Джак Ванс – Дирдирите • Пнумите

1.

Слънцето Карина 4269 бе навлязло в съзвездието Тартусц, което бележеше началото на Балул Зак Аг — „периода на свръхестествени сънища“, когато на Локхарските плата временно се преустановяваха всякакви убийства, грабежи, поробвания и палежи. Балул Зак Аг беше също така поводът за Големия смаргашки панаир, или може би Големият панаир бе възникнал пръв, за да породи след неизвестно колко десетки — и стотици години Балул Зак Аг. От всички краища на Локхарското плато и околните райони в града пристигаха ксари, жарвеги, серафи, нисаи и други, за да се смесят с тълпите и да търгуват, да решат стари вражди, да шпионират и доносничат. Омразата витаеше из въздуха като зловоние, скрити погледи, прошепнати проклятия, съскащи въздишки на отвращение бяха неизменна част от пъстроцветното разнообразие и суматохата на пазара. Само локхарите (чернокожи и белокоси мъже и белокожи, чернокоси жени), поддържаха изражения на равнодушно безгрижие.

На втория ден от Балул Зак Аг, докато Адам Рейт се разхождаше из пазара, той осъзна, че е наблюдаван. Мисълта за това го споходи неочаквано и пробуди тревогите му — на Тчай проследяването неизменно води до неприятни последици.

Може би греша, помисли си той. Не че нямаше врагове, напротив, имаше такива, за които бе олицетворение на идеологическата катастрофа, но как биха могли да го проследят до Смаргаш? Рейт продължи да крачи из претъпканите алеи на пазара, като спираше пред сергиите и се озърташе. Но преследвачът му, ако изобщо съществуваше, се беше изгубил сред тълпата. Наоколо имаше нисаи, двуметрови диваци, крачещи с грациозността на грабливи птици, ксари, серафи, дъгбойски чергари, клечащи около техните огнища, някакви странни човеци с лица, скрити зад керамични маски, жарвеги с кафеникави кафтани, както и местните черно-бели локхари. Глъчката на пазара бе като странна симфония от разнородни звуци — дрънчене на желязо, скърцане на кожа, вресливи гласове, пискливи подвиквания, хленчът, скрибуцането и подрънкването на дъгбойската музика. Въздухът бе пропит с миризми: папратов пипер, масло от животински жлези, мускус, прах, който се вдига и сляга, острата миризма на варени ядки, пушено или печено на скара месо, ароматичните есенции на серафите. Пейзажът бликаше от невероятни багри: черно, тъмнокафяво, оранжево, алено, тъмносиньо, златисто. Рейт напусна пазара и прекоси площадката за танци. Тук спря неочаквано и с крайчеца на окото зърна една фигура, която се притаи зад близката шатра.

Потънал в нерадостни мисли, Рейт се отправи към странноприемницата. Траз и дирдирчовекът на име Анке ди афрам Анахо седяха в трапезарията и похапваха прясно изпечен хляб и месо. Ядяха мълчаливо — коренно различни по природа и произход, те трудно намираха допирни точки и рядко се погаждаха. Анахо, висок, мършав и блед като всички дирдирхора, бе със съвсем гола глава, но напоследък прикриваше това с мека шапка с пискюли, каквито носеха яосите.

Поведението му беше непредсказуемо, понякога бе бъбрив и весел, друг път сприхав и раздразнителен. Траз, плещест, сериозен и твърдоглав, бе в много отношения пълна противоположност на Анахо. Траз смяташе дирдирчовека за суетен, префърцунен и твърде префинен, Анахо пък намираше чергаря за нетактичен, неотстъпчив и прозаичен. Как тези двамата успяваха да пътуват заедно, поддържайки при това привидно другарски взаимоотношения, за Рейт оставаше пълна загадка. Той седна на масата.

— Струва ми се, че ме следят — обяви полугласно.

Анахо се облегна назад и го изгледа учудено.

— В такъв случай най-добре да се готвим за неприятности — или да бягаме.

— Предпочитам второто — кимна Рейт и си наля ейл от една каменна стомна.

— Все още ли мечтаеш за космическо пътешествие до твоята митична планета? — попита Анахо с глас, с който възрастните се обръщат към твърдоглаво дете.

— Искам да се върна на Земята — това е факт.

— Ха! — изсумтя Анахо. — Ти си жертва на хитра измама, имаш фикс идея. Не можеш ли да се излекуваш? Лесно е да приказваш за космическо пътешествие, но сам се убеди, че това е неосъществимо. Космическите кораби не са щипки за брадавици, за да ги купиш от сергия на пазара.

— Знам го не по-зле от теб — въздъхна тъжно Рейт.

— Слушай — поде Анахо, — защо не опиташ в Голямата сивишка корабостроителница? Там може да се купи почти всичко, стига да имаш достатъчно секвини.

— Опасявам се, че нямам — отвърна Рейт.

— Иди в Карабас. Там можеш да гребеш секвини с шепи.

Траз се подсмихна:

— Ти за луди ли ни смяташ?

— Къде е Карабас? — попита Рейт.

— В един дирдирски ловен резерват, в северната част на Кислован. Място, където мъже с късмет и здрави нерви могат добре да припечелят.

— По-скоро глупаци, комарджии и убийци — промърмори Траз.

— Добре де, и по какъв начин тези мъже — каквито и да са в края на краищата — печелят пари? — поинтересува се Рейт.

— По обичайния — отвърна насмешливо и безгрижно Анахо. — Търсят хризоспинови ядра.

— Че така ли се правят секвини? Мислех, че дирдирите ги секат.

— Невежеството ти наистина е достойно за човек, дошъл от друга планета! — обяви потресено Анахо.

— Някога да съм твърдял нещо друго? — подсмихна се Рейт.

— Хризоспинът — заобяснява Анахо — расте само в Черната зона, по-известна като Карабас, където почвата е богата на ураниеви примеси. От напълно узряло ядро се получават двеста осемдесет й два секвина в един или друг цвят. Пурпурният секвин се оценява на сто единици, аленият на петдесет и така нататък, през изумрудените, сините, халцедоновите и млечнобелите. Тези неща дори Траз ги знае.

— Дори Траз? — повтори чергарят с крива усмивка.

Анахо не му обърна внимание.

— Но да оставим тази тема настрана. Нямаме никакви сигурни сведения, че Рейт е под наблюдение. Нищо чудно да греши.

— Адам Рейт никога не греши — заяви Траз. — Дори Траз, както каза одеве, го знае със сигурност.

— Брей, как тъй? — повдигна вежди Анахо.

— Обърни внимание на човека, който току-що влезе в помещението.

— Локхар е, какво за него?

— Не е локхар. Следи всяко наше движение.

Долната челюст на Анахо едва забележимо увисна.

Рейт огледа крадешком непознатия — беше малко по-дребен, по-деен и недодялан от типичния локхар.

— Момчето има право — заговори шепнешком Анахо. — Погледнете как пие с наведена глава, вместо да я отметне назад… хм, крайно неприятно.

— Кой би се заинтересувал от нас? — попита Рейт.

Анахо се изхили тихо и язвително.

— Да не мислиш, че подвизите ни са останали незабелязани? Събитията в Ао Хидис са отекнали и на други места.

— Но този човек… на кого може да служи?

Анахо повдигна рамене.

— С тази боядисана в черно кожа ми е трудно да позная от коя раса е.

— Явно ще ни трябва повече информация — поклати глава Рейт. Той помисли за миг. — Ще отида до пазара, после ще свърна към Стария град. Ако онзи човек, ме последва, дайте му малко преднина и тръгнете след него. Ако остане, единият също остава, другият идва след мен.

Рейт излезе на пазара. Спря пред една жарвегска сергия да огледа изложените килими — плетени според слуховете от безкраки деца, отвлечени и осакатени от самите жарвеги. Тук се озърна през рамо. Изглежда, никой не го бе последвал. Повървя още малко и спря пред тезгяха, зад който грозновати нисайки продаваха въжета от кожа, сбруи за скакуни и сребристи бокали, притежаващи сурова и груба красота. Все още никой зад него. Рейт прекоси алеята, за да огледа изложените дъгбойски музикални инструменти. Помисли си, че ако би могъл да отнесе на Земята жарвегски килими, нисайско сребро и дъгбойски инструменти, би спечелил цяло състояние. Отново хвърли поглед през рамо и този път забеляза Анахо да се мотае на петдесетина крачки зад него. Непознатият очевидно не го бе проследил.

Рейт продължи нататък. Заинтригува го един дъгбойски некромант — сбръчкан старец, клечащ зад подноси с мръсни шишенца, купички с мехлеми, шлифовани камъни за усилване на телепатичното въздействие, амулети за влюбване, червени и сини хартиени снопчета, с изписани върху тях готови проклятия. Отгоре се рееха десетина чудновати хвърчила, направлявани от стария дъгбоец по такъв начин, че свиреха някаква тиха и печална мелодия. Некромантът му предложи амулет, но Рейт отказа да го купи. Тогава старецът изригна порой от ядни епитети и накара хвърчилата да му пригласят в писклив дисонанс.

Рейт продължи нататък, навлизайки постепенно в дъгбойския лагер. Девойки с разноцветни шалове и широки поли мамеха с движения и усмивки жарвеги, локхари и серафи, ала се присмиваха открито на горделивите нисаи — с вирнати носове, гърбави като острие на сърп и полирани от слънцето и ветровете. Отвъд лагера се простираше открита равнина и далечни хълмове — черни и златисти на светлината на Карина 4269.

Към Рейт се приближи млада дъгбойка, подрънкваща с украшенията на кръшното си кръстче, и го дари с широка усмивка, разкриваща редките й зъби.

— Какво търсиш тук, хубавецо? Уморен ли си? Ей там е шатрата ми — влез да се освежиш и отдъхнеш.

Рейт отказа поканата и се отдалечи, преди пръстите й, или тези на нейните сестри, да открият краткия път към кесията му.

— Защо се дърпаш? — залепи се за него момичето. — Ама погледни ме де! Не съм ли красавица? Намазала съм си краката със серафски восък, парфюмирах се с мъглива вода, какво повече можеш да искаш?

— Нищо, без съмнение — съгласи се Рейт. — И все пак…

— Елада си побъбрим, Адам Рейт! Ела да си разказваме странни истории.

— Откъде знаеш името ми? — попита учудено Рейт.

Девойката махна с шала към по-малките момичета сякаш бяха досадни мухи.

— Че кой в Смаргаш не знае Адам Рейт, който крачи като илантски принц, а умът му е пълен с чудновати мисли?

— Брей, толкова ли съм известен?

— Ами да. Трябва ли да си вървиш?

— Да, имам среща — и той продължи нататък.

Момичето го изпроводи с крива усмивка, която Рейт намери за обезпокоителна, когато я видя при озъртането си през рамо. На стотина крачки по-нататък Анахо го пресрещна между две сергии.

— Мъжът, боядисан като локхар, остана в странноприемницата. Известно време ни следеше една млада дъгбойка. Тя те заговори в техния лагер, после отново тръгна след теб.

— Странно — промърмори Рейт. Огледа алеята в двете посоки. — И никой друг ли не вървеше подире ми?

— Поне аз не видях. Което не значи, че не ни наблюдават. Би ли се обърнал, ако обичаш.

Анахо прокара дългите си пръсти по куртката му.

— Така и предполагах — показа му малко черно копче. — Сега вече знаем кой те следи. Това познато ли ти е?

— Не. Но предполагам, че е някакъв вид предавател.

— Дирдирско устройство за лов, закрепва се върху дивеча, когато ловецът е млад и неопитен или стар и уморен.

— Значи дирдирите се интересуват от мен?

Лицето на Анахо се издължи, устата му увисна, сякаш бе опитал на вкус нещо кисело и неприятно.

— Очевидно събитията в Ао Каха са привлекли вниманието им.

— Какво може да искат от мен?

— О, едва ли ще е някой засукан и потаен замисъл. Най-вероятно да те разпитат и убият.

— Значи удари часът да хващаме пътя.

Анахо погледна към небето.

— Не само удари, а и отмина. Предполагам, че в този момент насам вече лети дирдирска платформа… Дай ми това копче.

Покрай тях минаваше нисай с развято наметало, изпод което се подаваха дългите му загорели крака. Анахо притича и направи бързо движение с ръка. Нисаят подскочи изплашено и за миг изглеждаше готов да престъпи ограниченията, наложени от Балул Зак Аг.

Анахо се изкиска доволно.

— Дирдирите доста ще се учудят, когато Адам Рейт се окаже нисай.

— Най-добре да изчезваме, преди да разкрият измамата.

— Съгласен, но как?

— Предлагам да се посъветваме със стария Зарфо Детуайлер.

— За щастие знаем къде да го намерим.

Те заобиколиха пазара и се отправиха към бирарията — порутена къщурка от камъни и прогнили трупи. Днес Зарфо бе седнал вътре, за да избегне глъчката и прахоляка из пазара. Черно нащърбено гърне с бира почти скриваше тъмното му лице. Зарфо беше издокаран с необичайна за него елегантност: червена пелерина, лъснати черни ботуши и черна триъгълна шапка, под която се подаваха белите му коси. Беше понапреднал с бирата и изглеждаше по-заядлив от друг път. Рейт трябваше да положи известни усилия, за да го запознае с проблема. Най-сетне локхарят показа признаци на просветление.

— Сега пък дирдирите, значи! Негодници, тъкмо по време на Балул Зак Аг! Най-добре да помислят дваж какво ще правят, ако не искат да изпитат на гърба си локхарския гняв!

— Като оставим всичко това настрана — махна с ръка Рейт, — как най-бързо можем да напуснем Смаргаш?

Зарфо премигна с подпухнали очи и сръбна юнашка глътка от чирепа.

— Първо трябва да знам къде искате да отидете.

— На Облачните острови или може би в Карабас.

Локхарят повдигна изненадано вежди.

— В Карабас? А мислех, че няма по-луди от локхарите! Знаете ли колцина са опитали да грабнат там богатство? Много! А колко са успели? Да сте обърнали внимание на една голяма и хубава къща в източния край на града, украсена с резбована кост?

— Да, виждал съм я.

— Няма друга като нея в цял Смаргаш — заяви надуто Зарфо. — Разбирате ли каква ви говоря? — той тропна по масата. — Ей, момче. Още ейл!

— Споменах и Облачните острови — припомни му Рейт.

— До там най-лесно ще стигнете през Туса Тала, на Драскадския океан. А как да стигнете Туса Тала? Моторните фургони вървят само до Сиадз, в подножието на платото, не зная да има път надолу през клисурата до брега. Керванът за Зара потегли преди два месеца. Излиза, че ще е най-удобно с въздухолет.

— Хубаво де, откъде да си набавим въздухолет?

— Не и от локхарите, при нас не останаха никакви. Но я вижте там — чудесна машина и група богати ксари! Тъкмо се готвят да отлетят. Може би заминават за Туса Тала? Хайде, да ги попитаме.

— Момент само. Да пратим вест на Траз — Рейт повика прислужника и му заръча да изтича до странноприемницата.

Зарфо прекоси с тържествена крачка поляната, следван от Рейт и Анахо. До въздухолета стояха петима ксари — ниски плещести мъже с неприветливи лица. Носеха богато украсени сиво-зелени наметала, черните им коси стърчаха нагоре в неподвижни, лакирани стръкове.

— Защо тъй скоро напускаме Смаргаш, приятели? — подхвана добронамерено Зарфо.

Ксарите си зашепнаха развълнувано и му обърнаха гръб.

Зарфо не обърна внимание на очевидната им неохота за общуване.

— И накъде, значи, сме тръгнали?

— Към езерото Фалай, къде другаде? — отвърна троснато най-старият ксар. — Приключихме с делата тук, а и както винаги ни измамиха. Търпение нямаме да се приберем в блатата.

— Чудесно. Този господин и двамата му другари се нуждаят от транспорт в посока, сходна с вашата. Попитаха дали могат да си платят, а аз им викам: „Глупости! Ксарите са прочути със своята щедрост…“

— Спри малко — прекъсна го рязко ксарът. — Имам три забележки. Първо, машината ни е претъпкана. Второ, вярно е, че сме щедри, но само когато това не е свързано със загуба на секвини. И трето — двама от тези типове хич не ми вдъхват доверие, да не кажа, че ми мязат на отчаяни престъпници. Това ли е третият? — въпросът бе предизвикан от появата на Траз на сцената. — Вярно, че е още млад, но без съмнение скоро ще се причисли към същата категория.

— И още два въпроса — намеси се друг ксар. — Колко възнамеряват да платят? И къде искат да отидат?

— Сто секвина и нито грош повече — заяви Рейт, загрижен от непрестанно смаляващото се количество пари в кесията. — Искаме да ни откарате в Туса Тала.

Ксарите размахаха гневно ръце.

— Туса Тала? Че това е на хиляда мили северозападно оттук! Вие шегувате ли се? Пройдохи такива! Я да се махате!

Зарфо се наведе заплашително към тях.

— Ти кого наричаш пройдоха, бе? Ако не беше Балул Зак Аг, „периодът на свръхестествените сънища“, щях да ви откъсна дългите грозни носове!

Ксарите просъскаха нещо между редките си зъби, качиха се на въздухолета и отлетяха.

Зарфо ги изпроводи с навъсен поглед и въздъхна.

— Не се получи този път… Но нищо, да не губим надежда. Ако се появи друг въздухолет, ще предложим на притежателите му да ви вземат или ще ги напием в кръчмата, а после ще си услужим с машината. Хубава беше таз кола, ама…

— Дирдирска въздушна платформа! — провикна се неочаквано Анахо. — Вече са тук! Тръгвайте да се крием, ако ви е мил животецът!

Той се обърна и понечи да хукне, но Рейт го задържа.

— Не бягай, да не искаш веднага да те забележат? — после попита Зарфо: — Къде да се скрием?

— В склада на бирарията — но не забравяйте, че сега е Балул Зак Аг! Не бива да нападате дирдирите!

— Ба! — изсумтя Анахо. — Да не мислиш, че ги е грижа за вашите обичаи?

— Аз ще им обясня — обеща Зарфо. Той отведе тримата при една барака зад бирарията и ги натика вътре. През цепка между дъските Рейт видя дирдирския въздухолет да се приземява на поляната. Споходен от внезапно прозрение, той се обърна към Траз, претършува дрехите му и за обща изненада откри малък, черен диск.

— Бързо! — намеси се Анахо. — Дай го тук! — той напусна бараката и се скри в бирарията. Върна се след секунди. — Закачих го на един стар локхар, който тъкмо си тръгваше — Анахо също надзърна през цепката. — Дирдири са, няма съмнение. Както винаги, когато ще става веселба!

Въздухолетът полегна плавно на тревата — беше различен от тези, които Рейт бе виждал, несъмнено продукт на напреднала технология. От него слязоха петима дирдири — внушителни същества, сурови, енергични, решителни. Имаха приблизително човешки ръст и се придвижваха с почти неестествена бързина, като гущери в горещ ден. Кожата им наподобяваше излъскана от вятъра кост, теметата им завършваха със заострен и назъбен ръб, от който стърчаха чифт поклащащи се като пружинки антени. Очертанията на лицата им бяха странно човешки, с хлътнали орбити под дебелите хитинови издатини, които се събираха в носови зъбци. Те полуподскачаха, полуподтичваха, подобно на изправени на два крака леопарди, и не беше никак трудно да се видят в тях онези диви техни предци, които някога са ловували из нажежените савани на Сибол.

Трима души се приближиха към дирдирите — фалшивият локхар, дъгбойката и още един човек с невзрачни сиви дрехи.

Дирдирите поговориха няколко минути с тримата, след това извадиха странни на вид инструменти и ти насочиха в различни посоки.

— Търсят си предавателите — обясни Анахо. — Онзи дърт локхар в бирарията продължава да дреме над халбата.

— Вече няма значение — отвърна Рейт. — Там или където и да било другаде.

Дирдирите се отправиха към бирарията, придвижвайки се с причудливите си полуподскоци. Зад тях вървяха тримата шпиони.

Старият локхар избра този момент, за да се появи на прага. Дирдирите го погледнаха изненадано и пристъпиха чевръсто към него. Локхарят се дръпна изплашено назад.

— Ей, какви сте вие, бе? Дирдири? Не ща да си имам работа с вас!

Дирдирите заговориха с шипящо фъфлене, подсказващо липсата на ларинкс.

— Познаваш ли човек на име Адам Рейт?

— Как ли пък не! Я да се махате!

Зарфо се приближи към тях.

— Адам Рейт ли казахте? Какво ви интересува за него?

— Къде е той?

— Защо питате?

Фалшивият локхар застана между тях и прошепна нещо на дирдирите.

— Познаваш ли добре Адам Рейт? — попита един от дирдирите.

— Е, не много добре. Ако имате да му давате пари, оставете ми ги и аз ще му ги предам.

— Къде е той?

Зарфо погледна към небето.

— Видяхте ли въздухолета, който отлетя тъкмо когато пристигахте?

— Да.

— Струва ми се, че беше на борда, заедно с негови приятели.

— Сигурен ли си в думите си?

— Е, не бих си заложил живота — вдигна рамене Зарфо. — Само предполагам.

— Аз пък хич не съм сигурен — добави старият локхар.

— В каква посока отлетя?

— Ба! Нали имате всякакви машинки? Защо сами не определите? — подсмихна се Зарфо. — Ами разпитвате селяндури като нас.

Дирдирите се обърнаха и прекосиха с кратки подскоци поляната. Скоро въздухолетът им се издигна над града и полетя в небето.

Зарфо изгледа тримата шпиони със злобна усмивка на лице.

— Известно ли ви е, че сега е Балул Зак Аг? И че с поведението си нарушихте нашите закони?

— Не сме извършили никакво престъпление — възропта фалшивият локхар. — Само си гледахме работата.

— Мръсна работа, която по характера си е престъпна! Живи трябва да ви одерат! Къде са жандармите? Ей, искам тези тримата да бъдат задържани!

Минута по-късно тримата шпиони бяха отведени настрана въпреки протестите и виковете им. Зарфо се върна при своите другари в бараката.

— Най-добре ще е да заминете незабавно. Дирдирите скоро ще се върнат — той посочи към другия край на поляната. — Онзи фургон всеки момент ще потегли на запад.

— Къде ще ни отведе?

— До границата на платото. Отвъд него има само дълбоки клисури и дефилета. Мрачна и тъжна страна. Но ако останете тук, дирдирите ще ви заловят рано или късно. Дори по време на Балул Зак Аг.

Рейт огледа поляната, покритите с прахоляк къщурки от камък и дърво в Смаргаш, занемарената бирария. Едно място, което въпреки окаяния си вид му бе осигурило покой и сигурност поне за известно време, а ето че събитията отново го принуждаваха да поеме към неизвестността.

— Предполагам, че петнайсетина минути ще ни стигнат да си съберем багажа — обяви той с мрачен глас.

— Какво пък, не бих казал, че мечтите ми са разбити само защото нямам мечти — подсмихна се Анахо. — Ще трябва да се примирим с положението. Тчай е свят на страданията…

2.

Зарфо се върна в странноприемницата, нарамил бели серафски наметала и шлемове със заострени върхове.

— Носете ги, с тяхна помощ можете да спечелите час или два. И побързайте — фургонът потегля всеки момент.

— Почакай малко — Рейт огледа поляната. — Възможно е да има и други шпиони, които да следят всяка наша стъпка.

— Прав си, да минем по задната уличка.

Рейт кимна, но забеляза, че Зарфо се озърта уплашено. Локхарят очевидно нямаше търпение да ги изпроводи от Смаргаш, в която и да било посока.

Потънали в мрачни мисли, те се отправиха към станцията. По пътя Зарфо ги инструктираше:

— Не говорете с никого, преструвайте се, че медитирате, така правят серафите. По залез-слънце се обърнете на изток и извикайте силно: „Ах-оо-чаа!“ Никой не знае какво означава това, освен самите серафи. Ако вземат да ви разпитват, кажете, че сте дошли да купувате есенции. Хайде, качвайте се на фургона! Пожелавам ви да избегнете дирдирите и да успеете в начинанието си. Ако се провалите, помнете, че смъртта спохожда само веднъж!

— Благодаря за тази утешителна мисъл — подсмихна се Рейт.

Моторният фургон закрета на запад върху осемте си колела — скоро напуснаха Смаргаш и се отправиха към равнината. Рейт, Анахо и Траз бяха сами в задната пътническа кабина.

Анахо бе песимистично настроен по отношение на шансовете им за успех.

— Дирдирите няма да позволят дълго да бъдат мамени. Затрудненията само ги настървяват повече. Знаеш ли, че малките им са като зверчета? Трябва да бъдат опитомявани, обучавани и образовани. Имат хищнически нрав — ловът за тях е неудържимо предизвикателство.

— Също както за мен инстинктът за самосъхранение — отвърна спокойно Рейт.

Слънцето се спусна зад ръба на платото, пейзажът бе забулен от сиво-кафеникава мараня. Фургонът спря край унило малко селце, пътниците слязоха да се поразтъпчат, пиха застояла вода от кладенеца и след оживен пазарлък си купиха изсъхнали кифли от беззъба старица, която искаше за тях баснословна сума и се смееше гръмогласно и пресекливо на всеки опит да се свали цената.

Здрачът постепенно отстъпи място на непрогледен мрак. Откъм равнината долетя злокобен вой — нощните крясъци на прерийните кучета. На изток бавно изплува розовата луна Аз, последвана от синята Браз. Пред тях в мрака изникна тъмен силует — Рейт предположи, че е древно вулканично възвишение. На върха блещукаха три слаби жълтеникави светлинки. Рейт погледна през визоскопа и откри, че горе има руини на стар замък… Той подремна за около час и когато се събуди, установи, че фургонът пърпори по мек песъчлив бряг на река. На отсрещния бряг се виждаха короните на клонести псили, очертани на фона на озареното от лунни лъчи небе. Не след дълго минаха покрай изоставена полуразрушена къща. Около половин час по-късно, в полунощ, фургонът пристигна с трополене на площада на голямо селище, където спря, за да прекара остатъка от нощта. Пътниците се настаниха за спане върху неудобните дървени скамейки или налягаха до багажа си на покрива на фургона.

Най-сетне Карина 4269 изгря — хладен кехлибарен диск, който едва съумяваше да разсее утринната мъгла. Появиха се улични търговци с подноси печено месо, питки, късчета варена кора и нанизани на шишове пътничета, които се радваха на особен успех.

Фургонът продължи на запад, към Граничните планини, които вече се издигаха високо в небето. От време на време Рейт оглеждаше небосвода с визоскопа, но засега нямаше обезпокоителни признаци, че преследвачите им са ги открили.

— Рано е още — подхвърли безрадостно Анахо. — Не се бой, ще дойдат.

По пладне фургонът пристигна на станция Сиадз — десетина каменни къщички, скупчени около водоем.

За ужасно неудоволствие на Рейт тук не можеше да се наеме никакъв транспорт, нито дори скакуни, с които да продължат към ръба на платото.

— Знаете ли какво лежи оттатък? — попита старейшината на селото. — Само пропасти.

— Няма ли някакъв търговски път, поне пътека?

— Кой би искал да ходи из пропастите, камо ли да търгува нататък? Що за хора сте вие?

— Серафи — отвърна Анахо. — Търсим асофейски коренища.

— Ах, серафите и техните благовония. Само не ни разправяйте залъгалки, ние тук сме прости хорица. Пък и из деретата няма никакви асофейски корени, само дръгнишип, пенливче и мъчикорем.

— Въпреки това ще идем да потърсим.

— Ами вървете. Казват, че имало един стар път на север, но не познавам някой, който да го е виждал с очите си.

— А що за хора живеят там?

— Хора? Майтапиш ли се? Изсъхнали писантили, червени кориони под камънаците, птици зловестници. Ако съвсем не ви провърви, ще срещнете и някой фер.

— Опасна страна значи.

— Ами да, окаян край на хиляди мили нататък. Но пък кой знае. Там, където страхливците никога не стъпват, храбрецът може да намери несметни богатства. Същото важи и за вашите благовония. Вървете на север и търсете стария път за брега. Сигурно едва ще се различава сред камънаците. А като падне нощта, гледайте да сте на сигурно местенце — из пущинаците скитат прерийни кучета!

— Достатъчно. Разубеди ни, ще се върнем на изток с моторния фургон.

— Мъдро решение! Защо да си излагате живота на риск, па макар и да сте серафи.

Рейт и другарите му се върнаха с фургона около миля назад по пътя, където слязоха, без никой да ги забележи. Фургонът продължи да се клатушка на изток и не след дълго се изгуби в кехлибарения здрач.

Наоколо цареше пълна тишина. Под краката им хрущеше сивкава сгурия, от която на големи разстояния се подаваха бодливи стръкове и на още по-големи — по някое полуизсъхнало пътниче, което за Рейт бе извор на мрачно задоволство.

— Докато се срещат пътничета, няма да умрем от глад.

Траз поклати глава със съмнение.

— Най-добре да стигнем онези планини, преди да се стъмни съвсем. На равното нощните кучета лесно ще ни видят сметката.

— Зная по-добра причина да бързаме — заяви Анахо. — Дирдирите няма да се чудят още дълго накъде сме тръгнали.

Рейт огледа пустото небе и мрачния пейзаж наоколо.

— Кой знае, може пък да се откажат да ни търсят.

— Никога! Когато плановете им се провалят, те не се отчайват, а още по-ревностно преследват целите си.

— Не сме далече от планините. Може да се скрием в сянката на близките хълмове или в някое плитко дере.

След час ускорен ход стигнаха подножието на гранитна скала. Траз закова на място и подуши въздуха. Рейт не долавяше нищо, но от доста време бе свикнал да се уповава на сетивата на другаря си.

— Курешки от фунги — обяви накрая Траз. — На около два дена.

Рейт побърза да провери готов ли е за стрелба иглометът. Оставаха му осем експлозивни игли. След като ги изразходва, оръжието ставаше неизползваемо. Помисли си, че може би късметът му е на изчерпване. Той се обърна към Траз.

— Възможно ли е да са наблизо?

Траз сви рамене.

— Фунгите са безумни създания. Нищо чудно да се спотайват зад оня хълм.

Рейт и Анахо се огледаха тревожно. Анахо пръв се овладя.

— Най-важното сега е да се скрием от дирдирите. Намираме се в опасно положение. Лесно могат да ни проследят до моторния фургон и от там до Сиадз. Въпреки това все още имаме шансове да им се измъкнем, особено ако не са оборудвани с прибори за откриване на дивеч.

— Какви са тези прибори? — попита Рейт.

— Детектори за човешки миризми и термоизлъчване. Някои проследяват стъпките по остатъчната топлина, други откриват концентрация на въглероден диоксид от издишания въздух и могат да засекат човешко същество на разстояние до пет мили.

— А когато уловят „дивеча“?

— Дирдирите са консервативни създания — каза Анахо. — Не обичат промените. Не излизат на лов, за да се хранят, а защото им е в кръвта. Гледат на себе си като на хищни птици и не страдат от скрупули и ограничения.

— С други думи — обясни накратко Траз, — ще ни изядат.

Рейт потъна в мрачно мълчание. След известно време подхвърли:

— В такъв случай най-добре да не позволяваме да ни хванат.

— Както каза Зарфо, смъртта идва само веднъж.

Рейт посочи с ръка.

— Вижте, има проход в скалата. Навярно някога пътят е минавал оттук.

Те прехвърлиха една камениста могила, заобиколиха купчина натрошени камънаци и продължиха нататък, задъхани и изпотени, без да свалят изплашени погледи от небето. Най-сетне навлязоха в сенчеста клисура, но тук нямаше и следа от път. И да бе съществувал някога, ерозията го бе заличила напълно.

Анахо внезапно нададе тих, уплашен вик.

— Въздухолетът! Идва насам. Преследват ни!

Рейт с мъка овладя паническия импулс да побегне, накъдето му видят очите. Огледа стените на клисурата. Малко поточе се спускаше право към средата, където се вливаше и вероятно пълнеше планинско езерце. Вдясно склонът бе почти отвесен, вляво под една надвесена козирка зееше тъмният отвор на пещера.

Тримата се притаиха зад огромен камък, запречващ дъното на клисурата. В равнината отвъд дирдирският въздухолет се плъзгаше безшумно в посока към Сиадз.

— Скалите крият топлината на телата ни — обясни с привидно спокоен глас Рейт. — А вятърът отнася въглеродния диоксид, който издишваме, нагоре в клисурата — той се надигна и погледна към равнината.

— Няма смисъл да бягаме — въздъхна обезсърчено Анахо. — Щом са ни проследили дотук, ще ни гонят, докато ни хванат.

Пет минути по-късно въздухолетът се върна от Сиадз, следвайки пътя на изток на височина от сто-двеста метра. Изведнъж той забави ход и описа кръг.

— Открили са следите ни — заяви обречено Анахо.

Въздухолетът се снижи над равнината и се насочи право към входа на клисурата. Рейт извади игломета.

— Остават ми осем изстрела. Достатъчно, за да видя сметката на осмина дирдири.

— Няма да се справиш и с един. Те имат щитове срещу подобни оръжия.

До половин минута въздухолетът щеше да е над тях.

— Най-добре да влезем в пещерата — предложи Траз.

— Свърталище на фунги, навярно — подхвърли шепнешком Анахо. — Или вход на пнуми. Ако ще се мре, предпочитам да е на чист въздух.

— Можем да прекосим езерцето — посочи Траз — и да се скрием под козирката. Следата ни ще бъде прекъсната и те ще продължат нагоре по потока.

— Ако обаче ни приклещят там — заяви Рейт, — спукана ни е работата.

Тримата прекосиха тичешком плиткото езерце, Анахо беше последен. След това се спотаиха под скалната издатина. Тук миризмата на фунги бе остра, почти нетърпима.

Въздухолетът се издигна над клисурата.

— Ще ни видят! — извика уплашено Анахо. — Тук сме съвсем на открито!

— В пещерата тогава — просъска ядосано Рейт. — Назад, тръгвай назад!

— Но фунгите…

— Може да няма никакви фунги. Но дирдири има със сигурност! — Рейт пристъпи в мрачното гърло, протегнал слепешката ръце напред, и Траз го последва. Анахо се тътреше неохотно най-отзад. Сянката на въздухолета премина бавно над езерцето и изпълни клисурата.

Рейт включи прожектора и го завъртя във всички посоки. Намираха се в голяма галерия с неравна форма, чийто далечен край тънеше в мрак. Светлокафеникави люспи и топчета покриваха дъното на пещерата, стените бяха наслоени с рогови полусфери, всяка с големината на човешки пестник.

— Това са ларви на нощни кучета — обясни тихо Траз.

Известно време тримата се озъртаха мълчаливо.

Анахо се промъкна назад към входа на пещерата и надзърна предпазливо навън. Почти веднага дръпна рязко глава.

— Изгубили са следите ни, но кръжат отгоре.

Рейт изключи прожектора и също надникна. На около стотина крачки от входа въздухолетът се спускаше плавно към повърхността, като окапал есенен лист. Петима дирдири слязоха от него. Те постояха малко, докато се съветваха помежду си, след което поеха бавно към пещерата. Рейт зърна сияещите сфери на защитните полета. Като по сигнал двама от тях подскочиха напред и се наведоха, оглеждайки отблизо земята. Приличаха на сребристи леопарди. Другите двама заобиколиха канарата, зад която по-рано се бяха прикрили преследваните. В ръцете си държаха готови за стрелба оръжия. Петият остана в тил, за да ги прикрива. Двамата, които водеха групата, спряха и размениха пискливи звуци и сумтене.

— Говорят на ловния език — поясни шепнешком Анахо, — съхранили са го от времето, когато са били хищници.

— И сега не ми изглеждат по-различни.

Дирдирите спряха от другата страна на езерцето. Оглеждаха се, ослушваха се, душеха въздуха и очевидно усещаха, че плячката им е някъде съвсем наблизо.

Рейт вдигна оръжието, но щитовете на дирдирите непрестанно проблясваха и меняха формата и плътността си.

Един от водачите извади уред подобен на бинокъл и огледа клисурата, другият държеше някакъв черен инструмент пред очите си. Почти веднага той откри нещо, което го заинтригува. Изглежда, беше мястото, на което Рейт, Траз и Анахо бяха постояли, преди да се скрият в пещерата. Без да сваля от очите си черния инструмент, дирдирът тръгна по следата към езерцето и спря под надвисналата козирка. Той издаде няколко пискливи звуци и щитовете на тримата заеха нови позиции.

— Видели са пещерата — прошепна Анахо. — Знаят, че сме вътре.

Рейт извърна поглед към тъмната вътрешност на камерата.

— Там има фунг — предупреди Траз. — Или съвсем скоро си е тръгнал.

— Откъде знаеш?

— Подушвам го. Усещам присъствие.

Рейт се обърна към дирдирите. Те се приближаваха стъпка по стъпка, заобиколени от лъчезарното сияние на щитовете. Рейт зашепна с пресипнал глас:

— Назад, към дъното на пещерата. Дали да не им устроим засада?

Анахо само изпъшка отчаяно, Траз не каза нищо. Тримата отстъпиха към мрака, стъпваха върху килим от трошливи курешки. Младежът докосна ръката на Рейт.

— Виж светлината зад нас — прошепна той. — Фунгът е съвсем близо.

Рейт спря и се взря в мрака. Не виждаше никаква светлина. Тишината беше потискаща. Не след дълго му се стори, че долавя слаби дращещи звуци. Направи още няколко предпазливи крачки с готово за стрелба оръжие. Едва сега забеляза бледожълтеникаво сияние — трепкащо отражение в стената на пещерата. Поскърцването се усили. Той подаде глава иззад ъгъла, като се местеше сантиметър по сантиметър напред. Фунгът седеше с гръб към него в средата на подземната камера и дращеше с пила раменните си плочи. Малка газена лампа бе източникът на мъждивата светлина, на една кука встрани висяха черна широкопола шапка и наметало.

Четирима дирдири застанаха на входа на пещерата, с преместени отпред щитове и с готови оръжия — сиянието на щитовете се отразяваше в стените.

Траз откърти една рогова полусфера от стената. Метна я към фунга и съществото нададе изненадан вик. Младежът избута Анахо и Рейт в близката цепнатина.

Фунгът се приближи — виждаха сянката му на трепкащата светлина на фенера. Той се върна в камерата за кратко и отново се появи — този път носеше плаща и шапката.

Известно време остана безшумно на мястото си, само на четири стъпки от Рейт, който бе почти сигурен, че създанието долавя думкането на сърцето му.

С бързи стъпки дирдирите се спуснаха в средата на пещерата. Фунгът стоеше съвършено неподвижно, като двуметрова статуя, загърнат в тъмното си наметало. Той изкудкудяка тихо — странен звук на разочарование, сетне с няколко светкавични подскока се озова сред дирдирите. За един кратък миг дирдири и фунг се оглеждаха лице в лице. После фунгът разпери рязко ръце, сграбчи двама дирдири и ги смаза в исполинската си прегръдка. Останалите двама отстъпиха мълчаливо назад, размахвайки оръжия. Фунгът се метна върху тях и изби оръжията им. Откъсна главата на единия, другият побягна и към него се присъедини петият дирдир, който бе останал да пази при входа. Те хукнаха право към езерото, фунгът изигра няколко стъпки от някакъв причудлив и зловещ танц, метна се напред, на десетина стъпки пред тях, озова се в езерцето и ритна с крак водата, вдигайки фонтан от искрящи пръски. След миг притисна главата на единия от оцелелите дирдири под водата, докато другият бягаше надолу през клисурата. Постоя малко върху него и се втурна да преследва последния си противник.

Рейт, Траз и Анахо напуснаха тичешком пещерата и се отправиха към въздухолета. Оцелелият дирдир ги забеляза и нададе отчаян писък. Фунгът за миг бе раздвоен, дирдирът използва това, смени рязко посоката и се шмугна край преследвача си. Успя да се докопа до едно от избитите малко по-рано оръжия, извъртя се във въздуха и обгори единия крак на фунга. Поразеният фунг се строполи на земята като купчина захвърлени дрехи.

Рейт, Траз и Анахо се покатериха на въздухолета и дирдирчовекът се надвеси над контролното табло. Дирдирът изкрещя някакво проклятие и се завтече към тях. Притихналият фунг неочаквано подскочи високо във въздуха точно над дирдира, спускайки се върху му с развети краища на черния си плащ. Миг по-късно от нещастния дирдир бе останала само топка кървави мускули и сухожилия. Фунгът се изправи гордо в средата на езерцето като щъркел, оглеждайки печално единствения си здрав крак.

3.

Под тях се нижеха пропасти, разделени от заострени като бръснач скални гребени, черни разрези върху повърхността на планетата, които я покриваха докъдето им стигаше погледът всеки път, когато поглеждаше надолу, Рейт се питаше има ли надежда да се доберат живи и невредими до Драскадския океан. Съмняваше се и тогава възникваше въпросът — дали в тези мрачни пропасти съществува някакъв живот. Старецът в Сиадз бе споменал писантили и фери, кой знае какви други същества обитаваха дълбоките дерета под тях? Високо в една тясна цепнатина между два щръкнали върха Рейт забеляза купчина схлупени къщурки като причудливи скални образувания — селце, може би на хора, макар да не се виждаше никой. Откъде ли си набавяха вода? На дъното на пропастта? Как си намираха храна? Защо бяха избрали това почти орлово гнездо за свое убежище? Нямаше отговори на тези въпроси, а и скоро след това селцето се изгуби в здрачината.

Непознат глас с метален оттенък се намеси в мислите му — дрезгав и настойчив, на език, който Рейт не разбираше.

Анахо натисна едно копче и гласът притихна, Дирдирчовекът не изглеждаше обезпокоен и Рейт преглътна въпроса, който се канеше да зададе.

Следобедът постепенно отмина, цепнатините под тях се превърнаха в клисури с плитки дъна от непрогледен мрак, докато разделящите ги зъбери бяха обгърнати в златисто сияние. Район, мрачен и безнадежден като гробище, помисли си Рейт. Спомни си отново за самотното селце на върха и мисълта за него само подсили меланхоличното му настроение.

Зъберите и нащърбените гребени изчезнаха внезапно, сливайки се в огромен стръмен склон, дъната на клисурите се разшириха и събраха. Отпред се виждаше Драскадският океан. Карина 4269 потъваше бавно, оставяйки топазена следа върху равната морска шир.

Самотен нос навлизаше навътре в океана и около него се навъртаха дузина рибарски корабчета. На скалистия бряг се гушеше малко селце, чиито светлинки блещукаха в настъпващия здрач.

Анахо описа бавен кръг над селото.

— Виждате ли каменната къща с двата купола и сините лампи? — посочи той. — Вероятно е кръчма или хан. Предлагам да кацнем и да си отдъхнем. Денят бе изнурителен.

— Тъй де, но няма ли опасност дирдирите да ни проследят?

— Шансът е малък. Още щом се качихме, открих предавателя и го изключих. Пък и тук сме далече от тяхната територия.

Траз оглеждаше подозрително селцето. Роден и израснал сред откритата степ, той се отнасяше с недоверие към морето и неговите обитатели, смятайки ги за непредсказуеми и загадъчни.

— Местните може да са враждебно настроени и да ни нападнат.

— Съмнявам се — отвърна Анахо с надменен тон, който винаги дразнеше Траз. — Първо, намираме се в покрайнините на царството на уонките — тези хора са привикнали с непознати. Второ, една толкова голяма странноприемница предполага гостоприемство. Трето, рано или късно ще трябва да кацнем, за да се нахраним. Защо да не е тук? Рискът едва ли ще е по-голям, отколкото във всяка друга странноприемница на Тчай. И четвърто, в момента нямаме никакви планове, нито цел. Глупаво е да се реем без посока из тъмнината.

— Мен поне ме убеди — разсмя се Рейт. — Да слизаме.

Траз поклати глава с мрачно изражение, но ако имаше още възражения, запази ги за себе си.

Анахо приземи въздухолета на откритата площ пред странноприемницата, съвсем близо до редица високи и черни чимаксови дървета, който се поклащаха от студения вечерен бриз. Тримата се озъртаха тревожно, но появата им не привлече ничие внимание. Двама мъже, загърнати зиморничаво в наметалата си, минаха наблизо и забавиха ход, колкото да огледат въздухолета, след това си продължиха по пътя, мърморейки нещо под нос.

Поуспокоени, тримата доближиха странноприемницата, бутнаха масивната дървена врата и влязоха в просторно помещение. Неколцина русоляви мъжаги с бледорозови лица се бяха подредили около разпалената камина, стиснали халби в ръце. Носеха груби сиво-кафяви дрехи от плат, наподобяващ изтъркано кадифе, и високи до коленете ботуши от импрегнирана кожа. Рейт веднага си помисли, че навярно са рибари. Разговорът секна. Всички изгледаха с присвити очи новодошлите. Ала само след миг отново се обърнаха към огъня, чашите и приказките.

От дъното на помещението се приближи възедра жена с черна рокля.

— Че кои ще сте вие? — попита тя.

— Пътници. Искаме да се нахраним и да прекараме тук нощта.

— От де пристигате? От фиордите да не сте? Или от Раб?

— Нито едното, нито другото.

— Тъдява знаем пътниците като хора, дето са сторили някоя злина там, дето живеят, и са прокудени надалеч.

— Има нещо вярно в думите ти.

— Хм, тъй значи. Какво ще ядете?

— Какво предлагате?

— Хляб и пушена змиорка на клечка.

— Това и ще поръчаме.

Жената изсумтя и си тръгна, но им поднесе в добавка салата от сладки лишеи и бардуче с люта подправка. Освен това им разказа, че странноприемницата на времето била резиденция на фогларски пиратски царе. Смятало се, че в подземията има заровени несметни богатства.

— Но който се хване да копае, изравя сал кокали и пак кокали, едни строшени, други — обгорени. Корави мъжаги ще са били фогларите. Да щете още чай?

Тримата се настаниха край огъня. Навън вятърът се усили и вече фучеше под стрехата. Съдържателката дойде да добави още дърва.

— Стаите са надолу по коридора. Ако ще искате женоря, трябва да пратя да ги викат отсега, аз самата вече не обслужвам, откак взе да ме свива гърбът. Туй обаче се заплаща допълнително.

— Не си правете труда — успокои я Рейт. — Стига ни постелята да е чиста и топла.

— Странни пътници с такваз голяма въздушна кола. Ти — тя посочи Анахо — трябва да си дирдирчовек. Таз кола дирдирска ли ще да е?

— Може да съм дирдирчовек и колата наистина да е дирдирска. Но не е изключено да сме тръгнали на важна мисия, която изисква пълна дискретност.

— Ах, тъй ли било! — съдържателката облиза устни. — Не ще и дума, че ще е свързана с уонките, таз вашта мисия. Знаете ли, че на юг са настъпили големи промени? Уонкоидите и уонките вече не се погаждат като преди!

— И ние чухме нещо подобно.

Жената се наведе към тях.

— Ей, какво ще стане с уонките, а? Дали пък няма да си заминат? Тъй се говори де.

— Съмнявам се — поклати глава Анахо. — Докато дирдирите държат Хаулк, уонките ще си стоят в техните кисловански крепости, а сините часки ще поддържат в готовност силозите за торпеда.

— Ами ние, нещастните човеци — завайка се съдържателката. — Тъй ли все ще бъдем, пионки на могъщи чуждоземци, дето не знаят на коя страна да се покланят! Да ви кажа, дано Бевол ги отнесе всинцата, по-хубаво от туй не може да стане!

Тя размаха юмрук на юг, югозапад и северозапад — очевидно посоките, в които се намираха въображаемите й противници, — след което се прибра отзад.

Анахо, Траз и Рейт останаха в старинната каменна зала, загледани в трептенето на огъня.

— Е — подхвана пръв Анахо, — какво ще правим утре?

— Плановете ми са без промяна — отвърна Рейт, — смятам да се върна на Земята. Все някъде и по някакъв начин ще се добера до космически кораб. Тъй като идеите ми не ви засягат пряко, мисля, че трябва да отидете на място, където ще се чувствате в безопасност — Облачните острови или може би Смаргаш. Готов съм да ви придружа до там, а после ще си продължа по пътя.

— И къде мислиш ще те отведе този път? — попита със строг поглед Анахо.

— Ти спомена някаква сивишка корабостроителница — тя ще е крайната ми цел.

— Ами пари? Ще ти трябва цяло състояние, неизчерпаема хитрост в добавка и най-вече — късмет.

— Винаги мога да си набавя средства в Карабас.

Анахо кимна.

— Ще го чуеш от всеки отчаян човек на Тчай. Но богатството винаги върви с огромни рискове, Карабас се намира на територията на Дирдирския ловен резерват — нарушителите там се смятат за дивеч. Дори да се изплъзнеш на дирдирите, съществуват още Бюсли Разбойника, Синята банда, вампирките, комарджиите, хората куки. На всеки човек, спечелил шепа секвини, се падат трима, които полагат костите си или пълнят стомасите на дирдирите.

