Стрелбище
Стрелец Симо
Грее на пазара — вижте! —
пак неделното стрелбище.
Пъстроцветните мишени
чакат тебе, чакат мене.
Аз затичвам: „Дайте пушка!“
Вземам заека на мушка.
Но ме изпревари Блага —
гръмна, заекът избяга.
„Моля! Моля! — измърморих —
този път ще стрелям в орех.“
Ала Атанас — не чу ли —
стреля, ореха отбрули.
Пушка взел,
подпрян на лакът,
мойта цел сега е влакът.
Под носа ми
гръмна Кина.
Влакът свирна
и замина.
„Е, тогава ще убия
мечката от тенекия!“ —
Но, додето се прицеля,
Петър мечката застреля.
„Чакайте! — рева сърдит. —
Искам да убия кит!“
Спас и Христо, без да питат,
гръмнаха. Потъна китът.
Исках да улуча коня,
но ме изпревари Соня;
вдигнах пушка към копоя,
но в копоя стреля Зоя…
В тази празнична неделя
повече не ми се стреля.
Тъжен, зачервен от срам,
крача и коря се сам:
„Тъй си бавен, Симо,
просто… непростимо!“
По какъв закон
Повелява нощният закон:
Спи в леглото, спи във влак, на кон!
Спи в каюта, спи на самолет!
Спи на пясък, на парче от лед!
Спи по гръб на меката трева,
седнал спи, подпрял на длан глава!
Като катерица спи на клон,
на стебло — облегнат като слон,
като гущер — върху камък твърд!
В мрачна дупка — като плъх и кърт.
Спи на прилепа съня зловещ —
спи с глава надолу, ако щеш!
Но какъв закон ти разреши,
днес, щом третият звънец звъня,
на чина̀, запушил с пръст уши,
да заспиш и… да проспиш деня?
Дядовата Таничка
Как обича Таничка
да закусва баничка!
Пие чай от каничка
с баничката Таничка.
Дядо става от зори
баничка да меси.
Слага чая да заври.
— Таничке, къде си?
Таня сладко на закуска
с чая баничката хруска.
И не вижда, че са двама.
Че и днес пред дядо няма —
нито дъх от баничка,
нито звън от каничка!
Мотиви
Първокласничката Личка
смята, че не е беда,
дето детската количка
с незаспалата сестричка
вън остана на дъжда.
И мотивите са ясни:
щом липата в дъжд расте,
то защо да не порасне
и шестмесечно дете!
Поноси ме!
Всички знаят Ленчето.
За какво ли хленчи то?
Тръгнем на пазар илѝ
бързаме за влака,
хленчи: „Кръста ме боли!
Рамото ме щрака!
Леличко Елена,
тъй съм уморена,
нося твойто име —
хайде, поноси ме!“
Всички знаят Ленчето.
Да го носят — хленчи то.
„Дъжд ще завали навън,
трябва да излизам,
а върти ме и насън
остър ревматизъм.
Братовчеде Симеон,
нищо че не си ми кон,
виждаш — нямам сили,
поноси ме, мили!“
Всички знаят Ленчето.
Да го носят — хленчи то.
Крачи в цветната алея
Оля. Ленчето след нея:
„Поноси ме, Олинка,
че съм болна-болнинка!“…
Вие, разни Ленчета,
дето само хленчите,
с това ваше ПОНОСИ МЕ
ставате НЕПОНОСИМИ!
„Етърчо“
Тъй е влюбен Петърчо
в търновския „Етър“,
та наричат „Етърчо“
този влюбен Петър.
Радиото извести ли,
че играе „Етър“ —
през Трапезица с все сили
мигом хуква Петър
— Момко, вълци ли те гонят? —
старец го закача. —
Кой те чака?
— Стадионът.
Ще изпусна мача…
Днес с букет от гладиоли
в клас пристигна Петър.
Ще ги носи… на кого ли?
— На играч от „Етър“!
А по своя си причина
цупи се Анета:
— Хайде, махай се от чина
заедно с букета!
— Че с кого ще сяда Петър?
— Как с кого? С играч от „Етър“
Въздишка
Понякога денем
въздишам горещо.
Запитва ме баба:
— Боли ли те нещо?
Понякога нощем
тих глас ме събужда.
Отварям очи
и въздишам без нужда.
Разлиствам забавна
и весела книжка,
а моите устни
отронват въздишка.
Въздишам на чина,
въздишам в трамвая,
дори и когато
на футбол играя.
Днес срещна ме Веска
в кварталното кино.
— Въздишката — казва —
е нещо старинно!
Старинно… старинно…
Уж гледам невинно
към Веска… Не дишам.
А само въздишам!
Нека си остане в тайна
Считат ме за анемичен.
Чичо все ми носи мед.
Казва ми: — Хапни си, чичин,
нещо виждаш ми се блед!
Леля шепне с взор вторачен:
— Де да беше само блед!
Той направо е прозрачен,
та не е и за портрет.
— Я излез! — извиква Юля. —
И на двора поиграй!
