Първо да направим едно уточнение, което с оглед сложността на езиковата, литературна и културна действителност в Испания и недостатъчното им познаване у нас не ще бъде излишно. Поради липсата на традиционни връзки с тая страна и сравнително отскоро повишения ни интерес към духовните й ценности, имаме все още твърде оскъдни и смътни представи за нея, което не ни позволява да я видим в случая като разноезична и разнолитературна общност, при това днес много бурна. Литература в Испания понастоящем се твори на четири езика: сродните испански, каталонски, галисийски и на баскски. „Понастоящем“ не бива да ни подвежда, че става дума за неотдавна възникнали процеси, напротив; както испанската, така и каталонската, и галисийско-португалската водят началото си от XII век. По-друг е пътят на баскската художествена словесност, възникнала едва през XVI в. и в езиково отношение напълно разграничена от своите романски съседки. Обаче след обединението около Кастилия и Арагон на испанските кралства в края на петнадесети век кастилският е наложен като задължителен всеобщ език в новосъздадената голяма държава. Вече в качеството си на общодържавен език кастилският, заедно с други насилствени мерки, целящи да сплотят също колкото се може по-бързо до вчера разпокъсаните и дори враждуващи кралства, спира естествения и възходящ развой на каталонската и галисийската книжнини, които западат и ще се възродят чак през деветнадесетото столетие. Франкизмът успя отново да потисне тия некастилски литератури на Испания, особено през първите години след своята победа, когато бе забранено да се преподава в училищата и да се печатат книги на друг език освен кастилския. Но след Втората световна война положението взе да се променя в полза на испанските другоезични литератури, които пак набираха съпротивителни сили да устояват националните интереси на своите народи против домогванията за претопяване.
С издигането на кастилския за официален език на Испания той се утвърждава с названието испански. Така че кастилски и испански език са съвсем равностойни. До такова пълно равнозначие не се стига в понятията, обозначаващи литературата (литературите) на Испания. По езиков белег под испанска литература общоприето се разбира писаната на испански (кастилски) от испански поданици. Испаноамериканската е създаваната на испански литература в Латиноамерика от страните, говорещи тоя език. Съществува и понятието испанско езична литература, още по-широко в своя обхват, защото включва всички литератури на испански, ще рече, испанската и испано-американската, и филипинската на испански. Тук вече възниква въпросът как да бъдат наричани литературите, писани от каталонци, галисийци, баски. Естествено, каталонска, галисийска, баскска, ако се водим по националноезиков признак. Но по държавен признак — тъй като Галисия, Баския, Каталония са части от Испания — те са също тъй и испански. Едни от каталонците, галисийците и баските пишат само на родните си езици, но други пишат само на кастилски, а трети и на родния, и на общодържавния. Тогава какви литератури създават последните две групи: каталонска литература на испански, галисийска на испански, баскска на испански? Доколко сложен е този въпрос, говори фактът, че един критик от значимостта на Гилермо Диас-Плаха, член на Испанската кралска академия, му посвети цяла книга — „Как трябва да се нарича нашата литература“. И в разговор по време на третата писателска среща в София той сподели, че все още няма едно всеприето задоволително становище за обозначаване на четирите литератури в Испания. (Положението се утежнява допълнително, ако вземем пред вид, че съществуват още три литератури, предшествуващи испанската, но подготвили нейната поява: те са нейните корени: испано-латинската, испано-арабската и испано-еврейската.) Може би най-подходящо е засега да се казва „литература и литератури на Испания“, за да бъдат равностойно обгърнати четирите разноезични литератури.
Относно този сборник ще уточним, че съдържа само разкази, писани на испански от испански поданици. Затова баскът Пио Бароха стои редом с галисиеца Даниел Суейро. Първоначалният замисъл на съставителя беше да включи представители на всички езикови испански литератури, но в хода на работата отпаднаха три поради намерението на издателството да поднесе на своите читатели още поне един — каталонски — подбор от испански морски произведения. Затова при съставянето на тоя сборник авторът му се ограничи да премине от държавен към езиков признак на писателите.
Наред с много слабия дял на детско-юношеските книги, една от учудващите особености на испанската литература е оскъдието на морски заглавия, още повече защото е средиземноморско-атлантическа държава с огромен принос в мореплаването.
В сравнение с българската литература морето навлиза в испанската доста късно. Ако се изхожда от заслугите на двете страни в овладяване на водната стихия, твърдението може да прозвучи изненадващо. Но ако се взрем в рождените дати на двете книжнини, когато са датирани първите им познати паметници, ще видим, че няма нищо изненадващо: появата на българската литература изпреварва испанската близо три века, по-точно с около двеста и осемдесет години. Затова и присъствието на морето в българската изящна словесност е по-старо, отколкото в испанската. Първият паметник на испанската литература, „Поемата за Сид“, е създаден към 1140 година, а например в „Шестоднев“ от Йоан Екзарх, тоест през Х век, вече срещаме онова, което днес бихме нарекли морска тема. Ала настоящите редове нямат за цел съпоставително проучване, а да отговорят на въпроса, защо, въпреки приноса на Испания в покоряването на световния океан, нейната проза е много по-малко морска, отколкото бихме предполагали.
Испания, по площ трета в Европа след СССР и Франция, заема стратегическо положение между Атлантическия океан, Средиземно и Кантабрийско море. Два архипелага, Балеарският и Канарският, са нейните предни морски постове, улесняващи връзките й с народите и отвъд Гибралтар. Но Испания много векове живее гърбом към страшния за тогавашните нищожни човешки знания и средства океан и първоначално се приобщава към по-достъпното Средиземноморие. Неговите води отвеждат в Испания финикийци, елини, картагенци, римляни, византийци, араби, които оставят трайни дири на юг от Пиринеите, главно по средиземноморското крайбрежие. Сред испанските земи най-облагодетелствувана с водни пътища е Андалусия, с излаз и на Средиземно море, и на Атлантика. Неслучайно единствено за нейно пристанище, Кадиското, колониалните власти ще разрешат да изпраща (и приема) кораби до Новия свят.
След като европейският достъп към Изтока бива прекъснат от турците, удря големият мореплавателски час на Испания. Доскоро средиземноморска, тя се обръща с лице към океана. Заедно с Португалия се оказва предопределена да оглави откривателската епопея на стария континент. Испания залага на океанската карта и спечелва необятни земи и несметни богатства, превръща се в най-голямата морска сила и в най-могъщата империя на Европа. Презокеанският път става съдба на Испания, а морската тематика в нейната книжнина придобива ново измерение.
Не бива да се мисли, че морето преди е отсъствувало в испанската проза. Намираме го още в сборника „Граф Луканор“ (завършен през 1336), с който Хуан Мануел постави началото на испанския разказ. Книгата обхваща петдесет и една нравоучителни творби, чиято формула е неизменно следната: граф Луканор, в желанието си да разбере как най-правилно да постъпва при определени обстоятелства, излага един случай на своя верен и умен съветник Петронио и иска неговото мнение. Петронио решава поставената задача, като привежда подходяща случка, от която извлича необходимата поука, подсилена с обобщаващо я двустишие, наподобяващо поговорка. Третият разказ е озаглавен „За скока, който направи в морето крал Ричард Английски, когато се биеше с маврите“, а и под други заглавия се говори за морето. В по-ранното произведение на Хуан Мануел, „Книга за рицаря и за оръженосеца“ (1326), глава XVI е озаглавена „Как старият рицар отговаря на рицаря новак какво нещо е морето“.
Откриването на Америка е за Испания откриване и на морето Океан. То нахлува в дотогава сухоземното битие на хиляди и хиляди люде. Те, които дотогава не са го и виждали, сега разчитат на всемогъщото му благоволение и в качеството си на бойци, моряци, занаятчии и духовници, земеделци, служители, управници, военачалници, измамници и тем подобни, потеглят към Новия свят. Басните за много и лесно злато изтръгват тия сухопътни хора от родните убежища и ги наблъскват в несигурните кораби, които да ги откарат до мечтаните Западни Индии. Тяхното бъдещо благоденствие, което им се струва вън от всякакво съмнение, зависи от необозримата водна преграда. Богатството изглежда постижимо, стига Океанът да ги пусне до отсрещния си бряг. Безценният „Дон Кихот“ ни помага да надникнем и в морска Испания. Неговите щедри страници са приютили в три глави една морска новела: Пленникът разправя своя живот и преживелици. Сервантес (сражавал се в завършилата с поражение на турците морска битка при Лепанто — 1571, където получава три рани и осакатява с лявата ръка) между другото вмъква поговорката „Църква, море или кралски дом“. Това били трите най-добри възможности да се успее в живота и неслучайно сред тях е морето. А от тримата братя, за които се говори в новелата, тръгнали да търсят препитание, един отива в знаменития университетски град Саламанка, далеч от морета, другите двама се качват на кораби, за Генуа и за Индиите. Многократно се увеличава броят и на ония, които, без да излагат живота си на вълните, се облажават от презморския златен поток: корабостроители, корабовладелци, търговци, снабдители, лихвари и пр. Нараства значително количеството на професионално морските хора. Изобщо, по един или друг начин, всички испанци пряко или косвено се свързват с морето, дори когато са далеч от него и трябва само да се молят за оцеляването на дръзналите да плават. Защото страната като цяло се поставя на морска нога.
Но превръщането на Испания във велика океанска държава не донася онова процъфтяване на морската тема, което с нашите днешни представи бихме очаквали, макар че броденето из непознати води, откриването и завладяването на острови, полуострови, континентални крайбрежия поражда изобилие от книжнина за морските работи на испанците. Началници на експедиции, предводители на флоти, капитани, свещеници, мисионери пишат хроники, писма, дневници, изложения, доклади, истории, но морето има все ограничено присъствие, то някак остава в сянка дори по страниците, излезли под перата на патили морски люде. Сякаш, когато седнат пред белия лист, то мигом се отдръпва, дори когато пишещият усеща под краката си палубното люлеене. И по времето, когато Испания е водещата океанска държава, не създава голяма морска литература. Затова, ако четем тогавашната изящна словесност твърде малко ще научим за онова поголовно испанско обвързване с морето Океан.
Самият обхват на литературния предмет е бил все още прекалено тесен, за да вмести пълноценно и морските работи, той бавно се е разширявал и не е било по силите му да догони тематично и художествено морето в обществения и частния живот на испанците. Морските им подвизи остават без литературното покритие, което заслужават, макар че се създава обемиста книжнина за откриването и завладяването на Америка. Трупат се дълги и предълги служебни изложения от военачалници, писма, спомени и летописи на участници в паметните събития, променили из основи възгледите за планетата, множат се страниците, писани от историци. Началото поставя великият адмирал Христофор Колумб със своя „Дневник“ на първото пътешествие и също тъй с прочутото си „Писмо за откриването“. Ценно свидетелство за второто Колумбово пътуване е писмото на участника в него, севилеца Алварес Чанка от януари 1494. Съвременният читател би се учудил от толкова скромното (за днешните ни разбирания) присъствие на морето в подобен документ. Но, повече или по-малко, това е всеобщото положение тогава. Един поглед върху четирите запазени (липсва едно) писма на Ернан Кортес, в които дава отчет пред императора Карлос V относно завладяването на Мексико, би ни убедил в същото. Още по-бедно на море е прочутото „Съвсем кратко изложение за разрушаването на Индиите“ (1552) от по възрожденски човеколюбивия отец Бартоломе де лас Касас. Целта на съчинението е да защити туземното население от зверствата на покорителите, но все пак страдащите са островни, полуостровни, крайбрежни жители. Впрочем „Истинската история за завоюването на Нова Испания“ от Бернал Диас дел Кастильо, вече преведена на български, е показателна с неочаквано сдържаното отношение на испанците към морето, предоставило им чудни царства и невероятни съкровища. Обяснението за това скромно присъствие на морето се крие (освен в тесногръдието на тогавашното литературно виждане) и в следните причини.
На първо място, страхът от морето. Безкрайно и бездънно за ограничения в своите познания и материални възможности човек, то го плаши дори когато е успял да се впусне из него. Човек не е изпитвал такава наслада от допира с водната стихия както днес, когато е закрилян от целия изумителен научно-технически напредък. Чувството за несигурност, за постоянна, неизбежна заплаха е тежало над тогавашния морски труженик. Когато четем написаното от него за морето, личи как то не го е подтиквало към вече обичайните за нас игри на мисълта, към естетическа наслада от преживяванията. Бих рекъл, че сякаш от суеверен страх дори люде, обръгнали в битки с него, скъпят думите си, като че ли всяко словесно изобилие би могло да го разгневи. Според сегашните ни възгледи по-скоро става дума за споменавания на морето, отколкото за пълноценно негово тълкуване.
Друга причина, оправдаваща това като че ли мимоходно споменаване на морето, е самото оновавремешно виждане за света. Човек, сравнен с днешния му наследник, който спокойно лети и плава, е бил тогава едва ли не едноизмерно сухопътен, все още прекалено яко вземен, трудно се е откъсвал от земята дори когато са го мятали морските бури. Съзнанието му е било сухопътно и бавно, мъчително се е променяло в морска посока. Впрочем би било несправедливо да виним средновековно-възрожденскня човек: нима днес, след толкова кръстосвания по океани и из въздуха, па дори и в космоса, човек не е органически земен, нима чувствителността му не си е по предишному основно земна?
Вън от тия общочовешки причини ще отбележим и чисто испански фактори. Океанът за Испания не е бил цел, а само средство, мост към жадуваните земи, ширнали се в другия му край. Испанецът искал да премине колкото се може по-бързо океана, да се озове час по-скоро в задморската суша с купищата злато. Морето не е нищо друго освен мост пак към земята. То е преграда, която трябва да бъде преодоляна, и толкова. Самото то не е — все още — източник на печалби, на състояния, а средство, водещо към тях. Затова испанецът не гледал толкова морето, колкото отвъд морето. Нали именно там, пак на суша, е влудяващото Елдорадо. А и прелестите на океана, доколкото хората са били в състояние да им се любуват в опасните пътувания, са бледнеели пред чудесата на отвъдморската суша, която била много по-примамлива с дивните си растения, пищни градове, странни животни, невъобразими царства, нечувани езици, невиждани обичаи.
Когато търсим обясненията за неморското разказвачество на една морска държава, трябва да подчертаем и следното. Испанската (писаната на испански от испански поданици) литература се развива, имайки за ядро Кастилия, чието значение расте с напредването на Отвоюването. Когато Отвоюването завършва (а то продължило от 718 до 1492), тоест когато арабите са напълно изтласкани от Иберийския полуостров, Кастилия вече се е наложила между роднините си във военно, държавно и политическо отношение. Кастилия в края на XV век оглавява обединена Испания и взима все по-голяма преднина спрямо главните си съперници, сега включени в общата държава — Арагон и Каталония. Издигането на Кастилия е издигане и на културата, и на литературата й. Но това е литературата на една традиционно неморска страна, ширнала се в Испанското плато и с тесен излаз на Кантабрийско море, който по важност не може и да се мери с дългите крайбрежия на Южна Андалусия и Източна Каталония, особено в столетията, когато за Испания Светът е основно Средиземноморието. Столицата на обединените кралства става Мадрид, в Нова Кастилия, почти еднакво отдалечен на стотици километри от Атлантика, Средиземно и Кантабрийско море. Властвуващата на политическото, военно, държавно и културно поприще Кастилия насажда, поддържа и засилва — волно или неволно — един сухопътен дух дори в крайбрежните области Галисия, Астуриас, Баския, Каталония, Валенсия, Мурсия, Андалусия. Намордникът, надянат на каталонската, галисийска и баскска литератури, приглушава и морското в тях, в цялостната книжнина на Испания. Центростремителните сили на Кастилия, подкрепяни от новата столица Мадрид, означават разпространение и на кастилския дух сред испанците, дух на хора, отраснали не край морето. Кастилизирането на испанската литература подкрепя сухопътните тежнения в нея.
Искам да прибавя още един фактор, който също допринася морската тематика да е слабо застъпена в тая белетристика дори през нашия век. Нейните представители не са авантюристи, скитници, каквито са например североамериканските. Иначе непременно биха видели повече морето. Една съвсем млада, двестагодишна държава като Съединените щати вече има превъзходните „Моби Дик“ и „Старецът и морето“, а многовековна Испания тепърва ще казва своята белетристично-морска дума.
Напускайки миналото, когато са се изковавали традиции, определящи днешния облик на испанското разказвачество, трябва да се каже, че морската тема има свое място в него, че тя се разширила и задълбочава, както личи от подбраните тук заглавия. Те онагледяват и цялото развитие на испанския разказ през нашето столетие. Съображенията за „неморско“ разказвачество ни най-малко не отричат наличието на хубави произведения, ала и не променят общо взето случайния интерес на съвременните испански разказвачи към въпросната тематика. Времето, когато Испания е правела великите си морски открития, е изтекло, без да остави страници, които да са превъплътили с художествена сила подвизите на храбрите победители на морета и океани. Върховите завоевания на испанската проза (като изключим поредицата от романи на Бенито Перес Галдос „Национални епизоди“) са все още сухопътни, тя вече не стои гърбом към морето, но все още ребром към него. Но за колко литератури би могло да се твърди обратното? Човечеството е все още пред прага на голямото си водно приключение.
Двамата се настаниха във вагона. Мъжът, след като подреди пътните чанти, си облече сива престилка, сложи шапчица на главата си, запали пура и закова безразличен поглед към тавана; тя се облегна на прозореца, за да наблюдава есенното свечеряване.
От вагона се виждаше крайбрежното селце с черните му къщи, скупчени, сякаш за да се бранят от морския вятър. Слънцето бавно се оттегляше от селото, присветваше с метални отблясъци по прозорците на къщите, покатерваше се по покривите, почернели от влага, и по църковната камбанария, докато освети единствено железния кръст, който победоносно се открояваше с червеникавия си цвят на сивия фон на залеза.
— Доста чакаме — процеди той с произношение на мадридско конте, изпускайки кълбо дим.
Тя бързо се извърна, изгледа мъжа си, белите му, добре поддържани ръце, целите в пръстени, и като му обърна гръб, отново се облегна на прозореца.
Камбаната на гарата даде сигнал за тръгване. Влакът бавно се раздвижи, чу се особената въздишка на вериги и железа. Колелата преминаха с адски шум и нелепо тракане покрай въртящите се табели, поставени на излизане от гарата. Локомотивът изсвири с дива енергия; после движението стана по-плавно и зад прозорците се заредиха чифлици, градини, циментови фабрики, мелници, а после със зашеметяваща бързина — планини и дървета, къщички на надзиратели и пусти пътеки, едва забележими на светлината на припадащата вечер селца.
С напредването на вечерта се менеше и пейзажът. Влакът спираше от време на време на изолирани спирки насред стърнища, където тлееха купчини слама.
Във вагона мъжът и жената бяха все още сами. Никакъв друг пътник не се беше качил. Той беше затворил очи и спеше. Тя би пожелала да направи същото, но мозъкът й като че ли упорствуваше да й поднася спомени, които я смущаваха и не й позволяваха да заспи.
И то какви спомени — всичките студени, лишени от всякакво очарование.
От трите месеца, прекарани в това крайбрежно селце, не й беше останало нищо освен бездушни картини в ретината и никакъв силен спомен в сърцето.
Виждаше селото при летен залез, край широкото устие, чиито мързеливи води се плъзгаха сред зелени царевични полета; виждаше и плажа — пуст плаж срещу зеленикавото море, което го галеше с отпуснати вълни; спомняше си за августовски залези с небе цялото в червени облаци и море, оцветено в яркочервено; спомняше си високите планини, накичени с дървета с пожълтели листа, и виждаше във въображението си весели разсъмвания, утрини със синьо небе, мъгла, надигаща се от блатото, за да се стопи във въздуха, села с напети камбанарии, мостове, отразяващи се в реките, колиби, запуснати къщи, изгубени в полите на планините гробища.
А в главата й кънтеше барабанен звук и тъжните подвиквания на селяните, подканващи добитъка; мощното мучене на биволите; скърцането на каруците и бавният отмерен звън на вечернята.
Заедно със спомените от страната на въображаемото прииждаха и други картини, отражения на детството, отблясъци на подсъзнанието, сенки, образувани в мисълта от изгубени илюзии и мъртъв ентусиазъм.
Както в този момент звездите осветяваха полето с бледата си светлина, така нейните спомени мъждукаха в съществованието й — студени картини, които, ако бяха впечатлили ретината й, то не бяха оставили и следа в душата й.
Един-единствен спомен се предаваше от съзнанието на сърцето и нежно го вълнуваше. Това беше онази вечер, когато сама бе прекосила устието от единия до другия край с лодка. Двама млади, едри и силни моряци с безизразния поглед на баските движеха греблата. За да поддържат едновременно ритъма на движение, те пееха странен, монотонен напев, от който се излъчваше много нежност. Като го чу, със сърце овладяно от безпричинна тъга, тя ги бе помолила да пеят на висок глас и да карат навътре към морето.
Двамата гребаха, за да се отделят от брега и пяха своите цорцикос[1] — ведри песни, изливащи горчивината си в горещия залез. Водата, осветена в червено от умиращото слънце, се полюшваше и трептеше с кървави отблясъци, докато нотите бавно се потапяха в тишината на спокойните морски вълни.
Като сравни този спомен с други от своя живот, съпроводени все с еднакви усещания, като помисли и за еднообразното бъдеще, което я очакваше, съзнанието й бе обзето от огромното желание да побегне от монотонността на съществованието си, да слезе от влака на която и да е от тия гарички и да се отправи в търсене на неизвестното.
Изведнъж тя се реши и зачака влакът да спре. Видя как, като изникнала от нощта, се приближава гара и спира пред нея със самотния си перон, осветен от фенер.
Пътничката смъкна стъклото на прозореца и отвори вратата.
Когато отвори и се показа навън, тя усети как тръпки полазиха по гърба й. Там бе тъмата, тъмата, която дебнеше. Спря се. И изведнъж без никакъв преход нощният въздух я върна към действителността и мечти, спомени и желания изчезнаха.
Чу се сигнал, влакът продължи бесния си бяг сред тъмното поле, изпълнено със сенки, а едрите искри на локомотива прехвърчаха пред прозорците като светещи зеници, втренчили се във въздуха.
Това беше пътуване, което Мария Луиза предприемаше всяка година в началото на есента. Щом мъжът й заминеше с някое свое приятелче за Биариц или Сан Хуан де Лус, тя взимаше дилижанса, който обикаляше селцата по гипускоанския бряг и слизаше в едно от тях.
Това пътуване беше за нея поклонение в светилището на любовта й, място, където духът й се освежаваше с нежните възпоминания от миналото и за миг отдъхваше от треската на един изкуствен живот.
Там, до едно от накацалите край морето селца, спеше вечен сън любимият човек, в гробище, пълно с кипариси и лаври — изгубена в планината градина, обградена от самота, цветя и тишина.
Както всеки път и този следобед, щом пристигна, Мария Луиза се настани в дома на своята дойка. Уморена от пътя, тя си легна рано и спа неспокойно до сутринта.
Събуди се внезапно, слисана; отвори очи, но нито лъч светлина не проникваше в стаята. Трябва да беше още тъмно. Тя се опита отново да заспи, но в съзнанието й се тълпяха толкова спомени и видения, че за да се успокои от вълнението си, тя скочи от леглото, облече нещо леко и пипнешком се добра до прозореца и го отвори.
Разсъмването беше есенно. Пелена от светла мъгла изпълваше въздуха; никакъв признак на живот, нито шум не нарушаваха спокойствието на развиделяването. В далечината се чуваше шепотът на морето — бавен, отпуснат, спокоен.
Селцето, морето и планините — всичко се сливаше в сивкавата мъгла, която започваше да потреперва от сутрешния вятър.
Мария Луиза беше замислена; тя намираше спокойствие в съзерцанието на тежката, плътна мъгла, която пречеше на погледа да стигне далеч. Малко по малко зениците й, разширени от тъмнината, започнаха да улавят тук сянка без очертания, там — белотата на плажния пясък, докато безформени силуети се появяваха и изчезваха заедно с движението на пластовете мъгла.
Вятърът беше хладен и влажен, с мирис на земя, изпълнен с остри аромати, и дъх на живот, излъчван от растенията. От време на време вълна блатна миризма показваше присъствието на морския вятър.
Сутрешната светлина започваше да се прокрадва посред сивите воали на мъглата; по-късно смътните фигури без ясни очертания започнаха да се открояват и селото — това малко селце на гипускоанския бряг, образувано от черни чифлици, изплува върху хълма, на който бе разположено, сгушено около старата църковна камбанария, гледащо косо към морето — това зеленикаво северно море, люшкано непрестанно от огромни вълни, вечно мрачно, роптаещо и настръхнало от пяна.
Крайбрежният пейзаж бавно се разгръщаше; вляво се видяха струпани скалите, над които минаваше пътят; вдясно смътно се очертаваше пясъчната ивица — нежна извивка, завършваща с огромни черни и лъскави скали, които при отливите се открояваха от водата като морски чудовища, плуващи сред облаци от морска пяна.
Селцето вече се пробуждаше. Вятърът ту донасяше, ту отнасяше звъна на църковната камбана, чиито удари, бавни и отмерени, потрепваха със сутрешната молитва в мъгливия въздух на тревожното разсъмване.
Разтваряха се врати и прозорци по къщите; селяните извеждаха добитъка от яслите на улицата и в тишината на селото се долавяше само мученето на биволите, които с вирнати глави и широко разтворени ноздри с наслада вдишваха свежия утринен въздух.
При вида на тези скромни и примирени съществования, в присъствието на ревящото море и на религията, говореща й с гласа на камбаната, Мария Луиза се почувствува овладяна от смъртна нега; чак когато в стаята влязоха слънчеви лъчи, тя се почувствува ободрена. Погледна се в огледалото и в очите си откри нежно изражение на замечтана тъга.
Приготви се за излизане; облече тъмновиолетово костюмче, на главата си сложи сламена шапчица без украшения, покри лицето си с бяло воалче, обсипано с изящни фигурки, и излезе на пътя целия в локви жълтеникава вода.
От време на време се разминаваше с някой биволар, който със сопа на рамо крачеше пред биволите, влачещи с бавна стъпка скърцащи каруци.
Мария Луиза отвръщаше на поздравите, които й отправяха.
Не след дълго стигна до селото, прекоси безлюдния площад и мина под малък свод от почернели от влага камъни към тясна и стръмна уличка, покрита с неравен калдъръм, по която почиваха от дългогодишна служба няколко полуизгнили, с гол кил лодки.
Над арката — остатък от древната стена, ограждала някога селото, се виждаше грубо издялана картина, а под нея измежду камъните се подаваха снопчета трева.
От края на уличката се съзираше морският бряг. Безкрайна радост нахлуваше заедно със слънцето в пейзажа. То разкъсваше облаците и мъглата, надигнали се от морето, за да се стопят във въздуха.
Всичко наоколо се прочистваше. Появяваха се късове синьо, бледосиньо небе, а в полите на планините с оттеглянето на мъглата се виждаха тук самотен чифлик сред зелените си фуражни земи, там — дъбова или букова горичка, а по върховете — остри скали и някой друг рахитичен храст с оголени клони.
На брега беше горещо. Мария Луиза ускори крачка, докато стигна до края на пясъчната ивица и там седна уморена на една скала.
Морето гладко и навъсено, упорито избягваше ласката на слънцето; напразно задържаше мъглата; светлината преобладаваше и слънчевите лъчи започваха да проблясват по нагънатата кожа на това чудовище със зеленикави вълни.
Изведнъж слънцето като че ли придоби повече сила; морето се разтегли, удължи, докато в права линия се сля с хоризонта.
Тогава се появиха вълните; едни — тъмни, завити, непроницаеми; други — целите в пяна; някои като че се кичеха с искреност и излагаха на показ мътните си вътрешности. Там, в двата края, те с ярост се разбиваха в скалите, а до пясъка идеха нежни, с негата на оздравяваща жена, бродирайки бяла дантела по брега. Когато се оттегляха, оставяха по пясъка черновати водорасли и тъмни медузи, които светеха с отблясъците на слънчевата светлина.
Утрото изглеждаше лятно, но в цветовете на морето, във въздишката на вятъра и в неопределени, едва доловими шепоти Мария Луиза усещаше гласа на есента. С вълните си морето й навяваше усещане за величие.
С ритъма на морето потокът на мисълта връщаше в паметта и спомените за нейната любов.
Като вълни прииждаха картини от ония часове, които двамата сами бяха прекарали отпуснати на пясъка, безмълвни, без да разговарят, без да мислят, слели духа си с духа на вълните, мъглата и огромното море.
Там, на същото място, тя се бе запознала с него; преди десет години. Десет години! Отначало, когато разбра за болестта му, тя изпита състрадание, но след като разговаря с него и слуша думите му, дълбоко вълнение проникна и до най-съкровеното кътче на душата й. Тя, безразличната, се почувствува влюбена, тя, доволната от своето безплодие, пожела майчинството. Пориви на желание овладяваха нервите й, когато двамата сами усещаха как в съзнанието им се отразяваше величието на августовските залези, при които червеникавото слънце се скриваше зад хоризонта, а морето трепкаше с яркочервени отражения.
Десет изминали години! Десет години! Може би затова най-силно съжаляваше тя. В бъдещето съглеждаше само безразличие и пепелявото небе на старостта. Десет години! А тогава, тя беше на двадесет и осем.
„Ще дойдат други пролети и други лета — помисли тя с отчаяние — и пред същото ревящо море, развълнувано от огромни вълни, пред същите червеникави залези и същите звездни нощи ще се породят други илюзии и друга любов в други души… а аз ще съм преминала като пяна, блеснала за миг.“
Мария Луиза съзерцава самотния и тъжен бряг, а от морето, въздишащо под бледото есенно небе, тя долавя онова неясно усещане за меланхолия, което вълнува океана.
Бих могла да опитам да разкажа тази история, следвайки някои от приетите условни похвати: изповед на главното действуващо лице, спомени или просто наблюдения на автора, следящ отблизо или отдалеч своя герой: но няма да възприема нито един от тях. Ако възнамерявах да накарам да говори субектът, чието преживяване искам да предам, би трябвало да възприема езика, присъщ на най-простодушен човек. Ако я разкажех според собственото си наблюдение, трябваше да добавя външни подробности, които биха затъмнили блясъка на вътрешното видение, непокътнато и натрапчиво.
Но ако говоря за езика, то не е защото трудността е именно тук: с всякакъв език човек може да изрази това, което достига пряко или непряко до мисълта му. Исках само да обърна внимание, че в този разказ ще използвам термини и похвати, които, бидейки съвсем неприемливи за субекта, дават представа за възвишения свят, до който неговата чиста в простотата си душа се докосва за миг.
Преди това ще дам най-необходимите данни относно действителното съществование, възраст, име и външност на мъжа, който излизаше с лодка всяка сутрин от пристанището Солер.
Казваше се Мауро, беше малко над трийсетте, среден на ръст, рус, очите му бяха с цвят на обикновено стъкло, т.е. безцветни. Не беше балеарски тип; вероятно произходът му беше чуждоземен. На черепа му, малък, широк над ушите, косите, изсушени от солта, образуваха почти бели кичури, а дрехите му, особено ризата, разкопчана на загорелия врат, имаше винаги трапчивата чистота, която разяжда и оголва тъканта при дрехите на моряците. По външен вид изглеждаше морски човек, но не беше. Нямаше собствена фирма: търгуваше по свой начин, донасяше и отнасяше продукти до съседните селища. Казваха, че работи с контрабандистите, но това не беше вярно. Всяка сутрин, преди да се вдигне пламъкът на деня, той отвързваше лодката и се връщаше чак през нощта с някой вързоп, който влачеше до вратата на къщата си; слагаше ключа в ключалката, влизаше и се заключваше отвътре, сам. Живееше сам; беше ерген.
Всички предишни подробности водят до тази последна. За развоя на разказа няма никакво значение цветът на очите, нито начинът на обличане; всичко това има единствената задача да обрисува външния вид на един мъж, ерген, целомъдрен, по-скоро девствен, тъй като това го изисква нашият разказ. Бързам да предупредя, че в разказа няма да играе никаква роля неговото целомъдрие, и бих добавила, че това само подчертава цвета на очите му. Накратко, едното и другото са видимата страна на една особена тайна.
Обикновено излизаше от лявата страна — пристанището гледа на север — и гребеше на изток покрай брега на острова; влизаше в някой малък залив: това, което правеше, докато беше на суша, няма значение. Обикновено изминаваше този път за два или три часа и винаги беше готов да се върне доста преди залез-слънце. Гребеше на изток, срещу залеза с драматичните оттенъци на облаците, но те не го вълнуваха, тъй като гледаше само морето до себе си. Вървеше с морето, ходеше по него, както се ходи по равнина; ритъмът на греблата му беше като дълга крачка, а звукът, който издаваха, когато се врязваха във водата, наподобяваше стъпки по чакъл. Навлизаше в самотата на морето, което колкото по-навътре влизаше, толкова повече нарастваше, бавно и мълчаливо, както се разпукват цветните пъпки.
Когато биваше спокойно, той виждаше понякога близо до себе си перките на делфините, които се появяваха, надигаха се и отново се потопяваха. В своя криволичещ път, когато се показваше над водата, стадото приличаше на грамадно зъбчато колело с широки ножове, въртящо се под водата. От време на време то показваше крайчеца си, въоръжен със сиви остриета. Чуваше се как делфините пръхтят, но не вдигаха глъчка и не пенеха водата: гребяха в седефената вода с мазните си перки и се движеха винаги вкупом; гмуркаха се, появяваха се по-далеч и отново изчезваха. Така беше през спокойните следобеди; понякога луната се вдигаше на хоризонта прекомерно голяма и мътна.
Друг път духаше вятър и морето се накъсваше; тогава около него никнеха малки вълни, които се удряха в лодката и Мауро ги гледаше как се раждат една от друга безбройни, непредвидени. Не следваха една посока, както когато се поваляха на плажа; вряха навсякъде, като че ли легиони ветрове вълнуваха повърхността на водите с диханието си. Навсякъде се образуваха дупки, чиито ръбове се увенчаваха с пяна и тази пяна се разливаше по ската на надигналата се вода, превръщайки се в пропаст, която потъва, докато намери друго насрещно течение, което да я накара отново да се издигне и да се обточи с пяна и да се сгромоляса, и така неотклонно по цялата морска шир.
Понякога, обратно на предвижданията, се издигаше рязко някоя по-голяма вълна до греблото; идваше като че ли иззад лодката, в момент, когато той не гледаше нататък и я виждаше косо, но различаваше нейния галоп, виждаше сложните криволици на безпорядъчното й движение, което за момент следваше лодката и се заличаваше, без да остави следа. Толкова кратко траеха тези издигнати вълни, че когато обръщаше глава, вече ги нямаше, но Мауро запазваше спомена за техния ромон и нахлуването на белотата им като живия образ на морските същества. В неорганичната пяна се пораждаха живи форми, които се появяваха и бягаха, като шепнеха и бързаха да се скрият.
За Мауро те съществуваха със сигурност; познаваше ги, без да разсъждава за тях, а когато се появяваха, всичките му мисли секваха, запазваше присъствие на духа, колкото да им отдели внимание: но когато беше нащрек, не се появяваха. След като ги чакаше известно време, вниманието му се отклоняваше и мисълта започваше да кръжи около някаква случайна точка. Тогава те се надигаха, галопираха редом с греблото и отново изчезваха. По-късно, когато наближаваше брега, усилието, нужно, за да се надвие обратната вълна на прибоя, изтриваше спомена за тях, и после, влаченето на лодката по пясъка, мъкненето на вързопа и греблата запълваше главата му с конкретни занимания. Само краката запазваха още някое време тази унесеност, породена от общуването с морето. След като изскачаха от лодката, те настъпваха режещи мидени черупки, избягваха страшните таралежи и някое куче, което пазеше другите лодки, идваше да играе с тях, докато хората работеха. Мауро сякаш вече не беше там; нито пък усещаше нощта, която се спускаше. Той се качваше по каменни стъпала;, завиваше на ляво и вливаше в къщата си. Там продължаваха грижите: първо запалваше петромаксовата лампа, а после с няколко шишарки и огнището, режеше хляба за супата и слагаше няколко чушки в пепелта, до жаравата. Ядеше. Върху голата маса лежеше ножът, крив нож, който носеше винаги със себе си и който стоеше отворен, докато ядеше, макар че нямаше да го използва. На него задържаше погледа си, вдъхваше му увереност. Беше малка кама, като за хляб, но не толкова малка, че да не може да реже и други неща, но имаше надпис, който гласеше, че беше предназначена за това, тъй като всички оръжия носят в профила си своята участ. Мауро се оглеждаше в нея през цялото това мълчание; после я затваряше и загасваше светлината; после протягаше крака под чаршафа и невинаги заспиваше веднага: морето го обсебваше в тези часове.
Лошо се приспособяваше към почивката: ритъмът на морето беше отпечатан в мускулите му и той мислеше, че самата му кръв се люлее във вените му като течност в съд без равновесие. Морето беше той самият, тялото му, главата му — това беше той върху морето. Отново плаваше чрез туптенето на сърцето си, което се разширяваше безгранично, като самотата и всички неща, изживени, когато се намираше върху водата, възкръсваха в тези часове, по-осезаеми оттогава. Видяното изникваше сега в очите му с напора на семето, което покълва и разкъсва собствената си обвивка. Изникваха образите и се разклоняваха, придобивайки пропорции, каквито в действителност не бяха имали.
Плуваща тръстика, борова клонка, която, едвам показваща се от водата, поради червения отблясък на слънчевите лъчи огрява и морето, приличаше на медночервено рамо… Когато клонката се доближи до лодката, Мауро я беше погледнал, мислейки си какво ли положение би могло да заема потопеното тяло, но когато то се появи в паметта му, той не продължи разсъждението, чрез което откриваше, че това е просто клен: спираше в момента, когато го възприемаше като рамо и развиваше семето на ужаса.
Отначало цялото, а после и в подробности въображаемото тяло се появяваше: светлееше във водата, виждаше се ясно и отвсякъде, тъй като, макар че го наблюдаваше, заобикаляйки го последователно, нямаше нужда да променя гледната точка, за да види частите, които логично оставаха от другата страна, нито пък го виждаше така, както се вижда прозрачен предмет: възприятието му можеше да се сравни само с усещането, което всеки има за собственото си тяло, за собственото си лице при всяко положение, при всякакво осветление или без осветление, знае, чувствува и осъществява изражението, което има, вижда жеста на всеки свой член и повърхността, която го покрива отвсякъде. Но тялото, което виждаше по такъв начин, не беше неговото, а нещо друго, много по-различно: то беше тъмно, много дълго и много слабо: не плуваше хоризонтално, а беше почти вертикално; лявото му рамо се подаваше от водата и играеше ролята на кърма в косия му ход напред. Главата изглеждаше наклонена надясно, с отрязан врат, от челото му висеше нещо като чалма, която водата постепенно развиваше. Защото беше арабин: чертите му много бледи, бяха черти на агарянин, с посинели устни между рядката брада. Гърдите му, в сравнение с много широките рамене, бяха мършави, напълно измършавели, като че изтощени от война или благочестие. Тесният корем беше гол и изглеждаше стегнат; краката бяха обути в разкъсани панталони; през една дупка се виждаше едното коляно, но Мауро можеше да види и другото, което не се показваше от никаква дупка: беше в здрав крачол, и въпреки това го виждаше. Виждаше също така ходилата, които като че ли висяха, и гърба, който оставаше назад, тъй като продължаваше да го гледа от тази страна, от която лявото рамо е най-близо. Само по ръцете Мауро можеше да прецени, че беше страдал; те единствени от цялата фигура изглеждаха отпуснати и ничии; единствено при тях се забелязваше липсата на живот и затова животът беше единственото, което беше извън него и не се виждаше. Мауро не можеше да накара видението да оживее; намираше известна прилика с товарачите от далечните пристанища на Кипър или на Крит и си мислеше за шетнята и оживлението им; успяваше да си представи други хора, подобни на този, как вървят насам-натам по пристанищата, но него не можеше. Видението се поддаваше на пренасяне, но без да променя положението си. Напразно си представяше, чрез умствено съсредоточаване, един от тези слънчеви дни, когато мъжете се изтощават, между забравата и мъчителното безпокойство, в този обред, наречен труд. Когато се напрягаше, за да го пренесе там, виждаше го пак така полуизлегнат, с глава увиснала надясно, с лявата ръка отпусната върху стомаха и рамото малко надигнато по посока на течението, което го влачеше. Виждаше го как минава в това положение между редиците от сандъци с портокали, вързопи с вълна и мехове със зехтин… Борбата беше истинска и достигаше до най-високото си напрежение. Бореше се вътре в себе си, за да се отърве от видението, както човек се мъчи да развърже възел и не успяваше. Не успяваше да вдъхне на този мъртъв образ някаква промяна, която би го освободила от натрапчивостта му. Тогава силите му отстъпваха изведнъж пред забравата с рязката, лека и дълбока промяна, с която забравят неразумните, и потъваше в съня.
Тези, които не са почувствували самотата на морето, нека не се опитват да разберат. Виденията, които плават по морето на живота, познават само дръзналите да се впуснат в морето, доверили се на жилавите си ръце; тези видения са втъкани като вътъка на тюла, който изглежда невидим, докато сетивата се притъпят поради усилието, докато скърцането на греблата на борда поглъща цялото внимание. В тези моменти компонентите им се натрупват един по един, свързвайки се в мрежа, гъста и недосегаема като мъглата; цветовете им се сгъстяват, мълчаливо флуоресциращи, без съзнанието да може да ги възприеме, и по-късно, в тъмнината на съня, засияват. Мъжът, който гребе сам, когато водата изглежда подута от прилива, понякога има чувството, че гребе по повърхността на мехур, който може да се пукне всеки момент, и всяка негова мисъл има бездънното измерение на последна мисъл, с всеки поглед към безучастния бряг той търси свидетел на своите движения, тъй като всяко движение може да бъде последно; във всяка останка, минаваща покрай него, той вижда образа на непрощаващата смърт и тя, изживяна тайно в самота, оставя в него дълбок отпечатък — интимен, както следата на вдъхновението или любовта. Нека не се опитва да го разбере, който не го е преживял.
Пред разсъмване светлината пронизваше небето и морето. Мауро отвързваше лодката и гребеше на запад. Когато слънцето достигаше дъното на малките заливи, прониквайки през десет морски сажена есмералдови или зафирови води, медузите още пазеха цвета на зората. Но да не повтаряме какво Мауро би направил в заливите, защото нищо няма значение за историята, която възнамеряваме да споделим. Работата е там, че когато историята на един човек е история на мига, нужно е тя да се подчертае, величествено безкрайната мимолетност на този миг във вселената.
Историята е следната. Един следобед на връщане морето започна да се накъсва, водата стана масленозелена, напръскана с бяло, и небето се покри с оловни облаци. Тук-там останаха като светулки светли пространства и светлината се изсипваше оттам върху тъмното море на снопове или на лъчи, Мауро гребеше, следвайки брега, но не много отблизо, за да избегне обратната вълна, видима само когато морето е спокойно; нито за момент не се почувствува в опасност, пресметна точно, че бурята няма да го настигне, преди да влезе в Солер. Осланяйки се на машиналната си сръчност, той наблюдаваше бурята, която се развиваше бавно и далечна, там, където морето и небето изглеждаха притиснати и съединени плътно, като листата на книга, и където блясъкът на светкавицата отваряше изведнъж огромни пространства, откриваше планини, замъци и светли пътища.
Междувременно гребеше бавно, на постоянни интервали и ритъмът на греблото, ако не е възможно да се каже, че привличаше цялото му внимание, то постепенно подчиняваше цялото му същество. Фантасмагориите на бурята, макар че разстоянието почти не се променяше, постепенно заприличваха на нарисувани неща, завеса, която се променя и се движи, докато лодката и всичко, което беше близко до него, ставаше все по-значително. Греблото влизаше във водата и Мауро наблюдаваше погълнат този взаимен контакт, повтарян сто хиляди пъти, вълните се надигаха, образувайки тъмни пропасти и гребени от пяна: няма нищо по-ново и нищо по-изненадващо от всяка от тях. Ромонът им беше като неповторимите стъпки на този, който винаги поддържа пламъчето на постоянството у чакащите го. Те започнаха да галопират успоредно с греблото и Мауро не обърна глава, за да ги изненада: потопи погледа си във вътрешността на лодката, където беше единствено вързопът с покупките му, една празна консерва и една връв.
Като преглеждаше с очи тези неутрални предмети, вниманието му беше насочено към вълните, наблюдавайки ги в техния ромон, като че ли бяха изписани вътре в него със своите форми и движения, и когато изчезваха, оставяйки само пяна, вече без импулс, слушаше пукането на мехурчетата, докато изчезнеха, като думи от разговор, които само бързината на отминаването му пречеше да разбере.
Задушната атмосфера на бурята, сноповете светлина, които придаваха дори на вълните непрозрачност и плътност, като очертаваха ярко контурите им, правеха съществуването на предполагаемите морски същества за Мауро по-явно от всякога. Знаеше, че вървят с него, и не правеше нищо, за да ги изненада; доближаваше се до тях, отдаваше им се, съсредоточавайки се в себе си, и повярва, че по една случайност беше обърнал глава назад. Обърна глава, както толкова пъти, след като долови бялата форма, която се издигаше, влизайки косо в полезрението му. Изви глава и го видя: видя го, защото беше там и го гледаше.
Не е възможно да се потвърди присъствието на това създание по друг начин, освен да се каже, че беше там, и не е нужно да се казва, че беше там, да се задържа. Изникна формата му, възпламенена от красноречие, като пламтящ къпинов храст. Вълната се надигна, многообразна, макар и безформена, хармонична, като препускащи коне или божествен полъх, като плеяда сили, увлечени от една само сила. В своето единогласно рождение носеха закона на своята единогласна гибел: самата крива, по която се издигаше и подреждаше фасадата й, се развиваше насилствено в срив. Съединени в славно покорство, всички потънаха освен една: някаква воля се открои, без да се откъсва, и ядрото на нейната мощ погледна Мауро в очите.
Мауро не промени ритъма на своя ход, не трепнаха нервите му, не избърза, нито се забави пулсът му; в него замряха трите способности на душата му. Видението на онова същество, съединението на очите му с оня поглед не го разтърси като удивително явление; отчужди го; отне му действителността, като унищожи в него всяка способност да помни, разбира или желае друго нещо. Вълните следваха една след друга около него, близо и далеч от лодката, по целия път, и това плаване завърши като другите; по-трудно беше близо до брега, който привлича и отблъсква, накрая заби кила в пясъка със силен тласък.
Следвайки неизменния ред на ежедневието, с гребла на рамо, като влачеше вързопа за въжето, прекоси плажа, но стъпалата му не опипваха като друг път опасността; ходеха безчувствени по счупените мидени черупки и смазваха морските таралежи. Мауро се спря за миг, пусна връвта на вързопа, за да извади един от тях, който му се беше забил в петата. Продължи, изкачи каменните стъпала, влезе в къщата, заключи и запали лампата. Тогава постоя известно време нерешително, като че ли искаше да си спомни нещо, което беше нужно да стори преди всичко; направи две-три обиколки, вървеше трудно, защото кракът го болеше постоянно, едвам го докосваше до пода и се стараеше да си спомни през болката какво трябваше да направи, докато накрая се сети, че трябваше да си извади тръните.
Лесно извади тези, които стърчаха от кожата, но другите бяха потънали в нея, и седнал на пода с лампата на табуретката, той ги вадеше един по един с върха на една дебела игла, като правеше лост между кожата и тръна, а когато се счупеше, задълбаваше в кожата, докато успееше да го избута изпод нея.
Операцията му беше достатъчно позната, но този път силата на болката го замайваше и съсредоточен в нея, както в блестящата точка на хипнотична сила, наблюдаваше образа на божеството, потънал в душата му. Преследваше със стоманения връх калцирания връх, който се изплъзваше навътре, докато, изглежда, че достигна до ставата на първото кокалче на пръста и след като потъна напълно в плътта, успяваше единствено да докосне с края на иглата стъклената му твърдост.
Загуби представа за времето: всяко усилие беше излишно. Не само усилието да извади тръна, но всяко усилие, каквото и да било друго усилие. Болката беше като пътводителна звезда. Остави лампата върху скамейката, довлече се до леглото и се отпусна в него.
Би било превзето да се каже, че Мауро гледаше на другия ден живота като човек, умрял в открито море, но е точно, или поне възможно най-точното да се каже, че гледаше като човек, венчал се за отвъдния живот. Постепенно го напусна с целомъдрие, тъй като преставаше да го разбира, и макар да не проумяваше с разума си какво достойно би могло да има в него за погледа на божеството, повярва, че е така.
Слънцето пресуши дъските на лодката на крайбрежния пясък. Мауро виждаше от килията си пукването на зората всеки ден в часа, в който преди взимаше греблата, но нови задължения изтриваха спомена, докато с монотонността си замъглиха блясъка на пламенното себеотдаване. Монашеското расо го обгърна в своето анонимно равновесие и движението по един нов ред, макар и много прост, го призова към действие.
Когато този мъчителен гнет, който у много хора е зародиш на съмнението, искаше от него потвърждение за вярата му — да се разбира, че не му го искаше по пътя на разума, а така, както тялото иска храна: чрез носталгия по вкуса й, — слизаше по скалите и хълма, където беше манастира, до водата на брега и там сядаше, докосваше стъпалото си вътре в сандала, в точката, където се очертаваше първото кокалче на пръста, и напипваше до кокала нещо като малък гвоздей. Беше като клеймо, като знак, който тайно го бележеше като избраник. Като го натиснеше, успяваше да възобнови болката и в светлината й виждаше отново мрачния блясък на оня миг, в който погледът на отвъдното го беше ранил.
Викториано, собственикът, викаше хората си в шест часа сутринта и в шест без пет Рафаел, механикът на корабчето, тръгва към пристанището. Сложил си е гумените ботуши и носи мушамата си сгъната под мишницата като пакет, защото морето осъмна сиво, много развълнувано, а откъм Сиера Бульонес започнаха да се трупат облаци. Когато стига до пристана, механикът вижда, че собственикът е взел да се бръсне и за да убие времето, сяда на един от стълбовете за привързване на корабите, с гръб към водата, изважда табакерата и започва да свива цигара. Викториано, собственикът, не обича да излиза в морето, без да си е теглил преди това една контра; но той не е единственият, и други членове на екипажа имат вече този навик и щом като се появят на кея, застават на опашка пред стола на бръснаря, подпрени на стената на втория заслон, със сънени лица и с ръце в джобовете. Поне час ще се бавят; цял час, който Рафаел можеше да прекара в леглото, защото механикът е от тези, които се бръснат само в събота и по изключение в деня на Богородицата от Кармен.
От няколко години насам бръснарят всеки ден се настаняваше на пристанището. Едно време той имаше фризьорски салон, но тъй като неприятностите, свързани с него, му тровеха живота, предпочете да продаде помещението и да си работи на открито; защото, както казва той, да си собственик на бръснарница не означава само да се занимаваш с клиентите, което в същност е основното, но и да се бориш с финансите, с профсъюза, представителите на Министерството на труда, електро и водоснабдяването; един прекалено сложен свят, изпълнен с канцеларии, обществени осигуровки, глоби и чиновници. Сега той трябва да се грижи само за едно: да носи със себе си сгъваемото столче, чиста кърпа, кутията с приборите и примуса за водата в легенчето — толкоз, защото, ако не печели много, то поне живее по-спокойно.
Бръснарят не е лош човек, само дето има странно влечение към неприятните новини, затова и рибарите се страхуват от него. Моряците знаят, че има разговори, които привличат лошия късмет, но бръснарят е човек от сушата и никога не млъква. Точно сега, докато сапунисва собственика, сензационно оповестява и цялата опашка го слуша:
— На днешния ден преди шест години потъна Хосе Мари. Всички се удавиха — не си ли спомняш?
Викториано си спомня и рибарите също, как няма да си спомнят, но биха предпочели да не говорят за това. Бръснарят прекарва бръснача по каиша и добавя:
— Тази нощ в пристанището влязъл един танкер — принудително спрял, имал пробив. Май не вървят на добро нещата в Пролива.
Канди, най-младият от екипажа, пристига със закъснение, в шест и четвърт, но не се насочва към бръснаря, а отива право при Рафаел, понеже откакто преди три години фенерът на една осветителна лодка избухна в лицето му, той така и си остана без вежди и без брада и следователно няма нужда да се бръсне. Другарите му го наричат Изгорения, но в действителност това е така само външно, тъй като въпреки белезите, които напълно обезобразяват лицето му — просто да се гръмнеш, на тия негови години, той не само все още се шегува както преди нещастния случай, но и се интересува от жени като всеки друг младеж.
Изгорения подпира коляно на стълба, където седи Рафаел, и двамата с механика помълчават минута-две, но не защото са загрижени заради времето, нищо подобно, а защото и двамата са свикнали с продължителното мълчание по време на плаванията и когато не им се приказва, не са им необходими обяснения. Изведнъж Канди казва:
— Ама видя ли „Атлетико“ в неделя — каква игра, а?
Рафаел издава напред долната си устна и дава своята преценка:
— Страшна!
Бръснарят е започнал да бръсне собственика и за да разшири полето си на действие, повдига с два пръста крайчеца на ухото му.
