Николай Носов
Приключенията на Незнайко

Приключенията на Незнайко

prikljuchenijata_na_neznajko_0001.png

Първа глава
Дребосъчетата от Града на цветята

prikljuchenijata_na_neznajko_0002.png

В един приказен град живееха дребосъчета. Наричаха ги така, защото бяха твърде малки. Всяко дребосъче беше на ръст колкото малка краставичка. Техният град беше много красив. Около всяка къща растяха цветя: маргаритки, лайкучки, глухарчета. Дори улиците там носеха имената на цветя: Улица на звънчетата, Алея на лайкучките, Булевард на синчеца. Самият град пък се наричаше Градът на цветята. Той беше построен покрай един ручей. Този ручей дребосъчетата наричаха Краставична река, защото по бреговете му растяха много краставици.

Отвъд реката имаше гора. Дребосъчетата си правеха лодчици от брезова кора, преминаваха реката и ходеха в гората за ягоди, гъби и лешници. Трудно им беше да берат ягоди, защото бяха съвсем дребни, а за да стигнат лешниците, трябваше да се катерят по високия храст и да мъкнат при това със себе си трион. Нито едно дребосъче не можеше да откъсне лешник с ръка — трябваше да ги режат с триони. Също и гъбите режеха с трион. Отрежат гъбата до дъно, разрежат я после на части и мъкнат парченцата в къщи.

prikljuchenijata_na_neznajko_0003.png

Дребосъчетата не бяха еднакви: едни от тях бяха момченца, а други момиченца. Момченцата ходеха винаги или с дълги панталони, или с къси гащета с презрамки, а момиченцата обичаха да носят много пъстри роклички. Момченцата не обичаха да се занимават с прическите си и затова косите им бяха винаги късо остригани, а момиченцата имаха дълги коси. Те много обичаха да си правят различни красиви прически, сплитаха косите си на дълги плитки, в които заплитаха лентички, а на главите си носеха панделки. Повечето от момченцата много се гордееха с това, че са момченца, и почти никак не дружаха с момиченцата. А момиченцата се гордееха с това, че са момиченца, и също така не искаха да дружат с момченцата. Ако някое момиченце срещнеше момченце, то още като го зърнеше отдалеч, веднага минаваше на другата страна на улицата. И добре правеше, защото между момченцата често се срещаха такива, които не можеха спокойно да минат покрай момиченце, без да му кажат нещо обидно, дори да го блъснат, или което е още по-лошо, да го дръпнат за плитката. Разбира се, не всички момченца бяха такива, но нали това не е написано на челото им, момиченцата смятаха, че е по-добре навреме да минат на другата страна на улицата и да не се срещат с тях. Ето защо много момченца наричаха момиченцата фантазьорки — виж ти каква дума измислили — а много момиченца наричаха момченцата побойници или им измисляха различни обидни прякори.

prikljuchenijata_na_neznajko_0004.png

Някои читатели веднага ще кажат, че всичко това навярно е измислица и че такива дребосъчета в живота няма. Но и никой не твърди, че има. В живота е едно, а в приказния град е съвсем друго. В приказния град всичко се случва!

В една къщичка на Улицата на звънчетата живееха шестнайсет момченца-дребосъчета. Най-главното от тях беше момченцето дребосъче на име Знайко. Наричаха го Знайко, защото знаеше извънредно много. А знаеше много, защото четеше различни книги. Тези книги бяха разхвърлени по масата и под масата, и на леглото, и под леглото. Нямаше местенце в стаята му, където да не се намираха книги. От четенето на книги Знайко стана много умен. Затова всички го слушаха и много го обичаха. Той носеше винаги черен костюм, а когато сядаше на масата, слагаше очила и се залавяше да чете някаква книга — заприличваше съвсем на професор.

prikljuchenijata_na_neznajko_0005.png

В същата къщичка живееше прочутият доктор Хапчев, който лекуваше дребосъчетата от всички болести. Той ходеше винаги с бяла престилка и на главата си носеше бял калпак с пискюлче. Там живееше също и известният механик Винтчо, и помощникът му Болтчо, живееше и Захарин Захаринов Сиропов, прочут с това, че много обичаше сироп с газирана вода. Той беше много учтив. Предпочиташе да го наричат по име и презиме и се сърдеше, когато някой му казваше просто Сиропов. В къщичката живееше и ловецът Патронко. Той си имаше малко кученце на име Рунтавко и пушка, която стреляше с тапи. Живееха там и художникът Палитро, музикантът Гусльо и други момченца: Бързанко, Мърморко, Мълчаливко, Шишко, Загубанко, двамата братя Дано и Може. Ала най-известен между тях беше Незнайко. Наричаха го Незнайко, защото нищичко не знаеше.

Този Незнайко носеше светложълти панталони, оранжева рубашка със зелена връзка и яркосиня шапка. Изобщо той обичаше ярките цветове. Нагизден като папагал, Незнайко по цели дни скиташе из града, съчиняваше различни измислици и ги разказваше на всеки срещнат. Освен това постоянно закачаше момиченцата. Ето защо момиченцата, щом зърнеха отдалеч оранжевата му рубашка, веднага се връщаха назад и се криеха из къщите. Незнайко имаше приятел на име Парцаливко, който живееше на Улицата на маргаритките. Незнайко можеше да бъбри с Парцаливко по цели часове. Те по двайсет пъти на ден се сърдеха и по двайсет пъти на ден се сдобряваха.

Незнайко се прочу най-вече след една история.

Веднъж той се разхождаше из града и случайно излезе на полето. Наоколо нямаше жива душа. В това време отнякъде долетя майски бръмбар. Като сляп връхлетя върху Незнайко и го удари в тила. Незнайко се пльосна на земята. В това време бръмбарът хвръкна и изчезна в далечината. Незнайко скочи и се заоглежда наоколо, да види кой е тоз, дето го е ударил. Но наоколо нямаше никого.

prikljuchenijata_na_neznajko_0006.png

„Кой ли ме удари? — мислеше си Незнайко. — Може би отгоре е паднало нещо?“

Той вдигна глава, погледна нагоре, но и там нямаше нищо. Само слънцето блестеше силно над главата му.

„Значи от слънцето е паднало нещо отгоре ми — реши Незнайко. — Навярно се е откъртило парче от него и ме е ударило по главата.“

Той си тръгна за в къщи и по пътя срещна един свой познат на име Лупов.

Този Лупов беше знаменит астроном. Той можеше да прави увеличителни стъкла от парчета счупени шишета. Когато гледаше през увеличителните стъкла, различните предмети изглеждаха по-големи. От няколко такива увеличителни стъкла Лупов направи голяма зрителна тръба, през която можеше да се наблюдават луната и звездите. Така той стана астроном.

prikljuchenijata_na_neznajko_0007.png

— Слушай, Лупов — каза му Незнайко. — Ти знаеш ли какво се случи: от слънцето се откърти едно парче и ме удари по главата.

— Какви ги приказваш, Незнайко! — засмя се Лупов. — Ако от слънцето, се е откъртило парче, щеше да те смаже на пита. Та слънцето е много голямо. То е по-голямо от цялата наша земя.

— Не може да бъде — отговори Незнайко. — Според мене, слънцето е колкото чиния.

— Така ти се струва само защото слънцето е много далеч от нас. Слънцето е огромно нажежено кълбо. Виждал съм го през тръбата си. Ако от слънцето се откъснеше и най-малкото парченце, то би разрушило целия ни град.

— Я виж ти! — отвърна Незнайко. — Аз пък не знаех, че слънцето било толкова голямо. Я да ида да разкажа на нашите — може би и те не са чували още за това. А ти все пак погледни слънцето през тръбата си: може би наистина ще излезе нащърбено!

Незнайко тръгна към къщи и на всеки срещнат разказваше:

— Братчета, знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя. Такова нещо е то! И знаете ли, братчета, от слънцето взело, че се откъснало едно парче и лети право към нас. То скоро ще падне и ще смачка всички ни. Какъв ужас! Ако не вярвате, идете и питайте Лупов.

prikljuchenijata_na_neznajko_0008.png

Всички се смееха, защото знаеха, че Незнайко е празен дърдорко. А Незнайко се затича с всички сили към къщи и започна да вика:

— Братчета, спасявайте се! Парчето лети!

— Какво парче? — го питаха.

— Парче, братчета! От слънцето се е откъснало парче. Скоро ще тупне и тогава — край на всички ни. Знаете ли какво нещо е слънцето? То е по-голямо от цялата наша земя!

— Какви ги измисляш!

— Нищо не измислям аз. Лупов каза. Той го е видял през тръбата си.

Всички изтичаха навън и почнаха да гледат към слънцето. Гледаха, гледаха, докато от очите им не потекоха сълзи. Заслепени, те наистина започнаха да виждат слънцето нащърбено.

А Незнайко викаше:

— Спасявайте се кой как може! Беда!

Всички почнаха бързо да прибират вещите си. Палитро грабна боите и четката си, Гусльо — своите музикални инструменти: цигулката, балалайката и медната тръба. Доктор Хапчев тичаше насам-нататък по цялата къща да търси походната аптечка, която беше изчезнала кой знае къде. Шишко грабна галошите и чадъра си и тъкмо изскачаше от вратата, когато се раздаде гласът на Знайко:

— Успокойте се, братчета! Нищо страшно няма. Не знаете ли, че Незнайко е дърдорко? Това е негова измислица.

— Измислица ли? — кресна Незнайко. — Вървете и питайте Лупов.

Всички изтичаха при Лупов и се разбра, че наистина Незнайко е съчинил всичко. Ех, че смях падна тогава! Всички се присмиваха на Незнайко и казваха:

— Не можем да се начудим как ти повярвахме!

— Ами аз не се ли чудя! — отговори Незнайко. — Та и аз бях повярвал.

Ето какво чудно момченце беше този Незнайко!

prikljuchenijata_na_neznajko_0009.png

Втора глава
Как Незнайко стана музикант

Когато Незнайко се залавяше за някоя работа, той я вършеше не тъй както трябва и всичко излизаше съвсем наопаки. Той едва се научи да срича, а можеше да пише само с печатни букви. Мнозина казваха, че главата на Незнайко е съвсем празна, но това не беше вярно, защото как би могъл тогава да разсъждава? Наистина той лошо разсъждаваше, но обуваше обувките на краката си, а не на главата — а за това все пак трябва разсъдък, нали?

Незнайко не беше чак толкова лош. Той много искаше да научи нещо, но не обичаше да се труди. Щеше му се да се научи изведнъж, без всякакъв труд, но така дори и най-умното дребосъче нищо не би могло да постигне.

Момченцата и момиченцата обичаха много музиката, а Гусльо беше прекрасен музикант. Той имаше различни музикални инструменти и често свиреше на тях. Всички слушаха неговата музика и много го хвалеха. Незнайко завиждаше на Гусльо, че го хвалят, и започна да го моли:

prikljuchenijata_na_neznajko_0010.png

— Научи ме да свиря. И аз искам да стана музикант.

— Опитай — съгласи се Гусльо. — На какво искаш да свириш.

— А на какво е най-лесно да се научи човек?

— На балалайка.

— Добре, дай тук балалайката, ще опитам.

Гусльо му даде балалайката. Незнайко подрънка малко и после рече:

— Не, балалайката свири много тихо. Дай нещо друго, по-силно.

Гусльо му даде цигулката. Незнайко започна да стърже с лъка по струните и каза:

— Няма ли нещо още по-силно?

prikljuchenijata_na_neznajko_0011.png

— Има и тръба — отговори Гусльо.

— Дай я тук, ще я опитам.

Гусльо му даде голямата медна тръба. Щом наду Незнайко тръбата, и тя изведнъж изрева:

— Това се казва хубав инструмент! — зарадва се Незнайко. — Силно свири!

— Добре, учи се да свириш на тръба, щом ти се харесва — съгласи се Гусльо.

— Че защо ще се уча? Аз и така мога — отговори Незнайко.

— О, не, не можеш още.

— Мога, мога! Ето слушай! — извика Незнайко и започна с всичка сила да надува тръбата:

Бу-бу-бу! Гу-гу-гу-гу!

— Ти просто тръбиш, а не свириш — отвърна Гусльо.

— Как тъй не свиря? — обиди се Незнайко. — Много хубаво свиря дори. Силно!

— Ех, какъв си. Работата тук не е в силното свирене. Трябва да бъде хубаво.

— Че както свиря аз, не е ли хубаво?

— Съвсем не е хубаво — каза Гусльо. — Както виждам, ти нямаш никакви музикални способности.

— Ти нямаш музикални способности! — разсърди се Незнайко. — Просто от завист приказваш така. Искаш само тебе да слушат и хвалят.

— Нищо подобно — каза Гусльо. — Вземи тръбата и свири колкото си щеш, щом мислиш, че не е нужно да се учиш. Нека и тебе да хвалят.

— И ще свиря! — отговори Незнайко.

Взе той да надува тръбата и тъй като не умееше да свири, тръбата ту ревеше, ту хъркаше, ту пищеше, ту грухтеше. Гусльо слуша, слуша… Най-после му омръзна. Облече си той кадифеното палтенце, върза на шията си розовата панделка, която носеше вместо връзка, и отиде на гости.

prikljuchenijata_na_neznajko_0012.png

Вечерта, когато всички момченца се събраха в къщи, Незнайко отново се залови за тръбата и взе да я надува:

Бу-бу-бу-у! Ду-ду-ду-у!

— Какъв е този шум? — развикаха се всички.

— Това не е шум — отговори Незнайко. — Това е музика.

— Престани веднага — викна Знайко. — Ушите ми писнаха от твоята музика!

— Защото не си й свикнал още. Ще свикнеш и няма да ти пищят ушите.

— Аз пък не искам да свиквам. Много ми е притрябвало!

Ала Незнайко не го слушаше и продължаваше да свири:

Бу-бу-бу! Хр-р-р! Виу! Виу!

— Престани най-после! — нахвърлиха се върху него всички момченца. — Махай се оттук със своята ужасна тръба!

— Къде да отида?

— Върви на полето и там свири.

— Но на полето никой няма да ме чуе.

— А ти непременно ли искаш някой да те чуе?

— Непременно.

— Върви тогава на улицата, там съседите ще те чуят.

Незнайко излезе на улицата и почна да свири пред близката къща, но съседите го помолиха да не вдига шум под прозорците им. Тогава той отиде пред друга къща, но и оттам го изпъдиха. Отиде пред трета — оттам също почнаха да го пъдят, но той реши напук да продължава да им свири. Съседите се ядосаха, излязоха навън и го подгониха. Едва успя да избяга с тръбата си.

Оттогава Незнайко престана да свири на тръба.

— Не разбират музиката ми — казваше той. — Не са дораснали още до нея. Когато дораснат — сами ще ме молят, но ще бъде късно. Няма да свиря вече.

prikljuchenijata_na_neznajko_0013.png

Трета глава
Как Незнайко стана художник

prikljuchenijata_na_neznajko_0014.png

Палитро беше много добър художник. Той винаги носеше дълга и широка риза, която наричаше „блуза“. Интересно беше да се види как Палитро стои пред триножника с палитра в ръка, пременен в своята блуза, отметнал назад дългите си коси. За всекиго изведнъж ставаше ясно, че пред него се намира истински художник.

След като никой не пожела да слуша музиката му, Незнайко реши да стане художник. Отиде при Палитро и му каза.

— Слушай, Палитро, и аз реших да стана художник. Дай ми някакви бои и четчица.

Палитро съвсем не беше скъперник и подари на Незнайко старите си бои и четка. В това време при Незнайко довтаса приятелят му Парцаливко. Незнайко му каза:

— Сядай, Парцаливко, сега ще те нарисувам.

Парцаливко се зарадва, веднага седна на стола и Незнайко се залови да го рисува. Искаше му се да го направи по-красив и затова му нарисува червен нос, зелени уши, сини устни и оранжеви очи. Парцаливко настояваше по-скоро да види своя портрет. От нетърпение не можеше спокойно да седи на стола и постоянно се въртеше.

— Не се върти, не се върти — викаше му Незнайко, — защото няма да си приличаш.

— А сега приличам ли си? — попита Парцаливко.

— Много си приличаш — отвърна Незнайко и му нарисува мустаци с виолетова боя.

— Хайде, дай да видя какво е излязло! — помоли се Парцаливко, когато Незнайко завърши портрета.

Незнайко му го показа.

— Ама аз такъв ли съм? — извика уплашено Парцаливко.

— Разбира се! А какъв искаш да бъдеш?

— А защо си ми нарисувал мустаци? Нали аз нямам?

— Е, ще ти пораснат един ден.

— А защо ми е червен носът?

— За да е по-красиво.

— А косите ми защо са сини? Нима косите ми са сини?

— Сини са — отговори Незнайко. — Но ако не ти се харесва, мога да ги направя и зелени.

— Не, портретът е лош — каза Парцаливко. — Дай да го скъсам.

— Защо да се унищожава едно художествено произведение? — отговори Незнайко.

Парцаливко поиска да му вземе портрета и те захванаха да се бият. На шума притичаха Знайко, доктор Хапчев и останалите момчета.

— Защо се биете? — попитаха ги те.

— Ето — извика Парцаливко, — решавайте вие, кажете, кой е нарисуван тук? Нали не съм аз?

— Разбира се, че не си ти — отговориха момченцата. — Тук е нарисувано някакво си градинско плашило!

Незнайко рече:

— Вие не го познахте, защото нищо не съм написал отдолу. Ей сега всичко ще стане ясно.

prikljuchenijata_na_neznajko_0015.png

Той взе молива и с печатни букви написа под портрета: „Парцаливко“. После окачи портрета на стената и каза:

— Нека виси. Всички могат да го гледат, на никого не е забранено.

— Все едно — рече Парцаливко, — аз ще дойда, когато си легнеш, и ще унищожа този портрет.

— А пък аз няма да си лягам тази нощ и ще пазя — отговори Незнайко.

Парцаливко се разсърди и си отиде, а Незнайко наистина не си легна вечерта. Когато всички заспаха, той взе боите и се залови да рисува поред. Нарисува Шишко такъв дебел, че дори не се събираше на листа. Бързанко нарисува с тънки крачка и отзад, кой знае защо, му прибави кучешка опашка. Ловеца Патронко нарисува яхнал Рунтавко. На доктор Хапчев вместо нос нарисува термометър. На Знайко, неизвестно защо, нарисува магарешки уши. С една дума, изобрази всички в смешен и безобразен вид. На разсъмване той окачи портретите по стените, надписа ги, така че се получи истинска изложба.

prikljuchenijata_na_neznajko_0016.png

Пръв се събуди доктор Хапчев. Той видя портретите по стените и почна да се смее. Те толкова му се харесаха, че дори сложи пенснето на носа си и почна да ги разглежда много внимателно. Приближаваше се до всеки портрет и дълго се смееше.

— Браво, Незнайко! — каза доктор Хапчев. — Никога в живота си не съм се смял така!

Най-после той се спря пред своя портрет и строго запита:

— А това какво е? Нима съм аз? Не, не съм аз. Това е много лош портрет. Ти по-добре го снеми.

— Защо да го снемам? Нека си виси — отговори Незнайко.

Доктор Хапчев се разсърди и рече:

— Ти, Незнайко, сигурно си болен. Нещо се е случило с очите ти. Кога си видял да имам термометър вместо нос? Ще трябва да ти се даде довечера рициново масло.

Незнайко никак не обичаше рициновото масло. Той се изплаши и каза:

— Не-е-е! Сам виждам сега, че портретът е лош.

Той сне от стената портрета на Хапчев и го скъса.

След Хапчев се събуди ловецът Патронко. И той хареса портретите. Едва не се пукна от смях, когато ги гледаше. Но след като видя своя портрет, настроението му изведнъж се развали.

— Това е лош портрет — измърмори той. — Не прилича на мене. Снеми го, иначе няма да те взема със себе си на лов.

Незнайко се принуди да свали от стената и ловеца Патронко.

Така стана и с останалите. Всички харесваха портретите на другите, а своите не харесваха.

prikljuchenijata_na_neznajko_0017.png

Последен се събуди Палитро, който както винаги спеше най-много. Когато видя на стената своя портрет, разсърди се страшно и каза, че това не е портрет, а бездарна антихудожествена цапаница. После дръпна портрета от стената и си взе боите и четките от Незнайко.

На стената остана само портретът на Парцаливко. Незнайко го свали и отиде при своя приятел.

— Парцаливко, искаш ли да ти подаря твоя портрет? А ти от благодарност ще се помириш с мене — предложи Незнайко.

Парцаливко взе портрета си, скъса го на парченца и каза:

— Добре, мир! Само че ако още веднъж ме нарисуваш, за нищо на света няма да се помиря с тебе.

prikljuchenijata_na_neznajko_0018.png

— Аз никого вече няма да рисувам — отговори Незнайко. — Рисуваш, рисуваш, а никой дори едно благодаря не ти казва, всички само се карат. Не искам вече да съм художник.

Четвърта глава
Как Незнайко съчинява стихове

Като не можа да стане художник, Незнайко реши да стане поет и да съчинява стихове. Той имаше един познат поет, който живееше на Улицата на глухарчетата. Истинското име на този поет беше Бабанко, но известно е, че всички поети много обичат красивите имена. Ето защо, когато започна да пише стихове, Бабанко си избра друго име и взе да се нарича Цветец.

Веднъж Незнайко отиде при Цветец и му каза:

— Слушай, Цветец, научи ме да съчинявам стихове. И аз искам да стана поет.

— А имаш ли талант? — попита Цветец.

— Разбира се, че имам. Много съм талантлив.

— Това трябва да се провери — каза Цветец. — Знаеш ли какво е рима?

prikljuchenijata_na_neznajko_0019.png

— Рима ли? Не, не зная.

— Когато две думи завършват еднакво — това се казва рима — обясни Цветец. — Например: сила — мила; чаша — каша. Разбра ли?

— Разбрах.

— Хайде, намери ми рима на думата „пръчка“.

— Рибка — отговори Незнайко.

— Каква рима е това — пръчка — рибка? Никаква рима няма в тези две думи.

— Защо да няма? Нали завършват еднакво?

— Това не е достатъчно — каза Цветец. — Трябва думите да си приличат, за да звучи добре. Ето слушай: пръчка — съчка; печка — мечка; книжка — мишка.

— Разбрах, разбрах! — извика Незнайко. — Пръчка — съчка; печка — мечка; книжка — мишка. Чудесно! Ха-ха-ха!

— Хайде тогава намисли рима на думата „варел“ — каза Цветец.

— Спарел — отвърна Незнайко.

— Какъв спарел? — учуди се Цветец. — Че има ли такава дума?

— А няма ли?

— Разбира се, че няма.

— Е, тогава сварел.

— Какъв е пък този сварел? — учуди се отново Цветец.

— Е, когато сварят нещо, това се казва сварел.

prikljuchenijata_na_neznajko_0020.png

— Лъжеш — каза Цветец, — такава дума няма. Трябва да се подбират думи, каквито има, а не да се измислят.

— Ами ако не мога да подбера друга дума?

— Значи нямаш поетичен талант.

— Е, тогава измисли сам рима на тази дума — отговори Незнайко.

— Ей сега — съгласи се Цветец.

Той застана сред стаята, скръсти ръце на гърди, наклони глава на една страна и почна да мисли. След това вдигна нагоре глава и продължи да мисли с втренчен в тавана поглед. После подпря глава на двете си ръце и замислено се загледа в пода. Като не помогна всичко това, Цветец почна да обикаля из стаята и тихичко да си шепне:

— Варел — барел, гарел, дарел, жарел… — той дълго си мърмори така, а после каза: — Уф! Каква е тази дума? Думата е такава, че на нея не може да се намери никаква рима!

— Видя ли? — зарадва се Незнайко. — Сам ми задава думи, на които няма рима, а пък казва, че аз не съм бил талантлив.

— Е, талантлив си, талантлив си, само ме остави на мира! — отговори Цветец. — Главата ме заболя. Съчинявай така, че да има и рима, и смисъл и ето ти тебе стихове.

— Нима това е толкова просто?

— Разбира се, че е просто. Важното е да имаш талант.

Незнайко си отиде в къщи и веднага се залови да съчинява стихове. Цял ден ходи из стаята, гледа ту в пода, ту в тавана, подпира си брадата с ръце и си мърмори нещо под носа. Най-после стиховете бяха готови и той каза:

— Слушайте, братчета, какви стихове съчиних.

— Казвай, казвай да видим какви са тези стихове!

— Аз съчиних стихове за вас — призна си Незнайко. — Ето най-напред стихове за Знайко:

Знайко ходи край реката

и прескочи той овцата.

— Какво? — извика Знайко. — Кога съм прескачал овца?

— Е, това само в стиховете се казва, за рима — обясни Незнайко.

— Значи ти заради римата ще съчиняваш всякакви лъжи по мой адрес? — кипна Знайко.

— Разбира се — отговори Незнайко. — Защо ми е да съчинявам истински неща? Истината няма какво да се съчинява, тя си съществува и без това.

— Опитай се пак и ще видиш! — заплаши го Знайко. — Казвай по-нататък какво си съчинил за другите.

— Ето чуйте за Бързанко:

А Бързанко пък бил гладен

и погълнал котлон хладен.

— Братчета! — изкрещя Бързанко. — Какви неща измисля той за мене? Никакъв хладен котлон не съм поглъщал.

— Не крещи — отвърна Незнайко. — Аз само за рима казвам, че котлонът бил хладен.

prikljuchenijata_na_neznajko_0021.png

— Но аз никакъв котлон не съм поглъщал, нито горещ, нито хладен! — продължаваше да крещи Бързанко.

— Та аз не казвам, че си погълнал горещ, така че можеш да се успокоиш — отговори Незнайко. — Чуйте сега стихове за Дано:

Дано има под дюшека

една цяла питка мека.

Дано се приближи до кревата си, погледна под дюшека и каза:

— Дрън-дрън! Никаква питка няма тук.

— Ти нищо не разбираш от поезия — рече Незнайко. — Аз само за рима казвам, че има, а всъщност няма. Съчинил съм още и за Хапчев.

— Братчета! — извика доктор Хапчев. — Трябва да турим край на тази гавра с нас. Мигар спокойно ще го слушаме как лъже пред всички?

— Стига! — развикаха се всички. — Не искаме да слушаме вече! Това не са стихове, а някакви подигравки.

Само Знайко, Бързанко и Дано викаха:

— Нека чете! Щом прочете за нас, нека и за другите да прочете!

— Не! Не искаме! — викаха останалите.

— Е, щом вие не искате, ще отида да ги прочета на съседите — каза Незнайко.

— Какво? — креснаха тогава всички в един глас. — Ще отидеш да ни срамиш пред съседите? Опитай се само! Тогава можеш да не се връщаш в къщи.

— Е, добре, братчета, няма — съгласи се Незнайко. — Само не ми се сърдете.

И Незнайко реши вече да не съчинява стихове.

prikljuchenijata_na_neznajko_0022.png

Пета глава
Как Незнайко се вози на газиран автомобил

Механикът Винтчо и неговият помощник Болтчо бяха твърде добри майстори. Те много си приличаха, само че Винтчо беше мъничко по-висок, а Болтчо — мъничко по-нисък на ръст. И двамата ходеха в кожени куртки. От джобовете им вечно стърчаха френски ключове, пили и други железни инструменти. Ако куртките им не бяха кожени, джобовете им отдавна щяха да се скъсат. Шапките им също бяха кожени, със защитни очила. Тези очила те слагаха през време на работа, да не си напрашват очите.

Винтчо и Болтчо по цели дни стояха в работилницата си и поправяха примуси, тенджери, чайници, тигани, а когато нямаше какво да поправят, правеха велосипеди с две и три колелета за дребосъчетата.

Веднъж Винтчо и Болтчо се затвориха в работилницата си без да кажат дума някому, и почнаха да майсторят нещо. Цял месец пилиха, стъргаха, чукаха, спояваха и никому нищо не показаха, а когато месецът измина, оказа се, че са направили автомобил.

prikljuchenijata_na_neznajko_0023.png

Този автомобил работеше със сироп и газирана вода. В средата на колата беше направено седалище за шофьора, а пред него се намираше баката с газирана вода. Газът от баката минаваше по тръбичка в меден цилиндър и движеше желязно бутало. Желязното бутало под натиска на газа се движеше напред-назад и въртеше колелата. Над седалището беше прикрепен съд със сироп. Сиропът по тръбичката протичаше в баката и служеше за смазка на механизма. Такива газирани автомобили бяха много разпространени между дребосъчетата. Но в направения от Винтчо и Болтчо автомобил имаше едно твърде важно усъвършенствуване: отстрани на баката беше прибавена една гъвкава гумена тръбичка с кранче, за да може шофьорът да пие газирана вода, без да спира автомобила.

Най-много обичаше да се вози на автомобил Сиропов, тъй като през време на пътуването можеше да пие колкото си иска сироп с газирана вода. Незнайко също обичаше да се вози и Бързанко често се разхождаше. Ала Незнайко поиска да се научи сам да управлява автомобила и почна да моли Бързанко:

— Дай ми да покарам малко автомобил. И аз искам да се науча да го управлявам.

— Няма да можеш — каза Бързанко. — Това е машина. Тук трябва разбиране.

— Какво има тук за разбиране! — отвърна Незнайко. — Нали гледам как я управляваш. Натискай педалите и върти кормилото. Съвсем просто.

— Само ти се струва, че е просто, а в действителност е трудно. И сам ще се пребиеш, и автомобила ще разбиеш.

— Е, добре, Бързанко! — обиди се Незнайко. — Ще ми поискаш и ти нещо, ама и аз няма да ти дам.

Веднъж, когато Бързанко отсъствуваше от къщи, Незнайко се качи на автомобила, който беше на двора, и почна да дърпа ръчките и да натиска педалите. Най-напред нищо не излизаше, после моторът изведнъж забръмча и колата тръгна. Дребосъчетата видяха това от прозореца и изтичаха навън.

prikljuchenijata_na_neznajko_0024.png

— Какво правиш? — викаха му те. — Ще се пребиеш!

— Няма да се пребия — отвърна Незнайко и тутакси връхлетя върху кучешката колиба. Бум-тряс! Колибката стана на трески. Добре, че Рунтавко успя да изскочи, иначе Незнайко и него щеше да прегази.

— Видя ли какво направи? — извика Знайко. — Спирай веднага!

Незнайко се изплаши, поиска да спре колата и дръпна някакъв лост. Но вместо да се спре, автомобилът тръгна още по-бързо. На пътя му се изпречи беседката. Бум-тряс! Беседката също стана на парчета. Незнайко от глава до пети беше посипан с трески. Една дъска го удари по гърба, друга го хлопна по главата. Незнайко сграбчи кормилото и почна да го върти. Автомобилът обикаляше из двора, а Незнайко крещеше колкото му глас държи:

prikljuchenijata_na_neznajko_0025.png

— Братчета, отваряйте бързо пътната врата, защото иначе всичко ще изпочупя по двора!

Дребосъчетата отвориха вратата. Незнайко излезе вън от двора и полетя по улицата. Като чуха шума, от всички дворове наизлязоха дребосъчета.

— Варда! — викаше им Незнайко и летеше напред.

Знайко, Дано, Винтчо, доктор Хапчев и други дребосъчета тичаха след него. Но съвсем напразно! Те не можеха да го стигнат. Незнайко обикаляше по целия град и не знаеше как да спре машината.

Най-после автомобилът наближи реката, полетя в пропастта и се запремята надолу, Незнайко се изтърси навън и остана да лежи на брега, а газираният автомобил падна във водата и потъна.

prikljuchenijata_na_neznajko_0026.png

Знайко, Дано, Винтчо и доктор Хапчев грабнаха Незнайко и го понесоха към къщи. Всички мислеха, че е мъртъв.

prikljuchenijata_na_neznajko_0027.png

В къщи го сложиха на кревата и чак тогава Незнайко отвори очи, огледа се наоколо и попита:

— Братчета, още ли съм жив?

— Жив, жив — отговори доктор Хапчев. — Само че лежи, моля ти се, спокойно, защото трябва да те прегледам.

Той съблече Незнайко, прегледа го и каза:

— Чудна работа! Всички кости са здрави, има само натъртвания и няколко забити в кожата трески.

— Закачих с гърба си една дъска — каза Незнайко.

— Ще трябва да извадим треските — поклати глава доктор Хапчев.

— Ще боли ли? — изплаши се Незнайко.

— Не, никак. Дай, аз ей сега ще измъкна най-голямата.

— А-а-а! — изпищя Незнайко.

— Какво викаш, боли ли те? — учуди се Хапчев.

— Разбира се, че ме боли!

— Нищо, потърпи, потърпи. Само така ти се струва.

— Не, не ми се струва! Олеле, олеле!

— Защо крещиш, като че ли те коля? А пък аз не те коля, нали?

— Боли ме. Каза ми, че не боли, а сега боли!

prikljuchenijata_na_neznajko_0028.png

— Хайде мълчи, мълчи. Една тресчица остана още.

— Олеле, недей! Недей! По-добре да си стои там.

— Не бива, ще почне да бере!

— Ох-ах-ах!

— Е, няма вече. Остана само да намажем с йод.

— Ще боли ли?

— Не, йодът не боли! Не мърдай!

— А-а-а!

— Не крещи, не крещи! На автомобил обичаш да се возиш, а да потърпиш мъничко, не можеш!

— Ох! Много щипе!

— Ще пощипе и ще престане. Сега ще ти сложа термометъра.

— Олеле, не искам термометър! Не искам!

— Защо?

— Ще ме боли!

— Термометърът не боли.

— Ти все казваш, че не боли, а после боли…

— Ех, че си чуден човек! Никога ли досега не съм ти слагал термометър?

— Никога.

— Добре, ето сега ще видиш, че това не боли — каза Хапчев и излезе за термометъра.

Незнайко стана бързо от кревата, скочи през прозореца и избяга при своя приятел Парцаливко. Върна се доктор Хапчев с термометъра, гледа — Незнайко изчезнал.

prikljuchenijata_na_neznajko_0029.png

— Иди, че лекувай такъв болен! — недоволно измърмори Хапчев. — Лекуваш го, лекуваш го, а той да скочи през прозореца ида избяга. На какво прилича това!

Шеста глава
Как Знайко измисли балон

Знайко, който много обичаше да чете, знаеше от книжките всевъзможни неща за далечни страни и за различни пътешествия. Често пъти вечер, когато нямаше какво да прави, той разказваше на другарите си онова, което беше чел. Момченцата много обичаха тези му разкази. Интересно им беше да слушат за страни, които никога не са виждали, но най-вече обичаха да слушат за пътешественици, тъй като с тях стават различни невероятни истории и се случват най-необикновени приключения.

Като се наслушваха на такива истории, момченцата почваха да мечтаят как да предприемат пътешествие. Едни предлагаха да тръгнат пешком, други предлагаха да плават по реката с лодки, ала Знайко каза:

— Хайде да направим балон и да полетим с него.

Тази идея много им се хареса. Дребосъчетата никога още не бяха летели с балон и това заинтересува всички момченца. Никой, разбира се, не знаеше как се правят балони, но Знайко каза, че той ще обмисли нещата й тогава ще им обясни.

И Знайко започна да мисли. Мисли той три дни и три нощи и намисли да направи балон от гума. Дребосъчетата умееха да добиват гума. В техния град растяха цветя, прилични на фикуси. Ако на стеблото на такова цвете се направи разрез, то от него потича сок. Този сок постепенно се сгъстява и се превръща в гума, от която могат да се правят топки и галоши.

Като намисли това, Знайко заповяда на момченцата да събират гумен сок. Всички почнаха да носят сок в една голяма бъчва, която Знайко приготви за тая цел. Незнайко също отиде да събира сок и на улицата срещна своя приятел Парцаливко, който играеше на въже с две момиченца.

— Чувай, Парцаливко, какво нещо измислихме! — каза Незнайко. — Ти, братче, ще се пукнеш от завист, като научиш.

— Няма да се пукна — отвърна Парцаливко. — Много ми е притрябвало да се пукам!

— Ще се пукнеш, ще се пукнеш! — увери го Незнайко. — Такова нещо, братче, ти и насън не си виждал.

— Какво е това нещо? — заинтересува се Парцаливко.

— Скоро ще направим балон и ще полетим да пътешествуваме!

Парцаливко почувствува завист. Поиска и той да се похвали с нещо и каза:

— Голяма работа — мехур! Аз пък се сдружих с момичетата.

— С кои момичета?

— Ето с тези — рече Парцаливко и показа с пръст момиченцата. — Това момиче се казва Мушица, а това — Чипоноска.

prikljuchenijata_na_neznajko_0030.png

Мушица и Чипоноска стояха настрани и страхливо поглеждаха към Незнайко.

Незнайко ги изгледа изпод вежди и каза:

— Ах, значи така? Ти нали с мене дружиш?

— Аз дружа и с тебе, и с тях. Едното не пречи на другото.

— А според мене, пречи — отговори Незнайко. — Който дружи с момичета, и той е момиче. Разсърди им се веднага!

— Защо ще им се сърдя?

— Разсърди им се, ти казвам! Или аз ще ти се разсърдя.

— Сърди се, щом искаш. Голяма работа!

— Ще се разсърдя, а на твоите Мушица и Чипоноска ще им дам да разберат!

Незнайко стисна юмруци и се спусна към момиченцата. Парцаливко му прегради пътя и го удари с юмрук по челото. Почнаха да се бият, а Мушица и Чипоноска се изплашиха и избягаха.

prikljuchenijata_na_neznajko_0031.png

— Значи ти заради тия момичета ме удари с юмрук по челото — викаше Незнайко, като се мъчеше да удари и той Парцаливко по носа.

— А ти защо ги закачаш? — запита Парцаливко, размахвайки юмруци на всички страни.

— Я виж ти какъв защитник се извъдил! — отговори Незнайко и удари приятеля си по темето така силно, че Парцаливко дори приклекна и се спусна да бяга.

— Сърдит съм ти! — извика след него Незнайко.

— Твоя работа! — отвърна Парцаливко. — Пръв ще дойдеш да се сдобряваш.

— Ще видиш, че няма да дойда! Ще хвръкнем с балона да пътешествуваме.

— Ще хвръкнете вие от покрива към тавана!

— Вие ще хвръкнете от покрива към тавана! — отвърна Незнайко и отиде да събира гумен сок.

Когато бъчвата се напълни с гумен сок, Знайко го разбърка хубавичко и каза на Болтчо да донесе помпата, с която напомпваха автомобилните гуми. Той съедини тази помпа с дълга гумена тръба, края на тръбата обля с гумен сок и каза на Болтчо полекичка да напомпва въздух. Болтчо захвана да помпа и от гумения сок изведнъж почна да се образува мехур, също както от сапунена вода се образуват сапунени мехури. Знайко през цялото време мажеше мехура от всички страни с гумен сок, а Болтчо непрекъснато помпаше въздух, затова мехурът постепенно се увеличаваше и се превръщаше в балон. Знайко дори не успяваше вече да го маже от всички страни. Тогава той нареди и останалите момченца да мажат. Веднага всички се заловиха за работа. За всекиго се намери какво да прави около балона, само Незнайко се разхождаше наоколо и подсвиркваше. Той се стараеше да бъде по-настрани от балона, поглеждаше го отдалече и повтаряше:

— Ще се пукне мехурът! Ей сегичка, ей сегичка ще се пукне!

Но балонът не се пукаше, а всяка минута ставаше все по-голям и по-голям. Скоро той се наду дотолкова, че за да могат да го мажат отгоре и отстрани, момченцата трябваше да се катерят на ореха, който растеше сред двора.

prikljuchenijata_na_neznajko_0032.png

Работата по надуването на балона продължи два дни и бе прекъсната чак тогава, когато балонът стана голям колкото къща. След това Знайко завърза с връв тръбичката отдолу, за да не може балонът да издиша, и каза:

— Сега балонът ще съхне, а ние ще се заловим за друга работа.

Той превърза балона за ореховия храст с въже, за да не го отнесе вятърът, след това раздели момченцата на две групи. Едната група той накара да събира копринени пашкули, да ги размотава и да направи копринени нишки. От тези нишки той им поръча да изплетат огромна мрежа. Другата група Знайко накара да оплете голям кош от тънка брезова кора.

Докато Знайко и другарите му се занимаваха с тази работа, всички жители на Града на цветята идваха и гледаха огромния балон, който беше привързан за ореха. Всеки искаше да го пипне с ръка, а някои се опитваха дори да го повдигнат.

— Балонът е лек — казваха те, — можеш свободно да го вдигнеш с една ръка.

— Че е лек, лек е, но според мен няма да може да хвръкне — каза едно момченце на име Бърборко.

— Защо да не хвръкне? — попитаха останалите.

— Че как ще хвръкне? Ако можеше да хвърчи, той би се дърпал нагоре, а балонът не мърда от земята. Значи, макар и лек, той все пак е тежък — отговори Бърборко.

Дребосъчетата се замислиха.

— Хм! Хм! — казваха те. — Балонът е лек, но все пак е тежък. Това е вярно. Как ще хвръкне тогава?

Те почнаха да питат Знайко, но Знайко каза:

— Потърпете малко. Скоро ще видите всичко.

Тъй като Знайко не обясни нищо на дребосъчетата, те почнаха още повече да се съмняват. Бърборко обикаляше по целия град и разпространяваше нелепи слухове.

— Каква ли сила може да вдигне балона във въздуха? — се питаше той и сам си говореше. — Никаква! Птиците летят, защото имат крила, а гуменият мехур няма да полети. Той може да полети само надолу.

В края на краищата в града никой не вярваше вече на този проект. Всички само се смееха, ходеха до къщата на Знайко, гледаха балона през оградата и приказваха:

— Гледайте, гледайте! Лети! Ха-ха-ха!

Знайко не обръщаше внимание на тези подигравки. Когато копринената мрежа беше готова, той заповяда да я метнат върху балона. Разпънаха мрежата и покриха с нея балона.

prikljuchenijata_na_neznajko_0033.png

— Гледайте! — завикаха дребосъчетата зад оградата. — Ловят балона с мрежа. Страхуват се да не хвръкне. Ха-ха-ха!

Знайко накара да завържат с въже балона отдолу, да преметнат въжето през един клон на ореха и да го изтеглят нагоре. Бързанко и Болтчо веднага се покатериха с въжето на дървото и почнаха да теглят балона нагоре. Това много развесели зрителите.

— Ха-ха-ха! — смееха се те. — Излезе, че това е балон, който трябва с въже да се дърпа нагоре. Как ще хвръкне той, когато трябва с въже да се издига?

— Ей тъй ще хвръкне — отговаряше Бърборко. — Ще седнат те отгоре на балона, ще почнат да дърпат въжето — и балонът ще хвръкне.

Когато повдигнаха балона от земята, мрежата повисна надолу и Знайко накара да завържат краищата й за ъглите на коша от брезова кора. Кошът беше четириъгълен. На всяка страна беше направена по една пейчица и на всяка пейчица можеха да се съберат по четири момченца.

prikljuchenijata_na_neznajko_0034.png

Вързаха краищата на мрежата за четирите ъгъла на коша и Знайко обяви, че построяването на балона е завършено. Бързанко си въобрази, че могат вече да летят, но Знайко каза, че трябва да се приготвят за всички и парашути.

prikljuchenijata_na_neznajko_0035.png

— Че защо ни са парашути? — попита Незнайко.

— Ами ако балонът изведнъж се пукне! Ще трябва тогава да скачаме с парашути.

На следния ден Знайко и другарите му бяха заети с приготвянето на парашутите. Всеки майстореше са себе си парашут от пухчетата на глухарчето, а Знайко показваше на всекиго как да прави това.

prikljuchenijata_na_neznajko_0036.png

Жителите на града виждаха, че балонът виси неподвижно на клона и си казваха:

— Така ще си виси, докато се пукне. Никакъв полет няма да има!

— Е, защо не летите? — викаха те иззад оградата. — Трябва да летите, докато не се е пукнал балонът.

— Не се безпокойте — отговори Знайко. — Полетът ще се състои утре в осем часа сутринта.

Мнозина се засмяха, но някои почнаха да се съмняват.

— Ами ако наистина полетят! — казваха те. — Трябва да дойдем утре и да видим.

Седма глава
Подготовка за пътешествието

На сутринта Знайко разбуди другарите си по-рано. Всички станаха и започнаха да се стягат за път. Винтчо и Болтчо облякоха кожените си куртки. Ловецът Патронко обу любимите си кожени ботуши. Кончовите на тези ботуши бяха до над коленете и се стягаха отгоре с токички. Тези ботуши бяха много удобни за пътуване. Бързанко облече своя костюм „мълния“.

За този костюм трябва да се разкаже по-подробно. Бързанко, който винаги бързаше и не обичаше да си губи времето напразно, беше си измислил специален костюм, на който нямаше нито едно копче. Знае се, че при обличане и събличане най-много време се губи за закопчаване и разкопчаване на копчетата. В костюма на Бързанко блузата и панталонът не бяха отделно: те бяха съединени като комбинезон. Този комбинезон се закопчаваше с едно копче отзад на врата. Достатъчно беше да се разкопчее това копче и целият костюм по някакъв странен начин мълниеносно се свличаше от раменете и падаше в краката му.

Пълничкият Шишко облече най-хубавия си костюм. В костюма си Шишко ценеше най-вече джобовете. Колкото повече джобове имаше, толкова по-хубав беше костюмът. Най-хубавият му костюм имаше седемнайсет джоба. На куртката му имаше десет джоба: два — на гърдите, два наклонени — на корема, два — отстрани, три вътрешни джоба и един скрит джоб на гърба. На панталоните му имаше два джоба отпред, два отзад, два отстрани и един джоб долу, на коляното. В обикновения живот такива седемнайсетджобни костюми с джоб на коляното могат да се видят само у кинооператорите.

prikljuchenijata_na_neznajko_0037.png

Сиропов се премени с кариран костюм. Той винаги носеше костюми от плат на квадратчета. И панталоните му бяха на квадратчета, и палтото на квадратчета, и каскетът на квадратчета. Като го зърнеха отдалеч, дребосъчетата винаги казваха: „Гледайте, гледайте, шахматната дъска идва“. Дано беше в скиорски костюм, защото го смяташе за много удобен при пътуване. Значи беше облякъл анцуг на райета, гетри на райета, а врата си беше завил с шал на райета. В този си костюм той целият беше на черти и отдалеч изглеждаше като обикновен дюшек. Общо взето, всички се бяха облекли кой в каквото може, само Загубанко, който имаше навик да захвърля нещата си, където му попадне, не можа да намери куртката си. Каскета си също беше мушнал кой знае къде и колкото и да търсеше, никъде не можа да го намери. Най-после той откри под кревата своята зимна шапка с наушници.

Художникът Палитро реши да рисува всичко, което види през време на пътешествието. Той взе боите и четката си и предварително ги сложи в коша на балона. Гусльо реши да си вземе флейтата. Доктор Хапчев грабна походната аптека и също я сложи в коша под скамейката. Това беше твърде благоразумно, тъй като през време на пътешествието някой можеше да се разболее.

Нямаше още шест часа сутринта, когато край балона се беше събрал почти целият град. Много дребосъчета, които искаха да видят излитането, се бяха покатерили по оградата, по покривите на къщите.

prikljuchenijata_na_neznajko_0038.png

Бързанко пръв влезе в коша и си избра най-удобното място. След него се качи Незнайко.

— Гледайте — викаха събраните наоколо зрители, — започват вече да се настаняват!

— Вие защо сте влезли в коша? — каза Знайко. — Излизайте, рано е още.

— Защо да е рано? Можем вече да летим — отвърна Незнайко.

— Много разбираш ти! Трябва да напълним най-напред балона с топъл въздух.

— А защо с топъл въздух?

— Защото топлият въздух е по-лек от студения и винаги се издига нагоре. Когато напълним балона с топъл въздух, топлият въздух ще се издигне нагоре и ще повлече със себе си и балона — обясни Знайко.

— Охо, значи и топъл въздух бил нужен! — каза провлечено Незнайко и заедно с Бързанко излязоха от коша.

— Гледайте — развика се някой от покрива на съседната къща, — слизат! Разколебаха се.

— Разбира се, че ще се разколебаят — отговаряха от другите покриви. — Нима може да се лети с такъв балон? Лъжат само публиката.

В това време Знайко накара дребосъчетата да напълнят няколко торбички с пясък и да ги сложат в коша. Бързанко, Мълчаливко, Дано, Значи и другите момченца веднага почнаха да насипват пясък в торбичките и да ги слагат в коша.

prikljuchenijata_na_neznajko_0039.png

— Какво правят? — в недоумение се запитаха един друг зрителите. — Защо слагат в коша торбички с пясък?

— Ей, защо ви са тези торбички с пясък? — завика Бърборко, който се беше покатерил на оградата.

— Като полетим, ще ви ги хвърляме по главите — отвърна Незнайко.

Разбира се, и самият Незнайко не знаеше за какво са торбичките. Той просто измисли това.

— Вие най-напред полетете! — извика Бърборко.

Покатерилото се на оградата заедно с Бърборко момченце Малчо каза:

— Навярно ги е страх да летят и искат пясъчните торбички да хвръкнат вместо тях!

Наоколо се разсмяха.

— Разбира се, че ги е страх! А от какво ли ще ги е страх? Балонът и без това няма да хвръкне!

— А може и да хвръкне — каза едно от момиченцата, които също гледаха през пролуките на оградата.

Докато наоколо спореха, Знайко накара да запалят огън сред двора и всички видяха как Винтчо и Болтчо изнесоха от своята работилница един голям меден котел и го сложиха на огъня. Винтчо и Болтчо отдавна вече бяха приготвили този котел за нагряването на въздуха. Котелът се затваряше плътно с капак, на който имаше отвор. Отстрани котелът беше скачен с помпа за вкарване на въздух. Този въздух се нагряваше в котела и излизаше вече горещ през горното отвърстие на капака.

prikljuchenijata_na_neznajko_0040.png

Разбира се, никой от зрителите не можеше да се досети за какво е котелът, но всеки изказваше предположенията си.

— Навярно са решили да си сварят супа и да закусят преди пътешествието — каза едно момиченце на име Лайка.

— Не е лошо — отговори Малчо, — сигурно и ти би закусила, ако тръгнеш на такъв далечен път.

— Разбира се — съгласи се Лайка. — Може би това е за последен път…

— Кое е за последен път?

— Е, ще закусят за последен път, а после ще полетят, балонът ще се пукне и те ще се пребият.

— Не бой се, няма да се пукне — рече й Бърборко. — За да се пукне, трябва да полети, а той, нали го виждаш, стърчи тук цяла неделя и наникъде не мърда.

— Но сега ще полети! — обади се Чипоноска, която заедно с Мушица беше дошла да види полета.

Скоро всички зрители започнаха горещо да спорят. Ако някой кажеше, че балонът ще хвръкне, друг веднага му отговаряше, че няма да хвръкне, а пък ако някой речеше, че няма да хвръкне, веднага му отвръщаха, че ще хвръкне. Вдигна се такъв шум, че нищо не можеше вече да се разбере. На един покрив две момченца се сбиха — толкова горещо спореха. Едва ги разтърваха.

През това време въздухът в казана достатъчно се нагря и Знайко реши, че е време да пристъпи към пълненето на балона. Но за да се напълни балонът с нагорещен въздух, трябваше да се изтегли най-напред от него студеният въздух. Знайко се приближи към балона и развърза връвчицата, която здраво стягаше гумената тръбичка отдолу. Студеният въздух със силно съскане почна да излиза от балона. Дребосъчетата, които спореха дали ще хвръкне балонът, или не, обърнаха глави и видяха, че балонът бързо почна да се смалява. Той омекна, сбръчка се като сушена круша и се сви в дъното на коша. Там, където се виждаше по-рано балонът, сега остана само кошът, покрит отгоре с мрежата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0041.png

Съскането престана и веднага избухна дружен смях. Смееха се всички: и тези, които казваха, че балонът ще хвръкне, и онези, които казваха, че няма да хвръкне, а Парцаливко — приятелят на Незнайко — така се разсмя, че дори се търкулна от покрива долу и на главата му излезе цицина. Трябваше веднага да се притече на помощ доктор Хапчев и да намаже цицината с йод.

Ей, че хвръкнаха! — викаха наоколо. — Ех, че балон направи Знайко! Цяла седмица си играха с него, а той взе, че се пукна. Да си умреш от смях! Никога в живота си не сме се смели толкова!

Знайко не обръщаше внимание на подигравките. Той съедини казана с балона чрез една дълга тръба, нареди да заработят с помпата, която беше скачена с казана. В казана започна да навлиза студен въздух, а нагрятият въздух по тръбата отиваше направо в балона. Постепенно балонът под мрежата ставаше все по-голям и по-голям и вече се показваше над коша.

— Гледайте — зарадваха се зрителите, — пак ще го надуват! Чудни хора! А пък той пак ще се спука.

Никой не вярваше, че балонът ще хвръкне. А през това време той стана още по-голям, показа се от коша и заприлича на голяма диня в малка чинийка. Тутакси всички видяха, че балонът се повдигна малко нагоре от само себе си и опъна мрежата, с която бе завързан за коша. Зрителите просто ахнаха от учудване. Всеки видя, че сега никой не дърпа балона с въже нагоре.

— Ура! — завика Лайка и дори изръкопляска.

— Не крещи! — сопна й се Бърборко.

— Та нали хвръкна!

— Не е хвръкнал още. Виждаш, че е вързан за коша! Нима ще може да повдигне коша, и при това пълен с дребосъчета!

В този момент Бърборко видя, че нарасналият още повече балон се вдигна нагоре и кошът се отдели от земята. Бърборко не се сдържа и извика колкото му глас държи:

prikljuchenijata_na_neznajko_0042.png

— Дръжте го! Дръжте го! Ще хвръкне! Какво правите?

Ала балонът не хвръкна, защото кошът бе здраво завързан за ореха. Той само малко се повдигна от земята.

— Ура-а! — понесе се от всички страни. — Ура! Браво на Знайко! Виж ти какъв балон направи! С какво го надуха? Сигурно с пара!

Сега вече всички вярваха, че балонът ще полети.

Осма глава
На път

Най-после пълненето на балона с топъл въздух беше привършено. Знайко накара да приберат казана и собственоръчно завърза с връвчица гумената тръба, за да не може топлият въздух да излиза от балона. След това той заповяда на всички да се качат в коша. Пръв влезе Бързанко, след него се закатери Шишко и без малко не се изтърси върху главите на другарчетата си. Той си е дебеличък, джобовете му бяха пълни с различни неща: тук бучка захар, там курабийка. При това бе си обул за всеки случай галоши, а в ръцете си държеше чадър. С общи усилия настаниха Шишко в коша, а след него почнаха да се катерят и останалите дребосъчета. Захарин Захаринов Сиропов се въртеше край коша и помагаше на всички да се качат.

— Седнете, моля — казваше той, — настанете се по-удобно. В балона има място за всички.

— И ти седни — канеха го другарите.

— Има време — отговаряше той. — Важното е вие да седнете.

Той услужливо ги хващаше под мишница, повдигаше ги отдолу.

prikljuchenijata_na_neznajko_0043.png

Най-после всички влязоха в коша. Само Сиропов остана долу.

— Защо не сядаш? — го попитаха.

— Може би ще е по-добре без мене? — отвърна Сиропов. — Аз съм май дебеличък. И без това ви е тясно там. Страхувам се да не стане претоварване.

— Не бой се, никакво претоварване няма да стане.

— Не, братчета, летете без мене. Аз тук ще ви почакам. Защо да ви стеснявам?

— Никого няма да стесниш — отговори Знайко. — Сядай. Щом сме решили да летим всички, трябва наистина всички да полетим.

Сиропов неохотно се качи в коша, но тутакси стана нещо непредвидено: кошът заедно с балона изведнъж се спусна на земята.

— Ех, че хвръкнаха! — засмя се Малчо от оградата.

— А ти какво се хилиш? — скара му се Бърборко. — Тук има несполука, а той, се смее!

— Никаква несполука няма — обади се Лупов. — Просто балонът е направен за петнайсет души. Шестнайсет не може да вдигне.

— Значи няма да хвръкнат — попита Бърборко.

— Ще трябва да оставят някого, тогава ще хвръкнат — рече Лупов.

— Сигурно ще оставят Незнайко — допълни Мушица.

Сиропов, който се страхуваше да лети с балона, се зарадва и каза:

prikljuchenijata_na_neznajko_0044.png

— Аз нали ви разправях, че ще стане претоварване! По-добре да сляза.

Той метна вече крак, за да слезе, но в този момент? Знайко взе една торбичка с пясък и я изхвърли от коша. Балонът изведнъж олекна и отново се издигна. Чак сега стана ясно защо Знайко заповяда да сложат в коша торбичките с пясъка. Всички заръкопляскаха, а Знайко вдигна ръка и се обърна с реч към дребосъчетата.

— Довиждане, братчета! — извика той. — Ние отлитаме в далечни страни. След една седмица ще се завърнем. Довиждане!

— Довиждане! Довиждане! На добър час! — завикаха дребосъчетата и замахаха с ръце и шапки.

Знайко извади от джоба си ножче и преряза връвта, с която бе вързан кошът за дървото. Балонът се издигна плавно, закачи се на един клон, но веднага се откачи и бързо полетя нагоре.

prikljuchenijata_na_neznajko_0045.png

— Ура! — завикаха дребосъчетата. — Да живеят Знайко и неговите другари! Ура!

Всички заръкопляскаха и заподхвърляха нагоре шапки. Момиченцата се прегръщаха от радост. Мушица и Чипоноска дори се разцелуваха, а Лайка заплака.

В това време балонът се издигаше все по-високо и по-високо. Вятърът го отнасяше настрана. Скоро той се превърна в малко петънце, което едва се различаваше на синьото небе. Лупов се покатери на покрива на една къща и почна да гледа това петънце с тръбата си. До него, на самия край на покрива, се бе изправил поетът Цветец. Скръстил ръце на гърди, той гледаше общото ликуване и като че ли мислеше нещо. Неочаквано разтвори широко ръце и завика с всичка сила:

prikljuchenijata_na_neznajko_0046.png

— Стихове! Слушайте стихове!

Наоколо изведнъж утихнаха. Всички вдигнаха глави нагоре и загледаха Цветец.

— Стихове! — зашептяха дребосъчетата — Сега ще има стихове!

prikljuchenijata_na_neznajko_0047.png

Цветец почака малко, за да се въдвори пълна тишина. После протегна ръка към отлетелия балон, поизкашля се, каза още един път:

— Стихове!

И почна да декламира стихове, които току-що бе съчинил:

Кълбо, надуто с топла пара,

по въздуха свободно кара

нас — дребосъците. Макар не птички,

без криле, летим самички.

Успех е туй не на шега,

да викнем всички тук „ура“!

Че като се вдигна един шум! Всички отново заръкопляскаха. Момченцата смъкнаха Цветец от покрива и го понесоха на ръце към къщи, а момиченцата късаха цветни листенца и го обсипваха с тях. В този ден Цветец се прослави така, като че ли сам той бе измислил балон и бе полетял с него в небесата. Всички научиха наизуст стиховете му и ги тананикаха по улиците.

Дълго още този ден ту тук, ту там се чуваше:

Успех е туй не на шега, да викнем всички тук „ура“!

prikljuchenijata_na_neznajko_0048.png

Девета глава
Над облаците

Нашите смели пътешественици не почувствуваха дори как балонът се издигна във въздуха — толкова плавно се откъсна от земята. Едва след минута те надникнаха от коша и видяха долу тълпата приятели, които им махаха с ръце за сбогом и хвърляха нагоре шапките си. Оттам долитаха викове „ура“!

prikljuchenijata_na_neznajko_0049.png

— Довиждане! — отговориха им Знайко и неговите другари.

Те също започнаха да махат с шапки. Загубанко протегна ръка към главата си, да си снеме шапката, и чак тогава откри, че е без шапка.

— Чакайте, братчета! — извика той. — Спрете балона! Аз съм си забравил шапката в къщи.

— Ти вечно забравяш нещо! — измърмори Мърморко.

— Сега вече не можем да спрем балона — каза Знайко. — Той ще лети, докато изстине въздухът в него, и чак тогава ще се спусне долу.

— Значи аз без шапка ще трябва да летя? — обидено попита Загубанко.

— Нали си намери шапката под кревата — каза Шишко.

— За намиране, намерих я, но ми беше горещо с нея и я сложих на масата, а след това в последния момент забравих да си я туря.

— Ти винаги забравяш нещо в последния момент — каза Мърморко.

— Гледайте, братчета — развика се изведнъж Незнайко, — нашата къща остана долу!

Всички се изсмяха, а Мърморко каза:

— А ти сигурно си мислил, че и къщата ще хвръкне с нас?

— Нищо подобно не съм мислил! — обиди се Незнайко. — Просто видях, че нашата къща стои и го казах. По-рано живеехме все в къщи, а сега на балон летим.

— Летим ние — измърмори Мърморко, — но кой знае докъде ще долетим!

— Ти, Мърморко, все мърмориш — отвърна Незнайко. — Дори в балона не оставяш човека на мира.

— Върви си, ако не ти харесва.

— Къде ще вървя оттук?

— Хайде, стига! — скара се Знайко на спорещите. — Какви са тези препирни на балона?

Балонът се издигна още по-високо и целият Град на цветята се виждаше като на длан. Къщите изглеждаха съвсем мънички, а дребосъчетата не можеха да се видят. Вятърът отнасяше балона и скоро целият град остана далече назад.

prikljuchenijata_na_neznajko_0050.png

Знайко извади от джоба си компас и се залови да определя посоката, в която летеше балонът.

Компасът е малка металическа кутийка с магнитна стрелка. Магнитната стрелка винаги показва север. Ако се наблюдава стрелката на компаса, винаги може да се намери обратният път. Точно затова и Знайко бе взел със себе си компас.

— Вятърът ни носи право на север — съобщи той. — Значи на връщане трябва да летим на юг.

Балонът се издигна вече съвсем високо и летеше над полето. Градът изчезна в далечината. Долу като тясна лента лъкатушеше ручеят, който дребосъчетата наричаха Краставична река. Дърветата, които се мяркаха сред полето, изглеждаха като малки пухкави храстчета.

Изведнъж Шишко забеляза долу едно малко, тъмно петънце. То бързо се движеше по земята, сякаш тичаше след балона.

— Гледайте, братчета, някой бяга след нас! — извика Шишко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0051.png

Всички се загледаха в петънцето.

— Гледайте, прескочи ручея! — извика Загубанко.

— Какво ли може да е това? — попита Бързанко. — Вижте, прескача дърветата!

Балонът полетя над гората. Петънцето се движеше по върховете на дърветата. Доктор Хапчев сложи очилата на носа си, но пак не можа да разбере какво е това.

— Зная! — викна изведнъж Незнайко. Пръв разбрах! Това е нашият Рунтавко. Ние забравихме да вземем Рунтавко и сега той тича след нас.

— Глупости! — обади се Патронко. — Рунтавко е тук. Ей го где лежи под моята пейка.

— Какво ли е тогава? Може би ти ще отгатнеш, Знайко? — попита Дано.

Знайко скри компаса и погледна надолу.

— Че това е сянката ни! — засмя се той.

— Как тъй — сянката ни? — учудиха се всички.

— Много просто. Сянката на балона. Ние летим по въздуха, а сянката бяга по земята.

Дребосъчетата дълго следиха с очи сянката, а тя ставаше все по-малка и по-малка. Най-после изчезна съвсем.

— Къде ли се загуби сянката? — почнаха да се безпокоят дребосъчетата.

— Много високо се издигнахме — обясни Знайко. — Сега сянката не може да се забележи вече.

— Безобразие! — мърмореше под носа си Мърморко. — Седиш и дори собствената си сянка не виждаш.

— Пак се размърмори — рече Незнайко. — Никъде няма спокойствие от тебе!

— „Спокойствие и само спокойствие!“ — заяде се Мърморко. — Какво ти спокойствие на балон? Ако искаш спокойствие, стой си в къщи.

— Ти си стой.

— На мен не ми трябва спокойствие.

— Пак спорите! — прекъсна ги Знайко. — Ще трябва да ви снемем на земята.

Мърморко и Незнайко се уплашиха и млъкнаха.

В това време балонът попадна сред някакъв дим или мъгла. Земята изчезна долу. Като че бяла завеса се спусна наоколо.

— Какво е това? — развикаха се всички. — Откъде е този дим?

— Това не е дим — каза Знайко. — Това е облак. Издигнали сме се до облаците и летим сега в облак.

— Е, измисляш си — отвърна Незнайко. — Облакът е нещо като желе, а това е някаква мъгла.

— А ти от какво мислиш, че е направен облакът? — попита Знайко. — Облакът наистина е направен от мъгла. Само отдалече изглежда плътен.

prikljuchenijata_na_neznajko_0052.png

Незнайко не му повярва и рече:

— Не го слушайте, братчета. Той измисля всичко това за да се покаже колко много знае, а всъщност нищо не знае. Още не съм му повярвал, че облакът е мъгла. Облакът е желе. Да не би да не съм ял желе!

Скоро балонът се издигна още по-нагоре, излезе от облаците и полетя над тях. Незнайко надникна от коша и видя долу облаците. Те се простираха навсякъде и съвсем закриваха земята.

— Майчице! — извика Незнайко. — Небето е отдолу! Ние летим с краката нагоре.

— Защо с краката нагоре? — учудиха се всички.

— Я погледнете: под краката ни е небето — значи ние сме с краката нагоре.

— Ние летим над облаците — обясни Знайко. — Издигнали сме се по-високо от облаците, затова сега те са не над нас, а под нас.

Ала Незнайко и на това не повярва. Той седеше на мястото си и здраво стискаше с ръце шапката на главата си. Мислеше, че шапката му може да падне, щом той седи с краката нагоре.

Вятърът носеше бързо балона над облаците, но скоро всички забелязаха, че балонът започна да слиза.

— Защо се спускаме надолу? — обезпокоиха се момченцата.

— Въздухът в балона е почнал да изстива — обясни Знайко.

— Значи сега ще се спуснем на земята? — попита Бързанко.

— Ами защо взехме със себе си торбичките с пясък? — каза Знайко. — Трябва да изхвърлим от коша торбичките и пак ще полетим нагоре.

Дано бързо грабна една торбичка с пясък и я хвърли долу.

— Какво правиш? — извика Знайко. — Бива ли да се хвърля пълна торбичка? Нали може да удариш някого по главата?

— Дано не ударя никого! — каза Дано.

prikljuchenijata_na_neznajko_0053.png

— „Дано не ударя никого!“ — подигра му се Знайко. — Торбичката трябва да се развърже и пясъкът да се изсипе.

— Може, ей сега ще го изсипя — каза Може.

Той развърза една друга торбичка и изсипа пясъка направо в коша.

— Един от друг по-умни! — поклати глава Знайко. — Какъв смисъл има пясъкът да си остава в коша? От това балонът няма да стане по-лек.

— Може да го изсипя и навън — отговори Може, почна да гребе с шепи пясъка и да го изхвърля.

— Внимавай! — извика Загубанко. — Ще ми напрашиш очите.

— Може да не ги напраша — каза Може и в същия миг му напълни очите с пясък.

Всички взеха да се карат на Може, а Дано взе едно ножче и проби голяма дупка в дъното на коша, за да изсипват през нея пясъка. Знайко го видя и извика:

— Стой! Какво правиш? Заради тебе кошът ще се разплете и всички ще изпопадаме от него.

— Дано не се развали — отговори Дано.

— Вие двамата само това знаете — „дано“ и „може“! — каза Знайко й взе ножчето от Дано.

Пясъкът изтече през дупката на коша, балонът олекна и отново полетя във висините. Момченцата надничаха от коша доволни. Всички се радваха, че балонът отново се издига нагоре. Само Мърморко, който бе вечно недоволен от нещо, продължи да мърмори:

— На какво прилича това: ту нагоре, ту надолу. Така ли летят балоните?

Като не знаеше какво още да каже, той погледна Шишко, който мълчаливо хрупаше бучка захар.

— А ти какво си се разхрупал?

— Имам захарчета в джоба си, вадя ги и хрупам.

— Намерил време да яде захар! Като слезем долу, тогава яж!

— Защо да нося излишна тежест? — възрази Шишко. — Ще изям захарта, балонът ще олекне и ще се издигне още по-високо.

— Е, яж тогава! Да видим какво ще излезе от това — отвърна Мърморко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0054.png

Десета глава
Катастрофата

Някои си въобразяват, че колкото се издигаш по-нагоре във въздуха, толкова по-топло става. Това не е истина. Колкото е по-високо, толкова е по-студено. Защо е така? Защото слънцето слабо нагрява въздуха с лъчите си, тъй като въздухът е много прозрачен. Долу въздухът е винаги по-топъл. Лъчите на слънцето нагряват земята, а въздухът се нагрява от земята също като от гореща печка. Нагрятият въздух е по-лек от студения и затова се издига нагоре. Колкото по-високо се издига, толкова повече изстива. Ето защо на голяма височина е винаги студено.

Точно в това се убедиха и дребосъчетата, когато се издигнаха много високо със своя балон. Стана им толкова студено, че носовете и бузите им се зачервиха. Всички тропаха с крака и търкаха ръце, за да се стоплят поне малко. Най-много мръзнеше Загубанко, който бе забравил в къщи шапката си. От страшния студ под носа му израсна голяма шушулка. Той трепереше като трепетликов лист и през цялото време тракаше със зъби.

prikljuchenijata_na_neznajko_0055.png

— Стига си тракал зъби! — мърмореше Мърморко. — И без това е студено, а той на всичко отгоре и със зъби трака.

— Не съм крив аз, че е студено — каза Загубанко.

Мърморко стана от мястото си и измърмори:

— Не мога да търпя, когато някой трака със зъби на ухото ми! От това и аз се разтрепервам.

Той седна до Палитро, но и зъбите на Палитро тракаха. Мърморко го погледна подозрително:

— Какво правиш? Сигурно напук ми тракаш със зъби?

— Съвсем не напук, а защото е студено.

Мърморко стана и седна на друго място. Така се мести той на няколко пъти и само пречеше на другите.

От студа балонът се покри със скреж и блестеше над главите на момченцата, сякаш бе направен от чисто сребро. Постепенно въздухът в балона се изстуди и той почна да слиза надолу. След няколко минути вече летеше стремително. Запасът от пясъчни торбички бе вече свършен и нищо не можеше да спре падането.

— Ка-ка-катастрофа! — извика Сиропов.

— Загиваме! — изпищя Незнайко и се скри под скамейката.

— Излизай! — извика му Знайко.

— Защо? — попита отдолу Незнайко.

— Ще скачаме с парашути.

— Мене и тука ми е добре — отговори Незнайко.

Без да мисли много, Знайко го сграби за яката и го измъкна изпод скамейката.

— Нямаш право! — викаше Незнайко. — Ще се оплача!

— Не крещи — отвърна спокойно Знайко. — Без паника. Ето виж как аз ще скоча с парашута и скачай след мене.

Незнайко се успокои малко. Знайко се приближи до края на коша.

— Внимание, братчета! — извика той. — Скачайте след мене всички поред. Който не скочи, балонът ще го отнесе нагоре. Хайде пригответе парашутите… Почвам!

Знайко скочи пръв и полетя надолу. След него скочи Бързанко, но в този момент се случи нещо непредвидено. Вместо първом да скочи, а после да разтвори парашута, Бързанко в бързината си най-напред разтвори парашута, а после скочи. При скачането парашутът се закачи за края на коша. Бързанко заплете единия си крак в шнуровете и увисна надолу с главата. Той почна да рита и да се извива също като червей, набоден на въдица. Въпреки всички старания парашутът не се откачваше.

prikljuchenijata_na_neznajko_0056.png

— Братчета! — извика доктор Хапчев. — Ако парашутът се откачи, Бързанко ще си разбие главата в земята.

Момченцата хванаха парашута и вмъкнаха Бързанко обратно в коша.

Незнайко забеляза, че балонът отново поема нагоре, и завика:

— Стойте, братчета! Никой не трябва вече да скача. Ние отново летим нагоре.

— Защо пак летим нагоре? — учуди се Дано.

— Ех, че си и ти! — отговори Мърморко. — Като скочи Знайко, балонът олекна.

— Какво ще прави Знайко без нас? — попита Шишко.

— Е, какво… — разтвори ръце Дано. — Ще си отиде полека-лека в къщи.

— А ние какво ще правим без Знайко?

— Голяма работа! — отвърна Незнайко. — Като че ли не можем и без Знайко.

— Все трябва някого да слушаме — каза Шишко.

— Мене ще слушате — заяви Незнайко. — Сега аз ще съм главатар.

— Ти ли? — учуди се Мърморко. — Не е за твоята глава да бъдеш главатар.

— Ах, така ли? Не било за моята глава? — извика Незнайко. — Хайде, моля ти се, скачай долу и търси своя Знайко, щом не ти се харесва главата ми.

Мърморко погледна надолу и каза:

— Къде ще го намеря сега? Ние много се отдалечихме. Трябваше веднага всички да, скочим.

— Ами скачай, скачай!

Мърморко и Незнайко почнаха да спорят и спориха едва ли не до вечерта. Знайко не беше там и нямаше сега кой да ги спре. Слънцето клонеше вече към залез. Вятърът се усилваше. Балонът изстина още повече и отново взе да се спуска надолу, а Мърморко и Незнайко все още спореха.

prikljuchenijata_na_neznajko_0057.png

— Стига си спорил — рече Сиропов на Незнайко. — Щом си решил да бъдеш главатар, измисли нещо. Гледай, отново полетяхме надолу.

— Сега ще помисля — отговори Незнайко.

Той седна на скамейката, сложи пръст на челото си и почна да мисли. А балонът в това време все по-бързо и по-бързо се спускаше.

prikljuchenijata_na_neznajko_0058.png

— Какво можеш да измислиш? — каза Винтчо. — Ако имахме торбички с пясък, можехме да хвърлим една торбичка.

— Вярно! — подхвана Незнайко. — А тъй като нямаме вече торбички, ще трябва да хвърлим един от вас. Ще хвърлим някого с парашут, балонът ще олекне и пак ще полети нагоре.

— Кого да хвърлим?

— Кого ли? — каза замислено Незнайко. — Трябва да хвърлим този, който мърмори най-много.

— Аз не съм съгласен — отвърна Мърморко. — Няма такова правило — да се хвърлят тези, които мърморят най-много. Трябва да хвърлим този, който е най-тежък.

— Е, добре — съгласи се Незнайко. — Да хвърлим Шишко. Той ни е най-дебеличък.

— Вярно — съгласи се Сиропов.

— Какво? — извика Шишко. — Кой е най-дебел? Аз ли съм най-дебел? Сиропов е по-дебел от мене!

— Вижте го! — извика Сиропов, като се кикотеше и показваше Шишко с пръст. — Я го погледнете, аз съм бил по-дебел! Ха-ха! Хайде тогава да се премерим.

— Добре де! Хайде, хайде! — скачаше като петле срещу него Шишко.

— Всички заобиколиха Шишко и Сиропов. Незнайко извади от джоба си връв и я обви около кръста на Шишко. После по същия начин измери Сиропов и се оказа, че Сиропов е едва ли не един и половина пъти по-дебел от Шишко.

— Това е неправилно! — извика Сиропов. — Шишко хитрува. Той си сви корема. Аз видях.

— Нищо не съм свивал! — оправдаваше се Шишко.

— Не, сви го. Аз видях. Хайде пак да се премерим! — викаше силно Сиропов.

Незнайко отново взе да мери Шишко, а Сиропов се въртеше наоколо и викаше:

— Е, е! Какво правиш? Надуй се!

— Защо да се надувам? — отговори Шишко. — Ако се надуя, разбира се, ще изляза по-дебел от тебе.

— Е, добре, не се надувай. Но нямаш право и да свиваш корема си. Братчета, вижте какво прави той! Къде е справедливостта? Никаква справедливост няма тук? Това е просто измама!

prikljuchenijata_na_neznajko_0059.png

Незнайко свърши меренето на Шишко, после също така грижливо премери и Сиропов, но този път се оказа, че и двамата са еднакво дебели.

— Ще трябва и двамата да хвърлим — разпери ръце Незнайко.

— Защо двамата, щом като е достатъчно един! — възрази Сиропов.

Ловецът Патронко надникна от коша и видя, че земята се приближава със застрашителна бързина.

— Слушай, Незнайко — каза той, — решавай по-скоро! Иначе ще се сгромолясаме на земята.

— Трябва да се броим, за да видим кой ще скача с парашут — каза Дано.

— Правилно — подхвана Сиропов. — Само че всички трябва да се броим, и дебели, и тънки, за да не се сърди никой.

— Добре, хайде да се броим — съгласи се Незнайко.

Всички се наредиха в кръг и Незнайко почна да брои, като сочеше с пръст всекиго:

Ене бене рес:

Квинтер финтер жес!

Ене бене ряба,

квинтер финтер жаба…

После каза:

— Не, тази не ми харесва. Не я обичам! — И почна друга:

Икете пикете цокото ме!

Абел фабел домане.

Ики пики граматики…

В това време кошът силно се удари в земята и се преобърна, Дано се хвана с две ръце за Може, Може се хвана с две ръце за Дано и заедно се търкулнаха навън. След тях като грахови зърна се изсипаха и останалите дребосъчета. За края на коша се държаха само Незнайко и Рунтавко, който бе захапал панталоните му. Като се удари о земята, балонът подскочи нагоре като топка, описа огромна дъга във въздуха и отново се спусна долу. Кошът още веднъж се блъсна о земята и се повлече по нея. Балонът попадна на нещо твърдо и се пукна с оглушителен трясък. Рунтавко се преметна във въздуха и с отчаяно квичене побягна настрана. Незнайко се изтърси от коша и остана да лежи неподвижно на земята.

Въздушното пътешествие беше свършило.

prikljuchenijata_na_neznajko_0060.png

Единадесета глава
На ново място

prikljuchenijata_na_neznajko_0061.png

Незнайко дойде на себе си в съвсем непознато място. Той лежеше на пухено легло. Дюшекът беше толкова мек, сякаш бе пълен с пух от глухарчета. Незнайко се бе събудил от някакви гласове. Той отвори очи, огледа се наоколо и видя, че лежи сред чужда стая. В ъглите бяха наредени малки кресла. По стените бяха накачени килимчета и картини, на които бяха нарисувани различни цветя. До прозореца бе поставена кръгла масичка на един крак. Върху нея имаше куп разноцветни конци за бродиране и възглавничка, цялата набодена с игли и карфици като настръхнал таралеж. Малко по-настрана имаше писмена маса с принадлежности за писане. До нея се намираше шкаф с книги. На най-отдалечената стена, до вратата, висеше голямо огледало. Пред него стояха две момиченца и разговаряха. Едното беше облечено в синя рокля от лъскав копринен плат, със също такъв копринен колан, красиво завързан отзад. То имаше сини очи и тъмни коси, заплетени отзад на плитка. Другото беше в пъстра рокличка на розови и виолетови цветенца. Косите му бяха руси, почти бели и се спускаха на вълни върху раменете му. То мереше шапка пред огледалото и през цялото време бъбреше като сврака:

— Ех, че противна шапка! Както и да я сложиш, все лошо стои. Исках да си направя шапка с голяма периферия, но платът не стигна и трябваше да я направя с малка, а когато периферията е малка, лицето изглежда кръгло, а това не е толкова красиво.

— Стига си се въртяла пред огледалото! Не мога да търпя, когато се въртят пред огледалото — каза синеокото момиченце.

— А според тебе защо са измислили огледалото? — отвърна му се светлокосото момиченце.

То сложи шапката едва ли не на тила си, отметна глава назад и с присвити очи почна да се оглежда.

prikljuchenijata_na_neznajko_0062.png

Незнайко го досмеша. Той не можа да се сдържи и прихна. Светлокосото момиченце моментално отскочи от огледалото и подозрително погледна към Незнайко. Той веднага затвори очи и се престори, че спи. Чу как двете момиченца тръгнаха към леглото му, като се стараеха да не тропат с токчетата си, и се спряха близо до него.

— Сякаш каза нещо — чу шепнене Незнайко. — Сигурно така ми се е сторило… Кога ли ще дойде на себе си? От вчера лежи в безсъзнание.

Друг глас отговори:

— Пчелица поръча да не го будим. Каза да я повикам, когато сам се събуди.

„Коя ли ще е тая Пчелица“ — помисли си Незнайко, но не се издаде, че чува разговора им.

— Какво храбро момче! — чу се отново шепот. — Я си представи, само хвръкнало с балон.

Незнайко чу, че го нарекоха храбър и устата му от само себе си отиде едва ли не до ушите. Ала навреме се усети и сдържа усмивката си.

— После ще дойда когато се събуди — продължаваше гласът. — Тъй много ми се иска да го разпитам за балона. Ами ако има сътресение на мозъка!

„Да имаш да вземаш! — помисли си Незнайко. — Никакво сътресение на мозъка нямам.“

Русокосото момиченце се сбогува и си отиде. В стаята стана тихо. Незнайко дълго лежа със затворени очи и наострени уши. Най-сетне полуотвори едното си око и забеляза наклонилата се над него глава на синеокото момиченце. Момиченцето приветливо му се усмихна, после се намръщи и като го заплаши с пръст, попита:

— Така ли се събуждате винаги? Отваряте най-напред едното си око, а после другото?

Незнайко кимна с глава и отвори другото си око.

— Значи вие не спите?

— Не, аз току-що се събудих.

Незнайко искаше да каже още нещо, но момиченцето сложи пръст на устните му и каза:

prikljuchenijata_na_neznajko_0063.png

— Мълчете, мълчете! Не бива да говорите. Вие сте много болен.

— Съвсем не съм!

— Откъде знаете? Нима сте доктор?

— Не.

— Виждате ли? А приказвате. Вие трябва да лежите мирно, докато повикам лекаря. Как ви е името.

— Незнайко. А вашето?

— Синеочка.

— Хубаво име — одобрително каза Незнайко.

— Много се радвам, че ви харесва. Изглежда сте възпитано момче.

По лицето на Незнайко се разля усмивка. Той беше много доволен от похвалата, тъй като почти никой никога не го бе хвалил, а повече му се бяха карали. Наблизо нямаше момчета и Незнайко не се страхуваше, че ще почнат да го закачат, гдето приказва с момиче. Затова той разговаряше със Синеочка напълно свободно и учтиво.

— А как се казва онова, другото момиче? — попита Незнайко.

— Кое друго?

— Онова, с което приказвахте. Едно красиво момиче с бели коси.

— О! — възкликна Синеочка. — Значи вие отдавна не спите?

— Не, аз само за минутка бях отворил очи и после веднага пак заспах.

— Не е истина, не е истина! — поклати глава Синеочка и смръщи вежди. — Значи вие намирате, че аз не съм достатъчно красива?

— О, не, какво приказвате! — изплаши се Незнайко. — И вие сте красива.

— Коя от нас е по-хубава, аз или тя?

— Вие… и тя. И двете сте много хубави.

— Вие сте жалък лъжец, но аз ви прощавам — отвърна Синеочка. — Вашата красавица се казва Снежинка. Вие пак ще я видите. А сега стига толкова. Вредно е за вас да приказвате много. Лежете мирно и да не сте помислили да ставате. Ей сега ще повикам Пчелица.

— Коя е Пчелица?

— Пчелица е нашата лекарка. Тя ще ви лекува.

prikljuchenijata_na_neznajko_0064.png

Синеочка излезе. Незнайко тутакси скочи от леглото и започна да си търси дрехите. Той искаше по-скоро да избяга, защото знаеше, че лекарите обичат да гощават своите болни с рициново масло и да ги мажат с йод, от който страшно много щипе. Дрехите ги нямаше наблизо, но вниманието му беше привлечено от една кукла, седнала на една пейчица до стената.

На Незнайко веднага му се прииска да счупи куклата и да види какво има вътре — памук или дървени стърготини. Той забрави за дрехите си и се залови да търси нож, но в това време видя своето отражение в огледалото. Незнайко захвърли куклата на земята и почна да прави гримаси пред огледалото, разглеждайки лицето си. Като се налюбува достатъчно на себе си, той каза:

— Аз също съм красив и лицето ми не е много кръгло.

В този момент зад вратата се чуха стъпки. Незнайко бързо се мушна в леглото и се покри с юргана. В стаята влязоха Синеочка и едно друго момиченце с бяла престилка и с бяла шапчица, с малко кафяво куфарче в ръка. То имаше пълни червени бузи. Зад кръглите рогови очила гледаха сериозни сиви очи. Незнайко разбра, че това е доктор Пчелица, за която Синеочка му бе говорила.

Пчелица приближи до леглото на Незнайко един стол, сложи на него куфарчето си и като поклати глава каза:

— Ех, тези момчета! Вечно измислят разни лудории! Я ми кажете, моля ви се, защо ви е потрябвало да летите с този балон? Мълчете, мълчете! Зная какво ще кажете: аз няма вече. Всички момчета казват това, а после пак почват да лудуват.

Пчелица отвори куфарчето си и в стаята веднага замириса на йод или на някакво друго лекарство. Незнайко страхливо се сви. Пчелица се обърна към него с думите:

— Болният да се изправи!

Незнайко почна да слиза от леглото.

prikljuchenijata_na_neznajko_0065.png

— Болният не бива да става! — каза строго, Пчелица. — Аз ви казах да седнете.

Незнайко сви рамене и седна в леглото.

— Няма нужда да свивате рамене — забеляза Пчелица. — Покажете си езика.

— Защо?

— Покажете го, покажете го. Така трябва.

Незнайко изплези език.

prikljuchenijata_na_neznajko_0066.png

— Кажете „а“.

— А-а-а — проточи Незнайко.

Пчелица извади от куфарчето си една дървена тръбичка и я допря до гърдите на Незнайко.

— Дишайте дълбоко.

Незнайко почна да пухти като локомотив.

— Сега не дишайте.

— Хи-хи-хи! — затресе се от смях Незнайко.

— Защо се смеете? Струва ми се, че нищо смешно не съм казала!

— Че как тъй мога съвсем да не дишам! — попита Незнайко и продължи да се кикоти.

— Съвсем да не дишате, разбира се, не можете, но за минутка може да спрете дишането си, нали?

— Може — съгласи се Незнайко и престана да диша.

След като свърши прегледа, Пчелица седна на масата и почна да пише рецепта.

— Вашият болен има на едното рамо синина — каза тя на Синеочка. — Идете в аптеката, там ще ви дадат медена мушамичка. Отрежете едно парченце от мушамичката и го сложете на болното място. И не му позволявайте да става от леглото. Ако стане, ще изпочупи всичките ви съдове и ще разбие някому челото. С момчетата човек трябва да се отнася по-строго.

Пчелица скри тръбичката в куфара си, погледна още веднъж изпод вежди Незнайко и си отиде.

Синеочка взе рецептата от масата и каза:

— Чухте ли? Трябва да лежите.

В отговор на това Незнайко направи тъжна физиономия.

— Няма какво да гримасничите. И да не сте помислили да търсите дрехите си, аз добре съм ги скрила — добави Синеочка и излезе от стаята с рецепта в ръка.

Дванадесета глава
Новите познати

Когато Синеочка излезе, Незнайко полежа малко, после си спомни, че бе решил да види от какво е направена куклата и пак се приготви да стане, но в същия момент зад вратата отново се разнесоха стъпки и се зачу нечий шепот.

— Къде е?

— Там.

— Какво прави?

— Лежи в леглото.

— Мъртъв ли?

— Не, струва ми се, жив.

— Нека да го видя.

— Почакай.

Незнайко погледна към вратата и забеляза, че някой наднича през дупката на ключалката.

— Хайде дръпни се, ненаситнице! И аз искам да погледна — чу се отново шепот.

— Няма да се дръпна, щом ме наричаш ненаситница.

Зад вратата се чу шум.

prikljuchenijata_na_neznajko_0067.png

— Не се блъскай, не се блъскай! — раздаде се сърдит шепот. — Ако ме блъснеш още веднъж, ще те дръпна за косата.

— А пък аз — за плитките и ще те ритна даже!

