Всяка нощ Марсел Пруст ни четеше „По пътя към Суан“. Тези четения добавяха към невъобразимия порядък в неговата стая бъркотията на временната перспектива, защото всеки път той започваше да чете от различно място, грешеше, пропускаше отделни строфи или цели страници, спираше, като се опитваше да ни обясни, че шапката, вдигната за поздрав в първа глава, ще придобие особен смисъл в последната, и изведнъж прихваше да се смее, като закриваше устата си с длан. „Не, това е прекалено глупаво — повтаряше той. — Повече няма да ви чета. Прекалено е глупаво…“ В гласа му звучеше тиха молба — жалостива гама от учтиви думи и угризения. Срамуваше се, че ни е заставил да слушаме „подобни глупости“. Чувстваше се виновен. Не можеше да продължи да чете. И когато най-сетне отстъпваше пред молбите ни, протягаше ръка и измъкваше някоя страница от разбъркания ръкопис. И ние се оказвахме на гости у Германтови или Вердюренови. И след петдесетина реда всичко започваше отново. Той стенеше, хилеше се, извиняваше се, че чете толкова лошо. Понякога ставаше, сваляше късото си сако, разтърсваше синьо-черната си коса — подстригваше се сам, но тя растеше бързо и винаги цапаше яката му. Той се затваряше в умивалнята, но през стъклената врата се виждаше как, облечен в своята виолетова жилетка, седеше вдървен и изправен, подобно механична играчка, с чиния в едната ръка и с вилица в другата — ядеше прав юфка… Не очаквайте, че аз ще тръгна по петите на Пруст в неговите нощни пътешествия и ще започна да ви разказвам за тях. Ще ви кажа само, че той ги правеше с карета, която наемаше за него Албаре, мъжът на Селеста, и това беше нещо като истинския нощен фиакър на Фантомас. Пруст се прибираше на разсъмване, загърнат в коженото си палто (от джоба му винаги се подаваше бутилка минерална вода), мъртвешки бледен, с тъмни кръгове около хлътналите очи, с разрошени коси, с бомбето в ръце, подобен на призрак. От тези странствания той се връщаше с впечатленията, които после му помагаха да съчинява своите истории. Фиакърът на Албаре изглеждаше особено зловещ на дневна светлина. Денем Пруст излизаше само два пъти в годината. Веднъж го съпроводих отначало при мадам Айен — да види картините на Гюстав Моро, а после в Лувъра — да разгледа „Свети Себастиан“ на Мантеня и „Турската баня“ на Енгр… Гласът на Марсел Пруст „Трябва да пишеш, както говориш“ — това е още една истина, която съм готов да призная. С уговорката, че стилът — това не е устната реч и съвсем не е задължително да го правим разговорен. Просто големият писател може да я следва, разбира се, доколкото е подчинен на своя собствен ритъм. Кривата, която очертава писецът на барометъра, не прилича на бурята, но е нейният точен знак. Така и нас ни вълнуват линиите на стила, защото всяка от тях е знак за определен глас. А гласът на Марсел Пруст е незабравим. Трудно ми е да го чета — предпочитам да слушам неговите книги. А когато го чета — чувам неговия глас зад всяка написана върху хартията буква. Прозата — това е начинът да изразяваш мислите си. Всичко останало са външни ефекти. Да се възхищаваш от мисълта на Пруст и да признаваш неговия стил е направо абсурдно. На този свят словото не се е подчинявало на никого така, както се е подчинявало на него. Никой не е владеел така гласа си, както той владееше своя. И гласът му, и словото му следваха движението на неговата мисъл. Това съответствие, това сцепление, това вътрешно съзвучие говорят за великолепното устройство на неговия механизъм. Истинското своеобразие на личността му се проявява във всичко и не може да се ограничи в една или друга посока. Заговорят ли Суан или Вердюрен, Олбертин или Шарлю, аз чувам ироничния, монотонен, треперлив глас на Пруст, когато той четеше и съжаляваше, че като