Дамян Дамянов
Обади се, любов!

Каква магия си, каква!

С какво необяснимо чудо

владееш цялото това

човечество? Върховна лудост

или върховна мъдрост си,

щом в своя порив, в свойта жажда

ти можеш да го покосиш,

тъй както можеш да го раждаш?

Чрез тебе съществува то.

Чрез теб родено, с теб умира.

Чрез теб душата му — листо

се носи тъжно из всемира.

И този цял всемир тъй тих,

и туй листо, и този вятър

ведно събрани — туй си ти!

Да, ти, едничката, която

си вред и всякаква — кълбо

от грешна плът и дух безплътен.

Чрез теб, безсмъртнице Любов,

дори смъртта е миг безсмъртен.

Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?

Не знам кое от всички е жената.

Но името й все започва с „М“.

И май е всичко, сбрано във едно, тя.

И все с това проклето „М“ край мен

мотае мигновената ми мъка.

Минава „М“ — то в мисли нощ и ден:

„М“ — мое минало, мой рай, мой пъкъл…

И мое мигновение, дошло,

отишло си във дни незабравими.

Отдавна. Вече ни добро, ни зло

ми носи то. Но неговото име

и неговата първа буква „М“

през мене като метеор премина —

в началото — „Мечта“, а после — „Мъст“

и най-накрай — „Мълчание“ и мнима

любов, която никога въобще

в живота ми не е била, защото,

измисляйки си всичко, щем не щем,

със „М“, без „М“, и денем и ноще

измисляме самите си животи.

Години — тайна обич, зла любов.

Огнище зло, превърнало ме в пепел.

Години — безответен, мъртъв зов,

ударил о стена… Каква нелепост.

Защо сега се срещаме? Студен

е между нас на времето сезонът.

За да си кажем само: „Добър ден!“?

Достатъчен за туй бе телефонът.

Да видим колко остарели днес

сме вече, моя бивша ми любима?

Достатъчно било би на адрес

по пощата да си изпратим снимки.

Стоим, мълчим. А помежду ни — ров.

Неузнаваеми прашинки в свят огромен.

Не се повтаря никоя любов.

Защо дойде? Да счупиш моя спомен?

Най-страшната жена, която може

да съществува още на света,

да люби, да не люби, да тревожи,

да бъде всякаква и всичко — туй е Тя!

Да бъде римата на всички рими

и ритъмът на всички времена.

Но ще спестя конкретното й име,

защото тя е всички. И една.

Навремето, когато я обикнах

и името й преблагослових,

огромна като свят тя в мен проникна

и стана името на всеки стих.

На любовта с любов не ми отвърна.

Та любовта ми стана нелюбов,

а името в омраза се превърна.

И го изрекох пак. Със сквернослов.

И я намразих! С толкова омраза,

че с името й кръстих всяко зло.

Но и във злото името опазих,

макар с проклятие, макар в тегло.

Накрая изличих я. И тогава

приживе я превърнах в мъртва тлен.

Осъдих я жестоко на забрава.

Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.

… Години оттогава. Тъй огромна

забравата помежду нас лежи.

И остаряхме. Двама. Тих погром ни

разсипа. Но се сепвам: щом я помня,

то май че огънят е още жив?

Защо и днес те мисля пак с тъга?

Защо и днес те вадя пак от гроба

на своя дух и като зла шега

витае твоят образ с име Обич?

Защо въобще за теб се сещам пак?

За теб — едната сянка мигновена,

единият метеоритен знак,

светлинно врязал тъмната вселена

на моя черен, непрогледен свод?

И то — подир години, подир вечност,

и то — в един отдавнашен живот,

за който не съм сигурен сам вече,

че аз съм го живял, че мой е бил?…

… Тогава беше хубава и млада.

Сега си стара, грозна може би…

Каквато и да си, аз днес не страдам,

не плача, не будувам цяла нощ —

дори и от съня ми си излязла.

Обичаш? Мразиш? Все ми е едно!

И вече ни любов, нито омраза

към тебе във душата си тая.

И ако все пак помня твойто име,

и ако все пак помня как, коя

ми е дарила вместо рожби — рими,

то е защото точно зарад тях —

за думите ми, дадени от тебе,

за спомена, за живата мечта,

при теб дошъл бих със букет цветя.

