Марк Твен
Избрани творби в два тома
Том 2

Автобиография

Родно място

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_mtw.png
izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_01.png

Роден съм на 30 ноември 1835 г. в почти незабележимото селце Флорида, област Мънро, щат Мисури. Родителите ми са се преселили в Мисури в началото на тридесетте години; не помня точната дата, защото тогава още не съм бил роден и никак не съм се интересувал от подобни неща. В онези дни едно такова преселване е представлявало безкрайно пътешествие, което трябва да е било много трудно и изморително. Селото имаше сто души жители и аз увеличих населението му с един процент. Малцина са бележитите исторически личности, които са направили толкова много за родното си място. Може би е нескромно от моя страна да говоря за това, но то си е истина. Всъщност дори няма нито една личност, която да е дала такъв принос — даже ако вземем Шекспир. Но аз успях да сторя това за Флорида, което показва, че бих могъл да го сторя за всяко друго село или град — дори за Лондон, струва ми се.

Неотдавна един от Мисури ми изпрати снимка на къщата, в която съм се родил. Досега винаги съм твърдял, че тя е палат, но занапред ще внимавам повече в приказките си.

Селото имаше две улици, дълги по двеста-триста ярда; останалите улици бяха просто сокаци с огради и царевични ниви от двете страни. Настилката и на улиците, и на сокаците беше от един и същ материал — лепкава черна кал в дъждовно време и прах до колене в сухо.

Повечето къщи бяха от дървени трупи — по-точно казано, всички, освен три-четири, които пък бяха дъсчени. Нямаше нито една от тухли или от камък. Черквата също беше от трупи с дървен под и груби пейки. Тогава дървеният под се правеше пак от трупи, задялани с тесла от горната страна, за да се получи що-годе равна повърхност. Пролуките между трупите не се запълваха; нямаше ни килим, ни черга, тъй че изпуснеш ли нещо по-малко от праскова, то пропада в пролуките. Черквата беше кацнала на дървени подпори, високи две-три стъпки. Отдолу вечно се излежаваха прасета и случеше ли се кучетата да ги погнат по време на литургия, свещеникът трябваше да изчаква, докато стихне тупурдията. Зиме през пролуките на пода винаги духаше освежителен вятър, а лете нахълтваха рояци бълхи, предостатъчни за всички богомолци.

Пейките, за които споменах, се правеха от дъски, изрязани от краищата на трупите; от долната страна на тия дъски, сиреч откъм кората, се пробиваха по четири дупки със свредел и в тях се набиваха дървени крака; нямаше ни облегалки, ни възглавнички. Черквата се полуосветяваше от жълти лоени свещи в тенекиени свещници, окачени по стените. В далечни дни тя служеше за училище.

В селото имаше два дюкяна. Чичо ми Джон А. Куорълс държеше единия от тях. Това беше малко помещение с пет-шест рафта, на които се виждаха няколко топчета басма; зад тезгяха се мъдреха няколко качета солена скумрия, чувалчета с кафе и новоорлеанска захар; тук-таме се валяха купчини метли, лопати, брадви, мотики, гребла и други подобни; по стените, окачени на канап, висяха евтини мъжки и женски шапки, тенекиени съдове; в другия край на дюкяна имаше още един тезгях с торби сачми на него, някоя и друга буца сирене и буре барут; пред него бяха наредени гърнета с пирони и пръчки олово, а зад него — една-две каци новоорлеанска меласа и буре наливно уиски, местно производство. Ако някое момче купеше нещо за пет-десет цента, то получаваше даром половин шепа захар; ако ли пък жена вземеше няколко ярда басма, тя имаше право на масур конци в добавка към останалите безплатни джунджурии; ако мъж купеше дори някаква дреболия, разрешаваше му се да си наточи толкова уиски, колкото може да изпие.

Всичко беше евтино: ябълки, праскови, сладки картофи, картофи и царевица — по десет цента бушела; пилета — десет цента парчето; масло — шест цента фунта; яйца — три цента дузината; кафе и захар — пет цента фунта; уиски — десет цента галона. Не зная какви са сега цените в Мисури, но много добре ги зная тук в Хартфорд, щат Кънектикът[1]. Да се конкретизирам: ябълки — три долара бушела; праскови — пет долара; картофи — пет долара; пилета — долар-долар и половина парчето в зависимост от теглото; масло — от четиридесет и пет до шестдесет и пет цента фунта; яйца — петдесет до шестдесет цента дузината; кафе — четиридесет и пет цента фунта; местно уиски — четири-пет долара галона, струва ми се, но мога да говоря със сигурност само за уискито, което аз пия, а то е скоч и струва десет долара галона, когато вземеш два галона, и над десет долара, когато вземеш по-малко.

Преди тридесет-четиридесет години пурите в Мисури вървяха по тридесет цента стотицата, но повечето хора и не помисляха за пури, тъй като пушенето с лула в този тютюнопроизводителен район не струваше нищо. Сега в Кънектикът също се отглежда много тютюн, но въпреки това ние плащаме десет долара за сто пури местно производство и петнадесет до двадесет долара, ако са вносни.

Някога баща ми имаше роби, но малко по малко ги продаде, а после наемаше работна ръка от фермерите. За петнадесетгодишно слугинче плащаше дванадесет долара годишно и му даваше едни вълнени чорапи и чифт калеври, които бяха, кажи-речи, без пари; за двадесет и пет годишна негърка, която вършеше общата къщна работа, той плащаше двадесет и пет долара годишно и й даваше едни обуща и едни чорапи като гореспоменатите; за яка четиридесетгодишна негърка, която готвеше, переше и т.н., плащаше четиридесет долара на година и й даваше обичайните два ката дрехи; а за здрав и силен работник плащаше от седемдесет и пет до сто долара на година и му даваше два ката работни дрехи и два чифта калеври, които струваха общо към три долара.

Дълго време аз помнех как брат ми Хенри нагази в напаления навън огън, когато беше на една седмица. Интересно е, че съм запомнил такова нещо, и още по-интересно е, дето цели тридесет години упорито съм си въобразявал, че наистина помня тази случка — защото естествено тя не съществуваше; на тази възраст брат ми изобщо не е можел да ходи. Ако поне за миг се бях замислил, не бих обременявал толкова дълго паметта си с такава невъзможна глупост. Мнозина смятат, че впечатление, запечатало се в паметта на детето през първите две години от живота му, не може да се задържи повече от пет години. Но те не са прави. Случаят с Бенвенуто Челини и саламандъра трябва да се приеме за действителен и напълно достоверен; а имаме и онзи забележителен и неоспорим случай в живота на Хелън Келър. Години наред аз смятах, че помня как съм помагал на дядо ми да си пие грога, когато съм бил на шест седмици, но сега вече избягвам да разправям този спомен; позастарях и паметта ми не е така силна, както беше някога. Като по-млад бях в състояние да си спомням всичко — независимо дали се е случило, или не; но сега паметта ми отслабва и скоро ще стигна дотам, че няма да мога да си спомням нищо друго, освен неща, които никога не са се случвали. Жалко е да стигнеш до такова състояние, но това е неизбежно.

Чичовата ферма

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_02.png

Чичо ми, Джон А. Куорълс, се занимаваше също и със земеделие и фермата му се намираше на четири мили от Флорида. Той имаше осем деца и петнадесет-двадесет негри, но и въобще си беше късметлия, особено що се отнася до характера. В живота си не съм срещал по-добър човек от него. От четвъртата година след преселването ни в Ханъбъл, докато станах единадесет-дванадесетгодишен, аз и му гостувах всяка година по два-три месеца. Никога не съм използувал съзнателно него или жена му в някоя от книгите си, но веднъж-дваж неговата ферма се оказа много удобна за литературни цели. В „Хък Фин“ и „Том Сойер детектив“ я преместих в Арканзас. На шестстотин мили от мястото й, но това не представляваше особена трудност; фермата не беше много голяма — горе-долу петстотин акра, — но и два пъти по-голяма да беше, пак бих я преместил. Що се отнася до етичната страна на въпроса, тя никак не ме смущаваше. Бях готов да преместя и цял щат, ако изискванията на литературата наложеха това.

Райско място беше тая ферма на чичо Джон, особено за едно момче. Къщата беше дървена, с просторен пруст, който я свързваше с кухнята. Лете масата се слагаше в средата на този сенчест и прохладен пруст и изобилието от лакомства… ох, иде ми да се разрева, като се сетя за тях. Пържени пилета и печено свинско; диви и питомни патици, гъски и пуйки; съвсем прясно еленово месо; катерички, зайци, фазани, яребици, диви кокошки; питки с квас, топли питки от елда, топли тиганици, топъл пшеничен хляб, топли кифли, топъл царевичник; варени царевици, боб като масло, бакла, домати, грах, картофи, сладки картофи; мътеница, прясно мляко, квасено мляко; дини, какви ли не пъпеши — току-що откъснати от бостана; пита с ябълки, пита с праскови, пита с тиква, кнедли с ябълки… Вече не мога да си спомня всичко. Но най-голямата чудесия беше начинът, по който се приготовляваха тези неща — особено някои от тях. Да речем, царевичникът, топлите квасени питки, пшеничният хляб и пържените пилета. В северните щати никога не умеят да приготвят тези неща както трябва — доколкото мога да съдя, никой там не е в състояние да научи това изкуство. В Севера си мислят, че знаят как се прави царевичник, но това е огромна заблуда. На света може би няма по-вкусен хляб от южняшкия царевичник и по-лош хляб от неговото жалко подобие, което правят на север; северняците рядко се опитват да пържат пилета и слава богу, че е така; това изкуство не може да бъде усвоено северно от линията Мейсън-Диксън[2], нито пък някъде в Европа. Това не са приказки, чути от тоя, от оня — говоря от личен опит. В Европа си мислят, че навикът да се поднася хлябът още горещ е американски, но това е прекалено широко понятие; така поднасят хляба в Юга, но същото не може да се каже за Севера. В Севера и в Европа смятат, че топлият хляб е вреден за здравето. Това според мен е още една глупава заблуда, подобна на ширещата се в Европа заблуда, че не е здравословно да се пие ледена вода. В Европа не се нуждаят от ледена вода и не я пият; обаче, независимо от това тяхното определение за тази вода е по-уместно от нашето, защото дава много по-точна представа. В Европа казват „леденостудена“ вода. А от нашето определение човек добива представа за вода, получена от разтопен лед — една безвкусна течност, каквато всъщност ние не познаваме.

Жалко, че светът трябва да се отказва от толкова много хубави неща само защото били нездравословни. Аз лично се съмнявам, че създателят може да ни е дал някое подкрепително, което, използувано с мярка, да е нездравословно. Изключение правят само микробите. И все пак има хора, които упорито се лишават от редица неща — били те за ядене, пиене или пушене, — спечелили си по един или друг начин съмнително име. В името на здравето тези хора се отказват от какво ли не. И им остава едно голо здраве. Необяснима работа! Все едно да дадеш цялото си състояние за някоя крава, която вече не пуска мляко.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_03.png

Къщата се намираше сред много голям двор, ограден от трите страни с колове с напречни пръти, а отзад — с висок стобор; до стобора беше сушилнята, а отвъд него — овощната градина; зад овощната градина пък бяха помещенията за негрите и тютюнищата. В предния двор се влизаше по стълба от греди, чиито стъпала ставаха все по-ниски нагоре. Не помня някъде да имаше врата. В един ъгъл на двора растяха десетина високи хикори и десетина ореха; когато узряваха плодовете им, събирахме цяло богатство.

По-надолу от къщата, до оградата, имаше малка дървена хижа; оттам нататък гористият склон се спускаше косо покрай хамбарите, оборите, сушилнята за тютюн и слизаше до една кристално бистра рекичка, която пееше в чакълестото си корито, криволичеше и се мяташе ту насам, ту натам под дебелата сянка на надвисналия над нея листак — божествено място за джапане, а и за плуване, защото имаше и вирове, забранени за нас, поради което често ги посещавахме.

В малката дървена хижа живееше прикована на легло беловласа робиня, която навестявахме всеки ден и на която гледахме със страхопочитание, понеже вярвахме, че е над хиляда години и е разговаряла лично с Мойсей. По-младите негри не се съмняваха нито за миг в тези данни и ни ги съобщаваха най-добросъвестно. А ние допълняхме, както ни хрумне, подробностите; и тъй вярвахме, че старицата е загубила здравето си по време на дългото пътешествие из пустинята след напускането на Египет и после никога не е могла да се възстанови. На темето си тя имаше едно оплешивяло кръгче и ние често пъти се прокрадвахме до хижата и се взирахме в него скришом, в благоговейно мълчание, смятайки, че то се е появило от уплаха, когато тя е видяла удавения фараон. Наричахме я леля Хана, както е прието на юг, макар че тя не ни беше леля. Беше суеверна, както всички негри; и подобно на тях, дълбоко религиозна. Тя вярваше в молитвите и прибягваше до тях при всички обикновени случаи, но не и тогава, когато беше нужен непосредствен и сигурен резултат. Появяха ли се наоколо вещици, тя навързваше на кичурчета — с бели конци — останките от сплъстените си коси и това веднага отнемаше силата на вещиците.

Ние, децата, обичахме всички негри във фермата, а с онези от тях, които бяха наши връстници, ни свързваше всъщност тясно приятелство. Казвам „всъщност“, за да намаля силата на израза. Защото хем бяхме близки приятели, хем не бяхме; цветът на кожата и общественото положение издигаха между нас незабележима преграда, която и те, и ние чувствувахме и която правеше невъзможно пълното сближение между нас. Имахме един верен и предан приятел, съюзник и съветник — чичо Даниъл, роб на средна възраст, най-умния от всички негри, човек безкрайно топлосърдечен и отзивчив, една чиста и открита душа, непознаваща лукавството. Ето вече толкова години той ми служи така вярно. Не съм го виждал повече от половин век и въпреки това немалка част от това време съм прекарвал в неговата приятна компания, карал съм го да се подвизава в книгите ми под собственото му име или пък като Джим, разкарвал съм го къде ли не — в Ханъбъл, със сал по Мисисипи и дори в балон над Сахара — и той неизменно търпеше всичко с вроденото му спокойствие, благост и вярност. Именно на фермата аз обикнах силно тази раса и можах да оценя някои от най-хубавите й качества. Обичта ми и уважението ми към нея издържаха проверката на времето и ето вече повече от шестдесет години стоят ненакърнени. Днес черноликият извиква у мен същите чувства, каквито извикваше и тогава.

В момчешките си години аз не изпитвах отвращение към робството. И през ум не ми минаваше, че то е нещо нередно. Не бях чул някой да порицава това явление: местните вестници не пишеха нищо против него; а черквата ни учеше, че бог го приема, че то е нещо свещено и че онзи, който се съмнява в това, трябва само да разгърне Библията, за да успокои съвестта си — и после за доказателство ни четяха на глас библейски текстове; ако самите роби се отвращаваха от робството, то те бяха благоразумни и си мълчаха. В Ханъбъл рядко можеше да се види грубо отнасяне с някой роб; а на фермата на чичо ми — никога.

Обаче една случка от детските години, свързана с този въпрос, ми е направила, изглежда, много силно впечатление — иначе не би се запазила в паметта ми така ясно, така живо, така отчетливо въпреки изминалите години. При нас работеше едно негърче роб, което бяхме наели от едного в Ханъбъл. То беше от източния край на Мериланд, но го бяха откъснали от родителите му и другарчетата му и прекарвайки го през половината континент, го бяха продали. То беше весела душа, невинна и блага, но по-шумно създание не бях виждал. По цял ден пееше, свиркаше, викаше, крещеше, смееше се — нещо непоносимо, просто да полудееш. Еден ден излязох от кожата си, отърчах побеснял при майка ми и като отворих една уста: „Санди вече цял час пее, казвам й, не е млъкнал нито за секунда, това не може да се търпи повече, накарай го най-после да си затвори устата.“ В очите й се появиха сълзи, устата й се разтрепериха и тя отвърна горе-долу така:

„Горкото, когато пее, това показва, че забравя някои неща, и тогава съм спокойна; но когато мълчи, все ме е страх, че си спомня, и тогава така ме боли. То никога вече няма да види майка си; щом може да пее, не бива да му пречим, а трябва да се радваме. Ако беше по-голям, щеше да ме разбереш; и тогава шумът, който вдига това дете, останало без близки, щеше да ти доставя удоволствие.“

Това бе обикновено слово, съставено от прости думи, но то остави у мен дълбоки следи и оттогава шумът на Санди никога вече не ме смущаваше. Майка ми никога не употребяваше големи думи, но имаше естествен дар да въздействува с простите. Тя доживя близо деветдесет години и до последния си миг умееше да си служи със словото, особено когато я възмутеше някаква низост или несправедливост. Тя също се оказа много пригодна за моите книги, където играе ролята на Том Сойеровата леля Поли. Накарах я да говори на диалект и се помъчих да внеса и някакви други подобрения в нея, но нищо не можах да измисля. Веднъж прибягнах и до Санди — пак в „Том Сойер“. Накарах го да вароса оградата, но нищо не излезе. Вече не помня какво име съм му дал в книгата.

И до ден-днешен фермата е пред очите ми. Виждам всички нейни принадлежности, всички подробности: общата стая с кревата на колелца в единия ъгъл и чекръка в другия — чекръка, чийто стон, ту по-висок, ту по-нисък, беше най-тъжният звук за мен, който ме караше да страдам за дома, потискаше ме и извикваше във въображението ми духове бродници; голямото огнище, пълно в зимните вечери с пламтящи хикорови пънове, които изпускаха с цвъртене сладък лепкав сок, но ние не го оставяхме да изтече в огъня, а го обирахме и облизвахме; ленивата котка, проснала се на каменните плочи пред огнището; сънливите кучета, които примигваха, сгушени до подпорите на огнището; леля ми, която все плетеше нещо край огъня; срещу нея чичо ми с димящата лула от царевичен кочан; олизгания, гол дъбов под, в който леко се отразяваха игривите езици на пламъците, прогорен тук-там, където бяха отхвръкнали въгленчета, за да изтлеят в бавна смърт; половин дузина деца, които лудуваха в полутъмния край на стаята; няколко дървени стола, от които един-два люлеещи се; люлката, излязла вече от употреба, но чакаща търпеливо; сюрията дечурлига по ризки и нощници, които в студените ранни утрини се гушеха и мотаеха около огнището, защото нямаха никакво желание да оставят това топличко кътче и да минат през студения пруст в кухнята, за да се умият на умивалника. Покрай предната ограда минаваше селският път — лете любимо свърталище на змиите, които обичаха да се ровят в прахта и да се приличат на слънце; видехме ли гърмящи змии или змии-пуф, убивахме ги; случеха ли се чернушки или бегачи, или някоя от прочутите пръстенлии, бягахме най-безсрамно; а когато се натъкнехме на домашни змии или жълтурки, отнасяхме ги в къщи и ги пускахме в кошницата за плетиво на леля Патси, за да я изненадаме. Тя страдаше от предубеждения против змиите и щом вземеше кошницата и те започнеха да изпълзяват от нея, загубваше и ума, и дума. Така и не можа да свикне с тях, въпреки че много пъти й давахме възможност за това. Леля Патси се отнасяше студено и към прилепите и не можеше да ги понася; но според мен няма по-мило хвъркало от прилепа. Майка ми, нали беше сестра на леля Патси, страдаше от същите неизлечими предубеждения. А прилепът е такова едно мекичко и копринено животинче; не зная друго, което да е по-приятно на пипане или да е по-благодарно, когато го милваш, стига да знаеш как. Познавам много добре тези твърдокрили[3], понеже нашата голяма пещера — на три мили под Ханъбъл, беше претъпкана с тях и аз често носех прилепи у дома, за да изненадам приятно майка ми. А да я изненадам, не беше никак трудно, защото в делнични дни се предполагаше, че съм бил на училище и няма откъде да взема прилепи. Мама не беше мнителна и винаги вярваше на хората; и когато й кажех: „В джоба на палтото ми има нещо за теб“, тя веднага бръкваше в него. Но после бързо изваждаше ръка; и то сама, без да я карам. Най-интересното е, че тя никога не можа да свикне с моите прилепи. Колкото повече се натъкваше на тях, толкова повече не можеше да промени отношението си.

Доколкото зная, майка ми никога не беше влизала в тази пещера; но всички други влизаха. Много екскурзианти идваха чак отнякъде си, за да я видят. Дълга цели мили, тя представляваше безкраен лабиринт от тесни и дълбоки процепи и проходи. Никак не беше трудно да се изгубиш в нея; всеки можеше да се изгуби — дори прилепите. Веднъж и самият аз се загубих в нея заедно с една дама и когато последната ни свещ вече догаряше, зърнахме в далечината да криволичат факлите на спасителната команда.

Веднъж Джо, индианецът, се загуби в пещерата и щеше да умре от глад, ако бяха се свършили прилепите. Но това бе невъзможно; имаше ги с милиарди. После той ми разказа всичко от игла до конец. В книгата, озаглавена „Том Сойер“, аз го оставих да умре от глад в пещерата, но това се налагаше в интерес на изкуството; в действителност такова нещо не се е случвало. „Генерал“ Гейнс, който беше най-големият пияница в града, преди да го измести Джими Фин, се губи цяла седмица в тая пещера, докато накрая успял да покаже носната си кърпа от една дупка на възвишението до Севъртън — на няколко мили от входа на пещерата — и някой забелязал кърпата и го измъкнал. В разказаното от него нямаше нищо особено, ако не се смята носната кърпа. Познавах го от години, но никога не го бях виждал с носна кърпа. В края на краищата може би е показал носа си през дупката. Той също би привлякъл внимание.

Пещерата навяваше ужас, защото в нея имаше един труп — трупа на младо, четиринадесетгодишно момиче. Той се намираше в стъклен цилиндър, пъхнат в друг от мед, който пък висеше на релса, затъкната в един тесен проход. Тялото беше спиртосано и се говореше, че разни скитници и нехранимайковци имали навик да теглят момичето за косите и да гледат мъртвото му лице. Момичето беше дъщеря на един изключително способен и широко известен хирург от Сейнт Луис. Той падаше чудак и често пъти вършеше странни неща. Именно той беше оставил горкото момиче в това забравено от бога място.

Доктор Макдауъл — великият доктор Макдауъл от Сейнт Луис — беше не само хирург, но и лекар; и понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но дошло време пак да прибегнат до него. Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Доктор Макдауъл влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната; на главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишница — голям хляб; и както си стоял и гледал съсредоточено, чупел къшеи от хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи; край леглото се били събрали домашните — кой прав, кой коленичил — и тихичко хлипали. Най-неочаквано докторът започнал да взема шишетата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал: „Какво сте се разциврили, идиоти! Нищо й няма на тая преструвала. Я си покажи езика!“

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си и взели да ругаят доктора, задето се държал така непристойно пред един смъртник; ала той ги прекъснал по най-грубиянски начин: „Гъгниви тъпаци! Вие ли ще ме учите мене? Казвам ви, че нищо й няма — болна е само от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцунени номера, тя…“

Тук умиращата станала от леглото и в очите й засвяткал войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа — истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел. Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила. Такъв беше покойният доктор Макдауъл, чието име бе толкова известно и толкова тачено по долината на Мисисипи десет години преди Гражданската война.

Отвъд пътя, на който се, приличаха змиите, растеше гъста млада гора, прорязана от пътека, дълга четвърт миля; пътеката, която почти не виждаше слънце, изведнъж излизаше на голямо равно поле, пълно с диви ягоди и грейнали като звезди диви карамфили и оградено от всички страни с гора. Дивите ягоди бяха много ароматични и сладки. Когато дойдеше време да зреят, ние обикновено идвахме тук по хлад, рано сутрин, додето капчиците роса все още блестяха по тревата и горите ехтяха от първите песни на птичките.

В гористия склон отляво бяха люлките. Направени от кората на млади хикорови дървета, те ставаха опасни, когато изсъхнеха. Все намираха да се скъсат, когато си на четиридесет стъпки във въздуха, затова всяка година трябваше да се оправят толкова много счупени кости. Аз самият имах късмет в това отношение, но нито един от братовчедите ми не мина без падане; А те бяха осмина и между тях имаше общо четиринадесет счупени по едно или друго време ръце. Но оправянето им не струваше почти нищо, понеже на доктора се плащаше годишно — двадесет и пет долара за цялото семейство. Спомням си двама от флоридските доктори — Чоунинг и Мередит. Срещу двадесет и пет долара на година те не само се грижеха за цялото семейство, но и сами доставяха нужните лекарства. И то в немалко количество. Само много едър човек би могъл да изгълта цяла доза. Основното лекарство беше рициново масло. Една доза представляваше половин черпак от това масло с половин черпак новоорлеанска меласа, която да го прокара и да подобри вкуса му, което, разбира се, не ставаше. После идваше каломелът, после ревенът и после джалапът[4]. Освен това се прибягваше до пускане на кръв и налагане с хардал. Това беше ужасна медицина и все пак смъртността не беше висока. Каломелът почти неизбежно причиняваше силно отделяне на слюнка и съсипваше няколко зъба на болния. А зъболекари нямаше. Разядеше ли се някой зъб и изобщо появеше ли се зъбобол, докторът знаеше само едно — хващаше клещите и вадеше. Ако челюстта останеше здрава, вината не беше негова.

При по-обикновени болежки не се викаше доктор; с болния се заемаше бабата в семейството. Всяка баба беше доктор, събираше си билки в горите и знаеше как да прави от тях церове, от които биха се обърнали червата и на я куче. Освен това имахме и друг доктор — Индианеца, един мрачен дивак, останка от своето племе, който познаваше издълбоко загадките на природата и тайните свойства на билките; повечето горяни вярваха в неговите способности и можеха да ви разкажат какви чудотворни лекове прави. На остров Мавриций, там нейде в безкрая на Индийския океан, има един човек, който напомня за някогашния наш Индианец. Той е негър и не се е учил за доктор, но може да лекува една болест, пред която докторите са безсилни. Разболее ли се някой от тази болест, само него викат. Тази неизвестна и смъртоносна болест е детска и негърът я лекува с някакъв цяр от билки, който сам приготовлява по рецепта, оставена му от баща му и дядо му. Той никому не казва тайната на приготовлението на този цяр и хората се страхуват, че ще я отнесе в гроба си; и тогава на Мавриций ще настъпи ужас. Всичко това ми бе разказано на острова през 1896 година.

По онова време имахме и доктор Вяра — това беше жена. Нейната специалност беше зъбоболът. Тя бе жена на един фермер и живееше на пет мили от Ханъбъл. Доктор Вяра покриваше с ръка устата на пациента и казваше: „Вярвай!“ И изцерението настъпваше незабавно. Госпожа Ътъпбек, още я помня. Два пъти съм ходил при нея, яхнал коня зад майка ми, и с очите си съм видял как лекува. Пациентът беше майка ми.

След време доктор Мередит се пресели в Ханъбъл и стана наш домашен лекар. Той на няколко пъти е спасявал живота ми. Въпреки това беше свестен човек и не мислеше никому зло. Но както и да е.

Винаги са ми казвали, че съм бил болнаво, изнежено, капризно и хилаво дете и през първите седем години от живота ми са ме крепили главно с лекарства. Когато майка ми караше осемдесет и осмата си година, веднъж й подметнах:

— По онова време сигурно непрекъснато си се тревожила за мен.

— Да, непрекъснато.

— Страхуваше се, че няма да ме бъде ли?

След известно мълчание — очевидно за да премисли — тя отвърна:

— Не, страхувах се, че ще те бъде.

Това прилича малко на плагиатство, но сигурно не беше.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_04.png

Селското училище беше на три мили от чичовата ми ферма. То се намираше на една полянка сред гората и побираше около двадесет и пет момчета и момичета. Ние ходехме на училище лете, почти редовно — по един-два пъти в седмицата; тръгвахме сутрин по хлад по горските пътеки и се връщахме надвечер. Всички ученици си носеха обед в кошници — царевичник, мътеница и други благини — и го изяждаха по пладне под сянката на дърветата. За този период от моето учение си спомням с най-голямо удоволствие. За първи път пристъпих прага на това училище на седем години. Едно ячко петнадесетгодишно момиче с обичайната шапка за слънце и басмена рокля ме запита дали „употребявам тютюн“ — искаше да каже, дали дъвча тютюн. Отвърнах отрицателно, с което си навлякох нейното презрение. Тя събра всички деца и се провикна:

— Вижте едно седемгодишно момче, което не знае да дъвче тютюн!

От погледите и подмятанията, с които бяха посрещнати тези думи, аз разбрах, че съм едно много ниско паднало същество. Засрамих се жестоко от себе си и реших да се поправя. Но нищо не излезе — само ми призля: оказа се, че не мога да се науча да дъвча тютюн. Виж, да пуша се научих много лесно, но това не трогна никого и аз си останах в очите на всички едно безлично нищожество. Как само жадувах да спечеля уважението им, но не можах. Децата са безмилостни към недостатъците на другарчетата си.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_05.png

Както вече казах, докато станах дванадесет-тринадесетгодишен, всяка година прекарвах известно време на фермата. Спомените ми за онези години са пълни с очарование, както бе пълен с очарование и животът там. Мога да възкресявам в паметта си тържествения здрач и тайнственост на гъстите гори, земните мириси, нежните ухания на дивите цветя, блясъка на умития от дъжда листак, ромона на капките, когато вятърът разклатеше дърветата, далечното чукане на кълвачите и приглушеното барабанене на горските фазани в самотата на леса, подплашените животинки, които се стрелкаха по тревата — да, мога да възкресявам всичко това и то става толкова реално, колкото е било, и извиква не по-малко блаженство. Спомням си прерията с нейното усамотение и покой и огромния ястреб, увиснал неподвижно в небето с широко разперени криле, и небесната синева, която прозира между крайните пера на тези криле. Виждам горите в тяхната есенна премяна, виолетовите дъбове, окъпаните в злато хикори, грейналите в алени пламъци кленове и смрадлики и чувам как шумоли опадалата шума, когато се ровим в нея. Виждам сините гроздове на дивите лозници, увиснали между листата на дърветата, и помня вкуса и аромата им. Зная как изглеждат къпините и колко са вкусни, познавам също лешниците, персимоните; още усещам дъжда от обикновени и хикорови орехи, които тупат по главата ми, когато в хладното утро се боричкаме за тях заедно с прасетата, и те валят, валят от поривите на вятъра. Зная колко красиви са петната от къпини, зная и петната от зелените орехови шлюпки, които нехаят ни от сапун, ни от вода, въпреки че толкова сапун и вода отиваха за тях. Познавам вкуса на кленовия сок и зная кога се събира той, как се нареждат коритата и улеите, по които изтича, как се вари, как после се краде от приготвената захар и колко по-сладка е крадената захар — каквото и да говорят дребнавите. Зная как изглежда огромната диня, която припича на слънце кръглото си туловище между тиквените врежове, и зная колко примамлива е тя, когато се изстудява в корито вода под кревата; зная как изглежда на масата в заветния просторен пруст между къщата и кухнята, как децата се събират за нейното заколение и от устата им текат слюнки; зная как пращи тя, когато ножът се забие в нея, и виждам как цепнатината бяга преди острието към долния край; виждам как се отделят двете половини и разкриват богатото червено месо и черните семки, как се отделя сърцето — разкош, определен само за избраници; зная как изглежда момчешката муцуна зад огромния резен и какво изпитва самото момче; защото съм преживял всичко това. Познавам вкуса на динята, получена по нормален път, познавам и вкуса на динята, с която си се сдобил посредством едно изкуство. И двете са много сладки, но който е врял и кипял в тези неща, най-добре знае коя е по-сладка. Зная как изглеждат още зелените ябълки, праскови и круши на дървото и зная колко „приятно“ е да ги усетиш в стомаха си. Зная и как изглеждат узрелите, струпани на купове под дърветата, зная колко са хубави и колко ярки са цветовете им. Зная как изглежда замръзналата ябълка зиме в кацата в зимника, зная колко трудно е да я отхапеш, как тръпнат зъбите ти от студеното и колко сладка е въпреки всичко. Зная навика на възрастните да дават наранените ябълки на децата, а някога знаех и как да ги надхитрявам в това. Зная какво е и ябълката, която в зимната вечер се пече и цвърчи в огнището, зная какво блаженство е да я изядеш още топла, поръсена с малко захар и залята с каймак. Познавам тънкото изкуство и тайнство да чупиш орехите върху желязото за гладене по такъв начин, че ядките да излизат цели, и зная как покрай орехите, ябълките и ябълковия сок сладките стари приказки и стари шеги на старите изглеждат съвсем нови и интересни и вечерта минава толкова неусетно, че се чудиш кога се е изнизало това време. Зная какво нещо беше кухнята на чичо Даниъл в ония незабравими детски вечери и виждам дечурлигата, бели и черни, скупчени край огнището, виждам как пламъците играят по лицата им, а сенките трепкат по стените чак до мрачните ъгли в дъното и чувам чичо Даниъл да разказва безсмъртните приказки, които след години чичо Рем Харис[5] събра в книгите си и обая света с тях; и досега усещам радостта, от която тръпнех, когато наближеше време за страшната приказка „Златната ръка“, и чувството на съжаление наред с тази радост, защото вечерта завършваше винаги с тази приказка и нищо повече не ни отделяше от нежеланото легло.

Спомням си голата дървена стълба в къщата на чичо ми, завоя наляво след площадката, гредите и наклонения покрив над леглото ми, квадратите лунна светлина на пода и белия, студен, снежен мир навън, гледан през голия прозорец. Помня как виеше вятърът и пукаше къщата при буря и колко приятно бе да се вслушваш в тия звуци, завит на топличко под одеялата; и как ситният сняг проникваше под прозореца, натрупваше се на преспички по пода и сутрин в стаята лъхаше такъв студ, че ти се убиваше всяко желание да станеш — ако изобщо си имал такова желание. Помня колко тъмна беше тази стая при безлуние и как крещеше призрачната тишина, когато случайно се събудиш нощем, и как забравените грехове напираха от скритите кътчета на съзнанието и искаха да говорят; и колко неподходящо бе това време за подобни намерения; и колко страшно звучаха кукумякането на кукумявката и вълчият вой, чиито тъжни звуци разнасяше нощният вятър.

Помня бясното плющене на дъжда по покрива в летните нощи и колко приятно бе да лежиш заслушан в него и да се наслаждаваш на белия блясък на светкавицата и на величествения грохот и трясък на гръмотевицата. Стаята беше много удобна — до прозореца минаваше гръмоотвод, великолепно, макар и несигурно средство за изкачване и спущане в летните нощи, когато имаше да се вършат тайни дела.

Помня как излизахме нощем с негрите на лов за борсуци и сариги, късните преходи в черния мрак на горите и възбудата, която обземаше всеки, когато далечният лай на някое хитро куче известеше, че жертвата е притисната; след това бясното тичане и препъване през трънаци, храсти и коренища, докато стигнем до мястото; после паленето на огъня, повалянето на дървото, на което се е покатерило животното, лудешката радост на кучета и негри и чудноватата картина, която представляваше всичко това, помня какво дълбоко задоволство изпитваха всички, освен борсука.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_06.png

Помня и сезона на гълъбите, когато те долетяваха с милиони и отрупваха дърветата, чиито клони се кършеха от тежестта им. Избивахме ги с тояги; пушки не бяха нужни и не се използуваха. Помня как ходехме на лов за катерички, диви кокошки, диви пуйки и други такива; как излизахме сутрин още по тъмно и тръгвахме на път, колко студено и мрачно беше и колко често съм съжалявал, че съм тръгнал. Само едно изсвирване на тръбата привличаше два пъти повече кучета, отколкото бяха необходими, и в своята радост те препускаха и се боричкаха като бесни, събаряха по-малките деца и вдигаха вой до бога. Дадеше ли им се знак, те изчезваха в гората, а ние тръгвахме смълчани по тях в угнетяващия мрак. Но след малко първата зора се сипваше над света, птичките зачуруликаха, слънцето се издигаше и разливаше навред светлина и успокоение и всичко беше свежо, росно и дъхаво, и животът пак ставаше весел. След тричасово скитане, отмалели от здрава умора, претоварени с дивеч, изгладнели, ние се връщахме точно навреме за закуска.

Нашият род

Баща ми, Джон Маршъл Клемънс, беше от Вирджиния, а майка ми, Джейн Ламптън — от Кентъки. Зад Клемънсовия род се точи дълга, губеща се в безкрая върволица от деди, която стига чак до Ноево време. Съгласно традицията, част от тях са били пирати и търговци на роби по времето на Елисавета. Но в това няма нищо лошо, защото такива са били Дрейк[6], Хокинс[7] и много други. Някога това са били високо уважавани професии, практикувани дори от монарси. На младини аз също имах желание да стана пират. Ако се вгледа в най-съкровените кътчета на душата си, читателят ще види… впрочем няма значение какво ще види. Аз не съм седнал да пиша неговата автобиография, а моята. По-късно, съгласно преданието, един от споменатата върволица станал посланик в Испания по времето на Джеймс I или Чарлс I, оженил се там и оставил в рода си струйка испанска кръв да ни сгорещява. И пак според преданието същият този, именуван Джефри Клемънт, спомогнал да бъде осъден на смърт Чарлс I.

Досега не съм проучвал задълбочено тези предания, било защото ме е мързяло, било защото съм бил твърде зает с лакировката на отсамния край на върволицата, за да го направя по-представителен; ала други от нашия род твърдят, че са правили такова проучване и то е дало положителни резултати. Ето защо винаги съм приемал на вяра, че посредством моя прадед съм помогнал на Чарлс да се избави от неприятностите си. В това ме убеждават и моите инстинкти. Когато имаш някакъв много силен, упорит и неизкореним инстинкт, можеш да бъдеш сигурен, че той не води началото си от теб, а е унаследен — унаследен много отдавна и усъвършенствуван и затвърден от вкостеняващото влияние на времето. Ето аз винаги и неизменно съм таил злоба към Чарлс и съм напълно убеден, че това чувство се е вляло в мен по жилите на дедите ми от сърцето на оня, който е съдил Чарлс, защото не е в характера ми да тая злоба към хората по някакви лични съображения. От друга страна, не храня лоши чувства към Джефри, както би могло да се очаква. Това показва, че моите деди от времето, на Джеймс II също не са имали лошо отношение към Джефри; не зная защо е така и никога не съм могъл да разбера; но фактът си е факт. Освен това винаги съм изпитвал най-приятелски чувства към сатаната. Естествено това също е унаследено; то трябва да е в кръвта ми, не би могло да води началото си от мен.

И тъй благодарение на инстинкта, а също на твърденията на онези от нашия род, които казват, че са проучвали историята му, аз винаги съм се считал задължен да вярвам, че Джефри Клемънт, мъчителят на Чарлс, е мой роднина, и да се отнасям към него благосклонно — по-точно да се гордея с него. Това не ми се отрази добре, защото ме направи тщеславен, което не е хубаво. Родството ми с Джефри стана причина да гледам отвисоко на хора, които съдбата не е ощастливила с такива прадеди, и неведнъж ме е карало да унижавам такива хора и да им казвам обидни неща, и то в присъствие на други.

Подобно нещо ми се случи в Берлин преди няколко години. Тогава наш пълномощен министър при императорския двор беше Уилям Уолтър Фелпс. Една вечер той ме покани на прием, за да ме запознае с граф С…, министър. Фелпс беше благородник от голям и славен род. Естествено дощя ми се да му покажа, че и аз не съм кой да е; но не ми се искаше да взема да измъквам дедите си за ушите направо от гробовете, а и не можех да намеря сгоден случай да ги изкарам на сцената уж съвсем случайно. Струва ми се, че и Фелпс се натъкваше на същите затруднения. Навремени той изглеждаше разсеян — точно както изглежда човек, който иска да извади някого от прадедите си просто съвсем случайно, а не се сеща как да направи това достатъчно убедително. Най-после, след вечерята, той пристъпи към действие. Заведе ни в гостната и започна да ни показва картините в нея, докато накрая се спря пред една нескопосана стара гравюра. На нея бе изобразен държавният съд, който е осъдил Чарлс I. Виждаха се куп съдии с пуритански широкополи шапки, а под тях трима гологлави секретари, седнали пред една маса.

Господин Фелпс сложи показалец върху единия от тримата и каза с тържествуващо безразличие:

— Този е от моя род.

Аз сложих пръст върху един от съдиите и отвърнах с унищожително равнодушие:

— А този от моя. Но това е нищо. Какви ги имаме още в нашия род!

Това не беше почтено от моя страна. След това винаги съм съжалявал за тази си постъпка. Аз просто го унищожих. Чудя се как ли се е почувствувал. Във всеки случай нашето приятелство остана ненакърнено, което показва, че той беше прекрасен, високо издигнат човек, независимо от скромния си произход. А и за мен говори добре това, че не се повлиях от този произход. Аз не промених с нищо отношението си към него и винаги се държах с него като с равен.

Сред вирджинските Клемънсовци има един Джери и един Шерард. Джери Клемънс се славеше като отличен стрелец с пистолет и веднъж това му даде възможност да вразуми едни тъпанджии, които не разбираха ни от уговорки, ни от блага дума. По онова време той бе тръгнал на предизборна агитационна обиколка из щата. Събраните пред трибуната тъпанджии бяха наети от опозицията, за да думкат, докато Джери произнася речта си. Преди да започне, той измъкна револвера си, сложи го пред себе си и каза с мек, кадифен глас:

— Нямам желание да стрелям по когото и да било и ще гледам да мина и без това, но имам по един куршум за всеки тъпан, тъй че ако искате да не останете без тъпани, отдалечете се от тях.

По време на войната[8] Шерард Клемънс беше републиканец — представител на Западна Вирджиния в Конгреса, а след това се пресели в Сейнт Луис, където живееха, а и досега живеят нашите роднини Джеймс Клемънс, и стана отявлен бунтар. Това стана след войната. По времето, когато той беше републиканец, аз бях бунтар; но когато той стана бунтар, аз минах (временно) към републиканците.

Клемънсови винаги са правили всичко възможно, за да поддържат политическото равновесие, каквито и несгоди да им е причинявало това. Не знаех каква е съдбата на Шерард Клемънс, но веднъж трябваше да представя сенатора Холи пред масово републиканско събрание в Ню Ингланд, след което получих гневно писмо от Шерард от Сейнт Луис. Той ми пишеше, че републиканците от Севера — не, „гадовете от Севера“ са унищожили старата южняшка аристокрация с огън и меч и че на мен, аристократ по кръв, не ми подобава да се мъкна подир тия свини. Нима забрави, че си един Ламптън? — пишеше Шерард.

Това беше намек за произхода ми по майчина линия. По баща майка ми беше Ламбтън — Ламбтън, но с „п“, понеже навремето някои от рода не са разбирали много от правопис и фамилното име е пострадало от това. Тя се е омъжила за баща ми в Лексингтън в 1823 година, когато е била на двадесет години, а той — на двадесет и четири. Не може да се каже, че някой от двамата е страдал от излишества. Доколкото ми е известно, нейната зестра се е състояла от двама-трима негри и нищо повече. Те се заселили в далечното селище Джеймстаун, забутано в планинските пущинаци на Източен Тенеси. Там им се родили първите деца, но тъй като аз съм по-късна реколта, не помня нищо. Аз съм бил отложен — отложен за Мисури. Тогава Мисури е бил нов, още неизвестен щат и се е нуждаел от атракции.

Мисля, че най-големият ми брат Брайън, сестрите ми Памела и Маргарет и брат ми Бенджамин са родени в Джеймстаун. Възможно е да е имало и други, но не мога да говоря със сигурност. За такова малко селище заселването на родителите ми там е било голяма придобивка. Хората хранели надежди, че те ще останат и селището ще се превърне в голям град. Предполагали, че ще останат и ще настъпи истински разцвет. Но не след дълго родителите ми си отишли, цените отново паднали и минали много години, преди Джеймстаун да получи нов тласък. Аз съм писал за Джеймстаун в романа си „Позлатеният век“, но това са чути неща, аз лично не съм ходил там.

Баща ми остави чудесен имот в околностите на Джеймстаун — 75 000 акра[9]. Той умря в 1874 г., а го беше купил двадесет години преди това. Данъците бяха нищожни (пет долара годишно за целия имот) и баща ми си ги плащаше редовно и държеше документите си в пълен порядък. Той все казваше, че не очаква преди смъртта му о цената на земята да се покачи много, но един ден имотът ще представлява хубав източник на доходи за децата. В този имот имаше въглища, мед, желязо, гори и баща ми казваше, че с течение на времето през него ще мине железница и тогава имотът ще стане истински имот. Освен това в него растеше диво грозде от някакъв многообещаващ сорт. Баща ми беше изпратил няколко пръчки на Николас Лонгуърт в Синсинати, за да му каже мнението си, и Лонгуърт отвърна, че от това грозде може да излезе не по-лошо вино, отколкото от неговата Катоба. Освен всички тези богатства в това землище имаше и петрол, но баща ми не знаеше това, пък и да знаеше, в онези дни то не би му направило впечатление. Петрола го откриха едва към 1895 година. Де да имах сега няколко акра от тази земя — тогава не бих писал автобиографии, за да си изкарам хляба. Умирайки, баща ми ни завеща: „Дръжте се за земята и чакайте; гледайте някой да не ви подлъже и да ви я вземе.“ Любимият братовчед на майка ми Джеймс Ламптън, който фигурира в „Позлатеният век“ под името полковник Селърс, винаги казваше за този имот, и то с каква разпаленост: „В него има милиони! Милиони!“ Вярно, той за всяко нещо говореше така и винаги се оказваше, че греши, но този път беше прав; а това показва, че човек, който вечно стреля с пророческа пушка, никога не бива да се отчайва. Ако не се обезсърчава и продължава да стреля във всяка попаднала му цел, все един ден ще улучи.

Мнозина смятат полковник Селърс за художествена измислица, фикция, каприз на фантазията и ми правят голяма чест, като го наричат мое „творение“; но те грешат. Аз просто съм го описал такъв, какъвто си беше; трудно би било да преувеличиш нещо в него. Епизодите, които изглеждат най-невероятни и в книгата, и в пиесата, не са моя измислица, а са действителни случки от неговия живот, на които аз лично съм бил свидетел. Публиката си умираше от смях, като гледаше Джон Реймънд[10] в сцената с ряпата, но колкото и невероятна да е тази случка, тя е точно възпроизведена до най-абсурдните подробности. Това се случи в Ламптъновата къща и аз лично бях там. По-точно казано, именно аз бях гостът, който ядеше ряпата. В тази трогателна сцена един голям актьор би накарал и най-коравосърдечния зрител да се просълзи и същевременно да припадне от смях. Но Реймънд беше добър само в чисто комичните роли. В това отношение той беше чуден, превъзходен — с една дума, велик. Но във всичко останало той бе пигмей на пигмеите. Истинският полковник Селърс, такъв, какъвто го познавах в лицето на Джеймс Ламптън, беше трогателна, красива душа, мъжествен, открит и честен човек с голямо, наивно и всеотдайно сърце, човек, роден за обич; и той наистина бе обичан от всички свои приятели, а домашните му го боготворяха. Да, това е точната дума. За домашните си той беше едва ли не бог. Никой не е видял на сцената истинския полковник Селърс. Видели са само половината от него. Реймънд не бе в състояние да представи другата половина; тя беше извън неговите възможности. Тази половина се състоеше от качества, на които Реймънд бе съвсем чужд. Защото Реймънд не беше нито мъжествен, нито открит, нито честен — той бе празен, себичен, вулгарен, прост и глупав, а там, където би трябвало да бъде сърцето му, зееше празнина. Само един човек би могъл да пресъздаде изцяло полковник Селърс и този човек беше Франк Майо[11].

Нашият свят е пълен с изненади. И на тях се натъкваш тъкмо тогава, когато най-малко ги очакваш. Когато реших да вкарам Селърс в книгата, Чарлс Дъдли Уорнър, който ми беше съавтор, предложи да променим кръщелното му име. Преди десетина години в едно от глухите кътчета на Запада той се бе натъкнал на човек на име Ескол Селърс и смяташе, че името Ескол ще прилегне много добре на нашия полковник, тъй като беше рядко, необичайно и т.н. Тази идея ми допадна, но аз изразих съмнения, че въпросният човек може да се изтърси отнякъде и да протестира. Обаче Уорнър каза, че това е изключено, че човекът сигурно вече е умрял, пък и да не е умрял, трябвало да използуваме името; това било най-подходящото име и без него било невъзможно да минем. И тъй, променихме името. Познатият на Уорнър беше собственик на скромна, небогата ферма. Но една седмица след излизането на книгата в Хартфорд се яви един господин с висше образование, изискани маниери, облечен като граф и доста свирепо настроен — по очите му се познаваше, че се готви да ни даде под съд за клевета; излезе, че и той се казвал Ескол Селърс. Той никога не бе чувал за другия Селърс и живееше на хиляди мили от него. Намеренията на този обиден аристократ бяха съвсем ясни и делови: той искаше издателството да изтегли всички бройки, пуснати на пазара, и да промени името в набора — в противен случай щял да предяви иск за 10 000 долара. Издателството му обеща да изпълни неговото искане и му се извини хиляди пъти, а ние възстановихме в набора старото име — полковник Мълбъри Селърс. Очевидно всичко е възможно на този свят. Възможно е дори да съществуват двама души без никакви роднински връзки помежду си, които да носят това невъзможно име Ескол Селърс.

Джеймс Ламптън цял живот плуваше в розовата мъгла на най-красиви мечти и накрая умря, без да види осъществена нито една от тях. За последен път го видях през 1884 година — двадесет и шест години след като бях изял у тях купата сурови репи, прокарвайки ги с ведро вода. Той беше вече остарял и побелял, но ме посрещна с някогашната живост и непринуденост. По дух си беше все същият: същото весело пламъче в очите, същото пълно с надежди сърце, същата убедителност в говора, същото въображение, способно на чудеса; и преди да се бях обърнал още, той вече лъскаше своята Аладинова лампа и пред мен заблестяха скритите съкровища на света. Тогава си казах: „Не, нищо не съм преувеличил в него, описал съм го такъв, какъвто си беше; той и сега си е същият. Кейбъл[12] ще го познае веднага.“ Помолих го да ме извини за минутка и се завтекох към съседната стая, при Кейбъл. Тогава двамата с Кейбъл обикаляхме Щатите да изнасяме сказки.

— Ще оставя вратата отворена, за да можеш да чуваш — казах аз на Кейбъл. — В другата стая има един интересен човек.

После се върнах и попитах Ламптън с какво се занимава сега. Той взе да ми разказва за предприятийцето, което започнал в Ню Мексико заедно със сина си:

— То е дребна, нищо и никаква работа — колкото да си имам занимавка през свободното време и да не оставям капитала ми да се залежи, и най-важното — момчето да свикне да работи, да, да свикне да работи. Колелото на щастието е изменчиво. Може би един ден той ще трябва да си изкарва с труд хляба — какво ли не става на този свят! Но както казах вече, това е дребна, нищо и никаква работа.

Предприятийцето наистина беше дребна работа, ако се съди по началните му думи. Но в неговите ловки ръце то започна да расте, да процъфтява, да се разширява, надхвърляйки границите на всяко въображение. След половин час той завърши; завърши с още няколко думи, произнесени с очарователно небрежен тон:

— Да, съвсем дребна работа за днешно време, не си струва дори да се говори за нея, но все пак занимателна. Помага да минава времето. Момчето си мисли големи работи за това предприятийце — нали е младо, въображението му работи: още му липсва онзи опит, който обуздава фантазиите и те кара да разсъждаваш трезво. Според мен можем да изкараме един-два милиона, най-много три, но не повече. Все пак за младок, който току-що започва кариерата си, това не е чак толкова лошо. Не ми се ще изведнъж да натрупа цяло състояние — има време за това. На тази възраст такова състояние може само да му замотае главата и да му навреди в много други отношения.

После той избърбори, че си е забравил портфейла в гостната в къщи, че е закъснял и банките вече са затворени и…

Тук аз го прекъснах и го помолих да почете с присъствието си нашата сказка и да доведе всички свои приятели, които биха пожелали да ни окажат тази чест. Той се съгласи и ми благодари с вид на височайша особа, която благоволява да изпълни молбата на простосмъртни. А аз го бях прекъснал, защото разбрах, че се готви да ми поиска билети, които да плати на другия ден; и много добре я знаех, че щеше да си плати дълга, дори ако се наложеше да заложи дрехите си за това. След като поговорихме още малко, той ми стисна топло и сърдечно ръка и се сбогува.

Кейбъл подаде глава от вратата и възкликна:

— Това беше полковник Селърс!

Имотът в Тенеси

Баща ми беше купил наведнъж огромното землище от 100 000 акра. То му е излязло някъде към четиристотин долара. В онези дни това е било много пара, особено да я платиш наведнъж — така поне са смятали хората, живеещи сред скалите и боровите гори на планините Къмбърланд в областта Фентрес, Източен Тенеси. Когато баща ми платил тази огромна сума, той застанал на прага на съдилището в Джеймстаун, хвърлил поглед към обширните си владения и казал:

— Каквото и да се случи с мен, моите наследници са осигурени; аз няма да доживея деня, когато тези акри ще се превърнат в сребро и злато, но децата ми ще го доживеят.

Така, изхождайки от най-добри намерения и чувства, той бе стоварил върху плещите ни тежкото проклятие на едно богатство, което тепърва трябваше да очакваме. И баща ми си отиде от тоя свят твърдо убеден, че ни е сторил добро. Това беше печална грешка, но за щастие той не я разбра.

По-нататък той казал:

— Тази земя е пълна с желязна руда и други минерали; хиляди акри от нея са покрити с гори от жълт бор, какъвто няма в цяла Америка, и този дървен материал може да се спуска по река Объдс, после по Къмбърланд в Охайо, от Охайо в Мисисипи, а оттам по течението — всякъде, където се нуждаят от него. А колко катран, смола и терпентин може да се добие от тези борови гори! А това е и естествен винарски район — никъде в Америка дори опитомените лозя не дават такова грозде, каквото дават тук дивите лози. Тук има пасища, има земи за отглеждане и на царевица, и на пшеница, и на картофи, тук има какви ли не гори — с две думи, на това огромно землище и в недрата му има всичко, което прави земята ценна. Съединените щати имат четиринадесет милиона жители; през последните четиридесет години населението се увеличи с единадесет милиона, а отсега нататък ще се увеличава още по-бързо; моите деца ще доживеят деня, когато вълната от емигранти ще залее и областта Фентрес в Тенеси и тогава, със сто хиляди акра превъзходна земя в ръцете си, те ще станат приказно богати.

Всичко, което е казал баща ми за възможностите на тази земя, е напълно вярно; той дори би могъл да добави, без да сбърка, че в тази земя има неизчерпаеми залежи от каменни въглища, но много вероятно е той да не е имал представа за този продукт, тъй като по онова време простодушните жители на Тенеси не са имали навика да копаят топливото, си от земята. Баща ми би могъл да добави към изключителните качества на този имот и това, че той е само на сто мили от Ноксвнл и че точно там един ден непременно ще мине железница — от Синсинати на юг. Но той не е бил виждал железница, а твърде възможно е и да не е бил чувал за такова нещо. Може да ви се стори чудно, но дори през 1860 година досами Джеймстаун се намираха хора, които не бяха чували за железница и не можеха да повярват, че на тоя свят има параходи. В областта Фентрес не гласуват за Джаксън, там гласуват за Вашингтон.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_07.png

Когато била извършена тази грандиозна покупка, най-големият ми брат е бил на четири-пет години, а най-голямата ми сестра — още пеленаче. Ние, останалите — а ние образувахме по-голямата част от нашето семейство, сме дошли на тоя свят по-късно, раждайки се сегиз-тогиз в течение на следващите десет години. Четири години след покупката настъпил големият финансов крах през 1834 година и докато бушувала тази буря, баща ми се разорил. Уважаван и заблазяван като най-богатия гражданин в областта Фентрес — защото освен огромния имот той по общо мнение имал не по-малко от три хиляди и петстотин долара суха пара, в едни хубав ден се оказало, че той е загубил над три четвърти от тази сума. Той беше честолюбив, мълчалив и строг към себе си човек и, разбира се, не пожелал да остане повече в местата, свързани с миналото му величие, и да бъде предмет на хорското съжаление. Ето защо той събрал домочадието и поел дългия, изнурителен път през безлюдната пустош към тогавашния „Див Запад“, докато най-после забил кол в селцето Флорида, щат Мисури. В продължение на няколко години той „държал дюкян“ там, но нямал сполука — ако не се смята това, че тогава съм се родил аз. Не след дълго той се преселил в Ханъбъл, където му провървяло донякъде: получил почетната длъжност мирови съдия и вече бил избран за съдия по гражданските дела, когато дошла съдбоносната призовка. В първите години след преселването си в Ханъбъл той отново бил успял да стане доста състоятелен човек за онова време, но ето че нещастието го сполетяло още веднъж. За да направи приятелска услуга на Айра Стаут, той му станал поръчител, но Айра веднага побързал да се възползува от новия закон за неплатежоспособните длъжници — постъпка, която му осигури лек и спокоен живот чак до гроба, но която разори баща ми така, че той умря като последен бедняк, и осъди наследниците му да водят дълга, отчаяна борба за хляба. Обаче дори на смъртния си одър баща ми се оживяваше и ободряваше, щом си спомнеше за нашия имот в Тенеси. Казваше, че скоро този имот ще направи всички ни богати и щастливи. И си умря с тази вяра.

А ние веднага обърнахме ожидащи погледи към Тенеси. Дето и да скитахме, каквито сполуки и несполуки да срещахме, те бяха неизменно устремени натам, през континенти и морета, със старата надежда и с вяра, която ту пламваше, ту тлееше, но никога не угасваше.

След смъртта на баща ми ние променихме начина си на живот, но с надежда, че това е временно разрешение и че ще се устроим веднъж завинаги след продажбата на имота. Брат ми взе на заем петстотин долара и купи един ненадежден седмичен вестник, смятайки, както и всички ние, че няма смисъл да се залавя за нещо сериозно, докато не продадем земята. Отначало наехме голяма къща, разчитайки на един купувач, но се оказа, че той иска само част от имота (след като се посъветвахме, решихме или да го продадем целия, или да не го продаваме), и се видяхме принудени да наемем по-евтино жилище.

Както вече отбелязах, баща ми беше владял имота в Тенеси цели двадесет години и той си стоеше цял-целеничък. След неговата смърт през 1847 година управлението на имота поехме ние. И така го управлявахме, че след четиридесет години от него бяха останали само 10 000 акра, а ние нямахме нищичко, което да ни напомня, че сме продали останалото. Около 1887 година, а може би и по-рано, отидоха и тези акри. Брат ми успя да ги размени срещу една къща с място в градчето Кори край петролодобивните райони на Пенсилвания. Към 1894 година той продаде къщата и мястото за 250 долара. Така имотът в Тенеси се изпари окончателно.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_08.png

Аз поне не си спомням да сме взели от бащиния ни имот друга суха пара, освен тези 250 долара. Впрочем не, забравям една подробност. Този имот ми даде поле за Селърс и за една книга. Моят дял от книгата излезе 15–20 хиляди долара, а за пиесата получих около 75–80 хиляди следователно пада се горе-долу по долар на акър. Интересно, аз не съм се бил родил, когато баща ми е вложил парите си в тази земя, тъй че едва ли е възнамерявал да облагодетелствува мен за сметка на другите; и въпреки това аз бих единственият член от нашето семейство, който получи някаква печалба от имота. Ще имам случай пак да говоря за този имот по-нататък, защото тъй или иначе той оказваше влияние върху нашия живот в течение на повече от едно поколение. Когато над главите ни се струпваха облаци, той се възправяше, протягаше обнадеждаваща Селърсовн ръка и ни ободряваше: „Не бойте се, разчитайте на мен, чакайте.“ Така той подхранва нашите надежди цели четиридесет години, докато най-сетне се прости с нас. Той приспиваше нашите жизнени сили и правеше от нас фантазьори — празни мечтатели и ленивци. Ние все си казвахме: догодина ще бъдем богати, няма смисъл да работим. Добре е да започнеш живота си беден; добре е и да го започнеш богат — това са нормални неща; но да го започнеш беден, очаквайки всеки момент да станеш богат! О, който не го е изпитал на гърба си, не може да си представи какво проклятие е това.

Джейн Ламптън Клемънс

Когато майка ми умря през октомври 1890 година, тя вече навършваше осемдесет и осем години. Не са малко. И каква твърдост в борбата за живот в една жена, която на четиридесет години беше толкова слаба и крехка, че я смятаха за безнадеждно болна и й предричаха скорошна смърт. Познавах я много добре през първите двадесет и пет години от моя живот, но след това я виждах рядко, тъй като живеехме много далеч един от друг. Нямам намерение да пиша за нея, а просто да поговоря за нея; не да описвам нейния живот, а да дам отделни картини от него; да представя, ако може така да се каже, моментални снимки от нейния характер, а не да проследявам целия й жизнен път. Впрочем в този път нямаше нищо необикновено, но тя беше прекрасен, изключителен и много обичен човек.

Къде изчезват безбройните човешки фотографии, които нашата памет би трябвало да е запечатала? От цял милион фотографии на този пръв и най-добър приятел, които мисловният ми фотоапарат е заснел, само една е останала ясна и непокътната. Тя датира от преди четиридесет и седем години. Мама беше тогава четиридесетгодишна, а аз осем. Тя ме държи за ръка и двамата сме коленичили пред леглото на брат ми, две години по-голям от мене, който лежи мъртъв; тя хлипа и по страните й се стичат неудържимо сълзи. Това нямо свидетелство за скръб ще да е било нещо ново за мен, защото ми направи много силно впечатление — впечатление, което и досега не се е заличило и прави тази картина все тъй силна и жива в моята памет.

Тя имаше нежно, дребно тяло, но голямо сърце — толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората, които познавах, се състоеше в следното, и то е забележително: другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от целия свят, от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя да се е интересувала само наполовина от нещо или от някого, да се е ограничавала в интереса си към някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора. Болният, който напрегнато и неизменно се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скучна минута, е опасен противник за болестта и никак не е лесно да бъде победен. Убеден съм, че именно тази черта в характера на моята майка й помогна да доживее близо деветдесет години.

Нейният интерес към хората и животните беше топъл, много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича — дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че тя, благочестивата презвитерианка, може да бъде подведена да каже добра дума дори за самия сатана. И такъв опит бе направен. Започнаха да ругаят сатаната, заговорниците се надпреварваха да го уязвяват, да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва на заговора падна в клопката. Тя се съгласи, че обвиненията са основателни, че сатаната действително е затънал в грехове и пороци, както казваха заговорниците; но кой би се заел да твърди, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници — нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в черквите на целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой в тези осемнадесет века е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?

Тази приятелка на сатаната беше блага душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, и толкова благородно и простичко изразено, че неведнъж съм бил свидетел как то е било възнаграждавано с най-чудесния аплодисмент — неволните сълзи. Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план излизаше мъжеството. Един ден видях на улицата един разбеснял се корсиканец, страшилище за целия град, който пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше, че ще я разнищи с него. Майка ми отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Корсиканецът взе да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх; тя само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и заспалото човешко достойнство на този мъж; накрая той й се извини, даде й въжето и се закле с най-богохулната клетва, че не е виждал по-храбра жена от нея; после си тръгна по пътя, без да каже дума повече, и я остави на мира. След тази случка майка ми и корсиканецът станаха приятели, защото в нея той беше намерил нещо отдавна търсено — човек, който да не се бои от него.

Веднъж на улицата в Сейнт Луис тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик: тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на неволно провинилия се кон, че коларят съзна вината си и дори даде обещание, което, разбира се, не би могъл да удържи, защото беше човек с друга нагласа, обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня.

Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея; очевидно тя умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и нерядко извикваше у противника възхищение и уважение. Всички безсловесни имаха приятел в нейно лице. По някакъв неуловим признак всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше — то биваше приемано у дома с разтворени обятия, като блудния син. По едно време, в 1845 година, в къщата имахме деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с нещо, нямаше никакви особени качества — единственото им качество беше, че всички бяха нещастни, но това качество ли е? За всички нас, включително за майка ми, те бяха тежест, но нали бяха несретници — това бе достатъчно, за да стоят у дома. Все пак по-добре с тях, отколкото без тях; децата трябваше да имат някакви животинки, но не се разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Майка ми не даваше и да се издума за затворено животно — тя не би допуснала да бъде лишен от свобода дори плъх.

В малкото градче Ханъбъл, където съм живял като хлапак, всички бяха бедни, но не съзнаваха това; и всеки се чувствуваше удобно и го съзнаваше. Обществото се делеше на степени: хора от добри семейства, хора от по-прости семейства и хора от съвсем прости семейства. Всички се познаваха, държаха се любезно един с друг и никой не виреше осезателно нос; въпреки това класовите граници бяха рязко очертани и общественият живот на всяка класа се ограничаваше само в нейните рамки. Това беше една малка демокрация, където вярваха в свободата, равенството и в Четвърти юли[13] — при това вярваха съвсем искрено. И все пак аристократическият оттенък си личеше. Той съществуваше и никой не виждаше нищо лошо в това и не се замисляше, че неговото съществуване говори за известна непоследователност.

Според мен това състояние на нещата се дължеше на обстоятелството, че населението на градчето беше дошло от робовладелските щати и бе запазило робския институт в новата си родина. Майка ми със своята широта и либерални възгледи не ставаше за аристократка, въпреки че по възпитание беше такава. Може би малцина знаеха това, защото то е по-скоро въпрос на инстинкт, отколкото на принципи. Външните прояви на аристократизъм у нея бяха случайни, неумишлени и много редки. Но аз знаех слабото й място. Знаех, че дълбоко в себе си тя се гордее с това, че Ламптънови, сега графове Дърам, са владели именията на рода цели деветстотин години, че те са били стопани на феодалния замък Ламптън и са заемали високо положение още по времето, когато Вилхелм Завоевател е преплувал морето, за да покори англичаните. Предпазливо, с много уговорки, защото човек трябваше да внимава, когато стъпва на тази свещена почва, аз спорех и я увещавах, че никаква заслуга не е това да държиш деветстотин години един имот, особено с помощта на субституцията[14], че това може да направи всеки независимо дали има ум или не; че тя може да се гордее само със субституцията и с нищо повече; че нейният произход просто е свързан със субституцията, а то е все едно да се гордееш, че произхождаш от някаква ипотека. Виж, казвах й, моите деди са друго нещо, те стоят по-високо, защото между тях има един, някой си Клемънс, който е свършил нещо — нещо, което нему прави, чест, а мен ме радва: той е бил член на съда, който е осъдил Чарлс I и го е предал на палача.

Давах си вид, че се шегувам, но всъщност не се шегувах. Действително изпитвах уважение към този мой прародител и с течение на годините това уважение растеше, а не намаляваше. Той е направил каквото е могъл, за да съкрати списъка на коронованите безделници по онова време. Независимо от всичко мога да кажа, че майка ми никога не е продумвала за своите знатни деди в присъствието на чужди хора — тя имаше достатъчно здрав разум на американка, за да стори такова нещо. Но другите от нейния род бяха по-различни. Между тях беше „полковник Селърс“, доста близък роднина на майка ми; докато беше жив този чудак на чудаците, първото нещо, което всеки непознат чуваше от устата му, беше някакво подмятане за „родоначалника на нашия род“, казано уж небрежно, но толкова неумело, че от гледище на сценичното изкуство стоеше под всякаква критика. Едно такова подмятане, разбира се, предизвикваше въпроси и тъкмо това беше целта. Тук следваше цялата трагична история за това как преди сто и петдесет години един от наследниците на Ламптънови дошъл в Америка, отвратен от тази глупащина — наследствената аристокрация, как се оженил и се отделил от света в глухите гори, как се заел с отглеждането на бъдещите американски претенденти, докато в родната му Англия го смятали за умрял, и всички титли и имоти минали в наследство на по-малкия брат, узурпатор, който лично носи отговорността за съществуването на всички зли узурпатори в наши дни, които упорито не искат да отстъпят мястото си. Полковникът винаги говореше с почтителността на придворен за сегашния претендент — негов втори братовчед, — наричайки го съвсем и сериозно „граф“.