е започнал да чете, е „потопил слушателите във вълните на очакването“. Този глас се раждаше не в гърлото му, а в глъбините на неговото същество. Звучеше от някаква незнайна далечина… Като глас, който извираше от утроба… Много неща у Пруст ме караха да мисля за съществуването на нещо непознато, достъпно единствено нему. От един негов свят, в който той владееше несметни съкровища, където царяха непостижими закони. Колко пъти получавахме от него дълги писма с множество поправки, в които съвсем приятелски ни укоряваше за някои наши постъпки. Тези писма са ключ към поезията на Пруст. Всъщност поезията у него беше не там, където обикновено я търсеха. Това не бяха розовите храсти или катедралите и останалите декорации. Поезията у него е безкрайната, стремителната игра на отражения. За да потвърдя своята мисъл и да докажа, че поезията се явява, когато самата тя поиска, ще разкажа една малка, но важна случка. Двамата с Пруст излизахме от хотел „Риц“. Както обикновено, той щедро раздаваше бакшиши и похарчи всичко, което носеше със себе си. На изхода той се обърна към портиера и го попита не би ли могъл да му заеме петдесет франка. „Всъщност — добави той в момента, в който портиерът побърза да извади портфейла си — можете да ги задържите. Бяха предназначени за вас.“ Разберете ли тази еквилибристика на мислите и чувствата, ще откриете „чудото Пруст“ и чудото на неговата поезия. Разбира се, това е само един смешен анекдот. Разказах го съвсем преднамерено. Ще напомня, че само фалшивата поезия бяга от смеха, както дяволът от тамяна. Фалшивите таланти се боят от смешното. А смехът разтоварва докрай човешката душа. Тогава можеш да видиш какво има в нея — съкровища или пустота. Марсел Пруст обожаваше смеха. За него той беше нещо жизненоважно. Бих искал сега да опровергая разпространеното погрешно мнение, че животът на Марсел Пруст може да се раздели на две — на живот на светски лъв и на отшелник, на първи и на втори период. Това, което наричат „светски живот“, при него никога не е било лекомислено убиване на времето, от което е трябвало да се откаже. Всъщност само болестта го обрече на отшелничеството. Светският живот, който ценеше повече от всичко, а критиците определяха като „забава“, за него бе сърцевината, цветът на неговата поезия. Като събираше своя мед, той така кръжеше и криволичеше, че изненадваше дори най-близките си. И заради това си остана загадка за онези, които не знаеха тайните причини за равнодушието му към литературата; неговата голяма скромност и безкрайните му извинения, прекъсващи четенето на всяка страница от ръкописите му. Пруст служеше на своя кошер. Подчиняваше се единствено на неговия ред. На осемнадесети ноември, на върха на славата си, отказал се от всички лекарства, той напусна тленното си тяло, както пчелите напускат кошер, пълен с мед. И смъртта му бе подобна на загадъчната саможертва на пчелите. Уроците на катедралите. Изведох това заглавие на нов бял лист и неведома сила ме пренесе отново в дома на хазаина, който, както никой друг, обожаваше тези бели листи и ги изписваше един след друг с такава любов и страст. Но този път си спомних за онези времена, когато често ходех у Пруст и когато само ние, четирима или петима негови близки приятели, познавахме Пруст — писателя, и покорени от неговите опуси и от неговата личност, го приемахме като наистина вълшебно същество. Тогава още никой не се досещаше, че този нощен дух ще създаде цял свят. Ние — още от първия миг — съзряхме у него човека, белязан със знака на славата и на смъртта. Сега искам да ви разкажа за нашата последна визита при Марсел — той наскоро умря и вече няма да има кой да ни обсипва с упреци или похвали. Да, такъв беше маниерът на общуването му. В писмата си, написани