Иван Вазов
Сливница

И така, един ден тоз разбойник мрачен,

от историята на въже прикачен,

каза си: Прекрасно, настъпи часът

с работа велика да смая светът.

На тоз трон разклатен с мой Джунис съм смяшен

кат някой освиркан, гол комедиашин.

Нека се прославим! — Кой ще каже: Стой?

Съседът е слисан: обявявам бой.

Напред! Бог повдига ръката ми яка;

нека да ударим, дор никой не чака;

кат на хан вратата границата зей,

усещам се храбър — и нощта владей.

Мисълта е славна и победоносна,

прави да прежалиш Косово и Босна…

Угодата е чудна — смело тоя път

България мога да мушна в гърбът,

мечът ми дълбоко сега ще се завре.

Колко слава лесна и евтини лаври!

Таз война ще бъде триумфален ход,

светът пак ще види Душанов поход.

Българите що са? Мекошав народ —

зайци треперливи: предната им стража

във фронт ще застане, щом и се покажа,

напред, никой няма! Соколи, без страх

вървете след мене и със един мах

да тикнем на Сръбско предела далече,

далече… додето Милоевич рече.

И тръгна.

        Милане, ти пътя сбърка.

Я виж кого удряш с кръвнишка ръка!

Безумни, де тичаш? Господ те осъди.

Името ти вечно проклето ще бъде.

На Каина равен и с Юда едно —

ти вечно ще носиш тяхното петно

и срамний ти спомен за укор ще ходи

през всички епохи, земи и народи;

заплювки ще падат, кат мухи на стръв,

въз твоя лик с братска изпопръскан кръв.

Върни се, нещастни, под теб е провала!

Той влезе.

        Тогава България цяла,

България на Крума, горският юнак,

и на Симеона, и на цял рояк

борци венценостни, и на Самуила,

левент македонски — отчаяна сила;

на Бенковски, Левски — нашия светец,

на Ботева, паднал в борбата певец,

България — майка на толкоз героя,

България цяла с исторьята своя,

със свойте преданья, ядове, беди,

стоманени мишци, бронзови гърди

и сила пет века във мъки калена;

със своята вяра, мисъл вдъхновена —

въстана ужасна — лвица разярена —

и през гори урви, през дъжд, сняг, думан,

в борба с урагана — сама ураган, —

настръхнала, боса, страшна, дива, кална,

в гнева си отчаян почти идеална,

мина и с развени лъвски знамена

при Сливница спря се, като планина!

И в три дни създаде цяла епопея.

        Музата

И затуй, Българьо, аз ще те възпея.

I

Елате с мен погледайте

туй ново поле бойно.

Гърмежът му света смути —

а днес е тъй спокойно!

Тук Сливница е страшната —

димът се още вее.

Тук два народа сбиха се,

две сили, две идеи;

тук цяло едно бъдеще

на жребия фърли се,

и нова слава бляскава

вселената здрависа.

II

О, Сливнице орисана,

о, ново Термопили,

из твоя гръм възкръснаха

велики, млади сили,

що тайно пет столетия

нараствали у нази,

и — геният войнишкият

на старите витязи.

Сега разбрах, Българио,

историята твоя,

войните ти вековните,

полбта ти към боя,

когато синовете ти,

юнаци безпокойни,

от Олимп до Карпатите

поля търсили бойни,

и клатяли престолите

до самите основи —

и днеска ти смущаваш ги

със силите си нови!

И твойто име честното,

тъй дълго клеветено,

самата завист кървава

прославя възхитено.

III

Убиецо, о, Каине

славянски вероломни,

по-черно злодеяние

вселената не помни!

Защо запали огъня

на таз борба проклета,

та с кръв обагри нашите

балкани и полета?

И брат въз брата дигна ти,

опълчи два народа

с един завет и бъдеще,

родени за свобода?

Но де са твойте пълчища?

Къде си ти, Милане?