Незнайко поиска да види кой спори там. Той скочи от леглото и бързо разтвори вратата. Чу се глух удар и Незнайко видя пред себе си две момиченца. Те отскочиха настрани, хванали челата си с ръце, и уплашено гледаха Незнайко. На престилката на едното беше избродирано зелено зайче, а на другото — червена катеричка. И двете като по команда замигаха, заплакаха, след това се обърнаха назад и почнаха да се изкачват по тясната стълбичка отдясно на вратата.

— А-а-а! — плачеше силно момиченцето с късите плитчици, които стърчаха на тила му в различни посоки.

— У-у-у! — пригласяше му и другото, с голяма синя панделка на самия връх на главата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0068.png

Незнайко се почеса по тила и измърмори под носа си:

— Виж ти история! Май че здравата ги треснах с вратата.

От страх да не направи още нещо в чуждата къща Незнайко се мушна в леглото и реши да дремне, но след малко в коридора отново се зачуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята надникна ново момиченце. То имаше къдрави коси, весели, игриви очи и дяволито личице с остро носленце.

— Момче! — извика то. — Побойник!

prikljuchenijata_na_neznajko_0069.png

Незнайко подскочи от изненада в леглото. Вратата веднага се хлопна и се чуха бързо отдалечаващи се стъпки. Незнайко сви рамене и измърмори презрително:

— Фантазьорка!

Той отпусна глава на възглавницата и почна дори да задрямва, когато вратата отново се отвори и в стаята надникна същото момиченце с къдриците.

— Побойник! — извика то. — Ха-ха-ха!

Вратата моментално се затръшна. Незнайко скочи от леглото и изтича в коридора, но там нямаше вече никой.

— Добре! — измърмори Незнайко заканително.

Той взе от писмената маса една дървена линия и се притаи зад вратата. Не стана нужда да чака дълго. Скоро в коридора се зачуха стъпки! Незнайко вдигна по-високо линията. Вратата се отвори. В стаята влезе Синеочка и линията веднага я перна по челото.

— Ох!

Синеочка се хвана за челото.

— Но защо ме ударихте с линията? — извика тя. — Сега ще ми излезе синьо на челото.

— Чак синьо може и да не ви излезе — отговори Незнайко, като въртеше смутено линията в ръцете си.

— Не, ще ми излезе, ще ми излезе! Знаете ли каква съм нежна? И с тапа да ме ударите, веднага ще ми излезе буца.

— Може да се залепи мушамичка — сети се Незнайко. — Нали донесохте от аптеката мушамичка?

— Аз я донесох за вас.

— Ще стигне и за двама ни — отвърна Незнайко.

Той взе мушамичката и я разряза с ножица на четири части.

— Залепвайте я по-бързо — вълнуваше се Синеочка. — Ето тук, тук…

Тя подложи челото си и показа с пръст къде да се залепи мушамичката.

Незнайко залепи мушамичката, но видя, че е залепнала накриво, почна да я отлепва.

prikljuchenijata_na_neznajko_0070.png

— По-внимателно! По-внимателно! — викаше Синеочка. — Цялото ми чело ще изплескате с тази противна мушама.

— Сега е добре — каза Незнайко, като залепи мушамичката.

Синеочка изтича към огледалото:

— Добре изглеждам, няма що! Само да не ме види някой с тази мушама на челото! Я ми покажете рамото си. Къде е натъртеното място?

Синеочка се залови да залепва мушамичка на рамото на Незнайко.

— Аз съвсем не исках да ударя вас — рече Незнайко.

— А кого?

Незнайко искаше да каже, че едно непознато момиченце го беше закачало, но сметна че това ще бъде доносничество.

— Никого — отговори той. — Аз исках просто да опитам може ли да чукна някого с тази линия.

— Вие, момчетата, си мислите само как да чукнете някого, а когато вас самите ви чукнат, не ви се харесва… Защо се усмихвате? Да не ви е смешно, че имам мушама на челото си?

Тя отново се приближи към огледалото.

— Наистина много смешно е с този четириъгълник на челото!

— А вие изрежете мушамата кръгла — посъветва я Незнайко.

Синеочка отлепи мушамичката, изряза я с ножиците във вид на кръгче и пак я залепи на челото си.

prikljuchenijata_na_neznajko_0071.png

— Така по-добре ли ви се струва? — обърна се тя към Незнайко.

— Разбира се — потвърди Незнайко. — Според мене така дори ви прилича.

Синеочка присви очи и взе да се оглежда в огледалото.

— А сега дайте ми панталоните и ризата — помоли Незнайко.

— Идете се измийте, а после ще получите и дрехите си.

Синеочка заведе Незнайко в кухнята. Там на стената имаше умивалник. До него на един пирон висеше кърпа за лице, а на поличката имаше сапун и прах за зъби.

— Ето ви четка, ето ви прах за зъби. Ще си измиете зъбите — каза Синеочка, като подаваше на Незнайко четката за зъби.

— Не мога да понасям праха за зъби! — измърмори Незнайко.

— А защо?

— Не е вкусен!

— Че няма да го ядете, я!

— Все едно. Щипе на езика.

— Ще пощипе и ще престане.

Незнайко с нежелание се зае да мие зъбите си. След като прекара два пъти четката по зъбите си, той направи отчаяна гримаса и почна да плюе. После изплакна с вода устата си и почна да си сапунисва ръцете. След като си изми ръцете, сложи сапуна на поличката и почна да си мие лицето.

— И на лицето сложи сапун — каза Синеочка.

— Не искам! — отговори Незнайко. — Сапунът винаги влиза в очите.

— Не, моля ви се — строго каза Синеочка. — Иначе няма да получите дрехите си.

Нямаше какво да се прави, Незнайко насапуниса лицето си и бърже започна да измива сапуна с вода.

— Бр-р-р! — потръпваше той. — Каква студена вода.

Като наплиска криво-ляво лицето си, той протегна ръце напред и със затворени очи взе да опипва стената.

Синеочка го гледаше и едва сдържаше смеха си.

— Какво търсите?

— К-кърпата — отговори Незнайко, разтреперан от студ.

— Защо я търсите със затворени очи? Отворете си очите.

— Как да ги отворя, когато п-п-проклетият сапун и без това ми влиза в очите!

— Че да бяхте го измили хубавичко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0072.png

Синеочка откачи кърпата от стената и я подаде на Незнайко. Той я прекара по лицето си и чак тогава се реши да отвори очи.

— Е, сега станахте много по-чист и дори по-красив — каза Синеочка и като забеляза мръсните следи по кърпата, завърши: — Но следния път ще трябва да се измиете по-добре. Аз само първия път съм снизходителна.

Тя донесе дрехите на Незнайко и рече:

prikljuchenijata_na_neznajko_0073.png

— Обличайте се и елате горе да пием чай. Вие сигурно сте изгладнял вече?

— Страшно съм изгладнял — призна си Незнайко. — Струва ми се, че бих изял цял слон!

— Ах, горкичкият! Хайде елате по-бърже, чакаме ви.

Тринадесета глава
Разговор на масата

Незнайко бързо се облече и се изкачи по скърцащата стълбичка. Той се намери в стая малко по-малка от долната, но много по-уютна. Двата полукръгли прозореца с красиви завеси гледаха към улицата. Между прозорците имаше врата за балкона. В средата на стаята беше сложена маса, наредена с купички, панички и чинийки, пълни с различни сладка, бисквити, банички, кравайчета, кифлички, баклавички и други неща за ядене. Ясно беше, че момиченцата бяха решила да нагостят богато Незнайко. Незнайко просто не знаеше къде да гледа най-напред, когато видя на масата такова разкошно угощение.

Момиченцето с панделката и момиченцето с малките плитчици вече наливаха чай. Момиченцето с къдриците, вадеше от бюфета ябълков мармалад.

Синеочка запозна Незнайко със своите приятелки. Момиченцето с плитчиците се казваше Катеричка, момиченцето с панделката — Зайка, а момиченцето с къдриците — Палавка. Незнайко искаше по-скоро да седне до масата, но в това време вратата се отвори и в стаята влязоха още четири момиченца. Синеочка почна да запознава Незнайко с тях:

— А това са нашите съседки: Вранка, Еличка, Маргаритка и Дебеланка.

Момиченцата обкръжиха Незнайко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0074.png

— С балон ли сте пристигнали при нас? — попита чернокосата Вранка.

— Да, с балон — важно отговори Незнайко, поглеждайки към масата.

— Сигурно е страшно да се хвърчи с балон? — каза пълничката Дебеланка.

— Ужасно страшно!… Искам да кажа, ни най-малко! — сепна се навреме Незнайко.

— Какъв сте смел! За нищо на света не бих се качила на балон — добави Еличка.

— Откъде идвате? — попита Маргаритка.

— От Града на цветята.

— Къде се намира този град?

— Там — махна неопределено с ръка Незнайко. — На Краставичката река.

— Никога не съм чувала за такава река — възкликна Вранка. — Сигурно е далеко.

— Много далеко — потвърди Незнайко.

— Хайде сядайте на масата, че ще изстине чаят — покани гостите Синеочка.

Незнайко не чака дълго да го молят. Той мигновено седна на масата и почна да си тъпче устата с банички, кравайчета, мармалад и сладко. Момиченцата почти нищо не ядяха, тъй като много им се искаше да разпитат Незнайко за балона. Най-после Палавка не издържа и попита:

prikljuchenijata_na_neznajko_0075.png

— Кажете, моля ви се, кой измисли това, да летите с балон?

— Аз — отвърна Незнайко, като движеше с всички сили челюстите си, за да може по-бърже да сдъвче парчето баница.

— Какво приказвате! Нима вие? — чуха се възгласи от всички страни.

— Честна дума, аз. Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко и едва не се задави с баницата.

— Колко интересно! Разкажете ни, моля ви се, за това — помоли Дебеланка.

— Е, какво има тук за разказване… — разпери ръце Незнайко. — Нашите момчета отдавна ме молеха да измисля нещо. „Измисли нещо, братче, та измисли!“ Аз им казвам: „Омръзнало ми е вече, братчета да измислям. Измислете си вие сами!“ Те казват: „Къде можем ние? Ние сме, глупави, а ти си умен. Какво ти струва? Измисли!“ „Е, бива — казвам. — Какво да ви правя! Ще измисля!“ И почнах да мисля.

Незнайко със замислен вид задъвка баницата. Момиченцата нетърпеливо го поглеждаха. Най-после Катеричка се осмели да прекъсне продължителното мълчание и като видя, че Незнайко посегна за ново парче баница, му напомни:

— Спряхме дотам, че сте почнали да мислите.

— Да! — възкликна, като че ли събуден от сън Незнайко и удари с парчето баница по масата. — Мислих аз три дни и три нощи и какво мислите? Все пак измислих! „Слушайте, братчета — казвам им, — ще имате балон.“ И направихме балон. За мене дори поетът Цветец… ние имаме такъв поет… съчини стихове: „Наш Незнайко балон измисли…“ Или не: „Измисли балон Незнайко наш…“ Или не: „Нашия балон измисли Незнайко“. Не, забравил съм го! За мене, знаете, много стихове съчиняват, всички не могат да се запомнят.

Незнайко отново се залови за баницата.

— Но как направихте балона? — попита Синеочка.

— О, това беше трудна работа! Всички наши момчета работеха денонощно. Кой маже с гума, кой работи с помпата, а пък аз само се разхождам и подсвирквам… искам да кажа, не подсвирквам, а показвам на всеки какво трябва да прави. Без мене никой нищо не може да разбере. На всекиго трябва да обясниш, на всекиго да покажеш. Работата е извънредно отговорна, защото балонът може да се спука всяка минута. Имам си двама помощници, Винтчо и Болтчо — златни ръце имат. Всичко могат да направят, но главата им слабо работи. Всичко трябва да им се обяснява и показва. И аз им обясних как трябва да направят котела. И се почна работа: котелът ври, водата кипи, парата свири, ужасно нещо!

Момиченцата със затаен дъх слушаха Незнайко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0076.png

— А после? Какво стана после? — завикаха всички, щом Незнайко спря да говори.

— Най-сетне настъпи денят на отлитането — продължи Незнайко. — Събраха се хиляди дребосъчета. Едни казват, че балонът ще хвръкне, други — че няма да хвръкне. Почна се бой. Тези, които казват, че балонът ще хвръкне, бият онези, които казват, че няма да хвръкне, а тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне. Или не… струва ми се, беше наопаки: тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне… Или не, наопаки… С една дума, не можеш разбра кой кого бие. Всички се бият помежду си.

— Е, добре — каза Синеочка. — Вие разказвайте не за боя, а за балона.

— Дадено — съгласи се Незнайко. — Те значи се посбиха, а ние влязохме в коша и аз произнесох реч, значи летим, братчета, прощавайте! И хвръкнахме нагоре. Като стигнахме догоре, гледаме — земята долу не е по-голяма от ей тази баница.

— Не може да бъде! — ахнаха момиченцата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0077.png

— Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко.

— Ама не го прекъсвайте — с досада каза Синеочка. — Не му пречете. Няма да вземе да лъже, я!

— Наистина, не ми пречете да лъжа… тоест, пфу! Не ми пречете да разказвам истината — каза Незнайко.

— Разказвайте, разказвайте! — извикаха всички в един глас.

— И така — продължи Незнайко. — Летим значи нагоре. Изведнъж — трас! Не можем да летим по-нагоре. Гледаме — ударили сме се в един облак. Какво да правим? Взехме брадвата и пробихме в облака дупка. Пак полетяхме нагоре. Гледаме — летим надолу с главата: небето отдолу, а земята отгоре.

prikljuchenijata_na_neznajko_0078.png

— Защо така? — зачудиха се момиченцата.

— Природен закон — обясни Незнайко. — Над облаците винаги се лети надолу с главата. Долетяхме до най-високото място, а там хиляда градуса и една десета студ. Всички замръзнахме. Балонът изстина и почна да пада. Аз излязох хитър и предварително поръчах да сложат в коша торбички с пясък. Почнахме да хвърляме торбичките. Хвърляхме, хвърляхме — изхвърлихме всички торбички. Ами сега какво да правим? С нас имаше едно момче на име Знайко. Голям страхливец! Като видя, че балонът пада, той почна да плаче, а после скочи долу с парашут и си отиде в къщи. Балонът олекна и пак полетя нагоре. Сетне пък, като полетя надолу, че като се удари о земята, че като подскочи, че като хвръкна отново… Аз се изтърсих от коша и — бух на земята с главата надолу!…

Увлечен от своя разказ, Незнайко удари с юмрук по масата и уцели точно баницата. Плънката й се пръсна на всички страни. Момиченцата трепнаха от страх и едва не изпопадаха от столовете си.

prikljuchenijata_na_neznajko_0079.png

— А после какво? — попитаха те, като се съвзеха.

— После не помня.

Настъпи мълчание. Момиченцата гледаха смаяни Незнайко. В техните очи той беше истински герой. Най-после Синеочка каза:

— Много ни изплашихте с вашия балон. Снощи пиехме чай на балкона. Изведнъж гледаме — лети огромен, кръгъл балон, приближава се към нашата къща и се блъска в оградата… Изведнъж — тряс! Балонът се пукна, а когато притичахме, видяхме само коша от брезова кора.

— Вие лежахте като мъртъв — обади се Зайка. — Ужасно!

— Едната ви обувка беше на крака, другата висеше на оградата, а шапката ви — на едно дърво! — добави Катеричка.

— Ръкавът на куртката ви се беше откъснал и ние го намерихме едва тази сутрин — каза Палавка. — Трябваше да го пришием набърже пак на куртката.

— Как се намерих в тази къща? — попита Незнайко.

— Ние ви пренесохме у нас. Не можеше да ви оставим да пренощувате на двора! — отвърна Синеочка.

— Та вие бяхте съвсем, съвсем като мъртъв — отново се обади Зайка. — Но Пчелица каза, че можете да се съживите, защото имате здрав… как се казва… ор-га-низъм.

— Да, аз имам здрав организъм и още по-здрава глава — похвали се Незнайко. — Друг на мое място непременно би получил мозъкотресение.

— Навярно искате да кажете — сътресение на мозъка? — попита Синеочка.

— Да, да, сътресение на мозъка — поправи се Незнайко.

— Но вие казахте, че не сте били сам на балона? — попита Синеочка.

— Разбира се, че не бях сам. Ние бяхме шестнайсет души. Наистина тоя страхливец Знайко скочи с парашут, така че останахме петнайсет.

— Но къде са останалите? — попита Вранка.

— Не зная — сви рамене Незнайко. — Нямаше ли в коша друг освен мене?

— Ние намерихме в коша само бои за рисуване и походна аптечка.

— Боите са на Палитро, а пък аптечката — на Хапчев.

В това време вратата се отвори и в стаята се втурна Снежинка.

prikljuchenijata_na_neznajko_0080.png

— Чухте ли новината? — извика тя. — Прясна новина! Още един балон долетял и се разбил. С него хвърчали четиринайсет момчета. Те паднали снощи вън от града. Нашите момичета ги намерили едва на разсъмване и им помогнали да стигнат до болницата.

— Те са ранени значи? — ахна Катеричка.

— Слаба работа — махна с ръка Снежинка. — Пчелица каза, че ще ги излекуват.

— Това са сигурно моите другари — каза Незнайко. — Веднага ще отида в болницата и ще разбера всичко.

— Аз ще ви придружа — предложи Синеочка.

— И аз ще дойда с вас — рече Снежинка.

Тя едва сега забеляза кръглата мушамичка на челото на Синеочка и извика:

— Ах, миличка, какво прелестно кръгче имаш на челото си! Много ти прилича. Това да не е нова мода — да се носят кръгчета? И аз ще си направя такова.

— Не — отговори Синеочка, — това е мушамичка. Случайно ударих челото си на вратата.

— Ах, така ли… — разочаровано проточи глас Снежинка.

Тя изтича към огледалото и почна да наглася шапката на главата си.

Стаята изведнъж опустя. Всички се пръснаха да разказват новината на съседите.

Четиринадесета глава
Пътешествието из града

Снежинка и Синеочка излязоха с Незнайко на улицата, по двете страни на която се редяха огради, изплетени от тънки върбови пръчки. Зад оградите се виждаха хубави къщички с червени и зелени покриви. Над къщите се издигаха огромни ябълкови, крушови и сливови дървета. Дърветата растяха и в дворовете, и по улиците. Целият град тънеше в зеленина и затова се наричаше Зеленият град.

prikljuchenijata_na_neznajko_0081.png

Незнайко любопитно се оглеждаше на всички страни. Чистотата наоколо беше необикновена. Във всички дворове работеха момиченца. Едни от тях подстригваха тревата с ножици, за да не расте над определената височина, други, въоръжени с метли, метяха пътечките, трети усилено изтупваха праха от дългите платчета. С тези платчета в Зеления град постилаха не само подовете на къщите, но дори тротоарите на улиците. Наистина някои стопанки много се страхуваха да не би минувачите да изцапат техните платчета, затова заставаха наблизо и предупреждаваха да не се стъпва по тях или ако някой непременно иска да направи това, то предварително да избърше краката си. В много дворове също бяха постлани пътечки, а по стените на къщите дори отвън бяха накачени пъстри, красиви килими.

В Зеления град имаше водопровод, направен от тръстикови стебла. Както е известно, стеблата на тръстиката отвътре са кухи и водата може да тече по тях като по тръби. Тези тръби бяха прокарани по дължината на всяка улица, но те не бяха сложени, както някой може да си помисли, направо на земята, а бяха прикрепени на известна височина върху дървени стълбчета. Ето защо тръбите не гниеха и можеха да служат дълго време, макар да изискваха постоянно наблюдение и ремонт, за да се избегне изтичането на водата. От главната тръба, която минаваше по улицата, имаше разклонения за всяка къща. Освен това пред всяка къща имаше фонтан. Това беше много красиво и полезно, тъй като водата от фонтаните се използуваше за напояване на зеленчуковите градини. Всеки двор имаше своя зеленчукова градина, където растяха репички, цвекло, моркови и различни други зеленчуци.

В един двор Незнайко видя как момиченцата берат зеленчука. Те разкопаваха земята около ряпата или моркова, завързваха ги с връв, после хващаха връвта и дърпаха с всичка сила. Ряпата или морковът излизаха ведно с корена и момиченцата с вик и смях ги повличаха с връвта към къщи.

prikljuchenijata_na_neznajko_0082.png

— Защо във вашия град има само момичета, а няма нито едно момче? — учудено попита Незнайко.

— Да, в нашия град останаха само момичета, защото момчетата се заселиха на плажа. Там си имат свой град, който се нарича Градът на хвърчилата.

— Защо са се заселили на плажа? — запита Незнайко.

— Защото там им е по-удобно. Те обичат по цял ден да се пекат на слънце и да се къпят, а през зимата, когато реката се покрие с лед, се пързалят с кънки. Те искат да живеят на плажа още и затова, защото през пролетта реката приижда и залива целия град.

— Че какво хубаво има в това?

— И аз мисля, че няма нищо хубаво — каза Снежинка, — но ето че на нашите момчета това се харесва. Те карат лодки. Когато придойде водата, те карат лодки и се спасяват един друг от наводнението. Обичат твърде много различните приключения.

— И аз обичам приключенията — рече Незнайко. — Може ли да се запозная с вашите момчета?

— Не може — каза Снежинка. — Първо, до Града на хвърчилата трябва да се върви цял час, защото плажът е далече надолу по реката, второ, нищо хубаво няма да научите от тях и трето, ние сме сърдити с тях.

— За какво сте сърдити? — попита Незнайко.

— Знаете ли какво направиха? — каза Синеочка. — През зимата ни поканиха на новогодишна елха. Казаха ни, че ще има музика и танци, а когато отидохме, знаете ли какво бяха измислили?… Започнаха да ни замерват със снежни топки.

— Е, и какво стана? — попита Незнайко.

— Е, и ние престанахме да дружим с тях. Оттогава никой не ходи там.

— А те идват ли при вас?

— И те не идват при нас. На първо време някои момчета продължаваха да идват при нас, но никой не искаше да играе с тях. Тогава те започнаха от скука да правят пакости: ту стъкла строшат, ту ограда счупят — каза Снежинка.

— А после изпратиха при нас едно момче на име Клечо — рече Синеочка. — Веднъж…

— Да — подхвана Снежинка. — Този Клечо дойде при нас и ни наприказва, че уж иска да дружи с нас, че и самият той не обичал момчетата, защото са пакостници. Ние му разрешихме да живее в нашия град и знаете ли какво направи той в края на краищата? Една нощ избяга от къщи и почна да върши всевъзможни безобразия. Подпря с дърво вратата на една къща отвън, та на сутринта да не могат да я отворят отвътре, на друга къща над вратата закачи един пън, за да удря по главата този, който излиза, пред вратата на трета къща опъна въже, за да се спъва и да пада всеки, на четвърта къща развали комина, на пета — строши стъклата…

prikljuchenijata_na_neznajko_0083.png

Незнайко се заливаше от смях, като слушаше тази история.

— Смейте се вие — забеляза Синеочка, — а колко момичета си разбиха носовете! Едно момиче се покатери да поправя комина, падна от покрива и едва не си счупи крака.

— Аз съвсем не се смея на момичетата, а на тоя Клечо — отвърна Незнайко.

— Не трябва да му се смее човек, а хубавичко да го накаже, за да не прави повече така — рече Снежинка.

В това време те минаваха покрай едно ябълково дърво, което растеше сред улицата. Клоните на ябълковото дърво бяха отрупани с червени, зрели ябълки. Долу на ябълката беше подпряна висока дървена стълба, която стигаше едва до средата на огромното стебло. По-нагоре следваше въжена стълба, вързана за първия клон на дървото. На този клон имаше две момиченца. Едното момиченце внимателно режеше с трион дръжката на една ябълка, а другото грижливо поддържаше първото, за да не падне.

prikljuchenijata_na_neznajko_0084.png

— По-предпазливо вървете тук — предупреди Синеочка Незнайко. — От дървото може да падне някоя ябълка и да ви убие.

— Мене не може да убие — похвали се Незнайко. — Моята глава е здрава.

— Момчетата си въобразяват, че само те са смели, но момичетата съвсем не са по-страхливи от тях. Виждате ли на каква височина са се изкачили.

— Момчетата пък летят с балони, карат автомобили — отговори Незнайко.

— Голяма работа! — каза Снежинка. — Много от нашите момичета също могат да карат автомобил.

— Нима имате автомобил?

— Имаме. Само че се развали. Ние се мъчихме, мъчихме, но не можахме да го поправим. Може би вие ще ни помогнете да поправим автомобила?

— Ще ви помогна, ще ви помогна — отвърна Незнайко. — Аз разбирам малко от тази работа. Когато Винтчо и Болтчо излязат от болницата, ще им кажа как и те ще го поправят.

— Това ще бъде чудесно! — заръкопляска Снежинка.

В този момент Незнайко видя едно чудо на природата, каквото никога в живота си не беше виждал. Посред улицата лежаха огромни зелени кълба, големи колкото една двуетажна къща, а може би дори още по-големи.

— Какви са тези балони? — попита учудено Незнайко.

Снежинка и Синеочка се засмяха.

— Това са дини — казаха те. — Нима никога не сте виждали дини?

— Никога — призна си Незнайко. — У нас не растат дини. За какво служат те?

prikljuchenijata_na_neznajko_0085.png

Снежинка прихна да се смее:

— Момче, а не знае за какво служат дините! Остава да попитате за какво служат ябълките и крушите.

— Ядат ли се? — учуди се Незнайко. — Такава грамада за цяла година не може се изяде.

— Ние не ги ядем — отговори Синеочка. — Ние добиваме от тях сладък сок, значи сироп. Ако се пробие дупка, отдолу на динята, от нея започва да тече сладък сок. От една диня може да се получат няколко бъчви сироп.

— Кой е измислил саденето на дини? — попита Незнайко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0086.png

— Имаме си едно много умно момиче. Казва се Сламка — отвърна Синеочка. — То много обича да сее различни растения и да получава нови сортове. Преди у нас нямаше дини, но някой беше казал на Сламка, че видял в гората диви дини. Веднъж през есента Сламка организира експедиция в гората и успя да намери диви дини на една горска полянка. Експедицията се завърна със семена от диви дини и през пролетта Сламка ги пося. Дините станаха големи, но излязоха кисели. Сламка работи, без да скръства ръце, и опита сока на всички дини. Тя можа да намери диня с не много кисел сок. На другата година пося семена от тази диня. Този път дините не бяха — толкова кисели и между тях имаше някои дори малко сладки. Сламка избра най-сладката диня и на следната година пося семена от нея. Тя прави така няколко години поред и успя да получи сладки като мед дини.

— Сега всички хвалят Сламка, а преди я ругаеха, ех, как я ругаеха! — каза Снежинка.

— Защо я ругаеха? — учуди се Незнайко.

— Никой не вярваше, че от такъв киселоч може да излезе нещо свястно. Освен това дините растяха из целия град, на всяка стъпка и пречеха на движението. Често дините връзваха край стената на някоя къща. Докато динята е малка, все пак може да се търпи, но тя порастваше, натискаше стената и почваше да я руши. На едно място дори заради една диня рухна цяла къща. Някои момичета искаха да забранят на Сламка да сее дини, но други се застъпваха за нея и почнаха да й помагат.

В това време нашите пътешественици стигнаха брега на реката.

— А това е Динената река — каза Снежинка. — Виждате ли колко много дини растат тук?

prikljuchenijata_na_neznajko_0087.png

През реката се минаваше по тясно мостче, прилично на дълго платче, опънато от единия бряг на реката до другия. То беше направено от някаква дебела и здрава материя.

— Този мост е направен от нашите момичета — отбеляза Синеочка. — Плетохме го цял месец от стеблата на лена, а после момчетата ни помогнаха да го опънем над водата.

— Ах, колко интересно беше! — подхвана Снежинка. — Едно момче падна в реката и без малко не се удави, но го измъкнахме от водата.

Синеочка стъпи на моста и тръгна по него. Незнайко също смело стъпи на моста, но веднага се спря, тъй като почувствува, че мостът се клати под краката му.

prikljuchenijata_na_neznajko_0088.png

— Какво се спряхте там? — попита Снежинка. — Страх ли ви е?

— Съвсем не ме е страх. Просто мостът е много смешен.

Незнайко се наведе и почна да се хваща с две ръце за моста. При това той се кискаше, за да покаже, че съвсем не го е страх.

Снежинка хвана Незнайко за едната ръка, Синеочка за другата и двете го преведоха през моста. Момичетата разбраха, че Незнайко се страхува, но не взеха да му се присмиват, защото знаеха, че момчетата мразят да им се присмиват. Като преминаха на другия бряг, нашите пътешественици тръгнаха по улицата и скоро се намериха пред една бяла къщичка със зелен покрив.

Петнадесета глава
В болницата

Снежинка се спря пред вратата и дръпна връвта на звънеца. Чу се звън: „Дзин-дзин!“ Вратата се отвори. На прага се появи болногледачка в бяла престилка и с бяла забрадка, изпод която се показваха златисти къдри.

prikljuchenijata_na_neznajko_0089.png

— Ах, майчице — извика тя и изплашено плесна ръце, — още един болен довели! Няма вече къде да ги турим, честна дума! И откъде ги вземате? Цяла година болницата стоеше празна — никой не искаше да се лекува, — а днес — вече петнадесетият болен.

— Само че това момче не е болно — отговори Снежинка. — То идва да посети другарите си.

— А, щом е така, влизайте.

Момиченцата и Незнайко влязоха в лекарския кабинет. Доктор Пчелица седеше на масата и пишеше нещо. Пред нея имаше цял куп болнични карти, в които се записват болестите на болните. Като видя Снежинка и Синеочка, тя каза:

— Сигурно сте дошли да видите болните? Не бива, не бива! Вие забравяте, че на болните е нужно спокойствие. А вие, Синеочке, имате вече и мушамичка на челото. Поздравявам ви. Аз ви предсказвах това. Много добре зная, че щом в къщи влезе макар и едно момче, само синини и буци можеш да очакваш.

— Ние нямаме никакво желание да видим болните — отговори Снежинка. — Ето това момче иска да види болните, то е техен другар.

— На това момче аз заповядах да лежи в леглото, а то е станало без позволението на лекаря и както виждам, е започнало вече да се бие. Не мога да го пусна. Болницата не е място за побоища.

— Аз няма вече да се бия — обади се Незнайко.

— Не, не! — извика строго Пчелица и почука с дървената си слушалка по масата. — Момчетата винаги казват „няма вече“, а после пак се бият.

Смятайки разговора си с Незнайко за приключен, Пчелица се обърна към Синеочка:

— Я ми покажи челото си, миличка.

Тя отлепи мушамичката и почна да разглежда челото на Синеочка.

— Мушамичката не ви е нужна вече — каза Пчелица, като привърши прегледа. — Елате с мене, миличка, ще нагреем челото ви на синя лампа и синината ще изчезне.

Тя излезе заедно със Синеочка от стаята. Незнайко видя на закачалката една бяла престилка и бяла шапчица. Без да му мисли много, той облече престилката, нахлузи шапчицата на главата си, после сложи на носа си очилата, които Пчелица бе оставила на масата, и като грабна дървената слушалка, излезе от стаята. Снежинка гледаше Незнайко с възторг, изненадана от неговата смелост и съобразителност.

Незнайко премина коридора, отвори една врата и се намери в болничната зала, където лежаха неговите другари дребосъчета. Той се приближи до първото легло и видя, че там лежи Мърморко. Лицето на Мърморко бе мрачно и недоволно.

— Как се чувствувате? — попита Незнайко, като се мъчеше да говори с променен глас.

— Прекрасно — отвърна Мърморко и направи такава гримаса, сякаш се готвеше да умре след пет минути.

— Изправете се — заповяда Незнайко.

Мърморко неохотно се приповдигна и седна в леглото, като гледаше с тъп поглед право пред себе си. Незнайко допря дървената слушалка до гърдите му и каза:

— Дишайте!

— На какво прилича това! — измърмори Мърморко. — Ту станете, ту легнете, ту дишайте, ту не дишайте!

Незнайко го чукна по главата със слушалката и каза:

prikljuchenijata_na_neznajko_0090.png

— Ти никак не си се променил, Мърморко. Мърмориш както винаги.

Мърморко учудено го погледна:

— Незнайко!

— Тихо! — изсъска му Незнайко.

— Слушай, Незнайко, избави ме оттук — зашепна Мърморко. — Аз съм напълно здрав, честна дума! Бях си ударил коляното, но то вече почти не ме боли, а ме държат на легло и не ми дават дрехите. Не мога повече да търпя! Искам да изляза. Разбираш ли?

Мърморко хвана Незнайко за ръкава и не искаше да го пусне.

— Добре — отговори Незнайко. — Потърпи малко. Аз ще измисля нещо. Само ми обещай, че сега ще ме слушаш и ако момичетата питат кой е измислил балона, ще кажеш, че съм аз.

— Добре, добре — закима Мърморко с глава. — В тебе ми е надеждата!

— Можеш да бъдеш спокоен — обнадежди го Незнайко.

Той се приближи до съседното легло, на което лежеше доктор Хапчев.

— Миличък, спасявай ме! — зашепна Хапчев. — Разбираш ли какво тегло ми е дошло до главата? През целия си живот съм лекувал другите, а сега мене лекуват!

— И ти ли не си болен?

— Какъв ти болен! На рамото си имам малко ожулено и под носа си — одраскано. Заради това няма никаква нужда да лежа в болница.

— Тогава защо те държат тук?

— Ех, разбираш ли, болницата им е празна, няма кого да лекуват, а на тях им се иска да се грижат за някого. Нали са момичета! А пък как лекуват! Пфу! Отвън поставят медени мушамички и вътрешно дават мед. Това е неправилно: отвън трябва йод, а вътрешно — рициново масло. Не съм съгласен аз с това лекуване!

prikljuchenijata_na_neznajko_0091.png

— И аз не съм съгласен — заяви от съседното легло Дано. — Да се ходи не бива, да се тича не бива, на гоненица не бива да се играе, на прескочикобила — също. Да се пее дори не бива. На всички ни взеха дрехите и ни дадоха по една носна кърпа. Лежи и се секни — това е единственото ти развлечение.

— Защо тогава сте дошли в болницата?

— Вчера се изтърсихме от коша край града и легнахме да спим. На разсъмване ни събудиха едни момичета и ни казват: „От къде сте, момчета?“ „Ние — казваме им — летяхме с балон и паднахме.“ „Ах, вие сте паднали! Ах, трябва да ви лекуваме! Ах, да вървим в болницата!“ И тръгнахме.

prikljuchenijata_na_neznajko_0092.png

— Значи никой не е болен? — попита Незнайко.

— Не, само Патронко е болен.

Незнайко се приближи до Патронко:

— Ти какво имаш?

— Навехнах си крака. Не мога да стъпя. Но не това ме тревожи. Рунтавко изчезна, разбираш ли? Ако си ми приятел, моля ти се, потърси Рунтавко. Той навярно е тук някъде. Но нали не мога да мръдна.

— Добре — каза Незнайко. — Ще намеря твоя Рунтавко, но ти казвай на всички, че аз съм измислил балона.

prikljuchenijata_na_neznajko_0093.png

Незнайко обиколи всички момчета и ги предупреди да казват, че той е измислил балона. Най-после той се върна в лекарския кабинет. Снежинка го очакваше с нетърпение.

— Е, как се чувствуват болните? — попита тя.

— Какви ти болни! — махна с ръка Незнайко. — Само Патронко е малко болен.

— Значи скоро ще ги изпишат? — зарадва се Снежинка. — Знаете ли какво мисля? По случай оздравяването на болните ще устроим бал. Ех, че ще бъде весело!

— Май че не се готвят да ги изписват — отговори Незнайко.

В това време Пчелица и Синеочка се върнаха.

— Защо сте облекли престилката? Какъв е този произвол? — нахвърли се Пчелица върху Незнайко.

— Никакъв произвол няма — отговори Незнайко. — Просто ходих на разузнаване.

— И какво показа вашето разузнаване? — насмешливо попита Пчелица.

— Разузнаването показа, че всички болни с изключение на един са здрави и могат вече да се изпишат.

— Не, не! — изплашено заговори Пчелица. — Представяте ли си какво ще стане, ако изпишем наведнъж четиринайсет момчета? Ще обърнат целия град наопаки! Нито едно здраво стъкло няма да остане, всички ще ходят със синини и буци. За да предотвратим опасността от синините, трябва да задържим момчетата в болницата.

— Не е ли възможно да се изписват постепенно — каза Синеочка. — Поне по едно момче на ден.

— По едно е малко, поне по две — рече Снежинка. — Ние искаме по-скоро да уредим бал по случай оздравяването им.

— Добре тогава — съгласи се Пчелица. — Ще направим списък и от утре ще изписваме по един болен.

Снежинка изръкопляска и се спусна да прегърне Пчелица.

prikljuchenijata_na_neznajko_0094.png

— Не, по двама, миличка, по двама! Толкова много ми се иска да бъдат изписани. Пък нали и вие искате да отидете на бал. Вие така прекрасно танцувате!

— Е, добре, по двама — смекчи се Пчелица. — Ще започнем с изписването на най-мирните. Вие трябва да ни помогнете — обърна се тя към Незнайко. — Кой от тях е най-мирен?

— Че те всички са мирни! — извика Незнайко.

— Виж, това никога не мога да повярвам. Мирни момчета няма. Трябва да се измисли някаква работа за тях, за да се увлекат в нея и да забравят лудориите.

— Тогава хайде да изпишем най-напред тези майстори — Винтчо и Болтчо. Те веднага биха могли да се заемат с поправката на автомобила — каза Синеочка.

— Добра идея — съгласи се Пчелица. — Ще почнем тогава с Винтчо и Болтчо.

Тя записа имената им на една книжка.

— След тях аз бих искала да изпиша Мърморко — каза Пчелица. — Той е просто нетърпим! Постоянно мърмори и не дава спокойствие на никого.

— Не, не е нужно — възрази Незнайко. — Вие по-добре го подръжте в болницата, за да отвикне да мърмори.

— Тогава може да изпишем Хапчев. Той е недоволен от болницата ни и постоянно критикува нашите методи за лечение. Много неспокоен пациент! Аз нямам нищо против да се избавя от него.

— Не, Хапчев също не бива да изписвате — отвърна Незнайко. — Той цял живот лекува другите, нека сега и него да полекуват. По-добре да изпишете Палитро. Той е добър художник и за него веднага ще се намери работа. Мой ученик е. Аз съм го научил да рисува.

— Нали, миличка? — помоли се Снежинка. — Не може ли днес да изпишете Палитро? Аз ще го помоля да нарисува моя портрет.

— И Гусльо — прибави Незнайко. — Той също е мой ученик. Аз го научих да свири на флейта.

Снежинка отново се спусна да прегръща Пчелица.

— Да изпишем тогава и Гусльо! Моля ви се!

— Е добре, за тях ще направим изключение — отстъпи Пчелица. — Ала останалите ще изписваме поред.

Най-после списъкът бе съставен. Пчелица заповяда да дадат от гардеробната дрехите на Палитро и Гусльо. След няколко минути и двамата, сияейки от радост, влязоха в кабинета й.

— Изписваме ви — каза им Пчелица. — Постарайте се да се държите добре, иначе пак ще ви върнем в болницата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0095.png

Шестнадесета глава
Концерт

Из целия град се разнесе вестта за знаменития пътешественик Незнайко и неговите другари, които били попаднали в болницата. Вранка и Дебеланка неуморно тичаха от къща в къща и разказваха новината на другарките си. Тези другарки на свой ред я разказваха на други свои другарки, те — на трети, и скоро цялото градско население се отправи като по команда към болницата. Всяко момиченце искаше да помогне с нещо на пострадалите момченца. Те мъкнеха със себе си всевъзможни неща. Едни носеха вкусни баници, други — сладко, трети — вкусен мармалад или компот.

За половин час момиченцата задръстиха болничната улица. Разбира се, в болницата не можеха да пуснат такова множество. Пчелица излезе на входа и каза, че болните нямат нужда от нищо, затова всички трябва да се разотидат по домовете си и да не вдигат шум под прозорците. Момиченцата обаче не искаха да си отидат. По някакво чудо те узнаха, че главатарят на момчетата на име Незнайко трябва да излезе от болницата с другарите си Палитро и Гусльо.

prikljuchenijata_na_neznajko_0096.png

Наложи се Пчелица още веднъж да заяви, че Незнайко няма да излезе дотогава, докато всички не се разотидат. Ала вместо по домовете си, момиченцата отидоха при другарките си, които живееха на Болничната улица. Когато Незнайко, Палитро и Гусльо, придружени от Снежинка и Синеочка, излязоха на улицата, видяха, че от всички прозорци надничат едва ли не по десетина момиченца. Незнайко бе много поласкан от това внимание. До неговия слух долитаха гласове:

— Кажете, кажете, кой от тях е знаменитият Незнайко?

— Незнайко е оня там, с жълтите панталони.

— Този с големите уши ли? Никога не бих казала, че това е Незнайко. Той изглежда доста глупав на вид.

— Не, точно той е! Изглежда наистина малко глупав, но очите му са много умни.

prikljuchenijata_na_neznajko_0097.png

Едно момиченце от втория етаж на една ъглова къща, като видя Незнайко, взе да маха ръце и да вика с тънък, писклив глас:

— Незнайко! Незнайко! Ура!

То се навеждаше безстрашно навън и в края на краищата едва не падна от прозореца. Добре, че другите момиченца успяха да го хванат за краката и да го вмъкнат обратно.

— Ох, какъв срам! Този Незнайко може да си въобрази кой знае какво! — рече едно момиченце със строго, слабо личице и остра брадичка.

— Имате право, Лястовичке — отговори й друго момиченце с повдигната горна устна, изпод която блестяха бели зъбки: — В никой случай не бива да се показва на момчетата, че ги гледат. Когато се убедят, че никой не обръща внимание на лудориите им, те сами престават да лудуват.

— Точно това казвам и аз, Писанке — подхвана Лястовичка. — Момчетата трябва да се презират. Когато видят, че са презирани, те няма да смеят да ни закачат.

Лястовичка и Писанка шушукаха-шушукаха, дрънкаха-дрънкаха, докато не проглушиха ушите на всички, че трябва да се отнасят с презрение към долетелите с балона момчета. Всички момиченца се наговориха да не им обръщат внимание и ако ги срещнат на улицата, то още отдалеч да се връщат обратно или да минават на другата страна.

Ала от това решение нищо не излезе. Кой знае по какво чудо всички научиха, че Палитро е художник, а Гусльо — прекрасен музикант, който умее да свири на флейта. Всички, разбира се, искаха по-скоро да чуят как свири той, понеже в Зеления град свиреха само на арфа, а флейта никой никога не бе чувал. Мнозина дори не знаеха, че съществува такъв инструмент.

Скоро момиченцата научиха, че Палитро и Гусльо са се настанили на Ябълковия площад, в къщата, в която живееше момиченцето Копченце със своите другарки. На втория етаж на тази къща, под самия покрив, имаше широка стая с голям светъл прозорец, заемащ цялата стена. Тази стая се хареса на Палитро, защото бе много светла, и те с Гусльо решиха да се настанят в нея.

Прозорецът на тази стая гледаше право към Ябълковия площад. И ето че надвечер Ябълковият площад, по който по-рано не се забелязваше голямо движение, изведнъж се изпълни с момиченца. Те се разхождаха две по две, хванати за ръце, и скритом поглеждаха към осветения прозорец на втория етаж. Разбира се, те правеха това, не за да видят Палитро или Гусльо, а просто от нетърпение: всички искаха по-скоро да чуят флейтата.

От време на време на отворения прозорец се мяркаше ту грижливо вчесаната глава на Гусльо, ту рошавата прическа на Палитро. След това главите престанаха да се мяркат и момиченцата видяха Палитро, който се бе облегнал на прозореца и гледаше замечтано в далечината. После на прозореца се показа и Гусльо. Двамата почнаха да разговарят за нещо, като поглеждаха встрани и размахваха ръце. След това се наведоха от прозореца и взеха да гледат надолу. Накрая и двамата плюха по веднъж от втория етаж и изчезнаха от прозореца.

По всичко изглеждаше, че нищо интересно вече няма да се случи, но момиченцата и не мислеха да се разотиват. И точно тогава от прозореца се разляха нежните като ромон на поточе звуци на флейтата. Те се носеха ту равномерно, тъй както се носят една след друга вълните, ту игриво подскачаха и се премятаха във въздуха, като се гонеха и сблъскваха помежду си. Всички се развеселиха. Звуците на флейтата сякаш ги дърпаха за ръцете и краката, у всички неволно се появи желание да затанцуват.

Прозорците на къщите се разтвориха безшумно. Движението на площада се прекрати. Всички замряха на място, стараейки се да не пропуснат нито един звук.

prikljuchenijata_na_neznajko_0098.pngprikljuchenijata_na_neznajko_0100.png

Най-после флейтата замлъкна, но тогава от прозорците на срещуположната къща се разнесоха звуци на арфа. Арфата се опитваше да повтори новата, неизвестна дотогава мелодия. Нечии пръсти неуверено дърпаха струните. Мелодията, която почна отначало доста смело, постепенно отслабна, най-сетне съвсем замря, но в този момент флейтата й дойде на помощ, като подхвана продължението. Арфата се съживи, зазвуча по-уверено. Към нея от съседната къща се присъедини друга, после трета. Музиката стана по-силна и по-весела.

Незнайко, който бе притичал с боите и с четката, за да ги даде на Палитро, видя на площада пред къщата необикновено зрелище. Целият площад беше задръстен от момиченца, които слушаха този прекрасен концерт. Незнайко също се заслуша и дори заподскача на един крак, но като видя, че никой не обръща внимание на неговия танц, махна с ръка и изчезна във входа на къщата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0099.pngprikljuchenijata_na_neznajko_0101.png

Седемнадесета глава
Походът на Винтчо и Болтчо в Града на хвърчилата

Сутрин раничко станете,

ведрината проведете,

Бодро ти деня почни,

работи, не се лени!

Винтчо и Болтчо пееха песничката за ведрината, която поетът Цветец беше съчинил.

prikljuchenijata_na_neznajko_0102.png

Беше ранна утрин, всички в Зеления град още спяха, а Винтчо и Болтчо вече крачеха по улиците и пееха, като едновременно с това правеха своята утринна гимнастика. Тъй като от предния ден знаеха, че сутринта трябва да ги изпишат от болницата, за да поправят автомобила, те се събудиха още преди разсъмване и почнаха да настояват да ги изпишат веднага. Пчелица, която повече от всичко на света се страхуваше от шума, заповяда бърже да им дадат дрехите.

Дочули още веднъж звуците на песента, много момиченца се събудиха и занадничаха от прозорците; някои дори излязоха на улицата.

— Ей, момичета, къде ви е гаражът? — извика Винтчо.

— Вървете, аз ще ви го покажа — предложи едно момиченце с червена шапчица и синьо палто с пухкава яка, направена от тъмнокафява гъсеница.

— Добре, казвай, накъде да вървим, надясно или наляво? — попита Винтчо.

— Надясно — отговори момиченцето, като разглеждаше любопитно кожените им куртки.

— Надяс-но! Ходом марш! — изкомандува Винтчо, обърна се и закрачи по улицата. — Раз-два! Раз-два!

Болтчо вървеше в крак след него. Момиченцето подтичваше отзад, едва успявайки да ги догони.

Винтчо и Болтчо така се засилиха, че отминаха търсената вратичка.

— Стойте, стойте — завика момиченцето. — Отминахте.

— Кръ-гом! — изкомандува Винтчо.

Двамата се обърнаха и се върнаха назад до портичката. Момиченцето отвори малката вратичка и тримата влязоха в двора. Близо до къщата имаше покрит с керемиди плевник.

— Ама че гараж! Това е обикновен плевник, а не гараж — измърмори Болтчо, като отваряше широката двукрила врата.

Винтчо надникна в плевника и видя автомобила.

Към гаража се приближиха още няколко момиченца.

prikljuchenijata_na_neznajko_0103.png

— Тук е тъмно — каза Винтчо. — Хайде да изкараме автомобила навън.

— Но той не може да върви, нали е развален — отговориха момиченцата.

— Нищо, ние с ръце ще го изтикаме. Хайде, бутайте отзад. Хайде, едно! Две!

Автомобилът заскърца. С шум и скрибуцане го изкараха от гаража.

Винтчо и Болтчо моментално се пъхнаха под автомобила. Момиченцата стояха наоколо и смутено надничаха под колелата.

— Охо-о! — чуваше се постоянно изпод колата. — Баката се е повредила! Охо-о! Гайка няма. Охо-о! Тръбата за подаване на сиропа е спукана!

prikljuchenijata_na_neznajko_0104.png

Най-после те се измъкнаха изпод колелата.

— Хайде дайте тук френски ключ, клещи, чук, поялник — каза Винтчо на момиченцата.

— Че ние нямаме такива неща.

— Как така нямате? Какво имате тогава?

— Имаме трион. И брадва.

— Ех, че сте! С брадва не се поправя автомобил. Има ли някъде тук наблизо момчета?

— Момчета има само в Града на хвърчилата.

— Далече ли е той?

— Един час път пешком.

— За вас може да е час, а ние ще стигнем по-бърже. Казвайте, накъде да вървим?

— Ето, ще тръгнете надясно по улицата и ще вървите все направо. После пътят върви през полето, ще тръгнете по него и ще стигнете право в Града на хвърчилата.

— Ясно — отговори Винтчо. — Хайде, ходом марш!… Стой! — тутакси изкомандува той. — Момичета, вие намерете някакви парцали и докато се върнем, изтрийте хубавичко автомобила. Машината, братчета, изисква грижи!

— Добре — съгласиха се момиченцата.

— Е, сега ходом марш!

Двамата закрачиха към улицата. Когато завиха надясно, Винтчо изкомандува:

— Песен!

И нашите приятели запяха колкото им глас държи:

Тръгнахме на път далечен

със другаря си сърдечен.

Ний вървяхме през полята,

радвахме се на цветята.

Но на жаба връхлетяхме

и към къщи полетяхме.

Дотичахме аз и той

и викнахме „ой“!

Когато свършиха тази песен, започнаха друга, после трета, четвърта…

prikljuchenijata_na_neznajko_0105.png

Скоро излязоха вън от града и тръгнаха по полето. Не се беше минало дори час, когато в далечината се показа Градът на хвърчилата. Точно в този момент Винтчо и Болтчо забелязаха един спрян сред пътя автомобил. Като го наближиха повече, те видяха, че под автомобила има момченце. Главата и гърдите му бяха целите скрити под каросерията, а навън стърчаха само краката му, обути в черни, омазнени панталони.

— Ей, братче, потиш ли се? — извика му Болтчо.

Момченцето измъкна изпод автомобила къдравата си чернокоса глава:

— Както виждаш, потя се под автомобила.

— Какво е станало?

— Спря, дявол да го вземе. Тръбата за сиропа ли е повредена, или дозирането на газа е нарушено, не зная. Не мога да намеря причината.

Дребосъчето излезе навън и сърдито ритна с крак колелото.

prikljuchenijata_na_neznajko_0106.png

То беше облечено с черна куртка, която, както и панталоните му, беше до такава степен измазнена, че изглеждаше като направена от кожа. Ясно, че на нещастния шофьор бе отредено не толкова да кара автомобила си, колкото да лежи под него, търсейки най-различни нередности, което впрочем често ставаше с мнозина от притежателите на газирани автомобили.

Винтчо се завъртя около автомобила, прегледа мотора и като не намери причината, пъхна се под автомобила. Той бутна тук-там, измъкна се отново и се спря, като се почесваше замислено по врата. След него под автомобила се пъхна Болтчо, после отново собственикът на автомобила. Така те ту се пъхаха един след друг, ту стояха, като гледаха в недоумение колата и се почесваха по врата.

Най-после Винтчо успя да намери причината за спирането на мотора и той заработи. Шофьорът бе доволен и с благодарност стисна ръцете на Винтчо и Болтчо.

— Благодаря, братчета! Без вас бих се потил тук до вечерта. Къде отивате? Сядайте, ще ви закарам.

Винтчо и Болтчо му разказаха за целта на пътешествието си.

— Френски ключ, клещи и чук аз имам и мога да ви ги дам. Само поялник нямам — рече шофьорът.

— Не може ли да вземем поялник от някого от вашия град?

— Защо да не може? Разбира се, че може. Нашият механик Бурмичко има поялник. Ще отидем при него.

Тримата седнаха в автомобила и след няколко минути бяха вече на главната улица в Града на хвърчилата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0107.png

Осемнадесета глава
В Града на хвърчилата

Градът на хвърчила бе разположен на плажа край реката. Тук нямаше дървета, затова улиците не бяха така красиви като улиците на Зеления град. Затова пък навсякъде растяха цветя както в Града на цветята. Къщите тук бяха много красиви. Всеки покрив завършваше с високо острие, украсено отгоре или с дървен петел, който се обръщаше на различни страни в зависимост от посоката на вятъра или с постоянно въртяща се малка вятърна мелница. Много от тези мелници бяха снабдени с дървени плющялки, които непрекъснато трещяха. Над града навсякъде се рееха книжни хвърчила. Пускането на хвърчила бе най-любимото развлечение на жителите, ето защо и градът беше наречен така. Хвърчилата бяха снабдени със специални свирки. Устройството на тези свирки бе много просто: те се правеха от лентичка обикновена хартия, изопната на конец. Тази лентичка трепти от вятъра и издава твърде неприятен трептящ или проточен звук.

prikljuchenijata_na_neznajko_0108.png

Разногласното свирене на хвърчилата се сливаше с трещенето на мелничните плющялки и над града се носеше постоянен шум.

prikljuchenijata_na_neznajko_0109.png

Прозорците на всяка къща бяха снабдени със специални решетовидни капаци. Когато по улиците на града започваше игра на футбол, по която жителите също така много се увличаха, капаците на прозорците се затваряха. Тези усъвършенствувани решетовидни капаци пропускаха в стаите достатъчно светлина и в същото време прекрасно защищаваха стъклата от футболната топка, която, кой знае защо, винаги лети не накъдето трябва, а непременно в прозореца.

prikljuchenijata_na_neznajko_0110.png

Като мина главната улица, автомобилът зави в една странична уличка и спря пред дъсчена порта с малка вратичка. Над портата се издигаше дървено острие, украсено отгоре с блестяща стъклена топка, в която като в огледало се отразяваше наопаки цялата улица заедно с къщите, оградите и спряния пред портата автомобил.

Шофьорът, който, тук му е мястото да го кажем, се наричаше Кравайко, слезе от автомобила, приближи се до вратичката и натисна скритото в оградата бутонче. Вратичката безшумно се отвори:

— Влезте — покани той Винтчо и Болтчо. — Ще ви запозная с Бурмичко. Той е интересна личност. Ще видите.

Тримата приятели влязоха в двора, завиха наляво и се отправиха към къщата. Кравайко изкачи малката каменна стълба, намери едно бутонче в стената и го натисна. Вратата се отвори също така безшумно и нашите приятели се озоваха в една стая. Стаята бе съвсем празна, без никакви мебели освен закачената до едната стена плетена люлка, в която със свити на кравай крака и с дълбоко мушнати в джобовете ръце лежеше едно момченце в син комбинезон.

— Още ли спиш, Бурмичко — поздрави го Кравайко. — Отдавна вече се е съмнало.

— Аз съвсем не спя, а мисля — отговори Бурмичко, като обърна глава към своите гости.

— Запознай се, това са майсторите Винтчо и Болтчо. Трябва им един поялник.

— Здравейте. Седнете, моля ви се — отговори Бурмичко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0111.png

Винтчо и Болтчо смутено се огледаха наоколо и не видяха в стаята нищо, на което може да се седне, но Бурмичко протегна ръка и натисна едно бутонче в стената близо до люлката. Изведнъж на срещуположната страна изскочиха три столчета със сгъваеми седалки като столовете в театъра.

Винтчо и Болтчо седнаха.

— Забелязахте ли, че всичко тук е с бутончета? — попита Бурмичко. — Натиснеш едно бутонче — вратата се отваря, натиснеш друго — разтваря се стол, а пък ако ви трябва маса, заповядайте…

Бурмичко натисна друго бутонче. От стената изскочи горната дъска на една маса и без малко не перна по главата седналия на стола Винтчо.

— Нали е много удобно? — попита Бурмичко.

— Изумително! — потвърди Винтчо и се огледа наоколо от страх да не се стовари нещо друго върху главата му.

— Техника до фантастични размери! — похвали се Бурмичко.

— Единственото неудобство е, че не може да се сяда само до стената — рече Кравайко.

— Аз точно това мисля как да направя, че столовете да се местят — отговори изобретателят.

— Може би по-просто ще бъде да се измайсторят обикновени столове? — каза Болтчо.

— Това е чудесна идея! Трябва да се измисли най-прост обикновен стол! — зарадва се Бурмичко. — Та нали всичко гениално е просто. Изглежда, братче, че и ти си механик?

— Механик съм — отвърна Болтчо. — И двамата сме механици.

— На вас значи ви трябва поялник?

Бурмичко натисна още едно бутонче и за голяма изненада на зрителите плетената люлка почна да се спуска бавно надолу. Спуска се дотогава, докато легналият в нея Бурмичко се просна на пода.

— Когато слизате от обикновена плетена люлка, можете да си закачите крака за въжето, да паднете и да си разбиете носа — каза Бурмичко, като ставаше от пода. — В моята механизирана люлка тази опасност, както виждате, е напълно отстранена. Вие спокойно се спускате на земята и след това ставате. По същия начин, когато искате да спите, вие лягате на пода, натискате бутончето и люлката сама ви издига до нужната височина.

Бурмичко почна да обикаля стаята и да натиска разни бутончета, след което се появиха нови маси, столове и лавици, отваряха се вратичките на различни долапи и килерчета. Най-после той натисна още едно бутонче и подът под него потъна.

prikljuchenijata_na_neznajko_0112.png

— Елате тук! — чу се след минута гласът му от двора.

Приятелите излязоха на двора.

— Това е моят гараж — каза Бурмичко, като заведе Винтчо и Болтчо до един каменен хамбар с широка желязна врата.

Той натисна едно бутонче и вратата започна да се вдига нагоре като завеса на театър. Вътре се намираше някаква чудна кола с множество колелета.

— Това е парен автомобил с осем колела и фъстъчено охлаждане — обясни Бурмичко. — Четирите му колелета са отдолу и четирите — отгоре. Обикновено автомобилът се движи на долните колела; горните колела са направени, в случай че автомобилът се обърне. И осемте колела са поставени под ъгъл, тоест наклонено, благодарение на което автомобилът може да се движи не само така, както се движат всички автомобили, но и настрани, дори по гръб, тоест съвсем обърнат, с главата надолу! По този начин се предотвратява възможността от всякакви злополуки.

prikljuchenijata_na_neznajko_0113.png

Бурмичко се качи в автомобила и го показа в движение и при четирите положения, след като продължи обясненията си.

— Вместо обикновена бака — каза той — автомобилът има казан за нагряване на газирана вода. Отделящата се при нагряването на водата пара увеличава налягането върху буталото, благодарение на което колелетата се въртят по-бързо. Зад казана има съд за приготовление на фъстъчен сладолед, който е необходим за охлаждането на цилиндъра. Разтопеният от нагряване сладолед тече по една тръбичка в казана и служи за смазване на мотора. Автомобилът има четири скорости: първа, втора, трета и четвърта, а също заден и страничен ход. В задната част на автомобила има приспособление за пране на дрехи. Прането може да се извършва през време на движение на която и да е скорост. В спокойно състояние, тоест при спиране на колата, моторът реже дърва, меси глина и прави тухли, а също така може да бели картофи.

Като се нагледаха на чудната машина, приятелите отидоха в работилницата на Бурмичко, която бе пълна с разни вехтории. Там имаше стари, счупени велосипеди, велосипедни части, колела, куп различни дървени пумпали и въртележки. Бурмичко дълго се лута из работилницата да търси поялника, но никъде не можа да го намери. След като прерови всички вехтории, той изведнъж се плесна по челото и каза:

— Ех, че съм заплес! Та аз забравих поялника у Многознайко. Ще трябва да се разходите до него за поялника.

— Е, нищо, с автомобила ще отидем бързо — рече Кравайко.

— А кой е този Многознайко? — попита Болтчо, когато у нашите приятели, след като се сбогуваха с Бурмичко, излязоха на улицата.

— Многознайко е писател — отговори Кравайко.

— Нима? — извика Болтчо. — Ще бъде много интересно да се запознаем с него. Аз нито веднъж не съм говорил с жив писател.

— Ето че ще се запознаете с него. Той също е твърде интересна личност — отвърна Кравайко, сядайки в автомобила.

Деветнадесета глава
На гости у писателя

Многознайко стоеше пред отворения прозорец на своя кабинет, скръстил ръце на гърди, и гледаше замислено в далечината. Косите му бяха вчесани гладко назад, веждите — гъсти, черни и съединени над носа, намръщени, което придаваше на лицето му дълбокомислено изражение. Той дори не се помръдна, когато в стаята влязоха тримата наши приятели. Кравайко го поздрави високо, представи му Винтчо и Болтчо и му каза, че са дошли за поялника, но Многознайко продължаваше да гледа през прозореца с такъв съсредоточен израз, като че ли се мъчеше да хване за опашката някаква извънредно интересна и умна мисъл, която дълго се е въртяла в главата му, но постоянно се е изплъзвала. Кравайко смутено вдигна рамене и насмешливо погледна към Винтчо и Болтчо, сякаш искаше да им каже: „Ето, вижте го, нали ви разправях!“

prikljuchenijata_na_neznajko_0114.png

Най-сетне Многознайко като че ли се пробуди от сън, обърна се към влезлите и разтягайки важно думите, каза с мек и приятен глас:

— Здравей-те, здраве-е-ейте! Моля да ме извините, приятели. Аз, тъй да се каже, невидимо отсъствувах, пренесен от въображението си в други сфери… Многознайко — каза той името си и протегна ръка на Винтчо.

Винтчо стисна меката му като кюфте ръка и също каза името си.

— Многознайко — повтори писателят с кадифен глас и с широк жест протегна ръка на Болтчо.

— Болтчо — отговори той и също стисна кюфтето.

— Многознайко — произнесе за трети път писателят и протегна ръка на Кравайко.

— Че ние отдавна сме познати с вас! — рече Кравайко.

— Ах, но това е Кравайко: — извика Многознайко с изненадан вид. — Здравейте, здраве-ейте! Заповядайте, седнете, приятели!

prikljuchenijata_na_neznajko_0115.png

Всички насядаха.

— Значи вие сте се запознали вече с този Бурмичко? — попита Многознайко, издавайки с въпроса си, че макар и невидимо да е отсъствувал, пренесен в други сфери, все пак е чул какво му е приказвал Кравайко. — Той сигурно ви е показвал своите сгъваеми маси и столове, нали? Хе-хе-хе! Винтчо утвърдително кимна с глава. Върху лицето на Многознайко се появи насмешливо изражение. Той потърка с ръце коленете си с видимо удоволствие и каза:

— Хе-хе! Всички изобретатели са чудаци! Е, кажете ми, моля ви се, за какво са всички тези сгъваеми маси, автоматично отварящи се шкафове и подвижни люлки? На мене например ми е много по-приятно да седя на обикновен удобен стол, който не подскача под вас, щом седнете, или да спя на легло, което не се движи под тебе нагоре-надолу. За какво е това, кажете, моля ви се? Кой може да ме застави да спя на такова легло? Ами ако аз, тъй да се рече, не искам? Не желая?

— Но нали и никой не ви кара да правите това — каза Кравайко. — Бурмичко е изобретател и се старае да усъвършенствува всичко, което му падне под ръка. Невинаги е сполучливо, но той има много полезни изобретения. Той е добър майстор.

— Аз не казвам, че е лош — възрази Многознайко, — той, ако искате да знаете, е много добър майстор. Да, да трябва да се признае, отличен майстор! Той ми направи прекрасен бърборограф.

— Какво е това — бърборограф? — попита Винтчо.

— Машина за говорене. Ето, погледнете!

Многознайко накара гостите си да се приближат до масата, на която имаше неголям уред.

prikljuchenijata_na_neznajko_0116.png

— Това сандъче или куфарче — наречете го, както искате — има отстрани малко отвърстие. Достатъчно е да произнесете пред това отвърстие няколко думи, а после да натиснете бутончето и бърборографът ще повтори точно вашите думи. Ето, опитайте — предложи Многознайко на Винтчо.

Винтчо се наведе над уреда и произнесе:

— Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо.

— Й Кравайко! — добави Кравайко, наведен над уреда.

Многознайко натисна бутончето и бърборографът за голямо учудване на всички зафъфли с гъгнив глас:

— Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо. И Кравайко.

— За какво ви е тази машина за говорене? — попита Болтчо.

— Как тъй за какво! — извика Многознайко. — Писателят без такава машина е като без ръце. Аз мога да поставя бърборографа в коя да е къща и той да запише всичко, каквото говорят там. На мене ще остане само да го препиша и ето ви повест или дори роман.

— Колко е просто всичко това — извика учудено Болтчо. — А пък аз бях чел някъде, че писателят трябва да има някакво въображение, някакъв замисъл…

— Е, замисъл! — нетърпеливо го прекъсна Многознайко. — Това само в книгите го пишат, че е необходимо, я се опитай да замислиш нещо, когато и без тебе всичко вече е замислено! На каквото и да се спреш — всичко го има вече. А тук черпи направо, тъй да се каже, от натура — все ще излезе нещо, което нито един писател не е измислил още.

— Но нали не всеки ще се съгласи да поставят в стаята му бърборограф? — рече Болтчо.

— Аз правя това ловко — отвърна Многознайко. — Отивам у някого на гости с бърборографа, който, както се убедихте вече, има вид на куфарче. Когато си излизам, забравям куфарчето под масата или под стола, а после имам удоволствието да слушам какво приказват стопаните без мене.

— Наистина, какво приказват? Това е твърде интересно — попита Болтчо.

— Да, извънредно интересно — потвърди Многознайко. — Аз дори сам не очаквах. Оказва се, че не приказват нищо, а просто се смеят без никаква причина, кукуригат като петли, лаят като кучета, грухтят, мяукат.

— Поразително! — извика Винтчо.

— Точно това казвам и аз, поразително! — съгласи се Многознайко. — Докато седиш с тях, разговарят нормално и разумно, а щом си отидеш, почва се някаква щуротия. Ето чуйте какво е записано вчера. Аз бях у едни познати и оставих бърборографа под масата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0117.png

Многознайко завъртя някакъв диск под капака на куфарчето и натисна бутона. Чу се съскане, после силен трясък като от затваряне на врата. Около една минута беше тихо, след това изведнъж се разнесе дружен смях. Някой каза: „Под масата“. Чу се шум от разправия и отново смях. Един почна да кукурига, друг да мяука, да лае. После някой взе да блее като овца. Един рече: „Чакай, аз ще изрева като магаре“. И почна да реве: „У-а! У-а!“ А сега като жребче: „И-и-хи-хи!“ Отново се чу смях.

— Ето, видяхте ли… тоест чухте ли? — разтвори ръце Многознайко.

— Да, малко може да послужи това за роман — мъдро каза Винтчо.

— Аз ще ви открия тайната — обърна се Кравайко към Многознайко. — В града всички вече знаят за този бърборограф и щом си излезете, нарочно почват да крещят в машинката всякакви глупости.

— Защо ще крещят глупости?

— Е, вие искате да ги надхитрите, а вместо това те са ви надхитрили. Вие искате да подслушвате какво говорят във ваше отсъствие, а те са разбрали това и нарочно пищят й грухтят, за да се подиграват с вас.

prikljuchenijata_na_neznajko_0118.png

Многознайко се намръщи.

— Ах, така ли? Добре тогава, аз пък ще ги надхитря. Ще турям незабелязано бърборографа под прозорците. Тази машинка ще ми послужи още. Но я погледнете това нещо: какво е то според вас?

Многознайко показа на гостите си някаква некрасива вещ, която приличаше на сгъната палатка и на огромен чадър.

— Навярно чадър? — изказа предположението си Болтчо.

— Не, не е чадър, а сгъваема, удобна за носене, писателска маса със стол — отговори Многознайко. — Трябва ви например описание на гора. Отивате в гората, нагласявате масата, сядате удобно и описвате всичко, което виждате наоколо. Ето опитайте, седнете — предложи той на Болтчо.

Многознайко натисна едно бутонче върху дръжката на предполагаемия чадър и чадърът веднага се разтвори, превръщайки се в малка масичка със столче. Болтчо седна на масата, но за да направи това, бе принуден да свие краката си по най-неестествен начин.

— Вие сте настанен удобно — продължаваше Многознайко — и изведнъж получавате вдъхновение. Признайте, че това е много по-приятно, отколкото да пишете седнал на тревата или на голата земя.

prikljuchenijata_na_neznajko_0119.png

Болтчо не почувствува нито удобство, нито вдъхновение — напротив, усети, че краката почват да го болят зверски. Ето защо той реши по-скоро да промени разговора и като се измъкна от масата, попита:

— Кажете, моля ви се, каква книга сте написали?

— Аз не съм написал още нито една книга — призна си Многознайко. — Трудна работа е да бъде човек писател. Преди да стана писател, трябваше, както виждате, да се снабдя с някои неща, а това не е толкова лесно. Най-напред трябваше да чакам да ми направят сгъваема маса. Това се проточи дълги години. После чаках да ми направят бърборографа. Вие знаете как майсторите обичат да отлагат и бавят. Бурмичко пък се отличава особено много с това качество. Представете си, две и половина години той само обмисляше как да направи този уред. На него му е все едно дали аз мога да чакам, или не. Той не разбира, че моята работа е творческа! Признавам, бърборографът е сложен уред, но защо ще го усложнява още повече?

— А нима той го усложняваше? — съчувствено попита Винтчо.

— Разбира се, че го усложняваше! Започна да прави не просто бърборограф, а някакъв бърборограф, комбиниран с прахосмукачка. Кажете, моля ви се, защо ми е на мене прахосмукачка? Това отне излишни година и половина. Е, нищо! — махна с ръка Многознайко: — Сега вече имам тези неща, остават още няколко дреболии.

— Добре би било да се измисли машинка, която да мисли вместо писателя — каза Болтчо.

— Имате право — съгласи се Многознайко.

Като видяха през прозореца, че слънцето клони вече към залез, нашите приятели почнаха да се сбогуват. Те взеха поялника и излязоха на улицата. Болтчо рече:

— Време е да се връщаме. Страхувам се да не ни завари нощта на път.

— Нищо, братчета, аз завчас ще ви закарам с автомобила. Но преди това не е зле да хапнем — каза Кравайко и откара Болтчо и Винтчо в къщи да закусят.

prikljuchenijata_na_neznajko_0120.png

Двадесета глава
Палитро работи

prikljuchenijata_na_neznajko_0121.png

Докато Винтчо и Болтчо пътешествуваха из Града на хвърчилата и търсеха поялник, в Зеления град се случиха твърде важни събития. Денят започна с това, че Палитро нарисува портрета на Снежинка. Той употреби за него почти два часа, но в замяна на това портретът стана като жив. Приликата бе поразителна. Мнозина казваха, че на портрета Снежинка била по-хубава, отколкото в действителност, но това не бе вярно. Снежинка съвсем нямаше нужда да бъде разхубавявана от художника. Ако Палитро бе успял да подчертае в портрета красотата на нейните черти и да ги покаже по-ярко и изразително, то точно това се изисква от истинското изкуство, каквото е живописта.

Портретът бе окачен на стената в долната стая, за да могат всички желаещи да го видят. И трябва да се каже, че желаещи имаше достатъчно. Всички, които видяха портрета, искаха от Палитро да нарисува и тях, но Снежинка не пущаше никого в горната стая, тъй като Палитро в това време рисуваше портрета на Синеочка и външните хора можеха да му попречат.

Незнайко, който се въртеше горе и даваше на Палитро различни ненужни съвети, за да покаже, че много разбира от живопис, дочу шума отдолу.

— Какъв е този шум тук? Какъв е този шум? — развика се той, като слизаше по стълбата. — Я се разотивайте по-бърже по къщите.

Бедните момиченца дори не сметнаха за нужно да се обидят от подобна грубост, толкова силно бе желанието им да видят художника. Тъкмо обратното, те заобиколиха от всички страни Незнайко, почнаха да го наричат Незнайчице и да го молят да не ги пъди.

prikljuchenijata_na_neznajko_0122.png

— Я се наредете в редица! — извика Незнайко, като разбутваше момиченцата и ги притискаше до стената. — В редица, ви казвам, или всички ви ще изгоня!

— Ух, колко сте груб, Незнайко! — извика Снежинка. — Нима може така? Мене ме е дори срам заради вас.

— Нищо — отвърна Незнайко.

В това време в стаята влетя още едно момиченце, което се възползува от общата суматоха и се промъкна право към стълбата, водеща за горния етаж. Като видя това, Незнайко се спусна към него и щеше вече да го хване грубо за ръката, когато момиченцето се спря, погледна го надменно и решително замаха пръст под носа му:

— Я по-полека! Аз мога и без ред — аз съм поетеса!

При този неочакван отпор Незнайко зяпна от учудване, а поетесата, възползувана от неговото смущение, му обърна гръб и спокойно тръгна към стълбата.

— Какво каза тя? Коя е тя? — попита Незнайко, като сочеше смутено с пръст към стълбата.

— Поетеса. Пише стихове — обясниха момиченцата.

— А… — проточи Незнайко. — Голяма работа. И ние имаме поет, бивш мой ученик. Някога аз съм го учил да пише стихове, а сега той може и сам.

— Ах, колко интересно! Значи и вие сте били поет?

— Бил съм!

— Ах, колко сте способен! Били сте и художник, и поет!…

— И музикант — важно добави Незнайко.

— Кажете някое ваше стихотворение!

— После, после — отвърна Незнайко с вид, че страшно бърза.

— А как се казва вашият поет?

— Цветец.

— Ах, колко интересно! — заръкопляскаха момиченцата.

— Вашият поет се казва Цветец, а нашата поетеса — Самоцветка. Прилича на неговото име, нали?

— Прилича малко — съгласи се Незнайко.

— Харесва ли ви се това име?

— Не е лошо.

— А какви стихове пише тя! — продължаваха момиченцата. — Ах, какви прекрасни стихове! Идете горе, тя сигурно ще чете свои стихове. Интересно дали ще ви се харесат.

— Че какво, може и да отида — съгласи се Незнайко.

Когато се качи горе, Палитро завършваше вече портрета на Синеочка, а Самоцветка седеше на дивана до Гусльо и разговаряше с него за музика. Незнайко сложи ръце на гърба си и започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време крадешком поетесата.

prikljuchenijata_na_neznajko_0123.png

— Какво се движите назад-напред като махало — каза му Самоцветка. — Седнете, моля ви се, защото очите ми се премрежват от вас.

— А вие не се разпореждайте тук — отвърна й грубо Незнайко. — Ще заповядам на Палитро да не рисува вашия портрет!

— Я гледай! Той наистина ли може да ви заповядва? — обърна се Самоцветка към Палитро.

— Може. Той всичко може — отговори Палитро, който старателно работеше с четчицата и дори не чу това, което бе казал Незнайко.

— Разбира се, че мога — потвърди Незнайко. — Всички са длъжни да ме слушат, защото аз съм им главатар.

Като чу, че Незнайко се ползува с такава власт между момчетата, Самоцветка реши да спечели разположението му:

— Кажете, моля ви се, струва ми се, че вие сте измислили балона?

— Че кой друг!

— Аз някога ще напиша стихове за вас.

— Много ми е притрябвало! — прихна да се смее Незнайко.

— Не говорете така! — пропя Самоцветка. — Та вие не знаете какви стихове пиша! Искате ли да ви издекламирам някое свое стихотворение?

— Добре, казвайте — съгласи се снизходително Незнайко.

— Ще ви издекламирам своето ново стихотворение за комара. Слушайте:

Бях си хванала комар,

тра-ра, ра-ра, тра-ра-рар!

Беше хубав той и мил,

ла-ли, ла-ли, ла-ли-лил!

 

Но комарът затъжи,

ах, горкият, ще умре.

Ще си хвана аз тогаз

една мравка по-добре!

 

Мравката е също тъжна,

и тя иска свобода.

Стига с тях съм си играла,

трябва книжки да чета!

— Браво, браво! — извика Палитро и дори изръкопляска.

— Много хубаво стихотворение — одобри Гусльо. — В него се говори не само за комара, но и за това, че трябва да се четат книжки. Това е едно поучително стихотворение.

— Ето чуйте още — каза поетесата и прочете друго стихотворение, в което се говореше не вече за комара, а за водното конче и което завършваше не с думите „трябва книжки да чета“, а с думите „трябва роклички да шия!“

prikljuchenijata_na_neznajko_0124.png

След това последва стихотворение за мушицата, което завършваше с думите: „Трябва ръцете си да мия“. Най-сетне беше прочетено стихотворение с „трябва пода да мета“.

В това време Палитро завърши портрета на Синеочка. Всички се струпаха около него и почнаха да изразяват своя възторг:

— Чудесно! Прекрасно! Възхитително!

— Миличък, не можете ли да нарисувате и мене в синя рокля? — обърна се Самоцветка към Палитро.

— Как така в синя, когато сте в зелена? — попита в недоумение Палитро.

— Ех, миличък, нима не ви е все едно? Роклята е зелена, но вие я нарисувайте синя. Аз щях да облека синя рокля, ако знаех, че Синеочка ще изглежда така добре в синьо.

— Добре! — съгласи се Палитро.

— И очите ми, моля ви се, направете сини!

— Но нали вашите очи са кафяви — възрази Палитро.

— Ех, миличък, какво ще ви струва това? Щом можете вместо зелена рокля да нарисувате синя, то защо вместо кафяви очи да не нарисувате сини?

— Тук има разлика — отвърна Палитро. — Вие можете ако искате, да облечете синя рокля, но въпреки всичкото си желание не можете да си поставите сини очи.

— Ах, така ли? Е, тогава нарисувайте ме с кафяви очи, но направете ги по-големи.

— Вие и без това имате много големи очи.

— Ах, мъничко! Иска ми се да бъдат още по-големи. И ресниците направете по-дълги.

— Добре.

— И косите нарисувайте златисти. Нали аз имам почти златисти коси! — с умолителен глас продължаваше Самоцветка.

— Това може — съгласи се Палитро.

prikljuchenijata_na_neznajko_0125.png

Той се залови да рисува поетесата, а тя постоянно скачаше от мястото си, притичваше до портрета си и настояваше:

— Очите още мъничко по-големи! Още, още, още… Удължете ресниците! Устата мъничко по-малка… Още, още…

В края на краищата очите на портрета станаха огромни, неестествени, устицата — колкото главичката на топлийка, косите — като от чисто злато, и целият портрет имаше съвсем слаба прилика с оригинала. Ала Самоцветка много го хареса и каза, че по-хубав портрет не й трябва.

prikljuchenijata_na_neznajko_0126.png

Двадесет и първа глава
Завръщането на Винтчо и Болтчо

Самоцветка слезе долу, като носеше грижливо своя портрет, и моментално бе заобиколена от момиченцата. Всички казваха, че по красота нейният портрет надминава твърде много портретите на Снежинка и Синеочка, но по прилика им отстъпва.

— Глупавички — каза им Самоцветка. — Кое е по-важно за вас: красотата ли, или приликата?

— Разбира се, че красотата! — отговориха всички.

В това време в стаята притичаха запъхтени Лястовичка и Писанка.

prikljuchenijata_na_neznajko_0127.png

— Ах, какво нещастие! — извикаха те. — Ах, ще припаднем!

— Какво се е случило? — уплашиха се всички.

— Отидохме днес в болницата… — почна да разказва Лястовичка.

— … за да отведем в определената им квартира момчетата, които трябваше да бъдат изписани… — продължи Писанка.

— … но Пчелица ни каза, че момчетата били вече изписани — прекъсна я Лястовичка.

— … тогава ние почнахме да молим да ни дадат други момчета — подхвана отново Писанка и заговори бързо, за да не я прекъсне Лястовичка: — Тогава Пчелица ни даде Дано и Бързанко, ние тръгнахме с тях по улицата, а те избягаха от нас и се покатериха на едно дърво.

— Те се страхуват, че ще ги възпитаваме, разбирате ли? — бързо добави Лястовичка и се засмя.

— Много ни е притрябвало да възпитаваме такива като тях! — направи презрителна гримаса Писанка.

— Къде са те сега? — попита Синеочка.

— Останаха на дървото — отговори Лястовичка. — Току-виж, че са започнали да късат ябълките!…

— Хайде да отидем да видим — предложи Снежинка.

Дано и Бързанко се бяха покатерили на ябълковото дърво и наистина се опитваха да откъснат една ябълка. Те я въртяха, като се мъчеха да прекършат дръжката й. Изведнъж видяха на улицата групата момиченца, които се бяха спрели далеко от тях и любопитно ги поглеждаха. Като забелязаха вниманието, което им оказваха момиченцата, Дано и Бързанко с удвоена сила почнаха да въртят ябълката. Дано се помъчи дори да прегризе със зъби дръжката й.

prikljuchenijata_na_neznajko_0128.png

— У, нито една ябълка още не са откъснали! — долетя глас отдолу.

Дано и Бързанко погледнаха натам и видяха едно синеоко момиченце, което насмешливо ги гледаше.

— Ти там, синеоката, да мълчиш! — измърмори Дано. — Да не мислиш, че лесно се късат?

— Ами ако ви дам трион, по-лесно ли ще бъде?

— Ех, че го каза! Ти само ни дай трион!… — отвърна Бързанко.

Синеочка изтича в съседната къща и донесе трион на Бързанко. След една минута дръжката беше прерязана и ябълката полетя надолу.

prikljuchenijata_na_neznajko_0129.png

— Хайде, момичета, почвайте да събирате ябълките! — извика Синеочка. — Момчетата са решили да ни помогнат.

Няколко момиченца притичаха до падналата ябълка и почнаха да я търкалят към най-близката къща.

Под всеки дом в Зеления град имаше мазе за запазване на плодовете и зеленчуците. Като дотъркаляха ябълката до къщи, момиченцата отвориха вратата на мазето, която беше на равнището на земята, и я вкараха вътре. Там близо до вратата започваше дървен улей, по който ябълката сама се търкулна в мазето. Като направиха това, момиченцата се затичаха обратно, а насреща им другарките търкаляха нова ябълка.

prikljuchenijata_na_neznajko_0130.png

Работата закипя. Притича и Палавка. Тя намери отнякъде трион, сложи вместо рокля спортен панталон, който обуваше при игра на волейбол, и също се покатери на дървото. Като видя триона в ръцете й, Дано каза:

— Ей, ти! Я дай тук триона. Ти не можеш!

— Само ти ли можеш! — предизвикателно отвърна Палавка.

Тя се намести на клона, прехапа устна и се залови да реже с триона дръжката на една ябълка. Дано завистливо я поглеждаше, а сетне каза:

prikljuchenijata_na_neznajko_0131.png

— Хайде да работим заедно: най-напред ти порежи, а пък аз ще си почивам, после — аз ще порежа, а ти ще си почиваш!

— Добре — съгласи се Палавка.

В този момент момиченцата дотърчаха от къщата с гаража и веднага се разнесе вестта за изчезването на Винтчо и Болтчо. Момиченцата разказваха, че Винтчо и Болтчо тръгнали рано сутринта за Града на хвърчилата и не се били върнали досега.

— Виждате ли? — забърбори Лястовичка. — Нали ви казвах? Скоро всички момчета ще избягат в Града на хвърчилата. Няма да искат да живеят в нашия град.

— Е, нека избягат — рече Синеочка. — Никого няма да държим насила.

Разговорите за коварството на Винтчо и Болтчо продължиха чак до вечерта. Лястовичка и Палавка, като че ли бяха дори доволни от тяхното изчезване и се подсмиваха злорадо.

Когато надеждата, че Винтчо и Болтчо ще се завърнат, изчезна съвсем, в края на улицата се показа автомобил. Той с шум и трясък мина по улицата. Момиченцата захвърлиха работата и полетяха след него. Писанка и Лястовичка тичаха най-напред и викаха:

— Винтчо и Болтчо се завърнаха! Винтчо и Болтчо се завърнаха! — после се спряха и казаха: — Мълчете! Не бива да тичаме след автомобила. Можем да дадем лош пример на момчетата.

Когато момиченцата приближиха гаража, те видяха, че заедно с Винтчо и Болтчо е пристигнал и Кравайко.

— А кой е този? — извика възмутено Писанка. — Струва ми се, че това е хвърчиловският Кравайко? Защо сте дошли, Кравайко? Ние не сме ви канили.

— Я гледай! — отговори Кравайко. — Много ми е притрябвала вашата покана!

— Никакво „я гледай“! — каза Лястовичка. — Ние не идваме при вас и вие не идвайте при нас.

— Че идвайте, ако искате. Защо не! Ние не ви пъдим.

— Как така не ни пъдите? Сами ни поканихте на елха, а после почнахте да ни замеряте със снежни топки.

— Че какво лошо има в това? Ние просто искахме да поиграем с вас на снежни топки. Трябваше и вие да ни замервате.

— Вие трябваше да знаете, че момичетата не обичат да хващат снега с ръце.

— Е, сгрешихме мъничко — сви рамене Кравайко. — Не предполагахме, че ще се разциврите и ще се разсърдите завинаги.

— Не, вие се разсърдихте завинаги! Защо ни изпратихте Клечо? Не знаете ли какво направи той тук?

— Ние не отговаряме за Клечо — отвърна Кравайко. — Той и при нас прави какви ли не поразии. Постоянно се бием с него — и пак не можем да го превъзпитаме. Ние не сме го изпращали при вас. Той е работил тук по своя собствена инициатива.

— „Работил!“ — избухна Писанка. — Той нарича това работа! Не, ние с вас вече не се хващаме. Вие не ни трябвате. Имаме си сега свои момчета.

— Е, и вие не ми трябвате. Плюя на вас. Аз просто докарах Винтчо и Болтчо, а сега ще се кача в автомобила и ще си замина обратно.

Кравайко се обиди и се отдръпна настрана. Но той не замина. Като видя, че Винтчо и Болтчо се заловиха да поправят автомобила, той почна да им помага. Такова другарско чувство имат всички шофьори. Ако един шофьор види, че друг някой поправя машината си, той непременно ще се приближи и също ще се залови да чопли нещо, да завинтва винт или гайка, или просто ще почне да дава съвети.

И тримата работиха до късна нощ, но въпреки това не успяха да поправят автомобила, тъй като му беше нужен твърде сериозен ремонт.

prikljuchenijata_na_neznajko_0132.png

Двадесет и втора глава
Чудесата на техниката

На другата сутрин Синеочка отиде в болницата и разказа на Пчелица, че изписаните момчета не се бият по улиците, а напротив, държат се примерно и дори помагат на момичетата да оберат ябълките си.

Пчелица каза:

— Добре е, че сте им намерили подходящо занятие. Ще ви помоля да включите в работата Може и Загубанко, които ще бъдат изписани днес.

— Не може ли да изпишете още някого? — помоли Синеочка. — Жалко е да се държат момчетата затворени, когато има такава интересна работа за тях.

— Та нали вчера изписах извън определените момчета Дано и Бързанко? — отговори Пчелица. — Малко ли ви са?

— Малко.

— Е, добре тогава, можем да изпишем Мълчаливко. Той е много мирен и не ми досажда с никакви молби.

— И кого още?

Пчелица сложи очилата си и взе да преглежда списъка.

prikljuchenijata_na_neznajko_0133.png

— Може да изпишем Шишко и Сиропов. Те също са мирни, макар че, право да ви кажа Шишко не би трябвало да изписвам, защото той яде много сладкиши. Аз още не съм успяла да го отуча от този му лош навик. И най-важното е не толкова, че яде! Но той си тъпче джобовете със сладкиши и дори ги крие под възглавницата си. Нищо, може би на чист въздух апетитът му да понамалее. Сиропов също би трябвало да подържим тук още малко за наказание, дето пие прекалено много сироп с газирана вода. Ала ще трябва да ги изпишем, защото бяха много учтиви с мене.

Пчелица отново почна да преглежда списъка.

