Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си —
единствено така ще го решиш!
Мълчах. Със месеци, с години.
В бележниците — нито ред.
В душата — болка нестопима,
на стола — спомен от поет.
Във пощенската ми кутия —
писма без подпис, без адрес:
„Ще те разпънем и убием!
Ще те размажем като пес!“
Терор. Заплахи. Кал. Помия.
В стъклото — камък зъл, трошащ!
Не само във стъклото биещ,
а във самата ми душа.
„О, Боже!“ — в чудо се намерих…
Замерящият ме със кал
ръка целуваше ми вчера,
защото аз го бях възпял,
защото — тъмен и бездомен —
в дома си и във своя стих
го приютявах с покрив, с помощ…
С това ли ми се отплати?!
Ще подновя стъклото кухо,
ала душата — как? Не знам.
Дорде живея, ще ми духа
и ще ми хвърля студ оттам.
Било какво било. Остана
в предишното ми битие.
Заръби във душата рана,
кое забравено, кое
простено — спомен стар, отминал.
Люти в очите ми плача.
…Мълчах със месеци, с години…
Не мога вече да мълча!
И от един строшен прозорец
гласът ми шепне нестрошен:
„Простил съм ви отдавна, хора!“
Дано и аз да съм простен.
Водих ги с години. Педантично!
Ей ги, накамарени пред мен.
По формат, по цветове — различни,
по живот — еднакви: ден по ден.
Старите тефтери-календари!…
Овехтели, във петна и прах…
Тъжно ги отварям и затварям —
мъките ми, радостите в тях…
Малки и големи… Пълни с проза…
Просто с факти. Като в телеграф.
Делници красиви или грозни,
празници от луд възторг и гняв…
Гости — кой дошъл, кой си отишъл.
И какво съм писал, и кое…
Как по стара обич съм въздишал,
как съм страдал в ново битие,
Колко пъти скарал съм се, с колко
хора подир туй съм се сдобрил…
…Не листа изписани, а ролки
на живота ми — изтъркан филм.
Глупости. Предишни или нови.
Моят цял животец, моят прах…
Кой ли млад кретен ще ги изрови,
за да вади хляба си от тях?
Да го вади, няма нищо страшно!
Да яде — не ме е яд, ни срам.
…Само празните листа ме плашат —
мойте смърти гледат ме от там…
Всичките. О, празни листи! Свири
вятърът на ужаса в тях див:
боже, колко пъти съм умирал,
за да стигна чак дотука жив!
„НАРОДЕ????“
…А страничката, види се, е мокра…
Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал — тъй чист дълбоко?
Той — чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал — ако е кал? — сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!
Какъв „народ“? И кой „народ“? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения — него — да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!…
За същия… Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ „свещен“…
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял — „Народе????“
Ни глас, ни образ… Питанките — в мен!
И, грях — не грях, ги вадя и се кръстя —
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
Поезия?… Сега не са на почит
разнежениет глезени слова.
Площадите като реки клокочат.
Бучи в тях проза зла. И то каква!
Тълпите бълват крясъци и ежби.
В гърла, в юмруци, в стъпки бъбне бунт!
И не отиват лирики и нежност
на тъмния им нелиричен грунд.
Кому е до любов във тези страшни
и нелюбовни времена-барут,
щом хлябът ни с купон е и с опашки,
а зимата ни чака с мрак и студ?
Поезия?… Непоетичен вее
предзимен вятър — остър, мразовит.
Дано снега от проза преживеем…
За лирика една душа копнее,
уви, ако коремът й е сит.
Ръката ми отвикна от писалката,
машинката ми пишеща ръждяса.
И се простих с илюзийката, малката,
че някога съм бил поет и пак съм.
Какъв поет?! Глупак! И нищо повече!
На този свят, сегашен и предишен,
любов не му е нужна, а любовници.
Поетите са хора най-излишни.
Да, той, светът, зает с по-други трепети,
затънал цял в омрази, в бизнес, в кърви,
наистина обича си поетите,
но само че ги предпочита мъртви.
Та да приключа с темата започната
за творчеството, смисъла, живота,
все по̀ си мисля да им туря точката —
не в листа с молив, а с куршум в челото.
Така най-лесно драмта си, малката,
зарад която толкоз труд излишен
съм изхабил с машинката, с писалката,
с един-единствен изстрел ще напиша.
…А уж бях майстор в занаята —
поне във този занаят —
с длето и с чук като ваятел
от злата глина на словата
добър извайвах този свят.
Не че си нямах свят край мен, но
като го гледах, тънех в срам:
ужасно, зло, несъвършено
творение!… Та непременно
по-друг мечтах да го създам.
Какъвто в книгите го пише,
какъвто всъщност той не е —
свят, по какъвто се въздиша;
щастлив, добър, красив, възвишен.
Утопия — не битие.
И падна блъскане. С години.
То беше труд! То беше пот!
Дорде от топчицата глина,
отвсякъде просвредлен, зина
самият собствен мой живот.
Направен на решето череп!
И иде ми да го строша!
Какъв ти свят! Мой двойник черен,
от материал неимоверен —
от мойта собствена душа.
Душа ли? Не, врата, която
вихрушка кърти с две ръце.
Студено ми е на душата —
ваяние на самотата
със мойто собствено лице.
Оръфани, с подгънати кьошета,
във миши дупки скривани, във тях
наред с безстрашните ми мисли шета
до вчера незабравяния страх.