Рейт придоби замислен вид.

— Какво пък, готов съм да поема и тези рискове.

Известно време тримата седяха мълчаливо. После.

Траз се размърда.

— Преди време бях официалният носител на емблемата Онмале и никога няма да се отърва напълно от влиянието й. Понякога имам чувството, че ме зове от земята. В началото тя разпореди, че Адам Рейт трябва да живее, сега, дори да искам, не бих могъл да го изоставя, защото се страхувам от гнева на Онмале.

— Аз съм беглец — присъедини се към него Анахо. — Нямам нищо на този свят, освен своя живот. Избихме първите инициатори^[1], но рано или късно ще ни застигнат следващите. Дирдирите са упорити същества. Знаете ли къде ще бъдем в най-голяма безопасност? В Сивиш, близо до дирдирския град Хей. Що се отнася до Карабас… — Анахо въздъхна натъжено. — Адам Рейт, изглежда, притежава умението да оцелява. Аз пък нямам никакво друго занимание. Мисля, че ще поема този риск.

— Няма какво да добавя — рече Адам Рейт. — Ще съм ви благодарен за компанията.

Тримата отново втренчиха погледи в огъня. Навън вятърът фучеше и вилнееше.

— Значи решено, поемаме за Карабас — обяви Рейт. — Но защо да не е с въздухолета?

Анахо махна небрежно с ръка.

— Не и в Черната зона. Дирдирите веднага ще ни засекат.

— Няма ли някакъв начин да премахнем тази опасност? — попита Рейт.

Анахо се подсмихна мрачно.

— Всеки, който посещава Зоната, има свои собствени начини. Едни проникват нощем, други носят маскировъчно облекло и дебели обувки, за да заглушават стъпките си. Някои събират цели отряди и навлизат със сила, други се чувстват в по-голяма безопасност, когато са сами. Едни влизат през Зимле, други се спускат чак до Мауст. Шансовете им в края на краищата остават еднакви.

Рейт потърка замислено брадичка.

— В лова участват ли дирдирхора?

Анахо се усмихна, загледан в пламъците.

— Безупречните са прочути ловци. Но идеята ти е без никаква стойност. Нито ти, нито Траз или аз бихме могли да се представим за безупречни.

Огънят се превърна в жар, тримата се прибраха във високите тъмни стаи и заспаха върху твърдите нарове, завити с одеяла, които миришеха на море. На сутринта изядоха закуската от солени бисквити и чай, разплатиха се и напуснаха странноприемницата.

Денят бе мрачен. Мътните повлякла на студената мъгла се процеждаха между клоните на чимаксите. Тримата се качиха на въздухолета, издигаха се в облаците и най-сетне се озоваха над тях, където слънцето грееше ярко. След това се понесоха на запад, над Драскадския океан.

4.

Под тях се вълнуваше сивкавият океан, същият, който Рейт бе прекосил — сякаш преди цяла вечност — на борда на кораба „Варгаз“. Анахо летеше ниско над повърхността, за да сведе до минимум риска да ги засекат дирдири.

— Трябва да вземем едно важно решение — заяви той. — Дирдирите са ловци, ние се превърнахме в тяхна плячка. По принцип, започне ли един лов, трябва да бъде приключен, но дирдирите не са сплотен народ като уонките, действията им произтичат от индивидуални инициативи, така наречените жна-дих. Това означава голям и дързък скок, дълго и упорито преследване. Желанието да се продължи преследването зависи от това дали водачът на ловния отряд — този, който изпълнява първоначалния жна-дих — е бил на борда на въздухолета и сега е мъртъв. Последното значително би намалило рисковете, освен ако друг дирдир не поиска да обяви хсо — дума, която означава „величествено превъзходство“ — и не организира друг жна-дих, според условията на първоначалния. Ако водачът е жив обаче, той ще се превърне в наш смъртен враг.

— Че какъв е бил преди това? — попита учуден от наученото Рейт.

Анахо не обърна внимание на въпроса.

— Водачът на ловната група разполага с всички средства на общината, а той самият влага всички свои сили и възможности в жна-дих. Достатъчно е да заподозре, че се придвижваме с въздухолет, и веднага ще поиска да бъде организирано въздушно претърсване — той посочи един малък диск от сиво стъкло в долния край на таблото. — Ако попаднем в зона на активно сканиране, там ще се появи мрежа от оранжеви линии.

Часовете се нижеха бавно. Анахо използва времето, за да ги запознае с управлението на въздухолета, скоро Траз и Рейт вече можеха да си служат с приборите. Карина 4269 прекоси небето, задмина въздухолета и се спусна на запад. Под тях се ширеше Драскадският океан, загадъчна сиво-кафява повърхност, която се сливаше в далечината с небето.

Анахо взе да им разказва за Карабас:

— Повечето предприемачи влизат през Мауст, на петдесетина мили южно от Първото море. Там са най-добрите магазини за снаряжение, най-точните карти и наръчници, предлагат се и всякакви други услуги. Мисля да се възползваме от това.

— А къде са жилите със залежи?

— Навсякъде в Карабас. Няма правило, нито система за тяхното откриване. Едно е сигурно — че са по-малко там, където повече хора са търсили.

— Защо тогава не изберем някой не толкова популярен район за проникване?

— Мауст е популярен, защото е най-удобен.

Рейт погледна напред, към все още невидимия кисловански бряг и неизвестното бъдеще.

— Ами ако не използваме нито едно от тези места, а някой пункт между тях?

— Какво ще спечелим? Зоната е една и съща от всички посоки.

— Трябва да съществува някакъв начин да намалим рисковете и да увеличим възможностите за успех.

Анахо поклати пренебрежително глава.

— Странен и упорит човек си ти! Не смяташ ли, че подобно поведение е израз на невежество?

— Не — отвърна Рейт. — Не мисля така.

— И защо вярваш, че ще успееш там, където други са се провалили?

— Нека първо си отговорим на въпроса защо са се провалили.

— Дирдирите имат едно качество, което наричат зханх. Това означава „презрително безразличие към делата на другите“. Съществуват двайсет и осем дирдирски касти, които не смятам да изброявам, и четири касти на дирдирхора — безупречни, силни, възвишени и мъдри. Зханх се смята за присъщ на дирдирските касти от четвърта до тринайсета. Безупречните също практикуват зханх. Това е кауза за благородници.

Рейт поклати учудено глава.

— Чудя се как изобщо дирдирите са успели да създадат и управляват технически развита цивилизация. При такова разнообразие от противоречиви наклонности и привички…

— Изглежда, не ме разбираш — отвърна Анахо с най-носовия си глас. — Всичко е далеч по-сложно. За да се издигне в йерархията, дирдирът трябва да бъде приет от по-висшестояща група. Това може да стане само чрез постижения, а не като създава конфликти. Зханх обикновено не е присъщ на нисшите касти, нито на най-висшите, които прилагат доктрината пиханх, „трайна и непоклатима пресметливост“.

— Значи мястото ми е във висшата каста — заяви Рейт. — Тъй като възнамерявам да приложа пиханх вместо зханх. Смятам да използвам всяка възможност и да избегна и най-малкия риск.

Рейт втренчи поглед в издълженото печално лице на Анахо и неволно се разсмя. „Гори от желание да ми натякне, че кастовото ми положение не съответства на моите желания — помисли си той, — но знае, че ще му се присмея.“

Слънцето се спусна с неестествена мудност към ръба на океана, забавено от бързия полет на въздухолета в същата посока. Късно привечер на хоризонта се появи виолетов масив, сякаш за да пресрещне бледокафявия диск в небето. Това беше остров Лейме, в непосредствена близост до континента Кислован.

Анахо промени курса на север и се приземи в едно мрачно и неприветливо селце, на песъчливия северен нос на острова. Тази нощ прекараха в странноприемница „Стъкленото леговище“, чиито стени бяха изградени от шишета и дамаджани, изхвърлени от магазините в пясъчника зад селото. В странноприемницата миришеше на влага и мухъл и на нещо кисело, за вечеря им поднесоха супа, която имаше подобен аромат. Рейт не пропусна да отбележи този факт на висок глас и Анахо повика сивия^[2] прислужник, и поиска да узнае причината. Прислужникът посочи едно голямо черно насекомо, което щъкаше по пода.

— От скаратите е, уважаеми господине, те са миризливи същества. Да е благословен Бевол, че ни просветли да ги използваме за храна, инак преди все си гладувахме. Ала напоследък все по-трудно се намират.

Рейт отдавна бе привикнал да не задава въпроси относно храната, която му поднасят, но сега погледна към поставения в средата на масата порцеланов супник.

— Искаш да кажеш, че супата?…

— Ами да — кимна прислужникът. — Супата, хлябът, туршията, всичко мирише на скарати и ако не ги използваме за тази цел, отдавна да са се размножили и да са ни изяли. Скоро ще привикнете с вкуса и дори ще ви хареса.

Рейт побутна чинията настрана. Траз засърба лакомо. Анахо въздъхна с кисела физиономия, но също започна да се храни. Рейт си помисли, че нито веднъж досега не бе срещал гнуслив човек на Тчай. Въздъхна мъчително, но тъй като не се предвиждаше друга храна, преглътна гранясалата супа.

В мъждиво кафявото утро закуската отново се състоеше от супа, подправена с морски водорасли. Тримата отпътуваха веднага след като се нахраниха и този път полетяха на северозапад, през Леймейския залив и покрай каменистия бряг на Кислован.

Анахо, който обикновено беше спокоен, започна да проявява признаци на тревога, непрестанно се озърташе в небето, поглеждаше надолу и отново се надвесваше над инструментите и приборите на таблото.

— Наближаваме дирдирските територии — обясни той. — Ще извием на север към Първото море, след това ще се насочим на запад към Кхорай, където ще изоставим въздухолета и ще продължим през Зогар зум Фулкаш ам^[3] до Мауст. А после… Карабас.

5.

Въздухолетът се носеше над Голямата каменна пустиня, следвайки курс, успореден на черните и червените върхове на Зопалските планини, над прашни долини, сипеи, дюни от тъмнорозов пясък и самотни оазиси, заобиколени от снежнобели димни дръвчета.

Късно следобед прашна буря подкара жълтеникави топки по повърхността на пустинята и забули Карина 4269 в мрачина. Анахо насочи въздухолета на север. Малко по-късно една тъмносиня лента на хоризонта им подсказа, че наближават Първото море.

Анахо веднага приземи въздухолета в пущинака, на около десетина мили от брега.

— До Кхорай има още няколко часа път, но най-добре да пристигнем там по мръкнало. Кхорайците са подозрителен и избухлив народ и вадят ножове за щяло и нещяло. Нощем нападат дори без да ги предизвикаш.

— И на тези хора ли ще разчитаме да пазят въздухолета?

— Че кой би посмял да го открадне, с такива типове наоколо?

Рейт огледа безжизнената равнина около тях.

— Бих предпочел вечеря в „Стъкленото леговище“ пред перспективата да остана гладен.

— Ха! — възкликна Анахо. — Когато идем в Карабас, с нега ще си спомняш за тукашния покой и безгрижие.

Тримата се настаниха на пясъка. Нощта бе тъмна и ясна. Право отгоре сияеше съзвездието Клари, някъде там, неразличимо с просто око, се намираше Слънцето. Ще види ли някога отново Земята? — питаше се Рейт. И дали след това ще поглежда нагоре, към Арго Навис, за да търси невидимото кафеникаво слънце Карина 4269, с неговата мъждива планета Тчай?

Мигаща светлинка на таблото във въздухолета привлече вниманието му — той стана да погледне и откри мрежа от оранжеви линии да трепти на радарния екран.

Пет минути по-късно тя угасна, оставяйки Рейт да се бори с опасенията и страховете си.

На заранта слънцето се издигна от ръба на равнината и озари нетипично ясното небе, всяка неравност и дори най-дребните камъчета хвърляха издължени и отчетливи сенки. Анахо издигна въздухолета и го подкара ниско над земята — той също бе забелязал оранжевото трептене предната нощ. Пустинята постепенно отстъпи, място на равнина, изпъстрена с редки горички от димни дървета, черни дендрони и мехурчести храсти.

Стигнаха Първото море и извиха на запад, следвайки бреговата линия. Прелитаха над разхвърляни селца: кубчета от тъмнокафеникава глина с конусовидни покриви от черно желязо, заобиколени от гигантски лианови палми, които според Анахо били свещени. Паянтови кейове като мъртви пипала се простираха в тъмната вода, двукорпусни лодки от черно дърво бяха изтеглени на брега за поправка. Рейт погледна през визоскопа и забеляза мъже и жени с тъмножълта кожа. Носеха черни роби и високи черни шапки, когато въздухолетът прелиташе над тях, вдигаха нагоре лица, на които не се четеше дружелюбие.

— Кхорайци — обясни Анахо. — Странни хора с още по-странни нрави. Различни са денем и нощем — поне така се говори. Всеки от тях притежава две души, които идват и си отиват с изгрева и залеза, така че във всеки живеят две личности. Какви ли не страхотии се разправят за тях — той посочи напред. — Погледнете брега, там, където се отдръпва във фуния.

Рейт погледна в указаната посока и забеляза една от вече познатите лианови горички и малко селце от кафеникави къщурки с черни лъскави покриви. От площадчето на центъра тръгваше лъкатушещ път, който извиваше между хълмовете в посока за Карабас.

— Ето свещената горичка на Карабас, в която, според слуховете, се разменяли души. Малко по-нататък е станцията за кервани и се вижда пътят за Мауст. Не смея да летя отвъд, тъй че ще се приземим и ще продължим за Мауст като обикновени ловци на секвини, което едва ли ще ни изложи на някакви опасности.

— А когато се върнем, ще намерим ли тук въздухолета?

Анахо посочи към пристанището.

— Погледни закотвените лодки.

Рейт насочи визоскопа и забеляза няколко десетки лодки с най-различна конструкция.

— Тези лодки — продължи Анахо — докарват ловците на секвини от Коуд, Долните острови, Второто и Третото море. Ако притежателите им се върнат до една година, отплават с тях за родните си места. Ако се забавят, лодките стават собственост на пристанищния управител. Без съмнение бихме могли да сключим подобен договор.

Рейт не възрази срещу този план и Анахо насочи въздухолета към брега.

— Не забравяйте — предупреди ги дирдирчовекът, — кхораите са обидчиви хора. Избягвайте да разговаряте с тях, не им обръщайте внимание, освен ако не е крайно наложително, но дори тогава бъдете немногословни. Те смятат бъбривостта за противоестествена и оскърбителна. Не заставайте от наветрената им страна, нито — ако е възможно — от подветрената, подобни действия са проява на враждебност. Никога не давайте да се разбере, че сте забелязали жените им, не поглеждайте към техните деца — ще заподозрат, че им отправяте проклятие. И най-важното — избягвайте свещената горичка. Оръжието им е желязна стреличка, която мятат с изненадваща точност — те са опасни хора.

— Надявам се да запомня всичко това — въздъхна Рейт.

Въздухолетът се приземи на чакълестия бряг, миг по-късно към тях се завтече висок и мършав мъж с изпито лице, гърбав нос и хлътнали очи, облечен с груба кафява риза и бричове.

— За Карабас ли сте тръгнали — прочутия и страховит Карабас?

— Имаме подобно намерение — отвърна предпазливо Рейт.

— Продайте ми вашия въздухолет! Четири пъти съм влизал в Черната зона, колко камъни съм изровил, представа нямате. Но вече натрупах достатъчно секвини и искам да се прибера в Холангар.

— За съжаление въздухолетът ще ни трябва отново, когато се върнем — заяви Рейт.

— Предлагам ви секвини, пурпурни секвини!

— Не ни трябват, отиваме сами да си набавим.

Мъжът махна с ръка в жест, който съдържаше неизразима палитра от чувства, и тръгна надолу по брега. Сега към тях се приближиха двама кхорайци — мъже със стройно и грациозно телосложение, облечени с черни роби и с черни цилиндрични шапки на главите, които създаваха илюзията, че са по-високи. Тъмножълтите им лица бяха мрачни и безизразни, носовете тънки и малки, ушите крехки като черупки. Косите им бяха сресани нагоре, за да се прибират вътре в шапките. За Рейт те бяха също толкова различни от нормалния човек, колкото часкоидите — поредното разклонение в човешката еволюция, може би дори поява на нов вид.

По-възрастният от двамата заговори с тънък и мек гласец.

— Каква е целта на вашето посещение?

— Тръгваме на лов за секвини — обясни Анахо. — Надявахме се да оставим въздухолета при вас.

— Ще трябва да платите. Машината ви е доста ценна.

— Толкова по-добре, защото ако не се върнем, ще я получите. Така че няма смисъл да плащаме.

— А ако се върнете? Ще трябва да платите.

— Не, няма да плащаме нищо. Ако продължите да настоявате, ще отлетим право за Мауст.

Жълтеникавите лица на двамата не издаваха никакви чувства.

— Добре тогава, можете да я оставите, но само до месец темас.

— Само за три месеца? Това е прекалено кратко. Нека бъде до края на меймас или по-добре — азаймас.

— До меймас. Ще пазим колата ви от всички, освен от онези, от които сте я откраднали.

— Значи ще бъде в пълна безопасност, тъй като ние не сме крадци.

— Така да бъде. До първия ден на меймас и точно до този час.

Рейт, Анахо и Траз си взеха багажа и прекосиха Кхорай до пътническата станция. Под открит от три страни навес един моторен фургон се подготвяше за отпътуване и край него се навъртаха десетина мъже от различни раси. Тримата уредиха пътуването си и час по-късно потеглиха от Кхорай по пътя на юг за Мауст.

Моторният фургон се клатушкаше през голи хълмове и безводни долчинки и спря за нощувка в крайпътен хан, обслужван от бледолики жени. Те или бяха членове на сексуално разюздана религиозна секта, или най-обикновени проститутки, защото доста време след като Рейт, Анахо и Траз се изтегнаха на тесните пейки, които служеха за легла, от задимената гостна долитаха страстни стенания и необуздан смях.

На сутринта гостната все още бе забулена от валма дим и тънеше в мрак, вътре миришеше на вкиснато вино и изгорели фитили. Мъжете спяха, захлупени върху масите или проснати на пейките, и лицата им имаха пепеляво сивкав цвят. Влязоха жените, понесли котел с димящ рядък гулаш, и разбудиха всички с ядни и вресливи гласове. Мъжете се размърдаха с мъчителни стонове и все още сънени, засърбаха от купите, след което се качиха, олюлявайки се, на фургона, който отново потегли на юг.

По пладне, в далечината се показа Мауст — хаотична купчина от високи и тесни сгради, с високи фронтони и зигзаговидни очертания на покривите, построени от черни талпи и облицовани с напукани от вятъра и слънцето плочки. По-нататък се виждаше само гола и безжизнена равнина, достигаща до Хълмовете на забравата. Шумна сюрия хлапета посрещна тичешком фургона. Те крещяха едно през друго предварително запаметени фрази и размахваха несръчно изрисувани плакати и табели:

„Търсачи на хризоспин! При Кобо Хукс ще намерите най-добрите детектори!“

„Обмислете плановете си в странноприемницата Пурпурните светлини“

„Оръжия, матраци, карти, инструменти за копаене при търговеца Саг“

„Не търсете напразно — Всевиждащия Гарзу ще ви укаже точното място на плодоносни пурпурни жили“

„За да избягате на зловещите дирдири, купете си леки бързоноги ботуши от Аулко“

„Издъхнете в комфорт и сладки видения с еуфоричните предсмъртни хапчета на Лаус Чудотвореца“

„Насладете се на приятен отдих на Веселия подиум, преди да влезете в Зоната“

Фургонът спря на една поляна в покрайнините на Мауст. Пътниците се смесиха с тълпата крякащи продавачи, настойчиви хлапета и съблазнително усмихващи се момичета — всеки с цял куп предложения. Рейт, Траз и Анахо си проправиха път през множеството, стараейки се да отбиват, доколкото могат, набезите на чевръстите ръце към техните оскъдни притежания.

Те излязоха на тясна уличка, заобиколена от високи и потъмнели от времето сгради, едва озарена от слънчевата светлина с цвят на застояла бира. В някой от къщите продаваха инструменти и снаряжение, полезно за всеки търсач на хризоспин: лопати и кирки, маскировъчно облекло, следозаличители, клещи, гребла, метални прътове, монокуляри, карти, пътеводители, талисмани и прахообразни амулети. От други се дочуваше дрънчене на цимбали и хрипливото дюдюкане на обои, придружени от екзалтирани пиянски викове. Имаше също игрални домове, свърталища на всякакви комарджии, странноприемници и ханове, с ресторанти и гостилници на първия етаж. Всичко това бе обгърнато в причудлива антична атмосфера, за която допринасяше и странният аромат, витаещ във въздуха. Каменните основи на къщите бяха излъскани от неизброимите човешки ръце, които ги бяха докосвали, трупите над тях бяха потъмнели и засмолени, напуканите кафеникави плочки почти не отразяваха слънчевите лъчи.

В дъното на централния площад се издигаше просторен хотел, който изглежда предлагаше всякакви удобства и беше по вкуса на Анахо, макар че Траз взе да ломоти недоволно за безсмисленото пилеене на средства по лукс, от какъвто нямат нужда.

— Трябва ли да плащаме цената на дорест скакун само за да преспим една нощ? — ядосваше се той. — Минахме покрай десетина странноприемници, които изглеждаха съвсем порядъчни.

— С течение на времето ще се научиш да се наслаждаваш на достиженията на цивилизацията — увери го снизходително Анахо. — Ела, да видим какво ще ни предложат вътре.

Те влязоха през портал от резбовано дърво и се озоваха във фоайето. От тавана висяха свещници с форма на хризоспинови жилки, облицованият с плочки под бе застлан с великолепен черен килим с тъмносив фриз и звезден куп от охрени и алени точици в средата.

Посрещна ги лично управителят, за да се осведоми с какво може да им бъде полезен. Анахо поиска три стаи, чисти чаршафи, баня и благовонни масла.

— Колко ще ни струва всичко това? — поинтересува се той.

— За изброените услуги, по сто секвина дневно — отвърна управителят.

Траз не можа да сдържи удивеното си възклицание, дори Анахо бе готов да възрази.

— Какво? — подскочи той. — Триста секвина за три жалки стаички? Да не сте си изгубил ума? Цените ви са възмутителни.

Управителят само поклати лекичко глава.

— Драги ми господине — заговори той, — това е прочутият хотел „Алеун“, на границата с Карабас. Нашите клиенти никога не се стискат, защото знаят, че или ще се върнат с невъобразими богатства, или ще станат храна на дирдирите. Какво тогава са няколко секвина повече? Ако не сте в състояние да заплатите исканата сума, позволете да ви препоръчам „Бърлогата на мирния отдих“ или странноприемница „Черната зона“. Искам само да отбележа, че цената ни включва достъп до бюфет с отбрани храни, а също и богата библиотека с карти, пътеводители и технически наръчници, да не говорим за услугите на експерт-консултант.

— Всичко това е много добре — съгласи се Рейт. — Но нека първо проверим как е положението в „Черната зона“ и още няколко местенца.

Странноприемница „Черната зона“ заемаше втория етаж над голям и шумен игрален дом. „Бърлогата на мирния отдих“ се оказа паянтова барака на стотина метра извън пределите на града и непосредствено до бунището.

След като огледаха още няколко подобни заведения, тримата се върнаха в „Алеун“, където след продължителен и яростен пазарлък успяха да смъкнат цената, която трябваше да платят в аванс.

За обяд им поднесоха задушена наденица и прясно изпечен хляб, след което тримата се качиха в библиотеката на втория етаж. На една от стените бе изрисувана подробна карта на Зоната, на лавиците бяха подредени брошури, папки и сборници с материали. Консултантът, дребен човечец с тъжни очи, седеше в единия ъгъл и отговаряше на въпросите с тих, поверителен шепот. Тримата прекараха следобеда в изучаване географските особености на Черната зона, пътищата към успешни или неуспешни начинания, статистическото разпределение на дирдирските кланета. Около една трета от тези, които посещаваха Зоната, се завръщаха живи, със средна печалба от около шестстотин секвина на глава.

— Тези данни са леко подвеждащи — заяви Анахо. — Те включват и периферните набези, при които никога не се навлиза на повече от половин миля във вътрешността. Смъртните случаи са най-често сред ловците, които прехвърлят хълмовете и се спускат от другата страна.

В библиотеката имаше трудове, посветени на най-различни аспекти от науката за добив на хризоспин и богато илюстрирани със статистически данни и графики. В случай че бъде засечен от дирдирска ловна дружинка, търсачът на секвини би могъл да се опита да избяга, да се скрие или да окаже съпротива, като шансовете му за измъкване бяха в строга зависимост от характера на местността, времето на деня и близостта до Вратите на надеждата. Търсачите, които се организираха в по-големи групи с цел самозащита, привличаха по-многочислени дирдирски отряди, с което всъщност шансовете им само намаляваха. Богати жили се откриваха във всички краища на Зоната, но най-често в Хълмовете на забравата и на Южното стъпало, една савана в далечния край на хълмовете. Карабас се смяташе за ничия земя, където търсачите нерядко се нападаха едни други, като рискът от подобно действие се оценяваше, на единайсет процента.

Здрачаваше се и в библиотеката се стъмни. Тримата слязоха в столовата, където на светлината на величествените свещници сервитьори с черни копринени ливреи вече поднасяха вечерята. Рейт не пропусна да отбележи възхищението си от елегантната обстановка, на което Анахо отвърна насмешливо:

— Как иначе да оправдаят безбожните си цени?

Той отиде до бюфета и се върна с три чаши ароматно вино.

Тримата се настаниха върху удобните старинни кресла и се заеха да разглеждат останалите посетители, повечето от които седяха сами. Имаше само няколко двойки и една група от четирима в далечния край, последните бяха загърнати с черни наметала и с вдигнати качулки, изпод които се подаваха само дългите им бледожълти носове.

— В столовата има осемнайсет мъже, заедно с нас — преброи ги Анахо. — Девет ще намерят секвини, девет ще останат с празни ръце. Двама биха могли да се натъкнат на особено богата жила, пурпурна или алена. Десет, може би дванайсет ще натъпчат дирдирски стомаси. Шест до осем ще се завърнат в Мауст. Най-висок е рискът за тези, които ще отидат най-надалече, шестима, най-много осмина ще се радват на минимална печалба.

— Всекидневният шанс за оцеляване в Зоната — допълни Траз, за да покаже, че той също си е научил урока — е едно към четири. Средната печалба е четиристотин секвина, което означава, че тези хора, заедно с нас, оценяват живота си само на хиляда и шестстотин секвина.

— По някакъв начин трябва да променим това съотношение — промърмори замислено Рейт.

— Всеки, който идва в Зоната — ухили се Анахо, — гради същите планове. Не всички успяват.

— В такъв случай трябва да направим нещо, което никой досега не е правил.

Анахо само се подсмихна скептично.

Тримата излязоха да опознаят с града. Кабаретата бяха украсени с разноцветни светлини, на балконите стояха девойки с отегчени лица, които полюшваха сластно бедра, приканваха ги с жестове или пееха странни, прочувствени песни. Игралните домове бяха ярко осветени и вътре кипеше трескава активност. Всеки от тях, изглежда, бе специализиран в различна игра, едни съвсем прости, като хвърляне на зарове с четиринайсет страни, други по-сложни, като шахматна игра срещу наети от дома професионалисти.

Тримата спряха да погледат една игра, която се наричаше „Открий голямата пурпурна жила“. На маса с дължина трийсет стъпки и ширина десет бе пресъздаден действителен участък от Карабас. Имаше изработени в подробности макети на крайбрежието, Хълмовете на забравата, Южното стъпало, клисурите, долините, саваните, реките и горите. Сини, червени и пурпурни светлинки сочеха местонахожденията на залежите — по-малко по крайбрежието, далеч по-изобилни отвъд Хълмовете на забравата и по Южното стъпало. Кхусц, дирдирският ловен лагер, беше бяло блокче с пурпурни издатини от всички страни. Макетът бе разчертан на равни, номерирани квадранти. Около масата се бяха подредили десетина играчи, всеки от които контролираше миниатюрен човешки модел. На масата, освен това имаше фигурки, олицетворяващи четири дирдирски ловни дружинки. Играчите поред хвърляха зар с четиринайсет страни, за да определят движенията на избраните от тях модели. Всеки път, когато те попадаха в един и същи квадрант с някой от дирдирите, моделите се обявяваха за изгубени, а притежателите им напускаха играта. Целта бе да се прекоси някой от осветените участъци, отговарящи на хризоспинови жили, което носеше печалба. Преди това обаче спечелилият трябваше да изведе успешно човечето си през Вратите на надеждата. Най-често, заслепени от алчност и желание за бърза печалба, играчите задържаха човечетата си на масата, докато се натъкнат на някой дирдир, след което губеха цялата си печалба. Рейт беше запленен от играта. Участниците стискаха нервно перилата на масата, подвикваха с хрипливи гласове на операторите, надаваха радостни викове, когато стигаха до богата жила, стенеха от ужас при приближаването на дирдири и се озъртаха с пребледнели лица при загубата на своите подопечни.

Най-сетне играта свърши. На цялата територия на Карабас не остана нито едно оцеляло човече.

Дирдирите се изтеглиха от опустялата Зона. Играчите напуснаха сковано местата си, спечелилите отидоха да си поискат печалбата. Дирдирите се отправиха към Кхусц, отвъд Южното стъпало. Нови играчи се заеха с избора на човечета, настаниха се на опразнените места и играта започна отново.

Рейт, Траз и Анахо продължиха надолу по улицата. Рейт спря при една будка, заинтригуван от разлепените на стената й плакати. Те гласяха:

„Почерпете от седемнайсетгодишния ни опит — само за хиляда секвина осигуряваме картата на Санбор Ян, с гаранция за неизследвани участъци.“

„Срещу скромните три хиляди и петстотин секвина ще получите картата на Горагонзо Загадъчния, живял в Зоната като сянка, открил многобройни и неразработени жили, отгледани с грижовността на любещ родител.“

Рейт се обърна към Анахо за обяснение.

— А, от ясно по-ясно. Типове като Санбор Ян и Горагонзо Загадъчния от години изследват безопасни райони в Карабас, търсят бедни жили, наричани още „вода и мляко“ заради бледосиния и мътно зеления си цвят. Когато ги открият, внимателно отбелязват местонахождението им и ги замаскират с клони и изсъхнали храсти или направо ги затрупват с камъни и пръст, с намерение да се завърнат след години, когато жилата съзрее. Ако се натъкнат на пурпурни жили, още по-добре, но такива се срещат рядко в близките райони и най-често това са същите „водни“ и „млечни“ жили, открити от предни поколения други подобни хитреци и скрити за по-късна употреба. Ако обаче някой от тези типове загине, картата му се превръща в скъпоценен документ. За съжаление, закупуването на подобна карта може да се окаже рисковано. Първият й притежател би могъл да открие жилата и да извади най-богатите късове, след което да предложи картата на пазара, като „неупотребявана“. Кой ще докаже, че не е така?

Тримата се върнаха в „Алеун“. Фоайето бе осветено от един-единствен свещник, украсен със скъпоценни камъни, които хвърляха наоколо мътни отблясъци. В столовата цареше сумрак, чуваха се приглушените гласове на неколцина посетители. Те си сипаха чай от големия метален самовар и се настаниха в едно свободно сепаре.

— Побъркано място — изрази недоволството си на глас Траз. — Имам предвид както Карабас, така и Мауст. Да си вървим оттук и да потърсим печалба, както го правят обикновените хора.

Анахо махна небрежно с белезникавите си пръсти и заговори с поучителен и напевен глас:

— Мауст е само символ на променливата игра между човека и парите и не бива да бъде разглеждан в никаква друга светлина.

— Трябва ли винаги да дрънкаш подобни глупости? — тросна се Траз. — Да се спечелят секвини тук, е като в хазартна игра — шансовете винаги са нищожни. Не обичам да залагам.

— Аз също — намеси се Рейт, — но от друга страна, твърдо съм решен да спечеля.

— Което е малко вероятно — обяви с нетърпящ възражение тон Анахо. — В Мауст залагаш секвини, в Зоната — живота си. Вярваш ли, че можеш да надхитриш съдбата?

— Бих могъл поне да намаля неблагоприятните шансове до поносими размери.

— Всеки се надява на същото. Но всяка нощ Карабас се озарява от дирдирските огньове, а в Мауст магазинерите печелят повече от търсачите на хризоспин.

— Да се търсят хризоспинови жили, е несигурна и опасна работа — заяви Рейт. — Предпочитам да сложа ръка на вече готовата продукция.

Анахо помръдна устни и на лицето му се изписа пресметливо изражение.

— Да не си решил да обираш търсачите на хризоспин? Това е още по-рисковано начинание.

Рейт вдигна очи към тавана. Как бе възможно Анахо да е толкова наивен?

— Нямам подобно намерение.

— В такъв случай ще призная, че съм объркан. Кого смяташ да обереш?

— Докато наблюдавах играта — заговори Рейт, като премисляше всяка дума, — ми хрумна една мисъл. Какво става с хризоспина, когато дирдирите открият някой търсач и му видят сметката?

— Става тяхна плячка, ето какво — отвърна с отегчение Анахо.

— Добре, да вземем един неголям дирдирски ловен отряд. Колко дълго ще остане в Зоната?

— Три до шест дни. По-дълго, ако иска да спечели престиж или е в съперничество с друг отряд. Не забравяй, че така си изкарват прехраната в буквалния смисъл.

— С други думи, този твой типичен отряд ще се завърне в Кхусц с плячката на поне двайсетина търсачи.

— Нещо подобно — кимна Анахо.

— Средният търсач открива хризоспинови късове на цена приблизително петстотин секвина, нали така? От което излиза, че всеки ловен отряд се завръща с богатство в размери десет хиляди секвина.

— Само не позволявай на тези числа да те главозамаят — предупреди го Анахо с хладен глас. — Дирдирите не се славят с щедростта си.

— Доколкото разбирам, игралното табло представляваше точно копие на Зоната?

Анахо потвърди неохотно.

— Може и така да се каже. Защо питаш?

— Искам утре да проследим ловните пътеки от Кхусц и обратно. Щом дирдирите идват в Карабас, за да ловят хора, едва ли ще възразят, ако хората излизат на лов за тях.

— Кому би хрумнало, че хора биха излезли на лов за сияйни?

— Не е ли правено досега?

— Никога! Гекасите ловят ли смури?

— В такъв случай изненадата ще бъде на наша страна.

— В това няма съмнение! — съгласи се Анахо. — Само че ще трябва да продължиш без мен. Не смятам да участвам в подобно начинание.

Траз едва сподави смеха си и дирдирчовекът се извърна ядосано.

— Кое намираш за тъй забавно?

— Страхът ти.

Анахо се облегна назад в креслото.

— И вие щяхте да се страхувате, ако познавахте дирдирите толкова добре, колкото аз.

— Те са живи същества. Убиеш ли ги — умират.

— Само че са ужасно трудни за убиване. Когато ловуват, използват друга част на ума си, която наричат „старото състояние“. Няма човек, който може да се мери с тях. Рейт, идеята ти граничи с безумие.

— Утре ще огледам отново игралното табло — заяви Рейт с помирителен тон. — Все нещо може да ми хрумне.

6.

Три дни по-късно, час преди изгрев-слънце Рейт, Траз и Анахо напуснаха Мауст. Преминаха през Вратата на надеждата и се отправиха по крайбрежието към Хълмовете на забравата, които бяха като черни гирлянди на фона на виолетово-кафявото небе. Пред и зад тях други фигури притичваха полуприведени из хладния здрач. Някои бяха натоварени със снаряжение — инструменти за копаене, сонди, оръжия, обезмирисяващи мазила, камуфлажни бои за лица, други носеха само по един сак, нож и няколко туби хранителен разтвор.

Карина 4269 изплува от тъмнината и някои от търсачите се притаиха и покриха с маскировъчни мрежи в очакване да премине денят, преди да продължат нататък. Други се втурнаха напред, нетърпеливи да достигнат богатите на залежи райони въпреки опасността да бъдат открити. Подбуждани от недвусмислените доказателства за тукашните опасности — пепел, примесена с обгорени човешки кости и останки от кожа — Рейт, Траз и Анахо ускориха крачка. В тръст и на прибежки те стигнаха Каменно поле, където дирдирите се появяваха сравнително рядко.

Тук си свалиха багажа и се изтегнаха да си отдъхнат. Почти веднага към тях се прокраднаха сгърбени сенки — мъже от непозната за Рейт човешка раса, с бакърена кожа, дълги, сплъстени черни коси и къдрави бради. Бяха облечени в парцали, воняха отвратително и оглеждаха тримата пътници с безочлива самоувереност.

— Ние сме владетелите на тези земи — обяви един от тях с гърлен глас. — Цената за пребиваване е по пет секвина на човек, ако откажете, ще ви прогоним на открито. Тогава ви е спукана работата, защото на северното било има дирдири!

Анахо скочи чевръсто и халоса говорещия с плоското на лопатата по главата. Един от другите замахна със закривена кука, Анахо отби удара и го посече с острото през китката. Куката отхвърча настрана, мъжът отскочи, притиснал с ужасено и болезнено изражение кървящата си ръка.

— Защо не излезете вие на откритото при дирдирите? — провикна се ядосано Анахо. Той скочи към тях, вдигнал лопата, и последните двама побягнаха между скалите. Анахо ги изпрати с мрачен поглед. — Най-добре да тръгваме.

Тримата нарамиха раниците и отново поеха на път, и тъкмо навреме, защото от близкия хълм се откъсна голяма канара и се изтърколи към мястото, където се бяха разположили. Траз отскочи встрани и стреля с арбалета си, в отговор се чу уплашен вик.

Известно време тримата вървяха в южна посока, докато излязоха на билото, откъдето се разкриваше гледка към крайбрежието. Рейт спря, извади визоскопа и огледа околностите. Преброи петима-шестима търсачи и една дирдирска ловна група на хребета. Дирдирите постояха там неподвижно десетина минути, след което изчезнаха. Малко по-късно ги забеляза да се спускат с дълги подскоци надолу по хълма към крайбрежието.

През целия следобед наоколо не се появиха повече дирдири и търсачите започнаха да напускат Каменно поле. Рейт, Траз и Анахо изкачиха хребета и се отправиха в обратна посока, противно на онова, което диктуваше елементарната предпазливост. Тук вече бяха съвсем сами. Не се чуваше никакъв звук.

Напредваха бавно, опасявайки се да не издадат присъствието си, и слънцето ги завари в подножието на хребета, откъдето изпратиха последните сребристи светлини на Карина 4269. На юг местността ставаше хълмиста и се издигаше към Стъпалото — земя, богата на хризоспинови залежи, но особено опасна заради близостта на Кхусц, който бе само на десет мили по-нататък.

С настъпване на здрача в Карабас се възцари мрачна и печална атмосфера. Във всички посоки затрептяха пламъчета, всяко едно сякаш таеше нещо зловещо в себе си. Удивително е, замисли се Рейт, че човекът е готов да навлезе доброволно в подобна страна, независимо от онова, което би могъл да спечели. Само на четвърт миля от тях лумна поредният огън и тримата се притаиха в сенките. Бледите силуети на дирдирите се виждаха с невъоръжено око.

Рейт ги огледа през визоскопа. Те се поклащаха около огъня, обкръжени от сияйните си полета, които стърчаха над тях като някакви фосфоресциращи антени, и разговаряха с тихи, шепнещи гласове.

— Сега са в „старото състояние“ — поясни шепнешком Анахо, — умовете им са като на диви зверове, каквито са били на Сибол преди милиони години.

— Защо се клатушкат напред-назад?

— Такъв им е обичаят, подготвят се за пиршеството.

Рейт огледа земята около огъня и едва сега забеляза две тъмни, помръдващи сенки.

— Те са живи! — прошепна смаяно той.

Анахо изсумтя.

— Да не мислиш, че дирдирите ще ги мъкнат на гръб? Плячката тича редом с тях, поддържайки тяхното темпо — понякога през целия ден. Ако се противи, дирдирите я убождат с невростимулатор и тя тича колкото сили има.

Рейт свали визоскопа.

Анахо продължи тихо да обяснява:

— Когато са в „старото състояние“ те показват истинската си хищническа природа. Какви великолепни създания! Което не значи, че не са прекрасни и в други моменти от съществуването си. Човек не бива да ги съди, трябва само да се отдръпне и да ги гледа с възхита.

— А как стои въпросът с елитните дирдирхора?

— Безупречните ли? Какво те интересува за тях?

— И те ли ловуват като дирдирите?

Анахо огледа потъналата в мрак Зона. На изток розово сияние предизвестяваше изгрева на луната Аз.

— Безупречните също ловуват. Вярно е, че не могат да се мерят с дирдирите, а и не им е разрешено да излизат на лов в Зоната — той погледна към близкия огън. — На заранта вятърът ще се обърне и те ще ни подушат. Най-добре да тръгнем по тъмно.

Аз, вече ниско в небето, хвърляше бледо сияние над равнината и хълмовете и Рейт си помисли, че цветът й е на разредена кръв. Поеха на югоизток, проправяйки си път между назъбените канари. Дирдирският огън остана зад тях и постепенно се скри зад една издатина. Известно време тримата се спускаха към Южното стъпало. Спряха да подремнат за няколко часа, после продължиха към Хълмовете на забравата. Сега Аз висеше ниско на запад, докато на изток изгряваше Браз. Нощта беше ясна, всеки предмет хвърляше розова и синя сянка.

Траз поведе групата, като се озърташе и ослушваше на всяка крачка. Два часа преди изгрев той спря и даде знак на другарите си да пазят тишина.

— Мирише на дим — прошепна. — Отпред има лагер… усещам движение.

Тримата наостриха слух, ала цареше пълна тишина. Движейки се максимално предпазливо, Траз ги поведе по нов път, през хълма и надолу към една гъста горичка от перести палми. Тук спря отново, ослуша се и им даде знак да се притаят в сенките. Едва сега те забелязаха на отсамния склон няколко бледи силуета, които постояха неподвижно десетина минути, преди да се изгубят от погледите им.

— Дали знаят, че сме наблизо? — попита Рейт.

— Съмнявам се — промърмори Траз. — Но не е изключено да са ни надушили.

Те поеха отново след около половин час, като се придържаха към сенките. Зората оцвети небето на изток, Аз беше изчезнала, последвана от Браз. Тримата продължиха да крачат забързано през виолетовия сумрак и най-сетне се притаиха в един гъст торквилов храсталак. На изгрев-слънце между съчките и треволяка в краката им Траз намери хризоспинов къс с размери колкото два човешки юмрука. Когато го разчупи, отвътре се изсипаха стотици секвинови люспи, разпръскващи алени отблясъци.

— Каква красота! — прошепна Анахо. — Ето нещо, което ме събуди напълно! Още няколко подобни находки и ще можем да зарежем безумния план на Адам Рейт!

Претършуваха храсталака, но не откриха нищо повече.

На дневна светлина саваната се ширна пред тях, забулена по краищата в мараня. Рейт огледа картата и сравни силуета на планината зад тях.

— Сега сме тук — посочи той. — Завръщащите се в Кхусц дирдири минават ей по онзи хребет, западно от Пограничните гори, накъдето и смятам да се отправим.

— Пък там, каквото ни е писано — въздъхна песимистично Анахо.

— Предпочитам да умра в бой с дирдири, отколкото от старост в постелята — заяви наперено Траз.

— Никой не умира в бой с дирдири — поправи го с деликатен тон Анахо. — Те няма да го позволят. Преди да се случи, ще те боцнат с невростимулатор, а после ще си похапнат от вкусното ти месце.

— Е, поне можем да опитаме — рече помирително Рейт. Той вдигна визоскопа, огледа местността и скоро засече три дирдирски ловни групи, които също оглеждаха хълмовете за плячка. Истинско чудо е, помисли си Рейт, че има хора, които оцеляват и се връщат в Мауст.

Денят отмина бавно. Траз и Анахо претършуваха безуспешно още няколко храсталака. Същият следобед станаха свидетели на първата ловна сценка. Самотен мъж се втурна надолу по хълма като подгонен елен, само на миля от тях. На петдесетина крачки зад него тичаха без видимо усилие трима дирдири. Беглецът се притаи зад една канара, дишайки тежко, и се подготви за последен отпор. Дирдирите така и не му дадоха възможност, те го повалиха веднага щом го застигнаха. После се наведоха над падналото тяло и известно време се занимаваха с нещо. Когато се изправиха Рейт видя, че падналият потръпва конвулсивно.

— Невростимулатор — обясни Анахо. — Ядосал ги е нещо, може би е носел лъчемет.

Дирдирите, бавно се отдалечиха. Жертвата се надигна след серия от отчаяни опити и пое, накуцвайки, нагоре по хълма. Дирдирите спряха, обърнаха се и го изгледаха. Мъжът се присви и нададе отчаян вик. След това се извърна бавно към тях. Изведнъж дирдирите побягнаха и мъжът ги последва тичешком, мятайки крайници като умопобъркан. Скоро групата изчезна на север.

— Все още ли държиш да осъществиш замисъла си? — обърна се Анахо към Рейт.

Рейт неочаквано бе завладян от желанието да напусне час по-скоро Карабас и да отиде някъде много далеч.

— Сега разбирам защо никой не го е опитвал преди — въздъхна той.

Следобедът избледня в тиха и приятна вечер. Веднага щом по склона се появиха огньове, тримата напуснаха скривалището си и поеха на север.

В полунощ стигнаха Пограничната гора. Траз отказа да влезе в гората, опасявайки се от влечугоподобно чудовище, известно като смур. Рейт не възрази и те продължиха из покрайнините, докато изгрее слънцето.

Веднага щом настъпи денят, те навлязоха във вътрешността, но не видяха никакви живи същества, освен покрити с шипове гущери. От западния край на гората се виждаше съвсем ясно Кхусц, само на три мили в южна посока. При влизане и напускане на Черната зона дирдирите заобикаляха гората.

Следобед, след като огледаха внимателно гората, тримата се заловиха за работа. Траз копаеше, Анахо и Рейт се захванаха да плетат голяма мрежа, използвайки лиани, клони и въжетата, които бяха донесли.

Вечерта на следващия ден устройството беше завършено. Докато го оглеждаше, Рейт се люшкаше между надеждата и отчаянието. Дали дирдирите ще реагират така, както очаква? Анахо бе на подобно мнение, макар по принцип да бе песимистично настроен, когато ставаше дума за дирдири.

Най-подходящи периоди от деня бяха късната сутрин и ранният следобед, когато ловните групи се завръщаха в Кхусц. В останалите часове излизаха предимно новопристигнали групи и тримата нямаха намерение да привличат вниманието им.

Измина още една нощ и слънцето изгря на следващия ден, който по един или друг начин щеше да се окаже съдбовен. На сутринта падна лек дъждец, малко по-късно облаците се разтвориха и във внезапно очистеното небе Карина 4269 засия като кърваво багрило.

Рейт чакаше в покрайнините на гората, оглеждайки околностите с визоскопа. На север се появиха четирима дирдири, крачещи без видимо усилие в посока към Кхусц.

— Ето ги, идват — обяви Рейт. — Започваме.

Дирдирите се приближиха по пътеката, разменяйки си оживени подсвирквания. Изглежда, ловът бе минал успешно и те се бяха забавлявали. Но чакай! Какво е това? Плячка в самия край на гората! Какво търси този глупак, толкова близо до Кхусц? Дирдирите се хвърлиха в щастливо преследване.

Човекът побягна презглава, както правеха всички като него, когато трябваше да си спасяват животеца. Скоро обаче изгуби кураж и спря, опрял гръб в едно дърво. Дирдирите нададоха своя смразяващ кръвта боен вик и се метнаха към него. Земята под краката на първия неочаквано поддаде и той изчезна. Другите трима спряха изненадани. Чу се пукот, трясък и върху тях се стовари огромна и тежка мрежа, която ги приклещи в миг. И ето че същият уплашен човечец се приближаваше към тях, но сега с триумфиращ вид! Измама, примамка, капан! Завладени от гняв, те се опитаха да разкъсат мрежата, да се освободят, да докопат омразния човек и да го накарат да изпита непреодолим ужас и болка…

Дирдирите бяха избити, посечени с остри лопати, с удари на тежките им дръжки.

Вдигнаха мрежата, извлякоха труповете настрана, освободиха ги от секвините и отново приготвиха клопката.

Втора група се приближи от север, този път бяха само трима, великолепни екземпляри с лъскави шлемове, чиито щитове сияеха отдалеч.