Бегахте вий — и твоето

безчестното посланье,

и гордите ти сънища,

и злост неблагородна,

и черният ти план против

земята ни свободна,

и лаврите бълнувани —

тук всйчко се погребе:

бегахте, и отнесохте

едина срам със себе!

О, български солдатино,

ела да те прегърна!

Пред твоя щик геройския

съдбата гръб обърна.

На твойта вяра българска,

на твойта мишца здрава,

на твоя дух юнашкия

дължи се тая слава.

Вселената покъртена

поклона си ти прати:

днес друга Шипка кървава —

по-страшна — издържа ти!

IV

Хей Сливнице, хей Сливнице,

не си веч просто слово.

Историо, разкривай се,

впиши туй име ново.

Впиши го и предавай го,

кат бляскаво наследье,

на всички поколения

и векове напреде —

със Гредетин жестокия

и с Перущица мрачна,

с Загората трагичната

и с Шипката юначна.

Та в хижите, в Балканите,

от Дрин до Черно море,

за славата на нашите

герои да говори.

Приятели и врагове

еднакво то да стряска,

в съдбите на България,

кат слънце то да бляска.

V

Рътлините заглъхнали,

немеят гробовете,

редутите умислени

венчават върховете.

Рояци черни гарвани

чернеят се в браздите.

Борците са отишли веч

във гроба… ил в борбите…

Мълчанье пълно. Всичко е

безжизнено, безмлъвно,

небето сиво есенно

поглежда хладнокръвно,

и Сливница гръмовната

дълбоко, мирно спава

с гробовете си вчерашни

и с вечната си слава!

Песен гърми из улица:

млада чета в бой замина.

Клета майка в къщи пищи —

тя изпрати трите сина.

Не искаха да останат

от юнаците назади:

двамата й „простй“ казаха,

третият се не обади.

Муси се бащата мрачно:

— Мълчи, жено, недей вряка,

какво правиш? Големй се,

ний родихме три юнака.

Нека вървят! — Ех напусто,

сърце майчино не зима

от утеха, мъдра дума —

тя се тръшка и поима.

Разтъжи се мъжко сърце,

рипва той на друм ги спира:

— Бре, халосници, постойте,

майка ви без вас умира.

Връщайте се! — Смутиха се

три юнака — трима сина:

мила им е стара майка —

по им мило за дружина.

— Ех ти, татко, кажи майци

да не плаче, да не чака:

юнаците не се връщат —

ний сме вече под байрака.

Час минува и повече

как на друма се препират:

бре на халос всичкото е,

твърди глави не увират.

Не се връщат! Пак булката

ще да писне, ще завайка,

щом го види сам че иде —

нали тя е пуста майка?

Какво има, че отиват?

Глава женска, не отбира.

Па и тия клети сърби! —

Всичката му кръв възвира!

Нали те са христиени.

Ходят в черква, вардят пости?

Нали брат му при Гредетин

падна мъртъв — бог да прости?

Ето с турчин бой ще има…

А нападат ни хайдушки!

Право имат момчетата,

дето взеха свойте пушки!

„Да бих могъл“… Но веднага

страшна мисъл го обфана:

— Вам казувам, връщайте се!

Ала гледа — сам остана.

Четата потегли с песни,

гордо знамето летеше,

също както в онуй време,

кога с Филипа той беше!

— Бре, разбойници, я стойте,

правите ме да се слиша:

де войводата? Кажете,

искам и аз да се пиша!

Нещастнико, побратиме,

        остави тука кости.

Прав, крив ли бе — не съдя те, —

        почивай, бог да прости.

Безгробен леш прострял си се,

        над теб се вий орлица…

Не за добро прекрачи ти

        през чуждата граница.

Огън и меч, и бедствия

        в земя ни, братко, внесе.

Нещастнико, прощавам ти,

        но с болка във сърце си.

Там в Шумадия тихата

        вдовица майка стене,

примира сърце трепетно

        от мъка и съмненье.

„Убиха го детето ми!

        Де рожбата ми мила?