„Графът“ не беше лишен от способности и би могъл да постигне нещо в живота, ако не беше този нещастен случай с произхода му. Той беше роден в Кентъки и беше свестен човек, но нямаше пари, а и не му оставаше време да спечели, защото цялото си време губеше в опити да измъкне от мен и от другите роднини средства, за да прокара през Камарата на лордовете правото си на претендент. Той имаше всички документи, всички доказателства и беше сигурен, че ще спечели. И тъй целият му живот премина в мечти, в бедност, понякога в истинска мизерия, докато накрая умря в болница, далеч от родината си, и бе погребан от чужди хора, които не знаеха, че е граф, защото той по нищо не приличаше на граф. Този нещастник се подписваше в писмата си „Дърам“ и неведнъж ме упрекваше в тях, задето съм гласувал за републиканците: това било неаристократично и следователно неламптъновско. А след това пък идваше писмо от някакъв върл демократ от Вирджиния, мой роднина по бащина линия, който ме ругаеше жестоко за същото, но по други съображения: републиканската партия била аристократична и не подхождало на един потомък на цареубийци да поддържа връзки с тези скотове. Понякога почти ми се искаше да нямам никакви прадеди — толкова неприятности ми създаваха те.

Както вече казах, ние живеехме в робовладелска област; до деня на премахването на робството майка ми бе живяла в ежедневен досег с него в течение на шестдесет години. Но колкото и добросърдечна и състрадателна да беше, тя, струва ми се, не съзнаваше, че робството е нагла, чудовищна, с нищо непростима узурпация на човешките права; тя нито веднъж не беше чула да разобличават това явление от църковния амвон — напротив, хиляди пъти го бяха защищавали и доказвали, че то е свещено; в ушите й се бяха набили библейските текстове, оправдаващи робството, а ако имаше пасажи, които го отричат, пасторите никога не бяха ги споменавали; на нея й беше известно само, че всички мъдреци, праведници и светци са били единодушни в мнението, че робството е справедливо, законно, свещено и се ползува с особеното благоволение на бога, а самият роб трябва да благодари ден и нощ за това свое положение. Очевидно средата и възпитанието могат да извършват чудеса. В повечето случаи нашите роби бяха убедени привърженици на робството и бяха доволни от положението си. Очевидно същото става и с много от по-издигнатите в умствено отношение роби на монархията; те признават и почитат своите господари — монарха и благородниците, и не виждат нищо унизително в това, че са роби — роби във всичко, освен в названието, — и то по-малко достойни за уважение от нашите негри, защото няма съмнение, че да си роб по своя воля е по-лошо, отколкото да си роб по принуда.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_09.png

Впрочем в робството в Ханъбъл и областта нямаше нищо, което би могло да подтикне към дейност заспалите инстинкти на хуманността. Това беше благодушно домашно робство, а не бруталното робство на плантациите. Жестокостите бяха много рядко явление и не се ползуваха с никакво одобрение. Нашите хора не обичаха да разделят негърско семейство и да продават членовете му на различни господари — това ставаше много рядко, само когато трябваше да се дели имот. Не помня в нашето градче да са се продавали някога роби на търг: подозирам обаче, че това не се случваше, защото продажбата на търг беше съвсем обикновено зрелище, а не нещо необичайно, което би направило впечатление. Живо си спомням как веднъж видях десетина чернокожи мъже и жени да лежат оковани във вериги на улицата в очакване да бъдат изпратени на пазара за роби в Южните щати. В живота си не бях виждал по-тъжни лица от техните. Сигурно много рядко се е случвало да се видят оковани роби, иначе тази картина не би ми направила такова силно и неизличимо впечатление.

Всички в града ненавиждаха роботърговеца. На него гледаха като на дявол в човешки образ, който купува беззащитни хора и ги продава в ада — защото у нас и бели, и черни смятаха южните плантации за ад; по-меко определение за тях не можеше да се намери. Ако заплахата, че ще продадеш някой непоправим роб „надолу по реката“ не му подействуваше, нищо повече не можеше да помогне — той биваше считан за безнадежден случай. Но спомням си, че когато веднъж един бял уби един негър за някаква дреболия, всички останаха безучастни към съдбата на негъра, но проявиха значително съчувствие към неговия собственик, когото един никаквец бе лишил от ценна собственост и не можеше да му я заплати.

Прието е да се смята, че робството неизбежно прави жестокосърдечни тези, които са заобиколени от роби. Но според мен то не оказва такова въздействие — ако говорим най-общо. Мисля, че то само притъпява у всички чувството за хуманност към роба. В нашето градче нямаше жестокосърдечни хора — искам да кажа, нямаше повече, отколкото биха могли да се намерят във всяко друго подобно градче, в която и да било страна; а доколкото зная от опит, жестокосърдечните хора са рядко явление навсякъде.

Детски години

Аз тръгнах на училище на четири години и половина. По онова време в Мисури нямаше държавни училища, но имаше две частни — двадесет и пет цента на седмица, а за събирането им да си бере грижата учителят. Госпожа Хор учеше малките в една дървена къщичка в южния край на Главната улица, а господин Сам Крос се занимаваше с по-големите в дъсченото училище на хълма. Мен ме изпратиха да се уча при госпожа Хор и аз си спомням ясно моя първи ден в онази дървена къщурка, въпреки че оттогава са изминали шестдесет и пет години — най-малкото, спомням си една случка от този първи ден. Извърших някакво нарушение и учителката ме предупреди това да не се повтаря, като добави, че ако се повтори, наказанието ще бъде налагане с пръчка. Но след малко пак извърших нарушение и госпожа Хор ме прати да намеря една жилава пръчка и да й я донеса. Зарадвах се, че тя възложи именно на мен тази задача, защото бях убеден, че по-добре от всеки друг мога да преценя каква пръчка е най-подходяща за случая.

В калта навън намерих една букова бъчварска оделка около три пръста широка, изтънена в единия край. Наоколо се валяха много пресни оделки, но аз взех тази, при все че беше изгнила. Занесох я на госпожа Хор, подадох й я и застанах пред нея като божа кравица — явно за да спечеля благоволението и симпатиите й, но не успях. Учителката изгледа с неодобрителен поглед първо мен, после оделката; след това произнесе натъртено цялото ми име Самюъл Лангхорн Клемънс (сякаш за първи път го чувах нанизано по този начин), и каза, че трябва да се засрамя от себе си. Впоследствие разбрах, че произнесе ли учителката цялото ти име, чакат те неприятности. Тя каза, че ще се опита да намери друго момче, което повече да разбира от пръчки; и досега ми става мъчно, като си спомня как лицата на мнозина светнаха, озарени от надеждата, че на тях ще бъде възложена тази задача. Изборът падна на Джим Дънлап и когато той се върна, трябваше да призная пред себе си, че той разбира от пръчки.

Госпожа Хор, жена на средна възраст, беше от Ню Ингланд и имаше характерните за тази част от Америка обноски и принципи; тя неизменно започваше училищния ден с молитва и някоя глава от Новия завет, която след това разясняваше с по няколко думи. В едно от тези разяснения тя се спря на словата „Искай и ще ти се даде“ и каза, че който искрено се моли за нещо и силно желае да го има, може да бъде сигурен, че молитвата му ще бъде чута.

Изглежда, дотогава това не ми е било известно, защото останах поразен от нейното тълкование и страшно се зарадвах на възможностите, които то разкриваше. Реших да проверя на практика казаното. Впрочем аз вярвах напълно на госпожа Хор и нито за миг не се съмнявах в резултата. Помолих се за кейк. Маргарет Кунеман, която беше дъщеря на пекар, носеше всяка сутрин в училище голямо парче кейк; тя винаги го криеше, но когато свърших молитвата и се огледах, какво да видя — кейкът стоеше, кажи-речи, пред мен, а Маргарет се беше обърнала на другата страна. Никога в живота си не съм се радвал повече, когато молитвата ми е била чута. Аз ставах вярващ. До този миг безбройните ми желания все бяха оставали неизпълнени, но сега бях открил разковничето и смятах да ги задоволя до едно.

Ала тази мечта, както повечето други мечти в живота, си остана напразна. През следващите два-три дни се молих така, както сигурно никой в града не се е молил, много искрено и много горещо, но нищо не излизаше. Открих, че и най-горещата молитва не беше в състояние да ми донесе отново парче кейк, и стигнах до извода, че ако човек държи на кейка си и не сваля очи от него, няма защо да го тревожат молитвите на някого си.

Нещо в поведението и настроението ми ще да е обезпокоило майка ми, защото един ден тя ме повика настрана и взе да ме разпитва доста загрижено. Отначало аз се дърпах и не исках да й кажа каква промяна е станала с мен, защото това щеше да наскърби нейното добро сърце, но накрая признах със сълзи на очи, че вече не съм християнин. Съкрушена, тя ме попита защо.

— Защото разбрах, че съм бил християнин само заради облагите — обясних аз, — и сега тази мисъл ми е непоносима, това е толкова недостойно.

Тя ме притисна до гърдите си и взе да ме успокоява.

Мама си имаше доста главоболия с мен, но мисля, че те й доставяха някакво удоволствие. С брат ми Хенри, две години по-малък от мен, тя нямаше никакви неприятности, но мога да кажа, че ненарушимото еднообразие на неговата добродетелност, безукоризненост и послушание щеше да бъде истинско бреме за нея, ако аз не я развличах с постъпки в съвсем друга насока. Аз бях тонизиращо средство за нея, бях нейна драгоценност. Досега не съм си давал сметка за това, но сега разбирам, че е така. Не помня Хенри да се е държал някога злобно с мен или с когото и да било друг, но често пъти неговата добросъвестност ми струваше скъпа. Той считаше за свой дълг да ме обади, когато трябваше да бъда обаден за нещо и аз избягвах да се изповядам сам, и неотклонно изпълняваше този си дълг. В „Том Сойер“ съм го представил като Сид. И все пак Сид не се покрива с Хенри. Хенри беше много по-свястно и по-добро момче от Сид.

Именно Хенри обърна веднъж внимание на мама, че конците, с които беше зашила двата края на яката ми, за да не се къпя в реката, са променили цвета си. Ако той не се беше обадил, мама може би нямаше да забележи разликата; но тя явно остана жегната, когато разбра, че тази очебийна улика е убягнала от острото й око. Тази малка подробност добави нова подробност към наказанието ми. Но това е човешко. Хората обикновено са склонни да отмъщават другиму за собствените си грешки, стига да намерят удобен повод… но както и да е. Аз пък си го изкарах на Хенри. Винаги има възмездие за тези, с които са се отнесли несправедливо. Аз често си го изкарвах на Хенри — понякога дори предварително, за грехове, които още не бях извършил. Това се случваше, когато се явяваше такава съблазнителна възможност, че аз не можех да устоя и се налагаше да действувам в аванс. Никак не беше нужно да копирам тази идея от мама и предполагам, че не съм й подражавал. Най-вероятно е, че по самостоятелен път съм стигнал до същата идея. Но трябва да кажа, че при известни обстоятелства мама прибягваше до подобни методи.

Ако случаят със счупената захарница е описан в „Том Сойер“ — вече не помня описал ли съм го или не, — мога да го приведа като пример за казаното по-горе. Хенри никога не крадеше от захарта. Той си взимаше открито от захарницата. Мама знаеше, че той не би взел захар, когато тя е улисана в нещо и не го вижда, но в мен винаги се съмняваше. Впрочем „съмняваше се“ не е точната дума.

Тя просто знаеше, че аз си крада. Един ден в нейно отсъствие Хенри си взе захар от драгоценната старинна английска захарница, предавана от поколение на поколение в маминия род, и успя да счупи захарницата. Аз се зарадвах безкрайно, защото за първи път ми се удаваше възможност да го обадя за нещо. Казах му какви намерения имам, но той никак не се разтревожи. Когато мама се върна и видя пръснатата на парчета захарница, не можа дума да каже в първия миг. Аз също мълчах, разчитайки, че мълчанието ще засили ефекта. Само чаках да попита: „Кой направи това?“, и аз да й поднеса изненадата. Но сметките ми излязоха криви. След като постоя така мълчалива, тя нищо не попита, но така ме чукна с напръстника си по главата, че ме побиха тръпки чак до петите. Тогава аз ревнах, че съм невинен, като се надявах, че ще я накарам жестоко да съжалява, задето е ударила мен, а не този, когото трябва. Очаквах, че тя ще вземе да се вайка и да се кае. Обясних й, че не аз съм направил тази пакост, а Хенри. Но това никак не я трогна. Тя каза най-спокойно:

— Нищо, това няма значение. Ти си го заслужаваш — за някоя магария, която ще направиш в бъдеще.

Отвън къщата имаше стълбище, което водеше отзад до втория етаж. Един ден изпратиха Хенри да свърши някаква работа и той взе със себе си тенекиената кофа. Знаех, че ще трябва да мине по това стълбище, затова се качих догоре, заключих вратата от вътрешната страна и слязох в градината, която беше скоро разорана и пълна с твърди буци черна пръст. Насъбрах един куп от тях и зачаках в засада. Изчаках го да се изкачи до горната площадка, откъдето вече нямаше къде да бяга, и тогава започнах да го обстрелвам с буците. Той се вардеше, доколкото можеше, с кофата, но не много успешно, защото аз бях отличен мерач. Ударите на буците по дървената стена привлякоха вниманието на мама и тя излезе да види какво става. Обясних й, че се мъча да забавлявам Хенри. Двамата тутакси ме погнаха, но аз умеех да се прехвърлям през високия стобор и им избягах. Когато след час-два се осмелих да се върна, наоколо нямаше никой и аз реших, че работата вече е забравена. Но се излъгах. Хенри се беше скрил и ме дебнеше. С необикновено точен за него прицел той запрати срещу мене камък, от който на главата ми се вдигна цицина, голяма колкото Матерхорн. Веднага отърчах с нея при мама, очаквайки съчувствие, но тя не се трогна особено. Изглежда, смяташе, че по-често ми се случват такива патила, в края на краищата може и да се поправя. За нея това беше просто една възпитателна мярка. Сега го разбирам, но някога гледах по-другояче на този въпрос.

Не беше хубаво, че дадох на котарака от лекарството; след време разбрах и това. Сега не бих повторил този експеримент. Но в онези томсойеровски дни за мен беше истинско удоволствие да наблюдавам представлението, което котаракът Питър разигра под въздействието на това лекарство; и ако приемем, че делата са толкова красноречиви, колкото и думите, трябва да кажа, че на котарака му беше не по-малко интересно, отколкото на мен. Отвратително лекарство беше това, дето го правеше Пери Дейвис. Негърът на господин Пейви, който беше умно, но и доста любопитно същество, пожела веднъж да го опита и аз му дадох. Той отсъди, че лекарството е направено от адски огън.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_10.png

То беше по времето на холерата през 1849 година. Хората по течението на Мисисипи се бяха парализирали от страх. Онези, които бяха в състояние да бягат, бягаха. Но и при бягството мнозина умираха от страх. На всяка жертва на холерата се падаха три на страха. Тези, които нямаше къде да бягат, се наливаха с лекарства против холера. Майка ми избра като предпазно средство за мен лекарството на Пери Дейвис. За себе си тя не се безпокоеше и избягваше да взима от това лекарство. Но мен ме накара да обещая, че ще взимам от него всеки ден по една чаена лъжичка. Отначало имах намерение да спазя обещанието си, но тогава още не бях опитал лекарството. Мама не проверяваше шишето на Хенри — тя вярваше на Хенри. Обаче върху етикета на моето шише всеки, ден бележеше с молив докъде е стигнало лекарството и после проверяваше дали съм отлял съответната лъжичка. Подът у дома не беше постлан. По него имаше цепнатини и аз отливах от лекарството в тях, което даде много положителни резултати — под къщата не се появи холера.

Един ден, тъкмо когато се бях отдал на това занимание, котаракът се приближи до мен и взе да се умилква и да върти опашка — искаше да му дам от лекарството. Аз му дадох и той пощръкля: обърна всичко наопаки в стаята и накрая излетя през отворения прозорец, като събори всички саксии; точно в този миг влезе мама, погледна, стъписана над очилата, и възкликна:

— Какво, за бога, става с той Питър?

Не помня точно какво обяснение дадох, но ако съм писал нещо по този въпрос в „Том Сойер“, то може и да не отговаря на истината.

Когато стигах до такива крайности, за които импровизираните наказания бяха неподходящи, мама изчакваше до неделя и тогава ме караше да ходя на вечерна служба в черквата — наказание, понякога поносимо, но, общо взето, неприятно, което аз избягвах, за да не нарушавам душевното си равновесие. Докато не направеше необходимата проверка, тя никога не ми вярваше, че съм присъствувал на службата. Обикновено ме караше да й разказвам кой текст от Библията са чели. Това беше проста работа и не представляваше никаква трудност за мен. Никак не беше необходимо да ходя в черквата, за да знам текста. Аз просто сам си избирах един текст. Този номер минаваше, докато един ден се оказа, че текстът, който аз й разказах, не съвпадаше с текста, разказан й от едно съседско дете, което беше присъствувало на службата. Впоследствие мама прибягна до други методи, но вече не помня какви бяха.

По онова време мъжете и момчетата носеха зиме дълги черни пелерини, подплатени с ярко шотландско каре. Една вечер, когато тръгнах на черква, за да изкупя някакво престъпление, извършено през седмицата, скрих пелерината си до черковната врата и отидох да си играя с другите момчета, докато свърши службата. После се прибрах в къщи, но в тъмното бях сложил пелерината си наопаки. След като влязох в стаята и хвърлих пелерината, започна обичайният разпит. Отговарях много добре на всички въпроси, докато стана дума за температурата в черквата. Мама подметна:

— В тая мразовита нощ в черквата едва ли е било много топло.

Аз не забелязах клопката и имах глупостта да кажа, че през цялото време съм стоял с пелерината. Тогава мама ме попита дали не съм я свалял след черквата, по пътя към къщи. Аз и този път не разбрах накъде бие и отвърнах, че не съм я свалял. Тогава мама каза:

— Значи така си ходил — с червения кариран хастар отгоре? Не се ли намери някой да ти каже, че си сложил наопаки пелерината?

Разбира се, щеше да бъде трудно и неизгодно за мен да продължавам този диалог, затова аз се отказах от него и си понесох последиците.

Това се случи през 1849 година. Том Наш, синът на началника на пощенската станция, беше мой връстник. Мисисипи бе замръзнала от край до край и една нощ двамата с него тръгнахме да се пързаляме с кънки — по всяка вероятност без позволение. Не виждам какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем, освен ако това ти е забранено — какво удоволствие е да се пързаляш посред нощ, ако са те пуснали с готовност? Към полунощ, когато бяхме изминали повече от половин миля по посока към отсрещния бряг, чухме зад себе си страхотен грохот, трясък и пукот и веднага се досетихме какво означаваше това — реката чупеше ледените си окови. Тръгнахме обратно, уплашени до смърт. Когато луната се показваше между облаците и можехме да виждаме къде е лед и къде вода, летяхме с пълна скорост. Скриеше ли се, чакахме, намерехме ли някъде здрав леден провлак, пак тръгвахме, а стигнехме ли до гола вода, отново спирахме и чакахме отчаяни някой голям плаващ леден блок да ни послужи за мост. Цял час ни отне обратният път — път, който изминахме със свити от страх сърца. Най-после наближихме съвсем брега. Спряхме се отново. Пред нас отново беше вода и трябваше да чакаме някой леден блок. Навред около нас плуваха маси лед, удряха се една в друга, струпваха се на планини покрай брега и всеки миг опасността растеше, а не намаляваше. Вече нямахме търпение да стъпим час по-скоро на здрава земя, затова избързахме и започнахме да подскачаме от блок на блок. Но Том не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата. Банята си беше баня, но брегът бе толкова близо, че след един-два маха Том стъпи на дъното и се измъкна навън. Малко след него на брега стъпих и аз, цял и невредим. Ние бяхме толкова запотени, че тази ледена баня се оказа фатална за Том. Той легна на легло, че като се заредиха едни болести… Като капак на всичко накрая го хвана скарлатина, от която оглуша напълно. Естествено, след година-две загуби и говора си. Няколко години по-късно се научи отново да говори, но някак особено — човек невинаги можеше да го разбере какво се мъчи да каже. Освен това, понеже не можеше да се чува, не можеше и да контролира гласа си. Понякога уж ти говореше тихо, доверително, а можеше да го чуеш чак в Илинойс.

Преди четири години ме поканиха от университета в Мисури, за да ми дадат почетен докторат по право. Използувах случая да прекарам една седмица в Ханъбъл — сега голям град, който в детските ми години беше почти село. Бяха изминали цели петдесет и пет години от нашето приключение с Том. На тръгване от Ханъбъл, преди да се кача на влака, на гарата имаше голяма навалица. Изведнъж забелязах Том Наш да си проправя път към мен. Познах го веднага и на свой ред тръгнах към него. Той беше остарял и побелял, но в чертите му все още се бе запазило нещо от някогашното петнадесетгодишно момче. Той се приближи до мен, сви шепи на фуния върху ухото ми, кимна на околните и каза доверително — с глас като ерихонска тръба:

— Все същите идиоти сме си, Сам.

В ролята на мечка

В 1849 година — тогава бях четиринадесетгодишен — все още живеехме в Ханъбъл, на брега на Мисисипи, в новата дървена къща, построена от баща ми преди пет години. Впрочем част от нас живееха в новата половина на къщата, а останалите — в старата, плътно прилепнала с гръб към новата. Есента сестра ми си покани една вечер гости — всички млади хора от града на възраст за женене. Аз бях твърде малък за това общество, а и твърде срамежлив — поне срамежлив в присъствието на млади госпожици, затова не ме поканиха; по-точно поканиха ме, но не за цялата вечер, а само за десет минути. Предстоеше ми да играя ролята на мечка в една малка пиеса приказка. За целта трябваше да облека плътно прилягащ кафяв костюм от някаква космата материя, подходяща за мечка. Към десет и половина ми казаха да отида в стаята си, да се преоблека като мечка и след половин час да бъда готов. Започнах да се преобличам, но се разколебах, защото ми се щеше да се поупражня малко, а тази стая беше много тясна. Промъкнах се в голямата празна къща на ъгъла на Главната улица, без да подозирам, че десетина души от младите също бяха дошли тук, за да облекат костюмите си. Бях взел със себе си малкото негърче Санди и двамата с него избрахме една широка, съвсем празна стая на втория етаж. При влизането ние разговаряхме и това бе дало възможност на две полуоблечени госпожици да се скрият зад един параван, без да ги забележим. Роклите и другите им неща висяха на закачалката зад вратата, но аз не ги забелязах; вратата затвори Санди, но и той бе така погълнат от предстоящото представление, че бе изключено да им обърне внимание.

Параванът беше стар, продупчен на много места, но понеже не знаех, че зад него се крият момичетата, тази подробност никак не ме тревожеше. Ако бях знаял, никога не бих започнал да се разсъбличам в потока от безмилостна лунна светлина, който нахлуваше през голите прозорци; а щях да умра от срам. Несмущаван от нищо, аз се съблякох гол-голеничък и започнах репетицията. Амбициран до смърт, бях решил да постигна невероятен успех, да се прочуя като изпълнител на мечата роля, за да ме ангажират и друг път за нея; ето защо се залових за работа с увлечение, което обещаваше много. Подскачах на четири крака от единия до другия край на стаята, а Санди ми ръкопляскаше възторжено; ходех на задните крака, ръмжах, сумтях, скърцах със зъби, изправях се на глава, премятах се, играех тромав танец, отпуснал предните си лапи, и душех насам-натам с въображаемата си меча зурла — с една дума, правех всичко, които една мечка би могла да направи, и още сума неща, на които никоя мечка не е способна — поне никоя уважаваща себе си мечка; и, разбира се, нито за миг не подозирах, че имам друга публика, освен Санди. Накрая се изправих на глава и замрях в тази поза, за да си отдъхна мъничко. За минута настъпи пълна тишина, после Санди попита оживено:

— Мистър Сам, вие виждали някога сушена херинга?

— Не. Какво е това?

— Една риба.

— Е, какво? Има ли нещо особено в нея?

— Охо, има, сър. Ядеш нея с всички вътрешности.

Иззад паравана се разнесе сподавен женски кикот. Всичките ми сили мигом ме напуснаха и аз рухнах като подкопана кула и съборих паравана, погребвайки под него двете момичета. В уплахата си те изпискаха пронизително веднъж-дваж, а може би и повече, но аз нямах време да броя писъците им. Грабнах дрехите си и хукнах към тъмното преддверие на долния етаж, сподирен от Санди. Облякох се за няколко секунди и избягах през черния вход. Накарах Санди да се закълне, че ще мълчи като гроб, и двамата се скрихме и никакви не се показахме, докато гостите не се разотидоха. Всичките ми амбиции се изпариха. След това приключение мен ме беше срам да се изправя пред тази компания, защото в нея имаше две артистки, които знаеха моята тайна и щяха да ми се присмиват скритом. Търсиха ме къде ли не, но не успяха да ме намерят и се наложи ролята на мечката да играе един млад господин с обикновен цивилен костюм. Къщата бе утихнала и всички спяха, когато най-после се осмелих да се върна. Сърцето ми тежеше като камък и аз преживявах с мъка своя позор. На възглавницата си намерих забодено листче с няколко реда, които никак не подобриха настроението ми, а само ме накараха да пламна от срам. На листчето, написани с грижливо подправен почерк, се четяха следните подигравателни думи:

Не зная как би играл в меча кожа, но гол до кожа игра много добре — просто великолепно!

Хората смятат, че момчетата са груби, безчувствени зверчета, но невинаги е така. Всеки хлапак си има едно-две чувствителни места и ако ги знаеш къде са, достатъчно е само да ги докоснеш, за да го изгориш като с огън. Случилото се ме измъчваше жестоко. Мислех си, че на сутринта цялото градче вече ще знае за този позор, но се излъгах. Случката си остана тайна, известна само на двете момичета, Санди и мен. Това ме поуспокои, но съвсем не напълно — главната беда си оставаше: аз знаех, че два чифта очи ме гледат с насмешка, а то бе все едно, че бяха хиляди, защото очите на всяко момиче ми се струваха именно тези, от които толкова се страхувах. Седмици наред не смеех да погледна в лицето нито една млада госпожица; щом някоя ми се усмихнеше и ме поздравеше, аз свеждах смутено поглед; казвах си: „Това е една от двете“, и бързах да се отдалеча. Разбира се, сигурно съм срещал милион пъти въпросните две момичета, но или те с нищо не се издаваха, или аз не бях достатъчно проницателен да ги разбера. Когато след четири години напуснах Ханъбъл, тайната все още си беше тайна; така и не разбрах кои бяха тези две момичета, а и вече не се надявах да разбера.

Едно от най-милите и хубави момичета в градчето по време на моето нещастие беше Мери Уилсън — ще я нарека така, при все че това не беше истинското й име. Двадесетгодишна, тя беше много изящна и сладка, очарователна и добра. Аз благоговеех пред нея, струваше ми се, че тя е създадена от онази глина, от която се създават ангелите, и естествено е недостижима за такова скверно и обикновено момче като мен. И през ум не ми минаваше, че може да е тя. Но…

Действието се пренася в Калкута — четиридесет и седем години по-късно. Беше 1896 година. Бях пристигнал в Калкута да изнасям сказки. При влизането ми в хотела от вратата изскочи видение, облечено в сиянието на индийското слънце — същата Мери Уилсън от моето отдавна минало детство. Но преди да успея да се съвзема от приятното изумление, тя изчезна. Помислих си, че може би съм видял призрак, но не — тя беше от плът и кръв. Оказа се, че това е внучката на другата Мери. А другата Мери, вече вдовица, беше горе в стаята си, където ме покани след малко. Тя беше в напреднала възраст, с прошарени коси, но младееше и все още беше много хубава. Седнахме и се разговорихме. Жадните ни души се потопиха в живителното вино на миналото, трогателното минало, прекрасното минало, скъпото нам минало, по което тъгувахме; споменавахме имена, които устата ни не бяха произнасяли цели петдесет години, и тези имена звучаха като музика; с благоговейни ръце откривахме нашите покойници, приятелите ни от младини, и говорехме най-мили думи за тях; претърсвахме прашните покои на нашата памет и измъквахме оттам случка подир случка, преживелица след преживелица, лудория след лудория и се смеехме добродушно, смеехме се до сълзи; и накрая Мери каза — най-неочаквано, без никаква подготовка:

— Кажи ми, какво е особеното на сушената херинга?

В този миг, озарен от старите спомени, въпросът ми се стори много странен. При това зададен без никаква връзка. Останах малко изненадан. И все пак в дълбините на моята памет нещо се размърда. Замислих се. Сушени херинги? Сушени херинги? Какво е особеното на суше… Погледнах я. Лицето й беше сериозно, но в очите й играеше някаква смътна искрица, която… Изведнъж ми просветна и от далечините на побелялото от старост минало до слуха ми долетя познат глас: „Ядеш нея с всички вътрешности.“

— Най-после! Открих все пак една от двете. А коя беше другата?

Но тя приключи дотук. Не пожела да ми каже нищо повече.

Обаче животът на едно момче не е само комедия, в него се промъкват и много трагични неща. Пияният скитник, който изгоря в затвора, тежеше после на съвестта ми цели сто нощи и ги изпълваше с кошмари — кошмари, в които виждах като наяве цялата трагедия: умоляващото му лице, притиснато до решетките на прозореца на фона на червените адски пламъци, лице, което сякаш ми казваше: „Ако не ми беше дал кибрита, това нямаше да се случи; ти си виновен за моята смърт!“ А аз съвсем не бях виновен, защото не му желаех злото и с най-добри намерения му дадох кибрита; но това беше без значение, аз имах дресирана по презвитериански съвест и тя не признаваше друг дълг, освен да гони и преследва своя раб при всеки повод и случай и особено когато нямаше никакво основание за това. Скитникът, виновният, се измъчва десет минути, а аз, невинният, се измъчвах три месеца.

Пладнешкото убийство на тоя нещастник Смар на Главната улица ми донесе нови кошмари; в тях винаги се повтаряше гротескната заключителна картина: голямата семейна Библия, която някой грижовен идиот бе сложил разтворена на гърдите на стария богохулник, се повдига и спуща в такт с тежкото му дишане и увеличава с оловната си тежест предсмъртните му мъки. Странно сме устроени ние хората. В цялата тази тълпа, която зяпаше съчувствено убития, нямаше нито един с достатъчно здрав разум, за да разбере, че в случая една наковалня би била по-подходяща от Библията, по-малко уязвима от саркастична критика и би свършила по-скоро своето жестоко дело. В моите кошмари аз по цели нощи се задушавах от липса на въздух под убийствената тежест на тази чудовищна книга.

Само за две години в градчето се разиграха още две-три трагедии и аз имах нещастието да бъда техен свидетел. Имаше един роб, когото убиха с буца сгурия за нищо и никакво; видях го как умира. После младият емигрант от Калифорния, намушкан с ловджийски нож от пияния си приятел; видях как животът изтече във вид на червена струя от гърдите му. И случаят с двамата необуздани млади братя и техния безобиден стар чичо: единият от братята беше затиснал стареца с колене на гърдите му, а другият се мъчеше да го убие с револвер, който непрекъснато правеше засечка. И, разбира се, аз пак се случих наблизо.

После случаят с друг млад емигрант от Калифорния, който пиян-залян беше решил да ограби „уелската къща“ в една тъмна и страховита нощ. В тази къща, кацнала на склона Холидей, живееха само една бедна, но почтена вдовица и нейната непорочна дъщеря. Нападателят разбуди цялото градче с неистовите си крясъци, с грубиянските ругатни и мръсотии. Аз се вдигнах с един приятел — мисля, Джон Бриг — да видя и чуя какво става. Фигурата на мъжа едва се забелязваше; двете жени бяха на тераската, скрити в тъмната сянка на нейния покрив, но ние чувахме гласа на по-старата. Тя беше заредила една старовремска пушка и предупреждаваше негодника, че ще брои до десет и ако дотогава той не се махне, това ще му струва животът. Тя започна да брои бавно, а той взе да се смее. На „шест“ смехът му секна; после в дълбоката тишина остана да звучи само нейният глас, който отмерваше твърдо: „Седем… осем… девет (дълга пауза и ние притаихме, дъх)… десет!“ В мрака изригна червен пламък и човекът се строполи с надупчени на решето гърди. В същия миг рукна порой и затряскаха гръмотевици, а спотайващите се досега граждани плъпнаха по склона, напомняйки в заревото на мълниите нашествие на мравки. Те видяха останалото; на мен дотук ми стигаше. Аз тръгнах към къщи; знаех, че отново ще видя всичко това насън, и не се излъгах.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_11.png

Моето възпитание и подготовка ми даваха възможност да вникна в тези трагедии по-дълбоко, отколкото би могъл да вникне един невежа. Аз знаех какво е тяхното предназначение. Мъчех се да скрия това от себе си, но някъде дълбоко, в най-съкровените кътчета на тревожната си душа, аз знаех — и разбирах, че зная. Всичко това бе измислено от провидението, за да ме подмами към един по-добър живот. Сега това звучи крайно наивно и фантазьорски, но тогава не виждах в него нищо странно; то напълно съвпадаше с неведомите и мъдри пътища на провидението, тъй както аз ги разбирах. Никак нямаше да се изненадам, нито дори да се възгордея прекомерно, ако провидението би изтребило цялото градче, за да спаси такова съкровище като мен. При моето възпитание това щеше да ми се стори напълно справедливо дело, заслужаващо си загубите. А защо провидението трябваше да проявява такива грижи към това свое съкровище, никога не се бях замислял, пък и в това простовато градче никому и през ум не му минаваше да ми обясни. Преди всичко никой не беше в състояние да ми обясни.

Което си е право, право — аз пишех всички тези трагедии на моя сметка, отбелязвах всеки следващ случай и всеки път си казвах с въздишка: „Още един загинал заради мен; това трябва да ме накара да се покая; божието търпение не е неизчерпаемо.“ Но дълбоко в себе си вярвах, че е неизчерпаемо. По-право, вярвах денем, но не и нощем. След залез-слънце вярата ми изчезваше и студен лепкав страх сграбчваше сърцето ми. Тогава именно се разкайвах. Това бяха страшни нощи, нощи на отчаяние, нощи, наситени със смъртоносна мъка. Във всяка трагедия аз виждах ново предупреждение и се каех; каех се и се молех, молех се като страхливец, молех се като куче; и се молех не за нещастниците, загинали заради мен, а за себе си. Сега това ми се струва чист егоизъм.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_12.png

Моето разкаяние винаги биваше сериозно и най-искрено; и след всяка трагедия аз се разкайвах нощи наред. Но обикновено разкаянията ми не издържаха на дневна светлина. Те избледняваха, разсейваха се и се топяха под радостното сияние на слънцето. Те бяха създания на страха и тъмнината и не можеха да живеят извън собствените си селения. Денят ми носеше бодрост и покой, а през нощта аз пак се каех. Съмнявам се дали в момчешките си години съм се опитал или пожелал някога да вървя по правия път денем. Сега, на стари години, и през ум не би ми минало да дам някому такъв съвет. Но и на тези години, както и на младини, нощта ми носи редица дълбоки угризения. Сега разбирам, че още от люлката съм бил като всички останали хора — не съвсем нормален нощем. Когато умря Джо Индианеца… Но това не е важно. Някъде вече съм описвал каква адска буря от разкаяния трябваше да преживея тогава. Мисля, че цели няколко месеца съм бил чист като току-що навалял сняг. След мръкване.

Джим Улф

В Ханъбъл, когато бях към петнадесетгодишен, станах за кратко време член на „Кадетите на въздържанието“ — организация, която в течение на година, а може би и повече заливаше целите Съединени щати. Важното отчасти беше да дадеш обещание, че ще се въздържаш от употреба на тютюн; казвам „отчасти“, защото имаше и нещо друго — червеният мериносов пояс, който всъщност беше най-важното. Момчетата влизаха в организацията, за да получат правото да носят този пояс, а обещанието оставаше съвсем на заден план. В сравнение с червения пояс то до такава степен губеше значение, че никой не се сещаше за него. Организацията беше слаба и непостоянна, защото нямаше достатъчно празници, които да я поддържат. Ние имахме възможност да излизаме на манифестация и да се перчим с червените пояси само на Празника на цветята заедно с неделните училища и на Четвърти юли — с неделните училища, пожарната команда и милицията. Но мигар може да просъществува една добродетелна младежка организация, която само два пъти в годината ти дава възможност да си покажеш червения пояс? Ако бях обикновен член, не бих издържал и до първата манифестация, но аз бях Негова светлост първият секретар и Кралски часовой и се ползувах с привилегията да измислям паролите и да нося пискюл на пояса си. При това положение успях да остана верен на организацията, докато постигнах славата на участник в две манифестации — на Празника на цветята и на Четвърти юли. Веднага след това побързах да я напусна и да се откажа от всичките си титли.

Не бях пушил цели три месеца и не мога да ви опиша колко ми се пушеше — умирах за тютюн. Бях пропушил още на девет години — първите две години пушех тайно, а след това — което ще рече след смъртта на баща ми — открито. Още не бях изминал и тридесет крачки от клуба на „Кадетите“ и вече вдъхвах тютюнев дим, чувствувайки се безкрайно щастлив. Вече не си спомням каква марка беше пурата. Сигурно не е била от най-качествените, иначе този, който я беше пушил преди мен, не би я хвърлил толкова голяма. Но тогава ми се стори, че по-хубава пура не бях пушил в живота си. Този, който я беше хвърлил, навярно щеше да стигне до същото заключение, ако не беше помирисвал тютюн цели три месеца. Изпуших угарката без никакъв срам. Сега сигурно бих се засрамил, защото вече съм по-благовъзпитан. Но пак бих я изпушил. Твърдя това, защото познавам достатъчно добре и себе си, и човешката природа изобщо.

В онези дни местните пури бяха толкова евтини, че всеки можеше да си купи. Господин Гарт имаше голяма тютюнева фабрика и малък дюкян — „Тютюн на дребно“. Едни от неговите пури бяха според кесията и на най-бедните. Той имаше от тях на склад кой знае от колко години и макар на вид да бяха хубави, отвътре се бяха толкова скапали, че счупиш ли някоя, тя се разпадаше на прах и изчезваше като дим или пара. Тези пури много се търсеха, понеже бяха изключително евтини. Господин Гарт имаше и други видове евтини и долнокачествени пури, но тези държаха първенство, което се вижда и от названието им — наричаха ги „непоносимите“. Ние обикновено менявахме стари вестници срещу тях.

В градчето имаше и друга тютюнопродавница, която също предлагаше изгодни условия за безпарични момчета. Държеше я един самотен, потиснат гърбушко, който винаги ни даваше пури, щом му занесяхме кофа вода от градската помпа — независимо дали водата му трябваше, или не. Един ден го сварихме да спи на стола — той имаше такъв навик — и търпеливо зачакахме да се събуди, което и пък беше наш навик. Но този път трябваше да го чакаме толкова дълго, че накрая търпението ни се изчерпа и ние се опитахме да го разбудим. Ала той бе умрял. До ден-днешен си спомням колко потресени останахме.

От възмъжаването ми до средна възраст аз имах обичай да се изтезавам, отказвайки се сегиз-тогиз от някои пороци. Но нито веднъж не се е случвало да съжалявам за тези свои отклонения, защото независимо колко дълго съм се лишавал от нещо, удоволствието, което съм изпитвал при връщането към порока, винаги е било награда, изкупваща всички мъки.

В онези далечни дни при нас дойде Джим Улф. Той беше от Шелбивил, затънтено селище на тридесет-четиридесет мили от нашето градче, и донесе със себе си цялата своя вродена кротост, благост и простота. Около седемнадесетгодишен, слабичък, той беше сериозен, честен, доверчив и благороден младеж, същество, достойно за обич и привързаност. И невероятно срамежливо. Той живя с нас доста дълго, но не можа да преодолее този свой недостатък; никога не можеше да се отпусне в присъствието на жена, па била тя и моята добра и кротка майка, а да разговаря с момиче, беше направо изключено.

На такива хора все им се случват най-неприятните истории. Една зимна вечер сестра ми покани гости да правят бонбони от топена захар. Аз бях още твърде малък за тяхната компания, а Джим — прекалено свит. Мен ме изпратиха да си легна рано-рано, а Джим ме последва по собствено желание. Неговата стая беше в новата половина на къщата и прозорецът й гледаше към покрива на пристройката. На този покрив имаше цяла педя сняг с ледена корица отгоре, гладка като стъкло. Над билото на покрива се подаваше нисък комин — обичайно убежище на сантименталните котки в лунни нощи, а тази нощ беше лунна. Под стряхата имаше плетеница от сухи лозници, които пълзяха по скеле и образуваха закътан навес. Мина не мина час, под навеса се събраха веселите младежи и девойки и оставиха чиниите си с разтопена вряла захар да се изстудяват на замръзналата земя. Чуваха се игриви шеги и закачки и смях, смях — на вълни, на вълни.

В това време два стари котарака със съмнителна репутация се качиха на комина и поведоха ожесточен спор за нещо; горе-долу по същото време аз се отказах от всякакви опити да заспя и отидох да видя какво прави Джим. Той беше буден и се гневеше на котките заради непоносимото им мяучене. Попитах го на шега защо не се качи на покрива да ги прогони. Това го жегна и без много да му мисли, той отвърна, че ще се качи като нищо.

Тези думи бяха необмислени и той сигурно съжали за тях, преди още да бе ги изрекъл. Но вече беше късно — казаното си беше казано. Познавах го много добре и знаех, че по-скоро ще си счупи главата, отколкото да се отметне, особено ако го подразня още малко.

— Ще се качиш, то се знае! Кой казва, че няма да се качиш?

Той се ядоса и викна:

— Съмняваш ли се?

— Кой, аз ли? Ами! Не съм и помислил да се съмнявам. Ти винаги вършиш удивителни подвизи — особено на думи.

Сега той излезе извън себе си. Грабна вълнените си чорапи, започна да вдига прозореца и каза с разтреперан от яд глас:

— Мислиш, че ме страх, нали? Мисли каквото си щеш. Не ме интересува какво мислиш. Аз ей сега ще ти покажа.

Прозорецът съвсем го вбеси — не можеше да се задържи вдигнат.

— Не се ядосвай, аз ще го държа — казах аз.

Наистина бях готов да направя всичко, за да му помогна. Бях още хлапак и радостно предвкусвах това, което щеше да стане. Той се измъкна внимателно, задържа се за перваза, докато стъпи здраво на краката си, после се впусна в опасния път по заледеното било, лазейки на четири крака. Като си спомням за това, аз и сега изпитвам същото удоволствие, каквото и тогава, а то беше преди цели петдесет години. Под напора на ледения вятър късата му риза плющеше по слабите му бедра; в яркото сияние на луната кристалният покрив блестеше като полиран мрамор; нищо неподозиращите котараци стояха наежени на комина, дебнеха се един друг, размахваха опашки и изливаха в жално мяучене злобата си. Бавно и предпазливо Джим продължаваше да пълзи, ризата му плющеше, а под лозниците шумните и весели луди-млади, които нищо не виждаха, нарушаваха със смеха си цялата тържественост на тази минута. Всеки път, когато Джим се подхлъзнеше, в мен трепваше надежда, но той все успяваше да се задържи и тя угасваше. Най-после той стигна близо до комина. Спря се, изправи се внимателно, прецени разстоянието и посегна светкавично към по-близкия котарак, но го изпусна. И, разбира се, загуби равновесие. Той падна на гръб и полетя с краката напред, проби с трясък плетеницата от сухи лозници и се насади право на четиринадесетте чинийки с вряла захар, насред компанията, при това полугол — той, този младеж, който дори облечен не смееше да погледне момиче в очите. Вдигна се суматоха и буря от писъци и викове и Джим полетя нагоре по стълбата, осейвайки пътя си с парчета от счупените чинии.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_13.png

С това този инцидент приключи. Но аз още не бях приключил с него, макар тогава да не подозирах това. Осемнадесет-двадесет години по-късно пристигнах в Ню Йорк от Калифорния. Бях претърпял неуспех във всички свои начинания и бях хлътнал в литературата, без да съм имал подобни намерения преди това. Беше в началото на 1867 година. Предложиха ми голяма сума, за да напиша нещо за „Сънди Мъркюри“, и аз се отзовах с разказа „Джим Улф и котараците“. Прибрах му и парите — двадесет и пет долара. Очевидно бяха ми платили повече, отколкото трябва, но аз нищо не казах, защото тогава не бях такъв педант, какъвто съм сега.

Подир година-две разказът „Джим Улф и котараците“ се появи в един вестник в Тенеси, но с нова премяна — що се отнася до правописа; бяха го маскирали с южен диалект. Новият автор на разказа беше широко известен и много популярен на Запад и, струва ми се, съвсем заслужено.

Някои от работите му бяха едни от най-забавните и смешните, които съм чел, и освен това перото му се отличаваше с непринуденост и лекота. Името на този автор вече се заличило в паметта ми.

Изминаха няколко години и този разказ отново изплува на повърхността — изплува в първоначалния си вид, подписан с моето име. И не след дълго първо един вестник, после втори, трети започнаха да ме нападат за това, че съм бил „откраднал“ разказа от онзи автор от Тенеси.

Атакуваха ме жестоко, но аз не им обърнах внимание. Това си беше в реда на нещата. Освен това дълго преди този случай бях разбрал, че е неразумно да отвръщаш на клевети и по такъв начин да ги раздухваш — освен ако имаш някакъв интерес да те клеветят. Клеветата рядко може да устои на мълчанието.

 

 

Чичо Рем все още е жив и трябва да е станал вече на хиляда години. Сигурен съм в това, защото миналия месец[15] видях да се продава един нов негов портрет и на този портрет чертите му имат определен геологически характер — просто виждаш как той си мисли за мастодонтите и плезиозаврите, с които обичаше да си играе, когато беше млад.

Не съм го виждал вече четвърт век. Последния път той ни беше на гости в Хартфорд и Сузи и Клара (те знаеха книгата му наизуст, защото аз всяка вечер им четях приказки от нея) го гледаха с неописуемо благоговение и щяха да го изпият с големите си очи; аз им бях доверил насаме, че това е истинският Чичо Ремъс, но се е дегизирал, за да може да влиза в хорските къщи от предния вход, и това им направи страшно впечатление.

Той беше най-стеснителният човек, когото съм познавал някога. В присъствието на хора седеше мълчалив и сякаш се измъчваше, докато не си тръгнеха. Въпреки това той беше прекрасен човек — в очите му се четеше кротостта и благостта на безсмъртния Рем, а на лицето му грееха добродетелите и искреността на неговия характер.

Джим Улф беше може би толкова стеснителен, колкото и Харис. Това изглежда почти невъзможно и все пак, като хвърлям поглед назад, преди петдесет и шест години, и преценявам Джим Улф, стигам до убеждението, че съм прав. Тогава Джим беше на седемнадесет години и въпреки това бе четири пъти по-стеснителен от мен, четиринадесетгодишния. Макар че се хранеше и спеше у нас, езикът му винаги се връзваше в присъствието на сестра ми и когато дори благата ми майка се обърнеше към него, той се стъписваше и отговаряше само с едносрични думи. За нищо на света не влизаше в стая, в която имаше момиче; никой не можеше да го убеди да стори това.

Веднъж тъкмо когато се беше усамотил в малката ни гостна, там влязоха две мастити стари моми и се настаниха по такъв начин, че той нямаше как да избяга, без да се допре до тях. Джим по-скоро би се допрял до някой от чудовищните плезиозаври на Харис. След малко влязох и аз и останах очарован от създаденото положение; седнах в един ъгъл да наблюдавам мъките на Джим и да злорадствувам. След минутка дойде и майка ми, седна при гостенките и поведе разговор с тях. Джим седеше като истукан на стола си и цели петнадесет минути ни шавна, ни мръдна — генерал Грант или някоя бронзова статуя не биха могли да стоят по-неподвижно. Става дума за тялото и крайниците. С лицето работата беше по-друга. По едва забележими признаци по това лице аз разбрах, че нещо става — нещо не съвсем обикновено. Сегиз-тогиз някой мускул трепваше, пробягваше някой спазъм, но в следващия миг всичко това изчезваше. Постепенно тези трепвалия зачестиха, но всички останали части на тялото си оставаха все тъй вдървени и не издаваха с нищо какво става с Джим. А бях убеден, че нещо ставаше с него. По едно време на очите му се появиха две сълзи и се отърколиха по трепкащите бузи, но Джим продължи да стои неподвижен и ги остави да си текат; после видях как дясната му ръка се протегна крадешком по бедрото, стигна до над коляното и изведнъж сграбчи с все сила панталона.

Беше оса. Цял рояк оси пъплеха по краката му и при всяко трепване го жилеха жестоко — така в течение на четвърт час те лазеха по краката му рой след рой и отмъщаваха за всяко трепване, което той си позволяваше в своите мъки. Когато това удоволствие стана почти непоносимо, той се сети да ги смачква с пръсти и по такъв начин да ги вади от строя. В повечето случаи успяваше, но това му струваше много скъпо, защото не виждаше осите и някои хващаше откъм жилото; тогава умиращата оса му оставяше жилото си за спомен.

Ако двете моми бяха останали целия ден и ако всички оси по Мисури се бяха струпали по краката на Джим, никой нямаше да разбере това, освен той, осите и аз. Той все щеше да си седи тъй, докато гостенките си отидеха. Когато те си излязоха, той се качи горе и се разсъблече. Краката му представляваха една картинка, да не ви разправям! Целите бяха осеяни сякаш с копчета, всяко с по една-единствена червена дупка в средата. Болките сигурно са били нетърпими — впрочем не, щели са да бъдат нетърпими, но терзанието от присъствието на двете гостенки е било толкова непоносимо, че в сравнение с него жилата на осите са били едва ли не удоволствие.

Джим не умееше да се радва на осите. Спомням си един случай, който само идва да подкрепи това мое убеждение; въпросният случай предхождаше гореописаното премеждие. В онези още детски години аз не си давах сметка, че погаждането на номера е не само нещо, лишено обикновено от остроумие, но и много долно и непочтено средство за забавление. В онези дни това и през ум не ми минаваше и аз непрекъснато погаждах какви ли не номера, без да се замисля нито веднъж върху етичната страна на въпроса. През последните три четвърти от моя живот аз безкрайно съм презирал и ненавиждал този род шегаджии; презирал съм ги тъй, както презирам престъпниците, и когато сега изказвам своето мнение за тях, мисълта, че и аз някога съм бил такъв, само засилва, а не смекчава презрението ми.

Един ден прозорецът на Джимовата стая беше почернял от оси. Леглото на Джим беше под прозореца и той винаги спеше откъм вътрешната му страна, сиреч към прозореца. Изведнъж ме осени много забавна идея: отметнах завивката и с цената на едно-две ужилвания пръснах осите от прозореца и събрах няколко стотици на чаршафа — в половината откъм прозореца; после оправих отново завивките и осите останаха пленени под тях. След това направих дълбока дипла по средата на леглото, за да не им дам възможност да минат към предната му половина. Вечерта предложих на Джим да спим заедно и той се съгласи на драго сърце. Аз легнах пръв, за да проверя какво е положението в моята половина. Нямаше нищо страшно. Нито една оса не бе преминала границата. Щом Джим се приготви за лягане, аз духнах свещта и го оставих да се качи на леглото в тъмното. Той взе да ми приказва нещо, но аз не можех да му отговоря, защото, очаквайки какво ще последва, се задушавах от смях и макар да запушвах устата си с чаршафа, имаше опасност да се изкикотя всеки миг. Джим се изтегна удобно и продължи да говори; но след малко думите му започнаха да звучат неравномерно, накъсано; между тях се появяваха паузи и всяка пауза се съпровождаше от рязко потръпване на тялото. Разбрах, че осите вършеха своята работа. Би трябвало от учтивост поне да го попитам какво му е, но не можех, защото отпушех ли си устата, щях да се разсмея. След малко той престана да говори — с други думи, остави подхванатата тема и каза:

— В леглото има нещо.

Това ми беше добре известно, но аз си замълчах.

— Те са стотици — обади се пак той.

После каза, че трябва да види какво е това. Пусна ръка надолу и започна да опипва. Осите се възпротивиха на това нахалство и взеха да го жилят, където им падне. Тогава той каза, че е уловил нещо, и ме помоли да запаля свещта. Изпълних молбата му и когато той се измъкна от леглото, видях, че нощницата му беше почерняла от полуразмазани оси, които се държаха за нея по на един крак. В шепите си Джим стискаше десетина пленника, които го жилеха ожесточено, но той беше издръжливо момче и не ги пускаше. На светлината на свещта той видя какво е „нещото“ и каза:

— Оси!

Това беше последната му дума тази вечер. Той не каза нищо повече. Мълчаливо откри своята половина на леглото и започна да изхвърля осите на пода и да ги размазва със събувалката — упорито и с отмъстително задоволство, а през това време леглото се тресеше от моя беззвучен смях — смях, от който не изпитвах никакво удоволствие, защото мълчанието на Джим ме плашеше.

Най-сетне изтреблението свърши, Джим духна свещта, легна отново и както ми се стори, се унесе в сън — всъщност той лежеше така неподвижно, както никой не би могъл да лежи при дадените обстоятелства.

Аз се мъчех да не заспя и гледах да не клатя леглото със смеха си, за да не предизвикам подозрения, но колкото и да ме беше страх, не можех да стоя вечно буден и накрая заспах. Обаче след малко се събудих по необходимост. Джим беше коленичил на гърдите ми и ме биеше по лицето с юмруци. Болеше ме, но този бой отприщи всички бентове на смеха; не можех да се сдържам повече и се смях, смях, докато в мен не останаха сили, а през това време Джим размаза окончателно лицето ми.

Никога след това той не отвори дума за този случай, а и аз имах благоразумието да си мълча, защото Джим бе с една трета по-дълъг от мен, макар и не по-широкоплещест.

Аз често му погаждах номера и всички те бяха жестоки и напълно лишени от остроумие. Всеки тъпак би могъл да ги измисли. Когато човек на зряла възраст върши подобно престъпление, това според мен е доказателство, че му е мръднала чивията, но не иска да си го признае.

Хипнотизаторът

Пристигането на хипнотизатора беше вълнуващо събитие за нашето градче. Мисля, че това стана в 1850 година. За годината не съм много сигурен, но месецът беше май; помня тази подробност, въпреки че оттогава са изминали петдесет години. Няколко свързани помежду си случки през този месец поддържат все още пресен спомен за него: случки незначителни, случки, които не си заслужава да се балсамират и въпреки това паметта ми ги е съхранявала грижливо и е изхвърляла много по-значителни неща, за да им отвори място и да ги настани по-удобно. Работата е там, че в човешката памет, както и в човешката съвест, няма никаква логика, че паметта не може да прави преценка за стойностите и съотношенията. Но нека оставим настрана споменатите незначителни случки — моята тема сега е хипнотизаторът.

Той разгласи широко своето представление, обещавайки чудеса. Вход, както обикновено — 25 цента, а за деца и негри наполовина. Градчето само беше чувало за хипнотизаторското изкуство, но още не бе имало пряк досег с него. На премиерата нямаше много хора, ала на следния ден присъствувалите разказваха такива чудесии, че всички пламнаха от любопитство и в течение на две седмици фокусникът събра сума пара. Тогава аз бях на четиринадесет-петнадесет години — възраст, на която всяко момче е готово да преживее всичко, да изтърпи всякакви мъки, освен смърт на клада, само и само да изпъкне и да се покаже пред публика. И тъй, когато видях „обектите“ да изпълняват на подиума глупави и изтъркани номера, които караха публиката да се залива от смях, да вика и да им се възхищава, в мен пламна неудържимо желание и аз да стана „обект“.

Три вечери поред седях на подиума в редицата на кандидатите, стисках в ръка магическата чинийка, взирах се в нея и се мъчех да изпадна в унес, но напразно; оставах си все такъв ококорен и накрая се оттеглих сразен, както и повечето кандидати. Не стига това, ами трябваше да седя и да се изяждам от завист към Хикс, нашия надничар; трябваше да седя и да го гледам как подрипва и бяга, когато хипнотизаторът Симънс му извика: „Пази се! Змия!“, да слушам възклицанието му „Боже, колко е красив!“ в отговор на внушението, че вижда един вълшебен залез, да… И така нататък — изобщо щурава работа. Не можех нито да се смея, нито да ръкопляскам; и се пуках от яд, като гледах как другите се смееха и ръкопляскаха, как Хикс ставаше герой в очите на всички, как се тълпяха около него след представлението и искаха да им разказва нови и нови подробности за чудесата, които е видял в своите видения, как демонстрираха по всички възможни начини, че се гордеят с познанството си с него. С Хикс, представете си! Не, това не можеше да се търпи; аз умирах от злоба.

Четвъртата вечер изкушението пак бе пред мен и аз не можах да устоя. След като се взирах известно време в чинийката, престорих се, че се унасям и заклюмах глава. Фокусникът веднага дойде при мен и взе да прокарва ръце по главата ми, по ръцете, по тялото и по краката, като от време на време щракаше с пръсти във въздуха, за да се освободи от излишното електричество; после, хванал чинийката в ръка, той започна да ме привлича с нея, повтаряйки, че не мога да откъсна поглед от нея, колкото и да се мъча; накрая аз станах бавно и тръгнах поприведен след чинийката, както бях видял да правят другите. После минах и през останалите етапи: по команда на хипнотизатора бягах от змии, гасих пожар с ведро вода, крещях, възбуден от конни състезания, прегръщах и целувах въображаеми момичета, ловях риба и хванах сомове, които не можех да вдигна и тъй нататък — изобщо все познати чудеса. Но аз ги изпълнявах по непознат досега начин. Отначало действувах много предпазливо, защото се боях да не би хипнотизаторът да разбере, че мошеннича, и да ме изгони най-позорно от подиума; но щом разбрах, че няма такава опасност, поставих си за задача да направя тъй, че Хикс да не бъде използуван повече като „обект“ и да заема неговото място.

Оказа се, че това не е никак трудно. Хикс се отличаваше с вродена честност, а аз бях свободен от това бреме — така поне казваха някои. Хикс виждаше, каквото виждаше, и после го съобщаваше, а аз виждах много повече, отколкото можеше да се види, и прибавях към него най-фантастични подробности. Хикс нямаше въображение; аз имах два пъти повече от необходимото. Той беше роден спокоен, а аз винаги търсех емоции. Никакво видение не можеше да го хвърли в истински възторг, а освен това той беше вързан и в езика; аз, видех ли някакво видение, изчерпвах целия речник и обезумявах от вълнение.

Само след половин час Хикс вече принадлежеше на миналото, беше мъртъв герой, свален идол и аз съзнавах това, радвах се и си казвах: „Чрез измама към успех!“. Хикс никога не би могъл да бъде хипнотизиран дотам, че да целуне въображаемо — а още по-малко истинско — момиче пред публика, но мен ме биваше за тия работи. Там, където Хикс се бе провалил, аз си поставях за цел да успея, каквито и физически или морални усилия да ми струваше това. На няколко пъти той показа сериозни недостатъци, на които аз обърнах специално внимание. Така например, ако хипнотизаторът го попиташе: „Какво виждаш?“, и го оставеше сам да си представи и опише въображаемата картина, Хикс онемяваше и ослепяваше — не беше в състояние нито да види, нито да каже нещо; докато в случая с мен фокусникът много скоро разбра, че когато са нужни видения, които да смаят публиката и да й допаднат, аз си ги съчинявам по-добре без неговата помощ.

Имаше и нещо друго: Хикс не се поддаваше на телепатия — все едно, че беше дърво. Когато Симънс заставаше зад него, забиваше поглед в тила му и се мъчеше да му внуши нещо, Хикс стоеше с безизразно лице, без да проумява нищо. Ако беше малко по-наблюдателен, можеше да разбере по напрегнатите лица на зрителите, че зад него се прави нещо и той трябва да реагира. Понеже си служех с хитрости, аз се ужасявах от този опит, защото знаех, че хипнотизаторът ще иска да ми внуши да направя нещо и тъй като не можех да зная какво именно, щях да се изложа и проваля. Но когато дойде моят ред, реших да използувам и тази възможност. По напрегнатите, изпълнени с очакване лица на публиката съобразих, че Симънс стои зад мен и се опитва да ми внуши нещо. Напрегнах цялото си въображение, за да си представя какво може да е това нещо, но не успях. Обзе ме срам и се почувствувах страшно нещастен. Помислих си, че часът на моето падение е настъпил и само след миг ще сляза от подиума опозорен. Срам ме е да си го призная, но следващата ми мисъл беше не да сляза смирено от подиума и разкаян за грешката си, да спечеля съчувствието на милостивите, а да си отида, предизвиквайки някаква невероятна сензация.

На масата, между „реквизита“, използуван за тези представления, имаше един ръждясал и празен стар револвер. Преди две-три седмици на училищното тържество по случай Празника на цветята аз се бях скарал с едно едро момче, което беше побойникът на училището, и не може да се каже, че излязох с достойнство от тази кавга. Това момче седеше сега в средата на салона, до централната пътека. Аз запристъпях като котка към масата с мрачно, навъсено лице, каквото бе описано в един роман, грабнах изведнъж пистолета, размахах го, изкрещях името на побойника, скочих от подиума и се спуснах към него, но той е успя да избяга навън, преди стъписаните хора да се намесят, за да го спасят. Избухна буря от аплодисменти, след което хипнотизаторът, обръщайки се към публиката, каза с най-внушителен глас:

— За да разберете колко изключителен беше този номер и какъв чудесен обект имаме в лицето на този младеж, трябва да ви уверя, че без да изрека нито дума, която да го наведе на някаква мисъл, той изпълни до най-малки подробности това, което аз му внушавах мислено. Само с едно напрежение на волята аз можех всеки миг да спра неговия порив за мъст, тъй че нямаше никаква опасност за момчето, което избяга.

Така аз се спасих от опозоряване. Върнах се на подиума като герой и толкова щастлив, както не съм бил никога в живота си. Колкото до самия номер с внушението, вече нямах никакви опасения. Разбрах, че ако не се досетя какво се мъчи да ми внуши фокусникът, мога да правя каквото ми хрумне, и то пак ще свърши работа. И излязох прав: номерът с внушението стана един от най-любимите на публиката. Усетех ли, че от мен се иска да направя нещо, ставах и правех нещо — каквото ми скимне — и тъй като хипнотизаторът не беше глупав човек, той винаги го одобряваше. Когато хората ме питаха: „Но как разбираш какво иска да ти внуши?“, аз отговарях: „Няма нищо по-лесно от това“, и те неизменно цъкаха и се възхищаваха: „Да ме убиеш, не мога да го направя.“

Хикс не го биваше и в друго отношение. Когато фокусникът прокараше ръце по него и кажеше: „Сега цялото му тяло е безчувствено — елате и проверете, дами и господа“, дамите и господата с най-голяма готовност се съгласяваха да проверят и забиваха карфици в тялото на Хикс, но когато карфиците влизаха по-дълбоко, Хикс неизбежно трепваше и горкият хипнотизатор трябваше да обяснява, че Хикс „не е изпаднал достатъчно под влияние“. А аз никога не трепвах, при все че страдах и плачех вътрешно. Какви ли не мъки е готово да изтърпи едно славолюбиво момче, само и само да си запази „репутацията“! Същото се отнася и за славолюбивия мъж: зная по себе си, но съм забелязвал това и у стотици други. Когато тези „проверки“ ставаха необикновено жестоки, хипнотизаторът би трябвало да вземе някакви предпазни мерки и аз често се надявах, че ще вземе, но той не предприемаше нищо. Може би успявах да заблудя и него, както заблуждавах и останалите, но не ми се вярва, дори ми се струва невъзможно. Това бяха мили, добри хора, но простотията и лековерието им нямаха граници. Забият някоя карфица в ръката ми, па натискат, натискат, докато я вкарат, кажи-речи, до половина, а после се зверят, че само с едно напрягане на волята фокусникът може да превърне ръката ми едва ли не в желязо и да я направи безчувствена към всякаква болка. Пък тя съвсем не беше безчувствена; болеше ме, та умирах от болка.

След тази четвърта вечер, тази вечер на гордост, тази триумфална вечер, аз станах единственият „обект“. Симънс не канеше вече други на подиума. До изтичането на двете седмици играех сам всяка вечер. През това време десетина мъдри стари глави, интелектуалният елит на градчето, се държаха като непримирими неверници. Аз бях жестоко засегнат от това — сякаш се бях заловил за най-почтената работа. И нищо чудно. Понякога човек се чувствува най-обиден тъкмо тогава, когато най-много заслужава обида. Цялата първа седмица тези премъдри господа продължаваха да клатят глави и да казват, че тук няма никакво чудо, а всичко е просто предварително нагласена работа; не стига това, ами те се гордееха с неверието си, размахваха го наляво и надясно, искайки да покажат, че стоят много по-високо от невежите и лековерните. Особено старият доктор Пийк, който бе тартор на непримиримите и много опасен противник, защото той имаше научна титла, беше високо образован, вече беловлас, уважаван и се обличаше богато и благороднически, според модата на едно по-старо време. Той беше едър човек, с царствена осанка и не само изглеждаше умен, а наистина беше умен. Доктор Пийк имаше голямо влияние и мнението му по всеки въпрос се зачиташе много повече от мнението на когото и да било в градчето. Когато най-после покорих и него, аз вече бях убеден, че нямам равен на себе си в своята област; сега, след повече от петдесет години, мога да призная с няколко изсъхнали стари сълзи, че не само не се срамувах, а преливах от радост.

 

 

През 1847 година живеехме в една голяма бяла къща на ъгъла на Хил стрийт и Главната улица — къща, която все си стои там, но вече не е толкова голяма, макар да не е бутнат един пирон от нея; видях я преди година[16] и тогава забелязах, че се е смалила. Баща ми умря през месец март на споменатата година, но семейството ни се изнесе от тази къща едва след няколко месеца. Освен нас в нея живееше и семейството на доктор Грант. Един ден доктор Грант и доктор Рейбърн решиха да уредят на улицата един спорен въпрос с бастуни шпаги, след което доктор Грант бе докаран у дома си доста надупчен. Старият доктор Пийк запуши пробоите му и идваше всеки ден да го наглежда.

Доктор Грант, както и доктор Пийк, беше от Вирджиния и един ден, когато Грант можеше вече да става на крака, да сяда в гостната и да разговаря, се поведе разговор за това, какво е било едно време във Вирджиния. Аз се случих там, но събралите се вероятно не ме и забелязваха, тъй като още бях, кажи-речи, дете. Двамина от тях — доктор Пийк и госпожа Крауфорд, майката на госпожа Грант — се намирали сред зрителите, когато театърът в Ричмънд се запалил преди тридесет и шест години, и те разправяха за страхотиите в онази паметна, трагична нощ. Те бяха видели всичко с очите си и през техните очи го видях и аз, и то с безпощадна яснота: виждах гъстия чер дим да се кълби и издига към небето, виждах как сред него избухват и го озаряват огнени езици, чувах отчаяните писъци, зървах през дима изкривените от ужас лица по прозорците, виждах как хората скачат от тях и намират смъртта си или се осакатяват така, че смъртта би била за предпочитане. Тази картина е все още пред очите ми и никога не ще избледнее.

След известно време разговорът се пренесе върху колониалната къща на семейството на доктор Пийк с нейните величествени колони, с просторния и двор и т.н.; малко по малко аз си съставих доста точна представа за тази къща. Беше ми много интересно, защото никога не бях слушал за такива палати от устата на хора, които са ги виждали със собствените си очи. Една случайно спомената подробност ми направи поразително впечатление. На стената до голямата входна врата имало кръгла дупка, голяма колкото чиния — по време на войната за освобождение от англичаните едно английско гюлле попаднало там. Умът ми се взе; това правеше историята осезаема, а за мен тя винаги е била нещо нереално.

Така. Три-четири години по-късно, както вече отбелязах, аз бях на върха на славата си, единствен „обект“ в представленията на хипнотизатора. Беше в началото на втората седмица. Половината представление бе вече минало; и в този миг влезе величественият доктор Пийк с жабо, с бели ръкавели и своя бастун с позлатена дръжка. Един почтителен гражданин освободи мястото до Грантови и покани бележития доктор да седне. Това ставаше, докато аз се мъчех да измисля някакво ново и оригинално видение в отговор на подканата на фокусника „Съсредоточи се. Гледай, гледай внимателно. Ето там — виждаш ли нещо? Съсредоточи се, съсредоточи се! Хайде опиши сега какво виждаш!“

С влизането си в салона доктор Пийк, без ни най-малко да подозира това, ми беше напомнил за чутия преди три години разговор. По такъв начин аз вече имах тема, а той бе станал мой съдружник, съучастник в моите мошеничества. И тъй аз започнах да описвам видението — още смътно, неясно (това беше част от играта, не е хубаво още в началото да видиш изведнъж всичко съвсем ясно, за да не събудиш подозрения, че си предварително подготвен). Видението се очертаваше постепенно, добиваше размах, сила, въздействие. Описвах пожара в Ричмъндския театър. Отначало доктор Пийк седеше невъзмутим, на изразителното му лице се четеше само леко пренебрежение; но когато позна в описваната картина ричмъндския пожар, изражението му се промени и очите му заблестяха. Щом забелязах това, аз дадох пълна пара и нагостих публиката с такива пламъци и ужаси, които лесно не се забравят. Когато свърших, хората не можеха да си поемат дъх — бяха окаменели. Доктор Пийк беше станал и дишаше тежко. Той каза с гръмкия си глас:

— Моите съмнения рухнаха. С никаква измама не може да се постигне такова чудо. Съвършено невъзможно е той да знае тези подробности — просто изключено — и въпреки това той описа всичко така точно, като да е бил очевидец — без никаква грешка. Бог ми е свидетел, че говоря истината!