За теб, умрял мой свят. Но — непогребан.

Любов, деца не ми роди.

Но ми роди безброй вълнения.

Не мен — духа ми оплоди.

А той роди стихотворения.

Не бе с мен лоша, ни добра.

Душата просто ми отблъсна ти.

В илюзиите ми умря,

но в думи те видях възкръснала.

Ти тях роди — де вик, де стон,

де пък — проклятие — стенание.

Душата ти бе техен дом.

Но тъй и не разбра…

                Поклон!

„Останалото е мълчание…“

Пред мене зее изкоп: мойта младост.

Бездънен гроб. Огромен тъмен ров.

Жив слизам. И една след друга вадя

от дъното му сенки. От любов.

Един след други скелети огромни,

покрити с прах, със чернозем, с покой,

измъквам и не мога да си спомня

от всичките кой точно бил е мой.

Едва ги разпознавам, а се мръква.

Уж бяха на жени, а пък със страх

аз все със своя собствен ги обърквам,

все своя собствен разпознавам в тях.

И все се мъча да зарина гроба,

ала земята мърда. Под пръстта

покойница недоубита — Обич,

Любов се гърчи. Още жива, тя

пръстта наддига и излиза. Тропкат

обущата й сребърни. И мраз

в душата ми пролазва — от разкопки

май цял направен съм самият аз.

Тя беше първото момиче!

Тя беше първата мечта!

Тя беше първото „Обичам!“.

И първата въздишка — тя!

Една разкошна Маргарита,

Родена с името на цвят,

създадена, за да накити

и без туй този китен свят.

Как я обичах, как предричах

чрез евтиния номер стар:

„обича ме“ — „не ме обича“ —

изкъсвах толкова листа,

съсипвах толкоз маргаритки —

цветя невинни и добри!

А тя под русите си плитки

не ме поглеждаше дори.

„Да“ — „Не“, „Да“ — „Не“ — аз късах, смятах

откъснатите листица.

И побеляваха земята,

косите, нашите сърца…

… Случайно скоро пак видях я:

ах, боже мой, какъв поврат!

Как бе възможно да увяхне

жената с името на цвят.

Напразно с поглед тъжен търсех

цветчето, плитчиците в кръг.

Листата някой бе откъснал.

Останал беше само стрък.

На Е.

Бях млад… И тя… А токът спря. Във пещ

от щастие горяхме. С ореоли

върху стените в полумрак зловещ…

Гореше тялото й като свещ

свещта бе като тялото й гола.

И вкопчени във бездиханна страст,

почти със святост, с нежност, без превземки

се любехме. А стаята край нас

бе пълна с двете сенки — тя и аз.

Тя имаше на тялото си бенка.

Като маслина. На самата гръд.

И във онези гладнички години —

за първи път докоснал женска плът —

маслини ядох. И за първи път

се чувствах сит. Сит — от една маслина.

… Но много време мина оттогаз…

Тя жива ли е? Де е? Хич не зная…

Тъмница-старост легна между нас.

И няма чудеса. И няма страст.

Светът — стъкмен като безсвещна стая.

Не, впрочем има свещ… като на гроб…

Пак гасне токът. Паля свещ, а в здрача

по нея — сълзи, бели сълзи рой.

И само моята сянка — в свършен род —

жълтее в пламъчето… А свещта си плаче.

Обгражда ме и тъмен, и голям

всемир като маслина, като бенка.

И колкото маслината да ям,

все гладен си оставам в мрака сам…

И раснат на стената двете сенки.

Върху ръката й блестеше пръстен,

а в съвестта ми блесваше вина.

Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,

макар и чужда тя, все пак — жена.

Макар че беше ден, тя свещ запали.

— Ще се венчеем — каза. — Как без свещ?!

… И пръв път се венча със женско тяло

един съвсем неопитен младеж.

Омъжена за друг. Прелюбодейка.

Уж правех грях, а пък усещах страх.

Страх не от бога. И не страх библейски —

страх от самия толкоз сладък грях…

Неизразимо сладък, неизпитван!

Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.

Тя бе икона, а пък аз — молитва.

Тя беше Ева, а пък аз — Адам.