— Рано е да изпишем Патронко — каза тя. — Не му е оздравял още кракът. Патронко е наистина болен.

— А Мърморко?

— Не, не! — извика Пчелица. — Този Мърморко е такава неприятна личност! Вечно мърмори, вечно е недоволен от нещо. Той действува на нервите на всички ни, разбирате ли? Нека седи тук, загдето е такъв невъзможен, макар че, право да си кажа, аз с удоволствие бих се избавила от него и от този непоносим Хапчев, който неизвестно защо се мисли за лекар и постоянно се опитва да ми докаже, че моите лечебни методи са неправилни.

— Тогава изпишете и двамата, за да не ви досаждат — предложи Синеочка.

— Ах, какво приказвате! За нищо на света! Знаете ли, миличка, какво ми каза неотдавна този противен Хапчев? Каза ми, че аз не само не лекувам болните, но напротив, здравите мога да направя болни. Какво невежество! Не, аз ще го държа тук точно до определения срок. По-рано няма да излезе оттук. Също и Мърморко.

По този начин освен Може и Загубанко Синеочка успя да накара да изпишат от болницата Мълчаливко, Шишко и Сиропов. В болницата останаха Патронко, Мърморко и Хапчев. Патронко мълчаливо понасяше тая несправедливост, тъй като кракът все още го болеше, но Мърморко и Хапчев бяха готови да си скубят косите от досада и казаха, че ще избягат, ако не ги изпишат до вечерта.

prikljuchenijata_na_neznajko_0134.png

Болтчо, Винтчо и Кравайко се събудиха още преди разсъмване и отново се заловиха да поправят автомобила. Слънцето беше вече високо, когато машината най-после забръмча и моторът започна да работи. Тримата приятели решиха да изпробват автомобила. След като се повъртяха около къщата и вдигнаха облак прах, те излязоха през пътната врата и се понесоха по улицата. Скоро видяха момиченцата, които беряха плодове. На ябълковото дърво се бяха покачили Бързанко, Загубанко, Дано и Може. Близо до тях на една круша работеха Гусльо, Мълчаливко и Палавка. Момиченцата търкаляха плодове по всички посоки.

Незнайко търчеше между работещите и в екстаз командуваше:

— Пет души натам, пет души насам! Приберете тази ябълка, търкаляйте я! Дръпнете се назад, да пукнете макар — тук ей сега ще падне крушата! А вие, горе, предупреждавайте! Разпръснете се или не отговарям за себе си!

Всичко това можеше да се върши тихо, но Незнайко смяташе, че ако престане да шуми, цялата работа ще спре.

Сиропов и Шишко също работеха. Те търкаляха една круша, но крушата не искаше да се движи натам, накъдето трябваше, а се търкаляше накъдето съвсем не трябваше. Всеки знае, че формата на крушата се различава твърде много от формата на ябълката и ако търкаляме круша, тя ще се върти на едно място. При това крушата беше много мека. При падането си от дървото тя се бе натъртила, а Сиропов и Шишко съвсем я смачкаха отстрани, когато я търкаляха. Следствие на това те цели се изцапаха със сладък сок и през всичкото време облизваха ръцете си.

prikljuchenijata_na_neznajko_0135.png

— А вие там, какво се въртите на едно място с крушата? Съвсем сте я смачкали! — караше им се Незнайко. — Да не сте решили да получавате от нея сироп! Ще ви дам аз на вас един сироп!

Винтчо и Болтчо спряха автомобила и взеха да наблюдават картината.

— Ей, Незнайко! — извика Винтчо. — Защо ви липсва механизация?

— Я ме оставете! — махна с ръка Незнайко. — Тук от ябълки няма къде да се денеш, а те отгоре на това механизация искат!… Откъде да ви взема механизация?

— Ето имаме вече един автомобил — отговори Кравайко.

— Нима автомобилът е механизация?

— Разбира се, че е механизация. Ще караме с него ябълките и крушите.

— Вярно! — извика Незнайко. — Измислих! Хайде приближете се до дървото — ние сега ще спуснем ябълката право в автомобила.

— Чакай, така не може — каза Винтчо. — Ако хвърляш ябълките от дървото направо в автомобила, и ябълките ще натъртиш, и автомобила ще счупиш.

— Тогава какво според тебе — на ръце ли трябва да ги носим от дървото?

— Защо на ръце? Ще ги спускаме с въже.

prikljuchenijata_na_neznajko_0136.png

— Вярно!… — извика Незнайко. — Хайде, момичета, дайте тук едно въже!

Момиченцата бързо донесоха въже. Незнайко го взе и почна да го върти в ръцете си. Той не знаеше какво да прави с въжето и в недоумение го гледаше. После си даде вид, че е намислил нещо, подаде въжето на Винтчо и му каза:

— Хайде почвай!

Винтчо прехвърли въжето през един ябълков клон и каза на Бързанко да завърже единия му край за дръжката на ябълката, а другия край накара да държат няколко момиченца.

— Режи сега с триона! — извика той на Бързанко.

След няколко минути дръжката беше прерязана и ябълката увисна на въжето. Винтчо накара Кравайко да нагласи автомобила право под висящата ябълка. Момиченцата постепенно почнаха да отпускат въжето. Ябълката се спусна право в колата. Отвързаха въжето и автомобилът откара ябълката в къщи.

prikljuchenijata_na_neznajko_0137.png

— Ей сега ще докараме още една кола — рече Кравайко.

Те скочиха в автомобила и полетяха към гаража, където беше останала колата на Кравайко. След няколко минути се завърнаха с двете коли. Едната започна да кара ябълки, другата — круши.

— Видяхте ли чудесата на техниката? — самодоволно каза Незнайко. — Вие, момичетата, май че и насън не сте виждали такова нещо!

Двадесет и трета глава
Бягството

Механизирането значително облекчи труда и работата тръгна по-бързо. Двете коли сновяха насам-натам и разнасяха по мазетата плодовете. Ябълките и крушите караха една по една, а сливите — по пет наведнъж. Благодарение на механизацията много момиченца се освободиха от работа, но вместо да седят със скръстени ръце, те разпънаха на улицата две палатки. В едната палатка донесоха сироп и газирана вода, а в другата натрупаха баници, различни курабийки, кравайчета и бонбони. Сега всеки от работещите можеше да закуси и да си пийне през време на почивката.

Шишко веднага започна да обикаля палатката с баниците и бонбоните, а Сиропов нападна сиропа с газираната вода. Не можеха да ги прогонят от палатките.

prikljuchenijata_na_neznajko_0138.png

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Отдалеч се зачуха пронизителни викове и всички видяха доктор Хапчев, който тичаше по улицата, преследван от целия болничен персонал начело с Пчелица. Хапчев беше почти гол, тоест само с пенснето си и с едни къси гащета. Той стигна до едно дърво и бързо се покатери по него.

prikljuchenijata_na_neznajko_0139.png

— Защо избягахте от болницата? — викаше след него Пчелица, като се приближаваше до дървото.

— Аз не съм вече болен — отвръщаше Хапчев, мъчейки се да се покатери колкото се може по-високо.

— Как да не сте болен? Ние не сме ви изписали още! — продължаваше Пчелица, задъхана от бързото тичане.

— Аз пък сам се изписах — засмя се Хапчев и се изплези на Пчелица.

— Колко сте нахален! Ние няма да ви дадем дрехите.

— Не ми трябват — отговори й Хапчев, подсмивайки се.

— Ще настинете и ще се разболеете.

— И да се разболея, пак няма да се върна при вас.

— Срамота е! — извика Пчелица. — Сам сте доктор, а не уважавате медицината.

Тя му обърна гръб и се отдалечи с гордо вдигната глава. След нея бавно тръгна целият болничен персонал.

Хапчев видя, че не го заплашва вече никаква опасност и слезе от дървото.

Момиченцата го заобиколиха и съчувствено го питаха:

— Студено ли ви е? Ще се простудите! Искате ли да ви донесем дрехи?

— Добре — съгласи се Хапчев.

Перушинка изтича до в къщи и донесе една зелена рокличка на черти.

— Какво е това? — учуди се Хапчев. — Не искам да обличам рокля! Всички ще ме смятат за момиче.

prikljuchenijata_na_neznajko_0140.png

— Е, и какво от това? Нима е лошо човек да бъде момиче?

— Лошо е.

— Защо? Значи според вас ние сме лоши?

— Не, вие сте добри… — смути се Хапчев — но момчетата са по-добри.

— С какво са по-добри, кажете, моля ви се?

— Разбира се, че са по-добри. Ние имаме едно момче, на име Гусльо. Знаете ли какъв музикант е той? Вие не сте чували как свири на флейта!

— Чували сме. Много наши момичета пък свирят на арфа.

— А ние имаме Палитро. Да видите само какви портрети рисува!

— Видяхме. Но вие имате само един Палитро, а всяко наше момиче може да рисува и дори да бродира с разноцветни конци. Можете ли например да избродирате такава червена катеричка като тази на престилката ми? — попита Катеричка.

— Не мога — призна Хапчев.

— Ето виждате ли, а тук всички могат — ако щете катеричка, ако щете зайче.

— Е, добре! — махна с ръка Хапчев и се залови да навлича рокличката.

След като я облече, той взе да вдига ръце и крака и да се оглежда от всички страни. Когато видя Хапчев в такава необикновена премяна, Незнайко прихна. След него се разсмяха останалите момчета.

prikljuchenijata_na_neznajko_0141.png

— Как не ви е срам — възмути се Писанка. — Нищо смешно няма тук.

Но смехът не преставаше. Хапчев се озърна и като видя само засмени физиономии, почна да съблича рокличката.

— Защо правите така?… — увещаваха го момиченцата.

— Не искам! — решително заяви Хапчев. — Скоро ще донесат моите дрехи.

— Пчелица няма да ги даде. Тя ни е много строга.

В отговор на това Хапчев само тайнствено се усмихна.

След завръщането си в болницата Пчелица и болничният персонал веднага откриха изчезването на Мърморко. Те се спуснаха към гардеробната, но там се оказа, че дрехите и на двамата бяха изчезнали. В гардеробната бяха останали само дрехите на Патронко.

По този начин се разкри планът за бягството, който Мърморко и доктор Хапчев бяха измислили. Според този план доктор Хапчев трябваше да избяга полугол през прозореца. Злосторниците разчитаха, че целият болничен персонал ще се спусне да го гони и тогава Мърморко свободно ще се вмъкне в гардеробната и ще открадне както своите, така и неговите дрехи. Планът беше изпълнен до най-малката си подробност.

Пчелица дълго търси Мърморко с откраднатите дрехи, а той през това време се беше спотаил в гъстия репейников буренак.

prikljuchenijata_na_neznajko_0142.png

Макар че да стоиш в буренака, не е много приятно, Мърморко беше извън себе си от радост, че е успял да се измъкне на свобода. Той с наслаждение гледаше ясното синьо небе и сочната зелена трева. На лицето му се появи дори усмивка. Той се закле в себе си, че никога вече в живота си няма да мърмори и ще бъде доволен от всичко на света, само да не попадне отново в болница.

Най-после Мърморко видя, че Пчелица влезе в болницата. Тогава той се измъкна тихичко от своята засада, намери Хапчев и му даде дрехите.

— Ето ти дрехите, другарю по нещастие — каза Мърморко, като подаде на Хапчев бохчичката, която държеше в ръце.

Хапчев се спусна да прегръща приятеля си. Те много се бяха сприятелили в болницата. Хапчев се облече бърже.

prikljuchenijata_na_neznajko_0143.png

Загубанко, Дано, Винтчо и другите момченца заобиколиха Мърморко и почнаха да го поздравляват с благополучното му излизане от болницата. Всички се учудваха на неговия весел вид.

— За пръв път виждам Мърморко да се усмихва! — каза Шишко.

Момиченцата също стояха наоколо и с любопитство разглеждаха Мърморко.

— Как се казвате? — попита го Перушинка.

— Мърморко!

— Вие се шегувате!

— Да пукна, ако лъжа! Защо мислите така?

— Вие имате такова приятно, приветливо лице. Това име не ви подхожда.

Мърморко се ухили до уши.

— Аз не подхождам на името си — опита се той да остроумничи.

— Искате ли да се качите на дървото? — предложи му Писанка.

— Може ли?

— Защо да не може? Ние ще ви донесем трион и ще работите заедно с всички.

— И аз искам трион — примоли се доктор Хапчев.

— Вие не го заслужавате, защото презирате момичетата, но ние ви прощаваме — каза Писанка.

Момиченцата донесоха още два триона и Мърморко заедно с доктор Хапчев също се заеха за работа. Мърморко казваше, че е много по-приятно да се катери човек по дърветата, отколкото да стои затворен в болницата.

— И много по-полезно при това — добавяше доктор Хапчев.

Той смяташе, че въздухът горе е много по-чист и по-богат с кислород, отколкото долу. Ето защо Мърморко и Хапчев работеха на самия връх на дървото.

Двадесет и четвърта глава
Рационализацията на Палитро

На другия ден беритбата на ябълки и круши продължи. По улиците се появи трета машина — осемколеловият парен автомобил на Бурмичко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0144.png

Работата беше там, че в Града на хвърчилата забелязаха изчезването на Кравайко. Жителите знаеха, че той откарал с автомобила си Винтчо и Болтчо в Зеления град. Но тъй като Кравайко не се завърна след това, всички почнаха да молят Бурмичко да отиде с колата си и да разбере не се ли е случило някакво нещастие. Бурмичко пристигна в Зеления град и като видя, че Кравайко помага с автомобила си в беритбата на плодове, не издържа и също се включи в работата.

Жителите на Града на хвърчилата чакаха до вечерта, но Бурмичко не се завърна и на другия ден из града почнаха да се разпространяват най-невероятни слухове. Едни казваха, че на пътя за Зеления град се е разположила баба Яга — костелива нога, която изяжда всекиго, когото види. Други казваха, че това не било баба Яга, а Кашчей Безсмъртни. Трети спореха и доказваха, че Кашчеевци Безсмъртни не съществуват, а това е триглав змей, който съвсем не живеел на пътя, а в самия Зелен град. Всеки ден този змей изяжда по едно момиче, а когато в града идва някое момче, изяжда момчето, защото момчетата са по-вкусни от момиченцата.

След като се появи слухът за този триглав змей, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да отиде в града при момичетата и да разбере какво става там. Всеки смяташе, че много по-благоразумно е да си седи в къщи. Ала скоро се намери храбрец, който каза, че ще отиде и ще разбере всичко. Това бе известният Клечо, за когото споменахме вече в тази правдива история. Жителите знаеха, че Клечо е луда глава и действително може да се запъти право в устата на ненаситния змей. Всички почнаха да го убеждават да не ходи, но Клечо не искаше и да чуе. Той казваше, че е много виновен пред момичетата и сега съвестта го гризе. Ето защо иска да изкупи своята вина — ще иде в града при тях и ще заплюе змея право по опашката, след което уж змеят ще умре и ще прекрати своите безобразия. Откъде Клечо бе научил, че змейовете умират от това — остана неизвестно.

prikljuchenijata_na_neznajko_0145.png

Клечо тръгна. Някои жители го съжалиха много и предварително го оплакваха. Други казваха, че не си струва да го съжаляват, тъй като без него ще има един хулиган по-малко и в града ще стане по-тихо.

— Но ние сами сме виновни, че не го превъзпитахме — казваха първите.

— Как ще го превъзпиташ такъв? — отвръщаха вторите. — Него само гробът ще го превъзпита.

От този разговор се виждаше, че първите бяха измежду тези, на които Клечо не бе напакостил още както трябва, а вторите — измежду тези, на които бе напакостил здравата.

Както и трябваше да се очаква, Клечо не се завърна и тогава в града всички повярваха на слуховете за змея, за когото почнаха да разказват най-невероятни измислици. Всеки от разказвачите прибавяше на змея по една глава, така че от триглав, той се превърна в стоглав.

prikljuchenijata_na_neznajko_0146.png

Разбира се, всичко това бяха измислици. Най-умните читатели сигурно вече са се досетили сами защо Клечо не се върна, а на тези, които не са се досетили, може да съобщим, че Клечо съвсем не бе изяден от змея, тъй като змеят не ядеше никого, пък и никакъв змей нямаше. Клечо просто бе увлечен в работата. Той също пожела да се покатери на дървото и да поработи с триона. Това беше толкова интересно и при това опасно! Кое момче ще отстъпи пред опасността?

През тези дни единствен само Палитро си стоеше в къщи и рисуваше портрети. Всички момиченца искаха да си имат портрет и те съвсем го измъчиха със своите изисквания. Всяко едно искаше непременно да бъде най-красивото. Напразно доказваше Палитро, че всеки е красив посвоему и че дори малките очи могат също да бъдат красиви. Не! Всички момиченца искаха очите им да бъдат непременно големи, ресниците — дълги, веждите — извити, устата — мънички. В края на краищата Палитро престана да спори и рисуваше така, както те искаха. По този начин бе много по-удобно, защото не възникваха никакви излишни пререкания и освен това Палитро забеляза, че може да въведе рационализация в рисуването на портрети. Понеже всички искаха едно и също, Палитро реши да направи така наречения модел. Той взе парче дебела хартия, проряза в нея две големи очи, дълги и извити като дъга вежди, право и твърде изящно носле, мънички уста, брадичка с трапчинка и чифт малки, прибрани уши отстрани. Изряза отгоре разкошна прическа, отдолу — тънка шийка и две ръчички с тънки пръстчета.

Като приготви такъв модел, той пристъпи, към изготвянето на шаблоните.

Какво представлява шаблонът, веднага ще стане ясно на всекиго. Палитро слагаше модела върху парче хартия и мажеше с червена боя мястото, където беше прорязана устата. На книгата веднага се получаваше рисунък на уста. След това той боядисваше с телесен цвят носа, ушите, ръцете, после тъмни или светли коси, кафяви или сини очи. По такъв начин се получаваха шаблоните.

Палитро направи няколко такива шаблона. Ако момиченцето имаше сини очи и светли коси, той вземаше шаблон със сини очи и светли коси, прибавяше мъничко прилика и портретът бе готов. Ако момиченцето имаше тъмни очи и коси, Палитро избираше друг подходящ шаблон.

prikljuchenijata_na_neznajko_0147.png

Палитро нарисува множество такива шаблонни портрети. Това усъвършенствуване много ускоряваше работата. При това Палитро съобрази, че по изработения от опитния майстор модел всяко момче може да изготвя шаблони, и привлече към тази работа Дано. Дано успешно боядисваше по модела шаблоните с нужните бои и шаблоните не ставаха по-лоши от тези, приготвени от ръката на самия Палитро. Това разпределение на труда между Палитро и Дано още повече ускори работата, което имаше огромно значение, тъй като броят на желаещите да си поръчат портрети не само не намаляваше, а всеки ден се увеличаваше.

Дано много се гордееше със своята нова длъжност. За Палитро и за себе си той казваше с гордост: „Ние, художниците…“ Ала Самият Палитро не бе доволен от работата си и неизвестно защо я наричаше занаятчийство. Той казваше, че от всички портрети, които бил нарисувал в Зеления град, за истински произведения на изкуството могли да се смятат само портретите на Снежинка и Синеочка — останалите можели да послужат само за покриване на гърнета и тенджери.

Притежателките на портретите впрочем не споделяха това мнение. Всички бяха доволни, че са излезли красиви, а приликата, казваха те, е последна работа. На всичко може да се гледа по различни начини.

Двадесет и пета глава
Лекуването на Патронко

След бягството на Мърморко и Хапчев целият болничен персонал бе зает с лекуването на единствения болен — Патронко, който съвсем се разглези от общото внимание към неговата личност. Ту искаше да му варят за обед супа от бонбони и каша от мармалад, ту поръчваше кюфтета от ягоди със сос от гъби, макар всеки да знае, че такива кюфтета няма; ту настояваше да му носят пюре от ябълка, а когато му го донасяха, казваше, че желае сайдер от круши; когато пък му донасяха сайдер, казваше, че сайдерът мирише на лук, или измисляше нещо друго.

prikljuchenijata_na_neznajko_0148.png

Всички болногледачки капнаха от умора, изпълнявайки капризите му. Те казваха, че откак свят светува, не са виждали такъв болен, че това е истинско наказание, а не пациент, и че единственото спасение е по-скоро да оздравее.

Всяка сутрин той изпращаше една от болногледачките да търси из града неговото кученце Рунтавко. Когато болногледачката се изморяваше да скита из града и се завръщаше в болницата с надеждата, че той е забравил вече кученцето си, Патронко винаги питаше:

— Е, намери ли го?

— Никъде го няма.

— Но ти сигурно не си го и търсила?

— Търсих, честна дума, всички улици обиколих!

— А защо аз не чух да го викаш? Хайде върви го потърси наново!

Бедната болногледачка излизаше отново на улицата, но не знаеше накъде да тръгне и от време на време викаше:

— Рунтавко! Рунтавко! Да се не видиш макар!

Тя разбираше, че нейните викове не ще помогнат, но изпълняваше искането на Патронко, тъй като смяташе, че това успокоява болния.

Другата болногледачка Патронко изпращаше да следи какво правят останалите момчета и да му докладва по три пъти на ден: сутрин, обед и вечер. Трета болногледачка караше да му разказва по цял ден приказки; ако приказките не бяха интересни, изпъждаше я и настояваше да му изпратят друга, която знае по-хубави приказки. Той страшно се сърдеше, ако някой от другарите му не идваше да го навести. Когато пък някой дойдеше, той го прогонваше, защото му пречел да слуша приказки.

Пчелица виждаше, че характерът на болния се влошава от ден на ден и казваше, че той ще стане двайсет пъти по-лош от Мърморко и Хапчев, взети заедно. Можеше да се помогне на болния, само като се изпише от болницата, но кракът все още го болеше. Освен това Патронко сам си влоши положението.

Една сутрин, като се събуди, почувствува, че кракът не го боли. Той скочи от леглото, припна из болничната стая, но не направи и десет крачки, когато кракът му се изкриви и той падна. Горкият, занесоха го на ръце в леглото! Кракът веднага се поду, а надвечер се покачи температурата. Пчелица прекара цялата нощ край леглото му, без да мигне. Благодарение на усилията й подутината спадна, но оздравяването на крака поради този случай се забави.

Най-после разрешиха на болния да става за малко от леглото. Като се подпираше на патерица и се държеше за стената, Патронко се движеше полекичка из стаята и се учеше постепенно да ходи. После му разрешиха да излиза на двора, за по един час и да се разхожда около болницата, придружен от болногледачка. Характерът на болния се подобри вследствие тези разходки, той стана по-малко раздразнителен, но все пак, когато идваше часът да се прибира в болничната стая, Патронко излизаше вън от себе си и викаше: „Няма да вляза“, като замахваше към болногледачката с патерицата си. Принуждаваха се да грабват болния и насила да го поставят в леглото.

prikljuchenijata_na_neznajko_0149.png

Благодарение на тези решителни мерки лекуването тръгна успешно и скоро казаха на Патронко, че след един ден ще го изпишат от болницата. Момченцата и момиченцата с радост научиха приятната новина.

В определения ден цялото население на града се събра пред входа на болницата. Всички поздравляваха оздравелия, поднасяха му цветя, а той казваше:

prikljuchenijata_na_neznajko_0150.png

— Ето че сме в пълен състав! Липсват само Знайко и моят Рунтавко.

— Ех, нищо — утешаваха го момиченцата, — може би ще се намерят и Знайко, и Рунтавко.

— Как така сами ще се намерят? — отговаряше Патронко. — Трябва да се търсят.

— Да — каза Незнайко. — Ще трябва да потърсим този глупавичък Знайко, иначе ще пропадне някъде без нас.

— Защо да е глупавичък? — възрази доктор Хапчев.

— Разбира се, че е глупавичък, пък и е страхлив отгоре на това.

— Съвсем не е страхлив… — започна Мърморко.

Незнайко го прекъсна:

— А ти да мълчиш! Кой от нас е главният — ти или аз? Или имаш желание отново да влезеш в болницата?

Като чу да се споменава болницата, Мърморко замълча.

Снежинка каза:

— Ще уредим в неделя бал по случай оздравяването на всички болни, а после може да тръгнете да търсите вашия глупавичък Знайко. Пък когато го намерите, ще устроим още един бал. Ще бъде дори прекрасно!

— Чудесно! Чудесно! — зарадваха се всички.

Не се разбра само кое повече ги зарадва: дали възможността да намерят Знайко, или възможността да устроят по този случай още един бал. Този въпрос остана неизяснен.

Беритбата на плодовете беше привършена. Всички мазета бяха пълни догоре, а по дърветата имаше още много ябълки, круши и сливи. Решено бе да ги подарят на момчетата от Града на хвърчилата.

Всички се заловиха да работят за подготвянето на бала. Една част от населението разчистваше обраслата с трева танцова площадка, друга поставяше скамейки около площадката. Бързанко, Мърморко и Клечо, въоръжени с брадви, се заловиха да майсторят до площадката двуетажна беседка за оркестъра. Други момченца строяха будки за сироп с газирана вода, сладолед и разни лакомства. Цялата тази работа се извършваше под звуците на музика, тъй като Гусльо подбра десет най-добри арфистки и образува оркестър. Репетициите започнаха веднага.

prikljuchenijata_na_neznajko_0151.png

Най-чудното бе това, че Клечо работеше с увлечение. Той изпълняваше всичко, което му възлагаха, и не правеше никакви номера. Като че ли се бе преродил.

— Колко е хубаво от ваша страна, че ни помагате! — му казваше Писанка.

— Че защо да не ви помогна? — отговаряше Клечо. — Ако нещо трябва да се направи, аз тиквата си ще счупя, но ще го направя.

— Вие вършите всичко толкова старателно, че просто е приятно да ви гледа човек — казваше Лястовичка. — Изглежда, че обичате да работите.

— Много обичам — призна си Клечо. — Аз винаги обичам да се занимавам, не зная какво да правя и започвам да върша нещо, което съвсем не бива да се върши. От това излиза някаква глупост, за която ям пердах.

prikljuchenijata_na_neznajko_0152.png

Клечо силно подсмръкна и избърса носа си с юмрук.

— Какъв пердах?

— Е, трепанация.

— Какво значи трепанация?

— Е, просто ме бият!

— Ах, горкичкият! — извика Писанка. — Но вие по-добре не вършете това, което не бива. По-добре идвайте при нас. При нас винаги ще се намери някаква работа за вас: ограда да поправите, счупено стъкло да замените…

— Добре — съгласи се Клечо.

— А на нашия бал ще дойдете ли?

— Може ли?

— Защо да не може? Само че се измийте както трябва, вчешете се хубавичко и елате. Ние каним всички.

— Добре, ще дойда. Благодаря.

На Писанка беше много приятно, че Клечо разговаря така учтиво и дори й благодари.

Тя се зачерви от удоволствие и като дръпна настрана Лястовичка, почна да й шепне:

— Не ще е трудно да го възпитаме.

— Трябва да го хвалим по-често — отвърна Лястовичка. — Това е полезно за него. Винаги, когато направи някоя пакост трябва да му се караме, а пък ако направи нещо добро — да го похвалим. Тогава той ще се старае и друг път да постъпва добре заради похвалата. Освен това трябва да го приучим към прилично държане, защото той подсмърча така некрасиво.

— При това говорът му е много лош — подхвана Писанка. — Какви са тези думи: тиква, глупост, пердах. Трябва да поработим над неговия език и да го отучим от некрасивите думи.

А Клечо доволен, че са го похвалили, още по-старателно се залови да работи. Всеки обича да го похвалят, нали?

Двадесет и шеста глава
Завръщането на Клечо

prikljuchenijata_na_neznajko_0153.png

След като и Клечо не се завърна в къщи, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да тръгне за Зеления град. Разнесе се слух, че стоглавият змей скоро ще изяде всички момичета, а после ще дойде в Града на хвърчилата и ще започне да яде момчетата. Времето минаваше, но змеят не идваше. Вместо него една прекрасна утрин в Града на хвърчилата се появи едно непознато момче. То разказа, че летяло с балон заедно със своите другари и скочило с парашут, когато балонът взел да пада. То се приземило в една гъста гора и оттогава скитало по поля и гори да търси своите другари, които отлетели с балона по-далеч.

Най-досетливите между читателите навярно са се сетили вече, че това непознато момче не е никой друг освен Знайко. Вместо да се завърне преспокойно в къщи, Знайко решил да намери другарите си.

Жителите на Града на хвърчилата разказаха на Знайко, че преди няколко дни в Зеления град се появили момчета, които също били летели с балон и паднали. Две от тях идвали в Града на хвърчилата за поялник, а после заминали обратно в Зеления град заедно с шофьора Кравайко. Знайко взе да разпитва за тези момчета. Когато му ги описаха и казаха, че и двете били облечени в кожени куртки, той изведнъж се досети, че това са били Винтчо и Болтчо. Писателят Многознайко, който също бе там със своя бърборограф и чу този разговор, потвърди, че момчетата наистина се наричали Винтчо и Болтчо.

Знайко много се зарадва. Той каза, че веднага ще тръгне за Зеления град, и помоли да му покажат пътя. Като чуха това, жителите се разтревожиха и му разказаха, че не бива да ходи в Зеления град, защото там се е заселил един стоглав змей, който яде момичета, а момчета, разбира се, още повече.

prikljuchenijata_na_neznajko_0154.png

— Никога в живота си не съм срещал стоглави змейове! — усмихна се недоверчиво Знайко.

— Мълчете! Мълчете! — замахаха ръце срещу него всички. — А кой изяде нашия Кравайко? Колко дни минаха вече, откак закара той в Зеления град Винтчо и Болтчо и не се завърна вече.

— А Бурмичко кой изяде? — попитаха други. — Той замина за Зеления град след Кравайко и също не се завърна. А какъв прекрасен механик беше! Всичко умееше да прави.

— А Клечо кой излапа? — попитаха трети. — Е, макар че за него не ни е мъчно, защото, право да си кажем, калпаво момче беше, все пак някой трябва да го е изял, нали?

Знайко помисли малко, а после каза:

— В науката не е известно нищо за съществуването на стоглави змейове. Значи те не съществуват.

Многознайко се обиди:

— Но в науката не е казано и че не съществуват. Значи могат да съществуват. Щом се говори за това, значи все има нещо.

— За баба Яга също говорят — отвърна Знайко.

— Че какво, според вас няма ли баба Яга?

— Разбира се, че няма.

— Стига сте разказвали приказки!

— Това не са приказки. Но приказката за баба Яга е истинска приказка.

Знайко твърдо реши да тръгне за Зеления град, колкото и да го разубеждаваха жителите, той държеше на своето. Нямаше какво да прави — момчетата го нахраниха, изведоха го до края на града и му показаха пътя за Зеления град. Всички смятаха, че той отива на сигурна смърт, и се сбогуваха с него със сълзи на очи.

prikljuchenijata_na_neznajko_0155.png

В това време далеч по пътя се появи облак прах. Той се приближаваше бързо и ставаше все по-голям. Дребосъчетата веднага се пръснаха, скриха се, по домовете си и почнаха да надничат през прозорците. Всички решиха, че идва вече стоглавият змей. Само Знайко не се изплаши и остана насред улицата.

Скоро всички видяха, че към града се приближават един след друг три автомобила. Те бяха вдигнали праха по пътя. На първия автомобил имаше една голяма червенобузеста ябълка, на втория — зряла круша, а на третия — няколко сливи. Като стигнаха до Знайко, автомобилите спряха и от тях слязоха Кравайко и Клечо. Щом видяха това, дребосъчетата изтичаха от къщите си и взеха да прегръщат Кравайко, а дори и Клечо. Всички почнаха да ги разпитват за змея и когато чуха, че никакъв змей няма и не е имало, страшно се учудиха.

prikljuchenijata_na_neznajko_0156.png

— Защо се губихте толкова дълго време? — попитаха те.

— Работихме по прибирането на плодовете — отговори Клечо.

Този отговор предизвика усмивка у всички.

— Другите може и да са работили, но ти сигурно през цялото време си се катерил по оградите и си чупил стъклата! — подигравателно рече Многознайко.

— Съвсем ме! — обидено отговори Клечо. — Аз също работих. Аз… тъй да се каже… се превъзпитах, и туйто!

Бурмичко и Кравайко потвърдиха, че Клечо наистина се е поправил, че момичетата са останали много доволни от неговата работа и подарили на жителите на Града на хвърчилата един куп ябълки, круши и сливи. Всички момчета се зарадваха, понеже много обичаха плодове.

Като разбра, че Знайко отива в Зеления град, Кравайко предложи да го откара с автомобила си и скоро заминаха.

Жителите на Града на хвърчилата вървяха по улиците с весели лица. Всички се радваха, че няма змей, че Кравайко и Бурмичко са се завърнали и особено, че Клечо се е превъзпитал. Някои от тях наистина не вярваха в това превъзпитание и го наблюдаваха подозрително, страхувайки се да не би той пак да започне да чупи прозорци. След известно време те видяха Клечо край реката. Той бе клекнал на брега само по едни гащета и переше дрехите си.

prikljuchenijata_na_neznajko_0157.png

— Какво ти е дошло на ума изведнъж да си переш дрехите? — попитаха го те.

— Утре ще отида на бал — отговори Клечо. — Ето защо трябва да се облека по-чисто и да се вчеша.

— Момичетата ли дават бал?

— Да. Кравайко и Бурмичко също ще отидат. И тях поканиха.

— Да не искаш да кажеш, че и тебе са поканили? — недоверчиво питаха момчетата.

— Що за въпрос! Разбира се, че ме поканиха.

— Я виж ти! — поклатиха глави момчетата. — Щом момичетата са го поканили на бал — значи той наистина се е превъзпитал. Кой би могъл да помисли такова нещо!

Двадесет и седма глава
Неочакваната среща

Приготовленията за бала бяха в пълния си разгар. Беседката за оркестъра и будките около танцувалната площадка бяха вече построени. Палитро украсяваше беседката с най-различни рисунки, а останалите момченца боядисваха будките във всички цветове на дъгата. Момиченцата кичеха площадката с цветя, разноцветни фенерчета и флагчета. Незнайко хвърчеше насам-натам и се разпореждаше с всички сили. Струваше му се, че работата върви много бавно. Той викаше, въртеше се наоколо и само пречеше на другите. За щастие всеки и без него знаеше какво трябва да прави.

Някому дойде на ум да постави скамейки около площадката, но нямаше дъски. Незнайко бе готов да изскубе косите си от яд.

— Ех — крещеше той, — трябва повече дъски да се докарат, а сега всички автомобили заминаха за Града на хвърчилата. Хайде да развалим някоя будка. От нея ще направим скамейки.

— Вярно! — извика Дано и се спусна с брадвата към най-близката будка.

— Какво правиш! — рече Палитро. — Строихме, строихме, боядисвахме, боядисвахме, а сега да разваляме?

— Това не е твоя работа! — кресна му Дано. — И скамейки трябват.

— Но не може пък едно да правим, друго да разваляме!

— Ти какво се разпореждаш тук? — намеси се Незнайко. — Кой е главатар, ти или аз? Щом съм казал да разваляме — значи ще разваляме!

Не се знае как би завършил този спор, ако в този момент не се бе показал отдалеч автомобил.

prikljuchenijata_na_neznajko_0158.png

— Кравайко се завръща! — завикаха всички радостно. — Сега ще могат да се докарат дъски и няма да бъде нужно да разваляме будката.

Автомобилът се приближи. От кабинката излезе Кравайко. След него се появи още едно дребосъче. Всички го загледаха смаяно.

— Майчице, но това е нашият Знайко! — извика доктор Хапчев.

— Знайко пристигна! — изкрещя Загубанко.

Момченцата моментално заобиколиха Знайко и почнаха да го прегръщат и целуват.

prikljuchenijata_na_neznajko_0159.png

— Най-после те намерихме! — казаха те.

— Как така сте ме намерили — учуди се Знайко. — Според мене аз ви намерих!

— Да, да, наистина ти ни намери, но ние мислехме, че ти съвсем си ни зарязал.

— Аз да съм ви зарязал? — учуди се пак Знайко. — Според мен вие ме зарязахте!

— Та нали ти скочи с парашута, а ние останахме? — отговори Шишко.

— А защо останахте? Аз дадох команда на всички да скачат. Трябваше да скочите след мене, защото балонът не можеше вече дълго да лети, но вие навярно сте се уплашили, страхували сте се…

— Да, да, уплашихме се… — закимаха с глави всички.

— Разбира се, уплашили сме се! — каза Незнайко. — Страхували сме се да скочим! Интересно ще е да се изясни, кой пръв се уплаши?

— Кой ли? — попита Може. — Може да се каже, че ти си първият!

— Аз ли? — учуди се Незнайко.

— Разбира се, че ти! — извикаха всички в един глас. — Кой каза, че не бива да скачаме? Нали ти?

— Е, аз — призна си Незнайко. — А вие защо ме послушахте?

— Вярно! — усмихна се Знайко. — Намерили сте кого да слушате! Сякаш не знаете, че Незнайко е магаре!

— Това пък какво е — разпери ръце Незнайко. — Сега излиза, че съм магаре.

— И страхливец — добави Сиропов.

— При това още и лъжеш — обади се Шишко.

— Че кога съм лъгал? — учуди се Незнайко.

— А кой казваше, че ти си измислил балона? — попита Шишко.

— Мълчи, мълчи! — замаха с ръце Незнайко. — Никакъв балон не съм измислял аз. Знайко измисли балона.

— А кой казваше, че ти си ни главатар? — настъпваше срещу Незнайко Сиропов.

— Какъв главатар съм аз! Аз просто така… Аз просто нищо не съм направил — оправдаваше се Незнайко.

— А ние сега просто плюем на тебе! Сега Знайко е нашият главатар! — продължаваше да вика Сиропов.

Момиченцата, които слушаха този разговор, се разсмяха високо. Те разбраха, че Незнайко е обикновен самохвалко.

Вранка и Дебеланка изтичаха веднага да разкажат на всички, че Незнайко се оказа лъжец и че той не е измислил балона, а Знайко.

Синеочка се приближи до Незнайко и му каза презрително:

— Защо ни мамехте? Ние ви вярвахме, мислехме, че наистина сте умен, честен и смел, а вие излязохте жалък измамник и презрян страхливец.

prikljuchenijata_na_neznajko_0160.png

Тя гордо обърна гръб на Незнайко и се приближи към Знайко, около когото се бе събрала вече цяла тълпа момиченца. Всички искаха да го видят и да чуят това, което той казваше.

— Кажете, вярно ли е, че когато летиш с балон, земята долу ти се вижда колкото баница? — попита Катеричка Знайко.

— Не, не е истина — отвърна Знайко. — Земята е много голяма, колкото и да се издигаш с балона, тя ти се струва още по-голяма, защото отгоре се открива по-широк изглед.

— А кажете, моля ви се, истина ли е, че облаците са много твърди и през време на полета е трябвало да ги сечете с брадва? — попита Синеочка.

— И това не е истина — отговори Знайко — Облаците са меки както въздуха, защото са направени от мъгла и няма защо да се секат с брадва.

Момиченцата взеха да разпитват Знайко, истина ли е, че балоните се надуват с пара, истина ли е, че балоните летят надолу с главата, истина ли е, че когато са летели, студът бил хиляда градуса и една десета. Знайко отговори, че всичко това е лъжа, и попита:

— Кой ви е наговорил такива глупости?

— Незнайко — отвърна Зайка и се засмя.

Всички се обърнаха към Незнайко и почнаха силно да се смеят. Незнайко почервеня от срам и бе готов да потъне в земята. Той побягна и се скри в гъсто порасналите глухарчета.

„Ще стоя сред глухарчетата, докато забравят тази история и тогава ще изляза“ — реши Незнайко.

prikljuchenijata_na_neznajko_0161.png

Знайко много искаше да разгледа Зеления град. Синеочка, Снежинка и други момиченца, тръгнаха с него, за да му покажат всички забележителности. Той внимателно разгледа моста над реката, после се спря на тръстиковия водопровод. Устройството на водопровода и фонтаните го заинтересуваха много. Момиченцата му разказаха подробно как е устроен водопроводът и как трябва да се правят фонтаните, за да бие водата нагоре, а не надолу. На Знайко се харесаха образцовият ред и абсолютната чистота у момичетата. Той ги похвали, че дори тротоарите по улиците са застлани с платчета. Момиченцата се зарадваха и почнаха да канят Знайко в къщите си, за да види вътрешната им уредба. Вътре беше също така хубаво и чисто, както и отвън. В една от къщите Знайко видя шкаф с книги и каза, че когато се върне у дома си, и той ще си направи такъв шкаф.

— Нима нямате шкаф с книги? — попитаха го момиченцата.

— Не — призна си Знайко.

— Къде пазите тогава книгите си?

Знайко само махна с ръка. Срам го беше да признае, че неговите книги просто се търкалят по масата, под масата, та дори и под кревата.

Дините, разбира се, също заинтересуваха Знайко. Момиченцата му разказаха за Сламка и Знайко поиска да се запознае с нея. Момиченцата намериха Сламка и я представиха на Знайко. Той почна да я разпитва за всичко, което го интересуваше. Сламка му разказа за своята работа по отглеждането на различните плодове и зеленчуци. Знайко слушаше твърде внимателно и дори записа някои неща в тефтерчето си.

— Това се казва умно момче — приказваха си момиченцата.

— Изведнъж се вижда, че обича да научи нещо.

А Незнайко, разбира се, нямаше търпение да седи скрит между глухарчетата. От време на време той излизаше навън и тук именно изпадна в трудно положение. Момиченцата не му обръщаха никакво внимание, като че ли просто не съществуваше, но момчетата не го оставяха на мира.

— Незнайко е лъжец — викаха те. — Незнайко е самохвалко! Незнайко е страхливец!

„Не, ясно е, че помнят още всичко!“ — с досада си мислеше Незнайко и отново се скриваше между глухарчетата.

След известно време той пак излизаше и всичко се повтаряше. Най-после той си каза:

— Няма да излизам вече! Трябва да бъда твърд. Ще седя упорито тук поне до утре. Ще изляза чак когато започне балът.

prikljuchenijata_na_neznajko_0162.png

Двадесет и осма глава
Помиряването

На другия ден се състоя балът, очакван с голямо нетърпение от всички. Около танцувалната площадка пъстрееха празнично украсени будки. Техните ярки цветове ги правеха да приличат на медени къщички, покрити с цветна захар. Над площадката бяха опънати връвчици, по които висяха разноцветни фенерчета и флагчета. Такива фенерчета и флагчета бяха окачени и по всички дървета наоколо. Всяко дърво приличаше на празнично украсена новогодишна елха.

prikljuchenijata_na_neznajko_0163.png

На втория етаж на беседката, която беше украсена с цветя, бе настанен оркестърът от десет момиченца. Всяко момиченце свиреше на арфа. Тук имаше съвсем мънички арфи, които се държаха в ръце; имаше по-големи арфи, които се държаха на коленете; имаше и големи арфи — на пода, а една арфа беше толкова огромна, че за да се свири на нея, трябваше да се катерят по стълбичка.

Беше още рано, но всички се бяха събрали вече около площадката и очакваха гостите от Града на хвърчилата. Пръв пристигна Клечо. Той бе с чиста ризка, измит и сресан. Наистина един кичур коса на темето му стърчеше като гребен на петел, но все пак личеше, че Клечо сериозно е поработил върху прическата си.

— Ето сега сте добро момче — му каза Писанка. — Сигурно и на вас самия ви е приятно да сте такъв чистичък и спретнат.

— Разбира се — съгласи се Клечо, като оправяше ризата си.

prikljuchenijata_na_neznajko_0164.png

След Клечо пристигнаха Бурмичко и Кравайко, а после взеха да се появяват и други жители от Града на хвърчилата. Макар че никой не ги бе поканил, всеки от тях казваше, че е дошъл да благодари на момичетата за плодовете и веднага получаваше покана да остане на бала.

prikljuchenijata_na_neznajko_0165.png

Незнайко наистина устоя да седи скрит сред глухарчетата до началото на бала. По-право той по-малко седя, отколкото лежа, тоест, просто казано, спа, но щом видя, че момчетата почнаха да се събират, излезе и тръгна към площадката.

Момчетата го видяха и взеха да викат:

— А, лъжльо, и ти ли дойде! Я ела да разкажеш как си хвърчал надолу с главата!

— Я ни разкажи как си ял облаци вместо желе! — извика Шишко, като подскачаше към него.

Незнайко страшно се обиди. Той им обърна гръб и тръгна, накъдето му видят очите. Момчетата викаха след него нещо и се смееха, но той дори не ги чу.

Като вървеше наслуки, Незнайко стигна края на града, блъсна се в една ограда и на челото му излезе буца. Тогава той се спря, вдигна очи към оградата и видя надпис: „Незнайко е глупак!“

prikljuchenijata_na_neznajko_0166.png

— Ето на! — каза си Незнайко. — Почнаха и по оградите вече да пишат за мене.

Стана му неизказано мъчно за самия него. Той подпря чело на оградата и сълзи закапаха от очите му.

— Ах, колко съм нещастен! — шепнеше той. — Всички се подиграват с мене! Всички ме презират! И никой, никой на света не ме обича!

Дълго стоя така, подпрян на оградата, а сълзите му продължаваха да се леят и не можеха да спрат. Изведнъж той почувствува, че някой го докосва по рамото и чу нечий ласкав глас да казва:

— Не плачете, Незнайко!

Той се обърна и видя Синеочка.

prikljuchenijata_na_neznajko_0167.png

— Недейте плака — повтори тя.

Незнайко обърна глава, хвана се за оградата и зарева още по-силно. Синеочка мълчаливо го погали по рамото. Незнайко се задърпа, като се мъчеше да свали ръката й и дори зарита с крак.

— Хайде недейте, недейте се показва такъв лош! — ласкаво заприказва тя. — Вие всъщност сте добро, много добро момче. Искали сте да изглеждате още по-добър и затова сте почнали да се хвалите и да ни лъжете. Но сега нали няма да правите вече така? Нали няма?

Незнайко мълчеше.

— Кажете, че няма да правите така. Вие сте добър!

— Не, аз съм лош!

— Но има и по-лоши от вас.

— Не, аз съм най-лошият…

— Не е вярно! Клечо беше по-лош от вас. Вие никога не сте правили такива пакости, каквито си позволяваше да прави Клечо, а пък в края на краищата и той се поправи, нали? Значи и вие можете да станете по-добър, ако поискате. Кажете, че няма да правите вече така и почнете нов живот. За старото няма да споменаваме вече.

— Добре, няма вече! — измърмори мрачно Незнайко.

— Ето на, чудесно! — зарадва се Синеочка. — Сега вие ще се помъчите да бъдете честен, смел и умен, ще постъпвате само добре и няма да има вече нужда да лъжете, за да изглеждате по-добър. Така ли е?

— Така е — отговори Незнайко.

Той тъжно погледна Синеочка и се усмихна през сълзи. Синеочка го хвана за ръката:

prikljuchenijata_na_neznajko_0168.png

— Хайде да отидем при другите.

Скоро те се намериха пред танцувалната площадка. Шишко видя, че Незнайко се връща със Синеочка и закрещя колкото му глас държи:

— Незнайко е измамник! Незнайко е глупак!

— Разкажи как си глътнал облака! — извика Сиропов.

prikljuchenijata_na_neznajko_0169.png

— Не ви ли е срам, момчета? — възмути се Синеочка. — Защо го дразните?

— А той защо ни лъга? — отговори Шишко.

— Че нима той вас лъжеше? — учуди се Синеочка. — Той лъжеше нас, а вие мълчахте — значи бяхте негови съучастници!

— Вие с нищо не сте по-добри от него! — обади се Снежинка. — Вие знаехте, нали, че той лъже и се хвали, но никой от вас не го спря. Никой не му каза, че това не е хубаво. С какво сте по-добри?

— Та ние не казваме, че сме по-добри — вдигна рамене Шишко.

— Е, не го дразнете тогава, щом сами не сте по-добри от него! — намеси се в разговора Писанка. — Други на ваше място отдавна биха му помогнали да се поправи.

Шишко и Сиропов се засрамиха и престанаха да дразнят Незнайко.

Лястовичка се приближи до него и му каза:

— Горкичкият! Плакал ли сте? Дразниха ли ви? Момчетата са такива безразсъдни, но ние ще се застъпим за вас. Няма да позволим вече на никого да ви дразни. — Тя отиде настрана и почна да шепне на момиченцата: — Трябва да бъдем по-любезни с него. Той се провини и е наказан за това, но сега се е разкаял и ще се държи добре.

— Разбира се! — подхвана Писанка. — Не е хубаво да се дразни. Ще се озлоби и ще започне да се държи още по-лошо. Ако ли пък го съжалим, той по-силно ще почувствува вината си и по-скоро ще се поправи.

Момиченцата заобиколиха Незнайко и почнаха да му изказват съчувствията си. Незнайко каза:

— По-рано не исках да дружа с момичета и смятах, че момчетата са по-добри, но сега виждам, че те съвсем не са по-добри. Момчетата само ме дразнеха, а момичетата се застъпиха за мене. Сега винаги ще дружа с момичета.

prikljuchenijata_na_neznajko_0170.png

Двадесет и девета глава
На бала

В това време се чу музика и всички се спуснаха да танцуват. Бързанко се завъртя с чернокосата Вранка, Знайко танцуваше със Снежинка, Мърморко — с Лястовичка. И кой би могъл да си представи! — доктор Хапчев се понесе с Пчелица. Да, да! Пчелица също дойде на бала. Вместо с бялата престилка, в която всички бяха свикнали да я виждат, тя бе облечена с красива рокля на цветенца и съвсем не приличаше на онази строга Пчелица, която така властно се разпореждаше в своята болница. Тя танцуваше с ръка върху рамото на Хапчев и му говореше усмихната:

prikljuchenijata_na_neznajko_0171.png

— Признайте все пак, че нашият метод на лекуване е много по-добър от вашия. Разните ожулвания, рани, драскотини, синини, циреи и дори загноявания трябва да се мажат с мед. Медът е много хубаво дезинфекциращо средство и предпазва от загнояване.

— Не мога да се съглася с вас — спореше доктор Хапчев. — Всички рани, драскотини, ожулвания трябва да се мажат с йод. Йодът е също много хубаво дезинфекциращо средство и предпазва от загнояване.

— Но съгласете се все пак, че вашият йод изгаря кожата, когато лекуването с мед минава съвсем безболезнено.

— Мога да се съглася, че лекуването с мед може да се окаже подходящо само за момичетата, но за момчетата вашият мед нищо не струва.

prikljuchenijata_na_neznajko_0172.png

— Но защо? — учуди се Пчелица.

— Нали сама казахте, че лекуването с мед минава безболезнено?

— А вие непременно ли искате да бъде болезнено?

— Непременно — отговори доктор Хапчев. — Ако едно момче прескочи ограда и си одраска крака, драскотината трябва да се намаже с йод, за да запомни момчето, че прескачането през оградите е опасно и друг път да не ги прескача.

— Друг път то няма да прескочи оградата, а ще се покатери на покрива, ще падне и ще си счупи главата — каза Пчелица.

— Тогава ще му намажем главата с йод и то ще запомни, че катеренето по покрива е също опасно. Йодът има твърде голямо възпитателно значение.

— Лекарят не трябва да мисли за възпитателното значение на лекарствата, а за облекчаването на страданията — възрази Пчелица. — Със своя йод вие само увеличавате страданията.

— Лекарят трябва да мисли за всичко — отговори Хапчев. — Разбира се, ако лекувате момичета, можете изобщо за нищо да не мислите, но ако лекувате момчета…

— Да говорим по-добре за нещо друго — прекъсна го Пчелица. — С вас просто не може да се танцува.

— Напротив, с вас не може да се танцува. Да, не съм вежлив, когато пред мене изказват такива невежествени възгледи.

— Вашите възгледи са невежествени! Вие не сте лекар, а някакво нещастно фелдшерче!

— А пък вие… вие!…

От обида доктор Хапчев изгуби способността си да говори. Той се спря сред танцувалната площадка и отвори конвулсивно уста, също като риба на сухо. Танцуващите двойки почнаха да го блъскат. Просто смазаха Пчелица. Тя го дръпна за ръкава:

prikljuchenijata_na_neznajko_0173.png

— Хайде танцувайте! Какво се спряхте? Пречим на другите.

Хапчев махна с ръка и те отново започнаха да танцуват.

Най-напред танцуваха мълчаливо, после отново заспориха за методите на лекуването.

Шишко танцуваше с Дебеланка. Разговорът между тях бе съвсем различен.

— Обичате ли бонбони? — питаше Шишко.

— Много — отговаряше Дебеланка. — А вие?

— И аз. Но най-много обичам пасти.

— А аз от всичко на света най-много обичам сладолед.

prikljuchenijata_na_neznajko_0174.png

Винтчо танцуваше с Катеричка.

— Аз мечтая да карам автомобил — казваше Катеричка. — Много от нашите момичета се научиха — значи и аз ще мога.

— Това е твърде лесно — потвърди Винтчо. — Трябва най-напред да се натисне педалът, после да се даде газ…

Незнайко танцуваше със Синеочка. Впрочем то само думата му е такава, че Незнайко танцуваше. В действителност танцуваше само Синеочка, а Незнайко скачаше като коза, настъпваше краката на Синеочка и постоянно блъскаше другите. Най-после Синеочка каза:

— По-добре да поседим малко.

Те седнаха на една скамейка.

— Знаете ли — каза Незнайко, — аз всъщност никак не умея да танцувам.

— Много хубаво, че сам признавате това — отговори Синеочка. — Друг на ваше място би изсипал цял куп лъжи, би казал, че го болят краката и ръцете, а вие честно си казахте, че не умеете. Виждам, че с вас може да се дружи.

— Разбира се, че може — съгласи се Незнайко.

— Аз обичам да дружа с момчета — каза Синеочка. — Не обичам момичетата, защото те прекалено много си въобразяват че са красиви и се въртят пред огледалото.

— Има и момчета, които обичат да се гледат в огледалото — забеляза Незнайко.

— Но вие нали не сте такъв, Незнайко? Нали не сте такъв?

— Не, не съм такъв.

А той излъга. В действителност доста честичко, когато никой не го виждаше, той се въртеше пред огледалото и мислеше за своята красота. Както и всяко момче впрочем.

— Много се радвам, че не сте такъв — каза Синеочка. — Ние ще дружим с вас. Имам едно интересно предложение. Хайде да си пишем писма. Най-напред вие ще ми напишете писмо, а после аз ще ви напиша.

prikljuchenijata_na_neznajko_0175.png

„Ами сега!“ — помисли Незнайко, който знаеше да пише само с печатни букви и много се срамуваше да покаже своята необразованост.

— Защо писма? — смутено измърмори той. — Ние живеем наблизо. Може и така да си говорим.

— Ах, какъв сте скучен, Незнайко! Нищичко не искате да направите за мене. Толкова е интересно да се получават писма!

— Е, добре — съгласи се Незнайко. — Ще ви напиша писмо.

Скоро се стъмни. Наоколо пламнаха стотици разноцветни фенерчета. Те блестяха и по будките, и по дърветата. Тук-таме имаше скрити фенерчета и в тревата под дърветата и от това изглеждаше, че самата трева свети с някаква вълшебна светлина. Долната част на беседката, над която бе настанен оркестърът, бе закрита с красива синя завеса. Изведнъж завесата се вдигна и зад нея се откри сцена.

prikljuchenijata_na_neznajko_0176.png

На сцената излезе поетесата Самоцветка и извика:

— Тишина! Тишина! Концертът започва. Внимание!

Всички насядаха по скамейките и се приготвиха да слушат концерта.

— Внимание! — продължаваше да вика Самоцветка. — Първа излизам аз. Ще ви прочета своето ново стихотворение за дружбата.

Момченцата и момиченцата заръкопляскаха силно. Щом аплодисментите стихнаха, Гусльо замаха със своята диригентска пръчица, оркестърът засвири и Самоцветка започна да чете под акомпанимента на музиката своето ново стихотворение за дружбата. Стихотворението бе също така хубаво, както всички стихотворения, съчинявани от Самоцветка, и завършваше с думите:

Трябва да се сдружим всички,

дружбата да заякчим.

След четенето на стиховете, които се харесаха на всички, на сцената излезе танцовият ансамбъл. Дванайсет момиченца, облечени в красиви разноцветни роклички с панделки, танцуваха различни танци, най-хубав от които бе танцът „Репичка“. Зрителите ръкопляскаха продължително и викаха „браво“, докато не повториха „Репичка“ още два пъти. След танцовия ансамбъл следваше хорът на момчетата от Града на хвърчилата. Хорът изпълни няколко песни.

Щом хорът опразни сцената, Гусльо остави своя оркестър, спусна се от втория етаж по един стълб, качи се на сцената и извика силно:

prikljuchenijata_na_neznajko_0177.png

— Тук, при мене, братчета! При мене!

Знайко, Бързанко, доктор Хапчев и останалите другари на Знайко се изкачиха на сцената.

— Внимание! — извика Гусльо. — Сега ще пее хорът на момчетата от Града на цветята.

Той засвири с флейтата си и всички момчета запяха в хор песента за щуреца, съчинена от поета Цветец.

Щурец живял в тревата,

приличал на листата,

зеленичък той бил,

зеленичък той бил.

 

Пасял си той тревица,

не пипал ни мушица,

с комарите дружил,

с комарите дружил.

 

Но жаба изгладняла

щурченцето изяла,

нагълтала го тя,

нагълтала го тя.

 

А той не се надявал,

не си и представлявал

такъв печален край,

такъв печален край.

Песничката бе толкова печална, че накрая дори самите певци не издържаха и горчиво заплакаха. Всички съжаляваха бедния щурец, който лакомата жаба била изяла. Сълзи като поток течаха от очите им.

prikljuchenijata_na_neznajko_0178.png

— Такова добро щурче било! — хълцаше Загубанко.

— И никого не закачало, с комарите дружало — мълвеше Бързанко.

— И все пак жабата го изяла! — добавяше Винтчо. Само Знайко не плачеше и утешаваше другарите си:

— Не плачете, братчета! Жабата не е изяла щуреца. Тава не е истина. Тя е изяла муха. Честна дума, муха!

— Все едно — хлипаше Винтчо. — Мъчно ми е за мухата.

— Защо ще ни е мъчно за мухите? Те само досаждат на всички и разнасят зараза. Виж им ти ума — заради една муха да плачат!

— Аз съвсем не плача заради мухата — рече Мърморко. — Спомних си просто как пеехме тази песничка, когато си бяхме у дома.

В това време Незнайко така силно се разплака, че от изненада всички млъкнаха и взеха да го утешават. Разпитваха го защо тъй силно плаче, а той хълцаше и нищо не отвръщаше. Най-после проговори, като продължаваше да хълца:

prikljuchenijata_na_neznajko_0179.png

— За Пар… за Пар… За Парцаливко ми е мъчно!

— От къде на къде? — учудиха се всички. — Нищо му нямаше и изведнъж му домъчняло.

— Да — капризно отговори Незнайко. — Аз съм тук, а Парцаливко остана в къщи!

— Е, няма да умре без тебе твоят Парцаливко — рече Бързанко.

— Не, ще умре! Аз знам, че и той скучае без мене. Парцаливко е най-добрият ми приятел, а пък аз дори не се сбогувах с него, когато отлитахме с балона.

— Защо не си се сбогувал?

— Бях му се разсърдил и не исках да се сбогуваме. Когато отлитахме, той през цялото време ме гледаше и ми махаше с ръка, а пък аз дори нарочно се обърнах и не исках да го погледна. Бях много горд, че летя с балон, и сега ме мъчи това… как се казва…

— Съвестта? — подсказа му доктор Хапчев.

— Да, да, братчета, съвестта! Ако бях се сбогувал, щеше да ми бъде по-леко. Щом се върнем, братчета, в къщи — ще се помиря с Парцаливко и ще се сбогувам.

— Ако се върнем, трябва да се поздравиш с него, а не да се сбогуваш — каза Знайко.

— Е, все едно, аз най-напред ще се сбогувам, а после ще го поздравя и всичко ще бъде наред.

— Ще трябва, другари, да си тръгваме обратно — рече Гусльо. — Незнайко иска да се връща в къщи.

— Да, братчета, и за мене е вече време да се завърна — каза доктор Хапчев. — Може някой да се разболее в Града на цветята, а няма кой да го лекува.

— Е, какво пък, разходихме се — стига ни толкова — обади се Знайко. — Все някога ще трябва и да се върнем. Утре тръгваме на път.

Балът се свърши. Синеочка се приближи до Незнайко.

— Ето че се разделяме с вас — печално каза тя.

— Да… — тихо отвърна Незнайко. — Време е вече да се завърнем в къщи.

— Много за малко бяхте при нас.

— На мене много ми се иска да останем още, но и за в къщи ми е мъчно — с наведена глава промълви Незнайко.

Синеочка се замисли за нещо, а после каза:

— Разбира се, време е вече да се върнете. Вие сте оставали там приятели, които навярно се безпокоят за вас. Добре правите, че не забравяте приятелите си.

Известно време и двамата стояха мълчаливи. Незнайко искаше да каже нещо, но гърлото му, кой знае защо, се бе свило и думите не излизаха. Той гледаше надолу, ровеше земята с тока на обувката си и не се решаваше да погледне Синеочка. Страхуваше се, че тя ще види сълзите в очите му. Най-после и двамата вдигнаха глави. Очите им се срещнаха.

prikljuchenijata_na_neznajko_0180.png

— Искате ли да ви ушия раница на прощаване? — попита тя.

— Искам.

На другия ден Знайко и неговите другари се отправиха на поход. Решено бе да пътешествуват пешком. Балонът беше спукан и бе трудно да се поправи, а освен това нямаше и попътен вятър. Най-напред вървеше Знайко с компас в ръце, след него доктор Хапчев, после Винтчо и Болтчо, а след тях останалите момченца-дребосъчета. Незнайко вървеше най-отзад.

prikljuchenijata_na_neznajko_0181.png

Всеки носеше раница на гърба си. Ушиха им ги момиченцата. В раниците имаше банички за из път, а също и семена от различни плодове, зеленчуци и цветя, които липсваха в Града на цветята. Във всеки джоб на Сиропов имаше по една динена семка.

Всички момиченца излязоха да изпратят момченцата. Много от тях плачеха.

— Не плачете — казваше им Знайко. — Някога ние пак ще си направим балон и ще долетим при вас.

— Елате през пролетта, когато цъфтят ябълките! — викаха момиченцата. — Тук е много красиво през пролетта.

Момиченцата се спряха в края на града, а момченцата тръгнаха по пътечката сред гъста трева и полски цветя.

prikljuchenijata_na_neznajko_0182.png

— Довиждане! Довиждане! — викаха момиченцата и махаха с ръце.

— Довиждане! — отговаряха им момченцата.

Синеочка мълком махаше с ръка.

— Незнайко! Незнайко! — извика внезапно Синеочка.

Незнайко се обърна.

— Писмо, Незнайко! Писмото!

Незнайко закима с глава и почна да маха с шапка.

— Чу ме! — зарадва се Синеочка.

След малко пътешествениците се превърнаха в едва забележими точки, а после и съвсем изчезнаха при завоя на пътя. Момиченцата се пръснаха по домовете си. Всички бяха натъжени.

Тридесета глава
Завръщането

prikljuchenijata_na_neznajko_0183.png

Много дни наред Знайко и другарите му вървяха през поля и гори, докато най-после стигнаха родния край. Те се спряха на един висок хълм, а пред тях се простираше Градът на цветята в цялата си красота. Лятото бе към своя край и по улиците цъфтяха най-хубавите цветя: бели хризантеми, червени гергини, разноцветни астри. По всички дворове пъстрееха красиви като пеперудки градински теменужки. Огненочервени друмчета се виеха по оградите, по стените на къщите и цъфтяха дори по покривите. Ветрецът донасяше нежния мирис на резеда и лайкучка.

От радост Знайко и другарите му се запрегръщаха.

Скоро те крачеха вече по улиците на родния град. От всички къщи изтичваха дребосъчета и гледаха нашите пътешественици. Знайко и другарите му бяха така почернели от слънцето през време на дългите странствувания, че най-напред никой не можа да ги познае.

Изведнъж някой извика:

— Братчета, та това е Знайко! Гледайте, той върви най-напред!

Веднага от всички страни се чуха викове:

— Ето и доктор Хапчев! И ловеца Патронко, и Загубанко, и Шишко!

Жителите на града се радваха и викаха:

— Ура!

А какво стана, когато Знайко и другарите му завиха по Улицата на звънчетата! Там всички бяха техни съседи и близки познати. Дребосъчетата задръстиха цялата улица. Момченцата прегръщаха и целуваха смелите пътешественици, а момиченцата посипваха пътя им с листенца от маргаритки.

prikljuchenijata_na_neznajko_0184.png

Изведнъж отнякъде дотича едно малко кученце. То почна да лае, да скача около ловеца Патронко и да му ближе ръцете.

— Братчета, та това е моят Рунтавко! — извика ловецът Патронко.

Съседите разказаха, че няколко дни след отлитането на момченцата с балона Рунтавко се завърнал в къщи. Ето защо всички мислили, че Патронко и другарите му са загинали и никой не се надявал вече да ги види.

Патронко грабна Рунтавко на ръце и почна да го целува.

— Ах ти, мое вярно, добро кученце! — му приказваше той. — Значи ти си живо? А пък аз толкова тъгувах за тебе!

В този момент в края на улицата се показа нова тълпа дребосъчета. Най-напред тичаше поетът Цветец.

— Стихове! — извикаха всички. — Сега ще чуем стихове!

Момиченцата започнаха силно да ръкопляскат, а няколко момченца дотъркаляха отнякъде една празна бъчва и я изправиха сред улицата с дъното нагоре.

Някой извика:

— Качи се на бъчвата, Цветец, и декламирай!

prikljuchenijata_na_neznajko_0185.png

Хванаха Цветец под мишница и му помогнаха да се покачи на бъчвата. Цветец помисли малко, поизкашля се, после протегна ръка към Знайко и неговите другари и прочувствено издекламира стиховете, които съчини в момента върху бъчвата:

Ура! Посрещаме другарите си смели,

далечен път с голям балон поели.

Но върнаха се не с балон,

а ей така — пешком!

— Ура-а-а! — закрещяха наоколо дребосъчетата.

Моментално смъкнаха Цветец от бъчвата. Момченцата го вдигнаха на ръце и го понесоха към къщи, а момиченцата тичаха отзад и го обсипваха с листенца от маргаритки.

Благодарение на стихотворението Цветец се прослави, сякаш сам бе извършил това забележително пътешествие.

Нашите смели пътешественици отвориха пътната врата и тръгнаха към своята къщичка, която беше празна много дни наред. На улицата остана само Незнайко. Той гледаше печално след отдалечаващата се тълпа, после се озърна наоколо, като че ли търсеше някого. Улицата бе съвсем пуста. Вятърът като че ли бе издухал всички. Очите на Незнайко се опечалиха още повече, но в същия момент той забеляза на отсрещната страна на улицата, в сянката на оградата, една мъничка фигурка, която стоеше със зяпнала уста и гледаше с широко отворени очи.

— Парцаливко! — извика Незнайко, като позна приятеля си и протегна ръце.

Парцаливко изпищя от радост и се спусна към Незнайко, а Незнайко се затича насреща му. Приятелите едва не си чукнаха главите и се спряха сред улицата. Парцаливко с гордост и любов гледаше своя приятел, станал знаменит пътешественик, а Незнайко го поглеждаше с виновна усмивка. Те дълго стояха така, разглеждайки се един друг, без да могат да си кажат дума от вълнение. После се прегърнаха здраво и сълзи закапаха от очите им.

prikljuchenijata_na_neznajko_0186.png

Срещата бе наистина трогателна!

Така завърши знаменитото пътешествие на Знайко и другарите му. Животът в Града на цветята потече тъй както преди… или не, не може да се каже съвсем точно както преди.

prikljuchenijata_na_neznajko_0187.png

Откакто нашите смели пътешественици се върнаха у дома си, в града се приказваше само за тях. Всички жители, и момченца и момиченца, идваха вечер в къщичката на Знайко и слушаха разказите на пътешествениците за живота им в Зеления град.

Шишко обичаше да си припомня с какви вкусни банички са го гощавали момиченцата, а Сиропов се хвалеше колко много сироп с газирана вода беше изпил. Знайко разказваше и за тръстиковия водопровод, и за фонтаните, и за огромните дини, които отглеждаха там. Сиропов винаги изваждаше тогава от джоба си динена семка и казваше:

— Кой би повярвал, че от тази семка могат да се получат няколко бъчви сироп!

Дано и Бързанко обичаха най-много да разказват как бяха помагали на момиченцата при беритбата на плодовете. Винтчо и Болтчо разказваха за механизирането на работата, за своя приятел — шофьора Кравайко, и за механика-изобретател Бурмичко, на когото всичките изобретения действуваха с бутончета. Патронко обичаше най-много да си припомня как го бяха лекували в болницата и какъв прекрасен лекар е била Пчелица, която излекувала изкълчения му крак така добре, че сега той може не само да ходи, но и да тича и дори да подскача.

За доказателство Патронко подскачаше на един крак — точно на този, който беше изкълчен.

Всички разказваха за дружбата си с момиченцата. Дори Мълчаливко, от когото рядко можеше да се чуе дума, каза:

— Честна дума, братчета, аз и не си представях, че с момичетата може също така хубаво да се дружи, както с момчетата.

— Ти по-добре мълчи! — обади се Незнайко. — Аз не забелязах да дружеше там с някого.

— А ти нима дружеше? — попитаха го момиченцата.

— Аз дружах със Синеочка! — гордо отговори Незнайко.

— Не ти вярваме! — каза Чипоноска. — Ти дори със своя приятел Парцаливко се скара за това, че дружал с момичета.

— Нищо подобно! С Парцаливко вече се сдобрих, а сега и аз самият винаги ще дружа с момичета.

— Защо не дружеше по-рано?

— Защото по-рано бях много глупав. Страхувах се, че ще почнат да ме подиграват, че правя компания на момичетата.

— Ти и сега ще се страхуваш — обади се Мушица.

— Не. Сега вече поумнях. Искаш ли да дружа с тебе? А който почне да се подиграва, ще има да му пати главата!

— Много ми е притрябвало да се биеш заради мене! — отговори Мушица.

— Е, добре, няма да се бия. Просто няма да обръщам внимание на подигравките.

Незнайко почна да дружи с Мушица и оттогава, щом забележеше, че някой закача момичетата, приближаваше се и казваше:

— Защо закачаш момичетата? Внимавай, да не съм видял вече такова нещо! У нас не е прието да се обиждат момичетата.

Ето защо момиченцата започнаха да го уважават и казваха, че Незнайко съвсем не е лошо момче. Останалите момченца, разбира се, завиждаха на Незнайко, че го хвалят, и те също взеха да защищават момичетата. В Града на цветята просто се промени традицията да се обиждат момичетата. Ако се случеше някога някое момче да даде воля на юмруците си или дори само да каже обидна дума на момиче, то всички му се присмиваха и казваха, че е невъзпитан невежа и неокастрен пън, който не знае най-простите правила на доброто държане.

Сега никой вече не пъдеше момичетата, когато искаха да поиграят с момчетата, напротив, винаги ги приемаха в играта.

Скоро Знайко намисли да прокара в Града на цветята тръстиков водопровод и да направи няколко фонтана, отначало поне по един на всяка улица. Освен това той предложи да направят на Краставичната река мост, за да могат да отиват в гората пешком. Момиченцата се включиха в работата наравно с момченцата. От сутрин до обед всички работеха по прокарването на водопровода, както и по направата на фонтаните. Следобед всички отиваха да играят — кой на гоненица, кой на криеница, кой на футбол или волейбол.

Само Незнайко участвуваше рядко в игрите. Той обясняваше:

— Нямам време сега за игра. Аз чета криво-ляво, но пиша само с печатни букви. А трябва непременно да се науча да пиша красиво. Знам си аз защо.

Вместо да отиде да играе на кегли или на футбол, Незнайко сядаше на масата и се залавяше да чете. Четеше на ден само по една страничка, но и от това имаше, разбира се, голяма полза. Понякога дори четеше по две странички: за днешния ден и за утрешния. Когато свършеше с четенето, вземаше тетрадка и започваше да пише. Пишеше вече не с печатни, а с ръкописни букви, които най-напред не излизаха много красиви. На първо време в тетрадката му вместо букви се виждаха някакви безсмислени криволици и кравайчета, но Незнайко беше много старателен и постепенно се научи да пише красиво буквите, както големите, главните, така и малките. По-трудно му бе да се справи с мастилените петна.

Незнайко често накапваше с мастило тетрадките си. И при това, щом капнеше мастило, веднага го изблизваше с език. Така мастилените петна получаваха дълги опашки. Тези опашати петна Незнайко наричаше комети. Такива, „комети“ имаше едва ли не на всяка страничка. Ала Незнайко не падаше духом, защото знаеше, че трудът и постоянството ще му помогнат да се избави и от „кометите“.

prikljuchenijata_na_neznajko_0188.png

Незнайко в Слънчевия град

Към българския читател

Мило другарче българче,

Ти държиш тази книга в ръцете си: знай, че я е написал за тебе русин, следователно твой брат. Когато бях на твоите години и ходех на училище, аз научих, че на света има една прекрасна страна — България, и че отдавнашна, многовековна дружба свързва тази страна с моята родина; научих, че в България има една чудна река — тихият бял Дунав, че там има хубави села и забележителни градове, а най-големият град е София; научих, че в тази страна живеят българи и че те са славяни като нас, с други думи, наши кръвни братя.

Оттогава изминаха много години. Аз израснах. Станах писател. Първата ми книжка с детски разкази излезе в Москва, тя се казваше „Чук-чук-чук!“. Година или година и половина след това един мой познат посети България и ми донесе оттам същата книжка, издадена на български език в София. Скоро получих и писмо от България, в което редакторът на издателството ми съобщаваше, че българските деца са обикнали моята книга и я четат с удоволствие.

По-късно и други мои книги бяха преведени на български език и получих много писма от българчета, които споделяха с мене своите впечатления от прочетеното. Видях, че българските деца харесват в книгите същото, което харесват и руските деца, че те мислят, чувствуват и мечтаят досущ като нашите деца. Зарадвах се, като узнах това. Щастлив бях, че лично съм завързал дружба с народа, с който моят народ дружи от толкова векове.

Убеден съм, че писателят трябва да мисли не само за ония, които описва, но и за ония, за които пише. Затова, когато пиша, обичам да си представям бъдещите свои читатели. Сякаш виждам пред очите си техните умни, изразителни лица и се мъча да отгатна дали ще харесат онова, което съм написал. Струва ми се, че между тях виждам и твоето лице, мое близко далечно другарче! Бъди щастливо!

 

Москва, 4 ноември, 1959 г.

neznaiko-a01.png

Глава първа
Незнайко мечтае

neznaiko-01.png

Сигурно някои от вас вече са чели книгата „Приключенията на Незнайко и неговите другари“. В тази книга се разправя за една приказна страна, в която живеят късунделчета и късунделки, което ще рече мънички момченца и момиченца или както още ги наричат — дребосъчета. Тъкмо такъв късундел — дребосъче, беше и Незнайко. Той живееше в Града на цветята, на Улицата на камбанките, заедно с приятелите си Знайко, Забързанко Загубанко, с техниците Винтчо и Болтчо, с музиканта Гусльо, с художника Палитро, доктора Хапчев и още много други. В книгата се разказва как Незнайко и неговите другари предприемат пътешествие с въздушен балон, как отиват в Зеления град и в Града на змиите, какво виждат и научават там. Като се завърнаха от пътешествието си, Знайко и приятелите му се хванаха за работа: почнаха да строят мост през Краставичената река, тръстиков водопровод и водоскоци, каквито, бяха видели: в Зеления град.

Дребосъчетата успяха да построят всичко това, а после се заеха да прокарат по улиците на града електрическо осветление, поставиха си и телефони, за да могат да разговарят помежду си, без да излизат от къщи, а Винтчо и Болтчо под ръководството на Знайко направиха телевизор, за да могат дребосъчетата да гледат у дома си филми и театрални представления.

Както вече на всички е известно, Незнайко значително поумня след пътешествието, почна да се учи на четмо и писмо, прочете цялата граматика и почти цялата аритметика, зае се да решава задачки и дори искаше да изучава физика, която на шега наричаше физика-мизика, но тъкмо тогава, кой знае защо, му се отщя да учи. Има и такива дребосъчета — чудят се вече какво да обещаят, хвалят се наляво-надясно, че планини ще обърнат нагоре с краката, а всъщност — поработят няколко дни както трябва и после пак му отпущат края.

Разбира се, никой не казва, че Незнайко бе непоправим мързелан. По-точно би било да се каже, че той просто се бе отбил от правия път. Като се научи да чете както трябва, той почна да се заседява по цял ден над книгата, но четеше не това, което бе нужно, а това, което му беше по-интересно, най-вече приказки. Като се нагълта с приказки, той съвсем престана да върши каквото и да било и както се казва, потъна цял в мечти. Той се сприятели с едно момиченце — Карфичка, която се славеше с това, че също като него ужасно обичаше приказките. Незнайко и Карфичка се сгушваха в някое потайно кътче и почваха да си мечтаят за разни чудеса: за шапки невидимки, за хвърчащи килимчета, за бързоходни ботуши, за сребърни чинийки и златни ябълки, за вълшебни пръчици, за вещици и магьосници, за добри и лоши вълшебници. Друго не вършеха, само приказки си разказваха, но най-любимото им занимание беше да се препират кое е по-хубаво: шапка-невидимка или хвърчащо килимче, гусла самосвирка или бързоходни ботуши, и те спореха толкова разгорещено, че понякога стигаха до бой.

Веднъж те се препираха два дни поред и Незнайко успя да докаже на Карфичка, че най-хубавото нещо е вълшебната пръчица, защото оня, който я владее, може да получи всичко, каквото пожелае. Само да махне с вълшебната пръчица и да каже: „Искам да имам шапка-невидимка или бързоходни ботуши“ — и в миг шапката и ботушите ще се появят пред него.

Най-важното, казваше Незнайко, е това, че този, който има вълшебна пръчица, може да научава всичко без труд, тоест той дори няма защо да учи, а само трябва да замахне с пръчицата и да каже: „Искам значи да зная аритметика или френски език“ — и тутакси ще се научи да смята и ще заговори на френски.

След този разговор Незнайко заживя като омагьосан. Често се събуждаше нощем, сядаше в кревата и започваше да си говори нещо и да размахва ръце. Въобразяваше си, че размахва вълшебната пръчица. Доктор Хапчев забеляза, че с Незнайко става нещо нередно и му каза, че ако той не прекрати нощните си представления, ще трябва да го връзват за кревата с въженце и да му дават преди лягане рициново масло. Незнайко се уплаши от рициновото и се поумири малко.

Веднъж Незнайко срещна Карфичка на брега на реката. Те седнаха върху една голяма зелена краставица, каквито растяха в изобилие наоколо. Слънцето вече се бе издигнало високо и приличаше, но на Незнайко и Карфичка не им беше горещо, защото краставицата, върху която седяха като върху пейка, беше доста прохладна, пък и широките краставичени листа, разперени над главите им като грамадни зелени чадъри, ги пазеха от слънцето. Ветрецът тихо шумолеше в тревата и браздеше реката, която искреше на слънцето. Хиляди слънчеви блясъци се отразяваха от повърхността на водата и танцуваха по листата на краставицата, като ги озаряваха отдолу с някаква тайнствена светлина. Струваше ти се, че под листата, където седяха Незнайко и Карфичка, въздухът се вълнува и трепти, сякаш маха с безброй невидими крилца — и всичко изглеждаше някак необикновено, вълшебно. Но Незнайко и Карфичка не забелязваха никакво вълшебство наоколо си — те бяха свикнали с тази гледка, пък и всеки от тях бе зает с мислите си. На Карфичка много й се искаше да си поговорят за приказки, но Незнайко упорито мълчеше и лицето му беше толкова кисело и сърдито, че тя просто се страхуваше да му заговори.

Най-после Карфичка не издържа и запита:

— Какво става днес с тебе, Незнайко? Защо си такъв скучен?

— Днес още нищо не е станало с мене — отвърна Незнайко, — а съм скучен, защото ми е скучно.

— Ех, че обяснение! — засмя се Карфичка. — Скучен бил, защото му било скучно. Помъчи се да обясниш по-добре.

— Не разбираш ли — каза Незнайко, като разпери ръце, — в нашия град всичко е някак си не така както трябва. Няма, разбираш ли, никакви чудеса, няма нищо вълшебно… А какво е било в старо време! Едва ли не на всяка крачка са се срещали вълшебници, магьосници или най-малкото вещици. Не току-тъй в приказките се разказва за това.

— Разбира се, не току-тъй — съгласи се Карфичка. — Но вълшебници е имало не само в старо време, има ги и сега, само че не всеки може да ги срещне.

— А кой може да ги срещне? Да не би ти? — с насмешка запита Незнайко.

— Какво говориш? — размаха ръце Карфичка. — Нали знаеш, аз съм такава страхливка, че ей сега да ме срещне някой вълшебник, сигурно думичка няма да му кажа от страх. А пък ти — ти сигурно ще заговориш с вълшебника, защото си много храбър.

— Наистина аз съм храбър — потвърди Незнайко. — Само че не зная защо досега не съм срещнал нито един вълшебник.

— Защото само храброст не стига — каза Карфичка. — Аз четох в една книга, че трябва да се извършат три добри дела едно след друго, едва тогава идва вълшебникът и ти дава всичко, каквото му поискаш.

Дори вълшебна пръчица?

— Дори вълшебна пръчица.

— Гледай ти! — учуди се Незнайко. — А кое се смята за добро дело според тебе? Ако аз сутрин стана рано и се измия със студена вода и сапун, ще бъде ли това добро дело?

— Разбира се — каза Карфичка. — Ако някому е тежко и ти му помогнеш, ако някого оскърбят и ти го защитиш, това също са добри дела. Дори ако някой ти помогне на тебе и му благодариш, пак ще извършиш добро дело, защото винаги трябва да благодарим и да бъдем УЧТИВИ.

neznaiko-a02.png

 

 

— Че какво пък, според мен това не е трудно — каза Незнайко.

— Не, много е трудно — възрази Карфичка, — защото тези три добри дела трябва да се извършат едно след друго и ако помежду им се случи макар и едно лошо дело, нищо няма да излезе и всичко трябва да се почне отначало. Освен това доброто дело е добро само когато го извършиш безкористно, без да мислиш за някаква своя изгода.

— Е да, разбира се — съгласи се Незнайко. — Какво ще бъде това добро дело, щом го вършиш за изгода! Тогава ще си почина и днес, а утре почвам да върша добри дела, и ако всичко това е вярно, вълшебната пръчица скоро ще бъде в ръцете ми!

neznaiko-a03.png

Глава втора
Как Незнайко вършеше добри дела

neznaiko-a76.png

На другия ден Незнайко се събуди по-рано и почна да върши добри дела. Най-напред той се изми както трябва със студена вода, без да жали сапуна, и хубавичко си изчисти зъбите.

— Ето че вече извърших едно добро дело — каза си той, като се изтриваше с пешкира и грижливо сресваше косите си пред огледалото.

Забързанко видя, че Незнайко се върти пред огледалото, и каза:

— Хубав си, хубав си. Няма що, много си красив!

— От тебе поне съм по-красив — отвърна Незнайко.

— Разбира се. Такава красива физиономия като твоята със свещ не можем намери.

— Какво рече? Кой има физиономия? Аз ли имам физиономия? — разсърди се Незнайко и шибна с пешкира Забързанко по гърба.

Забързанко само махна с ръка и бързо-бързо избяга.

— Ах ти, нещастнико! — викаше подире му Незнайко. — Заради тебе ми пропадна доброто дело!

А доброто дело наистина пропадна, защото, като се разсърди на Забързанко и като го удари по гърба с пешкира, Незнайко, разбира се, постъпи лошо и сега трябваше да почва всичко отначало.

Като се поуспокои, Незнайко се замисли — какво друго добро дело да извърши, но май нищо свястно не му идваше на ум. До закуската той нищо не можа да измисли, но след закуската главата му заработи малко по-добре. Като видя, че доктор Хапчев чука в хаванчето си някаква билка, за да приготви лекарство, Незнайко каза:

— Ти, Хапчев, все се трудиш, все помагаш на другите, а на тебе никой не се сеща да помогне. Дай да счукам вместо теб лекарството.

— Заповядай — съгласи се Хапчев. — Много хубаво е, че искаш да ми помогнеш, всички трябва да си помагаме един другиму.

Той подаде на Незнайко хаванчето и Незнайко почна да стрива прашец, а Хапчев правеше от този прашец хапчета. Незнайко дори така се увлече, че стри повече прашец, отколкото беше нужно.

„Ех, нищо — мислеше си той, — това не пречи. Затова пък извърших едно добро дело.“

Работата наистина щеше да завърши благополучно, ако Сиропчо и Поничко не бяха видели Незнайко погълнат от това занятие.

— Гледай — каза Поничко, — наш Незнайко решил да става доктор. Какъв смях ще падне, като почне да лекува всички.

— Не, сигурно е решил да се подмазва на Хапчев, за да не му дава рициново — отвърна Сиропчо.

Като чу тези подигравки, Незнайко се разсърди и замахна с хаванчето по Сиропчо.

— Мълчи, Сиропчо, че като те фрасна с хавана!

— Стой! Стой! — завика доктор Хапчев.

Той искаше да вземе хаванчето от Незнайко, но Незнайко не го даваше и двамата се сборичкаха. Хапчев се блъсна в масата. Тя се катурна, целият прашец се разсипа на пода, хапчетата се търкулнаха на разни страни. Хапчев със сила изтръгна хаванчето от ръцете на Незнайко и му каза:

— Марш оттука, негоднико! Да не съм те видял повече в къщи! Колко лекарство пропадна заради тебе!

— Ах ти, гаден Сироп! — ругаеше Незнайко. — Ще ти дам да разбереш, само ми падни в ръцете! Какво добро дело отиде на вятъра!

Да, доброто дело и този път отиде на вятъра, защото Незнайко не можа дори да го завърши.

Така беше през целия ден. Колкото и да се стараеше, Незнайко не можа да извърши не само три, но дори две добри дела едно след друго. Ако веднъж постъпеше добре, тутакси след това постъпваше лошо, а понякога още в самото начало доброто дело се превръщаше в глупост.

През нощта Незнайко дълго не можа да заспи — все мислеше защо става така с него. Постепенно той разбра, че всичките му несполуки се дължат на неговия твърде груб характер. Достатъчно беше някой да се пошегува или да направи някаква безобидна забележка — и Незнайко тутакси се обиждаше, почваше да вика и дори да налита на бой.

— Е, нищо — сам се утешаваше Незнайко. — Утре ще бъда по-учтив и работата ще тръгне.

На сутринта Незнайко като че се прероди — стана много учтив и внимателен. Поискваше ли нещо от някого, непременно казваше „моля“ — дума, която не бяха чували от него през целия му живот. Освен това стараеше се всекиму да помогне, всекиму да угоди. Като видя, че Загубанко не може да си намери шапката, която той постоянно губеше, Незнайко също почна да я търси из стаята и най-после я намери под кревата. След това Незнайко се извини пред доктор Хапчев за вчерашния случай и го помоли да му разреши пак да стрива прашец. Доктор Хапчев не му разреши да стрива прашец, но му поръча да набере от градината момини сълзи, които му бяха нужни, за да приготви от тях лековити капки. Незнайко изпълни грижливо тази поръка. После лъсна с вакса новите ловджийски ботуши на ловеца Патронко, след това се зае да премете стаите, макар че този ден не беше негов ред. Изобщо той натрупа цял куп добри дела и чакаше всеки миг да се покаже добрият вълшебник и да му даде вълшебната пръчица. Ала денят свърши, а вълшебникът не се появи.

Незнайко се разсърди страшно.

— Какво ме лъготиш за този вълшебник? — каза той, когато срещна Карфичка на другия ден. — Аз се старая като глупак, извърших цял куп добри дела, а твоят вълшебник дори носа си не показа!