— Май времето ще се разваля — коментира той и Викториано, с подпряно на стената теме, вдига машинално поглед и го втренчва в един тъмен облак, който напредва към Гибралтар, масивен, тежък и кръгъл като боксова ръкавица.
— Да, така изглежда.
А вътрешно мисли: „Буря откъм Леванте. Преди да стигнем Тарифа, вече ще ни е настигнала.“ и макар че плава от тридесет години, а от шест е и собственик на корабче, той усеща странна празнота в стомаха си.
Изгорения отсъжда:
— Отбор и половина.
Механикът му отвръща:
— Няма две мнения.
Нито един от двамата не е присъствувал в неделя на срещата, но това е без значение — и двамата са чели спортната страница на местния вестник.
Единственият пропуск беше на Аронто, крилото.
Рафаел дръпва от цигарата и огънчето за миг ярко проблясва в оловносивата дрезгавина на зората.
— Ръководството вече преговаря, за да го смени — казва той.
— С Руфо, свръзката на футболния клуб „Урбина“, нали?
— Същият.
— Той искал половин милион.
— Не ми се вижда много.
Както всички обикновени рибари, Рафаел и Изгорения плават за „колкото изкарат“ и въпреки че механикът, благодарение на длъжността си, взема двойно колкото Канди, нито един от двамата в никакъв случай не може да събере за цял един сезон и половината от това, което футболистът получава по договор.
При все това Изгорения се съгласява:
— И на мен.
(На четвърт миля от входа на пристанището мучи сирената на един танкер — иска лоцман, но мучи някак измъчено, като бик със забита в гръбнака сабя; в Морското комендантство пристигат сведения от моторния кораб „Ла Естреля“, който е загубил управлението и от няколко часа насам плава на произвола на вълните; от мостика на един товарен кораб, регистриран в Ливърпул, един търговски капитан насочва бинокъла си към брега на Сеуга, докато проклина на английски бурята и кряска към машинното отделение, че му трябва повече налягане, защото не успява да коригира отклонението и се опасява, че течението ще го отнесе да заседне при Пунта Берхема.)
А междувременно Викториано, собственикът, докато бърше лицето си с кърпа, размишлява подходящо ли е или не да излизат в морето; но понеже покрай тази болест на Средиземно море, от една страна, бързите моторни лодки и седемдесетте мили териториални води на арабите, от друга, с риболова става все по-трудно, той решава да опита — в края на краищата няма да държи корабчето завързано за кея през всичките останали четиринадесет дни до новата луна, когато времето ще се уталожи. Въпреки това, за да се успокои, той сам се уверява: „Ако видя, че става лошо, казвам им да тръгват обратно и веднага в къщи.“
Изгорения се оживява.
— Този отбор трябва да вкарва повече голове.
Рафаел се съгласява:
— Точно така. Без голове няма повишение.
Канди обобщава:
— В края на краищата половин милион не са пари.
Един час по-късно осемте души от екипажа вече са на борда. Собственикът разпорежда да се отдават швартовите и заповядва на Рафаел:
— Ти дай среден напред.
Докато корабът се плъзга към устието с глухо пърпорене. Изгорения решава: „Най-много до края на тази година «Атлетико» ще мине в «Б» група.“
Викториано се провиква:
— Пълен напред!
Механикът задвижва някаква ръчка и корабчето навлиза в морето с подскоци, лавира и откъм носа се появява Гибралтар, лавира още веднъж и се насочва към Пунта Алмина; а докато собственикът хапе устни и клати сърдито глава, Рафаел, потънал в миризмата на газьол, която залива кабината му, си приказва, изпълнен със задоволство:
— Дявол да го вземе! Мине ли отборът в „Б“ група, ще гледаме „Реал“ от Валядолид и футболния клуб „Севиля“.
И при тази мисъл настроението му става чудесно.
Пристигнаха хората от киното. Появиха се автобуси и ремаркета, прожектори и кабели, брезентови столове, кречетала, камери, рупори и селото, обикновено мълчаливо, изведнъж се видя превзето от странни шумни същества, които сякаш се бяха спуснали там от друга планета. Селото беше рибарско — едно малко кътче край морето, където шестдесет и седем души водеха невзрачното си ежедневно съществование нагоре-надолу по единствените четири-пет стръмни улици с мирис на сол и мушката, излизаха от все същите окъпани в слънце варосани къщи и пътем поздравяваха все същите старци — единствените, които не бяха емигрирали, които вечно кърпеха все едни и същи мрежи, насядали на земята, боси, с нахлупени барети, засенчили очите им. Риболовният флот — едно корабче за улов на сардини, три — за акули и седем осветителни лодки — дремеше на завет в залива, но не защото времето не беше хубаво в Пролива, а понеже мистър Едуардс от Американ пикчърс корпорейшън, директорът на продукцията, след като окупира селището по военному, беше започнал да изисква, срещу заплащане в долари, всичко, което би могло да се използва във филма, както тъжните пейзажи, осеяни с халфа, палми и столетници, които се простираха наоколо, така и корабчетата заедно с екипажите, които също щяха да участвуват в един-два кадъра. Щеше да се снима филм за контрабандисти и в сценария имаше една сцена, която представляваше стоварването на стоката. Гласеше така:
„Море призори.
Общ план — приближава се към брега лодка.
Общ план — същата лодка, заседнала в плитчината недалеч от крайбрежието.
Среден план — върволица натоварени с чували хора, които газят водата по посока на брега.
Джексън: — Хайде, бързо, бързо.
Общ план — патрул испански карабинери, които присъствуват на операцията, скрити зад едни скали.
Карабинер: — Ето ги.
И така нататък.“
Мистър Халън, помощник-режисьор, свика на площада двадесет и тримата останали в селото рибари, за да избере от тях осем или девет статисти, които му бяха необходими. Режисьорът му беше заповядал:
— Подберете ми няколко души със суров вид. Нали знаете, отблъскващи типове, със съмнителни физиономии, грубияни.
Само че мистър Халън не можа да изпълни поръчението, тъй като от двадесет и трите лица, строени пред него, той не видя нито едно, което да не е живо изображение на примирението, покорството и търпението.
— Я вие, приближете се — казваше той и морякът, когото беше посочил, правеше крачка напред. — Да видим сега, погледнете ме втренчено в очите. Само че не като кротушка, човече! Погледнете ме със сдържана омраза, сякаш правите усилия, за да се овладеете и да не ме удушите. Не, не така. Да не би никога да не ви се е искало да стиснете някого за гърлото? Ами представете си, че аз съм именно това лице. — Но въпреки всичко мистър Халън откриваше толкова малко жлъч в този поглед, че в крайна сметка се отказваше обезсърчен.
— Добре, оставете. Все едно.
Какво бяха виновни те, че не умеят да мразят? Прекарваха по цял ден в морето, хвърляха и прибираха мрежите, а после на връщане сядаха в кръчмата да пият вино. Цял живот не бяха правили друго.
Най-сетне помощникът приключи с прегледа. Каза:
— Почакайте тук, моля.
И се отдалечи отчаян, като остави на площада моряците, които веднага се събраха в кръг и сръгвайки се един друг с лакти, крадешком наблюдаваха звездата на филма — застаряваща руса красавица, която се разхождаше нагоре-надолу по тротоара съвсем сама, с реещ се поглед, сякаш нищо от това, което е пред очите й, не е достойно за нейното внимание. Но тъй като за рибарите една такава жена представляваше прекалено непостижим блян, те веднага се абстрахираха от нея и заприказваха за единственото нещо, което действително ги интересуваше — участието им във филма. Бяха им обещали по четиристотин песети на човек на час работа и на тях им беше приятно отново и отново да повтарят тази цифра, чието произнасяне дори им доставяше рядко удоволствие. Когато имаха късмет и се върнеха на брега с десет-дванадесет каси сардина или бонито след една нощ работа, те се смятаха за истински щастливци, ако можеха да си разпределят по шестдесет дуро[3] на човек; а ето изведнъж се появяваха тези хора и поставиха в ръцете им капитал; и освен това за едно нищо, за някаква си глупост, като например да приближат лодката до брега, да стоварят някаква стока и да преминат пред обектива заедно с нея, нагазили до коляно във водата. Ако искаха от тях да посрещнат страхотна буря и открито море, иди-доди; но да плащат по четири банкноти на глава само за да се изнижат един по един пред някаква снимачка, това е все едно да подаряват парите.
Мистър Халън обясни на режисьора какво се беше случило, а той, без да придава особено голямо значение на въпроса, му отговори:
— Не се тревожете, Халън. Все ще се оправим.
Мистър Едуардс беше ветеран в киното. Биографията му наброяваше седем полицейски филма, един шпионски и три уестърна и това, че трябва да импровизира няколко статисти, не представляваше никаква трудност за човек като него, който беше движил цели маси от червенокожи и войници около един форт. Той неслучайно беше заявил пред журналистите по повод премиерната прожекция на неговото произведение „Лудият кон напада“, че ако той си го постави за цел, може да превърне в актьор и някоя статуя. Поради тази причина остави настрана въпроса и се отправи, придружен от асистента си, да инспектира селото на лов за подходящи сцени, декори и разкадровки.
Минавайки по кея, мистър Едуардс се спря да разгледа един подемен кран, прикован към вълнолома. Той съзерцава известно време мълчаливо, после каза:
— Много интересно. — И се пощипна замислено по брадата. — Много.
Кранът, огромно скеле от ръждясали железа, бил инсталиран тук от военни съображения по време на войната, без да бъде повторно използван оттогава. Режисьорът попита:
— Слушайте, Халън, каква смятате е височината на тая железария?
— Около шестдесет стъпки.
Мистър Едуардс кимна одобрително и остана все така вглъбен в мислите си.
След около минута каза, но сякаш разговаряйки със самия себе си:
— Шестдесет. Дори може и повече.
И отново се отдаде на размишленията си, тъй като вече от десет минути все се въртеше около една и съща идея, едно от тези щастливи хрумвания, които го бяха направили известен в кинематографичното общество на Холивуд. Най-сетне той се реши да обясни:
— Знаете ли какво, Халън? Аз реших изцяло да променя сцената на бягството.
Да. Току-що беше решил именно това. Начинът, по който сценаристът беше замислил тази част, не можеше да го задоволи.
В края на краищата това беше ключовата сцена на филма и трябваше да се намери решение не така хладно и обикновено, а по-пищно и динамично. Нещо, което да отнеме дъха на зрителите. Ситуацията, така, както се описваше в сегашния сценарий, беше прекалено често срещана. Шефът на бандата контрабандисти, Джексън, е разкрит и предприема бягството си към пристанището; там, притулен зад купчини от каси, разменя няколко изстрела с преследвачите си, след което скача в морето, за да достигне с плуване до моторницата, която кара червенокосата Мае.
— Разбирате ли? Ще направя така, че Джексън, главният герой, като се види притиснат до стената, да се опита да избяга, като се изкачи горе на крана и се хвърли във водата оттам.
Помощникът отбеляза:
— Но Карил категорично ще откаже да поеме такъв риск.
Разбира се, че ще откаже, това на мистър Едуардс му беше съвсем ясно. Режисьорът беше ветеран в киното и му беше известно, че щом като звездите от екрана се възгордеят от славата си, те стават малодушни и егоисти. Ще откаже, и какво от това? Затова съществуват дубльорите.
— Имайте грижата да намерите някой тип, готов да направи това. Предложете каквото е необходимо, но ми го докарайте.
— Добре.
Помощникът се върна на площада и разпита рибарите.
— Няма голяма дълбочина на това място — му отговориха те. — Ако някой се хвърли от крана, сигурно ще си пръсне главата на дъното.
— Добре ще платим за работата.
— Колко например?
— Шестдесет хиляди песети, осигуровката за нещастен случай — отделно.
Моряците усетиха, че им прилошава. С дванадесет дуро, количество, което те не бяха виждали наведнъж през целия си живот, те можеха да си поръчат ново корабче, да си купят къща, да влязат в сдружение с някой наемател на кораби. Свят да ти се завие от толкова мечти. Но всички те имаха семейства.
— Вижте какво, прекалено опасно е.
Един от тях каза:
— Единственият човек, който е способен да го направи, е Гарабито…
… който в този момент се намираше на два километра от площада, насред полето, чужд на всичко, което ставаше в селото, съвсем сам, излегнал се по гръб на земята, с перчем над очите, стръкче трева в устата и ръце на тила. След случилото се с русата не искаше никой да му споменава за кинематографистите. Защото той си имаше гордост като всеки друг и няма такъв човек, на който той да се подчини, нито пък беше склонен да позволи някаква жена, каквато и артистка да е, да гледа на него отвисоко.
— Хич няма какво да говорим, хайде де!
Цялата сутрин, по-точно откакто Гарабито видя звездата на филма да слиза от автомобила си, младежът беше правил само едно — опитваше се да привлече вниманието й, като се разхождаше напред-назад пред нея с ръцете в джобовете, подсвирквайки.
— Тук няма начин да не падне нещо — си беше казал той, защото видът на русата не оставяше място за съмнение според него.
Гарабито се смяташе за съблазнител. От толкова успехи сред жените се беше възгордял. Всеки път, когато се отбиеше до някое съседно село на танци, на връщане винаги имаше какво да разказва; затова обикновено се приближаваше до жените, сигурен в себе си, апломб, превъзходство и властност, нещо, което стори и сега. Но още от самото начало той се провали напълно; и то не защото тя го беше погледнала мимоходом и беше обърнала след това поглед на друга страна — с това Гарабито щеше да се примири, а защото, след като той цял час обикаля около нея, му се наложи да се признае, че тя дори не го беше забелязала, все едно, че Гарабито не е бил там или, още по-лошо, все едно, че той никога не е съществувал.
— Хайде де! Какво ли пък си е въобразила тая? — каза той и като й обърна предизвикателно гръб, пое към покрайнините и опразни терена.
Гарабито беше двадесет и пет годишен. Мургав, строен, капризен, индивидуалист, той притежаваше горделив темперамент и лесно се засягаше. Знаеше да поставя инжекции и разбираше от мотори или, както казват хората, умееше „от всичко по малко“, оттам и прякорът му. Гарабито не се занимаваше с риболов, а беше собственик на една кръчма и на една бръснарница, макар че, както не обичаше да се подчинява на каквото и да било разписание, отваряше и затваряше, както сам казваше, когато му кефне; защото понякога, също както и този момент, го обземаше едно странно усещане на отпадналост, едно особено състояние на неохота, това, което той наричаше „отщяване“ и което го принуждаваше да остави заниманието си, каквото и да е то; в такива случаи единственото му желание беше да се изтегне по гръб някъде навън и да остане така часове наред, без да мисли абсолютно за нищо.
Като оставим настрана славата му на покорител на женски сърца, истинската гордост на Гарабито беше умението, с което той се хвърляше във водата от скалистия бряг при Ресинто, дванадесет метра висок, съвсем отвесен — подвиг, който никой дотогава не беше извършил.
Мистър Халън каза:
— Да отидат да го извикат.
Морякът, който тръгна тичешком да отнесе поръчението, намери Гарабито излегнат в тревата и му съобщи какво става.
— Ами нека дойде той да ме види, защото колкото до мен, не смятам да се помръдна оттук — отговоря бръснарят и другият се върна обратно с известието и на мистър Халън му се наложи да се примири — качи се на джипа и тръгна лично да разисква по въпроса с дубльора. Гарабито изслуша предложението мълчаливо, без да промени позата си, с безразличен вид и зареян в пространството поглед.
— Малко пари — отвърна той лаконично.
— А какво е вашето предложение?
— Двадесет хиляди дуро.
Мистър Халън беше динамичен човек. Не обичаше да спори.
— Добре — каза той и незабавно заведе Гарабито при мистър Едуардс. Едуардс поръча да извикат Сирил, актьорът, който щеше да изпълнява главната роля, и когато онзи застана пред него, с бърз поглед сравни звездата и дубльора.
— Става — оцени той. — Да почват да го гримират. Като облекат и двамата едни и същи дрехи, никой няма да усети замяната.
Гарабито схвана каква е работата.
— Чакайте, чакайте — каза той. — Дайте да видиш дали ще се разберем. Кой ще се обяви във филма, този господин или аз?
Мистър Халън отвърна със снизходителна усмивка:
— Той, разбира се. Вашата работа се състои в това, да го замествате по време на сцената с крана.
А, така ли? Ясно. Този, който ще рискува да си счупи главата, е Гарабито, а този, който ще отнесе славата, другият. Никакви такива. Ако тоя иска да се показва, няма да стане за негова сметка.
— При това положение уговорката няма да я бъде.
Режисьорът го загледа смаяно.
— Но какво, по дяволите, ви прихваща сега? — осведоми се той.
Нищо, нищо не го прихваща, просто не му е кеф да скача. Нищо повече.
Мистър Халън се намеси.
— Двеста хиляди песети.
А Сирил започна да го иронизира.
— А може и да го е страх.
Вместо отговор Гарабито го погледна смразяващо. Страх ли? Но що за човек го смяташе този? „И от крана мога да скоча, и физиономията ви да разцепя!“ Ама не, не си струва труда човек да вдига врява.
Асистентът отново напираше, почти с мъка в гласа, истерично:
— Триста хиляди!
Но Гарабито не се погрижи да отговори, а сложи ръцете си в джобовете и се отдалечи оттам с ленива походка, подсвирквайки. Той беше казал последната си дума и за половин милион дори не би се върнал назад.
Хората от киното изчезнаха заедно с ремаркетата си, с рупорите и прожекторите и животът в селото постепенно отново влезе в релсите и две-три седмици по-късно цялата тази история с филма, контрабандната стока и скачането мина завинаги в забвение. Единственият човек, който не забрави случилото се, беше Гарабито; доказателството за това бе, че една вечер без никаква връзка, понеже вече никой не си спомняше нищо, той изведнъж извести в кръчмата, та да може новината да се пръсне из селището с най-голяма скорост:
— Утре скачам.
Защото ей така на, защото му дошъл кефът, защото изведнъж му хрумнало да го направи, защото такъв му беше характерът. Той не беше пожелал да извърши подвига, когато му предлагаха триста хиляди песети и в замяна на това щеше да го извърши за нищо.
На другия ден, както беше обещал, Гарабито тръгна към кея, последван от всички жители на селището; покатери се на върха на крана; извика отгоре „Ида“ и се хвърли във водата с разтворени ръце, изпъчени гърди, вирната глава и с перчем над очите: като истински олимпийски шампион.
Пред изгасналата камина възрастните пиеха черно кафе и златистожълти ликьори. Камината все още миришеше на зимни дърва, но вече беше лято и трапезарията тънеше в полумрак, защото беше горещо. Щорите бяха отворени и влизаха слънчеви лъчи, които се събираха в блестящи точки и се местеха нагоре-надолу. Разговорът звучеше далечен и ленив, в много нисък тон, сякаш монаси се молеха в хор и молитвата им отекваше под свода на огромна празна катедрала. Влизаше нов слънчев лъч, още по-блестящ, и се отразяваше в колието от виолетови маниста на леля Онорина и в очилата на господин госта. Беше топло, топлината беше като музика, миришеща на жълта свещ. Слугините влязоха да вдигнат масата. Сред дима на цигарите на мъжете приборите подрънкваха като звънци на козе стадо, пасящо лениво в омарата на следобеда. Бе сънлив и отпуснат следобед, протягащ се и дремещ под сянката на дърветата на една синя гора в някаква далечна страна отпреди Христа. Трапезарията тънеше в полумрак и откъм тъмното се чуваха щурците и жътварките, които пееха, и мъркането на слънцето върху зелено-жълтеникавите ливади, и свежото шумолене на дъбовете, когато в тях влизаше полъх на син и солен бриз, идващ от морето.
Не можах да издържа повече и се измъкнах към моята стая: съблякох се, сложих си банските гащета и излязох тичешком през вратата на кухнята. Тичах по нанадолнището с вятъра в уста, а Елена ме чакаше до вратата на градината в банския си костюм на червени и златисти цветя и с широкополата си жълта сламена шапка, много весела, пълна с любов и живот, с русата си коса, пълна със слънце, и с палеца на единия си крак, подаващ се от дупката на сандала, палец, който се движеше като мишле и ме предизвикваше и който исках да захапя и да хапя цял живот.
Здравей!
— Здравей!
И тръгнахме заедно, пълни с любов. Слънцето — Слънцето! — хъркаше под ябълковите градини и ливадите бяха пълни със слънчеви петна. Имаше също така гори от черни и синкави евкалипти. Обземаше ни странен страх от тези дървета, които бяха дървета на луди хора, разхождащи се с бели ризи и много бледи лица и с нож, покрит с кръв, в ръка. Те бяха дървета на туберкулозни жени с хлътнали гърди, които храчеха кръв и в очите им блестеше омраза, и когато привечер небето почервеняваше, виеха като тъжни и гладни вълци; тогава те дебнеха с уста, пълна с пяна, и с една огромна черна и блестяща карфица в ръка, за да убождат хората със смъртоносна отрова. И под тези дървета, имаше винаги по някой беззъб нещастник, който дъвчеше комат хляб.
Светлината на следобеда беше гъста, златиста и синя, и черна. Светлината на мистериозен ужас, слизащ от огромното и самотно небе. Над ливадите висеше някаква тежка сънливост, една гореща омара от жътварки и щурци, а горе много високо се рееше гларус.
Елена и аз вървехме мълчаливо. От време на време Елена се спираше, береше къпини и ми даваше половината. Някои, стояли на слънце, бяха горещи и матови, другите, от сянката, бяха студени и блестящи. Друг път берях аз и давах на Елена и ги ядяхме заедно, гледайки се в очите, с лица, изцапани от морави петна от сока. Продължавахме да вървим плътно един до друг, без да говорим, но треперехме. Понякога моята любов, Елена — тъй хубава с тъмна кожа, руса коса и сини очи, тъй свободна и смела, — когато се спираше да бере къпини и се убождаше на някой трън. Тогава тя ми поднасяше пръста си и аз й изсмуквах кръвта, тя бе тъй червена, тъй солена и тъй красиво проблясваше на слънцето. След това Елена ме целуваше и измиваше с устните си кръвта, останала по моите устни. След като направехме това, ни обземаше някакъв странен страх. Защото това бе таен ритуал, много таен, един вид грях: никой не знаеше защо Елена се притискаше към мен като някаква мистериозна котка и с очи пълни със сълзи казваше шепнешком: „Страх ме е.“ Аз, изпълнен с нежност и любов до такава степен, че и моите очи се пълнеха със сълзи, я притисках още по-плътно към себе си, и я държах така с устни върху косите й толкова дълго, докато Елена сама не отделеше глава от рамото ми. Тя ме поглеждаше с очи все още пълни със сълзи, но усмихвайки ми се с любов и щастие. Продължавахме да вървим прегърнати и Елена отново облягаше глава на рамото ми. И така вървяхме до морето.
Плажът, на който обичахме да ходим следобед, беше малък и стръмен. Беше заобиколен от много високи канари, покрити на някои места с папрат и бръшлян. Горе, в небето, се полюляваха от вятъра върховете на боровете. Още щом стъпехме на пясъка, ние сваляхме сандалите си и полетявахме като куршуми във водата, за да се хвърлим с плонж срещу някоя запенена вълна, която идваше към нас. След това излизахме на една скала и там слагахме сандалите си, за да не ги затрупа пясъкът, а после отново се затичвахме и се хвърляхме срещу студените вълни, бели и клокочещи, истинска красота и наслада, които ни изпълваха с диво щастие и ни подлудяваха от възторг. Понякога аз влизах със салтомортале, защото знаех, че на Елена това й харесва, макар да ме молеше да не го правя, тъй като не знам кой си — някакъв французин, мисля — веднъж си беше счупил гръбначния стълб. И Елена отново излизаше, викайки от радост, с блестящо тяло. Тя скачаше като пантера върху мен, караше ме да гълтам вода и отново изливаше, а аз я настигах, събарях я и сядах върху нея, притисках й главата към пясъка дотогава, докато напълнех лицето и косата й с пясък и тя започваше да ме моли за милост почти плачейки, а аз — великодушен Сенатус популускве романус — й връщах свободата.
Тогава отново влизахме във водата и плувахме двамата много бавно, за да повторим прочутото плаване на Ханон[4], като първо отивахме до Камилата, една скала, приличаща на камила, заобиколена от бради от пяна, и се изтягахме по гръб да се печем на слънце, след това се гмуркахме в плиткото прозрачно море с много зелено дъно между, двете гърбици на Камилата, което се получаваше при прилив. След това продължавахме да плуваме по един червеникав канал между водорасли до Големите скали на доктор Франкенщайн, които винаги бяха мрачни и издаваха звуци като ехо, като един много тъжен човек, затворен кой знае къде и будещ състрадание и който понякога плачеше много, много тихо. На Големите скали на доктор Франкенщайн човек можеше да си убоде краката и имаше много раци, скрити в пещерите, а веднъж намерихме едно умряло куче цялото подуто, с уста пълна със зелени мухи. На Големите скали на доктор Франкенщайн имаше много студени пещери, с колеблива светлина между зелено и синьо, а още по-навътре се намираха Римските развалини, пълни със съкровища и с красива мистерия, с бели и голи статуи на езически богини, които се усмихваха на Елена и на мен; оттам през една много по-тясна и по-дълга пещера стигахме до Древната ера, която в онзи момент беше с много по-синьо небе, с много по синьо море, почти мораво, с един също син бриз и с бели птици, които летяха с песен. Излизаше се в друг свят, съвсем странен, пълен с красота, за която човек не можеше да си спомни, без да му спре сърцето. Защото слънцето залязваше и небето бе червено и златно, а морето с цвят на вино и не полъхваше никакъв вятър, и миришеше на розмарин, на рози и жасмин…
Елена беше гола и пасеше стадо кози. Седеше на една ливада, която стигаше до морето, под голям лавър, с много зелени и блестящи листа, които проблясваха с червеникави отражения от светлината на златното слънце, потъващо в морето. Аз също бях гол и идвах с един кораб със златни Платна, защото бях капитан на пирати и в Сиракуза в Сицилия бях видял за първи път божия ден; бях невероятно смел в опасности и изпитания на дъжд, глад, горещина, студ и други беди, присъщи на война и пътешествия. Скочих от кораба във водата, с плуване стигнах до зелената ливада и се спуснах да уловя Елена. Но Елена бягаше по-бързо и все повече и повече се губеше между дърветата, докато накрая изчезна от погледа ми.
Мина един мъж, който носеше коса на рамо и пееше: „Пастирката, която търсиш, о, младежо, красивата, на Аристотел, стареца с мъдрите слова, дъщеря е.“
„Древен и красив е елинският език“, отговорих аз, тъй като помнех само този пример от гръцката граматика.
Човекът с косата се усмихна и ме отведе у дома си, където ми предложи скромна вечеря и след като ме облече в едни селски дрипи, сложи на рамото ми косата и каза:
„Сега яви се пред Аристотел мъдрословия от името на Филемон бедния и му кажи, че ти си момъкът, който му изпращам за слуга. Аз в това време на безсмъртните богове и особено на богинята, покровителка на сладката и пламенна любов, жертви ще принеса за твоето щастие.“
И като каза това, той ми посочи пътя към града.
На мъдрословия накрая къщата открих и като ме видя, продума:
„Хвала, хиляди и хиляди пъти хвала на безсмъртните богове, защото ти си сигурно момъкът, който за пъргав слуга ми изпраща Филемон бедния.“ Прие ме с любов мъдрословият и ми обясни задълженията ми; той съвсем не се досещаше какви са моите тайни намерения.
Блестящите близнаци (Кастор и Полукс) вече скриваха блясъка си зад тъмния хоризонт, когато след като видях, че къщата се успокои и старецът заспа, аз свалих жалките си дрипи и проникнах в стаята на моята любима, която заварих заспала. Носен от щастие и радост и отправяйки хиляди благодарности към всемогъщата богиня на любовта, аз внимателно отмахнах платното, което я покриваше, и на бялата светлина на луната дълго съзерцавах красотата на тялото й.
След това я целунах кротко, за да я събудя с любов, и тогава тя, полуотваряйки очи, каза:
„Без съмнение Афродита ми праща този красив сън, защото чувствувам до мен момъка, когото обичам.“
Казвайки това, тя започна пламенно да отговаря на моите ласки и целувки.
Не исках от устата ми да излезе нито една дума, защото се страхувах, че с това ще наруша илюзията на съня й и дошла на себе си, тя грубо ще ме отпъди.
И тъй, насладих се в тишина на онова, на което човек в тишина трябва да се наслаждава, и когато пропяха петлите, върнах се и легнах на грубото легло, което ми бяха приготвили в обора като на слуга, какъвто бях.
Пламенният Феб, баща на любовта, на насладата и на живота, вече беше по средата на своя път, когато ме събудиха гневните викове на мъдрословия, който викаше:
„Безсмъртните богове да ми са на помощ, защото имам царица и цар за слуги.“ Скочих от леглото, явих се пред господаря си и извиних непробудността си с умората от пътуването и много други причини, които моят ум бързо измисляше, докато говорех.
Аз постепенно отклонявах господаря си от първоначалното му намерение, което беше да ме изгони (натъжаваше ме мисълта, че ще трябва да се разделя с моята красива приятелка), когато със сълзи на очи тя влезе и падайки ничком пред краката на стареца, каза тези или подобни на тези думи:
„Простете, о, добри ми господарю, моето провинение, Афродита ми изпрати такъв сън тази нощ, че е истинско чудо, че можах да стана.“
Старецът я изгледа един миг недоумяващ и след това, като спря погледа си върху мен, избухна в неудържим смях.
Елена и аз го гледахме с учудване и тогава старецът ни хвана за ръце, приближи ни до себе си и каза:
„Знаеш ли ти, млади момко, че тази, която си завоювал тази нощ, не е проста селянка, която аз съм взел за слугиня (както смята и тя самата), а дъщеря и наследница на императора на Атина…“
Елена беше много сериозна, клекнала пред мен, и ме гледаше втренчено.
„За какво мислиш така с широко отворени очи?“
Тя стоеше там, русокоса, с толкова блестяща кожа, толкова красива със сините си очи, които ме предизвикваха с погледа си, че аз не можах да се сдържа повече и се нахвърлих върху нея като свиреп бенгалски тигър. Но тя ме изпревари и скочи във водата, аз след нея и започнахме да плуваме, да се застягаме и да се пръскаме. Излязохме от сянката на скалите, където водата беше студена и морава, и влязохме в огряната от слънцето вода, която беше зелена и блестяща и по-топла: беше истинско удоволствие да се гмуркаш и да гледаш как Елена излиза, тръскайки косата си, която падаше по лицето й, и отново да се гмуркаш и да изследваш подводните канали, пълни с водорасли.
Излязохме на пясъка щастливи и се проснахме на слънце. Слънцето придобиваше вече вид на портокал и се скриваше постепенно зад боровете на скалистия бряг. Небето беше зелено и пълно с някакъв тъмен блясък; когато човек се загледаше по-продължително в него, изглеждаше като Безкрайността. От време на време прелитаха ята птици. Елена опря глава на рамото ми и започна да чертае фигурки върху тялото ми с една струйка пясък, която ме гъделичкаше. И ме гледаше, и не преставаше да ме гледа.
Върнахме се бавно, плътно притиснати един в друг, умиращи от пълнота, от наслада, от непознато и непоносимо щастие, умиращи от любов, луди от любов. Сърцето ми изпълваше гърдите ми, изпълваше цялото ми тяло с гореща кръв, пълнеше устата ми със сол, пълнеше света с бясна радост, с плам, с цветове, остри като ножове, и в същото време меки като цвета на мак, като мед, като току-що издоено мляко. Треперещ, с дрезгав глас, с глас, който не беше мой, който излизаше не знам откъде, аз й казах: „Елена… обичам те.“ И Елена, спокойна, без да откъсва поглед от очите ми, сериозна, се остави да я привлека към себе си и когато устните ни съвсем се доближиха, ми каза: „И аз тебе повече.“ И аз изпих тези думи: изпих ги, вдишах ги, не ги чух.
Повече не проговорихме. Вървяхме прегърнати, сами сред тишината на здрача. Вървяхме сами сред тишината на света. Сами сред тишината на времето. Сами завинаги. Заедно и сами, вървяхме заедно и сами сред тишината на света, и на морето, и на света, вървяхме, вървяхме. И всичко беше като една голяма дъга и ние преминахме под нея, а от другата й страна се намираше нашият свят и нашето време, и нашето слънце, и нашата светлина, и нашата нощ, и звезди, и хълмове, и птици, и винаги…
Скъпи ми Паулинито, знаеш с каква радост изпълнявам обещанието, което си дадохме на раздяла в Аточа. Извини ме за закъснението, ала, както веднага ще разбереш, случиха се неща, за които заслужава да ти разкажа. Толкова, че си мисля дали не ще е по-добре да оставим за друг път разните клюки и дреболии — всичко онова, което в деня на тръгването ми беше ако не единственото, то поне най-важното, което ни свързваше. Та щом има толкова за разправяне, нека започнем, пък ако трябва нещо да се добави, ще намерим сгода.
Отсега да ти кажа, че от идущата година няма да ходя в Пуерто Евора. Не си мисли, че стана на твоята, малък измамнико. Ако даде господ и ако на твоите родители им хареса идеята, ще отидем заедно на юг или на изток — колкото до севера — и дума да не става — аз като истински средняк се нуждая от слънце, което да стига до скритата ми същност — ще си намерим друг плаж и ще му се наслаждаваме със спокойствието на вдовеца, който е почнал да мисли за заместване.
Ти си твърде млад, твоето поколение никога не ще ме разбере, ала повярвай ми, че има нещо като овдовяване, тъжно и самотническо вдовство след почти четиридесет години брак — щастливи години, както се казва — в това мое скъсване с Пуерто Евора. Та така, Паулинито, макар добре да си го знаех, таях надежда за някакво чудо и си мълчах. Пуерто Евора окончателно умря като място за летуване. Искам да кажа за мене, понеже я карам твърде постарому и не разбирам известни омешвания. Тук все тъй ще има море и красив плаж, един несравним плаж, но за хората от моето време това остава, осмелявам се да кажа, на второ място, когато става въпрос за летуване.
Ти го вземаше на шега, но така беше. Аз страшно се привързах към Пуерто Евора и плажа му и, разбира се, към тамошните хора — тия, с които се срещахме лято подир лято — по сантиментален и идиотски начин може би, навярно сравним единствено със саможертвата. Ако кажеш, че това е присъщо на осиновяването, то просто е желание да се шегуваш и да изопачаваш нещата. Преди всичко, когато корабът потъва и отчаяно се размахват ръце, никой не е в състояние да оценява или откликва на изискана вежливост. Освен това в Пуерто Евора, както в мнозинството наши градове, най-високото положение и слава ти дава „Но-До“-то. Ти, Паулинито, се представяш в „Но-До“-то и на следния ден всичко е в твоя полза да се свика градският съвет на извънредно заседание, а пък там с мнозинство, ако не и с пълно единодушие, те провъзгласяват за почетен гражданин, без значение дали си кореняк, пришълец или незаконороден. В кърпа ти е вързано. Киното, особено в малките градове, преобръща всичко с главата надолу, много повече отколкото благоговението пред местната знаменитост или новоизпечения богаташ, пред политика или местния артист, изведени извън рамките на провинциалната среда, то играе ролята на светоусещане, на съзерцание на нещата, на събитията, на малко или много нашумелия чужд живот, като измамно се отъждествяват с него, насилвайки често собствения си живот, а много пъти и яденето, завивката и постелята.
Та както ти казвах — Пуерто Евора умря като място за летуване. Това, което нито ти, нито аз можехме дори да предположим, беше, че всичко ще свърши внезапно като летен дъжд. Казва се свършване, ала онова от втората събота на юли беше просто последствие, отсрочка, развръзка. На тоя свят, приятелю Паулино, изключвам нашия непоправим и откъснат живот, всичко е движение и нищо не завършва с фанфари накрая. Заедно сме обсъждали въпроса, как светът полека-лека става нещо като разиграна приказка, безконечна и менлива в отделните си части приказка, която големият Разказвач разказва ли, разказва един бог знае за каква свръхестествена и ненаситна аудитория. Всяка случка — извини ме за отклонението, но това съм го мислил после — има свое начало, разцвет и залез. Макар последният да е по-скоро началото на следващата случка. Понеже животът на нещата и на хората, а особено на народите и тяхното управление, твърде прилича на търтея-победител, който вече е започнал да умира в най-високото от нехайната дъга на своя щастлив сватбен полет. И така, десет-дванадесет години, откакто Пуерто Евора без никакъв обезпокоителен признак започна да умира и при това неотвратимо.
И тъй, за всичко, което стана, имам пред вид последното произшествие, поискаха да хвърлят вината върху нещастната мадмоазел Гогю. Същинско безобразие! Паулинито, ти, който си учил история и почваш да навлизаш в обществените науки, веднага ще разбереш, че явление като това от плажа на Пуерто Евора не може да бъде приписано просто така на бански костюм от две части. Има, разбира се, много по-дълбока и сложна първопричина.
В края на краищата тя, мадмоазел Гогю, направи нещо, което и ти, и аз — и не едно момиче — сме правили толкова пъти — едно къпане в полунощ, когато духа горещ източен вятър и е надвиснала непоносима жега, е удоволствие, което няма защо да се пренебрегва. Паулинито, аз все по-малко разбирам — вече знам, че е признак на стареене — тоя непоклатим часов график в живота на хората. Четене на вестника при толкова и толкова градуса на слънцето над хоризонта, къпане в определен час, любов в определен час… Това значи да разбираш реда по един тъжен и тъмничарски начин.
Пак ще повторя, че това, което сториха с мадмоазел Гогю, е страхотна жестокост. Това, че французойчето в разгара на танца — или там каквото е — пренебрегна Санчито Вадильо и отиде да танцува и да се къпе с шофьора на Трианерито II, това именно — така си и беше — има повече вземане-даване с въпросното явление. Но в никакъв случай, естествено, не това е разпалило страстите.
И тъй, Паулинито, да започнем по ред и с търпение. Въпрос на няколко папироси. Ще видиш.
Зная, че ще ме помислиш за непоправим, ще кажеш, че все така си въобразявам и фантазирам и че в наше време една докторска дисертация е нещо много сериозно, което няма нищо общо с престъплението.
Куенка[5] или най-многото да имат някакво безкрайно далечно родство. Много внимавай в това, което ще ти кажа: чини ми се — знам, ти няма да се съгласиш, — че в тая странна случка от плажа на Пуерто Евора има предостатъчно материал за най-дълбокомислената и похвална дисертация. Можеш да мислиш каквото си щеш, колкото до мене, аз съм твърд. В най-добрия случай явлението е от безспорен интерес, даже само заради неговата рядкост — не всеки ден, мисля аз, един обществен закон прави крачка напред или назад, нито пък се изпълнява някой неуравновесен би-боп за нощните плувци, раците и змиорките. Така че ще изтърпиш един кратичък исторически преглед. Защото на всяко нещо трябва да му се намери чалъмът, а освен това няма огън без дим.
Макар и да ти е трудно да повярваш, приятелю Паулинито, но имаше години, и то не толкова отдавнашни, по времето, когато ми никнеха зъбите — които, макар и да не е по темата, сигурно много са ме затруднили, тъй като доскоро можеха да се видят десетки празни шишенца от емулсия Скот из яслите на изоставената конюшня на „Воля Ховита“, — в които години най-важните вестници в страната отделяха за спорт едва една шеста или осма от колоната. Рубриката неизменно бе озаглавявана „Спортни бележки“, а освен това единствените почти, които се подвизаваха там, бяха глоуб-тротързите[6], тия запалени момчета със здрави принципи, изпотъпкващи половин континент за тоя, що духа. Още много спортове се упражняваха по онова време, например: плячкосване и изкормяне на цели кервани персийски търговци, там някъде из кавказките проходи; безобидните нападения на непрокопсаници по главите на неделната тълпа в нажежените от слънце паркове; убийства от любов; поместване на обяви, които приканваха да се помогне на някое изпаднало семейство или за запознаване с „красиви девици, измамени от живота“ с цел любов, за двайсетина годишните прислужници с два свободни дни седмично, или за господа, желаещи да сключат брак — да обърнем внимание, че козът в любовните истории вече предполагаше наличието на кола — „малка разходка в собствен автомобил“. Определящ за времето беше „канотиерът“[7], шапката, която придава глуповат, безгрижен и платежоспособен вид и която крие трагични и гробовни отзвуци.
Та по онова време Пуерто Евора беше в разцвета си като курортно място. Сан Себастиян на север и Пуерто Евора на юг. Всичко останало беше слаба работа или жалко подражание. На един принц от монархията му хрумна да си построи дворец в Пуерто Евора и за кратко време по целия този плаж плъпнаха малки дворци, прекрасни вили и вилички. Знайно е, че днес нещата са с обратен знак и „принцът Де Сиеррабода е този, който следва народа“, сигурно защото в наше време летуването е най-обикновена врява, щурава радост на хлапетии, избягали от час, а ученик, който е вършил това, колкото и да е прославен, е само един от многото в общото число на бунтовниците.
Не е необходимо да се споменава, че всичките светски забавления се стекоха в Пуерто Евора — казина, игрални домове, боеве с цветя, речни излети, шведска гимнастика, надбягвания с коне, благотворителни томболи… А с всичките светски заболявания, естествено и танците — изтънчените танци, както им викаше народът, който по онова време с уважение спазваше разстояние.
По времето, за което става дума, Паулинито, госпожиците от Пуерто Евора все още не смееха да танцуват чарлстона — елегантните от колонията на летовниците им дадоха лошия пример, — майките не разрешаваха на дъщерите си да танцуват с другиго освен с безупречните, с „кавалерите“, ето още една дума много на мода тогава. Ще ти дам пример. Ти се запозна с Федрианови. Та бащата на Федрианови, Пепе Федриани, попреминал петдесетте, плешив, винаги изискан, безупречен денди, разбира се, женен, по думите на майките беше голям танцьор и „съвършен кавалер“ и те нямаха нищо против да му поверят своите дечица за прегръдката — ти знаеш, че народът му вика на светския танц „хватката“, — в която вече се превръщаше танцът. (Виждаш, Паулинито, как се менят времената: днес нито една майка с чувство за отговорност не би оставила дъщеря си в ръцете на някой „съвършен кавалер“ без силно угризение на съвестта.)
Но да си дойдем на думата.
Не зная какво ще си помислиш ти с твоя ум, много по-уравновесен и научен от моя. За мен танцът винаги е бил доказателство за надмощие или поне за свобода, позволена единствено на тези, които властвуват. Обърни внимание, че всички победи завършват с танци, а неоспоримо е, че след победата започва властвуването и че именно властта се чествува с танците. След смяна на властта също тъй се танцува, най-вече в последната й част, когато всяко справедливо искане сваля знамената си във върховния миг. Не защото мисля, че необузданият би-боп на мадмоазел Гогю оная нощ под навеса на Бартолито е раздразнил дотам хората, че да избухнат. Не. Нещата се бяха зародили много по-рано, може би като последица от тържествените, натруфени ригодони[8] и лансероси[9] в Курсаал или пристанищното казино, предимство за едно малцинство, което смяташе, че завинаги си е осигурило монопола над един жизнен репертоар на избраниците. Тяхна си работа на социолозите да мислят каквото си щат за твоите университетски писания, но това, което се разбира под „общество“, в своята дълбока същност почива на изключително прост физически закон — едни маси освобождават междини, а други ги заемат. Ратаите, занаятчиите, дребните чиновници и тем подобни, които онази вечер се престрашиха за би-бопа, а предната година за плажа и къпането, очевидно не са изникнали от нищото — идваха от едно безкрайно бавно пресяване, пълно с колебание, със задръжки, с боязън, с изчервяване, в една област, в която ден след ден се появяваха празнини, явни отстъпления. А, от друга страна, вече не умееха да поддържат добрия тон, стилът започваше да се изопачава, да обеднява, да запада, да се изражда. Така не може, моето момче. Който си мисли, че може да играе на джунгла, без накрая да подивее, много се лъже, млади приятелю. Когато поиска да се оттегли, си дава сметка, че всички вече — от племенните царчета и лъвовете до папагалите-гуакамая и самките — са на ти с него. И горко томува, който тогава се опита да си обърне главата и да си възвърне дар словото и цилиндъра.
Повярвай, върнах се от къщи дълбоко развълнуван.
Ти добре го познаваше — беше тромпетист в общинската духова музика и в забавния оркестър на градчето, оркестърът, който в продължение на толкова години, на толкова лета бе презиран и подценяван и който несъмнено чакаше своя случай. Курсаал беше затворено от дълго време, лятната къща на казиното бе преустроена в тухларница, терасата на Мирамар и самият Мирамар последния септември бяха изчезнали — това лято не бе сключен договор с нито един оркестър отвън. Под навеса на Бартолито, както си се досетил, нямаше да се появи нито мадридски оркестър, нито някой поне от столицата на областта.
Трябва да си го спомняш — нисичък, леко кривокрак, с дълъг нос, кривоглед… Човек можеше да го види всякога усмихнат, с горчива и невинна гримаса, като че ли изпреварвайки, а може би и присъединявайки са към общото настроение — ухилването, което смешната му грозота задължително предизвикваше у околните. По улицата вървеше, като винаги си подсвиркваше, тананикаше, наподобявайки мелодията, като веднъж чупеше пръсти, а друг път барабанеше с тях. Изживяваше музиката така всеотдайно, както на времето си я е изживявал Моцарт, макар и върху нотна стойка, крепена не от ангелски криле, а от тръни. Беше като нещастно птиче, изтиквано и подценявано, грозно птиче, което непрекъснато си сменя перушината, птиче, обитаващо последния водосток на някоя стара къща, осъдено на пленничество от собствената си песен, примирило се със самотата и липсата на обич.
Как пееше, дали беше добър музикант, това вече не мога ти каза. Неговата мелодия, неговото тромпетно соло в онази нощ беше наистина впечатляващо. Аз нито съм слушал, нито съм виждал подобно нещо.
Когато го извадиха на брега, по водата все още се носеха стотици листчета, сякаш се бе опитал да разгласи с листовки вестта за своята странна и неочаквана смърт. Сложиха го надолу с главата, без друг смисъл, понеже си беше съвсем мъртъв, освен да облекчат вътрешностите му от водата; а джобовете му изсипаха още и още смачкани листчета — някои хвърчащи, други на малки свитъци. Това може би го знаеш — Пуерто Евора наброява тридесет и шест общества, благотворителни и помощни дружества, братства на каещите се, лекторати и сдружения и поне в половината от тях Силвино плащаше членски внос.
Казвам ти, Паулинито, той просто грабваше светлината, която се процеждаше през навеса, с кривогледите си вече насълзени очи, широко отворени, почти изскочили от орбитите, устремени към междувеждието. Французойчето, което в същност го извади от водата, веднага щом го отнесоха, хукна да се облече, обзето от внезапен и необясним срам, тревожен и рязък като тръпка. Чак докато Иниго — помниш ли го Иниго, стажанта, на чието колело, понеже беше голямо и бегач, се качвахте, а пък той слагаше инжекцията от инсулин на баба ти, мир на праха й — не отсече: „Тук няма повече работа“, дотогава мадмоазел Гогю остана сред гъстата тълпа по бански от две части, все едно че нищо. Бе разхлабвала връзката на удавника, колана, бе помагала да му направят изкуствено дишане, да го положат върху сухия пясък. И изведнъж, в същия миг, в който вдигнаха трупа и го понесоха към постройката на Червения кръст, навярно е усетила някаква промяна, защото се втурна в тъмното към мястото, където бе оставила дрехите си. Знайно е, Паулинито, че неприличното има винаги място в мозъка ни и то в мисли, свързани с голотата. Когато си пред смъртта, смъртта насочва всички мисли към страхотната си, неизмерима загадка. Знам, че това не е нищо ново за тебе.
Преди да ти разкажа подробно случая — време е вече, — ще допълня само, че мадмоазел Гогю я изгониха от къщата, в която работеше като възпитателка. Представи си, не друго, ами я обвиниха — бедното момиче — за смъртта на тромпетиста Силвино. Откак тя дойде, в градчето влязоха в действие могъщи и напористи сили, насочени против нея. Сили, които ти до болка познаваш. Това, което ти разправях за мисленето и лошите намерения. Ах, и кога ли ще се убедим, че винаги, винаги, от Ева досега, в наше време и през всички времена, съвсем малко извън нормите, независимо къде са границите, започва непочтеността. Същото, което се разправя за начеващия и впечатлителен летовник, който при вида на своята съседка по кабинка, появила се на вратата на съблекалнята, за малко да умре от възхищение, а на третия-четвъртия ден вече й отправя погледи, едва ли не безразлични и разсеяни, а в края на престоя, когато и двамата си тръгват и той вижда как тя слага крак върху стъпалото на вагона, отново е на косъм да припадне.
Ала в крайна сметка е невъзможно да бъдат убедени някои хора в тези неща, понеже са неспособни да разширят погледа си и да разберат чуждия живот, ако не е в пряка връзка и зависимост от собствения им живот, мислене и навици. Аз мисля, млади приятелю, че същността на въпроса е ни повече, ни по-малко точно тази — квачката всякога гледа с ужасено смайване пиленцето, което е видяла да излиза от черупката.
Ще възкликнеш: „По същество, по същество.“ Две думи само и най-после да се занимаем със случая.
Миналата събота, първия ден на танците, някои вече идваха под навеса на Бартолито. Искрено казано, даже не се допираха един до друг — толкова бяха малко. Ти знаеш, че две-три лета хората от градчето не се престрашаваха да ходят на плаж и досега не влизат да се изкъпят, макар че те, момичетата, момичките, както тук ги наричат, все още дълго му се канят на морето и само най-дръзките и най-смелите се поплискват сред стряскания и треперене, по ранина — „между часа на кюретата и госпожиците“, — омотани от глава до пети в домашни басмени роклички. Една разходка по плажа, особено в неделя, беше върхът на изтънчеността. А това ти го разправям, защото не знаеш, че десет години преди това хората даже носа си не подаваха на Морската алея. Живееха съвсем откъснато, извън летуването. Вече ти разказах как преди тридесет-четиридесет години госпожиците от градчето не се престрашаваха за валса. Изводът от двете явления, според моето скромно мнение, е един и същ — вратичката на навиците, на новите навици е тясна и трябва да се наредиш на опашка, за да минеш. Има мигове, когато тия от опашката губят търпение и малко или много единодушно събарят с един напън преградата и нахълтват, както си му е редът. Аз от тия работи много не разбирам, Паулинито, но мисля, че в социологията, която ти сега изучаваш, явлението се нарича „пряко действие“ или нещо от този род.
Онова от „страстната събота“ взе друг обрат още от самото начало. Почти всички дойдоха — бяха над триста — със сини костюми за кръщенета и имаха загар, тъй различен от нашия, който постигаме с отпусната плът и разхлабени мускули, получен от тъмно до тъмно в полската работа, пресечен по средата на челото, както светлината и сянката на площад за борба с бикове. От моряците, от рибарите тук-таме се мяркаше по някой. Хората на морето, тук в Пуерто Евора, заради беднотията, заради окаяното положение, в което живеят, са се откъснали в своята махала, в къщурките си, и са изгубили всякакво любопитство, най-обикновеното желание за общуване. Хората на морето, тук в Пуерто Евора, сякаш живеят в неопределено време, където нито модата значи нещо, нито пък имат и най-слабо понятие от техника, защото техниката е използвана както природата — няма значение дали е напредване или връщане назад, щом не е по-голяма заплаха от тази, която се крие в смъртта.
Та както ти казвах, всички се появиха в празничните си дрехи. Те, момичетата, изглеждаха по-малко притеснени, по-отворени, толкова бяха оперени, толкова нагиздени, така внимателно нагласени и тъй бяха зачервили бузите, тъй закръглени бяха, че… (Да, смей се, мошенико, смей се, още ме бива.) Имаше хубави, направо красиви. Вярно е, че тяхното изящество беше едно тежичко, тромаво изящество, а от движението скоро почервеняваха, потяха се прекалено и разваляха премяната си, стигайки до неугледност. Но въпреки всичко притежаваха някаква своя си привлекателност.
Началото беше много необичайно. Аз бях вечерял със семейство Лопес Идалго на терасата на тяхната вила и можах да проследя всичко. Пак ще повторя, че още в самото начало нямаше нищо обикновено. Някъде към десет-единадесет навесът на Бартолито беше като обсаден, особено от горната страна на плажа, страната, която е откъм шосето. По-нерешителните стояха доста време зад дюните и подаваха само глава, като гледаха да не ги забележат. Приличаха на дебнещи и плашливи животинки, надъхани със задръжки и страхопочитание. Незабелязано правеха танцови стъпки, с внимание, изцяло погълнато от ритмите, които набелязваше оркестърът, като тихичко спореха един с друг дали е румба, фокс или танго. Единственото, за което не се съмняваха, беше пасодоблето[10]. Когато се решаваха да се промъкнат под навеса, го правеха на групи и откъм задната страна, където се намираше огромният тезгях мястото на най-голямото оживление. После си поръчваха чаша вино и скришом се стараеха да не пропуснат нито една подробност от онова, което ставаше на танцовата площадка. Този, които не бяха по двойки — повечето, — щом откриеха сред присъствуващите някое познато момиче, някоя съседка например, с която навярно и една дума не са разменяли, изглеждаха я втренчено, разсеяни и нерешителни, напрегнати и мрачни, подобно изненадани гущери. Плахостта скоро биваше победена, защото в оная нощ и момичетата, и момчетата упорствуваха в един вид общо революционно начинание, а знаем колко сплотяват революциите и как предизвикват загуба на учтивост и добро държание. Някой изведнъж се измъкваше и не се връщаше повече. Или се появяваше с някое чернокосо момиче с лъщящо и пълно лице, което не бе пестило брилянтина. Всички бяха като замаяни. По-скоро на косъм да полудеят.
