят напълно Родрик. В ушите му още кънтяха страшните викове. Не, не беше сънувал. Да не би Духът на дола да е искал да попречи на достъпа им до съкровището? Не им ли казваха виковете:
— Не ходете по-нататък!
Род не издаде мрачните си мисли. Лодката бе свалена на самото дъно на дола и те се настаниха в нея. Уаби, както винаги отпред, Мукоки — на кормилото, Родрик — между тях. Течението пое лодката и спускането към златото започна.
През деня не стана нищо необикновено. Лодката се носеше бързо, тласкана ту по-слабо, ту по-силно от веслата. Коритото на реката бе тясно. Над повърхността на водата не се подаваха никакви подводни скали.
Te изминаваха километър след километър между стръмните каменни брегове и Род скоро позна мястото, където беше убил сребърната лисица.
На свечеряване спряха в малък залив, откъдето лесно измъкнаха лодката си на сушата.
На това място долината се разширяваше и една от стените й отрязваше от небето дълбока дъгообразна част.
Трошливата скала се беше напукала през вековете и в грапавините й се бяха вкопчили храсталаци, треви и хилави дървета.
Щом излязоха на сушата, за да си стоплят краката, Род и Уаби тръгнаха по стръмнината и бързо се намериха най-отгоре. Олекна им, като се видяха освободени за няколко минути от капана на дола. Височината ги развесели и те радостно подвикнаха на Мукоки.
Старият индианец приготвяше вечерята и им отвърна с размахване на ръце.
Двамата побързаха да се върнат. На върха продължаваше денят, а при залива вече тъмнееше. Мукоки изглеждаше угрижен. Бронзовото му лице издаваше вълнение. Смрачаването го караше да се тревожи от виковете, които Род беше чул предишната нощ. Мислеше и за вълка, техния стар и верен другар, чиито братя бяха разкъсали жена му и детето му и които той ненавиждаше до смърт.
Вълкът-помощник не беше тук, за да подмами жертвите на Мукоки. Не беше тук. Но знае ли човек? Може би Род, противно на Уаби, имаше право да твърди, че вълкът не беше ги забравил. Ако е тъй, сега той сигурно се луташе наоколо.
Род и Уаби заспаха под кожените завивки върху леглото от дребен пясък в удобната издатина под скалата. Мукоки стана безшумно и пое по стръмнината.
Изкачването в тъмнината беше повече от опасно и старият индианец на няколко пъти за малко едва не си строши главата. Хващаше се за храсти и дървета и упорито се катереше, обладан от някакво предчувствие и подчинявайки се на непреодолима вътрешна сила.
Стигна върха на стръмнината и предпазливо се огледа наоколо.
Къде ли беше сега вълкът? Навярно някъде из тия обширни пущинаци, които на запад се простираха чак до Хъдзъновия залив, а на север — до Ледовития океан.
Мукоки престоя цял час под звездното небе. На хоризонта се показа изтънялата луна, поклащайки се като платноходка по вълни. Мукоки се наведе да търси дири по земята. Вълчи дири. Й понеже не намери нищо, сякаш бе недоволен. Обиколи натам-насам за известно време.
Когато току-що бе приближил до едно сухо дърво с олющена и щръкнала като на скелет кора, Мукоки усети на няколко метра от себе си лек шум. И докато се взираше с горящите си очи да открие нещо в тъмнината, проблесна светлина, бърза като светкавица, и последва пушечен изстрел.
Мукоки инстинктивно легна на земята и преди да се изправи, в тишината се разнесе страшен вик. Човешки вик, без нищо човешко.
Мукоки се прилепи още по-плътно до земята. Кръвта му се беше смразила във вените.
Помръдна много предпазливо и нагласи приклада на пушката върху рамото си. Наоколо лежеше тревожна тишина.
Втори вик раздра въздуха. Тоя вик не можеше да бъде на никое от познатите му уайлдски животни. Беше човешки вик, но от най-ужасните, които биха могли да се чуят на света. Викът прозвуча пак, обаче отдалече.
Ехото разнесе още веднъж нощния вик, като изплаши всички твари и изтръгна от гърдите на Мукоки не въздишка, а стон.
Ловецът се окопити едва когато се възцари мълчанието на природата и се чуваше само шумоленето на вятъра в листата.
Ако Мукоки беше човек от белите, навярно би се впуснал да разсъждава какво се беше случило, но старият индианец се доверяваше повече на сетивата, отколкото на ума си. Затова и остана на мястото си цял час, потрепервайки от хладния въздух и страха. Най-сетне той се опита да си даде сметка за станалото. Общуването с белите във фирмата все пак му се бе отразило благоприятно, поне по отношение на суеверията и наследствените предразсъдъци. Мозъкът му се размърда. Беше се стреляло срещу него. Нали куршумът изсвири над главата му и се заби в сухото дърво. Бе стрелял човек. Следователно човешки е бил и викът. Що за човек ще е, дявол да го вземе?
След тия мисли Мукоки усети внезапен страх. Спусна се по урвата и се върна при другарите си.
Индианецът обикновено крие уплахата си, както белият крие сторената грешка. Не и тоя път обаче. Мукоки събуди спящите и им разказа всичко от игла до конец.
Род веднага скочи. Не идеха ли виковете от същото място, откъдето и той ги бе чул, когато преди две нощи стрелял по риса?
Уаби колебливо каза:
— Може би е бил някой самотен унгас, който ни дебне и е искал да ни сплаши с виковете си…
— Не! Това не унга! — възкликна Мукоки. — Унга не тъй вика.
От всички предположения най-правдоподобно си оставаше, че някой вървеше по стъпките на тримата златотърсачи или пък се насочваше успоредно с тях по гребена на дола.
Отново решиха да дежурят, редувайки се до сутринта, за да си спестят евентуална неприятна изненада.
Нощта се проточи. Естествено, никой не спа спокойно. Една неясна тревога бродеше около тях и през самите им мозъци.
Сутринта Род и Уаби пожелаха Мукоки да ги заведе до мястото на нощното произшествие. Можеше да открият някакви следи от покушението.
Поеха по стръмнината, все по дирите на Мукоки.
Мукоки вървеше с необикновено за характера си опасение. Това караше двамата му другари също да настръхнат от предпазливост.
Много пъти през съвместния им живот Уаби бе имал случай да види стария си другар пред смъртна опасност. Никога обаче не бе му се виждал по-отпаднал от сега. Обикновено опасността концентрираше и изостряше грубата му енергия.
Мукоки пристъпваше почти безшумно и бе готов всеки миг да стреля. Трепваше и при най-лекия звук.
Тъй стигнаха до сухото дърво.
— Тук! — посочи Мукоки. — Тук мене стрелял!
— Малко е останало да те улучи, гледай това! — насочи вниманието им Уаби.
На човешки бой върху сухото дърво личеше дупка от изстрел. Род зачовърка с ножчето си да търси заседналия в дървото куршум.
— Не е потънал много дълбоко. Усещам го…
— Това не е за вярване — забеляза Уаби. — В такова изгнило дърво куршумът би трябвало да стигне до сърцевината му. Какво ще кажеш за това, Муки?
Род току-що се бе обърнал и извика учудено. С едната си ръка държеше ножа, а с другата сочеше острието му.
Удивлението на Уаби и Мукоки не бе по-малко. Върху самия връх на стоманеното острие се бе лепнало и лъщеше на слънцето жълто петънце.
— Нов златен куршум! — не скри изумлението си Уаби. Тримата се засуетиха. Род пак зачовърка в дупката на дървото и след няколко секунди измъкна трофейното куршумче.
Уаби възбудено извика:
— За Бога, какво значи всичко това? Мукоки веднага съобрази:
— Човек стреля мечка… стреля мене… Съща пушка… Също злато…
Нямаше вече никакво съмнение, че нападателят беше един и същ.
Мукоки веднага се отправи към мястото, откъдето беше възможно да е стреляно.
Огледаха всичко наоколо. Род безпогрешно забеляза:
— Косми от рис!
Бяха провиснали по клоните на едно малко дърво. Уаби се приближи да ги проучи.
— Да, рис… — каза той с тон, колкото важен, толкова и иронизиращ. — Четири стъпки висок рис! Никога не съм виждал такова нещо.
— Тогава…
Род не довърши мисълта си.
— Чисто и просто рисова кожа — уточни Уаби. — Стрелялият нощес по Мукоки е бил облечен именно в кожа от рис.
Мукоки се съгласи.
Търсенията продължиха без допълнителни находки. Оставените от човека стъпки почти не личаха.
Вместо да губят време и да се излагат на опасността да получат поредния златен куршум, тримата намериха за по-разумно да се върнат в дола. Тепърва щеше да се изяснява тайната на трагичните викове и златните куршуми.
След един час лодката с тримата златотърсачи продължи необикновеното си плаване.
Лодката просто летеше по водата и Мукоки убиваше с веслото скоростта й в бързеите.
Старият индианец пак се беше умълчал и угрижил. Много тъмни неща имаше за изясняване.
По пладне спряха на едно място и похапнаха студена храна. Уаби дръпна Род настрана:
— Умът на Муки работи усилено. Вярата му в свръхестественото увеличава общите ни грижи.
— Какво ли се бистри в неговата глава?
— В племето на Мукоки има една легенда, според която от време на време при тях се появява някакъв страшен воин, изпратен от Великия дух, за да се изкупят стари грехове чрез човешка жертва… Фантастичният воин бил невидим. Обладавал такъв гръмовит глас, че планините потрепервали от него и реките се разплисквали. Бил въоръжен с лък и златни стрели. Поради това изглежда Мукоки си е въобразил, че е имал работа с пратеника на Великия дух, обрекъл именно него тоя път да умре. Дано по-скоро да се разплете тази странна история, иначе нашият другар съвсем ще изгуби душевното си равновесие.
— Това е най-добре, но засега ние не можем да направим нищо освен да вървим напред — каза Род. — И аз съм на същото мнение.
В този миг горе, високо от върховете, проехтя като плач на вятър сред черни борове дълбок, зловещ вик.
Викът се усилваше и приближаваше, без да може да се установи откъде точно иде. После заглъхна в болезнен стон и тримата изтръпнаха. При това не пропуснаха да стоят скрити зад скалата, за да не ги порази някой златен куршум. За всеки случай се бяха приготвили да стрелят, ако се появеше отгоре призрачното същество.
Изведнъж една мисъл порази Родрик Дрю. По-бърза от мълния, мисълта му се върна към цивилизования свят, където бе живял досега. В болезнените черти на тоя свят той бе намерил ключа на тукашната загадка.
Помрачня от отвращение. Като не виждаха да се появява силует на човек, другите му дадоха знак да напусне укритието си и да се върне в лодката.
Отиде при Уаби и Мукоки и с половин глас изрече:
— Човекът, който е стрелял…
— Карай нататък! — ускори отговора му Уаби.
— Човекът е луд…
Ноктите на Уаби се забиха в ръката му:
— Какво казваш?
— Човекът е луд.
Род пое дъх и продължи:
— Да, луд е. Човекът, стрелял по мечката и Мукоки. Човекът, когото аз пръв чух и видях през нощта. Човекът, който пълни пушката си със златни куршуми. Той е луд. Един бясно луд! Подобни викове аз съм чувал в приюта за душевно болни край Детройт.
Като потвърждение на думите му зловещият вик прозвуча отново и тоя път сякаш дойде съвсем отблизо. Уаби бе слисан:
— Бясно луд…
Обяснението на белия човек изглежда бе поуспокоило Мукоки. Окото му се спря на мушката.
— Не бива да стреляш, Муки! — посъветва го настоятелно Род. — Ако днес-утре тоя нещастник се изпречи пред пушката ти, трябва да го пощадиш… Знаеш ли, клетникът дотолкова е гладувал и страдал, че накрая е откачил. Убийството му би било грях.
Мукоки свали пушката:
— Разбира добре… Гладен… Не ял… Станал бясно куче…
— Тъкмо тъй — потвърди и Уаби. — Род има право. Човекът е станал като онова куче-хъски, което беше побесняло от глътната кост. И белите хора побесняват от много страдание.
Род тихо продължи:
— Нашият Велик дух ни повелява да не правим зло на луди. Ние само ги затваряме в големи къщи, по-големи от къщите в Уабинош Хаус. Там се грижим за тях — храним ги, обличаме ги.
Мукоки не изглеждаше убеден в това:
— Бесно куче хапе лошо. Бесно куче опасни. По-добре убиеш тях.
Уаби се намеси да подкрепи Род:
— Да, но при крайна необходимост. Не спасихме ли нашето хъски и не го ли укротихме, като му извадихме рибената кост? Длъжни сме да спасим и това бясно куче. То мисли, че всички хора са му врагове. Ще се пазим от куршумите му. Но не трябва да го убиваме.
В лодката Род прошепна на Уаби:
— Мукоки ни разбра. Няма да посегне на човека без нужда. Но не е изключено да се стигне до най-лошото. Животът ни е в опасност. Кой знае дали в тоя момент бесният не ни дебне отгоре. Едва ли скоро ще ни остави на мира. Лудите са страшно упорити.
— Добре ни успокояваш, няма що! — усмихна се с горчивина Уаби. — Но хайде да си гледаме работата, пък каквото Бог реши.
Лодката се понесе по пенестите води.
Макар и да бе проявил човеколюбие, Род беше всъщност единственият, който си даваше точна сметка за грозящата ги опасност. Уаби не познаваше достатъчно нравите на лудите. Все пак разбираше главното: няма нищо по-опасно от пуснат на свобода луд човек.
Лудият можеше денонощно в продължение на седмици да ги дебне с необикновено упорство, да изминава тичешком огромни разстояния и всеки момент да изскочи внезапно на пътя им със старата си пушка и златните куршуми или да се промъкне тихомълком в тъмнината и да ги хване за гърлото. Издръжливостта на безумеца надминава стократно тази на нормалния човек.
Реката ставаше все по-пълноводна и буйна от вливащите се в нея отляво и отдясно потоци и други рекички.
Денят преваляше. Уаби нададе вик от предната част на лодката. Пред тях изпод водата се бяха подали множество скали.
Мукоки се опита да отбие лодката от скалните издатини, но нищо не се получи, само счупи веслото. Род моментално му подаде своето.
Лодката не пое в желаната посока. Течението я увлече с шеметна бързина. Борбата ставаше невъзможна. Нарастващото глухо бучене предупреждаваше за наближаване на водопад.
— Първият водопад — отметна с пръст Мукоки.
Този водопад бе отбелязан и върху картата от брезова кора. Миналата зима Мукоки бе стигнал до него.
Тогава беше далеч по-малък, не като сега, ако се съдеше по оглушителния трясък, изпълнил пространството.
Тримата златотърсачи безпомощно гледаха как лодката ги обрича на сигурна смърт. Напразно се опитваха да гребат към близкия бряг. Лодката не им се подчиняваше.
Появи се и самият водопад, обгърнат в пара и пръски.
Катастрофата изглеждаше неизбежна, когато лодката попадна в един водовъртеж и се залюля в кръг на едно място.
Не, не се бяха разминали с преобръщането. В миг лодката силно се наклони, тримата изгубиха равновесие и се преметнаха във водата.
— Дръж лодката! — надвика водопада Мукоки. — Не трябва да я изтървем.
И тримата смогнаха да се хванат за борда. Водовъртежът лудо ги запремята, докато най-сетне и мъжете, и лодката се намериха на брега.
Щастието и тоя път бе на страната на тримата златотърсачи. Te с мъка се покатериха на скалистия скат и извлякоха лодката подире си.
Ремъците бяха удържали вързопите с багаж. Пушките също бяха оцелели в ръцете им.
— Ето какво значи да стигнеш до вратите на рая и да се върнеш оттам — каза Уаби. — Слава богу, леко се отървахме!
След преживяното премеждие тримата извадиха сухи дрехи и се преоблякоха, а всичко мокро простряха да се суши под лъчите на залязващото слънце.
От само себе си се разбираше, че през настъпващата нощ трябваше да останат в теснината, а после щяха да решат какво ще правят по-нататък.
Род отново се сети за лудия:
— Ако ни открие на това място, не може да разчита на точен изстрел!
— Е… да! — съгласи се Уаби. — Тук никой не ще ни обере. Нито пък звяр ще ни напакости. Всяко зло за добро!
Като нямаше с какво да си накладат огън, ядоха сухоежбина и се завиха с кожените си наметала.
Спаха лошо поради неудобното място и поради водопада, който сякаш искаше да ги погълне в тъмнината. На Род му минаваше през ум, че не е изключено да им се наложи да останат тук, докато не спадне нивото на водите. И отляво, и отдясно стръмнината достигаше шеметни височини.
Мукоки от ранни зори се зае да изучи доколко е възможно да се излезе от това положение.
От сутрешното си разузнаване той се върна развеселен. Другарите му още се излежаваха върху неудобната скала.
Мукоки посочи друго скалисто островче, по-близо от тяхното до водопада, където бе стигнал с плуване.
— Ние отидем първо там. Плува край брега и тегли лодка.
Род и Уаби се съблякоха, както направи индианецът, оставиха дрехите си в лодката и заплуваха към островчето, придържайки се възможно най-близо до брега, за да не ги поеме течението.
Бяха вързали предния край на лодката с ремък от карибудова кожа и тъй я теглеха след себе си.
Добраха се до островчето без проблеми. В подножието на стръмнината реката се спускаше буйно по наклона. Тук-там из коритото стърчаха скали като пътеводни знаци към водопада.
— Това добре, ние по тях, по тях… — ободряваше другарите си Мукоки.
Пътят беше труден. Само като го погледнеше, на Род му се завиваше свят: мокри хлъзгави скали и вода, безкрайно луда вода.
— Няма страшно! — окуражаваше го и Уаби. — Ще се навържем един за друг и ако някой се подхлъзне, двамата ще го задържат. Безполезно е да се бавим. Да вървим!
Тримата се вързаха с втори ремък през кръста. Мукоки пое кьм първия стълб. Род и Уаби тласнаха подире му лодката и сами го последваха. Същата операция се повтори пет пъти. Род бе нахлупил каскета си върху ушите, за да не чува така ясно убийственото бучене на водопада.
Когато опасното приключение най-после свърши, Род беше прежълтял от напрежение. Тримата побързаха да се облекат. Лодката бе спусната по течението и пътят й продължи по вече поутихналата река.
— Ух! — облекчено въздъхна Уаби.
— Край злополука, край… — потвърди Мукоки.
— Много препятствия пазят нашето злато: луд човек, корабокрушение и водопад колкото Ниагарския! — обобщи Род.
През целия ден лодката продължи по течението и постоянно сменящите се гледки от двете страни на долината предизвикваха възхищението на Род и Уаби.
Надвечер реката промени посоката си от североизток право на север.
За нощен бивак избраха най-подходящото място.
На едно пространство от около петдесетина ара се виждаше дребен и твърде бял пясък. Наоколо се намираха и купища сухи дърва.
— Интересно местенце! — каза Уаби, докато тримата изтегляха лодката на пясъка. — Човек би помислил, че това е бивше езеро.
— Да, езеро — съгласи се индианецът. — Тук някога езеро бил.
Род доразви темата:
— Пясъкът навярно е натрупан малко по малко от реката, а завоят на Долината го е спрял да не се размие и отнесе. Сухите дърва също са дело на речното корито.
След малко Уаби се поотдалечи и взе да маха на двамата да отидат при него. Беше забелязал върху пясъка отпечатък от човешки крак. Явно, както можеше да се прецени, стъпките бяха от бос крак, не се виждаше белег от обувка.
Стъпките не бяха една и две, а хиляди, сякаш цяло племе диваци е играло хоро.
Имаше и нещо друго. В далечината се виеше дим.
Пръв го забеляза Род. Тръгна нататък и чу как щракна спусъкът на револвера в ръцете на Уаби. Той също извади револвера си от кобура:
— Кой ли може да е там? Мукоки тури пръст на устните си:
— Не може каже кой. Хубаво отваря очи!
— Нищо не се помръдва. Сигурно са ни чули — каза Уаби.
Димът се издигаше от недогоряла главня, наполовина затрупана с пръст и пепел. Работата се изясняваше. Огънят беше за ровен да не угасне. Който или които бяха сторили това, бяха отишли някъде и щяха да се върнат. Около огьня имаше отпечатъци от крака и бяха пръснати кости.
Мукоки заразглежда внимателно останките, а Род и Уаби не преставаха да се озъртат наляво и надясно, очаквайки внезапно нападение от орда диваци. Старият индианец вече бе направил своя извод но отпечатъците:
— Същи крака! Едно човек оставил тия стъпки. Уаби се усъмни:
— Не ми се вярва. Това са толкова много стъпки! Мукоки беше коленичил:
— Счупен палец десен крак. Лесно разбереш.
И Уаби се наведе над пясъка. Индианецът беше прав. Палецът на десния крак наистина бе нещо дефектен и тоя недъг се повтаряте при всяка стъпка върху пясъка.
Род също приклекна, за да се увери в казаното от Уаби, но и двамата продължаваха да недоумяват.
Мукоки обърна внимание на оглозганите кости: човекът беше ял сурово месо!
Род се учуди:
— Не може да бъде.
Почти едновременно двамата се досетиха:
— Лудият!
— Пак той!
Мукоки и преди не се съмняваше в това:
— Да…
— И е бил тук вчера — прецени Род. Уаби се обърна към индианеца:
— Но защо му е бил огън, щом е ял сурово месо? Мукоки сви рамене.
Род насъбра още кости:
— Месото безспорно е ядено сурово. Ето на някои места то дори не е дооглозгано докрай и личи — държано е с ръце само да се притопли на огъня.
Мукоки поразрови огъня. Два камъка ограждаха нещо като огнище. Единият бе плосък, другият — объл и гладък, приличаше на речен камък.
Индианецът направи ново смайващо откритие:
— Побеснял човек прави куршуми на камък. Гледай — злато! Двамата се наведоха над плоския камък в ръцете на Мукоки:
— Злато!
— Злато!
През средата на камъка лъщеше жълта ивица.
Ясно, лудият ловец си беше служил с облия камък, за да кове златните си куршуми върху плоския.
Значи бяха стигнали до последния пристан на лудия. Като бе пътувал и денем, и нощем, той ги беше изпреварил. И щеше навярно да се върне, ако се съдеше по желанието му да запази огъня. Но кога щеше да стане това?
Род замислено каза:
— Лудият тича като диво животно. Кой знае къде е сега!
Нощта мина без произшествие. През повечето време дежуреше Мукоки. Той вече нямаше илюзии по отношение на загадъчното същество и се бе освободил от суеверните си страхове. Намереното около огъня и в самия огън го беше успокоило.
Сега разбираше, че си имат работа с побеснял човек и любопитството му надделяваше над опасенията и страха.
На другия ден сутринта лодката пак пое по обичайния си път.
Въпреки присъствието на лудия, който сигурно вървеше по петите им, тримата приятели усетиха полъха на надеждата. Приближаваха се към целта. И ако съдбата беше поискала да понасят до края на пътя си тайнствения придружител, те щяха да го търпят. Той вече не им беше съвсем чужд. Може пък в даден момент от мисията лудият несъзнателно да им помогнеше.
Изгледът на местността скоро съвършено се промени. Стръмните стени на дола се снижиха и разшириха, за да се открият зелени планини, които преминаваха в широки полски пространства.
Тримата започнаха да съзират следи от дивеч. Лосове и карибута пробягваха на един куршум от тях.
Но не това интересуваше златотърсачите. Te смятаха ца стигнат до следващия водопад, преди да е паднала нощта, а реката от буйна ставаше спокойна и тиха.
Ако брезовата карта не грешеше, трябваше да стигнат водопада след петдесетина километра от огнището на лудия.
Нощта ги изпревари.
Нищо не се случи и на другата сутрин. Род и Уаби напразно се ослушваха да доловят шума на водопада.
Така се изнизаха часовете до обяд. Бяха пътували повече от петдесет километра.
Обедът мина без настроение. Когато тръгнаха отново, по лицата на Род и Уаби се четеше смътно безпокойство. Мукоки се владееше по-добре от тях, макар че и него го беше обладала златната треска.
Час по час Род разгъваше брезовата карта и проверяваше разстоянията. Струваше му се, че водопадът вече не е толкова далеч.
Изминатият път ставаше все повече и повече, а като наближи време да спрат за нощуване, километрите се бяха удвоили.
Тази констатация направи вечерята им по-тъжна и от обеда. Всеки се питаше дали брезовата карта беше вярна. И дали очевидното несъответствие относно водопада бе случайно или нарочно. Щяха ли и по-нататък разстоянията да не съвпадат с картата?
След вечерята Род и Уаби продължиха да обсъждат край огьня положението, а Мукоки изчезна с пушката си по брега на реката.
Индианецът се забави доста. Някъде посред нощ двамата чуха изстрел от пушка. След миг проехтяха още два последователни изстрела. И още три на по-големи промеждутъци. Накрая съвсем наблизо изтрещяха два нови изстрела.
Това беше условен знак. Мукоки ги викаше.
Уаби отговори с пет изстрела.
— Слушай, Род!
Позивът на Мукоки се повтори. Идеше от долното течение на реката.
Двамата скочиха в лодката и отвързаха въжето й. Уаби неспокойно каза:
— Муки трябва да е на около два километра оттук. Какво може да му се е случило?
— Мисля, че е намерил водопада — отвърна Род. Развъртяха по-живо веслата.
След четвърт час нов, съвсем близък изстрел процепи въздуха. Уаби извика към брега и оттам тутакси се обади познатият глас на Мукоки.
В ушите на двамата скоро забуча водопадът и те забелязаха силуета на индианеца, който ги чакаше.
— Голям водопад! — посрещна ги той.
Под звездното небе всичко наоколо се изпълваше с рева на водопада.
Род и Уаби заподскачаха като деца. Мукоки кривеше лице и доволно потриваше коравите си ръце.
— В името на Сейнт Джордж — прогласи Уаби, — грешката в картата си я бива. Ако е тъй и за третия водопад, мъките ни край няма да имат!
Род побърза да каже:
— Не е задължително грешката да се повтаря. Смятам, че в картата разстоянието от първия до третия водопад чисто и просто е погрешно отбелязано и ние сме може би много по-близко до целта, отколкото предполагаме. Ако не се лъжа, не сто километра ни остават, а около двадесет и пет.
— Чул те Бог! — прекръсти го Уаби. — Оставаме където сме, пък утре вече — нов ден, нов късмет.
На сутринта не дочакаха да изгрее слънцето. Закусиха в светлината на огъня и на зазоряване бяха пътували повече от час.
Мисълта за златната мина ги бе накарала да забравят за известно време лудия и куршумите му.
Вторият водопад бе лесно преодолян, защото тук реката се влачеше лениво. Само трябваше по-яко да се гребе.
На стотина метра от лодката те видяха един млад лос, който тъкмо пиеше вода. Беше великолепна плячка, но не го убиха. Не само защото си имаха достатъчно месо.
След два часа гребане по реката пейзажът отново рязко се промени. Над реката като високи стени надвиснаха планински скатове, а долината стана мрачна и зловеща. Над буйната кипнала вода се сплитаха клоните на вековни борове.
В това планинско гърло посред бял ден цареше нощна тъмнина.
Род и Уаби отпуснаха веслата. Мукоки пое управлението на лодката. В оскъдната светлина лицата им изглеждаха бледи и сиви.
Някакъв шепот долетя до тях. Лек шепот на вятъра или нещо като въздишка, от която бяха трепнали върховете на боровете в долината. Шумовете обаче постепенно се усилваха и пак заглъхваха.
Никой не продумваше, но и тримата мислеха за едно и също.
Пръв се обади Мукоки:
— Това трети водопад.
Род и Уаби тоя път не извикаха от радост, макар че сърцата им туптяха възбудено.
Ако предвижданията на Род бяха точни, ако брезовата карта не беше погрешна, тайната на изгубеното преди век злато щеше да се разкрие всеки момент.
И все пак имаше нещо в околните места, което потискаше душата.
Род си мислеше: „Навярно тук някъде Джон Бал е бил убит от двамата си съдружници. Дали, когато са слезли на брега, убийците не са се спънали в скелета му? Да не би и лудият да е имал тук свое леговище? И да не би куршумите му да са от същия златен залеж?“
Понеже шумът на водопада се приближаваше, Уаби тръгна от скала на скала, за да огледа обстановката. Лодката го следваше бавно и предпазливо.
Във въздуха просветнаха водни пръски. Лодката се спря при един скалист блок. Род и Мукоки слязоха.
Според Уаби водопадът не беше по-висок от четиридесет стъпки, а прекаленият му шум се дължеше на теснината, която усилваше ехото.
Под водопада имаше малък залив. Там растяха, засети от вятъра, няколко кедъра и разкривени сиви борове.
Златото трябваше да бъде някъде около тоя залив.
Род пръв забеляза това, което очакваха да видят:
— Колибата! Колибата, построена от Джон Бал и двамата французи. Картата излезе вярна.
Колибата бе в сянката на дола, между кедрите и боровете на малкия залив. Тя беше построена от Джон Бал, Пиер Плант и Анри Ланглоа. Преди убийството на Джон Бал служила за убежище на тримата златотърсачи.
Радостно оживление обхвана Род, Уаби и Мукоки.
За да се стигне до колибата, трябваше да се премине водопадът. А това не беше лесно. Може би щеше да се наложи да изкачат едната стръмнина на долината, после да слязат към малкия залив. Освен ако…
Исполинско стъбло с олющена кора се бе препречило над водопада. Навярно бе довлечено дотук от някоя буря и сега се бе превърнало в главозамайващ мост над кипналата вода.
Мукоки не бе уверен в сигурността на този мост и с жестове ги предупреди да не рискуват.
Въпреки това, с пушката си през рамо, Род преодоля дървото като акробат, хващайки се с ръце и крака и плъзгайки се заднешком.
Двамата му другари наблюдаваха опасното преминаване. Бояха се да не би стъблото да се счупи и Род да се намери в бездната. Но нищо лошо не се случи, той се добра невредим до другия бряг.
Уаби и Мукоки го последваха с необходимата предпазливост. Скоро и тримата се събраха на двадесетина крачки от старата колиба.
Мукоки не забрави да зареди пушката си.
Колибата беше толкова стара, че просто беше необяснимо как бе оцеляла през зимните бури. Върху изгнилия й покрив бяха поникнали борчета. Нямаше никакъв прозорец, а на мястото на вратата беше израсло дебело дърво, което запушвате входа.
— Черен бор — каза Мукоки. — Дърво стар, колиба стара. Сигурно мислеше за другата колиба, където миналата зима бяха намерили скелетите на Пиер Плант и Анри Ланглоа. Тая беше още по-стара и би било излишно да се поправя.
Докато Мукоки стоеше отвън да дежури, Род и Уаби провряха главите си през задръстената врата.
В първия момент тъмнината им попречи да видят вътрешността на колибата. После очите им свикнаха с мрака и мъжете се огледаха: не се виждаха нито столове, нито маса, нито каквито и да е следи от предишните обитатели.
Мукоки обиколи колибата. Сетне се върна при водопада и най-подробно разгледа сухото дърво.
— Питам се — рече Уаби на Род, — защо не откъсва очи от дървото. Пак му е дошло нещо на ума.
Изглежда, че Род също търсеше нещо. Заинтересува го един боров клон, отчупен от вятъра. Взего. Клонът беше напоен с дебел слой смола. Драсна клечка кибрит и той пламна като факла.
Уаби се отправи към Мукоки. Род се вмъкна с факлата в тъмната колиба.
Нямаше нищо по земята. На една от стените видя нещо като етажерка. Върху нея факлата освети почерняла и разядена от ръждата желязна кутия. Тя бе лека и изглеждаше празна. Може би Род щеше да намери в нея пепелта от последния тютюн на Джон Бал. Може пък…
Род угаси факлата и излезе навън с кутията в ръка. Тя беше толкова излиняла от времето, че едва не се смачка между пръстите му.
Отвори внимателно капака и видя вътре парче навита хартия. Разви я. Краищата й се орониха от досега на пръстите, но по средата хартията бе запазена. Род се провикна към Уаби и Мукоки:
— Злато! Злато! Елате бързо! Радостта му нямаше граници. Двамата веднага дотърчаха.
— Намерих тази записка в кутията — каза той. — Гледай ти… Та това е почеркът на Джон Бал… Почеркът върху брезовата карта…
Уаби грабна хартията и прочете на глас:
Сметки на Джон Бал, Анри Ланглоа и Пиер Плант на 30 юни 1859.
А по-надолу:
Извършена от Плант работа: златни късове, 7 ливри[7], 8 унции; златен пясък, 1 либра и 3 унции.
Работа на Ланглоа: златни късове, 9 либри, 13 унции; пясък нищо.
Работа на Бал: златни късове, 6 либри, 4 унции; пясък, 2 либри, 3 унции.
Всичко 27 либри.
Дял на Плант: 6 либри.
Дял на Ланглоа: 8 либри.
Дял на Бал: 13 либри.
Подялбата е извършена.
Тази записка премахваше всички съмнения за съществуването на златната мина и нейната близост.
— Аз мисля, че тоя път наистина успяхме! — каза Род.
— И аз вярвам в това — добави Уаби.
Мукоки беше като вкаменен и сякаш очакваше жълтото съкровище да се натрупа пред него, въртеше жадните си очи ту към водопада, ту към стръмните стени на дола, ту към зейналите пещери, ту към пясъка от пороя и към старата колиба.
— Според мен златото се намира из коритото на реката — каза Род и това бе най-правдоподобното предположение.
— Във всеки случай — отговори Уаби, — търсенето от тая страна ще бъде лесно. Не вярвам потокът и по средата да е по-дълбок от четири стъпки. Бихме могли да се заловим за работа още сега. Но да се върнем първо при лодката и да вземем коритцата за промиване на пясък.
Тримата се отправиха към дяволския мост над водопада. Тоя път трябваше да се прехвърлят там, откъдето бяха дошли.
— Ама че гладко! — обади се Мукоки и посочи дървото с навъсени очи.
— Ужасно гладко! — повтори Уаби. — Същинска гимнастическа греда.
Род се заинтересува:
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, а и Мукоки е съгласен с мене, че това дърво не е препречено за мост от вчера. И нито мечки, нито рисове са минавали по него. Ако бяха го правили, непременно щяха да оставят драскотини от ноктите си. А тук няма такова нещо. Полировката е съвършена.
Род се досещаше какво ще каже Уаби:
— Човек… Само от ръцете и коленете на човека, който е минавал хиляди пъти по дървото, е възможно да се получи това съвършено изглаждане. Естествено, пита се кой ще е тоя човек? Ти как мислиш, Родрик?
— Лудият ловец!
— Да.
Това откритие не беше нито приятно, нито изненадващо.
Мукоки веднага отбеляза:
— Златни куршуми иде оттук. Бесен човек минава оттук. Уаби замислено рече:
— Както и да е, но сега ще трябва да пренесем целия си багаж при колибата, включително и лодката. Ще се пазим и ще чакаме събитията.
Не бе лесно да се пренесе толкова багаж през дяволския мост. На два пъти Род за малко не падна.
Беше дошло време за обяд, но според Род можеше и да се позакъснее:
— Да се опитаме да узнаем дали наистина златото е в реката! Взе едно коритце и отиде на брега, където течението беше наслагало купчина пясък и чакъл. Уаби не закъсня да го последва, а Мукоки се зае да приготви обеда.
Никога в живота си Родрик не бе промивал златен пясък. Но знаеше как се прави това и усети радостни тръпки, присъщи на всеки златотърсач.
Като събра в коритцето известно количество пясък и чакъл, Род го допълни с вода. Разклати съда напред-назад, напред-назад, като от време на време изплискваше мътната вода.
Щом свършеше водата в коритцето, той прибавяше нова и пак повтаряше процедурата, докато на дъното останеше под прозрачна вода шепа пясък и чакъл.
После разравяше внимателно пресятото с надежда да забележи жълтия прашец.
Едно слабо блещукане го накара да нададе глас. Опита с нокът по светлата частица. Уви, беше слюда.
На десетина метра от него и Уаби бе приклекнал и клатеше своето коритце. Водата в него ритмично припляскваше: суиш-суиш…
— Хей, Род, намери ли нещо?
— Не. А ти?
— И аз не. Срещам от време на време лъскави люспици с отблясък на стомана.
— Това е слюда. И при мене има. Реката е пълна със слюда.
Двамата приятели не прекъсваха своята безполезна работа и я вършеха с такава сериозност, че биха разсмели всеки професионален златотърсач.