— Не съм те лъгала — заоправдава се Карфичка. — Много ясно си спомням, че прочетох това в една приказка.

— А защо вълшебникът не се яви? — не млъкваше Незнайко.

Карфичка вдигна рамене.

— Е, вълшебникът сам знае кога да се яви. Може ти да си извършил не три добри дела, а по-малко.

— „Не три, не три“! — презрително изпръхтя Незнайко. — Не три, а сигурно двадесет и три — ето колко.

Карфичка каза:

— Тогава ти си вършил добрите дела не едно след друго, а смесени с лоши.

— „Смесени с лоши“! — изкриви се Незнайко и направи такава гримаса, че Карфичка отскочи назад от уплаха. — Ако искаш да знаеш, вчера бях учтив цял ден и нищо лошо не съм направил: не се карах, не се бих и ако съм си отварял устата, то е било само за да, казвам „извинете“, „благодаря“, „моля“.

— Днес май не се чуват такива думи от тебе — поклати глава Карфичка.

— Че аз не говоря за днес, а за вчера.

Незнайко и Карфичка се замислиха защо всичко излезе не така както трябваше, но нищо не можаха да измислят. Най-после Карфичка каза:

— А може би ти си постъпвал не безкористно, а за своя изгода?

Незнайко кипна:

— Как тъй — не безкористно? Какво дрънкаш! Помогнах на Загубанко да си намери шапката. Да не е моя тази шапка? Брах момини сълзи за Хапчев. За какво ми са на мене тия момини сълзи?

— А за какво ги бра?

— Като че не знаеш? Нали сама каза: щом извърша три добри дела, ще получа вълшебната пръчица.

— Значи ти си вършил всичко това, за да получиш вълшебната пръчица?

— Разбира се!

— Виждаш ли, а пък казваш — безкористно.

— А как смяташ ти — за какво трябва да върша добри дела, ако не за пръчицата?

— Ами че трябва да ги вършиш просто така, от добра воля.

— Хайде сега пък и добра воля!

— Ех, ти! — с насмешка каза Карфичка. — Изглежда, ти вършиш добро само тогава, когато знаеш, че ще получиш някаква награда — вълшебна пръчица или нещо друго. Зная, има между нас дребосъчета, които се стараят да бъдат учтиви само защото са им казали, че с учтивост и угодничество може да спечелят нещичко.

— Не, аз не съм такъв — махна с ръка Незнайко. — Ако искаш да знаеш, аз мога да бъда учтив и даром, мога да върша добри дела, без каквато и да е изгода.

Когато се раздели с Карфичка, Незнайко си тръгна за дома. Той бе решил отсега нататък да постъпва добре само от добра воля и дори да не помисля за вълшебната пръчица. Но лесно е да се каже — няма да мисля! Всъщност, щом решиш да не мислиш за нещо, тъкмо то не ти излиза от ума.

Като се прибра в къщи, Незнайко зачете една книжка с приказки. Ловецът Патронко, който седеше край прозореца и чистеше пушката си, каза:

— Какво толкова интересно четеш? Я почети малко на глас.

Незнайко тъкмо щеше да каже: „Щом толкова ти се иска, вземи и си почети!“, но в същия миг си спомни за вълшебната пръчица и си помисли, че ако изпълни; молбата на Патронко, ще направи едно добро дело.

— Слушай тогава — съгласи се Незнайко и зачете на глас.

Ловецът Патронко слушаше с удоволствие — вече не му беше така скучно да си чисти пушката. Чуха и другите дребосъчета, че Незнайко чете приказки, събраха се и те да послушат.

— Браво, Незнайко! — казаха те, когато книжката свърши. — Чудесно си го измислил да ни почетеш на глас.

На Незнайко му стана приятно, че го хвалят, и в същото време му беше твърде неприятно, че си спомни, за пръчицата точно когато не трябваше.

„Ако не бях си спомнил за пръчицата и се бях съгласил да почета просто така, щях да постъпя по добра воля, а сега излиза, че съм чел за изгода“ — мислеше си Незнайко.

Това се повтаряше всеки път: Незнайко постъпваше добре, когато си спомняше за вълшебната пръчица, а щом забравяше за пръчицата, беше способен само на лоши постъпки. Разбира се, за да бъдем точни, трябва да кажем, че понякога и той успяваше да извърши по някое съвсем мъничко добро дело, без да мисли, че го върши заради вълшебната пръчица, но това се случваше толкова рядко, че просто не си заслужава да говорим.

Минаха дни, седмици, месеци… Лека-полека Незнайко се разочарова от вълшебната пръчица. Колкото повече време минаваше, толкова по-рядко си спомняше той за нея и най-после реши, че вълшебната пръчица е непостижима мечта за него, тъй като никога той не ще смогне да извърши безкористно три добри дела едно след друго.

— Знаеш ли — каза той веднъж на Карфичка, — на света май няма никакви вълшебни пръчици и да вършиш добри дела, все ще останеш с пръст в уста.

Незнайко дори се разсмя от удоволствие, защото излезе, че говори в рими.

Карфичка също се засмя, а после рече:

— А защо в приказката се казваше, че трябва да се извършат три добри дела?

— Тази приказка май са я измислили нарочно, за да се приучат някои глупави дребосъчета да вършат добри дела — каза Незнайко.

— Разумно обяснение — каза Карфичка.

— Много разумно — съгласи се Незнайко. — Както и да е, не съжалявам, че стана така. Във всеки случай това беше полезно за мене. Докато се стараех да постъпвам добре, свикнах да се мия всяка сутрин със студена вода и сега това взе дори да ми харесва.

neznaiko-a04.png

Глава трета
Мечтата на Незнайко се сбъдва

neznaiko-a05.png

Веднъж Незнайко си седеше в къщи и гледаше през прозореца. Този ден времето беше отвратително. Небето все се мръщеше, слънцето не се показа нито веднъж от сутринта, дъжд се лееше безспирно. Разбира се, и дума не можеше да става за разходка и затова Незнайко изпадна в мрачно настроение.

Както е известно, времето различно действуваше върху жителите на Града на цветята. Знайко например казваше, че му е все едно дали ще вали дъжд или сняг, защото и най-лошото време не му пречи да седи в къщи и да си гледа работата. Доктор Хапчев твърдеше, че той харесва лошото време повече от хубавото, защото лошото време закалява организма на дребосъчетата и те боледуват по-малко. Поетът Цветец разправяше, че за него най-голямото удоволствие било да се качи в проливен дъжд на тавана, да легне върху сухите листа и да слуша как дъждовните капки чукат по покрива.

„Наоколо вилнее бурята — казваше Цветец. — Страшно е носа си да подадеш навън, а на тавана е топло и удобно. Сухите листа миришат чудесно, дъждът барабани по покрива… От това на душата ти става хубаво и ти се иска да съчиняваш стихове…“

Но повечето дребосъчета не обичаха дъжда. Дори имаше едно момиченце, на име Капчица — щом почнеше да вали дъжд, и тя заплакваше. Когато я питаха защо плаче, тя отговаряше:

— Не зная защо. Аз плача винаги, когато вали дъжд.

Разбира се, Незнайко не се разкисваше толкова лесно както плачливата Капчица, но лошото време разваляше и неговото настроение. Така беше и сега. Той с тъга гледаше полегатите струи на дъжда, теменужките, които се мокреха под прозореца, кученцето Бобчо, което обикновено стоеше вързано пред къщи, а сега се бе завряло в колибката си и само надничаше навън, като си подаваше крайчеца на носа през отвора.

„Горкият Бобчо! — мислеше си Незнайко. — Цял ден стои вързан и не може дори да си поскача на воля, а сега заради дъжда трябва да седи в тази тясна колибка. Ще трябва да го пусна да се поразходи, когато престане да вали.“

А дъждът все валеше и на Незнайко започна да се струва, че няма да престане никога, а ще вали вечно, че слънцето се е скрило завинаги и никога няма да надникне иззад облаците.

„Какво ще стане тогава с нас? — мислеше си Незнайко. — Ами че земята ще прогизне от толкова много вода. Такава кал ще стане навред, че нито човек ще може да изгази, нито кола да мине. Всички улици ще бъдат залепи с кал. В калта ще затънат и къщите, и цветята, и дърветата, а после ще почнат да потъват й дребосъчетата. Ужасно!…“

Докато Незнайко си представяше всички тези ужаси и мислеше колко трудно ще се живее в това кално царство, дъждът полека-лека престана, вятърът разгони облаците и слънцето най-после се показа. Небето се проясни. Веднага светна. Едри, още неотронени дъждовни капки затрептяха, заблещукаха като сребро по листенцата на тревата, по венчетата на цветята. Всичко наоколо сякаш се подмлади, зарадва се, заусмихва се.

Най-после Незнайко дойде на себе си.

— Слънце! — развика се той, като видя, че слънцето ярко сияе. — Слънце! Слънце!

И изтича на двора.

След него изтичаха и останалите дребосъчета. Всички се разскачаха, разпяха се, заиграха на гоненица. Дори Знайко, който казваше, че му е все едно какво има на небето — слънце или облаци, скачаше от радост из двора.

А Незнайко в миг забрави дъжда и калта. Струваше му се, че вече никога облаци няма да покрият небето и слънцето ще грее безспирно. Той забрави Бобчо, но после се сети и го отвърза от веригата. Бобчо също заподскача из двора. Той лаеше от радост и хващаше дребосъчетата със зъби за краката, но не ги хапеше, защото никога не хапеше свои хора, а само чужди. Такъв му беше характерът.

Като се повеселиха, дребосъчетата отново се заеха с работа, а някои се запътиха към гората за гъби, защото след дъжд винаги има много гъби.

Незнайко не отиде в гората, а седна на една пейка край беседката и зачете книжка. През това време Бобчо, който сега можеше да тича накъдето си ще, откри една дупка в стобора, промъкна се през нея на улицата и като зърна един минувач с пръчка в ръка, реши да го ухапе. Известно е, че кучетата ужасно не обичат някой да държи пръчка в ръка. Увлечен в книжката си, Незнайко не чу, че от улицата се раздаде лай. Но скоро лаят се засили. Незнайко дигна очи от книжката и едва сега си спомни, че бе забравил да върже Бобчо отново. Той изтича на улицата и видя, че Бобчо лае яростно по един минувач, като се мъчи да го заобиколи и да го захапе отзад за крака. Минувачът се въртеше на място и усилено се бранеше от Бобчо с една пръчка.

— Назад, Бобчо! Назад! — развика се изплашен Незнайко.

neznaiko-02.png

 

 

Но като видя, че Бобчо не слуша, изтича, хвана го за нашийника и го отмъкна настрана.

— Ах, ти змийче! На теб приказват, а ти не слушаш!

Незнайко замахна с ръка, за да перне Бобчо по челото, но като видя, че горкото кученце замига и страхливо зажумя, му дожаля и вместо да го удари, го повлече назад към двора. Той го върза за веригата и се върна тичешком на улицата, за да види дали Бобчо не е ухапал минувача.

Изглежда, минувачът се беше много изморил от борбата с Бобчо, затова бе приседнал на пейката зад вратата и си почиваше. Едва сега Незнайко го разгледа както трябва. Той беше облечен в дълъг халат от хубав тъмносин плат, по който бяха извезани златни звезди и сребърни полумесеци. На главата си носеше черен калпак със също такива украшения, обут беше в червени обувки с извити нагоре носове. Не приличаше на жителите от Града на цветята, защото имаше дълги бели мустаци, и дълга, едва ли не до коленете бяла брада, която му закриваше почти цялото лице, също като на Дядо Мраз. В Града на цветята никой нямаше такава дълга бяла брада, защото всичките жители бяха голобради.

— Да не ви е ухапало кучето? — загрижено попита Незнайко, като разглеждаше с любопитство чудното старае.

— Бива си го кучето — каза дългобрадият. — Бива си го кутренцето, голяма драка е. Хм!

Той изправи тоягата между коленете си и се опря на нея с две ръце, като поглеждаше под око, Незнайко, който също седна на крайчеца на пейката.

— Това е кучето на Патронко, викат му Бобчо — каза Незнайко. — Патронко ходи с него на лов. А през свободното си време Бобчо седи вързан, за да не ухапе някого. Не ви ли ухапа?

— Не, пиленце. Малко остана да ме ухапе, но: не можа.

— Това е лошо — каза Незнайко. — Искам да кажа — не е лошо, дето Бобчо не ви е ухапал, а е лошо това, че сигурно ви е изплашил. Аз съм виновен за всичко, аз го отвързах, а после забравих да, го вържа отново. Извинете ме!

— Е, извинявам те — каза белобрадият. — Виждам, че си добро дете.

— Не, аз само искам да съм добър, тоест по-рано исках. Дори добри дела вършех, но сега престанах.

Незнайко махна с ръка и се загледа в червените обувки на събеседника си. Той забеляза, че обувките му се закопчават с токи във вид на полумесец със звезда.

— А защо сега престана? — запита старчето.

— Защото всичко това е глупост.

— Кое е глупост — добрите дела ли?

— Не, вълшебниците. Кажете, моля ви се, тези токички на обувките ви позлатени ли са или са чисто злато?

— Чисто злато… Защо смяташ, че вълшебниците са глупост?

Незнайко взе да разказва как е мечтал за вълшебна пръчица, как Карфичка му казала, че трябва да върши добри дела и как от тях нищо не излязло, защото той можел да върши добри дела само заради, вълшебната пръчица, а не безкористно.

— Да, но ти каза, че си пуснал Бобчо да се поразходи, нима и това си извършил заради вълшебната пръчица — запита старчето.

— Ами! — махна с ръка Незнайко. — Съвсем бях забравил за вълшебната пръчица. Просто ми дожаля, че Бобчо седи вързан през цялото време.

— Значи ти си извършил това от добра воля.

— Разбира се.

— Ето ти едно добро дело.

— Удивително! — извика Незнайко и дори се засмя от радост. — Сам не забелязах как съм извършил добро дело.

— А след това ти извърши още едно добро дело — каза старчето.

— Че кога?

— Нали ме отърва от кучето, това да не е лошо дело. Или може би ти постъпи така заради вълшебната пръчица?

— Не! Дори не си спомних за вълшебната пръчица.

— Виждаш ли? — зарадва се старецът. — После ти извърши трето добро дело, когато дойде да видиш дали не ме е ухапало кучето и ми се извини. Това е хубаво, защото винаги трябва да бъдем внимателни един към друг.

— Чудо на чудесата! — засмя се Незнайко. — Три добри дела — и трите едно след друго! Откак се помня, такова чудо не ми се е случвало. Никак няма да ми е чудно, ако днес срещна и някой вълшебник!

— И не се учудвай, ти го срещна вече.

Незнайко погледна подозрително старчето.

— Да не би да кажете сега, че сте вълшебник?

— Да, аз съм именно вълшебник.

Незнайко ококори колкото можеше очи, като се мъчеше да види дали вълшебникът не се смее, но брадата така плътно закриваше лицето му, че беше невъзможно да се разбере дали се усмихва или не.

— Сигурно се шегувате с мен — недоверчиво каза Незнайко.

— Съвсем не се шегувам. Ти извърши три добри дела и можеш да ми поискаш, каквото си пожелаеш… Хайде, кое ти харесва повече: шапка-невидимка или бързоходни ботуши? Или може би искаш хвърчащо килимче?

— А вие имате ли хвърчащо килимче?

— Разбира се! И килимче имам, всичко имам.

Старецът изтърси от широкия ръкав на халата си едно завито на тръба килимче, чевръсто го разгъна и го постла на земята пред Незнайко.

— А ето бързоходни ботуши, ето шапка-невидимка…

При тези думи той измъкна от другия си ръкав шапка и ботуши и ги сложи до килимчето. А после по същия начин се появиха гусла самосвирка и чудодейно месалче, и разни други тайнствени предмети.

neznaiko-a06.png

 

 

Постепенно Незнайко се убеди, че пред него стои истински вълшебник, и запита:

— А вълшебна пръчица имате ли?

— Защо да нямам? И вълшебна пръчица имам, заловя дай!

И вълшебникът извади от джоба си малка пръчица, червеникавокафява на цвят, и я подаде на Незнайко.

Незнайко взе пръчицата.

— А тя истинска ли е? — запита той, защото все още не му се вярваше, че неговата мечта се сбъдва.

— От истинска по-истинска, можеш да не се съмняваш — увери го вълшебникът. — Щом не постъпваш лошо, всичките ти желания ще се изпълняват, стига само да махнеш с пръчицата. Но извършиш ли три лоши дела, вълшебната пръчица ще загуби вълшебната си сила.

От радост Незнайко се задъха и сърцето му затупка двойно по-бързо, отколкото бе нужно.

— Тогава ще изтичам да кажа на Карфичка, че сега си имаме вълшебна пръчица! Нали тя ме научи как да се сдобия с пръчица — каза Незнайко.

— Тичай, тичай — отвърна вълшебникът, нека се порадва и Карфичка. Зная аз, че и тя отдавна мечтае за вълшебна пръчица.

Вълшебникът помилва Незнайко по главата и този път Незнайко успя да зърне на доброто му лице широка, приветлива усмивка.

— Тогава довиждане! — каза Незнайко.

— Бъди здрав! — отговори засмян вълшебникът.

Незнайко притисна към гърдите си вълшебната пръчица и се втурна да бяга. Той реши да стигне до дома на Карфичка по най-късия път и зави по една уличка, но тогава си спомни, че е забравил да поблагодари на вълшебника за чудесния подарък, и презглава се завтече назад. Изтича до ъгъла, но видя, че улицата беше пуста. Вълшебника го нямаше нито на пейката, нито някъде наоколо. Той беше изчезнал заедно с хвърчащото килимче и другите вълшебни предмети, сякаш бе потънал в земята или се бе разтопил във въздуха.

neznaiko-a07.png

Глава четвърта
Незнайко и Карфичка се срещат с Шарен Мърльо

neznaiko-03.png

Като видя, че нищо не може да се направи и все едно, няма как да се заличи тази неприятна грешка, Незнайко тръгна обратно към Карфичка. Но вече не бързаше, дори се спираше сегиз-тогиз насред улицата, с досада въртеше глава, чешеше се по тила, мърмореше си нещо, хъкаше някак особено и пак продължаваше пътя си.

Карфичка играеше на улицата близо до къщи и като видя Незнайко, изтича насреща му.

— Здравей, Незнайко! — радостно завика, тя.

Незнайко се спря и без да отговори на поздрава на Карфичка, мрачно каза:

— Сега вече не съм Незнайко, а просто дългоухо магаре.

— Какво се е случило? — разтревожи се Карфичка.

— Случи се това, че вълшебникът ми даде пръчицата, а пък аз едно благодаря не му казах.

— Каква пръчица? — зачуди се Карфичка.

— „Каква, каква“! Като че ли не знаеш каква! Вълшебна пръчица!

— Ти, Незнайко, май не си с всичкия си! Сега пък измисли някаква вълшебна пръчица!

— Нищо не съм измислил. Ето я. Виждаш ли?

И Незнайко показа на Карфичка пръчицата, която стискаше здраво в ръка.

— Какво е това? Обикновена пръчка — с недоумение каза Карфичка.

— „Обикновена пръчка“! — присмя и се Незнайко. — Като не разбираш, по-добре си мълчи! Сам вълшебникът ми я даде.

— Какъв вълшебник?

— „Какъв вълшебник! Какъв вълшебник“! Като че не знаеш какви са вълшебниците!

— Разбира се, че не зная — сви рамене Карфичка. — Представи си, нито веднъж не съм виждала жив вълшебник.

— Ами че той е един такъв с брада, със звезди и полумесеци ей тука… Бобчо лаеше, а пък аз извърших три добри дела, разбираш ли?

— Нищо не разбирам! Я разказвай поред!

Незнайко се зае да разкаже всичко, което се бе случило. Карфичка го изслуша и каза:

— А може би някой се е пошегувал с тебе?! Нарочно се е преоблякъл като вълшебник.

— А откъде е тази вълшебна пръчица, ако той не е бил вълшебник?

— Ами ти сигурен ли си, че пръчицата наистина е вълшебна? Проверил ли си?

— Не, не съм проверил, но мога да проверя.

— Какво тогава стоиш и разсъждаваш? Трябва да махнеш с пръчицата и да пожелаеш нещо. Ако желанието се изпълни, значи тази е истинска вълшебна пръчица.

— Ами ако не се изпълни? — запита Незнайко.

— Е, ако не се изпълни, значи това е проста дървена пръчка и толкоз. Как не разбираш това! — ядосано каза Карфичка.

Тя губеше търпение, защото й се искаше по-скоро да узнае дали пръчицата е вълшебна или не, и се ядосваше на Незнайко, че не се е сетил да провери досега.

— Добре де — каза Незнайко, — сега ще опитаме. Какво искаме?

— А ти какво искаш? — запита Карфичка.

— Сам не зная какво. Сега май нищо не ми се иска.

— У, какъв си — разсърди се Карфичка. — Измисли! Сладолед искаш ли?

— Виж, сладолед като че ли искам — съгласи се Незнайко. — Сега ще поискаме сладолед.

Той махна с вълшебната пръчица и каза:

— Искаме две порции сладолед.

— На клечка — прибави Карфичка.

Незнайко плахо протегна ръка и дори зажумя.

„Ами ако не получим никакъв сладолед?“ — помисли си той и тутакси усети, че в ръката му се пъхна нещо твърдо и студено.

Незнайко в миг отвори очи и видя в ръката си порция сладолед на клечка. Той зина от учудване и погледна нагоре, сякаш искаше да узнае откъде е паднал сладоледът. Като не откри горе нищо подозрително, Незнайко бавно се обърна към Карфичка. Той продължаваше да държи сладоледа в протегнатата си ръка, сякаш; се страхуваше, че този сладолед ще изчезне или ще хвръкне към небето. Карфичка стоеше също със сладолед в; ръка и радостно се усмихваше.

— По-по-по… — заекна Незнайко, като сочеше с пръст сладоледа.

Той искаше да каже нещо, но от вълнение не можа да изрече нито дума.

— Какво „по-по-по“? — запита Карфичка.

Незнайко само махна с ръка и загриза сладоледа.

Карфичка последва примера му. Като свършиха със сладоледа, тя каза:

— Чудесен сладолед, нали?

— Чудесен! — потвърди Незнайко. — Да си поискаме още по един, а?

— Карай — съгласи се Карфичка.

Незнайко замахна с пръчицата и каза:

— Искаме още по една порция сладолед!

Нещо щракна тихичко, прошумоля във въздуха и в ръцете на Незнайко и Карфичка отново се появи по една порция сладолед. И отново Незнайко сякаш онемя за минута. Ала този път той се опомни по-бързо и като свърши сладоледа, попита:

— Да опитаме пак?

— Ами че може още по едно парче — каза Карфичка.

— Какво само си играем „по едно парче“! — измърмори Незнайко и като махна с пръчицата, каза:

— Искаме сандъче със сладолед!

Туп! На земята тупна обемисто светлосиньо сандъче като тези, в които продавачките носят сладоледа си. Незнайко подигна капака, изпод който веднага почна да се вие пара, и извади от сандъчето две порции сладолед. После затвори сандъчето, седна отгоре му като на столче и загриза сладоледа, който се оказа много по-твърд и по-прохладен от предишния.

— Това се казва сладолед! — одобряваше той. — Зъбите си да счупиш!

— Интересно, тази пръчка само сладолед ли дава или и други неща? — запита Карфичка.

— Ама си чудна! — каза Незнайко. — Това е истинска вълшебна пръчица и тя може всичко. Поискаш си шапка-невидимка — дава ти шапка-невидимка, поискаш си хвърчащо килимче — дава ти хвърчащо килимче.

— Тогава хайде да поискаме хвърчащо килимче и да полетим над света — предложи Карфичка.

На Незнайко много му се искаше да пътешествува, но си спомни колко го беше страх да лети с въздушния балон, който Знайко бе построил, и каза:

— С хвърчащо килимче не се пътува удобно — летиш върху него и нищо не виждаш долу.

— Тогава трябва да измислим нещо друго — каза Карфичка. — Бях чела някъде, че имало някакви влакове… Седиш си и нищо не трябва да вършиш, защото те вози локомотив по един железен път.

— Знам го това. За железницата ни е разказвал Знайко. Видял я в Слънчевия град, когато бил там за книги. Но и железницата е опасно нещо — стават катастрофи.

В това време Незнайко видя, че по улицата минават Винтчо и Болтчо в новия си автомобил. Този автомобил беше четириместен, открит, също като автомобила, който Незнайко счупи, когато му хрумна да се повози с него. Но за разлика от предишния, този беше много по-красив, а моторът му — много по-мощен, защото работеше не просто с газирана вода, а със загрята газирана вода.

Като видяха Незнайко и Карфичка, Винтчо и Болтчо им замахаха с ръце. Незнайко се развика, че сега си има вълшебна пръчица, но автомобилът бучеше толкова силно, че Винтчо и Болтчо нищо не разбраха и като дигнаха облак прах, изчезнаха в края на улицата.

— Ето с какво ще тръгнем на пътешествие — извика Незнайко.

— С автомобил? — досети се Карфичка.

— Разбира се!

— А забрави ли как се изтърколи с автомобила по стръмното? И сам едва не се претрепа, и колата счупи!

— Ама си чудна! Че аз тогава не знаех да карам.

— Като че ли сега знаеш!

— Сега не ми трябва да се уча. Ще кажа на пръчицата, че искам да се науча да карам, и веднага ще се науча.

— Добре тогава — каза Карфичка, — ще тръгнем с автомобил. Наистина с него е по-интересно.

Незнайко махна с пръчицата и каза:

— Искаме да имаме лека кола като тази на Винтчо и Болтчо и аз да зная да карам.

В същия миг в края на улицата се показа един автомобил и бързо се приближи към Незнайко и Карфичка. Незнайко помисли, че Винтчо и Болтчо се връщат. Но когато автомобилът спря, Незнайко видя, че на кормилото няма никой.

— Гледай ти каква била работата! — възкликна той, като оглеждаше автомобила отвред.

Той надзърна дори под леката кола, защото си помисли, че шофьорът може да се е скрил нарочно отдолу, за да се пошегува с него.

Но не намери никого и каза:

— Какво пък, нищо чудно няма. Вълшебството си е вълшебство!

При тези думи той отвори вратичката на автомобила, сложи сандъчето със сладолед на задното седалище, а сам седна отпред до кормилото. Карфичка седна до Незнайко. Той бе протегнал вече ръка, за да запали мотора, когато Карфичка изведнъж видя, че към тях се приближава дребосъче.

— Стой — каза тя на Незнайко. — Да не го прегазим…

Незнайко почака момченцето съвсем да се приближи и видя, че това не бе друг, а известният на всички Шарен Мърльо.

Този Шарен Мърльо носеше обикновени сиви панталони и сиво палтенце, а на главата си везана тюбетейка[1], която той наричаше кепе. Шарен Мърльо смяташе, че сивият плат е най-хубавият на света, понеже се цапа по-малко. Разбира се, това е глупост и съвсем не е вярно. Сивият плат се цапа като всеки друг плат, само че по него, кой знае защо, мръсотията личи по-малко.

Трябва да отбележим, че Мърльо беше твърде смешно дребосъче. Той си имаше две правила: никога да не се мие и на нищо да не се чуди. Да спазва първото правило му беше много по-трудно, отколкото второто, защото другите късунделчета, с които живееше в една къща, винаги го заставяха да се измива преди ядене. Ако протестираше, чисто и просто не го пускаха на масата, така че той все пак трябваше да се мие, но това нямаше особено значение, защото Мърльо имаше способността бързо да се цапа. Едва успееше да се измие — и на лицето му веднага пак се появяваха някакви мръсни точици, петънца и ивички, лицето бързо губеше естествения си цвят и ставаше като нашарено с нещо. Затова го бяха кръстили Мърльо. Той щеше да си остане за цял живот с това име, ако не се бе случило едно събитие, когато в Града на цветята пристигна знаменитият пътешественик Пергел.

Пътешественикът също беше бележита личност, за която си заслужава да разкажем. Той беше много мършав и дълъг: дълги ръце, дълги крака, дълга глава, дълъг нос. Панталоните му бяха на квадрати и също така дълги. Живееше този Пергел в град Търкулграх, чиито жители никога не ходеха пеша, а само караха велосипеди. Пергел също непрекъснато караше велосипед. Толкова запален колоездач беше той, че неговият град му стана тесен и той реши да обиколи всички градове, в които живеят дребосъчета!

Пергел пристигна в Града на цветята и запрепуска с колелото си по всички улици. Пъхаше навред дългия си нос и с всекиго се запознаваше. Скоро той знаеше на пръсти всичките му жители — не познаваше само Мърльо, когото жителите нарочно криеха, понеже се страхуваха, че ще ги опозори. Мнозина мислеха, че ако Пергел зърне неговата мръсна муцунка, може да си помисли, че всички дребосъчета в Града на цветята са такива мърльовци. Ето защо всеки гледаше Мърльо да не се мерне пред очите на Пергел.

Общо взето, всичко вървеше добре, докато Пергел не се накани да си тръгне. Кой знае защо, през този ден надзорът над Мърльо поотслабна и той се измъкна навън тъкмо в момента, когато жителите на града се сбогуваха с Пергел. Като видя сред тълпата дребосъчета непозната физиономия, Пергел се позачуди и щеше да запита: „А кой е този там, мръсният?“ Но тъй като Пергел беше много добре възпитан и не можеше да си служи с такива груби думи като „мръсен“, той зададе въпроса си в учтива форма:

— А кой е този там шаренкият?

neznaiko-a08.png

 

 

Всички се обърнаха и видяха Мърльо: неговата физиономия наистина беше нашарена от полепнала мръсотия, тъй като той този ден не се беше мил от сутринта. Думата се хареса на всички и оттогава на Мърльо започнаха да викат Шаренкия. И на Мърльо беше драго, когато го наричаха с това име, защото то му звучеше някак по-изящно, по-красиво, отколкото просто Мърльо.

neznaiko-a09.png

Глава пета
Как Незнайко, Шарен Мърльо и Карфичка тръгнаха да пътешествуват

neznaiko-04.png

— Ей, Шарко, здравей! — завика Незнайко, когато Мърльо стигна до тях. — Гледай, имаме си вече автомобил.

— Чудо голямо! Винтчо и Болтчо си имат по-хубав — отговори Мърльо.

Той се спря, пъхна ръце в джобовете на сивите си панталонки и заразглежда предното колело на автомобила.

— Не е вярно — каза Карфичка. — Тази лека кола е също като на Винтчо и Болтчо и освен това Незнайко си има вълшебна пръчица.

— Чудо невидено! — пак отвърна Шаренкия. — Само да поискам, ще си имам сто вълшебни пръчици.

— А защо ги нямаш? — попита Незнайко.

— Защото не искам.

Незнайко видя, че с нищо не може да го учуди, и каза:

— Ние тръгваме на пътешествие. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ще дойда — съгласи се Шаренкия. — Придумахте ме.

Той отвори вратичката, вмъкна се в автомобила и важно се разположи на задното седалище.

— Е, да тръгваме ли? — попита Незнайко.

— Тръгвай, тръгвай! — каза Карфичка.

— Да, тръгвай, само не ни утрепвай — прибави Шаренкия.

Незнайко завъртя ключето на таблото и натисна с крак педала на стартера. Стартерът изквича, сякаш застъргаха по желязо, и моторът заработи на празен ход. Незнайко го остави да се позагрее, после натисна амбреажа, включи предавателната кутия и като пусна амбреажа, даде газ. Автомобилът тръгна. Незнайко спокойно въртеше кормилото, включваше ту първа, ту втора скорост, увеличаваше и намаляваше газта и леката кола се движеше ту по-бързо, ту по-бавно. Макар че не разбираше защо върти един или друг лост и натиска ту единия, ту другия педал, той правеше всеки път точно това, което беше нужно, и не сбърка нито веднъж. Причината беше, разбира се, вълшебната пръчица, благодарение на която той в миг се научи да кара автомобил и караше като добър шофьор, който дори не мисли какво трябва да завърти и какво да натисне, а всичко върши по навик, машинално.

Като минаваше из улиците, Незнайко нарочно натискаше копчето на сигнала и гръмогласно тръбеше, за да привлече вниманието на жителите. Искаше му се всички да видят колко храбро седи той на кормилото и от нищо не се страхува. Ала жителите на Града на цветята мислеха, че минават Винтчо и Болтчо и никой не обърна внимание на Незнайко.

Докато леката кола се носеше из града, Карфичка поведе разговор с Мърльо.

— Вижда се, че ти днес още не си се мил, Шарко!

— Мих се, и още как!

— А защо си толкова мръсен?

— Значи отново съм се изцапал.

— Ще трябва да се измиеш още веднъж, защото такъв мръсен не можем да те вземем на пътешествие.

— Как така „не можем“? Сами ме придумахте да тръгна, а сега изведнъж „не можем“! — възмути се Шаренкия.

В това време Незнайко излезе от града и когато автомобилът приближи Краставичната река, той сви към моста. Щом стигнаха края на моста, Карфичка каза:

— Хайде спри колата! Сега Шаренкия ще се измие на реката.

Незнайко закара автомобила до брега и спря.

— Протестирам! — пенеше се Шаренкия. — Такова правило няма — по два пъти на ден да се миеш!

— Като не щеш, ще останеш тук. Ще тръгнем без тебе — строго каза Незнайко.

— Как тъй без мене? Да не мислите, че аз пеша ще клинкам обратно до града? Щом е така, откарайте ме там, откъдето ме взехте. С друго не съм съгласен.

— Добре де, да прави, каквото ще! Нека тръгне мръсен — каза Незнайко. — Няма да се връщаме заради него я!

— Ами ако пристигнем по време на пътуването в някой чужд град и всички видят, че водим със себе си такъв мърльо? Ще трябва ние да се червим заради него — каза Карфичка.

— Вярно — съгласи се Незнайко. — Все пак трябва да се умиеш, Шарко. — Приятели, хайде да се измием и тримата, а?

Като чу, че не само той ще се мие, Шаренкия се успокои и каза:

— Че как ще се мием тук? Няма нито сапун, нито пешкир.

— Не се тревожи — отвърна Незнайко, — всичко ще има.

Той махна с вълшебната пръчица и в миг се появиха три калъпчета сапун и три пешкирчета. Шаренкия тъкмо щеше да се учуди, но си спомни своето правило — на нищо да не се учудва, и мълком тръгна към реката.

След няколко минути и тримата бяха измити и се носеха с автомобила през една гора. Карфичка, както по-рано, седеше отпред до Незнайко, а Шаренкия — отзад, до светлосиньото сандъче. Пътят лъкатушеше и не беше твърде равен. На места от земята се подаваха дебели корени, понякога колата налиташе на дупки и коловози. В такива случаи Незнайко предварително намаляваше скоростта, за да не друса много. Карфичка току се обръщаше назад и усмихнато поглеждаше към Шаренкия, Драго й беше, че той стана такъв румен и чистичък.

neznaiko-a10.png

 

 

— Виждаш ли колко е хубаво — казваше тя. — Приятно става на човека, като се измие.

Шаренкия сърдито обръщаше глава настрана и не искаше дори да погледне Карфичка.

— Е, стига си се мусил, не е учтиво така — каза Карфичка. — В синьото сандъче до тебе има сладолед.

— А, та това било сладолед! — зарадва се Шаренкия. — А пък аз гледам — какъв ли ще е този сандък!

Той извади три порции сладолед. Всички заядоха. Незнайко трябваше едновременно да върши две неща: да яде сладолед и да кара колата. С едната си ръка той държеше кормилото, а с другата — сладоледа и усърдно ближеше. Увлечен в сладоледа, Незнайко не забеляза една дупка на пътя и не успя навреме да намали скоростта. Автомобилът се друсна толкова силно, че Шаренкия подскочи и неочаквано глътна целия сладолед наведнъж. В ръката му остана само клечката.

— По-полека карай, бе братче — каза той на Незнайко. — Заради тебе глътнах целия сладолед.

— Няма нищо — отвърна Незнайко. — Можеш да си вземеш друг.

— Добре тогава — успокои се Шаренкия и си взе от сандъчето нова порция сладолед.

Карфичка каза:

— Ти, Незнайко, по-добре не яж сладолед. Това те разсейва, може да стане катастрофа.

— И ти не яж — отговори Незнайко, — защото и ти ме разсейваш, като ядеш.

— Добре, няма — съгласи се Карфичка.

— А пак аз ще ям, защото седя отзад и никого не разсейвам — каза Шаренкия.

Скоро гората свърши и автомобилът се понесе из полето. Пътят се виеше нагоре и на нашите пътници почна да се струва, че са стигнали края на земята, тъй като над стръмнината не се виждаше нищо друго освен небе.

— Трябваше да тръгнем в друга посока, защото от тази страна земята вече се свършва — каза Незнайко.

— Да — потвърди Шаренкия. — Пообъркахме. За всеки случай намали скоростта, защото току-виж, не си успял да удариш спирачките навреме и ще полетим нагоре с краката. А най-добре обръщай назад — да не се навираме, където не ни е работа.

— Не — отвърна Незнайко. — Отдавна искам да видя какво започва там, където свършва земята.

Докато разговаряха, нагорнището свърши и пред очите на пътешествениците отново се откри просторна гледка. Долу се разстилаше огромна долина, наляво се издигаха хълмове, обрасли със зелена трева и гъст храсталак. В далечината тъмнееше гора. Цялата долина беше изпъстрена със златни глухарчета, сини метличини… Особено много бяха белите цветчета, които дребосъчетата наричат „брезова кашичка“. Тази „кашичка“ беше толкова много, че на места земята беше като че ли покрита със сняг. Когато нашите пътници видяха цялата тази красота, дъхът им секна от радост.

— Излиза, че земята не свършва тука — каза Незнайко.

— Да — подзе Шаренкия. — Земята се оказа по-голяма, отколкото предполагахме, така че ние направихме важно научно откритие и по този случай може да се, изяде още една порция сладолед.

При тези думи той бръкна в светлосиньото сандъче, измъкна оттам нова порция сладолед и го заяде.

Пътят се спусна надолу и колата тръгна по-бързо. Скоро започна нова стръмнина и пътешествениците пак помислиха, че са се озовали на края на земята, но щом стръмнината свърши, пред тях се разкри нова шир. Това се повтори няколко пъти.

— Казват, че земята била безкрайна и че на която и страна да тръгнеш, все няма да стигнеш края — рече Карфичка.

— Аз мисля, че това не е вярно — отговори Незнайко. — Ние, дребосъчетата, сме много малки и с поглед не можем да обхванем големите неща, затова те ни изглеждат безкрайни.

— И аз мисля така — подзе Шаренкия. — Според мене всичко си има край. Ето например в това сандъче има много сладолед, но аз подозирам, че и неговият край скоро ще настъпи.

Като беседваха така, Незнайко и неговите спътници се носеха все по-далеч и по-далеч и не усетиха как стигнаха до един кръстопът. Тук Незнайко спря автомобила, за да види накъде да кара по-нататък: направо, надясно или наляво. На кръстопътя се издигаше стълб, а на стълба бяха заковани три стрелки с надписи. На стрелката, която сочеше направо, беше написано: „Каменград“. На стрелката, която сочеше наляво, се четеше: „Пръстенград“. И най-после на стрелката, която сочеше надясно, имаше надпис: „Слънчевград“.

— Работата е ясна — каза Незнайко. — Каменград — това е град, изграден от камъни. Пръстенград — град от пръст, там всички къщи са глинени.

— Значи според теб Слънчевият град е изграден от слънце, така ли? — с насмешка запита Шаренкия.

— Може и така да е — отвърна Незнайко.

— Не може, защото слънцето е много горещо и от него не могат да се строят къщи — каза Карфичка.

— Ами да отидем и да видим — каза Незнайко.

— По-добре да заминем първо за Каменния град — предложи Карфичка. — Много интересно е да погледаме каменни къщи.

— А пък аз искам да видя къщи от пръст. Интересно е да научим как живеят в тях дребосъчетата — каза Шаренкия.

— Нищо интересно няма. Ще отидем в Слънчевия град и толкоз — отряза Незнайко.

— Как така „и толкоз“? Какво току се разпореждаш — възмути се Шаренкия. — Заедно тръгнахме, значи заедно трябва и да решаваме.

Почнаха да решават заедно и пак нищо не можаха да решат. Най-после Карфичка каза:

— Я да не се препираме, а да почакаме — нека случаят ни посочи на коя страна да потеглим.

Незнайко и Шаренкия спряха препирните си. В това време отляво на пътя се зададе автомобил. Той се стрелна край пътешествениците и изчезна по посока на надписа „Слънчевград“.

— Виждате ли? — рече Незнайко. — Този случай показва, че и ние трябва да тръгнем към Слънчевия град. Но не се огорчавайте. Първо ще отидем в Слънчевия град, а после може да се отбием и в Каменния град, и в Пръстения град.

Като каза това, той отново включи мотора, завъртя кормилото надясно и леката кола се понесе напред.

neznaiko-a11.png

Глава шеста
Започват приключенията

neznaiko-a12.png

След завоя пътят стана много по-равен и по-широк. Личеше, че тук по-често минават автомобили. Скоро срещу нашите пътници се зададе автомобил. Той прелетя толкова бързо край тях, че никой не успя да го разгледа както трябва. След някое време ги догони друга лека кола и Незнайко видя, че тя беше с непозната конструкция: възниска, дълга, с блестящи фарове, боядисани яркозелено. Шофьорът подаде глава от колата, с любопитство изгледа Незнайковия автомобил, а после даде газ и скоро изчезна в далечината.

Пътят се виеше между хълмове, минаваше ту през гора, ту из поле. Неочаквано пътешествениците се озоваха пред една река. Пред тях блестеше водата, а над нея от единия бряг до другия бе прехвърлен дълъг мост. Сред реката пореше вълните един параход. Параходът имаше голям комин, който бълваше облаци дим.

— Гледайте, параход! — завика Карфичка и запляска с ръце от радост.

Тя не бе виждала никога истински параход, защото не бе излизала от Града на цветята, а по Краставичената река не плаваха параходи. Но Карфичка веднага се досети, че това е параход, понеже често бе виждала параходи на картинки в книжките.

— Хайде да се спрем и да го погледаме — предложи Незнайко.

Незнайко докара автомобила до средата на моста и спря. И тримата излязоха, облегнаха се на перилата и загледаха парахода. На палубата имаше много пътници — дребосъчета. Едни седяха на пейки край бордовете и се любуваха на красивите брегове, други разговаряха помежду си, дори спореха за нещо, трети се разхождаха. Имаше и такива, които мирно дремеха, полегнали в меки кресла с подвижни облегалки. В тези кресла беше много удобно да се седи с вдигнати нагоре крака.

Когато параходът минаваше под моста, Незнайко, Карфичка и Шаренкия ясно видяха всички пътници на палубата.

Изведнъж мостът се обви в кълба дим, които излизаха от параходния комин. Незнайко се закашля, задавен от дима, но все пак изтича на другата страна на моста, за да погледа още парахода. Карфичка и Шаренкия изтичаха след него. Когато димът се пръсна, параходът беше вече далеко.

Минута по-късно нашите пътници отново седяха в леката кола и пътуваха. През цялото време Незнайко си спомняше за парахода и не преставаше да се чуди.

— Това се казва параход! Никога не бих повярвал, че такава грамада може да плава по водата.

И Карфичка се чудеше. А Шаренкия отначало щеше да се учуди, но после си спомни за своето правило — на нищо да не се учудва, и каза:

— Чудо голямо, параход. Просто голяма лодка.

— Поне да беше казал: просто голямо корито! — отвърна Незнайко.

— Защо корито? Да беше корито, щях да кажа корито, а пък аз казвам лодка.

— Слушай, Шарко, я не ме ядосвай! Когато шофьорът държи кормилото, не бива да се ядосва, защото ще стане катастрофа.

— Значи щом ти седиш зад кормилото, аз не трябва да казвам истината?

— Каква истина? Като че ли аз те уча да не говориш истината — избухна Незнайко. — Слушай, Карфичке, кажи му ти, защото аз не отговарям за себе си!

— Мълчи, Шарко — каза Карфичка. — Какво си се запрепирал за глупости!

— Хубави глупости: нарече парахода корито — пенеше се Незнайко.

— Аз казах лодка, а не корито — отвърна Шаренкия.

— Моля те, Шарко, стига вече, по-добре яж си сладоледа — придумваше го Карфичка.

Шарко се зае отново със сладоледа и за известно време млъкна.

Автомобилът продължаваше да се носи между ниви и ливади. Пред очите на пътниците се откриваха все нови далечини. След малко се показа железопътна линия, край която се издигаха телеграфни стълбове с опънати помежду им електрически жици. В далечината пухтеше локомотив и влачеше след себе си върволица вагони.

— Гледайте, влак! Влак! — завика възторжено Карфичка.

Тя виждаше влак за първи път, но и него както парахода позна от картинките, които беше гледала.

— Я, наистина влак! — удиви се Незнайко.

Шаренкия, който и този път реши да не се учудва, каза:

— Чудо голямо — влак! Турили къщички на колелета, напъхали се в тях и се радват, а локомотивът ги вози.

— Слушай, Карфичке, какво е това? Той пак ми действува на нервите! — възкликна Незнайко.

Шаренкия презрително изпръхтя:

— Моля ви се, какъв бил нежен: нерви!

— Като ти зашия един! — разсърди се Незнайко.

— По-полека, по-полека! Каква е тази дума „зашия“? — възмути се Карфичка.

— А защо ми казва „нежен“?

— Ти, Шарко, не бива да го наричаш „нежен“ — рече Карфичка. — Не е хубаво така!

— Че какво лошо има в това? — възрази Шаренкия.

— Като ти зашия един, ще разбереш какво! — ръмжеше Незнайко. — Не отговарям за себе си.

Пътят, по който се носеше автомобилът, пресичаше железопътната линия и Незнайко, който се препираше с Шаренкия, твърде късно съобрази, че докато преминават релсите, може да попаднат право под локомотива. Той реши да кара по-бързо, за да успее да пресече линията, преди локомотивът да налети върху тях, но колкото по се приближаваше до железопътната линия, толкова по-ясно виждаше, че ще стигне прелеза едновременно с локомотива. Като видя, че локомотивът е съвсем близко и че те се носят право към колелата му, Незнайко се вкопчи трескаво в кормилото и каза:

— На ви сега! Нали ви казах, че ще стане катастрофа!

Карфичка също видя, че локомотивът лети право към тях. Тя се сви на клъбце от ужас и закри очите си с ръце. Шаренкия скочи и като не знаеше какво да предприеме, халоса с юмрук Незнайко по главата и се развика:

— Стой, глупако! Какво правиш?

Незнайко разбираше, че е късно да удари спирачките и няма да успее да прескочи релсите преди локомотива. Той започна да действува с кормилото. В мига, когато сблъскването изглеждаше неизбежно, Незнайко зави надясно и изскочи с автомобила си върху железопътното платно пред локомотива; Автомобилът заподскача по траверсите, а подире му летеше локомотивът, като пухтеше тежко, сякаш беше огромно зло чудовище. Шарко, който седеше отзад, усещаше как го лъха топлина. На седалището до него подскачаше сандъчето със сладоледа. Шаренкия се страхуваше да не би сладоледът да изскочи от леката кола и затова с една ръка прикрепя ще сандъчето, а с другата се държеше за гърба на седалището.

neznaiko-a13.png

 

 

— Незнайко, миличък, давай още! — с разтреперан от страх глас се молеше Шаренкия. — Честна дума, никога вече няма да се препирам с тебе.

Незнайко натискаше всички педали, но не можеше да увеличи скоростта. Встрани също не можеше да завие, защото железопътната линия минаваше по един стръмен насип и беше невъзможно да се слезе от него.

Като усети, че сблъскване не стана, Карфичка отвори очи, обърна се и видя локомотива, който ги гонеше по петите. Едва в този миг от локомотива също забелязаха колата. Карфичка видя как от прозореца на локомотива погледна машинистът дребосък и дори зина от учудване, като съзря автомобила, който се носеше пред него. Втрещен от уплаха, той задърпа лоста и почна да дава тревожни сигнали, после отвори клапата и изпод колелата на локомотива излетя на вси страни пара. От страх да не го изгори парата Шаренкия се скри под седалището. Като освободи парата, машинистът включи спирачката и влакът лека-полека намали хода си. Автомобилът, който продължаваше да се движи с предишната скорост, отмина напред. Разстоянието между него и локомотива се увеличи, но Незнайко не забелязваше това. Като видя, че железопътният насип вече не е толкова стръмен, той изви настрана и автомобилът се юрна надолу. Той налетя на една буца и изведнъж спря, така че Карфичка и Незнайко едва не си счупиха главите, а Шарко изхвръкна по инерция изпод седалището заедно със светлосиньото сандъче. Като прелетя нагоре с краката над автомобила, той тупна на земята и остана да лежи неподвижно. В това време влакът също спря. Пътниците наизскачаха от вагоните и почнаха да се питат какво се е случило, но никой нищо не знаеше. Неколцина се спуснаха по насипа, изтичаха към Незнайко и неговите спътници. Като видяха, че Шаренкия лежи неподвижно, всички се струпаха край него. Някой каза, че трябва да му опръскат лицето със студена вода — тогава ще се свести. Но щом Шаренкия чу да споменават за студена вода, в миг скочи на крака, огледа се замаян наоколо си и запита, като заекваше:

— А къде е с-с-сладоледът?

— С-с-сладоледът е тук — отговори Карфичка, която също заекваше от преживените вълнения.

— То-то-тогава съм спокоен — отвърна Шаренкия. Той се поокуражи, вдигна от земята сандъчето и го постави обратно в леката кола. В това време откъм локомотива дотича помощник-машинистът.

— Всички ли са здрави и читави? — завика той още отдалече. — Никой ли не е ранен?

— Никой — отговори Незнайко. — Всичко е благополучно.

— Това да се чува. Пък нашият машинист се уплаши до смърт, като ви видя да препускате отпреде ни. Още не може да дойде на себе си — каза помощникът.

— А вие закъде пътувате? — заинтересува се Незнайко.

— Влакът отива в Слънчевия град — отговори помощникът.

— И ние отиваме в Слънчевия град — зарадва се Незнайко.

— В такъв случай вие трябва да карате по шосето — строго каза помощникът. — Кой кара автомобил по железопътна ЛИНИЯ?

— Ами че ние карахме по шосето, но Шаренкия каза… Тоест отначало ние гледахме парахода… един такъв голям параход…

И Незнайко почна да разказва подробно за парахода и за това, как се спречкали с Шаренкия, но в това време се чу свирката на локомотива.

— Извинете — прекъсна го помощникът, — време е да тръгваме, тъй като влакът не бива да закъснява. Друг някой път с удоволствие ще чуем разказа ви.

С тези думи той изтича към локомотива, който вече изпускаше пара. Пътниците се втурнаха към вагоните. А Незнайко викаше:

— Ей, слушайте, кога друг път? Друг път може и да не се срещнем!

Но никой не го слушаше. Влакът тръгна и някои дребосъчета трябваше да се качат в движение.

— Ето ти сега! — обидено възкликна Незнайко. — Не могат да почакат мъничко. Че аз не разказах най-интересното!

neznaiko-a14.png

Глава седма
Пътешествието продължава

neznaiko-a15.png

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се върнаха на шосето и продължиха прекъснатото пътешествие. Шаренкия седеше както по-рано отзад и усилено се гощаваше със сладолед. Той твърдеше, че много се бил развълнувал, когато излетял от автомобила, а сладоледът му действувал успокоително. Карфичка си припомняше как се бе изплашила от локомотива, а Незнайко с увлечение разказваше как се сетил в последния момент да завие, за да избегне злополуката.

— Гледам — казваше той, — ще се намерим право под локомотива! Скорост не мога да дам, да натисна спирачките е късно. Е, рекох си, край на всинца ни!… Изведнъж нещо ме удари по главата: трябва да завия…

— Аз те ударих по главата — обади се Шаренкия. — Аз се изплаших, разбираш ли…

— Разбираш ли, ти пак почваш да ме ядосваш — разсърди се Незнайко.

— Е, хайде, хайде, няма да говоря, сега зная, че шофьорът не бива да се ядосва, когато е на кормилото.

В това време една лека кола пак настигна нашите пътници. Тя беше яркожълта. В нея се возеха две дребосъчета. Онова, което беше на кормилото, нарочно забави ход, за да разгледа Незнайковата кола. Другото внимателно огледа Шаренкия и каза с усмивка:

— Тебе, пиленце, няма да ти навреди, ако се поизмиеш.

Двете дребосъчета се разсмяха, после шофьорът даде газ и колата взе преднина.

Незнайко и Карфичка се обърнаха назад и видяха, че по бузите, по челото, по носа и дори по ушите на Шаренкия се бяха появили кални петна и ивици.

— Какво става с теб? — учуди се Незнайко. — Нали се изми одеве?

— Как одеве? Много отдавна беше — отговори Шаренкия.

— Ама нали и ние се измихме заедно с тебе — каза Карфичка. — Защо ние сме чисти?

— Ех, че го каза! — засмя се Шаренкия. — Вие седите отпред, а пък аз отзад. И всичкият прах лети върху мене.

— Щом сме отпред, върху нас трябва да пада повече прах — каза Незнайко.

— Е, това си е вече ваша работа колко прах пада върху вас — махна с ръка Шаренкия.

Всъщност за всичко беше виновен, разбира се, прахът. Той не се задържа по лицето, ако то не е лепкаво, но лицето на Шаренкия лепнеше, защото той непрекъснато ядеше сладолед, който се топеше в ръцете му и се размазваше по бузите, по носа и дори по ушите му, като оставяше навред влажни ивици. Прахът от пътя здраво прилепваше по тези ивици. Постепенно ивиците изсъхваха заедно със залепналия по тях прах и така лицето ставаше мръсно.

— Щом срещнем вир или река, Шарко — каза Карфичка, — веднага ще трябва да се измиеш. Никак не е приятно всеки да ни се смее!

— А кой им е дал право да ни се смеят? — възмути се Шаренкия. Ако ги бяхме стигнали, щях да им покажа аз едно смеене! Жалко, че се влачим като костенурки!

— Кой е костенурка? Ние ли сме костенурки? — обиди се Незнайко.

— Разбира се — отговори Шаренкия, — опитай се де, настигни онази, жълтата кола. Виждаш ли чак къде е отлетяла?

Наистина жълтата лека кола едва се забелязваше далече пред тях, подобна на точица.

— Глупости! — отвърна Незнайко. — Сега ще ги настигнем.

Той почна да върти лостовете, да натиска копчетата и педалите. Автомобилът тръгна по-бързо, но пак не можа да настигне жълтия автомобил, който се носеше пред тях.

— Къде ще се мерим ние с тях! — наливаше масло в огъня Шаренкия. — Къде е тяхната система, къде е нашата.

— Нищо — отвръщаше Незнайко. — Сега ще видиш! Като дам още газ…

— Я по-добре се откажи, Незнайко, че пак ще направим катастрофа — каза Карфичка.

— Бъди спокойна, никаква катастрофа няма да направим.

Незнайко даде още газ, но и това не помогна. Ала скоро пътят се спусна по нанадолнище. Шофьорът на жълтата лека кола почна да задържа спирачките, за да не полети колата по наклона, а Незнайко, напротив, пусна спирачките и автомобилът му зафуча все по-бързо и по-бързо. Пред тях в подножието на височината се показа отново река. Над нея беше прехвърлен дървен мост. Той беше възтесен, така че там можеха да се разминат само две коли. На всичкото отгоре насред моста, кой знае защо, бе спрял един камион. Но Незнайко не му обърна внимание и се похвали на Шаренкия:

— Ей сега ще ги настигнем!

— Стигни ги, стигни ги! Ще му кажа аз кой от двама ни трябва да се измие! — отговори Шаренкия.

Шофьорът на жълтата лека кола се спусна бавно по склона, излезе на моста и удари спирачки до камиона, за да попита шофьора му защо е спрял и дали няма нужда от помощ.

Незнайко изфуча по нанадолнището, връхлетя връз моста и изведнъж видя, че камионът и жълтият автомобил са преградили пътя му и че той не може да завие настрани, тъй като перилата на моста му пречат. Незнайко толкова се изплаши, че цял изстина. За миг хиляди неща се мярнаха в паметта му и работата сигурно щеше да свърши плачевно, ако той не си бе спомнил и за вълшебната пръчица. В мига, когато те бяха до камиона и Карфичка, очаквайки страшния удар, отново закри лицето си с ръце, Незнайко хвана вълшебната пръчица, махна с нея и бързо каза:

— Искам да ги прескочим!

Тутакси автомобилът подскочи толкова нависоко, че Незнайко затаи дъх. Той погледна надолу и си рече:

— Само да тупнем от такава височина! Нищо няма да остане от нас!

И като махна отново с пръчицата, той каза:

— Искам да летим като със самолет!

В същия миг на автомобила израснаха две малки крила и той полетя над земята, като се вдигаше все по-нависоко. В това време отзад се чу вик. Незнайко се огледа и видя, че Шаренкия се е изтърсил от автомобила му и сега маха крака във въздуха, вкопчил се с ръце за облегалката на седалището. Незнайко захапа със зъби вълшебната пръчица, прекатери се през облегалката на предното седалище и като хвана Шаренкия за палтото, опита се да го издърпа отново в колата. Но това не беше по силите му — той можеше да го тегли само с една ръка, защото с другата трябваше да се държи за колата. Като видя, че Шаренкия губи сетни сили, Незнайко поиска да каже на Карфичка: „Вземи пръчицата от устата ми и накарай колата да слезе на земята“. Но тъй като пръчицата беше между зъбите му, вместо горните думи се чу следното:

— Фефи фъфифата от уфтата фи и фи-фи-фи-фи… Естествено, Карфичка нищо не можа да разбере и запита:

— Какво?

— Фофофи, афти, фафуно!

Очите на Незнайко така сърдито светнаха, че Карфичка веднага разбра, че тези думи трябваше да означават: „Помогни, ах, ти, маймуно!“ Тя пропълзя бързо на задното седалище и помогна на Незнайко да вмъкне Шаренкия обратно в колата. Шаренкия седна на мястото си. Той беше толкова изплашен, че за известно време онемя. Незнайко пак седна пред кормилото, погледна надолу и видя, че са се дигнали на страхотна височина. Пътят, по който току-що караха, се виеше долу като тясна панделчица. Незнайко усети, че дъхът му спира от вятъра, който го биеше в лицето. Той махна с пръчката и каза:

— Искам да слезем пак на земята… Ей, ей! Не тъй бързо! — завика той, като усети, че колата полетя надолу, сякаш пропадна във въздушна яма.

Колата започна плавно да слиза. Известно време те летяха над пътя, като се спускаха все по-ниско; най-после колелата докоснаха земята, но толкова леко, че не се почувствува никакво разтърсване. Крилата на автомобила изчезнаха. Шаренкия се посъвзе и пак загриза сладолед. Скоро другият автомобил настигна нашите пътешественици. Шофьорът изравни колата си с Незнайко и поведе разговор.

— Какъв е този автомобил, каква е конструкцията? — запита той.

— Конструкция на Винтчо и Болтчо — отговори Незнайко.

— А с какво работи — с катран или мазут?

— С газирана вода и сироп. Водата, разбираш ли, отделя газ. Газът попада в цилиндъра и тласка буталото, което чрез трансмисия върти колелата. А сиропът е за смазка — обясни Незнайко.

— Аха, затуй ми миришеше на сироп, като карах след вас — каза шофьорът.

— А твоята кола, и тя ли е с газирана вода?

— Не, моята е със спирт. Спиртните пари, виждаш ли, се всмукват в цилиндъра и се запалват от електрическа искра. Като изгарят, парите се разширяват и тласкат буталото, а буталото върти колелата. За да се увеличи мощността на колата, поставят се няколко цилиндъра. Аз например имам четири цилиндъра, но има коли с осем. Колата може да работи и с бензин, но бензинът оставя не особено приятна миризма във въздуха. А от спирта не остава никаква миризма. Затова пък колите, които работят с мазут — фуу!!

Шофьорът дори сбърчи нос и завъртя глава:

— А далече ли е още Слънчевият град? — запита Карфичка.

— Слънчевият ли? Не, близко е вече.

— А защо се нарича Слънчев? Да не би къщите му да са от слънце?

— Не — засмя се шофьорът. — Нарекли са го Слънчев, защото времето там е винаги хубаво и винаги грее слънце.

— Нима никога няма облаци? — учуди се Незнайко.

— Защо да няма? Има — отговори шофьорът. — Но нашите учени измислиха един прашец; щом се появят облаци, наръсват ги с този прашец и те начаса изчезват. Всичко е химия, братко!

— Че как ръсят облаците с прашец?

— Ами вдигат се със самолет и ги ръсят.

— Но без облаци няма да има и дъжд — каза Карфичка.

— За дъжд пък има друг прашец — отговори шофьорът. — Поръсят малко от този прашец и веднага завалява дъжд. Само че ние предизвикваме дъжд там, където трябва — в парковете, в зеленчуковите градини. И в града правим дъжд, само че не денем; а нощем, за да не пречи никому. А когато трябва да се полеят цветята по улиците, поливаме ги просто е маркуч.

— Както изглежда, в Слънчевия град живеят умни дребосъчета — каза Незнайко.

— О, в Слънчевия град всички са толкова умни, че просто умът ще ти се вземе!

— И вие ли живеете в Слънчевия град? — запита Карфичка.

— Да, и аз — каза шофьорът.

Като отговори така, той се замисли над думите си. След като помисли както трябва, разбра, че хвалейки жителите на Слънчевия град, е разхвалил заедно с тях и себе си. Смути се от самохвалството си, почервеня като репичка и каза, за да скрие забъркването си:

— Е, хайде, време е да тръгвам. Довиждане! — И като натисна педала, бързо се понесе напред.

— Може да е добро дребосъче, а може и да е просто самохвалко — каза Незнайко. — Не е май за вярване това, дето ни го приказваше за прашеца.

Карфичка каза:

— Накрая той почервеня, а това значи, че все още има съвест. А щом има съвест, всичко може да; се поправи.

neznaiko-a16.png

Глава осма
Пергелина и Планетарка

neznaiko-05.png

Пътят пак тръгна нагоре и когато стръмнината свърши, пред очите на пътниците се откри картина, каквато никой от тях не беше виждал дотогава. Човек би помислил, че някакъв великан се е вмъкнал в текстилна фабрика и е разстлал по земята хиляди топове пъстри платове. Най-далечните хълмове бяха покрити сякаш с ивици басма на ситни точици: черни, бели, жълти, зелени, червени. По-наблизко бяха опънати ивици басма на калки. Ивиците се опираха плътно една до друга, така че закриваха цялата земя. Още по-близо до шосето земята беше покрита с големи разноцветни кръгове. Особено ярко изпъкваха жълтите и червени кръгове, които просто грееха сред зелените нивя.

— Сякаш някой нарочно е разчертал земята с пергел и после я е боядисал — каза Карфичка.

— Кому е потрябвало да разчертава земята с пергел? — отвърна Незнайко. — Ще идем дотам и ще видим.

Колкото по-ниско се спускаше колата, толкова по-неясно се виждаха кръговете, а после изчезнаха съвсем. Пътят, по който фучеше автомобилът, стана равен като горска алея. От двете му страни се простираха макови насаждения. Струваше ти се, че вървиш през гора, само че вместо дънери тук се издигаха дълги зелени стъбла, а на върха им горяха на слънцето червените цветове на мака. После колата мина през насаждения от моркови, ягоди, жълти глухарчета. И пак се заредиха макови насаждения.

— Тук живеят сигурно макоядци — каза Шаренкия.

— Сега пък тия макоядци какви са? — попита Незнайко.

— Че такива, които обичат мак. Сигурно те са посадили всичко това. И мака, и морковите.

— Кой ще вземе да сади толкова много? Цял живот не можеш го изяде.

Скоро леката кола излезе из маковите градини и нашите пътешественици видяха наблизо до пътя една чудновата машина, която приличаше и на механична снегочистачка, и на трактор. Тази снегочистачка се въртеше бавно в кръг и косеше трева. Незнайко спря автомобила, за да я погледа как работи.

Нашите пътешественици се приближиха и видяха, че в предната част на машината се намира един механизъм, подобен на машинка за стригане на коси. Тази машинка безспирно стрижеше тревата, която тутакси отиваше под един нож. Ножът пък безспирно кълцаше тревата на ситно, след което тя падаше върху една движеща се лента, изкачваше се нагоре и влизаше между два зъбчати барабана, които я завъртяваха бързо, сякаш я сдъвкваха със зъби. Така сдъвканата трева изчезваше във вътрешността на механизма.

Машината оставяше зад себе си разорана земя — можеше да се предположи, че вътре в механизма се намира и плуг, който не се вижда отвън. Отзад на машината бяха прикрепени механични гребла, които дробяха изораната пръст като с брана. Отстрани на машината пишеше: „Пергелина“.

Най-чудното от всичко бе това, че никой не управляваше тази машина. Мястото зад кормилото беше празно. Незнайко и неговите другари внимателно огледаха машината от всички страни, но не откриха никакви следи от живо същество.

— Ама че работа! — каза Шаренкия.

Той беше готов да се учуди, но навреме се сепна и замълча.

Карфичка, която не се интересуваше твърде от машини, каза, че е време да продължат пътя си. Но Незнайко искаше на всяка цена да разбере каква е работата. Той се вгледа по-внимателно и забеляза, че сред ливадата се издига един стълб, около който бе намотано метално въже. Краят на това въже беше прикрепен за машината отстрани, така че тя се движеше в кръг като вързана. Въжето се размотаваше и удължаваше все повече и машината описваше все по-широки кръгове.

— А, ето каква била работата! — зарадва се Незнайко. — Я да видим какво ще стане, когато се размотае цялото въже.

Машината не ги застави да чакат дълго. Тя описа последния си и най-широк кръг, самичка спря и затръби:

„Ту-у! Ту-у! Ту-у!“

Далеч нейде се разнесе изсвирване, сякаш в отговор на тези сигнали. Машината престана да тръби. След минута се чу пукотевица и нашите пътешественици видяха едно дребосъче, което караше някакъв смешен гъсеничен мотоциклет. Дребосъчето скочи от мотоциклета, поздрави приветливо пътешествениците и запита:

— Сигурно се интересувате от работата на Пергелина?

— Какво е това, сенокосачка ли? — запита Незнайко.

— Не, това е така нареченият универсален кръгов, самоходен комбайн — каза дребосъчето. — Този комбайн коси тревата, после разорава земята с плуг, посява зърната с помощта на механична сеялка, която се намира вътре в него, и най-после бранува. Но това не е всичко. Сигурно сте забелязали, че окосената трева влиза вътре в комбайна. Там тя се раздробява, стрива се, смесва се с химически тор и веднага се зарива в земята, така че се образува тъй нареченият комбиниран тор, който е много полезен за растенията. Заедно с тора при оранта в земята се внася и вещество за подхранване, което ускорява поникването на растенията. Ето защо ние успяваме да приберем по две-три и дори четири реколти за едно лято. Забравих да ви кажа, че в предната част на машината, тъкмо зад косачката, има, прахосмукачка. Предназначението й е да всмуква семената на бурените, които може да се намират в праха по земята. Семената на бурените се смилат в една мелничка и също служат за тор. Смлени, те не могат да поникнат и затова не са опасни за посевите. Така че комбайнът не само жъне, сее и бранува. Освен това той тори земята, подхранва я и се бори с бурените. Затуй са го нарекли универсален.

— А защо машината е вързана за този стълб? — запита Незнайко.

— За да може да работи без машинист — каза дребосъчето. — Металното въже, което я привързва към стълба, е прикрепено и към кормилото. В зависимост от опъването на въжето кормилото заема едно или друго положение и машината прави по-широки или по-тесни кръгове. Щом металното въже се размотае докрай, машината автоматично спира и почва да дава сигнали. А като чуе сигналите, машинистът отива при комбайна и го откарва на друго работно място.

При тези думи дребосъчето машинист откачи металното въже, седна при кормилото и подкара комбайна към друг стълб. Тук то привърза комбайна за металното въже, слезе на земята и свирна два пъти с една свирка. Комбайнът забръмча и почна да обикаля около стълба, като разораваше земята.

— Интересно — извика Незнайко, — нима машината разбира защо й свирите? Откъде знае тя, че трябва да тръгне, когато й свирнете?

— Естествено, машината нищо не може да разбере — каза машинистът. — Но ако сте учили физика, трябва да знаете, че звукът се предава чрез трептенията на въздуха. В механизма на комбайна има един апарат, който превръща въздушните звукови трептения в електрическа енергия, а вече с нейна помощ може да се пуска в действие един или друг уред на комбайна. Така например с едно изсвирване се включва спирачката, с две — мотора, три изсвирвания включват механизма за обръщане наляво, четири — механизма за обръщане надясно…

В това време нейде отдалеч долетя сигнал:

„Ту-у, ту-у, ту-у!“

— О — каза машинистът. — Планетарка си е свършила работата! Трябва да побързам. Искате ли да видите Планетарка? Не е далеч оттука, за минутка ще стигнем.

Всички се съгласиха и вече се готвеха да се качат на колата, но дребосъчето каза, че е по-добре да тръгнат с неговия мотоциклет. За учудване на пътешествениците седалището на мотоциклета се оказа толкова дълго, че се сместиха и четиримата. Пръв седна машинистът, после Незнайко, после Карфичка и последен — Шаренкия.

Дребосъчето включи мотора и мотоциклетът се плъзна напред с такава скорост, че дъхът на всички спря. Наистина, след минута, минута и половина те бяха вече при другия комбайн, който беше спрял, след като бе завършил обработката на една кръгла нива. Като действуваше със свирката си, машинистът изпрати машината при друг стълб и я пусна в ход. Отстрани на комбайна беше написано с хубаво изрисувани букви: „Планетарка“.

— Тази машина друго устройство ли има? — запита Незнайко.

— Не, устройството й е точно същото — отговори машинистът.

— А защо онази се нарича „Пергелина“, а тази „Планетарка“?

— У нас всяка машина има собствено име, защото така е много по-интересно, отколкото да се пишат на машините разни номера.

— Вие едновременно и на двете ли работите? И все пътувате с мотоциклета си от „Пергелина“ до „Планетарка“? — запита Карфичка.

— Не, аз се разпореждам с десет машини: „Екцентрида“, „Концентрина“, „Рондоза“, „Пергелина“, „Охлювка“, „Мелница“, „Въртележка“, „Орбита“, „Спътница“ и „Планетарка“.

— А успявате ли да наглеждате и десетте? — учуди се Карфичка.

— Тук няма нищо трудно. Дори ми остава време да си почета и да се погрея на слънце. Но право да си кажа, тези машини са вече остарели и имат редица недостатъци.

— А какви им са недостатъците? — заинтересува се Незнайко.

— Първо, имат много малък радиус на действие, тъй като се управляват с помощта на метално въже, а металното въже не може да се удължава безкрайно. Затова машината често трябва да се откарва от едно място на друго и да обработва само неголеми площи. А това е твърде непроизводително.

— Нима може и без метално въже? — запита Незнайко.

— Разбира се. Най-новите съвременни машини вместо метално въже имат радиомагнитна връзка. В центъра на нивата се поставя силен радиомагнит, тоест такъв магнит, който действува на огромно разстояние. Със същия радиомагнит, само че по-малък, е снабдено и кормилото на комбайна. Колкото по-близко са двата магнита, толкова по-силна е връзката помежду им и толкова по-голямо завъртване прави кормилото. Колкото по-далече е магнитът, толкова по-слаба е връзката, толкова по-малко е завъртването на кормилото. Така че отначало комбайнът описва малки кръгове около централния радиомагнит, но с всяка обиколка кръговете стават все по-големи и могат да стигнат неограничени размери. Ако искате, мога да ви покажа как работи такъв радиокомбайн.

— А той далече ли е? — запита Карфичка.

— Не, съвсем близко. Трябва да изкачим това баирче, оттам се вижда всичко.

Пътешествениците се съгласиха с радост, седнаха на гъсеничния мотоциклет и потеглиха.

neznaiko-a17.png

Глава девета
Радиолария

neznaiko-a18.png

Гъсеничният мотоциклет се различава от обикновения по това, че се движи не с колела, а с гъсенична верига. По същия начин се движи и гъсеничният трактор. За разлика от трактора, който има две гъсеници, мотоциклетът има само една, затова този, който го кара, трябва да пази равновесие, както при велосипед с две колела. Докато тракторните гъсеници са от метал, мотоциклетните са от гума. Това осигурява необходимата плавност при движение, голямата скорост и изключителната проходимост на тази машина. Гъсеничният мотоциклет върви и по най-лошия път, минава дори там, където няма път.

Всичко това нашите пътешественици узнаха от своя нов познат. Той се зарадва много, когато научи, че те отиват в Слънчевия град, съобщи им, че и той живее там и че се казва Симидко.

Увлечени в разговора със Симидко, пътниците бързо стигнаха хълма и поеха към билото. Нанагорнището беше толкова стръмно, че Шаренкия, който седеше отзад, почна да се изхлузва от седалището. Най-после той усети, че почти няма на какво да се крепи, и завика:

— Ей, ей! Стойте! Аз като че ли ще падна…

Едва успя да каже това, и падна. Симидко спря мотоциклета насред пътя и отърча на помощ. Незнайко и Карфичка изтичаха след него. Като видяха, че Шаренкия е здрав и читав, всички се зарадваха, а Симидко каза:

— Още едно голямо предимство на гъсеничния мотоциклет: тъй като той няма колела, седалището му е разположено ниско и при падане не можете да се ударите толкова силно, както когато падате от голям мотоциклет.

Сега нашите пътници пак бяха на една височинка и отново видяха кръговете, които бяха забелязали по-рано.

— Ах — завика Карфичка и дори запляска с ръце, — отгатнах! Тези кръгове по земята — това са нивите, които вашите машини орат.

— Съвсем вярно — потвърди Симидко. — Черните кръгове, които се виждат там надясно, са прясно разораните ниви. По тях още нищо не е поникнало. Там, където посевите са покълнали, кръговете са зелени. Червените кръгове са макови ниви, жълтите кръгове — поляни с цъфнали глухарчета.

— А белите? — запита Карфичка.

— И белите са поляни с глухарчета, но там глухарчетата вече са узрели, с пухчета.

— А за какво сеете глухарчета? Да не би да се ядат? — учуди се Незнайко.

— Не, глухарчетата не се ядат, разбира се, но от корените им добиваме гума, от стеблата им — различни пластмаси и влакнести вещества, от които се тъкат платове, а от семената им вадим масло.

— Кажете, моля — запита Шаренкия, — мен не ми е съвсем ясно: аз разбирам, че цветните кръгове са ниви, където растат… е, да речем, макове или глухарчета, но ето там в далечината цялата земя е като попръскана с капки — това какво е?

— Това, което ви прилича на малки капки, това са пак кръгли ниви, само че те са далече оттук и затова ви изглеждат малки.

— Добре, това е ясно — отвърна Шаренкия. — Но още по-далеч започва някаква бъркотия: някакви точици, петънца…

— И това са кръгли ниви, но те са още по-далеч оттук и затова изглеждат толкова мънички.

— Колко машини са били необходими, за да изорат толкова много ниви? — запита Карфичка.

— Десет машини — отговори Симидко.

— Десет машини! — учуди се Незнайко. — Не може да бъде!

— Уверявам ви — каза Симидко. — Всичко, което виждате наоколо си, е изорано от десетте машини, с които се разпореждам аз: „Рондоза“, „Спътница“, „Планетарка“… е, и другите там.

— Че тук сигурно има хиляда ниви?

— Не, не хиляда, а много повече. Ето, пресметнете сами: една машина изорава една кръгла нива за час. Ако работи десет часа дневно, машината ще изоре десет ниви. Всичките десет машини ще изорат сто ниви за един ден. За десет дни ще изорат десет пъти повече, тоест хиляда ниви. А тъй като ние за едно лято прибираме средно по три реколти, оранта продължава около сто дни. За сто дни следователно машините ще изорат десет пъти повече, тоест десет хиляди ниви.

— Десет хиляди ниви! — извика Незнайко. — Че това е повече, отколкото звездите на небето! И всичко сам ли вършите?

— Не, аз не съм сам. Ние сме петима. Работим на четири смени, а петият почива.

— Ех, все едно — махна с ръка Незнайко.

— Сега ще видите как работи една друга машина, още по-чудна от тази — отговори Симидко.

Пътешествениците отново се качиха на гъсеничния мотоциклет и след минута се намериха на върха на хълма, зад който се разкриваше широка долина. Тя вече не беше изпъстрена с отделни цветни кръгове, капки и точици. Един огромен кръг изпълваше цялата долина. Той започваше от полите на хълма и свършваше далеч някъде в началото на гората. Този кръг се състоеше сякаш от отделни пръстени и приличаше на планетата Сатурн, както я рисуват в книжките по астрономия. В центъра му се издигаше кръгла бяла сграда, опасана от широк черен пръстен. Черният пръстен на свой ред беше опасан от златожълт пръстен. След него идеше още по-широк зелен пръстен, а най-после още един и най-голям черен пръстен.

— Цялата тази нива е изорана от един радиокомбайн, който сее пшеница — каза Симидко. — Напролет той започна да обработва земята откъм центъра — около бялата сграда. Постепенно комбайнът обхващаше все по-широки кръгове. След няколко седмици в средата вече зазеленяха поникналите посеви, после пшеницата изкласи, след това почна да зрее, а комбайнът все ореше и ореше. Сега в центъра започна да работи друг комбайн, който прибира реколтата. Той също се движи в кръг и жъне пшеницата, щом тя узрее. Виждате ли черния пръстен около бялата сграда? Там пшеницата е вече пожъната. Жълтият кръг е пшеница, която сега зрее, а зеленият — още неузряла. Външният черен пръстен пък е разорана земя, където посевите още не са поникнали.

— А за какво е бялата сграда в центъра? — запита Карфичка.

— Това е елеватор и мелница в същото време. Там се изсипва овършаното зърно. Там то се смила и съхранява. На върха на елеватора е поставен радиомагнит. Виждате ли там куличката, която прилича на фар?

— А къде е самият радиокомбайн? — запита Незнайко.

— Радиокомбайна ли — ето го вляво, накрай нивата. Оттук той не се вижда добре, но ей сега ще се приближим до него.

Всички се качиха отново на мотоциклета, спуснаха се по хълма, минаха покрай разораната нива и спряха до комбайна, който приличаше на брониран автобус с някакви четвъртити ямички по покрива. Този автобус нямаше нито прозорци, нито врати, нито колела и при това беше едва ли не до половината зарит в земята. В предната му част се виждаше широк отвор, а отстрани — нож, който режеше земята, докато комбайнът се придвижваше. Две железни механични ръце като на снегочистачка безспирно загребваха отрязаните късове земя заедно с тревата и натикваха всичко това в отвора отпред. Над отвора имаше надпис: „Радиолария“.

— Обърнете внимание на следното нещо — каза Симидко. — Вие виждате, че късовете земя изчезват във вътрешността на комбайна — и повече нищо.

— Съвсем вярно, нищо повече не виждаме — потвърди Шаренкия.

— Какво става вътре? — запита Симидко и сам отговори: — Вътре земята се раздробява, смесва се с тор, с вещества за подхранване и със семена за посев. Освен това там се унищожават семената на бурените и личинките на вредните насекоми.

— Как се унищожават? — запита Незнайко.

— С помощта на ултразвук личинките се разрушават, а семената на бурените просто се опичат, след което загубват способността си да поникват. А сега погледнете машината отзад. Тук също виждате един широк отвор. От него се изсипва ситно натрошената пръст, която, както вече ви казах, е смесена със семена, вещества за подхранване и тор. Та където мине, комбайнът оставя след себе си изорана и засята земя. Машината му работи безспирно — и денем, и нощем, и в дъжд и в жега, и в студ, а това, разбира се, увеличава неговата производителност.

— Значи никой не наглежда работата на тази машина? — запита Незнайко.

— Не, и „Радиолария“ трябва да се наглежда, но това става от разстояние — каза Симидко. — Обърнете внимание на кристалното кълбо, което е отпред. Това е кълбовидният екран на един телевизионен предавател. В него се оглежда самият комбайн и всичко, което става наоколо. С помощта на телепредавател това отражение се предава в централната станция на радиокомбайните. Машинистът, който се намира в централната станция, вижда комбайна и всичко, което става наоколо, на един също такъв кълбовиден телевизионен екран. Чрез радиосигнали той може да спре комбайна и отново да го пусне в движение, да го накара да завие на една или друга страна, ако внезапно се наложи комбайнът да заобиколи някакво препятствие.

— А защо машинистът стои в централната станция? Не може ли да стои тук? — запита Карфичка.

— Ако машинистът управляваше само един комбайн, той можеше да стои тук, но той управлява шестнайсет комбайна, които работят по разни ниви около Града на слънцето. В централната станция има шестнайсет такива кълбовидни телеприемници и машинистът наблюдава едновременно работата на всичките шестнайсет комбайна.

— А къде се намира централната станция? — запита Карфичка.

— Централната станция се намира в Слънчевия град, на Западната улица.

— Виж ти, интересно! — засмя се Карфичка. — Излиза, че с такъв комбайн можеш да ореш, без да напускаш града.

— Да — потвърди Симидко. — И забележете, не с един комбайн, а с шестнадесет на шестнадесет различни места, и то далеч едно от друго.

— Интересно, какво ли вижда машинистът върху кълбовидния екран, както си седи в станцията? — запита Незнайко.

— Точно същото, което виждаме и ние с вас на това кристално кълбо. Ето, вижте, в него се оглежда предната част на комбайна с механизма му, цялата земя пред и около комбайна, цялото небе и дори ние с вас. Всичко това вижда и машинистът, както си седи в станцията. Погледнете, сега ще му дам знак да спре комбайна.

neznaiko-06.png

 

 

Симидко застана пред комбайна и вдигна ръка. Тутакси комбайнът спря, шумът на мотора стихна и нечий силен глас запита, сякаш избоботи от празна бъчва:

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — извика Симидко, — исках да проверя дали действува апаратът.

— Телепредавателят е в ред — отговори гласът.

— Продължавайте работата си — каза Симидко и се дръпна настрана.

Моторът отново забръмча и комбайнът тръгна.

— Колко интересно! — каза Карфичка. — Значи тази машина не само вижда, но чува и разговаря.

— Разговаря и чува не машината, а машинистът — отвърна Симидко. — В машината има високоговорител и микрофон. Чрез микрофона се предават радиосигнали от комбайна в станцията и от станцията в комбайна. Ако машинистът включи радиовръзката, той ще чуе какво говорим ние тук с вас, а ние чрез високоговорителя ще чуем какво приказва той там.

— Нищо чудно — каза Шаренкия, — един вид телефон.

— А с какво работят тези комбайни — със спирт или може би с атомна енергия? — запита Незнайко.

— Нито със спирт, нито с атомна енергия, а с радиомагнитна енергия — отговори Симидко.

— Каква е пък тази енергия?

— Нещо като електрическа енергия, само че електричеството се предава по жици, а радиомагнитната енергия — направо по въздуха.

— Интересува ме още един въпрос — каза Незнайко. — Вие казвате, че машинистът вижда от централната станция всичко, което се оглежда в това кълбо, а пък аз също се оглеждам в него — значи той вижда и мене, така ли?

— Разбира се — потвърди Симидко.

Незнайко се замисли, какво ли ще стане, ако той вземе и се изплези на машиниста. Нали машинистът е толкова далеч, че нищо не може да му стори. И като се приближи до кълбото, Незнайко улучи един миг, когато никой не гледаше към него, и се изплези. Не стига това, ами направи и гримаса пред екрана.

— Фу, как не те е срам да се плезиш! — избоботи гласът от високоговорителя. Незнайко се засрами. Той се захили, за да скрие смущението си, и измънка:

— Исках да проверя дали машинистът ме вижда и излезе, че ме вижда.

— Вижда, вижда, сега вече можеш да не се съмняваш — отвърна Шаренкия. — Мен не ми е ясен само един въпрос: ето, аз разбирам каква е тази радиомагнитна енергия и как машината се управлява от разстояние, и как машинистът вижда и чува всичко, каквото поиска, разбирам как се натрошава пръстта в комбайна и как се смесва със семена, но откъде се вземат тези семена в него, а също и торът — това някак не мога да проумея.

— Е, че това се обяснява много просто — засмя се Симидко. — Два пъти в денонощие един камион докарва тук семена, вещества за подхранване и тор и ги изсипва в отворите, които са направени в горната част на комбайна.

— Тогава наистина няма нищо за чудене! — извика Шаренкия. — Виж, ако никой не насипваше семена в комбайна, а те се изсипваха непрекъснато от него сами — ето кое щеше да бъде истинско чудо!

С това разглеждането на комбайна завърши и нашите пътешественици тръгнаха да се връщат. Този път Симидко заобиколи хълма отстрани, за да не би Шаренкия пак да се изтърколи по нанадолнището.

neznaiko-a19.png

Глава десета
Как Незнайко, Карфичка и Шаренкия пристигнаха в Слънчевия град

neznaiko-a20.png

След няколко минути Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в своя собствен автомобил, сбогуваха се със Симидко и потеглиха към нови приключения. Кръглите ниви скоро се свършиха и от двете страни на пътя започнаха да се мяркат къщи. Това бяха малки къщици на не повече от два етажа, но много красиви: с високи островърхи покриви, боядисани с ярки цветове, с веранди и тераски, с балкончета и интересни кулички по покривите. В дворовете се виждаха беседки и цъфтяха най-различни цветя.

Колкото по-нататък отиваха пътешествениците, толкова повече къщи се мяркаха. Шосето неусетно се превърна в широка градска улица. Къщите от двете страни ставаха все по-високи. По тротоарите се движеха все повече дребосъчета, а по платното на улицата — все по-голям брой автомобили. Скоро автомобилите затекоха като река, като си пречеха един на друг и се спираха по кръстопътищата. Тук имаше коли, каквито Незнайко и спътниците му бяха вече виждали, но имаше и такива, каквито те срещаха за първи път. Особено много бяха автомобилите във форма на дървени кончета. Те имаха четири крака, които завършваха долу с колелца. Късунделчетата се возеха върху тях, като пъхаха крака в стремената на кончето и се държаха с ръце за ушите му. Вместо очи автокончетата имаха фарове, тоест осветлителни фенери, а вместо уста — сигнална тръба, за да стряска зазяпалите се пешеходци. На такива кончета се возеха по един и по двама пътници — един отпред и друг отзад, но имаше и четириместни автокончета, тоест две кончета се прикрепяха едно към друго и пътуваха като двойка.

neznaiko-07.png

 

 

Освен автокончетата срещаха се и така наречените спиралоходки. Вместо колела тези коли имаха винт или спирала като на мелничка за месо. Винтът се върти и колата се движи напред. Тези коли трудно завиват, освен това при въртенето си спиралите ги отнасят настрана. Но има спиралоходки с две спирали, които се въртят в различна посока. Те нямат тези недостатъци. Такава спиралоходка не се отплесва настрана и се управлява много по-леко на завоите, тъй като, за да завиеш, е достатъчно да удариш спирачката откъм страната на завоя, докато колите с една спирала нямат странични спирачки и за да завиеш, трябва просто да опреш крак о земята, а от това обувките се късат много бързо.

neznaiko-a21.png

 

 

Нашите пътешественици срещнаха и така наречените реактивни тръболети на колелца. Такова превозно средство представлява дълга тръба на колелца. Тръбата се пълни с реактивно гориво. Горивото изгаря вътре, изгорелите газове се изхвърлят през задния край на тръбата, а това тласка тръбата напред и тя се плъзга върху колелцата си. Тръболетът завива с кормило, което се намира отзад. Горещите газове, които изскачат от тръбата, налитат върху кормилото и тръболетът завива, накъдето трябва. Лете тези тръболети не са много удобни, защото пътникът седи върху тръбата, а тя се нагрява твърде много от бързото движение. Но затова пък зиме тръболетът е просто незаменимо превозно средство, тъй като вместо колелца тогава се поставят плазове и тръболетът развива главоломна скорост — той дори прескача малки долчинки; при това върху него седиш като върху топла печка, което е особено приятно през големите зимни студове.

