На горска чубрика и здравец весел
тез песни нови, знам, ще да миришат;
с планински дъх и лъх съм ги размесил,
затуй на диво и на прясно дишат.
В тях няма диря от отровни грижи,
ни спомен от тревоги недостойни:
пред планинските мислени са хижи,
при ека сладки на звънците пойни.
Да, има нотки в тях печални, скръбни;
но скръб в стихията световна влазя!
Тя дебне и в горите непристъпни,
в небето, кат тамянен дъх, възлазя…
Фръкнете, песни мои, и пръснете
дъх свеж в душите болни ил корави,
на врагове, приятели кажете:
„Поклон, от планината много здраве!“
Юни 1890
Малата планина — тъй се нарича южният масив на Стара планина, между Петроханския друм и Искъра.
За очите — красни, дивни гледки,
за душата — шир, възторзи живи,
за поета — вдъхновенья редки
имате, чукари горделиви.
Хубави сте! За сърце наслада —
вред, де поглед падне, де крак стъпи;
спорни с сенки, с извори, с отрада —
само за орача вий сте скъпи.
За браздица нямате вий место,
труд упорен ялов тук остая,
глад и нужди вам са гости често:
нищета — сред пазвите на рая!
И човекът, дрипав, твар нещастна,
роб на мъки и на мрак вековни,
туря пятно в таз картина красна,
фърля скръб в предела тоз чаровни!
I
Сред Балкана глухи — смях звънливи
проехтя от урвата скалиста,
де кози лепяха се дръгливи.
Боса пастирка с коса златиста
там се смейше, дрипава и волна.
Чедо грубо на пустиня дива —
тя цъфтеше, весела, доволна,
кат сур здравец, като птичка жива.
Приближих, продумах й. Веднага
тя фукна, бега — сърненце младо
сплашено. „Кому се смееш, драга?“
„Теб се смеем. Що тук дириш, дядо?“
И смеха й се носи на талази
в самотийте глухи… Права тя е:
пръв път скитник градски тука лази
по скалите родни и блуждае…
Спря, па пак засмя се от скалата,
де като орел заста саминка.
„Как те викат?“ — креснах на момата.
Тя извика гръмко: „Гълъбинка!“
II
„Гълъбинка!“ Смях звънлив и радост!
О природо, скъпа тук и скудна,
ти разкошно лейш безгрижност, младост
в бедна хижа и в гора безлюдна.
Този смях свободни, смях фъркати —
чужд в той на нашто тъжно време,
чужд на шумни улици, палати —
не го знай отдавна и сърце ми.
И кат слушах екота му волни,
сякаш чувах: „О, вий, хора лихи,
вий, души тревожни, нервни болни —
за вас няма място в тоз свят тихи!“
Май 1890
Легенди тайни няма в твойте
пустини диви, глух Балкан!
Не дремат спомени в усойте
за стари дни, за слава, бран.
Без повест дъбите вековни
стърчат над Искъра дремлив,
историй, подвиги чутовни
не шъпне стона му сънлив.
Напусто в тихите шумаци
се вслушвам — вила да запей,
не чакам в тъмните букаци
русалка да се забелей.
И никой розов блян за моя
дух жаден няма в тез места
и всичката поезья твоя
е в твойта дива красота.
Юни 1899
От дол във дол, от връх на връх
вървим цял ден — и те край немат.
В дълбок покой, в вековен глъх
безлюдните пустини дремат.
И се назад, и се далек
остая живий свят зад нази
и отчужден от моя век,
усещам се във друг мир ази.
Мир първобитен, неначет
от злото — гений на страданье,
кога бог викнал на тоз свет:
„Живей в блаженство… и в незнанье!“
Във пустинята безгласна
кат се скитах аз веднъжка,
в пещера една ужасна
чух, че нещо стене, пъшка.
Правда, Истина и Честност
там, видях, запрени бяха,
в мрак дълбок, във неизвестност
кротките сестри скърбяха!
Някой мрачен Дух в скалите
оковал ги бе отколя…
Аз разбих им букаите,
пуснах бедните на воля.
И подзех си пътя трудни.
След три дена в пущинакът,
в тия планини безлюдни,
аз видях ги — още чакат!
„Що се в град не приберете,
да живейте в мир и в почит?“
А те казаха ми, клети:
„Втори път ще ни заточат!“
Величье, шир и върхове зелени!
Стоя в захлас пред радостни картини,
с окото — и душатаааа фърка в поенье
по чуките и в райските долини.
Къде погледнеш — вид красив, чудесен,
простори светли, хубости чаровни —
в друг свят по чудо гаче съм донесен!
Под мен зей пропаст — скок шуми гръмовен.
И спомен стар ума ми озарява:
бях млад, и тя тъй, и балкан друг беше.
Седяхме пак на висота такава
и нейний смях над бездната звънеше.
… … … … … … … … … …
… … … … … … … … … …
И спомените сладостни не рачат
да бягат… А пък слънцето ще зайде
зад чуката и трети път водачът
ми кротко дума: „Господине, хайде!“
— Младене, чуйш ли как гората шушне?
Тя стене и въздиша!
— Не, господине: вятърът я люшне
и тя шумти, и друго не се слиша.
— Младене, чуйш ли ти плача на скока
в това долище диво?
— Не, туй водата от скалата висока
шурти, та тя боботи тъй гръмливо.
— Я чуй как славей в песен там излива
любовната си мъка
и колко сладка скръб се в нея скрива!
— И он у нас, кат всяка птица, цвръка.
Честит, Младене, с таз душа свободна
от спомени, копнежи…
Мълва за теб мълвата е природна —
не отклик жив на тайна скръб, болежи!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира…
На Волът, сред пустинния Балкан,
огласян някога от диви орди,
седях в глогините, де в кръв облян,
паднал певецът горди;
там, де плеснал коварният куршум
в челото вдъхновено и високо,
угаснал огън благороден, светъл ум,
заспал юнак дълбоко.