Изравям ги сега с една обида,
със себесрам във гузните гледци,
тъй както се изравят много свидни,
погребваните скришом мъртъвци.
Лежали във затвори — чекмеджета,
недоубити в лагери от прах,
през мрак родени, първи път на светло
излизат дните ми — затворници във тях.
Разлиствам ги; жестоки, грешни, прави,
са думите във техните листа.
Биха могли на съд да ме изправят,
с куршум да ми пробият съвестта!
Биха могли… Не позволих да бъдат.
Но днес, ведно със тайнописа в тях,
издават ми по-страшната присъда:
осъждат ме на доживотен страх!
Душата ми — задръстен тъмен кладенец,
не пуска вече, капчица не пуска.
С години хвърляни и неизвадени,
лежат на дъното й мъртви мисли, чувства.
Лежат куп неразложени удавници
с лица и имена на свидни хора.
Дрънчи напразно кофата и бавно все
без капчица вода се връща горе.
А буен извор бликаше в недрата там.
И някога, във засуха и жега,
кервани жадни друмници, изпратени
от жаждата си, спираха край него.
Нима изпиха кладенеца, извора?
Нима във жаждата си, все неутолена,
те всичката ми влага тъй изблизаха,
че не остана капчица за мене?
Проклинам се за свойто, безпощадното,
човеколюбство. То гнева ми ражда.
Жестоко е да бъдеш хорски кладенец,
до който да умреш накрай от жажда.
И думите накрая ме напуснаха —
последните най-свидни същества,
с които в самотата, стайно-пустата,
душата ми до днеска преживя.
И думите — последните убежища
на същата душа, която в тях
намирала бе завет в тези режещи
и ледени вихрушки на света.
И думите… И тъжните, и весели
лица на всичките ми земни дни,
които цял всемир букално вместваха
в един бял лист… със четири стени.
И се усетих сам, тъй сам в покоя тих.
Светът от думи зли гърмеше вън,
та губеха се сред глъчта им моите,
удавени във общия им гръм.
Наивни, смешни и сантименталностни,
напразно проповядващи любов,
потънаха в бездънния, безжалостен —
като във притчата за цар Траяна — ров.
И страх ме вледени. И вик-безумие,
от дън душа изтръгнат, прокънтя:
„Зловещице Съдба, върни ми думите!
Живота ми вземи, но не и тях!“
…А някога и с кожата си виждах,
тъй както и с очите си усещах
лицето на безликата си грижа,
цвета на всяко най-безцветно нещо.
Кога, какво ми грабна сетивата?
Каква смърт умъртви света край мене?
И що за мъртвовей ме тъй обвя, та
окамени ми цялата вселена?
Проклех ли някого, или пък мен прокле ме
душманин някой с тежка люта клетва,
та в жив мъртвец превърнах се без време?
Не знам. Но ако в мрака още светва
една звездица, аз я моля трижди:
пак да ми върне оня свят човешки
и радостта — с очите да го виждам,
и ръпката — с ръце да го усещам.
Ако е време пък в света отвъден
да се преселя, нека е красиво.
В смъртта си предпочитам жив да бъда,
отколкото — да съм мъртвец приживе.
Навън е пек. Навън е клада.
Зной августовски. Зной нечут.
А мен внезапно ме напада
един невероятен студ.
Необясним и непонятен.
Незнайно откъде дошъл.
И срам-не срам, със радиатор
се топля. Като зимен вълк
със вкочанени зъби тракам.
Дали преди мен на света
не е забравил, боже, някой
една отворена врата?
Дали напразно без умора
се мъча, мръзнейки, сега
след себе си да я затворя…
Незатворима си, тъга.
Ще скърцаш ти на свойте панти,
додето някой божи ден
един друг земен квартирант те
закрехне тъжно подир мен.
На проф. И. Т.
Напразно се измъчваш, докторе —
не е за тебе мойта болест!
Не е! И ти да беше бог дори,
едва ли би я махнал. Орис.
Съдба поетова — проклятие:
с душица — счупена двуколка —
да мъкнеш тежкото разпятие,
сковано от човешка болка…
Да мъкнеш всички мъки, радости
на този свят, ведно събрани,
във тази своя бричка яростна
и здрава пак да си остане…
Какво да правиш: зор, скрибучкане
по урвите във пек, в стихия…
Дорде разпадне се каручката…
Докарах ти я, поправи я.
Ти бършеш свойте три диоптъра
и се усмихваш, вдигаш рамо:
„За болен свят — ня цяр, ни доктори.
За впряг такъв — пирони няма.“
Тогава — сбогом. И след случката
разделяме се с теб: „Със здраве!“
Аз — със лъжата за каручката,
ти — с твойта си, — че я поправяш.
Привечер селска. Залезночервена.
От капките й алени огрян,
аз цял кървя с душа окървавена,
удавен във бездънния геран
от красота, безлюдност и дървета,
между които покриви горят.
И птици като гилотини светят
из въздуха с крилете си от смърт.
Безлюдно. Страшно. Тишина огромна.
Едничко куче с лай самотно див
покоя хапе, сякаш да напомни
и на самия мен, че пак съм жив.
Красиво и ужасно. Мигновено,
изглежда, за да потвърди това,
от някакъв прозорец Лепа Брена
ми се обажда с някакви слова.