— Род! — провикна се пак Уаби. — Ела да видиш. Откривам още нещо светещо. И е доста едричко.
— Отново ли е слюда?
— Доколкото мога да преценя, отраженията са по-други… И са на топчици, колкото грахови зърна.
Род подскочи, сякаш някой го беше боднал с игла по гърба. Остави коритцето си и се изправи:
— Слюдата винаги е на люспици. Я дай да погледна, Уаби! В коритцето на Уаби блещукаше на слънцето жълта гладка топчица…
Род знаеше, че слюдата е лека, а това… Опита находката с върха на ножа.
— А това тежи.
— Да не би да е злато?
— Какво друго, ако не злато!
В това време Мукоки ги повика за обяд.
— Да, да, идваме — отзова се Род. И се обърна към Уаби:
— Има четвърт унция!
Двамата все още изследваха коритцето на Уаби, когато и Мукоки дойде при тях.
Род подаде късчето на стария индианец:
— Виж! Виж и кажи добре ли поработихме. Аз предлагам да извикаме три пъти „ура“. Веднъж за брезовата карта, веднъж за Джон Бал и веднъж за това в коритцето!
Уаби тихичко извика своето „ура“:
— Тук ехото е много гласовито. Бих се обзаложил, че отеква на повече от километър. По-добре да не предизвикваме — знаете кого!
— Имаш право…
Мукоки уреди стана близо до старата колиба, под една плоска скала в кедровата горичка.
Златното късче бе сложено близо до огьня и започна да блещука от пламъка. Беше прекрасен възбудител на апетита.
Род нагъваше мечето месо и си мислеше:
— Това злато е върховният и всемогъщ закон на цивилизацията. Огънят, на който се греят всички народи и към който са устремени техните очи. От тази магия тук има в несметно количество. Природата е смятала, че крие богатството си, но ето че тайната е разкрита. Златото е по тая урва, навред около нас. Струва ти се, че е сън. За един месец Джон Бал и съдружниците му са добили двадесет и седем либри злато, почти седем хиляди долара по търговския курс. Цяло състояние!
Обедът не се проточи. Изпиха по едно кафе след кратката почивка и Род и Уаби нагазиха в потока с коритцата си. Тоя път и Мукоки тръгна подир тях, взел своето коритце.
Тримата се смълчаха над коритцата си. Кой ли пръв щеше да нададе вик при вида на златната находка?
Четвърт час, половин час, час. Пълно мълчание. Мукоки беше нагазил до пояс в потока, загребвайки пясък и чакъл, но и неговото търсене не бе по-успешно от това на Род и Уаби. Малко по малко разочарованието обземаше тримата, но никой не се издаваше.
Най-сетне на Мукоки му провървя, намери късче злато колкото иглена глава. Това посъживи вярата на златотърсачите. Род и Уаби се преместиха до стария индианец в потока.
Промивките им обаче не дадоха никакъв резултат и те отново се почувстваха обезсърчени.
Очевидно не можеше да се очаква да намерят наведнъж цялото златно съкровище. Налагаше се да се работи продължително и методично.
— Ще трябва да търсим и на други места — рече Уаби. — По-надалеч из дола, над водопада.
— Не зная какво да кажа по тоя въпрос — произнесе се Род. — Където се намери едно късче, следва да има и други. Може би не загребваме достатъчно дълбоко. Златото тук е от векове и поради тежестта си е слязло на няколко стъпки под коритото на потока.
— Вярваш ли? — недоумяваше Уаби.
— Уверен съм. Джон Бал и двамата французи са намерили двадесет и седем либри през месец юни, когато потокът е бил почти пресъхнал. Най-богатите открития на злато в Аляска, по долината на Юкон и на притоците й, са ставали лятно време и на дълбочина от три до дванадесет стъпки. И когато един търсач намира по повърхността на пясъка само някои следи от злато, той може да бъде уверен — под земята златото е в изобилие. Тук мястото е надеждно. Убеден съм в това. Нека проявим необходимото търпение. Уаби се съгласи с Род:
— Водите скоро ще спаднат. Стопени са вече и последните снегове по върховете, а и никакво езеро не се изтича в потока. Ако не се лъжа, спадането ще стане скоро. Най-много подир седмица.
Род кимна:
— Значи, всичко ще бъде наред! Ще почакаме дотогава, а междувременно продължаваме да търсим.
Денят преваляше. В долината сенките се удължаваха и ставаха по-плътни. Червените борове затуляха последните лъчи на слънцето. Тъмнината малко по малко се утаяваше между скалистите стени и в тоя мистичен кът на света около старата колиба нощта вече настъпваше.
Измокрени до пояс, изморени и без възторга на утринния си блян, тримата се прибраха в кедровата горичка.
Въпреки престорената си увереност в успеха Род се измъчваше. Дали старите златотърсачи не бяха открили онова, което се казва „златен джоб“, един изолиран залеж, който впрочем са изчерпали? Това беше напълно възможно. Но Род предпочиташе да заглуши опасенията си.
Мукоки сякаш изобщо не се вълнуваше. В неговите очи златото имаше само временна и изменчива стойност. Повече го привличаше загадката на откритието, отколкото цената му.
При светлината на пламъка Род отново разтвори хартията от желязната кутия.
Реликвата тихо прошумоля в ръката му. Сега тя бе единствената връзка между миналото и настоящето, единственият свидетел за трагедията, която се бе разиграла по тези места.
— Двадесет и седем либри — повтори Род. — И един такъв резултат само за месец работа!
— Почти по либра на ден! — пресметна Уаби. Род въпросително погледна към него:
— Питам се, защо делът на Джон Бал е бил два пъти по-голям от дяловете на съдружниците му? Според мен, защото именно той е открил мината.
— Вероятно. И това трябва да е причина за неговата смърт. Французите са се почувствали ощетени, та са му видели сметката и са присвоили златото му.
— Хиляда осемстотин петдесет и девета — продължаваше да тълкува написаното на хартията Род. — Изминали са, значи, четиридесет и девет години! Не е чак толкова отдавна. Но тук това време ни се вижда безкрайно далечно.
Двамата си легнаха, а Мукоки остана дълго време буден.
Седеше край огъня с пушка на колената си, навел глава и неподвижен като статуя — поза, характерна за индианците.
Изглежда беше погълнат от току-що припомненото минало, което съвпадаше с младостта му.
Още не бе се срещнал с хубавата малка индианка, за която по-късно щеше да се ожени и да преживее ужасната драма, когато тя и детето им бяха разкъсани от вълците.
По онова време той имаше куче. Беше му по-скъпо от всичко. Една зимна лунна нощ го поведе към ловните области на Севера. Из пътя изгуби верния си другар и остана с безутешния си спомен.
Обичта на индианеца дори към животно е уникална със своето постоянство. Нищо не може да заличи тази обич. Мукоки страшно се измъчваше от загубата, но един ден Хуолдай, кучето му, все пак се завърна. То най-сетне бе намерило пътя към господаря си. Лаеше от радост и скачаше на трите си крака. Липсващият крак убеждаваше Мукоки, че кучето е било нападнато от рис или от вълк и след такава тежка рана в битката не бе смогнало да се прибере при стопанина си.
Две години не са малко за възрастта на едно куче. В козината на Хуолдай рано се появиха сивите кичури. И кучето като човека не остарява преждевременно от добро.
Мисълта на Мукоки се пренесе от кучето към лудия ловец, който бе побеснял от страдание, ревеше като рис и стреляше със златни куршуми по хората. Какво ли бе миналото на тоя човек? Да не би… Да, но ако е…
С тези мисли Мукоки се прибра в колибата и заспа.
На другия ден Род и Уаби бяха възстановили доброто си настроение. Уаби се пошегува:
— Нека си го признаем, вчера ние бързахме толкова, като че бог знае каква по-важна работа ни чака. Пролетта и лятото са пред нас. И ако не открием нищо до есента, догодина ще дойдем пак и ще започнем отново.
— Златни думи! — откликна Родрик. — И тогава ще вземем с нас и Минетаки. Бога ми, много бих се радвал.
Той подскочи и тракна петите си.
Смеейки се, двамата приятели се сборичкаха. Метиската пъргавина на Уаби доброволно отстъпи на младия бял човек.
След като се бе позабавлявал да гледа веселото боричкане на приятелите си, Мукоки нарами пушката и каза, че слиза из дола с надеждата да убие пресен дивеч за обяд.
През това време Род и Уаби щяха да проучат дъното на потока. Решиха да действат успоредно по двата бряга, продължавайки да загребват пясък и чакъл.
На пладне Мукоки си дойде с две-три яребици. Род бе промил злато за не повече от един долар. А Уаби не бе намерил нищо.
Родрик сподели тайното си опасение, че може би е имало един залеж и че той е изчерпан от Джон Бал и двамата му съдружници.
— Това е невъзможно! — възрази Уаби. — Защото лудият не би имало как да си набавя куршуми. Тук някьде непременно има злато. И за разлика от нас лудият знае къде е.
Мукоки потвърди логиката на Уаби:
— Луд знае къде злато. Той дойде скоро, ние пазим него и намерим злато.
Мукоки млъкна и наостри уши. Беше свикнал от малък да усеща и най-незначителния шум. Вдигна ръка по посоката на шума:
— Слушайте!…
Шумът бързо се приближаваше откъм долината преди водопада и ту се усилваше и гърмеше, ту съвсем притихваше, за да се повтори по-високо.
Беше викът на лудия.
Мукоки цял се превърна в слух и зрение. В очите му играеха мрачни пламъчета. Род и Уаби не бяха по-малко разтревожени. Пак ги обзе предишният неизразим ужас.
Тъмнокожото лице на Уаби бе побледняло. Нервите му бяха изопнати до скъсване. Искаше да говори, а думите засядаха на гърлото му:
— Род… Чуй го… Джон Бал се завръща при златото си! Разбира се, това едва ли би било възможно, но тази мисъл го мъчеше още от вчера и сега изби от само себе си.
Щом изрече тия думи, лицето му почервеня. Казваше нещо безумно и все пак, и все пак…
За разлика от Уаби Род побледня:
— Джон Бал… Джон Бал… И добави:
— Несъмнено, Уаби… И кой би могъл да бъде освен Джон Бал. Нарочно се връща да ни разкаже и за трагедията си, и за мястото на златото.
А ужасяващият рев се приближаваше.
— Скрием себе, скрием друго всичко! — извика уплашено Мукоки и посочи пръснатите наоколо предмети.
Род и Уаби разбраха. Като дойдеше до водопада, лудият не трябваше да открие веднага присъствието на хора в заливчето. За една минута целият багаж се намери в кедровата горичка. Лодката бе изтеглена и скрита зад старата колиба, а подслонът от клони — разтурен.
Когато всичко необходимо бе свършено и тримата се притулиха сред кедрите, викът се чу на разстояние един изстрел от водопада. Това не беше вече буен и пронизителен вик. По-скоро беше плач и хленч, без нищо ужасяващо и противно, но изпълващ сърцето с жалост.
Род бе обхванат от непреодолимото желание да се втурне към лудия и да му протегне приятелски ръце. Но неговите другари го възпираха. Предпазливостта във всяко отношение беше повече от необходима.
Когато стигна до водопада с дяволския мост, лудият се спря.
Беше едър и сух старец, изправен като младо дърво. Лицето му беше покрито със сива брада, а в ръката си стискаше пушка, навярно същата, с която изстрелваше златните куршуми. Макар и отдалеч, тримата разпознаха образеца на пушката — беше с пружина като онези две пушки, които видяха при двата скелета.
Златотърсачите го наблюдаваха и изчакваха, без да се помръднат.
Старецът дойде съвсем близо до водопада и се подвоуми дали да мине по гладкото стебло на моста. Протягаше ръце и плачеше, сякаш се надяваше да дойде някой и да му помогне.
Тоя път Род не можа да се удържи. Стори му се, че тая изгубена душа зовеше неговата.
Той тръгна бавно пред очите на другарите си и излезе от укритието.
Когато се приближи достатъчно, Род вдигна към стареца побледнялото си лице, хвърли шапката си нависоко в знак на приятелство, сетне продължи напред с протегнати ръце, като викаше тихо, много тихо:
— Джон Бал!… Джон Бал!… Джон Бал!…
Лудият ловец се наведе над водопада, за да види по-добре оня, който идеше при него и му говореше, после се изправи, сякаш да избяга.
Род продължи да го вика:
— Джон Бал!…
Гласът му потрепваше от искрено и дълбоко вълнение. Лудият се разплака и падна на колене. Ридаеше сърцераздирателно. Трескав смут се четеше в блуждаещите му очи.
Родрик му правеше знак да слезе по дървото при него, но старецът не се решаваше.
Род забеляза, че лицето на лудия изведнъж се промени, чертите му станаха сурови, в очите му проблесна див пламък.
Старецът беше зърнал зад гърба на Род другите двама мъже, излезли пред колибата.
Лудият се засили като тласнат от пружина и полетя в бездната на водопада.
Видяха го за малко да се бори с водната стихия, сетне се изгуби от погледа им.
Векове водата беше дълбала това корито. То не беше по-широко от тридесетина стъпки, но беше дълбоко.
При неочаквания и отчаян скок на лудия Род се ужаси. Мукоки и Уаби дотичаха при него.
— Той ще се удави, ако не му помогнем! — извика Уаби.
Тримата мъже пристъпиха, готови да поемат ръката, която би им протегнал старецът. Ако се наложеше, щяха да се хвърлят и във водата, за да го спасят.
Уви, нищо не се показваше.
Уаби съблече палтото си от карибудова кожа:
— Ще го търся!
И скочи в дълбокия вир.
Мукоки също се съблече.
От водата се подаде главата на Уаби:
— Нищо не намирам!
— Добре, аз дойде…
И старият индианец се хвърли при него.
Род остана сам на брега, обзет от страх. Внимателно следеше всяко ново раздвижване на водата, където другарите му се мъчеха да открият стареца. Когато Уаби се показа да си поеме дъх, последван и от Мукоки, на Род му се стори, че е изтекъл цял век.
Никой нищо не бе открил под водата. Джон Бал навярно се беше удавил и лежеше някъде на дъното.
Мукоки излезе от вира и тичешком отиде при огьня да се суши.
Уаби трепереше на брега от студ, стиснал в двете си шепи пясък и чакъл. Отвори шепите си и ахна от изумление. Род подскочи.
Уаби показа дясната ръка на приятеля си. Между камъчетата блестеше къс чисто злато, едро и великолепно. За миг Род забрави всичко на света, дори и Джон Бал.
Мукоки притича до другарите си.
Но докато Род показваше на стария индианец златния къс, Уаби бе скочил отново във водата. Бе си спомнил за злочестия луд и бе решил да довърши огледа на дъното.
Остана под водата няколко минути. Като се показа, очите му изразяваха ужас. Род си помисли, че е намерил трупа на стареца.
Уаби отгатна мислите му и отрицателно поклати мократа си глава:
— Никакъв го няма във вира… Мукоки измърмори:
— Умрял?
— Нито умрял, нито жив! Няма го и туй то! — рече Уаби. Очите на Мукоки машинално се насочиха към отсрещния край на водопада, където водата не бе по-дълбока от човешки ръст.
— Той не ходил оттам…
— Разбира се, че не! — каза Уаби.
— Тогава… къде е? — попита Род.
— Голяма скала — каза Мукоки. — Тяло плъзнало по него в голяма дупка.
Уаби възбудено попита:
— Вярваш ли? В такъв случай започни отново, ако си се стоплил. Аз съм измръзнал до мозъка на костите си.
Старият ловец и без поканата бе решил да опита още веднъж и докато Уаби подскачаше и пляскаше ръце да се стопли, той отново се гмурна. След минута-две главата му се показа над повърхността.
— Отишъл! Побеснял човек не там!
На свой ред и индианецът бе стиснал в шепата си каквото бе успял да загребе от дъното на потока.
— Злато куршум! — ликуваха сдържано очите му. Бе извадил втори къс злато с големина на лешник.
— Аз нали ви казах — повтори и потрети Уаби, — че лудият е Джон Бал! Той се е върнал при съкровището си. Златото е във вира!
Но ако златото е във вира, къде можеше да бъде Джон Бал?
Жив или умрял, трябва да е някъде наблизо. Не можеше да се е изпарил.
Тримата мъже мълчаливо се спогледаха.
Трагичният край на лудия, живял половин век като див звяр в Уайлд, ги беше натъжил. Без да искат, те може би бяха причинили смъртта му и за да върнат живота му, биха пожертвали току-що откритото съкровище.
Уаби и Мукоки се преобличаха край огьня.
Уаби въздъхна:
— Умрял! Лесно е да се каже. Но нямаме доказателства за това. Ако Джон Бал е мъртъв, тялото му би било във вира. В името на Сейнт Джордж, това е мистерия и Мукоки е в правото си да е суеверен.
— Вие сигурно не сте претърсили внимателно дъното — заяви Род.
— Иди сам да провериш! — рече Уаби.
Мукоки привърза едно от коритцата в края на дълъг прът и се залови да опипва отново дълбочините на вира.
Род и Уаби последваха примера му. С първия опит Мукоки бе заграбил доста пясък и чакъл, които изсипа върху плоската скала. Двамата притичаха да разгледат и пречистят изваденото.
Не намериха нито едно късче злато.
— Обикновеното и чисто промиване е за предпочитане — констатира Род.
И той донесе и другите коритца.
Междувременно Мукоки вече изсипваше на скалата втора купчинка. Уаби заподскача в някакъв смешен танц. Род го попита изненадано:
— Какво има?
— Какво ли?! Ти как мислиш? — усмихна се Уаби, а на дланта му блестеше късче злато.
Род радостно извика:
— Великолепно! Тоя вир изглежда е пълен с такива жълтурчета.
Уаби продължи:
— Наистина така изглежда!
— Това не е всичко! — каза Род и разклати коритцето си, в което заблещукаха множество светулки. — Златен прах…
С няколко последователни изтребвания те извадиха много късчета с различна големина и още златен прах.
Когато денят превали и поради мрачината не бе възможно вече да се дълбае пясък от дъното, тримата се прибраха в стана си и Родрик извади от багажа си прецизните везнички, донесени от Уабинош Хаус. Дневният добив бе грижливо претеглен. Набраха се седем унции злато от късчетата и почти дванадесет унции от златния прах.
— Това прави деветнадесет унции и четвърт. По двадесет долара унция: закръглено — триста и осемдесет долара.
— Триста и осемдесет долара! — не можеше да повярва Уаби. — И то за половин ден работа. Умножено по тридесет, цифрата ще скочи на двадесет и две хиляди и осемстотин долара! Чувствам се смазан от размера на месечния ни доход.
Тримата продължиха няколко дни своята работа. Златото завързваха в торбички от еленова кожа. Торбичките ставаха все по-тежки.
Добивът достигна максимума си на седмия ден: Род намери в златния пясък седемнадесет късчета, всяко голямо колкото палеца му.
На деветия ден настъпи неочаквана промяна. Надвечер, както Мукоки гребеше от дъното, коритцето му зачегьрта голата скала.
Водното съкровище се бе изчерпало.
Поради затоплянето на времето запасите им от месо се бяха развалили и на другия ден Уаби и Мукоки решиха да се спуснат кьм равнината и да се снабдят с прясно месо.
Род щеше да пази стана.
Знаеше, че другарите му ще се приберат прегладнели, затова замеси тесто да приготви обичайните питки, които щеше да изпече между двата камъка в огнището.
Толкова се бе залисал в работата си, та не усети как между скалите кьм него пълзеше едно призрачно същество.
Не можеше да види и острия поглед, светнал в тъмното отсам водопада.
Той усети близостта на друг човек, едва когато дочу нещо като шепот. Род трескаво скочи. На двадесетина метра от него стоеше лудият и втренчено го гледаше с безумните си очи.
Родрик пристъпи крачка напред и видя в едната ръка на човека риба.
Пристъпи още една крачка. Призракът се хвърли на земята и се заприсвива като куче, което се бои да не го бият.
След още няколко крачки Родрик се спря.
Лудият сложи пред него рибата си. После заотстъпва назад, шепнейки в брадата си неразбираеми слова и с тих хленч побягна към вира.
Род тръгна подире му.
Чу се как лудият скача от скала на скала, как цамбурна във водата и после всичко утихна.
Капките на водопада пръскаха лицето на Род.
Но повторното хвърляне на лудия във водопада не го стресна като преди. Нито пък го изненада кой знае колко.
Може би нейде под водата старецът си имаше тайно скривалище.
Род напрегнато се взря към сребристата завеса на водопада.
Какво ли се таеше зад нея? Беше ли възможно в скалистата стена зад водопадната завеса да има място, където Джон Бал да се подслонява?
Род се върна при огьня и заразглежда рибата. Джон Бал беше пожелал да се сприятелят и това обясняваше причината за неговия дар.
Рибата излезе доста особена. Беше с тъмен цвят, с малки черни люспи и голяма колкото пъстърва, но не бе пъстърва. Главата й беше дебела и широка, като на щитоносец. И колко странно, главата нямаше очи!
Родрик държеше в ръцете си сляпа твар, същество от друг свят, скрит в недрата на земята.
Зад водопада навярно имаше пещера, пълна с тайни, обитавана от твари, които живееха там във вечна нощ.
И в тая пещера, изглежда, Джон Бал беше намерил и препитание, и подслон.
Когато след четвърт час Уаби и Мукоки се върнаха, питките не бяха опечени, огънят не гореше, а Род продължаваше да мисли за странната риба.
Преди Мукоки да бе свалил от гърба си убития млад лос, Род вече бе показал на двамата подарената му риба. Накратко им разказа и какво се беше случило в тяхно отсъствие.
Според него Джон Бал се приютяваше в пещерата зад завесата на водопада. Там биха го намерили. Там биха намерили и златния залеж, незначителна част от който е била довлечена в претърсения от тях вир.
Тримата бдяха до късно през нощта. Род отново описа с повече подробности посещението на лудия, припламването на очите му, когато чул името си, което сетне и сам назовал.
Джон Бал носел пушка. Не мислел да ги убива. Нещо ново се зараждало в помътеното му съзнание. Нещо го теглело към братята-човеци, все още изпитвал див страх, но сякаш проявил известно доверие.
Лудият търсеше приятелство и дружба и Род усещаше с цялото си сърце, че разумът на стареца не е угаснал съвсем.
Тримата най-после легнаха, но вече не разговаряха за златото. Сега повече ги вълнуваше въпросът как да спасят стареца.
Станаха в зори и се приготвиха за проникването в пещерата.
Пушките туриха в гумени обвивки. Наместо факли взеха няколко борови клончета. Взеха и малко месо.
Уаби пръв се съблече край вира:
— Чакайте да се върна! Той се хвърли във водата.
Няколко минути не се показа. Род започна да се тревожи. Мукоки бе спокоен и уверен:
— Намерил него! — рече.
Уаби се показа над водата. Род му подаде ръка да го измъкне:
— Е, какво?
— Предположенията са основателни — отговори Уаби. — Стигнах между двете води до скалистата стена, която образува водопада. Покатерих се малко и видях отвора за пещерата. Да вървим!
Род и Мукоки се възпротивиха. Старият индианец посъветва приятеля си да плува по-бавно, за да не се блъсне в скалата. Уаби ги спря:
— Излишно е да се спускате! Ако тръгнем откъм брега, следвайки основата на стената, пак ще стигнем до целта. И ще се измокрим само до пояс.
Той ги поведе напред. Началните им стъпки покрай стената се затрудняваха от близостта на падащата вода и от ужасния рев. Род се навеждаше да предпази главата си от тежките капки. Мукоки го подбутваше да не се бави.
По-навътре коридорът между падащата вода и стената се разширяваше и можеше да се напредва по-спокойно.
Тримата се спряха при входа на пещерата. Приготвиха се да запалят едно от боровите клончета, но Уаби възпря ръката на Родрик:
— Я виж!
Понеже очите на Род бяха премрежени от капките, в първия миг той не видя нищо. Сетне обаче зърна в тъмния коридор пред тях една светлинка, която блещукаше като звезда. Светлинката се раздвижи и изчезна.
— Ние следва светлина — каза Мукоки. И пое по тъмния коридор.
— Все пак нека да запалим една факла! — предложи Род, потиснат от тъмното.
— Не трябва! — отвърна бързо Уаби. — Мукоки е прав. Сигурно Джон Бал е преместил светлинката. Ако не ни е чул, безполезно е да го тревожим. Ако пък ни е усетил, той вероятно ни дава по тоя начин знак да го последваме. Да вървим напред!
С Мукоки начело, като взаимно се държаха един за друг, тримата запристъпваха по-смело в тъмнината.
И колкото повече напредваха, шумът на водопада отслабваше, докато накрая почти се изгуби.
Къде ли ги подмамваше Джон Бал?
Златотърсачите усетиха, че почвата под краката им ставаше все по-твърда.
Мукоки се спря и притаи дъх, за да улови и най-малкия шум. Не чу абсолютно нищо. В този свят на мрака цареше глуха тишина.
Тъкмо тръгна пак, когато наблизо се разнесе слаб стон. Отново настъпи тишина и те пак дочуха познатия им вече жалостив хленч на Джон Бал.
Мукоки повлече по-живо двамата си другари навътре в пещерата.
Тримата знаеха, че извървят ли стръмнината до края, пред тях трябваше да блесне светлина.
Обаче не бяха подготвени за неочакваната гледка, която ги прикова на място.
Сякаш се вдигна някаква театрална завеса. На стотина крачки от тях в едно голямо разширение на пещерата гореше смолеста факла, забучена в пясъка.
Гърбом към тях, огрян от факлата и скръстил ръце като за молитва, седеше Джон Бал.
Пред него се откриваше малко езеро с мастилено черни води.
Без да обръща внимание на тримата, лудият захлипа с детско огорчение.
Пристъпвайки на пръсти по пясъка, Род безшумно се приближи до него:
— Джон Бал! Лудият не помръдна.
— Ти ли си Джон Бал? — повтори Род.
Лудият се изправи на колене и се обърна към Род. Безумието в очите му сякаш се беше смекчило.
Изведнъж с бързината на дива котка Джон Бал влезе до пояс в езерото.
— Джон Бал! — повика го отново Род.
Устата на лудия се полуотвори сред гъстата брада. Искаше да каже нещо, но изглежда не знаеше какво.
— Какво има, Джон Бал? Говори!… Старецът мълчеше.
Род отиде по-близо до него:
— Кажи си мъката, Джон Бал! Говори, не се бой… Лудият вдигна шепи до устата си, сякаш за да повика някого в далечината:
— До… ло… рес-с-с! До… ло… рес-с-с! Ехото многократно повтори женското име. Повтори го и Род:
— Долорес! Долорес! Долорес!
С един скок Джон Бал излезе от водата и прегърна коленете му:
— Долорес! Долорес!
Род сложи ръце върху раменете на стареца и той безжизнено се строполи на пясъка.
Джон Бал бе припаднал. Тримата го сложиха по гръб близо до факлата.
Очите му бяха затворени, а пръстите му с хищнически нокти лежаха сгърчени върху гърдите му. Мукоки сложи ръка на сърцето му:
— Не мъртъв! Сърце бие…
— Да го измъкнем оттук и да го отнесем в стана! — предложи Уаби и даде знак на Род да върви напред с факлата.
Уаби и Мукоки пренесоха стареца до изхода на пещерата, покриха с една дреха главата му и без затруднение се провряха през водопада.
След час Джон Бал отвори очите си пред огьня в стана.
Най-близо до него беше Род. Лудият го загледа втренчено и пак изпадна в безсъзнание.
— Мисля, че той ще умре — рече Род.
Уаби нито възрази, нито се съгласи с приятеля си. Мукоки сложи на огьня гърнето със супа:
— Първо дадем нему пие.
Уаби поизправи тялото на изнемощелия старец, а Род поднесе до пресъхналите му устни чаша вода. Джон Бал бавно изпи водата. След това Мукоки му даде няколко лъжици топла супа.
През деня Джон Бал се свестяваше на промеждутъци и пак потъваше в мъртвешки сън.
Уаби се възползва от припадъците на стареца и острига брадата и косата му. Лицето на човека, който преди половин век беше начертал върху брезовата карта пътя към златната мина, бе страшно измършавяло и бледо.
През нощта Джон Бал спа много неспокойно. Промърморваше някакви неразбираеми думи и на няколко пъти назова Долорес.
Положението на стареца не се подобри и на третия ден. Мукоки изчерпа всичките си знахарски умения и започна да мисли, че няма да успее да го спаси.
Джон Бал нямаше треска, но приличаше повече на умрял, отколкото на жив човек. Приемаше само от супата.
През това време Уаби се върна в пещерата да до проучи дали наистина там беше изворът на златото.
Ситният пясък, по който тримата бяха вървели подир тайнствената светлинка, беше пълен със златни късове и златен прах.
Част от тази скъпоценност по всяка вероятност бе попаднала във вира пред водопада след по-силните наводнения, проникнали в пещерата и излели се оттам навън. Голямата радост от това откритие се помрачаваше от тежкото състояние на Джон Бал, на когото дължаха всичко и който почти агонизираше в ръцете им.
— Ние имаме към тоя нещастен човек дълг, който трябва да платим — каза Родрик. — Първо ще спасим него, а сетне ще се върнем да разработим златната мина. Да тръгваме по-скоро за Уабинош Хаус. Единствено там може да се излекува. Ще го настаним в лодката и за петнадесетина дни срещу течението ще бъдем във фирмата.
Мукоки скептично клатеше глава.
Уаби изрече с думи опасението на двамата:
— Как ще гребем срещу течението? В по-голямата си част то е буйно и бързо.
Род настоя:
— Сами ще теглим лодката с Джон Бал. Ще бъде тежко и уморително, но наш човешки дълг е да постъпим така.
Уаби размишляваше:
— Не само че тая работа ще е тежка, но може да излезе и безполезна. Нима Джон Бал ще издържи до края на пътуването? Обаче ти, Род, си прав. Ще имаме тепърва време за златото. Впрочем ние и сега ще си вземем немалко от него.
Решиха да тръгнат на другия ден.
След пладне Джон Бал се събуди от поредния си продължителен унес. Род се бе навел грижовно над него и чу как старецът изговори по-ясно от обикновеното:
— Долорес… Къде е Долорес?
— Коя е Долорес? — настойчиво го попита Род. Джон Бал сложи сухата си ръка на главата и простена:
— Долорес… Коя е Долорес?
Не каза нищо друго. Прие няколко лъжици супа и пак потъна в своя отвъден свят.
— Странно, коя може да бъде тая жена? Да не би да е имало и друг някой в пещерата? Как смяташ, Род?
— Според мене старецът говори за човек отпреди четиридесет-петдесет години. Ако успеем да го спасим, може би ще научим повече неща за неговата съдба.
Te оставиха в старата колиба всички вещи и сечива, които не им бяха необходими за връщането. Извлякоха с въже лодката до по-високата част на дола и с големи усилия пренесоха Джон Бал по дяволския мост.
Напоследък нивото на реката беше спаднало значително и тримата, нагазили до колене, до вечерта влачиха леката лодка с полуживия старец.
През нощта тримата се редуваха да дежурят при Джон Бал. Мукоки пое първото дежурство в единадесет часа и бе сменен от Уаби.
Малко след полунощ Родрик припряно бе събуден от приятеля си.
— Род, стани, за бога! Старецът пак споменава за Долорес, но говори и за някакво голямо животно…
Джон Бал наистина стенеше:
— Не се бой, Долорес… Аз убих звяра… Убих го… Убих го. След малко извика:
— Къде е Долорес? Къде е тя? Род въздъхна:
— Ето че се появи и звяр!
Засега от стареца не можеше да се разбере нищо повече.
— Слушай, Род — каза Уаби. — В тая пещера трябва да се е случила някаква драма. Историята на Джон Бал едва ли е обикновена. Навярно опитът на съдружниците му да го убият не е най-важното в тая история. Нещо друго, много по-ужасно се е разиграло с Джон Бал и неговата Долорес… Впрочем, иди да спиш. После е твой ред да ме смениш.
Заредиха се тежките дни на пътуването към Уабинош Хаус.
Състоянието на Джон Бал се влошаваше. Смъртно бледите му страни сега почервеняха от треската. Болният започна да бълнува.
Тримата пътуваха дори и през нощите.
Лудият все зовеше Долорес. Споменаваше и за някакви зверове в пещерата. При някои от бълнуванията животните се подменяха с хора в кожени облекла, чиито ръце хвърлят копия за една риба.
На дванадесетия ден от тръгването стигнаха до бреговете на Нипигонското езеро. До Уабинош Хаус оставаха тридесет километра. Род и Мукоки щяха да избързат напред да искат помощ от фирмата. Уаби оставаше при Джон Бал. Род и Мукоки потеглиха с лодката през нощта и когато слънцето се показа над близката гора, вече бяха почти в Уабинош Хаус.
Скачайки от лодката на брега, Род неочаквано забеляза Минетаки, която се появи от края на горичката.
Обърна се към Мукоки, чиито Проницателни очи също бяха познали девойката:
— Муки, ще заобиколя по брега да изненадам Минетаки. Моля те да ме почакаш!
Скрит зад дърветата, Род изсвири сигнала, който само те двамата знаеха в Уайлд.
Минетаки сепнато се обърна.
Род повтори подсвирването, без да се показва.
При третото подсвирване Минетаки радостно извика:
— Род… Вие ли сте?
Чрез сигнала момичето бе подмамено да стигне до брега. Беше със загрижени очи.
Позна го веднага и се спусна насреща му.
След час една голяма лодка на фирмата прекоси Нипигонското езеро, за да прибере Уаби и Джон Бал.
През това време Род отговори на хиляди въпроси за цялото им пътешествие и обясни причината за внезапното завръщане. Изтощеният му вид по-ясно от всички думи говореше какво е преживял.
Той се хвърли в леглото си и непробудно спа чак до обед.
Спасителната лодка се бе завърнала и Джон Бал бе получил първа медицинска помощ.
По време на обеда въпросите към тримата не преставаха.
Род беше седнал между майка си и Минетаки и често усещаше върху ръката си топлите пръсти на момичето.
Когато шефът на фирмата заговори за нов поход към златната мина, Минетаки леко стисна ръката на Род.
От само себе си се разбираше горещото желание на девойката да участва във втория поход.
Щом останаха за малко насаме, Минетаки заяви просто и решително:
— И тъй, уговорихме се, нали? Тоя път ще тръгна с вас. Защо преди малко се учудихте от желанието ми?
— Не знаех как трябва да се държа — оправда се Род.
— Докато ви нямаше, аз измолих разрешението. Майка ми е съгласна. Майка ви също. Ще ме придружава старата ни индианска прислужница… Само баща ми още не е съгласен, но майка ми се зае да го склони. О, колко хубаво ще бъде това пътешествие с брат ми и с вас!
— Наистина… Наистина… — съгласяваше се Род, не по-малко радостен от Минетаки.
— То ще бъде — смееше се Минетаки — цяло сватбено пътешествие за… Мапала и Мукоки…
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че според Мапала Мукоки е най-любезният индианец, когото някога е срещала. И сам той въпреки трагичното си минало неведнъж е давал да се разбере, че тя му харесва. Te впрочем са си лика-прилика. Не е чак толкова лесно и просто да срещнеш човек, който може да те направи щастлив. Вие как мислите?
— Разбира се! — изчерви се Род. — Вижте, Минетаки… Но Минетаки вече бе избягала, като се смееше на глас. Цяла седмица Джон Бал беше между живота и смъртта, но постепенно състоянието му се подобряваше. Костеливото му тяло малко по малко се наливаше със сила и в очите му просветваше разум.
След петнадесет дни поне физически бе спасен.
Душевно се възстановяваше далеч по-бавно. Като начало старецът започна да разпознава лицата наоколо си и му бе приятно да задържа ръката на Род в своята.
Появата на Минетаки, на майка и или майката на Родрик направо умиляваше стареца. И той отново простенваше името на Долорес. От щастие и болка закриваше очите си с ръка пред трите жени.
След дълги усилия болният възстанови човешкия си говор и неговите слушатели можаха отчасти да узнаят историята на Джон Бал.
Не бе винаги лесно да се свържат в едно накъсаните разкази на стареца. Понятието за време почти не съществуваше за него. Говореше за нещата, като че бяха станали вчера, а не преди много, много години.
Поради тази причина той не можеше да си спомни датата, когато, още млад, бе напуснал нюйоркската фирма, разположена край Хъдзъновия залив, за да отиде да се учи в Монреал. Баща му бил шефът на фирмата. Заедно с двамата французи, Анри Ланглоа и Пиер Плант, изминали хиляди километри. Той открил златния залеж в долината. Но не помнеше никакви подробности по това откритие.
