Димчо Дебелянов
Под сурдинка

Като безумната закана…

…И стало беспощадно ясно

жизнь прошумела и ушла.

А. Блок

Като безумната закана

на Бог злопаметен, злорад,

крила отпуща вечер ранна

над моя скръбен виноград.

 

Пристъпят мълком сенки строги

и с тях пристъпя странно сам

часът на черните итоги —

на разкаяние и срам…

 

Де мойта свежа, росна зелен,

де грозда, в късен зной налян? —

Ах, моят труд бе труд безцелен

и блян безплоден — моят блян!

 

И де сега сърце да скрия,

де сетен плам да приютя?

— Далече тътне лиха сприя

и дебне в мрака, дебне — Тя!…

Изминал пътя през лъките…

Изминал пътя през лъките

на Любовта и Радостта,

незнайна власт ме в мрак покити,

аз бродя в гибелни места.

 

Аз тръпна в огнена замая

като прокудена лъча,

къде съм — диря и не зная,

къде съм — гасна и мълча.

 

А през запречените стволи

из безприютни глъбини

залутан стон за милост моли

и в неповолен грях вини.

 

То сякаш горко запленена,

далече в глъхналия лес,

звъни душата на Verlain’a:

„dis qu’as-tu fais de ta jeunesse!“

Назад, през сънища стъмени…

Назад, през сънища стъмени,

аз впивам взор неутолен —

неутолен и блед пред мене

въстава моя минал ден.

 

И нечий глас през сълзи пита:

защо меда е неизпит,

защо е скръбна Афродита,

а в прах покитен твоя щит?

 

Нима затуй над теб звучаха

тръби на свят и светъл грях

и ти бе ту невинност плаха,

ту лих борец, ту строг монах,

 

та днес пред самата провала,

да разумееш с горка жал,

че аз в Живота съм те звала,

а ти си сам Смъртта избрал…

Живях в заключени простори…

— Живях в заключени простори,

в неумолима пустота,

и в мойта повест се повтори

на някой Люне повестта.

 

Скверниха нищи мойто знаме,

враг — мойта девствена земя,

а над мощта и гордостта ми

измамна слава се надсмя.

 

И ето, свел очи, в които

безумна пропаст се вдълба,

с последен жар в сърце разбито

аз шъпна пламенна молба:

 

Царице, спях до твойте кули —

прати ми в презнощ вихрен стон,

кат бледен лист да ме отбрули

от моя обезлистен клон.

Помниш ли, помниш ли тихия двор…

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? —

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни —

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

 

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? —

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни —

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

Миг

Дали се е случило нявга — не помна,

не знам — ще се случи ли… Тъжен и морен,

аз плувах самин из тълпата огромна

на някакъв град огрешен и позорен.

Над мене, замръзнало в мисъл безумна,

небето немееше странно далече,

а долу се носеше музика шумна

от стъпки, от смях и преплетени речи.

Но горди и сластни очи не зовяха

на уличен пир мойте жажди смирени —

мъжете там хилави воини бяха,

жените — отвъргнати, неми сирени…

В миг глуха вълна над града се пронесе,

в миг всичко в заглъхналост странна потъна,

аз сетих и страх, и молитви в сърце си

и видех света като пропаст бездънна.

Незрими води, с глух и таинствен ромон,

заляха съня на безбрежия неми

и нямаше там ни надежда, ни спомен —

и нямаше там ни пространство, ни време…

И с поглед стъмен от предсмъртна замая

аз плахо превих колена прималняли,

помислих, че някакъв глас ще вещае

незнаен завет из незнайни скрижали,

че някакъв бог умилен ще разкрие,

след толкова дни на безумства метежни:

защо е тъй горд и надвластен, а ние —

тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!

Напразно, уви! — Невъзпламнал угасна

великият миг на великото чудо,

нов суетен стрем из тълпата ме тласна,

мечтата смени безпощадна пробуда —

и ропот, и смях в тишината нахлуха…

„Пиян е, безумен е!“ — някой прошушна…

Аз станах. — Небето бе празно и глухо…

Аз плачех. — Тълпата бе ледно-бездушна.

През векове

„От вас навеки взор отвръща Бог,

идете в безнадеждните юдоли

и в мрачни окаянства и неволи

узнайте неговия гняв жесток.