Не ги разбирам. Идат отдалече.
Но нещо по-жестоко и то тях
разбрах: че в някоя такава зла привечер,
под някой залез ех такъв, без страх
въже от красота ще си усуча,
ще си го метна тихо на врата.
И няма никой, никой да научи
защо и как съм вършил. И смъртта
ще дойде като залеза червена.
Молитвена, подобно всяка смърт.
Нечута, мълчалива. Смърт — вселена.
Надвиквайки се куче с Лепа Брена,
последния й вик ще заглушат.
Животът заприлича на бостан —
жесток, студен, в сезона на мъглата.
Плодът до шушка вече е обран,
стърчат еднички само плашилата…
И аз вървя, напразно търся плод.
Един-единствен гол ластун безсилен
ми маха като спомен от живот…
…Но нисък е — не става за бесило…
Ужасно ми е! Страшно ми е зле!
Не ви се глезя и не ви позирам.
С изпепелени кървави криле
върху свещта огромна на всемира
душата ми опърлена кръжи —
една по чудо жива пеперуда.
С последни сили вече се държи
над пламъка й. Болест или лудост
е този мой жесток световъртеж.
Не знам какво е, но крещя отгоре:
„Спасете ме от лумналата свещ!
Или докрай ме изгорете, хора!“
Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: „Върви и мри!“
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.
Разсрелвани, обесвани, горени,
убивани безславно на дуел,
поетите, родени преди мене,
възкръсват покрай мен. И с укор смел,
и с укор гръмък в тишината лиха
ме стрелят в упор всяка нощ: „Кажи,
щом всички нас за думи ни убиха,
поет ли си изобщо, щом си жив?“
И в срам навел главата си излишна,
мечтая тайно все за онова
безсмъртно стихче, дето ще напиша
единствено с пожертвана глава.
Дано изпълня клетвата си свята!
Дано да имам жребия такъв —
с кръв да платя на думите цената.
Че мъртва е поезия, в която
под всяка дума няма капка кръв.
…Ни свой, ни чужд сред купищата кал,
сред цялата словесна зла помия…
Немее телефонът пребледнял,
зей празна мойта пощенска кутия.
Ни клетва зла, ни благослов най-благ.
Светът от мен не се интересува.
Поне да беше се обадил враг!
Ей тъй, от злост! Поне да ме напсува!
Поне един приятел по тегло,
тук ял и спал, да тропне, да извика.
Мълчание опасно, тежко, зло.
Врата на хан — преди, днес — мъртва. Никой!
И ме обзема нещо като гняв:
„А бе един ден пак ще се стълпита.
Ще разберете, че съм бил най-прав…
И може да си скубете косите…“
А днес, да счупя свойта самота,
въртя живота — телефон огромен,
наслука, тъй… И търся аз смъртта.
Но с моя глас ми се обажда тя:
„Избрал си, драги, своя собствен номер!“
След толкоз дни черни и нощи, до бяло
нагряти от мъка, която жежи,
аз идвам от ада — главня изгоряла,
запален вик, стенещ гняв: „Още съм жив!“
И още ме има! И още съм тука —
напук на душмани, на тъмни души,
на камък не джама — душата ми пукнал
със дупка несрастваща… Още съм жив!
Още по тази земя грешна щъкам
с товара си, който от мен по-тежи,
под който издъхвам, додето го мъкна,
но който с гласа ми пей: „Още съм жив!“
Не сте ме убили, нещастници празни!
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: „Още съм жив!“
Ще идвам в съня ви — вампир — да ви стряскам!
…Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.
Опряла на прозореца ми лапи,
космата, зла, със зинала уста,
готова всеки миг да ме ухапе,
като вълчица гледа ме нощта.
Ала пердето дръпвам и отстъпва
за миг, за два ликът й озверен.
Но в себе си какво перде да дръпна?
Вълчицата е влязла вътре в мен.
Хазаите на Яворов завръщат се.
И пъдят квартиранта, даже мъртъв.
Разбира се, че си е тяхна къщата.
Ала и плочата отвън да й изкъртят,
едва ли ще да ги отмине гаврата:
ще мине време, минувачи прости
ще спрат отвън: „Я, къщата на Яворов!
Май вътре има и случайни гости…“
Все чакам някой да ме навести,
да ми потропа денем, пък и нощем
и да ми каже тихичко: „Прости,
забравих те… Ти жив ли си все още?“
Все чакам… Но напразно! Само тя
все още ме спохожда, зла и страшна,
така наречената „Майка Самота“.
И като кучка по вратата дращи.
А беше време, кьорав и сакат
на моята трапеза пи и яде,
бездомен спа на моя твърд креват…
Събуди се. И първи ме предаде.
Какво да му се сърдя? И с уста
от люта злост защо да го проклинам?
От времето на Юда и Христа
предателството е било поминък.
Все чакам… Никой… Ни дявол, ни бог…
И само репей с азбука от вятър
вратата ми изписва с некролог:
„Живя, но се помина с Добротата!“…
На Величко Хинов
Когато тънех в най-гъст черен мрак,
от свой и чужд забравен и нарочен,
и бе потънал в бурен моя праг,
ти пръв дойде и бурена прескочи.
Не се уплаши като всички, ни
се сепна ти от хули и омрази.
Подаде ми ръката си: „Стани!“
Поех я и възкръснах като Лазар.