… Но ни змия, ни — ябълка на клона.

И може би затуй от този рай

дори и господ бог не ни изгони.

Когато изгоря свещта докрай,

самият той я духна със прозявка.

И опрости той нашите лъжи.

И тъй прелюбодейната „винчавка“

във паметта години продължи…

На Л.

Ти вече си старица и вдовица.

Покрил е сняг и моята глава.

Умрели са плът, пориви, зеници,

в които пламват плътските искрици.

Плътта умря. Духът я наджива.

И този дух те връща още млада —

изящна още, още с лик красив,

дори високомерна и с това, да

не страда, че момче по нея страда —

момче, що може да й бъде син.

Ах, колко се измъчваше момчето!

Как лакомо към всеки твой разкош

поглеждаше — към онова, което

не можейки да види и на светло,

на тъмно виждаше в съня си всяка нощ…

… Сега е светло. Само светло вече…

Косите изсветляха. И денят

предълъг стана. В тази светла вечер

и двамата светлеем — светли, веччни

във свойта най-последна светлина.

Като икони сме. Нощта е лунна.

И нищо, че — добър или пък лош —

го няма вече третият между ни,

ръката ти днес само бих целунал,

прекръствайки и двама. Лека нощ!

Не бе красавица, ни пък грозница. Мойта си

къде по-млада и красива бе.

Но бе добра и тъжна. И самотница.

Поет без думи, птица без небе.

Разведена. С мъжа си. И със ласките.

С признание, със слава, суета…

Разведена със цялото си щастие.

Сама. Съквартирантка на скръбта.

Съквартирантка и хазяйка… Дирята

на всичко щом изгубех, щом бях сам

в дома, в света, отивах й в квартирата —

изгубеното да подиря там.

По тъмно. И потайно. Бледа, слабичка,

тя спускаше перденцето със страх.

И в мрака палвахме червена лампичка —

едно кандилце в тъмния ни грях.

И като в църква светлината плисваше.

Като съблечена икона беше тя.

Любов ли правехме или пък изповед?

Богослужение или пък самота?

Една самотност, но на две разделяна.

Една едничка плът, но с две души.

Неутешима бе навън вселената,

та искахме да я поутешим.

Това е. Стар грях. Нейде зад годините.

Вдън времето. Къде е днес — не знам. —

разведената… Минало — заминало.

Не мога вече да се върна там.

В самотен час пак ми се иска, само че

запътя ли се — дявол знай защо —

във мене светва в миг червена лампичка:

„Минаването забранено! Стоп!“

Шейсет и осма… Лятото… В полето…

(Христова възраст — тридесет и три…)

Тя бе жена. Без възраст. „Жулиета“,

която даже името си скри.

А има ли значение как точно

се казваше? Защо са имена?

Запомних нея — хубава, порочна

и свята едновременно. Жена!…

Замръкнахме накрай града. В нивята…

Съвсем сами. Без дъхове дори.

Трева — цял бой… И как ни залюля тя!

И как ни залюля, и как ни скри

дори от божиите погледи — звездите…

И как със дъх на мента и на мрак

бе всичко, всичко покрай нас пропито!

Лежахме вдън тревите… Нейде влак

изсвири, изтрещя и лудо мина…

Навярно той — пробягал покрай нас,

отнесе тридесет и трите ми години,

а с тях — и неизвестната жена.

Отнесе всичко. Някъде. Далече.

Зад някакъв голям превал се скри.

И само сверката му чувам в лятна вечер.

Ах, колко влакове изпратих вече,

но никой — с номер „тридесет и три“…

Бях грозен, куц, непривлекателен.

Съдбата с лош печат дамгоса

лицето, тялото. Печата й

като каторжен белег носех,

тъй както носех мъжки зависти

и женски сутиени. В грозника

лепяха се безброй красавици,

жадуващи в стих да поникнат,

като в саксия за безсмъртия.

И, смъртен — сам, обезсмъртявах

жени, мъже. Чрез думи мъртви те

се готвят да ме надживяват.

Складират стриктно всички пръснати

писма, любовни тайнописи.

Умра ли, утре ще възкръснат те —

и сигурно света ще слисат.