 

Там нека се разтлеят в лют порок

и в горест вашите мечти и воли,

но милост стонът ви да не измоли —

от вас навеки взор отвръща Бог!“

 

Така прорече той и те поеха

през мрака своя път окървавен —

да не намерят в никой час утеха

от оня безпросветно страшен ден

 

до днес, когато взрян на вековете

в пастта бездънна, тръпна съкрушен —

и като факел полунощен свети

проклятието тяхно и над мен.

Пловдив

Как бяха скръбни мойте детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

 

Тук първи път чух възглас: — престани:

да вярваш и да дириш — забранен е

на любовта плодът — и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

 

И днес аз бродя в тоя скръбен град —

едничък дом на мойта скръб бездомна —

аз бродя за утехата нерад —

 

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

Слънчогледи

Ах, ето де ме ти изведе,

ти, който нявга властно обеща

на мойта гордост — вихрени победи

и жар всерадостна на любовта.

 

Скърбя в градини глъхнали и бледи,

обител на покрусена мечта.

Аз чувам тиха жал по утринта

на слънце невидели слънчогледи.

 

Кому бе нужна моята съблазън?

Защо съм обнищен, защо наказан —

не знам. Неведа черна заслони

 

бездънното небе на мойто Време

и то ми праща днес нощи и дни,

които само Тя ще ми отнеме.

На злото…

На злото в безумния бързей,

пронизван от ледна мъгла,

удавих аз свойте възтързи

и морно отпуснах весла.

 

Напред ли, назад ли се вгледам,

не виждам, не помня, не знам,

и в немощ пред смисъл неведом,

взор склопвам покрусен и ням.

 

В тревожна мечта се унасям

и виждам през горестен сплин,

че в някаква светла страна съм

на Бога най-светлия син.

Сонет

Ела и дай ми свойта радост ясна,

лъчи обилни в мрачна нощ пръсни,

ела, в нерадост аз самотен гасна,

в неволя губя свойте златни дни.

 

Аз ще открия тъмните си тайни,

през звездни нощи ще те чакам сам.

Една ще си в вселената безкрайна,

като весталка в светъл, хубав храм.

 

Разсей скръбта на тъмна орисия,

усмихната и в радост и в беда,

най-скъп венец от песни ще ти свия.

 

О, хубаво дете, дете безгрешно,

виж, вече май отлита навсегда,

а розата увяхва безутешно.

Прииждат, връщат се…

Dis-moi, dis-moi guerrirai-je

De ce qui est dans mon coeur…

Francis Jammes

Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни

на взбунено море, пияно от несдържната си мощ —

под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни,

тук всеки ден е ден без отдих, безсънна — всяка нощ.

 

Кои са те? — Безименни — и ти безимен между тях

потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби —

и чакаш примирено празника на кървавия смях,

когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.

 

И как е странно в грохота на тоя вихър лих,

където всички са един и всеки все пак — сам,

да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих

из кротките елегии на Francis Jammes.

 

22 февруари 1916 г. Към Солун

Нощ към Солун

Пак тъй жадувана нощта се върна

и с майчин шепот и милувки свежи

съзва на отдих морните войници

и жалбите им с кротък здрач замрежи.

 

Заглъхна Удово, където много

стоманни сили през деня кънтеха,

снегът на север почерня безмълвно

и сънищата звезден път поеха.

 

И в схлупената, обгорена хижа —

чер знак на лихата стихия бранна —

ний двама с него пак укрихме свойта

умора, в служба на дълга набрана.

 

Но край огнището у нас отново

припламна жаждата неутолима —

да си възвърнем с виното и мрака

това, що властно ни денят отнима.

 

И загрубелите ръце не спряха

да пълнят чашите — налей! наздраве! —

додето яснолик възторг в сърца ни

последен тъмен вопъл не сподави.

 

Поде се сплетен разговор, когато

отекват скъпи тайни гласовете

и в всеки девствен въздъх на душата

сълза от светла скръб проляна свети.