От обичайните участници в танците на терасата на Мирамар имаше неколцина. Искам да кажа от това, което остава от тези посетители. А, щях да забравя — навесът на Бартолито беше окичен с фенерчета и гирлянди от разноцветна хартия. Оркестърът — квартет „Зелено море“, както гласяха програмите, раздадени оня следобед и написани в следния ред на фон от морски вълни — се състоеше от тромпетист, саксофонист, пианист и барабанист. Тромпетистът, както се досещаш, беше Силвино. Бониля, кърпачът от улица Лас Крусес — улицата, на която беше телефонната централа, — се бе заел, не без известно затруднение, със саксофона. Един учител — Комесаня — свиреше на пианото, а на ударните инструменти имаше един недружелюбен и превзет младеж, когото преди не бях виждал — както се говореше страшно изобретателен и надарен човек и в същото време безпощадно отмъстителен и за когото се твърдеше, че бил счупил вече за трети път главата на свой братовчед, с когото работеше и очевидно не се разбираха особено, чрез неподозирания и строго научен способ да разхлабва болтовете на предното колело на велосипеда му. Уместно е да се уточни, че барабанистът и неговият наказан братовчед са санитари в болницата. Болницата, както знаеш, е там горе, близо до костницата, в най-високото на онази камениста и много стръмна улица, на която викат Голготата и която някой ден, ако така вървят нещата, ще бъде кръстена на братовчеда на барабаниста — мъченик.
Мисля, не съм ти казал, че униформата на квартет „Зелено море“ — като такава я представяха приказките на онези, които се имаха за много светски хора — беше строга, проста, изискана, с лек намек — бял панталон, морскосиньо сако с ефирна зелена лента на маншета. И тъй стана, Паулинито, че добрият Силвино отиде на оня свят облечен почти като моряк от оперетата. Горкичкият.
Та как стана ли? Истината е, че никой още не си го е обяснил. Хората, ти си го знаеш, щом някой умре с вода в устата и е на две чаши, отсичат, без много-много да проверяват — кръвоизлив в мозъка. Току-виж накрая това излязло някой кръвоизлив. Добре, ами всичко преди това? И оня тласък, внезапен и необясним, който накара Силвино да слезе от подиума и с такава решителност да се отправи към морето и към смъртта? За мен като да беше обезумяваме. Безумието на би-бопа. Да видим ти какво мислиш.
Ще да е било, Паулинито, около два през нощта.
Квартет „Зелено море“ бе свирил от всичко, най-вече пасодобле и блус, двата най-добре приемани ритъма, които най-много двойки измъкваха на танцовата площадка. Забелязваше се едно странно въодушевление, едно напрегнато въодушевление, задушаващо, с глуха сила. Всички знаем, изглежда, така постановяват законите, че пасодобле се танцува засмян, а блусът с лице на глупак, изражение като да си пред прага на покрусата. Въпреки това всичко се играеше с еднакво въодушевление, със самочувствие на хора, които тъпчат току-що превзетия връх, непристъпен в продължение на много години.
Ако прозвучаваха първите такта на някое танго, тълпата танцуващи се чувствуваше като измамена и се оттегляше, запотена и неспокойна, подобно армия, принудена да спре, по края на танцовата площадка. Аз, може би като израз на вярност към моето време, танцувам всички танга, а онази нощ не пропуснах нито едно. Но ми правеше впечатление, че хората много скучаеха с тангата. С буги например ставаше точно обратното — танцовата площадка наистина почти опустяваше и само четири-пет двойки го играеха, съвсем млади момичета и момчета. Обаче тия, които се оттегляха да гледат, страшно се забавляваха. Бугито е твърде близко до обикновеното въртене на задника и циркаджийството, когато не се покаже голямо умение и освен това, мисля аз, е един безпощаден ритъм, рязък и груб ритъм, несъмнено от тия, които най-много погубват човешкото. Забележи, Паулинито, че бугито не утешава, не подканва за любов — па макар и за грубата любов, — не те кара да мечтаеш, не раздвижва, минавайки през гънките на душата, нито една мигла от пощурялата кукла на конци, в която сякаш се е превърнал танцуващият. Така че да си на танцовата площадка по време на буги твърде прилича на участие в разгорещена хайка или на сънищата по време на морбили. Бугито омаломощава, разтърсва, призовава и грабва, кара зъбите да скърцат, да пукат костите; в крайна сметка завладява и най-подир потапя в отвратата, в припадъка, в нищото. Аз мисля, че Силвино, доброто момче, бугито го замъкна на оня свят с едно продължително надуване, сред вопли и извивки, по тъмния наслюнчен лабиринт на неговия тромпет.
В първите мигове, когато като хипнотизиран слезе от подиума и крачка подир крачка, като продължаваше да свири и да се движи в такта на ритъма — не танцувайки или поклащайки се като някой смешник, нищо подобно, защото онова бе твърде сериозно, — се отправи към брега, ние, мислейки го за пиян, го взехме на шега. Но веднага след това мелодията на неговия тромпет, една причудлива, импровизирана, бясна, без вдишвания искрена и покъртителна мелодия заприлича на изричано завещание, мелодия, уплашила сякаш самото море — неподвижно и безмълвно, — и която полека-лека обзе всички ни, повличайки ни в своя адски хоровод. Отпървом другите музиканти, после танцуващите; най-подир всички, които бяхме под навеса, го последвахме изненадани, с настойчиво очакване — бяхме го наобиколили отдалече, както се следва несигурният вървеж на някои луд или на бясно куче. До края чак, когато вече бе потопил нозе във водата, не бяхме обърнали внимание, че се е втренчил в нещо, което се движеше навътре в морето на около четиридесет-петдесет метра от брега. Французойчето беше, разбира се.
Водата бе гладка, въздухът спокоен, нощта ярко осветена от луна и французойчето можеше да се види много добре, заобиколено от бяла пяна. Ако тромпетът на Силвино замлъкнеше, шумът на раздвижената вода от ръцете и нозете на момичето и неговия придружител достигаше до брега, чист, доловим до съвършенство дотолкова бе неподвижен и затихнал въздухът. Дори думите, които си разменяха, можеха да се чуят навремени, ясни и отчетливи. Ако не беше станало, което стана, аз, въпреки годините си, щях да се топна онази нощ.
Пак ще повторя, че няма разум, способен да изясни случая. Кажи да видим защо беше цялото това бълнуване, тая внезапност, тоя лудешки танц на нещастния, невзрачния, безличния Силвино — който, горкият правата да си кажем, като физика не струваше пукната пара — по мадмоазел Гогю — едва ли не атракцията на годината, звездата, лакомството на сезона? Безсмислица навярно, още една безсмислица на тоя отчайващ живот; естествено, за да не се задълбочава човек, за да приема онова, което му подхвърлят, със смирение, с истинско страхопочитание към тайнственото и непознаваемото.
Защото може и заради нея да е било. Французойчето мина почти незабелязано в първия танц буги, но при втория вече не. През втория вече беше център на вниманието, знаеш ли? Без да си го е поставяла за цел, естествено; момичето — накрая полека-лека го оставиха самичко на танцовата площадка, с партньора й, разбира се — бе пламнало като божур и се втурна навън засрамено.
И тогава нещата рязко се обърнаха. Бяха, както вече ти казах, най-обикновени хорица — обикновени хорица, поставени при изключителни обстоятелства, когато се отприщват водите, когато човек се откъсва напред. Пляскаха, удряха с ръце по масите, ритаха. Виеха. И като капак — Силвино, напрегнат до крайност, с вените на шията му, които заплашваха да се пръснат, и по-кривоглед от всякога, вкопчан в клапаните на тромпета си. Колко бе необичайно всичко, Паулинито! Дори самият начин на свирене. Ти знаеш, че всички добри джазови тромпетисти, тромпетистите на би-бопа например — спомни си оня негър, когото видяхме в подземията на Сен Жермен де Пре — затварят очи за най-необузданите мигове, мигове на най-голямо вдъхновение и бесуване — в джаза тромпетът бълнува и е като признак, доказателство за внезапно и остро втрисане — навярно усамотявайки и откъсвайки се за най-несподелимото внушение, за вътрешното просветление. А и давлението на мундщука върху устните, и въздухът, който издува бузите, преобразяват линията на носа, вирват го и го сплескват. Представи си сега лицето, изражението на Силвино, с опулените очи и дългия и остър нос, като че ли искащ да съперничи по надуване с устата. Казвам ти, приятелю, че това впечатляваше.
Третият танц буги през онази нощ бе на бесуването, на забравата. Около половин час след това го повториха и сред неговите ноти Силвино се запъти към по-добър живот.
Та за третия буги мадмоазел Гогю я изтикаха съвсем насила; Санчито Вадильо, партньора й — също. Санчито за една бройка да се счепка с едного от тия, които по начин, лишен от всякаква изисканост, го подканваха да танцува. Мадмоазел Гогю и Санчито стигнаха до танцовата площадка съвсем потулени, като престъпници между полицаи, като стадо добитък сред овчари. Но не се съгласяваха да танцуват, решително отказваха, смътно съзнавайки може би, че нещо ще стане. Присъствуващите кряскаха, сумтяха, ревяха: „Да танцуват!… Да танцуват!…“ (Това „Да танцуват!“, приятелю Паулинито, е древен и нетленен вик, вечно жив в историята на нашия народ, а навярно, както може да се предположи, в историята на всички народи.) И мадмоазел, и Санчито продължаваха да казват не. Дотам се стигна, че заградиха в плътни редици танцовата площадка, за да не може двойката да избяга.
Бугито звучеше вече от няколко минути, но без желание, в очакване, като мотор на празен ход, който сетне ще подивее във вихъра на гонитбата. Обаче мадмоазел и Санчито продължаваха да казват не. Изведнъж — никой не го очакваше — Силвино насочи тромпета си към звездите и отправи един мощен вопъл, пронизващ, нескончаем, влудяващ, един жален и потискащ вопъл. Когато вече не се издържаше, прекърши нотата, свличайки я по една глъхнеща гама, фалшива, шутовска; гама, подобна на клокочене — едно приглушено клокочене, като във въздишка, — което изпълни всички с доволство. Чак мадмоазел и Санчито — тя преди него — се разсмяха. А аз помислих, че след онова страхотно напрягане, след онова неизразимо тромпетно соло, невзрачния Силвино ще трябва да го вдигнат от пода. Ала той продължи да издухва безумства и безконечни извивки и раняващи ноти. Ритъмът примамваше, нажежаваше въздуха, неизбежно грабваше. Всичко се беше променило.
Точно в този миг на танцовата площадка изникна шофьорът на Трианерито II, наперен и приличащ малко на циганин, пиян и изтупан от глава до пети. Щом приближи до французойчето, се закова пред него с учтив поклон, със смехотворна изисканост. Мадмоазел беше изненадана. Мадмоазел беше разбрала поканата, ала не се решаваше. Той я хвана за китката и лекичко я повлече. Момичето не се поколеба и с два скока се намериха насред танцовата площадка. Раздаде се въодушевено изреваване; после — напрегнато мълчание.
Двойката започна с известна сдържаност, малко сковано. Веднага след това влязоха в необуздаността на ритъма, в резките кълчения, в най-неподозираните завъртания и потрепвания. Чу се едно „оле!“, издадено сякаш при удар с камшик. От групичка младежи, които се намираха близо до тезгяха, се понесе игриво пляскане, като при самбра, на часа пригодено за ритъма на буги. Народът все по-силно крещеше и подвикваше. Беше едно гърчеливо и разнищващо кресчендо, което объркваше духовете, по невъобразим начин предизвикваше и съгласуваше викове, пляскане, ръкомахания. Изключено бе да останат мирни, безучастни. Беше невъзможно да не сторят и някоя глупост, някоя детинщина, някоя дивотия. Спомням си, че един дебел мъж около петдесетте, с коса, остригана до голо, ей така без причина, започна да удря жена си по лицето. И че едно момиче, застанало на пръсти до танцовата площадка, си изу обущата и почна да барабани с токове по цимента. Аз самият изпих пет-шест джина, без даже да усетя, че ги пия. Какво безумие, Паулинито!
После изведнъж целият този народ заля танцовата площадка. Хванаха се по двойки — дори момиче с момиче — и започна един кански танец. Въртяха се като в нервен припадък, като пощурели, блъскайки и удряйки се, съвсем замаяни. Аз успях да видя как французойчето и шофьорът избягаха към плажа, като се възползваха от объркването, което сякаш никога нямаше да свърши.
Най-сетне оркестърът спря. Тълпата танцуващи полека-лека се успокояваше. Спокойствие, отпадналост, унес завладяха целия навес. Сякаш нещо живо и туптящо, някое огромно чудовище бе умряло.
Привидно всичко се беше уталожило. Оркестърът изсвири три или четири мелодични, бавни пиеси, невзрачни и сладникави, които се изиграха машинално, без всякакво въодушевление, на ръба на летаргията. После дойде тангото. Да, много добре си спомням, че беше сивичко и вдървено танго, жалко подобие на танго, което предъвкваха в онези мигове. Та по средата на тангото, като мимоходом изпълни туша, Силвино заби стрелата на своя тромпет. Бе както предишния път, един безконечен вопъл, който накара всички присъствуващи да настръхнат и да се разтреперят, но затова пък не завърши със свличане по надолнището на доволството, на веселото врътване. Тромпетът на Силвино отново беше пуснал в ход бугито, повличайки подире му и другите музиканти от квартет „Зелено море“, като възвърна на всички страстта, безумието на ритъма, почувствувани малко преди това.
Напразно. Защото, както вече ти разправих, той се смъкна от подиума, прекоси пространството под навеса и бавно, навярно със стъпка на лунатик, тръгна към морето. Ще повярваш ли, Паулинито, ако ти кажа, че макар разумно беше да се очаква да спре, щом стигне до водата, аз предусетих, че ще продължи? Та продължи, Паулинито. Продължи, и то със същата стъпка, без никакво колебание. Чак когато водата му беше стигнала до средата на бедрата навярно се е почувствувал като уловен и се препъна. Ала продължи навътре в морето. Продължи, като не преставаше да свири и без да откъсва погледа си от момичето, което плуваше все още много далече. (Ей, Паулинито, а как само свири един тромпет над морето! Звуците достигат до теб на пресекулки, като търкулнати песни, които на игра се хвърлят пряко водната повърхност. Няма охо, а шепнене, едно живо шепнене, подобно на аквариум с мънички сребристи рибки.)
И тъй, на Силвино водата му стигаше до гърдите, а той продължи. Продължи и вече не разбирахме как се движеше по посока на момичето, без да свие, без да залитне, без мелодията на тромпета му да се издаде, да допусне някакъв фалш. Продължи, Паулинито. Продължи и всички видяхме как леко подскочи, за да, избегне една вълничка, която заплашваше да го залее, а после изчезна, без да маха, без всякаква преструвка. Тромпетът проблесна за няколко секунди над водата и потъна, завъртайки се като кораб в своето последно пътуване. Някои твърдяха, че са чули бълбукане, нещо средно между ужасяващо и шутовско бълбукане на побеснели ноти, които изплават на повърхността. Това вече ми прилича на измислица и въобразяване. Естествено, може да е било така.
Останалото знаеш и няма защо да го повтарям. Мисля даже, че няма да сторя добре, ако се върна върху подробности от Силвино като труп. Имала е смисъл онази сбирка празни шишенца от емулсия Скот в яслата на изоставената конюшня във „Виля Ховита“.
Очаквам, приятелю мой, ако не съм дал ценни сведения за твоята наука — имам пред вид първата част на случая, — то поне да съм те позабавлявал. Сигурно щеше да го вземеш на сериозно, и то съвсем сериозно, ако беше очевидец на цялата тази бъркотия.
И както казахме: за друг път остава светската хроника.
Как ли се е чувствувал Ваша милост, когато два от шестте фаса, с които тъкмеше пура, му ги отнесе вятърът и нищо не можа да стори. „Нещо си умислен и тъжен, а, Антонио? Защо така“ — му беше рекла сутринта игуменката. — „От горещината, майко, от горещината…“
Сутринта и през деня горещината; на свечеряване обаче трите автобуса, които току-що бе видял да подават гърбиците си от денкове и куфари над дувара, и един от тях — последният — лодка със синя долна част, която принуждаваше да се разклащат клонките на върбите край шосето като в игра на ураган. Пустата му лодка премина през душата на Ваша милост като през децимал на бакалия, съживявайки навика му и привеждайки в бойна готовност всичките му бурми и бурмички.
— Ладия, Ваша милост! Гледай, една ладия като твоите! Ладия…!
— Като на майка ти, Горигори…! На ти две пури и не им се назлъндисвай, щото са хавански. Плавай, айде плавай и да те няма.
Ваша милост викаше „плавай“ наместо „отивай си“ или „разкарай се“; „кил“ наместо „задник“, „рибарски кош“ наместо „цедка“… И все в тоя дух. Ваша милост бе водил самостоятелен живот, откак го бяха отбили, та чак до последната есен, в която кметът му намери място в приюта Сан Хосе, вече шестдесет и осем годишен. Което ще рече, че винаги е бил стопанин и на хубавото, и на лошото в живота си — най-вече второто, — стопанин на колибата си, на хитрините си, на сиромашията и на индустриите си. Неговите изящни, честни индустрии — да събира миди, да препродава вехтории, спечелени на томбола, да пее канте хондо, да прави корабчета от коркови тапи… Викаха му Ваша милост, защото хората понякога раздават правосъдие, връщайки онова, което не им принадлежи. Той се обръщаше с „ваша милост“ — „т“-то за повече изтънченост и блясък или повече двусмисленост — за какво точно не ставаше много ясно — към всеки, който носи връзка, има сносен костюм и горе-долу прави крака, тъй като неговите дрехи бяха провиснали, вратът му винаги свободен, а крачетата като на премазано куче — навярно защото плътта е наставник, който всекидневно много внимателно ни поучава, а пък неговото тяло — заради крачетата и някои други неща — беше тяло, пригодено за любезничене, за прилагане на лекове, тяло за смях или за плач, което, погледнато отдалече, е все същото.
За първата му нощ в приюта, която освен това беше и първата с матрак, се знаеше в градчето — обаче не от сестричките, които са дискретни и търпеливи, — че от великите радости заради мекото потъване и полюшване на естествените отвори по тялото на Ваша милост им беше излязло от акъла, че трябва да се стискат и бедният осъмна без сухо място по себе си. Но не заради отпускането, защото, както сетне ще се види, на Ваша милост оная работа му беше съвсем наред, ами заради невероятните неща, които тялото и сънят му сториха в кревата.
Дръпна Ваша милост от пурата, но тъй като тютюнът не отпъди копненията, остана на пейката, докато мръкна. Дори не се отзова на камбаната за вечерня, която приканваше старците на благословен сън. По-старателен беше — прекалено старателен, — когато откликна на измучаването, страхотно, жалостиво измучаване, което нададе както всяка нощ, преди да се е приготвил да преспи, Мавърката, хванал едната си розовочервена цицка — не знаем дали е търсил малко утеха, или е било знак на раздяла, — докато в приюта всичко стана тишина и тъмни прозорци. И тогава Ваша милост се измъкна през вратичката на обора.
Под първата върба — скитниците винаги, даже нощем, търсят сянка — Ваша милост небрежно е изул сивите някога гамаши — военна плячка, подарени преди четиридесет години на приюта от един градски съдия, придружени от два костюма, тога и още някои допълнения, и достигнали до наши дни благодарение на неимоверните си размери, добрите грижи на сестричката-домакиня и на леката й плаха походка, която винаги е имала старостта. Това последното, разбира се, не се отнася до Ваша милост, понеже за осемте или девет месеца, през които му се наложи да бъде наемател и пленник на съдийските дрипи, твърде скоро го накара да възстанови първоначалната им употреба.
Заритаха от удоволствие нозете на Ваша милост, възвърнали си на въздух и върху гола земя обичайните предели на изгубения си калъп. Удоволствието ще се е изкачило нагоре по краката и ще е стигнало до сърцето му и ще го е докоснало с благодарствен досег, защото в един миг захвърли сакенцето си от грубо платно, откри главата си и над дувара се понесоха чифт гамаши, едно сакенце и един каскет. На човека му беше съвестно да отнесе нещо, което в крайна сметка нямаше да му влезе в работа. Най-сетне с нозе върху голата земя, свободно тяло и подстригана глава, заета с целуване на звездите и ветреца, Ваша милост разпозна себе си и разпозна нощта.
На влизане в градчето се пресрещнаха с една черна хрътка, от тия мършави и тъжни хрътки, които, понеже са клюмнали и изтощени, имат вид като че ги яхат невидими същества, скелети, и сякаш нямат ни посока, ни цел, и щом Ваша милост я задгърби — кучетата много са научили от човеците, — бавно извърна глава, без любопитство, ала с надежда.
Досами бакалията, малко преди нея — градчетата винаги почват и свършват с кръчма, — на Ваша милост вече му предлагаха първата чашка.
— В отпуска ли, Ваша милост?
— В отпуска.
— Е хайде тогава, за пътя, дето ти остава до плажа.
— Само за да не ви откажа…
И не им отказа. Нито тогава, нито още десетина пъти. Нито когато на излизане от „джилканото“ на Монтанес един уличен музикант — с плосък каскет, с изядена велурена козирка, одежди твърде близки до вечното народно облекло, иначе казано, почти парцали, чепици, колкото да се каже, че не е без хич, и с кларнет, посредством който облекчаваше от въздух стомаха си и разпръскваше лоши мисли — метна ръка на рамото му като добър познат.
— Ти с какво се занимаваш?
Скитниците, повече от всеки друг, обичат връзките по професия, макар сетне да презират звания, удостоверения и дипломи поради липса на визитки или стени, та да ги поставят.
— Както виждаш, свиря. А ти?
— Сега-засега с корабчета — тапата добре изрязана, с мачтата му, със знамената му — броят им според големината и цената. За всяко знаме по песета. Добрата игуменка не ми даваше да си ги правя там. Е, е същност не ми даваше да си търся тапите по плажа и след туй да продавам стоката.
— Та кой не ти даваше?
— Ами, никой… Глупости! — Ваша милост не искаше да си признае, че беше живял със скръстени ръце в продължение на цяла една зима благодарение на благотворителността. — А пък сега съм дошъл на плажа за тапи. А ти утре свирката — тутурутуу, а аз корабчетата… Какво ще кажеш?
Виното ги караше да се хвърлят един другиму в прегръдките и в луди кроежи за сътрудничество. С бърборенето на пийнали побратими стигнаха до плажа.
По това време в Морското казино имаше бал за откриването на летния сезон. В едно сепаре местният поет — самотен — скучаеше и се прозяваше; в друго — кметът със семейството си ядеше студени гозби. Поетът и кметът, от височината на терасата, видяха да минават уличният музикант и Ваша милост, побратимени, пияни. Поетът се замисли за нощта, за свободата, за тая луда неочакваност на всички красиви неща и взе решение да напише поема, възхвала на скитника и да покани на танц Дорита — негова годеница от пет години. Кметът от своя страна предпочете за нищо да не мисли. Не беше в кабинета си.
Морският бриз накара кларнетистът и Ваша милост да станат.
— Ваша милост, ти по левия борд, аз по десния.
— Не, ти на мене брега ми остави, че то си е моето.
Започнаха да поглъщат плажа с развихрено настървение, страстно, грубо, навели тела, протегнали ръце, като дланите им почти допираха пясъка, разминавайки се с несигурен вървеж, в стъпка не ме бутай, сам ще падна.
Ваша милост не залиташе — свиваше се в акробатически скокове и наваксваше едно двадесет метра с пъргавина, необяснима за годините и изкривяванията си. Когато крачетата му на дог щръкнеха нагоре, по-скоро заприличваше на изкоренено дърво или на дънер през зимата, отколкото на човек. Два-три пъти се изтърколи до водата като разглобен, а после жадно смучеше солените си пръсти. И говореше ли говореше — на себе си, на нощта, на морето, на тапите, които навремени откриваше, макар и не с желаната честота и в желаното количество. Току ще попита другаря си: „Някоя тапа, а, Сирено?“ А Сирена не отвръщаше нито „да“, нито „не“. С опипване на дете, което търси майчиното зърно, ровеше между голата си гръд и сакото за наустника на кларнета; за да запрати в нощта, като строши нейното равновесие и обсипе с жълти звезди черния й кристал, една пронизителна, несигурна нота, все по-фалшива и с повече извивки.
Утрото завари Сирена върху една дюна, лапнал наустника на кларнета си, а няколко крачки по-нататък или на няколко премятания Ваша милост прегръщаше средно голяма дъска от почернял корк с вбити мидички.
Помежду им, на почетно разстояние, та да може да се притече за ласката или да избегне запратения камък, черната, мършава и тъжна хрътка също тъй спеше дълбоко.
А през това време слънцето вече раздаваше и на тримата от своята благодат.
Осемнадесет години се назоваваше Мигел Паес и изведнъж, за четиридесет и осем часа, остана само Валядолид. Валядолид му казваха на „Кантабрия“, снизходително, като нежно умалително. Това не го обиждаше, дори напротив — успокояваха го не само тонът, но и името, и тъгата по града с това име. Дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, добиваше мрачен и остър израз, като лай на зло куче. За разлика от него Бенито боцманът виждаше света в розово, дори когато говореше за стоката — тази стока, която го караше да се поти и да богохулствува до люковете на шахтата, докато скърцаше стрелата на крана горе, — казваше: „Портокали, портокалчета, малки слънца за децата на мъглата.“ И положително мисълта на Бенито, боцмана на „Кантабрия“, протичаше обло, а не удължено, защото тялото му беше обло, и за него да си представиш Ава Гарднер беше като да притежаваш Ава Гарднер, и той я видя да се появява веднъж от самолета 7532 на Еър Форс и оттогава си въобразяваше, че има някакви права над момичето. Казваше: „Личицата на актрисите, противно на това, което си мислят хората, не са само мазила. Ава Гарднер умее да се усмихва и най-вече — да гледа. У жените умението да гледаш е истинска добродетел.“ Той вече наричаше Валядолид Мигел Паес и на Валядолид му харесваше боцманът да го нарича Валядолид, защото така забравяше или не обръщаше внимание на мръсотията и гнусотията, че и на цялата неприветливост на „Кантабрия“. Нещата добиваха мил празничен вид, като слушаше Бенито.
Той дойде преди два дена с картонените си куфари на гръб и с предразположението си към удивляване. „Аз съм възпитаник на Морското без практически познания: тъй и тъй…“, си казваше той. Сетне, по време на вечерята, го призна на машиниста и машинистът изръмжа. Капитанът беше твърде млад, за да има бяла коса, въпреки това неговата беше отчайващо бяла и движенията му пестеливи. Бенито боцманът прихна да се смее първия път, когато Валядолид, изслушвайки представянията на капитана, слисано пусна ръката си наслуки за първия, който пожелае да я стисне. Валядолид се чувствуваше не на място с бялото си безбрадо личице на школник от пансион сред тези брулени от всички ветрища лица. По-късно, когато понечи да доближи пейката до масата, Бенито боцманът се засмя за втори път и дон Хесус Беардо, машинистът, му каза:
— Момче, когато се качиш на кораб, обърни внимание на това, че единственото нещо, което не е вързано за пода, си ти.
Та постъпването му ни най-малко не приличаше на празник. Контрольорът във влака му беше казал: „В Сантандер ли ще се качваш? На плоскодънен кораб.“ „Защо плоскодънен?“, запита леко охладнял този, който все още не беше Валядолид. „Там няма дълбокогазещи кораби.“ Няма дълбокогазещи кораби… „Нямало дълбокогазещи кораби. А аз уча ли го какво става по влака?“, помисли си Мигел Паес. По-късно излезе, че „Кантабрия“ бил 500-тонен плоскодънен кораб с 35 метра дължина, 6 метра ширила и 6,75 височина. А мачтите бяха отпадъци, проядени от ръждата, и той не беше Мигел Паес, а Валядолид. Доближи се до Бенито, който съзерцаваше товара на ръба на шахтата, потеше се и бълваше псувни.
— Какво си помисли, синко? Че това е „Куин Мери“ ли? — му каза боцманът.
— А това какво е? — поиска да се осведоми той, като посочваше товара.
— Портокали, портокалчета; малки слънца за децата на мъглата.
По-късно боцманът, чиято памучна фланела беше избеляла под мишниците, отново изпсува. На якия му врат личаха три тъмночервени жили и ако повдигнеше поглед, за да проследи движението на стрелата на крана, те се очертаваха по-чувствително. Тялото на боцмана изглеждаше малко смешно с надутата си закръгленост, с недостойната си затлъстялост. Валядолид, който още не беше Валядолид, а Мигел Паес, се почувствува натъжен и си помисли за Марита, и без да може да се възпре, защото това беше неотклонима нужда, се изкатери на мачтата и надраска името на момичето върху боята под един кабел. Така си създаде лековерната представа, че по някакъв начин момичето го придружава. Слезе поуспокоен, а стрелата вече се спускаше в трюма за последен път и Бенито боцманът престана да псува, хвана го за раменете и без да го е питал някой, започна да му говори:
— Туй е то стоката, разбираш ли? Без стоката това не е ни занаят, ни нищо. Ти къде си учил?
— В Барселона.
— Значи си каталанец. Хубав край.
— От Валядолид съм.
— А-а-а! Хммм… М-да, виж, това е друго нещо. И Валядолид не е лош край… Да не беше стоката, можеше с плевене да се занимаваш, ти слушай мене. По-доходно е. Валядолид ли? През Валядолид минах девета година. Бясно куче да стана, ако там не са най-хубавите момичета!
Валядолид, който започваше да става Валядолид, срамежливо се усмихна. По-широко не смееше да се усмихва, за да не изглежда лицето му по-детско. Три дни по-рано, когато се чувствуваше силен и мъжествен, казваше на Марита, хванал я за ръцете: „Видиш ли, момичето ми, морето, морето… Да обикаляш света! Това е много тежък занаят.“ Една сълза трепкаше в дясното око на Марита. Като подпря глава на рамото му, което по това време можеше да мине за мощно и здраво, тя каза: „Щом се оженим, ще ме вземеш със себе си. Няма да се разделяме никога, нали?“ „Ще видим, ще видим“ — отговори той, чувствуващ се способен да премахва всички пречки. Марита беше на шестнадесет години с крехки юношески рамене и питаеше злобна ревност към „Кантабрия“ с целия й товар. До Бенито боцмана Валядолид се чувствуваше като Марита: слаб и натъжен. Вън от тази действителност той се чувствуваше дързък. А на „Кантабрия“ беше стеснителен и се чувствуваше съвсем нищожен.
На раздяла баща му му даде три банкноти по сто: „Ти знаеш, че това не е в излишък. Но не си започнал още да печелиш и аз трябва да довърша това, което съм започнал, иначе не съм син на майка си.“ Баща му, естествено, беше син на майка си независимо от това, дали е довършил или не това, което е започнал, но Валядолид не беше в същност син на баща си. Майка му, която наистина му беше майка, сключи с баща му втори брак, когато той вече беше роден. Валядолид не помнеше нито сватбата, нито майка си, но си спомняше за преродения си брат Раулто, който беше дребен и хилав като голо пиле. Когато почина, го затвориха в бяло сандъче и баща му, контрольор в Северната жп. компания, взе отпуск този ден и вървя като пиян след ковчега, и вечерта каза на Мигел Паес: „Само ти ми оставаш. Отиде си най-скъпото ми.“ Най-скъпото му бяха Раулито и майка му, които за Валядолид бяха най-скъпото, което също си беше отишло. Той му каза „Татко…!“ и се спря, защото не достигаха думи и контрольорът от Северната жп. компания добави: „Да, синко, все едно, че съм; за теб все едно, че съм.“
Валядолид разбираше колко трудно беше на баща му и разбираше, че не лъжеше, като каза: „Ти знаеш, че това не е в излишък.“ Тези три банкноти бяха премълчавана необходимост и Валядолид ги постави в горния джоб на сакото, за да ги държи може би по-близо до сърцето си. Беше му отговорил: „Не се притеснявай, татко.“ И сега ококори очи, като чу Бенито, боцмана на „Кантабрия“, да му казва:
— Какво ли щеше да прави морякът сред морето без шишето и картите? Морето, момчето ми, е пустиня без пясък.
— Да, картите.
— Тази нощ излизаме в морето. Освен глътката, картите, Валядолид ли казваш? Няма ли във Валядолид красив акведукт?
— Той е в Сеговия…
— Да, Сеговия… Знаеш ли да играеш покер, Валядолид?
— О, да!
— Чудесно!… Впрочем от Валядолид си спомням само момичетата. Малко са дивички, нали?
— Да.
— Аз носех добре скроена униформа, но и това не ми помогна. Искаш ли да си четвърти утре?
— Четвърти ли?
— Да, в моята кабина; на покер.
— А, добре! Съгласен — каза Валядолид.
Нощта падаше и откъм левия борд духаше лек ветрец. Риболовните кораби потегляха и от далечината се чуваше сирена, подобна на стон на пияна жена. Миришеше на селитра и на водорасли и чайките прелитаха над морето с напрегнато внимание. Откъм Педреня повърхността се набръчкваше и се покриваше с бели вълнички. Буят на кея приличаше на протегната ръка, натоварена с отговорността за „Кантабрия“. Сега буй беше капитанът, а той, щом Валядолид му се представи в тясната каюта, изведнъж се превърна в добросъвестен и пиян чиновник. Изпи две чаши вино, докато вписваше данните му в бордовия дневник. Миришеше силно на алкохол като помощник-аптекар. В думите и движенията му личеше преднамерена сдържаност. Валядолид наблюдаваше стригания му тил и помисли, че тази преждевременно побеляла глава е заредена с електричество и ако я пипне, ще го удари ток. Капитанът на „Кантабрия“ гризеше върха на перодръжката, преди да пише. Големите му и ловки пръсти бяха необикновено чевръсти. Изведнъж се обърна към момчето:
— Нека не ви учудва — каза. — В Морското бях шампион на пръсти.
— На пръсти ли?
— Никога ли не сте се борили с пръсти?
— Не.
— Човек може също с пръсти да се бори. Аз бях шампион.
Валядолид помисли, че е пиян. Усмивката му беше младежка, но не искрена; сякаш беше подчинена на някакво условие, като че ли капитанът на „Кантабрия“ си мислеше: „Да не беше това над мене, бих се усмихнал напълно.“ След това разведе ученика из кораба и му даде две памучни фланели и една фуражка. Валядолид се чувствуваше горд под нея, но Бенито, боцманът на „Кантабрия“, каза, щом го видя: „Валядолид, приличаш на портиера на Банка Артече, детето ми.“ И Валядолид си помисли за Марита и за това как до нея изглеждаше мъж, подобен на циклоп. Въпреки това се усмихваше с предварително смалена усмивка. „Освен Бенито боцмана никой не се усмихва истински на този проклет кораб“, си помисли той.
Корабът не му харесваше въпреки доброто желание на капитана да му го покаже. Беше мръсен и стар и в шахтите имаше плъхове. Надводната част, надигната и почерняла, не се уравновесяваше с корпуса и капитанът каза, че е „преустроена вехтория“. В странно противоречие с всичко останало, капитанският мостик блестеше като паричка; колелото на кормилото, прясно лакирано, мязаше на украшение.
— Добре — каза Валядолид. — Каква скорост развива?
— Дванадесет мили, без да се пресилва.
— Каква линия обслужва?
— Обикновено Плимут.
Момчето хвана кормилото и изведнъж се почувствува важен човек.
— Аз бих ли могъл да го карам?
— Дори дете би могло да го кара. Това е морски кораб, а пък е по-широк от Пасео дел Кампо Гранде.
— Познавате ли Валядолид?
— О, Валядолид! Каква е причината кастилец от вътрешността да дойде до морето?
— Именно тази: морето.
— Гледай ти!
— Аз винаги съм желал това, което нямам — рече Валядолид.
Каютата на Бенито, боцмана на „Кантабрия“, му направи същото впечатление както гримьорната на някоя второстепенна звезда. Миришеше на пот и на непроветрено постелно бельо и беше също толкова мръсно и тясно, колкото и при Валядолид, въпреки че боцманът успяваше да му придаде вид на увеселително заведение. Не се виждаше дървото на нито една от стените; излагаха се на показ грубо залепени снимки от вестници на всички холивудски актриси, някои пазещи надписите си, а други — повечето — изрязани по силуета. Над кревата, посред лекомислените изображения, стоеше хромирана литография на Неопетнената със слугинско лице.
— Девата в мойто село стои над кмета — каза боцманът. — На празника напалваме огън на площада и старците хвърлят карамели на дечурлигата.
Беше го посрещнал с разцъфнала усмивка, същата, с която посрещна снощи лошото настроение на дон Хесус Беардо, машиниста на „Кантабрия“.
— Сядай, Валядолид. Ще пийнем по чашка. Вече знаеш, че си първият. — Наведе се и след непохватни усилия отвори катинара на сандъка и извади бутилка.
Нямаше още три часа, откак „Кантабрия“ плуваше в открито море. Леко се клатеше и Валядолид усещаше нещо смътно в ходилата си. Не беше нищо определено, но предпочиташе да стои седнал. Кабината на Бенито имаше два люка. Той беше прекарал цял час облакътен на борда в съзерцание на пустошта на небесната и водна шир. При такива условия мисълта за Марита пораждаше странно усещане. Сега желаеше да играе покер и бавно, една по една да гледа раздадените карти с изострена от хазарта чувствителност.
— Не е удобно… — каза Валядолид срамежливо. И гледаше в захлас закръглените мускули на Соня Хени, кънкьорката.
— Хайде де, не било удобно… За мен да му пийнеш едно не е неудобно, а точно обратното: прояснява ми се главата и ми се отваря апетитът. Баща ми казваше: „Многото вино убива, но малко по-малкото съживява“, ха, ха, ха!
Седна срещу момчето и напълни две чаши:
— Свещеникът в нашето село често ми казваше: „Запази детско сърце и ще останеш дете дори и да имаш косми под носа и главата ти да е гола като билярдно топче.“
— Имам дървеници в койката си — каза Валядолид внезапно отвратен.
— А къде ли ги няма? И хлебарки по сандъците, и плъхове в шахтите. Ти какво си въобразяваше за „Кантабрия“, Валядолид? Учи се да управляваш „Кантабрия“ и утре ще можеш да управляваш „Куин Мери“. Я погледни, момче. Виж какви уста! Моите годеници поставиха устните си тук, за да ги запазя за спомен…
Показваше му албум, пълен с малки, бели симетрично подредени листенца бристол.
— Ами — каза момчето, смутено от снимките по стените — коя е тази с мускулите, ако не е тайна?
Боцманът на „Кантабрия“ повдигна поглед с усилие:
— А, ха, ха… — каза. — Не познаваш Елизабет Тейлър ли, малкия? Могъл си да живееш всичкото това време, без да я познаваш? — върна се отново към албума си самодоволно. — Преброй ги, Валядолид, момчето ми — добави. — Общо са осемдесет и седем, опитвани от стария мошеник… Погледни, Валядолид, момчето ми. Погледни тези устни… Я кажи какво пише отдолу?
— Пише: „Леониса Алтабле. Кадис. Дванадесети февруари хиляда деветстотин трийсет и четвърта — единадесети април хиляда деветстотин трийсет и четвърта.“
Боцманът добиваше блажен вид. Замисли се за малко:
— Ще ти кажа откровено, Валядолид: не помня това момиче и, кълна ти се, съжалявам. Не си я спомням дори и като се замисля.
Валядолид изпразни чашата. Каза:
— Не дойдохме ли да играем покер?
— Търпение, синко. Трябва да почакаме — погледна си ръчния часовник, — нощта не е напреднала.
Валядолид, момчето, усещаше сърбежа на картите по върха на пръстите. Харесваше му тръпката на хазарта; не се наслаждаваше толкова на картите, колкото на очакването на картите. Трите банкноти от бащата, от този, който не му беше баща, но все едно, че беше, откакто загуби Раулито, природения си брат, му топлеха сърцето. Валядолид не се съмняваше, че ще ги увеличи. За него да седне да играе беше равносилно на това да седне да печели. Играта беше дейност, заплатена както всяка друга. Въпреки това не познаваше техниката на новата маса. В Барцелона вече знаеше, че Марти беше любител на черния пас и на блъфа, когато другите пасуват. Климент — обратно — се показваше като умерен играч и рискуваше да си изпусне реда в очакване друг да започне залагането. Валядолид не познаваше играта на новите си другари.
Бенито боцманът внезапно се оригна:
— Извинявай, момче — рече. — Вятърът е баласт за моряка, вярвай ми.
Усмихваше се. Вдигна албума от масата. Беше седнал на койката, а Валядолид на заоблена пейка срещу него.
— Нали ще дойде машинистът?
— Няма да пропусне, синко.
Машинистът не се нравеше на Валядолид и затова му хареса това, че ще дойде. Обичаше да преценява тези, които не му бяха приятни. Шест часа по-рано, при излизането от пристанището, се случиха заедно на десния борд, докато влекачът, пушещ и писклив, влачеше „Кантабрия“ към устието. Валядолид наблюдаваше опънатите въжета и задъханите усилия на корабчето.
— Друго си е това — каза с нарастващо въодушевление, — друго си е морето.
— Това не е живот. Нито горе е живот, нито долу — каза дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“.
Говореше за котелното и за палубата и нито при котлите, нито на палубата му се струваше, че има живот. Държеше цигара в уста и ръцете си в джобовете.
— Англия — каза момчето неопределено.
— Да не мислиш, че там връзват кучетата със свинска наденица, момче?
Лицето му беше удължено, с погребална физиономия, хлътнали бузи и изпъкнали скули. С мършавите си плещи и дори с начина да пази фаса от вятъра имаше завършен вид на гробар. Но Валядолид не знаеше, че дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, беше първо единствен син и после единствен сирак. Нито пък знаеше за надгробната плоча. Бащата на машиниста прекалил, като загубил жена си, но тогава я обичал и не знаел, че прекалява. Той често си мислел, че скоро ще я последва и затова издълбал на камъка: „Чакай ме. Скоро ще се съберем.“ Дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, бил тогава парче месо, което мърдало, но още не разбирало нищо. Когато започнал да разбира, се запознал с надписа и си дал сметка, че баща му не бърза да се събере с покойната. Когато най-после баща му починал, седемнайсет години по-късно, някой добавил на плочата след датата на смъртта му: „Мили, вече си мислех, че няма да дойдеш.“ За дон Хесус Беардо, машиниста на „Кантабрия“, чувствителен и болнав младеж, това било суров удар. Отвсякъде му се смеели и малката му годеница, която едва стигала до колана му, го зарязала, подтикната от подозрението, че неакуратността на баща му го е заразила. Оттогава води началото си зловещият навик на дон Хесус Беардо да посещава гробища. Стана моряк, за да избяга от града си и да опознае нови гробища. Харесваха му гробищата и му харесваше да установява, че баща му не е единственият, който е постъпил към жена си по такъв свински начин.
Докато светлините на пристанището се палеха, той каза на Валядолид, облегнат на борда до дясната носова част:
— Минах през Валядолид през петнайсета година. Има хубави кипариси!
Говореше както вият кучетата нощно време, с оттенък на укор и малко заплаха.
— Във Валядолидските гробища лежи мой прероден брат — рече Валядолид.
— Така ли?
— Да. Наричаше се Раулито.
— Малък ли почина?
— На шест години. Неговият баща е сега мой баща.
— Как стана така?
Валядолид му обясни. Машинистът на „Кантабрия“ добави:
— Няма ли там плоча с надпис: „Бащи, къде сте? Къде е вашата доблест? Кой разделя дружбата: този камък и този кръст ли?“
— Не зная.
— Не познаваш ли надгробните плочи на гробището в града си?
Валядолид се смая. Дон Хесус Беардо приличаше на изобличаващ го професор.
— Не, наистина — каза Валядолид.
— Лошо.
— Кое е лошо?
— Това, че не се интересуваш.
Капитанът се подаде през перилото на мостика и извика някаква заповед с рупора към дюнетката. Веднага след това изчезна. Валядолид отклони разговора:
— Ами той? — залита.
— Какво той?
— Млад е, а косата му е бяла.
— Да.
— И защо така?
— Животът го ухапа. То е като ухапването от бясно куче — каза машинистът.
На Валядолид му се разпали любопитството. Наблюдаваше гъстите и свъсени вежди на дон Хесус Беардо и после погледна към морето. Сега погледна Бенито, боцмана на „Кантабрия“, и веднага видя над рамото му прасците на Лана Търнър. Всичко го удивляваше на този кораб. Всичко беше като любопитна кутия с изненади. Добре се чувствуваше сред момичетата на боцмана. Бенито рече:
— Дон Хесус Беардо, машинистът, има приятелка, която се нарича Мари Лус.
Валядолид не знаеше за надгробната плоча.
— Да — каза.
— Иска да ги погребат в различни гробове. Как ти се струва?
— А капитанът? — полюбопитствува момчето.
Изведнъж влезе капитанът и Валядолид се задави.
— Вали — каза капитанът — и е студено.
Глухото треперене на машините заглушаваше всеки външен шум. Капитанът смъкна дъждобрана и Валядолид погледна ръцете му с известно объркване. „Шампион на пръсти е“, си рече.
— Шефът сега ще се качи — каза Бенито, боцманът на „Кантабрия“.
В този миг вратата се завъртя на партите и показа погребалното лице на машиниста:
— Пфу! — рече. — Там долу не може да се диша. По-горещо е от самия ад.
Мигел Паес, който вече беше Валядолид, и когато мислеше за Ава Гарднер, си представяше един по-сложен и труден свят от своя, постави све дуро в средата на масата. Отначало спечели пет от Бенито, с кента майорна. Машинистът наблюдаваше съиграчите си с крайчеца на окото. Тънките му пръсти отделяха алчно картите една от друга. Алчността личеше и в пипането на картите, долно и дразнещо.
— Виждам ги — каза. — И залагам още три.
Валядолид се подвоуми. Усети вътре в себе си някакво предупреждение, едно странно предупреждение, наподобяващо пустота. Може би пустотата на първото пътуване. То беше за Валядолид нещо като сбор от осанка, рупор и авторитет. И морето, подлудялото безкрайно море, поглъщаше цялата дълбочина на зениците му. А сега първото пътуване представляваше една тясна кабина и трима порочни мъже и предчувствието за Ава Гарднер, Елизабет Тейлър и Соня Хени. И техните образи, и изображенията на техните мускули. „Кантабрия“ се поклащаше по дължината си. Капитанът каза: „Има подводно вълнение.“ И Валядолид не си обясняваше защо подводното вълнение се проявяваше на повърхността. Влезе в игра с две валета и две аса и при чистенето дойде една дама. Отново се поколеба.
— Вървят — каза на края.
— Три осмици.
— Добри са.
— Какво имаш, Валядолид? — попита боцманът.
— Само фигури.
Над рамото на Бенито виждаше натрапчивата красота на Елизабет Тейлър. „Тази жена сигурно много е целувала през живота си“, помисли Валядолид. Той също целуна веднъж Марита в киното „Рокси“, като гледаха „Танцьорът-пират“. Направи го несръчно, преждевременно и засегна носа на момичето, което се дърпаше; и тя му се разсърди. Остана му една печална наслада от първата целувка. Положително капитанът на „Кантабрия“ беше целувал повече от един път. Устните му бяха фини и гъвкави и след като изпиеше една чаша, се удължаваха със задоволство. Валядолид си водеше сметка на изпитите от капитана чаши. Учудваше го също начинът на боравене с картите само с една ръка, докато другата държеше чашата. За капитана на „Кантабрия“ да мислиш за Ава Гарднер беше равносилно да увеличиш разстоянието, което те дели от Ава Гарднер. С изключителна лекота отваряше картите на ветрило, по една на всеки пръст, като че ли пръстите бяха пръчиците на ветрилото.
— Отивам — каза.
— Пас — каза машинистът, като го наблюдаваше мрачно.
— Отивам — каза Валядолид, а нямаше повече от чифт деветки.
Късметът му обръщаше гръб и поиска още веднъж ресто от десет дуро. В същност добре премислено, нямаше къде да бърза. Предпочиташе да посвети вниманието си в изучаване на другарите си. Забеляза, че ако Бенито извадеше носната си кърпичка от джоба си и си попиеше ръцете, има от кента нагоре. Когато машинистът имаше ръка, обикновено му се удължаваше лицето. Разтваряше бавно картите, потискащо бавно. Боцманът на „Кантабрия“, напротив, играеше весело, дори без прекалено да рискува. За Бенито боцмана да мислиш за Ава Гарднер беше като да притежаваш Ава Гарднер, особено откакто я бе видял да слиза от 7532 на Американските въздушни сили.
— Пет дуро — каза Бенито и си попи ръцете с носната кърпа.
— Виждам — каза капитанът, като затваряше ветрилото.
Валядолид си каза: „На истински кораб съм. Това е първото ми пътуване.“ Капитанът на „Кантабрия“ си помисли: „Сам завинаги.“ И си спомни за Хулия, мургавичката със страстното тяло. Малката Хулия му беше жена. Тя му казваше: „Искам да пътувам, мило.“ Той рече: „Ако се оженя за теб, ще те заведа в Америка.“ Хулия добави: „Ожени се за мен.“ Той я заведе в Буенос Айрес, когато се ожениха. В каютата, която беше тясна като всичките каюти, тя му наприказва разни дяволии, но после, в Буенос Айрес, изчезна. Вече десет години откакто изчезна и капитанът все още не знаеше за какъв вид човек го бе подменила. Ръката му незабелязано се сви върху масата, стискайки картите, а с другата вдигна чашата към устата си и отпи. Машинистът погледна снимката на Ава Гарднер и си представи надгробна плоча, оградена от цветя сред красивите градини на Хайд парк: „Тук почива Ава Гарднер, най-красивата актриса на времето си.“ Може би някой неразумник като баща му би я заставил да чака. Но ще чака не Ава Гарднер, а хубавките, бели и съразмерни кокалчета на Ава Гарднер. Заключи, че приятелката му Мари Лус бе станала почтена, с голям задник. Сега, докато Валядолид несръчно разбъркваше картите, морето шибаше бордовете на „Кантабрия“ и шумът ставаше ясно доловим. Минути преди това шумът на морето също беше доловим на палубата, докато капитанът му показваше компаса. От време на време предницата на „Кантабрия“ се потапяше в сивите води с известно величие. Валядолид си мислеше тогава за детството, когато подпалваше хартиени лодки във ведро с вода. И после за това, как си губеше времето до Писуерга, управлявайки лодка с две гребла. Катарро му даваше да кара лодка на вересия и понякога дори не му напомняше за дълга. „Днес нямам петачета, Катарро.“ — „Че кога имаш?“, казваше Катарро и избухваше в смях. Катарро познаваше коритото на Писуерга както своето легло. Никакъв удавник не му се опираше. Претърсваше умно и без избързване. Той като никой друг познаваше навиците на водите да влачат мъртвите си и претърсването на Виверо преди Пескера или обратно зависеше от пълноводието, от сезона и от силата на течението. Валядолид прекарваше по цели вечери с Катарро в Собако пред каничка червено.
— Катарро — казваше му, — вярно ли е, че когато потъне кораб, образува водовъртеж, който повлича всичко около себе си?
— Зависи — казваше.
Черните тополи се извисяваха по бреговете и гордо ограничаваха течението на реката. Тогава Валядолид все още не беше Валядолид и наброяваше само четиринайсет години.
— Катарро — питаше той, — вярно ли е, че надушваш удавниците?
— Не е вярно. Кой казва това?
— Защо ги намираш всички?
— Познавам си занаята.
— Кажи ми, Катарро, защо ако някой знае да плува, стои на повърхността, без да мърда, а ако не знае, потъва.
— Страхът тежи, синко.
Една вечер Валядолид му призна:
— Знаеш ли, че ще стана моряк, Катарро?
Тогава Валядолид предугади първото си пътуване и усети девичи смут. Катарро го помилва по врата, горд от учителското си дело.
Бенито, боцманът на „Кантабрия“, упорито си попи ръцете. Валядолид се сепна. Току-що беше направил фул от валета и деветки. Погледна в ръцете на капитана и капитанът изпи още една чаша вино. Валядолид забеляза, че е загубил сметката им.
— Плаща — каза свенливо.
— Десет дуро, за да видя — каза боцманът.
Стискаше носната кърпа, а през това време Валядолид си мислеше: „Ти знаеш, че това не е в излишък.“ Баща му, този, който не му беше баща, контрольорът от Северната жп. компания, имаше синкаво лице и уста като затворена в скоби. Според това, което той казваше, то било, защото много се смял. „Всичко това, дето се смях като малък, трябваше да го изплача по-късно“, потвърждаваше след погребението на Раулито, преродения му брат. Фуражката на баща му му придаваше вид на военен. Жалко за синкавия цвят на кожата му! Валядолид затвори очи:
— Виждам — прошепна.