с неразбираем почерк, в който думите приличаха на пияни насекоми, или в разговорите си Марсел Пруст ту ни разхвалваше, така че ни ставаше твърде неловко; ту ни обсипваше с обиди — за нас нереални и призрачни, а за него може би напълно справедливи… В това съдбовно утро не се наложи да почукаме на вратата. Нито да се съобразяваме със забраните и опитите на Селеста да ни задържи — тя винаги искаше да разбере дали не сме „докоснали ръкавиците на дама, държала рози“ (имаше опасност Пруст да получи пристъп на сенна хрема!). Нали сам той ми беше казал веднъж, че повече няма да рискува „Пелеас и Мелизанда“ на Дебюси, защото там имало едно място, където се говори за есенния вятър над морето и това предизвиквало у него силен пристъп на болестта му… От какво умря Марсел Пруст? От предписаната му хигиена, от принудителната промяна на начина му на живот, от дневната светлина, нахлула в мрака на неговата алхимическа лаборатория. В този ден ние с Леон Доде влязохме в познатата стая с капаци на прозорците, която ни се стори странна, плашеща и непозната, защото дойдохме в час, когато Марсел Пруст не приемаше. Едва пристъпили прага, ние се оказахме в напълно чужд дом. Вместо стопанина тук посрещаше Смъртта. През капаците на прозорците на този „Наутилиус“ се процеждаше бледа светлина. Под нозете ни проблясваха кристалчета нафталин. Чехлите на Пруст се търкаляха сред разхвърляни по пода перуки и изкуствени бради, кожуси и ръкавици и всичко напомняше за разграбена вила. Приятелите бяха застинали на място, като поразени от удар на мълния; да, тази загуба беше удар, поразил и литературата, и толкова близки нему сърца. Селеста ни заведе до домакина. Стаята беше празна. Цареше страшна тишина и една странна тържественост. Отсъствието на познатите аромати — противоастматичния прашец и евкалипта, потвърждаваше жестоката реалност. Изваден от своята раковина, Пруст лежеше, обърнал профила си към нас. Беше с брада — тази брада той ту бръснеше, ту оставяше и ако не го виждахме често, не можехме да предположим как ще се появи следващия път. Брадата, почти карикатурна приживе (с нея напомняше восъчното копие на убиеца многоженец Карко от Музея „Гревен“), скриваща мекия овал на лицето на този млад денди, сега му придаваше вида на велик маг или цар. Изведнъж, едва освободили се от това потресаващо зрелище, ние видяхме вляво, до камината, покрита с дебел сив слой прах, огромна купчина ученически тетрадки. Тя се извисяваше там, в тъмния ъгъл, на фона на цялата тази тъмнина и светлината от малката порцеланова нощна лампа сякаш разсейваше и стопяваше бледия профил на Пруст и осветяваше единствено тези тетрадки. Същите тези тетрадки, които прелистваше, когато се готвеше да ни прочете следващата глава. И тази неравна и висока купчина — да ми простят любителите на драматичните ефекти! — беше пълното събрание на неговите съчинения. Една последна тетрадка до лявата му ръка продължаваше да живее, както живеят часовниците на убитите войници. Аз не можах да откъсна поглед от нея. И постепенно стаята изчезна, изгуби се, а трогателната купчина листа започна да расте и да изпълва цялата стая догоре! Докато не израсна една цяла книжна катедрала (и аз си помислих как, обзета от пламъците, с грохот рухна Реймската катедрала, а на нейното място сред дима възникна катедрала-призрак!). И над тази книжна катедрала се издигна във въздуха духът на Изгубеното време, в което Албертина ще се превърне в ангел с нащърбена усмивка, а всички останали ще бъдат светци, грешници, химери.
1959, Париж
Модилиани беше красив. Красив, замислен, романтичен. Работеше в ателието на Кислинг, на улица „Жозеф Бара“, недалече от дома, където Салмон вече димеше с лулата си сред книгите, закрили стените отгоре до долу.