При първата подялба на златото най-големият дял се паднал на него, защото той бил откривателят и синът на един от всемогъщите лордове на Хъдзъновия залив. Спомни си смътно, че последвала свада между него и съдружниците му, които една сутрин се опитали да го убият. Оттук нататък всичко потъваше в тъмнина. Като дошъл в съзнание, видял, че се намира сред някакъв чужд народ: все дребни хора, които стигали до рамото му; били облечени в кожи и ловели риба с помощта на копия.
При тези оскъдни сведения ставаше ясно, че Джон Бал е бил прибран умиращ от ескимоси, навярно слезли на юг да бият лосове и карибу. Ескимосите се отнасяли с него добре. Дълго останал при тях, ходел на лов, ловял риба и нощувал в колиби от сняг.
После Джон Бал се видял пак сред белите. Изобщо не можеше да си обясни как се е върнал във фирмата. Баща му и майка му били умрели. Фирмата се владеела от други. Изглежда по онова време Джон Бал е бил напълно нормален, защото предприел няколко успешни похода до златната мина.
По-късно посетил по линия на фирмата един голям град, навярно Монреал. Там срещнал девойка на име Долорес и се оженил за нея. Щом заговореше за Долорес, Джон Бал изпадаше в състояние на треска и дълбока печал.
Разумът му не бе се възстановил напълно. С усилие на волята си той се сещаше, че от Монреал, където прекарали хубави дни, двамата се преселили в Нортланд.
После поели с лодка кьм златната мина. Навлезли в обширен подземен свят, където нямало нито слънце, нито луна, нито звезди. Златото събирали под светлината на факли.
Един ден Долорес отишла сама навътре в оня мрачен свят и повече не се върнала.
При тоя спомен лудостта сякаш отново завладяваше Джон Бал и той трескаво разказваше за някакви зверове, по-едри от лосове, за бучащи потоци, гърмящи подземни водопади.
Бащата на Уаби, Жорж Неусъм, веднага писа в Монреал, за да научи нещо повече за Джон Бал. Отговориха му, че някога човек с такова име наистина е живял в града. През годините хиляда осемстотин седемдесет и седма и седемдесет и осма работил като инспектор на кожи. Заминал за Нортланд.
Почти всички в Уабинош Хаус смятаха, че Джон Бал е изгубил разсъдъка си, след като е изчезнала жена му. Род беше убеден, че ако се разровят по-внимателно из пещерата, непременно ще открият останките на Долорес.
Оздравяването на Джон Бал продължи доста дълго време. Краткото лято бе кьм края си. Скоро щеше да настъпи есента.
Златотърсачите решиха вторият им поход да започне през пролетта.
Колкото и да й бе приятно да прекара зимата в Уабинош Хаус, госпожа Дрю се плашеше от големия тукашен студ и заяви, че би предпочела да се върне в Детройт. Родрик не искаше майка му да пътува сама и щеше да я придружи.
В една хубава утрин лодката отнесе майката и сина през Нипигонското езеро. Преди да замине, Род здраво стисна ръцете на Уаби и Мукоки. Очите на Минетаки бяха просълзени, но и тя, и Родрик вече знаеха, че тази им раздяла ще е последната.
Пролетният поход щеше да бъде тяхното годежно пътуване.
Защото вече бе уговорено: преди да изтече годината, Минетаки и Родрик щяха да се съберат завинаги.
— Джон, чувам някаква музика… — прошепна жената.
Бялата й тънка ръка немощно се повдигна, за да погали загрубялото лице на мъжа, коленичил до леглото й. Големите тъмни очи на жената просветнаха за миг и тя отново повтори:
— Джон, чувам някаква музика…
От устните й се отрони въздишка. Мъжът отпусна глава. Чувстваше на бузата си трепета на нейната малка ръка и в това докосване имаше нещо, което подсказваше на Джон Къминс, че краят на живота е настъпил и за двамата. Сърцето му заби силно и раменете му потрепераха под тежестта на отчаянието, което го бе обзело.
— Да, хубава музика, моя Мелиса! — промълви нежно Джон, едвам сдържайки плача си. — Това е хубавата небесна музика.
Ръката се притисна по-силно до бузата му.
— Не е небесна музика, Джон. Чувам!… истинска музика.
— Небесната е, Мелиса. Да отворя ли вратата, за да се чува по-добре?
Ръката се отдели от бузата му. Къминс повдигна глава, изправи широките си рамене и погледна бледото лице, от което изчезваше и червенината на треската. Джон вдигна дългите си тънки ръце към ниския таван на хижата и за пръв път в живота си отправи молитва към Бога, сътворил за него тоя свят на снега, дал му тази жена, която сега му отнемаше.
Когато я погледна отново, жената бе отворила очите си: в тях, макар и слабо, още гореше голяма любов. Устните й сякаш го молеха както преди, когато тя искаше да я целуне, когато мъжът галеше косите й и казваше, че е най-хубавото нещо на света.
— Мелиса!
Той я притисна до гърдите си, сподавяйки своята болка в гъстите й меки коси, докато тя повдигаше отслабналите си ръце да обвие шията му. Джон чуваше тежкото й дишане и нейния все по-заглъхващ шепот:
— Музиката… на хората… от моя край.
— Това е музиката на небесните ангели, Мелиса! Нашата музика!
Ръцете й се отпуснаха на раменете му. Той прекара пръстите си по разпръснатите и коси и погали лицето й, както се гали заспало дете.
— Ще отворя вратата, Мелиса.
Джон безшумно пресече с мокасините си единствената стая на къщичката. Спря се при вратата, ослуша се, после я разтвори и светлината на бялата нощ го обля. От прага устреми поглед натам, откъдето идеха бледите и студени отблясъци на северната зора. До него стигна тъжната песен, която двамата наричаха небесна музика.
Не се чуваше никакъв друг звук освен тайнствената музика. Бе един часът след полунощ. Зад малката станция се простираха Пустинните земи. Беше часът на дълбокия сън, но тая нощ никой не спеше. В няколко дървени къщици мъждукаха лампи. Магазинът на компанията бе осветен и от бюрото на агента, което служеше за убежище на хора от гората. Станцията будуваше, очакваше, наблюдаваше.
Когато вратата на стаята се разтвори и пропусна светлината, вратата на една от дървените къщи също се отвори. После се открехнаха и останалите. Като сенки в нощта няколко мъже, обути с мокасини, излязоха навън, за да чуят от Джон Къминс една вест за живот или смърт. Без сами да съзнават, тези хора живееха много близо до Бога. Сега те отправиха няма молитва за милост към всичко прекрасно, което обичаха.
Само два летни сезона бяха изминали, откакто това неясно създание бе дошло да развесели живота на Джон Къминс и на станцията. Червенокосият Къминс, подвижен като котка, с душа широка като вечните планини на племето си и най-добрият ловец на компанията, бе довел тук Мелиса като своя жена. Седемнадесет корави сърца я бяха посрещнали пред малката хижа, от която излизаше сега светлината, онемели от възхищение пред тази жена, дошла сред тях. Мъжете смутено стояха пред усмихнатия й поглед с шапки в ръце и с наведени очи. Жената се ръкува с всеки един от тях.
Може би не бе истинска хубавица, съдейки по общия вкус, но тук, на четиристотин мили от цивилизацията, тя беше прекрасна. Муки, метис от племето кри, никога не бе виждал бяла жена. Дори жената на агента имаше във вените си кръвта на племето чипевайян и никой от другите не отиваше повече от веднъж в годината до южния предел на гората.
Мелиса бе с меки и кестеняви коси, чиито златисти отблясъци караха тези грубовати мъже да мислят за невиждани неща. Очите й бяха сини като първите горски цветя след пролетните дъждове и гласът й бе по-приятен за тях от всички други, които бяха чували. Така мислеха мъжете, когато видяха за пръв път жената на Къминс, и това им впечатление не се промени. Всяка седмица, всеки месец прибавяха нещо ново към хубостта й, както времето придава нова стойност на творбите на Рафаело и Ван Дайк.
Жената се оказа повече човек, отколкото ангел и, естествено, така бе по-реална, по-достъпна за опознаване и хората я заобичаха от все сърце. Дори през ум не им минаваше лоша мисъл, защото предаността им бе изтъкана от силна обич, чиста и безкористна. Къминс и жена му приемаха обичта на околните и бяха най-щастливата двойка по тия земи на Севера.
Мелиса, току-що разцъфтяла, се приспособи лесно към новия си живот. Не правеше нищо необичайно, нищо повече от онова, което би могла да направи една възпитана в почит към Бога и дома си жена. В свободните си часове учеше шест диви деца от станцията и всяка неделя ги запознаваше с някоя чудна притча от Библията. Помагаше и на болните — това бе част от от смисъла на живота й. Навсякъде носеше усмивката си, сърдечния си поздрав, замислената си сериозност. Разведряваше живота на тъжните и самотни северни хора.
И успя. Не защото бе различна от милионите жени като нея, а поради различието между четиридесетия и шестнадесетия паралел.
Преди няколко дни в ежедневието на станцията се бе случило едно чудно събитие. В малката хижа на Къминс и жена му се бе появил нов живот. Мелиса бе станала майка. В нямото обожание на хората имаше и нещо трогателно. Сега тя бе неразривна част от тяхното съществуване, действителна като светлината над полюса, като звездите нощем, като безграничните гори и дълбоките снегове.
После настъпи внезапна промяна и сянката на смъртта падна върху станцията, предизвиквайки необикновена скръб у обитателите й.
Къминс остана за миг пред осветената врата. Не каза нито дума. Но от уста на уста се разнесе вестта, че най-хубавото създание на света все още диша в малката хижа накрай гората.
— Чуваш ли и сега небесната музика, Мелиса? — коленичи отново до нея мъжът. — Много е хубава музиката тая вечер.
— Не беше същата — каза жената.
Опита се да погали лицето му, но Къминс не разбра усилието й, понеже нейната ръка остана неподвижна. Не видя и чезнещата нежност на големите изпълнени с любов очи, понеже неговите очи бяха пълни със сълзи. И жената не видя сълзите му.
— Музика! — промълви задъхано тя. — Джон, това е музиката… на моята страна!
Мъжът се изправи и се обърна към вратата. Сега и той я чуваше. Дали ангелите не идеха да вземат Мелиса? Никога не бе чувал такива звуци.
Излезе навън в нощта и тръгна по снега към края на елховата гора. Скръбта го задавяше и той все тъй протягаше ръце към божия пратеник, идещ за неговата любима. Къминс принадлежеше към един прост свят и не разбираше какви са тия толкова сладки звуци, които идваха от дълбочината на тъмната гора.
— Мелиса, Мелиса! — хълцаше той.
От сянката се отдели една фигура и с нея се приближи и музиката: сладка, лека, нежна. Джон Къминс се спря и погледна към небето. Сърцето му замря.
Изведнъж музиката стихна и той видя, че фигурата, залитайки, идваше насам. Пред него се спря непознато бледо момче.
— Заради музиката на цигулката… нещо за ядене! — прошепна то.
Отслабналата фигура се олюля и почти падна в ръцете на Джон. Отново се чу тих глас:
— Аз съм Ян Торо… с цигулката си!
Двамата влязоха в хижата. Там ги посрещна изпитото лице на жената и големите й тъмни очи се вторачиха в тях. Мъжът коленичи до нея, повдигна главата й и я сложи на гърдите си. Тя прошушна:
— Музиката на моя край… Цигулката! Джон Къминс рече тихо:
— Свири!
— Ах! Хубавият ангел е болен, много болен! — прошепна Ян и плъзна лъка по струните.
От цигулката се откъснаха толкова гальовни звуци, че Джон Къминс, притискайки жената до гърдите си, затвори очи и се заслуша… Когато отвори очите си, усети странен хлад. Душата на любимата му бе излетяла и трептеше като сладката музика от цигулката на Ян Торо.
Няколко минути след като се бе откъснало и последното дихание от устните на жената, Ян Торо все още продължаваше да свири. Отчаяното ридание на Джон Къминс го сепна и го накара да спре. Нежно, сякаш да не я събуди от сън, мъжът сложи главата на Мелиса върху възглавницата и се отдръпна. Ян отпусна цигулката и го загледа. Къминс оправи косите и, съзерцавайки неподвижното и лице.
После очите им се срещнаха и Ян Торо разбра какво се бе случило. Притисна по-силно цигулката до сърцето си:
— Белият ангел… отлетя!
Къминс бе внезапно остарял. Повлече отмалели нозе към вратата и се спъна на прага.
Ян го последва, залитайки от слабост. Свиренето беше изчерпало последните му сили. Обзе го дива печал, когато двамата извърнаха глави към жената. Тя беше хубава и в смъртта си. Чертите й още пазеха нежната топлина на живота. Някога, преди много време, Ян познаваше едно такова лице и безкрайно го обичате. Пулсът му едва биеше, слабостта от неколкодневното гладуване замъгляваше погледа му и без да иска, той падна на леглото, като докосна с ръка косите на жената. От устните му се изтръгна сподавен вик. Изправи се бързо и единственият начин да изкупи това светотатство, бе да сложи отново цигулката на рамото си и да свири така, че само духът на жената и той самият да могат да чуват музиката.
Къминс бе затворил вратата след себе си. Към него заприиждаха сенки на хора, дошли да научат какво се бе случило в малката хижа.
Тук-там мъждукаха светлинки и освен тях наоколо нямаше никакъв друг признак на живот.
Сенките стояха неподвижни. Едно впрегатно куче зловещо зави, но някой го срита и то замлъкна.
Гръмливата кашлица на бащата на Муки бе заглушена в големия му кожен калпак и той се показа от хижата си накрай гората.
Десет чифта очи бяха устремени в Джон Къминс, който се приближаваше по снега. Сърцата на всички биеха тревожно.
Тъй като в малкия им свят се бе случило най-голямото нещастие, хората на Къминс бяха онемели от скръб. Страшната дума бе произнесена и мина от уста на уста. Вратите се затвориха. Светлините угаснаха една след друга, докато остана само жълтото око в бюрото на агента и слабата светлина в малката хижа, където Джон Къминс оплакваше умрялата си жена.
Никой не обърна внимание на Ян Торо, когато се появи на прага на бюрото. Дрехата му от кожа на карибу бе разпокъсана, мокасините му зееха, лицето му беше сухо и бледо като на мъртвец. Очите му блестяха като разпалени въглени. Цялото му същество бе обзето от безумието на глада.
Преди час смъртта вече го бе стиснала за гърлото, но пред него трепнаха светлините на станцията. Иначе тая нощ щеше да умре на снега. Той се отпусна до запалената печка и сложи цигулката на коленете си. Просията е чужда за гордите хора на далечния Север. Устните на Ян не просеха. Момчето разтвори калъфката и прошепна:
— Заради музиката на цигулката… нещо за ядене!
Засвири, но лъкът падна от безсилната му ръка.
Муки от племето кри позна в очите на Ян брата по кръв. Вдигна го със силните си ръце и го отнесе в своята хижа от елхови и балсамови дървета в края на гората.
Муки се погрижи за Ян. Гладният бе нахранен. Стопли се изстиналата му кръв и животът се възвърна в жилите му.
Ян бе видял жената жива, а после и умряла и безкрайно го измъчваше мисълта, че тя вече не съществуваше. Не каза нищо.
Не попита нищо. Но видя обожанието кьм мъртвата по суровите лица на мъжете. Видя го в уплашените очи на дивите деца. Отгатна го в страшното мълчание на впрегатните кучета, в ужасната тишина наоколо.
За Ян не бе мъчно да разбере това обожание, понеже и той пазеше спомена за едно бяло и нежно лице като онова в хижата. Знаеше, че чувството на обожание край езерото Бейн бе чисто, понеже честта на дълбоките снегове бе част от душата му, беше негова религия и религия на всички онези, които живееха на четиристотин мили на север от последното село. Означаваше онова, което цивилизацията не можеше да проумее: по-добре бавна смърт от студ и глад, отколкото кражба, и главно — голямо страхопочитание към десетата Божия заповед. Под студеното северно небе нещата бяха такива, каквито Бог ги бе създал, и някои от неговите създания изпитваха любов, без капка греховно чувство.
Една година след като Къминс доведе жена си на Север, в станцията пристигна един англичанин от форт Чърчил. Наскоро след появата му се случиха странни неща. Въздухът сякаш се изпълни с предчувствие за трагедия. Англичанинът обаче не виждаше в това нищо повече освен едно временно и приятно приключение. И тук отново пролича разликата в схващанията, вечната разлика между центъра и периферията на земята.
Къминс се губеше от един месец около капаните си, които се намираха до Пустинните земи. При такива случаи жената оставаше под покровителството на хората от станцията, които бдяха за нея като родители за рожбата си. И най-зоркото око не би могло да забележи нещо нередно.
В отсъствието на Къминс трагедията се разви бързо. Англичанинът, свикнал да бъде в обществото на жени, от един месец чувстваше мъчителна самота. Жената на Къминс бе за него като едно цвете, израснало неочаквано в пустинята, и той, следвайки хитростите и нравите на цивилизацията, се опита да вдъхне благоуханието му.
През последвалите дни и седмици англичанинът говореше словоохотливо, бе възбуден от топлината на печката и от собствените си мисли, защото още не беше опознал нравите на хората на Къминс. Жената не знаеше нищо от онова, което се говореше около печката, тя живееше своя чист живот, без да оказва съпротива на новодошлия и без да го насърчава, ала несъзнателно го съблазняваше с кроткото си отношение, което имаше към всички.
Нямаше никакво подозрение в душата й, тя приемаше приятелството на англичанина, понеже бе чужденец сред тукашните хора. Не чувстваше фалшивата нотка, не виждаше стъпката, която предвещаваше злото. Но хората от станцията чуваха, виждаха и разбираха всичко.
Като верни животни те бяха готови да разкъсат онзи, който се опитваше да оскверни доброто, чистото и хубавото. Обаче, неми в предаността и вярата си, чакаха само един знак от страна на жената. Сините очи на жената на Къминс, думите и, докосването на ръцете и бяха закон в станцията. Ако се усмихваше на чужденеца и говореше с него или бе доволна, че го вижда, това бе друг закон, който трябваше да се зачита. Ето защо всички стояха мирно, избягваха колкото е възможно англичанина и бдяха.
Един ден се случи нещо ново. Жената на Къминс влезе в магазина на компанията. Там бе и чужденецът. Бузите й почервеняха, а сините й очи светнаха като диаманти. Лицето на англичанина стана още по-червено. Жената на Къминс мина покрай него с гордо вдигната глава и с достойнство на истинска вярна съпруга.
Същата нощ Муки, метисът кри, се скиташе из покрайнината на гората, за да види дали в дома на Къминс всичко е наред. Веднъж той бе ухапан зле от рис и жената бе спасила ръката му от отравяне. Оттогава дивакът в него се бе подчинил на тази жена като предан невидим дух.
Муки се притаи известно време сред снега, загледан в бледия лъч светлина, който излизаше през една цепнатина на завесата. Най-неочаквано нещо помръдна и върху стената на хижата се очерта човешка сянка. Мълчалив като сребристия лъч на зората и бърз като елен, Муки премина тичешком тъмното пространство покрай гората и се притаи зад къщата.
По-предпазлив и от рис, той долепи главата си до снега и устреми поглед отвъд дърветата. Това, което видя го порази: англичанинът наблюдаваше през цепнатината на завесата.
Обут в мокасини, Муки стъпваше безшумно. Той сложи кротко ръка върху рамото на чужденеца.
— Това не е честта на дълбоките снегове. Елате!
Лицето на англичанина стана смъртно бледо, но понеже гласът на Муки бе кротък и безстрастен, той, следвайки ръката, която го водеше, се отдалечи от прозореца със спуснатите завеси и дори се усмихна. Зъбите на Муки блеснаха в отговор и англичанинът се ухили.
После ръцете на Муки се отместиха, вкопчиха се в дебелата шия на цивилизования човек и двамата мъже безшумно се запремятаха в снега.
На другия ден един пратеник замина с шейна, теглена от шест кучета, за да съобщи в бюрото на компанията във форт Чърчил, че англичанинът е умрял на снега, което беше вярно.
Муки разказа това на Ян, понеже между тях имаше обща кръвна връзка. В дълбокото усамотение на душата си Ян Торо благодари със свойствената си простота на Бога, загдето му позволи да свири на цигулката си, докато жената умираше.
Изчезването на жената на Къминс бе толкова тихо, колкото и пристигането й. Гологлави, с дълги коси, стискайки устни, за да заглушат мъката си, малкото хора от станцията отидоха един след друг в къщичката на покойната, за да я видят за последен път.
Само един глас нарушаваше мекия шум от мокасините — плачът на стария агент Уилямс с гъстата сива брада.
Отнесоха умрялата в малкото открито пространство в края на гората и я спуснаха в замръзналата земя край една грамадна елха, която се издигаше кьм небето като страж. Уилямс промълви няколко думи от полуоткъснатата страница на една стара Библия, а грубите мъже наоколо наведоха глави и заплакаха.
Като свърши да чете, Уилямс издигна ръце към небето и рече със сподавен глас:
— Нека добрият Бог прибере в лоното си госпожа Къминс! Когато гробът бе заровен, откъм края на гората прозвуча цигулката на Ян Торо. Никой в света не би могъл да каже какво свиреше той, понеже това бе музиката на душата му, дива и изпълнена с шепота на вятъра, смекчена от някаква странна наследственост, дошла у него заедно с образа, който бе отпечатан в буйното му сърце.
Той продължи да свири, докато край гроба останаха само огромната елха и Джон Къминс. После двамата отидоха в малката хижа, където бе живяла и издъхнала жената.
Сега в хижата имаше едно мъничко бяло същество, над което бдеше една индианка.
— Ах! Това е бялото ангелче.
— Това е малката Мелиса — каза Къминс, като коленичи пред люлката и приближи тъжното си лице до малкото същество, което трябваше да заеме мястото на отишлия си живот.
Ян почувства някакъв странен порив на обожание и също коленичи до Джон Къминс. От този момент между Ян Торо и Джон Къминс възникна взаимност, която никой не би могъл да разруши. След като гледа няколко минути малката Мелиса, Ян вдигна очи към Къминс и промълви думата, която според наречието на племето кри означаваше баща.
Детето мърдаше и риташе с крачетата си. Ян бе виждал, че така правеха и малките вълчета. Хубавите му очи се озариха от усмивка. Предпазливо, сякаш си играеше с огън, младият цигулар протегна ръка и щом един от пръстите му докосна нещо меко и топло, той се отдръпна като опарен.
Тая вечер, когато Ян взе цигулката, за да се завърне в хижата на Муки, Къминс сложи големите си ръце на раменете му:
— Ян, кажи кой си ти и откъде идеш?
Ян кимна към север и отговори простичко:
— Аз съм Ян Торо, а това е цигулката ми. Дойдохме през дълбоките снегове.
Къминс сякаш виждаше някаква чудна картина в очите на младия цигулар. Той отиде към вратата и посочи звездите и сребристата мъгла, припадаща от северното небе.
— Ориентирай се добре и ми кажи пак откъде си дошъл, Ян? Момчето без колебание отново посочи към север.
— Седем дни гладувах из дълбоките снегове. През нощите свирех и музиката прогонваше вълчите глутници.
Къминс се обърна бавно първо към Хъдзъновия залив на изток, после погледна на юг, а след това на запад. Когато отново погледна към Ян, върху строгото му лице имаше не само любопитство:
— Не е лъжа, че Ян Торо и цигулката му са дошли през дълбоките снегове. Не е лъжа!
Сега по лицето на Джон Къминс бе изписано нещо повече от нежност. И в погледа му имаше нещо повече от приятелство, когато сложи ръка на рамото на Ян, но той пак не разбра.
— Тук има много място — каза Къминс. — Искаш ли да останеш с малката Мелиса и с мене?
— С малката Мелиса?!
Ян отиде при люлката и се наведе над нея. Дългите му черни коси лъщяха под лампата, а от гърдите му се изтръгна и радост, и скръб:
— Аз… аз да остана при бялото ангелче! — прошепна тихо той, сякаш говореше само на неразбиращото дете. — Ян Торо остава, да, с цигулката си! Давам я на тебе заедно с музиката!
През следващите дни станаха други неща, които Ян не разбра, а и не правеше големи усилия да разбере. Говореше малко дори с Къминс, слушаше разсеяно, отговаряше с поглед или свиваше срамежливо рамене. За неколцината прости хора от станцията той бе нещо повече от едно бедно същество, дошло от непознатата гора и това беше главната причина да оправдаят странното му поведение. Никой не узна от него нещо повече от онова, което знаеше Къминс. Дори с Муки не бе много разговорлив. Казваше само, че е пристигнал от север, от Пустинните земи, а Пустинните земи означаваха гибел. Никой не би могъл да ги премине като Ян. В други времена, при други обстоятелства Къминс и хората му биха го сметнали за луд.
Но и те бяха чули странната нежна музика, когато умря жената на Къминс, и необикновените звуци бяха събудили у тях неочаквани мисли. Не знаеха почти нищо за Бога, за когото говореха проповедниците, но иначе го разбираха добре. Смятаха, че Ян Торо е пратеник на ангелите, че душата на жената бе излетяла при Бога и че тя бе умряла спокойно на гърдите на Джон Къминс, докато Ян свиреше. Ето защо момчето със слабото си и изразително лице и с хубавите си черни очи стана за тях част от онова, което жената бе оставила след себе си. И те го приемаха, както бяха приели нея, без да питат кой е и откъде иде.
До известна степен Ян ги утешаваше за загубата им. Както жената бе донесла нещо ново и мило в суровия им живот, тъй и Ян носеше нещо ново и мило — цигулката и музиката й. Той им свиреше вечер в бюрото на агента и тогава всички чувстваха, че жената на Къминс е много близо до тях и им говори чрез музиката на Ян Торо.
Музиката бе нещо почти непознато в техния живот. За някои дори не бе съществувала. Преди много години Уилямс беше в една станция, където имаше хармоника. Къминс бе слушал музика само когато отиваше в цивилизованите места. За останалите тя бе една тайна, вълнуваща до дъното на душата и откриваща неща, които дълго време бяха останали скрити под пепелта на миналото.
За Ян това беше време на истинско признание. В бюрото на агента, стъпил на един сандък, облегнат на стената, с черни блестящи очи и дълги коси, които придаваха на лицето му някаква дива хубост, той бе като цар за хората около него. Te слушаха безмълвно, неподвижни и когато спираше да свири, не се помръдваха, докато не прибереше цигулката си в калъфа и не отидеше при Джон Къминс и малката Мелиса. Ян обичаше това мълчание и го ценеше много. Но най-вече му харесваше да бъде в малката хижа насаме с Мелиса.
С приближаването на ловните пролетни дни из гората, на стотина мили около станцията, започнаха да минават шейните на ловците от племето кри и чипевайян. Къминс отсъстваше няколко дни наред, за да засили приятелските си връзки с компанията и да преговаря по продажбата на кожите, които щяха да бъдат изнесени на пазара осем седмици по-късно.
Тая година имаше силна конкуренция, понеже французите, братя Ревийон, съперници на компанията, бяха установили една станция на двеста мили по на запад и се говореше, че ще дадат шестдесет фунта брашно срещу четиридесет на компанията и четири лакти платно вместо един. Това означаваше упорита дейност за Уилямс и хората му и самият агент се пренесе временно в гората. Муки, метисът кри, отиде между хората от племето си, разпръснати по крайбрежието на Пустинните земи, за да ги привлече с красноречивите си обещания и да осъди пред тях натрапниците от запад. Старият Пери, в чиито жили течеше и ескимоска кръв, замина с кучетата си, за да се срещне с дребните черни хора от далечния Север, които идеха за лисици и северни мечки, полумъртви от глад, защото плаващите ледове ги бяха откъснали от страната им.
Младият Уилямс, синът на агента, последва Къминс, а другите хора от компанията се отправиха на юг или на изток.
Животът в станцията сякаш замря. По прозорците на хижите, в които не се палеше огън, се трупаше дебел слой лед. Бюрото на агента бе празно. Нямаше ги кучетата, та лисиците и рисовете всяка нощ се приближаваха все повече. Потиснати от самотата, малкото индиански и метиски деца си стояха у дома, а жената на Уилямс, дебела и ленива, държеше магазина заключен.
При тая тишина и липса на живот Ян Торо се чувстваше все по-щастлив. Не обичаше шума, а пълната тишина му допадаше, в нея мечтаеше и пръстите му откриваха нови звуци в цигулката.
Той често изпращаше Мабела, индианката бавачка на Мелиса, да прави компания на жената на Уилямс. Така оставаше няколко часа сам с детето. И тогава, заключил вратата, сгушен до люлката, Ян Торо се преобразяваше. Лицето му запламтяваше от голямото вдъхновение, което го поглъщаше всецяло и което обикновено криеше от всички. В погледа му искреше огън, той тихо пееше сладки песни на момиченцето, свиреше тихичко на цигулката или замираше от щастие, докато Мелиса си играеше с косите му.
— О, сладко ангелче! — шепнеше Ян. — Много те обичам и винаги ще стоя при теб да ти свиря на цигулката. Боже мой, и ти ще станеш хубав бял ангел като нея!
Смееше се и гукаше като майка. Гласът му беше по-нежен от звуците на цигулката.
Понякога Мелиса го слушаше, ококорила в него очи с юмруче върху цигулката или засмукала пръстчето си и сякаш разбираше какво й говори той. И колкото по-дълго го гледаше детето, толкова повече Ян се убеждаваше, че то разбира всичко. Той разказваше с нежен глас много от ония неща, които Джон Къминс би бил любопитен да узнае.
— Някой ден ще научиш как стана, сладка Мелиса — казваше й той и почти докосваше лицето й със своето. — Тогава и ти ще обичаш Ян Торо.
Друг път Ян не говореше, но Мелиса гукаше и му доставяше още по-голяма радост. Докато детето шаваше и бърбореше нещо в люлката си, Ян го наблюдаваше като вълчица, горда от първите скокове на своите малки вълчета.
Един ден Мелиса успя да се изправи за малко и протегна ръчичките си към него, смеейки се и гукайки. Ян ахна от радост, притисна лицето си до лицето на момиченцето и го целуна. В тази целувка имаше нещо, което изплаши малката Мелиса, тя се разплака и Ян изтича да повика Мабела. После мина доста време, докато се осмели отново да я целуне.
През двуседмичното затишие в станцията Ян откри въпроса, който беше еднакво важен както за него, така и за Джон Къминс. Последните дни от втората седмица Ян прекара на границата на Пустинните земи. Ходеше на лов за карибу, за да има достатъчно месо за хората и кучетата, когато се завърнат. Един следобед се прибра рано, натоварен с месо от мускусен бик. Когато излезе от гората, наведен под товара си, пред очите му се откри страшна гледка.
Мабела, коленичила пред хижата им, заравяше полуголата Мелиса в купчина мек сняг, изпълнявайки най-добросъвестно задължението си според тукашните обичаи.
Ян нададе вик, захвърли товара си и се спусна срещу бавачката:
— Боже мой! Ще разболеете детето! Мелиса не е индианка, а цивилизовано дете!
В хижата той наговори на Мабела куп глупости, от които индианката се изплаши.
После отиде да прибере месото, като част от него остави на вълците и лисиците. И пак погледна с гняв снежните дупки, в които горката Мелиса бе принудена да приеме ледената си баня.
От този момент Ян не изпускаше от очи Мабела и повтаряше до втръсване:
— Мелиса не е индианско дете! Тя е дете на цивилизацията… като нея! — И сочеше кьм гроба под огромната елха.
Мабела бе разбрала по своему думите на Ян: Мелиса не трябваше да се изнася вън на снега. Тогава снегът бе внесен в къщата и тук детето отново се намери в него.
Тоя път Ян се развика още по-силно. Мабела най-сетне проумя, че снегът изобщо не трябва да се използва за физическото закаляване на малката Мелиса.
Така се реши тоя въпрос в деня преди завръщането на Джон Къминс от гората.
Напоследък Мабела загатваше, че заедно с жената на агента приготвяли нещо за момиченцето. Това беше една разкошна рокличка, украсена с мъниста и ярки панделки, с които щяха да зарадват Мелиса. В деня преди пристигането на Къминс Ян се прибра в къщи от гората, където бе отишъл да сече дърва. Като се приближи до люлката, видя, че тя е празна. Обзе го страх и бе готов да се развика от вратата.
Но в следващия миг Мелиса му се усмихна от масата, правейки странни несигурни движения. Беше права, поддържана от нещо като торба, от която се подаваше само бялото й личице. Мелиса беше пъхната в индианско детско столче. Това бе вторият й подарък от Мабела.
— Мелиса, ти не трябва да бъдеш индианка! — заговори Ян. — Ти си цивилизована! Чуваш ли, никаква индианка, ако ще и двадесет дявола да дойдат да вземат Ян Торо.
Той измъкна детето от индианското столче, изхвърли изделието на Мабела и нетърпеливо зачака завръщането на Джон Къминс.
Къминс пристигна на другия ден, не защото работата му сред ловците на юг бе свършена, а защото си бе контузил крака, когато се беше подхлъзнал по една стръмна скала. Ян бе отишъл да цепи дърва в края на гората и видя шейната, от която непознат индианец пое на гръб Къминс и го понесе към хижата. Ян хукна с предчувствие за нещо лошо.
Обаче на прага се успокои: Къминс бе коленичил пред люлката и Мелиса го приветстваше с гукащи звукове.
Контузията на Къминс не бе сериозна. Ян дори я сметна за особена милост от страна на провидението, защото в главата му се бяха натрупали доста неспокойни мисли, които искаше да сподели.
Мабела бе изпратена при жената на агента. Ян с много жестове разказа на бащата какво се бе случило. Къминс отиде на куц крак да види дупките в снега, а после трябваше да чуе и за индианското столче.
— Тя е цивилизована! — с жар каза младият цигулар. — Не е индианка. И трябва да порасте като нея!
Големите му очи светеха и Къминс почувства как нещо заседна в гърлото му. Мисълта на момчето бе от ясна по-ясна:
— Мабела иска да направи Мелиса индианка. Детето расте… Не знае нищо… Като индианка… И дърдори като индианка…
Къминс го слушаше, загледан в детето.
— Не е ли цивилизована? — питаше Ян, свеждайки се с възхищение над люлката. — О, сладката Мелиса!
— Да, Ян, трябва да стане като нея. Добра и хубава като нея! — съгласи се Къминс.
Джон се натъжи от всичко това и легна по очи на леглото си, като остави Ян да се забавлява с детето.
Вечерта, при слабата светлина на газената лампа, Джон Къминс и Ян Торо обсъдиха важния въпрос. За тях нямаше нищо смешно в онова, което правеха, понеже им бе възложена една задача, за която не бяха подготвени. Ако можеше да ги зърне майката, би им се смяла и с нежни въздишки би им казала всички тайни за рожбата си, но след своята смърт тя им бе поверила един нов живот, загадъчен като нейния.
Ако Мабела бе майка на Мелиса, момиченцето би растяло естествено, здраво като вълче или малък рис, диво дихание в един див свят; би укрепнало от снежните бани, би било право като стрела в индианското столче, би станало жизнеспособно същество сред пустинята, където столетия наред са живели суровите прадеди.
Но Мелиса бе като майка си. Къминс и момчето имаха големи планове за нейното бъдеще, мечтаеха да я видят като второ въплъщение на тази, която я бе родила. Това свято желание крепеше Джон Къминс след смъртта на жена му и ощастливяваше Ян, но мечтата им щеше да рухне, ако не бяха разбрали навреме опасностите, идещи от Мабела и нейната среда.
Доколкото бе известно на Къминс, нито една бяла жена не живееше отвъд форт Чърчил, на двеста мили разстояние. В цялата област той познаваше само двама мъже от чисто бяла раса — Уилямс и себе си. Момиченцето се намираше в един див свят, честен и благороден, но все пак див, и тая мисъл безпокоеше бащата и малкия цигулар, които милееха за него и бяха проумели въпроса за възпитанието му.
Докато Мелиса спеше, те разговаряха до късно през нощта. И колкото повече говореха, толкова повече въпросът се усложняваше. Къминс вече виждаше индианските признаци у Мелиса. Харесваха й всички лъскави работи, които и носеше Мабела. Беше й приятно да стои в индианската торба. С удоволствие бе понесла снежните бани.
