Имат децата безбройни приятели —
учени
майстори,
детски писатели,
лекари,
шлосери
и звеноводи…
Нежно обичат ги
всички народи!
Имат децата и зли врагове —
по-настървени и от зверове!
Този е техен
безмилостен враг,
който нахлува
през чуждия праг.
Враг на чедата народни
е тоя,
който им праща
на бомбите воя,
който мечтите им мирни души,
който огнищата родни руши,
който размахва
над малките бича,
който на бедност
и глад ги обрича.
Този е враг на добрите душици,
който затваря борците в тъмници,
който от детския труд
богатее
и е завардил от тях
като змеят
светлите извори на радостта.
Змейове съскат и днес по света.
Но сред децата
юнаци растат —
нека накрая
му мисли врагът!
Където да бъде,
каквото да прави,
ще каже Ваклин —
пионер ведролик:
— Когато снага
като батко изправя,
ще стана войник,
ще стана войник!
Учителят щом като
влезе в класа им,
застава той мирно —
какъв ученик!
Дори козирува —
сърцето не трае:
— Ще стана войник,
ще стана войник!
Когато поемат
на поход в горите,
Ваклин е напред
и не клюмва ни миг.
В пътеките стръмни
той най-упорит е:
— Ще стана войник,
ще стана войник!
Намери ли някъде
тънка тояжка,
тя пушка му става,
натиква й щик.
Застава тогава
със стойка юнашка:
— Ще стана войник,
ще стана войник!
Бащата на момичето замина
на работа в далечната Канада.
И тръгва то при татко си в чужбина —
откъсната от роза пъпка млада.
Червена шапчица с червена връзка
като че ли това момиче става.
И сякаш искра тая връзка пръска —
сияе пионерската му слава!
Минава Радослава през Виена
и с майка си разхожда се из парка.
А хората като в звезда червена
заглеждат се във връзката й ярка.
И сред Париж звездата засиява.
Обръщат се да гледат стари, млади —
че връзката гори като жарава
там, где Гаврош стоял на барикади!
Като червено знаменце потрепва
зад океана връзката лъчиста.
— С червена връзка! — мистер Смит се сепва.
Червена шапчица е комунистка!
Ала и там завиждат й децата.
— С червена връзка! Тя е героиня!
И хвърля искри връзката в сърцата
от огъня на нашата родина.
С родна слава си обкичен
ти Димитров — наш баща.
Своя пример героичен
ти ни щедро завеща.
В нас — димитровците млади —
твоето сърце тупти.
По дружини и отряди
твоят пламък днес пламти.
Дружно твоя път поели,
няма в трудности да спрем.
Като тебе честни, смели
и безстрашни ще растем!
В нас — димитровците млади —
твоето сърце тупти.
Ти пред нас простор създаде
с лъчезарни широти.
Утре за чука и стана
здраво ще се заловим
и ще прелетим на смяна
комунизма да строим.
В нас — димитровците млади —
твоето сърце тупти.
Много радост ти ни даде,
ти окрили ни с мечти.
Какво на улицата става?
Каква е тая страшна врява?
Не са децата ученици,
а са воюващи войници.
Бум-бум, бум-бум,
бумтят бумтежи,
един войник на друг се ежи.
Надигнали са по хайдушки
стъбла от слънчоглед за пушки.
Бум-бум, бум-бум,
трак-трак-трак-трак!
Отсам бойци —
оттатък враг!
Един прибяга в миг и хоп —
вън кофата за смет е топ.
А друг пърпори поривист:
— Добре де, аз съм пък танкист!
— Кьр-кър-р, кър-кър-р! —
крещят рой четници —
а ние стреляме с картечници!
Един се качва на дърво.
— Какво съм аз ли?
Как какво?
Нима не виждаш —
изтребител.
С врага е свършено,
разбит е!
Налитат всичките, ей на̀,
като че ли са на война.
А Мирчо тих посредник там е.
Развява връзка —
синьо знаме.
И казва: — Нека най-подир
да се сдобрим.
Да бъде мир!
Приключва бойната игра,
бойци са всички — за мира.
От вълчия фашистки вой
не се боел,
опасен път поел —
и в огъня на партизански бой
се стрелнал той —
безстрашния борец,
героят смел.