И в хор съвсем доброжелателен

дори в надгробното си слово

ще се намерят куп приятели:

„… А беше куц, непривлекателен.

И с тъй неразбираем говор…“

Гледам се: в очите няма бодрост,

във снагата — дух, в духа ми — плам.

Туй, което беше моя гордост,

днес се е превърнало в мой срам.

Гол стърча пред свойто огледало —

пред онуй, невидимото в мен.

Боже, туй ли е предишното ми тяло?

Или в чуждо съм превъплътен?

И се борят Ерос и Танатос

в мен. И проумявам изведнъж —

само Ерос мъж е, а жена там

е Танатос, с име пак на мъж.

Да, жена си е — жена последна.

Хебава. С най-дългата коса.

Не за милване, а за коситба ледна.

В кой ли хубав ден ще ме погледне:

„Хайде! Идвам да те окося…“

Ах, колко си млада, ах, колко си хубава!

От хубост — очите ми — слепи!

Само че всичко е толкова глупаво,

толкова тъжно и смешно, нелепо.

Късна е срещата, късна е жаждата…

Пред теб е светът, аз го минах…

Точно когато ти си се раждала,

бил съм на твойте сегашни години…

Точно когато ти си прохождала,

разбрал съм: не ще да проходя…

Та и да исках дори, невъзможно бе

тогаз да те стигна… Предълги, безплодни

са всичките крачки между ни, напразни са…

Пътеката е неизвървима.

По-скоро изгрев догонил би залеза,

а пролетта — мразовитата зима,

отколкото нашто напразно гонение…

… Но стой ми в живота-тъмница. Свети ми

с духа си, с лицето си, с цяла вселена.

                                И…

нали ще ми дойдеш на погребение?

… Дано си на мойте сегашни години.

Създадох те от обич и мъгла.

Невидим образ на мираж най-видим.

Ела! Строши съня ми и ела!

Жадувам двама с тебе да отидем

далече — в оня, приказния свят,

желан от памтивека от душите —

единствен рай след дългия ни ад.

Любов се казва той.

                И в него скрити

Адам и Ева, в дъното му там,

ездата на живота вечно гонят

и от галопа им свещен без свян

една след друга куп зведи се ронят.

Мечта ли си? Душа ли или плът?

Не зная. Ала знам, че кон с копита

от лудо натърпение за път

готов е да побегне и през смърт,

орисан да я смъкне от звездите.

На Поли

… Ти си търсила моя адрес,

телефона, дома ми далечен…

Но защо ми го казваш чак днес?

Тъй отдавна сменени са вече.

Тъй отдавна сменени сме ний…

Ний самите! Да! Лека полека

неузнаваемо ни смени

този свят. Що вода е изтекла

между мене и теб оттогаз…

Точно тази вода е отнесла

наште образи, всеки наш глас,

телефони, врати и адреси.

Ти си търсила… Но за беда…

И за щастие, може би, знам ли,

днес голямата буйна вода

е заляла миража измамлив.

Телефони, адреси, слънца…

Безвъзвратно и без надежда.

Тя бучи между нас. Две лица,

ала други, оттам ме поглеждат.

На С.

Сама, невикана, нечакана,

незнайно как и откъде —

една Снежанка светка в мрака ми —

жадуваната, ти, дойде.

Аз знаех: някъде те има и

навярно през света студен

аз съм вървял към теб с незримата

обреченост, че някой ден

безименните наши пътища

и стъпки ще се пресекат.

Часът дойде да мен да бъдеш ти,

а пътят свърши. Дълъг път

между ни е лежал в мъртвилото.

Та ето ни със теб сега

един до друг и аз в безсилие

мълча във смут, мълча в тъга.

Не знам дали са нужни думите…

О, и без техния брътвеж

говорещото ми безумие

отлично ти ще разбереш.

ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ

Съзирах те навред, във всяко нещо.

Но ти не беше същата, оная,

която всеки ден и вредом срещах.

Ти беше друга: много по-различна,

по-нежна, по-красива, по-… злокобна.

Но в тебе аз онази все обичах:

измислица, на живата подобна.

Бъди каквато щеш. Нима е важно

каква си всъщност — грозна ли, красива?

По-важното е, че дори миражна

ти можеш моя хубав свят да раждаш.