Оставих колониалната къща за последната вечер, когато окончателно и завинаги спечелих доктор Пийк с историята за гюллето. Той стана и обясни на целия салон, че няма откъде да зная тази подробност, която отличава тази къща от всички останали къщи във Вирджиния, и следователно не може да има никакво съмнение, че във видението си аз съм видял именно нея.

Интересно. Когато фокусникът си замина, в цялото градче имаше само един човек, който не вярваше на хипнотизма, и този човек бях аз. Всички други повярваха, а аз си останах непримирим и неубедим неверник до ден-днешен — вече петдесет години оттогава. Работата е там, че след това нямах никакво желание да изучавам хипнотизма. Просто не можех. Изпитвах отвращение към него. Може би защото той винаги ми напомняше за един период от живота ми, който от честолюбие исках да забравя; освен това бях убеден или поне така мислех, че никога няма да се натъкна на „доказателство“, което да не е прозрачно и евтино и зад което да не се крие някое шарлатанство от рода на моите.

Истината е, че не след дълго — има-няма след един месец — моите победи ми омръзнаха. Слава, която почива на лъжа, скоро се превръща в най-досадно бреме. Не ще и дума, известно време аз се радвах, като виждах как моите бляскави постижения вървят от уста на уста, как всички се зверят и възклицават, но си спомням съвсем определено, че скоро настъпи момент, когато тази тема започна да ми става досадна и омразна, и аз изпитвах отвратително неудобство, щом я засегнеха. Не се съмнявам, че човек, който е извършил голямо, наистина велико дело, чиято слава се носи по света, изпитва съвсем същото; зная, че през първите три-четири седмици той усеща приятен гъдел, когато чува да се говори за това дело, но много скоро започва да изпитва ужас само при споменаването му и се проклина, че изобщо му е дошло наум да извърши такова дело. Помня как генерал Шърман[17] беснееше и ругаеше, щом чуеше „Походът през Джорджия“, а този марш се свиреше и пееше навсякъде, където се появеше генералът. И все пак, струва ми се, че аз се измъчвах малко повече от един истински герой, защото героят поне може да се успокоява с мисълта, че неговата слава е чиста и безкористна в основата си, а аз нямах това успокоение — моята слава бе непочтена и нищо не можеше да я промени.

Колко лесно е да накараш хората да повярват на една лъжа и колко трудно е да ги разубедиш след това! Тридесет и пет години след тези грозни мои подвизи отидох на гости на старата си майка, която не бях виждал от десет години; движен от един благороден и доблестен порив — така поне си мислех, — аз реших да се пресрамя и да призная някогашната си грешка. Това решение ми струваше големи усилия; ужасявах се при мисълта за мъката, която щеше да помрачи лицето на майка ми, за срама, който щях да видя в очите й; но след дълъг и мъчителен размисъл стигнах до извода, че това изкупление е необходимо, събрах кураж и си признах всичко.

За голяма моя изненада не последва никаква покъртителна сцена, никаква драма; тя не се развълнува ни най-малко — просто не ми повярва и ми го каза направо! Останах не само разочарован, но се и ядосах, че моята искреност, която ми струваше толкова усилия, биде отхвърлена по такъв спокоен начин, когато аз очаквах да спечеля от нея. Взех да я убеждавам и да повтарям разгорещено твърдението си, че всичко, което съм правил в онези отдавна забравени вечери, е било лъжа и измама; и когато тя поклати глава и каза невъзмутимо, че тя знае най-добре истината, аз вдигнах ръка и се заклех, добавяйки победоносно:

— Е, какво ще кажеш сега?

Това не й направи никакво впечатление и не можа да я разубеди нито на йота. Чашата на търпението ми вече преливаше, а на всичко отгоре майка ми сложи сол в раната, като пренебрегна моята тържествена клетва и взе да ми привежда аргументи, за да ми докаже, че съм се заблуждавал и не съм знаел какво говоря. Аргументи! Да доказваш с аргументи, че знаеш много по-добре какво е в душата на един човек, отколкото самия него! Аз и без това се отнасях с известно пренебрежение към аргументите и я не може да се каже, че след този случай уважението ми към тях порасна. Тя отказваше да повярва, че аз съм си съчинявал виденията; каза, че говоря глупости, че тогава съм бил още дете и не може да съм имал такова въображение. После приведе за пример ричмъндския пожар и колониалната къща и каза, че е невъзможно да съм измислил тези неща. Аз веднага се хванах за това и й обясних, че има право — че не съм ги измислил, а съм ги научил от доктор Пийк. Но дори и този изстрел не успя да я срази. Тя отвърна, че думите на доктор Пийк били много по-красноречиви от моите — нали той беше казал ясно и просто, че е невъзможно да съм чул отнякъде за тези неща. Боже, боже, какво смешно и невероятно положение: един покаял се измамник, обвинен в честност и осъден на помилване благодарение на показанията на измамените!

Обзет от срам и безсилен гняв, съзнах, че съм претърпял поражение по всички линии. Оставаше ми само една карта, и то страшна. Реших да я пусна в ход и да видя какво ще стане. Беше много долно да разрушавам крепостта, която майка ми бе бранила толкова храбро, но претърпелият поражение не знае милост. И аз изиграх този последен и най-силен коз. Става дума за боцкането с карфиците. Казах тържествено:

— Давам ти честната си дума, че всяка забодена в мен карфица ми причиняваше жестока болка.

А мама само отвърна:

— Оттогава има цели тридесет и пет години. Вярвам ти, сега ти мислиш, че те е боляло, но нали аз присъствувах там и зная много добре. Ти дори не трепваше.

— О, боже мой! — възкликнах аз. — Ей сега ще ти докажа, че говоря истината. Ето ми ръката; забий една карфица в нея, забий я цялата, да видиш, че няма да трепна.

Но тя само поклати побелялата си глава и каза простичко и напълно убедено:

— Сега си голям мъж и можеш да изтърпиш болката, но тогава беше още дете и това не би ти се удало.

И тъй лъжата, която бях сътворил като младеж, си остана за мама неопровержима истина до сетния и час. Карлайл[18] казваше: „Лъжата дълго не трае.“ Това говори само, че той не е знаел как да лъже. Ако бях направил пожизнена застраховка на тая своя лъжа, досега да съм се разорил само от вноските.

Негърската комедия

Къде ли е сега Били Райс[19]? Той беше моя радост, както и останалите звезди от негърската комедийна трупа — Били Бърч, Дейвид Уомболд, Бакъс и цялата весела сюрия техни събратя, които преди четиридесет години, а и по-късно, правеха живота ми истинско удоволствие. Бърч, Уомболд и Бакъс отдавна се поминаха и заедно с тях си отиде, за да не се върне никога вече, негърската комедия — истинската негърска комедия, безподобната негърска комедия, комедията, която според мен няма равни на себе си нито в миналото, нито в настоящето. Сега ние имаме операта; и аз съм гледал с голямо удоволствие първото действие на всички Вагнерови опери, но те ми действуват така силно, че едно действие ми е предостатъчно. Гледам ли две действия, излизам си от театъра изтощен физически, а когато съм имал смелостта да изслушам цяла опера, това е било за мен равносилно на самоубийство. И ако сега мога да върна негърската комедия в някогашния й чист и съвършен вид, не би ми минало и през ум да ходя на опера. Струва ми се, че за издигнатия ум и чувствителната душа шарманката и негърската комедия са един образец и един връх, до чиито висоти никога не може да се издигнат другите форми на музикалното изкуство.

И досега помня първата негърска комедия, която съм гледал. Това трябва да беше в началото на четиридесетте години. По това време негърската комедия беше новост. В Ханъбъл още не бяхме чували за нея и тя ни връхлетя като един радостен и зашеметяващ сюрприз.

Трупата остана в града една седмица и даваше представления всяка вечер. Благочестивите граждани не ги посещаваха, затова пък всички останали се стичаха на тълпи и бяха във възторг. В онези дни благочестивите въобще не ходеха на представления.

Актьорите излизаха на сцената с черни като катран лица и ръце и крещящо ярки костюми — пародия на дрехите, носени тогава по плантациите от негрите роби; впрочем пародираха се не дрипите на бедните роби, това би било невъзможно; защото никаква пародия не можеше да добави нещо към нещастния сбиротък от дрипи и кръпки, които носеха тези роби; пародираше се шаренията и кройката на техните дрехи. По онова време се носеха високи изправени яки и актьорът излизаше с яка, която скриваше, кажи-речи, цялата му глава, а краищата й стърчаха толкова напред, че той почти не можеше да вижда нищо нито наляво, нито надясно. Сюртукът му обикновено биваше от шарено платно за завеси и отзад висеше чак до петите, а копчетата бяха големи колкото кутия за вакса. Актьорът носеше мръсни, груби и тежки обуща, няколко номера по-големи от необходимото. Този костюм имаше много разновидности, все тъй карикатурни, и на мнозина те се струваха страшно смешни.

Актьорът говореше на най-груб негърски диалект, използувайки го умело и с лекота, и това наистина беше смешно — много забавно и смешно. Обаче един актьор от трупата не се обличаше гротескно и не говореше на негърски диалект. Той излизаше с безупречен вечерен костюм, какъвто носят белите от висшето общество, и говореше с високопарен, изискан, чак неестествено правилен език, който простоватата нашенска публика вземаше за езика, употребяван от висшето столично общество. Тя се възхищаваше искрено от този език и завиждаше на актьора, който изричаше едни такива думи, без да се замисли нито за минута, с такава свобода, лекота и артистичност. Изпълнителите се нареждаха в редица — на единия край Чукалото[20], на другия Банджото, а в средата гореописаният изискан джентълмен. Този джентълмен беше главното лице в трупата. Неговият спретнат и елегантен костюм, прекалено изисканите му маниери и език, ненамацаното му с грим лице го отделяха рязко от цялата трупа и особено от Чукалото и Банджото. Последните двама бяха истинските комици на трупата и използуваха до последна степен комичния ефект, който можеше да се извлече от грима и гротескното облекло. Устните им бяха дотолкова удебелени и удължени с яркочервена боя, че приличаха на два резена от зряла диня.

Основната схема на програмата на негърската комедия си оставаше години наред неизменна. Завеса на сцената нямаше; докато публиката чакаше началото, погледът й нямаше на какво да се спре, освен на редицата празни столове отвъд рампата; след малко музикантите се появяваха един след друг на сцената и публиката ги аплодираше горещо; после те заемаха местата си, всеки със своя инструмент в ръка; тогава аристократът в средата откриваше представлението с приветствие от този род:

— Надявам се, джентълмени, че имам удоволствието да ви видя както винаги в добро здраве и че всичко е било благополучно при вас, откакто имахме щастието да ви видим последния път.

Чукалото му отговаряше от свое име и разказваше някакъв случай, който идеше да покаже колко много му е вървяло напоследък, но изведнъж Банджото го прекъсваше, изразявайки съмнение в казаното; тогава между двамата започваше забавен спор, като единият твърдеше едно, а другият го оспорваше; кавгата се разгаряше, гласовете се извисяваха все по-високи и по-сърдити, двамата скачаха и се спущаха един срещу друг, като размахваха юмруци и инструменти и заплашваха, че ще се лее кръв, а в това време изисканият джентълмен ги молеше да не нарушават спокойствието и да се държат прилично — но, разбира се, напразно. Понякога тази кавга продължаваше пет минути: наврели носове един в друг, двамата крещяха страшни закани, а публиката се заливаше от смях при вида на тази весела и много сполучлива пародия на обичайната и позната на всички кавга между негри. Накрая я двамата ожесточени врагове започнаха малко по малко да й се отдалечават един от друг, като всеки се заканваше грозно на другия: само да има късмет да му се изпречи още веднъж на пътя, ще види какво ще го сполети. После те сядаха на столовете си, но продължаваха да ръмжат, мятайки си злобни погледи през редицата столове, а в това време публиката успяваше да се съвземе и успокои от неистовия смях.

Тогава аристократът подхвърляше някаква забележка, чиято „тайна“ цел беше да напомни на единия от музикантите в края някаква смешна случка от живота му и да го накара да я разкаже. Обикновено това беше някакъв изтъркан, брадат виц, стар колкото самата Америка. Един от тези вицове, който хвърляше във възторг тогавашната публика, докато актьорите съвсем не го износиха, се отнасяше за премеждията на Чукалото по време на една морска буря. Бурята траяла толкова дълго, че накрая пътниците изчерпали всички провизии. На това място аристократът задаваше нетърпеливо въпроса как не са умрели от глад.

Чукалото отговаряше:

— Хранехме се с яйца.

— С яйца ли? Че откъде ги вземахте?

— Как откъде? Нали се бяхме насадили на пачи яйца.

Първите пет години този каламбур караше публиката да се смее до припадък, но след това ушите на гражданите на Съединените щати хванаха мазоли от него и той вече се посрещаше с укор и възмутено мълчание, подобно на други вицове от този калибър, изпаднали в немилост от дълга употреба.

В пътуващите трупи имаше хубави гласове и докато съществуваше негърската комедия, аз слушах с удоволствие както хоровите, тъй и соловите изпълнения. В началото техните песни бяха грубовато комични — например „Момите от Бъфало“, „Надпреварване в Кемптаун“, „Старикът Дан Тъкър“ и т.н., но малко по-късно се появиха сантиментални романси като „Тъжната Джуниата“, „Сладката Елън Бейн“, „Нели Блай“, „Живот сред вълните“! „На левия борд“ и други.

Негърската комедия се роди в началото на четиридесетте години и се радваше на огромен успех близо тридесет и пет години, но после се изроди във вариететно представление и цялата й програма, с изключение на един-два случайни негърски номера, стана чисто вариететна. Истинската негърска комедия е мъртва вече тридесет години. Тя беше нещо великолепно, караше те да се смееш до насита и на мен ми е мъчно, че вече не съществува.

Както споменах, при първото идване на негърска комедийна трупа в Ханъбъл на представленията ходеха само не особено благочестивите граждани. Подир десет-дванадесет години негърската комедия беше вече толкова обикновено нещо в Америка, колкото и празникът Четвърти юли, но майка ми все още не бе гледала нито едно представление. По това време тя вече наближаваше шестдесетте и един ден пристигна в Сейнт Луис с една чудесна мила жена, нейна връстница — леля Бетси Смит, стара жителка на Ханъбъл. Всъщност леля Бетси не беше леля на никого, тя беше леля на целия Ханъбъл поради добрата си, благородна, изпълнена с обич душа и подкупващата си естественост.

Както и майка ми, леля Бетси никога не бе гледала негърска комедия. Въпреки годините си, които никак не им личаха, те двете бяха много жизнени: обичаха развлеченията, интересуваха се от всяко ново нещо, обичаха да вземат участие във всичко, което не се смяташе за грях и не противоречеше на техните благочестиви норми. Те ставаха още в зори, за да погледат как циркът влиза в града, и им беше мъчно, че принципите им не позволяваха да влязат веднага след това под купола му; те винаги вземаха участие в манифестациите по случай Четвърти юли или празника на неделното училище, ходеха на сказки, конференции, молитвени събрания — с една дума, участвуваха във всяко начинание, което не беше в разрез с християнската религия — и никога не пропущаха погребение.

В Сейнт Луис те просто жадуваха за нови впечатления и се обърнаха към мен за помощ. Щеше им се да видят нещо весело и напълно пристойно. Казах им, че не мога да измисля нищо подходящо за тях, освен едно събрание в голямата зала на Търговската библиотека, на което ще говорят четиринадесет мисионери в Африка, току-що завърнали се от Черния континент, и което ще бъде придружено с музикални илюстрации на туземна музика. Казах им, че ако наистина искат да чуят нещо поучително и възвисяващо душата, бих им препоръчал това събрание, ако пък им се ще нещо по-лековато, ще трябва да помисля за друго. Но те останаха във възторг от идеята за това събрание и не даваха дума да се издума за друго. Аз не им казах цялата истина, и то съзнателно, но това не беше чак толкова страшно: не си струва да се насилваш да казваш истината на хора, които и без това приемат за чиста монета всичко, каквото им кажеш — било то истина или лъжа.

Моите „мисионери“ бяха всъщност актьорите от комедийната трупа на Кристи — една от най-известните и най-добрите трупи по онова време. Отидохме рано и взехме билети на първия ред. Скоро всички места в огромната зала се запълниха — имаше хиляда и шестстотин души. Когато комедиантите се изнизаха на сцената с гротескните си костюми, двете възрастни жени онемяха от изненада. Обясних им, че всички мисионери в Африка се обличат по този начин.

Леля Бетси каза с упрек:

— Но те са негри.

Аз отвърнах:

— Това няма значение; в известен смисъл те са американци, понеже са на работа в Американската мисионерска организация.

Тогава двете изразиха съмнение дали е благоприлично да гледат подобно зрелище, независимо къде работят тези негри, но аз им казах, че е достатъчно само да се огледат, за да видят, че в залата се е събрал цветът на обществото на Сейнт Луис и че тези хора не биха дошли тук, ако на сцената се представяше нещо не съвсем благопристойно.

Това ги успокои и от този момент нататък те без никакъв свян проявяваха радостта си, че са дошли тук. Новосъздаденото положение ги караше да сияят от щастие; нужен им бе само някакъв предлог, да успокоят съвестта си, и сега съвестта им беше толкова спокойна, все едно че и не съществуваше. Те просто изпиваха с очи комедиантите, наредени в полукръг пред тях. Аристократът започна своето словоизлияние. Скоро той стигна до стария виц, за който разказах преди малко. Всички в залата, освен моите дебютантки го бяха чували стотици пъти; всичките хиляда и шестстотин души го посрещнаха с ледено, възмутено мълчание и в тази потискаща атмосфера горкият Банджо гледаше да претупа колкото е възможно по-бързо вица. Но за моите почтени дебютантки този виц беше нещо съвсем ново и когато Банджо стигна до края и каза: „Нали се бяхме насадили на пачи яйца“, двете прихнаха от смях и така неудържимо се разкикотиха, че изненаданите зрители станаха като един и се заоглеждаха да видят кои са тези, дето досега не са чували този стар виц. А двете жени продължаваха да се заливат от смях, кикотейки се така заразително, че след тях се разсмяха всичките хиляда и шестстотин души и стените на залата затрепериха от този смях.

Тази вечер майка ми и леля Бетси донесоха бляскав успех на трупата на Кристи, защото всеки виц бе за тях толкова нов, колкото бе стар за всички останали. Те посрещаха всеки виц с такъв взрив от смях, че заразяваха цялата публика. Зрителите излязоха от салона прималели от смях, изпълнени с благодарност към двете наивни жени, които бяха доставили на душата им, втръснала от тези вицове, такова рядко и неоценимо удоволствие.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_14.png

Аз нямам чувство за хумор

Неотдавна[21] получих писмо от Англия, от един джентълмен, който дълбоко вярва във френологията и изказва учудването си, че аз не се интересувам от френология и никога не съм писал за нея. Отговорих му със следното писмо:

Уважаеми сър,

Аз никога не съм се занимавал задълбочено с френология и затова нямам нито необходимите познания, нито право да пиша за нея. Преди тридесет и три — тридесет и четири години, когато бях в Лондон, реших да се запозная що-годе с френологията и направих малък опит. Явих се при Фаулър под чуждо име и той изследва издатините и вдлъбнатините на черепа ми и ми връчи една характеристика, която, след като се върнах в хотела си, прочетох с голям интерес и удоволствие — това беше портрет на някакъв самозванец, който искаше да мине за Марк Твен, но който абсолютно по нищо не приличаше на мен. Изчаках три месеца и отново отидох при Фаулър, предавайки му визитната си картичка, на която бяха написани както името ми, тъй и псевдонимът ми. И отново си тръгнах с подробна характеристика. В нея бяха определени доста точно някои черти от характера ми, но затова пък тя нямаше нищо общо с предишната характеристика. Този опит породи у мен предубеждение към френологията, от което не мога да се отърся и досега. Разбирам много добре, че това предубеждение трябва да се отнася по-скоро към Фаулър, нежели към френологията; но аз все пак съм човек, а предубеждението е слабост човешка.

Преди четиридесет-петдесет години Фаулър и Уелс заемаха челното място във френологическата индустрия в Америка и техните имена бяха известни на всички. Техните издания с огромен тираж се четяха и обсъждаха в цялата страна както от поклонниците на френологията, тъй и от всякакви любознателни хора. В Ханъбъл често идваше пътуващ френолог, когото жителите неизменно посрещаха с голям интерес и радост. Той събираше народа, изнасяше една безплатна сказка за чудесата на френологията, а после срещу двадесет и пет цента на глава опипваше черепите на желаещите и според издутините определяше характера им. Хората, струва ми се, почти винаги оставаха доволни от този превод, ако мога така да се изразя; всъщност „превод“ е напълно уместна дума, защото това, което той им съобщаваше, бяха очевидни, съвсем прости неща, преведени на някакъв сложен, пълен с термини език, като в процеса на превода смисълът се губеше напълно. Френолозите бяха открили най-различни издутини по човешкия череп и бяха дали на всяка някакво непонятно, чуждо название. Нашият френолог чак се захласваше от удоволствие, когато произнасяше тези сложни думи; те се лееха от устата му като безкраен поток и тази демонстрация на ученост извикваше завист и възхищение у всички. Малко по малко хората запомниха тези необичайни термини, свикнаха с тях и сами започнаха да ги подмятат в своите разговори, изпитвайки такова дълбоко задоволство, че надали биха могли да им се наслаждават повече, дори да знаеха значението им.

Много се съмнявам дали този пътуващ експерт е определил правилно характера поне на един жител на Ханъбъл, но няма да сбъркам, ако кажа, че този хитрец правеше винаги такава характеристика на клиентите си, че те неизбежно намираха нещо общо между себе си и Джордж Вашингтон. Макар оттогава да са изтекли много години, аз си спомням, че френологът нито веднъж не попадна на някоя глава, която не би могла да издържи едно сравнение с Джордж Вашингтон. Такава поголовна близост до съвършенството би трябвало да събуди подозрения, но доколкото си спомням, никой не хранеше подозрения. Народът се възхищаваше от френологията, вярваше й безусловно и никъде не се чуваше глас на съмнение.

Аз бях възпитан в тази атмосфера на вяра и почит към френологията и, струва ми се, все още бях под въздействието на някогашните спомени, когато се натъкнах в Лондон на рекламния афиш на Фаулър. Зарадвах се, че срещнах отново неговото име и че ми се удаваше случай да проверя неговото изкуство. Наистина обстоятелството, че се явих при него под измислено име, показва, че някогашната ми детска вяра във френологията не бе се запазила непокътната; по всичко личи, че с течение на годините тя бе накърнена. Сварих Фаулър улисан в работа сред внушителните символи на неговия занаят. Поставки, масички, полици — всичко бе наблъскано с мраморнобели плешиви черепи, покрити от край до край с издутини, а всяка издутина — обозначена с някакво внушително наименование, написано с черни букви.

Фаулър ме прие равнодушно, заопипва главата ми сякаш без желание и взе да изрежда с монотонен отегчен глас някои черти от характера ми. Той каза, че се отличавам с изумителна решителност, със свръхестествена смелост, стигаща до безразсъдство, желязна воля и безгранична дързост. Останах смаян и същевременно поласкан от тези думи — не бях подозирал в себе си такива качества. Но след това той мина към другата половина на черепа ми и откри там издутина, която назова „издутина на предпазливостта“. Тя се оказа толкова висока и внушителна, че в сравнение с нея издутината на храбростта, която вече бях готов да смятам достатъчно голяма, за да я използувам като закачалка за шапката си, приличаше на някакво жалко възвишенийце; практически издутината на храбростта губеше всякакво значение при наличието на този Матерхорн, който той нарече Предпазливост. Фаулър обясни, че ако този Матерхорн липсваше в моя характер, аз съм щял да бъда един от най-смелите хора в света — може би дори най-смелият, — но моята предпазливост до такава степен превъзхождала смелостта ми, че я свеждала до нула и ме правела невероятно плах. Той направи още редица открития по черепа ми, но в края на краищата аз излязох „невредим“ от тях, защото стотиците изключителни, бляскави качества се унищожаваха напълно от срещуположните недостатъци. На всичко отгоре той откри на черепа ми и една вдлъбнатина, и то там, където у всеки нормален човек би трябвало да се очаква изпъкналост. Тази вдлъбнатина според него беше единствена и необичайна, чист недостатък, който не се компенсирал от никаква противостояща издутина. Аз просто подскочих, когато той ми каза, че тази вдлъбнатина означавала пълна липса на чувство за хумор! Едва сега безразличието му изчезна. Той видимо се оживи. Открил своята Америка, той стана едва ли не красноречив. Обясни, че понякога е попадал на случаи, когато издутината на хумора се оказвала толкова незабележима, че едва я откривал, но през цялата си дългогодишна практика за първи път попадал на човек, който вместо въпросната издутина има вдлъбнатина.

Почувствувах се обиден и унижен, хвана ме яд, но с нищо не издадох тези чувства; дълбоко в душата си смятах, че тази диагноза е погрешна, макар да не можех да твърдя това със сигурност. За да се уверя, реших да изчакам известно време, докато той забрави физиономията ми и особеностите на черепа ми, и тогава да дойда втори път при него и да видя дали действително познава или това са само догадки. След три месеца се явих отново в кабинета му — този път под истинското си име. Тогава той направи ново, поразително откритие: вдлъбнатината беше изчезнала и на нейно място се възвишаваше един Монт Еверест, висок 31 000 фута — най-голямата издутина на хумора, която той бе срещал в дългогодишната си практика! Отидох си с дълбоко предубеждение към френологията, въпреки че, както писах на английския джентълмен[22], по-правилно би било това предубеждение да се отнася само до Фаулър, а не до френологията изобщо.

Преди единадесет години на парахода, с който пътувах към Европа, Уилям Т. Стед[23] направи снимка на дясната ми длан и когато пристигнахме в Лондон, изпрати копия от нея на дванадесет хироманти с молба да разгадаят характера на „този човек“, чието име той не съобщаваше. След като получи характеристиките, Стед публикува шест-седем от тях в своето списание. В тези характерни етики нямаше нищо необикновено; от тях ми стана ясно, че аз не се различавам почти с нищо от останалите хора, поне с нищо съществено, с изключение на една-единствена подробност. Ако не ме лъже паметта, никъде в тези характеристики не се споменаваше думата „хумор“, изключение правеше само една, в която хиромантът казваше, че лицето е напълно лишено от чувство за хумор.

Преди две години полковник Харви[24] взе отпечатъци от двете ми длани и ги разпрати на шестима хироманти специалисти в Ню Йорк; той също не посочваше името ми. Историята се повтори. Думата „хумор“ се споменаваше само в една от шестте характеристики, и то в категорична забележка, че лицето е напълно лишено от чувство за хумор. И тъй аз имам характеристиката, дадена от Фаулър, шестте или седем характеристики, публикувани от Стед, и шестте, получени от Харви. Всички те свидетелствуват, че нямам чувство за хумор, свидетелствуват толкова недвусмислено, изчерпателно, убедително и неопровержимо, че аз сам започвам да вярвам, че това е така.

Кой беше Хък Фин — училищни другари

Вече тридесет години получавам средно по дузина писма годишно от хора, които ми пишат, че лично те или бащите им ме помнят като дете или младеж. И тези писма винаги ми носят разочарование. Всеки път се оказва, че аз не познавам нито тези хора, нито бащите им. Имената, на които те се позовават, са ми неизвестни; спомените, които споделят с мен, не ми говорят нищо. Но тази сутрин най-после бях зарадван с едно писмо, в което се споменават имена, познати ми от времето на моето детство. Подателят е приложил изрязана вестникарска бележка — една от онези бележки, които през последните[25] четири-пет седмици се появиха във всички вестници — и се интересува да знае дали брат му, капитан Тонкри, наистина е послужил за прототип на Хъкълбери Фин.

ХЪКЪЛБЕРИ ФИН ПОЧИНАЛ
Прототипът на знаменития герой на Марк Твен доживя спокойно своя живот в Айдахо.

(По телеграфа, в. „Таймс“)

 

Уолс (щат. Айдахо), 2 февруари (от нашия кореспондент).

Капитан А. О. Тонкри, известен като Хъкълбери Фин и послужил, както се смята от всички за прототип на знаменития герой на Марк Твен, бе намерен тази сутрин мъртъв в стаята си в Мъри. Смъртта е настъпила вследствие сърдечен удар.

Капитан Тонкри, роден в Ханъбъл (щат Мисури), беше шестдесет и пет годишен. На младини той е плавал често с параходи по Мисисипи и Мисури, където се е срещал със Самюъл Клемънс, смята се, че Марк Твен е описал именно него в „Хъкълбери Фин“. Заселил се в Мъри в 1884 г., той води там до сетния си час спокоен уединен живот.

Отговорих, че Хъкълбери Фин е Том Бланкъншип. Понеже авторът на писмото очевидно познаваше добре Ханъбъл от четиридесетте години, той лесно щеше да си спомни Том Бланкъншип. Бащата на Том беше по едно време Градския пияница — строго определен, макар и неофициален пост в онези дни. По тази линия той бе приемник на генерал… (забравил съм вече името на генерала) и известно време единствен той заемаше този пост, без никой да може да му го оспори. Впоследствие обаче Джими Фин доби необходимата квалификация и стана сериозен негов съперник, тъй че по едно време имахме двама градски пияници едновременно и това създаваше на градчето горе-долу такива главоболия, каквито е имал католическият свят през четиринадесети век, когато на папския престол са седели двама папи.

В „Хъкълбери Фин“ аз съм нарисувал съвършено точен портрет на Том Бланкъншип. Той беше неграмотен, мръсен, гладен, но имаше златно сърце. Не допускаше никакво ограничаване на свободата си и беше единствената истински независима личност в цялата област; у него това я извикваше една постоянна, спокойна радост, а у нас — завист. Той страшно ни допадаше и ние обичахме да дружим с него. И тъй като родителите ни забраняваха тази дружба, ние я ценяхме триж повече и просто умирахме за него. Преди четири години научих, че той е станал мирови съдия в едно затънтено селище в Монтана, където всички го уважавали като добър гражданин.

Докато заемаше поста Градски пияница, Джими Фин не се надуваше, не странеше от простосмъртните и не беше много-много придирчив; той се проявяваше като истински демократ и спеше с прасетата в запуснатата табахана. По едно време баща ми направи опит да го превъзпита и да го вкара в правия път, ала не успя. Не че баща ми беше професионален възпитател, но понякога, макар и много рядко, го прихващаше да превъзпитава другите. Веднъж реши да се заеме с Джо Индианеца. И пак се провали. А ние, момчетиите, се радвахме на този провал. Защото, пиян, Индианеца Джо беше невероятно интересен, просто дар божи за нас, а трезвен представляваше жалка гледка. Ние следяхме опитите на баща ми с голяма тревога, но за наша радост всичко завърши благополучно. Джо Индианеца започна да се напива още по-често от преди и стана непоносимо интересен.

Струва ми се, че в „Том Сойер“ уморих Джо от гладна смърт в пещерата. Но може би това е било само за да спазя изискванията на романтичната литература. Сега вече не помня дали истинският Индианеца Джо умря в пещерата или извън нея, но много добре помня, че научих за неговата смърт в крайно неподходящ момент — в една лятна вечер, когато лягах да спя, а навън святкаха и тряскаха гръмотевици и се изливаше такъв порой, че улиците се превърнаха в реки, а аз се каех за греховете си и се кълнях, че ще стана добро момче. Съвсем живо си спомням тези страховити гърмежи, белия ослепителен блясък на мълниите и зловещото плющене на дъжда по прозорците. По това време бях вече достатъчно просветен и знаех много добре какво означаваше целият този невъобразим хаос — сатаната бе дошъл да прибере душата на Индианеца Джо. Ни най-малко не се съмнявах в това. Тъкмо под такъв съпровод човек като Индианеца Джо трябваше да замине за преизподнята и аз щях да остана крайно изненадан и озадачен, ако сатаната се бе явил с по-малко шум. При всяка светкавица треперех и се свивах в смъртен ужас, а в промеждутъците от черен мрак оплаквах своята неизбежна гибел и молех да ми се даде поне още веднъж възможност да се поправя — молех настойчиво, с чувство и искреност, които иначе са съвсем чужди на моята природа.

На сутринта обаче разбрах, че тревогата ми е била измамна и реших да си живея както преди и да чакам следващия сигнал.

А сега ще цитирам един кратък пасаж от писмото, което получих от господин Тонкри:

Сигурно ще Ви е трудно да се сетите кой съм аз. Затова ще Ви обясня. Като дете живеех в Ханъбъл (щат Мисури) и заедно с Вас учехме в училището на господин Доусън; в същото училище ходеха Сам и Уил Боуън, Анди Фюка и още много деца, чиито имена съм забравил. Тогава аз бях най-ниският в училището, та ми викаха Алек Тонкри Малчото.

Не помня Алек Тонкри, но другите, които той споменава в писмото, познавам не по-зле от нашите градски пияници. Помня много ясно училището на Доусън. Но ако реша да го опиша, мога да си спестя известен труд, като препиша от „Том Сойер“ редовете, посветени на това училище. Помня ленивите, мамещи звуци на лятото, които долитаха през отворените прозорци от нашия момчешки рай — Кардифските възвишения, и сливайки се с мърморенето на зубрещите полугласно ученици, правеха това мърморене още по-досадно. Помня Анди Фюка, най-големия от нас — вече двадесет и пет годишен мъж. Помня и най-малката ни съученичка — Нани Аусли, седемгодишно момиченце. Помня деветнайсет-двайсетгодишния Джордж Роубардс, единствения, който учеше латински. Макар и по-смътно, спомням си и останалите от двадесет и петте момчета и момичета. А господин Доусън помня много добре. Помня и сина му, Тиодор, който беше рядко добро момче. Какво говоря — това беше невероятно добро, неестествено добро, обидно добро, омразно добро момче с очи на настъпена жаба и ако ми паднеше случай, аз бях готов да го удавя. В това училище всички бяхме, кажи-речи, равни и доколкото си спомням, в душите ни нямаше място за завист един към друг; завиждахме само на един — Арч Фюка, брат на гореспоменатия Анди. Лете всички ходехме боси, разбира се. Арч Фюка беше мой връстник — десет-единадесетгодишен. Зиме го търпяхме някак, защото обувките скриваха от погледите ни неговата невероятна дарба и ни помагаха да я забравим. Но през лятото Арч ни отравяше живота. Всички ние му завиждахме страшно, защото той можеше да прави такова нещо: свиваше одве големия пръст на крака си и после със замах го изхвърляше напред, при което пръстът изпукваше така, че се чуваше на трийсет крачки. Никой друг от училището не можеше да направи този номер дори приблизително. Що се отнася до физически качества, Арч нямаше съперници, освен Тиодор Еди, който умееше да си мърда ушите като кон. Но той не му беше съперник в пълния смисъл на думата, защото ушите му не пукаха, когато ги мърдаше, тъй че всички преимущества бяха на страната на Арч.

Това са спомени от преди шейсет и повече години. Припомням си имената на някои от тези мои съученици и понякога пред очите ми изплуват за миг дори лицата им — колкото да ги различа, а после пак изчезват. Така ми се мярка образът на Джордж Роубардс, изучаващият латински — слаб, бледен, съсредоточен, изцяло погълнат от книгата пред себе си. Черните му прави коси се спускат като завеси от двете страни на лицето му чак до брадата. Ето с рязко движение на главата той отмята едната от завесите назад — уж да не му пречи, но ние знаем, че той прави това само за да се изфука. В онези дни смятахме за голямо качество да имаш такава мека и послушна коса, която може да се отмята назад с един замах на главата. Всички завиждахме на Джордж Роубардс, защото нямахме такива коси, че да можем да правим този номер; изключение правеха може би само русите перчеми на Уил Боуън я и Джон Роубардс. Моята коса, както и косата на брат ми Хенри, представляваше непроходима къдрава четина. Какво ли не опитвахме, за да изправим тези къдри и да ги накараме да отлитат покорно назад. Напразно. Колко пъти сме мокрили косите си и после ги решим, решим с гребен и четка, докато се изправят и залепнат за главите ни, което ни изпълваше с радостни надежди. Но речахме ли да отметнем глава, те отново се навиваха на къдри и ние пак изпадахме в отчаяние.

Джордж беше прекрасен младеж във всяко отношение. Той и Мери Мос се обичаха още от деца и си бяха дали клетва да останат до гроб верни един на друг. Но ето че в градчето ни се засели господин Лейкнън и изведнъж стана виден и уважаван гражданин. Той пристигна ведно със славата си на добър юрист. Беше интелигентен и културен мъж, сериозен почти до крайност и с голямо достойнство. Според тогавашните разбирания минаваше за стар ерген, но тепърва му предстоеше бъдеще. Всички гледаха на него с известно страхопочитание, а като партия за женитба той беше идеал за неомъжените. И тази цветуща красавица Мери Мос привлече вниманието му. Той започна да я ухажва и получи съгласието й. Всички разправяха, че тя се е съгласила само за да угоди на родителите си, а не защото го обича. Двамата се ожениха. Сега пак хората взеха да говорят, че той лично се е заел с по-нататъшното й образование и смятал да й даде такива знания, които да отговарят на неговите и да я направят достойна спътница в живота му. Всичко това може би беше вярно. А може би и не беше. Но във всички случаи беше интересно. А за градче като нашето повече не се искаше. Не след дълго Джордж замина за някакъв далечен край и умря там — „от разбито сърце“, както казваха всички.

Колко отдавна беше тази малка трагедия! Сега спомена за нея пазят само неколцина с побелели глави. Лейкнън също почина, и то отдавна, но Мери още е жива и все тъй красива, въпреки че вече има внуци.

Джон Роубардс беше по-малкият брат на Джордж — нежно момченце с копринени златисти завески, които обрамчваха лицето му и се спускаха чак под раменете му и можеха да се отмятат назад по един възхитителен начин. На дванадесет години, когато започна златната треска в 1849 година, той тръгна с баща си през големите равнини към Калифорния; и досега помня как тяхната кавалкада пое на запад. Всички се бяхме събрали да ги изпратим и умирахме от завист. Все още виждам огромния кон и неговия малък горд ездач с развети назад коси. И пак всички се бяхме събрали да гледаме, умирайки от завист, когато подир две години той се върна, окъпан в ореола на ослепителна слава — защото беше извършил пътешествие. Никой от нас не бе стигнал по-далеч от четиридесет мили от нашето градче, а Джон беше прекосил целия континент. Той беше живял на златните мини — тази вълшебна страна на нашите мечти. Освен това беше извършил и още по-удивителен подвиг — беше плавал с кораби по истинския океан, по три истински океана. Да, беше плавал на юг по Тихия океан, беше обиколил нос Хорн посред айсберги, виелици и зимни бури, а после, подгонен от пасатите, се бе понесъл на север, прекосявайки кипящите екваториални води. Загорялото му лице беше доказателство за богатите му преживелици. Всеки от нас бе готов да продаде душата си на дявола, само и само да бъде на мястото на Джон.

Видях го преди четири години, когато бях на обиколка из Мисури. Той беше вече стар — макар и не колкото мен — и бремето на живота тежеше на плещите му. Каза ми, че дванадесетгодишната му внучка четяла моите книги и много искала да се запознае с мен. Тъжно беше това запознаване, защото тя бе затворница в стаята си, с единия крак вече в гроба. И Джон знаеше много добре това. Дванадесетгодишна — на тази възраст дядо й се отправи някога на това голямо пътешествие. В нея сякаш виждах него като момче. Той сякаш бе възкръснал от онова далечно минало и стоеше пред мен в златната си младост. Момиченцето имаше болно сърце и след няколко дни краткият й жизнен път завърши.

Друг мой съученик беше Джон Гарт. А Хелън Кърчвал бе едно от най-красивите момичета в училище. Когато пораснаха, двамата се ожениха. Той стана преуспяващ банкер и виден и уважаван гражданин. Преди няколко години Джон почина — богат и тачен. „Той почина“ — колко често се налага да казвам това, когато говоря за моите съученици. Неговата вдовица все още е жива и има внуци. В ония босоноги години тя беше моя съученичка. Когато ходих в Мисури, видях и гроба на Джон. Бащата на Кърчвал имаше навремето един чирак и една негърка робиня — много свестни хора. Но аз не храня добри чувства нито към чирака, който беше чудесно момче, нито към тази не по-малко чудесна робиня, защото те ми спасиха живота. Един ден подскачах върху един пън, който мислех, че е здраво закрепен за сала, но се оказа, че не е, и цопнах в Мечата река. Два пъти потъвах почти до дъното и когато изплувах нагоре, за да се потопя за трети и последен път, пръстите ми се подадоха над водата и въпросната робиня ме хвана и измъкна. След една седмица пак щях да се удавя, но този път, точно когато не трябваше, отнякъде се появи чиракът, хвърли се във водата, спусна се на дъното, извади ме, изпразни ме от водата и така отново бях спасен. След това съм се давил още седем пъти, преди да се науча да плувам — веднъж в Мечата река и шест пъти в Мисисипи. Не познавам другите хора, които ме спасяваха, смятайки, че са по-умни от провидението, но им имам зъб. Когато разказвах за тези премеждия на свещеник Бъртън от Хартфорд, той не ми повярва. Но още на другата година се подхлъзна на леда и си счупи глезена.

Мой съученик беше и Джон Мередит, необикновено добричко и кротко момче. Когато избухна Гражданската война, той стана нещо като водач на партизански отряд от южняци и доколкото разбрах, извършвал безмилостни кръвопролитни нападения над семейства на северняци в областта Мънро — неговите жертви били все приятели и познати на баща му. Човек почти не може да повярва, че това кротко някога дете е вършило подобни неща; и все пак това не е невъзможно, защото и Робеспиер е бил кротък като малък. Джон вече отдавна лежи в гроба.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_15.png

Съученици ми бяха и Уил Боуън и брат му Сам, две години по-малък от него. Преди Гражданската война и двамата станаха лоцмани — в Сейнт Луис и Нови Орлеан. И двамата отдавна са мъртви. Когато Сам беше още много млад, случи му се нещо крайно необикновено. Влюби се в едно шестнадесетгодишно момиче, единствена дъщеря на много богат пивовар германец. Сам искаше да се ожени за нея, но и двамата се страхуваха, че нейният папа няма да се съгласи и ще им затръшне вратата. Старият не гледаше с лошо око на техните отношения, но те не знаеха това. И двамата луди-млади заживяха тайно. Не след дълго старият почина. Когато отвориха завещанието му, стана ясно, че той е оставил цялото си богатство на госпожа Самюъл А. Боуън. Тогава двамата нещастници направиха втора грешка. Те отидоха във френското предградие, Каронделе и накараха мировия съдия да ги ожени със задна дата. Старият пивовар имаше доста племеннички, племенници, братовчеди и други ценности от тоя род, които откриха и доказаха фалшификацията и получиха наследството. Тогава Сам трябваше да се грижи за младата си жена и да си изкарва хляба с лоцманска работа. След няколко години, когато Сам с още един лоцман изтеглял един кораб от Нови Орлеан, на борда избухнала жълта треска и натръшкала малкото пътници и екипажа. Двамата лоцмани също легнали болни и нямало кой да ги замести на кормилото. Корабът акостирал на остров 82, за да чака там помощ. След няколко дни двамата лоцмани умрели. Те и досега лежат заровени там, освен ако реката не е отмила гробовете им и отнесла костите им.

Спомням си Мери Милър. Тя не беше първата ми любима, но, струва ми се, беше първата, която ми разби сърцето. Когато се влюбих в нея, тя беше осемнадесетгодишна, а аз девет и тя така ме наруга, че аз разбрах колко студен може да бъде този свят. Дотогава не бях изпитвал такъв студ. Струва ми се, че бях толкова нещастен, колкото би могъл да бъде голям човек при подобни обстоятелства. Но мъката ми не трая дълго. Доколкото си спомням, скоро след това прехвърлих чувствата си към Артимисия Бригс, която беше една година по-голяма от Мери Милър. Когато обаче й разкрих чувствата си, тя не ме наруга. Не ми се и присмя. Държа се много мило и внимателно. Но също беше неотстъпчива и каза, че няма намерение да се занимава с дечурлига.

В училището имаше и едно момиче на име Мери Лейси. Но тя не беше от нашия клас, защото бе доста по-голяма. Мери се отличаваше с необуздания си нрав, със своята независимост и решителност. С нея никой не можеше да излезе наглава и я смятаха за непоправима. Но не бяха прави. След женитбата си тя веднага се укроти и стана жена за пример — най-уважаваната жена в градчето. Преди четири години все още беше жива, а от женитбата й бяха изминали петдесет години.

Друг от съучениците ми беше Джими Макданиъл. С него бяхме почти връстници. Баща му държеше сладкарничка и Джими беше момчето, на което завиждахме най-много след Том Бланкъншип, защото предполагахме, че непрекъснато яде бонбони, макар никога да не го бяхме виждали да яде. Той се правеше, че не обича бонбони, че и те не му правят никакво впечатление, понеже не са нещо забранено — в сладкарницата имаше колкото си ще и винаги би могъл да си вземе. И все пак имаше известни улики, че той се отнася с презрение към бонбоните само за да се перчи пред нас — той имаше най-развалените зъби в града. Джими беше първото живо същество, на което съм разказвал хумористична история. Доколкото си спомням, това бе историята за Джими Улф и котките; разказах му я още на сутринта след самата случка. Зъбите му щяха да се изронят от смях. Никога — нито преди, нито след това — не съм се чувствувал толкова горд и щастлив. Видях го преди четири години, когато минах из онзи край. Той работеше в една работилница за пури. Носеше престилка, която стигаше до коленете му, и имаше брада почти до пъпа, но въпреки това веднага го познах. Беше женен вече четиридесет и пет години. Имаше много деца, внуци и правнуци, изобщо голяма челяд — казваха, че били хиляди — и все пак не беше трудно да разпозная в този жизнерадостен дребен старец момчето, на което някога бях разказвал историята за Джими Улф.

Малко след като отказа на мен, Артимисия Бригс се омъжи. Омъжи се за Ричмънд, каменоделеца зидар, който беше мой учител в методисткото неделно училище и притежаваше една особеност, заради която страшно му завиждах: при работа с чука той, изглежда, често си чукаше палеца, нокътят му се беше деформирал и закривил като човка на папагал. Сега не бих сметнал това за особено привлекателно украшение, но навремето този нокът страшно ми харесваше, защото беше единственият по рода си в града. Ричмънд беше много добър, разбран и търпелив учител — любимец на децата. В методисткото училище имаше малки продълговати сини картончета: на всяко от тях бе напечатан някакъв стих от Стария завет и който ученик можеше да каже наизуст два стиха, получаваше едно синьо картонче. За пет стиха даваха три картончета, а срещу тях от библиотеката можеше да се вземе книга за една седмица. В течение на две-три години господин Ричмънд се грижеше за духовното ми развитие и никога не беше прекалено строг към мен. Всяка неделя аз казвах все едни и същи пет стиха. И той винаги оставаше доволен от това постижение. Сякаш не забелязваше, че месеци наред всяка неделя аз рецитирах все същите пет глупости и неизменно ми даваше трите картончета, с които веднага отивах да си взема книга. Книгите в библиотеката бяха ужасно скучни, защото в нито една не се подвизаваше някое лошо момче. Във всички книги се подвизаваха все добри момчета и добри момичета, които дотягаха до смърт, но все пак по-добре с тях, отколкото без тях, мислех си аз, и се радвах на тяхната компания, която не одобрявах.

Преди двадесет години господин Ричмънд стана собственик на Том Сойеровата пещера на възвишенията на три мили от града и я превърна в туристически обект. В 1849 година, когато златотърсачите започнаха да минават през Ханъбъл, мнозина от мъжете в градчето се заразиха от златната треска, а покрай тях и всички дечурлига. В празнични дни лете ние вземахме за временно ползуване лодки, чиито собственици отсъствуваха, и се спущахме на три мили надолу по реката до падината (в Мисури така казват на долина), където отбелязвахме нашите периметри и уж копаехме злато; в началото промивахме по половин долар на ден, след това два-три пъти повече, а впоследствие, когато въображението ни се нагоди към този вид дейност, извличахме цели съкровища. Глупави и недалновидни хлапета! Всичко това беше само игра и ние нищо не подозирахме. Та цялата пещера и всички съседни възвишения криеха в себе си злато, но ние не знаехме това. За нас всичко бе само пръст. Ние оставихме неразкрито това богатство, израснахме в бедност и тръгнахме по света, борейки се за парче хляб, само защото не притежавахме дарбата на пророци. За нас тази местност не представляваше друго, освен пръст и камънаци. А трябваше само тя да се разкопае, да се приложи техника, за да донесе злато. С една реч, цялата местност представляваше циментова мина и сега оттам вадят най-хубавия портландски цимент — десет хиляди торби на ден. Построена е циментова фабрика за два милиона долара.

Преди няколко месеца[26] получих телеграма от този край, с която ми съобщаваха, че пещерата на Том Сойер е смляна вече на цимент и ме молеха да направя някакви изявления по този повод. Но аз нямаше какво да кажа. Съжалявах, че като деца не открихме тази циментова мина, но не си струваше да говоря за това след толкова години, пък и щеше да бъде мъчително да разравям стари спомени. Том Сойеровата пещера е дълга цели седем мили, сиреч толкова е дълъг хребетът, под който се намира тя и който се простира на седем мили по брега на Мисисипи чак до град Севъртън.

Известно време нашето училище посещаваше и Рюъл Грйдли. Той беше доста по-голям от нас, може би двадесет и две-двадесет и три годишен. При започването на войната с Мексико той отиде доброволец. Градчето ни събра една рота пехотинци и господин Хикман, един висок, изправен, хубав, атлетически сложен двадесет и пет годишен мъж, стана неин капитан; на кръста му висеше сабя, а на панталоните си имаше жълти лампази. Когато войниците от ротата маршируваха насам-натам из улиците на града с красивите си униформи — а това те правеха по няколко пъти на ден, — всички момчета се събирахме да ги гледаме. Все още виждам тази маршируваща рота и като че ли отново усещам онова неудържимо желание да се присъединя към нея. Но войската нямаше нужда от дванайсет-тринайсетгодишни хлапетии, а преди да се отвори друга война, желанието ми да убивам хора, с които не се познавам, се беше вече изпарило.

Видях този чудесен Хикман вече остарял. Той ми се стори едва ли не най-старият човек на света — поразителен и тъжен контраст е оня наперен млад капитан, когото бях гледал да обучава войниците си за предстоящите кървави битки. Сега Хикман е мъртъв — все старата история. Както казваше Сузи[27]: „За какво е този живот?“

Рюъл Гридли замина на война и не чухме нищо за него цели петнайсет-шестнайсет години. Един ден, когато на улицата в Карсън имах някаква разправия с един от моите издатели — по-добре сложен от мен, чух зад гърба си глас: „Нареди го както трябва, Сам! Аз съм с теб.“ Беше Рюъл Гридли. Той ми обясни, че ме е познал не по лицето, а по говора.

Горе-долу по същото време Гридли отиде на мините на река Рийз и не след дълго загуби там един облог във връзка с изборите. Според условията на облога той трябваше да купи чувал брашно, да го пренесе през целия град начело с музика и да го предаде на спечелилия облога.

Разбира се, всички миньори се бяха събрали да гледат това зрелище. Печелившият обяви наддаване за чувала брашно, като средствата трябваше да отидат в полза на Американския санитарен фонд. Човекът, който спечели наддаването и взе чувала, отново обяви наддаване. Възбуждението растеше все повече и повече. Чувалът няколко пъти бе залаган все в полза на санитарния фонд.

Вестта за това наддаване стигна до град Вирджиния по телеграфа. Тя предизвика голямо оживление и Рюъл Гридли бе поканен по телеграфа да дойде с чувала и да обяви наддаване във Вирджиния. Той дойде. Посрещнаха го с файтон и с духова музика. Но преди да стигне вечерта във Вирджиния, чувалът бе продаван няколко пъти в Голд Хил, а във Вирджиния историята се повтори. За санитарния фонд бяха събрани вече тридесет хиляди долара. После Гридли понесе чувала из Калифорния и организира наддавания в редица градове. Прибра големи суми от Сакраменто и Сан Франциско. След това се отправи към източното крайбрежие и уреди наддавалия в Ню Йорк и други големи градове, подир което замина за Сейнт Луис, където имаше голям панаир, и след като устрои и там наддаване, накрая направи от брашното малки хлебчета и ги продаде по долар парчето. С една дума, чувалът брашно, който струваше десетина долара, донесе на санитарния фонд повече от двеста хиляди долара. Рюъл Гридли почина много отдавна — тази история пак се повтаря.

В нашето училище се срещнах за първи път с евреи. Трябваше да мине известно време, за да преодолея страхопочитанието си пред тях. В моите представи евреите бяха обвити с влажния, паяжинест ореол на древността. Те ме връщаха в Египет и аз мислено се движех сред фараоните и всички останали знаменитости на онази потънала в забвение епоха. И двете еврейчета се казваха Леви.

Ние им бяхме измислили общо име, което беше единственото хубаво остроумие, родило се някога в нашия окръг. Наричахме ги Бездесни.

Спомням си имената и на други момчета от училището. Ървинг Айърс… впрочем да не се занимаваме с него, и той е мъртъв. Имаше един Джордж Бътлър, седемгодишно момче, което съм запомнил със синия му кожен колан с месингова тока. Всички го мразехме и му завиждахме за този колан. Той беше племенник на генерал Бен Бътлър и се би мъжествено при Бол Блъф и в няколко други битки на Гражданската война. И той почина преди много, много години.

Уил Боуън (отдавна мъртъв), Ед Стийвънс. (отдавна мъртъв) и Джон Бригс бяха едни от най-близките ми приятели. Джон още е жив.

В 1845 година, когато бях на десет години, в градчето избухна епидемия от шарка и взе обезпокоителни размери особено сред малките му граждани. Почти не минаваше ден без погребение и майките бяха обезумели от страх. Мама също много се тревожеше. Тя се безпокоеше за Памела, за Хенри и за мен и непрекъснато вземаше предпазни мерки да не влизаме в контакт със заразени. Като се размислех, струваше ми се, че не беше права да взима тези мерки. Според мен аз можех да измисля нещо по-умно, ако ме оставеше да действувам на своя глава. Сега вече не помня дали се страхувах от шарката, или не, но съвсем ясно си спомням, че ми беше омръзнало това напрежение непрекъснато да очакваш смъртта. Толкова ми беше омръзнало и толкова ми се искаше въпросът да се разреши веднъж завинаги независимо по какъв начин, че нямах мира ни денем, ни нощем, нямах никаква радост. Затова реших да сложа край на напрежението и да ликвидирам въпроса.

Уил Боуън лежеше тежко болен от шарка и на мен ми скимна да отида у тях и да се заразя. Влязох в къщата през главния вход, запромъквах се през коридорите и стаите, внимавайки да не ме види някой, и най-после стигнах до спалнята на Уил, която се намираше в задната част на къщата на втория етаж, и се вмъкнах благополучно в нея. Но с това моята победа се изчерпа. Само след миг майка му ме хвана, изхвърли ме от къщата, наруга ме здравата и ме отпрати. Тя толкова се бе уплашила, че едва можеше да говори, а лицето й бе побеляло като платно. Реших следващия път да бъда по-внимателен. Промъкнах се до полянката зад къщата и започнах да гледам през пролуките на оградата, докато се уверя, че положението е благоприятно. После се вмъкнах през задния двор, качих се по задната стълба до стаята и се намърдах в леглото при Уил, без никой да ме забележи. Не зная колко време съм лежал така. Помня само, че като компания Уил не представляваше никакъв интерес за мен, защото беше толкова болен, че дори не забеляза присъствието ми. По едно време чух, че майка му идва и се завих презглава, но тази хитрост не мина. Беше посред лято и завивката бе само някакъв чаршаф, тъй че всеки можеше да забележи, че под него има двама души. Не след дълго остана само един. Госпожа Боуън ме измъкна от леглото, хвана ме за яката и без да ме пусне нито за миг, ме заведе чак до къщи име предаде на майка ми ведно с мнението си за мен.

Резултатът от всичко това бе една хубава шарка, която ме доведе до прага на смъртта. Доведе ме до такова състояние, че аз не проявявах никакъв интерес към нищо това бе едно спокойно й приятно състояние на непрекъснат унес. Никога в живота си не съм изпитвал наслада, както насладата от приближаващата тогава смърт. Аз наистина умирах. Това беше повече от ясно и семейството се събра около леглото ми, за да ме изпрати на оня свят. Аз ги виждах всичките, погледът ми не бе замъглен. Всички плачеха, но какво ме засягаше това. Този плач ми направи съвсем слабо впечатление, и то само защото аз бях центърът на това развълнувано внимание, което ме радваше и гъделичкаше самолюбието ми.

Когато доктор Кънингам реши, че нищо повече не може да се направи за мен, взе, че ми сложи торбички с топла пепел — на гърдите, на китките, на глезените. И ето че за негова изненада и за голямо мое съжаление той ме измъкна от гроба и отново ме изправи на крака.

Орайън Клемънс

Брат ми, Орайън Клемънс, беше изключително своеобразна личност. Седемдесет години вече живея на този свят, но още не съм срещал човек като него.

Орайън се бе родил в Джеймстаун, щата Тенеси, в 1825 година. Той беше първородният в семейството. Между него и мен идваше сестра ми Маргарет, починала на девет години в 1839 година в онова селце Флорида, където съм се родил аз; след нея беше Памела, майка на Самюъл Е. Мофет, която цял живот боледуваше и почина миналата година близо до Ню Йорк на седемдесет и пет годишна възраст. Имахме и един брат Бенджамин, който почина в 1842 на десет години.

Детството на Орайън бе преминало в Джеймстаун, това селце с дървени къщи, сред ридовете на Източен Тенеси, населени рядко с примитивни хорица, които бяха толкова невежи и толкова малко знаеха за външния свят, колкото и дивите животни, обитатели на околните гори. Орайън е бил десетгодишен, когато нашите са се преселили във Флорида, а после в Ханъбъл. На петнадесет-шестнадесет годишна възраст го изпратиха в Сейнт Луис, където изучи печатарския занаят. Една от най-характерните му черти бе способността му да се пали. Всяка сутрин той се събуждаше запален от някаква нова идея; тя просто го изгаряше целия ден, за да угасне вечерта, а на другата сутрин, още необлякъл се, той гореше от друга. Така всяка година от своя живот той сменяше по триста шестдесет и пет нови идеи, докато едно ранно утро почина с перо в ръка, тъкмо когато набелязваше новия пожар за деня и се готвеше да се наслаждава на пламъците и дима, докато вечерта не ги потуши. Тогава беше на седемдесет и две години. Но аз забравих друга негова черта, не по-малко рязко изразена. Това бяха пристъпите на дълбока мрачност, унилост и отчаяние; те го обземаха всеки божи ден покрай увлеченията му. По такъв начин от сутрин до полунощ денят за него бе разделен… впрочем не, не разделен, а прошарен ту с ясно слънце, ту с черни облаци. Всеки ден той беше най-радостният и обнадежден човек на света и всеки ден беше най-големият нещастник.

Докато учеше печатарския занаят в Сейнт Луис, Орайън се сближи с Едуард Бейтс, който по-късно влезе в първия кабинет на Линкълн. Бейтс, изтъкнат адвокат, беше прекрасен човек, много прям и честен. Той изслушваше търпеливо всеки нов проект на Орайън, обсъждаше го с него и го потушаваше с разумни доводи и желязна логика — това в началото. Но след няколко седмици той разбра, че тези усилия са ненужни, че може да отминава без внимание проектите на Орайън и вечерта те сами ще угаснат.

По едно време Орайън реши, че трябва да стане адвокат. Господин Бейтс го насърчи и брат ми се зае да изучава право цяла седмица, след което, разбира се, го заряза и се залови с нещо друго. После реши да стане оратор. Господин Бейтс започна да му дава уроци. Учителят крачеше из стаята и четеше на глас от някаква английска книга, а после незабавно превеждаше прочетеното на френски. Неговата препоръка бе Орайън да прави същото упражнение. Макар Орайън да не знаеше френски, той се запали и се упражнява така два-три дни, но после се отказа.

В Сейнт Луис той сменяше ту едно, ту друго вероизповедание и преподаваше в неделни училища, променяйки училището с всяка смяна на вероизповеданието. Той беше не по-малко непостоянен в политическите си симпатии: днес виг, след седмица демократ, а след още една нещо друго — в зависимост от това каква новост се е появила на политическия пазар. Искам да добавя, че през целия си дългогодишен живот той непрекъснато променяше убежденията си и се наслаждаваше на тези смени на пейзажа. Но ще добавя още, че никой не се съмняваше в неговата искреност, в неговата честност; а когато ставаше дума за делови и парични отношения, никой не поставяше под въпрос неговата коректност. Независимо от вечните му капризи и лутания той имаше високи принципи, винаги високи и съвършено непоклатими. Той беше най-странното съчетание, най-странната смес, която може да се вмести в един човек. Хора с такава нагласа обикновено действуват импулсивно, без много да му мислят; такъв беше и Орайън. Всичко, което вършеше го вършеше с вътрешна убеденост, с въодушевление и безкрайна гордост, но преди да изминат и двайсет и четири часа, той си посипваше главата с пепел заради стореното, било то добро, лошо или посредствено. Песимистите се раждат такива, не се създават. Оптимистите се раждат такива, не се създават. Но аз комай не съм срещал друг човек, освен него, у когото да са заложени съвършено равни части песимизъм и оптимизъм. Ако не смятаме неговите основни принципи, той беше менлив като вода. С една-единствена дума човек можеше да го хвърли в бездната на отчаянието, а с друга — да го накара да полети в небесата. Една неодобрителна дума можеше да го съкруши, а една одобрителна — да го направи щастлив като ангел. И в тези чудеса не бива да се търси дори следа от някакъв смисъл или някаква логика; всяка дума можеше да предизвика едното или другото.

Орайън имаше и друга забележителна особеност, която бе първоизточникът на чертите, за които току-що говорих. Имам предвид неговата неутолима жажда да бъде харесван. У него имаше такъв едва ли не момичешки стремеж да бъде харесван от всеки и всички, че обикновено той бе готов само в един миг да забрави мненията си, схващанията си, убежденията си само за да получи одобрението на някого, който не е бил съгласен с него. Нека не се забравя, че говорейки всичко това, винаги изключвам неговите основни принципи. От тях той никога не се отказваше, за да угоди някому. Роден и възпитан сред роби и робовладелци, той бе аболиционист от детството до самата си смърт. И винаги правдив, винаги искрен, винаги честен и почтен. Но в по-дребните неща, в по-незначителните неща, като религия, политика и други подобни, у него нямаше поне едно мнение, което би могло да издържи неодобрението дори на една котка.

Той вечно мечтаеше; беше се родил мечтател и от време на време тази склонност му носеше неприятности. Веднъж, когато вече беше около двадесет и четири годишен и работеше като печатар, той бе осенен от романтичната мисъл да дойде в Ханъбъл, без да ни предупреди, за да поднесе един приятен сюрприз на семейството. Ако ни беше предупредил, ние щяхме да му пишем, че сме сменили квартирата, че в старата къща живее онзи грубоват и гръмогласен моряк доктор Мередит, нашият домашен лекар, и че в стаята на Орайън живеят двете стари моми, сестрите на доктор Мередит. Орайън пристигнал в Ханъбъл с параход посред нощ и с присъщото му въодушевление се отправил към къщата, тръпнейки при мисълта как ще ни изненада. Той винаги предвкусваше нещата отнапред; такава беше нагласата му. Никога не можеше да изчака самото събитие, а го изграждаше в представите си и му се наслаждаваше предварително; но понякога събитието се оказваше не толкова радостно, колкото той бе очаквал, и той съжаляваше, че не го е запазил само във въображението си, отказвайки се от действителността.

Когато стигнал до старата ни къща, той се приближил до задния вход, изул обувките си, качил се тихичко по стълбата и влязъл в стаята на двете стари моми, без да го чуе никой. После се съблякъл в тъмното, намъкнал се в леглото и усетил, че в него има някой. Това го поизненадало, но не много — помислил, че е брат ми Бен. Беше зима, леглото било топличко, а предполагаемият Бен го правел още по-топло. И тъй Орайън се унесъл в сън, доволен от постижението си и изпълнен с радостни представи за това, което ще се случи на сутринта. Обаче съдбата пожелала да се случи нещо друго, преди да се съмне. Старата мома, която той притеснил в леглото, започнала да се върти, да се протяга, а после полуразсънена изразила гласно недоволството си, че я притесняват. При звука на нейния глас Орайън се парализирал. Останал като вцепенен и не можел да си поеме дори дъх; а старата мома започнала да опипва наоколо, напипала току-що пуснатите бакенбарди на Орайън и изпискала: „Божке, мъж!“ В този миг Орайън се отърсил от вцепенението, скочил от леглото и взел да търси дрехите си в тъмното. Но и двете моми се разпищели, тъй че Орайън не успял да събере всичките си дрехи. Хукнал с това, което вече бил докопал. Стигнал до горния край на стълбата и тъкмо когато започнал да се спуща, отново се вцепенил, защото видял долу да се вие слабото жълто пламъче на свещ и Орайън разбрал, че зад нея стои стопанинът на дома. Доктор Мередит бил, кажи-речи, гол, но затова пък добре въоръжен за случая — в ръката си държал касапски нож. Орайън изкрещял нещо и това спасило живота му, защото докторът му познал гласа. После с онзи дълбок моряшки бас, от който толкова съм се възхищавал като дете, доктор Мередит обяснил на Орайън промяната, казал му къде сме се преместили и в заключение му дал съвет да се осведомява предварително, преди да предприема подобни авантюри — съвет напълно излишен, защото Орайън едва ли би имал нужда от него до края на живота си.

Баща ми почина в 1847 година и както обикновено се случва, това нещастие дойде тъкмо в момента, когато щастието бе започнало да ни се усмихва и ние се надявахме отново да заживеем прилично след няколко години жестока мизерия и лишения, до които ни доведе нечестната постъпка на Айра Стаут, комуто баща ми бе заел няколко хиляди долара — цяло състояние в онзи дни. Баща ми току-що бе избран за секретар на гражданския съд в окръга. Доходите, които носеше тази длъжност, щяха да бъдат предостатъчни за нашето непретенциозно семейство, но трябва да добавя, че баща ми се ползуваше с такова високо уважение и авторитет в окръга, че както смятаха всички, положително щеше да се задържи на този пост цял живот. В края на февруари той тръгна към центъра на окръга Палмайра, за да положи клетва. На връщане бе изминал дванадесетте мили на кон, сред виелица от дъжд и сняг и се прибра у дома полузамръзнал. Заболя от плеврит и на 24 март почина.

Така всички наши надежди за по-добър живот се превърнаха в прах и ние отново се озовахме в лапите на немотията. Така стават обикновено тези неща. Семейство Клемънс отново нямаше пукната пара.

Орайън се върна в Ханъбъл едва три-четири години след смъртта на баща ми. През това време той работеше като печатар в Сейнт Луис и печелеше пари. С тези пари издържаше майка ми и брат ми Хенри — две години по-малък от мен. Сестра ми Памела помагаше в издръжката, като даваше уроци по пиано. Така свързвахме някак двата края, но много трудно. Аз не обременявах семейството, защото веднага след смъртта на баща ми ме оставиха от училище и ме дадоха да се уча за печатар при господин Еймънт, редактор и собственик на ханъбълския вестник „Куриър“, който ми даваше обичайното за печатарски чирак възнаграждение — храна и дрехи без никакви пари. На годината се полагаха два ката дрехи, но единият никога не стигаше до чираците, а другият не се купуваше, понеже господин Еймънт имаше достатъчно стари дрехи. Той беше два пъти по-висок от мен, тъй че в ризите, които ми даваше, се чувствувах като в циркова палатка, а панталоните трябваше да запретвам до ушите си, за да са ми таман.