Освен гореописания автотранспорт нашите пътешественици срещнаха и гъсенични велосипеди, и мотоциклети, и редица други превозни средства както на колела, така и с гъсенични вериги. Очите на Незнайко, който страшно се интересуваше от разни машини и механизми, играеха на четири страни. Той за малко не се сблъска с една лека кола, която идеше насреща му, и каза:

— Я да се поразходим пеша, че така май нищо не можем да видим…

Той зави към тротоара и спря автомобила. Приятелите слязоха от него и закрачиха по улицата, като гледаха наоколо. От двете страни на улицата се издигаха многоетажни сгради, които поразяваха със своята красота. Стените им бяха украсени със забавни рисунки, а горе под стрехите се виждаха големи картини, изписани с ярки разноцветни багри. Над много къщи се издигаха фигури на различни животни, издялани от камък. Такива фигури имаше и долу пред входовете на къщите. По тротоарите се разхождаха групи момченца и момиченца. Чуваха се смехове и шеги. Отнякъде долиташе музика.

Нашите пътешественици направиха няколко крачки и видяха бяла сграда с необикновена архитектура. Етажите на тази сграда бяха разположени стъпаловидно, така че обитателите на втория етаж можеха да ходят по покрива на първия етаж, обитателите на третия етаж свободно се разхождаха по покрива на втория и т.н. Вместо асансьор тази къща имаше ескалатор, тоест движеща се стълба, с която човек можеше да се качи до най-горния етаж. Слизаше се от другата страна на къщата по един жлеб, по който дребосъчетата се спускаха, седнали всяко върху едно килимче. Килимчетата лежаха на голяма купчина долу при ескалатора. Всеки, който се качеше на ескалатора, си взимаше по едно килимче, за да слезе с него, когато поиска.

Дълго гледаха нашите пътешественици как се качваха с ескалатора дребосъчетата, които се връщаха у дома си, и как се спускаха върху килимчетата ония, които излизаха от къщи.

— Как мислиш, Шарко, кое е по-хубаво: да се качим по движещата се стълба или да слезем с килимче? — запита Незнайко.

— Трябва да опитаме едното и другото и тогава да решим — каза Шаренкия.

— Правилно го измисли! — зарадва се Незнайко. — Да опитаме.

— А не е ли страшно? — запита Карфичка.

— Нищо страшно няма! Толкоз народ се качва. Хайде, вземете си по едно килимче!

Всички си взеха по едно килимче. Незнайко пръв скочи от стъпалото на движещата се стълба, а след него Шаренкия с Карфичка. След минута те бяха вече горе, благополучно скочиха от ескалатора и тръгнаха по плоския покрив на предпоследния етаж към жлеба за слизане.

— Хайде, дръпнете се настрана, аз пръв ще се спусна — каза Незнайко на Шаренкия и се приближи до жлеба.

— Защо пък ти? — учуди се Шаренкия. — Кой измисли да се спускаме? Аз го измислих, аз ще се спусна пръв.

neznaiko-a22.png

Шаренкия блъсна Незнайко, бързо сложи килимчето в жлеба и тъкмо да седне на него, изведнъж килимчето се плъзна надолу. Шаренкия рече да го хване, но загуби равновесие, падна надолу с главата в жлеба и се понесе подир килимчето, като се плъзгаше по корем и примираше от страх. За секунда той се намери долу, излетя на средата на тротоара и вдигна облак прах.

— На ти сега! — изръмжа той, като се изправяше на краката си. — Извърших полет в космичното пространство!

— Е, как, добре ли слезе? — извика отгоре Незнайко.

— Забележително! — отвърна Шаренкия, като плюеше праха от устата си. — Опитай сега ти.

Незнайко сложи килимчето на дъното на жлеба, внимателно седна върху него и потегли. Наклонът беше неравномерен — ту растеше, ту намаляваше. Той намаляваше при всеки етаж, за да може човек лесно да слезе на която си иска етажна площадка. Щом наклонът се увеличи, Незнайко се понесе със страшна бързина. Той се уплаши и започна да се хваща с ръце за стените на жлеба. Но от неговите движения килимчето под него се изплъзна и се понесе самостоятелно надолу, като остави Незнайко да се пързаля върху собствените си панталони.

Най-успешно от всички слезе Карфичка. Тя внимателно седна насред килимчето и докато се плъзгаше надолу, не се хващаше с ръце за стените. Затова всичко мина от хубаво по-хубаво.

Пътешествениците решиха, че пак ще се върнат тук някой път, за да се попързалят още, и продължиха пътя си.

Трябва да се отбележи, че улиците в Слънчевия град бяха много по-широки, отколкото в другите градове на дребосъчетата, и особено широки бяха тротоарите. Във всяко здание беше уредена трапезария. Масите за хранене бяха наредени не само вътре в трапезариите, но и вън, по тротоарите. Край всички маси седяха дребосъчета. Те обядваха, пиеха чай, кафе или лимонада; други четяха вестници, разглеждаха списания с картинки; трети играеха — кой на лото, кой на домино, кой на Черен Петър или на нещо друго. Особено многобройни бяха шахматистите. Те седяха навред, дето можеше да се настани човек с шахматна дъска. Посред улицата дребосъчетата играеха на криеница, на гоненица, на челик, на дама, на котка и мишка и други игри, при които се тича.

Към всяка трапезария имаше игротека, в която се пазеха игрите, които се играят на маса. Освен това в много къщи бяха уредени така наречените заемни пунктове, където се даваха за временно ползуване велосипеди, тротинетки, ракети за тенис, футболни и волейболни топки, топки за пинг-понг, кегли… Навред се виждаха дребосъчета, които играеха на тези игри — в градинките, по специалните площадки, по дворовете. Макар че всъщност дворове в Слънчевия град нямаше, или по-точно имаше, но помежду им нямаше нито огради, нито стобори; вратите никога не се затваряха, защото нямаше никакви врати. Нисичките оградки, които се виждаха тук-таме, пазеха само растенията, но не преграждаха пътя на когото и да било.

Тази липса на огради много улесняваше строежа на тенис кортове, писти за бягане, плувни басейни, футболни, баскетболни, волейболни игрища, площадки за крикет, за кегли и разни други площадки в дворовете. Всяко дребосъче можеше свободно да минава от своя двор в другите дворове и да играе със съседите си на разни игри, а това укрепваше здравето и развиваше мускулите.

Нашите пътешественици харесаха най-много това, че почти всяка къща имаше театър или кино. Особено многобройни бяха куклените театри. Почти на всяка крачка пъстрееха надписи: „Голям театър“, „Малък театър“, „Марионетен театър“, „Куклена комедия“, „Весел Петрушка“ и други. За да не бъде горещо на зрителите лятно време, театрите имаха двустранни сцени с две завеси: от едната си страна сцената гледаше към зрителната зала, от другата — навън към улицата. Така че зиме представлението можеше да се гледа от залата, а лете — направо от улицата или от двора. Достатъчно беше да се обърнат на обратната страна декорациите, а столовете да се изнесат от залата и да се, наредят на открито.

Незнайко поглъщаше с очи всичко, което ставаше наоколо му, и току се блъскаше в минувачите. Това го сърдеше много. Минувачът, който се блъсваше в Незнайко, обикновено казваше „извинете“, но Незнайко, вместо да отговори учтиво с едно „моля“, сърдито ръмжеше:

— Я ме оставете на мира!

— Не е хубаво така — рече му Карфичка. — Щом хората ти се извиняват, ти трябва да казваш „моля“.

— Много искаш! — отвърна Незнайко. — Ако на всички казвам „моля“, ще ми се качат на главата!

В това време те стигнаха до една висока къща с балкони, съединени помежду си с въжени стълби. Въжени стълби свързваха балконите и с прозорците на горните и долните етажи. Тези стълби, както и въжетата, които бяха опънати по всички посоки, придаваха на къщата изглед на кораб, снабден с всичко необходимо и готов да отплава. В тази къща живееха пожарникари, които постоянно се тренираха, като се катереха по стълбите и въжетата.

Незнайко се загледа в чудноватата сграда и тъй като тя беше голяма, наложи му се да си вирне главата твърде високо. Шапката му падна. Той се наведе, за да я вземе, но тук се случи едно непредвидено произшествие. Тъкмо в този миг по улицата минаваше едно момченце на име Листец и както си вървеше, четеше една книжка, озаглавена „Чудното приключение на бележитото гъсе Яшка“. Този Листец беше от ония книгогълтачи, които могат да четат книги при всякакви условия: и у дома, и на улицата, и на закуска, и на обяд, и на светло, и на тъмно, и седнали, и легнали, и прави, и дори както вървят.

Увлечен в книгата си, Листец не забеляза, че Незнайко се е навел да си вземе шапката, блъсна се в него и падна. Падайки, той събори и Незнайко и силно го удари с крака си по главата.

— Ето на, вече почнаха да ми се качват по главата! — развика се Незнайко. — Ах, магаре такова!

— Кой е магаре? Аз ли съм магаре? — запита Листец, като ставаше от земята.

— Ами кой? Да не би аз? — продължаваше да крещи Незнайко.

— Не мога да се съглася с вас — учтиво каза Листец. — Магаре — това е животно с четири крака, с длъжки уши…

— Тъкмо вие сте животно с четири крака!

— Не, сигурно вие сте животно с четири крака.

— Аз съм бил животно с четири крака? — избухна Незнайко. — Ще ви докажа аз кой от нас има четири крака!

— Хайде, докажете де, докажете!

— Ще докажа!

— Лъжете! Нищо няма да докажете!

— Аха, лъжа! — изкрещя Незнайко, задъхан от яд. И тутакси замахна с вълшебната пръчица, като каза: — Искам този тука дребосък да се превърне в магаре!

— Искате, ама… — започна Листец.

Той искаше да каже: „Искате, ама няма“, но тъкмо да изрече тези думи, превърна се в магаре и като махна с опашка, закрачи по-нататък, тропайки с копитца по тротоара. Книгата, която той изпусна, остана да лежи насред тротоара. По това време наблизо нямаше минувачи и никой не видя необикновеното произшествие. Карфичка и Шаренкия не бяха забелязали, че Незнайко се е зазяпал в къщата с въжените стълби, и бяха отминали напред. Когато Незнайко ги настигна, те стояха пред една висока сграда с голям надпис, който опасваше цялата й стена: „Хотел «Малвазия»“.

— Ето тук ще отседнем — каза Карфичка. — Пътешествениците винаги отсядат в хотели.

И тримата наши приятели се запътиха към входа на хотела.

neznaiko-a23.png

Глава единадесета
В края на деня

neznaiko-a24.png

Нашите пътешественици стигнаха входа на хотела, но веднага побързаха да отскочат настрана, тъй като вратата внезапно се разтвори, сякаш някой я тласна отвътре. Като видяха, че никой не излиза от хотела, Незнайко и неговите спътници влязоха вътре и тутакси вратата се захлопна след тях. Пътешествениците се огледаха уплашено. Надясно имаше една широка стълба, наляво — маса и няколко кресла. Право пред тях се виждаше една черна врата. Изведнъж върху черната врата светна бял телевизионен екран. На него се появи образът на едно момиченце. То имаше кръгло лице, розови бузки и светли коси. Две червени панделки украсяваха прическата му. На ушите си носеше радионаушници. Върху масата беше поставен микрофон. Момиченцето се усмихна приветливо и каза:

— Моля, елате по-близко.

Незнайко и приятелите му боязливо пристъпиха към екрана.

— Вие искате да отседнете в хотела? — запита момиченцето и като не дочака отговора на смутените пътешественици, продължи: — Свободни стаи има на петия етаж. Моля ви, влезте в тази врата и се качете с асансьора.

Момиченцето се усмихна още веднъж и изчезна от екрана. Черната врата, върху която се намираше екранът, се отвори. Незнайко, Карфичка и Шаренкия прекрачиха прага и се озоваха в кабинката на асансьора. Вратата веднага се затвори и кабинката се понесе нагоре. На петия етаж тя спря и вратата пак се отвори. Пътниците излязоха в коридора и тутакси на стената пред тях светна екран, на който се появи усмихнатото лице на същото момиченце.

— Вашата стая е номер деветдесет и шести, отдясно, в края на коридора — каза момиченцето. — Но преди това моля всеки един да запише името си в тетрадката на масата пред вас.

Незнайко разтвори тетрадката, която лежеше върху масата, прочете записаните на последната страничка имена, после взе писалката и написа с най-сериозен вид: „Автомобилен пътешественик Незнайко Незнамов Незнайски“. Като видя този подпис, Шаренкия чак изпръхтя от удоволствие, после се замисли за минутка, почеса си върха на носа и като взе писалката от масата, грижливо написа в тетрадката: „Чужденец Мърльо Шаренини“. И само Карфичка записа в тетрадката своето късичко име без каквито и да било фокуси.

Като свършиха и тази работа, нашите приятели минаха край много врати по коридора. Карфичка видя една врата, на която пишеше „№96“, и каза:

— Номер деветдесет и шест. Тука сме.

Незнайко отвори вратата и тримата се намериха в просторно преддверие. Отсреща на стената светна екран, където се появи пак същото усмихнато момиченце.

— Ето ви вече у дома ви — каза то. — Желаете ли да си отпочинете от пътя? Наляво от вас са вратите на вашите стаи. Влизайте и се разполагайте без церемонии. Шапките си можете да закачите тук в преддверието или в шкафа, който е пред вас. Това е усъвършенствуван шкаф прахосмукач. Той чисти дрехите и изсмуква автоматично праха от тях. Вратата надясно е за банята. Може би някой от вас желае да вземе душ или вана, или просто да се измие? — запита тя, като погледна с усмивка Шаренкия.

— Ние ще обсъдим вашето предложение — отговори Шаренкия.

— Именно, именно, обсъдете го, моля ви се! Иска ли някой да запита нещо?

— Аз искам — каза Шаренкия. — Коя сте вие, къде се намирате и как се казвате?

— Аз съм дежурният директор на хотела, намирам се в директорския кабинет и се казвам Лилия.

— А пък аз — Шаренкия, тоест — Тю!… Мърльо Шаренини — да!

— Аз също искам да ви запитам нещо — каза Незнайко. — Как се включва шкафът прахосмукач?

— Изобщо не е нужно да го включвате. Достатъчно е да сложите в него дрехите си и да затворите вратата, а механизмът на прахосмукачката ще заработи автоматически. Имате ли други въпроси?

— Засега не — отговори Незнайко.

Лилия кимна с глава на Незнайко и Карфичка, после премести погледа си върху Шаренкия, усмихна се широко и изчезна от екрана.

— Интересно, защо се усмихва през цялото време? — запита Шаренкия. — Погледне ме и веднага се усмихне.

— Ясно е защо — отговори Карфичка. — Види ли те такъв чистичък, не може да си сдържи смеха.

В това време Незнайко се беше заинтересувал от устройството на шкафа прахосмукач. Той отвори вратичката, надникна вътре и забеляза, че подът, стените и таванът на шкафа са осеяни целите с малки дупчици и приличат на пчелни пити. Незнайко сложи в шкафа вълшебната пръчка, окачи на една кукичка шапката си, затвори вратичката и се ослуша. От шкафа се чуваше глухо бучене като от пчелен кошер. Незнайко отвори шкафа — бръмченето престана; той затвори шкафа и бръмченето отново се чу.

— Хайде, Шарко, да направим сега един опит — каза Незнайко. — Аз ще вляза в шкафа, а ти ме затвори в него. Иска ми се да погледам как работи.

Незнайко отвори шкафа и влезе вътре, а Шаренкия захлопна вратичката. Незнайко се намери на тъмно, чу бучене и усети, че изведнъж го духна вятър. Вятърът ставаше все по-силен. След минута Незнайко вече не можеше да се държи на краката си. Вятърът го отнесе встрани и го притисна до стената на шкафа. Неочаквано вятърът измени посоката си и духна от другата страна. Незнайко бе запратен към отсрещната стена. После вятърът духна отдолу. Панталоните и ризата на Незнайко се издуха, сякаш се изпълниха с въздух, косите му щръкнаха и той почувствува, че ей сега ще полети нагоре като с въздушен балон. За да се задържи на земята, Незнайко седна на пода и отвори вратичката.

— Е, сполучи ли опитът? — запита Шаренкия, като видя, че Незнайко излетя на четири крака от шкафа.

— Напълно — отговори Незнайко. — Много интересен опит! Опитай сам, ако искаш.

— Ама не е ли страшно там, в шкафа? — подозрително запита Шаренкия.

— Няма нищо страшно! Просто ще те опрахосмуче малко и толкоз.

— Това пък как става?

— Ами все едно, че летиш с въздушен балон. Много е интересно. Хайде, влизай в шкафа и ще видиш. Не бой се де!

Без повече разсъждения Незнайко натика Шаренкия в шкафа и затвори вратичката. Няколко минути той се вслушваше усмихнат в бученето и глухите тласъци, които се разнасяха от шкафа. Най-после вратичката се отвори и Шаренкия се изтърколи от нея.

— Много е интересно! — каза той, като стана от пода. — Хайде, Карфичке, сега е твой ред.

— Друго няма ли да измислиш! — отвърна Карфичка. — Много ми е притрябвало да се занимавам с такива глупости.

— Недей така! Това не са глупости. Работата е сериозна.

Но Карфичка каза:

— Хайде по-добре да разгледаме стаите.

Тя отвори вратата и нашите пътешественици влязоха в просторна стая с изчистен до блясък жълт паркетен под. Сред стаята имаше кръгла маса. До стените бяха наредени бюфет, голям диван, обвит в зелен плат, две меки кресла и няколко стола. До прозореца стоеше масичка с шах, дама и домино. В единия ъгъл на стаята имаше радио, в другия — телевизор.

До същата стая вдясно имаше още една стая с две легла; отляво — трета с едно легло.

— Ето тази стаичка ще бъде моята — каза Карфичка. — А за вас тази с двете легла.

— А средната стая ще бъде обща — каза Шаренкия. Тук ще слушаме радио, ще гледаме предаванията по телевизора, ще седим и ще обсъждаме разни въпроси. Предлагам най-напред да обсъдим въпроса как ще обядваме…

— За обяда можеш да не се безпокоиш — каза Карфичка. — Който си има вълшебна пръчица, винаги ще има и обяд, и вечеря. Но ти най-напред трябва да се изкъпеш.

— Защо да се къпя, щом вече съм се опрахосмукал? — възрази Шаренкия.

— Опрахосмукал си се, но не си станал по-чист. За нищо на света няма да седна на масата с такъв мърльо! Или иди се изкъпи, или няма да обядваш!

Шаренкия трябваше да се подчини. Той тръгна към банята, като реши да си измие само лицето, а на Карфичка да каже, че се е измил целият. Той се приближи до умивалника и се зае да разучава устройството му. Над коритото на умивалника имаше един правоъгълник от пластмаса, който представляваше нещо като табло за управление. В центъра на таблото беше прикрепено кръгло огледало. Под огледалото бяха разположени редица копчета с рисунки. Под копчетата имаше няколко дръжки като кифлички. В горната част на таблото, над огледалото, стърчеше широка извита тръба като фуния. Над нея бе закрепено едно четинесто валяче. А още по-високо, под самия таван, имаше още една извита тръба с надупчено капаче като градинска лейка. От двете страни на огледалото се виждаха няколко чекмеджета. Шаренкия изтегли чекмеджето, на което беше нарисуван сапун, и видя, че вътре лежи калъпче сапун. Надникна в чекмеджето, на което беше нарисувана четка за зъби, и откри една четка за зъби. В чекмеджето, на което беше нарисувана паста за зъби, той намери туба със зъбна паста.

— Нищо чудно: каквото е нарисувано, такова има и вътре — със задоволство каза Шаренкия и се зае да разгледа копчетата под огледалото.

Под едно от тях беше нарисувана тръбичка като фуния. Шаренкия натисна това копче и веднага фунията, която стърчеше отгоре, леко се наклони и от нея лъхна топъл въздух.

— Аха! — досети се Шаренкия. — Без съмнение това е тръбичка за сушене на косите, след като си измиеш главата.

Той натисна друго копче, под което беше нарисувано нещо като четка за чистене на съдове, и тутакси четинестото валяче слезе право над главата му и започна да се върти, като му сресваше косите. Отначало Шаренкия приклекна дори от страх, но като видя, че валячето продължава равномерно да се върти, отново доби смелост, подложи си главата под него и каза:

— Нищо страшно! Чисто и просто автоматична четка за вчесване на косите.

Като свърши със сресването, той натисна копчето, под което беше нарисувано стъкло с одеколон, и в миг из отвора на пулверизатора, които беше редом с огледалото, в лицето му пръсна струя одеколон. Шаренкия не успя да зажуми и очите зверски го засмъдяха. Той ги разтърка с юмруче, размаза бликналите сълзи по бузите си и каза:

— Пак нищо чудно! Щом е нарисуван одеколон, значи трябва да пръска одеколон. Виж, ако беше нарисуван одеколон, а в очите ти пръскаше, да речем, вода или поне мастило, тогава щеше да бъде чудно!

След това той мина към дръжките, които стърчаха над крана. Тук се виждаха някакви съвършено неразбираеми рисунки. Под едната ръчка беше нарисувано голо червено дребосъче. Под другата — същото дребосъче, но синичко. Под третата беше нарисувана една червена ръка. Под четвъртата — същата ръка, но синя. Като не разбра нищо от тези обозначения, Шаренкия завъртя първата ръчка, която му попадна, и изведнъж върху него шурна поток вода. Шаренкия помисли, че пак го пръска одеколон, и нарочно зажумя. Постепенно той разбра, че този път не е одеколон, отвори очи и видя, че върху него се лее вода от душа. Тъкмо щеше да се учуди, но овреме се сепна и каза:

— Спокойствие! Рано е още да се чудя. Изглежда, попаднал съм просто под душа.

Не беше много приятно да те полива студеният душ, при това, както си в дрехи. Шаренкия реши да спре водата, но забрави коя ръчка беше завъртял и почна да върти напосоки ту една, ту друга. Вместо да прекрати студения душ, той пусна горещия. Дъждът, който се лееше отгоре му, се засили и чувствително се затопли. С една дума, когато най-после успя да спре водата, Шаренкия беше мокър от главата до петите.

— Е, изкъпа ли се? — запита Карфичка, като видя, че Шаренкия се връща в стаята.

— Изкъпах се — отговори Шаренкия, без да се впуща в подробности.

Едва сега Карфичка забеляза, че от него текат потоци вода.

— Че ти облечен ли си се къпал? — запита тя.

— А как ще заповядате да се изкъпя? Всичко там е такава хитра механика, че щеш не щеш, окъпват те облечен.

— Каква хитра механика? — заинтересува се Незнайко.

— Ами иди сам и ще узнаеш — отговори Шаренкия.

Незнайко отиде и след минута също се върна мокър от глава до пети. На всичко отгоре от него се вдигаше и пара, защото той веднага беше пуснал горещата вода.

— Ще ме уморите вие двамата! — каза Карфичка.

Тя влезе в банята и се зае да разучава различните дръжки, а Незнайко и Шаренкия стояха зад нея и гледаха.

— Ето на, опитай се да отгатнеш — говореше Незнайко, — защо под едната ръчка е нарисувано цяло дребосъче, а под другата — само една отрязана ръка?

— Че това е ясно — каза Карфичка. — Щом завъртиш ръчката, под която е нарисувана ръката, в умивалника ще потече вода върху ръцете ти. А пък ако завъртиш дръжката, където е целичкото дребосъче, душът ще те облее цял с вода.

— Правилно! — подзе Шаренкия. — Всичко е просто. А защо едното дребосъче е червеничко, а другото синичко?

— Аз вече знам това — каза Незнайко. — Отвъртиш ли крана с червената фигурка, в миг ще те попарят и ти ще почервенееш от горещата вода. А завъртиш ли крана със синята фигурка, ще потече студена вода, та от студа и ти ще станеш синичък.

— Е, щом всичко ви стана ясно, наливайте вода във ваната и се къпете — каза Карфичка.

След като Незнайко и Шаренкия се изкъпаха, ваната беше оставена на разположение на Карфичка, а после и тримата седнаха на масата. Незнайко махна с вълшебната пръчица и каза:

— Масичке, дай ни да ядем!

В същия миг върху масата се разстла едно чудодейно месалче… И какви ли не ястия имаше върху него! Можеше да ядеш, каквото си искаш и колкото си искаш — ястието не се свършваше. Незнайко и Шаренкия се хранеха завити в одеяла, понеже Карфичка бе изпрала дрехите им и ги бе простряла да съхнат. Шаренкия нападаше най-вече сладкишите и съжаляваше само за едно — че няма джобове, за да си скрие в тях от бонбоните. Все пак той се изхитри да напъха цял куп бонбони под възглавницата си.

neznaiko-08.png

 

 

Най-после всички се нахраниха и станаха от масата. Чудодейното месалче изчезна заедно с храната, така че не стана нужда дори да раздигат масата. Карфичка погледна през прозореца и с учудване видя, че вън е вече тъмно. Тогава тя каза, че е време за сън, и си отиде в стаята. Незнайко и Шаренкия също се прибраха в своята. Те угасиха електричеството и си легнаха. Шаренкия дълго дъвка бонбони, като хвърляше хартийките право на пода. Най-после той заспа с недоизяден бонбон в устата. А Незнайко все не заспиваше. И все мислеше за онова, което им се бе случило от сутринта насам. Струваше му се, че са потеглили от Града на цветята не днес и не вчера, а отдавна, отдавна… преди месец може би. В това нямаше нищо чудно, защото дребосъчетата са твърде малки, а за малките времето тече много по-бавно, отколкото за големите.

neznaiko-a25.png

Глава дванадесета
Как Незнайко разговаря със съвестта си

neznaiko-a26.png

Очите на Незнайко постепенно свикнаха с тъмнината. Около него започнаха да изникват смътните очертания на предметите. На стената вече можеше да се различи картина с широка тъмна рамка. Тя беше закачена тъкмо срещу кревата, в който лежеше Незнайко. До главата му имаше малко шкафче, което Незнайко отначало помисли за обикновено нощно долапче. Сега той забеляза, че долапчето съвсем не беше обикновено. Вместо вратичка то имаше равна стена, цялата обсипана с бели копченца. До всяко копченце имаше надпис с названието на някоя приказка. Тук бяха и „Червената шапчица“, и „Палечко“, и „Златното петле“, и „Котофей Котофеевич“? Върху шкафчето имаше огледало.

„Какво ли е това? — попита се Незнайко. — Може би, щом натисна копчето, от шкафчето ще изскочи книжка с приказки? Защо не, няма да е лошо да си прочета някоя приказчица, преди да заспя.“

Без да размишлява повече, Незнайко натисна първото копче, което му попадна. Ала от шкафчето не изскочи никаква книжка. Вместо това се разнесе тиха и хубава музика, а нечий добър, гальовен глас почна да разказва полекичка:

— „Имало едно време сестричка и братче — Альонушка и Иванушка. Веднъж те тръгнали на път…“

„А! — досети се Незнайко. — Значи това било машина за разказване на приказки. Че така е дори по-добре, отколкото сам да четеш. Лежи и слушай, докато заспиш.“

В това време огледалото върху шкафчето се освети, в него се появи зелена ливадка. През ливадката се виеше пътечка, а по пътечката, хванати за ръчица, вървяха Альонушка и нейното братче Иванушка.

Незнайко легна на една страна, за да му бъде по-удобно да гледа, а гласът продължаваше:

— „Вървели, вървели Иванушка и Альонушка и изведнъж гледат — вир, а около вира пасе стадо крави. «Жаден съм» — казал Иванушка. — «Не пий, братче, ще станеш теленце» — отговорила Альонушка…“

Незнайко слуша, слуша, докато не изслуша цялата приказка. Тя му хареса много, само че му беше жално за горкия Иванушка, който станал на козле. Това му напомни момченцето, което той бе срещнал през деня на улицата и беше превърнал в магаре. Незнайко съвсем беше забравил за това дребосъче, но сега мислеше и мислеше само за него. Той си спомни как момченцето, което стана магаре, тръгна, като потропваше по тротоара с копитцата си, и как на тръгване изви дългоухата си глава и като че с укор погледна Незнайко със своите добри, тъжни очи.

Приказката беше свършила отдавна, а Незнайко лежеше в тъмното, обръщаше се ту на една, ту на друга страна и скръбно въздишаше. Той разговаряше мислено със себе си и поради това му се струваше, че му говори някакъв глас, който се намира у самия него.

„Сам той си е виновен — оправдаваше се Незнайко. — Нали той ме блъсна! Да не би да съм длъжен да мълча!“

„Я го гледай колко е важен! Да не го блъскали! — отговаряше гласът. — Е, голяма работа — блъснали те, блъсни и ти!“

„Блъсни и ти! — изръмжа Незнайко. — Значи да се бия, а? Не е хубаво да се биеш!“

„Брей! Не е хубаво! — подигра му се гласът. — А това, което направи, да не би то да е хубаво? Ами ако някой тебе те превърне в магаре?“

„А той защо се блъска?“ — упорито повтаряше Незнайко.

„Какво ми пееш все същата песен: «блъска се, блъска се»! Сам знаеш, че той те блъсна, без да иска.“

„Нищо не зная!“

„Знаеш, знаеш! От мене, братче, не можеш да скриеш!“

„Че кой си ти, та от тебе да не може нищо да се скрие?“ — наостри уши Незнайко.

„Кой? — насмешливо повтори въпроса му гласът. — Като че не ме познаваш? Ами че аз съм твоята съвест.“

„Аха! — извика Незнайко. — Ти ли си била? Седи си тогава на мястото и трай! Нали никой нищо не видя и никой нищо, няма да каже.“

„Ти се боиш да не би някой да ти се скара за твоето отвратително поведение? А от мене не се ли боиш? Напразно. Тъй ще те измъча, че ще ти причернее пред очите. Почакай, ще видиш, че би било по-леко някой да узнае за постъпката ти и те накаже за нея. Хайде, ставай веднага и всичко разкажи на Шаренкия!“

„Слушай — каза Незнайко, — ами ти къде беше досега? Защо мълчеше? Другите дребосъчета поне си имат съвест като съвест, а аз — змия усойница! Притаи се някъде, седи и мълчи… Дебне кога ще извърша нещо нередно, за да почне да ме мъчи.“

„Аз не съм толкова виновна, колкото мислиш — започна да се оправдава съвестта. — Бедата е там, че аз съм ти още много мъничка, слабичка и гласът ми е още много тихичък. Освен това около нас често е твърде шумно, особено денем. Вдигат шум автомобили, автобуси, отвред се чуват разговори или свири музика. Затова аз обичам да разговарям с тебе нощем, когато наоколо е тихо и нищо не заглушава гласа ми.“

„Аха, ето от какво те е страх тебе!“ — зарадва се Незнайко. — „Ей сега ще те заглушим!“

Той отново натисна копчето на шкафчето и почна да слуша приказката за Ерш Ершович. Съвестта млъкна за минутка, но скоро Незнайко пак чу гласа й:

„Ето, ти си лежиш в меко креватче под юргана, тебе ти е топло, хубаво, удобно. А знаеш ли какво прави дребосъчето, което ти превърна в магаре? Сигурно лежи на земята в обора. Нали магаретата не спят на кревати. А може би се търкаля под открито небе на студената земя… Нали то си няма стопанин и няма кой да се погрижи за него.“

Незнайко изпъшка от досада и неспокойно се завъртя в леглото.

„А може би е гладно — продължаваше гласът. — Нали не може да поиска да яде, защото не може да говори. Я ти да искаш нещо, пък една думица да не можеш да кажеш — какво ще ти бъде?!“

— Каква е глупава тази приказка! — изръмжа Незнайко. — Нищичко не може да заглуши.

Той почна да натиска други копчета и да слуша други приказки, после откри върху страничната стена на шкафчето редица музикални копчета и заслуша разни маршове, полки и валсове. Ала гласът не млъкваше нито за минута и все повтаряше своето. Тогава Незнайко натисна копчето, върху което имаше надпис: „Утринна гимнастика“. И ето че посред нощ прокънтя:

— Готови за утринна гимнастика! Отворете прозорчето, проветрете помещението. Започваме с ходене. Вдъхнете дълбоко. И-и… Раз-два-три-четири!

Незнайко замарширува бос из стаята, после заподскача: краката встрани, краката събрани, встрани — събрани. След това пристъпи към навеждане и клякане. Музиката кънтеше, ясно отекваха командите. Незнайко усърдно изигра всички упражнения, но съвестта не се умиряваше и продължаваше да бръмчи в ухото му:

„Събуди Шаренкия! Събуди го, събуди, събуди!“

Най-после Незнайко не издържа, отиде до леглото на Шаренкия, хвана го за рамото и го раздруса:

— Ставай, Шарко, трябва да ти разкажа нещо. Къде ти! Шаренкия спеше толкова дълбоко, че той не можеше да го разбуди. Тогава Незнайко се сети, че повече от всичко на света Шаренкия се страхува от студена вода. Той отиде до умивалника, напълни едно канче с вода и почна да пръска Шаренкия по лицето. Шарко в миг се събуди и подскочи на леглото.

— Какво е това наказание! — захленчи той, като си търкаше очите. — Нали се мих днес!

— Слушай, Шарко, ще ти разкажа нещо, само ми обещай, че няма да кажеш на Карфичка.

— От къде на къде да й казвам?

— Не, първо обещай.

— Добре де, обещавам. Само говори по-скоро. Спи ми се!

— Разбираш ли, Шарко, днес аз превърнах едно дребосъче в магаре.

— Че какво от това? — плачливо каза Шаренкия. — Нима трябва да ме будиш заради това посред нощ? Превърнал си го — добре де, превърнал си го и толкоз.

— Ама той сигурно никак не иска да бъде магаре.

— Може и други неща да не му се искат! Я го гледай ти!

— Не, все пак това не е хубаво, Шарко. Наругай ме за това.

— Че защо?

— Разбираш ли, съвестта ме мъчи. Може пък да ми олекне.

— Как да те наругая?

— Е, измисли там нещо.

— Ами като не зная какво да измисля… Съвсем не знам да ругая.

— Е, кажи там, че съм тъп като галош.

— Тъп като галош.

— Наречи ме: животно без мозък.

— Животно без мозък.

— Глупава мутра.

— Глупава мутра.

— Е, кажи там още нещо…

— Магаре глупаво!

— Вярно!

— Е, олекна ли ти?

— Не, разбираш ли, не ми олекна. Изглежда, ти наистина не умееш да ругаеш. По-добре знаеш ли какво… Тупни ме веднъж хубавичко с юмрук.

— А как да те тупна — по гърба или по врата?

— Хайде по гърба… Ха така, добре! А сега по врата… Така! Още веднъж… Така! Още бий, не се страхувай… Ай! Стига, стига! Какво си размахал юмруци! Като ти ударя един! Зарадва се човекът, че му паднало да бие!

— Че ти сам ме помоли.

— Какво от това, че съм те помолил! Имай мярка във всичко.

Незнайко се върна в леглото си.

— Почакай, ще ти го върна тъпкано! — заплаши той Шарко, като си почесваше ударения врат. — Не ми е сега до това.

— Ти си неблагодарна свиня, чуваш ли! — отвърна Шаренкия.

— Я го виж! — каза Незнайко. — Ту казваш: „Не знам да ругая“, ту сам наричаш другите свини.

С това разговорът свърши и двамата заспаха.

neznaiko-a27.png

Глава тринадесета
Листец и Буквица

neznaiko-a28.png

Момченцето, Листец, за което вече стана дума в тази история, беше много добро дребосъче. То живееше в Слънчевия град на улица „Карамелна“. На същата улица, само че в друга къща, живееше едно момиченце на име Буквица. Листец и Буквица се бяха прославили с това, че много обичаха да четат книги. Четенето ги увличаше дотолкова, че понякога те дори на кино и театър не ходеха, радио не слушаха и телевизора не гледаха, а вместо това седяха и четяха някоя интересна книжка. Отначало те изчетоха всички книжки, които намериха у дома си, после започнаха да вземат книги от приятелите си и от книжарниците и най-после се записаха в библиотеката, защото в библиотеката винаги може да се открие някоя интересна книга.

По-рано Листец и Буквица не се познаваха. Но когато и двамата се записаха в библиотеката, почнаха да се заварват там. А когато се връщаха от библиотеката в къщи, с интерес разговаряха за прочетените книги. Скоро те се сприятелиха и Буквица, която беше много досетлива, измисли следното нещо: тя каза, че те с Листец твърде неикономично губят времето си, щом и двамата ходят в библиотеката, поради което им остава по-малко време за четене. Много по-икономично ще бъде, ако в библиотеката ходи само един от тях и взема книги за себе си и за другия; а за да не се сърди никой, в библиотеката могат да отиват поред.

Така и сториха: докато единият отива в библиотеката, другият седи в къщи и чете.

Дните минаваха един след друг. Листец и Буквица се срещаха често и скоро вече не можеха да прекарат нито ден, без да поговорят един с друг. Веднъж Буквица каза на Листец, че сега тя е много щастлива, понеже си има другарче, с което може да разговаря за книги. Листец каза, че и той е много щастлив, но постоянно го мъчи мисълта, че не всички дребосъчета са обикнали четенето и мнозина, вместо да четат, само гледат картинките или — което е по-лошо и от това — тичат из улиците след футболната топка и по цели дни играят на гоненица.

— Жал ми е за такива дребосъчета — казваше Листец. Сами не знаят от какво удоволствие се лишават. Ако обикнат четенето, ще видят колко интересно нещо е това.

Буквица се замисли за миг и после каза:

— Какво ще кажеш, Листенце, ако ние с тебе открием книжен театър?

— Какъв книжен театър? — не разбра Листец.

— Ами театър, в който се четат книги. В него, виждаш ли, няма нито актьори, нито декорации, нито сцена. Има само публика, която седи и слуша четенето на някоя интересна книжка.

— Къде си видяла такъв театър?

— Никъде. Просто си го измислих. Ние с тебе ще избираме най-увлекателните повести, приказки или разкази и, поред ще ги четем на глас.

Листец много хареса предложението на Буквица и те се заловиха веднага за работа. Най-напред избраха няколко разказа за четене, като при това се стараеха да ги подберат така, че единият да бъде трогателен, другият — тъжен, третият — весел, четвъртият — страшен, петият — още някакъв, да има за различните вкусове на слушателите.

Те намериха твърде подходящо място за своя театър. До къщата, в която живееше Листец, имаше двор — не двор, а градинка — не градинка, а, по-точно, нещо като малък парк. В този малък парк беше засадена резеда, в средата имаше маса за любителите на шах и дама, а наоколо — няколко пейки, на които дребосъчетата сядаха да подишат чист въздух. Паркчето се намираше между две къщи и всеки, който минеше по улицата, виждаше и масата, и резедата, и пейките.

— Ето тук ще уредим нашия книжен театър — каза Листец на Буквица.

Те преместиха масата по-близо до улицата, поставиха пред нея пейките за слушателите, а за себе си донесоха от къщи два стола. После Листец изтича за книгата с разкази, а Буквица донесе малко бронзово звънче. И ето надвечер, когато зазвъняха звънците на всички театри в Слънчевия град, като съобщаваха на зрителите, че представленията започват, Буквица също задрънка със своето звънче, а Листец почна да вика:

— Елате при нас! Тук се открива нов театър! Ще бъде много интересно! Заемайте си местата!

Дребосъчетата, които минаваха по това време из; улицата, чуха виковете му. Някои от тях седнаха на пейките пред масата и зачакаха. Листец видя, че всички пейки са вече заети, и каза:

— Сега пред вас ще излезе Буквица и ще ви прочете един разказ.

Буквица зачете първия разказ. Тя четеше много хубаво, изразително и всички слушаха много внимателно, но изведнъж някакво дребосъче, което седеше на първата пейка, презрително сбръчка нос и разочаровано се провикна:

— У, че тук само книжки четат. И това ми било театър!

— Просто да заспиш от скука. Нищо интересно — отвърна друго дребосъче.

Двамата станаха от пейките и си отидоха. След тях почнаха да се измъкват и други дребосъчета. Скоро се чу звънецът на театъра, който се помещаваше в съседното здание. Много дребосъчета скочиха и се втурнаха натам. Свърши се с това, че всички слушатели си отидоха освен едно момченце, което, кой знае защо, бе заспало. Листец и Буквица го събудиха и продължиха да му четат книжката, но то слушаше твърде невнимателно, току се въртеше на стола, едва не си разчекна устата от прозевки и всяка минута главата му клюмваше на рамото. Най-после то стана и също си отиде.

neznaiko-a29.png

 

 

И така първият опит завърши неуспешно, а на другия ден се повтори същата история. Отначало се събра много публика, но щом Листец зачете, всички се разбягаха. Буквица започна да се отчайва и дори щеше да заплаче, но Листец каза:

— Театърът трябва да работи, все едно дали има или няма публика. Ако никой не ни слуша, ние ще си четем един на друг.

Той настани Буквица на пейката, където трябваше да седи публиката, и зачете по-нататък. Някои минувачи спираха, слушаха известно време и после продължаваха пътя си. Това продължи дотогава, докато Листец не започна да чете един смешен разказ. В това време по улицата минаха едно момченце и едно момиченце. Те се спряха да послушат за минутка, после влязоха в парка и седнаха на пейката. Четенето на Листец много им хареса и те се смееха високо. Минувачите чуха смеха им от улицата и се заинтересуваха.

— Ей, тук четат нещо смешно! — казваха те и влизаха в градината.

Скоро всички пейки бяха заети.

Дребосъчетата слушаха разказа и като се стараеха да не изпущат нито дума, се превиваха от смях. Когато този разказ свърши, Листец зачете друг, после още един, и още, и още… Никой не си отиде, защото всекиму беше интересно, а когато четенето завърши, всички почнаха да благодарят на Листец и Буквица за удоволствието, което им бяха доставили. Най-мъничкото дребосъче запита дали ще четат и на следния ден. И когато узна, че ще четат, каза, че пак ще дойде. После слушателите се разотидоха, отиде си и мъничкото дребосъче, но след малко се върна и запита Листец дали на следния ден ще четат същите разкази, които бяха вече чели, или пък нови. Листец отговори, че ще четат нови. Дребосъчето се зарадва, още веднъж каза, че пак ще дойде, и си отиде окончателно.

Оттогава Листец и Буквица всеки ден четяха книги в паркчето. Отначало те четяха къси разказчета и приказчици. После започнаха да избират малки, но интересни повести, които можеха да се прочетат за една вечер, а след това захванаха да четат и дълги повести, пък дори и романи, за които трябваше да отделят по няколко вечери. С всеки нов ден броят на техните слушатели растеше, така че най-после трябваше да поставят в парка още двайсетина пейки и да издигнат малка площадка за четците — нещо като театрална естрада. Когато дойде зима, в градинката построиха специално помещение за книжния театър.

neznaiko-09.png

 

 

Жителите на Слънчевия град обикнаха много своя книжен театър. Мнозина започнаха сами да четат книги и по-късно с благодарност си спомняха, че първото им запознаване с книгата беше станало в книжния театър. Листец и Буквица се отнасяха твърде сериозно към своето дело. Както и по-рано, те ходеха поред в библиотеката и вземаха оттам най-интересните книги. Листец казваше, че никога, по-рано не е бил тъй щастлив.

— Когато четях някоя интересна книга, винаги се радвах и много ми се искаше да споделя с някого своята радост — спомняше си Листец. — Искаше ми се да прочета тази книга на другите дребосъчета, за да могат и те да изпитат същото удоволствие, но нима можех да изляза ей така на улицата и да чета на всеки срещнат! Затова пък сега, когато имаме книжен театър, аз мога да чета на всички, които искат да слушат. Това ме изпълва със задоволство!

Тъй течаха дните и всичко вървеше благополучно, докато не се случи онова ужасно произшествие. Веднъж Листец тръгна за библиотеката и каза на Буквица, че на връщане ще намине към тях, а после ще отидат заедно в книжния театър. Буквица го почака, колкото трябваше, но кой знае защо, Листец не дойде. Отначало Буквица помисли, че той се е забавил в библиотеката, и не се безпокоеше, но после се разтревожи и реши да излезе, за да го пресрещне на улицата. Тя отиде чак до библиотеката, но не го срещна; а когато влезе в библиотеката, библиотекарката й каза, че Листец наистина е идвал преди известно време, взел е книгата за чудните приключения на гъсето Яшка и после си е отишъл. Буквица помисли, че Листец е забравил обещанието си да се отбие при нея. Тя отиде до неговата къща, но и там го нямаше. Буквица реши, че той е срещнал някой приятел и е отишъл с него у дома му. Тя пак се върна в къщи и зачака, като през цялото време поглеждаше през прозореца, но Листец все не идеше.

Тъй мина денят и настъпи вечерта. Буквица взе книгата за четене и се запъти към книжния театър. Оставаше й надеждата, че Листец ще отиде там. Но когато влезе в парка, Буквица видя, че и там то няма. Всички пейки бяха вече заети от слушатели, които с нетърпение очакваха да започне четенето. Буквица знаеше, че не бива да кара публиката да чака, затова разтвори книгата и вече искаше да започне четенето, но от вълнение не можа да произнесе нито дума. Всяка вечер Листец беше седял заедно с нея пред тази маса, а сега го нямаше. За. Буквица беше ясно, че го е сполетяло някакво нещастие. Сърцето й се сви от мъка, главата й клюмна безпомощно над книгата и от очите й закапаха сълзи.

Дребосъчетата се учудиха, като я видяха да плаче. Всички се струпаха около нея, заразпитваха какво се е случило. Като се задушаваше от плач, Буквица им съобщи, че Листец е изчезнал. Всички започнаха да я утешават, като казваха, че той сигурно ще се намери. Но Буквица не можеше да се утеши. Тя твърдеше, че Листец е много разсеян и при това има навик да чете книги, както върви. Той се е връщал от библиотеката и увлечен в книгата си, може да се е блъснал в някой електрически стълб и да си е разбил главата. Може от разсеяност да е пресякъл кръстопътя при червен светофар и да се е намерил под колелата на някой автомобил или тръболет, които се носят из града с такава бясна скорост, че шофьорите им не успяват да ударят навреме спирачките.

Дребосъчетата бяха дълбоко развълнувани от скръбта на Буквица и решиха да й помогнат. Едни се запътиха към милиционерските управления, а други тръгнаха по болниците, защото ако на улицата стане нещастие, пострадалият непременно трябва да попадне или в болницата, или в милицията. Скоро те обиколиха всички милиционерски управления и всички болници или звъниха там по телефона, но никъде не откриха Листец.

Всяко милиционерско управление натовари по няколко милиционера да търсят Листец. Търсенето продължи цяла нощ, но не даде никакви резултати. Тогава някой се досети да помести съобщение във вестника. И ето че на следната сутрин излезе вестник, в който бе напечатана цялата тази история за Листец и Буквица. В края на статията се приканваше всеки, който знае нещо за местопребиваването на Листец, да съобщи това в редакцията.

neznaiko-a30.png

Глава четиринадесета
Незнайко чете вестник и научава къде да търси Листец

neznaiko-a31.png

На сутринта Незнайко се събуди от някакъв подозрителен шум. В съня му се стори, че наблизо забръмча пчела или заработи шкафът прахосмукач. Незнайко отвори очи и видя на пода, недалече от леглото, една чудновата машинка, която пълзеше по стаята от стена до стена и непрекъснато бръмчеше. На вид тя приличаше на костенурка: полукръгла в горната си част и плоска отдолу. Незнайко скочи от кревата и като се преви на две, тръгна след машинката, мъчейки се да я разгледа. Тя беше боядисана с тъмнозелена лакова боя. Горната й част беше надупчена като решето с множество малки дупчици, а отдолу бе препасана с блестящ никелиран пояс, по който се виждаха по-големи отвори като прозорчета. Отстрани беше написано с красиви сребърни букви: „Кибернетика“.

— Каква пък ще да е тази дума „кибернетика“? — запита се Незнайко. — Сигурно името на машината.

В това време машината се приближи до леглото на Шаренкия, около което се търкаляха много бонбонени хартийки. Тя пропълзя насам-натам по хартийките — и те изчезнаха до една, сякаш изобщо не бе ги имало. След това машината се мушна под кревата. Известно време бученето й се чуваше оттам. Шаренкия се събуди от шума и спусна крака на пода, но като видя машинката, която изпълзя изпод кревата, изплашен отскочи обратно в леглото си.

— Какво е това? — запита той, разтреперан от страх.

— Кибернетика — отговори Незнайко.

— Каква ки-кибернетика?

— Не ки-кибернетика, а кибернетика — машина, която мете пода.

— А защо се пъхна под моя креват?

— Ама си чуден! И под кревата трябва да се помете.

В това време машината допълзя до вратата и засвири. Вратата се отвори като по даден сигнал и машината мина в съседната стая. Там тя запълзя по целия под, отиде дори под масата, така че в края на краищата никъде не остана прашинка…

Тогава се събуди Карфичка и като чу шум, надникна от стаята си:

— Какво става при вас?

— Кибернетика — каза й Незнайко, като посочи с ръка машината. — Сама мете пода, разбираш ли!

— Чудна работа! — възкликна Карфичка.

— Ами, чудо невидено! — каза Шаренкия, като махна с ръка. — Чудно щеше да бъде, ако машината цапаше пода, а щом мете, нищо чудно няма.

Като свърши чистенето, машината се запъти към средата на стаята, повъртя се на място, сякаш се оглеждаше наоколо си, после пропълзя до ъгъла и се мушна в една вратичка на стената до самия под.

Като закусиха (а преди закуска те, разбира се, се умиха, измиха си и зъбите), нашите пътешественици решиха да се разходят из града, защото още нищо не бяха разгледали както трябва. Те изтичаха надолу по стълбата, излязоха от хотела и видяха, че улицата беше вече пълна с хора. Почти всеки държеше вестник в ръка. Едни четяха вестника седнали на пейките, други — застанали насред тротоара. Трети — както си вървяха, т.е. крачеха, заврели нос във вестника, и поради това често се блъскаха в другите минувачи. Ала никой не обръщаше внимание на блъскането, понеже всички бяха погълнати от четене. Онези, които още нямаха вестник, тичаха в надпревара към вестникарската будка, която стоеше на ъгъла.

— Сигурно във вестника има нещо много важно — каза Карфичка.

Тя видя едно момиченце, което се беше облегнало на един стълб и с интерес четеше своя вестник, и го запита:

— Кажете, моля, какво се е случило? Защо всички четат вестници?

— Листец е изчезнал — отговори момиченцето.

— Какъв Листец?

— Имаше едно такова момченце.

— А защо е изчезнал?

— Тъкмо това не зная. Сега ще дочета края и ще ви разкажа.

Карфичка щеше да се завтече към вестникарската будка, но видя едно момченце с дебела връзка вестници в ръце. То бързо крачеше по улицата и даваше вестник всекиму, който пожелаеше. Момченцето се изравни с Карфичка и й пъхна един вестник в ръката.

Карфичка седна заедно с Незнайко и Шаренкия на една пейка и зачете на глас отпечатаната във вестника статия на Листец и Буквица, като прочете всичко, което ние вече разказахме в предната глава. Щом Незнайко чу, че Листец обичал да чете книги, както върви, веднага разбра, че този Листец не е никой друг, а същото онова момченце, което той срещна вчера на улицата и превърна в магаре. Съвестта пак започна да го гризе. Но Незнайко не сподели с Карфичка своята догадка.

Карфичка беше много впечатлителна — цялата тази история я развълнува толкова много, че очите й се насълзиха.

— Помниш ли, Незнайко, и ние с тебе така си дружахме, както тези Листец и Буквица, и ние си четяхме един на друг приказчици — каза тя. — А какво би било, ако ти изчезнеш?

— Ето на, разрева се глупачката! — каза Шаренкия. — Че Незнайко още не е изчезнал. Ей го де седи!

А Незнайко взе вестника и зачете другите съобщения. Едно от тях привлече вниманието му.

— Чуйте какво пише тук — каза той и прочете съобщението на глас:

— „Вчера вечерта на улица «Бисквитна» е било намерено едно безстопанствено магаре. Животното бродело по тротоара, като се появявало внезапно пред минувачите и ги плашело с вида си. Понякога то слизало на платното на улицата, където животът му бил изложен на опасност от движещите се моторни коли. Всички опити да се открие притежателят на магарето се оказали напразни. Сътрудниците на милицията хванали безстопанственото магаре и го изпратили в Зоологическата градина.“

— Добре де, хванали едно магаре и го пратили в Зоологическата градина — каза Карфичка. — Какво от това?

— Че това… — започна Незнайко.

Той искаше да каже, че това е сигурно дребосъчето, което той превърна вчера на магаре, но видя, че едва не се издаде, и млъкна.

— Какво „че това“? — запита Карфичка.

— Е, че това… че това… — заплете се Незнайко. — Това значи, че в Слънчевия град има Зоологическа градина и ние можем да отидем и да погледаме животните.

— Точно така! — зарадва се Шаренкия. — Отдавна мечтаех да отида в Зоологическата градина и да погледам животните.

Трябва да кажем, че в страната на дребосъчетата се въдят разни животни, също както у нас: лъвове, тигри, вълци, мечки, крокодили и дори слонове. Само че всички тези животни не са големи като нашите, а съвсем мънички, както са мънички и дребосъчетата. Вълкът там е голям колкото мишле, мечката — колкото плъх, най-голямото им животно е слонът, но и той е колкото коте. Ала тези малки животни изглеждат страшни за мъничките дребосъчета, които, както всеки вече знае, са всичко на всичко един пръст високи. Но въпреки малкия си ръст дребосъчетата се отличават с голяма храброст. Те безстрашно ловят дивите животни и ги довеждат в Зоологическата градина, за да могат всички да ги гледат.

Като чу, че става дума за Зоологическа градина, Шаренкия скочи от пейката, за да изтича час по-скоро натам, и каза:

— Какво да правим? Ние не знаем къде е Зоологическата градина.

— Дребна работа, сега ще узнаем — отговори Незнайко.

Той се приближи до едно момченце, което четеше вестник на края на тротоара, и го запита:

— Кажете, моля ви се, къде се намира Зоологическата градина? Ние трябва да видим магарето, т.е.… тю!… Не магарето, а изобщо животните.

— До Зоологическата градина ще ви откара автобус номер девет — отговори момченцето. — Спирката е ей тук, до хотела.

Незнайко благодари и нашите пътешественици се запътиха към автобусната спирка. Не чакаха дълго. След две минути или минута и половина пристигна автобусът. Вратичката му гостоприемно се отвори, пътешествениците влязоха вътре и автобусът продължи пътя си. Движеше се толкова плавно, че пътниците не усещаха никакво тръскане. Това се дължеше на особеното устройство на автобусните шини и пружини.

Вътрешната наредба на автобуса също се отличаваше със своеобразие. До всеки прозорец бе поставена масичка. От двете й страни се намираха по две меки диванчета, а на всяко диванче можеха да седнат по двама пътници. На масичките имаше вестници, списания, а също шах, дама, лото, домино и други игри. По стените между прозорците бяха нарисувани хубави картини, а от тавана висяха разноцветни знаменца, които придаваха твърде приятен вид на целия автобус. В предната част на автобуса имаше телевизор, на чийто екран всички желаещи можеха да гледат филми, футболни мачове и други телевизионни предавания. Най-после в задната част на автобуса имаше спортно стрелбище. Нашето описание би било непълно, ако забравим да споменем, че в автобуса нямаше кондуктор, а вместо него на стената висеше високоговорител, по който се съобщаваха имената на спирките.

neznaiko-a32.png

 

 

Незнайко и спътниците му влязоха в автобуса и видяха, че неколцина пътници четат вестници, свели глави над масичките, две момиченца играят на лото, а други две момиченца и две момченца играят на шах. Три момиченца седяха отпред и гледаха телевизионното предаване. Две момченца стреляха поред с една пневматична пушка, но това не смущаваше никого. Няколко момченца с увлечение обсъждаха изчезването на Листец, за което бе съобщено във вестника. Един от пътниците започна да разказва случай със своя познат — дребосъчето Звънчо, което се загубило една нощ на улицата и просто не могло да намери пътя за в къщи.

Този разказ много заинтересува Незнайко, но той не можа да узнае как е завършила историята със Звънчо, защото автобусът скоро спря пред Зоологическата градина и те трябваше да слязат, без да са чули края на разказа.

neznaiko-a33.png

Глава петнадесета
В зоологическата градина

neznaiko-10.png

Жителите на Града на цветята още не бяха успели да си уредят Зоологическа градина, затова Незнайко и неговите другари не бяха влизали в такава градина. Те мислеха, че клетките на животните са нещо като големи и мрачни железни сандъци с решетки; а в действителност те се оказаха твърде привлекателни наглед гиздави къщички, които се гушеха сред зеленина и цветя. Покривите им бяха боядисани с ярки разноцветни бои. Предната стена на всяка къщичка представляваше решетка, затова животните, които седяха вътре, се виждаха много добре. Освен клетки в градината имаше вирове и басейни за различни видове птици и животни, като тюлени и хипопотами. За другите птици бяха построени просторни кафези от телени мрежи. А такива птици като пауните и пуйките, които нито плават, нито летят, се разхождаха свободно, където си пожелаят. В средата на Зоологическата градина се издигаше изкуствена скалиста планина, по която се катереха диви кози и козли.

neznaiko-a34.png

 

 

Щом влезе в градината, Незнайко загледа с четири очи животните, като се мъчеше да открие сред тях Листец, когото беше превърнал в магаре. Искаше му се колкото може по-скоро да го превърне отново в дребосъче, защото съвестта го гризеше и не му даваше покой нито миг. Карфичка също с голям интерес гледаше животните и не преставаше да се учудва. Тя имаше много добро сърце, затова пред всяка решетка скръбно въздишаше и казваше:

— Ах, горкичките ми! Защо са ви затворили в тия клетки? Как ли ви се иска да се поразходите…

Затова пък Шаренкия по навик не се учудваше на нищо и само се стараеше да бъде по-далечко от клетките. Като видя вълка, той каза:

— И това било вълк! Просто едно голямо куче.

Като видя тигъра, каза:

— Чисто и просто голяма котка. Нищо страшно няма.

— Ела по-близичко тогава, щом няма нищо страшно — каза Незнайко.

— Отблизо не виждам добре. Аз съм далекоглед.

Недалеч от клетката на тигъра имаше будка за газирана вода. В будката нямаше продавач и всеки, който искаше да пие, отиваше там, натискаше едно копче и газираната вода автоматически напълваше една чаша. Щом забеляза това, Шаренкия заяви, че му е много горещо и също иска да пийне газирана водичка със сироп.

— Ами да опитаме — съгласи се Незнайко.

Те отидоха при будката и видяха, че на тезгяха има цял ред кранчета с копчета.

— Кое копче да натисна? — в недоумение запита Шаренкия.

— Че натисни ей онова, до което е нарисувана една вишничка — посъветва го Незнайко.

Шаренкия натисна с пръст копчето, до което беше нарисувана червена вишничка. Тутакси от кръглия отвор под крана изскочи една чиста чаша и в нея шурна розова струя газирана вода с вишнев сироп. Шаренкия с удоволствие изпи водата и остави чашата обратно под крана. Тозчас на тезгяха зина един отвор и чашата хлътна в него.

— На ти сега! — обидено каза Шаренкия. — Аз исках да изпия още една чаша.

— Че натисни копчето още веднъж — посъветва го Карфичка.

Шаренкия натисна копчето, до което беше нарисуван портокал. От отвора на тезгяха отново изскочи една чиста чаша и в нея потече оранжева струя с портокалов сироп. Шаренкия изпи и нея.

— Я сега да натисна ей тук, дето е нарисувано лимонче — каза той.

— А пък аз ей тук, където е боровинката — каза Незнайко.

— Аз — където е ягодката — каза Карфичка.

neznaiko-a35.png

 

 

И тримата почнаха да натискат копчетата и да пият чаша след чаша. Когато най-после изпитата вода се забълника в стомаха на Шаренкия, а въгледвуокисът, който се отделяше от нея, го защипа в носа, той каза, че вече не е жаден, и нашите приятели тръгнаха по-нататък. Скоро те стигнаха до клетките на маймуните, които се оказаха много подвижни, ловки и забавни животни. В клетките им бяха поставени стълби, върлини, люлки, няколко трапеца. Маймуните се катереха по върлините, люлееха се на люлките, скачаха по стълбите, като се хващаха ловко с четирите си ръце и дори с опашката. Една маймуна беше намерила отнякъде едно огледалце и се перчеше с него из цялата клетка, без да го пусне нито за миг от ръцете си. Час по час тя се оглеждаше в него и правеше такива гримаси, че беше невъзможно да не се разсмееш. Незнайко се смееше високо, като гледаше маймуната, и заяви, че тя прилича на Шаренкия.

— Никак не прилича! — обиди се Шаренкия. — Тя има опашка, а пък аз нямам.

Двамата почнаха да се препират. Шаренкия се ядоса.

— Ей сега ще кажа на Карфичка, че ти си превърнал едно дребосъче в магаре — каза той.

— Ще ти дам аз едно „ще кажа“! Ти обеща да мълчиш, изменнико! — засъска Незнайко, като настъпваше към Шаренкия с вдигнати юмруци.

— Тихо, тихо! Какъв позор! — възмути се Карфичка. — Засрамете се поне от маймуните! Да си вървим.

— Аз не искам да си вървя! — сърдито измърмори Шаренкия.

— Че ти цял ден маймуните ли ще гледаш? Още слона не сме видели.

Приятелите се запътиха към слона. По пътя видяха една ниска ограда, зад която се издигаше дървена барака. До бараката стоеше сиво магаренце. То имаше дълги уши и големи тъжни очи. Главата му беше печално сведена. Сякаш то мислеше за нещо. Като видя магарето, Шаренкия се захили и почна да бута Незнайко с лакът.

— Гледай, твоето магаре.

— Млък! — изсъска му Незнайко. — Дръж си езика зад зъбите. Разбра ли?

— Какво току съскате един срещу друг като гъсоци? — запита Карфичка.

— Ние не съскаме. — отговори Шаренкия. — Просто аз казвам, че сигурно това е магарето, за което пишеше във вестника.

Като погледаха магарето, пътешествениците продължиха пътя се и след няколко минути бяха вече при слона. Оказа се, че да се види слонът е доста трудно, тъй като около него имаше огромна тълпа дребосъчета. Карфичка веднага започна да се промъква през тълпата. Шаренкия тръгна след нея.

Щом видя, че остана сам, Незнайко мигом се обърна и хукна към мястото, където беше магарето.

Магарето пак стоеше зад оградата си. Само че беше се приближило до вратичката. Незнайко се огледа и като не видя никого наблизо, измъкна от пазвата си вълшебната пръчица, махна с нея и каза:

— Искам това магаре пак да стане дребосъче.

Той не беше успял още да изрече тези думи, когато видя, че магарето се надигна на задните си крака, изправи се и… вече не беше магаре, а същинско момченце. То беше облечено в късичко зелено палтенце с къси, тясно прилепени ръкавки и широки панталони в жълто-зелен цвят. На главата му се мъдреше яркосиня баретка на оранжеви капки със също такова оранжево пискюлче на върха. Дълъг кичур коса бе изскочил изпод баретката и падаше върху челото му, като го закриваше чак до веждите.

Дребосъчето погледна Незнайко, деловито се изплю през зъби, шумно смръкна и енергично изтри носа си с юмрук. Юмрукът му беше голям, а носът — малък като копче и целият покрит с лунички. Като извърши всичко това, момченцето блъсна с крак вратичката и излезе. Тук то спря за миг и се обърна към Незнайко. Мъничките му очички хитро блеснаха, дългата му горна устна се вдигна досам носа, устата му се разтегна чак до ушите. Като се усмихна по този начин на Незнайко, бившето магаре пъхна ръце в джобовете на панталоните си и пое по пътечката. Незнайко дълго гледа след него. Сякаш цял товар се смъкна от плещите му. Съвестта, която не преставаше да го гризе, млъкна и той се завтече радостен към приятелите си.

Докато Незнайко отсъствуваше, Карфичка се беше промъкнала до клетката на слона и го разгледа както трябва. Тя беше поразена от големината на чудното животно. Ала най-вече я учуди това, че слонът имаше дълъг хобот, с който можеше да взема различни предмети като с ръка. Шаренкия обаче се побоя да се приближи до такова огромно животно. През цялото време той се вреше из тълпата и поглеждаше слона иззад гърбовете на зрителите, които стояха пред него. Затова успя да види само главата на слона с провисналите отстрани уши. Шаренкия реши, че това зрелище е напълно достатъчно за него, и почна да се измъква из тълпата. Точно тогава се върна Незнайко.

— Е, видя ли слона? — запита той Шаренкия.

— А, нищо особено! — махна с ръка Шаренкия. — Като рекли всички: „Слон, та слон!“ А какво толкова има да се гледа? Едни уши!

В това време из тълпата излезе и Карфичка.

— Къде изчезна, Незнайко? Защо не дойде да видиш слона?

— Ами, ще гледам тук някакви си уши! Я по-добре да идем и да пийнем още малко газирана вода!

— Правилно! — зарадва се Шаренкия. — Не зная защо, но и на мене ми се припи лимонада.

Но Карфичка се отказа.

— Вървете, пък аз ще ви почакам тук на пейката — каза тя и седна на пейката, която бе поставена в края на пътечката.

Незнайко и Шаренкия се запътиха обратно към будката с газираната вода.

— Знаеш ли, Шарко, аз вече превърнах в дребосъче онова магаре! — похвали се Незнайко.

— Аха… — измърмори Шаренкия. — Видях аз, че ти избяга нанякъде.

След малко те стигнаха до оградката и Шаренкия видя едно магаре, което стоеше на другия край на дворчето.

— Виждаш ли колко си го превърнал! — засмя се Шаренкия. — Ей го де стои!

— Кой стои? — учуди се Незнайко.

— Ами че твоето магаре.

— Ах, да се не види макар! — ядосано възкликна Незнайко, като забеляза магарето, което поглеждаше към него, сякаш нищо не е било, и лениво мигаше. — Не е възможно да се е превърнало обратно в магаре! Слушай, може би това не е онова магаре?

— Наистина ли? — размишляваше Шаренкия. — Може пък да е друго. Сигурно е излязло от бараката.

— Добре, че го видяхме — каза Незнайко. — Може тъкмо това да е магарето, което ми е нужно, а онова, което вече превърнах в момченце, да не е било онова.

— Вярно! — подзе Шаренкия. — Възможно е това да е онова, а онова да не е било онова, а може и обратното, онова да не е било онова, а това — онова…

— Чакай, че вече се обърках с тези магарета — прекъсна го Незнайко. — По-добре да превърнем и това…

— Правилно — подкрепи го Шаренкия, комуто много се искаше да види как магаре ще се превърне в дребосъче.

Незнайко замахна с пръчицата и каза:

— Искам и това магаре да стане дребосъче!

Не успяха Незнайко и Шаренкия да мигнат — и вместо магарето пред тях вече стоеше дребосъче. То беше облечено също в късо палтенце с тесни ръкави и също носеше баретка с пискюлче на върха, само че палтенцето му беше не зелено, а яркочервено; баретката му не беше тъмносиня, а светлосиня на бели капчици. Що се отнася до панталоните, те бяха в същия отровен, жълто-зелен цвят. И по лице това дребосъче приличаше на първото: същите малки черни очички, същият дълъг перчем, паднал върху челото, прекомерно дълга горна устна и малък нос с лунички. Разликата беше единствено в това, че първото имаше лунички само по носа си, а второто имаше и по носа, и по бузите около носа.

Като се огледа с недоумение наоколо си, дребосъчето сбръчка луничавото си лице и кихна, или по-точно, изпръхтя, като тръсна глава. Без да погледне към Незнайко и Шаренкия, то отиде до стобора, прехвърли се през него и изчезна.

Като видя това чудно превръщане, Шаренкия онемя от слисване и едва когато дребосъчето се скри зад стобора, попита:

— Този ли е?

— Как „този“ — не разбра Незнайко.

— Този ли е онзи дребосък, когото си превърнал в магаре?

— Кой го знае! — разпери ръце Незнайко. — Вече забравих какъв беше оня. Е, все едно, един от тях е онзи… Чакай, кой е пък този сега? — изведнъж се развика той.

— Майчице! Още едно магаре! — ахна Шаренкия, като видя една дългоуха глава, която се подаваше през отворената врата на бараката.

— На ти сега беля! — възкликна Незнайко. — Ще трябва да превръщам още едного…

— Чакай — каза Шаренкия. — Това май не е магаре, а кон.

— Ти пък сега! Конят е много по-голям.

— Вярно — съгласи се Шаренкия. — От една страна, като че ли е кон, а от друга — магаре. Трябва да е просто голямо магаре и толкоз.

— Е, стига, нямам време да се разправям повече с тях — каза Незнайко. — Ще го превърна в дребосък — и край. Ще има един дребосък повече.

Докато те разговаряха, магарето излезе от бараката и се запъти право към тях. Незнайко побърза да замахне с пръчицата под муцуната му:

— Искам и това магаре да стане дребосък!

Той каза това и зажумя, а когато отвори очи, магарето го нямаше. На мястото му стоеше дребосъче. То приличаше на първите две, само че беше малко по-високо, със също такава дълга устна, но лунички имаше не само по носа и около него, а по цялото си лице, дори юмруците му бяха луничави. То се приближи до оградката, погледна Незнайко право в очите и строго запита:

— Къде са Риткун и Пегасик?

— Какви Риткун и Пегасик? — изплаши се Незнайко.

— Какви — магарета. Не видя ли, че тук имаше две магарета?

— Не видях — смути се Незнайко и излъга.

— Какво лъжеш? Да не искаш един по кратуната?

— Как така — по кратуната? — не разбра Незнайко.

— Ето как!

Дребосъкът протегна над оградката луничавата си ръка и така тупна Незнайко по главата, че той едва не падна.

— Ах, така ли! — закани се Незнайко, задъхан от гняв. — Така значи, биеш се! Аз ще те!… Аз ще те!…

— Какво рече? — завика дребосъчето. — Сега ще ти видя сметката.

И той се прехвърли през оградата. Без да чака да му видят сметката, Незнайко търти да бяга. Шаренкия хукна след него. Те летяха като метеори край клетките на животните, а след тях тичаше новопроизведеният дребосък, сумтеше шумно и тропаше с крака като кон. Не се знае как щеше да свърши тази гонитба, ако дребосъкът не се бе проснал насред пътя, тъй като се спъна в един корен. Той стана от земята, но видя, че Незнайко и Шаренкия са вече далеч и не ще може да ги стигне.

— Ще ти дам аз да разбереш! — завика той. — Пак ще се срещнем с тебе! Ще ми попееш ти тогава!

Той заплаши Незнайко с тежкия си юмрук, пъхна ръце в джобовете на широките си жълто-зелени панталони и закрачи по пътеката. Като видяха, че опасността премина, Незнайко и Шаренкия се върнаха при Карфичка.

— Къде се шляете? — сърдито ги запита тя. — Вече щях да тръгна да ви търся.

— Ами тук едно лудо магаре ни подгони — отговори Незнайко.

— Какво лудо магаре?

— После ще ти разкажа.

— Това пък сега какво е — „после“! Разказвай веднага!

Незнайко трябваше да признае, че той е превърнал Листец в магаре и да разкаже всичко онова, което се беше случило след това.

— Ето, виждаш ли какъв си лош, Незнайко! — каза Карфичка, след като изслуша разказа му. — Затуй ли ти е дадена вълшебната пръчица — да превръщаш дребосъчетата в магарета?

— Аз не съм лош, Карфичке! През цялото време се измъчвах заради този Листец, пък и заради Буквица също. Изяде ме тази моя съвест, честна дума! Не се сърди. Ето, всичко свърши добре и Листец сигурно се е върнал вече при Буквица.

— Добре поне, че прочетохме във вестниците къде да търсим Листец — каза Карфичка.

neznaiko-a36.png

Глава шестнадесета
Как Незнайко, Карфичка и Шаренкия се срещнаха с Пегасик и какво излезе от всичко това

neznaiko-11.png

Края на деня пътешествениците прекараха в Зоологическата градина, тъй като се оказа, че има още много животни за гледане. Едва привечер тримата се върнаха в хотела, вечеряха и легнаха да спят. Този път съвестта не измъчваше Незнайко и той заспа много бързо.

Ала той не щеше да заспи толкова бързо, ако някой му беше разказал, че Листец съвсем не се намира между трите магарета, които Незнайко превърна в дребосъчета. Във вестника бяха сбъркали — вместо да пишат, че намереното магаре е изпратено в цирка, те погрешно бяха писали, че то е изпратено в Зоологическата градина. Ето защо Листец си остана в цирка, а вместо трите магарета, които бяха в Зоологическата градина, в града се появиха три дребосъчета. Първото се казваше Пегасик, второто — Риткун, а третото — Калигула, Макар че в Зоологическата градина Калигула минаваше за обикновено магаре, в действителност той не беше магаре, а муле. Както е известно, мулето е нещо средно между коня и магарето, т.е. то е малко по-дребно от кон и малко по-едро от магаре. И докато от Риткун и Пегасик се получиха дребосъчета с обикновен ръст, то от Калигула излезе доста висок дребосък. Той се оказа девет и половина нокътя на ръст. В страната на дребосъчетата нокътят е мярка за дължина. Сравнен с нашите мерки, нокътят се равнява на сантиметър и четвърт. Като умножи девет и половина на сантиметър и четвърт, всеки от вас ще може да узнае колко висок беше Калигула.

И тримата — и Пегасик с Риткун, и Калигула, — се чудеха на станалата с тях промяна. Най-чудно им беше, че ходят на два крака, а не на четири, както преди, и че някак си изведнъж се научиха да говорят. Особено ги порази и това, че на ръцете си имаха пръсти вместо копита. Кой знае защо, това им беше много смешно. Достатъчно бе някой от тях да погледне ръката си или дори само пръста си, за да почне да се тресе от смях.

Но нито Калигула, нито Риткун, нито Пегасик можеха да обяснят какво толкова смешно има тук. Изобщо от тях излязоха дребосъчета, които не обичаха да се замислят над каквото и да било, а мигом правеха всичко, каквото им хрумнеше. Впрочем читателят сам ще се убеди по-нататък в това, тъй като му предстои да се срещне още няколко пъти с тях.

Като се събудиха на другия ден, Незнайко, Карфичка и Шаренкия почнаха да размислят къде да се разходят отново и дали да не отидат пак в Зоологическата градина, но Карфичка каза, че ще бъде по-добре да тръгнат просто из улиците на града, който всъщност все още не бяха разгледали както трябва.

След като закусиха, нашите пътешественици слязоха по стълбата, излязоха от хотела и се озоваха на улицата. По широкия тротоар вече се движеха тълпи минувачи. Свежият утринен ветрец разнасяше дъха на цветята, които растяха в изобилие край тротоарите. Слънцето току-що се бе вдигнало над покривите на къщите и топлеше и раменете, и гърбовете, и бузите, и челата, и носовете, и ушите на минувачите. Затова лицата на всички бяха весели и доволни.

Накрай тротоара Незнайко и неговите спътници видяха едно дребосъче с бяла престилка и блестящи черни гумени ботуши. Казваше се Перчемко. В ръцете си то държеше един гумен маркуч, с който поливаше цветята. Силна водна струя изскачаше от тръбата, а дребосъчето сръчно я насочваше към цветята, като внимаваше нито капка да не опръска когото и да било от минувачите.

Нашите пътешественици се спряха на няколко крачки от него и неволно почнаха да се любуват на работата му. В това време отдалече се зададе друго дребосъче. То беше облечено в късо зелено палтенце с къси ръкави, жълто-зелени панталони и тъмносиня баретка с оранжево пискюлче. Незнайко веднага позна магарето, което бе превърнал вчера в дребосъче. И наистина това беше Пегасик. От сутринта той се шляеше из града, зяпаше насам-натам и се чудеше какво да прави. Като видя поливача, той също се спря и се загледа в него. Изведнъж страшно му се прииска да попръска с маркуча и каза:

— Я ми дай да подържа тръбичката. И мене ми се ще да поливам цветя.

Перчемко се усмихна приветливо и като подаде на Пегасик края на маркуча, каза:

— Моля.

Пегасик се зарадва, пое с две ръце металната тръбичка и насочи струята към цветята.

— Насочете струята по-нагоре, така че водата да пада отвисоко върху цветята — посъветва го Перчемко. — Ако насочите струята направо, може да повредите растенията.

Пегасик послушно насочи струята нагоре.

— Ето сега е добре! — одобри Перчемко. — Виждам, че вие имате дарба да поливате цветя. Поработете малко, а пък аз ще изтичам за минутка до вкъщи. Ако това не ви затруднява, разбира се — прибави той.

— Не, не! От къде на къде! Няма да ме затрудни — отговори Пегасик.

Перчемко се отдалечи и Пегасик продължи да полива цветята напълно самостоятелно. Под напора на водата маркучът потрепваше в ръцете му. На Пегасик се струваше, че гумената тръба е жива. И той беше много горд, че върши такава важна работа. Изведнъж видя Незнайко, Карфичка и Шаренкия, които бяха застанали насреща му. И веднага му хрумна една лудешка мисъл: „Какво ли ще стане, ако ги полея с водица?“

Едва бе успял да помисли това — и ръцете му от само себе си насочиха струята към Незнайко, като го обляха от глава до пети с вода.

— Ей! — развика се Незнайко. — Защо ме пръскаш?

Пегасик се престори, че не чува, и отмести струята настрана, а после отново — уж без да иска — обля Незнайко. От яд Незнайко едва не подскочи и щеше да се втурне да накаже оскърбителя си, но Карфичка го дръпна за ръката и каза:

— Да си вървим! Само това оставаше — да се сбиеш сега!

И тримата се обърнаха и щяха да си тръгнат, но в това време Пегасик насочи струята право в тила на Карфичка.

— Ай! — изкрещя Карфичка, като усети, че ледената струя залива врата й и се стича по целия й гръб.

— Значи ти и Карфичка обля! — развика се разярен Незнайко. — Сега ще ти дам да разбереш!

Той изтича към Пегасик и се хвърли да му отнеме маркуча от ръката, но Пегасик дръпна маркуча настрана и струята зашиба по тротоара, като пръскаше минувачите. Незнайко се опита да грабне маркуча, като заобиколи отстрани, но Пегасик се обърна с гръб към него и се помъчи да го изтласка с ритници.

— Аха, и риташ отгоре на всичко! — изръмжа Незнайко.

Най-после той хвана маркуча и почна да го изтръгва от ръцете на Пегасик, но Пегасик не го даваше. Водната струя съскаше и биеше ту на една, ту на друга страна. Минувачите търтиха да бягат, като се спасяваха от студената вода. Те се струпаха от двете страни на тротоара и не можеха да разберат защо ги обливат с вода. Някои викаха на Незнайко и Пегасик да престанат с лудориите си. Карфичка също викаше, но Незнайко и Пегасик не обръщаха никакво внимание на виковете й и продължаваха да дърпат маркуча.

neznaiko-a37.png

— Трябва да им се отнеме маркуча — каза един.

— Вярно! — чуха се гласове от тълпата. — Трябва всички вкупом да се хвърлим върху тях и да им отнемем маркуча — тогава те няма да могат да се пръскат.

Веднага се намери и предводител. Това беше едно дребосъче на име Таралежко. То беше облечено в светлокафяв спортен костюм и носеше широкопола шапка.

— Хайде, братя, след ме-е-ене! — извика то и се хвърли напред.

Като видя това, Пегасик насочи струята право в лицето му. Шапката отлетя от главата му и се затъркаля по улицата.

— Стой! Стой! — завика Таралежко и хукна след шапката си.

В това време Незнайко се извъртя и успя да издърпа маркуча от ръцете на Пегасик. Но Пегасик не се смути. Той се хвана с две ръце за тръбата и дръпна с такава сила, че я откъсна от маркуча. Незнайко искаше да го шляпне по главата с маркуча, от който продължаваше да бие струята вода, но в това време притичалите отвред дребосъчета го хванаха за ръцете. Като видя, че работата взема такъв лош обрат, Пегасик не размисля дълго, ами запрати тръбата на земята и си плю на петите.

Около Незнайко за миг се събра тълпа. Дребосъчетата заеха целия тротоар и дори платното на улицата. Автомобилното движение спря, улицата бе заприщена. Отнейде притича милиционер и почна да вика:

— Моля, разотивайте се! Пречите на движението!

— Ето този пръскаше с вода! — викаше Таралежко и сочеше с пръст Незнайко.

— Не съм пръскал! — викаше Незнайко. — Мене ме поляха!

— Я го вижте! — викаше Таралежко. — Полели го били! Ха-ха!

Отвред към мястото на произшествието продължаваха да тичат дребосъчета. Тълпата растеше. Сега вече автомобилите задръстиха улицата чак до кръстопътя. Горкият милиционер се хвана за главата.

— Разотивайте се, моля ви се! — викаше той.

Но никой не си отиваше. Тези, които бяха видели цялото произшествие, не си отиваха, защото им се щеше да разкажат всичко на ония, които не го бяха видели; а ония, които не го бяха видели, не си отиваха, защото искаха на всяка цена да видят Незнайко. Милиционерът съобрази, че никой няма да си отиде, докато Незнайко е на улицата, и затова реши да го отведе в милицията.

Милиционерът хвана Незнайко за ръка и го поведе към автомобила, който стоеше зад ъгъла в една уличка. Като видяха, че милиционерът качи Незнайко в колата, Карфичка и Шаренкия се затичаха към него и завикаха:

— Вземете и нас! Вземете и нас!

Но колата вече потегли. Карфичка и Шаренкия тичаха след нея с последни сили. Но къде ти! Нима можеха да я стигнат! Разстоянието между тях и колата бързо се увеличаваше. За щастие милиционерското управление не се оказа далеч. Колата зави зад ъгъла и след две минути спря пред неголяма едноетажна сграда с кръгъл, куполообразен покрив, боядисан със сребърна боя, която блестеше на слънцето. Карфичка успя да види как милиционерът и Незнайко слязоха от колата и се запътиха към тази сграда.

Съпровождан от милиционера, Незнайко влезе през вратата и се озова в една светла и просторна стая. Тук той видя още един милиционер, седнал върху кръгъл въртящ се стол пред едно табло за управление, покрито с разни ключове, превключвачи, прекъсвачи, микрофони, телефони и високоговорители. Над таблото бяха закачени в четири реда петдесет и два кълбовидни телевизионни екрана, в които като в кристални топки се отразяваха петдесет и двата градски кръстопътя заедно с къщите, с преминаващите автомобили, с пешеходците и с всичко, което беше на улицата. Посред стаята висеше още един такъв кълбовиден екран, само че много по-голям по размери.

И милиционерът, който доведе Незнайко, и онзи, който седеше пред таблото, бяха облечени като всички други дребосъчета, а за да се познава, че са милиционери и че всички трябва да ги слушат, двамата носеха на главите си блестящи медни шлемове, подобни на пожарникарските. Милиционерът, който седеше пред таблото, беше нисък и дебеличък. Казваше се Караулкин. А този, който доведе Незнайко, беше дълъг и слабичък. Викаха му Свирулкин.

Милиционерът Караулкин видя, че милиционерът Свирулкин доведе Незнайко, и каза:

— Аха! Ей го поливача, пристигна! А бе братко, какво сте измислили да се поливате с вода на улицата?

— Аз не съм поливал — измърмори забъркан Незнайко.

— Как така не си поливал? — учуди се милиционерът Караулкин. — Нали сами видяхме. Милицията всичко вижда. Моля, приближете се.

Милиционерът Свирулкин побутна Незнайко в гърба, за да го накара да се приближи до таблото с кълбовидните екрани.

— Точно петдесет и два кръстопътя са под наблюдението на нашето милиционерско управление — каза, Караулкин. — Достатъчно е да погледнем тези петдесет и две кълба — и виждаме всичко, което става на всяка улица. Ако върху малките кълба подробностите не се виждат ясно, можем да включим и по-голямото кълбо.

С тези думи милиционерът Караулкин щракна ключа. В същия миг тайнствена синя светлина озари вътрешността на кълбото, което висеше сред стаята, и на него се появи кръстопътят със спрелите насред улицата автомобилни коли.

— Ето, виждате ли: на ъгъла на улиците „Курабиена“ и „Сладкишна“ има задръстване. Цялото движение е спряно! — с укор каза Караулкин и посочи кълбото.

Той щракна друг ключ и на екрана се появи друг кръстопът.

— На ъгъла на „Захарна“ и „Кюфтена“ улица също има задръстване — каза Караулкин. — Дълго трябва да се чака сега, докато се възстанови движението. А всяка кола е тръгнала за някъде. Тези задръствания нарушават нормалния живот на града.

В това време милиционерът Свирулкин погледна един от малките кълбовидни екрани и каза:

— А тълпата на Източната улица още не се е пръснала.

— Сега ще включим Източната улица — каза милиционерът Караулкин.

Той щракна един ключ — и на голямото кълбо се появи изображението на Източната улица, точно на мястото, където Незнайко се беше сбил с Пегасик заради маркуча. Незнайко пристъпи до екрана и видя; голяма тълпа, която беше заприщила цялата улица. Пред всички стоеше Таралежко и разказваше какво се бе случило.

— Що за хора имаме в нашия град! — намръщи: се Караулкин. — Тъй ще се блъска сега тази тълпа. Свирулкин, ще трябва да отскочиш още веднъж дотам и; да ги помолиш да се разотидат. Нека идат да се разговарят другаде, няма защо да се събират на тълпи. Това нарушава движението.

— Сега ще бъде изпълнено — съгласи се Свирулкин.

Той отведе Незнайко в съседната стая, сред която имаше маса и няколко стола, и каза:

— Моля ви се, почакайте ме малко тука. Ще се върна скоро.

Милиционерът Свирулкин хлопна вратата и излезе, а милиционерът Караулкин продължи да наблюдава всичките петдесет, и две кълба с изображенията на кръстопътищата. Като хвърли поглед към големия екран, той видя, че Свирулкин, който отиде на местопроизшествието, успя да придума дребосъчетата да се разотидат и тълпата почна постепенно да се пръска.

neznaiko-a38.png

 

 

Изпълнил успешно своята задача, Свирулкин се качи в колата и потегли обратно към управлението.

— Какво да правим сега със задържания? — запита той, като се върна в участъка.

— Просто не зная… — вдигна рамене Караулкин.

— И аз не зная — каза Свирулкин. — Толкова години работя в милицията и ни веднъж не ми се е случвало минувачите да се поливат с вода. Мисля, че трябва да му четем една кратка нотация и по-скоро да го пущаме да си върви у дома, че току-виж, обидил ни се.

— Аз също ужасно се боя да не би да ни се обиди. Пусни го, моля те, Свирулкин. Внуши му някак си по-деликатно, че не е хубаво да се поливат хората с вода, и учтивичко му се извини, задето сме го задържали. Кажи му, че е трябвало да направим това, за да се пръсне тълпата и по-скоро да се възстанови транспортът.

— Добре — съгласи се Свирулкин.

— Па доведи го и тук, аз също ще му се извиня, че разговарях твърде строго с него.

Такъв разговор между двама милиционери може да се стори някому странен и дори неправдоподобен. Всички знаят, че няма милиционер, който да не измисли каквото и да е, било то и най-дребно наказание за задържания нарушител на реда и че в никакъв случай не би му дошло на ум да се извинява. Но трябва да имаме предвид, че в Слънчевия град всичко беше по-особено. Някога в далечното минало имаше случаи, когато в Слънчевия град, както и в другите градове, отделни дребосъчета се държаха лошо. Те се биеха помежду си, замеряха се с камъни и с кал, пръскаха се с вода, някои дори вземаха чужди вещи, изобщо обиждаха се един друг. За борба с подобни нарушители на реда беше създадена милиция, която имаше право, да наказва виновните. Ако някое дребосъче правеше разни гримаси, ако се плезеше, ако нарушаваше реда за уличното движение, ако се возеше с автомобил не там, където бе нужно, ако се пръскаше с вода, плюеше или закачаше кучетата, милиционерът беше длъжен да му направи забележка и да му прочете нотация, дълга от пет до петдесет минути. Колкото по-голяма беше вината, толкова по-дълга биваше и нотацията. За по-тежки нарушения се налагаха и по-строги наказания. Така например за удар с юмрук в гърдите, гърба, ребрата или врата се полагаше едно денонощие арест; за удар в лицето или в главата — две денонощия арест; за хвърляне на камък или удар с пръчка — три денонощия. Ако ударът оставеше синина, подутина или драскотина, осъждаха виновника на пет денонощия, а пък ако имаше и кръв — на десет. Ако някой вземеше чуждо, полагаше му се най-голямото наказание — петнадесет денонощия арест.