По цели нощи
крачел с пистолет,
преследван,
застрашаван от куршум.
Но той с отряд бойци
сновал навред,
не се отбил
от трудния си друм.
Не спрял,
не грохнал,
а напред летял,
за да строши
омразния хомот,
защото имал
ясен идеал —
народ свободен,
радостен живот.
За този идеал
загинал млад.
Загинал в битка —
в бой отбрулен лист,
защото бил
в мечтите си крилат,
защото бил човекът
комунист!
Обагрила и неговата кръв
на свободата
ведрата зора.
Друг — предан като него,
смел такъв —
поел напред
с мечтата му добра.
Той битката за радост
продължил
с трион и кирка,
с багери и чук.
С другарите си
пътища пробил
и след един строеж
захващал друг.
Герой е той —
родината строи,
разчиства смело
пътя каменист.
От трудности и труд
не се бои,
защото е строител —
комунист!
И аз мечтая
да съм като тях —
герой безстрашен,
смел и упорит.
Да не изпитвам
в трудностите страх
и да градя
живота ни честит.
Да стигна в техниката
връх висок.
Умел,
от електронното табло
да управлявам
с чудотворен ток
в завода мощен
всяко колело.
Макар не спал,
макар от масло чер,
ще бъда като ведро утро
чист.
И аз — димитровският пионер —
ще бъда утре
верен комунист.
Ще бъда!
Чародейна е палката
на диригента.
Като молив е малка тя,
ала в момента
на размаха й —
песните
струйват от хора
и политват с небесните
птици в простора!
Дирижира симфония
палката тънка
и ни гали с хармония
нежна и звънка.
Тя завежда зад граница
пойни състави.
Дава ритъм на танеца —
плавен го прави.
Другоземци унесени
трепкат щастливи
в тия мигове песенни,
медно-звънливи.
С тая палка България
где ли не мина —
заблестя в лъчезарие
вред по чужбина!
Ако някой в някоя държава,
на очи си метнал пелена,
в правдата ни още се съмнява,
нека дойде в нашата страна!
Нека дойде, нека да погледа,
нека всичко сам да провери —
лъч от септемврийската победа
слепите очи ще разведри.
На сърцето си ръка да тури!
Ще въздъхне: — Бях аз друго чул.
Няма тук ни кърпени потури,
няма дървен ралник, ни царвул.
Много ще се взира, ала трудно
селото от град ще различи.
Ще изглежда всичко някак чудно
в изненаданите му очи.
Няма ги крайградските квартали
с ниските къщурки, с бедността.
До колене няма да се каля
в непрогледен мрак посред нощта.
Нека дойде. Нека! Ще намери
обновена родната страна —
с веселите бодри пионери,
с полъха на майска ведрина!
Поклон пред теб, отец Паисий,
от нас признателен поклон,
че в робството зорница ти си
на българския небосклон!
Народа, окован в синджири,
прослави с пламенно перо
и в миналото му подири
залог за бъдеще добро.
Пробудил българската сила,
народността ни възроди,
и ръст отново възвисила,
тя засия като преди.
Отеква бодрото ти слово,
просветва лъч неугасим
в сърцата и във всичко ново
което с пламък твой строим.
Какво очаква с нетърпение
това военно поделение,
та всяко свое помещение
така старателно подрежда
огряно от добра надежда?
Леглата — в идеален ред.
Над всяко — засиял портрет.
Войниците така са спретнати
с кафявите си куртки — летните!
Ботушите — блестящо лъснати.
По двора няма вещи пръснати.
И бърза редник да полее
цветята край една алея…
Какво в сърцата огън пали?
Дали ще дойдат генерали
или на щаба командирът
за ред ще дойде да се взира?
Ти, гостенино скъпи, кой си?
Тръба тръби. Команда: — Строй се!
Строяват се за миг войниците
и сякаш струни са редиците.
На входа знаме се задава.
Отеква песен. И тогава
с калпаци бели, с връзки алени,
с лица от чист възторг запалени
пристигат пионери — същите,
с които често се прегръщат те.
Че идвали са неведнаж —
тук имат верен патронаж.
Тържествен рапорт. И приветствия.
И пак прегръдките в последствие.
Един танкист завежда в танка
другарчето си: — Влизай, Ванка!
А друг боец показва как
с картечница се сваля враг.