Господин Еймънт имаше още двама чираци. Единият от тях, Уейлс Макормик, беше седемнадесетгодишен великан. Дрехите на Еймънт му прилягаха като на калъп и той обикновено се задушаваше в тях, особено лете. Той беше възхитително същество — безразсъден, жизнерадостен, общителен, без никакви задръжки. В началото тримата чираци се хранехме в кухнята заедно със старата готвачка робиня и красивата й, умна и възпитана дъщеря мулатка. За свое собствено удоволствие — защото той никога не си даваше труд да създава удоволствие на другите — Уейлс постоянно, упорито, шумно и предизвикателно задиряше мулатката; от тия задиряния на нея чак й се приплакваше, а майката се тревожеше до смърт за дъщеря си. Тя често го молеше: „Маса Уейлс, не можете ли да се държите по-прилично?“ Поощрен от такава молба, Уейлс още по-усилено и подчертано задиряше момичето. Ние с Ралф умирахме от смях. Честно казано, майката се тревожеше само привидно. Тя знаеше много добре, че по неписаните закони на робовладелското общество Уейлс имаше право да задиря момичето колкото си иска. Обаче самата мулатка се тревожеше не на шега. Тя беше изтънчена натура и приемаше съвсем сериозно нахалните задиряния на Уейлс.

В кухнята ни хранеха много еднообразно и най-вече оскъдно. Ето защо ние си бяхме намерили начин да се снабдяваме сами, за да не умрем от глад: всяка вечер се промъквахме в мазето през един таен вход, който бяхме открили, задигахме картофи, чесън и други неща и ги занасяхме в печатницата в града, където спяхме само на едно одеяло върху пода, готвехме ги на печката и си устройвахме малки празненства. Уейлс умееше да готви необикновено вкусно картофи по някакъв само нему известен начин. Оттогава само веднъж съм ял картофи, сготвени по такъв начин. Това бе в края на 1891 година, когато германският император Вилхелм Втори покани моя милост на официална вечеря в тесен кръг. Когато на трапезата се появиха въпросните картофи, останах толкова изненадан, че забравих всякаква етикеция и извърших непростим грях — при вида на картофите нададох радостно възклицание и заговорих императора, който седеше до мен, без да изчакам той пръв да поведе разговор. Мисля, че той съвсем искрено се опита да си даде вид, че не е шокиран и разгневен, макар да беше; не по-малко шокирани бяха останалите пет-шест благородия, присъствуващи на вечерята. Те се вкамениха и езиците им се вързаха. Зловещото мълчание, което трая не повече от половин минута, щеше да продължава и до ден-днешен, ако лично императорът не бе го нарушил — никой друг не би дръзнал да стори това. Това стана към шест и половина вечерта, но ледът изчезна едва към полунощ, когато най-сетне бе стопен — или по-право размит — от щедрите потоци бира.

Както вече споменах, господин Еймънт държеше строго на икономиите. Когато на нас, чираците, биде разрешено да минем от сутерена на първия етаж и да се храним на една маса със семейството на Еймънт (при тях се хранеше и единственият словослагател, Пат Макмърей), строгите икономии продължиха. Госпожа Еймънт беше, тъй да се каже, младоженка. Тя бе достигнала до това високо звание едва напоследък, чакайки го търпеливо много и много години, и беше съпруга на място — поне според представите на Еймънт, — защото не ни поверяваше захарницата, а сама слагаше захар в кафето ни. По-точно казано, правеше някакви хватки със захарницата, но не подслаждаше кафето. На пръв поглед тя като че ли слагаше във всяка чаша по една пълна лъжичка захар, но според Уейлс това бе чиста измама. Той обясняваше, че най-напред тя потапя лъжичката в кафето, за да я намокри, след това бърка в захарницата с обърната надолу лъжичка, по която захарта полепва и се създава впечатление, че е препълнена с връх, а всъщност по нея има само тънък слой захар. Тогава това ми се струваше съвсем правдоподобно, но сега мисля, че този фокус би бил твърде труден за изпълнение и всичко е било само измишльотина на Уейлс.

Вече казах, че Уейлс беше безразсъден и не съм ви излъгал. Това беше безразсъдството на вечно кипящата, неукротима жизнерадост на младостта. Този неудържим младеж не би се спрял пред нищо, за да си достави, макар и само петминутно удоволствие. Човек никога не можеше да предугади какъв номер ще измисли. Едно от най-бляскавите му качества беше неговата безгранична, възхитителна липса на уважение, към когото и каквото и да било. За него като че ли нямаше нищо сериозно, нищо свято в тоя живот.

Веднъж в градчето ни пристигна от Кентъки широко известният тогава основател на една нова и модна секта — „камбълистите“. Появата му предизвика необичайна възбуда. Фермери със семействата си се вдигаха отнякъде си и започваха да се стичат в градчето — пешком или с каруци, — за да видят прочутия Алегзандър Камбъл и да чуят някоя негова проповед. Когато той изнасяше проповедите си в черква, мнозина оставаха излъгани в надеждите си, защото нито една от нашите черкви не можеше да побере дори половината от желаещите да го чуят. Ето защо за удобство на публиката той започна да изнася проповедите си на открито, на площада, и тогава аз за първи път си дадох сметка какво огромно население има нашата планета и каква гледка би представлявало, ако се събере на едно място.

Една от проповедите, която Камбъл изнесе, беше специално подготвена за случая. Всички камбълисти бяха изразили желание да я имат напечатана, за да могат да си я препрочитат и да я научат наизуст. За целта те бяха събрали шестнадесет долара — голяма сума тогава — и срещу тази огромна сума господин Еймънт се уговори с нашата печатница да му отпечати проповедта в петстотин бройки и да я подвърже с жълти корици. Отпечатана, проповедта щеше да представлява брошура от шестнадесет страници, размер една дванайсета от листа, а за нашата печатница това беше цяло събитие. Според нашите представи, това вече беше цяла книга и ние смятахме, че сме удостоени с честта да бъдем печатари на книги. Освен това никога преди в печатницата не бе постъпвала накуп такава сума — шестнадесет долара! Абонаментът на вестника и обявите в него не се плащаха с пари, а в натура — захар, кафе, хикорови или дъбови дърва, ряпа, тикви, чесън, дини — и само в съвсем редки случаи някой можеше да плати с пари, но тогава ние смятахме, че този човек нещо е мръднал.

Ние набрахме въпросната голяма книга — по осем страници на форма — и с помощта на наръчника по печатарство успяхме да подредим страниците и да ги вържем в съответния ред, макар че за непосветения това не беше никакъв ред. Първите осем страници вързахме и отпечатахме в четвъртък. После набрахме останалите осем страници, вързахме и тях и изкарахме шпалта. Уейлс започна да чете шпалтата и изпадна в ужас — беше допуснал грешка. Беше събота, сиреч най-неподходящото време да се изправя грешка; наближаваше пладне, а в събота следобед бяхме свободни и бързахме да отидем на риба. А Уейлс намери точно тогава да открие грешката. Той беше пропуснал две думи в една съвсем плътна страница, а още две-три страници нататък нямаше никакъв нов ред. Какво да правим? Да набираме отново всичките тези страници, за да вмъкнем двете липсващи думи? Очевидно нямаше друг изход. Но това щеше да ни отнеме цял час. А после шпалтата трябваше да се изпрати на великия Камбъл и да чакаме да я прочете и върне; ако той намереше грешки, трябваше да ги поправяме. По всичко личеше, че половината от свободния ни следобед ще отиде.

Тогава на Уейлс му хрумна бляскава мисъл. На реда, в който бяха пропуснати двете думи, се срещаше името на Исус Христос. Уейлс го съкрати по френски образец — И. Х., и по този начин се отвори място за пропуснатите думи, въпреки че тържествената фраза загуби 99 процента от своята тържественост. Изпратихме шпалтата на автора и зачакахме. Но нямахме намерение да чакаме дълго. При създадените обстоятелства ние се готвехме да се ометем и да отидем на риба, преди шпалтата да се е върнала, но не се оказахме достатъчно бързи. След малко великият Алегзандър Камбъл се появи на другия край на дългото помещение, и то с такова изражение на лицето, че всичко наоколо потъмня. С широки крачки той пристъпи към нас и изрече няколко кратки, но строги и напълно уместни фрази. Четейки своята нотация на Уейлс, той каза: „Докато си жив, никога вече не съкращавай името на Спасителя! Винаги го отпечатвай цяло.“ Той повтори това наставление няколко пъти, за да му придаде по-голяма тежест, и си отиде.

В онези дни богохулниците от нашия край по свой начин придаваха тежест на името на Спасителя, когато го употребяваха в ругатни, и сега непоправимият Уейлс се сети за това нещо. Той видя една възможност да си направи такова удоволствие, пред което дори риболовът и къпането бледнееха. И тъй той драговолно се зае с дългата, уморителна и досадна работа да пренабере тези три страници, за да поправи грешката си, и между другото да внесе подобрения и в наставлението на великия проповедник. Така това обидно „И. Х.“ се превърна в „Исус Д. Христос“. Уейлс си знаеше, че това ще му донесе големи главоболия и не се излъга. Но нима той можеше да устои? Не, той трябваше да се подчини на своя темперамент. Не помня вече какво наказание му наложиха, но каквото и да беше, то никак не го смути. Той вече си беше направил своето.

През първата година от чиракуването си в „Куриър“ извърших една постъпка, за която вече петдесет и пет години се мъча да се покая. Беше летен следобед — тъкмо време за разходка по реката и за момчешки лудории, но аз бях затворник. Другарите ми бяха излезли да си прекарат седмичната почивка, а аз седях самотен и тъжен. Този ден се бях провинил с нещо и това ми беше наказанието. Губех почивката си и трябваше да прекарам следобеда в самота. Освен мен в печатницата на третия етаж нямаше никого. Имах само една утеха и докато тя не се свърши, я използувах максимално. Това бе половината от една огромна, току-що откъсната, сочна червена диня. Дълбаейки с ножа, успях да я вместя цялата в стомаха си и така се натъпках, че сокът едва не взе да тече от ушите ми. Остана само кората, издълбаната кора. Тя беше толкова голяма, че можеше да послужи за бебешка люлка. Никак не ми се щеше да я хабя напразно, но и не можех да измисля как да я използувам по такъв начин, че да си доставя някакво удоволствие. Седях на отворения прозорец, който гледаше към главната улица. Изведнъж ми хрумна да пусна кората върху нечия глава. В мен се породиха известни съмнения дали това е много разумно — изпитвах угризения, защото по такъв начин по-голямата част от удоволствието щеше да се падне на мен, а на другия — по-малката. Но все пак реших да опитам.

Задебнах от прозореца подходящ обект — някой по-сигурен, но той не се появяваше. Всяка нова кандидатка или кандидат ми се струваше недостатъчно сигурен и аз трябваше да чакам. Но най-после се зададе подходящ човек — брат ми Хенри. Той беше най-доброто момче в целия окръг. Никога не беше напакостил някому, никога не беше обидил някого. Просто отчайващо добро момче. Той преливаше от доброта, но този път тя нямаше да го спаси. Дебнех го напрегнато как се приближава. Той вървеше бавно, унесен в приятни летни мечти, и очевидно не се съмняваше, че провидението се грижи за него. Ако знаеше къде се намирам, не би разчитал толкова на този свой защитник. Колкото повече се приближаваше, толкова повече фигурата му се смаляваше. Когато вече е почти под мен, той се превърна, кажи-речи, в точка — отгоре се виждаше само краят на носа му и ту единият, ту другият крак. Тогава аз се примерих, прецених разстоянието и пуснах кората с вътрешната страна надолу. Точността на прицела ми се оказа повече от възхитителна. Когато моят „снаряд“ излетя, на Хенри му оставаха още шест крачки и беше страшно приятно да се наблюдава как тези две тела постепенно се приближаваха едно към друго. Ако не бях изчислил точно и той трябваше да направи още седем или пет крачки, снарядът не би попаднал в целта. Но изчислението ми се оказа съвсем точно и кората го хлопна по темето и го заби до шията в земята, а самата тя се пръсна като фонтан по всички посоки. Дощя ми се да се спусна на улицата и да му изкажа съболезнованията си, но това беше опасно — той веднага щеше да ме заподозре. Аз и без това се опасявах, че той ще заподозре именно мен. Минаха два-три дни, в които аз бях нащрек, но той не обели нито дума за своето приключение и аз реших, че съм вън от всяко подозрение и че опасността е минала. Но се излъгах. Той само чакаше удобен случай. И когато този случай му се представи, Хенри ме прасна с един камък по главата, от което ми се вдигна такава цицина, че се наложи за известно време да нося две шапки. Обадих го на майка ми за това престъпление — аз все гледах да предизвикам гнева й против него, но никога не успявах. Този път, мислех си, работата е сигурна — нека само мама види тая страшна цицина. Показах й я, но тя рече, че нищо ми няма. Дори не си направи труд да ме разпита. Очевидно беше предварително убедена, че съм заслужил цицината и че този урок ще ми бъде от полза.

Към края на 1849 или началото на 1850 година Орайън заряза печатницата в Сейнт Луис, прибра се в Ханъбъл и купи един седмичен вестник — „Джърнъл“, заедно с печатницата и всички права за петстотин долара в брой.

Той взе парите на заем срещу десет процента лихва от един стар фермер на име Джонсън, който живееше на пет мили от градчето. После намали абонамента на вестника от два долара на един, намали горе-долу по същия начин и таксите за обявления и така създаде нещо съвсем сигурно, а именно: че този вестник никога нямаше да му донесе дори цент печалба.

Той ме взе от „Куриър“ и ме настани при себе си. Плащаше ми по три долара и половина на седмица, което бе необикновено висока заплата, но Орайън винаги беше щедър и великодушен към всички, освен към себе си. В дадения случай това не му костваше нищо, защото, докато работех при него, той не успя да ми плати пукната пара. В края на първата година той се усети, че трябва да прави все пак някакви икономии. Наемът за печатницата беше евтин, но не достатъчно евтин. Орайън не беше в състояние да плаща какъвто и да било наем, затова той премести цялата печатница в къщата, където живеехме, тъй че в нея вече нямаше къде да се обърнеш. Брат ми поддържа живота на този вестник цели четири години, но аз и досега не мога да си обясня как постигна това. Към края на всяка година му се налагаше да прави какво ли не, за да събере петдесетте долара лихви, които дължеше на господин Джонсън, и тези петдесет долара бяха единствените пари, които той вземаше и плащаше, докато бе собственик на вестника. Изключение правеха само парите за мастило и хартия. Този вестник се оказа жив провал. Друго и не можеше да се очаква.

В края на краищата Орайън го продаде на господин Джонсън и замина за Мъскатин, щат Айова, където стана съдружник в седмичен вестник. С такова богатство не можеше да се мисли за женитба, но за Орайън това нямаше значение. Там той се запозна с едно мило, хубаво момиче от Куинси, щат Илинойс, на няколко мили от Кеокук, и двамата се сгодиха. Той вечно се влюбваше, но по една или друга случайност досега не бе стигал чак до годеж. А този годеж не му донесе друго, освен неприятности, защото непосредствено след това Орайън взе, че се влюби в едно момиче от Кеокук — поне си въобразяваше, че е влюбен, но аз мисля, че тя проявяваше повече находчивост и въображение. Преди да се усети, той вече се бе сгодил и я за нея. И загази здравата. Не знаеше за коя да се ожени — дали за тази от Кеокук или за другата от Куинси, или пък и за двете, че да не обиди нито едната, нито другата.

Но момичето от Кеокук разреши въпроса вместо него. Тя беше властна натура и го накара да пише на момичето от, Куинси, че годежът се отменя и да й се извини. После Орайън се ожени за тази от Кеокук и двамата започнаха борба за живот — трудна борба, която не вещаеше нищо добро.

В Мъскатин бе направо невъзможно да си намерят препитание, затова младоженците се преселиха в Кеокук, та да са по-близо до роднините на жената. Там Орайън купи — разбира се, на кредит — малка печатничка за визитни картички, афиши и тям подобни. Първата му работа бе да намали цените, тъй че доходите му не стигнаха дори да плаща на чираците си. Работата продължи в този дух.

Аз не се преместих с Орайън в Мъскатин. Непосредствено преди заминаването му (мисля, че това беше в 1853 година) една нощ си обрах крушите и заминах, за Сейнт Луис. Там работих известно време в словослагателското отделение на „Ивнинг Нюз“, а после се впуснах в пътешествия, за да видя широкия свят. Широкият свят — това беше Ню Йорк, където тъкмо се бе открило неголямо международно изложение. То се помещаваше там, където по-късно построиха водоснабдителната кула и където сега се издига великолепна обществена библиотека, т.е. на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и втора улица. В Ню Йорк пристигнах с два-три долара звонк в джоба си и една десетдоларова банкнота, скрита в хастара на палтото. Хванах работа срещу мизерна надница в печатницата на Джон А. Грей и Грийн на Клиф стрийт и си намерих квартира в не по-малко мизерно работническо общежитие на Дюейн стрийт. Фирмата ми плащаше с обезценени пари и седмичната надница едва ми стигаше за храна и квартира. След това заминах за Филаделфия, където работих няколко месеца като помощник словослагател във вестниците „Инкуайърър“ и „Пъблик леджър“. Накрая заминах за Вашингтон да видя и тамошните забележителности и в 1854 година се върнах в долината на Мисисипи, докъдето пътувах три дни и две нощи, седейки, като че ли бях глътнал бастун във вагона за пушачи. Когато стигнахме в Сейнт Луис, бях изтощен до смърт. Качих се на един параход за Мъскатин и веднага легнах да спя, без дори да си съблека дрехите. Спах непробудно тридесет и шест часа.

В малката печатница на Орайън в Кеокук работих две години, без да получа пукната пара, тъй като Орайън бе неплатежоспособен както винаги. Затова пък много добре си прекарвах времето с Дик Хайъм. Какво плащаше Орайън на Дик, не зная, но по всяка вероятност Дик е получавал само голи обещания.

Една зимна утрин на 1856 или 1857 година — мисля, че беше 1856 — вървях по главната улица на Кеокук. Времето беше мразовито и по улицата не се виждаше жив човек. Вятърът навяваше сух сняг по земята, вдигаше, го на вихрушки и правеше какви ли не фигури от него, но на човек му ставаше студено само като ги гледа. Подгонена от този вятър, край мен подхвръкна някаква хартийка и се запря в стената на една къща. Нещо в нея привлече вниманието ми и аз я прибрах. Беше петдесетдоларова банкнота! За първи път в живота си виждах такова чудо, толкова пари накуп. Дадох обявление във вестниците и през следващите дни изживях мъки за хиляда долара, треперейки от страх да не би изгубилият парите да прочете обявлението и да ми отнеме богатството. Изминаха четири дни, без никой да се обади; тогава реших, че не мога да търпя повече тези мъки, бях убеден, че ако чакам още четири дни, ще се случи нещо лошо. Нужно бе да взема някакви предпазни мерки за тези пари. Ето защо купих си билет за Синсинати и заминах за там. В Синсинати работих няколко месеца в печатницата на Рейтсън и компания.

Живеещите в общежитието бяха съвсем обикновени хора от двата пола на най-различна възраст. Това бяха суетни, волни, бъбриви, жизнерадостни люде, дори добродушни, честни и дружелюбни; но всички те с едно-единствено изключение бяха скучни до смърт. Въпросното изключение беше един шотландец на име Макфарлин. Той беше четиридесетгодишен, което ще рече два пъти по-възрастен от мен, но макар да се различавахме и в много други отношения, ние веднага се сприятелихме. Аз неизменно прекарвах вечерите край огъня в неговата стая и слушах унесен безкрайните му приказки, съпроводени от приглушения тъжен вой на зимния вятър. Към десет часа той обикновено слагаше да си препече пушена херинга, тъй както я печеше един предишен мой приятел от Филаделфия — англичанинът Съмнър. Херингата означаваше, че той ще си ляга и бе сигнал за мен да си вървя.

Висок шест фута и доста слаб, Макфарлин беше сериозен и искрен човек. Той нямаше чувство за хумор и въобще не възприемаше хумора. Особената му усмивка бе израз само на неговата доброта, но аз не помня някога да съм го чул да се смее. Той не дружеше с никого от общежитието, освен с мен, при все че се държеше любезно и учтиво с всички. Имаше двайсет-трийсет дебели книги — по философия, по история, по точните науки — и начело на тази редица стояха Библията и един тълковен речник. След като изяждаше херингата, той винаги четеше в леглото по два-три часа.

Колкото и да обичаше да говори, той рядко разказваше за себе си. Ако му се зададеше някакъв въпрос, засягащ личния му живот, той не се обиждаше, но и питащият не получаваше никакъв отговор; в такива случаи Макфарлин отклоняваше въпроса, като започваше да разказва спокойно за нещо съвсем друго. Веднъж ми каза, че почти не е ходил на училище и всичко, каквото знае, го е получил чрез самообразование. Мисля, че това беше единственото му биографично откровение. Ерген ли беше той, вдовец или сламен вдовец — това си оставаше негова тайна. Обличаше се евтино, но всякога чисто и спретнато. Нашето общежитие беше от евтините; той излизаше сутрин в шест и се връщаше вечер към шест; имаше загрубели ръце, от което заключавах, че е някакъв техник, който работи по десет часа дневно за съвсем скромна надница. Обаче не успях да разбера това с положителност. Обикновено някои думички, изрази и метафори, свързани с професията, се промъкват в говора на човек и по тях можеш да разбереш с какво се занимава той. Не зная дали Макфарлин някога бе изтървал такава думичка, но аз поне не бях забелязал, въпреки че го дебнех половин година да се изпусне с нещо. Това бе чисто любопитство от моя страна, защото всъщност никак не ме интересуваше какво работи той, а просто исках да открия професията му по чисто детективски начин и се ядосвах, че не успявах. В моите очи Макфарлин беше забележителен човек, щом успяваше да избегне всякакъв разговор на професионална тема.

Той се отличаваше и с една друга, достойна за внимание черта: знаеше наизуст целия речник — от първата до последната страница. Той се гордееше открито с това свое постижение и казваше, че е невъзможно да намеря такава дума, чийто правопис и значение той да не знае. Загубих цели седмици да търся такава дума, за да го поставя натясно, но всичките ми усилия се оказаха напразни и накрая аз се предадох; той се почувствува толкова горд и толкова се зарадва, че съжалих, дето не съм се отказал от опитите си по-рано.

Макфарлин очевидно познаваше Библията не по-зле от речника. Не беше трудно да се разбере, че смяташе себе си за философ и мислител. Той винаги навеждаше разговора на сериозни и важни теми и трябва да кажа, че разговаряше на такива теми с душа и сърце и нямаше и следа от разсъдъчност и словоизлияния само заради удоволствието да слуша сам себе си.

Разбира се, неговите мисли и разсъждения говореха за един не докрай образован и съвсем недисциплиниран ум, но въпреки това понякога той стигаше, до поразителни заключения. Така например в началото на 1856 година, сиреч четиринайсет-петнайсет години преди Дарвин да удиви света е „Произхода на човека“, Макфарлин разви пред мен същата идея в нашето общежитие в Синсинати.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_16.png

В общи линии идеята беше съвсем същата, но с една малка разлика. Макфарлин смяташе, че животинският свят се е развивал на земята в течение на векове от микроскопични зародиши или може би дори само от един микроскопичен зародиш, хвърлен върху нашата планета от нейния създател още в зората на времето, и че това развитие е вървяло по възходяща линия към пределно съвършенство до момента, в който се е появил човекът; тогава тази възходяща линия е била нарушена и всичко се обърнало е главата надолу.

Макфарлин казваше, че в животинското царство единствен човекът има лошо сърце; че човекът е единственото животно, което е в състояние да изпитва злоба, завист, ненавист, чувство за мъст, омраза и егоизъм; единственото животно, което обича пиянството; почти единственото животно, което може да се търпи нечистоплътно и да живее в мръсно жилище; единственото животно, в което е развит долният инстинкт, наречен патриотизъм; единственото животно, което ограбва, преследва, потиска и избива себеподобните си: единственото животно, което похищава и поробва представителите на всяко чуждо племе.

Той твърдеше, че разумът на човека е един грозен придатък и поставя човека много по-ниско от всички други животни; че няма човек, който да не използува ежедневно разума си, за да облагодетелствува себе си за сметка на другите. Най-божественото от божествените създания използува превъзходството на своя интелект, за да свежда домашните си до положение на роби, а тези роби на свой ред потискат други, чийто интелект е по-нисък от техния.

Смъртта на Хенри

Бях чел книгата на лейтенант Хърндън, в която той описва своите изследвания на Амазонка, и ми направи силно впечатление писаното за коката. Реших да тръгна към горното течение на Амазонка, да събера кока, да започна търговия с нея и да натрупам състояние. Завладян изцяло от тази мисъл, заминах за Нови Орлеан с парахода „Пол Джоунс“. Единият от лоцманите на парахода беше Хорас Бигсби. Малко по малко се сближих с него и скоро започнах да го сменям на кормилото през деня. Когато пристигнах в Нови Орлеан, заех се да проверя има ли кораби, които да заминават за устието на Амазонка, и открих, че такива кораби нямаше и може би нямаше да има още цял век. Не ми беше дошло наум да проверя тези подробности още преди да тръгна от Синсинати и ето в какво положение се намерих: не можех да стигна до Амазонка, нямах приятели в Нови Орлеан, а парите ми вече се свършваха. Отидох при Хорас Бигсби и го помолих да ме направи лоцман. Той се съгласи да ме научи на този занаят за петстотин долара — сто в аванс. Отплавахме нагоре към Сейнт Луис, където взех пари в заем от зет ми, и сделката беше уредена. С този мой зет се бях сдобил преди няколко години. Това бе Уилям А. Мофет, търговец от Вирджиния — прекрасен човек във всяко отношение. Той беше мъж на сестра ми Памела. След година и половина станах пълноправен лоцман и работих на параходите, докато плаването по Мисисипи замря поради Гражданската война.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_17.png

В 1858 година работих като лоцман на бързия и широко известен параход „Пенсилвания“, който плаваше между Нови Орлеан и Сейнт Луис. Моят учител Бигсби ме беше отстъпил временно на един от лоцманите на „Пенсилвания“, господин Браун, и аз вече година и половина бях негов помощник. Но в началото на май 1858 година се случи една трагедия, която сложи край на живота на този прочут бързоходен параход. Описал съм всичко това в една от книгите си — „Животът по Мисисипи“. Но ми се струва, че в нея не съм разказал за моя забележителен сън. Изключено е да съм описал този сън, защото не исках майка ми да научи за него, а тя беше жива при излизането на книгата.

Бях намерил работа на брат ми Хенри на борда на „Пенсилвания“. От тази работа не се печелеше, но затова пък тя беше перспективна. Той работеше като „черен“ сметководител. Черните сметководители не получаваха заплата, но впоследствие биваха повишавани. Един черен сметководител ставаше след това трети сметководител, втори сметководител и накрая първи, което ще рече ковчежник. Хенри работеше като черен сметководител вече трети месец, когато сънувах споменатия сън. Бяхме хвърлили котва в пристанището на Сейнт Луис. Лоцманите и кормчиите нямаха никаква работа по време на тридневния престой, който правехме в Сейнт Луис и Нови Орлеан, но черният сметководител работеше от ранни зори, та чак до късна вечер на светлината на борината. Докато бяхме на котва, ние с Хенри, съвсем безпарични, спяхме у зет ни Мофет, а се хранехме на парахода. Впрочем аз спях у зет ни, но не и Хенри. Той само прекарваше вечерите у тях — от девет до единадесет, а после се прибираше на парахода, за да е готов да стане рано и започне работа.

Вечерта, когато ми се присъни тоя сън, Хенри си тръгна в единадесет, като се ръкува със семейството на сбогуване, както бе обичайно. Трябва да кажа, че ръкуването в такива случаи не беше обичай само в семейството на сестра ми, но и в цялата област — обичай на жителите на Мисури. През целия си живот не съм виждал някой от нашия род да се целуне с друг. Имаше само едно изключение: когато баща ми лежеше на смъртния одър в дома ни в Ханъбъл, той прегърна с една ръка сестра ми, притегли я към себе си, целуна я и каза: „Оставете ме да умра.“ Помня много добре това, както помня и хриповете на смъртта, които последваха тези сетни негови думи.

Сбогуването винаги ставаше в дневната на сестра ми на втория етаж и Хенри излезе оттам и се спусна по стълбата без повече сантименталности. Но майка ми го изпроводи до стълбището и оттам му каза още веднъж довиждане. Мисля, че нещо в държането на Хенри я накара да направи това и тя остана на площадката, докато той не слезе долу. Но когато стигна до вратата, Хенри се поколеба, после се върна и още веднъж се сбогува с мама.

На сутринта се събудих, след като бях сънувал един сън, толкова ясен, толкова приличен на действителност, че се обърках и не можех да реша истина ли е било това или сън. Бях видял Хенри мъртъв. Той лежеше в метален ковчег. Беше облечен с един мой костюм, а гърдите му бяха покрити с огромен букет от бели рози и една червена в средата. Ковчегът бе сложен върху два стола. Облякох се и тръгнах към вратата с намерение да вляза в другата стая при ковчега, но се разколебах. Не можех да си представя какво ще кажа на майка ми. Реших да изчакам малко, за да се подготвя за това изпитание.

Къщата се намираше на Локъст стрийт, малко над Тринадесета улица, и аз вече наближавах Четиринадесета, когато изведнъж ми просветна и разбрах, че всичко това не е истина, че е било само сън и нищо повече. Дори сега усещам онзи прилив на радост и благодарност, който ме изпълни в момента, и онази сянка от неизчезнало още съмнение, онова подозрение, че може би всичко е било все пак истина. Завтекох се към къщата на зет ми, изкачих стълбището, вземайки по две-три стъпала наведнъж, втурнах се в дневната и… въздъхнах с облекчение — там нямаше никакъв ковчег.

Направихме обикновения спокоен рейс до Нови Орлеан — впрочем не съвсем спокоен, защото по пътя аз се сбих с лоцмана Браун, който настоя да ме оставят на брега в Нови Орлеан. В Нови Орлеан аз винаги имах работа: пазех товарите от седем вечер до седем сутрин, за което получавах три долара. Тази роля на пазач изпълнявах по три нощи на всеки тридесет и пет дни. Хенри винаги идваше да ми прави компания към девет, когато привършваше собствената си работа, и ние обикаляхме стоките и бъбрехме до полунощ. Този път аз нямаше да плавам, затова вечерта преди заминаването на кораба реших да дам на Хенри някои съвети. „В случай на някакво нещастие — казах му — не губи самообладание — остави това на пасажерите, те са по паниката. А ти веднага тичай на палубата зад кормилото, където откъм левия борд се намира спасителната лодка, и чакай заповедите на помощник-капитана. Така ще можеш да помогнеш. Когато спуснат лодката във водата, гледай да настаниш в нея жените и децата, а ти няма защо да се качваш. Сега е лято, реката е широка само миля и лесно можеш да стигнеш брега с плуване.“

Два-три дни след този разговор парните котли на парахода се пръснаха на ранина при остров Шип, под Мемфис. Последвалите събития съм ги описал в „Животът по Мисисипи“. Както съм разказал в тази книга, един ден по-късно отплавах с друг параход и на всяко пристанище по пътя научавахме нови и нови вести за катастрофата, тъй че още преди пристигането ни в Мемфис знаехме вече всички подробности.

Намерих Хенри проснат върху един сламеник на пода в огромно помещение, където лежаха още тридесет-четиридесет обгорени и ранени хора. Някакъв нетактичен човек побърза да ми обясни, че Хенри е вдъхнал пара, че тялото му е много зле обгорено и няма да живее дълго. Казаха ми също, че лекарите и милосърдните сестри се грижат преди всичко за тези, които има надежда да бъдат спасени. Нямаше достатъчно лекари и сестри, затова Хенри и такива безнадеждни случаи като него получаваха помощ само между другото — когато лекарите и сестрите успяваха да се откъснат за малко от останалите ранени. Но доктор Пейтън, един чудесен, високо уважаван лекар с прекрасна душа, се отнесе с голямо разбиране към мен, взе енергични мерки за Хенри и след една седмица брат ми беше вече вън от всяка опасност. Доктор Пейтън нямаше навик да прави предсказания, които може да не се сбъднат, но една вечер към единадесет часа ми каза, че я Хенри ще бъде спасен. После добави: „Към полунощ тези нещастници в помещението ще започнат да хленчат, да бълнуват, да стенат, да викат и няма да е добре, ако този шум смути съня на Хенри. Ето защо помоли дежурните лекари да му дадат една осма гран морфин — но само в случай, че Хенри прояви признаци на неспокойство.“

Останалите подробности нямат значение. Но дежурните лекари бяха млади хора, току-що завършили медицина, и направиха грешка: нямаше с какво да премерят една осма гран морфин, та гребнаха наслуки на върха на едно ножче, но това количество се оказа голямо и фаталните последици скоро проличаха. Мисля, че Хенри почина още същата нощ на разсъмване, но не съм съвсем сигурен. Откараха го в моргата, а аз отидох у един познат и заспах като труп от умора.

Провалът на Орайън в изборите

Междувременно Орайън се въртеше в своята печатница в Кеокук, където живееше с жена си при нейните родители — уж на пансионски начала, но не вярвам да е могъл да плати нещо за този пансион. Понеже той не вземаше почти никакви пари за поръчките в печатницата, хората престанаха да дават поръчки. Той не можа да разбере, че щом се работи без печалба, качеството на работата се влошава и клиентите се виждат принудени да търсят друг, който да им изпълнява по-добре поръчките, и са готови да плащат за това по-скъпо. Орайън имаше много свободно време и отново се залови с правото. Той дори си закачи фирмичка, с която предлагаше услугите си като адвокат. Но не можа да вземе нито едно дело и никой не го потърси дори за съвет, въпреки че беше готов да работи и без хонорар и сам да купува хартията и гербовите марки. Заемеше ли се с нещо, той винаги бе ларж. Не след дълго той се пресели в едно селце на име Алегро Зандрия, на две-три мили надолу по реката, и окачи там фирмичката. Но пак никой не се хвана на въдицата. И Орайън загази здравата. Но по това време аз започнах да получавам по двеста и петдесет долара на месец като лоцман и поех издръжката му. Издържах го до 1861 година, когато неговият стар приятел Едуард Бейтс, вече министър в кабинета на Линкълн, го назначи на поста секретар на новата територия Невада и ние с Орайън потеглихме към тези краища с пощенска кола — пътя плащах аз, а той никак не беше евтин, та помъкнах със себе си всичките си спестени пари, към осемстотин долара в сребърни монети, заради които си проклех живота — толкова много тежаха. Носехме и друга подобна тежест — пълен тълковен речник. Той тежеше около хиляда паунда и щеше да ни разори, понеже компанията вземаше такса за всяка унция допълнителен багаж. С парите, които платихме за превоза на тоя речник, би могло да се издържа сума време цяло семейство; а на всичко отгоре речникът беше лош, в него нямаше нови думи, а само стари, които са се употребявали още по времето, когато Уебстър[28] е бил дете.

Управлението на новата територия Невада представляваше интересна зверилница. Губернаторът Най беше стар, закален в битките политик от Ню Йорк — политик, а не държавник. Този як старец със снежнобяла коса имаше подкупващо мило лице и грейнали кафяви очи, които изразяваха красноречиво всяко чувство, всяка страст, всяко настроение. Очите му говореха по-добре от езика, а това никак не е малко, защото той умееше да говори забележително — както в личен разговор, тъй и на трибуната. Най беше проницателен човек. Той умееше да вижда под повърхността, да прониква до същината на нещата, без човек ни най-малко да подозира това.

Когато възрастни хора обичат да си погаждат номера, това говори нещо определено за тях. Това са хора, живели в неизвестност и непознаващи света и когато възмъжеят напълно, те продължават да таят в душите си стари идеали и норми на поведение, от които биха се отказали, ако с възмъжаването би им се удала възможност да видят света и да разширят кръгозора си. В новата територия имаше много „веселяци“ от този род. Не ми е много приятно да съобщавам това, защото тези хора ми бяха все пак симпатични, но фактът си е факт. Де да можех да са разкажа нещо по-малко обидно за тях! Ако имах основание да ги нарека обирници или джебчии, това все пак би било комплимент. Бих предпочел да кажа такова нещо, но не мога — то няма да отговаря на истината. Тези хора просто умираха да погаждат номера и аз няма да се опитвам да скрия това. Иначе те бяха съвсем свестни люде честни, благонадеждни, симпатични. Но с голям успех си погаждаха номера един на друг, което будеше одобрение, възхищение и дори завист сред техните съграждани. Естествено, те горяха от желание да изпробват своето изкуство върху някоя по-едра риба, а каква по-едра от губернатора? Но тук винаги ставаха засечки. Те правиха няколко опита, ала губернаторът отбиваше тези опити, усмихвайки се мило, като че нищо не се е случило. Накрая тарторите на шегаджиите от градовете Карсън и Вирджиния влязоха в сговор, за да могат с обединени усилия да постигнат победа, че иначе изпадаха в доста жалко положение. Хората се присмиваха не на набелязаната жертва, а на самите тях. И тъй събраха се десетина от тия юнаци и поканиха губернатора на едно рядко за онова време угощение — мариновани миди и шампанско. Такива деликатеси бяха нещо съвсем необикновено за този край и хората ги виждаха по-често във въображението си, отколкото наяве.

Губернаторът ме взе със себе си и по пътя каза пренебрежително:

— Жалка история. Така никого не могат излъга. Намислили са да ме напият така, че да отида под масата, и според техните представи това ще бъде ужасно смешно. Но малко ме познават. Не за първи път пия шампанско и трябва да ти кажа, че много ми понася.

Крайният резултат от номера се видя едва към два часа през нощта. По това време губернаторът беше още съвсем бодър, занимателен, весел, доволен и трезвен, макар да беше изпил толкова, че щом се разсмееше, от очите му потичаха не сълзи, а шампанско. В същия този час последният от шегаджиите отиде при своите приятели под масата, пиян като свиня. Тогава губернаторът се обърна към мен:

— Останахме сухи, Сам. Да идем да пийнем нещо, па после ще си лягаме.

Административната си зверилница губернаторът беше подбрал измежду най-смирените свои избиратели — безобидни хорица, които му бяха помагали в предизборната кампания в Ню Йорк и на които сега се отплащаше с доста високи заплати, и то в книжни долари, които… нямаха почти никаква стойност. Тези хора едва успяваха да свързват двата края. Орайън получаваше хиляда и осемстотин долара годишно, с които не би могъл да изхрани дори своя тълковен речник. Но една ирландка, дошла в Невада със свитата на губернатора, даваше на зверилницата квартира и храна срещу десет долара седмично. Ние с Орайън също квартирувахме и се хранехме при нея. Така при този евтин живот среброто, което бях донесъл със себе си, стигна за дълго.

В началото започнах да обикалям тоя край, за да търся сребро, но в края на 1862 или началото на 1863 година след завръщането ми от Аврора станах репортер във вирджинския „Ентърпрайз“. Не след дълго от редакцията ме изпратиха в град Карсън, за да отразявам сесията на законодателното събрание. Пишех по един репортаж седмично; той излизаше в неделя, а в понеделник работата на сесията биваше възпрепятствувана поради недоволството и оплакванията на депутатите. Те вземаха думата и отбиваха ожесточено критиките на кореспондента, отрупвайки го — за по-голяма краткост в изказванията — с какви ли не „комплименти“. За да им спестя време, прибягнах до известния зов на лоцманите по Мисисипи — „марк твен[29]!“ (два фадома, или дванадесет стъпки) и започнах да се подписвам с него.

Много скоро Орайън успя да спечели благоразположението на депутатите, които, макар да нямаха вяра никому, решиха, че в него могат да имат пълно доверие. По честност той държеше палмата на първенството в този край, но това не му носеше никакви материални облаги, защото не умееше нито да увещава, нито да сплашва депутатите. С мен работата стоеше другояче. Аз всеки ден се явявах на сесията, за да разпределя справедливо, по равно похвалите и упреците и да ги лепна после на половин страница в „Ентърпрайз“. С други думи, бях влиятелна личност. Аз накарах събранието да приеме закон, който задължаваше всички корпорации в Невада да регистрират своя устав дума по дума в специална книга, чието водене бе поверено на секретаря на новата територия — сиреч брат ми. Трябва да се каже, че всички устави бяха съставени абсолютно по един и същи начин. За регистрирането на Орайън се полагаха по четиридесет цента на всеки сто думи, по пет долара за издаденото удостоверение за регистрация и тъй нататък. Всеки имаше разрешение за строеж на път с право да взема пътен данък. От пътища и помен нямаше, но, тъй или иначе, всяко разрешение трябваше да се регистрира, а за регистрацията — да се плати. Всяко лице представляваше само по себе си минна корпорация и трябваше да се регистрира и да плати. С една дума, ние благоденствувахме. Това регистриране ни носеше средно по хиляда долара на месец, и то в злато.

Губернаторът най-често отсъствуваше от Невада. Той обичаше да прескача от време на време до Сан Франциско, за да си отдъхва от цивилизацията на новата територия. Никой не роптаеше против това, защото той беше всеобщ любимец. На младини той бе работил като пощенски кочияш в Ню Йорк или някъде в Ню Ингланд и бе добил навика да помни имена и физиономии и да предразполага към себе си пасажерите. Тези качества му служеха отлично в политическото поприще и той ги поддържаше ревностно. Още през първата година като губернатор той бе успял да се ръкува с всички жители на Невада и вече познаваше всеки от пръв поглед и можеше да го назове по име. Всичките двадесет хиляди невадци му бяха лични приятели и той можеше да прави каквото си ще, без да се страхува, че те ще погледнат неодобрително на някоя негова постъпка. Когато отсъствуваше от Невада — а той обикновено отсъствуваше, — Орайън поемаше неговите функции като „изпълняващ длъжността губернатор“ — титла, която много лесно се превърна просто в „губернатора“. Съпругата на губернатора Клемънс умираше да я наричат губернаторша. Едва ли има човек на света, който да се е радвал повече на това звание. Тя така открито се прехласваше от своята роля на първа дама в обществото, че това обезоръжаваше както критикарите, тъй и завистниците. Като губернаторша и първа дама, на нея й беше нужна подходяща къща — къща, която да отговаря на високото й обществено положение — и тя без труд успя да склони Орайън да построи такава къща. Орайън въобще лесно се съгласяваше на всичко. За дванадесет хиляди долара той построи и обзаведе къща, която нямаше равна на себе си в столицата — най-модерната и най-скъпата къща.

Когато четиригодишният мандат на губернатора Най-вече изтичаше, разкри се загадката защо той се бе съгласил да напусне великия щат Ню Йорк и да се пресели в тази необитаема, обрасла с джоджен пустош. Това беше нужно, за да може да стане сенатор в Конгреса на Съединените щати. Сега оставаше само новата територия Невада да се превърне в щат. И той успя да направи това без особени усилия. Нито тази пясъчна пустиня, нито нейното рядко население бяха годни да понесат тежкото бреме на едно щатско управление, но въпреки това населението държеше на тази промяна и губернаторът спечели играта.

Изглеждаше, че и Орайън печели в тази игра, защото поради своята честност той бе не по-малко обичан от губернатора, чиято популярност се дължеше на други причини. Но в решителния момент най-неочаквано се прояви вроденото своенравие на Орайън и това го доведе до катастрофа.

С изключение на два поста в новия щат Невада — сенатор на щата (губернатора Най) и щатски секретар (Орайън Клемънс) — за всички останали длъжности в управлението имаше по няколко кандидати. Нямаше никакво съмнение, че Най ще пипне сенаторското място, а Орайън — секретарското, тъй като липсваха други кандидати. Но точно в деня, когато конгресът на Републиканската партия трябваше да определи нейните кандидати, Орайън изпадна в един от своите пристъпи на добродетелност. Той отказа да се яви на конгреса. Как ли не го убеждаваха, но напусто. Той заяви, че присъствието му на конгреса щяло да окаже влияние, а това било нечестно и непочтено и кандидатурата му не бивало да бъде опетнена по такъв начин. Това становище бе напълно достатъчно за провала му, но за да бъде съвсем сигурен този провал, същия ден Орайън биде обзет от още един пристъп на добродетелност. Години наред той имаше навика да сменя като ризите си не само своето вероизповедание, но и отношението си към въздържателските идеи. Днес той ще е пълен въздържател и най-горещ защитник на тези идеи, утре ще мине в противния лагер, после… и тъй нататък. В деня на издигането на кандидатурите той, както по-голямата част от народа, имаше добро отношение към уискито, но най-неочаквано реши да мине на позициите на най-безкомпромисните въздържатели. Как ли не го молиха и увещаваха приятелите му. Не, не можаха да го убедят да пристъпи прага на кръчмата.

На другия ден вестникът публикува списъка на издигнатите кандидати. Името на Орайън не фигурираше в този списък. Той не бе получил нито един глас.

С поемането на управлението от новите власти в щата богатите приходи на Орайън секнаха. Той остана без работа. Трябваше да се направи нещо. Той окачи адвокатската фирмичка, но не можа да събере клиентела. Чудна работа! Просто необяснимо! Дори аз не мога да дам някакво определено обяснение, а трябва да гадая: предполагам, че той бе готов да проучва всяко дело откъм двете му страни толкова старателно и толкова съвестно, че когато завършеше пледоарията си в съда, нито той, нито съдебните заседатели биха могли да кажат коя страна защищава. Клиентите вероятно откриваха тази негова особеност още докато му излагаха случая си, и се оттегляха своевременно, за да го спасят от провал.

Как помогнах на Хигби да си намери работа

Тази сутрин[30] получих писмо от моя стар другар от сребротърсаческите години Калвин Х. Хигби, от когото нямаше ни вест, ни кост цели четиридесет и четири години. Хигби се подвизава в една глава от книгата ми „В несгоди“, където описвам как с него открихме една богата жила в мината „Волният Запад“ в Аврора — или Есмералда, както тогава наричахме този край — и как, вместо да поработим десет дни на нашия периметър, както изискваха миньорските неписани закони, за да утвърдим правото си на собственост върху този изключително богат залеж, Хигби хукна да гони вятъра — да търси някакво загадъчно находище на цимент, а аз отидох до река Уокър, на десет мили от залежа, за да лекувам капитан Джон Най от остър пристъп на ревматизъм или шипове, или нещо от този род; и когато се върнахме в Есмералда, беше вече късно — нашето съкровище току-що бе преминало в ръцете на нови пришълци.

Сега ще цитирам писмото и понеже когато то види бял свят, ние с Хигби отдавна ще сме вече в гроба, ще си позволя да го възпроизведа с всичките му правописни и стилни особености, тъй като те са неразделна част от облика на Хигби. Той е честна, открита душа и неговият правопис и стил са така простодушни и непресторени, какъвто е и самият той. Хигби не се извинява за грешките в писмото и такова извинение не е нужно. Тези грешки показват ясно, че той няма образование и показват още по-ясно, че дори не се опитва да се покаже образован.

Грийнвил, окръг Плюмас, Калифорния.

15 март 1906

 

ДО САМЮ. Л. КЛЕМЪНС

ГР. НЮ ЙОРК, ЩАТ НЮУ ЙОРК

 

Оважаеми Сър

Два три пъти вече ме гонят да напиша спомини за мойто другаруване с вас в Невада в началото на шейсте години и аз реших да направя това и няколко години вече зъписвам разни случки дето ми идат наум. Но се съмнявам, че не помня точно кога вие престигнахте в Аврора и не помня кога слет ващо престигане в Невада за първи път утидохте прес Сиера в Калифорния и не помня кога точно утидохте да се грижите за болния там при река Уокър и ние загубихме Нашия пиреметър, не мислете, моля, че искам да ви открада час от славата, ас искам само да напомня някои случки дето сте ги пропуснали във вашите стати раскази и книги, които съм чел. Каквото напиша ще ви го пратя да го пригледате и ако нещо не е вред да го махнете и турите друго каквото решите. Преди няколко години мойта къща изгоря и изгоряха и сичките ми книжа, та затуй искам да ми спомните тия работи, последните две-три години ас боледувам не мога да печеля и вобще е много трудно и право да си кажа искам да опитам да напиша нещо най-вече зарат парата — и ще ви бъда много благодарен да ми кажете ващо искрено мнение за написаното и вашия съвет става ли то за весник. Испращам ви и копие от писмото на „Хералд“ което получих, когато ги питах искат ли моята статя. Чакам за одговор щом имате свободно време.

Оставам с оважение:

Х. К. Хигби

(Копие).

Ню Йорк, 6 март 1906

 

К. Х. ХИГБИ

ГРИЙНВИЛ, КАЛИФОРНИЯ

 

Ув. Сър

Много ще се радваме да получиме ваще спомини за другаруването ви с Марк Твен и ако те се укажат толкос интересни, а аз съм сигорен, че ще са интересни, весника ще ви плати много добре за тях, разбира се не мога да ви кажа точната сума, преди да съм имал възможнос да ви вида, ако ни ги испратите и ни разрешите да ги съгласуваме с господин Клемънс с одоволствие ще ви съобщим незабавно нащо решение и размер на хонурара. Ако вие имате предвит някаква опредилена сума моля да ми собщите.

С най-дълбоко оважение:

Дж. Р. Майнър редактор на неделното издание на „Ню Йорк Хералд“.

Веднага отговорих на Хигби и го помолих да ми разреши аз да водя неговите литературни дела. Лопатата той владее по-добре от мен, но когато става дума да се одере един издател, аз стоя къде-къде по-високо от Хигби.

Както личи от приложеното копие, Хигби беше поправял правописа на редактора от „Хералд“, доближавайки го до собствения си правопис. Той бе извършил това великолепно, със замах, без да се смущава. Според мен писмото беше спечелило от тези поправки. Трябва да кажа, че вече шестдесет години и дори повече аз се отвращавам от безупречния правопис, и то само защото като малък единственото нещо, което можех да върша както трябва, бе да пиша грамотно. Това не беше кой знае какво качество и аз отрано свикнах да се отнасям равнодушно към него. Може би защото способността да пишеш безпогрешно е дар божи, а не майсторлък. В майсторлъка има някакво достойнство, защото не се добива лесно, а с много труд. Когато нещо ви е дадено свише, заслугата принадлежи на небесния отец и той може би е доволен и се гордее с нея, но вие се чувствувате празен.

Хигби беше първият човек, който се възползува от моята гениална и безпогрешна система за намиране на работа. През изминалите оттогава четиридесет и четири години неведнъж съм изпробвал тази система. Доколкото си спомням, тя издържа всички проверки и аз страшно се гордея с това мое откритие и с факта, че изграждайки теорията си върху определени особености на човешката природа, се оказах изключително голям психолог.

Двамата с Хигби живеехме тогава в една колиба в подножието на планината. Вътре нямаше къде да се обърнеш и ние двамата плюс печката едва се побирахме в нея. А и не може да се каже, че беше много топла — в промеждутъка от осем сутрин до осем вечер живакът в термометъра извършваше дълго и уморително пътешествие. Заедно с Боб Хауланд и Хорейшоу Филипс ние разработвахме една сребърна жила до един хълм на половин миля от колибата. Вземайки си храна за обед, всяка сутрин отивахме на нашия периметър и по цял ден копаехме и ровехме ту обнадеждени, ту отчаяни, ту отново обнадеждени и бавно, но сигурно довършвахме последните си пари. И един хубав ден останахме без пукната пара — между другото още не бяхме извадили никакво сребро — и ни стана ясно, че ще трябва да си изкарваме прехраната по някакъв друг начин.

Аз си намерих работа на близката кварцова кариера, където трябваше да прехвърлям пясък с лопата с дълга дръжка. Как ненавиждам тоя род лопати! Така и не можах да свикна да греба с нея. В повечето случаи пясъкът изобщо не попадаше в решетото, а се изсипваше по главата ми и оттам — в гърба ми. Не помня да съм работил по-отвратителна работа в живота си, но за нея ми даваха десет долара на седмица и отделно храна. А храната не беше каква да е — освен бекон, фасул, кафе, хляб и меласа всеки ден ни поднасяха и компот от сушени ябълки, сякаш и делниците бяха недели. Но на този царски живот, на това чревоугодничество и разкош дойде краят, и то по две причини, всяка от които бе достатъчна сама по себе си. Аз бях стигнал вече до извода, че тази работа не е по силите ми; а компанията бе стигнала до извода, че няма сметка да ми плаща, за да изсипвам пясъка в гърба си. И тъй компанията ме уволни тъкмо в момента, когато сам се готвех да напусна.

Ако Хигби се беше хванал на тая работа, всичко щеше да върви както трябва, и двете страни щяха да са доволни; защото Хигби беше не мъж, а мъжище — един мускулест гигант. Той щеше да върти тая лопата като бог и да работи по дванадесет часа на ден, без дори да се запъхти. Но през това време Хигби стоеше без работа и беше се по-оклюмал. Един ден той каза отчаяно:

— Ех, да мога да хвана работа в „Пионер“.

— Какво искаш да работиш в „Пионер“? — попитах аз.

— Как какво? Физическа работа. Надницата е пет долара.

— Ако само за това става дума, аз ще ти уредя въпроса.

Хигби остана поразен.

— Искаш да кажеш, че познаваш отговорника и можеш да ме вредиш на работа? — възкликна той. — И досега си траеш?

— Не — отвърнах аз, — не познавам отговорника.

— Кого тогава познаваш? Как мислиш да ме вредиш на работа?

— Много просто. Трябва само да изпълняваш точно каквото ти кажа и още днес ще постъпиш на работа.

— Ще изпълнявам всичко, каквото и да е то — каза нетърпеливо Хигби.

— Добре. Сега иди в „Пионер“ и кажи, че търсиш тежка работа; кажи, че ти е омръзнало да лентяйствуваш, че изобщо не си свикнал да стоиш без работа и просто не те свърта; кажи, че искаш да работиш само заради удоволствието от труда и не желаеш да ти плащат нищо.

— Нищо ли? — ахна Хигби.

— Да, нищо.

— Съвсем без пари?

— Съвсем.

— Дори без храната?

— Без храната. Ще работиш безплатно. Накарай ги да разберат добре, че искаш да работиш напълно безплатно. Като те види каква си хала, отговорникът ще разбере какъв късмет му се е паднал. И ще ти даде работа.

— Да, доходна работа, няма що — възропта Хигби.

— Уж обеща да изпълняваш всичко, каквото ти кажа, а вече негодуваш. Ти винаги си държал на думата си, Хигби. Хайде заминавай и почвай работа.

— Отивам — съгласи се той.

Аз много се тревожех какво ще излезе от всичко това, но не издавах тревогата си. Давах си вид, че съм напълно убеден в успеха на моя план, но в действителност се тревожех много. И все пак вярвах, че познавам достатъчно добре човешката природа: та кой ще се откаже от работник с такива невероятни мишци, готов при това да работи безплатно? Минаваше час след час, а Хигби не се връщаше. Надеждата ми в успеха растеше. Започна да ме изпълва увереност. Надвечер Хигби се прибра и аз с радост научих, че съм предвидил всичко съвсем точно и плановете ми са се увенчали с успех.

В началото отговорникът се объркал и не знаел как да погледне на предложението на Хигби, но скоро се съвзел и казал, че ще се радва да вземе Хигби на работа и да му достави удоволствието, което търси.

— Колко време ще продължава това? — попита Хигби накрая.

— Няма да мърдаш оттам — казах аз. — Ще работиш яко, все едно че ти плащат редовна надница. И никакво оплакване; да не си им споменал за надница или дори за храна! Така ще продължава ден, два, три, четири, пет, шест — в зависимост от характера на отговорника. Някои я отговорници се предават след два-три дни. Ще се намерят и такива, които да издържат една седмица. Но много трудно ще се намери такъв, който да издържи цели две седмици, без да го загризе съвестта, и да не ти предложи заплата. Но да речем, че в случая имаме работа с такъв, „двуседмичен“, отговорник. Дори така да е, пак няма да чакаш пълни две седмици. Защото навсякъде ще се разчуе, че, най-добрият работник толкова обича труда, та е готов да върши с радост всякаква работа, без да му плащат. И тогава на теб ще започнат да гледат като на някакво чудо. Работниците от другите мини и кариери ще заприиждат да видят с очите си това чудо. Ти можеш да изкараш сума пари, ако сложиш входна такса, но не ти препоръчвам. Дръж високо своето знаме. Когато другите отговорници видят каква грамада си, ще разберат, че струваш за двама, и ще ти предложат да работиш при тях за половин надница. Ти няма да приемаш, а първо ще съобщиш на своя отговорник за тези предложения. Дай му възможност да прояви благородство и да ти предложи поне колкото тях. Не стори ли това, приемаш кое да е от останалите предложения. Помни ми думата, Хигби, най-малко след три седмици ти ще бъдеш отговорник и ще получаваш най-високата надница в тоя край.

Всичко излезе точно тъй, както го предвиждах, и аз заживях безгрижно и въпреки че нямах работа, не ми идваше наум да изпробвам върху себе си своето гениално откритие. Щом Хигби работеше, нямаше нужда аз да работя. Една заплата стигаше за нашето малко семейство. Месеци след това аз живеех господарски, четях книги и вестници и всеки ден лапах компот от сушени ябълки, сякаш делниците бяха недели. Какво повече му трябва на човек от това? Хигби беше широк човек — как нито веднъж не се оплака, как нито веднъж не ми загатна да си потърся работа по моя способ!

Това трябва да беше в 1862 година. Разделих се с Хигби в края на същата година — или не, май че беше в началото на следващата — и заминах за град Вирджиния. Редакцията на „Териториъл ентърпрайз“ ме беше поканила да замествам Уилям Райт, единствения щатен репортер на вестника, който излизаше в тримесечна отпуска, за да види семейството си в Айрва. Впрочем всичко това съм го описал в книгата си „В несгоди“.

Оттогава — вече четиридесет и четири години — не съм виждал Хигби.

Дуели

В онези далечни години дуелите изведнъж станаха мода в Невада и към 1864 всеки гореше от нетърпение да си опита силите в този нов спорт, защото невъзможно бе човек да уважава истински себе си, ако не е убил или осакатил някого на дуел или сам той не е бил убит или осакатен.

По това време аз работех вече втора година като редактор на градската хроника във вестника на господин Джо Гудман — „Ентърпрайз“, излизащ в град Вирджиния. Бях амбициозен в много отношения, ала новата мода не можа да ме съблазни. Нямах никакво желание да се бия на дуел. И съвсем не възнамерявах да хвърля ръкавицата някому. Разбирах, че не заслужавам уважение, но пък мисълта, че животът ми не е застрашен от нищо, ми носеше известно успокоение. Аз се срамувах от себе си, колегите от редакцията също се срамуваха от мен, но тъй или иначе понасях това положение. Отдавна бях свикнал да се срамувам от себе си — за това винаги имаше повод, — тъй че сегашното положение не беше нещо ново за мен. И аз лесно се помирих с него.

Във вестника работеше Плънкет. Във вестника работеше и Р. М. Дагет. И единият, и другият се бяха мъчили неведнъж да излязат на дуел с някого, но досега това не им се бе удало и те трябваше да чакат. Гудман беше единственият човек от редакцията, който бе направил нещо за престижа на нашия вестник. Наш конкурент беше вестник „Юниън“. Известно време той се списваше под редакцията на Том Фич, когото наричаха „Златоустия от Уисконсин“ — той беше роден в този щат. Фич упражняваше ораторското си изкуство по уводните колони на своя вестник, но господин Гудман го извика на дуел и с един куршум угаси тази му страст. Спомням си каква радост беше в редакцията, когато Фич прие хвърлената ръкавица. Вечерта седяхме до късно и се съсипахме да славословим Джо Гудман. Той беше само двадесет и четири годишен; на него му липсваше онази мъдрост, която притежава човек на двадесет и девет години, но той беше толкова доволен, че е именно такъв, колкото аз, че не съм.

Гудман си избра за секундант майор Грейвс (името на майора не беше точно така, но нещо подобно — забравил съм го вече). Грейвс се зае да посвети Джо в изкуството на дуела. Той беше служил при Уокър[31] — „сивоокия избраник на съдбата“, и бе участвувал във всичките му разбойнически нападения в Централна Америка. Само този факт дава достатъчно добра представа за майора. Да се каже, че човек е служил като майор при Уокър и е излязъл от всички битки удостоен с похвали от Уокър — това означава, че този човек е не просто храбрец, а храбрец в пълния смисъл на думата. Всички служили при Уокър бяха такива.

Познавах отблизо семейство Гилис. Бащата заедно с един от синовете си участвува в целия поход на Уокър. Те се биха в паметното сражение при Пласа и удържаха докрай, както и всички хора на Уокър, въпреки решителното превъзходство на противника. Синът падна убит до баща си. Един куршум улучи бащата в окото. Старият — още тогава той беше вече стар — носеше очила и куршумът заедно с парче стъкло бе влязъл в черепа му и заседнал там. Той имаше и други синове — Стийв, Джордж и Джим, съвсем млади, още деца, които също искаха да участвуват в похода на Уокър, защото бяха наследили безстрашния дух на баща си. Но Уокър не рачи да ги вземе; каза, че това е сериозна работа, в която няма място за дечурлига.

Майорът беше величествен старец с великолепна, пълна с достойнство, внушителна военна осанка и по природа и възпитание бе внимателен, учтив, приветлив, обаятелен; той имаше едно качество, което съм срещал само у още един човек — Боб Хауланд, едно необяснимо качество, което се криеше в погледа; и когато този поглед се насочеше предупредително към отделен човек или дори към цял взвод, това бе напълно достатъчно. Човек с такъв поглед няма защо да носи оръжие; той може да излезе срещу въоръжен главорез, да го укроти и вземе в плен, без дори да продума. Веднъж видях как Боб Хауланд направи подобно нещо, а той беше слабичко, добродушно, кротко, мило човече — едно джезве кокали — с благи сини очи, които с един поглед можеха да ти спечелят сърцето или да го смразят — в зависимост от случая.

Майорът накара Джо да застане прав и на петнадесет крачки от него постави Стийв Гилис; после накара Джо да се обърне с дясното рамо към Стийв, да зареди револвера — цяло чудовище — и да го държи с дулото надолу, прилепен до крака; след това обясни, че именно това е правилното положение и че възприетият начин във Вирджиния (тоест да се вдига оръжието високо във въздуха и после да се спуска бавно с прицел към противника) е съвършено неправилен. При команда „едно!“ вдигате бавно револвера, мерейки се в желаното място. След малко следва: „Две, три — огън — стоп!“ При думата „стоп“ вече може да стреляте, но не по-рано. След тази дума обаче се позволява да изчакате колкото искате. Освен това, когато започнете да стреляте, имате право да тръгнете напред и да стреляте ходом колкото ви душа иска — ако това изобщо ви пълни душата. В това време противникът, ако е инструктиран правилно и знае правата си, също настъпва към вас и стреля, тъй че като нищо може да стане по-голямо или по-малко нещастие.

Когато Джо вдигна револвера, дулото му, естествено, бе насочено към гърдите на Стийв, но майорът възрази:

— Не, това е неправилно. Можете да рискувате своя живот, но не и живота на противника. Ако останете жив след дуела, цял живот ще ви преследват кошмарни спомени и няма да имате мира. Мерете се в крака на противника, само не в коляното или над коляното, защото това са опасни места; мерете се под коляното. Осакатете го, но гледайте да остане нещо от него, че да му се радва майка му.

Благодарение на тези наистина мъдри и превъзходни съвети Джо успя да улучи противника си под коляното, от което той окуця за цял живот. А самият Джо загуби само кичур коса, но тогава това не беше чак такова голямо нещастие, каквото би било сега. Защото когато го видях преди година в Ню Йорк, цялата му растителност бе отишла по дяволите, освен едни ресни околовръст, над които се издигаше като купол голото му теме.

Една година след този дуел дойде и моят ред, въпреки че аз съвсем не се стремях към това. Гудман отиде да прекара седмичната си почивка в Сан Франциско и ме остави да го замествам като главен редактор. До този момент аз си мислех, че това е лесна работа: какво друго върши главният, освен дето пише по една уводна на ден? Но скоро трябваше да се откажа от това предубеждение. Още първия ден загазих, защото не можех да измисля никаква тема за уводната. После ми дойде наум, че сме 22 април 1864 година — следователно на другия ден е тристагодишнината от рождението на Шекспир. А каква по-хубава тема от това? Грабнах енциклопедията, разгърнах я и разбрах що за личност е бил Шекспир и какво е направил, след което заех тези сведения и ги поднесох на публиката; а едва ли можеше да се намери публика, която толкова да се нуждае от сведения за Шекспир. Делото на Шекспир не беше достатъчно за една нормално дълга уводна статия, затова аз я допълних с дела, които съвсем не бяха негови — и в много отношения тези добавки бяха много по-съществени, по-интересни и забавни дори от най-добрите негови постижения.

Но на другия ден пак загазих. Нямаше повече шекспировци. Нито в историята на миналото, нито в перспективите на бъдещето можеше да се намери нещо подходящо за уводна статия и за нашенските читатели. Оставаше само една тема. И тази тема беше господин Леърд, собственик на вестник „Юниън“. Неговият главен редактор също бе заминал за Сан Франциско и Леърд опитваше силите си в редакторското поприще. Аз подкачих господин Леърд с няколко любезности, каквито обикновено се разменяха между местните журналисти, и на другия ден той ми отговори с най-ожесточени нападки. Ние зачакахме господин Леърд да ми хвърли ръкавицата, защото според всички правила — според етикета на дуела, преразгледан, допълнен и усъвършенствуван от нашите дуеланти — ако обидиш някого, съвсем не е достатъчно той да ти отвърне в същия обиден тон; етикетът изискваше той да те извика на дуел. И тъй ние зачакахме поканата и чакахме цял ден. Но тя не идваше. Денят вече преваляше, изтичаха последните часове, а покана все още нямаше и сътрудниците се отчаяха. Те паднаха духом, а аз се радвах и с всеки изминал час се чувствувах все по-добре и по-добре. Те не можеха да разберат това мое състояние, но аз го разбирах. Моят характер ми даваше възможност да се радвам, когато другите се отчайват.

Накрая видяхме, че няма друг изход, освен да зарежем етикета и сами да изпратим покана на господин Леърд. Щом стигнахме до това решение, момчетата се развеселиха, затова пък аз започнах да губя настроение. Но в такива случаи човек зависи изцяло от приятелите си и не му остава друго, освен да се подчинява на това, което те сметнат за най-правилно. Поканата написа от мое име Дагет, защото той имаше необходимия език, убедителния език, който на мен ми липсваше. Дагет заля господин Леърд с поток зловонни епитети, пълни с жлъч и злоба, които трябваше да подействуват убедително. Стийв Гилис, моят секундант, занесе поканата и се върна да чака отговора. Но отговор нямаше. Момчетата побесняха, но аз запазвах спокойствие. Стийв занесе втора, още по-остра покана и пак зачакахме. И пак не дойде отговор. Настроението ми съвсем се възвърна. Дори започнах да проявявам интерес към поканите. Преди никога не бях се интересувал от подобни неща, но сега ми се струваше, че мога да си създам голямо име, без това да ми коства нещо, и с всяка неприета покана аз се радвах все повече и повече; към полунощ започнах да си мисля, че няма нищо по-примамливо на тоя свят от възможността да се биеш на дуел. И аз настойчиво карах Дагет да пише покана след покана. Но май се престарах: накрая Леърд прие. Трябваше да се досетя, че ще стане така — Леърд не беше човек, на когото можеш да разчиташ.

Моите хора изпаднаха в неописуем възторг. Те ми помогнаха да си напиша завещанието — още една неприятност, като че ли не ми стигаха другите. После ме изпратиха до дома. Цяла нощ не мигнах — не исках да спя. Толкова неща трябваше да обмисля, а ми оставаха по-малко от четири часа — трагедията бе обявена за пет часа, а един час — от четири до пет — трябваше да се упражнявам в стрелба и да запомня с кой край на револвера следва да се меря в противника. В четири се отправихме към една тясна клисура на около миля от града и по пътя взехме за временно ползуване една врата от плевник, която щеше да ми служи за мишена — взехме я от някакъв човек, заминал на гости в Калифорния. Закрепихме права тази врата и в средата й опряхме летва от стобор. Летвата трябваше да представлява господин Леърд, въпреки че той беше много по-дълъг и тънък от нея. Най-добре би било в него да стреля едновременно цял взвод, но дори тогава куршумите пак биха се отплесвали от него — по-неподходяща материя за дуел човек не би могъл да си представи. Започнах с летвата. Не можах да я улуча. Тогава опитах във вратата. И нея не можах да улуча. Опасност имаше само за тези, които не бяха успели да се отдръпнат по-далеч от мишената. Отчаях се съвсем. След малко чухме изстрели в съседния дол. Веднага разбрах каква е работата: шайката на Леърд го обучаваше в стрелба. Сигурно и те бяха чули моите изстрели и щяха да дойдат да видят какъв рекорд съм поставил — и да проверят какви са изгледите им за успех. Уви, аз не можех да се похваля с никакъв рекорд; и си дадох сметка, че ако Леърд дойде насам и види вратата, на която нямаше дори и драскотина, той ще бъде обзет от такова желание да се бие, каквото изпитвах аз в полунощ, преди да беше приета моята нещастна покана.

