Ще умра скоро негли — не жалея:
видях ти славата, Българийо, днес,
дочаках, майко, таз велика чест —
триумфа ти прекрасен да възпея.
И мойта песен — изблик на сърцето,
жив ек на славата ти — ще ечи
в грядущето. Прахът ми ще мълчи,
но тя сребриста ще звънти в небето.
О, не, не щъ умра — в гроб нека тлея, —
че мойта песен е един листец,
прибавен в твоя лавровий венец:
аз в твоето безсмъртье ще живея.
Януари 1913
Кой плаче там, кой пее —
пламти в тревога свята?
България живее
под гръма на урата.
Тез удари отде са —
туй биене на млата?
Грядущето кове са
сред гръма на урата.
Кой този вик издава,
та екнат небесата?
Светът ни поздравлява
през гръма на урата!
По повод на възхищените му похвали за България и за нейните победоносни войски през тая война, напечатани в американския вестник Outlook. По тоя случай цветът на софийското общество му изпрати благодарствен адрес.
Ний чухме ти привета благороден
към нас, борци за светъл идеал,
о, син могъщи на народ свободен,
във чийто глас света се вслушва цял.
Борбата ни свещена и велика
венци на родината ни спечели
и в най-далеките земи, предели
триумфът ни възторг горещ извика.
Но твоят — за сърца ни е причина
с особна гордост да се разтуптяват:
духът на Вашингтона, на Франклина
през твоите уста ни поздравляват.
Декември 1912
Професору Ив. Д. Шишманову
Да, таз война за нас морална беше баня.
Тоз подвиг упорит ни дигна, възроди,
духът ни из това горнило на страданья
излезе по-як, здрав и цял се подмлади.
Бухтящий ураган пречистюва въздуха.
Къде сега онез прах, вон и мърсоти
на нашия живот? Литнàха, не се чуха.
Една велика страст в душите ни пламти.
Една велика страст, една велика мисъл
ни слива, движи, грей в тез кобни часове,
заветът, що сам бог в сърца ни е написал,
за жертви днес свети, велики ни зове.
И ний ги даваме за братята робове
без сметка и без жал — на бойните поля.
И сещаме се ний по-силни и по-нови,
и сякаш нова кръв в сърца ни се преля;
и чувство никакво дребнаво ил отровно
не ни мърси, а плам небесен в нас гори.
И сещаме се ний пораснали духовно
в тоз напън величав, по-чисти, по-добри.
Какъв запас от жар, от мъжество и сили,
високи доблести, духовни красоти
в народната душа небутнати се крили,
извикани навън от подвига свети!
Да, таз война за нас морална беше баня,
изкъпана оттам изскокна нашта чест,
светът на нов народ възторжено се кланя
и ний сами едвам познаваме се днес.
Ноември 1912
От бурний Лозенград до бряга беломорски
посяхме с трупове полета и долове
и друмът ни бе друм настръхнал от гробове,
от пламнали села над хекатомби хорски.
От траури сега България чернее!
Венеца лавров наш как скъпо го купихме!
И колко младости в земята ги зарихме.
И зимний вятър днес над тях зловещо пее!
Навред беди, беди! Там кърви и гробове,
тук хиляди, безброй сираци и вдовици,
с борци и стонове напълнени болници,
запуснати нивя, затворени домове.
Война ужасна, зла, стихия разярена,
бич изтребителен, ехтеж от гняв, риданья,
война безмилостна, море от плач, страданья —
о, боже мой — и пак война свещена!
Ноември 1912
Подир ужасната „на нож“ атака боят
спечелен бе от нас: във бягство враговете;
войската ни след тях — със щика в гърбовете
и веч далек се чуй на паниката воят…
На бойното поле зловещо е мълчанье.
При опустелите от турците окопи —
тела разкъсани, налягали, кат снопи,
и живи йощ борци с кръвоструящи рани.
Вечерен пада здрач. Един ранен войскарин,
млад, снажен българин, се там подига тежко
(със щик в коляното е бедният ударен),
озърта се навред от туй поле мъртвешко.
Озърта се навред за помощ. И съглежда
далеко нейде си познато ханче нему:
превързочния пункт! И трепнува сърце му
болезнено в гърди от радостна надежда.
И тръгва хромишком да найде лек, подслона
при грижи български и тук да не остане
във тая ледна нощ при мъртвите душмани,
но ето, чува той на някого си стона.
И вижда там: ранен, стар турчин се превива
и гърчи от болеж, „аллах, аллах!“ сè вика.
И стреснат, той позна врагът си, който щика
в месата му заби на яростта в порива!
И пламна той за мъст! И в първото жестоко
движенье на гнева той щика си насочи
в гърдите на врага да го забий дълбоко.
Внезапно турчинът стрелнà му страшни очи
и викна разярен: „Гявур проклет, убий ме!
Муши! Тук милостта аллахът забранява.
Аз тебе нараних, а ти, гявур, добий ме!
И аз те бих убил, да бе ръка ми здрава!“
И той чакà смъртта в ответ на таз омраза.
А българинът, блед и в изумленье нямо,
погледна този звяр, па троснато му каза:
„Ела с мен, будала, да те превържат тамо!“
Декември 1912
В нашия национален марш, с изключение на първия куплет и първите два стиха на рефрена, всички останали стихове са крайно несмислени, като не отговарят и на темпа на музиката. Поправянето на марша отдавна се налагаше. Аз струвам днес това и давам почти цял текста му в нова редакция. Желателно е у нас в тая форма да се възприеме от всички, за да имаме национален марш, и по съдържание колко-годе за пред хората.
Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица
люто ранена.
Марш, марш,
с генерала наш!
В бой да летим
враг да победим.
Бьлгарски чеда,
цял свят ни гледа,
хай към победа
славна да вървим.
Марш, марш и пр.
Левът балкански
в бой великански
с орди душмански
води ни крилат.
Марш, марш и пр.
Млади и знойни,
в вихрите бойни
ний сме достойни
лаври да берем.
Марш, марш и пр.
Ний сме народа,
за чест, свобода,
за мила рода
който знай да мре.
Марш, марш
с генерала наш —
в бой да летим
враг да победим.
Ноември 1912
Поклон, народе мили,
работник и герой,
с крила, с железни сили,
поклон, народе мой!
Цалувам твойта слава,
свещений подвиг твой,
десницата ти здрава,
поклон, народе мой!
Цалувам ти венците,
юнако в мир и в бой,
ковач на бъднините,
поклон, народе мой!
Не споменах ти името свето
в песнй си йоще, Македоньо мила;
но в всеки стих и дума тръпне то,
на всяка песен дава тайна сила.
И твоят лик невидим в тях сияй,
и таз велика ратна епопея,
що славя аз, кръвта ни що чъртай,
ти вдъхваш, ти причина си за нея.
Декември 1912 г.
С цветя и лаври лоба ти венчава
светът, о, майко, днес:
геройство не позна подобна слава
и доблест не видя такава чест.
Пламтя от гордост, като гледам, майко,
венеца как ти грей,
ридая глухо, като мисля, майко,
кръвта, из твойто тяло що се лей.
Януари 1913
Ти, Българьо, майко на витязи,
майко, кървав лавър що венчава,
дух геройски що докрай запази:
слава тебе, вечна слава!
Вам, юнаци от смърт пощадени,
здрави синове на майка здрава,
днес окичени с венци зелени,
слава вам, нетленна слава!
Вам, герои, кости в бой сложили,
жертви скъпи за идея права,
цветли духове, нам вечно мили,
слава вам, безсмъртна слава!
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.
В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.
В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.
Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът —
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
Януари 1913