Пък трети пред мишена почна
уроци по стрелба най-точна.
А след обяда и десерта
ечи на двора вън концерта
със сценките войнишки, с песните
и с танците, и с хумореските,
и с веселата огърлица
на дружната им ръченица!
Ах, без малко онзи ден
в двора не попаднах в плен
Там дечица в две редици
бяха станали войници.
Да, бойци, и то какви!
Гордо вдигнали глави,
буйни, пламенни и смели,
автомат в ръцете взели.
Аз минавам, те пред мен:
— Стой на място!
Взет си в плен.
Ние сме кубинци,
тук
се не пуска никой друг!
— Как? Кубинци ли сте?
— Да!
Пазим нашта свобода.
Пазим от американци
Куба с веселите танци,
Куба с палмите красиви
и с тръстиковите ниви…
Аз пристъпвам,
те стоят. Вдигат автомат:
— Назад!
Галя къдрава глава:
— Да, но аз съм от Москва!
— От Москва ли си? Руснак?
Е, тогаз не си ни враг,
ти си наш приятел драг!
Ах, без малко онзи ден
в двора не попаднах в плен!
Зорки очи,
зорки очи
зорко се взират и зорко следят.
Зорки очи,
зорки очи
зорко навред за родината бдят.
На кръстопът
малки стоят —
регулировчици зорки са те.
Спират коли
тук надошли —
дава им път с униформа дете.
Пламне пожар
с буен разгар —
и огнеборци деца го гасят.
Пръскат вода —
тая беда
да победят и дома да спасят.
Смели деца
с ведри лица
против предатели вред са на пост.
Зорко следят,
трепетно бдят,
хващат неканен в родината гост.
Зорки очи,
зорки очи
будни и бдителни зорко блестят.
Зорки очи,
зорки очи.
Граждани зорки отрано растат!
Питате какво ще правя,
като пораста голям?
О, на важна цел тогава
целият ще се отдам!
— Важна? Но каква е?
Тайна!
И се хващам с вас на бас:
работата ми — незнайна,
но ще зная всичко аз!
Да, ще зная кой злосторник
е намислил да краде,
кой е станал заговорник
за грабежи
и къде.
Щом посегне — ще го хвана.
— Стой! — ще му извикам. — Стой!
И пред него ще застана,
в клопката ще влезе той.
Пък и чуждият шпионин
ще изпадне тук в беда.
Като хрътка ще го гоня,
стъпките му ще следя…
Той на свой ще се престори,
честен и невинен уж.
Ама аз: — Ръцете горе!
Ти си зъл шпионин чужд!
Зная аз какво да правя
и си търся помагач.
Ще му доверя тогава,
че съм смел разузнавач!
Край гората две другарчета
овчарчета
стадото пасяха този ден.
Шумна се из храсталаците.
Юнаците
впиха поглед зад лещак зелен.
Недалеч минава граница.
Със раница
те човек съглеждат непознат.
И наметнат юначагата
с винтягата
лакомо яде голям комат.
— Хей деца, аз тъй съм жаден, че
за кладенче
идвам да ви питам. Где е то?
Трепват малките: съмнително!
И бдително
шепнат си: защо е тук, защо?…
Тръгва към човека Динката:
— В долчинката
има кладенче. Манерка дай.
Съд му дава непознатият:
— Е, на̀ ти я.
Аз за първи път съм в този край.
Купувач съм на магарета.
От гарата
тръгнах, но забърках се насам.
А помисли си голямото,
(не само то):
О, какъв си ти търговец, знам!
И се спусна по пътеката.
Човекът там
заговори с другото момче:
— Где е границата, близо ли?
То слиза ли?
— То ще долети като врабче.
Но врабчето, нам познатото,
крилатото,
не долита, бави се цял час.
Непознатият вълнува се,
преструва се:
— Ще отида да го срещна аз…
Среща го — но с граничарите,
с другарите.
— Стой, ръцете горе, че куршум!
Нарушителя залавят те —
в дъбравите
за чужбина кривнал той без друм.
Пионерите мъжествено,
тържествено
чуха думи на хвала и чест.
Зарад подвига в долината
родината
с гордост им благодари и днес!
Срещи с интересни хора
прави нашият отряд
и ги търсим без умора
вред по целия ни град.
