Павел Вежинов
Кутия за енфие

Първа част

Втора част

За разлика от Ралчев инспектор Димов намери, че Истанбул е чисто и просто очарователен град. Изглежда, че виждаше това, което другите не виждаха, и отминаваше със снизходителна — усмивка грозното и несъвършеното. Димов вървеше из улиците и се усмихваше, зяпаше с интерес витрините на пищните ориенталски сладкарнички, спираше се пред кафенетата и сякаш не можеше да се отлепи от тях. Влязоха в едно кафене, ядоха лепкаво бяло сладко и локум, пиха по едно чудесно кафе. Макар да беше ранен следобед, сънлив и задушен, кафенето беше претъпкано. По излъсканите столове седяха повечето възрастни и улегнали хора, доста небрежно облечени, по жилетки и с домашни калцуни на краката, с химически моливчета, пъхнат зад ухото. Повечето от тях бяха чисто и просто на разговор — прочутия ориенталски «моабет» — други сърбаха шумно кафето или зяпаха вкупом през витрината минаващите жени. Имаше пет-шест двойки, — които биеха пуловете на таблата и заливаха всичко с изобилни словесни потоци. Около масите им бяха насядали неизбежните ориенталски «кибици». Понякога някой от тях волно или неволно се обаждаше и ощетеният вдигаше шум, в който моментална се намесваха всички. Надали по-голям и по-дружен шум са вдигали и гъските, които някога бяха спасили Рим. Димов ги наблюдаваше усмихнат, в най-добро разположение на духа. Навярно бяха дребни търговци и занаятчии от близките магазинчета. Докато чираците и калфите им дремеха в празните дюкяни, техните господари убиваха тук следобедната скука. Понякога някое от момчетата изтичваше до кафенето, ако се появеше, разбира се, по-сериозен клиент. Тогава стопанинът ставаше и бавно, с премерено достойнство се понасяше към своето владение.

И разбира се, скоро се връщаше, за да заеме мястото си, което другите грижливо пазеха.

— Какво ти харесва в тая зверилница? — попита с недоумение Ралчев. — Ще оглушеем…

Димов се усмихна снизходително.

— И аз съм бил кафеджийски чирак — отвърна той. — Точно в такова кафене… Като момче, разбира се, през летните ваканции. Колкото кафета съм разнесъл, толкова косми нямаш ти по главата. И кажи-речи за нищо…

Димов наистина бе намерил в тоя град своите момчешки спомени и сега отново се връщаше в тях. Спираше лекомислено пред уличните продавачи, натрупали направо на земята своята обезценена стока. Те крещяха дрезгаво и дърпаха за пешовете случайните минувачи, както някога в неговата стара София. Сега един от тях, потен и яростен, просто му нахлузи на шията някакъв пуловер. Всичките му опити да се отскубне останаха напразни — в края на краищата се принуди да купи пуловера. Влязоха в една сладкарничка, претрупана с ориенталски сладкиши — тулумбички, малеби, кадън-гюбек, всякакви видове баклави и захаросани ядки. Погледаха, хапнаха и отново потеглиха в жегата. В малки полутъмни дюкянчета под нивото на улицата работеха чевръсто с шила и чукчета обущарите и кърпачите. Шивачи по жилетки разкрояваха пред очите на минувачите. По улиците се мъкнеха хамали с въжета и изподрани самарчета на гърба си, надвикваха се продавачи на шамфъстък и бадеми, сновяха насам-натам крадци и безделници. Но хора се трупаха може би само пред павилиончетата за газирани напитки — грамадни, мускулести мъже ловко миеха чашите с косматите си лапи, църкаха в тях сиропи и соди. Между тая доста парцалива тълпа се открояваха само снажните фигури на полицаите, облечени в безукорни униформи.

След дълги скитания най-сетне намериха един от рибните пазари. Тук и двамата се отдадоха на завистливо съзерцание, не можеха да откъснат погледите си от сергиите. Морското богатство беше наистина необикновено пищно — като се почне от дребната плоска писия, та се свърши с грамадните средиземноморски лангусти. И всичко беше свежо, току-що поръсено с вода, грижливо подредено. До крехката червеникава барбуна, дълги сребристи заргани, морски кефали, кошове стриди. Само това, което Ралчев търсеше, май че го нямаше.

— Имате ли пушен паламуд? — питаше той направо на български.

— Нямаме, господине — отвръщаше неизменно продавачът. — Не е сезон сега. Пушен паламуд през есента.

— Какво имат тогава? — мърмореше обидено Ралчев. — Аз без пушен паламуд няма как да се върна… А бил на безценица на всичко отгоре.

Скитаха цял следобед, но много рядко им се мяркаше някой антикварен магазин. Едва вечерта се върнаха в «Хилтън» с натежали крака, оглушали от шума и крясъците. Седнаха за малко пред барчето, но Димов непрекъснато се оглеждаше.

— Всичко видяхме в тоя кошмарен град — мърмореше злорадо Ралчев. — Даже проститутки, по-стари от баба ми… Но нито кутии за енфие ще намерим, нито пушен паламуд.

— На мене ми трябват не кутии за енфие. На мене ми трябва продавачът на кутията.

Димов все тъй се оглеждаше. «Какво може да търси в тоя непознат хотел?» — мислеше Ралчев.

— Просто не знам как ще се ориентираме в тоя хаос.

— Ще се ориентираме! — отвърна спокойно Димов.

Най-сетне съзря това, което му трябваше — възрастен прислужник с лице на персийски поет, облечен в малко износена униформа. Той му даде едва забележим знак, прислужникът с достойнство се приближи.

— Спомняте ли си за господин Периа? — запита Димов на френски.

Прислужникът се замисли.

— Господин Периа?

— Той беше преди около един месец в хотела… Висок, хубав французин, много представителен.

— А, да… Господин Периа — припомни си изведнъж прислужникът. — Да, много възпитан господин, много щедър.

Димов се усмихна едва забележимо и му пъхна в ръката пет долара. Прислужникът сякаш изведнъж се преобрази.

— Вие ли препоръчахте на господин Периа един много интересен магазин за антикварни предмети?

— Не, господине, не ме е питал! — отвърна прислужникът с искрено огорчение.

След първия успех — първата несполука.

— Впрочем, той какво пиеше? Тук, на бюфета, искам да кажа?

Доста странен въпрос, но прислужникът бе свикнал и на по-странни. Тия чужденци май всички до един са чудаци:

— Бира — отвърна той след кратко колебание.

— Вие каква бихте ми препоръчали?

— «Туборг»… Господин Периа пиеше само «Туборг» — припомни си прислужникът. — Много хубава датска бира, господине. В Истанбул се сервира само в нашия хотел.

— И все пак къде се намират вашите антикварни магазини? Не са ли събрани на едно място?

— Не, пръснати са из целия град. На едно място са събрани само в Капалъ пазар.

— Но там сигурно се продават само боклуци.

— Не, господине, продават всичко, каквото човек може да си помисли.

— А тук наоколо някъде?

— Наблизо няма… Но има няколко хубави магазина по преките на «Истиклял булвар».

— Да, благодаря ви — кимна Димов.

— В хотела имаме хубав европейски ресторант, господине. И много елегантен нощен бар.

— Да, да, видяхме го — отвърна предпазливо Димов. — Но не сме дошли тук, за да се храним в европейски ресторанти.

Прислужникът се поклони леко и отмина. Разбира се, двамата нямаха никакво намерение да вечерят в скъпия и прескъп хотелски ресторант. Преди това се бяха отбили предвидливо в една доста луксозна шкембеджийница на самия «Истиклял булвар». Чорбата наистина беше хубава, но Димов много добре си припомни, че в стара София някога беше много по-хубава — с едри парчета дамар. Сега те си поръчаха по една бутилка «Туборг» и малко кайзер пастърма. Бяха толкова жадни, че едва я дочакаха.

— Предполагам, че Периа не е ходил на Капалъ пазар — каза Димов. — Там е цял лабиринт… Чужденец като него би се объркал. — Димов отпи от бирата. — Ама наистина е чудесна!

— Шефе, говориш тъй, като че ли си прекарал на тоя Капалъ пазар младините си.

— Ами човек трябва да бъде винаги информиран — отвърна шеговито Димов. — Да поръчаме ли още по една?

— Можехме да поръчаме още по две — каза Ралчев, — ако не беше профукал пет долара за бакшиш… Той щеше да ти издрънка тия работи и за един долар. Нали виждаш, тук всички се пазарят.

— Това, което ми каза, струва сто долара.

— Не намирам… Та какво всъщност научихме?

— После ще разбереш — отвърна Димов уклончиво.

Бяха така уморени, че веднага след втората бира се прибраха в стаите си. Чакаше ги тежък работен ден. На сутринта се събудиха отпочинали и бодри, готови за нови пътешествия. Закусиха добре в ресторанта, направиха дневното разписание.

— Важното е да вдъхнеш доверие на продавача — говореше Димов. — Да знае той, че имаш пари… Тогава ще ти покаже всичко.

— Ами ще се опитам, шефе. Димов го погледна критично.

— Не знам дали ще успееш. С тая сламена шапка ми приличаш най-много на сухиндолски счетоводител… Сложи поне това.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам доста солидни очила със златни рамки.

— Шефе, ти си се разорил!

— Не бой се, фалшиви са. Мислех да украся себе си с тях, но май че на тебе ще ти бъдат по-нужни… Да, добре ти стоят… Но на обед ти ще платиш бирата, ясно ли ти е?

— Ясно!

— Хайде сега върви! И не се скъпи за бакшишите. Ако има нужда, разбира се.

Ралчев замина. Димов остана да плати сметката. Когато най-сетне излезе навън, към него с доста оживено лице се приближи прислужникът.

— Господине, вие имахте право — каза той. — Намерих шофьора, който е возил господин Периа през последните дни… Наистина са отишли в един антикварен магазин.

— Чудесно! — отвърна спокойно Димов. — А къде е сега тоя шофьор?

— Трябва малко да го почакате, всеки момент ще дойде… От нашия контингент е.

Още пет долара. А беше готов да даде двайсет. Но не искаше прислужникът да разбере, че се интересува много от тая работа.

— Почакайте, ще ви извикам, като дойде. Прислужникът пъхна ловко банкнотата в джоба си и излезе вън да чака. След десет минути Димов вече пътуваше с огромния червен кадилак към центъра на града. Пъпчивият шофьор маневрираше ловко из гъстото автомобилно движение, подсвирваше с нещо като полицейска сирена на по-простите си колеги, изобщо проправяше си енергично път към целта. На «Истиклял булвар» той най-сетне сви по една от преките, колата се залюля по износения калдъръм и скоро спря.

— Тук е, господине.

— Почакайте ме! — отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.

Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнъж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита:

— Мога ли да видя това, господин…

— Айвазян — поклони се леко продавачът.

Айвазян отвори витринката и му подаде кутията. Димов, я въртя в ръцете си по-дълго време, отколкото му бе нужно.

— Колко струва?

— Петдесет долара.

Димов поклати скептично глава.

— Петдесет долара? — измърмори той. — Множко са… Кутията не представлява нищо особено.

— Не сте прав, господине… Обработката е великолепна. Освен това кутията е принадлежала на султан Абдул Хамид Първи.

— По нищо не личи.

— На вътрешния капак е гравиран султанският знак — каза вежливо Айвазян. — Тая кутия му е била подарена лично от австрийския император. Димов се усмихна снизходително.

— Готов съм да ви дам добра цена — каза той, — но ако ми предложите истинската кутия.

Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.

— Ами защо смятате, че тая не е истинска?

— Не мога да си представя, че австрийският император ще подари на султана кутия с фалшив изумруд.

На устните на арменеца се появи слаба усмивка.

— Господинът е познавач! — каза той с уважение. — Но, за съжаление, не мога да ви предложа оригинала. Преди известно време го продадох на един чужденец.

Лицето на Димов бе така разочаровано, че продавачът добави.

— Вземете тая кутия! Имитацията е великолепна.

— Аз съм колекционер — каза Димов. — Имитациите не ме интересуват. Бихте ли ми казали името на купувача? Може би ще се съгласи да ми я препродаде.

— Няма да бъде коректно, господине… В такива продажби винаги се пази известна тайна.

— Добре! — каза Димов. — Ще дойда при вас утре сутринта… Ако ми кажете името на купувача, ще получите безвъзмездно двеста долара… Помислете си…

И без да дочака отговор, излезе от магазина. Сега беше напълно свободен, нямаше какво повече да търси в града. И той се върна с кадилака обратно в хотела. Някаква мисъл му се въртеше в главата — повече весела, отколкото сериозна. И все пак достатъчно сериозна, защото дълбоко в себе си вярваше, че е стъпил на здрава почва. Щом пристигна в хотела, веднага поръча разговор с Париж. Не стана нужда да чака дълго време — скоро го извикаха в телефонната кабина.

— Ало, господин Дюран? — обади се той шеговито. — Инспектор Димов на телефона.

— Ааа, вие ли сте? — обади се зарадван Дюран. — Чудех се код може да ме търси от Истанбул.

— Господин Дюран, готов ли сте да похарчите 200 долара за едно интересно сведение?

— Двеста долара?… Ами добре, ще рискувам… Но как ще го получа след това?

— Ще ви го донеса лично — отвърна Димов. — Не се безпокойте, ще пътувам на свои разноски.

— Чакам ви, драги колега.

— А вие имате ли някакъв напредък по случая, който ни интересува?

— Никакъв… Тъпчем на едно място.

— Надявам се да се придвижим. Но имам една молба: запазете апартамента на Периа в същия вид, в който го е оставил… Няма да съжалявате.

— Да, успяхте да възбудите любопитството ми — измърмори заинтригуван Дюран. — Добре, ще ви чакам. Но обадете се да ви посрещна.

— Довиждане, господин Дюран.

Димов остави доволен слушалката. След всичко бе икономисал на държавата двеста долара — в крайна сметка съвсем справедливо, защото работата обещаваше да излезе чисто френска. Той отиде на верандата, избра си едно хубаво сенчесто място, поръча си бира. Беше съвсем сигурен, че арменецът ще му каже това, което всъщност очакваше и да чуе.

Ралчев пристигна едва към обед, лицето му беше доста оживено и възбудено.

— Намерих! — възкликна от няколко крачки, като триеше доволно ръцете си.

— Кутията? — трепна Димов.

— Не, пушения паламуд. Цяло газено тенеке, заварено, разбира се. Какво, не се ли радваш?

— Разбира се, че се радвам — усмихна се Димов.

— Ама знаеш ли как хубаво ме оскубаха! На безценица било. Хубава безценица!… Можех да купя с тия пари два чифта обувки.

Ралчев седна край масата и погледна завистливо леко запотената бутилка «Туборг».

— Сега вече спокойно можем да си вървим… Никаква кутия няма да намерим в това огромно ориенталско море.

— Аз вече я намерих — усмихна се Димов.

— Сериозно?… Не може да бъде! — възкликна Ралчев смаяно.

Димов му разказа какво се бе случило. А заключението си направи сам Ралчев.

— А ти излезе съвсем прав… Имало смисъл в бакшишите.

Следобед направиха една последна разходка из Истанбул. И вечеряха на борда на един от българските туристически кораби, хвърлил котва съвсем близо до «Златния рог». Всъщност това бяха най-приятните им часове в Истанбул. И едва тук, от високата палуба, те можаха да оценят истински необикновената живописна красота на града. Като местоположение това си беше наистина един от световните бисери. Зяпаха дълго, най-сетне слязоха в ресторанта, където свиреше тихичко джаз и някакви шведки протягаха съвсем по мъжки грамадните си крака.

— Ама града наистина си го бива! — обади се Ралчев. — Заслужаваше си парите.

На другата сутрин Димов отиде при арменеца сам. Антикварят го посрещна много любезно, покани го тоя път да седне.

— Вие спечелихте — каза той и очите му едва забележимо се усмихваха. — Кутията купи един много симпатичен и представителен французин. Парижанин, както разбрах… Името му е господин Периа.

— Периа? — измърмори Димов разочаровано. — За съжаление, не го познавам… А как господин Периа се увери, че сте му продали оригинала?

— Изглежда, че е добър специалист… Извади една лупа, погледна камъка, провери след това султанския знак… Това бе всичко.

— Да, благодаря… За колко я продадохте? Арменецът му се закани леко с пръст, сякаш искаше да каже: «Прекалено много разпитвате за вашите двеста долара.» После добави сериозно:

— Господинът беше много щедър… И изобщо не се пазари… Плати ми за нея седем хиляди долара.

— Не се е излъгал — отвърна Димов. — Ще бъде цяло щастие, ако я отскубна от него за петнайсет хиляди.

Айвазян погледна с уважение човека, който харчеше така щедро парите си.

— Надявам се, че няма да бъде толкова жесток с вас.

— И все пак не е истински колекционер — продължи Димов. — Иначе щях да го знам… Това ме окуражава донякъде.

Той помълча малко, после продължи:

— Чудя се само как да го открия… Особено ако не е парижанин. Не ви ли остави някакъв адрес?… В случай че ви попадне някаква друга ценна вещ.

— Не, не остави нищо! — каза със съжаление арменецът. — Но съм сигурен, че е парижанин.

— От какво съдите?

— Той се познава с един мой сънародник… И далечен роднина. Казва се Тигран Ахджиян и има магазин за килими в Париж… Сигурно го знаете, «Галери Ширван»… Там продават и антикварни предмети.

— Разбира се, че го знам! — кимна Димов.

— И господин Периа го познава. Каза ми, че си купувал килими само от него.

— Да, това е вече нещо! — отвърна доволен Димов. — Може би господин Ахджиян ще ми помогне в сделката… Като посредник, искам да кажа.

Пиха по едно кафе, Димов наброи честно своите двеста долара и едва се въздържа да не прибави към тях още двеста. Ликуваше — беше пипнал наистина добра следа. И навярно при всички случаи щеше да му донесе нещо. Той се сбогува сърдечно с арменеца и излезе навън лек като момче. Ралчев търпеливо го чакаше на булеварда.

— Е? — запита той отдалеч.

— За сега пълен успех — отвърна Димов спокойно. — И в дребните факти няколко съвсем нови момента… Според мене, от изключителна важност.

— Значи, можем да си вървим? — попита зарадван Ралчев.

— Тръгваме довечера с нашия самолет… Но преди това ще направим още няколко дребни справки… Имаме време.