Но никога — да го убиваш…

От спомени не ме ревнувай!

Не ме ревнувай от жени,

които, и да съществуват,

са вече в миналите дни.

Или пък в миналите нощи.

Да, аз ги помня до една.

А, може би, и те — мен още,

щом пак се връщат… Но — в съня.

Минават като сенки смътни

през неговия бял екран

и ми пошепват: „Ти си пътник!

Нима към глухия безкрай

се готвиш сам да отпътуваш

така — без никоя от нас

на тръгване да се сбогуваш?“

… И тъй — една подир една

минават и ръка подават.

И — само толкова, уви.

Една едничка все забравя

да дойде и ме поздрави.

Една единствена, която

върви към всекиго насам

и на главата, и в ръката

си носи по една коса…

Едната — бяла. До петите.

А другата — блести, звъни.

Зла, стара, грозна… Но не пита…

И е от всичките жени

най-страшната. От нея с право

ревнувай ме. И в сън нелеп

тя срещне ли ме, знай, тогава

завинаги ще те оставя…

Но дотогава — само с теб.

Какъв висок, какъв красив! Посегнал

да стигне слънце и небе-кубе!

Не покрив — връх! Отвън ли го погледнеш,

да ахнеш. Не човеци земни — в него

живеят вътре слънце и небе!

Самото щастие живее сякаш вътре!…

… Не бързай, братко-минувач, в захлас

да се възстрогваш. Зад изящно-мъртва

фасада — блян, и със живот разкъртен —

под този покрив-връх живея аз!

Живея сам сред толкоз блезке хора!

За обич гладен и от обич сит!

Със дух свободен — от стени затворен.

Бедняк с пари и богаташ-прозорец,

зад който цял свят в един двор е скрит.

Осъмвам и замръквам с двете мокри

очи от щастие, че земното кълбо

е тук, във стаята, в листа ми, в този молив.

Да, предпочитам аз любов без покрив,

отколкото — ах! — покрив без любов!

„Аз съм ти слепия случай,

ти си ми редкия жребий…“

… Боже, каква благозвучност!

Колко ехидно вълшебство

в изящните строфи си сбрала!

И колко и мъдро, и точно

се лее от край до начало

шегата, с която уж почваш:

нешеговита идея.

Прости ми, цитирам по памет:

„В твоята сянка живея…“

Сянка ли? То слънце няма —

за сенки ще ми разправяш.

По-вярно за да излезе,

кажи си го просто направо:

„Аз птица бях. Ти бе кафеза.

Аз бях свобода, ти — окова…

Крилата ми върза, заключи

вратата на клетката…“

                        Слово

лесно в рими реди се.

Но мой ред е сега. И слушай!

Да, точно тъй — беше ти птица,

но във кафеза задушен,

някога — много те моля,

спомни си и точно, и всичко! —

по своя, а не — моя воля

ти влезе сама, божа птичко!

И все пак, щом клетката стара

бях аз, то ключът й вълшебен

първо изскърца в кофара,

а после потъна. Но в тебе.

Да, „Ти си ми слепият случай“

и си ми… Как бе?… Не е ли

все едно. Тясно. Зло. Скучно.

Но — няма как… Късно. А ключът?…

Нехайни деца са го взели…

Аз съм ти камък на шията —

скъсай въжето, хвърли ме!

Тегля те, суча те, вия те

с тежест неудържима.

До кръв е ранена и пламнала

от камъка твойта плът, знам, но

само че вече и камъкът

от твойто въже малко пламна.

Строши се, нафраска се с ръбове,

изрони се, рухна злокобен.

А бе скъпоценен, без жлебове…

И кой го направи надгробен?

Кой смля го във хромела, лудия?

Кой в трошлек докрай го разнищи?

Отвръх небесата на чудото

кой ритна го в трапа от нищо?

Аз съм ти камък на шията.

Но ти си ми в него въжето.

Хвърли ме. Спаси ме. Строши я там

брънката зла и проклета!

От мен отърви се, захвърляй ме.

Но първо кажи ми, но право,

примка или пък огърлица

от мойто въже си направи?