Бил е нявга чичо Слави
партизански командир.
Страшни работи разправя.
Стана той за нас кумир!
Бил преследван и затварян,
във вериги окован.
Но избягал в ранна заран,
крил се в плевня и таван.
В нощ добрал се до шумак и
станал партизанин смел.
Влизал в огнени атаки,
храбрите бойци повел.
Зиме газил в горски ручей,
за да мине без следи…
После ни разказа случай
по-опасен от преди.
Скочил през една ограда,
но за зло било е то:
там попаднал на засада —
сам воювал срещу сто!
Сякаш приключенска повест
е животът му нерад.
Слушаме и сме готови
да сме волнокрил отряд!…
Срещи, срещи. Сякаш мълнии
пред очите ни блестят.
С трепет и възхита пълни,
водят ни по дивен път…
Бил през време на войната
Спас Петров разузнавач.
Минал тайно през реката
към врага по късен здрач.
А отвъд врагът се ежил.
Постоял зад върбов храст,
но под телените мрежи
се промъкнал скрито Спас.
— Как? Ще се уплаша мигър?
В клопки малко ли съм бил?…
Той се метнал като тигър,
поста обезоръжил.
Докато врагът подушил,
с пленник върнал се в частта.
Там устата му запушил —
проговаря тука тя.
Вражето разположение
ясно станало сега.
Пламнало сред нощ сражение
и прогонен бил врага…
Срещнахме се с нетърпение
и с текстилка от завод.
Труд, романтика, учение —
ето нейният живот.
Сиромашкото момиче,
пасло крави и овце,
се прославило с отличие
и със сръчните ръце.
На четиридесет стана
пъстри платове тъче.
Може тя за ден, засмяна,
всички да ни облече!
Разговаряхме сърдечно
и с професор астроном —
звездното небе далечно
слезе в неговия дом!
Колко интересни хора
имало около нас!
Чудесии ни говорят
и ги слушаме в захлас.
Ако аз управлявам света
само два дни, дори само ден,
ще направя такива неща,
че ще бъде светът възхитен!
Ще гласуваме първо закон
мигновено войните да спрат,
за да няма разруха и стон,
само радост да ражда мирът.
Войнолюбците ще задължа
разрушеното да изградят.
Не ще има ни гнет, ни лъжа,
ни богати, ни бедни, ни глад!
На невежите книга ще дам,
на безправните — и свобода.
Нищетата където е — там
ще извикам на помощ труда.
Милионите бедни деца
ще зарадвам с премяна, с храна,
та и техните бледни лица
да разцъфнат от руменина.
В домове ще живеят — дворци.
И за тях ще е сочният плод.
Ще растат вдъхновени творци
на омаен, сияен живот.
Ех, за жалост, невръстен съм аз,
но върви в комунизма света
и навред ще се сбъдне тогаз
съкровената моя мечта!
Кои са тримата „бандити“
и как попаднаха у нас?
Дали дойдоха от Хаити,
или от щатския Тексас?
Това са трима малчугани,
родени в нашия квартал,
геройството на хулагини
е техен таен идеал.
Бащата на един го няма —
огняр е той в локомотив.
Не учи друг, не слуша мама.
А трети — просто немарлив.
Роман бандитски те прочели,
харесало им да крадат.
Поставили си странни цели —
да пакостят и да вредят.
Но други — зорки — пък решили
да ги засичат насред път,
на друга цел отдали сили —
докрай да ги разобличат.
Ония трима пакостливци
видели камион един
и рекли: — Ние сме щастливци,
ще го оставим без бензин!
Един от зорките си казал:
— Ще ви запаля аз фитил!
Потайно в камиона влязал
и под кормилото се скрил.
И ето — тримата по мрак са
дошли за подвига велик.
— Ту-ту, ту-ту — изсвирил клаксон
и те офейкали за миг.
Видяла пакостната „банда“
грамада дини под брезент.
За кражба дала си команда
да дебне подходящ момент.
Очите зорки разузнали
каква е тъмната им цел.
А ей ги тримата с чували.
За дини всеки се навел.
Изпод брезента се показал
един от зорките момци.
— Ръцете горе! — той им казал.
И хукват тримата крадци.
Защо им трябвала антена?
На покрив качили се те.
