Берил Бейнбридж е от творците, чиято кариера ни се струва безпрепятствена и едва ли не предварително обезпечена. Тя спечели популярността си в началото на предходното десетилетие, което в съпоставка с бурното литературно движение от края на петдесетте и началото на шестдесетте години изглеждаше някак лишено от индивидуалност. Романите й излизаха с неразколебана последователност[1], като настойчиво изискваха вниманието и високата оценка на критиката. Присъдени им бяха авторитетни литературни награди. Така за сравнително ограничен период писателката утвърди осезателното си присъствие в новата английска литература, в чийто доста разноглас хор успя да наложи ярко индивидуална и отчетлива интонация. Мнозина вече без уговорка я определят като едно от най-значителните явления в съвременния роман. Книгите й се превеждат със завидна системност. Любопитството на читатели и критици се прокрадва и към личността й, нелишена от известна екстравагантност.
Подобно представяне на Берил Бейнбридж може да остави у читателя впечатлението за обичайния тип преуспял писател. Справедливостта изисква по-съвестен анализ на онзи творчески път, който лежи зад непротиворечивата фасада на личния й успех.
Първият факт, който се нуждае от преоценка, е времето на публичното й утвърждаване. По инерцията на школските категоризации то лесно може да бъде изтълкувано като сериозно предимство за писателката, тъй като е логично да се приеме, че продължителното затишие, настъпило след зашеметяващия взрив от успешни дебюти през двете предишни десетилетия, е благоприятен момент за силно и решително излизане пред публиката. Същото обстоятелство обаче има и точно противоположната стойност. Защото ако мощната вълна на „сърдитите млади“ изнесе на гребена си и ред незначителни фигури, които, съзнателно или не, се понесоха в устрема й, неограничавани от собствена вътрешна енергия и съдържание, десет години по-късно единственият начин да излезеш на повърхността на литературния живот беше индивидуалният творчески избор, интересът към начеващите писатели вече беше спаднал, за да се отдаде предпочитание на признати творци. Да наложиш себе си в такова време е трудно, защото успехът трябва да се извоюва пряко обстоятелствата.
Верният усет на Берил Бейнбридж несъмнено й е подсказал, че в подобна обстановка единствено правилният избор е да избегнеш лесните решения, да отхвърлиш проверените формули, да намериш своя индивидуална изразителност, която да противопоставиш на утвърдената представа за литературност. Да приковеш вниманието на публиката към неповторимостта си при разноликата картина на литературния живот от 70-те години обаче беше проблематично, тъй като по естествена реакция срещу почти конфекционните творби на „сърдитите“ беше вече масово актуализирана амбицията „да не приличаш на другите“. При тези обстоятелства Берил Бейнбридж направи най-трудния избор — да изгражда оригиналността си чрез потискане на художническата си индивидуалност. Тя заложи на обективното, безпристрастно писане, на самоограничената лична позиция. Призванието я отведе към щедри, но жестоко строги, с критериите, които й наложиха, учители — Зола и Флобер. В основни принципи за писателката се превърнаха точното до педантизъм изображение на живота, безучастно регистриране на събитията, отказът от собствена оценка, свръхкритично отношение към текста. Този рядък творчески аскетизъм, устояван твърдо от Берил Бейнбридж, дава излаз единствено на авторската ирония, която предпазва писателката от заплахата на механичното отражение.
Самоограничаването като естетически избор и творчески похват се проявява във всяка страна от творчеството на писателката. За него свидетелствува изборът на герои, които са дребни и невзрачни, с безлично обществено положение, жители на някаква почти анонимна провинция. Лишени са дори от антигероичния ореол на класическия неудачник, който често играе ролята на мощен сюжетен импулс. Драмите, които изживяват, са банални. В живота им липсва движение и значителни събития. Няма стремеж към занимателност. Цялото повествование се осъществява в безвремието на паралитичен застой. Дори при онези от тях, които се опитват да променят нещата около себе си — като Рита и Марго от „Шивачката“ или Мадж от „Спокоен живот“, усилията потъват сякаш в инертна маса, като в мъчителен сън, когато човек тича с всички сили, а не може да избяга.
Показателен е и ограниченият обхват на изображение при Берил Бейнбридж. Тя целенасочено се отказва от амбицията да представи широки и изчерпателни картини на действителността. Интересът й е насочен към единичното, към детайла. На пръв поглед това е типичният подход към „малката тема“, но писателката не превръща образите си в символи, не придава на отделната случка обобщаващо значение. Фактите при нея запазват битийната си тъждественост като „неща от живота“, без да се изравняват с „живота изобщо“. Така че предпочитанието на авторката към делничното и безцветното отсъствува диренето на иносказателни внушения. Тя наблюдава, регистрира, но не теоретизира, както и не си позволява изводи.
Стремежът към максимално самоограничаване се отразява и в обема на творбите й. Самата писателка коментира малкия размер на романите си като проява на дисциплина и дори изтъква куриозният факт, че четири от книгите й са точно по 157 страници. До този обем Бейнбридж стига след многократно преработване на текста, при което отхвърля всичко, което би натежало и би замъглило смисъла на написаното. Работата върху романа за нея означава непрестанен отбор, отхвърляне на цели страници, съкращаване на дългите изречения в търсенето на най-точния израз, на най-подходящия ритъм.
Берил Бейнбридж твърди, че описва живота такъв, какъвто е в действителност. В голяма част от творбите й присъствуват дори и пряко автобиографични моменти. За „Шивачката“ писателката обяснява, че описва двете си лели, като съчетава описанието на характерите им с идея, породена от прегледа на съобщенията за мистериозно изчезнали американски войници в Англия през Втората световна война. В „Спокоен живот“ е приютен споменът за безрадостното детство в Ливърпул, за бащата — неудачник, за странностите на капризната майка. В „Излет от стъкларската фабрика“ личи опитът от работническия й период… Верността към жизнените факти сякаш се пречупва при наглед произволното им съчетаване в творбите й, но внимателната съпоставка на привидно несъвместимите моменти открива същината на явленията, която дотогава е оставала дълбоко скрита. В „Шивачката“ убийството, извършено от Нели, е последното, което читателят би могъл да очаква, докато следи хода на събитията. В друга от най-характерните творби на Бейнбридж — „Излет от стъкларската фабрика“ — нагарчащо смехотворните недоразумения между героите изведнъж се оказват сцена за нелепа смърт. Камшичният ефект от подобни развръзки има като резултат рязката пренастройка на читателските възприятия и оценки. Подобно на морска буря, която отшумява, оставя след себе си сякаш непозната картина, в романите на Берил Бейнбридж хаотичното движение, предизвикано от шокиращото събитие, утаява незначителното, което по-рано е задържало погледа, за да изнесе на повърхността полускрити и неподозирани връзки и да се проявят истинските им значения. В тези трусове героите се отърсват от прикриващата същината им пелена от жестове, привички и формули на общуването и се изравняват с реалното си човешко съдържание.
Берил Бейнбридж наблюдава живота като през увеличително стъкло. Този художествен маниер е предопределен от стеснения обхват на изображение в романите й и на свой ред го обуславя. Подобно на Гъливър при великаните писателката открива нечистотии и язви там, където другите виждат само безупречно гладка, макар и безлична повърхност. При цялата си привидно безстрастна обективност писателката все пак изразява присъствието си чрез очертаване на детайлите и разпределяне на акцентите. Особената смесица от неангажираност и хладна ирония, която макар и с различна плътност, присъствува задължително в романите й, насочва критиката към установяване на родството й с традицията на черния хумор. Основания за подобна съпоставка безспорно има. И гротесковото решение на образи и положения, и повишената чувствителност към нелепото и уродливото, както и отсъствието на пряко изразен положителен идеал и на устойчива ценностна система свързват творбите на Бейнбридж с онзи кръг от литературни изяви, който без прекомерна прецизност специалистите означават като „черен хумор“. И в тази ориентация на творческите си търсения писателката проявява така характерната способност за самоограничаване. Върху всички изблици на ирония личи печатът на строгата сдържаност. И ако в редки случаи художническият й темперамент се изтръгва на свобода, все пак определящо остава напрегнатото равновесие между обективизъм и иронично обагрено пристрастие.
Въпреки твърдението на Бейнбридж, че пише, за да „развлича и разсмива“ читателите си, творчеството й има предназначението да озадачава. Липсата на доверие в съзидателните възможности на живота, както и студеният обективизъм, с които тя рисува безутешната съдба на героите си, внушават на читателя усещане за безприютност. На идейната си безизходица писателката противопоставя иронично снизхождение, сили, за което черпи от личното си разбиране на нравствена и творческа воля. Трудно е да се предугади накъде води пътят, по който, засега Берил Бейнбридж бере лаврите на трудния си избор.
После тя влезе в малката гостна. Шивашкият сантиметър се полюшваше на врата й. Позволи си чаша портвайн и изтри в тъмното полирания шкаф с престилката си на цветя, ако случайно бутилката е оставила мокър кръг. Чуваше как Мардж си мие ръцете над тенекиената мивка в кухненската ниша. Тенекията вдигаше оглушителен шум. Тя едва не викна на Мардж да престане, но вместо това се отпусна върху стария диван на Мама, претапициран отново с купен от разпродажба плат. Въпреки отчайващия студ на необитаемата стая коледното питие й завъртя главата. Трябваше да прехапе устни, за да потисне усмивката си. Светлината от антрето падаше върху килима в червено и кафяво, почти нов благодарение на грижите, които бе полагала за него през всичките тези години. Тук поне всичко беше подредено, на сигурно място. Преместването на масата от палисандрово дърво бе ужасна грешка, но глупаво е да вини себе си за това, което се бе случило. В цялата стая нямаше нищо, което би обидило Мама — дори и малкото огледало в рамка от зелено кадифе, с изрисувани червени рози върху стъклото. Пукнатината в единия ъгъл, тя можеше да докаже това, бе от войната, а не поради небрежност или нехайство. Бомбата, паднала върху Прайъри Роуд, уби дванадесет души, между които и любовника на мисис Екълс от магазина на ъгъла, смъкна огледалото от стената и го напука.
— Добре ли си сега, Нели?
Марго бе застанала на вратата и я наблюдаваше. Мама винаги я бе предупреждавала да държи Мардж под око. Такова глупаво момиче! Как само се влачеше с мистър Ейвярд! Той не беше много здрав, нито пък млад, а на всичко отгоре Мардж щеше да загуби и вдовишката си пенсия. Представи си, да захвърли своята независимост заради честта да седи до него на масата и да му кърпи бельото! Много време й отне, докато я убеди, и накрая Мардж се вразуми — прати мистър Ейвярд по дяволите, но в лицето й, в израза на очите й, който не можеше да скрие — в цялото й изражение остана нещо неприлично.
Беше й казвала: „Мардж, ти щеше само да му слугуваш!“. А Мардж бе отвърнала: „Да, Нели, знам“. Но очите й, както и сега, горяха с тайните на греха.
— Остави ме — каза Нели. — Ще дойда след малко. Валери беше права за колана на годежната рокля.
Той щеше да придаде завършеност на роклята. Отпусна клепачите си и задряма, сякаш се печеше на слънце, изтегнала двата си яки крака върху килима, с полепнали по чорапите й зелени памучни конци.
Събудиха я гласове, долитащи от кухнята. Заслуша се в тях за момент, преди да стане. Рита се бе върнала от работа и пак плачеше. Време й беше за любовни терзания, но това бе мъчително за всички около нея.
— О, лельо, бих искала да умра!
Тя, разбира се, не го желаеше.
Мардж само повтаряше: „Шът-шът“, опитвайки се да я успокои.
Зад дантелените завеси нещо проблясваше. Джек бе налепил азбестови ленти, за да предпази стъклото, но тя можа да различи част от тухлената стена насреща и малката прашна туфа птичи дрян, засадена в пръстта под прозореца, която излъчваше бледо сияние като разцъфнал храст, застинал на лунната светлина. Тя оглади диплите на завесите; гласовете от кухнята я притесняваха. Ако това момиче не престане да хленчи, съседите ще започнат да чукат по стената. Прекалено много шум се бе вдигнал за една нощ.
Тя излезе в антрето като скри винската чаша в джоба на престилката. Помете счупените преди това стъкла на купчинка и ги уви във вестник; коленичи, за да събере с два пръста парчетата, набили се в прашната изтривалка пред входната врата. На стълбите намери една изкуствена перла, незабелязана от Мардж, която й заприлича на ментов бонбон. Влезе в кухнята с пакета си и го остави на масата.
— Валери Мандър каза, че нейния Чък не го бил виждал повече от седмица — изстена Рита.
— Шът-шът — зашътка отново Марго, като прегърна момичето, за да го успокои, и погледна умолително към Нели. Бузите й бяха мършави и бели като на мъртвец.
— Стига толкова, Рита! Станалото, станало — каза Нели. — По-добре ти е без него.
Това беше истината, разбира се, въпреки че тя не бе имала намерение да вика толкова силно.
— Изключи газовата печка, Мардж! — нареди тя и без да дочака, влезе в кухненската ниша, за да изгаси газта под чайника.
— Но нали винаги пием по чаша чай преди лягане — каза Рита, повдигайки изтощеното си лице в знак на протест, а Марго за кой ли път повтори глупавото „шът-шът“.
Момичето се изми в нишата, докато двете жени се приготвяха за сън. Отражението на скулестото му лице, бяло като платно от мъка, пробяга по повърхността на потъмнялото огледало. Рита наведе глава и изстена, напълно изтощена от силата на чувствата си. Някаква сянка подскочи зад прозорчето, пробито високо в стената между окачените тигани. Тя погледна нагоре стреснато, без да маха оръфаната хавлиена кърпа от устата си, и отвори задната врата, за да пусне котарака вътре.
— Хайде, Нигър, хайде! — викна тя.
— Затвори тази врата! — Гласът на леля й бе груб от раздразнение.
— Не може ли поне котката да влезе, лельо?
— Не, остави я навън!
Но Нигър, който вече се беше вмъкнал, се шмугна по линолеума в кухнята и с един скок се метна на дивана, а очите му блестяха.
Рита отиде в антрето, за да остави обувките си в нишата под стълбите. Когато се върна, леля Мардж се бе качила на масата и протягаше ръце към газената лампа с розовия абажур на дипли; там, където нощницата се бе повдигнала, се показваха краката й. Нели я държеше здраво за глезена, в случай че й се завие свят.
— Къде е другата половина от завесата под стълбите, лельо Нели? — попита Рита.
Нели си беше сложила мрежата за коса и си бе извадила изкуствените зъби. Когато газта угасна, лицето й изглеждаше подпухнало при светлината на камината. Тя не отговори. Дръпна дрехата на Мардж и й каза да слезе долу, което тя направи, олюлявайки се за момент върху ръба на стола, преди да стигне с крак пода. Отиде веднага към бюфета. Порови между ножовете и вилиците и извади пакет американски цигари. Щом момичето ги видя, лицето му се сви в гримаса. То се хвърли на колене и зарови глава в скута на леля си, която сядаше край огъня.
— О, лельо! — извика с глас, заглушен от фланелената материя. — Аз наистина го обичам!
Нели видя как ръката на Мардж с тънката златна халка на пръста й взе да гали наведената глава на момичето. Пакетът цигари се плъзна към килимчето. Като истинска пуританка Нели го запрати чак в дъното на камината.
— Глупачко такава, беше пълен пакет!
Мардж бе обидена, гледаше сестра си с омраза. Но отстъпи пред настървението на по-възрастната жена. „Шът-шът“, повтори тя на коленичилото момиче, мрачно вперило поглед в цигарите, които пламъкът поглъщаше.
Нели отнесе увития с вестник пакет в килера. Върна се и застана до камината, като протегна свития си юмрук към огъня. Зениците на котарака се разшириха. Огънят изпращя. Между въглищата се топеше восък. Рита възкликна учудено:
— Какво е това?
— Някой е съборил восъчното човече в антрето. Счупено е.
Момичето се изправи, продълговатото му лице бе измокрено от сълзите и пълно с обвинение.
— Восъчното човече?
— Не ме гледай така, госпожице! Нищо не може да се направи.
Нели засмука възглавничката на пръста си, където се беше забило парченце стъкло, и додаде така, че момичето да знае към кого да отправи обвинението си:
— Баща ти го събори.
— Вуйчо Джек! Значи вуйчо Джек е бил тук?
Рита премести очи от едната леля към другата, но не получи отговор. Нели залости задната врата и донесе кана с вода, за да залее въглените. Към тавана се издигна пушек. Котаракът скочи от мястото си на дивана и отиде отегчен да си легне върху купчината вестници зад вратата.
— Бедният стар Нигър, това май не му хареса! — каза леля Марго и се разсмя гърлено, но вдигна ръка към устата си, за да сподави звуците. Извърна глава към камината и се взря в угасените въглени.
Рита бе озадачена от посещението на вуйчо Джек. Той минаваше в събота, за да донесе неделната плешка.
— Заради годежа ли дойде вуйчо Джек? — поиска да знае тя. — Сигурно за да донесе месо на Валери Мандър.
— В леглото! — викна Нели, но не грубо.
Джек вече трябваше да е при доковете на път за Бутъл. Тя почака в антрето, докато Рита и Мардж се качат горе. Остави ги да си легнат, наведе се над парапета на стълбата и изгаси газовата лампа.
— Легнахте ли? — викна след малко.
Рита чу скърцането на парапета, когато Нели тръгна нагоре по стълбите. На тъмната площадка босите й крака зашляпаха по линолеума.
— Студено ли ти е, Рита?
— Да, лельо.
— По-добре ела да спиш при нас.
Не искаше Рита да сънува пак онзи кошмар. Не беше го имала от няколко седмици, но сега явно изглеждаше разстроена и се терзаеше. По-добре да е край тях. Та нали всички щяха да се простудят онази нощ, когато се щураха насам-натам.
Рита се качи в леглото, пъхна се между двете жени и мушна глава под колосаните чаршафи, за да се спаси от суровия нощен въздух и от тиктакането на будилника, навит за шест часа сутринта. Мислеше си, че е абсурдно дори да затвори очи, докато умът й броди безспирно напред-назад в търсене на загубеното щастие, но заспа още щом зарови главата си по-удобно в колосаната ленена калъфка на възглавницата. Отвреме-навреме прохленчваше, а Марго хъркаше, сгушена в Рита, преметнала върху зеления копринен юрган ръка, студена като стъкло, свързана с момичето чрез кичур коса, прилепен към горната й суха устна.
Нели сънуваше, че върви след Мама в някаква градина и реже с остри ножици върховете на розите.
Бе към края на август, когато Валери Мандър покани Рита у тях на гости.
— Всъщност ще бъде нещо съвсем импровизирано, ще се съберем да си попеем — заизвинява се тя. — Но ще прекараш хубаво. Кажи на вуйчо си Джек, че си вече голяма.
И продължи по улицата, размахала чанта и наклонила леко глава, за да улови топлината на слънцето. Рита я видя най-напред в трамвая на връщане от работа, но не й се обади. Пътуваше от спирката Пиър Хед, притисната до прозореца близо до вратата. Когато трамваят спря срещу мястото на избухналата бомба, където някога бе магазинът на Блаклър, тя не обърна внимание на качващите се, само премести крака, за да не я тъпчат. Взираше се навън към обгорялата ливада на ъгъла и мислеше за Нели, която работеше в началото на войната тук, на щанда за платове срещу щанда за шапки; как само режеше с острите си стоманени ножици ярдовете копринен и вълнен плат, памучно кадифе, как се гордееше с големите топове плат, как ги поглаждаше с ръце и неодобрително оскубваше оръфаните краища. Но всичко е било напразно. Когато покривът се срути, детските колички, завивките и постелките от горния етаж се изтърсиха на по-долния, размесиха се с топовете плат на леля Нели, изпълзяха като змии в горящата нощ навън, полетяха в безпорядък заедно с модните шапки, запокитени от поставките си; обсипани с пайети нежни газени воалетки се свиха като паяжини и полетяха насам-натам, за да останат накрая погребани под тухлите и желязната арматура — сега тук имаше само трева и големи туфи бурени с едва покарали цветове в ръждивочервено и мораво. Върховете им се полюшваха, сякаш напръстничета, докато трамваят залиташе на ъгъла и почваше стръмното си изкачване към Евъртън Брау. Едва тогава тя погледна нагоре и видя Валери точно до себе си, повдигнала ръка в бяла ръкавица, за да улови кожената дръжка; главата й бе увита в кремав тюрбан, изпод който се подаваше диамантен клипс, защипан за ухото.
Рита наведе глава, за да избегне разговора, като се надяваше, че Валери няма да я забележи. Беше готова да скочи от трамвая и да хукне, щом им дойде спирката. Но пред кино „Кабидж Хол“ някакъв кон, впрегнат в каруца с въглища, се подплаши от един военен камион, който мина съвсем наблизо. Конят плъзна копита по паважа и отскочи към движението. Рита се поколеба, страхуваше се да изтича пред копитата му и чу Валери да я вика по име. Наложи се да извърви цялата Прайъри Роуд с нея. Почервеняла от яд, тя се усещаше неподходяща за компанията й. Не че изпитваше чувство за малоценност, по-скоро поразителната зрелост и увереност на по-голямото момиче я смущаваха ужасно. Валери беше над среден ръст, стъпваше по тротоара наперено с тежкото си тяло, облечено с рокля в зелено и бяло, ушита от леля Нели, повдигаше въпросително оскубаните си вежди, пърхаше с мигли, лъскави от вазелина, отваряше и затваряше влажните си уста, намазани с тъмновиолетово червило. Цялата беше страхотно лъскава.
— Леля ти Нели каза, че работиш на Дейл Стрийт.
— Да, от април.
— А каква е работата ти? Хубава ли е, Рита?
— Да, много хубава, благодаря.
— Всъщност какво работиш? — настойчиво, опитвайки се да завърже разговор, попита тя, като тракаше с високите си токчета край къщите от червени тухли, малките магазини и чорлавите платани, брулени на всеки ъгъл от вятъра.
— Нямам много работа. Понякога изпълнявам поръчки на мистър Бетс.
— Е, да, не е кой знае какво, нали? — В гласа й прозвуча критична нотка. — Доколкото си спомням, ти си добра по английски?
— Леля Марго ми намери работа при нея във фабриката в Спийк.
— Така ли?
Вече се виждаше тенекиената реклама за макарони, закачена върху стената на ъгъла с Бингли Роуд.
— Леля Нели каза, че там момичетата не били много порядъчни.
Вървяха под тъмносинята табела с яркожълт надпис, поставена на седемдесетина сантиметра височина, чийто ъгъл бе прояден от ръжда. Тъкмо Валери бе казала на леля Нели, че Рита била твърде бледа, за да носи ярки цветове… „Не й отиват на тена…“ И Нели се вслуша в думите й. Дотогава всяка зима Рита се бе чувствувала като пощенска кутия, натруфена с алено палто и подходящи по цвят чанта и шапка.
Пресякоха към отсрещния тротоар и навлязоха в сянката на противовъздушното скривалище в средата на улицата; бетонният му покрив беше на петна от дъжда, а една черно-бяла котка кръстосваше по него.
Точно тогава Валери я попита какво прави в събота вечер, въпреки че знаеше какво би могла да прави. И тя знаеше какво прави Валери. Мисис Мандър винаги разказваше на Нели за шансовете на дъщеря й, кой млад мъж я ухажвал, как била на чай с танци в „Райе“ или на вечеринка в „Локарно“, какво казала някоя си за нея на онова женско събиране. Нели често обсъждаше това с Марго и на тях явно не им се струваше странно, че онова, което изглеждаше в реда на нещата за Валери, беше лошо за другите момичета от тяхната улица. Те просто бяха лекомислени. Докато Валери, както все повтаряше леля Нели, без да й омръзва, бе чудесно момиче и наистина знаеше как да се грижи за себе си.
Леля Нели току-що бе отпратила застрахователния агент, станал по-богат със седмичните й шест пенса, когато Рита се прибра в къщи. Шестте пенса бяха парите за погребението й, та да не вкарва Джек в разходи. Около врата й висеше като шал шивашкият сантиметър, а в корсажа на черната й рокля бяха забодени цяла редица карфици. В неделя тя заменяше белия сантиметър с кожа от лисица и стиснала лапичките й в шепата си, отиваше сама на черква. Беше се изправила до дървения плот в кухненската ниша и овалваше три риби в брашно. Нареди на Рита да сложи масата и добави:
— Хайде, побързай, мойто момиче! Мисис Лайънс ще дойде на проба след чая.
— Срещнах Валери Мандър в трамвая — каза Рита, докато вземаше чинии от полицата над печката. — Ще канят гости в събота.
Тя занесе чиниите в кухнята и ги остави върху бюфета, за да махне карето от масата и пълната с карфици жълта ваза.
— Знам — отвърна Нели. — Щяло да бъде нещо импровизирано, с песни. Как беше облечена Валери?
— Тя ме покани.
Рита раздипли бялата покривка и я постла върху масата. Леля Нели бе така изненадана, че дойде с тигана в ръка.
— Ти какво й каза?
— Казах й: „Благодаря ти много!“.
— О, боже мой, не знам дали е разумно. Никак не съм сигурна.
Тя поклати глава и отиде да постави тигана обратно на печката. Рита нареди чиниите, ножовете и вилиците, порцелановата солница, спомен от Блакпул, каната за вода, лъжичките за пудинг и трите стъклени чаши, купени от „Улуърт“. Нели все така мълчеше. Само мазнината цвърчеше в тигана, докато се пържеше рибата. Рита седна на един стол встрани от масата и взе да суче края на покривката, избродирана с маргаритки, вторачила търпеливо безцветните си очи в стената. Над шевната машина висеше пейзаж: синьо езеро, лебед върху водата и зелена трева, която се преливаше в облачно небе. На стената имаше и прозорец, очертан от завесите за затъмнение, през който се виждаше тухлена стена и дървена врата към тясната уличка. Леля Марго щеше да влезе скоро през нея и да убеди Нели за гостито.
Рита наблюдаваше Нигър, котарака, който пълзеше тихо по покрива на бараката, където леля Нели държеше коритото и пресата за изцеждане на прането. Нели извика:
— А защо да не дойде с теб и вуйчо ти Джек?
— Валери Мандър каза да му кажа, че вече съм голяма.
Тя погледна леля си и я видя да се усмихва. Нели бе преизпълнена от възторг към нейното толкова откровено момиче. Поклати недоумяващо глава и разклати тигана, за да не загори рибата.
— Опасна е тази Валери — забеляза тя.
Веднага щом Марго влезе, храната бе сервирана на масата. Тя седна отстрани на камината като мъж, широко разтворила колене, и си сви цигара.
— Седни прилично! — каза леля Нели, като стържеше маргарин от една чиния и го мажеше пестеливо на хляба си.
Един от отвратителните навици на Мардж беше да не обръща внимание на това, което е в чинията й, докато то не изстине, а после казваше:
— По дяволите, Нели, та това е абсолютно студено!
Понякога вечер тя надълго разказваше за деня си във фабриката, като им предаваше с подробности шегите, които нейните колеги си подхвърляха през шума на машините. Тя обясняваше, че не можела да повтори всичко, което те казвали, защото трябвало да внимава с приказките — това можело да струва живота на някого. Нели се ядосваше и отвръщаше, че това било чиста глупост, по-скоро някои от тези жени се нуждаели от промивка на устата с карболов разтвор. Мардж разправяше, че десет минути преди сирената за края на дневната смяна инвалидите си тръгвали през страничния портал, двеста инвалиди на колички, с патерици, накуцвайки и залитайки надолу по полегатата рампа към тротоара — сякаш някоя болница се евакуира, обхваната от пожар. Скоро след това от главния портал излизали на групи, на потоци здравеняците върху велосипеди и се спускали към града. Колко груби били само и как бързо се докачали и сбивали. Жените били по-лоши и от мъжете. На мистър Нюъл, старшия майстор на нейния цех, му се предлагали всяка седмица различни момичета. Но тази вечер Марго нямаше какво да разказва. Седеше до празната камина, прокарваше върховете на пръстите си през рядката си коса с цвят на пясък и движеше рязко врата си от едната на другата страна, сякаш тактуваше някаква мелодия в ума си. Изслуша новините в шест часа и чак тогава седна на масата при тях. Разбърка чая си така яростно, че той се разплиска в чинийката.
— Сега пък какво ти е? — попита нападателно Нели, приемайки лошото настроение на Мардж за лична обида.
— Тези машини просто ми ходят по нервите! Всеки се оплаква от нервите си.
— Сама си си виновна! — каза Нели със задоволство. — Първо на първо, не беше необходимо да започваш работа във военната фабрика.
— Я стига! Нали ме мобилизираха!
— Онази служба в болницата на Белмонт Роуд си беше съвсем добра.
Те се изгледаха враждебно, предъвквайки храната. Рита попита:
— Там, дето бяха онези лоши момичета ли?
И двете се обърнаха и погледнаха племенницата си, в нейната розова рокля, с бялата памучна якичка, която можеше да се маха и пере отделно.
— Момичетата, на които бръснат главите, за да не бягат.
Тя си представи една облицована със зелени плочки зала, дългия, лъснат с восък коридор и две фигури по халати и чехли, които идваха насреща й. Над тънките им като стъбълца вратове стърчаха две голи глави с очи без мигли и хлътнали уста, а по крехките им заоблени черепи нямаше нищо, освен рядък мъх, който потрепваше при движение. Приличаха на паднали от гнездото си птички.
— Кой й е казал това? — попита Марго, въпреки че знаеше кой.
Нели бе склонила глава на една страна, сякаш слушаше радиото.
— Кой й е казал подобна тъпотия? — настояваше Мардж.
— Леля Нели каза, че имали въшки в косите си.
Искаше й се въобще да не бе заговаряла за това.
— Само заради гниди не се влиза в болница, Рита.
Леля Нели настръхна от отвращение.
— Толкова си вулгарна, Мардж! В тази фабрика си изпростяла невероятно.
Късче картоф падна от устата й в чинията. Огорчена, тя попи брадичката си със салфетка и поклати натъжено глава.
— Ти си едно глупаво момиче! Слава богу, че Мама бе пощадена и не видя какво излезе от теб!
Сякаш говореше за кекс, който не бе бухнал хубаво. Рита знаеше, че на леля Марго й се вие свят от негодувание. Никак не бе тактично да се прави такава забележка на някого, който бе прекарал десет часа върху фабричния под, облечен в тежко предпазно облекло, с изцапано от грес лице, с омотана около главата бяла кърпа. За леля Нели бе съвсем нормално да живее невесело, ден за ден, да пере, да търси храна, за да ги изхрани, да шие — така само запълваше времето си в очакване на химните, които щяха да я съберат с Мама на оня свят. Но друг бе животът на Марго, това глупаво момиче на петдесет години; сега Марго имаше нужда, като се върне в къщи, някой да я очаква. Колко безцветни бяха устните й, колко тъмни — сенките под очите й.
— Рита — викна леля й, като я погледна строго през масата. — Тези „лоши момичета“, както леля ти Нели сметна за угодно да ги нарече, имаха къде-къде по-лоши неща в себе си от гнидите. Нито пък им бръснеха само главите.
Тя се облегна на стола и се закиска на шегата си, та чак очите й се навлажниха. После млъкна, по-далеч не се осмеляваше да отиде и се задоволи с подигравателна усмивка, за да ядоса Нели. В ъгълчетата на очите й все още блестяха сълзите от смеха.
След като се нахраниха, Нели каза:
— Рита, кажи на леля си Мардж за Валери Мандър.
Тя говореше студено, с достойнство и същевременно събираше бавно чиниите, преди да ги отнесе в мивката. Марго се понадигна да й помогне, защото знаеше, че когато Нели е ядосана, придобива вида на страдаща с тази своя бяла вълниста коса, опъната от грубата шнола, с това разочарование в гънките на устата. Но като чу думите й, седна отново.
— Какво за Валери Мандър?
— Покани ме у тях на гости.
— Сериозно! — възкликна леля й, като я погледна удивено.
— Да. В събота.
— Какво каза леля ти Нели?
— Не знае дали е разумно да отида.
И двете се загледаха в бялата покривка, размишлявайки. Върху боядисаната в бежово стена часовникът отмери половин час. Чуваха как в кухненската ниша Нели разплисква с ръце водата, давайки си вид, че не следи разговора.
— А ти искаш ли да отидеш?
— Не знам.
— Няма ли да се стесняваш?
— Не съм стеснителна.
Рита срещна за кратко погледа на леля си и отново отмести очи, взирайки се в черната машина с железен педал, изкривен на една страна от тежестта на шивашкия крак.
— Тя няма какво да облече — каза Нели, като се показа от кухненската ниша и застана на вратата, триейки ръце в престилката си, за да ги изсуши.
— Е, това вече е прекалено! Обличаш половината от жените на улицата, а казваш, че нашата Рита нямала какво да облече.
Трябваше да признае, че е права. Нели винаги разсъждаваше трезво. Вероятно би могла да преправи нещо свое, ако детето наистина имаше желание. Нито едната, нито другата погледна Рита, за да види как се чувствува тя. Защо пък да не изтеглят купоните за дрехи, да отидат в магазина на Джордж Хенри Лийс и да купят плат за нова рокля. Така може би щеше да е най-добре.
Разговорът им бе прекъснат от мисис Лайънс, която дойде за пробата си. Рита се сви на дивана с книгата от библиотеката и с котката. Промърмори „добър вечер“ на мисис Лайънс и не вдигна очи от страницата, когато пълната дама свали полата си и застана по комбинезон върху килима.
Нели запали огъня в камината, за да не простуди мисис Лайънс. Свидеше й се всяко въгленче, което гореше през лятото, но не можеше да си позволи да загуби клиентелата си. Въпреки това бе необходимо известно време, за да се стопли стаята, и чак когато мисис Лайънс си тръгна, топлината на огъня се почувствува. Нели приготви чай, преди да отиде да си легне, разбърка с лъжичка захарта в чашата на Мардж и закри захарницата, преди Марго да си е сложила още. Лелите си облякоха фланелените нощници върху дрехите и след това се съблякоха. Разровиха огъня, за да се разпали, преди да си махнат корсетите. Момичето седеше безучастно на дивана, галеше гърба на котката, докато двете жени сумтяха и се мотаеха върху килима пред камината, мъчейки се да разкопчаят многобройните телени копчета, които ги стягаха, докато най-накрая, задъхани, победоносно се освободиха от големите розови долни дрехи и ги оставиха да паднат на пода, все още запазили формата на притежателките си, а малките люлеещи се жартиери проблясваха на светлината на огъня. Изтощени от толкова усилия, хипнотизирани от топлината на огъня, лелите стояха прави, търкаха фланелените нощници нагоре-надолу по стомасите си, вдишваха бавно и дълбоко. След малко седнаха от двете страни на камината и си събуха чорапите. Най-после върху вълнения килим се показаха неестествено жълтите им крака, чиито пръсти бяха свити навътре заради топлината.
— Рита — започна Нели и вдигна от пода полусмачканите корсети, навивайки ги прилежно като училищни карти. — Какъв да бъде моделът на роклята ти за гостито?
— Няма да е гости — отговори Рита. — Просто ще бъде нещо съвсем импровизирано.
Тя каза, че не разбира за какво е цялата тая суетня. Не искаше нищо да й преправят, нито пък се нуждаеше от нова рокля. Знаеше, че трябва да отиде дори и само заради Марго. Ако ставаше въпрос само за нея, можеше и въобще да не отиде. Но по някое време в събота Марго ще започне да си слага руж и пудра и ще съобщи, че отскача до семейство Мандър, за да заведе Рита. А Нели щеше да й каже, че се натрапва, двете щяха да започнат кавга и най-накрая, обръщайки се към нея, щяха да се сетят за времето и да й кажат да побърза да си среше косата, да се преоблече.
— Не искаш ли да бъдеш хубава? — викна Нели.
Но Рита не желаеше да говори повече по този въпрос. Качи се сама горе и си легна, като ги остави да мърморят край огъня.
Джек пристигна точно в четири и тридесет. Паркира камионетката в уличката отзад и внесе в къщи неделната плешка, увита във вестник. Беше с филцова шапка и палто.
— Да не си се простудил? — попита Нели, защото следобедът беше топъл и слънцето грееше някъде отвъд мрачните къщи.
Той беше донесъл парче свинско и мас за готвене. Остави ги в една чиния високо горе на етажерката, за да не ги стигне котаракът.
— Къде е Рита? — попита, като си свали палтото и отиде да го метне върху парапета в антрето. В подножието на стълбите удари кокалчето на глезена си в малката желязна поставка за чадъри. — Да ти се не види и желязото! — изруга той, куцайки към кухнята. — Един господ знае защо са сложили това проклето нещо точно там, дето можеш да се спънеш!
— Какво нещо! — попита Нели, все още неразбрала за какво става дума.
— Поставката за чадъри! В най-скоро време ще си счупя проклетия врат там!
— Аз никога не се спъвам в нея — отговори Нели.
Той легна на дивана с крака върху вестник и все още с шапка на главата. Винаги лягаше на дивана, когато идваше у Нелини; тя вечно му повтаряше да си почива, а той чувствуваше умора само щом я погледнеше. Не каза нищо, когато Нели му съобщи, че Рита е отишла с Мардж да й направят прическа за гостито. Пък и това вече не беше негова работа. Когато жена му умря и му остави Рита, ненавършила още пет години, той предложи на Нели да си вдигне багажа от къщата на Бингли Роуд и да отиде да живее при него в Алъртън. Но тя не се съгласи. Каза, че Мама никога не би одобрила това, а и къде щяла да остави мебелите? Разбира се, тя беше права — бе твърде стара за промени. Нели знаеше какво е смърт — тя беше, така да се каже, дясната й ръка. Третата им сестра Сали се помина в най-ранно детство от туберкулоза, въпреки че според Мардж било от мъка. После починаха Мама, вуйчо Уилф и Джордж Бикъртън, съпругът на Мардж, умрял от инфлуенца шест месеца след като се върна от Франция. И четиримата издъхнаха в малката стая горе. Нели не бе желала да напусне къщата, съхранила толкова много спомени за кончини. Колкото и да бе опечалена, когато си взе сбогом с Мама, това беше един вид временно сбогуване. Тя само бе изпратила Мама на пътешествие, в което щеше да я настигне по-късно. Немислимо бе да изостави поста си, докато не дойде и нейният час. И така, той продаде собствения си дом и се премести с Рита в двете стаички над месарския си магазин в Анфийлд. Нели бе чудесна жена. Идваше всяка сутрин и им чистеше, готвеше, извеждаше детето на чист въздух и го слагаше в леглото вечер. На няколко пъти взе Рита на Бингли Роуд, защото не можеше да пренебрегне шиенето, и я остави да спи там; не беше разумно да се товарят на трамвай след чая през зимата и да бият целия път обратно до Анфийлд. Това стана нещо обичайно. След време детето започна да подражава на лелите си и да го нарича вуйчо Джек. Той се опита да спи в малката стая без прозорци през почивните дни, за да го вижда повече, но не му беше удобно. А и Нели се грижеше за Рита чудесно. Шиеше й детски роклички, обуваше й винаги чисти бели чорапки и всяка вечер завързваше парцалчета по косите й, за да ги навие. По-късно Нели бе много строга и по отношение на възпитанието и домашните на Рита — само дето бомбардировките зачестиха и момичето оставаше в скривалището нощем. После върху училището им падна бомба и много от нейните приятелки се евакуираха. Мардж често казваше, че за Рита не било хубаво да живее с тях, били стари и нямали необходимото търпение. Но това бяха глупости. Нели никога не бе повишавала тон на момичето, никога не бе му казала нещо лошо. Мардж се подвеждаше от онзи кошмар, който Рита сънуваше отвреме-навреме. Разправяше, че не било естествено едно младо момиче да има такива лоши сънища или поне да не се повтаря все един и същ. Нели твърдеше, че това се дължало на бързия растеж. И доктор Боугъл бил казал същото. Нели побесня, като разбра, че Мардж е водила детето на доктор тайно от нея. Много често и Джек забравяше, че Рита не е дъщеря на Нели, а негова. Пък и тя така приличаше на лелите си по външен вид. От тяхното тесто беше — не виждаше у нея нищо от покойната си жена; по черти приличаше на Мардж — устните й бяха толкова безкръвни, че горната изглеждаше като очертана с кафяв молив, което я правеше изпъкнала, и имаше леко безумния, вечно учуден поглед на Мардж поради голямото разстояние между веждата и клепача. Но тя бе творение на Нели. Сякаш шивачката бе изрязала кройка, беше я забола с карфици и поставяйки я под иглата на шевната машина, бе я изминала няколко пъти по очертанията, така че да не остане никаква пролука между шевовете.
Дори повече прилича на Нели, помисли си той, когато Рита влезе с Мардж. Лицето й бе зачервено от сешоара, а косата й стърчеше суха като клечки върху малката й глава.
— Ей богу, изглеждаш като истинска зоза! — каза той. Всъщност къде беше хубавата й кестенява коса, а малкото, дето бе останало от нея, беше накъдрено. — Остригаха ли те? — попита Джек. Но Рита беше излязла навън в задния двор, за да потърси котарака.
— Колко струва? — поиска да узнае той, полуседнал на дивана с ръка на джоба.
— Няма значение — отговори Марго. — Аз плащам.
Тя беше някак неспокойно възбудена. Крачеше из стаята, вземаше разни предмети и пак ги оставяше, забравила за цигарата между пръстите си. За кой ли път влезе в кухненската ниша, за да се наведе и запали цигарата си от газта под чайника.
— В най-скоро време ще останеш без косъм на главата — предупреди я Нели, като постави съботния чай на масата.
Джек пиеше чая си легнал. Нели подпря главата му с възглавници и закрепи чинията на гърдите му. За ядене имаха сьомга консерва, която един клиент му бе дал като благодарност за някаква услуга. Не можеше да обясни на Нели как я бе получил, защото тя бе против черната борса. Вместо това каза, че я имал в бюфета си още от началото на войната. После послушаха предаването „Градът на приказките“ по радиото. Мардж стоеше до камината, прикрила устата си с ръка, ококорила очи, сякаш я болеше нещо, и се преструваше, че уж Ърнест, полицаят, я разсмива, макар Джек да знаеше, че тя се смее на него.
— Какво има чак толкова смешно, Мардж? — попита той обидено. А тя отговори:
— Ще получиш Rigor Morits[2], ако останеш в тази поза още малко.
Не можеше да не се засмее на това, въпреки че Нели започна да цъка неодобрително с език. Опита се да седне на дивана и остави чинията на масата. Мардж винаги е имала чувство за хумор — нерядко иронично и горчиво, но за компаньонка бе добра. Понякога му се струваше, че Нели е прекалено почтена за този свят. Тя го караше да се чувствува като в църква, където звучаха приглушени гласове и набожен разговор. Напомняше му за майка му, починала, когато бе седемгодишен. Погледна към Рита. Тя се хранеше равнодушно — без следа от усмивка, с бледи страни.
В седем часа Мардж се качи горе и след малко слезе в копринена рокля с цвят на праскова, с огърлица около врата, която някога бе принадлежала на жена му. Беше я предложил на Нели, но тя отказа. Нямала нужда от такива дрънкулки, а огърлицата едва ли бе подходяща за Рита.
— И за какво се наконти така? — попита Нели, а Мардж отговори, че щяла да прескочи до семейство Мандър с Рита, за да я наглежда.
— Не си поканена — каза леля Нели.
— Изчезвай! — отсече Марго и продължи да пудри бузите си.
На Джек му беше ясно, че Нели е ядосана за нещо.
— Искаш ли и ти да отидеш? — попита я той. — Не се тревожи за мен. Ще си вдигна хей така краката и ще слушам съботния радиотеатър.
Като чу това, тя направи някакъв смешен жест на презрение с лактите си, размахвайки ги като криле, сякаш бе кокошка, надигнала се в тревога от полога си.
— Как ли не! — отговори.
Той легна пак на дивана и закри очите си със „Съботното ехо“, за да не вижда нищо. Чуваше ги как говорят шепнешком от уважение към него; опитваха се да накарат Рита да отиде горе и да се преоблече. „Ей сега! — повтаряше Рита. — Ей сега отивам!“ А преди тя да се качи горе, я чу ясно да казва: „Това беше на мама, нали?“. Отвори очи и я видя до камината, взираше се в шията на Мардж, полупротегнала ръка, за да докосне огърлицата. Един господ знае как го бе разбрала! Остана поразен, смачкал едната страница на вестника — и то точно комикса! — в стиснатия си юмрук. Но тя не докосна Мардж; само присвиваше очи, сякаш бе късогледа, а леля й стоеше права до камината, вдигнала ръка към евтиния наниз, с ярко начервени устни.
Той отново затвори очи; скоро след това Нели седна на шевната машина и завъртя колелото. Натискаше педала бързо, платът се плъзгаше под острата игла. Веднъж нагодила се към ритъма на машината, тя бе в стихията си. Откак я помнеше, Нели „свиреше“ на машината, защото точно така я виждаше той. Машината му приличаше на големия орган в кино „Паладиум“ отпреди войната, който започваше от пода, а Нели — на органиста, свел глава за поклон, целия на решето от цветните прожектори. Той се залюляваше на стола си в такт с първата пиеса. Нели сядаше с точно такъв замах, сякаш очакваше зад гърба й да се разрази буря от аплодисменти. А нейният инструмент беше черният „Сингер“ с ръчно изрисувани жълти цветя. Дванадесетгодишна я бяха дали да чиракува при една жена, която живееше до църковното училище, за да изучи занаята: ръчен шев, тропосване, кроене. Когато стана на тринадесет години, вуйчо Уилф й подари сребърен напръстник. Тя не бе като някои други, които въртят иглата за пари, въпреки че и това бе важно. Всъщност ценеше сигурността, която й даваше шиенето — чувството, че знае нещо, че е изкусна и умее да борави с иглата. Не бе клюкарка като някои, които би могла да назове. Въпреки това вдигаше кокетно шивашкия манекен от мястото му под стълбите, държеше го в ръцете си като партньор за танц, очертаваше извивките под мишниците с креда, приглаждаше плата върху бюста, отдръпваше се назад, за да се възхити на работата си, с уста, пълна с карфици, и шивашкия сантиметър около врата си. Когато се почука на предната врата, Джек бе почти заспал. Стреснат, отвори очи и видя, че Мардж седи на стола си до камината, а Нели, с вдигнат във въздуха крак, се опитва да разпознае ръката, почукала на вратата. Потърка очи и се изправи, като опъна дрехите си, за да си даде приличен вид. Всички се ослушаха. Рита отвори вратата. Непознат глас, провлачен говор, също като във филмите. Тя го въведе в кухнята. Беше охранен, в униформа и бе пил. Едро лице на здравеняк с две любопитни светлосини очи, а устата му, когато заговори, откри дълга редица зъби, бели и изпъкнали. Беше янки. Джек се стъписа. Никога досега не беше стоял така близо до янки. Те имаха такива привилегии, бяха им толкова чужди, никога не бе и сънувал, че ще се сблъска с такъв в кухнята на Нели. Как само хвана Рита и Мардж подръка от двете си страни и ги изтика бързо-бързо навън.
Изтича до вратата, за да ги види как тръгват, хванати подръка, навели глави, сякаш изпълняваха танцови фигури върху лед.
— Не знаех, че ще има и янки! — каза той.
— Няма нищо лошо в това — отговори Нели. — Валери Мандър знае как да се държи.
Но той беше притеснен. Не можеше отново да легне и да се успокои; дори само пълнотата на младия американец го смущаваше — какви пържоли ядяха те, първокачествени свински котлети, какви количества масло и бекон! Спомни си всичките неща, за които беше чел; колко пари печелеха, каква храна консумираха, каква техника притежаваха. Виждал ги бе на Сточна гара как натискат млади момичета до стената, уста в уста, сякаш ги ядат, виждал бе джиповете, които се носеха по Станли Стрийт, пълни с военна полиция и големи кучета на метални синджири, с раззинали уста, та чак розовите им венци се показваха.
— Не знаех, че ще има янки! — повтори той, крачейки напред-назад из стаята, по зелена жилетка, ушита от Нели, и панталони с цвят на метал.
— Забеляза ли какво каза нашата Рита за огърлицата? — попита учуден.
Но Нели, навела глава, поставяше жакета от сивия, костюм на мисис Лайънс под челюстите на стоманената затегалка и цялото й внимание бе насочено върху чудесния шевиот под пръстите й.
Когато влязоха в къщата на семейство Мандър, Марго не можеше да не почувствува, че е излишна. Нямаше поканени съседи, а Сирил Мандър бе довел няколко свои колеги по служба, за да се изфука. Тя предполагаше, че няма да се водят политически разговори или да се изказват мнения за хода на войната. Нито пък, че ще има пасти и няколко бутилки бира върху бюфета. Къщата гъмжеше от американски войници и наконтени млади момичета. Трите стаи на първия етаж бяха натъпкани до последен предел. Масата в антрето бе отрупана с войнишки шапки с цвят на горчица; приличаше на препълнена със сандвичи чиния. Марго бе поразена, както винаги, от ослепителната светлина, която излъчваха лампите в антрето, гостната и кухнята. Стоеше и примигваше, а младият мъж, който ги бе придружил дотук, й помогна да си свали лекото палто. „Благодаря ви“, каза му тя и после го повтори високо вместо Рита, която мълчеше, когато му позволи да й махне розовата жилетка от раменете. Валери носеше черна пола с лачен колан на кръста. От нея бликаше въодушевление и великодушие. Каза, че Рита нямало да дойде, ако не бил я довел Чък. Чък кимна лениво с глава и тя го хвана подръка, като се притисна до него.
На Марго й направи впечатление доста странното му име. Несъмнено бялото на очите му бе малко по-мътно от обикновеното, а очните му ябълки бяха малко по-изпъкнали. Спомни си всички истории за английски момичета, които се женеха за американски войници и после раждаха черни деца. Човек никога не можеше да е сигурен, докато не е станало твърде късно. Джек казваше, че всички свестни американци били напуснали Англия още преди откриването на втория фронт, готови да нахлуят в Европа, и само сганта била останала — обслужващият войнишките столове персонал и автомобилните монтьори. Мисис Мандър нямаше търпение да й разкаже всичко за Чък. Валери се запознала с него на една танцова забава преди седмица и оттогава насам излизали заедно почти всяка вечер. Били на ресторант, на театър, ходили в някакъв хотел край Уиръл, много шикозен по думите на всички.
— На театър! — учуди се Мардж.
— Гледали някаква пиеса — каза мисис Мандър — с актьори!
— Той сигурно е червив с пари.
— Не виждам нищо лошо в това, а изглежда много запален по Валери, нали?
Тя се взря в Мардж, като се опитваше да разчете мислите й, и внимателно следеше устата й, сякаш бе глухоняма.
— Изглеждат близки — каза Марго, като наблюдаваше младия мъж до камината. Обраслата с черни косми китка с часовник от чисто злато върху нея висеше над бялото рамо на Валери.
— Така е, права си! — извика мисис Мандър весело и й пъхна чаша уиски в ръката, след което я остави сама. Заклати се като гъска към вратата във вечерната си синя рокля с широка пола.
Сирил Мандър свиреше бавно на пианото, сякаш не бе сигурен в мелодията. Беше в най-хубавия си син костюм. Белите му маншети се подаваха повече, отколкото трябва, а сребърните копчета блестяха на светлината. Върху капака на пианото имаше керамична кана, пълна с лупина, и снимка на сина им Джордж в моряшка униформа. Всеки път, когато Сирил удряше акорд, цветята потрепваха и поръсваха цвета си върху клавишите. Валери ровеше в шкафа за плочи.
Мардж се чудеше дали семейство Мандър постъпват мъдро, като пълнят къщата си с чужденци и ги оставят да се държат, както им скимне. Наистина бяха във война и тя разбираше, че начинът на мислене е друг, но все пак още съществуваше думата отговорност. Мисис Мандър си заслужаваше да я направят горда баба на някое бабанка-негърче.
След като отпи от питието си и потрепери от силата му, Мардж излезе в антрето да потърси Рита. Палтата от парапета бяха смъкнати на пода. Видя жилетката на Рита цялата смачкана. Наведе се да я вдигне. Сирил Мандър се приближи зад нея и я хвана за бедрата. Тя се смути ужасно. Той й каза, че тя трябва да се запознае с гостите — не бива да разваля удоволствието на другите. Сирил взе дрехите от ръцете й и ги хвърли небрежно на стълбите. После изблъска Мардж, стиснала жилетката в ръка, към всекидневната. Джек мразеше Сирил. Казваше, че бил спекулант и свиня, което не беше много любезно от негова страна. Марго по-скоро го харесваше, макар и не интимно. Той беше направил добри пари от старо желязо и обичаше да се фука, но бе за предпочитане пред потиснатия, меланхоличен Джек и мъченицата Нели.
— Какво мислиш за последното завоевание на нашата Валери? — прошепна в ухото й Сирил и замачка рамото й с голямата си ръка. Разтърси я като кукла.
Топлината от огъня бе нетърпима. Такова безразсъдно хабене на въглища посред лято!
— Харесва ми новата решетка на камината — каза тя, но той не я слушаше. Камината нямаше полица, където да си остави чашката, а само малък перваз от кремави плочи и огледало в претенциозна фестонирана рамка над него. Виждаше отражението на лицето си — влажно, сякаш току-що бе излязла от морето, очите й гледаха втренчено. Зад нея се отразяваше танцуващата млада двойка, прилепнали буза до буза. Двойката се въртеше и плъзгаше извън огледалото.
— Това е моята приятелка от нашата улица — каза Сирил, като я бутна напред, без да пуска рамото й.
— Приятно ми е — промърмори Марго на двамата младежи, които стояха на килима пред камината, и се ръкува с единия. Той й се усмихна сърдечно, при което върху пълните му бузи се появиха красиви трапчинки, и отиде да й напълни чашата отново. Мардж придържаше Сирил изправен и бе готова да го спаси, ако той политне напред. Близостта му и топлината от буйните пламъци, бучащи нагоре в комина, я караха да се поти. Пое пълната чаша от младия мъж и като направи усилие да се поизправи, изгълта набързо питието, преди Сирил да го е разлял. За последен път бе вкусила уиски преди четири години при едно затъмнение, когато един чиновник от службата за предпазване от въздушни нападения й бе дал малко, за да се успокои. Спомни си за този случай с горчивина. Затъмнението я завари на път за в къщи, тя се подхлъзна на бордюра и на брадата й изскочи цицина. След това Нели разправяше, че била пияна.
— Тази малка дама — говореше Сирил — е съпруга на войник във всяко отношение.
Обхванат от някаква внезапна меланхолия, той пусна Мардж и втренчи поглед в килима.
— Къде е разквартируван вашият съпруг, мадам?
Американецът я гледаше, почтително наклонил настрани глава. Напуши я смях и се задави от питието. Колко лъскава бе намазаната му с брилянтин коса, колко гладка — кожата под очите му! Гърдите й се надигаха и спускаха от усилието, което полагаше да потисне смеха си.
— Ей там горе! — изхриптя гласът й, а очите й се завъртяха към тавана.
— Боже Господи! — промърмори Сирил, като поклати глава и се прозя.
Двойките напуснаха местата си и се отправиха към средата на стаята, където затанцуваха притиснати под звуците на грамофона. Застанал върху кожения диван на колене, сякаш се канеше да скочи неочаквано навън в тъмното, Сирил се мъчеше да отвори прозореца. Изтощен, той се отпусна и подпря челото си на възглавниците, с гръб към блъскащите се една в друга танцуващи двойки. Жълтите завеси леко се полюшваха от течението.
— О, боже! — отбеляза Марго. — Мистър Мандър явно добре се е насвяткал!
Младежът с трапчинките я покани на танц. От очите й се стичаха сълзи, когато започнаха да играят фокстрот върху килима. Глупаво беше наистина да се танцува в такава малка стая — ту се блъскаха в бюфета, ту се препъваха в килима. Тя се задъха още преди да успеят да се завъртят.
— Добре ли сте, мадам? — попита я той, като взе следите по бузите й за сълзи на страдание.
— Да, да — увери го тя и извърна глава от страх да не би пак да прихне в смях.
Нямаше смисъл да му обяснява какво изпитва към съпруга си, умрял по време на предишната война — та това бе толкова отдавна. Преди всичко тя едва-едва го познаваше тогава, та камо ли да си спомня за него сега, след толкова много години. Винаги й се бе струвало, че той бе по-близък с Нели, отколкото с нея, като я гледаше как се грижеше за него преди смъртта му. Когато и да се качеше горе на пръсти, Нели й казваше да си отива, почивал си бил, а на погребението именно Нели плака достатъчно и за двете. Изпита облекчение, когато плочата свърши и младият мъж пусна китката й. Избърса очите си и го остави да напълни отново чашата й с уиски от бутилката на бюфета. Не се почувствува виновна; уискито не бе дошло в къщата им по честен път, тогава защо да не се възползува и тя? Преди много години Джек й бе дал тампон, напоен с уиски, против зъбобол. Нели й бе казала презрително: „Извади ги! За какво са ти? Направи си изкуствени!“. И тя си направи, въпреки че трябваше после шест години да ги изплаща. Рита ходеше най-редовно на зъболекар, но сега времената бяха други. Рита? Тя излезе в антрето да я потърси. Входната врата бе отворена към улицата. Мисис Евънс от номер девет се бе навела от прозореца на спалнята си, за да вижда по-добре какво става у съседите. Марго мярна зелена кадифена рокля и висок войник с ръце в джобовете, облегнат на живия плет. Тя се поколеба дали да не викне, но в този момент мисис Мандър я извика от кухнята: „Мардж, Мардж, ела да ми помогнеш да приготвим храната“. Не можеше да откаже, защото не бе от предварително поканените гости.
— Нашата Рита е вън — каза тя — с един войник. Дали няма нещо лошо в това?
— Глупости! Та тя е на седемнайсет! — отговори мисис Мандър.
Натрупаната върху масата храна имаше съвсем предвоенен вид — цял бут шунка в ложе от кафяво желе, купа с истинско масло, бяло като мляко, а върху голяма чиния се издигаше висока пирамида от портокали.
— Чък настояваше да има повече храна — каза мисис Мандър.
— Аз никога не съм била център на вниманието, нали? — попита Марго.
— Какво не си била? — Мисис Мандър спря да реже хляба.
— Не можеш да кажеш, че са ме приемали сериозно.
— Мардж, пила си доста — забеляза мисис Мандър с облекчение.
— Никога не съм чувствувала — продължи Марго, като зачопли шунката с пръсти, — че са ми обръщала кой знае колко внимание. А аз си имам грижи.
— Разбира се.
— Ти имаш Сирил и Джордж, и Валери.
— Ами ти имаш Рита.
— С нея не е толкова лесно. Ние я имаме и я нямаме.
В този момент в кухнята влезе Чък и помоли за един портокал.
— Ще играем на една игра и ни трябва портокал — каза той, взе един от чинията и започна да бели кората му.
— Чудесно! — рече мисис Мандър. — А каква е играта?
— Окото на Наполеон — отговори Чък. — Валери я знае.
И той излезе, стиснал плода между острите си като на вълк зъби.
След известно време антрето се оживи от гласове. Няколко момичета влязоха в кухнята, кикотейки се, и седнаха до Марго. Тя вдигна глава и се опита да се съсредоточи. От гостната се чуха писъци. Появи се млада жена в сив костюм, която извиваше дясната си ръка и се преструваше, че стене от ужас: „Ужасно е, наистина е ужа-а-сно!“.
Едно по едно момичетата бяха отвеждани в другата стая. Накрая дойдоха и за Марго.
— Махайте се! — запротестира тя, но те завързаха очите й и я отведоха. Усещаше, че я държат мъжки ръце, когато я въртяха в кръг.
— Сега се намирате на борда на флагманския кораб. — Гласът беше непознат за Марго, някой я вдигна нагоре и я залюля като бебе.
— Ооо! — изписка тя. Пред очите й заиграха светли петънца.
— Нощта е бурна, морето е развълнувано. Сега ще се срещнете с Наполеон, най-великия английски адмирал.
Нечия суха длан стискаше ръката й. Тя седна върху нещо меко и еластично.
— Здравейте! Приятно ми е да се запозная с вас.
— Здравейте! — повтори Мардж и разтърси нечия ръка.
— А сега опипайте главата му — каза гласът и тя погали нещо хлъзгаво като атлаз, на баклавички, като калъф за чайник.
— Глупости! — изкрещя тя. — Но това е калъфът на чайника.
— Това е неговата здрава ръка, а това е болната.
Този път пръстите й опипаха превързана китка, доста обемиста. Въздухът около нея бе изпълнен с шепот, указания и потиснат смях. Седнала безпомощно на канапето, в най-хубавата си копринена рокля, тя приличаше на куче, което души.
— Това е здравото око на Наполеон — обади се момичешки глас и ноктите на Мардж докоснаха кожа. Тя почувствува трепкащата очна ябълка под клепача.
— А това е болното око на Наполеон!
Изведнъж нещо сграбчи здраво пръста й и го намушка в месо, във влажно и сочно месо. Тя се разпищя пронизително и цялата потрепера от отвращение, докато дърпаха кърпата от очите й. Видя Чък, който се хилеше насреща й, а в дланта му лежеше неприлично намушкания на пръста й портокал. Сирил се размърда до нея, събуден от суматохата. Дръпна я надолу към себе си и тя остана да лежи върху бялата му риза с разтуптяно сърце.
— Не Наполеон, а Нелсън! — възрази Мардж и затвори очи.
Когато се събуди, стаята бе в мрак, с изключение на светлината от огъня в камината. Във фотьойла до стената седеше двойка, а на пода дремеше младеж. Тя едва успя да се надигне, освобождавайки се от прегръдката на все още спящия Сирил, и си помисли за Рита. Мисис Мандър беше в кухнята сред остатъците от храна.
— Чувствуваш се по-добре, нали? — попита тя. — Отделих ти малко шунка.
И й подаде чинията, в която имаше розова шунка и намазана с масло филия хляб.
— Трябва да намеря нашата Рита.
Усещаше кисел вкус в гърлото си и се чувствуваше така, сякаш бе работила цяла нощ.
— Вероятно е горе — каза мисис Мандър. — Играят на „сардини“.
— „Сардини“?!
— Двама се крият и който ги намери, се крие заедно с тях. Нали разбираш, момчета и момичета, всички заедно! — Тя намигна с гримираното си око. — Никога ли не си я играла?
— Последната им игра не беше правилна — сопна се Марго. — Изобщо не се казва „Наполеон“.
Тя постави решително чинията с шунката на масата и излезе в антрето. Бедата с къщата на семейство Мандър беше, че претендираше да е по-различна от тяхната, на Нели и Марго. В нея нямаше нищо, по което Марго да се ориентира. Всичко старо бе вдигнато и сменено с нещо модерно и непознато. Под стълбището, където трябва да стои шкаф, имаше ниша, осветена с лампа. Бяха избили голям прозорец в антрето, до самия вход. „Да има повече светлина“, беше казала мисис Мандър. Светлината трябва да е навън, за какво иначе хората живеят вътре? Във всеки случай това с прозореца беше чиста глупост, като се има предвид, че бомбардировките можеха пак да започнат. А нищо чудно да им пуснат и някоя „Фау“ и тогава щяха да съжаляват за тухлите.
На най-долното стъпало седеше двойка влюбени.
— Извинете — каза Марго, — искам да се кача горе.
Те се притиснаха до парапета, за да й направят място да мине. Войната бе направила всички разпуснати и безсрамни. Не само янките бяха такива. Ами всички ония шеги, дето се носеха за момичетата от Земеделската армия[3], които лягали в сеното с италианските военнопленници.
Целият горен етаж бе потънал в мрак. Опита се да запали лампата в предната спалня, но навсякъде бяха налягали двойки — по леглото, на пода — и тя бързо я изгаси, но все пак успя да мерне Валери, изтегната върху майчиното си легло, замаяна в прегръдките на Чък.
— Валери — попита тя високо, — къде е нашата Рита?
Валери отговори с приглушен и странен глас:
— Крие се някъде, лельо Мардж.
— Рита! — извика Марго вече съвсем разтревожена.
Другата стая беше празна. Не се чуваше никакво дишане. Тя запали лампата. Видя малко легло и голям гардероб. Стоеше и не знаеше какво да прави. Не бе в характера й да прави сцени в чужди къщи. Виж, ако Нели беше тук, щеше да надникне под леглото и в гардероба, но това бе стаята на Валери, нейна собственост, пълна с принадлежностите й и тайните бурканчета с крем за лице. Изненада се от оскъдната мебелировка — линолеум на пода, а върху него евтин, малък квадратен килим, купен от пазара Бъркънхед. Не бе очаквала да види това! Къде бе пищността, стилът, който Валери показваше в тоалетите си? Марго отвори гардероба и погледна в него. Между роклите и костюмите на ситно райе стоеше Рита, опулила се насреща й, без да се допира до младия мъж с дълго, кльощаво лице.
След първия момент на изненада Рита каза:
— Това е Айра. Той е американец.
— Приятно ми е — измърмори Марго, а Рита излезе от гардероба.
Той я последва. Вървяха пред нея надолу по стълбището, нехайно, без да бързат. В кухнята тя видя ясно лицето му — безцветни очи и коса, безкръвни устни. Той и Рита си приличаха като брат и сестра. Той изобщо не изглеждаше страшен, не бе едър, а слаб като ловджийска хрътка, с дълги провиснали ръце и с ходила като на слон. Рита бе съвсем спокойна, седеше на масата и отпиваше замислено билковото питие от глухарче с репей. Той не продумваше; бе се облегнал на стената, сякаш му се спеше, и наблюдаваше момичето.
— Лельо, искаш ли да си отиваме? Омръзна ли ти?
— По-добре е да си отиваме, пък и не съм си взела ключа…
— И леля Нели ще ни чака — каза Рита, като завърши изречението вместо нея.
Тя благодари на мисис Мандър за чудесно прекараното време и без да погледне младежа, излезе в антрето. Мисис Мандър даде на Марго книжна салфетка, пълна с шунка, и глава лук от туршия за Нели, та да я успокои, въпреки че не го каза.
— Довиждане, Валери — извика Рита от стълбите. — Благодаря ти много, че ме покани.
На улицата бе топло, тъмно и вятърът бе утихнал. Чуха дрънченето на трамвая през две улици.
— Значи не е чак толкова късно! — учуди се Марго.
— Само да се видиш на какво приличаш! — каза Нели, щом зърна умореното й лице с размазаното червило по ъглите на устата.
Костюмът на мисис Лайънс, обърнат с подплатата от сива тафта навън, проблясваше върху подпълнения торс на шивашкия манекен.
— Как прекара, мойто момиче? — Джек попита Рита.
— Благодаря, добре! — Тя отиде веднага да си легне, без дори да си измие лицето и зъбите.
— Какво стана? Кои бяха там?
— Играхме на разни игри — отговори й Марго.
— Игри?
— Знаеш какви игри се играят, като си на гости — криеница, танци…
— Криеница?
— Горе в гардеробите. — Тя се размърда на стола си, съзнавайки, че бе казала само част, а не всичко. — Изморена съм, Нели. Ще ти разкажа утре сутринта.
— Ще ни разкажеш сега! — рече Нели строго. — Доста странно гости е било, изглежда. А какво пяхте?
— Никой от съседите не беше поканен — каза Марго.
— Кой свири на пианото?
— Изобщо не пяхме. Имаше само янки от лагера и приятелки на Валери.
— Мисис Евънс изпя ли „Благослови този дом“?
— Казах ти, че никой от съседите не беше поканен! — Марго едва сдържаше раздразнението си да не проличи в гласа й. — Мисис Мандър ти изпрати малко шунка. — И извади от чантата си увития в салфетка пакет.
— Много мило от нейна страна — каза Нели и разтвори пакета, — но ние с Джек вечеряхме по едно яйце и варени домати.
Нещо тревожеше Марго, нещо, което искаше да назове само ако би могла да намери думите. Тя желаеше да го сподели с Нели и Джек, защото усещаше, че то щеше да я представи в благоприятна светлина, като човек с чувство за отговорност и здрав разум. Но как да го изрази? Тя започна:
— Чудя се дали е естествено Рита да е… — и не можа да продължи.
Нели попита остро:
— Да е каква?
Марго се замисли:
— … такава мълчаливка.
Не бе това! Джек я погледна безизразно.
— Искам да… тя не дава да разбереш какво чувствува, външно…
— Глупости! — прекъсна я Нели и си спомни оня следобед, когато Джек бе казал на Мардж да напусне мистър Ейвярд. И тримата си го спомниха, дори и Марго, чиито мисли бяха объркани. Джек и Рита бяха отишли с камионетката да посрещнат Мардж от работата й в болницата на Белмонт Роуд. Тя се бави дълго и той, като всички мъже, принудени да чакат, бе доста ядосан, когато най-накрая се качиха в колата. Изтърси й го без никаква деликатност, грубо й заяви, че той и Нели са решили тя да даде пътя на мистър Ейвярд. Мардж възрази, не виждала защо трябва да постъпва така, а той й каза, че жените на нейна възраст изкуфяват, и тя се разплака. А детето, опряло лакти на предните седалки, се кокореше в двете лица пред себе си — на Джек, бледо от вълнението, и на Мардж, със стичащите се сълзи по бузите. На светофара на Прайъри Роуд тя скочи от камионетката и хукна през глава надолу по улицата. Джек я последва с колата, като викаше от прозореца: „Глупачко такава! Вразуми се, жено!“ Мардж изкрещя, побесняла от възмущение: „Обичам го! Няма да се откажа от него! Няма!“. Една стара жена, загърната с черен плетен шал, който стискаше с малката си бебешка ръка, сякаш го бе закопчала с брошка отпред на пазвата си, се спря и се обърна да гледа. Джек скочи от камионетката на паважа, настигна Мардж и започна да се бори с нея, опитвайки се да я върне обратно в колата. Тя се изскубна от него и затича като момиче по страничната улица; косата й бе изскочила изпод шапката, а петите й се мятаха във въздуха. На Джек му се стори, че чу бебешки плач, като мина покрай старицата в черно, но когато се качи в камионетката, видя, че Рита плаче. После, на Бингли Роуд, Нели му се разсърди: „Не биваше да правиш така — скара му се тя, — не биваше пред детето!“. Взе малкото момиче и го залюля в прегръдката си. „Искам леля Марго!“ — нареждаше то и тичаше към вратата, но не можеше да достигне резето. На Нели не й оставаше нищо друго, освен да седне с него в гостната, да обърне стола към прозореца и да отметне дантеленото перде, така че да може да наблюдава цялата улица. Зачакаха. Два пъти тя се опита да отнесе момичето горе в леглото, но то се будеше и избухваше отново в ридания. Останаха цяла нощ върху зеления плюшен стол. Отвреме-навреме Нели се унасяше, момиченцето се изхлузваше от скута й и закриваше бузата си с ръка, за да я предпази от карфиците, набучени в корсажа на лелината рокля. После небето просветля като тогава, когато бяха обявили войната или когато Мама се помина. Кривокракият мъж се зададе по улицата с дългия си прът, за да угаси лампите.