— Кульор — каза победоносно Бенито, боцманът на „Кантабрия“.
Валядолид усети, че ушите му пламват. Каза:
— Друго ресто.
Преди десет дена казваше на Марита на една пейка сред градините на Пониенте:
— В един кораб капитанът е като бог, знаеш ли?
— Така ли? — запита тя.
— Да — отговори с твърд, убедителен глас. — Може дори да те омъжи, ако пожелаеш — добави.
— О, защо не се оженим на кораб? — попита тя внезапно озарена.
— Пред капитана може дори завещанието си да напишеш — продължи Валядолид, който все още не беше Валядолид, а и не познаваше Елизабет Тейлър.
— Вярно ли е, че капитанът може дори да те благослови?
— Ами — призна Валядолид накрая, — не зная точно дали тази женитба важи за пред църквата или само за пред гражданското.
Изведнъж Мигел Паес изпита желание да целуне Марита, защото беше хубава, свечеряваше се и градините на Пониенте бяха пусти, а четири войника пееха в хор от един прозорец на казармите Сан Кантин. Проучи начина да не засегне носа й както първия ден. Накрая се отказа, защото Марита беше чужда на неговата особа и мислеше за властта на капитана на кораба.
Той каза:
— Един капитан е почти като бог. Ще ти разкажа за първото си пътуване.
Капитанът на „Кантабрия“ пи още една чаша и заложи. Машинистът разкриваше картите си скъпернически и недоверчиво. Предпочиташе спатиите и пиките, защото бяха черни. Червеното го разочароваше.
— Говори, Беардо — каза капитанът.
— Влизам.
— И аз — каза Бенито.
— Аз също — каза Валядолид, в чиито гърди нарастваше чувството на разочарованието.
— Два чифта — каза машинистът, надвесвайки над масата погребалното си лице.
Бенито, боцманът на „Кантабрия“, взе картите и ги разбърка. Боцманът на „Кантабрия“ не познаваше завистта, защото беше шестият от четиринадесет братя и Никанор, първородният, запази кръчмата на баща си, без да ги обезщети. Не изпитваше завист, защото за него да си помислиш за Ава Гарднер беше равносилно да притежаваш Ава Гарднер, и да мислиш за кръчмата на брат си Никанор беше все едно да притежаваш кръчмата на брат си Никанор. Когато навърши четиринайсет години, майка му го повика настрана и му рече:
— Нито, трябва да се замислиш какво бъдеще ще си устроиш.
Той винаги си мечтаеше да пътува, но нямаше пари. „Ясно“ си каза. И преди да навърши петнайсет, замина към морето. Оттогава не се върна на село. Сега не го интересуваше селото, важното беше да направи хубав покер от аса.
На Валядолид, момчето, му тежеше главата и изпитваше горчиво усещаме горе в стомаха. Веднъж го заболя стомаха и баща му, този, който не му беше истински баща, го заведе при лекаря и Валядолид трябваше да се изпикае в една чаша, да изпие съдържанието на друга и усещането, което изпита по-късно, беше подобно на това, което изпитваше сега. Без да си дава сметка, вътре в него се разкъсваше, може би в стомаха, илюзията за първото му пътуване: „Морето, силата, бурята.“ Нищо подобно не се оказа първото му пътуване, ами вино, карти, разреден въздух и неприятно клатещо движение. Баща му, контрольорът от Северната жп. компания, когато му съобщи, че иска да става моряк, му каза:
— Синко, това не може да се учи тук. — След това писа някакви числа, напрегна воля и помисли за Раулито. — В същност учи каквото ти хареса, сине — насърчи го той. И добави: — Знаеш ли на колко години би бил Раулито сега?
— Може би на осем — отговори Валядолид.
— Точно на девет и два месеца — каза контрольорът, свивайки с горчивина сивкавото си лице. Валядолид добави:
— Каква жестокост, татко, как минава времето!
Контрольорът се замисли тъжно:
— Ще отидеш в морето, дете, и ще забравиш за мен и за тъжното ни съществование.
Валядолид ненавиждаше разнежванията; освен с малката Марита. Като последна отстъпка стисна голямата ръка на контрольора, тази ръка, която, без да придава значение, беше продупчила повече от милион железопътни билети, и каза тържествено:
— Татко, на вас ще посветя всичките вълнения от първото ми пътуване. Обещавам ви го.
Сега беше първото му пътуване и морето беше за Валядолид едно твърде далечно обстоятелство. Но подръка имаше вино и пи, за да забрави синкавото лице на баща си — който в същност не му беше баща, — което го преследваше в спомените му като сянка. За да забрави също и за първото си пътуване. Като остави чашата, ръката му леко трепереше. Спомняше си за преподавателя си Писа Теруел и строгия му патос: „Морето, деца, тази школа за мъжество.“ До него дон Хесус Беардо, машинистът на „Кантабрия“, разтваряше картите бавно и с удоволствие, крайче по крайче.
— Веднъж в Монтекарло спечелих десет хиляди франка само за половин час — каза боцманът, оригвайки се, без другите да обърнат внимание.
Валядолид, който беше поискал друго ресто и мислеше за баща си и за трите банкноти, които не му бяха излишни и допреди малко топлеха сърцето му, попита:
— Как протече първото ви пътуване?
Машинистът даде карти и помисли за приятелката си Мари Лус, която не приличаше на нито едно от момичетата, които украсяваха каютата на боцмана. Беше разочарован, но не чувствуваше желание да разбере защо. Бенито, за когото завистта нямаше място на света, каза:
— Изненада ни буря срещу Азорските острови и аз бях в наблюдателницата и казах: „Капитане, виждат се светлини близо до десния борд.“ Капитанът беше някакъв шантав многознайко и каза: „На място подобно на това, където се намираме, се състоя битката при Сан Мигел.“ И се подпря на мостика, но изведнъж една вълна се разби в носа и го направи на чорба. Ха, ха, ха…!
Капитанът каза:
— Първият ми кораб беше „Сан Роке“, беше въглищарски кораб. Когато излязох за първи път, беше вече обявена войната от четиринайсета и англичаните казваха за германците, че са кучи синове. Германците казваха за англичаните, че са лисици, и като видяхме сваления хидроплан, плуващ на повърхността, помислих, че самолетът, който обстрелваше корабокрушенците, беше на кучите синове.
— Да не би да беше на англичаните? — попита Валядолид, комуто чувството за празнота и тежестта в главата се засилваха.
— Аз не съм казал такова нещо — каза капитанът.
— Така, битката при Сан Мигел… — каза Валядолид.
Боцманът и капитанът одрезгавяха. Машинистът каза ядосано:
— Сега играем на покер, нали?
Само шест или седем дни по-рано Валядолид казваше на Марита, докато обикаляха по горната алея на Морерас с преплетени пръсти: „По мое лично мнение първото пътуване е окончателно решаващо. Тогава с пълна представа можеш да кажеш дали ти харесва морето, или си сбъркал.“ Тя му стисна ръката и при това стискане той доби представа за собственото си значение: „Не се тревожи, малката ми, моето призвание е нещо изпитано.“ Тя отвърна: „Бих искала да се разделя с теб, танцувайки. В моите спомени ще те държа по-близо.“
Вечерта, когато се стъмваше, Валядолид я заведе да танцуват на басейните Самоа и на Марита очите й блестяха, а погледът й бе вцепенен от нежно морско вълнение. Облягаше си главата на раменете му и нежно тананикаше „Ел Гато Монтес“, пасодоблето, което високоговорителят отронваше с известна горчивина в това време. Той я придружи сетне до отделна маса близо до водата. „Какво басейнче!“, каза той презрително. Марита се загледа в очите му; „Морето, боже мой, морето“, каза като омагьосана.
Валядолид нямаше сега друго усещане за морето освен тревожното и усилващо се клатене и люлеенето на лампата на тавана на каютата. В стомаха му се засилваше неопределеното усещане за неразположение. Валядолид го отдаваше на лошия си късмет. Беше достигнал този преломен стадий, в който играчът се обезверява. Загуби вяра в картите и картите не му се удаваха. За миг му се приплака, като видя как всеки последователен път се осуетяваха възможностите да събере добри карти. Изведнъж намрази навика на шефа на машините да разтваря картите си, кърпичката на Бенито боцмана и гъвкавостта на пръстите и белия врат на капитана. Въобразяваше си, че липсата на внимание към играта помага, а той се чувствуваше безсилен да престане да внимава. Пускаше в обръщение последните пари, с които разполагаше, и накрая щеше да се наложи да се оттегли. Пръстите му леко трепереха, очите му бяха мътни и ушите зачервени, когато дойде ред да раздава картите. Вдигна петте си карти и схвана тутакси доброто им подреждане. В първия миг не видя фула от попове, но забеляза доброто съчетание.
— Пас — каза капитанът.
— Влизам с дуро — каза боцманът.
— Две — каза Валядолид.
Капитанът също влезе с две дуро.
— Три карти — каза машинистът.
— Една — каза Бенито боцманът и в този миг — извади кърпичката от джоба си и попи дланите.
Валядолид се стресна. „Има сервирани карти“, помисли си той. „Иначе щеше да изчака раздаването, за да си извади кърпичката.“ Вдигна поглед и се взря втренчено, без свян, в Бенито, боцмана на „Кантабрия“. Валядолид помисли, че предусеща в зениците му смущението, предизвикано от голямата игра. „Иска да ме обърка с покера си. Проклетник!“, каза си той.
— Петнайсет дуро! — каза Бенито и отново си попи дланите в кърпичката.
Сърцето на Валядолид биеше по-бързо от котлите на „Кантабрия“. Капки студена пот се плъзнаха по мишниците му. Повдигна си картите и още веднъж се вгледа в тях: три попа и две деветки. Това беше хубава и трудно постигната ръка. Шест непрекъснати часа му бяха нужни, за да я получи. „Иска да ме оплете със сервираните си карти мошеникът му“, помисли Валядолид. „Почисти си ръцете, преди да погледне раздадените карти.“ Разполагаше с един остатък от седем дуро. Поколеба се. Тишината беше толкова дълбока, че дори триенето на борда с водата предизвикваше непоносим шум. Спомни си думите на Марти в Барселона, Марти беше добър играч: „Тайната на покера не се опира толкова до връзването на ръка, колкото до умението да се оттеглиш навреме.“ Объркването реши действията на Валядолид. Хвърли картите на масата и като го направи, се почувствува освободен от важна отговорност:
— Отивам си — каза и въздъхна.
Бенито също въздъхна и без никой да му поиска, показа неуспелия опит за кент флош.
Каза:
— Искам да го обявя. Това е първият блъф за цялата вечер. Признавам, че прекарах трудни мигове.
Валядолид се изправи изведнъж. И изпита смътен спомен за времето, когато беше силен и мъжествен и Марита търсеше опора в неговото лице. Беше толкова блед, че изглеждаше още по-дете, малко крехко може би. Сега люшкането на „Кантабрия“ се отразяваше направо в стомаха. Беше като че ли вътре свиреше отвратителна джазова музика.
— Оттеглям се, господа — каза. — Чувствувам се… Добре… малко ме е хванала морската болест.
Тримата изпечени мъже, които за Валядолид бяха трима полубогове, се спогледаха и разбраха. Машинистът събра картите и започна бавно да ги бърка. Боцманът каза:
— Не се безпокой, Валядолид, момчето ми. Това ти е първото пътуване.
„Моето първо пътуване“, помисли Валядолид, докато с напълно изгубено самоуправление внезапно се накланяше по тесния коридор. Чувствуваше, че клещи му стягаха червата и като че думкането на двигателите се отразяваше право в мозъка му. „Ти знаеш, че това не е в излишък…“ „Изненада ни буря на равнището на Азорските острови…“ „Би ми харесало да се разделя с теб, танцувайки…“ „Когато излязох за пръв път, беше обявена войната от четиринайсета…“ Валядолид напредваше, спъвайки се. Понякога му се струваше, че краката му са мънички, а понякога, че трябва невероятно да се удължат, докато намерят твърда опора. Беше неспособен да пригоди движенията си към люшканията на кораба. Това беше основата на смущението му. Подът и преградните стени идваха срещу него, когато най-малко ги очакваше. Почувствува смъртта толкова близка, че помисли за баща си, за този, който в същност не беше негов баща, я на Раулито, починалия му прероден брат, и доби мъгляво усещане за черното си предателство.
Когато повърна за трети път през борда, изпита нещо като леко възраждане. Откъм носа се съмваше и морето се разстилаше пред него сиво, отворено на големи ями, но без пяна. Усети се толкова безсмислен и лек, както безсмислена и лека се чувствуваше Марита, когато опираше глава на рамото му. Тогава той беше гордост за мъжкия род, могъщ и предизвикателен. Морето смаляваше значението на нещата. И когато видя Луис, младия артелчик на „Кантабрия“, да пули очи срещу него, не му стана срамно, а изпита някакво странно щастие. И когато Луис, артелчикът на „Кантабрия“, му каза: „Не е ли красиво морето?“, повярва във възможността морето действително да изглежда красиво, въпреки че той, Валядолид, в това време го ненавиждаше. И Валядолид помисли, че ако морето беше красиво, не изглеждаше такова откъм смрадливата кабина, в която той пропиля това, което на баща му не беше в излишък. Доближавайки се до сърцето му с непринудената си детска усмивка, Луис каза:
— Вие сте от Валядолид, нали? А пък аз съм от Вилямарсиел.
— О! — възкликна Валядолид, който от време на време за малко се чувствуваше цял и невредим. — Веднъж убих една патица във Вилямарсиел. Беше декември месец и течението я отвличаше, и си рекох: „Ако не се гмурна, ще я изгубя.“ И се гмурнах и, противно на очакванията, водата не беше студена.
Луис, младият артелчик на „Кантабрия“, го слушаше с такова внимание, че Валядолид се възстановяваше душевно с ускорени крачки.
Луис артелчикът каза:
— Аз ловях патици на съмване, скрит сред острицата на острова. Слизаха на големи ята при водослива и Моня, една малка кучка, която не надминаваше по размер патица, стоеше мирно, докато не и кажех: „Дръж, пале, по нея!“
— Не беше по-голяма от патица и не се плашеше, а?
— Една сутрин ми налови четиринайсет патици — каза Луис.
— Тя сама ли?
— Аз само й подвиквах от брега.
— Много хубаво. А ти можеш ли да ми кажеш, синко, защо понякога човек се чувствува смален?
Луис, артелчикът на „Кантабрия“, го погледна малко с учудване и после прихна да се смее. Не го разбираше. Валядолид сега горещо желаеше Луис, малкият артелчик на „Кантабрия“, да не го е виждал да се навежда зад борда и да повръща. На носа двама моряка започваха да мият палубата. Луис добави:
— Преди един час срещнахме „Куин Мери“. Въпреки че се развиделяваше, цялото осветление беше включено и приличаше на плаващ замък.
— „Куин Мери“ ли минал близо до нас?
— Не по-малко от миля разстояние от нас, да.
— По дяволите!
— Много ми харесва да стоя на палубата по изгрев-слънце, защото често се виждат летящи риби.
— И летящи риби ли видя, малкия?
— Две страхотни ята.
— По дяволите!
Валядолид си помисли: „Моето първо пътуване.“ Помисли: „Ще пиша на Марита: «Видях „Куин Мери“, плаващ замък, с всички светлини запалени, и две огромни ята летящи риби.»“ Същото би написал и на баща си, който по-точно не му беше баща, а на Раулито, преродения му брат. По-скоро би трябвало да им каже: „По време на първото ми плаване не видях нищо друго освен фул от попове, който боцманът ми развали с един свински блъф, и краката на Соня Хени, тази руса кънкьорка от Холивуд.“ После помисли, че това, което е видял Луис, младият артелчик на „Кантабрия“, със същия успех би могъл да види и той и че повече имаше полза да каже, че е видял „Куин Мери“ по време на първото си пътуване, отколкото, че беше загубил трите банкноти, които на него не му бяха излишни. „Да — реши наум, — ще пиша: «През първото ми пътуване се срещнах с „Куин Мери“. Развиделяваше се, но въпреки това всичките лампи светеха и приличаше на плаващ замък. На кърмата видях басейна, игрището за тенис и… и площадката за голф.»“
Валядолид, чийто стомах се облекчаваше постепенно, остана замислен известно време, но той вече не се чувствуваше клетник, а важен човек. Морската шир го опияняваше. Обърна се към Луис, младия артелчик на „Кантабрия“, който в същност не беше нищо повече от хлапе:
— Кажи ми, Валямарсел, момчето ми, има ли случайно на „Куин Мери“ игрище за голф?
На Рикардо Саморано и близките му
Струваше му се, че ги чува отдалеч. Знаеше, че зад зида от натрупани камъни бяха затворниците. Трупаха все повече и повече скала и земя, но от другата страна, където никой не можеше да ги види. Бяха много мъже. Татко му също беше там. Казваше „татко“, тъй като не се бяха виждали дълго време, не беше го виждал от детството си, от един юлски ден на 36 година. Иначе би казал „баща“, както по-големите момчета наричаха бащите си. Той само си спомняше едно меко, сякаш от восък лице със смътни черти и си спомняше също силната миризма на черен тютюн на ръцете, устата и цялото тяло.
Сега вървеше из островчето, нагоре по улицата. Майка му, до него, навързваше със стъклени очи и блестящо лице високите очертания на казармите зад черната вулканична пръст и пръснатите диви смокини.
„Той е там, там, там, там“ — повтаряше момчето, но мислено, мълчаливо, за да не чуе майка му. После му се стори, че мисли, сякаш крещи по микрофон. Все още когато вървеше до майка си, беше винаги потиснат. Видя други деца, които се въртяха около зида. Би му харесало да е между тях, да се подиграва понякога на пазачите — сигурно защото тези момчета не бяха деца на червени, — да яде дивите, кисели и червеникави смокини и да плюе на земята слюнка като червено мастило. Не искаше да повярва, че вече няма гражданска война, както казваха по радиото. Всички хора — пък изглеждаше, че дори и предметите — бяха винаги с отворена уста в очакване на нещо важно и може би ужасно. Забелязваше се и в силата на слънцето. Все още от време на време свиреха сирените, като че ли идваха да бомбардират самолети или кораби. Погледна към хълмовете на островчето и към постройките и замъците върху тях, докато стоеше до майка си в подножието на зида и чакаше да ги пуснат най-после — след много години без свиждане — да минат оттатък, от другата страна. Заприлича му на един от онези дни отпреди три или четири години, когато чакаха с часове да излезе баща му, но това никога не стана.
Това бяха повтарящи се дни и години, подобни едни на други, като топчетата, с които си играеше преди войната, когато беше по-малък.
Спомняше си някои дни, когато слизаше до брега, зад порестите черни скали, откъдето се откриваше морето. Отдалеч беше спокойно и равно, огромна плочка светлина. Предпочете да затвори очи и да го види така, да забрави за непрекъснатата му агония. Макар че понякога се чуваше силно плискане като внезапно кипване, като нещо живо и ужасно и освен това злодейско и безкрайно, като началото на скрито зло, което диша на дъното на океана.
„Всичко е с краката нагоре и затова има войни“ — беше казала майка му. Но той не искаше да мисли. Затова си представи отново, затваряйки очи, едно спокойно море. В далечината, в синкавия хоризонт се виждаха слънчеви, бели острови и чудни кораби с барокови силуети и величествени маски, издялани на носа. Беше прекрасно и фантастично, но му се струваше познато, сякаш си го беше представял или виждал преди. Наслаждаваше се на блестящата повърхност и изведнъж му се струваше, че вижда трупа — като заспало тяло — на момиче, носено от водата. Това не го безпокоеше ни най-малко, но този път го заболя главата. Не знаеше кога по-рано му се беше случвало същото.
Отначало майката само движеше устни, но после думите се въплътиха в глас. Чу ги — слушаше ги в момента — като нещо абсурдно и старинно, вероятно толкова старинно като чакането в подножието на зида на островчето.
„Зле ли се чувствуваш? Много лош вид имаш“ — каза тя.
Слънцето падаше отвесно върху главата му, на входа на концентрационния лагер. Новобранците се учеха да маршируват. Войниците маршируваха от единия до другия край, ръководени от сержантите. Чуваше как отбелязват стъпката, ритъма на маршируването. „Едно, две, едно, две, едно, две.“ Въпреки че слънцето изгаряше мозъка му, обичаше да гледа ботушите на войниците. И както ги гледаше, си даде сметка, че е бос. Наведе се към земята и продължи да гледа с все по-голямо внимание голите крака, които не изглеждаха негови, босите стъпала сред семките, червеникавия сок и стъпканата слюнка на дивите смокини, които дори не залъгваха глада му.
„Слънчасал си ужасно“ — чу майка си да казва и не чу нищо повече.
След малко усети свеж въздух и разбра, че лежи на носилката на линейка. Всички прозорци бяха отворени, само завеските бяха спуснати като в рейсовете, които задминаваха по улицата. Забеляза, че рейсовете спират или забавят ход. Тогава линейката минаваше близо до парка „Санта Каталина“. Дори видя в центъра на площада онези големи червени цветя, които изглеждаха от хартия. Свежата струя на въздушното течение го облекчаваше, защото чувствуваше в себе си огъня на слънчасването дори когато си затваряше очите.
Беше трудно да си състави точна представа за времето, прекарано в пътуване, или за времето, което предстоеше да изтече. Само знаеше, че се намира там, в космическия кораб.
Дори след като отчете всички броячи и часовници, не разбира в кой ден, месец и година се намира. Той беше там, в спокойния космически кораб, който се носеше мълчаливо в пространството, далеч от всички неща, които си представяше, че отсъствуват, че не може да си спомни или да изтръгне от мъртвата си памет. Беше сам в кабината, почти легнал в креслото. Помисли си, че това прилича на голяма дупка във времето, където сякаш не съществува никакво движение, а само постоянната или мигаща светлина на хиляди звезди и шумоленето на кръвта. Помисли си също, че може би се беше събудил от дълъг сън по време на космическото си пътуване в по-напреднала епоха.
За да види действителността, стана и тръгна на четири крака — изразът му харесваше — до звездния прозорец. Пристигна почти пълзешком. „Като влечуго“ — помисли си той. Залепи лицето, ръцете и тялото си на голямото стъкло и после се плъзна като охлюв по гладката повърхност. Спомняше си с радост имената на животните. Но не си спомняше нищо друго.
Видя от прозорчето тялото на умрялата си другарка. Колко дни вече гледаше трупа?
Като гледаше трупа, си спомни, че несъмнено най-лошото бе, че изхвърлиха в пространството малкото тяло на Либерта — така се казваше тя, — мъртвата Либерта. Освен това на лицето му се изписваше гримаса от смях, като наблюдаваше абсолютното спокойствие на небето и на трупа, плуващ в космоса. Беше леден смях.
Тялото едва променяше положението си спрямо кораба. Припомняше си смътно, че по едно време — може би първата седмица — тялото се носеше хоризонтално, на гръб, ако може така да се каже, краката леко увиснали, а главата все по-вдигната. Беше ужасно и тогава си представяше едно тихо море и нейното тяло, носено леко от течението. Различаваше в далечината образ, който му се струваше съвсем близък и приятен — синкав хоризонт, бели острови и чудни кораби с барокови силуети и величествени маски на носовете. Защо се виждаше като дете, което гледа тази картинка или действителност отпреди сто години, едно дете, гледащо може би морето? Дълго време стоя така, до звездния прозорец, с лице, сплескано в стъклото, като се опитваше да види нещо друго освен студената реалност на пространството.
Тялото на Либерта вече бе застанало вертикално. Виждаше го без никакво съмнение в това положение. Трупът беше прав в пространството и той го придружаваше, вероятно и двамата — Либерта и той — бяха в една ужасна и огромна орбита, която не можеше да пресметне без помощта на данни на машините и на хилядите лаборатории на земята, но все пак една орбита — това го знаеше със сигурност, — която беше единствена, с определено уравнение и формула.
Струваше му се, че последното рязко движение беше изхвърлянето на трупа. Беше поставил тялото в камерата за изстрелване и когато задействуваше пружините, измърмори: „Ние сме тук попаднали във вечността.“ Спомни си, че това е сентенцията, която той и Либерта казваха винаги на шега, откакто се бяха качили на кораба. Но също така му се стори, че в много случаи беше произнасял същите думи. Струваше му се, че това е изречение, произнесено от някой вече умрял човек. Но дори и така, това караше очите му да се пълнят със сълзи от смях. Освен това беше интересно да гледа Либерта права в пространството, беше интересно да узнае, че движението и абсолютното спокойствие бяха същите и там. С голямо вълнение започна да пресмята мислено, че в кабината остава храна — включително и инжектираната му с един апарат, който вкарваше храната на капки в кръвта му — за период от 50 звездни години. Би се чувствувал по-сигурен, ако имаше някакви конкретни данни. Струваше му се глупаво да не направи тези изчисления. Може би все още имаше възможност да установи контакт със земята. Прочете радиогониометрите. Трудно му беше да си състави дори приблизителна идея къде се намира, в коя част на космоса. Имаше пред себе си петдесет години или малко повече.
Усети рязко спиране и отново поклащането и блъскането на вятъра, който чорлеше косата му в завеските над главата му. Беше много остър контраст в сравнение със спокойствието и чистата тишина на космическия кораб. Все още бяха от другата страна на парка „Санта Каталина“. Изглеждаше невероятно, че са изминали толкова малко път. Голям беше контрастът и между точното установяване на мястото, което така добре познаваше, и това да се носиш зареян в пространството в онова странно превозно средство. Погледна будките за вестници и дългата улица „Леон и Кастильо“, сивия ъгъл, откъдето се тръгваше към къщата на детството му, къщата с вечния шум на море и малкия двор, засят със зеленчуци. Този така реален свят му харесваше и в същото време го плашеше. До главата му прииждаха силни тръпки и мозъкът му се проясняваше и успокояваше. Дори се почувствува по-голям, по-възрастен, вече мъж, който минава случайно покрай къщата на детството си в пристанище „Лус“. Позна без никакво колебание ъгъла на улицата си. Чувствуваше, че трябва да е още там, но в известен смисъл я възприемаше като нещо далечно, като старинен свят от приказките.
Знаеше, че майка му е в стаята си, зад големите саксии с пищни, зелени растения. Трябваше да е заспала, защото не говореше. Спомни си, че беше минало доста време от следобедната почивка, когато майка му каза: „Влез или ще слънчасаш.“ Тогава това предупреждение не можеше да му се стори иронично. После небето бързо се заоблачи. Погледна облачното небе. Пресече двора и преддверието и излезе на входната врата.
Знаеше, че дядо му е умрял преди няколко месеца, но това хич не го интересуваше. Не искаше да си го припомня. Намираше се на нажежения тротоар, който излъчваше жега като пещ. Виждаше изцъкленото и мътно небе. Не беше валяло от много месеци. От май — малко след погребението на дядо му — не беше паднала нито калка и в един септемврийски следобед, в най-горещия час, чу сред тишината все по-живо и постоянно блъскане на океана. Прекара известно време заслушан и изведнъж върху нагорещената земя рукна силен дъжд, сякаш облаците се бяха взривили. Беше истинска радост. Дъждът се стичаше върху главата и тялото му и той усещаше възбуждащия и странен аромат и винаги обновения мирис на буря. Едва се помръдна. Остана така още за миг. Водата се изпаряваше, щом докоснеше нажежените камъни и цимента на улицата. От почвата се издигаха размазани облаци пара, които се разнасяха в сухия въздух. Стана бавно от земята и отиде бавно към портала, за да се приюти. Погледна през кълбата пара и завесата на дъжда към началото на улицата, където пресичаше безкрайната и бърза върволица от коли. Беше точно обратният образ на картината, която видя за секунда през завеските на линейката. И все пак успя да зърне от другата страна, откъм портала, едно мокро момиче с разчорлена от дъжда коса. Гледаше я как се приближава. Момичето се скри под портала, като се смееше и отърсваше капките като куче. Още няколко мига не можа да познае коя е. Но веднага му се стори невероятно, че не е познал Кармен. „Ти също си се измокрил“ — прошепна тя, приближавайки се. Кармен сигурно знаеше, че майка му е вътре, зад листатите растения. И на двамата им се струваше, че усещат как майката спи зад саксиите. Затова отидоха на пръсти до другия ъгъл на портала. Приближиха се един към друг с разтворени ръце, сякаш се виждаха за пръв път. И за първи път се докосваха непохватно. Галеха треперещите си лица, студените устни и телата като живи риби.
Той я милваше и се чувствуваше като нова част от цял един свят, огромен и непознат, който му предстоеше да открие. Свят също негов, като силния мирис на морето и дъжда, мирис на мокрото и тръпнещо тяло на Кармен, докосването на бедрата и колената и малкия й корем, завършващ с пола, който се свиваше при допира на ръката му. Забелязваше също, за първи път, потта на слабините и твърдия допир на малкото косми. Усещаше вълна от щастие, чувство на огромна радост, които се раждаха от допира и проникваха в него през възглавничките на пръстите и ноктите му. Може би после, когато Кармен беше само по синия бански в горната стая, те трепереха и от страх. Бяха легнали в тъмнината, отдадени един на друг и на нощта, и на задъхания блясък на вълнението. „Колко ми е добре.“ „И на мен.“ Страхуваха се, но радостта им бушуваше в цялата им кръв. Всяко кътче от тялото й той възприемаше, сякаш е тя цялата. Изправи се в леглото и усети как потната му глава и рамене проникват в тъмнината, в обширния и чудесен свят, който ги приемаше и скриваше от ужаса, в един топъл и старинен въздух, в едно вечно настояще. „Не си отивай никога“ — каза той.
„Какво казвате? Много сте неспокоен.“
Видя болногледача с бели дрехи, седнал до него в линейката. Сега прозорците бяха плътно затворени, но — странно — вътре беше прохладно. Несъмнено бяха намалили ход и клатушканията бяха изчезнали. Не се осмеляваше да изчисли къде ли се намират по дългата улица, може би са до „Триана“ или по-нататък, до „Вегета“. Изненада го най-вече това, че не беше забелязал по-рано болногледача, и най-вече фактът, че му говореше на вие, обръщение, което никой не използваше спрямо него не само поради възрастта, но и защото напоследък ходеше бос.
До този момент богатите имаха монопол над всичко — културата, родината, образованието и добрите обноски, но историята винаги е била борба, икономическа — до най-дълбоките кътчета на човешкото същество, припомни си съвсем ясно този израз — борба между бедни и богати, господари и роби, патриции и плеб…
Откри, че мисли с думите на баща си, със замаяния си и е същото време бистър ум.
Носеше кошници с черни камъни от другата страна на зида, под блестящото слънце, което обаче едва го обгаряше. Чувствуваше се силен и сигурен в себе си. Беше там, от другата страна на военния зид на хълма на островчето, в онова поле от черна, шуплива земя, изпъстрена с диви смокини с червени плодове и прекосявана от стотици зайци, в онова забранено поле, така примамливо за децата. Вдигна пълната кошница и я пренесе на рамо до другия край, където до изправената фигура на часовоя шумяха няколко другари.
Въпреки всичко държеше главата си изправена, а устата свита в твърд, но красив жест. „Какво мислиш по канарския въпрос?“ — попита го един слаб и почернял затворник. „Колкото и да се мъчат, не могат да спрат времето, ние сме също част от народа, а животът трябва да е достоен да бъде изживян“ — каза той, макар гласът му да прозвуча надуто и кухо. Тогава чу стъпките на офицера, който идваше заедно с онзи висок тип, шеф на Фалангата. „Слушайте, Пердомо, имахте късмет, че на лотарията ви се падна смъртна присъда“ — изсмя се пресилено. Той не отговори. Не искаше да помръдне нито нерв на лицето си. „Да, Пердомо. Цял живот сте проиграли на жребия на стената за топка, на надбягванията с кучета и на всички видове лотарии на острова и ето виждате ли?“ — повтори фалангистът.
„Много сте неспокоен“ — каза отново болногледачът, в елегантен бял костюм. Откри, че той не носи престилка, а бял костюм, закопчан догоре.
От звездния прозорец, извивайки глава, погледна в посоката, където би трябвало да е Земята. Представи си земното кълбо в най-черната точка на космоса. Най-важният проблем беше да изчисли странните координати, от които виждаше познатите небесни тела, звездите и съзвездията. Девицата и Арктур — толкова блестящ. Освен това считаше, че изчисленията нямаше да послужат за нищо. Най-главното беше да го изведат от тази орбита, да се свърже на всяка цена. Ако не успееше, може би корабът някой път щеше да се върне на същата точка или на друга подобна. Но вече щеше да е все едно. Така че, за да се убеди, че съществува реално движение, нямаше друг изход, освен да продължи да наблюдава Либерта, за да види дали има някакво очевидно отклонение в хода на трупа. Но той едва беше променил положението си от първия път, когато го погледна. Може би краката бяха по-разтворени, сякаш беше жива и се опитваше да го възбуди полово.
Помисли си, че всичко това, разбира се, беше отвратително и че не трябва да се сърди на Либерта, да насочва към нея общия гняв, глухата ярост, която изпитваше. Гледаше блестящите звезди и се чувствуваше неизменна част от всичко това. Само разсъдъкът спираше омразата и силното му желание да скочи и той в празното при тялото на Либерта. Акумулаторите на вътрешното осветление на кораба все още работеха и видя на термометрите, че температурата на средата беше 19,4 градуса Целзий и че неговата, на тялото му, също беше нормална. Може би беше остарял повече от предвиденото въпреки живителните вещества в храната. Пусна системата на огледалата и видя белите си коси и белите косми на гърдите си. Но пък нямаше какво толкова да се тревожи от остаряването. Умираше малко по малко, както всички. И несъмнено му оставаше още много време. Най-много го дразнеше, а едновременно го караше и да се смее фактът, че космическият кораб се беше оказал едно толкова неподвижно нещо и с толкова много възможности да не стигне никога доникъде.
„Ей, чувате ли ме? Тук съм“ — извика в апаратите.
Никой не отговаряше. Тъй като всеки път, когато поглеждаше тялото на Либерта, изпитваше злобен и груб подтик, той престана да гледа в тази посока през звездния прозорец. Но му беше невъзможно да изтръгне от въображението собствения си образ, скачайки в пространството с премятания на акробат и с движения на плувец, за да стигне накрая до Либерта, да я пипне, да прегърне малкото и тяло и да започне един танц, който завършваше със свалянето на панталоните и студения, леден контакт с втвърдената й като камъка на статуя плът. Не изчезваше неприязънта към умрялата му другарка. Поработи известно време, като подаваше хипотетични данни на електронноизчислителните машини и изучаваше резултатите от почти моменталните изчисления. От време на време изпращаше по всички вълни на радиото едно и също повикване: „Ей, чувате ли ме? Чувате ли ме?“ Разсмя се като луд по радиото. Никой не му обръщаше внимание. Помисли, че може би не космическото пътуване е лошо. Може би нарочно е било изчислено да бъде такова — без завръщане. Или беше пътуване, проектирано с цел да се узнае държането в състояние на самотност на една човешка двойка, която не ходи, не пие, не яде, нито се изхожда нормално.
„Ако има някакъв недостатък, то той е в ума на човека, който е изчислявал толкова съвършени данни“ — му хрумна да изкрещи по радиото, като се смееше силно.
Трябваше да се успокои, за да може да работи с всички апарати, които все още отговаряха. Вината, че се намира тук, беше само негова и нямаше защо да я прехвърля на друг. От паметта му се изплъзваха само някои връзки. Започна да се съсредоточава в по-непосредственото минало, докато се опитваше да се развлече в съзерцанието на чудната красота на космоса, на звездите и галактиките, намиращи се в най-прелестното привидно спокойствие.
„Мозъкът все още се съпротивява.“
Без да прави сравнения с абсолютното космическо спокойствие, откъдето пристигаше, ходът на линейката, която се плъзгаше безшумно, но вероятно с голяма скорост, му се струваше доста груб. Зарадва се, когато различи профила и веднага след това любезните и внимателни жестове на болногледача, на човека в белия костюм. „Мозъкът му още се съпротивява“ — повтаряше той. Усмихна се благодарен. Матовите прозорчета му пречеха да види улиците, но сега беше сигурен, че са прекосили целия дълъг град, от пристанище „Лус“ до „Вегета“ или още по-нататък. Представи си военната болница от другата страна на гробищата. Тогава отново му хрумна мисълта, че ще разстрелят баща му може би точно там или в самия концентрационен лагер на островчето, или пък на палубата на някой тъмен кораб в открито море на път за полуострова, ще хвърлят трупа във водата и край. Изпита желание да каже нещо на болногледача. Опита се да стане. Може би трябваше да помоли болногледача да спре колата и да го остави да слезе. Той вече се беше оправил от слънчасването. Щеше да слезе веднага и да се затича из града обратно към пристанище „Лус“, по същите улици, по същите ъгли, същите кина. Щеше да тича отчаяно — макар да знаеше, че не само е бос, но и гол от кръста нагоре, — щеше да тича обратно с лице към морето и щеше да чувствува вятъра в очите и говора на баща си сред дишането на морето и сирените за сбогом на чуждите недостижими кораби. Представи си бащата, изправен и горд, с умна усмивка, когато казваше: „Само благодарение на хората без надежда имаме право на надежда.“ Защо? Защо трябваше да е така? Къде беше чел тази на пръв поглед противоречива фраза? Искаше да намери някакво основание, за да си обясни неоснователността на този двоен свят. Чувствуваше го като сън — космическия кораб и не съвсем непознатите апарати, и онази студена далечина на небесните светила. Противоречива истина, която го караше да расте като друг човек, да мисли с повече яснота и точност. Погледна болногледача, който не му обръщаше внимание. Усети отново замайването. Все още искаше да се задържи, да сграбчи настоящата действителност на вървящата линейка, грубия плат или брезент на носилката, за който се вкопчваше с две ръце. И си помисли по-настойчиво за баща си, за човека, когото щяха да разстрелят. Виждаше го за миг сред другарите му и накрая сред войниците с пушки на рамо и с враждебни лица и изцапани със сенки.
„Чува ли ме някой? Плюя на всичко“ — каза по морзовата азбука и веднага се изсмя. Известно време записваше смеха си, та машините да го изпращат непрекъснато в пространството с надеждата, че някой ще го улови навреме.
Вече не гледаше трупа на Либерта, защото го овладяваше тежкото усещане за виновност. Бяха спорили с Либерта, бяха се карали за часовото разписание. Спомни си, че дори я беше ударил. Стана от креслото с плавни движения и тръгна към нея, докато се сблъска с гордия й жест. После видя, че тя отстъпи разтреперана. Видя малкото и деликатно тяло, разтърсвано от плач и детски ридания. Стана му мъчно, когато я видя да пада на пода. Беше смътна сцена, изгубена в някакво място и час. Виждаше я в положението на куклите от изложбата в космоцентъра — тялото, изправено под синкавата светлина, гърдите, впити в плата на костюма, гърди, направени от неорганична твърда материя, способна да издържи циклите на живота и смъртта. Кукли като Либерта зад стъклото на голямата витрина, на фона на изкуствената небесна карта и запалените звезди. Разбира се, всичко това му се струваше светлинен ефект от музея. Естествено, че бяха имали ожесточени спорове след толкова години престой на кораба. Почувствува отново силна омраза към хората, които бяха измислили това дълго пътуване, пък които и да бяха те. Осем години. Този факт изникна внезапно в паметта му. Осем. Може би нещата и събитията да са все още програмирани и да са резултат на предвиденото. Още от първите земни експедиции в космоса плановете бяха правени и изпълнявани с абсолютна точност, както се програмира и всекидневният живот на космонавтите, уринирането, начинът на елиминиране на изпражненията и формите за сексуални сношения в тясното пространство. Следователно никой не е отговорен за осемте години живот в сандъка на бялата лаборатория. Никой.
Приближи се на четири крака до главната машина и видя движението на броячите, които Либерта и той бяха отчитали легнали заедно. От пръв поглед си даде сметка, че се приближават до минималното орбитално разстояние и че индикаторите показват, че земята влачи и привлича кораба.
Погледна отново невъзмутимия профил на човека с белия костюм. Огледа полуцилиндричната форма на покрива на нещото, което считаше за линейка, и автоматичните термометри, показващи 19,4 градуса Целзий на двата края. Погледна също голите си гърди, покрити с бели косми, ръцете и китките си. На лявата китка забеляза плочката, на която се четеше номерът — „Социално осигуряване — 510 56 0635“ и данните — „Роден на Канарските острови“. „Мозъкът все още се съпротивява. Но мисля, че сте си дали сметка, че аз съм помощен лекар от Форума от федерацията“ — каза човекът с белия костюм със сладникав глас.
„Разбира се.“
„Още реагирате на електрическите удари, но вие сам ги разрешихте.“
„Спомням си“ — излъга той.
„Вижте… — каза човекът с белия костюм, като се поизправи. Подслади, доколкото беше възможно, гласа си: — Пердомо, фактите се доказваха. Вие сте убили другарката си и после сте хвърлили трупа от другата страна на стъклената пластина.“
Даде си сметка, че сънят беше другото — онова пристанище, мръсните улици на онзи град с миризма на гнили храни, на кисело и пържено, на алкохол и човешка пот. Сън бяха зидовете от вулканичен камък и затворниците. Дори онзи човек с гордия поглед, който щеше да умре, беше лъжа. От другата страна на цилиндричното превозно средство се отвори вратата към една четириъгълна и ужасно бяла зала. Това беше истината.
„Вървете“ — каза човекът от Форума.
Чуваше се лека и сладникава музика. Тогава си спомни за Либерта и привидните потрепервания, причинени от светлината на витрината, на онази от минала изложба. Либерта се смееше непрестанно, сякаш някой я гъделичкаше. Той й обясняваше шеговито, с подправен глас, величието на изложбата: „Там са клетвите на първите космонавти, летящите ортопедични столове, космическите гърнета на милионерите, първите извънземни автомобили и чудото на първия президент-евангелист на Съединените щати…“ Светлината се лепеше по плътните форми на тялото на Либерта и подпалваше косите и лицето й и образуваше хадо като на литографиите. Спомняше си детайлно изработените макети на космическите кораби, грижливо пазените предмети и куклите, разположени зад стъклата като зад търговски витрини, и отзад — небесната карта.
„Вие разбирате, че с тези данни юридическият кръг не можеше да издаде друго решение освен това.“
Замълча и помисли или пък каза: „Представям си.“ Но думите му не прозвучаха. Забеляза, че белият свят е вече установената действителност, която не допускаше противоречия. „Представям си“ — повтори на висок глас, въпреки че продължаваше да забелязва противоречия или недомислия, които би искал да разисква, ако имаше седем живота напред.
„Кръгът е заповядал административно унищожение“ — каза другият.
„Разбирам.“
„Разбира се, вие можете да изберете формата, по която желаете да прекъснем мозъчните ви функции“ — изясни във върховен изблик на нежност човекът с белия костюм.
„Би ми се харесало, ако разтворят мозъка ми в етилов спирт“ — каза Пердомо и тогава за пръв път видя една съвсем човешка, почти груба или радостна усмивка на лицето на другия.
Беше за трети път тази сутрин. Децата отново се приближиха. Шумът на морето се смесваше с единния вик на мъжете. Секунди тишина и отново монотонното повторение на нещо като ръмжене или като хрип: „ааа-у“. Мрежата бавно излизаше на грапавия плаж. Нежният й есенен цвят, разкъсан от сребристата светлинка на някоя дребна рибка или от тъжнозелено водорасло, оплетено в бримките й, се открояваше върху тъмната безутешност на дребния чакъл; наблизо се люлееше празната лодка.
Децата тъпчеха мрежата. Педро се беше заел със задачата да ги плаши. Казваше им някоя груба дума и те се разбягваха на няколко метра, спираха се и отново се връщаха. Педро държеше между устните си късче цигара и ги гледаше високомерно и враждебно, защото беше почти мъж и работеше.
В мрежата се мяташе агонизиращата риба и мърдаше кафеникавата маса на един октопод с нещо неопределено като вътрешности или пол. Последно усилие. Рибарите се понаведоха още малко. После мълчаливо се изправиха и загледаха към морето.
За трети път тази сутрин. Господин Венансио, човекът с носталгията по добрите времена на крайбрежието, ритна октопода, който сви пипалата си и после, полуобърнат, рязко ги изпъна, разтваряйки се като някакво рядко цвете.
— Ако се падне поне по песета на човек, пак ще е добре — изкоментира господин Венансио.
Другите стояха мълчаливи. Бяха чули и бяха забравили. Бяха свикнали, а не примирили се, както смятаха хората от селото. Изведнъж един от тях започна да пее в пристъп на яд и нервност. Педро се приближи до октопода и заигра жестоко с него.
— Остави го — каза господин Венансио.
Педро усети нещо като срам, който се качи в главата му и го накара унизено да разсее поглед към една рибка, която стисна между пръстите си. Не, господин Венансио не трябва да му говори така пред децата, които завистливо го гледат. Педро е рибар и знае, че има дял от октопода и несъмненото право да си играе с него или да го ритне, както направи господин Венансио. Нема време да мисли много.
— Изтърси го от мрежата, Педро, и го хвърли в коша.
Малчуганите съзерцаваха очаровани действията на Педро, приклекнал над животното.
— Ах, ти — каза Педро и се изправи, хванал омекналия октопод с палеца и средния пръст на дясната си ръка: безжизнена маса с увиснали пипала, които само в много тънките си краища продължаваха да се извиват.
Господин Венансио говореше с приятелите:
— Аз бих хвърлил мрежата нататък, може би там щяхме да извадим нещо повече. Ако върви така, камъни ще ядем. Три пъти за една сутрин, а не стига дори за хляб…
Педро се преструваше на заинтригуван от разговора на възрастните за работата, нали е рибар; но той не го интересуваше прекалено много. Ще се върне в къщи и ще има какво да яде. Да носи храна беше работа на баща му, а не негова. Може да е само парче хляб и пържена риба, но и то е достатъчно. Още от малък — гледаше на детството си, без да е излязъл от него, като на нещо много далечно — ядеше малко, но винаги с правото да плаче и да протестира срещу недоимъка. Баща му беше този, който нито плачеше, нито протестираше, който гледаше на всичко с много малки очи, като че ли искаше да плаче и да протестира с омраза.
— Педро, занеси коша на старата и да побърза да продаде целия този баласт.
Педро спусна крачолите на панталона си с цвят на глина, които бяха навити до коленете.
— Ще бачкаме ли довечера? — попита.
— Ще видим. Зависи от морето. Лусиано пътем ще те предупреди.
Рибарите опъваха мрежата на брега. Някои от децата се забавляваха да хващат малки заплетени в нея рибки, други вървяха след Педро и страхливо докосваха октопода. Педро се обръщаше към тях:
— Изчезвайте, момчета, никога ли не сте виждали октопод?
С крака риташе пясък към тях.
— Изчезвайте, изчезвайте, изчезвайте…
Каза един мръсен израз…
Стигна до къщата на старицата. Старицата беше седнала на едно стъпало на прага на къщата си. Гледаше разсеяно.
— Нищо, нали? — каза.
— Малко. Слабо кълва цялата сутрин — отвърна Педро.
— Добре, остави коша, сега ще изляза да видя какво дават. Венансио не знае какво иска. Можеш да си вървиш, тук нямаш работа.
Старицата имаше лош характер. Пиеше. Пиеше ракия, понякога с вода, понякога с хляб, като топеше в чашката трохи, които мачкаше между пръстите си и ги отронваше от една коричка, скрита в някой от дълбоките джобове на престилката й. Педро все още не тръгваше.
— Казах, че можеш да си вървиш — повтори старицата.
Педро тръгна към къщи. Мислеше си за морето. Искаше му се да е рибар в открито море, да престане да лови риба на брега. Искаше му се да излиза с корабчетата и да се занимава с петролните им фенери. И особено да говори за източния вятър. Да казва, като се върне в къщи, с превъзходството на морски труженик: „Ако върви така, камъни ще ядем. На три пъти източният напълни черупката с вода. Ако не беше господин Фелисиано, отивахме на дъното.“ Да говори така, поглеждайки ту към баща си, ту към майка си, да види очите на баща си полутъжни, полувесели, а на майка си — уплашени, и да разкаже на братята си как една мурена го ухапала, а той я фраснал с ножа по мръсната муцуна и повече от два часа я гледал как се гърчи в краката му.
Викаха го приятелите, които играеха на кибритени кутийки.
— Ще играеш ли, Санчес?
Бяха се събрали на мръсния пясък в началото на плажа.
— Не сега. Отивам си в къщи. Довечера имаме работа.
И един глас:
— Тия от Трес Ерманос се върнаха с риба догоре. Дявол знае как го правят. Ама и господин Фелисиано има око за тия работи.
Да ловят риба на кораба на господин Фелисиано беше мечтата на всички момчета. Само че господин Фелисиано не вземаше момчета, защото смяташе, че не е правилно едно дете, понеже е с него, да печели повече от баща си, който работи на брега или на друго корабче с по-малко късмет.
На минаване край кръчмата на Сиксто надникна вътре:
— Здрасти, татко.
Бащата на Педро и господин Фелисиано празнуваха добрия улов. Беше им потръгнало във Велез.
— Значи, ти си вече в занаята! Добре, момче, добре — каза господин Фелисиано.
— Сега се учи — уточни бащата.
Педро гледаше втренчено към господин Фелисиано.
— Искаш ли една чашка? И какво ще пиеш?
— Едно червено — отговори Педро.
— Дайте на момчето едно червено — извика господин Фелисиано. — Как беше днес? Венансио знае много, трябва да се хвърля, където каже той. Той много разбира. А ти внимавай. Догодина Пако отива войник. Ще поговоря с баща ти и ще му кажа, когато му дойде времето.
Престанаха да му обръщат внимание, продължиха да говорят за тореадори, които никога не бяха виждали на арената. Педро изпи една чаша и се сбогува. На излизане баща му викна след него:
— Кажи на майка ти, че скоро ще се прибера.
Педро мръдна брадичка и затвори очи в знак, че е разбрал.
Майката на Педро стоеше на прага на къщата. Шиеше нещо. Попита:
— Как беше днес?
— Лошо, мамо.
— Идваш гладен. Хайде, влизай. На печката има риба. Внимавай, че трябва да се раздели. Видя ли баща ти?
Не оставяше време за отговор. Говореше бързо, по андалуски.
— Сигурно си пийва някъде. Все му е едно дали е изкарал добра или лоша надница. Днес се весели, утре ще се оплаква. Както винаги.
— Днес са имали късмет — каза Педро. — Господин Фелисиано има страшно око за риболов.
— Господин Фелисиано няма семейство за издържане като баща ти, може да изхарчи припечеленото както си иска.
— Може догодина… Пако отива войник. Каза, че ще говори с татко. У Сиксто…
— Мъжете трябва повече да мислят, когато се женят. Да не би да мисли, че мога да ви храня с въздух.
— Когато Пако отиде войник, каза ми да внимавам.
— Ще се върне, когато му скимне, разбира се, и предполагам пийнал.
— Покани ме на едно червено. Цени господин Венансио. Каза, че трябва много да му се вярва, защото много разбира. Само дето плажовете…
Педро гледаше от вратата към брега и морето. Майката прекъсна за момент работата си.
— Без да се яде, не може да се работи. Върви и хапни нещо.
Педро продължаваше да гледа към брега и морето.
— Хайде, ще имаш време да работиш цял живот.
Педро бавно влезе в кухнята. Върху жарта на печката имаше една счупена порцеланова чиния, пълна с риба. Върху счупените плочки — половин самун хляб. Отряза парче и задъвка без желание. Прозорецът на кухнята гледаше към една прашна и мръсна улица, прокарана между две редици едноетажни къщи. Жителите им изсипваха мръсната вода на улицата. Едно куче дремеше на есенното слънце. Мухите се трупаха около малките локви.
Педро притисна две-три рибки към хляба и излезе на вратата, която гледаше към морето. Дъвчеше бавно, прилежно. Погледна надясно и видя баща си, който се прибираше. Двама от по-малките братя на Педро вървяха с него, хванали го за ръка. Бащата се усмихваше. Приближи.
— Здрасти, Мария — говореше бавно. — Днес беше добър ден. Имам добри новини за теб, Педро. Фелисиано е говорил с Венансио. Днес ще дойдеш с нас.
Педро силно стисна хляба и рибата. Бащата продължи:
— За опит. Ще се заемеш с фенерите, проста работа. Ще ти покажем.
— Аз мога, татко.
— Добре де, пак ще ти покажем. Макар да казваш, че знаеш.
Бащата влезе в къщата. Братята на Педро останаха с майка си. Майката започна да говори ниско, побесняла. Накрая каза:
— Да видим дали ще станеш търтей като другите, Педро.
Педро не я слушаше. Влезе в кухнята, където баща му се хранеше.
— Какво каза за мен, татко?
— Това, което казах: че тази нощ идваш с нас; мисли, че може да ти намери място. Ако работиш добре.
— И нищо друго не каза?
Баща му го погледна учудено:
— Какво искаш да каже, момче? Каза каквото каза и толкова.
Педро обърна глава.
— Можеше да каже нещо.
Педро излезе от кухнята.