Само да затворя очи, и ще видя нашия „Плас д̀Арм“. А насред площада — Модилиани тъпче на място някакъв мечешки танц. Кислинг монотонно му мърмори: „Стига, Моди, хайде да си вървим!“ Но Модилиани не иска. Тръска черните си къдрици: „Не, не и не!“ Опитваме се да го убедим. Кислинг дори се мъчи със сила. Хваща го за червения пояс и започва да го дърпа. Тогава Модилиани променя позата. Вдига ръце над главата си по испански, щраква с пръсти, започва да се върти. Червеният пояс се разпасва — безкрайно дълъг е този пояс! Вбесен, Кислинг си тръгва. Моди се смее зловещо и продължава мечешкия си танц, сякаш нищо не се е случило.
* * *
Отварям очи.
Нашият стар площад е запълнен от тълпа туристи, от коли, автобуси. Всички бързат да посетят нашите руини, нашите сенки…
Затворя ли очи само за миг и после ги отворя, всичко ще се е променило. Единствено Балзак на Роден стои упорито и неподвижно на същото място, в същата поза, както преди малко, като бронзова статуя е стоял Модилиани. Но и за не искам точно сега да потъвам в спомени. Все едно — не мога да пренапиша биографията на този човек с точните данни и родословието му. Никога не съм се замислял къде и кога е роден. Той беше просто плът от плътта на Монпарнас. Той царуваше там! Неговият дух витаеше над всички улици и площади!
* * *
Докато рисуваше моят маслен портрет, ние се сприятелихме. Ходех да му позирам в ателието на Кислинг — всеки ден в три часа. Всъщност, позирах и на двамата. На картината на Кислинг може да се види — на задния план — рисуващият Пикасо с неговата черна карирана риза.
А портретът, който направи тогава Модилиани /за всяка своя работа той вземаше от пет до петнадесет франка/, обиколи света. Той се прослави. Но тогава ние не мислехме за славата. Никой от нас не поглеждаше към бъдещето и не мислеше за потомците. Просто искахме да работим и да живеем заедно. Отнасяхме се напълно безгрижно към бъдещето и дори не мислехме, че трябва да документираме настоящето. Направихме си няколко снимки в кафе „Ротонда“ и снимахме картините на Модилиани. И решихме, че това е напълно достатъчно.
* * *
Рисунките на Амедео Модилиани са подчертано изящни. Той беше истинският аристократ сред нас. Неговата линия е едва различима, почти призрачна и никога не се пречупва. Тя преминава всички препятствия с ловкостта на сиамска котка. Модилиани не изтегля лицата, не подчертава тяхната несиметричност, не избожда едното око, не издължава шията. Той просто вижда така, чувства така, той рисува така!
Той непрекъснато ни рисуваше, седнали по масичките в „Ротонда“ (предполагам, че оттогава са останали безброй наши портрети!), както ни усещаше, виждаше, обичаше или ненавиждаше. Неговата рисунка е нещо като ням разговор. Диалогът на неговата линия с линията на модела. Модилиани беше като дърво, което не можеш да изтръгнеш от земята на Монпарнас — твърде здраво се беше вкоренило то!
Неговите портрети си приличат, също както си приличат момичетата на Огюст Реноар. Той ни „изписваше“ в един и същи стил като архетип, който живееше дълбоко у него. И обикновено предпочиташе модели, съзвучни на идеите за мъжко и женско лице, което носеше у себе си.
И това лъжливо сходство караше невнимателният поглед да бърка китаеца с китаеца, японеца с японеца, негъра с негъра. Като сходството между фигурите по стените на египетските храмове. В Луксор, където бях заедно с младия египтолог Варийо, аз успях да видя в една от фреските как е изглеждало семейството на фараона Сет Първи.
* * *
При Модилиани сходството е толкова живо и почти карикатурно, като при Сет или Тулуз-Лотрек, и е сходство, което поразява и тези, които никога не са виждали на живо модела.