Че жълтееш като дюля —
сякаш си роден в Китай.
Всички гледат ме с тъга
и със съжаление.
Само Райна засега
е на друго мнение.
Викна, щом се вгледа в мене:
— Блед ли? Целият гори!
Бузите му са червени!
И ушите му — дори!
(Моля ви, това… за Райна
нека си остане в тайна
и че… взел незнайни сили
от звънливия й глас,
цяла вечер на кокили
край дома й крачих аз!)
Две череши
Бе слънчев ден. Сред всеки двор
черешов плод пламтеше.
Аз през съседския стобор
откъснах две череши.
В чернѝчевата сянка скрит,
развика се съседът:
„Деца — невинни уж на вид,
а в чуждото все гледат!
От дън душа съм възмутен!
О, времена! О, нрави!
Народец крив расте край мен
и кой ще го оправи?“
Съсед — чудак! За две череши…
Поне за повече да беше!
Бе слънчев ден. Сред всеки двор —
череши, вишни, сливи.
Момче през нашия стобор
провря ръце крадливи.
Момчето, както се таеше,
откъсна няколко череши.
Аз се развиках възмутен:
„О, времена! О, нрави!
Народец крив расте край мен
и кой ще го оправи?
Да се петниш за две череши…
Поне за повече да беше!“
Преследвачи
Братовчед един — Младен
ни събра на имен ден.
Пихме оранжада. Пяхме.
Свечери се, закъсняхме.
— Хайде, какичко Светлано,
да се връщаме дома,
че излязохме отрано,
а и мама е сама!
Тръгваме към къщи пеш.
А след нас… върви младеж!
Кака в кърпичка се киска:
— Този пък какво ли иска?
Но… слова са тук излишни,
че не сме ни стогодишни,
ни сме грозни при това.
Трябва да се действа срочно! —
каза кака и нарочно
кърпата си изтърва.
Момъкът — и миг не чака,
а подаде я на кака.
После тръгна редом с нея
в здрачината късна.
От градинската алея
нарцис бял откъсна.
Подари го на Светлана,
даже подръка я хвана…
На рожденния си ден
пак покани ни Младен.
Песни. Оранжада. Смях.
Аз отново закъснях.
Бях без кака. И сама
се запътих към дома.
Бързах, че ме чака мама,
а и времето тече.
Изведнъж видях през рамо,
че след мен… върви момче!
Кърпичка в дланта си стискам:
„Този пък какво ли иска?
Но… слова са тук излишни,
че не сме ни стогодишни,
ни сме грозни при това.
Трябва да се действа срочно!“
Кърпичката си нарочно
пуснах в сухата трева.
Изтъних гласа си плах:
— Аз ли нещо изтървах?
Тези думи много значат.
Но не трепна преследвачът.
А с душа надменна рече
след призивния въпрос:
— Тая сополанка вече
кърпа имала за нос!
Сомнабул
Изуми се просто мама,
не лови я вече сън,
щом узна, че по пижама
нощем се разхождам вън.
Като мама изумен,
втренчи се и татко в мен:
— Виждали те да излизаш
и да бродиш до зори
по балкона, по корниза
и по покрива дори.
Дядо (той отгде научи,
глух е — как ли бе дочул?)
пита: — Вярно ли е, внуче,
че си станал сомнабул?
Вярно е! (Макар че крия.)
Но не бродя аз самия,
а с протегнати ръце
броди… моето сърце.
През прозореца то слиза
по бадемовия клон
и пристъпва по корниза
към съседския балкон —
дето тихо спи Лиляна
с плитчица като лиана.
И потръпващо сърцето
(не от треска, не от студ)
„лека вечер“ през пердето
й прошепва с глас нечут!
Причина за отсъствие
Имаха урок за климат
и за морски брегове,
ала няма да го имат
малките от пети-ве.
Че отсъства географът
Жорж Петров — Екваторът.
(Всеизвестен му е нравът —
да го „грабва“ вятърът).
Този път къде ли пак
го отнесе вятър?
И не зъзне ли сред сняг,
свит под кожен шатър?
Уж доволен е класът,
а е недоволен.
— Може да го донесат
чукчи — тежко болен!
— Може да го дебнат скрити
я самумът, я гладът
и леглото му термити
в джунглата да изядат!
— Може да го плисне с лава
на Везувий кратерът!
Как ще се спаси тогава
Жорж Петров — Екваторът?
— Ами ако срещне лъв
сред меридианите!
(Този лъв, ръмжащ от стръв,
с ласо ли ще хванете?)
— Ами ако срещне морж
между паралелите!
(В този морж дебелокож
с лък ли ще се целите?)…
Млъкват. Тишина голяма.
По гърба полазва мраз.
Щом Екваторът го няма
става май студено в клас.
Но на края влезе Верка
(майка й е акушерка)
и класът щастлив узна
ненадейна новина. —
Джунгла, лъв, Везувий, зима
всичко туй било е вятър, че…
че… Екваторът си имал
мъничко Екваторче!