Ах, господи, на краля аз

        какво му бях сторила!“

Но стана тя, помоли се —

        олеква й на сърцето:

„Пази го, майко божия,

        пази ми ти детето!“

Давечера ще дойде влък

        юнаку кръв да лочи,

орлицата — кат мина аз —

        ще клъвне мътви очи.

А там оназ… нещастната,

        си шъпне към небето:

„Закриляй, майко божия,

        закриляй ми детето!“

Ех, скоро, като мълния,

        ще гръмне вест: заклан е!

И тя ще чуе — майката, —

        проклет да си, Милане!

………………………………………………

О, позор! Кръвта ми студенее,

страшно бъдеще сега се сее,

бъдеще от бури, вражди нови,

плод на тия кърви и гробове,

и потомството ни в завещанье

ще наследи вечно живи рани,

и историята ще се чуди

в кой кът скришен таз война да гуди.

Проклет, проклет оня нека бъде,

що таз кървава вражда завъди

между нас — помежду два народа.

Братя по кръв, вяра и свобода.

Престъпници, де, отговорете,

и пред мене и пред вековете

и пред бога силни на небето

зарад вашето дело проклето!

Не към тебе се обръщам ази,

о, Милане — душа, дето лази,

лют разбойник на трон обезславен,

в чиста кръв до шията удавен,

звяр в порфира, идиот с корона,

Каин нов дошъл под небосклона;

не към вас, войници заблудени,

братска кръв да лейте назначени,

на план гнъсен оръдия слепи,

кървав леш на битките свирепи;

не към вас, политици — джамбази;

ни към тебе се обръщам ази,

скупщино — куп жалостни влечуги,

що под трона пъплят за услуги,

слуги немски, съвести продажни;

не към теб, народе сръбски снажни,

що завета си свещен забрави

и деди-герои обезслави,

и кат бик, привързан за рогата,

послушливо наклони главата —

и тръгна след своите джелати

към смъртта си — и не ги стъпка ти.

Но към тебе, младеж заблудена,

вечно с призраци обиколена!

Ти от полвек тоя срам подготви,

ти с тлетворния си дъх отрови

тоз народ, за честен труд създаден,

ти го стори дребен, кръвожаден,

ти нахрани му с лъжи душата,

ти вдъхна му духа на враждата

срещу братя млади и свободни,

турени пред подвиг благородни.

Да, вий криви сте, туй прогласявам,

пред цял свят на съд ви призовавам —

вас, Милоевичева дружино,

вас, болнава сръбска омладино,

мозъци фантаксани, нетрезни,

вий сторихте в тая кал да влезне

вашата история и слава,

та от срам се вече не познава,

и таз яма, доде слънце грее,

между нас и вас, кат гроб, да зее!

Девойко, не ща твоята цалувка,

ни твоята милувка;

далеч от твоята игра опасна

песен гръмогласна.

Да, ти посланица си, туй съзирам,

на господин Милана.

Що искаш да речеш? Не те разбирам —

шумиш като пияна.

Да бе ме ти докоснала най-малко,

за подигравка даже…

Но ти не щя — и имаш право: жалко!

Курбан съм, що не важи.

По-харно би сторила да умериш

ти жътва по-избрана:

девойко, ставай, тичай да намериш

там господин Милана.

Кат Юда нявга, тоз кръвник за злато

славянството продаде —

върни му ти цалувката, която

на брата си той даде.

Я заплачи ти от радост,

        моя майко мила,

и вий, моми; вийте венци —

        юнашки труфила.

Чуйте мойта песен нова:

        Зора зазорява,

прочула се по земята

        българската слава.

Прочуло се ново име

        и незнайна сила,

възкръснала България,

        света удивила.

Литнали са юнаците,

        чеда на Балканът,

свойта земя бащината

        и чест да забранат.

През горите префръкнали,

        в снега нощували,

през планини, през граници

        с песни минували;

куршумите, гранатите

        на смях подзимали

и крепости страховити

        с „ура“ превзимали.

Де е било това чудо?

        Чула ли си, мале —

капитаните да бият

        стари генерали!

и смирени градинари

        да плащат съдбата?