Не ме окая, нито утеши,
а просто изтърваната писалка
отново върна в мойта длан: „Пиши!“
Не бяха нужни думи-залъгалки.
Не беше нужно нищо друго. На —
заклевам ти се, без да се преструвам.
И ме опари някаква вина:
забравил бях дори, че съществуваш,
че бяхме много — някога, тогаз —
тълпа безгрижници в години луди,
жени и кръчми… А един от нас
ни каза „лека нощ“, не се събуди…
…Ах, тя е дълга нашта… Жив роман —
тъги, неволи, драми и въздишки.
Било какво било… Той си остана там,
в „основите“… И кой ще го опише…
Един след друг от стария ни взвод,
другарю мой, изпадаме, стареем…
Като с откос картечен. Ех, живот!
Какъвто и да е! Ще го живеем!
Но в тази вечер уж добра, пък зла,
ракията аз гледам и се питам:
защо уж я изливаме в гърла,
а, люта, ни излиза през очите?
Двайсетачка във джоба си крия
и какво по-напред — не, не знам…
Една малка бутилка ракия
или — хляб с двайсет грама салам?
Май — ракия… Без нея не мога.
Ще я глътна на екс и фасон
ще направя на господа бога.
И с ритник от небесния трон
ще го смъкна, та сам да отсъди
що за свят сътворил е без свян…
Ох, добре е сам господ да бъдеш
за един час, макар и пиян.
Значи така, а? Банкер бил си станал!
Гешефти, афери, пари…
Знам, не миришат парите изпрани.
А аз съм ти вярвал! Дори
във теб съм се клел като в господа бога,
Христос бях във теб припознал!
А ти си бил Юда… За много и много
сребърници си ме предал.
Значи така, а: дордето ме мляскаш
и трупаш пак грешна пара,
аз, както нявга, ще ти ръкопляскам
и ще ти викам „Ура!“.
Няма да стане, ти казвам, „другарю“!
Въпроса не ще уредим!
Заради тебе аз ядох шамари,
тъй както ги ядох преди.
Заради тебе пак мене ме плюха
и ми крещяха „боклук!“.
Заради тебе душата ми рухна!
Но аз съм пак жив и пак тук.
И ако трябва, гората ще хвана,
както сакат съм и ням,
ще люсна за храброст една по-голяма
и… ще ти тегля куршума оттам!
Цял ден плувал в мръсотията,
с поомърляна душа
от „ония“ и от „тия“ там,
газил в тинята пеша,
да си върна куп илюзии,
да се сетя, че съм жив,
пускам си среднощна музика
от транзистора… Лъжи,
подлости, сплетни, разпятия —
от сега и от преди
се събарят във душата ми.
И за да се прероди,
в сълзи руква тя по бузите.
Боже — плач, и то какъв!
От една най-тиха музика,
от възкръснали илюзии…
Пипвам клепките — охлузени,
а под тях — не сълзи — кръв!
На Васил Сотиров
Снощи много яко се напих.
Както казват — чак до козирката!
„Главо, ти ми пречиш — промълвих. —
Свалям те за малко…“
И нататък
стана ясно: ясен хоризонт,
нищо че на свещ го наблюдавах,
ясен хялб, преглъщан с тъмен стон,
ясен ум, макар и помрачняващ…
Ясно бъдеще пред мен, макар,
заизкачвайки му стръмнината,
да се стрепнах в острия му старт,
та… си понамерих пак главата.
И дочух как, бог да я прости,
мама от отвъд ми се обади:
„С глътката внимавай, синко, ти!
В тъмното й можеш да пропаднеш…“
Кой да слуша!
И без капка свян
викнах я: „Ела да ти налея!
Мъчно ми е, не че съм пиян,
а че утре пак ще изтрезнея!“
„…аз днеска ще работя за пари,
а утре може би — за слава“.
Без пари съм останал, без грош.
Ех, живот кръговратен и опак!
От довчерашния миразкош
помен няма отдавна. Какво пък!
И така се живее. В покой.
Без треперене. Без мелодрами.
Този свят е наистина мой
само в миг, в който друго си нямам.
Ала стихчетата дращя все пак.
Гледам свойта трапеза оскъдна.
Все мечтаех да остана бедняк —
поне тая мечта ми се сбъдна.
И запретвам ръкави… На риск!
Както казва поетътр, решавам:
„Днес ще пиша, уви, за пари,
а пък утре ще пиша за слава.“
Ако пукна над някой куплет,
и ми дойдете с китки, другари,
въздъхнете си всички поред:
„Бе продажен горкият поет!“
но… на гроба хвърлете цигара.
Изпито е последното кафе,
изпушена — цигарата последна.
Здраченее стаята ми — сив кафез,
богат доскоро, вече — с дъх на бедност.
А беше време — в своя дом богат
мечтах да прибера и да нахраня
аз целия бездомно — гладен свят,
да излекувам всичките му рани.
А беше време — бе щастлив и сит
на тази стая оня обитател,
останал в бяла рамка да виси
и в паметта ми, и върху стената.
Той — моят маслен образ — оттогаз.
Той — моят бивш живот с чертите мои.
Той — мойта младост, мойто второ аз
от памет и бои, той, моят двойник,
за разлика от мен — неостарял…
Напушил се, напил се със кафета,
хич не му пука, хич не муе жал,
че живият му двойник днес в несрета
живее и стотинките брои…
…Кафе — изпито, даже фасче нямам…
Богат и беден, жив и от бои,
стоим — сегашен и предишен — двама.