— Просто ми е чудно. Нещо не съм спокойна — додаде Марго, като наблюдаваше как Нели, с полепнали по полата й конци, чопли шунката в смачканата салфетка, а Джек тъпче листенца от чай „Кардоума“ в лулата си.
— Не ми е ясно как можеш да пушиш този боклук — каза Нели. Тя стана, стисна здраво шивашкия манекен в ръце, сякаш мяташе прът, и се затътри към антрето. Раздели с крак двете кафяви плюшени завеси под стълбите и го изтърколи в тъмното на сигурно място.
„Ако ме видят — мислеше си Рита, — ще отричам! За нищо друго няма да си мисля, освен за къщата с черешовите дървета в градината и няма да слушам какво ми говорят.“ Тя погледна през прозореца на автобуса и едва устоя на изкушението да се скрие под седалката. Нейният спътник, накривил над едното си око кепе с цвят на горчица, вдигна дългите си крака и ги постави върху извития парапет на прозореца. Искаше й се да не се дразни от неговата липса на съобразителност. Леля Нели казваше, че само простаците се държат на обществени места така, сякаш се намират в собствените си къщи. Рита забеляза, че е обут в хубави бели чорапи.
В трамвая, през целия път от Прайъри Роуд, тя не мислеше за предстоящата им среща. Ами ако на леля Нели й стане лошо и й позвънят в службата да се връща веднага в къщи? Би трябвало да си седи на мястото, додето стигнат тунела на река Мързи, но тя се намери права на платформата още когато трамваят мина олюлявайки се покрай Емпайър Тиътър, върху чиято стена бе залепена снимката на Джордж Формби. Скочи в движение и изтича до тротоара, притиснала чантата до гърдите си.
Постъпката й я изненада. Не вдигна очи от земята, защото бе развалила целия този сън. Вървеше унесена срещу тълпите от забързани хора, през площада с приклекналите за скок каменни лъвове върху площадката на „Свети Георги“ и светещата реклама „Джони Уокър“, закачена високо над хотел „Сименс“. Когато беше малка, вуйчо Джек я бе хванал една вечер за ръка и й бе казал: „Виж му шапката!“, и тя изведнъж видя как този светещ Джони си сваля шапката и марширува, а огромната бутилка уиски постепенно се изпразва заедно с отслабването на светлината. „Аз ли съм — мислеше си тя — или някой друг?“ и бързо крачеше по улицата, облечена в мушама, защото дъждът не спираше да вали вече цяло лято.
— Ама тук е отвратително — каза Айра, като гледаше разровените улици и калдъръма, гладко изтрит от големите конски каруци, които се носеха с грохот надолу по хълма до складовете с въглища зад гарата на Лайм Стрийт.
— Там, където ще отидем, е много хубаво — обясни Рита. — Е, не е като в Америка, но е хубаво!
Рита се почувствува по-добре веднага щом автобусът тръгна за доковете по пътя край захарните рафинерии на „Тейт и Лайл“ и складовете. През отворения прозорец нахлуваше миризма на влажно зърно, а отвъд бомбените разрушения се мержелееха корабите в реката.
— Вуйчо Джек — продължи тя — каза, че робите са построили доковете. На кейовете имало колове с халки, на които окачвали веригите им.
— Така ли? Тук наистина е отвратително.
Може би не трябваше да споменава за робите, тъй като той бе американец и бе свикнал с цветнокожите войници. Тя не умееше да води разговор; досега бе свикнала да й се говори, без да има нужда да отговаря, да наблюдава лицата на хората, без да си представи за момент дори, че и нея могат да я наблюдават. Да бъде сама с него й се виждаше ужасно трудно. Беше се отпуснала тежко на седалката, смутена от мълчанието му; вратът вече я болеше от усилието, което полагаше да не се обърне и впери поглед в него. Щеше да го изяде с очи само ако има и други хора! Така би се любувала на бледите лунички в седловините между двете страни на носа му, на почти невидимите извивки на русите му вежди, които бе забелязала още предишния път.
Автобусът бе излязъл вече извън града. Пътят с доковете, който водеше към Бутъл и отвъд, остана зад тях. Шосето лъкатушеше навътре, далеч от брега и замаскираните казарми и складове — не бяха още излезли на полето, но тук-там ниви разделяха групите от къщи, в градините растяха зеленчуци, на едно въже, опънато между две разлистени липи, висеше пране. Минаха по малък, извит като гърбица мост и видяха водни лилии, които се носеха по водата.
— Ооо! — възкликна тя, когато автобусът набра скорост и се спусна стремглаво надолу. А после продължи: — Близо сме вече — стрелвайки го с поглед.
Видя, че очите му бяха затворени, сякаш спеше. Надяваше се, че помни мястото и няма да сбърка: имаше пшенична нива и железни орнаментирани порти, които пазеха голямото имение. Вътре бе малката къща на пазача с черешата до стената. Това място й бе показал вуйчо Джек преди много години, на път за един негов познат фермер, с когото щяха да колят прасета. Отново бяха дошли тук в началото на войната и бяха седнали да похапнат край нивата.
— Когато дойдат германците — бе казал той, — помнете ми думата, че това ще стане, ще направят тая къща на пух и прах!
— Как така? — попита Рита, зяпнала в почуда, че това може да се случи, погледна през прозореца на малката къща и видя мушкато в саксия и дебела препарирана кокошка със ситни петънца по гърдите и с разкрачени крачета.
— Да не ми е името Джек, ако не дойдат с танкове! — отговори мрачно вуйчо Джек. — Бронирани танкове, които ще прегазят железните порти и къщата!
Рита си представи всичко това: огъващите се под натиска на танковете тухли, сгромолясващото се стълбище, някаква стена с все още висяща на пирон картина, препарираната кокошка, изкормена, запратена под черешата.
Когато наближиха Инс Блъндъл и обиколния път, отстрани на който растяха розови и бледоморави цветя, тя си помисли, че вече са стигнали. Автобусът взе завоя близо до банкета, закачайки клоните на някакво дърво, което отърка листата си в прозорците му.
— Господи! — извика Айра, стреснат от съня си; очите му отразяваха зеленото на биещия по стъклото листак.
— Не бива да богохулстваш! — каза тя и в следващата минута й се прииска да си прехапе езика.
— Стигнахме ли? — попита той, прозявайки се и протягайки дългите си ръце над главата.
Рита така се безпокоеше да не отминат мястото, че слязоха от автобуса километър и половина по-рано и трябваше да бъхтят по шосето, от двете страни на което имаше червени тухлени едноетажни къщи. Слънцето се бе показало, не печеше силно, но все пак грееше.
— Погледни градините! — каза тя.
И Айра погледна, но тя така и не разбра какво си мисли той за подравнените живи плетове, розовите храсти, пътеките до входовете, покрити с неправилни по форма плочки, осеяни с дребни алпийски цветя, бели, сини и жълти като лютиче.
„Не е ли прелестно — мислеше си тя, — не е ли прелестно!“ Спомни си за опушения заден двор на Бингли Роуд с единствената туфа вълчи боб, който покарваше всяка година до стената на бараката.
Пътят сечеше направо през гората. Принудени бяха да вървят един след друг, защото пътеката беше много тясна. Рита бе гледала по филмите жени, които вървят по безлюдни селски пътища, изпъстрени със слънчеви петна, за да се срещнат с любимите си или с непознати мъже, и всички те люлееха някак особено бедрата си, сякаш бяха голи отдолу. Самата тя вървеше сковано, чувствуваше се като закована кутия. Искаше й се да е по тънка лятна рокля под мушамата си, но леля Нели щеше да мърмори, а и тя не знаеше, когато се обличаше, че наистина има намерение да се срещне с американеца. Беше объркана, дали от вътрешен страх или от съмнение, че той няма да дойде там, на автобусната спирка, както се бяха уговорили. О, как й се искаше да е непоносимо горещо и слънцето да грее ослепително, да вървят хванати за ръка през зелената горска поляна и близостта им да ги кара да си говорят безспирно. Сега обаче те бяха чужди един на друг, думите чакаха да бъдат изречени.
Но много скоро всичко щеше да се промени, тя бе сигурна в това. Би желала той да вдъхне аромата на косата й, да усети гънките на роклята й, да хване ръката й за миг, както бе направил в гардероба, за да я погледне изпитателно. Рита толкова силно желаеше любовта да дойде при нея…
Железните порти си бяха на мястото, настрани от пътя, както и издяланите грифони върху каменните стълбове при входа, малката къща на пазача зад желязната ограда, прозорците, обвити с бръшлян, и черешата до стената.
Но когато изтича, за да погледне през железните порти в малката къща, не можа да види нищо. Къщата сякаш бе отстъпила по-навътре между дърветата.
— Имаше една препарирана кокошка — викна тя, — с жълта човка!
— Кокошките са хитри птици — каза той. — И ние си имаме една кокошка у дома, която си седи на стол до огнището и изобщо не се мърда оттам. Дори и ако я полееш с вода…
— Значи си имате домашни любимци в къщи?
— Не, имаме куче, коза и кобила, но нямаме животни любимци.
Страшно й допадна начинът, по който той провлече „ня-ама-ме“, сякаш бе филмова звезда, съвсем различен от обикновените хора.
— А аз имах заек, казваше се Тимошенко. Държах си нощницата в него.
— Какво си държала?
— Той беше торба с уши, за нощницата ми. Леля Нели ми го уши. Когато се разболях от дребна шарка, тя го подари на един детски дом, та да не се зарази.
Той поклати глава — от съчувствие или от неразбиране. Стоеше прав, ровеше с крак чакъла и наблюдаваше колите, които минаваха покрай тях. След малко каза:
— А сега, след като пристигнахме, какво ще правим?
— Просто ще се разхождаме — отговори тя. — Не можем да влезем вътре, къщата е частна собственост.
Рита се опита да си спомни в каква посока е нивата, отвъд гората или нагоре по пътя. Не искаше повече да върви пред него, самотна. Изтича през пътя, изтърколи се надолу по канавката, изкатери се на отсрещната страна с прогизнали обувки и чорапи, опръскани с кал.
— Тук е отвратително! — повтори Айра, като я погледна през канавката.
Той остана на пътеката, не отиде при нея, когато краката й потънаха в локвите вода и къпинените коренища. Изненада я огромното количество от разнообразни растения в гората, без да се смятат дърветата, изобилието от трънаци и шипки, които я нападаха от всички страни. Но това само й вдъхна решителност и дори не я ядоса.
— Има пшенична нива — извика тя, опитвайки се да върви редом с него, докато той, пъхнал ръце в джобовете, нехайно крачеше по пътя. — Баща ми ме доведе тук на разходка, когато бях малка.
— Баща ти?!
Рита изтърва тези думи, които нямаха нищо общо с тях двамата. Влачеше краката си през калта и се чудеше какво ли щеше да каже леля Нели, ако само й види чорапите. „Паднах от трамвая — щеше да й каже Рита — и едно куче се нахвърли върху мене.“ Въпреки тревогата си тя започна да се смее. Глупаво бе да се опитва да се измъкне. Вече виждаше веждите на леля си, повдигнати като на китайка, и чуваше изненадания й глас: „Падна от трамвая?“ Върху непроницаемото й лице веждите, сиви като косата й, с изключение на обагрените в кафяво краища, бяха повдигнати в недоумение. „Бутнаха ме отзад, лельо Нели, а после ме заръфа едно куче.“ Всичко това й напомни часовете по английски в училище, когато трябваше да се намери най-подходящата дума за нещо.
Тя се задъхваше, издавайки хрипливи звуци от своята страна на канавката, тъпчеше къпините под краката си, косата й се бе изплъзнала от металните шноли.
— Ти полудя ли, какво ли? — попита той.
— Мисля си за леля Нели, какво ли ще си каже, ако ме види.
— Бомба си, нищо ти няма.
Това бяха негови думи, беше я забелязал най-после. Пътуването в автобуса, когато така жестоко си бе затворил очите, напълно равнодушен към нея, вече нямаше значение. Дърветата свършиха: пред погледа им се ширна огряната от слабите лъчи на слънцето триакрова пшеничена нива, неожъната поради лошото време, светлокафява, под едно небе, изпъстрено с разкъсани бели облаци.
Мардж бе помолила Нели да се отбие в магазина на Брек Роуд и да й купи цигари. Трябваше да отиде на чай у едно момиче от службата й, а докато се върнеше в къщи, магазинът щеше да е затворен. Нели смяташе, че е пълна глупост да се замъкнеш в нечия къща след уморителния работен ден, но не можеше да я спре. Понякога Мардж бе непреклонна. На Нели й беше неприятно да държи вечерята й топла във фурната. Мразеше да шие и да усеща тая миризма на готвено. Тя витаеше във въздуха, проникваше през плата дори, но нищо, веднъж поне можеше да й го позволи! Нели не искаше да бъде строга, да налага ограничения, но си остана завинаги тази, която командуваше, макар и само по отношение на домакинството — подреждане, боядисване, разпределяне на семейния бюджет, а Мардж беше тази, която се подчиняваше. Тя би направила всичко, което поискат от нея, дори и да е най-глупавото. Намеренията й бяха добри, но й липсваше упоритост. Приличаше на буен пламък, който гасне без гориво. Как само се беше въодушевила, когато дежуреше към Пожарната команда въпреки бронхита си; всяка вечер слизаше до центъра на града, дебнеше от покрива на Кюнард Билдинг с пълна кофа с пясък и алуминиева каска на главата. Отначало беше страшно запалена, а после взе да се измъква все по-рано и по-рано за в къщи, да се извинява и отлъчва самоволно.
Не можеше да издържи дълго. Когато една вечер се върна със синина на брадата си, с вонещ на уиски дъх, тя сама разбра, че с това свърши малкото й приключение. Истината е, мислеше си Нели, като забиваше иглата отзад на кафявата си шапка, че не само на Мардж й е трудно да запази интереса си към нещо. Самата тя беше започнала да отстъпва от бойната линия. Нели непрестанно се взираше към външния свят, ослушвайки се за сигналната тръба, и искаше час по-скоро да дойдат подкрепления. Бе доверила тревогите си на мистър Барнс, свещеника от църквата „Свети Емануил“, доста свестен човек, но естествено ограничен от пола си, за да разбере проблемите й. Тя толкова много се тревожеше, че сутрин, щом се събудеше от звъна на будилника върху нощното шкафче, вместо да благодари на бога за това, че все още диша, си мислеше за мебелите на Мама. Дали няма да се изкривят от влагата през зимата, дали няма да се разсъхнат от слънцето през лятото? Дали не са се деформирали през нощта? Всякакви видове разлагане има — разсъхване, плесенясване, че и дървесни червеи. Мардж не би си дала труд да забърше с оцет политурата на бюфета или да пусне щорите през летните следобеди, за да не избелее килимът. Мразеше я. Веднъж, през една особено студена зима, тя бе зашила долната риза на малката Рита така, че да не я сваля. Нели би могла да довери на мистър Барнс и душевната си умора от безкрайните сметки с купони, за да свърже двата края, от опашките в магазините, но трудно би му признала робуването си на махагоновото и палисандровото дърво, след като мистър Барнс непрекъснато я съветваше от амвона да обърне внимание и на полските цветя. Ако тези цветя бяха нейна собственост, би прекарала целия си живот в грижи за запазване на прелестта им. Тя вървеше по пътя умислена, усмихна се бегло на една-две съседки, които й кимнаха в отговор, притискаше здраво пазарската чанта към черното си вталено палто. Сърцето я заболя при мисълта, че мебелите на Мама могат да попаднат в салон за разпродажба, или още по-лошо — във вехтошарския магазин на Брек Роуд. Дано здравето й не се влоши! Често се събуждаше нощем. Мардж спеше до нея в леглото, а тя си припомняше съвсем ясно епизоди от миналото, несвързани един с друг; екскурзия като дете до родното място на Емили Бронте; татко в сукнения си костюм; Мама седи върху рядката трева на голия хълм на фона на небето и примигва на слънцето, повехналото й лице е с цвят на сепия. Или пък тя самата седи на чина в училище и наблюдава с отворена уста как някаква муха, попаднала в лъч от светлина, удря крилете си по стъклото на прозореца. Лежеше, прекарваше език по сухите си устни и се взираше в мрака на малката стая.
Извървя цялата Прайъри Роуд и при кино „Кабидж Хол“ зави по Брек Роуд, без да се замисли за действията си, без да забележи нищо, ни дърво, ни магазин, ни превозно средство. Разбира се, всичко се бе променило: кратерите от бомбите бяха заравнени и развалините разчистени, но тя бе все пак смутена, задето бе дошла чак дотук, без да обърне внимание на нищо по пътя. Вътре, в магазина на ъгъла, попита за цигарите на Мардж.
— Добър ден! Чудесен ден, нали?
Продавачката отговори, че денят наистина е чудесен, но че има цигари само за постоянните си клиенти. Носеше розов тюрбан с някакъв восъчен грозд, забоден отляво, и обеци-висулки с пурпурни гроздове. Нели ококори очи в почуда. Опря пръсти върху тезгяха и обясни, че Мардж е постоянна клиентка и винаги си купува цигарите тук, но ще закъснее тази вечер и тя, Нели, бе дошла да ги купи.
— Съжалявам, мила, но те познавам толкова, колкото Лаурел и Харди.
— Но тя идва всяка вечер! Тя е слаба и носи зелено палто и…
Но Нели всъщност не можеше да каже как изглежда Мардж; колкото и да се мъчеше, не можеше да опише чертите на лицето й. След всичките тези години, прекарани заедно! Очите й зашариха по стъклените буркани, наполовина пълни с бонбони в чудни цветове, наредени върху полици, издигащи се чак до тавана; между рекламите за тютюн, шоколад забеляза фигурката на моряк със ситни капчици морска вода по бузите и тази на конте, наметнато с пелерина, което й се усмихваше снизходително, с очи като на Рудолф Валентино. Тя стоеше в кръга от светлина, заслепена от белите точици в зениците му, а прашните слънчеви лъчи проникваха през високо поставения прозорец на магазина.
— Тя винаги си купува по десет „Абдулах“. Всяка вечер!
— Съжалявам, мила! Вече ти казах.
Нели не чуваше нищо друго, освен ударите на собственото си сърце. Вкопчи се в тезгяха за опора, неспособна да се мръдне. Върху него имаше буркан с ликьорени бонбони във формата на змии. Изпита силно желание да вдигне буркана и да го разбие в лицето на жената — точно там, където краищата на пепелявата й коса пламтяха на слънцето, а малките гроздови зърна потрепваха.
— Съжалявам, мила. Но нали виждаш в какво положение съм?
Нели я виждаше по-скоро нарисувана като Кармен Миранда върху някаква театрална завеса, която се издуваше напред и се полюшваше, сякаш в магазина бушува вятър. Премаля й от гняв. Излезе навън и тръгна към къщи. За трети път този месец й ставаше лошо от необуздана ярост, при това за нещо съвсем незначително.
Те седяха край пшеничната нива. На разстояние един от друг. Той още не бе хванал ръката й, нито пък се бе опитал да я целуне. Беше клекнал върху влажната от дъжда земя до тясната канавка, която минаваше край нивата. Беше го попитала за някои книги, но той бе отговорил, че не чете много, а когато спомена за поезия, той я изгледа с любопитство, без да каже нищо.
— Леля ми Марго чете много.
— Така ли?
— Чете всякакви книги. Веднъж намерих една книга. Криеше я в чекмеджето си.
— Сериозно?
— Отвратителна книга! Нали загряваш, мръсна!
— Как така мръсна — попита той и очите му се оживиха.
— Е, нали се досещаш, за мъже и жени.
Искаше й се да не бе започвала този разговор.
— Ами ти как разбра, че е такава книга?
— Не бъди глупав! Трябва само да прочетеш първата страница. Сигурно си виждал подобни книги, нали си войник!
— Такива книги не ме интересуват — отговори той. — Виждал съм снимки в списания, но не съм чел нито една такава книга.
Рита почувствува, че той я упреква, осъждайки заедно с нея и леля Марго.
— Аз прочетох само малко от нея — защити се тя. — Не знам леля откъде я има.
— Тя не ми заприлича на жена, която чете такива книги.
— О, леля ми Марго е потайна. По-рано е била женена за някакъв войник, но той се отровил от газ във Франция и умрял.
Айра пъхна ръка между коленете си и зарея поглед в равното поле, проследявайки лентата на шосето, която се виеше като река в далечината.
— Един я ухажваше, когато бях малка, но тя го заряза.
— Наистина ли?
— Не го обичаше достатъчно и не се бори за него.
На Рита й се струваше, че той се чувствува неловко с нея. Всеки път, когато го погледнеше, изпитваше болка, че не може да прекара пръсти през косата му или да докосне бузата му. Как й се искаше той да захвърли пръчката, с която ровеше в жълтата земя, и да й обърне внимание.
— Хайде да тръгваме. Морето е хей там.
— Както кажеш.
Той вървеше предпазливо, като се стараеше да не изцапа грижливо лъснатите си обувки, и стъпваше внимателно по блатнестата пътека покрай черната разорана нива. Когато стигнаха до един междуселски път, тя хвана краищата на бодливия тел и ги разтвори, за да може той да мине, без да си закачи униформата. Самата тя би желала да мине през телената ограда от другата страна на пътя и да тръгне направо през тревата към хоризонта и към тъмната редица от къщи покрай морския бряг.
— Господи! — въздъхна Айра с облекчение, че най-после бе стъпил отново на здрава почва. Рита тропна с крак:
— Можеш да използуват други думи, когато си ядосан! Не бива да богохулствуваш!
— Е, стига де, Рита!
Но тя тръгна възмутена надолу по тесния междуселски път към завоя, където имаше полуразрушен червен хамбар, чийто тенекиен покрив се беше схлупил сред няколко бряста. Той я настигна, прегърна я през раменете, но без никаква любов, щипна я и я разтърси. Тя притихна в очакване.
— Какво има?
— Нищо.
— Предполагам, че леля ти Мардж няма да изпита никакви угризения на съвестта, ако каже „Господи!“. Прекалено си чувствителна, щом се горещиш за някаква си дума.
— Престани!
Тя се освободи от прегръдката му. Засегната бе, че той всъщност похвали леля й, предпочитайки я пред нея. Но в следващата минута чу тропот на крака и песен иззад хамбара. Клекна с наведена глава до копривата и ошмулените къпинови храсти и се престори, че връзва връзката на обувката си. Сякаш я бяха хванали, че се побратимява с неприятеля, така както беше сама, на някакъв междуселски път, с един американец. Той се облегна на гъстия жив плет, захапал стрък трева, и се зазяпа във взвода войници, които се появиха откъм завоя, марширувайки с разтворени ходила като Чарли Чаплин, в черни ботуши с тъпи бомбета.
„Очите са ми замъглени,
не виждам нищо,
къде са моите очила,
забравих да ги донеса.“
Провлачен и тъжен вопъл бе песента им, протест, че трябва да вървят в такъв топъл следобед.
„… къде са моите очила,
забравих да ги донеса.“
Айра изсвири оглушително с уста, когато те минаха покрай него, без да му обърнат внимание.
— Недей! — изсъска тя, свита в мократа трева, като въртеше в ръце връзките на обувките си.
Устремили поглед напред, изопнали рамене, войниците размахваха ръце и маршируваха със ситна крачка по междуселския път. Враните литнаха от брястовете и се спуснаха върху ръждясалия покрив на празния хамбар.
— Недей! — викна тя отново, като се изправи и задърпа ръката му, а той, свил пръсти в устата си, свиреше, изправен по средата на пътя. Рита издърпа ръката от устата му, цялото й лице бе почервеняло от яд.
— Защо се правиш на палячо!
— Какво ти става? — попита той и пъхна ръце в джобовете си, като я изгледа намръщено.
Сега, когато войниците бяха отминали, тя съжали, че бе избухнала.
— Те не ви обичат, нали знаеш!
— Кой не ни обича? — попита той, пронизвайки я със своите студени, по-скоро сиви, отколкото сини очи, които отразяваха пътя.
— Нашите „томита“[4]. Те не обичат янките. Заради парите, които получавате.
— Нямаме неприятности с „томитата“. Нали сме съюзници?
— Е, да — потвърди тя неубедително. — Но имаше сбивания в Ливърпул, при Сточна гара. Това за никого не е тайна.
— Така ли? — промърмори той, като се отвърна от нея и започна да рита живия плет.
Рита не знаеше как да поправи станалото. Също като леля си Нели тя никога не можеше да се извини. Закърши ръце и впери безпомощно очи във враждебния му гръб.
— О, не исках да кажа това! — промърмори.
За нейно облекчение той се отдръпна от живия плет и сви рамене. Но изразът на лицето му бе студен. Тя го погледна крадешком, опитвайки се да разгадае погледа му, но той бе безизразен, не разкриваше нищо.
— Извинявай, Айра!
Очите й се насълзиха. Той й се усмихна снизходително и тя веднага си възвърна настроението, успокои се. Пътят водеше към морския бряг. Минаха по една покрита със сгурия пътека над железопътната линия и пресякоха някаква нива.
— Ако искаме, можем да се върнем с влака — каза тя.
— Гладен съм — оплака се Айра, но тя не го чу. Земята бе равна, небето бе отрупано с бели облаци.
Рита тичаше пред Айра между живите плетове, извити навътре от постоянно духащия откъм морето вятър. Стигнаха до тясната запустяла ивица земя до самия бряг и пред погледа им изведнъж изникна цяла редица изоставени къщи, засипани с пясък. Той гледаше с любопитство пустия път и буренясалите градини пред къщите.
— Сигурно от бомбардировките?
Тя не знаеше.
— Къщите са близо до доковете и може би хората са се уплашили и са ги напуснали. Но не ми изглежда да са бомбардирани.
— Сигурно са бомбардирани — отвърна той, навярно съдейки по останалите без стъкла прозорци и разпилените по пътя останки.
— Ама хората са наистина големи глупаци! Аз самата бих предпочела да живея тук, отколкото в Анфийлд.
И тя изтича до най-близката къща, влезе през отворената врата в дълъг коридор, водещ към стая с изглед към морето, в задната част на къщата.
— Ела! — подкани го тя. — Ех, че е хубаво тук!
Той я последва без ентусиазъм, от погледа му не убягнаха кучешките и човешките изпражнения по пода и изпоцапаните парчета от вестник. От прозореца се виждаше малка градинка с храсти касис и порутена стена, стърчаща в пясъка.
Нели й бе направила два сандвича за обяд, а бе увила и няколко бисквити. Рита ги извади от чантата си и ги показа на Айра. Той протегна нетърпеливо ръце към тях, но тя ги прибра отново в чантата си, като щракна решително закопчалката.
— По-късно! Аз никога не обядвам преди един часа!
Такава си беше, придържаше се към установения ред.
В градината намериха ягоди, скрити под сиво-зелените листа, натежали от пясъка. Тях поне тя не притежаваше. Наблюдаваше Айра как се разхожда из занемарената градина, как сяда на повехналата морава. Искаше й се да дойде при нея. Той се облегна на порутената стена и се загледа към брега, в оплетените кълба бодлив тел, които се въргаляха разкъсани и ръждясали по пясъка. Бетонните кнехти бяха набити в редици, за да отблъскват приземяващите се вражески самолети.
— Не си много разговорлив — отбеляза тя, засегната от безразличието му.
— Така е, не съм от най-разговорливите. Във всеки случай страшно съм гладен, за да говоря.
Тя отвори чантата си, извади сандвичите и му ги даде. Той се излегна по гръб върху стената, запрати книжната обвивка към брега и хвана хляба в двете си ръце. Кепето му се изхлузи и падна встрани, на тревата. Тя видя ухото му, прилепнало към главата, и ивица обръсната глава, там, където започваше светлорусата му коса.
— Леля ти Марго ли направи сандвичите? — попита той, дъвчейки.
— Ами! — отговори тя с насмешка. — Тя не си губи времето с такива работи.
Почувствува се неудобно: беше подло спрямо леля Марго, но едва ли би се съгласила, че всъщност изпитва ревност към нея.
— Леля Марго хич я няма в домакинството и тям подобни. Нели върши всичко това.
— Каза ли на лелите си, че имаш среща с мен?
— Не исках да им кажа.
— Не те ли пускат да ходиш на срещи?
— С тях не говоря много-много за такива неща.
Той не отговори нищо, сплете ръце зад главата си и притвори очи.
След известно време тя отвори чантата си, извади перлената огърлица на майка си и я остави на тревата. Огледа се за нещо остро, с което да копае. Намери назъбена половинка от керемида, паднала от покрива, коленичи и започна да дълбае в пясъка. Когато свърши, постави огърлицата в плитката дупка и я зари с пясък. Накрая запрати керемидата в съседната градина и заравни земята с обувките си. Откъсна клонче от разцъфнал касис, израснал край стената, и го посади на мястото, където бе скрила огърлицата. Като триеше ръка в мушамата си, тя отиде до него и се надвеси над лицето му. Миглите му потреперваха.
— Преструваш се, значи — каза тя. — Изобщо не спиш.
Над горната му устна бяха избили капчици пот, а зъбите му матово пробляскваха там, където устните се бяха разтворили. Тя го разтърси леко и усети как тялото му се стяга под пръстите й, за да се задържи до стената.
— Какво зарови в земята?
— Тайна! Това си е моя работа!
Тогава той се изправи и я разтърси доста грубо за раменете, като приближи продълговатото си лице към нея. Неочаквано я целуна. Толкова внезапно и силно, че чак я заболяха венците. Отдръпна се от устните му и зарови лице в куртката му, за да скрие широката си, радостна усмивка. Най-после се случи! Той я обърна към себе си и като я улови за бедрата, се притисна към нея. Толкова силно я бе хванал, че всички кости я боляха, особено там, където краката й опираха о порутената стена. Но това нямаше никакво значение! Чувството за собственост пламна в нея като буен, всепоглъщащ огън. Най-после някой й принадлежеше! След войната той ще я заведе в Щатите, ще имат дълга черна кола и роял с ваза цветя върху капака. Ще имат също къща с веранда и дървени стълби; тя ще тича надолу по тях в бухнала рокля и по сандали. Леля Нели ще разказва на мисис Мандър колко заможно живеят, колко много я обича Айра и как непрекъснато го повишават в службата.
— Какво каза? — попита той със зачервено лице.
— Какво работиш, когато не си войник?
Той бе стиснал косата й в два кичура от двете страни на главата, превивайки врата й. Устата й се отвори като на риба.
— Боли ме!
Той я пусна веднага и направи крачка назад, а тя го последва сляпо, гушейки се в него, доволна, че стига до гърдите му, прегърнала го непохватно, а главата й бе пълна с мечти.
— Какво работиш, когато не си войник?
— Нямам работа. Поне нищо постоянно.
Той вдигна ръка към гърдите й, сякаш да я отблъсне от себе си, но пръстите му започнаха да опипват плата на роклята.
— Остави ме! — извика тя шокирана и го отблъсна с главата така, че той политна и едва не падна. — Не бива да правиш такива неща. Не е прилично!
Тя вече го желаеше друг, повече по вкуса й — да бъде по-разговорлив, да я разпитва за това-онова, да й говори за бъдещето, да я целува нежно по устните, без да бъде груб.
Той седна на стената, победен, и се почеса по главата. Рита изпитваше презрение към него, защото не знаеше как да се държи с момиче. Но въпреки това го обичаше. Приближи се тромаво до него, прегърна го, избутвайки главата му към тесния отвор на роклята си, и започна да го гали зад ухото, сякаш бе някаква котка.
— Целувките ми харесват — започна тя с тон на стара мома, — но не искам да правим нищо неприлично.
— Не мога да те разбера — отговори той. — Не виждам какво неприлично нещо съм направил.
Приливът вече идваше, морето превземаше сушата, вълните заливаха постепенно редицата от бетонни кнехтове.
Рита потупа Айра по гърба успокоително, сякаш той бе паднало на земята дете.
— Е, не беше чак толкова ужасно — промърмори тя безпомощно.
Той обви леко талията й с ръка, но не се опита да я целуне. Тръгнаха към най-близката гара, за да хванат влак до града. Близо до касата за билети имаше кръчма и той поиска да купи нещо за пиене, но тя каза, че леля Нели не би одобрила това. Беше се обесила на ръката му и бърбореше през цялото време, изпълнена с увереност, а когато седна на тапицираната седалка в купето, изпъна напред краката си с окъсаните чорапи и калните обувки, така че всички да ги видят. После хвана с две ръце дланта на Айра, като че пазеше някакво малко животинче да не избяга.
Джек дойде да ги изведе на разходка с колата.
— През някои от тези дни ти се пише нещо — предупреди го мрачно Нели и излезе от стаята, за да си вземе палтото.
— Не искаш ли да се поразходиш? — попита я той, когато се върна, но тя само сви тънките си устни и не каза нищо.
— Имам право на известно количество бензин — додаде той меко.
— Много добре знаеш, Джек, че не е хубаво да купуваш на черно.
— Боже Господи, жено! — избухна той. — Всеки, който те чуе, би си помислил, че съм гаулайтерът на Анфийлд и ограбвам бедняците.
Беше засегнат и ядосан.
— Не й обръщай внимание! — каза Марго и нареди на Рита да се приготви.
Нели седна на предната седалка до него и той зави коленете й с одеяло. Валеше, улиците бяха мрачни и той не знаеше къде да ги заведе.
— Имате ли някакво по-специално желание — попита той Нели, като се отправи надолу по Брек Роуд към гробището, а после зави по Прескът Авено. Би могъл да им предложи по чаша чай в странноприемницата „Уинифред Котидж“ по пътя за Шай Ланкс, но това бе доста далеч и той не искаше да предизвиква нова сцена по повод дажбата си бензин.
— Защо не отидем до Катедралата — каза Рита, потупвайки го по рамото.
Беше си сложила някакъв парфюм, сладникав и силен.
— Ей, богу, някой ми мирише на хубаво. Не ти ли мирише на хубаво Рита, а, лельо Нели?
Но Нели само кимна с вид на мъченица, а Мардж забеляза мрачно от задната седалка:
— Няма да измъкнеш и дума от нея. Цяла седмица се държи като Сара Бернар.
Джек си помисли, че Нели може би е преуморена и се нуждае от почивка. Когато си слагаше шапката, той бе забелязал бледото й лице и малката синя вена, изпъкнала на слепоочието. Но къде биха могли да отидат на почивка Нели, Рита и Марго? Това бе проблемът! Повечето от морските летовища бяха реквизирани, а и се съмняваше, че Мардж би могла да се измъкне от фабриката.
— Нели, как се казваше онова място в Шропшър, дето бяхме на почивка преди войната?
Рита се намеси:
— Не искам да закъсняваме, вуйчо Джек. Ще излизам по-късно.
— Кое място? — попита Нели.
— Имаше поляна за кегли, а когато й слагаха мрежа, ставаше за тенискорт. Спомняте ли си?
— „Хърбърт Армс Хотел“ — отговори Мардж. — Къде ще ходиш, Рита?
— Проста ще изляза.
— Точно така, Мардж, „Хърбърт Армс“ се казваше. Спомням си как всички се нареждахме около голямата кръгла маса на обед. Имаше и двор с конюшня.
Джек караше колата из познатите улици като насън, тъй като в главата му се въртеше картина на сива църква и стара кола, паркирана близо до някакъв мост. Спомняше си също, че с чая им сервираха в малки купички сладко от най-различни плодове — ягоди, сливи и желе от касис.
— Не беше конюшня, а обор — прекъсна мислите му Мардж — с крави и с огромна купчина тор навън пред задната врата.
— Ти няма да се сетиш за това! — намеси се Нели.
— Е, хайде! Беше си чисто бунище, казано научно, и не миришеше. Използуваха го за нивите.
Движеха се нагоре по Принсис Роуд към Градския парк и скоро настигнаха един празен трамвай. Високите дървета в средата на булеварда бяха натежали от дъжда. Люлееха клоните си на вятъра и се отцеждаха, при което колата заприлича на зелена кутия, изпълнена със сенки.
Мардж се смееше на задната седалка. Джек я погледна в огледалото и я видя, че си бърше очите с носна кърпичка.
— Какво ти стана, Мардж?
— Сетих се за онзи симпатяга с късите панталони от хотел „Уиръл“.
— Кой?
— Оня, с колелото!
— Не беше колело, а тандем — уточни Нели, ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и тя се изкиска внезапно.
— Дявол да го вземе! — възкликна Джек доволно. — Бях го забравил. Имаше червена коса…
— А майка му мажеше краката му с гъша мас, преди да се качи на колелото…
Сега вече всички се смееха, спомняйки си за Мардж, която караше с него тандема, обута в къси бели чорапи и обувки за тенис. Странно, помисли си Джек, как Мардж винаги привлича мъжете, дори и глупаците. Винаги ги бе привличала, даже и след като премина разцветът на младостта й. Той й хвърли бърз поглед в огледалото и я видя там, на задната седалка, просълзена от смях, с червени от ружа бузи и равно като дъска тяло.
После колата се спусна надолу по хълма към реката. Минаха покрай старите черни къщи, строени от корабопритежателите — четириетажни, с колони на входните врати и гранитни стълби, сега обитавани от каква ли не паплач. Прогизнало пране висеше върху балконите с парапети от ковано желязо, детска количка с три колела лежеше в канавката, банда босоноги малчугани тичаха нанякъде. Част от железните парапети бяха конфискувани за претопяване (пожертвование за войната!) и на техните места бе опъната телена мрежа, та хората да не си счупят главите по време на затъмненията. Скоро стигнаха до новата Катедрала, която се издигаше сред хлътналото гробище като презокеански кораб, свързан със сухия док чрез исполински кранове, боядисани в бледорозово и ръждивокафяво. Рита отказа да я отведат с колата до главния вход. Джек паркира на Хоуп Стрийт и тримата проследиха с поглед Рита, която влезе в гробището, промушвайки се през една дупка в разбитата тухлена ограда.
— Защо да не мине откъдето трябва? — попита Марго.
— И аз ще отида да се поразходя там — каза Джек и погледна косо към Нели. — Искаш ли да глътнеш малко чист въздух?
— Ръми. Пък и нека оставим детето за малко насаме със себе си. Съвсем естествено е. Рита не иска да вървиш по петите й.
— Ходи ли ти се на почивка? — попита той след известно време. Отвори прозореца, за да излезе пушекът от цигарата на Мардж.
Нели го погледна изненадана.
— Напоследък ми изглеждаш отслабнала — добави той.
— Как да отида на почивка, когато трябва да се грижа за Рита?
— Ами Мардж?
Тя го попари с погледа си:
— Не бих оставила и котката на Мардж!
— По дяволите! Аз мога да се грижа за нея далеч по-добре от тебе! — избухна Мардж.
Настъпи затишие пред буря. Джек погледна през прозореца и видя малката фигура на Рита да следва извивките на криволичещата покрай оградата пътека, която се спускаше все по-надолу към центъра на гробището. Рита се спря, за да откъсне лист от един храст. Малък баражен балон се носеше по линията на хоризонта, много смешен, сякаш нарисуван със син молив от някое хлапе.
— Ще ти дойде добре — промърмори Джек по-скоро на себе си. Мардж продължи да напада Нели, та чак се запъваше от ярост. Имаше хубав глас — гърлен, за разлика от този на Нели — напрегнат и писклив. Каквото и да кажеше Нели, то излизаше от устата й като упрек, защото гласът й бе лишен от тембър.
Мардж:
— Рита каза, че ще излиза тази вечер. Изобщо не я попита къде ще ходи!
— Не я питах, защото знам.
— Е, и къде ще ходи?
— Ще ходи на кино със Сиси Бейнс — отвърна Нели неохотно.
— Добре, така ти е казала, ама можеш ли да бъдеш сигурна!
Нели се извърна на седалката, за да погледне Мардж:
— Затваряй си устата! Знаеш ли какво, госпожице, май че ревнуваш, а, ужасно ревнуваш!
Джек се опита да не се намесва. Не беше толкова трудно, защото всичко това го бе слушал и преди, разбира се, не същите думи, но ожесточението, което прозираше в тях, бе същото. Не можеха да вържат младата Рита. Щом е казала, че ще излиза със Сиси Бейнс, сигурно е така. Мардж искаше да знае дали Сиси Бейнс е същото онова момиче, с което Рита бе излязла в началото на седмицата и се бе върнала в къщи с мръсни чорапи и кални обувки. Джек се чудеше дали в този момент родителите на Сиси имаха разногласия по отношение на Рита.
— Даже не знаем коя е тази Сиси Бейнс! — викаше Марго. — Никога не сме я виждали. Не знаем къде живее, нито пък дали има възпитание и т.н.
Той гледаше как Рита подскача надолу по пътеката.
Беше облечена в мушамата си и бе завързала шалче на капки около главата си. Отвъд реката в далечината се синееха Чешърските възвишения. Гласовете около него не спираха. Мардж атакуваше, а Нели се защищаваше. Рано или късно Мардж щеше да прекали. Нели щеше да се обиди и през целия път до в къщи щяха да мълчат. Щяха да мълчат и после, когато седнат за вечерята — чай, студено месо, което той бе донесъл, и по половин домат на всеки. Мисълта за малките купички със сладко върху бялата покривка преди много години не му даваше покой.
— Спомняте ли си сладкото от сливи и желето от киселица? — имаше неблагоразумието да попита той. Лицето му грееше, а зениците му се бяха разширили от копнеж под протърканата филцова шапка.
— Ако ти кажа — обърна се към него разгневена Марго, — че твоята Рита краде, предполагам, че този факт няма да ти направи никакво впечатление!
— Чакай! — извика той изтрезнял. — Какво искаш да кажеш, Мардж? — После се обърна към Нели за обяснение.
— Не я слушай! Докачена е.
— Не, не, чакай! — настояваше той. — Какво искаше да каже Мардж с това?
— Била си загубила онази огърлица и някаква книга, която държала в чекмеджето си.
— Каква огърлица?
— Същата, която носих на гостито у Валери Мандър онази вечер. Изчезнала е! — тросна се Марго драматично.
— Като те знам в какво състояние беше оная вечер, още се чудя как изобщо се прибра с дрехи на гърба си, а какво остава за някаква огърлица! — сряза я Нели.
— Яд те е, че излизам, нали? Искаш да ме заключиш в къщи, и също като тебе да натискам педала на шевната машина от сутрин до вечер, а устата ми да е натъпкана с карфици! Искаш да ме спреш…
— Да те спра! — изсмя се саркастично Нели. — Кой петнеше честта на семейството всеки божи ден и кой ме остави да гледам Мама и вуйчо Уилф!
— Ти не ми позволи да го видя за последен път! — изстена Марго и в очите й заблестяха сълзи при спомена за Джордж Бикъртън, който издъхна горе в спалнята.
Джек се опитваше да проумее какво общо имаше с всичко това Рита. Те се дразнеха една друга със спомени и го объркваха с препирнята си.
— Ти ме спря от часовете по гимнастика — викаше Марго.
— Глупости…
— Ти се обади в Пожарната и каза, че здравето ми е разклатено и не мога да дежуря повече.
Те се плюеха една друга, приличаха на някакви наежени котки, които забиват нокти в кожената тапицерия на колата.
Долу, в гробището, Рита криволичеше между лавровите дървета, прашните рододендрони и нежните върхове на офиката.
— Боже мой! — започна Нели и той се обърна към нея. Видя как очите й се отвориха широко, сякаш забеляза нещо отвън на пътя, което я изненада. Над тесния бял шал, усукан около врата й, устните й бяха станали бледоморави.
— Хей, Нели! — извика уплашен, когато тя започна да се свлича в седалката, а клепачите й потрепнаха. Не знаеше какво да прави. Марго каза, че това не е нищо друго, освен изблик на гняв.
— Затваряй си устата! — викна й Джек, изплашен до смърт, защото знаеше, че е сърдечна криза.
Излезе от колата и издърпа Нели да легне върху двете предни седалки, свали палтото си и го сгъна на възглавница под главата й. Гърлото му се сви при вида на набитите й глезени и на практичните, подобни на ботуши обувки, които бе носил като момче. Извика на Рита да дойде бързо, но вятърът отнесе гласа му и тя не се обърна. Потърси с очи някаква къща откъдето да поиска помощ. Но видя само редица от полуразрушени сгради в далечния край на пътя, а той не искаше да остави Нели насаме с Мардж, която вече бе започнала да рони сълзи.
— От сърцето е — мърмореше той, коленичейки на стъпалото на камионетката и захвана да потупва окуражително ръката й, все още в ръкавица, та тя да почувствува неговото присъствие.
— Иди извикай Рита! — нареди на Мардж. Искаше да заведе, колкото се може по-бързо, болната в къщи, в леглото й.
След малко Нели отвори очи и той й каза да лежи неподвижно. Джек се обърна и видя, че Мардж тича покрай оградата, маха с ръце и крещи: „Рита, Рита“. Някакво малко момиченце се приближи и зяпна в колата с безизразно лице. Косата му бе опадала на няколко места.
— От сърцето е — повтори той на Нели за кой ли път, защото искаше да я успокои, да й каже, че не е станала катастрофа, че не сънува кошмар или нещо, което не може да разбере.
Стисна зъби и мислено се помоли Рита да побърза. Мардж все още следваше извивките на пътеката покрай оградата. Приличаше му на писнала срещу вятъра чайка.
Нели бе дошла вече в съзнание и се бе успокоила. Опита се да се изправи и да седне, като нахлупи шапката по-дълбоко върху главата си.
— Виж какво стана с официалното ти палто! — каза тя със слаб глас, а той го опъна и метна върху нея, после сложи отгоре и одеялото.
Когато пристигнаха в къщи, Рита и той я настаниха в леглото, смъкнаха тясната й рокля и я оставиха по комбинезон и корсет. Мардж отиде до семейство Мандър, за да се обади по телефона им на доктор Боугъл. На Рита й се струваше, че атмосферата в къщи е особена, изпълнена с шепот и внезапни почуквания на вратата.
— Много се преуморява — повтори Джек за стотен път. Все още с шапка на главата, той крачеше напред-назад из стаята и чакаше доктор Боугъл да свърши прегледа.
След като доктор Боугъл си отиде, Нели вече се бе съвзела съвсем. Харесваше го, той бе от нейното поколение, никога не задаваше твърде много въпроси. Нареди й да лежи един-два дена и да не се тревожи много за къщата. „Освен това — бе казал той незлобливо — къщата ще остане и след като ти си отидеш от този свят.“ После слезе долу да си договори с Джек и я остави унила в студената спалня, а дъждът продължаваше да се стича по стъклата. Нели реши да прави това, което й бяха казали — да остане в леглото ден-два, а Мардж да си вземе отпуск, за да поддържа къщата и да й прави чай, когато й поискаше. Нужно й бе време, за да обмисли какво да прави в бъдеще. Мардж бе права, когато бе извикала на Джек в камионетката, че избликът на гняв бе причината за припадъка й. Гневът я обзе веднага щом Мардж я обвини, че уж я била спряла от часовете по гимнастика. Това бе лъжа и гневът, който изпита към Мардж, задето изопачаваше фактите, както на нея й бе угодно, се надигна в Нели като сок от жлъчка, задавяйки я. Занапред трябваше да се въздържа от подобна избухливост, докато не измисли какво да прави с мебелите. Рита ще трябва да си намери момче и да се задоми. Джек би могъл да им потърси някоя къща, не скъпа естествено, и тогава бюфетът, канапето, столовете и костният порцелан биха могли да бъдат преместени в нея, в гостната, далеч от немарливата Мардж. Засега щеше само да й загатне, колкото се може по-спокойно, да й пере бельото, докато тя отново се изправи на крака и поеме къщата. Нищо друго не й оставаше, освен да се моли някой трамвай да не премаже Мардж, преди тя самата да бъде годна пак да пере.
Мардж изглеждаше съвсем смирена, след като огънят бе изгаснал в нея. Не каза нищо, дори когато Рита съобщи, че тръгва, ако повече нямат нужда от нея. Джек й даде банкнота от 10 шилинга и й заръча да бъде добро момиче.
— Ех, защо ли се карах с Нели — каза Марго, когато останаха сами.
— Езикът ти е като на пепелянка, Мардж. Знаеш, че с нея човек не може лесно да се разбере. Иначе е добра жена, по-добра от много други.
Той седеше на стола на Нели край камината с ръце между коленете. Доктор Боугъл бе казал, че няма причина за безпокойство. Това било само малко предупреждение за Нели да гледа по-леко на нещата. Най-добре би било в бъдеще да не я тревожат, нито пък да предизвикват сцени, които най-вероятно биха довели до сърдечна криза.
— Откога е така потисната? — Джек попита Мардж, а тя отговори, че Нели била такава горе-долу от началото на седмицата, когато тя, Мардж, отишла до нейна приятелка след работа и не се върнала веднага в къщи. Нели се съгласила да й купи цигари, но после забравила и когато Мардж й потърсила сметка, Нели избухнала и оттогава не казала нито една любезна дума.
— Така, значи! — обади се Джек и пусна радиото, за да разсее мрачното настроение.
Направи чаша какао за Нели, но тя не го искаше. Върна се в кухнята и го изпи сам. Въпреки че навън беше все още светло, вътре в кухнята бе сумрак. Предметите изглеждаха невзрачни и потискащи без светлината на огъня. Всички хубави мебели бяха преместени в гостната — масата за хранене, бюфетът, столът от дъбово дърво, на който обичаше да седи татко. Нели ги замени с евтини и практични мебели, купени от „Луис“.
— По дяволите! — викна той. — Ще инсталирам електричество, преди да е дошла зимата.
— Няма да се съгласи — отговори Марго. — Знаеш каква е, щом стане дума за някаква промяна в къщи.
Джек отиде в кухненската ниша и запали фурната, за да се позатопли кухнята. Марго седеше с палто и се самосъжаляваше; къдриците й, подобни на наденици, бяха увиснали над ушите й от тичането в дъжда. Джек сложи масата за чая, но и на двамата не им се ядеше.
— Ужасно ми е студено! — оплака се той, изправи гръбнака си и обви тялото си с ръце. На челото му личеше червена следа от шапката, там, където ластикът се бе врязал надълбоко. Щом календарът показваше, че е лято, дори и върху покрива на бараката в двора да имаше сняг, Нели за нищо на света не би запалила камината. Повтаряше, че въглищата били за зимата.
Напразно Джек й говореше, че всичко ще се оправи, още повече че съюзниците вече бяха извършили десанта в Европа. Но тя бе чела някъде за хора, които започнали да горят мебелите си, за да не умрат от студ през зимата.
Женски глас пееше по радиото „Утре, когато светът ще бъде свободен“!
„Сини птици ще летят
над белите скали на Доувър,
почакай само до утре и ще видиш…“
Джек заприглася на припева, но гласът му секна от вълнение и той прочисти гърлото си няколко пъти, за да надвие чувствата си.
Марго го наблюдаваше с презрителен поглед.
— Щом чуя тази дума, и нещо винаги ме задавя — каза той.
— Каква дума, нещастнико?
— Синьо. — Той шумно се изсекна в носната си кърпа. После продължи: — Спомням си едно стихотворение, което някога учих в църковното училище „Свети Емануел“ за „увехналото синьо цвете“.
— Така ли? — забеляза подигравателно Мардж.
— Освен това има синя птица, син зюмбюл…
— И синя муха месарка — добави Мардж и той не издържа — разсмя се силно.
По радиото избухна буря от аплодисменти, приветствуващи края на песента. И двамата погледнаха нагоре към тавана, надявайки се Нели да не си помисли, че се забавляват.
Когато в кухнята стана съвсем тъмно, той се качи отново горе и шепнешком извика:
— Нели, Нели, искаш ли нещо?
Тя не отговори. Джек отиде на пръсти до леглото й. Тя лежеше, сложила ръка под бузата си, с изопнато под юргана тяло; изпод леглото се подаваха наполовина обувките й с развързаните връзки.
Пред дългото огледало в дамската чакалня на гарата се бяха наредили жени, които плюеха в малки кутийки и напластяваха черен туш върху миглите си. Вуйчо Джек казваше, че били пристигнали от цяла Англия на автостоп заради американските военни бази. Казваше също, че тези жени били луди за парите, които янките пръскали. „Паднали жени“, хулеше той, стиснал презрително устни като истински пуритан, и Рита бе повярвала. Но сега бе разбрала, че не парите, а копнежът по любов, такава, каквато тя бе намерила с Айра, бе довел тези жени тук. Те изглеждаха доста вулгарни с изрусените си коси и с издадените си напред устни, които мажеха с дебел пласт червило, но не бяха пропаднали.
— Извинете — каза тя учтиво, проправяйки си път до огледалото, и постави чантата си върху поличката пред него.
Кърпата на главата й бе прогизнала от дъжда. Косата й под нея бе отпусната, прилепнала към черепа й, сякаш намазана с олио. Някакво момиче, което държеше в ръка книжна кесия, пълна с пясък, бе вдигнало единия си крак върху тапицираната с кожа пейка. То втриваше жълтите песъчинки в кожата си, за да изглежда уж, че е с чорапи. Пясъкът падаше на малка купчинка по пода. Рита изтри лицето си с носна кърпа и изстиска малко крем „Симон“ върху носа и бузите си. Бе намерила крема и кутийката с оранжева пудра в чекмеджето на леля си Мардж, но пухчето за пудрата липсваше. Внимателно топна края на носната си кърпа в пудрата и я нанесе върху лицето си. Когато свърши, не бе сигурна за резултата. Да можеше само косата й да изсъхне, чертите на лицето й щяха да изглеждат по-деликатни, не толкова изострени.
Айра не беше навън под часовника, както се бяха уговорили. Валеше и навярно се беше скрил при колонките за таксита или край бариерата, или в централната чакалня, или най-после в мъжката тоалетна, за да приглади косата си, та да е хубав за нея. Тя надзърна навсякъде и постоя пред мъжката тоалетна около 10 минути, докато накрая излезе моряк с развята зад главата си яка също като синьо корабно платно и я зяпна нахално, сякаш я познаваше. Беше нисък и доста стар и тя не искаше Айра да я види с него — можеше да си помисли, че е разпусната. Върна се в дамската чакалня и седна на една пейка. Там вече имаше нова група жени, току-що слезли от влака от Уорингтън. Размъкнати и рошави, те се отпускаха тежко върху черните кожени пейки, пушеха и дъвчеха дъвка. Една от жените й напомни леля Нели по увисналата устна, по израза на очите под разрошените кичури мокра черна коса. Беше вързала косата си е измачкана копринена бяла панделка, чийто край висеше над оскубаната й вежда. Тя не сне очи от Рита дори когато банда деца се втурнаха с крясъци през отворената врата и започнаха да удрят с пръчки по мушамата на масата в центъра на залата. Децата се сборичкаха на пода и Рита видя следите от ухапвания от разни паразити, белезите от прекараната скарлатина, които ясно личаха по тънките им крака и стигаха чак до маншетите на опърпаните им голфове. От тях се носеше мирис на мокри стари дрехи и мръсотия, примесен с неприятната воня на спарено зърно. Тя остана на мястото си, без да се помръдне, свила ръката си в юмрук, когато чистачката дотича от умивалнята и ги изгони навън.
Жената с панделката в косите караше Рита да се чувствува неловко. Тя си въобразяваше, че всичко е изписано по лицето й; това, че си е намерила любим, че Айра е неин. О, как искаше той да се появи на вратата сега, да извика името й; тя ще изтича към него, а всички тези изморени и мръсни жени по пейките щяха да разберат, че тя не е като тях. Но той не се появи и след известно време тя излезе навън на перона, гъмжащ от войници и пискливи жени, тъй като влаковете сновяха нагоре-надолу между американската военна база край Уорингтън, войнишките казарми във Фрешфийлд и летището на Удвейл. Военни полицаи важно патрулираха по двойки, в бели каски; на кожени ремъчета около китките им висяха палки, които те небрежно размахваха. Рита слезе по стъпалата на гарата, мина покрай колонките на такситата, после под арката на централния вход и тръгна по Станли Стрийт. Поспря се за малко във входа на филателния магазин, за да се подслони от дъжда.
Отвреме-навреме тя подаваше глава от входа и се взираше надолу по улицата, водеща към гарата. После пак тръгна, но се спря пред аптеката и се загледа в странните предмети, изложени на витрината: гумени бандажи, хирургически корсети и рекламни листовки за хапчета и тинктури. Имаше също снимка на мъж по долни гащета с издути като на боксьор мускули, както и голяма кафява дюза е дупчеста топка в единия й край. „Вихров спрей“, прочете тя, но никъде нямаше указание за какво служи — беше твърде голям, за да бъде гутатор за ухо. Предположи, че е нещо неприлично, подобно на нещата, описани в скритата книга на леля й Мардж. Не искаше да я сварят тук, пред витрината, и някъде в съзнанието или в сърцето й вече започна да се прокрадва едва доловимо чувство на страх. Защо не идваше той още? „Моля те, Господи — започна тя, — не го оставяй да умре. Нека това да стане там, където трябва, и в деня, в който му е писано.“ Сетне наведе глава и тръгна срещу поройния дъжд, за да се върне на гарата. Айра беше там, облегнат на черната от сажди стена под грамадния часовник от ковано желязо.
— О! — възкликна радостно Рита и се засмя с облекчение. — Тъкмо си мислех, че…
— Влакът закъсня, беше претъпкан и някои от момчетата трябваше да останат за следващия.
Не се опита да я целуне по бузата, но това не я обезкуражи, беше твърде благодарна, че все пак дойде. Интуицията обаче й подсказваше, че някаква частица у него й оказва съпротива. В студените му, спокойни очи нямаше топлина, сякаш той още не беше проумял, че цял живот е чакал да я открие. Беше муден и отпуснат, неотърсил се още от апатията на юношеството.
— Можем да отидем на кино — предложи той, като гледаше прогизналите й от дъжда дрехи и лицето й, жълто от пудрата.
— Вече не можем да отидем на кино. Късно стана. Не мога да закъснявам, леля Нели е болна.
На Рита й беше приятно да се разхожда с него, да държи ръката му. Не забелязваше нито дъжда, нито студа. Във въображението й те си говореха нежно за бъдещето, за любовта си, вървяха по улиците на града — той с обърната яка на дрехата си, за да не го духа вятърът, а тя с шал на главата, провиснал върху раменете й — вървяха подръка и мълчаха в летния ден. Стигнаха почти до Пиър Хед и се подслониха под черния свод на моста с железопътната линия, минаваща над главите им по цялата дължина на доковете.
— Прилича ли ти на Америка? — попита тя, заслушана в тътена на влака над тях.
На нея всичко това наистина й напомни на американски филм. Градската градина пред тях беше безлюдна. От зелените пейки се отцеждаше вода. Ситни капчици мъгла се издигаха над кея и се разсейваха като пушек над храстите и тревата.
— Няма нищо общо с Америка — отговори й той.
— Не ти ли се иска да бъдем пак извън града? — попита отново Рита, но той мълчеше — не му се щеше да се обвърже с отговор.
Ако бяха лелите й, тя би приела мълчанието им за лошо настроение. Но Айра, тя вече знаеше това, бе пестелив на думи. Когато му дойде времето, той ще намери верния тон. Имаше много барове и кафенета, но тя искаше да бъде насаме с него, а и леля Нели едва ли би одобрила да ходи по такива места.
— Трябва да се подслоним от дъжда — каза той. — Май цялата си вир-вода.
— Нищо ми няма! — Рита бе искрена, а той спря и докосна рамото й през мушамата.
— Сигурно се чувствуваш като удавен плъх.
Дъхът й секна от обидата, тя премига, не знаеше накъде да погледне. Изведнъж всичко й се стори студено и мрачно: издигащите се към стоманеносивото небе черни сгради, улиците, пълни с прегърнати непознати двойки.
— Трябва да се качвам вече на трамвая — каза тя, докато в себе си чуваше молбите му: „Моля те, не ме оставяй сам сега — хубава си като картинка, като розова градина!“.
Докато чакаха трамвая под навеса на спирката пред „Оуен Оуенс“, тя изучаваше с поглед извивката на челюстта му, защото Айра се бе обърнал настрана и се бе заслушал в танцовата музика, долитаща от военния клуб насреща. Когато се качи в трамвая, Айра й махна с ръка за сбогом, а тя седна вдървена на седалката, притиснала до гърди чантата си. Видя го как в миг пресече тичешком улицата, преди трамваят да издрънчи с камбанката си и да се отдалечи от него.
Рита бе в първия стадий на своя кошмарен сън. Досега не бе издала нито звук. Лежеше опъната на леглото, с ръце отвън, върху чаршафа.
Тя седи на задната седалка на една кола, пред нея има зелена маса за карти… карат надолу по дългия път с отделени една от друга къщи. Привечер е… тя поглежда към градините през прозореца на колата… Сребърната улична лампа… част от оградата… а ето и къщата. Прозорците са затворени… телена кошница, пълна с леблебия, виси от покрива на верандата. Вътре са хората, които обича… но тя не ги вижда… те седят някъде вътре на високи полирани столове. На прозореца на втория етаж има гипсова статуетка на момиче, което гали ушите на куче с четка от пера… на масата в антрето стои керамична ваза с благовонни секирчета, набрани от градината… висок стенен часовник със стрелки, замръзнали на 8 часа… бронзова статуя на двама мъже, които се борят с ангел… върху полицата в килера са наредени консерви със сьомга, супа, грах. Входната врата е с кръгло прозорче като на каюта… част от перде с къдри… Отминават къщата и продължават в мрака.
Рита се размърда в леглото, повдигна ръка и закри с нея лицето си.
Тя наблюдава как в края на пътя небето се спуска ниско. Тополите, сякаш нарисувани на фона му, са замрели неподвижно. Моторът на колата угасва… отчаяние… червеното като медно петаче слънце изплува бавно… тя почуква по преградното стъкло с малка пръчка… колата запъпля към оградата. Къщата е изоставена… обитателите й са заминали на летуване… ключалките са счупени… градинската порта се люлее на пантите си. Сребърните прибори са изчезнали от бюфета… ножовете липсват от кутията със зелено сукно… гарафите от шлифован кристал са задигнати от дъното на кухненския шкаф… статуята на голия мъж е прекатурена от поставката си… бижутата от горния етаж липсват… красивият диамантен пръстен, часовникът с платинения браслет, стъклените мъниста от Венеция. А някаква шапка с игла е разпъната като пиле на грил върху парапета на стълбите.
Полусъбудена, тя се опитваше да излезе от мрака. Отвори уста и започна да стене.
Колата допълзява до бордюра на тротоара… намалява ход и спира след сребърната улична лампа… отпред на моравата между гергините са разхвърляни мебели… полираните столове… стенният часовник… статуята с борещите се мъже, проблясваща на слънцето… някакво тяло е захвърлено като кукла между карамфилите… мъж, преметнат през оградата, от главата му се оцеждат капки кръв… хората, които познава… които обича…
Тя изписка, опита се да стане от леглото, все още носена от вълните на съня. Почувствувала някакъв натиск, сърцето й се разтуптя силно, кръвта заби в ушите й шеметно, сякаш я обля гореща вълна.
— Няма нищо, Рита, милата ми! Няма нищо, агънцето ми! Тихо, Рита, всичко е наред.
Тя се събуди и се опита да фокусира погледа си в тъмната студена стая. Виждаше само пълните с коса ролки на Мардж, осветени от проникнал през прозореца слънчев лъч.
— Какво да правя — промърмори Рита, — не съм виновна аз!
Когато Нели се съвзе, направи едно-две размествания в гостната. Премести горе в стаята без прозорци масичката от палисандрово дърво и порцелановата статуетка на селянче, подпряло с ръка брадата си. Искаше й се да премести горе и бюфета, но Мардж щеше да забележи липсата му, пък и беше много тежък, за да бъде преместен без чужда помощ. Тя не бе напълно убедена, че е необходимо да се прави такава промяна — да размества мебели, които години наред бяха заемали полагаемите им се места в най-хубавата стая. Дали го направи, за да забави разрухата им, или за да провери как би понесла самата тя изчезването на познати предмети? И в двата случая имаше чувството, че върши нещо. Горе, в стаята без прозорци, въпреки че беше малка, можеше да смести, освен ниския креват на колелца, който винаги си бе стоял там, и други мебели — огледалото с полицата и кръглата рамка, табуретката за крака, избродирана с избелели вече копринени конци, бамбуковия цветарник, върху който бе момината сълза. Имаше твърдото намерение да премести всички тези неща, но постепенно, в продължение на месеци, за да не предизвика коментарии. А за да помогне на Рита да си намери хубаво момче и да се задоми, тя, Нели, ще й ушие цял гардероб с нови дрехи — рокли за зимата, костюм, ново палто с кожена яка. Очакваше, че момичето няма да е особено възхитено, но то, изглежда, посрещна с радост предложението й.
Няколко вечери Рита се рови из журналите, като търсеше подходящи модели. Джек се изненада, когато Нели го попита дали не може да намери няколко допълнителни купона за платове. Рита каза, че ще отиде с Нели до пазара Бъркънхед, за да изберат плат, но това трябва да стане рано следобед в събота.
— Предполагам, че вечерта ще излизаш пак — обади се Марго.
— Да.
— Със Сиси Бейнс, нали? — попита Марго саркастично.
Но момичето само поклати безучастно глава и продължи да прелиства страниците на журнала.
Нели и Рита взеха обедния ферибот от Пиър Хед, като оставиха Мардж да домакинствува в къщи. Тя не се възпротиви. Ужасяваше се от мисълта, че може пак да разстрои Нели и отново да бъде принудена да прекара няколко дни в миене на тенджери, в приготвяне на храна от оскъдните припаси.
Рита се качи горе на палубата, а Нели се настани удобно в салона, като потъна в една от наредените покрай дължината на кораба черни кожени седалки. Намести се върху нея и се облегна назад, сякаш сяда на зъболекарски стол — краката й не стигаха пода. От прозореца се виждаха ясно Пиър Хед и чайките, които се плъзгаха леко над водата. Харесваше й пулсирането на моторите под нея; басовият им рев, когато фериботът се разтърси при сблъсъка на въжените буфери с брега; струята от разпенена вода зад него, когато даде заден ход и описа широк завой, за да се обърне към отсрещния бряг на реката. На палубата се разхождаха някакъв смелчак-студент, чийто шал се вееше на вятъра като знаме, и мъж, прилепил ръце към главата си, та вятърът да не грабне меката му шапка.
Пътуването по реката й напомни как Джек ги бе изпратил на почивка в Ирландия. Той бе поел разноските. Знаеше един хотел извън Дъблин, в който бе живял преди много години, по време на ирландското национално движение през 1923 година. Но нямаше достатъчно пари, за да им наеме каюта, и Нели прекара нощта, седнала на палубата под някакъв брезент, а малката Рита спеше в скута й. Щом корабът се залюляваше от вълнението, всички простенваха, като че ли бяха емигранти на път за Америка. След това се качиха на някакъв влак, който се движеше покрай брега. На гарата имаше няколко таксита и един смешен старомоден файтон с коне. И ето, не щеш ли, глупавата Мардж отмина бързо обикновените превозни средства и ги наблъска във файтона, който ги друса и люля по улиците на града до хотела, за смях на хората. Беше чудесна ваканция. Драго й беше да гледа Рита, която ту влизаше, ту излизаше от морето и тичаше само по къса рокличка, напъхана в гащичките й. Разбира се, Мардж отново се изложи, като се сближи с някакъв търговски пътник от Бирмингам. Каза, че уж отивала с автобуса до Брей, но Рита и тя, Нели, разхождайки се следобед покрай едно кафене, я видяха седнала до прозореца. Ядяха сандвичи с яйца и кресон. Хванаха я на местопрестъплението, както си бе с жълтата сламена шапка с червените рози върху периферията и с полепнал по устните кресон!
Рита потърси Нели, когато фериботът изсвири за слизане. През прозореца на салона тя видя откроилото се на фона на мрачната вътрешност мъртвешки бледо лице на леля си. Притворила очи, Нели се усмихваше, като че ли бе щастлива. Между скръстените ръце на скута й се промушваха дръжките на пазарската й чанта. Рита почука на стъклото. Нели веднага отвори очи и се ококори изплашена, а после се затича с дребни, несигурни стъпки към двукрилата врата, отваряща се в двете посоки, и се вкопчи за опора в месинговия парапет.
— Ей, че клати — каза тя. — Приличаш на корабокрушенец!
Нели не бе ходила в Бъркънхед от две години и бе ужасена от промяната — навсякъде цареше упадък и забвение. Градската градина бе превърната в пустош. Нямаше ги розите и храстите, мраморната чешма с питейна вода. Нищо не бе останало, освен два обрасли с рядка трева склона; парапетите бяха откарани с каруци; кучетата вършеха работата си там, където някога червените лалета се полюшваха в редици от вятъра.
Рита искаше да купят черен камгарен плат за рокля. Друго какво — не знаеше, но черен плат непременно.
— Ще те състарява — каза Нели.
— Искам роклята да е с плисета, с бяла якичка и бели маншети.
— А да не би да искаш и дантела за шапчица и престилка? — попита Нели язвително. — Тогава ще можем да ти намерим работа като келнерка в „Кардоума“.
Но Рита настояваше на своето. Нели купи четири метра черен плат, пет метра сив на райе и парче розово кадифе.
Пиха по чаша чай на крак край една сергия и Рита пожела да купят и пай с кайма.
— Тая няма да я бъде, госпожице! — каза й Нели.
— Но парите са мои!
— Не!
Нели винаги бе втълпявала, както на Рита, така и на Мардж, че има две неща, които не бива никога да правят — да сядат на чужда тоалетна чиния и да ядат купен от магазин пай с кайма.
Момичето се нацупи. На лицето му се появи страдалчески израз, сякаш бе смъртно обидено. Стоеше сред пазара с непроницаемо лице въпреки опитите на Нели да се помирят. Само очите му живо, с някаква особена напрегнатост наблюдаваха тълпата купувачи на пазарния площад, като че ли търсеха някого.
Мисис Мандър каза на Марго, че връзката между Чък и Валери се е задълбочила много. Може би съвсем скоро щели да обявят годежа им. Това означаваше нова рокля за Валери, ако Нели се съгласи да я ушие. Роклята трябваше да бъде в романтичен стил, обшита с пайети, които да блестят на светлината. Изписаният по лицето на Марго необикновено голям интерес я смути. Марго сякаш изгаряше от някакъв вътрешен огън. Носеше рокля от лека материя, няколко номера по-голяма, с пришити в корсажа сребърни ивици. На рамото й имаше следа от изгорено с ютия, а отстрани на бедрото й — лъскава катарама. Уморените й очи блестяха от възбуда, когато каза на мисис Мандър колко много се вълнува от новината за Валери. Навярно си въобразяваше, че самата тя, заедно със сбъдването на мечтите на момичето, се приближава с една крачка до щастието. Нели щяла да ушие роклята, в това била сигурна, нищо нямало да й попречи. После тя запали цигара с треперещи пръсти и отиде да донесе модните журнали от антрето, за да започнат веднага да търсят идеалния модел. Забравени бяха всички приготовления за вечерята, а мисис Мандър бе твърде възпитана, за да каже, че бе дошла за мнението на Нели, макар Мардж да бе по-младата, а, можеше да се каже, и по-модерната във възгледите си. Имаше нещо истерично във външността на Мардж, нещо, което й пречеше да преценява правилно — ето, сега й отвори вратата, облечена в рокля за коктейл, ами коженото палто и белите обувки с високи токове, с които ходеше на работа! А оня случай, мисис Мандър никога нямаше да го забрави, когато холандският моряк, разквартируван у тях през първата година на войната, й бе подарил парче екзотичен плат и тя, тайно от Нели, просто зад гърба й, си уши саронг, който облече на вечеринката на женското дружество — цепката стигаше чак до бедрото й и жартиерите се показваха над увисналите краища на зелените й копринени гащи.