и по двата свята.

Нарекли са българите

        лъвове безстрашни:

дайте, братя, да цалунем

        ваште чела прашни,

ваште чела кървавите,

        знамена пробити,

дайте пак да ви цалунем

        лаврите честити.

Вий спасихте нашто име

        и земя ни родна,

вий дигнахте до небето

        славата народна.

Разпяла се свободата,

        на празник ни кани,

разцъфтяли се лаврите

        и в наште Балкани.

Моми, вийте венци красни,

        плачи, майко мила:

възкръснала България,

        света удивила!

Щом войната се захвана,

ний простихме се в часът

с майки, с братя — и с Балкана

и потеглихме на път.

Но тъгата бе разляна

по лица ни в оня миг…

                Чужденците туй видяха

                и презрително казаха:

Ето българский войник!

Преди боя да достигнем,

ний борихме се на смърт

седем дена, без да мигнем,

с калта, гладът и студът.

В нас душите не остаха,

ний изплезихме език.

                Чужденците ни видяха

                и насмешливо мълвяха:

Що за български войник!

Ний веч мязахме на сянки,

на разсипана войска.

Едвам тежките берданки

ний крепяхме ги с ръка.

В миг горите заехтяха:

пред нас беше бой велик!

                Чужденците ни видяха

                и злорадостно шептяха:

Клети български войник!

Чухме ги и подлудяхме

и във сливнишкия дим

като бесни полетяхме

да умрем ил победим.

И победата я взехме

с бодила на наший щик!

                Враговете се слисаха

                и уплашени крещяха:

Бежте! Българский войник!

И на Драгоман проходът

много къс им се видя,

удиви се Царибродът:

вчера той ги посреща!

И Милан отседна клети

да почине бар на миг,

                но и там го страх връхлете:

                Бре, я коня доведете,

ето българский войник!

Ех, ний скоро ще се върнем,

ако бог ни поживи,

мили майки ще прегърнем

с лавров венец на глави.

И когато се покаже

полкът ни в града със вик,

        нека чуем в оня миг

        що светът ще пак да каже

зарад българский войник!

Орел, и ти, и аз безгласно

летим към бойните полета,

и теб, и мен влече ужасно

дъхът на битката проклета.

Орел, да имах твойте криле,

фръкнал бих нейде в небесата…

Тук много кръв, тегла, насилье,

тъжовна много е земята.

Пред мен се валят в кръв останки

от много свършени животи,

в въздуха стенят мъртви сянки.

Нишава като в гроб клокоти.

О братя сърби, плача ази!

Умря великата надежда:

кръв, кръв, си кръв! От нас до вази

пътека кървава отвежда.

Полвек посявахте лъжата гнусна

в земята сръбска, о, жреци коварни,

и вашто семе плод обилен пусна:

пожнахте срам — не сте ли благодарни?

Полвек народу разума мрачихте,

убихте правата му свяст природна,

душа му млада с татул вий поихте,

хранихте го с вражда неблагородна.

Милош Милоевич, сега къде си?

Що правите, нещастни комедйаши?

Разгромът сливнишки ви зле потресе,

пръсна дима из мозъците ваши.

Пиянци, изтрезнейте, веч е време,

слепци, прогледайте и вижте зрака,

ил ти поне стани, о, сръбско племе,

и прогони тез бухали на мрака!

Луча! Свети разкошно през мъглата,

реви, о, лъв от векове замлъкнал,

фърчи, орел, из клетката изфръкнал,

о, дух народен, разпери крилата!

Лети, свети и нивга да не гаснеш;

топлй сърца — герои да развъдиш;

пет века трябваха — убит да бъдеш,

а час ти стигна — гигант да пораснеш!

Свободо, ти из тъмните гробове

извикваш трупа — херувим да стане;

магеснице, ти в нашите Балкани

сред зимата разцъфваш лаври нови!

Не, не ще се радвам кръвожадно.

Скъпи нам са тез победни лаври.

Всяка радост в мойто сърце страдно

прави ножа повеч да се завре.