Тръгна по брега. Вървеше, поглеждайки към изтеглените на суша лодки. Вдишваше мириса на катран, на мрежи, сложени да съхнат. Приближи се до Трес Ерманос. От време на време отхапваше от хляба и рибата. Обиколи корабчето, бавно прокарвайки свободната си ръка по гредите му. Изяде хляба и рибата. Изтегна се на слънце. Лодката хвърляше къса следобедна сянка.
Педро затвори очи. После ги отвори. Вълните кротко умираха на пясъка. Пак затвори очи и се заслуша в нещо като ръмжене, в нещо като хрип: морето…
Най-после намерихме под наем един апартамент в Коста темплада[12] — едно от географските имена, така много пропагандирани от туризма през последните години.
Тя беше доволна. Аз не бях в лошо настроение, макар и малко кисел.
Случи се така, че апартаментът беше нов! И по мандалата и цоклите имаше още боя. Първото, което направихме, беше да отидем до селището и да кулим бархет, четки, почистващи препарати и един литър „агуарас“.
Дрехите нямаше къде да се закачат и вместо да кажем на портиерката или да уведомим писмено собственика, купих няколко метални закачалки и ги завинтих отзад на вратите в спалнята и банята.
Жена ми се изпоти, докато чистеше петната, така че през тези три-четири дни от петнадесетте, които щяхме да прекараме там, й помогнах и после не успях да взема в ръцете си нито книга, нито хартия. Когато пристигнахме, аз четях Бали и всичко написано от него за употребата на прилагателното като съществително, което така много ми харесва.
„Агуарасът“ толкова ми хареса, че отворих куфара и погледнах в речника. Оказа се, че е есенция от терпентин, а терпентинът е полутечна смола, която изтича от боровете, елите, листвениците и терпентиновото дърво. Това последното ми внушаваше нещо здраво и лятно и ми хареса.
Почти всеки ден в апартамента ни липсваше по нещо, нощната лампичка и столовете куцаха и изглеждаше, като че ли липсва по някой крак, но там беше морето, виждахме го от терасата и още на другия ден отидохме при него.
За да стигнем до морето, трябваше да минем край един супермаркет и къмпинг, чийто управител беше белгиец, след това по едно прашно нанагорнище, после пък по нанадолнище и към един и четвърт бяхме вече на плажа, на който веднага се различаваха три линии: движещата се на водата, тъмната на влажния пясък и тази на чадърите и платнищата с хора отдолу и наоколо, много от които бяха седнали и гледаха към морето.
Изглеждаше, като че ли от слънцето се вдигаше дим, тъй че когато си свалих сандалите, трябваше да се затичам по пясъка на сянка, за да не си изгоря краката. Жена ми, по-малко чувствителна, по-търпелива или пък просто по-безразлична, ме последва.
От чантата си, която носеше, тя извади голяма туба „Нивеа“, жълтеникава, специално за изгаряния от слънце, и започна да ме маже по гърба. От допира на пръстите и почувствувах изтръпване и умора, прозях се и започнах да се отегчавам.
След това тя ми каза:
— Няма ли да ме намажеш с „Нивеа“ по гърба?
Направих го с отегчение.
На плажа се различаваха две човешки общества: едното — загоряло, мазно и потно, а другото — по-фино и неосезаемо, със сини сенки, което някак странно управляваше всичко останало.
Морето не звучеше, а по-скоро бучеше и заглушаваше гласовете.
Докато мажех Мерче с „Нивеа“, се появи една конска муха, която упорито искаше да ме ухапе, синя, силна и надула мотора си до краен предел. Бая зор видях, докато я прогоня, тъй като тя беше рязка и бърза като подигравка.
На няколко метра от нас имаше едно човече в униформа, което говореше на френски с две момичета и от време на време си подсвиркваше „Странници в нощта“ или я пееше на английски.
Нощта, каквато и да е нощ, нямаше нищо общо с онзи поразяващ следобед, който ни тежеше по гърбовете и изглеждаше, че започва да пари от краката нагоре. Или може би слънцето беше като нощта, която ни оглупяваше и заслепяваше, превръщайки ни в „странници, разменящи си погледи и бродещи в нощта“, както казваше французинът.
Вдигнах ръцете си и почувствувах, че умирам от умора.
Тогава потичах малко. Облите камъчета се набиваха в краката ми. Когато се връщах, вече ходейки, чувствувах напрежение и болка в слабините.
След това се изкъпахме. Мерче веднага влезе във водата, но аз малко се поколебах. При влизането водата беше студена, а и после, навътре, също не ставаше по-топла. Поплувахме малко, смяхме се. Гледахме и бяхме гледани строго и настойчиво от други глави, които стърчаха над водата.
Мерче каза:
— Добра е, нали?
Не й отговорих.
Излязох преди нея и потичах още веднъж по мокрия пясък, този път не ме болеше така.
Мерче остана във водата, като че ли не искаше въобще да излиза, а аз седнах наред с другите хора, гледайки морето.
В морето можеше да се види или много, или нищо, макар че там това беше главното. Аз не бих започнал да гледам човешките редици, нито павилиончето с разхладителни напитки и сандвичи, обърнато с гръб към морето, нито пък, по-далеч, лепкавите от слънчева мараня хълмове.
Не, трябваше да се гледа морето и не защото Мерче все още беше там, а защото бяхме като хипнотизирани от него, защото то се движеше, говореше и беше огромно.
Загледах се за известно време във вълните, които никога не бяха еднакви и това предизвика у мене недоверие и безпокойство. Говори се за монотонността на каквото и да е било, което не наблюдаваме внимателно.
Вълните не бяха еднакви, макар и да се повтаряха през еднакви интервали. Значението на всяка една от тях не беше нищо повече от едно тайнствено, приятно бълбукане. Морето обаче изглеждаше като че ли се изразяват с по-висши форми, отколкото вълната, с неразбираеми речи и параграфи, така богати на форми и начини, както на дълбочини и риби. От друга страна, аз нищо не разбирах.
Дадох си сметка, че ако разбирах нещо, щях да ръкопляскам, може би щяха да ръкопляскат и всички седнали, които гледаха морето, или другите, които лежаха и чакаха някоя грандиозна фраза или приятен мотив, за да се присъединят към аплодисментите.
Мерче излезе от водата, а мене почти ме втресе.
Когато се избърса, тръгнахме към квартирата.
Попитах Мерче:
— Не мислиш ли, че всичко това е идея на бога?
— Не знам, всичко е идея на бога — ми отговори.
— Е, да, разбира се, но това повече… като че ли бог иска да ни каже нещо, тази идея… Ти разбираш ли го това?… Там е морето, атакуващо… и толкова слънце… и този напълно безплоден плаж… и това кълбо от хора… Няма ли нещо символично в това?
— Символично ли? Ах, боже мой, откъде да зная?
— На мене това не ми се вярва… Аз не мисля, че то е там, за да прави само това „нищо“ и тези „нищо“, които всички правим… Изглежда твърде голямо за толкова малко… за да прави това, достатъчно би било само някаква локва или пък някакъв скрилец и тежести. Не го разбирам.
— Няма какво толкова да се разбира.
— Как да няма! Това е идея и голяма идея освен това! Нещо, което иска да ни се каже на езика на „милостиви господине“… Нищо не разбирам… Ама нищо… Имах желание да се махна оттам.
Минавайки през супермаркета, Мерче купи прясна маруля, маслини, хубави домати и консерва с риба тон.
През нощта седяхме на терасата и гледахме морето. Гледахме и планините, и шосето, и къщите на благоустроения Коста темплада, наети почти всички от французи и белгийци. Нашите люлки обаче бяха винаги обърнати към морето.
Една нощ видяхме рибарски лодки със силни светлини, преследвани от хитри и полегнали върху гърба на вълните сенки, крадейки нищожества от спящия гигант… Друг път видяхме да минава бавно и облят от светлини един средно голям кораб.
— Яхта — каза Мерче.
Докато минаваше, ми изглеждаше като погребение на смет, което вървеше покрай брега, като публичен дом с жълти светлини. Вървеше някак надуто, като че ли с глупашки или пиянски стъпки.
За морето говорехме помежду си, а след като отмина лятото — и с другите: „Как е днес морето? Бяхме на морето. Къпалме се в морето. Морето беше спокойно. В кое море? В Средиземно море. Водата беше така хубава! Отначало водата беше студена. Вълните бяха големи…“
Така беше тогава, същото е и сега, без да разбираме или казваме нещо.
Аз отивах да се къпя винаги със срам и някак насила, криейки това от Мерче. Затова защото подозирах, че има нещо повече от морето. Подозирах някаква тайна, по-прозрачна и от водата, тайна, която не бих разгадал даже ако живеех дълги векове, която може би и главата ми не би могла да прозре.
През тези дни на няколко пъти, без някой да забележи, лягах по гръб, за да успокоя мъката си. Но повече не го направих, за да не би Мерче да дойде и да ми каже:
— Ама какво правиш там, по гръб? Не искаш ли да видиш как плувам?
Защото тя си мислеше, че е на плажа. Но плажът беше в морето.
Фермин Улия, от беден по-беден, беше пребродил от своя сиромашки квартал ако не седемте морета, то поне две-три. Неговият квартал пълзеше по нанагорнището и — между прозорците на къщите — дрехите се сушаха на тънки пръти от корабни мачти, заменили платната с ризи и пелени. В неговия квартал алъш-веришът се въртеше от тъмно до тъмно и зората се пукаше от светлините на малките фенери. Фермин Улия беше рибар. И всеки ден ходеше в морето — тази голяма фабрика за масло от черния дроб на треската, тази голяма фабрика за фосфор.
Моретата го бяха виждали както върху кораби от две хиляди и петстотин тона, така и върху малки плавателни съдове, ладийки и други подобни. Но Фермин Улия, пътешественик в неизмеримото, в тайнственото, не познаваше любовта. Любовта крачеше по улиците. Движеха я изписани с мастило сърца, които се лепваха по ръцете като обрив. Това беше любов, бродеща напред и назад, насам и натам, с уста на риба и душа от стърготини. От една страна, граничеше с желанието, а от друга, с едно саркастично изречение, татуирано на гърдите: „Убих я, защото беше моя.“ Любовта беше и в устата на рибарите, които гребяха към малкия морски залив. Една срамна и влажна любов, като аперитив с вицове. Фермин Улия никога не беше правил пътешествието в любовта, което казват, че е неизмеримо и тайнствено. Примираше от желание и си блъскаше главата как да го започне с някое от момичетата, които търсят солта на живота по пристанищата. В един хубав ден случайност на съдбата го отведе по канала на Франция, в Дувър. От този канал Фермин си спечели една шотландска риза, една възхитително прекъсната съдба и една руса жена.
Вярно е, че морякът пристигна в Дувър като човек, както се казва, загрят до необходимата температура за голям риболов. Двете празни бутилки от ракия в корабчето говореха за платения данък на носталгията по време на пътуването. И все пак присъствието на онова момиче на пристанището стигаше, за да уголеми буквите на Дувър върху розовата карта. Една импрегнирана стена в дъното правеше тялото и русата й коса да изпъкват като на афиш за филмова реклама. Беше от истински русите, русите от Севера, а освен това имаше и така хубави връхчета като тези на „Розата на ветровете“[13], разбира се, с тридесет по-малко. Наричаше се Мари, Мария, като всяко мило момиче. Когато Фермин Улия слезе от корабчето и я погледна, стори му се, че се намираше пред светлините на пощенския кораб. Гледа я три минути, две от които посвети на нослето й. То беше чипо и при говор й придаваше израз на неистинска простуда, изпълнена с изящество и без каквито и да е усложнения. Двамата се спогледаха и се усмихнаха. Морякът показа на момичето под меха за вода бутилка с коняк. Щеше да я смени за нещо тукашно в някой магазин на пристанището. Тръгнаха заедно, с очи един в друг, отговаряйки на простоватата мимика с усмивка.
Влязоха в „Модерни магазини“, които в същност бяха стари и миришеха на мода и навици от миналите години. Продавачките умираха за обноски от миналото и очакваха да умрат и им забодат трън от розов храст. За първи път Фермин и Мария се целунаха зад един манекен с чадър. Устните й бяха сладки като хваната в мрежата аншоа. Разходиха се из магазините и тя му избра една шотландска риза в меки тонове. Морякът с многозначително намигване показа на продавачката своята бутилка. Мари не се съгласи да я сменят. Извади монети. Моля ти се! Фермин Улия разбра! Изпиха заедно бутилката в една малка стаичка с боядисани в синьо стени. Там той облече ризата в меки тонове. Беше точно с цветовете на сепия в периода на ревност.
Дувър с русото момиче остана назад. Фермин се върна в своя рибарски квартал. И всеки ден ходеше за риба със своята шотландска риза на моряк.
Когато имаше прилив и отлив, споменът за неговата любов го давеше. В сънищата си виждаше Мари между хищни делфини. Събуждаше се с дълбока тъга. При спомена, който завинаги го привърза към момичето, отиваше за змиорки и болюски като човек, който има намерение да бяга от училище. Мислеше винаги, подпрял се с лакът върху страничния борд на кораба така, че всеки миг дори и най-малката вълна можеше да го отнесе.
Най-странното се случи през онази нощ, когато морякът и ризата не отидоха заедно да ловят риба. Нощта беше мека, с големи скути, почти пихтиеста, а морето — като момчешка въздишка. Ризата в сиво и виолетово, жълто и розово, току-що опрана, остана да съхне на връвта. Рибарят със своите мисли се връщаше към малкия морски залив. Към четири часа призори нямаше вятър, а ризата започна да се движи. Движеше се с мъка в своята празнота, като че ли искаше да се изскубне от връзките, които стягаха раменете й. Ръкавите, набръчкани, се издигаха и падаха с полъха на невидим трагичен плач. Понякога се събираха към юмруците, а после се разтваряха в кръст. Тялото, прихванато за раменете, се въртеше в конвулсии и се прегъваше отново и отново в тайнствения низ от мъчения. След това ризата се вдърви, изпъната като тояга, с ръкави, сочещи земята.
Същата нощ, към четири часа сутринта, Фермин Улия се удави в морето.
Чух го един зимен следобед, изтегнат върху пясъка до една стара лодка, усещайки по краката си последните тръпки на огромния воден чаршаф, който гневно се пенеше под студеното, пепеливо и мрачно небе.
Назарет с неговата широка броеница от бели къщурки бе зад гърба ни, а до мен — един стар рибар, досущ като картонена мумия, която сякаш танцуваше в своята дреха от жълт бархет, издута от вятъра. Беше килнал копринената си шапка върху ухото, пушеше лулата си важен като мавър и клекнал рисуваше с ръката си, подобна на снопче от филизи, сложни арабески по пясъка.
Някъде около Теруелските планини беше валяло силно; реката изхвърляше в морето своята студена, мътна от глината вода и целият залив се боядисваше с крещящо жълта боя, която далеч навътре все повече и повече бледнееше, за да стане розова. Тясната зелена ивица, която прорязваше границите на хоризонта, издаваше, че в същност това е морето, а не наводнение от билкова отвара.
И докато гледахме червеникавата ивица, в чиито граници се очертаваше като лека мъглица нос Сан Антонио, мъжете от Назарет със запретнати ръкави хвърляха мрежите или се къпеха в мръсните води.
Старият предвкусваше риболовния успех. Хубав ден беше. Еспарело щяха да падат като мухи, при все че това са най-хитрите и заядливи животинчета, които се разкарват из залива.
Не съм ли го знаел? Тогава да слушам, защото, за да разбера как той се оправя с тези животинчета, ще ми разкаже историята, която без съмнение се е случила, защото иначе как е щял баща му да му я разкаже на него.
И добрият старец, все така клекнал, без да изпуска лулата, започна да ми разказва „случката“ със сериозността на морски вълк на цветист валенсиански език, при което думите излизаха от устата му със свистене през оголените венци.
Него ден реката също бе придошла и близко до брега се плъзгаше мрежата, влачейки предателски по мътните води към сухия пясък непредпазливите риби, привлечени от хладината на сладката и мръсна вода.
Еспарело, героят на разказа, кормест, мъничък, жив, същинско дяволче, гмуркащо се из различните залутани местенца и ъгли на залива — за голямо неудоволствие на своето семейство, — току-що видя как всичките му близки попаднаха в мрежата. Спаси се само той, благодарение на своята подвижност, и понеже си беше загубен, пък и чувствата на семейна привързаност не бяха много силни за този вид риба, единственото, което му хрумна, беше да избяга навътре в морето, размахвайки грациозно опашчица, като че ли искаше да каже:
— Аз да се спася, пък нека семейството да загине, по-добра е мътната вода, отколкото зехтинът в тигана.
Но близо до входа на пристанището чу силно хъркане, което разтърсваше водата, като че ли морското дъно се раздираше.
Еспарело се хвърли право надолу и в един открит дълбок трап, изровен от вододълбачката, видя на дъното, в калта, обърнат като някой монах, едър реиг[15], тежък най-малко четири ароба[16], един страшен, нахален звяр-убиец, който безнаказано вилнееше в целия залив и едва помръдвайки хрилете си, разтърсваше целия люспест рояк наоколо.
Гледай ти начин за спане! Уморен от зелените и спокойни води, изпълнени с топлина и светлина, на него му харесваше хладината и полумракът на рядката кал, която влечеше реката, и хъркаше, като че ли се намираше в легло с балдахин.
На еспарело му се прииска да си поиграе известно време с ужасната личност, но лошите му намерения не отиваха по-далеч от желанието му да се позабавлява на чужд гръб и се ограничи да обикаля около задъханите ноздри на великана, като го гъделичкаше с тънките иглички на своята опашка.
Реиг съвсем не се смущаваше от такива милувки. От гъдела той спря да хърка и се поизпъна, премествайки мощната си опашка, но след това отново се облегна на другата страна и продължи да хърка със спокойствието на човек, уверен в своята сила и който не се страхува от опасностите.
— Животно! — крещеше му рибката до хрилете. — Животно, събуди се!
— А! — възкликваше между хърканията реиг с дрезгав пиянски глас.
— Ставай, ти казвам. Наоколо е лудница от хиляди дяволи, хората от Назарет нарушиха примирието и с хиляди отвеждат нашите като пленници.
— Ваша работа! Това се отнася за тълпата, а не за личности от моя сой.
— Работата е, че и на теб ще ти видят сметката. Горе обикаля лодката на Тото и проучва и ако са чули хъркането ти, ей сега ще усетиш мрежата с топките, а утре на рибния пазар ще станеш на петдесет парчета.
— Петдесет дявола! — изхърка с гняв реиг.
И като размята гневно опашка, напусна калното легло, готвейки се да бяга, докато по тялото на лукавото еспарело трептяха всички люспи от конвулсиите на тъничък и нахален смях.
Реиг се разсърди, като видя, че бяха взели на шега неговата предвидливост, и като се доближи до мъничето, се опита да го разпознае в полумрака.
— А, ти ли си, безделнико?! Зле ще свършиш! И ако не е за това, че ще ме нарекат неблагодарник, което не отговаря на годините и авторитета на моята личност, още сега бих те глътнал. Мислиш ли, сополанко, че ме плашат всичките ти бръщолевения, че ще дойдат да ме търсят на дъното? Твърде умен съм, за да се оставя да ме хванат. Питай го тоя Тото, за когото приказваш, колко пъти съм му късал мрежата с един замах. А ако повторя много пъти това, ще го разоря. Но имам съвест, преди да навредя на един баща, който изхранва семейството си, предпочитам да избягам. И ми е добре по този начин. Защото, докато моите отиват да мрат на плажа, лишени от въздух, аз винаги успявам да избягам и тук ще ми опадат люспите от старост.
— И при мен е така — каза безочливо рибката, — моите се оставиха да бъдат отвлечени, но на мен не ми липсва бързина и ето ме тук. Голяма работа е да си малък.
— Гледай си работата, дребно животинче. По-важно е да си голям като мен, да си по-силен от кон и да си кадърен с един удар да изпратиш по дяволите всички мрежи на тия нехранимайковци.
И за да покаже своята сила, реиг за по-малко от секунда удари два или три пъти с опашка с явното намерение да улучи неподготвен еспарело, и то така силно, че ако го докоснеше, щеше да го ликвидира.
Но безделникът се хвърли настрана и навреме, объркан от тези груби милувки.
— Вярно е, че си силен, съгласен съм. Ако не бях отскочил, щеше да ме смажеш, а това не говори добре за почтени личности, които трябва да бъдат благородни. Но за разлика от теб, аз съм по-лек и бягам по-бързо. Гледай как опашката ти не ме настига.
— Ти бягаш по-бързо?… Ха-ха-ха!
Толкова смешно бе твърдението на нахалната рибка, че реиг се разтърсваше в конвулсии от смях, който, гръмлив като хъркането му, караше водата да ври.
— Млъквай, обеснико, че Тото може да плува отгоре!
Предупреждението възвърна на реиг чувството за сериозност, но го ядосваше, че нищожното животинче при всеки повод изкарваше името на рибаря, и поиска да си отмъсти.
— Така, значи, ти бягаш повече от мен — каза той с вид на дебелоглав самохвалко. Това сега ще видим. Да се обзаложим тогава. Хайде да видим кой по-бързо ще стигне до нос Сан Антонио. Да се обзаложим… добре, готово! Ако аз стигна пръв, ще се оставиш да те изям за наказание на твоята хвалипръцковщина, а ако аз изостана, ще те закрилям винаги и ще бъда твой роб. Съгласен ли си, малкия?
Бедният еспарело! Перките му затрепериха, като разбра в каква беля се бе наврял с такъв брутален тип, но пред опасността да бъде изяден веднага или след няколко часа, избра последното.
— Съгласен съм, дебелако — отговори той с пресилена усмивка, — когато искаш, ще започнем!
— Да отидем в зелените води, че тези тук са мътни.
И размахвайки бавно и безразлично опашки, като двама добри приятели, излезли на разходка да подишат въздух, реиг и еспарело отидоха на мястото, където водата се избистряше със сладкия цвят на течен изумруд.
Гигантът размаха радостно опашка, изхърка, карайки водата силно да бълбука, и се приготви да бяга.
— Виж какво, малкия, знам, че ще изостанеш, но не се готви да бягаш, защото ще те търся из целия залив. Макар и да съм едър, не съм толкова глупав, за какъвто ме смяташ.
— По-малко приказки и на работа!
— Готов съм, малкия!
— Когато искаш!
— Добре, тръгваме!
И какво надбягване, господа! Онзи реиг беше просто буря! При първия удар с опашката излетя като гръм, целият в пяна, с грохота на всички дяволи. И така сляпо хвърчеше, че едва не си разби муцуната в кила на една английска фрегата, пълна с гуано, която бе потънала преди двадесет години, зарита в пясъка като мърша и проядена от хиляди дребни рибки, намерили приют в търбуха й.
Премина по-нататък, без да усети удара, задъхан, вбесен, размахвайки едновременно опашка, перки и хриле по един изумителен начин, с шум и трясък, който разтърсваше целия залив.
А еспарело? Бедният! Поиска да следва своя снажен враг, но водопадът от пяна го заслепяваше, бесните вълни, предизвикани от всеки замах на опашката на реиг, го караха да губи пътя и след няколко минути съвсем отпадна от това лудо надпреварване.
Но кореместото животинче беше като чувал, пълен с лукавство. Като се понапъна, то стигна до главата на реиг, разгледа големите му хриле, които се отваряха и затваряха с автоматични движения, после направи едно грациозно завъртване и се промъкна в едните от тях.
Хич не му беше лошо там. Да пътува гратис, с двойна скорост и полегнал в онова гнездо, подплатено с яркочервена материя, наистина беше щастие.
— Хе, хе, хе, хе — смееше се лукаво рибката, показвайки си главата от прозореца на своето скривалище.
А реигът правеше скок след скок, мърморейки:
— Това коварно животинче ме настига. Чувам подигравателния му присмех. Да бягаме, да бягаме!
И всеки силен смях беше като пришпорване за рибището. Какъв луд бяг! Могъщата опашка биеше по дълбоките места, пълни с водорасли, и в зеленикавото пространство плуваха във водовъртеж кафяви треволяци, а ларвите, тези нескончаеми слузести течности, които водеха мистериозен живот в недрата на подводните бунища, напускаха убежищата си, бягайки от ужасния бич.
А след водораслите идеше ред на подводните възвишения, онези скалисти местности, в чиито пещери си играеха новородените рибки, тънки и прозрачни като сенки.
Какъв ужас беше реигът за тези тихи места!
Знаеха го от бруталните му глупости, от капризите му на побойник, с които плашеше целия залив, и подводните растения, които прикриваха скалите, изправяха остри и зелени коси нагоре, сякаш искаха да викат от болка:
— Пазете се, че минава онзи лудият!
И мидите, тези кротки животинчета, които бягат от шума, виждайки да се приближава водопадът от пяна и бесните удари на опашка, се оттегляха боязливо, затваряйки херметично двете вратички на своя тъмен дом; морските таралежи се струпаха на едно място, оформяйки квадрат и откривайки на всички страни своите бодли като остри щикове; калмарите изпитваха такъв страх, че се обгръщаха със своята диария от мастило; морските котки надничаха иззад скалите, показвайки своите плоски глави и шарени коремчета; силно разтревожени, и молюските се захващаха за скалите с такава сила като никой друг път; скаридите скриваха седефената си прозрачност под блестящия похлупак на черупки от охлюви; кефалите бягаха на ята, разпръсквайки се като блестящи искри на раздухано огнище; и в този зеленикав и неспокоен свят стремглавото преминаване на разяреното животно разпалваше между водопади от пяна пламък от кармин и сребро, и люспи, които пръсваха в бягство фантастични отражения, и опашки, размахващи се в паническа тревога.
Само едно докосване на реига бе достатъчно, за да откъсне две крачета на една скарида и бедната, опряна на един кефал, който се готвеше да й стане защитник, потегли към Колумбретас, за да търси справедливост и отмъщение от някоя акула, измежду онези, които обикалят тези острови.
Два весели делфина, които приключваха закуската си е един вмирисан тон, повдигаха своите свински муцуни и се подиграваха със своя приятел, като крещяха:
— Дръжте го, дръжте го, че е луд!
И казваха истината. Ако не беше луд, малко му оставаше да полудее: проклетият смях на еспарело се чуваше непрекъснато в ухото му и бедното животно бягаше и бягаше, подгонено от срама да бъде победено.
За щастие, на зеления и мътен хоризонт започнаха да се открояват черните маси на подводните разклонения на носа с неговите дълбоки пещери, където дамите от залива в „интересно състояние“ отиваха да снесат върху мекия килим от трева своите безброй яйца.
Реигът, запъхтян, изгубил душа, стигна до скалите и каза с тежко хъркане:
— Стигнах вече!
Но досадното гласче отговори с тембър на фалцет:
— Аз първи!
Мошеникът беше скочил от вътрешността на хрилете и се надуваше пред муцуната на уморения реиг, като че ли беше дошъл много преди него.
Простоватото животно не знаеше какво да прави. Усети желание да ритне това нахално животинче и да го направи на пестил, но прегъвайки се, изтри очите с опашката няколко пъти и се почеса, размишлявайки:
— Добре — изръмжа накрая, — тука сигурно има измама, но думата си е дума. Казвай, сополанко, какво искаш, ще ти бъда роб!
И старият рибар, завършвайки разказа си, намигна дяволито.
Тая история беше от времето, когато рибите говореха, но имаше и поука.
Не съм се досещал ли? Много просто: в този свят умният, хитрият, този, който е ачигьоз, може повече от силния, който доверява всичко на сърцето и на агресивността; по-добре е да бъдеш малък и хитър еспарело, отколкото голям и прост реиг, който, нападайки отпред и помитайки всичко, успява само да носи на гърба си хитреца, скрит в хрилете, за да стигне навреме.
И старият ме гледаше така хитро и съжалително, че се изчервих, мърморейки на себе си:
— Тоя чичка май ме познава…
Защо ме изрови от морето?
Фербе, козар в ранното си детство, чирак-обущар от деветата си година, една вечер каза на Мос, своя майстор, че бил виждал зенните из околностите на Кала Маргарита.
Островът беше каменлив, с обширни пясъчни ивици. Гласовете на поселищата, на жените, кърпещи мрежи, лаят на кучетата, биенето с криле на някоя патица обхождаха на откоси тръстики и камъш с бързината на отвявана пепел. Тъй че Мос предупреди Фербе да пази благоразумно мълчание относно такива умопомрачения. Но Фербе не се съгласи, че са умопомрачения, и се запъна да повтаря как от някое време насам, когато ходел като козар из вътрешността на острова, гдето растеше мъхът и някаква нежна, уханна и оскъдна трева, зенните му се явявали няколко пъти, по начин повече или по-малко прикрит.
Мос отново му препоръча да мълчи. Времената бяха смутни, произходът на Фербе и неговият самия не бяха ясни, по преценка на някои високопоставени и предостойни, тъй че по-добре беше да си затварят устата.
В продължение на няколко дни Фербе мълча, но една нощ отсъствува от работилницата, където обикновено спеше между чували с изрезки; и не се появи чак до късно сутринта, а когато дойде, очите му блестяха, а по дрехата му бяха полепнали пясък и сухи водорасли, от тия, които морето изхвърля на плажа.
Преваляше месец октомври, слънцето едва грееше и студен бриз уби последните цветя в градината на Мос. Той му рече: „Да не ти минава и през ум да говориш на някого, даже и на мене, къде си ходил.“
Ала никой не можеше да върже езика на Фербе, който заяви, че бил коронован за цар оная нощ от зенните. Щом го чу тоя път, Мос се разлюти, удари го с аршина и опита да изтръгне от него някаква истина за тъй наречените зенни. Но Фербе не притури нищо, само повтаряше инатливо: „Когато хората достигнат своята истинска и последна форма, зенните ще се възнесат от водорасли и сюнгери в морските дълбини; а морето и небето ще се слеят, истината и правдата ще възцаруват; но за това е необходимо да не умирам, никой да не ме докосва, защото само аз бях способен да чуя техните гласове, да ги видя и разбера. Тъй че докато стане това, не трябва да умирам; и затова ме короноваха за цар, и ще направя хората да го проумеят.“
Никоя от тия объркани думи, изречени с мътен глас, сякаш от някой лунатик, Мос не разбираше. Никога не бе чувал толкова дълго словоизлияние от устните на Фербе, мълчаливо момче със свъсени вежди и полусъкрушен и полубунтовен вид. Мос пак му рече: „Внимавай да не повториш това на някого, нещастнико.“
Ала Фербе не млъкна. Даже отиде на площада с тържището и наговори пред търговците лозунгите на ония особени зенни, които го били короновали за цар.
(Никаква полза да се казва истината; светът, думаха, бил огромен и пълен с мъст, хората отчаяно търсели жертви, с които да изкупуват големите си вини, с какъв свиреп и раняващ смях преследваха бъдещите си подсъдими, че да ги замъкнат до жертвоприношението и да могат да се изправят пред Безмилостния и да му рекат: виж, ще ти поднесем в жертвоприношение тоя, който ти вреди. Така го виждаше навремени и млъкваше, и нищо не казваше на никого за самия себе си, за скритите и търпеливи зенни, вдън света, в опакото на килима, във вътъка на огромния гергеф: отвъд свирепите постъпки. Но сега му бяха заповядали: „Ти ще бъдеш нашият цар“ и вече не можеше да мълчи, вече никой не трябваше да го докосне.)
Мос му се караше разтреперан: „Върви си, махни се и заключи уста или ще пламнеш като светилник!“ Мос го обичаше, държеше го при себе си от дете, когато още миришеше на коза и пасбища; сега се боеше за него, а също и за самия себе си и за своята обущарница. „Заключи уста, безразсъднико, иди в планината, моли се, мълчи…“
Ала вместо това Фербе оповестяваше сред площада с тържището: „Аз съм царят на зенните.“
Изпърво чу подигравки и посрещна в лицето си обелки от плодове, развалени яйца и детски и женски смях. Но един ден го отведоха стражниците и му рекоха: „Пиян си, преспи тук пиянството си“, макар да не бе вкусвал нито една капка вино. На следващия ден го пуснаха, удариха му няколко тояги и го предупредиха: „Върви и не вдигай повторно безпорядък.“ Ала Фербе не можеше да мълчи, имаше поръка, зенните му бяха рекли: „Чакаме от векове и векове“ и той предупреждаваше: „Да не ги ослепяваме с толкова гняв, ще избухне гневът, светът цял ще пламне като някое ужасно смрадливо и черно слънце.“
И на грънчарите, на мъжете, които идваха от земите на Изтока с натоварените си магаренца, на ония, които са продавали зеленчуци, вино и тъкани, им казваше: „Снощи зенните ме направиха свой цар.“ И ако някой питаше: „Кои са тия зенни?“, той думаше: „Живеят и не живеят, изчакват там на дъното, люлеят се в най-дълбокото място и призовават и оповестяват, че ще се изкатерят, ще дойдат тъкмо в нужния час и хората ще бъдат праведни. Затова те ме направиха свой цар и ми рекоха: ти си невинен, чист, наш цар си, защото ни разбра. Защото никой по-рано не ги е познавал освен мене.“
Фербе отнесе още двадесет дена затвор и четиридесет удара с камшик. Накрая го хвърлиха в затвора, съдиха го и го осъдиха на клада.
В края на ноември, една светлиста и студена утрин, Фербе бе отведен с други десет на уреченото място. Вързан о̀ стълба, пак го призоваваха, та да признае своето вещерство и вземания-давания със Злия враг, нещо, което отрече. Отхвърли и каквато да била помощ.
(Аз съм друг, не е все едно, имаме различни причини и съм ужасно свързан с тая тълпа, някой се съпротивява и ридае, а онзи вика от ярост; огромна ярост изпълва въздуха на света и нищо от всичко това не е моето, нищо от това не съм аз. Даже нямам и отделно място, така ме държат заедно с тия, колко различни въпроси искат да се изяснят сега! Аз му викнах на Мос: избраха ме за свой цар; и никой не може сега да ме докосне. Ще дойдат за мене, ще ме отведат в тайното обещано място, аз знам всичко, което човек може да знае: корените и последните клони на всички неща; всичко знам аз сега, защото съм невежа и глупак. Казва Мос: ти, невежа и глупак, ще се погубиш, мълчи. Говорих, така трябваше да бъде, моето ново положение ме задължава, не мога да не го провъзглася: направиха ме свой цар, аз съм царят, вече никой да не ме докосва.)
Към единайсет сутринта Фербе гореше. Тялото му пламна със силен блясък, един бял блясък го стопи преди неговите другари и не даде изяви на болка, нито пък на уплаха.
В два следобед мирис на изгорено месо тегнеше над целия град, своеобразна мъгла, черна и мазна, се лепеше по стените на къщите, по дърветата и дрехите на хората.
Вятърът духна над площади и пясъци и отнесе пепелта в морето.
Личните вещи на Фербе, тоест неговата чиния, костената му лъжица, дрехите му, столът без облегалка, на който сядаше, и сечивата, които бе използвал, бяха изгорени или строшени и хвърлени в морето.
Мос плака цяла нощ. Но след някое време го забрави.
Марио Зелената салтамарка се роди моряк, а на старини бе купил едно отколешно кафене-кръчма, току до пристана.
Някои сутрини излизаше рано, слизаше на плажа, а в околностите на Кала Маргарита ловеше раци.
В една от тези утрини, едва-що слънцето се бе отлепило от морето, той видя момчето. Идваше от водата към пясъка, напредваше трудно, блестеше като небесно тяло поради слънцето в гърба му. Щом приближи, той видя, че е голо и изтощено като корабокрушенец.
Марио побърза да си махне салтамарката, която вече не беше зелена, а почти черна, и му я подаде:
— Корабокрушенец ли си, синко?
Но момчето нищо не отвърна. То трепереше, намокрено, блестящо. Марио Зелената салтамарка загърна реверите върху влажната му святкаща гръд, улови го за ръка, чудновато гореща, и го попита за някои неща. Момчето остана все тъй мълчаливо и Марио помисли, че ще да е нямо или пък беше уплашено, или бе изгубило разсъдък.
Марио го заведе в своята къща кръчма. Даде му дрехи, направи му кафе и го тури да седне до току-що запалената печка, като му заприказва с най-голямата възможна нежност.
Момчето постепенно се отдръпна от печката, бузите и устните му станаха розови, тъй че по нищо не напомняха сините уста на ония, които са се борили в морето да спасят живота си.
Марио Зелената салтамарка отиде да докладва за своето откритие на властите. Ала нямаше вест за никакво корабокрушение. По ония брегове цареше мир, а морето изглеждаше укротено, като заспал змей. Марио си каза, че може би невръстният младеж ще да е от някоя контрабандистка лодка, от ония, които изобилствуваха по ония места, и се разкая, задето е говорил прекалено. Направи се, че не знае за момчето и отговорни люде и власти го пратиха в едно заведение за безумни, не много далече оттам.
Но Марио Зелената салтамарка нямаше деца и непрестанно мислеше за момчето. Поиска разрешение да го посети. Най-после му позволиха да го види. Бяха му остригали косата, която преди беше дълга, и носеше дрехи от съвсем груб шаяк. Марио си помисли, че прилича на някой млад светец, заради вглъбената чистота на сините очи. Не се противеше на нищо, беше послушно или може би стряскащо безразлично. Казаха му, че не създавало усложнения, че било дотолкова покорно и тъпоумно, че го забравяли. Изглежда, се отнасяха зле с него, имаше следи от бичове по гърба и ръцете. „Може би — рече управителят — е било роб у сарацините и някое чудо го е довело по тия пясъчни брегове. Съзирам у него някакво чудно упорство.“ Марио не разбираше от тия работи, но ги прие със задоволство, защото не бяха никак неблагоприятни за момчето. От друга страна, корабокрушенецът — или какъвто и да беше — не изглеждаше, че си спомня или пък желае нещо. Не знаеше ни четмо, ни писмо.
Марио Зелената салтамарка подхвана поредица от постъпки, за да вземе момчето у дома си. Подир някое време и при известни условия той успя.
Захващаше пролетта, когато го доведе в своето домашно огнище. Беше му купил един стар сюртук, който макар че му беше малко голям, му придаваше известен действителен вид. Марио го хвана за ръка, накара го да седне и му направи кафе. Няколко пъти го запита: „Как те викат?“ Обаче не получи отговор.
Ден след ден научи момчето да прави кафе в голямата калаена кана, да пържи мекици и да поднася мастика в предутрините, когато кръчмата се пълнеше с хора, които отиваха и се връщаха с лодките. Момчето научи да поднася и приготвя раци, да ги попарва с вряща вода и да ги готви в благоуханен сос, според предписанието на вдовицата Салвадора, роднина на Марио и негова най-близка съседка.
Някои сутрини Марио го водеше на скалите в Кала Маргарита, за да го учи как се ловят раци. Тогава корабокрушенецът сядаше настрана и се заглеждаше в морето, неподвижен като мъртвец: нищо не можеше да го изтръгне от неговия унес. Но Марио имаше нужда от неговата дружина и се връщаха заедно в къщи мълчаливо. Възможно е момчето да не чуваше, но ако в кръчмата му поръчваха нещо, подчиняваше се без грешка. Скоро се сближи с всички: казваха му Корабокрушенеца.
По някой път Марио го улавяше за лявата ръка и му думаше:
— Синко, ръката ти е много чудновата, линиите не могат да се четат, подвижни са като огъня, разбъркват се като пламъците. Не са като на другите хора.
Но после се разсмиваше, прекарваше длан по челото и добавяше:
— Разбира се, ти не си още мъж…
Макар че това беше неоснователно твърдение, защото Марио Зелената салтамарка не знаеше възрастта на Корабокрушенеца; само можеше да я отгатва по неговото слабо, неугледно тяло: шестнайсет, може би осемнайсет години. Но защо пък не дванайсет? Очите на Корабокрушенеца таяха рядката невинност, която се носи, понякога сякаш облачна сянка, по земната кора.
На няколко метра оттатък кръчмата беше къщата на вдовицата Салвадора, жена, която на времето бе зле одумвана от селището. Но вече беше стара, дебела и уморена. Идваше, когато пристигат лодките, помагаше да ги разтоварват и да подреждат кошниците, произнасяше особени призиви под навеса, където разпределяха улова, сред пламъците на светилния газ. Викаше числа и разковничета с мъжкаранския си глас, тайнствени заповеди и присъди. Гласът й беше на уважение сега, тъй като бузите на задника й висяха — ивици пясък, увиснали от старинно и красиво крайбрежие. Все още пълзяха около него дири, похотливи видения — може би късни останки от някоя избягала любов, нежна, никога не изречена. Вече дори жените я обичаха и я викаха обичливо: „Салвадоро, ела, помогни ми утре в кухнята“, особено по сватби, защото вдовицата познаваше заклинанието на предалечни сосове, само тя можеше да придава ухание на яхниите с подправки, които пазеше в кожени торби, прилични на ония, които по колана на Юда се виждат. Но онова, което истински побратими вдовицата с нейните съседи, беше съществуването на единствената й дъщеря, седемнайсетгодишна, на име Нейла.
Нейла малко излизаше от къщи. Грижеше се да я чисти и стопанисва, докато майка й ходеше като мъж по най-суровите работи. Нейла растеше като рядко цвете: синьо лале или маргарита насред тясна и обикновена градина. Нейла също опознаваше по наследство, и то полека-лека, вълшебствата, които придаваха уханен дъх на печени меса и млинове, излизащи изпод ръката на майка й. Всяка година научаваше по една нова и рядка тайна и вече на тая възраст майка й я водеше за помощничка. Като някаква нежна малка вещица тя се появяваше на сватби, кръщения и по всякакъв вид празнувания. Бяха роднини на Марио Зелената салтамарка и понякога отиваха да му помагат или да купуват от него раци, че да ги готвят по поръчка. Винаги вдовицата и Марио, дори в старите времена на злословието, се бяха обичали.
По преценка на мъжете, които посещаваха кръчмата, Нейла беше прекалено слаба и висока за жена. Ала не признаваха, че от нейната черна и къдрава коса, от нейните зеленосиви, малко раздалечени очи, от нейната широка и свежа уста лъхаше някаква дива привлекателност. Нейла беше горделива, сурова и минаваше между тях като слънцето или месечината и нито веднъж не чу една простащина, нито пък една похвала.
Четиридесет и три дни след като Корабокрушенеца заживя в кръчмата на Марио Зелената салтамарка, Нейла отиде с някаква поръка и го видя. Нейните клепачи с нежен розовомандаринав оттенък закриваха очите й; святкането на погледа й пърхаше, когато рече:
— Тоя ли е Корабокрушенеца?
На следващия ден и на по-следващия Нейла се върна с нищожни предлози. На четвъртия ден Корабокрушенеца беше сам, търкаше чашите и съдилите за вино и кафе сред облак от дим, с израснала коса, слепена по слепоочията. Тя мина зад тезгяха, запретна ръкави и взе да му помага.
От оня ден насетне тя задебна подобни мигове, че да го заварва насаме и да търси дланта му, дълга и пламтяща сред сапунената пяна.
Една неделя Нейла не отиде на черква, отиде да търси Корабокрушенеца, който беше самичък. Когато повдигна завеската на вратата, чашите заискриха по лавицата. Кръчмата изглеждаше сънлива, чуваше се удрянето на морето зад прозореца, прегаряше есента. Корабокрушенеца стоеше гърбом, загледан в морето.
Вече преваляше зимата, когато Нейла каза на майка си, че чакала дете. Вдовицата Салвадора се завайка с големи викове: защото, думаше, тя била лоша жена, ама на своята дъщеря желаела и пазела най-доброто на земята.
С плач и клетви отиде да види Марио Зелената салтамарка и му рече:
— Тоя неблагодарник, когото ти прибра, тоя луд, той бил!
Марио Зелената салтамарка каза, че не може да бъде, Корабокрушенеца бил нещастен невинен, почти дете.
Ала Нейла рече:
— Беше Фербе.
— Кой е Фербе?
Марио потърси Корабокрушенеца и го изпита, като му викна:
— Фербе!
Корабокрушенеца вдигна глава.
— Добре — каза Марио. — Това можем да го оправим.
Вечерта рече на момчето:
— Виж какво, Фербе, трябва да се ожениш за Нейла.
Фербе продължи да трупа трески в печицата.
От този момент Салвадора, Марио и Нейла взеха да се събират всяка вечер да правят сметки и кроежи под светлината на масленичето.
— Но как така разбра, че се казва Фербе, как така ти го каза? — разпитваше понякога Марио Зелената салтамарка.
Нейла не можеше да му обясни:
— Някак си ми го каза. Не мога да си спомня добре, само знам, че се казва Фербе.
— Това е някогашно име, от далечните времена на острова — думаше Салвадора, която от всичко по малко отбираше, щом хвърлеше поглед назад.
Когато потърсиха енорийския свещеник, за да уговорят деня на сватбата и всичките й подробности, той им рече:
— Фербе ли? Това не е християнско име.
Записаха го като Марио Младия.
В деня преди сватбата Фербе струпа висок куп дърва за горене на плажа. Нейла го гледаше замислена. Фербе запали красива клада: но пушекът, който бликаше, беше черен, гъст и мазникав. Видът на тоя пушек изпълни с ужас Нейла.
Фербе бавно приближи към нея с протегнати ръце. Тогава Нейла забеляза, че дланите на Фербе пламенеят, сякаш че протяга към нея два факела. Нейла онемя от ужас, но по-силно от нейната воля бе желанието да го прегърне и дрехите й се подпалиха и тя пламна жива и виком хукна към морето.
Щом чу викове, Марио Зелената салтамарка притича, но от Нейла беше останало само нещо черно и гадно, което се гърчеше на пясъка; а краят на вълните все още не я достигаше. Умря в морската пяна, която не бе достатъчна, за да я угаси.
Настана голяма жажда наоколо, която никой и нищо не можеше да утоли, жажда, която изпълваше земята, от зачервените облаци до зловещите планини навътре в острова.
— Проклет да си, проклет! — изрече Марио през плач.
Всички жени и мъже от селището дотичаха на местопроизшествието, въоръжени със стари гребла. Наобиколиха Фербе и го заудряха с отколешен и неукротим гняв чак докато кръвта накваси пясъка, а Фербе стана един голям сюнгер, причудливо подвижен и водата го достигна и го прие в своите вълни.
Но когато всички чакаха, вдигнали гребла, да го доубият — защото морето връща това, което не разтваря, — видяха как чудноватият и червен сюнгер навлизаше все по-навътре във водата и се отдалечаваше окончателно, към слънцето.
И нали още не бяха укротени, убиха Марио Зелената салтамарка.
Една жена, все още красива, изгубила първата част от последната си младост, видя един ден момчето, което пееше в „Распутин“, стара мелница, притъкмена за туристи.
Заговореше ли някой с него, момчето, чиито очи бяха влажни и далечни, казваше доста глупости както ако пееше, така и ако не пееше. Казваше например: „В деня, когато се завърна, ще заваря празни охлюви, всичко ще бъде необитавано, мокър пясък от морето, което краде всички спомени. И клекна ли, ще намеря отзвуци от имена, изостанали сенки от хора, които вече не живеят или които никога не са живели; но даже и така, измислям: измислям жълтата жълтуга по изоставените шосета, измислям стъпки вътре в някое зелено шише (онова например, което задуши една платноходка)“ и т.н., и т.н. Веднъж, когато тя очакваше отговор на своите ласки, той казваше: „Кога ще бъде моето завръщане? Може би едно изпукване на суха шишарка, заспала край някой забранен път; защото вярното е, че човек никога не се завръща, той умира.“ Тя го целуваше и обикновено казваше приблизително: „Изглеждаш глупав, сине.“
Но предполагаше, че момчето ниже своите песни за вечерта и у нея се раждаше някакво смътно почитание, примесено с милостивост.
Един ден тя го запита откъде идва, заради неговия корав изговор, който не можеше да разпознае. Но той никога не отговаряше на въпросите, освен ако те не бяха: „Жаден ли си?“, на което винаги казваше: „Да, жаден съм.“ И поглъщаше големи количества алкохол, които не успяваха да го напият. Действително, възможно беше да е роден така. Рекламният плакат на „Распутин“ го определяше като „Фербе, цар на модерната песен“.
Жената се почувствува заинтересована от момчето, защото вече малко приключения й се отдаваха лесно. Подари му пръстени, гривни за глезените и китките, жилетки от синьо кадифе и още няколко интимни неща. Щом докоснеха неговата кожа, камъните — лъжливи или полуистински — заприличваха на рубини, златото сдаваше лъвски жълто, почти жарава, а тъканите придобиваха крещящо преливащ се цвят. Жената, която бе чела нещо, особено еротично, помнеше един стих от Сафо: „Изгаряш ме“, „Jou burn me“ (беше двуезична). Но момчето беше погълнато да съчинява своите песни и когато тя си мислеше, че започваше да й доверява нещо: „… мене никой не ме познава, никой не знае защо — ставам и се отправям на изток или пък дали ще завия край противоположния уличен ъгъл: защото никой никога не ме е виждал, никога не съм пресичал пред някой прозорец, където учи някое дете…“ (щом стигнеше тук, тя си даваше сметка, че съчинява), „аз никога не съм познавал никого, никога не съм защищавал нещо, което да е действително мое, никой не ще може да прескочи тая кора; никой нищо не е споделял с мене, даже и думи: никой не е идвал в моя дом и ако аз бих имал дом, той щеше да е като яйце, без врати, ни прозорци. Никой не знае моята улица, моето лице, нито моето име. Защото мене никой не ме познава, нито аз пък разпознавам…“ и т.н., и т.н.
Докато една нощ тя не издържа повече и му каза:
— Върви си и не идвай повече, сине, досаден си.
Момчето, изглежда, очакваше тия думи като някоя заповед. Усмихна се и си отиде.
След малко тя усети голяма болка: „Не заслужавам нищо красиво, аз съм едно дебелашко същество, суетно, отрепка, и моето сърце е дебела мида, залепена към един кораб. Ще го повикам отново, горкото дете.“
Но вече не намери Фербе, царя на модерната песен, в „Распутин“. Бяха го заместили с някакво трио.
Жената цяла нощ бе тъжна и препи в просташки компании. Скита из кръчми и нощни клубове на стария град, а в „Златният рак“ зарови своите обеци в една чинийка с остатъци от сос. Собственикът на „Златният рак“ я познаваше и се смили над нея:
— Не правете това, тия обеци струват цяло състояние; хайде, вземете ги и ги избършете със салфетката.
Не бяха чак толкова скъпи, но жената разбра, че мъжът по свой начин казваше истината; и сред дъх на уиски+червено вино+касалийска ракия със стафиди тя сведе кошмарно очи и заразглежда с безжалостно любопитство голотата на своите ходила, вече мръсни в тия часове, със смешни и обиждащи кокалчета. „Старица съм — си помисли. — Старица и сантиментална, старата крава на света, простакиня като цялото човечество“, и без да се сбогува с някого, си отиде, потърси плажа и се отдалечи, непреклонно вдигнала глава като добър войник.
Мина под скалите, където живееха в пещери циганчета с тъмни кореми, жени, раздаващи свирепа справедливост, мъже със скитнишка тъга, саксии със здравец, сребърни птици… „Няма да съчинявам песни, това не, само това би ми липсвало.“ Преряза нишката на своите отстъпления и се озова на пясъка, мръсен на оня отрязък от плажа.
Тогава видя Фербе, царя на модерната песен, с лице към морето, като че ли разговаряше с него. Изтича към него с внезапна, доста алкохолна радост: радост, която се връщаше в нея от първите й години. Но Фербе не я чу, когато тя го извика, нито я видя, когато коленичи до него, нито я усети, когато почна да го милва, да го умолява да се върнел, нищо не се било случило, да се върнел. Чак докато радостта полека се отдалечи, мятайки опашка, като морето; и само погнуса връщаха вълните, голяма пустота, чак до безразличния пясък.
— Ако не се върнеш, ще се самоубия — рече тя.
Но Фербе даже и не я погледна. Може би съчиняваше. Това е, пак съчиняваше своите ужасяващи и смешни песни.
— Ела, ще се убия, ако не дойдеш — настояваше тя, а гласът й беше жалко хлипане на старица. Напълни му джобовете с всичките пари, които носеше, също чуждестранни, даде му гривната, обеците, още капещи от соса, изобщо всичко, което смяташе, че може да има някаква стойност за него. Ревеше като стар лъв:
— Ще бъде не самоубийство, а престъпление, престъпление…
Червеното вино, примесено с уиски, се качваше на повърхността. „Лоша смес“, си каза. Отиде до висналия стръмен бряг и се хвърли в празното. Все още смогна да си припомни оная дебела жаба, която веднъж (беше на седем години) смаза под камъка.
Ден и половина по-късно упълномощени хора нахлуха в пансиона, където живееше Фербе, царят на песента. Потърсиха неговата стая-шамбр-циммер-рум, оковаха го в белезници и го отведоха, след като иззеха парите, валутите, гривните, изцапаните в сос обеци и някое друго украшенийце на красивата, зряла и разкъсана госпожа.
След време го осъдиха на смърт. Собственикът на „Златният рак“ каза:
— Аз нали й рекох на оная бедна жена, рекох й: не правете това, търсите си неприятности, има много злосторници тука, младежта е напълно скапана. Ама хората са такива, каквито са, какво да се прави, какво вижда човек от тоя тезгях, нямате и представа, аз вече в нищо не вярвам.