Доколкото си спомняше, Джон Къминс никога не бе имал съприкосновение с бяло дете, а и Ян бе блажено невеж. Ето защо решиха да започнат упорита борба. Мабела трябваше да бъде под непрекъснат надзор, за да й се попречи да прави каквото си знае. На никое индианско дете няма да бъде позволено да се приближи до Мелиса. Te двамата, Джон Къминс и Ян Торо, щяха да я гледат така, че по всичко да стане като майка си.
Къминс пресметна на пръсти: Мелиса бе на четири месеца и осемнадесет дни.
— Утре ще й направим количка с колела, каквито се правят на юг — каза той. — Никакви индиански столчета!
— А аз ще я уча да свири! — блеснаха очите на Ян. — Музиката е от цивилизацията.
Къминс се сети за нещо и се втурна към ъгъла на стаята, където имаше сандък, покрит с памучна покривка.
— Това са книгите… Нейните книги, Ян — развълнува се бащата.
Той отви сандъка. Ян коленичи до него.
— Това са нейните книги! — повтори Джон. — Сега те принадлежат на дъщеря й.
Заизважда една по една книгите. Ръцете му трепереха. Имаше дванадесет извехтели и прашни тома, чиито страници съдържаха повече, отколкото Джон бе узнал някога от жената, която изгуби. Изтърканите страници на книгите бяха зашити на няколко места, за да не се разпаднат съвсем. Това говореше за една обич и Къминс се развълнува до сълзи.
Ян извади от сандъка забравени списания, също тъй овехтели като книгите. Разгърна страниците и намери картинки, които му се сториха възхитителни, макар че не ги разбираше.
Показа на Джон фигурите от един моден журнал. — Тези неща са за Мелиса! — каза Ян — Тях ще й показваме, като поотрасне, и ще й говорим за цивилизованите хора.
След като ги подържа в ръцете си и ги изтърси от праха, Къминс върна книгите на мястото им. Последната, най-старата и най-окъсаната задържа, за да я разгледа по-внимателно.
Беше една малка Библия с много отпечатъци от пръсти по страниците. Книгата беше зашита тук-там и трогателна с бедността си. Къминс рече:
— Тя обичаше тази книга, Ян. Обичаше я повече от всички други книги. И малката Мелиса трябва да я заобича. И като майка си трябва да бъде християнка.
— О, да! Малката Мелиса ще обича добрия Бог! — произнесе Ян.
Къминс стана и отиде при люлката на спящото момиченце.
— От форт Чърчил ще пристигне един мисионер, за да проповядва на нашите ловци. Тогава ще кръстим официално детето.
Ян скочи с пъргавината на котка:
— Не, не!… Не бива да я кръщава мисионерът! Ще бъде добра и ще вярва в Бога, но не оставяйте да я кръсти мисионерът!
Къминс го изгледа смаяно. Ян Торо стоеше пред него като полудял, обзет от ужасно вълнение. Макар да бе силен и смел, Джон Къминс се отдръпна неволно назад и вдигна ръка, сякаш да се защити от разярен звяр, който се готви да го нападне. Ян се обърна към вратата и преди Къминс да е казал нещо, избяга навън в нощта. Затича към гората и дори не се обърна, когато Джон му извика да спре.
Ян чувстваше как главата му пламти. Запъхтян от тичането, падна върху снега, далеч от хижата на Къминс. Свиваше и отпускаше юмруците си, забивайки нокти в дланите си. И все повтаряше името на малката Мелиса.
В пламналата му глава се появи неочакван спомен. Смътна и неясна отначало, картината се проясняваше. Най-напред се показаха нежните черти на едно женско лице, после — две големи очи, тъмни като неговите, и пред тия очи всичко друго изчезна от ума на Ян Торо. Той стана от снега и бавно тръгна кьм хижата.
Къминс не го попита нищо. Само го проследи с поглед от леглото си, докато Ян се събличаше да си легне. А сутринта инцидентът бе забравен. Неуловимото няма очарование за простодушните хора, които живеят на Полярния кръг с вечната грижа за оцеляването. При такова съществуване на усамотеност и борба с природата няма място за излишно любопитство. Ето защо Джон Къминс забрави станалото, както би забравил бягството на едно впрегатно куче и скорошното му завръщане. Не видя в случилото се признаци за някаква скрита драма.
Ян вече не бе обзет от странното си вълнение, не каза нищо и двамата сякаш забравиха случката.
Станцията все още бе пуста и това донякъде улесняваше амбициите им да се посветят на Мелиса и нейното възпитание. Мабела безмълвно ги слушаше, когато й разправяха чудновати неща за отглеждането на децата. Майчинският инстинкт на индианката се бунтуваше, но със стоицизма на своето племе кри тя не се издаваше. Седнала настрана, тя ги наблюдаваше с насмешлива усмивка как несръчно насърчават Мелиса да използва неукрепналите си крачета и да ходи по мечешката кожа.
Мелиса обаче се забавляваше безкрайно и тъй като дните минаваха и станцията оставаше пуста, Джон Къминс и Ян Торо прекарваха по-голямата част от времето си коленичили на пода. В техните очи момиченцето проявяваше забележителен напредък. Te виждаха у нея непрестанно физическо развитие и безброй положителни признаци за събуждането на ума й. Мелиса си играеше, дърпайки струните на цигулката на Ян: сигурен знак за музикалната й дарба! Модните фигури в журнала я развеселяваха, тя ги пипаше, бърбореше си нещо и това също се тълкуваше като предзнаменование.
Минаха няколко седмици и Уилямс се завърна от горите на юг. След него се прибра и Муки от границата на Пустинните земи. Пери си дойде от обиколката сред ескимосите полумъртъв от глад, а половината от кучетата му бяха откраднати. Отвред се завърнаха и другите събирачи на кожи. Животът отново продължи обичайния си ход. Въздухът бе мек и ставаше все по-топло. Дните на голямата промяна наближаваха и когато пролетта дойде, от всички подчинени на агента само Джон Къминс и Ян Торо имаха кръпки на колената си.
Един следобед, при първото разтапяне на снеговете, на площада на станцията с неудържим бяг пристигна впряг от буйни кучета. Караше ги един канадски французин от Атабаска. Виковете и плющенето на дългия камшик от кожа на карибу оповестиха, че голямата промяна наближава, че гората се събужда и че животът отново се възражда.
Цялата станция се отправи към новодошлия: хора и кучета, черни и кафяви деца, дори и дебелата апатична жена на Уилямс. За известно време се създаде голяма суматоха от разните породи кучета и от хората, които крещяха, начело с французина, който въртеше камшика срещу кучетата, струпани около тежкия товар на шейната му. Когато редът бе отчасти възстановен, Муки и Пери останаха да пазят продължаващите да лаят кучета, а заедно с Уилямс и други мъже ловецът влезе в бюрото на компанията. Новодошлият бе някой си Жан дьо Гравоа, най-важният човек на територията на Фон дьо Лак, за чиито услуги компанията отделяше малка премия. Дори и децата биха могли да разберат, че ловът на новодошлия е извънредно богат.
Обикновено Гравоа бе един от последните, които се явяваха на годишните събрания на събирачите на кожи. Беше човек с голямо име и с малък ръст, познат на изток до далечната река Мир и на запад до форт Чърчил. Обичаше да пристига в станцията с неудържим бяг, когато другите скитници от гората бяха вече събрани там и можеха да го видят и да му завидят. Той беше най-суетният измежду ловците, а освен това притежаваше и безпогрешното умение да следва нравите и обичаите на всички, понеже имаше широка душа и бе неустрашим като рис. Ползваше се с всеобща симпатия, а и самият се самоуважаваше.
С привидно безразличие той съобщи, че щом кучетата му си отпочинат, веднага ще продължи за форт Чърчил, където отивал да се жени.
Ян Торо го слушаше с одобрително любопитство, а на свой ред и канадският французин хвърли благосклонен поглед към Ян, но никой от двамата все още не знаеше какво участие бе съдено да вземе в живота на цигуларя известният Жан дьо Гравоа.
Всеки следващ час от престоя на ловеца сякаш ускоряваше пулса на малката станция. Шест месеца животът бе текъл еднообразен и самотен в центъра на голямата пустиня. Първият сняг бе обрекъл станцията на откъсване, граничещо с изоставянето. Близки и далечни, всички бяха заети с капаните си. Усамотените им гюмета бяха скрити в лабиринтите на блатата и из гъсталаците на гората. В продължение на шест месеца късите дни и дългите нощи бяха изпълнени с тежкия труд по събирането на кожите.
През тия именно месеци станцията бе опустяла. Живееше и дишаше, но нищо друго. Уилямс и малкото хора на компанията все очакваха. Сега промяната бе предстояща. Чувстваше се пролетният полъх на гората. Ловците се размърдаха. Линиите на капаните се разваляха, гюметата се изоставяха, кучетата се впрягаха в шейните. В деня, когато Жан дьо Гравоа отпътува за Хъдзъновия залив, тук пристигнаха от форт Чърчил доставките на компанията: седем тобогана, теглени от ескимоски кучета, натоварени с брашно и платна, петдесет фунта мъниста, муниции и много други неща в замяна на кожите, които скоро щяха да бъдат изпратени в Париж и Лондон.
Ян Торо тревожно се завтече срещу шейните, карани от седем индианци и един бял. Искаше да види белия отблизо. Белият носеше два револверни кобура и автоматична пушка през рамото. Очевидно не бе мисионерът, а представител на компанията, изпратен да пази товара.
Ян се върна в хижата с препълнено от радост сърце.
— Няма го мисионера, Мелиса! — обяви тържествено той, като приседна на пода до детето. — Ще бъдеш добра и хубава като нея, но няма да те кръщава мисионерът. Мисионерът не е дошъл!
След малко се върна в къщи и Къминс. Беше с разкървавена ръка.
— Ескимоските кучета са истински дяволи! — измърмори той. — Ако можеха да стоят изправени, биха разкъсали нашите… Ще ми помогнеш ли?
Ян превърза ръката му.
— Ухапването не е дълбоко — успокои го той и веднага без видима връзка добави. — Мисионерът не е дошъл!
— Не — каза кратко Къминс. — Ще дойде с пощата.
Ян и Къминс отново отидоха в магазина на компанията.
На другата сутрин пристигнаха двама индианци от племето чипевайян. Шейната им бе теглена от смесена порода кучета от юг. От този момент Къминс рядко намираше време да се занимава с Мелиса. Снегът се топеше бързо и затоплянето ускоряваше движението на ловците. Хората на Муки, западно от Пустинните земи, пристигнаха първи, натоварени с кожи от мускусни бикове и карибу. Големокраките им кучета от породата макензи теглеха като коне и скимтяха като кутрета, когато биваха нападани от ескимоски кучета и хъски.
Сега всички пътища — от изток, от запад, от юг — водеха към станцията. На третия ден след пристигането на доставките настана истинско вавилонско стълпотворение от всевъзможни викове и ръмжене. Тишината и спокойствието, при които бе починала жената на Къминс, вече бяха изчезнали.
Боевете и враждите се водеха между кучетата, а виковете бяха неизбежният човешки съпровод. Петдесетина кучета, диви като вълците, от които повечето от тях произлизаха, внезапно се втурваха едно срещу друго и нескончаемо се давеха. Почти всички кучета бяха ожесточено настървени, с изключение на едрите макензи и кучетата от смесена южна порода. Жестоки кучета от Лабрадор, надвивани само от смъртта, пристигаха от околностите на Хъдзъновия залив. Дребни ескимоски кучета, зли като дребните си черни господари, се срещаха с тъмни малемути, много по-едри от тях и идещи от Атабаска.
Чаткането на кучешките зъби не утихваше. То започна с първото пристигане на шейните, не престана от изгрев до залез и после продължи около лагерните огньове през нощта. Снегът бе опръскан с кръв и тая миризма още повече освирепяваше потомците на вълците. Враждата беше на живот и смърт. Жертвите бяха предимно измежду тромавите макензи и от южната порода — смес от булдози, датски и овчарски кучета.
Високата елха над гроба на Мелиса сякаш навъсено гледаше свирепата битка. Същевременно редом с кръвопролитната борба човешките сърца бяха изпълнени с преливаща радост. Завързваха се нови приятелства, старите се скрепяваха в по-тесен съюз на братството, което осеняваше всички под сивото и студено северно небе.
Между ловците нямаше спорове. Нямаше озлобление на човек срещу човек. Ако острите зъби на хъски от Хъдзъновия залив разкъсваха нежната шия на някое куче макензи, това си бе работа на кучетата, а не на господарите им — те не се караха.
Един ден няколко свирепи ескимоски кучета нападнаха огромно хъски под голямата елха и го разкъсаха. Когато Къминс излезе след пладне от магазина на компанията, видя неколцина ловци да ограждат гроба с храсти. Никой не си позволяваше да накладе огън в близост до скъпото на душата му място и скоро по утъпканата пъртина кьм хижата му заприиждаха хора от гората, които искаха да видят малката Мелиса.
За момиченцето това бяха безкрайно щастливи дни. Хижата се напълни с подаръци за Мелиса: зъби от полярни мечки, донесени от дребните черни хора, които пък ги бяха получили от жителите на крайбрежието; странни идоли от дърво, кожи, лисичи опашки, рисови крака, сухи и захаросани плодове, купени на баснословна цена от магазина, а хората на Муки й донесоха мускус от западната част на Пустинните земи.
Ян бе щастлив от тая почит, оказвана на Мелиса. Връзката му с хората на Къминс укрепваше. Той престана да ги отбягва и вече охотно се сприятеляваше с тях.
Ян стоеше с гръб към хижата и с лице към празненството около големия огън. Току-що бяха свалили от шиша третия карибу и кучетата настървено се разлаяха.
Злостната кучешка свада накара Ян да притаи дъх. Липсваше само едно нещо, за да бъде тази картина досущ като онази, която се бе запечатала завинаги в паметта му.
Възбуденият му мозък с трескава бързина преобразяваше сцената пред него в някогашната сцена. Чу глас на момче — своя глас. Видя като насън бясното нападение на мъжете и блясъка на ножовете. После, от мястото, където лежеше, изпотъпкан и окървавен на снега, зърна дългите и тънки кучета, отнасящи с луд бяг човека, чийто живот бе застрашен от ножовете.
Уилямс бе там и бе видял сражението. И неговият нож бе заблестял с другите в опита за убийство. Но сега, в празничната нощ, Уилямс явно не бе успял да разпознае цигуларя.
Ян бързо тръгна към огъня, но се спря по средата на площада. От гората зад хижата на Къминс бавно пристигаше една шейна, теглена от кучета. Шейната се спря при елхата, скрита от погледите на пируващите. Ян чу ниски мъжки гласове. Една фигура с вид на смъртно уморен човек се насочи към празненството.
Шейната бе нова. Идеше от изток и сърцето на Ян се преобърна при мисълта за мисионера, когото очакваха да пристигне с пощата.
Отначало Ян тръгна срещу непознатия, за да го пресрещне сред площада, но без видима причина промени намерението си и се отправи към шейната.
Оттам се надигна втора фигура и тръгна кьм Ян:
— Кучетата ни са толкова изтощени, че ни е страх да идем по-близо до огньовете: ще си изпатят от вашата глутница!
Тоя глас накара Ян да изтръпне. Той се взря кьм чужденеца.
— От Чърчил ли идете.
— Да, напуснахме Етоней точно преди една седмица. Чужденецът се загледа в сухото и гордо лице на момчето.
Извика изненадано и се дръпна назад. Ян изпусна цигулката на снега.
Настъпи зловещо мълчание, което трая само един миг. Мъжът се отмести в сянката, последван от момчето. После от гърдите на Ян се изтръгна яростен вик и той се нахвърли с блеснал нож срещу мъжа.
Чужденецът бе по-пъргав. Избегна опасността и когато ножът на Ян раздра ръкава му, той го повали на земята със силен удар. Замаян и окървавен, Ян с мъка се изправи на колене. Мъжът вече бе подкарал кучетата по пътеката из гората. Ян се втурна подир шейната, олюлявайки се от слабост.
Забрави, че ножът му остана на снега и че наблизо има други кучета и други хора. Знаеше само, че бягащият е същият, който и тогава му избяга, и то пак по този начин. Бе изпълнен с омраза и жажда за отмъщение.
От тичането силите му сякаш се възвръщаха. Чуваше пред себе си шума на шейната и плющенето на камшика по гърба на хъските. Избърса кръвта по бузата си и продължи с вълчия ход на горските бегачи, притискайки лакти до гърдите си.
С тия стъпки би могъл да преследва шейната с часове, зовейки неумолимата Немезида. Ала в неговия бяг липсваше хладнокръвието на Муки и умението на Жан дьо Гравоа. Когато плющенето на камшика започна да се чува по-слабо, Ян отпусна ръцете си и ускори тичането, възпламенен от лудото желание да настигне шейната, да измъкне човека, който го удари и да смаже това лице, което гневеше ума му, надсмивайки се и унижавайки го с погледа си зад нежния образ на жената, все тъй жива в неговия призрачен свят.
Докато тичаше, сянката на жената го тласкаше към отмъщението: искаха го от него големите й пламенни очи, хубавото й лице, което щеше да помни завинаги.
На Ян Торо му се струваше, че гласът на сянката го моли да стисне пръстите си около врата на бягащия и да го удуши.
Той не чувстваше снега под краката си, нито ударите на провисналите клони. Имаше нужда само от въздух и тичаше с отворена уста. Ако Жан дьо Гравоа би го видял така, би го сметнал за луд.
Шумът на шейната се изгуби. Ян събра последните си сили, но коленете му се подгънаха и той падна по очи на земята.
Посъвзе се от допира до снега и пак се изправи на колене. Чуваше далечните гласове на петдесетината души около огньовете. Значи тържеството продължаваше. Случилото се с него нямаше свидетели. Умът му скоро се проясни. Бе останал без оръжие, но като докосна празната ножница върху бедрото си, изведнъж си спомни как Муки бе отмъстил за жената на Къминс и отново пое по следите на шейната. Сега не позволяваше да го шибат провиснали клони. Движеше се като сянка — безшумно, предпазливо и пъргаво.
На едно място, където дърветата бяха разредени, откри под светлината на звездите кървави следи от стъпките на кучетата. По-нататък едно от кучетата съвсем бе кривнало от пътеката, личеше, че е падало в снега. Той откри и други признаци за изтощението на беглеца.
Когато пътеката бе мъчно проходима, човекът беше ходил пеш покрай шейната, сетне на равното пак се бе качвал. От дълбокото врязване на токовете му по снега ставаше ясно, че човекът е изморен и тежък. Това окуражаваше Ян.
Той пробягваше миля след миля, но шейната беше все тъй много далеч от зрението и слуха му.
Звездите и сенките вече предвещаваха пукването на зората.
Ян дишаше все по-тежко, често се препъваше, краката му отмаляваха и скоро почна да го обзема страх.
Никога ли нямаше да настигне кучетата? Нима те щяха да успеят да спасят от отмъщението дебелия си господар? Събра всичките си сили и с един нов устрем стигна до мястото, където големите елхи отстъпваха на храстите. Открои се гол каменист склон. Зад една голяма скала ясно личеше пътеката. Стъпи на нея, направи няколко крачки и падна, безсилен да се помръдне. Лежа така, стенейки от болка под сивото и студено небе, от което звездите вече бяха изчезнали.
Приличаше на почернял дънер в снега.
Един гладен вълк подуши въздуха и с печален вой наруши мълчанието в края на нощта. Ян Торо не трепна.
Вълкът се отдалечи. Ян обърна поглед към следите на шейната и кучетата. Там, където хребетът на скалата се очертаваше върху хладното небе, забеляза нещо, което се движеше. Не бе нито храст, нито вълк.
В дрезгавата светлината на зората пред очите му играеха причудливи сенки. Той запълзя напред. Постопли се от движението и като се изправи на крака, подуши въздуха. Вятърът духаше от юг, откъм скалата.
Миризмите му подсказваха близостта на човешко същество. Благоухаеше на огън от зелен балсам и смолист бор. Сред скалите блещукаше малък огън. Навярно бягащият мисионер приготвяше закуската си.
Ян бе обхванат от предишната лудост. Наблизо до скалата намери едно късо и дебело криво дърво.
От височината той видя покритата със сняг равнина. Бе осеяна с камъни и храсти. Лицето му съвсем побледня, когато ясно различи огъня, кучетата и човека.
Той слагаше на огъня някаква тухла. Кучетата лежаха около шейната като мъртви.
Ян пропълзя по скалите. Виждал бе някога как един рис пълзеше към една будна лисица. Така и той се промъкваше към човека. Едно от кучетата го усети и се размърда. Ян замря на снега. И щом песът отпусна муцуна на лапите си, той продължи още по-бързо. А човекът все тъй бе наведен над огъня. В очите на момчето се разгоря безумен пламък. Неспокойното куче пак вдигна глава и заръмжа. Човекът тревожно се озърна. Ян връхлетя със светкавична бързина и запрати дървото право по главата му. Мисионерът падна на земята. С още един скок момчето сграбчи падналия за гърлото и изрева:
— Аз съм Ян Торо, аз съм Ян Торо и дойдох да те убия! Пръстите му смъртоносно стискаха бичия врат на противника:
— Ще те убия, ще ти извадя душата!
Едрото тяло се привдигна изпод Ян. Нещо го удари няколко пъти по лицето. Момчето не усети никаква болка. Човекът задърпа косите му, но Ян не откъсваше поглед от почервенялото лице на мисионера, което вече посиняваше, а очите му се пълнеха с отчаяние.
— Аз съм Ян Торо! Ще те убия! Ще те убия!
Кръв течеше по лицето на Ян и той вече не виждаше очите на човека, когото искаше да удуши. Тежкото тяло успя да се обърне и момчето почти се намери под него, но пръстите му не отпускаха бичия врат. Така жестоко невестулката се впива във вратните жили на жертвата си.
Мисионерът надделя, тялото му смазваше с тежестта си момчето, по чиято глава продължаваха да се сипят удари, после и неговата шия бе стисната от яки пръсти. Ян едвам дишаше, искаше му се отново да извика, но от устата му излизаше само едно пъхтене, както впрочем и от устата на другия. И двамата стискаха, ала мъжът бе по-силен, а и шията му бе по-дебела и по-яка. След малко мисионерът успя да се опре на колене, а Ян, целият окървавен, лежеше под него с широко отворени очи. Победителят погледна ужасен жертвата си, после, олюлявайки се, отиде и впрегна кучетата, за да се спусне към равнината.
Едно птиче, свидетел на ужасната борба, кацна на главата на Ян, сякаш искаше да разгледа това странно лице, изцапано с кръв и измъчено от страданието.
Сивите мъгли се стопиха в бялото сияние на деня и над замръзналата северна земя бавно се появи изгряващото слънце.
На половин миля от скалата, която постепенно се спускаше към гората и равнината, един впряг от силни малемути теглеше на бегом тежък тобоган. В шейната беше седнала млада метиска кри, а Жан дьо Гравоа тичаше ту край нея, ту пред кучетата, размахал весело камшика.
— Не е ли красиво, Йовака? — питаше с възторг за стотен път Жан. — Не е ли чудесен тоя край призори, когато се запролетява? Тук не е като в Чърчил, където студеният въздух иде от ледените блокове и се задържа през цялото лято. Какво мислиш сега за твоя Жан дьо Гравоа и за неговата страна?
Той водеше със себе си тази великолепна девойка за радост на душата си. Тя беше с големи искрящи очи и с коси като гарваново крило. Метиската се усмихваше, изпълнена с гордост, и нежно му отговаряше на наречието кри — най-хубавия език на света.
Жан тичаше и подскачаше, размахваше камшика от кожа на карибу и пееше до задъхване. Тъкмо Йовака му подвикна да спрат, за да си почине, когато малемутите се дръпнаха назад и клекнаха на снега: пред тях лежеше окървавеният Ян Торо.
— Какво се е случило? — недоумяваше Жан.
Подхвана главата и раменете на Ян и повика Йовака, която едва се измъкна от тежките кожи, с които я бе наметнал.
— Това е цигуларят, за когото ти разказвах. Живееше с Къминс в станцията на езерото Бейн — поясни Жан. — Убит е! Удушен е и лицето му е съвсем смазано, като че ли го е газило животно.
Очите на Жан шареха наоколо, докато Йовака приклекна до него.
— Каква неравна борба е била! — въздъхна той. — Виждам по снега следите на огромен мъж и на едно момче. Убиецът е избягал с шейната!
— Топъл е. Може би не е умрял! — каза Йовака.
Жан дьо Гравоа се изправи на крака и в малките му черни очи блесна опасен пламък. Върна се при шейната, изхвърли от нея кожите, вързопите и всичко останало. Остави само пушката.
Кучетата възвиха послушно и бързо поеха по пътеката. Когато слезе в равнината, Жан приклекна в шейната с готова за стрелба пушка и под тихите му, но властни просъсквания кучетата изопнаха тела по следите на мисионера и неговите хъски.
Жан знаеше, че оня, който бе пред него, който и да е той, не можеше да е стигнал твърде далеч. Неговите малемути бяха три пъти по-бързи от хъските.
Гонитбата не трая дълго. Пътеката пресече тясната равнина, после кучетата си отвориха път и навлязоха в гъста гора от балсамови и борови дървета. Половин миля по-нататък пътеката се разшири и се насочи към едно замръзнало езеро, по което беглецът бе изминал доста голямо разстояние.
Челният малемут нададе тържествуващ лай. Жан опърли гърба му с камшика. Беглецът беше пред тях. Французинът се наведе напред да насърчи кучетата, но те не ускориха хода си.
Нещо проблясна на слънцето и над главата му просвири куршум.
— А! — промълви Жан. — Ти стреляш срещу мене? Той вдигна пушката над гърбовете на малемутите.
— Стреляш срещу Жан дьо Гравоа, а не знаеш, че той е способен да прикове на място един бягащ карибу на триста мили разстояние!
Той натисна спусъка. В първия миг нищо не се помръдна пред него. Сетне нещо се смъкна от шейната и падна на снега. След стотина крачки хъските се спряха и се обърнаха да видят какво става.
Когато приближи, Жан се хвана за главата, изненадан и уплашен:
— В името на всички небесни светци, това е мисионерът от Чърчил!
Преобърна мъжа и намери дупката от куршума, минал през тялото му. Мисионерът не даваше никакви признаци на живот.
— Мисионерът от Чърчил! — повтори сподавено Жан. Погледна слънцето и започна да тъпче с мокасините си по снега.
— Ледът скоро ще се разтопи и трупът ще иде на дъното на езерото — каза си той.
Подкара малемутите към гората, после се върна да пресече ремъците на изтощените хъски и ги разгони с камшика си:
— Вървете при вълците! Не припарвайте в станцията на Жан дьо Гравоа, че ще ви отреже езика и ще ви одере живи!
Горе, на високото, Йовака правеше кафе, а Ян лежеше близо до огъня, увит в кожи.
— Имала съм право, жив е! — усмихна се Йовака.
Връщането на Жан дьо Гравоа в станцията се оказа по-драматично, отколкото беше предполагал самият той, не само защото водеше от Чърчил една хубава девойка, а защото караше и полумъртвия Ян Торо.
Няколко дни Жан се забавляваше да дразни любопитството на хората. На никого не каза нито дума за мъртвия при езерото отвъд гората. Хъските не се върнаха и нямаше никакви улики за изчезването на мисионера.
След празника на карибу събирачите на кожи започнаха да се разотиват. Ескимосите заминаха рано сутринта, а на другия ден хората на Муки тръгнаха на запад. Почти всички останали по един или по двама хванаха гората на юг и изток.
Двадесетина души обещаха да се завърнат кьм края на пролетта. Между тях бе и Жан дьо Гравоа с жена си.
Раненият Ян лежеше в хижата на Къминс. Бащата държеше Мелиса изправена до леглото, когато Жан влезе да види момчето.
Като поседя малко, Жан се обърна към Къминс:
— Днес заминавам за Атабаска. Преди да си отида, бих искал да поговоря с момчето. Трябва да му кажа нещо, което никой не бива да чуе. Ще ми позволите ли?
— Говорете му, колкото искате — кимна Къминс. — Но не го измъчвайте с мисионера. Няма да ви каже нито дума.
Очите на Ян изразиха по-голяма благодарност от думите му, когато Жан дьо Гравоа седна до него. Вече знаеше кой го бе довел полумъртъв в станцията. Французинът се заозърта, за да се увери, че не ги подслушва никой. Сърцето на Ян заби неспокойно: питаше се, какво ли иска да му каже.
Жан му се усмихна по един особен начин:
— Ах, каква борба! Ти си храбро момче, Ян Торо!
— Да не би да сте видели? — отрони Ян.
Без да съзнава, той произнесе тия думи на френски. Жан хвана слабата му ръка и весело се засмя, понеже бе французин до дъното на душата си.
— Дали съм го видял? Нито аз, нито Йовака сме видели нещо, но бе написано много ясно на снега. Не тръгнах ли по пътеката, която слиза от планината, докато Йовака те съживяваше? Не видях ли при езерото нещо черно, прилично на обгорял дънер? И като се приближих, не видях ли трупа на мисионера от Чърчил? Кажи, Ян Торо?
Ян се изправи на леглото.
— Ш-ъ-т! — рече тихо Жан и кротко го принуди да легне. — Няма нужда да казвам какво има на дъното на езерото. Света Богородица ме накара да сънувам тая нощ, че би ти било приятно да се увериш лично в несъществуването на мисионера. Ледът ще се стопи след някой ден и трупът ще потъне.
Жан отново се озърна предпазливо и прошепна поверително: — Ако видиш по трупа на мисионера нещо, което не разбираш, помисли за Жан дьо Гравоа.
Той стана и се наведе над бледото лице на Ян:
— Днес заминавам за Атабаска. Може би скоро ще чуеш да се говори, че Жан дьо Гравоа би направил добре, ако не се явява вече в станцията при езерото Бейн. В такъв случай винаги ще можеш да ме намериш между Фон дьо Лак и реката на Бобрите, където ще стигнеш за четири дни, вървейки по границата на Пустинните земи, откъм страната на мускусния северен бик.
Жан се усмихна от прага на вратата и вдигна рамене:
— Питам се дали Ян Торо е разбрал какво му казах? Къминс намери момчето с пламнали бузи.
— Дявол да го вземе този Гравоа! — измърмори той.
— Бе като брат към мене. Аз го обичам! — каза Ян.
Два дни след заминаването на французина Ян оздравя от треската и по пладне приготви кучетата на Къминс.
Последният ловец беше заминал от станцията тая сутрин и шейната му бе оставила дълбоки следи по омекналия сняг. Това бе представителят на компанията във форт Чърчил. Ян тръгна по неговите дири.
Пътеката минаваше близо до ската, където той се беше борил с мисионера, и след няколко мили се съединяваше с пътеката на Жан дьо Гравоа. Ян се изкачи на скалата. От това място се бе спуснал да нападне бягащия. Слезе при езерото и се увери, че Жан му бе казал самата истина. Мисионерът бе забил нос в тинята и се беше вкочанил.
Ян пусна кучетата да вървят ходом по целия обратен път и пристигна в станцията по тъмно. Мабела бе приготвила вечерята. Къминс го чакаше и внезапно откри, че погледът на момчето беше различен. От тази вечер Ян престана да изглежда като налудничав. Успокои се и стана по-приветлив.
Един ловец от племето кри бе намерил цигулката и я бе донесъл на Мабела. Преди Къминс да беше довършил вечерята си, момчето дръпна лъка по струните и свири, докато всички светлини в станцията не угаснаха и докато самият Къминс не заспа. Като престана да свири, Ян усети, че вътре в цигулката има нещо.
Къминс спеше с лице към стената. Ян бръкна в отвора на цигулката с тела, който му служеше да си чисти револвера, и извади отвътре свитък листове, изписани с тежък мъжки почерк с почти съединени думи. Затисна ги с цигулката да не се увиват. Написаното бе на френски език. Почеркът на последните страници бе женски. Ян се зачете и стигна до последната страница.
Къминс се обърна в съня си. Ян излезе на пръсти. На югоизток небето над гората сякаш пламтеше от пролетната лупа. Ян почувства, че цялото му същество се изпълва с едно ново желание. От листовете в цигулката сякаш бе излязъл някакъв дух, който го викаше.
За пръв път в самотния си живот той чу зова на големия свят отвъд гората. Притисна писмото на жената до устните си и прошепна:
— Ще дойда при тебе, когато и малката Мелиса ще може да дойде!
Загърна изписаните страници в избелелия плат и пак ги скри в цигулката.
Сутринта Къминс каза от прага:
— Колко топло е вече! Снегът и ледът се топят, Ян. Пролет е. Днес ще приберем шейните и ще започнем да храним кучетата с риба.
Слънцето започна да изгрява все по-рано. Дните се удължиха. С топлината дойдоха и уханията на набъбналата земя. Гората се събуждаше за нов живот. Птиците зачуруликаха, гонейки се из простора от сутрин до вечер. Гарваните чистеха перата си на слънцето. Козината на животните постепенно променяше цвета си, за да се нагоди към околния свят.
Пъпките на тополите се разпукваха на две. Мечките излизаха от зимните си бърлоги, последвани от малките мечета, които се учеха да смучат сока от тополовите пъпки. Елените се спускаха от върховете и скалите, където бяха зимували. Подир тях идеха и вълците, защото те се хранеха с изостаналите от стадото слаби и болни елени. Буйни потоци течаха от разтопените снегове. Пукаха се ледовете. Всяка вечер бледата светлина на северната нощ се отдръпваше към полюса.
Животът в станцията следваше обичайния си ход. От време на време от гората пристигаше забързан ловец, но не се задържаше повече от ден-два, и пак заминаваше отнасяйки в самотата си някой необходим предмет. Уилямс бе зает с книжата си, понеже очакваше да дойде от Лондон главният агент на компанията. Къминс помагаше на агента, ала му оставаше и много свободно време.
Двамата с Ян мъкнеха от гората греди за една пристройка към малката хижа. Мелиса наблюдаваше от мечата си кожа новата къща с видим интерес. Къминс сияеше от радост, щом детето харесваше нещо от строежа.
А Ян бе най-щастливото момче на света. Вярваше, че Мелиса разбира какво вършат с Къминс и тая вест се разнесе сред хората в станцията. Често Муки, Пери и самият Уилямс се застояваха при Мелиса, смаяни от ранното развитие, което добрият Бог бе пратил на това бяло дете. Чудото стана предмет на много разговори сред тия хора, които бяха мълчаливи и с малко думи изразяваха мислите си.
Един ден Муки доведе две индианчета и ги сложи да седнат на мечешката кожа: те гледаха наоколо с пълно равнодушие и с това потвърждаваха колко голяма е разликата между тях и Мелиса.
— Не е чудно скоро да проговори — каза една вечер Къминс на Ян, който настройваше цигулката си. — Вече е почти на шест месеца.
— Мислите ли, че може да започне с френски? — попита Ян.
— Защо? — погледна го Къминс.
— Защото съм я чувал често да казва: „Бонбон, бонбон!“
— Смяташ ли, че е възможно? Ян отговори без колебание:
— Аз започнах с английски, а съм французин!
Момчето засвири. Къминс сякаш не слушаше музиката. Стоеше на прага и тъжно гледаше кьм на елхата до гроба. После каза:
— Не е хубаво така. Не й давай вече сладки, когато казва „бонбон“. Трябва да забрави.
На другия ден Ян изсече храстите около гроба на жената. Запиля се по южния склон и по залез донесе оттам кошница с червени снежни цветя и ги посади на гроба. Под елхата посади още и лабрадорски чай и бакниш.
Пролетта отмина. Настъпи лятото. Ян започна да води Мелиса из гората и след всяка разходка се завръщаше с букети. Гробът под елхата не оставаше без цветя. С тях беше пълна и готовата пристройка към хижата. Ян и Мелиса бяха щастливи. Обитателите на станцията им се радваха, както преди се бяха радвали от присъствието на жената. Само Къминс страдаше все по-силно. И пролетта, и лятото събуждаха болката му, сякаш жена му бе починала вчера. Когато видя за пръв път червените цветя на гроба й, заплака като дете. Жена му много харесваше тия цветя. Неведнъж бяха ходили да ги търсят из гората и тя винаги закачваше косата си с някой стрък.
Тъжните спомени караха Къминс да търси усамотение в гората и той често тръгваше по пътеките, по които бяха вървели с жена си. Понякога скръбта така го връхлиташе, че му идеше да легне на земята и да умре, само и само да се доближи до духа на любимата.