Но дребните справки съвсем не се оказаха така леки, както Димов си мислеше. Отново трябваше да пусне в ход своите доларчета. Разбира се, трудността не беше в парите, а във формата, с която ги предложи. Това не бяха антиквари, а държавни служители. Вместо сведения можеше да се получи неприятен скандал. И все пак не се получи — успя да се измъкне и от тия деликатни положения. С малко пот на челото, естествено, но и с гарантирани резултати. А те напълно го задоволяваха.

Тръгнаха вечерта със самолета на «Балкан». Със същия самолет бяха пътували Периа и Капелани. Не беше минало кой знае колко време, може би някой нещо помнеше. И тоя път му провървя — екипажът се оказа същият. Той отведе Маня в кабината на пилотите, легитимира се и разпита момичето. Наистина това, което Маничка знаеше, беше съвсем малко, а Филип като всеки мъж изобщо нищо не бе забелязал. Но в тоя случай и малкото беше достатъчно.

Пристигнаха точно навреме. Димов бе оставил колата си на платен паркинг, така че веднага се прибраха в града. Той побърза да се обади на генерала, че са пристигнали.

— Не вярвах, че ще си дойдете толкова бързо! — каза зарадван генералът. — Носите ли нещо?

— Цяла газена тенекия с истински пушен паламуд — отвърна шеговито Димов.

— Да сте живи и здрави! — засмя се генералът. — Ще има за цялото министерство. В лицето на ръководството, искам да кажа… А другите работи?…

— Според мене, резултатите са добри — каза Димов скромно.

— Така ли? Ето само тая муха не биваше да ми пускаш. Ами по-добре ела веднага вкъщи.

Поканата беше еднолична и Димов отиде сам. Той оцени както се казва, липсата на своя помощник едва когато се принуди да изнесе тежката тенекия чак на третия етаж на жилищната кооперация. Но там бе подходящо възнаграден. Без да бързат, отвориха тенекията и останаха приятно изненадани, когато разбраха, че търговецът не ги е излъгал. Хубавата лакерда със златисто опушена кожица издаваше такъв свеж и приятен аромат, че слюнките им потекоха. Генералът извади за рибата, както се полагаше, бутилка хубаво, добре изстудено бяло вино. След като пийнаха по чашка, Димов започна своя разказ.

Говориха повече от час. Когато най-сетне свършиха, генералът замислено каза:

— Хипотезата ти е наистина извънредно интересна… И има само един недостатък, че изглежда прекалено невероятна.

— Защо невероятна, другарю генерал? Фактите я подкрепят!

— Да, разбирам, подкрепят я… И въпреки това е просто трудно да се повярва…

— Толкова по-добре! — усмихна се Димов.

— Както разбирам налага се да заминеш за Париж?

— За нещастие, няма друг изход.

— Искаш да кажеш за щастие… Тебе винаги ти върви, шефе — пошегува се генералът. — Добре, ще видиш Париж… А ако успееш и в работата, това ще бъде едва ли не прекалено.

— Мисля, че ще успея… Освен ако господин Дюран не го пожелае.

— Той наистина ще го пожелае — каза убедено генералът. — Освен ако другите не му попречат… Но не вярвам… И не се стеснявай, пийни още една-две чашки… Иначе, както се подсолихме, ще ставаш цяла нощ за вода.

Направиха всичко, както трябваше да се направи. След това Димов си отиде и за пръв път от един месец се наспа дълбоко, спокойно, истински. Но въпреки това отиде съвсем навреме на работа. Имаше една малка сянка върху сполучливото начало на операцията — трябваше да замине за Париж сам. Никак не му се искаше да огорчи Ралчев, но нямаше друг изход. Взаимните посещения трябваше да бъдат поне приблизително реципрочни.

Официалните формалности се оказаха много по-малки и леки, отколкото Димов очакваше. И Френското посолство, и министерството реагираха с неочаквана експедитивност. След като получиха официалната покана на министерството, не му остана нищо друго, освен да си ангажира място в самолета и да предупреди Дюран.

— И аз получих известието — отвърна зарадван Дюран. — И ще ви чакам с удоволствие… Отличителни белези: сламена шапка и съвсем порядъчен корем — пошегува се той.

— Нормално е — каза Димов. — Вие, французите, поне има с какво да го пълните.

— За какво намеквате?

— Поне за вашата чудесна бира.

— Макар че не съм Мегре, все пак успявам донякъде — отвърна шеговито Дюран.

На другия ден Ралчев го изпрати на летището. Изглеждаше малко умърлушен — очевидно трудно му беше да се раздели с шефа си. А и Димов съвсем не знаеше как да го утеши — просто не беше в стила му. И най-сетне като че ли нещо измисли.

— Какво да ти донеса от Париж?

— Нищо, шефе…

— Не може съвсем нищо.

— Тогава един кашон с «Туборг» — усмихна се малко насила Ралчев. — Последния път останах с отлични впечатления.

— Да, това е идея — кимна зарадван Димов.

— Не ми е за друго, шефе, ама кой ще ти носи лаврите?… Никак не е удобно да си ги мъкнеш сам.

Димов поклати глава.

— Тоя път не съм много сигурен — отвърна той сериозно. — Все ми се струва, че някой в последния момент ще се намеси.

След малко Димов се качи в самолета. Пътуването беше много удобно, ако не се смята, че се въртяха десетина минути около летище «Бурже». Най-после им дадоха писта, те кацнаха. Димов скоро забеляза своя посрещач. Изглеждаше точно така, както първия път го бе видял — със същите дрехи и същата малко тясна панамена шапка. Единствената разлика се състоеше в това, че най-сетне бе свалил пуловера си. Дюран го посрещна много сърдечно, усмивката не слизаше от устата му. Минаха по най-късата процедура всички погранични формалности и скоро се озоваха в едно такси. Не беше от най-хубавите таксита, които Димов беше виждал в живота си, но затова пък фучеше към града с невероятна скорост.

— Как ви се видя Истанбул? — запита Дюран оживено.

— За мене извънредно интересен — отвърна Димов. — Напомни ми за хубавите детски години… Рахат-локум, ашуре, кадън-гюбек…

— Това са ориенталски танци?

— Не, ориенталски сладкиши.

— Според мене, за предпочитане… И съжалявам, че не ми хрумна тая идея да се разходя до Истанбул. Като гимназист съм мечтал да видя «Златния рог». Наистина ли е златен?

— Съвсем… Чудя се как американците още не са го задигнали.

Дюран само погледна своя колега, но не отвърна на малката провокация.

Настаниха го в «Кере» — малък, но много уютен хотел близо до булевард «Сен Жермен».

— Ще ви оставя да си починете — каза Дюран. — А довечера ще ви заведа в «Казино дьо Пари». Не може един гост да не види Зизи Жанмер. Според мене, тя е най-очарователната парижанка.

Но Димов не мислеше да почива. Преди да почне разговорите с Дюран, той трябваше да направи една последна важна справка. Портиерът повика такси, Димов даде адреса. За негово щастие Ахджиян тъкмо беше дошъл в магазина си. Беше приятен възрастен човек, така любезен, както и неговият сънародник в Истанбул. Оказа се, че е живял дълго в България и знае езика. След като го предразположи добре, Димов доста тактично му зададе своите два въпроса. Отговорите бяха съвсем категорични. И арменецът дори не попита какъв е тоя странен интерес към работите на Периа. По всичко изглеждаше, че изобщо не бе чел във вестниците за смъртта му.

Сега вече можеше спокойно да отиде в «Казино дьо Пари». Местата бяха добри, Зизи — наистина очарователна. Когато ревюто завърши, Дюран каза оживено.

— Както Мистангет, Зизи никога няма да остарее… От двайсет години си е все същата.

— Като мадам Де Вол…

— Не, мадам Де Вол е съвсем друг тип… Видя ми се прекалено студена и умна…

— Вие говорихте ли с нея?

— Едва вчера. Върнала се е от Бейрут в малък отпуск. Но не можа с нищо да ни помогне… Нито познава тримата господа, нито пък е видяла и чула нещо подозрително.

— Изглежда, че прекарва повече от времето си в чужбина?

— Естествено. Но предлагам да не говорим тая вечер по работа, драги колега… А да си хапнем добре.

Хапнаха наистина много добре в един хубав италиански ресторант, но предпочетоха френско вино. Изпиха двамата една бутилка, Дюран се приготви да поръча втора.

— Стига за днес! — възпротиви се Димов. — Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.

— Вие сте оптимист? — попита Дюран учудено.

— Както винаги! — усмихна се Димов. — А вие?

— Освен ако носите някаква хубава новина — каза Дюран. — Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.

Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола — доста престарял и раздрънкай ситроен.

— Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? — каза Димов. — Не сме далеч.

— Винаги на ваше разположение — усмихна се Дюран. — Само гледайте да не се загубите…

Малка спокойна разходка по «Сен Жермен» край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено — той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв — никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.

Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът — много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.

— Седнете тук! — Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. — Ще пием по едно кафе, нали?

Той поръча двете кафета и когато вратата се затвори, каза усмихнато:

— А сега да видим какво ми носите.

Димов отвори чантата си и извади оттам кутия за енфие. После едва ли не тържествено я положи върху бюрото му.

— Какво е това? — попита той учудено. — Кутията на Периа?

— Не съвсем — отвърна Димов. — Това е нейната съвсем точна имитация…

— И за нея дадохте двеста долара? — попита Дюран явно разочарован.

— Не, разбира се. Двеста долара дадох за сведението, че оригиналът е бил купен от Периа… И то за седем хиляди долара. Кутията наистина представлявала солидна ценност, господин Дюран… Периа е направил добра сделка.

— А как се сетихте, че Периа е купил оригинала?

— Не беше толкова сложно! — отвърна Димов. — Не допусках, че човек като Периа ще купи нещо евтино. Още повече че сега никой не употребява енфие. Освен това от митническата му декларация узнах, че в Истанбул той е внесъл десет хиляди долара в травел-чекове. От тях в София бяха останали само три… Къде можеше да бъдат другите?

Освен ако е купил нещо ценно… Нашият митнически чиновник се е излъгал — изумрудът е бил истински.

Но лицето на Дюран изглеждаше все тъй разочаровано.

— Да, разбирам — измърмори той. — Сведението все пак е нещо. Но защо ви е тоя боклук?

— Нима не разбирате? За да го сравним с оригинала.

— Не протестирам за доларите — каза Дюпон. — Но с какво изобщо тия кутии помръдват напред нашите работи?

Димов го погледна учудено.

— Първо, господин Дюран, сега ние знаем, че откраднатата кутия е оригинална… И, второ, ако намерим същата кутия, но с истински изумруд, ще намерим и убиеца… Нима не разбирате, че не можем да имаме никакво друго по-сериозно доказателство?

Дюран се намръщи.

— Да, това ми е ясно. И все пак защо не потърсихте по-напред тоя оригинал в София, а идвате направо тук?

— Защото смятам, че ще го намерим у господин Кулон.

— Тъй ли? — запита иронично Дюпон. — А защо, впрочем?

— Ами ще ви кажа защо… Периа и Кулон се виждат в хотела. Периа отива в стаята на Кулон, за да се посъветва с него като специалист дали тая вещ заслужава парите си. И там оставя следата върху чашата, за която вече знаете. Кулон харесва кутията. И през нощта убива Периа, за да го ограби.

Дюран се усмихна снизходително.

— Извинете, но тая хипотеза е съвсем несъстоятелна. Един богат човек да убие заради няколко хиляди, долара…

— Не за долари, а за кутия.

— Какво му е пречело да я купи? Извинете, но това подозрение е наистина глупаво.

Димов широко се усмихна.

— Много добре знам, че е глупаво! — каза той. — Но исках да го чуя от вас. Вие изключвате възможността богат човек да извърши убийство за грабеж. А защо не изключвате възможността един честен човек да извърши такова убийство. Като нашия митничар например…

— Да, но той е беден… А бедният човек винаги има нужда от пари.

— И ние с вас имаме нужда от пари… Но, слава богу, още не сме извършили нито едно убийство.

— Само това остава! — изсмя се Дюран. — Нали това ни е работата, да залавяме убийците…

— И работата на митничаря е доста подобна.

— Господин Димов, вие пропътувахте толкова километри, за да си отмъстите? Да речем, за моите неправилни подозрения.

— Не, господин Дюран… Аз съм дошъл тук, за да заловим убиеца. И смятам, че ще го заловим.

— Но това, което ми съобщихте, не е нищо.

— Все пак е нещичко… И то доста важно, според мене. Но аз ви нося и няколко други новини. Направих справка на самолетното разписание в Истанбул. Същия ден само два часа по-рано е имало самолет на «Сабена», който каца в Цюрих, Париж и Брюксел. Защо Периа не е заминал с тоя самолет? Защо му е било нужно да ходи в София, да сменя самолета си, да прекара на летището една неудобна нощ?

— Може би не е имало място в самолета на «Сабена». Или пък работата не му е позволила да тръгне по-рано.

— Нито едното, нито другото. Места е имало достатъчно. А освен това Периа си е запазил място в българския самолет още предния ден… Очевидно той е искал да нощува не другаде, а в София…

— А Кулон?

— За Кулон тая връзка е наистина най-бързата и най-удобната.

— Вие смятате…

— Да, аз смятам, че Периа нарочно е пристигнал в София, за да види Кулон.

Дюран се замисли.

— Да, логично е — съгласи се той. — Но противоречи на показанията на вашия администратор… Кулон съвсем случайно е узнал, че Периа е в хотела. Ако Периа е дошъл в София, за да се срещне с Кулон, той е щял да му се обади навреме.

— Може би аз не се изразявам добре на френски — измърмори Димов. — Не съм казал, че Периа е дошъл да се срещне с Кулон. А заради Кулон. Да си представим, че е имал намерение да го убие, да го ограби, да го принуди към нещо, преди още да е стигнал на френска територия. И именно заради това упорито се е крил в своята стая… Кулон случайно узнава, че Периа е в хотела, и е предугадил неговите намерения. Срещата все пак се е състояла… И Кулон е успял да изпревари своя убиец. Дюран се замисли продължително.

— Всичко това са хипотези — каза той най-сетне. — Без никакви доказателства.

— Мисля, че ще намерим доказателства.

— Имате пред вид нещо?

— Много неща имам пред вид, господин Дюран… И всичките са сериозни и основателни.

— Може би трябваше да почнем от тях?

— Няма да скрия нищо от вас, разбира се. Но бих желал да видя преди това апартамента на Периа. Надявай се, че е запазен в същия вид…

— Да, разбира се… Съобразих се с вашето желание.

— А куфарът на Периа, адресиран до летището в Цюрих.

— Да, той е тук, при нас. Ако искате, ще ви го покажа.

— Ще ви бъда много признателен.

Точно в тоя момент внесоха кафетата. Дюран поръча на служителя да донесе куфара на Периа. Още докато пиеха хубавото ароматично кафе пристигна и куфарът. Беше малък, много елегантен куфар от истинска кожа. Но вътре нямаше нищо подозрително — нищо освен ризи, бельо и две вратовръзки. На ризите бяха извезани същите инициали, каквито бяха намерили и върху ризата на убития. Димов разгледа много внимателно всички вещи, после затвори куфара.

— Мисля, че ви разочарова? — обади се Дюран.

— Точно обратното — отвърна живо Димов. — Намерих още едно доказателство.

Дюран го погледна с недоумение.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Но ще ме разберете по-добре, след като посетим апартамента на Периа.

Дюран погледна часовника си.

— Ще успеем до обед — каза той. — Макар да се съмнявам в резултатите. Ние не намерихме там нищо.

— Защото не сте знаели какво да търсите — отвърна Димов.

След четвърт час служебната кола ги носеше по парижките булеварди. Денят беше много хубав, тротоарите преливаха от цели орляци момичета — дребни като бълхи, с много къси рокли, почти без рокли или в ярки, доста измачкани панталони от леки материи. Не по-малко колоритни бяха младежите с техните избелели бомбета и сламени дамски шапки, порядъчно украсени с цветя или изкуствени плодове и птички. Цялата тая тълпа се носеше съвсем безцелно, зяпаше по витрините, но очевидно нямаше никакви намерения да купува. Всъщност за какво бяха всички тия хубави магазини? И в какви дупки се бяха изпокрили парижаните? Градът изглеждаше претъпкан само от чужденци.

— Вие изключвате ли Капелани от вашите сметки? — запита Дюран.

Димов се поколеба.

— Не съвсем — отвърна той. — Имайте пред вид, че и Капелани е имал хубавата възможност да се прибере в Париж със самолета на «Сабена». Не разбирам защо му е било нужно да спи на софийското летище.

Скоро колата навлезе в луксозни и тихи квартали със сенчести тротоари от широко разклонените кестени. Тук вече не се виждаха почти никакви пешеходци — само някоя престаряла дама, която разхождаше кученцето си, някой престарял господин със сиво бомбе, който разхождаше спомените си, някоя гувернантка с деца, някоя продавачка с кутии. Най-сетне колата спря пред луксозен жилищен дом, шестетажен, целият облицован с цветни фаянсови плочки. Несъмнено много скъп и богат дом на солидни буржоа, но не и на аристократи. Взеха асансьора и се изкачиха на четвъртия етаж.

— Ето, това е жилището на Периа — каза Дюран. На масивната врата нямаше никаква табелка с името му — очевидно Периа не държеше особено да знаят къде точно живее. Дюран отвори с ключа си и влязоха.

— Откъде да започнем? — запита Дюран.

— Предпочитам от спалнята.

Грамадна спалня с богати мебели, широко двойно легло. Всичко в пълен порядък. Всичко доста скъпо, доста модерно и в същото време доста безвкусно. Поне така мислеше Димов. И сподели своята мисъл с Дюран.

— Не намирам — отвърна колебливо Дюран. — Макар че за нищо на света не бих купил такива кресла…

— В такъв портокалов цвят.

— Не е толкова въпросът за цвета — отвърна Дюран. — Но бих се чувствувал в тях като сладолед в чаша.

Димов веднага се запъти към гардероба. Беше необикновено голям, вграден гардероб, който заемаше цялата стена. Веднага си личеше, че Периа е бил рядко конте — всичко беше претъпкано с костюми, ризи, пижами, спортни блузи и пуловери. А обувките сякаш бяха безчет.

— Господин Дюран, не ви ли прави впечатление колко много костюми? — каза Димов. — И колко обувки!

— Ни най-малко — призна си Дюран. — Периа винаги си е бил конте.

