Преди години аз оставих
село и бащиний си дом,
на път далечен се отправих
през планината бързешком.
Тогаз мечтаях във ума си
за бъдащите злати дни
и без да крия радостта си,
летях към чуждите страни.
И пълен с бляскава надежда
и с омаятелни мечти,
едвам отечество изглеждах,
небрежно казвах му „прости!“
Не знаях аз, не оценявах
какво оставях тоя ден
и тъй несмислено менявах
отечество за край студен!
Ала бидох наказан строго,
откак се с него подиграх:
теглих в чужбина, плаках много,
задето люлка си презрях.
Изчезнаха ми вси мечтанья
и лъжни фантоми, и рай,
и родните възпоминанья
тешат ме в тоя чуждий край!
Отечество! долино свята,
поляни красни! милий бряг,
кога ли с радост хвърковата
ще мога вас да видя пак?!
Във душата ми стъмнена
горки мисли се таят,
мойта съвест възмутена
ядни спомени летят.
Мислях ази да промина
в тоз лукав и шумен свет
тих, невинен, но загина
таз надежда занапред.
Няма туй, кое желаях,
аз да найда на света
и това, кое мечтаях,
виждам, че било мечта.
Чувства хубави и прави
обладаваха ми дух,
но всъде срещнах лукави
и всъде неправда чух.
Бодростта ми се изгуби
всред световните беди
и душата ми възлюби
туй, що мразеше преди!
Природата е красна, усмихната и млада,
небето се синее и майя месец влада,
о, хубав е светът!
Поля се разцъфтели, гори се разшумили,
зефири хладни веят, цветя и ружи мили
миришат и цъфтът.
Кристалните потоци шумят си из долини
и птички чуруликат, и славеи в градини
си пеят с милен глас.
Невидим ангел фърка и пръска обаянье,
навред е лепо, чудно и пълно със сиянье
и драго окол нас.
Но кой е тоз вик днеска еклив, могущ и ясен,
въздуха кой оглаша вьв тоя час прекрасен
и пълен с тържество?
Та кой го днес издава със толко гръм и слава
из крайща най-далечни, та с него се сглашава
и цяло естество?
От цветните брежища, Вълтава де се лее,
през белий, тихий Дунав, кой волни се люлее
тъжовен и велик;
през върхове балкански, орелът де царува,
до Бяло море даже, що гордо се бунтува,
се носи тоя вик!
Да; днес народи братски по дух, език и племе
двамина братя слават, два праотци големи,
въздават им хвал?!
Със песни, с ликуванья възторга си являват,
взаимно се здрависват и задружно венчават
се същите чела.
Кои са тия мъже дотолкова любими,
със толкоз славен спомен, та пълни тяхно име
вси крайща и сърца?
Иноци мудри, скромни, те слава не са щели,
но що ли тъй светливо са днеска заблещели
светите им лица?
Било далечно време: във мрачна простотия,
в невежество дълбоко дремала България.
И нейни чада там.
Били свирепи, диви, живот им бил мрътвешки
наука и напредък, чувства человешки
били незнайни тям…
Без книга и без те бъдаще немали,
то в мрак се грозен крило, във който се скривали
и бившите им дни.
Творецът не знаяли! Поганци суеверни,
на богове бездушни във капищата скверни
кланяли се они.
Тъй жално, недостойно народ, дарен със гений,
за работи велики от бога назначений,
гаснял в тъма и мрак!
Кат две слънца тогава два братя се явили,
със чувства най-високи се те одушевили
към своя род мил, драг.
О! Час велик и славен! Дела им се венчават
и Кирил и Методий Бориса веч кръщават
и неговий народ —
и писмена народни те вещо сътворили,
и божието слово чрез тях му го открили
и дали му живот.
Вси царюве, народи зачули с удивленье,
че в Крумова държава бутнали с посрамленье
Перунова кумир!
И бързо, ненадейно лъснала България,
във нея се вцарили божа благословия,
наука, зрак и мир!
И двата силни братя чрез грижи безконечни,
с величие душевно но крайща най-далечни
разсявали светлик.
Разпалено учили ту жители преславски
със думи братски, живи, ту племена моравски
по разумен язик.
Слушали всички с радост ученье благодатно,
че то било им мило и родно, и понятно
за техните души.
И то се вкоренило, и плод безценен дало;
ей десет века има, откак му е начало,
и славно пак звучи.
Мильони души днеска то тегли и сбратява,
на него едногласни фалби творцу въздава
и цял славянский мир!
Кат щит непроницаем живота ни запази
и вси беди враждебни, що сполетяха нази,
отблъсна най-подир.
Подвижници безсмъртни! Не тий ли са причина,
задето нам народа не падна, не загина
под грозната съдба?
Не тяхното ли име от мъртвий сън вдигна ни
и тоз огън божествен нечакано вдъхна ни
за жизън… за борба?!
Да; в подвига им светли за нас примери има
отечество да любим с любов неугасима
и неговата чест…
За него да милеем, за него да се трудим
и тям делата сяйни, с кои се толко чудим,
и ний да вършим днес.
О, сенки величави!… Светила лъчезарни,
със вази се гордее родът ви благодарни
от вази вьзроден.
И нека чуй вселена чрез наште ликуванья,
чия се памят слави сьс песни, с възклицанья
и с венци тоя ден!!…
Сопот, 12 май 1875
(Посвещавам на г-да Ш-ци в София)
О! Дайте ми горите височайши!
Сбогом, прощавай, Витоше моя,
песен подирня теб песнопоя;
сбогом ти казвам, че е настала
зарад нас двама тежка раздяла.