Той не виждаше в бъдещето си нищо освен голямата си самота и оставяше Мелиса на грижите на Ян.
Безсънните нощи и мъчителните дни го стопиха. Един ден каза, че работите на компанията му налагат да иде в Чърчил и в началото на август замина за Хъдзъновия залив.
По тоя начин върху Ян падна голяма отговорност. Мелиса бе силно привързана към него, но сега в отсъствието на баща си го обикна още повече. Ян имаше намерение да отиде до Атабаска, за да посети Жан дьо Гравоа, като остави за петнадесетина дни Мелиса на Мабела, но се отказа. Мелиса толкова се привърза към него, че беше готова да заплаче, ако той дори само за минута се откъснете от нея. Така твърдеше Мабела, пък и това се потвърждаваше от бурната радост на детето при появата на Ян.
Есента, когато Къминс се завърна в къщи от форт Чърчил, донесе цял пакет с подаръци за Мелиса, включително нови книги и нови илюстровани вестници, за които бе похарчил част от печалбата си.
Докато изваждаше и развиваше подаръците пред очите на Ян и Мелиса, както бе на колене, той обърна се към момчето:
— В Чърчил се питат какво се е случило с мисионера, който бил заминал с пощата. Казват, че бил видян за последен път в Етоней.
— А някой видял ли го е тук? — поинтересува се Ян.
— Не, доколкото имат сведение — каза Къминс. — Човекът, който го карал, също не се завърнал в Чърчил, та не се знае какво е станало и с него. Един чиновник от компанията отиде в Етоней и може би ще дойде и на езерото Бейн, но не ми се вярва да намери мисионера.
— На мен също — каза студено Ян. — Може би е умрял и вълците и лисиците вече са го изяли… Или пък рибите.
Къминс все още развързваше пакета. Две от книгите даде на Ян.
— Докато бях в Чърчил, от Лондон пристигна параходът с храни и докара доста и от тези книги. Това са учебници. През зимата в Чърчил ще бъде открито едно училище, а по-късно и в Йорк фактъри, в Хейес.
Къминс продължи:
— Това ще е първото училище, което отстои на по-малко от четиристотин мили от нас, тоест в Принц Албърт.
През следващите дни Ян често се разхождаше сам из гората и размишляваше по въпросите, които му постави Къминс. Трябваше ли да осведоми Жан дьо Гравоа за чиновника от компанията, който беше натоварен да извърши разследване по изчезването на мисионера?
Първата му мисъл бе да отиде веднага при Жан отвъд Фон дьо Лак, за да го предупреди. Но дори чиновникът да дойдеше на езерото Бейн, той нямаше как да узнае, че мисионерът е на дъното. Не си струваше повече да се занимава с чиновника на компанията, който бе отишъл в Етоней. По-скоро го смущаваше новината за училището, защото това засягаше и Мелиса. Тая година училището щеше бъде в Чърчил, а идната година — в Йорк фактъри. Ако той изкараше това училище, докато Мелиса беше малка, после можеше да й стане преподавател…
Проектът бе сред най-големите от всички в живота на Ян. Ще се научи да чете и пише, ще усвои и много други знания, които после ще обогатят и Мелиса и тя ще заприлича по образованост на майка си.
При първите студове, предвестници на зимата, Ян окончателно премисли хубавата идея и я сподели с Къминс.
След като бе взел своето решение, Ян не можеше да не го изпълни. Муки познаваше пътя за Чърчил и се съгласи да замине с него. Трябваха им само три дни, докато жената на Уилямс ушие на Ян нова дреха от кожа на карибу.
И ето, че момчето свиреше за последен път в хижата. Мелиса заспа. Ян я подържа на ръце и пак я сложи в детското легло до стената. Къминс тури ръка на рамото на момчето и го изведе навън, където се очертаваше гората, черна и мълчалива под звездното небе. Върхът на самотната елха се извисяваше над всички дървета и сякаш сочеше право към небето.
— Тя първа те чу в онази нощ, Ян! Много по-рано от мене почувства, че се приближаваш. Вярвам, че и сега… знае…
Той с трогателна нежност се опря на рамото на Ян:
— Момче, няма ли най-сетне да ми кажеш кой си и защо дойде в онази нощ?
— Ще ви кажа. Ида от Голямата мечка. Казвам се просто Ян Торо. Добрият Бог ме накара да дойда в оная нощ, защото… — сърцето му заби лудо, — защото тук е малката Мелиса.
Къминс не каза нищо. Прибраха се в хижата и той извади от сандъка една кесия от еленова кожа:
— Отиваш в Чърчил заради двете! — прошепна Джон, за да не събуди детето. — Вземи това!
Ян се отдръпна леко:
— Не, ще си намеря работа в компанията в Чърчил. Парите са за Мелиса, когато порасне. Ян Торо не е… как се казваше?
Зъбите му пробляснаха в къса усмивка. Лицето на Къминс потъмня:
— Тогава Ян Торо да не се връща при Мелиса! — каза решително той. — Отиваш да се учиш, а не да работиш! Какво решаваш? Ще вземеш ли кесията, или няма да се връщаш на езерото Бейн?
Ян взе кесията и се изчерви, а Къминс се изненада от странния блясък на очите му.
— Ще ви върна тия пари, на вас и на Мелиса! Кълна се, ще ги върна. Ян Торо не лъже.
На другия ден Ян замина. Никой не чу последните му думи към Мелиса. Никой не бе свидетел на раздялата им. Къминс, който разбираше скръбта на момчето, се бе отдалечил от хижата, преди Муки да е приготвил кучетата за път. Къминс можа да чуе отдалеч само тихата и нежна музика, която Ян свиреше на раздяла с детето.
След три седмици Муки се завърна. Разказа, че през цялото пътуване до Чърчил Ян не отронил нито дума. И всяка нощ до късно свирел тъжни песни на цигулката си.
Зимата бе дълга за Къминс и Мелиса и още по-дълга за Ян. Агентът на компанията при езерото Бейн бе дал препоръчително писмо до агента на компанията в Чърчил и Ян се настани у помощник-началника на бюрото на станцията, Макдоналд, един рус младеж, пристигнал неотдавна от Англия. Той беше весел и добър. Щом узна, че новият му другар е дошъл от Пустинните земи, за да посещава училището, веднага се нагърби с ролята на частен учител.
Преди всичко помогна на Ян да оправи произношението си. По време на тия уроци Макдоналд се превиваше от смях.
Училището се отвори през ноември и Ян се намери сред двадесетина ученици, дошли от горите. Две бели деца и един метис идеха от Етоней. Агентът от Нелсън Хаус бе изпратил тук сина си. Други трима ученици бяха от горите по горното течение на река Чърчил.
Със своята музика Ян още от самото начало спечели благоволението на учителя, който беше изпратен от компанията. Ян четеше денонощно и в продължение на два месеца единственият му съперник бе момчето от Нелсън Хаус. Обаче повече научаваше не от училището, а от Макдоналд, който му даваше знания за живота в чудния свят отвъд гората. Нататък го теглеше и душата му, изпълнена с надежди.
Когато не мислеше за Мелиса, той мечтаеше за тоя друг свят: на няколко пъти през зимата изваждаше малкия свитък от цигулката и препрочиташе страниците му.
— Някой ден ще отида там — казваше си. — Някой ден, когато и Мелиса ще може да дойде.
За Макдоналд другарството на това момче от езерото Бейн бе благодат. Младият шотландец страдаше от носталгия и колкото повече тъгата му се засилваше, толкова повече изпитваше желание да говори за света, от който идеше. Разказа на Ян за старото оръдие, изоставено преди години сред храсталаците и пълзящите растения, където преди се е намирал форт Чърчил. Описа как е пристигнал първият параход в залива. Говори му и за Хъдзън. За другарите, за големите войни, за крале и кралици, за странни народи. Вечер му четеше от книгите, които бе донесъл със себе си.
С течение на времето духът все по-настойчиво викаше Ян в непознатия свят и му нашепваше да сподели с Макдоналд тайната си, която криеше в цигулката. Едва не се изтърва, когато една неделя Макдоналд му каза:
— Отивам си у дома с парахода, който ще дойде през лятото. Не би ли дошъл с мен, Ян?
Гореща вълна обхвана Ян и само случайността му попречи да открие тайната на сърцето си.
В този момент те се намираха пред замръзналия залив, който се простираше по протежение на безброй мили към полюса. Наблизо неспокойният прилив си пробиваше път през пукнатините на леда и напредваше все по-навътре в заледеното крайбрежие. От пръстта на изровения бряг стърчаха краищата на тъмни предмети с формата на сандъци, които някога са били пълни с пушки, а сега съдържаха костите на хора, живели и умрели преди много години. И докато Ян мълчаливо гледаше тия ковчези, които бавно се заливаха от прилива, мисълта за Мелиса го накара да изтръпне: кой знае какво можеше да се случи в продължение на една година!
През пролетта Ян се завърна на езерото Бейн. През есента посещаваше училището в Йорк фактъри. А третата година се учеше в Нелсън Хаус. После учителят на компанията умря и не бе заместен от никого.
По средата на третата зима Ян пак се завърна при езерото Бейн. Притиснало гьрдите си щастливата Мелиса и обеща никога вече да не се разделя с нея. По-късно неспокойният дух го подтикна да каже на Къминс:
— Когато Мелиса стане по-голяма, няма ли да е добре, ако отидем с нея на юг? Тя не бива да живее винаги в този край.
Къминс го изгледа с недоумение, но щом схвана смисъла на неговите думи, гласът му прозвуча твърдо:
— Майка й ще остане завинаги тук, под елхата, и ние няма да я изоставим никога, освен ако Мелиса не си отиде един ден сама.
След този разговор Ян не погледна вече вътре в цигулката. В живота му нямаше нищо друго освен изгрев и залез. Мелиса бе неговият свят и дотолкова изпълваше сърцето му, че той забрави всичко друго. Наблюдаваше бавната промяна на косите й: бяха започнали да стават по-тъмни и златисти, като златото постепенно потъмняваше и придобиваше топъл кафяв оттенък. Мелиса все повече заприличваше на майка си. Ян се радваше, а Къминс, мълчалив като всякога, благославяше небето.
Така вървеше животът в станцията на езерото Бейн. А когато Мелиса започна деветата си година, от юг пристигна една неочаквана вест, която хвърли черна сянка върху жителите на гората. Навред се носеше мълвата, че „червеният ужас“ е наблизо. Страх обзе всички сърца от границата на цивилизацията до Хъдзъновия залив.
Преди деветнадесет години същата вест пак се бе пръснала от юг и наистина бе последвана от червения ужас. Жителите на горите още помнеха страхотните му размери. Хиляди гробове без никакъв знак бяха осеяли местата от горните течения на залива Свети Яков чак до езерата на Атабаска.
Първите достоверни новини пристигнаха в началото на зимата от Дьо Броше, на Еленовото езеро. Местният агент Хендърсън предаде предупреждението, получено от Нелсън Хаус и от югоизточната област. В станцията дойде пратеник и съобщи на Уилямс:
— В Нелсън върлува едра шарка! Шири се сред племето кри на езерото Уоластън. Един Бог знае какво зло ще причини на индианците в залива. Узнахме, че помита и племето чипеваиян между Албани и Чърчил.
Същия ден пратеникът замина с изморените си кучета.
— Отивам на запад да предупредя хората на Ревийон и да ги поздравя от компанията — каза той на тръгване.
Три дни по-късно се получи известие от Чърчил, че всички чиновници на компанията и всички поданици на Негово Величество британския владетел на запад от залива се готвят да се бранят от червения ужас. Щом Уилямс прочете известието на агента от Чърчил, стана по-бял от хартията, която държеше.
— Единственото нещо, което можем да направим — рече той, — е да изкопаем гробовете.
Прочете на висок глас съобщението пред всички мъже и мнозина от тях тръгнаха да разнесат вестта из територията на станцията. Кучетата бяха впрегнати набързо и във всяка шейна бе сложен по един топ червен плат. Лицето на Уилямс бе все така бледо, когато извади от магазините на компанията зловещите топове плат, вестители на смъртта, заразата и ужаса.
Ян тръгна към Чърчил и после се отправи на юг покрай Хазабала, където цялата област бе осеяна с капаните на ловците метиси и французи.
Намери най-напред хижата на Кроасе и жена му и остави там една част от плата. Кроасе на свой ред впрегна кучетата си и замина на юг с една четвърт от червения плат.
Между Хазабала и езерото Клокол Ян намери други три хижи и там също остави от плата. Четиридесет мили по на юг бяха капаните на Анри Ланглоа, най-големия ловец на лисици в станцията. На третия ден сутринта Ян тръгна да търси Ланглоа и след пладне намери една добре отъпкана пътека.
Отмина шест от капаните на Ланглоа, но всички бяха без примамка. Три от тях бяха отворени, а при седмия намери останките на една червена лисица, оглозгала до кокал. След още два капана намери белка без глава. Озадачен, Ян разгледа отпечатъците от обущата по снега. Най-скорошните бяха от няколко дни. Тогава подкара бързо кучетата си, без да се спира да разглежда капаните и накрая се спря в едно сечище. Оттук се виждаше хижата на ловеца, пред която висеше на прът зловещият червен знак.
Ян се отдалечи бегом. От глинения комин на хижата не излизаше никакъв дим. Прозорците бяха заледени. Ян извика няколко пъти, но не последва никакъв отговор. Нямаше признаци на живот. Стреля два пъти с пушката. Пак нищо. Тогава той обърна шейната на север и не даде отдих на кучетата, докато не зърна езерото Бейн.
Кучетата бяха като пребити. Къминс и Уилямс излязоха да го посрещнат пред магазина на компанията.
— Пред хижата на Ланглоа има червено знаме! — каза Ян. — Виках, стрелях с пушката, но никой не се обади. Изглежда, Ланглоа е умрял.
— Милостиви Боже! — простена Уилямс.
Червеното му лице посиня. Къминс отведе кучетата, а Ян влезе в магазина да хапне нещо.
Муки и Пери се върнаха в станцията на следващия ден. Младият Уилямс също не закъсня да се прибере. Беше видял следите от болестта сред индианците от племето кри в Уотърфонд.
Всеки ден в станцията ставаше все по-тежко. Известно време Ян сякаш не разбираше целия ужас на положението, продължаваше да свири на цигулката и да подскача весело около Мелиса в хижата. Той не бе видял епидемията отпреди деветнадесет години, не я бяха видели и другите, включително и Муки, най-малкият от всички.
Ян не знаеше какво нещо е червеният ужас, който идеше да покоси жителите на обширния Нортланд и да го обезлюди като Сахара. Но скоро разбра. През февруари бе изчезнало почти цялото племе кри край езерото Уоластън. Червеното знаме сочеше пътя от Нелсън Хаус насам. Смъртта чукаше от хижа на хижа и в гората на запад. Към средата на месеца езерото Бейн бе отворено единствено откъм север.
Линиите на капаните на компанията бяха съкратени и после съвсем изоставени. Започна се голямата борба с епидемията. Уилямс събра хората си и разясни как подобна битка е била водена преди две десетилетия. В район от шестдесет мили около станцията трябваше да се обходят всички хижи на бели и индианци и там, където се развяваха червени знамена и хората бяха умрели, хижите трябваше да се запалят. Опасността за изпълнителите на тази задача се състоеше в това — да проверят помещенията. Можеха и сами да станат жертви на смъртта, но щом призивът бе отправен, всички се отзоваха единодушно.
Къминс и Ян обядваха за последен път с Мелиса. Седнала между тях, тя бе озадачена от мълчанието им. След като се нахраниха, двамата излязоха навън.
— Муки не е дошъл в магазина — забеляза Къминс. — Уилямс мисли, че е отишъл с кучетата, но това не е вярно. Видях го, когато се прибра в хижата си след полунощ. Утре сутринта може би ще има червено знаме и на езерото Бейн.
Ян сподави острия вик.
— А! Една светлина! — изохка Къминс. — Борова главня пред вратата му.
Откъм хижата на Муки се разнесе треперлив жален глас. Беше бащата на метиса. Тук-там започнаха да се явяват и други светлини като през онази нощ, когато Къминс излезе да съобщи за смъртта на жена си. Той хвана Ян за ръката, обзет от ужас:
— Ето го и знамето! — прошепна. — Върни се при Мелиса. Вкъщи има храна за един месец. Ще донесеш и дърва. Залости вратата и проветрявай само през задния прозорец. Стой затворен вътре, докато всичко се свърши! Върви!
— Отивам при червеното знаме! — твърдо каза Ян и се отдръпна от него. — Вие трябва да останете при Мелиса!
— Моето място е при мъжете.
— И моето! — настояваше Ян.
— Един от нас трябва да се затвори вкъщи с нея! — умоляваше Къминс. — Нали ти дойде през онази страшна нощ, защото тук бе Мелиса, нещо те бе изпратило, не разбираш ли? И тя никога оттогава не е била в опасност. Трябва да останеш с цигулката си при Мелиса!
— Тя ще избере сама! — каза Ян. — Сега ще идем в хижата и кьм когото се обърне най-напред, той ще отиде при червените знамена. Другият ще остане с нея, докато премине епидемията.
С тия думи Ян тръгна към хижата и като отвори вратата, отдръпна се да стори път на Къминс. После, зад широките му рамене се усмихна и протегна ръце към Мелиса, която си играеше на масата. Къминс не забеляза нищо.
Ян хиляди пъти беше правил така и Мелиса знаеше какво следва: целувка и весело подхвърляне до тавана. Тя скочи от пейката и се затича към него. Тоя път не я подхвърли, само я прегърна и скри лицето си в меките й коси. После погледна Къминс.
— Нагоре, нагоре, Ян! — извика Мелиса.
Той я подхвърли, целуна я пак и я сложи да седне на края на масата.
— Аз отивам при болните от племето кри — каза половин час по-късно Ян на Уилямс. — Сега, когато епидемията е дошла и на езерото Бейн, Къминс трябва да остане с Мелиса.
Сутринта Ян пое старата пътека за Хазабала. Хората от племето кри си бяха отишли. През деня попадна на следите им, които се отдалечаваха на север. Каза си:
— Отишли са при ескимосите. А, Казан, какво има, за Бога?
Челното куче бе клекнало и ръмжеше срещу една фигура, която залиташе насам. Това бе Кроасе. Французинът с охкане падна върху шейната.
— Болен съм и съм гладен — проплака Кроасе. — Самият дявол е влязъл в хижата ми. От три дни не съм ял нищо друго освен сняг и един суров дрозд.
— Болен? — отдръпна се Ян.
— Да, болен, защото стомахът ми е празен. — Показа му превързаното си с една окървавена дрипа рамо и голия си врат. — Десет дни не бях у дома, ходих да разнасям червения плат, а когато се върнах, намерих същия ужасен знак над моята хижа. Поисках да вляза, но жена ми залости вратата и каза, че ще стреля срещу мене, ако не се запилея из горите. През нощта се опитах да се промъкна през един прозорец и тя ме заля с вряла вода. Направих си индианска колиба в края на гората и прекарах там пет дни, но нямах кибрит, нямах и какво да ям. Приближих се до хижата и жената наистина стреля по мен и ме рани в ръката.
— Ще ви дам нещо за ядене — окуражи го Ян. — Откога се вее червеното знаме?
— Изгубих понятие за времето, но сигурно не е по-малко от дванадесет дни и навярно едва ли ще бъде свалено до края на зимата.
— Това не може да е шарка. Идете и кажете на жена си!
— За да ме застреля от благодарност! — измърмори Кроасе, унищожавайки хляба и сухара. — Отивам на езерото Бейн, дай ми дванадесет клечки кибрит. Тоя дрозд ще остане в стомаха ми цял живот, защото не го оскубах.
— Трябва да сте щастлив, Кроасе. Имате доказателство, че жена ви ви обича.
— Ако сачмите, врялата вода и празният стомах са доказателство, наистина ме обича, Ян Торо! Във всеки случай не вярвам да е искала да ме улучи. Прицели се зле, като всяка жена.
Ян го остави до един голям огън и се отправи на югозапад, за да изгори хижата на Ланглоа. Червеното знаме се вееше там, където го видя преди няколко седмици. Прозорците бяха още повече замръзнали. Ян почука на вратата с приклада на пушката. Счупи прозорците. Нямаше съмнение, че Ланглоа е умрял.
Донесе съчки от гората и ги натрупа близо до дървата, после седна на шейната да наблюдава огъня. Хижата пламна.
Той продължи на запад. Като се отдалечи на доста голямо разстояние, попадна на три изгорели индиански къщи, в една от които се виждаха овъглени кости. Пътят му заизвива ту на запад, ту на изток. При Сивия Бобър срещна един кри, който му каза, че двадесет мили по-нататък има едно напълно изоставено село от шест хижи. Ян веднага се насочи към селището, отправяйки молитви към всички ангели да пазят Мелиса.
Кроасе пристигна в станцията четиридесет и осем часа след срещата си с Ян.
— Червеното знаме е навсякъде! — помисли си той, като видя хижата на Муки. — На изток и на запад от Хазабала всичко е пламнало.
В станцията пристигна и онзи кри от Сивия Бобър.
— Шест индиански хижи опустяха. Хората вътре са мъртви.
Един чиновник от вашата компания отиде да ги изгори — каза той на Уилямс.
Без да се приближи до къщата на Къминс, Уилямс вдигна рога си от брезова кора и извика през него:
— Ян Торо е сред заразата на юг. Там работата е много за един човек. Отивам и аз с кучетата. Кроасе ще пази магазина за известно време.
Мелиса чу тези думи и когато баща й затвори вратата, тя го погледна с разширени от страх очи. Макар и дете, тя разбираше, че Ян се е изложил на голяма опасност. Строгите закони на дивия свят бяха започнали да оказват влиянието си и върху нея. И инстинктът, и разумът й се бяха изострили, както става с индианските деца, превърнали се в жени и мъже на петнадесет години.
Мелиса знаеше какво означава червеното знаме над къщата на Муки. Знаеше, че въздухът е опасен за тези, които го дишат, че жителите на гората измират, че наоколо витае нещо странно, което баща й наричаше мор, че Ян е отишъл далеч и също може да умре. Вратата им бе затворена с ключ и мандало. Тя не смееше да си покаже главата дори през прозореца, когато го отваряха за малко да се проветри и да проникне слънце.
Без да иска, Къминс засилваше страха й, отговаряйки точно на въпросите й. По тоя начин се увеличаваха и нейните познания. Мелиса все повече мислеше за Ян и често се взираше през двата затворени прозореца с надежда да го види, че се завръща. В малката Библия, останала от майка й, имаше една проста молитва. Всяка вечер момичето я произнасяше, като добавяше от себе си:
— Отче наш, който си на небето, моля ти се — запази Ян! Една сутрин брезовият рог повика Къминс на прага. Беше петият ден от заминаването на Уилямс. Кроасе съобщи:
— Муки и старият са умрели. Не виждам дим над комина. Отивам да подпаля хижата.
Къминс се тръшна като замаян на леглото си. Раменете му се разтресоха от плач. Мелиса, се притисна до него и също заплака. Тя не знаеше какво бе направил Муки за майка й. Знаеше само, че е умрял, убит от онова страшно нещо.
След малко Мелиса чу един особен шум и се лепна на прозореца. Хижата на Муки бе в пламъци. С разширени от ужас очи, но без сълзи, момичето гледаше пламъците, които се издигаха високо сред елхите. Представи си вътре Муки и изпищя. Баща й дотича и я отведе в нейната стая.
Сутринта Къминс влезе да я събуди и лицето му побледня като на мъртвец. Мелиса не беше заспивала. Бузите й горяха от треска.
— Ти си болна, Мелиса — прошепна уплашен Къминс. Падна на колене до нея и сложи ръка на челото й.
— Искам да си дойде Ян! — каза момичето.
— Ще изпратя да го повикат, миличка. Ще се върне скоро. Ще помоля Кроасе да иде да го потърси.
Измъкна се така, че тя да не види лицето му. Кроасе го зърна и излезе от магазина.
— Кроасе, за Бога, вземи кучетата и иди да търсиш Ян Торо! — изплака Къминс. — Кажи му, че Мелиса умира. Тичай, брат, тичай!
— Веднага тръгвам! — кимна Кроасе.
След няколко минути Къминс го видя през прозореца да заминава.
— Ян ще дойде скоро, Мелиса! — погали бащата косата й, паднала на гъсти вълни по възглавницата.
Косите й бяха също като на майка й, лъскави и меки. Детето мълчеше и го гледаше с очите на майка си.
Привечер настъпи промяна: червенината на треската изчезна от бузите на момичето. Мелиса заспа. Къминс остана цяла нощ до вратата. Призори, съсипан от дългото бдение, бе задрямал с клюмнала глава.
Когато се събуди, хижата бе пълна със светлина. Той дочу шум, стресна се и скочи на крака. Мелиса палеше печката.
— Тая сутрин съм по-добре, татко. Защо не поспа, докато приготвя закуската?
Къминс я грабна и затанцува с нея из стаята, събаряйки столовете. Хижата се изпълни с дим.
— Ти се разболя от видяното през прозореца, Мелиса. А аз, глупакът, си помислих…
Остави я на пода, замълча и после продължи с развълнуван глас:
— Страхувах се да не си се разболяла за по-дълго време, мила!
Той открехна прозореца и в стаята нахлу свеж въздух.
Кроасе се завърна. Не намери червено знаме над хижата на Къминс, но и не носеше известия за Ян. Бе успял да научи, че Уилямс се бил заразил и лежал болен в една индианска хижа. По-късно към тази лоша вест се прибави и най-лошата — агентът на станцията умрял през март и бил изгорен.
Кроасе отново пое пътя за Чърчил и се видя с жена си, която бе готова да го посрещне с разтворени обятия, а по-късно се присъедини към Пери да търсят заедно Ян на север. Не го намериха и Къминс изгуби всякаква надежда.
Не бе възможно да крие дълго опасенията си от Мелиса. Първото силно преживяване й се бе отразило много неблагоприятно. Не се заиграваше с играчките си като преди. Не похващаше книгите, подарени й от Ян след завръщането му от Чърчил и Йорк фактъри. Мелиса започна да се среща по-често с индианските и метиските деца в магазина. Слушаше разговорите на мъжете, но не им се усмихваше. Ян бе за нея и майка, и брат, и всичко най-скъпо, а си бе отишъл. Бе изчезнал и Муки, когото обичаше. Нямаше го и Уилямс. Светът се бе променил ужасно и празнотата наоколо засилваше нейната проницателност.
Отново се запролети. Слънцето огря снеговете и Мелиса съвсем заприлича на дивите деца из горите наоколо. Престана да се грижи за косата си, остави я да пада свободно по раменете й.
Една вечер дори пропусна да прочете молитвата си. Къминс не забеляза това. Не го забеляза и на другата, и на следващата вечер. Обзет от дълбока тъга, и той престана да обръща внимание на много неща. В хижата цареше униние и подтиснатост. Нямаше ги предишните смехове.
Един ден в началото на пролетта, както си обядваха и слънцето ги грееше през стъклата, шум от бързи стъпки накара Мелиса да вдигне глава към отворената врата. На прага се беше спряла странна фигура и втренчено гледаше към тях. Окъсаният побледнял човек протегна ръце. Мелиса го позна и скочи:
— Ян, Ян, моят Ян!
Гледайки Мелиса в прегръдката на госта, от вълнение Къминс не можеше да издаде никакъв звук. Най-сетне промълви:
— Ян!
Той прегърна и двамата. Ян обърна за миг лицето си към светлината и Къминс разбра:
— Прекарал си болестта, но не те е белязала!
— Слава Богу! — усмихна се Ян.
Мелиса погали бузите му. Тая вечер тя не забрави молитвата си и накрая добави:
— Татко наш, който си на небето, благодаря ти, че върна Ян!
След опустошенията на епидемията настъпи печално успокоение. Жителите на гората отново дишаха без страх, но от Хъдзъновия залив до Атабаска и чак до територията на Елените на юг се мълвеше за ужасните страдания, които никой никога нямаше да забрави.
Животът бе сломен от едно бедствие, по-страшно от онова, което разрушава градове, но сега бавно се възстановяваше. Нямаше кой да помага. Същите хора, които бяха минали през страданието, сега започваха всичко отново, изграждайки бъдещето си върху развалините на миналото. В продължение на няколко месеца племето кри пееше погребални песни, оплаквайки умрелите. Мъжете пристигаха в станцията без жени и деца. Всичко обичано и скъпо оставаше в гората. Рядко се мяркаше и по някоя жена. Кучетата виеха сред развалините, напразно зовейки изчезналите си господари.
Епидемията бе отнесла хиляди хора, но милионите смеещи се и танцуващи отвъд границата на гората знаеха съвсем малко за бедствието.
Станцията на езерото Бейн пострада най-малко от всички северни станции, защото ледените ветрове успяха да прогонят заразата на запад. С последните снегове пристигна новината, че Къминс е назначен за агент на мястото на Уилямс и Пери замина веднага за Фон дьо Лак да търси Жан дьо Гравоа, за да поеме длъжността началник на персонала. Кроасе пък се отказа от лова на лисици заради мястото на Муки.
Тия промени донесоха нещо ново в живота на Мелиса. Съпругата на Кроасе, живяла като девойка в Монреал, бе добра жена, а Йовака, сега майка на едно хубаво момиченце и на един малък Жан, бе същинска млада Венера с нежен глас. С течение на годините тя беше станала още по-хубава и мила, нещо рядко за метиските.
— Но тя има във вените си добра кръв — заявяваше Жан с гордост. — Майка й бе принцеса, а бащата — чист французин. Какво повече би могло да се желае?
Така за пръв път в живота си Мелиса откри радостта да има за другарки жени от своя кръг. Новите връзки обаче не промениха отношенията им с Ян. Привързаността им дори се засилваше още повече. Преживените ужасни месеци ги бяха променили и им бяха дали нещо, което по-скоро узрява в бедствието, отколкото в благоденствието и веселието.
Пред Мелиса се бяха открили нови хоризонти на мисълта. По-иначе гледаше вече на нещата около себе си. Най-строгият от всички учители, животът, и бе дал горчивия опит на страданието и това преждевременно бе развило интелекта на момичето.
Тя вече смяташе Ян не само за другар, чиято цел е да я забавлява и обича. В нейните очи той бе станал мъж, дори герой, който по собствено желание бе тръгнал да се бори със смъртта. Жената на Кроасе и Йовака й бяха казали, че Ян е извършил най-храброто дело, което може да се извърши от един човек на земята. Мелиса се гордееше с него пред индианските деца и те го наричаха „носач на главня“. Ян бе висок колкото Кроасе и по-едър от Жан. С една ръка я повдигаше от земята.
Двамата скоро подновиха съвместните си уроци. Занимаваха се по няколко часа на ден, като същевременно през цялото лято Ян я учеше да свири на цигулка. Топлите месеци бяха време на бездействие в станцията и това улесняваше Ян да се занимава почти непрекъснато с Мелиса. Научиха се да четат книгите, донесени от форт Чърчил и от Йорк фактъри. Вечер си пишеха писма и си ги разменяха на масата пред веселите очи на Къминс, който пушеше лулата си. За бащата бе повече от забавно да му четат тези писма. Една вечер в края на лятото, вече се бе захладило и печката гореше, Ян зачете поредното си писмо.
— Спри, Ян, спри тука! — прекъсна го Мелиса.
Той се изчерви, произнасяйки следните думи:
— „Намирам, че имаш много хубави очи: харесват ми.“
— Какво каза? — попита Къминс. — Чети високо, Ян!
— Не! — заповяда Мелиса, като скочи на крака и обиколи масата. — Не трябва да четеш това! — Дръпна листа от ръката му и го хвърли в огъня.
Ян се развесели и се поправи:
— „Намирам, че имаш много хубави коси: харесват ми!“ През зимата Ян бе назначен за ловец на станцията и имаше възможност да прекарва по-голямата част от времето си вкъщи, понеже по границата на Пустинните земи дивечът изобилстваше. Двамата продължиха да прелистват книгите, докато Ян изчерпа познанията си. Макар и с по-бавно темпо, през лятото те преровиха цялото съдържание на сандъка в ъгъла на стаята. Сега Мелиса свиреше на цигулка, а Ян я слушаше с блестящи от гордост очи. Малките и пръсти ловко се движеха по струните. Лицето й бе озарено от радост. Веднъж тя неволно надникна вътре в цигулката и с изненада забеляза свитъка. Ян дръпна инструмента от ръката й.
— Искам да ви изсвиря нещо ново! — каза той на френски, смеейки се.
После извади незабелязано малкия свитък от цигулката и му намери друго скривалище.
Инцидентът събуди у него странния дух, вселил се в душата му във форт Чърчил и съхранил се чак досега. Тоя път духът не го безпокоеше особено със своя зов, времето бе простряло тънко було върху миналото и това не можеше да не го радва.
Откакто Мелиса бе пораснала, гората му изглеждаше по-хубава, а смяната на сезоните увеличаваше щастието му. Той не пропускаше и най-малката промяна у нея, сякаш наблюдаваше едно цвете. Не бе поривист като Жан дьо Гравоа. Бе усвоил мълчанието на Севера и радостта му бе спокойна и дълбоко притаена в сърцето. Особено го впечатляваше видимата промяна на косите й, все по-лъскави ставаха и падаха на раменете й. Бяха вече досущ като косите на майка й. Очите й придобиваха оттенъка на цветето бакниш, което растеше по върховете. За Ян, Мелиса олицетворяваше красотата на света и нищо не бе в състояние да га раздели.
На тринадесет години Мелиса свободно минаваше под протегнатата му ръка, а на следващата година бе толкова пораснала, че трябваше да се наведе, за да мине. Скоро щеше да стане жена.
Тая мисъл го вълнуваше и той я изказа гласно. Това се случи на рождения й ден, когато момичето навършваше петнадесет години. Двамата се бяха изкачили на скалата, където някога Ян се бе сблъскал с мисионера и откъдето сега щяха да берат червени клонки от бакниш за вечерното празненство в хижата. На една висока пукната скала висеше огряно от слънцето червено клонче. Мелиса насърчи приятеля си да се покатери и да го откъсне.
— Това е последното — извика тя. — Аз си отивам. Няма да ме хванеш…
Спусна се да тича надолу и весело се смееше, докато той предпазливо слизаше от скалата.
Ян хукна подире й, говорейки на френски, на кри, на английски. Гласовете им се смесиха в пространството.
Той нарочно тичаше по-бавно. Беше му интересно и радостно да гледа как Мелиса скача от скала на скала, как прекосява като стрела откритите места: косите й се развяваха на слънцето, тънката й фигура се движеше с лекотата на сенките в планината.
Не би я стигнал, ако тя не се беше предала сама. Обърна се назад като една засмяна русалка, сияеща от възбуда и предизвикателство. Ян бе като замаян. Настигна я, но не поиска да я хване. Никога не бе я виждал толкова хубава. Само протегна ръце и каза:
— Колко си хубава, Мелиса! Вече си почти жена! Мелиса поруменя още повече:
— Тъй ли ти се струва, братко Ян?
— Ако си вдигнеш косата нагоре, ще бъдеш по-хубава и от жените в ония книги.
В очите на Мелиса блесна искра от предишната закачливост:
— Казвате, че съм хубава и че съм почти жена, пък… Ян Торо, за трети път през тая седмица не играете, както трябва. Няма да излизам повече с вас!
Той обхвана лицето й с ръце и се наведе да я целуне.
— Така — каза тя, когато Ян я пусна. — Винаги сме играли тъй, откакто се помня.
— Страх ме е, Мелиса! — прошепна той. — Станала си толкова голяма и хубава, че ме е страх.
— Страх?! Брат ми се страхува да ме целуне! А какво ли ще бъде, като стана жена, Ян?
— Не знам, Мелиса.
Тя се обърна, отмятайки назад косата си. Ян я раздели на три и я сплете, както бе правил това много пъти.
— Мисля, че не ме обичаш като преди, Ян. Бих искала да бъда жена, за да видя дали тогава съвсем ще ме забравиш!
Тя се смееше и смехът й звучеше за него като някаква нова песен.
Прибраха се в станцията. Мелиса отнесе клонките в хижата, а Ян се отби в магазина на компанията.
Като остави клонките вътре, Мелиса веднага се върна на прага и проследи пътя на Ян към магазина. После тръгна през площада, за да отиде при Йовака.
След четвърт час Ян видя Мелиса да се връща с червения шал на Йовака. Вървеше полека, с отмерени стъпки.
