На таз, кoято в нощи мълчаливи
кат призрак свят дохожда в моя кът
и нов живот ми в жилите разлива
и с райска сладост пълни ми духът!
На таз, коя вирее ми в сърцето
и кат звездица в тъмний мрак сияй,
и мойта лодка води сред морето
на щастьето към светлий хубав край!
На таз, коя зарита в скръб безкрайна,
кога в борбата падна аз сломен,
на моят гроб ще дойде в нощ потайна
сълзици да пролее зарад мен!…
Когато вишните цъфтяха,
от нежний мирис упоен,
под тях почивах и ветрецът
прах цветен сипеше над мен.
Днес пак отидох, но крила си
над тях простряла бе смъртта
и не с прах вятрът ме поръси,
а с жълти сгърчени листа.
Малинен дъх разпръскват твойте устни,
о, сладък дъх на майските цветя!
И преблажен е, който пръв откъсне
от тях малината на любовта!
Кокичета страните ти покриват,
посипани с брилянтена роса…
Ах! Кой щастливец нощем ще обвиват
къдриците на твоята коса!…
Скри се златно слънце зад горите,
вредом легна мъртва тишина;
месец бледен мълком в мрачините
си светлика сребърен пръсна!
И ей, тих вечерник се зададе
отдалеко, жаден за покой —
тихо шепнат вейчиците млади
и се свеждат върху гробът мой.
Аз ще го запазя — първото писмо,
що за тебе писах — китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя — всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.
Аз ще ги напиша — първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно — пуст безмълвен храм —
и в живота мрачен — непрогледна нощ —
само те щат дивно да сияят там.
Аз ще я погреба — първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!…
Потокът стене в долината,
отеква спомен в всеки звук —
тук нявга двамата със нея
пристъпвахме един до друг.
Валеше тихо, едностайно,
но нас опил бе дивен чар
пред радост първа — щастие незнайно,
пред първа пролет — първи жар.
Ала на устни не изгрея
с години чаканата реч,
че бяхме близко двама с нея
и пак безкрайно надалеч.
Обичам да гледам през тъмните гранки
на кротко склонени под мен дървеса
как мълком разстилат се нощните сянки
по плувнали в жар небеса…
И трепетно вслушан в мълвата потайна
на рано-ранилите плахи звезди
да чакам ответ на великата тайна,
която душата ми в мрак обгради.
И дълго да роня във нощните скути
сълзи за отминали в път красоти,
сълзи за молитвите свои нечути
и рано умрели мечти.
И все с надежда бяха дървесата
лъчи над тях ден слънчев да пророни,
но в тъмна нощ бе празник в небесата
и сняг обсипа голите им клони.
Замлъкнаха те, в горка скръб замрели,
под бремето на новите одежди —
на бляновете в сетний час съзрели
безплодьето на своите надежди.