— Тези са от великолепните! — прошепна изплашено Анахо. — Имат по сто трофея в актива си!

— Толкова по-добре — Рейт даде знак на Траз. — Само ги докарай тук, ние ще им дадем хубав урок по великолепие.

Траз постъпи както предния път — първо им се показа, сетне побягна панически. Великолепните го последваха без особено усърдие, очевидно се прибираха с богат улов. Пътеката между дендроните беше добре утъпкана, изглежда, наскоро тук бе минавала друга дружинка. Плячката се държеше малко неестествено, вместо да хукне като пощуряла, с което да направи преследването малко по-интересно, тя дори спираше и се озърташе, а накрая опря гръб на един гигантски торквил. Чудесно! Човекът размаха някакво оръжие. Нима дръзваше да ги предизвика — тях, великолепните? Да се хвърлят напред, да го заловят, да го притиснат към земята, ще бъде трофей за първия, който го докосне! Но — изненада! Земята под краката им хлътна, гората изчезна, какво невероятно объркване! И погледнете — нещастните създания се приближават с извадени оръжия, замахват, мушкат и посичат! Заслепяващ гняв, трескава борба, съскане и писъци — накрая милостивото острие.

Имаха четири успешни засади през този ден, още четири на следващия и пет на третия, когато процесът вече се бе превърнал в добре отработена практика. През свободните сутрини и следобеди погребваха телата и поправяха инструментите. В началото действаха равнодушно, сякаш бяха на риболов — докато Рейт си припомни преследването, на което бе станал свидетел през първия ден, и желанието за мъст се пробуди отново.

Решението да прекратят операцията не произтече от намаляването на приходите — всяка от групите носеше най-малко по двайсет хиляди секвина, — нито от умора и загуба на ентусиазъм. Дори след като отделиха плявата на „млечните“ и „водните“ хризоспинови люспи, натрупаното богатство се оказа огромно по размери. Присъщият на Анахо песимизъм сега премина в безпокойство.

— Рано или късно ще забележат липсващите групи. Ще започне издирване — как ще се скрием тогава?

— Една последна засада — предложи Траз. — Ето, идва поредната група — сигурно са се натъпкали със секвини.

— Но защо? И без това имаме повече секвини, отколкото можем да носим.

— Ще изхвърлим халцедоновите и дори част от изумрудените и ще отнесем само червените и пурпурните.

Анахо погледна към Рейт, който сви рамене.

— Добре — последна засада.

Траз изтича в покрайнините на гората и изигра вече добре отработената паника. Дирдирите не проявиха никакъв интерес. Дали не го бяха забелязали? Те се приближаваха, без да ускоряват ход. Траз се поколеба, сетне се показа отново. Дирдирите втренчиха погледи в него — изглежда, го бяха видели още първия път, защото вместо да се втурнат в преследване, продължиха с нехайна походка. Докато ги наблюдаваше от сенките, Рейт се опитваше да прецени дали са заподозрели нещо, или просто са заситени от лова.

Дирдирите спряха да огледат пътеката, която водеше в гората. Навлязоха между дърветата бавно, един отпред, втори зад него и двама отзад. Рейт се притаи в скривалището си.

— Май загазихме — прошепна той на Анахо. — Ще трябва да си спасяваме кожите с бой.

— Да се бием? — захленчи Анахо. — Трима човеци срещу четирима дирдири?

На стотина метра от тях Траз отново реши да поразпали апетита на дирдирите. Той се подаде на пътеката, насочи арбалета към най-близкия от тях и пусна стрела право към гърдите на чуждоземеца. Дирдирът нададе гневен вик и се хвърли напред, обгърнат от сребристо сияние.

Траз хукна обратно по пътеката и зае обичайното си място до дървото, с насмешлива усмивка на устните. Той размаха оръжие и раненият дирдир се нахвърли върху него — за да пропадне в ямата. Триумфалният му вик се превърна в болезнено стенание. Останалите трима спряха, след това бавно пристъпиха напред. Рейт освободи мрежата, тя падна и оплете двама, третият отскочи назад.

Рейт се втурна към него. Извика на Анахо и Траз:

— Убийте тези в мрежата! — след това пресече пътя на дирдира, давайки си ясна сметка, че при никакви обстоятелства не бива да допусне той да избяга.

Но бягството явно не беше в плановете на чуждоземеца. Той се нахвърли върху Рейт като разярен леопард, извадил огромните си нокти. Траз използва този момент да го заобиколи отстрани и му се метна на гърба. Дирдирът се претърколи, освободи се от хватката му и го прониза с кинжал в крака. В този момент на сцената се появи Анахо, замахна със сабята си и отсече ръката на дирдира, с втория удар го обезглави. Задъхани, изпотени, ругаейки на глас, тримата довършиха последния оцелял дирдир и едва тогава спряха да си починат. От крака на Траз шуртеше кръв. Рейт извади аптечката, постави турникет, дезинфекцира раната, напръска я със синтетична дерма и накрая свали турникета. Траз се мръщеше, но не каза нищо. Рейт му подаде една таблетка.

— Глътни я. Можеш ли да се изправиш?

Траз се надигна вдървено.

— А да вървиш?

— Не много добре.

— Опитай се да се раздвижиш, не оставяй крака ти да се схване.

Рейт и Анахо претърсиха труповете и този път се натъкнаха на истинско съкровище — пурпурен къс хризоспин, два алени, няколко тъмносини, три бледозелени и два небесносини. Рейт поклати глава, смаян и възхитен.

— Цяло богатство! Но безполезно, ако не успеем да се доберем до Мауст.

Той забеляза, че Траз куца около тях с видимо усилие.

— Не можем да отнесем всичко.

Метнаха труповете в ямата и ги заровиха. Скриха мрежата в един храсталак. След това сортираха хризоспиновите люспи и ги подредиха в три чувала, два тежки и един лек. Все още им остана огромно количество „млечни“, халцедонови, тъмносини и зелени. Тях изсипаха в четвърти чувал, който скриха в корените на един зелен торквил.

До здрачаване оставаха два часа. Те нарамиха чувалите и се насочиха към източния край на гората, нагаждайки крачката според Траз. Тук спряха и обсъдиха дали да не устроят лагер, докато раната на Траз заздравее. Младежът обаче не искаше и да чуе за това.

— Мога да вървя, стига да не се налага да тичам.

— Тичането няма да ни помогне при никакви обстоятелства — отбеляза Рейт.

— Освен ако ни заловят — обади се Анахо. — Тогава ще търчим като луди, искаме или не — заедно с тях.

Следобедното слънце смени цвета си от златисто в тъмножълто, после Карина 4269 изчезна и над равнината се спусна мрак. По хълмовете се появиха неизменните трепкащи светлинки. Тримата се отправиха през откритото пространство право към Южното стъпало, като се стараеха да се придвижват от една горичка към друга. Най-сетне стигнаха хълмовете и започнаха да се катерят уморено.

Изгрев-слънце ги завари на хребета, а ловците и преследваните вече се бяха надигнали. Наоколо нямаше никакво подходящо скривалище, те се спуснаха в плитка долина и се скриха зад един изсъхнал шубрак.

Денят напредна. Анахо и Рейт се унесоха в дрямка, докато Траз лежеше по гръб, зареял поглед в небето — от неподвижното положение кракът му съвсем се бе схванал. По пладне отряд от четирима горди дирдири, нахлупили лъскави шлемове, прекоси долчинката. Те забавиха крачка, сякаш бяха доловили близостта на плячката, но други следи привлякоха вниманието им и дирдирите продължиха на север.

Слънцето залезе, озарявайки източната стена на долчинката. Анахо неочаквано се разсмя.

— Вижте какво има там — посочи той. На десетина стъпки от тях се виждаше пукнатина в земята, от която се подаваше натрошената повърхност на едра, зряла жила.

— Алени люспи — в най-лошия случай. Може би пурпурни.

Рейт поклати отчаяно глава.

— С мъка ще отнесем дори съкровището, което натрупахме. Струва ми се, че е достатъчно.

— Подценяваш алчността и ненаситността на жителите на Сивиш — изръмжа Анахо. — За да осъществим твоя план, ще са ни нужни не едно, а няколко съкровища — той се надвеси над жилата. — Пурпурна е. Не можем да я оставим.

— Ами хубаво — вдигна рамене Рейт. — Ти я носи.

— Не — обади се Траз. — Аз ще я нося. Вие двамата и бездруго сте достатъчно натоварени.

— Ще я разделим на три части — предложи Рейт. — Така на всички ни ще е по-леко.

Най-сетне се спусна нощта, тримата нарамиха чувалите и продължиха. Траз накуцваше, понякога залиташе и тихо стенеше от болка. Заслизаха по северния склон и колкото по-близо бяха до Вратите на надеждата, толкова по-изпълнена със стаени опасности им се струваше Зоната.

Зората ги завари в подножието на хълмовете, а до Вратата все още оставаха десет мили. Настаниха се в една тясна цепнатина и Рейт огледа околностите с визоскопа. Крайбрежието изглеждаше тихо и съвсем безлюдно. Далече на северозапад десетина фигури вече наближаваха Вратата на надеждата, възнамерявайки да достигнат безопасни земи, преди да се стъмни. Те подтичваха приведени, както повечето хора в Зоната, с надеждата да останат незабележими. Отряд дирдирски ловци ги следеше от една близка скална издатина, спокойни и бдителни като хищни птици. Изглежда, се бяха отказали да ги преследват. Рейт реши, че моментът не е подходящ да продължат по пътя. Тримата прекараха още един мъчителен ден в цепнатината, покрити с маскировъчна мрежа.

Малко преди обяд в небето се появи въздухолет.

— Търсят изчезналите ловни дружинки — предположи Анахо с изплашен глас. — Сега със сигурност ще последва тсаугш… Здравата сме загазили, да знаете.

Рейт проследи въздухолета и прецени на око разстоянието до Вратата на надеждата.

— В полунощ ще бъдем в безопасност.

— Ако оживеем до полунощ. Защото нищо чудно дирдирите да затворят крайбрежието.

— Не можем да тръгнем сега — ще ни забележат веднага.

— Съгласен — кимна Анахо.

Късно следобед над крайбрежието се появи друг въздухолет, който увисна неподвижно.

— Лошо ни се пише — изстена отчаяно Анахо.

Но след около половин час въздухолетът се издигна и се изгуби зад хълмовете на юг.

Рейт огледа внимателно околностите.

— Не виждам никакви ловни дружинки. Десет мили са поне два часа. Да тръгнем ли още сега?

Траз погледна тъжно ранения си крак.

— Вие двамата вървете. Аз ще изляза, когато се скрие слънцето.

— Но тогава ще е късно — възрази Анахо. — Дори сега вече е твърде късно.

Рейт огледа за последен път хълмовете. После отиде да помогне на Траз да се изправи.

— Или всички, или никой — заяви той.

Веднага щом излязоха на открито, тримата се почувстваха голи и беззащитни. Достатъчно бе на хребета да се появи някоя дружинка и на часа щеше да ги забележи.

Те повървяха около половин час, приведени и на прибежки, както правеха другите. Рейт спираше от време на време и оглеждаше хребета зад тях, очаквайки всеки миг да зърне страховитите силуети. С всяка измината миля нарастваше и надеждата им. Лицето на Траз посивя от болка и усилие, ала въпреки това той продължаваше да поддържа темпото, подскачайки често на един крак и накрая Рейт заподозря, че това, което го гони неумолимо напред, всъщност е непреодолимият страх.

Но изведнъж Траз спря. Той се обърна и посочи с ръка към хребета.

— Гледат ни — прошепна задъхано.

Рейт огледа с визоскопа склоновете, билото и теснините, но не откри нищо. Траз вече се бе понесъл в неритмични подскоци и Анахо го следваше на няколко крачки. Рейт се затича след тях. На стотина метра по-нататък спря отново и този път забеляза ярко проблясване, като от отразен метал. Дирдири? Рейт се обърна и премери оставащото разстояние. Бяха изминали приблизително половината от откритата площ. Рейт си пое дъх и затича след Траз и Анахо. Какво пък, може дирдирите да решат да не ги преследват по крайбрежието.

Малко по-нататък отново спря и се озърна. Този път вече нямаше никакво съмнение: четири силуета се спускаха от хребета. Беше повече от ясно с какви намерения.

Рейт се изравни с Траз и Анахо. Траз тичаше с изцъклен поглед и широко отворена уста. Рейт дръпна по-тежкия чувал от рамото му и го намести на своето. Ако не друго, сега Траз поне не дишаше толкова мъчително. Анахо прецени оставащото им разстояние и погледна през рамо към дирдирите.

— Може и да успеем — изпръхтя той.

Тримата продължиха да препускат из равнината с думкащи сърца и горящи дробове. Лицето на Траз бе придобило мъртвешки вид. Анахо се пресегна и дръпна от него и втория чувал.

Вратата на надеждата вече се различаваше ясно — тихо и безопасно убежище отвъд границите на ловния район. Ловците зад тях се носеха с огромни подскоци.

На половин миля от Вратата Траз взе да забавя темпо.

— Онмале! — извика зад него Рейт.

Ефектът бе изумителен. Траз сякаш се извиси и порасна. Той спря и погледна през рамо към преследвачите. Лицето му бе променено до неузнаваемост — лице на мъдър, суров и властен човек, въплъщението на емблемата Онмале.

Онмале бе прекалено горд, за да отстъпва.

— Бягай! — викна му Рейт, завладян от паника. — Ако ще се бием, нека да бъде на наша територия!

Траз, или Онмале — сега не беше ясно кой властва в душата му, — сграбчи единия чувал от Анахо и втория от Рейт и се понесе с невъобразима скорост към спасителния изход.

Рейт отдели половин секунда, за да прецени разстоянието до най-близкия дирдир, сетне го последва. Траз се носеше напред през равнината. Анахо, с почервеняло от усилие лице, го следваше на няколко крачки.

Траз пръв достигна Вратата на надеждата. Обърна се и зачака, с арбалет в едната ръка и сабя в другата. Анахо също я прекоси, после Рейт, само на петдесетина крачки от първия дирдир. Траз стоеше на няколко метра отвъд невидимата граница и сякаш предизвикваше нападателите. Водещият дирдир нададе яростен вик. Той разклати глава и сияещият щит започна да вибрира. Ала миг след това той забави крачка и свърна на юг, след другарите си, които вече се връщаха към хълмовете.

Анахо се облегна задъхан на Вратата. Рейт едва си поемаше въздух през свистящото си гърло. Лицето на Траз беше сиво и безизразно. Коленете му се подгънаха, той се свлече на земята и остана да лежи там, без да помръдва.

Рейт се приближи, олюлявайки се, към него и го претърколи по гръб. Траз не дишаше. Рейт се наведе над чергаря и започна да му прави изкуствено дишане. Траз изхърка, закашля се и бавно си пое дъх.

Струпаните край вратата зяпачи — носачи от хотелите и просяци — се бяха разпръснали при приближаването на дирдирите. Пръв се върна млад мъж с дълга, отпусната роба и размаха възбудено ръце.

— Това беше нечувано! Никога досега дирдири не бяха идвали толкова близо до Вратата! Още малко и щяха да видят сметката на вашия другар!

— Тихо! — скастри го Анахо. — Пречиш ни.

Младежът отстъпи назад, Рейт и Анахо помогнаха на Траз да се изправи, ала дори на крака той изглеждаше сякаш е в несвяст.

Младежът отново се приближи, попивайки всяка подробност с кафявите си, бдителни очи.

— Позволете да ви помогна. Казвам се Исам Танга и съм представител на странноприемница „Успешно начинание“, която предлага чудесна атмосфера за отдих. Разрешете да ви нося с чувалите — той вдигна чувала на Траз, премери тежестта му на ръка и погледна учудено Рейт и Анахо. — Хризоспин?

Анахо дръпна чувала от ръката му.

— Я да се махаш! Имаме си други планове!

— Както желаете — отвърна Исам Танга, — но нашата странноприемница е съвсем близо и малко встрани от шумните, улици и игралните домове. Освен че предлага уют и удобства, тя не е така безбожно скъпа като хотел „Алеун“.

— Много добре — заяви Рейт. — Води ни в „Успешно начинание“.

Анахо промърмори нещо недоволно под носа си. Исам Танга ги подкани вежливо с ръка:

— След мен, ако обичате.

Те се отправиха към Мауст, като Траз накуцваше с ранения си крак.

— Паметта ми изневерява — оплака се той. — Помня като прекосявахме крайбрежието, после някой ми извика нещо в ухото…

— Това бях аз — рече Рейт.

— И след това нищо, ама съвсем нищичко, до мига, когато се съвзех да лежа от тази страна на Вратата на надеждата — той помисли малко и продължи: — Чувах някакви кънтящи гласове. Хиляди лица се извръщаха към мен — лица на разгневени войни. Виждал съм такива неща в сънищата си — гласът му пресекна и той не каза нищо повече.

7.

Странноприемница „Успешно начинание“ се намираше в дъното на тясна уличка. Беше потъмняла от времето сграда с мрачна фасада, която вероятно никога не се бе радвала на небивала посещаемост, ако се съдеше по състоянието на фоайето, в което цареше сумрак и хлад. Исам, както се оказа, бе собственикът. Той изигра прочувствена сценка на гостоприемство, като поръча веднага да донесат вода, фенери и чисти дрехи в „кралския апартамент“ и тези разпореждания бяха изпълнени от навъсен прислужник с огромни червеникави ръце и също тъй червеникава къдрава коса. Тримата се изкачиха по виещата се стълба до „апартамента“, който се състоеше от всекидневна, баня и няколко несъразмерни ниши, обзаведени с намирисващи на мухъл кушетки. Прислужникът запали лампите, донесе гарафа с вино и си тръгна. Анахо помириса виното в гарафата и я побутна настрана.

— Не бива да рискуваме — винаги съществува опасност да ни сипят отрова. А когато се събудим — ако изобщо се свестим, — богатствата ни ще са изчезнали яко дим. Разочарован съм, по-добре да бяхме отишли в „Алеун“.

— Утре ще имаме достатъчно време за това — успокои го Рейт и се отпусна безкрайно изморен в едно кресло.

— Утре вече трябва да сме напуснали Мауст — възрази Анахо. — Ние сме белязани хора, а и да не сме все още, скоро ще бъдем — той излезе навън и не след дълго се върна с хляб, месо и вино.

Ядоха и пиха, след това Анахо провери здраво ли са залостени вратите и прозорците.

— Всичко може да се случи на подобно място. Нож в гърба, малка суматоха и кой накрая ще излезе най-големият хитрец — Исам Танга.

След като провериха още веднъж помещенията, тримата се настаниха на кушетките. Анахо, който заяви, че спи най-леко, постави чувалите до себе си. Изгасиха всички лампи, освен една, която едва мъждукаше. Но само след няколко минути Анахо се доближи безшумно до леглото на Рейт.

— Не бих се учудил, ако ни наблюдават през тайни отвори и ни подслушват по тръби — прошепна той. — Ето, вземи чувалите. Сложи ги до теб. Ще полежим няколко минути и ще се ослушваме.

Рейт с мъка прогони сънливостта си. Умората обаче надделяваше, скоро клепачите му клюмнаха и той заспа.

По някое време Анахо го разбуди със сръгване в ребрата. Рейт скочи изплашено.

— Тихо! — скастри го Анахо шепнешком. — Виж там.

Рейт се взря в мрака. Първото, което видя, бяха някакви сенки, тъмни помръдващи, очертания — после изведнъж блесна светлина. Траз скочи, стиснал готовия за стрелба арбалет и ножа.

Двамата мъже при леглото на Анахо се извърнаха към лампата с изопнати, изплашени лица. Единият беше Исам Танга, вторият — навъсеният слуга с червените ръце, който търсеше по възглавницата шията на Анахо. Прислужникът нададе изненадано възклицание и се метна през стаята с вдигнати за удар ръце. Траз стреля и стрелата се заби право в изкривеното от ярост лице. Мъжът падна, без да издаде и звук, и се пренесе в света на забвението, преди още да осъзнае какво е станало. Исам хукна към един отвор в стената. Рейт го застигна и повали на пода. Исам се съпротивляваше отчаяно, въпреки привидно крехкото си телосложение той се оказа силен и гъвкав като змия. Рейт го приклещи в удушаваща хватка и го изправи на крака, без да обръща внимание на болезненото му хриптене.

Анахо метна тънко въже на шията на Исам и се приготви да го стегне. Рейт се намръщи, но не възрази. Така се раздаваше справедливост в Мауст, изглеждаше му съвсем естествено Исам да преживее последните мигове от безпътния си живот в тази стая, на трепкащата светлина на лампата.

— Чакайте! — извика хрипкаво съдържателят. — Не ме убивайте! Аз съм само един жалък гостилничар. Пуснете ме и ще ви помогна да избягате!

— Спри! — намеси се Рейт. Сетне попита Исам: — Какво искаш да кажеш с това, че ще ни помогнеш да избягаме? В опасност ли сме?

— Да, разбира се. Какво друго очаквахте?

— Я разкажи по-подробно.

Почувствал надежда, Исам се изправи, разкърши рамене и с привидно негодувание побутна настрана ръцете на Анахо.

— Информацията е ценна. Колко предлагате за нея?

Рейт кимна на Анахо.

— Продължавай.

Исам нададе сърцераздирателен вик.

— Не, не! Готов съм да изтъргувам живота си за вашите три. Това достатъчно ли е?

— Ако се окаже, че говориш истината.

— Така е, така е. Моля ви, само свалете примката.

— Не и докато не чуя какво точно ще получим.

Исам плъзна поглед по лицата им и не видя нищо, което да го окуражи.

— Добре тогава, ще ви кажа. До мен стигна потаен слух. Дирдирите са ужасно разгневени. Някой е унищожил голям брой ловни дружинки и е отмъкнал плячката им — говори се за най-малко двеста хиляди секвина. Градът гъмжи от шпиони — също и околностите. Предлага се голямо възнаграждение за всякаква информация, свързана със случая. Ако вие сте търсените хора — както подозирам, — няма да напуснете никога Мауст, освен с хомоти на шиите. Само аз бих могъл да ви помогна.

— И как смяташ да ни помогнеш? — попита предпазливо Рейт.

— Мога да ви спася — на определена цена.

Рейт погледна към Анахо, който отново затегна примката. На устата на Исам излезе пяна, очите му се изцъклиха на светлината на лампата. Анахо отпусна възела.

— Животът ми срещу вашите, съгласен — изграчи Исам.

— В такъв случай да не съм чул повече да се говори за „цена“. Излишно е да ти казвам какво те чака, ако се опиташ да ни измамиш.

— Никога, никога! — провикна се Исам. — Животът ми сега е неразривно свързан с вашите. Трябва да тръгнем незабавно. Утре ще е твърде късно.

— Да тръгнем още сега? Пеша?

— Не е задължително. Пригответе багажа. В тези чували наистина ли има секвини?

— Алени и пурпурни — потвърди Анахо със садистично задоволство. — Ако искаш от същите, иди в Зоната и убий няколко дирдири.

Исам потрепери.

— Е, готови ли сте? — той изчака нетърпеливо, докато тримата събираха багажа. Споходен от внезапно хрумване, се наведе над трупа на прислужника и го претърси. Когато се изправи, стискаше доволно в шепата си няколко „водни“ и „млечни“ секвина.

Междувременно тримата се приготвиха. Въпреки протестите на Исам Анахо остави примката на шията му.

— За да си сигурен в намеренията ни — поясни той.

— Ех, защо животът все ме събира с мнителни съучастници? — проплака съдържателят.

Главната улица на Мауст кипеше от живот, изпълнена от огромно човешко множество. Прозорците на нощните заведения хвърляха разноцветни сияния, чуваха се писклива музика, пиянски смехове, понякога високи гневни викове. Исам ги преведе по кратък маршрут до северните покрайнини на града, където се наложи доста дълго да тропа на една невзрачна врата. Най-сетне отвътре се подаде сънен и навъсен мъж, който след петминутен пазарлък оседла за тях четири скакуна — десет минути по-късно, тъкмо когато Аз и Браз се изтърколиха едновременно в небето на изток, Рейт, Анахо, Траз и Исам препуснаха в северна посока върху мършави, белокожи качански скакуни и скоро оставиха Мауст далече назад.

Яздиха цялата нощ, без да спират, и призори стигнаха Кхорай. Пушекът от комините се носеше на север, към Първото море, което заради странна игра на светлината изглеждаше черно като бездна на фона на лилавото небе.

Прекосиха Кхорай и се спуснаха на пристанището, където слязоха от скакуните. Исам, с най-покорната усмивка на лице, се поклони на Рейт, скръстил ръце на гърба си.

— Изпълних обещаното, моите приятели бяха доставени в безопасност в Кхорай.

— Приятелите, които възнамеряваше да удушиш преди няколко часа.

Устните на Исам затрепериха.

— Това беше в Мауст! В онзи град човек не може да отговаря за постъпките си.

— Добре, съгласен съм да те пусна да се върнеш обратно.

Исам се поклони отново.

— Нека деветглавият Сагорио да покоси всички ваши врагове! Сбогом и на добър път! — той се метна на своя скакун, обърна го и препусна по улиците на Кхорай.

Въздухолетът стоеше на мястото, където го бяха оставили. Докато се качваха, от будката подаде глава пазачът, изсмя се презрително, но не каза нищо. Тримата се постараха да не му обръщат внимание, запознати, макар и задочно, с обидчивия характер на кхорайците.

Въздухолетът се издигна в утринното небе и се отправи покрай брега на Първото море. Така започва началният етап от пътуването им за Сивиш.

8.

Въздухолетът се носеше на запад. На юг се простираше огромна и прашна пустиня, на север лежеше Първото море. Под тях и напред в монотонна последователност се редяха мочурища и пясъчни дюни, които се губеха в мъгливата далечина.

Траз спеше — бе потънал в дълбокия сън на пределното изтощение. Анахо, напротив, изглеждаше спокоен и безгрижен, сякаш никога не бе изпитвал страх. Рейт, макар безкрайно уморен, не смееше да откъсне поглед от екрана на радара, освен в редките случаи, когато оглеждаше небето. С течение на времето безгрижието на Анахо започна да му лази по нервите. Погледна го с подпухнали и зачервени очи и произнесе намусено:

— Изглеждаш твърде спокоен за преследван от злите дирдири беглец. Трябва да призная, че се възхищавам на самообладанието ти.

Анахо махна непринудено с ръка.

— Това не е самообладание, а детинска вяра. Напоследък взех да ставам суеверен. Помисли си само: влязохме в Карабас, избихме дузина членове на Първата раса и отнесохме техните богатства. Как след всичко това да си помисля, че може да ми се случи нещо лошо?

— Вярата ти е по-голяма от моята — изръмжа Рейт. — Защото очаквам дирдирите да ни подгонят с цялата си налична мощ.

Анахо се изсмя презрително.

— Не, дирдирите не постъпват така! Опитваш се да си обясниш поведението им със собствените си представи. Не забравяй, за тях обществената организация не е венецът на еволюцията — хората смятат така. Дирдирите съществуват само за себе си, всеки един от тях живее както му повелява неговата гордост. Сътрудничи си с останалите само когато това му е от полза.

Рейт поклати скептично глава и отново се надвеси над екрана.

— Не може да са толкова ограничени. Как тогава съхраняват своето общество? Как осъществяват дълговременни проекти?

— Много просто. Всеки дирдир прилича в голяма степен на останалите, съществуват расови предпоставки, които ги карат да постъпват по един и същи начин. При хората тези предпоставки носят названията „традиция“, „кастова йерархия“, „стремеж да се постигне крайната цел“. В обществото на дирдирите това са по-скоро непреодолими, вродени импулси. Отделният индивид е неразривно свързан с обичаите на расата. Ако му потрябва помощ, достатъчно е да извика „хсай, хсай, хсай“ и ще я получи. Ако го обвинят, че греши, ще каже „дрса, дрса, дрса“ и ще поиска да бъде съден. В случай обаче, че решението на съда не му се понрави, има право да предизвика съдията, който обикновено е от великолепните, и ако го победи, случаят се смята за приключен. Най-често обаче осъденият губи, отнемат му правото да носи сияещите антени и той става парий. Но по правило подобни решения не се оспорват.

— Общество, основаващо се на подобни принципи, ще бъде много консервативно.

— Да, докато не настъпи време за промени. В такива периоди дирдирите могат да проявяват неочаквана гъвкавост. Те са способни на творческо мислене, умеят да се приспособяват и да откриват най-верните решения, при това не губят време в безсмислена показност и маниерничене. Вярно, че двуполовата им система може да стане причина за разсеяност, но също като лова тя е извор на ужасяваща по своята сила страст, която далеч надхвърля човешките представи.

— След като ми разказа всичко това, би ли ми обяснил защо ще се откажат толкова лесно да ни преследват?

— Не е ли ясно? — повдигна учудено вежди Анахо. — Кой дирдир би помислил, че летим към Сивиш с техен въздухолет? Нищо не свързва хората, които бяха преследвани в Смаргаш, с тези, които избиха дирдирите в Карабас. Може би след време ще направят подобна връзка, ако например разпитат подробно Исам Танга. Но дотогава няма как да им хрумне, че тъкмо с този въздухолет летят издирваните от тях хора. В такъв случай защо да се опитват да ни засекат?

— Мога само да се надявам, че си прав — въздъхна Рейт.

— Ще видим. Поне засега сме живи. Летим с въздухолет, с всички налични удобства. Сдобихме се с най-малко двеста хиляди секвина. Какво ни чака? Нос Брейз. Отвъд него Шанизадският океан. Скоро трябва да променим курса и да се спуснем към Хаулк. Кой би обърнал внимание на един въздухолет сред стотици други в небето? В Сивиш ще се смесим с множеството, а през това време дирдирите ще ни търсят из Жаркен, Джалки или отвъд Хунгхюската тундра.

В продължение на десетина минути Рейт обмисляше наученото за дирдирите и техните нрави. Накрая попита:

— Добре, да предположим, че аз или ти изпаднем в беда и извикаме „дрса, дрса, дрса“?

— Това е възвание за справедлив съд. За помощ се вика „хсай, хсай, хсай“.

— Добре, да бъде „хсай, хсай, хсай“ — дирдирите ще бъдат ли длъжни да ни помогнат?

— Да, по силата на традицията. Това е автоматичен отговор, непреодолим рефлекс. Свързващото звено, което сплотява една иначе необуздана и изменчива раса.

Два часа преди залез-слънце откъм Шанизадския океан изви буря. Карина 4269 се превърна в кафяво джудже, след това изчезна зад черните облаци, които изпълниха небето. Пяната на крайбрежния прибой придоби тъмнокафявия цвят на бира, черните дендрони отвъд пясъчната ивица се запревиваха под свирепите пориви. По тъмната водна повърхност пробягваха накъсани черти.

Въздухолетът летеше на юг през жълтокафеникав сумрак и малко по-късно, с последните лъчи на светлината, се приземи върху една гранитна скала. Тази нощ тримата прекараха на седалките, опитвайки се да не обръщат внимание на миризмата на дирдирски тела, с които бе пропита тапицерията.

Зората предизвика причудливо светлинно сияние, като ярки лъчи, които се процеждат през кафява стъклена бутилка. Във въздухолета нямаше нито храна, нито вода, но наблизо откриха няколко добре съхранени пътничета. Траз отиде да се разходи покрай брега, като спираше и вдигаше глава, за да се любува на сиянието. По някое време застина неподвижно, сетне се хвърли във водата и когато изплува, държеше в ръка жълтеникаво същество, което въртеше бясно пипала и махаше с перковидните си крайници. Двамата с Анахо го разкъсаха и изядоха съвсем сурово. Рейт предпочете да се придържа към диетата от пътничета.

След като утолиха глада си, те се облегнаха на седалките, наслаждавайки се на сутрешния покой след бурята.

— Утре — обяви Анахо — пристигаме в Сивиш. Животът ни отново ще се изпълни с опасности. Вече не сме крадци и преследвани бегълци, а заможни хора и трябва да се държим подобаващо.

— Ами хубаво — засмя се Рейт. — Какво значи това?

— Значи, че трябва да бъдем хитри и предпазливи. И в никакъв случай да не се появяваме в корабостроителницата с чували с пари.

— Съгласен — кимна Рейт. — Изглежда на Тчай всичко, което е разумно, е погрешно.

— Най-добре ще е — продължи да разсъждава Анахо — да си осигурим подкрепата на някоя влиятелна особа. Това трябва да бъде първата ни грижа.

— Дирдир? Или дирдирчовек?

— Сивиш е град на получовеци, дирдирите и дирдирхората живеят в Хей, в континенталната част. Сам ще видиш.

9.

Хаулк стърчеше като тесен и изкривен придатък от раздутия търбух на Кислован, граничейки на запад с Шанизадския океан и на изток с Айзанския залив. В дъното на залива се намираше остров Сивиш, в чийто северен край бе разположена огромна и хаотично застроена индустриална зона. Един дълъг мост прехвърляше тесния пролив и опираше в континенталната част, осъществявайки връзката с Хей, града на дирдирите. В центъра на Хей, доминираща над цялата околност, впечатляваше с пропорциите си стъклена сграда с дължина седем-осем километра и ширина пет, висока над триста метра — грандиозна постройка с такива размери, че отдалече изглеждаше изкривена. Гора от островърхи покриви заобикаляше стъклената сграда, в средата те бяха алени и пурпурни, около тях бежови и сиви, и бели в покрайнините.

Анахо посочи кулите.

— Всяка къща принадлежи на отделен клан. Някой ден ще ви разкажа за живота в Хей — церемониалните разходки по главната улица, безразборните връзки и потайни оргии, кастовите и клановите отличия. Но сега повече ни интересуват корабостроителниците, които са разположени там.

Рейт проследи ръката му към един район в централната част на острова, заобиколен от цехове, складове, депа и хангари. Шест големи космически кораба и три по-малки изпълваха площадката в единия край. Гласът на Анахо прекъсна мислите му:

— Всички кораби се охраняват строго. Дирдирите са далеч по-стриктни от уонките — по-скоро инстинктивно, отколкото заради конкретна причина, защото досега няма случай да е откраднат космически кораб.

— Предполагам, че никой не се е появявал тук с двеста хиляди секвина на ръка. Толкова пари ще отворят врати навсякъде.

— Само не и в Стъкления блок.

Рейт замълча. Анахо насочи въздухолета към една павирана площадка в близост до корабостроителниците.

— Сега — заяви той със спокоен глас — ще узнаем какво ни готви съдбата…

Рейт внезапно бе завладян от тревога.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ако са ни проследили, ако ни очакват, ще ни заловят при първа възможност. Засега обаче обстановката ми изглежда съвсем обичайна, не очаквам да ни сполети бедствие. Не забравяйте, намираме се в Сивиш. Аз съм дирдирчовек, вие сте получовеци, дръжте се подобаващо.

Рейт огледа с подозрителен поглед площадката. Но както Анахо бе отбелязал, не се забелязваше никаква вещаеща опасност активност.

Въздухолетът се приземи. Тримата слязоха. Анахо застана със строго изражение отстрани, докато Траз и Рейт разтоварваха багажа.

Към тях се приближи моторен фургон и прихвана въздухолета със скоби. Водачът хибрид между дирдирчовек и друга, непозната раса, огледа Анахо с безлично любопитство, без да обръща внимание на Рейт и Траз.

— Къде да го откарам?

— На временен док, в постоянна готовност — отвърна Анахо.

— Категория?

— Лукс, с всички необходими екстри.

— Номер шейсет и четири — обяви водачът и подаде на Анахо един меден диск. — Депозит двайсет секвина.

— Ето двайсет, и пет за теб.

Фургонът повдигна въздухолета и го откара в отредената ниша. Анахо се отправи към близкия екскаватор, зад него, натоварени с багаж, кретаха Траз и Рейт. Екскаваторът ги изведе на просторен булевард с оживен трафик от моторни фургони, електромобили и каруци.

Тук Анахо спря и се огледа.

— Всичко ми е някак странно и чуждо, но сигурно защото отдавна не съм идвал тук. Първо, разбира се, трябва да се настаним, някъде. Ако не ме лъже паметта, точно от другата страна на булеварда имаше подходящ хотел.

В хотел „Древно царство“ тримата бяха отведени по облицования с черно-бели плочки коридор до апартамент с изглед към централния двор, украсен с пейки, на които седяха десетина жени и гледаха към прозорците в очакване да бъдат поканени.

Две от тях бяха от расата на дирдирхората — с остри черти на лицата, бледи като сняг, косите им — рехав сивкав пух на върха на темето. Анахо ги огледа замислено в продължение на минута, въздъхна и им обърна гръб.

— Да не забравяме, че сме бегълци — произнесе той, по-скоро на себе си. — Трябва да бъдем пределно предпазливи. Макар че в многолюден град като Сивиш анонимността ни е гарантирана — повече, отколкото където и да било другаде. Дирдирите не се интересуват от тукашните дела, освен ако не се случи нещо извънредно, тогава градският управител бива повикан в Стъкления блок. През останалото време той има пълна свобода на действие — събира данъци, грижи се за реда, съди, наказва, постъпва както намери за добре и следователно е най-некорумпираният човек в Сивиш. Другаде ще трябва да търсим нашия влиятелен човек — утре ще поразпитам наоколо. Второ, ще ни е нужна къща, или склад, достатъчно голям, близо до корабостроителниците и същевременно да не привлича внимание. Това също ще бъде моя грижа. Трето — най-рискованият момент, — трябва да наемем технически персонал, който да сглоби отделните секции и да извърши настройка и проверка. При добро заплащане без съмнение можем да си осигурим отлични специалисти. Аз ще се представя за възвишен — това не е лъжа, защото някога бях точно такъв — и ще намекна, че зад мен стоят определени дирдири, които ще накажат всеки, посмял да си развърже езика. Няма никакви причини планът ни да не се осъществи гладко и бързо, освен ако провидението не реши да ни изиграе някоя лоша шега.

— Иначе казано — въздъхна Рейт, — разчитаме на шанса, а той най-често не е на наша страна.

Анахо не обърна внимание на забележката му.

— Искам да ви предупредя: този град се храни и живее от интриги. Хората идват тук с една-единствена цел — да забогатеят. Престъпността е висока — кражби, изнудване, упадъчни нрави, комар, повсеместна алчност, безочлива показност, мошеничества. Цялата тази пасмина постоянно дебне за жертви, които са многобройни и обикновено не могат да разчитат на никаква помощ. Дирдирите нехаят, нравите и обичаите на получовеците не ги интересуват. Управителят се грижи единствено да поддържа реда. Повтарям — бъдете максимално предпазливи! Не се доверявайте никому, не отговаряйте на никакви въпроси! Ще се представяте за хора от степта, пристигнали да търсят препитание, преструвайте се на невежи. Така ще сведем до минимум рисковете.

10.

На сутринта Анахо излезе, за да се захване с набелязаните задачи. Рейт и Траз слязоха в уличното кафене и седнаха там да зяпат минувачите. Траз беше отвратен от всичко, което виждаше.

— Градовете са ми противни — оплака се той. — Но този е най-лошият от всички — какво гнусно местенце. Обърна ли внимание как мирише? На химикали, пушек, болести, прогнил камък. Мирише на болни хора — погледни им само лицата.

Рейт не можеше да отрече, че обитателите на Сивиш имаха нездрав вид. Цветът на лицата им варираше от мътно кафеникав до снежнобял, чертите им говореха недвусмислено за хилядолетна и целенасочена селекция. Никога досега Рейт не бе виждал толкова предпазливи и необщителни хора. Животът в постоянен контакт с чуждоземна раса ги бе лишил от представата за общност. В Сивиш всеки беше непознат. Единственото позитивно следствие бе, че никой не обръщаше внимание на Рейт и Траз.

Рейт си поръча чаша вино, което се оказа разредено с вода, и потъна в мисли. Докато се опитваше да резюмира представите си от Тчай, той стигна до извода, че единственият обединяващ фактор на планетата е езикът, който бе еднакъв навсякъде. Може би защото възможността за общуване често определяше разликата между живота и смъртта, защото тези, които не умееха да общуват, загиваха — затова и езикът бе запазил своята универсалност. Вероятно корените му бяха на далечната Земя, макар да не намираше сходство с нито един от земните езици. Той си припомни някои ключови думи: „вам“ за „майка“, „татап“ за „баща“, „исир“ за „сабя“. Числителните бройни бяха „айне“, „сей“, „дрос“, „енсер“, „ниф“, „хисц“, „уага“, „манага“, „нуей“, „тикс“. Никакъв намек за сходство, но все пак като че ли долавяше призрачното ехо на древната Земя…

Като цяло, заключи Рейт, животът на Тчай бе далеч по-разнообразен от този на Земята. Страстите бяха по-пламенни, мъката по-горчива, радостта по-възвишена. Хората имаха ярко обусловени характери. В сравнение с тях земните жители биха изглеждали пасивни, анемични, отпуснати. На Земята никой не се смееше силно, нито имаше причини да крещи от ужас.

Както вече няколко пъти се случваше, Рейт стигна до неизбежния въпрос: Да предположи, че се върне на Земята. Какво ще прави тогава? Ще успее ли да привикне с онова спокойно и улегнало съществуване? Или през целия си живот ще копнее за степите и моретата на Тчай? Рейт се подсмихна тъжно. Проблем, който би посрещнал с радост.

Появи се Анахо. Той се огледа подозрително и седна на тяхната маса. Имаше потиснат вид.

— Твърде много се уповавах на спомените си — заговори, след като си пое дъх. — Оптимизмът ми е бил нереален.

— Защо? — поиска да узнае Рейт.

— А, нищо конкретно. Явно обаче съм подценил ефекта от това, което сме сторили. На два пъти тази сутрин чух да се говори за някакви безумци, които навлезли в Карабас и изклали голям брой дирдирски ловни дружини. Хей трепери от възбуда и гняв, или поне така се говори. Обявени са вече няколко тсаугш, никой не би искал да бъде на мястото на тези безумци.

Траз изпръхтя ядосано.

— Дирдирите също ходят в Карабас, за да избиват хора. Защо се възмущават, когато ги сполети подобна участ?

— Шшшт! — скастри го Анахо. — Не говори толкова високо! Да не искаш да ни чуят? В Сивиш никой не дава глас на мислите си — това е недопустимо!

— Още една черна точка за този мизерен град! — заяви Траз, но този път с по-сдържан глас.

— Успокойте се — вдигна ръце Анахо. — Положението не е чак толкова тежко. Помислете само! Докато дирдирите тършуват из континентите, ние тримата сме в Сивиш, в хотел „Древно царство“.

— И това ако е повод за радост — въздъхна Рейт. — Какво друго научи?

— Градоначалникът се казва Клодо Ерлиус. Отскоро е на този пост, което може да не е в наша полза, тъй като навярно все още изпълнява ревностно задълженията си. Поразпитах предпазливо и тъй като съм възвишен, не бих казал, че отговорите се отличаваха с прекомерна прямота. Все пак изплува едно име, което бе споменато на два пъти. Някой си Айла Гмуреца. По принцип се занимавал с доставка и транспорт на строителни материали. Той е известен чревоугодник и сластолюбец с толкова префърцунен вкус, че капризите му нерядко струват цяло състояние. Тази информация получих безплатно — с тон на завистливо възхищение. Намекнаха ми също, че имал вземане-даване с подземния свят.

— Този Гмурец няма ли да е твърде голяма хапка за нашата уста? — попита Рейт.

Анахо изсумтя презрително.

— Да не искаш да ти потърся някой дребен уличен джебчия? Този човек е с размах и възможности.

Рейт неволно се засмя.

— Други имена не изникнаха ли?

— Не, но научих още, че споменатият Айла си падал по отчаяните начинания, стига да обещават добра печалба. Изглежда, това е човекът, когото търсим. В едно няма съмнение, той е достатъчно компетентен, за да го използваме.

Траз реши да се намеси в разговора.

— Ами ако този Гмурец откаже да ни помогне? Няма ли тогава да бъдем изложени на милостта му? Възможно ли е да започне да ни изнудва?

Анахо стисна устни и сви рамене.

— Няма безопасни решения. Поне от моя гледна точка Айла Гмуреца изглежда подходяща кандидатура. Има опит в доставките, притежава транспортни средства и вероятно ще може да ни осигури подходяща сграда, в която да построим кораба.

— Нужен ни е способен човек — съгласи се неохотно Рейт — и при подобни обстоятелства едва ли трябва да обсъждаме личните му качества. Но от друга страна… Е, както и да е. Какъв претекст ще използваме?

— Легендата ни ще е като при локхарите — че ни е нужен космически кораб, за да сложим ръка на огромно съкровище, — мисля, че обяснението е не по-лошо от всяко друго. Тъй като Айла Гмуреца със сигурност е подозрителен и недоверчив човек, съмнявам се да повярва на всяко обяснение.

— Внимание! — прошепна Траз. — Насам идват дирдири.

Бяха трима и крачеха с енергична походка. На главите си отзад имаха сребристи кутийки, от които надолу се спускаше фина метална мрежа. Антените им сияеха ярко. Меките им кожени наметала с дълги ръкави опираха земята и краищата се влачеха по паважа. Бяха обточени с везани ленти, изпъстрени със странни знаци.

— Инспектори — промърмори Анахо, свел поглед.

— Рядко се случва да идват в Сивиш — само ако е имало оплакване.

— Ще познаят ли, че си дирдирчовек?

— Разбира се. Надявам се обаче да не познаят, че съм издирваният беглец Анке ди афрам Анахо.

Дирдирите ги подминаха, Рейт ги разглеждаше крадешком, настръхнал от близостта им. Дирдирите не им обърнаха внимание и продължиха надолу по улицата, развявайки краищата на своите наметала.

На лицето на Анахо се изписа видимо облекчение.

— Колкото по-скоро напуснем Сивиш, толкова по-добре — въздъхна неочаквано Рейт.

Анахо затропа с пръсти по масата и накрая кимна решително.

— Добре тогава. Ще се обадя на Айла Гмуреца и ще уредя среща — той стана и напусна кафенето, но съвсем скоро се върна. — След малко ще дойде кола да ни вземе.

Рейт не беше готов за толкова бързо развитие на събитията.

— Какво му каза? — попита той обезпокоено.

— Че искаме да се посъветваме с него по един въпрос, свързан с определена печалба.

— Хм — изсумтя Рейт и се облегна назад в креслото. — Не обичам прибързаните действия.

Анахо вдигна ръце в израз на отчаяние и раздразнение.

— Каква е ползата да отлагаме?

— Признавам — никаква. Може би все още не съм привикнал със Сивиш и с това как стават нещата тук.

— Не бери грижа. Колкото повече опознаваш Сивиш, толкова по-неуверен ще се чувстваш.

Рейт премълча. Петнайсетина минути по-късно пред хотела спря голяма черна кола, която на времето вероятно се е славела като луксозен модел. Мъж на средна възраст с мрачен и заплашителен вид излезе на паважа и се огледа. Той кимна с брадичка към Анахо.

— Ти ли чакаш колата?

— За Гмуреца?

— Качвай се.

Тримата се качиха в купето отзад и се настаниха на широката седалка. Колата потегли плавно по улицата, малко след това свърна в една пресечка и пое през безредно и хаотично застроен квартал. Тук нямаше две еднакви къщи, прозорците бяха с несиметрична форма и нееднакви размери, стените — дебели и грубо измазани. Хора с бледи лица надзъртаха от улични ниши или иззад ъглите, всички изпровождаха с любопитни погледи минаващата кола.

— Наемни работници — поясни Анахо с презрителен вид. — Кхери, танги, жители на Тъжните острови. Идват от Кислован, дори от земите отвъд.

Колата прекоси гъмжащ от боклуци площад и навлезе в уличка с дребни дюкяни, всичките защитени с масивни метални решетки.

— Още колко ще пътуваме? — обърна се Анахо към шофьора.

— Близо е — отговорът бе произнесен с небрежно помръдване на устни.

— Къде живее Гмуреца? Горе на Хълмовете?

— На Замийското възвишение.

Рейт оглеждаше с преценяващ поглед шофьора — смачкан нос, дълбоки бръчки около безцветните устни, лице на професионален убиец.

Пътят ги отведе на хълма. Градините на къщите бяха занемарени. Спряха в дъното на една алея. Шофьорът им даде знак да слязат и ги поведе мълчаливо през един тъмен нисък тунел, миришещ на влага и мухъл, до малък страничен двор, от който ниско стълбище се изкачваше до къщурка със стени, облицовани в охрени плочки.

— Чакайте тук! — мъжът изчезна зад врата от черна псила, обкована с желязо, и се появи след миг. — Влизайте.