Аз мислено го виждах на тоз връх,
прострян и тръпен… и от устни бледни
да сфана исках сетния му дъх,
да чуя стон последни.
Балканът ням: ни жалба, ни привет!
И никой знак — че тука е светиня,
че тук умрял герой, умрял поет
за майката робиня.
Привлечени от ненадеен гост,
балкански ме овчари окръжили —
аз слушам с трепет разказа и прост
зарад героя мили.
— Тук паднал беше, господине, той!
— Умря клетника! — Ех, умря за нази…
— А там в скалака бе последний бой.
— Умря! Видях го ази.
„Умря!“ „Умря!“ — се таз вървеше реч
наоколо, а някакво си лира
изпращаше на мене отдалеч
друг вик: „Той не умира!“
Измахнати, посърнали, бедняците,
от нужди, тежък труд,
по урвите, чукарите, скалаците
живот прекарват лют.
Духовна нощ във бедни им съзнания,
вековна слепота!
На робството обречени създания,
забравени в света.
Изгубвам мир и сладко настроение
при техний вид злочест —
лица вскотени от тегла, търпение —
през векове и днес.
И сякаш в техни погледи покрусени
прочитам укор тих
и чувам глас от чуките намусени:
„Що сторихте за них?“
Заград — Мъчно достъпен скалист полуостров, който прави завоя на Искъра срещу Черепишкия манастир. Там личат следи от стара крепост.
Въз скалата, над вълните
замък як, висок стоял,
и в този замък знаменити
някой големец живял.
А това било отколя,
в старо време, в други век…
Там трева расте на воля,
гущерът лежи на пек.
С мъка вече се познава
рухналия стари зид.
Пълна глухота, забрава
вей над замъка затрит.
Кой тук бил е? Воевода?
Лих болярин? Или княз?
Вид какъв имал? Порода?
Как се кичил той тогаз?
В свила ли е бил облечен,
бисери ли е носил,
и в живота си безпечен
как е спал и ял, и пил?
Тук преданьето немее —
големецът прах е гнил…
Се такъв си пак живее
оня, що е тук градил;
оня, що тоз замък стари
с труд и с кървав пот дигал,
за велможи и боляри
работил и гладувал —
и сега, като тогази —
на тегла, на нужди роб —
на, по зъбера там лази
под товара скъсан шоп!
Всичко в тоз свят гине: сила,
блясък, царският венец —
человешките теглила
не мрат: те са без конец!
През векове безброй стърчал е неподвижен,
надвесен, мълчалив над пропастите той.
О Камък! В твоя лоб гранитен и загрижен
каква тъга стои? Какъв е блянът твой?
Скалата прогълча: — Там в оня дол дълбоки
влечуга някаква край Искъра пълзи,
дими, гърми, фучи и урвите високи
ехтят… О человек, кажи: кой загрози
на тия самотий покоя вековечни?
Какъв е този Дух нечист, таз гад, що днес
встревожи нашта лен и наший мир безпечни?
Как викат тоз Бяс нов, метежен, луд? —
Прогрес.
Кат феодали в непристъпен замък,
на зъбери високи,
стоите вий, орли[1], на своя камък,
над пропасти дълбоки.
По часове следя ви битието,
мощта ви в висотата —
когато гордо цепите небето,
кога сте на скалата.
Към земний квак и лай, тревоги дребни,
стоите непричастни,
със поглед чуки, ширини вълшебни
обгръщате безгласни.
Кат тях, поети, фъркайте в лучисти
предели — горе, горе!
На дух крилат са нужни сфери чисти,
височини, простори.
Юни 1899
Черепишкия мънастир
В недрата на природата цветущи
душа ми тайни си копнежи носи.
Всяк звук и вид на тоя свят живущи
в мен дига спомени, мечти, въпроси.
И наште два живота дружно дишат,
природа моя знай, дели, тълкува,
във песните й тъгите ми въздишат,
във нейнийй шум сърце ми себе чува.
А има час — в забвенье пълно падам.
Изпитувам блаженство чудно, рядко:
не чувствам, не мисля и не страдам
и цял във нея се поглъщам сладко.
Аз дъхам с нейний доб, размесен,
в живота й разсеян из ефира,
и ставам дъх, луча, звук, струя, песен,
и дишам с битието на всемира.
Юни 1899
Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи — ума ми размътя.
Отбивам се в селското бедно жилище:
картина плачевна душа ми покъртя!
„Елате ни вижте“
Под — гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи… На също гноише
лежи скот и стопан, духовно сближени.
„Елате ни вижте“
Зла бедност! Неволя! Души затъпели,
набърчени булки, деца застарели;
Къс ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладнели.
„Елате ни вижте“
Тегло, запустенье!… Дълбока неволя
живота от радост, от всичко оголя!
Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.
И болести, смърт тук боравят на воля…
„Елате ни вижте“
И вечно труд тежък и пот непрестанни —
и пак оскудия и дни окаянни.
Зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
„Елате ни вижте“
И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
„Елате ни вижте“
„Елате ни вижте!“ — той моли и стене, —
вий, мъдри велможи, от нази гоени…
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени —
„Елате ни вижте“
Вий, дето в покой и в палати стоите,
към нас приближете — вий, славни, вий, сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище
и може би вам ще настръхнат космите!
„Елате ни вижте“
Тогаз за народа се бихте смислили
и срам, угризение бихте сетили.
И вашето сърце със болка заби ще.
О, доста на думи сте нази любили —
„Елате ни вижте!“
Там при Искъра дремливи
вайкаше се планината:
Де са дните ми щастливи?
Де ми фръкна тишината?