— Когато пътувам в чужбина, винаги си взимам поне два костюма — продължи Димов — Както и вие, когато дойдохте в София… А в куфара на Периа нямаше нито един.

— Да, наистина — измърмори Дюран. — Но той е стоял в Истанбул само два дена. А за два дена един костюм е съвсем достатъчен.

— И вие стояхте в София два дни… И при това по служебна работа. А на всички е известно, че Периа е човек на нощния живот. В Истанбул има много хубави нощни заведения. Не може да се отиде там в спортен костюм.

— Капризите на богатите хора са понякога удивителни! — отвърна уклончиво Дюран.

След като Димов прегледа внимателно спалнята, двамата минаха в кабинета. Не приличаше никак на кабинет на интелектуалец — не се виждаха никаква библиотека, никакви книги по етажерките, нищо освен телефонния указател. Но затова пък имаше достатъчно много снимки по стените, на артистки предимно, доста оскъдно облечени, някои съвсем годи. Имаше освен това снимки на конни и автомобилни състезания, на кучета, на боксьори. Много солидно бюро. Стените бяха гипсови, разноцветни, в прекалено гъсти и силни тонове. Не много голям, но стилен бар. Само стената зад бюрото бе покрита цялата с тежка дървена ламперия.

Димов прекара в оглед на кабинета повече от час. Накрая Дюран се попритесни — минаваше обед, а един истински французин надали би се отказал от най-хубавото удоволствие на деня без някаква извънредно уважителна причина. Особено внимание Димов отдели на пода, застлан с луксозен оранжев мокет. След това дълго разглежда съдържанието на бара. И най-сетне изправи гръб.

— Когато направихте първия оглед, имахте ли впечатление, че в апартамента е тършувано?

— Не, всичко си беше в пълен порядък.

— Това трябваше и да се очаква — отвърна доволен Димов.

Тоя човек наистина като че ли търсеше доказателствата си в обикновеното и нормалното. Или поне така мислеше Дюран. Димов седна на един от столовете и се усмихна. — Нито един старинен предмет в цялата къща! — каза той. — Пък и за какво му е? Очевидно Периа е предпочитал скъпоценните камъни в чист вид… И то най-скъпите.

— Да, поне това е доказано — съгласи се охотно Дюран.

— Как намерихте прозореца? Отворен или затворен?

— Двете крила бяха широко отворени.

— Защо? — запита Димов. — Когато отивате в чужбина, оставяте ли си прозорците отворени?

— Сега е лято.

— Какво като е лято?

— Аз пък питам: какво като са отворени? — каза Дюран малко нетърпеливо.

— Ще ви кажа какво… Прозорците са били нарочно отворени, за да се проветри кабинетът… И то не от Периа… Защото, господин Дюран, цялото помещение е било изпълнено с една особена, тежка миризма. Много специфична при това. Вашите специалисти веднага биха я различили.

— Ставате доста загадъчен! — каза Дюран. — И, според вас, каква е била тая миризма?

— Във всеки случай не на дамски парфюм. Господин Дюран, много съжалявам, но трябва да се свали ламперията на това място.

И Димов съвсем точно очерта мястото, където трябва да се свали ламперията. Дюран го погледна твърде озадачено.

— Необходимо ли е?

— Съвсем. И бъдете спокоен, гледката ще ви възнагради за всички безпокойства.

Дюран отиде до телефона и набра някакъв номер:

— Да дойде Роже с цялата група! — каза той.

— Момент! — обади се Димов. — Може да донесе няколко сандвича. Предполагам, че ще се позабавим.

Тук Дюран изведнъж се оживи. Той обясни какви точно да бъдат сандвичите, после добави:

— И три-четири бири… Да, «Шампиньол»… Както винаги…

— Вие сте прав! — каза шеговито Димов. — В барчето няма нито една бутилка бира. И дори вино… Изключително концентрати.

— Може би бирата е в хладилника? — предположи Дюран.

Потърсиха в хладилника, но и там не намериха. Дюран се върна в кабинета доста разочарован.

— Какво искаме от такъв тип? — измърмори той. — За него бирата е като за нас сиропът.

Димов отново надникна в барчето и извади оттам една бутилка. Докато я гледаше колебливо, Дюран се обади… — Това е канадско уиски, и при това истински «Бурбон». Някои го харесват повече от шотландското.

— Чудесно! — каза Димов. — Можем да си позволим, няколко глътки. Просто от любопитство… Защото май е скъпичко за нашите инспекторски джобове…

Намериха лед, наляха по два пръста във високите красиви чаши.

— Наздраве! — каза Димов. — Имам чувството, че ако Периа ни види от оня свят, истински ще се зарадва.

— Защо мислите така? — погледна го Дюран.

— Защото сме на път да отмъстим за смъртта му… И сега за пръв път съчувствува на омразните «фликове»…

Скоро пристигна Роже със своята оперативна група. Имаха достатъчно време да си похапнат вкусните сандвичи и да ги полеят с няколко чаши превъзходна, добре изстудена бира. В топлия летен следобед тя напълно ги възстанови. Настроението на Дюран мигновено се поправи.

— Тая бира наистина е чудесна! — каза Димов. — По нищо не отстъпва на туборга…

— Даже напротив — съгласи се охотно Дюран. — При това е много по-евтина… Особено ако се купи от бюфета на «Лафайет».

Роже и двамата му помощници работиха мълчаливо повече от половин час. Най-сетне Дюран започна да губи търпение.

— Ама какво става с вас? — запита той. — Толкова ли е трудно да се свали една ламперия?

— Под нея има желязна конструкция, господин Дюран.

— Желязна конструкция?

— Ами много естествено — обади се Димов. — Ламперията очевидно се премества с някакъв механизъм… Но не можах да разбера как се задействува…

Това беше съвсем достатъчно Дюран да стане от мястото си и да отиде при другите. Очевидно досега не бе вярвал, че ще намерят нещо. И наистина след четвърт, час успяха да свалят ламперията. И Димов видя точно това, което очакваше да види. В стената бе вграден неголям металически сейф. Вместо ключалка имаше ролка с шифър. Но сега ролката бе разбита с електрожен, капакът бе леко открехнат. Дюран гледаше и сякаш не вярваше на очите си.

— Сейф! — измърмори.

— Да, сейф — съгласи се Димов. — Но разбит и празен.

Дюран извади носната си кърпичка и отвори докрай вратата на сейфа. Наистина бе съвсем празен.

— Това ли очаквахте да намерите? — запита Дюран тихо и сериозно.

— Да, точно това.

— А какво Ви даваше основание?

— Ами преди всичко моята хипотеза — отвърна Димов. — И, второ, на мокета точно пред касетката намерих ей това нещо.

И той показа на Дюран нещо съвсем дребно, което държеше между пръстите си. Дюран го взе и го разгледа внимателно.

— Парченце сплав — каза съвсем тихо. — Навярно е отхвръкнало при работата с електрожена. Интересно как не сме го забелязали.

— Обикновено човек намира това, което търси. А престъпникът изобщо не го е търсил. Той е знаел много добре, че има сейф и къде се намира. Знаел е дори тайната на механизма. Предполагам, че е знаел и какво има в сейфа… Не е знаел само шифъра… И затова се е принудил да разбие с електрожен сейфа.

— Но защо е действувал по такъв примитивен начин? Сега никой не отваря каси с електрожен.

— Ами много просто — отвърна Димов. — Защото никога преди това не е отварял каси… И не е специалист в тая област.

— Да, виждам.

— И все пак е бил умен и способен човек. Взел е всички мерки, за да не забележите поне вие неговата работа. Застлал е с нещо килима, предполагам с вестници или списания… Но тая искра е била доста по-силна. Тя е изгорила подложката и е оставила на мокета едва забележима следа. Ето, вижте.

Димов се наведе и показа мястото на следата. Наистина едва се забелязваше на пръв поглед.

— Разбира се, при работа цялата стая се е изпълнила с миризми и дим. И той е отворил прозорците, за да се проветри.

— Не е толкова опитен, щом е забравил да ги затвори.

— Не е забравил! — отвърна Димов. — Но не е имал възможност. Стаята не може да се проветри за час и два. А той е трябвало да замине.

— Вие смятате, че Периа е убит, за да не види, че е ограбен?

— Такава мисъл се налага от само себе си… Особено ако само един човек е знаел за сейфа… Нима смятате, че Периа е човек, който ще се остави да бъде ограбен безнаказано?

— Да, разбирам ви много добре. Убиецът се е страхувал от възмездието. И да ви кажа право, напълно основателно. Периа в никакъв случай не е сам… Той е свързан с целия подземен свят. В такива случаи бандитите са безцеремонни.

— Но престъпникът очевидно не е от подземния свят. И навярно го е познавал само Периа. Той е знаел, че ако Периа умре, тайната ще изчезне заедно с него…

Дюран ходеше развълнуван из стаята.

— Ако това е вярно, всички факти идват на местата си — каза той. — Периа е трябвало да загине извън пределите на Франция… Преди да има възможност да се свърже със своите хора… А какво смятате, че е задигнато от тая каса?

— Диамантите например. Тия, които и досега още не сте намерили.

Дюран мълчеше.

— Малко вероятно — измърмори той неочаквано. — Колкото и да е дързък, не би посмял да ги държи у себе си. И не само това. Въпреки всичко не мога да си представя, че един богат човек като Кулон ще извърши такова вулгарно убийство за грабеж.

— Вашите криминални романи са пълни с подобни случаи.

— Оставете криминалните романи. Защо Кулон ще рискува прекрасното си положение с такъв един опасен грабеж? И с убийство на всичко отгоре…

— Може би е изпаднал в тежко финансово положение.

— Може би…, може би… Но всичко това са предположения. А нямаме нито едно що-годе сериозно доказателство.

— Отдавна чакам да ми го кажете — отвърна Димов. — И знам, че това ще бъде най-голямата ни пречка. Не може един богат човек да бъде подведен под следствие. Не може да бъде извършен дори обиск в дома му. Та той е човек с положение. Има връзки. И вместо той да се окаже в затвора, господин Дюран може да се намери на улицата.

— Не, не вярвам да се стигне дотам — отвърна сериозно Дюран. — Но все пак всичко друго е така, както го казахте. Не може без сериозни доказателства. Поне едно-едничко… За което здравата да се хванем.

Димов мълчеше и гледаше своя колега с някакъв особено втренчен и неизразителен поглед.

— Кажете ми искрено, господин Дюран, вие вярвате ли в това, което току-що видяхме?… И за което двамата с вас разсъдихме. Ако не вярвате, аз съм готов още утре да си замина. В крайна сметка това си е ваша, френска работа.

— Не мога да не вярвам на очите си — каза малко сухо Дюран. — И все пак…

— Да, все пак… Добре, аз ще ви намеря неопровержимо доказателство. Но нека преди това да прегледаме сметките на Кулон.

Внезапно Дюран се усмихна.

— Не бива да ми се сърдите, господин Димов. Аз на истина съм поставен на това място да пазя законите на страната… Но не мога да не се съобразявам и с реалната обстановка…

— Която е ужасно снизходителна към богатите.

— Нека да бъде така! Но аз не съм виновен за това положение.

— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — И не се сърдя, на вас, искам да кажа. Добре, ще се видим утре в два часа. Може би пък проверката ще ни подскаже нещо.

Димов прекара вечерта сам. Това си остана неговата единствена свободна вечер, най-хубавият му спомен от Париж. Латинският квартал не беше далеч, той отиде дотам пеша. Най-напред вечеря в едно хубаво гръцко ресторантче, с чудесно, гъсто като кръв хиоско вино. И след това тръгна сам по тесните стръмни улици така свободно, сякаш се намираше в стария Пловдив. Беше хубава лятна нощ, малко задушна, с черно небе без звезди, с криви фенери, които светеха със студена химическа светлина. Разбира се, че нощем Латинският квартал е по-хубав, отколкото през деня — не личат изроненото, олющеното, овехтялото — всичко прави впечатление на неизменна, навеки застинала старина. По улиците все така скитаха малки младежки банди с китари и банджи или просто с прегракнали транзистори. Беше им много лесно да се правят на пияни и весели, седяха на цели групи по платната на улиците и ругаеха американските туристи с техните грамадни луксозни коли. Като се наскита до изтощение, той седна на запустялата тераса на едно кафене, изпи един грамаден портокалов сок и се прибра пеша в хотела си. Чувствуваше се така изморен, сякаш се бе изкачвал на Монблан.

Сутринта стана рано, както винаги. И прецени, че една сутрин ще му бъде недостатъчна за целия Лувър. Задоволи се само с галерията на импресионистите, но когато се върна оттам, цялата афера, за която бе дошъл в Париж му се видя дребнава, глупава и безсмислена. Какво от това, по дяволите, че някакъв гангстер бе убил друг гангстер? Какво отношение имат тия работи към истинския живот?

И все пак Димов съвсем дисциплинирано и точно се яви на срещата с Дюран. Инспекторът го чакаше в кабинета си. Още по външния му вид Димов разбра, че няма интересни новини.

— Направихме всички справки — каза Дюран. — Ако се съди по книжата на данъчните и финансовите власти, сметките на Кулон са в отлично състояние. Той е наистина милионер.

— Случва се милионери да губят състоянието си само в една нощ…

— Не виждам как — отвърна Дюран. — Предприятието му процъфтява. И всичките му средства са вложени в солидни банки.

— Играе ли комар?

— Специално се заинтересувахме. Никой досега не го е виждал в игрален дом или в някое игрално казино. Изобщо всички сведения говорят за един съвсем добродетелен човек. Живее доста затворено, рядко приема гости, интересува се само от своите колекции.

— Да, точно от своите колекции — измърмори Димов. — А Капелани?

— Неговото положение е наистина много по-съмнително — каза Дюран. — Несъмнено той харчи повече, отколкото получава.

— Установихте ли кога точно е заминал за Истанбул?

— Един ден след Периа.

— Не мога да си представя тоя полупиян дебелак като престъпник — каза Димов намръщено: — Не мога да си представя как може да нанесе такъв мощен и точен удар с хладно оръжие.

Дюран замълча, Димов въздъхна едва забележимо.

— Все пак иска ми се да видя магазините на Кулон.

— Това не е проблем. Но какъв смисъл?

— Просто да си съставя впечатление. Все ми се струва, че тия магазини са само една фасада. А истинската дейност на Кулон е от съвсем друг характер.

— Какво искате да кажете? — запита Дюран с известно безпокойство.

— Много просто. Искам да кажа, че Периа и Кулон са били съдружници. И че между тях не е имало никакви тайни.

— И тъй да е, надали е написано на фирмите на магазините… Но да вървим, упорити човече. Не съм забравил, че сте ми обещали неопровержимо доказателство.

— Ще го получите! — отвърна Димов кратко. Взеха една служебна кола, която бързо се понесе по парижките булеварди. Не трябваше да пътуват много дълго.

— Спри тук, Жан! И чакай, докато се върнем! Тръгнаха по булеварда, после свиха надясно по една малка пряка улица — съвсем като в Истанбул.

— Това е един от магазините — каза Дюран. — Струва ми се, най-малкият.

Но витрината беше доста голяма и подредена с артистичен вкус. И цялата изпълнена с красиви старинни предмети — лампи, абажури, огледала, изящни тоалетни предмети. Не гледаха дълго, отправиха се към вратата. Внезапно Дюран спря като закован на мястото си.

— Я! — възкликна той смаяно. Димов го погледна учудено.

— Ама това не беше ли вашата кутия?

Двамата бързо се върнаха назад. И Дюран веднага му посочи някакъв малък предмет съвсем в дъното на витрината. На Димов му се струваше, че никога през живота си не е мигал така изненадано и глупаво. Беше наистина същата кутия за енфие, която познаваше до най-малките детайли. Не можеше да има никаква грешка.

— Какво значи това? — Дюран погледна към Димов.

Но Димов все още не можеше да откъсне погледа си от странното видение.

— Знам ли? — измърмори той объркано. — Може би имитация, като моята.

— Ами ако не е?

— Ако не е, моментално ще си изям шапката.

— Ще бъде интересно — каза Дюран. — Да ви призная искрено, неведнъж съм го правил… Но да вървим.

— Чакайте малко! — каза объркано Димов. — Чакайте да се съвзема.

Той стоеше все още пред витрината и мислеше на глас:

— Да открадне кутията?… И след това да я продава в собствения си магазин?… Не, това е абсурдно!… Кутията сигурно е имитация.

Димов тръсна глава и тръгна обнадежден към входа. В магазина нямаше никакъв купувач. И изобщо никой друг човек не влезе през целия им престой. Продавачът, старичък, но много подвижен човек, склонен към хумор, ги погледна едва ли не изненадано — като хора, които бяха сбъркали входа.

— Какво ще обичат господата?

— Видяхме на витрината кутия за енфие! — каза Дюран…

— Да, наистина е кутия за енфие! — кимна живо продавачът. — От ориенталски произход. Много хубава вещ много ценна.

— Защо смятате, че е ориенталска? — погледна го Дюран.

— Европейските са обикновено ахатови или малахитови. И доста по-малки. Тия паши и везири са имали доста добри носове.

— Може ли да я видим?

Продавачът извади кутията и я поднесе с изискан, професионален жест.

— Заповядайте, моля.

Дюран я взе в ръцете си. Димов сякаш беше готов да я изяде с поглед. Съвсем същата кутия, освен камъка може би.

— И колко струва това? — запита Дюран.

— Хиляда франка.

— Хиляда франка? Продавате истински изумруд за хиляда франка?

— Ние сме щедри, господине — каза шеговито продавачът. — Даваме го заедно с кутията… Макар че, според мене, тя струва доста по-скъпо.

Дюран внезапно се намръщи.

— Откъде имате тая вещ?

— Ние сме тук да продаваме антикварни предмети — отвърна той полушеговито, полуобидено, — а не да отговаряме на въпроси.

— Тоя път ще се наложи.

Дюран извади полицейската си карта и я бутна под носа на продавача. Но старият човек и сега не загуби доброто си разположение на духа.

— А, това е вече друг въпрос — отвърна той шеговито. — Кутията купих преди три-четири дена.

— От кого?

— Сега ще ви кажа.

Продавачът отиде до бюрото си и извади оттам някакъв кочан с квитанции.

— Тук всичко се записва — каза той.

И наистина след малко изправи глава зарадван.

— Да, купих я за двеста франка… От някой си Капелани.