Тримата се озоваха в голям кабинет с бели стени. Подът бе застлан с яркочервен килим, фотьойлите бяха с розова и жълта плюшена тапицерия, в центъра имаше масивно бюро от восъчно дърво, в ъгъла кадилница, от която се разнасяше ароматен дим. Зад бюрото седеше едър мъж с жълтеникава кожа, облечен с дълга до земята алена роба, обшита с черен ширит. Лицето му бе овално като пъпеш, няколко стръка пясъчноруса коса бяха прилепнали на голото му лъскаво теме. Имаше проницателен поглед и несъмнено бе надарен с остър ум и огромна, макар и цинична интелигентност.

— Аз съм Айла Гмуреца — заговори той с глас на човек, който умее да се владее, и сега изглеждаше мек и подкупващ. — Виждам един дирдирчовек от силните.

— Възвишен! — поправи го Анахо.

— … младеж с неизвестен произход и зрял мъж с още по-загадъчно минало. Какво може да иска от мен една толкова странна групичка?

— Да обсъдим въпроси от взаимен интерес — заговори Рейт.

Долната част на лицето на Гмуреца се разтегли в усмивка.

— Продължавай.

Рейт огледа помещението, после отново извърна поглед към Гмуреца.

— Бих предпочел да разговаряме някъде другаде, например навън.

Тънките, едва забележими вежди на Гмуреца се повдигнаха изненадано.

— Не разбирам. Би ли ми обяснил?

— Естествено, но веднага щом отидем другаде.

Гмуреца се намръщи, помисли за миг, сетне ги поведе. Минаха под една арка и излязоха на тераса, от която се разкриваше великолепен пейзаж.

— Тук ще бъде ли подходящо? — попита Гмуреца с глас, който издаваше леко, но овладяно раздразнение.

— По-добре е — кимна Рейт.

— Ще призная, че съм озадачен — рече Гмуреца и се отпусна в голям плетен стол. — Кой е този могъщ и незнаен противник, от когото очевидно се страхувате дори тук?

Рейт погледна многозначително към красивия пейзаж, над който доминираше огромният Стъклен блок на далечния Хей.

— Вие сте важен човек. Действията ви предизвикват значителен интерес у едни определени същества, до степен да подслушват разговорите ви.

Гмуреца махна небрежно с ръка.

— Което означава, че работата, която искате да обсъждаме, е строго поверителна и вероятно незаконна.

— Това безпокои ли ви?

Гмуреца прехапа пълните си сиво-розови устни.

— Да преминем към конкретните дела.

— Разбира се. Какво ще кажете за една доста добра печалба?

— Хм. Имам достатъчно, за да задоволявам скромните си желания. Но няма човек, който да не се нуждае от повече пари.

— Накратко, положението е следното — знаем къде и как да се сдобием с огромно богатство, без почти никакъв риск.

— Значи съдбата ви е ощастливила!

— Необходима е обаче известна подготовка. Смятаме, че вие, като човек с опит и възможности, бихте могли да ни помогнете, срещу известен дял от печалбата. Не става въпрос за финансова подкрепа.

— Не бих могъл да кажа нито „да“, нито „не“, докато не се запозная с подробностите — отвърна с привидно благ гласец Айла Гмуреца. — Но можете да говорите съвсем открито, имам репутацията на дискретен човек.

— Първо, ще ни е нужно потвърждение за интереса ви към подобно начинание. Иначе защо да ви губим времето?

— Интерес има — отвърна, примигвайки, Гмуреца, — доколкото това е възможно в пълен информационен вакуум.

— Добре тогава. Проблемът ни е следният: трябва да се сдобием с малък космически кораб.

Айла Гмуреца втренчи поглед в лицето на Рейт, сетне погледна към Траз и Анахо. Накрая избухна в кратък гръмък смях.

— Приписвате ми невероятни възможности. Да не говорим за дръзката ви идея! Как е възможно да ви осигуря космически кораб — голям или малък? Или сте безумци, или ме вземате за глупак!

Рейт се засмя на бурната реакция на Айла, в която разпозна поредния тактически ход.

— Обмислили сме всичко внимателно — заговори той. — Проектът е напълно осъществим, с участието на човек като вас.

Айла поклати огромната си лимоненожълта глава.

— И как си представяте тази работа — че е достатъчно да посоча с пръст Голямата корабостроителница и тутакси ще ви осигуря кораб? Така ли смятате, че ще стане? Преди да е изтекъл и един ден, ще ме натикат в Стъкления блок.

— Само да уточня — продължи Рейт. — Не ни е необходим голям кораб. Бихме могли да се задоволим и с повреден съд, който след това да ремонтираме. Или да закупим отделните секции и после да ги сглобим.

Гмуреца се чешеше замислено по брадичката.

— Дирдирите със сигурност биха имали възражения срещу подобен проект.

— Мисля, че вече обсъдихме необходимостта от дискретност — припомни му Рейт.

Гмуреца наду бузи и изпуфка раздразнено.

— За какво богатство става въпрос? От какъв характер? Къде се намира?

— Това са подробности, които за момента не са ви необходими.

— Хубаво, да обсъдим въпроса като абстрактна възможност. Най-напред — практическата страна. Ще е необходима огромна сума — за мотивиране на участниците, техническа помощ, подходящо място за сглобяване или ремонт на съда и разбира се, за частите, които спомена. Откъде ще набавите толкова много пари? — в гласа му се долавяше насмешлива нотка. — Нали не очаквате да ви финансира Айла Гмуреца?

— Финансирането не е проблем — заяви спокойно Рейт. — Ние разполагаме с нужните средства.

— Брей! — възкликна удивено Гмуреца. — И колко, ако смея да попитам, сте готови да похарчите?

— Да речем, петдесет до сто хиляди секвина.

Гмуреца отново поклати смаяно глава.

— Сто хиляди секвина е минимумът — той се обърна и погледна към Хей. — Ще подчертая само, че не бих желал да участвам в противозаконни мероприятия.

— Разбира се, че не.

— Бих могъл да ви съветвам обаче, приятелски и неофициално, срещу известна сума или процент от крайната печалба, в случай че се сдобиете с такава.

— Да, това напълно ни задоволява. Колко време, по ваша преценка, ще е нужно за осъществяване на проекта?

— Кой би могъл да знае? Да не съм ясновидец? Месец? Два месеца? За да отговоря, ще ми е нужна информация, с каквато в момента не разполагам. Хубаво ще е да се консултираме с някой специалист от корабостроителниците.

— Специалист, който да е компетентен и дискретен — добави Рейт.

— Това се подразбира. Познавам точно такъв човек, на когото вече съм правил някои услуги. До ден или два ще се видя с него и ще му поставя въпроса.

— Защо не веднага? — попита Рейт. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Гмуреца вдигна ръка.

— Прибързаните действия често водят до грешки. Елате след два дена, може би ще имам добри новини. Но преди това да обсъдим финансовата страна. Не мога да инвестирам времето си, без да получа компенсация. Ще ми трябва малка сума — да речем пет хиляди секвина — като аванс.

Рейт поклати глава.

— Нека ви покажа, че разполагаме с такива средства — той извади една кесия с пурпурни секвини. — Нещо повече, тук са двайсет хиляди секвина. Но не можем да си позволим да харчим нито един секвин, без да сме сигурни, че това е свързано с изпълнението на нашия план.

Гмуреца придоби обидено изражение.

— А моят хонорар? Да не искате да работя за чест и слава?

— Разбира се, че не. Ако всичко мине добре, ще получите повече, отколкото можете да се надявате.

— Хубаво, засега ще се задоволя с това — заяви Гмуреца с неочаквано отстъпчив глас. — След два дена ще пратя Артило да ви вземе. Не говорете с никого за вашия план! Трябва да запазим всичко това в най-строга тайна.

— Прекрасно го разбираме. До скоро тогава.

11.

Сивиш беше скучен град, сив и мрачен, сякаш потиснат, от близостта на Хей. Големите къщи на Панорамния хълм и Замия имаха претенцията да са богаташки, но им липсваше финес и стил. Обитателите на Сивиш бяха също тъй скучни и мрачни — сериозни, навъсени хорица със сивкава кожа и склонност към пълнеене. Обичайната им диета включваше огромни купи с кисело мляко, подноси с варени грудки, месо и риба, подправени с тръпчив черен сос, който дразнеше неприятно небцето на Рейт, макар че Анахо го обяви за голям деликатес и каза, че се продавал в най-различни варианти. Организираните забавления се състояха от всекидневни надбягвания, но не на ездитни животни, а на хора. На следващия ден след срещата с Айла Гмуреца тримата отидоха да гледат едно подобно надбягване. Участваха осем мъже с разноцветни екипи, носещи прътове с крехки стъклени глобуси в единия край. Бегачите не само се стараеха да надбягат своите противници, но също така и да ги препънат с ловки движения на краката, за да паднат и да счупят стъклените глобуси, което водеше до дисквалифициране. Зрителите — към двайсетина хиляди по трибуните — подхранваха напрежението през време на надпреварата с нисък и постоянен рев. Рейт забеляза неколцина дирдирчовеци в тълпата. Те проявяваха възбуда като всички останали, но се държаха леко настрана. Рейт се зачуди дали няма опасност Анахо да бъде забелязан от някой познат, на което неговият спътник отвърна с горчив смях.

— С тези дрехи съм в безопасност. Никога няма да ми обърнат внимание. Ако носех одежди на дирдирчовек, щяха да ме познаят веднага и да съобщят на Възмездителите. Вече видях поне дузина стари познати. Нито един от тях дори не погледна към мен.

Тримата посетиха и Голямата сивишка корабостроителница, разходиха се по една обиколна уличка, наблюдавайки кипящата в цеховете дейност. Повечето космически кораби имаха издължени вретеновидни корпуси, със сложно устроени крила и стабилизатори — съвсем различни от обемистите кораби на уонките и пищните, натруфени платформи на сините часки, също както и от земните конструкции.

Цеховете, изглежда, работеха само с част от капацитета си и при минимално натоварване и въпреки това се извършваше значителна по обем работа. Два големи товарни кораба бяха в процес на завършване, трети, пътнически, беше в доста напреднал стадий. В съседните цехове забелязаха няколко по-малки кораба, вероятно с военно предназначение, а също и докарани за ремонт съдове. В дъното на площадката бяха струпани останки и части от разглобени корпуси. Три напълно готови кораба бяха положени на черни кръгли платформи и очевидно очакваха да бъдат продадени.

— Обикновено ги откарват на Сибол — обясни Анахо. — Личи си, че има рецесия. Работата доста е западнала. На времето, когато на власт бяха експанзионистите, дирдирски кораби летяха до всички близки и далечни светове. Но вече не е така. Дирдирите станаха летаргични. Навярно искат да прогонят уонките от Тчай и да изтребят до крак сините часки, но силите им не достигат. Сегашното състояние на нещата едва ли им се нрави. Те са мощна и склонна към активни действия раса и няма да търпят дълго установеното равновесие. В най-скоро време ще се пробудят и отново ще станат такива, каквито бяха някога.

— А как стои въпросът с пнумите? — попита Рейт.

— При тях нищо не се подчинява на разумно обяснение — Анахо посочи една скална верига отвъд Хей. — Ако погледнеш през твоя електронен телескоп, ще видиш там складове на пнуми, където те съхраняват метал за търговия с дирдирите. В Сивиш нерядко пристигат пнумеци, за да търгуват или шпионират. Под всички тези хълмове са прокопани километрични тунели, които извеждат отвъд планините. Пнумите следят всяко движение на дирдирите. Стараят се обаче да не се показват, защото дирдирите ги изтребват като вредни насекоми. Ала нерядко се случва някой дирдир, излязъл сам на лов, да изчезне безследно. Предполага се, че пнумите ги отвличат в тунелите си.

— Само на Тчай може да се случват такива неща — въздъхна Рейт. — Раси, които търгуват помежду си, едва прикривайки неприязънта си, и се изтребват при първа възможност.

Анахо поклати намусено глава.

— Не виждам нищо толкова странно във всичко това. Търговията предопределя взаимна изгода, убийствата подклаждат неприязънта. Всъщност между тези две понятия има много общи неща.

— Ами пнумеците? Дирдирите и дирдирхората и тях ли избиват?

— Не и в Сивиш. Тук цари мир. На други места обаче ги чака същата участ — сигурно затова рядко подават глави навън. Честно казано, пнумеците са доста ограничен брой и се смятат за най-странната раса на Тчай… Но най-добре да тръгваме, преди да привлечем вниманието на охраната на корабостроителницата.

— Късно е — промърмори изплашено Траз. — Вече ни наблюдават.

— Кой?

— Зад нас, малко по-нататък на пътя стоят двама мъже. Единият носи кафява куртка и плетена черна шапка, другият е със синьо наметало и воал, прихванат с обръч.

Анахо се огледа бегло през рамо.

— Тези не са от охраната.

Тримата се отправиха бавно към сивите бетонни блокове, построени в самия център на Сивиш. Скрита зад високи перести облаци, Карина 4269 огряваше околностите със студена кафява светлина. Ярък сноп проби облаците и озари двамата мъже и нещо в привидно нехайната им походка накара Рейт да настръхне.

— Кои може да са тези? — прошепна той.

— Нямам представа — Анахо отново се озърна през рамо, но сега вече мъжете бяха само силуети на светлия фон. — Не ми приличат на дирдирчовеци. Не е изключено да са от хората на Айла Гмуреца. Или на тези, които следят него. В края на краищата, напълно възможно е да са ни забелязали още когато пристигнахме с въздухолета или като отнесохме богатствата в трезора. А може да е и по-лошо. Описанията ни сигурно са разпространени из цял Мауст. Не сме чак тъй незабележими.

— Ще трябва да разберем, по един или друг начин — заяви навъсено Рейт. — Виждате ли онази порутена сграда там?

— Да, мястото изглежда подходящо.

Тримата прескочиха една рухнала бетонна подпора и навлязоха в тъмното приземие. Веднага щом се скриха от улицата, те се притаиха зад ъгъла и зачакаха. Двамата мъже дотичаха с дълги безшумни подскоци. Тъкмо когато прескачаха подпората, Рейт спъна единия, а Анахо и Траз сграбчиха другия. В същия миг нададоха изплашени викове и го пуснаха. Рейт долови неприятен мирис на кисело — като камфор или развалено мляко. Чу се пукот и мощен електрически заряд го запрати назад. Той изстена от болка и изненада. Двамата мъже побягнаха.

— Видях ги — рече запъхтяно Анахо. — Бяха пнумеци или може би гжиндра. Носеха ли обувки? Пнумеците винаги ходят боси.

Рейт изтича на улицата, за да потърси с поглед двамата, но те бяха изчезнали мистериозно.

— Какво е гжиндра?

— Изгнаници на пнумеците.

Тримата закрачиха по усойните сивишки улици.

— Мисля, че ни се размина. Можеше да стане и по-лошо — подметна по някое време Анахо.

— Но защо ще ни преследват пнумеци?

— Душат около нас още когато напуснахме Сетра. А може би и преди това — измърмори Траз.

— Никой не знае какви мисли се въртят в главите на пнумеците — обяви Анахо с изморен глас. — Действията им рядко подлежат на разумно обяснение, те са плът от плътта на самата Тчай.

12.

Тримата седнаха на една масичка пред „Древно царство“, поръчаха си леко вино и се зазяпаха в минувачите. „Музиката е ключът към човешката душа“ — мислеше си Рейт. Тази сутрин, докато минаваха покрай една кръчма, той бе чул малко сивишка музика. Оркестърът се състоеше от четири инструмента. Първият представляваше бронзова кутия, от която стърчаха подвързани с пергамент конуси, които при леко потъркване издаваха звук като от корнет, свирещ в най-ниския си регистър. Вторият беше вертикална дървена тръба, широка един лакът, в която бяха изопнати дванайсет струни, вибриращи в дрънчащо арпеджио^[4]. Третият, истинска батарея от четирийсет и два барабана, допринасяше за общия ефект с постоянен, приглушен ритъм. Четвъртият напомняше дървена валдхорна, но бе оборудван с акустични фунийки, които блееха, врещяха и същевременно създаваха великолепни квичащи глисанди^[5].

Музиката, изпълнявана от ансамбъла, се стори на Рейт невероятно простовата и скучна — повторение на обикновена мелодийка, изпълнено с едва доловими вариации. Няколко посетители танцуваха — мъже и жени, лице в лице, ръцете притиснати отстрани на телата, подскачащи от крак на крак. Каква досада! — помисли си в първия миг Рейт. Но когато музиката утихна, двойките се разделиха с доволни изражения и възобновиха упражненията си при появата на първите тонове. С течение на времето Рейт започна да осъзнава, че мелодията е далеч по-сложна, отколкото му се е сторила в началото, и притежава на пръв поглед неуловими вариации. Подобно на възкиселия пикантен сос, с който тук обилно поливаха храната, тази музика изискваше сериозни усилия дори само за да бъде преглътната, а възприемането и разбирането й оставаха далеч отвъд възможностите на незапознатия. Навярно, мислеше си Рейт, тези почти недоловими тремола и вибрации говореха за виртуозно майсторство, а явно и жителите на Сивиш предпочитаха да се наслаждават на загатнатите теми и подсказаните емоции, толкова различни от кресливото лустро, колкото се отличаваше техният сив и скучен град от могъщия дирдирски мегаполис в съседство.

Не по-малко показателна за мисловния процес на тукашните обитатели бе и тяхната религия. Доколкото бе разбрал от разказите на Анахо, дирдирите не бяха религиозни. В противовес на това дирдирхората бяха изградили сложна теологична наука, основаваща се на мита за сътворението, според който човекът и дирдирът произхождат от едно и също първично яйце. Жителите на Сивиш ходеха на поклонение в поне десетина различни храмове. Техните ритуали — доколкото Рейт бе в състояние да прецени — следваха един сравнително общ, универсален модел — самоунижение, последвано от молба за прошка и неангажиращо предсказание за изхода на всекидневната надпревара в борбата за оцеляване. Някои култове се бяха постарали да придадат изящество и финес на своите учения — славословията им се изпълняваха на метафизичен жаргон, достатъчно изтънчен и двусмислен, за да задоволи и най-капризния сивишки вкус. Други доктрини бяха пригодени към по-тривиални нужди и притежаваха крайно опростени ритуали, за да може мирянинът да направи тайния знак за принадлежност към култа, да хвърли нужните секвини в купела и да получи благословия, без да изгуби от скъпоценното си време.

Появата на черната лимузина на Гмуреца прекъсна разсъжденията на Рейт. Артило подаде глава от прозореца, дари ги с познатата си цинична усмивка и им махна небрежно да се качват, след което се облегна на седалката.

Тримата се настаниха отзад и лимузината се понесе с рев по сивишките улици. Артило подкара на юг, в посоката, в която се намираха корабостроителниците. В края на града, където последните паянтови къщурки отстъпваха място на изоставени солници, той се насочи към няколко склада, заобиколени от купчини пясък, чакъл, тухли и бяла глина. Колата прекоси на скорост централната площадка и закова пред миниатюрна канцелария, построена от стари тухли и черна шлака.

Айла Гмуреца ги очакваше на прага. Днес носеше широк кафяв жакет, сини панталони и синя шапка. Клепачите му бяха полуспуснати, лицето — сънено и равнодушно. Той вдигна ръка за лишен от ентусиазъм поздрав, сетне изчезна в сумрака на канцеларията. Тримата слязоха и го последваха вътре. Артило, който влезе последен, си сипа голяма чаша чай от масивен черен самовар, изломоти нещо недоволно и се разположи със сумтене в ъгъла.

Гмуреца посочи една пейка и тримата се настаниха на нея. Домакинът закрачи напред-назад из стаята. После вдигна очи към тавана и заговори.

— Проучих някои неща. Боя се, че намирам вашия проект за крайно непрактичен. Няма да е никак трудно да ви осигуря работно място — южните складове, които виждате наоколо, ще свършат чудесна работа и можете да ги получите срещу разумен наем. Един от моите верни помощници, който работи в корабостроителниците и е наясно с много неща, ме увери, че исканите части могат да бъдат доставени… на определена цена. Бихме могли да вземем някой стар корпус от гробището, едва ли ще настоявате за луксозен модел, и да наемем компетентни техници, стига да им обещаем примамливо възнаграждение.

Рейт бе завладян от подозрението, че Гмуреца ги води към изводи, които едва ли ще му се понравят.

— И защо, след всичко това, проектът ни да е лишен от практичност?

Гмуреца го дари с невинна усмивка.

— За мен печалбата не съответства на вложения риск.

Рейт кимна със сериозен вид и се изправи.

— Съжалявам за времето, което изгуби заради нас. Благодаря ти за информацията.

— Няма защо — кимна любезно Гмуреца. — Желая ви успех във вашето начинание. Може би когато някой ден се върнете и си построите разкошен палат, ще си спомните за мен и ще ме поканите на гости.

— Напълно е възможно — отвърна Рейт. — А сега…

Гмуреца обаче не бързаше да се разделя с тях. Той се намести със сумтене в голямото си кресло.

— Друг мой близък приятел се занимава с търговия на скъпоценни камъни. Та той е готов да прехвърли богатството, към което сте се насочили, в секвини — ако не се лъжа, останах с впечатлението, че става въпрос за скъпоценни камъни? Не? Редки метали? Не? Аха! Скъпи есенции?

— Може да е всяко от изброените и нито едно от тях — подсмихна се Рейт. — Но най-добре на този етап да запазим отговора в тайна.

На лицето на Гмуреца се изписа снизходително раздразнение.

— Тъкмо тази тайнственост все още подхранва интереса ми. Ако знаех по-добре какво да очаквам…

— Този, който ми помогне и който дойде с мен, може да очаква огромна печалба — заяви с уверен тон Рейт.

Гмуреца прехапа устни.

— И какво очаквате, да се присъединя към едно вероятно опасно начинание само защото ми обещавате дял от печалбата?

— Ще получиш солиден процент, преди да заминем. Ако дойдеш с нас — Рейт вдигна очи към тавана и се замисли за миг — или когато се върнем, ще получиш още.

— Колко по-точно ще е това?

— Не бих искал да назова сумата сега. Мисля, че няма да ми повярваш. Но в едно ще те уверя — няма да останеш недоволен.

В ъгъла Артило се изсмя иронично, но Гмуреца се направи, че не го забелязва. Той заговори бавно, като мереше всяка своя дума.

— Аз съм практичен човек и не мога да действам въз основа на предположения. В случай че реша да се присъединя към вашето начинание, хонорарът ми ще бъде десет хиляди секвина — той изпръхтя и погледна втренчено Рейт. — Веднага щом получа споменатата сума, ще използвам влиянието си, за да задвижа вашия план.

— Това звучи чудесно — кимна Рейт. — Но нека само за миг да предположим, съвсем теоретично, че не си човек на думата, а някой мошеник, измамник, лъжец. Че ще прибереш парите, а сетне ще заявиш, че проектът ми е неосъществим, и ще прекратиш нашия договор. Какво става тогава? Загубите са изцяло за моя сметка. Тъкмо затова мога да платя само за действително свършена работа.

Лицето на Гмуреца придоби обидено изражение, но гласът му си остана все така равен и спокоен.

— Добре, би могъл да ми платиш само наема за складовете. Мястото е много подходящо, далеч от любопитни погледи, удобно за транспортни доставки. В най-близко време ще ти осигуря един стар корпус от кораб от гробището, ще кажа, че го вземам за складово помещение. Ще ти поискам минимален наем, да речем, десет хиляди секвина за цяла година, платени в аванс.

Рейт кимна замислено.

— Интересно предложение. Но тъй като помещенията ще са ни нужни само за няколко месеца, защо да те поставяме в затруднено положение? Бихме могли да наемем други, някъде, където ще е по-евтино.

Гмуреца присви очи и устните му едва забележимо затрепериха.

— Хайде да говорим открито. Имаме общи интереси, поне що се отнася до печалбата. Няма да работя за дребни грошове. Или ще ми платите исканата сума, или няма да има сделка.

— Е, хубаво — склони Рейт. — Ще използваме складовете и ще платим хиляда секвина за три месеца в деня, когато ни доставиш подходящ корпус и технически персонал, който да се захване за работа.

— Хм. Това може да се уреди още утре.

— Великолепно!

— Ще сами нужни средства, за да купя корпуса. На цената на старо желязо. Доставката ще е малко по-скъпа.

— Съгласен. Ето ти хиляда секвина — Рейт отброи сумата върху бюрото.

Гмуреца тропна с тежката си лапа по масата.

— Това е крайно недостатъчно! За какъв ме вземате? За просяк?

— Очевидно не ми вярваш — заговори с рязък глас Рейт. — Не виждам защо аз трябва да ти имам доверие. Не рискуваш нищо — час или два от времето си, докато аз залагам хиляди секвини.

Гмуреца се обърна към Артило.

— Ти какво би направил?

— Вдигам си чуковете на часа.

Гмуреца се обърна към Рейт и разпери ръце.

— Нали чу?

Рейт събра отброените хиляда секвина.

— В такъв случай ви желая приятен ден. За мен беше удоволствие да се запозная и с двама ви.

Нито Гмуреца, нито Артило помръднаха. Тримата се прибраха в хотела с обществен фургон.

Ден по-късно във фоайето на „Древно царство“ пристигна Артило.

— Айла Гмуреца иска да те види — рече той.

— За какво?

— Намерил ти е корпус. Вече е докаран в стария склад. Доведе работници да го почистят и лъснат. Иска си парите. За какво друго?

13.

Корпусът бе в задоволително състояние и с подходящи размери. Металната обшивка изглеждаше напълно запазена, люковете бяха замъглени и покрити с петна, но с непокътната херметична изолация.

Докато Рейт оглеждаше корпуса, Гмуреца стоеше настрана с изражение на високомерно търпение. Откакто го познаваха, всеки ден се обличаше във все по-екстравагантни дрехи — днес носеше костюм в черно и жълто и черна шапка с алено перо. Катарамата, с която се закопчаваше лентата на шапката, представляваше сиво-черен овал, пронизан по средата от миниатюрна ос. От единия край се подаваше стилизирана дирдирска глава, от другия човешка. Гмуреца забеляза погледа на Рейт и кимна с мъдро изражение.

— Едва ли би познал по външния ми вид, но баща ми е бил безупречен.

— Така ли? А майка ти?

Устата на Гмуреца потрепна.

— Аристократка от далечния север.

— Кръчмарска блудница от племето танга, родена нейде сред вонящите блата — обади се откъм входа Артило.

Айла Гмуреца въздъхна.

— Всякаква романтика се изпарява в присъствието на този глупак. Както и да е, съдбата е отредила да се появя на бял свят от нечестива утроба и ето защо сега пред вас стои Айла Гмуреца, търгаш на пясък и чакъл и галантен съучастник в изгубени и налудничави начинания, вместо Айла Гмуреца — дирдирчовек и безупречен с виолетов ранг.

— Нелогично — заяви Анахо. — Честно казано, дори невъзможно. Нито един чистокръвен безупречен не би посмял да наруши древните традиции.

Лицето на Гмуреца се покри с виолетови петна. Той се извърна с изумителна бързина и посочи с дебелия си пръст.

— Кой смее да говори за логика и вероятности? Отстъпникът Анке ди афрам Анахо? Този, който се кичи с розово и синьо, без да се е подложил на Изпитанието с мъчение? Който по някаква случайност изчезна заедно с великолепния Азарвим исист Дардо, когото оттогава никой не е виждал? Гордият дирдирчовек Анке ди афрам Анахо!

— Отдавна не се смятам за дирдирчовек — заяви Анахо с равен глас. — И определено нямам никакво желание да се кича с розово и синьо, нито да предявявам претенции към привилегиите на моя ранг.

— В такъв случай бъди така добър да се въздържаш от коментари относно тъжната съдба на някой, несправедливо лишен от онова, което му се полага.

Анахо се обърна, кипнал от гняв, но бързо се овладя, преценил, че ще е най-добре да си държи езика зад зъбите. Очевидно Айла не бе седял със скръстени ръце през тези два дена и Рейт започна да се пита докъде се простираха познанията му.

Междувременно Гмуреца също полагаше усилия да запази самообладание. Устните му продължаваха да потрепват, бузите му се раздуваха и свиваха. Той изпръхтя презрително.

— Да се съсредоточим в конкретните дела… Какво е мнението ти за корпуса?

— Задоволително — отвърна Рейт. — Едва ли може да се очаква повече от бунище за железни отпадъци.

— Напълно съм съгласен — кимна Айла Гмуреца. — Следващият етап обаче ще е малко по-труден. Моят приятел в корабостроителницата също като мен няма никакво желание да бъде пратен на еднопосочна екскурзия до Стъкления блок. Не се съмнявам обаче, че достатъчно количество секвини могат да сторят чудеса. Което ни отвежда до темата за парите. Досегашните ми разходи са осемстотин и деветдесет секвина за корпуса — една наистина добра цена. Плюс таксата за транспорта, която е триста секвина. Хиляда секвина наем на цеха за един месец. Общо две хиляди сто и деветдесет секвина. Комисионата ми е обичайните десет процента, или двеста и деветнайсет секвина, което прави общо две хиляди четиристотин и девет секвина.

— Чакай, чакай! — провикна се Рейт. — Не хиляда секвина на месец, а хиляда за три месеца, такова беше моето предложение.

— Само че е твърде малко.

— Ще ти платя петстотин и нито грош повече. Колкото до твоята комисиона, нека бъдем благоразумни. Ти осигуряваш собствен транспорт срещу определена печалба, освен това наемаме твои складове, не виждам причини да плащам допълнителни десет процента.

— Защо не? — поиска да узнае Гмуреца с тон на опитен търговец. — Всичко, което направих досега, бе за ваше удобство. Изпълнявам две функции — на експедитор и на доставчик. Защо експедиторът да не получи полагащото му се възнаграждение, дори когато праща стоката на самия себе си, в лицето на доставчик? Ако бях наел някой друг за транспорта, тези пари щяха да бъдат платени, нали? И тогава щях да получа процента си, без да чувам недоволното ти мрънкане.

Рейт не можеше да отрече, че в думите на Гмуреца има логика.

— Не съм съгласен да плащам повече от петстотин секвина за един паянтов навес, който наричаш с гръмкото име склад — запъна се той. — Обзалагам се, че ще се зарадваш и на двеста секвина.

Гмуреца повдигна жълтеникавия си пръст.

— Пропускаш риска! Нека не забравяме, че крайната цел на този план е кражбата на ценно имущество. Така че, ако част от парите са за услугата, другата отива, за да покрие страха ми от непредвидено посещение на Стъкления блок.

— Склонен съм да ти вляза в положението — кимна Рейт. — Но от своя страна, бих искал да се сдобия с готов за полет космически кораб, преди да са ми свършили парите. След като корабът бъде завършен, зареден и запасен, ще получиш всичко, което ми е останало.

— Брей, тъй ли било? — Гмуреца се почеса по брадичката. — И с каква сума разполагаш, за да мога да си направя сметката?

— Малко над сто хиляди.

— Хм. Започвам да се чудя дали изобщо е възможно да се осъществи този твой план. И дали ще остане накрая нещичко за мен.

— Ето че и ти взе да мислиш като мен. Затова бих искал да сведа до минимум разходите, които не са свързани с конструкцията на кораба.

Гмуреца се обърна към Артило.

— Виждаш ли как ме притискат? Всички се стараят да изклинчат нещо от бедния Айла. Както обикновено, жертви са щедрите.

Артило изломоти нещо нечленоразделно. Рейт отброи секвините.

— Петстотин, честно казано, е безбожен наем за онази порутена къщичка. Триста за транспорта. Ще ти платя и десетте процента за корпуса. Още осемдесет и девет. Общо седемстотин седемдесет и девет секвина.

На широкото лице на Гмуреца се изреди цяла гама променливи чувства. Мина почти цяла минута, преди да отговори:

— Нека да ти припомня, че евтиното накрая винаги излиза по-скъпо.

— Ако работата потръгне — отвърна Рейт, — ще видиш, че аз също мога да бъда щедър. Ще получиш повече секвини, отколкото някога си виждал в мечтите си. Но едно да ти е ясно — плащам само за резултати. В твой интерес е този кораб да бъде завършен в максимално кратки срокове. Ако парите свършат преди това, и двамата с теб ще изгубим.

Този път Гмуреца нямаше какво да възрази. Той погледна купчината секвини на бюрото и се зае да отделя пурпурните, алените и тъмнозелените, като същевременно ги броеше.

— Трудно е да се пазари човек с теб.

— Важното е да разбереш, че е за нашата обща изгода.

Гмуреца прехвърли секвините в кесията си.

— Щом се налага, значи се налага — въздъхна примирено той. — А сега за частите — откъде да започнем?

— Не разбирам нищо от дирдирска технология. Ще трябва да се допитаме до специалист. Със сигурност в този град има много такива.

Гмуреца го погледна с присвити очи.

— Като не разбираш от тези неща, как възнамеряваш да летиш?

— Имам опит с уонкски космически кораби.

— Хм. Артило, иди да доведеш Дейне Заре от Клуба на техниците.

Гмуреца се отправи към канцеларията си и Рейт, Анахо и Траз останаха сами. Анахо оглеждаше корпуса.

— Това старо корито е видяло доста път. Ако не се лъжа, е „Испра“, спряна от производство серия, след като излезе „Конкаксовият кресливец“. Ще ни трябват части за „Испра“ за да ускорим ремонта.

— Има ли ги на пазара?

— Без съмнение. Жълтото чудовище си е свършило добре работата. И като си помислиш, че баща му е бил безупречен — каква ирония! А майка му идва от блатата! Направо да не повярваш! Очевидно си съдира задника да узнае тайната ни.

— Надявам се да не научи твърде много.

— Докато можем да плащаме, ще бъдем в безопасност. Получихме здрав корпус на добра цена и дори наемът не е непоносимо висок. Но трябва да сме нащрек — този тип няма да се задоволи с малка печалба.

— Не се и съмнявам, че ще се опита да ни измами — кимна Рейт. — Не ме е грижа, стига да си получа кораба — той заобиколи корпуса, като от време на време спираше и го разглеждаше с почуда. Ето я, само на ръка разстояние, основата на неговото начинание. Корабът, който ще го откара у дома! Рейт почувства странна привързаност към черупката от хладен метал, въпреки че беше чуждоземна дирдирска изработка.

Траз и Анахо бяха излезли на въздух и не след дълго Рейт се присъедини към тях. Все още изпълнен със спомени от Земята, пейзажът наоколо изведнъж му се стори чужд, сякаш го виждаше, за първи път. Сивият порутен град Сивиш, кулите на Хей, Стъкленият блок, който отразяваше в тъмнобронзов цвят светлината на Карина 4269, терасовидните склонове, забулени в сгъстяващия се здрач — ето това беше Тчай. Погледна към Траз и Анахо — жителите на Тчай.

Сетне приседна на една пейка.

— Какво има в Стъкления блок? — попита той.

Анахо изглеждаше изненадан от невежеството му.

— Парк, имитация на стария Сибол. Там младите дирдири се учат да ловуват, възрастните се разхождат и отдъхват. Има и галерия за посетители. За дивеч използват престъпници. Скали, сиболска растителност, пещери и урви — понякога нещастникът може да се крие дни наред, докато го спипат.

Рейт повдигна учудено вежди.

— И сега ли дирдири ловуват там?

— Предполагам.

— А безупречни допускат ли вътре?

— Понякога им позволяват да участват в лова.

— И да ядат от плячката?

— Естествено.

По разнебитения път се зададе черна кола. Тя разплиска няколко тинести локви и спря пред канцеларията. Гмуреца застана на прага — уродлива фигура в черно-жълта премяна. Артило измъкна едрото си туловище от предната седалка, от задната слезе възрастен човек. Лицето му бе насечено от бръчки, тялото му изглеждаше странно разкривено и сгърбено, вървеше бавно, сякаш всяко движение му костваше усилия и болки. Гмуреца излезе да го посрещне, двамата размениха няколко думи, после той доведе стареца при навеса.

— Това е Дейне Заре — представи го Гмуреца, — ръководителят на нашия проект. Дейне, позволи ми да те запозная с един човек, за когото не се знае към коя раса принадлежи — Адам Рейт. Гордият дирдирчовек до него се нарича Анахо, а младежът комай идва от котанските степи. Това са хората, за които ще работиш. Аз съм само посредник, всички подробности ще уговориш с Адам Рейт.

Дейне Заре втренчи поглед в Рейт. Очите му бяха сиви и в контраст с черните зеници изглеждаха почти фосфоресциращи.

— За какъв проект става дума?

Още един човек, който ще узнае нашата тайна, въздъхна мислено Рейт. Заедно с Артило и Айла Гмуреца списъкът продължаваше да набъбва. Но нямаше друг начин.

— Под навеса има корпус на космически кораб. Искаме да го приведем в работно състояние.

Изражението на Дейне се промени едва забележимо. Той втренчи поглед в лицето на Рейт, сетне го заобиколи, накуцвайки, и надзърна под навеса. Върна се след броени секунди.

— Проектът е осъществим. Всъщност, няма нещо, което да не може да бъде осъществено. Друг е въпросът за свързаните с него опасности.

— Гмуреца вече ми се оплака по този повод. Ала няма сериозни дела без опасности.

Дейне Заре погледна за миг към Гмуреца.

— Не му е за първи път да си слага главата в торбата. Колкото до мен, ако дирдирите дойдат, няма да им се дам лесно. Ще убия неколцина, преди да им падна в лапите.

— Хайде, хайде — намеси се помирително Гмуреца.

— Дирдирите са живи същества като всички останали — а и притежават фантастични умения, в добавка са надарени с необичайна храброст. Не сме ли всички ние братя от Яйцето?

Дейне Заре изсумтя мрачно.

— Кой ще доставя машините, инструментите и частите?

— Корабостроителницата — отвърна сухо Гмуреца.

— Кой друг?

— Ще ни трябват техници — най-малко шестима, хора дискретни и сигурни.

— Труден въпрос — призна Гмуреца. — Надявам се да го решим с добро финансиране. Рейт отговаря по тази част. Можем да използваме и Артило като плашило, в случай че парите не се окажат достатъчни. Ще им намекне какво да очакват, ако вземат да си развържат езиците. Да не забравяме, че живеем в Сивиш — града на тайните! Сега и ние сме неразделна част от него.

— Вярно е — кимна Дейне Заре. Той отново хвърли изпитателен поглед на Адам Рейт. — Къде искаш да отидеш с твоя космически кораб?

Вместо Рейт отговори Гмуреца, с глас, в който се долавяше насмешка, а и злоба.

— Говори за някакви приказни богатства, от които всички сме щели да получим по нещичко.

Дейне Заре се усмихна.

— Не искам богатства. Достатъчно е да ми плащате по сто секвина на ден, повече не ми е нужно.

— Толкова малко? — учуди се Гмуреца. — Изяждаш ми комисионата.

Дейне Заре не му обърна внимание.

— Веднага ли ще започнеш работа? — попита го Рейт.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще напиша списък на нещата, които ни трябват. Кога можеш да ги доставиш? — обърна се той към Гмуреца.

— Щом получа парите от Адам Рейт.

— Прати заявката тази вечер — разпореди Рейт. — Утре ще ти донеса парите.

— А хонорарът за моя приятел? — попита сприхаво Гмуреца. — Той за чест и слава ли ще работи? Ами рушветите за охраната на корабостроителницата? Да не мислиш, че ще извърнат глави заради черните ти очи?

— Колко? — попита Рейт.

Гмуреца се поколеба за миг, сетне продължи с поуспокоен тон:

— Не ми се ще пак да се разправяме. Ще ти представя точен списък на разходите. Две хиляди секвина.

— Толкова много? Невъзможно. Колко души възнамеряваш да подкупиш?

— Трима. Помощник-началникът и двамата пазачи.

— Дай му ги — намеси се Дейне Заре. — Не обичам пазарлъците. Ако искаш да пестиш, ще ми платиш по-малко.

Рейт понечи да възрази, но се отказа и сви рамене.

— Добре. Две хиляди секвина.

— Не забравяй — за стоката плащаш пазарната цена. Не може да се краде от корабостроителницата.

Същата вечер под навеса бяха разтоварени четири фургона. Рейт, Траз, Анахо и Артило преместиха сандъците вътре, докато Дейне Заре сверяваше съдържанието със списъка. Гмуреца се върна в склада към полунощ.

— Всичко наред ли е?

— Да, доколкото успях да преценя — отвърна Дейне Заре.

— Чудесно!

Гмуреца се приближи до Рейт и му подаде един лист.

— Това е заявката. Цените са твърди, не можеш да се пазариш.

Рейт погледна окончателната сума и лицето му се изопна.

— Осемдесет и две хиляди секвина! — прошепна той сподавено.

— По-малко ли очакваше? — попита наперено Гмуреца. — Моят хонорар не е включен. Деветдесет и две хиляди секвина крайна цена.

— Това ли е всичко, което ти трябва? — обърна се Рейт към Дейне Заре.

— До последния болт.

— Колко време ще ти е нужно?

— Два до три месеца. По-дълго, ако частите не пасват.

— Колко ще поискат техниците?

— Двеста секвина седмично — това е обичайното възнаграждение. За разлика от мен те се интересуват единствено от парите.

В съзнанието на Рейт изникна споменът за Карабас — сиво-кафявите хълмове, назъбените скали, бодливите храсталаци, всяващите ужас нощни огньове. Той си припомни изнурителното преследване по крайбрежието, клопката за дирдири, която бяха устроили в Пограничната гора, гонитбата до Вратата на надеждата. Деветдесет хиляди секвина бяха почти половината от спечеленото… А ако парите се топят прекалено бързо, ако алчността на Гмуреца се развихри, какво ще правят тогава? Рейт не искаше и да си помисля за последствията.

— Утре ще донеса парите.

Гмуреца кимна с доволен вид.

— Така те искам. В противен случай утре вечер връщам доставките обратно.

14.

Под навеса старата „Испра“ започваше да се връща към живот. Монтираха реактивните двигатели в гнездата и ги завариха. През сервизния отвор на кърмата вдигнаха и пренесоха на борда генератора и преобразувателя, които положиха на доскоро празните им места. Сега вече „Испра“ не беше само празна черупка. Рейт, Анахо и Траз изтъркаха ръждата от корпуса с телени четки, нанесоха грунд и намазаха повърхността с боя, след което демонтираха старите седалки с изгнила, миришеща неприятно тапицерия. Почистиха илюминаторите, продухаха вентилационните тръби и подновиха херметическата изолация на шлюза.

Дейне Заре не участваше в работата. Той обикаляше навсякъде и сивите му очи не пропускаха нито една подробност. Артило надничаше от време на време под навеса с подигравателна усмивка на уста. Гмуреца се появяваше още по-рядко. В редките случаи, когато ги навестяваше, той се държеше хладно и делово, от предишната му добронамереност нямаше и следа. После се изгуби за цял месец. Когато попитаха Артило къде е, той отвърна с поверителен глас:

— Големият жълтур отскочи до провинциалния си дворец.

— Така ли? И какво прави там?

Артило изви глава и показа на Рейт жълтеникавите си зъби.

— Въобразява си, че е дирдирчовек, ето какво. Там профуква парите си, този зъл стар глупак, за забавления, декори и лов.

Рейт го погледна изумено.

— Да не искаш да кажеш, че ходи на лов за хора?

— Защо не? Той и неговите другарчета. Жълтият разполага с две хиляди акра частна собственост, почти колкото Стъкления блок. Поставил е електрическа ограда и жилещи капани. Гледай да не те приспи с винцето си, че като се събудиш, ще си дивеч в полята му.

Рейт реши да не разпитва за участта на жертвите — информация, която нямаше желание да получи.

Още една десетдневна тчайска седмица отмина и Гмуреца най-сетне се появи във видимо мрачно настроение. Горната му устна беше подпухнала и почти закриваше долната, очите му се стрелкаха предизвикателно насам-натам. Той се изправи пред Рейт и огромното му туловище запречи половината от пейзажа. След това протегна ръка.

— Давай наема — произнесе с хладен и безизразен глас.

Рейт извади петстотин секвина и ги постави на близката лавица. Не искаше да докосва жълтеникавите пръсти.

Споходен от внезапен пристъп на гняв, Гмуреца зашлеви Рейт с опакото на ръката си през лицето и го събори на земята.

Рейт се изправи замаян. Кожата му започна да настръхва — верен признак за надигащата се ярост. С крайчеца на окото си забеляза подпрелия се на стената Артило. Щеше да го застреля, без да му мигне окото, сигурен бе в това. Наблизо стоеше Траз и наблюдаваше внимателно Артило. Значи силите бяха равни.

Айла Гмуреца го гледаше с хладно и безизразно лице. Рейт си пое бавно въздух, стараейки се да се овладее. Ако удари Гмуреца сега, няма да спечели нищо, само ще влоши положението. Последствията вероятно щяха да са ужасни. Рейт бавно му обърна гръб.

— Донеси ми парите! — кресна Гмуреца. — Да не съм някакъв просяк? Омръзна ми да търпя надменното ти поведение. В бъдеще искам да се отнасяш към мен съобразно моя ранг!

Рейт отново се поколеба. Колко лесно беше да се нахвърли върху това жълтокожо чудовище, без да мисли за последиците. Но това би означавало край на проекта. Рейт въздъхна повторно. Играта трябваше да се играе докрай.

В настъпилата мъртвешка тишина той подаде секвините на Гмуреца, който ги изгледа презрително и помръдна недоволно с устни.

— Малко са! Докога ще понасям да ми се подиграваш? Плащай всичко наведнъж! Наемът е хиляда секвина на месец!

— Ето още петстотин секвина — отвърна Рейт. — Моля те, не искай повече, защото няма да ги получиш.

Гмуреца изпръхтя презрително, завъртя се на място и излезе навън. Артило го изпроводи с поглед и се изплю в прахта. След това погледна любопитно към Рейт.

Рейт се върна под навеса. Дейне Заре бе наблюдавал цялата сценка, но си спести коментара. Рейт се помъчи да преглътне унижението си с работа.

Два дни по-късно Гмуреца се появи отново, облечен с черно-жълтия костюм. От арогантното му поведение по-рано нямаше и следа, сега се държеше приветливо и любезно.

— Е, как върви проектът? — попита веднага щом влезе.

— Засега не сме имали сериозни проблеми — отвърна с равен глас Рейт. — Тежките компоненти са монтирани на местата и свързани. Монтирахме и приборите, но те все още не са настроени. Дейне Заре подготвя нов списък: магнитна система за изкуствен хоризонт, навигационни сензори, климатична инсталация. Вероятно този път ще закупим и енергоклетки.

Гмуреца стисна устни.

— Тъй значи. Наближава поредният неприятен момент, в който ще трябва да се разделиш със скъпоценните си секвини. Но чудя се, как си успял да събереш толкова голяма сума? Та това е цяло състояние. Не мога да разбера, като имаш толкова много, защо ти е да се впускаш да гониш дивото?

Рейт разпъна устни в студена усмивка.

— Очевидният отговор е, че не смятам експедицията за „лов на дивото“.

— Невероятно. Кога ще е готов списъкът на Дейне Заре?

— Предполагам, че го завършва в момента.

Дейне Заре не беше приключил със списъка, но го състави, докато Гмуреца чакаше.

Айла прегледа поръчаните части и повдигна леко вежди.

— Боя се, че този път разходите ще надхвърлят и последните ти резерви.

— Надявам се да грешиш — отвърна Рейт. — Колко ще струва по твоя преценка?

— Не мога да кажа със сигурност. Но като прибавим наема, възнагражденията на техниците и първоначалните ти инвестиции, съмнявам се да ти остане много.

Последното, което Рейт възнамеряваше да стори, бе да разкрие финансовите си възможности пред Гмуреца.

— Толкова по-важно е да ограничим максимално разходите си.

— Има обаче три пера, които задължително ще трябва да бъдат покрити: наемът, моят хонорар и този на помощниците ми. За останалото можеш да харчиш, както ти скимне. Това е моята гледна точка. А сега бъди така добър да ми отброиш две хиляди секвина за възнагражденията. Ако не успееш да платиш за материалите, те ще бъдат върнати без никакви допълнителни такси, освен за транспорт.

Рейт извади с мрачен вид две хиляди секвина. Той пресметна бързо наум — от близо двеста хиляди секвина, които бяха донесли от Карабас, оставаха по-малко от половината.

Същата нощ три моторни фургона докараха компонентите.

Малко по-късно се появи още един фургон, натоварен с енергоклетките. Траз и Анахо се заеха да ги разтоварват, но Рейт ги спря.

— Един момент — той се върна под навеса, където Дейне преглеждаше списъка. — Ти ли поръча клетките?

— Да — Дейне Заре имаше унесен вид, сякаш мислите му бяха някъде много далече.

— Колко издържа една клетка?

— Ще работят по две едновременно — за двата двигателя. Това стига за двумесечен полет.

— Получили сме осем енергоклетки.