„Да не би да я болят ушите? — това беше най-глупавата от мислите, които му идеха напоследък. — Защо си е пребрадила главата с тоя шал?“
— Не по-малко от половин пръст е дебел шалът и е от най-хубавата лондонска вълна — добави дошлият Жан.
Както обикновено той говореше с Ян на френски.
— Има само една жена, на която тоя шал стои по-добре, отколкото на Мелиса. Това е Йовака, моята жена. Небесни светии, не става ли всеки ден по-хубава, Ян?
— Да — съгласи се Ян. — Скоро ще бъде жена.
— Скоро! — подскочи развеселен Жан. — Казваш, че ще бъде скоро жена? Че ако не е жена на тридесет години и с две дечица (да й даде Бог още!), кога ще бъде, питам те?
— Думата ми бе за Мелиса — засмя се Ян.
— А на мене за Йовака. А! Ето че излиза да види дали се връщам вкъщи със захарта, за която ме изпрати преди час. Знаеш, тя е готвачката за таз вечерното празненство. А! Не ме видя и се прибра недоволна. Виждал ли си фигура като нейната, Ян Торо? И такива коси като гарваново крило? Бягам да й занеса захарта.
Жан се затича и се провикна. Жена му излезе и тръгна да го посрещне.
След няколко минути и Ян прекрачи прага на хижата им.
— Знаех си, че ще бъда бит или ще получа друго наказание, загдето забравих захарта — дърдореше дребният французин, запретнал до лакти ръкавите си. — Меся тесто за баницата, за хляба, за тортата. Аз, Жан дьо Гравоа, началникът на станцията на езерото Бейн, трябва да стоя тук и да меся тесто! Хубава е като ангел и е по-сладка от захар моята Йовака. Драга моя, кажи на Ян какво ми разправяше за Мелиса…
— Мълчи! — упрекна го Йовака. — Ян трябва да забележи сам.
— Да… наистина! — съгласи се Жан, който месеше тестото. — Тогава тичай вкъщи, Ян, да видиш какъв подарък ти е приготвила Мелиса за рождения ти ден!
Ян тихо влезе през отворената врата. Вътре нямаше никой. За да извести за присъствието си, той се изкашля и нарочно побутна един стол. Смехът в съседната стая утихна, после вратата се отвори и на прага застана Мелиса:
— Е, как ти се струва, братко Ян?
Косите й бяха събрани на върха на главата, както в журналите. Бузите й бяха зачервени. Очите й гледаха въпросително.
— Така ли изглеждам, както си ме представяше, Ян? — попита тя с нотка на съмнение в гласа.
— По-хубава си от всякога, Мелиса! — отвърна Ян.
Каза го с някаква сериозност, която я накара да се приближи до него с обичайния си поривист и почти детински начин. Сложи ръце на раменете му.
— Ако съм хубава… и ти харесвам така…, защо тогава…
Ян я прегърна и я целуна, но веднага я пусна.
— Драги ми, братко, приятно ми е, че ме целуваш, но трябва да ти кажа нещо. Сутрин, преди да отиде в магазина, татко винаги ме целува. Помня, че и ти винаги ме целуваше, когато се прибереше вкъщи. Но отскоро си задавам въпроса — дали братята по-малко обичат порасналите си сестри.
— Понякога обичат по-малко сестрата, а повече — друго момиче, хубава Мелиса! — каза весел глас от вратата.
Беше Жан дьо Гравоа. Влезе с котешка пъргавина и се поклони на Мелиса:
— Небесни светии, но тя наистина е вече жена, Ян Торо, както ми каза моята Йовака! А сладките, хлябът, тортата?! Трябва да забавите вечерята, прекрасна госпожице, защото Господ да ме пази от злото, ако тестото ми не е наред! Да бяхте видели каква бъркотия беше у дома! А моята Йовака се смее и ме нарича некадърник!
— Ужасно сте влюбен, Жан! — разсмя се до сълзи Мелиса. — Също като в книгите, които четем с Ян.
— И винаги ще бъда, драга моя, докато дъщерята на принцесата и правнучката на един дружинен началник ми позволява да меся за нея тесто!
Мелиса сложи червения шал на главата си:
— Отивам да й помогна, Жан!
— Господи! — възкликна Гравоа. — Моите поздравления, Ян Торо. Това означава…
Французинът сви очи.
— Девойките от племето кри за пръв път си вдигат плитките, когато се сгодяват. Когато попитах милата ми Йовака дали иска да бъде моя жена, тя избяга, и ми се подигра. Аз се отчаях, но тя се върна при мене, преди да бях умрял от отчаяние, и бе с навити плитки на главата си!
Французинът замълча, изненадан от странния поглед на Ян, който гледаше неподвижен и втренчен над главата му.
— Не, не означава нищо — промълви най-сетне Ян с побледняло лице.
Жан се отпусна на стола до масата, като поразен от неочакван удар. От гърдите му се откърти тежка въздишка:
— Ян Торо, ти забрави, че убих мисионера заради тебе и че през всичките тия години никога не те попитах коя е причината за случилото се в планината!
В гласа му трептеше нежност и приятелство, близки до обичта, която в техния мъжки свят нито се продава, нито се купува.
— Забрави ли, Ян Торо? Не може ли Жан дьо Гравоа да направи нещо за тебе?
Придърпа стола срещу Ян и зачака, стиснал лице в шепите си, докато другият не вдигна глава. Очите им се срещнаха в упор с прям поглед, изразяващ клетвата и задълженията на всичко онова, което честта на дълбоките снегове символизираше за двамата.
Все така безмълвно Ян бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади свитъка, който бе крил в цигулката. Една по една подаде страниците на Жан.
— Боже мой! — прекръсти се Жан, след като ги прочете. Двамата се спогледаха, еднакво бледи.
— Ето защо исках да убия мисионера! — призна Ян. После посочи страниците, написани с по-грубия почерк:
— Сега разбирате ли защо не може да има никакво значение това, че Мелиса си е вдигнала косите нагоре!
Стана и прибра листовете, които моментално сами се навиха на роло.
— Сега разбирате ли? — развълнувано повтори Ян.
— Разбирам! — вдигна лактите си от масата Жан. — Разбирам, Ян Торо, и благодаря на Света Богородица, че аз, Жан дьо Гравоа, убих мисионера.
— Но другият, другият, който казва, че аз…
— Мълчи!
Французинът стисна ръката на Ян между мургавите си нервни пръсти:
— Трябва да забравиш това. Няма никакво значение, никакво, Ян Торо! Никой ли не го знае освен тебе и мене?
— Никой. Исках Мелиса и баща и да го узнаят един ден, но отлагах, отлагах и сега вече не смея да им го кажа. Напразно се стараех да го забравя. Всяка година погребвах тоя спомен по-дълбоко в сърцето си, но днес в планината…
— Тъкмо днес и тук ще го погребеш отново и то така, че повече да не мислиш за това! Гордея се с тебе, Ян Торо, и те обичам! За пръв път Жан дьо Гравоа казва подобно нещо на друг мъж. А! Ето ги!
Французинът дръпна Ян кьм вратата. Мелиса и Йовака носеха през площада голям индиански панер и весело се смееха. Като видяха двамата, жените оставиха панера и им дадоха знак да отидат на помощ.
— Би трябвало да бъда почти най-щастливият човек на света! — неочаквано изрече Ян. — Най-щастливият след Жан дьо Гравоа.
Жан изтича пъргаво към жените, вдигна панера и едва тогава Ян го настигна.
— И ти ли остаряваш, Ян? — пошегува се Мелиса, като останаха няколко крачки след Жан и жена му. — Вървиш толкова бавно!
— Струва ми се, че съм на двадесет и девет години.
— Така ли мислиш?
И тоя път Мелиса не можеше да прикрие закачливостта си.
— Но как, Ян…
Никога не бе й говорил като сега:
— И аз съм роден през зимата, както тебе, Мелиса. Може би на вчерашния ден… Може би на утрешния… Друго не знам!
Устните му се свиха от болката, която се мъчеше да скрие.
Радостта бързо изчезна от лицето на Мелиса. Сините й очи се изпълниха с тъга, каквато не бе виждал у нея. Ян почувства, че го е разбрала и от все сърце съжали за думите си. Тя сложи ръка на рамото му. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Прости ми! — прошепна Мелиса. — Прости ми, драги Ян! Притисна ръката му до сърцето си и той усети ударите му.
— Днес е твоят рожден ден, Ян! Твоят и моят, моят и твоят… И отсега нататък винаги ще ги празнуваме заедно, нали, Ян?
Когато вечерта свърши, Ян въздъхна с облекчение. Жан и Йовака, Кроасе и жена му пожелаха лека нощ на домакините. Къминс и Мелиса се оттеглиха в стаите си. Нервите на Ян най-сетне се отпуснаха.
Никога не бе свирил както през тая вечер. Цигулката му сякаш оживя. Ян развълнувано пееше дивите песни на гората, а скоковете му в танца на карибу стигаха до тавана, но въпреки това лицето му имаше студено изражение и погледът му не пламтеше, когато се спираше на Мелиса. Тя не можеше да не забележи това и неведнъж го поглеждаше въпросително. Но очите на Ян бяха потъмнели и никак не приличаха на онези очи, с които той я беше гледал, когато слизаха от планината.
Ян сякаш не откриваше промяната у себе си. Усмихваше се на усмивките й, но маската от лицето му не падаше.
Всички си бяха отишли вече. Къминс остана малко в стаята да изпуши още една лула, преди да се оттегли. Сега Ян спеше в една от стаите на магазина. Стана, взе дрехата и шапката си и отвори тихо външната врата, за да не събуди Мелиса, която беше отишла в своята стая преди половин час.
На излизане той чу лек шум и името си, произнесено ниско и нежно:
— Ян!
Мелиса стоеше на прага на стаята си. Не бе се съблякла, а в косите й все още имаше червени клонки от бакниш.
— Ян, ти не беше доволен от мене тая вечер. Кажи ми защо!
— Доволен бях, Мелиса.
По небето трептяха безброй звезди, както в онази нощ преди петнадесет години. Голямата самотна елха се очертаваше в сребристата светлина и върхът й леко се поклащаше от подухването на вятъра.
От гърдите на Ян се изтръгна дълбока въздишка:
— Мелиса, Мелиса! Преди петнадесет години дойдох откъм оная гора там, гладен и изтощен и свирех на цигулката, докато майка ти умираше. Тогава ти беше мъничка. А тая вечер си ми по-скъпа от всякога!
Отпусна ръката й, която държеше в своята, и се обърна, за да скрие вълнението си. Тя изхлипа.
— Ян, мой Ян!…
Мелиса го прегърна. Прегръщаше го с предишната гордост и любов и цялата трепереше като струна.
— Днес не ти се харесах — прошепна тя. — Няма вече да си вдигам косата.
Той я целуна и я пусна.
— Никога, никога вече, докато не забравиш, че си ме обичал. Лека нощ, братко Ян!
Ян се отдалечи и мина през площада, за да влезе в студената и мъртва гора. В ушите му още звучеше шепотът на Мелиса. Чувстваше ласката на косите й. Но знаеше какво значи тоя ден за него и го обземаше непоносима мъка.
Преди петнадесет години! Същите звезди. Същото синьо пространство. Същите дървета, които слушаха неговите ридания и неговата молитва…
Стигна до мястото, където утъпканата пътека се губеше в блатата. Спомни си, сякаш бе вчера, как се напрягаше да се измъкне, окървавен и умиращ от глад, с цигулка под мишница, как се ориентираше по лаенето на кучетата, идещо сякаш от хиляди мили. Сега си пробиваше път през заплетените клони, докато се намери върху една огромна скала, от която устреми поглед на север.
Бе дошъл дотук, вървейки по границата на тия земи, излагайки се на всякакви опасности. Палеше огън, за да плаши вълците. Свиреше непрекъснато, за да не падне духом, преди да е намерил Мелиса. Петнадесет години оттогава! И цялата тежест на всичко, скривано през тези години, днес се стовари на плещите му. Той тихо прошепна последните й думи: „Лека нощ, братко Ян!“
Бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади свитъка, който Жан дьо Гравоа бе прочел. Смачка го между пръстите си, загледан в голата мрачна равнина. Зад него бе пропастта, над която звездите едва доловимо потрепваха. Потърси с поглед една огромна елха върху стръмния склон.
Това бе особено дърво: зловещо и черно, без клони и листа, високо стотина стъпки. Минаващите оттук на изток и на запад знаеха, че това е един своеобразен паметник, направен от хората. Муки бе разказал историята му на Ян. През първата есен, прекарана от жената на Къминс край езерото Бейн, той и Пери се изкачили на старата елха и така я окастрили, че останал само върхът. Оттогава елхата се наричала „Дървото на жената на Къминс“. Това означаваше — цялата любов и чест на гората й принадлежат.
Ян отиде под дървото със смачкания свитък в ръката си. Преди време беше забелязал една дупка в кората, където две птичета събираха храната си. Напипа я, набута вътре свитъка и запълни дупката с мъх.
— Винаги само моя сестра и нищо друго! — като заклинание произнесе Ян Торо, сякаш говореше на дух, обитаващ старата елха. — Това е честта на снеговете! Така иска Бог!
Вътрешната му борба бе приключила. Гласът му беше станал ясен и твърд. Той вдигна ръце към оголеното дърво:
— Ян Торо се заклева, че никога няма да стори зло на малката Мелиса!
Далеч, в самотните дълбочини на блатата, се понесе проточен вой на вълк, вой на див глад, който замря в едно безкрайно тъжно ехо. Приличаше на воя на куче пред прага на хижа, в която господарят лежи мъртъв. Сърцето на Ян се сви от болка. Сякаш чу погребалната песен на изгубените си надежди, които тая нощ го изоставиха завинаги.
Воят се повтори и като стигна най-високия тон на отчаянието, стихна и се превърна в глас на ударено куче. След миг гората изтръпна от призивния вой на вълка, открил плячка и зовящ събратята си. Ехото още не беше замряло, когато един подир друг се обадиха и останалите вълци от разпръснатата глутница.
Воят на вълците се пренесе от блатата в планината и стигна чак долу, в Пустинните земи.
— Един карибу — каза си Ян. — Бяга към равнината. Там няма къде да се скрие, изгубен е!
Той се върна при старото дърво, откъдето можеше да види цялата равнина. Глутницата вълци се отправи на запад, воят им замря в далечината, но после се разнесе по-силно на север, след това на изток, приближавайки се все повече, докато Ян съзря в нощта едно бързо тъмно петно.
Бягащият карибу мина край него на пушечен изстрел, а подире му се носеха вълците, някои от тях вече го настигнаха и тичаха почти редом с плячката си от двете й страни. Наоколо цареше зловещо мълчание. Пред глутницатата имаше малко езеро. Преследваното животно правеше отчаяни усилия да се добере дотам, но вълците стесняваха кръга си и плътно го наобиколиха. Тогава настъпи краят, бърз, решителен, тих. Затракаха челюстите, захрущяха кости. Ян се завърна на езерото Бейн, ужасен от видяното.
Ян влезе в хижата призори. По лицето му личаха следите от вътрешната борба. Къминс вече бе закусил. Мелиса беше сама, вчесала косите си назад, както обикновено. Щом го видя, тя дръпна едната от дългите плитки на гърдите си.
— Не се ли чувстваш добре, Ян? Бледен си и очите ти са зачервени.
— Наистина не се чувствам много добре — призна Ян, стараейки се да изглежда весел. — Но едно кафе ще ме ободри. Ти правиш най-хубавото кафе на света, Мелиса!
Тя седна срещу него:
— Снощи сънувах времето, когато ти отиде в Чърчил. Трябва да съм била много малка, но си спомням колко мъчно ми беше. Тая нощ сънувах, че сме отишли заедно там и гледаме ковчезите, направени от сандъци за пушки. Виждах парахода, който ми описа, и ми се струваше, че искаме да се качим на него, но не успяхме. Дали някога наистина ще отидем в Чърчил да се качим на тоя параход?
— Може би, Мелиса!
— Сънувах още: заминал си, аз съм останала сама и някой друг дошъл при мене. Не ми харесваше, но непознатият настояваше да се качим в парахода. Смешно ли е?
Тя стана да му налее още кафе.
— Защо избяга от мене, Ян?
— За да си отмъстя за твоето бягство в планината — направи опит да се засмее той.
В погледа й имаше недоумение.
— Не ти ли беше приятно, че избягах? Ян се изчерви:
— Днес ще тръгна с кучетата по пътя за Чърчил. Ледок има нужда от припаси, а е зает с капаните си и не може да дойде.
— Ще ме вземеш ли със себе си?
— Не, за съжаление. Разстоянието е дванадесет мили и товарът е тежък.
— Много добре, ще се приготвя веднага!
Момичето скочи на крака, като му хвърли подигравателен поглед.
— Много е далеч, Мелиса — извика той подире й. — Много е далеч, пък и товарът е тежък.
— Не пропътувахме ли с тебе двадесет мили до… О! Ян, не ся ли видял новия ми рисов калпак?
— Закачен е тук на стената — неволно отстъпваше Ян. — Но слушай, Мелиса…
— Готови ли са кучетата? Кога тръгваме?
— След четвърт час! — предаде се окончателно той.
Веселото лице на Мелиса преодоля и последния опит за съпротива и той тръгна към магазина, подсвирквайки си една горска песен.
Когато се върна с шейната, Мелиса вече го чакаше, загърната в шуба от сребърна лисица. Бе обута в меки ботуши, високи до коленете й.
— Направих ти място! — посочи Ян към шейната.
— Няма да го заема най-малко пет мили — заяви Мелиса. — Великолепна утрин. Бих могла да тичам чак до хижата на Ледок.
Ян вдигна камшика и подкара кучетата. Тя пое с бързи крачки след шейната.
От хижата си Жан и Йовака им пожелаха добър път.
— Не е далеч денят, когато тези двамата ще бъдат като тебе и мене, Йовака — рече Жан на своя поетичен език кри. — Обзалагам се, че това ще стане дори по-рано от следващия им рожден ден.
Мелиса погледна към двамата и каза:
— Питам се, дали има на света много хора, щастливи като Жан и Йовака?
Ян подкара кучетата толкова силно, че тя изостана и се запъхтя.
— По-бавно, Ян! Хайде, спри да се кача в шейната.
Ян я покри добре с кожите и кучетата се напънаха под ремъците и тръгнаха с бърз и отмерен бяг по гладката пътека. Тогава той остави камшика, слезе от шейната и затича редом с челното куче. Тичаше като трениран бегач, с леко изпъчени напред гърди.
Мелиса сияеше от радост. Гледаше устремените сиво-жълтеникави кучета и кръвта кипеше в жилите й. Наблюдаваше гърбовете и краката им, вълчите им глави, полуотворените им муцуни и погледът й се отместваше върху Ян. Той тичаше с лекота. Бузите му бяха зачервени. Черните му коси изпод калпака блестяха на слънцето.
Мелиса тръпнеше от гордост и се питаше дали има друг човек на света като Ян Торо.
Милите се топяха една след друга. Скоро стигнаха до планината, където Ян се би с мисионера. Тук Мелиса скочи от шейната.
— Обзалагам се, че ще се кача на върха преди тебе! — предизвика го тя. — Ако ме хванеш…
Ян я последва с кучетата. Обаче тя успя да вземе голяма преднина и с усмивка го причака на скалата.
— Хубава си като фея, Мелиса! — провикна се Ян. — По-хубава си дори от феите в книгите!
— Благодаря, братко! Май все още ме обичаш мъничко.
— Повече от когато и да е било! — забрави сдържаността си той.
Колкото повече се приближаваха до хижата на Ледок, веселостта на Ян отстъпваше на тъгата. „Братко Ян, братко Ян, братко Ян!“ — все тия думи се въртяха в ума му и го връщаха към мислите от миналата нощ. Чак в хижата на ловеца той почувства известно облекчение.
Ледок изстъргваше тлъстината от една лисича кожа, когато шейната спря пред вратата му. Като видя, че дъщерята на агента от езерото Бейн е дошла заедно с Ян, той скочи на крака, сне калпака си и се поклони няколко пъти пред момичето.
В областта на езерото Бейн се говореше, че преди много години Жан дьо Гравоа бил изгубил братчето си: просто изчезнало един ден из горите. Някои предполагаха, че именно Ледок е този брат, тъй като Жан и той си приличаха като две капки вода. Бяха еднакви на ръст, еднакво сладкодумни и подвижни.
На Мелиса й стана приятно от поклоните на Ледок, придружени с много думи на френски.
— А! Това е голямо удоволствие за мене, госпожице Мелиса — рече ловецът на английски.
Изправи се пъргаво и се обърна към Ян:
— Срещнахте ли една нова шейна?
— Никаква шейна не сме срещали.
Ледок се озадачи. На половин миля от хижата се виждаше една канара, покрита със сняг. Посочи към нея.
— Видях шейната преди час да отива на запад, покрай планината: трима мъже и шест кучета. Кой от вашите отсъства от езерото Бейн?
— Никой. Може би е новият представител, който иде от Чърчил. Очакваме го. Да се върнем ли обратно, Мелиса, за да проверим носи ли ни нови книги и струни за цигулката?
— Ако не си уморен, Ян.
— Уморен!
Той свали от шейната и последния пакет. Сбогуваха се с французина и камшикът изплющя над кучешките гърбове.
— Уморен?! — повтори Ян, тичайки редом с шейната по пътеката. — Да се уморя, когато ти ме гледаш как тичам!
— Дори и да се измориш, има достатъчно място за двама ни в шейната.
Ян скочи при нея.
— Винаги ли аз трябва да те каня! — намръщи се Мелиса. — И няма нужда да стоиш толкова близо до мене, ако не ти е приятно!
Нежното предизвикателство на гласа й бе неотразимо и за миг Ян му се поддаде. Наведе се и бузата му се докосна до нейната. Но той успя да се овладее, провикна се към кучетата и развъртя камшика над главите им, сякаш му бяха виновни за нещо.
Ян отново слезе от шейната и затича редом с нея. Така стигнаха до канарата, където Ледок бе видял чужденците.
Мелиса се възползва от спирането, за да слезе и тя от шейната.
— Колко си жесток към тия клети животни, Ян! Виж устата им. Не бях те виждала да тичаш тъй, откакто ни гониха вълците.
— Тичал съм и по-бързо — въздъхна Ян. — Когато научих, че малката ми Мелиса умира от шарка.
Тя седна до него в шейната и нерешително сложи ръката си върху мургавата му длан.
— Сега не би тичал толкова бързо за мен, нали?
— Това май не ти е приятно?
— Не исках да го разбираш по тоя начин. Момичето стисна по-силно ръката му.
— Едно време, Ян, ти отиде да се бориш срещу болестта и едва не загина заради мен. Би ли направил същото и днес?
— Бих направил и повече, Мелиса.
Тя го погледна недоверчиво, търсейки по лицето му потвърждение на думите. Ян стана, вдигна и нея, после улови двете й ръце и я погледна право в очите.
— Някой ден ще направя много повече за тебе, Мелиса. И тогава…
— Какво? — насърчи го тя.
— Тогава ще разбереш дали те обичам както преди.
В гласа му имаше нещо, което накара Мелиса да замълчи.
— Бих искала това да стане скоро, братко Ян!
Ян и Мелиса пе се спряха да хапнат в гората и пристигнаха в станцията за обяд. Жан дьо Гравоа и Кроасе излязоха от магазина да ги посрещнат.
— Имаш гости, драга моя! — обърна се Жан към Мелиса. — Двама господа от Лондон. Пристигнали с последния параход. Единият е по-млад и по-хубав от твоя Ян Торо. Чакат те в хижата, където баща ти приготвя обеда и разправя какво хубаво кафе би им направила, ако си тук.
— Двама! Кои са? — попита Ян, когато Мелиса се отдалечи.
— Новият представител, господин Тимоти Диксън и синът му, дошъл с него за развлечение. И мисля, че ще намери каквото търси, ако се задържи за по-дълго време, Ян Торо. Да знаеш как нахално изгледа моята Йовака в магазина!
— Господи! — засмя се Ян, като гледаше нервните жестове на французина. — Как можете да го осъждате! Да си призная, и аз гледам Йовака винаги, когато ми се удаде случай.
— И не си ли струва да я гледаш? — възкликна Жан. — Ти можеш да я гледаш, колкото си искаш. Но ако чужденецът си позволи да я погледне още веднъж както в магазина, ще го одера жив.
В разговора се намеси и Кроасе:
— Някога тук имаше един чужденец, спомняш ли си?
— Спомням си — отговори Ян, кьм когото бе отправен въпросът.
В сянката на голямата елха се белееше кръстът на Муки.
— И… умря! — поясни Жан дьо Гравоа. — Господ да ми прости, но мразя хората с червени вратове, дето идат отвъд морето.
Кроасе повдигна рамене:
— Мърши с два крака! Нищо друго освен мърши. Има двама в Нелсън Хаус, двама в Холдая и един…
От устата на Ян се изтръгна остър вик. Кроасе се обърна и го видя сред кучетата, бледен като платно и с яростни черни очи.
— Светиите да ни закрилят, това е лоша поличба! — притича Жан. — Друг път, когато кучетата не са разпрегнати, обръщай шейната отстрани, а не отпред.
После се престори, че се навежда да види ръката на Ян и прошепна:
— Дявол да го вземе! Искаш и той да узнае? Кроасе се приближи да разбере какво става.
— Ще се заемеш ли с кучетата, Анри? — попита Жан. — Ян си е изкълчил малко китката, но ще му мине веднага от мехлема на Йовака.
— Ти си луд, Ян Торо. В твоята хижа има много хора. Ще обядваш с мене — настоя Жан.
— Мърши! Мърши! — процеди през зъби Ян. Жан го хвана под ръка:
— Казвам ти, няма никакво значение. Ти си мъж и трябва да забравиш. Никой не го знае освен ти и аз.
— Няма ли да кажете никога за онова, което прочетохте в свитъка? Ще се закълнете ли?
— Кълна се в Света Богородица!
— Тогава Мелиса няма да го узнае никога.
— Никога! — потвърди Жан.
До тях стигна гласът на Йовака, която пееше.
— Някой ден и Мелиса ще пее така за тебе, Ян Торо, както моята Йовака пее за мене.
Час по-късно Ян прекоси площада и отиде в хижата на Къминс. Още отвън чу смях, който му се стори непознат. Щом отвори вратата, той се стъписа. Мелиса стана от стола си и очите на Ян моментално се пренесоха от зачервените й бузи към младежа, седнал срещу нея.
— Господин Диксън, това е брат ми Ян! — представи го с трепетен глас Мелиса.
Чужденецът стана и му протегна ръка:
— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Къминс.
— Торо — поправи го Ян, като стисна ръката му. — Ян Торо.
— О! Моля за извинение, мислех…
Той погледна въпросително към Мелиса, която се изчерви повече от госта и почна да разтребва масата.
— Не сме роднини — продължи Ян. — Само че сме живели под един покрив и сме като брат и сестра.
— Госпожица Мелиса ми разказа за великолепната ви разходка тази сутрин — възкликна младият англичанин. — Завиждам, че не съм бил и аз!
— Ще правим и занапред такива разходки — отвърна Ян, победен от изисканите обноски на госта. — Нашите бегачи ще идат при ловците след петнадесетина дни.
— Ще искат ли да вземат и мене?
— Можете да дойдете и с нас, ако тичате. Ние тръгваме вдруги ден.
— Благодаря! — каза Диксън и се отправи към вратата. Мелиса не го изпроводи с поглед.
— Запазих ти закуската, Ян. Защо не дойде по-рано?
— Ядох у Гравоа. Жан ми каза, че може би не си готова да нахраниш петима души и затова приех поканата му.
Откачи от стената една кожена дреха, която Мелиса му бе закърпила преди ден-два, и тръгна към вратата.
— Ян!
Той се обърна, съзнавайки, че се държи странно.
— Защо тръгваш две седмици преди другите? Не си ми казвал.
— Отивам на сто мили оттук.
— По пътя за Нелсън Хаус?
— Да.
— Ах!
Мелиса сви леко устните си.
— Разбирам, братко, извинявай, че те попитах. Забравих, че дъщерята на Маквей живее по пътя за Нелсън. Йовака ми я описа като грациозно диво цвете. Бих искала да я поканиш да ни посети.
Закачката бе подхвърлена случайно и Мелиса продължи да прибира съдовете.
„Ще завия към езерото Кри, преди да стигна до Маквей“ — искаше да каже Ян, но думите замряха на устните му.
След няколко минути той разговаряше с Жан дьо Гравоа. Когато чу, че Ян иска да замине веднага на юг, дребният французин се намръщи и мълчаливо задими с лулата си.
— Бягаш! — произнесе на френски той. — Съжалявам, че ти дадох оная клетва, Ян Торо, иначе щях да отида при Мелиса и да й кажа какво съм прочел в свитька. Пфу! Защо не можеш да забравиш?
— Може би… един ден — каза Ян. — Затова отивам на две седмици по-рано и ще се върна чак след празника на карибу. Ако остана тук още една седмица, ще кажа всичко на Мелиса и тогава…
— Тогава какво?
— Ще си отида завинаги. Жан се засмя тихо.
— Тогава остани още една седмица, Ян Торо, и ако всичко стане така, както казваш, кълна се, ще дам на вълците двете ми Йоваки и малкия Жан!
— Ще тръгна вдруги ден.
На следващата сутрин Йовака се оплака на Мелиса, че Жан бил начумерен като мечка.
— Ужасно се е променил — каза тя. — Само вдига рамене и мърмори: „По дяволите, по дяволите!“ И сетне: „Какъв безумец!“ Снощи не можах да заспя от него. Питам се какво го е прихванало моя Жан!
Мелиса също недоумяваше какво става с Ян. По пладне Диксън й каза, че няма да придружава Торо в пътуването му на юг.
Ян замина, преди тя да бе се събудила. Това я натъжи много. Никога досега не бе постъпвал така. Беше казала на баща си да задържи представителя и сина му в магазина, за да може Ян да я намери сама, когато дойдеше да се сбогува.
Въпреки всичко, следващите дни и вечери бяха доста приятни за Мелиса. Новият представител се оказа много весел човек и проявяваше голяма симпатия към нея. Диксьн бе хубав, жизнерадостен младеж и те прекарваха заедно по-голямата част от времето. Тя с часове слушаше разказите му за непознатия свят отвъд морето. Както Макдоналд бе описал тоя живот на Ян, така гостът го описваше на Мелиса. Беше й интересно да слуша за големите градове и въображението й бе възбудено до краен предел.
Един ден, седмица след заминаването на Ян, младежът й разказа за тамошните жени.
— Хубави ли са? — не скриваше любопитството си Мелиса.
— Много от тях са хубави, но никоя не е хубава като вас, Мелиса! — призна искрено Диксън. — Знаете ли, че наистина сте много хубава?
Тия думи я уплашиха и тя наведе глава да скрие смущението си. Ян й бе казвал същото хиляди пъти но сърцето й никога не бе се вълнувало тъй.
Мелиса не криеше почти нищо от Йовака. Тя сподели с приятелката си и това, което й бе казал Диксън. Йовака от своя страна за пръв път злоупотреби с оказаното й доверие и сподели всичко с Жан.
— Дявол! — изръмжа Гравоа.
И мълча докато си легнаха децата. Едва когато седнаха на пейката до печката, той попита жена си:
— Ангеле мой, ако някой даде клетва пред Света Богородица и после я наруши, какво ще стане?
Жената не знаеше какво да каже.
— Значи, че ще е осъден вечно, освен ако не се изповяда скоро пред свещеник, нали така, драга? А ако няма свещеник на по-малко от четиристотин мили, работата става опасна, а? Но щом клетвата може да се наруши от друг, тогава?
— Не знам — каза Йовака.
— И аз не знам — запали лулата си Жан. — Но Гравоа е достатъчно хитър, за да наруши хиляди клетви, ако се отнася за тебе, Йовака!
Тя му кимна с признателност.
— Душата на една девойка изоставя тялото й, щом се омъжи за обичан човек — продума нежно Йовака и сложи чернокосата си глава на рамото му. — Ако съм ти дала душата си, защо да не наруша една клетва за тебе?
Жан се трогна от това разсъждение и прегърна жена си.
Яростен лай и ръмжене на кучета накараха Гравоа да отиде до вратата. Чу се дрезгавият глас на Кроасе и свистенето на дългия му камшик.
— Ще се върна веднага! — каза Жан и изскочи навън.
Не отиде при Кроасе и кучетата, а тръгна към хижата на Къминс.
— По дяволите клетвите! — мърмореше си той. — Никой Бог не ми забранява да се заема с тая работа, най-малко Йовака.
Като чу силния смях на младия Диксън в хижата, французинът настръхна:
— Къминс и Ян Торо са безумци!
По-нататък очите на Жан не се откъсваха от хижата на Къминс. Той предпазливо следеше Мелиса и Диксън, но тоя път дори пред Йовака не загатна за подозренията си. Диксън бе много симпатичен на всички с искреността и обноските си, с широките си плещи. Навярно можете да бъде добър другар. Затова завладяваше всекиго, но не и Жан.
Бегачите от станцията заминаваха един по един и Мелиса и младият англичанин бяха все по-често заедно. Диксън не прояви никакво желание да придружава чиято и да било шейна и когато времето бе топло, излизаха с Мелиса на разходка из гората.
Ведньж Жан бе поел по границата на едно блато, което се намираше между Пустинните земи и най-високите гори. Спря се да разгледа пресните следи на една лисица по утъпканата от шейни и кучета пътека. Внезапно чу гласове. След малко разпозна смеха на Мелиса, а сетне и гласа на Диксън. Очите му светнаха застрашително. Французинът направо побесня.
— Ах! Ако бях Ян Торо! Но Ян Торо със сърцето на Жан дьо Гравоа. Каква изненада бих поднесъл на тоя чужденец! — каза си той, отдръпна се от пътеката и навлезе в гъсталака.
През шубраците зърна как Диксън се осмели да сложи ръка върху рамото на Мелиса и почтеното му сърце възропта. Двамата млади вървяха полека, англичанинът бе навел глава към девойката и говореше нещо сериозно, а тя гледаше в земята. Изведнъж той се наведе и я целуна.
Мелиса се отдръпна със сподавен вик. Диксън се изсмя срещу искрящите й очи. Когато видя Гравоа на пътеката срещу себе си, момичето отново извика от изненада. Очите на французина горяха от гняв.
— Жан, Жан! — изхълца Мелиса и се втурна към него.
— Ти си оскърбена! — каза той. — Бягай вкъщи, хубава Мелиса!
Гледаше подире й, докато изчезна. Сетне се обърна към Диксън:
— За пръв път нашата Мелиса е оскърбена. Ако Ян Торо бе тука, щеше да ви убие. Но него го няма, затова ще ви убия аз!
Хвърли се като дива котка срещу бялото гърло на Диксън. Нападнатият се отдръпна настрана, стовари един удар по глатата му и французинът падна.
Гравоа се изправи замаян и не чу изплашения глас зад завоя на пътеката, по която изчезна Мелиса. Диксън се изсмя надменно и подигравателно, понеже Жан продължаваше да налита, макар и по-предпазливо от първия път.
Противникът бе опитен. Жан го нападна по своя си котешки начин и получи втори удар, но сега се задържа на краката си.
— Струва ми се, че удрям малко момче — обади се хладнокръвно Диксън. — Защо искате да се биете, Гравоа? Престъпление ли е тук да се целуне една хубава девойка?
— Ще ви убия! — отвърна му Жан със студено спокойствие.
Макар и по-дребен, той беше опасно решителен. Не проявяваше страх, ръката му не се докосна до дългия нож в пояса. Ироничната усмивка изчезна от устните на Диксън. Жан не преставаше да се върти в кръг около него.
— Да си вървим, не си струва да се караме — предложи миролюбиво Диксън. — Съжалявам, ако Мелиса се е почувствала оскърбена.
— Ще ви убия! — напомни му Жан.
Беше толкова самоуверен, че Диксън започна да отстъпва. Две тъмночервени петна избиха по лицето на Жан. Той се спусна така внезапно, че англичанинът не смогна да нанесе удара си. По време на лов Гравоа неведнъж се беше надхитрял с лисици и бе придобил неподозирана ловкост.
На два-три пъти избегна ударите. Извади наполовина ножа си. Диксън се отдръпна назад и се намери с гръб срещу храсталаците. Гравоа изтегли ножа докрай и го хвърли зад гърба си. Очите му бяха неподвижни като на змия. Мускулите му се втвърдиха.