Двамата инспектори мигновено се спогледаха.

— От кой Капелани? От Антонио Капелани? — запита Дюран.

— Не, от Федерико Капелани. Имам адреса му: «Рю де Бери» 17.

Дюран много добре помнеше, че това е адресът и на Антонио Капелани.

— Как изглеждаше?

Продавачът започна да мига и да се почесва с нокът по темето. Лицето му издаваше лека несигурност.

— Доколкото си спомням, съвсем млад човек. И доста симпатичен на вид. Искам да кажа, не беше някое хипи.

— Пълнолетен?

— Естествено. Имаше право да продаде предмета.

— Видяхте ли паспорта му?

— Да, разбира се… Тук всичко се пише. Двамата инспектори отново се спогледаха. Продавачът чакаше край тях с благодушно невинно личице.

— Съжалявам много, но ще се лишите временно от тая хубава вещ — каза Дюран. — Срещу разписка, разбира се.

Той седна край бюрото, извади стилото си.

— Дайте ми хартия.

Докато пишеше внимателно и грижливо разписката, продавачът запита:

— Смятате, че е крадена?

— Не съм казал такова нещо — измърмори Дюран. — Ние търсим някаква подобна кутия. Но с истински изумруд.

— Тоя не е истински — отвърна успокоен продавачът.

— Ще проверим.

Те се сбогуваха и скоро Жан ги понесе отново по булевардите. Но тоя път скоростта бе много по-висока, двамата инспектори изглеждаха доста нетърпеливи.

— А ако изумрудът се окаже истински? — запита Дюран.

— Сигурен съм, че е истински! — отвърна малко умърлушено Димов. — Изобщо това е самата оригинална кутия, ограбена от Периа през нощта на убийството.

— Не виждам да се радвате! — каза Дюран. — Нали точно това искахте, да намерите тая кутия в Париж?

— Смятам, че сме я намерили.

— А аз все още не смятам.

— Не може да има такова съвпадение — каза Димов. — Откъде Капелани ще има такава кутия?

— Ами много просто… Купил я е също като вас… А синчето му.

Дюран не се доизказа, пък и Димов нямаше никакво желание да продължи разговора. Преди всичко трябваше да се чуе мнението на експертите.

Щом пристигнаха в бюрото, Дюран веднага извика някой си господин Виго. Пристигна побелял възрастен господин в раиран панталон, така старинен, като вещите, за които се произнасяше. Дюран му даде двете кутии.

— Интересува ме дали едната от двете кутии е оригинална — каза Дюран. — Наистина няма паспорт, но навярно е принадлежала на султан Абдул Хамид I. И му е била подарена от император Франц-Йосиф. Много ви моля да ми дадете колкото може по-бързо вашето мнение.

— Ще се опитам, господин Дюран… Макар че за такива работи не бива да се бърза.

— Исках да кажа, в кръга на възможното.

Виго излезе, Дюран веднага поръча досието на Капелани. Тоя път справката се оказа съвсем проста.

— Така е — измърмори Дюран. — Антонио има три деца: две дъщери и един син. Синът наистина се казва Федерико, двайсет и една годишен, студент по право в Сорбоната. Без провинения, както може да се очаква от един бъдещ юрист. И трите деца живеят при баща си на «Рю де Бери». Това е доста хубав квартал близо до «Шанз Елизе». Ще бъде странно, ако апартаментът е негов.

Димов — мълчеше, лицето му не изглеждаше никак весело.

— Това не отговаря ли на вашата хипотеза? — попита Дюран.

— Признавам, че не.

— Опровергава я?

— Най-малкото, неприятно я усложнява.

— Господин Димов, аз съм доста по-възрастен човек от вас — продължи Дюран меко. — И ми позволете да ви кажа нещо, ако щете, приятелски. Вие сте прекалено амбициозен. И може би малко преднамерен. Предпочитате хипотезата пред истината. Какво значение има дали убиецът е Капелани или Кулон? Важно е да разберем кой е.

— Да, прав сте по принцип — кимна малко унило Димов. — Но вие по-късно ще разберете на колко здрави основи е положена моята хипотеза.

— Сега остава да проверим фактите.

Дюран се замисли, след това извика един цивилен агент. Той даде точни данни за Федерико Капелани и добави:

— Издирете го и го дръжте под наблюдение… Може всеки момент да ни потрябва.

Двамата инспектори трябваше да чакат повече от два часа, докато се появи отново експертът. Бялата му глава, невероятно измита, вдъхваше някакъв особен респект.

— Господин Дюран, кутията, която сте взели от антикварния магазин, е оригинална. Няма съмнение, че султанският знак е автентичен. И изумрудът е истински, макар и не първокласен. Очевидно австрийският император не се е престарал много с подаръка си… Втората кутия е имитация, но не отстъпва по изящество на изработката.

— И, според вас, колко струва?

— Истински ценител би дал до петдесет хиляди франка.

— Благодаря ви, господин Виго.

Експертът се оттегли с достойнство. Дюран изглеждаше много оживен и доволен. Тая проклета история бе започнала наистина да се разплита.

— Трябва да разпитаме момчето.

— Ами вече нямаме друг изход — съгласи се Димов.

— Може би ще се наложи да почакаме… Да изпием поне по една бира?

— Съгласен.

Дюран извика дежурния, за да му даде поръчката. Димов все така седеше в креслото си без настроение. «И всъщност какво толкова ме интересува тая история? — мислеше той с досада. — Важното е, че в последна сметка се доказа моята теза: убийството не е извършено от българин!»

Вече се свечеряваше, шумът, който влизаше през прозореца — истинският неповторим парижки шум, — ставаше все по-отчетлив и по-хаотичен.

Доведоха младия Капелани едва към осем и половина часа. Беше светлооко и русо момче, много слабо — по нищо не напомняше на баща си. И общият му вид беше приятен, макар да изглеждаше доста смутен, почти уплашен. Той се настани на един от коравите столове точно срещу бюрото на Дюран. Настолната лампа светеше неприятно в лицето му. Димов се понамръщи — беше му вече съвсем ясно, че момчето ще каже всичко, без да му въздействуват с каквито и да е странични средства. Дюран бръкна в бюрото, извади кутията и я постави пред момчето.

— Познавате ли тая кутия? — запита той строго.

Момчето трепна и погледна бързо кутията. Димов веднага забеляза, че дори не задържа погледа си върху нея.

— Да — отвърна то. — Преди няколко дена я продадох в един антикварен магазин.

— А откъде я имате? Младежът притеснено мълчеше.

— Попитах ви откъде я имате? — тоя път малко грубо запита Дюран.

— Как да ви кажа… Ние имаме лятна къща край Париж. Напоследък по-рядко я ползуваме. Татко е много зает, а мама…

Той отново замълча.

— А майка ви? Говорете, няма да ви тегля думите от устата.

— А мама, естествено, няма да го остави сам и без никакви грижи. Сега само аз живея там и уча, тъй като през есента имам много тежка изпитна сесия. Та намерих тая кутия в мазето на вилата.

— По-точно!

— В мазето държим някои стари мебели… Намерих я в един шкаф. Беше завита в някакъв стар парцал.

— Съвсем случайно ли я намерихте? Или нещо сте търсили?

— Ами как да ви кажа… — отвърна стеснително младежът. — Напоследък татко ми дава съвсем малко пари. И друг път съм го правил, продавал съм разни вехтории.

— Но това не е вехтория, това е много ценна вещ.

— Ами, ценна! — отвърна недоверчиво младежът. — Кой държи ценни вещи между боклуците?

— Точно това и ние се питаме. Не може такава хубава и ценна вещ да бъде просто захвърлена като ненужна. Това е изключено. Баща ви не е милионер, за да държи ценните си вещи в мазето.

— И аз се зачудих — промълви с мъка момчето.

— Нищо не сте се зачудили. Кажете къде я намерихте? — кресна Дюран.

— Там я намерих. За какво да ви лъжа?

— Има за какво. Кутията е открадната от една сбирка. Какво може да търси в мазето ви?

Момчето уплашено мълчеше.

— Или искате да помогнете на баща си? Не сте измислили най-добрия начин. По-добре да бяхте излъгали, че сте я намерили в метрото.

— Но аз не лъжа. Казах ви самата истина.

— Така или иначе, тая истина не е във ваша полза. Вие сте я продали в антикварния магазин, сега вие ще отговаряте… Където и да сте я намерили.

— Господин инспекторе, навярно е станала някаква грешка — каза умолително младежът. — Попитайте в края на краищата баща ми. Може би той знае нещо повече.

— Не е много благородно от ваша страна да хвърляте вината на баща си — каза инспекторът. — Особено пък, ако той е виновен.

— Не, не, не може да бъде виновен… Какво говорите, господин инспекторе… Та той е уважаван гражданин… Директор на голяма търговска фирма.

— Толкова по-зле за вас — каза Дюран. — Сега ще ви заведем в ареста, за да обогатим малко вашия юридически опит… И помислете добре къде сте намерили кутията!

Дюран позвъни, влезе дежурният полицай.

— Изведете го! — каза кратко Дюран. — В ареста!

Полицаят изведе младежа. Дюран вдигна рамене.

— Какво мислите за тая история?

— Според мене, говори истината — отвърна Димов. — Ако искаше да лъже, щеше да измисли нещо по-умно.

— И според мене е така… Момчето е взело кутията от дома си. А дали от апартамента или от мазето на вилата, все едно.

— За съжаление, не е все едно — отвърна Димов.

— Или почти все едно. Излиза, че старият Капелани е направил опит да скрие кутията.

— А тогава защо задържахте момчето?

— А да го пусна ли? — попита учудено Дюран. — Нали веднага ще изтича при баща си и ще му разкаже всичко. И старият хитрец ще успее да подготви някакъв отговор. Особено ако се срещне с адвоката си.

— Не може ли да извикаме Капелани веднага?

— Не, късно е. Трябва да искам специално разрешение.

— Може би ще се усъмни, щом момчето не се прибере вкъщи.

— Няма да се усъмни. Ние го взехме от улицата, никой не знае, че е в полицията. Баща му навярно ще мисли, че е останало във вилата.

Нямаше какво да се прави, трябваше да чака още една нощ. А му беше безкрайно интересно да разбере как ще се държи Капелани. Вечеряха заедно с Дюран в един малък семеен ресторант. Неговият колега с голямо внимание и вкус, подбра менюто и наистина беше горд с избора си. Но очакванията му, че ще предизвика ако не възторга, то поне любезното одобрение на госта, не се сбъднаха. Димов ядеше разсеяно и мълчаливо и сякаш не съзнаваше какво слага в устата си. Дюран се обиди не на шега. Тия българи толкова ли са амбициозни? Нима не умеят да разделят работата от удоволствието? Ако сам той отдаваше толкова нерви на делата си, навярно отдавна би хванал стомашна язва.

— Колега, оставете поне един час на мира вашата хипотеза! — обади се недоволно. — Нека си хапнем като хората.

— Прав сте — усмихна се виновно Димов.

— Хипотезата си е хипотеза… Няма къде да избяга. Сега нека да оставам да поговорят малко фактите…

— Да, разбира се.

— И освен това такива задушени охлюви няма да намерите никъде в Париж.

Едва като изпи две чаши «Божоле» Димов усети как всичко в него се отпусна. Наистина нямаше никакъв смисъл да си разваля вечерята с празни мисли и предположения. Той се развесели и когато поднесоха сиренето, намери достатъчно умни и тънки комплименти, за да зарадва домакина си.

На другата сутрин в девет часа той беше отново в бюрото. Дюран го посрещна ухилен до уши.

— Доведоха Капелани — каза той. — Държи се като разярен бик.

— Знае ли за какво сме го извикали?

— Не знае, разбира се. Казахме му само, че сме задържали сина му.

След малко пуснаха бика в арената. Той се втурна с такава сила, че едва ли не образува вихрушка около себе си.

— Какво означава това? — изрева яростно директорът. — Защо сте задържали сина ми?

— Заради вас — отвърна спокойно Дюран.

Капелани се ококори. Димов имаше чувството, че от месестите му ноздри изскачат искри.

— Как така заради мене? Какво искате да кажете?

— Най-напред седнете, господин Капелани. И се успокойте. Това е във ваш интерес.

— В мой интерес е да бъда сега в бюрото си. Там ме чакат куп важни дела.

— Законът ви задължава да отговорите на няколко въпроса.

— Добре! Задайте ги по-бързо и вървете по дяволите.

Сега пък галските нерви на Дюран не издържаха. Той се наежи като стар и опитен боен петел.

— Страхувам се, че вие ще заминете на тоя адрес. И се дръжте сериозно, заподозрян сте в убийство.

Последната дума прозвуча мрачно и тежко, но сякаш мина край ухото на Капелани.

— Аз? — избумтя той. — В убийство?… Ха-ха!… Такава малоумна идея може да се роди в главата само на един тъп полицай.

Това, което Дюран направи, накара другите двама едва ли не да подскочат. Той извади кутията за енфие и яростно я тресна върху масата. И никога след това Димов не разбра умишлено ли го направи или просто не бе издържал на обидата.

— Познавате ли тая кутия? — изгърмя Дюран. Едва сега в бюрото настана мъртва тишина. Капелани погледна бързо кутията и отвърна с понижен глас:

— Не!

— Моля, вижте я по-добре… Вие говорите пред свидетел.

Капелани приближи бюрото и взе кутията с такъв жест, сякаш беше готов да хлопне с нея инспектора по главата.

Димов едва успя да скрие усмивката си.

— За пръв път я виждам! — отвърна Капелани решително.

— Господин Капелани, предупреждавам ви, че стъпвате на опасна плоскост. Тая кутия е намерена във вашата вила.

— Глупости! От къде на къде?

— Имаме показанията на вашия син. Обяснете ми откъде я имате.

— Никога не съм купувал такива глупости! Но и тъй да е. Престъпление ли е човек да държи в своята вила кутия за енфие?

— Ааа, знаете за какво служи? — обади се доста злорадо Дюран.

— Ами да не съм сляп.

— И аз не съм сляп, но в първия момент я помислих за табакера. Ще ми кажете ли какво търси у вас?

— Сто пъти ли да повтарям! Виждам я за пръв път.

Дюран се облегна в креслото си. И премери с поглед Капелани така, както ястребът гледа врабчето. И тоя път гласът му прозвуча наистина много тежко и внушително:

— Господин Капелани, тая кутия е била в ръчния багаж на Периа през нощта на убийството. И тогава е изчезнала… А сега най-внезапно я намираме у вас. Добре, кажете ми вие как да си обясним тая работа?

Настроението на Капелани изведнъж спадна. Той помълча малко, после отвърна с доста глух глас:

— Вие имате ли ум в главата? За какво ще взема тая кутия? За да ми я триете сега на носа ли?

— Тя струва около петдесет хиляди франка, господин Капелани.

— Може да струва и петстотин хиляди. Да не искате да кажете, че съм някакъв вулгарен крадец?

— Това е най-малкото. Тогава е бил убит Периа. И кутията е изчезнала заедно с някои други вещи.

— Засрамете се, господин инспекторе.

Капелани се умърлуши съвсем и за пръв път седна в един от фотьойлите. Грамадният му плешив лоб се бе покрил с капчици пот.

— Не желая да разговарям повече с вас! — каза той. — Искам да се посъветвам с адвоката си.

— Да, ще ви дадем тая възможност. Но отговорете ми преди това на следния простичък въпрос. Защо последния път се върнахте през София? Защо не взехте самолета на «Сабена», който щеше да ви доведе директно в Париж?

— Защото го пропуснах! — каза нервно Капелани.

— Това не е сериозен отговор. Как ще го пропуснете, като дори не сте си взели билет за него.

— Аз изобщо не знаех кога ще свършат моите преговори. Беше вече късно за «Сабена». Тогава проверих в агенцията и разбрах, че имам удобна връзка в София… Това е всичко.

— Я си припомнете добре, господин Капелани. Да не би Периа да ви е дал кутията? Просто да я пренесете през границата. И сега ви е страх да си признаете?

Колкото да бе разгневен, Капелани усети хитрата уловка.

— Оставете тия номера! — каза той грубо. — Нито познавам Периа, нито съм разговарял с него. Вече ви обясних миналия път тая работа.

— Но, съгласете се, кутията няма крила. И не може да литне сама до вилата ви, където я намерихме скрита в един шкаф.

— В шкаф?

— Да, в шкаф… И увита в мръсен парцал.

— Мерзост! Това означава, че вие сте я подхвърлили… За да си улесните следствието.

— А пък вие никак не си улеснявате положението с такива обиди — каза Дюран отмъстително. — Всяка ваша дума е записана на магнетофонна лента.

— Вече ви казах. Искам да говоря с адвоката си.

— Да, разбира се, но ще говорите тук! — каза твърдо Дюран. — Съжалявам много, господин Капелани, но съм длъжен да ви задържа.

— Не! — възкликна уплашено Капелани.

И последните капки на самоувереност се бяха изцедили от него, той изведнъж рухна. Успя само да избърше с длан изпотеното си чело.

— Давате ли си сметка какво правите? — каза той сломено. — Та вие ще ме компрометирате… Ще провалите кариерата ми.

— Съжалявам, господин Капелани, но вашите отговори не ме удовлетворяват.

Капелани изведнъж замръзна на мястото си — мрачен и отчаян като някоя надгробна скулптура. Дюран го погледна презрително, после натисна звънеца. На прага се появи дежурният полицай.

— Заведете господина в ареста — каза Дюран. — Но освободете преди това сина му.

Капелани стана тежко от фотьойла и с още по-тежка стъпка се отправи към изхода. Вратата се затвори зад гърба му.

В стаята настана глухо, неприятно мълчание.

Пръв го наруши Димов.

— Вие наистина ли смятате да арестувате Капелани? — запита той сдържано.

— Още не съм решил — отвърна Дюран. Колебливо. — Но след всичко това не мога да го пусна, без да се посъветвам с моя началник. Сам виждате, че срещу него има много сериозни улики.

— Господин Дюран, не само като криминалист, но и като приятел ви съветвам да не го правите.

— Защо?

— Защото, според мене, Капелани е невинен… След време ще се принудите да го освободите. А това ще хвърли сянка върху вашата дейност.

Дюран го гледаше втренчено.

— Възможно е да е невинен. — В гласа му се чувствуваше известно раздразнение. — Но къде пък у вас тая сигурност?