В уречения ден палачът си помисли, че беше странно, дето подсъдимият, някой си неизвестен цар на модерната песен, сякаш бе умрял много по-рано. Един час след изпълнението на присъдата се оповести, че избухнал пожар и цялото крило на сградата пламна по свиреп, неподозиран и почти красив начин.
В онзи миг няколко момчета спореха в кръчмата на Кимз (преди Ким). Едното, със слабо и нервно лице, се кълнеше, че било открило на дъното на Кала Маргарита огромен слой сюнгери от най-добро качество. Останалите казваха, че не било вярно, че там никога не се били въдели сюнгери, че било лъжа. Пък и едно от тях предупреди:
— Вече няма интерес към сюнгера, пластмасовите им съперничат, вече не си струва трудът.
Светът, син, светлотеменужен, зелен, се олюляваше, осеян със странни звездици, и някакъв необясним шум идваше към младия гмурец, сякаш се впиваше вътре в слуха му; почти повярва, че ще полудее. Сюнгерите образуваха някакъв чудноват свят, жив, олюляващ се, и момчето си спомни, че когато беше дете, неговият дядо му разправяше истории за злостни сирени, които използвали сърцата на млади моряци и им изтръгвали живота. Ала неговият здрав разум надделя. То не вярваше в старешки измишльотини.
Операцията сполучи. Сдоби се със сюнгерите, отлично качество.
Когато накрая си набави значително количество, отправи се, свирукайки, към града. Беше гладък ден и то крачеше по протежение на плажа. Нито един-единствен облак не плаваше над морето.
Отведнъж нещо току се спусна, взе та кацна в неговото сърце като птица, чието име то не знаеше. Спря, погледна морето, скалите по брега и към залива, където се появяваше жълтата и сива маса на града. Някаква голяма тишина го обкръжаваше, внезапно бе уловено в някаква неразгадаема камбана от тишина. Сведе очи, огледа сянката на своето тяло, удължена, върху пясъка. И си рече с ясната увереност:
— Нещо изчезна от земята.
Държи я за подбрадника и баретата се люлее над огъня на входа на навеса, срещу перона. Чак дотам стига грохотът на вълнолома и сухият крясък на чайките.
Магазинерът подклажда огъня с подгизналите дъски от сандък за риба. Димът е гъст, белезникав и мирише на море.
Мокра е и дългата му платнена куртка, и брезентената торба, и широките крачоли на панталоните, и кокардата за уволнението, и копринените ленти на ръкава.
Всичко това, задето пристигна на гарата в последната минута и прекоси под дъжда площадчето пред пристанището и мина по протежение на кея за презокеански кораби; защото дъждът плисна неочаквано и на никой от пътниците, които чакат влака, не му капна нито капка. Те продължават да седят невъзмутимо на пейките на парола — една жена с кърмаче, един войник, млад мъж, който може да бъде рибар, и друг, по-възрастен, който може да бъде всякакъв и е преметнал китара през рамо.
Вади малко тютюн и го предлага на магазинера, а магазинерът си взема, без да каже нищо и всеки се залавя да си свива цигара. Добре направи, защото, като дойде, не каза нищо, нито поздрави, нито помоли за разрешение, ами се приближи спокойно до огъня, като че ли огънят беше негов, а магазинерът даже не даде вид, че е забелязал присъствието му. Сега, след посредничеството на цигарата, вече е друго нещо:
— След уволнението няма да можеш да пушиш контрабанда…
— Не, няма да мога.
— А сега връщаш се в къщи, на твоята работа, към твоя живот.
— Да.
— Защото ти си от вътрешността.
— От вътрешността съм.
— И сигурно си отишъл моряк за разнообразие.
— За разнообразие.
— Е, как е?
— Ами нищо, вече се връщам.
— А как изкара?
— Както карат всички, предполагам, така.
Цигареният дим щипе, а по-пронизващ е соленият мирис на дъските — силен и хубав мирис.
— Толкова бързане, а от влака ни следа.
— Когато най-малко закъснява, идва с един час закъснение.
— Един час?
— Иди и виж, ако искаш, на дъската е разписанието. Поне половин час няма начин да не закъснее.
Един камион с риба описва завоя при пристанището; после спира при будката на митничарите. Морето трябва да се е успокоило, защото няколко патрулни двойки обхождат изхода. Детето плаче, сгушено в скута на майка си.
— Сега ще забравиш това; ще се заемеш с твои си работи, ще навлезеш в живота.
— Малко време на море, когато човек е на двадесет години, е хубаво, но повече… ако не си роден там…
Баретата е изсъхнала. Идва ред на вързопа. Доближава го внимателно до огъня.
— Право на село ли си отиваш?
(Голи планини, канари и прах, и други скалисти брегове, и различни пристанища, иначе гледат хората. Къщата — вар и камък — кацнала на склона, тъкмо на ъгъла, където поставят Христос на разпети петък, а мъжете се редуват и хвърлят жребий кой да го изкачи оттам до края, над селото, до съборената черква. Единствената спирка по пътя към голготата е тази при неговата къща, където случаят избира мъжете, които след това ще носят мъртвия Христос, защото всички други спирки за поклонение се плащат, а за покаянието се наддава. Има късмета да му се падне той да го изкачи, същата година, когато отиде да служи във флота. И под черния шал очите на майка му блеснаха от задоволство и всички й честитяха. Малко ли е да хванеш носилката, без да дадеш ни стотинка.)
— Право на село.
— Най-доброто, което човек може да направи, е да се върне там, където бог е пожелал той да се роди. Аз не съм мръднал оттук: морето ми е насреща и не ще свикна да живея без него. И първото нещо, което правя, като се събудя, е да му хвърля един поглед и макар че през деня не му обръщам внимание, пак му хвърлям едно око, преди да си легна. А на теб сигурно ти е мъчно за твоето село и за майка ти, трябва да имаш майка, и за годеницата ти, и за твоите братя и сестри. Колкото и беден да е човек, колкото и самотен да е, винаги има някой, който да го чака; винаги някой очаква мъжа, който се завръща…
(Но Христос се изнася през страстната седмица и тогава единствено селото се оживява, идват външни хора — защото, казват, да се изкачи Христос е много достойно, — но на следващия ден няма жива душа по улиците и обратно на това, което би трябвало да бъде, с всяка година хората намаляват; неизвестно е дали по-малко се раждат, или повече умират, или тези, които се раждат, и те си отиват като мъртвите, за да не се върнат вече.)
— … А е приятно да те очакват; още повече след дълго отсъствие, тогава ти става по-драго. Колко време вече не си се прибирал?
— Има две години.
— И в отпуска ли не си си ходил през това време?
— Дори и в отпуска.
(Майка му и годеницата му, зад гъста мъгла, като мъглата в морето. И повече си спомня за майка си; за годеницата понякога си спомня, а друг път — не. А би искал да си спомня и за двете по-често, но като размисля над това, казва си, че не е виновен, задето е такъв, какъвто е. А понякога е писал на годеницата си, а годеницата не му отговаряла, и когато й писал, не е знаел какво да й каже, или по-скоро това, което имаше желание да изложи на хартията, не знаеше как да го изрази и разбираше, че с нея сигурно става същото.)
— Като имаш годеница, по-голямо желание ще имаш да се върнеш, а ако имаш добра работа, още по-голямо желание…
(Ралото на склона. Преди да се оре, трябва да се махне камънакът, а нивата е така стръмна, че много впрягове мулета падат в пропастта, когато се бразди. Неизвестно откъде се вземат толкова камъни, махаш ги от едно място, а се появяват на друго. А ако се махнат всички, даже е по-лошо, защото, когато вали, водата повлича пръстта, а понякога и посева.)
— … А ако имаш късмета да работиш на свой имот, от хубаво, по-хубаво…
Детето е престанало да плаче. Мъжете, които товарят риба в склада, са облечени в ризи на ярки квадрати и от навеса, през мрежата на дъжда, изглеждат като небесна дъга.
— Какво повече бих желал аз на твоите години, освен да си имам свое парче земя и да си го обработвам. Макар и ей такова парченце земя — той посочи, — колкото скарида.
От десния борд идва светлина. Облаците се разкъсват над устието на реката, където линията на хоризонта излинява. Стихна воят на вятъра, на силния вятър, а бръмченето на дизеловите мотори се чува само от време на време. Сега падащите капки са едри и редки и барабанят по тенекиеното покривче.
Трополи циментената настилка; но от крачолите вече не се стича нито капка вода. Огънят загасва и магазинерът се обръща гърбом и се навежда, за да начупи още трески.
Никакъв знак от влака, никакво изсвирване, нито разтърсване на пясъчните дюни; но магазинерът вече знае, че влакът идва, приближава се. Това е като шесто чувство. Позна, защото началникът на гарата удря камбанката, за да извести, че влакът е тръгнал от близката гара, а после се разхожда с навитото сигнално флагче под мишница.
Всичко стана така бързо, че нямаше време да предупреди моряка. Щастлив е, че не е сгрешил. Сигурно за първи път от десет години пътническият влак пристига почти навреме.
И тогава повдига очи и като ги повдига, разбира, че край огъня няма никой, и поглежда към перона, да не би той да си купува билет, но престава да се вглежда, защото предполага, че той сигурно има карта, и хвърля поглед на площадката пред търговската борса и се взира много внимателно, защото вече е стар и носи очила — и ги изважда от алуминиевия калъф и усърдно си ги наглася и сега вече вижда синьото петно на моряшката фланелка и баретата, и брезентената торба, и копринените ленти за уволнението.
И върви към търговската борса, по-точно вляво от нея, където е трудовата борса, където мъжете сключват договор за риболов в открито море, а собствениците държат кантори.
Пясъчните дюни се разтърсват и се чува ясно изсвирването на влака, който се приближава. И се оказва, че старият мъж вероятно е започнал да свири на китара, защото от перона се носи тъжна мелодийка.
Беше на пясъка, заседнала като риба с внушителни размери, излъскана, бяла и блестяща… Нямаше нищо повече. Плажът беше почистен наскоро. Видях я отдалеч и се приближих. Имаше нещо, което ме привличаше неудържимо.
На разсъмване се показах на прозореца и видях хората, които трупаха зелени купчини от оризовите растения, които плуваха във водата или бяха изхвърляни на пясъка от нощния прилив. Вероятно приливът беше докарал и рибата, като заглъхнал вик, неспособен да предава нищо никому. Може би на мен, да. Затова се приближих при повикването й.
Сега виждам, че това парче плаж е леко оцветено в зелено, сякаш от дребни и устойчиви люспици лишеи, за разлика от останалата част на плажа, която се простира от двете страни на устието на спокойната и тиха река, където са навързани размесено бляскави луксозни лодки и ладии с плоско дъно, без газене, пребоядисани със смолисточерна боя, напукана на бразди от слънцето, в една линия, като кръстоска, с гробарските гондоли от венецианските канали, боядисани траурно по заповед на херцога по време на чумата, и работливите лодчици на китайските оризови ниви с декоративни лакове със съмнителен вкус и чисто занаятчийско изкуство, които канцелариите на църковните мисии предлагаха срещу подаяния.
Парчето плаж, оцветено в зелено, изглежда като оазис сред сухия пясък, който го обгражда откъм земята, и влажния и може би червеникав пясък, близан от пенестите вълнички, последователни и успоредни като геоложки пластове.
На около триста метра навътре в устието е мостът с шлюзовете, които поддържат нивото на водата в лагуната. По-нататък едно ново море, жълто-зелено в началото — докато при плажа е синьо-зелено близо до брега и виолетово-синьо в дъното, при мъгливия хоризонт с възвишения, който лесно би се сбъркал с истинско море, ако не беше напръскан с белосани къщички и бараки.
Рибата трябва да е дошла, след като са си отишли хората от чистотата. Мъжете бяха двама или трима. Рибата беше една, блестяща, бяла и съвсем гладка. Затова се приближих. На плажа имаше странна тишина. Може би беше тишината на лекото шумолене на вълните, следващи една след друга без почивка, което ставаше непрекъснато, както е непрекъснато небето без облаци. Може би някой щеше да вдигне ръка, за да спре нещата; да спре свиренето на вятъра в тръстиковите покриви на заслоните за курортистите или подухването му, което едва къдри малките дюни по крайбрежието, или пък да създаде тази почти изкривена тишина на екстаза или ярко изразената, равна тишина на мига между „готови… старт“ на състезанията.
Беше заседнала на пясъка. Тогава не почувствувах отвращение. И аз, без да хвърлям някаква сянка на земята, без нито един наблюдаващ ме отдалеч или отблизо поглед, съзнаващ, че е така, без никакъв глас, без никаква усмивка, дори без мисъл, се приближих до нея. Денят изгряваше. Главата й беше нацепена напречно, бяла и гладка като корема, като всичко останало, беше една „ръка“, „биволска ръка“, която беше стигнала до плажа. „Ръката“, която налагаше потискащата тишина на онова самотно място, беше „биволска“ и като отрязана с брадва на жертвоприношение. Откъде беше дошла? Къде ли беше станало жертва — искам да мисля, нещо ме насилва да мисля, че се беше самопожертвувало — това животно, носещо тишина?
Една геометрична игра на пирамиди продължаваше бреговете на залива. Рибата беше вътре. Защо не продължаваше да бъде риба, защо „биволската ръка“ да не бъде ръката на една огромна бяла риба, спирач на вертикални сенки и успоредни облаци, слети с могъщото синьо на небето без звезди, земята без хора и морето без вълни, където да е спряло снимането на обичайния филм, на всекидневния филм, на фотоапарата, който запечатва, и на прожекционния апарат, който възпроизвежда, защото е дошъл моментът на спирането: Тук. Ей тук. Тук има нещо важно, ако можеш да го видиш.
Неправилни пирамиди. Отсечени пирамиди. Кубове в различни положения. Пирамиди в шахматен ред — като в едни умножен и смален Египет, успореден на отворените брегове на устието — които показваха чакъла на масата си, на солидните си гънки. Средни и по-малки пирамиди. Геометрична игра на вълноломи. Керван от едногърби камили, които се спускат при отлив, за да покровителствуват ръката, рибата, парчето от пожертвуван бивол, налагащ тишина и внимание: „Внимание, тук! Приближи се, самотни човече, защото си погледнал назад и вече си статуя от сол, камък, страх, бъдеще… или може би от надежда?“
Тридесет и две години сред развалините. Тридесет и две години, без да разговарям с никого, изпълнявайки неприятното задължение да питам: „Имате ли билети? Струват десет песети.“
— Добре, вярно е. Слизал съм два-три пъти в селото.
Развалините на Сагунто.
— Да, госпожо, много малко — това й каза.
Много малко посетители. Казах аз, докато тичах от единия до другия край на цитаделата. Аз, докато се опитвах да възстановя живота на онези хора, горещината под ризниците им, препускането на конете и металическия звън на оръжията…
Изглежда, че я беше изхвърлил там приливът. Много бели крака. Много загрубяло лице — вятър, слънце, но най-вече вятър, вятър… Имаше две ръце. Не беше пожертвуван или лъжеше? Имаше и други хора. Двама, трима, четирима червени като раци туристи с размахани фотоапарати. Човек-риба. Човек, осъден на самота. Кой по-добре от него можеше да вдигне тази ръка, с която се сблъсках сутринта?
Отново шумът на водата. Аз бях обърнал гръб на много неща. Бях обърнал гръб на рибата. Бях обърнал гръб на далечния фар със странно прекъсваща светлина: червена, зелена, червена, червена: тире, точка, тире, тире. На небето звездите изгряха отново в последен опит на съпротива на зората и брезентите на чадърите изплющяха сухо, разтърсени от вятъра. Пристигнаха първите рибари, боси или с пластмасови сандали и навити панталони. Покачиха се на циментовите кубове. Влязоха до колене във водата. Размахаха въдиците и стръвта. Знам, виждал съм как връщаха внимателно във водата, към живота малките уловени рибки. Нуждаеха се от големи риби за ядене.
Закрачих бавно, забравил за заседналата с големи размери риба, забравил онзи абсурден момент, в който всичко изглеждаше различно. Забравих дълбоко и завинаги. Забравих дори Сагунто. Дори развалините на цитаделата с мълчаливото, закотвено, изсушено и унило човече.
„Госпожо — каза, — вие извършихте едно богочестиво дело.“
И човек се пита какво ли ще е това — едно богочестиво дело. Човек се пита дали да размени няколко любезни думи или една разбираща усмивка с друг човек е нещо в действителност важно, когато една риба се закотвя, когато една оголена до костите без плът ръка се приближава до пясъка на плажа, засяда и ме вика, за да наложа тишината и дълбочината на безграничното бъдеще, което може да е минало, което може да е кратък сън… а може и да не е абсолютно нищо, ако гласът, словата, фразата „извършихте едно богочестиво дело“ не е закотвеният и ням глас на плажа, който поражда тишината в болезненото раждане на секундите.
После той каза неочаквано няколко празни приказки: че участвувал във войната в Африка, че имал медал за страданията си, че продавал разхладителни портокалови напитки, че щял да седне, където сядала госпожата…
Вярно е, че имаше туристи. Вярно е, че имаше и други хора. Малко. Винаги има малко хора. Но може би ще принудят волята си да се изявят цялостно. Слънцето пада отвесно. Аз обикалям развалините и търся шумове, търся запазени гласове, викове на ужас или любовни фрази. Бих имал нужда от отрязаната биволска ръка с блестящо копито. Бих имал нужда да почувствувам до мен белите крака на човека от развалините. Но човекът от развалините е седнал на хлад в преддверието на къщата. „Аз ще седна, където седне госпожата…“ После разбрах, че не се съгласил да приеме парите за портокалката. Главата ми пламтеше и се приютих в сянката на зъбеца на крепостната стена, във вътрешността на една къща от епохата на римляните, а после може би в една килия. Вековете не са оставили нито мъка, нито тишина. Вековете винаги докарват нови хора, нови желания, нови мътни съзнания.
Когато се върнах на плажа — забравил бързо и окончателно за бялата риба, за ръката с излъсканото и безжизнено копито, която спря за миг всемира, — сънувах кошмар, привидно без никаква връзка с нищо и никой. Беше геометричен сън с криволичещи, прави, отвесни черти, които покриваха пространството. Покриваха едно ограничено правоъгълно пространство, където аз отсъствувах. Уплаших се. Отказах се да съзерцавам неумолимия чертеж от криволици, който би изолирал, подчинил, затворил човека вътре. Победих съня, разбих го, без да се събуждам. Уплаших се, защото не го разбирах. Беше ме страх да мисля за едно различно, чуждо измерение, за което нямах подготовка, нито оръжие. Страх ме беше дори да разбера схемата на новото намерение, което ми се предлагаше.
Сънят си отиде сигурно защото приемателят не му служеше. Погрешен избор. Електронната машина на времето също може да сбърка. Или бъркам аз, може би предвиденото е било просто объркването, страхът или умозаключението ми след шест хиляди години?
Когато се върнах на плажа, се свечеряваше. Потърсих мястото на рибата с бялата заседнала ръка на принесен в жертва бивол. Нямаше да я намеря, естествено. Знаех, че няма да я намеря, защото трябва да си е отишла, щом й показах гърба си в онази утрин. Трябва да си е тръгнала, когато се появиха първите рибари с навити панталони и щръкнали въдици. Трябва да си е тръгнала, когато забравих окончателно, че беше настанала тишина. Ако не беше така, как тогава човекът от развалините щеше да бъде с ненакърнено тяло няколко часа по-късно? Как нямаше да му липсва един бял крак или една загрубяла ръка от онези, които опираше на кадифените панталони на колената, като ги показваше открито, макар почти без да ги движи, сякаш ги оставяше да починат от умората на вълните през цялата дълга нощ до отлива?
Сега, когато се свечеряваше, на плажа нямаше хора. Многоцветната шумотевица, жадна за слънце, се образуваше сутрин. Би могло да остане някой въдичар, но нямаше и такъв.
Стигнах до мястото, където бях намерил биволската ръка. Не я очаквах. Знаех, че не може да е там. Това, което не знаех, е, че ще намеря две ярешки глави с ужасно изцъклени и облещени кръгли очи. Имаше някакви останки от изгризано от рибите месо и комарите, множество дребни комари, които прикриваха мършата.
Двете ярешки глави хапеха езиците си със собствените си зъби сигурно за да избягнат разговорите, а морето бучеше равномерно и безспир.
Ел Перильо, юли 1968
Мъжът вървеше с усилие по пясъчната пътека. Гъстите борови клони едва пропущаха лъчите на залязващото слънце. Колкото повече наближаваше къщата — малка, схлупена, открояваща се върху тъмната грамада на скалата, врязала се в морето, — на мъжа му се струваше, че пясъкът расте и тегли надолу краката му, които потъваха, залитаха и отново пристъпваха уморено. След като прекрачи и последните дънери, земята стана по-твърда. Мъжът закрачи по-уверено, почувствува се сякаш по-свободен, по-лек. На няколко метра от къщата се спря, видя лодката, долепена до изкъртената стена, със суха коруба и изоставени гребла; кроткия дим, издигащ се над керемидите; семейната каменна пейка пред вратата, току-що варосана; старата лозница с много ластари, вкопчани в камъка; а долу морето, леко залюляно, сребреещо от къдрава пяна, огромно. Една чайка описа бързо кръг и изведнъж се спусна стремглаво надолу, гмурна се два, три пъти и накрая излезе с мятаща се риба в клюна си. На линията на хоризонта една невидима омара сякаш закриваше, забулваше портокалената топка на слънцето, като позволяваше да се гледа към него, без да заслепява.
Мъжът стигна до къщата и се спря на прага. Видя жената в гръб, приклекнала до огъня, неусетила неговото присъствие. Погледът му бързо обходи всеки предмет — шарената тенджера, изцапана с вар, картинката на стария календар, клокочещото котле, стомната… — всяка мебел — масата с червена мушама, трите стола от папур, грубо скованото легло… — и каза:
— Жено…
Жената стана като убодена с карфици. Обърна се и за миг огледа фигурата на мъжа, която агонизиращото слънце сякаш обгръщаше с розов ореол; приближи се бавно, като бършеше ръцете си в престилката. Мъжът сложи ръцете си върху раменете й, върху които падаше несресаната й коса, и погледите им се срещнаха. И жената видя в очите на мъжа едно малко пламъче на тъга, една голяма умора; а мъжът видя в очите на жената лагуна от мъка, над която сега блестеше снопче много ясна светлина. И докато мъжът се отпускаше тежко на стола, жената се върна към огъня като слисана, пусна възела на престилката и потърси бутилка вино, чаша. Взе едно плетено кошче, стоящо до леглото, и внимателно го сложи на масата, пред мъжа; той видя детето, заспало дълбоко, дишащо равномерно, и плахо протегна напред дясната си ръка, като че ли се страхуваше да го докосне, да не го изцапа. Отмахна от очите си с другата ръка нещо, което не съществуваше, окашля се и каза — гласът му потрепери:
— Момиче?
— Момче — жената погледна детето и мъжа, който сега целуваше треперещ спокойното му челце.
— Роди се шест месеца след като замина — добави тя, докато връщаше кошчето на мястото му.
Мъжът поглади черната си пораснала брада и сграбчи бутилката.
— Скоро ще навърши две години — промълви жената и тъй като мъжът продължаваше да мълчи, попита: — Тежко ли беше там?
Мъжът, с поглед, зареян в празното пространство, проговори по-скоро на себе си, отколкото на нея:
— Ти не знаеш какво е да не знаеш. Нищо. За нищо. Да не знам нищо за тебе, да не знам имам ли дете, или нямам. Да не знам дали тези три години ще бъдат по-малко или не. Да не видя морето. Да не виждаш нищо друго освен стените на двора, пушките на надзирателите, все същите лица всеки ден. При слънце, при студ, при дъжд. Понякога ме извикваха. Искаха да научат нещо повече за контрабандата, да бъде проклет часът, в който послушах Сиксто. Аз му казвах: „Но, ваше благородие, аз…“, а той: „Я не ме наричай ваше благородие“ и аз: „Но, ваша милост, аз не съм контрабандист, аз съм рибар; пренесох онези пакети като услуга“, а негово благородие: „Всички сте светци, сестрички на бедните“ и аз: „Но, ваше благородие, ваша милост, жена ми остана сама не знам от колко месеца“, а той: „Тя ще повика бабата, не се безпокой. Аз искам имена, чуваш ли, имена“ и аз: „Не познавам никой друг освен Сиксто, а него вие го хванахте преди мене.“… Ти не знаеш какво е да си там четиридесет века или кой знае колко, защото човек забравя деня, в който е влязъл, кой ден е, и ако ти кажат „вторник“ или „28“, все ти е едно. Казваха ми: „Не се оплаквай, добиче, ще излезеш, без да разбереш. Какво са две-три години?“ Ама ти знаеш ли какво са две-три години, а, знаеш ли?
Мъжът млъкна изнемощял; жената каза:
— Да, знам, мисля, че знам — и взе шишето, което мъжът все още държеше, и наля вино в чашата. Мъжът пи; пи с наслада от червеното вино и млясна с език.
Каза:
— Как изкара?
— Брат ти Тео ми помогна. Даваше ми по някоя и друга риба. А през лятото имаше достатъчно работа из околните къщи. Хапни нещо де.
Мъжът порови малко в чинията, която жената му поднесе. Хапна няколко лъжици. Промърмори:
— Утре ще изляза в морето.
— Дума да не става. Трябва да прегледаш лодката, да поправиш мрежите. Говори с Тео.
Мъжът изпразни чашата с вино и се изтегна на леглото.
— Ще говоря с него — каза той сънливо. И заспа.
Жената продължи да шета безшумно. Хапна малко от същата чиния, пи няколко глътки от същата чаша и след това прибра съдините и загаси огъня. Детето се размърда неспокойно и отново настана тишина. Жената погледна мъжа, тялото му, победено от съня. Гледаше го нежно, закриляйки го сякаш в неговата беззащитност. Откачи едно огледалце и излезе навън. Слънцето беше залязло и луната, извита и жълта, се издигаше над боровете и се отразяваше в морето. В далечината прелетя закъсняло ято птици, патици с опнати шии; насочени към ниския бряг. Жената се погледна в огледалото: прекара ръка по обгорялото си лице, по тъмните очи, по тънката линия на устните; приглади един непокорен кичур коси, като го притисна с наплюнчени пръсти.
В този момент детето проплака. Жената влезе, взе го на ръце и отново излезе. Детето млъкна, примигвайки на лунната светлина. По гладкото море се връщаше една лодка: можеше да се различи силуетът на рибаря, движещ се в един ритъм с греблата. В боровете запя птичка — нежно, сладко. И жената, прегърнала детето, си помисли, че си заслужава човек да живее: мъжът се беше върнал, щеше отново да чувствува ръцете му всяка нощ, щеше да го вижда как тика лодката и я отблъсква от брега всяка утрин, как вдига ръка за поздрав, как гребе с лице към хоризонта; как се връща след това с бедния си улов, почернял от слънцето, щастлив и уморен. Жената приседна на каменната пейка и залюля детето в ръцете си, а до кея отново достигна откъм боровете късата и музикална песен на самотната незаспала птичка.
„… et les princes payè sen monnaie de poissons“
Ако завчера не ми бе хрумнало да слизам, както нямаше и защо, такова нещо не би ми се случило.
Както се отегчавах тук, в селото, зърнах Пепе Крус да слиза с фургонетката и тръгнах с него натам.
И едва завчера, т.е. онзи ден вечерта, хем от толкова време работя там, успях най-сетне да осъзная добре това, дето непрекъснато чувам да разправят, че онова там е безсмислено и че къде другаде се било видяло да се правят толкова лошо нещата. И като си помисля колко късно го разбирам, въпреки че е било винаги под носа ми.
Защото там цялата обстановка около риболова, всичко е скупчено на едно място — корабите, навесите на търговците, камионите, трите редици електрически стълбове, павилиончето, фабричката за лед, чайките по отпадъците и това е всичко. Нито един телефон, въпреки че казват, че щели да прекарат. Както и за консервната фабрика. Но докато не ги направят, там, освен тия неща, друго няма. А тук, в Ла Алмунера — бързата помощ и застрахователното, четири заведенийца и туйто. И доста по-далеч, там в столицата, разбира се, там си има всичко необходимо. Само дето е толкова далеч. Прекалено далеч.
А сега си давам сметка и за това, че на Риболовното никога не съм виждал жена. Ни млада, ни стара, никаква. Естествено, щом няма нито една къща и никой не живее там. Тълпата мъже се скупчва само когато има работа, а щом няма, дори и мухите изчезват. Няма и къде да се спи, освен на някой кораб. Рибата, камионите, павилионът на Рохелио и това е то. На кой ли министър или управник, на кои ли господа им е хрумнала тая глупост, та са се заинатили да построят там този риболовен център толкоз откъснат от света и толкоз голям, на час и половина път с кораб от Пуерто Палмонес, и обвързващ за цял живот.
Но както винаги става, човек слуша оплакванията и приказките, съгласява се, а дори и не го осъзнава, от едното ухо ти влиза, от другото ти излиза, докато на теб самия не ти се случи нещо, както нощта, която прекарах завчера. И едва тогава разбираш.
Изиграха ме. Или по-скоро — аз самият им позволих да ме изиграят. Но не съжалявам, как щях да оставя така човека самичък, захвърлен на камъните на кея като някакъв подлец. Как ли не, при това той е толкова добър човек.
Аз си стоях и чаках. Пепе Крус си беше тръгнал с камионетката и аз изчаквах да си тръгне някой от нашите, та да се върна с него тук, в Ла Алмунера. И още по-отегчен се разхождах близо до носа. Времето се разваляше, появиха се множество черни облаци, слънцето вече залязваше, а аз, изправен срещу вятъра, гледах онова вечно изоставено място, като да беше най-естественото нещо на света — скелето на кейчетата, морето и на фона на всичко това, жалките руини с малките разрушени кули, останали от арабите, наподобяващи театрален декор, без нито една къща, на която да спра погледа си, нито една релса, нито една жива душа, нищо.
Приближаваше един траулер и като се вгледах, познах „Хуанита II“, на дон Хуакин Равина и братята Брианя, вече задминаваше носа, а аз го гледах, без да подозирам дори, че с тоя кораб идваше злата участ, дето ми беше отредена. В началото дори и не обърнах внимание на Маноло Брианя, изправил се на носа на кораба. После го забелязах да ръкомаха, хванал чувал в едната ръка, и си викам какво ли му става на тоя и малко след това го чух да вика нещо. Възбуден е нещо, викам си, и затуй няма търпение да изчака да разкаже какво им се беше случило или каквото и да било там, та затова крещи отдалече, още преди корабът да се е долепил до кея. Като го чуха и забелязаха, хората започнаха да се стичат откъм търговската борса, от навесите и отвсякъде. Бяха малко, но заедно с тези от рибарника и от транспорта образуваха на кея дълга редица, която се простираше отвъд търговската борса. А с надвисналите черни облаци и със студения вятър, който бе заблъскал, по-скоро приличаше на нощ, отколкото на ден.
Вятърът пречеше да се чуе какво вика Маноло, но като понаближи, всички научиха новината:
„Хуан Пинто! Носим мъртъв Хуанито Пинто!“
Изтръпнах и после още повече, докато слушах разказа на ония от кораба. Хуан Пинто паднал във водата по време на риболова, кой знае как беше станало, и за зла участ се заплел в мрежата, морето било развълнувано и работата се объркала и сетне не успели да го извадят жив. Такова нещастие, такава смърт, не ти е работа, прилича на ония, за които разказват по-отдавнашните тук. Сега си давам сметка, че допреди три-четири месеца само по физиономия познавах Хуан и че се опознахме по-отблизо не тук, в Ла Алмунера, отдето сме и двамата, а по чиста случайност. Като малък той не живееше тук, а по-късно и двамата се занимавахме с риболов. Само че аз винаги ловях на брега, а освен това той беше и по-голям.
Едва в столицата започнах да общувам с Хуан, но се сближихме чак на рождения му ден. Празнуваше го там и именно там, в „Ла Марина“, го намерихме с Лаиньо, когато курортистите се бяха разотишли вече и само неколцина бяха останали. Той навършваше, както ми се струва, трийсет-трийсет и една години, т.е. беше шест-седем години по-стар от мен. Заварихме го там, в „Ла Марина“, с Лоло Хирон, най-близкия му приятел, който същия ден трябваше да излиза с кораба, но беше останал на брега специално за случая, за рождения ден. Там беше и един старец, Вердеро, един натрапник, който се беше залепил за него, но малко след това си отиде, и за когото казват, че свири много добре на акордеон, т.е. свирел, защото, доколкото зная, никой никога не го беше виждал с акордеон.
Хуан и Лоло ни забелязаха, когато двамата с Лаиньо влязохме в „Ла Марина“, и викнаха: „Момчета, сядайте тук, по една чашка“ и изпихме знам ли колко, три или четири бутилки вино. Накрая нощта приключи с фламенко, а после вдигнахме врява в един от двата или трите файтона специално за курортисти с Гурина и Заека, и Пако Доблонес с китарата. Тях след дълго търсене ги открихме най-сетне в три часа в „Лас Мерседес“ и хайде отново, първо в „Лас Мерседес“, дето Заека изкара няколко хубави фандангос[17], а после от тукашните песни с това канте хондо[18], дето ме карат да тръпна и толкоз ми харесват:
Аз съм от царство Алмерия,
гдето всичко рано зрее
и сутрин, кат се разсъмва,
срещам Педро Мурата
да продава зеленчуци.
Тръгнахме си, след като добре се бяхме подредили… Гурина танцуваше във файтона, в движение, докато той поемаше по крайбрежния булевард.
Завчера вечерта си припомних много неща, как когато бяхме хлапетии, Хуан Пинто беше вече мъж и се къпеше в Лос Пилотес малко по-нагоре от нас и правеше ангелски скок в Ел Фаральон от най-високото на Пиедра’л Негро, а на мен ми харесваше да вдигна глава и да го гледам как се огъва там горе във въздуха, докато се вреже във водата, косо, без да образува пяна, без никакъв плясък. Това си припомних в „Ла Марина“ и му го разказах, защото там, в „Ла Марина“, стояхме повече от два часа, преди да се заплеснем по фламенкото, и Хуан ми каза, че физиономията ми му се струва позната, но не отпреди, а отсега. Така е, по-големите деца никога не забелязват по-малките. Каза ми и това, че било странно как не сме общували повече на село или на Риболовното, а само от разстояние — едно кимване за здрасти или добър ден и това е всичко. „Никога не е късно — каза Хуан, — вече сме приятели завинаги, нали?“
С една дума, допаднахме си доста и прекарахме много хубаво. Довършихме накрая в Ла Алмунера с чурос[19] и кафе в девет часа сутринта с двайсетте дурос, дето ни бяха останали на четиримата. Малко пъти след това ми се случи да разговарям с Хуан, струва ми се пет или шест пъти още тук, на Риболовното сред касите с риба, и в павилиончето на Рохелио, където Хуан ме черпеше почти винаги, поръчваше си една двойна ракия и винаги водеше кучето със себе си. Държеше го в колибата, а може и тяхно да беше.
А сега го носеха изпънат по гръб в шест каси от големите и сред бучките лед като калкан, с вкочанени ръце, опрени на токата на колана, а лицето му полуизвърнато настрани, даже спокойно и по-твърдо от бейзболна топка, като че ли от няколко дни стоеше замразен. Забелязах парче рибена опашка в косите му досами челото, горната му устна беше малко приповдигната, а на ризата му имаше два-три пръста разцепено. Това беше всичко, дето носеше на гърба си — риза и панталон, нищо повече. Стоях като потресен. Докато го качваха на палубата, някой предупреди да внимават да не би да се приближи кучето, бедното животинче. Казаха на Леандро, онзи от голямата колиба:
„Леандро, отведи го и го затвори, да не види господаря си в този вид горкото животинче. А после може и да го приберат ония от Ел Пардон или от Ла Лимитада, те търсеха куче.“ Вързаха го с въжето и то тръгна, влачейки лапи, като се препъваше и скимтеше, онова мършаво зверче, и при всеки опит да се върне назад, при всяко дръпване се удряше в ботушите на Леандро.
Минаваше девет, когато свалиха мъртвия на кея с големи усилия, без да го вадят от леда, който го държеше здраво, нито от шестте каси, някои от които бяха почти почернели от сепиите и калмарите. После свалиха още осем-девет каси с едри попчета, пет с блескач и две с калмари, но вече беше невъзможно да се продаде всичко това по тоя час и затова ги нареждаха до шестте каси, в които лежеше Хуан, така че ми се стори, като че ли до него поставят работата му, труда, от който вече нямаше да спечели нищо. А Маноло Брианя отговаряше все така разстроен — не, мисля, че няма семейство, живееше сам и гледай колко стана вече часът и някой ще трябва да остане.
Как можех да подозирам, че този някой щях да бъда аз и че щеше да ми се падне да изкарам такава нощ. Но не съжалявам.
Мисля си, че макар да се обърнаха към всички, думите бяха насочени към мен, поглеждаха ме скритом. Започнаха да се разправят, че тъй като нямало там телефон, докато съобщели оттук, от Ла Алмунера, на съдията или на когото трябвало да дойде да види Хуан, т.е. да направи оглед на трупа, както се казва, да се оформят необходимите документи, най-вероятно е да не успее да пристигне преди разсъмване, а дотогава никой не можел да го мести, дори прашинка от дрехите му не можел да свали. Даже не били сигурни дали са сторили добре, като са го свалили от кораба.
А аз там отпред, изтъпанчен като някакъв глупак, гледам как Маноло Брианя и патронът си шушукат настрани и после се приближават към мен, но вече се бях подосетил, та не ме изненадаха. Дадоха ми цигара, Маноло ме хвана подръка и започна уговорките: виж какво, момче, наистина не знаем какво да правим, чакай да ти обясня, така и така, както виждаш, мръсна работа, няма никой тук, нито някакви власти, нито пазач, нито телефон, някой ще трябва да ни помогне, но с днешната работа и при тукашната обстановка след час час и половина тук няма да остане жива душа, а лошото е, че рибата си стои все още на кораба и трябва да я пласираме в Палмонес още тая нощ, иначе ще бъде чиста загуба. Оставяме кораба в Палмонес и утре сутринта ще дойдем с каквото ни попадне, такси или както дойде. Само че тази нощ какво да се прави? Защото сме само четирима и никой не може да остане.
„Хубаво, да видим по-нататък“ и премислях вече онова, дето ми беше казал, когато на Маноло май че му се свърши търпението и каза:
„Защо не останеш ти бе, човек, ха ни направи тая услуга. Ще ти се заплати една сума и ще останеш тук с Хуан и с тая риба, а брат ми веднага като се освободи, ще дойде да я прибере с камионетката и ще я изпрати по влака или с каквото му падне. Ей сега ще е обадя на брат ми Пако да я прибере и приготви. Ако огладнееш, иди си вземи нещо от павилиончето на Рохелио, но се върни на бегом. Или да ти донесем още сега нещо. Имаш ли пари? А цигари?“
Пъхна ми в джоба пакетче „Селтас“ от дългите и две банкноти от по двайсет дурос.
Никак не ми хареса тоя начин на уговаряне.
„Искаш ли още? — пита Маноло. — Туй ще ти е за през нощта… Само че си мисля, че ако решиш да си купиш нещо от павилиончето, даже и да се върнеш веднага, кой ще остане при Хуан и другите неща междувременно?“
„Че аз откъде да знам?“
„Никаква риба ли нямате за тая вечер, нито една? Няма ли да идват Антонио и Луис?“
„Не, нито едно парче“, отвърнах. „А освен това Антонио е с грип, а Луис, даже и да иде да го извика някой от село, сигурно вече са го хванали за някаква работа.“
Влизах им в положението на ония, но ме вбесяваше начинът, по който ме заставяха, защото това не беше молене, а насилване, като че ли вече съм се съгласил, и затуй му казах:
„Ако е за пари — хич, за пари не оставам.“
Тогава пристъпи напред оня, дето му викат Плъха „Аз мога да остана малко — казва. — Но само до дванайсет или до един най-много. Дотогава мога да ти правя компания.“
На всичкото отгоре, като се обърнах, видях, че от оная дълга редица хора, скупчени около мъртвия, бяха останали само десет-дванайсет, а и те се разотиваха, камионетките и мотокарите потегляха вече за Ла Алмунера с пълна пара, а камионите за Мадрид и Малага бяха тръгнали отпреди два и повече часа. „Добре, съгласен съм“, казах.
И Маноло веднага отговори:
„Добре, в такъв случай тръгваме веднага за Палмонес, а утре рано-рано сме тук, още преди изгрев-слънце. Ако успеем, още тази нощ. А освен това малко по-късно ще дойдат карабинерите.“
Отново ме доядя, че така лесно разрешава всичко и така бързо го урежда, и му казах:
„Ако въобще дойдат, знаеш така добре, както аз, че може и въобще да не се появят. Но нейсе, зарежи всичко и заминавай!“
Корабът отплува, кеят се обезлюди, а аз останах там с Плъха, който към девет запраши към павилиончето, взе си оттам нещо, а на мен донесе сандвич с бонито[20], кафе и половинка „Екстра“. Дори не я докоснах. На моменти студеният вятър стихваше, но въпреки това и вятърът, и времето вървяха на разваляне. Малко след това два дъждоносни облака се изляха и дъждът, блъскан от вятъра, намокри до половината борсата.
Разбира се, за ония от кораба работата беше лоша, но сами си го търсят, а даже и да не е за това, във всеки случай задето си отидоха и оставиха мъртвеца на когото им падне. Да, ама как да не идат до Палмонес да продадат улова от шест-седем дни, като там, на Риболовното, щом се мръкне, вече нито една риба не може да се продаде, а и жива душа няма. И ако на следващия ден и на по-следващия няма риба, никой не ходи и няма никаква продажба. Продължих да си разсъждавам около това: за какво е това Риболовно, почти без работа, купища милиони се хвърлят по най-затънтени места, без никога да помислят онези отгоре, заети само със своите си неща и с мисълта как на тях да им е по-добре, със собствените си търговийки и работи, а онези отдолу нека теглят. Работата е там, че всичко го правят колкото да се отбие номер и както и да е, даже и да се касае за някаква безсмислица като това Риболовно, дето уж щяло да осигури препитание на много хора и щяло да бъде четвъртото в Испания и всичко останало, дето го говорят по телевизията и министрите, а хората си траят и дори си дават вид на доволни, а после става надве-натри и си теглят. И то сега, когато риболовът с Мароко е толкова зле, защото с арабите също доста се е злоупотребявало. Доста много. Да, ама добре че за мен се уреди работа там. Добре че се уреди. Въпреки че при удобен случай ще я зарежа. Нито годеница имам, нито някакъв ангажимент, а ето че всеки месец внасям в къщи пет или шест хилядарки, та да стоя заврян на тоя свински кей за цял живот ли? За какво? Сега, когато е толкова трудно за работа, разбирам. Но докога ще стоя там?
Плъха стои, без да продума, прави ми уж компания, но не ме развлича, а на мен продължават да ми минават все такива мисли. И изведнъж си помислих — хубаво, ама какво представляват всички тия неща в сравнение с това пред мен, какво може вече да го интересува този тук, какво са няколко рибки, и Риболовното, колебанието ми да остана или да го зарежа в сравнение със смъртта и още повече ако те споходи както Хуан. Жалко за Хуан, толкова млад, як като бик и добър като малцина и изведнъж… Ами тези, дето оставят вдовица с деца, а?
Към дванайсет Плъха си взе вързопчето и си отиде. Трябва да съм бил вече доста изнервен, разбира се, не по подобие на Маноло Брианя, нито на другите, а по мой си начин, отстрани не се забелязва, а и аз самият често не си давам сметка. Положително съм бил доста неспокоен, защото след малко, освен че надигнах яката ракийката, хрумна ми да завия краката на Хуан с брезента, който му бяха хвърлили отгоре. Може би беше начин да се разсея, защото онова там си го биваше, а аз като че ли не съм го опознал тези две години и нещо работа там, откак откриха Риболовното, и колко ли още ме чакат… Десет крушки за малко повече от километър, циментът, вятърът, камъните и нито една жива душа. Самият факт, че като гледах към водата, усещах облекчение, колкото грозно и мрачно да беше морето, изчерпва всякакво обяснение. Така стоях известно време, загледан вглъбен в мислите си, и след известно време ми хрумна да завия краката на мъртвеца, защото му бяха прекалено големи, такива огромни крака, поне четиридесет и трети, ако не повече и бели, бели, подали се над касите. Тъй като брезентът беше къс, като ги завивах, главата оставаше навън и ми се струваше, че така е редно, не зная точно защо, но така ми се струваше.
Друго, което ми правеше впечатление, бяха зъбите на Хуан Пинто — доста грозна гледка. Горната му устна се беше попривдигнала, навярно от леда, като че ли се усмихва леко, но грозно, с грозна гримаса, и колкото повече го наблюдавах, повече ми приличаше на усмивка, та затуй още веднъж отпих от бутилката и пак завих главата на Хуан с брезента и отново краката му останаха отвън, бяха му доста разкрачени, тъй като му ги бяха сложили в отделни каси. Но пред очите ми все още бяха зъбите и усмивката, продължавах да ги виждам, виждах ги, без да мога да се отърся от впечатлението, и ме обхвана силен страх, какъвто никога не съм изпитвал при вида на мъртвец, а мъртви вече няколко съм виждал. И на всичкото отгоре започна пак да ми става студено и да се чувствувам зле. Нито „Екстрата“, нито млякото, нищо не помагаше. Беше ми се събрало всичко и ми се струваше, че поне една година няма да мога да се отърва от спомена за тези зъби, виждах Хуан да се дави в мрежата и да се смее, представях си го въз файтона и после с чурос в Ла Алмунера, как ги ядем по улицата, там, пред самото павилионче. Още щом ги купихме, без да изчакаме кафето.
И малко преди два или около два часа се стреснах ужасен. Бях се загърнал в шубата, седнал на една каса, и климах глава, когато изведнъж усетих някакъв лек шум откъм страната на мъртвия. Скачам отведнъж и какво да видя: някаква котка души Хуан, завряла глава в брезента откъм главата на Хуан, опипва го с лапичка. Откъде се взе тая котка. Извиках от страх и хвърлих шест-седем бучки лед, въпреки че беше вече много далеч, за да я достигнат. Как само тичаше. А аз хвърлям ли, хвърлям лед. Едва тогава си дадох по-ясна сметка колко неспокоен и как зле се чувствувах. И за това, че се мъчех да залича неприятното впечатление и да се освободя от нервното си състояние, но не успявах. Тъкмо обратното — на ум ми идваха най-странни асоциации и си мислех за най-невероятни работи. И всичко беше свързано с Хуан и аз отново се връщах към същите мисли, а към тях се прибавяха все нови и нови неща. Спомням си само някои, та и как бих могъл да си спомня всичко онова, дето ми се въртеше в главата, докато треперех. Още една такава нощ и бих полудял. Представях си Хуан как се хвърляше от Пиедра’л Негро, как се врязваше тялото му във водата отведнъж косо и си мислех, че така беше посрещнал и смъртта — пляс във водата така, отведнъж. По същия начин. А после ми хрумна и това за морето и смъртта — че смъртта прилича на морето, това и поет не би могъл да го каже, как ли ми дойде на ум това за смъртта, че е толкова велика и също така нееднаква (непостоянна) както и морето, и винаги там — на две крачки, досами тебе. А после си дадох сметка, че човек гледа на мъртвите като на нещо съвсем обикновено, което винаги се случва на друг, как така на теб ще ти се случи, кой би помислил, а дори и през ум не ти минава, че това е нещо независещо от теб или от някой друг и дори не си даваш сметка, че и ти си същото лайно — още едно лайно под слънцето. Дори и най-простият камък на кея, ако ще и грижливо пазеният лист хартия струват повече, а и са по-трайни от теб.
Така ми стана цяла каша в главата, а за да ме обърка още повече, дойде друг котарак — Хоселин Ракала. Оглупял от старост, се изпикава, както си стои, какво ли яде и къде ли спи там на Риболовното, как ли не е умрял досега с годините, дето носи на гърба си. Снощи пак го видях. Лаиньо вика — тоя е трябвало да го направят директор на Риболовното ония, дето са наредили да се построи, защото той единствен е винаги там. Хоселин също се заувърта около Хуан.
„Кой е, кой беше, кой е?“ — казва тихо, както има обичай да говори.
Отговарям му:
„Хуан Пинто, дето се удави в морето.“
„Да му пикая“ — казва старецът.
А аз му разправям:
„Ти няма ли да умираш вече, Хоселин? Никога ли не ще умреш?“
„Е затуй му пикая — ми отговаря кучият му син. — Всички умират, а аз съм тук, аз вечно съм тук.“
Толкова е откачил и никой не знае как досега не е умрял.
„Хайде, махай се вече — му казвам, — махай се.“
Не зная защо не изпитвах жалост към този старец, а би трябвало да ми е жал. Постоя известно време като гледаше краката на Хуан и си почесваше белите косъмчета на брадата.
„Аз вечно съм тук — казва. — А защо? Дай една цигара.“
„Вземи и се махай“ и му подадох една „Селта“.
Дори и не видях кога си беше отишъл, като погледнах, беше доста далеч, вдишваше на глътки въздуха, като да ловеше мухи. Тогава станах и започнах да се разхождам; като крачех непрекъснато, за да не се разстройвам повече, а и за да се постопля малко, тъй като нищо не бе в състояние да ме сгрее, и отпих още веднъж от бутилката, докато останаха три пръста от половинката „Екстра“. Разбрах, че Хоселин беше прав, като казваше, че защо той, толкова стар, побъркан и ненужен, трябвало да живее, а Хуан Пинто, на когото целият живот беше пред него, да лежи вкочанен тук. Хуан или който и да е, та дори и аз самият, ако ми се беше паднало на мен. Какво ти, та нали Хуан довчера, както се казва, се къпеше в Лос Пилотес и около кея и се мотаеше тук из селото и в „Ла Марина“ и ходеше по гуляи. Кой би могъл да каже, че утре ще го няма… това е, което ни очаква утре. Мен или който и да е: да се озъбиш, легнал по гръб в шест каси от риба, и някакъв си Хоселин да те препикае или нещо подобно.
Малко преди пет часа дойдоха двама карабинери и се заприказваха с Рохелио от павилиончето и с Гаспар Саес и едва-що дойдоха, си отидоха. Гаспар ми каза, че доколкото му се струвало, към единайсет или дванайсет още успели да говорят в селото със съдията или който трябвало да дойде.
„Как е, нищо ново? Ако имаш нужда от нещо…“
Горе-долу това ми казаха и карабинерите, дори и четвърт час не останаха. Не ги осъждам. Щом дойдат, се завират в кръчмичката на Рохелио или си напалят огън там в дъното, а нощта беше такава, че само в леглото да си е човек. Разбира се, ако бяха поостанали и поговорили с мене, може би нямаше да изживея онзи ужасен момент и ако не бях толкова изморен. За ставане, нищо не е станало, беше само мое внушение. Най-напред започнах да си спомням за илюстрацията, която бях видял у Маргара на Мартин, изрязана от списание с надпис „А казват, че рибата е скъпа“. На нея някакъв моряк, умрял или в тежко състояние, беше заобиколен от зяпнали го хора. Може би се сетих за това, докато се опитвах да откъсна поглед от мъртвия и от спомена за зъбите му под брезента. Така че накрая си казах: „Така е по-зле, за предпочитане е да го гледам“ и отново дръпнах брезента надолу, при което пак се показаха краката и част от главата. Погледах я известно време и като че започнах да се отърсвам от натрапчивата мисъл, вече не си представях нито зъбите, нито грозната усмивка, защото ги виждах. Ех, каква нощ. На всичкото отгоре и студът, и чувството за тежест от алкохола, и неразположението, и задухът от цигарите, а и сънят, който ме надвиваше от време на време, без да успея да заспя. Не ми се и мисли какво щеше да бъде, ако се беше случило през лятото, с мухите и мъртвеца. Е, заради леда пак не биха се залепили на него. Ама на мен — да. И изведнъж (било за да прогоня страха, струва ми се, или пък от самата умора и виенето на свят), но отведнъж се хванах да му говоря тия неща на Хуан, без да го гледам, но му ги говорех на него и ми се стори, че не аз, а някой друг говори. Разправях му беззвучно, само с устни: „Почакай, Хуан, момче, оставиха ни сами. Оставиха ни сами, но скоро ще дойдат“, така му казах. И ми се стори като че ли го казвах заради себе си и заради него, и заради всички нас, дето сме се хванали на това загубено Риболовно да си изкарваме хляба, единственото нещо, което ни задържа тук, и заради другите хора, дето ще дойдат, и другите неща, не ония, дето дойдоха сутринта, а нещо различно, откъде да зная какво.
Но трябва да дойде.
Малко преди шест пристигна с камионетката Пако Брианя с някакъв човек и веднага след това Фелипе с магарешката каручка, натоварена с лед, последната кола до кея. Фелипе ми носеше кафе. Магарето се изплаши от мъртвия и се дръпна заднишком, хвърли няколко къча с вдигната глава, а Фелипе трябваше да го усмирява, като му удари две-три тояги, преди да разтовари леда, и после, както винаги, потегли към носа, за да прибере нещата си. Още не се беше разсъмнало, тая нощ край нямаше. Пако и другите приготвиха набързо рибата, сложиха етикети на касите, натовариха ги на камионетката и ги отнесоха за Ла Алмунера на гарата, за да ги качат на влака в осем. Нито веднъж не погледнаха към Хуан, та да разбера само аз ли си бях въобразил, или наистина имаше нещо… Отново останах сам, но вече се зазоряваше и някаква мътна светлина проблясваше по посока към развалините и малко по малко започнаха да се открояват въжетата на пристана и силуетите на акостиралите кораби, виждах как Фелипе прибира нещата си на самия нос. Вятърът все така продължаваше да духа.