— Нели отиде да купи плат за Рита от пазара Бъркънхед. Това момиче изведнъж взе да се интересува от мода!
— И би трябвало — отговори мисис Мандър. — Валери каза, че Рита вече си имала обожател. Миналата събота ги видяла двамата в центъра.
Марго ококори очи насреща й. Устата й едва доловимо потрепна, сякаш да каже нещо, но се въздържа — само навлажни с език сухите си устни. Мисис Мандър бе заета с изучаването на някаква рокля в три четвърти дължина и с подходящо към нея болеро.
— Хубава е — каза тя. — Можем да сложим пайети на болерото. — После погледна изпитателно нагоре и попита: — Какво ви е мнението за него?
— Е, то, ние не го познаваме много добре. Рита излиза с него отскоро.
Дано само говореше точно, та мисис Мандър да не разбере, че лъже.
— Ами ти нали разговаря с него у нас?
— А ти какво мислиш за него? — попита Марго, за да спечели време. Опитваше се да си спомни с кой младеж се бе запознала Рита на гостито. Това ще е само оня от гардероба, дългото, кльощаво момче с големите крака. Изпита огромно облекчение, че можа да си припомни физиономията му — той не беше някой непознат, брутален чужденец, който върши неприлични неща с Рита.
— Валери каза, че нейният Чък не го познава много добре. Оная вечер бил дошъл на гостито, защото се грижел за джипа на Чък.
Тя намекваше, Марго почувствува това, че той има по-нисък чин от Чък и е далеч по-лоша партия за женитба.
— Той е мило момче — каза Марго — и много възпитано. Знае как да се държи в обществото. Баща му въртял голяма търговия в града.
— Кой град? — попита мисис Мандър безпощадно, а Марго й отговори, че градът бил Вашингтон, с Белия дом, и веднага се изплаши да не е станала за смях и дали Белият дом всъщност не е в Ню Йорк.
— Много хубаво — каза мисис Мандър. — Знаеш ли, Марго, при чудесната фигура на нашата Валери ще бъде просто цяло безобразие да носи жакет над роклята.
— Вярно, така е — съгласи се Марго. Прииска й се много мисис Мандър да си тръгне по-скоро, преди да бъдат казани прекалено много неща. Тя знаеше през цялото време, че Рита крие нещо, щом се връща в къщи със съдрани чорапи, всяка съботна вечер слиза в центъра и се връща мокра до кости и изтощена. Ето защо е сънувала оня кошмар! Лъжата я е измъчвала. Самата тя през целия си живот се бе опитвала да крие някои неща от Нели. Не обвиняваше Рита, но я болеше, че момичето не й се бе доверило. Чувствуваше се обидена, че Рита я бе изолирала от вълнението в любовната авантюра. Бе се мъчила посвоему да предпази момичето от влиянието на Нели, да внесе малко веселие в мрачните години, прекарани в мрачната къща.
— Ще взема със себе си журналите — каза мисис Мандър. — Кажи на Нели, че съм идвала.
И тя излезе бързо от къщата, нетърпелива да сподели с прекрасната Валери, че Рита не е казала в къщи за срещите си с войника.
Марго би могла да разкаже за всичко на Джек, ако самата тя знаеше нещо повече за момчето от гардероба. Как искаше да му каже, че Рита й се бе доверила. Това щеше да я издигне в очите на Джек, да я представи за улегнала; досега той винаги се бе обръщал за съвет към Нели.
Джек се оплака, че има стомашни болки. Преди да се запъти да поздрави Валери, Нели му даде да изпие на глътки чаша гореща вода.
— Тръгваш ли вече? — попита Марго разтревожена. Не желаеше мисис Мандър да изтърси всичко това на Нели.
— С ваше позволение! — отговори й остро Нели, като напъхваше косата си под шапката.
— Не ти ли се струва — обърна се Марго към Джек, щом Нели излезе, — че ние имахме доста странно детство. Искам да кажа, сега, като си мисля за…
— Странно? — прекъсна я Джек, без да я разбира.
— Ограничено. Каква бе само Мама — с това нейно спазване на правилата, с ходенето на черква.
— Какви правила?
— Не мислиш ли, че сме осакатени?
— Не говори глупости.
Той се изправи, като се държеше за корема. Бе силно раздразнен от думите й. Щом Мардж започнеше да говори по този начин, той се ядосваше; започваше да защищава някого или нещо, но не знаеше точно какво. Все едно че слушаше лорд Хоу Хоу[5] да говори по радиото — изпитваше желанието да скочи на крака и да развее знамето.
— Нямахме никакъв шанс в живота — продължи Мардж. — Никакъв! Цялото това ходене на черква и тази порядъчност — тия неща дават отпечатък за цял живот.
— Църквата не е навредила никому — възрази той разгорещено.
— Не си стъпвал в църква цяла вечност…
— Не е навредила никому — повтори той твърдоглаво. — Много по-добре щеше да направиш, ако се вслушваше повече в Библията.
— Но аз наистина се вслушвах — всъщност не правех нищо друго. Винаги ми се казваше какво да правя и винаги бях заблуждавана. Правех това, което Мама казваше, че е най-добро.
— Мама беше чудесна жена! — извика той и я изгледа враждебно. — Тя ни възпита да не дължим никому нищо, никого да не молим.
— Но тя пък молеше Нели за доста неща. Нали Нели беше тази, която вършеше всичко в къщи. Вървеше в сянката на Мама и продължава да върви!
— О, млъквай! — викна той. Не можеше да понася повече пламналото й лице, очите й на драматична актриса, устата й, която дрънкаше глупости.
— А какво ще кажеш за Рита? — Мардж разбираше, че го е вбесила — как само врътна рязко глава, сякаш го бяха простреляли зад ухото със зенитно оръдие, но тя трябваше да му каже всичко. — Рита е същата като Нели. С никого не общува, никога няма да я чуеш да каже нещо важно, просто се държи благовъзпитано.
Искаше й се да вярва в думите си. Не можеше да си помисли дори, че Рита би могла да забременее — ами срамът, клюките на улицата!
— Ако нашата Рита притежава половината от качествата на Нели, тя няма от какво да се срамува!
— Но времената са други! — извика Мардж. — Война е! Хората не са същите. Хора като Нели не са нужни повече. Миналото си е отишло, Джек! Нещата са различни сега!
— Какви хора не са нужни повече? — попита я той възмутен, чувствувайки, че Мама и Нели са захвърлени на бунището.
— Хората, които ти нареждат какво да правиш. Сега се случват такива неща, че никой вече не може да ти каже какво да правиш. Не можеш да живееш постарому. Ето защо Нели избухва така — тя знае, че вече нищо не е същото.
— Къде щеше да бъдеш ти без Нели! — изкрещя той, скачайки на крака.
Малките синкави белези от двете страни на слепоочията му, останали от форцепса при раждането му, потъмняха от нахлулата в лицето кръв.
— Във всеки случай — извика тя и се изправи лице с лице срещу него в омразната й стая — нямаше да остана сам-сама на този свят!
Тя трепереше, изпълнена със самосъжаление, възмутена, че той има толкова ниско мнение за нея. Джек крачеше напред-назад из стаята и се мъчеше да сподави яда си. Главата му потреперваше в нервен тик.
Марго бе на края на силите си. Седна на масата и запримигва, за да не се разплаче. Искаше й се да му каже: „Твоята Рита, нашата Рита, излиза с чужденец и в този момент е на среща с него някъде из входовете на магазините!“. Искаше да го укори, задето й бе забранил да се вижда с Ейвярд, за всички възможности, които я бе принудил да пропусне в миналото. Той бе виновен — той и Нели! Всичките му бръщолевения, че желаел да живее на яхта след войната, да пътешествува, да види как живее другата половина на света, поезията, сантименталността му — всичко бе лъжа и измама. Също като Нели той бе вързан за ръцете и краката към стария начин на живот. За него беше важно какво ще кажат съседите, дали дава повод за клюки, дали дължи пари, дали живее по-интересно от общоприетото. Не му беше приятно да се вглежда в себе си, ненавиждаше порочните жени от Лайм Стрийт, неморалността, не обичаше да се вслушва в силните и отчетливи удари на сърцето си, подобни на тези, които чуваше, когато колеше прасетата.
— Тръгвам — каза той. — Не съм добре! Не искам да слушам глупостите ти, когато ми е лошо!
И той си тръгна. Завърза свободно шала около врата си и нахлупи износената филцова шапка върху главата си.
— Кажи ми, защо седим на студа в тази стая? — изкрещя тя, като го последва в антрето. Засрами се, че го прогони с думите си. — Само защото Нели не желае да пали камината през лятото! Омръзна ми до гуша! Да не си посмял да ме обвиняваш, Джек, ако се случи нещо!
Той излезе, като затръшна вратата след себе си и остави изнурената Мардж в антрето.
Рита се върна преди Нели. Приличаше на пребито куче. Лицето й молеше за помощ.
— О, господи! — възкликна Марго и се запъти да сложи чайника на печката. — Защо не си ми казала, глупавичката ми?
— Искам да умра! — проплака Рита, остави палтото си да се свлече на пода и зашари с очи из стаята като побъркана. Айра не бе дошъл на гарата, не бе дошъл и на автобусната спирка, не бе й казал, че ще се видят отново. Бе се отдалечил под звуците на танцовата музика и тя повече не го видя.
— Какво се е случило? — попита Марго. Искаше пълно обяснение, преди Нели да се върне в къщи с новините за Валери и блестящото й осигурено бъдеще.
— Каза ми, че приличам на удавен плъх!
— О, не вярвам!
— Каза ми: „Никога ли не носиш нещо хубаво, нямаш ли рокля с къдри?“.
— О, милата ми!
— Каза още, че съм хубава като картинка, като розова градина!
— Разбира се, малкото ми агънце, хубава си!
— Но това не е вярно, каза само, че приличам на удавен плъх!
И двете избухнаха в плач. Мардж плачеше заедно с нея, защото си припомни други думи, казани й преди години от други мъже. Те се притискаха една в друга, тъжните им вопли отекваха в стаята.
— Когато бяхме извън града, в оная градина… той се опита да ме… докосне. Аз го отблъснах…
— Какво ти направи?
— Опита се да… ме докосне… тук — и тя показа с ръка малкото възвишение на бюста си. — Аз го отблъснах, лельо!
— О, Боже Господи! — каза Марго, като се изправи. Почувствува се изведнъж стара и отговорна за Рита. Запари чая и нареди на Рита да избърше очите си, да не би да се върне Нели. После започна да й говори, както в онези образователни лекции, които бе слушала късно нощем по радиото.
— Виж какво, Рита — започна тя с жар, сякаш това бе последната й възможност. — Ти трябва да бъдеш почтена, да бъдеш ухажвана, но ако го обичаш, трябва да даваш.
Изведнъж си спомни една сцена: Джордж Бикъртън си разкопчава сакото, увисналият му мустак изглежда като нарисуван върху момчешкото му лице, неуверените му ръце я прегръщат. Как само трепери тялото му! И тя изпитва такъв страх, сякаш собствената й плът е чужда. Не знаеше какво да прави, той също! Не бяха й говорили никога за това, не бе чела никакви книги, нито пък разбираше какво значи да си съблече дрехите, без да се извръща настрани. Обгърнати от мъглата на невежеството, и двамата се опипваха виновно, нищо че бяха вече венчани в черква, и че им бе разрешено да бъдат заедно в леглото. Нели бе в съседната стая, покрила се презглава с одеялата. Нямаше нито вълнение, нито радост. Всичко напомняше медицински преглед, с почукването на доктора по гръдния кош — всъщност това бе болест.
— Не трябва да го изгубиш, защото се страхуваш! — Марго говореше разпалено. — Не трябва, Рита! Оттогава насам съм прочела много книги — това е естествено, но не бива да слушаш Нели. Господ ми е свидетел, момичето ми! Погледни ме, аз съм жертва!
Тя разпери ръце встрани с драматичен жест, сякаш, разпъната на кръст.
И Рита наистина я слушаше, изглеждаше, че си взема бележка. Бе приковала цялото си внимание върху леля си, върху черните й очи, които блестяха като мрамор, върху устата й, която гримасничеше от вълнение, върху равното й тяло в прекалено широката рокля за коктейл.
През обедната си почивка Рита написа писмо до Айра.
„Мили Айра,
Съжалявам, ако с нещо съм те ядосала, но аз наистина те обичам! Чаках те два часа на гарата, но ти не дойде. Моля те, ела под часовника в 6:30 следващата събота. Накарах леля Нели да ми ушие няколко хубави рокли, така че ще се гордееш с мен.
Искаше да постави „целувки“ или да нарисува сърце, но това й се стори много просташко. След работа почука на вратата на семейство Мандър и попита за Валери. Мисис Мандър изгаряше от любопитство и нетърпение да узнае нещо за приятеля й.
— Разбрах, че живее във Вашингтон — каза тя.
Рита кимна с глава. Не можеше да признае, че въобще не знае къде живее Айра, на колко е години и дали има майка и баща.
— Той има куче, коза и кон — рече тя, — а също и кокошка, която сяда до огнището…
— В града!? — възкликна мисис Мандър изненадана.
Рита отиде в гостната с Валери. Беше навела срамежливо глава и кършеше ръце в мръсните си бели ръкавици. Застана до пианото със снимката на Джордж, засмян в моряшката си униформа.
— Ще те моля да предадеш едно писмо на Чък — каза тя.
— Разбира се.
— Ние с Айра се скарахме!
— Съжалявам!
— Би ли помолила твоя Чък да му даде това писмо?
Тя извади писмото от чантата си.
— Знаеш ли, Чък не го познава много добре. Съмнявам се дали се виждат често в лагера. Те не са приятели.
— Ще ти бъда много благодарна! — каза Рита.
Почувствува се близка с по-голямото момиче, облечено с такъв добър вкус — лявата му закръглена ръка бе опасана с лъскави метални гривни, а в очите му се четеше по-скоро съчувствие, отколкото увереност.
— Вие с Чък спречквали ли сте се? — попита Рита, като се опитваше да се приравни с Валери. — Карали ли сте се някога?
— Всички се карат — отговори Валери. — Не се тревожи, мила!
Много й се искаше да разбере как така Рита бе започнала да излиза с американец. Рита бе толкова смачкана и така лишена от страст, цял живот бе живяла в къщата на старите жени. Като дете не бе играла никога на улицата, никога не бе приспивала куклите си на стъпалата на къщата, никога не бе се навъртала край магазина за пържени картофи на Прайъри Роуд. В противовъздушното скривалище носеше шапката на леля си Нели, сякаш отиваше на черква.
Валери напъха писмото в джоба на жакета си, но не невнимателно, а с чувство.
За първи път от няколко дни Рита бе весела. Тананикаше си, докато слагаше масата за чая, а през това време леля Нели пържеше парчета месо на печката. Когато Марго се върна, Рита не се сдържа и й каза какво бе направила. Изтича в антрето, щом чу ключа да се превърта в ключалката, и веднага прошушна в ухото на леля си, че е написала писмо и го е предала на Валери.
— Хубаво си направила — каза Марго, изморена от работата във фабриката, с едничкото желание да седне. С изтичането на нощта въодушевлението й бе преминало и цял ден тя размишляваше върху съветите, които бе дала на момичето. Вече не бе толкова уверена в себе си, чувствуваше, че трябва да раздели с някого отговорността. Седна край камината, а чантата й се свлече на пода. Остави я да лежи там.
— „Сам, Сам — изрецитира Рита, — вдигни си пушката!“
Двете с Нели се изкискаха неочаквано. Стаята се изпълни с миризма на топена мазнина.
Магазинът на Джек бе на Мос Стрийт, от другата страна на парка. Когато той видя Нели, очите му се разшириха от тревога, задето е извървяла целия път до магазина.
— Не биваше да идваш — сгълча я той. — Нали доктор Боугъл ти каза да не се преуморяваш!
— Имам нужда от раздвижване — отговори тя. — Толкова се преуморих с новите дрехи на Рита, че трябваше да се насиля и да изляза от къщи. Гърбът ми се изкриви от шиене.
Той й помогна да седне върху високото столче зад касата в малката стъклена кабина в дъното на магазина, докато обслужи клиентите си. Върху костюма си носеше престилка, ушита от Нели. Беше запретнал ръкавите й. Малките му ръце бяха винаги червени и напукани от непрекъснатото миене със студена вода, тъй като не понасяше кръвта от суровото месо по тях. Би могъл да заведе Нели горе да си почине, но знаеше, че щом си обърне гърба, тя ще започне да мие чиниите от закуската и да оправя леглото му.
— Това Етъл Мориси ли беше? — извика тя, когато една стара жена, обута в пантофи, тръгна, влачейки крака по стърготините, към изхода на магазина.
— Да.
— Боже мой! Колко е остаряла!
— Всички са остарели — каза Джек, като наклони глава, с нахлупена филцова шапка, за да не се сблъска с двата заека, окачени на релса над тезгяха, и затърка усърдно с парцал мраморната плоча на тезгяха.
Навън, пред витрината, момчето за поръчки закрепваше колелото си до бордюра. То влезе, подсвирквайки си. Имаше червена коса и високо изпъкнало чело, над което стърчеше кепе.
— Здравей. Томи! — извика Нели, като се усмихна и кимна с глава за поздрав през стъклото на кабината. — Как е майка ти?
— Добре е — отговори Томи, забил очи в ботушите си. Не му беше приятно, че му обръщат внимание.
Джек му нареди да одере един заек, докато той заведе Нели горе и й направи чай. Помисли си, че ще е добре да увие заека в хартия и да го пусне незабелязано в пазарската й чанта. С мъка успя да я свали от високото столче. Тя се вкопчи в него здраво, като удавник за сламка, и остави белезникаво петно върху ръкава на сакото му.
Нели се опита да не обръща внимание на състоянието на всекидневната. Не можеше да очаква, че мъж ще пази чисто, а Джек сигурно правеше всичко, което бе според силите му. Безредието и занемареността я натъжиха. Като че ли бе бездомен, с намерение да се мести; някои неща бяха все още в неразопаковани кашони. А той нямаше да се мести никъде, поне засега. Колко странно всъщност се завъртя животът му — по възгледи той бе фанатик, а обстановката, в която живееше, беше напълно несъвместима с тях. Не можеше да понася циганите, евреите и католиците, а ето че сам живееше в кочина. По отношение на външността си бе особено внимателен: ушите и ноктите му бяха чисти, както и яките, които носеше на пране и колосване в китайската пералня.
— Какво ще правиш с това? — каза тя, като гледаше учудено ръчния грамофон, поставен в центъра на килимчето пред камината; бе преместен от обичайното си място зад вратата.
— Мислех си, че Рита може да го използува. Знаеш какво имам предвид, когато й дойдат приятели на гости, още повече, че вече е голяма.
Просто така му бе хрумнало. Не смяташе, че ще излезе нещо. Никога не бе се срещал с нейни приятели, които тя може би имаше. Гледаше как Нели прехвърля тежките грамофонни плочи и как бърчи нос, когато вдигаше някоя от тях към светлината, за да прочете заглавието.
— Поостарели са — каза той, — не са много модерни.
Тя бе трогната от желанието му да направи нещо хубаво за Рита.
— Все още ли работи? — попита тя, като избърса ръцете си една о друга, за да махне праха. Той отговори, че може би ще заработи, ако го почовърка малко — пружината изглеждаше здрава, а това бе най-важното.
Джек приготви чая и тя започна да отпива бавно. Държеше чашата с вирнато кутре, както я беше учила Мама. Разказа му за предстоящия годеж на Валери Мандър: какво мислил Сирил Мандър за това, кога възнамерявали да купят пръстена, как щели да го отпразнуват. Той кимаше с глава, за да покаже интереса си, но Нели знаеше, че той презира Сирил Мандър, не харесва и Валери, а най-малко американците. Бе тесногръд по отношение на чужденците. За американците казваше, че трябвало да се включат във войната още през 1939 година, а не да чакат толкова дълго. Руснаците били тези, които ще спечелят войната, а не чичо Сам. Нели често се питаше как ли щеше да се държи, ако го изправеха лице срещу лице с жив руснак, дали щеше да е толкова благосклонен.
— Чък е симпатично момче — рече тя. — Човек не може да му се обиди за нищо.
— Така се казва — отговори й той кисело. — На янките само три неща не са им в ред: имат пари в излишък, секс в излишък и са в излишък тук.
После той стана, заявявайки, че трябва да отиде долу, за да нагледа магазина, и я остави да си доизпие чая. Тя погледна към махагоновия шкаф и си представи какво би казала Мардж за грамофона на Джек и за колекцията му от плочи — „Само една песен в здрача“ или пък „Човече, ти имаш тежък ден“. Просто виждаше израза на очите й, начина, по който щеше да вдигне нагоре ръцете си в презрителен жест. Нели остави чашата си върху полицата на камината и се взря в снимката на жената на Джек с бебето Рита в ръце. Прегърнала бе увитото в шал дете така, сякаш се страхуваше, че всеки момент може да го изтърве.
Точно тогава чу момчето да я вика: „Ей, мисис, слезте бързо долу!“. И тя се затича по изтърканите стълби колкото се може по-бързо, като държеше ръка на сърцето си. Видя Джек, бял като платно, зад плота за разсичане на месото.
— Стана нещастие — каза той, — със сатъра!
— Къде, глупак такъв? — викна тя грубо в уплахата си. — Къде се поряза, Джек?
— Не аз, а той. — Джек посочи Томи, който стоеше в подножието на стълбите, скрил ръце зад гърба си.
— Няма нищо, мисис! — каза Томи. — Само дето на него му стана лошо.
И той отиде в дъното на магазина, за да подложи ръката си под крана на чешмата. Нели го накара да държи пръста си под студената вода, докато почти замръзна и кървенето спря. Тя се изкачи с тежка стъпка горе и намери някакъв чаршаф, който разкъса за превръзки. След като превърза раната, нареди на момчето да си върви в къщи и да я покаже на майка си. Още преди то да стигне до вратата, превръзката потъмня от кръвта. Нели се ядоса от държането на Джек, отпуснал се зад тезгяха, с избила пот по челото. Приличаше на дебело размекнато момиче; лицето му под старата шапка бе придобило цвета на маджун.
— Иди си намокри лицето, та да се съвземеш — нареди му тя.
Не проумяваше как той изобщо си гледа работата, ако изпитва подобни чувства винаги когато коли прасета, реже агнета, изважда белия и черния дроб на животните.
Кафявият заек лежеше на едната си страна с полуотрязана глава, с изпънати крака, сякаш все още бягаше.
Цялата съботна сутрин Нели прекара до шевната машина, като се силеше да довърши ту едната, ту другата рокля.
— Искам си само черната рокля — каза Рита, като гледаше смаяно как сивият раиран плат и розовото кадифе се изреждат последователно под иглата на машината.
Марго се зае отново с домакинството, защото знаеше, че Рита разчита много на нова рокля за вечерта. Следобед Нели заяви, че има главоболие и Рита извика ужасена:
— Значи няма да довършиш новата ми рокля, лельо Нели?
А Нели отговори:
— Спокойно, Рита! И аз съм човек! Защо е това бързане?
— Искам довечера да бъда с нова рокля. Ще излизам със Сиси Бейнс и искам да съм с нова черна рокля.
— Не можеш да изцедиш вода от камък! — тросна се Нели. — Роклята не е готова още.
— Но снощи ти каза, че е почти готова.
Нели не можеше да разбере какво става с момичето. То стоеше сред стаята с изкривено от отчаяние лице, а само преди две седмици за нищо на света не би позволило да му купят нова рокля.
— Не ми даде да ти я изпробвам — отговори Нели. — Вместо това предпочете да си измиеш косата.
Рита не понасяше пробите. Сухите пръсти на леля й, когато очертаваха извивката под мишницата й или поглаждаха плата на рамото й, я изпълваха с отвращение. Трябваше да стиска зъби, за да не извика от погнуса. Живееше в постоянна близост с възрастната жена, сапунисваше белия й гръб в ръждясалата вана на горния етаж, а нощем се гушеше в топлата й фланелена нощница. Не можеше да разбере това внезапно отвращение, след като леля й Нели винаги бе толкова мила към нея и се съсипваше от работа. В 4:30, когато разбра, че положението е съвсем безнадеждно, тя изтича горе и погледна в гардероба си: кадифената рокля, синята атлазена, шита преди две години, всекидневните дрехи и една стара пола — нямаше нищо хубаво, нищо с къдри.
— О, моля те, Господи! — прошепна тя, легна върху тясното легло и зарови лице във възглавницата. Изпита отвращение към себе си, като се сети, че бе отказала да й купят нова рокля от магазина на „Лийс“ и че няма нищо по-фантазе, никакви гердани, нито дантелени кърпички или лъскави гривни за ръцете. Мардж влезе в стаята и каза, че с малко преправяне биха могли да направят нещо с кафявата копринена рокля от гардероба на Нели.
— Роклята е стара — продължи Мардж, — но има голямо деколте и лови окото.
— Не мога да облека роклята на леля Нели — извика Рита. — Просто ще трябва да се задоволя с това, което имам.
Но Марго извади роклята на закачалка от гардероба и я накара да я премери.
— Изпробвай я, мила! Защо не опиташ?
Роклята бе гладка при допир и макар да й беше голяма, в нея тя се чувствуваше като богата разглезена госпожица.
— Да, но виж раменете! Ами талията…
— Е, нали отгоре ще бъдеш с палто. Мога да я прихвана с карфици отзад.
Мардж среса косата й на кок, както понякога Валери Мандър носеше своята. После изтегли колосаната кафява панделка от колана на роклята, пристегна с нея стърчащите къси коси и я закрепи с фуркети. Събра излишната ширина на роклята в плоха и забоде две безопасни игли. Нямаха вазелин за веждите, но Марго слезе долу и се върна с малко размазан на кутрето си маргарин. Резултатът се оказа доста добър.
— Ами ако не дойде? — попита Рита, докато рисуваше с червилото кръгчетата на двете си бузи и ги разтриваше с пръсти.
— О, ще дойде, ще дойде — успокои я Марго, но в същото време си мислеше, че в края на краищата щеше да е по-добре — за Джек и Нели, — ако той не отидеше на срещата. Веднага щом момичето напусне безпрепятствено къщата, тя ще каже на Нели и ще се освободи от ужасното бреме на отговорността.
— Сложи си малко червило на устните, момиче — обърна се тя към Рита и добави: — Бледа си като мъртвец.
В същия момент си прехапа езика, защото видя застиналото от ужас лице на Рита. Детското й чело се бе набръчкало, а опънатата коса зад малките, безкръвни уши й придаваше строг израз. Мардж й даде златните си клипсове, които Джек й бе подарил миналата Коледа. Ако можеше да намери перлената огърлица, би й дала и нея, но вместо това донесе гердан от оранжеви и зелени стъклени мъниста и го закопча около врата на Рита.
— Изглеждаш по-възрастна — каза. — Погледни се в огледалото.
Рита искаше да блести като Валери, да бъде като нея пищна и темпераментна.
Видя лицето си в огледалото с розовите петна на бузите. Златните клипсове проблясваха на ушите й. Зелените стъклени мъниста лежаха върху деколтето на кафявата рокля. В профил извивката на носа й се губеше пред издадените й устни, намазани с лилаво червило.
— Не съм красива, нали? — попита тя отчаяно, а Марго отговори:
— Ами, изглеждаш чудесно, много си хубавичка.
И Рита трябваше да й повярва въпреки собствената си преценка. Иначе как би могла да отиде на среща с Айра! Изглеждаше суха, повехнала и крехка в кафявата рокля и цупеше нещастно очертаните от червилото устни. Седемнадесетгодишна, тя не си и представяше, че може да се завижда на отпуснатите й по детски рамене, на нежната извивка на шията й под евтиния мънистен гердан, на походката й, неловка поради това, че бе обута в най-хубавите обувки с високи токчета на Мардж.
Беше едва 5:15 и Джек току-що бе дошъл. Тя го чуваше как вика от антрето на Нели, че някой си бил умрял. Рита бе гладна, но не бе в състояние да яде; беше апатична, но същевременно не я свърташе на едно място. Гореше от желание да види Айра и да почувствува любовта му.
— Тръгвам — каза тя на Марго и надяна изпраните си бели ръкавици и мушамата, падаща свободно върху гърба й. Искаше да има време да приглади косите си в чакалнята на гарата и да се увери, че роклята й не виси отзад. Взе си довиждане с Джек и Нели и се изчерви от комплиментите им колко била елегантна, същинска млада госпожица. Знаеше, че това не е вярно, но желаеше да чуе, че е хубава. Отказа да вземе монетите, които й предложи Джек, защото си имала свои пари. Докато той пускаше парите обратно в джоба си, тя забеляза колко много бе остарял, колко набръчкано бе лицето му под познатата шапка. На входната врата бе принудена да се обърне и целуне леля си Нели — съвсем леко докосна лилавите си устни до напудрената старческа буза. Въпреки това остави бледоморава следа вляво от носа на леля си.
Целуна Айра по устните, изправена на пръсти, с премрежен поглед. Искаше да му покаже, че е благодарна за срещата им и че не е прекалено скромна.
— Значи си получил писмото ми? — попита.
— Да — измърмори той. — Онова момче ми го предаде.
— Ама ти не го ли познаваш? Не ти ли е приятел?
— Е, не го познавам чак толкова добре — и той погледна косата й, а после отмести поглед, докосна шията й с пръсти и попита: — Това не е оня гердан, дето зарови, нали?
Тя поклати глава и изпита радост, че поне веднъж не вали и вятърът не вдига вихрушка по прашната улица. После той каза, че искал да я заведе на кино — давали цветен филм за едно момче й неговия кон. Филмът се казвал „Моят приятел Флика“. Рита хвана ръката на Айра, но след малко я пусна, свали ръкавицата си и я пъхна в джоба. Искаше да усеща топлината на неговите пръсти.
Трябваше да се наредят на опашка пред киното на Лайм Стрийт, макар че нямаше да купят от най-евтините билети. Никога преди това не бе ходила на кино с момче, никога не бе сядала на задния ред между влюбените двойки. Щеше да се натиска с него и съвсем не се интересуваше, че това е просташко. Но изпитваше ужас да не би разпоредителката да дойде и ги освети с фенерчето си.
Айра бе толкова висок, толкова спретнат — черната му вратовръзка бе подпъхната в ризата, а ръбът на яката му бе добре изгладен. Мина й през ум, че кафявата й рокля е в тон с униформата му.
И все пак ужасно трудно й беше да бъде с него. Докато се влачеше бавно към входа на киното, тя се опита да завърже някакъв разговор, като едва се сдържаше да не го попита защо не бе дошъл под часовника миналата събота. Как само изгледа с нахалния си поглед пияната жена, която пресече улицата, клатушкайки се между колите! Как я стисна за рамото. Всеки път, когато я заговореше, тя се изчервяваше. Чудеше се как една жена издържа, когато е влюбена, а какво ли пък, ако се омъжеше. Това значеше да е обречена завинаги на трепетна несигурност.
Никога не бе чувствувала така собственото си тяло — не знаеше какво да прави нито с ръцете си, нито с краката си. В крайчеца на очите си усещаше песъчинки, също и в ноздрите, а червилото се бе размазало в ъгълчетата на устните й. Колко уязвима се чувствуваше; бе хем нещастна, хем щастлива. Болката, която изпитваше от неговото присъствие, беше почти толкова ужасна, колкото и мисълта, че би могла да живее без него.
Тъй като вечерта бе приятна, Джек изнесе кухненските столове навън в задния двор, за да поседят там с Нели. Мардж им отказа. Според нея да седиш навън, заобиколен само от бетон, било все едно да смяташ овена за агне. Оставало да поискат и раиран летен чадър, за да се настанят под него. Тя отвори прозореца на кухнята и седна на масата, загледана в тях. Нели бе скръстила благочестиво ръце в скута си, а Джек пушеше лулата си, пълна с чаени листа. Дворът се спущаше под наклон към портата и задната уличка и столовете не изглеждаха стабилни. Всеки момент, помисли си Мардж, могат да се плъзнат към тухлената стена, преди да могат да извикат. До ушите й долитаха откъслечни фрази от разговора им.
— … не е било лошо…
— … на масонската вечеря… добре замислено…
Гласовете им се носеха тихо из нощния въздух. Един самотен изтребител „Спитфайър“ описа широк кръг високо в измитото от дъжда небе, преди да вземе курс към морето.
— Е… това чака и нас…
— Бог да го прости…
Марго извика през отворения прозорец:
— Рита каза ли ви, че има среща пак със Сиси Бейнс?
И двамата не обърнаха внимание на думите й. Бяха се разположили спокойно в задния двор, а върху тях се сипеха дребни сажди от съседния комин. Мардж си помисли за Рита, която сега бе със своя приятел. Спомни си за мистър Ейвярд и за старата си работа в мандрата, където той бе управител; как се измъкваше тайно, за да се среща с него, когато Нели бе заета с шиене; как си намираше извинения в неделния следобед, за да не отиде с Нели и малката Рита в парка да хранят птиците! Ами оня път, когато Нели й даде букет от нарциси, за да ги положи на гроба на Мама, а тя вместо това ги подари на мистър Ейвярд. Той не знаеше какво да прави с букета, разбра го по лицето му. Държеше го с цветовете надолу, встрани до крачола си, подобно на полуразтворен слънчобран. Слава богу, че разрушиха краварника на Олсопс Лейн. Когато я накараха да се откаже от мистър Ейвярд, тя трябваше да напусне работата си в мандрата и бе ужасно да се събужда рано сутрин от мученето на кравите, които чакаха да бъдат издоени. Това й напомняше за него. Всъщност беше започнала да му омръзва много преди Джек да сложи край на връзката им. Мистър Ейвярд не можеше да понася как тя мами Нели. Често й казваше: „Но защо, Марго? Ти си зряла жена, защо се безпокоиш?“. А при това имаше такива установени навици, умееше да си прави добре сметката, когато станеше дума за пари. От него лъхаше някаква студенина. Безпристрастните му кафяви очи бяха прекалено предпазливи. Джек често казваше, че всеки, който е оцелял от окопите във Франция, е станал твърде чувствителен, защото веднъж вече е надзърнал в ада, преди да се върне отново на земята. В края на краищата тя бе благодарна на Джек, че се намеси, макар никога да не бе му доставила удоволствието да го признае. Когато изтича до мистър Ейвярд, обляна в сълзи, за да му каже, че Джек е наредил да прекъсне връзката си с него, той остана неподвижен като статуя в малката канцелария зад мандрата. Сякаш не знаеше, че трябва да й каже: „Ела при мене, Мардж! Остани да живееш с мен!“. В неговия поглед имаше нещо, което издаваше тревогата му. Изобщо не я прегърна, когато тя се притисна към него. „Няма да се върна в къщи — бе извикала през сълзи тя. — Никога няма да се върна там.“ А той й бе отговорил: „Малко е неудобно, Мардж. Нора се връща с децата следващата седмица. Не можеш да останеш при мен“. И така тя прекара цялата нощ на гарата Лайм Стрийт, където обясни на полицая, че е изтървала влака за Лондон. На Бингли Роуд се върна на зазоряване. Намери Нели заспала до прозореца с Рита в скута си. Нели й каза, че детето се безпокояло за нея цяла нощ, но когато Мардж протегна ръце към него, то изхленчи и се сгуши в Нели. Изобщо не искаше да отиде при нея.
Мардж погледна към Джек и Нели — все още в двора, притихнали за момент, уединени в малкото заградено с тухлен зид пространство. Спокойствието им я изпълни с ярост. Колко бяха доволни, когато бяха заедно, как се предпазваха един друг от външния свят! Навън, отвъд лабиринта от запустели малки улички и ниски къщи, градът се бе превърнал в истински Вавилон; клубовете и залите бяха претъпкани с чужденци — французи и американци, холандци и поляци, които танцуваха, плътно притиснали ливърпулските момичета под звуците на танцовите оркестри, — а Джек и Нели прекарваха съботните си вечери в разговори за погребения. Нищо чудно, че Рита се бе решила да направи скок в неизвестното.
Мардж се изправи, мина през кухненската ниша и застана със скръстени на гърдите ръце на стълбите, които водеха към задния двор.
— Нашата Рита си има приятел. Среща се с него вече няколко седмици.
Нели обърна бавно главата си към нея. На лицето й се изписа силна уплаха, сякаш Марго й каза, че току-що е счупила нещо в гостната.
Рита гледаше как момчето на екрана тича през пожълтелите треви — слабо момче с изрусяла от слънцето коса. Музиката се извисява в кресчендо, докато то тича като елен под синьото небе към коня край върбите.
Айра я целуна. Фуркетите се изплъзнаха от вдигнатата й на кок коса.
Момчето спира да тича и протяга ръка: къщата, облицована с греди, които имат кестенов цвят на слънчевата светлина, потрепва сред зеленината.
Тънката кафява панделка се изхлузи настрани от косата й и падна под седалката. Той покри ухото й с ръка и всички звуци изведнъж се смесиха и заглъхнаха под разтрепераните му пръсти — и дрезгавият глас на момчето, който примамваше животното, и музиката от оркестъра, и шумоленето на дрехите им. Вратът я болеше от усилието да задържи главата си обърната към него. Когато накрая я освободи от прегръдката си, тя докосна с любопитство устните си с върха на пръстите. Чувствуваше ги подути.
Майката на момчето стои на верандата на къщата, засенчила с ръка очи от слънцето. Едно куче тича между ровещите земята кокошки. Майката изтръсква сърдито престилката си. Кучето ляга по корем, умилква се, опашката му мете праха. Кокошките започват да кудкудякат и да кълват незаровените царевични зърна по земята. Долу край оградата някакъв мъж, облечен в работен комбинезон, набива колове в земята. Той повдига загорялото си от слънцето лице и вика на жената: „Не се ли е появил още?“. Тя поклаща глава. „Не се тревожи, жено!“, казва той. После дават лицето й отблизо. Тя търка с опакото на ръката розовата си буза, погледът й е зареян някъде отвъд нивите, към сините хълмове.
Айра вдигна полата на роклята й и я смачка в дланта си като хартия. Тя седеше и сякаш не съзнаваше действията му. Струваше й се, че шумоленето на роклята й изпълва целия салон, заглушава музиката и гласа на мъжа, който сега подвиква на кучето. Айра плъзна ръката си нагоре, към ръба на чорапа, и докосна крака й. Тя потрепера от страх и срам. Знаеше, че всички в киното гледат към нея, и очакваше всеки момент разпоредителката да освети жартиерата й с фенерчето си. Пръстите като пръчка ровеха в плътта й и дращеха кожата й. Трябваше да прехапе устни, за да се сдържи и не отблъсне ръката му.
Русото момче в каубойския панталон трие носа си в корема на коня и гали хълбоците му бавно и успокоително. То се мята леко през врата му и хваща свободно красивата му кестенява грива. След това го подкарва към хълмовете. Вятърът вее опашката на коня и отмята назад изрусялата коса на момчето, а то се смее, вдигнало лице към слънцето.
— Престани! — прошушна Рита. — Стига!
И тя го ощипа злобно по китката. Айра отдръпна ръката си и те останаха дълго след това неподвижни.
На екрана момчето плаче, застанало до портата, здраво стиснало юмруци. Сълзи текат надолу по бузите му, зад него се вие дим от горящи дърва, а майка му, облечена в дълга рокля и с небрежно паднали върху лицето й коси, го наблюдава.
Айра посегна да хване ръката й, свита в скута й, със забити в дланта нокти. Той отдели пръстите й един по един и ги обхвана леко със своите.
Тя гледаше как момчето крачи унило, с отпуснати рамене, към къщата. То влачи ботушите си в праха, навело ниско глава, отминава майка си, без да я погледне.
Рита виждаше светещия часовник на Айра в скута си и чувствуваше как кутрето му се движи като охлюв, описващ кръгчета върху дланта й. Изведнъж си спомни за онова момиче от училището, което й бе казало какво означава това. Тя знаеше и сигнала за съгласие — трябваше само да прекара палеца си напред-назад през неговия. Но не се решаваше да го направи. А може би в Америка този сигнал означава нещо друго, може би не бе разбрала правилно. Тя потръпна. Това леко усещане в дланта й бе далеч по-смущаващо от всичко, което той бе направил досега.
Момчето лежи върху шарената покривка. Майката седи на леглото до него. „Не се тревожи, сине! Просто няма смисъл!“
Айра се размърда на мястото си и започна да върти в ръце колана си, сякаш искаше да го разхлаби. Вдигна ръката й и я насочи надолу в мрака. Тя докосна острия ръб на копче, гънка плат и нещо хладно и лепкаво като маджун. В миг отдръпна ръката си. Замря на стола с буйно разтуптяно сърце, вперила очи пред себе си, в размазаната нива с блесналото над нея слънце.
Когато се прибра в къщи, вуйчо Джек бе все още там — седеше на края на дивана с шапка и палто, сякаш очакваше някого. Леля Нели бе на стола си, прибрала колене. Марго дойде от кухненската ниша и застана на вратата с нощница в ръце. Очите й бяха зачервени, като че ли бе плакала.
— Казах им — рече тя. — Мой дълг беше да им кажа.
— Няма нищо — отговори Рита и не излъга. Помисли си, че това не зависи от нея. Стоеше насред стаята и чакаше. Лицето й бе спокойно. Косата й висеше в безредни кичури.
— Загубила си едната обица — каза Нели.
— Не съм, в джоба ми е.
Тя извади златния клипс и го постави върху полицата на камината до сивата памучна макара.
— Не биваше да бъдеш толкова потайна! Трябваше да ни кажеш!
Рита продължи да мълчи, само мушамата й прошумоляваше в тишината. Гледаше остатъците от шкембето на масата. Изпод мушамата се подаваше ивица от кафявата й рокля.
— Умът ми не може да го побере. Защо трябваше да си избереш американец за приятел — започна Джек, но Нели го прекъсна яростно:
— Млъкни, Джек! Няма нужда да й опяваш сега!
Той тръсна глава, сякаш бе конят Флика, и разшири ноздрите си също като него. На всичкото отгоре беше обиден.
— Трябва да се запознаем с него — каза й Нели. — Трябва да го поканиш у нас!
Марго дойде от кухненската ниша с восъчнобледо след измиването лице. Тя тръгна към антрето, без да продума нещо, и след малко чуха стъпките й нагоре по стълбите. Котаракът се стрелна покрай глезените на Рита. Тя се наведе, вдигна го и започна да търка бузата си в козината му.
— Недей, Рита! Не знаеш къде е бил.
Но тя не им обърна внимание.
— Седни, момичето ми. — Джек тупна дивана до себе си. — Ние ти желаем само доброто.
Тя се провря между масата и дивана и седна до Джек, като настани Нигър върху коленете си.
— Чух, че баща му се занимавал с търговия във Вашингтон — каза леля Нели. — Какво точно, знаеш ли?
— Не знам — отговори Рита, заровила глава в чудесната топлина, която излъчваше котаракът.
— На колко е години?
Рита повдигна рамене и запуши ушите си за въпросите им. Джек каза, че са я възпитали като почтено момиче и бил убеден, че тя е добро момиче. Той постави ръката си върху коляното й и го потупа. Тя погледна надолу в краката си, обути в обувките на Марго. Помисли си, че наистина е добро момиче, но докога ли? Айра не споменаваше нищо за женитба. Никога не бе й казал, че я обича. Обувките бяха с един номер по-малки и я убиваха на пръстите.
— Рита, чуваш ли ме?
— Да, лельо.
Вуйчо Джек протегна ръка, котаракът отмести лапичката си. Джек потупа отново коляното й. Опитваше се да установи контакт. Изведнъж в главата й нахлу спомен. Бе се подхлъзнала на парче сапун в банята на леля Нели, когато беше малка. Счупи си нокътя на крака под вратата. Как само стенеше в голямото легло, че крачето я боляло. Леля Нели спеше, а Мардж измърмори насън: „Тихо, Рита! Сънчо ще те вземе!“. Измъкна се на четири крака от високото легло и стъпи върху студения линолеум. После тръгна насам-натам по площадката на стълбите, като хленчеше и кривеше лице, защото се страхуваше, че Сънчо ще хвърли пясък в очите й. Най-накрая Джек, който спеше на дивана долу, се събуди и викна: „Какво става? Кой е там?“. След това той проми крака и го превърза с носна кърпа, намазана с мехлем. За да я успокои, я взе при себе си на дивана. Тя се сгуши в него и изведнъж изпита странно усещане, като че някаква искра бе изхвърчала от огъня и бе обгорила кожата й — само че усещането бе от нещо влажно и студено, подобно на малко животно, сякаш внезапно изскочило от пижамата на Джек и докоснало китката й. Отдръпна се ужасена, лежеше с широко отворени очи в мрака. И той я попита: „Още ли те боли, момичето ми?“. Каза му, че я боли, но не смееше да се помръдне да не би излегналото се в чаршафа животно да я докосне отново.
Рита извърна лице от котарака и се вгледа в Джек, който й говореше. Очите му бяха скрити под притворените клепачи, а периферията на черната шапка засенчваше края на носа му. Изкуствените му зъби бяха равни. С помощта на Нели той се опитваше да й обясни какво го тревожеше.
— Това, което безпокои леля ти Нели и мен, мисля, че мога да говоря и от нейно име…
— Това, което ни безпокои…
— Не бива да правиш нещо, за което ще съжаляваш.
— Не искаме да бъдеш подлъгана.
Рита се взираше в него. Опита се да придаде хрисимо изражение на лицето си, та да изглежда, че възприема всичко, казано от тях.
— Искаме да направим това, което е най-добро за теб. Покани го вкъщи, да си поговорим с него.
— За какво? — попита Рита.
— Не се прави на глупачка! — възмути се Нели. — Само искаме да се успокоим.
— Ти трябва да разбереш това, Рита! — викна Джек. — Разбираш, нали?
— Какво й е на леля Марго? — попита Рита.
— Достатъчно е той само да е почтен.
Джек стана от дивана и каза, че трябва да си ходи. Но да тръгне веднага не можеше — имаше още нещо, което трябваше да обясни. Сякаш се надяваше, че думите по някакво чудо ще текат от устата му. Бе загубил навика да разговаря, можеше да плещи само шаблони.
— Е, добре тогава, Нели — каза той и несръчно докосна рамото й, а тя му кимна с глава за довиждане. Лицето й бе мрачно.
— Нещастието никога не идва само! — добави той, за да омаловажи малко нещата, а тя отново кимна с глава. Очите й бяха изпълнени с печал, като че през целил си живот бе видяла само лоши неща.
Вуйчо Джек дойде в канцеларията й по обяд, за да я изведе някъде да хапнат по сандвич.
— Но аз си имам сандвичи в чантата! — възрази тя.
— Нищо. Дай ги на някое от момичетата.
Рита отиде в гардеробната, за да си вземе палтото, смутена от идването му. Айра бе обещал да й телефонира някой ден в службата й и тя се страхуваше да напусне сградата, да не би той да я потърси в нейно отсъствие. Не познаваше никое от момичетата така добре, че да предложи сандвичите си, и затова ги остави на перваза под стенното огледало.
— Влез в асансьора — каза Джек, но тя отказа, предпочете да вземе тичешком петте етажа до облицования с плочки главен вход, като наблюдаваше украсената с орнаменти асансьорна кабина как скърца и се люлее надолу към основите на оградата.
— Е, и защо си дошъл? — попита тя, когато тръгнаха към една позната нему гостилница.
— Бях в града по работа — отговори той. — Има ли нещо лошо в това?
Джек искаше да я опознае по-добре; чувствуваше, че я бе пренебрегвал досега. Рита предугаждаше чувствата му, след като се бе пробудила от дългия си сън. Тя не го обичаше. Твърде дълго я бе оставил да живее сама — не беше нито добър баща, нито пък добър вуйчо. Прилепил се беше само до периферията на живота й така, както се прилепва кантът към тапет.
— Не трябва да закъснявам — каза тя, а телефонният звън звучеше в главата й. Всяка измината стъпка я отдалечаваше от гласа му.
— Е, хайде, имаш цял час на разположение.
За по-пряко пресякоха през разчистения от бомбардировките парцел до борсата за зърно. Видяха тълпа хора, скупчени около някакъв мъж, легнал в праха, гол до кръста, с голям отломък скала, който той балансираше върху гърдите си. Беше доста стар. Вързал бе панталоните си с връв вместо с колан. На ръката си имаше татуировка — фигура на жена с начервени устни. Партньорът му обикаляше с мека шапка, разклащаше я и подканяше за пари, преди да започне своя номер.
— Хайде, вуйчо Джек — каза Рита. — Дай му няколко пенита.
Любопитна беше да види и неговия номер. Но Джек не бръкна в джоба си.
— Нали уж бързаше? — отговори той.
— Искам да погледам.
Тя решително си проправи път напред, за да вижда по-добре. Мъжът остави на земята меката си шапка и тръгна към дървения чук, който се търкаляше в чакъла.
— Възнамерявам — викна той, като наперено плю в дланите си — да разбия това парче скала пред очите ви!
Стиснал здраво дръжката на чука, той го размаха над главата си, описвайки дъга, и го стовари долу. Мъжът на земята изпъшка тихо, като изви гърба си и вирна носовете на ботушите си нагоре към небето.
— Това е трик — каза Джек. — Виж, тука плува ли кораб? — и той посочи окото си.
— Шът! — прекъсна го Рита, като не отделяше очи от стиснатите юмруци на легналия в праха мъж.
Онзи с чука стисна зъби и замахва отново. Чукът се стовари още веднъж върху отломъка скала. Легналият мъж потрепера. Големият камък се разцепи на три парчета. Устата на жената от татуировката се разтвори, когато мъжът отпусна юмрука си.
— Хайде! — подкани я Джек нетърпеливо. Страхуваше се да не би пак да минат с шапката покрай него.
Рита търсеше постоянно отражението си по стъклените витрини и врати на магазините. Непрекъснато се оглеждаше, за да се убеди, че заслужава Айра. Бе започнала да носи косата си сресана на една страна и назад, откривайки ухото. Допирът на меките кичури коса, свободно падащи върху бузите й, я караше да се чувствува по-женствена.
— Да бе се сресала поне — каза Джек. — Имаш вид на ония от „Скотланд Роуд“.
Тя го последва намусена в „Карнарвън Касъл“.
Вътре той постоянно се озърташе за познати колеги-месари, хора от бранша му. Бе седнал срещу вратата и гледаше с очакване. Любопитството, с което оглеждаше всеки новодошъл, и разочарованието, когато не биваше разпознат, я караше да изпитва неудобство. Рита отпиваше от бирата и си мислеше, че ноктите й са пораснали. Той я попита дали нейният войник й се е обадил, но тя го сряза, сопвайки му се като леля си Мардж. Джек се опита да бъде търпелив. Каза й, че бил забелязал как бе гледала огърлицата на Мардж оная вечер, преди да отидат у Валери.
— Каква огърлица?
— Перлената, която си сложи леля ти Мардж.
— Е, и?
Въпреки че бе смутен от нападателния тон, с който тя му заговори, той успя да се овладее. Господ му е свидетел, че само се опитваше да бъде любящ баща! Тя бе станала потайна, затворена в себе си, беше се отчуждила от него и ето сега седеше отпусната на стола, нацупена, с разпилени коси.
— Просто забелязах как гледаше тази огърлица. Вкъщи съм прибрал две-три бижута, останали от майка ти. Помислих си, че може би ще ги искаш.
— Какви бижута? — попита тя.
— Един годежен пръстен и часовник, който й бях подарил. И една брошка. Не са кой знае колко ценни неща, но ти ставаш вече на възраст да ги носиш.
— Не ги искам!
Джек не можеше да я разбере. Беше се изчервила цялата, сякаш той я бе ядосал с приказките си.
— Мислех си, че е добре да ги имаш — додаде той.
— Остави ме на мира! — Гласът й прозвуча сприхаво. — Винаги си ми мислел доброто със закъснение! Досега не съм забелязала да си се загрижил за мен чак толкова!
Той бе смаян! Друго момиче бе наистина! Беше хранил пепелянка в пазвата си!
Някакъв мъж с черно палто и с вестник под мишница влезе в гостилницата. Щом видя Джек, той се спря, наведе се да го погледне по-отблизо и го прегърна през раменете като брат.
— Просто да не повярваш! — възкликна той. — Та това е Джек!
— Уолтър! — извика Джек, като скочи на крака и цялото му лице светна от радост. — Уолтър Прайс!
Рита си мислеше колко глупаво е цялото му суетене, начинът, по който се здрависваше с Прайс и мърмореше името му отново и отново, като че ли бяха любовници. Уолтър имаше малки мустачки, посивели по краищата. Той непрекъснато й хвърляше погледи през масата, като се мъчеше да се сети коя е.
— Това е Рита! — каза накрая Джек. — Нали си спомняш малката Рита?
Уолтър не можеше да си я спомни. Рита разбра това, но той се ръкува с нея, като разкопча изцапаните си кожени ръкавици и здраво стисна пръстите й. Джек и Уолтър започнаха да се препират кой да почерпи първи.
— Остави на мене, Джек.
— Не, Уолтър, не, не, аз просто настоявам!
И ето че той отиде до бара и остави Уолтър и Рита сами.
Тя се чудеше какво ще прави, ако Айра е телефонирал, докато седи тук, в гостилницата. Не знаеше къде да му позвъни. Не искаше да пита Валери Мандър. Тя щеше да се държи после така, сякаш е уредила всичко. Уолтър Прайс й говореше нещо настойчиво, наведен през масата към нея.
— Ами да, спомних си! Ти си Нелиното момиче.
Тя го погледна студено.
— Видях те за последен път, когато бе малка, не по-голяма от това — и той вдигна ръката си на височината на масата.
Тя се взираше в разстоянието между пода и разперените му пръсти, като че ли се виждаше като дете.
— Ей такова мъничко момиченце беше!
— Аз не съм момичето на Нели — сряза го тя, — аз съм дъщеря на Джек.
Уолтър имаше какво да разкаже на Джек. Търговията му в Алъргон се бе разраснала и той преуспяваше.
— Три камионетки! — учуди се Джек. — Ей богу, доста добре я караш!
Някъде в съзнанието си чуваше думите на Рита за миналото. Те му причиняваха болка, забиваха се като бодли в плътта му, щом си спомнеше за тях.
Веднага след като Уолтър отиде на бара да поръча на свой ред, Джек се обърна към нея:
— Не мога да те разбера, Рита!
— Пак ли съм направила нещо?
— Аз за това, което каза преди малко. Много съм огорчен!
Той сви устни, сякаш да скрие потрепването им.
— О, така ли? — отговори Рита саркастично. — Съжалявам!
— Какво знаеш ти изобщо за мен! — просъска той с ненавист в лицето й. — Какво знаеш за живота ми, откак се помина майка ти? Мислиш, че ми харесва да живея сам, да нямам дом и семейство?
Тя гледаше втренчено в пода, силно изненадана от начина, по който той показваше чувствата си.
Присъствието на момичето смущаваше Уолтър Прайс. А и Джек не беше същият. Когато спомена за доброто старо време в Алъртън, Прайс можеше да се закълне, че очите на Джек се напълниха със сълзи. Момичето седеше и ги наблюдаваше с презрително вдигната глава. След известно време разговорът замря. Рита се извини и отиде в тоалетната зад бара. Облегна се на облицованата с фаянс стена и се помоли Айра да не я е търсил; репетираше за кой ли път как ще разговаря с него, когато той й позвъни. „Здравей, Айра! Да, мили, аз съм! Между другото, леля Нели те кани на чай, иска да си поговорите…“ Рита беше страшно отчаяна, защото знаеше, че той няма да дойде. Какво ще им каже в къщи? Неговият отказ ще ги накара само да я презират за това, че той едва ли има сериозни намерения към нея. „Няма да дойде? А защо пък не?“, ще се изсмее надменно леля Марго, точно в нейния стил, и ще я огледа със съжаление. Въпреки целия й брътвеж колко важно било в любовта да даваш и да не скриваш чувствата си, тя ще бъде първата, която ще й се надсмее, ще се нахвърли отгоре й с език като камшик: „Значи, не можа да го задържиш, а, Рита? Остави го да ти се изплъзне от ръцете, така ли?“. Тя чуваше как телефонът звъни в момента, звънът му се разнася в канцеларията й. Алис Уентуърт, онази с големия бюст, вдига слушалката, разговаря с Айра, безочливо казва, че Рита я няма, но тя самата е на разположение, и си урежда среща да отидат на кино, а там няма да отблъсне ръката му в тъмното.
Рита изхлипа, присви очи, за да потекат сълзите. Плачът я облекчи. Представи си вуйчо Джек, сам-самичък горе, в стаите над месарския магазин, с черна траурна вратовръзка, как се отказва от малката си дъщеря. Спомни си пикника край пшеничната нива, когато бе превързал наранения й крак, разходката до къщата в гората. Преди Айра да влезе в живота й, нищо не можеше да я накара да страда, нищо не я натъжаваше изобщо. Ако животът й преди неговото появяване не бе толкова празен, той не би го запълнил така изцяло.
Тя напудри носа си и се върна при двамата мъже. Говореха за нея. Уолтър попита:
— Разбрах, че вече имаш ухажор, при това американец?…
Тя се изчерви, въпреки че намекът му й хареса. Усмихна му се, а той се почуди какво ли пък бе казал чак толкова, та й достави удоволствие. За довиждане се ръкуваха и тя му каза, че се радвала на срещата им.
Джек тръгна да я изпрати. На входа се спряха. Отсреща, през улицата, стара жена с черен шал на гърба продаваше цветя. Искаше му се да купи няколко карамфила за Рита.
— Съжалявам, че бях лоша — каза тя, като гледаше встрани.
— Няма нищо, момичето ми — отговори Джек, но гласът му потрепна от вълнение.
Постояха още малко мълчаливи. Той се изкашля и попита:
— Как се държи леля ти Марго напоследък?
— Според мен трябва да наблюдаваш леля Нели. Нещо й става.
Той зяпна от почуда:
— Какво има? Какво е направила?
— Леля Марго разправя, че продавала мебелите.
— Какво правела?
— Ами някои неща от гостната изчезнали.
— Какви неща?
— Не знам. Леля Марго казва, че една маса и няколко порцеланови дреболии са изчезнали.
— Не вярвам!
Той се шляпна силно по бедрото и една жена, която минаваше наблизо, се обърна. Всичко това му се струваше невероятно. Нели никога не би се разделила с Мамините джунджурии. И защо ли, та гостната бе за нея като Британския музей!
— Има само едно обяснение — добави. — Тя си прави шега с вас.
Рита трябваше да тръгва, обедната й почивка изтичаше. Джек целуна крайчеца на косата й, а тя бръсна с устни яката на палтото му. Изтича през улицата на другия тротоар, мина покрай загърнатата в черния си шал цветарка, чиито сребърни обеци се поклащаха на продупчените й уши.
Щом го видя, Марго разбра що за човек е. Преценката й не беше плод на въображението. Тя не можеше да претендира, че действително познава мъжете. Не бе изтънчена като Валери Мандър. Но веднага щом погледна момчешките му очи — сини и апатични — го разбра. Въпреки върлинестите си крака и гладките бузи, които явно не бръснеше, той бе мъж. Как само влезе в кухнята, където всички те стояха прави и го разкъсваха с поглед. Сякаш се бе изкачил на върха на хълм и оттам наблюдаваше лениво далечния пейзаж. Беше празен отвътре, не се стараеше да се хареса, не търсеше начини да направи добро впечатление. Прекара ръка по ниско подстриганата си русолява коса и седна там, където му посочиха. Нищо не можеше да го развълнува. За разлика от Мардж, той като че ли бе лишен от всякакви извинения и хитрини — беше неподправен. През цялото време, докато беше у тях и отговаряше на въпросите им с равния си лаконичен глас, тя не го улови нито веднъж да се трогне от нещо: нито от спомен, нито от копнеж по майка, баща, роден дом и родина — всичко онова, което бе оставил зад себе си. Тя бе свела поглед към синята покривка на масата — не най-хубавата, разбира се, Нели не се бе изсилила толкова — гледаше донесените чинии от бюфета в гостната, в които бяха наредили по малко домати, маруля и краставици. Домати отглеждаше самата Нели в сандъчета отзад, до стената на къщата, и ги оставяше да узреят на полицата над вратата в антрето. Той приемаше всичко за съвсем естествено, не беше от тези, които проявяват благодарност. Внезапно на Мардж й се прииска да вдигне от масата кимовия кейк, сливите и млякото, да му каже да си върви и никога повече да не идва. Вместо това слушаше Джек, издокаран в най-хубавия си костюм, който говореше за предишната война и за всички смели мъже, загинали във Франция.
Айра остана равнодушен: очите му се плъзгаха по Джек, сякаш той бе отражение във вода. Ядеше салатата, сливите, загребваше сладко с лъжицата и го мажеше върху хляба си. След известно време безсърдечието му я възбуди. Тя бе облечена в кафява семпла пола и кремава блуза — Нели й бе казала да не прекалява. Облегна се с лакът на масата и започна да върти копчетата на деколтето си. Искаше й се да му даде да разбере, че той й е пределно ясен. Искаше й се той да я забележи. Джек го попита дали Англия не му се струва необикновена в сравнение с размерите на Америка.
— Не намирате ли, че британците имат манталитет на островитяни, тъй като са островна раса?
Но Марго избърза да каже:
— Джек, какво значи „манталитет на островитяни“?
Знаеше, че Айра не е образован. Познаваше по изражението му, че в живота си не е ходил на училище. Нели винаги разправяше, че църквата била сама по себе си някакво образование — с риториката си, с възвишения си език, на който научава обикновените хора, с химните си, пълни с войнолюбиви фрази и богат подтекст, като „Напред, войници на Христос!“ или „Бори се за доброто с все сила!“. Човек можеше да заключи от приказките му колко много му липсва религиозно образование, колко елементарна е речта му, лишена от всякаква интонация и ритъм. Дожаля й за Рита, която въртеше вилицата си над остатъците от храна, смазана от бремето на любовта си към него. А самата тя, Мардж, беше разочарована. Колко хубаво щеше да бъде, ако той поне малко приличаше на темпераментния, едър Чък, който всеки път носеше със себе си уиски и мъжественост и превръщаше в коледен празник всеки божи ден.
— Мардж — прекъсна мислите й Нели, — помогни ми да вдигнем чиниите от салатата.
Щом останаха двете в кухненската ниша, Нели се нахвърли с остри думи отгоре й.
— Стегни се! Какво ти е бръмнало в главата?
— Той не ми харесва! — отговори Мардж и тръсна най-хубавите чинии в мивката.
— Напротив, доста симпатично момче е.
— Глупости! Нищо не струва! — И Мардж завъртя кранчето на студената вода до края, заглушавайки протестите на Нели. Имаше чувството, че е пила — присъствието на Айра я смущаваше. Бе уморена до смърт от всички тях, така учтиви един към друг.
— А сега, Айра — започна тя, след като бе измила чиниите и купичките, — сигурна съм, че Нели и Джек горят от нетърпение да узнаят как живееш в Америка.
Той се усмихна широко и се облегна безцеремонно на канапето. Рита се бе сгушила до него. Лицето й грееше от гордост и чувство за собственост.
Нели си мислеше, че той е добро момче, може би малко отнесено и срамежливо, но по-добре такъв, отколкото нахален, с поза на завоевател, от което се опасяваше най-много. Джек все казваше, че янките били нашественици, че следвали традицията, тръгнала от викингите. Вместо дългите лодки използуваха джипове — така бясно препускаха с тях из Ливърпул, като че ли бяха гестаповци. Но Айра не беше такъв. Лесно щеше да й бъде да отклони Рита от него. Той не представляваше никаква заплаха за Мамините мебели.
— Доколкото разбрах, баща ти работи във Вашингтон — добави тя и Айра отговори, че предположението й е точно. Не го каза надуто. Но не се и доуточни. Бог знае как Мардж бе разбрала — тя вече им го бе казала, — че баща му се занимава с недвижими имоти.
— Точно така, госпожо, точно с това се занимава.
И си взе още една филия хляб. Джек винаги твърдеше, че янките угоявали войниците си като прасета за пазар, но явно грешеше. Айра изглеждаше зажаднял за домашна храна, такава, каквато майка му навярно слагаше на масата.
— Имаш ли братя и сестри, Айра?
— Двама братя и четири сестри.
Рита повдигна глава, сякаш чуваше това за първи път.
— Католици ли сте? — попита Джек, а Нели зачака отговора с притаен дъх, защото знаеше какви чувства изпитва Джек към всички католици. Но Айра отговори, че не били никакви, и Джек се отпусна на стола си облекчено, като затършува в джоба си за тютюн.
— За бога! — възкликна Мардж. — Това се казва семейство!
Лицето й бе придобило някаква жълтеникава бледност, която раздразни Нели, а и с този меланхоличен израз на очите приличаше на кралица от трагедия. Тя винаги умееше да се поставя в центъра на вниманието! Младежът изобщо не сваляше очи от нея. Държеше ръцете си далеч от Рита. Не направи никакъв опит да я прегърне. В началото на седмицата Нели беше у семейство Мандър и бе видяла как Чък се държеше с Валери, която знаеше какво прави, разбира се, но бе отвратително да наблюдава Чък, който не сваляше ръце от нея, седнал на дивана, впримчил я в прегръдката си, без да се смущава от някого, а мисис Мандър се усмихваше и разглеждаше моделите в журнала, като че ли държането им бе достойно за разтръбяване навсякъде.
Джек бе раздвоен — колебаеше се между омразата и гордостта — гордост от дъщеря си, че е успяла да си намери приятел, и омраза към русия чужденец в униформа на предател, издънка на раса от мелези, чиято кръв бе смесица от различни националности. Нямаше нищо аристократично, нищо чистокръвно в него! Странно бе, че не притежаваше еврейска или негърска кръв! И на всичко отгоре този провлачен, развален английски, с мързеливите си гласни и недоизказаността на изреченията. Не го бе грижа, че гледа така фамилиарно Мардж, сякаш бяха играли като деца в един и същ заден двор. Навярно го правеше нарочно — преструваше се, че уж Рита не го интересува ни най-малко, за да ги заблуди. Мисълта за това, как се държи той насаме с нея, му бе неприятна. Ех, ако майката на Рита беше жива! Тя щеше да знае как да се справи с положението! Смътно си спомни решителното й болнаво лице, обсипано с лунички, пронизващия й поглед, от който нищо не убягваше. Тя винаги знаеше накъде духа вятърът!
Мардж разказваше една от своите истории за фабриката:
— Няма да повярвате докъде стигат някои. И то в стаята с взривните вещества, зад централната сграда. Това е нещо съвсем нормално…
Всички я наблюдаваха, хипнотизирани от жизнеността й. Чаят бе свършил, хлябът също, както и сладкото в купичката.
На Рита й се искаше да е сега в киното с него, да се целуват в мрака. Той бе толкова далеч от нея, когато слушаше леля й Мардж, въпреки че седеше до нея на дивана. Колко лесно го бе накарала да дойде у тях на чай! Той не бе й телефонирал, тя ги излъга, когато им каза, че бил телефонирал. А после само как бе тичала до гарата, уплашена до смърт, че може би няма да дойде там, под часовника. Цялата суетня, която бе създала в къщи — приготовленията с храната, лъснатото чукче на входната врата, гладенето на дрехите в чест на идването му, — всичко щеше да е напразно. Стори й се интересно, че той има толкова много братя и сестри. Ех, ако бяха женени сега, щяха да се качат горе в малката спалня, с благословията на всички — нямаше да има повдигнати вежди, нито предупреждения да се върнат преди здрач! Нямаше да правят нищо неприлично — просто щяха да си лежат под юргана, а Нигър щеше да се изтяга в краката им. Всичко щеше да бъде съвсем различно от сега. Щяха да си бъдат по-скоро приятели. Да се обичат. Страшно неприятен й бе погледът, с който той гледаше Мардж. Сякаш тя беше нещо изключително!
След чая играха на карти. Той не можа да проумее играта; каза, че никога преди това не бил играл руми.
— Много е просто, вземаш една карта от три, после две от три и една от четири и така нататък — обясни Рита.
Но той държеше картите в ръцете си като сляп. Джек реши, че това е негов плюс. Той не обичаше хазарта.
— Нека Айра да записва резултата — предложи Нели и донесе лист и молив.
Но той очевидно не желаеше да прави и това. Накрая Джек начерта линиите и написа имената им отгоре с хубавия си калиграфски почерк.
Валери Мандър дойде в 9 часа и протегна бялата си ръка над масата, размаха пръстите си, за да се изфука с годежния си пръстен.
— О, чудесен е! — възкликнаха в един глас лелите, като хванаха ръката й, за да разгледат отблизо малките бели камъчета.
Рита не я представи на Айра; искаше й се Валери въобще да не бе идвала. Тя изглеждаше така красива, в син костюм, с дълги червени нокти, и с пръстена, доказателство за любовта на Чък към нея. Той щял да им купи и хладилник, каза Валери.
— Какво? — не разбра Нели.
— Хладилник, за да пазим храната прясна — обясни Валери.
— Каква храна? — попита насмешливо Марго и всички се засмяха, защото си представиха оскъдните купонни дажби вътре в чудесния домакински уред, който щеше да дойде чак от Америка. Седяха край кръглата маса и споделяха щастието на Валери, отпиваха от чая и с привидна небрежност оставяха трохите от кейка да падат върху килима, сякаш бе нещо съвсем обичайно да имат гости в събота вечер.
В стаята започна да се смрачава, жълтият цвят върху бежовия тапет постепенно избледня. От съседния двор долетя жалното гукане на гълъбите.
Рита се почувствува отново неспокойна и нещастна. Взе каната за мляко и като си даде вид, че отива да я напълни, излезе от стаята, далеч от гласовете им и от потракването на чиниите. Облегна глава на вратата, водеща към задния двор. Чуваше гласа на леля си Мардж, оживен и възбуден. „Когато стояхме на пост пред «Кюнард Билдинг», той разправяше, че въобще не се разбира с жена си. Ако питате мен…“
В края на разказа гласът й се извиси, дрезгав и вулгарен; избухна буен смях, сподавен женски кикот и странно хихикане на мъж, което наподобяваше блеенето на заблудена в полето овца. Не, това не беше вуйчо Джек. Рита с ужас откри, че това бе Айра. Никога досега не бе чувала смеха му. Всъщност оттатък, в кухнята, не се водеше разговор, а всички слушаха монолога, настоятелния монолог на едно лекомислено момиче, станало център на вниманието. Макар че Мардж не беше вече момиче. Бе само една стара жена, с хлътнали бузи и малки сини вени, прозиращи под кожата й.