— Това го подсказва елементарната логика. Ако убиецът е смятал, че кутията за енфие ни е неизвестна, той и досега би я пазил у себе си. Но ако е осъзнал, че тя може да бъде някаква улика и доказателство срещу него, незабавно би я унищожил. И най-неопитният престъпник не би допуснал такава глупост да скрие уликата едва ли не под кревата.

— А, според вас, как е попаднала у Капелани?

— Много просто, била е подхвърлена там от истинския убиец. С цел да подведе следствието.

— Не е много интелигентно — измърмори недоволно Дюран.

— Напълно съм съгласен — кимна Димов. — Този човек, убиецът, искам да кажа, или ни смята за пълни некадърници и бюрократи, или наистина прави дилетантски грешки.

— И вие смятате, ле това е Кулон?

— Да, аз ще ви го докажа.

— А какво ви пречи? — в гласа на Дюран отново прозвучаха нотки на раздразнение. — Моля, започвайте…

— Искам да се срещнем преди това с Кулон. Имам нещо пред вид, в което ще се уверя при една лична среща.

Дюран се замисли.

— Не мога да реша тоя въпрос сам — каза той най-сетне. — Трябва да се посъветвам с нашия директор. Иначе ще понеса всички отговорности сам.

— Да, прав сте.

— Ако нямате нищо против, почакайте ме тук — каза Дюран. — Навярно няма да се забавя.

Но той се забави повече от час. И когато се върна, лицето му беше леко поруменяло, но доволно.

— Всичко се уреди. Ще пуснем веднага Капелани, разбира се, с декларация за неотклонение. Директорът се обади лично на Кулон. Той де ни приеме днес в пет часа.

— Чудесно! — възкликна зарадван Димов. — Това е най-хубавата новина, която съм чул в Париж. Вашият директор лесно ли се съгласи?

— Много по-лесно, отколкото предполагах. В крайна сметка въпросът е не само да си богат, но и да имаш добри политически връзки. А Кулон, както ви казах, живее много самотно, не приема никого.

— А да се съгласи да ни приеме така лесно?

— И на мене това ми направи впечатление. Или е съвсем невинен, или пък ще се опита да разбере докъде сме стигнали.

— По-скоро второто. Казахте ли му нещо за кутията?

— Не, разбира се.

— И това е добре. Колкото и да ви се вижда странно, но точно тая кутия ще го погуби… Или, по-точно, страстта му към стари и красиви предмети.

— Ще бъде безкрайно неприятно, ако Капелани се окаже виновният. Въпреки цялата логика. И му позволим да се отскубне.

— Оставете тия грижи — отвърна Димов. — А сега да отидем да починем. И да се подготвим за срещата.

Точно в пет часа една хубава лимузина спря пред дома на Пиер Кулон. От нея слязоха двамата инспектори и със затаено любопитство погледнаха към къщата. На пръв поглед изглеждаше съвсем мъртва — всички щори бяха спуснати, не се долавяше ни най-малък признак на живот. Въпреки своя лек стил «сецесион» в нея наистина се чувствуваше нещо унило и едва ли не скръбно. Може би към такова усещане предразполагаше дълбокият двор, целият засаден с японски декоративни храсти, изящни в своята префинена уродливост, безплодни и тъжни. Навън бе лято, а в тоя двор като че ли бе пристъпила есента. Самата къща бе двуетажна, но доста висока, с леки фронтони и приятен овал на прозорците. До парадния вход водеха няколко мраморни стъпала с много изящен парапет, очевидно по-късно построени.

Дюран натисна леко дръжката на външната желязна врата. И за тяхно учудване тя се оказа заключена.

— Ха! — възкликна Дюран. — Да не би пилето.

— Има звънец — отвърна Димов.

Звънецът едва се забелязваше и Дюран го натисна с известен респект. Не се случваше много често на един роден дребен буржоа да попадне в дома на аристократ. От позвъняването като че ли мина цяла вечност. Бяха започнали вече да се отчайват, когато най-сетне парадният вход се отвори и на прага се появи самият господин Кулон. Фигурата, му правеше впечатление — висок, строен, елегантен в синьото спортно сако със златни копчета. Красивата черна брада обграждаше като рамка възбледото му лице.

Дюран почтително мълчеше, но Димов сякаш го изяждаше с поглед. Това наистина не беше фигура на петдесетгодишен мъж, от нея просто се излъчваше жизнена сила.

— Кулон спортува ли? — запита Димов тихо.

— Не особено интензивно — процеди едва ли не през зъбите си Дюран — Малко плуване и фехтовка.

— Фехтовка? Това наистина упражнява точния удар.

— Тихо!

След малко Кулон отключи вратата, те влязоха в двора.

— Извинете, господин Кулон — каза искрено загрижен Дюран. — Не знаехме, че ще ви обезпокоим лично.

— Няма никакво значение — отвърна любезно Кулон. — В събота обикновено освобождавам прислугата.

Кулон тръгна пръв, другите двама след него. Изкачиха мраморните стъпала и влязоха в голям хол, целият облицован в дърво. Въпреки здрача поради спуснатите щори те успяха да различат изящните витринки с красиви старинни предмети. Кулон вървеше бавно, така че Димов имаше възможност да види тия, край които минаваше. Наистина всяка от малките вещи беше истински шедьовър — особено медальоните. По лека извита вътрешна стълба се изкачиха на втория етаж. Там Кулон ги въведе в кабинета си. Беше много просторен кабинет в английски стил, с тежки и малко мрачни мебели и внушителна библиотека. Но тук нямаше изложени никакви старинни неща — нищо освен две кръстосани шпаги върху подложка от кадифе.

— Това е господин Димов — представи го Дюран. — От българската полиция.

Кулон го погледна бързо и се поклони едва забележимо, без да подаде ръка.

— Моля, седнете — каза той.

Двамата се настаниха в кожените фотьойли, доста далеч един от друг. Всъщност не беше толкова лошо — той не можеше да ги наблюдава и двамата едновременно.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо, но все тъй сдържано Кулон и седна зад бюрото си.

Дюран извади от чантата си кутията за енфие и му я подаде. Кулон внимателно я пое. Лицето му бе съвсем спокойно, не подсказваше нищо.

— Искам да чуя вашето мнение за тая кутия, господин Кулон — каза Дюран.

Кулон я разгледа доста продължително. След това отвори капака и хвърли поглед върху султанския знак. Но това като че ли не му беше достатъчно — бръкна в бюрото си и извади оттам лупа със сгъваема дръжка. С нея доста внимателно разгледа камъка.

— Оригинална и ценна вещ! — каза той най-сетне. — Носи личния знак на султан Абдул Хамид Първи.

— А камъкът?

— Несъмнено истински изумруд.

— На колко я оценявате? Кулон се замисли за миг.

— Лично аз бих дал за нея до сто хиляди франка. Откъде я имате?

— Взехме я от един от вашите магазини. Кулон го погледна учудено.

— Сериозно? Аз трябваше да зная.

— Предложиха ни я само за хиляда франка.

— Не е възможно!… В кой магазин?

— На «Рю де Коломб».

— Отдавна мислех, че Ришпен е негодник! — измърмори сърдито Кулон. — Но той навярно е сметнал, че камъкът е имитация.

— Сигурно! — кимна Дюран. — Сега ще ви обезпокоим малко, господин Кулон. Точно тая кутия е била в ръчния багаж на Периа в нощта на неговото убийство. И там е изчезнала… Ето че сега я намираме във вашия магазин.

— Звучи съвсем като в приказка! — каза шеговито Кулон.

— И все пак е истина… Моят колега ще ви го потвърди.

— Това е вярно — кимна Димов. — Периа е купил тая кутия от магазина на Айвазян в Истанбул. За седем хиляди долара. Това наистина е оригиналът, макар че има и имитация. Тя е била в багажа му, когато е пристигнал на аерогара София. Нося в себе си писменото показание, на митничаря.

— Странно!… А как е попаднала в моя магазин?

— Била е продадена от някой си Федерико Капелани.

— Да не е син на Антонио Капелани?

— Вие познавате ли семейството?

— Не, но четох във вестниците, че е бил на аерогарата в нощта на убийството. Това не ви ли подсказва нещо?

— Да, доста размишлявахме по тоя въпрос — каза Дюран. — Но искаме да ви попитаме преди това: вие за пръв път ли виждате тая кутия?

Кулон се намръщи едва забележимо.

— Какво искате да кажете?

— Задавам много точно въпроса! — каза твърдо Дюран.

— Аз вече ви обясних, че не познавам Периа. И никога не съм го виждал. Следователно не мога да знам и вещите му.

— Това не е вярно, господин Кулон! — каза Дюран. — В хотела на аерогарата вие сте заемали стая номер двеста и осемнайсет. И в тая стая е намерена чаша с отпечатъци от пръстите на Периа. А това означава, че Периа е идвал във вашата стая.

— Рискувате да прекратим нашия разговор! — каза сухо Кулон.

— Аз ви питам като служебно лице, господин Кулон. И вие сте длъжен да ми отговорите. Както е известно, отпечатъците на пръстите се смятат за абсолютно доказателство.

— Какво искате да кажете? — запита сопнато Кулон. — Че аз съм убил Периа?

— Не, ние просто искаме да ни улесните в нашето следствие. И да ни кажете защо Периа е бил при вас. Какво сте говорили с него, показал ли ви е тая кутия?

— Категорично отричам! — заяви твърдо Кулон. — Нито познавам Периа, нито е идвал в моята стая.

— В известен смисъл господин Кулон е прав! — обади се вежливо Димов. — Той е отишъл за пръв път в стая двеста и осемнайсет, когато Периа, е бил вече мъртъв.

Кулон трепна. Дюран погледна с недоумение своя колега.

— Какво искате да кажете? — попита рязко Кулон.

— Много добре ме разбрахте! — отвърна спокойно Димов. — Исках да кажа, че вие сте отишли след това при чашата с отпечатъците.

После се обърна към Дюран.

— Очевидно господин Кулон още не е готов за сериозен разговор. Да го оставим да си помисли.

И стана от мястото си. Все така в недоумение стана и Дюран.

— Но какво означава това? — запита нервно Кулон. — Длъжни сте да се обясните.

— Следния път! — отвърна Димов. — И моля, не се безпокойте за нас. Ние вече знаем пътя…

Двамата инспектори се поклониха и излязоха. Докато минаваха през хола, Дюран все още предпазливо мълчеше. Но в двора той не се въздържа и запита тихо:

— Какво значи това? Не разбрах нищо от вашата последна реплика.

— Ще ви кажа — отвърна Димов и се усмихна. — Но не тук, в колата. За мене вече не съществува съмнение. Кулон сам се издаде.

Те се качиха в колата и тръгнаха. Но Димов все още кълчеше.

— Чакам, колега! — обади се малко нетърпеливо Дюран.

— Това е малко дълга история, господин Дюран. Няма да стане с две думи. Най-важното е сега да спрем на първия телефон. И да се установи незабавно наблюдение върху дома на Кулон. В положението, в което го оставихме можем да чакаме всичко от него.

— Добре! — кимна Дюран. — На риск!… Макар че нямам такава заповед.

Той се обърна към шофьора и добави кратко:

— Спри при Надин!

След няколко минути пристигнаха в малко тихо бистро. Дюран веднага влезе в телефонната кабинка, за да даде своите заповеди. Димов остана да го чака. Беше много приятно заведение от стар тип, с много повече истинско благородно дърво, отколкото метал и изкуствени материали. Във вътрешното помещение нямаше никой — само на бара един възрастен господин пиеше кротко бирата си. И Димов си поръча бира — след цялото напрежение чувствуваше гърлото си съвсем пресъхнало. Най-сетне Дюран излезе от кабинката и каза нещо на престарелия келнер.

— За пръв път давам заповеди, без да знам за какво! — каза Дюран доста загрижено. — А сега ще ми обясните ли?

— С две думи! — започна Димов. — Там е цялата, работа, че в Истанбул не е бил Периа, а Кулон… И, обратно, в Бейрут е бил Периа.

Дюран погледна недоверчиво колегата си.

— Това ли е хипотезата ви?

— Да, това е нейната същина.

— А, според вас, как са успели да минат през границата?

— Просто са си разменили паспортите. А всичко друго е било въпрос на грим. Двамата имат почти еднакво телосложение и изобщо доста си приличат.

— А как ви хрумна тая идея? — запита Дюран все още съвсем недоверчиво.

— Но фактите просто се набиват в очи — каза Димов. — Не ви ли прави впечатление, господин Дюран, че всичко, което Периа прави в Истанбул, повече подхожда на Кулон. Преди всичко тая страст към старинни предмети е съвсем чужда на Периа. У дома си той не притежава нито един старинен предмет.

— Но Периа цял живот се е интересувал от скъпоценни камъни.

— Никога един гангстер не купува скъпоценни камъни, той просто ги ограбва. А както знаете, изумрудът няма някаква особена стойност.

— Факти, господин Димов, факти! Всичко това са предположения.

— Има и факти. Да почнем от дребните. В София и Истанбул Периа пие само бира, докато Кулон здравата нагъва уиски. А всъщност навиците им са точно обратните. В Истанбул Периа разглежда кутията за енфие със същата сгъваема лупа, която днес видяхме у Кулон. Защо не намерихме в багажа на Периа, който всъщност е бил багаж на Кулон, нито костюм, нито обувки? Очевидно защото не са били по мярката на Кулон въпреки общата прилика в телосложението, главно в ръста. Периа е бил много по-плещест, номерът на обувките им е различен. Кулон се е задоволил само с ризите и пижамите, това му се е сторило достатъчно, за да ни подведе.

Дюран се замисли.

— Да, интересно — измърмори той. — Освен ако не е някакво глупаво съвпадение.

— Не може да бъде съвпадение, фактите са извънредно много. При Айвазян фалшивият Периа се е изпуснал да каже, че си купува килими от един френски арменец — Тигран Ахджиян. Аз посетих тоя Ахджиян. Първо, Периа никога не си е купувал килими, а мокети. Второ, Ахджиян изобщо не познава Периа. И което е най-важно, Кулон на истина е един от добрите клиенти на Ахджиян.

Дюран видимо омекна.

— Това е вече нещо — каза той. — Това е вече по-сериозно!

Влезе старият прислужник и им донесе нова бира и две порции кренвирши.

— И защо е бил целият този маскарад? — запита Дюран.

— Не, това не е маскарад, а хитро замислено престъпление — каза Димов. — Но да започнем отначало. Както вече ви казах, навярно Кулон е бил нещо като съдружник на Периа. Или, по-точно, пласьор на крадените скъпоценности. Това съвсем отговаря и на професията му. Вие знаете по-добре от мене, че тия пласьори са обикновено хора с безукорна репутация, иначе не биха могли да вършат своята работа. И за тях обикновено знае само шефът на клона, в случая Периа. А, от друга страна, вие казахте, че Периа е бил под наблюдение на полицията, нали така?

— То не беше непрекъснато, разбира се.

— Но Периа е знаел, че е под наблюдение. Е добре, на него му се е наложило да замине за Бейрут във връзка с някоя сделка на бандата. И да бъде там лично той. Как да замине? Тогава именно решават да си сменят паспортите с Кулон. Опасна стъпка, Кулон е рискувал прекалено много. Той е могъл да се компрометира веднъж завинаги. Това подсказва, че неговите действия са носили решителен характер. Навярно той е смятал да ограби Периа и да се отърве от него веднъж завинаги. И да заживее отново като обикновен гражданин, без рискове и без опасности.

— Умно! — кимна Дюран едва ли не зарадван.

— Периа заминава облечен като Кулон. Той почти не рискува. Истинският Кулон остава още един ден в Париж. Той ограбва Периа, както се уверихме с очите си. След това заминава за Истанбул. Тяхната уговорка е била да се срещнат на софийското летище. Там всеки от тях е трябвало да приеме отново своята самоличност, за да не рискуват поне при своето влизане във Франция. Така се обяснява фактът, че Кулон не е взел удобния самолет на «Сабена». Но за наше щастие в Истанбул и на софийското летище Кулон е направил някои груби грешки. Аз вече ви ги изтъкнах. Той не е пожелал да се превъплъти напълно и докрай в образа на Периа. Живял си е посвоему. А в последна сметка това се е оказало фатално.

— Както между другото и Периа.

— Точно така! — кимна доволен Димов. — И Периа пие на софийското летище три чаши уиски вместо бира, каквито са били навиците на Кулон. Но да не избързваме. Кулон пристига пръв от Истанбул и получава стая 208… След това пристига Периа от Бейрут и получава стая 218…

— Откъде Периа ще знае в коя стая е отседнал Кулон? — Това не е проблем — махна с ръка Димов. — Не е никак трудно да се остави на вратата или пред вратата някакъв уговорен знак. Около полунощ Периа влиза при Кулон, за да сменят своите самоличности. Тук Кулон го убива с изненада, както личи от цялото престъпление. От предпазливост и за да не остави никакви улики, този ограбва от него всички документи. И тук прави глупава и наивна грешка — взема и кутията за енфие. Навярно не е съобразил, че тя ще бъде забелязана от митничаря. Но доста умело заличава всички други следи. Какво по-нататък?… Нищо друго, освен да отиде в стая 218, която без друго е била записана на името на Кулон. И тук прави втората фатална грешка. Не заличава следите от пръстите на Периа върху чашата за вода. Навярно вече е бил уплашен, развълнуван и разстроен от извършеното убийство. Затова именно аз подхвърлих на Кулон, че е отишъл в стая 218, след като Периа е бил, вече мъртъв.

Дюран просто зяпна колегата си.

— Да, разбирам ви, много добре ви разбирам. Но защо направихте тоя намек?… Защо се издадохте?

— Преди всичко исках да разбера как ще реагира. А Кулон наистина трепна и се изплаши. В никой случай не реагира като невинен човек. Ако беше невинен, той не би ни оставил да си отидем, без да му дадем пълни обяснения за нашия намек. Но Кулон се стресна. Нашите обяснения щяха да го задължат да даде и той обяснение. А Кулон очевидно не беше готов за това. И той реши да ни остави да си отидем. Да спечели време, да размисли, да предприеме някои контрамерки. Ами представете си, че се опита да побегне? Какво по-голямо и по-силно доказателство за нас, че е виновен?

Дюран го гледаше смаяно.

— Ами ако успее? Да побегне, искам да кажа. Ако все пак успее?

Дюран махна с ръка и едва не затича към телефонната кубинка. Той говори доста дълго по телефона и когато най-сетне се върна, лицето му беше успокоено.