— Поръчах четири, за да имаме две резервни.

Рейт се върна при фургона.

— Ще разтоварим само четири — каза той на Траз и Анахо.

Водачът не се показваше от тъмната кабина. Рейт се наведе към прозореца и за своя изненада откри, че това е Артило, който очевидно не гореше от желание да го видят.

— Докарал си осем клетки — рече му Рейт, — а са ни нужни само четири.

— Жълтия каза да натоваря осем.

— Четири ни стигат. Другите откарай обратно.

— Невъзможно. Разбери се с жълтура.

— Казах, че са ми нужни четири клетки. Толкова и ще взема. С останалите прави каквото искаш.

Подсвирквайки през стиснатите си зъби, Артило слезе от кабината, разтовари другите четири клетки, отнесе ги при навеса, качи се на фургона и отпраши.

Тримата останаха на площадката, загледани след него.

— Надушвам, неприятности — промърмори Анахо.

— И аз също — кимна Рейт.

— Тези енергоклетки — продължи Анахо — сигурно принадлежат на Гмуреца. Може да ги е откраднал или да ги е купил евтино. И сега се опитва да ни ги пробута и да измъкне от тях печалба.

Траз ядно изръмжа.

— Гмуреца трябва да отнесе тези клетки на собствения си гръб!

Рейт се засмя смутено.

— Да знаех само как да го накарам.

— Той се бои за живота си, като всеки друг.

— Така е. Но не бива сами да си слагаме главите на дръвника.

На сутринта Гмуреца не се появи, за да чуе упреците, които Рейт бе обмислял и повтарял през по-голямата част от нощта. Рейт се залови за работа, но мисълта за предстоящия разговор му тежеше като вързан на шията камък.

Тази сутрин Дейне Заре също закъсняваше и техниците си позволяваха забележки, които премълчаваха в негово присъствие. По някое време Рейт заряза заниманията си и се отдръпна, за да погледне отстрани как върви цялостният проект. Всички по-важни компоненти бяха инсталирани, деликатната работа по настройката и жустирането вървеше със задоволителен темп. Рейт имаше доста добра представа от земните системи за контрол и управление, но тук беше безпомощен. Дори не беше сигурен дали двигателите работят на същите принципи.

По обяд над хълмовете се показа върволица от черни облаци, като пяна на прибой. Карина 4269 избледня, преминавайки през няколко тона кафяво и бежово, докато накрая изчезна съвсем, малко след това заваля дъжд, който скри Хей от поглед. По същото време на двора се появи Дейне Заре, който шляпаше самоотвержено из локвите, следван от две мършави деца — момче на дванайсет и момиче с три или четири години по-голямо. Тримата дотичаха до навеса, където спряха, задъхани и разтреперани. Дейне Заре имаше напълно изтощен вид, децата се озъртаха с ококорени очи.

Рейт строши няколко сандъка и запали огън в средата на навеса. Намери стари дрехи и ги накъса за кърпи.

— Изсушете се. Свалете си куртките и се стоплете.

Дейне Заре го погледна объркано, но след това се подчини. Децата последваха примера му. Изглежда, бяха брат и сестра, вероятно внуци на Заре. Момчето имаше сини очи, а тези на момичето бяха в прекрасен зелен цвят.

Рейт им донесе горещ чай и едва сега старецът заговори:

— Благодаря. Почти се изсушихме — и малко след това добави: — Аз се грижа за тези деца, затова са с мен. Ако не ги искаш тук, ще трябва да се откажа от работата.

— Нямам нищо против — отвърна Рейт. — Нека идват с теб, стига само да пазят тайна.

— Никому нищо няма да кажат — обеща Дейне Заре. — Разбрахте ли ме? — обърна се той към децата. — На никого да не разказвате какво сте видели тук.

Тримата очевидно не бяха в настроение за разговори. Изглеждаха мрачни и неуверени и Рейт реши да не ги притеснява повече.

— Гладни ли сте? — попита той. — Имаме достатъчно храна тук. Със сухите дрехи обаче сме зле.

Момчето поклати глава, момичето се усмихна и изведнъж личицето й грейна.

— Не сме яли нищо на закуска.

Траз, който стоеше наблизо, изтича до килера и се върна с топла супа и хляб от печени семена. Рейт го погледна крадешком. Явно нещо в поведението и вида на децата бе трогнало младежа от степта. Макар дребно и измокрено, момичето определено беше привлекателно.

Дейне Заре най-сетне се надигна и отиде да провери как върви работата.

Рейт се помъчи да подхване разговор с децата.

— Изсушихте ли се вече?

— Да, благодарим ви.

— Дейне Заре дядо ли ви е?

— Чичо.

— Ясно. И сега живеете с него?

— Да.

Рейт не знаеше какво повече да каже. Траз се оказа по-прям.

— Какво е станало с майка ви и баща ви?

— Убиха ги огнените — промълви тихичко момичето.

Момчето премигна.

— От Източните планини ли сте? — поинтересува се Анахо.

— Да.

— Как се озовахте тук?

— Вървяхме.

— Това е дълъг и опасен път.

— Имахме късмет.

Децата не откъсваха поглед от пламъците. Момичето потрепери, вероятно припомнило си някоя случка по време на бягството.

Рейт стана и потърси Дейне Заре.

— Разбрах, че се грижиш за прехраната на тези деца — рече той.

— Така е — потвърди пресипнало Заре.

— Работиш за по-малко, отколкото заслужаваш. Реших да ти увелича заплатата.

— Благодаря. Имам нужда от тези пари.

Рейт се върна при огъня, но видя, че Гмуреца е застанал на вратата, тъмен силует с форма на огромна луковица. Озърташе се с изражение на изумено неодобрение. Днес носеше един от любимите си помпозни тоалети — черни бричове от плюш, прилепнали по масивните му крака, и пурпурно-кафяво наметало с тъмножълт шарф. Той прекоси помещението и застана пред децата, като местеше поглед от едното към другото.

— Кой запали огъня? Какво търсите тук?

Момичето се разтрепери.

— Бяхме мокри, един господин ни покани да се стоплим при огъня.

— Аха. И кой е този господин?

Рейт пристъпи напред.

— Аз. Това са роднини на Дейне Заре. Запалих огъня, за да се изсушат.

— В моята собственост? Една-единствена искра е достатъчна, за да лумне пожар!

— Едва ли има такава опасност, докато вали като из ведро.

— Щом си толкова сигурен — махна небрежно с ръка Айла. — Как върви работата?

— Добре — отвърна Рейт лаконично.

Гмуреца бръкна в ръкава си и извади навит на руло лист.

— Нося сметката за снощните доставки. Обърни внимание, че сумата е по-ниска от очакваната — получих отстъпка, задето поръчвах на едро.

Рейт разгъна листа. Погледът му се впи в черните цифри най-отдолу: „Крайна цена за доставката 108 600 секвина“:

Гмуреца продължаваше:

— Извадили сме невероятен късмет. Дано и занапред да ни върви все така. Вчера дирдири са заловили двама крадци в един от складовете и незабавно са ги откарали в Стъкления блок. Така че, както сам виждаш, намираме се в доста рисковано положение.

— Айла — поде Рейт, — тази сума е твърде голяма. Освен това не смятам да плащам за четирите допълнителни енергоклетки.

— Цената, както вече отбелязах, е дори по-ниска от предполагаемата — заяви невъзмутимо Гмуреца. — Допълнителните клетки не я утежняват с нищо. В известен смисъл те са предоставени безплатно.

— Не става дума само за това. Отказвам да заплатя сума, петорно по-голяма от разумните очаквания. Нещо повече — не разполагам с подобни средства.

— Ами набави си — отвърна тихо Гмуреца.

— Говориш така, сякаш е лесна работа — изсумтя Рейт.

— За някои може да е лесно — подхвърли нехайно Гмуреца. — Странен слух се носи из града. Оказва се, че трима мъже са влезли в Карабас, избили са невероятен брой дирдири и са обрали труповете. Описанията им са на младеж, русоляв като котански чергар, дирдирчовек отстъпник и чернокос мъж от неизвестна раса. Дирдирите издирват тримата под дърво и камък. И други неща се разправят за тях. Тъмнокосият се хвалел, че идва от далечен свят, на който — по негови думи — някога се появили хората. Ако питате мен, чисто богохулство. Какво ще кажеш за всичко това?

— Интересно — смотолеви Рейт, опитвайки се да прикрие отчаянието си.

Гмуреца се подсмихна самодоволно.

— Намираме се в деликатно положение. Аз самият съм изложен на опасност — на огромна опасност. Трябва ли да рискувам за нищо? Досега ви помагах от другарски чувства и сляп алтруизъм, но мисля, че е време да поискам компенсации.

— Не мога да платя толкова много — повтори Рейт. — Досетил си се за приблизителните размери на моя капитал — сега се опитваш да изврънкаш още.

— Защо не? — изрепчи се Гмуреца, който вече не можеше да сдържа усмивката си. — Ако предположим, че тези слухове, които обикалят града, са верни и че по някаква невероятна случайност ти и приятелите ти сте въпросните хора, не е ли вярно тогава, че сте ме измамили най-безсрамно?

— Дори да се съглася, че има малка доза истина, не виждам никаква измама.

— Ами историята с приказното съкровище?

— Тя е истинска. Достатъчно е само да продължаваш да ми помагаш. След месец напускаме Тчай. След още един ще си богат отвъд мечтите си.

— Къде? Как? — Гмуреца се наведе напред, надвиснал застрашително над Рейт, и гласът му стана нисък и вибриращ, сякаш извираше от дъното на огромния му гръден кош. — Чакай да те попитам нещо — ти ли разправяш тази приказка, че човекът е произлязъл от някакъв далечен свят? И ако е така — наистина ли вярваш в тази налудничава фантазия?

Рейт се опитваше да запази самообладание и да не попадне в капана, към който го тикаха.

— Това е друга тема. Имаме сключен договор, слуховете нямат значение.

Гмуреца поклати бавно глава.

— Преди корабът да излети, ще ти дам всичките си секвини до последния грош — обеща Рейт. — Повече от това не мога да направя. Но ако продължаваш с безразсъдните си искания… — той млъкна, решил да не прибягва до открита заплаха.

Гмуреца отметна назад глава и се изсмя.

— Какво ще ми направиш? Ти си безпомощен. Достатъчна е само една дума и ще те откарат в Стъкления блок. Имаш ли друг избор? Не. Тогава ще правиш каквото ти наредя.

Рейт се огледа. Артило стоеше до вратата и смъркаше от кутийка със сивкав прашец. Но колана му висеше пистолет.

Дейне Заре се доближи до тях. Без да обръща внимание на Айла, той се обърна към Рейт:

— Енергоклетките не са по моята поръчка. Размерът им е нестандартен и изглежда, че са били използвани за неопределен период. Трябва да ги откажем.

Гмуреца присви очи и устните му затрепериха.

— К-какво? Клетките са първо качество!

Дейне Заре продължи с безизразен, но непоклатимо уверен глас:

— За нашите цели те са напълно безполезни — той се обърна и си тръгна.

Децата го изпроводиха с тъжен поглед. Гмуреца отново се втренчи в тях и този път Рейт забеляза нещо хищно в изражението му.

Рейт запази мълчание. Гмуреца бавно се извърна към него. В продължение на няколко секунди той разглежда Рейт изпод спуснатите си клепачи.

— Какво пък — рече накрая, — изглежда ще са ни нужни други клетки. Как смяташ да платиш за тях?

— По обичайния начин. Прибери си безполезните осем клетки и ми донеси четири, които ще свършат работа, след което ще си получиш парите за тях. Само се постарай да не раздуваш отново сметката, защото трябва да платя и на техническия персонал.

Гмуреца се взираше в него замислено. Дейне Заре отново се появи и заговори с децата, с което му отвлече вниманието. Той обърна гръб на Рейт и се приближи към малката групичка. Рейт поклати глава и се върна при работния тезгях, където си сипа чаша чай. Докато отпиваше, забеляза, че ръката му трепери.

Гмуреца се бе променил до неузнаваемост и дори потупваше с необичайна топлота момчето по главата. Дейне Заре стоеше като истукан, с пребледняло лице.

Най-сетне Гмуреца заряза децата. Отиде при Артило и размени няколко думи с него. Артило излезе навън, където вятърът вдигаше миниатюрни вълнички по повърхността на черните локви.

Гмуреца махна на Рейт с едната ръка и на Дейне Заре с другата. Двамата се приближиха. Гмуреца въздъхна с израз на непреодолима меланхолия.

— Вие двамата ще ме докарате до просешка тояга. Непрестанно искате от мен най-доброто и отказвате да плащате. Но така да бъде. Артило ще отнесе обратно енергоклетките, които намирате за безполезни. Заре, ще трябва да дойдеш с мен и да избереш на място други клетки.

— Точно сега ли? Трябва да се грижа за децата.

— Сега, веднага. Довечера ще навестя моята малка къщурка. Известно време ще отсъствам. Очевидно помощта ми не се цени особено тук.

Дейне Заре склони, но очевидно нещо го измъчваше. Той даде кратки наставления на децата, след което тръгна с Гмуреца.

Изминаха два часа. Слънцето проби през облаците и прати един самотен лъч към Хей, озарявайки алените кули на фона на черното небе. По пътя се зададе лъскавата лимузина на Гмуреца. Тя спря пред навеса и отвътре излезе Артило. Едрият мъж се шмугна през вратата и Рейт го загледа, учуден от неочакваната му енергичност. Артило приближи момчето и момичето и спря наблизо, втренчил поглед в тях. Те на свой ред го погледнаха ококорено, очите им изглеждаха огромни на бледите лица. Артило произнесе няколко резки думи, Рейт виждаше как се напрягат мускулите на шията му, докато говори. Децата се озърнаха боязливо към Рейт, после тръгнаха към вратата. Траз се доближи до Рейт и му заговори настойчиво:

— Нещо става там. Къде смята да ги води?

Рейт се отправи към малката група.

— Какво мислиш да правиш с тях? — попита той.

— Не е твоя работа.

Рейт се обърна към децата.

— Не тръгвайте с този човек. Чакайте тук да се върне чичо ви.

— Но той каза, че ще ни заведе при чичо — отвърна момичето.

— На ваше място аз не бих му повярвал. Нещо тук не е наред.

Артило го изгледа злобно — лицето му бе като на готвеща се за атака змия.

— Изпълнявам заповеди — заяви той с тих, но заплашителен тон. — Отдръпни се.

— Чии заповеди? На Гмуреца?

— Не те интересува — сетне се обърна към двете деца. — По-живо, хайде! — ръката му се плъзна под ревера на сивата куртка. С крайчеца на окото следеше действията на Рейт.

— Няма да тръгнем с теб — запъна се изведнъж момичето.

— Ще тръгнете и още как. Дори ако трябва да ви нося.

— Само да ги докоснеш и ще се разкайваш за това! — намеси се с неочаквано спокоен глас Рейт.

Артило го изгледа хладно. Рейт неволно напрегна мускули за атака. Онзи извади ръката си изпод куртката и блесна черно, лъскаво дуло. Рейт се хвърли напред и нанесе саблен удар върху изпънатата ръка. Артило очакваше това, от ръкава на другата му ръка се показа дълго острие, с което замахна към хълбока на противника си — беше толкова бърз, че когато Рейт се отдръпна, почувства ужилването от върха. Артило отскочи с вдигнат за удар нож, но изпусна пистолета. Рейт, заслепен от ярост и от внезапното освобождаване на дълго трупаното напрежение, пристъпи напред, впил поглед в немигащите очи на своя противник. Артило стоеше почти неподвижно. Рейт посегна с лявата си ръка, Артило изпъна своята за удар, ала Рейт го улови за китката, завъртя се, наведе се и го преметна през рамо, като го хвърли до другия край на помещението, където мъжът се сгромоляса и остана да лежи замаян.

Рейт се приближи до него, извлече го до вратата и го изхвърли навън в една локва с тиня.

Едва сега Артило се надигна и закуцука обратно към колата. Без да поглежда назад, той се подпря на вратата, почисти, доколкото можа, калта от дрехите си и се тръшна на седалката. Малко след това лимузината потегли.

— Трябваше да го убиеш — промърмори неодобрително Анахо. — По-лошо и без това не може да стане.

Рейт не отговори. Чак сега почувства, че по хълбока му се стича кръв. Той вдигна ризата и откри тънка, издължена резка. Траз и Артило го превързаха, момичето също се приближи и предложи да помогне. Оказа се, че е веща в този род занятия и Анахо се отдръпна, оставяйки на нея да довърши превръзката.

— Благодаря — рече й Рейт.

Момичето повдигна към него личице, по което пробягваха с хиляди различни изражения. Но изглежда, не намери сили да заговори.

Следобедът отмина. Децата стояха на вратата и гледаха към пътя. Техниците си тръгнаха и навесът опустя.

Черната кола се появи отново. Дейне Заре слезе вдървено от предната седалка, следван от Айла Гмуреца. Артило отвори задния багажник и извади четири енергоклетки, които отнесе с болезнено накуцване под навеса. Поведението му, доколкото можеше да прецени Рейт, не се различаваше от обичайното — мрачен, безучастен, мълчалив.

Гмуреца погледна само веднъж към момчето и момичето и те побързаха да се скрият под навеса. След това се приближи до Рейт.

— Докарах енергоклетките. Този път Заре ги одобри. Струваха ми ужасно много пари. Ето равносметката, включително наема за следващия месец и заплатата на Артило…

— Заплатата на Артило ли? — прекъсна го Рейт. — Майтапиш се.

— Крайната сума, както виждаш, възлиза на сто хиляди секвина. И не подлежи на пазарлък. Трябва да платиш незабавно, в противен случай ще поискам да опразниш помещението.

Очите на Рейт се замъглиха от омраза.

— Но аз нямам толкова пари!

— Щом е така, си тръгваш. И тъй като вече не си мой клиент, ще бъда принуден да съобщя за дейността ти на дирдирите.

Рейт бавно кимна.

— Сто хиляди секвина. И колко още ще поискаш след това?

— За колкото поръчаш части и услуги.

— Значи ли това, че ще престанеш да ме изнудваш?

Гмуреца разкърши плещи.

— Този израз е циничен и неверен. Веднъж вече те предупредих, Адам Рейт, да се отнасяш с нужното уважение към мен.

Рейт се разсмя мрачно.

— Ще получиш парите си до няколко дена. В момента не разполагам с толкова.

— И откъде смяташ да ги набавиш? — попита със скептична усмивка Гмуреца.

— Имам още пари в Коуд.

Гмуреца изсумтя, обърна се на токове и се отдалечи към колата. Артило го настигна, накуцвайки. Двамата се качиха и си тръгнаха.

Траз и Анахо застанаха до него, загледани след колата.

— Откъде смяташ да намериш сто хиляди секвина? — попита по някое време Траз.

— Горе-долу толкова оставихме заровени в Карабас — отвърна Рейт. — Единственият проблем е как да ги докараме тук — но не мисля, че той ще ни затрудни особено.

— Винаги съм се чудил на налудничавия ти оптимизъм… — промълви, клатейки глава, Анахо.

Рейт вдигна ръка.

— Чуйте ме. Ще отлетя на север, по същия маршрут, който използват дирдирите. Така няма да ме забележат, дори да продължават издирването си, в което се съмнявам. Ще се приземя по тъмно, на изток от гората. На сутринта ще изкопая чувала и ще го отнеса на борда на въздухолета. По здрач се вдигам и политам назад към Сивиш, точно както правят ловните дружинки.

Анахо изръмжа неодобрително.

— Като те слуша човек, сякаш е детска работа.

— Не виждам защо да е трудно — Рейт погледна към незавършения кораб под навеса. — По-добре да тръгна още сега.

— Аз ще дойда с теб — заяви Траз. — Имаш нужда от помощ.

Анахо изпъшка тъжно.

— Най-добре и аз.

Рейт поклати глава.

— Тази работа може да се свърши и от един. Вие двамата останете тук да наглеждате строежа на кораба.

— Ами ако не се върнеш?

— В последния чувал има към шейсет-седемдесет хиляди секвина. Вземете ги и напуснете Сивиш… Само че аз ще се върна. Не се съмнявайте в това. Невъзможно е да сме изстрадали толкова много за нищо.

— Не бях чувал по-нерационален довод — отбеляза с пресипнал глас Анахо. — Шансът да те видим отново е нищожен.

— Глупости — възрази Рейт. — Но да не губим време. Колкото по-рано тръгна, толкова по-скоро ще се върна.

15.

Въздухолетът се носеше безшумно в нощното небе на Тчай, над пейзаж, озарен от призрачното сияние на синята луна. Рейт имаше усещането, че е попаднал в странен сън. Замисли се за всичко онова, което му бе поднесла досега съдбата — детството, годините на упорита подготовка, експедициите сред звездите и накрая назначението на „Изследовател IV“. След това Тчай: корабокрушението и последвалото бедствие, времето, което бе прекарал при хората емблеми, прехода през Аманската и Мъртвата степ до Пера, плячкосването на Дадиче, морското пътешествие до Кат и приключенията му в Ао Хидис. След това пътуването до Карабас, убийството на дирдирите, конструкцията на космическия кораб в Сивиш. И Гмуреца! На Тчай както доброто, така и злото бяха в своите крайности — Рейт се бе срещал с немалко зли хора, но сред тях Айла Гмуреца бе несъмненият първенец.

Нощта напредваше, горите на Централен Кислован отстъпиха място на голи хълмове и смълчани мочурища. Докъдето му стигаше погледът нямаше никаква светлинка, нито следа от човешка дейност. Рейт свери данните от монитора и нагласи автопилота. До Карабас оставаше само час полет. Синята луна бе увиснала ниско над хоризонта, след като се скриеше зад него, земята отдолу щеше да потъне в непрогледен мрак.

Измина един час. Браз се притаи зад хоризонта, на изток се появи сърповидно сияние, възвестяващо приближаването на зората. Следейки едновременно данните от таблото и местността отдолу, Рейт си помисли, че различава очертанията на Кхусц. Веднага след това той снижи въздухолета и изви на изток, зад Пограничната гора. Приземи се тъкмо когато Карина 4269 подаваше яркия си диск иззад хоризонта. Намираше се съвсем близо до надвисналите клони на торквилите.

Известно време Рейт остана на седалката, заслушан в звуците на гората. Карина 4269 се издигна в небето и озари предното стъкло. Рейт събра натрошени клони и листа и покри с тях машината.

Време бе да навлезе в гората. Повече не биваше да се бави. Той взе лопатата, пъхна пистолета в колана и се отправи на път.

Пътеката му беше добре позната. Тук Рейт познаваше всеки дънер, качулата гъба или провиснал лишей. Докато вървеше из гората, постепенно долови нарастваща неприятна миризма — вонеше на мърша. Това следваше да се очаква. Той спря. Гласове? Рейт напусна с един скок пътеката, притаи се в шубрака и се заслуша.

Наистина бяха гласове. Рейт събра кураж и надзърна предпазливо през гъстите листа.

Точно пред него беше участъкът от пътеката, където бяха поставили клопката. Рейт се наведе и продължи да пълзи напред, сантиметър по сантиметър, накрая се подпря на лакти…

Това, което видя, го накара да настръхне. От едната страна, пред дънера на огромната торквила, стояха петима дирдири, облечени в ловни доспехи. Дузина мъже със сивкави лица копаеха в дупката, разширяваха я с лопати и лостове — същата, в която Рейт и другарите му бяха заровили избитите дирдири. Тъкмо изровените трупове бяха източникът на ужасната миризма. Рейт се втренчи. Един от мъжете му се стори познат — беше не друг, а Исам Танга. До него стояха хотелиерът и портиерът на „Алеун“. Другите Рейт не можа да познае, но имаше чувството, че ги е виждал и преди, и предположи, че са все хора, с които е имал вземане-даване в Мауст.

Рейт насочи поглед към петимата дирдири. Стояха неподвижно, нащрек, с вдигнати сияещи антени. Невъзможно бе да определи дали изпитват някакви чувства — отвращение или гняв.

Рейт реши, че сега не е време да търси разумни решения, нито да преценява шансовете си. Без повече да мисли, той извади пистолета, прицели се и стреля. Веднъж, втори… трети път. Трима от дирдирите рухнаха мъртви на земята, другите двама отскочиха встрани, приклекнаха и се заозъртаха. Четвърти, пети път — двата изстрела само ги раниха и повалиха. Рейт се появи от храсталаците и довърши гърчещите се на земята бели тела.

Мъжете в ямата го гледаха втрещени от изненада.

— Излизайте! — викна им Рейт. — По-бързо! Исам Танга пръв го позна.

— Ах, това си бил ти, убиецо! Заради твоите престъпления ни докараха тук!

— Сега не е време за приказки — отвърна Рейт. — Излизайте от ямата и бягайте надалече, ако ви е мил животът!

— Каква полза? Дирдирите и без това ще ни проследят! Краят ни ще бъде ужасен и мъчителен…

Хотелиерът вече бе излязъл от ямата. Той изтича при убитите дирдири, намери си оръжие и се обърна към Исам.

— Не си прави труда да излизаш навън — подхвърли му, стреля и викът на Исам секна, тялото му се строполи в калта между разложените трупове на дирдирите.

Хотелиерът се обърна към Рейт:

— Този тип ни предаде, искаше да спечели, като изтъргува информацията, но ето какво получи накрая — те го докараха тук заедно с нас.

— Освен петимата дирдири имаше ли и други?

— Двама великолепни, които се върнаха в Кхусц.

— Въоръжете се и тръгвайте.

Мъжете побягнаха към Хълмовете на забравата. Рейт заби лопатата в корените на торквилата. Малко след това изрови чувала с хризоспиновите люспи. Дали вътре имаше сто хиляди? Нямаше как разбере веднага.

Метна чувала на рамо, огледа за последен път сцената на боя и трупа на Исам и си тръгна.

Върна се при въздухолета, натовари чувала и се настани на седалката, опитвайки се да овладее нетърпението и страховете си. Не биваше да потегля преди подходящия за това час — по друго време щяха незабавно да го засекат.

Денят отмина бавно. Карина 4269 се спусна зад далечните хълмове. Тъжен кафеникав здрач забули Зоната. По склоновете затрептяха омразните огньове на ловните дружинки. Рейт не можеше да чака повече. Той издигна въздухолета ниско над земята и се понесе обратно, в посока към Сивиш.

16.

Тъмна повърхност се нижеше под кърмата на въздухолета. Рейт седеше в кабината, загледан право напред, но погълнат от виденията, които владееха съзнанието му: лица, разкривени от омраза, ужас и болка. Силуетите на сини часки, уонки, пнуми, фунги, зелени часки и дирдири подскачаха пред погледа му в странен, налудничав танц, изпълнен със страховити движения.

Нощта отмина. Въздухолетът се носеше на юг и когато Карина 4269 изгря на изток, далеч отпред заблестяха кулите на Хей.

Рейт приземи въздухолета без произшествия, макар че неколцина минаващи наблизо дирдирхора го изгледаха с подозрителна настойчивост, когато напускаше площадката с чувала секвини.

Първо отиде в стаята в „Древно царство“. Нито Траз, нито Анахо бяха в помещението, но Рейт не се разтревожи, тъй като често се налагаше да останат през нощта под навеса.

Той се просна на леглото, остави чувала със секвини до стената и почти веднага потъна в изнурен сън.

Събуди се от ръка на рамото. Когато надигна глава, откри, че Траз е застанал до него.

— Боях се, че ще дойдеш тук — заговори младежът с дрезгав глас. — Бързо, трябва да се махаме. Това място е опасно.

Рейт, все още сънен, се надигна и седна на леглото. Беше ранен следобед, доколкото можеше да прецени по светлината от прозореца.

— Какво е станало?

— Дирдирите отведоха Анахо. Бях излязъл да купя храна, иначе щяха да спипат и мен.

Рейт изведнъж се събуди.

— Кога се случи това?

— Вчера. Това е работа на Гмуреца. Дойде под навеса и взе да разпитва за теб. Интересуваше се дали наистина вярваш, че си от друг свят, настояваше да му кажем. Аз отказах да отговарям на въпросите му, Анахо също. Тогава Гмуреца обвини Анахо, че е изменник. „Ти, бивш дирдирчовек, как можеш да живееш като получовек, сред низши създания?“ Анахо се ядоса и му заяви, че митът за Двойното сътворение е измислица. Гмуреца си тръгна. Вчера сутринта в стаята дойдоха дирдири и отведоха Анахо. Ако го накарат да проговори, ще загазим всички.

Пръстите на Рейт бяха изтръпнали, докато нахлузваше ботушите. Всичко, което бяха градили през последните месеци, заплашваше да рухне. Гмуреца, отново той.

Траз го докосна по ръката.

— Ела, по-добре да се махнем оттук! Вероятно хотелът е под наблюдение.

Рейт взе чувала със секвини. Двамата напуснаха сградата през задния вход и закрачиха по сивишките улици, стараейки се да не обръщат внимание на бледите лица, които надзъртаха от прозорците и входовете на къщите.

По някое време Рейт осъзна, че умира от глад. В едно малко ресторантче двамата задоволиха апетита си със супа от морски дроздове и сладкиш, поръсен с ароматни семена. Умът на Рейт започна да се прояснява. Анахо бе затворен от дирдирите, Гмуреца вероятно очакваше някаква реакция от негова страна. Или бе тъй уверен в безпомощността му, че смяташе въпроса за уреден? Рейт изкриви устни в зловеща усмивка. Омразата му към Гмуреца бе като мозъчен тумор — трябваше да я пренебрегне, поне докато не настъпи подходящият момент за операция.

— Виждал ли си Гмуреца? — обърна се той към Траз.

— Тази сутрин. Отидох при навеса, мислех, че може да се появиш там. Гмуреца пристигна и влезе в канцеларията, сякаш нищо не се е случило.

— Да видим дали е още там.

— Какво смяташ да правиш?

Рейт се изсмя дрезгаво.

— Бих могъл да го убия, но от това няма да има полза. Трябва ни информация и той е единственият възможен източник.

Траз премълча. Както обикновено Рейт не беше в състояние да предугади мислите му.

Двамата се качиха на един скрибуцащ обществен фургон, който пътуваше до склада за строителни материали в покрайнините на града, и всяко завъртане на шестте колела покачваше градуса на напрежението им. Когато пристигнаха в склада и Рейт видя черната лимузина на Гмуреца, кръвта му кипна и той почувства, че му се завива свят. Спря, пое си дълбоко въздух и се помъчи да се успокои.

След това подаде чувала на Траз.

— Отнеси го под навеса и го скрий.

— Не отивай сам — помоли го Траз. — Изчакай ме.

— Нищо няма да правя. Гмуреца знае, че сме му в ръцете, докато се надяваме да завършим кораба. Чакай ме при навеса.

Рейт се отправи към ексцентрично обзаведената канцелария на Гмуреца и влезе вътре. Опрял гръб на печката, Артило го изгледа, скръстил ръце на тила си. Лицето му остана безизразно.

— Кажи на Гмуреца, че искам да го видя.

Артило се приближи до вътрешната врата, пъхна глава през процепа и каза няколко думи. След малко отстъпи. Вратата се разтвори широко, с такава сила, че едва не изхвърча от пантите. В стаята нахълта Гмуреца — с блеснал поглед и потрепваща горна устна. Той се озърна, търсейки жертва, върху която да излее гнева си, видя Рейт и впи очи в него.

— Адам Рейт — произнесе с глас, кънтящ като камбана! — Виждам, че си се върнал. Донесе ли ми още пари?

— Не ме интересуват парите — отвърна Рейт. — Какво е станало с Анахо?

Гмуреца повдигна рамене. В първия момент Рейт си помисли, че се готви да го удари. Ако това се случи, той знаеше, че ще изгуби контрол и последствията ще бъдат ужасяващи.

— Не ме отегчавай с празни приказки — заговори Айла пренебрежително. — Внимавай да не ме ядосаш! Давай парите и се махай!

— Ще си получиш секвините — заяви Рейт — веднага щом видя Анке ди афрам Анахо.

— Искаш да видиш този богохулник, този изменник? — изрева Гмуреца. — Върви в Стъкления блок, там ще го намериш.

— В Стъкления блок ли е?

— Къде другаде?

— Защо си толкова сигурен?

Гмуреца се облегна на стената.

— А ти защо искаш да знаеш?

— Защото ми е приятел. Ти си го предал на дирдирите и трябва да ми отговориш — Гмуреца започна да раздува бузи, но Рейт продължи с уморен глас. — И престани с тези драми и крясъци. Предал си Анахо на дирдирите, сега аз трябва да го спася.

— Невъзможно — отсече Гмуреца. — Дори да исках, нищо не бих могъл да направя. Той е в Стъкления блок, не чу ли?

— Откъде знаеш?

— Къде другаде ще го отведат? Смятат да го съдят за стари престъпления, не се тревожи, дирдирите няма да узнаят нищо за плановете ти — Гмуреца разтвори устни в широка, хищна усмивка. — Освен ако той сам не издаде тайната ти.

— В такъв случай — заяви Рейт — ти също ще си имаш неприятности.

Гмуреца не отговори.

Рейт продължи с поомекнал глас:

— С пари не мога ли да уредя бягството му?

— Не — отвърна Гмуреца. — Не и от Стъкления блок.

— Защо си толкова сигурен?

— Нали вече ти казах — иди сам да видиш.

— Всеки ли може да влиза там?

— Разбира се. Всеки може да иде в Стъкления блок.

— И как става това?

— Пресичаш Хей, стигаш до блока и се качваш в залата за посетители, откъдето се вижда ловното поле.

— Бих ли могъл да се спусна с въже или със стълба?

— Разбира се, ако ти е омръзнал животът. Попаднеш ли веднъж в полето… Ако си намислил нещо от тоя род, ще дойда да гледам.

— Да речем, че ти предложа един милион секвина — изгледа го продължително Рейт. — Би ли могъл да уредиш бягството на Анахо?

Гмуреца изцъкли очи.

— Един милион секвина? А от три месеца хленчиш, че нямаш пари! Пак съм бил измамен!

— Можеш ли да уредиш бягството на Анахо за един милион секвина?

Гмуреца облиза с върха на езика изсъхналите си устни.

— Не, боя се, че не мога… един милион… не, няма да мога. Нищо не може да се направи. Нищичко. Значи имаш един милион?

— Не — отвърна Рейт. — Исках само да разбера дали е възможно да измъкнем Анахо.

— Невъзможно — отсече нацупено Гмуреца. — Къде са ми парите?

— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Ти предаде приятеля ми, сега ще трябва да почакаш.

Айла отново придоби вид, сякаш се готви да размаха огромните си ръчища.

— Внимавай какво говориш. Не съм „предал“ приятеля ти, а съобщих на властите за избягал престъпник. Защо да съм ти длъжник? Нищо не съм получил от теб, пък и сигурно щеше да ми създадеш още ядове, само да ти се удаде възможност. Запомни едно, Адам Рейт, приятелството трябва да е взаимно. Не очаквай да получиш това, което не си готов да дадеш. Ако намираш действията ми за отвратителни, помни, че аз мисля същото за твоите. Кой от двама ни е прав? Със сигурност аз — според представите на моя свят и на времето, в което живеем. Ти си натрапник, който се бърка в чужди дела, възраженията ти са смешни и абсурдни. Обвиняваш ме, че съм прекрачил някаква твоя въображаема граница. Не забравяй, Адам Рейт, че от самото начало поиска от мен да върша престъпни деяния срещу заплащане. Това искаше и за това плащаше, без да се интересуваш от рисковете, които поемах. Спря се на мен, за да ме използваш, подхвърляше ми жалки грошове, така че не се оплаквай, когато постъпих точно като теб.

Рейт реши, че ще е най-добре да не отговаря. Той се обърна и излезе.

Под навеса работата вървеше с обичайното си темпо: истински пристан на спокойствието след Карабас и потискащия разговор с Гмуреца. Траз го чакаше на входа.

— Какво каза той?

— Че Анахо е престъпник и че съм дошъл тук, за да го използвам. Какво можех да отговоря?

Траз стисна устни.

— А Анахо?

— В Стъкления блок е. Гмуреца каза, че там лесно се влиза, но изход няма — Рейт закрачи напред-назад под навеса. Спря при вратата и се загледа към исполинския правоъгълен силует. — Ще помолиш ли Дейне Заре да дойде при нас?

След малко старецът се появи.

— Посещавал ли си някога Стъкления блок? — попита го Рейт.

— Много отдавна.

— Гмуреца ми каза, че е възможно да се спуснеш по въже от залата за посетители.

— Ако търсиш сложен начин за самоубийство.

— Можеш ли да ми намериш експлозив, достатъчно мощен, за да взриви навес, десет пъти по-голям от този тук? В количество, което да мога да пренеса.

Дейне Заре помисли малко и кимна.

— Почакай тук.

След около час се върна с две глинени делви.

— Ето ти експлозива и фитилите. Контрабандна стока, ще те помоля да не казваш откъде си го взел.

— Тема, която не смятам да обсъждам с когото и да било — отвърна Рейт. — Или поне се надявам.

17.

Загърнати в сиви наметала, Рейт и Траз прекосиха моста, който водеше до материка. Влязоха в Хей по широк булевард, застлан с белезникава настилка, която хрущеше под краката им. От двете страни се издигаха пурпурни и алени кули, други, от сив и сребрист метал, закриваха хоризонта зад Стъкления блок. Булевардът вървеше успоредно с дълбок стотина стъпки улей, облицован с червеникави плочки. На бреговете му се издигаха причудливи образувания от непознат бял камък. Дали бяха произведения на изкуството? Тотеми? Трофеи? Нямаше никакъв начин да разберат. Пред една кула, на площадка от бял мрамор стояха трима дирдири. Рейт за първи път виждаше женски екземпляр. Съществото беше по-дребно на ръст и не изглеждаше тъй гъвкаво, както мъжкарите, главата му бе по-широка и със заострена брадичка, тялото на женската бе с по-тъмносива окраска, примесена с бежови оттенъци. Единият от мъжкарите, изглежда, бе все още невръстен юноша, съдейки по недоразвитата му мускулатура и незрелия вид. От време на време дирдирите се навеждаха и опираха антени в белезникавия камък — дейност, за която Рейт не беше в състояние да измисли подходящо обяснение.

Рейт ги разглежда известно време със смесица от неохотно възхищение и вяло отвращение, замислен за така наречената „дирдирска загадка“. Веднъж Анахо му бе разказвал за половите особености на дирдирите:

— Ето как стоят нещата: съществуват дванайсет вида мъжки копулативни органи и четиринайсет женски. Възможни са обаче само определен тип чифтосвания. Например — тип едно мъжки се комбинира с типове пет и девет от женските. Тип пет женски може да се натъкми към тип едно мъжки, докато тип девет женски е с почти универсален орган, който е съвместим с типове едно и единадесет от насрещния пол. Нататък нещата стават още по-сложни. Всяка мъжка или женска копулативна комбинация притежава специфично название и характерни особености, които рядко се разгръщат в цялата си гама — тъй като всеки индивидуален тип се смята за таен! Наричат го „голямата дирдирска загадка“. Когато типът на един индивид стане достояние на обществото, от него се очаква да се държи съобразно общоизвестните представи за поведение. Бунтари по природа, младите дирдири рядко го правят и това води до цяла поредица конфузни ситуации. Както сам можеш да си представиш, една толкова сложна система изисква огромен разход на енергия и усилия и вероятно с всепоглъщащото си въздействие е попречила на дирдирите да завладеят околния космос.

— Удивително — бе отвърнал Рейт. — Но след като всички тези типове са тайни и в голямата си част несъвместими, как изобщо се осъществява продължаването на рода? Как в края на краищата стигат до съвкупление?

— Има няколко общоприети начина: пробен брак, така наречените „срещи на тъмно“, чрез размяна на анонимни послания. В края на краищата това са преодолими пречки — Анахо направи пауза, преди да продължи: — Едва ли е нужно да пояснявам, че дирдирхората от нисшите касти, лишени от подобно „божествено разнообразие“, се смятат за създания недоразвити и недодялани.

— Хм. Защо подчерта, че става въпрос само за дирдирхората от нисшите касти? Как стои въпросът с безупречните?

Анахо се бе покашлял сконфузено.

— Безупречните избягват подобно срамно съществуване с помощта на внимателно подбрани хирургически методи. Позволено им е да извършват промени според изискванията на някой от изброените осем типа — така те се приобщават към „тайнството“ и могат да носят сини и розови цветове.

— А съвкупяването?

— Тук нещата са малко по-трудни, но се търси сходство с дирдирската оплодителна система. Всеки тип е съвместим с два типа от противоположния пол.

Рейт не беше в състояние да скрие почудата си. Лицето на Анахо обаче си бе останало мрачно през време на разговора.

— Ами ти? — бе го попитал Рейт. — Имаш ли някакви „промени“?

— Никакви — бе признал Анахо. — По лични причини носех синьо и розово, без да се приобщавам към „тайнството“. По-късно ме обявиха за престъпник и в атавизъм, това беше положението, в което се намирах при първата ни среща.

— Интересно престъпление — бе коментирал Рейт.

Сега Анахо се бореше за живота си сред изкуствено създадения чуждоземен пейзаж от Сибол.

Булевардът, който водеше до Стъкления блок, постепенно се разшири, сякаш опитваше да си съперничи с грамадната постройка. Тези, които крачеха върху хрущящата бяла субстанция — дирдири, дирдирхора, обикновени работници със сиви наметала, — изглеждаха изкуствени и нереални, като фигурки на архитектурен макет. Никой от минувачите не се озърташе и те се разминаваха с Рейт и Траз, като че двамата бяха невидими.

Алени и пурпурни кули стърчаха от двете им страни, отпред вече набираше височина Стъкленият блок, в сравнение, с който всичко останало изглеждаше нищожно и миниатюрно. Рейт почувства странна потиснатост — дирдирският свят определено въздействаше зле на човешката психика. За да живее в подобна среда, човекът в края на краищата би се принудил да отрече собствения си произход и да се поддаде на дирдирската представа за света. Накратко, да се превърне в дирдирчовек.

Те застигнаха други двама мъже, облечени също като тях в сиви наметала. Рейт ги заговори:

— Може би бихте могли да ни помогнете. Искаме да посетим Стъкления блок, но не сме запознати с процедурата.

Мъжете го погледнаха смутено. Бяха баща и син, ниски, с овални лица, изпъкнали кореми, тънки ръце и крака. По-възрастният мъж заговори с писклив гласец:

— Няма нищо сложно, достатъчно е да се качите по сивото стълбище.

— Вие идвали ли сте и друг път?

— Ами да. Но днес следобед е обявен специален лов на един дирдирчовек, прочут престъпник, и вероятно преследването ще е разгорещено.

— А, това е нещо ново за нас. Кой е този дирдирчовек?

Двамата отново се спогледаха объркано, а може би дори подозрително.

— Изменник и богохулник. Ние сме само чистачи в Завод номер четири, чухме за това от други дирдирхора.

— Често ли ходите в Стъкления блок?

— Винаги, когато има нещо интересно — в гласа на бащата се долови отегчение от разговора.

Синът се намеси:

— Посещенията са напълно безплатни и са голямо забавление.

— Да вървим — обърна се към него баща му. — Закъсняваме.

— Ако нямате нищо против — подхвърли Рейт, — ще тръгнем с вас, за да ни покажете пътя.

Бащата се съгласи без особен ентусиазъм.

— Стига да не ни бавите.

Двамата се обърнаха и закрачиха забързано по булеварда. Вървяха прегърбени, с характерната походка на сивишки работници и Рейт и Траз ги последваха, като се опитваха да имитират стойката и маниерите им. Стъклената стена се извисяваше високо над тях като прозрачна скала и на места блясваха червеникави светлинки, които едва прозираха през дебелите матови прозорци. В единия край имаше стълбища и ескалатори, боядисани в различни цветове: пурпурни, алени, бежови, бели и сиви, които се издигаха до различни нива. Сивото стълбище водеше до една тераса само на стотина стъпки над земята — очевидно най-ниската. Рейт и Траз се сляха с тълпата мъже, жени и деца, които се изкачваха по широкото стълбище, преминаха през коридор, изпълнен с остра, неприятна миризма, и изведнъж се озоваха над открита местност, озарена сякаш от десетки слънца. Имаше невисоки скали и заоблени хълмове, и гъсти храсталаци от непознат вид с разнообразна окраска. Точно под тях бе разположено неголямо езеро, заобиколено от кактусоподобни израстъци, по-нататък започваше горичка от снежнобели островърхи дървета, които напомняха дирдирските кули. Сходството, помисли си Рейт, едва ли е случайно, на Сибол дирдирите вероятно обитаваха дънерите на тези дървета.

Някъде между хълмовете и храсталаците навярно се спотайваше Анахо, горчиво проклинайки мига, когато бе решил да дойде в Сивиш. Но сега от него нямаше и следа, на платото не се виждаше жива душа. Рейт отново поиска от двамата работници да му обяснят какво става.

— Още сме в затишието — обясни бащата. — Виждаш ли онзи хълм там? И другия по̀ на север? Това са базовите лагери. В периода на затишие играчите се намират в единия от тях. Чакай малко, къде ми е програмата?

— У мен — обади се синът. — Затишието приключва след час, играта ще се води край близкия хълм.

— Значи идваме тъкмо навреме. Според правилата след един час ще се възцари мрак за период от четиринайсет минути. След това южният хълм се обявява за ловно поле и преследваните ще опитат да се доберат до северния, който временно ще бъде тяхно убежище. Изненадан съм, че при участието на толкова известен престъпник не са разрешили да бъдат приложени състезателните правила.

— Защото програмата е била съставена още миналата седмица — обясни синът. — А престъпникът бе заловен вчера или онзи ден.

— Въпреки това местата ни са подходящи, за да наблюдаваме зрелището.

— Значи след час на платото ще се възцари тъмнина?

— В продължение на четиринайсет минути, през което време ще започне ловът.

Рейт и Траз се върнаха на външната тераса, откъдето се виждаше замъгленият пейзаж на Тчай. Те си нахлупиха ниско качулките и се спуснаха обратно на приземното равнище.

Рейт се озърна във всички посоки. Работници със сиви наметала маршируваха нагоре по стълбището.

Дирдирхората използваха белите стълбища, за дирдирите бяха отредени бежовите, алените и пурпурните, които извеждаха на най-горните тераси.

Рейт доближи сивата стъклена стена. Наведе се и се престори, че си връзва връзките на обувката. Траз се изправи пред него. Рейт извади от торбата една делва с експлозив, фитил и детонатор с таймер. Свърза фитила с детонатора и нагласи времето, сетне скри експлозива зад един храст, в непосредствена близост до стената.

Никой не им обръщаше внимание. Рейт настрои таймера и на втория експлозив и го подаде на Траз.

— Знаеш какво трябва да направиш.

Траз пое неохотно торбата.

— Планът ти може и да успее, но ти и Анахо със сигурност ще загинете.

Рейт се опита да си придаде увереност, макар да си даваше сметка, че в думите на Траз има голяма доза истина.

— Ще хвърлиш торбата — само трябва да побързаш. И запомни — точно от другата страна на това място. Нямаме много време. Среща при строителния склад.

Траз се обърна и спусна качулката ниско над лицето си.

— Ще бъде изпълнено, Адам Рейт.

— В случай че нещо се обърка — вземай парите и изчезвай.

— Довиждане.

— Побързай!

Рейт изпрати с поглед сивия силует, който се изгуби в Стъкления блок. Пое си дълбоко въздух. Минутите им наистина бяха преброени. Трябваше да действа незабавно — ако се стъмни, преди да открие Анахо, всички усилия и рискове ще бъдат напразни.

Върна се обратно на сивото стълбище и премина през портала, отвъд който сияеха изкуствените сиболски слънца.

Рейт огледа внимателно платото, като си набеляза няколко ориентира, след това закрачи по терасата към южния хълм. Тук зрителите бяха по-малко, повечето се бяха скупчили в средата и в северната част.

Рейт си избра място близо до подпора. Озърна се наоколо. В радиус от стотина стъпки нямаше жива душа. Терасата бе почти празна. Извади намотано въже, завърза единия му край за подпората и го пусна надолу. Отново се огледа, прехвърли се през перилата и се спусна до ловното поле.

Нямаше начин действията му да останат незабелязани. Поне десетина бледи лица се надвесиха отгоре с учудени изражения. Рейт не им обърна внимание. Вече не беше част от техния свят, сега бе дивеч. Дръпна силно въжето и се затича към южния хълм, като го навиваше в движение, докато прескачаше гранитните плочи и кварцовите израстъци с цвят на прегоряло кафе.