— Това е пакост непростена! —
въздъхнало едно дете.
Видели зорките, разбрали,
че качили се през таван.
И пак добър урок им дали —
— О, ще попаднете в капан!
Затворили тавана — хайде,
отгоре скачайте сега!
И те в плача надули гайди…
Завършил подвигът така!
Научете за Григори
днес невероятна вест.
За Григори тя говори
и за неговата чест.
Той на улицата вчера
някакъв пакет съзрял,
взел го плахо пионера
и развил пакета бял.
Цял изтръпнал в изненада —
вътре в пачките — пари!
Преброил ги — над хиляда,
не повярвал той дори.
Чудил се какво да стори,
той е толкова богат!
Може да яде Григори
три години шоколад.
Може вече да си има
всичко с пълния пакет:
нов костюм и ски за зима,
и дори мотоциклет!
Но на улицата гледа:
изпоцапан, цял в бои,
идва натъжен съседа,
който къща си строи.
Идва блед и неспокоен,
взира се по своя път.
И Григори трепнал — той е
може би нещастникът.
— Някъде си тръгнал, чичко?
— Ах, беда. Бях заем взел.
Падна и загубих всичко.
Да го търся съм поел.
И Григори му подава
връзката с парите в миг.
Тъжният човек тогава
го прегърнал с ясен лик.
Тъй зарадвал се горкият,
светнал пак денят му чер…
Нека поздравим и ние
доблестния пионер!
С родителите си замина
Айше далеч на юг.
Откъснаха я от родина,
от всичко мило тук.
Айше тъгува и топи се,
сърцето я боли.
До своя клас писмо написа,
тъгата сподели:
— Другарчета незабравими,
все мисля тук за вас.
Преселихме се и тежи ми
без дружния ни клас.
Простих се с моята наука,
а учех се с успех.
В училище не ходя тука,
на работа поех.
Ваканция за мен настана
без бъдни часове.
И няма вече в утрин ранна
звънче да ме зове.
А вие с книгите вървите
към свиден школски праг.
Тук песните ви гласовити
дочувам сякаш пак.
Дочувам как открива хорът
отрядния ви сбор.
Цъвтят ли розите на двора —
в училищния двор?
Набавихте ли за кръжока
и киноапарат?
И пак ли първенец за срока
е нашият отряд?
Когато хълма залесите
през някой трудов ден,
аз моля ви да засадите
дръвче и зарад мен.
И нека вместо мен расте то
в любимия ни край.
И нека да цъфти дръвчето,
напролет да ухай.
Че аз — далече присадена —
ще вехна цял живот.
Без корени съм — отделена
от роден небосвод.
Честити сте. В страна растете —
златиста пита мед.
Земята родна поздравете,
на всички — мил привет!
Искам в бодра песен да възпея
родната работническа класа,
че извират извори от нея —
изворите — нейните дела са!
Те около нас обилно бликат —
в рудника и в зданието бяло,
в светналата нощем електрика,
в радиото — радостно запяло.
Те са във фабричните комини —
вдигнати ръце за поздрав трудов.
Те бумтят в турбини и машини,
с автоматиката правят чудо.
Те прелитат с влака през тунела,
те са в стола, в печката, в кюмюра.
Те ни топлят с меката фланела,
радости в живота ни притурят.
Някога шуртели в смели стачки,
в огнени въстания гърмели —
днес тъкат с ръцете на тъкачки
и за нов завод издигат скели.
Победили в люта битка змея,
който пиел пот и кръв човешка —
в знамената ведри аленеят,
скъсали веригата си тежка.
Всякъде у нас ще ги съзреш ти —
в сондите, възправени в простора,
в пламъка на доменните пещи,
в работните синеблузи хора.
В хората, застанали до струга,
в хората, разкрили дивни сили,
заменили с мощен трактор плуга
и през планините път пробили!
В хората, които рано стават,
за да зазвънти звънът на цеха.
С оксижен желязо те спояват,
на родината коват успеха.
Имат си и те чилична спойка
в класата работническа смела —
спойката е Партията бойка,
в комунизма цял народ повела!
Виетнамчето срещу войника
ужасено викаше:
— Не, не!
Но войникът не потрепна никак,
не пожалил малкия поне.
По-могъщо от гърма отекна
възгласът на Тхе Мин пред смъртта.