И аз му шепна: „Братче, е добре,
какво взе ти от щедрия си жребий?
Мечтаеше цял свят да прибереш.
Да се е сетил някой днес за тебе?
Кой ти подава глътчица кафе?
Една цигара дава ли ти някой?“
…Добре, че с черното си кадифе
и двама ни еднакво скрива мракът.
Добре, че моето безсмъртие ей там
и мойта смърт ей тук в мен ще се слеят.
Дошъл в света за гордост, не за срам,
във гордост смятам да го доживея.
…И кучето във тази къща
от мен живее по-добре:
целуват го и го прегръщат.
А ако някой мигом спре
при мен случайно, от преструвка,
от милост (все пак — същество),
едва ли ще е за милувка.
За всичко друго. За какво?
Не знам. Ала за всеки случай
мечтая си, не на шега,
и аз да съм един път куче,
да джафкам с лай. И то така,
че да ме чуе този светъл
дом, пълен с кучи лай щастлив.
Та белким живите се сетят,
че между тях и аз съм жив,
та белким живите научат
какво се казва лай от скръб.
Как искам да съм куче, куче!
Веднъж поне да си получат
един-два белега от зъб!
Не съм, знам, ангел, ала и не съм
такъв злодей, какъвто ви се струва!
Не ми ли стигат чуждите отвън,
та и с вас, свойте, трябва да врагувам?
Достатъчен ми е вън, оня бой,
та да се бия вътре и с другари.
От враг боли, но по̀ боли от свой.
Особено щом гърбом те удари.
Преглъщам скритом лютите сълзи
в устата с поговорката, с онази —
„От свои, боже мили, ме пази,
от чуждите аз сам ще се опазя!“
И ако падна, ще е не от скръб,
а от сърцето, пръснатото, боже.
Светът — приятелят ми уж най-скъп —
във него право ще ми ръгне ножа.
Полубезжизнен вече, полулек,
с душица-гълъб, литнала към рая,
ще кацна в ада, но на свой човек
ръката в тази, с ножа, ще позная…
Обидно ми е, че съм жив.
В заблудата, че се издигам,
катерих планини-лъжи,
до тъжна истина да стигна.
Уж се изкачвах на възбог,
но не във висинето звездно
намерих се, а в трап дълбок.
Върхът ми се оказа бездна.
И вместо хора-божества,
аз зърнах хора-буболечки,
нищожни, пъплещи едва,
понесли сламчици и клечки,
понесли алчност, завист, грях…
Но най-ужасно бе, че в тия
мравунячета аз видях,
уви, и себе си самия.
Понесъл свойта сламка и
към свойта дупчица запътен,
препънат в свои букаи
и в свое щастийце закътан.
Затуй ли, боже, длани драх
и топка кърви станах, боже?
За да презра и мен, и тях,
и целия живот нищожен?
Аз питам бог. Но где го бог?
Ни глас, ни лик… Небето зее
над мене като трап дълбок…
И там ли Нищото живее?
Този рак на душата, тази несмъртоносна
смърт, която приживе духа ми изпи
и очите ми с вряло желязо жигоса,
и крилете ми в шепичка пепел стопи…
Те ме тласкат все още жив-умрял в битието
да вървя, точно както слепецът върви.
От живота си минал да сбирам парчета…
Но живот цял от трошлек не става, уви…
Той дрънчи в мене днес и зловещо, и тихо.
В това страшно дрънчене чувам някакъв стон:
„Не унивай, поете! Тези, дето строшиха
твоя дух днес, ще търсят утре в него подслон.“
На Александър Геров
Със вехт каскет, с бастун и шалче,
по-лек дори и от дима,
го виждам и ми става жал, че
със него влиза у дома
и моята тъй близка старост,
с която мълком и без страх
мълчим, скърбим и с нежна ярост
понякога играем шах.
Аз знам, ще дойдат и ония
нещастни и нелепи дни,
които пъстрата кутия
ще ни затворят… Старини
ни чакат с тебе, друже мили…
И в някой божи ден, тъй свят,
над пъстрата дъска без сили,
Животът ще ни каже: „Мат!“
Бездънна, тъмна, тегне тя
над опустяващото село.
Пролайва кучешки нощта
и кукурига с два петела.
Отеква мъжки вик широк.
Забравена врата се тръшна.
Попийнал здравата старчок,
със песен търси свойта къща.
Една невидима жена
като чешма смеха си плиска
и в тази звучна тишина
дочувам, без дори да искам,
как тъжно времето тече
и как ме връща в мойто детство
с гласчето на едно щурче,
прозвъннало в чуплива песен.
…Бездънна, тъмна, тегне тя.
Жестока, тягостна, протяжна.
И с тъпата си пустота
отвсякъде ми се обажда.
Със мъжки вик. Със женски смях.
Със щурчов плач. С пиянска песен.
И само аз мълча сред тях,
прехапал своя глас невесел.
Пейзажът се простира пред очите ми,
приличен на картина, на гоблен,
но тъй реален, че е чак мъчителен
за сетивата мои и за мен.
Непобираем просто е във думите,
непретворим от чувствата дори:
едно прекрасно дяволско безумие
от небеса, баири и гори.