— Наредих да се усили охраната. Кулон не е направил досега никакъв опит да напусне къщата. Но дори да се опита, нашите няма да го оставят да им се изплъзне.

Дюран мислеше усилено.

— А ако реши да изчака?… Все пак ние нямаме срещу него нито едно истинско доказателство.

— Мисля, че имаме поне едно… И, според мене, доста сериозно. Но го пазех като последна резерва.

— Не прекалявате ли, човече! — каза Дюран възбудено. — Всички тия неща можехте да ми ги кажете веднага.

— Не можех — усмихна се Димов. — Исках да видя всичко с очите си. Пък и вие също!

— Та говорете най-сетне…

— Работата е много проста. — Димов отново се усмихна. — За да се маскира като Периа, Кулон е трябвало да обръсне брадата си. Е добре, тая брада не може да поникне отново за две седмици. А днес Кулон беше с брадата си. Очевидно тая брада е фалшива.

— Господи! — възкликна Дюран поразен. — Защо веднага не ми го казахте? Щях да арестувам Кулон на място.

— И нямаше да направите най-доброто — отвърна Димов убедено. — Той трябва да направи още нещо… Ако щете, необмислено и безразсъдно. И по тоя начин съвсем да се демаскира.

Дюран стана нетърпеливо от мястото си.

— Трябва да вървим! — каза той. — Безразсъдно, казвате? А ако успее? И се изплъзне от ръцете ни? Аз трябва да говоря с нашия директор. Нека той поеме тая отговорност.

— Спокойно! Да изядем поне кренвиршите. Да ви кажа право, почти не съм обядвал.

Изядоха набързо кренвиршите и се качиха в колата. Шофьорът натисна добре педала за газта, но в тоя привечерен час и движението беше доста тежко. Дюран остави Димов в кабинета си и веднага отиде при директора. Като се върна след четвърт час, не изглеждаше ни доволен, ни весел.

— И директорът е на вашето мнение — каза Дюран. — Да поизчакаме да видим какво ще предприеме. А, според мене, не бива да се рискува. В края на краищата това са зверове… И няма да се учудя, ако е офейкал, преди още да блокираме вилата.

— За няколко минути? Не, не допускам.

— Господин Димов, извинете, но вие не познавате нашите гангстери. Те действуват винаги решително и безскрупулно.

— Все пак Кулон не е типичен бандит — каза Димов. — В това отношение е малко нещо любител. Вие виждате колко неграмотно е разбил касата.

— А вие забравяте с какъв истински професионален удар е убил Периа. И колко ловко е подхвърлил кутията в дома на нещастния Капелани. От такъв човек може да се очаква всичко.

Той помисли малко, после добави решително:

— Най-добре е да отида там… И да ръководя лично цялата операция.

— Ако се съгласите, ще дойда и аз с вас.

— Добре! — кимна Дюран.

Но като че ли не беше съвсем доволен. Навярно му се искаше да поеме сам цялата работа. Времето на идиличните размишления и догадки беше минало. Сега трябваше да се действува колкото може по-решително. А в това отношение Дюран беше много по-смел, по-опитен и по-инициативен.

Все пак отидоха заедно и се настаниха в едно малко кафене, не много далеч от дома на Кулон. Сведенията на агентите не бяха никак успокоителни. Къщата изглеждаше точно такава, каквато я бяха оставили. Никой не беше забелязал Кулон. Не се беше появил на двора, а щорите на прозорците бяха все така спуснати. Изпиха по едно двойно кафе. Дюран ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Най-после Димов го съжали.

— Не се безпокойте излишно — каза той меко. — Вашата главна задача е да разкриете престъплението. И то по един сигурен и безусловен начин. Не е страшно дори ако Кулон е избягал. Рано или късно ще го пипнете.

— Не е така! — каза Дюран сърдито.

— Точно така е! Аз имам представа от вашето правосъдие. И от вашите адвокати. При всички наши доказателства може би ще намерят начин да го измъкнат. А както виждате, нашите доказателства не са абсолютни. Ако избяга, това ще бъде последното доказателство, което ни липсва.

— Извинявайте, но разсъждавате малко наивно… Искам да кажа, като изхождате от вашия опит. Вие сте представител на старата добра школа. Хипотези, анализи, синтези. Извиквате престъпника и му обяснявате какво е направил. Той се усмихва посърнало и сам си подава ръцете, за да му нахлузите белезниците. Не, тия работи вече не стават. Престъпленията у нас са всекидневие. Ние нямаме право да умуваме. Пък и време нямаме. А просто действуваме.

— Безсмислените действия отнемат повече време — отвърна Димов.

Дюран замълча, явно не беше съгласен. Мина още един час в пълно мълчание. Беше се стъмнило съвсем, но домът на Кулон все още не даваше никакви признаци на живот. Всички прозорци бяха все така тъмни. Най-сетне Дюран не издържа и отново се свърза с директора. Когато се върна, лицето му беше доста разведрено.

— Получих разрешение да проникна във вилата — каза той. — Вместо да стоим тук като идиоти, след малко ще разберем всичко. — Тоя на вид малко тромав, отпуснат и добродушен човек съвсем се беше преобразил. Сега изглеждаше яростен и готов за всякакви действия. И това не само не го плашеше, а го въодушевяваше.

— Ще дойда с вас! — каза Димов.

— Не! — възрази категорично Дюран. — Вие сте тук като наш гост и наш съветник. А в такива случаи обикновено се стреля. Ако се случи нещо с вас, направо ще ме уволнят:

— Добре! — въздъхна Димов. — Макар да съм сигурен, че никой няма да стреля.

— Чакайте тук! Така или иначе, след малко ще ви извикам.

Димов замълча. Сега той беше почти сигурен, че Кулон е избягал. Не съжаляваше, искрено смяташе, че така е много по-добре. За него най-важното беше да се докаже вината. А самото залавяне на престъпника си оставаше второстепенна работа. В тоя малък съвременен свят нямаше къде да се пъхне. Или почти нямаше.

След двайсет минути един цивилен агент влезе в кафенето. Лицето му не подсказваше нищо хубаво.

— Инспектор Дюран ви моли да дойдете — каза той кратко.

— Какво е станало?

— Ще видите — все тъй кратко отвърна агентът. Когато приближиха къщата, Димов видя, че всичките й прозорци светят. Минаха през тъмния двор, изкачиха витата дървена стълба. Никъде не се мяркаше никакъв човек, не се чуваше никакъв звук. Агентът го заведе в кабинета на антикваря.

Първото нещо, което Димов видя, беше седналия в един от кожените фотьойли криминален инспектор. Лицето му беше много мрачно. Димов бързо се огледа. На солидното английско бюро лежеше паднал по очи Кулон. От пръв поглед разбра, че е мъртъв — лицето му бе потънало в малка локвичка кръв. Димов направи още няколко крачки. И двете му ръце бяха положени върху бюрото, до дясната лежеше пистолет.

Само това не очакваше да види. — Значи се е самоубил? — попита Димов смаяно. — Не е намерил друг изход?

— Не! — възкликна нервно Дюран зад гърба му. Той бе станал от мястото си и приближаваше към Димов. Очите му бяха просто яростни.

— Намерихте нещо съмнително?

— Нищо съмнително — отвърна рязко Дюран. — Поне сега за сега. И все пак не се е самоубил. У нас бандитите не се самоубиват. У нас те се борят за кожата си до последния миг. Бягат с коли, стрелят, сражават се… Но не се самоубиват. Не знам в моята практика такъв случай.

— Да не бързаме! — отвърна Димов. — Все пак Кулон не беше някакъв обикновен гангстер. Той беше известен парижки милионер. А с милионери това доста често се случва.

— С истинските милионери. А не с бандитите.

— Брадата?

— Да, фалшива е! Вие сте прав във всичко. Но аз не вярвам, че се е самоубил — каза Дюран с някаква притаена омраза. — Вие просто не познавате психологията на гангстера.

— Според вас, кой може да го убие?

— Много просто, някой от бандата. Той е разбрал, че Кулон е разкрит. И е побързал да го ликвидира, преди да се е разбъбрил.

Димов се замисли.

— На пръв поглед е съвсем логично — каза той. — Но само на пръв поглед. Откъде убиецът може да знае, че Кулон е разкрит?

— Навярно Кулон му се е обадил, за да потърси помощ. Поискал му е кола, паспорт, оръжие… Поискал му е временно скривалище може би.

— Неубедително ми се вижда — измърмори Димов. — Та нали Кулон точно затова е премахнал Периа от пътя си?… За да се отърве от бандата.

— Това е само ваше предположение.

— Но трябва да се съгласите, много разумно предположение. Ако Кулон е имал съучастник от бандата, той щеше да възложи на него да извърши грабежа у Периа. И тогава грабежът нямаше да носи такива явни белези на дилетантство.

— Може би съучастникът не е бил член на бандата на Периа — отвърна намръщено Дюран. — Представете си, че това е ювелирът. Този, който шлифовал и преработвал крадените диаманти.

— Това е вече друг въпрос — каза Димов. — Макар че не мога да си представя как би могъл да дойде толкова бързо… При това да извърши убийството и да изчезне. Извикахте ли оперативна група?

— Да, чакам ги всеки момент да дойдат. Наистина след пет-шест минути пристигнаха всички специалисти. Пръв завърши своя предварителен оглед лекарят.

— На пръв поглед типично самоубийство! — каза той. — Стреляно е почти в упор…

— В колко часа е настъпила смъртта? — запита Дюран.

— Около пет часа. Или малко след това.

Двамата инспектори се спогледаха.

— Значи, веднага щом сме излезли — каза Дюран. — Освен ако убиецът е бил тук, в самата къща.

— Вие смятате, че е убийство? — погледна го лекарят. — Просто сме длъжни да допуснем! — отвърна Дюран.

Но колкото и внимателно да прегледаха цялата къща, не намериха никаква, дори най-малка улика, че в къщата е имало друг човек. Напразни останаха и усилията на дактилографите. Ако е имало убиец, по всяка вероятност е бил в дома. И веднага след това е изчезнал навярно през черния вход.

— Господин Дюран, не ни остава нищо друго, освен да изиграем играта докрай — каза Димов.

— Нима не го правим? — вдигна вежди Дюран.

— Имам едно предложение… Но не знам дали е възможно да го изпълним…

— Да го чуем! — каза мрачно Дюран.

На другата сутрин Димов се събуди с натежала глава. Кафетата и неспокойните мисли бяха станали причина да прекара нощта в нещо като просъница. Взе един хубав студен душ, обръсна се грижливо и слезе да закуси в ресторанта. Макар да бе станал рано, едва намери маса да седне. Целият ресторант бе пълен с някакви кокалести холандски пансионерки, които навярно бързаха за екскурзия. Бе ги видял предното утро — огромно ято провинциални момичета заедно със своите поувехнали възпитателки. И едва ги позна. Бяха си накупили къси роклички, деколтирани блузки, обувки с токчета танк — всички до една, включително и учителките. И на всичко отгоре, радостни и възбудени от това преображение, вдигаха невероятен шум. Тая гледка и силният чай избистриха ума му. След малко той излезе на улицата в обикновеното си добро настроение.

Тоя път не беше никак трудно да намери такси. Градът бе опустял. И последните парижани бързаха да го напуснат панически с колите си, сякаш бе чумав. И небето бе ясно, без никакво облаче. Наистина чудесен неделен ден за екскурзии, ако не се смята, че всички полянки и горички на двеста километра от Париж щяха да бъдат набъкани с хора не по-малко от коя да е спирка, на метрото.

Дюран вече го чакаше. Той не беше в някакво особено добро настроение. Като всеки истински парижанин навярно се чувствуваше ужасно нещастен, че ще прекара горещия летен ден в бюрото си вместо край брега на някоя спокойна рекичка.

— Седнете, колега! — Дюран се усмихна вяло. — С какво да почнем? С кафе или бира?

— По-добре с бира… Поне успокоява нервите. Дюран поръча бира и взе един от сутрешните вестници.

— Слушайте сега:

«Снощи към 9:30 часа в дома си на «Рю де пом» е бил намерен в доста тежко състояние известният парижки антиквар Пиер Кулон. Всички факти говорят, че навярно се касае за опит за самоубийство. Куршумът е пробил слепоочието и е заседнал в черепната кост. Макар че мозъкът е засегнат, има известна надежда животът му да бъде спасен.

В момента Пиер Кулон се намира в една частна клиника под непрекъснато лекарско и полицейско наблюдение. Ако дойде в съзнание, това навярно ще хвърли светлина върху причините за неговото самоубийство. Господин Кулон е известен със своята безупречна репутация и опитът му да се самоубие може да се стори на обикновения читател не съвсем обясним. Все пак някои факти от близкото минало ни навеждат на мисълта, че това непонятно самоубийство е свързано с не по-малко загадъчното убийство на известния гангстер Огюст Периа.»

— Това ли е всичко? — запита Димов.

— Това е същественото.

— Добре е редактирано. Но дали тайната ще бъде запазена?

— Бъдете напълно спокоен! За това са взети всички необходими мерки.

В тоя момент зазвъня телефонът. Дюран вдигна слушалката, слуша известно време, после каза:

— Капелани е заминал снощи в 19.10 за Дюселдорф… Но досега не е регистриран в никакъв хотел или пансион.

— Нещастник! — измърмори Димов под носа си. — Май че го изплашихме повече, отколкото трябваше.

— Не е точно така! — намръщи се Дюран. — Още не съм сигурен, че е невинен… В края на краищата той е подписал декларация за неотклонение. А защо е побягнал?

— В седем и десет той не е знаел за убийството. Както и ние.

— Освен ако не го е извършил…

— Ако го е извършил, навярно е бил сигурен, че Кулон е мъртъв. Тогава защо ще бяга? За да се уличи сам?

Дюран не отвърна. Донесоха бирата, изпиха по една чаша.

— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме — каза Димов.

— Да, лесно е да се каже! — въздъхна Дюран. — Но не е лесно да се направи. Особено в такъв досаден летен ден като днешния. Знаете ли поне някаква игра на карти?

— Зная пикет.

— Но това е отлично! — лицето на Дюран просто светна от радост. — Моята любима игра. Сега ще пратя да ни купят колода карти.

Неделният ден не обещаваше да бъде чак пък толкова нещастен.

В понеделник около обед на частното летище «Етоал» край Лион спря такси. От него слезе хубава руса жена, малко старомодно облечена, с бяло дантелено жабо на блузата и широкопола сламена шапка. След малко тя вече седеше край бюрото на директора, като си правеше хлад с някаква концертна програма, на която бе изобразена нейната собствена личност.

— Не зная дали сте чули нещо за мене — каза дамата. — Аз съм Мирей Делюк, пианистката.

— Разбира се, госпожо — отвърна едва ли не обидено директорът. — Виждал съм ви по телевизията.

— Случи ми се голяма неприятност. Изпуснах самолета за Оран.

— Всеки ден се случва, госпожо. Нали за това сме тук?

— Там е работата, че довечера имам концерт в Оран. Нали разбирате, не е въпросът за неустойката… Но ще излъжа моята публика.

— Да, да, разбирам. Заверен ли ви е паспортът?

— Естествено… Директорът се замисли.

— Нямам подготвен самолет за такова дълго пътуване — каза той. — Навярно ще се наложи да почакате.

— Няма значение — отвърна дамата. — Важното е в осем часа да бъда на подиума. Не в тоя тоалет, разбира се.

И все пак се наложи мадам Делюк да почака доста за самолета. Когато най-сетне всичко беше готово, директорът сам я изпроводи до пистата.

— Имате щастие, госпожо — каза той. — Жан е нашият най-добър летец. Пък и времето е чудесно.

— Ще пристигнем ли навреме?

— Бъдете спокойна! — той се усмихна. — Макар че няма да имате, много време за тоалета си.

Мадам Делюк не носеше много багаж — само един ръчен сак и един куфар. Самолетът набра скорост и се издигна леко във въздуха. Беше двуместно въздушно такси, но достатъчно бързо, за да стигне навреме. Пилотът се оказа младо и хубаво момче, доста приказливо. Разбираше от музика, и то не само от естрадна. Поразпита я добродушно за нейните турнета и концерти, даже си позволи да каже мнението си за нейната тазвечерна програма. Но мадам Делюк отговаряше малко разсеяно, често поглеждаше часовника си. Прелетяха над Южна Франция и скоро под тях се ширнаха безкрайните сини простори на Средиземно море, леко белезникави към хоризонта. Пасажерката се умълча съвсем, лицето й беше все тъй загрижено. Най-сетне пилотът я съжали.

— Не се безпокойте, мадам, ще пристигнем навреме. До Оран още час и десет минути.

— Никога не съм ходила в Оран. На летището има ли таксита?

— Разбира се. Но няма ли да ви чакат?

— Надали. Те са предполагали, че ще пристигна с редовния самолет. А не знаех на кого да телефонирам.

— Все едно, ще успеем. Както виждате, времето е чудесно.

Точно в шест и половина самолетът кацна, на летището на Оран. Госпожа Делюк бръкна в чантата си и извади сто франка. Младият човек видимо се поколеба.

— Само за да не ви обидя, госпожо… За мене беше истинско удоволствие да пътувам с една толкова известна артистка.

Граничната проверка мина бързо и лесно, тъй като нямаше никакви други пътници. Подпечатаха багажа й, без дори да погледнат в него. Имаше и достатъчно свободни таксита, така че мадам Делюк си избра най-луксозното.

— Хотел «Метропол» — каза тя.

Шофьорът кимна, колата се понесе бързо по асфалтовото шосе между пожълтелите унили хълмове. Мадам Делюк седеше мълчаливо отзад, видът й беше успокоен и доволен. И макар да бе нетърпимо задушно, никаква капчица пот не личеше по нейното деликатно артистично лице. И никакъв признак на нетърпение или бързане. Само лявата й ръка издаваше малко нервност, все още здраво стискаше дръжката на ръчната чанта. Скоро пристигнаха пред хотела, великолепен прислужник с вид на майор от кралската армия сръчно взе куфара й. Тя отиде на рецепцията и подаде паспорта си.

— Апартаментът за мадам Делюк?

— Ангажиран е, госпожо. Това ли е багажът ви?

— Да, моля да го изпратите… Навярно имате климатична инсталация?