Неговото НЕ с гърма не секна,
то звучи в ушите на света.
Не! — на чуждоземните хиени
в мирен край нахлули настървени.
Не! — на танковете дето лазят
и потъпкват мирен край с омраза.
Не! — на пришълците с черни каски,
що лишават малките от ласки.
Не! — на пушките, които стрелят
в тъмна нощ към хората в постеля.
Не! — на бомбата, която пада
да докара в къта свиден ада.
Не! — на вражата ръка, която
с пистолет кръвта превръща в злато.
Не! — на разрушителния взрив,
който срива с трус дома щастлив.
Не! — на изтребителите бързи.
Не! — на зъзненето в страх и сълзи.
Не! — на съскащия змей — войната.
Да! — на радостите за децата!
Живял в земя обширна
един голям юнак.
Той бил в страната мирна
на всички мил и драг.
Наричал се Юнато
и в родната си шир
за бъдеще богато
ратувал той безспир.
Красавец снажен, едър,
издигал рамена,
от погледа му ведър
струела добрина.
Обичал го народа,
че правдолюбец бил
и хорската несгода
прогонил и сразил…
С неволята човешка,
донесла теглила,
била борбата тежка
и пълна с патила.
В страната му живели —
от търтеи по-зли,
изедници дебели,
грабители орли.
Юнато бунт надигнал,
пред тях глава не свел.
Победа той постигнал,
безстрашен як и смел.
И корена изкъртил
на тежък царски гнет.
Не давали на търтеи
пчелите вече мед.
Надвилият Юнато
за царя нямал жал,
ограбеното злато
на бедните раздал.
Раздал и хляб, и правда
на целия народ,
та всеки да се радва
на волния живот.
И с хората си дружни
започнал да гради
навред строежи нужни,
мечтани отпреди.
Насочил той реките
в централите — за ток,
а трактора — в браздите
за добив по-висок.
И обновена цяла,
сред дружен труд и мир,
страната разцъфтяла
с добрия богатир.
Той построил заводи,
издигнал градове.
По нивите забродил
сред едри класове.
Невежите довчера
Юнато просветил.
И раснал пионера,
на него драг и мил.
Разбойник лют — Фахито —
му злобно завидял,
войските си прикрито
за страшен бой събрал.
Нападнал той Юнато
в един среднощен миг,
в едно спокойно лято
насочил в него щик.
В страната лъчезарна
разбойникът нахлул,
житата с огън жарнал,
бумтеж народът чул.
И пламнала борбата.
Фахито сеел смърт
и разорил земята
безмилостният кърт.
Рушил, разбивал, ровил
Фахито като луд,
живота мирен тровел
с гърмежи и барут.
Той с танкове, с топове
и с бомби затрещял.
Разбил градища нови,
селата вред горял.
Дечицата терзаел
злосторният палач.
Превърнал песента им
в ридания и плач.
Юнато за отбрана
повел народа свой.
Макар с дълбока рана,
се втурнал той на бой.
Сто танкови колони
с летците си разбил,
сто вражи батальона
докрай унищожил.
На удара с як удар
отвръщал като с чук.
Върху главата луда
стоварил здрав юмрук.
Побратими юнаци
от близо и далеч
се втурнали в шубраци
с юнашкия си меч.
Юнато дал команда:
— На бой с врага проклет!
Разбойнишката банда
отблъсквали навред.
Фахито разнебитен
отстъпвал град след град.
След бой кръвопролитен
ударил в бяг назад.
Юнато гонил звяра,
врата му с мъст превил,
в бърлогата му стара
Фахито доубил.
Завърнал се тогава
юнакът смел, прочут.
Запретнал пак ръкави
с народа си за труд.
И като феникс в дните
строителни, в мира,
изгряла в руините
червената зора.
Изгряла, озарила
сияйни градове —
Юнато с нова сила
живота нов кове.
С отбор добри войводи
страни освободил,
възобновил заводи
и нови построил.
И трудел се безспирно
за по-обилен плод,
за бедещето мирно,
за ведрия живот.
Дал кирка на миньора,
а на стругаря — струг.
На селяни — за оран
дал тракторния плуг.
На учения — книга,
на ученика — чин.
И чудеса постига
юнакът исполин!