 

Той спомни нявгашна любов в Женева,

аз — своя бурен и отвъргнат полет,

а после писахме… „мисли за мене“

…„не спомняй нашата далечна пролет!“

 

Когато той задряма, аз възлязох

на хълма над стаените землянки

и дълго слушах Вардар да нашепва

на милосърдните среднощни сянки

 

за тъмнините на нощта вековна,

за бликналия ден в тоз край неволен

и за настръхналата бъдна среща

на двата вражи вихъра пред Солун…

 

с. Д., февруари 1916 г.

Старият бивак

на Д. Т. Калфов

Някога ний бяхме там отвъд —

в оня тих и слънчев край, отдето

Струма морна от далечен път,

праща първи поздрав на морето.

 

Там сред плодната зеленина

на лъки, от златен зной горени,

спомняха разгромната война

само хижите обезлюдени.

 

И от призори до първи сън

стъпките на рой сурови войни,

като тежък непрестанен звън,

тръпнеха сурови и нестройни.

 

Всеки завой там ни бе познат,

всеки кът — тъй горестно възлюбен,

сякаш всеки — в този малък свят

бе намерил своя свят изгубен…

 

Но един и в сън нечакан час

нашия притихнал сън разсече —

тръгнахме… нощта бе пак пред нас,

ясний ден — тъй блед и тъй далече.

 

(Помня, че през тази нощ на юг

странна скръб вещаеше луната

и при всеки стон и всеки звук

звънка бе и плаха тишината.)

 

Ето ни сега на други бряг…

Друг — брегът, съдбата — все еднаква…

Близката долина лъха мрак

и дъждът, скърбящ и тих, потраква

 

по палатките… Аз пак съм сам

и мечта тъжовна ме увлича

в стария бивак, пустинно ням,

който в тази тежка нощ прилича

 

на едно сърце… Къде са те —

смелите ръце, гърди железни?…

Бурен в знойните лъки расте

и в безименна забрава чезне

 

споменът за оня слънчев кът,

дето жадните за радост тиха

в дни на много кръв и много смърт

мирен сън и мирни скърби пиха…

Тиха победа

Денят за труд е отреден,

за сласт и мирен сън — нощта,

а що е нощ и що е ден

за нас, изгнани из света?

 

Сурова вярност на дълга

смени живота пъстролик

и сля се радост и тъга,

сроди се малък и велик.

 

Вървим под тежките крила

на буреносна, мощна бран

и върху хиледи чела

чер жъртвен кръст е начертан.

 

Но няма мраз да заледи

топлик жадуващия кълн,

нито ще трепне пред беди

обуреваемият чълн.

 

Че светли тайни дух прозря

и аз обикнах тоя път,

по който земните недра

тъй властно мамят и зоват.

 

— Ти наш си, твоят дълг

е дълг на хрупкавия злак —

в земята майка опознал,

при нея да се върне пак.

 

Венци от слънчеви цветя

в долини слънчеви плете

и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете.

 

— Дойди, но с подвиг увенчай

ти свойта бренна суета

и нека бъде твоят край

една усмихната мечта!

 

Ноще, тъй светло примирен,

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен

и крепне земната любов.

 

Разстлала се е ясна шир

и в нея странникът недраг

след много бури най-подир

намира своя роден бряг.

 

Там родни сенки с родна реч

посрещат брата и сина,

а нейде гордо и далеч

плющят победни знамена!…

Един убит

Той не ни е вече враг —

живите от враговете

бурна ги вълна помете

нейде към отсрещний бряг.

 

Ето, в хлътналия слог

легнал е спокойно бледен

с примирена скръб загледан

в свода ясен и дълбок.

 

И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.

 

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

 

Клета майчина ръка,

ти ли го в неволя черна

с думи на любов безмерна

утеши и приласка?

 

Смешна жал, нелепа жал,

в грохотно, жестоко време!

Не живот ли да отнеме

той живота свой е дал?

 

И нима под вражи стяг

готвил е за нас пощада? —

Не, той взе що му се пада,

мъртвият не ни е враг!

Сиротна песен

Ако загина на война,

жал никого не ще попари —

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

 

Ала сърце ми не скърби —

приневолен живя сирака

и за утеха, може би,

смъртта в победа ще дочака.

 

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

 

Ще си отида от света —

тъй както съм дошъл бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Допълнителна информация

$id = 541

$source = Моята библиотека