Вуйчо Джек влезе в кухненската ниша да търси кибрит. Усмихваше се доволно, развеселен от шегите и компанията. Видя Рита до вратата, облегнала глава на зацапаната хавлиена кърпа. Тя обърна към него поглед, изпълнен с много болка, поглед на преследвано животно, притиснато до стената.
— А, ти ли си, момичето ми? — попита той с много нежност в гласа си. — Хайде де, какво има?
Видът й го изплаши. Нямаше да му бъде трудно да я успокои, тя бе отново малкото му дете.
— Няма да се върна оттатък!
— Не бъди глупава. Защо трябва да се разстройваш от леля си Марго?
Бързината, с която трябваше да действува, изостри чувствителността му. За миг прозря какво я измъчва. Вдигна резето на вратата и я изведе навън, в задния двор, сгрян от последните лъчи на слънцето. Все едно че бяха на полето, с тези пухкави облаци на небето и това гугукане на гълъбите. Джек я прегърна през раменете и я поведе по наклонения двор. Той самият се изненада от думите, които изрече, докато крачеха по плочника. Вълчият боб бе клюмнал край стената на бараката.
— Трябва да имаш предвид, че леля ти Марго е била веднъж жената. Ти си вече голяма, не си дете, знаеш какво искам да кажа.
Пръстите му погалиха раменете й през черната рокля с бялата якичка. „Малкото девойче“, Нели я наричаше така и това й подхождаше. Придаваше й някакво достойнство, простота, която човек не мажеше да отмине. Приличаше на картина в рамка, от едно време, спомен от миналото. Джек бе развълнуван от страданието й, искаше да й предаде част от житейския си опит. Не беше живял чак толкова много на тоя свят, не бе преживял кой знае какво, освен смъртта на жена си и ада на окопите през войната.
— Защо се е залепила така за Айра? — проплака Рита, уморена от усуканите му приказки.
— Не се е залепила, мила ми Рита — започна той отново. — Ти не разбираш нищо.
Видя озадаченото лице на Нели, което надничаше иззад дантелените пердета; тя не можеше да проумее защо Джек се разхожда с Рита из двора.
— Но той не откъсва погледа си от нея!
— Ами! Не бъди глупава! Слушай, леля ти Мардж е забележителна жена! — Самият той не знаеше това, докато не го изрече. — Тя е по-различна от Нели и мен, дадено й е да носи друг кръст на този свят. Мога само да изкажа догадка, че…
Каква чудесна дума — догадка! Той се спря, обърна се кръгом и тръгна през двора, а гласът на Рита го последва, тъжен като на тези проклети съседски гълъби:
— Какво искаш да кажеш?
— Когато Мардж бе малка, не приличаше нито на леля ти Нели, нито на мен. Животът й бе по-труден. Живееше в създаден от нея ад. Никога не приемаше това, което Мама казваше за чиста монета. Ако Мама я накараше да направи нещо, тя трябваше да знае защо. Ние с Нели често я мислехме за глупачка. Питаше за всичко, сама си усложняваше живота. И ти си като нея, милото ми…
И отново, след като ги изрече, осъзна колко са верни думите му.
— Не съм като нея, не съм! — викна Рита, сякаш бе луда.
Кой знае какво си мислеха съседите. Сигурно бяха видели идването на американеца и сега предполагаха най-лошото — Рита е бременна, а той — Джек, се опитва да разбере това.
— Не си имала нищо с него, нали, Рита? — попита Джек, но тя, изглежда, не го чу.
— Защо да приличам на нея?
— Защото тя също като тебе не би приела това, което е за нейно добро. Често съм си мислел, че го прави нарочно, само за да усложнява нещата. Но не е така. Знаеш ли, Нели я разбира. Не бива да обръщаш внимание на разправиите им. Мардж е по-жизнена от всички нас.
— В какъв смисъл? — проплака Рита жално като агънце, оставено навън, в снега.
— Мардж винаги си мисли, че хубавото ще дойде тепърва. То не идва. Но тя не се предава.
— Не е вярно! — Гласът й бе злобен, но той продължи:
— Тя няма намерение да омагьосва твоя Айра. Просто така се държи.
Джек се запъна, разбирайки какво е изрекъл; почувствува, че думите му са ехо на страховете й. „Омагьосва“, такава смела дума и с толкова оттенъци в нея!
— Когато бяхме малки, леля ти Мардж разбираше всичко по-бързо, отколкото ние, останалите деца. Не искам да ти пълня главата с истории, но бих могъл да ти разкажа някои неща от миналото, от които ще ти се изправи косата.
— Джек, какво става там? Какво правите? — извика Нели от стълбите на задния вход.
— Нищо, Нели, просто си бъбрим.
Тя се прибра неубедена. Джек знаеше, че на нея не й харесва, дето така оставиха гостите си.
— Какви неща? — Рита бе все още под впечатление на думите му.
Ръката му тежеше върху рамото й.
— Едно време всичко бе по-строго, по-различно от днес. Ако не си биеш детето, значи го глезиш. Мене ме биеха на голо с колан. И Мардж я биеха най-редовно. Сега ти не можеш да разбереш това. И аз на твоята възраст не разбирах.
Той забеляза как някой пусна пердето на прозореца на съседната къща, сякаш бе дебнал иззад него. По цялата улица пердетата бяха спуснати плътно, макар че още не се беше стъмнило. Къщите приличаха на наредени една до друга кутии, пълни с тайни.
— Но леля ти Мардж не искаше да си вземе поука. Винаги упорствуваше. Знаеш ли, когато ти беше малка, тя искаше да се омъжи отново.
— Да, ама се отказа от него!
И през ум не бе му минавало, че Рита би могла да помни това.
— Не по нейно желание. Ние с леля Нели я накарахме. Ако Мардж се омъжеше, нито за леля ти Нели, нито за мене щеше да бъде изгодно. Леля ти Нели не желаеше да остане сама с тебе. А аз не исках тя да живее при мене. Тогава не желаех. Бях свикнал с този живот.
— С кой живот?
— Да бъда сам. Когато майка ти умря и леля ти Нели те взе, аз се примирих, след известно време, разбира се. Какво да правя! Цял живот са ме тормозили жени!
— Искам Айра да ме обича — каза тя, като че ли не бе чула нито дума от приказките му.
— Май не е точно така.
— Не искам да гледа все към леля Марго!
Колко абсурдно беше това, което се опитваше да прави — да я вразуми! Та тя беше още малка! Не би разбрала, че в началото любовта ти се струва като някакво избавление, а после постепенно се превръща в навик. Ех, от всяка върба свирка не става!
— Рита, почакай ме тук!
Джек не знаеше какво да прави. Нещо в решителното й лице, в тъжните й очи го бе изхвърлило извън пределите на взаимоотношенията им. Нямаше какво повече да каже. Не го биваше в обясненията. Времето щеше да я научи.
— Почакай тук, момичето ми!
После той нахълта в кухнята и видя отметнатата назад в забрава бяла шия на Валери Мандър, ухилената като клоун Нели, младия американец, приковал очи в Мардж като хипнотизиран.
— Айра — каза Джек, — Рита иска да ти каже нещо навън.
Всички млъкнаха и Айра трябваше да отиде. Беше се почувствувал силен, когато остана сам с трите жени — недостижим, като че ли се бе издигнал във висините.
— Да не смяташ да го окуражаваш? — започна Нели, щом Айра излезе.
— Стига, Нели — отговори Джек, — знам какво правя.
И той се почеса по крака зад жартиерите, които придържаха зелените му чорапи. Навярно го бе ухапал комар, макар че едва ли имаше комари в такова отвратително лято. От проклетата котка щеше да е — пълна с бълхи!
— Беше ми казала, че вашите не са от приказливите — заговори я Айра. — А не спряха дори за минута!
— Баща ми нещо откачи — каза Рита. — Никога не съм го виждала такъв.
— И за какво разговаряхте навън? Нямаше го вътре доста време.
Айра се бе облегнал на тухлената ограда и гледаше как Рита блъска портата с крака, за да я отвори широко.
— Мислех, че това не ти е направило впечатление!
— Време е да тръгвам — каза той. — Трябва да хвана влака.
Рита не искаше той да остане да спи у тях на дивана, още повече че леля Марго и Валери бяха в къщата. Как се обърка всичко! Струваше й се, че където и да отидеха двамата, тя щеше да бъде нещастна.
— Пръстенът е чудесен, нали? — попита тя и пред очите й блеснаха белите диаманти върху ръката на Валери с червения маникюр.
— На колко си години? — попита я той, като се взря в лицето й през сумрака.
— На седемнайсет. А ти?
— По-голям съм от теб!
— Но не много, нали?
Някой чукаше по стъклото на прозореца. Тя пусна портата да се затвори, за да не ги виждат от улицата.
— Ще ми телефонираш ли в службата?
— Разбира се.
— Но миналата седмица не ми се обади. Чаках те. Ако пак не ме потърсиш, да дойда ли на гарата?
— По-добре не идвай! Може би няма да имам отпуск. Не ми дават всяка събота.
Той й обърна гръб. Започна да скубе някакъв бурен, поникнал в процепа на стената.
— Тогава кога ще те видя? — Гласът й трепереше от отчаяние.
— Ще ти позвъня. Непременно ще ти се обадя. Но едва ли ще мога да изляза следващата събота.
— Искаш ли да отидем пак извън града? Бих могла да изляза по-рано от работа. Можем да отидем пак на онова място.
Тя му се молеше и го съзнаваше. Казваше му, че е готова да отиде с него в празната къща на брега на морето и да легне с него. Може би щеше да забременее. Всъщност бе сигурна в това, но щеше да рискува, щеше да направи всичко, само и само да го вижда.
— Сигурно следващата събота няма да ми разрешат отпуск.
— Рита, Рита! — Нели я викаше от къщата. Не желаеше да ги гледа как мяукат като двойка мартенски котки.
Някаква тъга обзе Рита. Тъга, че няма вече никога да го види, че няма да го обича и никога няма да има възможност да му покаже какво означава той за нея. Бе го очаквала цял живот, в гората, зад къщата с препарираната кокошка на прозореца. Той въплъщаваше хората от кошмара, който я бе уплашил до смърт. Той беше любимият човек, който щеше да пострада! В оная нощ, когато бе извикала насън, викът й бе за него; когато бе видяла статуята на голия мъж в цветната леха, това бе неговият образ. Ех, ако има време, тя би му показала колко много може да му даде, освен неприличните неща, които той искаше от нея! Ако той пожелаеше, тя би умряла за него!
— Ще ти се обадя. Може би утре.
Той си тръгна преди Валери Мандър, без да целуне Рита. Хукна надолу по улицата към Кабидж Хол, за да хване трамвая за гарата.
Марго се записа в драматичния състав във фабриката. Набираха допълнително хора за коледната пантомима. Още от дете й казваха, че от нея ще стане артистка. Работниците имаха голям избор за развлечения: футбол и билярд за мъжете и гимнастика за жените; лекции през обедната почивка за това как да се разнообрази храната, как от стари чорапи да се направи подходящ подарък за рожден ден. Преди това тя не бе проявявала интерес към подобни занимания, но с настъпването на зимата и приближаването на празниците щеше да й бъде приятно да е сред хора, които се веселят и пеят. Докато не я приемеха, нямаше да каже на Нели. Двете си бяха разменили реплики по повод държането й с приятеля на Рита. Марго реагира възмутено, като заяви, че нямала намерение да седи и мълчи цяла вечер, понеже всички останали са сякаш с отрязани езици. Щеше да бъде облекчение за нея поне една вечер от седмицата да не си е в къщи. Струваше й се, че къщата е наелектризирана с емоции и напрежение, може би защото лятото свършваше и трябваше да мисли за зимата. Нели неуморно мъкнеше мебели нагоре по стълбите — хвана я на „местопрестъплението“ с бамбуковия цветарник. Рита блуждаеше из къщата с тъжен и отнесен поглед и ту си тананикаше, докато се приготвяше за сън, ту седеше на дивана със смъртнобледо лице, неспособна да говори. Отвреме-навреме Марго мярваше израз на такава уязвимост и отчаяние върху лицето й, че бе принудена да отмества погледа си. Нямаше намерение да се намесва. Рита трябваше да дойде при нея. Беше изминала почти седмица, откакто Айра дойде на чай у тях. Щом той излезе от къщата им, тя веднага забрави колко застрашителен и неподходящ й се бе сторил за Рита. Спомняше си само, че беше много млад и нямаше какво да разкаже за себе си.
Нели бе наминала у Джек през седмицата. Той се страхуваше да не се случи нещо лошо с Рита — съвсем си е загубила акъла по този янки! Умът на Нели, изглежда, бе зает с други неща. Тя отказа да обясни защо складирва мебели горе, в стаята без прозорци. След припадъка в колата бе станала по-мека, като че жилото бе изтръгнато от характера й. Вършеше домакинската си работа с такъв разсеян вид, сякаш кроеше нещо на ум. Присъствието на Рита и на Нели в къщата потискаха Марго. Един-два пъти тя се отби у семейство Мандър. Точно в седем часа джипът профучаваше по улицата. Валери изтичваше към стълбите. Чък скачаше от джипа си, преди още моторът да е угаснал, и се хвърляше напред в очакващите го ръце като изхвърлен от катапулт, и всичко това караше Марго да се смее. Цветята в ръцете му — рози, карамфили, малки перести клонки, папрат — се смачкваха о гърдите на Валери, когато заравяше лицето си в тях, а бузите й пламтяха като букета. Двамата винаги се смееха и прегръщаха, наричаха се един друг „скъпи“ и „бейби“ като на филм. Той винаги им носеше подаръци, същински Дядо Коледа: кутии с цигари, златна запалка за Валери, ръчен часовник за отсъствуващия Джордж. На бюфета им винаги имаше уиски, консерви с храна в килера и пакети истинско масло в новия хладилник. Марго разбираше Джек — янките наистина напомняха на окупатори, плячкосващи страната, а семейство Мандър се надпреварваше да се побратимява с врага. Нищо чудно, че съседите гледаха подозрително джипа, който спираше пред вратата им. Контрастът между живота в къщата на семейство Мандър и меланхолията, просмукала дома на Нели, бе непоносим за Марго. Струваше й се, че бяга да се скрие от голям черен облак, който се събира в небето.
В събота вечер Рита не се приготви да излезе. Тя остана да лежи горе в стаята си и каза на Марго, че има главоболие.
— Но Айра няма ли да те чака?
— Не, няма. Тези дни е на учение.
— Учение? — учуди се Марго.
Но Рита затвори очи и не каза нито дума повече. Цяла седмица бе чакала телефона да иззвъни, макар и да знаеше, че е безнадеждно. Беше се затворила в себе си, изпълнена със самосъжаление. Нямаше приятели, нямаше хоби, нямаше други интереси, освен Айра. Ненавиждаше го заради жестокостта му към нея. Мечтаеше за отмъщение, за деня, в който той най-накрая ще й позвъни, а някой в службата й ще му отговори, че тя се е омъжила и е напуснала. „Всичко стана съвсем внезапно, като в роман — щеше да му каже Алис Уентуърт, — замина с някакъв морски офицер — холандец!“. Тя си спомни моряка, разквартируван у тях през първата година на войната, неговото приятно, разсеяно лице, цивилния му, избелял и протъркан костюм, малкия черен куфар, в който държеше униформата си.
Леля Марго го бе харесала. Веднъж той й купи някакъв плат за рокля. Взе я със себе си да разгледа кораба му, а после тя каза, че не й разрешили да се качи на борда. Рита си представи Айра във войнишката куртка с цвят на горчица, с черната вратовръзка, представи си също как свежда златни ресници под наперено килнатото кепе, за да покрие небесносините си очи. Лежеше на леглото и стенеше, изпитваше желание да замахне с юмрук срещу него.
— Тя не може да я кара все така! — каза Марго на Нели. — Да лежи горе и да се терзае. Не е хапнала нищо цял ден!
— Трябва й време — отговори Нели. — Ще се съвземе постепенно.
— Но те не са се скарали. Той просто е на учение. Няма причини да се държи така.
Нели кроеше горната част на годежната рокля на Валери. Шумът, който вдигаше ножицата, като режеше плата и стържеше повърхността на масата, раздразни Марго.
— Колко ти струва този плат? — позаинтересува се тя.
— По четири шилинга метъра — отговори Нели.
— Изиграли са те. Видях подобен плат на витрината на „Уортън“. Кълна се, че беше с шилинг по-евтин!
— Кой магазин „Уортън“? — попита Нели, без да вдигне глава.
— Магазинът близо до къщата на Етъл Фриман, зад ъгъла, където беше магазинът „Фрисби Дайк“.
— Етъл Фриман никога не е живяла до „Фрисби Дайк“ — възрази Нели. — Сигурно имаш предвид някоя друга.
— Хайде сега! Колко пъти съм ходила там!
— Не е била Етъл Фриман!
Нели никога не се предаваше, никога не признаваше, че греши и това вбесяваше Марго. В такива случаи Нели й приличаше на захапал жертвата си булдог, който по-скоро би умрял, отколкото да я пусне.
— Записах се в драматичния състав — каза Марго предизвикателно, като очакваше, че сестра й ще направи някаква унищожителна забележка.
Но този път Нели не подметна, че това е глупаво, нито попита колко време ще продължи новото й увлечение.
— Хубаво! — измърмори тя, притисната между масата и дивана, докато оформяше с ножицата извивката под мишницата. Бе захапала върха на езика си от старание да отреже плата точно. Искаше да придаде съвършена линия на роклята. Много харесваше Валери. Въпреки различните им възгледи за живота тя искрено се възхищаваше от нея. Не бе потайна и винаги оставяше впечатление, че знае как да се справя с всяка ситуация; бе самоуверена. Нели смяташе да й подари роклята, въпреки че все още никой не бе споменавал за сватба, нито пък бе загатнал колко дълго ще продължи годежът.
Семейство Мандър имаха намерение да го отпразнуват с прием, на който да поканят съседите, войниците от лагера на Чък, роднини от Йоркшър — наистина голямо тържество. Никой не знаеше още колко ще продължи войната и дали Чък ще бъде изпратен в чужбина. Всичко бе съвсем неопределено.
— Ако войната свърши, Чък ще остане ли тук, или Валери ще хукне за Америка? — попита Марго.
— Откъде да знам! — отговори Нели. — Ти се виждаш по-често с тях, отколкото аз.
Джек дойде и те изслушаха новините по радиото. Рита остана горе. Той я повика да изпие чаша чай с бисквити. Тя се защура из кухнята като заблудено животно, ръсейки трохи от устата си и разливайки чая в чинийката.
— Стой настрана! — викна й Нели; страхуваше се да не изцапа зелената тафта върху масата. И Рита избяга горе; очите й бяха налети със сълзи от обидата. Тръшна ядосано вратата на спалнята след себе си.
Във вторник съобщиха на Марго да се яви на прослушване в стаята на драматичния състав на следващата вечер.
— На какво? — извика тя ужасена. — Не мога да се явя на никакво прослушване!
— Само искаме да чуем гласа ти, момиче! Не те молим да ни разбиваш сърцата с Шекспир!
В сряда сутринта, когато будилникът иззвъня в шест часа, тя продължи да стиска плътно очите си.
— Ставай, Мардж! — каза Нели, като я ритна по глезена. — Будилникът иззвъня.
— Чувствувам се ужасно! — простена тя. — Толкова ми е лошо! Ще отида по-късно на работа, когато се посъвзема.
— Хайде, снощи ти нямаше нищо!
Но Нели не би могла сама да я измъкне от леглото, да я облече и избута навън през вратата. Мардж остана да се излежава до обяд, като изчака сестра си да отиде на пазар на Брек Роуд.
— Може да се отбия да видя Джек — извика Нели, но Мардж не отговори. Чуваше се само тежкото й дишане. Лежеше здрава и читава и пушеше цигари в леглото.
Искаше сериозно да се приготви за прослушването. Изкъпа се, изсипа малко от пудрата на Нели в корсажа си. Когато бе нервна, се изпотяваше. Опита се да изпее припева на „Наистина ми харесва да съм край морето“, но се задави от кашлица точно когато оркестърът засвири „Тум-дидли-тут-тум“. Сложи си обеци и гривна, закачи отпред на роклята си брошка. После я махна, защото не искаше да си помислят, че се престарава. Те се интересуваха от таланта й, а не от „кралските“ й скъпоценности. Когато слезе долу, някой почука на входната врата. Видя очертанията на мъжка глава през стъклото. Беше Айра. Въведе го в гостната, след това сама не можеше да си обясни защо. С изключение на викария, който ги посещаваше на Коледа или ако имаха смъртно болен, както когато почина Джордж Бикъртън, никой никога не влизаше в тази стая. Типично за него, помисли си тя, той не се огледа и не забеляза мебелите от миналия век, хубавия килим на пода, кафеникавите снимки, върху които изпъкваха черните като въглени очи, Мама с ледената усмивка.
— Какво те води насам? — попита тя.
Айра й подаде пакет цигари. Изненада я. Той не пушеше.
— Позвъних на Рита в службата и тя ми каза, че вие сте болна.
— Не съм! Получих… — Тя спря. Не искаше да му признава каквото и да е. Той я наблюдаваше как отваря пакета цигари. — Само простуда. Тръгвам сега за работа. Рита ли искаше да видиш?
Ясно й беше, че не е искал. Той много добре знаеше, че Рита е на работа. Мардж се възмути, но все пак в нея се надигна някакво вълнение, което нарастваше с всяка измината минута.
— Виж какво — започна тя, — нека си изясним някои неща!
Но когато погледна лицето му, тя не бе вече толкова сигурна в себе си. Той изглеждаше така невинен, така безхитростен, съвсем момче, с кльощавото си, бледо лице, докато въртеше кепето в ръце. Тя запали цигара. Нямаше смисъл да му връща пакета. В тия времена те бяха кът.
— За какво дойде? Знаеш, че Рита е на работа.
— Исках да си поговоря с вас, мадам, тъй като сте по-светска жена.
Каква дързост! Какво знаеше тя за света, затворена в тази клетка на Бингли Роуд като пор в дупката си!
— Смятам, че мога да ви кажа. Нямам намерение повече да се срещам с Рита.
Тя не знаеше къде да изтръска пепелта от цигарата, Нели бе изнесла бамбуковия цветарник горе, в стаята без прозорци.
— Не мога да се срещам с нея повече!
— Най-добре е сам да й го кажеш. Нямаш никакво основание да споделяш с мен.
— Помислих си, че вие бихте могли да й го предадете. Аз се опитах да й го обясня, но тя, изглежда, не иска да ме изслуша. Не желая да обидя никого.
— Защо не можеш да се срещаш с нея?
Стана й приятно от новината. Мразеше се заради задоволството, което изпита от думите му. Той не желаеше Рита; и тя, също като нея, нямаше да намери щастие. Мардж мярна очите на Мама, строгия и себелюбив поглед, но не трепна. Мама не би могла да използува повече каиша, поне не оттам, където беше сега.
— Струва ми се, че Рита е прекалено млада, мадам и е затворена. Не обича развлеченията, нито пиенето, нито танците.
— Не е вярно! — възрази Марго. — Тя просто не е сигурна в себе си. Никога не сме я учили да се забавлява, нито леля й Нели, нито аз. Впрочем аз се опитах, но влиянието на Нели е много силно.
За миг й се стори глупаво, че разкрива на един напълно непознат тези интимни подробности от живота им.
— Рита сигурно ви слуша и вас. Можете да я научите на това-онова. Нали знаете какво е скръб…
— Скръб?
— Нали съпругът ви е починал? Вие познавате мъжете, щом четете такива книги.
Тя го погледна недоумяващо.
— Какви книги?
— Рита ми каза що за книги четете. Намерила една в чекмеджето ви. Познавате мъжете и бихте могли да й обясните всичко от мое име.
Марго не можеше да повярва, че Рита се бе добрала до тази книга. Самата тя я бе търсила из цялата къща, ден след ден, но не можа да я открие. Накрая реши, че я е загубила във фабриката. Изчерви се от срам, като си помисли, че Рита бе прочела тези мръсотии.
— Трябва да тръгвам. Ще ме извините, нали? Трябва да тръгвам на работа.
Той стоеше прав и не сваляше очи от нея. Беше негодник! Разбра го със сигурност. Как дръзко я гледаше, с леко поруменяло, неприятно лице. Тя се ужаси от своята безполезност. Спомни си мъжете, които я бяха харесвали — Джордж Бикъртън, мистър Ейвярд, симпатягата с тандема, холандският моряк. Всички те изпитваха влечение към нея, към този блясък в очите й, който в началото ги притегляше, а после ги отблъскваше. Накрая не можеха да я понасят. Искаше й се да бъде като Бети Дейвис или Джоун Крауфорд, да седи, нехайно отпусната в дългата си рокля, да пие коктейли, да е винаги вярна и да обича любовниците си, като се обръща към тях с „мили“, но същевременно да е студена като змия, да може да им казва да си вървят, преди те да са й го казали. Мардж запрати цигарата в камината, върху все още неупотребяваните плочи, които Нели търкаше всеки ден, въпреки че никога не палеха там огън. Тръгна енергично към антрето и му каза, че й е било приятно да разговаря с него, но сега той ще трябва да си върви, защото щяла да закъснее за работа.
— Ще се отбия пак, мадам — каза Айра много учтиво, но без да се усмихне.
Тя затвори вратата след него. Сложи ръка на сърцето си, защото не й достигаше дъх.
В трамвая и на прослушването беше все още развълнувана от дързостта на Айра, тъй че не се и чу как изпя „Ще се срещнем отново, не знам къде, не знам кога“. Сключи ръце, отвори уста и запя. Приеха я веднага. Казаха й, че ще бъде незаменима за трупата, но тя почти не почувствува задоволство.
Нели се ядоса, че Мардж бе излязла. Смяташе, че ще я завари още в леглото, и затова не си направи труда да вземе ключ. Трябваше да чака на стълбите, докато Рита се върне от работа.
— Един господ знае какво я е прихванало леля ти Мардж! Оставих я в леглото. Чакай да видиш как ще я подредя!
Рита бе така щастлива, че обели картофите и направи на Нели кафе.
— Седни, лельо! Аз ще приготвя вечерята.
Чертите на лицето й се бяха смекчили, не цупеше мрачно уста, изчезнал бе изразът на отчаяние от очите й.
— Айра ми се обади — тя побърза да сподели новината. — Той е на учение и е зает. Тази седмица няма да се видим, но ми се обади да разбере как съм. Бил избран за някакъв курс, изпращали го в Халифакс за три дена. Ще ми пише писмо оттам.
Тя бе друго момиче; поразителен е ефектът, който мъжът има върху жената. Нели го бе наблюдавала преди това у Мардж; тези промени в настроението, сякаш мъжът държеше юздите и ги дърпаше, както му харесва. На нея тези чувства й бяха непознати. Прекалено бе заета с грижи по болната си майка, за да изпита подобни настроения: мажеше решетката на камината с черна боя, приготвяше храната, гледаше момчетата да ходят на работа прилично облечени. Времето бе отлетяло с бързината, с която се прелиства книга.
Когато Мардж се върна, не се извини, задето се бе измъкнала така, нито пък се разкая за закъснението си.
— Нямало е кой да отключи на леля Нели и тя чакаше на стълбите — каза Рита.
— Отде да знам, че не си е взела ключа! — викна Мардж, войнствено настроена.
Тя се опита да прати Нели по-рано в леглото, за да разговаря с Рита, но сестра й не се помръдваше. Свали си корсета и после седя край празната камина цяла вечност, като се прозяваше и си разбъркваше чая. Накрая Марго се качи горе първа. Толкова бе изморена, че заспа без мисъл в главата си.
На следващата вечер Нели отиде у семейство Мандър, за да пробва на Валери. Веднага щом излезе, Марго попита какво й е казал Айра по телефона.
— Откъде знаеш, че ми се е обаждал? — попита Рита. — Не съм ти казвала!
— Знам, че ти се е обаждал, затова те питам.
— Избрали са го за някакъв курс. Вероятно ще се видим в събота.
— Не са го избрали за никакъв курс! — тросна й се Марго. Нямаше смисъл да й го казва тактично, трябваше да кара направо. Наблюдаваше лицето на Рита, гладко като огледало, без бръчка по него. — Той се отби тук вчера.
— Какво?
Огледалото се разби. Дълбоки бръчки прорязаха високото чело. Тя сви устни от изненада.
— Айра е бил тук? Сигурно се е отбил да ме моли за…
Не беше чак толкова просто за Марго. Почувствува се на мястото на Джек, когато той прерязва гърлото на някое младо прасе и оставя кръвта му да се просмуче от стърготините.
След известно време Рита попита:
— За какво е идвал? — Гласът й бе твърд като стомана.
— Айра смята, че си прекалено млада за него. Той ти мисли доброто.
— Прекалено млада?
— Не иска да се обвързва с теб.
— Тогава защо е дошъл, след като знае, че ме няма?
— Решил, че така е по-добре.
— Казах му, че не си на работа.
— Той е мило момче! — Мардж се почувствува като Юда, даващ знак за посичането на Рита.
— Ще ми се обади утре, така ми каза!
Марго нямаше повече сили. Злобата й се изпари. Това не беше вече състезание, а само малката Рита, сирачето. Дори не се сърдеше за мръсната книга, изчезнала от чекмеджето й. Джек и Нели я бяха формирали по техен калъп, спрели бяха развитието й, както китайците, които завързват краката на децата си, за да останат малки.
— Той е на курс — заинати се Рита. — И ще ми пише писмо!
В петък Рита отиде направо от работа у вуйчо Джек. Изненада го по тиранти, бе затворил магазина, за да си приготви вечерята.
— Леля ти Нели знае ли, че си тук?
— Не. Сама реших да дойда.
Той пържеше бъбреци в много мазнина, а в тенджерата вареше цяла зелка. Беше гладна. Режеше полусуровите бъбреци и тъпчеше устата си. Каза му, че Айра е посетил Мардж. Поръси зелето с пипер и избърса с хляб чинията си. Начинът, по който тя се хранеше, го отврати. Трябваше да остави ножа и вилицата на масата и да извърне глава.
— Кой е посетил Мардж? — попита той.
— Айра. Тя ми каза, че Айра я е посетил.
— Не я е посещавал — забеляза Джек. — Това е напълно в нейния стил. Опитва се да те предпази.
— От какво?
Тънък слой мазнина покриваше устните й.
— Не иска да те тревожи. За какво да ходи при нея?
— Казал й, че ми мисли доброто.
— Ето на! Какво ти казах? Това е измислица на леля ти.
Той обиколи грамофона, все още в средата на стаята, влезе в малката кухня с разлепени тапети по стените.
— Не те ли дразни бъркотията, вуйчо Джек?
Не му стана приятно, че тя го критикува. Не беше почтително.
— Не й обръщам внимание. Живея тук временно. Някой ден, щом свърши войната, ще си купя малка яхта и ще тръгна да пътешествувам.
„Щом свърши войната, помисли си тя, Айра ще си замине за Америка. Ще се завърне при голямото си семейство, при баща си, който се занимава с някакви недвижими имоти.“
— Какво прави човек, когато работи с недвижими имоти? — попита Рита.
— Виж какво ще ти кажа — започна Джек, — бащата на твоя Айра не работи с недвижими имоти. Той е фермерско момче. Това се вижда. Израснал е близо до земята — изписано е на лицето му.
— Но него са го пратили на курс, избрали са го!
Джек почувствува облекчение: нямаше да се скарат заради Мардж. Каквато и доза истина да имаше в това, което му казваше, момичето не изглеждаше твърде разстроено.
— Мислиш ли, че е бил в къщи? Когато ми се обади сутринта, му казах, че леля Мардж е болна.
— Я гледай, защо питаш мен, питай нея!
Той попари чая, а Рита сложи чаши на масата.
— Винаги е едно и също, когато се влюбиш! Все едно че имаш вирус в кръвта си. Едно непрекъснато състояние на треска. Веднъж бях на почивка и едва не умрях от любов.
— По мама ли?
— Не, преди да познавам майка ти. Бях на почивка на остров Ман и играехме тенис на трева. Там видях тази жена, която ми взе акъла. Имах някъде снимката й.
Той затършува из разни пакети и кашони по земята, като търсеше забравения образ. Намери една снимка, на която той, в бял панталон, лежеше пред мрежа за тенис, а до него се усмихваше глупаво млада жена с лента около главата.
— Обичах я — продължи той. — Мислех, че няма да го преживея, но всичко премина. Върнах се в къщи, взех трамвай номер 12 и срещнах майка ти на втория етаж.
— Но защо си я оставил?
— Тя предпочете друг. Замина с него през последната седмица от почивката.
Той взе фотографията от ръцете й и я напъха между останалите снимки на Нели, Мардж и Рита като бебе.
— Време е да си тръгваш — каза той. — Не искам Нели да се тревожи. Тя е чудесна жена!
Той винаги се безпокоеше за Нели. Страхуваше се да не получи друг припадък. Даде на Рита да занесе в къщи парче месо.
— Страстта е странно нещо — каза й той на вратата на магазина. — Можех да убия мъжа, с когото замина онази млада жена. И после щяха да ме обесят.
В събота Рита слезе в центъра, но не срещна Айра. Върна се в къщи, влачейки бавно крака по пътя. Не остана да пие чай, качи се направо в стаята си. Извади молив и хартия от чантата си. С мъка написа писмо.
„Леля Марго ми съобщи, че си идвал в къщи миналата седмица. Не знам дали е вярно. Каза, че ми мислиш доброто. За мен най-доброто е да те видя! Не получих обещаното писмо. Не ми се обади по телефона. Мистър Бетс ме изпрати за марки в пощата в петък, но не попитах дали си ме търсил. Позвъни ли ми в петък? Непрекъснато се интересувам дали някой ме е търсил по телефона и така изглеждам глупава в очите на другите. В канцеларията вече всички ме наблюдават. Тази вечер отидох на гарата, но ти не беше там. На курс ли си? Видях другите жени, които чакаха, и си помислих, че ние не сме като тях. Ако наистина не искаш да ме виждаш, моля те, кажи ми! Заклевам те в гроба на майка ми! Моля те, кажи ми!
След като прочете отново писмото, зачерта „гроба на майка ми“. Не беше на място. Ще отиде утре до Валери Мандър и ще я помоли да предаде на Чък писмото. За нея вече нямаше значение дали Валери си мисли, че тя го преследва. Не би могла да преживее нито ден повече в очакване на телефонния звън. Беше се изморила да чака пощата, изтощена от неспокойния си сън и от мисълта дали Марго казва истината.
Рита изтърпя до понеделник следобед, за да предаде писмото на Валери, с надеждата, че той ще й телефонира в понеделник сутринта. Отново застана на входната врата с белия плик в ръка.
— Знам, че е глупаво — заизвинява се тя. — Но аз съм отчаяна, Валери!
Втренчи се предпазливо в по-голямото момиче и устата й потрепера. Искаше да спечели симпатията му.
— Сега пък какво има? — попита Валери озадачена. — Леля ти Нели каза, че той те е търсил миналата седмица по телефона.
— Да, но той замина за Халифакс на курс, а не ми е писал още. Каза ми, че може би ще се видим в събота, но не дойде.
— На курс ли? Какъв курс?
— В Халифакс! Избрали са го!
— Такива като него не ходят на курсове! Той отговаря за техническата поддръжка и се грижи за бойлерите и електричеството.
Рита не се отказваше. Стиснатите й челюсти изразяваха упорство. Каза учтиво, но твърдо:
— Знам, че искам много, но нали Чък му предаде онова писмо?
— Така е! Той нямаше нищо против онова писмо за срещата ви пред киното.
Валери забеляза изненадания израз върху лицето на момичето. Навън, в антрето, мисис Мандър поздравяваше някого, въвеждайки го в кухнята. Звукът на радиото бе намален.
— Не исках да ти казвам, но Чък ми предаде съдържанието на писмото. Знаел го, защото трябвало да го прочете на Айра.
— Какво искаш да кажеш?
Валери въртеше годежния си пръстен около пръста, опипвайки трите бели диаманта в златното им легло.
— Ама ти не знаеше ли? — учуди се тя. — Той не може нито да чете, нито да пише.
За Рита бе ужасно да го проумее. Беше толкова невероятно, колкото и думите на леля Марго за посещението му у тях. Тя избяга от Валери, като смачка в юмрук писмото. Хукна по малката уличка зад къщите. Някога тук е имало ливади и дървета, крави са пасели тревата и патици са плували в езерото — преди още хората да предявят права върху земята и да построят тези мизерни къщурки. „Индустриална революция“, така вуйчо Джек наричаше времето, когато хората завзели зелената благодатна земя и я превърнали в бунище, когато построили жилища, долепени гръб до гръб, като прасета, за да икономисат място и тухли, а над тях небето почерняло от пушека на фабриките; времето, когато малко хора ходели на училище, когато образованието било за избраните. Само привилегированите можели да четат и пишат. В ума й се раждаха едно след друго оправдания; бил е болен като дете, бил е роден в изоставен край, далеч от града. Представи си го изтегнат в някакво ложе, с широко, разперени ръце, като умиращия Чатъртън; представи си го как разкопава с лопата песъчливата земя, без никакво дърво наоколо. Изпитваше същото чувство, както ако й кажеха, че е сляп, сакат или престъпник. Не можеше да се примири с това! Той беше глупак! Нейният Айра — тъп като галош! Не можеше да играе карти, да чете вестник, никога нямаше да й напише писмо!
При тази мисъл в сърцето й се надигна надежда! Как би извикала силно, колкото й глас държи, от огромното облекчение, което изпита! Ето защо не бе й писал! Просто не е могъл! Беше се срещнал с леля Мардж, за да й каже, че е недостоен за Рита. Знаеше, че по английски тя бе много добра. Нели му се бе похвалила. Беше дошъл при Мардж, за да й каже, че е неподходящ. Боже Господи, помисли си Рита, като тичаше по калдъръмената уличка, ако е толкова необразован, тя ще му е необходима и той ще иска да я задържи.
Тя отвори портата, ритайки я с крак, и тръгна нагоре по стръмния двор, без да изпитва вече страх.
Марго бе разочарована от драматичния състав. В него изглежда участвуваха главно работници от цеха за инвалиди; с изключение на главния герой и Пепеляшка, на всички единият им крак бе по-къс от другия или ръцете им бяха изсъхнали. Ролите на грозните сестри играеха две момичета от секцията за взривни вещества, които нямаха нужда от грим. Не й предложиха роля. Щеше само да пее в хора. Киснеше с часове след работа, очаквайки пианиста, загърната в коженото си палто, в дъното на залата. Помолиха я да идва и в четвъртък. Някаква бъбрица изтърсила, че сестрата на Марго е шивачка и искаха от нея да им даде някои идеи за костюмите.
— Всъщност от дрехи разбира Нели — каза тя. — Мисля, че аз няма защо да идвам!
Но те настояха, казаха, че това е нейно задължение. Помисли си мрачно, че през цялата зима ще трябва да остава до късно веднъж в седмицата, да чака на ледения студ автобуса за в къщи, а вечерята й ще съхне във фурната.
Надеждата на Рита не продължи дълго. Той не й се обади. На работа тя запушваше с пръсти ушите си, за да заглуши непрекъснато звучащия в главата й телефонен звън. Мистър Бетс й направи доста остра забележка за нейната отпуснатост. Каза й, че трябва да се стегне. В събота надеждата напълно угасна. Тя го чака с часове. Не искаше да се прибере в къщи.
Нели почти беше свършила красивата годежна рокля. Шиеше илиците за копчета на ръка. Валери забеляза, че дясното рамо на роклята е малко поизместено. Нели разпори ръкава под мишницата, коригира извивката и го прикачи отново. Не би обърнала внимание, ако някой друг й покажеше грешката, но Валери имаше набито око. В края на следващата седмица щяха да отпразнуват годежа. Сирил Мандър боядисваше гостната. Мисис Мандър бе избрала нови пердета. Вероятно на Джордж щяха да разрешат отпуска.
Когато Рита попита Валери дали Чък е видял Айра на Валери й стана неприятно да й съобщи, че нямало и следа от него.
— Чък е проверил.
— Но къде е той? — извика Рита.
— Нали знаеш, мила, лагерът е голям! Това не значи, че го няма там.
Валери не знаеше как по-меко да й го каже. Чък бе разпитал и разбрал в коя част е той, но не могъл да го открие. Той й бе казал, че десетки от младите войници дезертират всеки месец. Бягат в Лондон с жени. Айра, разбира се, не бе отишъл на никакъв курс в Халифакс. Валери се питаше дали момичето се бе доверило на леля си. Чувствуваше се отговорна, тъй като Рита бе срещнала младия войник в тяхната къща. Не й харесваше изразът на отчаяние и паника върху лицето й. Това вгорчаваше собственото й щастие. Рита се държеше така, сякаш сърцето й бе разбито от любовна мъка. Валери се надяваше, че не си е навлякла някакви неприятности. Подобна глупава история можеше да се случи само на някоя като Рита, угнетена до крайност, расла цял живот в саксия, далеч от ударите на съдбата.
Нели бе изморена, но доволна. Бе работила без почивка над чудесната рокля на Валери. Следобед тя изглади полата и постави роклята върху манекена. Коленичи, опряла ръце на пода, и започна да го обикаля, за да се убеди, че подгъвът е абсолютно равен. Разполагаше още с много време. Мардж нямаше да се върне за вечеря — беше отишла на репетиция, а Рита, с нейния апетит напоследък, щеше да се задоволи с малко. Можеха да хапнат нещо студено, а след чая тя ще прескочи до Валери за последната проба. Едно копче не бе съвсем на място. Заши го отново, като се надигна на пръсти, за да го достигне, присвила очи срещу светлината. После седна да си почине и заоглежда критично роклята. Красотата й бе в разкроената пола и дълбоко изрязаното деколте. Мисис Мандър искаше пайети, но Валери бе казала: „Не, роклята трябва да бъде семпла!“. Представи си как Валери, облечена в нея, се върти като филмова звезда; всичките й фусти се показват и разкриват заоблените й лъскави колене в найлонови чорапи. Ще трябва да помоли Валери да намери и за Рита чифт такива чорапи. Това може би ще повдигне настроението на момичето. Ухажването на младия американец не бе продължило много. Не се наложи да покаже неодобрението си от връзката им — той просто се бе изпарил.
Джек й бе казал нещо за него, че уж бил идвал един следобед у тях и Марго го поканила в гостната, но Джек изглежда не бе разбрал, както трябва. По това време Мардж трябваше да е на работа, пък и никога не би се осмелила да го покани в гостната, без да вземе разрешение от нея. Тя стана и отиде там да види дали всичко е на мястото си; нагласи диплите на дантелените пердета и прекара пръст по полицата на камината. Странно, но липсата на масата от палисандрово дърво и на бамбуковия цветарник не й направи впечатление. Сякаш никога не са били в тази стая. Когато Джек е в добро настроение, тя ще му спомене, че иска да премести и бюфета и ще види какво ще каже той. Според Мардж горе в стаята без прозорци имало мишки и нямало да се изненада, ако те проядат мебелите на Мама. Въдели се заради гълъбите на съседите. Покрай тези птици винаги имало паразити. Мардж й го каза, за да я разстрои. На Джек пък бе споменала, че тя, Нели, продавала мебелите. Ако Джек не я познаваше добре, можеше да й повярва. Би си помислил навярно, че тя, Нели, на стари години е станала користолюбива. Можеше да се обиди, след като даваше толкова пари за къщата: за банята горе, за да измажат стаите, и всяка седмица за Рита. Като деца Мардж беше най-щедра от всички. Джек бе стиснат, но Мардж можеше да си свали и ризата от гърба. Животът вършеше странни неща с хората, играеше си с тях като с марионетки. Но ако човек запазеше вярата си в Бога, всичко беше наред. Нели бе отправила към него молитви за Рита и Той се бе вслушал в тях. Тя не мислеше само за себе си; знаеше, че американецът не е момче за Рита. Като се сетеше само за начина, по който държеше вилицата и ножа и как се разполагаше на чуждия диван! Чък не беше такъв! Той се обръщаше към Сирил Мандър със „сър“! Когато влизаше в къщата, си сваляше шапката.
На път за в къщи Валери се отби за малко. Ръкавиците й бяха от истинска кожа. Около врата си имаше малка кожена пелеринка.
— Чудесна е, лельо Нели, наистина е чудесна!
Тя стоеше възхитена пред зелената тафтена рокля. Докосна леко с пръсти плата на рамото.
— Рамото е добре, нали? — разтревожи се Нели.
— Чудесна е! Просто не искам да измачкам полата!
— Ще дойда след чая за последна проба.
— Ела, когато искаш — каза Валери. — Няма да се виждам с Чък тази вечер. Джордж се върна в отпуск.
И тя довери на Нели, че Джордж не харесвал Чък. Сирил бил казал на сина си, че е невъзможен. Чък проявил разбиране, дал на момчето време да свикне с него. Джордж бил отбелязал язвително, че янките доста се помотали, докато влязат във войната. Сирил му отговорил, че това била грешка на Рузвелт, а не на Чък.
— Джордж му завижда за парите — каза Валери. — Той му завижда и за джипа, щом го видя да си тръгва с него. Той мрази янките.
— Е, човек може да го разбере — каза Нели, а Валери я погледна особено.
Когато малко по-късно влезе Рита, Валери я попита дали иска да види новите й обувки.
— Зелени са — каза тя, — с червени подметки. Страшно са хубави!
— Може по-късно да се отбия — отговори Рита.
Тя бе отпусната, апатична, под очите си имаше сенки, сякаш не бе спала. Сви се на дивана и отвърна поглед от годежната рокля.
— Валери е като картина с тази рокля — рече Нели. — Истинска картинка!
— Сигурно — съгласи се Рита. Не я беше грижа дали леля й предпочита Валери пред нея. Цяла седмица бе пълнила главата си с толкова много варианти, начини да го намери, сцени на одобрявания и мечти, че сега просто не можеше да мисли. В главата й нямаше нищо — ни образ, ни картина, а само някакъв тих и настойчив глас го зовеше да се върне.
— Ще ти отива зелено — каза Нели, като слагаше масата за чая.
За Рита вече нищо нямаше смисъл — зелено или синьо, беше й все едно.
Навън отново валеше, котаракът мяукаше на прозореца и искаше да го пуснат вътре. Цяла сутрин бе висял между клоните на явора в двора на номер единадесет в очакване на червеникаво-кафявата котка.
Рита нямаше желание да иде с Нели до семейство Мандър. Каза, че ще намине по-късно.
— Ще останеш сама, Рита — възрази Нели. — Леля ти Мардж няма да се върне скоро.
Когато тя излезе, Рита се качи в спалнята. Отвори чекмеджетата на скрина и надзърна в старата чанта на Марго. Вътре имаше пиличка за нокти, празна цигарена кутия и писмо от някаква фирма, в което пишеше, че молбата й за работа е получена. Рита издърпа черния куфар изпод леглото. Намери само някаква рокля, свита с нафталин, празен плик с холандска марка, противогаза на Марго, малко джобно ножче с дръжка от слонова кост и плосък портфейл, в който имаше поздравителна картичка за рожден ден и банкнота от десет шилинга. Тя взе джобното ножче и парите. Нямаше нужда от пари — Нели не искаше да вземе нито грош от заплатата й, — но почувствува, че Марго й дължи тази банкнота. В куфара нямаше нищо лично, което да събуди любопитството й, нищо интересно като оная книга, която бе намерила някога. Слезе долу да си вземе палтото.
Марго очакваше злостните забележки на Нели, задето се връща рано в къщи. Намеците й, че тя, Марго, не можела да прояви траен интерес към нищо. Затова щеше да й каже, че репетицията се отлага. Това донякъде бе вярно; във всеки случай бе загубила всякакво желание. Омръзна й това киснене с часове само за да изпее една песен за репетиция.
Когато отключи и влезе в къщата, бе благодарна, че нямаше никой. Беше ужасно да седи заедно с Рита и да я гледа как чезне от любов по Айра. Видя котарака, притиснат до прозореца в очакване да го пуснат вътре. Отвори широко вратата към задния двор и постави на земята чинийка с мляко. Навън беше мрачно, дъждът валеше безшумно по червените плочи в двора. Седна да си почине, като опъна краката си, за да ги отмори. Пресегна се за вечерния вестник, оставен на бюфета, и докосна нещо хладно. Това бе джобното ножче на Джордж Бикъртън. Не можеше да разбере какво търси то тук, под вестника. Взе го в ръка и в главата й нахлу споменът, когато той й обели ябълка, много отдавна, през един неделен следобед в парка Нюшам. Прецизността, с която белеше зелената кора на кръгчета, които провисваха чак до скута му, откривайки белия плод, я накара тогава да се разсмее. По острието на ножчето проблясваха капчици сок.
Тя отиде в кухненската ниша, за да кипне вода за чай. Застана до отворената врата и се загледа в дъжда. Чу стъпки, които се приближаваха по задната уличка към къщата.
Мисис Мандър смяташе, че роклята стои чудесно на Валери. Била малко семпла за нейния вкус, но Валери изглеждала чудесно в нея. Дори Джордж се възхитил.
— Хубава е, вярно, макар че ще се зяноса за някакъв си янки! — възкликна той.
Той мажеше косата си с брилянтин. Докарваше се, за да отиде с баща си до кварталната кръчма. Сирил се гордееше с него — какъв чудесен моряк е в белите си панталони! Процепът на гърдите му разкриваше розова кожа, а на закачалката в антрето висеше малката му, елегантна шапка.
Валери стоеше пред огледалото. Държеше полите си далеч от буйния огън и наблюдаваше извивката на раменете си, заоблените си ръце под зелените презрамки. Имаше вирнат нос, кафяви очи с дебели клепачи, устни, които постоянно се усмихваха над малката брадичка.
— Не съм сигурна за талията — каза тя, — вие какво мислите?
— Какво й има на талията? — попита мисис Мандър. Тя огледа роклята отвсякъде.
— Може би искаш колан? — обади се Нели.
Валери бе обхванала талията си с две ръце, като с това подчертаваше заобления си ханш.
— Тръгвам — каза Сирил.
Той целуна жена си право в устата. Беше от хората, които вършат всичко с жар.
— А ти, Нели, какво смяташ? Мислиш ли, че един колан ще придаде завършен вид на роклята?
Нели мислеше, че може би е права.
— Бих могла да сложа и брошката си — продължи Валери, — онази, която ми подари Чък.
— Момчето на Рита ще дойде ли на годежа? — попита мисис Мандър. — Той е добре дошъл у нас.
Валери и Нели избягнаха да срещнат погледите си. Когато майка й отиде да постави бутилка с топла вода в леглото на Джордж, Валери попита:
— Как е Рита, лельо Нели? Така се притеснявам за нея!
Но Нели не обичаше излиянията. Беше достатъчно горда. Нямаше да седне да обсъжда Рита със съседите. Каза, че Валери има право за колана, той щял да дооформи роклята. В къщи имало парче плат, който щял да стигне.
— Първо изпий чаша чай — намеси се мисис Мандър. А Валери викна весело:
— Не, мамо, извади уискито, почерпи леля Нели с истинско питие. Та чак мустаци да й пораснат.
Това бе неприличен израз, но Нели го прие, понеже Валери го каза. Според Нели каквото и да направеше Валери, то не можеше да е обидно. Рита влезе, без да си съблича мушамата.
— Няма да се застоявам — каза тя.
Имаше смачкан вид, който сам по себе си бе упрек за щастливата Валери. „Господ да ти прости — казваше лицето й, — но ето ме мене, само на седемнайсет години, без капка надежда“. Тя създаваше потискаща атмосфера в малката стая. Отказа да седне край огъня.
— Пийни едно уиски — предложи й Валери. — Леля Нели няма да има нищо против.
Лелята имаше, но кимна с глава в знак на съгласие, като видя, че Валери е поела командуването тук. Имаше нещо старческо в Рита въпреки младостта й. Изглеждаше изморена, състарена за годините си поради своята мъка. Веждите й бяха застинали в извивка като на палячо, краищата на устата й бяха отпуснати като на клоун.
— Не ти ли се е обадил още? — прошепна Валери, когато Нели отиде в кухнята да помогне на мисис Мандър за чая.
— Не — студено отвърна момичето. Сякаш Валери беше виновна за това. Рита стоеше права като обвинителка до жълтия бюфет. Държеше чашата сковано и отпиваше на малки глътки уискито, сякаш то беше лекарство.
— Седни! — нареди й Нели, раздразнена от унилия й вид.
— Отивам да се разходя — каза Рита и хукна към антрето.
— Неприятности ли има? — попита мисис Мандър с искреното желание да помогне. Тя можеше да им даде съвети още преди години, когато Рита бе малко момиче. Можеше да напътствува Нели, но Нели никога не бе се обърнала към нея за съвет. Човек трябва да внимава с момичетата. Те са като попивателна хартия. Момчетата са дяволи — те отминават, без да се обръщат назад. Момичетата са други. Те се колебаят, ритат срещу ръжена, потиснати от майчината власт. Когато се разбунтуват сериозно, трябва да се потърси причината в миналото. Нели трябваше само да погледне сестра си Марго — с нейните смахнати маниери, начина, по който се обличаше, историята й с управителя на мандрата преди години.
— Разстроена е — призна Нели. — Но всичко ще мине.
На мисис Мандър не й беше работа да се меси. Погледна хубавата си дъщеря в годежната й рокля и не каза нищо.
Нели си отиде в къщи, за да ушие колана. На семейство Мандър каза, че ще се върне, щом го свърши.
— Рита! — викна тя от стълбите с надежда, че момичето вече си е легнало. Не й беше приятно Рита да скита до късно из Анфийлд. Тя се бе изложила здравата с тази своя поза на мъченица — две думи не каза на мисис Мандър, нито пък благодари за уискито. Нели си помисли, че Валери има право за колана. Отряза плата и седна на шевната машина. Платът се изниза под иглата, после тя скъса конеца с изкуствените си зъби, вдигна ножицата и отряза свободните краища на колана, обърна го от лицевата страна и се облегна на стола. Гърбът я болеше. Чувствуваше болка в раменете.
Вдигна краката си от педала на машината. Стори й се, че чу някакъв шум горе. Котаракът пълзеше неспокойно върху вестниците зад вратата.
— Престани, Нигър! — каза тя и се обърна към машината.
Този път шумът горе се чу ясно. Тя стисна ръка в скута си и впери поглед в тавана. Спомни си какво й бе казала Мардж за мишките. Дъските горе проскърцаха точно над вратата към антрето. Нещо изшумоля. Не, това не бяха мишки. Кафезът на гълъбите бе на първия етаж, пред задния вход. Мишките няма да вземат да гризат мебелите на Мама, те ядат хартия, плат, но не и дърво. Сети се за оня германец, който натрупал голяма сума банкноти под леглото си и ги намерил после на парчета.
— Нигър — викна тя, все още с ножицата в ръка, — хайде, ела!
Вдигна котарака от земята и като го прегърна непохватно, тръгна нагоре към стаята без прозорци. Нигър се извиваше и се мъчеше да се освободи.
— Престани! — измърмори тя, запъхтяна от стълбата, и го стисна здраво за ушите.
Отвори вратата. Котаракът висеше на рамото й, готов да се стрелне надолу всеки момент. Вътре не беше съвсем тъмно. От площадката проникваше мъжделив лъч светлина. Първото нещо, което видя, бе бамбуковият цветарник, а зад него — краят на леглото на колела и… два бели крака, свити в коленете, с омотани около глезените чорапи и прибрани навътре стъпала.
Той стоеше прав и си закопчаваше панталона. Бе напълно облечен, освен войнишката му куртка, която бе метната на масата от палисандрово дърво. Тя виждаше как металните копчета проблясват в полумрака. Отстъпи назад и остана на стълбищната площадка. Той хвана куртката си и я повлече по масата. Нели чу как копчетата одраскаха дървото — едва доловим за ухото звук, подобен на цвърченето на мишка, хукнала да се скрие. Облегна се на стената. Котаракът се изхлузи от прегръдката й и се стрелна надолу по стълбите. Айра излезе на площадката, преметнал куртката си на рамо. Имаше глуповато изражение на мъждивата светлина. Изглеждаше така, сякаш се срамуваше от себе си. Как се осмеляваше да драска мебелите на Мама, плод на цял един живот, изминал в изключителни грижи и жертви за тях! Какво право имаше да сурка куртката си по полираната маса?! А тя бе мислила, че тук мебелите са на безопасно място, далеч от дневната светлина, недокосвани от никого. Негодник! Отвратителен негодник! Почувствува как в гърдите й се надига яд. Струваше й се, че цялата къща ечи от лудите удари на сърцето й. Вдигна ръка и заби ножицата точно встрани от тила му, малко под бръснатата ивица коса. До такава степен беше вбесена! Той се обърна, погледна я и се хвана за врата, по-скоро се плесна бързо и решително, сякаш го беше ухапало насекомо. Бе изненадан. Отвори уста, но кракът му се подгъна на първото стъпало. Разтвори широко ръце, за да запази равновесие, но падна на едната си страна. Затъркаля се, свит на кълбо, надолу по покритите с персийска пътека стълби. Куртката му отхвръкна и падна до входната врата, а от джоба му се изсипа като водопад нещо, подобна на капчици вода. Те се разхвърчаха на всички посоки и заподскачаха по линолеума като бонбони от скъсан плик. Той удари главата си на железния ръб на поставката за чадъри. Отметна напред единия си крак и събори малкото восъчно човече от пиедестала му. То излетя изпод стъкления си купол и се хързулна по линолеума. Счупи се надве сред изкуствените перли. Айра отвори устата си в агония. Издъхна, преди да си поеме въздух.
Свитият под стълбите котарак излезе и започна да души по пода. Протегна лапичка и игриво цапна една перла, затича се след нея към вратата като малко весело коте.
Нели слезе бавно по стълбите и седна на най-долното стъпало. Наведе се напред, за да разгледа Айра. С лявата си ръка измъкна пръстите си от дръжките на ножицата, която пъхна в джоба на престилката си. Той лежеше с лице към пътеката. Беше раздрала кожата на врата му. Раната кървеше слабо и обагряше яката на кремавата му риза. Тя отиде в кухнята и затвори вратата след себе си, за да не го вижда. Извади ножицата от джоба си и я постави на масата. Чувствуваше, че е извършила престъпление, но съществуваха смекчаващи вината обстоятелства. Той не биваше да докосва мебелите; нямаше право да бъде в стаята без прозорци с нея, ами усуканите около глезените чорапи и разголените й бели колене!
Беше влязъл в живота им и донесъл само неприятности — обърка Рита, направи я лъжкиня. А какво момиченце беше тя като малка! Как яздеше магарето по плажа, когато бяха на почивка в Блакпул! Как тичаше към морето, риташе с крачета във водата и после тичаше обратно към нея, забрадена с носната кърпа на Джек, за да не я хване слънцето. Щеше да е по-добре, ако децата оставаха малки, ако изобщо не порасваха, ако не узнаваха никога колко дълбоко може да бъде морето.
— Какво ще правиш сега? — попита я Мардж.
Тя стоеше на вратата с широко отворени очи, като че ли бе изложена на страхотно течение. Нели не можеше да я погледне в очите. Все още не можеше. Шокът бе твърде голям за нея. Не можеше да проумее защо Мардж се забърква в такива неща. Тя надали разбираше какво вършеше. Въпреки че веднъж вече се бе омъжвала, тя явно не разбираше какво прави.
— Не мога да мисля, не мога да си събера мислите!
— Трябва да кажем на някого — промълви Марго.
— Чакай! — сряза я Нели.
Тя излезе в антрето и отново погледна Айра. Той бе много дълъг и кльощав. Лежеше с подгънат под едното си бедро крак. Не беше се помръднал. Мардж я наблюдаваше, докато оправяше усуканата около кръста си рокля.
— Трябва да ушия колана на Валери — каза Нели. — Обещах им да се върна с колана.
— Трябва да кажем на някого — повтори Марго като грамофонна плоча, като някои от онези стари, покрити с прах плочи, които Джек държеше в стаята си над магазина.
— Ако кажем — отговори й Нели, — ще се разчуе. Не искам да се разчуе!
— Но това е грях! — възкликна Марго, без да откъсва очите си от мъжа на пода, около чиято глава се бяха разпръснали перлите.
— Не сме живели кой знае колко добре — извика Нели. — Не сме направили кой знае какво, за да докажем, че съществуваме. Не виждам защо трябва да плащаме за него! — Мина й през ум, че думата „грях“ не бе за устата на Мардж след това, което бе правила горе. Помисли си, че могат да ги арестуват и двете и тогава мебелите на Мама ще останат да събират праха в стаята.
— Представи си само скандала! — продължи тя. — Какво ще стане с Рита? Направих това, което трябваше! Той нямаше никакво право да се докосва до масата на Мама!
Седяха от двете страни на камината, заслушани в тиктакането на часовника. В антрето Нигър търкаляше перли по линолеума.
— Какво търсеше тази огърлица у него? — попита Нели.
Но Марго само стенеше и се клатеше напред-назад на стола, сякаш за да облекчи някаква своя лична болка.
След известно време Нели стана и отиде в антрето. Смъкна завесата от нишата под стълбите.
— Най-добре ще е да го увием — каза тя.
— Защо? — учуди се Марго.
— Сигурно не искаш Рита да се спъне в него?
Тя бе шивачка до мозъка на костите си. Постави плюшената завеса под челюстите на машината и уши торба за Айра. Накара Марго да го издърпа за краката в кухнята. Той повлече с тялото си килима и главата му се удари в пода. Раната отстрани на врата му изглеждаше така, сякаш го бе целунал вампир. По краищата й имаше малки мехурчета кръв. Нели каза, че трябва да го напъхат в торбата.
— Защо? — промълви Мардж, загубила ума и дума.
— Трябва да викнем Джек — каза Нели. — Най-добре е да дойде с камионетката си. Ще трябва да го завием, нали го знаеш Джек какъв е гнуслив.
Напъхаха го в торбата, все едно че пълнеха дюшек. Нели накара Мардж да подхване Айра в прегръдката си и да застане до шевната машина, за да може да зашие торбата над главата му. Трябваше изцяло да го покрият. Джек не биваше да види никаква част от тялото му. Нямаше защо да поставят монети върху очите, нито да скръстват ръцете на гърдите му. Той не принадлежеше към тяхното семейство.
— Почакай — рече Марго.
Тя излезе смело в антрето. Събра перлите, донесе ги в кухнята и ги изсипа в торбата при Айра.
— Какво търсеше тази огърлица у него? — попита за втори път Нели.
— Не знам — отвърна Марго, като отново го изправи в ръцете си, та Нели да довърши ръба. — Той ми каза, че Рита била заровила огърлицата в градината и той я изровил, когато момичето не гледало към него. Смятал, че може да ми потрябва.
— Каква градина? — попита Нели, като скъса конеца с ръце. Не беше в състояние да използува ножицата.
Мардж не можеше да й отговори.
— Нямаме време — забеляза тя.
Притисна трупа по-близо до себе си; почувствува извивката на главата му върху гърдите си, дългите му крака се губеха в плюшената завеса. После изтича през улицата до семейство Мандър и им обясни, че Нели не се чувствува добре. Помоли ги да използува телефона, за да се свърже с Джек.
— Да дойда ли с теб? — попита мисис Мандър, но Марго й каза да не се безпокои. Нели не искала да се вдига шум за нея.
— Ще трябва да дойдеш веднага — нареди тя на Джек. Знаеше, че семейство Мандър чуват всяка нейна дума.
— Да не й е станало лошо на Нели? — викна Джек уплашен. Той крещеше по телефона, сякаш Мардж бе глуха.
— Ела, само че с камионетката, и то колкото се може по-бързо!
По обратния път за в къщи токчетата на обувките й тракаха по паважа като игли за плетене. Имаше чувство, че някой я преследва.
Решиха да завлекат Айра в бараката, да не би Рита да се върне и го види. Котаракът помисли, че това е някаква игра. Взе да забива лапичките си в плюша и да скача игриво във въздуха. Марго се разкиска, когато се напънаха да го изкарват през вратата. Наложи се да го пусне на пода и да се облегне на мивката.
— Престани! — скара й се Нели.
Тя бе побледняла като платно и силна като бик. Не се спря да си поеме дъх нито за минута. Влачеше трупа надолу по задните стълби към мрака. Нареди на Марго да отвори вратата на бараката. Беше свикнала да разнася нагоре-надолу шивашкия си манекен. Винтът бе изпаднал от статива и човек трябваше да внимава да не би тялото да се измъкне от пръта. Тя се справи умело с Айра. Когато го тръшнаха на бетона до бараката, скършиха цветовете на вълчия боб. Вятърът отвя венчетата му из целия двор. След като го вкараха в бараката, Нели се замисли какво още им остава да правят.
— Оправи антрето! — заповяда тя на сестра си. — Една летва от стълбището е счупена. Хвърли я в задния двор!
Когато Джек почука на вратата, Нели изтича в антрето след Мардж и й каза да не го пуска вътре.
— Кажи му да мине през задния вход! — изсъска тя. — Кажи му да паркира камионетката в уличката.
Джек изруга Мардж; помисли си, че тя му прави пак някой номер. Не беше си сложил яката на ризата и така приличаше на пастор.
— Какво става тук? — попита той, докато влизаше през задния вход с пребледняло от уплаха лице.
— Седни! — нареди Нели.
Тя му разказа много малко; само това, че бе бутнала младия американец надолу по стълбите. Не спомена какво е правил той горе, нито защо го бе намушкала с ножицата. Нещо се бе случило и тя бе извършила най-доброто за всички тях. Разбра по лицето му, че той не желае да пита за нищо. Беше доста изплашен и не искаше да узнае подробностите.
— Всичко стана заради тази поставка за чадъри — каза Нели, като въртеше в ръка шивашкия сантиметър, провесен на врата й. — Ти винаги си ме предупреждавал, че тя е смъртен капан.
— О, Боже Господи! — промълви Джек и се вкопчи в полицата на камината за опора.
— Къде е той? — попита след малко.
— В бараката — отговори Марго.
— О, Боже Господи!
— Трябва да го натоварим в камионетката — нареди Нели. — Трябва да го закараш долу към доковете!
— О, Боже Господи!
— Ще го хвърлиш в реката. Така е най-добре.
— О, Боже Господи! — простена той за кой ли път. Джек не можеше да им помогне. Двете жени трябваше да изкарат Айра от бараката и да го завлекат до камионетката. Чуваха как Джек повръща в кухненската ниша.
— Закарай го! — заповяда му Нели, след като бяха натоварили торбата с трупа на Айра. — Закарай го долу до Бутъл, Джек!
Тя хвана главата му с двете си ръце. Разтърси го леко, за да му вдъхне смелост.
— Ти си добро момче!
— О, Боже Господи! — прошепна той и тръгна по двора към уличката. Черната му шапка бе плътно нахлупена. Те му помахаха от стълбите на задния двор.
Когато портата се затвори зад гърба му, Джек се почувствува много самотен. Знаеше, че Нели не можеше да дойде с него заради здравето си. Но му беше неприятно да бъде сам в камионетка с Айра.
Нели притисна ръка към сърцето си. Дъждът потропваше по покрива на бараката. Остана там дълго време, сякаш бе излязла на чист въздух.
После тя влезе в малката гостна. Шивашкият сантиметър се полюшваше на врата й. Позволи си чаша портвайн и изтри в тъмното полирания шкаф с престилката си на цветя, ако случайно бутилката е оставила мокър кръг.
Алън чакаше сестра си в кафене „Лайсиъм“. Не бе виждал Мадж цели петнадесет години, а тя закъсняваше вече четиридесет и пет минути. Келнерката на два пъти го попита желае ли нещо, но той й отговори, че ще направи поръчката си след малко, ако, разбира се, няма нищо против.
Бръкна в джоба на черното си палто, за да се увери, че пликът с годежния пръстен на Мама е все още там. Мадж изобщо не харесваше бижута. Жена му, Джоун, бе заръчала да помоли сестра си да уреди разноските по застраховката на пръстена за изминалите месеци. Справедливостта го изискваше. Нали беше платил за цветята и съобщението за смъртта на Мама във вестника. Мадж дори не благоволи да дойде на погребението. Вместо това изпрати от някакъв град във Франция онова отвратително писмо, написано върху тънка тоалетна хартия, в което се опитваше да им внуши, че ако смятат да поставят Мама в гроба на Татко, ще бъде само загуба на време да се издълбае върху надгробния камък „Почиват в мир“.
Тъкмо се канеше да си поръча каничка чай, когато Мадж влезе в кафенето с букет цветя. Носеше стара широкопола шапка, дълбоко нахлупена върху главата си. Помисли: колко много се е променила, колко е остаряла. На четиридесет години е, а носи ученически шлифер!
— Но това не е кафене „Лайсиъм“, а „Уеджуд“ — рече Мадж. И тогава му мина през ума, че тя никак не се е променила. Връчи му цветята. Той тежко си пое дъх; напоследък се оплакваше от високо кръвно налягане, пък и разходката през града го бе уморила.
— За какво си донесла цветя? — попита я някак глуповато, докато ги поставяше на празното място до себе си.
— Глупавичкият стар Алън — рече Мадж и моментално думите й го объркаха. Не му бе приятно да възкресява миналото, малките подробности от едно отдавна изживяно време. Но при вида на сестра си той се почувствува безсилен да отпъди спомените, нахлули в главата му. Например начинът, по който тя стоеше прегърбена на стола и го наблюдаваше, подпряла лакти на бялата покривка. Не бе променила израза на лицето си, противно на Джоун, която с годините бе успяла да го направи, а пък и той също. Гледаше го втренчено. Това напрежение в изражението й го порази с нещо детско, събуди у него някаква болезнена любов, напълно забравена вече. Ето я, срещу него, след двадесет и две години, пълни с поражения и победи, за които не знаеше нищо. Ето я срещу него, втренчила поглед в очите му. Когато свали шапката си, той извърна глава. Не можеше да понесе тези сиви нишки в косите й.
— Е — наруши мълчанието той, — много време изтече.
— Да — промърмори тя и продължи да изучава листа с менюто.
— Изглеждаш добре!
Не носеше нито чанта, нито ръкавици. Очевидно беше, че не се вижда така, както я виждаха отстрани. Той извади плика от джоба си и като го постави на масата, каза:
— Това е годежният пръстен на Мама!
Тя не посегна към плика.
— Не го искам. Не обичам пръстени.
— Твой е! Определен е за теб.
— Мога ли да си поръчам, освен кифлички с мармалад и разни сладки? — попита лакомо тя.
Той направи знак на келнерката и даде поръчката. После извади от чантата си списък с вещите на Мама и застави Мадж да го прочете.
— Кажи само какво искаш — започна той. — Всичко, което си харесаш, е твое. Останалото ще вземем ние с Джоун. Ненужните неща ще дадем за разпродажба и ти можеш да получиш половината от стойността им.