Колко сълзи всяка песен струва!

Всяк възторг е океан от злоба,

в други гърди що бесней, върлува,

всякой лавър е триумф на гроба.

Не, не ще се радувам безумно:

кръвта дето леем, наша кръв е,

не нудете ме да пея шумно —

на плача всегда певецът пръв е.

Вас ви смайва шумът на борбите,

славата, юнаците, що светят —

гробовете, майките, сълзите

вижда, чувствува един поетът.

О, братя, ний се бихме зарад вас

в цветущата долина на Морава;

тогаз деляхме братски скръб и слава,

а днеска Сливница стои пред нас.

Наследье страшно таз война остави,

в душа ви вписана е с кръв и срам.

Ний пак ръка подали бихме вам,

но вие — вий не можете забрави.

Аз помня оня ден, когато вас

здрависахме при Гредетин жестоки.

Какви мечти прекрасни и високи

цъфтяха в нашите души тогаз!

Мечти за вечно братство, за свобода,

за дружен труд към честен идеал:

О, братя, вий удавихте във кал

тоз сън величествен на два народа.

(в памет на тържественото посрещане на нашите войски в София на 14 декември)

Само ти, солдатино чудесни,

всичко снесе на плещи се здрави,

само ти, юнако неизвестни,

нас спаси, България прослави!

Крилат на си — планини префръкна,

герой не бе — как се мре, научи,

ти с ура пушкалата затъкна,

ти на щик победата набучи.

Храбри идат твойте капитани,

радува ме цветна им корона;

ала ти, войнико невенчани,

горди сълзи правиш ме да рона!

Плача, кат ви гледам, братя прости,

така бледни, дрипави и прашни…

Добре дошли, мои царски гости!

Добре дошли, лъвове безстрашни!

„Ми смо знали, да су бугари прости бостанджиjе, вещи само кромпира и лахана садити“

(Отзив на един сръбски вестник през войната)

Да, приятели, ний садим и сеем,

светият труд е нашето оръжье,

надеждите ни нивга той не лъже

и роби — с него царства днес владеем.

От Черно море до Пинд, до Морава

безшумно българин оре и сее

и зеленчук, и жито, и идеи —

а майката земя му спорно дава.

Той сей и сбира — с чест си вади хлябът, —

потът му ражда плодове узрели:

ту златен клас, ту грозд, ту харно зеле,

ту Сливници — когато му дотрябват.

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ навеки си казахте —

                до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то — остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

                куршума… Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

                умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

                и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

                от вашето ура.

И тоз венец — той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

                над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

                Юнаци, лека нощ!

На българския орач през 1885 година

Таз година не засяхме

наште ниви и поля;

ний по битките летяхме,

много кръв се там проля

Ний при Сливница се бихме,

тамо всякой беше пръв;

бихме се и не щадихме

чуждата и нашта кръв.

Ний не бяхме твърде вещи

в тая новата игра

и от всички мъчни вещи

помняхме ура.

Таз година не фърляхме

семе в наште ниви, грях!

Нейде с бомби ги орахме

и сеяхме кости в тях.

Няма много жито тамо

догодина да сберем:

умни хора казват само,

чудна слава ще пожнем.

Ех, юнашки се борихме,

ех, че беше ли борба!

Много рани придобихме,

ала никоя в гърба.

Нищо. Те са белег, божем,

че сме ходили с войска —

доста ралото да можем

пак да тикаме с ръка.

Напрягай, Тракио, могъщи жили,

от стомана са те, недей клюмва;

отдай последния си сок и сили —

ти векове ги другиму дава.

Славянска Голгота! В борба сурова

ти жъртви си пренасяла без брой,

ти сявга си била за смърт готова

при всякой фърлен зов: Напред! На бой!

Не питаше отдека тоз глас беше.

Кат боен кон, кога зачуй тръба,

наостряше се, пламваше, летеше

стремително във лудата борба.

* * *

Поклон, земя на духове свободни!