Сходството често пъти е само предлог за художника да пресъздаде своя собствен образ. Не, разбира се, физическия, а скрития, тайния образ на своя гений!
В портретите на Амедео Мидилиани, дори в автопортретите му, е запечатана не външността, а линията на душата — благородно изящна, изострена, гъвкава и опасна, подобна на рог. На еднорог!
* * *
Модилиани, седнал на терасата на кафе „Ротонда“, нямаше нищо общо със занаятчиите, които с шапка под мишница ловят клиенти за моментални портрети. То ми напомня по-скоро презрителни и горди циганки, които по линията на ръката разчитат нашата съдба.
Тези, които Модилиани нарисува, вече знаеха всичко за себе си. Линиите на художника им казваха много повече от всичко друго, също като многозначителните „Калиграми“ на Гийом Аполинер. Както казах, Модилиани не правеше портрети по поръчка. Чрез алкохолната си лудост и безумният си смях той се бранеше от досадните поклонници, които се оскърбяваха, щом видеха надменния му израз.
Към края на своя кратък живот той започна да бърза. Заключи се при своя приятел Зборовски и картините му потекоха като река: дамски портрети, съблечени фигури. Този поток тръгна по страни и континенти, стигна до големите музеи.
Нека сега други да разкажат за неговите странности, за личната му драма. Аз се интересувам единствено от художника и от неговото творчество, изразяващо благородната странност на неговата натура.
Кажете ми: има ли художник, дори и сред най-уравновесените, в който да не се таи нещо шизофренично?…
Модилиани, вместо да продава своите прекрасни рисунки, ги подаряваше. И сигурно поради тази причина по-късно този мъдрец придоби славата на безумец…
1959, Париж
Франция е свикнала да убива своите поети. Списъкът на нейните жертви е предълъг. Тя отхвърля всичко, което е необичайно. Аполинер съзнаваше това и настояваше да му поставят етикет, за да успокои обществото, привикнало към школи, направления и дори към табелки. И той ни предложи своята табелка — Орфизма, а после се появи и Сюрреализмът и го прие в своето лоно. Да се убиват поети е може би не чак толкова грешно и лошо — това понякога е от полза за поезията, и за самите тях! Нали поетите са по принцип „постмортем“ (посмъртни), техният истински живот идва или започва след смъртта, и дори когато поетът е жив, той е с единия крак в гроба?! Може би заради това така трудно върви и дори понакуцва и това придава особена прелест на походката му…
Аполинер не беше убит. Но за това говори заглавието на една от неговите книги — той, все пак, беше убит! Уби го войната, най-голямото зло от всички социални престъпления…
В поезията на Аполинер няма да срещнете патриотични нотки. И ако му се случи да употреби думата „бош“ /шваба/, това е само с усмивка. Неговата война е шествие на небесносини войници под обсипаното със звезди небе и под фойерверките на летящите снаряди. Той и там мисли само за любовта и приятелството. В епохата, в която неговите събратя се прекланяха пред машините, береше билки и цветя — на хербарий прилича една от неговите книги, в която калиграмите приемат формата на стъбълца на момини сълзи…
Аполинер винаги ми е говорил за „поемата-събитие“, която поставя над всички жанрове в поезията.
„Зона“, „Безвременник“, „Песен за нещастията в любовта“, „Писмо-океан“ са „поеми-събития“ и всички те, може би с изключение на последната, са станали такива случайно. Те са плодове на щастливия миг, когато скритите дарби на нашето „Аз“ изведнъж изплуват на бял свят.
Съзнавал ли е Виктор Юго, когато е писал „Опиянение“ и „Скръбта на Олимпио“, че е надминал себе си, че е достигнал апогея си, че е изкупил греховете си?