— Не искам никаква половина! Нищо не искам.
— Тогава защо си дошла? — възрази остро той, обиден от отношението й.
— Исках да те видя — отговори тя.
Келнерката донесе кифличките. Начинът, по който Мадж се хранеше, го наведе на мисълта, че е дошла да се наяде, а не заради него. Успя да омаже цялата си брада с масло.
— Слушай — рече той нетърпеливо, — справедливостта изисква да вземеш, каквото ти се полага. Тя не остави пари. Получаваше само седмичната си пенсия, когато умря. Нямаше нищо в банката.
— Онези шапки — прекъсна го Мадж, — онези памучни рокли…
— Не можем да продадем къщата, докато не се изнесат мебелите.
— Кой беше на погребението? — попита тя.
— Аз, Джоун и децата. А мисис Картрайт от магазина за риба изпрати цветя.
— И никой друг?
— Прочети списъка — настоя той.
Тя вече бе успяла да изцапа с мармалад края на машинописния лист. Не спря да клати главата си, докато четеше.
— Не искам гардероба… не искам сервиза… не искам канапето…
Той се притесни. Беше обещал на Джоун да уреди тази работа. Изгуби цели шест месеца да открие Мадж и уреди срещата.
— Просто отметни това, което искаш — каза й той. Вече беше изпуснал влака, с който обикновено се прибираше.
— Ще взема танцьорката — реши тя. — Ако това те прави по-щастлив.
Винаги си е била малко дръпната. Започна да му припомня детството. Колко бил самотен. Едва се разпозна в думите й.
— Глупости! — отсече. — Никога не съм бил самотен.
— Ами, беше!
— Така ли? — той не го знаеше.
Каза му, че точно затова свирел на пиано. Самотата била причина и за голямата му музикалност.
— Музикалност? — учуди се той. — Кой ти втълпи тази глупост?
— Винаги свиреше на пиано.
Беше изумен. Цяла вечност не се бе докосвал до пиано. Съмняваше се дали би различил една нота от друга.
Тя намекна, че като момче бил глезльо. Никога не го карали да мие чинии. Избягвали кавгите в негово присъствие…
— Кавгите?
— Никога не се караха пред теб. Ти нищо не знаеш за разправиите им.
— Може — призна той, — човек забравя.
— За нищо не си помръдваше пръста в къщи. Офейка безнаказано.
— Какво искаш да кажеш? — възмутен настоя той.
— Ами не се разстрои кой знае колко от смъртта на Татко. Пък аз плаках дни наред.
— Това беше преди двадесет и пет години — рече й безпомощен.
Мадж винаги знаеше как да говори за чувствата. Тя му каза също, че бил любимецът на семейството. Най-обичаният. Е, не била против това, напротив.
— Любимец? — изненада се той. Помисли си, че го бърка с някой друг.
Не го попита нито за Джоун и децата, нито пък какво работи. Като че ли нищо от настоящето не я интересуваше, говореше само за миналото.
— Кой взе часовника? — попита го. — Няма го в списъка.
— Какъв часовник?
— Онзи вкъщи. Наистина ли го счупи или просто Мама се заяждаше с теб?
Не разбра за какво му говори. На Мадж не й идваше на ум, че за него „вкъщи“ може да означава нещо съвсем друго сега.
— Кой часовник? — попита. — Никога не съм чупил никакъв часовник.
А Мадж каза:
— Оня в задната стая. Не ти разрешаваха да го пипаш.
И тогава, подтикван от спомена за някакъв неясен глас, изпълнен с укор, той се чу да произнася властно: „Не я наричай така… казва се гостна“. Имаше чувството, че след като изпият чая и сладките свършат, ще станат и ще се върнат на онова място, което Мадж наричаше дом.
Трябваше да я остави и да бяга за гарата. Мадж го целуна по бузата.
Във влака се ядоса на себе си, дето не я принуди да вземе годежния пръстен.
Погледна от прозореца на купето и видя бараките на териториалната армия, издигнати върху циментови площадки насред дюните. Една кола се измъкваше на заден ход през железния портал. Той притисна лице о стъклото, заслушан в тракането на влака. Изглежда са разглобили старите бараки, а после са ги сглобили отново. Едно време се издигаха направо върху пясъка, оградени с бодлива тел.
Родителите му отиваха в Бъркдейл, за да се срещнат с някакъв адвокат. Не му обясниха защо, а и той не попита. Мама, облечена в тъмносив костюм и трептяща наметка от сребърна лисица, чакаше на тротоара Татко да изкара автомобила от двора. Той се нуждаеше от указания. Портата от ковано желязо беше махната през войната, без да бъде поставена отново, но дори и без нея Татко бе успял на два пъти да събори тухлените колонки от двете й страни. Мама повдигна воалетката си и внимателно огледа шосето за приближаващи коли.
— Чисто е! — викна тя с писклив и самоуверен глас. — Нищо не се задава.
— Чисто ли е, сине? — попита го Татко, като явно не й се доверяваше. Алън изтича през тревата към оградата и му даде знак, че е безопасно. Уличката бе празна, с изключение на „парфюмираната“ каруца, натоварена с вонящата мръсотия от външните клозети на къщите отвъд железопътната линия.
Мадж бе тръгнала към боровата гора скоро след обеда. Бе обещала да не си мокри краката. Цялата къща бе на разположение на Алън до пет часа, когато трябваше да отиде у мисис Евънс на урок по пиано. Възнамеряваше, веднага щом родителите му заминат, да се залови с подвързаните томове на географското списание от шкафа с книги и да разгледа снимките на голите африканки.
Когато автомобилът слезе на уличната настилка, мис Клейтън излезе от къщата отсреща и му махна с ръка. Тя водеше един спаниел, който сумтеше и пръхтеше, опъваше ремъка и теглеше господарката си по градинската пътечка. Алън наведе глава засрамен.
— Добър ден — викна Мама и пресече пътя усмихната.
Кучето се затегли към нея.
— Не, кученце! — развика се тя, отстъпвайки назад с лачените си обувки, размахала ръце във въздуха.
Татко скочи от автомобила, издокаран в най-хубавия си костюм, и повдигна меката си шапка за поздрав към мис Клейтън. Тя наклони глава и намота ремъка по-стегнато около китката си. Кучето се давеше от безсилие на тротоара.
— На гости ли отивате? — попита мис Клейтън и заопипва шала на врата си.
— По работа — отговори й Татко. — Просто по работа!
Той помогна на Мама да се качи в колата. Все още засмяна, тя се отпусна на предната седалка, заголвайки белия си, обут в копринен чорап крак. Мис Клейтън се поспря за малко усмихната, а после помаха за сбогом, преди да продължи надолу, към магазините. Черният кон, впрегнат в „парфюмираната“ каруца, затрополя наблизо.
— Алън — рече Мама, оправяйки плохите на полата си, — не забравяй урока по пиано!
— Добре, няма да го забравя.
Тресяща се върху дървените си колела, каруцата мина покрай тях.
— Уф! — възкликна Мама, отвратена от зловонието, бърчейки напудрения си нос.
Докато, тя навиваше стъклото на автомобила нагоре, Алън едва долови сладкия мирис на парфюма й, който за секунда надделя над миризмата на нужник.
Татко провери дали огледалото за обратно виждане е добре нагласено, изтри го, после погледна косо към Мама, за да се увери, че се е настанила добре. Потупа я горд по коляното. Тя се усмихна нежно.
Алън остана прав известно време и също като мис Клейтън кимаше и махаше след потеглящата кола.
* * *
Когато се върна в къщи по тъмно след урока по пиано, през кръглото прозорче на главния вход се процеждаше светлина от антрето и осветяваше по-ниските клони на явора. Автомобилът на баща му бе задръстил пътеката. Ако мине през градината с колелото, майка му положително ще забележи следите от гумите върху цветните лехи. Много трудно провря колелото покрай оградата, стържейки с кормилото по дъските. Баща му, преоблечен в старата си куртка, с мъка навиваше маркуча в сянката на покрития с тухли главен вход. Униформата си бе получил през войната, когато бе определен за отговорник на местната противовъздушна отбрана и трябваше да ходи от къща на къща, за да проверява дали всички пердета за затъмнение са спуснати. В повечето случаи, когато сирената завиеше, той се криеше под масата в трапезарията. По този повод Мадж често казваше, че ПВО означава „папа от въздуха се отбранява“, а не противовъздушна отбрана.
— Внимавай с проклетата ограда — викна Татко.
Той бе измил автомобила на тъмно.
Алън опря колелото си на живия плет от птичи дрян в градината зад къщата. Виждаше очертанията на парника, а отвъд него малките осветени прозорци на къщите, вдъхна мириса на тополите, когато вятърът ги залюля. После затърка енергично нозе в бърсалката пред черния вход, за да го чуят. Винаги правеше това, което му нареждаха, и се чувствуваше обиден, когато някой не забелязваше старанието му. Мама седеше на стола пред камината. Току-що я бе запалила и в стаята все още беше студено.
— Стоиш на тъмно, значи! — забеляза той. Сърцето му се сви.
Тя му отговори:
— Нямам пари за пилеене.
Все пак той запали лампата. Тя бе сложила крака на ръба на камината и седеше, приведена над въглените. Беше свалила елегантния си сив костюм и върху старата сатенена фуста носеше избеляла жарсена рокля. Едната й пантофка бе паднала в огнището. Той огледа широкото й бяло стъпало, вкопчено в бордюра от кафяви плочки.
— Какво става? — попита той. Обхвана го безпокойство веднага щом прекрачи прага.
— Закъснява цял час вече. В края на краищата я предупредих.
— Е, да, но трябваше да я вземете с вас!
Ядоса се. Не бе честно от страна на Мадж така да им разваля настроението. Той трябваше да се срещне с Рони Бейнс в младежкия клуб след вечеря. Как би могъл да се забавлява, ако се чувствува виновен? Винаги когато бе оставял майка си разтревожена в къщи, губеше на пинг-понг.
— Опитай се ти да я вразумиш! — рече майка му. — Опитай се поне веднъж, ако мислиш, че е толкова лесно.
Той излезе в антрето, за да метне палтото си върху парапета на стълбите. Чуваше баща си да мърмори нещо пред входа. Трябваше да стъпва внимателно. Ако направеше някое рязко движение, рискуваше да закачи с рамо мрежестите пердета или да събори вазата с изкуствените цветя от перваза на прозореца. Мраморната статуетка на Адам и Ева, скоро смъкната тук от стълбищната площадка, се олюляваше нестабилна върху пиедестала си. Дори редицата от декоративни чинии, нарисувани с рози и ловни сцени, можеха всеки момент да се изтъркалят от полицата над вратата, разбивайки се върху червения килим. Мадж казваше, че вървели из антрето като през минирано поле. Майка му се увличаше по вътрешна украса; през цялото си детство я бе чувал да говори за това. Как всичко трябвало да бъде на мястото си, макар и не за дълго. Непрекъснато се местеха мебели от една стая в друга, всяка година се пренареждаха украшенията. Тъкмо бяха свикнали с танцьорката, ослепително бяла, на полицата над камината в трапезарията и тя литна, прихванала поли, за да кацне, пребоядисана в блестящо тъмнозелено, върху махагоновата библиотека в гостната. Татко често повтаряше, че Мама представлява цяла напаст с четката си за рисуване; нямала никакво чувство за мярка — тайно би оцветила и пастата за зъби, стига тя да подхожда така на цвета на стените.
— Затвори вратата! — извика майка му. — Човек би помислил, че си роден в хамбар!
Искаше му се да отиде в стаята си, но там бе доста студено, пък и ако държеше да се види с Рони, трябваше да предразположи Мама. Освен това трябваше да се събуе, за да се качи горе. Мадж казваше, че приличали на индуси, понеже ходели из къщата по чорапи и крайниците им мръзнели през зимата, но той разбираше, че не можеха да имат хубави килими и да тъпчат по тях с кални обуща. Когато Мадж стане по-голяма и по-покорна, ще го проумее. Загаси лампата в антрето и се върна в кухнята; опита се да затвори вратата, но резето запъваше от боята.
— Огънят пуши от течението — замърмори Мама.
Той блъсна по-силно. Беше много горд със способността да се владее, когато тя му опяваше.
— Не се дръж просташки! — сопна му се тя. Стенният часовник под стълбището се обади, сякаш в знак на протест.
Алън застана с гръб към огъня и се чудеше как да й помогне.
— Предполагам — започна той, — че е срещнала някого по пътя.
— Това не е извинение.
Напоследък Мадж често закъсняваше. Слизаше на брега веднага след училище и пет пари не даваше, че се връща в девет часа вечерта. А в събота и неделя дори и по-късно! Баща му на два пъти ходи да я търси с колата, изразходвайки дажбата бензин, която му се полагаше. Не бе хубаво момиче на нейната възраст да се шляе само из боровата гора.
Алън рече:
— Бях на урока по пиано.
Майка му не отговори. Седеше, немарливо облечена в стари дрехи, втренчила поглед в огъня. Обикновено когато синът й се връщаше от урок по пиано, тя искаше непременно да разбере дали си спомня задължението да седи изправен на стола и да държи китките си в дъга. После му нареждаше да излезе в градината и да проветри палтото си — мисис Евънс отглеждаше свине в двора и вареше помията на кухненската печка; тя постоянно влизаше и излизаше от стаята, запретнала ръкави до лакти, за да разбърка огризките, докато той свиреше прелюда си от Рахманинов.
Чу стъпки по пътеката, после се чукна с юмрук по прозореца.
— Мадж е! — въздъхна облекчено.
— Глупак! — процеди през зъби майка му. Той мушна глава под мрежестото перде и се взря в мрака навън.
— Кой проклет идиот загаси лампата в антрето! — извика баща му отвън.
* * *
Бяха започнали да вечерят мълчаливо под висящата мухоловка, когато Мадж се върна. В мига, когато тя прекрачи прага на осветената кухня с буйно разгорелия се вече огън, тримата спряха да дъвчат обичайната за събота вечер салата. Лицето й беше бяло под старата ученическа шапка от панама, а очите й блестяха.
— Боже мой! — възкликна Татко, вдигнал вилицата си във въздуха и възмутено сви устни, като видя изсъхналите листа, полепени по периферията на широкополата шапка. — Тая ще ме довърши!
Мадж избухна в плач.
— Майчице! Майчице! Майчице!
— Шът! — обади се Мама, надигна се от мястото си, за да я успокои, а Мадж потъна в стола на Дядо край камината. Татко все повтаряше, че столът трябвало да се изхвърли много отдавна. Какво право имал старият разбойник да им пробутва старите си мебели, годни единствено за огъня? И ето, точно сега, когато Мама протегна ръце към Мадж, а Мадж се хвърли върху й в изстъпление на необяснима тъга, ръкохватката на солидния стол падна на пода.
— По дяволите! — изруга Татко, мъчейки се да се измъкне иззад масата. После се опита да намести ръкохватката с пантофа си.
— Ако питат мене — мърмореше той, — ще изхвърля проклетия му стол на „парфюмираната“ каруца.
Значката на противовъздушната отбрана върху баретата му проблясна на светлината на огъня.
— Дръж се прилично! — нареди Мама. — Кажи ни какво се е случило!
— Беше ужасно! — Мадж зарови лице в скута на майка си. — Бях в гората… Не исках да закъснявам… този мъж излезе от храсталаците.
— О, боже! — възкликна Мама и драматично повдигна очи към Татко.
Алън си помисли: „Сега вече мога да изляза. Сплоти ги новото нещастие“.
— Един от онези германци — каза Мадж. Беше престанала да плаче. Заобленият й крак, издран на прасеца от къпинаците, конвулсивно риташе кофата за въглища. От късия й чорап се процеди тънка струйка пясък и се посипа върху килима с пискюли. — Заприлича ми на Адолф Хитлер.
— Виж в какъв вид си! — гневно викна Татко. — Виж този проклет парцал на главата си!
Той замахна разпалено и разлюля абажура. По тапетите се втурнаха сенки.
— Имаше малък мустак — настоя Мадж.
— И какво ти направи? — попита Мама ужасена.
— Подгони ме.
Мадж отново се разплака. Твърде голяма бе вече да седи, свита на купчина върху пода, вкопчена за коленете на Мама. Виж само какъв ефект ще предизвика! Алън не можеше да понася майка си такава — малката й уста, изопната от страданието, вперила в Татко пълни с ужас очи. Сякаш той знаеше как да се справи с положението. Жестоко бе от страна на Мадж да се държи така. На Алън му беше ясно: сестра му не казва истината — познаваше се по гласа й, в който долови нотки на задоволство, като че ли тя усещаше, че опасността е отминала и че няма да й се карат повече. Татко разбираше, че тя лъже, но какво можеше да стори? Беше го победила. Ограничен от мебелите и размерите на малката стая, той се завъртя безнадеждно в кръг по килимчето пред камината, също като куче, което се готви за сън.
— Какво стана после? — извика Мама. — Нещо неприлично ли направи?
— Не можа да ме хване — изстена Мадж.
Излязъл извън кожата си, Татко внезапно се наведе я сграбчи шапката от главата й. Тя се повдигна леко, но тъй като беше вързана с ластик, минаващ под брадата на Мадж, падна отново на мястото си. Шепата му се напълни с изсъхнали листа.
— Дръж се прилично — предупреди го Мама със суров глас и притисна покровителствено Мадж по-близо до сърцето си.
„Сега е времето да се изпаря — помисли си Алън, — сега или никога.“
Ако почака още малко, може да се изрече нещо непростимо. Някой ще подхвърли обвинение, Мадж ще се намеси, Татко ще запрати захарницата по стената и ще се възцари мълчание, по-брутално от думите. Той се надигна от мястото си, взе порцелановия чайник и се отправи към черната кухня, сякаш се канеше да приготви нова запарка. Отвори вратата към задния двор и застана до оградата, заслушан в гласовете зад мрежестото перде; никой не забеляза отсъствието му. Остави чайника до водосточната тръба и подкара велосипеда през тревата. Пет пари не даваше вече за лехите с цветята. Така вихрено се понесе по улицата, та чак очите го заболяха от студения вятър, втурнал се насреща му. При телефонната кабина сви вляво и профуча през дерето между няколкото къщи, сред брястовете, пое нагоре по мръсния насип и излезе на полето. Забеляза мигането на натриевите лампи, извити в дъга високо над невидимия завой в полите на хълма. Завъртя педалите по-бързо. Не се страхуваше, че колелото ще попадне върху някой камък и ще го изхвърли на влажната земя. Единственото, което имаше значение за него в този момент, бе да бъде далеч от дома. Колкото и да се опитваше да заглуши гласовете им, те продължаваха да отекват в главата му. „Душа не ми остава от работа… Не ми дръж такъв тон.“
Профуча като стрела покрай гъстия къпинак. Проточилите се бодливи клони закачиха якето му… „Чувствувам се омърсен в собствения си дом…“ Пред очите му изникна чудатата фигура на Татко с тъмносинята барета — също като командир на танк, сразен на бойното поле, стиснал пълна шепа изсъхнали листа.
Той се умори; принуди се да спре, за да си почине, облегнат върху кормилото на велосипеда си. Чувствуваше се нещастен. Болеше го корема, като че ли от глад, но се сети, че е вечерял преди завръщането на Мадж с гламавата й история и глупавата й шапка. Някъде зад телената мрежа от двора на мисис Алисън изкудкудяка кокошка, бореща се за място в курника. Алън не можеше да се освободи от мисълта за дома. Представяше си баща си, уединил се горе в спалнята, как снове нервно от прозореца до плетения стол при вратата, а в същото време долу в кухнята Мама и Мадж, седнали до огъня, увлечени в съзаклятнически разговор, дояждат парчетата руло със сладко. Нима може да се забавлява в Младежкия клуб?
Мрачен, той повлече велосипеда през канавката, а после го затътри нагоре по склона към парка. Дори не бе успял да се измие, навярно вонеше на помия. Ако се опита да си придаде приличен вид преди играта на пинг-понг, Рони непременно щеше да му подметне, че се гласи за Джанет Лейланд. Във всеки случай тя нямаше да бъде там. Дори и да бъде, ще е прекалено увлечена в разговор с приятелката си Мойра, та да го забележи. А дори и да го забележи, каква полза? Беше я целунал веднъж, на жура у Доналд Екълс, в тъмното. Не му падна случай да го стори отново. Преди да потегли, той все пак махна щипките от панталоните си, за да не изглеждат толкова измачкани, и подкара към Брауз Лейн. Щом пътят тръгна надолу, той се понесе като вихър. Мина покрай пощата, паметника от войната, така наклонил велосипеда на една страна, че калникът му удари в тротоара, докато най-накрая плавно спря пред църквата. Приятелите му го очакваха на сгурената пътека, вдигайки червен прах с краката си. Потупаха го леко по гърба; ползуваше се с популярност сред тях.
Алън смяташе, че Рони е най-добрият му приятел. Прекарваше много време у тях. Рони бе спретнат, строен и приглаждаше косата си назад с брилянтин. Всеки ден си обличаше чиста риза. Алън бе по-бледен, с по-здраво телосложение. Изкарваше с една риза по няколко дни. Веднъж в месеца го пращаха на подстригване и косата му винаги бе късо окастрена и щръкнала и той си въобразяваше, че изглежда като затворник. Мисис Бейнс позволяваше на Рони да води приятелите си в къщи дори и когато мистър Бейнс беше там; не ги караше да чакат на главния вход.
— У теб ли са онези стихчета? — попита Рони.
— Редът ми още не е дошъл — излъга Алън. Отговорникът по дисциплината в класа му бе дал една поема, дълга четири страници, която минаваше от човек на човек. Разправяше се за някакво момиче от женските противовъздушни сили и един моряк. Миналата сряда беше негов ред да я вземе в къщи. Той я беше скрил в официалните си обувки. Някой — знаеше, че сигурно е Мама — я беше махнал оттам.
— Стори ми се, че ти я взе в сряда — намеси се Питър.
Алън не отговори. Не искаше да мисли сега за това.
Помотаха се малко из клуба на църквата и стеснително застанаха до пианото в подножието на сцената. Събрани там, под блесналите лампи с метални абажури, не знаеха за какво да си говорят. Мистър Холройд и свещеникът бяха седнали зад маса, застлана със зелено сукно, и съставяха графика за сбирките на хора. Алън харесваше свещеника, но когато беше с приятелите си, не даваше вид, че е така. Мисис Комптън се поклащаше като гъска, докато влизаше и излизаше от кухнята, където приготвяше освежителните напитки. Сирил, женен за библиотекарката, вдовица от войната, разговаряше с Хилда Фенъл. Джанет Лейланд още не беше дошла.
— Дай ни тон — каза Рони, като отвори пианото.
— Не мога — отговори Алън. Истина беше; можеше да свири само за мисис Евънс. Свещеникът им направи забележка да спрат да се мотаят насам-натам.
— Тенис на маса или драматичен кръжок? — предложи им той. — Не сте дошли тук да дрънкате по пианото!
— Моля ви, сър — заговори от името на всички Рони. — Заключили сте мрежата за тенис.
И точно в този момент Хилда Фенъл викна от другия край на залата така силно, сякаш викаше през рупор:
— Мога ли да поговоря с теб, Алън?
Хилда беше двадесет и две годишна и пееше в хора. Миналата Коледа, по време на службата, тя се разплака неочаквано и никой не знаеше къде да погледне.
— Какво искаш? — запита Алън.
Разговорът й със Сирил като че ли беше свършил. Той стоеше, до нея и наблюдаваше изражението на лицето й. След малко се отдалечи.
Хилда каза на Алън:
— Не знам как да започна.
Не можеше да й помогне. Гледаше втренчено приятелите си, които в това време отваряха чекмеджетата под прозореца.
Гърдите на Хилда се очертаваха под бялата й блузка. Можеше да ги види, без да се взира в тях. Джанет Лейланд бе по-закръглена, по-равна в тялото; държеше ръцете си скръстени повечето време.
— Много е деликатно — каза Хилда.
— Така ли? — измърмори той.
— Отнася се за вашата Мадж.
— Моля? — попита той глупаво.
Струваше му се, че тя не познава Мадж. Та Мадж не си показваше и носа в Младежкия клуб, а на църква изобщо не ходеше. Свещеникът беше идвал веднъж у тях и бе опитал да я завербува за църковния хор. Мама запали газовата печка в трапезарията, покани свещеника и доста зор видяха, докато накарат Мадж да му се представи и разговаря с него. Татко трябваше да се крие в черната кухня, защото нямаше яка на ризата си. Мадж надрънка какви ли не дивотии за това как се прекланяла пред Бога в градината и тем подобни.
— На шестнайсет години ли е? — попита Хилда.
— Не — отговори той. — На петнайсет.
— Само на толкова ли? — Хилда бе шокирана.
— Изглежда голяма за възрастта си — смотолеви той. Като че ли това, че Мадж е с една година по-малка, отколкото я смяташе, повлия върху решението на Хилда.
— Мисля, че трябва да знаете какво става с нея. Днес следобед я видях близо до електростанцията с един немски войник.
— Не ми е споменавала, че е ходила там. Забраняваха на Мадж да се мотае край електростанцията. Беше опасно.
— Двамата разговаряха.
— Не са разговаряли — отвърна той. — Бягала е от него. Тя ни го каза.
— Ами, седеше си спокойно, когато я видях… и говореше с него.
— О! — възкликна нетърпеливо той.
— Мислех, че трябва да го знаеш! — Хилда гледаше над рамото му Сирил.
— Много ти благодаря, Хилда — каза той.
Когато пристигна Джанет Лейланд, той вече бе изиграл две игри на пинг-понг. Мойра не беше с нея. Джанет носеше червена рокля с бухната пола и тежки черни обувки. Той пожела пак да играе пинг-понг, за да бъде ангажиран с нещо, но не беше негов ред. Нищо друго не му оставаше, освен да седне със скръстени ръце на пейката до вратата и да наблюдава играта. В смущението си взе да насърчава на висок глас ту Рони, ту Питър, но те му викаха да мълчи. Не бяха забелязали идването на Джанет. Тя бъбреше с мисис Комптън. Алън не смееше да обърне глава, за да не се види синкавият цирей на врата му.
„Сама, без Мойра, тя се чувствува по-зле от мен“ — помисли си той. Тя по свой начин бе изложена на хорските погледи. Не че не би могъл да разговаря с нея — знаеше какво да й каже, всъщност безпокоеше се за това, което щеше да се случи след разговора им; дали да я попита има ли нещо против да я изпрати до дома й? Ами ако тя каже да, нали ще трябва да изминат целия път до Дийнсгейт, покрай хотел „Грейпс“ в мълчание, сблъсквайки се леко един в друг в мрака, извинявайки се? И къде ще дене велосипеда? Тя седеше край радиаторите, облечена в червената си рокля, слушаше мисис Комптън, притиснала с ръка брадичката си. Внезапно я чу да казва „лека нощ“ и тя се отдалечи, като мина бързо покрай масата със зелено сукно, а тежките й обувки закънтяха по голите дъски. Той я последва; навярно си помисли, че е тръгнал към тоалетната. Джанет беше вече до закачалката във вестибюла и посягаше за палтото си, когато той я настигна. Поздрави го: „Здравей, Алън“, докато натикваше ръцете си в ръкавите на сивото камгарно палто.
— О! — рече той с бавен и равен глас. — Не те видях. Отдавна ли си тук?
Ушите му пламнаха, а сърцето му тупаше лудо.
— Вече си тръгвам.
— Добре ли си?
— Горе-долу — призна тя.
Срещаха се през седмицата и два пъти в неделя: за утринната служба и отново за вечерната молитва. От дълго време стояха един срещу друг в тронното помещение, но никога преди това той не бе търсил погледа й. Докато закопчаваше копчетата на палтото си, тя му довери:
— Видях баща ти във влака онзи ден. Голям веселяк е!
— Да, такъв е! — съгласи се с нея.
— Винаги е толкова забавен! — продължи тя. — Нарече ме „кльоща“.
В гласа й прозвуча задоволство. Татко наричаше и Мадж „кльоща“, а тя бе доста закръгленичка. Алън смяташе, че и Джанет е такава, само че по-апетитна.
— Майка ти носи чудесни шапки — рече Джанет.
Изглежда, че родителите му бяха възбудили силен интерес у нея. Беше готова да тръгне, добре подготвена за януарския студ с ръкавиците и вдигнатата яка на палтото си.
— Да те изпратя ли до вас? — попита той. — За мен също е време да тръгвам.
— По-добре недей! На мама няма да й хареса!
Във всеки случай тя продължаваше да се бави в студения вестибюл, играейки леко с буклите си, сякаш очакваше още нещо.
— Може би утре — предложи той. — След вечерната молитва… Можем да се поразходим.
— Може би — рече тя и тръгна към вратата с порозовяло от самодоволство лице.
По някакъв странен начин той почувствува облекчение, когато му каза, че майка й няма да е доволна, ако я изпрати. За себе си бе разбрал, че обикновено е по-добре да очакваш нещо с нетърпение, отколкото да го изживееш веднага. Вече не му се играеше пинг-понг. Обясни на Рони, че тръгва рано, защото трябва да си напише домашното по латински. Излъга го. Не беше предупредил Мама, че иска да използува трапезарията. Учеше там, облечен с палто и шал, по чорапи — положил учебниците си върху едно старо одеяло за гладене, за да не се издраска случайно политурата на масата. Не му позволяваха да използува стаята си горе: нямаше къде да учи там, освен в леглото, но майка му беше против, страхуваше се, че ще разлее мастилото върху юргана.
* * *
Този път, съвсем необичайно, не Татко, а Мама се бе оттеглила горе. Той седеше на тъмно с Мадж и двамата слушаха някаква пиеса по радиото. Трудно беше да се влезе в кухнята, тъй като и двата стола бяха изтеглени по-близо до камината.
— Пусни ме да вляза — примоли се Алън, хванат в капан между вратата и облегалката на стола.
— Я да мълчиш! — кресна му Мадж. — Слушаме пиеса.
Наложи се да остане с единия крак в черната кухня, докато тя благоволи да се отмести. Радиото беше поставено зад пердето, на перваза на прозореца. Беше доста голямо за мястото си и стърчеше; лампите му никога не изгаряха; в замяна на това се беше пукнало отпред на няколко места и беше закърпено с черни ленти пластир. Поради големите му размери Татко беше принуден да сяда на масата под остър ъгъл и да се храни наведен напред. Мама искаше да изхвърли радиоапарата. Веднъж почти успя. Беше горе и изтърсваше рогозката на банята от прозореца. Тя бе влажна и тежка, изплъзна се от ръцете й и падна върху антената, опъната между долния прозорец и стълба на оградата. В това време Татко слушаше новини. Радиото се олюля върху перваза и се прекатури между стола и масата. Изплашен, Татко се хвърли напред и го хвана в прегръдката си. Заруга като хамалин.
— Край — рече Татко, като стана и запали лампата. — Пусни момчето да мине.
Баретата му лежеше на пода до кофата за въглища. На главата си имаше кичур черна коса, която сресваше на обратната страна, за да прикрие плешивостта си; без баретата той висваше над ухото му. Наведе се да разбърка огъня, предпазливо поставяйки ръка горе на полицата, над камината. В повечето случаи зле преценяваше разстоянието и ако се изправеше прекалено бързо, удряше главата си в нея. Като доказателства имаше рана с тъмночервена коричка, която никога не заздравяваше докрай. Той се отпусна в презирания от него стол на Дядо, като избърса ръце във военната си куртка. Погледна тъжно към Мадж.
— Страхотна пиеса! — каза тя. — Когато малкото му момиче се загуби…
Татко кимна с глава. И двамата бяха завладени от чувства. Изтерзани, те се взираха в огъня.
— Имате вид на хора, които добре са се позабавлявали — забеляза Алън, като се опита да седне на масата.
Татко го изгледа глуповато и се изсекна. Той можеше да се развълнува чак до сълзи от някоя хубава пиеса. Често го заварваха да седи замечтан до огъня, с носна кърпа в ръка, заслушан в трета програма. За него тя беше нещо като отдушник.
Алън разхлаби яката си и намигна.
В същия миг Татко разбра.
— Ами да! Нов цирей ли ни е излязъл? — попита и скочи на крака, за да го разгледа и опипа.
— Махай се, Джо! — викна Алън и рязко отметна глава. Наричаше баща си с името Джо, когато беше сприхав или сърдит. Татко имаше много хубаво мнение за Сталин[6], казваше, че руснаците са спечелили войната.
— Стой мирно! — смъмри го баща му. — Дай да видя.
Той опипа възпалената кожа с твърдите си пръсти.
— Но това е само една пъпка — запротестира Алън.
— Цирей е. Трябва да ти сложа лапа.
Той нареди на Мадж да донесе каолина. Алън трябваше да изнесе стола в антрето, за да може сестра му да влезе в килера. Той й викна да изнесе и кутията с чая.
— Няма да можеш да направиш чай — извика на свой ред Татко. — Майка ти от злоба е скрила порцелановия чайник.
Той разми с вода каолина на паста. Постави до себе си ножиците и руло бинт. Алън махна вратовръзката си и свали подвижната яка. Мадж докосна подутината на врата му.
— Не пипай! — рече Татко и бутна настрана ръката й. — Ще го пукнеш.
Татко се вживяваше в ролята на доктор. Скъса квадратно парче от стар лист хартия и му подложи бинт. Оформи лапата върху превръзката, сякаш правеше гнездо за новоизлюпено пиле. Докато работеше, си даваше кураж. „Ето така… А сега започваме…“ Изсипа с лъжица малко каолин върху превръзката и коленичи на килимчето пред камината, за да загрее компреса на огъня. Черният кичур коса висна над ухото му.
— Да не бъде много горещо — предупреди го Алън.
— Гледай си работата! — рече Татко.
Когато приключи приготовленията, той нареди на Мадж да държи главата на Алън надолу.
— Недей още! — викна му Алън.
Беше се полуобърнал към Татко; искаше да види какво представлява това, което щеше да му причини болка.
Татко се приближи с лапата върху едната си длан като келнер, който балансира с подноса. Беше се намръщил:
— Наведи се! По дяволите, изгори ми ръката този проклет компрес!
Той лепна превръзката на врата му.
— Боли ли? — попита Мадж и клекна на пода, надзъртайки в очите му.
— Нищо му няма! — рече Татко, сякаш питаха него.
Алън едва не изкрещя от болка. Очите го заболяха от напрежение. Пастата изгаряше кожата му и режещи тръпки полазиха от превръзката нагоре към косата му.
— Юнак — похвали го Татко. Той го превърза с още един бинт, който омота нито много стегнато, нито много хлабаво около врата му, като шал.
— Отивам горе — рече той, като свърши. — Ще ти постеля хавлиена кърпа върху възглавницата.
И зашляпа с пантофите си нагоре по стълбите. Беше в добро настроение.
— Можеше да благодариш поне — рече Мадж, докато навиваше останалото парче бинт и обираше нападалите по пода конци.
Алън не беше в състояние да й отговори; още не се бе съвзел от болката. Опита да полегне върху масата, но превръзката му пречеше. Блъсна стола назад, чак до камината, за да освободи повече място за краката си. Ако искаше да отиде в черната кухня, Мадж не би могла да мине покрай него, без да се изгори.
— Никога няма да имам деца — мърмореше тя, лазейки в краката му. — Заковани в сандъчета, не могат да мръднат…
— Видели са те днес следобед. — В гласа му прозвуча отмъстителна нотка. — Близо до електроцентралата.
— … Все едно да си жесток към животните — продължи мисълта си тя. — Не знам защо изобщо ги създават… отвратителни като дявола.
Тя беше в черната кухня; плакнеше чашата и лъжицата на чешмата.
— По-лошо е да живееш, отколкото да гориш на адски огън.
Започнеше ли веднъж, никой не можеше да я спре.
— Поставете решетката пред камината — викна Татко отгоре.
Мадж се върна в кухнята и захвана да тегли столовете към стената. Алън се извърна към нея, скован от лапата на врата си. Тя имаше широко чело, дълъг нос и бледи устни. Като по-малка му се струваше, че прилича на нетърпелива и винаги нащрек птичка; лудуваше из къщи, заяждаше се с него и лесно се плашеше. Като порасна, стана дръзко и с тромава походка момиче. „На петнайсет години е — помисли си той, — а изглежда по-лошо от когато и да било.“ Пълните бузи й придаваха злобен вид.
— Видели са те — повтори той. — Хилда Фенъл те е видяла.
— Коя Хилда?
— Момичето от църковния хор. Видяла те с оня германец.
— Че какво от това?
— Не бил те гонил — каза той. — Не и тогава, когато са те видели. Приказвали сте си двамата.
Тя като че ли не се обезпокои. Прекара един конец през процепа на двата си предни зъба…
— Не така! — рязко рече той.
— Смуках трева — отвърна тя. — Някакво стръкче се е затъкнало в зъбите ми.
— Какво си говорихте?
— Не съм говорила с никого — отговори тя. — Казах ти. Той ме гонеше.
С нея не можеше да се говори. Не знаеше как. За всичко имаше готов отговор. Гледаше го унесено с кръглите си измамнически очи.
След известно време му каза:
— Искаш ли да знаеш защо онази Хилда не знам коя си ме издаде?
— Не дрънкай глупости! — каза той. — Беше разтревожена. Постъпи правилно.
Тогава Мадж кипна:
— Разтревожена била! И още как! Натискаше се с оня мъж!
— Кой мъж? — стреснат попита той.
— Оня, дето се ожени за библиотекарката, вдовицата от войната.
— Глупости! — викна той. — Не е вярно.
— И изобщо не сме си говорили. Аз бягах от него.
И по-рано се бе опитвал да я вразуми, но напразно. Винеше родителите си, че я глезят, оставяйки я да прави каквото си поиска. Винаги й прощаваха всички бели. Както оня път, когато Мама бе излязла и някакъв човек дойде да пита дали имат стари дрехи за продан, а Мадж му подари кожените си ръкавици и новото му ученическо сако. Щеше също да се прости и с шлифера си, ако Мама не се бе върнала навреме. Ами преди години, когато я хванаха, че си показва задника на евакуираните, пътуващи по железопътната линия? А той ядеше бой с каиш и за по-дребни неща. Е, вярно, скараха й се, но постъпката й не ги отврати, не я преживяха дълбоко.
— Горкото ми старче! — рече Мадж, докосвайки компреса на врата му. — Кой е пъпчивият стар Алън?
Тя го остави да сложи решетката пред камината и да заключи черния вход. Когато най-сетне се довлече до леглото си, разбра, че е невъзможно да легне удобно. Не биваше да цапа чаршафа с лапата. Грубата хавлиена кърпа върху възглавницата драскаше ухото му. Не смееше да се върти много-много, да не събуди баща си. За разлика от Мадж, мразеше да смущава близките си. Чуваше я да покашлюва в съседната стая. Всяка нощ кашляше по десет минути, пък и повече, веднага щом си легнеше. Кашлицата й бе остра, подобна на кучешки лай. На всеки три месеца я водеха на доктор, но той не можеше да обясни причината, нито пък да облекчи положението й. Случваше се да кашля не само през зимата, но и през лятото — следователно виновен за кашлицата й не беше нощният студ в стаята.
През стената чу как Мама промърмори сърдито:
— Моля те, Мадж, изморена съм.
Мадж не се подчини. Продължи да шумоли със завивките. Пружините на леглото скърцаха. Бухането й в мрака не спря.
Алън не знаеше, че Дядо, Баба и Леля ще дойдат за чая. Това означаваше, че трябва да остане в къщи и да играе карти с тях. Докато закусваше, баща му запали огъня в камините и изтърка с четка дъските в черната кухня. Износената рогозка бе мушната в живия плет от птичи дрян. Тъй като беше неделя, не бе прилично да я проснат върху оградата, понеже всички съседи щяха да я видят. Мадж седеше на масата и не се пречкаше в работата им; не я молеха да помага, защото винаги пречеше повече, отколкото помагаше. Мама беше горе, бяха й занесли закуската на табла в леглото.
— Не е справедливо! — пъшкаше Татко, докато влизаше и излизаше през черния вход с парцала и ведрото в ръка. — Това не е мъжка работа!
На утринната служба в църквата Джанет Лейланд се преструваше, че не го вижда. Стоеше до дъбовия трон, стиснала книгата с химните в ръцете си. Бялата й блуза бе с къдри около врата; Джанет гледаше право през него, докато пееше женската партия. Омръзна му да й се усмихва и да й прави знаци с глава. Във вестиария каза на Рони на висок глас, че няма да дойде на вечерната молитва. Не разбра дали тя го чу; бе се облякла и излязла навън, преди той да успее да откачи сакото си от закачалката.
Мистър и мисис Дръмънд пристигнаха с влака в три часа. Леля Нора пристигна с автобус по-късно. Канеха ги винаги заедно. Алън предполагаше, че родителите му по този начин отбиваха задълженията си към всички изведнъж.
Татко се затвори в черната кухня, а Мама наблюдаваше пътя от прозореца на спалнята. Като видя родителите си отдалеч, още от завоя, тя викна, та да я чуят долу:
— Идват, Алън. Кажи на баща си. Когато съобщи на баща си, той рече:
— Как не! — и не се помръдна от мястото си.
Мистър Дръмънд бе висок и як; кожените му обувки бяха кървавочервени от боя. Той прекрачи прага, разкопчавайки синьото си пардесю. Мисис Дръмънд, приведена под тежестта на кафявото си кожено палто, се засуети в антрето.
— Здравей, Алън — възкликна тя изненадано, сякаш той е последният човек, когото очакваше да види тук. — Виж кой е тук! — обърна се към съпруга си. Нима това е нашият Алън!
Дядо потупа шапката си като фокусник и небрежно пусна ръкавиците си вътре.
— Видях, майко — рязко рече той, като я избута към гостната.
Той се топлеше на огъня, извърнал лице към мрачната градина, докато Алън помагаше на баба си да си съблече палтото.
— Добро момче си ми ти! — каза му тя и се настани удобно в сивия фотьойл. Беше толкова ниска, че черните й официални обувки се залюляха над шарените фигури на килима.
Дядо отнесе палтото й в антрето, за да го метне върху парапета на стълбите. После влезе в предната стая и се насочи с безпогрешен нюх към столчето пред пианото. Като млад акомпанирал на някакъв певец; Мама често се хвалеше с това.
Алън остана сам с баба си край камината. Кафявата й рокля шумолеше, а воалетката бе отметната назад, над периферията на шапката, за да вижда по-добре. Червената й от ружа буза беше издута от ментовия бонбон, който държеше в устата си. След малко чуха Мама да слиза по стълбите. Баба се размърда във фотьойла.
— Ти ли си, Кони? — но Мама бе отишла в предната стая да поговори с мистър Дръмънд. Алън ги чу да се поздравяват, сякаш тя е малко момиченце, паднало на земята и ожулило коляното си.
— О, татенце!…
— Хайде, хайде, Кони.
Алън реши отново да убеждава баща си да дойде в гостната. Рязко отвори вратата на черната кухня и го хвана да си прави сандвич с цвекло.
— Какво правиш, Джо? — попита го той раздразнен. — Мистър Дръмънд е тук.
— Какво общо имам аз с него? — извика Татко отбранително. Беше облякъл най-хубавия си костюм.
— Не говори глупости! — сряза го Алън. — Не можеш да останеш тук.
Татко се дърпаше. Закрачи наперено нагоре-надолу из черната кухня, за да му покаже, че малко го е грижа.
„Какво право имаше — помисли си Алън — да се перчи и гневи, да изпълва къщата с тревога? Защо тогава да палят камината в гостната стая, ами сандвичите със сардина и сладкишите, наредени върху масичката за сервиране? И колко смешен изглеждаше той с разширени ноздри и презрително стисната уста! Мадж казваше, че това се дължало на пуританското му възпитание; никога в детството си не бил насърчаван да се гледа в огледалото; нямаше никаква представа за преувеличените си жестове или за физиономиите, които правеше.“
— Не можеш да останеш тук — повтори Алън.
— Върви по дяволите! — изруга Татко.
Все пак той се колебаеше. Избърса устата си с хавлиената кърпа, окачена зад вратата, и след малко влезе нацупен в гостната. Мрачен и раздразнен, той застана пред камината и се опита да бъде вежлив.
— Значи отново сте тук! — рече той.
— Огънят е великолепен — вметна мисис Дръмънд, без да обръща внимание на думите му.
Стаята беше боядисана в бяло. На бюрото стоеше снимката на Мадж, облечена в официална рокля от газ, с панделка в косите. Пред камината имаше ниска масичка със стъклена ваза, пълна с ранни нарциси. Пердетата потрепваха от течението. Отвъд френските прозорци черната пергола, оголена от розите, леко се поклащаше над изсъхналата морава.
Алън трябваше да внимава за покривчицата на фотьойла зад главата си. Не бе сколасал да отмие лапата от врата си; вместо това си бе сложил кариран шал, който закопча с безопасна игла.
Питаше се дали Джанет Лейланд няма да бъде разочарована, ако не я изпрати до вкъщи довечера. Качи се на горния етаж, за да огледа пътя от прозореца на спалнята. Не се виждаше никаква. Знаеше, че тя никога няма да мине покрай тях — живееше на другия край на селото. Въпреки това напрегна очи да зърне червената й дреха по пътя. Вместо Джанет видя леля Нора, навела глава срещу вятъра, забързана по пътеката към къщата им.
Усети майка си в спалнята едва когато тя кресна. Стреснат, той се извърна към нея. Тя го гледаше безмилостно под изписаните си с черен молив вежди. Като че ли беше чужд човек.
— Какво правиш тук? Как смееш, простак такъв!
Гневният й изблик го изненада. Че какво толкова бе направил? Нито беше седнал върху табуретката с жълта тафтяна калъфка, нито бе измачкал покривката на леглото, дори не бе разместил и гънките на пердето, докато стоеше пред прозореца.
— Млъквай! — озъби се той, засегнат от несправедливите й думи.
Леля Нора почука на главния вход. Облечена в най-хубавата си черна рокля, обшита с пайети на корсажа, Мама трепна пред огледалото. Отвори едно по едно чекмеджетата на тоалетката, после повдигна капачето на пудриерата.
— Изчезвай! — изсъска. — И внимавай да не те хвана пак тук.
Често си мислеше, че тя го наказва за нещо, което е направил като малък. Беше напускала Татко „завинаги“ три пъти — опаковаше вещите си и заминаваше при родителите си. Беше идвала при него в стаята му да го попита не иска ли и той, Алън, да замине с нея. Никога не попита за това Мадж; стискаше ръката на сестра му, сякаш никога нямаше да я пусне. О, как искаше да замине с майка си! Само да му бе казала „Алън, тръгвай!“, а не да го кара да избира. Как би могъл да изостави Татко? И всеки път, когато тя затръшваше вратата, той си мислеше, че вече никога няма да я види, нея и сестра си. Мислеше си, че двете ги напускат завинаги. После, когато Мама се върна, облекчението, което изпита, го промени; не можеше никога вече да изтича при нея.
Щом видяха леля Нора, Дядо и Баба така се изненадаха, сякаш ги удари гръм.
— Боже господи, Нора! — възкликна Дядо. — Виж ти, кого виждам!
— Нима това е Нора! — извика Баба. — Господи, благослови!
— Аз съм навсякъде! — рече леля Нора.
Тя приличаше на Татко с тънките си устни и прекалено изразителни очи. Смехът й звучеше подигравателно, нисък и заразителен, винаги завършващ с неволна кашлица и храчене в носната кърпичка.
— Извикай майка си! — нареди му Татко. — Кажи й, че леля ти Нора дойде!
Алън не искаше. Нека Мадж да я повика: омръзнало му бе да участвува в игрите им.
Мадж бе приковала вниманието на останалите. Облечена в неделната си рокля, тя се въртеше с танцови стъпки пред камината и им разказваше за училището. Докато говореше, отвреме-навреме хвърляше поглед в огледалото, сякаш да се увери, че именно тя се намира пред него.
— По английски съм най-добрата в класа… Мис Уилямс е глупачка… Не ви ли се струва, че географията трябва да се премахне?
Мама слезе и надникна през вратата.
— О, ти си вече тук, Нора! — забеляза тя раздразнено, като че ли леля му се бе крила от нея.
Леля Нора завъртя язвително очи. Раменете й потрепваха от беззвучен смях.
— Как върви бизнесът, Дик? — попита Дядо.
— Не мога да се оплача, мистър Дръмънд — отговори Татко.
Алън не знаеше точно с какво се занимава баща му. Интересите му бяха разнообразни. Той нямаше кантора и не ходеше на работа в определени часове. Въртеше бизнеса си по телефона от къщи или в градските кръчми. Не пиеше. Понякога взимаше със себе си и Мама, издокарана да прави впечатление. Миналата седмица сключи успешно сделка с някаква фабрика в Южен Уелс. Върна се усмихнат след разговора по телефона, потривайки доволно ръце. После си зашепнаха нещо с Мама в черната кухня. Тя се кискаше доволно. Той надраска някакви цифри върху гърба на стар кафяв плик и засмята. Къщата изглеждаше по-светла, по-просторна. Мама каза, че било крайно време да ушият нов костюм на Алън. Той се съпротивляваше; противна му беше мисълта, че трябва да прекара следващите дванадесет месеца в тревога за ръбовете на панталона си и всеки път да му се напомня колко скъп е платът. Преди години Татко бил заможен, затова и Мама се оженила за него. После настъпила депресия и той загубил всичките си пари, а с тях и голямата къща, слугинята и градината с рози. Все пак имаше автомобил, а и никой друг от тяхната улица не пращаше децата си в частно училище. Фалирал, защото бил честен човек и добър шеф. Грехота бе да се купуват неща, които не можеха да си позволят. Беше казал веднъж на Алън, че бил в корабния бранш. Но оттогава насам се бе залавял с търговия на бои, платове и дървен материал. По пода в килера се търкаляха памучни торби, натъпкани с коркови тапи. Алън се досети, че баща му е приключил вече търговията с медицински стъкленици. Мадж разправяше, че е търговски пътник, но това не бе толкова просто. Та нали той не ходеше от врата на врата с пълно куфарче бои!
Татко помогна на Мама да изтикат пред гостите масичката на колелца, върху която бяха приборите и чайникът. Той раздаде на всички салфетки и чинии. Огънят и сандвичите го предразполагаха към сърдечност. Впусна се да разказва историята на своя познат, който уж бил натрупал състояние от продажбата на старо желязо. Направи силно впечатление, когато започна да цитира проценти и минимална печалба.
Дядо слушаше учтиво. Отвреме-навреме вметваше: „Ами! Как така?“.
Мама разговаряше с леля Нора за шапки. Тя издърпа някакво парче плат изпод часовника и го вдигна към светлината.
— Как смяташ, на зелено ли бие, или на синьо?
— Май повече на синьо, отколкото на зелено.
— Глупости! — рече Мама. — Зелен е!
Тя бе изключила мисис Дръмънд от разговора. Мадж му бе казала веднъж, че Мама не обичала майка си, понеже била проста и не желаела да се култивира. Вярно бе, че когато Дядо заминал да пътешествува по море преди войната, Баба си останала в къщи. Тя изобщо не проявяваше интерес нито към колекцията му от препарирани пеперуди, нито към книгите от „Библиотека за всички“, които той купуваше ежемесечно. За Баба добро четиво представляваха списанията „Домашни разговорни“ и „Червената буква“. Мама никога не й прости, дето се бе доверила на Мадж, разказвайки й, че като дете е работила във фабрика за бонбони.
Тя обясни на Мадж, че Баба била съчинила всичко това на шега, но Мадж знаеше най-добре. Като бебе Баба имала рахит. Мадж разгласи този факт на всичките си училищни приятелки. Мама щеше да хвърли топа само ако знаеше! Понякога, когато водеше Баба на чай в Саутпорт, тя я тормозеше и й се подиграваше. Постоянно критикуваше дрехите й, стойката й. Веднъж, когато станали да си ходят — Мадж му бе казала, — Баба свила бакшиша за келнера, оставен от Мама под чинията.
Следобедът течеше бавно; свечери се. Разрязаха пандишпана и изпиха по няколко чаши слаб подсладен чай. Мадж помоли за разрешение да отиде на морския бряг. Дядо дремеше пред огъня.
Време беше за играта на карти. Алън изнесе индийската маса с месинговата табла от дрешника под стълбите. Вътре беше влажно и дрехите миришеха на мухъл. Той допря лицето си до старите шлифери и си помисли за Джанет Лейланд и вечерната църковна служба.
Наложи се да издърпат назад канапето, за да направят място за масичката. Дядо тикаше с крак стола си, хлъзгайки го по килима, за да се отмести от пътя им. Мама не му направи забележка.
— Мога ли да изляза? — хленчеше Мадж. — Не обичам да играя на карти.
— Не можеш! — отговори й Мама. — Имаме гости.
Татко се качи горе, за да донесе памучната кесия, натъпкана догоре с дребни монети. Той я изсипа върху масата; монетите се търкулнаха върху месинговата й повърхност. На светлината на огъня имаха цвета на светла мед. Татко изпитваше радост при мисълта, че ще спечели няколко пенса от тъста си. Когато играта свършеше, той му ги връщаше; за него мистър Дръмънд беше стар скръндза и му доставяше удоволствие да натрие носа му отвреме-навреме. В такива случаи Алън беше нещастен, като виждаше как Мама, седнала върху канапето, примигвайки с малките си лъскави очички, се моли на ум баща й да откаже монетите, и как за кой ли път отново се разочарова.
Играеха руми заради Мадж, в останалите игри беше безнадеждна. Липсваше й концентрация, пък и бе склонна да лъже. Леля Нора играеше без всякакви изгледи за успех. Ухапа до болка жълтеникавата си ръка, когато остана последна с всички аса. После се облегна на стола и покри устата си с кърпичка.
— От оня път в Блакпул е — изхриптя тя.
Баба кимна с глава. Тя преброи ловко картите на леля му.
— От въздуха, Нора. Беше толкова свеж!
Дядо седеше с провиснала през корема му верижка на часовника. Караше всички да го чакат, докато изучи току-що раздадените карти.
— Времето е хубаво — обади се Мама, — особено през последните няколко дни.
— Излиза ли някъде на разходка? — попита Баба. — С автомобила, а?
— Студено е, но днес нямаше вятър — продължи Мама.
— В Испания — намеси се Дядо — по това време на годината е меко. Слънцето грее в планините… белите къщи в селата…
— Красота! — промърмори Мама и го погледна с любов.
— Няма нищо, което да подразни окото, нито петънце върху спокойния пейзаж. Звънът на камбаните се носи, докато в далечината…
— Какво му е на врата на момчето? — прекъсна го леля Нора.
— Цирей — отвърна Татко.
Мадж стана неспокойна. Цака Мама и се остави всички да й видят картите. Пожела Дядо да посвири на пиано.
Той й обеща да го направи, но след малко.
— Обичам да пеем всички, събрани около пианото — рече тя. — Като че ли сме едно семейство.
Смятаха я за старомодно дете. Алън разбираше какво цели сестра му.
Когато Дядо свиреше, всички заставаха един до друг около пианото.
„Благослови този дом, о, Господи, се молим ние,
пази обитателите й нощ и ден,
благослови ги
и ги предпази от греха…“ — пееше Татко, прегърнал Мама през раменете.
— Хайде да отидем в предната стая — настояваше Мадж. — Хайде да свирим на пианото.
— Не предната стая, а трапезарията — поправи я Мама.
Все едно, тя нямаше да го позволи. Как ли можеше да понесе да й се изцапат в един ден две стаи!
Играта продължи. Докато събираха резултатите, Алън излезе в антрето. Все още го болеше от обидните думи на майка му. Отвори външната врата, за да разхлади лицето си. Клоните на явора почукваха леко върху стъклата на прозореца горе. От години Татко все заплашваше, че щял да го отсече — казваше, че корените му подкопавали основите на къщата. Всяка пролет Мама, с градински ръкавици на ръцете си, чупеше новите филизи по краищата на клоните, които хвърляха сянка върху кученцата и гергините, а всяка есен Татко събираше изсъхналите листа с цвят на ръжда, които запушваха каналите. Събираше ги на купчина зад парника, под тополите, и ги изгаряше. Мама се оплакваше, че яворът й закривал слънцето, но ако не го закриваше, тя положително щеше да пуска пердетата, за да не избелее килимът. Мадж наричаше явора върба. Веднъж му беше казала, че харесвала градини с плачещи върби.
Мама им напомни, че е станало време за втория чайник чай.
— Или може би — предложи тя, като гледаше баща си — ще предпочетете нещо по-силно?
— Защо не — побърза да отговори Баба.
Леля Нора я смушка в ребрата. Татко остави картите и започна да брои монетите.
Дядо попита:
— Уреди ли онази среща, Кони?
Мама пребледня. Тя постави разперените си като ветрило пръсти върху гърдите си.
— Каква среща? — попита Татко, понижил заплашително гласа си.
— С адвоката, с когото я бях посъветвал да се свърже — отговори Дядо. Той не гледаше Татко.
Татко запрати монетите през стаята. Жените се снишиха върху канапето.
— Господи, знаех си аз! — извика той, превит надве върху месинговата табла на масата, сякаш някой го е промушил с нож.
— Ама моля ви се! — рече Мадж, скачайки на крака. — Не мога да понасям повече! — И избяга от стаята.
Алън я хвана в антрето. Тя се опитваше да отвори външната врата.
— Недей! — предупреди я той. — Недей налива масло в огъня!
От гостната долетяха неясните и объркани гласове, издигащи се заплашително, обясняващи и заплашващи. Чуха как Мама изкрещя необуздано и презрително:
— Не му обръщай никакво внимание, Татко! Не се унижавай!
После Татко, отчаян от ревност, започна да заеква в гнева си:
— Н-н-ни-какво в-в-внимание! Върви по дяволите, подъл стар скръндза!
Мадж изтича нагоре по стълбите.
Леля Нора се появи в антрето, за да си вземе палтото от купчината връхни дрехи, намятани върху парапета на стълбището.
— Не си отивай! — замоли я Алън.
— Няма да остана тук, в тази лудница — рече тя и навлече палтото си. — Знаеш ли — изсъска — колко много ми струва да дойда тук, за да присъствувам на тази „малка разправия“?
Докато му изреждаше един по един разходите, мушкайки го с пръст в гърдите, Алън си мислеше колко стара и смачкана изглежда леля му.
— Билетите за автобуса и шоколадовите бонбони за майка ти. Цигарите ми за из пътя. Вълнената прежда за вашата Мадж.
— Знам — прекъсна я той. — Не си отивай!
Тя нахлупи дълбоко филцовата шапка върху главата си и отвори външната врата. Той я последва. Леля му вървеше бързо по безлюдния път. Беше студено и той трепереше като лист, докато я следваше по петите. Готов бе на всичко, само и само да не бъде вкъщи сега. Когато влакът за Саутпорт профуча по замръзналите релси на железопътния прелез, проблесна синя електрическа искра.
Тя съжали Алън. Спря и зарови в чантата си.
— Върви си вкъщи! — рече, докато му подаваше половин лира. — Ще умреш от студ!
— Ще можеш ли да си отидеш сама? — попита я той.
— Не говори глупости! След минута съм на автобуса.
Не му се искаше да пусне леля си сама в нощта, тръгнала към своята малка къща, в която нямаше ни стъкнат огън и сладки в бюфета, нито пък любими хора.
— Струва ми се — рече тя и се изкикоти с гърления си смях, — че не за мен, а за тях трябва да се тревожиш.
И тя се отдалечи по пътя, задавена от кашлицата.
Той изчака идването на автобуса й. Тя се обърна да му махне за сбогом. Осветените прозорци на автобуса бавно преминаха покрай него; мъж и жена, момче, леля Нора, храчеща в кърпичката си.
Съвсем близо до къщата забеляза Баба и Дядо, които току-що я бяха напуснали. Алън прекоси пътя и се скри в сянката на брястовете. Дядо крачеше напред, а Баба подтичваше три стъпки след него, стиснала чантата си, също както катеричка — желъд.
Ядосан, Татко се бе оттеглил горе в спалнята. Мама разтреби гостната; събра една по една разпръснатите зад възглавницата монети. Вдигна прекатурената върху килима ваза и запрати разцъфналите нарциси в огъня. Взе парцал и започна да трие с него килима, бледа и безмълвна. Изглеждаше така, сякаш кръвта й се е отцедила от лицето заедно с водата от вазата. Алън пренесе масичката за сервиране в черната кухня. Тя го последва.
Заговори го:
— Той не може да се контролира.
— Не може — съгласи се Алън.
Чувствуваше се огорчен, нелоялен спрямо Татко, но все пак тя имаше нужда от него.
— Бедният ми Татко — продължи тя, — та той искаше да помогне!
Не можеше да се съгласи с нея, но не каза нищо. Кимна лицемерно с глава.
— Татко си мислеше, че хрумването му е добро и е в интерес на всички ни.
— Какво да правя с остатъците от храната? — прекъсна я той.
— Виждаш ли, той си мислеше, че адвокатът би могъл да изясни нещата.
— Да ги хвърля ли в огъня в задната стая?
— В гостната — поправи го тя.
— Или в кофата за боклук?
— Чуй ме! — извика тя и тръгна до него, увесена на ръкава му. — Трябва да се срещнем с този човек! Ти не знаеш какво е било през всичките тези години! Няма да знаем, докато някой не провери. Защо трябва Нора да извлече ползата?
— Благодари ли й за шоколадовите бонбони? — попита Алън.
— А той няма да стане по-млад. Всичко може да се случи. Ами ако…
— Не искам да знам! — извика той и отхвърли ръката й. — Това не ме засяга.
Влезе в гостната и метна коричките хляб върху опърлените нарциси в огъня.
Връщаше се от училище заедно с Рони. По това време на деня вагонът бе полупразен. Те се излегнаха върху седалките, дори качиха краката си върху тях. Навън равната брегова ивица изглеждаше размазана през пелената на дъжда. Алън бе ученик в частното училище Дерби Хол, което се намираше в покрайнините, на шест мили от града, а Рони учеше в гимназията в същото предградие. Сега, когато бяха вече шестокласници, не ги задължаваха да носят фуражките си, нито пък да играят ведрина сутрин в двора на училището. Те ходеха гологлави по улиците, а след това се мотаеха из всекидневната за ученици. Тези две привилегии бяха белег на зрелостта им. Що се отнася до останалото, все още им нареждаха какво да правят и кога да го правят.
— Даваш ли си сметка — рече Рони, — че ако войната бе продължила още няколко години, щяха да ни третират като мъже.
Неговият брат Майкъл бе прекосил Европа като войник на същата възраст.
— Може би — отвърна Алън.
Всъщност това не го интересуваше — престанал бе да забелязва, че животът му тече по релси и че от сутрин до вечер го командуват. Беше започнал да изостава в училището и учителите го предупреждаваха, че ще пропадне на изпитите. Това не го трогваше. Беше добър по латински и история, а по естествените науки имаше тройки. Но напоследък нито уроците, нито игрите по ветровитите игрища или пък другите развлечения, предлагани от училището, можеха да задържат вниманието му. Не беше нещастен или разстроен; седеше просто безучастно на чина си, със спокойно изражение на лицето, замислен за нещо свое. Само отвреме-навреме, когато в часа ставаше някаква лудория, той се стряскаше на мястото си и също като дете пригласяше на сподавения кикот на другарите си. Най-много си мислеше за Джанет Лейланд — припомняше си начина, по който го гледаше, думите, които казваше, превзетия й жест да докосва долната част на ухото си, когато бе несигурна. Не се терзаеше от любовна мъка или нещо от тоя род, не бе загубил и апетита си. По-скоро го занимаваше въпросът дали тя ще приеме него, Алън, с всичките му възгледи и мисли. Джанет го смяташе за много начетен. Той произхождаше от среда, където главната роля отреждаха на жените. Винаги жените биваха обслужвани първи, отстъпваха им и в деловите въпроси, но не ги уважаваха. Джанет дори хареса прическата му. Това бе откровение. Тя го караше да мисли за бъдещето, за трудностите около изкарването на прехраната и придобиването на имущество. Преди няколко години искаше да стане фермер — можеше да дои крави и да събира снопи, а през ваканцията караше трактора на мистър Ледбетър. Мама обаче бе решила, че той трябва да учи право и да стане секретар на градска корпорация. Опитваше се да си представи как се връща от работа в къщи, при Джанет Лейланд, която шета из една прилична кухня, изцяло обзаведена с необходимия брой съдове и порцелан в кухненските шкафове. Положително ще бъде сантиментален и бъбрив съпруг, вече й бе говорил за политика и история, а тя го слушаше, поклащайки отвреме-навреме глава, стиснала ръката му в своята, и не снемаше от него леко изпъкналите си очи. Предполагаше, че тя ще си облича нощница, когато ляга вечер. В леглото майка му носеше комбинезон и жилетка, а Татко си лягаше по долни гащи; Алън никога не бе ги виждал без дрехи. Допускаше, че родителите му ще идват на чай у тях в неделя. Някъде в ума му се въртеше мисълта, че са налице всички шансове да се надява да стане техен придатък, а може би и да направи няколко крачки повече, но нямаше да отиде много далеч. Движението му напред беше ограничено, както и тяхното. Прочел бе теорията на Мендел още в четвърти клас — цвят на очите или структурата на черепа, все едно. Това не значеше, че ще настъпи момент, когато няма да има за какво да разговаря с тях, но съществуваха някои неща, известни предпочитания и предимства, които не можеше да контролира. Винаги ще бъде вежлив и ще следи за маниерите си. По всяка вероятност ще гласува за консерваторите, противно на баща си. Искаше му се да има красиво наредена къща. Ако е възможно, ще засади и плачеща върба в градината.
— Как реагира Лейси, когато му каза, че си загубил онези стихчета за моряка? — прекъсна мислите му Рони.
— Не го слушах — отвърна Алън.
Влакът минаваше покрай стрелбището с редицата военни бараки, в които живееха германските военнопленници. По прозорците висяха червени пердета. Оградата от телена мрежа се търкаляше разкъсана на мокрия пясък.
Рони рече:
— Свещеникът покани тези нехранимайковци на утринната неделна служба. Сигурно му хлопа нещо.
— Един от тях гонил нашата Мадж оная вечер. Така ни разправи, върна се разплакана в къщи.
— Хайде де! — Гласът на Рони бе подигравателен. — Нищо не може да изплаши вашата Мадж!
Алън си помисли, че Рони има право. Мадж плачеше само тогава, когато я улавяха в явна лъжа, или когато й се приискаше да разиграва театър. Той знаеше, че някои от местните момичета са били залавяни да се натискат с германци край брега. Това бе по-лошо, отколкото да ходят с янките. Не би позволил на Мадж да се навърта край лагера, макар господ знае какво се надяваше да привлече сестра му, облечена с мушама и обута с три-четвърти чорапи. Когато тя бе на дванайсет, доведе в къщи някакъв младок, войник от Харингтъновите казарми. Мама и Татко бяха излезли. Мадж му каза, че се старае да следва примера на Татко, като бъде любезна към „нашите доблестни юнаци с каки униформа“. Тя намекваше за Дюнкерк и онзи път, когато Татко бе домъкнал трима войника от Съюзническите сили, настанени в селото. Татко ги бе поканил да седнат на сгъваемите столове в градината.
— Но това не е същото — Алън се опита да й обясни, обезпокоен от мисълта, че съседите го наблюдават от прозорците си. За вечеря Мадж приготви яйца на очи върху препечен хляб. Всъщност тя не вършеше нищо лошо — бе само едно дете — но той нямаше да забрави как войникът изяде яйцата, служейки си с голите си пръсти. Алън беше принуден да остави вилицата и ножа и да затвори очи: повдигаше му се от гледката. Войникът му се извини.
— Какво мисли майка ти? — попита Рони. — Оплака ли се на коменданта?
— Още не — отговори Алън, — но е много разтревожена. Татко също се тревожи.
От деня, когато Баба и Дядо бяха у тях на гости, родителите му не разговаряха помежду си.
Мадж отново започна да пренася устните им послания един до друг.
„Мама пита ще ми дадеш ли парите за застрахователния агент“, „Татко пита дали Рони Дейвис е позвънил от Южен Уелс…“, „Някакъв странен шум идва от тръбите на горния етаж. Ще го чуеш ли?“
Татко се връщаше в къщи както обикновено, но се качваше направо горе, в студената спалня. Нямаше къде другаде да отиде. Навярно се отбиваше при леля Нора и се хранеше при нея — не близваше нищо от яденето на Мама. Когато тя се качваше веднага след вечеря горе, той слизаше долу. Намръщен профучаваше покрай нея в антрето, извърнал лице, сякаш дъхът й мирише. Слушаше радио с часове.
Мама седеше до прозореца в спалнята и четеше книгата си от библиотеката. Когато Алън подкарваше велосипеда по пътеката, съзнаваше, че тя е там, зад клоните на явора, и го следи с поглед. Краката му тежаха върху педалите като олово. Мадж се връщаше от училище, преобличаше се и хукваше, подсвирквайки си с уста в непрогледния мрак по пътя за брега. Никоя от познатите му не се държеше като нея, нито пък имаше свободата й. На нейната възраст сестрите на приятелите му ходеха на курсове по танци и женски кръжоци. Някой трябваше да й говори за нейно добро. Трудно му бе да устои на извъртанията й. Не желаеше пак да се впуска в досаден разговор за Господ, който уж бил в боровата гора или в градината зад къщата и нима той, Алън, не се чувствувал близо до Светия дух, когато свирел на пиано? Като я слушаше как говори, човек би си помислил, че Бог живее в парника им. Тя изкарваше Алън извън кожата с високомерието и глупавата си сантименталност.
— Вашите не би трябвало да пускат такава хлапачка да излиза сама — рече Рони. — Тя представлява постоянна заплаха за всички ви. И винаги е представлявала.
— Не я пущат! — възрази Алън. — Здраво я държат за юздите!
Мадж още не бе навършила петнайсет години, а вече правеше всичко, което си иска. Нищо не можеше да я спре. Нито страданията на Мама, нито заплахите на Татко. Тръгваше към железопътния прелез, безгрижна като птичка, облякла ученическия си шлифер, дълбоко нахлупила старата широкопола шапка върху главата си, сякаш навън е горещо пладне на циганското лято. Нощта бе черна като смола, а там долу, на плажа, вятърът духаше откъм морето и вълните се разбиваха с бучене о брега. В гората все още имаше неоткрити мини и неексплодирали снаряди. Вражеските самолети се бяха освобождавали от бомбите си, преди да стигнат до морето. Мадж можеше да бъде разкъсана на парчета, пристъпвайки между гъстите и скърцащи от вятъра борове. Връщаше се в къщи мокра като кокошка със сплъстена от солта коса, а на сутринта Алън виждаше пред стълбището на черния вход купчинката пясък, която тя бе изтръскала от обувките си.
— Не си ли спомняш — прекъсна мислите му Рони — за онзи случай на Хол Роуд?
— Хол Роуд?
— Когато сестра ти влезе в онази бомбардирана къща и тръгна по наклонените греди на покрива.
— Не си спомням — рече Алън.
— Баща ти те напердаши!