Мирна бях от памти-века,
непристъпна, непозната;
но проникна тук човека
с търнокоп, със чук, с лопата,
накърни се мойта цялост,
мойто девство неначето,
и желязото без жалост
бръкна ми в телото клето.
Канарите ми разруши,
рътовете ми пресече,
с шум гранитите промуши,
дупки в тях въртя, изсече.
На усойте ми дълбоки
шумата с барут опърли,
и въз Искъра — високи,
дръзки мостове префърли.
Из клисура затрещяха
с пушек колела железни,
пощуряли зафърчаха
по яруги и над бездни.
Оттогава мойта строга
тишина вековна фръкна,
възцари се тук тревога,
и тя вече не замлъкна!
* * *
Чу я влакът фърковати,
кат минуваше из друма,
дим кълбо в небе изпрати,
писна, спря се, па й дума:
„— Не кълни духа човешки,
че гранита твърд убори,
твойте самотий мъртвешки
на живота че отвори.
Този друм сближи два света —
славно върши той дело си —
и на мойте колелета
цяло бъдеще се носи.
Твойта красота в забвенье
не е вече в таз минута,
няма скрита тя да вене,
не обичана, не чута.
Милиони очи жедни
теб се радват, възхищават,
твойте пазви ненагледни
на света достъпни стават;
твойте пазви, твойте тайни
и съкровища безвестни…
Грях е да стоят незнайни
божий дарове чудесни.
Там, де мина — възвестявам
край на дрямка, пробужденье,
там, де ази прогърмявам —
бликват сили, възрожденье.
Планинице, не оплаквай
тишината си безпечна,
на живота не натяквай:
вечен сън — туй смърт е вечна!“
Много йощ би казал влака —
планината да раздума,
но не можеше да чака —
свирна пак, пое си друма.
Куп вестници и книги с песни нови —
от нашите поети — взех за тука —
запас потребен в тез места сурови,
оръжия против случайна скука.
Но без да ща, зачетох се дълбоко
във друга книга, странна, гениална:
природата разтвори ми широко
поемата си колосална.
И в чантата забравиха ръцете
да търсят лек противоскучни:
останаха неразгънати газети
и неразрязани поеми звучни.
Във балканските долини
имало дворец един
с арки мраморни, с градини…
Там — вълшебник домакин.
Той веднъж поканил всички
добродетели на пир.
Не отказали: кат птички,
от цял прилетяли мир.
Заздрависали се живо,
кат приятели добри:
сбрал ги случаят щастливо
в тез вълшебните гори!
Възцарил се шум приятен
в осветления палат,
гостите се веселили —
всякой бил другар и брат.
Само двама нито дума
си продумали таз нощ;
Добротворство с Благодарност
не познавали се йощ!
В долът на Искъра света обител има,
и вътре черковка със вехти зографий,
през тесни дупчици тя видело приима:
на стари векове тук тайната се крий.
С свещица във ръка разгледвах аз стените:
светци, угодници с избодени очи,
окъртени венци и надписи изтрити —
на люти времена тук дирята личи.
Полека се вдълбах, унесох в тъмнините,
найдох се, заживях в дълбока старина,
с народ благочестив, на цар Шишмана в дните,
на сетния ни цар… В таз глуха планина,
с уплашений народ в страх молех се и ази,
и служба ставаше във тъмния олтар,
та господ царството от буря да запази,
светий Христови кръст и бедния ни цар;
да прати нему сонм крилати серафими,
че страшен е врагът, войски му нямат чет…
И молехме се ний… Светци невъзмутими
въз нази гледаха, студени като лед.
И господ гледаше от свода безучастно…
Безумно, жалостно молитвите ечат,
войводи чинеха метания безгласно,
и саби, мечове о плочите дрънчат.
Тогаз свещеникът извика из олтаря
гръмовно: „Горко нам! Изля се божий гняв
над нашите глави, над царството и царя:
грешихме много ний, и божий съд е прав.
Ударихме в разврат, в нечестье тънем всички,
раздори губят ни, въстана брат на брат,
на чуждо иго врат подлагаме самички —
безумие владей от хижа до палат!
Станахме подли, зли, на робите сме равни,
пред златния телец чест, вяра не щадим.
Къде са? Де сега Асеневците славни?
При тях ний бяхме род велик, непобедим!
О, горко, горко нам — и тебе, цар Шишмане —
кръв изродена, длан безсилна! — О, лош час!
Ти бягаш пред врага! Земята ти във плян е!
От гибел твоят меч не ще избави нас!“
Млъкна пророкът лют. Народът християнски
остана вкамънен. Внезапно шум велик
отвън се чу — тръби от орди агарянски…
В господний дом писна отчаян плач и вик.
Ударил бе часът! Кат всичките, уплашен,
пред зиналия гроб безпомощен стоях;
познах, че е настал конец на всичко страшен:
трон, царство и народ — как гинеха видях!
И сред тоз шум — друг шум: навън изписка влака
и мен от блян зловещ изтръгна, отърва;
но дълго в моя слух звучаха вопли в мрака
и на свещеника ужасните слова.
Юли 1899, Своге
О град крамолен, столнино прашлива,
бегах от твойте радости и язви!
Като дете на майчини си пазви,
почивам мирно в таз природа дива,
далеч от твойта суета и плесен
и бляск от маски лъскави и грозни
души. Далекий писък паровозни
ме плаши, от ехтежа тук донесен.
И сякаш чувам зов: „Беглецо, хайде!
Назад!“ Но той умира в планината…
И пак седа един и зад скалата
аз гледам слънце как ще зайде.
Вечерний здрач вълшебно було мята
над дол, над лес, над зъбери и чуки,
замлъква пиле; вятър спря в гората.