Начинът му на борба криеше изненади. Диксън забеляза това, отпусна ръце и прикани Жан да напада. Пъргавият французин с един скок се оказа в шубраците зад него, нададе вик и като връхлетя, зверски заудря коляното на противника.
И двамата паднаха на земята. Силните пръсти, удушили не една лисица, стиснаха гърлото на англичанина.
Ръцете на Диксън безсилно се отпуснаха. Очите му изскочиха от орбитите, устата му се отвори, но Жан не виждаше нищо. И нямаше да вдигне глава поне още една минута, ако не бе чул ужасения глас на Мелиса, която се опитваше да разхлаби хватката му.
— Мъртъв е, Жан! — крещеше момичето. — Вие го убихте! Пръстите на французина се отпуснаха. Мелиса залитна назад, по-бяла от снега.
Жан погледна очите на Диксън.
— Не е умрял. Върви, драга, върви у дома при Йовака. Няма да го убия.
Той я придружи я донякъде по пътеката, защото Мелиса се тресеше от плач.
Върна се при Диксън и разтри лицето му със сняг.
— Господи! Прекалил съм. Още малко и е щял да отиде при мисионера.
Издърпа англичанина и го сложи да седне с гръб към едно дърво. Като видя, че дишането на младежа се възстановява, заряза го и се спусна по пътеката към станцията.
Влезе незабелязано в магазина и се зае да се измие. Погледна се в огледалото над умивалника и самодоволно се засмя:
— Ах, сладка ми Йовака, как би могла да отгатнеш сега, че твоят Жан дьо Гравоа е получил два удара по главата, които насмалко щяха да го изпратят при Твореца? Не бих желал да си свидетелка на тази сцена, дори за всичкото злато на света.
Йовака и децата бяха при Кроасе. Тъкмо Жан запали лулата си, вратата се отвори и влезе Мелиса.
— Добре дошла, драга моя! — поздрави я весело Гравоа. Тя отметна шала си и коленичи пред него.
— Жан, Жан! — прошепна момичето и погали ръката му. — Обещайте ми, че никога няма да кажете това на Ян!
— Няма да му кажа нищо, Мелиса.
— Благодаря, Жан, за всичко, което направихте за мене! — развълнувано каза тя и го целуна.
— Боже мой! — сепна се Жан, когато Мелиса си отиде. — Ами ако ни беше видяла Йовака!
На другия ден след случката в гората Диксън сам дойде при французина.
— Гравоа, искам да стисна ръката ви и да ви благодаря за онова, което ми сторихте вчера: заслужавах си го! Поисках извинение и от госпожица Мелиса.
Жан онемя. Никога не бе срещал такъв човек.
— Дявол да го вземе! Разбира се, че ще приема вашето извинение! — измърмори французинът.
Известно време Мелиса отбягваше Жан и не отиваше на гости у Йовака, ако той беше в хижата. Но и не излизаше на разходка с Диксън. Младият англичанин прекарваше повечето от времето си в магазина, а когато ловците започнаха да пристигат, отиде на една тридневна обиколка с шейната на Кроасе.
Тая промяна допадаше на Жан. Когато за пръв път срещна Мелиса след случката в гората, очите му светнаха от задоволство.
— Ян ще се прибере скоро — каза вместо поздрав Жан. — Какво би станало, ако птичките изчуруликат за епизода в гората?
Мелиса се изчерви:
— Може би същите птички ще изчуруликат какво се е случило по пътя за Нелсън Хаус?
— Пфу! Ян Торо не иска и да знае за дъщерята на Маквей — защити приятеля си Жан.
— Хубавичка била — засмя се Мелиса. — И аз вече разбрах, че мъжете я харесват…
— А аз хубав ли съм, Мелиса?
— Не-е-е!
— Тогава защо там в хижата… ме целуна?
— Защото бяхте смел, Жан. Харесват ми смелите мъже.
— Значи си доволна, че натупах чужденеца, а?
Мелиса не отговори, но вместо нея отговориха усмихнатите й очи.
— Ела си вкъщи, Ян Торо! — запя на път за магазина Жан. — Ела си вкъщи, защото Мелиса е станала жена и се учи да се ползва от хубостта си.
Маквей пристигна още с първите ловци, които носеха кожите, и каза, че Ян заминал на юг, за да прекара годишния празник в Нелсън Хаус. Къминс предаде тази новина на Мелиса.
— Не разбирам какво му е хрумнало. Тук бе нужен за карнавала. Знаеше ли, че ще отиде в Нелсън Хаус?
Мелиса вдигна рамене.
— Били му предложили, според Маквей, да стане началник там. Чудно, защо не ми съобщи нищо! — недоумяваше бащата.
Седмица след празника на карибу Ян се завърна на езерото Бейн. Когато Мелиса го видя да пристига откъм Чърчил, сърцето й затуптя от вълнение, но го посрещна със спокойно безразличие, както и той я бе оставил преди шест седмици.
Все пак тя не очакваше да го види толкова променен. Ян влезе бавно през вратата на хижата. Беше с дълги коси и с брада.
Обикновено ходеше гладко избръснат. Някаква апатия го беше обхванала. Мелиса никога не бе виждала Ян такъв. Слисана и мълчалива, тя протегна ръце към него:
— Ян!
Гласът й трепереше. Хубавите й очи го умоляваха като никога. Ян сведе разчорлената си глава и силно стисна ръката й. Един миг не си казаха нищо и това време им се стори цял век. Най-сетне Торо проговори:
— Радвам се, че те виждам, Мелиса. Времето без теб ми се видя дълго.
Мелиса неволно отклони погледа си от неговия. Ян пусна ръцете й. Наистина, това сякаш не бе същият човек. У него не беше останало никакво пламъче на закачливост, никакво вълнение. Той зърна през рамото й цигулката на стената.
— Отдавна не съм свирил и се боя, че вече не мога.
Взе инструмента и докосна струните със загрубелите си пръсти. Зъбите му се белнаха в тъжна усмивка сред гъстата брада.
— Трябва ти да свириш сега, Мелиса. От умението на Ян Торо не е останало нищо.
Подаде й цигулката.
— Не сега, Ян. Ще посвиря довечера.
Тя тръгна към стаята си и попита колебливо:
— Ще дойдеш ли за вечеря, Ян?
— Разбира се, Мелиса, ако не те безпокоя!
Ян остави цигулката на мястото й и излезе. Жан дьо Гравоа и Йовака го чакаха у тях.
— Ще ти заема бръснача си! — посрещна го весело Жан. — Според Йовака, ако ловците те видят такъв, ще те сметнат за мечка.
— Брадата предпазва от мухите — отвърна на шегата Ян. — Бих искал да поизлезем, Жан. Имам да ви говоря.
Седнаха един срещу друг в гъсталака при изсечените елхи. Ян заговори на френски:
— Пътувах много през това време. Бях в Нелсън Хаус и в Холдая. Намерих ги в Нелсън Хаус.
— Кого? — осведоми се Жан, макар и да знаеше добре какво иска да каже Ян.
— Братята ми, Жан дьо Гравоа. Братята ми, мършите!
— Дявол да го вземе Кроасе, загдето ти каза къде са.
— Видях онези двамата, дето живеят в Нелсън Хаус. Единият е полуидиот, а другият — още по-лошо. Петро, единият от двамата в Холдая, бил убит миналата зима от един баща кри, чиято дъщеря опозорил. Другият изчезнал.
Жан слушаше, подпрял брадичка върху дланта си.
— Виждате ли, Жан дьо Гравоа, какво същество е вашият приятел Ян Торо!
— Виждам, че си луд повече от всякога — каза спокойно Жан. — Ян Торо, как би се отнесъл, ако наруша клетвата си и Мелиса научи всичко?
В очите на Ян блесна тъмен пламък. Той извади от ножницата дългия си нож и го сложи на снега с острието към Жан.
— Наистина ли, Ян Торо? Ще вдигнеш ли нож срещу човека, който би дал живота си за тебе и те обича като брат?
— Да! Обичам ви и аз, Жан, никого не съм обичал на тоя свят така, но няма да се поколебая да ви убия, ако ме издадете пред Мелиса!
Стана и подаде ръка на французина.
— Жан, не бихте ли сторили същото за Йовака?
— Не бих приел любовта й, без да й го кажа — отговори той. — Не така разбираме честта ние с теб, Ян Торо. Но бих отишъл при нея, както ти трябва да отидеш при Мелиса. Ето какво бих направил аз.
— Ето какво няма да направя никога — тръгна решително към станцията Ян. — По-лесно бих се убил. Никой освен двама ни не трябва да знае това, Жан.
— Проклет да е Кроасе, че те изпрати да търсиш тези хора! — измърмори Гравоа.
— По-добре за мене.
Двамата видяха Мелиса да излиза от хижата на Йовака и вдигнаха ръце за поздрав. Ян мина през площада и отиде в магазина, а Жан, уверил се, че никой не го наблюдава, се отби в хижата на Къминс. Не бе закачлив като друг път, а и Мелиса беше плакала.
— Ян се е променил много, драга! — въздъхна Жан.
— Страшно много. И ако трябва да отгатна причината, бих казала, че сърцето му е сломено по пътя за Нелсън. Гравоа разбра намека й:
— Да, сърцето на Ян Торо е сломено, но не от някой, който живее по пътя за Нелсън Хаус. Сломено е… за тебе!
— За мене! — трепна Мелиса. — Аз да съм го сломила…
— Не казах това. Казах само, че е сломено заради тебе. Боже мой, ако можех да говоря за всичко!
— Кажете, кажете ми всичко, Жан! — сложи ръце на раменете му тя. — Кажете ми какво съм направила… Какво мога да направя?
— Знай само това, драга моя: голяма мъка трови душата на Ян Торо и затова се е променил. Знам защо страда, но съм се заклел да не говоря. Ти трябва да го откриеш сама и главно да му дадеш да разбере, че го обичаш.
Бледото лице на Мелиса поруменя отново.
— Че го обичам ли?
— Да, но не като сестра, а като жена!
Гравоа не остана да види резултата от последните си думи. Тръгна си с опасението, че е казал повече, отколкото трябва.
Къминс и Ян дойдоха заедно за вечеря. Агентът бе в много добро настроение: тая сутрин един индианец му бе донесъл две сребърни лисици. А се радваше и от завръщането на Ян.
Мелиса седна на масата срещу Ян. В косите си бе затъкнала червено клонче от бакниш, а на гърдите си бе сложила друга китка цветя. Ян не се издаде, че е забелязал това, което всъщност тя беше направила заради него.
Усмихна се, но с една студенина, която предупреждаваше Мелиса да бъде сдържана.
— Маквей заложил ли е новите си капани? — попита Къминс.
— Не знам, не съм бил там. Мелиса се изчерви.
— Но Маквей ни донесе новини за тебе — допълни агентът.
— Срещнах го при езерото Кри. Не ми каза нищо за капаните си.
Ян стана от масата заедно с Къминс. Мелиса го спря.
— Ти ще останеш при мене! — предложи му усмихнато тя. — Ще ми помотаеш да измием съдовете, а после ще свирим на цигулка.
Щом Къминс излезе, тя му върза една кърпа на шията.
— Затвори си очите и не мърдай! — заповяда Мелиса и се усмихна на учудването му.
Отиде в стаята си и се върна с нещо, което криеше зад гърба си. Кръвта в жилите на Ян се стопли от допира на пръстите й до косата му. Чу щракането на ножицата, съпроводено от закачлив смях.
— Ужасно са дълги косите ти, Ян! Нежна длан погали загрубялата му буза.
— Трябва да ги поскъсим, иначе…
— Иначе какво?
Мелиса притисна бузата си до неговата.
— Иначе все едно че докосвам четка.
След тези думи момичето се изчерви. Той замълча. И ножицата защрака по-живо.
— Тази есен ще замина да изследвам големите блата покрай Пустинните земи — рече Ян, за да поразведри обстановката. — Брадата ми е нужна да ме пази от комарите.
— Дотогава пак ще порасне.
Тя свали кърпата от раменете и му я показа да види резултата.
— Благодаря, Мелиса! Спомняш ли си кога за пръв път ми ряза косите?
— Да, на планината. Бяхме взели ножицата, за да режем бакниш и понеже ти беше заприличал на див индианец, накарах те да седнеш на една скала и те подстригах.
— Дори ми клъцна и ухото.
— За което ти ми се отплати.
Момичето извади от долапа бръснача и четката на баща си.
— Да се обръснеш! — нареди му Мелиса, приготвяйки сапунената вода. — Страх ме е, като те гледам такъв.
Ян се зърна в огледалото. Тя му връчи бръснача и четката.
— Не си онзи Ян, когото познавах някога. Много си се променил от…
Поколеба се да продължи.
— Откога, Мелиса?
— От деня, когато бяхме в планината и аз си бях вдигнала косата нагоре. Никога след това не се сресвах така.
Както бе сапунисан, Ян видя лицето й през огледалото и тя си намери работа из стаята, за да не му пречи.
Ян се обръсна. Мелиса свали цигулката от стената и дръпна лъка по струните, съпровождайки гласа им с една песен от племето кри, която беше научила в негово отсъствие от Йовака.
В песента се говореше за сърцето на една индианска девойка, сломена от тъга и отчаяние. Ян притаи дъх. Чувал бе и преди тази печална изповед, но сега тя звучеше с нова болка в гласа на Мелиса. В края на песента очите на момичето бяха пълни със сълзи.
— Много добре, Мелиса! Песента е чудесна.
— Благодаря, Ян!
Тя засвири отново, тоя път една мелодия без думи, която беше научила от него. После му подаде цигулката.
— Твой ред е да посвириш.
— Забравил съм почти всичко, Мелиса.
Сърцето й болезнено се свиваше от непохватността на пръстите му по струните. Това не беше предишният Ян, който свиреше за нея. Нещо беше угаснало в него. Смени няколко мотива и й върна цигулката. Тя я сложи в калъфа.
— Ще трябва да се поупражняваш — спокойно му каза Мелиса.
Ян си взе шапката.
— Рано си тръгваш!
— Уморен съм — извини се Торо. — Две нощи не съм спал, Мелиса. Лека нощ!
Усмихна й се от прага и двамата си размениха по няколко незначителни думи. Под студената светлина на звездите почувства, че си е тръгнал навреме от хижата.
Заглушавайки болката си от срещата с Мелиса, отиде в магазина на компанията.
Къминс се прибра късно вкъщи. Мелиса още не беше си легнала. Бащата я погледна изпитателно, окачвайки шапката и дрехата си.
— Какво се е случило между теб и Ян? Защо си плакала?
— Понякога, когато свиря на цигулката, сълзите ми сами идват, татко. Не знам дали се е случило нещо между мен и Ян, само че… не разбирам…
— И аз не разбирам — рече Къминс и отиде до печката да запали лулата си. — Днес той си подаде оставката като чиновник в компанията!
— Да не би да иска да напусне станцията? — едвам изрече Мелиса.
— Напуска службата. Това означава, че не може да остане повече на езерото Бейн. Щял да ходи в горите, може би в страната на Жан, в Атабаска. Не ти ли е казвал нищо?
— Не.
Мелиса бе коленичила пред малкия шкаф с книгите. Сълзите й напираха. Напрегна всичките си усилия, за да се овладее, преди да се обърне отново към баща си. Къминс влезе за малко в стаята си. Мелиса се възползва от случая и му пожела лека нощ през открехнатата врата на своята стая.
На другия ден Кроасе тръгна за гората да набави месо. Гравоа намери Ян, който пълнеше една нова торба с провизии. Виждаха се за пръв път, откакто Ян бе решил да напусне службата.
— Дявол да го вземе! — надвеси се над главата му Жан. Приятелят му бе зает да тъпче брашно и сол в непромокаеми торби.
— Казвам, дявол да го вземе, господин Ян Торо! Гравоа едва сдържаше гнева си.
— Добър ден, господин Жан дьо Гравоа! — обърна се с насилена усмивка Ян. — Както виждате, отивам при лисиците.
— При дяволите! — поправи го Жан.
— Не, при лисиците, драги ми Гравоа. Ще спечеля малко пари в блатата на запад. Помислете си, Жан: от много години не сте били на лов нататък и сигурно лисиците са в изобилие.
Тънките устни на Гравоа сякаш упрекнаха себе си:
— Небесни светии, и аз съм този, който… Завъртя се на токовете си и отиде право при Мелиса.
— Ян Торо напуска станцията! — гневно съобщи той.
— Татко ми каза.
Тя беше бледа, със синкави кръгове под очите, но говореше спокойно.
— Боже мой! — възропта Жан. — Как равнодушно се отнасяш към това!
Малко по-късно Мелиса видя Ян да излиза от магазина, запътен към тях. Беше напрегнат, обаче и той се владееше.
— Идвам да ти кажа сбогом, Мелиса. Заминавам в Пустинните земи да залагам капани.
— Пожелавам ти всичко хубаво, Ян!
Нейният глас също имаше почти металическа твърдост. Ян й подаде ръка. Тя се отдръпна, по лицето й изби руменина, но пое ръката му и го погледна право в очите.
— Искаш ли да ме почакаш малко?
Влезе бързо в стаята си и веднага се върна. Косата й не беше на плитка, а вдигната нагоре и закичена с бакниш.
— Не вярвам да има вече значение за тебе, но ето, че изпълнявам обещанието си. Глупаво обещание, нали?
— Беше обещала…
— Да! Бях обещала да не си правя такава прическа, докато не забравиш обичта си към мене. Сега вече мога да сторя това.
Ян наведе глава и Мелиса видя как кожата от карибу на гърба му затрептя. Стисна устни и вдигна ръце, сякаш да ги протегне към него. Но гласът на Ян прозвуча хладно.
— Не съм забравил обичта си към тебе, Мелиса. Винаги ще обичам сестричката си, но вече си голяма и е редно да не носиш плитки.
Тръгна си, като я остави с полувдигнати ръце.
— Сбогом, Ян!
Мелиса изплака тия думи. Той не ги чу. Беше се отдалечил. Тя го видя през прозореца как се здрависва с баща й пред магазина и проследи с поглед пътя му до хижата на Жан и Йовака. Сетне го зърна пак с торбата през рамо. Той вървеше с наведена глава и бързо изчезна в гъсталака на тъмната елхова гора.
Цялата пролет и цялата зима Ян прекара сред блатата и по ниските скали по границата на Пустинните земи. Два месеца след заминаването си той отново се появи за малко в станцията, колкото да му закърпят дрехите и да се снабди с нови припаси.
Докато Ян отсъстваше, Мелиса бе страдала безнадеждно, но никой не знаеше какво става в душата й. Дори и пред Йовака не се изповядваше като преди, за да й олекне. Разбира се, каквато й да бе мъката й, надеждата я крепеше. Тази надежда не умря и при последната им среща.
Щом се върна за малко от блатата, Ян веднага отиде в хижата на Къминс. Беше си пуснал отново брада и косите му бяха поизрасли. Върху лицето му се бе отпечатало вековното мълчание на горския жител. Държеше се резервирано дори спрямо себе си.
Тоя път Мелиса почувства, че не й е останала нито искра надежда. Ян бе изчезнал завинаги от нейния живот. Бе й оставил само старата си цигулка.
В отсъствието му цигулката бе за нея това, което някога беше за Ян. Тя свиреше, изливайки в музиката отчаянието и тъгата си. Говореше си с цигулката, както едно време беше разговарял и той.
— Ако можеше да ми кажеш какво трябва да направя за него, скъпа цигулко! — шепнеше с болка Мелиса.
Веднъж Ян пристигна да се снабди с припаси и капани и да вземе кучетата и шейната. Възнамеряваше да отиде да зимува в Атабаска, на двеста мили от станцията. На езерото Бейн остана една седмица. През това време Пристигна куриер от форт Чърчил.
Куриерът донесе неочакван подарък на Мелиса: първото писмо в живота й. Беше от младия Диксън. Той й беше написал повече от двадесет страници, за да каже, че ще прекара част от зимата на езерото Бейн.
Мелиса четеше последната страница, когато Ян влезе в хижата.
— Писмо! — похвали се тя, стиснала листовете в ръка и очевидно развълнувана от току-що прочетеното.
— Кой дявол… — усмихна се Ян, без да се доизкаже.
— Господин Диксън — изчерви се тя — иска да прекара част от зимата при нас.
— Приятно ми е, Мелиса — каза със спокоен глас Ян. — Господинът ми е симпатичен и бих искал да го познавам по-добре. Надявам се да ти донесе някоя нова книга и струни за цигулката. Свириш ли?
— Много често. Не искаш ли да ми посвириш нещо, Ян?
— Забравил съм май всичко, което знаех.
— Нима и музиката от моето детство?
— Така ми се струва. Но ти не трябва да забравяш…
— Как бих могла! — прошепна Мелиса. — Може би един ден аз ще те науча.
След шест месеца Ян се завърна отново за празника на карибу. Носеше и събраните кожи. Тоя път узна, че Мелиса получила и друго писмо и че Диксън не е идвал на езерото Бейн, бил в Лондон.
След празника Ян се завърна в Атабаска. През пролетта не се мярна на езерото Бейн. Не дойде и в началото на лятото. По времето, когато прииждаха реките, Жан отиде с лодка в Атабаска и намери хижата на Торо изоставена. Индианците му казаха, че отдавна не са виждали Ян. Във Фон дьо Лак един метис му разказа, че намерил край реката на Бобрите коси на белолик, а до тях — пушка от Хъдзъновия залив и нож с кокалена дръжка.
Жан се прибра в станцията със свито сърце.
— Сигурно е умрял — съобщи той на Йовака. — Може би трябва да кажеш на Мелиса.
Един ден по обяд в началото на септември в станцията пристигна самотен човек. На гърба си носеше чувал, а подире му вървяха шест кучета.
Този човек беше Ян Торо.
— Бях сред цивилизацията — обясни той на чиновниците. — Дойдох да прекарам зимата на езерото Бейн.
Младият Диксън пристигна от форт Чърчил с първите снегове. Жан дьо Гравоа го посрещна на пътеката близо до хижата на Ледок. Когато англичанинът позна дребния французин, скочи от шейната и тръгна към него с протегната ръка и сияещо лице.
— О! Кого виждам, стария приятел Жан! Тъкмо си мислех за вас, Гравоа. Как ме наредихте преди две години! Научих се да познавам добре хората от снеговете и никога вече няма да ми се случи подобно нещо.
Гласът му звучеше искрено.
— А как са госпожа Гравоа, малките и… Мелиса? — побърза да попита той, преди Жан да е заговорил.
— Всички са добре, господин Диксън. Само че малките вече са един юноша и една девойка.
После Жан каза на Йовака:
— Не мога да отрека, че Диксън е симпатичен, но не ми се иска да призная това. Защо ли?
— Защото се страхуваш, че се харесва и на Мелиса — усмихна се жена му.
— Небесни светии! Разбира се, че си права. Не обичам чужденците, а и Мелиса принадлежи на Ян.
— Преди време — да, но може би вече е късно, Жан.
— Може би. Все пак се съмнявам, драга моя. Ако Ян се реши да й каже…
— Една жена не може да чака вечно — прекъсна го Йовака. — Ян Торо много проточи нещата.
Един ден двамата видяха как Диксън и Мелиса се разхождат по края на гората.
— Нали ти рекох, че Ян се бави много? Лицето на Жан помръкна.
— И ти ли би приела ухажването на някой чужденец, ако остана година-две в Атабаска?
— Възможно е — отговори шеговито Йовака.
— По дяволите! — измърмори Жан й тръгна към магазина.
Ядосваше го спокойствието, с което Ян се отнасяше към създалото се положение.
— Този Диксън прекарва доста от времето си с Мелиса, Ян. Почти всеки ден излизат да се разхождат из гората. Както е тръгнало, скоро ще имаме сватба на езерото Бейн.
— Мелиса заслужава добър човек — отвърна невъзмутимо Ян. — Диксън е симпатичен.
Макар че каза това, в дъното на душата си той знаеше, че наближава развръзката. Не призна на Мелиса, че се завръща заради нея. Не го сподели и с Жан. Предвиждаше, че тая зима ще му донесе горчива радост. Не беше предвидил само присъствието на Диксън. Всеки ден виждаше Мелиса с англичанина и макар да не изпитваше силна ревност, обземаше го мъка, че девойката скоро няма да бъде с него такава, каквато е била. Диксън не криеше чувствата си. Обичаше Мелиса и призна това пред Жан, когато веднъж двамата пътуваха заедно за Чърчил. Каза му и други неща, които сломиха последната наследствена съпротива на Жан и го принудиха да признае, че Диксън е по-различен от чужденците, които познаваше.
— Дявол да го вземе! — призна пред себе си той. — Симпатичен ми е, но бих предпочел да се махне, отколкото да отнеме Мелиса от Ян.
Големите снегове решиха проблема.
През първите дни на декември, една ранна сутрин Диксън тръгна сам към хижата на Ледок. Към пладне небето стана оловносиво и заваля толкова силно, че не се виждаше на десет крачки разстояние. Тоя ден англичанинът не се завърна. Не се появи и на другия ден. Гравоа отиде с шейната си до хижата на французина: Диксън бил заминал предишния ден за езерото Бейн!
Жан се прибра в станцията и веднага отиде при Мелиса.
— Да тръгнем да го търсим, значи да се изложим на смърт — каза й той. — Не можем да използваме вече кучетата, снегоходките ни ще потъват в снега. Да се отдалечим на десет мили от станцията, ще рече да оставим костите си на лисиците.
Вече се мръкваше, когато Ян влезе в хижата. Беше побелял от сняг, с лека торба на гръб и с пушка в ръка. Мелиса скочи и му разказа всичко.
— Отивам да го търся. Ако е жив, ще ти го върна! — рече Ян.
Тя пристъпи съвсем близо до него. Сърцето му затрептя като пърхане на птиче крило. Нима ще забрави някога тоя поглед? В очите й блестеше някогашният пламък, ръцете й бяха протегнати, устните — полуотворени. Лицето на Мелиса бе толкова близо до неговото, че усещаше дишането й. Тя грабна с двете си ръце загрубялата му длан и я притисна до гърдите си.
— Ян, ти си герой!
Той се отдалечи замаян и потъна в нощта. Чу гласа й, но бурята заглуши думите й. Отново бе видял чудната светлина на любовта в очите й… На любовта й към Диксън. Добре, ще го намери. Най-сетне Ян Торо ще докаже, че старата любов не е умряла в сърцето му. Ще изпълни обещанието си пред Мелиса по време на пътуването им с шейната до хижата на Ледок. И после…
Призори Ян изкачи планината и бе в хижата на Ледок. Французинът не вярваше в успеха на мисията му.
— Няма да го намерите. Но щом сте решили да вървите, ще дойда и аз. Много е възможно да не се завърнем вече.
Ян възрази:
— Не идвайте! Един е достатъчен. Освен ако не поемем в различни посоки. Дойдох тук, за да узная дали бе започнало да вали, когато Диксън е тръгнал от тия места.
— Само час след излизането му от хижата така заваля, че човек не можеше да види ръката пред очите си. Няма съмнение, заобиколил е около езерото Бейн. Ще идем дотам заедно, сетне ще продължим да търсим поотделно.
След дълго пътуване през снежната планина те стигнаха пред елховите гори на езерото. Тук се разделиха. Ян се отправи на северозапад, а Ледок — на юг.
За Ян тая борба с дълбоките снегове не бе голяма жертва. Нали всичко беше заради щастието на Мелиса. А мотивите за постъпката на Ледок никой никога нямаше да отгатне. Защото едва когато късните пролетни снегове се стопиха, ловците от езерото Бейн намериха онова, което лисиците и вълците бяха оставили от него.
Ян безстрашно се впусна по бялата шир на езерото. Нямаше нито камък, нито дърво, по които да се ориентира. Богът на индианците бе покрил всичко с бялата си наметка. Балсамовите дървета в гората се огъваха под тежестта на снега, елхите се пречупваха, мъчително изкривени под снежната броня. Наоколо цареше спокоен ужас, сред който се разнасяше само гласът на Ян. От време на време той стреляше и се ослушваше продължително. Ехото му се присмиваше, заглъхвайки в бурята.
Настана ден, малко по-ясен от нощта. Ян премина езерото. Потъваше в снега при всяка стъпка и на всеки половин час даваше по един пушечен изстрел. Отговориха му с изстрели от юг. Може би стреляше Ледок. Постепенно тия изстрели се чуваха все по-слабо, докато съвсем замряха в далечината.
Като премина езерото, отново се върна в гората и виковете му проехтяха напразно в зловещата й тишина. Наоколо нямаше никакъв признак на живот. Само снегът продължаваше да вали изобилно. Горските обитатели се бяха укрили на сигурни места. Птиците, почти безжизнени, очакваха бурята да спре.
Към пладне Ян се спря да похапне. Продължи с пушка на дясното рамо, за да намалява крачките на десния крак и да се движи в кръг, както навярно беше вървял и Диксън.
Привечер бурята се засили. Той изрови дупка в снега и я застла с балсамови клони за легло. Сутринта разбра, че е затрупан от снега на височина до човешки ръст. С помощта на широките си снегоходки се измъкна на повърхността, където снегът стигаше до коленете му.
Вдигна торбата и като провря ръка през единия ремък, усети лекотата й: половината от съдържанието й беше изядено.
По отпечатъците от остри зъби върху парчето останала шунка можа да се досети какво бе станало, докато е спал. Една белка се беше нагостила с неговите провизии.
Впрочем, белката едва ли бе изяла всичко, което беше отмъкнала от торбата. Ян трескаво разрови снега под балсамовите клони в дупката. Стигна чак до замръзналата земя, но не намери нищо. Накладе малък огън, стопи сняг за чай, свари резенче от шунката, и го изяде с парче сухар. После събра брашното на дъното на торбата и го скри в един от дълбоките джобове на връхната си кожена дреха. И продължи в предполагаемата посока към езерото Бейн.
Вървеше, викаше високо името на Диксън и стреляше с пушката. До обяд трябваше да бъде на езерото, но и втората нощ го застигна в гората. Той пак запали огън и изяде последното резенче от шунката. Оставаше му само брашното в джоба.
Прекъсна почивката си, преди да е изтекла нощта. Чувстваше някакво тъмно задоволство. За втори път се излагаше на смърт заради Мелиса. Бе се страхувал от смъртта по време на ужасната епидемия, но не се боеше от смъртта през дълбоките снегове. Тая мисъл му доставяше известна радост. Ако умре, ще умре за Мелиса и тя никога нямаше да забрави това.
Знаеше какво ще направи, ако му бе съдено да не се измъкне жив от снеговете. Щеше да напише върху пушката си три думи за Мелиса: „Мелиса, обичам те.“ Вървеше, залиташе и си повтаряше каквото си бе наумил. Вечерта край огъня започна да дълбае името.
— Утре ще напиша останалото — каза си той. Чувстваше силен глад, но не пипна брашното. Спа шест часа и после пи чай до насита.
— Ще вървя до утре, Ян Торо, и ако не се случи нищо ново, ще изям и брашното. Това ще бъде краят.
Снегоходките не му бяха нужни повече и той ги захвърли. Остави и една от завивките, натежала като олово на рамото му. Преброи патроните: бяха десет. Изстреля един. Чу нещо, навярно ехото. По тялото му премина трепет. Заслуша се пак — не можеше да е ехото.
— Ледок! Ледок! — извика силно той и отново стреля. Далечен пушечен изстрел отговори на стрелбата му. Ян тръгна нататък. Не след дълго отново чу сигнала. Беше от по-близко разстояние. Гръмна и той. След стотина крачки се намери пред ниския връх на един хълм и се провикна. В планината отекна нов изстрел. Започна да се изкачва. Затъваше до пояс в снега. Измъкваше се, като се хващаше за храсти и клони. Бе запъхтян от умората. Най-горе, на билото, слабият вик се обади сякаш съвсем наблизо.
„Случило се е нещо на Ледок — помисли си той. — Сигурно храната му не се е свършила и ще можем да доживеем до края на бурята.“
Заспуска се по нанадолнището в посоката на гласа и насреща му се изпречи стена от заоблени камъни. Във въздуха се носеше слаба миризма на дим. Ян се запровира между скалите.
— Хей, Ледок!
Гласът се обади на десетина крачки. Най-сетне в пустата белота се мярна някакъв живот: през отвора на едно скривалище от храсти изпълзя странно същество на четири крака.
Ян направи още една крачка. Пред него беше не Ледок, а Диксън: блед, полумъртъв от глад.
— Господи, умирам от глад и жажда! — едвам издума англичанинът. — Торо! Слава Богу!
Диксън залитна и падна. Ян го придърпа на закритото място.
— Ще ви дам малко вода и нещо за ядене — рече Торо. Гласът му звучеше странно. Пред очите му играеха някакви сенки. Смъкна торбата си и се зае да раздуха пламъка. Сетне тури на огъня двете малки котлета със сняг: в едното добави чай, в другото — шепата брашно, което пазеше в джоба си.
Диксън жадно изпи чая. Изяде и кашата. Ян го гледаше, самият той премалял от глад. Отново сложи сняг в котлето.
Диксън се посъвзе, в очите му блесна живот.
— Дойдохте в последната минута, Торо — с благодарност стисна ръката му англичанинът. — Още една нощ и… За Бога, какво ви е?
Лицето на спасителя бе станало неузнаваемо. Ръцете му бяха премръзнали. Той едва промълви:
— И аз умирам от глад, Диксън! Нямаме вече нищо за ядене. Дадох ви последното си брашно. Сега имаме само сол и чай.
Отпусна се на балсамовите клони и въздъхна с облекчение:
— Оставете ме да поспя!
Диксън извади каквото имаше в торбата на Ян. Не намери нито грам забравени провизии. Пи още малко чай и се изтегна до Ян.
Когато Диксън се събуди, вече се беше съмнало. Той с дрезгав глас съобщи на другаря си, че снегът е престанал да вали.
Ян не се помръдна. Диксън се наведе да чуе дишането му, после се измъкна на открито. Огънят беше изгаснал. Небето все още тежеше оловносиво, в простора цареше дълбока тъга.
Диксън долови лек звук. Заозърта се. Точно зад двете котлетата по снега край угасналия огън подскачаше едно птиче с кръгли като на бухал очи. Предпазливо и заднишком Диксьн се върна в скривалището, взе пушката и се прицели. Ян се помръдна от гърмежа, но не се събуди. Стрелецът шумно се зарадва от попадението на изстрела. Тоя път Ян направи усилие да се привдигне, но нещо по-силно от волята му го държеше в несвяст. Стори му се, че е минала цяла вечност, когато отново чу глас. Почувства се облекчен и прогледна. Главата му бе облегната на рамото на Диксън.
— Пийте, Торо!
Ян отпи. Не, това не бе чай.
— Супа от дрозд — поясни другарят му.
Ян се събуди окончателно. Изяде няколко късчета месо, без да задава въпроси. Останаха две-три от най-малките късчета.
— Господи, изял съм почти целия дрозд! Младият англичанин се усмихна:
— Аз изядох брашното, Торо, а вие — птицата. Не е ли справедливо?
Котлето падна между тях. Двамата мъже си стиснаха ръцете. От сърцето на Ян се надигаха думи, които едва не произнесе гласно:
„Мелиса, благодаря на Бога, че обичаш такъв човек!“
Той стана.
— Може би бурята ще се разрази пак. Не трябва да губим време. Колко сте вървели дотук?
— Около десет часа — отговори Диксън. — Отправих се първо на запад по компаса, но разбрах, че съм отминал езерото и завих на север.
— Ах, вие имате компас! — оживи се Ян. — Господин Диксън, много близко сме до станцията, щом не сте вървели повече. Кажете ми накъде се пада север?
— Нататък.
— Тогава трябва да тръгнем на югоизток. Щом сте вървели десет часа на запад, после на север, намираме се на северозапад от езерото Бейн.
Ян взе пушката. В торбата сложи само двете котлета и чая. Отказа се и от втората си завивка. Англичанинът тръгна след него с пушката си.
Бавно се изкачиха по стръмното. Ян се спря да огледа мястото наоколо. Диксън хлътна в снега.
— Затънах! Мисля, че няма да се измъкна оттука, Торо. Гласът му не издаваше страх. Дори звучеше весело.
— Познавам тоя хълм — проясни се лицето на Ян. — На една миля е от езерото Бейн. Ще бъде по-добре, ако оставите пушката си.
Ян помогна на Диксън да се изправи. Продължиха с почивки. При всяко следващо ставане Диксън се свиваше от болка:
— Брашното и водата са спрели на гърлото ми. Господи, какви мъки!