Скоро наближи отсамния склон на южния хълм, но все още нямаше и следа от ловци и преследвани. Ловците най-вероятно бяха заели позиции в съответствие с тактиката, която възнамеряваха да следват, дивечът се спотайваше в подножието на южния хълм, чудейки се как най-бързо и безпрепятствено да се добере до северния. Неочаквано Рейт се натъкна на един съвсем млад сив, притаен зад храст от бели, напомнящи бамбук пръчки. Носеше сандали и брич, беше въоръжен със сопа и тънък нож.

— Къде е дирдирчовекът, когото доведоха последен?

Сивият само завъртя глава.

— Тук има всякакви. Махни се, заради теб ще ме забележат. Най-добре хвърли това черно наметало, кожата ти е по-добра маскировка. Не знаеш ли, че дирдирите следят всяко наше движение?

Рейт хукна нататък. Зърна двама възрастни мъже, съвършено голи, с жилести тела и бели коси, застинали неподвижно като привидения.

— Да сте виждали наблизо дирдирчовека? — извика им той.

— Малко по-нататък по склона. И свали това тъмно наметало.

Рейт задраска нагоре по каменистия склон.

— Анахо! — провикна се той.

Никакъв отговор. Рейт си погледна часовника. След десет минути ловното поле щеше да потъне в мрак. Той огледа трескаво южния хълм. Недалеч забеляза движение — между храстите притичваха фигурки. Наметалото му явно дразнеше всички, Рейт го свали и го метна на ръка.

В една вдлъбнатина се натъкна на четирима мъже и жена. Лицата им бяха изкривени от ужас и те отказаха да отговарят на въпросите му. Рейт продължи нагоре по хълма, с надежда видимостта там да е по-добра.

— Анахо! — извика отново.

От земята се надигна фигура с широка бяла риза. Рейт почувства неимоверно облекчение. Коленете му омекнаха, очите му се навлажниха.

— Анахо!

— Какво търсиш тук?

— Побързай. След мен. Ще ти помогна да избягаме.

Анахо го погледна слисано.

— Никой не може да избяга от Стъкления блок.

— Размърдай се! Всичко съм измислил!

— Не в тази посока — спря го с пресипнал глас Анахо. — Безопасният път е на север, към онзи хълм! Ловът ще започне веднага щом угасят светлината.

— Зная, зная! Нямаме никакво време. Тръгвай с мен. Ще намерим подходящо укритие и ще чакаме.

Анахо разпери отчаяно ръце.

— Сигурно знаеш нещо, което аз не зная.

Двамата затичаха обратно в посоката, от която бе дошъл Рейт, към западната стлана на южния хълм. Рейт се озърташе за набелязаните ориентири.

— И ти направи всичко това… заради мен? — попита задъхано Анахо. — Затова ли слезе на платото?

— Сега не е време да го обсъждаме. Трябва да прекосим онзи висок бял шубрак. Къде можем да се скрием?

— Най-добре в шубрака. Виж — ето ги ловците. Заемат позиции. Длъжни са да поддържат дистанция от половин миля до хълма, докато не настъпи мрак. Сега сме на самата граница на безопасната територия. Онези четиримата се точат за нас!

— До няколко секунди ще изгасят осветлението. Слушай какъв е планът: ще тичаме на запад, право към могилата. Оттам свиваме към онази купчина от кафеникави кактуси и заобикаляме южния им край. И най-важното: в никакъв случай не се отделяй от мен!

— Но как да те следвам в тъмното? Ще трябва да си подвикваме и ловците ще ни чуят.

Рейт му подаде единия край на въжето.

— Дръж се за него. Ако все пак се разделим, среща на южния край, при онези жълти шубраци.

Двамата зачакаха да се стъмни. От другата страна на равната част младите дирдири вече заемаха местата си между по-опитните ловци. Рейт погледна на изток. По някаква странна игра на светлината и атмосферата полето изглеждаше, че се простира чак до хоризонта; едва след като втренчи поглед, Рейт успя да различи източната стена.

Изведнъж се стъмни. За частица от секундата светлината стана тъмночервена, сетне изчезна напълно. Далече на север блесна пурпурна точка, за да показва посоката. Беше твърде слаба, за да осветява наоколо. Мракът бе непрогледен. Ловът бе започнал. От север долетяха ловните викове на дирдирите — смразяващи кръвта крясъци и вопли.

Рейт и Анахо се затичаха на запад. От време на време спираха да се ослушат в мрака. Скоро отдясно се чу зловещо потракване. Двамата замръзнаха. Потракването и подрънкването отмина назад.

Двамата достигнаха първия ориентир и се насочиха към купчината от кактуси. Наблизо имаше някой. Те спряха и се ослушаха. Стори им се, че невидимият постъпи по същия начин, защото цареше тишина.

От тъмното небе долетя многогласен вик, който се извисяваше до границата на звуковата бариера и вероятно продължаваше отвъд нея.

— Това са ловните викове на всички племена — прошепна Анахо. — Традиционен ритуал. Сега членовете на отделните племена ще отговорят на призива от платото — виковете над тях секнаха, от различните части на ловното поле екнаха зловещите свирепи отговори. Анахо сръга Рейт. — Да бягаме, докато си подвикват. Хайде!

Те затичаха с дълги скокове, краката им сякаш станаха чувствителни като ушите. Ловните призиви постепенно утихнаха в далечината, отново настъпи тишина. Рейт се спъна в един камък и го запрати да се търкаля шумно по склона. Двамата застинаха неподвижно, стиснали зъби.

Нямаше никаква реакция. Продължиха нататък, разперили ръце, за да докоснат купчината от кактуси, но не намираха нищо. Рейт започна да се бои, че са я подминали, но не биваше да палят светлина, инак веднага щяха да ги забележат.

Доколкото можеше да прецени, цареше мрак вече от шест-седем минути. Всеки момент трябваше да стигнат кактусите. Изведнъж дочуха някакъв звук. Бягащи крака, вероятно човешки, преминаха само на трийсетина крачки от тях. Миг след това — равномерно трополене и пискливи подсвирквания, дрънчене на ловно снаряжение. Звуците отминаха и се отдалечиха. Тишината се възцари отново.

След броени секунди напипаха бодливите листа на кактусите.

— Покрай южния край — прошепна Рейт. — И там ще пълзим право към центъра.

Запробиваха си път между бодливите растения, с множество настръхнали тънки шипове.

— Всеки миг ще блесне светлината!

И наистина, мракът започна бързо да се разсейва, по подобие на сиболски изгрев: в началото сивкав здрач, после млечнобяло сияние и накрая ярката светлина на деня.

Рейт и Анахо се огледаха. Кактусовата горичка се оказа отлично скривалище — не бяха в непосредствена опасност, макар че само на стотина крачки от тях трима дирдири прекосяваха полето, като се озъртаха зорко във всички посоки. Рейт си погледна часовника. Оставаха им петнайсет минути — ако Траз не срещне някакви затруднения, би трябвало скоро да достигне отсрещната стена на Стъкления блок.

Шубракът от бял мъх бе на четвърт миля пред тях, насред просторна открита площ. Рейт си помисли, че това вероятно ще е най-дългата четвърт миля, която му предстои да прекоси.

Те се промушиха между кактусите до северния им край.

— Ловците ще останат още час в полето — прошепна Анахо. — Ще задържат всички, които се опитват да се отдалечат на север, и после бавно ще ги изтикат обратно на юг.

Рейт подаде на Анахо пистолета, своят бе пъхнал в колана. Изправи се бавно. На около миля в далечината забеляза някакво движение — дирдир или дивеч, не беше в състояние да прецени. Анахо рязко го дръпна надолу. Иззад кактусовата горичка се подаде група безупречни, нахлузили на ръцете си изкуствени нокти и с имитации на антени, поклащащи се над снежнобелите им темета. Стомахът на Рейт се сви, с труд овладя импулса си да изскочи насреща им и да ги покоси.

Дирдирхората притичаха покрай тях, без да ги забележат. Свиха на север и забелязали там плячка, ускориха ход.

Рейт отново погледна часовника — оставаше съвсем малко време. Той се озърна и прошепна настойчиво:

— Хайде, да тръгваме!

Двамата скочиха едновременно и се втурнаха към бялата горичка.

По средата на разстоянието имаше невисок храсталак, зад който се притаиха. При южния хълм ловът бе във вихъра си — две групи бяха обкръжили няколко нещастници, които се криеха на склона. Рейт си погледна часовника. Девет минути. До бялата гора имаше само минута-две. Високото дърво, което бе следващият им ориентир, бе на неколкостотин метра по-нататък, в западна посока. Те затичаха отново. Четирима ловци излязоха от горичката, където се бяха прикрили, за да наблюдават движението на дивеча. Сърцето на Рейт се смъкна в ботушите.

— Продължавай — изхриптя той на Анахо. — Ще си проправим път с бой.

Анахо погледна със съмнение лъчемета си.

— Ако ни заловят въоръжени, ще ни измъчват дни наред. Всъщност, друга участ и без това не ни очаква.

Дирдирите наблюдаваха очаровани приближаващата се плячка.

— Трябва да ги нападнем в гората — подвикна Анахо. — Съдиите ще се намесят, ако забележат, че сме въоръжени.

— В такъв случай бягай наляво, покрай онази туфа от жълта трева.

Дирдирите не бяха излезли насреща им, а ги изчакваха на място. С последно усилие Рейт и Анахо достигнаха покрайнините на горичката. Ловците нададоха бойни викове и се хвърлиха напред, докато Рейт и Анахо отстъпваха.

— Сега! — извика Рейт. Едновременно извадиха оръжията. Дирдирите изгракаха изненадано. Четири бързи изстрела: четирима мъртви, дирдири. В същия миг над главите им се разнесе оглушителен вой.

— Съдиите са ни забелязали — викна отчаяно Анахо. — Сега ще ни следят и ще насочват другите към нас. Обречени сме.

— Все още има надежда — настояваше Рейт. Той изтри потта от лицето си и примижа. — След три минути — ако всичко върви според плановете — ще има експлозия. Да вървим към високото дърво.

Те хукнаха през гората и веднага щом се показаха от другата страна, няколко ловни групи се насочиха към тях. Воят откъм невидимия покрив ту се усилваше, ту намаляваше, после секна.

Двамата стигнаха до високото дърво, което бе едва на стотина крачки от стъклената стена. Над тях, скрити от яркото сияние и отраженията, се намираха терасите за зрители — Рейт едва различаваше белите им лица.

Той си погледна часовника.

Сега.

Логично бе да се получи известно закъснение — Стъкленият блок бе с диаметър три мили. Изминаха няколко секунди, сетне изведнъж земята се разтърси и се чу оглушителна експлозия. Светлините премигнаха, далече на изток дори угаснаха напълно. Рейт се взря в стената, но не виждаше никакви последици от взрива. От покрива долетя нов писък, толкова пронизителен и страховит, че коленете на Рейт омекнаха.

Анахо бе успял да запази самообладание.

— Насочват ловните групи на изток, за да не позволят на другите нещастници да се измъкнат.

Ловците, които се приближаваха към тях, сега спряха и поеха в нова посока.

— Приготви се — посъветва го Рейт, без да сваля поглед от часовника си. — Ще има втора експлозия.

Вторият взрив бе далеч по-силен от първия, той сякаш вдъхна сили на Рейт и накара сърцето му да се изпълни с почти религиозен ентусиазъм. Наоколо се разхвърчаха парчета от сиво стъкло, светлините премигнаха отново и този път се възцари пълен мрак. Пред тях зееше неравен отвор като врата към друго измерение, широк стотина стъпки и висок почти колкото първата тераса.

Рейт и Анахо скочиха на крака. Без повече препятствия те достигнаха отвора и се прехвърлиха оттатък — от безплодния Сибол в мъждивия тчайски следобед.

Първо затичаха назад по широкия бял булевард, сетне, по указание на Анахо, свиха на север, към заводите и белите кули на дирдирхората, оттам излязоха на крайбрежната улица, прекосиха моста и се озоваха в Сивиш.

Едва тук спряха да си поемат дъх.

— Ти върви при въздухолета — нареди Рейт на Анахо. — Качвай се и отлитай — за теб в Сивиш вече няма работа.

— Гмуреца предаде мен, ще предаде и теб — предупреди Анахо.

— Не мога да напусна Сивиш сега, когато корабът е пред завършване. Двамата с Гмуреца имаме уговорка.

— Не вярвай и на една негова дума. Този тип е кълбо от злоба.

— Няма да посмее да донесе за космическия кораб, защото и той е замесен. Нали доброволно ни допусна да работим под навеса.

— Все ще измисли някакво обяснение.

— Може и да си прав, а може и да не си. При всички случаи ти трябва да напуснеш Сивиш. Ще разделим парите и заминаваш. И бездруго на мен въздухолетът повече няма да ми потрябва.

— Не бързай толкова — спря го навъсено Анахо. — Спомни си, че не аз съм цел на тсаугш. Кой ще се наеме да ме търси?

Рейт погледна назад към Стъкления блок.

— Не мислиш ли, че ще те издирват в Сивиш?

— Действията им са непредсказуеми. Но в Сивиш опасността не е по-голяма, отколкото където и да било другаде. Не мога да се върна в „Древно царство“. Няма да ме търсят обаче при Гмуреца, освен ако не иде да им разкаже какво се крие под навеса.

— Гмуреца трябва да бъде държан под око — заяви Рейт.

В отговор Анахо само изсумтя. Двамата отново закрачиха по сивишките улици.

Слънцето се спусна зад кулите на Хей и улиците бяха забулени в сенки. Рейт и Анахо взеха един обществен фургон до спирката, от която се стигаше при навеса. В канцеларията на Гмуреца беше тъмно, под навеса блещукаха светлинки. Техниците си бяха тръгнали, но в сенките се мярна самотен силует.

— Траз! — извика Рейт.

Младежът се приближи към тях.

— Знаех, че ще дойдете тук — ако се измъкнете на свобода.

Нито чергарят, нито Анахо бяха хора, свикнали да изразяват чувствата си — те само си кимнаха за поздрав.

— По-добре да изчезваме оттук — продължи Траз. — И то веднага.

— Казах на Анахо, ще кажа и на теб — качвайте се на въздухолета и заминавайте. Няма никаква причина да рискувате още един ден в Сивиш.

— А ти?

— Ще си опитам късмета тук.

— Късметът ти не чини пукната пара, когато става въпрос за отмъстителен негодник като Гмуреца.

— Ще се погрижа за него.

— Така си мислиш! — почти извика Анахо. — Кой би могъл да контролира безмерната алчност, злоба и лакомия?

— Има само един изпитан начин, макар и труден.

— И как смяташ да постигнеш това чудо? — поиска да узнае Анахо.

— Просто ще му опра дулото в челото и ще го доведа тук. Ако се опъне, ще го застрелям. Ако пък дойде, ще бъде мой пленник, под постоянно наблюдение. Друго не мога да измисля.

— Ако ти потрябва пазач за жълтия, имаш го — изпъчи навъсено гърди Анахо.

— Каквото ще правим, да действаме веднага — подкани ги Траз. — Преди онзи да ни избяга.

— Не и вие двамата — възрази Рейт. — Не виждам защо трябва да се замесвате. Аз поне зная за какво рискувам… но вие? Качвайте се на въздухолета и дим да ви няма оттук! Докато все още можете.

— Аз оставам — заяви Траз.

— Аз също — добави Анахо.

Рейт поклати обезсърчено глава.

— Да вървим тогава при Гмуреца.

18.

Тримата спряха насред тъмния двор пред къщата на Гмуреца, опитвайки се да преценят как най-безшумно да отворят страничната врата.

— Не бива да насилваме ключалката — прошепна Анахо. — Този негодник със сигурност се е опасал със сигнални инсталации и смъртоносни клопки.

— Защо не проникнем през втория етаж? — предложи Рейт и огледа стената. До нея се издигаше стара изсъхнала псила. — Ще се покатерим по дървото и ще се прехвърлим на балкона.

Анахо поклати мрачно глава.

— Не преставам да се учудвам на наивността ти. Защо според теб този маршрут изглежда тъй лесен и примамлив? Защото Гмуреца се съмнява, че някой би го използвал? Как не! Ще се натъкнеш на шипове с отрова, капани и сигнални звънци на всяко място, където поставиш ръка.

— Добре, какво предлагаш тогава? — изкриви недоволно устни Рейт.

— Трябва да надхитрим Гмуреца — ето какво.

Траз внезапно трепна и дръпна своите спътници в тъмния ъгъл. Откъм алеята се чуха забързани тихи стъпки. Висока прегърбена фигура мина, накуцвайки, покрай тях. Траз прошепна:

— Това е Дейне Заре! Изглежда в ужасно настроение.

Дейне Заре постоя неподвижно насред двора, сетне се надвеси над ключалката на вратата. След миг бравата изщрака тихо и вратата се открехна. Дейне пристъпи вътре като живо олицетворение на възмездието. Рейт скочи след него и улови затварящата се врата. Старецът не го забеляза и потъна в мрака на коридора. Траз и Анахо се шмугнаха покрай Рейт и той притвори тихо вратата. Намираха се в тъмно помещение с множество стаи покрай стените.

— Вие двамата почакайте тук — нареди Рейт. — Искам да се срещна с Гмуреца насаме.

— Излагаш се на огромна опасност — предупреди Анахо. — Повече от ясно е, че не си дошъл тук с добри намерения.

— Е, навярно ще пробудя подозренията му — съгласи се Рейт. — Но няма начин да знае, че съм се виждал с теб. Ако обаче се появим и тримата, ще бъде готов на всичко. Сам имам повече шансове да го надхитря.

— Е, щом така смяташ — въздъхна Анахо. — Ще почакаме тук известно време. Ако се забавиш, влизаме след теб.

— Дайте ми петнайсет минути — Рейт тръгна по тъмния коридор, зад който се отваряше друг, по-малък, към покрит двор. Отсреща, пред една обкована с мед врата, се бе навел Дейне Заре и бърникаше с инструменти в ключалката. Внезапно в двора блесна ярка светлина. Явно старецът бе задействал алармата.

Появи се Артило.

— Заре — извика той.

Дейне Заре се обърна.

— Какво търсиш тук? — попита го с подкупващ гласец Артило.

— Не е твоя работа — отвърна безизразно старецът. — Остави ме на мира.

Артило пъхна ръка под ревера на куртката си и извади мощен лъчемет.

— Съжалявам, но така ми е наредено. Приготви се да умреш.

Рейт пристъпи бързо напред, ала погледът на Дейне Заре предупреди Артило, който понечи да се обърне. С два бързи скока Рейт се озова отгоре му. Удари с юмрук Артило в шията и главорезът рухна мъртъв на земята. Рейт вдигна лъчемета и претърколи Артило по гръб. Дейне Заре отново се бе навел над ключалката, сякаш ставащото не го засягаше.

— Почакай! — спря го тихо Рейт. Старецът го погледна въпросително. — Защо си тук?

— Да убия Гмуреца. Погаврил се е с децата ми — гласът на Дейне Заре бе равен, хладен. — Те са мъртви, и двете, напуснаха този окаян свят…

— Прав си — потвърди глухо Рейт. — Гмуреца трябва да умре — но не преди да завършим кораба.

— Никога няма да ти позволи да го завършиш.

— Точно затова съм тук.

— Какво можеш да сториш? — попита презрително Дейне Заре.

— Ще го направя свой пленник и ще го държа под стража, докато приключа с проекта. След това можеш да го убиеш.

— Добре — склони неочаквано Дейне Заре. — Защо не? И тогава… ще го накарам да страда.

— Както желаеш. Ти върви напред. Аз ще съм зад теб. Когато открием Гмуреца, кажи му каквото имаш да казваш, но не предприемай никакви действия. Не ми се ще да го подтикваме към отчаяни постъпки.

Старецът се обърна, без да промълви нито дума. Зад вратата се показа стая, обзаведена с мебел с червен плюш. Дейне Заре влезе пръв, Рейт надзърна през рамото му и го последва. Насред стаята стоеше дребен прислужник с мургава кожа и тюрбан и ги гледаше учудено.

— Къде е Айла Гмуреца? — попита с привидно любезен тон Дейне Заре.

— Ами, в момента е зает — отвърна с недоволен глас слугата. — Не бива да го безпокоите.

Рейт го сграбчи за яката и го повдигна от пода. Тюрбанът тупна на земята. Слугата изпищя, по-малко от болка и повече от накърнено самолюбие.

— Какво правиш? Махни си ръцете от мен, инак ще повикам господаря!

— Точно това трябваше да направиш — засмя се Рейт.

Слугата се дръпна назад, разтърка ожуления си врат и метна яден поглед на нахалника.

— Напуснете къщата веднага!

— Ако не желаеш да си имаш неприятности, води ни при Гмуреца!

Слугата захленчи.

— Не мога, разберете. Ще ме нашиба с камшик!

— Хвърли едно око в двора — посъветва го Дейне Заре. — Ще видиш трупа на Артило. Искаш ли да му правиш компания?

Слугата се разтрепери и падна на колене. Рейт отново му помогна грубо да се изправи.

— Хайде бързо! При Гмуреца!

— Но ще му кажете, че сте заплашили да ме убиете! — помоли с тракащи зъби прислужникът. — И после ще се закълнете…

Една от вратите на отсрещната стена се отвори и Айла подаде глава.

— Какъв е този шум?

Рейт блъсна слугата настрани.

— Твоят човек отказваше да те повика.

Гмуреца го изгледа от главата до петите. В погледа му се четеше подозрителност и коварство.

— И съвсем правилно. Зает съм с важни дела.

— Не толкова важни, колкото са моите — възрази Рейт.

— Момент — Гмуреца се обърна, каза нещо на онези, които бяха вътре, и излезе в гостната. — Носиш ли парите?

— Да, естествено. Иначе защо щях да дойда тук?

Гмуреца отново го погледна преценяващо.

— И къде са те?

— На сигурно място.

Гмуреца захапа ядно долната си устна.

— Не ми дръж такъв тон. Да знаеш, че те подозирам в съучастничество за бягството на голям брой престъпници днес от Стъкления блок.

Рейт се засмя.

— Кажи ми, моля те, как бих могъл да бъда на две места едновременно?

— Откъде да знам, проклет да си? Човек с описание, сходно на твоето, се е спуснал на ловното поле час преди началото на гонитбата. Нямаше да го стори, ако не е бил сигурен, че ще избяга. Интересното е, че сред бегълците е и онзи изменник Анахо…

— Експлозивът е от твоя склад — намеси се Дейне Заре, — когато разберат, теб ще задържат за съучастие. Ако не друг, аз бих могъл да им съобщя.

Гмуреца сякаш едва сега забеляза Дейне Заре.

— А ти, старче, какво търсиш тук? Я иди да си гледаш работата.

— Дойдох да те убия — заяви Дейне Заре. — Но Рейт ме помоли да почакам.

— Тръгвай, Айла — нареди Рейт. — Играта свърши — той извади оръжието. — Размърдай се, ако не искаш да ти опърля задника.

Гмуреца местеше поглед между двамата, без каквато и да било проява на загриженост.

— Брей, да не би мишката да си показва зъбките?

Рейт вече добре познаваше променливите настроения на Гмуреца и знаеше, че може да очаква всичко — от молби до заплахи и насилие.

— Хайде, Гмурец, размърдай се — повтори той с помирителен тон.

— Двама смешни, жалки получовеци — захили се Гмуреца. Сетне повиши глас — Артило!

— Мъртъв е твоят Артило — осведоми го Дейне Заре.

Той се огледа. Гмуреца го разглеждаше с мило изражение.

— Търсиш ли нещо?

Старецът все едно не го чу и се наведе към Рейт.

— Прекалено е спокоен и това ме тревожи. Бъди нащрек.

— Ще броя до пет и натискам спусъка — заплаши го Рейт.

— Първо един въпрос — рече Гмуреца. — Къде отиваме?

Рейт се направи, че не го е чул.

— Едно… две…

— Ама че забавление — хилеше се Гмуреца.

— Три…

— Струва ми се, че е време…

— … четири…

— … да направя нещо за своята защита. — Гмуреца отстъпи рязко назад и се долепи до стената. Плюшеният балдахин на тавана рухна върху двамата.

Рейт натисна спусъка, но тежкият плат се стовари върху ръката му и лъчът облиза белите плочки на пода.

Смехът на Гмуреца прозвуча приглушено под дебелия балдахин. Огромна тежест притискаше Рейт. Гмуреца се бе метнал отгоре му. Рейт лежеше полузамаян. Гласът на Гмуреца прозвуча от съвсем близо:

— Решила маймуната да напакости на Айла Гмуреца. Само че не си е преценила силиците — тялото му се отмести. — Дейне Заре, позволи да ти благодаря, задето така любезно отложи екзекуцията ми. Аз обаче не възнамерявам да отлагам твоята.

Чу се рязък звук, последван от мъчително хриптене и дращене на нокти по пода.

— Адам Рейт — продължи същият глас. — Чудя се каква диагноза да ти поставя. Или си луд, или си в плен на странни представи за света. Мисля да се позанимая с теб. Хвърли оръжието, изпъни ръце напред и не мърдай. Усещаш ли тежест на шията си? Това е моят ботуш. Хайде по-бързичко, оръжието и ръцете напред. Хисзиу, приготви се.

Някой повдигна внимателно балдахина. Черни пръсти пристегнаха китките на Рейт е копринен шнур.

Сега вече отместиха балдахина напълно. Рейт, все още замаян, вдигна поглед към разкраченото туловище над него. Хисзиу, слугата, продължаваше да кръжи около него като досадна муха.

Гмуреца се наведе и му помогна да се изправи.

— А сега, върви, ако обичаш — и той тласна Рейт по коридора пред себе си.

19.

Рейт бе подпрян на метален шкаф, в стая, в която цареше сумрак. Ръцете му бяха завързани за къса метална тръба, глезените му — стегнати здраво. Никаква светлина не проникваше в помещението, освен мъждукането на звездите зад тясното прозорче. Слугата Хисзиу бе приклекнал на няколко крачки от него, въоръжен с лек камшик от сплетени копринени шнурове, завързан с въженце за ръката му. Изглежда, виждаше отлично в тъмното и се забавляваше да шиба от време на време Рейт по китките, коленете и брадичката. Проговори само веднъж:

— Двете ти приятелчета също са наши пленници. За нищо не ги бива, по-зле са и от теб. Гмуреца сега работи върху тях.

Рейт стоеше неподвижно, унесен в объркани мисли. В едно нямаше съмнение — катастрофата бе пълна. Досадните пошляпвания с камшика едва достигаха до периферията на съзнанието му. Подобно на удари на съдбата, те сякаш отброяваха последните мигове до края на живота му на тази планета, мимолетен и забележим колкото падането на дъждовна капка в тчайски океан. Някъде отвъд очертанията на прозореца изгря синя луна, която озари небето. Бавното усилване и избледняване на нейната светлина бе единственото мерило за хода на времето.

Хисзиу задряма и скоро, заспа дълбоко, като похъркваше на пресекулки, На Рейт не му се спеше. Той повдигна глава и надзърна през прозорчето. Сиянието на луната бе изчезнало, мътнокафяво зарево на изток ознаменуваше скорошната поява на Карина 4269. Хисзиу се сепна, събуди се и отново замахна с камшика, оставяйки кървава диря по бузата на Рейт. Слугата се надигна лениво, излезе от стаята и се върна след минутка с чаша топъл чай, който се зае да посръбва, изправен до прозореца.

— Ще ти дам десет хиляди секвина, ако ме освободиш — промълви дрезгаво Рейт.

Хисзиу не му обърна внимание.

— И още десет хиляди, ако помогнеш на другарите ми — продължи Рейт.

Хисзиу отпиваше от чая, сякаш Рейт не беше в стаята.

Небето се оцвети в тъмножълтеникаво, малко по-късно Карина 4269 изгря на хоризонта. Чуха се стъпки, бравата щракна и Гмуреца изпълни рамката на вратата. Той постоя там мълчаливо, оглеждайки обстановката, взе от Хисзиу камшика и му махна да си върви.

Имаше уморен и същевременно възбуден вид, сякаш бе дрогиран или пиян. Замахна с камшика и се плесна по бедрото.

— Не мога да открия парите, Адам Рейт. Къде си ги скрил?

— Какво смяташ да правиш с нас? — попита Рейт, като се стараеше гласът му да прозвучи спокойно. Гмуреца повдигна рехавите си вежди.

— А, нямам някакъв план. Ще оставя събитията да се развиват от само себе си.

— Защо ме държиш вързан тук?

— Осведомих моите далечни роднини за странните ти разбирания за света.

— Дирдирите?

— Разбира се — Гмуреца отново замахна с камшика.

— Дирдирите не са ти никакви роднини — заговори настойчиво Рейт. — Те нямат никаква връзка с хората, двете раси идват от различни звезди.

Гмуреца се облегна небрежно на стената.

— Къде си научил тези глупости?

Рейт облиза устни, докато се чудеше как ще е най-добре да постъпи. Гмуреца не беше човек на разума, а на инстинктите и чувствата. Рейт се опита да си придаде увереност.

— Хората произхождат от планетата Земя. Дирдирите го знаят добре. Но им е по-изгодно да мамят дирдирхората.

Гмуреца кимна замислено.

— И ти си решил да откриеш с космическия кораб тази твоя Земя?

— Не е необходимо да я търся. Тя се намира на двеста светлинни години оттук, в съзвездието Клари.

Гмуреца се отдръпна рязко от стената и приближи лице до лицето на Рейт.

— Ами съкровището, което ми обеща? Значи си ме мамил, така ли?

— Не — поклати глава Рейт. — Не съм те мамил. Аз съм човек от Земята. Корабът ми се разби над Тчай. Помогни ми да се върна и ще получиш всичко, за което си мечтал — дори повече.

Гмуреца отстъпи бавно.

— Сега разбрах, ти си последовател на оня култ на яосите, както и да се наричаше.

— Не. Казвам ти самата истина. В твой най-добър интерес е да ми помогнеш.

Гмуреца кимна с важен вид.

— Какво пък, може и да си прав. Но има по-важни неща. Тъкмо ще ми докажеш добрите си намерения. Къде са ми парите?

— Твоите пари? Те не са твои. Мои са.

— Добре де, нека не спорим за дреболии. Къде са нашите пари?

— Никога няма да ги видиш, ако не изпълниш поетите задължения.

— А, това вече е прекалено! — изрева Гмуреца. — Не виждаш ли, че си мой пленник, ти и твоите марионетки? Дирдирчовекът ще бъде прибран обратно в Стъкления блок. Момчето от степите смятам да продам в робство — освен ако не решиш да откупиш живота му — Гмуреца закрачи из стаята. Приближи се до Рейт и замахна с камшика. — Къде са парите?

— Не ти вярвам — отвърна уморено Рейт. — Не вярвам, че ще изпълниш обещанията си — нужни му бяха огромни усилия, за да стои прав и да говори спокойно. — Ако искаш парите, трябва да ме пуснеш. Корабът е почти завършен. Можеш да дойдеш с мен на Земята.

— И после? — попита равнодушно Гмуреца.

— Космическа яхта, дворец — каквото пожелаеш. Ще го имаш.

— И как ще се върна в Сивиш? — попита презрително Гмуреца. — А работата ми тук? Няма съмнение, че си луд — защо ли си губя времето? Казвай къде са парите! Онези двамата ме убедиха, че не знаят.

— И аз не зная. Дадох ги на Дейне Заре и му заръчах да ги прибере на сигурно място. А ти го уби.

— Моите пари? — изхриптя Гмуреца.

— Кажи ми — поде Рейт, — възнамеряваше ли да ми помогнеш за завършването на кораба?

— Никога не съм имал подобно намерение!

— Значи си ме мамил?

— Защо не? Ти също се опитваше да ме измамиш. Но още не се е родил човекът, който ще надхитри Айла Гмуреца!

— Започвам да се убеждавам в това.

В стаята влезе Хисзиу, приближи се на пръсти и прошепна нещо в ухото на Гмуреца. Айла тропна гневно с крак.

— Толкова скоро? Подранили са! Още не съм започнал — той се обърна към Рейт, лицето му бе зачервено, сякаш го бе държал в леген с вряла вода. — Бързо казвай къде са парите, иначе ще продам момчето!

— Пусни ни да си вървим. Остави ни да довършим кораба и тогава ще си получиш парите!

— Ах ти, неблагодарник такъв! — просъска Гмуреца. В коридора се чуха стъпки. — Всичко отиде по дяволите! Обречен съм на мизерно съществуване! Негодници! — Гмуреца заплю Рейт в лицето и започна да го удря с камшика.

В стаята влезе висок дирдирчовек, най-великолепният и най-странният екземпляр, който Рейт бе виждал досега и без никакво съмнение — безупречен. Гмуреца прошепна нещо с крайчеца на устата и Хисзиу разряза въжетата на Рейт. Дирдирчовекът постави верига на шията му и закопча другия й край за колана си. Без да каже нито дума, той излезе, помръдвайки доволно с пръсти.

Рейт бе принуден да го последва.

20.

Пред къщата на Гмуреца бе спряла бяла емайлирана кола. Безупречният закачи веригата на Рейт за един пръстен отзад. Рейт го разглеждаше със страх и почуда. Безупречният бе висок над два метра и имаше изкуствени антени, прикачени от двете страни на голия му скалп. Кожата му бе сияйно бяла, почти като емайла на колата, на главата му нямаше нито едно косъмче, носът му бе гърбав и наподобяваше клюн. Въпреки изброените странности той си оставаше човек, плът от плътта на Рейт и останалите наследници на Земята. От къщата се приближиха Анахо и Траз, също с вериги на шиите, чиито свободни краища бяха в ръцете на пристъпващия отзад Хисзиу. Следваха го двама дирдирхора от кастата на силните. Те закачиха веригите за същата скоба. Безупречният подхвърли няколко презрителни думи на Анахо и се качи в колата, където вече седяха двамата силни.

— Качете се на платформата отзад — посъветва ги Анахо. — Иначе просто ще ни влачат.

Тримата се покатериха на тясната платформа и вкопчиха ръце в пръстена, за който бяха закачени веригите им. По такъв унизителен начин те напуснаха къщата на Гмуреца. Черната лимузина на Айла ги последва на петдесетина метра — самият той се бе настанил зад кормилото.

— Идва да си получи наградата — поясни Анахо. — Предал ни е и очаква да го възнаградят за съучастието му в добрия лов.

— Допуснах грешка — поклати глава Рейт. — Не трябваше да се отнасям към Гмуреца сякаш е човек. Нямаше да се случи така, ако го бях третирал като животно.

— Едва ли щеше да е по-различно.

— Къде ни карат?

— В Стъкления блок, къде другаде?

— Няма ли първо да ни изправят пред съда, да ни разпитат?

— Естествено, че не — отвърна Анахо. — Ти си получовек. Аз — изменник.

Бялата кола излезе на един площад и спря. Дирдирчовекът слезе, изправи се отстрани и вдигна глава към небето. Към тях се приближи възпълен мъж на средна възраст с хубав тъмнокафяв костюм, добре поддържана коса и бижута. Очевидно бе човек с положение и власт, ако се съдеше по уверените му маниери. Той се обърна пренебрежително към дирдирчовека, но получи отговор едва след кратко и многозначително мълчание.

— Това е Ерлиус, градоначалникът на Сивиш — обясни Анахо. — Той също настоява да участва в лова. Можем да се гордеем — явно ни смятат за доста важен дивеч.

Привлечени от сцената, минувачи започнаха да се струпват около бялата кола. Те образуваха полукръг, втренчили любопитни и злобни погледи в пленниците, но свеждаха почтително глави всеки път, когато дирдирчовекът се извръщаше към тях. Гмуреца остана в своята кола, на петдесетина метра по-назад, неподвижен, погълнат от мислите си. По някое време слезе, подпря се на калника и разтвори вестник. Ерлиус го забеляза, но му обърна демонстративно гръб.

— Погледни тези двамата — прошепна Анахо. — Мразят се в червата. Гмуреца се подиграва на Ерлиус, че не е от благородническо потекло, Ерлиус пък копнее да го натика в Стъкления блок.

— Аз също — призна Рейт. — Като стана дума за Стъкления блок, какво чакаме тук?

— Да пристигнат водачите на тсаугш. Не се безпокой, съвсем скоро ще имаш възможността да посетиш Стъкления блок.

Рейт дръпна лекичко веригата, за да изпита якостта й. Дирдирчовекът се обърна и го скастри със строг поглед.

— Каква безумна ситуация — ядосваше се Рейт. — Все трябва да има някакъв изход. Почакай — как стои въпросът с дирдирските традиции? Какво ще стане, ако извикам хсай, хсай, хсай, или как беше там призивът за справедлив съд?

— Правилният израз е дрса, дрса, дрса!

— Добре де, какво ще стане, ако поискам да ни изправят пред съда?

— Нищо по-различно от сега. Съдията ще те обяви за виновен и те очаква същата участ: Стъкления блок.

— Ами ако оспоря решението му?

— Ще трябва да се биеш и ще бъдеш убит — преди нас. Кого смяташ да призовеш? Гмуреца? Няма да стане. Той не е обвинител, само е сътрудничил за залавянето ви.

— Ще видим.

Траз кимна към небето.

— Дирдирите идват.

Анахо погледна снижаващия се въздухолет.

— Това е гербът на тисзите. От тези не чакай пощада. Може дори да издадат забрана за лов за всички останали, освен за членове на тяхната фамилия.

Траз отново подръпна веригата, но нямаше никаква полза. Той изсъска ядно и насочи поглед към спускащия се въздухолет. Тълпата отстъпи изплашено назад и машината се приземи на двайсетина крачки от бялата кола. Слязоха петима дирдири — един великолепен и четирима от по-нисша каста.

Безупречният дирдирчовек пристъпи наперено към тях, но дирдирите се отнесоха към него със същото пренебрежение, което той бе показал към Ерлиус.

Около половин минута дирдирите оглеждаха Рейт, Анахо и Траз. След това дадоха знак на безупречния, придружен от няколко кратки и резки звуци.

Едва сега той приближи към тях, за да им отдаде почит — свел глава и подгънал колене. Но преди да заговори, Гмуреца се доближи с бърза крачка и пъхна едрото си туловище между него и дирдирите, като едва не го събори.

— Гледайте, тисзски велможи — произнесе той с развълнуван, писклив глас, — това са престъпниците, които търсихте. И нека бъде отбелязано в почетните ви свитъци, че аз съм главният виновник за тяхното залавяне.

Дирдирите го изгледаха с любопитство. Гмуреца очевидно не очакваше повече, защото се наведе и разпери почтително ръце.

Безупречният се върна при пленниците и разкопча веригите. Рейт дръпна силно своята и се освободи. Безупречният го погледна изненадано и фалшивите му антени трепнаха разтревожено. Рейт пристъпи напред с разтуптяно сърце. Усещаше, че всички погледи са вперени в него, с огромно усилие успя да си наложи да крачи бавно и с нужното достойнство. Спря на шест стъпки от дирдирите, толкова близо, че долавяше телесната им миризма. Те го разглеждаха с неразгадаеми изражения.

Рейт пое дъх с пълни гърди и се провикна:

— Дрса, дрса, дрса!

Дирдирите се сепнаха изненадано.

— Дрса, дрса, дрса! — извика повторно Рейт.

Великолепният проговори с носов глас, който звучеше като обой:

— Защо викаш дрса? Ти си получовек, не можеш да предявяваш претенции за справедлив съд.

— Аз съм човек, по-висше създание от вас. Имам право на справедливост!

Гмуреца го избута настрана и изсумтя с важен вид:

— Ба, уважаеми! Този тип не е с всичкия си!

Дирдирите изглеждаха объркани.

— Кой ме обвинява? — провикна се Рейт. — Какво е моето престъпление? Нека излезе напред и нека случаят се реши от съдия.

— Отправяш предизвикателство към една традиция, по-могъща от съжалението и враждата — отговори великолепният. — Нямаме право да ти откажем. Кой е обвинителят на този получовек?

Гмуреца се изпъчи:

— Аз обвинявам Адам Рейт в богохулство, оспорване на доктрината за Двойното сътворение, в претенции за положение, равно с това на дирдирите. Този тип открито заявява, че дирдирхората не са преки наследници на Втория жълтък, нарича ги раса на мутирали уроди. Твърди, че хората не произхождат от Сибол, а от друга планета, което явно и безочливо противоречи на ортодоксалната доктрина. Този човек е измамник, лъжец и бунтар! — Гмуреца хвърли на дирдирите самодоволен поглед и се обърна към тълпата: — Отдръпнете се! Освободете място за почитаемите сановници!

Дирдирът се обърна към Рейт:

— Продължаваш ли да твърдиш, че тези обвинения са неверни?

Рейт се стъписа. Беше изправен пред дилема. Да отрече обвиненията, би означавало да подкрепи вярванията на дирдирхората. Той попита предпазливо:

— Доколкото разбрах, обвинен съм в неортодоксални възгледи. Това престъпление ли е?

— Разбира се, стига съдията да го обяви за такова.

— Ами ако възгледите ми отговарят на истината?

— Ако вярваш в това, можеш да потърсиш удовлетворение от съдията. Може да ти се стори абсурдно, но така повелява нашата древна традиция.

— Кой ще бъде мой съдник?

Върху лъскавото лице на великолепния не се забелязваше никаква промяна.

— В този случай ще назнача безупречния.

Посоченият пристъпи напред. Той заговори с кънтящ глас, опитвайки се да подражава на дирдирите:

— Ще бъда кратък, няма нужда от обичайните церемонии — обърна се към Рейт: — Отричаш ли обвиненията?

— Нито ги отричам, нито ги потвърждавам, защото те са нелепи.

— Струва ми се, че се опитваш да избегнеш отговора. А това говори за гузна съвест. Освен това забелязвам, че не проявяваш нужното уважение към институцията. Обявявам присъдата — виновен.

— Отказвам да приема присъдата — заяви Рейт, — освен ако не я наложите със сила. Отправям предизвикателство към теб.

Безупречният огледа Рейт със смесица от презрение и отвращение.

— Ти смееш да ме предизвикваш — мен, един безупречен?

— Изглежда, това е единственият начин да докажа своята невинност.

Безупречният погледна към великолепния дирдир.

— Това задължава ли ме да действам според правилата?

— Напълно.

Безупречният измери Рейт с поглед.

— Ще те убия с голи ръце и ще те разкъсам със зъби, както постъпват истинските дирдири.

— Както желаеш. Нека първо ми свалят веригата от шията.

— Свалете му веригата! — нареди великолепният дирдир.

Безупречният сви капризно устни.

— Какво безочие! Нима трябва да се унижавам по такъв начин пред сбирщина получовеци?

— Не се оплаквай — скастри го великолепният. — Какво да каже нашият водач, който се разделя с ценен трофей? Продължавай — отстоявай своята присъда.

Веригата беше свалена. Рейт се протегна, отпусна се и се протегна отново, опитвайки се да възстанови тонуса на схванатите си мускули. Цяла нощ бе стоял вързан, тялото му бе натежало от умора. Дирдирчовекът пристъпи към него. Рейт тръсна глава и усети, че леко му се вие свят.

— Какви са правилата на двубоя? — попита той. — Не бих искал да нарушавам свещените ви традиции.

— Същите като при лов — отвърна безупречният. — Ти си моят дивеч! — той нададе пронизителен и кръвожаден вик и се хвърли върху Рейт. В първия миг постъпката му изглеждаше прибързана и необмислена, но веднага щом докосна бялото тяло, Рейт почувства, че мускулите му са напрегнати и яки като стомана. Той успя да отрази атаката, но беше одраскан от изкуствените нокти. Опита да приложи задържаща хватка, но нямаше сигурна опора. Удари безупречния с юмрук под ухото, замахна с длан към ларинкса, ала другият се отдръпна навреме. Безупречният отскочи назад с ядосан вид. Зрителите нададоха развълнувани викове. Безупречният се хвърли повторно в атака, но този път Рейт бе готов. Той го улови за ръката и го преметна през рамо. Гмуреца не можа да се сдържи повече, заобиколи Рейт отзад и го блъсна в тила с разтворена длан. Траз извика възмутено и стовари веригата си върху лицето на Гмуреца. Айла изпищя от болка и приседна усмирен на земята. Анахо използва този момент, уви веригата си около шията на Гмуреца и я стегна. Безупречният се метна върху двамата и освободи Гмуреца от веригата. Лицето на Айла бе тъмносиво, той мъчително си поемаше дъх.

Възползвайки се от затишието, безупречният улови Рейт в здрава прегръдка и го събори на земята. Твърди като желязо мускули притискаха тялото на Рейт, остри зъби се впиха във врата му. Рейт освободи със силно дръпване ръцете си и нанесе къси хоризонтални удари с присвити пръсти върху белите уши на безупречния. Дирдирчовекът изхриптя сподавено и главата му клюмна. Явно щеше да е вън от играта поне за няколко секунди. Рейт прекрачи издълженото тяло, сякаш яхна змиорка. Улови изкуствените антени и ги откъсна, притисна с ръце голата потна глава и я блъсна силно в земята. Шията на безупречния се скърши под неестествен ъгъл, тялото му се съпротивляваше още известно време, сетне притихна.

Рейт се изправи на крака. Целият трепереше и дишаше тежко.

— Оправдан съм — заяви той.

— Обвиненията на получовека Айла Гмуреца да се смятат за невалидни — обяви великолепният дирдир. — За тях може да бъде привлечен под отговорност.

Рейт се извърна към Айла.

— Почакай! — викна великолепният с гърлен и вибриращ глас. — Има ли други обвинения?

Един дирдир от елитната каста, с щръкнали, ярко сияещи антени, попита дрезгаво:

— Животното продължава ли да настоява за дрса?

Рейт се завъртя рязко, полупиян от умората и последствията от схватката.

— Аз съм човек — ти си животното!

— Ще настояваш ли за съд? — попита великолепният. — Ако не, смятаме да си вървим.

— Какви са новите обвинения? — попита Рейт с примряло сърце.

Елитният дирдир пристъпи напред.

— Обвинявам теб и двамата ти сподвижници за незаконно проникване в Дирдирския ловен резерват и избиване на членове на тисзския род.

— Отхвърлям и тези обвинения — заяви с дрезгав глас Рейт.

Обвинителят се обърна към великолепния.

— Ще помоля да бъдете наш съдия. Искам животното и помощниците му да ми бъдат предадени. Настоявам да бъдат обявени за плячка на тисзския род.

— Приемам ролята на съдия — пропя с напевен глас великолепният. Той се обърна към Рейт с презрителен, носов тон: — Ти си проникнал нелегално в Карабас и това е самата истина.

— Вярно е, че съм влизал в Карабас. Но никой не ми е забранявал да го правя.

— След това обаче си избил голям брой знатни представители на споменатия род. И това е истина!

— Не съм нападал никого, преди той да ме нападне. Щом дирдирите искат да се държат като диви животни, трябва да приемат последствията от това.

Из тълпата се разнесе учуден ропот и стаено одобрение. Великолепният огледа присъстващото множество и мигом се възцари тишина.

— Да се ходи на лов е наша древна традиция. Също както е традиция за получовеците да изпълняват ролята на плячка.

— Не съм получовек — заяви Рейт. — Аз съм човек и не съм ничия плячка. Щом някое диво животно ме напада, убивам го.

Бялото като кост лице на великолепния оставаше непроницаемо. Но антените му блеснаха и се изпънаха.

— Трябва да спазваме нашите традиции — заяви той. — Обявявам те за виновен. Край на дебатите. Ще бъдеш откаран в Стъкления блок.

— Отказвам да приема присъдата! — извика Рейт. Той пристъпи напред и удари великолепния в лицето. Кожата му беше студена и почти неподатлива, като черупка на костенурка. Ръката на Рейт пламна от удара. Антените на великолепния засияха като нагорещени жици и издадоха тихо бръмчене. Тълпата замлъкна от изумление.

Великолепният протегна ръце напред, сякаш се опитваше да улови и разкъса жертвата си. От гърлото му се изтръгна клокочещ рев и той се приготви за скок.

— Един момент — вдигна ръка Рейт и отстъпи. — Какви са правилата на двубоя?

— Няма правила. Убивам, както ми харесва.

— А ако аз те убия, ще бъда ли оправдан — заедно с другарите си?

— Имаш това право.

— Тогава да се бием със саби.

— Не, ще се бием, както сме сега.

— Хубаво — склони Рейт.

Борбата беше кратка и неравностойна. Великолепният се хвърли напред, бърз и мощен като тигър. Рейт отстъпи две бързи, ситни крачки, великолепният се метна отгоре му. Рейт улови покритата с люспи китка, опря крак в гърдите му, падна назад и прехвърли над себе си чуждоземеца, като го последва със задно салто. Дирдирът тупна на врата си и остана да лежи замаян. Рейт след миг се озова върху него и притисна в прахта яките ръце, за да обезвреди острите нокти. Великолепният се дърпаше и бореше, Рейт използва един миг на затишие и му удари няколко пъти главата в паважа, докато от зейналата в черепа цепнатина не потече зеленикава сукървица.