Мълчат усойно потъмнели буки;
от някой водопад шум иде, като плач,
в вечерний здрач.
Във влажната клисура е спокойно.
На зъбера орлите неподвижни
стоят; прибра се стадото нестройно,
не чуй се вече смях в лозята ближни
на здравите копачки. Млъква квак и грач
в вечерний здрач.
Край Искъра, един стоя, унесен.
Сумти долът. В въздуха прилеп фърка,
звезди засипват бързо свод небесен;
последня птица нейде в страх изцвърка;
мина последний закъснял косам
в вечерний здрач.
Et une voix sortit de l’ombre et dit: Non!
Отзивчивий гранит беседва с мен.
Веднъж викнах — в един горчиви час:
„Аз сам съм пак! Се сам! Скали, кат вас,
в пустиня съм!… Ох, туй усамотенье
до края ли ще ме дружи — всегда?“
Скалата рече: — Да!
„Познах живота аз… Душа усърна
на грижи, скръб, измами в вечен плян.
Мечта подир мечта и блян по блян
разсяха се… О, няма пак да зърна
на младостта си светлите дене!“
Скалата рече: — Не!
„Аз висоти стигнах — и в бури влезнах,
аз славата вкусих — и злъчка пих,
от гневний зъб на завистта патих,
из боя горд, но с рани зли излезнах —
злокобна мойта е била звезда!“
Скалата рече: — Да!
„Аз работих и сях, пях с вяра жежка
във чест, в добро, във правда, но съзрях
море злини, срамът на трон видях.
О, камък, дай ми твоята мъртвешка
коравост — да не чувствувам поне!“
Скалата рече: — Не!
Кога умра — туй сърце ще немее!
Тогаз дано друг песник вдъхновен,
на нов век син, и по-честит от мен,
триумфа на Доброто да възпее
и края на неправди и вражди!
Гранит, мълчиш! Защо не казваш: Да?
Станция Лакатник
Вървим, катерим се по върлий яр,
през камъни препречени,
нажежен дъх облива ни със жар —
от урвите напечени.
Гръмовно диша конят заморен,
язик изплезил Хекторът —
кога работял, бил е разгневен
на тоз рид Архитекторът.
Допъплахме до хладний Погледец[2],
под сянката му сладостна.
Пред нас откри се планински венец,
лъсна долина радостна.
Завчас изскочи селянин, калпак
свали пред кръста каменни,
прекръсти се, подзе нагоре пак,
с мотиката на рамене.
Не поседна, ни гледката пред нас
видя великолепната!
Зове го нивата във тоя жежки час —
на някой бряг там лепната.
О, боже, сили на тез мишци дай,
на тез ръце работните,
благослови труда, що сей, копай
по урвите безплодните.
Благослови светата, боже, пръст,
що пот роси упорният,
и немите тегла и тежкий кръст
на селянина морният,
чрез чийто труд — без труд в света вървим,
и му се наслаждаваме,
на чийто мъки всичко ний дължим,
и всички го забравяме!
Трус ли гороломен
надве презполви се,
някой ли огромен
Крал Марко проби те,
Искърът ли твойте
гранити проеде,
бог ли сам в завойте
водний друм проведе —
о, Балкан — не зная:
но творенье нема
друго, като тая
клисура-поема.
Ред долове тъмни
канари гигантски,
гори, урви стръмни,
върхове балкански!
Дивотий и хубост,
раеве незнайни,
в природната грубост
красоти омайни —
прехласват очи ни
край Искъра дивен —
от буйни картини
синджир непреривен!
Всеки миг ни с нови
изненади чуди,
самотий сурови
влакът като буди.
О, влак, по-полека!
Спри скорост голема.
Та по-дълго нека
таз чета поема.
В час жесток живея ази.
Рекоха ми: — Що не пееш?
В песнята се сила пази
и вълшебство — ти немееш!
Песнята е дар небесни,
чудо върши над сърцата,
някога Орфей чрез песни
в звяра будял добротата.
— Вярвам, братя, във Орфея
и във силата на звука;
но във други век живея:
чудеса не стават тука.
Песните и днес са властни
да покъртят, разтревожат
даже тез скали безгласни —
но сърцата — те не можат!
Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света.
И всяка неделя там старец пречестни
клепалото биел, за служба, в зори…
Ехтяли долове от глас благовестни,
отпращали ека гори, канари.
И радостно будел в покоя им вечни
пустинните горски приветният звук,
и селяни прости от близки, далечни
села на молитва се стичали тук.
И много години в усои нечути
клепалото биел калугерът стар,
но лош ден настанал: неверници люти
земя ни сторили я плен и пожар.
Дошли с меч и огън и в туй място диво,
далечно, в неделя света, по зори —
току-що клепало забило гръмливо.
Избягали старци във пусти гори.
Стоял, не побягнал монахът пречестни,
и следвал да удря клепалото пак.
Ехтяли долове от глас благовестни —
за срам и за чудо на божия враг.
Загинал монахът под меча душмански,
на служба господня остал до конец,
не трепнал духът му от страх агарянски,
приел за Христа мъченишки венец.
И скоро, ограбен, пламнал мънастиря.
Млъкнала навеки молитва света.
От божия дом не остало ни диря…
Един спомен мътен остал на света.
Един само спомен и чудо незнайно:
тук всяка неделя, по тъмни зори,
гласът на клепало разнася се тайно
по ближни долове, из глухи гори.
И селянин сепнато очи застреля,
прекръсти се бързо, нататък завий
и плахо се шушне: — Света е неделя!
Калугерът божи клепалото бий!
Юли, Седем престола
Пей света епопея
на честта и на трудът!
По хълми, урви, върхове, чукари —
до облаци — се качват зрели ниви,
художник-рало позлати, нашари
зелений плащ на тез балкани диви.