„Поемата-събитие“ обезкуражава и предизвиква почитатели. Тя ги води за носа и си остава единствена. Нито една от литературните моди не би прибавила към нея нито величие, нито блясък. Подобни произведения нямат нищо общо със стиховете, написани по повод някое злободневно събитие, обезпечило им мигновен успех за радост на глупците…
„Поемите-събития“ не коментират събитията. Те самите са събития, изискващи коментари. Както историческите деяния или великите царствания. При раждането си, те мигновено прекъсват с пъпната си връв всяка връзка с поета. Излитат по своя собствена орбита. И който разбира от поезия, ще ги познае от пръв поглед.
Случва се така, че само един стих може да осветли едно цяло стихотворение. И това е стих-събитие…
„Велик селски цигулар“. Така Ницше нарече някога Франц Шуберт. Така бих определил и Аполинер като „майстор на лид-а“ (художествената песен), наред с Хайне и Райнер Мариа Рилке. Като съчинявал стиховете си, той е обичал да си припява. Мелодията на песните ми така си е останала в думите. Самите стихове я пеят! Тук имам предвид не музикалността на стиха, която някои обикновено оценяват невярно. Говоря за превода от един език на друг. От чуждия, малко познатия, поетът превежда на своя роден, и при това придава на стихотворението „лъжливо неловък вид“, някаква странност, „антибаналност“…
Почти не невъзможно за днешните млади хора да си представят как по наше време са изглеждали малките театрални зали, в които ние аплодирахме „Гърдите на Тирезиас“ и „Цветът на Времето“. Те бяха претъпкани до спукване! В онази епоха литературата се превръщаше в политика. Всичко предизвикваше у нас буря от емоции, всичко бе взривоопасно! След премиерата на „Гърдите на Тирезиас“ Аполинер беше заклеймен от всички, обвиниха го в „изкривяване на нормите на кубизма“. Тогава той направи изумителната постановка на пиесата си „Цветът на Времето“…
Нозете на манекени, окачени на колесниците, изобразяваха авиаторите. Актриси в траурни одеяния, като черни петна, се открояваха върху фона на декорациите, изрязани от Морис Вламенк, от амбалажна хартия. Сред айсберг от целофан светеше ослепително розова гола жена!
Тази сцена, както и „Къпането на грациите“ от балета на Ерик Сати „Меркурий“, нарисувана от Пикасо, си остава за мен ненадмината.
Имената на Аполинер и Пикасо са неразделими. Никой не рисува по-добре от Аполинер. Моливът и перото се подчиняват безпрекословно на тези забележителни мъже. Като се възползваха от тази своя власт, те можеха да преиначават синтаксиса на изкуството, да се разпореждат с него по свое усмотрение.
Но докато Пикасо открива кубистичния класицизъм, заменил романтизма на „диви фовисти“, а от този класицизъм, после преминава към лиричните бури и урагани и с бързината на мълниите сменя едно понятие с друго и деформира формите, Аполинер е само зрител на тази корида. Той само се разхожда по бреговете на двете велики реки, Сена и Рейн, за които през 1918 година написа забележителната си книга „По бреговете на двете реки“.
Една вечер Аполинер сподели пред мен, че се е уморил от кубизма, от неговите Аристотелевски закони, но че от Русо-Митничаря и от Анри Матис никога не би се отегчавал: винаги бил търсел от художниците „потресаващи неочакваности“, впивал се в тях като пчела в разцъфнал майски ден.
До самата си смърт той виждал у Пикасо „духа на вечното движение“, свесващ всички линии, враг на еднообразието… Сравнявал Пикасо с бисер, а Анри Матис със сочен портокал…
И работата не е в това, че през 1916 година Пабло Пикасо още не бил стигнал в своето богослужение до богохулство, просто Гийом Аполинер усетил у него онази мека и дълбока светлина, която пронизвала и неговата поезия и очаровала дори онези, които не можели да я видят.
Аполинер почина на 9 ноември 1918, два дни преди края на Европейската война. И ние, които виждахме света посвоему, а не като всички други, решихме, че Париж е празнично украсен в негова чест…