Но ето че в този миг някаква птичка, не по-голяма от врабче, кацна на един храст на тридесетина крачки от нас. Стийв измъкна револвера си и й отнесе главата. Това беше стрелец, а не като мен. Завтекохме се към храста да вземем птичката и точно в този момент иззад хребета се зададе Леърд с неговите хора. Когато секундантът му видя обезглавеното птиче, побеля като платно и явно се развълнува.

— Кой свърши тая работа? — попита той.

Преди да съм си отворил устата, Стийв каза съвсем спокойно, сякаш нищо особено не бе се случило:

— Клемънс.

— Изумително! — възкликна секундантът. — От какво разстояние я удари?

— Не много голямо — трийсетина крачки — отвърна Стийв.

— Удивителна точност! — продума пак секундантът. — И често ли има такива попадения?

— От пет изстрела четири — отвърна вяло Стийв. Мошеникът му с мошеник, лъжеше на поразия, но аз не обелих дума.

— Та това е изумително постижение! — възхити се пак секундантът на Леърд. — Пък аз мислех, че той не може да умери и черква.

Останах изненадан от неговата проницателност, но си замълчах. Те побързаха да си тръгнат. Секундантът поведе господин Леърд, чиито крака не го държаха много здраво, и Леърд скоро ми изпрати собственоръчно написана бележка, че не е съгласен да се бие с мен на дуел при каквито и да било условия.

И тъй животът ми бе спасен — спасен само по една случайност. Не зная какво е мнението на птичката за тази намеса на провидението, но аз се чувствувах преспокоен и предоволен. Впоследствие разбрахме, че Леърд е улучвал целта четири пъти от шест изстрела. Ако дуелът се беше състоял, той така щеше да ми надупчи кожата, че всичките ми принципи щяха да изтекат.

Към обед целият град знаеше вече, че аз съм изпратил покана за дуел, а Стийв Гилис я е връчил. По новия закон за това ни се полагаха по две години в дранголника. Губернаторът Норт не ни изпрати съобщение, но един от най-близките му хора ни съобщи някои неща. Той каза, че няма да е зле да напуснем щата с първия дилижанс. Дилижансът заминавал в четири часа на другата сутрин. През това време властите щели да ни търсят, но не много старателно: обаче ако ни откриели в щата след заминаването на дилижанса, щели сме да станем първите жертви на новия закон. Губернаторът горял от желание да принесе някого в жертва на този закон и непременно щял да ни наложи най-голямото наказание — две години затвор. Нямало да ни прости за нищо на света.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_18.png

По всичко личеше, че нашето присъствие в Невада не бе желателно повече. Целия този ден си седяхме у дома, вземайки всички предпазни мерки. Само веднъж Стийв прескочи до хотела да се види с един друг мой клиент — господин Кътлър. Защото Леърд не беше единственият, когото се постарах да поправя, докато заемах редакторското място. Аз бях взел мярка и на неколцина други и им бях вдъхнал нов живот с моите разгорещени критики и порицания; тъй че когато оставих редакторското перо, имах да вземам два дуела и четири боя с камшик. Към последните не проявявахме особен интерес, те нямаше да ни донесат слава, затова не държахме много на тях. Но честта налагаше да обърнем внимание на втория дуел. Господин Кътлър беше дошъл от град Карсън и от хотела беше пратил по човек покана за дуел. Стийв отиде при него да го успокои. Стийв тежеше само деветдесет и пет паунда, но целият щат знаеше, че с юмруците си той може да се справи с всеки, независимо колко тежи и каква тренировка има. Стийв беше от рода Гилис, а когато един Гилис речеше да отиде при някого с някакво предложение, това означаваше, че работата е сериозна. Още щом разбрал, че Стийв е мой секундант, Кътлър се укротил: станал спокоен, разумен и го изслушал внимателно. Стийв му дал петнадесет минути да напусне хотела и половин час да напусне града — иначе, казал, не отговарям за последиците. Така и този дуел завърши успешно, защото господин Кътлър на бърза ръка си обра крушите и замина за Карсън, разкаян и напълно преобразен. Оттогава не ми се е случвало да се разправям с дуели. И ги отричам напълно. Смятам, че дуелите са неразумна работа, и разбирам колко опасни са за живота. Ако сега някой реши да ме извика на дуел, ще го хвана кротко за ръчица, ще го заведа в някое тихо, глухо местенце и ще го убия. Но въпреки всичко аз винаги проявявам жив интерес към чуждите дуели. Човек обикновено се интересува от геройски подвизи, каквито самият той понякога е извършвал.

Брет Харт

След като напуснах Невада, станах репортер в санфранциския вестник „Морнинг кол“. Нещо повече — аз бях репортерът на вестника. Друг нямаше. За един човек работата беше достатъчна, дори предостатъчна, но за двама щеше да бъде малко — така поне смяташе господин Барис, а той бе собственик на вестника и следователно можеше да прецени това по-добре от всеки друг.

Към девет сутрин трябваше да отивам в полицейския участък, където в течение на един час описвах накратко в бележника си кавгите от предната вечер. Кавги ставаха обикновено между ирландци или между китайци, а понякога, за разнообразие, между ирландци и китайци. Всеки ден свидетелите повтаряха едни и същи показания, затова ежедневната процедура беше убийствено еднообразна и отегчителна. Само един човек, струва ми се, намираше нещо интересно в тази процедура — преводачът на съда. Той беше англичанин, който владееше свободно петдесет и шест китайски диалекта. Всеки десет минути той трябваше да минава от един диалект на друг и това упражнение му действуваше така съживително, че той никога не се одремваше — за разлика от репортерите. От участъка се отправяхме към по-горните съдебни инстанции, за да разберем какви присъди са били произнесени предния ден. Всичко това спадаше към редовните новини. За репортерите съдилищата бяха непресъхващ извор на информация. През останалата част от деня ние кръстосвахме града от единия до другия край и събирахме какъвто ни падне материал, за да запълним колоната си — и ако нямаше пожари, сами ги предизвиквахме.

Вечер обикаляхме шестте театъра един след друг: седем вечери в седмицата, триста шестдесет и пет в годината. Във всеки театър се задържахме не повече от пет минути — колкото да хвърлим един бегъл поглед на пиесата или операта, а после правехме „преглед“, както се казва, на тези пиеси и опери и всяка вечер от началото до края на годината изтезавахме мозъците си, мъчейки се да кажем за представленията нещо такова, което да не е било казано поне двеста пъти. Оттогава изминаха четиридесет години, но и до ден-днешен аз не мога да мина покрай театър, без да ме „среже нещо под лъжичката“, както казваше Чичо Ремъс, а какво става в самия театър, почти нямам представа, защото много рядко влизам вътре и дори да изпитам такова желание, никак не ми е трудно да го преодолея.

След като тичах от девет сутрин до единадесет вечер, за да събера материал, аз вземах перото и размазвах по хартията в думи и изречения събраната кал, като гледах да заеме колкото е възможно по-голяма квадратура. Това беше робски труд, тъп труд, лишен от всякаква привлекателност. Това беше същинска каторжна работа за един лентяй, а аз бях лентяй по рождение. Сега не съм по-мързелив, отколкото бях преди четиридесет години, но то е, защото още преди четиридесет години бях достигнал крайния предел на мързела. Човек не е в състояние да надхвърли възможностите си.

Най-после се случи едно интересно събитие. Една неделя видях как няколко хулигани гонеха и замеряха с камъни някакъв китаец, натоварен до ушите с бельото на своите клиенти християни, а полицаят просто наблюдаваше тази гледка и се забавляваше с нея. Пръста си не помръдна дори. Описах това произшествие с много страст и свещен гняв. Обикновено не четях сутрин във вестника това, което съм писал предната вечер, защото то винаги ми се струваше измъчено и мъртво. Но в тази дописка бях вложил много душа. Тя беше написана с жар и аз дори смятах, че има и литературни качества, затова на сутринта започнах трескаво да я търся във вестника. Но я нямаше. Тя не излезе нито на втория, нито на третия ден. Тогава отидох в печатницата и я намерих между отхвърлените материали. Поисках обяснение. Метранпажът ми каза, че господин Барне я прочел на коректура и наредил да се свали. И господин Барне дори изложи съображенията си — пред мен ли, пред метранпажа ли, не помня вече, но от комерческо гледище те бяха напълно основателни. Според него „Морнинг кол“, подобно на тогавашния „Ню Йорк сън“, бил вестник на перачките, което ще рече, вестник на бедните — единственият евтин вестник. Той съществувал благодарение на бедните и или трябвало да се съобразява с техните предразсъдъци, или да загине. Ирландците бяха бедняци. Те били главната опора на „Морнинг кол“ и без тях вестникът нямало да просъществува и месец, а те ненавиждаха китайците. Моята остра бележка щяла да разгневи целия ирландски кошер и да нанесе сериозни щети на вестника. Ето защо „Морнинг кол“ не можел да си позволи да публикува статии, осъждащи хулиганските нападения над китайци.

В онези години аз се ръководех от възвишени мисли. Сега вече съм надживял тези неща, но тогава бях неблагоразумен. Онзи ден „Ню Йорк сън“ помести дописка от лондонския си кореспондент, която ми помогна да разбера колко струвам. Кореспондентът изрежда някои явления у нас, в Америка, през последната година като например пълното разложение на големите ни застрахователни компании, в които най-видните представители на деловия свят са превърнали кражбата в своя законна професия; разкритите безсрамни злоупотреби, огромни злоупотреби с такива големи общини като филаделфийската, сейнтлуиската и други; разкритите напоследък милионни злоупотреби в железниците и други по-малки мошеничества, извършвани от единия до другия край на Съединените щати; и накрая изнесената от Ъптон Синклер най-престъпна, най-невероятна, най-убийствена афера — мошеничествата на Месния тръст[32], чието разкриване принуди президента да поиска от противящия се Конгрес да гласува закон, който да избави Америка и Европа от милостта на лекарите и гробарите.

По думите на този кореспондент Европа започва да се и съмнява дали в Съединените щати може да се намери поне един честен мъж. До преди една година бях убеден, че освен мен по цялата американска земя няма такъв човек. Но впоследствие и това изключение отпадна и сега мога да кажа твърдо, че в Америка няма нито един честен и мъж. Аз държах първенството години наред. Обаче през януари и аз се сгромолясах на дъното ведно с Рокфелер, Карнеги, Гулдовци, Вандърбилтовци[33] и други професионални мошеници — за да не платя данъците си, дадох лъжлива клетва, подобно на най-безскрупулните от тази шайка. Така Америка претърпя огромна загуба, защото аз бях незаменим. Ще са нужни най-малко петдесет години, докато се намери мой приемник. Според мен цялото население на Съединените щати — с изключение само на жените — е разкапано до мозъка на костите, когато се касае за долари. Не забравяйте, че говоря тези неща като покойник. Иначе бих сметнал за нетактично жив човек да дава гласност на подобни мисли.

Както вече казах, преди четиридесет години се ръководех от по-възвишени цели и разбрах в какво позорно положение съм изпаднал — да бъда роб на вестник като „Морнинг кол“. Ако бях още по-възвишен, щях да зарежа това топло местенце, да напусна и да гладувам — както всеки друг герой. Ала нямах никакъв жизнен опит. Подобно на мнозина, аз мечтаех да бъда герой, но нямах никаква практика в тази насока и дори не знаех откъде да започна. А никак не ми се щеше да започвам с глад. Един-два пъти в живота си почти бях стигал да такова положение и не може да се каже, че ми беше много приятно да си спомням за това. Знаех, че ако напусна, трудно ще намеря друга работа. Да, знаех го много добре. Затова преглътнах обидата и останах в „Морнинг кол“. Но ако по-рано проявявах твърде малко интерес към своето „производство“, сега вече не проявявах никакъв. Продължих да работя, обаче без всякакво желание, и резултатите не закъсняха да се проявят. Започнах да гледам съвсем през пръсти на работата си. Както вече споменах, работата беше много за един човек. А сега я вършех така, че съвсем очевидно бяха нужни двама, дори трима души. Даже Барне, забеляза това и ми каза да си намеря помощник за половин надница.

Долу в счетоводството работеше един дългуч — добродушно, услужливо, ограничено момче, което получаваше много малко, почти нищо, и то без храна и квартира. Един нахакан хлапак, пак от счетоводството, който не цепеше басма никому, все се подиграваше на дългуча и му беше измислил прякор — много сполучлив и подходящ прякор, но не мога да ви обясня защо, понеже не означаваше нищо. Той му викаше Смиги Макглюръл. Предложих на Смиги да ми стане помощник и той прие с радост и благодарност. И се хвърли в работата с десеторно по-голяма енергия от мен — доколкото в мен беше останала някаква енергия. Той не блестеше с ум, но за един репортер в „Морнинг кол“ не бяха нужни умствени способности и момчето се справяше чудесно със задълженията си. Постепенно започнах да му прехвърлям все повече и повече от моята работа. Беше ме налегнал такъв мързел, че след един месец Смиги вършеше вече цялата работа. И стана напълно ясно, че той може да поеме цялата работа и дори повече, от което следваше, че аз съм ненужен.

Именно в този критичен момент се случи интересното събитие, за което споменах преди малко: господин Барне ме уволни. Това е първият и последен път в живота ми, когато съм бил уволняван, и макар да съм вече в гроба, още ме боли, като се сетя. Той не ме изхвърли грубо. Това не беше в характера му. Господин Барне беше едър хубав мъж, добролик, учтив и безупречен в облеклото. Той не би могъл да каже някому груба, обидна дума. Той ме повика деликатно настрани и ме посъветва да напусна. Все едно че баща съветваше сина си за негово добро. И аз го послушах.

Останах на улицата. Но аз бях получил презвитерианско възпитание и знаех, че „Морнинг кол“ ще го сполети беда. Познавах пътищата на провидението и бях сигурен, че тази несправедливост няма да остане ненаказана. Не можех да предвидя кога ще дойде възмездието и каква форма ще приеме, но бях твърдо убеден, че рано или късно то ще дойде. Не можех да кажа веднага върху Барне ли ще се стовари то или върху неговия вестник. Но виновният беше Барне, а аз знаех, че винаги бива наказван невинният — следователно не можеше да има съмнение, че един ден за престъплението на Барне ще пострада вестникът.

Така и стана! На една от първите снимки, които получих неотдавна[34], сред развалините на града стърчеше като паметника на Вашингтон сградата на „Морнинг кол“; впрочем от самата сграда нямаше нищо, стърчеше само нейният железен скелет! И тогава именно си казах: „Незнайни са пътищата на провидението!“ Знаех си аз, че ще стане така. Знаех го цели четиридесет години! През всичкото това време нито веднъж не загубих доверие в провидението. Възмездието се забави повече, отколкото очаквах, но затова пък се оказа крайно внушително и задоволително. Някому може да се стори странно, че провидението трябваше да съсипе цял един град с четиристотин хиляди жители, за да разчисти четиридесетгодишни сметки между един нищо и никакъв репортер и един вестник, но аз не виждам нищо чудно в това, защото цял живот съм бил възпитаван в презвитериански дух и зная как стават тези неща. Зная, че в библейски времена, когато някой извършел грях, почти неминуемо бивало изтребвано цялото му племе ведно с добитъка и всичко живо. Зная, че провидението не му мисли много, стига да му падне в ръцете някой от близките на виновния. Спомням си, че в „Магналия“[35] се разказваше за някакъв човек, който изругал на връщане от вечерна молитва и само след девет месеца бил наказан от небето. Страшна болест поразила жена му й седемте му деца и те взели да мрат едно след друго, докато накрая той останал съвсем сам. Разбирам, че целта е била да се накаже този човек и ако той имаше поне малко мозък, щеше да разбере, че тази цел е постигната, макар и за сметка на невинни хора.

В онези далечни дни счетоводството на „Морнинг кол“ се намираше на първия етаж, а над него беше канцеларията на управителя на Монетния двор на Съединените щати, в която се разполагаше Брет Харт[36] — тогава личен секретар на управителя. Редакцията на вестника и единственият репортер се помещаваха на третия етаж, а словослагателското — на четвъртия и последен. След като Смиги Макглюръл ми стана помощник — но не и преди това! — аз прекарвах голяма част от времето си в канцеларията при Брет Харт. Той пишеше много за „Калифорниън“ — сътрудничеше с „кратки романи“ и очерци, а мисля, че работеше и като редактор. И аз сътрудничех на „Калифорниън“, а също Чарлс Х. Уеб, Прентис Мълфорд, младият адвокат Хейстингс, който даваше надежди да стане един ден добър писател. Чарлс Уорън Стодард също бе един от сътрудниците. А Аброуз Биърс, който и досега пише сносни разкази за списания, работеше тогава в един санфранциски вестник — мисля, „Голдън еъра“. Ние прекарвахме приятни часове заедно, много весели и приятни. Но това беше, след като Смиги Макглюръл започна да ми помага; преди нямах никакво свободно време. Смиги се оказа много изгоден за мен — в течение на един месец. После се превърна в бедствие.

Господин Суейн, управителят на Монетния двор, беше този, който откри Брет Харт. Дошъл в Калифорния през петдесетте години, Брет Харт, двадесет и три-четири годишен младеж, бе попаднал в златотърсаческия лагер Анру, получил това необикновено име съвсем случайно още в първите дни от своето съществуване, когато особено се е нуждаел от име. Тамошната хлебарница имала фирма на платно, която още не била окачена, а току-що изписана, била оставена да съхне по такъв начин, че думата „ФУРНА“ прозирала наопаки, но без Ф-то. Един новодошъл я прочел обратно — АНРУ, и решил, че това е името на лагера. Златотърсачите останали доволни и възприели името.

Харт преподавал в тамошното училище няколко месеца. Освен това редактирал една дрипа, която изпълнявала ролята на седмичен вестник. Известно време прекарал и в златотърсаческия лагер Магарешка клисура, където подир няколко години и аз се мотах три месеца. Именно в Анру и в Магарешка клисура Харт бе добил навика да наблюдава внимателно и да запечатва на хартия с фотографическа точност горските пейзажи на Калифорния и нейните по-характерни особености: дилижанса, кочияша и пътниците, облеклото и нравите на златотърсачите, комарджиите и техните жени; и пак по тия места той беше научил без много труд и наблюдения всичко, което не знаеше за работата в златните мини, и бе добил умението да го поднася на читателя като познавач. Пак там той беше научил своеобразния жаргон на златотърсача, с който плени Европа и Америка — жаргон, на който не говореше нито един човек в света, преди Брет Харт да го измисли. Този жаргон умря заедно с Брет Харт, но това не е кой знае каква загуба.

След време той се пресели в Сан Франциско. Той беше словослагател по професия и успя да получи работа в редакцията на „Голдън еъра“, където му плащаха десет долара седмично. Харт получаваше заплата за набора, но той си разнообразяваше труда и се развличаше, като пишеше за вестника, без някой да го е канил. Главният редактор и собственик на вестника Джо Лорънс нито веднъж не бе видял ръкопис на Харт, защото ръкописи нямаше. Харт съчиняваше своите произведения пред самата наборна каса и веднага ги набираше. „Голдън еъра“ имаше претенциите на литературен вестник и се гордееше с това, но литературата му беше съвсем слаба и безцветна и се родееше с истинската литература само по някои външни белези, но иначе нямаше нищо общо с нея. Господин Суейн, управителят на Монетния двор, забеляза един ден нов звук в оркестъра на вестника — нова жизнерадостна нота, която се открояваше рязко на фона на този анемичен и нестроен оркестър и звучеше като истинска музика. Той попита Джо Лорънс кой е този изпълнител и Лорънс му каза. Господин Суейн реши, че е просто срамота Харт да си пилее силите на такова място и за такава нищожна заплата, затова го взе при себе си, направи го свой секретар, даде му хубава заплата и като го освободи почти от всякакви други задължения, остави го да следва наклонностите си и да развива своя талант. Харт това и чакаше и развитието му започна.

Брет Харт беше един от най-приятните хора, които познавах. Той беше в същото време един от най-неприятните хора, които познавах. Позьор, фалшив и неискрен, той демонстрираше тези свои качества дори чрез облеклото си. Определено може да се каже, че беше хубав, макар лицето му да бе надупчено от едра шарка. Когато средствата му позволяваха това — а дори и когато не му позволяваха, — той все гледаше да изпреварва малко модата. Винаги правеше впечатление, че е облечен по-модно дори от най-големите контета. Не можеше да се отрече, че има добър вкус. Макар облеклото му да биеше на очи, то никога не биваше просташко или крещящо. В него винаги имаше някаква изящна, ефектна подробност, която отличаваше Харт от всички други ултрамодерни франтове. Най-често това беше връзката — винаги едноцветна, в някакъв наситен цвят. Веднъж тя ще е ясночервена, като лумнал пламък под лицето му, други път — тъмнолилава, топла и жива, сякаш на гърдите му бе кацнала някоя от ония пищни изумителни бразилски пеперуди. Тънката суетност на Харт се проявяваше дори в стойката и вървежа му. В стойката му имаше грация и лекота, а походката му беше една такава ситна-ситна, но му подхождаше напълно — нормална походка не би отивала нито на характера му, нито на облеклото му.

В него нямаше нито една искрена жилка. Мисля, че той не бе способен на каквото и да било чувство, защото нямаше с какво да чувствува. Според мен сърцето му изпълняваше само ролята на помпа и нищо повече. Готов съм дори да се закълна, че то не му служеше за нищо друго. Аз бях близък с него по времето, когато работеше като секретар на втория етаж, а аз чезнех и загивах като репортер на третия и гибелната фигура на Смиги Макглюръл се мяркаше застрашително наоколо. Бях близък с него и по-късно, когато след пет години, в 1870, той се прехвърли на изток, за да поеме редакторството на новото чикагско списание „Лейксайд мънтли“ и прекоси цялата страна, предизвиквайки такъв масов интерес към себе си и такова вълнение, та човек би рекъл, че това е вицекралят на Индия или че след седемдесет и пет годишно отсъствие отново се е появила дългоочакваната Халеева комета.

Бях много близък с него и през следващите години, докато той не замина отвъд океана, за да стане консул — отначало в Крефелт в Германия, а после в Глазгоу. Харт не се върна повече в Америка. Умря в Лондон след двадесет и шест годишно отсъствие от родината, където бе оставил жена си и дъщерите си.

Това бе същият този Брет Харт, чиито трогателни писания — подражание на Дикенсовите — бяха манна небесна за селяните от двете полукълба и ги караха да проливат пороища от сълзи. Веднъж самият той ми каза с цинична усмивка, че вече е овладял изкуството да изпомпва сълзите на чувствителността. Като че ли тези сълзи бяха петрол и той е имал щастието да намери богато находище.

Веднъж, когато бе отседнал за две седмици у нас в Хартфорд, той ми довери, че дължи славата си само на една случайност — случайност, за която известно време съжалявал. Обясни ми, че написал „Китаецът езичник“ просто за развлечение и след това го хвърлил в кошчето за отпадъци; но не щеш ли, от „Овърланд мънтли“ му поискали материал, за да запълнят новия си брой и да го дадат за печат. Той нямал нищо готово, затова извадил „Китаецът“ от кошчето и им го пратил. Както ще си спомни всеки, тези стихове предизвикаха взрив от възхищение, който отекна и в най-отдалечените кътчета на християнския свят, а името на Харт, незабележително и никому неизвестно само до преди една седмица, изведнъж стана толкова известно, сякаш бе изписано на небето с букви от астрономическа величина. Харт гледаше на тази слава като на нещастие, защото по същото време той вече работеше над творби като „Щастието на ревящия лагер“ — една по-голяма литература, с която се надяваше да се издигне в очите на света.

„Китаецът езичник“ осуети осъществяването на тази негова мечта, но не за дълго. След известно време „Щастието на ревящия лагер“, „Другарят на Тенеси“ и други сполучливи подражания на Дикенс донесоха на Харт нова, по-добра слава. През този период той никак не се срамуваше, когато го хвалеха, че много сполучливо подражава на Дикенс — напротив, гордееше се с това. Чувал съм го с ушите си да се хвали, че е най-добрият епигон на Дикенс в Америка, а това признание иде да докаже, че по онова време в Америка имаше много хора, които с голямо усърдие и съвсем неприкрито подражаваха на Дикенс. Хартовият голям роман „Гейбриъл Конрой“ до такава степен напомня Дикенс, като че ли е писан от самия него.

Жалко, че човек не може да си отиде от тоя живот, докато е още млад. Когато преди тридесет и шест години Брет Харт се отправи към източното крайбрежие, обвеян от новата си слава и приковал вниманието на цял свят върху себе си, той вече бе изживял онази част от живота си, която заслужаваше да се изживее. Беше изживял онази част от живота си, която бе достойна за уважение. Беше изживял онази част от живота си, която бе достойна и за неговото самоуважение. Оттам нататък му предстоеше жалко съществуване: бедност, дългове, унижения, срам, позор, огорчения — и една световна слава, която сигурно често е възненавиждал, тъй като на нейния фон така рязко изпъкваха бедността му и жалкият му характер, че никакво изкуство не бе в състояние да ги скрие.

Имаше някога един щастлив Брет Харт, един доволен Брет Харт, един амбициозен Брет Харт, един Брет Харт, пълен с надежди, един жизнерадостен, весел, засмян Брет Харт, един Брет Харт, за когото кипящият живот бе едно безмерно удоволствие. Този Брет Харт умря в Сан Франциско. И не той, а неговият труп прекоси тържествено континента; и не той, а неговият труп отказа в Чикаго да отиде на един банкет в негова чест, защото в етикета бе допуснат пропуск — не му бяха изпратили карета: и не той, а неговият труп продължи пътуването на изток, свързано с плановете на списание „Лейксайд мънтли“, и претърпя жалък провал; и не той, а неговият труп пое ангажимент в течение на една година да дава плодовете на своя интелект на списание „Атлантик мънтли“ срещу десет хиляди долара — главозамайваща сума за онова време — и не даде почти нищо на списанието, а само взе и изхарчи предварително парите. След това този жив труп започна мрачно, мъчително съществуване: заеми от мъже, издръжка от жени и така до гроба.

Когато Брет Харт, още съвсем младок, пристигнал на Тихоокеанското крайбрежие и обикалял този край да си търси препитание, случило му се интересно приключение.

В онези години той ми разказваше някои от своите преживелици. Както вече споменах, той е бил учител в златотърсаческия лагер Анру и по същото време притурял по нещо към заплатата си, като редактирал едно местно вестниче, което било собственост на двама словослагатели.

В редакторските му задължения влизало и четенето на коректурите. Веднъж му дали да коригира страница с един от онези старомодни некролози, които за съжаление бяха толкова широко разпространени в Съединените щати в онези дни, когато ние все още бяхме мекосърдечен и сантиментален народ. Некрологът бил на половин колона, написан по всички правила, което ще рече, пълен със суперлативи, с който авторът превъзнасял до небесата покойната госпожа Томпсън; по такъв начин се получавало разкрасено, високопарно и крайно преувеличено славословие, завършващо с думите, неизбежни за всички шаблонни некролози: „Ние я загубихме, за да намери тя вечно блаженство.“

В коректурата Брет Харт се натъкнал на такова изречение: „Дори в Анру правеше впечатление нейната девственост.“ Разбира се, това било печатна грешка и думата трябвало да бъде „действеност“. Но Брет Харт не помислил за логиката на грешката; той знаел едно: че словослятателят е сбъркал и грешката трябва да се поправи чрез сверка с оригинала. Затова постъпил тъй, както обикновено постъпват коректорите в такива случаи: поставил с перото необходимия знак, който означава, че трябва да се погледне ръкописът. Това става много просто и не отнема повече, от секунда: подчертал думата „девственост“, а в полето изнесъл в скоби въпросителна. На коректорски език това означава: „В думата, изглежда, има грешка; свери с ръкописа и поправи каквото трябва!“ Но има и друго коректорско правило, за което той не се сетил. То гласи, че когато е необходимо да се наблегне на някоя дума, тя трябва да се подчертае и тогава словослагателят е длъжен да я набере в курсив.

Когато Харт разгърнал сутринта вестника и погледнал некролога, призляло му. Той яхнал едно муле, което скитало безстопанствено, и го подкарал в тръс извън града, защото знаел много добре, че вдовецът скоро ще го навести, и то с пистолет в ръка. Злополучното изречение в некролога било излязло в следния вид: „Дори в Анру правеше впечатление нейната девственост (?)“, което му придавало съвсем ужасен и неуместно ироничен смисъл.

За друго приключение на Харт ми напомниха по някаква много далечна асоциация няколко реда в едно писмо, което получих напоследък от Том Фич, когото Джо Гудман осакати на дуел; Том Фич е все още жив, но се пресели в Аризона. След като години наред бе обикалял широкия свят, Фич се беше върнал към първата си любов: пясъците, джоджена и дивите зайци. Всичко това ведно със стария начин на живот му беше подействувало възродително и бе му върнало загубената младост. Дружелюбните хора го тупали по рамото и го наричали… е, не е важно как го наричали, тези думи може да подразнят слуха ви, но за него те били комплимент. Той знаел техния дълбок смисъл, разбирал каква обич се крие в тях и те му звучали като музика и го изпълвали с благодарност.

Когато „Щастието на ревящия лагер“ се появи на бял свят, Брет Харт изведнъж се прочу. Името му и похвалите вървяха от уста на уста. Един ден му се случило да отиде до Сакраменто. Но като слязъл на брега, забравил да си осигури веднага билет за връщане. Когато надвечер се върнал на пристанището, разбрал, че е направил катастрофална грешка: цяло Сакраменто се било вдигнало да върви в Сан Франциско; била се проточила огромна опашка — от каютата на корабния ковчежник по подвижната стълба, по пристана, та чак до края на улицата.

Харт имал само една надежда: тъй като в театрите, оперите, катерите и параходите винаги се запазват по десетина места за отбрани хора, той решил, че името му може да му помогне да получи едно от тези запазени места, ако успее да подаде скришом картичката си на ковчежника. Той се промъкнал покрай опашката и накрая се озовал до някакъв огромен златотърсач със свиреп вид, очевидно планинец, с пистолет на кръста, с широкопола шапка, която засенчвала брадатото му пиратско лице, и с дрехи, опръскани от горе до долу с кал. Опашката се придвижвала едва-едва покрай касата и приближавайки се до ковчежника, всеки чувал злокобното: „Нямаме никакви места!“ Тъкмо когато ковчежникът казвал това на свирепия великан златотърсач, Харт му пъхнал в ръцете визитната си картичка. Ковчежникът веднага му подал ключ и възкликнал:

— О, господин Брет Харт! Много се радвам да ви видя, сър! Разположете се сам в цялата каюта, сър.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_19.png

Останалият без място златотърсач хвърлил такъв мрачен поглед на Харт, че всичко наоколо притъмняло, а ключът с дървената топка затракал в разтрепераната ръка на писателя. Харт побягнал да се скрие от погледа на златотърсача и подирил убежище зад спасителните лодки на една от палубите. Но въпреки всички предпазни мерки случило се това, което очаквал: след малко златотърсачът се появил на палубата и почнал да занича във всеки ъгъл; когато се приближавал много до неговото скривалище, Харт променял мястото си и се скривал другаде. Тази криеница продължавала половин час, докато накрая Харт направил грешка: той надникнал внимателно иззад една от лодките, за да види какво е положението, и се озовал лице с лице срещу златотърсача. Това било ужасно, дори трагично, но за бягство не можело и да се мисли и Брет Харт стоял неподвижен и чакал своята гибел.

Най-после златотърсачът попитал със суров глас:

— Вие ли сте Брет Харт?

С отмалял глас Харт признал, че е същият.

— Вие ли написахте „Щастието на ревящия лагер“?

Харт признал и това.

— Истина ли?

— Да (шепнешком).

Тогава златотърсачът изревал радостно:

— Ах ти, кучи сине! Дай една мъжка ръка! — И така стиснал ръката му с мечите си лапи, че едва не я смазал. Том Фич познава много добре този вид приветствие, а също искрената обич и възхищение, скрити в него, които го очистват от всичко земно и го правят божествено.

На младини аз обичах Брет Харт, обичаха го и другите, но с течение на времето охладнях към него, както охладняха и другите. Той не можеше да поддържа дълго едно приятелство. Беше лош човек, определено лош; в него нямаше ни чувство, ни съвест. За разлика от него жена му беше много добра — добра съпруга, добра майка, добър приятел; а той замина за Европа като консул и заряза и нея, и невръстните си деца и не се върна двадесет и шест години, сиреч до самата си смърт.

Непрекъснато правеше дългове и беше непоправим в това отношение; вземаше, от когото му падне и ако някога е върнал някому дълга, това събитие поне не е отбелязано в историята. Винаги беше готов да даде разписка, но с това се изчерпваше всичко. Ние отплавахме за Европа на 10 април 1878 година, а предната вечер имаше банкет в чест на Бейард Тейлър, който бе назначен за наш пълномощен министър в Германия и заминаваше със същия параход. На този банкет се запознах с един джентълмен — много приятен човек, с когото веднага си допаднахме и поведохме приятелски разговор. Той отвори дума за Брет Харт и скоро се разбра, че и той е разочарован от него.

Някога този човек толкова се възхищавал от произведенията на Брет Харт, че искал непременно да се запознае с него. Запознали се и заемите започнали. Човекът, доста богат, му давал с удоволствие заеми. Харт винаги му подписвал разписка, и то по своя инициатива, защото онзи не му искал такова нещо. Тогава Харт живял на източното крайбрежие около осем години и заемите продължавали почти през цялото това време. Така се натрупал дълг от около три хиляди долара. Моят събеседник ми довери, че разписките на Харт го измъчвали истински, защото предполагал, че измъчват и самия Брет Харт. И един ден му хрумнала щастлива мисъл: завил всички разписки в пакет и ги изпратил като коледен подарък на Харт на 24 декември 1877 година; към тях приложил писмо, в което молел Брет Харт да го извини за тази волност, продиктувана от най-топли и искрени приятелски чувства. Още на другия ден Харт му върнал по пощата разписките и му изпратил писмо, изпълнено с възмущение и чувство на оскърбено достойнство, с което писмо най-категорично, официално и безусловно скъсал всякакви връзки със своя приятел. Но в писмото не се споменавало и дума за връщане на дълга.

Когато завърши своето триумфално шествие през континента в 1870 година, Брет Харт се установи в Нюпорт, щата Роуд Айланд, този развъдник, тази, нека се изразя така, племенна ферма за аристокрация, аристокрация, разбира се, от американски тип; това тържище, където се стичаха английските благородници, за да разменят наследствени титли срещу американски булки и суха пара.

Само за една година Брет Харт похарчи десетте си хиляди долара, а малко след това напусна Нюпорт, задлъжнял на месаря, на хлебаря и на кого ли не, и се засели с жената и децата в Ню Йорк. Ще добавя между другото, че докато живееше в Нюпорт и Кохасет, той постоянно ходеше на приеми у своите светски познати и беше единственият гост, когото канеха без жена му. В нашия език има не един и два остри израза, но едва ли ще се намери достатъчно остър израз, който да охарактеризира както трябва мъж с такова поведение.

Два-три месеца след преселването си в Ню Йорк Брет Харт пристигна за малко в Хартфорд и се настани у нас. Оплака ми се, че нямал нито пари, нито някакви изгледи за бъдещето; имал да дава на месаря и на хлебаря двеста и петдесет долара и те вече не му давали на кредит; освен това не бил платил наема си за няколко месеца и хазаинът заплашвал, че ще изхвърли семейството му на улицата. Дошъл при мен да му дам на заем двеста и петдесет долара. Казах му, че по този начин ще се оправи само с месаря и хлебаря, а хазаинът пак ще го гони, и му предложих петстотин долара, които той прие. Оттук нататък, докато стоя у дома, той непрекъснато правеше саркастични забележки за къщата ни, за мебелите ни и изобщо за нашата домашна уредба.

Хауълс казваше вчера[37], че Харт бил един от най-приятните и най-остроумните хора, които познавал. Той добави, че в него имало някакъв чар, който те кара да забравяш за известно време и неговата низост, и неговата нечестност и дори да му ги простиш. Колкото до остроумието на Харт, Хауълс е прав, но той сигурно никога не се е замислял какъв е характерът на това остроумие: то беше едностранчиво и лишено от широта; то се изразяваше само в насмешки и злъчни подмятания. Когато нямаше на какво да се присмива, Харт не блестеше с нищо и не беше по-забавен от нас, простосмъртните.

Веднъж той написа пиеса, чийто герой беше един очарователен китаец — пиеса, която непременно би имала успех, ако я беше написал някой друг; но Харт си бе спечелил омразата на нюйоркските театрални критици със своите непрекъснати и нагли обвинения против тях — че никога не давали благоприятен отзив за нова пиеса, освен ако не им се плати за това предварително. Критиците отдавна го дебнеха и щом неговата пиеса биде поставена на сцената, те се нахвърлиха злорадо върху нея и взеха да я ругаят и осмиват безмилостно. Пиесата се провали и Харт обвиняваше критиците за този провал. След известно време той ми предложи да напишем заедно пиеса, като всеки от нас се заеме с една част от действуващите лица. Той пристигна в Хартфорд и остана у нас две седмици. Харт беше човек, който за нищо на света не се залавяше за работа, преди да е изхарчил всичките си средства и преди нуждата да е почукала на прага му. Едва тогава той сядаше и заработваше тъй, както не съм виждал друг да работи — докато положението му се облекчеше някак.

Нека се отклоня малко. Веднъж той дойде у дома навръх Коледа — да ни погостува ден-два и да завърши един разказ за „Ню Йорк сън“, озаглавен, ако не ме лъже паметта, „Благодарен цъфтеж“. Той щеше да получи за този разказ сто и петдесет долара при всички случаи, но господин Дана му беше обещал да му даде двеста и петдесет, ако успее да го завърши за коледния брой. Харт беше написал вече половината от разказа, но му оставаше толкова малко време, че се бе принудил да дойде у нас, за да не му пречат досадните посещения на кредиторите.

Той пристигна надвечер. Каза, че нямал никакво време и веднага след вечеря трябвало да се залови за работа; после се впусна най-спокойно в приказки и докато вечеряхме, не млъкна, а след вечеря продължи разговора край камината в библиотеката. Така до десет часа, когато жена ми си легна, а на мен донесоха горчив пунш и втори за Харт. Той продължаваше да говори. Обикновено аз пия вечер един пунш и се залъгвам с него до единадесет; но Харт си наливаше непрекъснато и обръщаше чаша след чаша. Стана един. Аз се извиних и пожелах на Харт лека нощ. Той попита може ли да получи в стаята си бутилка уиски. Позвънихме на Джордж и той донесе исканата бутилка. Мислех, че Харт е погълнал достатъчно алкохол, за да загуби всякаква способност за работа. Но се лъжех. На всичко отгоре нямаше никакви признаци, че уискито му е замаяло главата.

Той се прибра в стаята си и въоръжен с бутилката, се разположи удобно до огъня и работи цяла нощ. Към шест часа сутринта Харт позвъни на Джордж: бутилката му беше празна, та поиска нова. До девет часа успя да пресуши и тази бутилка, а после дойде на закуска съвсем трезвен, бодър и свеж — все едно че не бе сложил капка в устата си. Разказът беше завършен — завършен в срока, който му осигуряваше сто долара повече. Чудех се какво ли може да е излязло от разказ, дописан при такива обстоятелства; и след един час любопитството ми биде задоволено.

В десет часа у дома в библиотеката се събра клубът на девойките, „Клуб на съботните утриннички“ — така се наричаше. Трябваше да им изнеса някаква беседа, но вместо това аз помолих Харт да им прочете разказа си. Харт зачете, но веднага стана ясно, че и той е като повечето хора — не можеше да чете както трябва. Ето защо взех разказа от ръцете му и зачетох сам. Втората половина на разказа бе написана при неблагоприятните условия, за които вече стана дума. Доколкото зная, за този разказ не е писано нищичко в печата, той си остана съвсем неизвестен, но аз съм убеден, че той е едно от най-хубавите произведения на Харт.

Но да се върна на другото гостуване на Харт у дома. На другата сутрин се затворихме с него в билярдната и се заехме с пиесата. Аз определих имената на моите действуващи лица и ги описах външно; Харт стори същото със своите. После се зае с постройката на пиесата — действие след действие, сцена след сцена. Работеше бързо, решително, без никакви колебания; това, което той направи за час-два, на мен би отнело няколко седмици тежък, уморителен труд — да не говорим, че след прочитането нямаше да ми хареса. Но написаното от Харт беше хубаво и щеше да влезе в работа; и аз гледах на него като на някакво чудо.

Сега трябваше да се даде път на пиесата. Харт пишеше толкова бързо диалога, че за мен не оставаше ред; само когато някое от моите действуващи лица трябваше да каже нещо, Харт ми обясняваше каква реплика е нужна и аз намирах подходящия израз, който той записваше незабавно. В течение на две седмици ние работихме така по три-четири часа на ден и написахме хубава комедия, отговаряща на всички сценични изисквания. Написаното от Брет Харт в тази пиеса беше по-хубаво от моята част, но това не смути ни най-малко критиците: когато комедията бе поставена, те се разсипаха да хвалят моята част, раздавайки комплименти с подозрителна щедрост, а за Брет Харт оставиха цялата злоба, която бяха набрали в себе си.

Пиесата се провали.

През двете седмици, които Харт прекара тогава у нас, той непрекъснато се стараеше да бъде особено занимателен в разговорите на закуска, на обед, на вечеря и в билярдната, където работехме, и се съсипваше да подхвърля язвителни забележки за всяко нещо в моя дом. Заради жена ми търпях всичко това до последния ден, когато чашата преля. В билярдната той подметна издалеч и в доста неясна форма нещо иронично по адрес на жена ми. Разбира се, побърза да отрече, че именно тя е прицелната му точка, и ако аз бях в по-добро настроение, можеше и да приема обясненията му, но аз умирах да му надумам всичко, каквото си мисля за него. И ето какво му казах:

— Харт, жена ти е най-милото и най-свястното същество и няма да преувелича, ако кажа, че тя във всяко отношение е равна на моята жена; а ти не си никакъв съпруг, ти често говориш за нея с ирония, да не кажа със злоба, както говориш и за всички други жени. Но никой не ти е дал право да говориш по същия начин за госпожа Клемънс! Не ти прилича да злобееш по неин адрес! Ти нищо не плащаш у нас за легло, но си позволяваш да говориш с ирония за всяко нещо — а би трябвало да бъдеш по-въздържан и да не забравяш, че от десет години нямаш собствено легло. Правиш иронични забележки за мебелировката в спалнята, за сервизите за ядене, за слугите, за каретата, за шейната, за ливреята на кочияша — с една дума, за всеки предмет в тази къща и за половината от хората в нея. И за всяко нещо говориш с презрение, обзет от желание на всяка цена да бъдеш остроумен. Не те ли е срам! Погледни по-напред на какъв хал си, пък тогава критикувай другите! Дарба ли ти липсва или известност, че да не можеш да поддържаш семейството си по един по-достоен начин и да се чувствуваш независим? Но ти си по рождение скитник и пройдоха; ти си лентяй и безделник, ходиш в дрипи, нямаш нищо здраво на себе си, освен тая червена връзка, която още не си платил; девет десети от доходите ти представляват заеми и това всъщност са крадени пари, защото никога не си правил сметка да ги връщаш; използуваш сестра си, отрудена вдовица, като спиш и се храниш безплатно в нейния пансион; но напоследък не смееш да се мернеш там, защото кредиторите те дебнат. Къде живееш? Никой не знае. Дори семейството ти не знае. Но аз зная. Криеш се из горите и мочурищата на Джърси, живееш като скитник — и си го признаваш, без да ти мигне окото. Подиграваш се с всичко в тази къща, а е добре да бъдеш по-внимателен и да не забравяш, че всичко тук е добито с честен труд и е купувано с пари.

Тогава Харт ми дължеше хиляда и петстотин долара; впоследствие докара дълга си до три хиляди. Предлагаше ми разписки, но аз не разполагах с музей, та не ги приемах.

Харт се отнасяше към всякакви договори и ангажименти с невероятно безразличие. Той можеше да бъде весел и радостен, когато го застрашаваше прекратяване на някой договор, и дори можеше да се шегува по този повод; ако едно такова положение го тревожеше, то поне това не личеше отстрани. Той сключи договор за написването на романа „Гейбриъл Конрой“ с моя издател Хартфорд Блис. Романът трябваше да се пусне по абонаментна система. Още със сключването на договора започнаха мъките на Блис. Скъпоценното време течеше, а Блис получаваше само голи обещания, но не и ръкопис — поне докато Харт имаше пари или успяваше да намери на заем. Той не похващаше перото, докато гладът не го стиснеше за гушата; тогава сядаше, работеше два-три дни като бесен и измъкваше от Блис аванс срещу написаното.

Горе-долу веднъж месечно Харт загазваше здравата; тогава надраскваше достатъчно страници, за да се отърве временно от дълговете, носеше ги на Блис и искаше аванс. Тези посегателства срещу бъдещите печалби не бяха чак толкова страшни, но Блис изпадаше в ужас от тях; някакви си стотина долара, които още не са изработени, приемаха в неговите очи астрономически размери. Блис я се тревожеше не на шега. В началото той беше решил, че един договор за голям роман от Брет Харт е истинска находка и без много да му мисли, бе разтръбил своя успех из цялата страна. Такава разгласа би могла да бъде дори изгодна за Блис, ако той имаше работа с човек, свикнал да държи на думата си; но случаят съвсем не беше такъв, затова ефектът от тази широка гласност пропадна още когато книгата не бе написана и наполовина. А замре ли веднъж интересът към такова нещо, иди го възкресявай после.

Накрая Блис разбра, че „Гейбриъл Конрой“ ще му изяде главата. Харт вече привършваше романа, но като абонаментно издание той нямаше никаква стойност. Досега Блис беше авансирал Харт с триста долара — мисля, че цифрата е точна — и не го хващаше сън: все мислеше как да си върне тия пари. Накрая той продаде правото за издаване на „Гейбриъл Конрой“ на едно списание за същата нищожна сума и това беше добра сделка, защото правото за издаване не струваше и толкова.

Мисля, че чувството за срам беше органически чуждо на Харт. Веднъж той ми разказа един на пръв поглед незначителен случай, за който се беше сетил съвсем между другото: по времето, когато като младеж живеел в Калифорния; когато животът за него тепърва започвал и трябвало да си търси препитание, той имал една държанка, два пъти по-стара от него — впрочем обратното, той бил държанката. Двайсет-трийсет години по-късно, като консул в Англия, го издържаха разни жени; това е влязло в историята заедно с имената на тези жени; той живееше у тях и умря в къщата на една от тях.

Спомням си един случай от времето, когато имах вземане-даване с Брет Харт, който случай ми напомня за друг. Благодарение на моя дълбокомислен и грижовен брат Орайън един ден се разорих от спекулациите с ценни книжа на „Хейл и Норкрос“ и останах само с триста долара, а нямаше къде да подслоня глава. Тогава отидох в Магарешка клисура и живях известно време в бараката на мои приятели златотърсачи. Това бяха славни момчета, чудесни другари, честни и уважавани хора; даваха им на кредит бекон и боб и слава богу, че им даваха, защото начинът, по който търсеха злато, беше една съвсем безнадеждна работа: те разработваха „джобове“, а доколкото ми е известно, този начин не се използува никъде на нашата планета, освен в Магарешка клисура и околностите й.

„Джоб“ ще рече струпване на златоносен пясък на съвсем ограничено място по планинския склон; златоносният пясък е на плитко; дъждовете отмиват златни частици надолу по склона и те се разполагат ветрилообразно — колкото по-надолу, толкова по-нашироко. Златотърсачът промива корито пясък, намира някое и друго зрънце злато, прави крачка вляво или вдясно, отново промива, отново намира едно-две зрънца и така, докато стигне до левия и десния край на ветрилото, което разбира съвсем сигурно по това, че при промивката не остава вече ни зрънце злато. Оттук нататък работата е по-лесна; той прави промивки все по-нагоре и по-нагоре по склона, като се придържа о стесняващите се граници на ветрилото и накрая стига до „джоба“. В „джоба“ може да има само някакви си сто-двеста долара, които той изгребва с няколко замаха на лопатата, но в него може да се крие и цяло състояние. А златотърсачът гони именно такова богатство и ще го гони цял живот, без да губи надежда нито за миг.

Моите приятели търсеха вече четиринадесет години това съкровище, и то всеки божи ден; и въпреки че още не бяха го намерили, съвсем не се отчайваха; бяха твърдо убедени, че един ден все пак ще го открият. През трите месеца, докато живях при тях, пак не намерихме нищо, но мамени от богатството, ние го търсехме с увлечение и времето летеше неусетно. Малко след моето заминаване там се завъртял някакъв мексиканец и на един склон, където и през ум не ни беше минало да търсим, открил „джоб“, от който извадил сто двадесет и пет хиляди долара. Ето какво значи късмет! И ето как се отнася несправедливата и коварна природа към честния и упорит труд!

Носехме доста опърпани дрехи, но това нямаше значение; все пак вървяхме в крак с модата, понеже останалото население на се обличаше по-добре от нас. От няколко месеца моите приятели нямаха нито цент, но и не им трябваше — все още им даваха на кредит бекон, кафе, брашно, боб и меласа. Ако може да се говори за някаква разлика в облеклото, Джим Гилис беше най-одърпан от трима ни; и ако изобщо човек можеше да определи чии дрехи са най-стари, щеше да разбере, че това са дрипите на Джим; ала Джим беше такъв красив и строен момък, че каквото и да сложеше, му стоеше като царска одежда. Един ден, както си седяхме в старата, гола, готова да рухне кръчма, в нея се изтърсиха двама скитници музиканти; единият свиреше на банджо, а другият играеше тромаво като мечка и пееше някакви комични песни, от които можеше да ти се доплаче. След като си изпълниха номера, те пуснаха шапката и събраха от десетина безпарични златотърсачи тридесет цента. Когато шапката стигна до Джим, той се обърна към мен с вид на милионер и каза: „Дай ми един долар.“

Дадох му две монети по петдесет цента. Но вместо да ги пусне, скромно в шапката, той ги хвърли в нея от разстояние, както прави в старите романи негово благородие графът — не подава на бедния милостинята, а му я подмята или я хвърля в нозете му и тя винаги е „кесия злато“. В романите околните неизбежно остават зашеметени. Великодушието на Джим напомняше великодушието в тези романи; двете монети му се струваха кесия злато; подобно на графа, той правеше този жест само за да се покаже, но сравнението свършва тук. В случая с графа околните знаят, че за него не е нищо да се лиши от кесия злато и в тяхното възхищение се крие по-скоро завист към човека, който може така красиво и небрежно да подхвърля кесии със злато. Златотърсачите също се възхищаваха от щедростта на Джим, но те знаеха, че тази щедрост надхвърля възможностите му и това правеше по-друго тяхното възхищение. Джим струваше колкото сто Бретхартовци, защото беше човек, истински човек. Съдейки по тази малка проява на суетност, човек можеше да го сравни с Брет Харт, но с това се изчерпваше и цялата прилика между тях.

Сега минавам на случая с Брет Харт. Когато пиесата ни беше готова и трябваше да бъде предадена на режисьора Парслоу, аз пристигнах по друга работа в Ню Йорк и отседнах, както обикновено, в хотел „Сейнт Джеймс“. Харт нищо не беше свършил: пиесата би трябвало да бъде предадена на Парслоу още преди два дни, но Харт не бе се погрижил за това. Към седем вечерта той влезе във фоайето на хотела, облечен в стар сив костюм, който беше толкова износен, че крачолите му долу се бяха разнищили и седяха на конци, на конци; обущата му, не по-малко съсипани, бяха прогизнали от кишата и калта; на главата си носеше килната малко настрани оръфана мека шапка, поне с два номера по-малка от необходимото; не липсваше и ясночервената връзка, с която имаше по-весел и самодоволен вид от обикновено и още повече биеше на очи. В едната ръка държеше пиесата. До театъра на Парслоу нямаше и три минути път. Мислех си, че ще каже: „Да прескочим да занесем пиесата на Парслоу.“

Но се излъгах. Той пристъпи към гишето, подаде свитъка на администратора и каза с тон на граф:

— За господин Парслоу. Да му се изпрати в театъра.

Администраторът го погледна под вежди и каза с вид на човек, решил да го постави в шах:

— На момчето трябва да се платят десет цента.

— Повикайте го — каза Харт.

Администраторът позвъни. Момчето дотича, взе свитъка и зачака какво ще му наредят. По лицето на администратора се изписа нещо като злорадо любопитство. Харт се обърна към мен и рече:

— Дай ми един долар.

Дадох му. Той подаде долара на момчето и каза:

— Тичай!

— Чакай да ви върна рестото — обади се администраторът.

Харт махна като същински граф и отвърна:

— Няма нужда. Нека остане нещичко и за момчето.

Едуард Евърит Хейл написа едно произведение, което предизвика голяма сензация в онези страшни дни пред Гражданската война, когато Северът и Югът се бяха наежили един срещу друг, готови всеки миг да се хванат за гушите. Това произведение се наричаше „Човекът без родина“. Меко казано, Харт беше такъв човек — човек без родина; впрочем не, „човек“ не е точната дума — той беше безгръбначно без родина. Той уважаваше родината си толкова, колкото мидата уважава черупката си; дори не и толкова — трябва да се извиня на мидата. Възвишените чувства бяха чужди на Харт, той знаеше за тях само от книгите. А в собствените си книги той само имитираше такива чувства; разбира се, често пъти имитацията се оказваше дотолкова сполучлива, че можеше да подведе хора, които не познаваха Харт, както би могъл да ги подведе и актьор, симулиращ на сцената силни чувства, които той не преживява, а само възпроизвежда изкуствено, следвайки някои старателно заучени правила.

На 7 ноември 1876 година — да, мисля, че беше седми — той се изтърси у нас в Хартфорд и остана и на другия ден — деня на изборите. Беше спокоен и невъзмутим както винаги; несъмнено, единственият спокоен и невъзмутим избирател в Съединените щати; иначе всичко живо — както е обичайно в нашата страна — беше възбудено до краен предел, още повече че в тези дни пламтеше оня огромен политически пожар, който скоро завърши с едно от най-наглите мошеничества на Републиканската партия; под носа на американския народ откраднаха президентското кресло от демократа Тилдън, който бе избран, и го дадоха на републиканеца Хейз, който претърпя поражение в изборите.

Аз бях привърженик на Хейз, и то страстен привърженик, в което няма нищо чудно, защото тогава бях още съвсем млад. Впоследствие се убедих, че политическите тежнения на нацията не струват пет пари, но ако все пак имат, макар и зрънце стойност, то трябва да се търси сред възрастните, а не сред младежта. Аз бях толкова възбуден и разпален, колкото и всички останали избиратели, и останах изненадан, когато Харт ми каза, че ще остане у нас и на другия ден, с други думи, деня на изборите; все пак изненадата ми не беше чак толкова голяма, защото си го знаех какъв е разсеян и реших, че просто е объркал датите. Имаше достатъчно време да поправи грешката си, затова му предложих да се върне в Ню Йорк, за да може да гласува. Но той отговори, че изборите никак не го интересуват и че се е измъкнал нарочно от Ню Йорк, за да не гласува и същевременно да има благовидно оправдание.

След това ми обясни защо не желае да гласува. Посредством влиятелни приятели успял да получи обещание и от Тилдън, и от Хейз, че ще бъде назначен за консул; това се изчерпвал и интересът му към изборите — как ще завършат, му било безразлично, понеже консулското място му било вече осигурено. Той каза, че в никакъв случай не бивало да гласува за някой от кандидатите, защото ако другият случайно разберял това, можел да го използува като повод да не си спази обещанието. Каква невероятна сатира за нашата политическа система! Защо би трябвало президентът да се интересува как е гласувал един бъдещ консул? Консулската длъжност не е политическа; нормалното би било от един консул да се изискват само качествата, необходими за тази длъжност, а неговите политически симпатии нямат нищо общо с въпроса — поне не би трябвало да имат при една здрава политическа система. Но както и да е, по-важното е, че човекът, когото народът бе отхвърлил, зае президентското кресло, а човекът без родина получи мечтаното консулско място.

Харт беше безчувствен, защото нямаше с какво да чувствува. Актьорът Джон Макъло беше високонравствен човек, благороден и обичан, чиято честност не подлежи на съмнение. Той беше голям поклонник на произведенията на Харт, а в онези дни в Сан Франциско хранеше и най-добри чувства към самия него; с течение на времето тези чувства поохладняха, за което бе виновен само Харт. Но независимо от всичко, по времето, когато Харт беше вече консул, Макъло все още го обичаше; обаче скоро след това се случи нещо, което унищожи и последните останки от неговите приятелски чувства. Джон Макъло лично ми разказа как е станало това.

Един ден в квартирата му в Ню Йорк дошъл млад човек и казал, че е син на Брет Харт, че току-що пристига от Англия и носи препоръчително писмо от баща си — и подал писмото на Макъло. Макъло го посрещнал сърдечно и казал:

— Аз те очаквах, моето момче. Зная за какво си дошъл, защото вече получих писмо от баща ти. За щастие мога да ти помогна. Имам свободно място тъкмо за теб и от днес можеш да се смяташ за назначен.

Младият Харт благодарил от сърце и добавил:

— Аз знаех, че ме очаквате, защото татко ми обеща, че ще ви пише, за да ви уведоми предварително.

Писмото на Харт било в джоба на Макъло, но той не го показал на младежа. Ето в общи черти и самото писмо:

Синът ми е побъркан на тема театър и смята да се обърне към теб за помощ, защото знае, че сме стари приятели. За да не ми досажда повече, видях се принуден да го изпратя в Америка, като му дадох и писмо, в което го препоръчвам на твоето внимание и те моля в името на нашето приятелство да му помогнеш да осъществи своите стремежи. Нямаше как, просто бях принуден да напиша писмото, което той носи, но сега те предупреждавам да не обръщаш внимание на това писмо. Синът ми е влюбен в театъра, но е некадърник и от него нищо няма да излезе: не си създавай излишни грижи с него, само ще си загубиш времето.

Джон Макъло помогна на момчето, издигна го като актьор и стана втори, истински баща за него.

Казах вече неведнъж, че Харт нямаше ни сърце, ни съвест, казах също, че беше долен и нечестен. Може би съм забравил да кажа само, че беше и вероломен, но ако съм пропуснал, казвам го сега.

Всеки човек прави понякога гафове, ще се изтърве я в думите си, я в постъпките си; аз не съм изключение от това правило, и на мен ми се е случвало да правя гафове. Една вечер — това беше преди десетина години — се отбих в клуба на актьорите и заварих там пет-шестима младежи, които, уединени в едно ъгълче, си пиеха пунша и разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Брет Харт и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути — говори така, както говори човек само когато темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен, неудържим възторг; той хвалеше госпожа Харт, хвалеше дъщерите й. Разказа как живеели в едно градче, в щата Ню Джърси, с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудели, как госпожа Харт давала уроци по музика, а дъщерите й се занимавали с разни изкуства — рисували, бродирали и тъй нататък. Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава.

Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство — Брет Харт. Каза, че щастието на семейството се помрачавало само от едно — отсъствието на Брет Харт; каза, че е трогателно да се види колко го обичат и уважават и колко го жалят, че е принуден да живее далеч от родината. Каза, че не по-малко трогателна е и мъката на самия Харт, който копнеел за родината; и как той им пращал писма с всеки параход, и как мечтаел да се върне у дома през отпуската, но не можел поради малката заплата; и как въпреки всичко той във всяко писмо изразявал надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия; и каква тъжна гледка представлявало разочарованото семейство, когато параходите пристигали без бащата; и как неговата самопожертвователност била връх на благородството, защото, като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си; и как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.

Дотук аз „издържах на качването“, както казват покерджиите, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:

— По дяволите! Това са глупости. Брет Харт заряза семейството си — това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата; може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение — че той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Брет Харт е най-презряното, най-бездушното и най-празното същество на тоя свят…

По нервните тръпки, които пробягваха по лицата около мен, усетих, макар и съвсем смътно, че нещо става. Причината беше в мен, обаче аз не знаех това.

Но когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:

— За бога, млъкнете! Този млад човек е Стийл, който е сгоден за една от дъщерите на Брет Харт.

Убеден съм, че характерът на човека е закон, железен закон, на който той трябва да се подчинява, независимо дали това харесва някому, или не; според мен съвсем очевидно е, че характерът е закон, даден ни свише, и че той стои на първо място и е по-важен от всички човешки закони. Дълбоко съм убеден, че всички съществуващи човешки закони имат една-единствена цел: да противостоят на божия закон, да го принизят, осмеят и потъпчат. Ние не виним паяка, че подло, от засада напада мухата и й отнема живота; не наричаме този акт убийство; ние признаваме, че паякът не сам е измислил своя характер, своята природа и следователно не е отговорен за постъпки, продиктувани му от закона на неговата природа. Ние признаваме дори нещо много по-съществено: че никакво изкуство, никаква изобретателност не са в състояние да променят паяка и да го накарат да престане да убива. Ние не виним тигъра, че се подчинява на жестокия закон на своята природа, който е вложен в него и на който тигърът е длъжен да се подчинява. Ние не виним осата за нейната кръвожадност, когато тя парализира паяка с жилото си, а после го натъпква в някоя дупка в земята, където нейната челяд всеки ден изтезава безпомощната твар и ръфа малко по малко от нейното тяло, обричайки я на бавна и мъчителна смърт; ние признаваме, че осата спазва строго и неотклонно божия закон, като се подчинява на своята природа, която сам бог е заложил в нея. Ние не виним лисицата, сойката и редица други твари, които живеят от кражба; признаваме, че те се подчиняват на закона, който се проявява в техния характер, даден им от самия бог. Ние не казваме на овена и на козела: „Не прелюбодействувай“, защото знаем, че блудството е дълбоко вкоренено в техния характер, с други думи, в тяхната природа, че бог им е казал: „Прелюбодействувай!“

Ако продължим нататък и изредим всички видове характери, раздадени на милиардите представители на животинското царство, ще видим, че всеки вид има своя определена отличителна черта; а после ще видим, че всички тези черти, с всичките им отсенки са раздадени и на човешкия род; че всеки човек притежава по десетина и повече от тези черти, а у много хора могат да се намерят следи и отсенки от всички тях. В характера на нисшите животни, както ги наричаме ние, са заложени обикновено една, две, най-много три черти, ала човекът е сложно животно и в неговия характер влизат много повече черти, понякога всичките. Знаем, че заекът се отличава със своята плахост и страхливост, че са му чужди храбростта, дързостта, хищността; затова, когато става дума за заека, ние неизбежно си спомняме за неговата плахост и страхливост; и ако той има някакви други черти или качества — освен може би невероятната му плодовитост, — те никога не ни идват наум. Когато говорим за мухата и бълхата, ние си спомняме, че ни рицар с доспехи, ни тигъра страшен не можем с тях да сравним, че по дързост и наглост те превъзхожда всички животни, дори човека; ако тези твари имат някакви други качества, те дотолкова са засенчени от току-що споменатите, че изобщо не се сещаме за тях. Когато става дума за пауна, веднага ни идва наум неговата надутост и нищо друго; заговори ли се за козела, сещаме се за неговата похотливост и нищо друго; стане ли реч за кучета, мислим за тяхната вярност и нищо друго; спомене ли се котката, идва ни наум нейната независимост — черта, която никоя друга твар, включително и човекът, не притежава; само ако сме глупци и невежи, бихме се сетили за коварството — черта, присъща по-скоро на някои породи кучета, нежели на котката. У всяко семейство от тези животни, които ние най-нахално наричаме „нисши“, може да се намерят една или две характерни черти; и във всички случаи тези една-две черти отличават дадено семейство от останалите; освен това във всички случаи тези една-две черти се срещат у всяко животно от даденото семейство и са толкова изявени, че завинаги и неизменно определят характера на този клон от животинското царство. Във всички тези случаи ние признаваме, че различните характери са божи закон, божа повеля и всичко, което се прави в изпълнение на този закон, не подлежи на порицание.

Човекът е произлязъл от тези животни; от тях той е наследил всяка черта, която притежава; от тях той е наследил многобройните им черти в съвкупност и с всяка от тях — и своя дял от божия закон. Но той се различава много от животните по следното: той не притежава нито една черта, която в равна степен да е присъща на всички същества от неговата порода. Когато казваме, че мухата е безкрайно нахална и дръзка, ние имаме предвид всички мухи; когато казваме, че заекът е безкрайно страхлив, това се отнася за всички зайци; когато казваме, че паякът е безкрайно кръвожаден, това се отнася за всички паяци; когато казваме, че агнето е безкрайно кротко и наивно, това се отнася за всички агнета; когато казваме, че козелът е безкрайно похотлив, това се отнася за всички козли. Едва ли има животно, което да не може да се охарактеризира пълно и изчерпателно само по една негова черта, но човек и никога не може да се охарактеризира по този начин. Не всички хора са страхливи като заека; не всички са дръзки като мухата; не всички са кротки и наивни като агнето; не всички са кръвожадни като паяка и осата; не всички са крадливи като лисицата и свраката; не всички са надути като пауна; не всички са красиви като златната рибка; не всички са игриви като маймуната; не всички са похотливи като козела.

Човешкият род не може да се опише с едно-единствено определение; всеки индивид трябва да се разглежда сам за себе си. Един е дързък и храбър, друг е страхлив; един е добър и кротък, друг е жесток; един е горделив и надут, друг е скромен и смирен. Многобройните черти, пръснати по една, най-много по две наведнъж из огромния животински свят, са събрани вкупом във вид на инстинкти във всеки човек — къде по-силни, къде по-слаби, с всичките им възможни и най-тънки отсенки, било като положителни или отрицателни качества. В някои хора лошите качества са почти незабележими и на преден план изпъкват благородните черти. За такъв човек ние съдим именно по благородните черти, хвалим го и приписваме нему заслугата, че притежава тези черти. Това е просто смешно. Защото не той е измислил чертите на своя характер, не той ги е заложил в себе си; той си ги има по рождение, те са му дадени, те са закон, който бог му е наложил, и той не може да се изплъзне от този закон, колкото и да се мъчи… Странно и смешно: ние оправдаваме всички недостатъци на тварите, които пълзят, летят, плават или ходят на четири крака, защото знаем, че тези твари само се подчиняват на закона на своята природа, на божия закон и следователно не са виновни в нищо; после се обръщаме на сто и осемдесет градуса и след като ни е съвсем ясно, че сме наследили всичките си недостатъци от тези твари, твърдим, противно на всякаква логика, че те не са ни оставили в наследство своята безнаказаност и затова наш дълг е да пренебрегваме, да нарушаваме и отменяме божите закони. Струва ми се, че този довод е съвършено неоснователен, че той е не само смешен, а направо глупав.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_20.png

Назадничавото ми възпитание и силата на навика ме караха да бълвам срещу Харт обвинение след обвинение, укор след укор; и всичко, което казвах, го мислех искрено. Но сега, когато ядът ми е стихнал, не го осъждам за нищо. Законът на неговата природа беше по-силен от установените от човека норми и той трябваше да му се подчинява. Убеден съм, че човешкият род не е подходяща мишена за резки думи и остра критика и че единственото чувство, с което трябва да се отнасяме към човека, е състраданието; защото не той е измислил себе си и никой не го е питал, когато са се изготвяли недомислените и слаби проекти за неговия характер.

Джим Гилис

От Албърт Пейн научих, че Джим Гилис е починал преди две седмици. Починал в Калифорния на седемдесет и седем години след продължително боледуване. Господин Пейн и господин Гудман отишли да го видят, но Джим бил толкова зле, че не можел да види никого. Краят на Стийв Гилис също е близо и той го очаква спокоен и весел. Живее в горите на Магарешката клисура заедно с другите двама братя, с които бях толкова близък преди повече от четиридесет години — Джордж и Били. Стийв, Джордж и Били имат цял куп внуци, но Джим си остана ерген до края.