Ние се, горо, с тебе сближихме,
тайни си мъки ний поверихме:
аз ти ги казвах с пламенна дума,
ти ги мълвеше с твоята шума!
Ази ще ида в родни полени,
тамо, де цъфнат ружи засмени,
дето се Стара планина вдига
и със глава си облаци стига.
Как ми е мила, как е тя славна!
Как се изправя дива и гнявна!
Бий ми сърцето пак да я видъ,
сбогом, прощавай! Тамо ще идъ!
Тя е душа ми сявга пленила,
с спомени сладки, с възторг кърмила,
аз ща и носа в нейни дъбрави
поклон от тебе и много здравье.
Аз ща и кажа с думи жаловни
твоите мисли, грижи отровни,
нека ги чуе, нека ги знае,
чужда не е ти, твоя сестра е.
Радости нямаш, нито веселья!…
Нека скръбта ти поне споделя,
колчем и ветрец листи полюшни,
тя ще въздиша, тя ще я шушни!
Тя е кат тебе веч побеляла,
страшни прилуки е преживяла,
може би скърби що са да знае
и като тебе скритом ридае!
Тъй, ако нужда друг път добиеш
твоята жалост ней да откриеш,
орли из твойте викай пустии
и по них, горо, глас изпрати и.
Нека над нея жално се вият,
криле широки гневно да бият,
тя, кат ги види, ще се досети,
че те и носат вести проклети!
Тя ще тогава да потрепери,
ще се навъси и начумери,
буря ужасна там ще подкачи
и ведно с тебе тя ще заплачи.
Тъй ще олекнат ядове скришни,
като с нас плачат нашите ближни,
тъй се пренасят тежки теглила,
сбогом, прощавай, Витоше мила!
Чепени, 15 август 1875
I
Вест радостна, мила
чу наший народ:
в Цариград стъпила
и чест нам сторила
миледи Странгфорд.
И муза ми драга
венеца завчас
на глава си слага
и запя веднага
със ясний си глас.
Добре ми дошла ти,
миледи Странгфорд,
в тез места благати
и мили, познати
на славният лорд,
на твой скъп стопанин,
на наший Странгфорд,
достоен гражданин,
прочут англичанин,
с името си горд.
Той пръв милостиво
погледна към нас
и доде му криво
тъй несправедливо
да тлейм до тоз час.
И той ни обикна
и да ни огрей
завесата вдигна
и с мощ се провикна:
„Тоз народ живей!“
И с доблест най-сгряна
на нас — народ клет,
приятел он стана
и веща забрана
пред западний свет.
II
Ти днес си стъпила
във пределът наш
и нашата сила,
жал, нужда, теглила
лесно ще узнайш.
Ще видиш, че струва,
о леди Странгфорд,
днес да се милува
и с помощ дарува
българский народ.
Странгфорд благородний
бе в броя на тез
души превъзходни,
що с думи свободни
браниха ни днес.
Ний народ сме скромен,
не можем вдига
за неговий спомен
паметник огромен
от бронза сега.
Но в гърди ни траят
горещи сърца,
кои не забравят
тия, що ни правят
добро на света.
Да благодариме
нам е драго днес:
неговото име
дор на свят стоиме,
в нас ще е на чест.
III
Добре ми дошла ти,
миледи Странгфорд,
в тез места благати
и мили, познати
на нашият лорд!
Сопот, 1875, декември 2
Когато ида в Балкана,
в ония хладни дъбрави,
сърце ми бързо ще сети
свобода, лекост и здраве.
Над мен си гледам небето,
пространства волни, широки,
а окол — черни букаци,
долини, хълми високи —
там видиш само орлите,
на воля гордо че плуват,
и само птичите песни
понявга там се зачуват.
Или прохладни зефири,
в гората като въздишат,
и сещаш колко приятно
цветята диви миришат.
Душата бива там чиста,
без яд, без мъка, без страсти,
като небето без мъгли,
като поляна без храсти.
Там нищо не те смущава,
ни хорски сълзи, въздишки,
ни пусти мъки, неволи,
ни зло, но очи кръвнишки.
Настана пролет, цветя цъфнаха,
сдоби природа свой вид благат;
все младо, ново, въздухът дъха
на аромат.
В полянка злачна си стадо будно
пасе, играе; поток шумти
и теменуга мирише чудно
и си цъфти.
Веч няма бури, ни аквилони,
в син шир небето се хубавей
и славей пее в зелени клони,
зефирът вей.
Дървета росни с бял цвят покрити
и тих ветрец, кат завей едвам,
земя с бисе’ри и с маргарити
той ръси там.
Врабчета църкат, цветя миришат,
светът е весел и млад, и нов,
за радост жъдни сърца въздишат
и за любов?
I
Гордий лев се издига над нас
и ни ободрява.
Ний летим, ний летим тоя час
на бой и на слава.
България в тоз бунт велик
окървавена с жалостен вик,
братя, нас призовава.
II
Нейни синове храбро трошът
робските окови,
на тирана си гордо крещът:
„Вам не сме робове!“
Но тиранина жалост няма,
с кръв и с пепел зарова.
III
Скоро ний ще пристигнеме там,
тамо на Балкана,
и в земята, що драга е нам,
ще съзрем тирана —
и на нашият доблестен глас
нов огън ще изпълни тогаз
внуците на Карана!
IV
И тогаз задружно в славен бой
ще да полетиме,
турска кръв ще се лей кат порой,
варвари ще бийме!
И за многото наши тегла
и заклани жени и деца
страшно ще отмъстиме!
V
Може би кат се борим с врагът
в родните полени,
да намериме там ранна смрът
млади и зелени.
Но тя смърт мила ще да е нам,
че не роби, покрити с срам,
а свободни ще мреме!
1876, май 20