Едно невероятно съчетание
от покриви, дървета и простор…
Но аз го гледам с някакво страдание —
ще си остане тъй красиво то,
ще свети до болезненост мъчително
и подир мен във нечий поглед млад,
незабелязал даже, че очите ми
са още тук, на този божи свят…
Кой казва, че без лик била тъмата?
В прозореца ми всяка вечер тя
дохожда и ме гледа със лицата
на моите мъртви майка и баща.
И ме повикват… Знам ли где? Със горест
и с длани пъдя тези две лица.
Дордето — сам превърнат във прозорец —
и аз един ден някъде отгоре
се спусна в миг пред своите деца…
Излудявам в тази празна стая,
пълна само с бяла самота.
колко съм осъден — не, не зная,
но присъда вечна ми е тя.
И летят като секунди дните,
а секундите — са векове!
Ще изгризя, полудял, стените!
Ще разбия с череп в кръв на две
или този зид, или главата!
Искам въздух! Искам ширине!
И накрай, превърнат в свирещ вятър,
може би ще падна в необята.
Най-свободен. Със душа поне.
Не съм пияч. И рядко пийвам.
Но вечер, подир стръмен ден,
катерен с мъка, по ракийка
все още сръбвам. Уморен,
развеселен, зъл, тъжен, страшен
и жив, останал в своя ад,
пред мене слагам аз две чаши —
за себе си и този свят.
За този свят красив, измамен…
Изобщо — с тъмно досие.
За този свят, който го няма
при мен, а всъщност тук си е.
Със доблестите си, с лъжите,
със честността и подлостта,
които, колкото и скрити
да са, в лицето му блестят.
Лицето му пред мен го няма.
Защо пред мен, та то е в мен!
И през ракиения пламък
го виждам — двойник мой смален
до кръгчето на отвор чашен:
— Наздраве, свят! Наздраве, свят!
По още две да опердашим?
Но гледам, ти не пиеш, брат,
та аз и твоето изпивам.
А ти си ставаш — хрисим, трезв —
„Довиждане!“ — и си отиваш.
Подлец с подлец! Не знаеш стрес,
не знаеш гняв, пиянство, цели…
За теб живота си бих дал…
Дорде аз пия, спиш в постели…
Но ако утре ме разстрелят,
ще знам, че ти си ме предал.
Стаята във тъмното се стапя.
Вечерта на пръсти, мълчешком
влиза и обира с черни лапи
всичко, що докосне в този дом.
Книгите, бюрото и дивана
бавно стават буци тъмнина.
В примка от последния лъч хванат,
в полилея беси се деня.
Утре пак в светлик ще побелеят
мебели и книги, и стени…
„Как — наум се питам — се живее
между толкова самоубийци-дни?“
Отишли са си вече всички гости,
спят и приятели, и врагове,
едничка самотата сяда просто
насреща ми, на име ме зове:
„И днеска — край, май доста тъжен ти си.“
Не й отвръщам. Цял във облак дим,
цигара й подавам: „Запали си!“
Тя палва, двама пушим и мълчим…
А вън нощта като око на бога
със чер гледец ни гледа и слепи.
Денят си е запалил невролога
и на стъклото го е залепил.
А ний мълчим. И аз, и самотата.
Търкаля се и сив, и уморен,
като кълбото страшно на земята
в главите ни отминалия ден.
С възторзите, с обидите, с оная
умора, от която изцеден,
света превъртам в малката си стая,
и хората, и глъчния си ден.
Кои не бяха? И какви не бяха?
И с жест безцеремонен, даже груб,
вражди, немилосърдия, заплахи
върху листа ми хвърлиха накуп.
И омърсиха всичките ми мисли.
А утре ще ме питат пак защо
е тъй омачкан той и тъй нечист е,
и толкова зла мъка крие той…
Не ще им кажа, просто го обърсвам,
изглаждам гънките му…
Свят добър и лош,
прощавам ти в листа петната мръсни.
Прекръствам те и в часовете късни
без глас ти пожелавам „лека нощ!“.
… Накрая всичко става сива
и отвратителна мъгла.
Дори и старост си отива,
преди съвсем да е дошла.
В болезнено-зла полудремка
полека заживяваш ти
сред ужаса на полусенки,
до вчера бивали мечти,
и като в полусън минават
през теб откъслеци от дни
с лицата на полузабрава —
лица на любени жени,
лица на весели другари,
на врагове, с които ти
врагувал си до смърт, до ярост,
но вече си се опростил.
Мълчиш. А въздухът подире
като завеса за „отвъд“
с плющене пада.
И разбираш:
актьоре, просто репетираш
във пуст салон самата смърт!
Страшен, тъжен, в ужаса — чаровен,
той звучи пак в живата ми мисъл.
Чий ли беше? Бах? Шопен? Бетховен?
Кой ли точно беше го написал?
„Пам-пам-парам-пам-парам-парам-пам-пам…“
Цигани с флигорни дуят бузи…
Пам-пам-парам-пам… Тържествен слизам „там“
дето всеки слиза… Мрак охлузен…
Куп лопати пръст. Гърми капакът.
Вън реват деца, невести, внуци…
Само мен ме няма. Тъна в мрака.
Дваж по-страшни стават тези звуци.
Боже, как ще легна?! Питам как, а
не, не ми се ляга в съд оловен,
чамов… Пък макар на крак там
да ми дойдат Бах, Шопен, Бетховен!…
Страшната мелодия витае
и със нея пита ме всемирът:
„Има ли значение чия е,
като и на теб ще я изсвирят?“
Не ме изпращайте — тук мога сам.