Струва ми се, че Джим беше много по-забележителен човек, отколкото подозираха приятелите му и роднините му. Той имаше ярко, силно развито въображение, годно да импровизира, да импровизира смело и с лекота, без никаква предварителна подготовка; дума след дума, без да го е грижа за развитието на сюжета, Джим можеше да реди някаква история, да се радва на всяка своя нова приумица и да не се интересува дали разказът му ще има бляскав, ефектен край, или изобщо няма да завърши. Джим беше роден хуморист, и то много добър. Като си спомням какъв самобитен разказвач беше, все си мисля, че от него щеше да излезе първокласен майстор на перото, ако някой го беше открил и го беше напътствувал няколко години. Рядко се случва геният да открие сам себе си; още по-рядко се случва да го открият приятелите му; мога дори да кажа съвсем определено: второто е направо невъзможно — поне когато става дума за литературен талант; приятелите са толкова близо до него, че за тях той не е на фокус, те не могат да уловят мащабите му, не могат да разберат, че има значителна разлика между него и тях. Те не могат да го видят в перспектива, а само в перспектива може да се види разликата между него и останалите от техния ограничен кръг.

Въпреки размерите си черквата „Свети Петър“ не може да направи впечатление на човек, който винаги я гледа отблизо и никога не е излизал от Рим; само чужденецът, който се приближава през равнината и вижда Рим като смътно, разлято петно, може да оцени величието на огромната катедрала, която се извишава самотна и неповторима над града. Хиляди таланти живеят и умират в неизвестност, неоткрити нито от самите себе си, нито от друг. Ако не беше Гражданската война, Линкълн, Грант, Шърман и Шеридан щяха да останат неоткрити и никога нямаше да се прославят. Аз вече съм засегнал този въпрос в една малка книжка, която написах преди много години, но все още не е издадена — „Пътуването на капитан Стормфийлд в рая“. Когато Стормфийлд попада в рая, той гори от нетърпение да зърне несравнимите и ненадминати военни гении като Цезар, Александър, Наполеон, но един от старите небесни жители му казва, че там тези военни гении не се ценят много високо, че те са само нищожни ефрейтори в сравнение с един колос на военното дело, някакъв обущар, живял и умрял в неизвестност в едно селце на Ню Ингланд, който през целия си земен живот не е видял нито една битка. На земята той е останал неоткрит, но раят веднага видял в него военния гений и го обсипал с почести, които биха му отдали на земята, ако там знаеха, че е най-великият военен гений, който планетата е раждала някога.

Прекарах три месеца в дървената хижа на Джим Гилис и неговия „партньор“ Дик Стокър в Магарешката клисура — този възхитителен, спокоен, безметежен и приказен горски рай, за който вече говорих. Понякога Джим се вдъхновяваше и тогава заставаше гърбом към огъня с кръстосани отзад ръце и подхващаше някаква измислена импровизирана история — някаква вълшебна приказка или невероятен любовен роман, чийто герой обикновено се оказваше Дик Стокър. Джим винаги твърдеше най-невъзмутимо, че това, което разказва, не е измислица, а чиста истина. Добродушният, прошарен вече Дик Стокър пушеше спокойно лулата си и слушаше невъзмутим тези фантастични измишльотини, без да продума.

В една от моите книги — ако се не лъжа, в „Хъкълбери Фин“ — съм използувал една от тези импровизации на Джим, която той бе нарекъл „Трагедията на парещия срам“. Наложи се да я смекча значително, за да стане за печат, от което тя загуби много. А тъй, както Джим я разказваше, измисляйки в самия ход на разказа какви ли не неща, тази измишльотина беше един от най-смешните разкази, които съм слушал някога. Колко блед и невзрачен стои този разказ в книгата! А колко оригинален и ярък беше той в своя напечатан вид! Друга импровизация на Джим съм използувал в книгата „Пеша из Европа“. Това е разказ за едни наивни и невежи провинциалисти, които се мъчат да напълнят цяла къща с жълъди. Един обаятелен, възхитителен разказ, пълен с щастливи находки. Джим стоеше пред огъня и развиваше нишката с изключителна лекота, измисляйки какви ли не подробности, и както винаги настояваше, че всичко това са факти, неукрасени факти, чиста и неопровержима истина. В друга книга[38] съм използувал разказа на Джим за котарака на Джим Бейкър — прочутия Том Куорц. Джим Бейкър беше, разбира се, Дик Стокър, а колкото до Том Куорц, той никога не е съществувал; този котарак беше плод само на въображението на Джим.

Понякога необузданото въображение на Джим му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде индианка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове, прилични на едри сливи. Дик Стокър беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат; но без да мисли, тъй просто на шега, той каза, че никога не е виждал такива плодове. Това беше достатъчно за Джим. Той започна да хвали разгорещено тези дяволски плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше. Каза, че е ял най-малко хиляда пъти от този плод; че трябвало само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус нямало равно на себе си в цяла Америка. Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори; но когато Дик го прекъсна и го попита защо не си купи от тези плодове, щом са толкова вкусни, Джим онемя за секунда-две. Бяха го хванали натясно, но той никога нямаше да се предаде; не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави; той си даде вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той ли да отстъпи от думата си? Никога. Убеден съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно, че е много доволен от покупката и ако ние с Дик не искаме да опитаме това божествено нещо, то си е наша работа.

Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните в живота ми. Джим взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия дяволски плодове; щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше тази воня. Постепенно плодовете се размекнаха и развариха и Джим започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше уж от удоволствие, после се питаше дали не е нужно да се добави малко захар, хвърляше още една шепа и продължаваше да вари; захарта вървеше шепа след шепа, а Джим вече два часа опитваше този „компот“. Ние с Дик умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той — все едно че нищо не е станало.

Накрая Джим заяви, че „компотът“ вече е станал, станал е идеален. Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия; после ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този кислоч. Какъв ти кислоч? Това беше направо киселина, ужасна киселина, нечувана киселина, в която нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да й придаде и положително щеше да й придаде, ако този плод беше отгледан, където и да е другаде, а не в ада. На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Джим, този безстрашен мъченик, гълташе, гълташе, гълташе и хвалеше, хвалеше, хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време щяхме да умрем от смях. После следващите два дни Джим нито хапна, нито пийна нещо; зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста: дори при поемането на въздух той потреперваше; но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост, но Джим, подобно на останалите Гилис, беше самата твърдост.

Веднъж в годината той идваше в Сан Франциско, захвърляше грубите миньорски дрехи, купуваше какъв да е костюм за петнадесет долара и кривнал шапка, се понасяше по Монтгомъри стрийт като някой цар. Насмешливите погледи, които му хвърляха минаващите край него контета, не го смущаваха ни най-малко; той като че ли не ги забелязваше. При едно негово идване ние с Джо Гудман и още двама-трима приятели го заведохме в най-модерната билярдна. Това беше сборище на най-богатите франтове на Сан Франциско. Часът беше десет вечерта и двадесетте билярдни маси бяха заети. Ние взехме да шарим из залата, за да дадем възможност на Джим да види тази забележителност на Сан Франциско и да й се наслади.

Сегиз-тогиз някое наконтено мъжкарче пускаше иронична забележка по адрес на Джим и облеклото му. Ние чувахме тези подмятания, но се надявахме, че Джим, безкрайно доволен от себе си, няма да разбере, че се отнасят за него. Но скоро Джим се сети и реши да хване на местопрестъплението някой от тези малки хора. И не след дълго успя. Един едър, елегантно облечен млад джентълмен подметна нещо. Джим пристъпи към него и вдигнал гордо глава, произнесе натъртено:

— Това се отнасяше за мен. Извинете се или ще се бием!

Пет-шест от играчите чуха тези думи, обърнаха се, подпряха се на щеките си и зачакаха с интерес да видят какво ще стане. Жертвата на Джим се засмя подигравателно и отвърна:

— Така ли? Ами ако откажа да се извиня?

— Тогава ще изядете такъв пердах, че ще се научите да се държите прилично.

— Я виж ти? Сигурен ли сте?

Все тъй сериозен и невъзмутим, Джим каза:

— Аз ви предизвиквам на бой. Вие сте длъжен да се отзовете.

— Такава ли била работата? Бъдете любезен да определите час.

— Още сега.

— Много сте били бърз! А къде?

— Тук.

— Очарователно. С какво оръжие?

— Сачмалийка двуцевка. Разстояние тринадесет крачки.

Беше крайно време да се намеси някой. Гудман отведе настрани младия глупчо и му каза:

— Вие не знаете с кого имате работа и се излагате на голяма опасност. Може би мислите, че той се шегува, но той съвсем не се шегува, не е от тези. Говори съвсем сериозно. Ако се откажете от дуела, той ще ви убие на място; трябва да приемете неговите условия, и то незабавно, защото няма време за губене; или се съгласете на дуел, или се извинете. Разбира се, вие ще се извините — по две причини: вие го обидихте, без той да ви е направил нещо — това е едната причина; другата е, че вие положително не бихте искали да убиете невинен човек, нито пък сам да бъдете убит. Ще се извините и ще го оставите той да диктува извинението, а вие ще повтаряте след него; то ще бъде много по-силно и по-недвусмислено от всяко извинение, което вие бихте произнесли, дори да се ръководите от най-добри намерения.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_21.png

Човекът се извини, като повтаряше дословно всяка дума след Джим (в това време тълпата наоколо слушаше внимателно) и извинението беше точно такова, каквото Гудман го беше предрекъл.

Скокливата жаба

Ще се върна малко назад: моята литературна кариера започна в началото на, 1867 година. Пристигнах от Сан Франциско в Ню Йорк през януари същата година и не след дълго Чарлс Х. Уеб, когото познавах от Сан Франциско като репортер в „Булътин“, а после като издател на „Калифорниън“, ми предложи да издам един том разкази. Още не бях толкова известен, че да издавам сборник, но толкова се запалих от това предложение, че дадох съгласието си, но при едно условие: да се намери някой по-енергичен човек от мен, който да ми спести труда по събирането на разказите. Аз се ужасявах при мисълта, че трябва сам да свърши това, защото още от появата ми на този свят усещах празнина на мястото, където би трябвало да се намира моето трудолюбие. Уеб каза, че аз се радвам все пак на някаква известност по Атлантическото крайбрежие, ала аз знаех много добре, че тази известност не беше кой знае колко широка. Доколкото я имах, тя се дължеше на разказа „Скокливата жаба“. Когато Артъмъс Уърд минаваше през Калифорния през 1865 или 66 година да изнася публични сказки и се спря в Сан Франциско, аз му разказах историята със скокливата жаба, той ме помоли да я напиша и да я изпратя на неговия издател Карлтън в Ню Йорк, за да попълни един сборник, който Артъмъс бе подготвил за печат и който бе твърде малък за определената му вече цена.

Карлтън получил разказа навреме, но не го харесал много и решил, че не си струва да се правят разноски за напечатването му. Но не го хвърлил в коша, а го подарил на Хенри Клал и Клал го използувал, за да помогне на погребението на своя вестник „Сатърди прес“, който вече берял душа.

„Скокливата жаба“ излезе в последния брой на вестника и веднага бе препечатан от почти всички американски и английски вестници. Разказът доби широка известност и по времето, за което говоря, все още се ползуваше с известност, но на мен ми беше напълно ясно, че се прочу самата жаба, а не аз. Аз бях все още неизвестен. Уеб се зае лично да състави сборника с моите разкази. След като свърши работа, той ми предаде сборника и аз се понесох с него към Карлтън. Приближих се към един от продавачите и той се наведе над тезгяха и ме попита живо с какво може да ми услужи, но когато разбра, че съм дошъл да продам, а не да купя книга, той охладня с няколко десетки градуса и наоколо повея такъв студ, че зъбите ми затракаха и щяха да изпопадат. Попитах смирено може ли да поговоря с господин Карлтън, на което ми отвърнаха студено, че той е в кабинета си. Последваха много затруднения и препятствия, но след малко успях да преодолея всички бариери и влязох в светая светих. О, да, сега си спомням как ми се удаде това! Уеб ми беше уредил предварително срещата с Карлтън, иначе никога нямаше да преодолея бариерите. Карлтън стана и каза рязко, едва ли не нападателно:

— Е, с какво мога да ви услужа?

Напомних му, че съм изпратен да преговарям с него за издаването на книгата ми. Той започна да се надува и се надува, надува, надува, докато достигна размерите на божество от втора или трета величина. После бликнаха фонтаните на неговото красноречие и две-три минути водната завеса го скриваше от погледа ми. Това бяха думи, думи и само думи, които се лееха на такъв поток, че затъмниха дневната светлина. Накрая той направи внушителен жест с дясната ръка, с който обхвана цялата стая, и каза:

— Погледнете тези полици. Всички те са пълни с книги, които чакат да бъдат издадени. Мислите ли, че ми трябват още книги? Извинете, но не ми трябват. Всичко най-хубаво.

С Карлтън се срещнах отново едва след двадесет и една години. Тогава почивах със семейството си в Швайцерхоф, Швейцария. Един ден той дойде при мен, подаде ми приятелски ръка и каза без каквито и да било предисловия:

— Аз съм, разбира се, невзрачна личност, но все пак имам поне една заслуга, с която ще се наредя между безсмъртните: навремето отказах да издам една ваша книга и така заех без никаква конкуренция едно първо място — най-голямото магаре на деветнадесети век.

По-красиво извинение едва ли можеше да се измисли и аз му казах това; казах му още, че отдавна съм дебнал да му отмъстя, но това отмъщение сега е по-сладко от всяко друго, че през изминалите двадесет и една години всяка година съм отнемал живота му по няколко пъти, и то всеки път по нов, все по-жесток и зверски начин, но сега съм се укротил и успокоил, сега съм доволен, дори ликувам, и занапред ще го смятам за истински и верен приятел и никога вече няма да го убивам.

Съобщих за несполуката си на Уеб и той каза смело, че дори всички Карлтъновци на света да се съберат, не могат да попречат на издаването на тази книга и че той се наема да я издаде срещу десет процента от моята печалба. Така и направи. Излезе едно много хубаво томче в синьо и златно. Мисля, че го беше озаглавил „Знаменитата скоклива жаба от Калаверас и други разкази“ — цена 1 долар и 25 цента. Той поръча клишетата, отпечатването и подвързването в една печатница и пусна книгата на пазара чрез „Америкън нюс къмпани“.

През юни аз тръгнах на пътешествие с парахода „Квакер сити“. Когато през ноември се върнах във Вашингтон, намерих писмо от Елиша Блис от „Америкън пъблишинг къмпани“ в Хартфорд, с което той ми предлагаше пет процента от печалбата за една книга, в която да опиша преживелиците си по време на пътешествието. Като вариант на петте процента Блис предлагаше десет хиляди долара в брой при предаването на ръкописа. Посъветвах се с А. Д. Ричардсън и той каза: „Вземи петте процента.“ Послушах го и сключих договор с Блис.

Нямах никаква пара и тръгнах из Вашингтон да търся някакво препитание, докато пиша книгата. Съвсем случайно срещнах Уилям Суинтън, брат на историка Суинтън, и заедно с него измислихме как да изкарваме насъщния. Ние станахме създатели и основатели на един почин, който сега е съвсем обикновено явление във вестникарската работа: създадохме първия вестникарски синдикат на нашата планета. Той не беше голям, но както е известно, винаги се започва от малко. В списъка на нашите клиенти фигурираха дванадесет периодични издания; това бяха все седмичници, които едва кретаха, пръснати из най-затънтените краища на страната. За тези вестничета беше голяма гордост да имат собствен кореспондент във Вашингтон, а ние се радвахме много, че те изпитваха такова чувство. Всеки от тези вестници получаваше от нас по две кореспонденции на седмица й плащаше по долар на парче; всеки от нас пишеше по една кореспонденция седмично и изпращаше дванадесет екземпляра от нея на нашите благодетели; така двамата изкарвахме двадесет и четири долара на седмица — напълно достатъчно за нашите скромни нужди.

Суинтън беше един от най-милите и очарователни хора, които съм срещал, а ние си живеехме прекрасно, безкрайно доволни от това съжителство. И по природа, и по възпитание Суинтън беше фин човек, и по природа, и по възпитание той беше джентълмен; високо образован, той беше красива душа, чиста и в помисли, и в думи. Той беше шотландец, при това презвитерианец — презвитерианец от старата школа, който изповядваше своята религия искрено и честно и намираше душевен покой в нея. Той нямаше никакви пороци — освен ако може да се нарече порок неговата голяма и безкористна обич към шотландското уиски. Аз не смятах това за порок, понеже Суинтън беше шотландец, а за шотландеца скочът, шотландското уиски, е същото, каквото е млякото за другите хора. В неговия случай това беше по-скоро добродетел, й то съвсем не евтина. С двадесет и четири долара на седмица ние щяхме да станем богаташи, ако не беше бутилката, която гълташе непрекъснато. Щом само някой от паричните ни преводи се забавеше, ние изпадахме в безизходица.

Спомням си един случай, когато пак бяхме закъсали; трябваха ни три долара, и то най-късно до вечерта. Не зная как стана тъй, че изведнъж ни дотрябваха толкова пари накуп; зная само, че непременно трябваше да ги имаме. Суинтън предложи да излезем и да потърсим — аз на една страна, той на друга. Той никак не се съмняваше, че ще успеем да намерим тази сума — надеждите му подхранваше неговата религия. Но аз не споделях тази увереност; нямах никаква представа откъде ще можем да намерим три долара и така му и казах. Имам чувството, че на него му стана срамно за мен, за моята колеблива вяра.

Но той ми каза само да не се тревожа, да не се безпокоя; съвсем просто, твърдо и убедително той рече: „Бог ще ни помогне.“ Разбрах колко сигурно разчита той на божията помощ и ми се щеше да му кажа, че ако имаше моя опит… Но да не се впущаме в подробности. Преди още да довършим разговора, неговата силна вяра подействува и на мен и аз излязох от къщи почти убеден, че бог ще ни помогне.

Обикалях улиците цял час и се мъчех да измисля откъде да взема тези три долара, но нищо не можах да измисля. Накрая хлътнах във фоайето на новопостроения хотел „Абит хаус“ и седнах на едно кресло. След малко във фоайето влезе някакво куче. То се спря, вдигна поглед към мен и в тоя поглед аз прочетох въпроса: „Ти си добър човек, нали?“ Отвърнах му също с поглед утвърдително. То завъртя благодарно опашка, приближи се към мен, опря муцуна на коляното ми и ме погледна с неизразима обич. Беше великолепно същество, изящно като кръшна девойка, цялото кадифе и коприна. Аз погалих гладката му кафява глава, помилвах клепналите му уши и ето че веднага се влюбихме един в друг. Миг след това във фоайето влезе тържествено героят на деня — бригадният генерал Майлс, облечен с богата златно-синя униформа. Всички погледи се обърнаха към него. Той забеляза кучето, спря се и в очите му припламна искрица: очевидно сърцето го теглеше към такива изящни животни; после пристъпи напред, погали кучето и рече:

— Великолепно куче, истински красавец. Продавате ли го?

Останах поразен. Какво чудо — предсказанието на Суинтън се сбъдваше! Отвърнах:

— Да.

— Колко искате за него? — попита генералът.

— Три долара.

Очевидно изненадан, генералът възкликна:

— Три долара? Само три долара? Но това е изключително куче; та то струва най-малко петдесет долара. Ако беше мое, не бих го дал и за сто. Боя се, че вие не знаете и истинската му цена. Премислете, моля ви, не искам да останете излъган.

Ако знаеше истинското положение на нещата, той щеше да разбере, че аз нямаше да остана излъган, както и не бих желал той да остане излъган.

— Само три долара. Толкова струва.

— Добре, щом настоявате — каза генералът, подаде ми парите, взе кучето и изчезна нагоре по стълбите.

След десетина минути във фоайето влезе човек на средна възраст с благодушно лице и започна да се оглежда, да наднича под масите и под креслата. Попитах го:

— Да не би да търсите едно куче?

Загриженото му лице изведнъж просветна и той отговори:

— Да. Видяхте ли го някъде?

— Да — казах аз. — То беше тука преди минутка, но тръгна след един джентълмен. Ако искате, мога да го потърся.

Рядко съм виждал изражение, изпълнено с такава благодарност. А когато заговори, за да ме помоли да потърся кучето, в гласа му звучеше не по-малка благодарност. Казах му, че ще го потърся с удоволствие, но тъй като това все пак ще ми отнеме известно време, надявам се да ме възнагради за труда. Той веднага се съгласи, и то с най-голямо удоволствие — няколко пъти повтори „с най-голямо удоволствие“ — и попита колко искам.

— Три долара — отвърнах аз.

Той остана изненадан и възкликна:

— Боже мой, та това е нищо. Готов съм да ви дам и десет.

— Не, само три — отвърнах аз и тръгнах към стълбата без повече приказки, защото Суинтън беше помолил бог именно за такава сума и аз смятах, че ще извърша светотатство, ако поискам дори един цент повече.

Минавайки покрай администратора, попитах го кой номер има стаята на генерала и когато я намерих и влязох’, заварих генерала да гали предоволен кучето си.

— Съжалявам, но ще трябва да си взема кучето — казах аз.

Генералът остана много изненадан и рече:

— Да си го вземете ли? Как тъй, че то е вече мое! Вие ми го продадохте и получихте толкова, колкото поискахте.

— Това е вярно, но все пак ще трябва да го взема, защото стопанинът си го иска.

— Какъв стопанин?

— Стопанинът на кучето. То не е мое.

Генералът остана още по-изумен и за миг очевидно загуби дар слово; после каза:

— Да не би да искате да кажете, че сте ми продали чуждо куче, и то след като сте знаели, че е чуждо?

— Да, знаех, че е чуждо.

— Тогава както продавате?

— Що за въпрос? Продадох го, защото вие настоявахте да ви го продам. Вие предложихте да го купите — можете ли да отречете това? Аз не съм ви го натрапил, не съм и мислил дори да го продавам, но понеже настоявахте, реших да ви направя тази услуга…

— Услуга ли? — прекъсна ме той, преди да съм се доизказал. — За първи път виждам такава необикновена услуга! Ама работа! Да ми продадете куче, което не е ваше…

Тук пък аз го прекъснах:

— Вие привеждате такива доводи, че спорът става безсмислен. Нали сам казахте, че това куче струва сигурно сто долара. Пък аз ви поисках само три. Какво непочтено има тук? Вие предлагахте повече, спомняте си, нали? Аз ви поисках само три. Можете ли да отречете това?

— Боже мой, но това няма нищо общо със същността на въпроса. Работата е там, че кучето не е ваше. Нима не ме разбирате? Вие, изглежда, смятате, че няма нищо нередно в това, да продадете нещо чуждо, щом го продавате евтино. В такъв случай…

— Моля ви да прекратим този спор — казах аз. — Каквото и да говорим, не можете да отречете, че цената, която ви определих — съобразявайки се, че кучето не е мое, — беше напълно разумна и почтена. Да спорим повече, значи да си хабим напразно думите. Аз трябва да взема кучето, защото човекът си го иска. Не разбирате ли, че нямам друг изход. Поставете се на мое място. Представете си, че сте продали чуждо куче. Представете си, че…

— Я стига, че ще ме подлудите с вашата идиотска логика! Вземете кучето и ме оставете на мира.

Върнах му трите долара и заведох кучето на стопанина му, от когото получих три долара за положения труд. Отидох си с чиста съвест, защото бях изкарал тези пари честно и почтено; трите долара, които бях получил за кучето, щяха да ме парят, защото не ми се полагаха по право, но трите, които получих за това, че върнах кучето на законния му стопанин, си бяха чисто мои, защото ги бях изкарал с честен труд. Ако не бях аз, човекът може би никога нямаше да си намери кучето.

Моите нравствени принципи си остават непоклатими до ден-днешен. Винаги съм бил честен; и зная, че не мога да бъда друг. Никога не съм могъл да използувам пари, добити по съмнителен път.

Това е то цялата история. И част от нея е вярна.

„Америкън Пъблишинг къмпани“

Съгласно договора, трябваше да предам ръкописа на „Наивници в чужбина“ през юли 1868 година. Написах книгата в Сан Франциско и я предадох в срок. Блис приготви много илюстрации за нея и с това прекрати работата. Срокът за издаването й мина и отмина, но никой не ми даваше каквито и да било обяснения. Времето продължаваше да тече и пак никакви обяснения. Аз тръгнах на четения из страната и около тридесет пъти дневно трябваше да отговарям на въпроса: „Кога ще излезе книгата ви?“

Омръзна ми да измислям все нови отговори на този въпрос, а накрая ми втръсна ужасно и самият въпрос. Във всеки, който ми го задаваше, аз виждах свой смъртен враг и дори не се мъчех да скрия това.

Щом се освободих от четенията, побързах да отида в Хартфорд, за да разбера какво става. Блис ми обясни, че вината не била негова; той държал книгата да излезе, ала директорите на компанията, някакви стари сухари, имали опасения. Те я били прегледали и почти единодушно изказали мнение, че в нея има пасажи от хумористично естество. Блис ми обясни, че тяхната фирма никога не била издавала книга, която да вдъхва такива опасения, че директорите се страхували да не би едно такова отклонение от линията на издателството да накърни сериозно репутацията му, че той бил с вързани ръце и крака и не можел да изпълни подписания договор.

Един от директорите, господин Дрейк — или по-скоро останките от това, което някога е било господин Дрейк, — ме покани на разходка с неговата карета и аз приех. Той представляваше трагична стара развалина и държането му, и приказката му бяха не по-малко трагични. Предстоеше му деликатна задача и той събира доста време кураж, преди да пристъпи към въпроса. Накрая събра достатъчно и ми обясни в какво затруднено и отчаяно положение се намирала фирмата, което вече ми беше казал и Блис. После без повече заобикалки остави и себе си, и фирмата на моето благоволение: примоли се да си изтегля ръкописа и да освободя издателството от договора. Отвърнах, че не съм съгласен, и с това разговорът и разходката с каретата приключиха.

След това предупредих Биле да се залавя за работа, че иначе ще си имат неприятности с мен. Той разбра, че не се шегувам, и пусна книгата за набор, а аз се заех да изчета шпалтите. Но работата пак се запъна — и пак никакви обяснения. Към края на юли (мисля 1869) чашата на търпението ми преля и аз телеграфирах на Блис, че ако книгата не се пусне в продажба до двадесет и четири часа, ще го съдя да ми плати щетите.

С това всички спънки изчезнаха. Десетина екземпляра бидоха подвързани и изложени за продажба в посочения от мен срок. После пласьорите плъзнаха и започнаха да валят поръчки. За девет месеца книгата покри всички дългове на издателството, увеличи оборотния му капитал от двадесет и пет на двеста хиляди долара и му остави седемдесет хиляди чиста печалба. Това научих от Блис и ако то беше истина, значи, че от шестдесет и пет години насам Блис за първи път казваше истината. Той беше роден в 1804.

Но да се върна към Уеб. Когато през ноември 1867 се върнах от пътешествието с „Куейкър сити“, Уеб ми каза, че „Скокливата жаба“ е била приета много благосклонно от и печата и продажбата й според него върви съвсем добре, но до този момент той не успял да получи никакъв отчет от „Америкън нюс къмпани“. Той добави, че тази книга го разорила, защото я беше печатал на собствени разноски, а сега не можел да си върне парите от компанията, която само увъртала и изобщо постъпвала нечестно.

Аз искрено съжалих Уеб, съжалих го, че беше изгубил пари, само и само да ми направи услуга, а до известна степен съжалявах и за това, че той не беше в състояние да ми плати обещания процент.

Сключих договор за „Наивници в чужбина“ с „Америкън пъблишинг къмпани“. Но след два-три месеца ми дойде наум, че сигурно нарушавам договора: в него имаше един пункт, съгласно който в течение на една година нямах право да печатам мои книги в други издателства. Разбира се, този пункт не можеше да се отнася за книги, издадени преди сключването на договора. Това знаеше всеки. Но аз не го знаех, защото обикновено не знаех неща, които трябваше да се знаят, а и нямах навика да питам други, че да ме осведомят.

С моето невежество реших, че нарушавам договора с Блис и че като честен човек съм длъжен да изтегля „Скокливата жаба“ от пазара и да прекратя по-нататъшното й печатане. Поставих въпроса пред Уеб. Той прие моето искане при следните условия: да му отстъпя полагащия ми се процент от печалбата; да му отстъпя безвъзмездно всички подвързани и неподвързани екземпляри от „Скокливата жаба“, които в момента се намират в издателството; да му дам на ръка осемстотин долара; освен това разбиването на матриците ще стане под негово наблюдение, за което той ще получи такава сума, каквато букволеярите биха платили за същото количество стари матрици. Използуваните матрици вървяха по девет цента паунда, а матриците за „Скокливата жаба“ бяха около четиридесет паунда. От всичко това може да се заключи, че Уеб не беше лишен от търговски способности.

После Уеб изчезна за дълго от полето на моето зрение. Но междувременно се срещнах по една случайност с директора на „Америкън нюс къмпани“ и го попитах как са се уредили недоразуменията между Уеб и издателството. Той отвърна, че не знаел нищо за някакви недоразумения. Тогава му обясних, че Уеб не е успял нито веднъж да получи пари от издателството. Той пък ми обясни, че моето обяснение не отговаря на истината. Каза, че компанията изпращала редовно и в определените срокове отчети на Уеб, придружени със съответния чек. Той ме покани в кабинета си и от сметководните книги аз се убедих, че казва истината. Още от самото начало Уеб беше получавал редовно своя и моя дял и беше прибирал парите в джоба си.

По времето, когато ние с Уеб си „уредихме“ сметките, той ми е дължал шестстотин долара. Подвързаните и неподвързаните екземпляри от „Скокливата жаба“, които му оставих в наследство, впоследствие са били продадени и парите са отишли пак в неговия джоб. В тази сума влизат още шестстотин долара, които ми се полагаха като процент по договора.

С една дума, аз бях вече писател, при това писател, не съвсем неизвестен, писател, който беше издал вече една книга и не беше забогатял от това. Бях писател, чиято първа книга му струваше хиляда и двеста долара от неполучени проценти, осемстотин долара грешни пари и три долара и шестдесет цента за разбитите матрици, продадени на старо. От този момент реших, че никога вече няма да възложа на Уеб издаването на моя книга — освен ако мога да взема достатъчно пари на заем, за да си позволя този лукс.

След излизането на „Наивници в чужбина“ аз добих, макар и не изведнъж, по-голяма известност и Уеб се възползува от случая да уведоми публиката отначало, че той ме е открил, а после — че ме е и създал. Почти единодушно беше мнението, че аз представлявам ценен капитал за американския народ и американската литература и че народът и литературата дължат дълбока признателност на… Уеб за този капитал.

С течение на времето Уеб и неговите големи заслуги бяха забравени. Тогава на сцената излязоха Блис и „Америкън пъблишинг къмпани“ и установиха недвусмислено, че те са ме открили, а после — че те са ме създали — следователно и на тях се полагаше признателност. По-късно се намериха и други претенденти за тази висока заслуга. Те изникваха ту в Калифорния, ту в Невада, ту някъде другаде и аз започнах да вярвам, че съм откриван и създаван толкова много пъти, колкото никое друго творение божие.

Уеб смяташе себе си за литератор. И може би щеше да успее да внуши това суеверие на целия свят, ако не бе го разсеял сам с публикуването на своите произведения. Те веднага го издадоха. Белетристиката му беше умилителна — просто съвсем ученическа, а поезията — не много по-добра, но въпреки всичко той продължаваше да предъвква своите баналности до преди две години, когато умря от умствена преумора. Той беше празно същество, по природа и възпитание мошеник. Като лъжец имаше известни успехи, но не можа да се отличи много, защото беше съвременник на Елиша Блис, а когато трябваше да се лъже, Блис можеше да затъмни и заличи напълно цял континент Уебовци.

Публични четения

Беседи започнах да изнасям в 1866 година — в Калифорния и Невада; в 1867 изнесох една беседа в Ню Йорк и няколко по долината на Мисисипи; в 1868 обиколих целия Запад, а през следващите два-три сезона прибавих и Изтока към своя маршрут.

„Системата на лекториите“ беше тогава в пълен разцвет и бюрото на Джеймс Редпат на Скул стрийт в Бостън изпращаше лектори в Канада и Северните щати. Редпат даваше лектори за поредици от шест до осем лекции и вземаше средно по сто долара за всяка лекция. Неговата комисиона беше десет процента, като всяка лекция се повтаряше около сто и десет пъти на сезон. В списъка си той имаше достатъчно имена, които привличаха публика: Хенри Уърд Бийчър, Ана Дикинсън, Джон Б. Гоф, Хорис Грийли, Уендъл Филипс, Петролиъм В. Насби, Джон Билингс, арктическият изследовател Хейз, английският астроном Винсънт, ирландският оратор Парсънс, Агасис и други. В списъка си той имаше и двадесет-тридесет души не толкова изтъкнати, не толкова прочути, които работеха на хонорар от двадесет и пет до петдесет долара. Техните имена отдавна са потънали в забрава. За да излизат те на подиума, беше нужна някаква хитрост. И Редпат беше измислил тази хитрост. Всички лектории се стремяха към големите имена, търсеха ги жадно, упорито. Редпат задоволяваше тези искания при едно условие: за всяко име, което привличаше публика, той им даваше и по няколко такива, от които публиката бягаше. Тази система даде възможност лекториите да просъществуват няколко години, но в края на краищата ги погуби и унищожи лекционното дело.

Бийчър, Гоф, Насби и Ана Дикинсън бяха единствените лектори, които си знаеха цената и държаха на нея. В по-малките градове техният хонорар беше двеста-двеста и петдесет долара, а в големите — четиристотин. Лекторията винаги печелеше от тях (ако времето се случеше благоприятно), но обикновено губеше спечеленото благодарение на другите, от които публиката бягаше.

Между последните имаше две жени — Олив Логън и Кейт Фийлд, но първите два сезона те имаха успех. Те взимаха по сто долара и пълнеха салоните поне две години. Но след това публиката започна да ги избягва и престанаха да ги наемат за лекции. Кейт Фийлд бе добила широка, потресаваща известност с кореспонденциите си от Бостън за четенията на Дикенс в началото на неговата триумфална обиколка из Америка, които тя изпращаше по телеграфа за вестник „Трибюн“. Кореспонденциите й бяха лудо хвалебствени, почти идолопоклоннически, и с тях тя попадна много точно в общия тон, защото цялата страна посрещаше Дикенс с бесен ентусиазъм. Освен това телеграфическото предаване на кореспонденции беше новост, изумително чудо, което не излизаше от устата на хората. Кейт Фийлд веднага стана знаменитост. И скоро започна да изнася беседи; но след две-три години нейната тема — Дикенс — загуби своята свежест и стана безинтересна. Още известно време народът се стичаше само да види Кейт Фийлд заради името й; но беседите й бяха слаби и звучаха изкуствено; и когато публиката удовлетвори своето любопитство и й се нагледа, Кейт се видя принудена да напусне лекторския подиум.

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Тя просто трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина на Сандвичевите острови, оплаквана от приятелите си и забравена от света. Известността на Олив Логън се дължеше на… само посветените знаеха на какво. Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви писания във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант — нямаше дори подобие на талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава. Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й — незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

Говори се, че Олив Логън е наела вила в Нахант, където смята да прекара лятото.

Олив Логън се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Олив Логън ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Олив Логън присъствува в събота на концерта в зала „Уолок“ и се изказа одобрително за новата симфония.

Олив Логън вече се оправя от тежката болест и ако състоянието й продължи да се подобрява, от утре лекарите ще престанат да издават бюлетин.

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Олив Логън стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от онова време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха дълбокомъдро нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъствуващи:

— Коя е все пак тази Олив Логън?

Присъствуващите е изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъствуващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво. Не съм се интересувал, но предполагам, че всички го знаят.

Просто за да се забавлявам, самият аз често задавах такива въпроси на хора, които непрекъснато мелеха за тази знаменитост, за нейните прояви и изказвания. И те откриваха с изненада, че са приемали нейната слава на честна дума и че нямат представа коя е тази Олив Логън и какво е направила — ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Олив Логън успя да стъпи на лекторския подиум и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само едно име и гардероб от скъпи тоалети и при все че нито едното, нито другото имаше някаква трайна стойност, известно време те й носеха хонорар от сто долара на вечер. Но още преди двадесет и пет години хората вече я бяха забравили напълно.

Ралф Килър беше много приятен спътник при моите набези в Бостън и ние често водехме дълги разговори и пушехме в стаята си, след като комитетът ни изпращаше до хотела. А без комитета никога не минаваше; неговите членове, които носеха копринени лентички на реверите, ни посрещаха на гарата и ни откарваха до салона; на сцената те се нареждаха на столове зад мен, подобно на актьорите от негърската комедия; отначало беше прието председателят на комитета да ме представя на публиката, но той вършеше това с такива пошли хвалебствия, че на мен ми ставаше срамно и аз започвах беседата с голяма мъка. Това беше глупав обичай. Съвсем нямаше нужда от представяне, още повече че това обикновено вършеше някое глупаво магаре, подготвило предварително своята реч, която гъмжеше от тъпи комплименти и нещастни напъни за остроумие. Ето защо след първия сезон аз започнах да се представям сам, като, разбира се, пародирах изтъркания начин за представяне. Тази промяна не се понрави на председателите на комитета. За всеки от тях беше неизразимо удоволствие да се изправи пред многобройната публика от негови съграждани и да произнесе засукана я реч; нима можеше да се очаква, че те ще се помирят с отнемането на това удоволствие?

Моето встъпително слово имаше успех в началото, но после загуби ефекта си. То трябваше да бъде изготвено много старателно и обмислено и да се произнася много сериозно, за да подведе публиката и тя да помисли, че говори председателят на комитета, а не лекторът; освен това потокът от преувеличени комплименти трябваше да й дойде до гуша; после, към края на встъпителното слово, аз съвсем между другото споменавах, че лекторът съм аз и тогава ставаше ясно, че говоря за самия себе си. Ефектът от този трик не беше никак лош. Но както казах, тази карта имаше успех само известно време: вестниците отпечатаха встъпителното ми слово и аз не можех да го използувам повече, защото публиката го знаеше предварително и сдържаше чувствата си.

След това опитах едно встъпително слово, заимствувано от моите обиколки из Калифорния. За първи път то беше произнесено напълно сериозно от един недодялан златотърсач в селището Рижо куче. Колкото и да се опъваше той, публиката го принуди да се качи на подиума и да ме представи. Златотърсачът постоя замислен няколко секунди, после каза:

— Аз не знам нищо за този човек. Тоест… знам само две неща: едното е, че той никога не е лежал в затвора, а второто (след кратка пауза, почти тъжно), че не мога да си обясня защо не е лежал.

Този начин на представяне имаше ефект известно време, но после попадна в печата и цялата му сочност отиде по дяволите. Оттогава престанах да се представям на публиката.

Понякога ми се случваха малки приключения, но все такива, които се забравяха лесно. Веднъж пристигнах късно в едно градче и не намерих на гарата нито посрещачите от комитета, нито шейна. Тръгнах наслуки по улиците, огрени от луната, срещнах на едно място цяла тълпа, която отиваше някъде, реших, че отива на лекцията (предположението ми се оказа правилно), и се присъединих към нея. На входа се опитах да се промъкна по-бързо вътре, но контролата ме спря:

— Вашето билетче, моля!

Наведох се към него и прошепнах:

— Не се безпокойте, аз съм лекторът.

Онзи примижа многозначително с едно око и каза толкова високо, че го чуха всички:

— Тия не ми минават вече. Досега трима лектори се вмъкнаха в салона. Четвъртият ще трябва да си плати.

Ща не ща, платих си — това беше най-лесният изход от неудобното положение.

Всеки сезон трябваше да излизаме с нова беседа, която се подлагаше най-напред на проверка пред публика от две и хиляди и петстотин души в старата бостънска концертна зала; тази проверка определяше търговската стойност на беседите. Но лекционните обиколки започваха всъщност не от Бостън, а от околните градове. Ние излизахме в Бостън едва след като репетирахме около един месец в тези градове и внасяхме всички необходими поправки и изменения.

При тази система цялата лекторска гвардия се събираше в Бостън в началото на октомври и прекарваше няколко седмици в безделие и приятни срещи. Ние живеехме в хотела на Йънг, но по цял ден киснехме в бюрото на Редпат, пушехме и бъбрехме, а надвечер се пръсвахме из околните градове, които ни даваха да разберем какво е хубаво и какво куца в новите ни лекции. Провинциалната публика е взискателна. Анекдот, който тя ще посрещне със сдържан смях, предизвикваше истинска буря в големия град. Един среден успех в провинцията означаваше триумф в многолюдния град. И тъй, когато в края на краищата излизахме на голямата сцена в концертната зала, оценката вече ни беше в джоба.

Но понякога лектори, които бяха „нови в занаята“, не знаеха колко голямо значение имат „пробите на сурово“ и се явяваха в концертната зала с непроверена продукция. Имаше един такъв случай, който не на шега разтревожи някои от нас още щом видяхме афиша. Де Кордова, хуморист — той именно ни накара да се разтревожим. Мисля, че истинското му име беше друго, но съм го забравил. Той печаташе по списанията мрачно хумористични разказчета, които се посрещаха благосклонно и му бяха създали доста широка известност. Но ето че изведнъж започна да бракониерствува в нашия запазен периметър и ни свари съвсем неподготвени. Неколцина от нас просто се поболяха — толкова се поболяха, че се отказаха да изнасят беседи. Ние отложихме ангажиментите в по-отдалечените краища и останахме в града. Ние — Насби, Билингс и аз — заехме предни места на един от балконите и зачакахме. Залата беше пълна. Когато Де Кордова излезе на сцената, публиката го посрещна, както ни се стори, прекалено радушно и почти неприлично шумно. Мисля, че у нас нямаше злоба, нито дори завист, но все пак ни стана неприятно. Когато разбрах, че той се готви да чете хумористичен разказ, именно да чете, аз се поуспокоих, но все още имах известни опасения. За него, както за Дикенс, беше нагласен висок, подобен на бесилка портал, украсен с драперии, а той стоеше малко зад него, осветен отгоре от скритите лампи. Цялата тази бутафория изглеждаше доста стилна и дори внушителна. Публиката беше толкова сигурна, че той ще я разсмее, че прие на вяра първите десетина изречения и се разсмя от сърце — така се разсмя, че на нас ни беше трудно да понесем това, и ние обесихме носове. Все пак аз не губех надежда, че той ще се провали, понеже виждах, че не може да чете.

Скоро смехът започна да утихва и да се съсредоточава само на отделни места, после изгуби своята непосредственост, след това се появиха паузи, които взеха да стават все по-дълги и по-дълги. Накрая се възцари почти пълна тишина, нарушавана само от този безжизнен, необигран глас, който мърмореше монотонно. Залата утихна и цели десет минути седеше мъртва и безчувствена. От гърдите ни се изтръгна дълбока въздишка; тя би трябвало да бъде въздишка на съжаление за нашия провалил се събрат, но не — ние бяхме подлеци и егоисти, какъвто е целият човешки род, и тази въздишка бе израз на нашата радост от провала на този събрат, който не беше ни сторил нищо.

Сега той вече не четеше, а се измъчваше; току бършеше лице с носната си кърпа, а гласът му и цялото му държане молеха смирено за съчувствие, за помощ, за милост и всичко това представляваше една трагедия. Ала публиката седеше студена и безчувствена и го гледаше само с някакво любопитство, чудейки се как ще свърши всичко това.

Високо на стената имаше голям часовник. След малко цялата зала откъсна поглед от четеца и се вторачи в циферблата. Ние знаехме от горчив опит какво означава това; ние знаехме какво предстои, но очевидно четецът нямаше представа от това. Часът наближаваше девет, половината от публиката следеше стрелките, а четецът продължаваше да се мъчи. В девет без пет хиляда и двестате души станаха като един и се разляха като вълна по пътеките към изходите! Четецът сякаш се парализира: няколко минути той стоя със зинала уста, гледайки с ужас това масово бягство, после се обърна умърлушен и нас пусна сцената с несигурната, колеблива походка на сомнамбул.

Виновни бяха уредниците. Те би трябвало да го предупредят, че последните коли за предградията тръгват в девет и че половината зала ще стане и ще си тръгне по това време, та който ще да говори на сцената. Доколкото си спомням, Де Кордова никога вече не излезе на публично четене.

Много добре помня Петролиъм Възувиъс Насби (Лок). При започване на Гражданската война той работеше в редакцията на толедския „Блейд“ — стар, преуспяващ и много популярен седмичник. Той пусна едно от „Писмата на Насби[39]“ и с това удари на златна жила. А Насби веднага се прочу. Избрал този нов път, той нанасяше всяка седмица възхитителни удари на медноглавите[40] и демократите и писмата му се препечатваха навред, от Атлантическия до Тихия океан, и се четяха с неудържим смях от всички — впрочем, с изключение на най-тъпите и закостенели демократи и медноглави. По внезапност славата на Насби приличаше на взрив, а по обхват — на атмосферата. Скоро му предложиха да поеме командуването на рота; той се съгласи и вече се готвеше да замине на фронта, но губернаторът на щата излезе по-умен от политическите господари на немския поет Кьорнер и унгарския Петьофи, отказа да подпише назначението на Насби и му заповяда да си остане у дома. Той беше казал, че на бойното поле Насби ще бъде само един войник с една сабя, а у дома с перото си ще представлява цяла армия, при това с артилерия! Насби се подчини и продължи да пише парливите си писма.

Видях го за първи път в Хартфорд. Мисля, че това беше три-четири години след войната. Операта беше претъпкана с хора, дошли да чуят неговата беседа „Проклет да е Ханаан[41]“. Той беше излизал с тази беседа — само с нея и с никоя друга — цели две или три години, беше я повтарял неколкостотин пъти и въпреки това сега не можеше да каже едно изречение — освен първото, без да поглежда в ръкописа. Появата му на сцената бе посрещната с взрив от аплодисменти, но той не се спря да се поклони или да отговори, по какъвто и да е начин на приветствието, а продължи право към катедрата, разтвори папката си върху нея и се вкамени в едно положение, което не промени час и половина, колкото траеше беседата: приведен над катедрата, подпрял се здраво на лявата ръка — същински кол, сложил дясната на гърба си. Само тя се протягаше на всеки две-три минути напред, обръщаше лист и пак отиваше отзад на гърба — също като машина, отмерено, бързо, точно. Човек би могъл дори да си въобрази, че чува тракането й. Едър и як, Насби се обличаше как да е, провинциално и приличаше на някой недодялан фермер.

Изгарях от любопитство да го чуя как ще започне. Той не ме остави да чакам дълго. Щом се подпря на лявата ръка-патерица, отметна дясната на гърба и се приведе над ръкописа, той повдигна леко глава, стрелна с поглед публиката и с гръмовития си мечешки глас изрева следното:

— Всички ние сме произлезли от нашите деди!

И продължи да реве така до края, като отминаваше безцеремонно непрекъснатите аплодисменти и смях и сякаш изобщо не ги забелязваше. Беседата му представляваше безпогрешни залпове, които биеха в робовладелството и неговите апологети от Севера, и нейният успех се дължеше на съдържанието, а не на начина, по който четеше; в четенето му нямаше никакво изкуство — освен ако могат да се нарекат изкуство голямата и заразителна искреност и поривистост. Щом свърши беседата си, той обърна гръб на залата и излезе от сцената, сякаш нестихващите аплодисменти не се отнасяха до него.

Той имаше телосложение на бик, а сила и издръжливост — на борец шампион. По онова време експресите не вървяха начесто. Той беше пропуснал връзката на една гара и за да не закъснее за беседата в Хартфорд, беше пътувал цяла нощ и цял ден във вагон за добитък — а беше посред зима. От вагона бе дошъл направо в залата, без да вечеря; и въпреки всичко гласът му гърмеше мощно от катедрата, а самият той не проявяваше никакви признаци на сънливост и умора. След беседата седнахме с него да вечеряме и бъбрихме до полунощ, но първи клюмнах аз, а не той. Той ми каза, че през първия си сезон е чел беседата „Проклет да е Ханаан“ по двадесет и пет пъти месечно, девет месеца поред. Струва ми се, че никой друг лектор не е достигал този рекорд.

Той ми каза още, че след като изнесъл беседата двеста двадесет и пет пъти, един от резултатите бил, че можел да казва първото изречение, без да поглежда в ръкописа, и понякога, в пристъп на безумна смелост, наистина правел това. И още един резултат: след продължителна обиколка той се прибрал у дома; вечерта седнал до камината и се замислил нещо, но не щеш ли, в този миг часовникът ударил осем и прекъснал размисъла му. И понеже навикът си е навик, преди да се съобрази къде се намира, Насби прогърмял: „Всички ние сме произлезли от нашите деди!“

Женитбата

В началото на февруари 1870 година се ожених за Оливия Д. Лангдън и се преселих в Бъфало, щата Ню Йорк. Утре[42] се навършват тридесет и шест години от женитбата ни. Жена ми се помина преди осем месеца във Флоренция, Италия, след като боледува тежко двадесет и два месеца.

За пръв път я видях във вид на миниатюра от слонова кост в каютата на брат й Чарли на парахода „Куейкър сити“ в залива на Смирна през лятото на 1867 година. Тогава тя караше двадесет и втората година. А за първи път я видях в плът и кръв в Ню Йорк през декември след споменатото лято. Тя беше слабичка, красива, с нещо момичешко в нея, или по-точно, беше хем момиче, хем жена. И си остана такава до последния ден от живота си. Зад сериозната й и деликатна външност горяха неугасимите огньове на съчувствието, енергията, предаността, въодушевлението и безграничната й всеотдайност. Телом тя си остана слаба цял живот и живееше благодарение на духа си, който се отличаваше с несъкрушима надежда и смелост.

Тя беше заболяла на шестнадесет години, когато паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички големи лекари в Елмайра, но те се оказали безсилни. В онези дни и в Стария, и в Новия свят много се говореше за доктор Нютън, когото и там, и у нас смятаха за шарлатанин. Той ходеше от град на град с много шум и фанфари, като някоя коронована особа, като цирк. Навсякъде неговото пристигане се оповестяваше няколко седмици отнапред чрез огромни цветни афиши, които разлепваха по стените наред със страхотно големия му портрет.

Един ден Андрю Лангдън, роднина на жена ми, отишъл у тях и казал: „Вие кого ли не викахте; опитайте сега и този шарлатанин. Той се е установил в центъра на града, в «Ратбън хаус», и лекува богатите по военновременни цени, а бедните — даром. Аз лично видях как повъртя ръце над главата на Джейк Браун, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, другите може да са били подставени с рекламна цел, но с Джейк няма лъжа. Повикайте Нютън.“

Нютън дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. На тавана над него висяла макара. Тя стояла неизползувана от дълго време. Били я поставили там с надеждата, че с нейна помощ ще могат от време на време да изправят болната в седнало положение, за да поотпочива. Но нищо не излязло, защото при всеки опит да я вдигнат на нея й призлявало и я обземала страшна слабост. Нютън разтворил прозорците — отдавна затворени и скрити зад тъмни завеси — и произнесъл кратка, но гореща молитва; после прегърнал момичето през рамо и рекъл: „А сега, дете мое, да поседнем.“

Близките се уплашили и понечили да го спрат, но той не им обърнал внимание и приповдигнал болната. Тя поседяла няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост. След това Нютън казал: „А сега, дете мое, да се поразходим.“ Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Нютън казал: „Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.“

Той взел за визитата хиляда и петстотин долара, но свършил работа за сто хиляди. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине неколкостотин крачки без почивка; а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

В Дъблин, Лондон и други градове с Нютън често ставаха скандали. И в Европа, и в Америка неведнъж го оскандализирваха, но семействата Лангдън и Клемънс му останаха благодарни завинаги. Той казваше, че може би от неговото тяло се излъчват някакви особени токове, които лекуват болния.

Истината, честността, искреността — това бяха вродени в нея качества. Нейната преценка за хората и нещата беше сигурна и точна. Интуицията й почти никога не я лъжеше. И когато даваше преценка за характера или постъпките на приятели или непознати, винаги проявяваше благородство, благородството никога не й изневеряваше. Сравнявал съм я със стотици хора и си оставам убеден, че тя имаше най-съвършения характер, който съм срещал някога. Тук мога да добавя, че тя беше и най-обаятелната и същевременно пълна с достойнство личност. Характерът й беше такъв, че не само предразполагаше човека към нея, а просто го караше да я боготвори. Нямаше случай някой от прислугата й да е напуснал по своя воля. И понеже тя умееше да прецени с един поглед човека, почти не се бе налагало тя да накара някого да напусне.

Беше винаги весела и винаги умееше да предаде тази веселост на околните. През деветте години, които прекарахме в бедност и дългове, все намираше начин да ме извади от отчаянието и да ми покаже някой светъл лъч сред черните облаци. През всичкото това време не съм я чул да се оплаче — както не съм чул и децата да се оплакват. Защото тя ги беше възпитала така и те черпеха твърдост от нея. Обичта, с която тя се отнасяше към близките хора, приемаше формата на боготворене и със същата форма й отвръщаха роднините, приятелите, прислугата.

От нашия брак се получи доста необикновено съчетание, доста необикновено цяло, тъй да го кажем — нейният характер и моят. Тя изливаше безкрайната си обич и привързаност в целувки, милувки и един речник от гальовни думи, чието богатство винаги ме е поразявало. Пък аз бях по рождение сдържан — както в нежните думи, тъй и в милувките — и нейните нежности ме заливаха тъй, както лете вълните заливат Гибралтар. Както вече споменах някъде, в нашия род нямаха навик да се целуват. В нашето градче също нямаха този навик. Целувките и милувките свършваха в деня на сватбата — ведно с невъзможното изпълнение на пиано в този ден.

Тя имаше чистосърдечния смях на момиче. Рядко се разсмиваше, но когато това се случеше, смехът й звучеше като вдъхновяваща музика. Последния път я чух да се смее, когато вече лежеше болна повече от година, и аз написах нещо по този повод — нещо, чието място не е тук.

Утре се навършват тридесет и шест години от сватбата ни. Бракосъчетанието стана в къщата на баща й в Елмайра, щата Ню Йорк, и на другия ден заминахме със специален влак за Бъфало с цялата фамилия Лангдън и Бийчърови и Туитчълови, които бяха на сватбата. Щяхме да живеем в Бъфало, където ми предстоеше да стана един от редакторите и собствениците на тамошния вестник „Експрес“. Аз изобщо не познавах Бъфало, но бях писал на един приятел да се погрижи за квартира за младото ми семейство. Бях му обяснил да намери някое що-годе прилично общежитие, което да отговаря на ниската ми заплата като редактор. Пристигнахме на гарата в Бъфало към девет часа, посрещачите ни настаниха в няколко шейни и взехме да обикаляме Америка — така поне ми се я стори, защото едва ли остана кътче и улица в града, през които да не сме минали, и аз ругаех на поразия приятеля си и какво ли не му надумах, задето бе намерил общежитие очевидно без определено местонахождение. Оказа се, че са ми скроили заговор и жена ми е знаела за него, а аз нищо не знаех. Баща й, Дървис Лангдън, ни беше купил и обзавел нова къща на модната улица Делауер авеню, беше настанил вече там готвачка, прислужнички и един млад серт кочияш — Патрик Макалиър, ирландец, и сега ние обикаляхме целия град, за да може през това време част от заговорниците да отидат с друга шейна до къщата и да се погрижат за едно-друго — да се запалят навсякъде светлините, да се приготви топла вечеря за тайфата. Когато най-сетне пристигнахме и влязохме вътре, аз кипнах при вида на тази приказна обстановка и без много да му мисля, наругах здравата моя приятел, че е такъв глупак да ни наеме къща, която съвсем няма да ми е по кесията. Тогава господин Лангдън измъкна отнякъде една красива кутия, отвори я и извади от нея нотариалния акт за къщата. Така комедията завърши много приятно и ние седнахме да вечеряме.

Компанията се разотиде към полунощ и ни остави сами в новите ни покои. След това готвачката Елин дойде при нас да й поръчаме какво да пазарува на заранта — а ние с жена ми дори не знаехме на тегло ли се мери телешкото или на дължина. Признахме си невежеството и Елин много се смя — като истинска ирландка. После дойде кочияшът Патрик Макалиър да му дадем нареждания какво ще прави на другия ден и тогава всъщност го видяхме за първи път.

Сега всичко изглежда много просто, бързо и лесно, но това е заблуда. Всъщност работата съвсем не протече така гладко и безпрепятствено. Подготовката продължи твърде дълго. Три-четири предложения за женитба бяха посрещнати с отказ. Аз кръстосвах страната да изнасям беседи, но все пак успявах да се отбивам сегиз-тогиз в Елмайра и да подновявам обсадата. Веднъж въртях, суках, но успях да изкопча от Чарли Лангдън покана да им гостувам една седмица. Седмицата беше повече от приятна, но уви, свърши. Чудех се какво да направя, че да ме оставят да им погостувам още няколко дни. Всичките хитрини, които ми идваха наум, ми се струваха твърде прозрачни. Те не можеха да измамят дори мен, а щом човек не може да измами сам себе си, надали ще може да измами другите. Но накрая щастието ми се усмихна, и то най-неочаквано. Това беше една случайност — толкова честа в миналите векове и толкова рядка в наши дни, една случайност, в която имаше пръст провидението.

Вече се стягах да заминавам за Ню Йорк. Пред пътната врата стоеше колата с моя куфар, а на седалката, хванал поводите в ръка, седеше кочияшът Барни. Беше към осем-девет часа вечерта — вече тъмно. Аз се сбогувах със семейството, излязло на верандата, а после се качихме с Чарли на колата. Седнахме на седалката в задната част на колата, която беше направена импровизирано специално за нас, без да е закована за ритлите; за мое щастие ние не знаехме това. Чарли пушеше. Барни плесна коня с камшика. Конят потегли толкова рязко, че ние с Чарли се прекатурихме и изхвръкнахме от колата. В тъмнината горящата угарка на неговата пура описа червена дъга, която все още е пред очите ми. Това беше единственото различимо нещо в тази мрачна трагедия. Аз паднах право на темето си, останах за миг в това положение, а после се строполих безчувствен на земята. Припадъкът бе много добре изпълнен, като се има предвид, че не го бях репетирал. Улицата беше с калдъръм, но в момента го поправяха. И главата ми бе попаднала точно в една ямичка между четири камъка. Тя бе засипана с чист, пресен пясък, който изигра ролята на възглавница. Главата ми дори не се бе докоснала до околните камъни. Нямах и драскотина. А и самият удар не беше силен. Изобщо нищо ми нямаше.

Чарли се беше ожулил доста, но загрижен за мен, почти не забеляза това. Цялото семейство се завтече към мен, а най-отпред — Тиодор Крейн с бутилка коняк в ръка. Той ми изля в устата такова количество, че можеше да се задавя и закашлям, но не успя да ме свести — аз имах грижата да не успее. Вайканията и съжалителните възклицания галеха приятно слуха ми. Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми. Нищо не го помрачаваше, освен мисълта, че нямам поне драскотина и съм здрав и читав. Страхувах се, че рано или късно това ще се разбере и тогава ще трябва да си замина. Бях се отпуснал като пън и само с общи усилия Барни, господин Лангдън, Тиодор и Чарли успяха да ме замъкнат в къщата. И ето че ме оставиха в гостната. Победа! Сега можех да им натрапя спокойно присъствието си — ако не за неопределено, то поне за известно време — и тук несъмнено имаше пръст провидението.

Положиха ме в едно кресло и повикаха домашния лекар. Горкият старец, жал ми стана, че го безпокояха по това време, но работата си е работа, а аз не можех да се възпротивя, понеже бях в безсъзнание. Госпожа Крейн, тази добра душа (тя беше у дома преди три дни, побеляла, но все така хубава и отзивчива), донесе шише с някаква огнена течност, предназначена да намали болките при контузия. Но аз си знаех, че моята контузия няма да се поддаде на такава провокация. Тя изля от тази течност на главата ми и взе да я размазва и разтрива, а струйка от адската смес потече по гърба ми и където минаваше, имах чувството, че става горски пожар. Но тези мъки бяха изкупени. Когато забеляза, че тя се умори да ме разтрива, мъжът й, Тиодор, предложи да я смени Ливи. Това беше добре дошло за мен. Иначе аз трябваше да се свестя след малко. Но под грижите на Ливи — ако тя продължаваше да ме разтрива — можех да си остана в несвяст и до ден-днешен. Колко приятни бяха тези разтривки! Толкова приятни, толкова успокоителни, толкова замайващи, че облекчиха дори огъня от тази дяволска течност, дошла да смени универсалното лекарство на Пери Дейвис.

След това дойде старият доктор и пое работата като специалист — сиреч, зае се да изследва главата ми и да търси по нея рани, подутини и цицини, след което обяви, че такива няма. Каза, че трябва само да си легна и да забравя това произшествие и на сутринта ще бъда здрав. Но не позна. Сутринта аз съвсем не бях здрав. Това не влизаше в моите сметки и нямах никакво намерение да оздравявам. Но казах, че ми е нужно само спокойствие и не е необходимо да викат повече доктора.

Благодарение на това произшествие гостуването ми продължи още цели три дни и това помогна да постигна целта си. През тези три дни успях да се придвижа още няколко крачки към нея. При следващото гостуване работата се уреди и ние се сгодихме условно; условието беше да получим съгласието на родителите.

При един разговор с господин Лангдън той ми обърна внимание върху едно обстоятелство, което и самият аз бях забелязал: че съм никому неизвестна личност, че никой от близките им, освен Чарли не ме познава, а той е твърде млад, за да може правилно да прецени даден човек; че аз съм от другия край на Америка и само хора от този край биха могли да ме препоръчат — ако има за какво. С една дума, той поиска препоръки за мен. Аз му посочих хора, които да му ги дадат, и той рече, че сега ще прекратим за известно време работата, докато той пише на тези хора и получи отговор от тях, а дотогава аз ще трябва да чакам.

Отговорите дойдоха. Повикаха ме в Елмайра и направихме още едно съвещание с бъдещия ми тъст. Аз го бях насочил към шестима видни граждани на Сан Франциско, между които и двама свещеници, а той по свое усмотрение беше писал на един банков счетоводител в Сан Франциско, бил някога директор на неделното училище в Елмайра. Не може да се каже, че отговорите бяха насърчителни. Всички тези хора се оказаха откровени до крайност. Те не само се изказваха неодобрително за мен, но проявяваха прекалено и съвсем ненужно усърдие. Единият от свещениците (Стебинс) и бившият директор на неделното училище (жалко, че съм му забравил името) завършваха мрачната характеристика за мен с предсказанието, че един ден ще умра като последен пияница. Това беше едно от обикновените неопределени пророчества. Не се казваше кога ще се сбъдне, та човек поне да знае колко да чака. Аз и досега го чакам да се сбъдне, но няма никакви изгледи за това.

Когато свършихме с четенето на писмата, настъпи продължително мълчание: ние седяхме сериозни и дълбоко покрусени. Аз просто не знаех какво да кажа. Господин Лангдън, изглежда, също. Накрая той вдигна хубавата си глава, устреми към мен ясния си прям поглед и каза:

— Откъде ги измислихте тези хора? Нямате ли поне един приятел на тоя свят.

— Очевидно нямам — отвърнах аз. Тогава той рече:

— Отсега аз съм ви приятел. Вземете дъщеря ми. Аз ви познавам по-добре, отколкото тези хора.

Така неочаквано и щастливо се реши моята съдба. По-късно, когато ме чу с какво чувство на възхищение говоря за Джо Гудман, той ме попита къде живее този Гудман. Казах му, че на Тихоокеанското крайбрежие.

— Изглежда, че сте големи приятели с него, а? — попита той.

— Много големи — потвърдих аз. — По-добър приятел никога не съм имал.

— Тогава къде ви беше умът? Защо не ме насочихте към него?

— Защото и той щеше да изтърси цял куп лъжи, само че в обратен смисъл. Онези ми лепнаха всички възможни пороци, а Гудман щеше да ме разкраси с всички възможни добродетели. А на вас, разбира се, ви трябваше безпристрастно мнение. Аз знаех, че от Гудман такова няма да получите. Надявах се да го получите от хората, които ви посочих, и може би те са обективни. Но да си призная, не очаквах все пак, че ще се изкажат така зле за мен.

Сгодихме се на 4 февруари 1869 година. Венчалният пръстен беше от злато и чист, без камъни. От вътрешната му страна бе гравирана горната дата. След една година аз го свалих от пръста й и го дадох на златар да гравира още една дата: 2 февруари 1870 година — деня на нашата сватба. Оттогава тя никога вече не го свали от пръста си.

В Италия, когато смъртта беше върнала на нейното мило лице загубената й младост и тя лежеше в ковчега красива и очарователна, досущ такава, каквато изглеждаше като момиче и булка, понечиха да свалят този пръстен от пръста й, за да остане за спомен на децата. Но аз не разреших това кощунство. Погребахме я с него.

Скоро след годежа ни започнаха да излизат шпалтите на първата ми книга „Наивници в чужбина“, и тя ги изчиташе заедно с мен. Дори ги редактираше. От тези дни до последните месеци от своя живот — повече от три десетилетия, тя беше мой верен, умен и неуморим редактор.

Сузи пише моята биография

На тринадесет години Сузи, слабичко момиченце с кестеняви плитки, които преливаха в златисто около врата, беше може би най-заетата пчелица в семейния кошер — учене, лечебна гимнастика, различни игри и занимания, но въпреки това по свой почин, подбудена от обич, си беше намерила още едно занимание: да пише моята биография. Тя вършеше това вечер в стаята си и криеше написаното. След известно време майка й откри нейните записки и ми ги показа. А после призна „престъплението“ си пред Сузи и й обясни колко се гордея с нея. Спомням си това време с дълбока радост. И друг път ми бяха правили комплименти, но никога не се бях трогвал така, никога те не са ми били толкова скъпи. Сега мога да кажа, че от всички комплименти, от всички похвали и почести, с които съм бил удостояван, най-високо ценя стореното от Сузи. Препрочитам тези редове сега, след толкова години, и те отново ме вълнуват като най-висока награда и ми носят същата радостна изненада, каквато ми носеха тогава, но сега тя е примесена с тъга, защото прилежната и припряна ръка, написала тези редове, никога няма да докосне моята — и аз разбирам как се чувствува скромният, неочакващ почести човек при вида на кралския указ, с който му се дава благородническа титла.

Прелиствайки един от бележниците си, който не бях докосвал години наред, се натъкнах на една моя бележка за тази биография. Съвсем ясно е, че в онези далечни дни аз, било на закуска, било на обяд, съм позирал за тази биография. Какво говоря, направо си спомням, че позирах и дори, че Сузи беше забелязала това. Помня как една сутрин на закуска подхвърлих някакво остроумие с доста самодоволен вид и как след това Сузи беше казала тайно на майка си, че папа прави това заради биографията.

В писаното от Сузи не мога да променя нито ред, нито дума, само ще предам тук-таме откъси, в които е отразена особената простота на едно чисто сърце, на прекрасното детско сърце. Всичко, което извира от това сърце, се отличава с очарование и изящество и при все че може би е в разрез с всички общоприети закони на литературата, то си остава литература и заслужава признание.

Правописът понякога е отчайващ, но такъв си беше правописът на Сузи и аз няма да го променям. Нейните грешки са ми скъпи и не искам да кощунствам с тях. За мен те са чисто злато. Да ги поправя, би означавало не да облагородя това злато, а да го разваля. Така ще изчезне цялата им волност и гъвкавост и те ще станат сухи и трафаретни. Дори най-невероятните правописни грешки не ме смущават. Защото така пишеше Сузи и след толкова положен от нея труд нищо друго не може да бъде по-добро.