— Какво ще бъде решението? — извика той, завладян от възбуда. — Кой е прав и кой греши?

Великолепният нададе пронизителен вик — странен смразяващ кръвта звук, израз на нечовешки чувства. Рейт продължи да блъска в земята бялата глава.

— Каква е присъдата? — повтаряше запъхтяно той.

Дирдирът направи последен опит да се освободи от своя противник и се предаде.

— Ти си победителят. Присъдата ми е отхвърлена.

— Значи аз и другарите ми сме невинни? И можем да правим каквото поискаме?

— Точно така.

Рейт потърси с поглед Анахо.

— Да му повярвам ли?

— Да, такава е традицията — кимна Анахо. — Ако искаш трофей, откъсни си една от антените.

— Не ми трябва никакъв трофей — той се изправи, олюлявайки се на крака.

Тълпата го гледаше ужасено. Ерлиус им обърна гръб и се отдалечи с бърза крачка. Айла Гмуреца отстъпваше бавно към колата.

Рейт го посочи с пръст.

— Айла, обвиненията ти са отхвърлени и сега ще отговаряш пред мен.

Гмуреца измъкна лъчемет, Траз се метна към него и увисна на масивната му китка. От дулото бликна мощен лъч и обгори крака на Гмуреца. Той изрева от болка и рухна на земята. Анахо взе оръжието, Рейт омота една от веригите около врата на Гмуреца и я стегна.

— Ставай, Айла — нареди той.

Едрият мъж се надигна и го последва покорно към колата. Тълпата се разтваряше бързо пред тях. Гмуреца се шмугна на задната седалка и се просна там, стенейки мъчително. Анахо седна на кормилото и подкара колата през площада.

21.

Лимузината се приближи към навеса. В отсъствието на Дейне Заре техниците не бяха идвали на работа. Навесът изглеждаше тъмен и изоставен, корабът, който почти бе завършен, лежеше като захвърлена ненужна играчка.

Тримата издърпаха Гмуреца вътре, сякаш водеха със себе си непокорен бик, и го завързаха за две яки тръби, откъдето той огласяше помещението с болезнените си стенания. Рейт му отдели няколко секунди, колкото да се увери, че ще оживее. Все още имаха нужда от него, но не биваше да забравят колко е опасен. Макар да се преструваше на тежко ранен, Рейт не пропусна да забележи хладнокръвния му преценяващ поглед.

— Айла — рече му той, — ти ми причини много страдания.

— Защото искаше да ме измъчваш и убиеш — отвърна Гмуреца, като не спираше да се извива и гърчи.

— Няма да отрека, хрумна ми подобна мисъл — призна Рейт. — Но имах по-важни дела. Като например да завърша строежа на кораба и да се върна на Земята, за да разкажа за тази ужасна планета. Сам ще признаеш, че тази работа е далеч по-важна от твоя жалък край.

— Щом е така — заговори с неочаквано делови тон Гмуреца, — нищо не се е променило. Плати ми дължимото и ще продължим както преди.

Рейт го изгледа, втрещен от подобна наглост. След това се засмя. Анахо и Траз също се подсмихваха. Анахо се приближи и сръга с пръчка Айла в корема.

— А какво ще кажеш за снощи? — попита той с изкусителен гласец. — Или вече си забравил за нашата среща? За мъченията с електричество и боя с камшик?

— И какво стана с децата на Дейне Заре? — добави Траз.

Гмуреца изгледа предизвикателно Рейт.

— Чия дума се слуша тук?

— Всички ние имаме причини да те мразим — отвърна Рейт. — Трябва да си кръгъл глупак, ако си мислиш, че пак ще ти вярваме след онова, което ни стори.

— Колкото до мен, обещавам ти, че ще страдаш — озъби се зловещо Траз.

— Ще те оставим да живееш — въздъхна с привидно примирение Рейт, — но само докато ни служиш. Не давам пукната пара за жалкия ти животец, ако не намериш начин да ни бъдеш полезен.

В очите на Гмуреца блесна хладен блясък.

— Така да бъде — кимна той.

— Искам веднага да намериш компетентен заместник на Дейне Заре.

— Скъпичко ще ни излезе. Извадихме късмет със Заре.

— Отговорността за неговата загуба е изцяло твоя — припомни му Рейт.

— В живота всеки допуска грешки — призна уклончиво Гмуреца. — Моята беше тази. Но мисля, че познавам нужния ви човек. Само че ще ви струва скъпо, предупреждавам ви.

— Парите не са проблем — отвърна Рейт. — Искаме най-доброто. Второ, незабавно повикай техниците на работа. По телефона, естествено.

— Лесна работа — обеща с неочаквано сърдечен тон Гмуреца. — Работата ще продължи както преди.

— Ще уредиш бърза доставка на материалите и средствата, от които имаме нужда. Тези разходи ще покриеш ти — а също и заплатите.

— Какво? — изрева Гмуреца.

— Нещо повече — продължи Рейт, без да му обръща внимание, — смятам да те оставя завързан за тези тръби. Препитанието ти ще струва хиляда — не, две хиляди секвина на ден.

— Кааквооо? — прокънтя за втори път гневният вик на Гмуреца. — Да не си решил да мамиш и крадеш нещастния Айла?

— Съгласен ли си с тези условия? — попита го спокойно Рейт. — Ако откажеш, ще помоля Траз и Анахо да те убият. Няма да ми откажат — и двамата са ти насъбрали доста.

Гмуреца направи опит да се изправи в целия си ръст.

— Съгласен — заяви той с внушителен глас. — А сега, след като излезе, че ще трябва да спонсорирам налудничавите ти планове и да се обрека на фалит, да се захващаме за работа. Щастлив ще бъде мигът, в който ви видя да изчезвате в безкрайния космос, повярвайте ми! Махнете тези вериги, за да се обадя, на когото трябва.

— Ще останеш тук — заяви Рейт. — Ние ще ти донесем телефона. И още нещо — къде си държиш парите?

— Не говориш сериозно — ококори се Гмуреца.

1.

Айла Гмуреца седеше завързан за стол в един склад в покрайнините на сивишките солни мини. Металната скоба на шията му бе заключена с верига, прекарана през дебела тел, която висеше от тавана — така можеше да се движи между масата и килера, където спеше, теглейки веригата след себе си.

Айла бе затворник на своя територия, още една кръвна обида, която пораждаше в душата му периодични пристъпи на дива ярост. Но той продължаваше да седи неподвижно на стола, с абсурдна унесена усмивка на лице, разплул огромното си седалище, което бе увиснало от двете страни на седалката като дисаги на кон.

Адам Рейт го наблюдаваше откъм навеса, под който се намираше космическият кораб. Напоследък това странно спокойствие го безпокоеше повече от първоначалните изблици на гняв. Все пак се надяваше, че каквито и планове да зреят в главата на Гмуреца, няма да се излюпят твърде бързо. Космическият кораб бе почти завършен, след седмица, дори по-скоро, щяха да напуснат завинаги Тчай.

Колкото и да бе странно, Гмуреца си убиваше времето с плетене, като от време на време вдигаше дантелената плетка, за да й се полюбува — той бе като живо олицетворение на търпението и смирението. Траз, който в този момент се появи под навеса, го изгледа намръщено. Младежът бе застъпник на твърдото поведение спрямо Гмуреца — наследство от емблемата Онмале, която някога бе носил.

— Да го убием веднага и да се приключи с това! — заяви и този път.

— Окован е за шията — възрази Рейт, — нищо не може да ни стори.

— Ще намери начин. Забрави ли колко е изобретателен?

— Не мога да го убия хладнокръвно.

Траз изстена от яд и отвращение и излезе нацупен навън.

— Поне веднъж и аз да се съглася с чергаря — обади се Анахо. — Да видим сметката на тлъстото чудовище!

Гмуреца, който бе ням участник в този разговор, го дари с най-милата си усмивка. Рейт забеляза, че е поотслабнал. Доскоро подпухналите му бузи сега бяха увиснали на гънки, горната му устна бе щръкнала като клюн над малката брадичка.

— Погледни го само — изсъска Анахо. — Ако можеше, щеше живи да ни изгори!

— След седмица вече няма да сме тук — припомни му Рейт. — Какво може да направи, когато е окован и безпомощен?

— Не забравяй, че става дума за Айла Гмуреца!

— И така да е, не можем да го заколим като животно.

Анахо вдигна отчаяно ръце и последва Траз вън от склада. Рейт отиде при кораба и известно време наблюдава работата на техниците. В момента се занимаваха с изключително деликатната задача по настройката на водните помпи. Рейт не можеше да им помогне с нищо. Също като дирдирската душа, технологията на тази раса му бе чужда и непонятна. И двете произхождаха от интуитивни предпоставки, за които не знаеше нищо, нещо повече, нямаше почти никакви данни за съществуването на целенасочена рационалност в който и да било аспект от живота на дирдирите.

Дълги коси колони от кафеникава светлина се спускаха от високите капандури на покрива, скоро щеше да се стъмни. Гмуреца остави плетката със замислено изражение. Той кимна на Рейт почти дружелюбно и се прибра в малката си стаичка до стената, теглейки с подрънкване веригата след себе си.

Техниците излязоха от кораба, следвани от Фио Харо — главния механик. Всички отиваха на вечеря. Рейт докосна нежно с ръка корпуса и го опипа, сякаш все още не вярваше, че е негово притежание. Само още седмица и после излитат в космоса и се отправят към Земята! Възможност, която все още граничеше с мечтите. В мислите му напоследък Земята бе някакъв далечен и чудноват свят.

Рейт влезе в кухнята, взе си парче пушена наденица и излезе пред вратата да го изяде на въздух. Слязла ниско в небето, Карина 4269 обагряше солниците в кехлибарена светлина, хвърляйки издължени сенки зад всяка издатина.

От двата черни силуета, които напоследък се появяваха заедно със залеза, днес нямаше и следа.

Имаше някаква тъжна и печална красота в този пейзаж. На север полуразрушеният град Сивиш бе окъпан от бледите лъчи на слънцето. На запад, от другата страна на Айзанския пролив, стърчаха кулите на дирдирския град Хей, а над тях — огромният Стъклен блок.

Рейт се присъедини към Траз и Анахо. Двамата седяха на пейка и мятаха камъчета в близката локва: Траз, с мрачно лице, мълчалив, набит и мускулест, Анахо — слаб като змиорка и издължен, с бледа кожа, остри, интелигентни черти, словоохотлив, колкото Траз бе мълчалив. Траз не одобряваше маниерите на Анахо, той пък го смяташе за скован и нецивилизован. Понякога, макар и рядко, двамата намираха общ език — както беше сега, когато настояваха да видят сметката на Айла Гмуреца. Рейт, от своя страна, бе далеч по-загрижен за поведението на дирдирите. От високите си кули те почти можеха да надзъртат под навеса и да следят как напредва работата. Бездействието на дирдирите му се струваше също толкова неестествено, колкото замечтаната усмивка на Айла, и намекваше за тъмни и подмолни сили, действащи зад кулисите.

— Защо не предприемат нищо? — попита Рейт, отхапвайки от наденицата. — Със сигурност знаят, че сме тук.

— Невъзможно е да се предвидят постъпките на дирдирите — отвърна Анахо. — Може би са изгубили интерес към теб. Какво са за тях хората, ако не безполезни насекоми? Предпочитат да изкарват пнумите от дупките им. Ти вече не си субект на тсаугш, или поне така предполагам.

Рейт обаче не бързаше да се успокои.

— А какво ще кажеш за фунгите или пнумите, които ни следят? Едва ли излизат в полето да подишат чист въздух — имаше предвид двете черни фигури, които бяха забелязали няколко вечери край солниците. Появяваха се неизменно по залез-слънце — зловещи силуети, загърнати в черни наметала и с черни широкополи шапки.

— Не са фунги — онези се движат сами — възрази Траз. — А пнумите никога не се появяват на дневна светлина.

— Нито пък толкова близо до Хей, защото се страхуват от дирдирите — допълни Анахо. — Тези са пнумеци, по-вероятно гжиндра.

При първата си поява в покрайнините на солниците двете същества останаха да наблюдават складовете, докато Карина 4269 се спусна зад хълмовете, след което изчезнаха в мрака. Интересът им съвсем не изглеждаше случаен, и Рейт бе обезпокоен от факта, че са под наблюдение, но не знаеше как да се справи с това.

Следващият ден бе мъглив и дъждовен и никой не се показа сред солниците. На другия ден слънцето отново изгря и малко преди залез двете тъмни фигури се приближиха, втренчили погледи в навеса. Рейт вече знаеше едно от основните правила на Тчай — следят ли те, винаги чакай неприятности.

Карина 4269 бе съвсем ниско над хоризонта.

— Ако ще се появяват — промърмори Анахо, — сега е моментът.

Рейт огледа солниците с визоскопа.

— Не виждам нищо, само изсъхнали туфи и блатни храсталаци. Няма дори гущери.

Траз посочи през рамото му.

— Ето ги.

— Хм — изсумтя озадачено Рейт. — Току-що гледах нататък — той даде максимално увеличение на визоскопа и сега туптенето на сърцето му караше образа вътре да подскача. Лицата, очертани на светлия фон, оставаха невидими. — Имат ръце — заяви той. — Пнумеци са.

Анахо пое визоскопа. След няколко секунди заговори:

— Всъщност са гжиндра, прогонени от тунелите пнумеци. Те са посредници на пнумите при търговия — самите пнуми никога не търгуват директно.

— Какво търсят тук? Нямаме работа с пнумите.

— Но може би те имат с нас или възнамеряват да имат.

— С нас или с Гмуреца, когото чакат да се покаже — предположи Траз.

— Само по залез-слънце?

Изведнъж на Траз му хрумна една мисъл. Той заобиколи склада и канцеларията на Гмуреца, извървя стотина крачки към солниците, спря и се обърна. След това махна на Рейт и Анахо да отидат при него.

— Погледнете към навеса — рече Траз. — И ще разберете с кого си имат работа гжиндра.

Насред тъмната стена малка светлина блещукаше в неритмична последователност.

— Тази светлина — обясни Траз — е от стаичката на Айла Гмуреца.

— Дебелият негодник изпраща сигнали! — обяви Анахо с развълнуван шепот.

Рейт си пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее гнева си — глупаво бе да очаква нещо друго от Айла, който живееше в интриги, както рибата във вода.

— Можеш ли да разчетеш сигналите? — обърна се той към Анахо.

— Да, това е общоприетият точков код. „… съответна компенсация… за вашата… служба… моментът… наближава…“ Сигналът изчезна. Това е всичко.

— Видял ни е през цепнатината — промърмори недоволно Рейт.

— Или му липсва светлина — добави Траз, защото Карина 4269 се бе скрила зад хълмовете.

Рейт извърна глава към солните купчини и откри, че гжиндра бяха изчезнали също така мистериозно, както се бяха появили.

— Най-добре да идем да си поговорим с Гмуреца — заяви той.

— Нима очакваш да ти каже истината? — попита Анахо.

— Съмнявам се — поклати глава Рейт. — Но понякога човек може да получи сведения и от нещата, които крият от него.

Те влязоха под навеса. Гмуреца, който отново се бе върнал към любимата си плетка, ги посрещна с любезна усмивка.

— Май наближава време за вечеря — подхвърли разговорливо той.

— Не и за теб — озъби се Рейт.

— Какво? — подскочи Айла. — Без храна? Хайде стига, не смяташ ли, че шегата ти е прекалена?

— Защо пращаше сигнали на гжиндра?

Освен с леко повдигане на голите си клепачи Гмуреца не показа по никакъв начин изненада.

— Стари сметки за уреждане. Понякога търгувам с подземните обитатели.

— И какво по-точно търгуваш?

— Най-различни работи. Днес им се извиних, тъй като не можах да спазя една наша уговорка. Нима ще ме обвините, че се опитвам да защитя добрата си репутация?

— И каква по-точно е тази уговорка, която не си могъл да спазиш?

— О, стига вече — замърмори недоволно Айла. — Всеки има право на някои малки тайни.

— Не и ти — заяви хладно Рейт. — Подозирам, че замисляш нещо срещу нас.

— Хайде де! Това вече е прекалено! Какво мога да замислям, след като съм окован във вериги? Още един повод да ви напомня, че състоянието, в което ме държите, е унизително за мен.

— Ако нещо се обърка — заплаши го Рейт, — ще те преместим на метър под земята, пък там се оплаквай, на когото щеш. Без да ти сваляме веригата.

Гмуреца поклати тъжно глава и огледа кораба.

— Затова пък работата върви чудесно — смени темата той.

— За което едва ли бихме могли да ти благодарим.

— Ах! Ето че пак омаловажавате подкрепата ми! Кой ви намери корпуса, при това с огромни усилия и с минимална печалба? Кой организира доставката на жизненоважни инструменти и прибори?

— Същият негодник, който прибра всичките ни пари и ни предаде на дирдирите — отвърна Рейт. Той прекоси помещението и седна в другия край. Траз и Анахо го последваха. Тримата не сваляха погледи от Гмуреца, който продължаваше да се оплаква, че няма да изкара дълго без вечеря.

— Трябва да го убием — заяви равнодушно Траз. — Сигурен съм, че е намислил нещо лошо.

— Не се съмнявам — подкрепи го Рейт. — Въпросът е, защо се обръща към пнумите? Дирдирите — ето от кого трябва да се страхуваме. Те знаят за моя произход и се досещат за какво ни е нужен корабът.

— Може би това не ги интересува — върна се към предишната си теза Анахо. — Дирдирите са затворен и егоистичен народ. Виж, пнумите са съвсем друга история. Те искат да знаят всичко и проявяват особен интерес към дирдирите. Те пък открият ли тунел на пнуми, го пълнят с вода или отровен газ.

— Нали не сте забравили за вечерята ми? — подвикна от другия край Айла.

— Нищо не съм забравил — закани се Рейт.

— В такъв случай очаквам да ми я донесете. Днес ми се яде салата от бяло коренче, варена леща, гарганско печено, пастет от черно сирене и обичайната каничка вино.

Траз се разсмя презрително.

— Защо да ти тъпчем търбуха, след като заговорничиш срещу нас? — попита Рейт. — Нека твоите приятелчета гжиндра да ти поднесат вечеря.

Лицето на Гмуреца помръкна, той блъсна ядно с юмрук коляното си.

— Ето че сега измъчват нещастния Айла Гмуреца, който винаги е оставал верен на възгледите си! Каква окаяна участ, да живееш и страдаш на тази ужасна планета!

Рейт му обърна отвратено гръб. Наполовина дирдирчовек от благородно потекло, Айла искрено вярваше в доктрината за Двойното сътворение, която обясняваше появата на дирдирите и дирдирхората от две клетки близнаци на Първородното яйце на планетата Сибол. На този фон Рейт, с неговите богохулни представи за света, приличаше на безотговорен фанатик, с когото трябва да се води борба на всяка цена.

От друга страна, престъпленията на Гмуреца не можеха да бъдат приписвани единствено на сляпата му вяра. Припомняйки си някои негови прояви на безмерна алчност и перверзна наслада, Рейт прогони от душата си всякакви наченки на милост.

Гмуреца продължи да се оплаква и хленчи още десетина минути, след което притихна. Известно време, той наблюдава мълчаливо Рейт и другарите му. Когато отново заговори, Рейт долови в гласа му необяснима радост.

— Твоят проект е към своя край — благодарение на Айла Гмуреца, неговите умения, на жалките му финансови запаси, които вие така безчувствено прахосвате.

— Едно е вярно — че проектът наближава своя край — кимна Рейт.

— Кога възнамерявате да напуснете Тчай?

— Колкото се може по-скоро.

— Забележително! — обяви Гмуреца с нарастваща възбуда. Рейт дори си помисли, че забелязва пламъчета в очите му. — Но от друга страна, ти си забележителен човек — гласът на Гмуреца се изпълни с неочакван патос, сякаш вече не беше в състояние да сдържа възхитата си. — Все пак има случаи, в които е по-добре да бъдеш скромен и смирен. Какво мислиш за това?

— Не разбирам накъде биеш.

— Защо ли не съм изненадан? — въздъхна с престорена тъга Гмуреца.

— Тъй като си в настроение за разговори — предложи Рейт, — защо не ми разкажеш за гжиндра?

— Какво толкова има за разказване? Окаяни същества, обречени да се скитат на повърхността, макар да се страхуват от откритото пространство. Питал ли си се някога защо пнуми, пнумеци, фунги и гжиндра винаги носят широкополи шапки?

— Предполагам, че такъв им е обичаят.

— Така е. Но има и друга, по-дълбока причина: периферията на шапката скрива небето.

— И какво кара тези странни гжиндра да излизат под открито небе, от което толкова се боят?

— Като всички хора — отвърна надуто Айла — и те имат надежди, въжделения.

— Техните какви са?

— Де да знаех — въздъхна Гмуреца. — Но нямам представа — всички хора са загадка. Дори ти не спираш да ме учудваш, Адам Рейт! Проявяваш към мен нечувана жестокост, наливаш събраните ми с кръв и пот парици в един безнадежден проект, пренебрегваш протестите ми, съветите ми за смирение. Защо? Ето какво се питам — защо, защо? Ако обяснението ти не беше тъй нелепо и абсурдно, щях наистина да повярвам, че си човек от друг свят.

— Все още не си ми казал какво искат гжиндра — припомни му Рейт.

Гмуреца се надигна неочаквано, подрънквайки с вериги, придаде си достолепен и наперен вид и отвърна надменно:

— Щом толкова много те интересува, защо не ги попиташ сам?

Той се върна при масата, хвърли един последен загадъчен поглед на Рейт и отново се зае да плете.

2.

Рейт потръпваше и стенеше в лапите на кошмар. Сънуваше, че лежи на кушетката в старата канцелария на Гмуреца. Стаята бе озарена от призрачна жълто-зелена светлина. В другия край на помещението Гмуреца разговаряше с две неподвижни фигури с черни наметала и широкополи черни шапки. Рейт се помъчи да се надигне, но мускулите му бяха парализирани. Жълто-зелената светлина избледня и сега Гмуреца бе обгърнат от тайнствено сребристосиньо сияние. Типичен кошмар за безсилие и безпомощност, помисли си Рейт. Той полагаше отчаяни усилия да се събуди, но само се обливаше в нови потоци от лепкава пот.

Гмуреца и гжиндра извърнаха очи към него. Гмуреца все още носеше металната си халка, но веригата беше скъсана или разтопена и се поклащаше на лакът от шията му. Имаше самодоволен и безгрижен вид — такъв, какъвто го познаваше отпреди. Гжиндра не показваха никакви чувства и само го гледаха вторачено. Лицата им бяха тесни и издължени, кожата — бледа като слонова кост, създаваше усещането, за прозрачност. Единият от тях носеше сгънато парче плат, ръцете на втория бяха празни, скръстени на гърба.

Гмуреца неочаквано се надвеси над него. Изглеждаше като исполин.

— Адам Рейт — провикна се той. — Ей, Адам Рейт, къде е твоят дом?

Рейт продължаваше да се съпротивлява на завладялото го безсилие. Странен и мрачен сън, който щеше да помни още дълго.

— Планетата Земя — изхриптя той. — Земята…

Лицето на Гмуреца се разширяваше и свиваше.

— Има ли други земляни на Тчай?

— Да.

Гжиндра се приближиха заинтригувани, но Гмуреца ги, пропъди с ръка.

— Къде? Къде са земляните?

— Всички хора са земляни.

Гмуреца се изправи с изражение на презрително отвращение.

— Ти си се родил на планетата Земя.

— Да.

Гмуреца плесна доволно с ръце. Той кимна на гжиндра.

— Ето ви чист уникат!

— Вземаме го — единият гжиндра разгъна парчето плат, което, за безпомощен ужас на Рейт, се оказа чувал. Той напъха краката на Рейт в чувала безцеремонно и го дръпна нагоре, така че накрая само главата му се подаваше навън. След това с изумителна лекота гжиндра метна пълния чувал на рамо, а през това време вторият подхвърли добре, натъпкана кесия на Гмуреца.

Сънят започна да избледнява, жълто-зелената светлина се разсея и замъгли. Вратата се отвори и на прага неочаквано се появи Траз. Гмуреца отстъпи ужасено назад, Траз вдигна арбалета и стреля право в лицето му. От раната бликна изумително силен фонтан от кръв — беше зелена на цвят, с жълтеникав оттенък, на капките. Мъждива завеса закри сцената и Рейт потъна в дълбок сън без сънища.

Рейт се събуди с усещането за дискомфорт. Краката му се бяха схванали, в носа го блъсна тежка и неприятна миризма. Усети притискане и движение, протегна ръка и напипа груб плат. Изведнъж го споходи мисълта, че сънят е бил действителност, той наистина се намираше в чувал. Ах, този вездесъщ Гмурец! Но какво можеше да означава всичко това? Гмуреца си бе сигнализирал с гжиндра, а по-късно по някакъв начин бе упоил Рейт, вероятно с помощта на наркотичен газ. И сега гжиндра го отнасяха в неизвестна посока и с неясна цел.

Известно време Рейт лежа неподвижно в чувала. Гмуреца, дори окован, бе успял да осъществи замисъла си! Рейт се опита да си припомни последните мъгляви сцени от съня. Беше видял Гмуреца с разцепено лице, от което блика зелена кръв. Айла най-сетне бе платил суровата цена за малките си хитрости.

Рейт усещаше, че му е трудно да се съсредоточи. Чувалът се поклащаше и той чуваше ритмично поскърцване — вероятно го носеха на прът. По щастлива случайност беше облечен, снощи, когато отиде да си легне, бе толкова уморен, че не бе свалил дрехите си. Дали го бяха претършували? Ако не, тогава ножът все още щеше да е у него. Но кесията я нямаше, джобовете на куртката бяха опразнени и той не посмя да продължи по-надолу, опасявайки се, че гжиндра ще го усетят.

Притисна лице към зеблото, надявайки се да различи нещо през рехавата материя, но не успя. Беше тъмно и се придвижваха по неравен терен.

Измина неопределено време, през което Рейт се чувстваше безпомощен като малко дете. Още една странна нощ на планетата Тчай! И за пореден път той бе участник в събития, чието значение засега оставаше неясно. Чувстваше се унизен и засрамен, нещо повече, целият трепереше от гняв. Да можеше само да пипне похитителите си, какво ужасяващо отмъщение ги очакваше тогава!

Гжиндра спряха и в продължение на няколко секунди стояха съвсем неподвижно. След това чувалът бе положен на земята. Рейт се заслуша, но не долови никакви гласове, шепот или стъпки. Изглежда го бяха оставили сам. Той пъхна ръка в джоба, с надеждата да открие нож, инструмент, някакво острие. Не намери нищо. Докосна плата, заби в него нокти, но зеблото беше яко и жилаво и нямаше никаква надежда да го скъса.

Нещо му подсказа, че гжиндра са се върнали. Той застина неподвижно. Гжиндра спряха наблизо и му се стори, че дочува шепот.

Чувалът се раздвижи, вдигнаха го и го понесоха. Рейт започна да се поти. Скоро нещо щеше да се случи.

Чувалът се люшна. Поклащаше се на въже. Рейт усети, че се спуска — надолу, надолу и надолу, не можеше да прецени на каква дълбочина. Спускането бе прекратено внезапно и чувалът се заклати напред-назад. Високо над главата му проехтя гонг — нисък, меланхоличен звук.

Рейт започна да рита с крака и да блъска. Завладя го паника, остър пристъп на клаустрофобия. Задъхан и облян в пот, едва си поемаше въздух, но все пак съумя да се овладее. Претърси жилетката, но и нейните джобове бяха празни. Съсредоточи с отчаяно усилие мислите си и се зае трескаво да търси някакво решение. Гонгът беше сигнал, с който викаха някого или нещо. Той заопипва чувала отвътре с надеждата да открие поне цепнатина. Безуспешно. Трябваше му метал, острие, нож! Рейт отново се опипа от горе до долу. Коланът! С мъчителни извивания го изхлузи и забоде езичето в плата. Този път успя да го разкъса, пъхна ръце, разшири процепа, промуши главата и раменете си. Никога през живота си не бе изпитвал, подобно облекчение! Ако издъхне в този момент, поне щеше да знае, че е победил чувала!

Всъщност, може би му предстояха и други победи. Намираше се в мрачно подземие с грубо одялани стени, озарено от няколко мъждукащи светлинки. Чувалът почти докосваше пода и се поклащаше на сантиметри от него. Рейт се измъкна и се изправи, разтреперан и схванат. Стори му се, че долавя някакъв звук, когато наостри слух в подземната тишина. Нещо или някой се движеше.

Над него кухината се стесняваше като комин и въжето се поклащаше в мрака. Някъде горе би трябвало да има отвор към света — но на каква височина? В чувала бе преброил бавно до десет или дванадесет, докато се спускаше надолу, което се равняваше приблизително на стотина стъпки.

Рейт се загледа към вътрешността на пещерата. Някой идваше, привлечен от гонга. Той извърна очи нагоре към въжето. На горния му край се намираше външният свят. Рейт го стисна здраво и започна да се катери. Нагоре и нагоре, заобиколен от всички страни от мрак, нагоре, нагоре и пак нагоре. Чувалът и пещерата се превърнаха в част от един изгубен свят, сега тъмнината го обгръщаше плътно.

Дланите му горяха, предателска слабост омаломощаваше раменете му, но ето че най-сетне стигна горния край на въжето. Вдигнал ръка, той установи пипнешком, че е провряно през отвор в метална плоча, положена върху чифт железни подпори. Плочата бе нещо като капак на кладенец и нямаше как да я повдигне, докато висеше на въжето. Силите му бързо се топяха. Той обви въжето с крака и заопипва наоколо с ръце. От едната страна напипа малка ниша, в която бе напъхана една от подпорите. Пое си дъх, залюля се и направи опит да се закачи с крак за подпората. За един кратък, но ужасяващ миг му се стори, че ще падне. След това кракът му докосна металната греда, той се завъртя около нея и остана да лежи върху тясната повърхност, запъхтян и облян в студена пот.

Измина около минута — достатъчно дълго, за да спре люшкането на въжето. Отдолу изгряха и започнаха бавно да се приближават четири светлини. Рейт запъна крака в стената и натисна с плещи металната плоча. Беше солидна и тежка, със същия успех би могъл да се опита да повдигне планина. Още веднъж! Този път вложи всичките си сили, но без никакъв резултат. Светлините отдолу, се приближаваха, носени от четири тъмни сенки. Рейт увисна безпомощно върху преградата, притаен наполовина в нишата.

Четири сенки се изкачваха в зловещо мълчание, като същества, идещи изпод водата. Те спряха да огледат чувала, след което възобновиха катеренето си. Чак сега Рейт долови шепот и тихо мърморене. Те се оглеждаха, насочвайки светлинките встрани. Сетне, по някакъв неуловим знак, погледнаха едновременно нагоре. Рейт се притисна към студения метал и се опита да прикрие белотата на лицето си. Светлината пропълзя покрай него и достигна металния капак, който — едва сега забеляза — бе запънат с четири резета, залостени от горната страна. Светлините обходиха бавно свода на кладенеца. Съществата отдолу проведоха кратко и смутено съвещание. След още един, последен оглед на пещерата, те се заспускаха надолу, като продължиха да насочват лъчите във всички посоки.

Рейт остана да лежи високо горе в мрака, питайки се дали все още не сънува. Но околният свят, колкото и кошмарен да бе, си оставаше съвсем истински. Беше попаднал в клопка. Не можеше да повдигне капака над него, а и най-вероятно щяха да го отворят след дни, дори седмици. Немислимо бе да остане да виси тук като прилеп. За добро или лошо трябваше да вземе някакво решение. Той погледна към тунела долу, но светлините вече бяха изчезнали. Спусна се бързо по въжето и се втурна след тях с дълги, безшумни стъпки. Имаше идея, безнадеждна като всяка друга в, тези невъобразими обстоятелства — да плени едно от тъмните същества и по някакъв начин да го накара да го отведе на повърхността. Скоро пред него се появи първата от четирите светлини, мъждива като лунно сияние, но достатъчно силна, за да сочи пътя между нащърбените стени.

Малко след това Рейт застигна първия от четиримата подземни обитатели, който се движеше най-бавно и оглеждаше плахо и колебливо всеки ъгъл на тунела. Рейт започна да се изпълва с необяснима бодрост, сякаш вече бе мъртъв и неуязвим. Хрумна му дори да замери с камък тъмните фигури! Истерия! Тази мисъл му помогна да се съвземе. Само пълна концентрация и самообладание можеха да му помогнат да оцелее, както го бяха учили много отдавна.

Четиримата крачеха видимо обезпокоени от нещо, като разговаряха едва чуто, с откъслечни, прошепнати фрази. Притичвайки от една тъмна сянка към друга, Рейт се придържаше близо до тях, за да може да действа при първия удобен случай. Като се изключеше онази кратка среща в подземията на Пера, никога досега не бе виждал пнумек. Тези тук, доколкото можеше да прецени по стойката и вървежа, имаха съвсем човешки вид.

Тунелът се вля в по-широка галерия, чиито стени се отличаваха със същия примитивизъм на обработката, освен ако това не се смяташе тук за някакъв вид изкуство, като например онази кварцова жила, издадена напред, за да може човек да се любува на сиянието на пиритовите кристали.

Изглежда, се намираха на кръстопът, възел, площад с важно значение, от който се разклоняваха три по-широки тунела. Точно в средата имаше малка площадка от гладки каменни плочи, озарена от фосфоресциращи мъниста, полепнали по надвисналия таван.

Встрани от площадката стърчеше още едно същество — подобно на останалите и то носеше черно наметало и широкопола шапка. Рейт се притаи, сниши се почти до земята и пропълзя бавно напред. Петият непознат също беше пнумек, сега вече Рейт различаваше издълженото му бледо лице. В началото той като че не забелязваше четиримата, нито те му обръщаха внимание, но това бе някакъв любопитен ритуал на взаимно пренебрегване, който разпали интереса на Рейт. Постепенно петимата започнаха да се приближават, като никой от тях не поглеждаше останалите четирима.

След това се дочу приглушен ромон на гласове. Рейт наостри слух. Говореха на универсалния език на Тчай, поне доколкото можеше да разбере от откъслечните реплики. Четиримата докладваха за обстоятелствата около откриването на празния чувал, петият, офицер или надзирател, не показа никаква изненада. Изглежда сдържаността, старанието да останеш незабелязан, умението да загатваш бяха типични за подземното съществуване на тези създания.

Те прекосиха галерията и навлязоха в една пещера съвсем близко до Рейт, който бе принуден да се притисне до стената. Групата спря на десетина крачки по-нататък и този път Рейт успя да подслуша целия разговор.

Един от тях говореше с тих, смирен глас:

— … доставката. Не знаем, нищо не намерихме.

— Тунелът бе празен — продължи друг. — Да не би някой да е присвоил нашето имущество, преди да се появим?

— Необяснимо и в двата случая. Никакви следи в коридора.

— Трябва да е някъде тук — подхвърли надзирателят. — Не може да е другаде.

— Освен ако има таен проход, извеждащ в страничен коридор, който му е известен.

Надзирателят се изправи в цял ръст, изпънал ръце по тялото.

— Не ми е известен подобен проход. Обяснението е неприемливо. Трябва да претърсите отново всичко, а аз ще отида да проверя за тайния проход.

Четиримата се върнаха бавно в първия коридор и вдигнаха пред себе си фенерите. Надзирателят остана на място, загледан след тях. Рейт се напрегна — моментът бе критичен. Ако се обърне към него, надзирателят несъмнено ще го забележи — деляха ги само шест крачки. Ако се завърти в другата посока, поне засега Рейт щеше да е в безопасност… Въпросът бе дали да го нападне. Но четиримата все още бяха съвсем близо и шумът от схватката щеше да ги привлече. Рейт реши да изчака.

Надзирателят обърна гръб на Рейт. Движейки се безшумно, той прекоси галерията и влезе в един от страничните тунели. Рейт го последва, като стъпваше на пръсти. Той надзърна в тунела. Тук стените бяха от пироксилин. Необичайно красиви кристали стърчаха от всички страни, някои с диаметър една стъпка и множество фасети, като диаманти — червеникаво кафяви, черно-кафяви, мътно зелени. Бяха изкусно почистени и шлифовани, за да се разкрие целият им блясък — всичко това с цената на огромно и невероятно усилие. Изпъкналите кристали се оказаха подходящо прикритие и Рейт побърза да се възползва от това, докато се прокрадваше зад пнумека, надявайки се да го издебне неподготвен и да го принуди със заплахи да го отведе на повърхността: примитивен и отчаян план, но точно сега Рейт не беше в състояние да измисли нищо по-добро. Пнумекът неочаквано спря и Рейт се притаи зад една масленозелена издатина. Пнумекът се огледа, след това вдигна ръка и натисна малък кристал, почака и натисна друг. Част от стената се плъзна встрани. Пнумекът пристъпи в отвора и стената се затвори. Коридорът опустя. Рейт започна да се кори. Защо бе изчакал? Трябваше да се нахвърли върху пнумека веднага щом онзи бе спрял.

Той огледа коридора. Нямаше жива душа. Хукна навътре, но само след стотина стъпки стигна ръба на дълбока шахта. Далече под него блещукаха жълтеникави светлинки и се местеха обемисти предмети, които Рейт не бе в състояние да разпознае.

Той се върна при вратата, през която бе изчезнал пнумекът. Всякакви отчаяни идеи се гонеха трескаво из ума му, коя от коя по-рисковани, макар бездействието също да го обричаше на гибел. Рейт вдигна ръка и натисна кристалите така, както бе видя да прави пнумекът. Вратата се плъзна встрани. Рейт отскочи назад, готов за всякакви неприятности. Пред него се намираше помещение с диаметър трийсетина стъпки — заседателна зала, ако можеше да се съди по кръглата маса в средата, пейките, лавиците и шкафовете.

Той пристъпи вътре и вратата се затвори зад него. Рейт се огледа. Таванът бе обсипан със светещи мъниста, стените бяха изсечени методично до кристалната основа на скалата. Вдясно започваше боядисан в бяло, коридор, вляво имаше само шкафове и лавици.

От коридора долиташе приглушено и неравно потракване, в което се долавяше известна тревожност и настойчивост. Рейт, чиито нерви бяха изопнати докрай, се озърна за място, където да се скрие. Изтича при близкия шкаф, дръпна вратата, блъсна настрани окачените на закачалки черни наметала и се спотаи зад тях. Наметалата и шапките излъчваха тежка, неприятна миризма. Стомахът му се сви. Той дръпна обратно вратата на мястото й и долепи око до процепа.

Времето сякаш спря. Рейт усещаше нарастващи конвулсии в стомаха. Пнумекът надзирател се върна в помещението и спря, потънал в дълбок размисъл. Широкополата шапка скриваше лицето му, което, както Рейт успя да забележи, изглеждаше съвсем обикновено. Той си спомни за останалите човешки хибриди на Тчай, които повече или по-малко бяха мутирали в посока към своята господстваща чуждоземна раса: дирдирхората, с техния зъл нрав, затъпелите, но агресивни часкоиди, користолюбивите и самомнителни уонкоиди. Човешката същност на всички тези групи, с изключение може би на безупречните дирдирхора, бе останала непокътната. Пнумеците, от друга страна, не бяха претърпели някакви видими физически изменения, промяната беше в душите им — те изглеждаха вглъбени и сдържани като привидения.

Съществото в другия край на стаята — Рейт не можеше да мисли за него като за човек — стоеше неподвижно, с безизразно лице, на което не се четяха никакви чувства. Беше твърде далеч, за да се измъкне от шкафа и да го нападне.

Рейт усети, че крайниците му се схващат от неудобното положение. Той се намести леко, издавайки съвсем слаб шум. Облян в студена пот, опря око на цепнатината. Пнумекът продължаваше да стои неподвижно, погълнат от мислите си. Само да се приближи, да измине още няколко крачки… Изведнъж му хрумна друга мисъл: ами ако пнумекът откаже да му се подчинява, дори под заплахата да бъде убит? Ако е изгубил способността да изпитва страх? Вратата се отвори и в помещението влезе друг пнумек — беше един от пазачите в коридора. Двамата отново не се погледнаха, всеки пренебрегваше присъствието на другия. Новодошлият заговори съвсем тихо, сякаш разсъждаваше на глас:

— Доставката не може да бъде открита. Извършен бе оглед на тунела и шахтата.

Надзирателят не отговори. Възцари се зловеща и напрегната тишина.

Най-сетне надзирателят помръдна с устни.

— Проверихте ли навсякъде?

— Изключено е да се промъкне покрай нас. Или доставката не е осъществена, или е избягал през непознат, за нас тунел. Това са единствените възможности.

— Информацията е приета — кимна едва забележимо надзирателят. — Да се установи временен контрол на ниво Зияд, Зуддан-Зияд, на Шести Ферстански възел, на Възел Луллил и при Станция Вечност.

— Ще бъде изпълнено.

В помещението се появи пнум, използвайки за целта отвор, който бе вън от полезрението на Рейт. Пнумекът не му обърна внимание и дори отмести поглед встрани. Рейт огледа причудливото създание — първия пнум, който виждаше, ако не се броеше кратката среща в Пера. Имаше човешки бой и загърнат в обемистото черно наметало, изглеждаше слаб, почти крехък. Широкополата шапка закриваше очите му; лицето, с форма и цвят на конска муцуна, беше съвсем безизразно; сложна мрежа от органи за дъвчене и дишане оформяха устата в долния край. Крайниците му бяха съчленени по принцип, противоположен на този при хората, пнумът се движеше напред така, както хората пристъпват заднешком. Малките му крака бяха боси и сипаничави, обсипани с тъмночервени и черни петънца, три издължени пръста потрепваха по пода, както човек тропа, когато е нервен.

Надзирателят заговори с тих глас, сякаш се обръщаше към празно пространство или говореше на себе си:

— Налице е странна случка, включваща празен чувал и несъществуваща доставка. Тунелът и шахтата бяха щателно претърсени. Или доставката не е била спусната, или е намерила начин да се измъкне, използвайки таен изход на Седмо ниво или по-високо.

Тишина. Сетне пнумът заговори с нисък и дрезгав глас:

— Потвърждаването на доставката е невъзможно. Възможността за наличие на неизвестен изход над Десето ниво не е изключена, но е отвъд пределите на моите тайни^[6]. Необходимо е незабавно да предадем информацията на секционния страж^[7].

Надзирателят заговори с глас, в който се долавяше сподавено любопитство:

— Означава ли това, че доставката е от голяма важност?

Пръстите на пнума затропаха по пода със сръчността на опитен пианист.

— Доставката е предназначена за Музея на Вечността. Субектът е от някогашната планета на хората. Имаше решение да бъде заловен.

Рейт, притаен в шкафа, се зачуди защо решението е било отлагано толкова дълго. Той отново лекичко се намести, стиснал зъби от ужас да не издаде с нещо присъствието си. Но когато долепи око до цепнатината, установи, че пнумът си е тръгнал. Надзирателят и коридорният пазач стояха мълчаливо, без да обръщат внимание един на друг.

Измина време, но колко, Рейт не беше в състояние да прецени. Крайниците му изтръпнаха и започнаха да го болят, но той не смееше да промени позата си. Пое си бавно дъх, опитвайки се да запази спокойствие.

Пнумеците подхванаха разговор шепнешком, на неравни интервали, като продължаваха да гледат встрани. Рейт долавяше откъслечни фрази:

— … състояние е Човешката планета… няма сведения… варвари, обитаващи повърхността… безумци като гжиндра… ценни предмети… невидими…

Пристигна пнумът, следван от още един — висок и изпит, пристъпващ с крадливите стъпки на лисица. Вторият пнум носеше черен куфар, който постави много внимателно на едно бюро само на няколко крачки от Рейт, след което сякаш потъна в мисли. Изминаха няколко минути. Коридорният пазач, чийто ранг очевидно бе най-нисък, наруши пръв мълчанието:

— Когато чуем сигнала на гонга, очакваме да се спусне пълен чувал. Но ако чувалът е празен, ние сме объркани. Или не е осъществена доставката, или тя се е измъкнала през таен изход, над Десето ниво.

Вторият пнум, който очевидно бе споменатият секционен страж, се извърна рязко, разтвори тъмното си наметало и докосна ключалките на черния куфар. Двамата пнумеци и първият пнум не сваляха погледи от кристалната стена.

Секционният страж отвори куфара и извади отвътре папка в твърд син калъф. Той я разтвори с благоговение и се зае да прелиства страниците, вглеждайки се в причудливите, заплетени, разноцветни линии. Не след дълго затвори папката и я прибра обратно в кутията. След кратко размишление заговори с глас, толкова задъхан и тих, че Рейт едва разбираше какво казва:

— Съществува древен изход на Четиринайсето ниво. Продължава деветстотин метра в северна посока, спуска се и се слива с Джиа Ну.

Пнумеците мълчаха. Отговори първият пнум:

— Ако субектът е достигнал Джиа Ну, би могъл да прекоси терасата и да се спусне по Ома пет в Голямата горна странична. От там да свие към Синьото възвишение или дори да стигне при кула Жу и по такъв начин да излезе на гаун^[8].

Думата отново взе секционният страж:

— Това е възможно само ако субектът знае за древния изход. Ако приемем, че е използвал тунела на Четиринайсето ниво, трябва да се съгласим и с останалите предположения. Остава неясен начинът, по който са разкрити нашите тайни.

— Невероятно — промърмори коридорният пазач.

— Щом един гаян^[9] е в състояние да узнае нашите тайни, как бихме могли да се опазим от дирдирите?

Пръстите на двамата пнуми се повдигнаха едновременно и отново затропаха по пода.

— Съществуват неизяснени обстоятелства — отбеляза секционният страж. — След оглед на тунелите ще получим нужната информация.

Първи напусна залата пазачът, като същество с най-нисък ранг. След него се измъкна надзирателят, оставяйки двамата пнуми застинали неподвижно като двойка насекоми. Първият пнум се отдалечи с тихи, равномерни стъпки. Последен остана секционният страж. Рейт отново се зачуди дали да не излезе и да се нахвърли върху него. Ала една мисъл го спря. Ако пнумите притежаваха фантастичната сила на фунгите, схватката щеше да бъде неравна. И още нещо — дали пнумът щеше да е податлив на заплаха? Рейт не знаеше отговора, но имаше известни съмнения по този въпрос.

Секционният страж взе черния куфар и плъзна внимателен поглед по стените на залата. Изглеждаше, сякаш се ослушва. Движейки се с бързи и отсечени крачки, той отнесе куфара при един празен участък от черната стена. Рейт го следеше със затаен дъх. Секционният страж подаде крак напред и внимателно натисна с пръсти три копчета на малкото табло. Част от стената се разтвори и зад нея се появи малка ниша, в която секционният страж постави куфара. Преградата се върна на мястото си и стената отново изглеждаше солидна. Веднага след това секционният страж напусна помещението.

3.

Помещението беше празно. Рейт се измъкна от шкафа. Прекоси с вдървени крака стаята. На стената отсреща нямаше никаква цепнатина. Тайната ниша бе изработена с невероятна прецизност.

Рейт се наведе и докосна трите копчета. Панелът се отмести встрани. Рейт извади куфара. След кратко колебание го разтвори и взе папката. От един шкаф наблизо избра две бутилки с тъмна течност, които пъхна в куфара, след което го прибра обратно в нишата. Докосна копчетата, панелът се върна на мястото си и стената отново се превърна в монолитна скала.

Рейт стоеше в центъра на помещението, стиснал в ръка папката, която очевидно бе от важно значение. Ако можеше да се скрие от преследвачите си и да разчете пнумската писменост — две почти непосилни задачи, — би могъл да се добере до повърхността.

Той взе от шкафа плащ, с който се загърна, и шапка, която му беше тясна, но след известни усилия и напъни успя да поразшири и да нахлупи на главата си. Ето един случай, в който пнумската склонност да остават незабелязани за околните щеше да му свърши работа. Сега най-добре да напусне тази стая и да потърси скривалище, където да огледа съдържанието на папката. Той я прибра под наметалото и излезе в белия коридор, като закрачи, поставяйки крак пред крак, както ходеха пнумеците.

Коридорът беше дълъг и пуст и накрая излизаше на тераса, под която се простираше дълга, изпълнена с шум и движение галерия.

Стените на галерията бяха високи поне двайсет стъпки, покрити с картини и идеограми, в средата на стаята малка група деца присъстваха на урок. Рейт бе попаднал в училище на пнумеци.