Навред следи от мишците упорни,
потът е свършил подвиг многотрудни.
И нужда — на труда лост благотворни —
донесе спор във тез места оскудни.
Труда! — Ний знайм ли? Знайм ли хляба ръжен,
спечелен с пот горещ и сладко еден?
Теглата знайм ли и живота тъжен,
укрити в тоз балкан безроден, беден?
Ний знаем ли труда свещен и честни
на сечивото, ралото и чука?
Ний труд наричаме службашкий лесни
и ялов труд — платений мързел тука!
Ний поколенье сме, което бяга
от работа и живий труд го плаши,
на свойте сили то се не набляга
и службата е идеалът наши!
У нас пустеят поприща просторни
за волен труд, земята ни беднее
от мишци и енергии упорни —
и тунеядството едно вирее!
За кътче на трапезата държавна
стреми се сит и гладен, мъдри, прости —
на чеда, на бащи мечтата главна —
за тамо дом и школа готвят гости.
А чужди гост ръка граблива пъхва
в съкровища, що господ нам обрече,
сиромашията — коварен влъхва —
през всичките ни порти влиза вече.
Почитам тихия труд на мъдреца,
на дееца усилията ценни,
художнику пламтежа, на певеца
умората във бденья вдъхновенни,
и всички, що с ламтежи висши дишат,
що умовете будят, озаряват…
Но, боже, при ръцете дето пишат,
творят, управят, водят, повеляват —
ти наспори у нас — ръцете здрави,
що работят, морят се, благоплодни,
що тихо вършат подвиг величави —
ръцете с шия от труд благородни!
В тоз горски свят, в тоз въздух, таз свобода —
навред за песни извори бог гуди;
на вдъхновенья живи майка — таз природа
при всяка стъпка в мен хармоний буди.
Душата ми превърна се на лира:
тя ек е, отзив, стон, химн, песен цяла;
там, дето други нищо не съзира,
тя рой цветя събира, ожедняла.
Чаровний вид, картината сурова —
еднакво звукове им мен изваждат,
един цветец, шум, спомен… ритма нова —
цял мир разкриват, цели песни раждат!
Станах жив, бодър. Гледам: слънце
на планина златеше връха.
В букака тъмни чувам звънци;
прохлада утренна ми лъха.
На двора неми в тишината
кристален чучур пей гръмливо;
с антична скуфа на главата
игумен крачи мълчаливо.
— Добрутро, отче Филотее!
— Къде така — с божата воля?
— В душата ми нещо сладко пее:
отивам богу да се моля.
Отвън излязох, на посока,
пустинята планинска фанах.
Там, върху канара висока,
един с природата останах.
И в божий храм неръкотворни,
пред туй величье чародейно,
пред тоя мир светлив, просторни —
коленичих благоговейно.
И дълги, дълги там минути
молих се, в вдъхновенье нямо,
слова дълбоки и нечути
устата ми шептяха тамо.
И бога сещах, виждах ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданьето прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.
Навред той беше — вред изправен:
в душа ми тъмна и в ефира,
премъдър, вездесъщ и славен,
разлян в живота на всемира.
И той ме чуйше — ази знаех —
и мойте болки, скръб, съмненье
и сълзи, що в душа си таех,
приимаше с благоволенье.
Усетих неговата благост
и мир в сърце си облекчено,
изпитах чиста, светла драгост,
като създанье обновено.
Върнах се в двора тих и неми.
Игуменът сърдит се види
и каза ми: — От толкоз време
отключих храма — де отиде?
Седем престола
Кат се лутах в планините,
имах странна изненада:
на дъбрава в дълбините
срещнах аз девойка млада.
Тя сама в гората беше,
проста, прелестна и мила.
На шопкинка не личеше,
нито беше горска вила.
Аз попитах я коя е —
скитницата гиздолика —
в таз гора защо сама е.
А тя нежно ми извика:
— Как, не съм ли ти позната?
Ний приятели сме мили;
но светът и времената
нази бяха разделили.
Аз оназ съм, дето мрази
шумни градове и крясък,
на богатства и елмаци
суетний презира блясък;
аз момата съм, в свобода
само що цъфти, вирее,
диша в чистата природа,
в истината хубавее.
Аз съм волната девица,
дето идол не познава,
за венеца на кралица
гордостта си не менява.
Аз бегах от суетата!
Мраз ми иде по челото
от мермера на палата,
на министра от креслото.
Днес простирам пак ръцете
към другаря на песните —
не позна ли ме, поете?
Музата си поздрави ти!
Тогава виждам що й липсвало мене
и аз честит да бъде на светът.
По урвите ли стръмни лазя,
над тъмни ли надниквам бездни,
през диви ли пустини газя,
мечтая ли под свода звездни;
в дъбрава ли вековна крачка,
мил славей слушам ли в листата —
един товар на себе влача —
товара лют на самотата!
Скалата ми гласа повтаря,
гората тихо с мене стене,
и планината ми разтваря
обятията си зелени.
Но сърце пусто се жадува! —
За дума топла чезне, гние:
обятия живи то бълнува,
обятия, де сърце бие;
сърце човешко и екливо —
да тупа с мойто в скръб и радост,
що помни, трепка, сеща живо,
любов познава, блян и младост.
По здрач стоях пред канарата
на Искъра, кой вечно шъпне.
Видях орел плюшна крилата,
кацна на върха й непристъпни.
И там остана неподвижен,
със поглед вперен в висовете,
видя ми се, че е загрижен,
и по съдбина брат мой клети.
Нощта прихожда — той едничък
стои печален на скалата.
И той, кат мен, в света самичък
нощта посреща и зората!
И на душа ми леко стана,
че друга твар дели съдба ми
и носи в сърце съща рана —
животът двама ни измами!
Внезапно сянка над мен мина:
към върха стрелна се орлица.