— Не дрънкай глупости! — сряза го Алън.
Той преметна ученическата си чанта през рамо и застана до вратата на вагона в очакване да се отвори.
После пиха по чаша чай в ресторанта, който се намираше под сводестия покрив на гарата. Над главите им, на шест стъпки височина, по насипите на моста луковиците на минзухара скоро щяха да покълнат. Кондукторът харесваше големи момчета; дълго си игра с косата на Рони и му повтори няколко пъти, че кожата му била нежна като на девойка. Въпреки това, докато седяха край солидната маса, ругаеха и отпиваха от силния черен чай, се чувствуваха мъже.
— Къде, по дяволите, изчезна вчера след спявката? — попита Рони.
— Затваряй си плювалника! — сопна му се Алън и в същия момент си представи собственото си лице, разтегнато от усмивка на самодоволство. Изпратил беше два пъти Джанет до дома й и я бе целунал веднъж по устните, зад вечно зеления жив плет пред къщата им. Бленуваше да я види къпеща се в морето — чакаше с нетърпение да дойде лятото и тя да хвърли тежкото си палто и вълнените пуловери.
В ресторанта беше топло като в пещера; в нажежената до червено чугунена печка гореше буен огън. Въздухът бе пропит с миризма на локомотивна грес и въглищен прах. Навън, в селцето, животът си течеше, както вечно е било. Откакто сирените внезапно прекъснаха воя си, нощите вече бяха мирни — тишината се нарушаваше само от трясъка на „парфюмираната“ каруца, когато минаваше покрай смълчаните къщи. Гората отвъд крайбрежния път се бе смалила в малък клин от борове; нямаше я вече непроходимата джунгла от дървета, омотана в дантелена пелена и паяжини на отровни паяци — далеч остана времето, когато се качваше на върха на пясъчните дюни и си въобразяваше, че е Сид, застанал за пръв път пред морето. Нищо не се случваше в живота му, което да го изненада. Сега тук, на гарата, с грохота на влаковете оттатък гранитния зид и олюляващата се лампа над неметения под, той си представи за миг, че всичко би могло да се случи.
— Ще дойдеш ли на лагер тази година? — попита Рони.
— Може би — отговори Алън.
Миналата година не го пуснаха, защото предишната се бе върнал от лагера с импетиго. Майка му трябваше да купи дълги панталони, за да скрият от съседите струпеите по краката му.
— Беше чудесно, ех, каква седмица прекарахме в Уиндърмир! — рече Рони. — Оня глупак Уилсън падна в езерото.
— Не беше Уилсън, а малкото момче от магазина за прежда.
— Изкачването на онази планина беше страхотно! Качихме се много нависоко.
— Хълм, а не планина.
— Приличаше на планина — каза Рони. Той се заигра с купчинката билети, струпани върху масата. Усмихна се широко: — Все пак не беше ли страхотно, а?
— Страхотно — съгласи се Алън. Мразеше да ходи на лагер. Не можеше да понася влажните нощи и пълзящите по кожата му насекоми.
* * *
Мама бе в Саутпорт и Мадж бе сама в къщи; рисуваше нещо върху кухненската маса. Без огъня в камината стаята изглеждаше мизерна. Боята от вратата на кухненския килер бе започнала да се лющи. Мама не се грижеше много-много за кухнята — подреждаше само стаите, които рядко използуваха.
Мадж каза, че днес няма да ходи на училище.
— Значи си болна?
— Заради кашлицата.
Рисувайки с цветни моливи някакво влечуго с излизащи от устата му пламъци, тя плезеше връхчето на езика си.
Алън изръмжа. Смяташе кашлицата й за нещо, което сестра му сама си поддържа. Тя не й пречеше да се разхожда в дъжда.
— Кашлицата и чековете — каза тя, като остави молива на масата. — Искаше да му подпиша още един тази сутрин.
Думите й предизвикаха гнева му.
— Защо само създаваш неприятности? Защо не можеш да правиш това, което ти нареждат?
Той стовари футболните си обувки върху масата до кутията й с моливи, за да я сплаши.
Тя не му обърна внимание. Зад главата й тапетът на цветя бе прокъсан и под него прозираше мазилката. Когато Мадж бе по-малка, тя имаше навик да ляга по лице върху полираната маса и да се върти като пумпал, жулейки стената с обувките си. Беше чист вандализъм! Но тогава, както и сега, трябваше да й попречат с един здрав бой.
— Ако ми беше дал обяснение за какво му е подписът ми — продължи тя, — нямаше да имам нищо против. От предпазливост никой не е пострадал. Но той е глупак. Моето име не е само завъртулка върху някой негов чек, знаеш. Нали съм в много чувствителна възраст. Той не може да ме избърше просто ей така, като отпечатъци от пръсти върху буркан сладко.
Нямаше смисъл да се кара с нея. Самият той не разбираше защо подписът на сестра му е необходим върху чековете на Татко. Тя трябваше да се подписва също и върху други документи. Татко ги прегъваше така, че тя да не може да прочете напечатаните думи над празната, точкувана за подписа линия на края на листа. Чуваше ги как се карат горе, поне веднъж седмично. Татко удряше с юмрук по тоалетката, върху която лежеше документът, а Мадж крещеше: „Защо трябва да го подписвам? Искам да знам защо!“.
Тя се бе оплакала на Алън, че Татко харчел от нейните пари.
— Не ставай глупава! — бе й казал той. — Та ти нямаш никакви пари!
Тя твърдеше, че имала. Било очевидно, иначе защо бил необходим подписът й пред банката?
— Някой може да ми е оставил състояние — упорствуваше тя. — Някой умрял роднина или друг човек.
Нямаха никакви умрели роднини, с изключение на Татковите, но те всички се бяха поминали бедни като църковни мишки, още когато той бил малък.
— Все пак — настояваше Мадж, — аз разговарям с какви ли не старци. Винаги съм го правила. Намират ме много забавна. Откъде знаеш, може някой от тях да ми е оставил нещо.
Необяснимо защо, но Мама винаги вземаше нейна страна, когато ставаше дума за подписване на чековете. Тя все повтаряше, че Татко трябвало да си урежда по-добре нещата.
Алън излезе в антрето, за да съблече палтото си, но се отказа. Беше доста студено. Не посмя да запали с газовата горелка огъня, преди да се е върнала Мама.
— В колко ще се върне Мама? — попита сестра си.
Тя повдигна рамене. Обграждаше рисунката си в рамка.
— Значи няма да излизаш тази вечер — заключи той с нотка на задоволство в гласа си. — Още повече че днес не си ходила и на училище.
— Напротив, ще изляза — отговори тя. — Малко чист въздух ще ми подействува добре.
Алън трябваше да стисне юмруци, за да запази самообладание.
— Слушай! — започна меко той. — Не бива да излизаш по тъмно.
— Чекът беше за новия ти костюм — изведнъж си спомни тя. — Да си затворя ли очите и да подпиша?
— Не искам нов костюм! — викна той. — Ще се вслушаш ли в това, което ти говоря? За кого се издокарваш всяка вечер… по тъмно? Не ходиш да гледаш природни красоти, нали?
— Затваряй си устата! — викна тя на свой ред.
— Тогава какво правиш?
— Нищо!
— Мотаеш се по плажа…
— Не се мотая!
— Има неексплодирали бомби — предупреди я той.
— Глупости!
— Опасно е край брега — викна той отново. — Трябва да си стоиш вкъщи!
— Вкъщи? — Тя го погледна с презрение. — Не мислиш ли, че тук е по-опасно.
И тя обходи с драматичен поглед кухнята, сякаш иззад листата на розите по тапетите надничаха вампири.
— Знаеш, че има и по-лоши неща от бомбите.
Разгневен, той запрати шала си върху масата. Ех, как не искаше сестра му да говори по този начин. Думите й го караха да изпитва желание да я вразуми, като използува голите си юмруци. След малко тя рече:
— Във всеки случай не ходя на брега. Поне не на самия плаж.
— Ще подивееш — промърмори той. — Не е нормално.
В същия момент съжали за думите си. Сметна, че тя ще се впусне в глупави разсъждения за това колко относително било да си нормален. Но за първи път тя мълчеше. Окуражен, той продължи:
— Не виждаш ли какви търкания създаваш в къщи? Те се безпокоят много за теб.
— Не за мене, Алън — рече тя. — Същото ще бъде, ако си стоя тук. За пари е… и за онзи адвокат.
Тя като че ли не схващаше, че мъката, която му причинява, е главната му грижа. От много отдавна се бе отказал да анализира причините за поведението на родителите си — все едно да изпразва пълна чаша с мравки в мрежа за пеперуди, та да ги запази на сигурно място. Единственото, което желаеше, бе Мадж да си стои в къщи вечер, така че когато се връща у дома, да не намира повече баща си полудял от тревога, подскачащ нагоре-надолу по тротоара.
Трябва да пусне радиото, преди да се е върнал баща му, в случай че той пак е в лошо настроение; пущаха го заради съседите, за да заглуши необузданата реч и шума от затръшването на вратите. Но той не можеше да говори на Мадж както подобава на фона на танцова музика. Стоеше нерешително зад стола й, загледан в радиото, докато се мъчеше да вземе някакво решение.
— Харесва ли ти? — попита тя и вдигна към него рисунката си.
— Ще се вслушаш ли най-после в това, което ти говоря? — настоя той и я потупа леко по рамото.
Тя се намуси. Продължи да седи обидена на масата, но я застърга с кутията за моливи.
— Ще оставиш следи — предупреди я той. — Престани!
Тя се нацупи; ако имаше джобно ножче под ръка, сигурно щеше да издълбае инициалите си върху дървото от чист инат.
Сети се за онзи път, когато Мадж пожела да отиде с него у Рони Бейнс и той не я взе. Тя се скри зад кофите за боклук, и когато той излезе през черния вход, цапардоса го по главата с метлата за двора. Свлече се на колене от болка. Мама й издърпа ухото, но тя се разкашля толкова продължително, че всичко свърши с изпращането й в леглото, където я обслужиха най-внимателно, докато на неговата глава се образува цицина, голяма колкото орех.
— Опитай се да бъдеш разумна! Безпокоя се за твое добро, това е всичко!
Тя го погледна косо, а после се вторачи в рисунката си.
— Чудесна е! — похвали я той търпеливо. — Бива те по рисуване.
Тя се усмихна леко.
Запита я предпазливо не е ли минавала покрай лагера.
— Военнопленническия — поясни той.
— За какво намекваш? — викна смутено тя.
— Ами — престраши се той — видели са те с един от военнопленниците.
— Някоя двойка прелюбодейци! — кресна тя и скочи разярена от мястото си. — Знам за какво намекваш.
Алън забеляза синя драскотина от цветния молив, която му заприлича на изпъкнала вена върху слепоочието й.
— Само защото самият ти си долен мръсник, който драска стихчета за моряци, си въобразяваш, че всички са като тебе!
Трябваше да отиде в черната кухня, ако искаше да не я удари. „Нахалница такава — да се рови в шкафа му!“
— Къде скри листа? — настоя гласно той. — Кажи ми къде си го прибрала или ще ти строша главата!
— Извинявай — рече тя, разстроена от постъпката си, — хвърлих го в тоалетната. Стори ми се, че Мама се качва горе и нямаше къде да го скрия.
Той пусна радиото и се отпусна на стола. Не можеше да я гледа.
Тя му направи чаша чай, макар само господ да знаеше какво ще направи Мама, ако бе влязла в този момент и ги бе заварила да пият чай. Не благодари на Мадж за чая. Изпи го в мълчание. Тя въздъхна няколко пъти, за да му покаже колко съжалява. Най-после, но вече късно, пожела да му разкаже за нощните си разходки. Тя никога не се съобразяваше с чувствата на близките си. Когато той бе щастлив, Мадж бе тъжна, когато той се затваряше в себе си като в мида, точно тогава сестра му пожелаваше да бъде откровена и доверчива.
— Не искам да знам — каза й. — Не нося повече отговорност за случилото се. Прави каквото искаш.
Тя не настоя. Застла масата за вечеря, прибра цветните си моливи, обели картофи на мивката. Дори има дързостта да го попита има ли някакви пари. Нямаше, и така й каза. Тя се качи горе; чуваше я да се движи над главата му в спалнята на майка им.
Влезе Мама, облечена в кожено палто, с порозовяло нежно лице от разходките по главната улица на Саутпорт. Не каза нищо за неизмитите чаши и чинии, оставени върху дървената сушилня за съдове. Попита го само как е прекарал деня си в училище и дали Мадж е пила сиропа си за кашлица. Тонът й бе съвсем приятелски, но той усети, че на моменти тя му хвърля сърдити погледи. Недоумяваше, понеже вече знаеше, че не майка му, а Мадж бе намерила стихчетата за моряка в официалните му обувки. Със сутрешната поща бе дошло писмо от директора на училището, което известяваше датата на родителската среща „на чаша кафе“. Положително ще му ушият нов костюм за случая, не ще и съмнение.
— Какво не харесваш на униформата ми? — попита я той.
И дума не можеше да става — срещата щеше да бъде съвсем неофициална, щяха да присъствуват само учениците от шести клас заедно с родителите си, облечени, разбира се, във всекидневните си дрехи.
— И ти също — напомни й той, но тя не го чу.
— Баща ти в къщи ли е? — попита майка му.
— Още не.
— Предполагам, че пак се е завлякъл у сестричката си — рече тя и злобни пламъчета засвяткаха в очите й, скрити зад късата сива воалетка.
На Алън му се струваше абсурдно, че баща му не си признава всекидневните посещения при сестра си Нора. Когато той, Алън, се ожени, което сигурно щеше да стане един ден, кой друг ще се грижи за него? Непременно ще посещава Мадж винаги когато си пожелае, ако дотогава, разбира се, не я разкъса някоя бомба.
* * *
Късно вечерта у тях се отби мистър Харисън с някакъв свой приятел. Гостите завариха Мама и Татко в една и съща стая — кухнята — сякаш бяха хванати в капан (Мама бе прескочила за малко долу, за да си вземе очилата). Когато се почука на външната врата, Мадж бе в антрето и покани гостите вътре, преди някой да я спре. Въведе ги направо в кухнята. Каква дързост — да им дойдат гости без предварителна покана! Татко бе облечен във военната си куртка, а Мама беше боса, подгъвът на полата й висеше. И двамата стояха пребледнели, силно потресени от неочакваната беда.
— Заповядайте, заповядайте! — промърмори Татко, съвзел се първи, и стрелна Мама с поглед. Усмивката му бе странна — любезна и в същото време пресилена.
Малката стая изведнъж стана тясна. Алън бе изблъскан към черната кухня.
— Колко ви притесняваме — рече мистър Харисън. — Ще извинявате, но уверявам ви, налагаше се.
Приятелят му, висок мъж с кадифена яка на дългото си черно пардесю, стоеше притиснат до стената.
— Но моля ви — промърмори Татко и започна да тегли столовете от местата им край камината, за да осигури пространство за новодошлите. Безсмислено беше да ги канят в гостната; без огъня в камината, запален няколко часа предварително, гостите им бяха изложени на риска да се превърнат в ледени висулки. Изправена пред тази дилема, на всичко отгоре облечена с домашни дрехи, Мама реши да принесе в жертва Мадж.
— Време е за сън, мила. Хайде! — рече й тя и сведе глава като срамежливо момиче. Какво голямо усилие на волята й костваше да не зарови в ръце лицето си с размазания грим по очите и изяденото от устните червило.
— Аз излизам! — заяви ядосано Мадж.
— Малкото ми глупаче — промърмори Мама и я избута с твърда ръка в антрето.
Чуха как Мадж протестира, когато Мама я изблъска нагоре по стълбите. След малко тя се разкашля.
Мистър Харисън бе начетен човек; с Татко се познаваха от шест години. Ако можеше да се вярва на Татко, запознали се във влака, където повели разговор за някаква статия за Сталин в сутрешния вестник. Мистър Харисън бе вещ в руската история. Разправяше, че Распутин не бил чак такъв дявол, какъвто го изкарвали, в книгите. Мистър Харисън бе идвал у тях няколко пъти; канеха го в градината през лятото. Той им разказваше надълго и широко за залеза на предреволюционна Франция, както и за лошото здраве на сестра си Нанси. Докато говореше, Мама се прозяваше отегчена. Само веднъж го поканиха специално на чай в трапезарията. Тогава той се обърна към Мама с „несравнима госпожо“ и разля купичката си с компот от круши върху покривката. Обикновено Татко се срещаше с него във влака. Той казваше, че мистър Харисън очевидно бил образован, ако се съди по акцента и изразите, които употребява. Та как иначе да се обясни небрежността в облеклото му и вързопът книги, който носеше под мишница! Всъщност причината за посещението му тази вечер бе едно томче на Суифтовите поеми. Имал нужда от него, обясни той.
— Ей сега ще го донеса — увери го Татко. — И дума да не става.
Алън не можеше да си спомни баща си да е чел някога поезия. Слушаше стихотворения по радиото, но не отваряше стихосбирка. С артистични заложби в семейството бе Мама — научила бе Мадж да декламира „Ела тук, Евън Камерон, ела и застани до моето коляно“, както й „Мечтата на роба“. Веднъж Татко бе нарисувал с молив едно лале за Мадж, но рисунката му бе толкова бездарна, че тя я хвърли в огъня.
Мистър Харисън представи приятеля си като капитан Сидни. Имал ужасни преживелици с Ромел[7]. Татко се здрависа с него толкова енергично, че върху челото му висна кичур коса. Самият той не бе годен за военна служба — старал се бе според възможностите си в Силите на противовъздушната отбрана. Мама слезе долу с прясно напудрен нос, обула панталон. Около главата си бе намотала тюрбан. Капитан Сидни каза, че не може да седне.
— Но защо? — попита го Мама, като му намигна дяволито. Тя сновеше с пакет бисквити и с буркан сладко между кухнята и килера.
— Имам цирей — отговори той.
— О, господи! — възкликна Мама, после изписка истерично и кратко, отнасяйки в черната кухня увито в хартия парче сирене.
Здравето на сестрата на мистър Харисън продължаваше да се влошава, но със същото бавно темпо.
— Колко тъжно! — мрачно рече Татко и печално поклати глава.
Мистър Харисън се взираше в огъня. Носеше лекьосана папионка и панталон от фрак; и така държеше тънките си дълги ръце, сякаш се моли.
— А как върви учителствуването? — осведоми се Татко.
— Доволен съм — отговори мистър Харисън.
Той преподаваше история на момчета, които не възнамеряваха да се явяват на матура, за да получат дипломи.
— Все пак няма ли да седнете? — Татко попита капитан Сидни, който продължаваше да стои прав до стената. Но той отново отказа. Не беше стар. Имаше вид на заможен и добре гледан мъж — дори малко приличаше на денди. Пожела да узнае дали Алън е ученик.
— Да — отговори Татко, — ученик е в Дерби Хол.
Всички се обърнаха към Алън. Ех, защо не беше сестра му тук, та да насочи разговора в друга насока!
— На колко си години? — продължи с въпросите си капитан Сидни.
— На седемнайсет, сър.
— Трудна възраст — забеляза капитанът, а Татко като пъргав кон отметна глава назад, сякаш искаше да подчертае с жеста си голямата грижа, която Алън му създаваше.
— От неотложна необходимост е да получа това, което споменах преди малко — намеси се в разговора с тих и доверчив глас мистър Харисън. Той погледна многозначително Татко.
— Не ще и съмнение! — рече нетърпеливо Татко и погледна неспокойно към черната кухня, където Мама застилаше с бяла кърпа тенекиения поднос.
— Алън, качи се горе и виж в гардероба на синята стая, има една книга с позлатени букви на корицата: „Поеми от Суифт“.
— Коя стая? — попита той.
Мадж бе съвършено права — човек никога не можеше да бъде сигурен при това често разместване на мебели и смяна на тапети кое в коя стая се намира. Единствен яворът седеше на мястото си.
— Желае ли някой от господата сос „Деди“ върху сиренето? — викна Мама от черната кухня.
— Побързай! — подкани го Татко, като кимна с глава към вратата.
Мадж се бе свила, трепереща от студ, на стълбищната площадка. Люлееше на ръце — като бебе — чифт пантофи, изработени от някакъв черен плат.
— Какво правиш тук? — попита я Алън.
— Мисля — отговори му тя.
Той отвори гардероба и пипнешком затърси алуминиевото сандъче за амуниции, в което Татко държеше пари и документи. Толкова често му бяха напомняли да гаси осветлението, че си бе изработил, също като животно, чувство за ориентация чрез опипване в тъмното.
— Този разхлопан гардероб трябва да се изхвърли — забеляза Мадж. Беше клекнала до вратата по кюлоти и фланелка; коленете й бяха изхвръкнали напред. Продължаваше да стиска пантофите като кукла в ръцете си. Тя не харесваше зеления кастор, с който бе покрито бюрото. „Прилича ми на току-що поникнала трева“ — казваше.
Да забелязва материала и формата на предметите беше една от неприятните й превземки. Можеше да се отврати от нечия коса или от шарките върху порцелановия чайник… две неща, незабележими за нормалния човек.
— Наметни се с палтото! — каза й. — Вече си голямо момиче.
Когато бяха малки деца, не знаеше точно колко малки, често слушаха как родителите им се карат долу в кухнята. Мадж се мушкаше при него в леглото за утеха. Обикновено кавгите ставаха заради татковия търговски партньор отпреди войната или заради стиснатостта на Дядо. Заедно с горчивите думи до тях долитаха и стържещите звуци от разместването на столовете напред-назад по изтрития линолеум.
— Защо ли крещят? — любопитствуваше Мадж, като го прегръщаше с пълните си ръце.
— Не крещят — отговаряше й той. — Те разговарят.
Лежаха под сатенения юрган и не смееха да дишат. После заиграваха на една измислена от него игра. Три къси пътечки водеха до самотна къщичка в полето с мушкато на прозореца. През стъклото се виждаше застлана маса, върху която са наредени кифлички и пай с месо. Само една от пътечките водеше до вратата на къщичката; другите две свършваха в жулеща коприва и свински кочини. Не знаеше как му хрумна тази игра. Първата пътека тръгваше от ръката на Мадж и стигаше до врата й, втората минаваше през гърдите й до едната й подмишница. Третата вървеше надолу по корема й до онова топло и хлъзгаво място, където се събираха бедрата й: и двамата съзнаваха, че този е верният път, макар никога да не говореха за това. Явно и Мадж се досещаше за него, въпреки че беше малка, защото го избираше последен, така както той изяждаше най-напред кората на филията, за да се наслади накрая на меката, намазана със сладко среда. Играта не бе неприлична, наистина не беше: той нямаше лоши намерения. Тя просто бе начин да се заглушат сърдитите гласове на родителите им долу в кухнята, крясъците, че Боб Уорд не бил нищо друго, освен бита карта, че мистър Дръмънд е мръсен стар педераст.
— Какво значи педераст? — питаше Мадж. — Защо Дядо да е педераст?
— Не знам — казваше той искрено. — Не ги слушай! — Кой е пътят до къщичката?
Алън намери книгата. Заглавието й бе напечатано с позлатени букви.
— Ако питаш мене — обади се Мадж, — този мистър Харисън упражнява лошо влияние върху Татко.
— Никой не те пита! — сряза я той и слезе долу, като я остави да стои на площадката.
Татко грабна книгата от ръката му и я бутна в ръцете на мистър Харисън, сякаш му предаваше щафета, Мистър Харисън я пъхна в джоба на шлифера си.
Капитан Сидни бе тръгнал за някакво събрание в Ейнедейл.
— На малка дискусия — обясни той — за отражението на войната върху по-младата генерация.
— Учител ли сте? — попита го Мама. Тя бе много запалена на тема образование. Беше посещавала един пансион в Белгия, който подготвяше възпитаничките си за влизане във висшето общество. (Според Татко най-евтиният, който можело да се намери.) Самият той бе посещавал някакво третокласно училище и го напуснал скоро след постъпването си, та да не говорим за завършване. Мама помагаше на Алън в домашните по френски; тя дори знаеше бегло латински. И въпреки това никак не се развълнува, когато чу „Дванайсета нощ“ по радиото.
— Не — отговори капитан Сидни. — Просто ще поставя някои въпроси, които ме вълнуват, за да съм наясно.
Мама разказа своята „трагична версия“ за пневмонията на Мадж по време на затъмнението: за това как е трябвало да се избира между смърт под масата в трапезарията им или кръвоизлив в белите дробове в противовъздушното скривалище на полето зад къщите. Разликата била малка… Дъбово дърво, от една страна, жълтеникава почва с търкалящи се тук-там ръждясали консервени кутии — от друга.
— Спряхме се на масата — намеси се Татко. — По този въпрос нямаше две мнения.
— Всъщност мократа трева ме накара да взема това решение — прекъсна го Мама. — Представете си да газите по нея, между тополите в мрака. А кучетата вършат там голямата си работа през деня, знаете. За мен това беше голям кошмар! — спомни си Мама.
— Искам да обърна внимание на вредата — рече капитан Сидни, — вредата, нанесена върху емоционалния живот на детето. Страх… сънища… симптоми от един или друг вид.
Мама и Татко изпитаха неудобство — приеха думите на капитан Сидни като упрек към самите тях. Та нали на света не съществуваха други деца, освен техните. Горе Мадж отново се разкашля.
— От времето е — обади се Мама, докато разбъркваше чая си.
— Ти не бе изплашен, нали, синко? — попита Татко, търсейки подкрепа в Алън.
— Не — отговори той.
Не се бе изплашил. Напротив, радваше се, че не ходи на училище. Ами оня „Спитфайър“, изложен на показ в парка? Спомни си за всекидневния ешелон от танкове, които слизаха към брега, залитайки надолу по пътя.
Когато гостите си отидоха, Мама и Татко захванаха да обсъждат ексцентричните дрехи на мистър Харисън и мъжественото телосложение на капитан Сидни.
— Ама как се изтърсиха, изобщо непоканени! — чудеше се Мама. — Без „с ваше позволение“.
— Цял красавец — рече Татко, — като го гледаш как се е подстригал!
— Можеше да се здрависаш с него — Мама укори Алън. — Не знам кому е нужно да мънкаш, като че ли си глътнал езика!
Но тя не изглеждаше ни най-малко огорчена. След известно време попита:
— Какво ли намира капитан Сидни в този стар глупак Харисън?
— Какъв ти глупак, Кони! Може да прилича на корабокрушенец, но в никакъв случай не е глупак.
Мама избухна в смях:
— Ами като не можа да седне заради цирея си?
— Страхотия! — задави се от кикот Татко и в захлас се заудря по коляното.
— Пък аз едва не го попитах къде му е циреят.
— Трябваше да му предложа компрес с моите лапи — викна Татко толкова развеселен, та чак сълзи заблестяха в очите му.
На следващата сутрин Алън се освободи от училище, за да отиде в града. Трябваше да му вземат мярка за новия костюм, значи налагаше се да си смени и бельото. Беше против всички разноски по костюма и си представи изражението върху лицето на майка си, когато учителите й кажат, че синът й, с нов или стар костюм, няма вероятност да си вземе изпитите. Алън се бе свил до оградата на гарата, докато чакаше баща си и наблюдаваше мъжете, които пълнеха твърди чували с въглища. Въглищният прах чернееше под пласта скреж. В този час на перона имаше само няколко пътници. Преди да тръгнат, Татко бе водил дълги телефонни разговори и ето че вече минаваше десет часът.
Около гарата растяха елшови храсти и върби, които цъфтяха през пролетта; кремавите им набъбнали пъпки се подаваха през оградата. Вятърът, който духаше откъм пустото поле, ги брулеше и шибаше безпощадно сега. Розовите храсти до мъжката тоалетна бяха окастрени на стъпка от замръзналата земя, осакатени и черни. Човек имаше чувството, че се намира в Сибир, ако не бяха общинските къщи от червени тухли, издигнати само за половин месец зад складовете за въглища.
Татко разговаряше с месаря от „Тонс Лейн“ — разказваше за фермера, който по време на войната му угоявал един шопар.
— Не мога да скрия — казваше той, — бях изигран, но не обвинявам човека. Платих му честно. Кони събираше всички остатъци в специална кофа… би могло да се каже, че платихме и за издръжката му.
— По прасетата има много разходи — вметна месарят.
— Тия ги разправяй на баба ми! — Възмути се Татко. — Не струва нищо, освен малко ярма и кофа помия. Този мой шопар дебелееше с всеки изминат ден. Такъв шопар не си виждал никога. После, господ да ме благослови — той стисна ръката на месаря поверително и се огледа, сякаш небрежният им брътвеж можеше да струва живота им, — шопарът се оказа свиня… честна дума! Не ми ли вярваш?
Отстъпи назад, за да види ефекта от думите си. После се отдалечи малко, но внезапно се извърна, за да го погледне хитро изпод меката си шапка.
— Вярно е толкова, колкото аз съм сега пред теб.
Дъхът изскочи от устата му и се разнесе над железопътната линия. Изпита неудобство от това. Когато влакът пристигна, той вдигна шапката си за сбогом и закрачи тежко по перона към средния вагон.
— Ужасен човек е този месар — рече на Алън. — Дъхът му мирише на лой.
После се настани в един ъгъл на купето. Устните му бяха посинели от студа.
— Не се прегърбвай — нареди той на Алън.
Алън се изпъна, но не почувствува никаква разлика. Беше във възраст, когато тялото му се източваше и да държи раменете си изправени бе само по себе си усилие. В покой лицето на баща му имаше меланхоличен израз — с черното си палто той приличаше на собственик на погребално бюро. Започна да клати лъснатата си обувка нагоре-надолу и да тананика някаква мелодийка под носа си. „Не му обръщат достатъчно внимание вкъщи“ — помисли си Алън.
— Странна работа с тоя шопар — той наруши мълчанието, само и само да попречи на баща си да запее на висок глас.
— Купих го на умерена цена — каза Татко. — И когато приятелчето предложи да си го вземе обратно, защото то се оказа свиня, аз му го продадох на същата цена. Окото ми не мигна! Човек трябва да бъде коректен в бизнеса, в противен случай отива по дяволите.
„Ах, за бога — помисли си Алън, — само не подхващай пак старата песен за съдружника си Боб Уорд. Остави го да почива в мир.“
— Виждаш ли, синко, на този свят съществува и такова нещо, като самоуважение и великодушие. Да вземем дядо ти например, в тялото му няма нито една клетка великодушие.
Той се наведе напред, разперил пръсти, сякаш искаше да изброи всички себелюбиви клетки в тялото на мистър Дръмънд. Погледна златния си пръстен. Замисли се за момент, после рече:
— Е, няма смисъл да се сърдят другите. Разговаряхме за това снощи с майка ти.
Баща му се усмихна; дори се изчерви при мисълта, че най-после разговаря вече с жена си. На лицето му бе изписано задоволство; обходи купето с доволен поглед, сякаш току-що бе сключил изгодна сделка.
Навън се нижеха поляните за голф; скучаещи мъже с карирани каскети и развети от вятъра шлифери стъпваха напето по ниско подрязаната трева, шибани от дъжда и вятъра.
— Мошеници! — рече Татко, коментирайки гледката. — Негодници и нехранимайковци!
Мистър Дръмънд играеше голф. Лицето на Татко остана известно време мрачно. После каза:
— Майка ти ме помоли да поговоря с теб. Изглежда, че от чекмеджето й изчезват пари. Малки суми.
Алън видя как очите на баща му станаха сериозни, докато се взираха, без да мигат, в бялото небе, което се точеше като панделка покрай влака.
Чу дълга, сподавена въздишка и осъзна, че е неговата. Почувствува, че му се повдига.
— Какви пари, Джо? — попита.
Срамуваше се от баналния си въпрос. Баща му се опитваше да бъде честен — нарече го „синко“. Сърдето му заби лудо от несправедливостта на обвинението.
— Казах, че ще разговаряме като разумни хора. Без обиди. От теб не се иска нищо друго, освен да си признаеш греха и да кажеш на майка си колко много се разкайваш. За случая повече няма да ти се споменава.
— Но аз не съм докосвал никакви пари!
— Целият ми живот — започна Татко — бе тежък. Скромен произход, да не говорим за образование, непрекъсната борба, за да задържа главата си над водата. Но рано се научих никога да не пипам дори петаче, което не съм припечелил с честен труд. Не вземам пари назаем, нито пък давам, и никога нямам дългове, макар да не съм богат. Имай тази максима в живота си и тогава ще можеш да гледаш всеки в очите! — Но неговият собствен поглед не можа да срещне този на сина му.
В главата на Алън се въртяха обяснения — думи, с които да се защити — но той не ги произнесе. Имаше ли смисъл? Не бе откраднал парите, защото нищо не желаеше да си купи. Натъжен от обидата, той седеше отпуснат върху седалката до прозореца, без да мърда. Съзнаваше, че лицето му неволно се гърчи в гримаси. Нима толкова много прилича на баща си? Стисна здраво челюсти, за да не затракат зъбите му.
— Отдай на майка си дължимото, тя мисли, че грешката е може би отчасти и нейна. Никога не си ни искал джобни пари, пък и ние те държим доста изкъсо. Не казвам това като извинение, но то навярно има някаква връзка със случилото се.
— Не съм се докосвал до никакви пари! — упорствуваше Алън.
— Нали се качи снощи горе, когато ни дойдоха гости? А преди няколко седмици, когато ни посети мистър Дръмънд, ти си се навъртал в спалнята. Не го отричай!
— Взех онази книга! — рече Алън безпомощен. — Ти ме изпрати!
Той се взря в честното лице на баща си, извърнато към прозореца. Очите му под меката шапка бяха изцяло съсредоточени в прелитащите покрай влака градини на предградията.
— Бих предпочел — каза той на Алън — да запомниш думите ми.
„Значи това е — помисли си Алън, — въпрос на предпочитание от един или друг вид. Той предпочита Татко, който предпочита Мама, която предпочита Мадж — но кого, но кого ли предпочита Мадж?“
— Е, добре тогава — прекъсна мислите му Татко, като го потупа леко по коляното. — Всичко се изясни, а? Имаш честната ми дума, за това повече никога няма да говорим.
И той се облегна назад върху седалката, свил уста в леко измъчена гримаса, и задряма. Събуди се чак когато влакът наближи Сточна гара.
Мистър Сорски, шивачът, бе евреин, прекосил бе Русия, хванат за полите на сестра си. На всичко отгоре бил и бос. Мадж често се чудеше защо всъщност мистър Сорски не бе станал обущар. Той беше съученик на Татко. Шивачницата му имаше изглед към реката и се намираше на гърба на една сграда на улица „Сейнт Джеймс“. Сградата бе бомбардирана два пъти през войната. В коридора висяха рисунки, обгорени по ъглите от пожара, на мъже с меки шапки и натруфени костюми. На гърба на сградата имаше прозорец с изглед към някакъв склад. Татко каза, че небето било черно от гларусите, които се спущат надолу бързо като фъртуна, в очакване на зърното, което ще бъде разтоварено.
Мистър Сорски започна да разстила пред тях топове плат, а сантиметърът се полюшваше леко на врата му. Татко опипваше един по един платовете, за да провери дебелината им. Търсеше нещо топло, но не прекалено дебело, нещо елегантно, но не и много екстравагантно.
— Прав сте — съгласи се мистър Сорски.
Никой не попита Алън за мнението му. Баща му се спря на тъмносив плат с едва забележимо тънко райе.
— Двуреден костюм, разбира се — заключи Татко.
Алън се обади:
— Рони Бейнс има сако с шлиц на гърба.
— За проветрение, предполагам — забеляза Татко и се разхили заедно с шивача, докато опъваха чиновническия плат и го спускаха като тога от рамото на Алън.
В дългото огледало той изглеждаше набит и кривокрак. Ушите му стърчаха. Дали само си въобразяваше, или действително беше започнал да прилича на мистър Дръмънд? Ширината на лицето му, от едната до другата буза, месестият нос го изненадаха. Мадж също имаше широко лице и пълни устни — явно доминираха чертите на Мама.
Когато му взеха мярка — имаше, по всички данни, ужасно дълги ръце и доста къси крака — Татко и мистър Сорски се сбогуваха прекалено сърдечно. Погледите им се срещнаха, докато се прегръщаха през раменете, също като жени. Навярно сега, след като бяха остарели, се страхуваха, че всяка тяхна среща може да се окаже последна. Татко се изсекна, а шивачът наведе тъжно глава. И двамата се усмихваха глуповато.
Татко трябваше да направи една-две служебни визити. Първо посетиха някаква фирма за бои и той попита за директора й. Момичето от канцеларията им отговори, че бил много зает. Татко се стъписа от дързостта й; хвърли визитната си картичка върху бюрото й. После в асансьора той яростно затръшна предпазната решетка от ковано желязо и раменете му увиснаха, докато се спускаха надолу. Бе огорчен от неочаквания отказ. Във фирмата за метални кутии мистър Уилкинсън, директорът, излезе в коридора и забарабани нетърпеливо с пръсти по стената. Отвреме-навреме той изваждаше джобния си часовник и се взираше продължително в него. Татко търкаше угоднически ръце, докато говореше за връзките си в Южен Уелс. „Във взаимен интерес и на двама ни“, подметна той. Директорът кимна с глава и продължи нетърпеливо да барабани по облицованата с плочи стена. Когато разговорът се изчерпа, той потупа Татко по рамото, облекчен от мисълта, че най-после ще види гърба му.
— За мен бе удоволствие — рече той с прекалена топлина в гласа, сякаш хвалеше някое дете.
Като се сбогуваше с вдигане на шапка и се оттегляше на заден ход по коридора, Татко имаше вид на дребен и уязвим човечец, облечен в огромния си балтон.
За почерпка — макар да бе опозорен пред сина си, като че ли е крадец — той заведе Алън в кафенето „Уеджуд“ за обяд. То се намираше на няколко стъпала под земята, в близост до гарата. Отвътре заведението беше боядисано в бяло и синьо, а корнизите на тавана бяха очертани със златна боя. На тротоара, пред двукрилата врата, седяха жени, наметнати с черни шалове, и продаваха зимни цветя.
Пред тезгяха стоеше мъж с цигулка, пъхната под брадичката му. Той свиреше „Само една роза“. Посетителите седяха с наведени над масите глави и се преструваха, че не го слушат. Татко поръча мешана скара за двамата и каничка чай за себе си. Нахвърли се с голям апетит върху месото, но скоро спря да дъвче. Бутна чинията настрана и се облегна на стола, като се търкаше в гръдния кош.
— Какво има? — попита Алън.
— Стомашни болки — кървавицата не е прясна.
Алън се подразни от държането на баща си: как само му потрепваха клепачите и как се бе отпуснал на стола, та коремът му чак опира в застланата с бяла покривка маса. Устата му бе отворена. Дори едни стомашни болки го караха да преиграва — Алън бе сигурен, че ги наблюдават от всички маси. Заговори с яден тон:
— Благодаря за костюма, Татко.
— Имаш нужда от костюм — отговори баща му, като се опита да се изправи на стола и да си налее чаша чай. — Онзи приятел Уилкинсън… Само като си помисля какъв бе преди войната.
— Няма да ме похвалят този срок.
— Знаеш ли, когато бях голяма клечка в памучния бизнес, този Уилкинсън беше във фирмата чисто и просто момче за всичко. Ето какъв беше…
— Изостанал съм по латински — прекъсна го Алън.
— Живееше в някаква къща на гърба на Хъскинсън Стрийт. А сега, виж го ти… имал къща в Уирал.
— А по математика…
— Дори не притежава елементарна любезност, за да ме покани в кабинета си.
— Изглеждаше любезен, Татко — опита се да му възрази Алън.
Жалко, че не бе живял преди войната, когато баща му е бил голяма клечка; пред него се отваряли врати, а секретарките му се кланяли с уважение. Татко не беше лош човек — бързо избухваше, но пък беше справедлив. Никому не бе дължал пари. Не му е било лесно да каже на Мама, че е загубил всичките си пари и че трябва да напуснат голямата къща, градината с плодни дръвчета и да я оставят в ръцете на други. Всичко, което Алън си спомняше от онова време, бе една лека кола — играчка със сребърни фарове, достатъчно голяма, за да седне в нея и я управлява с педали по градинската пътека. Действително ли я помнеше или тя бе само снимка от албум?
— Любезен! — викна Татко и възмутен удари с юмрук по масата. — Проклетият му гаулайтер!
— Да платя ли сметката? — попита Алън и се усмихна по навик, сякаш се извиняваше. Той прилежно постави ножа до вилицата си върху чинията и почака баща си, който се мъчеше да си извади портфейла.
— Ето — изпъшка Татко и пъхна банкнота от една лира в ръката му. — И внимавай с рестото. Без никакви номера!
* * *
На неделната служба Алън носеше шотландската си връзка, подарък от Мадж за Коледа. Момчетата се шегуваха с него, когато той си навличаше расото:
— Къде ти е шотландската поличка? — викаха те и го ръгаха в корема, докато го събориха и черковният служител му направи забележка да се държи прилично.
Свещеникът ги строи върху посипаната със сгурия пътека десет минути преди утринната служба — с издутите си от щипещия вятър раса те приличаха на ято черни птици. Каза им, че щели да окажат по-голямо въздействие върху богомолците, ако се появят на пътеката между пейките в църквата, вместо да излязат от вестиария. Момичетата се мъчеха да задържат върху главите си триъгълните шапки. Къдрите на Джанет Лейланд бяха увиснали върху бузите й. Тя изтича с писък към навеса за велосипеди и заподскача от крак на крак, за да се стопли.
Когато органистът изсвири началните тактове на химна, хорът влезе в църковната зала, строен в редица по двама, като отпред вървяха малките момчета, а след тях момичетата. Богомолците станаха на крака и избухнаха в заразителна кашлица. Алън и Рони крачеха пред свещеника със сведени очи и сключени за молитва ръце. Алън посещаваше хора от деветгодишен и вече бе старши хорист. Както забеляза веднъж свещеникът, гласът му не бе нещо особено, но човек можеше да разчита на неговата точност през цялата година, що се отнася до неделната служба. Мадж постоянно го питаше какво интересно намира в цялото това пеене на химни, качването и слизането по стълбите, водещи към олтара. Той отказваше да й даде отговор. Ако трябваше, щеше да й каже, че църквата е мястото, където винаги може да отиде и на което принадлежи — това бе всичко. Въпреки това понякога — коленичил в осветената от свещи църква — той потреперваше от ужас, когато свещеникът, разперил ръцете си като крила, крещеше под прозореца със стъклописите: „Господи, имай милост над нас, Исусе, имай милост над нас, Господи, пощади ни!“. Заслушан в този мощен глас, извисен в молба, той си мислеше, че някой трябва да го чуе. Когато беше по-малък, възлагаха му да работи с меховете на органа. Ритмичното издигане и спадане на кожените мехове приличаше на функционирането на собствените му бели дробове. Той помпаше отчаяно, въобразявайки си, че ако спре за секунда, музиката ще спре и после самият той ще престане да диша. Как да го обясни на Мадж? Разказал й бе за „почерпките“, годишния излет до Блакпул, летния лагер, греяното вино на Коледа. „Как не, да се помъкна с такава компания“ — презрително го бе срязала тя. Никога не й спомена за сватбите, погребенията и кръщенетата, за които получаваше по половин лира, нито за разнообразния плач, който се носеше в даващата приют на всички църква — бебетата мяукаха под бялата дантела, майките на булките подсмърчаха, скрили лица в букетите от карамфили, опечалените от скръб хълцаха под траурните воали. Понякога той четеше уроците си на глас; гласът му беше хубав, силен и спокоен. Веднъж майка му влезе, носеше най-голямата си шапка, и го чу. После седмици наред говори за това. Татко рядко ходеше на църква, което не беше лошо, като се има предвид неговата сантименталност и способността му лесно да избухва в плач. Мадж дори не съзнаваше колко известен е той в селото им — един от уважаваните членове на общината. Никой от семейството му не си даваше сметка за уважението, което хората изпитваха към него.
По средата на службата, когато хорът се обръща с лице към паството за молитвата, Алън забеляза германските военнопленници, заели първите няколко пейки. Облечени в зелени шинели, те седяха един до друг. Точно в средата на изречението „Дай ни и днес хляба наш насущний“ той забеляза, че някакъв мъж на втория ред носеше бяла риза и карирана вратовръзка. Не можеше да повярва на очите си! Тя бе също като неговата! Погледна бързо към Джанет Лейланд, която отметна горделиво глава. После клекна, коленичи и отново се изправи като насън. Посочи няколко пъти с пръст затворниците, но Джанет сбърчи чело и го погледна с недоумение. Свещеникът пееше: „О, Господи, пречисти сърцата ни“, а хорът му отговаряше с „и не ни отнемай Светия дух“. Как може някакъв джери[8] да се сдобие с вратовръзка като неговата! Хвана се за черното расо около врата си; Хилда Фенъл се намръщи.
После във вестиария Джанет го попита дали не му е възпалено гърлото.
— Вратовръзката! — отговори той. — Един от онези нехранимайковци има също като моята вратовръзка!
— Че толкова ли е странно? — тонът й бе язвителен.
— Не забеляза ли? Оня на първата пейка. Русият.
— Ами те всичките са руси — възрази тя.
На път за вкъщи мина покрай маршируващите надолу по Брауз Лейн военнопленници. Обърна се от велосипеда си, за да ги огледа. Права бе Джанет; със закопчаните чак до брадите шинели, разлюлели ръце в маршировката, те всички си приличаха като две капки вода.
За неделния обяд имаха пай със зеле. Мама първо заби ножа в набъбналата кора, после обърна формичката, предварително намазана с мазнина, за да може да извади пая. Воднистата слънчева светлина се процеждаше през пердетата и повтаряше фигурите им върху масата.
Алън рече:
— Онези джерита бяха днес на църква.
— О, така ли? — възкликна изненадано Мама.
— Свещеникът иска да им простим — той постави ножа и вилицата на масата. — Някои вече са им простили.
— Това не ми харесва — намеси се Татко. — Само като си помисля за жертвите, които нашите руски другари дадоха за нас!
— Имаше особено един тип… с дълго слабо лице.
— Всъщност жал ми е за семействата им — каза Мама. — Безпокоят се за тях… без да знаят къде са бедните им момчета.
— Не говори глупости! Пишат редовно на близките си.
Мадж чоплеше храната в чинията си и не вземаше участие в разговора.
— Ако питаха мене, бих разстрелял всичките! — заключи Татко.
Мама каза, че Мадж прекарала цялата сутрин в гората, за да търси попови лъжички.
— Сигурно дълго е търсила — подигра се Алън, — по това време на годината! Нямаше ли домашни за писане? — Изпитваше желание да скочи и да я разтърси, изкопчвайки по този начин истината от нея.
— Остави я на мира! — защити я Мама. — Тя е достатъчно старателна.
* * *
Същата вечер Алън се довери на Джанет Лейланд. Трябваше да каже на някого. Говореха шепнешком под навеса за велосипеди — Алън не искаше Рони Бейнс да ги чуе.
— Боже господи! — възкликна Джанет. — Каква грижа имаш!
— Не знам към кого да се обърна — призна й той.
— Виждала съм я в селото един-два пъти. Винаги облечена с панталони, боса.
— Това са моите стари панталони — поясни той. — Просто е подивяла!
— Не си ли разранява краката?
— Какво да правя?
Тя се замисли за момент.
— Трябва да кажеш на майка си.
— Не, не бива.
— Може би ще трябва да отидеш във военнопленническия лагер и да се оплачеш.
— Не съм сигурен, че тя се среща с някого. Човек никога не може да бъде сигурен с Мадж. Понякога й доставя удоволствие да те кара да мислиш, че крои нещо, а всъщност няма намерение да прави каквото и да било.
Джанет се колебаеше. Носеше вълнен шал и плетена шапка. Стоеше много близо до него.
— В такъв случай ще трябва да я хванеш с него. Тогава ще бъдеш сигурен, нали? Ще трябва да му кажеш, че тя е малолетна или нещо подобно.
— В непрогледния мрак? — повтори сякаш на себе си той.
— Може да използува сила — продължи Джанет. — Може да ти създаде неприятности.
Тя изрече това с тон, в който се чувствуваше разочарование, че той все още няма неприятности. Алън си помисли мрачно: „Ако се стигне до бой, ще си плюя на петите“.
— И как само се държи! — възмути се Джанет. — Просто отвратително!
— Не е достатъчно да се правят прибързани изводи — рече Алън и се отдалечи от нея, съзнавайки нелоялността си спрямо Мадж. Дори и да се среща с някой от онези нехранимайковци джерита долу край брега, тя сигурно му дърдореше нещо за господа.
Вечерната служба никога не му доставяше такова удоволствие, както утринната. Липсваше очакването на неделния обяд, пък и богомолците бяха по-малко. Понякога мъглата, идваща от морето, изпълваше цялата църква; старите жени се тътреха като сиви призраци към пейките и кашляха отчаяно. Не поглеждаше към Джанет. Чувствуваше, че тя го е предала.
По-късно вечерта, когато изкарваше колелото си изпод навеса, тя се приближи до него и му каза, че съжалява — не искала да го разстройва.
— Не съм разстроен — рече й той.
Искала да му помогне, стига да може — както за доброто на Мадж, така и заради него. Тревожела се, дето такова малко момиче като сестра му може да се забърка в господ знае каква беля.
— Бихме могли да слезем веднага — завърши тя — долу на брега.
— Сега?
— Не е късно, Алън. Ще ти олекне.
Тя се вози, седнала на рамката на велосипеда му, чак до завоя. Кормилото се огъваше от тежестта й.
— Ще трябва да вървиш нагоре по баира — предупреди я той.
Тя започна да му разказва за приятелката си Мойра и за нейната котка Мици. Под яркожълтия цвят на лампите помпонът на шапката й сякаш гореше.
— Има чудесно чувство за хумор — рече Джанет.
— Мици ли?
— Не, глупчо, Мойра! Тя е хлътнала по тебе.
Той не знаеше какво да каже.
Джанет ходеше до остров Ман всяко лято през ваканцията с майка си, баща си и вуйчо си Артър. През лятото там било хубаво.
— Вълшебно! Ще ти хареса. Ходим на екскурзии и излети. Въпреки това тя много ми липсва…
— Мойра ли? — попита той.
— Котката ми, глупчо! — викна тя и се закатери нагоре по баира, пъхнала ръце в джобовете си. Смехът й бе силен като на момче; стори му се малко по-деспотична, отколкото изглеждаше в началото на запознанството им.
От върха на хълма, там, където свършваше черната гора, небето светлееше. Нощта бе бурна; дърветата се блъскаха по оградата на гарата — дори осветените прозорци на разпръснатите къщи трептяха като догарящи свещи. От тази страна на железопътната линия живееха малко хора. Земята се бе предала на морето. Понякога, през някое изключително сухо лято, по нея пасяха крави или коне, изведени тук на паша, но в повечето случаи тя бе просмукана от дъждовната вода. Тази вечна влага и мъглата, пълзяща откъм брега, пораждаха и кашлицата на Мадж — така обясняваше Мама.
По надолнището той държеше здраво спирачките на кормилото; Джанет изписка пронизително срещу вятъра. Оттатък хамбара, свърталището на скаутите, улицата се стесняваше, лъкатушейки между прогизналите ниви и пълните с вода канавки. Уличните лампи свършваха. Взеха завоя в мрак. Алън намали скоростта.
— Не виждам нищо — прошепна тя.
— Почакай — успокои я той, — след малко ще стане по-светло. Гледай в небето.
Над сводестата решетка на брястовете препускаха облаци.
— Морето ли е това? — попита тя, заслушана в шума на брулените от вятъра, борове.
Той подпря колелото си на гробищната ограда и я поведе по пътеката между гробовете. През желязната ограда се виждаше къщата на свещеника, осветена от лампата на входа й. Църквата бе безстопанствена, откакто се помнеше. Джанет се притисна до ръката му. Тя се препъваше в корените на бръшляна и се кикотеше, сякаш някой я гъделичкаше в мрака. Алън нагази в къпинака и бутна ракитената портичка. В същия момент краката им потънаха в купчина венци, оставени, да изсъхнат край оградата.
— Не ми харесва тук — промълви Джанет и замря на мястото си.
Прииска му се да я защити. Колко глупавичка беше пък и такава тромава!
— Не си ли идвала тук преди? — попита я той.
Тя си помисли, че я укоряват. Защити се:
— Идвала съм. През лятото. Когато е светло.
Той я хвана за ръка; с вълнената ръкавица тя му заприлича на животинска лапа. Поведе Джанет по алеята с боровете. Северната страна на гората се издигаше върху малък хребет, който се извисяваше над тясна долчинка от пясък и трева. В локвите от дъждовна вода, под елшовите и евкалиптови храсти, се въдеха жаби. Отвъд долчинката пясъчните дюни се простираха чак до морето. На изток гората се разпростираше върху площ от две мили; гъста и труднопроходима, тя започваше от дюните и свършваше до игрището за голф.
— Майка и татко — рече Джанет — никога не биха ме пуснали сама по тъмно. Твоите май не са в ред.
Той не я виждаше. Единствените неща, които ги свързваха, бяха нейните пръсти и тази страна на тялото й, която се докосваше до неговото, докато си проправяха път през гората.
— Не познаваш Мадж — каза той. — Тя не разбира от дума.
Беше почти забравил, че търсят сестра му. Започнаха да се изкачват по хребета; лишеите под краката им отстъпиха на мокрия пясък. Скоро излязоха от гората и спряха на хребета, обърнали лица към долчинката.
— Ой! — изписка тя, когато вятърът връхлетя върху нея и я завъртя в кръг.
Искаше тозчас да се скрие на завет в гората, но се страхуваше да се върне сама. Той беше опиянен от гледката под краката им и силния, врязващ се между най-високите клони на боровете вятър.
От далечината до тях долетя слабият приглушен тътнеж на морските вълни, които се разбиваха о кея. Не беше идвал тук от години; чак сега разбра защо Мадж изпитва непреодолимо желание да излиза от къщи всяка вечер.
— Нали е чудесно? — викна той и разпери ръце, сякаш искаше да литне. Дрехите му се развяваха на вятъра.
Джанет хленчеше и се оплакваше зад гърба му. Било й студено. Не можела да понася студ. Той се върна в гората неохотно. Далеч от вятъра бузите му се зачервиха; заболя го ухото. Клекна на земята от болка, а Джанет пожертвователно уви шала си около главата му. Засуети се около него, гълчейки го.
— Нищо ми няма — запротестира той, отметна шала от главата си и се облегна на едно дърво.
Тя седна до него и го прегърна с една ръка. Той си помисли, че прави това не толкова от любов, колкото от страх да не бъде сама в мрака.
— Никога няма да намерим твоята Мадж — каза тя.
— Не ме е грижа! Според мен тя не върши нищо лошо. Виж какво, вкъщи е много тясно, много притеснено.
— Тясно? — учуди се тя.
— Няма простор. Всички сме се сврели в една малка кухня. Теснотията може да ти скъса нервите.
— Нямате ли всекидневна? — попита тя.
Безполезно беше да й обяснява, че всекидневната се пази за гости.
— Можеш ли да си представиш някой нормален човек — рече той, — някой джери или който и да е друг, да се среща с нашата Мадж в нощ като тази? Та тя все още носи къси чорапи!
— Трябва да го е стегнала шапката — рече тя. — Затворен зад телената мрежа… Просяците нямат избор, нали?
Такова разбиране на нещата го караше да се чувствува неловко — и то точно когато беше започнал да прогонва цялата тази работа от главата си. Джанет разтърка ушите му с ръце. Носеше ръкавици. Дали да я целуне? Тя едва не загуби равновесие; останаха дълго време в неудобно положение, докато се целуваха. Дърветата около тях въздишаха. Тя се освободи от прегръдката му и започна да се взира в земята.
— Шапката ми падна — промърмори тя. — Подарък е от баща ми.
— Ето я! — Той напипа вълнената шапка под ръката си. По нея се бяха заболи борови иглички.
— Какво работи баща ти? В странни часове пътува с влака.
— В бизнеса е — отговори той.
— Какво значи бизнес?
— Сделки и тем подобни. Той също е социалист.
— Би трябвало да се срамува от това — забеляза тя, като се притисна по-близо до него. — Моят дядо беше либерал. Живееше при нас, преди да умре. Дядо ти жив ли е?
— Да.
— При вас ли живее? Затова ли у вас е толкова притеснено?
— Не.
Когато бомбардировките бяха в разгара си, мистър и мисис Дръмънд се бяха преместили да живеят у тях. Предполагаше се, че ще останат за по-дълго, но след два дни Татко вдигна скандал, че кашата била на буци и дядо му и баба му си тръгнаха. След това Татко каза, че и на леля Нора трябвало да дадат възможност да оцелее и тя им гостува цяла седмица. На тръгване заяви, че предпочитала бомбите пред непрекъснатите им разправии.
— И баба ти ли е жива?
Ех, защо не престане да бърбори и го остави да се съсредоточи. Заопипва палтото й отпред, опитвайки се да провре ръката си между колчетата, за да я стопли. Пречеше му кройката на палтото. Намери коляното й и пъхна ръката си под дебелия плат; с колко много дрехи се бе навлякла само! Под пуловера, около талията, опипа брилянтен комбинезон. Под него — фланела; усети памучната материя между палеца и показалеца си. Беше на път да се откаже. Не можеше да пъхне ръката си под полата й. Беше твърде неприлично. Искаше му се, но не бе сигурен в реакцията й. До известна степен мракът му пречеше, защото не виждаше лицето й. Тя мълчеше, сякаш нарочно. Трябваше да действува сам, сега, когато са заедно под тънките дървета и се опитва да я предразположи, като стиска силно заобленото й коляно.
Тя се обади:
— Недей… моля те, недей!
Думите й го нервираха. Нищо не успя да направи! Както Рони и Питър Джефрис! Преди година някакво селско девойче било благосклонно към Рони, но не се стигнало до нищо.
— Мама ще се сърди — рече Джанет.
Майка й, която бе виждал из село и в църквата, имаше червени като ябълка бузи и едри бедра. Носеше малка сламена шапка с напъхани под нея безцветно руси букли.
— Прощавай — рече той и отдръпна ръката си.
Взря се през боровете към хребета, докато се питаше колко ли е часът.
— Вуйчо ми Артър го прави — рече тя. — На никого не съм го казала.
Той се изненада. Не знаеше какво да каже. Не одобряваше подобни разговори.
Тя коленичи, запипа се по дрехите, вдигна ръце и заизвива тяло. Когато отново седна, потърси пипнешком ръката му и я стисна здраво веднага щом я намери. Той разбра, че иска отново да я целуне. Наведе се напред, за да намери устата й, но тя вдигна ръката му и я насочи към гърдите си. Беше си разкопчала палтото и навила пуловера чак до подмишницата. Потрепера при допира на ръката му.
— Няма нищо — прошепна тя. — Пръстите ти са ледени.
Носеше сутиен с подплънки и дантелена къдрица. Зарови пръсти в кожата й и остана изненадан от топлината й.
— Недей ме щипа! — Гласът й прозвуча остро.
Не знаеше до какво ще доведе това опипване в тъмното. Опита се да си спомни стихчетата за жената от военновъздушните сили и моряка, но в тях се разправяше само за задници и кюлоти, а тук такива неща не бяха разрешени. В ума му беше цяла каша от всичко, което бяха учили в училището; оплождане, зайци, хибридизация — те, разбира се, нямаха нищо общо с чувствата му в момента; главата му сякаш всеки момент щеше да се взриви, а като че ли цялата кръв бе нахлула в слабините му. Джанет беше като гумена топка; човек не можеше да я стисне. Гърдите й отскачаха от ръцете му.
„По дяволите“, помисли си той, като отдръпна ръка и я пъхна в джоба си. Това разстрои Джанет, пролича й, но тя не каза нищо. Изпита желание да я успокои, да й каже, че всичко ще бъде наред през лятото, когато времето се стопли, въздухът заухае и тя няма да е толкова навлечена с дрехи. Всъщност дебелата й фланела, топлите й чорапи, шапката и ръкавиците й го обезкуражиха. В този момент я чувствуваше повече като роднина, отколкото като любима.
— Трябва да тръгваме — рече той. — Родителите ти ще се чудят къде си.
— Няма! — промърмори тя. — Те си мислят, че съм в Младежкия клуб.
— Е, да, но моите ще се чудят. Баща ми се ядосва.
Тогава тя стана, облегна се на него за опора и започна да почиства набилите се в чорапите й борови иглички.
— Странно семейство сте! — забеляза тя и нахлупи решително шапката си над ушите.
Помисли си, че тя прекалява малко, като се вземе предвид това, което му разказа за вуйчо си Артър.
Тя мълча през цялото време, докато вървяха по Брауз Лейн. Настроението й се влоши още повече, като наближиха хотел „Грейпс“. Пред градинската порта на дома й тя наведе глава, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Аз тръгвам — заяви той, изгубил всякакво търпение, и се метна върху велосипеда, подсвирквайки с уста, докато се отдалечаваше. Презираше я. Не е честно да го обвинява, че не знае как се действува. Ако беше знаел и се бе опитал да го направи, тя не би му позволила.
Мадж седеше сама в кухнята. Мама и Татко бяха отишли да пийнат по чашка в „Бей Хорс“.
— Излиза ли? — попита я той.
— Не. Имаш борови иглички в косата си. Искаш ли да ги махна?
Той се изчерви, но излезе навън в задния двор, за да изчисти косата си. Чувствуваше се някак особено: коремът го болеше ниско долу. Тръгна из градината и седна зад парника върху мократа трева, с лице към тополите. Преди време, когато изпадаше в немилост пред семейството си, често излизаше в градината пред къщи и облегнат на явора, се опитваше да се успокои. После Мама направи малък алпинеум около основата му и боядиса камъните с бял разтвор. Забрани му да тъпче растенията. Толкова много неща му забраняваха! Питаше се дали Джанет Лейланд ще говори пак с него. Може би сега беше у приятелката си Мойра и й разказваше всичко с най-големи подробности. Заскуба нещастен тревата. Китката му докосна нещо твърдо. Беше ръчна чанта, наполовина заровена в земята до бодливата зеленика. Той я издърпа и пъхна вътре ръката си. Напипа нещо, направено от въже и платно. В парника имаше фенерче и той я занесе вътре. Изсипа съдържанието й върху пейката — преброи четири чифта сандали с въжена подметка и червено платно за горнище. През бомбетата им се мъдреха напечатани с незаличимо мастило серийни номера. Той се върна вкъщи и извика Мадж в черната кухня.
— Остави ги! — извика тя. — Аз ги скрих.
— За какво криеш тези обувки? — Още не проумяваше защо сестра му вдига такава олелия.
— Това не са обувки, а чехли!
Той погледна номерата по бомбетата.
— Защо са ги сложили?
— Защото са направени от военни пощенски чували — отговори тя. — Слагат печат на всичко, за да не ги свият.
Той я гледаше втренчено.
— За какво, по дяволите, са ти притрябвали?
— Не трябват на мен. Продавам ги за един приятел.
Тя чу шум от стъпки по пътеката. Бързо напъха пантофите в чантата за картофи под мивката. Мама и Татко се връщаха.
Бяха се срещнали с капитан Сидни в „Бей Хорс“. Не беше ли странно? Бил обърнал голямо внимание на Мама.
— Много любезен беше — рече тя. — Надут, но иначе много любезен.
— Струва ми се малко чалнат — намеси се Мадж.
— Направи ми комплимент за шапката — отбеляза Мама доволна.
Татко беше горд. В друго настроение той би се обидил на капитан Сидни. Сега гледаше Мама с възхищение — шикозно накривила малката си шапчица над едното око.
Мама бе очаровала някога и друг един агент на Татко в бизнеса. Татко го хванал да целува Мама по бузата на задната седалка в автомобила — видял ги бил в огледалцето. После спрял автомобила на главния път за Инс Блъндъл и изритал агента си в канавката. Загубил комисионната от него, но твърдеше, че пет пари не давал за това.
— Ела, малката ми! — викна Татко на Мадж, която се маеше из черната кухня. — Ще умреш от студ там.
Седнали край огъня с чашите чай, изцяло напомняха щастливо семейство.
Татко обеща да заведе Мама в града през седмицата, за да й купи някаква гривна.
— По какъв случай? — викна тя, с очи, блестящи от изпития джин с лимон.
Татко й обясни, че го правел просто от великодушие. Щял да даде десет шилинга и на Мадж. Та нали шиели нов костюм на Алън!
Мама се качи горе и пусна водата, за да напълни ваната. Къпеше се всеки ден, докато Татко едва смогваше да се окъпе веднъж на две седмици.
Татко изплакна чашите и след малко последва Мама горе; трябваше да сапуниса гърба й.
Мадж изтича в градината с вързопа чехли и се върна запъхтяна, с усукани мокри чорапи. Веднага щом седна, тя се разкашля.
— Спри! — заповяда й Алън. — Пускаш кашлицата си като от чешма винаги когато поискаш.
— Не мога да я спра. Нещо ме гъделичка в гърлото.
— Нищо ти няма на гърлото! — рече той ожесточено. — Специалистът не откри нищо!
— Нищо веществено! — тросна му се тя. — Нямам затъмнение на белия дроб, но той ме попита дали не ме малтретират вкъщи.
— До гуша ми е дошло от тебе! — викна той. Помисли си за десетте шилинга, които Татко се канеше да й даде.
— Знаеш ли кое ти е лошото? — заключи тя. — Лошото ти е, че таиш всичко в себе си като в запушено шише! Не искаш да видиш фактите такива, каквито са!
Той не пожела да й отговори.
— Да вземем например костюма ти — продължи тя. — Не го искаш, но въпреки това отиваш, смирен като овчица, да ти вземат мярка. Никога не отстояваш своето!
— И на теб ти купиха нов костюм за Коледа — възрази той. — Както и онази велурена шапка с перото.
— Но въпреки това аз не я нося! Никога не съм я сложила!
Тя имаше право. Колкото и да се ядосваше Мама, колкото и да тропаше с крак, Мадж отказваше да си облече яркочервения костюм и да сложи шапката с перото. След малко тя каза:
— Ще си имаме неприятности с този капитан Сидни. Помни ми думата!
Това бе израз на Татко. Алън не успя да прикрие усмивката си.
— Нямам доверие в мистър Харисън — рече тя. — Мръсен старец. И приятелите му няма да са стока.
— Не говори глупости!
— Заема на Татко мръсни книги. Четох една, за някакъв човек, който пикаел в нощно гърне.
— Фантазията ти е развинтена! — прекъсна я той.
Тя се възмути:
— Истина ти казвам! Това е същата онази книга, която взе от сандъчето за патрони. Казва се…
— Поеми на Суифт.
— Ами, поеми за пикане и Стела, която издавала неприлични шумове.
Той се изсмя високо, макар да не одобряваше начина, по който сестра му разговаря за тези неща. Над главите им от банята се носеше кикотът на Мама.
— Чуй ги! — рече Мадж. — Тя го допуска до себе си, само тогава, когато той реши да й купи нещо.
— Млъкни!
— Знаеш ли, тя се бръсне отдолу? Видях я. Навярно си въобразява, че е модел на художник.
— Трябва да си изплакнеш мръсната уста! — викна гневно Алън, скочи на крака и я удари по отраканото й розово лице.
Усърдието му бе възнаградено. Татко долетя веднага и го шибна с колана си по главата. Тази нощ си легна наказан.
Минаха няколко седмици, през които Джанет Лейланд се утвърди като негова приятелка. Тя успяваше да го чака на перона всеки ден, когато се прибираше от училище.
Присламчваше се към него като сянка и на репетициите на хора в клуба. Беше винаги до лакътя му, усмихната, вдигаше от пода пинг-понговите топки и му носеше чай. Не му държеше вече деспотичен тон. Всеки път, щом вдигаше очите си от химника, виждаше лицето й и срещаше нежния й поглед. Кожата й бе толкова фина, че и най-лекото докосване до нея оставяше бавно чезнещо розово петно. Поласкан бе от вниманието й, но не бе сигурен дали му харесва да бъде така обсебен от нея. Приятелите му го поднасяха, но той знаеше, че му завиждат.
— И през ум не ми е минавало — каза му веднъж Рони, — че ще бъдеш първият от нас, особено като се има предвид семейството ти…
Мисис Бейнс насърчаваше сина си Рони да посещава танцовите забави и винаги го укоряваше, че все още не ужахвал никое момиче. Рони го попита какво прави с Джанет.
— Целуваме се — отговори му Алън.
— А нещо друго? — настояваше Рони.
— Е, стига де! Що за въпроси задаваш!
Престана да се шегува с момчетата след края на църковната служба. Веднъж отидоха заедно на кино, но дойде Джанет и никой не й се зарадва. Изпитваха неудобство от нея. Не можеха да разговарят свободно, докато е между тях, здраво стиснала ръката на Алън, така че всички да я видят. Тя направи гримаса, когато той прескочи през седалките, за да купи сладолед.
Веднъж мисис Лейланд запали газовата печка в гостната и ги остави сами цяла вечер. В девет часа им поднесе чай и бисквити.
— Благодаря ви — рече Алън. — Не бих искал да ви създавам грижи.
Чувствуваше се почти като у дома си в боядисаната в бежово стая, с дивана и двата фотьойла. Мисис Лейланд го смяташе за много възпитано момче, „типичен колежанин“. Бе казала на Джанет, че е от заможно семейство, понеже имали автомобил и всичко останало. Щеше й се да го разпита лично, но той бе доста сдържан. Тя отпиваше бавно от чая си, а Джанет, важна и отпусната, седеше между тях двамата, любимите, които сега деляха живота й. Отвреме-навреме поставяше ръка върху неговата и хвърляше победоносни погледи към майка си. След чая мисис Лейланд въздъхна, събра чашите и отиде при съпруга си в кухнята. Веднъж установили трайна дружба, Джанет не очакваше от него да се държи нахално. Целуваха се дълго, седнали на дивана, но тя нито веднъж не постави ръката му върху гърдите си. Стигаше й, че хората ги виждаха заедно — когато се разхождаха из селото, тя го хващаше подръка, сякаш са брачна двойка. Той гледаше настрани, подсвирквайки си, уж безразличен към нея.
Една вечер Мойра се отби да поседи с тях. Джанет облегна глава на рамото му и се взря замечтано в огъня. Котката лежеше върху корема й също като малко черно килимче. Той не вярваше Мойра да е хлътнала по него; тя не се обърна нито веднъж към него, нито пък го погледна в очите. Отначало тя заговори някак оживено и напрегнато за блузата и полата, които изработвала в час по шев в училище. Тоалетът бил в синьо и бяло и според учителката й бил много стилен.
— Блузата има клоунска яка и перлени копчета — обясни тя.
— Чудесно! — измърмори Джанет.
— Полата е доста прилепнала по тялото с плоха отпред и още една отзад.
Тя стана и прекара пръсти по бедрата си, за да илюстрира думите си. Беше завързала червеникавата си коса назад със синя панделка, така че се виждаха големите й румени уши. Алън не можеше да не забележи краката й.
— Шия го от четири седмици вече. Нямам търпение да го довърша.