Някои могат да си помислят, че петнадесет денонощия арест са твърде кратък срок за такова провинение като кражба, но за малките дребосъчета, за които времето минава много по-бавно, отколкото за нас, този срок е доста дълъг. Във всеки случай той е достатъчен, за да почувствува дребосъчето разкаяние.

Трябва да се каже, че борбата срещу нарушителите на реда посредством подобни методи не даваше видими резултати дотогава, докато дребосъчетата сами не поумняха. Но след време те станаха толкова умни, че никой с никого вече не се закачаше, никой никого не биеше, никой никого не обиждаше, никой не вземаше чуждо. Всеки почна да разбира, че с другите трябва да се държиш така, както искаш и те да се държат с тебе. Нарушителите на реда намаляха. Милиционерите полека-лека почнаха да забравят, че някога са налагали такива страшни наказания като арест. Думата „арест“ беше съвсем забравена. И сега вече никой не знаеше какво означава тя.

От всички някогашни наказания останаха само нотациите, т.е. мъмренията, които милиционерите четяха на нарушителите на правилата за уличното движение, главно на автомобилистите. С една дума, на милиционерите остана само задължението да направляват автотранспорта, да превеждат през улицата онези момченца и момиченца, които се бояха сами да я пресичат, и да обясняват как може да се отиде до едно или друго място. Милиционерите бяха много доволни от това, защото грижите по възпитанието на дребосъчетата значително намаляха, което пък беше добре дошло, тъй като от ден на ден регулирането на уличното движение ставаше все по-сложно поради огромния растеж на моторния транспорт.

neznaiko-a39.png

Глава седемнадесета
Среща с Кубчо

neznaiko-12.png

Докато милиционерът Свирулкин и милиционерът Караулкин разговаряха, Незнайко седеше в празната стая. Той се изплаши много, като попадна тук. Първата му мисъл беше да избяга. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа затворена; опита се да отвори прозореца, но и той не се отваряше. Тогава реши да счупи стъклото и заудря с юмруци по него; но стъклото беше толкова дебело и здраво, че не можеше да се счупи.

Изгубил сили, Незнайко седна на перваза на прозореца. От прозореца се виждаше само част от двора и гладката сива стена на съседната къща. Незнайко гледа тази стена, гледа я и му стана мъчно. Още никога не бе му се случвало да седи затворен. Винаги можеше да върши, каквото си иска, да ходи, където си ще, около него винаги имаше другари, с които можеше да си поприказва, да се посмее, да се пошегува; а сега беше съвсем сам. Кой знае защо, му се доплака много и сълзите закапаха от очите му, но тъкмо тогава видя, че в двора се появиха Карфичка и Шаренкия. Те се озърнаха смутено наоколо си, после забелязаха Незнайко на прозореца и почнаха да му викат нещо. Незнайко се превърна целият в слух, но не можа да чуе нито дума, тъй като стъклото беше много дебело и не пропускаше никакъв звук. Карфичка махаше с ръце, правеше някакви знаци с пръстите си, но в отговор Незнайко само въртеше глава, като се стараеше да покаже, че нищо не разбира. Тогава Карфичка вдигна от земята една пръчка и замаха с нея из въздуха.

„С какво маха тя? — в недоумение се питаше Незнайко. — Ама че е глупава! Взела от земята някаква пръчка и маха ли, маха!“

Изведнъж Незнайко се удари с юмрук по челото и се развика:

— Ах, какво съм магаре! Съвсем забравих, че имам вълшебна пръчица!

Той веднага мушна ръка в пазвата си, за да извади оттам вълшебната пръчица, но тъкмо тогава вратата се отвори и в стаята влезе милиционерът Свирулкин. Той протегна ръка към Незнайко, като искаше да му каже нещо. Незнайко отскочи настрана от уплаха, измъкна бързо пръчицата, размаха я и завика:

— Искам да се съборят стените на милицията и да изляза на свобода здрав и читав!

Наоколо всичко затрещя, загърмя, забоботи. Изведнъж стените на стаята рухнаха, таванът се сгромоляса, вдигна се облак прах. Нещо се посипа върху Незнайко. Една тухла удари милиционера по шлема толкова силно, че ушите му писнаха и той падна. Без много да му мисли, Незнайко изскочи на двора. Карфичка и Шаренкия го хванаха за ръцете и бързо го повлякоха към вратата. Милиционерът Свирулкин с голям труд се измъкна изпод развалините. Шлемът му падна от главата, но той дори не обърна внимание на това и се втурна след бегълците.

Той тичаше и шумно пъхтеше. Ударената с тухла глава го болеше така силно, че свят му се виеше. Поради това той тичаше не по права линия, а на зигзаг. Щом: разбра, че главата го боли твърде силно и като че ли дори бучи, милиционерът Свирулкин махна с ръка към Незнайко и прекрати гонитбата.

Известно време Незнайко, Карфичка и Шаренкия тичаха по улицата, без да се оглеждат встрани. Скоро те забелязаха, че никой не ги гони, и тръгнаха, без да бързат. Карфичка веднага почна да кори Незнайко:

— Ох ти, пътешественико! — укоряваше го тя. — Защо дойдохме тук, кажи де? За да се бием и да поливаме с вода минувачите ли? Уж тръгна града да разглеждаш, а се сби за един гумен маркуч!

— Не се сърди, Карфичке — отвърна Незнайко. — Вече няма да правя така. Сега вече ще разгледаме града като истински пътешественици.

Тримата приятели тръгнаха по улицата, като се спираха пред витрините на магазините. На ъгъла имаше будка с газирана вода, също както в Зоологическата градина. Щом видя тезгяха с кранове и копчета, Шаренкия каза:

— След такъв бяг не би било лошо да пийнем газирана водичка със сироп.

Приятелите застанаха до будката и почнаха да пият газирана вода с разни сиропи. Шаренкия изпи шест или седем чаши, но не искаше да се откъсне от будката, макар че вече не можеше да пие. Незнайко видя една пейка наблизо и каза:

— Хайде да поседнем и да си отпочинем, а пък ако някому се прииска сироп, ще изтича до будката.

Седнаха и тримата на пейката. Насреща им се издигаше пететажна къща. Под нейната стряха, по цялата дължина на стената, беше нарисувана картина — Червената шапчица и Кумчо Вълчо в гората. Карфичка веднага се зае да разказва приказката за Червената шапчица. Беше много интересно, тъй като едновременно можеше и да слушаш приказката, и да гледаш картината. Но Незнайко и Шаренкия не слушаха твърде внимателно, защото всяка минута изтичваха до будката да пийнат газирана водичка. Разбира се, това сърдеше Карфичка. Най-неприятно е да разказваш приказка и непрекъснато да те пресичат.

Приказката най-после биде разказана, макар че за това отиде половин час заради прекъсванията. Незнайко скочи, за да изтича пак до будката, но изведнъж се олюля и почна да се хваща с ръце за Карфичка и за Шаренкия.

— Какво ти е? — изплаши се Карфичка.

— Свят ми се вие! — изстена Незнайко и едва не падна на земята.

Карфичка и Шаренкия го хванаха под ръка и му помогнаха да седне пак на пейката.

— Сигурно си се опил от газираната вода — каза Шаренкия.

— Как се чувствуваш? — безпокоеше се Карфичка.

— Сега ми е малко по-добре, но одеве ми се стори, че дори къщата се завъртя.

— Каква къща?

— Ето тази отсреща.

Карфичка и Шаренкия погледнаха къщата и също почнаха да се хващат един за друг. Стори им се, че къщата, която преди малко беше обърната с лице към тях, сега се беше извъртяла настрани. Картината вече се виждаше под ъгъл, така че Кумчо Вълчо и Червената шапчица едва се разпознаваха. Шаренкия дори затресе глава от изненада и падна до Незнайко на пейката. В Това време към тях се приближи едно дребосъче — жител на Слънчевия град, и запита:

— Какво ви е?

— Свят ни се вие. Не знаем защо е така, но ни се струва, че къщата се върти — отговори Карфичка.

— Сигурно не сте тукашни? — запита дребосъчето, като седна на пейката до тях.

— Не сме тукашни — отговори Карфичка. — Как отгатнахте?

— Не беше трудно да отгатна, защото всички наши жители знаят, че къщата действително се върти.

— Как се върти? — извикаха в един глас Незнайко и Шаренкия.

— По най-обикновен начин. Наистина тя не се върти толкова бързо, че това да се хвърля в очи от пръв поглед. Но ако се взреш по-внимателно, можеш да забележиш въртенето.

neznaiko-a40.png

 

 

Пътешествениците се посъвзеха, отново погледнаха къщата и забелязаха, че тя бе почнала да завърта към тях обратната си страна. Картината с Червената шапчица не се виждаше вече.

— Колко чудно! — възкликна Шаренкия. — Тоест… тю!… Какво приказвам! Нищо чудно няма, разбира се. Най-обикновена завъртяна къща.

— Не завъртяна, а въртяща се — поправи го дребосъчето.

— Аз все пак не мога да разбера как се върти — каза Незнайко.

— Лесно мога да ви обясня, защото съм архитект по специалност и зная как става това — каза дребосъчето.

— Разкажете ни, моля ви се, много интересно е — помоли Карфичка.

— Виждали ли сте някога как се преместват големи многоетажни сграби? — почна разказа си архитектът и като разбра, че пътешествениците никога не бяха виждали подобно нещо, продължи: — Под основата на сградата се подлагат релси и къщата се превозва на новото място като върху колела. Още по-лесно е да се построи въртяща се сграда, защото още при строежа под нея се слага един пръстен от релси. За да се завърти такава сграда, е нужен един среден електромотор, много по-малък по мощност от онзи, който е нужен, за да се премести същата сграда.

— Това е ясно — каза Незнайко. — Но защо трябва да се върти къщата? Нима е лошо да си стои спокойно на мястото?

— Разбира се, че не е лошо — съгласи се архитектът, — но въртящата се къща има някои предимства. Известно е, че прозорците на обикновените къщи могат да бъдат обърнати към четирите страни на света: север, юг, изток, запад. В прозорците, които гледат на юг, слънцето грее цял ден, но затова пък в стаите, чиито прозорци гледат на север, слънцето не надниква никога. В такива стаи е много тъжно да се живее, защото всекиму се иска да вижда слънчице в прозорците си. Въртящата се къща напълно отстранява този недостатък. Къщата, която виждате пред себе си, прави пълен кръг за един час, затова във всеки прозорец, където и да се намира той, през час влиза слънце. По такъв начин всички стаи в една въртяща се къща са светли и весели.

— Като че почвам да разбирам нещичко — каза Незнайко. — Интересно, кой ли е измислил въртящите се къщи?

— Първият проект за въртяща се къща беше създаден от архитект Въртибутилков. Това беше преди няколко години. Оттогава много архитекти подеха неговата идея и сега вече имаме доста въртящи се сгради. Има къщи, които правят пълен кръг не за час, а за два, три и дори четири часа. Ако желаете, можем да предприемем заедно малка екскурзия из града и да се запознаем с неговата архитектура.

— Това е извънредно интересно! — извика Карфичка. — Но няма ли да ви затрудни?

— Че какво трудно има тук? — каза Шаренкия. — Да не би да го караш да копае на нивата я!

— Ти, Шарко, по-добре мълчи, щом не можеш да разговаряш учтиво — каза Карфичка.

— Шаренкия има право — добродушно отговори дребосъчето. — Наистина това не е като да копаеш на; нивата, пък и на мене ще ми бъде много приятно да се запозная с такива любознателни пътешественици. Аз се казвам Кубчо. Архитект Кубчо.

— Аз — Незнайко, а пък тя — Карфичка.

— Ето че се запознахме! — подзе Кубчо, като стисна ръцете на новите си познайници. — Приятно ми е! Приятно ми е! А сега, моля, вървете след мене.

Кубчо закрачи по улицата. Незнайко, Карфичка и Шаренкия забързаха след него.

Най-напред Кубчо им показа още едно здание, изградено във вид на стъпала. Той им съобщи, че такива къщи се наричат стъпаловидни. Това стъпаловидно здание нямаше ескалатор, а движещи се конвейер ни пътечки — нещо като транспортни ленти. Обитателите на сградата се качваха и слизаха, седнали върху лентата. След това нашите пътешественици разгледаха една улица, застроена с кръгли въртящи се къщи, тип кула, с гладки спирални жлебове, по които можеше да се спуснеш седнал върху килимче. На следната улица Кубчо им показа две много красиви сгради. Едната от тях представляваше грамада от каменни полукълба. Всяко полукълбо имаше полукръгли прозорци и врати. Можеше да се предположи, че всички стаи в тези сгради са също полукръгли. Другата сграда беше изградена сякаш от множество бурета, сложени едно върху друго. Всяко буре беше високо колкото два етажа и имаше два реда прозорци. И двете къщи са били построени, както каза Кубчо, за любителите на кръгли стаи.

Пътешествениците свиха зад ъгъла и се озоваха в „Музикалната“ уличка, където всички къщи бяха построени във вид на музикални инструменти. Една представляваше пиано, друга — роял, трета — арфа, четвърта — акордеон, пета — барабан. Само ъгловата къща беше изградена, кой знае защо, във вид на глинено гърне. На следващата улица видяха една съвсем необикновена сграда. Тя не стоеше на земята, а висеше във въздуха, прикрепена за огромен въздушен балон.

— Нима има хора, които желаят да живеят в такава въздушна къща? — учуди се Карфичка.

— Ще се избият за нея! — каза Кубчо. — Желаещите са толкова много, че решихме да построим още няколко такива къщи. Нейните обитатели обичат да преодоляват всеки ден разни трудности и опасности: да се катерят по въжени стълби, да скачат с парашут или да слизат, като се плъзгат по метално въже.

— И аз бих искал да поживея в такава къща — каза Незнайко.

— А сега имайте една минутка търпение и ще ви запозная с нашата старинна архитектура — каза Кубчо. — Сега ние с вас ще отидем в квартала, дето се пазят нашите архитектурни образци.

Пътешествениците пресякоха една уличка и се озоваха в един квартал, където се издигаха къщи с колони. Тук имаше и прави колони, и криви, и пресукани, и вити, и спирални, и полегати, и сплеснати, и тумбести, и палачинкообразни, и дори такива, за които няма да намериш име. Корнизите на тези сгради също бяха и прави, и полегати, и криви, и начупени, и зигзагообразни. На някои къщи колоните не опираха на земята, както е прието, а стърчаха горе на покрива; на други — колоните бяха долу, но затова пък самите къщи се издигаха върху колони; колоните на трети бяха закачени за корнизите и се клатушкаха над главите на минувачите. Имаше една къща с корниз отдолу, а колоните й стояха нагоре с краката и при това бяха полегнали настрани. Имаше и друга, чиито колони бяха прави, но самата къща беше наведена, като че се готвеше да рухне върху главите на минувачите. Най-после имаше и такава, чиито колони бяха наклонени на една страна, а самата къща — на друга, та който я погледнеше, все си мислеше, че ей сега всичко ще рухне и ще се разпадне на парчета.

— Не гледайте тези криви здания — каза Кубчо. — Едно време беше на мода да строим къщи, които просто на нищо да не приличат. Изградихме тогава такива безобразия, че сега ни е срам да ги гледаме! Ето например тази Къща — сякаш някаква неземна сила я е сплескала и изкривила настрани. Всичко в нея е изкълчено: и прозорците, и вратите, и стените, и таваните. Опитайте се да поживеете някоя и друга седмица в такова помещение и ще видите колко бързо ще промените характера си. Ще станете зли, мрачни и раздразнителни. Непрекъснато ще мислите, че ще ви се случи нещо лошо. Всичко това ще се дължи само на наклонените стени във вашата стая, които ще заплашват сякаш постоянно, че ще паднат върху вас, и вие няма да можете да се отървете от чувството, че ще ви постигне неминуема беда. За щастие никой вече не живее в тези изкълчени къщи. По едно време искаха да ги разрушат, но после решиха да ги оставят за поука на потомците, та никому вече да не хрумва да строи такива нелепи сгради.

— Помогна ли това? — запита Незнайко.

— Помогна — каза Кубчо. — Но не за дълго. Някои архитекти не можаха да се отърсят веднага от старите си навици. Няма, няма, па току-виж, че някой взел и построил къща, пред която само стоиш и вдигаш рамене. По-късно обаче знаменитият архитект Любеничко изнамери начин да се строят много красиви здания без всички тия измишльотини. Освен това той откри и цяла редица нови строителни материали като например: лека пресована пеногума, от която се строят сгъваеми преносими къщи; непромокаем картон, който не се поврежда ни от студ, ни от жега, ни от дъжд, ни от вятър; синтетичен пластилин за зидани украшения и строителна пенопластмаса, която не гори във вода и не потъва в огън, тоест — тю!… в огън не гори и във вода не потъва; а също разноцветен светещ пенофенограх, който се изготвя от прости грахови шушулки, който също така от нищо не се поврежда, почти никак не тежи и при това е твърд като стомана. Сега ще ви запозная с къщите, които Любеничко изгради от строителна пенопластмаса и пенофенограх. Не са далеч оттук — на улица „Творчество“.

Кубчо отново закрачи пред тях. Трябва да ви кажа, че в Слънчевия град на всеки ъгъл имаше будки с копчета за газирана вода. Незнайко и Шаренкия смятаха за свой дълг да спират пред всяка будка и да изпиват по една чаша. Това ги развличаше и запознаването с архитектурата не им беше тъй скучно. Неочаквано Кубчо се спря, погледна часовника си и като се плесна по челото, извика:

— Майчице! Съвсем ми беше излязло из ума! Ами че аз трябва да отида на заседание в архитектурния комитет. Ще решават въпроса за строежа на въртящи се здания. Желаете ли да дойдете с мене? А след това ще продължа своя разказ за архитектурата и ще разгледаме къщите на Любеничко.

— Съгласен съм — отговори Незнайко. — Никога още не съм бил на заседание в архитектурен комитет.

— Аз също ще дойда с удоволствие — съгласи се Карфичка.

— Е, и аз с удоволствие — подзе Шаренкия. — Само ако, разбира се, това не ви затруднява — добави той.

— Не, това не е никак трудно — отговори с усмивка Кубчо. — Няма да копая на нивата я!

neznaiko-a41.png

Глава осемнадесета
В архитектурния комитет

neznaiko-a42.png

Незнайко отдавна вече беше забелязал, че в Слънчевия град почти на всеки ъгъл имаше малки дървени стълбове, боядисани ярко на бели и черни ивици така, че се виждаха от доста голямо разстояние.

Кубчо се приближи със своите спътници до едно такова нашарено стълбче. Той се спря и натисна копчето, което се намираше на върха на това стълбче.

— За какво служи копчето? — попита Незнайко.

— За да се извика такси — обясни Кубчо. — Щом ви трябва такси, приближете се до стълбчето и натиснете копчето. След минута таксито ще пристигне.

И наистина не мина и една минута и в далечината се показа кола. Беше боядисана със същите бели и черни ивици както стълба. Колата бързо се приближи, спря до тротоара и вратичката й се отвори.

— А къде е шофьорът? — с недоумение запита Незнайко, като видя, че зад кормилото не седеше никакъв шофьор.

— Няма нужда от шофьор — отговори Кубчо. — Това е автоматична кола с копчета. Както виждате, вместо шофьор тук имаме копчета с имената на различните улици и спирки. Натискате нужното копче и колата сама ви вози, накъдето трябва.

Всички седнаха в колата. Кубчо каза:

— Ето, аз натискам копчето, където е написано: „Архитектурна улица“, и…

Той натисна едно от копчетата върху таблото и… колата потегли.

— Стойте, какво правите? — завика Шаренкия и хвана Кубчо за ръката. — Ами ако колата връхлети върху някого!

— Колата не може да връхлети върху никого, защото е снабдена с ултразвуково локаторно устройство, с помощта на което се предотвратяват каквито и да било прегазвания или сблъсквания — каза Кубчо. — Обърнете внимание на тези две големи фунии, които са закрепени отпред. Едната фуния непрекъснато изпраща напред ултразвукови сигнали. Щом пред колата се появи някое препятствие, ултразвуковите сигнали започват да се отразяват от него, тоест все едно, че отскачат от него и попадат във втората фуния. Тук ултразвуковата енергия се превръща в електрическа. Електрическата енергия пък включва спирачката или механизма за завиване. Ако препятствието не е голямо, колата ще го заобиколи, тъй като ще се включи механизмът за завиване; ако е голямо — тя ще спре, защото ще се включи спирачката. Точно такива фунии са прикрепени отзад и встрани на колата, за да може ултразвуковите сигнали да се разпращат на всички страни…

— А какви са тези ултразвукови сигнали? — запита Незнайко.

— Те са… как да ви кажа… Такива едни съвсем тънички звуци, които ние с вас не можем дори да чуем, но все пак те притежават енергия, също както звуците, които ние чуваме.

В това време колата се приближи до един кръстопът и спря пред светофара.

— Колата притежава и оптическо устройство, което включва спирачката при червен светофар — каза Кубчо.

И наистина колата стоя пред светофара дотогава, докато не светна зеленият сигнал.

— Че какво, нищо чудно няма тук — каза Шаренкия, — чудно е само как колата знае накъде трябва да ни вози.

— Колата, разбира се, не може нищо да знае — отговори Кубчо — и все пак тя ще ви откара, където трябва, след като натиснете копчето, защото в нейния механизъм се намира така нареченото електронно запомнящо устройство. То се нарича запомнящо, защото благодарение на него колата като че запомня пътя, по който минава. Всяка нова кола, която е снабдена с това устройство, отначало пътува с шофьор и минава нещо като предварително обучение. При учебните пътувания шофьорът обикновено натисва копчето с името на някоя улица и откарва колата до тази улица, после натисва друго копче с името на друга улица и откарва колата и до нея. Кормилото на колата е свързано с електронното запомнящо устройство. Когато следния път някой натисне копчето, електронното устройство само насочва колата по определения маршрут и тя може да се движи без шофьор.

— Е, щом е така, тук наистина няма нищо чудно — каза Шаренкия. — Виж, ако нямаше никакво устройство, а колата ни возеше сама, накъдето трябва, това би било вече чудно.

— Интересно, а как е направено това електрическо устройство? — запита Незнайко. — Как работи то, с електрически лампички или с нещо друго?

— То работи не с лампички, а с полупроводници — каза Кубчо. — Но аз не мога да ви обясня всичко подробно, защото сам не съм запознат както трябва с него.

— А защо колата има кормило, щом сама вози, накъдето трябва? — запита Шаренкия.

— Кормилото е за в случай, че трябва да пътувате някъде надалече. Тази кола не може да ви кара автоматически извън града, защото извънградските пътувания изискват твърде сложно запомнящо устройство. Но вие можете да седнете на кормилото и сами да я подкарате. Щом вземете кормилото в ръце, запомнящото устройство се изключва автоматически и колата заработва като обикновен автомобил.

Скоро колата зави зад ъгъла и се спря срещу красиво четириетажно здание. Всичко в това здание беше различно: различни стени, различни балкони, различни колони, различни врати, прозорците също бяха различни: имаше и кръгли, и полукръгли, и триъгълни, и четириъгълни, и продълговати, и квадратни, и ромбовидни, и овални. Достатъчно беше да обиколиш зданието, за да научиш какви прозорци, врати, балкони, колони и други архитектурни части изобщо могат да съществуват. Върху покрива на зданието се издигаха множество кулички и тухлени беседки, както плоски, така и островърхи. Те се гушеха една до друга като гъбки около стар пън. Струваше ти се, че на покрива се е побрал цял куп от кулички. Ако някое дребосъче си построеше нова къща и искаше да украси покрива й с куличка, можеше да дойде тука и да си избере модела, който би му харесал най-много.

Широката асфалтирана площадка пред зданието беше запълнена с коли и мотоциклети от разни системи, а пред самия вход имаше огромен куп велосипеди.

neznaiko-23.png

 

 

— Както изглежда, всички вече са се събрали и ние с вас сме закъснели малко. Но нищо — каза Кубчо.

Пътешествениците слязоха от колата и предвождани от Кубчо, се запътиха към зданието. Те изкачиха широката стълба, влязоха през една врата и се озоваха в голяма светла зала, пълна с дребосъчета, които седяха на столове като в театър. Отпред до една маса седеше председателят. Надясно от него имаше катедра, зад която стоеше едно дребосъче в черен костюм и изнасяше доклад. Върху катедрата пред дребосъчето се издигаше цяла купчина от навити на тръба чертежи, които то развиваше и показваше на слушателите. Докладчикът непрекъснато забравяше за какво говори и току поглеждаше в едно тефтерче, където беше записал всичко. Но той виждаше зле и трябваше да си слага очилата, които след това всеки път мушваше на различни места, така че дълго трябваше да рови из джобовете си, докато ги открие най-после отново.

— Това е Въртибутилков — пошепна Кубчо на своите спътници. — Той е започнал вече своя доклад, но това не е голяма беда. Трябва само да слушаме внимателно и всичко ще разберем.

Той намери три свободни места на един от последните редове и настани там Незнайко, Шаренкия и Карфичка, а сам зае едно свободно място на друг ред.

Незнайко и Карфичка почнаха да слушат най-усърдно, но нищо не можаха да разберат, защото Въртибутилков говореше на твърде учен език. Шаренкия също се мъчеше да разбере поне нещичко и с такава страшна сила напрягаше мозъка си, че след някоя и друга минута главата му клюмна настрани и той заспа. Карфичка взе да го бута; той се събуди, но след миг главата му клюмна на другата страна и той задряма отново. Незнайко се пулеше така, че очите му едва не изхвръкнаха, но чувствуваше как след малко и той ще заспи.

За щастие Въртибутилков скоро свърши доклада си и председателят каза:

— А сега да обсъдим — може ли да се строят въртящи се сгради или не може.

Тутакси към масата се отправи едно дребосъче в син костюм на бели чертици и със също такава вратовръзка. То каза:

— Въртибутилков изнесе много хубав доклад. Както показа опитът, въртящи се къщи могат да се строят — по това никой не спори. Но дали трябва да ги строим — ето въпроса. Главната беда е в това, че дребосъчетата, които живеят във въртящи се къщи, не получават правилна представа за околната действителност. Знам какво говоря, защото сам живея във въртяща се къща. Ето чуйте какво става: през деня слънцето надниква десет-дванадесет пъти в прозореца на моето жилище и десет-дванадесет пъти изчезва. Щом слънцето блесне в прозорците, мен ми се струва, че настъпва утро, а щом изчезне, почва да ми се струва, че се свечерява и е време за сън. Към пладне аз вече не зная днес ли е или вчера, или може би утре, а надвечер ми се чини, че е изминал не един ден, а са изтекли най-малко дванадесет. Почвам да мисля, че денонощието има не двадесет и четири часа, както по-рано, а само един час и затова постоянно бързам и нищо не успявам да свърша. Струва ми се, че слънцето вече не се мести бавно по небето, а лети бързо като муха.

Всички се засмяха. До масата застана едно момиченце в бяла рокличка и каза:

— Това още не е толкова страшно, защото вие живеете в къща, която се върти отдясно наляво, и когато погледнете към прозореца, струва ви се, че слънцето се движи по небето отляво надясно, тоест от изток към запад, както трябва. Но аз имам една приятелка, която има чувството, че слънцето върви отзад напред, защото къщата й се върти не като вашата, а на обратната страна. Тя, тоест моята приятелка, вече не знае кое настъпва по-напред — сутринта или вечерта и няма ясна представа къде е запад, къде е изток. Всичко се обърка в главата й и напоследък тя дори престана да различава коя е дясната й ръка и коя — лявата.

Пак се засмяха всички, а в това време до масата застана още един архитект. Той беше нисичък, слабичък, с глава като краставица; говореше бързо като картечница. Вместо „х“ казваше „ф“, вместо „п“ — също „ф“.

— Всичко това са глуфости! — каза той. — Слънцето не е муфа и не може да лети фо небето. Науката е установила, че слънцето стои на едно място, а земята се върти. Всички ние се въртим заедно със земята, затова ни се струва, че слънцето върви фо небето. А щом така ни се струва, не е ли все едно как ще се движи то — бързо или бавно, отляво надясно или отдясно наляво, от зафад на изток или от изток на зафад?

Тогава към масата се втурна нов оратор и завика:

— Как тъй да ни е все едно? На всички трябва да се струва това, което е, а не това, което не е. Само туй липсваше — да престанем да различаваме кое е наляво и кое — надясно! Ами какво ще стане, ако всички започнат да ходят заднишком?

— Е, дотам още не сме стигнали! — извика някой.

Спорът се разгорещи. Незнайко любопитствуваше — какво решение ще вземат архитектите. Дори дрямката му мина. Но Шаренкия бе заспал така дълбоко, че Карфичка не беше вече в състояние да го разбуди. Тогава тя реши да го остави на мира; отначало всичко вървеше добре, но после той започна да пада от стола и Карфичка трябваше да го държи здраво за яката, за да не се търколи на пода. После стана още по-зле, защото Шаренкия захърка силно и колкото и да го буташе Незнайко, оня не млъкваше. Свърши се с това, че Незнайко и Карфичка го хванаха под мишница и го повлякоха към изхода. Шаренкия как да е местеше краката си, а главата му се люшкаше насам-натам като пшеничен клас през буря.

neznaiko-a43.png

 

 

— Гледай го ти как спи! — казваше Незнайко. — Е, нищо, сега ще го измъкнем на улицата. Може чистият въздух да го свести.

neznaiko-a44.png

Глава деветнадесета
В театъра

neznaiko-a45.png

Незнайко и Карфичка излязоха на улицата и повлякоха Шаренкия към градинката до Дома на архитектите. Насред градинката имаше водоскок, а наоколо — маси и столове. Сигурно бяха ги сложили там, за да могат архитектите да поседнат и подишат чист въздух в почивките между две заседания.

Незнайко и Карфичка домъкнаха Шаренкия при водоскока и взеха да пръскат лицето му с вода. Шаренкия мигом се разбуди и каза:

— Какво е пък това? Защо ме миете? Ще обядваме ли?

— Точно така! Измий се и ще обядваме — каза Незнайко и извади вълшебната си пръчица.

И тримата се измиха на водоскока и седнаха край една маса, върху която само след едно замахване на вълшебната пръчица се разстла чудодейно месалче, отрупано с разни ястия.

Пътешествениците се наобядваха и щяха да се върнат на заседанието в архитектурния комитет, но тогава на улицата се разнесе музика. Незнайко, Карфичка и Шаренкия хукнаха към изхода на градинката и видяха две дребосъчета, които вървяха по улицата и свиреха на някакви необикновени музикални инструменти. През рамото на едното дребосъче висеше на ремък нещо като буренце, двете дъна на което бяха обсипани с бели копченца. Дребосъчето натискаше копчетата с пръст и буренцето издаваше звуци досущ като хармоника или акордеон. Другият музикант държеше в ръце една тръбичка с клапи. Той натискаше с пръсти клапите и тръбичката свиреше като че ли от само себе си. Тонът й беше чист и нежен като на флейта, а мелодията беше толкова весела, че ти се искаше да я слушаш безспир.

neznaiko-a46.png

 

 

И тримата — и Незнайко, и Карфичка, и Шаренкия — тръгнаха, без да си кажат нито дума, след музикантите. А музикантите все вървяха и свиреха. Свършеше ли една мелодия, тутакси започваха друга. Минувачите приветливо ги поглеждаха и им правеха път. Виждаше се, че в Слънчевия град обичат хубавата музика и я слушат с удоволствие.

След някое време музикантите спряха и този с буренцето каза:

— Стой, братче, налягането спадна. Трябва да напомпаме въздух.

Той извади от джоба си една велосипедна помпа, прикрепи я към буренцето и почна да го помпа. На Незнайко много му се искаше да узнае що за инструмент е това и запита:

— Кажете, моля ви се, какво е това буренце, на което свирехте?

— Това не е буренце, а пневматична хармоника — каза музикантът.

— А защо я помпате с въздух?

— А как без въздух? — учуди се музикантът. — Без въздух няма да свири.

Той веднага отвинти дънцето на бурето и го показа на Незнайко. То беше покрито с множество дупчици, към които бяха прикрепени тънки металически пластинки.

— Ето вижте: въздухът, който минава през тези дупчици, кара металните пластинки да трептят и те издават звуци. За да минава въздухът през обикновената хармоника, меховете непрестанно трябва да се разтягат. Но когато свирите на пневматична хармоника, не е нужно да разтягате мехове, тъй като се напомпва предварително въздух в специален резервоар. Ето вижте резервоара.

— А това пък е пневматична флейта, която също работи със сгъстен въздух — рече другият музикант, като показа своята флейта на пътешествениците. — Когато един музикант свири на обикновена флейта, той трябва през цялото време да духа в нея, докато не го заболи главата. А с пневматичната флейта мога да свиря цял ден, без да ме заболи главата. По-рано ние свирехме на прости флейти, но сега вече те излязоха от употреба.

Музикантите пак засвириха и тръгнаха по-нататък. Незнайко и неговите спътници поеха след тях. Те слушаха музиката и наблюдаваха дребосъчетата по улицата. Беше време за обед, затова много момченца и момиченца седяха край масите и обядваха на чист въздух. Мнозина от тях не си отиваха, след като се нахранеха, а оставаха край масите и почваха да играят на шах, на дама и на други игри. Някои дребосъчета пък четяха вестници и списания или разглеждаха книжки с картинки.

Трябва да кажа, че жителите на Слънчевия град имаха твърде общителен характер. Ако някой прочетеше нещо смешно в своята книжка, отиваше, щом се насмееше сам, при другите дребосъчета и им прочиташе това място на глас, за да се посмеят всички. Ако някой откриеше смешна картинка в списанието си и прихнеше да се смее, останалите, без да се стесняват, се струпваха около него да погледнат картинката и също се смееха…

Денят преваляше. Слънцето не приличаше толкова силно и на улицата излизаха все повече момченца и момиченца. Все по-често се срещаха музиканти. Момченцата свиреха главно на пневматични хармоники, флейти и тръби, а момиченцата — на музикални тамбурини. Музикалният тамбурин е кръгличък инструмент, нещо като сито. На едната му страна има дайре, а на другата са обтегнати струни като на арфа. Освен това тамбуринът има отстрани звънчета, които звънят на разни гласове.

Отвред долиташе музика и това беше много удобно, тъй като всеки можеше да си стои на мястото и да слуша, колкото си ще.

Незнайко и неговите спътници се спряха до едно здание с голяма полукръгла арка в стената, от която се спущаше красива завеса. Те видяха, че няколко момченца почнаха да изнасят столове от вътрешността на помещението и да ги редят на улицата пред завесата.

— За какво са тези столове? Какво ще има тук? — запита Незнайко.

— Естраден театър — отговори едно от момченцата. — Сядай тук на стола и ще видиш.

— Да седнем, а? — запита Незнайко Карфичка и Шаренкия.

— Да седнем — съгласиха се те. И тримата седнаха на първия ред пред самата завеса. Редовете се запълниха постепенно със зрители. На улицата скоро се стъмни. Иззвъня звънец. От двете страни на арката пламнаха ярки фенери и пред осветената завеса излезе едно дребосъче в новичък, грижливо изгладен чер костюм с бяла вратовръзка във вид на пеперудка. Артистите много обичат да носят такива вратовръзки, защото това ги отличава от обикновените прости дребосъчета. Черните му коси бяха гладко вчесани и блестяха при светлината на насочените към него фенери.

— Здравейте! — извика черничкото дребосъче. — Започваме естрадното представление. Позволете да ви се представя. Аз съм конферансие. Казвам се Хопчо. Ще ви съобщавам кои артисти ще излизат пред вас. Сега ще чуете знаменития артист трансформатор на име Козуначко.

neznaiko-a47.png

 

 

Незнайко и Шаренкия прихнаха от смях, щом чуха това смешно име. Завесата се вдигна и иззад кулисите излезе един артист в бял костюм, с флейта в ръце. Той беше дебеличък, кръгличък и лицето му беше зачервено и кръгличко като козуначе.

— Гледай, истинско козуначе! — зашепна Шаренкия на ухото на Незнайко.

И двамата се затресоха от смях. В това време артистът се поклони на публиката и засвири на флейта. Незнайко и Шаренкия престанаха да се смеят. Много им хареса изпълнението на Козуначко, на когото те започнаха да гледат с уважение.

Козуначко завърши своя номер и напусна сцената, но едва успя да излезе, и иззад кулисите се показа друг артист в тъмносин костюм, с блестяща медна тръба в ръце.

— Защо Козуначко си отиде толкова скоро? — запита Незнайко.

— Колко си чуден! — засмя се Карфичка. — Та това е Козуначко.

— Ами! — размаха ръце Незнайко. — Козуначко беше в бял костюм.

— А сега се е преоблякъл в син — отговори Карфичка.

— Глупости, той не може така бърже да се преоблече! — продължаваше да спори Незнайко.

Докато те се препираха, артистът посвири на тръба и след това се скри зад кулисите, но веднага се появи отново, вече в зелен костюм и с хармоника в ръце.

— А този кой е? — учуди се Незнайко. — Да не би да кажеш, че този и той е Козуначко?

— Естествено, че е Козуначко — отговори Карфичка. — Разбираш ли, това е артист, който може много бърже да се преоблича. Нали чу как Хопчо каза: „артист трансформатор“? Кой според тебе е трансформатор?

— Трансформатор? Не зная. Зная само, че толкова бърже не може да се преоблече човек. Поне да сменяше просто сакото си, а той сменя и панталоните.

— А ти не гледай панталоните. Погледни лицето му и ще видиш, че това е все същият Козуначко.

Незнайко се вгледа по-внимателно и забеляза, че артистът в зеления костюм имаше същото кръгло и румено лице като Козуначко.

— Наистина е Козуначко! — възкликна Незнайко. — Гледай, Шарко, това е Козуначко.

— Какъв Козуначко? — учуди се Шаренкия.

Незнайко започна да обяснява на Шаренкия, че това е един и същ артист. Шаренкия отначало не разбираше за какво става дума, а когато разбра, се засмя високо. През това време Козуначко се явяваше ту в едно, ту в друго облекло и свиреше на разни музикални инструменти. Сега той менеше не само дрехите, но дори и лицето си. Отначало той беше голобрад, после си залепи дълги мустаци, след това дълга брада, подир нея си сложи и перука с къдрава червеникава коса. Сетне брадата му изчезна и той оплешивя, а носът му стана дълъг, червен и смешно изкривен настрани. Като гледаше тези превращения, Незнайко така се кискаше, че дори не забеляза как завърши изпълнението на артиста трансформатор и Хопчо обяви, че след него ще пее певицата Звездица.

И ето на сцената излезе певицата Звездица. Тя беше облечена в дълга до пода бяла рокля, с бяла пухкава яка и дълги полупрозрачни ръкави.

Като видя певицата, Незнайко се закикоти гръмогласно.

— А ръкавите! Гледай ръкавите! — зашепна той на Шаренкия. — Представи си, в рокля се облякъл!

— Кой се е облякъл в рокля? — не разбра Шаренкия.

— Ами Козуначко.

— Нима това е Козуначко!?

— Ами кой друг? Разбира се, че е Козуначко.

— Аз мислех, че това е певицата Звездица.

— Каква ти Звездица? Нали той е трансформатор!

— А-а-а… — извика Шаренкия и се разсмя високо. — Гледам аз — откъде се взе изведнъж тази певица! А излиза, че това е Козуначко! Ама че номер!

В това време оркестърът засвири и певицата запя. Незнайко и Шаренкия се запревиваха от смях. Те съвсем не очакваха, че гласът на Козуначко ще се окаже толкова тъничък. Всички наоколо се сърдеха и ги молеха да не шумят, а Незнайко се задавяше от смях и казваше на Шаренкия:

— Гледай ги тия глупаци! Те си мислят, че това е наистина певица.

Когато песента свърши, всички шумно заръкопляскаха, а Незнайко завика с цяло гърло:

— Браво, Козуначко!

— Стига вече с твоите глупости! — рече му Карфичка. — Нима не виждаш, че това не е Козуначко?

— Че кой е тогава? — учуди се Незнайко.

— Това е певицата Звездица. Не чу ли как Хопчо я представи?

— Тю! — плюна Незнайко от яд. — Гледам аз, че лицето й съвсем не е като на Козуначко… Слушай, Шарко, това не е Козуначко.

— Как да не е Козуначко? — учуди се Шаренкия.

— Ами така, просто не е Козуначко и толкоз.

— Че кой може да е тогава?

Иди разбери! Някаква си певица Звездица.

— Ето ти на! — сърдито изръмжа Шаренкия. — Ту е Козуначко, ту не е Козуначко! Съвсем объркаха публиката! Ще полудееш с тези хора!

В това време певицата запя нова песничка, но Незнайко вече не слушаше. Сега, когато знаеше, че пред него стои истинска певица и няма никакви фокуси с преобличания, пеенето престана да му се струва интересно. От скука той почна да се върти на стола си и да се прозява така, че едва не си разчекна устата. Най-после си измисли развлечение: допираше длани до ушите си и тутакси ги отдръпваше. От това вместо песен той чуваше нещо като жабешко квакане. Певицата с тревога поглеждаше към него, понеже той седеше отпред на най-личното място. Как да е, тя допя песента, после си отиде и вече не се върна. Незнайко се зарадва, но тогава излезе Хопчо и обяви:

— А сега ще чуете известния певец на име Тропчо.

На сцената излезе певецът Тропчо, облечен с хубав кафяв костюм. От страничния му джоб се подаваше крайчецът на дантелена носна кърпа, а на шията му се белееше също такава вратовръзка пеперудка, каквато носеше Хопчо. Тропчо учтиво се поклони на публиката и запя с мек, приятен глас. Всички замряха от възторг. А когато пеенето свърши, вдигна се цяла буря: едни ръкопляскаха, други тропаха с крака, трети крещяха „браво“. Карфичка също ръкопляскаше с всичка сила и викаше „браво“. Шумът продължи дотогава, докато певецът не запя отново.

— Ето ти сега! — сърдито заръмжа Незнайко. — Същинско наказание! Преди малко пищя Звездицата, а сега пък тоя Тропчо ще ни вади душата!

— Колко си чуден, Незнайко — каза Карфичка. — Всички харесват пеенето, само на теб, кой знае защо, не ти харесва.

— Ами! — махна Незнайко с ръка. — Всички искат да покажат, че разбират много от пеене, затова се преструват, че им харесва.

— Не е вярно! — отвърна Карфичка. — Аз например съвсем не се преструвам. Мен наистина ми харесва леенето на Тропчо.

— „Тропчо, Тропчо!“ — подигра й се Незнайко, като направи гримаса. — Кажи си направо, че си се влюбила в този Тропчо!

— Аз?! — изчерви се Карфичка.

— Ти! — мрачно тръсна Незнайко.

— Да съм се влюбила?

— Влюбила си се.

— Ах, ти… Ах, ти…

Карфичка не намираше думи, с които да изрази негодуванието си, и замахна с юмруче, за да перне по главата Незнайко, но овреме се сдържа, обърна му гръб и каза презрително:

— Една дума още да ми кажеш за любов — и ще видиш какво ще стане! Няма да ти говоря вече, така да знаеш!

А концертът продължаваше. След Тропчо излязоха фокусници, акробати, танцьори и клоуни. Това бяха все много весели номера, но Карфичка не се усмихна нито веднъж, докато ги гледаше. Тя се обиди не на шега. Представете си! Как само посмя да каже, че тя се е влюбила в някого! Настроението й се развали и номерата на артистите вече не й доставяха никакво удоволствие. Затова пък Незнайко и Шаренкия се смееха до припадане, тоест в края на представлението те паднаха от столовете, а Шаренкия дори си удари главата в крака на стола, поради което на главата му изскочи цицина.

С това представлението завърши и след няколко минути нашите пътешественици вече се носеха в автомобила с копчета обратно към хотела. За първи път минаваха през града нощем и затова не можеха да откъснат поглед от дивната картина, която се откриваше пред очите им. Високо над тях тъмнееше нощното небе, но наоколо беше светло като ден. Отначало им се струваше, че светлината струи някъде отгоре, след това започна да им се струва, че светлината иде някъде отдолу. В действителност светлината струеше отвред, защото и къщите, и вестникарските будки, и будките с газирана вода, и дори бордюрите на тротоарите — всичко беше боядисано със светещи бои.

Жителите на Слънчевия град боядисваха стените в жълти, светлосини, бледозелени, нежнорозови и така наречените телесни цветове. Стрехите, корнизите, балконите и рамките на прозорците бяха боядисани със сочни рубиненочервени, изумруднозелени, яркосини, виолетови и кафяви бои. Колоните обикновено биваха боядисвани с бял или леко жълт светещ разтвор. Денем тези бои с нищо не се отличаваха от обикновените несветещи бои, но притежаваха способността да поглъщат слънчевите лъчи и да натрупват светлинна енергия. Щом се свечереше, те почваха да изпускат разноцветни лъчи. Тези лъчи се сливаха помежду си така, че от боядисаните стени, колони, корнизи и други предмети струеше мека, спокойна, приятна за очите светлина и от улични лампи нямаше никаква нужда.

Не само сградите, но дори автомобилите и автобусите в Слънчевия град, които се движеха като река по платното на улицата, бяха боядисани със светещи бои. Като прибавим още, че и картините, които украсяваха стените на много къщи, бяха нарисувани със светещи бои, може вече да си представите какъв изумителен изглед имаше Слънчевият град нощно време.

neznaiko-a48.png

Глава двадесета
Как Незнайко и неговите другари се срещнаха с инженер Заварко

neznaiko-a49.png

На следното утро Карфичка се събуди най-рано от всички. Докато Незнайко и Шаренкия спяха, тя изтича на улицата да купи вестник, върна се и седна да го прочете. Отначало тя четеше спокойно, но изведнъж на лицето й се изписа уплаха. Тя припна към стаята, където спяха Незнайко и Шаренкия, и завика:

— Ставайте по-скоро! Във вестника пише за нас.

— Ами! — учуди се Незнайко, като се събуждаше. — Та ние май още нищо хубаво не сме извършили.

— Че тук не пише нищо хубаво. На, чети!

Незнайко взе вестника и зачете поместената в него бележка. Ето какво беше написано там:

„На «Източна» улица, недалеч от «Компотна» уличка, двама неизвестни минувачи взели маркуча за поливане на цветя и почнали да го използуват не по предназначение, като вместо да поливат цветята, поливали минувачите. Явилият се на местопроизшествието милиционер Свирулкин задържал единия от нарушителите на реда и го изпратили в милиционерското управление. Малко след това в помещението на милицията станало срутване. Срутили се стените и таванът на стаята, в която се намирали милиционерът Свирулкин и задържаният от него нарушител. Нито единият, нито другият е бил намерен сред развалините на разрушеното здание и досега е загадка къде се намират. Въпреки усилените търсения нито милиционерът Свирулкин, нито нарушителят на реда, чието име засега е неизвестно, е бил открит. Милиционерът Караулкин, който по това време се е намирал там, изпълнявайки служебните си задължения, не е могъл да даде показания за причините на срутването, понеже в този момент е бил в друго помещение. Взети са всички мерки, за да бъдат намерени изчезналият нарушител на реда и милиционерът Свирулкин. Води се следствие, за да се изяснят причините на срутването.“

— И ще изяснят, че ти с твоята вълшебна пръчица си срутил зданието, но съвсем няма да те похвалят за това — каза Карфичка на Незнайко.

— Значи трябва да мълчим и никому да не казваме, че аз имам вълшебна пръчица — отговори Незнайко.

— Да, но милиционерът е видял вълшебната пръчица у теб — каза Карфичка.

В това време на вратата се почука. Незнайко си помисли, че милицията иде за него, и се приготви да се скрие под масата, но вратата се отвори и в стаята влезе Кубчо.

— Здравейте, драги приятели! — развика се той, като се усмихна широко. — Колко се радвам, че ви открих! Къде изчезнахте вчера?

— Ние не изчезнахме — отговори Незнайко. — Просто Шаренкия задряма на заседанието и ние го изведохме на улицата, за да се поразведри.

— Ах, значи такава била работата! — възкликна Кубчо. — А пък аз се изплаших и не знаех какво да правя. Нали още не съм изпълнил обещанието си да ви разправя за нашата архитектура и да ви покажа зданията на Любеничко.

— Е, дребна работа! — махна с ръка Незнайко.

— Не, не, не е дребна работа, ние сме свикнали да изпълняваме обещанията си. Аз се разтревожих толкова много поради това, че дори не мигнах през нощта. После реших на всяка цена да ви намеря на сутринта и едва тогава можах да заспя спокойно.

— А как успяхте да ни откриете? — запита Незнайко.

— Ами аз знаех, че вие сте пристигнали от друг град, и затова реших да телефонирам във всички хотели и да питам дали са отседнали там Незнайко, Шаренкия и Карфичка. И ето в този хотел ми казаха, че Карфичка живее тук.

— Вие сте много досетлив — похвали го Карфичка.

— Голяма работа! — изпръхтя Шаренкия. — Всяко магаре може да се досети за това!

— Добре щеше да бъде, ако беше се досетил да бъдеш малко по-учтив — каза Карфичка.

— Шаренкия има право — засмя се Кубчо. — Наистина всеки би се сетил да постъпи така. А сега смятам, че можем да тръгнем за улица „Творчество“ и да погледаме зданията на архитект Любеничко.

Всички излязоха от стаята. В коридора Шаренкия спря Незнайко и му каза шепнешком:

— Каква е сега пък тази история? Та няма ли да закусваме днес?

— Стига с твоите закуски! — сърдито му отговори Незнайко. — Не мога аз пред Кубчо да устройвам закуски. Никой не трябва да знае, че имам вълшебна пръчица. Разбра ли?

Пътешествениците слязоха по стълбата, излязоха от хотела и се озоваха на улицата. Но Незнайко плахо се огледа. Много се страхуваше да не би да срещне милиционера Свирулкин. Като видя, че наблизо няма нито един милиционер, Незнайко въздъхна с облекчение. Но в това време до тротоара спря автомобил и от него стремително изскочи едно дребосъче в светлосив спортен костюм с къси панталонки. На главата си то носеше блестящ кръгъл калпак с наушници, който приличаше и на каска, и на шлем, каквито носят мотоциклетистите. Незнайко помисли, че идва милиционер, и изстина от страх. Ала дребосъчето не му обърна внимание, втурна се към Кубчо и завика:

— Здравей, Кубчо! Ето ти приятна среща! Ха-ха-ха! Къде отиваш?

— А, здравей, приятелю! — радостно отговори Кубчо. — Разхождам се със своите приятели. Отиваме на улица „Творчество“. Запознай се, моля: ето това е Карфичка, това е Незнайко, а това е Шаренкия.

— Много ми е приятно да се запозная! — завика дребосъчето и почна гръмогласно да се смее.

Личеше, че наистина му е приятно да се запознае с пътешествениците. То бързо се обърна към Карфичка и с такава сила й стисна ръката, че от очите й едва не бликнаха сълзи. Също така стремително то се доближи до Незнайко и Шаренкия, здрависа се с тях и каза:

— Аз се казвам Заварко. Инженер Заварко.

Шаренкия прихна, като чу това чудно име.

— Какво е пък това име Заварко? — учуди се той. — Сигурно искахте да кажете Преварко?

— Ха, ха, ха! — високо се разсмя Заварко и приятелски тупна Шаренкия по рамото.

— А ти, Шарко, трябва първо да мислиш и после да говориш — каза Карфичка. — И ти сигурно би се обидил, ако някой почне да твърди, че името ти не е Шаренкия, а Прешаренкия.

— Прешаренкия! Няма такова име — отговори Шаренкия.

— И Преварко няма — строго каза Карфичка.

— Не, вие грешите — възрази Заварко, като продължаваше да се смее. — Аз имам един познат, който се казва наистина Преварко, но това дребосъче съвсем не прилича на мен. Съществуват всякакви имена, уверявам ви. И някои от тях са дори много смешни. Ха-ха-ха! Що се отнася до мен — обърна се той към Шаренкия, — моето име наистина е Заварко, но ако ви прави удоволствие, можете да ме наричате и Преварко.

— Само това оставаше! — възмути се Карфичка. — Той ще ви нарича Заварко, както си е редно. Няма защо да го глезите!

— Моите приятели за първи път идват в Слънчевия град — каза Кубчо. — Те са пристигнали тук от Града на цветята.

— Ах, така ли? — извика Заварко. — Значи вие сте наши гости? Че какво още стоим тук? Вие отивахте на улица „Творчество“, нали? Качвайте се. И аз ще потегля с вас, а по пътя, ако искате, ще се отбием във фабриката за готово облекло и ще я разгледаме. Всички майстори там са ми познати.

С един скок Заварко се намери в автомобила и седна зад кормилото. Неговият автомобил имаше аеродинамична форма и по външния си вид напомняше леко сплескано яйце, поставено на четири колела. Тъпият му край сочеше напред, а острият — назад. В горната част на каросерията имаше два овални отвора, където се намираха седалищата за шофьора и за пътниците. Над седалищата се издигаше кръгъл покрив, подобен на чадър. Пред колелата стърчаха буфери, които приличаха на ботуши.

neznaiko-13.png

 

 

С едно натискане на копчето Заварко отвори и четирите вратички на автомобила и покани нашите приятели да се качат. Шаренкия не чака дълго да го молят и седна отпред до шофьора, а Карфичка, Кубчо и Незнайко се наместиха отзад.

Щом пътниците се настаниха, четирите вратички се хлопнаха автоматично. Заварко натисна някакъв педал, моторът изквича и колата се стрелна напред с такава сила, че Шаренкия, който не очакваше това, едва не излетя навън. Той се вкопчи за ръчката, която стърчеше пред него върху таблото, и загледа уплашено пред себе си. Колата се носеше с главозамайваща скорост, като изпреварваше по пътя всички автомобили, а някои от тях дори прескачаше с помощта на специално приспособление за скачане.

Това приспособление имаше твърде просто устройство. Към оста на всяко едно от четирите колела беше прикрепен по един железен ботуш с пружини. Когато не бяха включени, тези пружинени ботуши свободно стърчаха с токовете напред като буфери, което улесняваше амортизацията, т.е. смекчаваше удара в случай на сблъскване. Но щом приспособлението се включеше, четирите пружинени ботуша се завъртяваха около оста заедно с колелата. При това въртене ботушите се опираха с токовете си в земята и отскачаха от нея, в резултат на което отхвърлената нагоре машина прелиташе над всяка пречка, която срещаше по пътя си. Червените светофари на кръстопътищата също не бяха препятствие за тази кола, тъй като тя свободно прескачаше напречните улици, като прелиташе над главите на минувачите и потоците на автомобилния транспорт.

Учуден от странните скокове на колата, Шаренкия искаше да изкаже удивлението си, но овреме се сепна, тъй като си спомни своето правило. Все пак той беше отворил вече уста и затова запита:

— Кажи, моля ти се, Заварко, защо носиш къси панталони?

— С къси ми е по-прохладно — отговори Заварко.

— А защо си сложил калпак с наушници? Горещо е с него.

— Вижда се, че ти нищо не разбираш от каране на кола. Това съвсем не е калпак с наушници, а шлем. Отвън този шлем е облечен със защитна стоманена мрежа, а отвътре — с памук. Ако стане катастрофа и аз се пльосна на паважа, както съм с калпака, главата ми няма да пострада, а пък ако пльосна без шлем, то… ха-ха-ха!

От смях Заварко не можа да продължи.

— Нямаш ли случайно още един шлем със себе си? — запита загрижен Шаренкия.

— Не. Друг шлем нямам.

Шаренкия боязливо се сгуши и погледна назад. Той вече съжаляваше, че беше седнал отпред. Почна да му се струва, че при сблъскване би било по-безопасно да седи отзад.

В това време колата се приближи до реката, но вместо да потегли по крайбрежната улица, се прехвърли през преградата и цопна право във водата. Шаренкия изквича от страх и отвори вратичката, за да скочи от колата, но Заварко успя да го сграбчи за яката.

— Пусни ме! Потъваме! — викаше Шаренкия, като се мъчеше да се отскубне.

— Ама ние съвсем не потъваме, а плаваме — успокояваше го Заварко. — Коли с такава конструкция пътуват не само по суша, те плават и по вода.

— Да, но ако плават, могат и да потънат — отговори Шаренкия, който почна да идва на себе си.

— Това, разбира се, е вярно — отвърна със смях Заварко. — Но не се страхувайте. Под всяко седалище на колата има спасителни пояси.

Шаренкия незабавно повдигна седалището, взе един спасителен пояс и го надяна.

— Че ние още не потъваме — каза Незнайко.

— Нищо — отговори Шаренкия. — Когато почнем да потъваме, ще бъде вече късно.

— Но това не е всичко — каза Заварко. — Моята кола е пригодена не само за плаване по вода, но и за полети във въздуха.

При тези думи той натисна едно копче върху таблото. Раздаде се бръмчене. Незнайко и Карфичка погледнаха нагоре и видяха, че кръглият покрив, който одеве те бяха помислили за чадър, се беше превърнал в перка, която се въртеше с бясна скорост. В същия миг колата плавно се устреми нагоре, направи остър завой и се понесе над водата.

— А па-парашутите също ли са под седалищата? — запита Шаренкия, като заекваше от страх.

— Парашути няма, защото никакви парашути не са ни нужни.

— А защо не са нужни? — запита разтревожен Шаренкия.

— Защото ако скочите с парашут, той тутакси ще се заплете в перката и тя ще ви нареже на късчета заедно с парашута. При катастрофа е по-добре да се скача без парашут.

— Но без парашут можеш да се удариш в земята.

— Защо в земята? Та ние летим над водата, а и да пльоснеш във водата — не боли.

— Е, добре тогава — каза Шаренкия. — Да паднеш във водата не е толкова страшно.

— Разбира се — съгласи се Незнайко. — Само не забравяй да се умиеш, когато паднеш във водата. Това няма да ти навреди.

Всички се засмяха, защото наистина вече беше време Шаренкия да се умие.

Автомобилът се беше вдигнал нависоко и целият град се виждаше като на длан. Зрелището беше много красиво. Покривите на къщите светеха на слънцето като седеф и се преливаха във всички цветове на дъгата. Керемидите им приличаха на рибени люспи.

— От какво са направени вашите покриви, от рибени люспи ли? — запита Незнайко.

— Не — каза Заварко. — Вие вземате за рибени люспи слънчевите батерии, тоест фотоелементите, които са прикрепени към покривите на къщите. Във фотоелементите слънчевата енергия се превръща в електрическа, която се натрупва в специални акумулатори и служи за осветление и отопление на помещенията, движи асансьорите и ескалаторите, върти моторите на вентилаторите и т.н. Излишната електроенергия се отправя във фабриките и заводите, както и в централната електростанция, където се превръща в радиомагнитна електроенергия, а тя вече може да се препраща, където щете, без помощта на жици.

— А защо слънчевите батерии са прикрепени върху покривите? — запита Незнайко.

— От това място по-добро няма — каза Заварко. — Първо — покривите винаги са празни; там никой не се качва и мястото, все едно, си стои неизползувано, второ — покривите винаги са изложени на слънце; върху тях падат най-голямо количество слънчеви лъчи.

Като повъртя автомобила си над реката, Заварко реши да слезе. Колата остро пикира и цопна във водата, като вдигна цял сноп пръски около себе си. Заварко описа няколко кръга и зигзази по водата, за да покаже маневрената годност на колата си, после зави към брега. Незнайко, Карфичка и Шаренкия не знаеха дали да се радват на това или да съжаляват, защото никак не можеха да решат кое е по-безопасно: да се возят със Заварковата кола по земята, да плават по водата или да летят във въздуха.

neznaiko-a50.png

Глава двадесет и първа
Незнайко и неговите спътници посещават фабриката за готово облекло

neznaiko-14.png

Като слезе на твърда земя, автомобилът отново се понесе по улиците и след няколко минути спря пред кръгло десететажно здание, боядисано в много красив телесен цвят.

— След мен! — завика Заварко. — Пристигнахме! Той изскочи светкавично от колата и се спусна към входа като в атака. Докато Кубчо, Незнайко и Карфичка слизаха от колата и помагаха на Шаренкия да се освободи от спасителния пояс, Заварко успя да влезе няколко пъти във входа и да изскочи пак навън.

— Какво се запънахте там? — викаше той и размахваше ръцете си като криле на вятърна мелница. — След мен!

Най-после нашите пътешественици излязоха от колата и се запътиха към входа.

— По-смело! — командуваше Заварко. — С мен можете да не се страхувате от нищо. Всички майстори тук са ми познати.

Приятелите прекрачиха прага и се озоваха в голяма кръгла зала с блестящ под от бели плочки и със също такива бели стени и тавани. Отвред се носеше приглушеното бръмчене на становете и мекото шумолене на платовете, които се тъчаха. В това време към нашите пътешественици се приближи едно дребосъче в чистичък, хубаво изгладен син работен комбинезон, с големи бели копчета отпред и с отворена яка, изпод която се показваше бяла вратовръзка. Дребосъчето беше дребничко, набитичко, но раменете му бяха тесни, затова то сякаш се разширяваше в средата, а нагоре и надолу се стесняваше като риба или вретено.

— Здравей, Плъхчо — каза Заварко на вретенообразното дребосъче. — Доведох ти, посетители. Покажи ни, братче, как ни шиете дрехите тук.

Вместо да отговори, Плъхчо изведнъж застана в театрална поза и издекламира, като тресеше юмруци:

— Аз моля ви, след мен! И всички тайни тук ще ви открия!

После властно протегна ръка напред, направи страшна гримаса и извика със страшен глас:

— Напред, другари, почва се борба-а-та!

Шаренкия трепна, като чу този сърцераздирателен вик, и се скри зад гърба на Кубчо.

— Този да не е луд? — запита той уплашено.

Но Плъхчо съвсем не беше луд. Работата е там, че той беше не само майстор във фабриката за готови дрехи, но и актьор в един театър. Щом останеше сам, той се вдълбочаваше в някоя роля и после не можеше веднага да дойде на себе си, когато го питаха нещо, затова често отговаряше на събеседника си по актьорски, сякаш се намираше на сцената.

Като видя какво силно впечатление направиха неговите актьорски способности на Шаренкия, Плъхчо се усмихна самодоволно и поведе пътешествениците към средата на залата, където стоеше висок, заострен на върха цилиндър. Той беше направен от неръждаема стомана и пръскаше сини отблясъци. Около него се виеше спирална стълбичка, която завършваше горе с площадка. Към цилиндъра бяха прикрепени от всички страни жици, метални тръбички с манометри, термометри, волтметри и други измервателни уреди.

Плъхчо застана до цилиндъра и заговори, но вече не с театралния, а с обикновения си глас. При това; той изпъстряше речта си с множество нищо незначещи изрази като „така да се каже“, „ако може така да се изразя“ и „извинете за израза“.

— Пред вас, приятели, ако може така да се изразя, се намира голям текстилен котел от системата на инженер Цилиндров — започна Плъхчо. — Вътрешността на котела се пълни, така да се каже, със суровина, за каквато служат накълцани стебла от глухарчета. Тук суровината, ако може така да се изразя, се подлага на действието на висока температура и влиза в химическа реакция с различни вещества, в резултат на което се получава, извинете за израза, рядка, пихтиеобразна, лепилообразна маса, която има свойството мигновено да застива при досег с въздуха. От котела тази маса навлиза в тръбите и се изтласква, извинете за израза, с помощта на компресор през микроскопични отвори, които се намират в края на тръбите. Като излезе от микроскопичните отвори, тази маса, така да се каже, застива и се превръща в хиляди тънки нишки, които попадат в тъкачните станове, разположени около котела. Както сами можете да проследите, в тъкачния стай нишките се превръщат в плат, който излиза от стана като непрекъсната, ако мога така да се изразя, ивица, и след това попада под матрицата. Както виждате, тук платът се разкроява на парчета, които се залепят едно за друго посредством особено вещество и се превръщат в готови, така да се каже, ризи. Благодарение на другите матрици, които виждате наоколо си, също така се приготовлява, извинете за израза, бельо с разни размери.

Като огледаха целия производствен процес — от получаването на нишките до опаковката на готовите ризи в кутии, — нашите пътешественици се качиха на втория етаж и видяха, че точно по същия начин тук се приготвяха различни куртки, сака, палта и жакети. Разликата се състоеше само в това, че преди да отидат в тъкачния стан, нишките биваха боядисвани, тоест непрекъснато се точеха през съдове с боядисващи разтвори. Плъхчо обясни, че от една и съща суровина се получавали различни платове. Това зависело както от различната химична обработка на нишката, така и от устройството на тъкачните станове, които можели да изготвят не само тъкани, но и трикотажни материи, тоест плетени, пресукани, везани, а така също и тепани, като филцовите и кадифени материи, и най-после комбинирани, каквито са например плетено-тъканите или тепано-плетените материи.

Пътешествениците се качиха един етаж по-горе и видяха, че там се изработваха панталони според разни модели и с разни размери. Четвъртия, петия и шестия етаж заемаше производството на различни рокли, поли и блузки. Тук тъканите, които идваха от тъкачните станове, минаваха под така наречените печатни валячета и после излизаха изпъстрени с разни квадратчета, капки, ивички, цветенца и изобщо с най-различни рисунки.

На седмия етаж се изработваха гети, къси чорапи, връзки, панделки, лентички, шнурове, колани и други подобни дреболии, както и носни кърпи; на осмия — най-различни шапки, а на деветия — обувки. Тук се употребяваха тепани, филцови, а също така въжени, многослойни и пресовани тъкани, от които в Слънчевия град обичаха да правят обувки.

От, първия до деветия етаж нашите пътешественици не срещнаха нито едно дребосъче освен Плъхчо, тъй като всички процеси, включително и опаковането на готовото производство, се извършваха от машини. Затова пък на десетия етаж всичко се оказа тъкмо обратното, тоест там нямаше никакви машини, а множество момченца и момиченца. Едни от тях стояха пред триножници и рисуваха, други седяха пред маси и чертаеха, трети пък шиеха нещо от различни платове. Наоколо стояха голям брой манекени, тоест големи колкото истински дребосъчета кукли, на които се пробваха готовите дрехи.

— А тук е, извинете за израза, нашият художествен отдел — каза Плъхчо, като стигна със своите спътници десетия етаж.

Веднага към него припна едно момиченце в изящна сива престилчица и сърдито заговори:

— Какво значи това — „извинете за израза“? — За какво трябва да се извиняваш? Художественият отдел си е художествен отдел и никакви извинения не са нужни.

— Е, че художественият отдел произлиза, така да се каже, от думата „худо“[2] — отговори Плъхчо.

— Съвсем не от думата „худо“, а от думата художник!

— Е, извинявай, Игличке, аз не знаех. Гледай, доведох ти посетители.

— Довел си — прекрасно! — каза Игличка. — Сега можеш да се оттеглиш настрани и да не пречиш. Сама всичко ще им обясня… И така — обърна се тя към посетителите, — какво стана бич за нас? Нашият бич не е нищо друго, а тъкмо модата. Сигурно сами сте забелязали, че никой не ходи постоянно в една и съща дреха, а гледа всеки път да облече нещо ново, оригинално. Роклите са ту дълги, ту къси, ту тесни, ту широки, ту с плохи, ту с набори, ту на квадратчета, ту на ивици, ту на капки, ту на зигзази, ту с ягодки, ту с цветенца… С една дума, какво само не измислят хората! Дори и за цветовете има мода. Ту всички ходят облечени в зелено, ту изведнъж, кой знае защо — в кафяво. Едва успеете да си облечете новия костюм, и вече ви казват, че той е излязъл от мода, и вие трябва презглава да тичате за нов костюм…

Това твърдение се стори много смешно на инженер Заварко и той прихна да се смее.

— Бих ви помолила да не пръхтите така, когато обяснявам — строго каза Игличка. — Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Когато отидете в конюшня, ще пръхтите, колкото си искате.

Забележката за конюшнята разсмя пък Шаренкия и той едва се удържа да не се разкикоти. Игличка го погледна строго и каза:

— Така значи… Моля, приближете се всички. Пред вас са художниците, които създават рисунки за нови тъкани и нови модели за дрехи. Моля всички ви да се запознаете с художничката Макаричка… Моля те, Макаричке, стани, за да те видят всички.

Макаричка стана от стола. Тя беше мъничко момиченце с бяла престилчица, с бледо лице и светли като лен коси. Тя стоеше, скромно свела очи, от което нейните дълги мигли изглеждаха още по-дълги. От смущение тя не знаеше какво да прави и свенливо въртеше в ръце четчицата за рисуване.

— Макаричка е най-добрата ни художничка — продължаваше Игличка. — Сега тя работи над рисунък за нова тъкан, който се нарича „Утро в боровата гора“. Ето, вижте, наоколо е гората, а тук е мечката с меченцата. Много е забавно, нали? Неотдавна Макаричка създаде образец за плат, който тя нарече „Калинка“. Представете си зеленичка материя, обсипана с оранжеви калинки с черни точици. Прелест! Просто разграбиха роклите, които бяха ушити от този плат. Никой не искаше да носи нищо друго. Но минаха няколко дни и се намери един умник да каже, че той се страхувал да излезе на разходка, защото непрекъснато му се струвало, че по всички минувачи пълзят калинки. След неговите думи никой вече не искаше да носи такива рокли. Всички казваха: „Не искаме да пълзят калинки по нас“. Но Макаричка измисли още по-интересен плат на име „Четирите годишни времена“. Това беше нещо приказно — цяла картина, а не плат! Щампосаха го в осем цвята и за целта изготвиха осем нови валяка. Целият град се нагизди в рокли с картинки. И изведнъж една модаджийка каза: „Не ми се харесва тази рокля, защото хората гледат не мен, а картинките по роклята ми“. И какво мислите? На другия ден роклята излезе от мода и ние трябваше на бърза ръка да измисляме друг плат.

Заварко пак се разсмя, но се сепна и си закри устата с ръка, поради което вместо смях се чу някакво грухтене.

— Бих ви помолила също така да не грухтите! — с укор каза Игличка. — Ние нямаме навик да грухтим, а пък ако толкова много ви се иска, можете да си отидете у дома и да погрухтите там, а после да се върнете при нас. Хм!… Докъде бяхме стигнали? Ах, да! До модата. И така вие виждате, че ние съвсем не се подчиняваме на модата. Обратното, модата ни се подчинява, тъй като самите ние създаваме новите модни образци. А щом самите ние създаваме модата, тя не може нищо да ни направи и нашата работа върви успешно. Само от време на време, както е прието да се казва, ни пламва главата.

Заварко, на когото все още му беше смешно, отново изгрухтя. Като гледаше от него, почна да грухти и Шаренкия.

— Ето на! — разпери ръце Игличка. — Лошият пример, както се казва, е заразителен. Отначало грухтеше един, а сега загрухтя и втори! Ще се свърши с това, че всички тук ще загрухтим и ще си отидем у дома… Да! И така… пак ме прекъснахте! Докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че ние ще загрухтим и ще си отидем у дома — отговори Незнайко.

— Не, дотам, че ни пламва главата — подсказа Макаричка.

— Да, правилно! Нас ни пламва главата. Това се случва, когато при нас пристигне някой пътешественик от друг град. Щом видят, че той носи не съвсем обикновен костюм или някаква необичайна шапка, нашите жители веднага си въобразяват, че се е явила нова мода, и се втурват да търсят тези костюми и шапки по магазините. Но тъй като в магазините няма нищо подобно, ние сме принудени спешно да пуснем нова продукция, а това съвсем не е така просто, защото трябва да изготвим нови образци плат, нови кройки, нови матрици и печатни валяци. Гражданите не обичат да чакат и ние трябва да вършим всичко това, като бързаме много. Затова казваме, че ни пламва главата. Как да се борим с този огън?… Много просто. Ние се стараем да държим връзка с магазините. От магазините ни съобщават какви са новите искания на дребосъчетата. Вчера например ни съобщиха, че вече няколко дребосъчета са търсили жълти панталонки… От това ние заключаваме, че в града ни е пристигнал някой с жълти панталони… Ето например вие — отдавна ли сте пристигнали при нас? — запита Игличка Незнайко.

— Преди два дни — отговори Незнайко.

— Виждате ли! — зарадва се Игличка. — Пристигнали сте едва преди два дни, а вчера стана известно, че в града се е появил някой с жълти панталони. Това ле е всичко. Самите ние вече се готвим да пуснем жълти панталони. Моля, приближете се и се запознайте с художничката Напръстничка. Напръстничка прави проекта за жълти панталони, понеже досега ние не сме шили жълти панталони.

Незнайко и неговите спътници се приближиха до Напръстничка и видяха, че тя рисуваше жълти панталони в естествени размери върху едно голямо парче хартия. През това време Игличка внимателно огледа Незнайко и дори тайно попипа плата на панталона му.

— Добре, че се отбихте при нас — каза тя на Незнайко. — Иначе можеше да направим не такива панталони, каквито се търсят. Имали сме вече подобни случаи… Обърни внимание, Напръстничке, и поправи проекта си. Панталоните не трябва да бъдат нито тесни, нито широки, нито дълги, нито къси, а да са малко по-долу от коляното и малко по-горе от глезена. Това е най-хубавият модел, защото не затруднява движенията на оня, който го облече. Платът е гладък и лъскав като коприна. Това е също удобно, защото гладките платове се лапат по-малко. Цветът не е лимонен, както си го нарисувала ти, а цвят канарче. Този цвят е много по-приятен за очите. И после долу не са необходими никакви копчета. Момченцата не обичат на панталоните им отдолу да има копчета, защото тези копчета постоянно се закачват за нещо и в края на краищата, все едно, се откъсват.

Срещата с Незнайко подействува много благотворно на Игличка. Тя дори престана да хвърля гневни погледи към Заварко, който със своя смях я караше да излиза от кожата си. Игличка покани гостите си да седнат на едно канапе и почна да разговаря много приветливо с тях. Като узна, че нашите пътешественици са пристигнали от Града на цветята, тя подробно разпита Карфичка как се обличат момченцата и момиченцата в Града на цветята и какви са тамошните моди. Останалите художнички също взеха участие в беседата. Една художничка, която се казваше Фибичка, запита Шаренкия какво му се е харесало най-много в Слънчевия град.

— Газировката, тоест газираната вода със сироп — отговори Шаренкия. — Главното е, че тук можеш да пиеш газирана вода във всяка будка, и при това в неограничено количество.

— Намерил на що да се чуди! — намеси се Заварко. — При нас всичко е така. Можеш да влезеш, в която си щеш гостилница и да ядеш, каквото пожелаеш. Във всеки магазин ще ти дават всякаква стока и нищо няма да ти вземат за нея.

— Ами ако някой поиска автомобил? — запита Незнайко. — Май, май автомобил няма да му дадат!

— Защо да не му дадат? Ще му дадат! Откак се появиха таксита с копчета, никой не ще да взема автомобили — каза Кубчо. — Кажете, моля ви се, защо ми е автомобил, щом с таксито мога да отида, където си ща, без да се грижа за каквото и да било! Нали около собствената си кола човек има толкова много въртели. Трябва да я миеш, да я чистиш, да я смазваш, да я поправяш, да я зареждаш с бензин. За нея ти е нужен гараж. Когато се возиш със собствена кола, трябва да я управляваш, да внимаваш да не връхлетиш върху нещо, да не прегазиш някого, а това значи, че през цялото време работиш и си в напрежение, докато с автобус или с такси с копчета за нищо не те е грижа! Можеш спокойно да си четеш вестник или някоя книжка, можеш да си мислиш, за каквото си щеш, можеш изобщо да не мислиш, можеш дори да спиш или да съчиняваш стихове. Някога и аз имах своя собствена кола, но едва когато я захвърлих, се почувствувах наистина свободно дребосъче.

— Но много дребосъчета във вашия град си имат коли — каза Незнайко. — Заварко например също има автомобил.

— Моята работа е друга — отговори Заварко. — Аз съм стар автомобилист и да се возя на тези нови автомобили, които сами се носят, накъдето трябва и с които нищо не може да се случи — това не ми е по вкуса. За мен е наслада да седна зад кормилото и сам да управлявам колата. Аз обичам карането, придружено с опасности, защото съм свикнал отдавна с това и ми е трудно да изоставя навика си. Разбирам, че туй е стара моя болест, така да се каже, остатък от миналото, но засега не мога да надвия себе си.

Шаренкия, на когото още от сутринта прималя — ваше от глад, най-после не изтърпя и каза:

— А бе, братчета, нямате ли тук нещо за ядене или поне газирана водичка със сироп? От сутринта не съм турял нищо в уста.

— Ах, ние, магарета такива! — стресна се Заварко. — Какво седим тук и водим разговори! Хайде по-бърже в гостилницата. Гладна мечка, както се казва, хоро не играе.

Тази пословица много се хареса на Шаренкия и оттогава той винаги повтаряше, колчем огладнееше: „Гладна мечка хоро не играе“.

neznaiko-a51.png

Глава двадесет и втора
Приключенията на милиционера Свирулкин

neznaiko-15.png

Читателите сигурно си спомнят, че след срутването в милиционерското управление милиционерът Свирулкин отначало се втурна след Незнайко, но като усети, че главата го боли твърде силно, прекрати гонитбата и се запъти към дома си. Защо реши да тръгне към дома си, а не към милицията, където го чакаше милиционерът Караулкин, не е все още установено. Неизвестно е също така защо Свирулкин не отиде в болница при лекар. Може би това се дължи на обстоятелството, че главата му, която бе ударена с тухла, вече не можеше да съобразява така ясно, както бе нужно.

С една дума, милиционерът Свирулкин се отправи, както се казва, назад към родното гнездо. Той живееше наблизко, на улица „Макаронна“, и затова нямаше защо да се качва на автомобил или на автобус. Стигна на улица „Макаронна“, премина край два жилищни блока и се озова пред своята къща. И всичко би свършило напълно благополучно, ако с него не се беше случило още едно непредвидено произшествие.

Къщата, в която живееше Свирулкин, не беше обикновена, а въртяща се къща от типа „кула“, тоест от онези, които строеше архитект Въртибутилков. Тази къща имаше четири входа от четирите си страни. Да бе стояла неподвижно, би могло да се каже, че тези входове гледат към четирите страни на света, тоест на север, юг, изток и запад. Но тъй като къщата се въртеше непрекъснато, невъзможно беше да се определи на коя страна гледа един или друг вход.

Милиционерът Свирулкин се връщаше от работа обикновено по един и същи час. По това време неговият вход беше винаги обърнат към улица „Макаронна“. Този път обаче Свирулкин дойде цял час по-рано, когато към улица „Макаронна“ беше обърнат друг вход. Без да мисли какво прави, Свирулкин влезе в чуждия вход, качи се с асансьора, както обикновено на четвъртия етаж, и влезе в чуждо жилище. Домакините не си бяха в къщи и затова никой не обясни на Свирулкин, че е сбъркал жилището. Наистина Свирулкин се позачуди, че мебелите не са точно такива, каквито бяха по-рано, но тъй като главата го болеше много силно, той не размишлява твърде над това, а бързо се съблече, легна в кревата и заспа като заклан.

Неизвестно е дали от удара с тухлата, дали по друга някаква причина Свирулкин изведнъж стана страшно сънлив и проспа целия ден и цялата нощ и почти цялата сутрин на другия ден. По-точно казано, той заспа в 10 часа сутринта, а се събуди на другия ден в 11, като проспа по този начин 25 часа без прекъсване, тоест цяло денонощие и един час отгоре.

Ако Свирулкин беше заспал у дома си, където веднага биха го намерили, не би се случило нищо особено, но той спеше в чуждо жилище, където никому и на ум не идваше да го търси, и това предизвика голяма тревога в милицията.

Когато стана срутването в милиционерското управление, милиционерът Караулкин чу шум и като прекрати наблюдението си по телевизионните екрани, се втурна в съседната стая. Той видя катастрофата, която току-що се бе случила, незабавно изтича на улицата и като свика минувачите, зае се с тяхна помощ да разчиства развалините от срутените стени и тавана. Всички работеха, без да жалят сили, но това не даде никакви резултати, защото нито задържаният Незнайко, нито Свирулкин бяха намерени под развалините. Намери се само шлемът на Свирулкин.

Това поуспокои милиционера Караулкин и той реши, че Незнайко е успял да избяга, а милиционерът Свирулкин се е спуснал да го гони. Но времето минаваше и Свирулкин не се връщаше. Караулкин внимателно се взираше във всичките си телевизионни екрани с надежда да види на някоя улица Свирулкин, но както е известно на читателите, в това време Свирулкин вече спеше безгрижно в чуждия креват и не можеше да бъде видян на никакъв екран.

Скоро в милиционерското управление постъпиха на дежурство двама нови милиционери — Каскин и Пръчкин. Милиционерът Караулкин им предаде дежурството, като им разказа за случилото се произшествие, и се зае с търсенето на Свирулкин. Той предполагаше, че Свирулкин си е отишъл у дома, и затова най-напред го потърси по телефона, но никой не се обади и Караулкин отиде сам до квартирата му. Както и трябваше да се очаква, у дома му той не намери никого. Караулкин се прибра в къщи и започна да телефонира по всички болници. От всички болници му отговаряха, че при тях не е постъпвал на лечение милиционер на име Свирулкин. Тогава той почна да телефонира по всички други милиционерски управления в града, като молеше да му помогнат в търсенето на Свирулкин. Всички милиционерски управления с жар отговориха на този призив и скоро цяла дружина милиционери тършуваше навред из града, за да открие Свирулкин. Всеки половин час милиционерът Караулкин отиваше до дома на Свирулкин. През останалата част на деня и цялата нощ той телефонираше непрекъснато в болниците и омръзна на всички лекари като муха наесен.

Въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не биде открит никъде и на сутринта във всички вестници се появи съобщение за това ново тайнствено изчезване. Ако милиционерът Свирулкин се бе събудил сутринта и бе прочел вестниците, сам щеше да бъде безкрайно учуден от шума, който се бе вдигнал около името му. Но този ден Свирулкин не чете никакви вестници, следователно не можеше и да знае какво пишат те. Като се събуди на другия ден, той погледна часовника си и видя, че стрелката показва единадесет часа. Свирулкин си спомни, че часовникът показваше десет, когато легна да спи, и реши, че е спал само един, а не двадесет и пет часа. Така той дори не забеляза, че бе настъпил вече нов ден. Главата все още го наболяваше. Освен това беше огладнял като звяр, което, разбира се, не беше никак чудно, защото той бе проспал цяло денонощие, без нищо да похапне.

Милиционерът Свирулкин влезе в кухнята, която беше подредена точно така, както и неговата в собственото му жилище, приближи се до една вратичка в стената и почна да натиска различните поставени отстрани копчета, където беше написано: „супа“, „каша“, „компот“, „конфитюр“, „хляб“, „банички“, „фиде“, „чай“, кафе и разни други. След това той открехна вратичката, зад която нямаше нищо освен четириъгълен отвор, седна на стола и зачака. След две или три минути през дупката, която се намираше отдолу, се подаде малката кабинка на така наречения кухненски асансьор. Тази кабинка беше боядисана с бяла лакова боя и по външен вид приличаше на хладилник. Свирулкин отвори вратичката на кабинката и почна да изважда оттам чинии със супа, каша, конфитюр, тиганче с пудинг, кафениче, захарница, подносче с банички, нарязан хляб и т.н. Свирулкин нареди всичко това пред себе си на масата и почна да закусва с апетит.

Такива кухненски асансьори имаше във всички къщи на Слънчевия град. От гостилниците, които бяха разположени в долния етаж, кухненските асансьори качваха закуски, обеди и вечери право в жилищата на дребосъчетата. Ала трябва да кажем, че жителите на Слънчевия град рядко използуваха възможността да се хранят в къщи, тъй като предпочитаха да се хранят в гостилниците, където биваше много по-весело. В гостилниците храната се поднасяше от обикновени момченца и момиченца, с които можеше да поговориш, да се пошегуваш, да се посмееш. В квартирите храната пристигаше с помощта на асансьор, а с асансьора, както е известно, няма да седнеш да се шегуваш. Но когато бе необходимо, всяко дребосъче можеше да обядва у дома си, макар и без удоволствието и удобствата, които предлага гостилницата.

Като си хапна както трябва, милиционерът Свирулкин отново се намести на кревата и реши да поспи още мъничко. Той смяташе, че е спал предобед само един час, а това съвсем не му се струваше много. Както и да е, той заспа отново и може би щеше да спи до следващата сутрин, ако в полунощ не го бяха разбудили домакините, които се прибраха у дома си.

Както се изясни впоследствие, тук живееха двама приятели — Смехурко и Геврек. Смехурко се славеше с това, че много обичаше да се шегува. Най-любимата му шега беше да прибавя едва ли не след всяка дума: „Да не ме казват Смехурко, честна дума“. Що се отнася до Геврек, той още с нищо не се беше прославил. И двамата работеха като шофьори в една бонбонена фабрика — разнасяха бонбони по магазините и бяха големи приятели. В деня, когато милиционерът Свирулкин по погрешка се озова в тяхната квартира, Смехурко и Геврек не нощуваха у дома си, понеже след работа отидоха на гости у приятеля си Почерпанко, за да му честитят новото жилище. Тържеството продължи цяла нощ. Сутринта те заминаха право на работа в бонбонената фабрика, а следобед отидоха да честитят новото жилище на друг свой приятел — Дамаджанко. Тук тържеството също трябваше да продължи до зори, но нашите приятели вече бяха прекарали една безсънна нощ и затова Дамаджанко ги съжали и ги пусна да си идат по-рано, тоест в единадесет часа вечерта.

Единадесет часа през нощта също не е много рано, а освен това нашите приятели не се прибраха право у дома си, тъй като първо трябваше да постоят в милиционерското управление, където дежурният милиционер прочете двадесетминутна нотация на Геврек, загдето беше нарушил правилата на уличното движение. С една дума, те пристигнаха в къщи в късна доба. И все пак и единият, и другият бяха доволни от постигнатите резултати и Смехурко каза:

— Най-после се добрахме до дома си, да не ме казват Смехурко, честна дума! Сега трябва да вечеряме и бързо да си лягаме.

— Че е така, така е — съгласи се Геврек и се прозя, при което челюстите му едва не се откачиха. — Колкото и да те гощават на гости, все пак не е лошо да се подкрепиш и в къщи.

Двамата приятели влязоха най-напред в кухнята и почнаха да натискат копчетата по вратата на кухненския асансьор. След няколко минути те вече седяха на масата и вечеряха. Челюстите им дъвчеха лениво, като по задължение. Очите им се затваряха от само себе си. Но все пак двамата приятели непрекъснато бърбореха за нещо със заплитащи се езици.

Най-после Смехурко се нахрани и без да каже нито дума повече, стана от масата и отиде да си легне. Той влезе в стаята, загаси електричеството, после се съблече и легна в кревата. След него дойде и Геврек. Като видя, че Смехурко вече е угасил електричеството, той се добра в тъмнината до леглото си, също се съблече и щеше да легне, но щом протегна ръка, усети, че на кревата му лежи някой. Геврек реши, че Смехурко е легнал по погрешка в неговия креват, и каза със смях:

— Какви са тия номерца! Защо си се наместил в моя креват?

— Какво приказваш там, да не ме казват Смехурко? — обади се от своя креват Смехурко.

— Как — какво? — учуди се Геврек, който се извърна към Смехурко. — Ти къде си?

— Тук съм, да не ме казват Смехурко! Къде мога да бъда?

Като чу, че Смехурко се обаждат от другия край на стаята, Геврек отново протегна ръка в тъмното и опипа гърдите на Свирулкин, който лежеше на кревата и спеше толкова дълбоко, че дори не пошавна.