— Безукорна, госпожо. Мадам Делюк взе асансьора за третия етаж и тръгна облекчена по прохладния коридор. На три крачки след нея, величествен и учтив, вървеше прислужникът. Тя стигна пред апартамента си и с облекчение го отключи. Най-сетне се бе докопала до спасителния бряг, и то по-просто, отколкото бе предполагала. Усмихна се и влезе в стаята. Но това, което видя, я накара да се вцепени на мястото си.

На един стол в средата на стаята седеше Пиер Кулон. Изглеждаше спокоен и изискан, както винаги, с аристократичното си лице, заградено с лека брадичка. Пушеше небрежно и гледаше право в нея с иронична, малко печална усмивка.

Жената издаде слаб писък, изпусна чантата си и хукна назад. На прага почти се сблъска с инспектор Дюран. На две крачки зад него спокойно изчакваха изхода на «представлението» Димов и Жан, все още в своя пилотски костюм.

— Мадам Де Вол, налага се да поговорим с вас! — каза Дюран.

Жената поразена мълчеше. Сега видът й бе толкова жалък и безпомощен, че Димов неволно я съжали.

— Жан, заведи я в стаята! — разпореди Дюран. — И си отваряй очите. От нея сега може да се очаква всичко.

— Бъдете спокоен, господин Дюран.

Дюран и Димов влязоха в апартамента. Пиер Кулон бе станал от мястото си и се усмихваше.

— Поздравявайте, Мишел! — каза Дюран доволно. — Виждам, че чудесно изпълни ролята си.

— Вече два дена репетирам, господин инспекторе, сега вече спокойно мога да стана и киноартист.

— Как реагира?

— Нали видяхте? Все едно че видя смъртта си. Дори си изпусна чантата.

Дюран взе чантата и я отвори.

— Може пък да намерим нещичко — измърмори той, — преди да сме почнали разпита.

— Предполагам какво може да се намери.

— По-добре е да видим. Чантата беше доста пълна, предимно с тоалетни принадлежности. Дълго трябваше да ги вадят една след друга. Най-сетне откриха солиден пакет, пълен с пачки пари — всичките стофранкови. Едва на дъното лежеше доста голяма инкрустирана кутия. Дюран внимателно я положи на масата и отвори капака.

Съдържанието й блесна и затрептя на светлината, която идваше от прозореца. Беше пълна със скъпоценности. Дюран започна да ги вади внимателно, с неочаквано нежни за неговите грубички ръце движения. Имаше диадеми, брошки, колиета, браслети — всичко, което една кралица би могла да си пожелае. Скъпоценните камъни сияеха и горяха като живи. «Съвсем не приличат на мърлявия изумруд от кутията за енфие» — мислеше Димов.

Изведнъж Дюран възкликна възбудено:

— Дяволите да ме вземат… Ами това са скъпоценностите от «Мавритания»!

— От коя «Мавритания»?

— Преди половин година от кораба «Мавритания», който пътуваше за Атина, бяха откраднати диаманти за десетки милиони долари… Не сте ли чели? От съпругата на американския милиардер Доналд.

Дюран ги гледаше с алчен поглед. Изглеждаше извънредно развълнуван, едва ли не бе загубил присъствие на духа. Димов снизходително се усмихна.

— Защо се смеете? — кресна изведнъж Дюран. — Ами това е успех, колега, невероятен успех. Можете ли да си представите как ще се облещи нашият директор, като му ги тръсна на бюрото?

И все още не можеше да откъсне погледа си от тях.

— Трябва да почнем разпита! — каза Димов неспокойно.

Едва сега инспекторът дойде на себе си.

— Да, да, прав сте…

За разпита бяха наели апартамент на същия етаж. Когато влязоха, мадам Де Вол седеше на малкото диванче в спалнята, облечено в златиста дамаска. Изглеждаше притихнала и сразена, но все пак с удивително свежо лице, сякаш недокоснато от събитията. Разположен удобно на един стол, Жан я следеше като ястреб, без да я изпусне нито за миг от погледа си. «Тия млади хора — мислеше Димов — могат да бъдат по-студени и от лед.» Според него, един стилен инспектор при всички положения трябваше да бъде малко по-милостив и по-внимателен към жените.

Но навярно инспектор Дюран беше далеч от тая мисъл. В тишината гласът му прозвуча почти жестоко:

— Кажете, мадам Де Вол, защо се опитахте да убиете Пиер Кулон? Защо стреляхте срещу него?

Мадам Де Вол погледна инспектора, забави се само един миг и каза тихо:

— Не съм стреляла по никого.

«Значи, съвзела се е» — помисли Димов с някакво странно облекчение. Каквато и да бе тая жена, все пак тя бе живяла между вълци. Но Дюран само я погледна с презрение.

— Късно е за лъжи и преструвки. Предупреждавам ви, че с това само утежнявате своето положение.

— Не съм стреляла по никого — повтори мадам Де Вол. Гласът й звучеше равно и съвсем безизразно.

— Това са показания на Пиер Кулон.

— Вие ме шантажирате, инспекторе. Пиер Кулон не може да ви каже нещо, което не е истина.

— Искате да кажете, че нямате нищо общо с тая работа?

— Нямам нищо общо със самоубийството на Кулон.

— Тогава защо побягнахте? — запита Дюран със спотаена ярост. — Защо взехте фалшиво име? Защо си послужихте с фалшив паспорт?

— Защото се уплаших.

— От какво се уплашихте?

— Уплаших се, като разбрах, че Кулон е в ръцете ви. Аз бях съучастничка на Периа в неговите работи. Но знаех, че и Кулон е изцяло в течение.

— Познавате ли и някои други от бандата?

— Не, само тях.

— Може би ще си припомните и някои други — каза Дюран. — Добре, разкажете каквото знаете.

— Та аз изобщо не познавах Кулон — продължи мадам Де Вол. — За него и за дейността му научих едва няколко дена преди убийството на Периа.

— От кого?

— От Периа, разбира се. Когато той бе принуден от обстоятелствата да замине за Бейрут под името Кулон. Аз знаех, разбира се, много добре кой е Кулон и какво представлява той за парижкото общество. Тогава Периа ми призна, че Кулон също като мене работи за него. Предполагам, че той е пласирал крадените скъпоценности.

— А вие?

Аз работех за Периа близо три години. Използувах своя дипломатически имунитет и пренасях през границата крадените скъпоценности. Последния път трябваше да пренеса скъпоценностите на мисис Доналд, откраднати от «Мавритания». Разбира се, те бяха нарочно пренесени в Бейрут, където аз работя. Можеше да ги получи само Периа и никой друг. Тогава той се реши на тая постъпка — да замине за Бейрут под името на Кулон. С негово съгласие, разбира се. Там работата се свърши благополучно, той ми предаде скъпоценностите на мисис Доналд. И едва в последния момент, когато тръгнахме от Бейрут, ми каза, че ще се срещне на софийското летище с Кулон и там отново ще сменят своите самоличности.

— Защо пътувахте заедно?

Периа го поиска. Всъщност тоя път е наистина най-безопасен. В София няма Интерпол. Там никой не познава ни Периа, ни Кулон.

— По-нататък…

— На летището в София изобщо не видях Кулон. Както се бяхме уговорили, аз просто станах сутринта и отидох на самолета.

— Не ви ли направи впечатление, че Периа не е заедно с вас?

— Естествено. Но аз разбрах това едва в чуждестранната чакалня. Беше вече късно, в никой случай не можех да се върна назад и да го търся. Само това не можех да сторя, дори да имах възможност. Пък и не отдадох кой знае какво значение на тоя факт. Помислих си, че Периа чисто и просто се е успал. Доколкото бях забелязала, той доста добре се черпеше с уиски предната вечер.

— А Кулон не ви ли се обади?

— Да, когато бяхме на пистата, преди да се качим на самолета, той се приближи незабелязано до мене. И успя само да ми пошушне: «Нещо е станало с Периа. Пазете скъпоценностите у вас. И по никакъв начин няма да се свързвате с мене, докато не ви се обадя.» Така и направих.

— В Париж той не ви ли се обади?

— Не. За последен път го чух и видях в самолета.

— Позволете ми да ви кажа, че лъжете безобразно, госпожо. Вие сте били в дома на Кулон в деня на неговото убийство. Скрили сте се в съседната стая и сте подслушали нашия разговор. Вие сте разбрали, че Кулон е разкрит и предстои неговото арестуване. Вие сте го убили, за да не ви издаде, и да заграбите скъпоценностите, които само той е знаел, че са у вас. Направили сте чудесна сделка. Но сте сбъркали — за себе си, искам да кажа. Ако го бяхте застреляли истински, както би постъпил всеки обикновен бандит, сега нямаше да бъдете в ръцете ни. Но вие и тоя път сте се опитали да хитрувате, искали сте да имитирате самоубийство. За ваше нещастие един куршум не се е оказал достатъчен.

Мадам Де Вол го слушаше безучастно, без да помръдне от мястото си.

— Това са измишльотини, инспекторе. Никога не съм била в стаята на Кулон. Просто не съм имала такава физическа възможност. В четири и тридесет и пет аз бях вече в бързия влак за Лион. Отивах на гости на сестра си за няколко дена. Когато пристигнах на лионската гара, там ме чакаха сестра ми Жанет льо Шевалие и зет ми Гастон льо Шевалие. Случайно съм запазила дори билета си от пътуването.

— Случайно? — запита иронично Дюран.

— Отначало случайно. Но като прочетох във вестника какво е станало, разбрах, че в цялата работа има и известен шанс за мене.

— А случайно ли си бяхте приготвили фалшив паспорт? — все така иронично питаше Дюран.

— След нещастната смърт на Периа винаги се чувствувах в опасност. И, естествено, бях се подготвила за най-лошия случай.

— Тръгнали сте, казвате вие, на уикенд при сестра си. Тогава защо сте взели със себе си скъпоценностите? Защо сте взели пакета с пари? За да не би случайно да се загубят?

Димов усети, че за пръв път мадам Де Вол като че ли се затрудни.

— Бях решила да ги оставя на съхранение у сестра си. Всъщност това беше и основната причина за моето заминаване. Представете си, че намереха всичко това у мене при един обиск. Та аз щях да се демаскирам сама.

— Искате да кажете, че вашата сестра ви е съучастничка? — попита едва ли не злорадо Дюран.

— Моля ви се! — за пръв път мадам Де Вол леко повиши тон. — Разбира се, тя нямаше да знае какво съдържа касетката.

— Плитка лъжа! — възкликна Дюран ядосано. — Касетката дори няма ключалка. И това не е касетка, обикновена тоалетна кутия. И сестра ви веднага щеше да разбере какво съдържа. Как бихте й обяснили какво търсят тия скъпоценности у вас.

— Аз ви говоря истината — каза хладно мадам Де Вол. — А вие си мислете, каквото искате.

— Работата е съвсем ясна, госпожо — каза Дюран. — Съдът ще разбере вашите плитки лъжи. Аз ви дадох възможност да облекчите положението си. Сега всичко остава на ваша отговорност.

— Благодаря ви за любезната грижа, инспекторе — все така безизразно и хладно отвърна мадам Де Вол.

Дюран се обърна към Димов.

— Имате ли някакви въпроси?

— Само един… Госпожо, какви бяха вашите лични отношения с Периа?

Жената го погледна враждебно.

— Аз бях негова любовница, ако толкова ви интересува — отвърна тя предизвикателно.

— И кое по-рано? Сътрудничеството или личната връзка?

— Познавам Периа от пет години. Той постепенно неусетно ме въвличаше в своите комбинации.

— Хубаво извинение! — каза Дюран възмутен. — Много интересно как сте се запознали. Една дама от висшето общество и един прононсиран гангстер.

Дюран стана нетърпеливо от мястото си.

— Пази я добре! — обърна се той към Жан. — Скоро ще тръгнем.

Двамата инспектори слязоха в барчето на хотела и седнаха на една уединена маса. Дюран изглеждаше възбуден и раздразнен, с някаква непозната охота глътна едно двойно уиски.

— Избра най-добрата позиция! — каза той враждебно.

— А вие какво очаквахте?

— Очевидно не вярва, че Кулон е жив. И е решила да рискува. В края на краищата какво повече може да губи?

— Да, прав сте.

— И излиза, че това не е случайно убийство. Тя го е обмислила предварително и си е организирала доста добро алиби. Защо е взела бързия влак за Лион, а не експреса? Очевидно, за да може да го настигне някъде по пътя.

— В чантата й наистина имаше билет за влак — каза Димов.

— Не се съмнявам. И наистина са я посрещнали на лионската гара. Но и това няма да я спаси, само ще утежни положението й.

Но Димов едва го чу, вглъбен в някаква своя мисъл. Дюран изглежда, че забеляза това, защото запита:

— Какво ви тормози? Пак някакви съмнения?

— Всъщност само едно. И все пак доста солидно. Защо в крайна сметка такава умна и пресметлива жена като нея се е решила на толкова опасна и рискована постъпка? Защо го е убила?… Едно е да те съдят за предумишлено убийство, друго — за съучастничество в грабежи.

— Хайде сега! — Дюран го погледна учудено. — Та нали всъщност вие лансирахте тая хипотеза, че мадам Де Вол е убила Кулон?

— Да, наистина… Но тогава още не знаех, че е толкова пресметлива и умна.

— И все пак тя е жена — каза Дюран сърдито. — Имала е кариера, обществено положение, пари… Носителка е на Почетния легион… И изведнъж — свалена в калта, смазана, опозорена. Коя жена би могла да се примири с такова положение? И не само жена.

— Да, на пръв поглед всичко е така, както вие го казвате. И все пак не ми прилича на човек, който се поддава на чувствата си. Способна е да пресметне хладнокръвно плюсовете и минусите на всяко свое дело. Да, сетих се какво исках да ви попитам. Прието ли е на френски жена да каже за себе си «любовница»?

— Не, разбира се… Би трябвало да каже «приятелка». Но тя очевидно си търси оправдание… Жертва на чувствата или нещо подобно. Плитка игра.

— Не е толкова плитка. Всеки съд е чувствителен за такива мотиви. А като се има пред вид, че всъщност нямаме никакви показания на Кулон, то…

— Не! — прекъсна го яростно Дюран. — Няма да се отскубне!… Ще намеря начин да я изоблича. Ще разруша из основи нейното нескопосно алиби?

— Това ще бъде дълга и безнадеждна война… Не знам дали ще ви стигнат нервите.

— Не се съмнявайте в това.

— Прави ми впечатление, че сте по-безпощаден към жените — усмихна се Димов, — отколкото към милионерите.

— Много естествено. Милионер с удоволствие бих станал. Но жена, никога.

— Искате ли да направим един експеримент? — запита Димов внезапно.

— Какъв експеримент?

Поспориха малко дали тоя експеримент е уместен и какво би могъл да им донесе. Най-сетне Дюран неохотно се съгласи. След малко те бяха отново в апартамента, в който проведоха разпита. Мадам Де Вол седеше на същото място, сякаш не бе помръднала милиметър. На гладкото й лице не се бе появила дори най-малката гънчица на умора или страдание. Сега Димов я гледаше малко стреснат. И последните сенки на съчувствие бяха излетели от душата му. «Нима това е наистина жена? — мислеше той смутено. — Едва ли!»

— Пригответе се да вървим! — каза Дюран.

След това се изправи пред мадам Де Вол и добави сухо:

— Госпожо, току-що ми съобщиха, че Кулон е починал. Сега вие ще отговаряте не за опит за убийство, а за убийство.

За едно мигновение нещо се появи в непроницаемите очи на мадам Де Вол. Колкото и кратко да беше то, двамата мъже много добре го забелязаха. Като излязоха в коридора, Димов веднага запита:

— Видяхте ли?

— Много добре видях. Тя се зарадва.

— Точно така!… Но защо?… Сега нали наистина ще отговаря за убийство? И толкова ли е глупава, за да не го разбере?

— Знам ли? — измърмори Дюран. — Може ли човек да разбере женската логика? Може би просто се зарадва, че не съществува вече против нея никакъв жив свидетел.

— Но това е лишено от логика!… Ние приехме, че тя е убила Кулон, за да не я издаде. Но опитът излезе несполучлив, успяхме да я надхитрим. Тя направи пред нас пълни самопризнания. Сега в неин интерес е Кулон да остане жив. Така поне няма да отговаря за убийство.

— Жените са малко нещо като децата, колега… Все им се струва, че като отложат бедата, тя по някакъв начин ще им се размине.

Но Димов едва го чу.

— Защо наистина? — измърмори той умърлушено.

С бързия спортен самолет те пристигнаха в Париж към полунощ. Чакаха ги две коли — едната за инспекторите, другата, достатъчно осигурена и бронирана, за мадам Де Вол и другите сътрудници. За тяхно щастие нямаше журналисти, бяха успели да си спестят поне тая неприятност.

— Искате ли да ви заведа при халите? — запита Дюран. — Не може един истински гост на Париж да не опита нашата лучена супа.

— Сигурно е пълно с чужденци.

— Няма нищо страшно. Това са най-обикновени провинциални веселяци.

Веселяците дремеха край масите и по-скоро се преструваха на весели. Не им спореше и лучената чорба, гъста и лепкава като клайстер. Парижки месари в накървавени бели престилки пиеха кротко на бара своя безплатен аперитив, колкото да създадат известен колорит на заведението. Провинциалистите гледаха малко уплашено кървавите петна по престилките и нагъваха без апетит супата. Но на Димов тя хареса — поне оная част, която можеше някак си да се погълне. Изпиха заедно бутилка вино и си тръгнаха.

— Утре ви каня на официална вечеря — каза Дюран. — Навярно ще присъствува и директорът.

Димов го погледна едва ли не уплашено.

— Много ви моля!… Ама знаете ли как не обичам официални срещи и вечери.

Дюран се замисли.

— За вечерята някак си може да уредим… Но тогава ще се наложи да дойдете още веднъж в бюрото ми. Няма да ви се размине без една официална благодарност. Да не говорим за мисис Доналд!

— Не ми е приятно да услужвам на милиардери — изсумтя Димов.

— Без шеги! Навярно ви чака и парична премия. Най-малкото от страна на застрахователната компания.

— С удоволствие ви я отстъпвам — усмихна се Димов.

— Не се шегувайте. Това не са малко пари!

— Не се шегувам, но у нас това е абсолютно забранено. Държавен служител може да получи само законната държавна премия. И нищо друго.

— Ха! — възкликна Дюран. — По тоя начин ще услужите на капиталистите. Знаете ли колко ще се зарадват? Тия пари и без друго ги бяха прежалили.