— Чудесно! — повтори Джанет. — Нали, Алън?
Котката скочи от коляното й. Джанет започна да гали врата му със студения си малък пръст.
— Да — съгласи се той, отдръпвайки глава.
— Видях майка ти тази вечер — каза Мойра, — на гарата.
Отначало помисли, че Мойра говори на Джанет.
— Майка ми! — изненада се той. — Познаваш ли я?
— Много елегантно се облича — намеси се Джанет. — Човек не може да я обърка.
— Но ти можеш! — рече той строго. — Тя никога не излиза вечер, освен с баща ми.
Мълчаха дълго, чак до влизането на мисис Лейланд с подноса. След малко Мойра каза, че трябва да си върви. Двете момичета дълго си шушукаха в антрето, преди Мойра да си излезе.
Джанет се върна, седна умислена върху килимчето пред камината и се взря в огъня.
— Харесваш я, нали? — попита тя.
— Симпатична е.
— Повече от мен ли я харесваш?
— Не говори глупости. Та аз едва я познавам.
Помисли си, че не й отива да се държи като дете. Виж, Мадж да се цупи и да кърши рамене, вървеше, но Джанет с наведената на една страна глава и увисналите над ухото й тирбушонени къдрици приличаше сега досущ на майка си.
— Тя е злобна, да знаеш. Вече ми изигра няколко неприятни номера.
Той се досещаше, че трябва да каже нещо, за да й вдъхне увереност, но не си направи труд. В главата му се въртеше образът на Мадж с лейка в ръка. Веднъж беше почти задрямал върху сгъваемия стол в градината, когато тя изля тънка струя вода в чорапа му. За такъв ли номер му говореше Джанет? Ами онзи път, когато Мадж хвърли в клозета стихчетата на отговорника по дисциплината? Остана около двадесет минути мълчалив, докато прегледа вестника, оставен върху масата до камината. Почувствува погледа на Джанет върху себе си. Тя лежеше върху килима, галеше корема на котката и си тананикаше тихо, заровила лице в козината й. Най-после той стана и се протегна. Почака я да се сбогуват, но тя не мръдна от мястото си. Излезе в антрето, без да й каже довиждане, и си помисли дали тя ще може да го преглътне. Джанет го последва веднага и увисна на ръката му, а той забута велосипеда си по пътеката.
— Съжалявам, миличък — рече му. — Не се сърди!
— Не се сърдя! — Той се метна на велосипеда и го подкара.
Тя се втурна след него. Знаеше, че тя тича след велосипеда — не смееше да кара твърде бързо, страхуваше се, че ще го загуби от погледа си, но пък и не желаеше да го настигне. Прекалено жестоко ще бъде, ако изчезне просто така. През целия си живот не бе ставал повод за подобна сцена — обзе го чувство за вина. Пред хотел „Грейпс“ се наложи да изчака няколко автомобила да излязат от паркинга; в кафенето на хотела се провеждаше турнир по дартс. Стъпките й кънтяха по тротоара зад гърба му. Тя го дръпна за ръкава и едва не го събори на земята.
— Не ставай глупава! — каза той и се взря в лицето й, цялото на петна от страданието. Забеляза сълзи в очите й. Нежната извивка на бузата й светлееше в мрака. Не можеше да се перчи повече. Пусна велосипеда да падне с дрънчене върху уличния канал, за да я потупа по рамото, изпълнен с разкаяние.
— Не го заслужавам — рече мъдро. — Не искаш да те разстройвам, нали?
— Но за какво? — попита тя. По бузите й течаха сълзи.
И той не знаеше. Навярно тя усещаше по друг начин нещата.
— Ще се видим ли пак? — полита тя с молба в гласа си.
— Утре. Разбира се, че ще се видим.
Не я изпрати до тях, защото се сети, че майка й може да ги шпионира от прозореца. Вместо това застана на тротоара и окуражително й помаха с ръка, докато тя се отдалечаваше по улицата, влачейки пантофи. Неволно си помисли, че прилича на овчар, който дава знак на овчарските си кучета да приберат овцете в стадото.
* * *
Костюмът му бе почти готов. Това му напомни, че наближава денят на родителската среща, на която щеше да се разглежда успехът. Беше също като при зъболекар — датата се набелязва и нищо, освен смъртта, не би могло да я отмени. Този факт помрачи дните му и бе причина за лошия му сън. Будеше се нощем, широко отворил очи от страх. Стаята се завърташе около него в кръг, имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Със семейството си се виждаше малко. Когато се връщаше от дома на Лейланд, или се качваше направо горе, за да си легне, или отиваше в трапезарията, за да пише домашните си, бе престанал да пита майка си за разрешение. Понякога Мадж липсваше и Татко се разхождаше пред главния вход, мърморейки си нещо под носа и ругаейки на тих глас. Алън предполагаше, че отношенията между родителите му отново са обтегнати, тъй като Мама бе обикновено вече горе, в леглото си, когато той се прибираше у дома. Спалнята й светеше, но той не отиваше да й пожелае лека нощ, защото никога досега не бе го правил. Ако речеше да викне от стълбищната площадка, че се е върнал, това би прозвучало като признание въз вина. Трябваше да поддържа претенциите си за самостоятелност.
Една вечер Татко го хвана да си прави сандвич със сирене в черната кухня. Беше си въобразил, че е извън всякаква опасност, тъй като Татко дебнеше навън под явора и причакваше Мадж. Но той се бе промъкнал през страничната пътека и се втурна през вратата като хала, заварвайки го с хляба в ръце. Разфуча се. Залази по пода, за да обере една по една трохите, нападали по плетената рогозка, а после ги запрати в огъня.
— Да не мислиш, че се намираш в хотел? — викна.
— Щях да ги измета — оправда се Алън.
Той започна да търка нервно мраморната плоча от страх, че маргаринът се е размазал върху нея.
— Нищо нямаше да направиш! — зарева Татко на висок глас. — Нищо! Никой не прави нищо в тази къща!
Той запрати ножа в мивката и завъртя кранчето толкова силно, че водата се разплиска по стените й.
— Говори по-тихо, Джо!
— Викам в собствения си дом. Ако не ти харесва, махай се! Нека и майка ти замине с любовника си, стига да иска! Ще се радвам да й видя гърба! Може да отиде при драгоценните си родители!
Алън наблюдаваше баща си. Още една дума и щеше да го удари. За миг изпита омраза към него. Не можеше да понася подигравателната му усмивка, подлия му поглед под свъсеното чело, над което падаше тъмносинята барета.
За всичко бе виновна Мадж — десетте шилинга, които получи, не я промениха ни най-малко. Остави непокътнат сандвича в чинията и излезе от кухнята. Татко го последва; втурна се с един скок напред и грабна ръжена от огнището. Алън отскочи назад, помисли си, че баща му е полудял, но той се бе навел само да събере въглените. Видът му бе свиреп. Замърмори нещо под носа си; отвратителни звуци, които преминаха в нисък болезнен стон, когато се изправи внезапно и блъсна главата си о огромната рамка на камината. Алън би му се притекъл на помощ, но баща му тръгна, залитайки, към черната кухня, хванал с ръка удареното място, и се скри в мрака като ранено животно.
Алън се качи горе разстроен. Чу как Мама го извика. Тя седеше на леглото, подпряна с възглавници, и четеше книга от библиотеката.
— За какво беше тая разправия? — попита го.
— Изтървах няколко трохи — отговори той. Караше го да изпитва срам, така както бе седнала на леглото, с очила, кацнали на изпъкналата част на малкия й нос, с неизтрито червило по устните. Нещо в гласа му я трогна.
Каза му:
— Не му обръщай внимание, Алън! Все едно че го няма!
— Защо не може да се владее?
— Не му обръщай внимание! Радиото пуснато ли е?
— Да може да се види отстрани!
Тя го гледаше със съчувствие.
— Не се разстройвай! Не си заслужава. Той е един отвратителен старец.
Вместо да изпита облекчение, от думите й му стана по-зле. Извика:
— Остави го на мира… той си удари главата!
— Ела тук! — рече тя внимателно и потупа леко по леглото.
Не желаеше да седне до нея. Остана прав, с извърнато лице, приковал поглед върху снимката на Дядо върху скрина.
— Какво чувам за теб и някакво момиче? — попита тя.
Гласът й не беше сърдит.
— Откъде си го чула? — попита той.
— Мисис Картрайт от магазина за риба ми намекна. Почувствувах се като глупачка, която не знае за какво й говорят. Момичето е от църковния хор, доколкото разбрах.
— Да.
— Е… хайде… разкажи ми за нея. Симпатична ли е?
— Момиче като всяко друго — отговори той.
— Не искаш ли да я доведеш у дома?
Той не я погледна. Представи си как устните й потрепват в очакване. Тя продължи:
— Знаеш, че имаш пълно право. Не си вече дете.
Той се питаше дали майка му не чака момента, в който да се намеси в личния му живот, след като тя самата разбира, че няма такъв. Щеше ли тава да я направи по-щастлива? Нямаше още бръчки по лицето си, поне видими, нито пък следи от трудните години, които бе преживяла. Очите й, зад евтините очила, имаха сияен и ведър израз.
— Съгласен съм — каза той.
Явно тя искаше да му угоди и той се поколеба дали да не й загатне, че е закъсал в училище.
— И така — заключи тя, — ти ще избереш деня и ще ме предупредиш за идването й.
— Ами Татко?
— Не се безпокой. Аз ще се справя с него.
Лицето й порозовя от удоволствие. Захвърли книгата си на пода и плесна с ръце като дете, така че той не можа да скрие усмивката си.
* * *
За посещението на Джанет избраха съботен ден, доста необичаен за гости, но пък в съботите Татко прекарваше по-голямата част от времето в градината: копаеше с мотиката смръзналата земя и вадеше камъните от зеленчуковия парцел. Работата го изморяваше и успокояваше.
Мама се държеше великодушно. Макар силно да желаеше Джанет да види трапезарията със сребърната посуда и изложените на показ кристални чаши в бюфета, тя разбра, че Алън би се чувствувал по-добре, ако обядват в кухнята, без много суетене. В единадесет часа сутринта тя направи на Татко чаша чай, за да го предразположи; той само повдигна вежди, учуден от жеста й. Бяха се спречкали предишната вечер поради едно телефонно позвъняване, което Мама бе приела и отговорила, че номерът е грешен. Татко я нарече проклета лъжкиня, била също като баща си мистър Дръмънд. Тя се направи, че не го чу, не побледня и не избяга нагоре по стълбите; беше улисана с приготовленията на кейка за утрешната среща с Джанет Лейланд. Мадж нямаше да присъствува на обяда. Беше долу на брега. И по-добре, защото нямаше да има място за всички около масата. Преди да пристигне Джанет, Мама хвана Алън за ръкава и му каза, че е добро момче. Той се засрами от сълзите си, избили неканени в очите му. Освободи се от ръката й и продължи да отваря консервената кутия с кондензирано мляко.
— Не искам да говорим повече за това — рече тя, — но аз ценя високо постъпката ти, задето върна онези пет шилинга в чекмеджето ми.
Тя отиде до радиоапарата и извади портмонето си, скрито зад него.
— Но си ми върнал малко повече. Липсваха само четири шилинга. — И тя му пъхна един шилинг в ръката.
Какво би могъл да стори? Тя си мислеше, че той е откраднал парите, а после ги оставил обратно на мястото им. Единият отказ изключваше другия. Беше забогатял с един шилинг за нищо.
Джанет бъбреше за котката си и за ваканциите на остров Ман, който бил всъщност много по-приятно място за почивка, отколкото го смятали, и как всеки би трябвало да отиде там някой ден. Разбира се, баща й бил роден там, но това нямало значение, можела да отдели просото от плявата.
— А с какво се занимава баща ти? — попита Мама. — С търговия ли?
— Работи в банката — отговори Джанет.
Мама повдигна изненадано вежди — очакванията й бяха надминати.
— Доста е хубавичка — рече тя любезно, когато Джанет се качи горе да си измие ръцете. Татко изсумтя няколко пъти, свил презрително устни. Беше учтив, но в думите му звучаха язвителни нотки. Мама му хвърли няколко сурови погледа, които той прие доста покорно.
— Искам да се занимавам с животни, когато свърша училище — рече Джанет. — Но за това е необходима добра квалификация.
— Така ли? — възкликна Мама. — Ти наистина ме изненадваш!
Тя се сети за мистър Райли, който живееше на края на улицата и отглеждаше в къщата си питомни порове и една сива дребна хрътка, с която бе участвувал веднъж в надбягвания за купата „Ватерло“.
Алън тайно се надяваше, че Джанет ще промени решението си относно животните и няма да мисли за друга кариера в бъдеще. Обикновено той казваше на всички и при най-малък повод, че ще стане секретар на градска корпорация — сякаш професията бе нещо, в което човек попада съвсем случайно, точно като в някоя дупка на пътя.
Джанет изяде две порции пудинг с месо и бъбречета.
— Обичам пудинг с месо и бъбречета — каза тя.
— Виждам — обади се Татко и се разсмя язвително. Натъпка устата си с храна. За първи път не бе свалил изкуственото си чене — полагаше известни усилия все пак. Обикновено го увиваше в носната си кърпа, преди да започне да се храни. Това разваляше настроението на Мадж; казваше, че било отвратително и невъзпитано от негова страна.
— Проклетите ми зъби! — ругаеше той и шумно хрупаше с венците си, за да я ядоса.
Накрая на обяда Мама предложи да пият по чашка кафе. Като чу това, Татко, който гризеше парче сирене, хвърли ножа си върху покривката и се облегна назад така внезапно, че закачи с рамо издаденото върху перваза на прозореца радио.
— Гледай ти! — рече подигравателно. — Колко сме важни! Понаучихме се на туй-онуй от нашите военни приятелчета!
Никой не разбра какво искаше да каже. Мама не му обърна внимание; тананикаше си, докато чакаше да кипне водата за кафето.
Джанет помогна да разчистят масата. Обикновено това правеше баща му, но не само по задължение, а по-скоро по навик, защото смяташе, че никой друг не би могъл да го направи по-добре от него. Мадж се шегуваше; трябвало той да стане домашна прислужница, като гледала само как се суети над тигани и ножове, които жулеше и лъскаше с часове.
Джанет не знаеше къде да прибере измитите съдове, затова стоеше права сред черната кухня със скръстени ръце. Носеше вълнена рокля, направи няколко комплимента на градината им. Беше ходила на фризьор; буклите й стърчаха твърди като мукава върху нейната кръгла глава.
— Много работа иска — каза Мама, като погледна към блатистата морава и потъналите в зимен сън клони на пълзящата роза.
Татко вървеше бавно по пътеката към парника, влачейки греблото след себе си.
Мама заведе Джанет горе, за да й покаже бижутата и шапките си. Мадж никога не обръщаше внимание на такива неща. До Алън долиташе пискливият глас на майка му; явно удоволствието й, докато отваряше шкафове и чекмеджета, бе голямо. Странно защо жените, без оглед възрастта, си приличат толкова много: обичат дрехи и бебета, надълго и широко могат да разговарят за приятели, роднини и цените на платове. Мадж бе изключение. Човек никога не можеше да я хване да прекарва следобеда си в пробване на шапки или в съзерцание на гердани.
Както бе задрямал на стола край камината, усети, че някой се взира в него през прозореца. Беше Татко, дошъл да провери дали са почистили кухнята както трябва. Той размести няколко чинии върху полиците над мивката, а после внимателно изследва пода за нападали трохи. Нямаше защо да се тревожи, само Мадж изпускаше безразборно храна по пода. Докато се взираше в него, задните му части закачиха стола на Дядо и катурнаха страничната му ръкохватка върху килима. Чашата на татковото търпение преля. Той изтича до черната кухня, отвори вратата на задния вход и запрати опротивялото му парче дърво на моравата над живия плет от птичи дрян. Алън, застанал до прозореца, видя как баща му се втурна подире му, изритвайки го надалече; то се плъзна още по-надолу в градината. Сега, когато запращаше извитата ръкохватка към зеленчуковия парцел, баща му приличаше на изгубил ума си саботьор, връхлетял върху неизбухнала ръчна граната.
Като достигна парника, Татко се спря и се завъртя кръгом. Алън се сниши бързо пред стъклото и уплашен седна до масата. Радваше се, че Джанет е горе и се забавлява добре с Мама и шапките й. Татко нахълта в кухнята и грабна вестника от миналата седмица, пъхнат зад кутията за хляб; взе също пакет със свещи от килера. Дишаше тежко. Движенията му бяха свободни и тържествени. Събори дъската за гладене върху пода. Изглежда, не даваше и пет нари за калта, която набиваше с обувките си върху рогозката в черната кухня. После отново хукна по пътеката, сякаш нормалният ход би осуетил решението му. Изчезна зад парника, за да се появи след малко, вече без вестниците, вдигнал пръста на едната си ръка във въздуха, сякаш се молеше някому да пази тишина.
— Странно! — помисли си Алън объркан, без да знае какво да прави. Очевидно баща му възнамеряваше да изгори ръкохватката на стола. Как ли ще реагира майка му? Седна, за да го изпробва, да види има ли някаква разлика и макар че знаеше какво го очаква, чукна китката си на дървения прав щифт, който сега стърчеше открит. Беше опасно, ако човек се спъне в килимчето пред камината, можеше да си извади окото на щифта.
Докато седеше в кухнята и изброяваше на ум всички възможни нещастия, Татко нахълта отново и се засили като луд към него. Сграбчи го за ревера на ученическата униформа, издърпа го от стола и го изблъска към черната кухня. Повлече стола по пода, през рогозката на черната кухня, а после навън, през градината. Опита се да го вдигне и понесе по пътеката.
— Какво правиш, Джо? — викна Алън и се опита да издърпа стола от ръцете на баща си; мисълта, че мисис Фробишър, съседката, ги наблюдаваше, му пречеше да действува. Пусна го и се върна в къщата. С огромната си възглавница и тапицирана облегалка столът тежеше; краката на баща му се огъваха, отвреме-навреме той залиташе и ходеше в зиг-заг по прогизналата трева, но успя да стигне до парника. Там остави товара си да се строполи на земята, а после се наведе над него, хванал се за кръста от едната страда. Баретата му падна. След малко се скри от погледа на Алън, влачейки стола.
Без стола кухнята изглеждаше чужда. На празното му място линолеумът беше прашен. Топка за тенис и кука за плетене лежаха във валмо от прах край дървения перваз на дюшемето.
— Мамо! — извика Алън.
— Идваме след минутка — отговори тя.
Но те слязоха едва след половин час. Междувременно към небето се издигна висок стълб дим.
— Идете в гостната — рече Мама. — Аз ще сложа чайника да кипне вода.
Джанет му зашепна каква чудесна жена била майка му, какви страхотни шапки и бижута имала! „Цели подноси!“
— Да — рече той. — Тя обича да се запасява.
Всичките й бижута бяха евтини дрънкулки, така му бе казала майка му веднъж; брошки за костюми, купени „бон марше“, фалшиви диаманти с блясък като истинските, но който не си заслужаваха да бъдат застраховани.
— Тя е очарователна! — Джанет продължаваше да се възхищава от майка му. — Блазе ти!
И тя седна на дивана, обгръщайки с ръце тялото си, за да се стопли. Остана в тази поза, докато се любуваше на полираното бюро и акварелите в позлатени рамки върху белите стени. В очите й бе стаен копнеж.
Не можеше да я презира; и двамата си приличаха по това, че казваха всичко, което мислеха — дали поради неопитност, или от добро възпитание?
Мама не разбираше защо той не иска да изпрати Джанет след чая. Алън каза рязко на Джанет:
— По-добре е да си отидеш сама!
Тя стана и взе палтото си, без да промълви и дума.
— Разбира се, че ще я изпратиш! — смъмра го майка му, стресната от липсата на кавалерство у сина си.
— Няма нищо — рече примирена Джанет.
Тя трепереше като лист от неговото безразличие и от вниманието на майка му към чувствата й в момента.
— Сега не мога да изляза — каза й той. — Ще се видим в клуба довечера.
Не смееше да погледне през прозореца от страх, че цялото небе е почерняло от пушека на Дядовия стол.
— Много симпатично момиче! — забеляза Мама, когато спря да маха за сбогом на Джанет. — При това много разумна.
Мина му през ум, че майка му навярно го критикува и сигурно е права. Но пък ако човек вземе безрезервно думите й, разумните момичета надали изпадат в мълчаливо настроение или пък горят мебели от злоба.
— Виж — рече той и заведе майка си до прозореца. — Татко прави клада.
Над парника още се извисяваше тънка струйка пушек, сякаш драсната от молив. Мама не бе забелязала липсата на стола, но когато й каза, тя изскочи навън и хукна през градината, преди той да довърши изречението си. Голямата й моряшка яка се развяваше на вятъра след нея. Той я последва. Тревожеше се за родителите си.
Мама захвана да кълне Татко. Нарече го стар подлец и фанатик.
— Какво лошо ти е сторил? — викаше тя, сякаш говореше за любимо домашно животно, а не за стола, докато гледаше жалките му останки и кършеше нещастно ръце. — Как можа?
— Затваряй си устата! — озъби й се Татко и се облегна на греблото. Въглените още тлееха, раздухвани от вятъра, който люлееше плавно тревата.
— Нямаш право! — ожесточено рече тя и разтърка настръхналите си от студ ръце. — Беше антика!
— Не струваше пукната пара! — възрази Татко. — Иначе оня подъл стар скръндза нямаше да го даде!
— Ще завършиш зле! — заплаши го Мама. — Господи, ако има някаква справедливост, ще завършиш дните си като куче!
— Моля ти се — намеси се Алън, — остави го! — И той се опита да я хване за лакътя.
Тя го блъсна, приближи се към Татко и започна да нарежда настървено, ръкомахайки:
— Нима твоето семейство ти е дало нещо? Никога не са имали с какво да се почешат! Какво изобщо е разбрала Нора от живота?
— Не намесвай сестра ми! — предупреди, я Татко и вдигна греблото отбранително като оръжие.
— Ти няма да я оставиш да има личен живот, ако пречи на бизнеса ти! Боб Уорд може би щеше да се ожени за нея, ако не беше се намесил ти…
— Само не ми споменавай името на този петоразряден фейлетонист!
Татко се изхрачи гневно. Бузите му нервно потрепваха, докато търсеше думите си. Нещо падна от него и тупна в огъня. Към небето се издигнаха искри. Той се хвана за устата, а Мама се обърна настрани отвратена. Алън се наведе и заопипва топлата пепел; търсеше протезата му. Мама се изсмя и хукна през градината. Тя тичаше по мократа трева, и макар вече да не се виждаше, скрита от живия плет, пискливият й кикот се носеше дълго след това над пустите и мрачни градини.
— Всичко е наред — рече Алън. — Намерих ги.
Той избърса розовата протеза в сакото си и я подаде на Татко. Знаеше защо баща му я носи — бе слушал за това достатъчно. Липса на грижи, внимание, бедност. Като малък го хранили с хляб и картофи, разказваше, и ако го заболял зъб, най-често плачел, а понякога го водили в болницата за бедняци. Там зъболекарят, облечен в престилка на касапин, изваждал брутално кътника му и го зарязвал на зъболекарския стол с кървяща уста. Планът за рационалното хранене на населението бе променил всичко това.
Алън влезе вкъщи, за да намери Мама. Тя толкова се беше старала денят да мине чудесно — кейкът, малките хартиени салфетки до чиниите… Столът бе изгорял, защото бе посветила времето си на Джанет Лейланд.
В кухнята я нямаше. Като се изкачи по стълбите, чу риданията й откъм спалнята.
— Мамо! — извика той. Тайно се надяваше да не го чуе.
— Махай се! — изстена тя. — Остави ме на мира!
Облече си палтото и влезе в гостната да изсвири упражненията си по пиано. Беше толкова студено, че скоро пръстите му се вкочаниха и трябваше да спира и да ги разтърква в ръбовете на клавишите.
* * *
След училище Алън се срещна с Мадж на Сточна тара, за да я заведе на гости у леля Нора. Леля им имаше рожден ден. Мама бе дала пари на Мадж да купи саксия с цвете и кутия носни кърпички за подарък. Мадж великодушно му даде кърпичките, та да не пристигне у леля си с празни ръце.
При здрач градът не му харесваше — разрушените сгради караха забързаните по улиците хора да изглеждат нищожества, очуканите статуи на площада стояха наклонени върху своите пиедестали. Видя паметника на кралица Виктория, седнала на каменен трон, тантуреста и намусена на нощното осветление, с разтрошени колена, а навитата като спирала коса на врата й изглеждаше посребрена от курешките на чайките. Почувствува, че устата му се изкривява от раздразнение при вида на тълпата забързани за вкъщи чиновници, напиращи по тротоара под проблясващите електрически жици. Не му бе приятно да стои на трамвайната спирка с Мадж. Повдигнала очаквателно вежди, тя се взираше изпитателно във всяко лице, сякаш търсеше някой познат, и така биеше на очи в навалицата. Когато трамваят се спусна с трясък по хълма и ги приближи, разпръсквайки сини искри в нощното небе, Мадж плесна с ръце като изненадано дете и се вторачи в него.
— Престани! — изсъска той. — Дръж се прилично!
Тя скочи в трамвая, без да му обърне внимание, и разтворила леко уста, като че бе филмова звезда, се разположи на дългата седалка. После драматично се огледа наоколо, залюля крака, с които не достигаше пода; само връзките на обувките й метяха праха му. Жадуваше за внимание. Алън я смушка силно с лакът в ребрата, но тя му се усмихна закачливо и своенравно, впи поглед в старицата насреща и извика силно, та да заглуши тракането на трамвая, който набираше скорост нагоре по Арчайл Роуд:
— Отиваме на гости на леля. Тя има рожден ден.
Старицата се изкикоти и олюля на място; всеки път, когато Мадж я поглеждаше с лъскавите си очи, тя откланяше поглед, докато накрая бе принудена да попита:
— На леля ти, така ли?
— Това цвете е за нея. — Мадж повдигна саксията, увита в амбалажна хартия. Когато започна да я развива, разнесе се шум, наподобяващ пращене на огън. Отдолу се показа малка хилава папрат с нагърчени и тънки листа. Тя я вдигна, за да я видят всички.
— Виждали ли сте някога толкова красиво цвете?
Алън би желал да я прати в ада, след като тя така го изложи. Бузите му горяха от срам. Седеше на мястото си, вкаменен от страх. Компанията, която самият си подбираше, му осигуряваше спокойствие — винаги можеше да предугади реакциите на приятелите си, но с хора като Мадж и баща му, които обичаха да демонстрират чувствата си пред публика, трябваше да бъде винаги нащрек, предчувствуващ опасността. Сякаш бе заек, уловен в капан на някой междуселски път, който омотан се мята напред-назад, хипнотизиран от светлините на автомобилните фарове, в очакване на смъртоносния удар.
Старицата, застанала на платформата, се готвеше да слезе. Ватманът изтегли към себе си месинговата ръчка на спирачката и трамваят спря, тресейки се до едно място, където бе паднала бомба.
— Стой-й — извика старицата и стъпи в канавката.
В гънките на непрогледния мрак се криеха порутените от бомбардировките сгради, върху чиито сринати тухлени стени растяха високи, бързо размножаващи се бурени, понеже вятърът духаше постоянно от реката и разнасяше праха и семената из разрушения град. Татко казваше, че взривната вълна разбила гранитната скална маса под града и изхвърлила на повърхността растенията. През лятото между купчините греди и тухли цъфтяха алени цветя. Това бе неестествено.
Трамваят потегли отново; сърцето на Алън успокои малко ритъма си. Той сграбчи Мадж за ръката и я ощипа толкова силно, че тя потрепера от болка и се отдръпна.
— Само да изтърсиш още някоя глупост — предупреди я той, — ставам и си тръгвам!
Тя се нацупи, но не каза нищо. Не защото се разтревожи, че ще я изостави, а защото не знаеше как ще реагира Мама, ако Алън я издаде.
Леля Нора живееше под наем в една къща на Евъртън Стрийт, Плащаше по тринадесет шилинга седмично за тясното си жилище, за покрития с плочи двор зад къщата и за лятната пералня, която никога не ползуваше. Татко, враг на прахосничеството, трупаше в нея вестници и стари дрехи. В една ръчна чанта бе скътано детското му костюмче със съдрана дантелена яка, което той бе носил на един училищен концерт, където бе пял „Лилията на лагуната“.
В дъното на улицата на леля му имаше обществена пералня, собственост на китайци.
— Харесвам миризмата на пране — рече Мадж, бърчейки нос.
Както винаги, тя бе романтично настроена. Пералнята не работеше, сапунената пяна бе изтекла в уличния канал. Той не долови никаква миризма, освен вонята на котараците, които се измъкваха от изходите на противовъздушните скривалища.
Леля Нора беше заета със сандвичите. Обясни, че е поканила приятели за малко тържество. Алън помисли, че навярно това е съседката. Тя го целуна по бузата, притискайки го плътно към плоския си бюст, докато му казваше, че бил чудесно момче, задето се сетил да й подари носни кърпички.
— Татко ще дойде ли да ни вземе? — попита той.
— Знам ли? — рече леля му. — Тези дни е много ядосан.
Тя позволи на Мадж да направи чая и намаже кифличките с масло. Алън зачете вестника и едва сдържаше прозявката си. Той харесваше много леля си, дори би могъл да я обича, но въпреки това, винаги когато влизаше в малкото й скромно жилище с грозни тапети и пердета, пожълтели като лимон от старост, веднага му се доспиваше. Леля му никога не му се сърдеше за това. И сега той легна на канапето, и положил глава върху студените и миришещи на мухъл възглавници, се унесе в дрямка. В просъница чуваше брътвежа на Мадж, която разказваше за вкъщи и за стола, изгорял в огъня.
— Чиста глупост! — забеляза леля му от черната кухня, където миеше чинии.
— Изобщо не го харесвах! — заяви Мадж. — Нямаше къде да се обърнем от него.
— Той не беше такъв като момче — вметна леля Нора. — Напоследък е станал раздразнителен.
— Когато Татко е бил момче, е бил тих като нашия Алън, така ли? — попита Мадж.
Не одобряваше начина, по който леля му се доверява на Мадж. Сестра му беше много свободна в приказките си. Всичко, което й казваха, бързо се разнасяше из селото; тя не можеше да пази тайна.
След известно време чу леля Нора да произнася:
— Майка ти изисква от него прекалено много! Насилва го! Все очаква от него това или онова. Какво да прави, горкичкият?
Алън поиска да се обади, но само измърмори нещо във възглавницата:
„Мама изпрати носните кърпи. Тя ни накара да ти дойдем на гости.“
Никой не го чу. Върху сатенената калъфка остана мокро петно от слюнката му. Беше като животно, което се готви за зимен сън — сви се на кравай и зарови глава дълбоко във възглавниците.
Леля му и Мадж изсипаха върху масата едно чекмедже, пълно с фотографии. Всичките ги бе разглеждал вече — морски брегове, градини и излети с отдавна измрели роднини — самият той в детска количка, примижал от слънчевата светлина, с отворена уста, с нежна гола главица под памучна шапчица.
— Ах, тези бански костюми! — извика Мадж.
— Въобразявахме си, че сме големи мадами — изкиска се леля Нора.
И двете се задавиха в кашлица, но твърде различна една от друга; леля Нора хриптеше и дишаше като астматичка, сестра му бухаше, разтворила уста, като онези делфини от илюстрациите в географските списания.
— Твоят Татко — рече леля Нора. — Той така и не разбра какво го сполетя.
— Хората избират — Мадж отговори глупаво, както винаги. — Нищо не е случайно.
— Той беше сгоден за Ани Мъд — възрази леля му. — Цели седем години. А аз имах Боб Уорд. Заминахме за Блакпул.
Онзи петокачествен фейлетонист, помисли си Алън, с мазната къдрица върху челото и кръглите яки на ризите, беше мъртъв, но не и забравен. Някой му бе казал, че мъртвите се разпадат на прах, щом живите престанат да ги споменават. Боб Уорд сигурно лежи в дървения си ковчег, свеж като маргарита.
Когато се събуди, видя баща си на кухненския праг до леля му Нора. Говореше й с нисък, но настоятелен глас.
— Не е подходящо да ми отстъпваш дела си точно сега.
Леля Нора беше язвителна:
— Колко жалко, нали?
— Не мога да разбера какво те измъчва? — попита я Татко. Той се стараеше да се владее.
— Това е причината за неприязнеността на Кони към мен. Не мога да понасям да се държи студено.
— Не говори глупости, сестро!
— И тя има право. Не е хубаво роднините да се месят в работата на съпрузите. Припиши всичко на нея! Освободи ме от този товар! Не желая да ми тежи повече!
Татко изпъшка и извика с непримиримост в гласа си:
— По дяволите, Нора! Промених мнението си за теб!
Облечен, с шапка и палто, той стоеше прав под лампата в стаята. С годините Мама ставаше все по-закръглена и розова; като че ли топъл пласт мазнина я обвиваше и все повече я отдалечаваше от образа на младата жена с широкопола шапка от семейния албум. Татко слабееше, ставаше от ден на ден на кожа и кости. Той скръцна със зъби. Никога не можеше да бъде спокоен — беше или въодушевен, или депримиран; средно положение не признаваше. Удари с юмрук по масата. Нора не му отстъпи, държеше на своето.
— Това е най-доброто! — рече тя с решителен тон и излезе от стаята.
Алън затвори очи, но и така виждаше мъртвешката физиономия на баща си, бледа и сгърчена над възела на копринения му шал. Татко остана дълго време прав, без да помръдне; шумното му дишане изпълваше стаята. После излезе в антрето. От гостната долетяха гласове, които пееха под акомпанимента на разакордираното пиано. Някой блъсна входната врата. Алън седна в леглото и изтръска мъха от дрехите си. Леля Нора се върна с куп чинии.
— И така, ти си отново в страната на живите — рече тя и му се усмихна.
— Къде отиде Татко?
— В къщи — отговори тя. — Не се чувствуваше много добре. Той е болен, Алън. Майка ти трябва да го накара да се прегледа.
— Нищо му няма! — отсече той и поклати раздразнен глава.
— Болят го гърдите.
— Яде твърде много — прекъсна я той. — Винаги го прави!
Алън не искаше да отиде оттатък при гостите. Пратиха Мадж да го убеди, но той отказа.
— Минахме на песни вече — рече тя. — Пеем „Да се съберем край реката“ и някой от нас скача във въздуха.
— Няма що! — подигра се той.
— Мис Енрайт скочи цели две стъпки. Можеше да скочи и по-високо, но се разтревожи, че ще й се видят кюлотите.
— Татко беше тук, но си отиде — прекъсна я той. — Леля казва, че не е добре. Трябвало да отиде на лекар.
— Яде твърде много — рече тя някак нехайно. Изглеждаше развълнувана и щастлива; панделката от косата й висеше на раздърпан възел над едното й ухо. Той я предупреди, че ще тръгват скоро, защото е твърде късно.
— Нека да останем! — захленчи тя. — Защо да не спим тук? Мама няма да има нищо против.
— Аз няма да остана тук! Много е влажно. Няма удобства.
— Какъв глупчо си, Алън! — рече тя. — Боиш се от всичко.
Тя щеше да го целуне по бузата, ако не я беше парирал; Мадж отиде при старите дами в гостната, преструвайки се на сърдита.
Сестра му имаше право: той бе изплашен, но не от влагата. Страхуваше се да остави родителите си сами в къщата. Трябваше да се увери с очите си, че Мама е горе в спалнята, а автомобилът е паркиран на алеята пред къщи. Необходимо бе да знае, че Татко седи здрав и читав пред камината и слуша радио в мрака.
В трамвая, на път за гарата, Мадж се похвали, че знаела за какво било цялото това подписване на чекове.
— Леля ми каза, докато ти спеше.
— Не съм заспивал.
— Нашата къща принадлежи на мен и на леля. Прехвърлена е на наше име.
— Тя няма право да клюкарствува! — възмути се той.
— Това са семейни работи… а не клюки.
— Би трябвало да има повече мозък!
— Така е, трябвало е да попречат на Мама да изхарчи всички пари за шапки и дрънкулки.
— Затваряй си устата!
— Той е фалирал. Не може да има нищо на свое име.
— Не искам да знам! — викна Алън. — Запази лъжите за себе си.
Валеше; улиците лъщяха на светлината от уличните лампи. Паважът при доковете ще е хлъзгав. Не биваше да оставя Татко да се прибира сам с автомобила. Една вечер през войната, като се връщаха от леля Нора, сирените започнаха да вият. Татко изруга и натисна докрай педала на газта, опитвайки се да се отдалечи колкото е възможно по-бързо от града. Алън наблюдаваше от задния прозорец баражните балони, прерязани надве от слабите лъчи на прожекторите. Колата се подхлъзна върху някакво мазно петно и от отделението за ръкавици се изтърси поставеният там плик с ябълки, които се посипаха върху седалките.
Макар войната да бе свършила, Татко все още се намираше под някакъв кръстосан огън, тормозен от битки, от призрачни градове, които се рушаха върху главата му. В този миг — както тогава — той би могъл да бъде отхвърлен от кормилото с вдигнати в знак на капитулация ръце.
Във влака Мадж рече на висок глас:
— Минавало ли ти е някога през ума колко много дрехи купува Мама? Всички тези рокли от памук и чанти, които да им подхождат.
— Млъкни! — извика той. — Тя има право на роклите си! Какво знаеш ти? — И той я изгледа така свирепо, че тя за първи път нямаше какво да каже и остана безмълвна на тапицираната седалка срещу него, вперила поглед в скута си. Когато влакът потегли от гарата на „Хол Роуд“, той си въобрази, че тя започна да се взира по-напрегнато навън в мрака. Пътят следваше морския бряг, влакът се люлееше между поляните за голф и невидимото море.
— Гледаш за лагера, а? — попита я той с горчивина в гласа. Тя го дразнеше толкова много. — Все още тичаме подир джерита, нали?
— Не тичам подир никого! — тросна му се тя. — Няма защо да тичам! Ти нищо не знаеш за мен.
Беше готова да се разплаче, лицето й бе почервеняло, а устата й потрепваше нервно. Той спря да я предизвиква; не желаеше сцена пред другите пътници. Когато наближиха тяхната спирка, тя се стрелна напред към вратите и скочи на перона. Хукна презглава нагоре по стълбите, коланът на шлифера й се провлачи след нея. Той почака влака да тръгне и пресече железопътната линия по напречно поставените дъски. Това беше забранено, но нали никой нямаше да го види. Когато се изкачи на рампата, стори му се, че зърна Мадж на другия перон, стаена зад гишето за билети. Спря за малко, уплашен, че тя ще го последва, и се обезпокои за нейната безопасност. Но бе сбъркал. Тръгна към шосето между складовете за въглища и навеса за велосипеди. Колко тихо беше селото в сравнение с града! Долови мириса на мокра трева и лъха на морския бриз; живите плетове, обграждащи градините пред къщите, го обливаха с дъждовни капки като с душ, когато ги докосваше с рамо. Фаровете на автомобил, който се движеше с голяма скорост, едва не го заслепиха на ъгъла. Автомобилът спря внезапно и той чу отвътре ядосания глас на баща си:
— Алън, къде е майка ти?
Той изтича до прозореца му и се вторачи с глупав израз в лицето на баща си.
— Къде е Мадж? — попита го той на свой ред.
— Не ми дръж такъв тон! — кресна му Татко. — Видя ли майка ти и любовника й?
— Не. Не съм.
И той отстъпи назад от автомобила и баща си, седнал зад волана, отричайки на ум всякакво съучастие; баща му бе фалирал. Автомобилът отмина.
Алън потърси сестра си, като викаше името й из цялата къща, понеже си мислеше, че тя се крие, за да му отмъсти заради неговите приказки за германците. Приготви се за лягане и седна на най-горното стъпало, без да пали лампата, в очакване някой от близките му да се прибере. След доста време баща му пристигна с автомобила, но го паркира на улицата. Алън си легна и се покри презглава със завивките. Скоро след това чу стъпките на Мадж и гласа на Татко, който й закрещя нещо.
Тя се качи горе и влезе в банята.
— Мадж! — прошепна Алън в мрака.
Тя не му отговори. Сумтеше леко, докато си миеше зъбите.
— Мадж… Мама върна ли се?
— Млъквай! — изсъска тя. — Не разговарям с теб!
Той изскочи от стаята и успя да я хване на стълбищната площадка. Разтърси я толкова силно, че четката за зъби падна от ръката й върху килима, оставяйки по него следи от пастата.
— Виж какво стана! — прошепна тя и клекна да ги избърше, както си бе по фланелка и кюлоти.
— Къде е Мама?
— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам! — сопна му се тя.
Но той си помисли, че в действителност тя знае; имаше съвсем равнодушен вид. Лежеше в мрака сломен, ослушвайки се за стъпките на Мама по пътеката към къщи.
Най-после тя дойде. Алън стаи дъха си, готов за предстоящата кавга между родителите си. Твърде късно беше да се пуска радиото, та да се баламосват съседите.
Чу шум от затваряне на врати и вода, която потече в мивката. Никой не викаше. Само някакъв нож издрънча върху сушилнята за чинии. Татко си правеше пак някоя „малка закуска“. Долови шумоленето от дрехите на Мама, когато тя се заизкачва по стъпалата. Тя замърмори нещо на Мадж, която започна глухо да кашля, като да бе заровила лице във възглавницата или в прегръдките на Мама. Татко остана мълчалив долу — в кухнята, която не беше негова, в къщата, която не му принадлежеше.
Алън не сподели нищо с Джанет Лейланд нито за нощните изчезвания на майка си, нито за засадите, които баща му устройваше всяка вечер с автомобила. След като й бе разкрил скитанията на Мадж в мрака, той се страхуваше от съчувствието й. Тя би взела цялото му семейство за разтурено: всеки го ударил нанякъде, а всички играят на криеница помежду си. Като си помисли за това, поставяйки се на мястото на страничния наблюдател, той се усмихна. У семейство Лейланд беше съвсем друго, всички седяха около масата за вечеря, разговаряха с нормален тон, а когато нямаха повече какво да си кажат, изпадаха в някакво предразполагащо мълчание. Мина му през ум, че навярно в техните очи изглежда труден за общуване. Направи усилие да бъде непринуден; имаше обичай да навежда на една страна брадичката си, което му придаваше сериозен и уверен вид. Това заблуди мисис Лейланд. Тя прекаляваше с грижите си към него; поднасяше му вкусни гозби и се извиняваше, че може би го отегчава. Веднъж, когато съпругът й излезе от кухнята, тя рече: „Трябва да ни простиш, Алън. Няма много интелигентни хора в нашето семейство. Невежи сме в много неща“. Той кимна по неопровержим начин, без да се помръдне от мястото си край масата, неспособен да й възрази. Понякога Джанет заставаше зад него и като се навеждаше напред, го прегръщаше през врата. В такива случаи той оставаше неподвижен, засрамен от тази демонстрация на чувства пред родителите й.
Когато отиваха заедно на екскурзии, Джанет плащаше разноските — билети, чая в кафенетата. Баща му бе забравил обещанието си да му даде джобни пари, а Алън не желаеше да го моли за това.
Един следобед срещнаха Мадж до железопътния прелез; прибираше се от пазара с покупки за Мама.
— Аз съм сестра му — представи се тя с безочливо поведение.
Той нямаше намерение да ги запознава.
— Знам — отвърна Джанет. — Виждала съм те в селото.
— А, така ли? — изненада се Мадж и усмихната направи кръг около тях, стиснала в ръцете си самун хляб.
— Къде са ти обувките? — попита я той ядосано.
— В живия плет. Какво се впрягаш?
Джанет се усмихваше самоуверено — не пусна ръката му, стискаше я, сякаш е нейна собственост.
— Значи тя ще дойде у нас на чай, така ли? — попита Мадж. — Татко го няма!
— Какво общо има Татко с нея? — сряза я Алън намръщено. — Във всеки случай тя не може, има си работа.
Мадж не се предаваше:
— Знаеш ли нашата малка плантация от бурени? — попита я. — Нашият малък Джо Сталин?
Джанет се смути.
— Не — отговори тя и погледна въпросително Алън.
— Хайде — подкани я той и я дръпна за ръкава. — Имаш работа.
— Помагам на една приятелка да си ушие рокля — обясни Джанет.
— Колко мило момиче! — възкликна Мадж. — Аз наистина харесвам услужливи хора. Правят по-лек живота на целия свят. — И тя хукна пред тях; петите на босите й крака лъснаха, черни от мръсотия.
— Голяма умница ли е?
— Ами, откачена е! Плаче за един хубав бой!
Сбогува се с Джанет на ъгъла и тръгна бързо към къщи, за да даде на Мадж да разбере.
Тя се бе качила на явора. Хвърляше залъци хляб върху пътеката.
— Престани! — викна й той. — Мръсни са ти ръцете!
Обади я на Мама.
— Хлябът ми! — възкликна тя разгневена. Чу я как викна на Мадж да слиза от дървото. След малко до Алън долетя смехът им; Мадж пак я бе надхитрила.
Мама влезе в кухнята с начупения хляб и рече умилено:
— Тя е едно малко дяволче!
— Дръзка е повече, отколкото трябва! Не си достатъчно строга към нея!
— Че какво лошо прави? — учуди се Мама.
Изглежда, не разбираше колко своенравна е Мадж и как би могла да си изпати.
— Знам по-добре от теб! — викна той. От вълнение някакъв възел се бе образувал в тялото му.
— И без това в тази къща е достатъчно мрачно — сопна му се тя. — Би трябвало да се радваш, че това не е повлияло на психиката й.
Мама си стоя в къщи целия ден; бе прекопала туй-онуй в градината. Носеше избеляла синя рокля и бе завързала косата си с носна кърпа. Когато се засмя, престана да изглежда уморена и неприветлива; на бузите й се появиха трапчинки, а брадичката й се удвои.
— Виж този хляб! — извика той разгневен. — Виж на какво прилича!
Влезе Мадж с обувки в ръка; беше съдрала пуловера си на дървото. Обърна се спокойно към Алън:
— Виж какво, Алън, ние не сме глухи. Не е нужно да вдигаш такава олелия.
Той посочи с укор начупения хляб. Всъщност хлябът не бе главното, което трябваше да видят; по-скоро всичко останало, което се рушеше пред очите им.
След вечеря Мадж щеше да си измие зъбите и да тръгне към брега. Щеше да се губи с часове в мрака и никой нямаше да се обезпокои от това.
— Като влиза в стомаха ти, е по-разтрошен от сега — забеляза Мадж. — Превръща се в попивателна хартия.
— Не мога да хапна нито троха от него! — заяви Алън.
— Е, не го хапвай тогава, а го гълтай! — отвърна Мадж, а Мама силно се засмя.
Мадж седна на пода, където по-рано беше столът, облегна се на стената и протегна крака през килима. Изглежда не забелязваше, че Мама трябва да ги прескача всеки път, когато влиза и излиза от килера. Мама нямаше нищо против; тя изтича в градината да прибере прането. Спря се за малко на пътеката, за да размени няколко думи със съседката. После се прибра и нареди на Алън да запали лампата. Часовникът в антрето удари пет часа.
— Отмести се! — Мама помоли Мадж с леко раздразнение в гласа си. Беше бледа, Татко скоро щеше да се върне.
— Когато бях горе на плачещата върба — обади се Мадж, — видях едно птиче гнездо на водосточната тръба.
— О, боже мой! — възкликна Мама от страх, че нещо може да се случи на водосточната тръба.
Алън си помисли, че сестра му вероятно съчинява. Привиждаше й се винаги това, което желаеше да види.
— Защо не можеш да наричаш нещата с истинските им имена? — попита я той. — Не се казва плачеща върба, а явор.
Тя дори не го погледна. Каза:
— Мисля, че тъкмо ти не обичаш да наричаш нещата с истинските им имена.
Чуха автомобила на Татко, който изръмжа по пътеката. Мама пусна радиото и дръпна пердетата. Сякаш остаря за минута. След няколко музикални такта мъжки глас подхвана песен: „Нощ и ден ти си единствената“.
Татко пъхна ключа в ключалката на външната врата. Изведнъж Мадж се разрева; седеше на пода, а сълзите й се търкаляха по бузите. Мама я погледна слисана.
— Какво има, миличката ми? — попита тя.
Тя клекна непохватно на пода и придърпа Мадж към себе си. Гласът по радиото продължаваше да пее:
„Само ти под луната и под слънцето…
Дали си близо до мен или далеч,
Любима, няма никакво значение къде си,
Аз мисля за теб,
Ти си единствената,
Ден и нощ.“
Какъв шум само вдигаше Мадж, докато едва си поемаше дъх от дългите и продължителни вопли, в които се чувствуваше толкова болка, сякаш сърцето й се къса от мъка!
— Какво става? — попита Татко, току-що влязъл в кухнята. Той свали шапката си и на челото му се открои червената й следа. Застанал объркан сред стаята, той се вгледа в Мама, която се олюляваше напред-назад, клекнала като туземка.
— Тя ей сега се разплака — обясни Алън. — Нямаше й нищо допреди минута.
Трябваше да прехапе устни, за да не изтърси на баща си за начупения хляб.
— Тя става жена! — рече Мама с нежност. — Бедничката ми!
Нареди на Татко да запали газовия котлон под тенджерата с картофите и да престане да зяпа в Мадж. Той бе толкова благодарен, задето го включиха в семейния живот, че се въздържа и не направи забележка за оставеното върху дървената сушилня пране.
Този път разплакването на Мадж не приличаше на миналото, когато бе симулирала плач, за да отклони родителския гняв заради закъснението си. По време на вечерята тя едва преглъщаше. Не се преструваше. Лицето й бе побледняло от отчаяние, ръцете й трепереха, като посегна към чашата с чай. Веднъж, когато Мама си бе изкълчила глезена и телефонираха на доктора, Татко побесня при вида на неоправеното легло. Той бе превързал крака й със студен компрес и я бе пренесъл горе на ръце като дете, но измачканите чаршафи го накараха да побеснее.
— Искаш докторът да си помисли, че живеем в бордей, така ли? — развилия се той и задърпа чаршафите изпод подутия й крак; накара я да стане и да подскача из стаята на един крак, докато смени калъфите на възглавниците и юргана. Но сега той не бе ядосан; като че ли и двамата с Мама разбираха, че става въпрос за нещо сериозно. Разговаряха помежду си тихо и спокойно, опитвайки се да поправят стореното.
— Мадж казва, че била видяла някакво гнездо на водосточната тръба.
— Утре ще проверя — рече Татко благоразумно.
— Подрязах живия плет.
— Добре си направила. Трябваше да се подреже.
Родителите му бяха много внимателни един към друг. Татко спомена, че се е отбил при леля Нора.
— Намерих я доста оживена — рече той, като че ли не бе виждал сестра си от години.
— Много хубаво — забеляза Мама с усилие.
Мадж се надигна от масата и родителите й я проследиха с поглед. Не знаеха как да постъпят. Алън я последва в антрето. Помоли я да не излиза.
— Изглеждаш разстроена, а освен това вали.
— Няма значение — рече тя апатично.
— Няма да се карат тази вечер — обеща й той. — Аз също ще остана в къщи, ако искаш.
Тя си слагаше палтото. Изведнъж той си спомни думите на доктора-специалист, който бе попитал сестра му дали не се отнасят зле с нея в къщи.
— Всичко ще мине — успокои я той непохватно. — От тебе никой не очаква да разбереш какво му е на Татко… как само се опитва да си намери работа… обикаля насам-натам и моли за поръчки.
— Не знам за какво говориш — прекъсна го тя. — Нищо няма да мине. Той заминава.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Кой заминава?
— Обичам го! — промълви тя. — Той си заминава… обратно в Германия.
Алън почувствува, че в гърлото му се надига гняв. Вбеси се не толкова от факта, че е прекалено млада, за да ги позори с някакъв джери, а по-скоро от думата „обичам“ — тя застана като буца в гърлото му. Ненавиждаше Мадж заради думата, която бе употребила.
— Даваш ли си сметка — изсъска той, — че само преди няколко години щяха да ти обръснат главата за това?
Тя не му обърна внимание. Нахлупи старата широкопола шапка върху мръсната си кестенява коса.
— Помисли за Мама и Татко! — настоя той. — Ти ще ги довършиш!
— Тях ли? — рече тя презрително, вече на прага. — Какво ги е грижа тях за мен?
* * *
Леля Нора им телефонира към края на седмицата. Алън разговаря с нея, защото Мама беше горе.
— Да извикам ли Мама? — попита я той.
— Недей! — отговори Нора. — Почакай, момчето ми!
Настъпи кратка пауза.
— Кой се обажда? — викна Мама от стълбищната площадка.
— Леля.
— Добре, свали си обувките. Кажи й, че баща ти го няма в къщи.
— Баща ми не се е върнал още — предаде той на леля си.
— Знам — обади се тя от другия край на жицата. — Оставих го да лежи на дивана. Получи пак нервен припадък.
— Припадък? — учуди се Алън.
— Той не е добре, Алън. Нервен е. Кажи на майка си непременно да го заведе на лекар.
— Добре — обеща той.
— Много ми харесаха носните кърпи, миличък. Много си внимателен.
— Да.
Мама слушаше разговора им от антрето.
— За какво става дума?
— За Татко. Не е добре.
— Наистина ли? — изненада се Мама.
Тя прегледа пода на гостната, за да се увери, че не е оставил мръсни стъпки по килима, и се качи обратно горе с физиономия на обидена.
Алън разказа на Мадж за разговора с леля им. Тя седеше на масата полуусмихната.
— Какво толкова смешно има? — настоя той.
— Обърках се. Изведнъж изпитах чувството, че това е вярно — обясни му тя. — Че Татко е болен и болестта му няма нищо обща с обилната храна, която поема.
Тя се взираше в покривката на масата. Алън разбра какво иска да му каже — човек можеше години наред да живее с представата, че болестта навестява другите, а после тя се изтърсва или при него, или при член от семейството му. Ако Татко яде много, защо тогава е толкова слаб? Той не правеше никакви физически упражнения, с изключение на копането в градината и миенето на автомобила.
— Има едно момиче в училище — прекъсна мислите му Мадж, — майка му умря. Била здрава като канара и ето че за един ден умряла. Не позволили на дъщеря й да отиде на погребението.
— Престани! — сряза я той.
— Та същото това момиче не можело да плаче. Знаело, че майка му няма да се върне, но не преставало да се усмихва.
Прекаляваше. Половината от това, което разказваше, беше измишльотина.
— Леля може би греши — произнесе той на глас — Тя преувеличава нещата.
Искаше му се Мадж да потвърди думите му, но тя не се обади.
Когато Мама слезе долу, Мадж й каза да седне. Щяла да й направи чаша чай.
— Защо? — изненада се Мама. — Изведнъж си станала толкова внимателна!
Но тя седна на другия стол, останал пред камината, облегна се назад, полагайки глава върху възглавницата му, и затвори очи. Престилката й бе изцапана с пръски боя; за втори път боядисваше с бяла боя капака на отвора към тавана.
Мадж пиеше чая си, седнала на пода, като кокетно вдигаше малкия си ръст във въздуха, за да достави удоволствие на Мама. Вкъщи бе съвсем тихо. Мама дишаше леко, поставила чашата върху стомаха си.
— Трябва да заведеш Татко на лекар.
Мама бързо отвори очи.
— Така ли, мис? И какво друго знаеш?
— Бил ли е болен едно време?
Мама вирна гордо глава. Не я интересуваше, че Мадж се тревожи за някой друг. Тя винаги искаше да й се обръща внимание; ако ще се грижат за някого, поне да е за нея.
— Болен! — рече тя подигравателно. — Той да е болен? Ами!
— Харесвала ли си го някога? — Мадж бе безпощадна.
Алън се заблуждаваше, че ако продължава да не мърда от мястото си до масата, те биха си помислили, че го няма; седеше, наведен над чашата, извърнал лице към прозореца. В стаята постепенно настъпваше мрак. В съседската къща бяха запалили лампите на долния етаж.
— Имах много хубаво мнение за него преди време — обади се Мама. — Той имаше бъдеще. Но са го разглезили като дете. Сестра му го съсипа. По-късно, като момче, го пратили в Америка.
— Америка! — възкликна изненадано Мадж.
— Заради здравето му. Бил каютен прислужник на кораб. Разбира се, той е много по-стар от мене.
— На кораб! — учудено промълви Мадж. — Божичко!
— Преди много години — рече Мама раздразнено, сякаш предупреждаваше Мадж да престане с въпросите си. — Много преди да се оженим…
Цялата работа се стори странна на Алън. Той не бе стигнал по-далеч от Езерната област. Беше ходил само три пъти на ресторант през целия си живот. Джанет Лейланд не беше ходила още.
— От какво е бил болен? — попита той и пред очите му изплува образът на Татко, застанал пред мачтата с развята на вятъра коса, изложен на дебнеща от всички страни опасност.
— Откъде, по дяволите, да знам! — сопна му се Мама. — Съмнявам се дали изобщо му е имало нещо. Започнали да го глезят от момента, в който се родил.
— Но той е бил беден! — възрази Мадж. — И затова няма добро образование!
— Не ми говори по този начин! — викна Мама, стана и събра чашите, ядно стиснала устни. Споменаването на думата „бедност“ имаше същия ефект върху нея, както ругатните или неприличните истории. Тя не беше благопристойна. Тя влезе в черната кухня и стовари чиниите в мивката.
— А аз си мисля — рече Мадж с лукавство в гласа, — в твой интерес е да се увериш, че е здрав. Ако се случи нещо…
Алън беше възмутен от думите на сестра си. Помисли, че Мама ще долети от черната кухня, за да й залепи един шамар. Вместо това тя влезе спокойно и се обърна към него:
— Какво точно ти каза Нора?
— Че имал припадък. — Не можеше да види лицето й, в стаята беше много тъмно.
— Какъв припадък?
— Не знам. Не ми обясни.
— Ех, как искам да стана каютна прислужница! — произнесе Мадж. — Не е честно! И аз мога да правя всичко!
— Можеш да се запишеш в тенис клуба — отвърна й Мама. Тя се дразнеше от нежеланието на Мадж да носи шорти, бели тенисобувки и да води светски живот. — Когато бях на твоите години, по цял ден бях по кортовете. Имахме слугиня на име Мата. Толкова просторно беше у нас… нямаш понятие какво значи това.
Тя стоеше до камината, опряла единия си крак на напуканите плочки.
— И сега ни е широко — обади се Мадж, — но ти не ни позволяваш да използуваме всички стаи.
Внезапно Алън си помисли, че това е причината за нощните скитания на Мадж. А нима и той не правеше същото? За тях нямаше място вкъщи. Ако зависеше от него, той би палил камината в гостната и би се излежавал по цял ден на запазения, почти като нов диван.
— На Татко му прилоша — каза той, — когато ходихме при мистър Сорски за пробата. Устните му посиняха. Той помисли, че е от кървавицата.
— Посиняха? — изненада се Мама.
— Може би е изморително — осмели се да го защити Алън — да се мъкнеш по цял ден за поръчки из града.
— Ами, по-голяма част от времето прекарва у сестра си — прекъсна го Мама подигравателно, — изтегнат по гръб на дивана й. Тя се разтапя от удоволствие, като го види.
Седнаха да вечерят и Мама не задели за Татко нито картофи, нито пък сос. Тя заговори с оживление на Мадж за това колко била ухажвана като момиче и за образованието, което й дал баща й.
— Къде се запознахте с Татко? — попита Мадж.
— На горния етаж на трамвая — отговори Мама, но не пожела да разкаже цялата история. Може би не си я спомняше вече. Никога не разказваше интересно и заинтригуващо — всичко поднасяше много банално. Отивала на гости у братовчедка си с трамвай № 22. Била със сиво манто със странично закопчаване, носела и ръкавици от свинска кожа.
— Кога разбра, че това е любов? — настоя Мадж. — Още тогава, когато го видя за пръв път ли?
Въпросът й беше неудобен. Алън искаше да й извика, че е глупава просякиня! Разбира се, че не е имало любов! Нима Мама не го потвърждаваше всеки път, когато си отвореше устата?
Мама им разказа и друга история: как била поканена веднъж на гости и Татко се появил случайно и я заварил да флиртува с един красавец.
— Лицето му — спомни си Мама — беше само за снимка!
Двете с Мадж прихнаха да се смеят, представяйки си глупавата физиономия на Татко, застанал на прага на стаята, с шапка, която не знае къде да дене. Той е съзнавал, че Мама го мами.
— И какво стана?
— Баща ти си тръгна — отвърна Мама и двете се запревиваха над чиниите си, страшно развеселени от комичната страна на историята.
Може би Мама го бе очаровала или, обратно на това, което искаше да им внуши, просто се бе хвърлила на шията му. Вървяло му в бизнеса. Бил сгоден за Ани Мъд. Та нали бе прекосил океана?
В този момент Татко се върна. Беше минал по страничната пътека и влезе в кухнята, докато се смееха. Застана под лампата примигвайки и ги изгледа с укор. Очакваше Мама до го попита как се чувствува.
— Добре ли си? — попита го Мадж.
— Гледай си работата! — тросна й се той и гордо излезе, като тръшна вратата зад себе си, но това никому не направи впечатление.
— Изглежда добре — отбеляза Мама. — И е в обичайното си благоразположение на духа!
Тя и Мадж запушиха с ръце устите си и се изкикотиха.
Алън стана, когато Татко се върна с вечерния вестник. Жестът му бе напразен, защото знаеше, че баща му няма да седне на масата, няма да бъде пълноценен член на семейството. Все пак той се престори, че няма повече да сяда на стола си. Облегна се на стената и започна да върти копчето на радиото.
— Цапаш пердетата! — рече Мама. — Изправи се веднага!
Татко отиде в черната кухня да потърси оставената за него вечеря в топлата фурна. Застана на прага и попита настоятелно:
— Къде ми е вечерята?
— Помислих, че няма да се чувствуваш добре, за да вечеряш — отговори Мама.
Тя намигна на Мадж. Беше безразлична към него. Суровият му глас, грубиянските обноски и тиранията, които той упражняваше вкъщи, не я безпокояха ни най-малко. Напоследък бе станала замислена и като че ли нищо вкъщи не я интересуваше. Вероятно съвсем различно е било на трамвай № 22, помисли си Алън. Иначе той и Мадж нямаше да са тук сега.
* * *
На следващия ден Мадж успя някак да надхитри Татко и да го убеди да отидат вечерта на лекар.
— И аз ще дойда, ако искаш — предложи Алън.
— Как така изведнъж всички сте се загрижили за мен? — присмя се Татко, но в тона му личеше, че е трогнат.
Не искаше да признае, че му е призляло у сестра му. Мама се преструваше, че не знае къде отиват, но тя накара Мадж да си сложи чиста блуза и да си смени чорапите.
Приемната на лекаря се намираше в голяма къща, навътре от пътя, в двор с кестени. Имаше полирани дървени подове и прозорци, които гледаха към моравата.
— Чудесна сграда! — забеляза Татко и стана да разгледа корнизите над вратата.
В чакалнята имаше няколко души, които Алън познаваше. Мистър Хенеси от клуба по кегли спря до него, за да си поговорят.
— Ще участвуваш ли в мача тази събота? — попита той.
— Надявам се — отвърна Алън.
— Дали ще имаме шанс, как мислиш?
— Може би.
Мистър Хенеси седна на противоположната страна в стаята и Татко прошепна:
— Кой беше този?
— Приятел от църквата.
— На какво играете?
— Кегли.
Татко го погледна изненадан.
— Значи играеш кегли? — попита го той. — А аз си мислех, че кеглите са за старци.
И той се наведе напред и учудено поклати глава, залюлял шапка между коленете си. Имаше много малко познати в селото. Не беше много общителен. Казваше, че било от икономическа гледна точка. Нямал пари за светски забави. Алън смяташе, че причината е в характера и глупавите му възгледи за живота. Беше прекалено емоционален, а и не се намираха много симпатизанти, готови да споделят интереса му към Джоузеф Сталин и другите „славни руски другари“.
— Да кажеш на доктора къде те боли — посъветва го Мадж, наведена над него. — Кажи му, че си пътувал с кораб.
— Глупости! — сряза я Татко. — Какво общо има това с болестта ми?
— Трябва да му разкажеш за всичко — отвърна тя, — а не само за болките напоследък, разбираш, нали? Възможно е нещо да не е било наред още тогава. А е възможно също да ти няма нищо. Та колко хора не могат да ходят, въпреки че краката им са здрави. Онова момиче от училище, нейната майка…
— Млъкни! — изсъска Алън.
Мистър Хенеси гледаше към тях.
— Нищо ми няма на краката — заключи Татко и отблъсна Мадж от себе си. — Боли ме гръдния кош.
— Добре, но му кажи и колко раздразнителен си станал напоследък.
Татко се изправи рязко на мястото си. Щеше да изреве, че ни най-малко не е раздразнителен, но промени намерението си. Тишината в стаята, нарушавана отвреме-навреме от шума на прелистването на списанията и от приглушеното покашляне на чакащите, го отказа.
Когато дойде неговият ред, остави шапката и ръкавиците на мястото си и бодро тръгна. На вратата на кабинета се сблъска с някаква жена, която тъкмо излизаше оттам. Той отстъпи назад, сипейки щедро извинения и кланейки се дълбоко. После пъхна ръката си под лакътя на жената, като че ли да я предпази от падане. Тя му се усмихна и бузите й поруменяха.
— Вкъщи не е такъв, нали? — прошепна Мадж.
— Никой от нас не е такъв! — тросна й се Алън.
Отиде да седне при мистър Хенеси, напълно пренебрегвайки кампанията на сестра си. Тя взе едно списание и пъхна палец в устата си.
— Коя е онази? — попита Мистър Хенеси и погледна към Мадж, седнала насреща му като голямо меко бебе. — Сестра ти, нали?
— Не — отвърна той, молейки се на ум сестра му да го остави на мира.
Тя направо го подлудяваше — как може да говори за любов в един момент, а в следващия да се държи като дете! Онзи проклет джери, ако изобщо съществуваше, сигурно му хлопа някоя дъска, щом се е заловил с тяхната Мадж!
Татко остана дълго в кабинета. Когато излезе, лицето му беше още по-бледо, сякаш срещата с лекаря бе влошила положението му. Нахлупи си шапката и им нареди да побързат.
— Трябваше да дойдем с проклетия автомобил! — изруга той.
Мадж не му бе позволила; внушила му бе, че не прави достатъчно физически упражнения и че разходката ще му подействува добре.
— Е, и какво ти каза? — попита Мадж и увисна на лакътя му.
— Имал връзки с един познат от Южен Уелс — отвърна Татко. — Той самият е от Кардиф.
Вървяха към сградата на общината. Ситен дъжд ръмеше в мрака.
— Прегледа ли те? — попита Алън. Може би в момента Татко проявяваше смелост. Беше невероятно, но бе възможно да крие истината от тях.
— Здрав съм като канара — рече той. — Само малко преуморен, нещо, което майка ви никога няма да повярва. Докторът ми даде рецепта за някакви хапчета…
— За сърцето ли? — попита Мадж.
— Глупости! — викна той възмутен. — Шарени хапчета за този, дето духа!
Фактът, че баща им е здрав като канара, малко ги разочарова. Колко по-лесно щеше да им бъде да се примирят с него, ако страдаше от някаква болест! Мадж веднага възвърна предишното си поведение.
— Оставям ви! — заяви тя. — Отивам на разходка!
— Никъде няма да ходиш! — възпротиви се Татко. — Ще се прибереш в къщи с нас!
Тя сигурно щеше да избяга, но в същия момент, точно под уличните лампи на завоя, Татко нададе странен вик, сякаш някой го сграбчи за гърлото. Спря като закован и се хвана за гърдите. Беше се втренчил в един мъж, който бързаше към гарата.
— Този проклет нехранимайко! Той е!
Сякаш след миг щеше да припадне. Трябваше да му помогнат да седне на една пейка в парка. Строполи се върху нея като чувал с картофи, а черната му шапка климна върху очите му.
— Какво му е? — попита Мадж. Тя погледна безпомощно към Алън, после се взря по пътя и попита отново:
— Какво ти става, Татко?
Той не им отговори.
И Алън го бе видял — капитан Сидни, облечен в палтото с кадифената яка, забързан към гарата.
Беше прекалено студено, за да останат дълго в парка. Зъбите на Татко затракаха.
— Помогни ми да го заведа до къщи — обърна се Алън към Мадж.
— Заведи го сам! — опъна му се тя. — Аз тръгвам!
Тя пресече пътя. Като стигна живия плет, извика:
— Той те разиграва, Алън. Докторът казал, че нищо му няма. Не се хващай на въдицата му!
Алън улови Татко за лакътя и го поведе по улицата. Тръгнаха по мократа ивица трева покрай парка, така че ако Татко падне, да не се нарани. Когато стигнаха до къщи, видяха, че вътре е тъмно. Мама беше излязла — дори не ги бе дочакала, за да разбере как е Татко.
Алън свали шапката на баща си и му помогна да съблече палтото си. Добре че Мама не беше в къщи — къде ли щяха да седнат всички. Разбърка огъня с ръжена и предложи на баща си глътка бренди. Брендито беше в гостната, пазено, в случай че им дойдат неочаквано гости.
— Не съм в състояние — промълви умърлушено Татко. — Дай ми само малко вода!
Той потопи като птица носа си в чашата. По скулите му бе избила вече руменина. Попита:
— Знаеш ли къде е отишла? На среща с онзи.
— Не ставай глупав! — сряза го Алън.
— Да, отишла е. Ти го видя. Мадж я забелязала на гарата вечерта, когато бяхте на гости у леля ти. Уреждат си срещи на гарата.
— Не вярвам — прекъсна го Алън. Не знаеше защо, но му се струваше, че майка му не би си дала труда да извърши нещо подобно. Не беше такава жена.
— Къде е отишла тогава? — настоя Татко. — Вечер излизаше единствено с мен или ходеше на шивашките си курсове.
— По-добре се погрижи за Мадж — рече Алън. — Тя има нужда от напътствия.
— Едно време майка ти никога не излизаше от къщи вечер сама. Поне не всяка вечер! Без да каже къде отива!
Мадж не го интересуваше. А би трябвало — нали тя влияеше върху тях, без да го съзнават; нима тя не проникваше и в най-съкровените кътчета на душите им? Достатъчно бе само да намекне, че всички те се намират в един капан, без да се чувствуват близки помежду си, и това ставаше факт. Тя беше напаст. Ако Мадж не бе започнала да излиза първа, да води личен живот и с това да всее смут у тях, Мама може би нямаше да последва примера й.
— Може би — произнесе Алън гласно — тя още посещава курса по шев. Не ти казва, за да те ядоса. — Сякаш не той, а Мадж говореше през неговата уста.
— Това беше преди десет години — обясни Татко. — Тогава вие бяхте малки.
Татко отново стана сантиментален. Гласът му потрепера от вълнение:
— Тя ви шиеше всички дрехи… детски роклички за Мадж… ризки за теб.