— Знаеш ли, има някой в моя креват — каза Геврек.

— Кой ли ще е той? — учуди се Смехурко.

Геврек опипа в тъмното шията на заспалия Свирулкин, после лицето му, носа, челото, косата.

— От де да знам! Нечия глава с коси… — каза той, като разпери в недоумение ръце.

— Ама че работа! — разсмя се Смехурко.

Трябва да кажем, че Смехурко и Геврек не се изплашиха твърде много, когато откриха у дома си непознато дребосъче. Можем дори да кажем, че никак не се изплашиха. Работата е там, че в Слънчевия град отдавна вече не се случваха кражби или хулиганства. Всички дребосъчета живееха помежду си мирно и никому и на ум не можеше да дойде да влезе в чуждо жилище с някаква недобра цел.

— Честна дума, да не ме казват Смехурко, но тук има някакво недоразумение! — каза Смехурко, който не преставаше да се смее.

— Знаеш ли, сигурно някой от приятелите ни е дошъл у нас, докато ни е нямало. Чакал, чакал, после му е омръзнало да чака и заспал — изказа предположението си Геврек.

— Така ще е! — зарадва се Смехурко. — Я запали електричеството.

Геврек завъртя ключа. Двамата приятели се приближиха до леглото и почнаха да разглеждат Свирулкин, който преспокойно продължаваше да спи.

— Кой е този? Познаваш ли го? — запита Геврек.

— За първи път го виждам, да не ме казват Смехурко!

— Тю! — плюна от досада Геврек. — И аз го виждам за първи път. И най-главното, спи, като че се намира у дома си!

— Това е подозрително, Геврече, честна дума! Да не ме казват Смехурко, ако ние с теб не сме се намъкнали, по погрешка в чуждо жилище. Трябва да се омитаме, докато не се е събудил.

Геврек вече искаше да се измъкне, но се огледа наоколо и каза:

— Не, все пак мен ми се чини, че това е нашето жилище. Трябва да го разбудим и да го запитаме как е попаднал тук.

Смехурко задруса Свирулкин за рамото. Най-после Свирулкин се разбуди.

— Как сте попаднали тук? — запита той, като гледаше с недоумение Смехурко и Геврек, които стояха пред; него само по долни дрехи.

— Ние? — забърка се Смехурко. — Чуваш ли, Геврече, ето на… тоест туй то, да не ме казват Смехурко. Нас пита как сме попаднали тук! Не, ние искахме вас да попитаме как сте попаднали тук.

— Аз? Както винаги — дигна рамене Свирулкин.

— „Както винаги“! — възкликна Смехурко. — Според вас къде сте сега?

— У дома си. Къде другаде?

— Ама че номер, да не ме казват Смехурко! Слушай, Геврече, той казва, че се намира у дома си. Ами ние с тебе къде сме?

— Да, наистина — намеси се в разговора Геврек. — Ами ние с него тогава къде се намираме според вас, а?

— Ами че и вие сте при мен в къщи.

— Я го гледай! Сигурен ли сте в това?

Свирулкин се огледа и от учудване дори се надигна от кревата.

— Слушайте — каза той най-после, — как съм попаднал тук?

— Ах, да се не види макар, да не ме казват Смехурко, честна дума! Ами че ние самите половин час вече ви питаме как сте попаднали тук — каза Смехурко.

Като се убеди, че цялата тази бъркотия бе станала по негова вина, Свирулкин се смути твърде много и измърмори:

— Извинете ме, приятели! Моля да ми простите! Сега виждам, че по погрешка съм попаднал в чуждо жилище. Гледам аз, че тук мебелите като че ли не са същите като у дома. Пък и стените не са боядисани по същия начин. В къщи са жълти, тю! А тук са комай сини…

С тези думи Свирулкин се измъкна изпод юргана и се запъти към вратата.

— Почакайте де — спря го Геврек. — Първо поне се облечете.

— Ах, да! Извинете! — смутено замърмори Свирулкин, върна се и се заоблича.

Той бързаше много и затова всичко правеше не така, както трябва. Върза си вратовръзката наопаки, обърка чорапите си; десният му крак не искаше да влезе в крачола и затова той дълго скача из цялата стая на левия си крак, докато не връхлетя върху една саксийка с маргаритки и не я направи на сол. Накрая той нахлузи от разсеяност куртката на Геврек и излезе облечен в нея.

Тази нощ Смехурко и Геврек си легнаха много късно и едва на следното утро Геврек откри, че куртката му е изчезнала. Наистина в стаята беше останала куртката на Свирулкин. Но бедата беше в това, че заедно с куртката на Геврек пропадна и шофьорското му удостоверение, което се намираше в страничния й джоб. За нещастие двамата приятели не запитаха Свирулкин нито за името, нито за адреса му и сега не знаеха къде да го търсят.

Смехурко каза, че бедата може да се поправи. Когато онова разсеяно дребосъче, тоест Свирулкин, намери в джоба си чуждото удостоверение, то ще разбере, че е облякло чужда куртка, и ще им върне удостоверението заедно с куртката. Като чу това, Геврек се поуспокои.

Ала по-нататък всичко тръгна съвсем не тъй както предполагаше Смехурко. Защото приключенията на Свирулкин не свършиха с това. Може би те биха свършили, ако в тази работа не се бяха намесили Калигула, Риткун и Пегасик. От деня, когато тези три личности се превърнаха в дребосъчета, те се шляеха насам-натам по улиците и в края на краищата се срещнаха. Тази неочаквана среща се ознаменува с бурни прояви на радост. Калигула не можеше да си сдържи смеха, като гледаше Риткун и Пегасик, а Риткун и Пегасик гръмогласно ревяха, като гледаха Калигула. И тримата в миг се познаха един друг. Въпреки промяната, която беше станала с тях, нещо от предишния им вид се бе запазило у тримата и тъкмо то ги разсмиваше. Като се насмяха до насита, Калигула каза:

— Ето какво, приятели, трябва да отпразнуваме нашата среща така, че всички да я запомнят.

И тримата се замислиха дълбоко и мислиха до полунощ. Отначало никой не измисляше нещо подходящо. Най-после Пегасик каза:

— Според мен най-особено ще бъде да опънем напреки на тротоара едно въже, та всички да се спъват в него и да падат.

— Ти си герой! — одобри Калигула.

Приятелите намериха отнякъде едно въже и го опънаха напреки на тротоара — там, където беше по-тъмно. След това бързо се отдалечиха, понеже се страхуваха, че някой може да им даде заслуженото за такова мероприятие. Това се случи на улица „Макаронна“, близко до къщата, където живееха Смехурко и Геврек, и то тъкмо онази вечер, когато те завариха в жилището си заспалия милиционер Свирулкин.

А сега чуйте какво стана по-нататък.

Милиционерът Свирулкин излезе от жилището на Смехурко и Геврек и закрачи по улицата, като се оглеждаше в недоумение наоколо си и не можеше да разбере къде се намира. След известно време той се досети, че върви по улица „Макаронна“, но не към своето жилище, а в противоположната посока. Той щеше да се върне назад, но реши да се поразходи и да подиша чист въздух. Това решение се оказа съдбоносно за Свирулкин. Той не успя да направи дори десет крачки, когато се препъна в опънатото напреки на тротоара въже, и се просна на земята. Падайки, той си удари много силно челото в тротоара и остана да лежи неподвижно.

Никой не знае колко време щеше да лежи в безсъзнание Свирулкин, ако тогава по улица „Макаронна“ не беше минало с автомобила си момиченцето Маковка. Като видя Свирулкин, който лежеше неподвижен насред тротоара, Маковка спря колата. Досетила се, че Свирулкин има нужда от незабавна медицинска помощ, тя го вмъкна веднага в колата, което се оказа доста трудна работа за такова мъничко момиче като нея, и го откара в болницата.

neznaiko-a52.png

 

 

В болницата Свирулкин биде веднага съблечен и сложен на легло. Доктор Компресчо незабавно му предписа сироп и поръча да му сложат лед на главата, след което лично стисна ръката на Маковка и й благодари, че бе докарала болния. Докторът искаше да впише името на болния в болничния дневник, но Свирулкин все още лежеше в безсъзнание и не можеше да съобщи името си. Маковка също не знаеше как го казват. Затова Компресчо поръча на една от санитарките да прегледа джобовете по куртката на болния — може там да се намери някой документ, от който да се установи името му.

Санитарката затършува из джобовете на куртката и намери там едно писмо, адресирано до Геврек, и едно шофьорско удостоверение, също на името на Геврек.

— Ясно: казва се Геврек. Кой ще вземе да носи в джобовете си чужди писма и документи — реши д-р Компресчо и записа Свирулкин в болничния дневник под името Геврек.

Когато на следния ден милиционерът Караулкин отново позвъни в болницата и запита дали е постъпил на лечение милиционерът Свирулкин, отговориха му, че никакъв милиционер Свирулкин не е имало и няма при тях, а има само един шофьор, наречен Геврек, който изгубил съзнание на улицата. Ето причината, поради която никой не можеше да се досети, че Свирулкин се намираше в болницата, и милицията продължаваше да го търси навсякъде другаде, само не и там, където той действително беше.

Всеки ден вестниците поместваха съобщения, където се казваше, че милиционерът Свирулкин все още не е намерен. Някои вестници почнаха да се шегуват с това, че самата милиция не може да намери един изчезнал милиционер. Един вестник дори помести карикатура — милиционер, който с фенер търси себе си посред бял ден.

Цялата тази история свърши с това, че по повод на изчезналия милиционер вестниците почнаха да печатат разни смешни и весели разкази. Най-после дори писаха, че милиционерът Свирулкин съвсем не е изчезвал и че не могат да го намерят само защото такъв Свирулкин изобщо не е съществувал.

Но не бива да мислим, че жителите на Слънчевия град бяха лоши дребосъчета, способни да се смеят на чуждото нещастие. Не, те бяха много добри и отзивчиви, но работата бе там, че сред жителите на Слънчевия град имаше много автомобилисти, а както е известно, автомобилистите много не обичат милиционерите, защото те им четат твърде дълги нотации при всяко нарушение на правилата за уличното движение. Да беше изчезнало някое обикновено дребосъче, никому не би дошло на ум да се смее, но изчезването на един милиционер неволно извикваше усмивка у всеки автомобилист; освен това мнозина повярваха, че действително милиционерът Свирулкин не е съществувал и всички тези съобщения за него във вестниците са били просто смешна измислица за разтуха на читателите.

Когато на следното утро Свирулкин се събуди в болницата, той с учудване се убеди, че пак се намира в чуждо помещение. Свирулкин понечи да стане и да разбере как е попаднал тук, но почувствува слабост и отпусна главата си на възглавницата. В това време в стаята влезе санитарката.

— Добро утро, Геврече — приветливо каза тя. — Как се чувствувате?

— Къде съм? — тревожно запита Свирулкин, без дори да забележи, че санитарката го нарече Геврек.

Санитарката му обясни, че той е паднал случайно на улицата, ударил си е челото и е получил сътресение на мозъка, а сега се намира в болницата и няма защо да се тревожи за каквото и да било, защото скоро ще го излекуват.

Свирулкин не разбра почти нищо от тези обяснения, тъй като съзнанието му беше позамъглено от удара, ала ласкавият глас на санитарката го успокои. Свирулкин престана да се вълнува, закуси с апетит и взе, без да се намръщи, пълна лъжица горчив сироп. Д-р Компресчо остана много доволен от поведението на болния и поръча на санитарката да му дава през час от този сироп и да му слага студени компреси на челото, а пък ако го заболи глава, веднага да замени компресите е лед.

Сам д-р Компресчо по няколко пъти на ден посещаваше Свирулкин и му разказваше разни смешни истории. Той смяташе, че нищо не помага така много за бързото оздравяване на болните, както веселото настроение. А весело настроение, както е известно, имат болни, които се усмихват и се смеят. Д-р Компресчо беше заповядал поради това да се накачат из цялата болница смешни картинки, рисунки и карикатури и беше поръчал на всички санитарки и дежурни лекари да четат през свободното си време най-различни смешни разкази и приказчици на болните, както и да им разправят весели историйки, да им казват смешки, залъгалки, скоропоговорки, пословици, гатанки и други такива.

neznaiko-a53.png

Глава двадесет и трета
Съвестта пак тревожи Незнайко

neznaiko-16.png

Инженер Заварко, с когото се запознаха нашите пътешественици, беше необикновено дребосъче. Главната му особеност се състоеше в това, че той вършеше всичко със страшна бързина. Ръцете, краката и езикът му се движеха извънредно бързо. Най-често той не ходеше, а тичаше и почти никога не стоеше спокойно. Ако нямаше накъде да тича и с кого да разговаря, той непрекъснато се въртеше на вси страни или скачаше на място от нетърпение. А пък ако трябваше да пътува с автомобил, той се носеше с голяма скорост, като при това винаги тръгваше внезапно и спираше най-неочаквано. Мислите прелитаха в главата му със скоростта на светлината, а както всеки вече знае, тя изминава по триста хиляди километра в секунда. Той вземаше решения, без да се замисля, и ги изпълняваше светкавично, а щом престанеха да му харесват по една или друга причина, мигновено се отказваше от тях, без да ги изпълнява докрай.

Всички, които се срещаха със Заварко, изпадаха под влиянието на неговата дейна природа и вършеха всичко, което му хрумнеше, като забравяха собствените си планове и намерения.

Кубчо, който имаше по-спокоен характер, си мислеше, че ще може да отиде с нашите пътешественици на улица „Творчество“ и да им покаже къщите на Любеничко. Но Заварко заяви безцеремонно, че по-късно ще се намери време за това и веднага следобед той откара всички да видят мебелната фабрика, където се произвеждаха най-различни мебели.

В мебелната фабрика пътешествениците останаха твърде учудени от това, че столовете, масите, шкафовете, диваните и леглата се правеха не от дърво, а от различни пластмаси.

Производственият процес беше много прост. Предварително приготвената пластмаса влизаше в отвора на една формовъчна машина, където една преса натискаше пластмасата, и после от машината изскачаше готов стол, маса или креват. Изготвянето на шкафове, бюфети или дивани изискваше не една, а две-три и дори повече формовъчни машини. Едната машина моделираше самия шкаф, другата — вратичките и поличките на шкафа, третата — чекмеджетата, и т.н.

Пластмасите бяха с най-различни цветове и отсенки. Имаше една така наречена дървопластмаса. Изготвените от нея мебели не се отличаваха по нищо от дървените. Имаше също и металопластмаса, която напълно заменяше метала. Освен мебели от металопластмаса се правеха полилеи, брави, рамки за картини и огледала. Най-после имаше и мека като пух еластопластмаса, от която се приготвяха дюшеци и матрици, а така също и възглавнички и меки облегала за дивани и кресла.

Фабриката произвеждаше не само проста, но и комбинирана мебел като например комбиниран диван креват, който в едно и също време служеше и за диван, и за креват, маса хладилник, стол прахосмукачка, креват библиотечка, кресло велосипед и други. Ала нашите пътешественици харесаха най-вече напомпените или тъй наречените пневматични мебели. Шкафовете, масите, креслата и диваните се правеха от гума и се напомпваха с въздух. Тези мебели бяха много удобни за превоз, защото достатъчно беше да се изкара въздухът от тях, и цяла мебелирана стая се вместваше в едно куфарче. Най-изящни бяха пневматичните кресла, дивани и легла, защото при надуването си те добиваха изпъкнали, заоблени и гладки форми, които подканяха човека да седне или да полегне върху тях.

След като разгледаха мебелната фабрика, нашите пътешественици отидоха на кино, а после на театър.

На другия ден Заварко и Кубчо ги взеха от хотела рано сутринта и всички заедно отидоха във фабриката за телевизори и радиоапарати. Главното нещо, което видяха тук, беше производството на големите плоски, стенни, широкоекранни телевизори. Трябва да кажем, че всички кинотеатри в Слънчевия град имаха такива стенни телевизори с широки екрани и затова във всички кинотеатри филмите се прожектираха направо от телевизионната студия. Това беше много удобно, защото не бе нужно всяка вечер да се развозват стотици киноленти по всички кинотеатри, да работят стотици киномеханици, както и да се изготвят всичките тези ленти. Достатъчно беше да се изготви една кинолента и да се извърти тя за предаване в телевизионната станция, и филмът можеше да се гледа във всички кинотеатри.

Такива телевизори, само че по-малки по размери, се намираха и в много жилища, но жителите на Слънчевия град нямаха навика да гледат кино у дома си. Те бяха много общителни и обичаха да гледат филми, като се събираха заедно. От това филмът им се струваше някак си много по-хубав и по-интересен.

Освен стенните телевизори тази фабрика произвеждаше и телевизори за маса, както и радиоапарати от най-различни системи, като се започне от големите стенни радиоли и радиошкафове и се завърши с микроскопичните джобни високопискачки и копчеподобните високошептачи.

После Заварко откара пътешествениците във фабриката за домашни потреби, където се произвеждаха различни прахосмукачки, перални автомати, механични метли, изтривалки, преси за сок, херметични гърнета и пневматични тенджери. Пътешествениците най-много харесаха автоматичната самоуправляваща се електрическа ютия. Особеното на тази ютия беше това, че тя гладеше бельото автоматично, без никаква странична помощ. За тази цел предната част на ютията имаше две електрически очи, които представляваха две малки телевизорчета — с тяхна помощ ютията като че виждаше какво трябва да глади. Малко под очите ютията имаше един ламаринен електрически нос. Щом бельото почваше да прегаря, ютията усещаше с носа си миризмата на опърлено, изключваше се автоматично и иззвъняваше.

След това пътешествениците отидоха в книжната фабрика, където се изготвяха най-различни книги: малки и големи, тънки и дебели, картинни книжки и книжки играчки във вид на параванчета, хармонички, макарички, сборничета с увлекателни приказки, разкази, приключения, ребуси, фокуси, скрити картинки, както и движещи се говорещи картинки.

Тук работеха десетки печатарски машини. Достатъчно беше да се пъхнат в отвора на такава машина ръкописът на писателя и направените от художника рисунки — и тутакси из другия отвор почваха да се сипят готови книжки с картинки. Печатането ставаше с електричество: специален пулверизатор пръскаше печатарско мастило във вътрешността на машината и то прилепваше към наелектризираната хартия точно по онези места, където трябваше да се намират буквите и картинките. С това се обясняваше бързото изготвяне на книгите.

По-късно Незнайко и неговите спътници разгледаха и фабриката за музикални инструменти, и кукления комбинат, където се изработваха кукли за куклените театри, и автомобилния завод, и много други предприятия. По цял ден те обикаляха със Заварко и Кубчо разни интересни предприятия, а вечер отиваха на кино, на театър, на концерт или гледаха спортни игри и състезания. Понякога в тези обиколки вземаше участие и Плъхчо, с когото се бяха запознали във фабриката за облекло. Както вече споменахме, Плъхчо беше актьор и добре знаеше в кой театър има най-интересни постановки, та винаги можеше да посъветва пътешествениците кое представление да предпочитат.

Общо взето, те си живееха много весело. Единственото нещо, което разваляше настроението на Незнайко, беше споменът за милиционера Свирулкин. В деня, когато за първи път вестниците поместиха съобщения за изчезването на милиционера, Незнайко изпита голям страх, че скоро Свирулкин ще бъде намерен. Ала на другия ден вестниците съобщиха, че въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не е намерен никъде. Незнайко се зарадва и поуспокои. Но вечерта съвестта му се пробуди, както й беше обичаят, и започна да го кори:

„Какво мога да направя? — оправдаваше се Незнайко. — Аз не съм виновен, че милиционерът е изчезнал.“

„Ти не си виновен, това е вярно — съгласяваше се съвестта. — Но нали се радваше, че той е изчезнал! Бива ли да се радва човек, на чуждото нещастие?“

„А тебе какво ти влиза в работа това? — възмущаваше се Незнайко. — Защо си завираш носа там, където не те канят?“

„Как така — какво ми влиза в работа? — чудеше се съвестта. — Аз искам да бъдеш добър и винаги ще те укорявам, ако постъпваш лошо.“

Незнайко се засрами и се закле пред самия себе си, че вече няма да се радва на чуждото нещастие. Но на следното утро той пак се разтревожи и с трепет взе вестника от страх да не би да прочете в него, че милиционерът Свирулкин е намерен най-после и е разказал на всички как Незнайко със своята вълшебна пръчица е разрушил стените на милиционерското управление. Като прочете, че Свирулкин още не е намерен, Незнайко въздъхна с облекчение и едва не заскача от радост; вечерта пак се укори за това, но на следното утро пак се зарадва. Така лека-полека той престана да обръща внимание на укорите на съвестта си и нищо вече не помрачаваше дните му. А освен това новите приятели не позволяваха на нашите пътешественици да скучаят. Кубчо и Заварко едва не се скараха заради тях. На Кубчо много му се искаше да продължи своя разказ за архитектурата и да им покаже къщите на Любеничко, но Заварко не го оставяше зъб да обели и не пущаше пътешествениците една крачка да направят без него… Кубчо много се ядосваше, че е запознал Незнайко, Карфичка и Шаренкия със Заварко.

— Ако знаех, че така ще стане, нямаше да те запознавам с тях — каза той на Заварко.

Веднъж му хрумна да отиде да вземе Незнайко и неговите приятели по-рано и да ги отведе от хотела, преди още да е дошъл Заварко. И наистина на следното утро той се събуди на разсъмване и веднага се завтече към хотела. Но какво беше неговото учудване, когато видя, че пътешествениците са вече излезли!

— Пак Заварко ме е изпреварил! — разсърди се Кубчо. — Само да ми падне! Просто не зная какво ще го направя…

Кубчо излезе намръщен на улицата и изведнъж видя Заварко, който пристигна със своя скачащ автомобил.

— Закъде си полетял? — попита го загриженият Кубчо.

— Как така закъде? — учуди се Заварко. — За Незнайко и Карфичка.

— Че тях ги няма, някой вече ги е отвел!

— Кой ги е отвел? — Заварко дори скочи от учудване.

— Отде да знам! — разпери ръце Кубчо.

— А-а — завика Заварко и се удари по челото. — Зная! Това е Плъхчо! Да не мръдна оттук, ако този Плъх не ги е отмъкнал нанякъде.

И наистина така беше. Плъхчо отдавна придумваше нашите пътешественици да се разходят заедно с него в Слънчевия парк, като ги уверяваше, че там е много по-интересно, отколкото по разни фабрики и заводи. Ала Заварко не искаше и да чуе за парка и по всякакъв начин спъваше осъществяването на това намерение. Накрая Плъхчо реши да прибегне до хитрост, като пристигна при пътешествениците по-рано от обикновено и ги отведе в Слънчевия парк.

Този парк се намираше в източната покрайнина на Слънчевия град и заемаше доста голяма площ. Той се състоеше от няколко части или както ги наричаха — градчета: Спортно градче, където се провеждаха разни спортни игри и състезания; Водно градче с плувни басейни, кули за скачане във водата и пристанище за лодки; Театрално градче, в което имаше разни театри, кина, а също така и цирк; Шахматно градче, където можеше да се играе на дама и на шах, и най-после Весело градче — с разни увеселителни изненади.

Всяко едно от тези градчета беше уредено по свой начин. Най-интересна беше уредбата на Шахматното градче. Цялата площ на градчето беше разделена на големи квадратни клетки и представляваше нещо като грамадна дъска за шах. Тук всички къщи, будки и павилиони бяха построени във вид на шахматни фигури: топове, царици, офицери, коне и др. Всички огради наоколо бяха направени във вид на пионки, а до всеки вход стояха по два черни или бели коня.

Сред цветята, които тук растяха също в шахматен ред, се издигаха масички, където желаещите можеха да играят на шах или на дама. В парка имаше много шахматисти и шахматистки. Шахматистите обикновено бяха облечени в костюми на квадрати, а шахматистките — в роклички, украсени с разноцветни шахматни фигури. Те изнасяха сказки за шахматната игра, разказваха разни интересни случки из живота на знаменитите шахматисти и участвуваха в шахматните турнири, на които се стичаха много зрители — дребосъчета; най-после те провеждаха и сеанси на едновременна игра с любителите, тоест с обикновени момченца и момиченца, които обичаха да играят на шах.

neznaiko-a54.png

 

 

При тези сеанси един шахматист играеше едновременно с няколко играчи на няколко дъски. Имаше специалисти, които играеха в едно и също време на десет или петнадесет дъски, а най-добрият шахматист, който се казваше Фигура и беше шампионът на Слънчевия град, можеше да играе едновременно на двадесет дъски, без дори да гледа към тях. Само му съобщаваха кой какъв ход е направил, той го записваше в бележника си и казваше с какъв ход да се отговори. На тези сеанси на едновременна игра се събираха множество зрители — дребосъчета.

Все пак най-интересното нещо в Шахматното градче бяха шахматните автомати. Шахматният автомат е машина, направена като обикновено дребосъче — с ръце, крака, дори и с глава. Във вътрешността на този автомат е поставен запомнящ изчислителен електронен уред, който е съединен чрез електрически жици с квадратите на шахматната дъска. Когато играе с обикновено дребосъче, автоматът избира с помощта на електронния уред най-добрите насрещни ходове, които водят към победа, и премества фигурите на шахматната дъска. В това няма нищо чудно, тъй като шахматната игра има своя теория и винаги може предварително да се пресметне как трябва да се преместят фигурите, за да се спечели играта.

Конструктори на тези шахматни автомати са най-добрите шахматисти, затова подобна шахматна машина може да бъде надвита само от някой шахматен шампион, и то не винаги. Имало е случаи; когато сам конструкторът е губил играта с конструирания от самия него автомат. Това става, защото конструкторът може да се умори, да заболее или от разсеяност да не направи този ход, който е нужен, докато автоматът никога не се уморява и винаги действува бързо и сигурно — стига, разбира се, да не бъде повреден.

В един от павилионите на Шахматното градче беше поставен голям шахматен автомат, който можеше да играе едновременно на тридесет и две дъски. Автоматът се намираше в средата на една пръстеновидна маса, върху която бяха разположени тридесет и две шахматни дъски. Пред тези дъски седяха дребосъчета, които желаеха да играят с автомат. Като направеше ход на една дъска, автоматът леко се завърташе и правеше ход на друга дъска, после пак се завърташе и по този начин се въртеше непрекъснато, като предприемаше ход след ход. Всичко това ставаше толкова бързо, че някои играчи не успяваха да направят насрещния си ход. В такъв случай автоматът се спираше и чакаше, докато не направеха хода.

Нашите пътешественици попаднаха в Шахматното градче и дълго наблюдаваха играта на този голям шахматен автомат. Най-после на Карфичка й омръзна да гледа, но затова пък Незнайко тъкмо тогава се увлече. Като видя, че един от играчите загуби партията си и стана от масата, Незнайко седна на неговото място и каза, че и той иска да играе. Карфичка запротестира и заяви, че не може да търпи да играят пред нея на шах. Шаренкия заяви, че и той не може да понася шаха, но Незнайко упорствуваше и не искаше да си върви. Тогава Плъхчо каза, че те с Карфичка и Шаренкия ще отидат на разходка във Веселото градче, а Незнайко може да поиграе на шах и след това да се присъедини към тях.

Така и направиха.

neznaiko-a55.png

Глава двадесет и четвърта
Как Незнайко се разболя от шахматна треска

neznaiko-17.png

Карфичка и Шаренкия се запътиха заедно с Плъхчо към Веселото градче, а Незнайко почна да играе с автомата на шах. Но едва направи десетина хода — и получи шах и мат едновременно. Той рече да изиграе още една партия и я загуби след нови пет или шест хода. Следния път той получи мат след три хода. Автоматът сякаш забеляза каква грешка допускаше в играта си Незнайко и намери начин да го побеждава във възможното най-късо време.

Един от играчите, който седеше редом с Незнайко, му каза, че за самия Незнайко е още рано да играе с такава сложна машина, по-добре е най-напред да поиграе с някой малък и по-прост автомат. Като научи, че в Шахматното градче има и други автомати, Незнайко стана от масата и тръгна да търси машина според силите си. Не направи и десет крачки и насреща му се зададе едно момиченце. То имаше красива бяла рокличка с разноцветни шахматни фигурки, а на главата си носеше шапчица във вид на корона, като шахматната царица. То се усмихна на Незнайко като на стар познат и каза:

— Здравейте!

— Здравейте — отговори Незнайко. — Ние като че ли сме се срещали вече с вас?

— Засрамете се, Незнайко! Нима сте забравили? Нали вие идвахте при нас във фабриката за готови дрехи?

— Аха, наистина! — извика Незнайко. — Сега си спомням. Вие сте Макаричка.

— Да — потвърди Макаричка. — Да поседнем на пейката. Тук е много хубаво.

Те седнаха на пейката и Макаричка каза:

— А пък ние не сме ви забравили и често си спомняме за вашето посещение. Тогава ни беше много весело. Помните ли как Игличка каза на Заварко: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Ще пръхтите у дома си!“ Ха-ха-ха! И сега, щом някой от нас се засмее, ние казваме: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Идете си в къщи, попръхтете си там, а после елате при нас.“

Макаричка и Незнайко весело се засмяха.

— Кажете, харесва ли ви се в нашия град? — запита Макаричка.

— Много ми се харесва — отговори Незнайко. — Вие имате най-различни машини, кина, театри, магазини, дори и гостилници. Всичко си имате!

— А нима при вас не е така?

— Къде ти! — махна с ръка Незнайко. — У нас доще ли ти се ябълка, най-напред трябва да се качиш на дървото; доще ли ти се ягода, първо трябва да я отгледаш; доще ли ти се лешниче, трябва да отидеш в гората. А у вас е просто: иди в гостилницата и яж, колкото ти душа иска. Докато у нас първо трябва да поработиш, а после да ядеш.

— Но и ние работим — възрази Макаричка. — Едни работят по нивите, по зеленчуковите градини, други изготвят разни предмети във фабриките, а после всеки взема от магазина, каквото му е нужно.

— Но в работата ви помагат разни машини — отговори Незнайко. — А ние нямаме машини. И магазини нямаме. Вие живеете всички заедно, а у нас всяка къщичка си е отделно, сама за себе си. И затова стават големи бъркотии. В нашата къща например има двама техници, пък нито един шивач. В друга някоя къща живеят само шивачи, а ни един техник. Ако ви са нужни, да речем, панталони, вие отивате при шивача, но шивачът няма да ви даде панталоните даром, защото ако рече на всеки да дава панталони даром…

— Сам ще остане без панталони! — засмя се Макаричка.

— По-лошо! — махна с ръка Незнайко. — Ще остане не само без панталони, но и без храна, защото той не може едновременно да шие дрехи и да си набавя храна!

— Така е, разбира се — съгласи се Макаричка.

— Значи вие трябва да дадете на шивача за панталоните си, да речем, една круша — продължи Незнайко. — Но ако шивачът няма нужда от круша, а например от маса, тогава трябва да отидете при дърводелеца и да му дадете една круша, за да направи той маса, а след това тази маса трябва да я дадете на шивача срещу панталоните. Но дърводелецът може да каже, че не му трябва круша, а брадва. Тогава пък ще трябва да се влачите при ковача. А може да се случи и така, че когато отидете с брадва в ръка при дърводелеца, той да ви каже, че брадвата вече не му е нужна, защото си е доставил от друго място. И току-виж, сте останали вместо с панталони — с брадва!

— Да, наистина това не е малка беда! — засмя се Макаричка.

— Не е в това бедата, защото от всяко положение може да се намери изход — отговори Незнайко. — В краен случай приятелите няма да ви оставят да пропаднете и все пак някой ще ви подари или пък ще ви заеме панталони за известно време. Бедата е в това, че у някои дребосъчета на тази почва се развива една страшна болест — алчност или скъперничество. Такова дребосъче скъперник мъкне у дома си всичко, което само му попада в ръцете: и нужно, и ненужно. Има при нас едно такова момченце на име Поничко. Цялата му стая е затрупана от всевъзможни вехтории. То си мисли, че всичко това ще му влезе в работа, че ще го размени срещу необходими предмети. Освен това държи при себе си множество ценни предмети, които могат да свършат добра работа другиму, а при него само събират прах и се развалят. Притежава цял куп куртки и жакети! Само костюми има двадесет ката, а панталоните му са сигурно петдесет чифта. Всичко е струпано в къщата му на пода на грамадна камара и дори сам Поничко вече не помни какво има и какво няма. Някои дребосъчета използуват това. Ако някому изведнъж потрябват панталони или сако, той може спокойно да се приближи до купчината и да си избере, каквото му хареса, а Поничко дори няма да забележи, че нещо е изчезнало. Но забележи ли, тежко ти — такъв вой надава — ушите ти да писнат!

Макаричка се смееше от сърце, докато слушаше разказа на Незнайко. После лицето й стана сериозно и тя каза:

— Срамно е да се смееш на болен човек! Добре, че никой у нас не може да заболее от тази страшна болест. Защо да държиш у дома си цял куп дрехи, щом по всяко време можеш да получиш от магазина съвсем приличен костюм. При това модата се мени непрекъснато и щом костюмът излезе от мода, все едно, не може вече да се облече. Добре, че се сетих — спомни си Макаричка. — Къде са вашите приятели Карфичка и този… Сивичкия ли, как се казваше?

— Не Сивичкия, а Шаренкия — поправи я Незнайко. — Те отидоха с Плъхчо във Веселото градче, а пък аз останах, за да играя шах с автомата.

— Е, играхте ли?

— Играх три пъти и нито един път не спечелих.

Като научи, че Незнайко е играл с големия автомат, Макаричка му разказа, че този автомат е конструиран от шахматния шампион Фигура и дори опитните шахматисти много трудно могат да го надвият. Дори едно реми с него се смята за голямо постижение, а пък този, който го надвие, получава право да се състезава с шампиона Фигура за първенство в Слънчевия град.

За такива неопитни играчи като Незнайко в Шахматното градче имаше множество по-несъвършени шахматни автомати. Електрическият уред на тези машини беше по-прост и да се спечели партия с тях беше много по-лека задача. Освен това много автомати имаха допълнителни приспособления за развличане на играчите. Така например единият имаше много смешна физиономия. Освен това той можеше да смърка с носа си и да се чеше с ръка по тила, а това беше много забавно. Физиономията на друг автомат беше излята от гъвкава пластмаса и щом автоматът направеше добър ход, на лицето му засияваше победоносна усмивка. Щом започнеше да печели партия, устата му се разтягаше до ушите, но ако неочаквано почнеше да губи, автоматът правеше такива страшни гримаси, че бе невъзможно да го гледаш, без да се смееш. Имаше и такъв автомат, в чиито нос блясваше електрическа лампичка и от това носът му изпущаше червена светлина, а косите щръкваха на главата.

Освен това тук имаше и автомати, които показваха характера на различните играчи. Един от тях например, преди да предприеме някой ход, дълго си мръщеше челото, триеше си неизвестно защо носа, вземаше нерешително някоя фигура от дъската, дълго я държеше в ръка, сякаш размисляше къде да я постави, и най-после правеше ход, но веднага си вземаше фигурата обратно оставяше я на предишното й място и отново си даваше вид, че размишлява. Подобни номера от страна на автомата ядосваха някои твърде нетърпеливи играчи и от това им ставаше по-интересна самата игра. Друг един автомат, преди да направи ход, непременно подсмърчаше, сумтеше, покашлюваше, въртеше глава, свиваше рамена, разперваше ръце; трети пък току бръщолевеше разни думички като: „Аха, значи вие местите така? Е, ето пък ние как!“, или: „Ние сега ще ви покажем как се играе шах!“, или: „Сега ще ви видим сметката“. Това се постигаше с помощта на магнетофон, тоест звукозаписващ апарат с магнитна лента, на която бяха записани разни изречения. Пред всеки ход магнетофонът се включваше автоматично и играчът чуваше една или друга фраза.

Всеки автомат имаше свое име. Така например големият автомат с тридесет и двете места се наричаше „Титан“; оня, който казваше: „Сега ще ви видим сметката“, тъй се и наричаше — „Сметка“. А пък автоматът, който можеше да си чеше врата, кой знае защо, се казваше „Мурджо“. Макаричка запозна Незнайко с всички автомати и с всеки един от тях Незнайко изигра по една партия, но успя да надвие само „Мурджо“.

— Ето виждате ли, вие вече отбелязахте успех! — каза Макаричка. — Трябва да идвате по-често тук и да се тренирате.

Докато Незнайко играеше на шах, Карфичка и Шаренкия се веселяха във Веселото градче. Тук веселието започваше още преди посетителите да влязат в градчето, тоест от самия вход. На този вход нямаше ни порта, ни вратичка, ни врата, а широка метална тръба като тунел. Тръбата се въртеше непрекъснато и всеки, който се опитваше да мине през нея по обикновения начин, непременно падаше, тъй като краката му се плъзгаха настрани. За да запазиш равновесие, трябваше да крачиш не направо, а косо, като ловко ситниш с краката. Имаше дребосъчета достатъчно тренирани в това изпитание — те минаваха през тръбата, без дори да се залюлеят. Но такива бяха малцина. Повечето посетители не можеха да влязат в градчето, без предварително да се повъргалят в тръбата.

Пред тази въртяща се тръба обикновено имаше цяла тълпа дребосъчета, която се смееше над опитите на смелчаците да минат през тръбата. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се присъединиха към тълпата и също почнаха да се смеят. Особено високо се кикотеше Шаренкия. Струваше му се, че съвсем не е трудно да се мине през тръбата и че всички падат поради собствената си тромавост. Като се накикоти до насита, Шаренкия реши да покаже своята сръчност и безстрашно влезе в тръбата. Но едва направи три крачки — и падна, а после продължи да се търкаля като цепеница във вътрешността на тръбата. Бонбоните, с които беше натъпкал джобовете си, се изсипаха. Шаренкия ги събираше и ги пъхаше обратно в джобовете си, като в същото време се мъчеше да стане на крака, но току се търкулваше отново. Така се премята в тръбата дотогава, докато най-после тя не го изхвърли навън от противоположния си край. Цялото това произшествие предизвика буря от смях сред зрителите.

— Виждате ли, още не сме влезли във Веселото градче, а вече почнахме да се веселим — каза Плъхчо на Карфичка. — Забележете, че тук смехът се предизвиква по съвсем прост начин — посетителите сами разсмиват себе си: първо вие се смеете на другите, след това сами влизате в тръбата и тогава другите започват да ви се смеят.

Като каза това, Плъхчо влезе в тръбата. Въпреки отпуснатата си фигура той измина почти целия път доста ловко и падна едва на две крачки от изхода на тръбата, но това също развесели зрителите. После дойде ред на Карфичка. Всички мислеха, че и тя ще падне и се приготвиха вече да се посмеят както трябва, но тя така ловко ситнеше с крака, че не се спъна нито веднъж.

Като се озоваха във Веселото градче, нашите пътешественици тръгнаха по главната алея и скоро стигнаха до една площадка, насред която имаше голям дървен кръг. Този кръг се наричаше „Дяволското колело“. Желаещите сядаха върху него и после той почваше да се върти бърже и центробежната сила отхвърляше тези, които бяха седнали настрани.

Нашите пътешественици се повъртяха на дяволското колело и нападаха като круши по земята, а след това поеха по-нататък и спряха пред вълшебното огледало. Това огледало не беше плоско, а криво и при това се извиваше непрекъснато, така че главата на дребосъчето, което се оглеждаше там, се разтягаше на дължина като грахова шушулка, а крачетата му ставаха къси като на гъсе. После пък наопаки: краката му се удължаваха като макарони, а главата му ставаше плоска като палачинка. След това почваше да се удължава носът, а лицето се изкривяваше настрани, докато най-после лицето почваше да не прилича на нищо.

Невъзможно беше всички тия превръщания да се гледат без смях. Но тъй като смехът изостря апетита, то нашите пътешественици отидоха да обядват в трапезарията, а след обяда се повозиха на атомни автостолчета върху колелца и на летни кънки самоходки.

Атомното автостолче приличаше на обикновено столче или на малко кресло с подставка за краката на оня, който седеше там, докато то самото нямаше крака, а меки гумени колелца. Под седалището беше прикрепен малък автомат двигател, който движеше столчето.

За да се возиш на автостолче, не беше нужно дори да се учиш да го управляваш. Достатъчно беше да седнеш на него и да кажеш: „Напред!“ — и столчето тръгваше напред от само себе си. Достатъчно беше да кажеш: „По-бързо!“ или „по-бавно!“ — и столчето веднага почваше да се движи по-бърже или пък забавяше хода си. При думите „надясно“ или „наляво“ столчето извиваше на едната или на другата страна. Ако човек му кажеше: „Стоп!“ — столчето в миг се спираше.

Всички тези думи можеше да се произнасят не високо, а шепнешком. Можеше дори и съвсем да не ги произнасяш, а само да си ги помислиш. Карфичка и Шаренкия се заинтересуваха, защо става така. Плъхчо им обясни, че подставката, която е долу, улавя електрическите сигнали от краката на дребосъчето, което седи на столчето, и предава тия сигнали на специалния електронен уред, който пък пуща в ход двигателя, управлява скоростта, включва механизма за завой наляво или надясно.

— Че какви сигнали могат да дават моите крака? — запита учуден Шаренкия. — Моите крака не дават никакви сигнали.

— Чисто и просто вие не забелязвате това — отговори Плъхчо, — защото тези сигнали са твърде слаби, но въпреки това те съществуват. Стига да помислите, тоест мислено да изречете думата „напред“, и тутакси от вашия мозък, по нервите ви пробягва електрически тласък, който един, вид нарежда на краката да вървят напред или назад, да: завият надясно или наляво, или да спрат на място. Електроуредът улавя тъкмо тези електрически тласъци.

Шаренкия взе да се вози на автостолчето и с интерес наблюдаваше как столчето се подчинява на мислите му. След това каза:

— Какво пък, мен ми се струва, че това столче е по-добро дори от Незнайковата вълшебна пръчица! Тук стига да помислиш: искам надясно или наляво, и желанието се изпълнява веднага. А там трябва още и да махаш с пръчицата и да казваш високо какво ти се иска. С една дума — въртели.

Като се навозиха до насита на автостолчета, Шаренкия, Карфичка и Плъхчо взеха да се возят на летни кънки самоходки, които бяха снабдени с почти същия електронен уред, както и автостолчетата, тоест хващаха електрически импулси от нозете на пързалящото се дребосъче и го возеха, накъдето трябваше.

Плъхчо каза, че засега такива автостолчета и кънки самоходки има само в парка, но скоро с тях ще може да се вози човек по целия град, а в по-далечно бъдеще може би изобщо никой няма да иска да използува автомобила, тъй като всички ще започнат да се возят на автостолчета.

Денят неусетно измина. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се върнаха в Шахматното градче и намериха там Незнайко и Макаричка. После всички вкупом отидоха в Театралното градче да гледат пиеска.

От този ден нататък Карфичка и Шаренкия всеки ден отиваха във Веселото градче. Незнайко пък по цели дни се губеше из Шахматното градче. Той се срещаше там с Макаричка и водеше с нея разговори по различни въпроси. Но играта на шах беше главното и за двамата. Макаричка беше запалена шахматистка и тя се радваше, че и Незнайко се беше вече увлякъл от шахмата, или както казваха в Слънчевия град, бе заболял от шахматна треска.

neznaiko-a56.png

Глава двадесет и пета
Как бе намерен Свирулкин

neznaiko-a57.png

Първите дни, след като попадна в болницата, Свирулкин се учудваше, когато санитарката или някой от лекарите го наричаше Геврек. Но той не се сети веднага да запита защо се обръщат към него с такова странно име. Умствените му способности бяха притъпени поради мозъчното сътресение и главата му не работеше тъй добре, както някога. Постепенно умствените му способности се възстановиха, но в същото време, без сам да усети, той свикна с новото си име, та след няколко дни сам почна да мисли, че се казва Геврек. Само понякога трепваше, когато го повикваха с това име, не отговаряше веднага, сякаш трябваше първо да помисли — него ли викат или някого другиго.

Доктор Компресчо забелязваше тази странност в държането на Свирулкин, но я обясняваше с болестното му състояние, което оказваше възбуждащо и задържащо действие върху нервната система на болния. Той продължаваше да го лекува със своите методи, тоест чрез смях, но на първо време шегите му не произвеждаха никакво впечатление на болния. Обаче едновременно с възстановяването на умствените способности на Свирулкин на лицето му почна да се мярка и смислена усмивка. Между другото това доказваше, че при дребосъчетата способността да разбират смешното зависи от тяхното умствено развитие.

Като забеляза, че лицето на Свирулкин се озарява все по-често от усмивка, доктор Компресчо реши да пристъпи към втория етап на лечение, тоест вместо да разказва смешни историйки, той се зае да чете на болния весели книги. Затова той му прочете книгата, която се наричаше „Тридесеттях и три весели гарджета“, от известния писател Ластик. Свирулкин слушаше и се смееше високо. Това насърчи доктор Компресчо. Той реши, че болният вече може да мине на самостоятелно четене, и му донесе цяла купчина вестници, в които по това време се печатаха множество смешни истории за изчезналия милиционер Свирулкин.

Ала всички тези смешни истории не се сториха смешни на самия милиционер Свирулкин. Щом видя своето име във вестниците, той си спомни, че тъкмо той е изчезналият милиционер Свирулкин, а съвсем не е Геврек, както го наричаха в болницата. Съзнанието му се проясни окончателно и той си припомни всичко, което се бе случило: и как Незнайко бе замахнал с вълшебната пръчица, и как поради това бяха рухнали стените на милицията. Свирулкин хвърли настрани вестниците и понечи да скочи от кревата, но доктор Компресчо каза:

— Лежете си, лежете си, Геврек. Закъде тръгнахте тъй изведнъж?

— Съвсем не съм Геврек, а съм милиционерът Свирулкин — отговори Свирулкин. — Аз трябва да поема колкото се може по-скоро своите служебни задължения и да задържа вълшебника, да му отнема вълшебната пръчица, с чиято помощ той разрушава къщите и може да нанесе голяма вреда на нашите жители.

Доктор Компресчо знаеше, че някои болни вследствие настъпило умствено разстройство почват да си въобразяват, че ги преследват вещици, магьосници или зли вълшебници, затова той се зае да уверява Свирулкин, че в случая няма и не е имало никакъв вълшебник. Но Свирулкин уверяваше, че сам е видял как вълшебникът е разрушил стените на милицията.

— Че как изглеждаше този вълшебник? — с усмивка запита доктор Компресчо.

— Ами като всички дребосъчета. Само панталоните му бяха жълти, а в ръцете си държеше вълшебна пръчица — отговори Свирулкин.

— Е, ясно е, че само така ви се е сторило — каза Компресчо. — Къде се е чуло и видяло дребосъчета да ходят с жълти панталони! Дори няма такава мода.

— И добре, че няма. По тези жълти панталони той може много лесно да бъде открит и да му се отнеме вълшебната пръчица.

Доктор Компресчо скръбно поклати глава, допря ръката си до челото на болния, за да провери няма ли температура, и каза:

— Сигурно ви боли главата?

— Никаква глава не ме боли! — сърдито отговори Свирулкин.

— Струва ви се само, че не ви боли, а всъщност ви боли — каза Компресчо. — Ей сега ще ви сложим лед на главата и веднага ще почувствувате облекчение.

Доктор Компресчо веднага извика санитарката и каза:

— Санитарке, сложете лед върху главата на Геврек!

— Аз вече ви казах, че не съм Геврек, а милиционерът Свирулкин.

— Добре де, добре — успокои го Компресчо. — След мозъчното сътресение болните често почват да си въобразяват, че те са някакви известни личности. Така е сега и с вас — нагълтали сте се от вестниците с разкази за знаменития милиционер Свирулкин и сте почнали да си въобразявате, че вие сте самият Свирулкин.

— Не, аз наистина съм Свирулкин.

— Като видите собственото си удостоверение, ще се убедите, че сте Геврек, а не Свирулкин. Санитарке, донесете тук удостоверението на Геврек.

Санитарката донесе куртката на Геврек и извади от джоба й шофьорското удостоверение.

— Ето на, погледнете какво пише тук — каза Компресчо и взе удостоверението в ръка. — Вие живеете на „Макаронна“ улица, нали?

— Точно така — потвърди Свирулкин.

— В къща номер тридесет и седми?

— В къща номер тридесет и седми.

— Значи вие сте Геврек!

— Не може да бъде!

— Как така „Не може да бъде“? Ето, гледайте, тук черно на бяло е написано: „Геврек“.

Свирулкин взе удостоверението, прочете го и каза с недоумение:

— Я вижте, наистина: „Геврек, живущ на улица «Макаронна» номер тридесет и седми, квартира шестдесет и шеста…“ Само че извинете, защо квартирата да е шестдесет и шеста! Моята квартира е деветдесет и девета.

— Ех, в главата ви, изглежда, от удара нещо се е преобърнало — каза Компресчо. — Обърнете сега шестдесет и шест наопаки и ще получите деветдесет и девет.

Свирулкин обърна удостоверението наопаки и се засмя:

— Гледайте, наистина — деветдесет и девет! Да не ме казват Свирулкин, ако аз вече не съм Геврек, тоест… тю! Да не ме казват Геврек, ако съм Свирулкин! Така ли е?

— Точно така! — потвърди Компресчо. — Само че не се вълнувайте, а най-добре помъчете се да заспите. Когато се събудите, ще забравите този Свирулкин. Аз сам съм виновен за всичко това: не трябваше да ви давам да четете тези вестници.

Постепенно Свирулкин се успокои и скоро заспа.

Ала след този разговор доктор Компресчо се размисли. Не че се усъмни в това, дали Геврек не е Геврек. Не! Той беше уверен, че Геврек си е Геврек. И все пак не беше напълно спокоен. Той взе със себе си шофьорското удостоверение, отиде на „Макаронна“ улица, намери номер тридесет и седем и като се качи на четвъртия етаж, позвъни на вратата на шестдесет и шеста квартира. Отвори му Смехурко.

— Кажете, моля ви се, тук ли живее Геврек? — запита доктор Компресчо.

— Да, заповядайте — отговори Смехурко.

Докторът влезе в стаята и Смехурко каза на Геврек, който седеше на дивана:

— Геврече, търсят те, да не ме казват Смехурко.

Геврек стана да посрещне Компресчо.

— Значи ви сте Геврек?

— Да, аз съм. И защо да не бъда Геврек?

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Компресчо, — защо да не бъдете Геврек!… Но работата е там, че при нас има вече един Геврек, тоест тю… какво приказвам?… Кажете, моля ви се, не сте ли загубвали случайно шофьорското си удостоверение?

— Ама разбира се — зарадва се Геврек. — Аз го загубих, тоест не го загубих, а го отнесе заедно с куртката ми оня щурчо, който нощува у нас.

Доктор Компресчо извади удостоверението и го показа на Геврек.

— Моето е, разбира се — извика Геврек, като видя удостоверението. — Как е попаднало у вас?

Доктор Компресчо разказа на Геврек и Смехурко за дребосъчето, което беше докарано при тях в болницата от момиченцето Маковка. А Смехурко и Геврек разказаха на доктора за дребосъчето, което бе спало неизвестно защо в тяхната квартира и бе си отишло, като бе облякло по погрешка куртката на Геврек.

Смехурко и Геврек взеха със себе си куртката на Свирулкин и заедно с доктора се запътиха към болницата. Щом видяха спящия Свирулкин, и двамата веднага го познаха и потвърдиха, че тоя е именно онова дребосъче, което те бяха заварили у дома си през нощта. Те прибраха куртката на Геврек и си отидоха, като предварително помолиха за разрешение да навестят болния на следния ден и да го разпитат по-подробно как бе попаднал в тяхното жилище.

Щом Смехурко и Геврек си отидоха, доктор Компресчо се замисли дълбоко и после каза:

— Сега е ясно, че нашият Геврек не е Геврек. А щом не е Геврек, несъмнено той не е никой друг, а именно изчезналият милиционер Свирулкин.

Щом дойде до това заключение, доктор Компресчо се обади по телефона в редакцията на вестника и съобщи, че изчезналият милиционер Свирулкин съвсем не е изчезнал, а се намира при него в болницата. Веднага в болницата пристигна кореспондентът на вестника Пернатко, който поговори с доктор Компресчо и милиционера Свирулкин, след това се запъти към Смехурко и Геврек, разпита ги за всичко, което те знаеха по въпроса, отиде после при момиченцето Маковка, разпита и него и най-после се отправи в милиционерското управление, огледа разрушенията и поприказва с милиционера Караулкин.

На другия ден във вестниците се появи пълен отчет за приключенията на милиционера Свирулкин и целият град беше потресен от неочакваната новина. Жителите разграбиха вестниците, в които беше напечатано съобщението, че милиционерът Свирулкин, около когото се беше вдигнал толкова голям шум, най-после бе намерен. Всички говореха само за Свирулкин.

Незнайко, който още от ранно утро бе заседнал в Шахматното градче и играеше с автомата „Мурджо“, поглеждаше с учудване дребосъчетата, които се тълпяха из околните алеи, четяха вестник и оживено разговаряха за нещо. Незнайко искаше да научи за какво говорят, но играта го беше увлякла и не му се искаше да прекъсва започнатата партия.

Точно тогава в края на пътечката се показа Макаричка. Тя тичаше бързо и размахваше вестник в ръката си.

— Незнайко — завика тя, като го видя още отдалеч. — Свирулкин се намерил!

— Кой е пък този Свирулкин? — запита в недоумение Незнайко.

Той беше вече забравил за съществуването на Свирулкин.

— Ами че милиционерът Свирулкин, който беше изчезнал.

В миг Незнайко си спомни всичко. Той се хвърли към Макаричка, изтръгна вестника от ръката й и зачете. Тук бяха и разказът на Смехурко и на Геврек, и обясненията на Маковка, и обясненията на милиционера Караулкин, и обясненията на доктор Компресчо, и обясненията на самия Свирулкин. Свирулкин твърдеше, че вълшебникът, който бил разрушил стените на милицията, бил облечен в жълти панталони с цвят на канарче, поради което много лесно би могъл да се намери и да му се отнеме вредната вълшебна пръчица.

Незнайко прочете това твърдение на Свирулкин и се уплаши. Той побледня, седна на пейката и почна да крие с вестник своите жълти панталони с цвят на канарче. Като видя това, Макаричка се разсмя.

— Какво става с тебе, Незнайко? — запита тя. — Аха, разбирам, нали и ти си с жълти панталони? Да не би да се боиш да не те вземат за вълшебника, а?

— Да — призна си Незнайко.

— Как не те е срам, Незнайко! — извика Макаричка. — Нима не знаеш, че на света няма вълшебници?

— А защо Свирулкин казва, че е видял вълшебник?

— Глупости! — отговори Макаричка. — Свирулкин е болен, той бълнува и въображението му е разстроено. Всичко това му се е присънило. Ето, чети какво пише доктор Компресчо.

Незнайко зачете обясненията на доктор Компресчо, които бяха поместени във вестника. Доктор Компресчо твърдеше, че милиционерът Свирулкин още не е напълно здрав. Неговите умствени способности още не са възстановени изцяло след мозъчното сътресение, въображението му също продължава да бъде разстроено и поради това болният бълнува за вълшебника в жълти панталони, тоест въобразява си, че е видял вълшебник, макар че, разбира се, никога не е могъл да види такъв. Но постепенно бълнуването ще мине, а дотогава болният трябва да лежи в болницата, тъй като подобни бълнуващи болни са опасни за околните.

Щом прочете, че Свирулкин няма скоро да излезе от болницата, Незнайко се поуспокои, но се боеше дори да стане от пейката, тъй като му се струваше, че всички гледат жълтите му панталони.

— Ама си чуден! — завика Макаричка. — Като че ли само ти си с жълти панталони. Я погледни наоколо си!

Незнайко се огледа и видя, че наоколо имаше много момченца с жълти панталони.

— Спомняш ли си, че когато бяхте при нас във фабриката, художничката Напръстничка работеше един модел за жълти панталони! — каза Макаричка. — Сега нашата фабрика усвои този модел и от вчера във всички магазини има жълти панталони. Най-модният цвят сега е жълтият.

neznaiko-a58.png

Глава двадесет и шеста
Важни събития

neznaiko-a59.png

Като видя, че никой не обръща внимание на неговите жълти панталони, Незнайко се успокои и престана, да мисли за милиционера Свирулкин. Незнайко прекара деня доста весело и чак вечерта, когато си легна, изведнъж почувствува някакво безпокойство. Отначало Незнайко не разбираше какво става с него. Ту му се струваше, че е загубил нещо, ту че е обещал да даде някому нещо, но не си е изпълнил обещанието, ту, че нему са обещали да дадат нещо, но не са му го дали.

„Кой знае какво става с мен! — недоумяваше Незнайко. — Всичко си беше тъй хубаво и изведнъж — на ти сега!“

Той почна да се върти в леглото, като с всички сили се мъчеше да заспи, но изведнъж чу някакъв тъничък писък, сякаш бръмчеше комар. Незнайко наостри уши и постепенно захвана да различава отделни думи:

„Забрави ли милиционера-а-а? Забрави ли го-о-о?“

„Я гледай! — учуди се Незнайко. — Та това е съвестта. Ха-ха! Отдавна не я бяхме чували, както казват!“

Но съвестта не обръщаше внимание на неговите насмешки и продължаваше:

„Ти си нанкаш, а заради тебе милиционера не го пускат от болницата. Я по-добре иди при Компресчо и му кажи, че Свирулкин наистина е видял в ръцете ти вълшебна пръчица. Нали Компресчо смята, че Свирулкин не е с всичкия си, та затова го лекува.“

— Ама наказание! — изръмжа през зъби Незнайко. — Щом само ми се приспи, тя се събужда и почва да ме гложди. Моля ви се, на нея, неизвестно защо, не й се спи нощем.

Ала съвестта не млъкваше и упорито повтаряше своето.

„Ами че аз искам да бъдеш по-добър. Не мога да спя, когато виждам колко лошо постъпваш.“

„Е добре де, добре! — отговаряше раздразнен Незнайко. — Утре ще ида и всичко ще разкажа. Нека милиционерът ме накаже. Нека ми вземе и вълшебната пръчица! Ще мина и без пръчица. Само неприятности си имам заради нея!“

Едва каза Незнайко тия думи — и съвестта се успокои, а той самият заспа в същия миг.

На другия ден Незнайко, разбира се, не отиде никъде и не каза никому нищо. А вечерта, когато съвестта пак почна да го укорява, той каза, че на заранта ще изпълни обещанието си. Така той намери много добър начин да се спогажда със съвестта си. С нея не биваше да се спори. Щом тя почнеше да укорява, трябваше само да й се каже: „Добре де, утре ще го направя“ Съвестта тутакси млъкваше и след това човек можеше да спи спокойно.

Нашите пътешественици продължаваха, както по-рано, да се губят по цели дни из парка, докато в Слънчевия град ставаха твърде важни събития, които полека-лека доведоха до значителни промени в живота на градските жители. Огромна роля в тия събития изиграха трите бивши магарета, тоест известни вече на всички Калигула, Риткун и Пегасик. От деня, когато тази тройка се срещна на улица „Макаронна“ и Пегасик измисли да опънат напреки на тротоара въжето, от което така зле пострада милиционерът Свирулкин, бившите магарета вече не се отделяха едно от друго. Заедно не им беше толкова скучно, а при това Риткун и Калигула се надяваха, че Пегасик ще измисли още някое интересно мероприятие. Пегасик каза, че най-интересната работа, която му е известна, е да поливат минувачите с вода от маркучи, но че за в бъдеще той може би ще измисли и нещо друго.

На другата сутрин, щом на улиците излязоха поливачите на цветя, Калигула, Риткун и Пегасик грабнаха маркуча на едного от тях и почнаха да поливат минувачите. Докато минувачите се сетят каква е работата, мнозина бяха вече мокри от глава до пети. Същата шега Калигула, Риткун и Пегасик разиграха и с минувачите на друга улица, после на трета. Техните подвизи не останаха незабелязани и на следния ден във вестника се появи ново съобщение. Ето какво пишеше там:

„Ние вече имахме случай да съобщим в нашия вестник, че две неизвестни лица завладели един маркуч за поливане на цветя и поливали с него минувачите на една улица. Вчера е имало още няколко такива нелепи случая. Един от измокрените от главата до петите минувач се е простудил и е заболял. Понастоящем той се намира в болницата, където по всяка вероятност ще трябва да полежи няколко дни.

Необходимо е да отбележим, че случаите на поливане на минувачи със студена вода са дивашки, неприлични постъпки, каквито отдавна не са наблюдавани в нашия град. От последния такъв случай ни делят няколко десетки години. В онова отдалечено вече от нас време още съществуваха дребосъчета, за които беше удоволствие да причиняват неприятност на други дребосъчета. Така например някои от тях обичаха да се промъкнат зад някого и неочаквано да го ударят с юмрук по гърба или да му излеят канче студена вода на главата. Много от тях обичаха да играят на гоненица. Като спъваха и събаряха минувачите, те се носеха по улиците по-бърже от вятъра, та затова ги бяха кръстили ветрогони.

В резултат на проведените възпитателни мероприятия ветрогоните престанаха да съществуват в нашия град още преди много години. Остава обаче неизяснено дали тези дребосъчета, които са поливали други с вода, са ветрогони, оцелели от прежни времена, или пък са някакви нови ветрогони, появили се неизвестно откъде. Трябва да се надяваме, че в бъдеще всичко това ще бъде изяснено.“

Тук му е мястото да отбележим, че пръскането с вода от маркуч не бе единственото развлечение на нашите ветрогони. Като видяха, че жителите на Слънчевия град играят на криеница, те също почнаха да играят на тази игра, но внесоха някои усъвършенствувания в нея. Впоследствие тази усъвършенствувана игра дори получи известно разпространение сред обикновените дребосъчета и бе наречена ветрогонска криеница. Всеки, който участвуваше в тази игра, вземаше в ръка канче с вода. Този, който търсеше, трябваше не само да намери онзи, който се криеше, но и да го полее с вода от канчето, а играчът, който се криеше, трябваше да полее онзи, който го търсеше. По същия начин се появи и игра, която получи името ветрогонска гоненица. При тази гоненица играчите се гонеха един друг и се поливаха с вода от канчета. Щом този, който гонеше, успяваше да полее някого, той веднага преставаше да гони, а вместо него почваше да гони полятия, който пък на свой ред се стараеше да полее останалите играчи.

Освен игрите, при които се тичаше, Калигула, Риткун и Пегасик твърде бързо научиха и игрите за маса като например лото, домино, билярд, дама и дори шах. Но и тук не им се хареса да играят просто като всички и Пегасик, който беше най-изобретателен от тримата, предложи да играят на шамари. При този вид игра дребосъчето, което биваше победено на шах, дама, домино или билярд, си подлагаше челото, а победителят му удряше един, два или повече шамари, според предварително направена уговорка.

Трябва да напомним, че всички тези дивашки прояви се дължаха на обстоятелството, че Калигула, Риткун и Пегасик не бяха обикновени дребосъчета. У всекиго от тях бе останало нещо от по-раншното им животинско състояние. С особена грубост се отличаваше Риткун. Никога и никому той не правеше път на улицата — наопаки, все гледаше да блъсне всеки срещнат, настъпваше всички, плюеше, където му попадне. Вместо да се смее тихичко, той ревеше оглушително така, че мнозина отскачаха от уплаха настрани и си запушваха ушите с ръце. Ако му трябваше нещо, той не молеше, а просто го вземаше или го изтръгваше от другите. Ако не му го даваха, той риташе, а понякога дори се опитваше да хапе. Той наричаше всички тъпаци, прикачваше им разни други обидни имена, заплашваше всекиго, че ще му скъса ушите, изхитри се да се вмъква в чужди жилища, когато домакините спят, и да взима техни вещи без разрешение.

Но и Пегасик и Калигула не бяха по-добри. И на тримата продължаваше да им бъде чудно, че ходят не на четири, а на два крака. Непрекъснато ги обземаше желание да застанат на четири крака и да зареват по магарешки, но някаква вътрешна сила ги възпираше. Това неосъществено желание почна да ги гризе като червей, светът им опротивя, постоянно нещо като че ли ги пареше под лъжичката и все им се искаше да скроят някаква лоша шега на другите дребосъчета, та и на тях да докривее така, както на трите бивши магарета. Да би узнал Незнайко за мъките им, час по-скоро би ги превърнал отново в магарета, но той нищо не знаеше за всичко това.

Жителите на Слънчевия град често виждаха тримата другари заедно. Без да ще, всеки забелязваше приликата между тях. И наистина и тримата бяха облечени като че ли по една и съща мода: в яркоцветни палтенца с теснички и късички ръкави, от които стърчаха тежките им юмруци, в дълги и широки панталони с отровен, жълто-зелен цвят, а вместо шапки или каскети на главите си те носеха някакви необикновени баретки на ярки петна. При по-внимателно вглеждане и в лицата им можеше да се открие прилика. Особено се хвърляха в очи носовете им — и тримата имаха малки като копченца нослета и дълга горна устна, което придаваше на лицата им някакъв недоумяващ възглупав израз. Разликата, както вече споменахме, се състоеше единствено в това, че Пегасик имаше лунички само по носа си, Риткун по носа и по бузите си, а на Калигула цялото лице беше изпъстрено с лунички, сякаш бе поръсено с маково семе.

Тъй като в Слънчевия град придаваха голямо значение на облеклото и изобщо на модата, много жители веднага обърнаха внимание на облеклото на Калигула, Риткун и Пегасик. Някои си въобразиха, че се е появила нова мода, и се втурнаха в магазините. Ала в магазините не се оказаха нито яркоцветни палтенца с къси ръкавчета, нито пъстри баретки. Единственото, което можеше да се намери, бяха жълти панталони. Мнозина тутакси се наконтиха с жълти панталони, но скоро видяха, че тези панталони не са точно такива, каквито би трябвало да бъдат. Първо — не бяха достатъчно широки; второ — не бяха достатъчно дълги; трето — бяха просто жълти, докато истинските модни панталони не бяха чисто жълти, а със зеленикава отсянка.

Огромното количество жълти панталони, пуснати от фабриката за облекло, в която работеше Игличка, останаха да лежат по рафтовете на магазините. Никой не искаше жълти панталони. Игличка едва не си скубеше косите от яд, а през това време във фабриката почнаха да пристигат от магазините заявки за широки жълто-зелени панталони, сака с тесни ръкави и пъстри баретки.

— Да полудее човек от такива искания! — избухваше Игличка. — Къде се е чуло и видяло — панталоните да са широки, а саката да са с тесни ръкави! Не, ние не можем да допуснем такова нещо! Та това е безвкусица.

— Разбира се! — повтаряше след нея Напръстничка, която бе много сърдита, че панталоните, правени по нейния проект, не се търсеха. — Къде се е чуло и видяло — жълто-зелени панталони! Това не е художествено! Не е естетично!

— Не, не! — подхващаше Игличка. — Нашата фабрика няма да пусне такива панталони. Ако щат, да ходят без панталони, това не е наша работа.

Някои любители на модното облекло не чакаха фабриките да почнат да изготвят такива модели, а сами си шиеха панталони от жълто-зелен цвят, при това толкова дълги и широки, колкото си искаха. С модните сака и барети работата беше по-проста. Достатъчно бе да се вземе от магазина каквото и да е сако, да се скъсят и стеснят ръкавите му, и то веднага ставаше модно. За барети се използуваха обикновени шапки: изрязваха до края периферията на шапката, така че вместо шапка се получаваше нещо като калпак. Подгъваха този калпак навътре, мацваха му петна от някаква боя, а отгоре му пришиваха опашчица от канап. Някои любители на модата постигнаха големи успехи в шивашкото изкуство, а в една къща дори се образува дружество за кройки и шев.

Трябва да кажем, че в подражателството дребосъчетата не се ограничиха само с облеклото на трите бивши магарета. Някои се оказваха толкова усърдни в модата, че пожелаха да приличат на Калигула, Риткун и Пегасик във всичко. Често можеше да се види как някое дребосъче стои с часове пред огледалото и с едната си ръка натиска собствения си нос, а с другата дърпа надолу горната си устна, като се старае да направи носа си колкото може по-къс, а устната — колкото може по-дълга. Имаше и такива, които, нагиздени с модните си сака и панталони, се шляеха безцелно по улиците, никому не правеха път и всяка минута плюеха наляво и надясно.

В същото време из вестниците почнаха да се появяват съобщения как някого някъде полели с вода от маркуч, как друг се препънал във въже и си счупил главата, как замерили през прозореца трети с някакъв твърд предмет и тем подобни.

Добрите дребосъчета, които, разбира се, съставляваха мнозинството в града, се възмущаваха от всичко това, а един читател на име Буболечков дори обнародва голяма статия във вестника. В тази статия читателят Буболечков пишеше, че той се възмущава от невъзмутимостта, е която всички гледат на безобразията, извършвани наоколо. Той твърдеше, че за всички тези безобразия са виновни неизвестно откъде появили се ветрогони, в чието съществувание сега вече никой не можеше да се съмнява. Буболечков пишеше, че откъдето и да се дошли тия ветрогони, така или иначе с тях трябва да се води борба. За да се води борба с ветрогоните, Буболечков предлагаше да се основе дружество за спазване на реда. Членовете на това дружество би трябвало да ходят по улиците, да задържат провинилите се ветрогони и да ги арестуват: някои за едно денонощие, а други и за повече — според провинението.

В отговор на статията, писана от Буболечков, в друг вестник се появи статия на читателя Бръмбалечков, който доказваше, че не трябва да се основава никакво дружество за спазване на реда, тъй като такова дружество отдавна съществува и това е известната на всички милиция, която обаче е забравила, че трябва да се занимава с работата, за която е създадена. По думите на Бръмбалечков по-рано в Слънчевия град не е имало никакви автомобили, по улиците са вървели само минувачи и милицията е следяла само за едно — те да не палуват, да не хулиганствуват, да не се бият помежду си, тъй като в ония времена все още много дребосъчета са били твърде закачливи по характер. С течение на годините характерът на дребосъчетата видимо се поправил. Всички станали учтиви и възпитани, взели да се държат съвсем прилично и културно. По това време по улиците почнали да се появяват разни автомобили, мотоциклети, велосипеди. Милиционерите се заели с направляването на уличното движение и впоследствие дори забравили, че някога тяхна задача била да следят поведението на жителите и да обуздават ветрогоните, които не умеят да се държат както трябва. В заключение Бръмбалечков пишеше, че милицията трябва отново да се заеме с пряката си задача и да поведе борба с ветрогоните, без да чака основаването на някакво дружество или съдружество.

След тези две статии в другите вестници се появиха по същия въпрос още цял куп статии от разни дребосъчета. Едни дребосъчета поддържаха мнението на Буболечков, като сочеха, че сега милицията има много грижи по направляването на уличното движение и затова няма да се превъзмогне безредието, ако не се основе дружество за спазване на реда; други пишеха, че напротив, никакво дружество за спазване на реда няма да се справи с безредието, тъй като никой няма опит в тази работа и затова борбата с ветрогоните трябва да се подеме от милицията.

Със статии по този въпрос излязоха дребосъчета като Малчо, Калчо, Попивко, Моливко, Шушулко, Мамулко, Мравун, Точточ и професорката Муцункова.

Вниманието привлече особено дребосъчето Шушулко, което обнародва статия в излишно рязка форма. Там то наричаше ветрогоните с разни обидни имена като например простаци, развейпляви, въртиопашки, празноглавци, хулигани, слабоумни, питекантропуси, печенеги, нечифтокопитни животни, а милиционерите — тапири, зяпльовци, некадърници, дръвници, лигльовци, повлекани и самозабравили се свирчовци. Подобна рязкост от страна на автора се обясняваше с факта, че самият Шушулко преди това бе полян с вода на улицата, а милиционерът, който стоял наблизо, дори не му обърнал внимание, тъй като гледал на другата страна.

neznaiko-a60.png

Глава двадесет и седма
Във властта на ветрогоните

neznaiko-a61.png

Докато във вестниците се разгаряше спор — трябва ли или не трябва милицията да води борба с ветрогоните, милиционерите сами поведоха тази борба. Работата е там, че щом на улицата се случеше подобно произшествие, тутакси наоколо се събираше тълпа дребосъчета. Обикновено любопитните бяха толкова много, че запълваха не само тротоарите, но и платното на улицата. Това спираше движението на автотранспорта и дежурният милиционер, ще не ще, трябваше да се намесва, за да освобождава задръстената улица.

Веднъж се случи следното. По улицата едно срещу друго идеха две дребосъчета — Супчо и Милинко. И двете бяха облечени по най-последна мода, тоест с широки жълто-зелени панталони и сака с тесни ръкави. Те не искаха да си направят един другиму път, в резултат на което единият от тях настъпи другия (кой кого — това вече не е известно в подробности). Щом стана това, те почнаха да се ругаят взаимно. Веднага се насъбра тълпа.

Движението на транспорта спря, дотича милиционерът Ботушкин и почна да моли всички да се разотидат, но никой не се разотиваше… В това време Супчо удари Милинко с юмрук по врата и после му направи синина под окото. Тогава милиционерът Ботушкин хвана Супчо за яката и го помъкна към милиционерското управление. По пътя Супчо се опита да избяга и ухапа милиционера, за ръката. Ботушкин се разсърди много и когато дойде в управлението, извади от шкафа една дебела книга, която се съхраняваше там от незапомнени времена и в която бяха записани всички стари закони, и прочете в нея, че за всеки удар по врата в старо време се полагало едно, денонощие арест, за синина под окото — три денонощия, за ухапване по ръката — също три денонощия. Ботушкин реши да приложи този древен закон. Той каза на Супчо, че го арестува поради всичките му престъпления за седем денонощия, и го отведе в една отделна стаичка — такава стаичка имаше при всяко милиционерско управление и тя се наричаше неизвестно защо „хладилник“. Произходът на това название сега вече никому не беше известен. Самото название се бе запазило, а откъде идеше то — това, както се казва, бе потънало в мрака на миналото. Всъщност в тази стая не беше студено, макар че едно време в нея може би е била поддържана ниска температура. Единственото нещо, по което тази стая се отличаваше от другите помещения на управлението, беше това, че тя се затваряше с ключ и тогава от нея нямаше как да се излезе.

Милиционерът Ботушкин остави Супчо в „хладилника“, донесе му вечеря от гостилницата, прибра се в къщи и си легна. Но тогава с него се случи същата история, която често се случваше с Незнайко. Накратко казано, почна да го гризе съвестта. Взе да му се струва, че той няма право да спи спокойно и изобщо да бъде на свобода, докато друго дребосъче седи затворено и не може отникъде да излезе. Като се мъчи така до полунощ, Ботушкин се върна в управлението и освободи Супчо от „хладилника“, Ала щом се прибра пак в къщи, съвестта отново почна да го укорява. Тя му доказваше, че той е престъпил закона, като е пуснал на свобода един ветрогон, който би трябвало да седи заключен седем денонощия.

По-късно същата история почна да се повтаря и с други милиционери. Всички те по примера на милиционера Ботушкин отначало затваряха задържаните ветрогони в „хладилника“, ала след това почваха да се измъчват от угризения. Сломени от укорите на съвестта си, милиционерите пускаха на свобода затворниците, но след това пак почваше да ги мъчи съмнението — правилно ли са постъпили, като са нарушили закона.

След такава постъпка мнозина милиционери губеха съня и апетита си и не си намираха място от мъка, а един милиционер тъй дълбоко се разкая, след като пусна на свобода нарушителя, че сам себе си арестува и се успокои едва след като излежа четири денонощия в „хладилника“.

След случая със Супчо милиционерът Ботушкин обмисли всичко, което се беше случило с него, и изнесе по телевизията доклад, в който доказваше, че не е хубаво ветрогоните да бъдат затваряни в „хладилника“. Вместо това те трябва да се осмиват във вестниците и списанията, та се поместват за тях карикатури, да се съчиняват разни стихчета и разказчета за техните лудории — и тогава те веднага ще се поправят и ще поумнеят. Това предложение се хареса на всички. Тутакси във вестниците се появиха множество карикатури и смешни рисунки. Ветрогоните биваха рисувани в най-широки жълто-зелени панталони и в сака с такива тесни ръкави, каквито просто не може да има. Носовете им правеха съвсем дребнички, а горната им устна удължаваха толкова много, че бе страшно да ги гледа човек. Във всеки вестник можеше да се намери някакво забавно разказче от ветрогонския живот и трябва да кажем, че читателите много обичаха да четат всички тия писания; имаше читатели, които особено много харесваха илюстрованите разказчета за лудориите на ветрогоните, тъй като всичко това им се струваше много смешно.

Въпреки че обсипваха с насмешки от всички страни ветрогоните, техният брой не намаляваше. Главното зло, разбира се, не беше в това, че дребосъчетата намъкваха глупави жълто-зелени панталони и сака с идиотски ръкави. Главното зло се заключаваше в това, че те възприемаха маниерите, обичаите и държането на ветрогоните. Така много дребосъчета, на които по-рано и на ум не би дошло да направят някоя пакост, сега преспокойно плюеха от петия етаж по главите на минувачите, като си въобразяваха, че това е наистина твърде остроумно. Някои вземаха от библиотеките книги, късаха страниците им и си правеха книжни лястовици. Не ги беше грижа, че след това книгата вече не ставаше за четене. Появиха се и запалянковци по играта на шамари. Намериха се дори такива „дейци“, които почнаха да играят не само на шамари, но и на юмруци, ритници и „слагане на марки“. Дори установиха тарифа, според която едно „слагане на марка“ се равняваше на два ритника, пет юмрука или десет шамара. Всеки, който загубеше играта, имаше право да получи от победителя „една марка“ вместо десет шамара, пет юмрука или два ритника.

Изобщо ветрогоните бяха — както вече казахме — такава пасмина, която обичаше да причинява неприятности на другите дребосъчета. Някои ветрогони скоро разбраха, че като се забавляват на улицата, не могат да причинят неприятности изведнъж на голям брой жители, и затова стана тяхна заветна мечта да се вмъкнат в помещение, където са събрани повече дребосъчета, и там да устроят бъркотия. Този замисъл успяха да осъществят неколцина ветрогони, които се вмъкнаха в една концертна зала и изнесоха пред многобройната публика концерт с разстроени и изпочупени музикални инструменти. Това беше такава дива музика, че никое ухо не можеше да я търпи. Но ветрогоните пуснаха слух, че най-модната музика вече била такава и се наричала какофония.

Тази какофония почна да се разпространява из града и скоро изникнаха още няколко оркестъра, които свиреха на изпочупени и разстроени инструменти. За особено моден се смяташе по това време какофоничният оркестър „Ветрофон“. Той не беше голям и в него участвуваха всичко на всичко десет дребосъчета. Едно от тези дребосъчета свиреше на консервена кутия, друго пееше, трето пищеше, четвърто врещеше, пето грухтеше, шесто мяукаше, седмо квакаше, а останалите издаваха разни други звуци и удряха върху тиган.

Любителите на музиката идваха на тези модни концерти, слушаха и се връщаха у дома си с изтерзани до болка уши, като проклинаха до девето коляно всяка какофония, ветрогония и отгоре на всичко своето собствено съществувание.

И театърът не избягна новите влияния. Трябва да отбележим, че във всичко това много голямо значение имаше модата. Щом един от най-видните театрални режисьори се наконти в моден костюм с широки жълто-зелени панталони и пъстра баретка с пискюлче, той незабавно заяви, че театърът не е музей, че не бива да изостава от живота и че ако сега всичко в живота става не тъй, както трябва, то и в театъра всичко трябва да се обърне нагоре с краката. Ако по-рано зрителите са седели в залата, а пък актьорите са играели на сцената, то сега трябва да стане обратното — зрителите да седят на сцената, докато актьорите играят в залата. Този режисьор, чието име сякаш нарочно беше Фокус, именно така направи със своя театър. Фокус нареди столове на сцената и настани там зрителите, но тъй като всички не можеха да се поберат на сцената, една част от публиката той настани в зрителната зала, а актьорите накара да играят сред публиката.

— Тъй ще бъде дори още по-чудновато! — радваше се режисьорът Фокус. — По-рано зрителите седяха на едно място, докато актьорите играеха на друго, а сега актьорите ще играят направо сред зрителите.

Разбира се, никой от актьорите, които играеха сред публиката, не можеше да се върти с такава бързина, че всички да виждат лицето му. Поради това едни виждаха само лицето на актьора, други — само тила му. Същата дивотия се получи и с декорациите. Едни зрители виждаха и актьорите, и декорациите, други не виждаха нито тях, нито актьорите, тъй като декорациите бяха обърнати към тях с опакото си и закриваха актьорите. За да не скучае никой при такова неинтересно зрелище, режисьорът Фокус накара няколко актьора да тичат по време на представлението из залата, като обсипват зрителите с разноцветни стружки и ги удрят по главата с плюскала и балончета.

neznaiko-18.png

 

 

Публиката не хареса твърде тия театрални фокуси, но режисьорът Фокус каза, че тъкмо туй е хубавото, защото ако по-рано се е смятало за хубаво такова представление, което се е харесвало на зрителите, то сега, когато всичко е наопаки, за хубаво пък трябва да се смята онова представление, което не се харесва никому. Такива разсъждения никого не убеждаваха и публиката често напускаше представлението дълго време преди края му. Но това не тревожеше режисьора Фокус. Той каза, че ще измисли някакъв нов фокус и тогава всички ще седят като заковани на столовете си. И той наистина го измисли: намаза преди представлението всички пейки със смола, за да прилепнат по тях зрителите и да не могат да си отидат. Това помогна, но само един път, защото след това никой вече не стъпи в театъра на Фокус.

Отначало Незнайко, Карфичка и Шаренкия не забелязваха промените, които бяха станали в Слънчевия град, тъй като в парка, където тримата се губеха по цели дни, известно време всичко си вървеше постарому. Ала скоро ветрогоните се появиха и там. Те взеха да скитат по алеите, блъскаха посетителите и ги наричаха с разни нехубави имена, удряха ги с буци кал и си деряха гърлата с някакви дивашки песни. Във Водното градче те пробиха с карфици всички гумени лодки, в Шахматното градче счупиха всички шахматни автомати. Карфичка, която веднага забелязваше всяко неприлично държание, сега се чудеше как по-рано не бе видяла какъв лош народ има в този парк.

— По-добре да не идваме вече тук — каза тя на Незнайко и Шаренкия. — Просто ще се разхождаме по улиците, както по-рано.

Те почнаха да се разхождат по улиците и едва тук забелязаха колко се е изменил животът в града. Рядко вече можеше да се срещнат весели и радостни лица. Всички се, чувствуваха сякаш не на мястото си, вървяха като ударени и плахо се оглеждаха наоколо си. И имаше защо да се плашат, тъй като по всяко време и иззад всеки ъгъл можеше да изскочи някой ветрогон и да препъне минувача, да му плисне канче вода в лицето или пък да се промъкне крадешком зад него и да изпищи внезапно над ухото му, или още по-лошо — да го ритне или да му стовари юмрук по врата.

В града нямаше вече това весело оживление, което се наблюдаваше по-рано. Минувачите значително намаляха. Никой не се спираше да подиша чист въздух или да поговори с приятеля си. Всеки гледаше да се промъкне незабелязано по улицата и по-скоро да се шмугне у дома си. Мнозина престанаха да обядват в гостилниците, където можеше да ги оскърби всеки ветрогон, който би се запилял тъдява. Повечето предпочитаха да си получават закуските, обедите и вечерите по кухненските асансьори и да се хранят у дома си в спокойна обстановка. Мнозина дори престанаха да ходят на театър, концерт и прочее, защото се страхуваха да не попаднат сред какофонична музика, или пък на представление, където удряха с балончета посетителите по главите или ги залепяха със смола за столовете.

Животът в Слънчевия град вече не беше тъй интересен, както по-рано. И скоро се случи нещо, след което нашите пътешественици решиха да се върнат в Града на цветята. Веднъж те се разхождаха край брега на реката и Шаренкия предложи да се повозят на гумена лодка. Те отидоха на лодкарския пристан, избраха една лодка и стигнаха с нея почти до средата на реката, но в това време отзаде им доплува един ветрогон и проби лодката с карфица. Издутата лодка спадна и нашите пътешественици щяха да се удавят. Разбира се, успяха да ги спасят, но и тримата се бяха измокрили до кости.

Ала премеждията им не свършиха с това. Както обикновено, вечерта те отидоха на театър. Точно тогава трябваше да се състои така нареченият новомоден синтетичен спектакъл. Този спектакъл се наричаше синтетичен за това, защото той обединяваше в едно цяло всички най-нови постижения на концертното и театралното изкуство. Докато един голям какофоничен оркестър терзаеше ушите на слушателите, те трябваше да гледат някакво дълго представление с декорации, по които беше нарисувано нещо неразбираемо, да слушат актьори, които изобразяваха неизвестно кого, и да бъдат обсипвани със стружки и бити по главите с плюкала и балончета.

Докато театралните дейци обсипваха Незнайко, Карфичка и Шаренкия със стружки и ги биеха по главите с балони, тримата търпяха, без да кажат дума, тъй като знаеха, че в театъра без това не може. Ала по-нататък дойдоха нови режисьорски фокуси, с които те още не бяха свикнали. Един от тези фокуси се състоеше в това, че през антрактите зрителната зала не се осветяваше както обикновено, а наопаки — гасяха светлините, така че зрителите бяха принудени да седят през целия антракт в пълна тъмнина. И ето че когато след първото действие светлината в залата угасна, някой събра от пода цяла шепа стружки и ги изсипа във врата на Карфичка. В същото време точно същия фокус направиха и с Незнайко. Що се отнася до Шаренкия, някой му изля във врата чаша студена вода. Кой направи това, не можа да се разбере, защото беше тъмно. Карфичка, Незнайко и Шаренкия много се обидиха от тези безцеремонни обноски и решиха да напуснат театъра, но когато се опитаха да станат, усетиха, че са се залепили за столовете. Те се отлепиха с много труд и се отправиха към изхода, но когато излизаха от театъра, някой дръпна Карфичка за плитката и на всичкото отгоре й стовари един тежък юмрук в тила.

neznaiko-a62.png

Глава двадесет и осма
Откритието на професор Калинкин

neznaiko-a63.png

Както се казва, чашата на търпението преля и когато нашите приятели се прибраха в хотела, Карфичка заяви:

— Време е да се връщаме у дома. Не ща да стоя повече в Слънчевия град!

— И аз не искам да живея повече в това нищо и никакво Слънчево градче! — подзе Шаренкия. — Много ми е притрябвало да ми наливат студена вода в шията!

— Ами че добре, приятели — съгласи се Незнайко. — Днес вече е късно, но утре сутринта можем да поемем обратния път. А сега ние с тебе, Шарко, ще отидем да потърсим автомобила, който оставихме някъде сред улицата в деня на пристигането си.

Незнайко и Шаренкия отидоха да търсят автомобила, а Карфичка седна до масичката в ъгъла, запали електрическата лампичка и се зачете във вестника, който не бе успяла да прочете сутринта.

Тези дни много вестници пишеха, че милиционерите не умеят да се борят както трябва с ветрогоните и се отнасят прекалено меко към тях, затова пък ветрогоните чувствуват, че се отървават леко, и вършат още по-големи безобразия. Карфичка прочете една такава статия и вече щеше да остави настрани вестника, когато погледът й падна върху друга статия, озаглавена: „Професор Калинкин разказва как е научил кои са ветрогоните, какъв е техният произход и как трябва да се борим с тях“. Ето какво пишеше професор Калинкин в своята статия:

„Веднъж, когато се разхождах в Зоологическата градина, видях твърде странно природно явление. Едно магаре, което се намираше зад своята дървена оградка, неочаквано се превърна пред очите ми на дребосъче. Това удивително явление ме озадачи толкова много, че цяла минута стоях като вцепенен. Ала аз прекрасно видях и запомних всичко, което се случи по-нататък. Така например аз добре видях, че в това време пред оградката се намираха две момченца. Едното носеше жълти панталони; а другото — пъстра везана тюбетейка. Момченцето с жълтите панталони държеше в ръце малка пръчица. То размахваше тази пръчица под носа на магарето, като искаше навярно да подразни животното. В отговор на това магарето, което се превърна в дребосъче, залепи такава плесница на закачливото момче, че то, горкото, отлетя настрани. След това бившето магаре се прехвърли през оградата и подгони двете момченца, които хукнаха да бягат. Аз също се затичах след тях, за да извърша научно наблюдение над магарето, което се беше превърнало в дребосъче, но по пътя си загубих очилата, без които почти нищо не виждам. Докато търсех очилата си, двете момченца и преследващото ги бивше магаре успяха да избягат и аз вече не можах да ги срещна. Ала добре запомних, че бившето магаре беше облечено в широки, жълто-зелени панталони и сако с възтесни ръкави, а на главата си носеше пъстра баретка с пискюлче.