Съгледах: бяха там двамина!
И буза ми парна сълзица.
Черепишки мънастир
Съмна се. И тази нощ прекарах във нейните
обятия разкошни,
и спах, и на Искър слушах чаролейните
мелодии нощни.
Съмна се. Екнали на жаби, на птиците
звънливите орди;
закършил глас славей, въздуха орлиците
зацепили горди.
Усмихват се зъбери, урви и връхове —
от слънце огрени;
прозорец пропуска планинските дъхове,
с живот напоени.
И влазят при мене зарите, свободата
и горското утро,
подавам глава и здрависвам природата:
„Добрутро! Добрутро!“
Юни, Черепишки манастир
Любов! Туй чудно слово в мойте песни
планински не съм още вплел,
да го издумам в тоя свят чудесни,
о, боже, не съм смел.
Защо душевни тайни да изваждам
на показ и в тоз мирен кът?
Заспали рани в сърце да развряждам —
та още те болят!
О, спомени, аз було върху вази
фърлих, завинаги фърлих!
Надежди клети, с вас простих се ази,
навеки се простих!
О, нека други, чий живот загадка
не е бил зла, ни твар суров —
щастливите с любов делена, сладка —
да спомнят за любов;
онези, чий сърца на зло съмненье
не носят в себе страшний зъб,
кои намират радост, наслажденье,
дори в самата й скръб.
А ази, в таз безбурна горска пазва
найдох разтуха и покой,
и всичко, що живота ми отказва
сега — но боже мой,
аз често си представям как по-красни
тез красни би били места —
насяти с миризливите и страстни
цветя на любовта!
На сянка, под ореха, говедарче
опърпано видях седнало бе —
очи вперило в скъсано букварче.
— Какво четеш ти, миличко другарче?
— Чета: а, б.
Чети, чети! То чудо днеска прави
туй дребно нещо под това небе,
то мъртви буди, дава ум на здрави,
туй второ слънце бог ни сам остави:
чети: а, б.
Чети! То прави сляпото окато —
из тоя извор целий свят гребе —
за малко труд дарява то богато,
по-скъпо то е от елмаз и злато:
чети: а, б.
Да, слънце то е. Срам за оногова,
кой в мрак духовен жив се погребе!
Чети, чрез него твар ще станеш нова
и силна, за световни бой готова:
чети: а, б.
Ти малко си, но труд те чака тука —
без труд не може нищо — и не бе!
При мишци силни прибави наука —
разковничето там е на сполука.
Чети: а, б!
Хрупат козиците шумица млада.
Вехнат дръвчетата, гинат гориците,
изволи съхнат, изчезва прохлада…
Хрупат козиците.
Губят се сенчици, няма зелено,
песни замлъкват, избягали птиците,
камък озъбва се, де бе засмено.
Хрупат козиците.
Всички гневим се, крещим гръмогласно:
„Дайте да пазим от смърт планиниците!“
Следва злодейство вековно, ужасно:
хрупат козиците.
„Угасналият поет Вазов е излязъл пред обществото с едно улично стихотворение: «Недей», с което съветва Н. Ц. В. Княза и пр.“
Угаснал ме поет във гняв нарекоха
добри ми душмани,
присъда страшна злостно те извлекоха
из моето мълчанье.
Пойдох при Музата си аз, в природата,
в недрата горски тихи —
(тя там живееше, посред свободата),
скръбта си поверих й.
Изслуша ме приветливо девицата,
към свод посочи, рече:
— Поете мой, угасна ли зорницата,
като я няма вече?
Виж как се лей, шуми, рекичката —
тя вчера бе пресекла,
дъждец валя таз нощ в гори — водичката
тече пак, де е текла!
Цъфтят сега цветята красни, злаците —
зимъска — ще черенеят;
запели сладко славеи в шумаците:
ще млъкнат — пак да пеят.
Звучеше — млъкна — пак ще екне лирата,
да учи, пей, бичува.
От малкий брат до тоз, що грей в порфирата —
гласа й всяк ще чува.
Из лириния звън светата истина
излазя по-красива.
През песниковото сърце пречистена —
тя чудна мощ добива.
Разгласяй я, втълпявай я в сърцата ти,
те жадни са за нея,
та нека фърля кал върху крилата ти
глупецът и злодея!
Светилото, що пална бог в челото ти,
то трябва да светлее!
Бедите могат съкруши живота ти,
но то ще се да грее.
Туй, що е вечно, то живее всякога,
въпреки ярости ужасни,
ти сам нали казал го беше някога:
„Не се гаси туй, що не гасне“?
Юни 1899
Стар овчар в гората свири,
и свирня му е на жал,
сив орел в небе се шири,
слуша дядовий кавал.
В храсталака пъстро стадо
хрупа шума и трева.
Спомни дядо време младо,
пиле гледа над глава:
„Орльо, орльо, горско пиле,
дай ми твоите крила,
та да литна зад могили,
зад бърда, гори, села,
та да фръкна през години,
да се върна в млади дни —
в мойте бащини долини,
в мойте силни младини;
да пошетам с дълга пушка,
както нявга съм шетал,
там де буки вятър люшка,
де ми ризницата вял;
да залюбя младо либе,
да му чуя кръшний смях
при пиринските колиби —
па тогаз да стана прах!…“
Стар овчар в гората свири
и свирнята е на жал…
Сив орел в небе се шири,
слуша дядовий кавал.
Юли
Тъга и непонятен страх и мъка
притиска ме в гората пуста, глуха.
Ни шум в листа, ни пиле да зацвръка,
нито бръмченье — да смути въздуха.
Ужасен мир — такъв ще е във гроба.
Ужасна е понявга тишината!
Такваз ще е в зандана глух на роба —
но там поне дрънчат му железата!