Алън бе изненадан. Та нали майка му не искаше да зашие дори едно копче! Чорапите му бяха позор, а фланелките на Мадж бяха толкова скъсани, че висяха на ленти по тялото й. Самият той все още носеше онази пижама, с която се криеше под масата по време на бомбардировките.
— Тя искаше шевна машина, но онзи проклет скръндза, баща й, не й купуваше… Казваше, че не можел да се меси. Аз нямах възможност да й купя… Как бих могъл!
Той бе трогателен, протегнал ръце за молба към Алън. В този момент баща му приличаше на мистър Сорски, шивача. Имаше нещо мекушаво в характера му — презряло и отстъпчиво.
— Та аз не бих могъл да й купя дори сносни ножици! Ти не знаеш какво беше тогава!
Този негов сърцераздирателен глас, който разказваше за миналото, беше по-мъчителен от гневните му изблици или песимистичните му настроения. Джанет навярно вече се чудеше къде ли е сега. Беше й обещал да се видят до девет часа.
— Виж какво, Татко — прекъсна го той. — Закъснявам. По-добре ли си вече?
Той погледна баща си, а после отмести поглед встрани. Татко като че ли се беше смалил върху очукания стол. Алън не беше сигурен дали бързото потрепване на клепачите му или гласът му, в който се долавяха нотки на самосъжаление, не са преструвка.
— Тя е порочна жена — промълви баща му, — порочна до мозъка на костите си! От лош сой е! Интересува я само парата! Ако ме види да прося на улицата, няма да си мръдне и малкия пръст!
— Млъквай, Джо! — извика Алън. — Не е моя работа! Тя просто е излязла да се поразходи и аз не я виня! И без това тук има малко неща, които да я задържат!
Той отиде в черната кухня, за да си измие ръцете и лицето.
— Тя те остави — повиши глас Татко. — Остави те на леля ти и си замина при баща си! Коя жена би го направила?
— Не те слушам! — викна Алън, като търкаше енергично лицето си с хавлиена кърпа. Сякаш вътрешностите му се бяха превърнали на камък.
— Влачи се с онзи Сидни от седмици. Срещат се на гарата. Ще я изгоня! Ще видиш, че ще го направя!
Татко се бе изправил, за да си сгрее ръцете на огъня. Току-що взетото решение му вдъхваше сили.
— Ще видиш какво ще стане… Всички ще идете по дяволите!
— Дрънкаш глупости! — възрази Алън. — Ще те заболи пак корема.
— Корема? — Баща му извади рецептата от джоба си и я размаха във въздуха. — Корема, а? Знаеш ли за какво са тези хапчета? За да ме успокоят. Болен съм. Нервен съм и бързо избухвам. — Той хвърли рецептата в огъня и не свали погледа си от нея, докато тя гореше. — Проклет да съм, ако се успокоя!
— Няма да закъснявам! — рече Алън.
Той се помая на прага, очаквайки парчето хартия да догори. Вече не му се искаше да види Джанет, но не можеше да остане и в къщи. Поне да бяха купили още столове — мина му през ума и тази глупост. Татко се наведе напред, като че ли искаше да извади рецептата от огъня. Изправи се, но си удари главата в полицата над камината. Изохка, а краката му се огънаха в коленете от силната болка.
— Добре ли си? — попита го Алън, без да се помръдне от прага.
— Добре съм — изстена Татко. — Много добре ми се отразява това разтърсване на мозъка веднъж седмично!
Той мина покрай Алън и извади хляба от кутията, поставена върху дървената сушилня за чинии. Беше се наял здравата, преди да отидат на лекар, но ето че пак бе гладен.
— Изчезвай! — викна той, размахвайки ножа за хляб към Алън. Той така се нахвърли върху самуна, сякаш е говежда плешка, отряза си филия с дебелината на книга, като обилно ръсеше трохи по пода.
Когато Алън тръгна по пътеката, баща му хукна след него и го сграбчи за лакътя; в ръката си все още държеше ножа.
— Обичам я — викна той. — Господ да ми е на помощ, обичам я!
Значи на това му викат любов, помисли си Алън, като се дръпна от баща си и отмести подпрения на оградата велосипед. Татко и Мадж много свободно употребяваха тази дума. Потръпна от отвращение. Знаеше, че майка му не се среща с друг мъж; беше се излекувала от тази болест в съвместния живот с Татко.
Все пак той отиде в клуба и се видя с Джанет. Игра пинг-понг и се забавлява добре. Записа се за посещение на театър в Саутпорт. Нямаше нужда да иска разрешение от родителите си. Мама му бе казала, че не е дете. Джанет щеше да плати билета му. Доста лесно му беше да забрави какво се бе случило рано тази вечер.
* * *
Мама явно бе разочарована от обстановката в учителската стая. Тя й се видя малко занемарена — изтърканите фотьойли край стената, бележките, закачени на дъската за съобщения. Не й се щеше да го признае гласно, но си помисли, че е позорно — само какви такси плащаха, а на пода нямаше дори килим!
Пременени в най-хубавите си дрехи, момчетата стояха кротко до родителите си и отвреме-навреме си кимаха смутено един на друг, но не разговаряха помежду си. Някои от тях, навършили вече осемнадесет години, с по-голям житейски опит, разнасяха подноси, върху които имаше чаши с шери. Родителите ги поемаха в ръце с възторжени излияния:
„Колко мило… Боже мой, колко хубаво!…“
Всички стояха полуобърнати към облицованата с дъбови панели врата в очакване на директора. Някои учители, облечени в сиво-кафяви дрехи, стояха пред малки маси. Те поправяха тетрадките на учениците.
— Стаята е голяма — забеляза Татко, като погледна към широките первази на прозорците, отрупани с книги, а после към тавана, чиято мазилка се лющеше.
— Голяма — съгласи се Мама, — но малко мрачна, за да ми хареса.
Каква благодат за бояджийската й четка би била тази стая! В нейното училище, в Европа, по гладко измазаните стени висели икони и саксии с цветя.
Когато директорът влезе, в залата се разнесе шепот. Беше висок и хубав мъж с къдрава коса и решителна брадичка. Спря се да размени по няколко думи с родителите, застанали близо до вратата; махна с ръка за поздрав към група родители край камината. Върху устните на Мама бе застинала дяволита усмивка. Под нейния втренчен поглед директорът прекоси стаята с известно колебание. Той я поздрави и отмина нататък. Не си я спомняше, но никой не го разбра. Тя хлъцна от удоволствие и стисна Алън за лакътя.
— Коя е съпругата му, миличък?
Алън се сви от гальовната дума.
— Хей там — измърмори той, — със зелената рокля.
— Какво има? — попита Татко. — Какво става?
Той и Мама погледнаха към жената на директора и се вторачиха в нея. Тя се движеше между групата родители до прозореца.
Директорът заяви, че се радвал да види събрани всички родители. Срещата щяла да премине непринудено, без никакви официалности. Той и учителите били сред тях, за да помогнат според силите си. Сякаш за да подчертае думите си, той застана в центъра на стаята, на едно равнище с тях, въртейки се като на ос, така че да може да вижда лицата на присъствуващите, а дългата му тога замете по пода. В тези променливи времена, когато старите стандарти били отнесени от войната, образованието на младия човек било по-важно от всякога. Едно добро училище трябвало да създава характери и едновременно с това да дава и знания. Учителите били тук, за да обсъдят с родителите тези два аспекта от развитието на учениците си. Без формалности, без резерви. За съжаление щели да се образуват опашки пред всяка маса, понеже родителите трябвало да се срещнат с всеки един учител на сина им… Това не можело да се избегне, но той бил уверен, че всички те вече са свикнали да се редят на опашки. Родителите се засмяха; директорът имаше чар. Не беше ни най-малко надут. В девет часа щели да поднесат кафе с бисквити.
— Хайде — подкани го Татко. — Не се помайвай! — И се втурна напред към най-близката до камината.
— Там не е за мен! — спря го Алън. — На теб ти трябва мистър Томкинс, хей там.
Мама стоеше с чаша шери в ръка и се оглеждаше жадно наоколо. Искаше да я заговорят, да я забележат. Разхлаби сребърната лисица около раменете си и отметна назад воалетката на шапката си; пайетите пробляскваха като снежинки в косата й.
— Къде отиваме? — извика с писклив и неестествен глас. — Моля ви, чакайте ме.
Алън стоеше край вратата с няколко свои съученици. И те като него се срамуваха да бъдат видени заедно с родителите им.
— Виж, бащата на Лейси — прошепна някой — прекали с шерито.
Всички изпитаха облекчение при вида на стария Лейси, който се олюляваше пред камината.
Сега, когато събитието, от което Алън се страхуваше толкова много, се превърна в реалност, той се почувствува по-добре. След един-два часа родителите му ще узнаят най-лошото. На път за вкъщи ще се обвиняват един друг. После Татко ще застане пред главния вход, за да издебне Мадж. На следващия ден ужасно ще му натякват, а на по-следващия по-малко — след една седмица всичко ще тръгне постарому. Постарому за тях. Стоеше, облечен в новия си костюм, с подходяща по цвят жилетка и разхлаби леко колосаната си яка. За да оцелее, се беше научил да крие чувствата си. Когато бе малък, винаги губеше по нещо — играчка или дреха. Щом започнеха да му се карат, той заставаше мирно с безизразно лице. Нито веднъж не се уплаши. След като се сблъскваха с толкова безразличие, накрая го оставяха на мира. В автомобила ще е тъмно. Може да затвори очи и да ги остави да му четат морал.
По време на чая видя родителите си и директора на пансиона. Не изглеждаха разстроени. Татко държеше мистър Руфъс под ръка и му шепнеше нещо на ухо. След миг мистър Руфъс избухна в силен смях. Мама кимна на Алън, но разсеяно; като че ли й е някакъв познат, когото зърва от влак; бе изцяло погълната от разговора с жената на директора. И четиримата се клатушкаха из центъра на стаята, като взаимно се докосваха за ръцете и се усмихваха един на друг. Директорът се приближи към тях — групата отстъпи назад от уважение, за да му направи място, а после образува отново кръг, този път по-тесен. От мястото си до вратата, Алън ги видя като група народни танцьори, а Мама стърчеше в средата като майско дърво[9]. Родителите, които не бяха попаднали в „златния кръг“, се навъртаха завистливо наоколо. Алън бе изненадан. През последните години майка му и баща му все по-рядко посещаваха родителските срещи. Той беше стипендиант. Те не дойдоха на спортните празници. Не можа да разбере какво направиха, та станаха изведнъж толкова популярни.
— Онази майка ти ли е? — попита го Лейси.
Алън се престори, че не го е чул. Директорът бе хванал Мама за лакътя; сребърната лисица потрепваше около шията й. До него долетя смехът й, писклив и ясен като звука на тромпет. След няколко минути директорът се откъсна със съжаление от кръга, за да обърне внимание и на останалите родители. Изтощена, Мама се строполи на един стол и започна да си вее с ръкавицата. Седеше с широко разтворени колене, като че ли се намира вкъщи пред камината.
Татко направи знак на Алън, но той извърна поглед. Излезе навън и остана да чака баща си в безлюдния коридор. Не след дълго той го последва, хвана го подръка и двамата закрачиха бавно към лабораторията по естествени науки.
— Няма да крия — започна Татко, — но с майка ти сме малко изненадани от това, което чухме. Да, наистина.
— Какво сте чули?
— Че изоставаш — каза Татко. — Това е очевидно. Ще трябва да взимаш частни уроци по латински. Аз вече говорих за това с мистър Харисън.
— Не искам да уча латински!
— Както ти обясни майка ти, нямаш друг избор. Латинският ти е нужен за правото.
Минаха покрай вратата на гимнастическия салон, обърнаха се кръгом и тръгнаха обратно по същия път. От другия край на сградата до тях долетя нестройна музика на репетиращия училищен оркестър, която повече приличаше на изпълнение на улични музиканти.
Татко спря и се заслуша.
— Защо не направиш нещо с пианото — рече той с раздразнен тон. — Като си помисля за всичките уроци, които си взел! Чувам те да дрънкаш само една и съща идиотска мелодийка.
— Нямат нужда от пиано — отвърна Алън. — Предимно търсят цигулка и чело.
— Тогава е трябвало да свириш на едно от тях. Като си помисля само… — Той се овладя и тръгна отново.
— Казаха ли ти, че ще получа лошо свидетелство? — попита Алън.
— Не. Не ми казаха.
Баща му извади носната си кърпа и се изсекна. Имаше вид на човек, който се кани да каже нещо важно. Вместо това рече развълнувано:
— Престани да се тревожиш, синко! Взимаш всичко прекалено навътре!
Татко се опитваше да бъде мил; не му е било лесно да се пребори със себе си и да забрави парите, дадени за частните уроци по пиано. Алън бе озадачен. Ако нямаше да получи лошо свидетелство, какво тогава не е наред?
В колата, на път за вкъщи, родителите му бяха в приповдигнато настроение. Каква приятна вечер — колко очарователен бил директорът на училището! Що за глупост им бил разказал Алън за мистър Руфъс, че уж бил „стар пръч“?
— Не е ли странно! — забеляза Мама. — Тази жена просто няма никакво чувство за дрехи. А човек би помислил, че разбира от много неща.
— Въпреки това е приятна — вметна Татко. — Ни най-малко не е загубена.
— Какво ти каза мистър Томкинс? — попита Алън.
— Че имаш много възможности — каза Мама, — много възможности. Разбира се, ти не си даваш много труд. Прекалено често ходиш в онзи клуб. Не бива да четеш толкова комикси!
— Изобщо не чета комикси! — възрази Алън.
Гласът й стана по-писклив.
— Не можеш да се изявиш!
— Спокойно — прекъсна я Татко. — Послушай съвета им, Кони. Те са образовани хора.
— Ако има нещо, което не мога да понасям на този свят, това е мързелът! — заяви Мама.
— Тихо, тихо! — помъчи се да я успокои Татко. Той се завъртя на мястото си и се опита да хване лицето на Алън в огледалото за обратно виждане. Беше твърде тъмно. Мама облегна глава върху седалката и задряма.
Колата профуча покрай старата фарова кула и устието на реката; фаровете осветиха купчина пясък, навят пред вратата на бараката за лодки.
— Малко си потаен — обърна се към него Татко. — Разбирам го, забележи! Като момче криех някои неща от леля ти Нора. Малки неща, забележи! Катерене по покриви и прочие. Младите имат право на тайни.
Придаваше си важност. Беше лъжец; ако сметнеше, че Алън крие някаква тайна, щеше да му извие врата, за да я научи.
В мрака, на миля от тях, Мадж се натискаше със своя непознат германец.
Всички заедно бяха тръгнали на разходка край брега. Отново едно от хрумванията на майка му. Джанет Лейланд телефонира на Алън сутринта, но Мама вдигна слушалката; покани Джанет на съботния чай.
— Денят е чудесен — рече й тя. — Бихме могли всички да отидем на малка разходка. — След това затвори телефона. Като видя Алън да стои в антрето, започна да го гълчи: — Събуй се! Тя ще дойде на чай.
Сякаш ставаше дума за някаква нейна приятелка, която нямаше нищо общо с него.
Извикаха Татко от парника и му казаха за разходката.
— С автомобила ли ще отидем? — попита той.
— Не — отговори Мама. — Денят е чудесен. Имаш нужда от чист въздух.
— Така ли? — рече той сприхаво. — Май че имам нужда от спарения парников въздух.
Все пак се качи горе да се преоблече. Мама бе сложила пролетното си манто. Беше си обула бели официални обувки, а на главата си върза кърпа. В ръката си стискаше чанта.
Отначало държеше Татко подръка и остави Джанет и Алън да вървят след тях, но като видя красивите нарциси в градината на едноетажната къща до фермата, толкова се трогна, че направи няколко крачки назад и ги раздели, заставайки помежду им. Стисна Джанет за ръката, докато й сочеше жълтите цветове, които плътно обграждаха тревния парцел.
— Погледни! — възкликна тя. — Ах, виж онази перуника!
Като се спираха отвреме-навреме, за да се насладят на цветята, те продължиха към железопътния прелез.
— Зимата умира — заяви Мама и вдигна веселото си лице към небето, но в същото време залитна на високите си токове.
Татко крачеше съсредоточено пред тях и размахваше ръце като войник. Не бе научен на разходки. Макар да носеше спортно яке, той не бе свалил баретата си. Мама и Джанет вървяха след него, стиснали чанти в ръце, и леко се удряха една в друга, увлечени в разговор. Алън вървеше най-отзад.
Сезонът се сменяше: клоните на дърветата бяха започнали да се удебеляват от неразпукани черни пъпки; върху запустялото място до склада беше разцъфтял златният дъжд. Въпреки това, докато пресичаха железопътната линия, излезе лек ветрец и запрати пепел от насипания със сгурия коловоз в лицата им. Поеха бавно по пътя.
— Имахме градина с люлка — разказваше Мама на Джанет. — С двойна седалка под платнен навес на райе. Баща ми ми я подари.
— Счупена беше — намеси се Татко, който подслушваше разговора им.
— И маса от ковано желязо, боядисана в бяло.
— Обичам белия цвят — забеляза Джанет. Минаха покрай магазина за прежда, бакалията и последната къща от сив камък, която се намираше сред пущинак от неокосена трева и храсти френско грозде. Обитаваха я евакуирани по време на войната; дървената люлка все още лежеше в тревата и гниеше под кестена. Черният път към морето минаваше направо през равните ниви, заградени с жив плет от глог. От едната му страна имаше канал, задръстен с тръстики. Две момчета седяха на двата му бряга, надявайки се да уловят нещо в буркани от сладко, завързани на дълги канапи, които влачеха по водата.
— Въздухът е много ободряващ — забеляза Мама. Кърпата й за глава се развяваше на вятъра.
— Ще замръзнем — измърмори Татко.
Под бялото и блеснало от слънчевите лъчи небе нивите като че ли бяха загубили цвета си; само далечните борове се открояваха тъмносини на хоризонта.
Шибано от вятъра, семейството се движеше в редица по един през безцветния пейзаж.
Всички се почувствуваха по-защитени от вятъра, щом пътеката сви през гората.
Сред дърветата, срещу жилището на свещеника, се издигаше дървена хижа със самотна камбанка, окачена на входа. Алън и Мадж бяха идвали тук на неделно училище. Мадж често трупаше една върху друга червените подложки за коленете, а после коленичеше на купа, издигнала се над пейките наоколо. Когато загубваше равновесие, тя се просваше на пода и се преструваше на умряла. Раздаваха им картинки за лепене в книгите — свети Йоан Кръстител, Исус като дете, с глава, оградена от златни къдрици, свети Илия и гарваните. Мадж наричаше къдриците на Исус „мехурчета“. През лятото оставяха вратата на хижата отворена. Пясъкът проникваше чак вътре, довеян от вятъра. По пътя към железопътния прелез Мадж обичаше да скача през канала — ту на единия му бряг, ту на другия. Връщаше се у дома с кални чорапи.
— Виж хей там — викна Татко. Той бе отчупил пръчка от един елшов храст и сочеше с нея хижата, обхванат от носталгия. — Спомняш ли си я, синко?
— И какво, ако си я спомням? — измънка Алън. Нима баща му си мислеше, че страда от амнезия? До вчера ходеха с Мадж на неделно училище!
Разочарован, Татко продължи да крачи, размахвайки пръчката във въздуха.
Няколко коли бяха паркирани на пясъчната ивица до телената ограда. Тя беше издигната от военните заради неизбухналите снаряди.
— Господ знае откъде взимат бензин! — рече Татко, като гледаше навъсено шофьорите, които дремеха над воланите в колите. Самият той го купуваше на черно.
Ех, защо Мама не престане да заглежда хората, край които минават! Тя се взираше напрегнато в тях като любопитно, нетърпеливо дете, което очаква да получи бонбон. Някой му махна от една кола. Беше Хилда Фенъл, дошла на разходка с родителите си. Той й кимна с глава за поздрав.
— Позната ли ти е? — попита Мама и се обърна да види по-добре.
Той отрече.
— Но ти й кимна. Видях.
— Нещо ми влезе в окото — оправда се той.
— Коя беше, миличък? — попита го Джанет.
Той не пожела да отговори. Отде-накъде ще става като тях! Не тя, а Мадж трябваше да виси на ръкава на майка му.
След месеци сиви дни слънчевата светлина беше зашеметяваща. Тя блестеше по бронята на колите, по светлозелените листа на евкалиптите. Тънките фиданки на брезите, които растяха в падината под хълма с боровете, леко се полюшваха на морския бриз.
— Колко е красиво! — възкликна Мама и закри очи, заслепена от блесналото слънце.
Татко твърдо бе решил да върви по-нататък. Той ги поведе отвъд гората; лъкатушеща между хвойновите храсти и дюните, пътеката ставаше все по-тясна. Тревите, които задържаха пясъка към земята, проблясваха като метални ленти на трептящата слънчева светлина. Достигнаха и последния телеграфен стълб; пепелявата пътека постепенно изчезна. Пред тях се простираше кафявият пуст бряг, а отвъд него — морето. Плажът бе изпъстрен от плавеи с кристализирана сол по тях, струпани на купчини от прилива. Докъдето поглед стига, се виждаха отломъци от дървета, празни щайги, разрушени корпуси на малки рибарски лодки. Мократа ивица до морето гъмжеше от морски птици, които ловяха стриди. Те се издигаха във въздуха и литваха към сушата, преди да ги залеят вълните.
— Каква мръсотия! — възкликна Татко. Вятърът плющеше в панталоните му и се мъчеше да му отнесе баретата, но той я придържаше с ръка към главата си.
Всъщност нямаше какво повече да правят, след като достигнаха брега. Мама се обърна с гръб към морето. Тя и Джанет заподскачаха от крак на крак да се стоплят. Дюните бяха осеяни със счупени мидени черупки и кафяви влакнести водорасли с набъбнали луковици, вонящи на йод.
— Каква мръсотия! — повтори Татко и се огледа наоколо с мрачен поглед.
— Вървете двамата — нареди Мама и пусна ръката на Джанет. После тръгна с несигурна походка към Татко и се скри на завет зад гърба му.
Алън тръгна покрай брега. Вятърът издуваше дрехите му и го тласкаше напред. Чу Джанет да го вика отзад. Не й обърна внимание и се заизкачва по една стръмна дюна, като се вкопчваше в туфите трева, издигайки се все по-нагоре. Възнамеряваше да избяга от Джанет, но на половината път до върха поряза дланта си в тънкото стебло на някаква трева. Обърна се към морето, седна на пясъка и като ближеше капчиците кръв, изпита вкус на сол върху езика си. Почака Джанет да го настигне. Тя се приближаваше към него; лицето й бе скрито зад тънката коприна на кърпата за глава, издута от вятъра. След като се изкачи с усилие по дюната, тя се стовари до него. Не каза нищо, едва си поемаше дъх. Долу, на брега, родителите му приличаха на две малки черни точици. Джанет го погледна крадешком — познаваше този неин поглед. В нейните очи той беше милото малко момче, което никой не разбира.
Показа й ръката си.
— Горкото момче — промърмори тя, издърпа кърпата от косата си и превърза ръката му.
— Махни я! — възпротиви се той. — Нищо ми няма!
Но остана доволен, че се грижи за него. Ето, това бе ролята на жените — да помагат и да съчувствуват. За нищо друго не ги биваше!
— Не се сърди — рече му тя — само защото бях любезна е майка ти. Бих предпочела да вървя с теб.
— Все ми е едно — отвърна той.
— Тя е толкова вежлива… кара те да се чувствуваш… — Тя не можеше да намери точната дума.
— Вежлива! — подсказа й той, за да я подразни.
Тя обърна сърдито главата си настрани. Фризираните краища на косата й потрепваха на вятъра.
— Във всеки случай е по-вежлива от теб! — тросна му се Джанет. — Човек може да разговаря с нея. Каза ми, че е възпитаница на девически пансион.
— Да, така е — потвърди той. — С монахини.
— Да не е била католичка?
— Не, но е учила в манастир.
— Говори френски — добави Джанет с възхищение. — Свири на пиано.
Дразнеше го, като изброява уменията на майка му, превъзнасяйки я на висок глас, та да надвика воя на вятъра. Какво я интересува къде е учила майка му? Като я гледаше пред себе си с непревземаемото й тяло, скрито под бронята на огромно палто, с яки крака, обути в зимни ботуши, потрепери от гняв. Блъсна я настрани с такава злоба, че тя загуби равновесие и падна, сетне вдигна ръката си с ръкавица да си отмахне косата от лицето. От ръкавицата й се посипа пясък и влезе в окото й. Тя остана седнала, свита надве и примигвайки, захленчи като дете. Не можеше да я понася повече. Залази бързо на четири крака нагоре по склона, подритвайки пясък след себе си също като куче, което копае дупка. Щом стигна горе, изправи се и хукна презглава надолу от другата страна на дюната. Озова се сред тясна долинка, разположена между вълнистите дюни, защитена от вятъра, обрасла с ниски храсти и туфи хвойна. Легна по корем върху пясъка и отпусна глава на ръцете си. Измъчваше го мисълта, че не може да остане дълго така, тъй като родителите му трепереха от студ край брега, а Джанет хленчеше зад дюната. Ех, защо не прилича малко на Мадж, тогава може би щеше да направи това, което иска… И в същия момент чу гласа на сестра си. За миг си помисли, че това е плод на въображението му. Дъхът му спря. Обади се мъжки глас. Мадж му отговори, но Алън не разбра смисъла на думите й. Надигна се и се огледа. Не се виждаше никой. Мъжът запя на някакъв непознат език.
— Спри! — разнесе се гласът на Мадж. — Пей я по-бавно.
Гласът подхвана отново песента, но този път нарочно проточваше думите, сякаш бе изтъркана грамофонна плоча. Алън не можа да установи защо се ядоса толкова много; каква глупачка, посред бял ден, на крачка от разхождащите се родители! Залази напред по корем; такъв шум вдигаше, че сестра му сигурно ще се надигне от прикритието си като подплашена птица. Двамата бяха някъде вляво от Алън, отвъд хвойнаците, зад една пясъчна могилка. Не знаеше какво ще направи, когато ги хване. Дори не забеляза как кърпата на Джанет се изхлузи от ръката му и вятърът я отвя надалеч. Изпита същото чувство, както някога, когато играеха с Рони Бейнс на войници. След като изпълзя на върха на могилката, той предпазливо погледна надолу. Мадж лежеше по гръб; широкополата й шапка бе захлупена върху очите й. Бе разперила ръцете си като криле върху мекото ложе от пясък. Военнопленникът в зелената си униформа, с черно ромбовидно парче плат, зашито отзад на куртката му, бе полулегнал отгоре й. Носеше кафяви обувки и бели чорапи. Ученическата блуза на Мадж бе разкопчана до талията. Шлиферът й бе запретнат нагоре. Мъжът търкаше гърдите й с носа си и пееше някаква тъжна мелодия. Докато Алън ги наблюдаваше, тя вдигна ръка (жест, в който той разпозна безкрайна нежност) и започна да гали военнопленника по главата.
Алън едва сподави смеха си. Падна по гръб, без да обръща внимание на шума, който вдигаше, и се затъркаля надолу по могилката. Изправи се, прескочи хвойните и хукна нагоре по дюната. Джанет седеше все още на пясъка, скрила лицето си в ръце. Той я задърпа да стане и я повлече след себе си надолу по склона.
— Спри! — замоли се тя.
Опита се да отскубне ръката си, но той я стискаше здраво. Полетяха по надолнището и се строполиха върху пясъка на няколко крачки от брега. Той се смееше.
— Какво ти е толкова смешно? — попита тя сърдито, като се изправи с усилие и се опита да изтърси полепналия по дрехите си мокър пясък. Около ботуша й имаше омотано водорасло. Алън се олюля на хълбоците си, смеейки се с широко отворена уста. Клонка от храст се бе закачила на пуловера му и стърчеше напред като жичка.
— Какво ти става? — попита тя. — Виж се на какво приличаш!
— Видях Мадж — отвърна той. — С някакъв тип… хей там, отзад. — Той махна с ръка към дюната.
— Къде ми е кърпата? — поиска да узнае тя. Без да й отговори, Алън седна на плажа с лице, побеляло от полепналите върху бузата му песъчинки, сякаш набола брада. Мислеше за Мадж с нейната широкопола шапка сама сред цялата тази пустош. Тя не носеше корсаж — изглежда, не й беше студено. Защо ли не бе срамежлива — та нали и двамата ги възпитаваха по един и същ начин! Споменът за белите й пръсти, които галеха косата на непознатия, за бялата кожа на тялото й, синкава, където блузата й хвърляше сянка, го изпълваше със съжаление. Чувствуваше се изоставен, излъган — защо не беше като нея? Потрепера от студ и покри лице с ръкава си.
— Какво правеха? — попита Джанет. Гласът й звучеше войнствено.
— Пееха — отвърна той.
— Пееха?
Тя му издърпа ръката от лицето. Носът й бе зачервен. Едното й око се бе възпалило от търкане, а в краищата на устата й имаше засъхнала коричка пясък. Не можеше и да си представи, че е възможно тя да разкопчае поне едно копче на това проклето палто, без кръвта да замръзне във вените й.
— Защо си толкова разстроен? — попита го тя все със същия груб и настоятелен глас.
Той потърси с поглед родителите си долу по брега. Плажът бе пуст. Приливът наближаваше, небето тъмнееше. Много близо до тях морските птици крачеха наперено по мократа ивица пясък.
— Не ги видя. Те не са като нас — забеляза Алън.
Тя разбра, че я критикува.
— Какво искаш да кажеш? Какви сме ние тогава?
— Никакви! Ето какви сме двамата!
— Само защото не си пеем! — сопна му се тя. Беше готова да се разплаче. Остави го седнал на пясъка. Тръгна тромаво по брега. Но направи само няколко крачки. Върна се и заби поглед надолу към него; къдриците й бяха увиснали, а червилото размазано по устните й.
— Не те разбирам — произнесе тя тъжно, но това никак не го трогна. — Не мога да те разбера.
* * *
Неговото училище беше една спирка по-надолу от училището, където учеше сестра му. Излъга, че има час при зъболекаря, за да си тръгне по-рано и слезе на Кросби. Почака я пред гарата. Мадж закъсняваше. Към него се приближаваха други момичета с ученически униформи и тичаха по перона към бариерата. Сви зад ъгъла, като си помисли, че навярно я е изпуснал. Тя стоеше сама, с чадър в ръка, обърната към няколко момчета от прогимназията, и им се подиграваше. Беше нагазила с късите си чорапи в локва от дъждовна вода; обувките й бяха завързани с връзките си за ученическата чанта, метната на гърба й. Той се отдръпна зад ъгъла. Чу викове и шум от бягащи крака. Момчетата изтичаха на уличното платно и Мадж хукна подир тях, размахвайки войнствено чадъра си. Едно момче с къси панталони и с накривено кепе над ухото се спря, за да я пресрещне. То вдигна обемистата си ученическа чанта и удари Мадж по главата. Тя скочи напред и го цапардоса по рамото. Момчето избяга засрамено при приятелите си. Мадж забеляза брат си, залепен до стената.
— Здравей, Алън! — рече тя. — Нима това си ти?
— Май не си с всичкия си? — изсъска той. — Защо е необходимо да се държиш така?
— Малко сражение — отвърна тя, — страшно добре се чувствувам след него.
И направи опит да го целуне по бузата — тук, на пътя, пред всички минувачи!
Мадж не пожела да минат по перона като нормални хора. Тя го накара, теглейки го за ръкава, да се промушат през някаква дупка в оградата зад гарата. Палтото му се закачи на един пирон. Щом излязоха на перона, тя се стрелна напред и се тръшна на дървената пейка. Влакът бе отпътувал.
— Видях те — рече й той — в събота.
Трябваше да й го каже бързо, иначе раздразнението от току-що видения публичен скандал би го отклонило от целта.
— В събота? — изненада се тя с невинен израз на лицето си.
— Няма смисъл да лъжеш! Видях те в пясъка с онзи германец!
— Така ли?
— Това не ми дава мира!
— Колко си невъзпитан! — възмути се тя. — Неприлично е да се шпионира.
— По-тихо! — примоли й се той.
На отсрещния перон се появиха момчетата от прогимназията. Те закрещяха през линията обидни думи към тях.
— Изчезвайте! — викна им Мадж. — Не се дръжте като малки глупаци!
— Мадж — започна той, — прекалено си млада. Не е хубаво на тази възраст да ходиш с мъже.
— Няма правила в тези неща! — сопна му се тя. — Ти не можеш да създаваш правила!
Тя започна да прави гримаси на момчетата, които се боричкаха и перчеха заради нея на отсрещния перон.
— Нещастието ти идва от това, че си твърде тесногръд.
— Обуй се! — нареди й той.
— Преждевременно си остарял. Такива като тебе имат два изхода занапред: или да се пропият, или да се пристрастят към аспирина. Помни ми думите!
Как му се искаше да я удари! Вместо това рече:
— Всъщност мисля за Мама и Татко. Всичко, което са те учили…
— Нищо не са ме учили! — тросна се тя. — Никой не ме е учил на нищо. Когато дойде първата ми менструация, Мама каза, че съм се порязала.
— По-тихо! — замоли я той. — Хората ще чуят.
— Не се безпокой! — отвърна тя. Гледаше го нежно, като че ли той се нуждаеше от опрощение.
— Обичам го. Хванали го в Русия. Ходил пеша по замръзналия сняг.
В съзнанието му изникна образът на мистър Сорски, с шивашки метър, който се влачи след него по леда.
— Какви ги дрънкаш?
— После заминал за Америка. Бил млад. Хвърлили го зад бодливата тел. Представи си само онези негърки, подути от болестта, как го наблюдават отвън!
— Проказа? Има я в Африка.
Тя не му обърна внимание. Каза, че втренчените погледи на негърките за него били страхотен тормоз.
Не разбираше думите й — представи си онези негърки с медицински досиета, за които не бива да се говори, полюшващи закръглените си като пъпеши бедра.
— Какво е правил в Америка? — попита слисан.
— Заминава си…
— Много хубаво — отсече Алън. — Когато те видях…
— Само не ми казвай, че ти и твоята Джанет не се докосвате!
— Точно така! — извика той, ужилен от истината в думите й.
Влакът се зададе по отсрещния коловоз. Момчетата се качиха и се струпаха по прозорците на купетата, опрели носове в стъклата. Мадж им махна с чадъра си за сбогом.
— Заминава си — повтори тя тъжно и въздъхна. — Връщат го в родината му. Всеки момент. Искам да замина с него. — Нямаше вид на безнадеждно нещастна. Гласът и беше доста весел и уверен. — Преди войната работил в гараж. Имал мотор. Смята, че вероятно руснаците са го взели. Има и сестра. — Мадж го смушка с лакът, сякаш да подчертае колко си приличат той и военнопленникът.
— Беше си разкопчала блузата — рече той. Бузите му горяха от срам.
— Не аз. Той го направи.
— И двамата плачете за камшик!
— Ти си като Татко — забеляза тя. — Смяташ всичко за неприлично.
— Не е вярно! — Той удари силно по пейката, за да придаде тежест на думите си.
— Знаеш ли — подхвана тя, загледана в чорапите си, изцапани с кал по краищата, — нищо чудно, че не нося обувки. Не ми позволяваха никога да ходя с обувки из къщи.
— Имаше и други неща, които не трябваше да правиш! — извика той. — Но пет пари не даваш за тях!
— Когато той си замине — каза тя, — ще се убия! Не мога да живея без него!
По перона се зададе момиче и когато мина покрай тях, поздрави Мадж.
— Това е Бети Фостър — осведоми го сестра му. — Не ти ли се струва, че има големи гърди?
— Кога заминава? — попита я Алън.
— Скоро — отговори му тя. Започна да гризе нокти, зареяла тъжен поглед по линията. — Толкова е красив! Нали е много красив?
— Не му видях лицето. Видях ти шапката.
— Ние само се галехме — оправда се тя. — Нищо лошо не сме правили. Но може би ще го направя, преди да отпътува. Искам той да е първият!
Не виждаше как може да я вразуми. Навярно тя знаеше много повече от него.
— Помисли за Мама! — напомни й той.
— Това няма нищо общо с Мама! И тя си носи своите грешки. Тежиш им на съвестта.
— Аз? — изненада се той.
— Всичките глупости, дето учителите им надрънкали на родителската среща.
— Какво им казали?
— Че си нервен… много чувствителен… Предупредили Татко, че си пред нервно разстройство.
— Глупости! — извика той възмутен.
Познатата на Мадж забави крачки на края на перона и се обърна да ги погледне.
— Вземал си всичко прекалено навътре. Дори и когато се разхождаш из селото с онази Джанет… имал си вид на преследван. Тревожиш се за Татко и неговите стомашни болки. Измъчваш се до смърт за нощните Мамини разходки. Изглеждал си потиснат.
— Не е възможно да са го казали! — възпротиви се той. — Ти си измисляш!
Влакът се зададе по линията.
— Само част — призна Мадж, — но не всичко.
И тръгна по перона, размахала чадъра си като Чарли Чаплин. Заприказва се с момичето с големия бюст.
Той не искаше да пътува с тях. Влезе в първа класа и остана там през цялото време. Приличаше на гърбушко с ученическата си чанта, метната на гръб.
* * *
Дори и Мама се обърна против Мадж. Имаше нещо страшно в начина, по който сестра му не се прибираше до късно, без да се интересува от гнева на близките си, който нарастваше всяка нощ. Нямаше нищо лошо, разбира се, да се ходи на разходка, дори и по тъмно, но какво ще стане, ако тя отиде по-далеч и реши да пропуши или да напусне училище? Сутрин имаше уморен вид; едва се измъкваше от леглото. Щеше да им бъде по-лесно да излязат на глава с нея, ако плачеше, когато я гълчат, или отговаря дръзко, но тя бе толкова благоразумна, толкова търпелива.
— Не върша нищо лошо — повтаряше. — Вие грешите. Аз съм правата.
— Това не е нормално! — оплака се Мама на Алън.
— Предупреждавах те! — отвърна й той. — Ти не искаше и да знаеш!
Помисли си, че ако могат да почакат още малко, докато военнопленникът си замине за Германия, всичко ще се оправи. Ако каже истината, Господ знае какви неприятности би причинил. Мама и Татко няма да могат да вземат мерки сами — ще повикат на помощ свещеника и директорката на училището. Ясно беше, че ако германецът остане, ще бъде друго. Тогава трябва да им каже. Така се залъгваше Алън.
Извини се на Джанет Лейланд, задето я бутна в пясъка. Опита се да й разкаже с най-големи подробности за Мадж и военнопленника, но тя като че ли не искаше да знае. Бе престанала да се интересува от семейството му. Не му се обаждаше по телефона след училище. Когато се отби у тях в сряда вечер, майка й му каза, че Джанет отишла на кино с Мойра. Стори му се, че мисис Лейланд не е много доволна от срещата им, както друг път. Не го покани вътре. Той веднага си зададе въпроса дали Джанет не е престанала да го обича. Реши, че тя ще му позвъни веднага щом се прибере от киното. Върна се вкъщи и чака цели три часа — в антрето, страхуваше се, че няма да чуе телефонния звън, понеже радиото свиреше в кухнята. Беше нещастен. На следващия ден беше по-лошо; чувствуваше се като човек, свикнал да седи в стаята на топло, когато внезапно някой тръшва вратата в лицето му и той остава навън на студа. Не можеше да си намери място. Избягваше да пътува с Рони във влака. Въобразяваше си, че тя ще се покаже всеки момент иззад ъгъла, зад следващия жив плет, или че го очаква пред вратите на парка.
Не ходеше в клуба; страхуваше се, че тя ще му се подиграе пред хората.
Седеше в кухнята с баща си и слушаше поезия и струнни квартети по радиото.
— Изхвърлиха те от клуба, така ли? — попита го Татко.
Той предпочиташе или компанията на Мадж, или да бъде сам. Алън беше твърде неспокоен.
— Имам да уча — отвърна му Алън.
— Тогава иди в трапезарията и престани да ми се мотаеш в краката!
Алън застла масата с парчето за гладене и отвори учебниците си.
Мама слезе долу. Тя надникна в стаята и му каза:
— Пази масата!
Сетне излезе, затръшвайки входната врата зад гърба си. Татко веднага изскочи в антрето.
— Проклета жена! — изстена той. — Отново ме заряза!
— Отива на курс по аранжиране на цветя — успокои го Алън.
— През зимата? — ехидно рече Татко. — На какви цветя, ако смея да запитам?
— Учат по нещо различно всяка вечер — обясни Алън. — Не само за цветя.
Не можеше да разбере какво крои Мама. Ако излизаше на среща с капитан Сидни, щеше да се накичи като коледно дърво. Щеше да носи кожите и фалшивите бижута, а не старото си палто и кърпа на главата.
— Ще й дам да разбере! — викна Татко. — Ще й покажа откъде изгрява слънцето!
Той сновеше из студената стая по чехли, ушити от червено платно.
— От Мадж ли ги взе? — попита Алън, неспособен да откъсне погледа си от алените чехли на Татко, които шареха напред-назад по килима.
— Ако не се върне до десет часа — закани се Татко, — ще й счупя врата… Ще видиш, ще го направя!
Върна се в кухнята, затръшвайки вратата толкова силно, че часовникът отмери като час. А беше още осем без петнайсет.
Може би Мама се е измъкнала, за да навести съседката — мисис Фробишър. Но това бе малко вероятно. Мама я смяташе за проста. А може би е отишла на кино. Той не бе в състояние да се съсредоточи в уроците си. Всеки път, когато погледът му падаше върху илюстрациите в учебника по история, виждаше лицето на Джанет. В един момент се хвана, че пише името й по полето на тетрадката. Мислеше си, че ако тя изобщо му прости и му даде отново шанс, той съвсем внезапно ще тръгне с друго момиче. Да речем, с приятелката й Мойра. Така й се пада! Облегна глава върху свитата в лакътя си ръка и втренчи поглед в масата. Остана в тази поза дълго време. Сигурно бе вече късно. Излезе на пръсти в антрето и погледна часовника. Беше десет без двайсет. Мама нямаше да се върне още цял час, знаеше. Отвори внимателно стъкленото прозорче на часовника и премести стрелките назад на девет без петнайсет. Направи го много рязко, за да предотврати отмерването на половинката час в девет и трийсет. Седна пак на масата, но се сети за часовника в гостната. Радиото в кухнята гърмеше; лесно беше да влезе в гостната, без да го усети баща му. Часовникът стоеше върху полицата над камината, поставен между статуйките на момичето с цигулката и на седналата върху канара жена. Трябваше да го върне назад, като отвори кръглия диск на гърба му и внимава да не закачи с пръсти ключа. Този часовник имаше жесток механизъм. Мама се бе опитала да научи Мадж да познава времето по него, когато сестра му бе петгодишна — Мама я караше да го навива всеки път щом сбъркаше, накрая върховете на пръстите й се бяха разранили. Татко ги превърза с памук, а Мама плака от разкаяние. Дори и сега Мадж твърдеше, че не обръща внимание на часовника, бил създаден за мъжете и отказваше да го признае.
Когато върна часовника на мястото му върху полицата, стори му се, че не чува тиктакане. Разклати го, но той не тръгна.
— Алън — викна баща му зад стената, — какво си намислил да правиш?
— Търся си речника — отговори той, като виновно затвори вратата след себе си.
Когато Мадж се прибра, той я извика, докато си окачваше палтото в антрето.
— Какво искаш? — попита го тя. — Побързай, трябва да развеселя Татко.
— Мама пак я няма.
— И какво? — попита тя. Изглеждаше като изцеден лимон. Кантът на широкополата й шапка се бе разнищил.
Тя влезе при Татко и затвори кухненската врата с ритник.
По-късно му донесе чаша чай. Остави я върху решетката на камината, за да не повреди политурата на масата.
— По-добре е вече — рече тя. — Развеселих го.
— Какво става с Мама? — попита той. — Къде се губи цяла вечер.
— Той е като разглезено дете — продължи Мадж. — Няма никакво чувство за дисциплина.
— Има си причина! — възрази той разгорещен. — Тя постоянно излиза!
— Къде е твоята Джанет? Заряза те, а?
— Ти си виновна — тросна й се той. — Тя беше с мен, когато те видях с онзи проклет джери.
— Добре го каза! Но обвинявай някой друг! Ти си като Татко… Боже мой, каква двойка сте ми вие двамата… — И тя го погледна така, сякаш е влечуго, току-що изпълзяло изпод камък.
Алън си събра учебниците и избърса с ръкав масата. Сестра му се обади:
— Той си заминава в неделя.
— Прав му път!
— Иска да изживее с мен пълно блаженство.
Алън я погледна смаян.
— Какво?
— Знаеш ли… онова… Ще го направя.
— Кое?
— Всичко — отвърна тя. — Всичко, което той поиска от мене. Така поне ще има нещо, с което да ме запомни.
— Проклета глупачко! — викна той, силно възмутен. — Каква беда ще си навлечеш! Няма що, чудесен спомен ще ти остави!
— Знам — промълви тя мрачно. — Но аз обещах.
— Ако имаше порядъчна майка — викна той разгневен, — и ако тя не скитосваше с онзи приятел на мистър Харисън, щеше може би да намери време и забележи какво се готвиш да правиш.
Съжаляваше, че бе преместил стрелките на часовника. Ех, защо не я остави да закъснее, та Татко да й счупи главата!
— Да скитосва! — изненада се Мадж. — Мама ли? Ти си страшен глупак. Тя е в чакалнята на гарата. Седи край камината с книгата си от библиотеката.
„О, Господи! — помисли си той. — Нима е вярно?… Нямаше кой да й каже, че е хубава.“
— Съседите — произнесе на глас. — Ами ако я видят съседите?
Седна на масата с гръб към Мадж.
— Не си ли разбрал още — отвърна тя, — че това не влиза в работата на никой друг. Наистина е така! Всяко чудо за три дни! Ти просто си създаваш притеснения. Вътрешно не си разстроен — и тя има смелостта да го прегърне и удари с юмрук в гърдите. Отблъсна я от себе си.
Като чу шума, Татко влезе при тях и попита какво става.
— Много чувствителен е станал брат ми — оправда се Мадж. — Спречкал се с приятелката си.
Татко им каза, че се държали като диваци.
— Нима искате целият свят да ни разбере? — прошепна той, сочейки неистово към стената, деляща ги от съседите.
Мадж силно се изсмя. Кикотейки се, хукна по стълбите. Татко изтича след нея в антрето и се развика, че не знаел как се е сдобил с изчадие като нея.
— Повтори го още веднъж! — извика тя. Думите му я разсмяха още повече.
През нощта се изви буря. Клоните на явора блъскаха по стъклата на горните прозорци. Малко преди зазоряване стъклата на прозореца до скрина се разтресоха и се посипаха върху главния вход.
В петък вечер Мадж остана в къщи. Тя сподели с Алън, че нейният германец отишъл в селото, за да се сбогува със свещеника и жена му. Така било по-добре, защото тя и без това искала да остане в къщи, за да държи Татко под око. Той се бе прибрал рано и бе загубил два часа в „дърводелство“ — нескопосано бе заковал парче шперплат на прозореца в мамината стая. Изглежда не бе го отрязал точно колкото трябва, защото като приключи с коването, закачи отгоре му вестници, чиито краища напъха между шперплата и рамката. Мама каза, че било смешно. Татко отново започна да заплашва, че ще отсече явора.
— Това проклето дърво е заплаха за всички! Запушва водосточната тръба… чупи прозорците.
— Черчеветата на прозорците са прогнили — възрази Мама. — Яворът не е виновен.
Алън попита Мама дали да не запали камината в гостната. Знаеше, че напразно си хаби думите — за Мама излизаше по-евтино да седи на гарата.
— Да не сте посмели да влизате там! — предупреди ги тя. — Някой си е играл с часовника!
Тя беше в гостната от десет минути, опитвайки се да го накара да заработи.
— Алън — викна тя. — Часовникът е счупен.
Излезе в антрето и го размаха срещу лицето му.
— Боже мой! — възкликна той притеснен. — Да не би да си го пренавила?
— Да съм го пренавила? Аз?
Тя плачеше по възможно най-неприятния начин; мълчаливо, без да движи устни; сълзите се стичаха по бузите й. Двамата бяха застанали на прага на гостната, после той я проследи с поглед, докато тя поставяше часовника върху полицата над камината. Беше обула чифт стари чорапи на Татко и войнишките чехли на Мадж. Тя прекара гальовно ръка по стъкления капак на часовника и наведе глава.
— Ще се поправи — обади се Мадж.
— Махай се! — сряза я Мама. — Оставете ме на мира! — каза го така, сякаш искаше да я оставят насаме не с часовника, а с някой мъртвец.
Чуха я да се качва горе, а след малко, когато изплакна лицето си, слезе долу. Алън и Мадж започнаха да разговарят високо, за да прикрият излизането й. Все едно, Татко разбра. Той се сви на стола, скрит зад вестника, който държеше пред себе си. Палецът му бе превързан с лейкопласт, последица от дърводелството. Бе решил, че по радиото няма нищо, което заслужава да се чуе. В стаята цареше пълна тишина, нарушавана единствено от молива на Мадж, която рисуваше на масата. Седнал в кухнята без работа, Алън имаше чувството, че тишината се разпростира далеч отвъд пределите на къщата и обгръща празното му училище, църквата, улиците, чакалнята на гарата, където майка му седеше с очилата, кацнали на носа й, и четеше своите загадъчни романтични истории. Като се огледа в стаята с една-единствена крушка, провесена от тавана с мухоловката от миналото лято и разтворения вестник, зад който се криеше баща му, Алън си помисли, че тази тишина ще продължи вечно. Кой би попречил на цялото негово съществование да продължи по този тих начин? До края на живота си, докато остарее, той ще чувствува липсата на тиктакащия часовник в гостната, тишината на Мамината празна стая.
Някой почука на главния вход. Татко хвърли вестника на пода и уплашен избяга по чехли в черната кухня.
— Ако е мистър Харисън — прошепна той, — кажете му, че ме няма. Нямам настроение за гости.
Той заключи черния вход като предпазна мярка, сякаш очакваше приятелят му да се втурне по страничната пътека и да напъне вратата на черния вход. Дори и при цялото това суетене и оживление падането на вестника, ключа, изтракал в ключалката — къщата остана тиха като гроб.
— Прозорецът на банята остана отворен — рече Мадж. — Внимавай приятелят ти да не се изкачи по водосточната тръба!
Алън отвори вратата. Джанет Лейланд, застанала на входа, с вълнената си шапка на глава, го накара да се разтрепера. Не бе я загубил все пак! Но само миг по-късно, когато тя прекрачи прага и влезе в антрето и той можа да види ясно дебелото й палто, прихванато с колан през кръста, практичните й ботуши, здраво стъпили върху застлания с червен килим под, той се попита какво всъщност се бе страхувал, че ще загуби.
— Това си ти? — промърмори той.
— Току-що срещнах майка ти. Каза ми, че мога да се отбия.
— Наложи й се да излезе — обясни той.
— Заръча ми да отидем горе в твоята стая, за да не пречим на баща ти.
— Не знаех, че може — рече той.
Все пак погледна с известно колебание към вратата на гостната. Извика Мадж. Тя се втурна в антрето и попита с официален тон:
— Какво желаете? Аз съм заета жена, знаеш. — Не обърна никакво внимание на Джанет.
— Мислиш ли, че ще е добре да се качим горе? Мама й казала, че можем.
— Откъде да знам. Какво искате да правите? — Тя го гледаше със съжаление.
— Мога да се отбия друг път — предложи Джанет и пристъпи към вратата.
— Идвай! — дръпна я Алън, вече взел решение, и тръгна нагоре по стълбите.
Намери стаята му много уютна. По боядисаните в бяло мебели бяха налепени ваденки на зайци и патици.
— Нали са много сладки? — възкликна тя, взирайки се в два заека, изправени на задните си крака върху облегалката на стола.
— Това са мебелите от детинството ми — обясни й той. — От старата ни къща в Хойлейк.
Той имаше гардероб, скрин, в който майка му държеше чаршафите, и пейка с висока облегалка.
— Търсих те у вас — рече той.
Фактът, че я бе чакал толкова дълго, го изпълни с неприязън.
— Знам.
— Нямаше те.
— Не съм ясновидка — отвърна тя.
Алън отново я объркваше. Тя очерта с пръст все още в ръкавица контурите на патиците върху вратата на гардероба. Той направи крачка към нея и я прегърна непохватно; беше забравил да дръпне пердетата и се безпокоеше, че мисис Фробишър може да ги види. Джанет стоеше като дърво, без да отговори на ласката му, с ръка все още върху гардероба. Той докосна колана на палтото й и я попита:
— Не ти ли е горещо?
— Не е много топло тук — рече тя, сякаш не бяха в стая, а на Хималаите. Все пак тя започна да развързва колана си и да сваля плетените ръкавици.
— Нямаш никакви снимки — забеляза тя. — Нито играчки.
— Играчки? — гласът му звучеше подигравателно.
— Модели на аероплани например.
— Те са под стълбището — обясни й той. — И влакчето ми е там. А някои други съм складирал под леглото.
Тя носеше вълнена рокля, а отгоре жилетка; постави чантата си върху пейката и скръсти ръце.
— Къде отиде майка ти по това време? Стори ми се много бледа.
— От уличното осветление е — поясни той. — Отиде на гости у една приятелка.
Наклони я назад и я целуна така, както бе гледал по филмите. За тази поза се изискваше много сила, та да не загубиш равновесие и паднеш на пода; токът на обувката й се заби в крака му. Алън държеше едното си око отворено, в случай че залитнат към скрина, а там върху книжната подложка стоеше ваза. Жилетката на Джанет висеше от едната страна — пред очите му изплува образът на сестра му, легнала на пясъка с разкопчана блуза. Отдръпна се така рязко, че Джанет политна към гардероба.
— Какво ти става? — извика тя с блеснали очи и поруменели бузи.
— Извинявай — промърмори той. — Схванах се. — И затърка крака си.
След целувката тя изглеждаше по-добре. Не можеше да откъсне очи от зачервеното й лице и меките, подпухнали устни.
— Липсваше ми, миличък! — рече тя. — Плачех всяка нощ.
— И ти ми липсваше — промълви той.
— Мадж ми каза да дойда. Срещнах я във влака. Каза, че не бива да ставаме глупаци.
— Тя да си гледа нейните работи!
— Все още ли се вижда с онзи Джери?
— Не — излъга той. — Връщат го в родината му… в Германия.
— Е, тогава — въздъхна тя — една грижа по-малко за тебе.
Мадж влезе да им поднесе чай. Беше се сетила да донесе захарницата, но бе забравила малките чинийки под чашките.
— Добре ли е? — попита Алън. — Каза ли нещо?
— Нищо разумно! — отвърна сестра му. Тя попита Джанет желае ли захар.
Джанет отговори утвърдително, благодари и седна на леглото.
В същия миг Алън я дръпна да стане, внимателно сгъна покривката и я метна върху страничната табла.
— Нямаш чаршафи! — възкликна Джанет и погледна смаяна към дюшека.
— Дадени са за пране — обясни той. — Ще си сложа чисти, като си лягам.
— Той не спи тук — намеси се Мадж. — Спи при Татко оттатък.
— Нямате ли достатъчно одеяла? — попита Джанет след малко.
— В изобилие — отговори Мадж. — Но всъщност ни липсват други неща. Аз също имам стая, но трябва да я деля с Мама. Така е, защото Мама и Татко не желаят да легнат в едно и също легло. Желаете ли бисквити?
Алън стоеше на мястото си като закован, докато сестра му говореше, и не снемаше погледа си от Джанет Лейланд, цялата опакована във вълнени дрехи, седнала на крайчеца на леглото, на което той не спеше. Видя как тя вдигна ръката си, все още стиснала чашата, сякаш да отблъсне нечий удар. Усмихваше се шокирана. По нежните й бузи постепенно избиха малки червени петънца. В този момент той си представи Мама, тръгнала из овощна градина… не е ли това градината на голямата им къща в Хойлейк? Лятна вечер е… Мама и Татко се разхождат в зеления здрач на ябълковите дървета, Мама си тананика някаква песничка. Той тича на няколко крачки зад тях и вижда как Мама се притиска към ръката на Татко. Песничката й е весела… Той ги настига и изблъсква Татко настрани… Хваща се за ръката на майка си. Татко се засмива и си тръгва сам по обратния път…
— Той таи всичко в себе си като в бутилка — говореше Мадж. — Всичко би дал за един спокоен живот.
И двете го гледаха — Мадж предизвикателно, Джанет със странна горделива усмивка, като че ли бе получила някакво предимство. Прииска му се да каже някоя дебелашка шега, някоя неуместна забележка, която да не издаде чувствата му в този момент.
— Не й обръщай внимание! — произнесе най-после. — Това е само временно. Стаята е влажна. Така ще е, докато оправим стената.
— Или Татко — добави Мадж.
Тя започна да събира чашите. Погледна го крадешком. Вече съжаляваше, че е била толкова искрена. Разбираше я; тя издрънкваше всичко точно поради същите причини, поради които той криеше всичко — за да избегнат смущението. Когато им идваха гости, макар и рядко, и Татко не беше в настроение, Мадж имаше обичая да тича до вратата и да им съобщава: „Той е в ужасно настроение… Казвам ви го!“ Гостите стояха изплашени и разтревожени, но Мадж се отпускаше, след като ги е предупредила.
— Трябва да тръгвам — рече Джанет. — Обещах на Мама, че ще се върна след час.
Тя се пресегна за палтото си. Не го облече в стаята, а последва Мадж по стълбите надолу, сякаш не можеше да понесе мисълта да остане насаме с Алън. В антрето се наведе и го целуна по бузата като сестра.
— Не мисли за това, Алън — рече тя любезно. — Всяко семейство си има своите тревоги.
Вероятно в този момент тя си мислеше за вуйчо си Артър.
* * *
Съботата бе дъждовна. Духаше вятър, който брулеше клоните на дърветата и шибаше живия плет: Алън се радваше. Мислеше, че джерито не би могъл да обезчести сестра му в такова време. Сутринта шперплатът, закрепен на прозореца горе, прелетя като птица през стаята и повреди тапета. Снимката на Дядо падна с лицето надолу върху скрина. Татко не се прибра в къщи до един часа; Алън занесе обяда му в парника. Завари го да седи върху един обърнат варел, втренчил поглед в градината. Като се приближи към него с наденицата и бекона, на Алън му се стори, че по лицето на баща му има следи от сълзи.
— Хайде — покани го Алън.
— Върви по дяволите! — изруга го баща му.
Алън хукна обратно към къщи, прескачайки локвите в градината.
След обяда Мадж се забави дълго в банята. Мама не разбираше защо.
— Ще подгизнеш, миличка! — викна й.
Мадж завъртя докрай кранчетата, за да заглуши кашлицата си. Като я видя да слиза, облечена в старата си пола и блуза, Алън си помисли, че би могла да си сложи рокля и новото палто.
— Няма да отидеш! — рече той твърдо, като се взираше разтревожен в пребледнялото й лице.
— Трябва! — промълви тя. — Обещах!
Нахлупи изтърканата шапка върху главата си и започна да закопчава копчетата на дъждобрана. Мама викна от кухнята да се махат от антрето.
— Глупачка си! — възкликна той. — Не виждаш ли колко неспокойна си станала?
— Нали ще се случи един ден? — рече тя благоразумно. — Рано или късно се случва на всеки. Ако трябва да се случи толкова рано, бих предпочела поне да е някой, когото познавам.
Тя го гледаше напрегнато, като че ли се надяваше той да каже още нещо, което да я спре. Нещо съдбоносно и окончателно. Той не можеше да измисли нищо. Когато тя отвори вратата, дъждът спря.
— Виждаш ли? — промълви тя нещастно. — Това е знак. Значи трябва да стане!
Сграбчи я за рамото.
— Само ако пристъпиш навън, ще те издам! Ще видиш!
— Старият ми глупав Алън! — отвърна тя. — Знаеш, че няма да го направиш. Нима нещо ще се промени? Мога да тичам по-бързо от тях. Ще трябва да ме заковат с пирони за оградата.
Тя тръгна на заден ход надолу по пътеката, без да бърза, чакаше го да измисли някой убедителен аргумент. По лицето й се четеше отчаяние, както онзи път, когато я пратиха на педикюрист, за да й извадят един кокоши трън. И тогава тя очакваше той да я спре. След малко се скри зад живия плет на съседите. Когато той изтича на тротоара, очакваше да я види, свита до телеграфния стълб, но се ядоса страшно, когато я съзря да бърза към железопътния прелез, отметнала назад глава и размахала ръце.
Мама се качи горе да полегне. Той се помая на стълбищната площадка, мъчейки се да измисли как да й каже за Мадж. Тя му викна грубо от стаята си:
— Махай се, нахалник такъв! Няма ли какво да правиш?
Слезе тихо долу и излезе в градината. Небето се бе прояснило, водните капчици блестяха в тревата на слабата слънчева светлина. Татко се показа от парника и се загледа мрачно в наводнения си зеленчуков парцел.
— Проклето време! — изруга той. — Цяло блато е станало!
— Мадж пак излезе — прекъсна го Алън.
— Ако имаше някакъв начин — рече Татко, — бих опаковал целия парцел и бих го продал обратно на общината. Нека да развъждат крокодили в него!
Той зашляпа в калта към оградата и викна през рамо:
— Предполагам, че и майка ти е излязла. Лика-прилика са си двете.
И той се изсмя високо и пискливо. Вятърът отнесе смеха му надалеч.
— Тя е вкъщи! — заяви Алън. — Няма да излиза изобщо.
— Айде де! — възкликна Татко презрително.
— Няма къде да отиде. Всяка вечер седи сам-сама в чакалнята на гарата.
Татко се обърна да го погледне.
— Чудесна историйка! — подигра се той. — Да не мислиш, че съм толкова глупав!
Той вдигна полепналия си с кал ботуш и го заби върху лопатата.
— Тя не може да понесе мисълта да остане в една стая с тебе! — извика Алън. Разтрепера се целият. — Ти я отвращаваш! Тръпки я побиват само като зърне физиономията ти!
Татко остана неподвижен, облегнат на лопатата. Постепенно главата му започна да се тресе, сякаш някой го души. Докато го наблюдаваше, Алън се изпълни със злоба. Почувствува се лек и силен, като че ли го освободиха от някакъв товар. Обърна се и хукна през тревата към къщи, преминавайки с един скок над живия плет.
— Подло старо копеле! Копеле си, отвратително, старче!
Отвори с ритник вратата на черния вход, без да го е грижа за спокойствието на майка му, и застана в кухнята, вдигнал над главата и двете си ръце със здраво стиснати юмруци. Злобата му не трая дълго. След известно време чувството му за мъст утихна, остана само умората. Отпусна се тежко до масата, виновен, без да смее да погледне навън, страхувайки се, че ще види Татко легнал по очи в калта под тополите. За миг се ужаси от постъпката си, но после си спомни всички обидни думи към тях, изречени от баща му. Беше забравил повечето; те бяха просто думи, изречени ядно и злобно. Успокои се, като чу забързаните стъпки на баща си по пътеката; зърна баретата му през прозореца. След малко дочу стърженето на трион.
Значи Татко не е смазан от мъка. Той режеше нова дъска за прозореца, която да не пропуска дъжда в стаята, докато дойде стъкларят.
— Алън — извика Мама.
Не й отговори веднага. Тя винаги искаше да й се носи чаят горе, сякаш живееше над чайна.
— Сече дървото! — кресна тя, наведена от стълбищната площадка, облечена само по фуста. Татко бе стъпил в алпинеума, с гръб към главния вход, обхванал с едната си ръка тънкия ствол на явора. Трионът, стар и ръждив, се бе врязал дълбоко в дървото.
— Ще падне право върху оградата! — Мама нададе вик от прозореца. — Ще я събори!
Алън изтича по тревата до далечния край на алпинеума.
— Спри! — закрещя той. — Спри!
В същия миг трионът, натъкнал се на чвор, се изплъзна от ръката на Татко. Той се облегна на ствола и бавно се свлече върху варосаните камъчета. Бе затворил очи.
— Джо! — промълви Алън.
Наведе се напред и докосна изцапаната му със зелено брадичка. Баща му отвори очи.
— Помогни ми да стана, синко.
В лицето му имаше нещо неестествено, нещо неподвижно, сякаш кожата му бе залепнала за костите. Отпусна се тежко върху сина си, но Алън не усети тежестта му.
— Свали му ботушите! — викна Мама и се изпречи на пътя им към стълбите. — Ще ми съсипете килима!
Татко се изкиска.
— Телефонирай на доктора! — нареди й Алън.
— Не говори глупости! — сопна му се Мама.
— Върви по дяволите! — изкрещя той. — Погледни лицето му!
Мама не можеше да го види, защото то бе полуобърнато и притиснато към рамото на Алън. Все пак тя им направи място да минат. Остана в антрето и проследи изкачването им по стълбите, сетне влезе в гостната.
Алън сложи баща си да легне и издърпа ботушите му. Не искаше да го безпокои прекалено много, затова грабна одеялото от пейката и го покри чак до брадичката.
— Гъделичка ме — рече Татко с раздразнение и впи пръсти в одеялата.
На Алън му се прииска да покрие догоре лицето на баща си, да скрие високата извивка на восъчнобелия му нос, мътните му очи, сиви като морски камъчета, които безспирно шареха по стената. До тях долетя развълнуваният глас на Мама, която важно разговаряше по телефона. Няколко пъти тя се изсмя пискливо.
— Какво е намислила пак? — попита Татко. — Не разбра ли, че съм болен?
— Шът! — успокои го Алън. — Знаеш й маниерите.
Закрачи из стаята, чудейки се колко ли ще се забави лекарят. Може би е отишъл да играе голф. Защо Мама не се качва горе? Стори му се, че някой плаче в кухнята.
— Да ти донеса ли брендито? — попита той.
— Добре — съгласи се Татко. Гласът му като че ли идваше отдалеч. Лежеше, без да мърда.
Мадж беше в кухнята, свита върху един стол, и плачеше, закрила лицето си с ръце. Мама седеше пред огледалото, решеше косата си и се гласеше за доктора.
— Тихо! — рече той на Мадж. — Не е много зле! Не бива да се тревожиш!
— С мръсните си стари дрехи ли е още? — попита Мама. — Сети ли се да смениш калъфката на възглавницата?
— Нищо не съм сменил! — кресна той.
Алън излезе от къщата и тръгна през градината, без да съзнава какво прави. Краката му потъваха в мократа трева стъпка подир стъпка. До каменния бордюр на оградата имаше един самотен полуразцъфнал нарцис. Той влезе вътре и заръча на Мама да занесе брендито горе.
— Толкова суетня за нищо! — тросна се тя. — Бог знае какво ще си помисли докторът, повикан в събота следобед!
Мадж се разрева по-силно.
— Млъкни! — скара й се той. — Няма да помогнеш на Татко, като вдигаш такъв шум!
Махна ръцете й от лицето и съзря подутите й клепачи и размазания по носа й сопол.
— Той замина! — изхлипа тя. — Заминал рано тази сутрин. Изобщо не го видях.
— Докторът ли е? — попита той, тъй като му се стори, че чува шум от кола.
— Никога няма да го видя отново! Никога през целия си живот!
— Затваряй си устата! — кресна й той. В гласа му прозвучаха нотки на жестокост. — Нищо му няма! Просто се нуждае от малко спокойствие!
— Алън! — викна Мама. — Той е тук!
Изтича в антрето и покани доктора. Мама слезе усмихната по стълбите и протегна ръка за поздрав.
— Добър ден! — рече тя с приятен глас. — Съжалявам, че ви обезпокоихме.
Докторът свали шапката си и я окачи върху статуетката на Адам и Ева. Мама възкликна тревожно, когато тя се олюля върху пиедестала си.
— Няма нищо! — успокои тя доктора и се засмя пресилено, като в същото време от погледа й не убягнаха дъждовните капки, които мокреха червения килим.
Алън се провря покрай нея и се качи горе да види как е Татко. Лицето му бе започнало да възвръща цвета си. „Господи — замоли се Алън, — нека да е болен още малко… поне докато го преглеждат.“
Мама се качваше с доктора по стълбите.
— Нима онзи проклет глупак пристигна? — попита го Татко и се помъчи да седне в леглото, без да сваля глуповатия си поглед от вратата.
— Какъв мрачен ден! — забеляза докторът, като тръгна към прозореца и погледна в градината. — Вали… цял ден вали.
После се присегна и хвана китката на Татко. Мама излезе, за да се погрижи за Мадж.
— Извинете, моля — произнесе Татко много учтиво, — но ми се струва, че ще припадна! — Свлече се на възглавницата и затвори очи.
Докторът остана неподвижен, докато му мереше пулса. Миг след това той пусна ръката му и отметна грубо одеялата. Сграбчи го за куртката и го изтегли наполовина от леглото.
— Помогни ми! — викна към Алън. — Свали го на пода!
Двамата го стовариха като вързоп върху студения под. Докторът го възседна и го натисна по гърдите. Отново и отново…
Коленичил край баща си, хванал ръката му с омотания около палеца лейкопласт, на Алън му се стори, че докторът тропа по вратата и настоява да го пуснат, но в къщата няма никой.
Първото нещо, което Мама направи, след като изнесоха тялото на баща му с линейката, бе да изхвърли баретата му в кофата за боклук.
Той се спря за малко на хълма до гарата. Все още стискаше в ръка букета, подарен му от Мадж. Погледна редиците от къщи, които се проточваха чак до боровата гора в далечината. Помисли си, че Джоун може би ще го посрещне. Работеше в Саутпорт на непълен работен ден и повечето време тя използуваше колата.
Заслиза енергично по стълбите, водещи към пътя долу, като извръщаше поглед от старите детски колички и ръждясалите готварски печки, изхвърлени през парапетите върху тревистите някога склонове с цъфнали минзухари. Вървеше бавно; забеляза, че зад живите плетове от птичи дрян едноетажните къщи бяха започнали да се рушат. Неговата собствена къща бе спретната и чиста. Боядисваше я на всеки пет години. Познаваше един човек в града, който му продаваше боята на изгодна цена.
Сви зад ъгъла и пресече пътя. Дожаля му за новия квартал с общински къщи. Но нали хората трябва да живеят някъде? Всъщност къщите са доста сносни; имат орнаменти около прозорците. Представи си, Мадж му бе поискала статуйката на танцьорката! Та тя бе от гипс! Добре стана, че Мадж не си направи устата да отседне у тях. Нямаха много място.
Като наближи дома си, той се поколеба. Попита се дали Джоун няма пак главоболие. Сега, когато децата поотраснаха и станаха по-независими, той се безпокоеше, че тя понякога е самотна. Напоследък дълго време седеше горе в стаята си и се преструваше, че попълва фишовете си от тотото. Вината не бе нейна. Имала бе нещастно детство. Не произхождаше от задружно семейство като неговото.
Той се обърна с гръб към дома си, в случай че жена му гледа от прозореца, отпусна сгънатия вестник, от който букетът се разпиля по тротоара. После вдигна рамене и закрачи по пътеката нагоре.