Езиците й се удаваха лесно, историята също, музиката също; изобщо учеше всичко бързо, лесно и задълбочено, освен правописа. След време научи дори и него. Но даже да не го беше научила, това едва ли би ме огорчило, защото, макар самият аз да имах изряден правопис, никога не съм уважавал особено тази способност. Когато бях ученик, в училището даваха две награди: едната за добър правопис, а другата за вежливи обноски. Тези награди представляваха тънки, гладки сребърни медальончета, големи колкото монета от един долар. На едната беше гравирано в курсив „Правопис“, а на другата — „Вежливост“. Който спечелеше някой от тези „медали“, го носеше на връвчица на шията си и цялото училище му завиждаше. Всеки беше готов да му отрежат ръката, за да поноси такъв медальон поне една седмица, но това щастие се падаше само на двама — на Джон Робардс и на мен. Джон Робардс беше неизменно, неповторимо вежлив; бих казал дори дяволски вежлив; злокобно вежлив, отвратително вежлив. Именно такова чувство предизвикваше тази негова черта. И, разбира се, той винаги носеше медала за вежливост. А аз винаги носех другия медал. Впрочем „винаги“ е малко силно казано. Няколко пъти ние се лишавахме от медалите си. Омръзваше ни да ги носим. Имахме нужда от разнообразие и понякога си ги разменяхме. Джон Робардс се радваше да има поне някакъв външен знак, че пише правилно, въпреки че правописът му беше отвратителен. Аз също се радвах поне по знака да ме мислят за вежлив. Но, разбира се, тази промяна никога не траеше дълго: някой от съучениците ни забелязваше трампата и като всеки нормален ученик, веднага ни я обаждаше на учителя. Той естествено незабавно ни отнемаше медалите, но ние винаги си ги връщахме още преди да е изтекла седмицата. Ако се случеше да ни ги вземат, да речем, в понеделник, в петък следобед, когато учителят правеше равносметка за изминалата седмица, вежливостта на Джон се оказваше пак на първо място. Освен това този ден неизменно приключваше със състезание по правопис. Изпаднал в немилост, аз отговарях последен от моята група, но винаги успявах да съсека и двете групи и накрая окачвах медала на шията си. Вярно, че веднъж към края на една от тези битки не можех да кажа как се пише една дума: пропуснах първото „р“ във „февруари“, но това беше в името на любовта. По това време така се бях увлякъл по едно от момичетата, че заради него можех да пропусна и цялата азбука.

Както казах преди малко, никога не съм се отнасял с особено уважение към способността да се пише безпогрешно. В това отношение не съм се променил и до ден-днешен. Преди появата на учебниците по правопис с техните застинали норми в различния правопис на хората се разкриваха черти от техния характер, можеше да се забележат дори различни отсенки на мисълта, а сега? Струва ми се, че тези учебници са съмнително благо.

Сузи започна биографията в 1885 година, когато аз бях навършил четиридесет и девет години, а тя — тринадесет. Биографията започва така:

Ние сме много щастливо семейство. То се състои от папа, мама, Джийн, Клара и мен. Аз ще пиша за папа и никак няма да ми е трудно да говоря за него, защото той е забележителен характер.

Мнозина са описвали външността на папа, но съвсем неправилно. Той има хубава прошарена коса, не много гъста и не много дълга, а точно каквато трябва; римски нос, който прави лицето му още по-красиво; добри сини очи и мустачки. Той има чудесно оформена глава и профил. Той има и много хубава фигура — с една дума, той е човек с изключително красива външност. Всички негови черти са съвършени, само не и зъбите. Лицето му е много светло и той не носи брада. Той е много добър човек и много смешен. Има избухлив характер, но всички в семейството сме такива. Той е най-прекрасният човек — друг такъв не съм виждала и сигурно няма и да видя — и е страшно разсеян. Умее да разказва много интересно. Ние с Клара по-рано сядахме на страничните облегалки на креслото от двете му страни и той ни разправяше разни неща за картините на стената.

И досега помня как им разказвах за картините. И никак не беше лесно да угодиш на тези хлапета — те бяха взискателна публика.

На едната стена от библиотеката в къщата ни в Хартфорд библиотечните полици стигаха до самата камина — по-точно, полиците започваха от двете страни на камината. На тях и на самата камина стояха различни украшения. В единия край имаше маслена картина на котешка глава; на другия край — глава на красиво младо момиче, Емилийн, в естествена големина — импресионистичен акварел. А между тези две картини стояха разните джунджурийки, за които споменах, и едно маслено платно на Елиу Ведер „Младата Медуза“. Децата често ме караха да им разкажа някоя приказка — съвсем импровизирана, без да се замислям нито за миг — и в тези приказки да фигурират всичките джунджурийки и трите картини. Винаги бях длъжен да започвам с котката и да свършвам с Емилийн. Никога не ми даваха, поне за разнообразие, да започна в обратния ред. Освен това не се разрешаваше да вмъквам някое от украшенията не на място, сиреч не в реда, по който бяха строени на полиците.

Тези украшения нямаха мира нито миг, нямаше за тях ден за почивка, нямаше неделя. В живота си нямаха неделя, в целия си живот нямаха покой. Всъщност тяхното не беше живот, а една безкрайна, еднообразна поредица от злодейства и кръвопролития. И с течение на времето тези украшения и картини започнаха да проявяват признаци на умора. Защото бяха минали през такива бурни и страшни приключения.

Децата ми създаваха големи затруднения като разказвач още отначало. Когато ми донасяха някоя картина от списание и искаха да съчиня по нея приказка, те закриваха с ръце останалата част от страницата, за да не ми дадат възможност да открадна някоя идея оттам. От мен винаги се искаха съвсем нови и оригинални приказки. Понякога те просто назоваваха едно, две или десет действуващи лица и ме караха на тази тъничка основа да градя сюжет, в който героите да заживеят пълнокръвен живот, завладяващ със страхотиите си. А случеше ли се да научат името на някое непознато животно или нещо друго, можех да не се съмнявам, че ще искат да ги вмъкна в следващата приказка. Веднъж Клара ме накара да измисля приказка за водопроводчика и „богонстриктора“. Тя не знаеше какво е боа-констриктор, докато змията не зае своето място в разказа, и тогава остана напълно доволна от нея.

Любимата игра на папа е билярдът и когато е уморен и иска да си почине, той стои по цяла нощ и играе билярд — изглежда, че така му почива главата. Той пуши много, почти непрекъснато. Той има типичен писателски ум, защото понякога не може да разбере най-простите неща. Сигналният ни звънец против крадци се поврежда често и се наложи папа да изключи от него махагоновата гостна, защото звънецът има навика да звъни дори когато прозорецът на гостната е затворен. Но после той помисли, че звънецът може би се е оправил, и реши да провери; ето защо той го включи и после отиде да отвори прозореца на гостната; звънецът зазвъня — нали ако е редовен, трябва да зазвъни. Но папа се качи възмутен горе и каза на мама: „Ливи, сигналът в гостната не е в ред. Ей сега отворих прозореца да проверя.“ „Какви ги говориш! — отвърна мама. — Щом си отворил прозореца, ясно е, че звънецът ще звъни.“ „Аз точно за това го отворих и слязох долу да проверя дали ще звъни.“

Мама се опита да му обясни, че ако иска да провери дали сигналът е в ред, трябва да види дали понякога не звъни при затворен прозорец, а не да отваря прозореца, но напразно, папа не можа да разбере това и много се ядоса на мама, че иска да го убеди в невъзможни неща.

Това се казва честен и откровен биограф, не се мъчи да ме лакира. Аз и досега си оставам така тъп по отношение на всякакви главоблъсканици и заплетени работи, какъвто бях и в онези далечни дни, когато Сузи забеляза тази моя особеност. Сложните неща ме угнетяват, после започват да ме дразнят и накрая раздразнението преминава в гняв. Аз не мога спокойно да изчета дори един най-прост и обикновен договор — просто побеснявам при вида на тези „участвуващи страни“, „договарящи страни“, „трети страни“ и т.н. Арчкрофт[43] идва при мен всеки ден и прави жалки опити да ме накара да разбера по какви пунктове водим делото против Хенри Бътърс и Харолд Уийлър и останалите от шайката на Плазмън, но всеки ден вдига ръце от мен. Става ми мъчно, като го гледам как след всеки опит отправя към мен настойчив, умолителен поглед и казва: „Разбрахте това, нали го разбрахте?“ И аз винаги трябва да отговарям: „Нищо не съм разбрал, Арчкрофт. Мъча се да го разбера, но не мога.“

В дните, за които пише Сузи, ми се случи да се сблъскам веднъж с една досадно заплетена работа. Моят пълномощник Ф. Дж. Уитмор ме докара един ден от града с двуколката си. Влязохме през вратата на големия двор и се отправихме към конюшнята. Пътят в двора беше тесен, колкото за една кола, и приличаше на лъжица, чиято дръжка вървеше от вратата до голяма кръгла леха цветя пред конюшнята. Тук пътят се раздвояваше и правеше ухо около лехата, което ми напомняше долната част на лъжицата. Аз седях отдясно в двуколката. Когато наближихме ухото, аз, който, повтарям, седях отдясно (от същата страна се намираше и къщата), забелязах, че той възвръща наляво и се готви да обиколи лехата от лявата страна.

— Не натам, Уитмор — казах му аз, — завий надясно. Искам да сляза откъм входа на къщата.

— Входът е така, че във всички случаи ще слезеш откъм него — отвърна той.

Казах му, че е идиот, но той държеше на своето и тогава аз предложих:

— Да опитаме и ще видиш, че не си прав.

Той опита и ме докара пред входа на същата страна, от която казваше. Аз не можах да си обясня това, а не мога да си го обясня и сега. Казах му:

— Уитмор, това стана съвсем случайно. Не можеш да го повториш.

Той рече, че може, излязохме чак на улицата, завихме, върнахме се и пак стана същото. Това ме изуми, зашемети, но не ме убеди. Не вярвах, че той ще може още и веднъж да извърши това чудо, но той го извърши. И каза, че може да прави тоя фокус цял ден все със същия резултат. Но моето търпение се изчерпа и аз му казах да си върви в къщи и да подаде молба за лудницата — аз ще му плащам разноските. Не исках да го видя цяла седмица. Качих се горе побеснял и заразправях на Ливи какво се е случило, като очаквах да намеря разбиране и да я накарам да намрази Уитмор; но докато й разказвах, тя само се смееше — все по-звънко, защото нейната глава беше като Сузината. Загадките и главоблъсканиците не бяха страшилище за нея. Двете със Сузи имаха аналитичен ум. А моят, както се мъчех да покажа, беше другояче устроен. Колко пъти съм разказвал след това този случай с напразната надежда, че все ще намеря някого, който да вземе моята страна, но не можах да намеря такъв. Аз дори не мога да обясня спокойно всички обстоятелства — все се запъвам, мисля как беше лъжицата, дръжката й, долната част, двуколката, конят, от коя страна седях и щом стигна дотук и трябва да обърна коня вляво, всичко отива по дяволите. Просто не мога да си представя как може да съм пак от дясната страна, когато спрем пред вратата. Сузи беше права: много неща ми остават необясними.

Тази сигнална система против крадци, за която говори Сузи, си живееше весело, безгрижно и напълно безотговорно. Тя вечно се повреждаше на едно или друго място, а възможности за това колкото щеш, защото всички врати и прозорци на къщата — от мазето до горния етаж — бяха свързани с нея. Във всеки случай, когато биваше повредена, тя успяваше да ни разтревожи само за малко: ние веднага откривахме, че тя се подиграва с нас и звъни сърцераздирателно просто за собствено удоволствие. После я изключвахме и викахме електротехник от Ню Йорк, защото в Хартфорд не се намираха електротехници по онова време. След поправката отново я включвахме и отново се изпълвахме с доверие в нея. Тя беше свършила работа само един-единствен път. Иначе цялото й съществуване, което ми струваше доста скъпо, беше капризно и безцелно. Този единствен път тя изпълни дълга си както трябва — сериозно, съсредоточено, безупречно. В една черна и ветровита мартенска нощ се разнесе нейният оглушителен звън и аз тутакси скочих от леглото, разбирайки, че този път няма шега. Вратата на банята се намираше откъм моето легло. Влязох там, погледнах индикатора, изключих вратата, която той показваше, и звънецът спря. После пак си легнах. Жена ми подхвана:

— Какво беше това?

— Вратата на мазето.

— Мислиш ли, че е крадец?

— Да, разбира се. Ти да не мислиш, че е директорът на неделното училище?

— Не, не мисля. Какво ли може да търси?

— Според мен, скъпоценности, но той не познава къщата и си въобразява, че ще ги намери в мазето. Неприятно ми е да разочаровам един крадец, с когото дори не се познавам и който нищо не ми е направил, но кой му е крив, като не му идва наум да попита — щях да му кажа, че долу не държим друго, освен въглища и зимнина. Пък кой го знае, може би познава къщата и търси именно въглища и зимнина. Дори съм склонен да мисля, че е дошъл за зимнина.

— Ще слезеш ли да видиш?

— Няма смисъл. С нищо не мога да му помогна. Нека търси сам, аз не зная къде стоят нещата.

— Но представи си, че се качи на първия етаж.

— Какво от това? Ще го разберем веднага. Отвори ли вратата, звънецът ще зазвъни.

Точно в този миг се разнесе ужасният звън.

— Ето го, че влезе — обадих се аз. — Нали ти казах? Зная си ги аз крадците. Те са методични хора.

Погледнах в банята да проверя дали съм прав и се оказа, че съм прав. Изключих вратата на трапезарията, звънецът млъкна и аз пак си легнах.

— Какво търси сега според теб? — попита жена ми.

— Мисля, че си е отбрал необходимата зимнина и сега му трябват гривни за салфетки и разни дреболии за жената и децата. Крадците винаги имат семейства и много се грижат за тях; за себе си вземат само най-необходимото, а останалото за семейството — във вид на сувенири. Така те не забравят и нас, защото същите тези сувенири им напомнят й за нас. Ние никога няма да ги видим вече, но споменът за оказаното внимание остава навеки в душите ни.

— Ще слезеш ли да видиш какво иска?

— Не. Не ме интересува и сега, както и одеве. Това, крадците, са опитни хора — те най-добре знаят какво търсят. Аз едва ли ще му помогна. Но предполагам, че търси порцелан, украшения и разни такива. Ако познава къщата, не може да не знае, че на първия етаж друго няма да намери.

Тук тя попита с развълнуван глас:

— Ами ако се качи горе?

— Какво от това? Той ще ни предупреди.

— Но какво ще правим ние тогава?

— Ще излезем през прозореца.

— За какво ни е тогава тази сигнална система? — попита тя малко нервно.

— Нима досега не се увери колко е полезна? И нали ти обясних в какъв смисъл може да ни бъде полезна, ако той реши да се качи тук?

С това въпросът се приключи. Звънецът не се обади повече.

След малко аз казах:

— Сигурно е останал разочарован. Отишъл си е със зимнината и украшенията, но мисля, че не е доволен.

После заспахме. На сутринта скочих в осем без четвърт и се разбързах, защото трябваше да хвана влака за Ню Йорк в 8.29. Във всички стаи на долния етаж газта гореше с пълна сила. Новото ми палто го нямаше; изчезнали бяха и чадърът ми, и новите ми, още необувани лачени обувки. Големият прозорец към градинката зад къщата стоеше широко отворен. Прехвърлих се през него и проследих пътя на крадеца надолу по хълма между дърветата, което не беше никак трудно, защото целият този път беше осеян с никеловите гривни и салфетки, моя чадър и други предмети, които му се бяха сторили ненужни. Върнах се победоносно в къщи и доказах на жена ми, че съм бил прав — че крадецът е останал разочарован. Аз подозирах това още от самото начало, съдейки между другото и от факта, че той не се качи на втория етаж да се види с живи хора.

Папа има много особена походка и тя много ни харесва, защото му отива, но много хора не я харесват: той все крачи напред-назад из стаята, когато мисли, а и на обед между всяко ядене.

В онези дни дойде да ни погостува една далечна наша роднина. Тя щеше да остане у нас една седмица, но въпреки че я посрещнахме много любезно, още на другия ден се вдигна и си замина. Колкото и да си блъскахме главите, не можахме да разберем причината. Едва много по-късно работата се изясни. Причината се оказа моят навик да крача из стаята, докато се поднесе второто или третото ядене. А жената решила, че не мога да търпя присъствието й.

Интимното обръщение на жена ми към мене беше „младежо“. В него имаше някаква насмешка, но същевременно и много обич. Аз наистина имах някои черти в характера и поведението, присъщи на хора значително по-млади от мен.

Папа много обича животни, особено котки, и ние имахме по-рано едно мило сиво котенце, което той наричаше Мързелан (папа винаги носи сиво, за да му отива на косата и очите). Той слагаше Мързелан на рамото си — това беше чудна, чудна гледка! — и сивото коте заспиваше сгушило се в яката на сивото палто и косата. Папа даваше ужасно смешни имена на нашите котки, например: Хайта, Мълния, Пъструшко, Фройлайн, Мързелан, Бъфало Бил, Мехур, Кливланд, Каша или Чума и Глад.

Когато децата бяха още съвсем малки, имахме една черна котка на име Сатана, а едно от нейните котета се наричаше Грях. Децата трудно се оправяха с местоименията. Един ден Клара дойде при мен и черните й очички мятаха мълнии от яд. „Папа — казва, — трябва да накажем Сатана. Завряла се е в парника и не мърда оттам, а нейните котенца плачат долу.“

Папа има доста остър език, но аз си мисля, че не е бил толкова остър, когато се е оженил за мама. Една негова позната обича да прекъсва другите, когато говорят, и папа каза веднъж на мама да каже на мъжа на тази жена: „Добре, че жена я е нямало, когато бог е казал: «Да бъде светлина».“

Както отбелязах преди малко, Сузи е честен летописец. Тя не прикрива недостатъците, а ги изважда на показ наред с най-хубавите качества. Аз наистина бях казал това, което Сузи цитира, и до ден-днешен съм почти сигурен, че ако тази дама би се случила някъде наблизо, когато създателят е рекъл: „Да бъде светлина“, тя щеше да го прекъсне и щяхме да си останем без светлина за вечни времена.

Онзи ден папа каза: „Аз съм мъгуъмп[44], а един мъгуъмп е чист до дъно на душата си.“ (Папа знае, че му пиша биографията и казва това нарочно, та да го запиша.) Той мрази да ходи на черква и аз не можех да разбера защо, но сега разбирам: онзи ден той каза, че не можел да търпи да слуша друг, освен себе си, а когато той говорел, можел да се слуша с часове, без да му омръзне, което, разбира се, беше казано на шега, но аз съм сигурна, че в тази шега има нещо вярно.

Забележката на Сузи за моя остър език непрекъснато ме човърка, затова ще се върна на нея. През първите десет години от брачния ми живот аз много внимавах в приказките си и гледах да си държа езика зад зъбите, когато бивах в къщи, а случеше ли се да ми накипи повече, излизах и отивах някъде по-далеч да си излея каквото ми е на душата. На уважението и доброто мнение на жена ми държах повече, отколкото на уважението и доброто мнение на цялото останало човечество. Косите ми се изправяха при мисълта, че един ден жена ми може да разбере, че аз съм лицемер, зареден с непристойни думи. През първите десет години следях всяка своя дума и не се съмнявах, че тактиката ми е успешна. С този грях на душата не се чувствувах никак по-зле, отколкото ако бях чист и невинен.

Но в края на краищата се издадох — и то съвсем случайно. Една заран влязох в банята да се бръсна и кой знае как съм оставил вратата открехната. За първи път се случваше да не я затворя добре. Аз винаги вземах тази предпазна мярка, защото бръсненето беше истинско мъчение за мен и рядко се случваше да го изтърпя докрай, без да прибягна до някои спасителни в такива случаи изрази. Този път бях останал незащитен, но дори не подозирах това. Този ден бръсненето вървеше сравнително добре и минах само с полугласни ругатни и мърморене — без много шум, без викове. После си облякох ризата. Моделът на моите ризи е моя измишльотина. Те се закопчават отзад — когато има копчета. Този път липсваше копче. Аз веднага кипнах и съответно повиших тон, но не само повиших тон, а и изразите ми станаха по-пиперливи. Но не се смущавах, защото вратата на банята беше дебела и предполагах, че съм я затворил добре. Отворих прозореца и изхвърлих ризата. Тя падна долу на пясъка — може би, за да й се възхищават хората, които по това време отиваха на църква; между пътеката, по която минаваха богомолците, и храстите имаше само някакви си 50 крачки. Продължавайки да ръмжа и да ругая, облякох друга риза. Но и тя нямаше копче. Посрещнах със съответните изрази тази нова изненада и изхвърлих ризата през прозореца. Бях толкова ядосан, толкова побеснял, че не погледнах третата риза, а направо я намъкнах. Но и този път липсваше копче и ризата последва другарките си през прозореца. Тогава се изпъчих, събрах всичките си неизползувани резерви и започнах да изригвам ругатни. Точно по средата на това изригване погледът ми падна върху открехнатата врата и аз изстинах.

Нужно ми беше много време да довърша тоалета си. Аз се разтакавах и се мъчех през това време да измисля какво е най-добре да сторя при създалите се обстоятелства. Щеше ми се да вярвам, че жена ми спи, но знаех, че не спи. През прозореца не можех да избягам. Той беше тесен, ставаше само за ризи. Накрая реших да вляза тържествено в спалнята, все едно че нищо не се е случило. Изминах успешно половината от пътя. Не смеех да обърна поглед към нея, защото това криеше известни опасности. Много е трудно да си даваш вид, че нищо не си направил, когато фактите говорят обратното, и увереността, с която играех ролята си, скоро се изпари. Насочих се към лявата врата, защото тя беше най-далеч от жена ми. Тази, врата не беше отваряна още от построяването на къщата, но сега ми се стори благословено спасение. Леглото беше същото, в което лежа сега и диктувам тези спомени ден след ден. Да, същото, със същата фино изработена черна венецианска табла — най-удобното легло, което съм виждал, достатъчно широко да побере цяло семейство, с дърворезба от ангели на задната и предната табла, които носеха покой на спящите и приятни сънища. Трябваше да се спра по средата на стаята. Нямах сили да продължа нататък. Бях сигурен, че ме стрелкаха строги очи, че дори дърворязаните ангели ме оглеждаха с неодобрителен поглед. Нали разбирате какво чувство изпитва човек, когато знае, че някой го гледа в гърба. Идва ти да се обърнеш — просто не може да не се обърнеш. И аз се обърнах. Леглото се намираше на същото място, където е сега, само че с високата табла от другата страна. Ако беше поставено както му е редът, тогава високата задна табла щеше да ме закрива. Но предната не беше достатъчна за тази цел и аз бях съвсем изложен, нямах никаква защита. Обърнах се. Това, което видях, не се е заличило от паметта ми до ден-днешен.

На белите възглавници лежеше главата с черни коси — онова младо и хубаво лице; а в благородните очи имаше нещо, което никога преди не бях забелязвал. Те святкаха, хвърляха мълнии от възмущение. Свих се. Под този укорителен поглед мислех, че съвсем ще изчезна. Стоях мълчалив от опустошителния огън може би минута, но тя ми се стори безкрайно, безкрайно дълга. След това устните на жена ми се разтвориха и произнесоха последната ругатня, която бях казал в банята. Езиково тя беше безпогрешна, но звучеше много меко, много кадифено, неопитно, невежествено — изобщо тонът й съвсем не отговаряше на съдържанието. В живота си не бях чувал нещо толкова неуместно, толкова нехармонично, толкова нескопосно, толкова зле съчетано, колкото тези остри думи и този немощен тон. Едва се сдържах да не се разсмея — нали бях виновен и трябваше да изкупя вината си. Мъчех се да не избухна в смях и успях — до момента, в който тя каза:

— Ето как звучи!

Тогава избухнах; въздухът се изпълни с шрапнели от мен, дори можеше да се чуе как свистят. Казах:

— О, Ливи, ако наистина така звучи, бог да ме прости, никога вече няма да ругая.

Тогава и тя се разсмя. Двамата продължихме да се смеем като луди, докато прималяхме от смях. Бяхме се помирили.

Седнахме с децата да закусваме — Клара, шестгодишна, и Сузи осем — и майка им ми направи предпазлива забележка за невъздържания език; предпазлива, защото не искаше децата да подозрат нещо — предпазлива забележка против ругатните. Но децата я чуха и викнаха в един глас:

— Но, мама, не знаеш ли? Папа често ги говори такива.

Останах като гръмнат. А си бях мислил, че никой не знае тайната ми и не само не я знае, но дори не я подозира.

— Откъде знаете, диваненца такива?

— Как да не знаем, ние често подслушваме от балкона, когато ти разговаряш с Джордж в хола.

Една от последните книги на папа е „Принцът и просякът“ и това несъмнено е най-хубавата му книга; някои хора искат той да се придържа към стария си стил и затова някои господа му писаха: „Аз много обичам «Хъкълбери Фин» и се радвам, че се връщате към стария си стил.“ Това ме радва, това ме радва много, защото ме смощава (Сузи е била смутена от тази дума и се е колебала; най-напред я е написала с „у“, но после го е зачеркнала и поправила на „о“), че толкова малко хора познават папа, искам да кажа, толкова малко го познават истински, те мислят, че Марк Твен е само хуморист, който си прави шега от всичко; „с грива от ръждивокафява коса, която страшно се нуждае от гребен, с римски нос, малки остри мустачки, тъжно, угрижено лице“ и т.н. Така хората си представят папа, а аз исках да напиша книга, в която да проличи неговият благ характер, и „Принцът и просякът“ е донякъде такава книга. Тя е пълна с възхитителни мисли и о, какъв език! Великолепна. Мисля, че една от най-вълнуващите сцени в нея е, когато просякът язди на кон с благородниците и вижда майка си. И после какво става! Как тя се втурва към него, като го вижда, че я спира с ръка и как грубо я изблъскват кралските офицери, и как съвестта на малкия просяк започва да го гризе, когато си спомня срамните думи, отронили се от устата му: „Не те познавам, жено“, и как цялото му величие отива по дяволите и гордостта му се стапя. Това е великолепно красива и вълнуваща сцена и папа я е описал толкова великолепно. Никога не съм виждал човек толкова богат на чувства, колкото папа. „Принцът и просякът“ е пълна с вълнуващи места, но невинаги в тях има хумор. В коронацията — в тази вълнуваща коронация, точно след като малкият крал си възвръща короната, папа е вмъкнал това за кралския печат, дето просякът казва, че използувал печата да си чупи с него орехи. О, толкова е смешно и хубаво. Папа рядко пише дори ред, без да има нещо смешно в него, и аз мисля, че той винаги така ще пише.

Децата помагаха на майка си да редактира моите книги в ръкопис. Тя сядаше на верандата и четеше на глас с молив в ръка, а децата я гледаха с широко отворени очи и с известно подозрение, защото бяха убедени, че когато стигне до някой много интересен пасаж, ще го зачеркне. Техните подозрения бяха напълно оправдани. Пасажите, които най-много им харесваха, винаги се оказваха доста силни и се нуждаеха от видоизменение и пречистваше, което винаги се извършва от майката. За собствено удоволствие и за да се наслаждавам на протестите на децата, аз често подвеждах редактора си. Много пъти вмъквах умишлено неща, по-остри и грубовати, на които децата се радваха, а после наблюдавах как безмилостният молив върши своето фатално дело. Често пъти заедно с децата молех за пощада, спорех и се преструвах, че върша всичко това искрено. Децата се хващаха, но се хващаше и майка им. Ставахме трима срещу един — доста несправедливо. Но всичко това беше толкова приятно, че аз не можех да устоявам на съблазънта. Понякога ние излизахме победители и тогава тържествувахме. След това аз сам зачерквах пасажа, без никой да ме види. Той си беше изпълнил предназначението. Беше доставил удоволствие на трима ни и като го махах от книгата, го сполетяваше съдбата, която по начало му бях отредил.

Ние с Клара сме сигурни, че папа е изиграл на баба оня номер, дето е описан в „Приключенията на Том Сойер“: „Дай ми тази пръчка.“ Пръчката полетя във въздуха, опасността беше предстояща. „Погледни зад себе си, лельо.“ Старата жена се завъртя да спаси полите си. Момчето мигом побягна, прекатери се през високия стобор и изчезна зад него.

Сузи и Клара бяха съвсем прави. По-нататък Сузи казва:

Ние знаем, че папа „го е връзвал“ от училище. А колко често се е преструвал, че умира, за да не отиде на училище!

Тези откровения ме смущават, но те са справедливи. Ако за всички хора съм толкова прозрачен, колкото съм за Сузи, значи, че съм положил много напразни усилия в живота си.

Баба не е можела да накара папа да отиде на училище, затова го е пратила на работа в една печатница. Той отишъл и постепенно се изучил достатъчно, за да може да настигне тези, които са били по-ученолюбиви като малки.

За отбелязване е, че Сузи не се самозабравя, когато ме хвали, а е спокойна и обективна като истински биограф. За отбелязване е още, и това й прави чест, че като биограф тя разпределя справедливо комплиментите и критиките.

Разходка с преподобния

Светът губи много от законите за благоприличието; печели много, това е вярно, но и губи много. По този повод си спомням един случай. Веднъж тръгнахме за Бостън с един пастор и същевременно мой приятел. В девет вечерта, след като бяхме вървели дванайсет часа и изминали близо трийсет мили, аз бях вече умрял от умора, премръзнал и едва се мъкнех; петите ми се бяха протрили, сухожилията ми сякаш се бяха скъсили и всяка крачка бе истинска агония. Но преподобният си беше бодър както винаги; и радостен, и весел до такава степен, че почти не можех да го понасям. По пътя имаше малки ферми, но щом извиквахме или почуквахме, обитателите им се изпокриваха, защото в онези дни пътищата бяха пълни с крадци и убийци.

Към десет вечерта, след още една мъчителна за мен миля, стигнахме до едно село, да го наречем Дъфийлд, все едно. Скоро намерихме кръчмата и аз се строполих на един стол зад голямата, нажежена печка, доволен, щастлив до мозъка на костите си, и се молех само за едно — да не ме закачат за нищо. Но Преподобния не го свърташе на едно място. Той кипеше от енергия. Устата му не се беше уморила да мели дванадесет часа и той ходеше насам-натам, разговаряше.

Помещението не беше много голямо — топличко, уютно, в единия ъгъл с небоядисан тезгях, три небоядисани чамови полици зад него, а на тях десет-дванадесет бутилки със спиртни напитки и мухи; никакъв килим, никаква черга, никакви украшения, освен една литография на стената — доколкото можеше да се разбере на пръв поглед, конни състезания по време на градушка; но впоследствие се оказа, че градушката са петна от мухи. Когато влязохме, в кръчмата имаше двама души. Номер 1, старият селски нехранимайко, седнал срещу мен от другата страна на печката, който храчеше върху нея всеки път, щом забележеше някое нажежено до червено място; номер 2 беше млад як момък, облегнал се заедно със стола на предната стена на тезгяха. Беше отпуснал брада на гърдите си; на главата си носеше кожен калпак от миеща се мечка, чиято естествена опашка падаше зад лявото му ухо. Беше обгърнал стола с крака, а панталоните му бяха запретнати над ботушите. От време на време и той плюеше върху печката, без да помръдне, и винаги я умерваше, въпреки че седеше на пет стъпки от нея.

Двамата не помръдваха от местата си и откакто влязохме, не бяха продумали нито дума, освен дето изръмжаха учтиво нещо в отговор на нашия поздрав. Преподобният шареше из кръчмата и току ме задяваше с разни въпроси. Но тъй като аз не намирах за нужно да нарушавам блаженството си, за да му отговарям, най-после се принуди да си потърси друг събеседник. Той беше много наблюдателен и по някакви неведоми пътища бе надушил я вече, че единият от тях — макар и двамата да приличаха на глухонеми — можеше да бъде изваден от летаргията си, ако се подхване разговор за коне. Става дума за онзи при тезгяха, когото Преподобният беше определил като коняр и се оказа, че е прав.

Ръководейки се от това предположение, Преподобния каза:

— Хубави коне отглеждате вие по тоя край, а?

Младият веднага вдигна глава и добродушното му лице се оживи, просветна. Той върна стола в нормално положение, стъпи на пода, отметна опашката на калпака си, подпря огромните си ръчища на колене, устреми към Преподобния грейнал поглед и се отпуши:

— Оглеждаме я, и още какви! Екстра коне! Не, повече от екстра!

Несъмнено това беше най-добродушният момък на света и нямаше никакво намерение да се заяжда със своя събеседник. Но в процепите на това изречение той успя да вмъкне толкова много нотки от своя безцеремонен и грубоват език. Произнесените думи още не бяха отговор на зададения въпрос — не, това беше само увертюрата. Последва реч, петминутна реч, изпълнена с възторг и какви ли не данни за коне. Тя се лееше леко и свободно, като лава от някакъв бездънен кратер и цялата пламтеше с неудържимите червени пламъци на сквернословието. Но това бе неговият роден език. Момъкът и не подозираше, че нарушава нормите на приличието.

След тази реч се възцари тежко мълчание. Преподобният беше окаменял — аз първи път езикът отказваше да му се подчини. Аз примирах от удоволствие — такова нещо не се беше случвало. Блаженството, което изпитвах преди малко, беше нищо в сравнение с новото блаженство. Забравих протритите пети. За такъв случай бях готов да дам да ми смъкнат не само кожата на петите, а цялата. Умирах от смях, но само вътрешно, защото иначе щеше да бъде неприлично. Седях като истукан и само се и наслаждавах. Преподобният ме погледна, като че искаше да каже: „Не изоставяй приятеля си в беда, помогни ми да се измъкна от това положение.“ Но аз седях все тъй неподвижен — не можех да му помогна, защото се бях разкапал от удоволствие. А конярят се отприщи още веднъж и от всяка негова пора рукнаха още веднъж всякакви непристойни думи; и те звучаха така естествено, така невинно, така мило, че да ги наречеш греховни, би значило да го поласкаеш.

Преподобният съвсем се обърка и реши да му зададе друг въпрос, да го попита нещо по-обикновено, по-банално, че да го отклони от конската му страст. И той го попита за пътищата и разстоянията до Бостън с надежда, че тази постна тема е неподходяща за груб език. Грешка! Конярят се впусна в нея с гръм и трясък, летеше напред, връщаше се назад, напред, назад, през бури и мълнии той трещеше със същия нецензурен речник, с който говореше и за конете.

Но и този път Преподобния не се предаде, отклони коняря от пътищата и го насочи към родитбата. Отново провал. Онзи нагази в житата с утроени сили и се понесе из тях със същия грохот и същото благоухание, както преди. Изпаднал в пълно отчаяние, Преподобния подири спасение в стария нехранимайко до печката и го отпуши с някаква съвсем празна, безцветна и безопасна забележка за набитите ми нозе и плачевното ми състояние. В отговор нехранимайкото — добро и състрадателно същество — изригна като Везувий поток от съчувствени сквернословия и богохулства, подчертавайки целебните качества на газта. Той се обърна към коняря да потвърди чудодейните свойства на този цяр при натъртване и ожулване; конярят се отзова с познатото вече благоуханно въодушевление. И цели пет минути Преподобния седя онемял, а в това време тези два канала го заливаха с потоци нечистотия.

Накрая му проблесна спасителна мисъл. Той отиде до тезгяха, извади някакво писмо от джоба си, хвърли му бегъл поглед, върна го в плика, сложи го на тезгяха и разсеяно надраска нещо отгоре; после се отдалечи, преструвайки се греховно, че го е забравил. Искрица надежда проблесна в измъчения му поглед, когато забеляза, че примамката подействува. Той видя как конярят тръгна бавно към тезгяха, как взе плика и се вторачи в него.

Минута мълчание и после конярят възкликна радостно изненадан:

— Как!? Значи ти си поп! (Взрив от ругатни и нецензурни думи — взрив с невиждана мощ и продължителност.) Че защо не кажеш бе, човек? Как да те позная какъв си?

И веднага се разтича любезен и прелюбезен, измъкна готвача от леглото, после прислужницата и всички се занадпреварваха да ни услужат. После този възхитителен и възхитен оратор сложи Преподобния на почтено място и се зае да му обяснява как вървят църковните работи в Дъфийлд; разказваше леко, красноречиво, изпълнен с най-чисти намерения, но разказът му се отклоняваше с четвърт градус от определения курс и беше пълен с ругатни, които като факли осветяваха задимената преизподня на сквернословието, разкъсвана на всяка крачка от ракетните отблясъци на най-невероятни, непредаваеми думи. Това беше великолепен актьор. Всичките му досегашни успехи бяха само светулки и светещи червеи в сравнение с този заключителен и ненадминат фойерверк!

Когато се прибрахме в стаята си, Преподобния каза с едва скрита радост:

— Само едно ме успокоява, Марк: тази история не можеш да я напечаташ.

Той беше прав, разбира се, как ще я напечатам? Но тя беше невероятно смешна. И то тъкмо защото тези двама души бяха толкова чисти и нямаха лоши помисли. Иначе това нямаше да бъде смешно, а противно. На сутринта неудържимият коняр се втурна в стаята, където закусвахме, и припадайки от смях, разказа на сериозната и почтена ханджийка и малката й дъщеря как намерил гъските замръзнали в езерото. Езикът му беше толкова ужасен, колкото и предната вечер. Жената и детето проявиха голям интерес към съдбата на гъските, но езикът на коняря не им направи впечатление — те бяха свикнали и не виждаха нищо лошо в него.

Още веднъж Орайън

Но да се върна към Орайън. Един ден — това беше още през шестдесетте години, когато живеех в Сан Франциско — господин Кант, човек смел, който винаги трупаше много пари посредством находчиви спекулации и отново ги губеше след шест месеца поради спекулативни находчивости, ми даде един съвет. Той ми каза да купя известен брой акции от „Хейл и Норкос“. Аз купих петдесет дяла по 300 долара единият. Купих ги на номиналната им стойност и изчерпах всичките си средства. Писах на Орайън, като му предложих половината от акциите и го помолих да ми изпрати необходимите пари за тях. Чаках дълго. Той ми писа, че ще се погрижи да изпрати парите. Акциите се покачваха много бързо, моето нетърпение също растеше. Акциите достигнаха 1000 долара един дял. После се покачиха на 2000, след това на 3000, а после два пъти по толкова. Парите все не идваха, но аз не се тревожех. След известно време обаче на борсата настъпи обрат и акциите започнаха да спадат с главоломна скорост. Писах незабавно на Орайън. Той отговори, че бил изпратил парите много отдавна — изпратил ги в хотел „Оксидентал“. Проверих в хотела. Казаха ми, че там не са получени пари. Но да не се разпростирам повече: акциите падаха, докато достигнаха цена много по-ниска от тази, на която ги бях купил, и аз си платих за хитрината.

Когато вече беше твърде късно, открих какво е станало с парите на Орайън. В такива случаи всеки нормален човек би изпратил чек, а той беше изпратил злато. Администраторът на хотела прибрал златото в сейфа и вече не се и сетил за него и през цялото време то седяло в сейфа, наслаждавайки се навярно на своето вероломно дело. Всеки друг на мястото на Орайън сигурно щеше да се сети да ми пише, че парите не са изпратени с чек, а като пощенска пратка, но такова нещо никога не можеше да мине през ума на Орайън.

След известно време господин Кант ми даде нова възможност да забогатея. Той се съгласи да купи имота ми в Тенеси за 200 хиляди долара, като част от сумата даде в брой, а останалата — още на няколко пъти. Възнамеряваше да засели там чужденци от лозарски и винарски центрове в Европа и да превърне имота в голям винарски център. Той знаеше какво е мнението на господин Лонгуърд за лозята, които вирееха в Тенеси, и смяташе, че ще има успех. Изпратих разните му там договори на Орайън да ги подпише, тъй като той беше един от тримата наследници. Но документите бяха получени в крайно неподходящ момент — бих казал в двойно неподходящ момент. Орайън отново бе обзет от манията да става въздържател и ми отговори, че в никакъв случай не е съгласен да се поразява имотът, като се засеят на него лозя. Освен това той ми пишеше, че съвсем не можел да бъде сигурен дали господин Камп ще се отнесе честно и почтено с тези хора от Европа. И без да си даде труд да разбере по-нататък какво е положението, той се отказа от сделката и тя пропадна, за да не се осъществи никога вече. Имотът, чиято цена неочаквано бе достигнала 200 хиляди долара, не по-малко неочаквано падна на предишната си цена — сиреч обезцени се съвсем и останаха да се плащат само данъци. Аз бях платил данъците за няколко години, но оттогава престанах да се интересувам от този имот и почти го бях забравил до вчера.

До вчера предполагах, че Орайън е разпродал и последния акър, а и самият Орайън имаше същото впечатление. Но вчера пристигна един господин от Тенеси и донесе скица, от която се виждаше, че ние все още притежаваме 1000 акра от стоте хиляди, които баща ми остави, когато почина в 1847 година. Господинът от Тенеси, който дойде при нас с един уважаван и заможен нюйоркски гражданин, ни направи предложение. Предложи ни господинът да се заеме с продажбата на това, което е останало от имота; господинът от Ню Йорк щеше да плати всички разходи и да води всички дела, ако това се наложеше, за което щеше да получи една трета от парите от продажбата на имота; втората трета щеше да получи господинът от Тенеси, а третата — Сам Мофет, сестра му и аз, които бяхме наследници.

 

 

Този път се надявах, че ще се отървем завинаги от този имот и никога вече няма да се занимаваме с него. Баща ми се беше нагърбил с него по недоразумение, беше го прехвърлил на наш гръб пак по недоразумение и аз исках да се отърва от всички тези недоразумения и от остатъка от имота, колкото е възможно по-скоро. През януари 1867 година заминах за източното крайбрежие. Орайън остана в град Карсън още една година.

След това продаде къщата си, която струваше 12 000 долара, за 3 500 долара в брой. След това той и жена му си купиха билет от първа класа за Ню Йорк. В Ню Йорк отседнаха в един от скъпите хотели; разглеждаха града един ден, два, три, четири, което им излезе доста скъпо; после заминаха за Кеокук без пукнат грош — точно така, както бяха пристигнали някога там. Около 1871 или 1872 те отново дойдоха в Ню Йорк. Все трябваше да идат някъде. Орайън се мъчеше да изкарва прехраната си с адвокатство още откакто се бе върнал от Тихоатлантическото крайбрежие, но досега бе успял да вземе само две дела; и ги беше гледал безплатно. Не се знае как са завършили тези дела, защото страните си бяха уредили въпроса в съда без помощта на брат ми.

Аз бях купил на майка ми къща в Кеокук. Всеки месец й давах определена сума, а същото вършеше и Орайън. Те живееха заедно в тази къща. Орайън можеше да хване каквато си ще работа, при това на добра надница, в словослагателското отделение на „Гейт сити“ (един ежедневник). Но нали жена му беше някога губернаторша, не му разрешаваше такова падение. Според нея беше по-добре да живеят от подаяния.

Но както казах, те се заселиха на изток и Орайън получи работа като коректор в нюйоркския „Йвнинг пост“, където му плащаха десет долара на седмица. Двамата наеха една стаичка, в която готвеха, спяха и живееха с тези пари. След време Орайън пристигна в Хартфорд и искаше да му намеря място като репортер в някой вестник. Ето че ми се удаваше възможност да изпробвам своята система за намиране на работа. Накарах го да отиде в хартфордския „Ивнинг пост“, без каквито и да било препоръки, и да им каже, че е готов да върши и най-черната работа безплатно, да обясни, че пари не са му нужни, а просто иска да работи, не може без работа. След шест седмици той беше вече в редакционната колегия на вестника и взимаше напълно заслужено по двадесет долара на седмица. Не след дълго от друг вестник му предложиха по-добра заплата и аз го накарах да отиде при своите шефове от „Ивнинг пост“ и да им каже, че е получил такова предложение. Те му повишиха заплатата и той остана във вестника. Това беше най-добрата работа, която той бе намирал в живота си. При това лека. Орайън беше добре във всяко отношение. Но скоро го сполетя нещастие. Нямаше как да не го сполети.

Аз вече бях научил, че в Рутланд, щата Върмонт, щеше да започне издаването на един нов републикански вестник. Компанията и заможните политици, които започваха издаването му, предложиха на Орайън да стане главен редактор при 3000 долара годишна заплата. Той беше готов да приеме. Жена му също — дори два пъти по-готова. Как ли не го молих и увещавах да откаже. Но не.

— Ти си непостоянен като вода — казвах му. — Хората ще го разберат веднага. Ще видят, че си несериозен човек, че ще трябва да се отнасят с тебе като с безгръбначно. Едва ли ще те търпят повече от шест месеца. А след това ще те уволнят, но не тъй както се уволнява един джентълмен: ще те изритат като парцал.

Така и стана. След това Орайън и жена му се преселиха отново в това спокойно и безобидно градче Кеокук. Орайън ми писа оттам, че вече няма да се заема с адвокатството, че се нуждае от чист въздух заради здравето си и някаква работа на открито; че тъстът му имал парче земя край реката на около една миля от Кеокук и на мястото имало някаква къщичка; той мислел да купи това място и да направи пилешка ферма, която да снабдява Кеокук с пилешко и яйца, а може би дори и с масло, въпреки че аз не знам дали пилетата дават масло. Орайън пишеше, че може да вземе мястото за 3000 долара и ме молеше да му пратя пари. Той се зае с отглеждането на пилета и след един месец ми изпрати подробен отчет, от който се виждаше, че има възможност да продава пилетата в Кеокук по долар и четвърт чифта. Но от отчета се виждаше също, че на него чифтът му излизаше долар и шестдесет цента. Това, изглежда, не смущаваше Орайън и аз го оставих да прави каквото знае. Междувременно му изпращах всеки месец по сто долара, които той казваше, че ще ми върне някога. Сега, за да илюстрирам търговските възможности и способности на Орайън — а той истински се гордееше, че има такива способности, — трябва да кажа, че в началото на всеки месец след получаването на стоте долара той ми изпращаше разписка за сумата и отделяше от изпратените пари, за да ми даде лихва. Лихвата беше 6% годишно и той я изпращаше на всяко тримесечие. Разбира се, аз не пазех разписките, защото те нямаха никакво значение.

Както отбелязах, той редовно изпращаше подробен отчет за месечните си печалби и загуби от пилетата — по-скоро за загубите — и този отчет съдържаше всички разходни пера: зърно за пилетата, шапка за жена му, обувки за него и т.н.; дори разноските за билета за влака и ежеседмичната помощ от десет цента, давана на мисионерите, които се мъчеха да покръстят китайците по един неприятен за тях начин. Но когато веднъж с всичките тези неща ми изпрати и отчет за 25 долара, предплатени за запазено място в черквата, аз не се въздържах. Писах му да си измисли някаква друга религия, за която не ще е нужно да плаща.

Доколкото си спомням, експериментът с пилетата трая една година, най-много две. Този експеримент ми струваше шест хиляди долара. Имам впечатление, че Орайън просто не можеше да продаде фермата и затова тъстът му я откупи, правейки по такъв начин жертва.

Орайън се върна към адвокатството и работи тази професия в течение на четвърт век, но доколкото ми е известно, той беше адвокат само по име, а клиенти нямаше.

Майка ми умря през лятото на 1890 година. Тя беше спестила малко пари, които остави на мен, защото това всъщност бяха мои пари. Аз ги дадох на Орайън, той благодари и каза, че съм го издържал вече достатъчно дълго и ще ме освободи от това бреме, като един ден ще ми върне част от парите, а може би и всичките. В съответствие с това решение той пак взе пари от мен, за да направи голяма пристройка към къщата с намерение да я дава под наем и да забогатее. Мисля, че не е нужно да се разпростирам върху това ново негово начинание. И то се провали. Жена му правеше всичко възможно начинанието да успее и щом тя не можа да постигне нищо, значи, че никой не би могъл да постигне. Тя беше добра жена и много харесвана. Суетността й не познаваше граници, но затова пък тя бе много практична и щеше да разработи общежитието, ако обстоятелствата не се бяха сложили против нея.

Орайън градеше и други планове с оглед да ми върне парите, но тъй като те винаги изискваха капитал, аз гледах да стоя настрана от тях. Тези планове естествено не се осъществяваха. По едно време той реши да издава вестник. Това ме ужаси и аз го разубедих, стигайки почти до грубост. След това той измисли някаква дърворезачка, направи я сам и наистина започна да реже дърва с нея. Това беше гениална машина и работеше безотказно; тя щеше да му донесе известно богатство, ако най-неочаквано съдбата не се беше намесила още веднъж. Орайън поиска да патентова изобретението си и тогава разбра, че подобна машина е патентована отдавна и е влязла в употреба преди сума време.

Но ето че щатът Ню Йорк предложи награда от петдесет хиляди долара за онзи, който разработи някакъв параход, който да се използува по плавателния канал Ери. Орайън работи две-три години върху това нещо, разработи някаква система и богатството беше вече почти в ръцете му, когато някой забеляза някакъв недостатък в системата му. Измисленият от Орайън параход не можеше да се използува зиме; а лете имаше опасност водните колела на парахода да разплискат водата така, че да отнесе целия щат Ню Йорк.

Едва ли може да се изброят всички проекти, които разработваше Орайън, за да може да спечели пари и да ми върне дълга. Тези проекти не секнаха цели тридесет години, но винаги се проваляха. През тези тридесет години Орайън, чиято честност беше всеизвестна, успяваше да намира работа на места, където трябваше да се пазят чужди пари, но където заплата не се получаваше. Той беше касиер на благотворителни организации; грижеше се за парите и имота на вдовици и сираци; при него никога не се загуби нито цент, но и той не спечели нито цент. При всяка смяна на религията му новата църква, към която минаваше, го приемаше с радост; веднага го правеха касиер и той веднага оправяше финансовите работи на църквата. Той имаше и една друга способност, която удивяваше всички — да сменя политическите си убеждения.

Веднъж се беше случила следната любопитна история, за която той сам ми писа.

Една сутрин, когато бил републиканец, го поканили да произнесе реч на масово републиканско събрание вечерта и той приел. До обед дори подготвил речта си. Но следобед станал демократ и се заел да пише на транспаранти лозунги, които демократите щели да носят същата вечер на едно факелно шествие. Целия следобед той писал тези лозунги и загубил толкова време, че вечерта настъпила преди той да успее да промени политическата си принадлежност. И тъй Орайън произнесъл на открито голяма реч в полза на републиканците, а в това време за радост на всички покрай трибуната минавало факелното шествие на демократите с написаните от него лозунги.

Той беше особняк, но въпреки неговата ексцентричност всички го обичаха. И не само го обичаха, но го и уважаваха, защото в душата си беше златен човек.

Имаше ли възможност да изпадне в смешно положение, той не я пропускаше. Когато работеше в хартфордския „Ивнинг пост“, той и жена му живееха в едно общежитие, пълно със симпатични мъже и жени, неразполагащи с големи средства. Общежитието имаше една-единствена баня за всички и една неделя, когато спели или почивали, Орайън решил да се изкъпе и привел в изпълнение този план. Но забравил да заключи вратата. Лете той имаше навик да пълни ваната до половината със студена вода, да коленичи в нея и да потопи главата си във водата, в което положение оставаше по няколко секунди. В банята влязла случайно една от прислужничките и като го видяла, побягнала и се разпискала: „Господин Клемънс се удави.“

Всички наизскачали от стаите си, жена му също. Тя се разревала и попитала момичето през сълзи:

— Как разбрахте, че е господин Клемънс?

— Не съм разбрала — отвърнало момичето.

Това ми напомня за Били Най — този истински хуморист, тази нежна, добра душа. Той почина. Мир на праха му. Той беше най-плешивият човек, който съм познавал някога. Черепът му лъщеше като билярдна топка или като черковно кубе, огряно от слънцето. Почти нямаше косъм на главата си. Веднъж някой изразил гласно учудването си, че Били е толкова плешив.

— Това е нищо — казал Били. — Да видите брат ми.

Един ден той беше паднал от ферибота и когато изплувал на повърхността на водата, някакъв женски глас се извисил над уплашените възклицания:

— Безсрамен тип! Тук има дами! Потопете се и излезте от другата страна.

Преди около 25 години предложих на Орайън да напише автобиографията си. Посъветвах го да разкаже цялата истина в нея, да се въздържа да се показва само в благоприятна светлина и откровено да регистрира всички по-особени случки в живота си, включително и тези, от които се срамува. Казах му, че никой не е правил досега такова нещо и ако той напише по този начин автобиографията си, това ще бъде едно от най-ценните литературни произведения. Обясних му, че по такъв начин аз всъщност му предлагам работа, с която сам не мога да се заема, но се надявам, че той ще успее в нея. Сега разбивам, че съм се мъчел да го накарам да направи нещо невъзможно. Аз диктувам моята автобиография вече три месеца[45] — всеки ден. Припомням си хиляди случки от живота ми, от които би трябвало да се срамувам, но не съм сложил нито една от тях на хартия. И предполагам, че този капитал ще си остане цял и непокътнат, когато завърша автобиографията си — ако изобщо някога я завърша. Сигурен съм, че ако запиша тези случаи, при прочитането на ръкописа ще ги зачеркна.

Орайън написа автобиографията си и ми я изпрати. Но как се разочаровах! И колко се ядосах! В нея той непрекъснато се представяше за герой — точно тъй, както аз бих направил и както правя сега — и непрекъснато забравяше епизодите, които го представят в неблагоприятна светлина. Аз зная няколко случки в неговия живот, в които няма нищо героично, но когато ги чета в автобиографията му, виждам, че те съвсем са се видоизменили. Обърнали са се просто с главата надолу, обърнали са се в неща, с които той се гордее.

Когато живеех във Виена в 1898, от Кеокук пристигна и телеграма, която ме уведомяваше за смъртта на Орайън. Той беше седемдесет и две годишен. Една студена декемврийска утрин влязъл в кухнята, запалил огъня, седнал на масата да пише нещо и така умрял — с перо в ръката, спряло точно по средата на една незавършена дума. Това показва, че той много бързо и безболезнено се е освободил от плена на един дълъг, пълен с трудности и лишения трагичен живот.

Автор и издатели

През 1872 година написах нова книга — „В несгоди“. Вече бях издал „Наивници в чужбина“ при хонорар 5%, което правеше около двадесет и два цента на екземпляр. По това време вече получавах предложения от няколко богати издателства. Едни ми предлагаха петнадесет процента, други — да взема цялата печалба, а на тях им стигала рекламата, че са издали моя книга. Повиках Блис да дойде в Елмайра. Ако тогава разбирах от издателска дейност, колкото разбирам сега, щях да поискам от Блис седемдесет и пет или осемдесет процента и това щеше да бъде напълно справедливо. Но аз нищо не разбирах от търговия, а и не си давах труд да науча нещо. Казах на Блис, че нямам намерение да се отказвам от неговото издателство и не желая да поставям никакви допълнителни условия. Обясних му, че половината от печалбата ми е предостатъчна, и той отговори радостно: „Именно, именно.“

Той се прибра в хотела си, изготви договора и следобед го донесе. Имаше нещо неясно в него. Не се казваше „половината от печалбата“, а „седем и половина процента“. Казах му, че тук нещо не ми е ясно, и го помолих да ми обясни положението. Нали се бяхме разбрали друго. Той отвърна, че това е вярно, но направил договора на процент, за да опрости нещата — седем и половина процента представлявали точно половината от печалбата и дори повече, ако се продадат над сто хиляди екземпляра, и при това положение издателството щяло да вземе само много малко повече от мен.

Аз изпитвах известни съмнения, известни подозрения и го накарах да се закълне, че това, което казва, е вярно. Той незабавно вдигна ръка и се закле.

Трябваше да минат девет-десет години, за да разбера, че това е било лъжлива клетва и че седем и половина процента не представляват дори една четвърт от печалбата. Но през това време бях издал вече няколко книги в издателството на Блис при седем и половина процента и десет процента и естествено бях излъган в печалбата от всички тези книги.

В 1879 година се върнах от Европа с готова за издаване книга — „Пеша из Европа“. Повиках Блис и той дойде да обсъдим въпроса за издаването на книгата. Казах му, че не съм доволен от тези седем и половина процента и не вярвам, че те представляват половината от печалбата; че този път в договора ще трябва да впише „половината от печалбата“ и да няма разни там проценти. Дори заплаших, че ако не се съгласи, ще дам книгата на друго издателство. Той каза, че няма защо да не се съгласи, тъй като това е напълно справедливо, и ако директорите се противопоставят на това условие, той ще напусне издателството и ще издаде книгата на свои разноски — хубави приказки, но аз знаех, че той е един от господарите на това издателство и че то ще трябва да приеме всеки договор, подписан от него. Този договор лежи тук на билярдната маса и на него може да се види подписът на Блис. Той се беше разправял с директорите си много пъти след излизането на „Наивници в чужбина“ и неведнъж ми беше казвал, че е принуждавал директорите да подписват договори, които те не желаели да подписват, като ги заплашвал, че ако не се съгласят, той ще напусне издателството.

Не мога да си представя как един голям човек може да бъде толкова прост и наивен, колкото бях аз в онези дни. Би трябвало да се досетя веднага, че човек, който говори така, или е глупак, или смята другия за глупак. Излиза, че аз съм бил глупакът. Най-прости и елементарни неща просто не можеха да проникнат в моя мозък.

Напомних му, че компанията едва ли ще има някакви възражения против един договор, който е подписан от него. Тогава той пусна една от своите беззъби усмивки и ми обърна внимание върху една подробност, която не бях забелязал: в договора фигурираше името на Елиша Блис, частно лице, а „Америкън пъблишинг къмпани“ не се споменаваше никъде.

По-късно той ми каза, че занесъл договора на директорите им и им казал, че ще даде книгата на издателството срещу една четвърт от печалбата от книгата и увеличение на неговата заплата и заплатата на сина му Франк; ако не приемели тези условия, той щял да напусне издателството и да издаде книгата на свои разноски. Тогава директорите се съгласили и подписали договора. Само фактът, че Блис сам ми разказваше тези неща, е неопровержимо доказателство, че те не са верни. Шест седмици преди излизането на книгата Блис за първи път в живота си каза истината — просто за да опита какъв вкус има, но това му струваше толкова големи усилия, че той пукна.

Три месеца след излизането на книгата имаше годишно събрание на акционерите от издателството, на което присъствувах и аз, тъй като участвувах в печалбите от книгата. Събранието се състоя в къщата на един мой съсед, Нютън Кейз, директор на издателската компания още от основаването й. Прочетоха отчета на издателството за неговата дейност и той се оказа истинско откровение за мен. Седемдесет и четири хиляди екземпляра от моята книга бяха вече продадени и моята половина, моята част от печалбата възлизаше на тридесет и две хиляди долара. А през 1872 година Блис ме беше убеждавал, че седем и половина процента, което прави малко повече от двадесет цента на екземпляр, правело половината от печалбата, докато всъщност в онези дни то едва ли е представлявало шест процента от печалбата. Времената сега бяха по-трудни, но въпреки това бяха нужни петдесет цента на екземпляр, за да представлява това половината.

Както и да е, Блис е мъртъв и вече е късно да си уреждам сметките с него. Той е мъртъв от двадесет и пет години. Озлобението ми против него вече е избледняло, дори напълно изчезнало. Сега изпитвам само съжаление към него.

Когато разбрах от баланса на какъв обир ме е подложила „Америкън пъблиш къмпани“, вдигнах се и прочетох едно конско евангелие на Нютън Кейз и останалите заговорници — с други думи, останалите директори.

Сега беше дошъл удобният момент да си разчистя сметките с издателството, но аз, разбира се, не забелязах този момент. Винаги пропусках удобните случаи — забелязвах ги твърде късно. Сега вече знаех всички мошеничества на компанията и би трябвало да продължа да работя с нея. Би трябвало да наложа някакъв данък на печалбите им в моя полза и този данък да се удържа, докато се изравни разликата между условието на процент и половин печалба и парите се върнат от джоба на компанията в моя джоб. Но, разбира се, аз не бях в състояние да се сетя за такова разумно нещо. Единственото, което си мислех, е, че трябва да се отдръпна от тази мръсна атмосфера, за да не петни повече името ми. Исках да престана да издавам книгите си в това издателство и да се обърна към друго. Един ден отидох при Нютън Кейз и му предложих компанията да ликвидира всички договори с мен, да ми даде всички екземпляри от книгите ми, с които разполага, и то безплатно, като компенсация за ограбеното от „В несгоди“, „Позлатеният век“, „Том Сойер“, „Стари и нови записки“.

Господин Кейз възрази, че съм държал остър език, но аз му отвърнах, че не мога да постъпя другояче и ми е напълно достатъчно, че той и останалите разбойници са знаели какви мошеничества е вършил Блис спрямо мен — знаели са и са ги приемали мълчаливо. Той възрази, задето съм нарекъл директорите разбойници. Казах му, че ако не искат да ги наричат така, трябва да престанат да обират писателите. Очаквах, че господин Кейз ще опровергае обвинението, че са знаели за мошеничествата, но той нищо не каза. Това ме убеди напълно, че обвинението ми е основателно, затова аз го повторих и му надумах още сума неща. Казах му: „Вие сте вложил седемдесет и пет хиляди долара във вашия семинар по богословие и получавате безброй похвали за това, а моето участие в него никъде не се споменава. Обаче аз имам дял в него, защото всеки долар, вложен в него, е излязъл от моя джоб.“ Той не ми благодари за тези комплименти. Беше груб и неучтив човек.

Накрая се помъчих да откупя договорите си, но той каза, че това е невъзможно — директорите нямало да се съгласят, защото девет десети от печалбите на компанията идвали от моите книги и ако те се откажат от тях, нямало за какво да работят. По-късно съдията… забравих как му беше името — който също беше директор в компанията, — ми каза, че директорският съвет действително е знаел за всички мошеничества на Блис, и то в момента, когато той ги е вършел.

Както казах вече, при това положение би трябвало да продължа да работя с това издателство, като преди това си оправим сметките. Но аз не постъпих така. Реших да се махна от тази зловонна атмосфера и предадох следващата си книга на Джеймс Р. Озгуд от Бостън. Тази книга беше „Някогашните дни по Мисисипи[46]“. Озгуд трябваше да издаде книгата на мои разноски, да я пусне на пазара по абонаментна система и да си удържи известен процент за своята работа.

Озгуд беше един от най-милите и приятни хора, които може да се срещнат на земята, но не разбираше нищо от издателска дейност чрез абонаменти и забърка страшна каша. Той обичаше компаниите, играеше ден и нощ билярд и изобщо добре си прекарваше времето. Междувременно неговите чиновници вършеха работата и ми се струва, че нито той, нито аз имахме някаква представа какво точно вършат. Подготовката на книгата за печат трая много дълго; проточи се и самото издаване и когато вече всичко бе готово, направих сметка, че съм платил петдесет и шест хиляди долара за цялата работа. Блис би могъл да построи цяла библиотека с тези пари. Едва след една година си възвърнах вложените средства, а след това почти нямаше постъпления. И тъй, моят първи опит да се занимавам с търговско-издателска дейност се провали.

Озгуд направи нов опит. Той издаде „Принцът и просякът“. Изданието беше много хубаво, но моята печалба възлезе само на седемнадесет хиляди долара.

След това Озгуд реши, че сигурно ще има успех, ако издаде някоя книга не по абонаментна система, а по обикновения начин. В това отношение сигурно имаше по-голям опит. Дадох му „Откраднатият бял слон“, което беше сборник от предимно нескопосни разкази. Предлагах му да се обзаложим, че за шест месеца няма да продаде и десет хиляди бройки и той прие. Басът беше на пет долара. Той ги спечели, но не много убедително. Мисля, че това беше всъщност първият опит на Озгуд, а не третият. Мисля си, че трябваше да продължа да работя с Озгуд след неуспеха с „Принцът и просякът“, защото Озгуд ми беше симпатичен. Но нямаше как, работата не вървеше и трябваше да потърся друг.

Междувременно ми се случи едно приключение. Един стар и много близък мой приятел ми се тръсна с някакъв патент на стойност петнадесет хиляди долара. Всъщност този патент не струваше нищо и приятелят ми вече втора година напразно влагаше пари в изобретението, но аз не знаех тези подробности, защото той забрави да ми ги каже. Той рече само, че ако аз купя патента, той пък ще се заеме с производството и продажбата. И аз го купих. Всеки месец от джоба ми започнаха да излизат по петстотин долара. Този гарван излиташе от ковчега всеки тридесет дни, но не носеше нищо, а и гълъба никакъв го нямаше да каже какво става. Мина известно време, после още половината и още толкова и аз избавих моя приятел от тежкия труд и предадох патента на Чарлс Л. Уебстър, женен за моя племенница, който изглеждаше много способен и енергичен младеж. Срещу заплата от хиляда и петстотин долара на година той продължи да пуска гарвана със същия резултат.

Накрая, след като бях потрошил по този патент четиридесет и две хиляди долара, аз го продадох на един човек, когото ненавиждах отдавна и исках да погубя семейството му. После взех да се оглеждам за други приключения. Оказа се, че същият приятел работи върху нов патент. За осем месеца похарчих за него десет хиляди долара. После се опитах да го пробутам на човека, чието семейство преследвах. Той изказа много благодарности, но междувременно беше поумнял и се отнасяше с подозрение към благодетелите си. Не пожела да купи патента и така той пропадна.

По това време при мен дойде друг стар приятел с някакво невероятно изобретение. Това беше някаква машина или котел, или нещо подобно; тя даваше деветдесет и девет процента от количеството пара, което се съдържа в един паунд въглища. Отидох при господин Ричардс от оръжейната фабрика „Колт“ и му разказах за тази машина. Той беше специалист и знаеше абсолютно всичко във връзка с въглищата и парата. Машината му се стори съмнителна и аз го попитах защо. Той ми обясни: защото количеството пара в един паунд въглища било известно до най-малката дроб и моят изобретател очевидно се лъжел със своите деветдесет и девет процента. Той ми показа една дебела книга с цифри, цифри — толкова цифри, че станах пиян и ми се зави свят. Ричардс ми доказа, че машината на моя човек няма да изпълни и деветдесет процента от работата, която се полага да изпълни. Отидох си малко обезсърчен, но си помислих, че в книгата може би има грешка, затова наех изобретателя да построи машината, като му дадох заплата тридесет и пет долара на седмица — всички разходи за моя сметка. Построяването на машината му отне много седмици. Всеки няколко дена той идваше при мен да ми докладва как върви работата и аз скоро забелязах по дъха и походката му, че той харчи тридесет и шест долара на седмица за уиски, само не можах да си обясня откъде вземаше единия долар.

Най-сетне, след като бях хвърлил пет хиляди долара в това начинание, машината беше готова — само дето не работеше. Вярно, тя икономисваше един процент пара на паунд въглища, но това беше нищо. То можеше да се постигне и с чайник. Предложих машината на човека, чието семейство ненавиждах, но безуспешно. Тогава я пратих по дяволите и взех да търся нещо по-ново. Но вече толкова се бях увлякъл по парата, че купих акции от една компания в Хартфорд, която се готвеше да извърши революция в техниката с някакъв нов вид парна тяга. Тази парна тяга изтегли от джоба ми за шестнадесет месеца тридесет и две хиляди долара, а после цялото предприятие стана на пух и прах и аз отново се озовах сам на тоя свят и не знаех с какво да се заловя.

Но скоро се сетих. Изобретих албум за снимки — и макар да е нескромно аз да казвам това, такъв рационален албум нямаше никъде по света. Патентовах го и го предадох на онзи мой стар и добър приятел, който пръв събуди интереса ми към патентите. Той изкара сума пари от него. Но след време, точно когато предстоеше и аз вече да вземам дял от печалбата, неговата фирма фалира. Аз не предполагах, че фирмата му е застрашена от фалит — той не ми беше казал нищо по този въпрос. Един ден ме помоли да заема на фирмата пет хиляди долара и обеща седем процента лихва. Като гаранция предложи разписка от фирмата. Аз поисках да посочи поръчител. Той се изненада много и каза, че ако поръчители се намирали лесно, нямало да дойде при мен за пари, тогава можел да вземе от всекиго. Това обяснение ми се видя задоволително и аз му дадох петте хиляди долара. Фирмата фалира само след три дни, а подир две-три години аз си получих обратно две хиляди от петте.

Тези пет хиляди долара имат цяла история. В началото на 1872 година Джо Гудман ми писа от Калифорния, че нашият общ приятел, сенаторът Джон П. Джонс, се готви да открие в Хартфорд застрахователна компания, която да конкурира застрахователната компания „Пътешественик“, и че Джонс иска да му даде акции за дванадесет хиляди долара, като му обещава, че няма да загуби тези пари. Джо ми предлагаше да се възползувам от тази възможност и пишеше, че ако се реша, Джонс ще има грижата парите ми да не пропаднат. Аз взех акциите и станах един от директорите. Зетят на Джонс, Лестър, беше от дълго време в „Пътешественик“. Сега той се прехвърли в нашата компания и започнахме работа. Компанията имаше петима директори. В течение на година и половина трима от нас присъствуваха на всеки дирекционен съвет.