— Ще стигнем за вечеря — успокои го Ян.
Диксън се подпираше на рамото му с цялата си тежест.
— По-добре да продължите сам. Може да ми изпратите някаква помощ.
— Обещах на Мелиса да ви върна, ако ви намеря. Бурята може да започне отново и тогава няма да има никаква надежда.
— Кажете ми, тя ли ви изпрати да ме търсите? — попита развълнувано Диксън.
Вълнението му направи впечатление на Ян. По хлътналите бузи на Диксън изби червенина и погледът му блесна.
— Тя ли ви изпрати? Ян заговори спокойно:
— Не с думи, господин Диксън, но знам, че ще бъде щастлива да ви види здрав и читав на езерото Бейн.
От гърлото на Диксън се изтръгна стон. Ян не го чу. По-късно се спряха, Торо запали огън и приготви чай. Ободрени, двамата продължиха пътя си. Още по-нататък Ян окачи пушката си на един клон.
— Ще се върнем след ден-два да си вземем пушките! — рече той.
Диксън вървеше все по-трудно. На три пъти спираха да кладат огън и да си правят чай. Беше вече тъмно, когато започнаха да се спускат от хълма към езерото, покрито със сняг. След полунощ Ян извлече Диксън от елховата гора на площада на станцията. Не светеше нито една светлинка. Te се спряха пред магазина на станцията. Англичанинът бе полуприпаднал. Ян събуди Кроасе.
— Погрижете се за Диксън! — помоли Торо. — Не събуждайте никого тая нощ. Ще има време утре сутринта да разказваме какво сме препатили.
На печката в стаята си Ян намери къс месо. Направи си кафе и постоя до огъня. Беше изпълнил своето обещание. Сутринта Мелиса щеше да узнае това и първо щеше да отиде при англичанина, а после ще дойде при него.
— Не, Мелиса не трябва да дойде при мене утре сутринта. Не трябва никога да види Ян Торо — промълви спасителят.
Взе хартия и молив и започна да пише, но смачкваше всеки пореден лист и го хвърляше в огъня. Най-сетне надраска няколко реда на френски:
„Върнах ти го, Мелиса, и моля Бога да ти даде щастие. Оставям ти старата цигулка: когато засвириш, да ти говори за любовта на Ян Торо.“
Той сложи листа в един плик на компанията и отиде в безлюдния по това време магазин.
Без да пали лампата, събра в една торба нещо за ядене и муниции. Остави адресирания до Мелиса плик на тезгяха, където Кроасе или агентът биха го зърнали веднага на другия ден. Кучетата му бяха затворени зад магазина. Повика ги тихо и предпазливо отиде при тях. Te също така тихо го последваха покрай гората. Като стигна до голямата елха при гроба, Ян се спря и протегна ръце към хижата. Казан, челното куче, сляпо с едното око, се загледа в тъмнината и глухо заскимтя. Вятърът прошушна нещо във върховете на елхите и от устните на Ян се отрониха думите, които бе чул преди повече от седемнадесет години на това място от агента Уилямс.
— Господ да пази Мелиса!
Той тръгна по пътеката, където Жан дьо Гравоа се бе спречкал с англичанина, поведе кучетата през блатото на карибу и се спря при голото дърво в края на Пустинните земи. Там извади с ножа си от корубата на дървото скрития свитък хартия.
Зазоряваше се, когато Ян намери захвърлената си снощи пушка. Заваля сняг. Той беше доволен, снегът ще заличи следите му.
В продължение на тринадесет дни караше кучетата си да пробиват път на юг. На четиринадесетия деи стигна до Прохода — границата на цивилизацията. Бе нощ, когато излезе от гората и отвъд щата Саскачеван видя светлини.
Преди да премине реката, спря, за да си починат уморените кучета и се обърна към зловещата пустош на Севера, чувайки призивния му шепот.
— Господ да те благослови, да ти помага и да те закриля винаги, Мелиса! — промълви Ян и премина реката.
Тая вечер в Прохода ехтеше музика. Ян я чу, преди да бе стигнал до малкото светлини, пръснати наоколо. Кучетата наостриха уши. Едноокият Казан излая глухо и тревогата на Ян се засили. Кучето вдигна глава да го погледне под светлината на звездите. Музиката бе особена и съвсем не приличаше на тая, която Ян познаваше. Тя бе особена и за Казан. Кучето пак излая и навря муцуна в господаря си, сякаш искаше да го попита нещо.
Минаха като сенки покрай една голяма осветена сграда. Отвътре се разнасяше музика, примесена с гръмки смехове, тропане на крака и груби викове. Една врата се отвори. Излязоха мъж и жена. Мъжът псуваше, а жената се смееше. Ян никога не бе чувал жена да се смее така. Заслуша се в подигравателния кикот. Излязоха и други хора. Друга жена с двама мъже се кискаше неудържимо, повлякла нещо, което се блъсна шумно в шейната. Казан изръмжа. Другите кучета се струпаха около него, но ниският глас на Ян ги подсети да си вървят по пътя.
Близо до реката, където Саскачеван образуваше полукръг от юг на запад, той намери една широка и ниска сграда. На външната й врата светеше окачена лампа. На табелката под светлината се четеше гръмкият и сметен за това място надпис: „Хотел «Крал Едуард»“. Шубраците на гората бяха на не повече от стотина крачки. Ян завърза кучетата си и остави шейната. Не му и мина през ума, че вече се намира сред цивилизацията, в страната на ключалките, крадците и обирите. Не от подозрение, а от чувство на самотност той се върна да отвърже Казан и го поведе със себе си.
Влезе в хотела заедно с кучето. Вратата водеше в ниска стая, слабо осветена от петролна лампа. В стаята имаше само един човек. Бе седнал пред големия прозорец с изглед на север. Ян тихо седна пред същия прозорец. Казан подпря муцуната си на коленете на своя господар и вдигна въпросително единственото си око. Никога през живота си Ян не се беше чувствал толкова самотен както в тоя момент.
Саскачеван спеше, бял и мълчалив, а отвъд реката се виждаше краят на гората. Далеч, ниско на небосклона, мъждеше Полярната звезда, почти като хилядите други звезди.
Ян усети непоносима мъка. Затвори очи и сложи ръка върху главата на Казан. Връщаше се мислено назад, в безкрайните мълчаливи пространства на планините. Полярната звезда блесна във въображението му с цялото си великолепие и той се видя на езерото Бейн. Не изпитваше ни глад, ни изтощение, както след тринадесетдневното приключение из гората. Струваше му се, че е отново с Мелиса, със старата цигулка, с нещата, които обичаше. Забрави за присъствието на чужденеца в стаята. Дори не забеляза как тоя човек промени мястото си, за да може да наблюдава скришом него и Казан. Ян изстена в просъница и се сепна от собствения си глас.
Скочи и видя озъбения Казан. Чужденецът бе станал и се беше приближил, наведен над него в полумрака. Ян видя върху лицето му скръб като своята.
Двамата мъже безмълвно се спогледаха. Казан бдеше с настръхнала козина. Странно вълнение обзе Ян. Непознатият не бе горски жител. Беше човек от цивилизацията на юга. Но между тях мина някакъв ток и ги направи приятели, преди да са проговорили. Чужденецът протегна ръка и Ян я прие. В ръкостискането вложиха цялата си тъга и горещо желание за приятелство.
— Сега ли пристигате? Ваша ли е онази шейна? — попита непознатият.
— Да.
Чужденецът седна до него.
— От лагера ли идвате?
— Какъв лагер, господине?
— Железопътният лагер, който строи нова линия отвъд Уекуско.
— Нищо не знам — отговори просто Ян. — Идвам от езерото Бейн.
— За пръв път ли сте тук?
Очите на чужденеца бяха с особен блясък.
— Идвал съм веднъж за един ден. Беше много отдавна. Целия си живот съм прекарал… горе.
Ян посочи с ръка на север, където Полярната звезда вече гаснеше на небето.
— А аз съм прекарал целия си живот долу, на юг — кимна с глава чужденецът и се засмя самоиронично. — Преди година дойдох тук, за да възстановя здравето и щастието си. Намерих и едното, и другото и сега си отивам. Заминавам утре. Казвам се Тортън. Дойдох от Чикаго.
— Моето име е Торо, Ян Торо. Чел съм за Чикаго в една книга и съм виждал картинки. По-голям ли е от град Уинипег?
Тортън извърна малко настрана главата си, за да не пада светлина на лицето му.
— Да, много по-голям.
— Бюрата на компанията са в Уинипег, както и комисарството, нали, господине?
— На компанията на Хъдзъновия залив ли?
— Да.
— В комисарството ли трябва да отиде човек, ако има важна работа?
Тортън внимателно погледна разтревожения Ян.
— Главната квартира е в Принц Албърт.
— Не е далеч — стана Ян. — Дали се занимават там с важни работи?
Ян се обърна към вратата, сякаш искаше да излезе.
— Може би повече, отколкото в комисарството — отвърна Тортън.
В настъпилото кратко мълчание се чу проточеният вой на куче в нощта.
— Викат Казан — каза Ян. — Лека нощ, господине! Кучетата бяха клекнали на хълбоците си, когато Ян и Казан се завърнаха в горичката. Ян ги премести по-навътре в гъсталака и запали огън. Сложи в котлето къс месо от карибу, а на изгладнелите кучета раздаде замразена риба. После насъбра елхови клонки, постла ги с покривката си и седна да чака да се свари месото. Кучетата излапаха рибата си и се изтегнаха в краката на господаря си с надежда да им подхвърли нещо от своето месо. Докато дъвчеше, Ян забеляза, че у тях не е останало нищо от бойкия им дух. Не лаеха, не показваха зъбите си и не се давеха помежду си, когато им подхвърлеше кокал. Май и тях ги беше налегнала същата мъка, която гнетеше неговата душа.
На Ян му идеше да впрегне кучетата и да тръгне веднага за Принц Албърт, за да се освободи от онова, което го потискаше от нощта преди много години, когато пристигна изнемощял на езерото Бейн и свиреше на цигулката си за умиращата жена на Къминс.
Попипа джоба на кожената си дреха, където бе свитъкът, изваден от дупката на голото дърво. В продължение на двадесет години беше пазил тия листове и утре смяташе да ги занесе на компанията в Принц Албърт.
Какво още му оставаше? Може би компанията ще го приеме на служба в тоя цивилизован край. Това би било най-доброто. Щеше да се бори срещу зова на горите, както преди много години се беше борил срещу зова на цивилизования свят, с който беше свикнал. Ако се завърнеше в горите, щеше да отиде на запад или на изток. Никой от познатите нямаше да чуе вече за Ян Торо.
Казан се настани предпазливо на покривката до господаря си. Преди десет години Казан бе полусляпо куче, което Ян и Мелиса бяха избрали между другите кучета, всички по-едри и поздрави от него. Казан бе всичко, останало му от предишния живот. Погали главата на кучето. Унесе се от топлината на огъня и скоро заспа.
След няколко часа се събуди. Огънят гореше с хубав силен пламък. До него седеше Тортън. По небето и по изчезващите звезди Ян позна, че се зазоряваше. Изправи се. Тортън се засмя, задимил с лулата си.
— Вие зъзнехте и въпреки това спяхте непробудно. Напразно ви чаках да се върнете в хотела. Слушайте, драги ми приятелю, ако сте закъсал и ви трябват пари, ще позволите ли да ви помогна?
— Благодаря ви, господине! Имам достатъчно пари, но предпочитам да спя на открито с кучетата си. Боже мой! Вярно е, че щях да замръзна, ако не бяхте дошъл. Отдавна ли сте тук? Тортън кимна утвърдително.
— Вече е ден — стана Ян и погледна върховете на елховите дървета. — Много сте любезен, господине, бих искал да ви се отплатя по някакъв начин.
— Можете. Къде отивате сега?
— В Принц Албърт. Ще тръгна след час.
— Бихте ли ме взели със себе си?
— С удоволствие. Но пътуването ще бъде уморително, господине. Аз бързам, а може би вие не сте свикнал да тичате след кучетата.
Тортън му протегна ръка.
— Пътуването не може да бъде много уморително за мене. Бих искал…
Тортън замълча и нещо в тихия му глас накара Ян да го погледне право в очите. Това бе същият глас на тъга и самотност, който Ян чу в полумрака на хотела.
— Имам месо, кафе и сухари. Бихте ли похапнали с мен, Тортън?
Тоя ден Ян и Тортън изминаха петдесет мили по гладката повърхност на Саскеран и се разположиха на бивак в Саскачеван. На другия ден тръгнаха край реката, преминаха Сипанок и се отправиха на югозапад по заледената река към Принц Албърт.
На четвъртия ден пристигнаха в града.
— Да отидем веднага в бюрата на голямата компания! — предложи Ян. — Не трябва да губим време.
Тортън го заведе в една много стара сграда в западната част на града, а после в едно бюро, пълно с девойки и тракащи пишещи машини. Тортън показа бяла картичка на един човек с посивели коси, който стана от писалището си, поклони се и му подаде ръка. След малко Ян Торо влезе сам през една врата със своя заветен свитък в джоба си.
Тортън остана да го чака. Човекът зад писалището хвърляше любопитни погледи към него. Две машинописки си шепнеха нещо, питайки се навярно кой ли е този полудив човек, който щеше да отнеме от скъпоценното време на подкомисаря.
Изминаха два часа и Ян не се появяваше. Когато вратата най-после се отвори, търпеливият Тортън се изправи. Първо се показа подкомисарят, а след това и Ян. На Тортън му се стори, че за тия два часа Торо е остарял с пет години. Лицето му бе станало още по-изпито.
Ян вървеше с наведена глава. Като прекрачиха прага на последната врата и бяха вече вън, Тортън чу лекото му хълцане.
— Ако тук ви онеправдават, ако сте имали неприятности и тези ви смучат кръвта, кажете ми и аз ще им дам да се разберат! — блеснаха очите на Тортън. — Заклевам се пред Бога! Трябват ли пари, готов съм да хвърля половин милион долара!
— Благодаря, господине! — преглътна сълзите си Ян. — Не се касае за пари, нямам нужда от тях. Но за половин милион долара може да се купи онова, което им връчих преди малко.
Ян бръкна в празния си джоб, където преди държеше свитъка.
По време на вечерята в стария хотел „Уиндзор“ Ян остави Тортън и се измъкна навън, последван от Казан. Премина замръзналата Саскачеван и навлезе в елховата гора на северния бряг. Чувстваше нужда да остане сам, да мисли й да се бори с едно желание, което го надвиваше. Някога беше разкрил душата си пред Жан дьо Гравоа и той го бе подкрепил. Сега гореше от желание да отиде при Тортън, както бе отишъл при Жан, и да му разкаже същата история, като прибави и това, което се беше случило в бюрото на подкомисаря. В сърцето му се породи ново чувство, по-силно от приятелството: би се пожертвал за Тортън, както би се пожертвал за Жан дьо Гравоа. Подобно чувство, изглежда, измъчваше и Тортън, който също бе нещастен и криеше страданието си. Но трябваше ли да се довери на новия приятел само за да облекчи душата си!
Ян се поразходи покрай реката и я премина отново близо до бюрото на компанията. В стаята на подкомисаря още светеше. Той работеше, както му бе обещал.
Подкомисарят го беше уверил, че всичко ще се свърши до десетина дни. Ян гледаше на север и се питаше какво ще стане след края на седмицата.
Всички си бяха легнали, когато Ян и Казан се прибраха в хотела. Тортън будуваше в полумрака и промълви прочувствено:
— Ян, дали сте обичали някоя жена, заради която бихте били щастлив да умрете?
Ян си помисли, че тоя човек е отгатнал тайната му.
— Да, господине!
— Аз обичам така една жена. По-скоро девойка, не жена. Тя е от вашия край, Ян, от Севера. Като цвете е. По-хубава е за мене от всички жени, които съм виждал. Тя живее в Оксфорд Хаус. Връщам се вкъщи, за да се спася.
— Да се спасите! — въздъхна Ян. — Боже мой! Господине, нима тя не ви обича?
— Би ме последвала до края на света.
— Тогава…
Тортън даде знак на Ян да излязат. В студената нощ двамата стигнаха до покрайнините на града. От мястото, където се спряха, над горите се виждаха бледите светлини на юга.
— Там е ад за мене — посочи с пръст Тортън. — Това, което наричаме цивилизация, за мене е ад. Един ад от големи градове. Борби. Кръвопролития. Престъпност. Ако можех да остана винаги тук!
— Можете!
— Не мога, не мога — въздъхна Тортън. — Освен ако трябва да изгубя всичко…
Пръстите на Ян потрепераха.
— И всичкото пак е нищо, когато става дума за любовта и щастието. Великият Бог, когото познавам…
Тортън го прекъсна:
— Бих дал живота си за нея. Бих се погребал в горите заради нея. Бих се отказал от богатството и приятелството заради нея. Бих се погубил. Но не мога! Боже мой, не разбирате ли?
Очите му се сториха на Ян още по-тъмни и по-големи.
— Прекарах десет години с една жена. Беше по-лошо от ада долу — продължи Тортън. — Дойдох тук, за да си отдъхна… Сега знаете истината. Жената долу е моя съпруга. Тя би била доволна никога да не се завърна вече. И аз бях щастлив за малко.
Знам какво е любовта. Опитах я. Господ да ми прости, но съм склонен да се върна при онова цвете.
Лицето на Ян сякаш се промени от тоя разказ.
— Господине, докъде сте стигнали с нея?
— Само до точката, до която се стига с най-чистото създание на света. Сгреших, като я обичах и й позволих да ме обича. Това е всичко, Ян Торо. Кълна се, че това е всичко.
— И сега се завръщате на юг?
— Да, завръщам се на юг.
На другия ден Тортън не замина. Не замина и на втория, и на третия, и на петия ден. През това време Ян посещаваше бюрото на подкомисаря и Тортън винаги го придружаваше. Ян знаеше какво мисли Тортън и му съчувстваше. Питаше се дали разказът за собствения му живот не би помогнал на другаря му. Най-дълго Ян мислеше за това в следобеда на деветия ден. Тогава отиде сам в бюрото на подкомисаря. Тортън остана в хотела и дори не вдигна главата си, когато Торо излезе с Казан.
Подкомисарят каза, че работата е вече приключена. Когато Ян напусна бюрата на компанията, навън лежеше призрачна тъмнина, прояснена от северните светлини. Ян се спря за миг сам на брега на реката. От другия бряг нататък започваше гората, мълчалива и тъмна. Тя стигаше до самия край на земята и като фар над нея зората му изпращаше златистите си отблясъци.
Докато се вслушваше, Ян чу далечен примамлив звук. Това беше гласът на Севера. Козината по гърба на Казан настръхна и той започна да вие. Сърцето на Ян се разтуптя, дишането му се учести. Още тази нощ ще потъне вдън горите и като се проснеше да спи, над главата си щеше да вижда любимите звезди, а вятърът от върховете на дърветата щеше да му шепне думи на обич и братство. Щеше да каже сбогом на Тортън и щеше да си отиде. Тръгна с бързи крачки, а след него затича и Казан. Мина запъхтян по единствената осветена улица в града и отиде в хотела. Тортън седеше все на същото място, където го бе оставил.
— Всичко е свършено, господине. Заминавам. Ще отида да взема багажа си. Ще дойдете ли?
Тортън го изгледа, стиснал челюсти.
— И аз заминавам.
— На юг ли, господине?
— Не, на север! — натърти почти гневно Тортън. И след малко продължи:
— Реших, няма да се върна в ада на юга. Там съм умрял завинаги. Нека никога да не чуят нито дума за мен! Могат да вземат богатствата ми, всичко. Отивам на север. Искам да живея при вас, с Бога, с нея.
Ян се отпусна на стола.
— Отивам при нея! — повтори Тортън.
Не можеше да си обясни променения израз на Ян, нито трепета на ръката му. Единственото око на Казан му казваше повече, отколкото всичко друго.
— Няма да го сторите — каза спокойно Ян.
— Решил съм и нищо не може да ме спре освен смъртта.
— Има един, който ще ви спре, господине. Това съм аз, Ян Торо.
Тортън поруменя още повече.
— Ще ви спра, макар и да не съм смъртта — повтори Ян. Сложи ръка на рамото му и очите му заблестяха с оная светлина, която накара Тортън да го заобича.
— Ще ви спра, господине — рече му като на брат Ян. — Седнете да ви разкажа нещо. И като чуете разказа ми, ще ми стиснете ръка и ще кажете: „Ян Торо, благодаря на Бога, че такова нещо се е случило вече и че съм го узнал навреме.“
Както бе остарял в стаята на подкомисаря, така се състари Ян и пред очите на Тортън.
— Господине, ще научите нещо, което съм разказал само на две човешки същества — заговори с тих глас Ян. — Това е историята на един човек от цивилизования свят, като вас. Той пристигна в нашата страна преди много, много години и се влюби в една жена, както вие сте се влюбили в девойката от Оксфорд Хаус. Обикна, както вие обичате, а може би и повече. Странно е, че случилото се на двама ни сякаш е едно и също нещо. Затова се осмелявам да ви запозная с моята история. Човекът бе оставил жена и две деца и замина на север. Също като вас. Моля Бога да му прости, защото остави и трето, още неродено дете. Ян подпря с ръка главата си така, че да не се вижда лицето му.
— Ще ви говоря преди всичко за онова, което е последвало — продължи Торо. — Любовта на жената беше прекрасна и щеше да бъде такава и от страна на мъжа, ако бе чист по душа. Заради него тя се отказа от всичко, дори и от своя Бог, както и вие бихте се отказали от всичко, дори от своя Бог, заради девойката от Оксфорд Хаус. Господи, ще ви говоря най-много за жената. Тя беше много хубава. Обичаше този човек и заживя с него. Вярваше му, беше готова да умре за него, да го следва до края на света, както правят нашите жени, когато обичат. Боже мой, не можете ли да отгатнете какво стана, господине?
Ян произнесе тия думи толкова рязко, че Тортън се отдръпна назад, сякаш някой го бе ударил силно.
— Te имаха дете! — каза Ян и Тортън чу как ноктите му застъргаха масата. — Първото божие проклятие: детето! Мърши ги наричат тук, рожби на греха.
Ян дишаше тежко.
— Там долу, във вашия свят, детето би пораснало и би станало мъж. Там е нещо обикновено да си мърша на два крака, ако си извънбрачно дете, било мъж или жена. Тук това проклятие преследва човека година след година. Разбрах го по-късно. Детето на оня човек бе се родило, за да е по-нещастно от животните. Ако се узнаеше тайната му, никой не би се приближил до него. Индианските жени биха предпочели да се докоснат до нещо заразно. Нещастно същество, сочено с пръст, подигравано, наричано с най-лоши имена. Ето каква е съдбата на извънбрачното дете.
Тортън стоеше неподвижен на мястото си.
— Проклятието извърши своето, господине. Прояви се най-напред у мъжа. Той започна да чувства угризения на съвестта, които го караха да сменя постоянно местожителството си с жената и детето. Чистотата и любовта на жената увеличаваха страданието му и накрая той разбра, че ръката на Бога се е стоварила върху главата му. Жената виждаше неговата болка, но не знаеше причината. Отидоха на север, над Пустинните земи. Проклятието не ги забрави и там. Мъжът умря от страданието си. Това се случи седем години след раждането на момчето.
Петролната лампа запращя и задимя. Ян намали фитила и двамата останаха в полумрак.
— Проклятието се прехвърли изцяло върху жената и детето. Не вярвате ли, че греховете на бащите падат върху децата? Боже мой! Така е!
В сумрака очите на Ян светеха като въглени.
— В станцията пристигна нов мисионер, един християнин, който идеше от юг и бе голям приятел на жената. Той й говореше за Бога и тя имаше доверие в него. Момчето бе малко, виждаше, ала не разбираше. После разбра, че мисионерът е впечатлен от хубостта на майка му и я желаеше с цената на всичко. Напразно се опитваше да я спечели — жената не можеше да обича друг. Една вечер всички бяха около големите огньове по празника на карибу и нямаше никой наблизо до хижата, в която живееше жената. Момчето също бе на празника, но изтича да занесе на майка си късче месо и чу виковете й. Втурна се вътре, но мисионерът го изблъска.
Гласът на Ян вече бе страшно спокоен.
— Повярвайте, господине! От онази вечер майката повяхна като попарено цвете, после умря и остави момчето само с проклятието. Момчето, господине, бе Ян Торо, а жената — неговата майка.
Настъпи дълбока тишина.
— Това ли е всичко? — тихо попита Тортън.
— Не, това е само началото — рече Ян. — Проклятието така ме преследваше, че бях най-нещастният човек на света. Днес направих всичко, което трябваше да направя. Когато баща ми умря, остави книжа, които майка ми ми предаде след време. Тя не знаеше съдържанието им. А в тях ставаше дума за нещата, току-що разказани на вас. Духът на баща ми ме молеше от гроба да поправя каквото мога. Установил се на север, той бе донесъл почти всичките си богатства: значителни богатства, господине. И ги вложил в акциите на голямата компания. Половината от наследството бе оставил на мене, а другата половина ме молеше да се върне на децата му и на законната му жена, ако е жива. Направих нещо повече, господине: отказах се от моя дял, защото нищо не ми принадлежи. Половината ще бъде дадена на изоставените му деца, а другата половина на неродения по онова време син. Майката е умряла. Тортън попита:
— Има ли още нещо, Ян?
— Да, има, господине! И ако ви го кажа, ще разберете защо Ян Торо е най-нещастният човек на света. Заминете на юг и един ден Бог ще ви възнагради.
— Ян — стана Тортън в тъмнината, — благодаря ви, че ме срещнахте лице в лице с един Бог като вашия. Аз не го познавах. Ние изпращаме нашите мисионери, за да ви спасят, считаме ви за прости и диви, но сме слепи. От вас научих повече, отколкото от всички проповеди досега. Завръщам се от вашия голям и чудесен свят по-добър, отколкото бях, преди да дойда. Отивам… на юг. Някой ден ще стана част от вашия свят. Ще дойда тук, ала без никакво проклятие. Де да можех да й съобщя това, да я помоля за прошка! Да й кажа, че имам още надежда и вяра!
— Ще можете! — увери го Ян. — Аз ще й го кажа заради вас, господине. Ще и кажа още, че провидението е било милостиво кьм Ян Торо, щом му помогна да трогне сърцето на Тортън. Тя е от моето племе, господине, ще ви прости и ще ви заобича още повече. Това сред племето кри е нещо като честта на дълбоките снегове. Надеждата ще гори в сърцето й. Господине…
Тортън тръгна да си върви.
— А вас ще ви намеря ли пак някога?
— В Оксфорд Хаус ще знаят къде отивам. Ще го кажа на нея!
— Сбогом, Торо!
Ян слушаше как стъпките се отдалечаваха и дълго остана на масата с наведена глава. Скимтейки тихо, Казан усети, че в тази тъмна стая се бе случило нещо много важно за господаря му.
Тая вечер Ян Торо отново навлезе в гората. През цялата нощ вървя и при всяка измината миля нещо по-широко и по-открито изпълваше гърдите му. Пак развъртя камшика, както едно време. Душата му пееше в съзвучие с вихрения дух на гората. Пак беше в стихията си. Гората с шепнещите ветрове и гъсти дървета сега беше негов дом повече отвсякога. Както бе тъжен, не изпитваше друго желание, освен да потъне в нея. Тя беше самият живот, съчувствие и любов, топлина и надежда. Беше пълна с приятелството на цялата природа. Звездите изгряваха една подир друга и осветяваха пътя му. Тези звезди му бяха дали музиката. Бяха му шептяли за мълчаливата власт на Бога. Винаги бе обичал гората. Сега я обожаваше. Тя му говореше за любовта на Мелиса, за дните и годините на щастие.
Изтече месец, преди да стигне в Оксфорд Хаус, където намери обичаната от Тортън девойка. Каза й, каквото бе обещал да каже, и продължи пътя си на североизток. Отиде чак до Хейес. Храна си набавяше от индианските лагери. В началото ва пролетта се спря до Кътуей. Тук известно време копа трапове — капани за мечките. После пое пак на север, после пак на изток. Гледаше да се държи по-далеч от езерото Бейн. А щом първите студени ветрове предизвестиха настъпването на зимата, обзе го желание да се завърне още веднъж в Пустинните земи. Обаче се залута на юг и се случи така, че година след напускането на езерото Бейн повторно стана ловец и си построи хижа край Божията река, на петдесет мили от Оксфорд Хаус. Тоя път съгласно уговорката с Тортън съобщи на момичето от своето племе къде може да бъде намерен.
Посред зима Ян отиде в Оксфорд Хаус със събраните кожи. Още с пристигането си чу един французин да говори за езерото Бейн. Малко по-късно последва французина навън и двамата се спряха там, където никой не можеше да ги подслушва.
— Господине, говорехте за езерото Бейн, бяхте ли там? — попита го на френски Ян Торо.
— Да, престоях една седмица в очакване на снегове за шейната — отговори другият.
— Аз някога живях на езерото Бейн — потискаше вълнението си Ян. — Кой знае дали са станали много промени след моето заминаване! Видяхте ли Къминс, агента?
— Там беше.
— А Жан дьо Гравоа, началника на станцията?
— Той беше на път. Господи, тия кучета ще се разкъсат!
— Един момент, господине! — помоли Ян, готов да се затича към сборичкалите се кучета. — Агентът имаше една дъщеря, Мелиса!
— Тя е напуснала езерото Бейн, господине — рече вежливо ловецът. — Къминс ми каза, че не я е виждал от доста време, от една година, струва ми се. Ей богу, тия кучета ще се разкъсат! Моите са, бих познал ръмженето им между хиляди кучета.
Французинът тичешком изчезна в тъмнината. Ян тръгна подире му, но сетне се върна в магазина. Отнесе торбата си при шейната и заведе кучетата при края на елховата гора. Казан се спусна по дължината на ремъка, за да го поздрави.
Тоя път Ян вървеше през гората, без да се любува на звездите и сенките.
— Ах! Казан, нашата Мелиса е заминала с англичанина. Нека Бог им даде щастие!
Той не стъпи повече в Оксфорд Хаус. Продаде кожите на един метис и тръгна на запад. Чак през януари се завърна в хижата си. Бяха навалели дълбоки снегове. Отиде да се снабди с провизии от станцията на Хъдзъновия залив. Когато минаваше през Божието езеро, Казан изопна ремъците настрана и взе със зъбите си нещо от снега.
Ян не обърна внимание на станалото. Но сетне Казан легна по корем и заскимтя от болка. Ян приклекна до кучето. Вдигна голямата му вълча глава. Той не издаваше никакъв звук. Взе го на ръце като дете. Казан го гледаше с единственото си око, чиято червенина се сгъстяваше. Така се случваше с лисиците и вълците, убити с отровни примамки.
Ян притисна лице до още топлата кучешка муцуна и тихо заплака.
Казан беше мъртъв.
Той взе една покривка от шейната и зави кучето с нея, като го премести на стотина крачки от пътеката. После тръгна с шейната за Божията къща. По пътя размисли, върна се пак в гората и намери мястото, където остави Казан. Натовари го в шейната и четирите хъски усетиха след себе си дъха на смъртта.
В гъсталака на гората Ян запали огън. Придърпа към себе си Казан. Другите кучета подозрително се отдалечиха от него и мълчанието на гората бе нарушавано само от пращенето на огъня и от свиренето на вятъра в клоните на дърветата. Пламъците хвърляха сенки наоколо. Стори му се, че те плътно го заобиколиха, сякаш му се подиграваха и повтаряха, че е останал сам, сам, сам…
Огънят загасна. Ян се вкочани от студ и го раздуха отново. Най-сетне заспа неспокоен сън и му се счу върховете на дърветата да шепнат, че със смъртта на Казан се скъсва и последната тънка нишка, свързваща Ян Торо и Мелиса.
Призори продължи пътя си. По мръкване навлезе в тясната долина. Реката остана назад. Изкачи се бавно на голата скала, в подножието на която бе струпал хижата си. Приседна, на хиляда мили разстояние от светлините на Севера. Долу се простираше гората, черна и мълчалива. Хижата му също се бе смълчала в мрачината.
За пръв път помисли, че гората, тишината и малката хижа сред елхите имаха по-дълбоко значение за него, отколкото преди няколко часа, когато Казан скачаше, пълен с живот. Утре щеше да погребе кучето под елхата пред хижата. Изпита желание да съобщи на Мелиса, че той, Ян Торо, не ще има вече нищо друго на света освен гроба на техния общ приятел в игрите.
Горещи сълзи напираха в очите на Ян. Закри лицето си с ръце и заплака така, както бе плакал в гората на юг, когато узна, че Мелиса е болна.
— Мелиса, Мелиса! — простена Ян, загледан през сълзи на север, сякаш оттам пред него щеше да се появи милото й лице. И както я викаше, неочаквано долови тих глас. Сърцето му замря. Вдигна ръце към небето. Не бе ли звук на цигулка? Може би Мелиса бе чула молитвата му и сега свиреше за него и за Казан!
Изведнъж блесна светлината на всичките звезди: музиката се приближаваше.
Той грабна Казан и се спусна по склона на планината.
Звукът замря в гората, после се разнесе по-слаб и по-далечен, мамейки го да върви нататък.
Известно време Ян почти не съзнаваше какво става. Чуваше само тоя звук пред себе си. Както Джон Къминс бе призовал преди много години ангелите край езерото Бейн, дочул чудната музика, така и душата на Ян Торо сега беше един зов. Неочаквано се намери пред хижата си. Тя светеше.
Остави Казан на снега и се заслуша. Свиреш тиха, нежна цигулка. В хижата имаше някой. Навярно духът на Мелиса бе дошъл при него в часовете на най-голямото му отчаяние. Питаше се дали не е полудял, дали горските духове не му се подиграват, дали… дали…
Велики Боже! Вътре звучеше старата любовна песен на племето кри, пълна с тъги и радости, с обич и смърт! Разтвори вратата и се втурна в хижата с протегнати ръце, Ослепен от светлината. С вик като неговия някой се завтече насреща му: Мелиса! Беше все така хубава. Обви шията му с ръцете си и го молеше да я целуне както някога. Прегърна го и Жан дьо Гравоа. Стори му се, че пада в тъмен кладенец и промълви на онези, които не можеше да вижда вече:
— Тази нощ Казан умря!
Известно време Ян се бореше да надвие тъмнината. Отвори очи и видя Мелиса, която го галеше, сложила главата му на гърдите си. Мелиса с разпуснатите на раменете коси, с предишната обич, озарила лицето й.
— Ян, Ян! От толкова време те търсим! Ян, скъпи Ян, аз те обичам много и ти измъчи сърцето ми, като си отиде. Скъпи, скъпи Ян, знам защо си постъпил тъй и толкова те обичам, че бих умряла, ако си отидеш пак!
— Значи, знаеш! — прошепна Торо.
Повдигна се от леглото си, изпълнен с обич и нежност.
— Знаеш… и въпреки това си дошла!
— Обичам те! — каза Мелиса и се наведе да го целуне. — Много те обичам, Ян!
Навън, в края на гората, Жан дьо Гравоа подскачаше насам-натам и влюбено гледаше своята Йовака:
— А сега какво мислиш за Жан, хубавице моя? Нямах ли право да наруша клетвата си пред Света Богородица и да кажа на Мелиса защо Ян Торо бе избягал? И не постъпи ли Мелиса точно така, както бях казал на тоя глупак Ян? И не е ли мразила винаги англичанина? А? Не можеш ли да говориш, ангеле мой?
Прегърна Йовака и повдигна главата й към звездите.
— Дали Ян Торо мисли, че проклятието не го е изоставило вече? Нали ние се погрижихме за това — ти, моя сладка Йовака, и твоят съпруг Жан дьо Гравоа! Пазя писмото, подписано от подкомисаря, на когото разказах историята на Ян. В същото пиемо се известява, че другата жена умряла, преди бъдещият баща на Ян Торо да се свърже с майка му. А сега да те попитам пак — какво мислиш за Жан дьо Гравоа, ти, дъщеря на принцеса, ти… ти…
— Съпруга на най-великия човек на света! — засмя се Йовака. — Хайде, драги ми глупчо, няма да останем вечно тук, ще замръзна. Освен това не мислиш ли, че на Ян ще му бъде приятно да ме види?
— Глупчо, глупчо! — повтаряше Жан, докато вървяха хванати за ръце под звездите. — Моята Йовака, моята любима ме нарича глупчо… И то след всичко това. Господи! Какво трябва да направи един мъж, за да представлява нещо в очите на жена си?