Сигурно щеше да има риба, тъй като след седем пристигнаха три-четири камионетки на „Ла Лимитада“, а след тях съдията и съдебният лекар е един голям „Сеат“ и някакъв много висок човек, облечен в кафяво с куп книжа, по всяка вероятност полицай и дон Хуакин, собственикът на кораба, също дойде с колата си, така че аз можех да си вървя. Но преди да си тръгна, ми поискаха документите, а аз по чиста случайност ги носех, и ми зададоха няколко въпроса. Отговорих им, както можах. В началото дори и не разбирах за какво ми говорят, защото нямах нищо общо с онова там. Какво толкова има да разпитват човек, дето е съвсем ясно, че нищо не знае и е там, защото са го оставили. А те — сумата и приказки. Не се затрудних с отговорите до момента, в който ме попитаха дали и аз също съм от кораба. Разбира се, ако кажех, че не съм, можех да натопя ония от кораба. Но в това време се заприказваха тихичко тримата и така се отървах, тъй като забравиха въпроса си и ми казаха, че мога да си вървя.
Постоях още малко там. Нито имах, нито сега имам нещо общо с ония хора, но продължавах да стоя и дори ги наблюдавах с удоволствие, като че ли защото им прехвърлих вече на тях това, което ми се беше паднало да преживея сам. Затуй стоях и ги слушах, въпреки че по-после ми стапа срамно, като го осъзнах. Казах си — чувствувам се облекчен, защото се отървавам вече от Хуан Пинто, и си помислих, че той вече е само един денк и бреме за когото и да било. Не мога да забравя съдията — наперен, с нов костюм и фина връзка на бели точки и с поглед, който ми вдъхваше успокоение. Стори ми се, като че си даваше сметка за нощта, дето бях преживял, въпреки че с нищо не го показвах.
Накрая, когато вече си тръгвах с първото превозно средство за насам, пристигнаха с такси от Палмонес онези от кораба и Маноло Брианя ми даде петстотинте песети, а аз, струва ми се, нищо не му казах. Все едно дали съм му казал, защото те бяха като отнесени, цялото им внимание погълнато от съдията и другите там и се отправиха към тях, без дори да ме погледнат. Разбирах притеснението им, но какво им костваше да ми кажат нещо, каквото и да е.
Така че бях се вбесил от това, въпреки че после се зарадвах заради Хуан и вече не ми тежеше нощта, дето бях прекарал. Преди да си отида, усетих внезапно желание да се приближа до него и да го погледна в лицето, като че ли за да се сбогувам.
Стори ми се, че зъбите му са още по-оголени отпреди и може би поради това, че бяха минали толкова часове, а и поради промяната на студено с топло при изнасянето му от трюма на кораба на кея, лицето му беше започнало да губи белезникавия си цвят и започваше да придобива някакъв синкав, с тъмен оттенък, а може би се дължеше и на това, че през нощта не се виждаше много ясно. Ръцете и краката си оставаха все така бели както вечерта. Какво нещо е човешкото тяло. Ръцете бяха заприличали на два камъка и без дори и да ги докосвам, забелязах, че пръстите му бяха прилепнали плътно един към друг, както на статуята на площада.
Оставих го там, докато дневната светлина огряваше онези толкоз големи крака.
Било е сигурно един,
било е сигурно два,
било е сигурно три,
четири, пет, шест
часа сутринта,
когато аз седях
с мойта мила на
прозореца.
Тегли празната количка след себе си, сякаш я влачи; ръцете му опънати зад гърба надолу, тегли я без никакво усилие и пее. Връща се с песен, хванал енергично дръжките на натоварената количка, тика я пред себе си. Дъските, наредени върху пясъка, за да не потъват колелото и краката, се огъват под товара. Тъй както количката навлиза по дървеното мостче, така и гласът му навлиза в текста на песента, която не е най-подходяща за работата, която върши. Когато металическото колело прескача от една дъска на друга, гласът му сякаш се скарва с песента, като че ли тази песен е песен скръбна и тъжна и причинява повече, мъка, отколкото радост.
Рафае, който не го слуша, го чува и чува, спрял на слънце, с ръце отпуснати край тялото, сякаш никога няма да се раздвижи, със стиснати очи поради слънцето и потта, поради стърженето на желязното колело на количката върху дългата дъска, която смачква пясъка и малките камъчета.
Щорите на отсрещната вила, закриващи широкия прозорец, но с отворени напречни дъсчици, сега падат с трясък върху долната дъска на прозореца, затварят го плътно и закриват изцяло отвора му. Ще спят, мисли си Рафае. Часът е четири и половина. Слънцето се изсипва все още върху пясъка на плажа и тук като шепи жарава. Щорите ги спусна той; ако беше тя, щеше да го направи не тъй тъй рязко. (Рафае мислеше, че ги разпознава.)
От цялата тайфа най-малко получават и най-малко печелят господин Флорес и Рафае, защото са общи работници; те се движат най-много, но това не значи, че работят най-много. Те двамата са, единият, Флорес, вече старец, най-веселият от всички, а другият — най-тъжният и меланхоличният, още хлапак, а вече такъв. Господин Флорес прави разтвора и го носи, той кара количката; Рафае мъкне тухлите.
— Дай разтвор! — вика Ресуситадо от долното скеле.
Господин Флорес пълни плетената кошница и му я занася, тананикайки си сега андалуски напеви.
— Тъй ще те удари бикът! — казва старецът, когато минава пред Рафае, който още не се е помръднал, нито е свалил погледа си от щорите. — Тъй ще те удари, щото хич не се помръдваш…!
Рафае сваля поглед от дървения четириъгълник, очертан в средата на бялата стена от плътно затворените щори, и бавно тръгва за наръч тухли.
— Заплес…! — вика му майсторът. — Цял ден зяпаш!
Всички работеха с желание на новите вили, защото се плащаше на час, а не на надница. Човек можеше да ги види как не спират през целия ден, от седем часа сутринта до осем вечерта, почти до тъмно, с книжни шапки на главите — направени от дебелата хартия на циментените торби — или с шапки с козирки, с носни кърпи, покриващи тила и ушите, като легионери в пустинята, сред горещия пясък и изгорелите бели стърнища. Хвърлиха темела за няколко дни и продължиха нагоре, редейки тухлите. (Първата къща, построена почти като пробна, бе дадена под наем веднага, без никаква трудност, напротив, за целия сезон — и тогава на предприемача бяха поръчали цяла серия еднакви къщи с оглед да станат преди края на летния сезон или най-късно до есента.)
В тайфата бяха десет-дванадесет човека, които Рафае познаваше от преди, беше ги виждал в градчето. Отнасяха се добре с него, казваха му какво трябва да прави, за да научи занаята: и макар той да мълчеше, малко го интересуваха уроците и този занаят. „Аз много добре знам какво трябва да правя — казваше си той, — много добре знам.“ Това, което понякога ги дразнеше у него, бяха безразличието и бавността му в работата и отпуснатостта му изобщо. „Момче, какво си се заплеснал — подвикваше му някой. — Какво гледаш? Няма нищо за гледане!“ — и тогава му се струваше, че се смеят, защото знаят нещо, както се смееха друг път, като се гледаха в очите и в пъпчивите си и брадясали лица, когато говореха помежду си за жените си и за други жени, а също и когато минаваше някоя на път за плажа понякога по бански или просто защото кършеше снага…
Рафае също гледаше, гледаше, докато я изгубеше от погледа си, докато силуетът й изчезнеше зад съблекалните на плажа или се разтапяше в отблясъците на слънцето върху пясъка, или може би върху зелената вода на морето.
— Ей, ще станеш разноглед — казваше му тогава Касимиро, един от тях. — Хайде тръгвай…!
Този плаж, доскоро почти непознат и пуст, посещаван само от хората на околните села — и то в празник и в неделни дни, — изведнъж бе започнал да придобива реноме и слава и вече се посещаваше много от хора от вътрешността, от градовете и от чужденци. Бързо никнеха къщи, вили, хотелчета край брега; ресторанти и барове, павилиончета за напитки на самия плаж, в дървени бараки върху самия пясък. От строежа се виждаха зелените и червени сенници, навеси от тръстика; вълните ту издигаха на гребените си къпещите се, ту ги потопяваха за миг; жените лежаха на пясъка по гръб, неподвижни, сякаш бяха мъртви или нещо подобно. Наблизо, по все още неасфалтираните пътища, минаваха колите на летовниците, които вдигаха големи облаци от бял прах.
Надвечер, към седем часа, щорите се вдигат отново. Вдигнат ги отвътре, като дърпат шнура полека, малко по малко, без шум. Това е тя. Дъските, много дълги и много тесни, заловени една за друга с металически скоби — две в краищата и една в средата, — постепенно се вдигат, плъзгайки се по металическите релси в стената от двете страни на прозореца; първо се отварят малки процепи между напречните дъски, след това се отварят изцяло, по половин или един сантиметър на равни интервали и накрая се повдига и най-долната дъска, малко по-широка от другите, и отива нагоре, избутвайки останалите, докато щорите изчезват накрая в горната част на прозореца. Тогава Рафае вижда жената в средата на отвора на прозореца, вече облечена, сресана и гримирана; висока и стройна, руса, с ярко червило на устните, което личи и привлича от много левги разстояние, гърдите й под жълтата блуза, мека, с къс ръкав или под разкопчаната риза, или под червената рокля на цветчета с квадратно и дълбоко, много дълбоко деколте.
Тя стои един миг до прозореца, сякаш се навежда, гледа или наблюдава само работниците от строежа отсреща. Рафае се обръща бързо и започва да се товари с тухли, но когато поглежда отново, тя вече не е там. В отвора на прозореца не се вижда никой. В дъното на стаята се вижда огледалото, тоалетката, част от леглото, пердетата, вратата. Слънцето грее сега откъм другата страна на вилата, където е гаражът; вратата на кухнята също е от нея страна. На тревата пред входа, седнал на сгъваем стол до няколко бора, стои мъжът; той не вдига поглед от ръцете си, чете. Градинарят полива тревата на полянката и влачи маркуча след себе си.
Господин Флорес минава край Рафае с количката и пее тихичко:
Не се купува, ни продава
истинската обич,
не се купува, ни продава,
няма на света пари,
да се купи любовта.
Истинската любов,
истинската любов
не се купува, ни продава.
Рафае повече не я вижда, макар и да гледа внимателно и настойчиво, винаги когато може, към всички ъгълчета на къщата и към малката градина.
В осем часа, след като привършат работата, те си поизмиват лицата и ръцете с вода от бидона и си отиват. Някои с велосипеди, други пеш.
В колибата от тухли, където се пазят работните инструменти, остават да спят върху няколко сламеника Касимиро, Ресуситадо и Мария, първите двама, защото са от много далече и не могат да прехождат всеки ден, а последният, защото няма дом, няма къща, нито жена, нито мъж, нито семейство, нито имоти. Мария, един старец, който му иде отръки да приготви ядене, да стопли гювеч или да направи легло, е като ангел или като къщовна жена за другарите си, винаги услужлив и добър.
Рафае си тръгва, потънал в мълчание, в тъга.
Пристигането на съпружеската двойка във вилата само преди няколко дни му бе направило силно впечатление. И двамата бяха много млади. Още щом я видя да слиза от колата и да спира пред къщата, сякаш да я разгледа, докато мъжът отваряше багажника и започваше да вади багажа, Рафае почувствува, че кръвта му се качва в гърлото и главата и трябваше да отклони погледа си настрана, за да се успокои и никой да не забележи вълнението му. Останалите също спряха за момент работа и казаха по нещо за двойката, но той не можеше нито да говори, нито да гледа. Червилото на устните й, русата й коса, белите й зъби, начинът, по който движеше краката и ханша си и дори гърдите, когато вървеше, още от първия момент, и полата, горе прилепнала и леко разширена надолу. Тя ги погледна и на него му се стори, че го забеляза, че се загледа в него и че е отгатнала или разбрала веднага, или може би е заподозряла… и това усещане му достави удоволствие.
На другата сутрин двамата отидоха на плаж с колата. (Сигурно са си помислили, че не могат да изминат пеш под силното слънце тези четиристотин метра нажежено и прашно шосе.) Мъжът седна зад волана бос и почти гол, само по плувки. Тя също само по бански костюм, показваше бедрата си, целия гръб и основата на бюста си. Рафае погледна нагоре в същия миг и почувствува някаква празнота в тила или в гръбначния стълб, огън в очите си, в главата и по цялото си тяло. Слънцето бе червена буца на гърлото му сред бялата пустота на небето, нещо червено, което изведнъж ставаше бледо, когато го погледнеше, после мораво, синьо и с хиляди цветове и искри. Колата се изгуби сред праха на път за плажа и шумът на мотора престана да се чува, защото в този момент в небето свистяха и кръстосваха, оставяйки ивици дим и главоломен тътен, реактивните самолети на американската база.
Зидарите продължиха да работят на слънцето, покрити с прашни книжни шапки, мълчаливо.
Флорес тика количката или я влачи според това дали е пълна или празна и си тананика, мърмори си, винаги подпява.
— Тези новите, дето идват да участвуват в коридата, заслужава човек да отиде да ги види — коментира Ресуситадо.
— Тези, да — казва Роман, братът на майстора, — тези могат да се гледат с голямо удоволствие.
— За тези може да се плати.
— За тези, да; за тези може да се плати, и аз това казвам.
Роман е един от ония мълчаливци и мъдреци, които винаги са съгласни с тебе и с които винаги е приятно да говори човек.
— Бяхте ли на коридата с млади бикове? — пита Ресуситадо господин Флорес, когато той минава край него.
След като сложат тухлата върху разстлания разтвор, зидарите я почукват с ръба на мистрията, тъй че понякога се чуват четири-пет последователни удара, пък и повече, сред потната тишина и жегата, сред монотонната песен на щурците в близката борова горичка.
Флорас продължава да тика количката към влажния и сив куп разтвор.
— Какво ще кажеш за това момче, севилянчето?
Флорес не си дава труд да отговори, пита на свой ред:
— Там има школа. Тази радост с бика, този финес… Смееше се хубостникът, когато бикът едва не го удари! На мен такава корида ми харесва. Не като онзи от Херес… онзи, толкова превземки и накрая нищо.
— Лош ден имаше — отговори Ресуситадо.
— Лош бикоборец е — отсъди Флорес.
— Не е, за мене той беше най-добрият от тримата, но имаше лош ден.
Ресуситадо привършва разтвора и вика на Флорес:
— Разтвор! — и после, сякаш като говори за бой с бикове, говори с друг човек, продължава спокойно: — Виж, на корида като нощната повече не отивам.
— Аз на нощната не ходих — казва Флорес, без да помръдне, с нахлупена над очите козирка. — Много пари. Тези спектакли не са за всеки.
Ресуситадо замълчава. Разтворът свършва.
Рафае слуша разговора внимателно, онези отидоха на плажа и вече нищо не го занимава.
— Деветдесет песети! — възкликва Флорес. — Това е за милионери. Аз ги печеля за три дни… Ха, ха, за три дни.
— А Ордонес го освиркаха, видя ли. Разтвор!
— Тези скъпо платени бикоборци правят каквото си искат, каквото им скимне. Ти, беднякът, плащаш деветдесет песети, най-евтиния билет, и какво ти дават? Младите наистина показват всичко, каквото могат; а онези какво правят?
— Ордонес си е Ордонес, ама му излязоха лоши бикове. За да видиш Ордонес…
— Аз пък отивам да гледам онова момче от Севиля и съм по-доволен. И излиза много по-евтино, иначе накъде!
Флорес понечва да се наведе да товари разтвор и почти улавя лопатата, но отново се изправя и казва на Ресуситадо:
— Освен това, както ми казаха, всички изпозаспали на нощната корида: и бикоборците, и публиката, и биковете… На животните им дошъл часът за спане и нищо не искали да знаят. Ами да!
— Но арената на Пуерто има най-доброто нощно осветление в света — намесва се Рафае.
— И какво? — възкликва господин Флорес и разтваря ръце. — И какво от това?
— Разтвор! — вика отново Ресуситадо.
— Разтвор! — викат от другата страна.
— Идва, коньо[21], идва — отговаря ядосан господин Флорес и навежда гръбнак над сместа с лопата в ръце.
— Пако Камино го видях да се прозява три-четири пъти — продължава Ресуситадо — А Ордонес… почти нищо не показва, толкова бързаше да отиде да спи.
— Ха, ха, ха — умира си от кеф господин Флорес.
Рафае си мълчи. Някой ден и той ще говори.
С плетените кошници в ръце, пълни с разтвор, господин Флорес пее през наполовина изградените тухлени стени:
Андалусия е страната
на виното и на ракията,
на красивите жени,
на красивите жени
и на смелите мъже.
Мъжът и жената се връщат от плажа към три часа, когато те (ядяха седнали в кръг върху купчини тухли или направо на земята) бяха започнали отново работа.
Рафае видя ритъма на краката й, когато слезе от колата, и част от деколтето й. Вилата им, на един етаж, цялата боядисана в бяло, беше на по-малко от петнайсет метра от строежа.
Още от първия ден Рафае се досети, че след обяд спят там, в стаята откъм строящата се къща; сигурно тя беше най-прохладната, най-сенчестата. Още от първия момент знаеше, че те бяха зад щорите, полуотворени отначало и после плътно затворени, за да спят. Толкова близо, че ако всичко беше тихо, ако никой не говореше, нито почукваше с ръба на мистрията, ако не пееше господин Флорес, нито пък се долавяше сухото стържене на щурците, би могло да се чуе дишането им и всичко останало по всяка вероятност.
Рафае погледна скришом около себе си и се убеди, че само той е разбрал.
За кратко време научи всичките им навици, по какъв начин използват времето си, как прекарваха дните.
Ставаха късно. В десет часа сутринта щорите още бяха спуснати. Никой не се движеше в къщата с изключение понякога на слугинята, едно мургаво момиче, много младо, което излизаше, обикаляше около къщата, търсейки нещо или чистейки. Щорите се полуотваряха малко след десет, някои дни в десет и половина, но приблизително чак след един час се отваряха напълно. Рафае пресмяташе, че този час те го използват, ходейки до банята и насам-натам съвсем леко облечени или може би голи на връщане от душа, и не искаха да ги видят. Жегата започваше много рано сутринта. Веднага след това те закусваха на малката тераса отпред по бански костюми (той си слагаше риза, без да я закопчава; тя кръстосваше крака или ги отваряше; имаше два бански костюма, един син и един жълт, много тесни и твърде икономични). В това време момичето отваряше рязко щорите и започваше да оправя спалнята, пеейки като господин Флорес.
След това отиваха на плажа, да се пекат на слънцето и да се къпят. Тя ставаше все по-мургава с всеки изминат ден, косата й по-жълта и по-светла. (На Рафае това време му се виждаше безкрайно и той се стремеше да мисли за ядене.) Връщаха се от плажа в три часа, когато те отново бяха започнали работа, и пак ги виждаше на терасата половин или един час по-късно, вече облечени. Там изпиваха кафето си, което им сервираше мургавото момиче. (Това време също му се виждаше безкрайно.) Малко след това изчезваха и щорите на стаята започваха да се спущат. Спускаха се до последната дъска, която бе малко по-широка от останалите; тя опираше на долната дъска на прозореца и така оставаха дълго време с открехнати надлъжни отвори, с опънат отвътре шнур, а дъсчиците висяха една над друга с пролуки от един или от половин сантиметър, който не позволяваше да се види нищо вътре, защото светлината влизаше отвън, а вътре беше сянка, лек полумрак, а освен това отдалече никога не можеше да се види какво става вътре, макар че тези отвътре виждаха всичко навън, ако се приближаха до щорите; а не беше и удобно да се гледа прекалено дълго, когато човек е на открито и на светлото и не знае дали отвътре също не гледат и те дебнат така, както ти дебнеш. Бавеха се почти един час — понякога по-малко, — докато затворят рязко щорите (той), сигурно за да стане напълно тъмно вътре, в спалнята, и да могат да спят спокойно вече. И към седем отново вдигаха щорите. Вдигаха ги напълно, за да се проветри стаята, вече празна.
Мъжът се появяваше малко след това с чаша в ръка на тераската и сядаше да чете, гладко сресан и облечен, сякаш щеше да ходи някъде. После идваше и тя, също облечена като за танци или сякаш щеше да ходи на фиеста, разхождаше се из градината и говореше с градинаря повечето пъти, или пък сядаше при него и говореха и се смееха, пиейки и двамата.
Понякога градинарят минаваше, поливайки с маркуча близо до прозореца, когато щорите още не се бяха затворили изцяло, в часа след като бяха пили кафе, между три и половина и четири и половина или между четири и пет, според случая. По отношение на градинаря Рафае бе забелязал, че освен че говореше с него, тя понякога вземаше маркуча и поливаше в продължение на няколко минути, но твърде бързо се уморяваше да държи пръста си на отвора, за да излиза под налягане водата, и го оставяше. Веднъж, когато се върнаха от плажа целите в пясък, а духаше силен леванте, този горещ вятър, от който ти се замайва главата — взеха маркуча и започнаха да се пръскат и поливат сред смях и викове: тя си отваряше банския костюм, когато той насочваше струята към тялото й и водата се удряше между гърдите й, плъзгаше се и се стичаше надолу като вадичка към ханша, между краката и излизаше от долната част на банския й по блестящите й на слънцето отворени крака.
Точно в осем часа Рафае си отиваше, както всички останали, с изключение на Мария, Касимиро и Ресуситадо, които оставаха да вечерят и да спят в колибата, където живееха, ако рече господ.
Скиташе по улиците на Пуерто, без да говори с никого, и накрая се прибираше в къщи да вечеря и да спи заедно с братята и с майка си, но нито спеше, нито се чувствуваше добре.
Щорите се затвориха както винаги и следващия следобед, когато двамата влязоха в спалнята, след като обядваха и си изпиха кафето. Рафае гледаше как се спускат дъсчиците като хипнотизиран, спрял сред пясъка, под слънцето на жаркото пладне, с наръч тухли залепени за гърдите му.
Те бяха много млади и тя беше весело и сочно момиче, винаги усмихната, много нервна… На Рафае му се изпразваше гръбнакът, главата и всичката кръв от вените, като си помислеше за нея и като си я представеше зад щорите, легнала, легнала на леглото.
Той ги виждаше — сякаш ги виждаше — от различни ъгли, по-отблизо, по-отдалече; един общ план, после изведнъж най-съществената подробност, част от тялото й, на жената, ту неподвижна, сякаш заспала, ту движейки се. Те го правеха там съвсем близо и той го знаеше, той го знаеше. Изглежда, че никой друг не си даваше труд да го забележи, всички продължаваха да редят тухли, да искат разтвор; минаваше старецът, пеейки, всички бяха измъчени под тежестта на слънцето, на варовития прах, със забавени движения, без никакъв друг интерес освен строежа, който трябваше да напредва, защото го бяха наели на час, на парче. Рафае вземаше тухлите, слагаше ги една върху друга и ги отнасяше, после се връщаше, без да отделя поглед от процепите на щорите; ту пък оставаше прав, неподвижен, гледайки, без да се прикрива, няма ли най-после да затворят докрай щорите и да спят, но не би, процепите не помръдваха, оставаха си все така тъмни — всички еднакви, неподвижни и дълги. Този час на следобеда, през който той не спеше от мъчителната жега, гъста и твърда като тежестта или пулсирането на кръвта в тила и в китките му, на Рафае му се завиваше свят и почти го караше да изгуби приличие, достойнство, целия си свян. Стискаше челюсти и хапеше устните си.
Процепите на щорите отворени, отворени, все още отворени, те се потят в полумрака, поне гърдите им — притиснати едни към други — са потни и може би се задъхват или нещо подобно, нещо такова. За миг очите на Рафае потъват в лицето му, трескави и черни. Той ги стиска, без да ги затвори, но не успява да види нищо, само по лицето му се образуват няколко бръчки, които притискат една към друга капчиците пот и образуват вадичка, която се спуска по врата върху мръсния прах, който оставят тухлите, циментът и самата пръст. „Целувай ме, целувай ме много…“, сега чак разбира какво се пее след количката до него: „така, както ако тази е последната ни нощ“. Флорес. „Целувай ме-е-е, целувай ме много…!“ И изведнъж обръща глава, чувайки сухия трясък на дъските, които падат рязко една след друга и се удрят в основата на прозореца, щорите се затварят изведнъж, отворът е изцяло закрит. Той въздиша дълбоко, съзерцавайки все още четириъгълника от дърво, изрязан в отвора, неподвижен, мълчалив, тази страна на къщата е вече в сянка. Спят. Мъчат се да заспят поне.
Рафае чува, че му викат. Някой му вика:
— Рафае, чакам! Мога ли да знам какво гледаш? Ех, това момче…!
Взема куп тухли и ги отнася. Все още трепери малко.
Петнадесет дни след като я започнаха, новата постройка имаше вече форма и размер на къща. Стените поне бяха иззидани, целите тухлени, с дупки за прозорците. Рафае за миг се уплаши, че ще я завършат прекалено бързо. „Сега започва най-лошото — му каза майсторът, — най-трудното. Това, което сега трябва да се прави, изглежда по-малко, но изисква повече работа. Защо питаш?“ Рафае му даде някакво обяснение.
Той говори с момичето, Росарио, когато спря водата, защото трябва да е имало някаква авария и нямаха вода на строежа, та майсторът го изпрати да поиска разрешение да сложат маркуча на един от крановете в градината за един-два дни, докато поправят повредата; но нея той не можа да види — желаеше да я види отблизо, макар тази възможност да го смущаваше и да го плашеше малко, — тя не се появи и прислужницата влезе вътре да я попита. Какво ли правеше? Чу гласа й да произнася думите бавно и накъсано; те подействуваха леко възбудително на Рафае. С Росарио той завърза известно приятелство; поне я поздравяваше от строежа винаги, когато я видеше да се появява откъм вилата. Така научи, че тя се казва Клаудина.
На следния ден беше празникът на Сантяго[22], 25 юли, и започнаха да спорят дали се отработва или не.
— Празничен ден е, но не се отработва — отсъди Флорес.
— Не може да бъде — разтревожи се Касимиро.
— Досега — каза Ресуситадо — през всичките години е бил изцяло празник. Защо трябва да се отработва сега един такъв ден, а? Та това е голям ден, нали така?
Флорес се съгласяваше и се готвеше да говори отново.
— Ясно, значи! — заключи Ресуситадо.
— Тази година ще се отработва. Четох го във вестниците, за твое сведение. Преди по-важни бяха религиозните празници, а сега са политическите. А тебе какво толкова те засяга? Махат ти Сантяго например; обаче не ти ли слагат Първи май? А, а…!
— То като погледне човек по-добре, пак е същото — мърмори си Роман, — този има право.
За да отработят деня на Сантяго, през който не се работи, те решиха да отидат на строежа в неделя сутринта, вместо да отработват всеки ден по един час в продължение на повече от седмица. Но други не искаха да отидат в неделя. Някои имаха предварителна уговорка за този ден да отидат на друг, по-маловажен обект; или просто искаха да станат късно и да седнат на вратата на някоя лавка на пазара, някои дори коментираха, че било опасно да се работи в неделя, защото можели да ги спипат по донос или по друга причина и тогава щяха да им смъкнат кожата и, разбира се, нямаше да наваксат нищо. Рафае не отиде, не пожела да отиде. (Тя щеше да прекара цялата сутрин на плажа. Виж, ако кажеха да отидат да работят неделя следобед… Следобед би отишъл; обаче сутринта — не.)
Плажът се пълнеше с хора в неделните дни. Към десет часа сутринта широката площадка, която ограждаше плажа, беше препълнена с блестящи, нагрети от слънцето коли. От високите стълбове високоговорителите предават търговски реклами от Радио Кадис между откоси гърмяща музика. Между хората, излегнали се на пясъка — на слънце или на сянка, под сенниците на бараките или разхождащи се по ивицата, мокрена от водата, и дори след тези, които вече се къпят, — се движат амбулантните фотографи, полицаи, продавачи на раци с кошници в ръка, викайки: „Раци, екстра раци, вкусни, с дълги щипки…!“ Рафае, дошъл на плажа без никакво желание, без сам да знае защо, върви бос по пясъка през целия плаж с ръце кръстосани зад гърба, гледа хората, които се изпречват пред него, и жените, излегнали се, подпрени на лакът или седнали, край който минава. Рафае носи черен бански, памучен, който малко му е голям и не го изпълва; лицето, вратът и част от гърдите му около шията, както и ръцете му са тъмни, почти черни, но останалите части на тялото му са бели.
След дълго ходене без определена цел, просто да погледа, множеството намалява и тъпканицата остава назад, празните пространства стават все по-големи на обширния плаж и хората, които се виждат сега да се пекат на слънце, искат да са по-настрани и на спокойствие, без шум и притеснения около тях.
И там, изведнъж, в края на плажа Рафае я видя. Двамата се бяха излегнали на пясъка, всеки на шарената си хавлия, мълчаливи, като заспали или умрели.
С ръце отпуснати покрай тялото, целият отпуснат, Рафае обърна поглед към пъстрото оживено множество и вълните зад маранята, която излизаше от пясъка и леко замъгляваше и разтваряше всичко, и направи няколко крачки назад. Отново спря и след това повървя малко нагоре по пясъка, където се просна, изгарящ, по корем и от допира на горещия пясък по цялото му тяло дъхът му секна. Слънцето беше там — то се разтопяваше пожълтяло — неподвижно сред бялата и безкрайна равнина, смачкано върху замрялата бяла равнина на пясъка. Той се размърда малко, без да вдига глава, без да отваря очи, мъчейки се да се зарови във втория пласт пясък, по-хладен, не толкова горещ. Не се реши да погледне все още и така остана дълго време, заровен в пясъка, със скръстени ръце под челото, гледайки как се срутват малките купчинки пясък под ритъма на дишането му и чувствувайки вече цялата сила и жарене на слънцето по гърба и краката си и между краката най-вече.
Малко по-надолу — по посока на морето, — на около двадесетина метра най-много, до други двойки и хора, пръснати по пясъка, Клаудина — Клаудина, Клаудина… — лежеше по гръб, с разтворени ръце, почти на кръст, с разтворени крака, за да достигне слънцето и до най-скритите и бели места. Мъжът лежеше по корем върху хавлията си, опрял върху нея буза, а ръцете проснати напред. Клаудина беше застанала точно срещу слънцето, с глава към морето и краката към пясъците на брега, където лежеше Рафае. Жената лежеше със затворени очи, неподвижна. Слънцето сигурно проникваше в нея по този начин с цялата си сила. Мъжът, напротив, лежеше с краката към морето и гледаше нагоре, към мястото, където беше Рафае, тъй че не можеше да му види дори лицето. Клаудина обаче той виждаше, отпусната и спокойна, отдадена на слънцето върху пясъка.
Рафае застана също с главата към морето и с краката към брега, с ръце опънати върху главата си. Клаудина лежеше по гръб; Рафае на петнадесет-двадесот метра по-насам, по корем върху пясъка. Почувствува, че се стича пот по челото, под носа и по гърдите му, като я гледаше, като я съзерцаваше с цялата си настойчивост и изцяло погълнат от удоволствие и той се отдаде също на слънцето, на пясъка, на огъня и на треската изцяло, макар без изобщо да се помръдне. След стъпалата с неподвижни пръсти и глезените, идваха краката, не особено интересни до колената, но оттам нагоре подлудяващи; загорелите бедра, блясъкът, бедрата по-бели от вътрешната страна, отворените бедра и малката извивка, опъната под натиска на банския; извивките на ханша, съвсем леката извивка на корема и двете меки очертания на бюста, на гърдите, единствените две неща у нея, които се движеха нагоре-надолу от дишането й; самите й гърди, рамената, обръснатите подмишници, вътрешната част на ръцете, брадичката и лицето, червените устни, затворените очи, жълтата коса върху малката възглавничка, направена от плажната чанта.
Времето минаваше изгарящо, макар той да не го усещаше, мина полека-лека по неподвижните и сухи очи на момчето, по клепачите и тялото на жената, под клещите на слънцето, между пясъчното пространство, което ги разделяше в съответната поза или положение — с музиката от далечните високоговорители, която биваше ту бавна, ту много жива, — и накрая Рафае се раздвижи някак светкавично и рязко, за много кратко време, без да маха от главата си опънатите си ръце.
Тя продължаваше да лежи неподвижна и Рафае зарови лице в пясъка, преситен от слънцето и от замайването, почти припаднал, макар и без желание да се помръдне. Заспа така и когато се събуди, тях вече ги нямаше там. Тогава скочи и се затича да се потопи във водата. Главата го болеше много.
Клаудина беше вдигнала щорите към четири часа и Рафае я беше видял. Процепите останаха отворени, двадесет-двадесет и пет тънки и дълги шпионки, за да не бъде съвсем тъмно в стаята и да се вижда нещо там, вътре, и го направиха, в този час след обяда и преди да заспят, но може би вече полузаспали, това тъй желано нещо; процепите на щорите между дъските останаха отворени и не се затвориха рязко.
— Това свършва — чу той гласа на Ресуситадо, — за утре няма работа. Ще трябва да започнем на друго място, а, майсторе?
— Сега — каза майсторът — следващата.
— Здраво поработихме, а?
— Което си е истина, така е — съгласи се Роман.
— Да не свършва — промърмори майсторът, — утре трябва да започнем изкопите на парцела отзад. Поне ще сменим малко изгледа.
— На мене — възкликна Флорес отдалече — всичко ми е все едно.
Вгледан в полуотворените щори, Рафае почувствува, че дишането му се ускорява, сърцето в гърдите му заби по-силно.
— Отивам да пия малко вода — каза им той, като тръгна към вилата, — ей сега идвам.
— Че тука няма ли? — Флорес посочи шланга до бидона.
— Тази е топла — засмя се Рафае. — Там сигурно имат по-прясна.
— Ама че си нахален — заключи Флорес. — Много ти здраве!
Рафае вдигна весело ръка и се отправи към щорите, които закриваха големия прозорец.
Вървеше право нататък, насочил цялото си внимание към отворените процепи на щорите, наближи и беше почти до тях, без да може да види нещо повече от тъмните, дълбоки и неми процепи на наредените една над друга дъски от горе до долу. Не можа и да чуе нищо. Спря се за момент, наведе се да завърже връзките на платнения си сандал, но тишината, поне зад щорите, беше пълна. Не можеше да продължава да стои там, залепен до стената, и тръгна към задната част, където беше вратата на кухнята.
Слънцето сега огряваше тази част на къщата. Чуваха се неговите стъпки по пътечката от плочки и нищо повече. Рафае стигна до отворената врата, поколеба се за миг и влезе. Всичко в кухнята беше чисто и подредено. Когато погледна към една от страничните врати, чу гласа на Росарио и я видя как стана от леглото си и се облегна на стената на тясната гореща стаичка.
— Можеше да повикаш, малкия, уплаши ме.
— Дойдох само… — промърмори Рафае. — Омръзна ми онази топла вода и си казах… Нямаш ли нещо студено тук да ми дадеш?
Росарио се засмя и на страните й се образуваха трапчинки, от двете страни на устата. Тя се приближи към момчето.
— Откъде знаеш ти, че ще ти дам?
— Аз… — усмихна се Рафае, малко остана да се изчерви и вдиша рамене.
— Искаш ли чаша вино? — момичето тръгна към хладилника.
— Не, не, вода.
— Човече, не казвай „да“ на лошото, щом ти предлагат нещо по-добро!
И двамата се засмяха и Рафае пристъпяше от крак на крак и току вдигаше рамене, изпълнен с безпокойство и колебание.
— Една чаша много студено мляко?
— Не… Не искам да…
Тя застана пред него готова да чака, докато той са реши, усмихната, с едната ръка на ханша. Рафае видя тогава, че всичките копчета отпред на пеньоара й бяха разкопчани, както отгоре, така и отдолу, беше завързан само на кръста й. Росарио забеляза погледа му и прекара ръка по престилката, приглаждайки я към корема си, над краката.
— Какво искаш? — каза му тя, все още усмихвайки се.
— Какво правят? — Рафае посочи с глава към вътрешността на къщата.
Росарио не преставаше да го гледа, сигурна и решена.
— Спят ли? — попита той отново.
— Цапат чаршафите — отговори момичето. — Развличат се.
Рафае забеляза собственото си смущение.
— Винаги ли го правят?
— Почти винаги.
— Ти какво правеше? — той се приближи до нея.
Момичето посочи вратата на стаята си малко раздразнена.
— Лежах — промърмори.
— Сама ли? — Рафае преглътна, дишайки спокойно.
Росарио се беше подпряла на стената до рамката на вратата и Рафае усети, че е толкова близо до нея, че я докосваше с цялото си тяло, макар и още не с ръце, и след това всичко стана много бързо, без да разбере как, без да може да си го обясни. „Какво правиш, малкия!“, каза, „Остави, човече!“, но падна на леглото и повече не се дърпаше, макар той в действителност да не можеше да разбере, нито пък можеше да се закълне как е било, тъй като последвалото бе много смътно и бурно, много бързо и кратко, освен това от негова страна.
Тъй че я остави и излезе през вратата на кухнята, без да пие вода, и когато се върна на строежа, Флорес го попита:
— Е… добра ли беше?
И Рафае отговори, без да се замисли, чувайки собствения си глас, учуден и невярващ:
— Много добра.
— Ама на тебе какво ти става! — възкликна сетне господин Флорес. — Изглежда са те посрамили, момче.
Рафае се взира като замаян в четириъгълника, отворен в бялата стена на вилата отсреща, сега изцяло закрит от дървените щори, и усеща малко срам и отвращение от щорите и от всичко.
Флорес влачи крака след количката си и пее полугласно:
Не знам четмо,
не знам четмо,
не ми пращай книги,
че не знам четмо.
Яви ми се ти лично,
че искам да те видя;
че не знам четмо,
че не знам четмо.
Едно упорито и мирно вълнение, необикновено сънливо, мокри тоя пясък, който началото на нощта потъмнява; посещава го кротко и бегло, обгръщащо, несвършващо, не позволява на тоя пясък да живее без памет за морето. По протежение на брега блестят нежни светлините на безименните селища. И тоя крайбрежен град, с дългото си пристанище, голям и красив, какъвто си е, се покрива край морето с нещо, което бихме могли да наречем патината на безименността. Човек сам, при цялата си вълнуваща история на човешко същество, дошло от човешки същества, при цялото си неизчерпаемо и безмилостно усещане, че е роден, при цялото свое съзнание, че е едновременно и съдия, и свидетел, и защитник на света, че е сам в сътворението и че затова е нещо значимо, сам забеляза спокойната хладина на безименността. Не безименността пред останалите същества — тъй като човек пред морето се издига до степен да бъде своята собствена раса, — не това позорно чуждеене, което един ден ще бъде съдбата и покоят, а една безименност вътре в самия себе си. И не става дума за едно внезапно незнание, съставено от изплъзване и забрава, и още по-малко от това чуждоземско усещане на човека, за което се намеква с израза „нищо не сме“ — преданието ни дава тоя израз облечен, нападан от един старинен обвинител: сарказмът, по-голям брат на недоверието — не е това, не: а един вид необходимост, двусмислено стряскане, зрънце разбиране на живота; идването на една дребност, но дребност плътна и учленена, свързана. Въздух от щедрост. И идва с морето.
Слушаме отново шума на едно море, което спира в нозете ни. Умиращата и вечна пяна. На брега, един напрегнат, езотеричен и дълбок жест, който заприличва на безсилие. Идването на морето до земята, неговото обгръщащо съпружество, неговата нежна упоритост — стиска от това, което е, втурнало се да наложи своята личност и да разруши едни предели, чиято условност сякаш се уважава със зловеща усмивка — изглежда едно струпване на векове, които, с тая строга нежност, съхранена от небързащата сила, гледа брега на човешките царства. Ако морето има някаква мисъл, тя се крепи върху безразличието на една безапелационна мощ и се подхранва от безстрашието. Само че, отнесено към морето, безстрашието е страст. Неговото безразличие, поради прекалената си огромност, предизвиква вътрешно безпокойство на заплаха. Дори шумът на нощното му вълнение ни се струва кипяща тишина.
Гледаме отново светлинките, които крайбрежните селища си показват едно на друго. Ако ги прехвърлим в отвлечена плоскост, значението на тия светлини се обобщава така: те са очите на безименни жизнени пътища и усилия, които показват един на друг своята преходна слава със самоизмамата да достигнат така, обединени от притома, изравнени по поздрав, една вечност, една представа за повторно обединение. Междувременно вечността на морето надхвърля всичко. Вечност на вечност. Едно вечно дихание. Глух и безкраен вопъл. Не е случайност, че след като са гледали морето няколко мига или няколко часа, очите се отклоняват към звездите, към празното, към нищото. Там е въпросът, че и двете носталгии на съзнанието, по нищото и по абсолютното, се помиряват някак си, щом гледаме хоризонта на морето, който е и хоризонтът на празното, който е и хоризонтът на нощта. И това помирение превръща болестното в тези две човешки носталгии в нещо, което участвува именно в боледуването и в лечението: оздравяването. Гледането на морето освежава раната.
Говори ни се за едно ужасно море: онова, което е изпълнило историята с бури. Сякаш морето, в момента на разгонване, побесняло, задето не е намерило партньорка, и повярвало, че това би му попречило да се увековечи, е отправило своята необикновена чувственост към своята някогашна затворничка. Тогава то глухо е премахнало крайбрежните градове, създало е тайфуни с дрезгавата си от желание въздишка, страстно е всмукало окошмарените галеони, като че са полови членове, та от това диво съвкупление да се роди легендата. Тежки товарни кораби са били погребани в ненаситния корем; капитани с бради до очите са треперели също като девици, които ще бъдат изнасилвани, сграбени за едно кормило по-безполезно, отколкото страха; рибари, търсещи своя товар с предпазливостта, с която затворник моли за глътка вода някой тъмничар, са били изпити с едно могъщество, което разкрива своего рода преднамерено невежество, ако не бяха въздушните човешки мехури, които вълнението връща на светлината като мъчително завещание; после, преситено от галеони и от жалби, заситено от собствената си ненаситност, морето се завръща към своето безстрашие на читав и непобедим престъпник. Вярно е, че морето може да има такова престъпно отношение. И тъкмо величието на тази великанска победа ни задушава, включително и сега, когато неговата нежност почти надхвърля неговия гняв. Именно трепетът, който представата за тая свобода ни втълпява, пречи, щото усещането за неизвестност да ни разнесе в един начин на забрава. С други думи: пред морето се определя съзнанието за нашата мъчителна нищожност, ала не губим представата и за нашата мъчителна важност. Сякаш усещането за безизвестност е само началото на една предпазливост, която ще ни помогна да боравим с нашата мощ не толкова несъзнателно. В тоя смисъл заприличва на великите човешки фигури: ония, които ни погребват в своите отчайващи измерения, които ни отърсват от нашата слабост и ни карат да се олюляваме в нашата нищожност, вече богата, чийто поглед е открил, че великото съществува. Тогава в дребното също се ражда свободата. По отношение на морето, оцелелите от бурята рибари, на другия ден след като са изгубили своите братя, и сред едно вълнуващо мълчание — което е уважение към удавените, предпазливост към тоя великан-убиец и също уважение към самите себе си, към своята упоритост, научена от убиеца — се завръщат в морето. Уловът тоя ден ще бъде освен печалба една победа, изтръгната от страха, едно пипало на свободата, което вече няма да спре своя растеж. Защото какво подхранва свободата по-успешно от опасността? Историята на тия мрежи, прострени на плажа, е повествованието на една победа: победата на едни мъже, чиято сила е една нищожност и чиято съпротивителна способност е вълнуваща; победа имаме тогава, когато нищетата е заобиколена със свобода. Полека-лека, ден след ден, злощастие подир злощастие, те придобиват безстрашието, научено от своя враг. Гледайки морето и неговите вироглави обитатели, човек почва да усеща една самозаблуда, която ни е изгодно да пренесем навътре в сушата; стряскаща е упоритостта на тия клетници; те наистина изглеждат оста на историята; стряскащ е блясъкът на светлините на тия мънички крайбрежни селища, чието щение за вечност сега вече знаем, че не е желание, свършващо в самото себе си, а носталгия, заобикаляна с усилие, за да бъде отдалечена от болестта и приближена до поведението. И там е работата, че човекът, тоя сериозен мореплавател, се създава дори в своето безсилие.
Защото говорим за живота. Каквото престъпническо има в него, то е като буря в открито море. Тоя убийствен век, който с кървавите си гърди е откърмил пак безчестието, направи да плъзнат тъмниците, наложи сложни мъчения, осчетоводи престъплението, превърна в естествено пренебрежението, тоя век трябва да чувствува морето, когато след някоя буря открива по своя гръб нови мореплаватели, които стискат зъби със силата на спомена за нещастието. Защото ето че голямото нещастие е допринесло да се развие упоритостта на нещастните. Изобщо сега гледаме морето и нашата безименност ни е довела до гордостта; гордост, съзнаваща усилието, което й е отредено, защото нейният враг ще бъде не друг, а морето, но то ще бъде в същото време и нейният учител.
След няколко часа, когато още нощем рибарите навлязат с песни в морето, същите рибари, които са оставили приятели и роднини между ноктите на бурите и които сега, строги поради спомена за злощастието, предизвикват водата със строгата си песен и когато това стане, какво ще почувствуваме, освен една остра възхита от плътното настояще, което съставляват, какво ще почувствуваме, освен благодарността, която се изпитва от съпротивата на човешкия вид, какво ще почувствуваме, освен утехата от една законна завист поради възторга? Ще си помислим, че бурята, която веднъж уби нашите тела, не успя все пак да затрие нашата участ, която, тъй като не бе хвърлена, тъй като се състоеше в усилието на своята упоритост, се оказа неразрушима. И ако друга буря ни разкъса и заличи, утре лодките пак се изпълнят и песента или тишината ще станат още по-строги, даже ще заприличат на тържествена разпоредба. Може би някои от нас не ще могат да понесат тази ирационална мощ на бурите и нашата храброст ще се прегърне със скръбта и нашето разочарование вече да не се разсейва с нищо; тогава ще се отдалечим завинаги от плажа, но ще знаем по време на пътуването: ония, които са останали да сграбят веслата, са ни показали, че има начини и начини да се умира и че техният ще се запомни.
Сега, преди да излязат на работа обитателите на тия незначителни селца, ние отново почваме да гледаме еднообразното вълнение на тоя прастар великан, слушаме неговия несвършващ звук, вдъхваме неговия мирис, приемаме в гърдите неговия бриз, сякаш е някакъв далечен, средновековен поздрав; разхождаме се по плажа с глава, потопена в един кръстопът, установен от безизвестността и нетърпението. Сега нашето спокойствие е трептящо, като че ли полека-лека се превръща в мисия. За миг оставяме това нощно море да измокри нозете ни, докато гледаме тъмния хоризонт, влюбено трезво сърце и памет, разпалена от нещастия и жертви, изпълнени с озлобения и надежда, със самозаблуда и страх. Изпълнени от грохотната ирационалност на света и от една многолюдна тишина, където тия нещастни и упорити поборници на морето издигат своята увличаща и мрачна песен.
На Публий Виргилий Марон, който също е писал по този въпрос
Троянската война бе свършила, а градът още не бе изгасил всичките си огньове. Пламтяха развалините с тая упоритост на злощастието и неговата провлаченост. Даже и цветята бяха изгорели. Жителите на града избягаха толкова набързо, в последните мигове, че не взеха нищо със себе си. Всички неприятелски кораби отплаваха преди няколко дни. В един от тях пътуваше, спасена, хубавата Елена, остаряла, но готова за цялостно щастие. Последен тръгна Одисей, той както винаги се мъчеше да покаже своята хитрост, която в последна сметка не беше нищо друго, освен да прави обратното на онова, което са направили другите.
Когато вече нито едно платно не се съзираше на хоризонта, Еней излезе от своето скривалище. Приятно му бе да усеща отново по кожата си слънцето след няколко сенчести, прекалено влажни дни. Подири малкия залив, където го чакаше корабчето, и, изглежда, забрави за дните, прекарани срещу враговете на Троя и тяхната заплаха. Лозите избухваха под светлината, а гроздовете бяха набити от зърна.
Малката дружина оцелели пазеше мълчание и морският ветрец шушнеше тихо между маслиновите дръвчета. Помоли за цигара и Антенор му даде своята, която току-що бе запалил. В Троя тежеше страшна горещина, която се увеличаваше с напредването на утрото. Не се чуваше птичето пеене, а цикадите бяха онемели, сякаш търсеха работа. Само морето, изглежда, имаше нещо да каже, но не се разбираше добре какво е то.
Корабът беше готов. Не беше нов, но беше здрав. Не беше голям, но беше достатъчен за шепата мъже, които щяха да плават с него, оцелели от жестоко поражение. Морето беше толкова старо, че не отдаваше значение на една битка повече или по-малко, а пораженията не го тревожеха. Нептун беше едно тъжно, винаги раздразнено божество и му бе додеяло от риба на трапезата.
Всеки правеше каквото трябваше да прави, без да пита, без да се усмихва, с една увереност, която не беше дисциплина, а необходимостта да се подчини на нещо, за да не мисли за нищо. По този начин вярваха, че ще се измъкнат от болката. Никой не говореше. Шумът на вълните, удрящи корпуса на плавателния съд, беше единственият, който се чуваше в ония злокобни места. Еней се изненада, щом чу Антенор да казва:
— Всичко е наред. Можем да си ходим.
Еней тръгваше от своя град, от своята обична Троя, с живото поражение, с многото мъртви в паметта на сърцето. Неговият кораб беше жалеен кораб, защото всички членове на екипажа носеха в себе си спомена за смъртта на обични същества и защото жените на Троя, които не бяха умрели в обсадата, победителите бяха отвели като робини.
Само шепа мъже се бяха изтръгнали от смъртта, макар и те да бяха разбити.
Младежът даде заповед за тръгване, след като огледа внимателно кръгозора. Не беше храбрец като Ахил; нито справедлив като Хектор; нито прихватничав като Парис; нито хитър като Одисей. Наричаха го Еней милостивия, но истината е, че даже и на него самия не му се струваше да е милостив. От друга страна, това не беше условие, което поетите да смятат, че е от значение за един герой.
Платната се издуха от един удар на вятъра и Еней почувствува, че неговото пътуване бе започнало. Пътуване, което не беше едно красиво пътуване за връщане в родното огнище, а пътуване на отдалечаване от собствената земя. Назад оставяше сияйните утрини, в чиито първи часове бе спортувал. И следобедите, в които четеше книги по мореплаване, а после излизаше да пийне по чаша в близкия до двореца бар.
Беше силен, ала без възторг. Не му харесваше надпреварването, защото да бъде първи в нещо му се струваше толкова несръчно, колкото и да бъде последен. Беше бавен в мисленето, но може би оттам му идваше голяма сила. Не беше храбър, но беше настойчив. Не беше справедлив, но беше състрадателен. Не беше хитър, но беше злобен.
Първите дни на плаването бяха много красиви, ала Еней се мъчеше да не ги забелязва. Чувствуваше се отговорен за оная шепа мъже, които плаваха с него. Средиземноморието беше едно тайнствено море, но тайните му бяха известни на всичко живо. Тази тайнственост се състоеше от положения, много точни и почти непроменливи, капо Полифем, Сцила, Харибда, Цирцея, хора, ядящи лотосови плодове, някоя нимфа в критична възраст и още нещо. Всички мореплаватели разправяха все същата история.
Приключението на Еней се нарече Дидона. Голяма жена беше и живееше в Картаген. Казваха, че била вдовица и се разправяше историята за една волска кожа. Но всичко това бяха приказки на свахи, които й завиждаха. Ала Дидона действително имаше много хубави и умни очи и дълга коса с променящи се отблясъци върху бляскавото черно.
Дидона пееше в увеселителен салон и всички я знаеха с едно не много оригинално рекламно прозвище, обаче то си имаше своята пропагандна мощ:
ДИДОНА, КАРТАГЕНСКАТА ЦАРИЦА
Не беше вярно, че Дидона някога си е управлявала града с голямо търговско значение и който може би нямаше да я приеме действително за царица. Но пък беше вярно, че управляваше едно по-малко царство, многобройно и възторжено. Нейните подвластни бяха всички ония, които отиваха да я видят и слушат изпълненията й, тъй като имаше голям чар и жива способност да съблазнява. (Виж Ернст фон Лудла в „Проучвания за Дидона“. Арнолд Браун поддържа противната теза в своята „Картагенска царица“.)
Корабът стигна в пристанището и Еней забрани никой да не слиза на суша. Той го стори. Продавниците из центъра бяха много разкошни, обаче градът беше зле благоустроен, а предградията му издаваха бедност и нещо повече — нищета. Беше горещо. Това беше голямо селище, което на Еней му се видя много различно от неговата обична Троя. Съвсем близо до центъра вниманието му бе привлечено от изобилието на афиши с очертанието на една жена, по които можеше да се прочете с едроразмерни букви:
КАРТАГЕНСКАТА ЦАРИЦА
и името на някакъв увеселителен салон, нещо като Невада.