— Знам! — отвърна Димов. — Но принципът си е принцип.

Дюран го зяпаше любопитно.

— Странни хора сте вие! — измърмори той.

Опитаха се да спрат едно такси. То наистина спря, но в него седеше млада жена с доста претенциозен вид. Цялото й поведение подсказваше, че с удоволствие би ги приела и двамата. Дюран само махна с ръка, шофьорът предвидливо замина.

— А това не влиза ли във вашите задължения? — усмихна се Димов. — Да я приберете на топло.

— Има си хора за тая работа — отвърна неохотно Дюран.

Тая нощ Димов заспа веднага — без никаква мисъл в главата, макар да съзнаваше много добре, че има за какво да се мисли. На сутринта отиде в Българското посолство, където го прие посланикът. Димов му разказа всичко — до арестуването на мадам Де Вол. Посланикът слушаше поразен.

— Познавам мадам Де Вол — каза той. — Идвала е даже в нашето посолство. Минаваше за лява голистка. И с основание, сигурен съм, че е участвувала много активно в съпротивителното движение против немската окупация.

— Доста странно! — каза Димов замислено.

— Наистина странно!… Но всичко е добре дошло за нас. Скоро свикваме пресконференция. По друг повод, разбира се. Но ще използуваме случая да обясним на господа журналистите, че дължат на нашата страна едно извинение. За всички ония хули, които посипаха по наш адрес.

След посещението при посланика Димов разгледа «Лафайет». Без особен резултат, разбира се. Купи само пет-шест газови запалки — подарък за най-близките приятели и сътрудници. И още толкова стила — от най-добрите. Спря за миг пред едно мъжко поло, но махна с ръка и отмина. Стори му се прекалено елегантно за един скромен криминален служител. След това обядва в едно случайно бистро, взе такси и отиде в Галерията на модерното изкуство. Началото не беше никак окуражително. И Матис, и Пикасо го оставиха доста хладен. И тъкмо беше потънал в някакво непонятно за него очарование в салона на примитивистите, някой го побутна по ръката.

— Господин Димов!

Той се обърна учудено — млад, учтив човек го гледаше с нескрит респект. Димов си припомни веднага, че го бе зърнал веднъж някъде около Дюран.

— Господин Димов, инспектор Дюран ви моли да дойдете веднага при него.

— Нещо се е случило?

— Не мога да ви кажа.

Димов погледна със съжаление недогледаните галерии и тръгна с младия човек.

— А откъде знаехте, че съм именно тук? — запита той.

— Френската полиция всичко знае! — пошегува се младежът.

Навън ги чакаше кола, която веднага ги заведе в бюрото на Дюран. Като го видя, инспекторът стана усмихнат и тръгна срещу него. Никога не бе изглеждал в такова добро разположение на духа. «Навярно е пипнал премията от застрахователната компания» — помисли Димов развеселен.

— Вие сте чуден човек! — говореше шеговито Дюран. — Тръгнал по изложби, вместо да купи чифт хубави обувки на жена си.

— Трябва да си купя жена по-напред — все тъй шеговито отвърна Димов.

— Ами купете си французойка. Ще ви намерим една с намаление.

— От Плас Пигал?

— Не, моля ви се, напълно порядъчна.

— Пак ще ми излезе доста скъпичка. След сватбата, искам да кажа. Предпочитам българките, те са ужасно пестеливи.

Двамата седнаха — Дюран зад бюрото си.

— Последно, кога заминавате?

— Както ви казах. Утре сутринта.

— Тогава ще ви направя един малък сюрприз — каза Дюран. — По случай вашето заминаване.

Той бръкна в едно от чекмеджетата и извади оттам плик. Беше голям плик, доста плътен. Димов едва не се намръщи — какво значи това? Възнаграждение за усърдието? Той вече го бе предупредил, и то съвсем недвусмислено.

— Какво е това? — запита Димов сдържано.

— Отворете, отворете!

Димов неохотно отвори плика. Вътре имаше само няколко фотографии. Отначало те нищо не му говореха. Някаква широка стая в стил «ампир». Маса, отрупана с бутилки и богато ядене. Полупияни мъже, всичките в есесовски униформи с пречупен кръст на ръкавите. Само три жени, и трите много хубави и елегантни. Но едва като се взря много внимателно, Димов разбра, че една от трите жени е мадам Де Вол.

— Къде намерихте това? — запита спокойно Димов.

— В сейфа на Кулон?

— Не, на много по-сигурно място. В трезора на Националната банка. В личната касетка на Кулон.

— Да, сега всичко идва на мястото си — каза Димов.

— Очевидно Кулон не е страдал от излишна доверчивост.

— И не е сбъркал — отвърна доволно Дюран.

— Разпитахте ли мадам Де Вол?

— Да, разбира се. И то веднага. Тоя път тя направи пълни самопризнания. Откровени, драстични, бих казал, яростни. Изглежда, че беше вбесена от предателството на Кулон. Говореше за него с ненавист. Но въпреки това не скри нищо от своите престъпления.

— И какви по-точно?

Дюран гледаше втренчено своя колега, на устните му бе кацнала някаква непонятна усмивка.

— Няма да ви държа в неизвестност, както често вие го правите. По-приятно ми е да ви стресна. Мадам Де Вол е убила не само Кулон. Тя е убила и Периа.

Димов слушаше поразен. И мълчеше.

— Признайте, колега, че само това не сте очаквали? — обади се Дюран.

— Да, наистина — кимна Димов. — Допусках друго. Допусках, че мадам Де Вол е в дъното на заговора срещу Периа. Допусках, че има друга, неизвестна причина за смъртта на двамата. Бях почти сигурен, че Периа не е знаел за идването на Кулон на летището в София. И все пак смятах, че Кулон е убиецът… В края на краищата тоя удар, толкова професионален и мъжки.

— Не забравяйте, че тя е минала немска разузнавателна школа.

— Да, разбирам. Но тогава не знаех това. Тържествените нотки в гласа на Дюран изглеждаха доста спаднали. Все пак неговият колега бе проникнал в същината на работата.

— Да почнем отначало. Ето този тук — Дюран го посочи на снимката — е Грюне, един от шефовете на парижкото гестапо. Той лично е вербувал мадам Де Вол, тогава Жанет Грие, отначало само като своя любовница. Колкото и да е умна и наблюдателна, мадам Де Вол не знае как е направена тая снимка. И от кого. Може би това е било ход на някаква друга агентура. Не знае как тая снимка е попаднала у Периа. И, за съжаление, навярно и ние никога няма да узнаем. По-късно мадам Де Вол минала специална школа и много умно била лансирана сред дейците на съпротивителното движение. Там тя, според нейните лични показания, се е занимавала само с разузнавателна дейност, с доносничество, искам да кажа.

— Да не би със своите сегашни самопризнания да иска да скрие политическите си престъпления?

— Не знам. Не ми се вярва. Мадам Де Вол твърди, че не е вършила никакви особени предателства. Малко е знаела. Пък не се и чувствувала длъжна да казва всичко. И да прави всичко.

— Такъв човек прави всичко — каза намръщено Димов.

— Ще поразчепкаме и тоя въпрос… Но сега за сега да се върнем към нашето дело. След войната като заслужил човек мадам Де Вол се издига до поста, който досега заемаше. У нас това съвсем не е лека кариера за една жена. Тя прави впечатление на всички със своя блестящ ум. И с безукорното си поведение. Това продължава до деня, в който пред нея се появява Периа със своите снимки. С тия снимки той е изнудвал мадам Де Вол и тя му е служела безпрекословно. Но тоя самонадеян негодник не се задоволил само с това. Като Грюне той направил мадам Де Вол своя любовница. И това му изяло главата. С течение на годините мадам Де Вол научава две важни неща, които той издал в крайно пияно състояние. Първо, къде е сейфът. И втората по-фатална грешка: кой е Кулон.

— А Кулон как е попаднал в бандата?

— Това навярно никога няма да узнаем. Все пак фактът си остава факт, такъв, какъвто го предполагахме. Именно Кулон е обработвал и пласирал, крадените скъпоценности. За такава очарователна жена като мадам Де Вол не е било много трудно да подчини човек от типа на Кулон — той не е бил много опитен в любовните авантюри. Постепенно тя му признава на какво се дължи нейната зависимост от Периа. Разбира се, не му казва цялата истина. Уж случайно била попаднала в тая компания — за пръв и последен път. Друг е въпросът, дали Кулон наистина е вярвал. Но изглежда, че е вярвал. И поне отначало е бил искрено влюбен в нея. Мадам Де Вол успява да му внуши, че е крайно време да се отърват от Периа. И да заживеят двамата почтен живот.

— Тя ли е замислила цялата акция?

— Да, от начало до край. В най-тънки детайли. И всички малки грешки не са грешки на замисъла, а на лошото изпълнение. На Кулон в най-основни линии. Но Периа доста лесно се хваща на въдицата. Той се съгласява да замине за Бейрут под името на Кулон. И след като вземе скъпоценностите и ги предаде на мадам Де Вол, да се върне по същия път. Не е съществувала предварителна уговорка двамата да се видят на софийското летище. Мадам Де Вол се е уплашила да поиска това от него, страхувала се е Периа да не заподозре нещо.

— Само тук е сбъркала! — обади се Димов. — Трябвало е да върви докрай.

— Вие все още й симпатизирате? — погледна го Дюран.

— Не! — каза решително Димов. — Вече не!

— По-нататък операцията протича, както я предполагахме. Кулон лесно прониква в квартирата на Периа. Той знае секрета за отваряне на вратата към сейфа, но, разбира се, не знае шифъра. Разбива сейфа и открадва оттам снимките. Други ценности не е имало. Заминава за Истанбул и оттам за София. Сега внимавайте как е трябвало да се изпълни замисълът. Пръв пристига Кулон в двеста и осма. Той оставя пред вратата си обувките, които мадам Де Вол е познавала. И ключът от външната страна на вратата. Мадам Де Вол просто взима ключа и се качва с него в ресторанта. Оставя го на масата така, че да може добре да се види номерът му. Разбира се, предварително са се били уговорили Периа да дойде в стаята й. Така да се каже, последна любовна нощ, преди да пристигнат в Париж, където им е толкова трудно да се срещат. Периа ще мине край нейната маса, ще види номера и всичко е готово. Но тук става нещо, което е накарало Периа да се усъмни…

— Как нещо? — попита учудено Димов.

— Ами какво?

— Периа съвсем случайно узнава от нашия администратор, че Периа е в хотела — продължи мисълта му Димов.

— Дааа — измънка провлачено Дюран. — Сега наистина всичко си отива на мястото. Периа нахлува в стаята на Кулон, защото мисли, че ще намери там мадам Де Вол. И наистина я намира — сама, разбира се. През това време Кулон се крие в банята, готов да излезе веднага щом започне любовната сцена. И да свърши веднъж завинаги с Периа.

— С какво оръжие?

— Той е имал пистолет с много модерен и съвършен заглушител. Пренесла го е мадам Де Вол в своята чанта. Но тук става неочакваното. Периа грубо запитва Де Вол какво търси Кулон в хотела. И изпълнен с подозрения, тръгва към банята. Какво ще стане там? Ще успее ли изненаданият Кулон да реагира? Нямало много време за мислене. Мадам Де Вол е носела чадърче, а в дръжката на чадърчето монтирана удобна и много остра кама. Тук старата професия й идва на помощ. Вие знаете колко точен и смъртоносен е бил още първият удар.

Дюран млъкна. И двамата мълчаха.

— Истината излезе много по-сложна от хипотезата! — каза Димов най-сетне. — И много по-драматична. Сетихте ли се да я попитате за копчето?

— За кое копче?

— За копчето на митничаря.

— А, да — кимна Дюран пренебрежително. — Тя сама ми каза, че Кулон го е намерил случайно в митницата. И решил да си послужи с него.

— Понятно за ума на Кулон — каза Димов. — Но непонятно за мадам Де Вол. Да, изглежда, че това убийство го е извадило от равновесие повече, отколкото самият той е очаквал. И почва да прави глупости. За да се отърве от кутията за енфие, подхвърля я на Капелани. Вместо да я унищожи съвсем. Чувствувал се е много неуверен и несигурен. Въпреки уговорката той пръв се е обадил на мадам Де Вол. Казал й, че му предстои нашето посещение. С удоволствие се е съгласил и тя тайно да присъствува на нашия разговор — така, както си мислехме. Очевидно не е разчитал на себе си, за да разбере докъде всъщност сме стигнали. Тя е дошла час по-рано от нас. Прибрала си снимките, за които е станала цялата история. Без да знае, разбира се, че Кулон е съхранил дубликатите.

— Ето защо тя се зарадва, като разбра, че Кулон е мъртъв — прекъсна го Димов. — Предпочитала е всичко, само и само да не узнаем за снимките.

— Така изглежда… След като сме излезли, тя влиза при Кулон. За нея вече е съвсем ясно, че с него е свършено. Решението вече е узряло окончателно. Не е било никак трудно да го застреля от упор, защото той не е очаквал, естествено, такава развръзка. После, както предполагахме, догонва влака близо до Лион с много мощната си лека кола. А всичко друго е така, както го знаете.

Дюран се облегна на стола си. Масивното му лице едва успяваше да скрие своя израз на спотаено тържество. В края на краищата, макар и на самия финал, наистина бе успял да изненада колегата си.

— Това е цялата история — каза той. — А сега, надявам се, че няма да ми откажете една хубава прощална вечеря.

— Обещахте: сами!

— Добре, сами, упорити човече. Ще отидем в «Максим».

— Искрено казано, господин Дюран, предпочитам нещо по-скромно. При Надин например.

— Глупости… Искам да ви заведа в хубав и скъп ресторант. Не бойте се, няма да плащам аз сметката.

— Сметката зависи от менюто — усмихна се Димов. — Хем ще си хапнем добре, хем ще се чувствуваме удобно. Не обичам да ми се въртят около главата пет келнери. И един ми стига, особено ако не е от най-бързите.

— Знаете ли, че сте прав? — отстъпи изведнъж Дюран. — Надин може да ни поднесе всичко, което си поискаме, от омарите до пъпеша. Аз ще й се обадя. Ще й поръчам трюфели и чудесни наденички — от «Мортаи сюр Перш».

Дюран потърка така съблазнително ръце, сякаш вече ги виждаше пред себе си.

— А сега да се качим за малко при директора. Няма да се разболеете от няколко признателни думи.

На другата сутрин те пиеха кафе в чакалнята на летището. Навън денят беше доста навъсен, ръмеше слаб дъжд, духаше вятър. Но въпреки това Дюран изглеждаше във великолепно настроение.

— И тоя път излязохте прав — каза той. — Надин наистина ни предложи чудесна вечеря.

— И сметката не беше лоша — отвърна Димов.

— Не, не заради сметката… Тоя път се беше постарала като за стари приятели. Да не мислите, че всеки ден поднася такова вино? От реколта хиляда деветстотин трийсет и шеста. Просто не знаех, че го има.

Дюран беше прав — Надин имаше не повече от трийсетина такива бутилки. И ги вадеше само в изключителни случаи. Тя дори накара Димов да се подпише в почетната книга на заведението. След като бе изпила няколко чашки с тях, разбира се.

По радиоуредбата оповестиха пътниците да се приготвят за отлитане. Двамата инспектори си стиснаха сърдечно ръцете.

— Надявам се, че пак ще се видим! — каза Дюран.

— А аз се надявам, че тогава ще бъдете поне началник на управление.

— У нас тия неща не стават така бързо. Добър път!

Навън го лъхна хладният вятър, студени пръски дъжд оросиха лицето му. Беше много приятно усещане след задушните летни дни. А това чувство още повече се усили, след като зърна в далечината българския трикольор върху опашката на самолета.

На софийското летище го чакаше Ралчев така радостен, сякаш посрещаше собствения си брат. Беше в скромни сандали и простичка лятна риза със завити ръкави. Димов веднага усети лекичкото ухапване на съвестта. Можеше спокойно да купи за него онова елегантно поло, което беше видял на парижката витрина. Можеше, ако се беше сетил. И нямаше да му пъха сега в ръцете някакви си писалки.

— Какво ново към вас? — запита Димов.

— Дребни работи.

— Наистина ли са дребни?

— Не знам! — усмихна се Ралчев. — Но след твоите международни подвизи ще ти се видят като мухи.

Навън ги чакаше служебна кола. Докато пътуваха към града, Димов успя да разкаже в по-общ вид всичко, което се беше случило. И, разбира се, веднага заваляха въпросите.

— Да оставим нещо и за довечера — отвърна Димов. — Ако ме поканиш на гости, разбира се.

— С удоволствие, шефе… Но кажи ми поне как ти хрумна тая чудесна мисъл?

— Каква мисъл?

— Ами че Периа и Кулон са пристигнали в София с разменени самоличности.

— Нищо не ми е хрумнало! — отвърна сериозно Димов.

— Как така нищо?… Та ти ми каза това свое предположение още преди да тръгнеш за Париж.

— Не беше съвсем предположение. Впрочем, навярно би ти хрумнало и на тебе, ако беше прочел по-внимателно медицинската експертиза.

— Та аз я четох.

— И нищо ли не ти направи впечатление?

— Направиха ми впечатление много работи. Но откъде да стигна до такъв извод?

— Ами там пишеше, че в стомаха на убития са били намерени остатъци от силен алкохол. Навярно уиски. А и знаеш много добре, че в хотела пътникът, записан с името на Периа, е пил само бира.

Ралчев мълчеше поразен. Но като видя разочарованото му лице, Димов побърза да каже:

— Разбира се, тоя факт не беше никакво доказателство. Нищо не е пречело убитият да е пил уиски преди това. В самолета например. Едно хрумване все още не е нищо, макар че всяко хрумване трябва грижливо да се проверява. Аз достигнах до тая истина постепенно, ден след ден и факт след факт.

— Точно така! — оживи се отново Ралчев.

Едва сега Димов се усмихна.

— Всъщност така протече цялото следствие — завърши той. — След много грешки и много колебания. Важното е веднъж човек да улови здравата и вярна нишка… И неслучайно нашият учител е казал, че всяко познание е безкрайно приближаване към истината.

Пред очите им вече блестяха скромните светлини на София.

Допълнителна информация

$id = 592

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Павел Вежинов

Заглавие: Кутия за енфие

Издание: второ

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Христо Минчев

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Огнемир Киров

Коректор: Жанета Захариева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4071