Внезапно глас въздуха ням разтресе.
Вслушах се: бухалът избуха нещо…
И радост ненадейна ми донесе
тоз звук, зловещ в мълчаньето зловещо.
Веднъж, след дълго лутане и тирене,
седнах при Искъра да ям.
В печатан лист увито беше сирене,
аз мойто име видях там.
И куп ругателства за мене в вестника —
грамада от душевна кал.
Усмихнах се, пожалих го злочестника,
кой толкоз мъка бе си дал.
И пак с охота — туй е за невярване, —
с охота страшна обедвах —
под песните на жаби и на гарвани…
Слушах ги тихо, па казах:
О гаргици! Вий требува да гракате,
за туй ви господ дал гласът!
О жабички, вий длъжни сте да квакате —
защо сте жаби на светът?
Юли 1899
(П.С.)
С нозе от ход и лутане подсечени
по урва качвах се една.
Внезапно в камъняка там напечени
змия отровна ме клъцна.
Но зъбите изляха на обувката
ядът си лют, неизлечим.
На халос й отиде ней цалувката,
останах читав, невредим.
Пребих, стъпках змията отватителна
и пътя си поех без шум…
Аз знам влечуга друга, зла, язвителна,
срещал съм я на моя друм.
Тя неведнаж хапала е краката ми —
и с колко ярост, злъчка, бес!
Но тя е болна — жали я ногата ми,
и аз я не стъпках до днес.
Изпитвам християнско състрадание
към таз озлобената гад,
и мисля, колко мъка, бол, страдание
ней струва всяк изригван яд.
(Певец безвреден, тих, и брат на слабите,
не съм помислил нивга аз,
че бих дигнал у змиите, у жабите
такъва идрофобски бяс).
О, господи, във таз душа изгризана
от злоба — твоя мир всели:
калаврата ми цяла е пронизана
от толкова зъбчета зли!
Стражари конни в планината
стигнаха ме и ми явиха:
„Пази си джеба и главата —
разбойници се тук укриха.
Разбойници ний гоним люти!“
„Приятели — казах им тамо, —
кажете: гониме хайдути —
в гори хайдути има само.
Нещастните, и те се чуват!
Аз даже ги почитам малко:
те кожа и живот рискуват
за своето коматче жалко.
Разбойниците тук не бродят —
в горите и във планините:
те другаде свободни ходят,
но вие тях ги не ловите.“
Юли, връх Ветриловата воденица
(24 юли 1877 год. — 24 юли 1899 год.)
Тоз ден нявга в Стара планина загина,
дух изпусна под ханджара стареца,
тоз ден той за други свят замина
там под голата Амбарица.
Татко, твоят спомен мили, образ честни
придружават ме в света лъжовния!
А сега по-живо твоят край злочестни
спомням, твоя гроб тъжовния…
Разтъжи ми се сърцето пак и влязох
в черкова, запалих вощеницата.
Дълго се надържах, слаб излязох:
най-подир капна сълзицата!
И аз знаех: ти ме гледаше със вера
от небето, и ме благославяше,
на кристалний си живот примера
пак ми завещаваше.
24 юли 1899
Седем престола
Грохотен[3] грохот издава
Искър го плиска шумлив.
Сам до реката в морава
слушам им говора див:
„Искъре — чуката дума, —
векове как се тъй лейш,
дълъг и весел ти друма:
вечно пътуваш и пейш.
Всеки ден, час и минута
в нови картини блестиш.
Зла е съдбата ми люта:
аз съм скован — ти летиш!
Жаден съм, ох, за движенье,
жаден за вечний бяг твой.“
Искър минува и стене:
— Ох, а пък аз — за покой.
Своге, юли
— Аз най-голям съм, цар съм в планината! —
каза орелът, хищникът планински.
— Не, аз! Че давам смърт — каза змията.
— Не! Аз съм! — рече букът исполински.
— Аз! — ревна мечката, — че съм ужасна,
— Аз! — викна славей, на гора поета.
— Аз най-голяма съм, че най съм красна —
отвърна теменужката напета.
И шум под ясното се дигна слънце:
„Аз най-велико съм — посред мълвата
пошушна тихо пясъчното зрънце: —
от мен състои се планината.“
Настъпих аз чубрика дива —
и силно ми тя замириса,
подплаших аз птичка треплива —
изцвърка, в небе устреми се.
Ногата ми камъче тикна
в дола — и той екна разбуден,
запуших там извор — той бликна
по-силно, сърдит и зачуден.
И рекох си: тъй е сърцето
поетово чутко, екливо:
зло, натиск, бол сети ли, клето,
вълнува се, стене бурливо.
Прощавай, планина зелена,
ти, пазво горска и засмена:
отивам, сбогом веч остай!
За толкова цветя и песни,
мечти и блянове чудесни,
за толкоз дарове: сполай!
Бъди се красна, се тъй дива…
И твойта самота еклива
тревога зла да не познай.
Живях и ази без тревога
у теб, в съседството на бога,
по твойте върхове: сполай!
Изпитах прясно вдъхновенье
и ново в тебе наслажденье —
тям споменът ще вечно трай.
На теменужката шарът й,
на твойта чубрика дъхът й
в душа отнасям аз. Сполай!
В мирът на твоята природа
вкусих от хубост и свобода
станах поет пак в твоя рай,
и връщам се в света коварен
прегънат одве, претоварен
със песни, здравие… Сполай!
1899
Il viendra, le fer rouge de l’histoire!
I
И пак позорът има тържеството,
лучата в кал, лъжата е на трон.
Понятьето за злото и доброто
изгубено под наший небослклон!
Вълни от бяс, веявици от страсти,
рой диви честолюбья разярен!