Влезе в една закусвалня и помоли едно от момичетата зад тезгяха да му даде вестник. Момичето го запита:
— За увеселителния салон ли сте?
— Да. Защо сте толкова сигурна?
— Това е обичайно. Всичко живо идва в Картаген, за да види и чуе Дидона.
— Толкова ли е важна?
— Аз я познавах, преди да стане важна, с дрехата й от волска кожа, нарязана на съвсем тънки ивици. Тогава беше слабовата и заекваше.
Еней побърза да излезе от закусвалнята и отиде да продаде едни скъпоценности от Приамовото съкровище. Яде във френска гостилница и дълго време обикаля града. Забелязваше се една самоуверена нищета, известно тайнствено високомерие. Потърси хотел, поиска стая, хвърли се в леглото и бързо заспа. След дългите седмици плаване имаше нужда да остане сам. Събуди се късно. Беше вече нощем и отиде на улицата.
Скоро намери увеселителния салон, на чиято фасада се четеше, в цветни светлини, думата Невада или може би Небраска, защото Еней никога не разбра с положителност. Това беше голям и студен салон, почти гараж. Стори му се, че забелязва голямо напрежение в обстановката. Играеше някакъв жонгльор, без никой да му обръща внимание. Мъжът имаше тъжно изражение, макар да не изглеждаше изненадан от безразличието на публиката. Сервитьор го заведе до една маса непосредствено пред пистата.
Угасна светлината и оркестърът прозвуча оглушително, обаче скоро отстъпи на една много нежна мелодия, съвпадаща със светлинен сноп, който хвърли един кръг на пода. Там се появи, усмихната, картагенската царица. След като направи няколко стъпки, сякаш подготвителни, Дидона запя. Песента не беше хубава, но тя пееше много добре. По средата на изпълнението Еней почувствува, че жената го гледа.
Беше много красива, но може би най-маловажното беше красотата й. У нея изпъкваше патетичността на волята. Изявяваше се като студен пламък, готов да гори до някого, ала неспособен да стопли самата нея. Косите й бяха прибрани и изопнати до болка. Обръщаше се към Еней, сякаш в салона нямаше никой друг.
Когато отново пламнаха светлините, сред ръкопляскания, Дидона седна, усмихвайки се, на масата на Еней.
— Добър вечер — каза полугласно, като че ли още продължаваше да пее, преследвана от светлинния кръг.
— Моите поздравления, ваше царско величество.
Не говориха нито много, нито малко. Гледаха се упорито, като че ли искаха да се научат наизуст. После картагенската царица стана да пее други песни, ала ги пееше само за Еней. Публиката ръкопляскаше малко разгневено. Когато Дидона свърши, Еней вече я чакаше в гримьорната й. После отидоха да пийнат по нещо в един малък далечен бар. Тъкмо там изкуствената бенка на Дидона се отлепи от бузата и Еней я хвана във въздуха почти жадно.
Тази нощ се проточи чак отвъд разсъмването. Дидона изслуша разказа на Еней за собствения му живот, обсадата и падането на Троя. Картагенската царица вече не се усмихваше. Струваше й се, че и тя е избягала от града заедно с Еней. Дидона бе създадена за трагичното, а Еней означаваше за нея мъж, дошъл от морето, бягащ от ужасни злощастия. Еней беше актьор, но лош актьор. Беше искрен, но не изглеждаше искрен. Беше добър, но беше прекалено мълчалив, когато беше уместно да се приказва, и приказваше много, когато трябваше да мълчи. Затова любовта на Дидона и Еней беше злополучна. Дидона беше готова да умре от любов, а Еней обичаше смъртта, стига да ставаше дума за смърт, която не е неговата.
Това бяха съкрушителни, почти безкрайни седмици. От сутрин до вечер, и пак, и пак, цялото време на Еней беше времето на Дидона. Картагенската царица драматично преобразяваше най-изтърканите жестове, най-простите развлечения. Поглъщаше всичко, но се изнуряваше. Целият повърхностен всекидневен свят придобиваше бурен облик благодарение изкуството на тая жена с големи сенки под очите, любезно прикрила се с изненадата. Еней бе открил в нея ако не любовта, поне една провинция на любовта. Дидона го наблюдаваше постоянно, като че ли беше някой затворник, взет в схватка.
Скоро след като пристигна в Картаген, в едно малко пристанищно кафене на Еней се представи един русобрад мъж, който приказваше с чуждестранен изговор.
— Казвам се Хайнрих Шлиман — му рече — и бих искал да приказвам с вас.
— Заповядайте.
Потърсиха самотна маса и мъжът, който каза, че се наричал Хайнрих, се усмихна хитро.
— Имах нужда да ви видя. Моето увлечение е археологията. Не е евтино увлечение, това е истината.
Забелязваше се, че заобикаля темата, която го интересуваше, но нямаше да се бави много с увъртания, за да посочи своите намерения.
— Търся мястото с развалините на Троя.
— Струва ми се, че това е много хубаво.
— Но, виждате ли, казаха ми, че никой освен вас не може да ме заведе до обсадения град.
Говореше с такава увереност, като човек, свикнал да не чува откази.
— Аз съм един беден капитан на кораб, господине.
— Аз имам други сведения, капитане.
— А! Вие имате сведения?
— Да. И то ги имам от човек, който храни към вас голяма обич.
Беше раздразнен и разгневен, затова викна:
— Идете в Итака и питайте тоя стар мошеник Одисей. Ще бъде най-добре. Аз не знам нищо за Троя.
Щом изрече това, очите му се позамъглиха, но то стана съвсем незабелязано за събеседника му. Преди няколко месеца той бе срещнал в друго пристанище Одисей. Насмалко да се скарат, но верният му Антенор го принуди да се оттегли.
Именно тогава Антенор го потърси у Дидона, защото екипажът беше недоволен и му се струваше, че твърде много са стояли в Картаген. Дидона току-що му бе казала на закуска:
— Ако някой ден ме оставиш, може да си сигурен, че ще се убия.
Антенор се боеше да не стане бунт. Жената, която присъствува на срещата, се върна към темата, подхваната преди малко.
— Няма да си отидеш, нали? Много съм щастлива с тебе.
Жестът на Еней даже не я накара да се усъмни. Лицето й стана напрегнато.
— Кога, кога ще си отиваш?
— Идущата седмица. Няма друг начин.
— Мислиш ли?
— Да. От моя народ остана само тая шепа мъже. Не мога да ги изоставя.
— Но мене можеш да изоставиш.
— Трябва да си вървя, Дидоно.
Изведнъж й се стори, че една седмица може да бъде продължена без усилие, но пак настоя.
— Знаеш ли, че ще се убия, ако си отидеш?
— Никой не трябва да се убива. Животът е задължение.
Виждаше се, че подхваща подготовката за пътуването. Настанаха дни, изпълнени с мълчание. Картагенската царица пееше своите песни в увеселителния салон, без да я напуска успехът, но с една тъга, която не оставаше незабелязана от зрителите. Една сутрин Еней стана много рано, облече се внимателно и я изчака на закуската.
— Отиваш ли си?
— Да.
Задаваше се слънчев ден, като някакъв повик за излет. Дидона отиде в банята и се върна с лице, освежено от студената вода.
— Не мисля да те чакам, Еней, сигурно защото ти не мислиш да се връщаш.
Целунаха се, ала никой не рече сбогом. Щом излезе на улицата, Еней усети свежест по устните. Прекоси улиците в посока към пристанището. Имаше малко хора по това време. Всички отиваха на работа. И той отиваше на работа.
Когато пристигна на кораба, всичко беше готово за тръгването. Антенор бе предвидил маневрите за тръгване. Достатъчна бе една заповед, която Антенор даде по най-бърз начин. Отправиха се към входа на пристанището. Колко от времето на пътешественика оставаше в Картаген? Колко милувки по кожата на Дидона бяха изличени вече, съвсем близо до това, което можеше да бъде едновременно бягство и напредък? Това бяха месеци, може би година и месец повече или месец по-малко, мъжът от Троя стоя при красивите песни на Дидона, при нейното лице, при нейните длани.
Картаген оставаше назад и горещ вятър стигаше до плавателния съд откъм града, който се отдалечаваше.
— Какво става? — попита Еней.
— Нещо вероятно гори в Картаген — рече Антенор.
Слънцето се издигаше на кръгозора бавно.
— Нещо се е подпалило в Картаген — повтори Антенор, но Еней не го слушаше вече.
„Каква непохватност от страна на Дидона! Ако бе съумяла да направи от своята любов една песен! Тя самата би я направила прочута — мислеше си Еней. — Биха я запели всички момичета от Средиземноморието. Биха я запели девойките от Майорка, от Барселона, от Бенидорм, от Сан Ремо. Песните са много важни, за да живее човек, пък и имат награди, почит.“
Беше горещо.
„Не бях виновен. Дидона знаеше, че не можех да остана там, в Картаген, без да има какво да правя. Всеки човек си има път. Животът минава, както минаха Троя и красивите дни, както току-що си отиде Картаген и бляскавите му нощи. Но един човек не може винаги да сънува.“
Беше много горещо.
„Да сънуваш, значи да живееш в лъжа, а човек трябва да обича истината преди всичко, над всякаква друга обич. Животът е суров, а думите са красиви. Обаче не може да се живее от думи, колкото и красиви могат да бъдат думите. Да живееш, значи да търсиш истината, а любовта много пъти не е истина.“
Беше неспокоен, извръщаше поглед към града, ала не съзираше нищо. Тогава мислеше по-бързо.
„Ласките винаги лъжат, защото са направени от жажда. Обаче всяка раздяла е тъжна и боли.“
От далечината един повей раняващ вятър се стоварваше върху палубата на кораба. Но без съмнение той бе отправен единствено за Еней. Това беше горещината от устните на Дидона, горещината от прегръдките на Дидона, горещината от корема на Дидона, горещината от бедрата на Дидона. Цялата кожа на Дидона сега се разсипваше в далечината като жарава, която скоро щеше да се превърне в пепел.
Долавяше се пламъкът на пожара, който не след дълго щеше да изстине. Слънцето припичаше с приближаването на пладнето, но това беше различна горещина. Минеха ли няколко часа, слънцето щеше да изчезне, а нощта да покрие с жалейка изоставеното небе. Защото не може да се каже на слънцето да продължава да свети, нито може да се каже на една любов да си отреже крилете.
Картаген вече изчезваше в кръгозора. Сега откритото море обхващаше корпуса на кораба. Еней запали цигара и се замисли за бъдещето, за времето, което трябваше да дойде, а също и за града, където ще може да си спомня своята любима Троя.
Изведнъж хвърли угарката в морето с гневно движение. И помоли от боговете, които не спят, помощта, необходима, за да се чувствува достоен да създаде едно семейство, една къща, един град, едно бъдеще. Почваше да се издига свеж ветрец и Антенор приближи да получи заповеди.
Беше IX в. преди Христа и корабът взе посока към Сабарта. Задаваше се есента.
Спряхме край пристана да погледаме движението на идещите и отиващите си лодки. Усещахме сред нас невидимите слънчеви лъчи — имаше лека мъгла — как нагряват въздуха наоколо, как нежно, скришом докосват голите ни ръце и лицата ни. Лодките идеха празни, но бързо се пълнеха с екскурзианти. Въпреки мъглата там, насреща, се различаваше жълтеникавият пясъчен език на Ел Пунтал; Педреня и Сомо не се виждаха, отгатваха се — две пепеляви, далечни петна. От време на време ципата на водата се раздвижваше и се блъскаше в бордовете на лодките, разлюляваше ги, като предизвикваше страх сред екскурзиантките, най-вече по-възрастните. Продавачът на билети им помагаше да прескочат от кея в лодката, като ги прихващаше за лакътя и ги придържаше с вдъхваща доверие усмивка.
Кино застана пред нас.
— Е, какво? Ще се метнем ли на някоя? Да идем до дербито, а? — попита той.
— Да, добре — отговориха и трите.
— Както искате — казах. — Но какво е това дерби?
— Хубава работа — каза Кино. — Ти не виждаш ли афишите? Погледни; погледнете: „Голямо дерби в Лоредо“.
Вярно. Пристанът беше целият в афиши, които приканваха на дерби в Лоредо. Вярно, афишите бяха налице, но освен това Кино знаеше всичко. Даже ставаше досаден от толкова знаене. Човек не можеше да си обясни как се побираха в него толкова неща. Знаеше всичко. За дербито в Лоредо, минутите и стотните от секунда на олимпийските рекорди, тоновете камъни на Хеопсовата пирамида, средната температура на водата на плажа Уайкики, количеството злато, отвлечено от Испания от римляните и просто така, за да си го знае, знаеше и броя думи в едно неделно издание на „Ню Йорк Таймс“. Затова и обясни:
— Това са надбягвания с товарни коне на краварите от Сомо, Лоредо и Суеса.
Хулия се въодушеви:
— Луда съм за коне. Па макар и товарни.
Инес, сестра й — не чак толкова; тя лудеела по кучетата.
— Е, да, на теб сигурно ти се иска да е дерби с кучета — каза Хулия, без да може да сдържи смеха си.
Луиса, изглежда, нямаше предпочитание нито към кучетата, нито към конете. Но екскурзията, по принцип я привличаше.
Ние с Кино се запознахме с тях един следобед е едно кафене на открито в Пикио. Морето беше много бурно и не бяхме слизали до плажа. Седяхме на една маса на терасата. На съседната маса — те трите. Хулия — понеже там духаше много вятър — не можеше да си запали цигарата. Тогава Кино извади запалката си и с един-единствен голям, неразрушим пламък даде огънче на Хулия.
— Тия нямат грешка — каза Кино.
Кино нямаше грешка. Още не е имало човек да ми посочи грешка на Кино. Да видим дали ще има. Да, така се запознахме с тях. Макар че Кино беше по-скоро нисък, да речем нисичък, както май вече казах, струваше за двама. Винаги вървеше между Хулия и Инес, винаги разказваше нещо, говореше за всичко, за каквото и да е, дори за Кант или за Weltanschauung[23] на дон Антонио Чакон. От приказките си растеше. А когато не успяваше да задържи вниманието им с приказки, побутваше ги с лакът, за да ги привлече към своята тема. Той така печелеше — образуваше около себе си кръг, за да не се вижда, че отвън има други, други, по-високи от него. Аз направих двойка, с кого другиго, с Луиса.
Лодките вдигнаха котва. Движехме се бавно, с големи заобикалки. „Отливът настъпва“, каза някой. Лодката си проправяше път между пясъчни прагове, покрити с тънък слой вода. Пътуването изглеждаше безкрайно, безцелно. Има време и слънцето да се покаже през разсеяната вече мъгла. Разминахме се с друга лодка, която се връщаше в Сантандер празна. В тесния воден проход, отбелязан с шамандури и стълбове, двете лодки почти се докоснаха. Моряците си подвикнаха — казаха си ужасии, но лицата им бяха засмени. Подигравателни думи, като заобикалките на лодките им, като следите от пяна и раздвижен пясък, които оставаха след себе си. Най-сетне, в края на краищата, стигнахме до вълнолома на Сомо. Лодката спря и ние слязохме. Достатъчно беше да вървим след хората.
Всички отиваха на дербито, отивахме на голямото дерби в Лоредо.
Плажът на Лоредо е същият плаж на Сомо, другият му край. Огромният плаж представляваше многоцветно гъмжило от екскурзианти, които пъплеха в посока към Лоредо. Сега вече слънцето прежуряше. Луиса изглеждаше уморена. Каза ми, че шумът на морето я заглушавал, вцепенявал мозъка й. Сигурно не се чувствуваше добре. Хулия и Инес, с Кино между тях — той ги водеше — бъбреха доволни. Хулия носеше джинси и индийска памучна риза, много прилепнала към тялото — приличаше на някой плавник, такава и беше. Инес, с пола и блуза от същия цвят — цвят на чувал, се беше облякла като авангардистките, като някоя от участничките в „Нумансия“, в постановката на Нарос. Луиса беше с лека, семпла рокля, без яка и ръкави.
Когато пристигнахме, дербито вече беше започнало. Множеството се тълпеше от двете страни на подиума на председателствуващите. Успоредно с плажа имаше една дълга ограда. В краищата й бяха застанали познавачите и приятелите на ездачите и на водачите на двуколките, за да ги насърчават при завоя — те казваха „поворот“, — който представляваше най-голямата трудност. Ние се спряхме на единия край. От прилива и от дъжда — цяла нощ беше валяло — пясъкът беше много мек, рохкав, по-рохкав от други години, така казваха. Конете при завоя заравяха краката си в пясъка чак до извивката на коляното, докосваха го с коремите си, разчекваха се, а главите си държаха вирнати, сякаш питаха защо ги принуждават да правят това — толкова безполезно; питаха с толкова широко отворени очи, че на човек му се искаше да влезе в пистата, за да ги хване в ръка, преди да паднат, такива лъскави, и да се изцапат в пясъка. Видях, че Луиса беше неспокойна.
— Не мога да издържам повече — каза тя. И се обърна към мен, сякаш очакваше да измисля нещо.
Един кон изплува от пясъка, изправи се за момент и после излезе от пистата, въпреки че конникът го пришпорваше с пети в хълбоците; удряше го, сякаш беше най-злият му враг. Най-сетне конят се катурна на една страна. Край него ездачът теглеше юздите, за да го вдигне, юздите теглеха главата на коня — той проточваше шия, все едно, че беше гумена, но тялото му оставаше да лежи, съпротивяваше се.
— Не мога повече — каза Луиса.
— Кино — казах аз. — Ние ще си вървим; ще се видим в Сомо.
Тръгнахме с Луиса към една близка горичка, която стигаше до плажа. Постепенно останаха зад нас виковете и глухият шум на множеството. В закътани от морския бриз пясъци самотни перуники тъжно губеха листчетата си. Първите борове, почернели, голи, бяха обгорени от солените морски ветрове; вътре в гората, притиснати един до друг, те се бранеха по-добре и листата им бяха зелени. Стигнахме до една уединена църква, заобиколена от огромни явори. Пред нея се простираше ливада — за църковните празници, а там лежаха куп евкалиптови стволове, които очакваха последното си предназначение. Вече не виждахме плажа, нито тълпата от състезанието, не чувахме и отмерения и упорит шум на морето. Една крава, надникнала над един стобор, ни наблюдаваше със спокойно любопитство. Седнахме на един дънер. Луиса подпря брадичката си върху двата си юмрука, с лакти на коленето. Гледаше земята, зеления килим.
— Не разбирам как може да ги измъчват така — те са им другари в работата.
— Други години пясъкът е бил по-хубав, изглежда. Много валя, до късно сутринта.
— Мислиш ли, че ще можем да се върнем оттук?
Кравата от стобора все така ни наблюдаваше, слушаше ни неподвижна.
— Мисля, че да.
Станахме и тръгнахме по една пътека. Край пътеката растяха дребни карамфили. Наведох се и откъснах един.
— Вземи, помириши го.
Тя помириса изненадана карамфилчето; отново вдъхна дълбоко, възхитена от това, че такова малко цвете съдържа толкова и тъй приятен аромат. Листчетата на карамфилчето, разтворени в триъгълник, се разчупваха в бели зъбчета. Тъй скромен и тъй притаен аромат имат само дребните, почти невидими диви теменужки в горите. Сега Луиса изглеждаше спокойна, забравила дербито. Пътеката ни отведе до някакъв път.
— Да вървим по него; сигурно ще ни отведе в Сомо.
По пътя, между камъните на оградите, растяха всякакви пълзящи растения, преплели стебла, листа, цветове: орлови нокти, камбанки, кордалии сред непреклонен, завоевателен бръшлян. Луиса се загледа в цвета на една кордалия, без да смее да я пипне.
— Не се бой; не боде.
Тя се подпря на рамото ми, за да я откъсне и следата от ръката й остана за по-дълго на рамото ми.
Цветът на кордалията е свиреп, но само на вид; бодлите й са меки, завити, с нежен блясък на слонова кост. Да стискаш в ръка букетче кордалии е все едно да държиш златистото време, лъчистата светлина, която блести по лицата на деца, ангели, мадони от Фра Анжелико. В очите на Луиса — големи, ясни — сега имаше светлина, спокойна светлина. Орловите нокти, бръшлянът, камбанките, кордалиите пълзяха по оградите, преплитаха се помежду си — зелена, нацъфтяла гръд, къпините на къпината, глогинките на глогинката, шипките на шипката, синкавата чернота на трънките. Вече не се виждаше плажът, вече не се чуваше морето. Пътят, по който вървяхме, се превръщаше понякога в тунел. Успоредно с придвижването ни напред птиците замлъкваха и изчезваха — безшумно политнали в растителността. Луиса видя, че аз се усмихвах.
— Защо се смееш?
— За нищо.
— Все ще е за нещо. — Тя прикова очите си в мен.
— За нищо. Мислех си за французите, за това, че понякога не са по-изискани от нас. На това, на плода на шипката, те му казват „Gratte-cul“[24].
— Горе-долу като нас… Я виж.
Полъх раздвижваше група цветя — смирени, бели „бедняшки хлебчета“. Луиса откъсна едно и го загледа, разглеждаше едно по едно многобройните му дребни като трошички цветчета, които заедно образуваха едно-единствено бяло цвете. Лицето на Луиса, така близо до моето. Бузата й, кожата на бузата й изглеждаше друг един голям хляб от ситни цветчета, мек и гладък едновременно.
Там, на същото място, от земята и от пръстта, за гнездила се между камъните на оградата, никнеха безброй стебла, а от стеблата — бликаща радост от зелени листа, меки, малки, нежно извити като устни; а сред зеленината надничаха безчетно много виолетови цветчета, някои все още затворени, повечето отворени; все още затворените приличаха на свити пръстчета, клюмнали, разтреперани; а отворените — на крехки гърла, с мъничък мъжец, обагрени от прашеца. При най-лекия полъх те се раздвижваха, трептяха, увиснали на тънките си опашчици. Луиса откъсна едно и го вдигна: поставено нагоре, то изглеждаше като отворена, вечно гладна човка на пиленце в гнездото; после тя го сложи на дланта си и така заприлича на миниатюрна, своенравна женска обувка. Луиса внимателно гледаше тази „обувчица на Мадоната“ в дланта си, както някой, който се опитва да разгадае бъдещето или миналото. После вдигна очи към моите.
— Одобрявам се с всичко малко. Да седнем ли тук?
Седнахме в началото на една ливада. Малко по-нататък тихо пасяха четири снежнобели крави; край тях две телета играеха, навеждаха глави. Луиса продължаваше да държи в дланта си обувчицата, крехка, преходна скъпоценност. Усещах топлината на ръката й до моята; топлината на очите й в моите.
— Учудва ли те? Учудва те, да.
— Какво?
— Това, което току-що казах.
— Ти си знаеш защо го казваш.
— Мразех всичко малко от дете. Като дете никога не съм ходила на полето, навън, на открито. Баща ми излежаваше присъда в Порлиер, а майка ми — в затвора в Лас Вентас. Дядо ми ме водеше — само там можеше да ме заведе — на незастроените места край клиниката. Да си играя с мравките. Някои момиченца ги ядяха, скришом. Имаше едни много малки и черни, други много малки и светли, а и по-големи, черни и светли, дългокраки.
Незастроените места край клиниката. Там са били преди окопите на живот и смърт. Изкривените железа на клиниката. Останките от телени мрежи. А в дъното, планината — далечна, забравена. Луиса от време на време спуска поглед към обувчицата и ръката си или го насочва към морето, или се обръща, за да види ей там масивната, голяма Пеня Кабарга или островърхата планина Соларес, или още по-нататък — Лас Алиас, със скрити в облаците върхове.
— Мравки. Това бяхме ние. Мравки.
Пътят отново ни изведе до боровата гора край плажа. Дербисъстезапието, голямото дерби в Лоредо, беше свършило. Тълпата се връщаше в Сомо по плажа, за да обядва. Плажът блестеше на слънцето; заслепяваше. В небето, над морето, нямаше нито едно облаче. Морето сега беше синьо, изцяло синьо, макар игриво да импровизираше тук-там бродерии от пяна. Във вълнолома на остров Моуро, така близък в прозрачния въздух, се удряше кротко по някоя вълна. Виждахме вълната, но не я чувахме, и тълпата по плажа виждахме като мълчаливо шествие. Всичко далечно бе безмълвно, всичко близко — звучно. Бризът решеше клоните на боровете и ги караше постоянно да шумят. Можех да чуя ударите на сърцето си. Притиснах Луиса до себе си. Когато я целунах по устата, усетих ударите на нейното сърце до моите гърди. Отпуснахме се на тревата. Затворихме очи победени. Между нас се беше родило нещо, може би малко и преходно; малко и преходно като самите нас.
Живеехме в бараките, които се появиха на Звездния нос в края на войната. При влизането от лявата страна живееше Карола, грозната ясновидка, която се маскираше като сирена и застанала на скалите, подлудяваше моряците; ръката й притежаваше чародейна сила да премахва болки в корема и тя измъкна долуподписания от лапите на рахита, като му даваше бульон от малки кученца. Карола имаше асма, която никнеше от една консервена кутия и никога не даваше грозде по обичайното време, и един огромен котарак, бял и сляп, с отрязани уши и опашка. Когато той се промъкваше с цепнатините на празните си орбити сред клюкарките, те замлъкваха, прекръстваха се и онемяваха.
Тъй като земята, която лежеше зад тях, не ги приемаше особено сърдечно, децата се обърнаха към морето. Морето беше пред нас; широко и дълго, спокойно или излегнато по гръб. Имаше мигове, в които не знаехме как да подхванем морето. Имаше мигове, в които морето заслужаваше да плюем в лицето му. Имаше случай, в които всички мръсотии, които казвахме на морето, се оказваха недостатъчни. Но имаше дни, в които не можехме да кажем нищо на морето. Дните, в които изглеждаше, че морето не е направило никаква беля и е щастливо да раздава плодовете си. В тези дни аз се мятах на парапета към морето и оставах сам със себе си. Стоях така, а то лежеше в краката ми като куче. Питах се: „Боже мой, какво ще стане с мен?“ Защото един ден, когато играех, погледнах ръцете си. И като ги видях, като че ли на друг човек, се запитах кой съм аз? Бях дете, но с това свърши моето детство Знам това, знам онова — си казвах; знам всичко, което искаш да бъдеш; но бъди преди всичко скромен. И правех усилия да бъда такъв.
След това раздадоха по-солидни жилища. Но тъй като кварталът разваляше впечатлението при влизането в града, ни изместиха. Бутнаха ни в групата отзад, откъдето не се виждаше морето, защото на всички наематели бяха дали възможност да избират жилища, с изключение на нас, хората от стария квартал на Звездния нос. Може би предполагаха, че като ни отнемат морето, се разрешаваше всичко… Работата е там, че аз исках да напиша нещо за Независимия, моя стар приятел, който ме научи да плувам с попътен вятър. Независимия е важна личност от моето детство. Поради това не трябва да събуждам спомените поне когато става дума за любимия ми квартал Звездния нос, тъй като нахлуват в съзнанието ми в такова количество, че рискувам да изляза от руслото и да се отклоня от началната тема.
Независимия беше стар рибар, с една роза на ветровете, татуирана над сърцето му. Независимия учил корабоводене, но не пожелал да управлява кораби, защото никой предприемач не го наемаше да плава по пътя на Одисей. И защото, освен това, не го биваше да дава заповеди; защото има синове, които не са годни да станат мъже, защото се държат за полите на майките си.
Когато навърших десет години, вече знаех местата, които при пълнолуние се покриваха от мекото месо на дигите, където сьомгата се риеше в калта, където се плакнеха бесугите, където делфинът имаше желание да разговаря с човека и където водеха битки октоподът и мурената. В коя пещера отиваше да умре меруто с въдицата и скъсания канап в корема… Но аз исках да науча някои неща за Независимия. Понякога, когато отивах със Себастиан Циркаджията — имаше четири деца и четирите бяха малоумни — да бием калмари в Канто, виждах достопочтената му осанка в малката му лодка. В един бурен ден — когато единадесет дни вълните се хвърляха и блъскаха с юмруци крайбрежните скали — се изкуших да се спусна до колибата му близо до морето. Но на дванадесетия ден се въздържах, защото видях, че от комина му излизаше едно тъничко стълбче дим. Една нощ обаче си легнах твърде рано, защото вятърът беше прекъснал тока и колкото и да се въртях в леглото, не можех да заспя. Беше вече полунощ, времето, когато мъртвите се връщат. И всички мои покойници ме гледаха от снимките си, през пеперудите, които пърлеха крилата си в кандилата, като че ли ми казваха: „Антонио, Ora pro nobis.“ Така че скочих от леглото, казах на майка ми, че отивам да си купя аспирин за зъба, който ме болеше, и се втурнах на улицата. Тогава срещнах Независимия, станахме приятели и той ме научи да избирам попътния вятър. Ще разкажа — спомням си всичко прекрасно — какво срещах по пътя си, преди да стигна до Независимия.
Първо срещнах луната, забулена от черен облак, приличаше на око на пират. Срещнах една група фурнаджии, връщаха се от работа с метнати през рамо торби с топличък хляб и разговаряха за бележките и издръжката на децата. Озовах се пред една врата с иконата на Светото сърце, гравирана върху тенекия, и надпис, който гласеше: „Спри се, враже, че Христовото сърце ме пази.“ Срещнах куче, което пиеше от една дъждовна локва, в която се оглеждаше електрическа крушка и изглеждаше, че кучето пиеше светлината на крушката. Срещнах един празен пакет от „Честер“. Един надпис, надраскан с въглен, който гласеше: „Глупак е този, който го прочете.“ След това усетих дъх на катран и филе от атун. След това се спуснах по една пътека. Видях морето, набъбнало от прилива. Погледнах нагоре и видях порив на вятъра, който — като клин — раздра небето във формата на цифрата седем и се показа неочаквано Голямата мечка. След това вече намерих Независимия. Седеше на една рогозка в колибата си, бронирана с консервени кутии от фабриката Фолке Фериа и Сие при трепкащата светлина на една карбидна лампа. Тогава, тъй като вратата беше затворена и седеше сам на рогозката, опрял глава на ръцете си, надникнах и казах: „Може ли?“ А той ми отговори: „Влез, влез, момчето ми, чувствувай се като у дома си.“ Независимия е много любезен и незабавно предлага на когото и да е всичко, което има. Ще изброя какво има. Независимия има: една закърпена лодка с малко платно, опръскано с червена тиня и олизано от вятъра, което, когато е издуто, прилича на бременна принцеса. Един брат, погребан в Колумбия. Врабче, което лети свободно из колибата. Три камъка за прикрепване на лодката, четири канапа за бесуги, една кутия с гуано, две гребла, двадесеткилограмова котва с един счупен зъб, един костюм от китайски док в износено синьо, едно въже, дълго двадесет и седем метра, една мухлясала униформа на помощник-капитан, кука за октоподите, един кат бельо, покрито с много кръпки, саксия с джоджен, легло, сламеник, едно войнишко одеяло, една специфична за него самотност, едно глинено гърне, самовар и една залепена с лейкопласт лула. А, и една връзка стихове на поет в изгнание и една овехтяла и измърсена от прелистване библия.
— Виж, моето момче — ми казваше, докато пиехме кафе с по една капка ракия в две канички от консервени кутии, които също принадлежаха към неговото имущество, — ако тръгваш по вълните на живота, трябва да знаеш много неща. Сега носиш къси панталони, но някой ден ще носиш дълги и тогава светът ще връхлети върху тебе. Например, ако искаш да плуваш в живота, трябва да знаеш, че Полярната звезда е окото на небето. А когато те пипне страшният за моряка дух — мъглата, — трябва да знаеш коя е Сириус, Денеб, Алдеберан, Ениф или Спика — звездите, които най-много блестят. Гръбначният стълб на живота е кормилото. Също трябва да научиш добре да управляваш платната. Ако някога морето е спокойно и платната не се издуват, ще размахаш реята и ще впрегнеш вятъра. Знаеш ли как да намираш попътния вятър? Трябва да се научиш. Попътният вятър е много важно нещо. При изгрев-слънце се скупчват лошите облаци: точно тогава ти трябва да знаеш да определяш посоката на попътния вятър. Това е много необходимо в живота, ти казвам. Много хора се раждат при неблагоприятен вятър, разбираш какво ти казвам, нали? Така всеки един от нас плува в живота. Трябва да научиш да използваш попътния вятър и всичко ще излезе на добър край. Морето, като живота, е много сурово. Най-напред се срещаш с плисирано море, след това бризът повдига с нокътя си кожата на водата, след това идват поривите на вятъра, след това лудият вятър, след това бурята и накрая, опазил ни господ, ураганът, който кара морето да лиже утробата си. Но ако знаеш да използваш попътния вятър, пътят на живота ти ще бъде препълнен от интересни неща. В живота човек може да бъде като мачта. Има много хора, които не са способни да бъдат мачти, а се напъват да станат мачти на всяка цена. В един кораб има три мачти: фокмачта, гротмачта и бизанмачта. Ти какво би искал да бъдеш, кажи? Аз бих те посъветвал да бъдеш ванта. Вантите са въжетата, които крепят фокмачтата. Ти стани ванта, стани ванта и се дръж здраво. Виж, моето момче, ако си ванта, не ще се забележи твоята работа, но когато умреш, ще липсваш. Това е най-великото, което може да се случи на един човек — да почувствуват отсъствието му, когато умре. Вгледай се в тези, които плават с неблагоприятен вятър. Вгледай се как плават. Не си струва труда, ти казвам. Когато се плава с попътен вятър, се плава с надежда в ръцете. Вече знаеш; вятърът те търси със сухия си дъх и влажни ръце, а ти напред и напред. И виж, всеки път, когато си се отървал от някоя страхотна буря или морето се е изливало върху тебе, светът се е струпвал върху главата ти, ти си се сливал с бога, със самия себе си и с хората. Не бъди глупак. Ако възнамеряваш да вървиш, метни реята на рамо и върви с попътния вятър в живота. Върви така, изпълнен със спокойствие. Казвам ти го аз, защото разбирам нещичко от него.
И така вървя.
Това, което не знаят нито испанците, нито Европа, нито дори целият свят, е, че Испания е спасила западната цивилизация. Разбира се! Казано така, това е истина, която слушаме още от времето, когато бяхме деца и четяхме учебника по испанска история. Но ние говорим за нещо съвсем друго. Ако двама испанци от XVII век не се бяха намесили в едно събитие, и то не международно, а междузвездно, сега ние с вас нямаше да бъдем нито испанци, нито дори европейци. Щяхме да работим за жителите на четвъртата планета от Алфа Кентавър, която те наричат Питион.
Питион е планета, голяма колкото Земята. Само че е по-гъсто населена, а пък и… но това ще оставим за после.
Да се обърнем към фактите — една майска сутрин на 1683 г. на няколко километра от устието на Ориноко плавал испански галеон — Санта Мария де лас Ниевес, кораб с три палуби и 120 оръдия, който се числял към колониалния флот. Карал доста злато и няколко богати колонисти, които се завръщали в майка Испания.
Морето било спокойно и лек вятър откъм кърмата тласкал кораба на негово величество Карлос II Испански. Във въздуха все още се носели тръпчивите ухания на тропика и летящи риби се надпреварвали да прескачат вълните. След няколко седмици щели да бъдат в Санта Крус де Тенерифе, а малко по-късно — в Кадис. А там как щели да смайват кадисчанки с тенекиените дублони в джоба, перата от гуакамайо на колана и приказките за знойни нощи, хареми от леснодостъпни индианки и привкус на сладникави плодове по венците.
Но там били те. Те — тоест изследователски кораб от Питион. Били дошли просто да проучват дълбокоморската карибска фауна — тема за докторска дисертация, бихме казали ние. Понеже на Питион много учели… А може би си продължават все така и след онази мимолетна случка… но, да не изпреварваме събитията.
Истината е, че наблюдателят на Санта Мария де лас Ниевес съзрял в далечината летящата чиния.
— Какъв странен кораб — отбелязал капитанът, дон Хуан де Аревало, и подал допотопния далекоглед на първия офицер.
— Кълна се, че това е нещо невиждано! Блести като ъглов прозорец — отбелязал офицерът, като си играел с буклите на перуката.
И капитанът заповядал на кормчията да се насочи към странния кораб, може би английски или холандски — на еретици, разбира се, защото на никой католически народ не би му хрумнало да използва такива дяволски хитрости.
Понеже ония лютерани не искали да дадат признаци на живот, дон Хуан де Аревало наредил да насочат шестдесетте оръдия от десния фланг и да дадат един залп на разстояние едва четвърт левга. Но гюлетата отскачали като топки за пинг-понг от защитната мрежица, изградена около летящата чиния за предпазване от метеоритите, които летят из космоса с над петдесет километра в час.
Междувременно роботите-сонди продължавали изпълнението на изследователската си задача на дъното на Атлантическия океан, без да обръщат на испанския галеон и артилерийската му стрелба внимание повече, отколкото на облак комари.
— На абордаж! — извикал капитанът на галеона — и барабаните забили бойна тревога.
Всичко щяло да свърши мирно въпреки коварните намерения на подвластните на дон Карлос II, ако не се била повредила противометеоритната преграда на летящата чиния, изпратена от планетата Питион да изучава странните полови навици на рибите. Нещата протекли така: един от снарядите предизвикал повреда в един малък фотоелемент и така се разстроила част от механизма. От своя страна задействували серия от ретрозахранващи вериги и тогава летящата чиния изпратила един инфрачервен лъч, достатъчно мощен, за да превърне във факел цял един кораб с три палуби. След няколко минути Санта Мария де лас Ниевес вече пламтяла, а малко по-късно избухнал барутният й склад.
Спасили се само дон Феликс де Арготе и Мачука и отец Педро де Авалос. Останалите — мир на праха им, защото загинали славно, разгромени, в името на негово католическо величество дон Карлос II, крал на Испания, бивш крал на Сицилия, бивш крал на Неапол, бивш крал на Португалия и пр., и пр.
Сега да видим какво се случило с дон Феликс де Арготе и Мачука и отец дон Педро де Авалос, които благополучно били изхвърлени във водата при силния сблъсък между десния борд на галеона и антимагнетичната бариера. Прибрал ги един робот-леководолаз и ги завел при капитана на летящата чиния.
— Целувам ръка на ваша милост и ви връчвам шпагата си в знак, че се предавам — такива били първите думи на дон Феликс де Арготе и Мачука, когото отсега нататък ще наричаме просто дон Феликс. Що се отнася до отчето, той измъкнал вероломно изпод расото си една библия, очаквайки без съмнение еретиците да се строполят на земята, както инката Атауалпа[25].
Капитанът на чинията, К–328-Алфа 429. 327-Капа 328. 722 (занапред ще го наричаме капитана, за да не удължаваме безкрайно този разказ) приел предаващия се хидалго от Естремадура с дружеския жест на маркиз де Еспинола[26].
Капитанът ги убедил в необходимостта да ги отведе на своята родна планета Питион, за да избегне разгласяването на случая, нещо, което би изменило несвоевременно хода на историята на Земята.
— С удоволствие — отговорил испанският хидалго, след като изслушал спокойно дългата реч на обитателя на артурската система.
Ще премина като по жарава през събитията, заредили се от пристигането на двамата испанци до момента, когато управниците на Питион решили, че пребиваването им не е твърде благоприятно за общественото благо. Първо нека кажем, че питиончани започнали прекомерно да се интересуват от хубавото вино и хубавите ястия. Те се възхищавали на чувството за мярка на двамата испанци, на тяхната стоическа философия — гущер на слънце или вглъбен размисъл на пеещ поток. „За какво толкова труд, за какво толкова мислене, след като нищо няма смисъл?“, взели да се питат питиончани.
Отец Педро де Авалос ги учел, че всичко е суета на суетите, че човешкият живот е само лъх, който гасне като свещ, че повече знание води до повече мъка. И питиончани започнали да мислят за смъртта.
По-рано за тях смъртта била просто естествен процес, като този, който създава нови растения от азота и въглерода в остатъците от предишната реколта. Сърцата им се изпълнили с печал. Звездата Артур не била вече обещание за нов ден, а планета, която всеки ден агонизирала в здрача, обагряйки в моравочервено зрелите жита.
Отец Педро де Авалос винаги се разхождал с молитвеника си из фабриките, където атомната енергия насочвала безкрайно малките частици към безкрайните пространства, плюел наляво и надясно и крещял стихове от Еклезиаста. Тогава младите учени преставали да гледат през окуляра на хипермикроскопите или зарязвали магнитните барабани на информатичните ординатори, за да размишляват над трагедията на човека; само в часа, когато ги галело чуждото слънце и гърлата им влизали в допир с гроздов сок, узрял под влиянието на странни микроорганизми, двамата испанци се чувствували приятели на живота. А испанският хидалго, свирейки на една виуела[27], изработена за него от питиончани, пеел старинни погранични романси[28] за възхита на своите слушатели.
Наистина на отец Педро де Авалос се харесвали и артурските моми. Неведнъж го били виждали да се задява с някоя от тях и от тези непочтени занимания той се измъквал, като проповядвал свещена война срещу диваците и други звездни системи; зовял да се въведе света инквизиция за борба с вероотстъпниците и да се пресече с огън и меч всякакъв зачатък на несъгласие със законно установената власт.
— Защо, след като истината е една, позволяваме други да мислят за неосъществимото? Бог е един и истината също е една. Затова да сложим край на ереста.
Но питиончани не му обръщали внимание. Това са изблици на гузна съвест, оригвания на една претоварена храносмилателна система. Питиончани били смазани от размишленията за смъртта, напускането на града и търсенето на пустинни местности, което те правели, следвайки съветите на Кемпис[29]. Наложил се навикът да се прекарват дълги часове в размисъл и екстаз, а употребата на власеница[30] се превърнала в необходимост. Мнозина започнали да използват ковчега като легло или арена за предизвикателство на смъртта. Артурските мъдреци се възхищавали от метафизическото спокойствие на дон Феликс де Арготе и Мачука, от това, че смятал всичко за разрешено и оставял другите да чезнат в морето на съмнението; той ставал много рано за утринна молитва, спокойно се обръсвал при първите лъчи на зората, после обилно закусвал, като не забравял да използва клечка за зъби. А след това — разходка, посещение на най-важните господа в столицата, обяд, следобедна дрямка, съзерцаване от някое кресло на последните лъчи на звездата Артур с броеница в ръце и най-сетне сън, но не в обществото на мома или нимфа, защото дон Феликс бил вече навлязъл в години и младежкият огън — изпепелен.
Но един ден президентът на Питион повикал двамата испанци и в присъствие на своите министри и съветници (в тая република на неверници нямало богопомазани крале) им казал следното:
— Трябва да се разделим с вас. Просто защото сте прави. Вие сте мъдрите, а ние глупавите. Но благодарение на тази си глупост ние стигнахме до звездите; благодарение на нашата лудост след хиляди или милиони години (няма значение) ние ще превърнем вашата истина в лъжа. А сега вървете си, преди да сте ни заразили с вашето благоразумие.
Същият капитан, с когото пътували към Питион, ги откарал до Земята, като ги оставил на един достатъчно добре снабден сал, за да могат отново да достигнат бреговете на Западна Индия със смътни проблясъци от сънища в паметта. А в това време останалата част от Европа започваше да страда от същата лудост като артурците.
ПИО БАРОХА. Големият баскски романист е роден през 1872 г. в гр. Сан Себастиан. Завършва медицина, но изоставя професията си и изцяло се отдава на литературата. Автор е на многобройни романи и повести, разделени в две групи: „Трилогии“ и „Мемоарите на един действен човек“, в които живеят своеобразните му герои.
Бил е член на Кралската академия. Умира в Мадрид през 1956 год.
РОСА ЧАСЕЛ. Родена е във Валядолид през 1898 год. Първия си роман „Гара отиване и връщане“ Роса Часел публикува в 1930 год., а в 1936 г. сборника със сонети „На брега на един кладенец“. Следват романът „Тереса“, „Спомени на летисиа Вале“, сборникът разкази „По морето“. Връх в белетристичното й творчество е романът „Безразсъдството“, публикуван в 1961 год.
Роса Часел е една от най-изтъкнатите писателки в испанската литература.
МАНУЕЛ АЛОНСО АЛКАЛДЕ. Роден е във Валядолид през 1919 год. През младежките си години основава местното литературно списание „Алкон“. Има петдесет литературни награди в страната и в чужбина и петнадесет отпечатани книги със стихове, разкази и пиеси. Като автор на театрални пиеси получава през 1972 год. наградата „Лопе де Вега“, а в 1970 год. наградата на Монтевидео, Уругвай. Произведенията му са включени в различни антологии на съвременната испанска литература.
ХУЛИАН АЙЕСТА ПРЕНДЕС. Роден е в Хихон през 1919 год. Дипломат е. Написал е сборника с разкази „Елена или лятното море“, отпечатан в 1952 год.
ХОСЕ ЛУИС АКУАРОНИ. Роден е в Андалусия през 1920 год. Началото на литературната му дейност е свързано с град Кадис и групата около списание „Платеро“. Акуарони започва като разказвач. Очевидно тази литературна форма му се удава, защото сборниците „Часовниково колело“, „Кукувица в предутрото“ и „Новини оттука“ му донасят една след друга няколко награди. Първият му по-голям роман „Пороят“ е удостоен с наградата Бласко Ибанес, а за романа си „Чаша сянка“ той получава първата Национална награда за литература след победата на демокрацията в родината му.
МИГЕЛ ДЕЛИБЕС. Роден е през 1920 г. във Валядолид, където живее и сега. Става известен сред литературните среди благодарение на първата от много следващи награди, наградата „Надал“ през 1947 год. за романа „Сянката на кипариса е удължена“. Той е един от най-значимите творци на следвоенния период. Работи като главен редактор на вестник „Северна Кастилия“ и е член на Кралската академия. Той е един от най-изтъкнатите представители на испанската белетристика с произведения, преведени на много езици. По-известните от тях са: „Още е ден“, „Пътят“, „Дневникът на един преселник“, „Червеният лист“, „Моят обожаван син Сиси“, „Войните на нашите прадеди“ и други.
АНТОНИО ФЕРЕС. Роден е в Мадрид през 1924 год. Преживява гражданската война в юношеските си години, но в него тя оставя дълбоки следи. Гражданската война и духовните рани от диктатурата на Франко често присъствуват в творчеството му. Прозата му, в началото реалистична, постепенно се усложнява, но се запазва необходимото равновесие между съдържание и форма.
Антонио Ферес работи като преподавател по испански и теория на литературата. По-важните му произведения са: „Мотиката“, „Земя на маслините“, „С празни ръце“, „Победни години“ и др.
ИГПАСЛО АЛДЕКОА. Роден е през 1925 год. във Витория. Учил е философия и литература в Саламанка и Мадрид. Автор е на много романи, стихове, разкази и пътеписи. Умира в 1969 год.
МЕДАРДО ФРАЙЛЕ. Роден е в Мадрид през 1925 год. Доктор е на хуманитарните науки при университета в Мадрид и е професор по испанска литература в университета в Глазгоу (Шотландия).
Към литературното му творчество спадат разказите: „Разкази с любов“ (1954), „Нещата се променят на светло“ (1959). „Истински разкази“ (1964), „Откривател на нищото и други разкази“ (1970), „Преброени дни“ (1972).
Носител е на редица награди, между които „Сезам“ (1956), наградата за критика (1965), „Литературна щафета“ (1970), „Златното сандъче“ (1971) и др.
Разказът „Ризата“ е получил наградата „Златното сандъче“ на Петия международен конкурс за разкази, организиран от испанската конфедерация по спестяванията.
АНА-МАРИЯ МАТУТЕ. Родена е в Барселона в 1926 год. Активната й литературна дейност й донася много награди: „Надал“, „Планета“, Националната награда за литература, Награда на критиката и др.
Започва да пише от ранна възраст. За романа си „Абеловци“ получава през 1948 год. наградата „Надал“, която я утвърждава като многообещаващ белетрист. По-късните й произведения, „Малък театър“, спечелил наградата „Планета“ през 1954 г., „На тази земя“, „Празник на северозапад“, „Мъртви синове“ и трилогията „Търговците“, съставена от „Пръв спомен“, която спечелва наградата „Надал“, „Войниците плачат нощем“ и „Капанът“, разкриват големия й писателски талант. Тя е майстор на късия разказ. Особено се открояват сборниците: „Глупавите деца“, „Артамилски истории“, „Няколко момчета“ и др.
Произведенията й, на които е присъща голяма изобразителна сила, ни разкриват дълбоки човешки и социални конфликти.
АЛФОНСО ГРОСО. Роден е в Севиля през 1928 год. С богатото си творчество се нарежда сред плеядата испански писатели, които принадлежат към така наречената „школа на социалния реализъм“. Неговите творби са вдъхновени от сюжети, свързани с трудното ежедневие на човека, със сложни човешки проблеми. Перото му се отличава с известен стремеж към андалуската екстравагантност. В последните му произведения се чувствува влиянието на латиноамериканския разказ. Печели наградата „Надал“ през 1961 година с романа си „Трапът“. Други интересни негови творби са: „Инес току-що дойде“, вдъхновена от едно пътуване на писателя до Куба, „Рамка на кресло“, „Едно мъчително синьо небе“, „Жерминал“ и др. Произведенията му са преведени на много езици.
АЛФОНСО МАРТИНЕС-МЕНА. Роден е в Мурсия през 1931 год. Работи като адвокат, журналист и литературен критик. Пише романи и разкази, но се изявява главно в разказа — има около двадесет литературни награди. Творчеството му се характеризира с богато въображение и поетичен стил, които установяват деликатен допир със социалната действителност. Преведеният разказ е взет от сборника „Антипредстави“ (1977).
КАРЛОС МУРСИАНО. Роден е в Аркос де ла Фронтера (Кадис) през 1931 година.
Под неговото поетично перо са излезли много стихосбирки, между които се открояват „Един ден повече или по-малко“ (Награда „Сюдад де Барселона“, 1962 г.), „Ключ сол“ (награда „Сюдад де Палма“, 1970 г.), „Тази ясна тишина“ (Национална награда за литература, 1970 г.), „Обратната страна на огледалото“ (награда „Сюдад де Самора“, 1972 г.). Публикувал е и два сборника с разкази „Иглата“ и „Стълбата“, един роман „Писмо до Тоби“ и една книга с репортажи „Нещо плава над света“.
Носител е на наградата „Вихрен дале Кармен“ за журналистика и Националната награда за печата в отдела за младежта.
През 1973 год. за творбата си „Тъжно пее бухалът“ е награден с премията „Сюдад де Ирун“. С разказа, който предлагаме на нашите читатели, Карлос Мурсиано спечелва „Златната ракла“ през 1973 год.
ФЕРНАНДО КИНЬОНЕС. Роден е в Кадис през 1931 год. Публикувал е двадесет и седем стихосбирки, сборници с разкази и фолклорни студии. Удостоен е с наградите „Сесамо“, „Леополдо Панеро“, „Нацията“ на Буенос Айрес. От стихосбирките заслужава да споменем „Приживе“ и обширната поредица под общото заглавие „Хроники“.
Сборниците с разкази, публикувани в Испания и Аржентина, са: „Пет истории за виното“, „Големият сезон“, „Аржентински истории“, „Секстет за иберийската любов“.
„Оставиха ни сами“ е удостоен в 1979 год. с наградата „Каса делмар“ на Социалния морски институт.
ДАНИЕЛ СУЕЙРО. Роден е през 1933 год. Автор е на няколко романа и сборници с разкази. Със сборника си „Конспираторите“ през 1964 год. печели Националната награда за литература.
Даниел Суейро разработва една от най-испанските теми: темата за смъртта и смъртното наказание. Тук трябва да споменем „Изкуството да се убива“ (1968), „Смъртното наказание: церемония, история и процедура“, „Испанските палачи“ (1971), „Истинската история на Долината на загиналите“ (1976) и излязлата през 1979 г. „История на франкизма“. В творчеството му присъствува и темата за морето.
Понастоящем Даниел Суейро работи като журналист в Испанската телевизия.
ФЕЛИКС ГРАНДЕ. Роден е през 1937 год. в Мерида (Бадахос). Лишен от възможността да учи, той се самообразова. Известен е като поет, романист, критик и автор на разкази. Произведенията му са многократно награждавани. Между наградите, които е получавал, могат да се споменат: „Адонаис“, „Гипускоя“ и наградата на Каса де лас Америкас — за поезия; за белетристика е награждаван с „Еухенио Д’Орс“ — за роман на социална тема, и с „Габриел Миро“ — за разкази. Сред стихосбирките му най-известни са: „Камъкът“, „Застрашена музика“, „Спиричуълз за бели“ и др. Разказите му, около двеста, са издадени в сборник.
Книгата му „Запад“ го утвърждава като завършен критик.
АЛФОНСО АЛВАРЕС ВИЛЯР. Доктор по философия и медицина, асистент в Мадридския университет, преподавател във Висшето училище по психология и началник-отдел „Психология“ в Института за обществено мнение. Сътрудничи на много вестници, печатал е много разкази в ежедневника „Я“, в списания и в специализирани научнофантастични издания.