Достатъчни са двамата гробари.
Достатъчни са тези небеса
и тази пръст, която се отваря,
от всички вас за да ме отърве.
Премного ми помагахте приживе
с какви ли не най-смъртни грехове,
та аз — и грешник — си умрях красиво.
Умрях достойно. Недостоен страх
душата не изпита, не запомни.
От толкоз чужди „помощи“ умрях,
та не желая и в смъртта си помощ.
Ако за нещо съжалявам, миг
преди с пръстта съвсем да се завия —
то е, че няма как във тоя мил
момент преди последното „Амин!“
гробарите да черпя по ракия.
Какво небе — усмивка на жена,
след огъня на любовта — спокойна.
Каква прозрачно-тънка тишина,
Като въздишка лека на покойник.
Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.
Еднакви! И пръстта под тях — еднаква.
Кой — честен, кой — нечестен, не личи.
Пръстта ги изравнила. И очаквам
да срещна своя гроб. Да, ей го там.
Баща ми, майка ми, макар на тясно
да спят в прегръдка, мръдват се едвам,
за да ми сторят помежду си място.
До тях присядам кротко на ръба,
цигара паля и им шепна тихо:
„Почакайте ме още… Не скърбя,
не ме е страх, но още два-три стиха
да си допиша и едно дете —
най-мъничкото — да си доотгледам,
и сам ще дойда…“
Чуват ли ме те,
не ме ли чуват — няма знак. Последен
и тънък лъч — Като душа играй.
Какъв покой! Едната свещ пропуква…
Ах, ако има нейде божи рай,
дали пък този рай не ще е тука…
Полека и мъчително възкръсвам
след неуспешната си смърт поредна.
И съжалявам, че не бе последна.
Защо съм още тук? Що още търся
на този свят — огромна мръсна борса,
в която всичко се купува и продава:
любов, мечти, и суета, и слава…
А аз — довчера богаташ, на зор съм.
И за да ям и челяд за да храня,
цял трябва да си разпродам имота.
Озъртам се. Но всичкото, каквото
от прежното богатство ми остана,
са моята душа и мойта слава.
А за такава стока днес кой дава
и пукнат грош? Душата — жива рана,
а славата ми — кучета я яли…
Сред днешната действителност жестока
сергия няма за подобни стоки.
Кой днес купува дрипи и парцали?
Душата, изпозобана от грижи,
пременям в две-три лъскавички строфи
и търся някой дребен Мефистофел,
за грош, на вехто, да му я харижа.
Но той преситен, отегчен и смръщен,
души не иска вече да купува.
„Такъв парцал и две пари не струва!“ —
ми вика и нехайно ми я връша.
Обърсвам я от пръстите му ледни
прибирам си я и си тръгвам с нея:
„Душа, прощавай, трябва да живеем
до следващата смърт… Уви, последна.“
Не ме ли обичаш ти, Господи,
та все ми затръшваш врати?
Зъл си! Злопаметен! Просто ти
и тоя път си отмъсти,
задето ругах те и хулих те,
задето, не вярвайки в теб,
ти пращах проклятия. Чу ли ги,
боже, дъртако свиреп?
Чул си ги, явно, защото пак
ме върна на долния свят
и пак се събудих във клопката
на ада му, страшно богат
на мъки, на гаври, на робство и…
…Загледан във твоя син свод,
проклинам те без неудобство аз:
„Що за любов, Боже, Господи…
да ме наказваш с Живот!“
Вървях през луда радост и лют гняв,
през жежка обич и мъртвешка хладност.
Задържаха ме със прегръдки прав
и от шамари не можах да падна.
Приспивно ме люля в зъл скут мълва,
ръка любовна смля ме като лапа.
И от милувни нокти прокървял,
и от целувки юдини изхапан,
вървя днес, оживял от смърт. Коя
по ред е, ги обърках. Нямат чет те.
От „пляс“ и „мляс“ съм спрял да се боя.
По раните другарите броя,
по белези от устни — враговете.
Дори не страдам вече, не скърбя.
Дори усмихнат тъжно, пак си мисля:
„А колко пъти бивах на ръба
на свойта смърт и с нея се здрависвах!“
И колко пъти, срещнал тази смърт,
си стискахме ръце? По моите длани
и досега ръцете й личат
Като следи от адови казани.
Тъй ми се мреше… Днес не ми се мре.
След толкоз смърти ми се оживява…
Добре, че има памет! Дваж добре,
че има подир паметта забрава!
С една усмивчица — дъга след дъжд,
накрай се хващам в тъжната идея:
все пак ще трябва да умра веднъж,
да може повечко след туй да се живее.
Спокойно. Тихо. Ден. Виделина.
Кафе, цигара. Лист. И стих прозиращ.
…И сякаш не е имало война,
и сякаш в нея аз не съм умирал.
От свойта собствена ръка убит,
преди от чужда нечия да падна.
Като причастие живот честит
на глътки пия, след смърт безпощадна.
О, въздух благ! О, втори мой живот,
как сладък си! Каква магия криеш!
Какво, че чужди ме раняват! И какво,
че ще крещят след мен: „Самоубиец!“
Самоубийство, грях ли си — не знам.