Достатъчно ме водиш по земята

във всяка крачка, вечно, нощ и ден,

достатъчно и в стъпката, която

без теб не сторил бих с нозе сакати,

ме съпровождаш. Но в листа — недей!

Там мога сам! Там и без помощ чужда

„вървял“ съм цял живот. И ще вървя.

Там от водачи просто нямам нужда.

И воденето само гняв събужда

във мойте не недъгави слова.

Там всеки ред от мойта кръв е парен.

Там всяка буква в гняв или покой

изписани са с мой живот, — изгарян

от моя болка, смях… Бездарен, дарен,

светът във този лист е само мой!

Достатъчно си вътре в мен във всичко.

От думите ми, волните, излез!

И не припарвай в тях! Душа самичка

в миг онемява като мъртва птичка,

усетят ли крилете й кафез.

Разбягаха се всичките илюзии,

отидоха си всичките фантазии.

Потънаха във миши дупки „музите“.

(Ах, как им поувяхнаха съблазните!

И как им поокапаха и листите,

и пъпките по клоните им, нежните!)

Зорадстваш ли? Да, само ти единствена

остана тук, при мене, след метежа им.

Остана същата, непроменената,

каквато си на снимката ни сватбена,

за разлика от тях — несъстарена ти,

ти — делничната, ти — невдъхновената…

… Сложи трапезата… и да обядваме.

До покрив вдигаме къщя.

На покрив — риза бяла, мокра

от пот… А бедната душа

се носи по света без покрив.

И в тъмен час, и в тъжен час,

обидена или сърдита,

се носи тя далеч от нас,

и все за своя покрив пита.

Не просто покрив, а покров

небето става върху нея.

И скита тъжната любов

с илюзията, че живее.

Подай ръка, изтрий очи —

очи от толкоз обич мокри.

И нека двама помълчим

под този сладък и горчив

син небосвод — любов без покрив.

Не се привързвай никога към нищо!

Привързването е окова скъпа!

Тя дава дом, жена, деца, огнище,

ала в замяна — тежка пранга — дърпа!

Тя дава много, но отнема всичко.

Покой ти дава. И блага големи.

С уют те топли. Гали те с ръчички,

които за свободен нямат време.

Със благини най-едри и най-дребни

отрупва те цял, ала във замяна

духа ти и плътта така обсебва,

че по-добре изобщо да ги нямаш!

Не се привързвай никога към нищо!

Привързването мислиш за удобство,

а то е грижа, дето те разнищва,

а то не е живот, а живо робство!

Шегувам се, разбира се, да, вятър!

Човек вкован се ражда и умира!

Най-тежката окова — свободата —

най-зле го оковава — за всемира!

Добър вечер, госпожа Самотност!

Както виждаш, нямаш избор друг,

ти — вдовица на безброй работни,

в труд улисани мъже в живота,

тази вечер аз съм ти съпруг.

Ти си ми съпруга. Пак сме двама.

Заповядай в замъка ми бял!

И бъди най-прелестната дама

между всички други, що ги няма

в този тъжно-смешен карнавал.

Запали си, ако пушиш. И ме

разтуши със виц, със комплимент.

Дрънкай думи невъобразими.

Всичко друго, само не кани ме

да танцувам — малко съм вдървен.

Малко нещо в танците ме няма.

Други танци дълго аз играх.

Страшни танци. Луди. Не за двама.

В тях душата донавехнах само

и в краката доосакатях.

Измисли си име: Мими, Нели.

И поне така им отмъсти!

Бяха твои двойнички, приели

твойте гласове, лица… умрели.

Да, умряха те. Остана ти.

Ти, голяма колкото живота.

Колкото самия необят.

В стаята е тихо и страхотно.

Добър вечер, госпожа Самотност.

С женско име, с мъжки образ — Свят.

Позвъни, обади се, Любов!

Ти, която да си, намери ме!

Аз те чаках с години, готов

да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.

Ти не звънна, дори и погрешка.

Иззвъняха се сума жени —

ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист

все те чаках… Ни глас, нито ласка.

Що цигари изпепелих

и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам… Обади се, Любов!

Вън вали. И април е тъй хладен.

Телефона поглеждам (в дълбок

сън заспал). А край него — кълбо

жици, жици… Контактът — изваден…