О, Тракио, ти носиш кървав знак,

над всичките кипежи благородни

развявал се е твоят се байрак.

Сърце и фокус — ти събра живота

и силите народни за борба;

ти първата викна: „Не щем хомота!“

Свирй със пробудителна тръба.

Ти викаше: „Умрели, възкреснете!

Вам тъмно ли е? Ето ви зари;

жъднейте ли — на, мойта кръв земете,

за вашата свобода буйна ври.“

И пущаше, кат орляк по полята,

апостоли, герои и певци,

надеждите да сеят във сърцата,

заспалите да будят мъртъвци:

Софроний пейше: „Ставай, жално племе!“

Раковски искри фърляше навред,

и Левски сееше велико семе,

и тихий Любен думаше: „Напред!“

Ти викнеше: „Умрете, мои чада!“

И ето Каблешков че мре герой,

на Бузлуджа Хаджи Димитър пада,

Бенковски в гроба, Ботев в славен бой.

Батак ли беше нужен жъртва — „Нека —

ти казваше, — аз цяла ще се дам!“

На Сливница присъдна чу ли ека,

ти викна: „Орли, фъркайте натам!“

* * *

Поклон, земя на рожби горделиви,

на лъвове, герои и певци,

поклон на твойте рани вечно живи

и лаврови, и търнови венци!

Свири нощната фъртуна,

        снежни преспи вей,

пред замислената куна

        кандилце мъждей.

Боже, чуй от твойто небе

        скръбните сърца,

тука молят се пред тебе

        майка и деца.

„Молете се, мои птички,

        майката шепти,

помолете се за всички —

        зимата пищи.

Планините са студени,

        ледна е нощта,

молете се, дяца, с мене,

        за сиромашта;

за войската, дето мръзне

        на полето въи,

там и ваший тейко зъзне

        буден, без огън.

Вихри веят ло полето

        и снегът вали…

Боже, дъхни от небето,

        времето стопли.

Духни, развей снеговете,

        спри вятъра лош,

пални слънцсто да свети

        в тая черна нощ,

да им грейне, да им стопли

        клетите сърца —

ще познаят, че се молят

        зарад тях деца.

Молете се, мои птички,

        за ваший баща,

помолете се за всички

        ледна е нощта.“

Кървавият бой престана,

мракът нощни наближи.

Паднал българин в окопа

там до сърбина лежи.

Един други се убили;

куршум щику дал ответ.

Гаснат сили, скоро двама

ще оставят белий свет.

— Брачо — сърбинът изпъшка, —

гаче те познавам аз?

— Аз съм, Йово, добра среща,

господ пак събира нас.

Жал ми е за теб, сюрмахо,

имаш дребна челяд ти!

— Фала, брачо… Памет тъмна… —

Кой си, я ме подсети,

дека с тебе се видяхме?

— Във Алексинацкий бой —

турска кръв там проливахме…

— Петко! Ти си? Брачо мой,

опрощавай… Лепо помня,

без теб тамо аз бях леш.

Майка ми за твойто здраве

често палила е свещ…

— Сполай, Йово… Няма нужда,

ти по-харно отплати!…

Ний избихме се кат псета,

господ нека ни прости.

— Брачо! — Йово, аз умирам…

Огън, жажда! Ох, горйъ!

— На водица в манерката,

пийни, брат. И аз ще мръ.

— Сполай, Йово… па прощавай,

свърших!… Моят гроб е тук!

— Петко! И аз с тебе брачо:

ще заспим един до друг!

Мръкна. Въз полето бойно

падна нощната мъгла;

пад мъглата спят спокойно

хладни, кървави тела.

Да се не опиваме безпечно

с лаврите си: дълга е борбата

Час е да поченем дело вечно,

нам не се е свършила съдбата.

Не смъртта, не гробът и не сечът

дават на народите животът.

Чест на тия, що блестяха с мечът,

чест на тия, що с ума работят.

Чест на всички, що в полето родно

скромно хвърлят семето духовно,

но на нашто здание народно

с цимент дават траене вековно.