Забрава, слепота! С трева зарасте
веч паметта на вчерашния ден…
Вражди стихийни, зла полуда! Мракът
забуля ямата, под нас що зей!
О, родино, какви ли дни те чакат?
Какво ли бъдеще се тебе сей!
II
На кой ни вихърът изкарва бряг?
В кои скали талазите ни хакат?
Народния кораб отива в мракът:
с опасни урагани в бой е пак.
Пак блясъци, борби разсвирепели!
Сърцето свива се, смутений ум
не чува глас надежден в бесний шум
на толкоз апетити повилнели…
Къде отиваме, кажете вий,
що бурний смут раздухвате злорадно?
О, знайте вий, що гоните тъй жадно —
но ти, народе… Бог да те закрий!
III
Земя на потреси, на смутове и бури,
на чеда, майко, вечно неразбрани,
нещастна плячко на враждебни фурий —
кога за теб ден мирен ще настане?
Арена грозна на борба всегдашна!
Талаз талаз ти води в мрака черни,
и труса — нов трус. Неизвестност страшна
в нощта оправя твоя ход неверни.
Що станаха мамливите надежди
за мир, за плодотворен труд, за радост?
Пак в ялови борби изтрита младост!
Пак бъдеще настръхнало в примеждий!
IV
Що виждам? Вратоломия ужасни!
Идеи, знамена, принципи в тиня!
От мръсний вихър всичко светло гасне,
гаврило стана всякоя светиня!
Ти, младо поколение, за чисти
примери жадно, отвърни си взора!
Историо, не давай свойте листи —
не вписвай в тях на тия дни позора!
V
Под бремето на ред измами скръбни,
под удара на разочарованья —
достигнах да изгубя вяра. Тръпне
душата ми от гняв, негодуванья.
Достигнах вяра да изгубя! — Не в доброто,
не в честността, не в правдата, а в тия,
що знамена им дигат, на челото
без срам, и калят ги със мръсотия!
Свободо! Истино! Вий, Идеали,
кога били сте повеч унизени?
Вий, божества, пред ваште пьедестали
ний веч не смейм да паднем на колене!
Не викайте, лъжци, витий коварни,
светините не пипайте, млъкнете!
Ний вярваме в кумири лучезарни,
но вий, жреци, от тях се отстранете!
VI
„Френетически «ура» цепят въздуха.“
„Ура! Ура!“… крещиме: „Да живей!“ —
И тоз, и оня, утре — друг — се равно…
На другий ден друг вятър ще завей
и ний ще ги в кал стъпчеме безславно.
„Ура! Ура!“… днес; утре — „Долу!“ Сган
ту люта, ту поклонница вдадлива…
Ура! На силният, кат беси, и тамян —
кога го бесят — пак „ура“ и „вива“!
Когато труп не сме — ний сме талаз
непостоян: кумирите мениме.
Днес бутнем тоз, друг дигаме завчас —
макар от кал — и пак „ура“ крещиме.
„Ура! Ура!“ гърми мегданът прашни,
и улици, и кръчмите пиени…
С „ура“ се подлости венчават страшни,
чела светливи и чела клеймени.
„Ура“ — безсмислен вик, вой на тълпата
пенлива, рев на дивота стихийна,
шум от кипеж на ямата помийна…
„Ура!“ О, долу на „урата“!
VII
Горчиво диша моя стих железни,
негодувание жеже сърце ми:
страданья, опит страшен — безполезни
остаха, и уроците са неми
на нашата история нещастна.
Пак царството на егоизма груби!
На тоз кумир свирепи, ламя бясна,
лют минотавър, кой поглъща, губи
такъв запас от воли, ум и сили —
ний жертваме народ, чест, съвест, право,
надежди лъскави, завети мили,
грядущето — вървим в нощта наздраво.
Какво ще стане — безразлично нам е!
Безвестност черна на врата ни тропа…
И сякаш аз чета на всяко знаме
тез думи тайни: „Подир мен — потопа!“
VIII
„Да се не плашим: тоз порой ще мине
от мерзости, безумства и полуда;
след бурний бяс ще светне свода сини“ —
тъй думах си — страха за да прокуда.
Тъй думах си — тъй мислех си от време.
Веч цяло поколение порасна,
години гънат ме под свойто бреме —
а аз — с таз вяра лъжа се прекрасна.
„Тоз шум живот е, тез борби са
напредък, и преход е туй кипенье!
Съдбите на народите едни са!“ —
тешах се ази. Грубо заслепленье!
Ний носиме плода на страшно семе:
пороци, гнилост, язви страховити!
Ний веч сме старо, изхабено племе —
едвам излезнали из пелените!
София, 1895
Мы любим жить чужим умом.
И кряскахме: равенство, правда, свобода!
И махаме модно по стъгдите знаме,
надрастохме ние на цял век народа,
вселената цяла — отечество нам е.
И носиме нашето ново ученье
по всичките стъгди, пазари и друми,
по модата храним се, шумим в упоенье
със фразички гръмки, с мехурести думи.
А мъките позорни, тегла окол нази…
Не бърчат обаче те ашето чело:
мижим и крещим пак любими си фрази,
до нас не касае се живото дело.
вълнуват ни страшно неволите чужди
и плачем над чуждите гробове клети:
не видиме само тук нашите нужди,
таз област е тясна за наште полети.
Нам трябват простори далечни, широки.
Въпроси всемирни решаваме смело
и леем потоци от фрази дълбоки —
на дело, о братя, на дело…
Ний знайм ли живота и тежка му мъка?
Влезнахме ли лично във българска хижа?
Станахме ли отклик, простряхме ли ръка
на наш брат в неволя?… Ех, що ни е грижа,
че близо до нази човеци страдаят —
за цял свят са нашите модни въздишки:
нам трябва да кажеме всичко до краят,
каквото сме чели във чуждите книжки.
1884