Като се прибрах у дома си, аз се замислих над случилото се и дойдох до извода, че всичко това само ми се е привидяло. Но след няколко дни почнах да срещам дребосъчета, които бяха облечени точно така, както и бившето магаре, което бях видял. Скоро тези дребосъчета получиха наименованието ветрогони. Те хулиганствуваха по улиците, обиждаха минувачите, вършеха различни дивашки постъпки и изобщо не умееха да се държат като дребосъчета. Затова аз дойдох до извода, че всички тези дребосъчета съвсем не са дребосъчета, а бивши магарета, тоест магарета, които са се превърнали в дребосъчета.

Не бързах да съобщя във вестниците за своето научно откритие, защото не можех да си обясня как в града се появиха толкова голям брой ветрогони. Ако допуснем, че всеки ветрогон е бивше магаре, ще остане неизяснено откъде са се взели толкова много магарета у нас. Доколкото ми беше известно, у нас магарета имаше само в Зоологическата градина. Аз се обърнах към сътрудниците на Зоологическата градина и научих, че в зоопарка е имало всичко на всичко три магарета, но че и те са изчезнали някъде. Тайнственото изчезване на трите магарета потвърждаваше моята научна догадка, че тези магарета са се превърнали във ветрогони, ала това не можеше да обясни откъде са се взели останалите ветрогони.

Няколко дни наред аз си блъсках главата и безуспешно се мъчех да намеря отговор на този въпрос. В края на краищата ми помогна една случайност. В една и съща къща с мен в съседното жилище живее едно дребосъче на име Перчемко. Аз добре зная този Перчемко, дори съм лично познат с него. Той е бил винаги примерно момченце, никога не е немирствувал, никого не е нагрубявал и изобщо нищо лошо не е вършил. Представете си моето удивление, когато научих, че Перчемко станал ветрогон. Докарал се в широки жълто-зелени панталони и сако с тесни ръкави. Сетне почнал така да хулиганствува и безобразничи на улицата, че никому мира не давал. Ако лично не познавах Перчемко, щях да си помисля, че ветрогон може да стане само животно като магарето, но сега ми е напълно ясно, че ветрогон може да стане и обикновено дребосъче.

Продължих своите научни наблюдения и се убедих, че ветрогоните биват два вида. Ветрогоните от първия вид или дивите ветрогони са произлезли от магарета. Ветрогоните от втория вид или домашните ветрогони са произлезли от обикновени дребосъчета. Дивите ветрогони са по природа глупави същества, не им въздействуват никакви възпитателни мерки. Затова колкото и да ги учиш, те си остават ветрогони. Домашните ветрогони са същества по-смислени, но по характер са твърде мекушави, затова лесно възприемат и лошото, и доброто. Тъй като възпитателните мерки не въздействуват на дивите ветрогони, последните трябва да бъдат превърнати обратно в магарета; тогава домашните ветрогони няма да има на кого да подражават в лошото и отново ще станат добри дребосъчета! И тогава ще се възстанови отново нормалният живот в града. Никой вече няма да ви бие, да ви блъска, да ви хапе, да ви полива с вода и т.н. В театрите ще престанат да обръщат всичко нагоре с краката и да мажат столовете със смола. На концерти ще ходим, без да се страхуваме, че вместо музика ще чуем квичене на прасета, кучешки вой и жабешко квакане. Изобщо всичко ще тръгне на добре. А сега да не се обезсърчаваме и да си пожелаем нашата наука по-скоро да изнамери средство да превръща дивите ветрогони в магарета.“

Въпреки че професор Калинкин призоваваше читателите си да не се обезсърчават, Карфичка посърна. Като прочете статията, момиченцето се убеди, че за всичко е виновен Незнайко, който бе превърнал магаретата в дребосъчета. Разбира се, Карфичка обвиняваше и себе си, че бе оставила Незнайко без надзор и бе допуснала той да извърши толкова беди. Тихата, скромна Карфичка, която не минаваше на мравката път, се разсърди тъй, че беше готова да напердаши Незнайко.

— Добре! — мърмореше тя, като стискаше с всички сили юмручета. — Само да се върне! Ще види той как се превръщат магарета в дребосъчета! Виж го ти него, вълшебник ще ми става!

Ала Незнайко и Шаренкия не се връщаха. Карфичка се разтревожи и вече се канеше да ги потърси, но в това време съзря във вестника друга статия, която я заинтересува твърде много. Карфичка забрави безпокойството си по Незнайко, зачете се и прочете следното:

„Мнозина от читателите вече знаят за загадъчното изчезване на момченцето Листец. Въпреки продължителните търсения Листец не бе открит никъде. Сега, когато почти престанаха да търсят изчезналия и само момиченцето Буквица не губи надежда да го намери, в нашия вестник постъпиха сведения, които могат да хвърлят светлина върху това произшествие. Научихме, че в същия ден, когато Листец е изчезнал, по Източната улица минавало дребосъчето Панталончо. Близо до ъгъла на «Бисквитната» улица Панталончо забелязал една книга, която се въргаляла насред тротоара. Панталончо вдигнал книгата и видял, че това са «Чудните приключения на бележитото гъсе Яшка». Върху книгата личал печатът на някаква библиотека. Това навело Панталончо на мисълта, че някой е взел книгата от библиотеката и по пътя я изгубил. Като прочел върху печата адреса на библиотеката, Панталончо решил да занесе книгата на този адрес, но вече било късно и библиотеката била затворена. Тогава Панталончо прибрал книгата у дома си, за да я занесе в библиотеката на другия ден. В къщи му хрумнало да попрелисти тази книга, тя му харесала и той решил да я върне в библиотеката, след като я прочете цялата.

Този Панталончо се оказал не особено усърден читател, тъй като четял всеки ден по малко, тоест по една глава, и четенето се разточило дълго време. Той вече почнал да забравя, че тази книга не е лично негова, а на библиотеката, но след като я прочел, все пак си спомнил, че трябва да я върне.

В края на краищата Панталончо се явил в библиотеката и разказал на библиотекарката, че е намерил книгата на улицата. Библиотекарката погледнала списъка и видяла, че книгата «Чудните приключения на бележитото гъсе Яшка» е била дадена на момченцето Листец, и то тъкмо в деня, когато Листец изчезнал.

По такъв начин било установено, че Листец взел книгата от библиотеката, след това тръгнал по Източна улица и загубил книгата недалеч от дома си. Какво се е случило с него по-нататък, и досега остава неизяснено. Може би с Листец е станало същото, както и с милиционера Свирулкин, и той живее някъде под чуждо име.

Още веднъж молим всеки, който знае нещо за местопребиваването на Листец, да съобщи това по-скоро в редакцията на нашия вестник.“

— Но наистина какво става тук? Значи Незнайко ме е излъгал, че е превърнал Листец обратно в дребосъче. Няма какво да се каже, добре сме се наредили!

В това време Незнайко и Шаренкия се върнаха.

— Всичко е наред! — завика Незнайко, който сияеше от радост. — Нашият автомобил се намери. Оставихме го на улицата срещу хотела. Утре можем да потегляме.

— А закъде ще потегляш? — навъси се Карфичка.

— Как закъде! Към дома, към Града на цветята. Нали решихме…

— „Решихме“! — подигра му се Карфичка. — Забърка тук такава каша! Отрови живота на всички, а сега бяга!

Незнайко се облещи:

— Каква каша съм забъркал? На кого съм отровил живота?

— Като че не знаеш на кого! Ами ветрогоните, които не дават мира никому — това чия работа е според тебе?

— Чия? — с недоумение запита Незнайко.

— Твоя.

— Моя?! — Незнайко зина от удивление.

— Няма какво да ме зяпаш така! — сърдито каза Карфичка. — По-добре прочети вестника.

Незнайко грабна вестника, седна до масата и зачете. Шаренкия се присламчи отзаде му и занаднича във вестника през рамото на Незнайко.

— Ама смехория! — прихна той. — Тоя професор Калинкин, разбира се, ни е видял пред клетката на магаретата. Само че той не се е досетил, че Незнайко държи в ръцете си вълшебна пръчица, и е помислил, че магарето от само себе си се е превърнало в дребосъче.

— Стига си дрънкал — сърдито отвърна Незнайко. — И без теб всичко е ясно.

Като изчете статията на професор Калинкин, Незнайко изпъшка от досада, виновно погледна Карфичка и се почеса по тила.

— Ето значи какви съм ги забъркал! — смутено промърмори той.

— Това не е всичко! — отново се намръщи Карфичка. — Прочети тук и за Листец.

— За какъв Листец?

— Чети, чети! Като че не помниш?

Незнайко зачете във вестника за Листец, а Шаренкия отново се примъкна отзад и пак занаднича през рамото му.

— Значи Незнайко е превърнал в дребосъче не Листец, а истинско магаре, и след това още две, а пък Листец си е останал магаре! — каза Шаренкия, като се друсаше от смях.

— М-м да-а! — проточи Незнайко, като дочете статията. — Каква я мислех, каква стана! Какво да правя сега?

— „Какво“? — сърдито повтори Карфичка. — Първо на първо, час по-скоро трябва да превърнеш Листец в дребосъче. Горката Буквица сигурно съвсем се е измъчила. А второ, всичките три магарета, които си превърнал по погрешка в дребосъчета, трябва да ги превърнеш пак в магарета.

— Имаш право — потвърди Незнайко. — Утре сутринта ще отидем в Зоологическата градина и ще потърсим Листец. Щом него го няма между онези три магарета, значи някъде в градината трябва да има още едно магаре. Но как да намерим трите истински магарета, които превърнах в дребосъчета? Това ще бъде май по-трудно…

— Нищо! — строго каза Карфичка. — Ще обикаляме града, докато намерим и трите.

— Как така ще обикаляме града? — учуди се Шаренкия. — Нали решихме утре да си заминем?

— Ще трябва да отложим заминаването.

— Да го отложим ли? — Няма да го бъде това! — развика се Шаренкия. — Тук ще ми наливат студена вода във врата, а пък аз да отлагам?

— Значи според теб ще е по-добре, ако ветрогоните измъчват всичко живо и Листец си остане завинаги магаре? Та никой друг освен нас не може да му помогне. Никой няма вълшебна пръчица, разбираш ли това?

— Добре де — махна с ръка Шаренкия. — Правете, каквото знаете, само не си мислете, че ще се отървете така лесно от мене! Вие сте ме докарали тук, вие трябва и да ме откарате обратно.

— Ще те откараме, няма какво да се безпокоиш — отговори Незнайко.

— Да, да! И ще ме свалите точно на онова място, откъдето ме взехте, инак не съм съгласен! — заяви Шаренкия и отиде да си легне.

neznaiko-a64.png

Глава двадесет и девета
Среща със старите приятели

neznaiko-a65.png

Тази нощ Незнайко дълго не можа да заспи. Пак го загриза съвестта.

„Не съм виновен, че стана така — оправдаваше се Незнайко, като се обръщаше в леглото ту на една, ту на друга страна. — Аз не знаех, че всичко ще свърши толкова зле.“

„А защо не знаеше? Трябваше да знаеш. Аз как зная?“ — повтаряше съвестта.

„Защото ти си ти, а пък аз съм си аз. Сякаш не знаеш, че съм Незнайко!“

„Не хитрувай, не хитрувай — насмешливо каза съвестта. — Ти прекрасно разбираш всичко, само че се преструваш на глупав — на незнайко.“

„Съвсем не се преструвам! Защо да се преструвам!“

„Сам знаеш защо. Нали на глупавия не придирват твърде. Тъкмо за това и ти се престори на глупав, за да минаваш между капките. Но мен вече няма да измамиш! Добре те зная аз, не си ти такова глупаче!“

„Не, глупаче съм!“ — упорствуваше Незнайко.

„Не е вярно! Сам ти не се смяташ за глупав. Всъщност ти си много по-умен, отколкото изглеждаш. Отдавна съм те опознала, затова не се мъчи да ме излъжеш — все едно, няма да ти повярвам.“

„Добре де! — нетърпеливо отговори Незнайко. — Остави ме да поспя. Утре ще поправя всичко.“

„Поправи всичко, пиленце, моля те! — каза съвестта вече по-ласкаво. — Сам виждаш колко лошо стана. Толкова дребосъчета се мъчат заради тебе… Толкова тежко се живее вече в града… А колко хубаво беше, преди да пристигнеш тук със своята вълшебна пръчица!“

„Е, добре де, добре! Казах, че ще го поправя — значи ще го поправя. Скоро всичко ще тръгне пак на добре.“

Съвестта се убеди, че е обработила Незнайко както трябва, и млъкна.

На следното утро Карфичка отвори очи най-рано от всички и разбуди Незнайко и Шаренкия:

— По-скоро ставайте, време е за Зоологическата градина!

Незнайко чевръсто се облече и отиде да се измие, но Шаренкия се обличаше, без да бърза, като се мъчеше да печели време — дано мине без миене. Ала Карфичка отгатна маневрите му и го накара да отиде в банята.

Най-после всички бяха готови и вече се канеха да излязат, когато някой почука на вратата и в стаята влезе Кубчо. На главата си той носеше някаква смешна шапчица от светлосиня пластмаса с две дълги рогчета, между които беше намотана спирална жица; на ушите си пък имаше радионаушници, а на гърдите му висеше плоска метална кутийка, от която стърчеше една фуния. На гърба му също висеше такава кутия.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се зарадваха много на Кубчо и почнаха да го разпитват защо толкова отдавна не ги е спохождал. Кубчо разказа как веднъж вървял по улицата и някой го полял със студена вода, поради което той се простудил и заболял. След това през цялото време бил на легло, но сега вече е напълно здрав и може да излиза.

— А каква е тая шапчица с рогчета и кутийки? — запита Незнайко.

— Това е ново изобретение — така нареченият най-нов усъвършенствуван пешеходен радиолокатор или съкратено НУПРЛ. Сега всеки трябва да има този НУПРЛ за защита от ветрогоните.

— Как действува той? — заинтересува се Незнайко.

— Много просто — отговори Кубчо. — Както виждате, тук отпред на кутийката има една радиофуния. Когато вървите, тази радиофуния излъчва радиовълни. Ако пред вас изникне някое препятствие във вид на опънато напреки на тротоара въже или жица, вълните ще се отразят от това препятствие и ще се върнат обратно. Тук на шапчицата между двете рогчета е намотана, както виждате, една спирална антена. Тази антена улавя отразените от препятствието радиовълни, които се превръщат в електрически трептения, а електрическите трептения попадат в наушниците и на свой ред се превръщат в звукови сигнали. Както виждате, много е удобно… Щом пред вас изникне препятствие, в същата секунда вие чувате сигнал за опасност. Този локатор е особено полезен вечер или нощно време, когато не може да се забележи опънатата на̀преко на тротоара жица или въже или друго някое препятствие.

— А за какво служи фунията на гърба ти? — запита Незнайко.

— Че как може без нея? Това е най-важното! — извика Кубчо. — Тази фуния изпраща радиосигнали назад. Щом зад вас се появи ветрогон, който се готви да ви зашлеви плесница или да ви стовари някой юмрук, или пък да ви полее с вода, вие веднага чувате сигнал. Опитайте, моля.

Кубчо сне шапчицата си, наушниците и двете кутийки и надяна целия този уред на главата на Незнайко. После застана отстрани, протегна ръка към предната фуния и каза:

— Представете си, че пред вас се е появило препятствие. Какво чувате?

— Чувам, че нещо писка — отговори Незнайко.

— Съвършено вярно. Вие чувате чести високи звукови сигнали: би-би-би! А сега ще се промъкна незабелязано към вас изотзад. Какво чувате?

— Аха! — завика Незнайко. — Пак пищи, но като че ли по-дебело: бу-бу-бу!

— Правилно. Този път вие чувате ниски звукови сигнали. Това е устроено така, за да знаете отпред ли иде опасността или отзад. Щом чуете „би-би-би“, значи трябва внимателно да се взрете напреде си, а пък ако чуете „бу-бу-бу“, трябва веднага да се обърнете назад.

Карфичка също се заинтересува от този уред и той мина от Незнайковата глава върху нейната, а оттам върху Шаренковата. Шаренкия дълго и съсредоточено слуша сигналите и най-после каза:

— Че какво пък, нищо чудно, че писка. И аз мога да пискам. Чудното е само откъде знае кога да писка „би-би-би“ и кога „бу-бу-бу“.

— Това е ясно — отговори Кубчо и почна да разказва всичко отначало.

Точно тогава се почука. Вратата се отвори и в стаята се вмъкнаха две дебелички същества. И двете бяха облечени в някакви издути бъчвообразни палта, чиито ръкави стърчаха неугледно встрани, а на главите си имаха кръгли зелени калпаци, подобни на водолазни скафандри.

Като се вгледа, Незнайко разпозна в тези странни фигури Макаричка и Плъхчо.

— Ами че това са Макаричка и Плъхчо! — развика се той зарадван. — Какво сте се маскирали така?

— Това са новите гумирани, ако можем така да се изразим, надуващи се палта и гумени надуващи се шапки, които пусна нашата фабрика. Ето опитайте се да ме ударите с пръчка, извинете за израза, по главата — каза Плъхчо, като подаде на Незнайко една пръчка.

Защо да ви бия с пръчка по главата? — учуди се Незнайко.

— Бийте, бийте, не се бойте!

Незнайко в недоумение вдигна рамене, взе пръчката и лекичко чукна Плъхчо по главата.

— По-силно, по-силно бийте! С всичка сила удряйте, е размах, ако мога така да се изразя! — завика Плъхчо.

Незнайко замахна и удари по-силно. Пръчката отскочи от главата на Плъхчо като от добре напомпана автомобилна гума.

— Ето виждате ли, аз не усещам никаква болка! — завика Плъхчо, като се смееше с цяло гърло. — Сега ме ударете по гърба.

Незнайко го удари с пръчката по гърба.

— Виждате ли, съвсем не ме боли! — тържествуваше Плъхчо. — Ако искате, аз мога дори да падна и пак да не се ударя.

Плъхчо се засили и се хвърли на пода, но тутакси отново скочи на крака като гумена топка.

— За какво ви е всичко това? — с недоумение запита Незнайко.

— Като че не се досещате! За предпазване от ветрогоните — отговори Плъхчо. — Нека сега някой ветрогон се опита да ме ритне или да ме удари с юмрук, нека дори с вода ме полее — от нищо не ме е страх!

— Но да ходиш с такива дрехи не е никак красиво — каза Карфичка.

— Не е красиво, защото не е модно — отговори Плъхчо. — А когато стане модно, извинете за израза, всички ще казват, че е красиво. В много магазини вече са изпратени такива палта и шапки.

— В магазините може би ги има, но още никого не съм видяла в такъв странен костюм по улицата — каза Карфичка.

— Нищо, скоро ще видите — отговори Макаричка. — Игличка нарочно ни нареди да се облечем в тези палта и шапки и да тръгнем из улиците. Днес ще се поразходим така, а утре всички ще се втурнат в магазините, за да се докарат като нас. Винаги прибягваме до тази хитрост, когато пускаме нов модел.

Макаричка и Плъхчо отидоха да се разхождат по улиците, а Кубчо каза:

— Ето докъде ни докараха ветрогоните! Все пак според мен по-добре е да ходиш с локатор, отколкото в тези дебели палта. Много по-изящно е.

Отново се почука и в стаята се втурна инженер Заварко. Всички ахнаха, като го видяха. Главата му беше бинтована. На двата му лакътя и на колената му имаше бели превръзки. На шията и брадата му беше налепен лейкопласт.

— Какво става с вас? — уплашено извика Карфичка. — Да не би да ви се е случила автомобилна катастрофа?

— Да, тоест не… или по-скоро да — отговори Заварко, като скачаше на място от нетърпение. — Някакъв си ветрогон, разбирате ли, отвинтил през нощта един от пружинените ботуши на моята кола. На сутринта аз не забелязах това, качих се и потеглих. Когато автомобилът разви огромна скорост, стана нужда да скоча. Ако и четирите пружинени ботуша бяха на мястото си, нищо страшно нямаше да се случи, но тъй като от едната страна на колата имаше един ботуш по-малко, то от тази страна тласъкът беше по-слаб, колата се преобърна във въздуха, аз излетях от нея и се проснах на паважа. Беше ужасно! Ето, погледнете: хласнах се по челото, по брадата, по коленете, по лактите…

— Какво само не правят тези ветрогони! — съчувствено каза Кубчо. — Мен поляха с вода, на него отвинтили ботуша!

— Просто няма спасение от тях! — подзе Заварко. — По-рано човек можеше да си остави спокойно колата на улицата, а сега току-виж, отвинтили ти някоя част, а може да ти отмъкнат и колата.

— Как така да я отмъкнат? — не разбра Незнайко.

— Ами че подкарат вашата кола — и край. Просто зверство! Не разбирам къде гледа милицията. Аз бих арестувал всички тия ветрогони! Само да ми падне някой в жълти панталони — веднага в „хладилника“ и нека лежи там, докато не се поправи!

— Така не бива — възрази Кубчо. — Незнайко също носи жълти панталони. Защо да го арестуват?

— Е, Незнайковите панталони са нормални — отговори Заварко, — а ветрогоните носят широки панталони, и при това не жълти, а жълто-зелени.

— Празни приказки! — махна с ръка Кубчо. — Всяко дребосъче може да си обуе жълти или зелени панталони. От това то няма да стане ветрогон. Ако искаш да знаеш, сега вече не можеш да отличиш ветрогона от доброто дребосъче. Ветрогонът ще се облече като всички, а в същото време тихомълком ще извърши безобразия, без да го види някой; а пък ако не направи безобразия — ще излъже или ще измами, ще ти обещае какво ли не и нищо няма да изпълни. Аз например обещах на Незнайко, Карфичка и Шаренкия да им покажа къщите на архитект Любеничко, но и досега нищо не съм им показал — значи и аз съм ветрогон, макар че не нося жълти панталони!

Кубчо и Заварко почнаха да се препират кого трябва да смятат за ветрогон и кого не, а Незнайко каза:

— Не бива да спорите, приятели. Все едно, скоро няма да има никакви ветрогони.

— Че как няма да има? — учуди се Заварко.

— Много просто. Скоро всичко ще си тръгне както по-рано, ще видите.

— Ами! — пренебрежително махна с ръка Заварко. — Както се вижда, прочели сте вестника със статията на професор Калинкин. Вятър и мъгли! Никога няма да повярвам, че магаретата могат да се превръщат в дребосъчета. Науката още не е стигнала дотам… Добре, че се сетих за науката. Сега ние с вас ще отидем в Научното градче и аз ще ви запозная с две учени момиченца — Бегония и Скумрийка. Бегония е нашата знаменита професорка по космография. Тя е изобретателят на Зимното слънце. Ние, разбирате ли, ще направим още едно слънце и ще го пуснем през зимата на небето, така че зимата да стане топла също като лятото.

— А какво е това слънце? — заинтересува се Незнайко.

— Тя ще ви разкаже всичко. А пък Скумрийка направи ракета, с която се кани да отлети на луната. Строежът на тази ракета вече започна, ще видите! Ако се харесате на Скумрийка, може да ви вземе със себе си на луната.

— Само това ни липсваше! — възмути се Кубчо. — Днес няма да ходят с тебе никъде! Днес ще дойдат с мене на улица „Творчество“. Отдавна съм им обещал да им покажа къщите на Любеничко.

— Много им е потрябвал твоят Любеничко. Те се интересуват от наука, а не от Любеничко.

— Напразно се препирате — каза Карфичка. — Ние не можем да тръгнем нито с единия, нито с другия, защото трябва да отидем в Зоологическата градина.

— Чудесно! — отговори Кубчо. — Първо ще погледаме къщите, а след това ще отидем в Зоологическата градина, тя е на една крачка от тях… Хайде, моля ви се! — помоли се той. — Нали ми обещахте!

— Какво да правим? Наистина обещахме — каза Карфичка. — Ех, да тръгваме, ако тези къщи са действително на една крачка от градината.

— На една крачка, на една крачка, повярвайте ми! — заповтаря Заварко, като скочи от стола си. — Да тръгнем всички заедно, ще ви откарам с колата си.

След две или три минути всички бяха вече на улицата. Шаренкия видя колата на Заварко, погледна с бялото на окото си нейния бинтован стопанин и каза:

— Няма смисъл да се возим с тази кола. През цялото време скача като бълха — току-виж, се преобърнала, а мен съвсем не ми се ще да ходя бинтован от глава до пети като копринена буба.

— Успокойте се — отговори Заварко. — Моята кола вече не може да скача. Щом ми откраднаха единия ботуш трябваше да отвинтя и останалите три.

Шаренкия се успокои, но все пак от предпазливост седна отзад до Незнайко и Карфичка, а Кубчо седна отпред до Заварко.

Както си му е обичаят, Заварко включи веднага на четвърта скорост и колата се понесе с такава бързина, че пътниците се задъхаха. Очите на Кубчо се замрежиха и той дълго не можа да разбере, че колата се носи в друга посока. Ала постепенно той се окопити, озърна се и каза:

— Слушай, Заварко, къде ни караш?

— Как къде? Където трябва.

— А къде трябва според теб?

— В Научното градче.

— Какво? — развика се Кубчо. — Това е безобразие! Нали решихме да минем, по улица „Творчество“? Веднага обръщай назад!

— Защо назад, когато ей сега ще пристигнем?

— Аз пък ти казвам — веднага назад!

Кубчо се вкопчи в кормилото, за да го завърти, но Заварко не му даваше да завие. Автомобилът започна да описва зигзази по платното на улицата, покачи се на тротоара и сигурно щеше да връхлети върху вестникарската будка на ъгъла, ако Заварко не бе успял овреме да удари спирачките.

Автомобилът изведнъж се закова на място и пътниците едва не си разбиха носовете. Известно време Кубчо и Заварко се гледаха като шашардисани един друг. Най-после Кубчо пусна кормилото и каза:

— Прости ми, Заварко! Не трябваше да се хващам за кормилото. Можехме да се пребием.

— Не, аз трябва да ти искам прошка — отговори Заварко. — И вие ме простете, братлета! Исках с измама да ви откарам не там, където трябваше. Много ми се щеше да ви покажа Научното градче.

— Ех, нищо — отговори Незнайко. — Да не се сърдим един на друг и полекичка да потеглим обратно.

Заварко отново включи мотора, зави и полекичка пое обратния път. От срам той бе свел ниско глава и толкова дълбоко въздишаше, че Незнайко го съжали. За да разсее мрачните мисли на Заварко, Незнайко запита:

— Интересно с какво работи двигателят на тази кола — с газирана вода или може би с атомна енергия?

— Нито с газирана вода, нито с атомна енергия, а с биопластмаса — отговори Заварко.

— Че каква е пък тази биопластмаса? — запита Незнайко.

— Биопластмасата е нещо като жива пластмаса. Всъщност тя не е жива, разбира се, но ако от нея направите пръчка и пуснете през тази пръчка електрически ток, тя почва да се гърчи, да се съкращава, тоест да става по-къса, също като мускул. Ако ви интересува, мога да ви покажа това.

— Да, да — отговори Незнайко. — Много е интересно.

Заварко спря машината, взе френския ключ и отвинти няколко болта, после двамата с Кубчо хванаха каросерията — единият отпред, другият отзад — и я свалиха от колелата. Отдолу се показаха металната рамка и лостът, който въртеше колелата.

— Ето, погледнете — каза Заварко. — Към лоста е прикрепена една пръчка от биопластмаса. Щом се включи електрически ток, пръчката се скъсява и дръпва лоста към себе си, поради което колелата се завъртват наполовина, но щом се изключи токът, пръчката се удължава и тласка лоста, който пък кара колелата да завършат завъртването си. Така се въртят колелата. Нужно е само едно — токът постоянно да се прекъсва, но самата пръчка, като се скъсява, включва и изключва тока.

Около разглобената кола в миг се събра тълпа дребосъчета. Всекиму бе интересно да види устройството й.

— А откъде иде токът? — запита Незнайко.

— Токът иде от една малка електрическа батерийка.

Заварко се приближи до каросерията и показа една малка батерийка от джобно фенерче.

— Нима такава мъничка батерийка може да движи дяла кола? — учуди се Незнайко.

— Вие не разбрахте — заобяснява на Незнайко едно от събралите се дребосъчета. — Токът от батерийката само възбужда биопластмасата, тоест кара я да се скъсява. Така че не енергията на батерийката привежда колата в движение, а енергията, която е натрупана в биопластмасата. Такива двигатели от биопластмаса движат и нашите фабрики, становете и другите механизми и токът от една батерийка стига, за да работи цяла фабрика.

— А откъде вземате биопластмасата? — заинтересува се Карфичка.

— Тя расте край блатата. В нея се натрупва слънчева енергия, както в дърветата и изобщо във всички растения. Когато през биопластмасата се пуска ток, натрупаната в нея електрическа енергия се превръща в механическа.

— Слушайте! — каза Шаренкия, който досега внимателно разглеждаше устройството на колата. — През цялото време гледам и не виждам къде е двигателят на тази кола. А нима може да има кола без двигател?

— Разбира се, че не може — отговори Заварко. — Но именно тази пръчка от биопластмаса е двигателят на колата.

— Ех, щом е така, няма нищо чудно — каза Шаренкия. — Напротив, щеше да бъде чудно, ако автомобилът се движеше без двигател.

Всички наоколо се разсмяха. Тълпата полека-лека растеше. Отзад се присъединяваха все нови и нови минувачи. Един от тях запита:

— Какво се е случило?

— Може би катастрофа? — каза друг.

Трети чу думата „катастрофа“ и завика:

— Братя, катастрофа!

— Гледайте как се е разбила тази кола! — завика четвърти. — Каросерията отлетяла настрани, останали само колелата.

— А гледайте само как се е осакатил шофьорът! Целият е бинтован! — каза някой, като показваше с пръст Заварко.

Щом се разнесе вестта за катастрофата, тълпата почна да расте два пъти по-бързо. Заварко видя, че работата взема нежелателен обрат, и реши да тръгне час по-скоро. С помощта на Кубчо той намести каросерията. Всички се качиха в колата, Заварко натисна педала на прекъсвача, но, кой знае защо, колата не се помръдна.

— Каква е пък сега тази история! — изръмжа Заварко, като се въртеше на мястото си и дърпаше лостовете. — Защо няма ток… Ама че работа! Батерийката изчезнала! Сигурно някой я отвинтил…

— Може да е паднала на земята — каза Кубчо.

Всички слязоха от колата и почнаха да търсят батерийката наоколо.

— Ей сега беше тук! — горещеше се Заварко. — Нали помните как ви я показвах?

В това време тълпата задръсти цялата улица. Транспортът спря. Един милиционер, яхнал гъсеничен мотоциклет, си пробиваше път през тълпата.

— Какво се е случило? — завика той сърдито. — Защо събирате тълпа?

— Никой не я събира — тръсна Заварко.

— Защо не тръгвате?

— Седнете на кормилото и се опитайте да тръгнете без батерийка! — с насмешка отговори Заварко, обърна се към тълпата и завика: — Братя, може би някой от вас по погрешка е отвинтил батерийката и я е пъхнал в джоба си!

В тълпата се раздаде смях.

Милиционерът поклати глава неодобрително и каза на Заварко:

— Вие, драги, трябва да се намирате в болница, ако се съди по изгледа ви, а не да се разхождате свободно из улиците.

На това Заварко отговори:

— Я стига си дрънкал!

— Добре — каза милиционерът. — Влезте в колата и аз ще ви откарам в милицията. Там ще се разберем, няма защо да събираме зяпачи тука.

neznaiko-19.png

 

 

Кубчо се приближи до Незнайко и каза:

— Идете в Зоологическата градина с автобус или с такси, а пък аз ще отида в милицията заедно със Заварко и всичко ще обясня. Страхувам се, че без мен Заварко може да наприказва там излишни неща. Заварко, кой знае защо, не обича милиционерите.

Заварко и Кубчо пак седнаха в колата. Милиционерът докара гъсеничния си мотоциклет пред колата, която закачи с една кука и повлече на буксир към милицията.

neznaiko-a66.png

Глава тридесета
Незнайко загубва вълшебната пръчица

neznaiko-a67.png

Незнайко и неговите спътници влязоха в Зоологическата градина към пладне. Цялата сутрин отнеха разговорите и излизането със Заварковата кола, така че приятелите бяха вече изгладнели и влязоха да обядват в една гостилница. Те решиха да започнат търсенията си из Зоологическата градина от мястото, дето бяха видели трите магарета. Ала този път зад оградката нямаше никой. Вратата на бараката беше широко отворена. За всеки случай Незнайко се прехвърли през оградката, промъкна се до бараката и надникна вътре. Бараката беше празна.

Пътешествениците се запасиха с търпение и тръгнаха из Зоологическата градина, като надничаха във всяко кътче. Пред очите им се мяркаха най-различни животни, ала между тях нямаше нито едно магаре. Нашите приятели обходиха целия парк, върнаха се на същото място, откъдето бяха почнали търсенията си, и видяха, че зад оградката едно момиченце в бяла престилчица тъкмо метеше бараката.

— Кажете, моля ви се, дали знаете къде е магарето? — обърна се Незнайко към чистачката.

Момиченцето престана да мете, опря се на метлата и запита:

— Какво магаре?

— Ами че такова, обикновено, с копитца…

— Ах, такова! А защо ви е потрябвало магарето? Магарето си е магаре. Какво интересно има в него?

— Ами че искахме да го видим. Обходихме цялата Зоологическа градина, а магаре не видяхме.

— Хм! — каза чистачката. — Имаше тук три магарета, но и трите се дянаха някъде. Тук дрънкат разни глупости, ама вие не им вярвайте! Уж имало някаква магия… Вятър! Никаква магия няма! Просто са ги отвели ония там… шмекерите… тоест… тю, ветрогоните, а не шмекерите. Няма спасение от тия ветрогони! Едни нехранимайковци са плъзнали сега из града, майко мила! Слона ще измъкнат от клетката, без да ги усетиш!

— Е, чак слона няма да измъкнат — каза Незнайко.

— Защо да не го измъкнат! Ще го измъкнат — махна с ръка чистачката. — Затова са ни заръчали да си отваряме очите. Какво ли не може да се случи… Тук има и хищни зверове, и отровни гадини. Могат да разкъсат човека, да го ужилят. А какво ще стане, ако някой ветрогон пусне отровна змия? Че наоколо е град! Тъй ами!

— Къде е онова магаре, дето го бяха намерили на улицата? — запита Незнайко. — По-рано вестниците писаха, че на улицата било намерено едно безстопанствено магаре и било отведено в Зоологическата градина.

— Аха, онова ли! — усмихна се чистачката. — Онова магаре тук не са го довеждали. Станало е грешка. Отвели са го не в Зоологическата градина, а в цирка. Във вестниците съобщиха, че е доведено в Зоологическата градина, а ние тук очите му не сме видели.

— Значи онова магаре е в цирка? — с надежда в гласа запита Карфичка.

— Там, там, къде другаде! Аз сама го видях онзи ден, когато бяхме в цирка. Едно такова досетливо магаренце, право ви казвам, само дето не е учено! И количка кара, и клоуните излизат на сцената, яхнали върху му. Е, нищо, ще го научат и него след време на някои номера.

Пътешествениците се сбогуваха с чистачката и се оттеглиха настрани.

— Ето ти сполука — зашепна Незнайко, засиял от щастие. — Значи Листец се намира в цирка. А ние го търсехме тук! Сега ще отидем в цирка. А утре ще тръгнем да търсим онези три магарета — ветрогоните. Веднага ще ги позная, само да ги срещна. И тримата имат съвсем мънички луничави носове.

Незнайко и приятелите му се запътиха към изхода. Те минаха край клетките на маймуните и се спряха да погледат. Една маймуна беше много забавна и на Незнайко му хрумна да я закачи. Той взе вълшебната пръчица, промуши я между пръчките на клетката и се опита да чукне маймуната по муцуната. Маймуната се намръщи сърдито, после изведнъж сграбчи пръчицата и я изтегли от ръката на Незнайко. Незнайко се вкамени.

— Гледайте какво направи… — пошепна той с отпаднал глас.

— Какво? Да не си дал пръчицата на маймуната? — развика се Карфичка.

— Не съм я давал, тя я взе — разпери ръце Незнайко.

— Ако не беше я мушкал с пръчката по муцуната, тя нямаше да я вземе!

— Нищо! Сега ще си я взема обратно!

— Незнайко провря ръка през решетката, като се мъчеше да вземе вълшебната пръчица от маймуната, но маймуната се дръпна по-навътре в кафеза си и Незнайко вече не можеше да я стигне.

— У, гадина! — изръмжа Незнайко. — Връщай пръчката, казвам ти!

Но маймуната съвсем нямаше намерение да изпълнява заповедите на Незнайко. Вместо това тя заскача из цялата клетка, без да изпуска нито за миг пръчицата от ръцете си. После се метна на люлката, която висеше насред клетката, и почна да се люлее, като през цялото време поглеждаше под око Незнайко, сякаш се подиграваше, с него.

— Ехидна, гад! Връщай пръчката! — викаше Незнайко. — Нищо де, все едно, ще й омръзне да мъкне насам-натам пръчицата и най-после ще я хвърли.

Вече се свечеряваше. Чуха се свирките на пазачите, които предупреждаваха посетителите, че Зоологическата градина се затваря. Посетителите поеха към изхода. Наоколо опустя, само Незнайко, Карфичка и Шаренкия се мотаеха около клетката на маймуните.

Най-после на маймуната й омръзна да мъкне в ръцете си пръчицата и тя я захвърли. Пръчката остана да лежи в най-отдалечения ъгъл на клетката.

— Трябва някак си да се вмъкна в клетката — каза Незнайко.

Да се вмъкне човек през решетките не можеше и дума да става, но като се огледа, Незнайко забеляза, че клетката имаше една зарезена решетъчна врата.

Незнайко хвърли поглед наоколо и като видя, че няма никой, се покатери на оградата, която заобикаляше клетката; понечи да отмести резето. Това се оказа много по-трудно, отколкото той предполагаше, тъй като резето едва се помръдна. Незнайко се вкопчи с двете си ръце за него и почна да дърпа с такава сила, че клетката се разтресе. Най-после резето почна да поддава, но в това време иззад ъгъла се показа един пазач с метла в ръце и завика:

— Какво правиш там, калпазанино? Искаш да пуснеш маймуната, така ли? Чакай да те пипна аз тебе!

Незнайко побърза да скочи от оградката, но пазачът успя да го хване за яката.

— Там ми е пръчицата! — захленчи Незнайко, като се мъчеше да се изскубне. Но пазачът го държеше здраво.

— Сега ще ти дам една пръчица! Ей сега ще те заведа в милицията и там ще ти дадат, една пръчица! — заплаши го той и помъкна Незнайко към изхода.

Карфичка и Шаренкия тичаха пред тях по пътечката и поглеждаха към пазача.

— Честна дума, там ми е пръчицата! Маймуната ми взе пръчицата!

— Ти да не би да си я закачал с тая пръчица? Сигурно си я мушкал в муцуната, а?

Пазачът излезе с Незнайко на улицата и се заоглежда — навярно търсеше милиционер.

— Вече няма! Честна дума, няма! — молеше се Незнайко.

— Тъй да бъде! — възкликна пазачът, като пусна Незнайко. — Хайде бягай и повече не ветрогонствувай насам. Друг път няма да се отървеш толкова евтино!

Като каза това, пазачът пусна Незнайко, после заключи портата и си отиде. Карфичка и Шаренкия се приближиха до Незнайко.

— Защо не каза на пазача, че тази пръчица не е обикновена, а вълшебна? Той сигурно мисли, че това е някаква обикновена пръчка — каза Шаренкия.

— А ти разбираш ли какво говориш? — сърдито отвърна Незнайко. — Ако пазачът узнае, че тази пръчица е вълшебна, той сам ще я прибере. Няма да вземе да ми връща вълшебната пръчица я! Ами вие по-добре ми кажете, защо се измъкнахте и двамата от Зоологическата градина? Трябваше да останете там и да се помъчите да вземете вълшебната пръчица от клетката. А сега портата е заключена… Как ще се промъкнем вътре?

— Само туй оставаше — в клетката да влизам заради пръчицата! — отговори Карфичка, като обидено се нацупи.

— Добре де, ако не ти, поне Шаренкия можеше да влезе.

— Не, и аз не искам да влизам в клетка — отговори Шаренкия. — Тук и без вълшебна пръчица имаш всичко, каквото пожелаеш. Искаш да ядеш — заповядай, искаш да идеш на кино или театър — заповядай, искаш да се возиш с кола — вози се, ако щеш, цял ден, докато ти прилошее. Можеш дори да скачаш и да летиш с кола, без каквото и да било вълшебство.

— Ех, ти, глупчо с глупчо! — с раздразнение отвърна Незнайко. — Та нима вълшебната пръчица ни е нужна, за да се возим на автомобил! Ние трябва да избавим Листец от нещастието и да освободим града от ветрогоните. Нима заради тия ветрогони всичко живо трябва да се мъчи?

— Е, тогава, разбира се — съгласи се Шаренкия.

— Сега нашият план трябва да бъде такъв — каза Незнайко. — Ще почакаме да се стъмни, а после ще се прехвърлим през оградата. В тъмнината ще можем да се промъкнем в клетката, без да ни види някой!

— Не, аз не мога повече! — каза Карфичка. — Отивам Си в хотела.

— Значи отстъпваш пред трудностите, така ли? — запита Незнайко.

— Да, отстъпвам. Не мога да се катеря по стобори — решително отговори Карфичка.

— Значи според теб Листец може да си остане магаре и аз нищо не трябва да направя за него?

— Чувствувам как сега ще забъркаш такива каши, че всички ще трябва да ги сърбаме. По-добре щеше да бъде изобщо да не бе правил нищо.

С тези думи Карфичка им обърна гръб и тръгна към автобусната спирка.

— Нека си върви, а ти, Шарко, остани — каза Незнайко. — Ти можеш да ми потрябваш. Тук оградата е много висока, ще трябва да ме повдигнеш, за да се прехвърля в градината. Да идем по-нататък, може би там ще мога по-лесно да се прехвърля.

— Те тръгнаха покрай оградата, дойдоха до ъгъла и завиха в една уличка. Наистина тук оградата беше малко по-ниска.

— Да почакаме, докато се стъмни — каза Незнайко. — Те застанаха до оградата и зачакаха. Небето полека-лека потъмня. Заблестяха звезди. Над стрехите изгря оранжева луна, която приличаше на голям портокал.

— Хайде сега — каза Незнайко, като се озърташе. — Повдигни ме!

Шаренкия го повдигна, доколкото можа.

Незнайко се изкатери и възседна оградата.

— Сега се качвай ти — прошепна той, като протегна ръка на Шаренкия.

— А не е ли по-добре да те почакам тук? — каза Шаренкия.

— Не, ти ще ми потрябваш там. Ще пазиш около клетката да не би да дойде пазачът.

С помощта на Незнайко Шаренкия се изкатери върху оградата, а след това и двамата скочиха от другата страна и паднаха на дъното на една суха канавка.

— Слушай, аз се изтърколих в някаква яма! — захленчи Шаренкия.

— Ш-ш-т! — засъска към него Незнайко. — Седи мирно!

Стаили дъх, те поседяха известно време, като се ослушваха напрегнато. Наоколо беше тихо.

— Няма нищо — каза Незнайко. — Като че никой не ни чу. Хайде да тръгнем тихичко.

Те излязоха от канавката и тръгнаха, като си проправяха път сред избуялата трева и цветята, Незнайко стъпваше леко като котка, но под краката на Шаренкия току изпращяваше нещо.

— Тихо де! — съскаше Незнайко.

Изведнъж проехтя гръмогласен рев. Шаренкия се спря и дори клекна от страх.

— Какво е това? — пошепна той.

Ревът стана още по-силен. От уплаха косите на Шаренкия зашаваха по главата му, а по гърба му попълзяха мравки.

— Това сигурно е лъв — досети се Незнайко.

Ревът се повтори пак и се превърна в някакъв мощен, кръвожаден вой, от който замираше сърцето. И тутакси след него някой заджавка, заскимтя, чу се проточен вълчи вой, обади се хиена. Отнейде долетя сънливо патешко крякане, високо на някакво дърво заграка врана. Цялата зоологическа градина се разтревожи и дълго време не можа да се успокои.

Постепенно Шаренкия се посъвзе.

— А защо реве лъвът? — запита той.

— Не зная, сигурно е гладен — каза Незнайко.

— А нас може ли да изяде?

— Не се бой, нали е в клетка.

— Не се боя — отговори Шаренкия. — Просто попитах за всеки случай.

Постепенно наоколо всичко стихна, но луната се скри зад облак. Стана съвсем тъмно. Само пътечката се белееше. Незнайко пое по пътечката. Шаренкия крачеше след него, като гледаше да не изостава.

— Къде отиваме? — с тревога питаше той.

— Трябва да намерим магарешката клетка, защото клетките на маймуните са до нея — отговори Незнайко.

Скоро от двете страни на пътечката почнаха да се мяркат клетки. В тъмнината животните не се виждаха зад решетките, но на Шаренкия все му се струваше, че ей сега между железните пръчки ще се протегне нечия лапа и ще впие нокти в гърба му. Затова той се озърташе страхливо и гледаше да е по-далеч от клетките. Най-после пътечката свърши пред една решетка, зад която имаше басейн.

— Ние като че ли сме отишли другаде… — каза Незнайко.

Иззад решетката се носеше нечие лениво сумтене, грухтене, мляскане и шляпане. Може би просто се плискаше вода, а може би звуците издаваше някое водно животно от рода на хипопотама.

Двамата приятели се върнаха малко назад и кривнаха по една странична пътечка.

— Какво е това? — мърмореше си Незнайко, като се взираше угрижено в тъмнината. — Не мога да разбера къде се намираме. Нощем всичко е друго, не е както през деня.

Те дълго блуждаха из градината. Най-после се приближиха до една голяма клетка, която се стори позната на Незнайко.

— По моему излязохме при слона — каза Незнайко. — Значи близко сме вече.

Те повървяха още малко и се озоваха до една ниска решетъчна ограда, зад която се тъмнееше някаква барака.

— Ето я магарешката оградка, виждаш ли я? — зарадва се Незнайко. — Всичко е наред!

Те свиха встрани и се приближиха до редица клетки, покрай които се издигаше дървена преграда. Незнайко пристъпя към крайната ъглова клетка и каза:

— Ето я… Шарко, ти стой тук и поглеждай наоколо си. Щом видиш някого, свирни.

— Добре — кимна Шаренкия.

Незнайко се изкатери върху преградата, притисна лице към решетката и почна да се взира в клетката, като се вслушваше напрегнато.

— Е, какво виждаш! — запита Шаренкия.

— Тихо там! — озъби му се Незнайко. — Нищичко не виждам. Само като че ли някой сумти, навярно маймуната… — Нищо, добре е и така.

Той напипа в тъмното вратата и почна да тегли резето. Този път резето не го затрудни. Незнайко го отмести и дръпна вратата. Тя се отвори със скърцане.

— Ей, ей! — сърдито изшътка Незнайко и заплаши вратата с юмрук. — Намерила кога да скърца!

Известно време той се ослушва внимателно, но като се убеди, че наоколо е тихо, влезе предпазливо в клетката, коленичи и зашари с две ръце по земята. Той пропълзя постепенно по-навътре стигна до една стена и се обърна на другата страна. Изведнъж пред него се чу глухо ръмжене. Незнайко замръзна, както си беше на четири крака. Няколко минути той напрегнато се взира в тъмното. Пред очите му се движеше нещо голямо и черно. В този момент луната надникна иззад облака и освети лъва, който лежеше посред клетката. Лъвът вдигна рошавата си глава и погледна Незнайко в очите, като примигна лениво.

Без да успее дори да се изплаши както трябва, Незнайко даде заден ход, тоест бързо пое обратно на четири крака. Той не сваляше очи от лъва, изправи се и се приготви да скочи. Като видя това, лъвът изпръхтя, надигна се и тръгна към Незнайко. Незнайко се метна светкавично към отворената врата и излетя като вятър от клетката. Той успя да каже на Шаренкия само една дума — „лъв“ — и хукна презглава.

neznaiko-20.png

 

 

Шаренкия цял се разтрепера. Той загуби и ума и дума от страх и се втурна след Незнайко. Тъй тичаха и двамата, без да избират път, докато пред тях не се изправи оградата. Незнайко за един миг кацна върху нея. Шаренкия се закатери подире му и хвана Незнайко за панталоните. Незнайко си помисли, че лъвът го хваща вече за краката, и се дръпна с всичка сила. Изведнъж дъската, за която се държеше, се откърти от оградата. Без да изпуща дъската от ръцете си, той падна право върху Шаренкия и двамата се търколиха на земята. Зад тях се зачуха виковете и свирките на пазачите. Незнайко хвърли дъската и се мушна в дупката, която се бе образувала в оградата. Шаренкия за миг се шмугна след него и двамата се понесоха презглава по улицата. Незнайко тичаше пръв, а след него се носеше Шаренкия. Той пухтеше и тежко си поемаше дъх, а на Незнайко се струваше, че след него пухти лъвът.

Глава тридесет и първа
Среща с вълшебника

neznaiko-a68.png

Карфичка се прибра в хотела, но тутакси почна да съжалява, че не остана с Незнайко и Шаренкия.

— Да не забъркат някоя каша без мен… Дано не се случи нещо — говореше си тя.

Без тях й беше малко тъжно и за да се разсее, Карфичка включи телевизора. Едно учено дребосъче с очила четеше дълъг и скучен доклад за ветрогоните.

— Като че няма вече какво друго да предават! — с досада каза Карфичка.

Тя изключи телевизора и закрачи из стаята от ъгъл до ъгъл, като, час по час поглеждаше часовника.

— Ще се върна в Зоологическата градина! А как ще вляза в градината? Аз наистина не мога да се прехвърля през оградата!… Добре де, нека само се върнат ония двамата! Ще им дам да разберат как ще ме тревожат те мене!

Времето минаваше, а Незнайко и Шаренкия не си идваха. Карфичка не знаеше вече какво да мисли и почна да си представя разни ужаси. Струваше й се, че пазачът е хванал Незнайко и Шаренкия и ги е отвел в милицията… Тревогата и растеше с всяка измината минута. Скоро Карфичка не можеше да си намери място от безпокойство. Стана полунощ. Часовникът би дванадесет.

— Ясно, нещо им се е случило — каза Карфичка.

Тя вече реши да отърчи до Зоологическата градина, но в това време вратата се отвори и на прага застанаха Незнайко и Шаренкия. Косите и на двамата бяха разрошени, очите им диво блуждаеха. Носът на Шаренкия бе одраскан, а лицето му — изцапано повече от всеки друг път.

— Каква нова каша си забъркал, Незнайко! — сърдито го нападна Карфичка. — Къде се губихте толкова време?

— Нищо, Карфичке, не се безпокой — отговори Незнайко. — Всичко ще се оправи, сама ще видиш, само не се сърди. Аз, Карфичке, пуснах на свобода лъва.

— Какъв лъв? — изплаши се Карфичка.

— Ами оня, който беше в клетката.

Карфичка се ужаси.

— Тежко ни! — завика тя. — Досега магаретата разиграваше, а сега си се захванал с лъва! Как ще свърши всичко това?

— Не се вълнувай, Карфичке, всичко ще свърши добре. Утре сутринта ще изляза и всичко ще оправя. Утре ще бъде светло и аз вече няма да се объркам. Всичко ще оправя. Ще видиш!

— Ами, ще оправиш! Я остави всичко това. Ако искаш да знаеш, аз дори се радвам, че ти нямаш вече вълшебна пръчица. Да ти дадат пръчицата, земетресение ще направиш! Утре си тръгваме за дома и толкоз! Не желая, нито минутка повече да оставам тук.

— Ас какво ще си тръгнеш? Още не сме ти разказали всичко.

— Какво има още? — изплаши се Карфичка.

Откраднаха ни автомобила.

— Само това не стигаше! — възкликна Карфичка. — Как ще се доберем до къщи?

— А какво казвам аз? Нали и аз това казвам. Вземем ли си пръчицата, ще имаме кола, не я ли вземем — и кола няма да имаме.

neznaiko-a69.png

 

 

На другата сутрин Карфичка се събуди, както обикновено, рано, но когато отиде да разбуди Незнайко, видя, че го няма в кревата. Шаренкия още спеше. Тя почна да го буди:

— Какво пък е това сега, Шарко? Къде е Незнайко?

— А нима не е тук? — запита Шаренкия, като разтвори очи.

— Щом питам, значи го няма.

— Сигурно е хукнал към Зоологическата градина — каза Шаренкия.

— Хайде, приготви се бърже и да вървим — каза Карфичка.

— Къде да вървим?

— В Зоологическата градина, разбира се.

— Ама там е лъвът!

— Лъва сигурно отдавна са го хванали вече.

След половин час Карфичка и Шаренкия бяха пред входа на Зоологическата градина. Те влязоха през вратата и бързо закрачиха по пътечката. Шаренкия вървеше след Карфичка и страхливо се озърташе наоколо си. Все му се струваше, че лъвът ей сега ще изскочи отнякъде и ще се хвърли върху му. Още отдалеч Карфичка и Шаренкия видяха клетката на маймуните и Незнайко, който се беше спотаил зад клетката. В клетката беше чистачката. Тя метеше пода с една метличка. Карфичка се приближи крадешком до Незнайко.

— Какво правиш тук? — запита тя.

— Тихо! — замаха Незнайко с ръце. — Вълшебната пръчица е тук! Ето, виждаш ли я, лежи си на пода там, където я хвърли вчера маймуната. Сега чистачката ще помете и сигурно ще изхвърли пръчката от клетката. Тогава ще я вземем и всичко ще се уреди.

neznaiko-a70.png

 

 

В това време чистачката свърши с метенето, събра боклука в една кофа, вдигна пръчицата и я мушна в кофата.

— Нищо — успокояваше Незнайко Карфичка. — Сега ще я проследим и ще видим къде ще изхвърли боклука.

Ала чистачката не занесе никъде боклука, а почна да чисти съседната клетка. Тя минаваше от клетка в клетка и кофата се пълнеше с боклук. Най-после чистачката завърши почистването и изсипа цялата кофа в сандъка, който стоеше до оградата зад клетките. Незнайко почака да си отиде чистачката, а после каза на Карфичка и Шаренкия:

— Стойте тук и гледайте да не дойде някой.

Сам той изтича до сандъка, отвори капака му и се вмъкна вътре. Няколко минути от сандъка се чуваше пъшкане и сумтене. Най-после Незнайко подаде глава изпод капака.

— Ето я вълшебната пръчица! — каза той, като се усмихваше тържествуващо.

От радост Карфичка подскочи:

— Браво! — каза тя и тихичко запляска с ръце.

Незнайко излезе от сандъка и закрачи по пътечката, като носеше пръчицата в протегнатата си напред ръка.

— Сега ще я пазя! — казваше той. — Сега никой няма да ми я отнеме.

Карфичка и Шаренкия крачеха след Незнайко. Те се държаха за ръце. Лицата и на двамата сияеха.

— Сега можем да отидем в цирка и да отървем Листец — каза Карфичка.

— Ах, наистина! А пък аз забравих за Листец — възкликна Незнайко. — Хайде по-скоро в цирка.

Той се обърна и затича към изхода. Карфичка и Шаренкия едва го догонваха. След пет минути и тримата вече седяха в едно шарено такси е копчета. Незнайко натисна копчето с надпис „Цирк“, и колата се понесе по улицата. Едва успяха да се огледат — и вече бяха в цирка. На арената имаше няколко акробати, които скачаха и се премятаха — очевидно се готвеха за вечерното представление. На Незнайко и Шаренкия много се щеше да ги погледат, но Карфичка каза:

— Нима за това сме дошли? После ще погледаме.

— Добре де после — съгласи се Незнайко.

Нашите пътешественици се промъкнаха между редовете на столовете, влязоха във входа за артисти и се озоваха в едно служебно помещение. Това беше дълга барака с циментов под. Край стените се издигаха клетки, в които бяха затворени различни животни. В една от клетките имаше лъв.

— Пак лъв! — уплашено каза Шаренкия. — И тоя път ще стане някоя беля.

В края на помещението имаше конски ясли. Пътешествениците се приближиха и видяха между конете едно магаре. То стоеше до една малка ясла и беше завързано с юздата си за една халка, прикрепена към стената. Магаренцето извърна глава и жално погледна Незнайко.

— Той е! — прошепна Незнайко. — Познах го.

Незнайко се страхуваше да не би да си изпати от Листец, задето го бе превърнал в магаре, затова застана по-далечко от яслата и като се приготви в случай на нужда да изфиряса колкото се може по-скоро, махна с пръчицата.

— Искам това магаре да се превърне в Листец! — тихо каза той.

Ала никакво превръщане не последва. Незнайко пак махна с пръчицата и каза по-високо:

— Искам това магаре да се превърне пак в момченцето Листец!

И този път не последва превръщане.

— Но какво е това! — развълнува се Незнайко.

neznaiko-a71.png

 

 

Той почна да размахва с всички сили пръчицата и да крещи заклинанията си, но магарето си оставаше магаре и не искаше да се превръща в Листец. В това време към тях се приближи цирковият пазач и запита:

— Какво правите тук?

Незнайко се обърка и не знаеше какво да отговори, но Шаренкия му се притече на помощ:

— Дойдохме да гледаме представление — каза той.

— За представление се идва вечер.

Пазачът ги изпроводи до улицата и затвори вратата.

— Но какво е това? — запита Незнайко в недоумение. — Защо пръчицата престана да действува? Я чакайте да проверя още веднъж!

Той пак замахна с пръчицата и каза:

— Искам две порции сладолед!

— Три порции — поправи го Шаренкия.

— Искам три порции сладолед! — повтори Незнайко. Ала колкото и да повтаряше тези думи, нито една порция сладолед не се появи.

— Слушай Незнайко, ти сигурно не си взел същата пръчица — каза Шаренкия.

— Как тъй не съм взел същата! — учуди се Незнайко.

— Ами че онази беше вълшебна, а тази съвсем не е вълшебна.

— А къде е вълшебната според теб?

— Вълшебната си е останала в сандъка за боклук.

— Брей, и аз, зяпльо такъв! — развика се Незнайко, като се хвана за главата. — Хайде бегом обратно в Зоологическата градина!

След няколко минути нашите търсачи на приключения пак тичаха из Зоологическата градина. Незнайко стигна до сандъка, хвърли се върху него като тигър, обърна го нагоре с дъното и изсипа всичкия боклук на земята. И тримата почнаха да ровят в боклука, но никой не намери друга пръчица.

— Виждаш ли! — каза Незнайко на Шаренкия. — Няма никаква друга пръчица, значи тази е вълшебната.

Незнайко се поотдалечи от купчината боклук и седна на една пейка. Той току размахваше пръчицата във въздуха и си мърмореше нещо под носа.

— Я дай да опитам аз — помоли Шаренкия, като седна до Незнайко.

Той взе пръчицата, размаха я и каза:

— Искам филия със сладко!… Искам сладолед!… Искам юфка с масло!… Чудодейно месалче, дай ми да ям… Тю!

Тъй като нито едно негово желание не се изпълни, той пъхна пръчицата обратно в ръцете на Незнайко и рече:

— Сигурно вълшебникът те е изиграл. Дал ти е пръчица, която не струва пукната пара. Всичкото вълшебство е изфирясало от нея.

— Да — изръмжа Незнайко, — бих искал да срещна този вълшебник! Ще му кажа аз как се мамят дребосъчета и как се дават недоброкачествени вълшебни пръчици!

Незнайко беше твърде разстроен, но Шаренкия не можеше дълго да се отдава на отчаяние. А може би това не зависеше от него, а от слънцето, което по това време се бе вдигнало високо в небето и бе заляло със светлината си пейката, на която седяха нашите трима пътешественици. Като поседя на припек, Шаренкия почувствува, че съвсем не е тъй лошо да живееш на тоя свят. Устните му сами се разтегнаха в усмивка и той каза на Незнайко:

— Не тъжи, Незнайко! Още не е изгубено всичко. В краен случай можем да отидем в гостилница и там да похапнем.

— Не, Шарко, все пак това не е справедливо! Я ми кажи ти защо върших добри дела? Ами че аз извърших три добри дела! И най-важното, и трите едно след друго и съвсем безкористно!

Докато Незнайко и Шаренкия разговаряха, отдалеч по пътечката се зададе един минувач. Той носеше тъмносин халат, обсипан със златни звездички и сребърни полумесеци, които блещукаха на слънцето, а краката му бяха обути в червени пантофи с дълги, извити нагоре носове. С тези пантофи той крачеше много бързо и съвсем безшумно. Никой не забеляза как той се приближи до пейката и седна до Незнайко. Известно време той седеше и мълчеше, като се опираше с ръце на тоягата си и поглеждаше под око към Незнайко, който продължаваше да разговаря с Шаренкия.

Изведнъж Незнайко усети, че някой седи до него. Той предпазливо погледна с крайчеца на окото си и видя, че на пейката до него седи дребно старче с дълги бели мустаци и бяла брада като Дядо Мраз. Лицето на стареца му се стори познато. Той наведе очи и видя, че нозете на старчето са обути в червени пантофи със завити нагоре върхове и с токи във вид на златни полумесеци.

neznaiko-a77.png

 

 

— Ами че това е вълшебникът! — изведнъж си спомни Незнайко и лицето му просия. — Здравейте!

— Здравей, здравей, приятелче! — усмихна се вълшебникът. — Е, казвай, защо искаше да ме видиш?

— Искал ли съм?

— Ами че как? Ти сам току-що рече: „Бих искал да срещна тоя вълшебник. Ще му кажа аз на него.“ Какво искаше да ми кажеш?

Незнайко извънредно много се засрами. Той наведе глава, не смееше дори да погледне вълшебника.

— Исках да ви кажа за вълшебната пръчица — измънка той най-после. — Не зная защо се е повредила и не иска да изпълнява никакви желания.

— Ах, ето каква била работата! — възкликна вълшебникът и взе вълшебната пръчица от Незнайко. — Да, да, виждам, че се е повредила. Съвсем се е повредила, и то веднъж завинаги. Това е! Нали ти казвах, че щом извършиш три лоши дела, вълшебната пръчица ще изгуби своята вълшебна сила.

— Кога сте ми казвали такова нещо? Ах, да, вярно, казвахте. Аз съвсем бях забравил. А нима съм извършил вече три лоши дела?

— Не три, а тридесет и три! — сърдито каза Карфичка.

— Пък аз, не зная защо, нито едно не си спомням — отговори Незнайко.

— Ще трябва да ти припомним — каза вълшебникът. — Нима не превърна Листец в магаре? Или смяташ, че това е добро дело?

— Но аз бях много ядосан тогава — възрази Незнайко.

— Ядосан или не, това няма значение. Всякога трябва да постъпваме добре. После ти превърна трите магарета в дребосъчета.

— Но аз не знаех какво ще излезе от това.

— Щом не си знаел, значи не е трябвало ида го правиш. Винаги трябва да мислим, преди да вършим каквото и да било. Твоето немислене донесе редица неприятности на мнозина. Е, и най-после ти подразни маймуната в клетката, това също е лоша постъпка.

— Всичко е вярно! — ядосано махна с ръка Незнайко. — Винаги става така: тръгне ли ти терсене още отначало, така ти върви докрай.

Незнайко бе тъй огорчен, че щеше да се разплаче. А Шаренкия каза:

— Не плачи, Незнайко, И без вълшебна пръчица може прекрасно, да се живее. Че за какво ни е вълшебната пръчица, щом слънчо ни свети?

— Ах, милото ми момченце, как хубаво го каза! — засмя се вълшебникът и помилва Шаренкия по главата. — Наистина, добро си е нашето слънчице, хубаво си ни е то. На всички свети еднакво: и на тогова, който има, и на оногова, който нищо си няма; и на дребосъчето, което има вълшебна пръчица, и на дребосъчето, което няма. Слънчо ни свети й ни топли, и ни радва. Без слънчице нямаше да има нито цветя, нито дървета, нито синьо небе, нито зелена тревица, па и ние с вас не бихме съществували. Слънчо ще ни нахрани, ще ни напои, ще ни стопли, ще ни изсуши. Всяка тревичка се стреми към слънцето. Слънцето дава живот на земята. Защо да тъжим, щом слънчо ни свети! Не е ли така?

— Разбира се, така е — съгласиха се Карфичка и Шаренкия.

И Незнайко отговори:

— Така е!

neznaiko-a72.png

Глава тридесет и втора
Денят на ръкавичките

neznaiko-21.png

Те дълго седяха на пейката, приличаха се на слънце, радваха се, беше им хубаво, и никой вече не съжаляваше за вълшебната пръчица. А Незнайко каза:

— Не може ли желанията да се изпълняват просто така, без вълшебна пръчица?

— Защо да не може? — отговори вълшебникът. — Ако желанието е голямо и при това хубаво, може.

— Аз имам едно много голямо желание: в Слънчевия град всичко да си стане така, както беше, когато пристигнахме, и Листец отново да стане дребосъче, а магаретата — магарета и още — милиционерът Свирулкин да го изпишат от болницата.

— Е, че това е много хубаво желание и то ще бъде изпълнено — отговори вълшебникът. — А ти, Карфичке, имаш ли някакво желание? — запита вълшебникът.

— И аз желая същото — каза Карфичка. — Но ако мога да пожелая още нещо, то искам да се върнем по-скоро в Града на цветята. Много ми се ще да се върнем вече у дома.

— И това ще бъде изпълнено — каза вълшебникът. — А твоето желание, Шарко, какво е?

— Аз имам много желания — каза Шаренкия. — Цели три.

— О!? — зачуди се вълшебникът. — Е, казвай.

— Първо — много бих искал да зная къде е лъвът, който Незнайко пусна на свобода, и няма ли да ни изяде?

— Не е чудно да се изпълни желанието ти — отговори вълшебникът. — Лъвът е в същата клетка, в която си беше и по-рано. Когато вие снощи избягахте, дойде пазачът и затвори клетката. Лъвът дори не успя да излезе на свобода. Можеш да бъдеш спокоен. Лъвът никого няма да изяде.

— Ха така — каза Шаренкия. — Ето и второто ми желание: много бих искал да зная какво е направил милиционерът със Заварко и Кубчо? Видяхме как потегли с тях към милиционерското управление.

— И на това лесно може да се отговори — каза вълшебникът. — Милиционерът помогна на Заварко да си поправи колата и го пусна заедно с Кубчо да си вървят у дома, тъй като те не бяха извършили нищо лошо.

— А третото ми желание е следното — каза Шаренкия. — Не може ли да се направи тъй, че никога да не се миеш, а винаги да си бъдеш чист?

— Хм! — рече забъркан вълшебникът. — Това нещо, пиленце, е трудно изпълнимо. Дори аз май съвсем не мога да го изпълня. Но ако искаш, мога да направя така, че ти да се чувствуваш добре само след като се измиеш. Ако забравиш навреме да се измиеш, мръсотията по лицето ти ще почне да те щипе по бузите и да те боцка като с карфици, докато не се измиеш. Постепенно ще свикнеш да се измиваш навреме. Ще почне дори да ти става приятно и ти ще изпитваш голямо удоволствие от миенето. Как мислиш, съгласен ли си с това?

— Напълно — каза Шаренкия.

— Е, тогава всичко е наред.

В това време по пътечката се зададоха три магарета или по-точно казано, две магарета, защото третото не беше чистокръвно магаре, а муле. Те вървяха едно след друго, лекичко потракваха с копитца, гордо размахваха опашки и добродушно мърдаха уши. След тях вървеше чистачката с една пръчка в ръка.

— Ах, вие, бегълци! Ах, вие, нехранимайковци! Ах, вие, луди глави, ах вие, такива-онакива! — мърмореше чистачката, като размахваше пръчката. — Къде се губихте толкова време? Къде скитахте? Де се шляхте? Все тоя Пегасик! У, разбойнико, знам те аз тебе! Не ми се преструвай на толкова мирничък! Ти си им войводата! Ти сигурно си избягал пръв, а подире ти са се повлекли Калигула и Риткун. Те сами нямаше да се сетят да бягат.

Пегасик, който крачеше след Калигула и Риткун, сякаш разбра, че става дума за него. Той наведе глава, доби невинен израз и замига.

— Не мигай, не мигай, безсрамнико! — караше се чистачката. — Гледай го ти, само се преструва, че не разбира. Всичко разбираш ти, знам те аз!… Е, пиленца, разходихте се и край! Мислехте ли, че ще избягате далече? Не, братчета, никъде няма да избягате!

Чистачката стигна до оградката, отвори вратичката и натири бегълците в дворчето.

— Виждаш ли, Незнайко, твоето желание се изпълни. Тия тримата вече се върнаха, където им е мястото — каза вълшебникът. — А сега да вървим — може да видим още нещо.

При тези думи вълшебникът стана от пейката и се запъти към изхода на Зоологическата градина. Незнайко, Карфичка и Шаренкия също скочиха и забързаха след него. Като излязоха от градината, те видяха, че наоколо беше пълно с минувачи. Сякаш този ден всичко живо се бе изсипало на улицата и никой не искаше да стои у дома си. От всички страни долиташе музика, песни, отвред се чуваха весели гласове и радостни смехове.

Нашите пътешественици дойдоха до кръстопътя и видяха, че до ъгловата къща се бе събрало множество дребосъчета. На покрива стояха няколко момченца и момиченца с големи кошници. Те бъркаха в тия кошници и с пълни шепи хвърляха нещо право в тълпата, Незнайко и неговите спътници се приближиха и видяха, че отгоре падат ръкавички. Те бяха най-различни: сини, бели, червени, зелени, розови. Дребосъчетата, които стояха долу, ловяха ръкавичките още във въздуха или ги вдигаха от земята, надяваха ги на ръцете си и тутакси почваха да си ги разменят, като се стараеха да си подберат чифт ръкавички от един и същи цвят.

— Какво е това? Защо хвърлят ръкавички? — запита Карфичка.

— Днес е Денят на ръкавичките или, както го наричат, Празникът на слънчевите братя. Този ден навсякъде хвърлят ръкавички. Всички вземат тия ръкавички и си ги разменят. Тези, които са си разменили ръкавички, стават слънчеви братя.

— Защо братя? — учуди се Незнайко.

— Е, такъв е обичаят. Всяка година в Слънчевия град празнуват Деня на ръкавичките. Затова тук с всяка година слънчевите братя стават все повече и повече. Скоро в Слънчевия град всички ще бъдат братя.

На следния ъгъл вълшебникът неочаквано се спря и тихо каза:

— Гледайте!

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се спряха. Право пред тях насред тротоара стояха едно момченце и едно момиченце. Те се държаха здраво за ръце, не сваляха очи един от друг и не забелязваха нищо и никого наоколо си.

neznaiko-a75.png

 

 

— Кои са тия? — запита Карфичка.

— Нима не се сещате? Това са Листец и Буквица отговори вълшебникът.

— Ах, Листец! — възкликна Незнайко. — Значи той вече се е превърнал в дребосъче! Аз като че ли бих го познал.

— Мило Листенце! — каза в това време Буквица. — Как се радвам, че ти се върна най-после! Толкова ми беше мъчно без тебе, толкова много плаках!

— Нищо, Буквице, затова пък сега ще бъдем все заедно и никога няма да се разделим — утешаваше я Листец.

— Де се губи през цялото това време, разкажи ми?

— Аз, мила, бях в цирка. Ах, колко весело беше там, колко интересно, да знаеш само! През деня имаше репетиции, тренировки, а вечер — представление. И тъй всеки ден, дори и в неделя.

— А мен ми беше толкова мъчно, че на цирк дори не ми се искаше да ходя — каза Буквица. — Да знаех, че си в цирка, веднага щях да изтичам там. Защо не ми извести къде си?

— Не се сърди, Буквице, просто бях магаре тогава — каза Листец.

В това време нещо се посипа над главите им и цяла тълпа дребосъчета се хвърли да събира падащите от стрехите ръкавички. Незнайко, Карфичка и Шаренкия едва не бяха повалени на земята. С голям труд те се измъкнаха от тълпата. Все пак и тримата успяха да си хванат по две ръкавички. Те изтичаха настрана и почнаха да разглеждат находките си. На Незнайко се бяха паднали кафява и оранжева ръкавички, на Карфичка — жълта и розова, а на Шаренкия — синя и бяла.

— Как нямаме късмет! — каза Карфичка. — Дори не можем да си разменим ръкавичките: всичките са различни.

В този миг към нашите пътешественици изтичаха няколко засмени дребосъчета и почнаха да разменят ръкавичките си с тях. Едно момченце взе оранжевата ръкавичка на Незнайко, а вместо нея му даде зелена. Друго му грабна кафявата и му пъхна вместо нея светлосиня, а светлосинята веднага му я взе някакво момиченце, като я замени с червена.

— Браво! — зарадва се Незнайко. — Сега изведнъж имам двама слънчеви братя и една сестричка!

С Карфичка също си размениха ръкавичките две момченца, така че сега вместо жълта и розова, тя имаше синя и зелена ръкавички. Шаренкия се почувствува обиден, защото никой не поиска да си размени ръкавички с него.

В това време Незнайко видя, че към тях иде един милиционер. На главата си той носеше нов-новеничък блестящ шлем. Незнайко го позагледа и се убеди, че това не бе никой друг, а известният на всички милиционер Свирулкин. Незнайко зина от учудване и тъй си остана с отворена уста, а Свирулкин се запъти право към него и го заоглежда от глава до пети. Особено внимателно, както се стори на Незнайко, Свирулкин гледаше жълтите му панталони. Незнайко изстина от страх и вече се накани да хукне, но в този миг милиционерът погледна ръцете си, на които беше надянал бяла и червена ръкавичка, после бързо се приближи до Шаренкия, сне от ръката му бялата ръкавичка, и вместо нея му сложи своята червена. Сега и двете ръкавички на Свирулкин бяха белички. Той ги надяна, без да бърза, на ръцете си, обтегна ги, както трябва, отдаде чест, усмихна се широко на Шаренкия и си тръгна по пътя.

— Е, сега се убедихте, че всичките ви желания са изпълнени — каза вълшебникът, като поглади дългата си брада. — Магаретата се върнаха в Зоологическата градина, Листец се върна при Буквица, милиционерът Свирулкин е изписан от болницата. Остава само да си тръгнете за дома.

— А какво ще стане с ветрогоните? — запита Незнайко. — Може би и с тях ще трябва да направим нещо, за да не обиждат вече дребосъчетата?

— Не се безпокой за това — отговори вълшебникът. — Аз написах една вълшебна книга, в която се разказва всичко, което се случи с вас. Тази история е много поучителна. Щом я прочете, всеки ветрогон ще види, че е вземал пример от обикновени магарета, и ще се засрами. И никой вече не ще иска да подражава на ветрогоните.

— Ами ако някому не подействува тази книга? — запита Шаренкия.

— Това не може да се случи — отговори вълшебникът. — Книгите винаги действуват добре на дребосъчетата. Те не действуват само на естествените… така да се каже, на родените магарета.

Увлечени в разговор, пътешествениците дойдоха до площада, където стояха двадесет или тридесет автомобила за излизане извън града.

— От днес в Слънчевия град заработи станцията на Маршрутните автоматични таксита. По-рано автоматичните таксита се използуваха само из града, а сега с маршрутните таксита можете да идете където си щете — каза вълшебникът.

Той се приближи до крайната кола, пъхна ръката си в един отвор зад радиатора и извади от него един картон, на който беше отпечатана картата на страната, в която живееха дребосъчетата. Той намери на картата Града на цветята, подчерта с молив шосетата, които водеха от Слънчевия град към Града на цветята, и като пъхна картата обратно на мястото й, каза:

— Сега се качете, натиснете копчето на таблото — и можете да потегляте. Колата сама ще ви закара, където трябва. Ако искате, да спрете, натиснете същото копче. Искате ли да продължите — пак натиснете копчето. Това и е цялото управление.

— Това вълшебна машина ли е? — запита Шаренкия.

— Не, това е обикновено маршрутно такси. Сами видяхте, че очертах на картата маршрута, тоест пътя, който трябва да следвате. Автомобилът има електронен уред, който насочва автоматично колата по начертания път. По същия път колата сама ще се върне, след като ви откара.

Незнайко, Карфичка и Шаренкия се качиха в автомобила и седнаха един до друг на мекото седалище. Вълшебникът затвори след тях вратичката и махна с ръка за сбогом. Незнайко натисна копчето на таблото. Колата потегли. Пътниците се обърнаха назад и замахаха с ръка на вълшебника. И вълшебникът продължаваше да им маха. Неговата дълга брада се развяваше от вятъра и затова на Шаренкия се струваше, че вълшебникът им маха с брадата си.

— Гледайте, с брадата си ни маха — рече Шаренкия й се затресе от смях.

— Как не те е срам да се подиграваш с вълшебниците! — строго каза Карфичка. — Никой не може да маха с брада.

Колата описа дъга през площада, зави зад ъгъла и вълшебникът се скри от погледа им.

neznaiko-a73.png

Глава тридесет и трета
Незнайко, Карфичка и Шаренкия стават слънчеви братя

neznaiko-a74.png

След половин час колата излезе от града и се понесе из полето. На Незнайко и спътниците му беше жал да се разделят със Слънчевия град. Те се обърнаха за последен път назад и видяха слънцето, което залязваше. То беше червено и огромно и вече се бе скрило наполовина зад хоризонта. Слънчевият град все още се виждаше в далечината. Черните силуети на къщите изглеждаха като отпечатани върху пламтящия диск на слънцето. Такъв видяха нашите пътешественици Слънчевия град за последен път. Слънцето потъна зад хоризонта и градът сякаш се-, стопи в мъгливата далечина.

Пътешествениците седнаха удобно един до друг и почнаха да си припомнят какво се бе случило с тях през този ден.

— Чудно как можахме днес да срещнем всички; и магаретата, и Листец, и милиционера Свирулкин! Сега вече не се тревожа за тях — каза Незнайко.

— Намерил на какво да се чуди — отговори Шаренкия. — Чудно щеше да бъде, ако не бяхме ги срещнали. Нали всичко това беше вълшебство?

— Жалко, че не срещнахме Кубчо и не отидохме с него да видим къщите на Любеничко — каза Карфичка.

— Много жалко — съгласи се Незнайко. — Но аз още повече съжалявам, че не отидохме с инженер Заварко при Бегония и Скумрийка в Научното градче. Сигурно там щяхме да видим много интересни неща.

— Трябва да се съжалява, разбира се, че не можахме да отидем навсякъде, където искахме — каза Карфичка, — но би било по-лошо, ако бяхме напуснали Слънчевия град без всякакви съжаления. За хубавото винаги се жали. Затова пък трябва да сме доволни, че сега имаме братчета в Слънчевия град!

— Е, та аз съм доволен — отговори Шаренкия. — Имам братче — милиционерът Свирулкин. А вие с Незнайко дори не знаете кои са ви братчета.

— Че какво от това — отвърна Карфичка. — Все едно, аз се радвам, че имам братчета и винаги ще ги обичам. Като че трябва да се държиш добре само с тия, които познаваш! Аз зная, че моите слънчеви братчета са добри дребосъчета, и това ми стига.

Щом Карфичка спомена за слънчевите братя, всички погледнаха ръкавичките си. Сега едната ръкавичка на Незнайко беше зелена, а другата — червена. Карфичка също имаше една зелена ръкавичка, а другата беше синя. Шаренкия пък имаше синя и червена ръкавичка.

— Я вижте! — изведнъж каза Карфичка. — Сега ние с вас можем да си разменим ръкавичките. Я Шаренкия да даде своята червена ръкавичка на Незнайко. Незнайко тогава ще има две червени; Незнайко ще ми даде своята зеленичка и аз ще имам две зеленички, а пък аз ще дам на Шаренкия синичката ръкавичка и той ще има две синички.

Те бързо си размениха ръкавичките и дори се засмяха, като видяха как хубаво им прилегнаха ръкавичките. Стана им тъй хубаво, както никога дотогава. Те се сгушиха по-близо един до друг и дълго не говориха. Най-после Карфичка каза:

— Хайде, братчета, щом се върнем в къщи да нашием и ние много ръкавички и да ги хвърляме, така че и в нашия град да има слънчеви братчета. Виждате ли колко било хубаво да бъдем слънчеви братчета!

А денят догаряше. Аленият облак, който пламтеше с отблясъка на залеза, полека-лека угасна. Една след друга в небето изгряваха звездите. На Шаренкия му се доспа. Главата му клюмваше все по-ниско и тялото му се накланяше настрани. Най-после той загуби равновесие и почна бързо да пада върху седналия до него Незнайко, сякаш искаше да го клъвне с носа си, но току се събуждаше и дръпваше главата си назад.

— Какво ти е? Да не би да заспиваш? — питаше Незнайко.

— Не, просто шугувам се.

— Не. Не трябва да казваш „шугувам се“, а „шегувам се“ — поправи го Карфичка.

Шегите свършиха с това, че Шаренкия се търколи на една страна и тъй заспа. Карфичка и Незнайко го наместиха по-удобно, като го подпряха на меката облегалка, а после казаха:

— Нека си спи.

Не усетиха как заспаха и те самите; а когато се събудиха, колата бе спряла насред улицата и насреща им светеше слънцето, което изгряваше иззад гората.

— Виж ти номер! Пристигнали сме някъде… каза Незнайко, като отвори вратичката и слезе от колата. Карфичка също слезе и се огледа наоколо.

— Ясно къде — каза тя. — Ние сме в Града на цветята!

— Ах, вярно! — възкликна Незнайко. — Пристигнали сме точно на това място, откъдето тръгнахме. Ей, Шарко, ставай, пристигнахме вече!

Шаренкия се събуди и излезе от колата.

— Чудно, колко бързо пристигнахме! — каза той, като триеше очите си и шумно се прозяваше.

— Ама че го каза — бързо! — отговори Незнайко. — Та ти спа цяла нощ. Вече е сутрин!

— Тогава няма нищо чудно, разбира се! — каза Шаренкия. — Е, аз си тръгвам.

Той скръсти на гърба ръцете си в сини ръкавички и закрачи към дома си.

Незнайко хлопна вратичката на колата. Тутакси солата зави сама и се понесе в обратна посока. Незнайко и Карфичка я изпратиха с поглед и тръгнаха по улицата. Беше им много радостно, че са се върнали в своя роден Град на цветята. Искаше им се да походят из града и да го погледат. Те изминаха улицата и излязоха на брега на Краставичната река. През тяхното отсъствие краставиците се бяха разрасли толкова нашироко, че дребосъчетата можеха да се загубят сред краставичните стебла като сред гора.

Незнайко и Карфичка застанаха на стръмния бряг, от който се виждаха и гората, и реката, и мостът през реката, и целият Град на цветята. Утринното слънце позлатяваше стрехите и те блестяха в оранжевата светлина, сякаш сами светеха.

— Хубаво е в нашия Град на цветята! — възкликна Незнайко, като почна да се любува на тази картина. — А би било още по-хубаво, ако построим и у нас такива големи, красиви къщи като в Слънчевия град.

— Гледай го ти, какво му се прищяло! — каза Карфичка.

— И да има у нас паркове, театри и весели градчета! Да минават тю всички улици автомобили, автобуси и атомни автостолчета! — продължаваше да мечтае Незнайко.

— Но жителите на Слънчевия град са се трудили, за да построят всичко това — отговори Карфичка. — Нищо не идва наготово.

— Че и ние можем да се трудим — каза Незнайко. — Ако всички дружно се хванем за работа, много нещо можем да направим. Ето, гледай, всички се заехме и построихме моста през реката. А нима едно дребосъче би могло да построи мост самичко? Разбира се, жалко, че нямаме вълшебна пръчица. Можеше само да махнем с нея, и целият град би станал като Слънчевия.

— Вижда се, Незнайко, че не си поумнял нито на косъм. Винаги ще мечтаеш за вълшебна пръчица, за да преживееш, ако може, без труд, за да става всичко като в приказката, по заповед на щуката. Аз пък например никак не съжалявам за тази пръчица. Нали вълшебната пръчица е огромна сила и ако такава сила попадне в ръцете на някое не твърде умно дребосъче, някое като тебе, тогава вместо полза, пръчицата може да принесе само вреда. На твое място аз бих си пожелала вместо вълшебна пръчица малко ум. Който има достатъчно ум, той няма нужда от вълшебна пръчица.

— Е, Карфичке, че аз не съжалявам за вълшебната пръчица, просто си помислих, че ти съжаляваш. Защо ме укоряваш?

— Защото искам да бъдеш добър.

— Как! — извика Незнайко. — И ти ли искаш да бъда добър?

— Да. А кой още иска това?

— Ами че аз имам тук една приятелка — замаха с ръце Незнайко.

— Приятелка? — учуди се Карфичка. — Каква пък е тази приятелка?

— Ами че такава като теб. И тя ме кори непрекъснато и казва, че иска да бъда по-добър.

— И отдавна ли си приятел с нея?

— Отдавна.

Карфичка се нацупи обидено и обърна гръб на Незнайко. После каза:

— Колко си лош, Незнайко! Потаен си. Толкова време дружим с теб, а ти никога не си ми казвал, че дружиш: и с другиго освен с мене. Дружи си, моля ти се! Аз да не съм против? Не съм против, но защо не си ми казал?

— Че какво има тук за казване? Аз не дружа кой; знае колко. Тя сама ми се натрапи.

— Ох, Незнайко, не лъжи, не лъжи! — заплаши го с пръст Карфичка. — Я по-добре кажи как се казва?

— Кой?

— Ами тя, твоята приятелка.

— Ах, тя ли?… Ами че казва се съвест!

— Каква съвест? — учуди се Карфичка. — Ах, съвест! Карфичка весело се засмя, после сложи ръцете си на раменете на Незнайко, погледна го право в очите и каза:

— Ах, какъв си смешен, Незнайко, смешен и все пак добър. Сигурно и ти не знаеш колко си добър!

— Сигурно само тъй ти се струва — отговори Незнайко.

— Защо само тъй да ми се струва? — запита Карфичка.

— Ами… — заусуква го Незнайко. — Просто си се влюбила в мен и толкова.

— Какво? Аз? Да съм се влюбила? — изчерви се Карфичка.

— Ами да, какво от това? — разпери ръце Незнайко.

— Как какво от това? Ах, ти… Ах, ти… — от негодувание Карфичка не можа да продължи и мълком размаха пред Незнайко здраво стиснатите си юмручета. — Всичко е свършено между нас. Всичко, всичко, тъй да си знаеш!

Тя му обърна гръб и си тръгна. После се спря, гордо погледна към Незнайко и каза:

— Не мога да гледам твоята глупава ухилена физиономия, на!

И си отиде. Незнайко вдигна рамене.

— Гледай ти, какво излезе! Че какво толкова съм казал? — смутено измърмори той и също си тръгна към дома.

Така завърши пътешествието на Незнайко в Слънчевия град.

neznaiko-22.png
Допълнителна информация

$id = 5162

$source = Моята библиотека

Издание:

Николай Николаевич Носов. Приключенията на Незнайко. Незнайко в Слънчевия град

Превод: Дона Минчева, Искра Панова

Художник: Алексей Лаптев

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Христина Денкова

Издателство „Отечество“ — София, 1978 г.

Бележки

[1] Тюбетейка — везано кепе, каквото носят в Средна Азия.

[2] Худо — на руски означава лошо. Б.пр.