Но знам — убийството е грях. Не крия:
да се убия предпочетох сам,
наместо някой друг да ме убие.
Какво било — било, ах, все едно —
за зло и за добро прескочих трапа.
Под камък зло да спи… Амин, дано
да имам още трапове. И грапав,
и гладът път през тях да извървя,
нали съм жив, нали и листът празен
пак чака да му кажа онова,
което с куп таблетки не му казах.
Спокойно. Тихо. Светлозимен свод.
И пак си казвам аз във стил привичен:
„Да си загубиш първия живот,
е нужно втория да заобичаш.“
Листчето хартия. И писалката.
Глината на мъртвите слова.
И светът. С душицата ти, малката.
Ето ти ги всички сечива.
Друго — нищо. Плюй си на ръцете и
избърши с ръкав онази пот,
бликнала направо от сърцето ти,
скулпторе на целия живот.
Започни най-мъдрата си статуя,
Нека с адски мъки тя расте.
Най-добра ще стане тя, богато е
по-величествена и от теб.
Съчетавай грозното с прекрасното.
Ангела във демона вплети.
Всичко твое дребно да прорасне тъй,
че във него ръст да вдигнеш ти.
Глината под пръстите ти, влажните,
като живне и ги прогори,
както някога Мойсея Микеланжело,
удари я с чук: „Проговори!“
Нищо че след туй ще рухнеш нямо ти.
Той, хартиеният твой Мойсей,
ще стърчи над теб — надгробен паметник,
казвайки ти мълчешком: „Живей!“
Когато пиша, ставам друг човек.
Възнасям се във небеса измамни
ведно с цигарения пушек лек.
От вечността долавям просто ек.
И със земята нищо общо нямам.
Но тя запомва тези бягства и
след туй за тях, уви, не ми прощава.
Със месеци, с години се таи
гласът й зъл. И листът си стои
пред мене празен.
Мрак. Покой. Забрава.
А през дима — презрителен и лек —
долавям образ, чувам глас отвъден:
„Брат, стига ти, в безбожния твой век
бе бог за малко, вече си човек…“
…И тръгвам пак, на проза зла осъден.
Цяло денонощие работих,
писах, брисах, думите въртях —
и усетих мозъка си потен —
не от тях, а всъщност — май от тях,
сирили черното ми в бяло листче,
нощен мрак — в измислени слънца,
свят от кръв, направен толкоз чист, че
да го дам на трите си деца,
без да ги оцапа и окаля,
без да ги рани и убоде.
жален свят, но да не ги ожали,
гладен, ала хляб да им даде,
страшен — от дула и от монети,
но да не ги купи и убий
и със мойте нощи да им свети,
с мойта скръб — да ги не оскърби…
Мъчен свят. Ужасен свят. Но с трепет
догорял в безсънния покой
и осъмнал в листа като шепот.
Мокър лист, покрит с цигарна пепел…
Някой плакал и горял… Но кой?
Допивам си кафето. Като него
навън е още черна утринта.
Допушвам си цигарата. И ей го
вкусът лютив и най-пръв на света.
Горещо. Черно. Люто. Но пониква
из тъмното на изгрева лъча.
Да, трябва първо с тъмното да свикна,
да мога светлото след туй да различа.
С горещото да разпозная хладно.
И с черното — да разпозная бял
денят… Горчивото — от сладко…
…И някъде през димните кълба
аз смисъла на всичко туй съзирам:
в довършека на своя скъсан сън
в миниатюр отрано репетирам
грамадното, очакващо ме вън.
И аз те благославям, мой ден греещ.
Нарамвам те и те понасям — чист!
Дорде душа-прозорец почернее
и в мрака белне само моят лист.
Приятелю,
Към теб, познатия и непознатия, далечния и близкия, многоликия и многоименния, който затваряш книжката ми, са отправени тези мои редове. Не ги вземай за послеслов — никога не съм обичал послесловите, смятал съм ги за най-излишните страници в една книга, страници с две единствени предназначения: или да обяснят и оправдаят написаното, или да бъдат прескачани при четене. А да обясняваш това, което в цяла книга не си успял да обясниш, е нелепо и глупаво. Не смятам да правя това. Правя го за пръв път, като нещо необичайно, защото необичайни са и стихотворенията, събрани тук, и времето, в което съм ги писал — 1989–1992. Това време остана като най-тежкото и най-мъчното в живота ми. То ожули и оболи и мен, и теб, кого повече, кого по-малко; едни го нарекоха „време на промяната“, други — на кризата, трети — на реставрацията. А за мен то остана време на най-страшните междучовешки вражди и отчужденост, на най-дълбоката нравствена криза, време на отчаянието, самотата и болката. Време, което раздели хората, овражди ги и зася най-отровните семена в душите им.
Късове от това време и от моята душа си намерил и в тази моя стихосбирка. Събрах ги в нея и ти ги поднесох не толкова като късове поезия, колкото като късове откровения. Надявам се, че си оценил това и си ги приел тъкмо такива. И ако в тях си намерил нещо от себе си, и ако са те докоснали виковете на душата ми, ще бъда благодарен, че тези викове не са се пръснали напразно в пространството, а са намерили точно твоята душа — онази, към която съм ги отправял. И ти тогава няма да съжаляваш, загдето в това тъй скъпо време вместо за хляба насъщен си дал последните си левчета за тях — хляба за душата.
4.06.1993 г.