След тази година и половина компанията фалира и аз бях вътре с двадесет и три хиляди долара. Джонс живееше в Ню Йорк, където беше купил хотел „Сейнт Джеймс“, и аз изпратих Лестър при него да вземе моите двадесет и три хиляди. Но когато се върна, Лестър ми предаде, че Джонс бил вложил пари в много предприятия, бил много притеснен и щял да ми бъде благодарен, ако мога да почакам. Аз не подозирах, че Лестър си ги съчинява, но беше така. Той не бе казал на Джонс нищо за парите. Но това, което ми предаде, ми се видя правдоподобно, защото знаех, че Джонс беше построил редица фабрики за изкуствен лед из целите южни щати — такова нещо не бе виждано отсам Великата китайска стена. Знаех, че тези фабрики му бяха излезли към един милион долара, че южняците не бяха особено възхитени от изкуствения лед, не го искаха и не го купуваха — значи Великата китайска стена носеше само загуби.

Знаех също, че хотел „Сейнт Джеймс“ вече не носеше печалби, понеже Джонс — човек щедър, направен деветдесет и девет процента от великодушие, какъвто си е и досега — беше натъпкал хотела от мазето до покрива с бедни роднини, събрани от четирите краища на света — водопроводчици, зидари, неуспели пастори и всякакви други, които нищо не разбираха от хотелиерство. Беше ми известно също, че в хотела нямаше място за външна клиентела, понеже всички бяха заети от множество други бедни роднини, събрани от Джонс от четирите краища на света, които чакаха той да им намери доходна работа. Знаех, освен това, че Джонс беше купил доста голямо парче от щата Калифорния с обширни места за строеж на градове и железопътни линии, с много красив и удобен залив, разположен пред бъдещото пристанище, и че Джонс беше задлъжнял, за да купи всичко това. Ето защо се съгласих да почакам известно време.

Минаваха месеци и от време на време Лестър прескачаше — без да го карам — до Джонс да види какво става с парите. Тези посещения не даваха резултат. Работата е там, че на Лестър му беше неудобно от Джонс и не се решаваше да го безпокои за мои работи, когато онзи си имаше достатъчно свои. Лестър предпочиташе да ме лъже, че се е виждал с Джонс и е говорил за парите, а истината е, че той никога нищо не бе му споменавал по този въпрос. След две-три години господин Слий от каменовъглената фирма в Елмайра предложи да поговори с Джонс и аз се съгласих. С присъщата му тактичност и дипломатичност той подхванал разговора, но още не казал и две думи, Джонс вдигнал очи и попитал: „Какво? Да не би да искате да кажете, че Клемънс не си е получил парите?“ После извадил чек за двадесет и три хиляди долара и казал, че тези пари отдавна би трябвало да бъдат платени и щели да бъдат платени, ако той знаел положението ми.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_22.png

Това беше през пролетта на 1877 година. С този чек в джоба аз пак бях готов да търся начини за бързо забогатяване. Подведен от това, което разказвам за моите авантюри, читателят сигурно ще помисли, че веднага съм се хвърлил да търся подходяща възможност… Нищо подобно. Бях се парил вече и не исках да чуя за спекулации. Един ден генерал Холи ме покани в редакцията на вестник „Курант“. Отидох с чека в джоба. Там заварих някакъв млад човек, който каза, че преди е бил репортер в град Провидънс, но сега работел друга работа. Постъпил при Греъм Бел като агент по разпространяването на едно ново изобретение, наречено телефон. Той вярваше, че това изобретение ще има голямо бъдеще, и ми предложи да купя известно количество акции. Аз отказах. Обясних му, че не желая повече да се занимавам с опасни спекулации. Тогава той ми предложи акциите с намаление. Казах му, че и без пари да ми ги дава, не ги ща. Но той беше нахален и започна да настоява да купя поне за петстотин долара. Каза, че за петстотин долара ще ми даде колкото искам акции, дори предложи да загреба колкото мога с ръце и да ги мерим на шапка — за петстотин долара съм можел да взема пълна шапка. Но аз се бях парил и устоях на тези съблазни, устоях много лесно и си върнах чека цял-целеничък, а на другия ден дадох от него пет хиляди на заем, без разписка, на онзи приятел, който фалира след три дни.

В края на същата година (или може би в началото на 1878) аз си сложих телефон у дома, който беше свързан с редакцията на „Курант“. Това беше първата телефонна връзка в града и първият частен телефон в света.

На мен младият човек не успя да продаде нито една акция, но затова пък продаде няколко пачки на един стар продавач от манифактурен магазин в Хартфорд за пет хиляди долара. Това бяха всичките пари на стареца. Беше ги събирал цял живот. Интересно колко неблагоразумни могат да бъдат хората и на какви рискове са готови, когато искат да забогатеят бързо. Стана ми мъчно за стареца, когато научих, че е купил акции. Дори си помислих, че може би щях да го спася, ако бе ми се удал случай да му разкажа своя горчив опит.

Отплавахме за Европа на 10 април 1878 година. Нямаше ни четиринадесет месеца и когато се върнахме, едва ли не първото, което видяхме, беше въпросният продавач — в разкошна каляска с лакеи в ливреи на стъпалата: неговите телефонни акции му изсипваха долари с такава бързина, че той трябваше да ги изгребва с лопата. Интересно как хора неопитни и неуки често пъти успяват там, където опитните и образованите се провалят.

Аз ставам издател

Както споменах вече, аз си изписах моя роднина Уебстър от градчето Дюнкърк (щат Ню Йорк), за да води работите ми около първия патент със заплата хиляда и петстотин долара на година. Това предприятие ми донесе четиридесет и две хиляди долара загуба и аз реших, че сега е най-подходящият момент да го закрия. Мислех да стана свой собствен издател, като със самата работа се заеме Уебстър. Той беше на мнение, че трябва да получава две хиляди и петстотин долара годишно, докато свикне с новата работа. Помолих го да ми даде един-два дена, за да обмисля въпроса от всички страни. За мен неговата идея беше истинска новост. Аз си спомних, че печатарските чираци не получаваха никаква заплата. Поразпитах тук-там и разбрах, че така стои работата и със зидари, мазачи, тенекеджии и прочие. Разбрах, че дори адвокатите и лекарите не получават пари, докато още учат занаята. Спомних си, че на Мисисипи лоцманският ученик не само не получаваше заплата, ами трябваше да плаща на лоцмана, и то немалко пари. Самият аз съм правил това. На Бигсби трябваше да дам сто долара и взех на заем, за да му ги платя. От едного, който се готви за проповедник, научих, че дори Ной не е получавал заплата първите шест месеца — отчасти поради времето и отчасти поради това, че тепърва е учил навигацията.

 

 

Всички тези мои размишления и справки ме доведоха до убеждението, че в лицето на Уебстър аз съм се сдобил с нещо съвсем ново в историята. Освен това реших, че един младеж от дълбоката провинция, който е дошъл в Ню Йорк да започне живота си с празни ръце, който още не е проявил никакви способности и не се знае дали ще ги прояви, но въпреки това, без да му мигне окото, се готви да учи занаят на чужд гръб и иска това благоволение повече, отколкото президентът на Съединените щати е могъл да спести някога от заплатата си, която му дават за ръководенето на най-трудната страна в света след Ирландия — че такъв младеж непременно трябва да го взема на работа, и то веднага — иначе може да го изпусна. Мислех си, че ако успея да отклоня поне част от неговия огромен интерес към себе си и да го насоча към работата, от това само ще спечеля.

Произведох Уебстър в чин фирма — фирма, която се наричаше „Уебстър и компания — издателство“ — и го настаних в две скромни канцеларски помещения на втория етаж, някъде близо до Юниън скуеър, но не помня точно къде. За помощници му дадох едно момиче и един мъж среден размер — около осемстотин долара. На първо време той имаше още един помощник. Това беше човек, който дълго време се бе занимавал с издаване на книги по абонаментна система, познаваше изтънко тая работа и можеше да предаде познанията си на Уебстър — което и правеше, — а за обучението плащах аз. Това беше в началото на 1884 година. Дадох на Уебстър достатъчно солиден капитал, а заедно с него и ръкописа на „Хъкълбери Фин“. Уебстър ставаше мой главен агент. Неговата работа бе да разпраща агенти по цялата страна. По това време той разполагаше с шестнадесет такива агенти. А всеки от тях имаше събирачи, които събираха абонамента. Уебстър трябваше да се грижи лично за абонаментите в Ню Йорк.

Но преди да се организира цялата тази мрежа, предвидливият Уебстър ми предложи да изготвим договор, да го подпишем и подпечатим и тогава да пристъпим към работа. Това предложение ми се видя разумно, въпреки че самият аз никога не бих се сетил за такова нещо — и може би тъкмо затова беше разумно. За изготвянето на договора Уебстър си взе адвокат. Аз вече започвах да се възхищавам неимоверно от Уебстър и в порив на великодушие, без дори да се замисля, му предложих извън заплатата една десета от приходите. Той веднага отхвърли предложението ми с обикновените в такива случаи благодарности. Това още повече го издигна в очите ми. Разбирах много добре, че му предлагах участие, което щеше да му донесе през идните девет месеца най-малко два пъти повече пари, отколкото заплатата, но той не знаеше това. Спокойно и разсъдливо той отхвърляше всичките ми пророчества за голямата търговска изгода от „Хъкълбери Фин“. И това беше още едно доказателство, че в лицето на Уебстър бях намерил безценно съкровище, човек, който не губи здравия разум, човек предпазлив, човек, който не поема рискове, когато навлиза в непознат терен. Освен ако това може да стане за чужда сметка.

Договорът бе изготвен, както казах, от един млад адвокат от Дюнкърк, градче, което бе произвело и единия, и другия и още не можеше да се съвземе от това напрежение. Уитфорд имаше право да се подписва: „представител на фирмата «Алегзандър и Грийн»“. Алегзандър и Грийн имаха голямо и доходно предприятие и недостатъчно съвест, за да му причинят загуби — това пролича ясно миналия месец, когато земетресението разтърси от дъно трите големи застрахователни компании. Те държаха двадесет и пет адвокати и Уитфорд беше един от тях. Това беше добродушен, любезен и безкрайно невеж човек, в когото имаше толкова глупост, че с нея можеше да се опаше четири пъти земното кълбо и да остане за фльонга.

Този първи договор бе съвсем редовен. Нямаше никакъв пропуск в него. Той обвързваше мен с всички задължения, всички разходи и с цялата отговорност — както и трябваше да бъде.

Уебстър и неговият юрист бяха едно щастливо съчетание. Въпросите, от които те нямаха понятие, бяха толкова много, че аз се ужасявах и вцепенявах: не бих се ужасил толкова, ако видех Млечният път да се разпада на части и да се разхвърчава по целия небесен свод. Мъжество, морално или физическо, им липсваше напълно. Уебстър не смееше да направи и крачка, преди да е получил уверението на юрист, че за тази крачка няма да влезе в затвора. Съветите с юриста бяха толкова чести, че той почти стана щатен сътрудник наравно с момичето и специалиста по книгоиздаването по абонаментна система. Но понеже нито той, нито Уебстър имаха опит в боравенето с пари, услугите на юриста не излизаха толкова скъпи, колкото той може би си мислеше.

В началото на есента заминах с Джордж У. Кейбъл на четиримесечна обиколка по източното и западното крайбрежие да чета свои произведения — последните ми публични четения в Америка, както смятах тогава, защото реших никога вече да не обирам публиката от подиума, освен ако не ме принудят парични затруднения. Единадесет години по-късно пак се явиха споменатите затруднения и аз отново започнах своите четения по цял свят.

Оттогава изминаха още десет години, през което време съм изнасял четения само с благотворителна цел, безплатно. На 19-и миналия месец аз се сбогувах официално с публиката от подиума — нещо, което никога не бях правил — на едно четене за Робърт Фултън, приходите, от което постъпиха във фонд за издигане паметник на Фултън.

Струва ми се, че доста се отдалечих от Уебстър и адвоката му, но това няма значение. Това е един от случаите, когато разстоянието прави изгледа по-хубав. Уебстър има успех с „Хъкълбери Фин“ и след една година ми връчи чек за петдесет и четири хиляди и петстотин долара, в които влизаше и даденият му от мен капитал от петнадесет хиляди долара.

Ето че още веднъж се раждах отново. Мисля, че съм се раждал по-често от всеки друг, с изключение на Кришна. Уебстър се блазнеше от мисълта, че аз съм негово откритие, но не кудкудякаше толкова над яйцето си, колкото Уеб и Блис преди него.

 

 

Позволете ми да приключа по-скоро с тази неприятна история. Едно нещо тровеше ден и нощ живота на Уебстър: това, че макар той, Чарлс Л. Уебстър, да беше голям издател, най-големият издател, а моето име да не фигурираше дори сред членовете на фирмата, общественото мнение упорито смяташе мен за истински глава на издателството, а Уебстър — за моя сянка. Всеки, който искаше да издаде някаква книга, се обръщаше към мен, а не към Уебстър. Аз приех за издаване няколко великолепни книги, но Уебстър ги отхвърли една след друга — нали той беше господарят. Обаче случеше ли се някой да предложи книга на него, той оставаше толкова очарован от този комплимент, че приемаше книгата, без дори да я погледне.

Джо Джеферсън[47] ми писа, че е завършил биографията си и иска аз да я издам. Разбира се, аз бях готов да приема с радост това предложение. Препратих писмото на Уебстър и го помолих да се заеме с книгата. Уебстър не я отхвърли. Той просто се направи на разсеян. А в същото време прие и издаде две-три книги за войната, които не донесоха никаква печалба. Той прие и още една книга, сключи договор с агентите за нея, определили й цената (три и половина долара с платнена подвързия), и освен това се задължи да я издаде в определен срок — след два или три месеца. Един ден аз пристигнах в Ню Йорк, отидох в канцеларията и поисках да видя тази книга. Попитах Уебстър колко хиляди думи съдържа книгата. Той каза, че не знае. Тогава го помолих да изчисли думите поне приблизително. Той направи това. Казах му: „Този обем не отговаря дори на една пета от определената цена. Ще трябва да я допълваш с тухли. Налага се да отворим тухларна фабрика, и то незабавно, защото е много по-евтино сами да си произведем тухлите, отколкото да ги купуваме на пазара.“

Това го вбеси. Той винаги беше в състояние да побеснее от такава невинна забележка. Рядко съм виждал толкова чувствително същество — особено като се има предвид материалът, от който бе направено.

В момента той се беше ангажирал с няколко книги — книги без никаква стойност, които бе приел само защото ги бяха предложили на него, а не на мен — и аз разбрах, че той не си е направил труда да изчисли обема поне на една от тях. Беше ги приел за издаване, без да ги погледне. Уебстър беше добър агент, но не разбираше нищо от издателска работа и което е по-лошото — не беше способен да я научи. След известно време разбрах, че се е съгласил да възкреси „Животът на Христа“ от Хенри Уърд Бийчър. Подхвърлих му, че би трябвало да опита да възкреси Лазар, защото това нещо е правено вече веднъж и се знае, че е по-лесно осъществимо. Той пак се вбеси. Да, той беше най-чувствителното същество между себеподобните си. На всичко отгоре беше дал аванс на господин Бийчър от пет хиляди долара — Бийчър тогава се намираше в тежко финансово положение. А господин Бийчър се бе задължил да преработи книгата — или по-точно да я завърши. Ако не се лъжа, Уебстър тъкмо беше издал единия от двата предполагаеми тома, когато избухна прословутият скандал, който сложи край на тази история. Мисля, че вторият том изобщо не беше написан и господин Бийчър се задължаваше да го пише тепърва. Ако не изпълнеше задължението си в определения срок, трябваше да върне взетия аванс. Той не изпълни обещаното и в края на краищата върна парите.

Уебстър протака сума време издаването на моята книга „Един янки в двора на крал Артур“, а когато най-после я издаде, това стана така тихомълком, че трябваше да минат две-три години, докато хората разберат, че е излязла такава книга. По същия начин той протака и сборника „Хумористична библиотека“, съставен от Хауълс и мен, и накрая го издаде толкова тайно, че се съмнявам дали някой в Америка изобщо е разбрал, че съществува такава книга.

Уилям М. Лафен ми каза, че господин Уолтърс от Балтимор подготвя забележителна книга — най-подробно описание на неговата великолепна колекция от произведения на изкуството; че за илюстрирането й той смята да ангажира най-добрите парижки художници; че той лично ще следи подготовката на книгата, за да стане тя по негов вкус, че смята да похарчи за нея четвърт милион долара; че иска да й се постави висока цена, която да отговаря на такова изящно издание, и че не желае никакъв хонорар. Единствената работа на издателя ще бъде да разпространи книгата и да си прибере печалбата.

В заключение Лафен ми каза:

— Тъй че, Марк, можеш да натрупаш състояние от тази книга, без да си създаваш грижи, без рискове и разходи.

Казах му, че веднага ще изпратя Уебстър в Балтимор. И се опитах да го изпратя, ала не успях. Уебстър изобщо не пожела да обсъжда този въпрос. Ако господин Уолтърс искаше да издаде нещо незначително, трябваше само да се обърне към Уебстър. Уебстър щеше да си строши врата, но щеше да отиде до Балтимор. Но господин Уолтърс се беше обърнал не, към когото трябва. Честолюбието на Уебстър бе засегнато и той не желаеше да хвърли поне един поглед на книгата. Уебстър се отличаваше с невероятно честолюбие, но други дарби нямаше.

Уебстър страдаше от мъчителна мигрена. И облекчаваше болките си с едно ново немско лекарство — фенацетин. Лекарите му забраняваха да го употребява безразборно, но той намираше начин да си го доставя в големи количества: при нашите свободни институции всеки е свободен да се трови колкото си иска, стига да плати необходимата цена за това. Уебстър вземаше фенацетина все по-често и все повече увеличаваше дозите. Лекарството му действуваше притъпяващо и той ходеше като насън. В канцеларията започна да се явява много рядко, а когато се явеше, използуваше властта си само за да навреди на работата. В това състояние той не можеше да отговаря за постъпките си.

Трябваше да се вземат някакви мерки. Уитфорд обясни, че можем да се избавим от този опасен елемент само като откупим неговия дял. Но какво да откупим? Уебстър веднага прибираше всички пари, които му се полагаха. Той отдавна беше разпилял моя дял от печалбата от книгата на генерал Грант — сто хиляди долара. Предприятието вървеше към последно издихание. То вече не струваше долар и половина. И колко трябваше да платя аз за една десета част в него? След дълги преговори и много писма се изясни, че Уебстър е готов да се задоволи с дванадесет хиляди долара и да се оттегли. Изпратих му чека.

Работата на Уебстър пое един човек на име Фредерик Дж. Хол, изписан също от Дюнкърк. Всички наши таланти са излезли от конезавода в Дюнкърк. Горкият Хол се стараеше дори повече, отколкото трябва, но не го биваше за тази работа. Той се бори известно време с героичния оптимизъм на младостта, но на пътя му се изпречи препятствие, което рано или късно щеше да го унищожи. Ето как стоеше работата:

Преди няколко години поетът Стедман бе подготвил сборник, озаглавен „Библиотека на американската литература“, в деветдесет тома. Някакъв издател от Синсинати се бе опитал да издаде сборника. Но сборникът беше изгълтал издателя заедно със семейството му. Ако Стедман ми беше предложил сборника си, щях да му кажа: „Ако тази книга трябва да се продава по абонаментна система, при хонорар над четири процента, тя няма да ни донесе нищо. Дори ще ни разори, какъвто и да е хонорарът, защото за такова издание е нужен капитал от неколкостотин хиляди долара, а ние нямаме и сто хиляди.“

Но Стедман беше представил сборника не на мен, а на Уебстър. И Уебстър, разбира се, бе останал доволен и поласкан. Той приел книгата, като се задължил да плати хонорар от осем процента и по този начин осигурил бавното самоубийство на „Чарлс Л. Уебстър и компания“. Две-три години се борихме някак, задъхвайки се под тежестта на това убийствено бреме. След напускането на Уебстър горкият Хол продължи борбата и започна да тегли заеми от банка, в която Уитфорд беше един от директорите — теглеше срещу полици, подписани от мен. От време на време ми изпращаха тези полици в Италия да ги преподписвам и аз слагах подписа си, без да ги погледна. Накрая открих, че заемите от банката растат без мое знание и съгласие. Започнах да се тревожа. Писах на господин Хол, че искам подробен отчет за състоянието на работите. Със следващата поща получих отчета, от който се виждаше, че активът на издателството надвишава пасива с деветдесет и две хиляди долара. Това ме успокои. Но нямаше никакво основание да се успокоявам, защото отчетът би трябвало да се разбира обратно. Скоро горкият Хол ми писа, че са ни нужни още пари, и то незабавно — иначе издателството ще фалира.

Заминах за Ню Йорк. Изсипах в касата на издателството двадесет и четири хиляди долара, които бях спечелил с перото си. Замислих се откъде може да вземем още. Нямаше откъде. Това ставаше точно в разгара на страшната криза от 1893 година. Отидох до Хартфорд да търся пари на заем — не успях да намеря нито цент. Реших да ипотекирам къщата с мебелите и мястото срещу някакъв, макар и малък заем. Навремето всичко това ми струваше сто шестдесет и седем хиляди долара и аз смятах, че то е добър залог за един малък заем. Но Хенри Робинсън ми каза:

— Клемънс, давам ви честната си дума, че за този имот няма да получите и три хиляди долара заем.

Чудесно. При това положение разбрах, че не мога да получа пукната пара дори за цяла кошница държавни ценни книжа.

Фирмата „Уебстър и компания“ фалира и ми остана длъжна с шестдесет хиляди долара, взети от мен на заем. Освен това тя остана длъжна на госпожа Клемънс с шестдесет и пет хиляди долара, взети на заем. Остана длъжна още на деветдесет и шест кредитори, на всеки от които дължеше средно по хиляда долара. Кризата беше лишила госпожа Клемънс от приходите й. Тя бе лишила и мен от доходите ми от книгите. Имахме всичко на всичко деветстотин долара в банката. И никакви пари да се разплатим с кредиторите на фирмата. Хенри Робинсън ме посъветва:

— Предайте на кредиторите всичко, което принадлежи на фирмата, и им кажете, че повече от това не можете да им дадете за покриване на дълговете. Те ще се съгласят. Ще видите, че ще се съгласят. Те знаят, че не вие лично сте отговорен за тези дългове, че отговорността лежи върху фирмата като фирма.

Този изход от положението не ми хареса много и аз реших да се посъветвам с жена ми. Но тя не щеше и да чуе за такова нещо. „Тази къща е моя — каза тя, — нека кредиторите я вземат. Твоите книги са твоя собственост — нека вземат и тях. Гледай да намалиш дълговете по всички възможни начини, а после се залови за работа, за да спечелиш и се разплатиш окончателно. И не се страхувай. Ще им платим и ще им платим по сто цента за долар.“

Това предсказание се сбъдна. По това време с работата се зае господин Роджърс и обясни на кредиторите как стоят работите. Той им каза, че нямат право да вземат къщата на госпожа Клемънс, защото тя е привилегирован кредитор и ще си потърси от „Уебстър и компания“ дадените на заем шестдесет и пет хиляди долара. Той им каза, че нямат право на моите книги, понеже те не са имущество на фирмата, но че имат право на всичко, което принадлежи на фирмата; че аз се отказвам от шестдесетте хиляди долара, които издателството ми дължи, и ще се помъча да спечеля достатъчно, за да изплатя всички останали дългове на „Уебстър и компания“ по сто цента за долар — но това не бива да се приема като обещание.

Когато книгата се умори

Никога не се е случвало през последните тридесет и пет години в моя литературен док да няма два или повече полузавършени кораби, изоставени да се пекат на слънце, обикновено са три-четири; сега са пет. Това изглежда непрактично, но не ставаше безцелно, а преднамерено. Докато някоя книга се пише сама, аз съм верен и любопитен преписвач и прилежанието ми не отслабва, но щом книгата се опита да прехвърли на моята глава да подрежда положенията, да измисля приключенията и да ръководи разговорите в нея, аз я изоставям и прогонвам от съзнанието си. След това преглеждам незавършените си притежания, за да видя дали между тях няма някое, което да се е заинтересувало отново от себе си след двегодишно спокойно безделие и да е готово да ме вземе пак за преписвач.

Съвсем случайно открих, че книгата почти сигурно се уморява към средата и отказва да продължи работата си, докато силите и любопитството й не се освежат с почивка, а изчерпаните запаси от суровини не се подсилят с промеждутък от време. Това неоценимо откритие направих, когато бях към средата на „Том Сойер“. Към четиристотната страница от ръкописа повестта внезапно и решително спря и отказа да направи крачка напред. Ден след ден продължаваше да не мръдва. Аз бях разочарован, огорчен и безкрайно изненадан, защото знаех много добре, че повестта не е завършена, а не можех да разбера защо не съм в състояние да я продължа. Причината беше много проста — резервоарът ми бе пресъхнал, беше изчерпан. Повестта не можеше да продължава без материали; не можеше да се направи от нищо. След като ръкописът полежа в едно чекмедже две години, един ден го извадих и прочетох последната глава, която бях написал. Тогава именно направих великото откритие, че щом резервоарът пресъхне, трябва само да го оставите на спокойствие и с време той ще се напълни отново, докато вие спите… както и докато работите върху други неща и никак не подозирате извършването на тази подсъзнателна и полезна мозъчна дейност. Сега вече имаше достатъчно материал, книгата тръгна и се довърши сама без никакви неприятности.

Оттогава всякога, когато пишех книга, аз я прибирах без страх, щом резервоарът й пресъхваше, защото знаех, че през следващите две-три години той ще се напълни отново без никаква помощ от моя страна и тогава работата по довършването й ще бъде лека и приятна. „Принцът и просякът“ прекъсна работата по средата, защото резервоарът бе пресъхнал и аз не го пипнах пак цели две години. Двегодишно прекъсване поради суша сполетя и „Един янки в двора на крал Артур“. Подобен промеждутък е настъпвал и при други мои книги. Две такива прекъсвания имаше при повестта ми „Какво беше?“. Всъщност второто от тях продължи значително повече от другите, защото ето вече четири години, откакто се натрапи. Аз съм сигурен, че резервоарът вече се е напълнил и бих могъл да се заема с тази книга и да напиша втората половина без прекъсване или загубване на интерес към нея, но няма да го направя. Перото ми е станало досадно. От рождение съм ленив, а диктуването ме разглези. Убеден съм, че няма вече да взема перо в ръка; затова тази книга ще остане недовършена… за съжаление, защото замисълът й е всъщност нов и накрай би бил прекрасна изненада за читателя.

Имам и друга незавършена книга, която вероятно бих озаглавил „Убежище на изоставените“. Тя е полузавършена и така ще си остане. И още една, озаглавена „Приключенията на един микроб в продължение на три хиляди години — От един микроб“. И тя е полузавършена и ще си остане така. Има и друга — „Тайнственият чужденец“. Повече от половината написана. Много бих желал да я завърша и истински страдам, че няма да го направя. Тези няколко резервоара са вече напълнени и книгите ще поемат весело пътя си и ще се завършат сами, ако взема перото, но ми е дотегнало да го държа.

Има и друга полузавършена повест. Допреди четири години написах от нея тридесет и осем хиляди думи, после я унищожих, защото се страхувах, че може някой ден да я довърша. Разказваше я Хък Фин, а герои бяха, разбира се, Том Сойер и Джим. Но сметнах, че тази тройка достатъчно се е трудила на тоя свят и има право на вечен покой.

През 93-та година унищожих в Руан ръкописи за 15 000 долара, а в Париж в началото на 94-та година — за 10 000 долара — оценени като материал за списания. Страхувах се да държа такъв куп ръкописи подръка, за да не се изкуся да ги продам; защото бях дълбоко убеден, че не са на равнище. Обикновено не съм се изкушавал и не съм мислил да обнародвам съмнителни материали — но по онова време бях страшно задлъжнял и изкушението да подобря положението си беше толкова силно, че за да се отърва от него, изгорих ръкописа. Жена ми не само не възропта, но дори ме насърчи да го направя, защото тя се грижеше за доброто ми име повече, отколкото за всичко друго.

Пак около това време тя ми помогна да се отърва от друго изкушение. То беше предложение за 16 000 долара годишно в продължение на пет години, срещу което щяха да използуват името ми като редактор на едно хумористично списание. Мога само да я похваля за помощта й да устоя на това изкушение, защото дължа това само на нея. Всъщност изкушение в случая нямаше, но тя би ми оказала помощ и ако имаше. Мога да си представя много безумни и чудновати неща, когато въображението ми е в добро състояние, но никак не мога да си представя нещо така безумно и чудновато като това, да приема редактирането на хумористично списание. Бих го сметнал (за себе си) най-тъжното възможно занимание. Ако бих приел, би трябвало да стана и уредник на погребения, за да облекча до известна степен нерадостната служба на хумористичен редактор. С удоволствие и голям интерес бих редактирал сериозно списание, но никога не съм обичал хумора дотолкова, та да се смятам способен да го редактирам или оценявам.

Някои книги просто отказват да бъдат написани. Стоят на своето година след година и не искат да бъдат убедени. Не защото книгата не съществува или не заслужава да бъде написана, а просто защото подходящата форма за повестта не се появява сама. За всяка повест има само една подходяща форма и ако не сполучите да я намерите, повестта няма да се разкаже. Може да опитате цяла дузина погрешни форми, но при всеки случай твърде скоро ще откриете, че не сте намерили подходящата — така че такава повест всякога ще спира и ще отказва да върви по-нататък. В повестта за „Жана д’Арк“ шест пъти започвах погрешно и всеки път, като покажех резултата на мисис Клемънс, тя отговаряше с все същата убийствена критика — с мълчание. Не казваше нито дума, но мълчанието й говореше гръмогласно. Когато намерих накрая подходящата форма, веднага разбрах, че тъкмо тя е правилна и знаех вече какво ще каже жена ми. И тя то каза без съмнение или колебание.

В продължение на дванадесет години направих шест опита да разкажа една проста малка историйка, като знаех, че тя ще се разкаже сама, ако намеря правилно начало. Записах шест провала; след това разказах един ден в Лондон съдържанието й на Робърт Макклур и му предложих да го напечата в списанието си, като обещае награда на този, който разкаже най-хубаво случката. Бях много въодушевен и говорих за нея половин час; накрая той ми каза: „Вие сам я разказахте. Остава само да я напишете така, както я разказахте.“

 

 

Признах, че това е вярно. След четири часа разказът беше готов и напълно ме задоволи. Така ми бяха потребни дванадесет години и четири часа, за да напиша едно разказче, което нарекох „Печатът на смъртта“.

Правилното начало е, разбира се, съществено. Установявал съм го много пъти, та не мога да се съмнявам в това. Преди двадесет и пет-тридесет години започнах разказ, който трябваше да се върти около чудесата на телепатията. Един човек трябваше да измисли средство за свързване на две съзнания, на хиляди мили разстояние едно от друго и да им даде възможност да разговарят свободно по въздуха без помощта на жица. Четири пъти започвах погрешно и нищо не излизаше. Три пъти открих грешката си, след като бях написал стотина страници. Четвъртия път я открих, когато бях написал четиристотин страници — тогава се отказах и изгорих всичко написано.

Хумористи

Западният пират, за когото Дъника[48] бе чувал да се говори, наистина бе издал книгата си и защитникът на моите авторски права ми изпрати един екземпляр от нея — един дебел, груб, противен том, не с името ми, от което да личи, че съм извършител на това дело, а с голям мой портрет в ярки багри на гърба на книгата, поставен там очевидно, за да посочи, че аз съм автор на престъплението. Тази книга е в известно отношение твърде интересна рядкост. Тя разкрива изненадващия факт, че в обхвата на тези четиридесет години, през които аз минавах пред обществото за професионален хуморист, съм имал за колеги още седемдесет и осем американски хумористи. Всеки от тези седемдесет и осем души се е издигнал в мое време, станал е известен и популярен и постепенно е залязъл. Известен брой от тези имена са били навремето си така познати, както са днес имената на Джордж Ейд и Дули — а сега са така напълно забравени, че навярно погледът на нито един петнадесетгодишен юноша в страната няма да светне, когато се спомене някое от тия седемдесет и осем имена.

Тази книга е гробище; докато я разглеждам, аз си припомням за посещението ми в Ханъбълските гробища, в Мисури, преди четири години[49], гдето почти всеки паметник напомняше едно забравено име, познато и приятно за слуха ми, когато живеех там като момче преди петдесет години. В този том на покойници намирам Насби, Артимъс, Уърд, Якоб Щраус, Дарби, Бърдит, Ели Пъркинс, „Денбъри нюс мен“, Офриъс С. Кер, Смит О’Брайън, Джош Билингс и още двадесетина, а може би и четиридесетина други, чиито писания и изказвания се повтаряха някога от всички, а сега никой не ги чува или споменава. Седемдесет и осем души изглежда невероятна жетва от добре известни хумористи, изникнали през четиридесетгодишен период, а при това книгата не е отбелязала всички — съвсем не. Не се споменава Айк Партингтън, така любим и известен някога; не се споменава Дьостикс, нито групата на Пфаф, нито многобройните краткотрайни подражатели на Артимъс Уърд, нито тримата твърде известни южни хумористи, чиито имена не мога да си спомня, нито цяла дузина други мимолетни звезди, блестели някога, но отдавна вече залезли.

Защо са били забравени? Защото са били само хумористи. „Само“ хуморист не може да оцелее. Хуморът е аромат, украса. Той е често пъти особено изкуство на словото или изказването, какъвто е случаят с Уърд, Билингс и Насби, както и с „Отклонилият се доброволец“, щом мине модата им, минава и славата. Има хора, които твърдят, че романът трябва да бъде само художествена творба, без проповеди и поучения. Това може да е вярно за романа, но не е вярно за хумора. Хуморът не бива явно да проповядва, нито явно да поучава, но трябва да върши и двете, ако иска да живее вечно. Под вечно разбирам тридесет години. Колкото и да проповядва, не е вероятно да надживее този срок. Самите неща, които проповядва, новости по времето, когато ги проповядва, след тридесет години може не да бъдат вече новости, а съвсем банални факти. И поради това проповедта няма да интересува никого.

Аз всякога съм проповядвал. Това е причината, че траях тридесет години. Ако хуморът идваше по собствен почин, без да го търся, аз му давах място в проповедта си, но не я пишех заради хумора. Бих я написал по същия начин и ако никакъв хумор не бе потърсил място в нея. Казвам откровено тези празни работи, защото съм мъртвец, който говори от гроба. И аз дори бих имал скромността да не ги кажа приживе. Мисля, че човек никога не се проявява истински, искрено, цялостно и почтено, преди да умре, дори дълги години след като е умрял. Хората трябва най-напред да умрат, тогава много по-рано ще стават искрени.

Мисля, че професията на литературния, музикалния и театралния критик е най-долна от всички професии и няма никаква действителна стойност — положително никаква морална стойност. Когато Чарлс Дъдли Уорнър и аз се готвехме да издадем „Позлатеният век“, редакторът на „Дейли график“ ме убеди да му дам предварително препис от ръкописа, като ми даде честна дума, че няма да отпечата никакво съобщение за него, преди да излезе съобщението в „Атлантик Мънтли“. Но това влечуго напечата рецензия за книгата само след три дни. Всъщност не можех да се оплача, защото той ми бе дал като гаранция само честната си дума. Трябваше да поискам нещо по-съществено. Мисля, че бележката му се занимаваше не толкова с достойнствата или недостатъците на книгата, колкото с моето морално отношение към публиката. Обвиняваха книгата, че съм използувал името си, за да измамя публиката — защото повече от половината книга била написана от мистър Хорнър, а пък аз съм дал името си, за да й осигуря издаване и разпространяване — каквото нямало да се постигне без моето име, — и тази моя постъпка била тежка измама към публиката. „График“ не беше авторитет по никакви въпроси. Той имаше само това качество, че беше първият и единствен илюстрован всекидневник по това време; но нямаше свой облик, беше бедно и евтино издание, мнението му за някоя книга или каквато и да е художествена творба беше без значение. Всички знаеха това и все пак всички американски критици повториха един след друг критиката на „График“, като променяха само изразите и ме оставиха с това обвинение за непочтеност. Дори големият чикагски „Трибюн“, най-значителният вестник в Средния запад, не можа да измисли нещо по-ново, а възприе гледището на скромния „Дейли график“ с обвинението в непочтеност и така нататък. Но Бог е наредил да имаме критици, мисионери, депутати, хумористи и трябва да търпим това бреме.

Разказах всичко това за следното: първият критик, който имаше повод да опише външността ми, затрупа описанието с глупави и непростими грешки, чийто сбор доведе до заключението, че аз съм явно и отвратително грозен. Това описание се ширеше из страната заедно с вестниците и непрекъснато се използуваше и повтаряше в продължение на четвърт век. Струва ми се странно, че в страната не можа да се намери, както изглежда, нито един критик, който да ме погледне, да вземе перото си и да опровергае тази лъжа. Тя води началото си от Тихоокеанското крайбрежие през 1864 година, когато ме оприличиха на Петролиъм В. Насби, който държеше там сказки. Цели двадесет и пет години след това никой критик, когато даваше портрета ми, не пропускаше да си помогне, като ме оприличи с Насби. Познавах добре Насби, той беше добър човек, но в живота си съм изпитвал достатъчно злоба само към трима души, за да ги обвиня в прилика с Насби. Всичко това дълбоко ме огорчава. Огорчава ме и до днес; а за семейството ми — дори и за Сузи — беше всякога мъчително, че критиците продължават години наред да правят тази досадна грешка, за която нямаха никакво основание. Дори когато някой критик желаеше да бъде особено приятелски и любезно настроен към мене, не смееше да отиде по-далеко от облеклото ми. Не дръзваше да мине отвъд тази граница. Като свършеше с дрехите ми, смяташе, че е казал всички любезни, приятни и похвални неща, които би могъл да спомене. И веднага се връщаше към Насби.

Вчера намерих следната изрезка в джобчето на един мой стар бележник. Тя е отпреди тридесет и девет години и както хартията, така и мастилото са пожълтели от огорчението, което изпитах в оня далечен ден, когато я изрязах, за да я запазя, да размишлявам за и да страдам от нея. Ще я препиша тук; ето я:

Един кореспондент на филаделфийския в. „Прес“, като пише за прием на Скуйлър Колфакс, казва за нашия вашингтонски кореспондент:

Присъствуваше и Марк Твен, изтънченият хуморист; същински лъв, какъвто заслужава да бъде. Марк е ерген, с безукорен вкус, а снежнобялото му палто подсказва непрекъснати кавги с вашингтонските перачки; но геройството на Марк е завинаги установено, защото такава бяла и гладка дреха не е виждана досега. Светлолилавите му ръкавици биха могли да бъдат откраднати от някой турски харем, толкова деликатни са размерите им; но по-вероятно… каквото друго и да кажем, ще бъде по-вероятно. По фигура и черти той прилича донейде на безсмъртния Насби, само че докато Петролиъм е съвсем брюнет, Твен е със златистокехлибарен цвят, нежен, блонд[50].

Дилетанти в литературата

При диктуване на автобиография има едно неудобство и то е — многообразните теми, които се представят, когато седнете, отворите уста и се приготвите да започнете. Темите нахлуват понякога от двадесет различни посоки и тази Ниагара за известно време ви замайва, залива и задушава. Вие можете да се занимавате само с една тема в даден момент, а не знаете коя от двадесетте да изберете. Но все пак трябва да изберете; друг изход няма; и вие избирате със съзнанието, че изоставените деветнадесет са навярно завинаги изоставени и загубени, защото може да не се представят вече. Този път обаче темата ми се наложи. Това стана главно, защото тя е последната, която се яви в последния четвърт час, след това, защото е най-„гореща“, тъй като не е имала още възможност да изстине. Това са две любителски литературни произведения. От отдавнашен опит зная, че любителските произведения, представяни привидно за честно и хладнокръвно разглеждане, последвано от безпристрастна, искрена присъда, всъщност никак не се представят с такова намерение. Това, което действително се желае и очаква, е похвала и насърчение. Опитът ме е научил също, че почти при всички любителски творби похвалата и насърчението са невъзможни, ако трябва да бъдат подкрепени с искреност.

Току-що завърших прочитането на тазсутрешните две предложени творби и съм малко смутен. Ако бяха изпратени от чужди хора, нямаше да си дам труда да ги чета, а щях да ги върна по обичая си непрочетени, с оправданието, че нямам редакторска подготовка и следователно не съм компетентен да давам преценка за други творби, освен за моите собствени. Но таз утринната жътва идваше от приятели, а това променя нещата. Прочетох ги и резултатът е все същият: те не са никаква литература. Съдържат месо, но това месо е недоварено. Месото е налице и ако попадне в ръцете на вещ готвач, ще се получи наистина много задоволително ястие. Един от двата образеца, дошли тази сутрин, действително се приближава твърде много до литературата, но любителската ръка личи неизбежно често и разваля всичко. Намерението на автора е, ако издам благоприятна присъда, да предложи ръкописа си на някое списание.

Това наивно безстрашие просто изтръгва възхищение. Такава възвишена и безразсъдна смелост се проявява, струва ми се, само в една област — в литературата. Приблизително такова нещо виждаме във време на война, но между двете смелости има твърде голямо разстояние. Необученият обикновен войник често се излага без ни каква надежда и е готов да посрещне весело всякакви опасности — дотук теглим чертата. И най-самоувереният необучен войник не се предлага за бригаден генерал, а тъкмо това върши писателят любител. Той пише глупости с неопитното си перо и ги предлага едни след други на всички списания — предлага ги за места, запазени за литературни генерали, спечелили званието и мястото си с години и дори десетилетия тежко и честно обучение в нисшите чинове на службата.

Уверен съм, че такова оскърбление се нанася само на нашата професия. Човек, който не се е учил да прави обуща, не иска от майстора на някой магазин да го вземе за обущар — и най-простият кандидат за литератор не би бил толкова глупав да направи подобно нещо. Той ще разбере колко е смешно; ще разбере колко е нахално, ще признае като най-обикновена истина, че професионалното обучение е необходимо, за да може някой да стане калайджия, зидар, каменоделец, печатар, ветеринарен лекар, касапин, спирач, машинист, акушерка — за каквото и да е друго занятие, с което човек печели хляб и слава. Но когато се стигне до литературата, цялата му мъдрост го напуска изведнъж и той мисли, че се е озовал вече пред професия, която не изисква никакво обучение, никакъв опит, никаква подготовка — нищо друго, освен съзнание за дарба и лъвска смелост.

Ние не съзнаваме колко странно и чудно е това, докато не потърсим някой нагледен пример, който ще ни го изтъкне. Трябва да си представим един сроден случай — например кандидат за отличие и пари чрез операта. Кандидатът подава до управлението молба за длъжността втори тенор. Управлението го приема, уговаря условията и го записва във ведомостта. Разберете, че примерът е измислен. Не твърдя, че се е случвал. Да продължим.

След първото действие директорът повиква втория тенор на обяснение, за да научи някои неща. И пита:

— Учили ли сте някога музика?

— Да… малко, сам, от време на време, за развлечение.

— Никога не сте имали значи редовна прилежна подготовка за оперен артист при учители по това изкуство?

— Не.

— Какво ви накара тогава да мислите, че можете да бъдете втори тенор в „Лоенгрин“?

— Мислех, че ще мога. Исках да опитам. Струваше ми се, че имам глас.

— Да, глас имате и след пет години прилежна подготовка при компетентни учители е възможно и да успеете; но уверявам ви, че засега не сте още годен за втори тенор. Имате глас; имате външност; имате благородна детинска самоувереност; имате поразителна, дори свръхчовешка смелост. Всичко това е съществено и е от полза за вас, но и в тази голяма професия има и други съществени неща, които още ви липсват. Ако не можете да отделите необходимото време и труд, за да ги усвоите, оставете операта и опитайте нещо друго, което не изисква подготовка и опитност. А сега си идете и си потърсете работа в някоя лекарска приемна.

Смъртта на Сузи

Сузи почина в хартфордския ни дом на 18 август 1896 година. При нея, когато настъпил краят, са били Жан, Кети Лири, Джон и Елин (градинарят и жена му). Клара, майка й и аз пристигнахме в Англия след околосветско пътешествие на 31 юли и наехме къща в Гилдфорд. Една седмица по-късно, когато Сузи, Кети и Жан трябваше да пристигнат от Америка, вместо тях дойде писмо.

То обясняваше, че Сузи е малко болна — нищо особено. Но ние се разтревожихме и започнахме да пращаме каблограми за повече новини. Беше петък. До вечерта никакъв отговор — а параход заминаваше от Саутхамптън на другия ден по обяд. Клара и майка й започнаха да събират багажа, за да са готови, ако известията бъдат лоши. Най-после пристигна каблограма, която гласеше: „Очаквайте каблограма сутринта.“ Това не беше задоволително… не беше успокоително. Аз изпратих нова каблограма, като исках отговорът да бъде изпратен в Саутхамптън, защото бяхме вече към края на деня. През нощта чаках в пощата, докато затвориха към полунощ, с надеждата, че все още може да се получи добра вест; но не се получи нищо. В къщи седяхме в мълчание до един часа сутринта, за да чакаме… да чакаме, без да знаем какво. След това взехме най-ранния утринен влак и когато стигнахме в Саутхамптън, известието бе дошло. То гласеше, че оздравяването ще продължи дълго, но е сигурно. Това беше голямо успокоение за мене, но не и за жена ми. Тя се страхуваше. И се качи веднага с Клара на парахода, за да отплават за Америка и да се грижат за Сузи. Аз останах да потърся друга, по-голяма къща в Гилдфорд.

Това стана на 15 август 1896 година. След три дни, когато жена ми и Клара са били почти на половината път сред океана, аз стоях в трапезарията ни, без да мисля за нищо определено, когато ми подадоха каблограма. Тя гласеше:

Сузи почина спокойно днес.

Една от тайните на нашата природа е, че човек може съвършено неподготвен да получи такъв мълниеносен удар като този и да остане жив. За нея има само едно логично обяснение. Разумът се зашеметява от удара и опипом налучква значението на думите. Способността да схване цялото им значение му е милосърдно отнета. Съзнанието усеща смътно една огромна загуба — и това е всичко. На съзнанието и паметта ще бъдат потребни месеци, може би години, да съберат подробностите и така да научат и схванат пълния размер на тази загуба. Един човешки дом е опожарен. Димящите развалини представляват само един разрушен дом, който е бил скъп поради дългогодишно използуване и приятни спомени. Постепенно, с отминаването на дните и седмиците, започва да ни липсва едно нещо, после друго, трето. И когато се заемем да ги търсим, откриваме, че те са били в този дом. Всяко от тях е винаги най-същественото, единственото в своя жанр. То не може да се замени. Било е в този дом. Безвъзвратно е загубено. Ние не съзнаваме, че то е било съществено и когато сме го имали; откриваме това едва сега, когато неговата липса ни е стреснала и ни спъва. Години ще минат, докато броят на загубените съществени неща се установи, и едва тогава ние узнаваме пълния размер на своето нещастие.

Осемнадесети август ми донесе ужасната вест. Майката и сестрата бяха някъде насред Атлантика, без да знаят това, което се е случило, втурнали се към невероятното нещастие. Всичко, което можеше да ги предпази от пълната сила на удара, е било направено от роднините и добрите приятели. Те отишли на пристанището и посрещнали парахода през нощта, но се обадили едва сутринта, и то само на Клара. Когато се върнала в кабинета, тя не проговорила; и нямало нужда. Майка й я погледнала и казала: „Сузи е умряла.“ В десет и половина през оная нощ Клара и майка й завършиха своето околосветско пътешествие и потеглиха за Елмайра със същия влак и в същия вагон, който ни беше отвел на запад преди една година, един месец и една седмица. И Сузи беше пак там — но не за да ги посрещне при сиянието на лампите, както ни бе махала ръка за сбогом преди тринадесет месеца, а положена бледа и прекрасна в ковчега в своя роден дом.

Последните тринадесет дни от живота си Сузи бе прекарала в собствената ни къща в Хартфорд, гдето бе израснала — най-милото място за нея в този свят. Край нея са били верните й отдавнашни приятели — пасторът й, мистър Туичъл, който я познаваше още когато тя беше в люлка и бе дошъл отдалеко, за да бъде при нея; вуйчо й и леля й, мистър и мисис Тиодор Крейн; кочияшът Патрик, Кети, постъпила на работа у нас, когато Сузи беше осемгодишна, Джон и Елин, живели дълги години с нас. Там е бил и Жан.

В часа, когато жена ми и Клара отплаваха за Америка, Сузи не е била в опасност. Три часа по-късно положението й внезапно се влошило. Настъпил менингит и веднага се разбрало, че болестта е смъртоносна. Това станало в събота, 15 август.

„Тази вечер тя пое за последен път храна“ (в писмото на Жан до мене). На другата сутрин мозъчното възпаление се усилило. Тя походила малко из стаята от болка и безпаметство, но силите скоро я напуснали и трябвало да легне отново. Преди това намерила окачен в гардероба един пеньоар на майка си. Помислила, че това е майка й, вече умряла, почнала да го целува и се разплакала. Към обяд ослепяла (една от проявите на болестта) и се оплакала на вуйчо си.

От писмото на Жан споменавам само това изречение, което не се нуждае от обяснения:

Към един часа следобед Сузи проговори за последен път.

При това последно проговаряне тя казала само една дума, която посочва за какво е страдала. Протегнала ръце да потърси Кети, погалила я по лицето и казала „мама“.

Колко милосърдно е било, че в този безнадежден последен час на крушение и гибел, когато мракът на смъртта се е сгъстявал около нея, й е била дарена прекрасната илюзия… че последното видение в забуленото огледало на нейното съзнание е бил образът на майка й, а последното вълнение в живота й е било радост и успокоение от скъпото въображаемо присъствие.

Към два часа се настанила като за сън и не мръднала вече. Изпаднала в безсъзнание, в което останала два дни и пет часа, до седем часа и седем минути във вторник сутринта, когато починала. Беше на двадесет и четири години и пет месеца.

На 23-ти майка й и сестра й я изпратили до вечното й жилище… нея, нашето чудо и божество.

Ние, англосаксонците?

За добро или за зло ние продължаваме да поучаваме Европа. Изпълняваме длъжността на учители вече повече от един век и четвърт. Никой не ни е избирал за нея, просто си я присвоихме. Англосаксонци сме. На миналогодишния банкет на организацията, която се нарича „Клуб на всички краища от света“, председателят, висш запасен офицер от редовната армия, заяви високо и въодушевено: „Ние сме англосаксонци, а когато англосаксонец иска нещо, той просто си го взема.“

Това изказване бе посрещнато с оглушителни ръкопляскания. Присъствуваха може би седемдесет и пет цивилни и двадесет и пет сухопътни и флотски офицери. На тези хора бяха потребни почти две минути, за да изразят бурното си възхищение от това велико чувство; а междувременно вдъхновеният пророк, който го бе изстрелял — от черния дроб, стомаха, червата, хранопровода или гдето го бе таил — стоеше сияещ, лъчезарен, усмихнат, излъчващ щастие от всяка своя пора; и тия лъчи бяха толкова силни и видими, че той бе заприличал на онзи някогашен образ в алманаха, които разпръсква по всички направления знаците на зодиака и е така погълнат от щастието си, така разкиснат от щастие, та само се усмихва, напълно забравил, че е тежко разкъсан навсякъде и се нуждае от незабавно зашиване.

Великото изказване на този воин, изтълкувано със значението, което влагаше в него, на обикновен английски език значи: „Англичаните и американците са крадци, разбойници, пирати и ние се гордеем, че сме част от това съчетание.“

Нито един от всички присъствуващи англичани и американци не притежаваше необходимото благоприличие да стане и да каже, че се срамува, загдето е англосаксонец, срамува се и че е човек, щом човечеството трябва да търпи присъствието на англосаксонското петно. Аз не можех да изпълня тази задача. Не можех да си позволя да загубя самообладание и да изложа самодоволно и себе си, и по-високото си чувство за нравственост, като покажа, че мога да запозная тази недоразвита по благоприличие класа с основните задължения на този култ, защото тя нямаше да бъде в състояние да ги възприеме; нямаше да ги разбере.

Странно беше да се гледа този по момчешки откровен, искрен и радостен изблик на възторг от зловонната забележка на воина пророк. Тя приличаше подозрително на откровение, на тайно, съкровено национално чувство, неочаквано изказано и изложено пред всички по някаква злополучна случайност, защото ставаше пред едно представително събрание. Присъствуваха главните пружини на машината, която ръководи и вдъхва живот на националната култура — юристи, банкери, търговци, фабриканти, журналисти, политици, военни, моряци, всички бяха тук. Нещо като съединени щати, събрани на банкет, с правото да говорят авторитетно от името на нацията и да открият пред обществото интимния й морал.

Първоначалното посрещане на това странно чувство не беше непредпазлива изява, за която ще се разкаят, след като размислят; това пролича от факта, че щом през останалото време някой оратор откриеше, че става безинтересен и скучен, трябваше само да вмъкне великия англосаксонски морал в глуповатите си изказвания, за да предизвика отново буря от задоволство. В края на краищата това беше само изложба на човешкия род. А човешкият род е имал всякога отликата да държи в запас два вида нравственост — тайна, която е действителната, и явна, която е изкуствената.

Наш публичен девиз е „вярваме в Бога“ и когато видим тези прекрасни думи на нашите търговски долари (които струват шестдесет цента), те сякаш винаги трептят и шептят от набожно вълнение. Това е нашият публичен девиз. Оказа се, че тайният ни девиз е „когато англосаксонец иска нещо, той просто си го взема“. Нашата публична нравственост е изложена трогателно в този внушителен, а в същото време благороден и добродушен девиз, който показва, че ние сме народ от безброй любезни и любещи братя, свързани ведно — „E pluribus unum“. Нашата тайна нравственост намира просветление в свещената фраза: „Хайде, пристъпвай живо!“

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_23.png

Ние внесохме нашия империализъм от монархическа Европа, както и нашите странни понятия за патриотизъм — ако, разбира се, имаме някакъв патриотичен принцип, който би могъл точно и ясно да се определи. Така че съвсем справедливо е, без съмнение, да просвещаваме Европа в замяна, на тези и други подобни видове просвета, които сме получили от този източник.

Преди малко повече от век ние дадохме на Европа първите понятия за свобода и с това до голяма степен и твърде щастливо спомогнахме за Френската революция, затова претендираме за дял в благотворните й резултати. Много поуки дадохме на Европа оттогава насам. Ако не бяхме ние, Европа нямаше никога може би да знае какво е интервюир; ако не бяхме ние, някои европейски държави никога може би не биха изпитали благото на прекалените данъци; ако не бяхме ние, европейският хранителен тръст можеше никога да не научи изкуството да трови хората за пари; ако не бяхме ние, нейните осигурителни дружества може би никога не биха открили най-добрия начин да експлоатират вдовицата и сирака за печалба; ако не бяхме ние, дълго отлаганото възобновяване на жълтата преса в Европа щеше да се отлага може би от още няколко поколения. Упорито, непрекъснато, настойчиво ние американизираме Европа и с време ще завършим тая работа!

Научни звания

Преди три седмици от Англия пристигна каблограма, с която ме канеха да отида на 26 идния месец в Оксфорд, за да получа някакво научно звание. Приех, разбира се, без и да губя време. През последните две години съвсем решително заявявах, че моите пътувания са окончателно свършени и нищо не ще ме застави да преплавам отново океана; и все пак не се изненадах от готовността, с която захвърлих това решение, когато пристигна ласкателната покана. Бих отклонил покана да отида да получа един градски парцел в Лондон и бих го направил без никакво затруднение, но едно университетско звание е съвсем различно нещо; то е награда, за която по всяко време бих отишъл далеко. При всяко ново звание аз изпитвам детинската радост на индианец от всеки нов скалп и също като него не си давам труд да скрия радостта си.

Помня как веднъж, когато бях момче, намерих на пътя една очукана стара монета и разбрах, че за мене стойността й е много по-голяма, защото не я бях спечелил. Помня как десет години по-късно в Кеокук намерих на улицата петдесетдоларова банкнота; и нейната стойност също бе увеличена в съзнанието ми от мисълта, че не съм я спечелил. Припомням си как в Сан Франциско, след нови осем години, когато от три месеца бях без работа и без пари, намерих десетцентова монета на кръстопътя, гдето улица „Търговска“ пресича улица „Монтгомъри“ и почувствувах, че това десетаче ме зарадва повече, защото не беше спечелено, отколкото биха ме зарадвали сто десетачета, спечелени с труд. През живота си съм спечелил стотици хиляди долари, но тъй като ги печелех с труд, те имаха за мене само номиналната стойност, затова смътно си спомням, дори в някои случаи и съвсем не помня подробностите и датите по спечелването им. А колко вечно и ярко живи са в паметта ми трите спечелени с труд находки, които споменах!

И тъй като за мене университетските звания са неспечелени с труд находки, те ми донасят радостта, свързана с печалба от тоя род; досега находките в пари и звания са еднакви по брой — по три; две от Йейлския и една от Мисурския университет. Изпитах безкрайно голямо удоволствие, когато Йейлският университет, ме провъзгласи за магистър на изкуствата, защото не разбирах нищо от изкуство; нова тръпка от удоволствие изпитах, когато Йейлският университет ми даде титлата доктор по литература, защото не бях подготвен да лекувам никаква друга литература, освен моята собствена, пък дори и нея не можех да поддържам в добро здраве без помощта на съпругата ми. Зарадвах се и когато университетът в Мисури ми даде титлата доктор по правото — нова чиста печалба, тъй като от закони разбирам само колкото да мога да ги заобикалям, без да ме заловят. Сега в Оксфорд ще ме провъзгласят за доктор по литература — съвсем чиста печалба, защото невежеството ми по литература би ме превърнало в мултимилионер, ако можех да го осребря.

Оксфорд изцерява сега една отдавнашна моя рана, която от много, много години ми създава голяма мъка по веднъж в годината. В душата си аз много добре зная, че за цяло поколение съм бил един от най-широко почитаните литератори в Америка; и пак в душата си съзнавам, че през цялото време съм стоял начело на своята гилдия, без някой да ми оспорва това място; затова всяка година ми е било мъчно да виждам, че нашите университети раздават по двеста и петдесет почетни звания на хора с незначително и краткотрайно значение — хора с местна, мимолетна известност, които след десет години потъват в мрак и забрава, — но никога не предложиха някакво звание на мене! През изминалите тридесет и пет — четиридесет години видях нашите университети да раздават девет-десет хиляди почетни звания, при което всеки път ме отминаваха. От всички тези хиляди надали и петдесет са известни извън Америка, а няма и стотина, който да са все още прочути в нея. Това пренебрежение би могло да убие и по-як човек от мене, но не ме уби; само съкрати живота и похаби организма ми; обаче сега ще си възстанови силите. От тези удостоени и забравени хиляди само десетина са били удостоени в Оксфорд, а пък аз много добре зная — както знае и Америка, и останалият християнски свят, че едно награждаване в Оксфорд е по-високо отличие от всякакви отличия, давани от кой да е друг университет от двете страни на океана, и струва толкова, колкото двадесет и пет други чуждестранни или домашни награди.

И така, като се очистих от насъбраната в продължение на тридесет и пет години жлъч и наранена гордост, изоставям въпроса, заглаждам перушината си и започвам да говоря за нещо друго.

izbrani_tvorbi_v_dva_toma_2_24.png

Мария Корели

Запознах се с Мария Корели на една вечеря в Германия преди петнадесет години и веднага изпитах към нея антипатия, която с всяко последователно блюдо се засилваше и затвърдяваше, така че когато се разделихме, първоначалната обикновена антипатия бе прераснала в твърде силна омраза. Когато пристигнах в Англия, в хотел „Браун“ ме чакаше писмо от нея. Беше топло, мило, красноречиво, убедително; от неговия чар петнадесетгодишната омраза се стопи и изчезна. Стори ми се, че тя е почивала на погрешна основа; помислих, че сигурно съм сбъркал в мнението си за тази жена, и почувствувах дори известно угризение. Отговорих веднага на писмото й — бих могъл да кажа на любовното й писмо — с едно любовно писмо. Тя живее в Шекспировия Стратфорд. Веднага ми писа отново, като ме увещаваше с най-подмамващи изрази да се отбия за обяд у нея на път за Лондон на 29-ти. Това изглеждаше лесно; отклонението не беше голямо, както предполагах, затова отговорих незабавно, че приемам.

И сега — не за пръв, нито за хиляден път — потъпках едно мое отдавнашно, мъдро и строго правило, именно: „Да предполагаш, е добре, но да се убедиш, е още по-добре.“ Предположението беше свършено, писмото изпратено; време беше да се убедя. Ашкрофт[51] прегледа разписанията и откри, че аз ще напусна Оксфорд на 29-ти в единадесет часа, ще замина от Стратфорд към средата на следобеда и ще пристигна в Лондон едва към шест и половина. Което значеше, че ще бъда в седем и половина часа, така да се каже, във въздуха, без никаква почивка, а после ме очакваше реч пред кмета на Лондон! Това естествено ме ужаси; на банкета в кметството щяха да ме откарат навярно с погребална колесница.

Тогава ние с Ашкрофт се заехме с една безнадеждна задача — да убедим една безсъвестна глупачка да се откаже милостиво от този план за саморекламиране, на който толкова държеше. Но тя не отстъпи; всеки, който я познава, щеше да ни каже, че няма да отстъпи. И пристигна в Оксфорд на 28-ми, за да не изпусне жертвата си. Молих я да ме освободи, молих я настойчиво, коленопреклонно; позовавах се на побелялата си глава, на своите седемдесет и две години, на вероятността, че цял един ден във влаковете, които ще спират на всеки триста ярда, за да почиват по десет минути, ще ме съсипе и закара в болница. Напразно. Ей богу, все едно че се молех на самия Шейлок! Тя заяви, че не може да ме освободи от поетото задължение; това било съвсем невъзможно. И добави: „Погледнете малко въпроса и от моя страна. Поканих лейди Луси, две други дами и трима господа; да отменя сега обяда, значи да им създам голяма неприятност; те сигурно са отклонили други покани, за да приемат моята; аз самата отмених три други обществени задължения по този случай.“

„Кое е по-голяма беда — казах аз — да се създаде неприятност на половин дузина ваши гости или на триста души, поканени от кмета на Лондон? А щом вече сте отменили три покани и с това сте създали неприятност за три групи поканени и домакини, изглежда, че за вас е лесно да отменяте, и бихте могли, струва ми се, да добавите към списъка още една отмяна от съчувствие към един страдащ приятел.“

Това не оказа никакво въздействие; тя беше твърда като гвоздей. Смятам, че в никой затвор няма престъпник с толкова неотстъпчиво, неподатливо на смекчаване и затрогване, толкова сурово и непоправимо твърдо сърце като това на Мария Корели. Мисля, че ако го ударите с желязо, би пуснало искри.

Тя е към петдесет години, но косата й не е посивяла; дебела и безформена, с едро животинско лице, тя се облича като шестнадесетгодишна девойка и непохватно, безуспешно и трогателно подражава на невинната нежност и очарование на тази най-мила и прекрасна възраст; така че външността се съгласува с вътрешността и в резултат от това — според мене — външно и вътрешно тя е днес най-обидната преструвана, която излага и прави за смях човешкия род. С готовност бих говорил повече за нея, но е безполезно да се опитвам; всички прилагателни тази сутрин ми се струват толкова бедни, слаби и меки.

И така, стигнахме в Стратфорд с влак, като променихме веднъж-дваж вагона, не знаехме, че човек може да спести време и труд, като тръгне пеш. Тя ни посрещна на Стратфордската гара с каретата си и смяташе да ни заведе в Шекспировата черква, но аз не се съгласих; тя настоя, обаче аз казах, че днешната програма е вече достатъчно щедро отрупана с умора и не се нуждае от нова добавка. Тогава тя каза, че в черквата се е събрало множество, което очаква да ме поздрави и ще остане твърде разочаровано; но аз бях изпълнен до гуша с ненавист и детинско желание да бъда колкото е възможно по-неприятен, затова не отстъпих, главно защото добре познавах вече Мария и предвиждах, че ако отида в черквата, ще попадна в клопка да държа реч; зъбите ми вече се бяха разхлабили от непрекъснато говорене и самата мисъл за ново дрънкане беше мъчителна за мене; освен това Мария, която не пропуска никога случай да си направи реклама, ще съобщи случката във вестниците, а тъй като аз не пропусках никаква възможност да й създам неприятност, естествено използувах и тази.

Каза ни, че купува къщата, гдето е живял някога основателят на Харвардския колеж, за да я подари на Америка — още една реклама. Искаше да спрем в тази сграда, за да ме покаже и там, като заяви, че ме очаквали. Отговорих й, че не искам да видя тая проклета къща. Не казах точно тези думи, но мисълта ми беше тази и Мария я разбра; разбраха и се възмутиха дори конете и, защото видях как потрепериха. Тя започна да ме убеждава, каза, че ще останем само един момент, но аз вече знаех какви са нейните моменти, щом трябва да се направи реклама, и не се съгласих. Когато минавахме покрай къщата, видях, че вътре и отвън, по тротоара, е пълно с хора — а това означаваше, че Мария бе подготвила случай за нова реч. Обаче ние отминахме, като се покланяхме в отговор на приветствията и най-после стигнахме до дома й, много привлекателен и удобен английски дом.

Казах, че съм извънредно уморен и бих искал да отида незабавно да полегна в спалнята, за да си почина поне петнадесет минути. Тя се разбъбри с нежно съчувствие и каза, че желанието ми ще бъде веднага изпълнено; но ловко ме въведе в салона, за да ме представи на гостите. Като свърши с това, помолих за позволение да се оттегля, обаче тя поиска да ми покаже градината си, като каза, че това щяло да отнеме само един момент. Разгледахме градината, която аз хвалех и проклинах едновременно — хвалех я с уста и я проклинах в сърцето си. След това ми заяви, че имала още една градина, и ме помъкна към нея. Едва не паднах от умора, но хвалех и проклинах, както и по-рано, с надежда, че всичко вече се е свършило и ще ме оставят да умра спокойно; обаче тя ме подмами към една желязна врата и ме въведе през нея в някакъв празен двор, гдето бяха строени петнадесет ученици от военното училище заедно с преподавателя си — подготовка за нова реклама.

Помоли ме да кажа малко слова и ме предупреди, че момчетата го очаквали. Съчиних набързо нещо, ръкувах се с учителя, поговорих няколко минути с него, след това — е, след това вече се върнахме в къщи. Починах си четвърт час, после слязох за обяда. Към края на обяда тази безмилостна жена стана с чаша шампанско в ръка и започна да държи реч! За мене, разбира се. Пак реклама, както виждате — да се обнародва във вестниците. Когато тя завърши, аз казах: „Много ви благодаря“, и замълчах. Тази моя постъпка беше задължителна, следователно неизбежна; ако бих държал реч, учтивостта и обичаят изискваха да изкажа благодарности и похвали, а в материала, който се луташе из организма ми, нямаше нито парцал от тоя вид.

В Лондон пристигнах в шест и половина вечерта при пороен дъжд и след половин час бях в леглото — уморен до мозъка на костите; но денят във всеки случай бе вече приключил и това ме успокояваше. Най-противният ден в моите седемдесет и две години.

Представих се като човек, способен да поддържа и излага в известен случай едно унизително и брутално грозно настроение, но като се изложих по този начин, изпълних своя дълг към себе си и към моите читатели; въпреки това обаче твърдя и поддържам, че във всяко друго общество извън обществото на Мария Корели настроението ми — е най-кроткото, донесено на нашата планета от моите прадеди — ангелите.

Същата вечер, при банкета от лондонския кмет, държах някаква скърпена реч.

Панихида за Олдрич

Миналия понеделник[52] Албърт Бигълоу Пейн ме заведе лично в Бостън, а на другия ден в Портсмут, Ню Хампшър, за да присъствувам на откриването на музея в памет на Томас Бейли Олдрич.

Като основно съдържание ще представя тук няколко прости статистически данни. Покойният Томас Бейли Олдрич е роден в къщата на дядо си в градчето Портсмут, Ню Хампшър, преди седемдесет и две или седемдесет и три години. Вдовицата му купила напоследък къщата и събрала там разни вещи, принадлежали някога на детето Том Олдрич, на ученика Том Олдрич и на остарелия поет Том Олдрич, за да я превърне в музей на Олдрич — за увековечаване на славата му. Учредила дружество за уреждане музей на Олдрич, според законите на щата Ню Хампшър, и предала музея на това дружество, което действува от името на град Портсмут, окончателен наследник на това добро дело, като вмъкнала в дружеството кмета на Портсмут и други видни личности, за да му служат за реклама и да го ръководят. Странна, разкъсвана от тщеславие, противна жена! Не вярвам, че бих се заставил да я обикна, освен на сал сред морето, без никакви изгледи да видя нещо друго.

Оправдание за създаването на музей на Олдрич, гдето почитатели ще идват на покло