Притаен в сенките, той гледаше надолу, без да се бои, че може да бъде разкрит. Имаше три групи деца, момчета и момичета, по двайсет във всяка група. Подобно на възрастните и те носеха черни наметала и шапки с широка периферия. Малките бели личица имаха хлътнали бузи, говорещи за живот, изпълнен с лишения, но въпреки това на тях се четеше почти комична задълбоченост. Никой не говореше, загледани в празното пространство, те изпълняваха поредица от сложни упражнения под ръководството на три жени на неопределена възраст. Рейт забеляза, че жените на пнумеците почти не се отличават от мъжете, освен с по-дребните си тела и смекчените черти на лицата.

Децата подскачаха мълчаливо и размахваха ръце, единственият шум бе от шляпането на краката им. На какво ли ги учат тук, зачуди се Рейт. Той се огледа в двете посоки, след което пое наляво. Мина през сводест тунел и се озова на друга тераса, от която се виждаше по-голямо помещение от предишното — трапезария. Долу бяха подредени маси и пейки, но помещението бе празно, ако се изключеха двамата пнумеци, седнали в различни краища, всеки надвесен над купа с гъста каша. Рейт изведнъж си даде сметка колко е гладен.

Внезапен шум го накара да се обърне. По терасата се приближаваха двама пнумеци, вървящи един зад друг. Сърцето на Рейт се разтуптя толкова силно, че той се изплаши дали няма приближаващите се да чуят бумтенето. Наведе глава, повдигна рамене и тръгна срещу тях, опитвайки се да имитира походката им. Двамата го подминаха, без да го поглеждат, потънали в дълбоки и неразгадаеми мисли.

Набрал увереност, Рейт продължи по коридора, който малко след, това се разшири и се превърна в кръстовище с овална форма, от което продължаваха три коридора. Стълбище, изсечено в сивата скала, водеше към по-долното ниво.

Коридорите бяха пусти и мъждиво осветени, Рейт ги оглеждаше, без да може да реши накъде да продължи. Чувстваше се невероятно изморен и отпаднал. Очевидно схемите в папката нямаше да му помогнат, нуждаеше се от помощ — доброволна или не, на някой пнумек. В добавка го измъчваше глад. Той пое замаян към стълбището и след кратко колебание се спусна надолу, измъчвайки се от мисълта, че всяка крачка го отдалечава от повърхността. На долния етаж се озова в малко преддверие на столовата. Първата врата водеше към кухнята. Рейт надзърна предпазливо. Неколцина пнумеци приготвяха храна, вероятно за децата.

Рейт се отдръпна със съжаление и продължи нататък по коридора. Цареше сумрак, разсейван единствено от светещите мъниста по стените и тавана. След стотина крачки тунелът завършваше внезапно с отвесна шахта, от която долиташе плясък на вода. Вероятно тук изхвърляха боклуците, помисли си Рейт. Той спря, чудейки се какво да прави, сетне се върна в преддверието. Едва сега забеляза малък склад, в който имаше чували, кутии и кашони. Храна, помисли си с надежда. Всеки момент можеше да се появи някой от готвачите. В това време по коридора се зададоха децата, които идваха от учебната стая. Вървяха кротко, в редичка по един, свели погледи към пода. Рейт се скри в склада — децата щяха да забележат по-бързо от възрастните, че е чужд. Притаи се в дъното на малката стая, зад купчина от кашони. Мястото, поне засега, изглеждаше сигурно. Рейт извади папката и я разтвори на коленете си. Листовете бяха от великолепна, мека и лъскава материя, картите бяха разчертани отчетливо със сини, червени, кафяви и зелени цветове. Но рисунките и схемите не му говореха нищо, легендата бе изписана с неразгадаеми знаци. Рейт сгъна със съжаление папката и я прибра под наметалото.

От една лавица до кухнята децата вземаха купи и ги отнасяха в столовата.

Рейт ги наблюдаваше през процеп между кашоните, измъчван от глад и жажда. Той отвори един чувал и установи, че е пълен с изсушено пътниче — хранителна, макар и не особено вкусна субстанция. В кашоните пред него имаше тубички с мазна черна паста, възкисела и остра на вкус, вероятно някаква подправка. Рейт насочи вниманието си към щанда за сервиране. Последното от децата отнесе купичката си в столовата. Нишата за сервиране се опразни, но на шубера останаха половин дузина купички и кани. Преди още да осъзнае какво прави, Рейт напусна скривалището си. Прегърбил рамене, той доближи забързано шубера, взе купичка с храна и малка кана и се върна обратно. Купичката съдържаше гореща каша от пътниче, примесена с ароматни пъпки от непознато растение, късчета бледо варено месо и две стебла от зеленчук, наподобяващ керевиз. В каната пък се поклащаше пенлива и съвсем слаба бира, с приятен, леко горчив вкус. До каната бяха положени шест съвсем тънки вафли, които Рейт опита, но не хареса въпреки глада си. Той изяде кашата, гаврътна жадно бирата и се поздрави за проявената решителност.

Сега в помещението за сервиране се появиха шест по-големи деца с мрачен и самоуверен вид. Надзъртайки между кашоните, Рейт установи, че и шестте са момичета. Пет от тях преминаха покрай шубера, взеха си каша и кана с бира и си тръгнаха. Шестото установи, че за него не е останала храна и се заозърта озадачено. Рейт го наблюдаваше с гузната мисъл, че тъкмо той е виновникът детето да остане без храна. Другите пет вече бяха отишли в столовата и се хранеха, оставили шестото да пристъпва неуверено в малкото помещение.

Изминаха няколко минути, момичето не проговаряше, втренчило поглед в пода. Най-сетне невидими ръце оставиха нова купичка с каша и кана с бира на шубера. Момичето ги взе и се отдалечи бавно към столовата.

Рейт не знаеше как да постъпи. Най-добре да се върне на горния етаж и там да потърси подходящ пнумек, когото да принуди по някакъв начин да го изведе на повърхността. Рейт се надигна, но в този момент децата започнаха да напускат столовата и той отново се притаи. Едно по едно безшумните крачета преминаваха по коридора отвън. Последни се изнизаха петте момичета, бяха почти еднакви, като манекени на витрина: стройни и високи, с бледа като хартия кожа, извити черни вежди и мършави личица. Носеха обичайните черни наметала и шапки, които сякаш караха телата им да изглеждат нечовешки, чуждоземни. Може би бяха пет клонинга на един и същ човек, помисли си Рейт, ала му се струваше, че между тях съществуват дребни, на пръв поглед неуловими разлики.

Помещението за сервиране се изпразни, Рейт излезе от скривалището си и с бързи стъпки се изкачи по стълбището. И тъкмо навреме: от кухнята се появи един от готвачите и влезе в склада. Ако Рейт се бе забавил още миг, със сигурност щяха да го разкрият. С разтуптяно сърце той се затича нагоре по стъпалата. Изведнъж спря задъхан и се ослуша. От горния етаж се дочуха тихи стъпки. Рейт застина на място. Шумът се усилваше и приближаваше. На стъпалата се появиха червеникавите боси крака на пнум, следвани от долния край на наметалото. Къде да се скрие сега? Рейт се отдръпна назад и спря в подножието на стълбите. Той се огледа трескаво. В склада готвачът гребеше с черпак от чувала с изсушени пътничета. В учебната зала бе пълно с деца. Оставаше му само една възможност. Рейт се отправи забързано към столовата. На една маса в средата момичето, което Рейт бе лишил от порция, дояждаше кашата си. Рейт избра незабележима скамейка в ъгъла и приседна, плувнал в пот. Даваше си сметка, че маскировката му е съвсем повърхностна, един по-внимателен поглед и щеше да бъде разкрит.

Изминаха няколко напрегнати минути. Момичето похапваше с наслада от вафлите, които явно намираше за особен деликатес. На няколко пъти тя погледна разтревожено към него, но навикът си казваше своето и девойката избягваше да среща открито погледа му. Но очевидно беше забелязала или знаеше нещо. Изведнъж лицето й застина, тя издаде тих, изплашен възглас и се втурна тичешком към изхода. Рейт й прегради пътя и я притисна към стената.

— Тихо! — сгълча я той. — Да не съм чул никакъв глас! Разбра ли ме?

Тя го гледаше с ококорени, ужасени очи. Рейт я разтърси за раменете.

— Никакъв шум, разбра ли ме? Кимни с глава!

Тя кимна бавно, като не сваляше поглед от него. Рейт я пусна.

— Чуй ме! — прошепна той. — Слушай внимателно! Аз съм човек от повърхността. Отвлякоха ме и ме доведоха тук. Избягах и искам да се върна горе. Чу ли ме? — момичето не отговори. — Разбираш ли какво ти казвам? Отговори ми! — той отново я разтърси за раменете.

— Да.

— Знаеш ли как да излезеш горе?

Тя откъсна очи от лицето му и впи поглед в земята. Рейт се озърна за миг към кухнята — ако някой от готвачите ги забележеше, веднага щеше да вдигне тревога. И къде се бе дянал пнумът, който се спусна по стълбите? Ами терасата? Рейт бе забравил за терасата. Той погледна нагоре, към сенчестия свод, но там не се виждаше никой. Не биваше да остават дълго тук. Рейт сграбчи момичето за ръката.

— Тръгвай с мен. И нито звук, запомни! Иначе ще пострадаш!

Поведе я покрай стената към изхода. Помещението за сервиране беше празно. От кухнята се чуваше подрънкване на метални съдове. От пнума нямаше и следа.

— Нагоре по стълбите — нареди Рейт.

Тя понечи да възрази, но Рейт и запуши устата и я побутна към стълбите.

— Нагоре! Прави каквото ти казвам, ако не искаш да пострадаш!

— Моля те, иди си! — прошепна едва чуто тя.

— Няма да си ида — отвърна също шепнешком Рейт. — Не зная къде да отида!

— Не мога да ти помогна.

— Трябва да ми помогнеш. Нагоре по стълбите. Бързо!

Тя се обърна неочаквано и хукна по стъпалата, толкова бързо, че изглежда щеше да му се измъкне. Рейт бе заварен неподготвен. Той се втурна зад нея, но тя бе по-бързата и се насочи към един от коридорите. Бягаше на крилете на отчаянието, но Рейт бе не по-малко отчаян и след петдесетина крачки я застигна. Притисна я до стената, където тя прималя, задъхана. Рейт огледа коридора — за негово облекчение не се виждаше никой.

— Да умреш ли искаш? — просъска той в ухото й.

— Не!

— В такъв случай прави точно каквото ти казвам! — изръмжа Рейт. Надяваше се заплахата му да е достатъчно убедителна и наистина лицето й пребледня още повече, а очите й се изцъклиха. Момичето се опита да заговори и най-сетне намери сили:

— Какво искаш от мен?

— Първо, да ме отведеш на някое скрито място, където никой не идва.

Тя се обърна, отпуснала безпомощно рамене и продължи надолу по коридора.

— Къде ме водиш? — попита подозрително Рейт.

— На мястото за наказания.

Минута по-късно тя свърна в един страничен коридор, който завършваше почти, веднага с овално помещение. Девойката се приближи към две черни топки от шлифован кремък огледа се през рамо, досущ като зла вещица от приказките, и после ги натисна. В стената се появи отвор, момичето пристъпи вътре и Рейт я последва. Тя щракна ключа и от тавана засия бледа светлина.

Намираха се върху тясна площадка, съвсем близо до ръба. Метална стълба, наподобяваща стрела на кран, се протягаше над бездната, от края й се поклащаше въже.

Рейт погледна към момичето, което му отвърна с поглед, в който се четеше едновременно страх и примирение. Рейт се улови за стрелата и надзърна предпазливо от ръба. Хладен вятър го лъхна в лицето и той се отдръпна. Момичето стоеше неподвижно. Рейт предполагаше, че внезапно разигралите се събития я бяха довели до състояние на шок. Тясната шапка му убиваше и той я смъкна. Момичето се притисна към стената.

— Защо си свали шапката?

— Убива ми — обясни лаконично Рейт.

— Какво искаш да направя сега?

— Да ме отведеш на повърхността, колкото се може по-скоро.

Момичето не отговори. Рейт се зачуди дали го е чула. Наведе се, за да я погледне в лицето, но тя се сви. Рейт я дръпна лекичко за косата. Кожата й бе толкова бледа, че изглеждаше прозрачна, устните й трепереха неудържимо. Беше по-възрастна, отколкото подсказваше дребничката й фигура, но с колко, Рейт не можеше да определи. Късият й черен перчем бе залепнал за челото, имаше съвсем обикновени, незапомнящи се черти. Изглеждаше анемична и недохранена, видът й бе едновременно човешки и нечовешки, женствен и безполов.

— Защо го направи? — попита тя шепнешком.

— Не зная. Предполагам, от любопитство.

— Не бива да ме докосваш — рече тя задъхано и опря длани на бузите си.

— Искам да ме отведеш на повърхността.

— Не мога.

— Защо?

Тя не отговори.

— Страхуваш ли се от мен? — попита Рейт.

— Не толкова, колкото от бездната.

— Тя е там, а ти си тук.

— Ще ме хвърлиш ли долу?

— Не се страхувай, нямам такова намерение. Не съм беглец, нито избягал престъпник. Просто искам да се върна на повърхността.

— Не смея да ти помагам — призна тя с неочаквано сериозен глас. — Жужма кастчай ще ме накажат — извърна очи към стълбата. — Тъмнината е толкова страшна, ние всички се боим от мрака. Понякога прерязват въжето и онзи, който виси на него, изчезва безследно.

Рейт я погледна втрещено. Помислила си, че в мълчанието му се спотайва заплаха, момичето продължи припряно:

— Дори да исках да ти помогна, как да го сторя? Зная само пътя до Синия хълм, но ми е забранено да ходя там. Освен — добави тя след кратък размисъл — ако не се обявя за гжиндра. Но теб ще заловят веднага.

— В такъв случай ме отведи при някой друг изход — въздъхна Рейт.

— Не зная друг. Това са тайни над моето ниво.

— Ела тук, на светлината — заповяда й Рейт. — Погледни това.

Той извади папката и я разтвори пред нея.

— Покажи ми къде се намираме.

Момичето се наведе над папката. Издаде сподавено възклицание и отново се разтрепери.

— Какво е това?

— Взех го от един пнум.

— Това са Картите на господарите! Обречена съм. Ще ме хвърлят в бездната!

— Само не усложнявай повече нещата — помоли я раздразнено Рейт. — Прегледай картите и потърси маршрут, който да ме изведе на повърхността. Ще те пусна на воля веднага щом ме отведеш горе. Никой няма да разбере какво е станало.

Момичето го гледаше с широко отворени, безумни очи. Рейт я разтърси за раменете.

— Ей, какво ти стана?

Тя отговори с глас на осъден на смърт:

— Видях с очите си тайните.

Рейт не беше в настроение да обсъжда местните нрави.

— Чудесно, нали това исках от теб. Злото е сторено. А сега ги погледни отново и потърси път до повърхността!

Странно изражение се изписа на мъничкото й лице. За миг Рейт се уплаши, че може да е изгубила разсъдъка си. Защо от всички пнумеци, скитащи из коридорите, провидението трябваше да го среща с това беззащитно и изплашено девойче? Тя го погледна още веднъж, този път по-внимателно, преценяващо и изрече бавно:

— Ти си гиан, нали?

— Живея на повърхността, това е вярно.

— Как е там, горе? Наистина ли е ужасно?

— На повърхността на Тчай? Е, има някои недостатъци.

— За да изляза, трябва да се обявя за гжиндра.

— По-добре е, отколкото да живееш тук, на тъмно.

— И да отида при гианите… — продължи да шепне девойката.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре. Прегледай пак картата. Покажи ми къде се намираме.

— Не мога да я гледам! — проплака момичето. — Не смея да я погледна!

— Хайде де — тросна се Рейт. — Това е само един хартиен лист.

— Само хартия! Тук има тайни, тайни от Двайсето ниво и нагоре! Умът ми е твърде малък за тях!

Рейт се уплаши, че ще изпадне в истерия, макар да отговаряше монотонно.

— За да станеш гжиндра, първо трябва да стигнеш повърхността. А за да излезеш горе, ти е нужен изход, колкото по-таен, толкоз по-добре. Имаме си карта с тайни. Какъв по-голям късмет от този?

Тя млъкна и погледна крадешком към папката.

— Откъде я взе?

— Казах ти, от един пнум — той побутна папката към нея. — Можеш ли да разчетеш знаците?

— Учили са ме да чета — тя посегна неохотно към папката, но се дръпна изплашено и отвратено назад.

Рейт трябваше да положи немалки усилия, за да запази търпение.

— Не си ли виждала досега карта?

— Аз съм от Четвърто ниво и зная тайните, които съответстват на ранга ми. Това тук е Двайсето ниво.

— Но би могла да разчетеш картата.

— Да — думата се изтърколи с огромно нежелание. — Но не смея. Само един гиан би посегнал на толкова свещен документ. При това да го открадне… — гласът й заглъхна съвсем.

— Какво ще направят пнумите, когато разберат, че е изчезнала?

Момичето извърна очи към бездната.

— В тъмата, ето къде ще ме хвърлят. В мрака непрогледен!

— Какво означават тези цветове? — опита се Рейт да отвлече вниманието й от пропастта.

— Нива и площадки.

— А знаците?

— Врати, портали, тайни тунели. Контролни табла. Комуникационни станции. Възвишения, обзорни кули, наблюдателни постове.

— Покажи ми къде сме сега.

Тя втренчи неохотно очи.

— Не е на тази страница. Прелиствай… назад… назад… Тук — пръстчето й застина предпазливо на няколко сантиметра от листа. — Ето. Черната точка обозначава ямата. Розовата черта е площадката.

— Покажи ми най-близкия изход на повърхността.

— Трябва да е… чакай да се ориентирам.

Рейт се подсмихна едва забележимо. Веднъж забравила втълпените й страхове и възбрани, девойката се захвана със задачата и дори руменината на лицето й се върна.

— Кулата при Синия хълм — ето тази. До там се стига по страничния тунел и после по оранжевата рампа. Но това е населен район, с множество канцеларии. Веднага ще те разпознаят и заловят, а също и мен, задето съм узнала тайните.

За миг Рейт съжали, че я бе въвлякъл в тази история, но нямаше друг изход. Катастрофата, сполетяла живота му, хвърляше мрачна сянка и над нейния. Навярно в ума й се въртяха подобни идеи.

Тя отново го разглеждаше крадешком.

— Ти как се спусна от гаун?

— Гжиндра ме свалиха в чувал. Успях да се освободя, преди да дойдат пнумеците. Надявам се да са сметнали, че гжиндра са им спуснали празен чувал.

— След като е изчезнала една от Картите на големите? Никой в убежищата не би я докоснал. Жужма кастчай^[10] няма да се усмирят, докато и двамата не умрем.

— Толкова по-належащо е да избягаме — отвърна Рейт.

— За мен също — въздъхна момичето с неочаквано примирение. — Не искам да ме хвърлят долу.

Рейт я загледа отново, учуден, че не му се сърди. Сякаш го възприемаше като някакво природно бедствие, буря, светкавица, наводнение — срещу което възраженията и недоволството щяха да са безполезни. Тя отново се наведе да разгледа картата със съсредоточено изражение. След това посочи едно разклонение.

— Ето го изхода за хълмовете, където търгуват с гиан. Никога не съм ходила чак там.

— Можем ли да стигнем по някакъв начин това място?

— Никога. Жужма кастчай ни пазят от дирдирите. Бдят над нас неспирно.

Рейт забеляза още няколко подобни обозначения.

— И това ли са изходи за повърхността?

— Да. Но ако подозират, че си на свобода, ще поставят постове тук, тук и тук. Всички изходи ще бъдат строго охранявани.

— Тогава да се прехвърлим в някой от другите сектори.

Лицето й се сви мъчително.

— Не зная да има такива.

— Виж на картата.

Тя придвижи пръст над пресечените линии, но все още не смееше да докосне листа.

— Виждам един таен изход на Осемнайсето ниво. Минава между този тунел и Паралел дванайсет и скъсява пътя наполовина. Оттам се стига до товарното депо.

Рейт се надигна и нахлузи шапката.

— Приличам ли на пнумек?

Тя го огледа навъсено.

— Лицето ти е странно. Кожата ти е потъмняла от слънцето на гаун. Натъркай я с прах да избледнее.

Рейт я послуша, докато тя го наблюдаваше с безизразно лице. Непрестанно се чудеше какво ли си мисли девойката. Беше се обявила за гжиндра, за изгнаник, без да преживява видими душевни терзания. А може би само се преструваше, че е готова на предателство? Не, предателство не е най-точният израз, рече си Рейт. В края на краищата тя не му се е клела във вярност, нито му я дължеше, напротив, донякъде той бе този, който бе в дълг пред нея. Как тогава ще я контролира, когато тръгнат из тунелите? Погледна я замислено и тя трепна.

— Защо ме гледаш така?

Рейт й подаде папката.

— Носи това под наметалото.

— Не! — момичето се дръпна назад.

— Трябва.

— Не смея. Жужма кастчай…

— Скрий картите под дрехите си — повтори настойчиво Рейт. — Аз съм отчаян човек, няма да се спра пред нищо, за да стигна повърхността.

Тя хвана папката с вдървени пръсти. Обърна се с гръб, погледна към Рейт през рамо и я напъха под гънките на наметалото си.

— Да вървим тогава — промълви с дрезгав глас. — Пък да става каквото ще. Никога през живота си не съм си мислила, че ще стана гжиндра.

Момичето отвори вратата и надзърна навън.

— Пътят е чист. Помни, стъпвай тихо и не се навеждай напред. Трябва да прекосим Ферското кръстовище, а по него минават само онези, които отиват на работа по-нагоре. Жужма кастчай се скитат навсякъде, ако срещнеш някой от тях, спри, прикрий лицето си и се отдръпни встрани, докато отмине. Гледай да се държиш почтително. И никакви резки движения!

Тя излезе от стаята и тръгна по коридора. Рейт я последва на няколко крачки, стараейки се да имитира походката на пнумеците. Беше накарал момичето да носи картите, за да се чувства застрашена като него. Но въпреки това сега бе изцяло в ръцете й. Достатъчно бе да извика при първата среща с пнумеци… последствията щяха да са непредсказуеми.

Изминаха около половин миля до една рампа, която ги отведе до широк коридор. На всеки двайсет крачки в скалата имаше странични отвори. В тях бяха поставени пиедестали от гладък шлифован камък, чието предназначение остана за Рейт тайна. Тунелът се разшири и те излязоха на кръстовището — просторна шестоъгълна зала с дванайсет мраморни колони, опиращи в тавана. В затъмнени остъклени будки по периферията седяха пнумеци, които пишеха на електронни табла и от време на време провеждаха кратки разговори с други пнумеци, дошли специално при тях.

Момичето тръгна покрай стената, но спря. Рейт също спря на няколко крачки от нея.

Тя го погледна и извърна многозначително глава към един пнумек в средата на залата: висок и мършав мъж, който се озърташе бдително. Рейт се притаи в сянката на близката колона, без да изпуска от очи девойката. Лицето й отново бе съвсем пребледняло и той осъзнаваше, че в този момент животът му зависи от равновесието между нейните страхове — бездънната черна яма срещу ветровитото кафеникаво небе на повърхността.

Тя пристъпи бавно към Рейт и застана в сянката до него. Изглежда, бе направила своя избор.

— Високият мъж там е старшият надзорник^[11]. Виждаш ли как следи всички? Нищо не може да му убегне.

Рейт втренчи поглед в старшия надзорник. Очевидно нямаше да е тъй лесно да прекосят откритото пространство.

— Знаеш ли друг път до товарните депа? — попита той.

— Бихме могли да заобиколим покрай работническите общежития, но пътят е дълъг, а и там може да се натъкнем на друг надзорник.

— Хм — изсумтя Рейт и отново надзърна предпазливо зад колоната. — Виж, понякога се обръща насам-натам. Когато е с гръб към нас, ще тръгна, а ти върви след мен.

Малко след това надзорникът се обърна. Рейт притича между двете мраморни колони. Момичето го последва, все още нерешително, поне така се струваше на Рейт.

Той не смееше да надзърне иззад следващата колона от страх да не срещне погледа на надзорника.

— Кажи ми, когато се обърне на другата страна — прошепна на девойката.

— Сега.

Още един кратък пробег до поредната колона. Използвайки за прикритие група от няколко пнумеци, Рейт продължи нататък. Изходът вече се виждаше. Надзорникът се обърна внезапно и Рейт се притаи зад колоната — истинска смъртоносна игра на криеница. От един страничен тунел се появи пнум, пристъпвайки безшумно с босите си крака.

— Внимавай… — прошепна девойката, — това е Мълчаливия критик — тя се отдалечи на няколко метра, свела глава, сякаш унесена в дълбоки мисли. Пнумът спря на петдесетина крачки от тях и Рейт се обърна с гръб към него. Броени метри го деляха от северния портал. По гърба му пробягнаха тръпки. Повече не издържаше да се спотайва на сляпо зад колоната. С усещането, че всички очи са втренчени в него, той пое бавно през откритото пространство. Всеки момент очакваше да отекне вик или сигнал за тревога. Най-сетне достигна изхода и бавно погледна назад — за да установи, че пнумът е само на няколко крачки от него. Рейт продължи по коридора с разтуптяно сърце. Момичето вървеше напред.

— Бягай към тунела на Осемнайсето ниво — извика й тихо той.

Тя се обърна и го погледна изплашено.

— Мълчаливия критик е съвсем близо. Не мога да тичам, ако ме види, ще сметне поведението ми за оскърбително.

— Зарежи благоприличието — изръмжа Рейт. — По-бързо да намерим изхода.

Тя ускори крачка, а Рейт я следваше неотлъчно. След петдесетина метра събра смелост да погледне през рамо. Никой не ги гледаше.

Коридорът пред тях се разклоняваше и момичето спря.

— Мисля, че трябва да продължим наляво, но не съм сигурна.

— Погледни картата.

Тя се намуси, но му обърна гръб и извади папката изпод наметалото. Не можа да се справи с нея и я подаде на Рейт, сякаш кориците й бяха нажежени. Той запрелиства страниците, докато му каза да спре. Рейт се озърна към кръстовището. На входа към техния тунел се появи тъмен силует и сърцето му се сви.

— Вляво, до номер двеста и дванайсет, синьото табло. След това отклонение двайсет и четири, чакай, трябва да проверя в легендата… ето го. Таблото е с четири копчета…

— Побързай — подкани я с изопнати от напрежение устни Рейт.

Тя повдигна глава и втренчи поглед към началото на тунела.

— Жужма кастчай!

Рейт също извърна очи нататък. Пнумът се приближаваше бавно, без да върви право към тях, или поне така изглеждаше отстрани. Рейт пое навътре по коридора, уловил за ръка момичето. Докато вървяха, тя отброяваше номерата на стената.

— Седемдесет и пет… осемдесет… осемдесет и пет…

Рейт погледна назад. Сега в коридора имаше два тъмни силуета, отнякъде се бе появил втори пнум.

— Сто деветдесет и пет… двеста… двеста и пет…

Синьото, табло, обрамчено с потъмняла от времето златиста рамка, бе само на половин метър от земята. Момичето намери копчетата и ги натисна, в стената се отвори врата.

Девойката отново се разтрепери.

— Тук е само за Осемнайсети ранг и нагоре. Не бива да влизам.

— Мълчаливия критик ни следва — припомни й Рейт.

Тя изохка и прекрачи прага. Озоваха се в тесен и мрачен коридор, изпълнен с неприятна миризма на гранясало, която Рейт по някакъв начин свързваше с пнумите.

Вратата се затвори. Момичето повдигна едно капаче и опря око на шпионката.

— Мълчаливия критик се приближава. Не, двама са. Надушили са, че нещо не е наред, и ще ни пратят за наказанието! Какво да правим? — погледна тя изплашено Рейт.

— Продължавай да ги следиш — нареди й Рейт.

— Оглеждат коридора. Чудят се защо ни няма.

— Да се махаме — подкани Рейт. — Не бива да оставаме тук.

— Надзорникът сигурно знае за този тунел… Ако влязат…

— Не мисли сега за това — Рейт се отправи навътре по коридора и момичето го последва. Представяше си каква гледка са двамата — мъжът и девойката, с развети краища на наметалата, вървящи забързано из сумрачните подземия. Момичето сигурно беше уморено, защото забави крачка и поглеждаше все по-често през рамо. Накрая спря и изпъшка уплашено.

— Влязоха след нас.

Рейт се озърна. Вратата бе отворена. В процепа се появиха двамата пнуми. За миг те застинаха неподвижно като някакви зловещи кукли, сетне пристъпиха с насечени движения вътре.

— Видели са ни… — шепнеше момичето. — Ще ни хвърлят в ямата… Най-добре да се върнем и да се оставим на милостта им.

— Стой до стената — нареди й Рейт. — И не мърдай. Нека дойдат при нас. Само двама са.

— Нищо не можеш да им направиш.

Рейт не отговори. Наведе се, взе един камък, отронил се от тавана, и зачака.

— Не, моля те, недей — зашепна през сълзи тя. — Трябва да сме покорни, смирени…

Пнумите ги приближаваха с бързи крачки, изнасяйки напред стъпала, сякаш ритаха невидима топка. Яките им челюсти помръдваха ритмично. Те спряха на десетина крачки, за да огледат двамата, опрени на стената. В продължение на половин минута никой не помръдваше, нито издаваше звук. Мълчаливия критик бавно повдигна тъничката си ръка и ги посочи с два костеливи пръста.

— Връщайте се.

Рейт не помръдна. Момичето ги гледаше с изцъклени очи и зяпнала уста.

Пнумът заговори отново с дрезгавия си, мелодичен глас:

— Връщайте се.

Момичето тръгна покорно назад по коридора, но Рейт остана на мястото си.

Пнумът го разглеждаше безстрастно. Той размени няколко тихи думи с надзорника и нареди отново:

— Тръгвай!

— Ти си субектът от изчезналата доставка — добави неочаквано надзорникът.

Мълчаливия критик зашляпа с крака, доближи Рейт и протегна ръка. Рейт замахна и хвърли камъка, който попадна в средата на призрачно бялото лице. Чу се неприятен хрущящ звук, пнумът отстъпи към стената и спря там, като повдигаше и спускаше по странен начин единия си крак. Надзорникът издаде гърлен звук и се хвърли напред.

Рейт отскочи, свали си наметалото, завъртя го във въздуха и го метна на главата на надзорника. В първия миг противникът му сякаш не забеляза дрехата и продължи да пристъпва напред, разперил ръце. След това се препъна и едва не падна. Рейт се отдръпна безшумно встрани, другият го последва, двамата като че ли изпълняваха стъпките на странен и лишен от мелодия танц. Мълчаливия критик ги наблюдаваше, подпрян на стената. Рейт улови надзорника за ръката. Имаше чувството, че е хванал стоманена тръба. Надзорникът замахна с другата си ръка и два изпънати остри пръста оставиха кървави резки на лицето му. Завладян от възбудата на боя, Рейт не почувства никаква болка. Той се завъртя рязко, без да изпуска ръката, и блъсна надзорника в стената. Съществото отскочи сякаш бе гумена играчка и отново се нахвърли. Рейт нанесе два къси отсечени удара върху издълженото бледо лице — все едно, че удряше бетонна стена. Силата на пнума беше нечовешка, на всяка цена трябваше да избягва захвата му, което значително го затрудняваше. Ако продължи да го удря, най-много да си счупи някоя кост.

Стъпка по стъпка надзорникът скъсяваше разстоянието с прегънати напред крака. Рейт се хвърли на земята, претърколи се и изрита пнума в краката, за да го събори. Надзорникът падна. Рейт се надигна, опасявайки се да не бъде нападнат в гръб от Мълчаливия критик, но той стоеше подпрян на стената и следеше битката с безпристрастността на случаен минувач. Рейт бе изненадан и озадачен от това поведение, в резултат на което надзорникът успя да го докопа за глезена с пръстите на единия си крак и посегна с другия към шията му. Рейт изрита съществото в чатала, но изпита болка, все едно бе ритнал разклонението на дърво. Пръстите го стиснаха за гърлото, Рейт улови крака и го завъртя, използвайки го като лост. Пнумът бе принуден да се обърне по лице. Рейт се покатери на широкия му гръб. Сграбчи главата и я дръпна рязко назад и встрани. Някаква кост или здрава мембрана оказа известно съпротивление, сетне поддаде с прашене. Надзорникът започна да блъска панически с крайници по пода. По някакъв начин успя да се изправи и с увиснала назад под странен ъгъл глава, хукна по коридора. Миг след това се сблъска с Мълчаливия критик и го събори на земята, където и двамата останаха да лежат. Мъртви ли бяха? Рейт се наведе към тях. Мъртви.

Рейт се опря на стената, дишайки тежко. Навсякъде, където пнумът го бе докосвал, имаше синини и охлузвания. По лицето му се стичаше кръв, болеше го лакътят, кракът… но двамата пнуми бяха извън строя. Малко по-нататък момичето бе приклекнало на пода и се озърташе като изплашено животинче. Рейт я приближи, олюлявайки се, и я докосна по рамото.

— Всичко е наред — изхриптя той.

— Имаш кръв по лицето!

Рейт се избърза с края на наметалото. Върна се при труповете и ги претърси, но не намери нищо, което да им бъде от полза.

— Да вървим — подкани той момичето.

Тя се изправи и закрачи навътре по коридора. Рейт я следваше. Труповете на пнумите останаха да лежат в мрака.

Момичето започна да забавя ход.

— Уморена ли си? — попита Рейт.

Загрижеността му изглежда я изненада.

— Не — отвърна тихо тя.

— Е, аз пък съм. Да си починем малко — той приседна, стенейки от болка. След кратко колебание тя се подпря на стената срещу него. Рейт я разглеждаше малко смутен и объркан. Държеше се, сякаш битката с пнумите не й бе направила никакво впечатление или вече бе забравила за нея. На лицето й се четеше странно спокойствие. Изумително, помисли си Рейт. Животът й се разпада, бъдещето й изглежда като ужасяваща поредица от въпросителни, а тя стои тук, безпомощна като кукла на конци и сякаш ни най-малко не се тревожи.

— Защо ме гледаш така? — попита го тихо и Рейт си спомни, че преди също му бе задавала този въпрос.

— Мислех си — призна той, — че изглеждаш необяснимо спокойна, като се имат предвид всички обстоятелства.

Девойката не бързаше да отговори. В коридора се възцари тишина. Най-сетне каза:

— Просто се нося по течението на живота, защо да се интересувам накъде отива? Би било нахално да проявявам предпочитания, в края на краищата съществуването е привилегия за малцина.

— За малцина? — повдигна вежди Рейт и се опря на стената. — Какво значи това?

Момичето видимо се разтревожи и помръдна неспокойно устни.

— Не зная как е на гаун, може би там всичко е съвсем различно. Но в Убежищата^[12] жените майки дават потомство десет-дванайсет пъти в живота си и само половината от децата оцеляват, понякога дори по-малко… — тя продължи с безизразен тон, сякаш изнасяше урок: — Говори се, че на гаун всички жени ставали майки. Истина ли е това? Не мога да повярвам. Ако и те раждат по дванайсет пъти и шест от отрочетата им отиват в бездната, горе трябва да гъмжи от жива плът. А това е най-малкото неблагоразумие — тя помисли малко и добави: — Радвам се, че никога няма да стана жена майка.

Това още повече учуди Рейт.

— Защо си толкова сигурна? Още си млада.

Лицето й се изкриви, сякаш я беше засрамил с нещо.

— Не виждаш ли? Приличам ли ти на жена майка?

— Не зная, как според теб трябва да изглеждат жените майки.

— Заоблени са в гърдите и бедрата. Не е ли така и горе? Някои казват, че пнумите решават кои ще бъдат жени-майки и ги отвеждат в яслите. Там ги карат да лежат в тъмното, докато родят.

— Сами?

— Те и другите майки.

— А с бащите какво става?

— Няма нужда от бащи. В Убежището е съвсем безопасно, не се нуждаем от защита.

В ума на Рейт започна да набира сили отдавна назряващо подозрение.

— Знаеш ли — заговори внимателно той, — на повърхността всичко е малко по-различно.

Девойката се наведе към него и на лицето й се изписа оживление, каквото досега не бе виждал да проявява.

— Винаги съм се чудела какъв може да е животът на гаун. Кой избира жените майки? Къде раждат?

Рейт реши да избегне въпроса.

— Нещата са доста сложни. С течение на времето ще научиш каквото е необходимо. Между другото, казвам се Адам Рейт. Как ти е името?

— Името? Аз съм женска.

— Да, но как те наричат?

Момичето се замисли.

— В списъците ни водят по групи, райони и зони. Моята група е Зита, от Атански район, зона Пагас, клас 210.

— Зита Атан Пагас, 210. Зап-210. Ама че име. Какво пък, мисля, че ти подхожда.

Рейт всъщност се шегуваше, но момичето очевидно не го разбра.

— Кажи ми как живеят гжиндра — помоли тя.

— Виждал съм ги само отдалече. Мотаят се из пустинята. Пуснаха приспивателен газ в помещението, където си почивах. Сетне са ме напъхали в чувал и са ме спуснали в тунелите. Това е всичко, което зная за гжиндра. Вероятно има и по-добри начини да си прекараш живота.

Зап-210, както я наричаше сега Рейт, го погледна неодобрително.

— Не бива да говориш така. В края на краищата те са хора, а не диви животни.

Рейт не знаеше какво да отговори. Беше толкова наивна в най-различни области, че поясненията му щяха да породят само изненада и объркване.

— Всякакви хора ще срещнеш на повърхността.

— Толкова е странно — заговори унесено девойката. — Изведнъж се промени всичко — тя седеше на земята, зареяла поглед в мрака. — Другите навярно се питат къде съм изчезнала. Някой трябва да поеме задълженията ми.

— И какви ти бяха задълженията?

— Да уча децата на благоприличие.

— А през свободното време какво правеше?

— Отглеждах кристали в новата Четвърта източна зона.

— Разговаряше ли с приятелите си?

— Понякога, в спалното.

— А с мъже разговаряше ли?

— Да се говори с мъже е неприлично — засмя се смутено тя.

— А с мен не е ли?

Момичето не отвърна. Може би едва сега проумяваше, че е попаднала в съвсем друга категория — на отритнати, прокудени, „паднали“ жени.

— Животът е различен на повърхността, но понякога има много забавни неща. Ще видиш. Стига да успеем да се доберем до там.

Той извади синята папка. Зап-210 се отдръпна рефлекторно. Рейт не й обърна внимание. Примижавайки на мъждивата светлина, той изучаваше разноцветните схеми.

— Предполагам, че трябва да сме тук — рече, забол пръст на едно място. Никакъв отговор от Зап-210. Рейт понечи да й се скара за липсата на интерес, после се отказа. Тя не беше тук по своя воля и не заслужаваше упреци и недоволство. С действията си той бе станал отговорен за нея. Рейт смръщи вежди. Въздъхна и заговори с учтив глас: — Ако не се лъжа, този тунел би трябвало да извежда тук — на розовия булевард. Прав ли съм?

Зап-210 погледна картата с крайчеца на окото.

— Да. Това е един от тайните изходи. Погледни, той свързва Атан със Зартра, иначе единият от двата би трябвало да заобикаля отстрани и да излиза на Фейерджейския възел — тя отново доближи пръст до картата, без да смее да я докосва. — Сивият знак е мястото, където искаме да отидем — товарното депо в края на коридора за доставки. Но през Фейерджей ще е невъзможно, тъй като пътят минава покрай общежития и леярни.

Рейт погледна с копнеж червените кръгчета на обзорните кули.

— Изглеждат тъй близо и толкова достъпни — прошепна той.

— Но със сигурност са добре охранявани.

— Каква е тази дълга черна линия?

— Канал за прекарване на товари. Най-добрият път да се излезе от зона Пагас.

— А това яркозелено петно?

Тя се наведе и изведнъж дишането й се учести.

— Пътят към Вечността — тайна от Двайсето ниво! — момичето се отдръпна и опря брадичка на свитите си колене. Рейт продължи да разучава картите. Когато погледна спътницата си, откри, че го разглежда внимателно. Тя облиза безцветните си устни.

— Какво те прави толкова ценен предмет за тях?

— Не знаех, че съм „предмет“. Нито че съм ценен.

— Искат да те отведат в Музея на Вечността. Да не си от някоя неизвестна раса?

— Донякъде — отвърна уклончиво Рейт. — Готова ли си? Време е да тръгваме.

Тя се изправи мълчаливо и пое нататък по коридора. Повървяха около миля, стените на тунела станаха бели, а пътят им бе запречен от масивна черна врата. Зап-210 опря око на шпионката.

— Виждам да минава товарна кола… наблизо има някакви хора… — тя погледна към Рейт. — Наведи глава и нахлузи шапката по-ниско — рече му. — Ще вървиш съвсем тихо, стъпалата да сочат право напред. — Отново надзърна през шпионката. Отпусна ръка на дръжката на вратата и я натисна. Вратата се отвори. — Бързо, преди да са ни видели.

Премигвайки от силната светлина, двамата се озоваха в коридор със сводест таван. Стените, смесица от кварц и гранит, бяха обсипани с огромни турмалини, всеки от които без обяснима причина, благодарение на скрита техническа приумица, сияеше в розово или синьо.

Зап-210 закрачи покрай стената, Рейт я следваше на дискретна дистанция. На петдесетина метра по-нататък бе спряла ниска товарна платформа, снабдена с масивни черни колела и пренасяща огромно количество натъпкани чували. Някъде зад тях се чуваше ритмично метално дрънчене и стържене, но каква бе причината за това Рейт така и не узна.

Двамата вървяха по коридора около десетина минути. Четири пъти се разминаваха с пнумеци, скрили лицата си в сянка и погълнати от мисли за неща, далеч от представите на Рейт.

Гладко шлифованите кварцови стени се смениха внезапно с черен амфибол, покрит с белезникави разклонения на минерални жили, подобно на вени върху мургава кожа — крайният резултат на векове упорит труд. Далеч напред тунелът се разделяше на два полукръга, които постепенно се разширяваха. Отвъд тях се виждаше само черна пустош.

Отворът нарасна и ги обгърна и те се озоваха на каменна тераса, надвиснала над черна бездна, огромна и пуста като космическо пространство. На петдесетина метра встрани бавно се поклащаше товарен шлеп, привързан със захабени въжета за пристана. Едва сега Рейт осъзна, че черната пустош е всъщност гладката и непроницаема повърхност на подземно езеро.

Неколцина пнумеци работеха безшумно на пристана, товарейки вързопи на шлепа.

Зап-210 се притаи в една сянка. Рейт се присъедини към нея, но застана твърде близо и тя се отдръпна изплашено.

— Сега какво ще правим? — попита Рейт.

— Последвай ме на борда на шлепа. Не говори с никого.

— Няма ли да ни спрат? Да ни попитат какви сме?

Момичето го погледна безизразно.

— Всички пътуват с шлеповете. Само така се стигат далечните тунели.

— Ах — поклати глава Рейт. — Това значи било местното забавление. Да разглеждате тунели.

Момичето отново го изгледа равнодушно.

— Друг път качвала ли си се на шлеп? — попита той.

— Не.

— Как тогава знаеш къде отива?

— Плава на север до крайните райони, няма къде другаде — тя присви очи в полумрака. — Върви след мен и гледай да спазваш благоприличие.

Девойката излезе на пристана, крачейки бавно, свела смирено поглед. Рейт изчака половин минута и я последва.

Тя спря до шлепа, хвърли замислен поглед към езерото, сетне, все тъй потънала в размисъл, се качи на борда. Отдалечи се към отсрещната страна и се изгуби между товарите там.

Стараейки се да подражава на походката и поведението й, Рейт също се качи на борда. Пнумеците на палубата, погълнати от собствените си мисли, не му обърнаха внимание. Въпреки това Рейт усети, че неволно ускорява крачка.

Когато я откри, тя следеше с напрегнато изражение поведението на товарачите. Постепенно се успокои.

— Добре, че са натъжени от нещо, иначе със сигурност щяха да ни забележат. Защо гиан винаги подскачат и се клатушкат, когато вървят?

— Нямам представа — отвърна Рейт. — Но нали нищо лошо не е станало? Следващия път… — той млъкна насред дума. В далечния край на пристана се открои черен силует. Той се размърда и пристъпи бавно в осветената част.

— Пнум — прошепна Рейт.

Зап-210 бе застинала безмълвно.

Шляпайки звучно с босите си крака, съществото се приближи към товарачите, които очевидно не смееха да погледнат към него. То заобиколи бавно групичката и спря пред шлепа.

— Видял ни е — прошепна девойката.

Рейт стоеше със свито сърце, усещайки всяка драскотина по тялото си. Едва ли щеше да издържи още един подобен бой.

— Можеш ли да плуваш? — попита той. Девойката извърна ужасени очи към черната бездна.

— Не!

Рейт се огледа за някакво оръжие — прът, кука, въже, но не откри нищо.

Пнумът се изгуби от погледите им. Миг след това шлепът се разтресе под тежестта му.

— Свали си наметалото — прошепна Рейт. Той смъкна своето, загърна с него папката и напъха вързопа в цепнатина между чувалите. Зап-210 не смееше да помръдне.

— Свали си наметалото! — подкани я отново той. Тя започна да трепери. Рейт й запуши устата с ръка.

— Тихо! — той развърза шнура на шията и неволно докосна меката й кожа. Брадичката й подскачаше ужасено. Рейт смъкна наметалото и го напъха при неговото. Тя остана да стои, безпомощна, присвила коленца. Въпреки напрегнатия момент Рейт едва сдържа споходилото го безумно желание да се разсмее при вида на това мършаво момичешко телце.

— Слушай ме внимателно — заговори шепнешком той. — Нямам време да повтарям. Прехвърлям се през борда и ти ще дойдеш с мен. Ще се уловиш за раменете ми и ще държиш глава над водата. И най-важното — гледай да не пляскаш с ръце и да не вдигаш шум. Другото остави на мен.

Без да чака отговор, той се спусна бавно от парапета. Студената вода обгърна тялото му като леден пламък. Зап-210 се поколеба само за миг, сетне го последва, вероятно защото се страхуваше повече от пнума, отколкото от мократа бездна.

— Тихо! — напомни й Рейт. Тя се улови за раменете му, но веднага щом потъна във водата, изпадна в паника и го стисна за шията. — По-леко! — прошепна задавено той. — Не гледай нагоре — заплува към планшира и се улови за една скоба. Нямаше начин да ги видят, освен ако някой не се наведеше нарочно от парапета.

Измина половин минута. Краката на Рейт започнаха да изтръпват. Зап-210 се притискаше към гърба му, опряла ухо в шията му, и той чуваше как тракат зъбите й. Между дребничкото й телце и гърба му се бяха образували джобове от по-топла вода, която бързо изстиваше. Рейт кой знае защо си припомни как веднъж като малък се бе хвърлил в езерото да спасява давеща се котка. Телата им, вкочанени от студ и страх, излъчваха същия първичен стремеж за живот… Тишина, мрак и студ. Двамата се поклащаха над водата, наострили слух… Откъм палубата на шлепа долетя съвсем слаб шум — тропане на мазолести пръсти. Стъпките се приближиха и спряха точно над тях. Когато вдигна глава, Рейт забеляза подаващите се над ръба на палубата извити пръсти. Той премести ръцете на Зап-210 върху скобата и освободил се от тежестта й, се обърна с гръб към корпуса.

Почти незабележими вълни се образуваха около него и бавно се разширяваха, карайки отраженията върху повърхността да потрепват.

Пръстите над главата на Рейт помръдваха съвсем леко. Стиснал устни в зловеща гримаса, Рейт се пресегна с дясната си ръка. Улови един твърд, покрит с хитин глезен и го дръпна. Пнумът нададе изненадан, дрезгав вик. Тялото му се наклони напред и за един кратък миг застина в невероятно положение — почти перпендикулярно на корпуса, задържано от страшната хватка на яките му пръсти, след това падна във водата.

Зап-210 го сръга изплашено.

— Не му позволявай да те докопа — ще те разкъса на парчета.

— А може ли да плува?

— Не — отвърна тя с тракащи зъби. — Тежичък е, сигурно ще потъне.

— Покатери се на гърба ми, улови се за парапета и се прехвърли на палубата — нареди й Рейт.

Момичето се премести неохотно зад него. Краката й задраскаха по мокрия му гръб, тя се закрепи за миг на раменете му и се изтегли горе. Рейт я последва, усещайки, че е на предела на силите си.

Когато се озоваха на палубата, двамата откриха, че пнумеците продължават работа, сякаш нищо не се е случило.

Рейт дръпна момичето към сенките. Ризата бе полепнала по все още неоформеното й телце. Въпреки това, помисли си, тя изглеждаше привлекателна.

Момичето забеляза, че я гледа, и отстъпи към стената.

— Свали си ризата и облечи наметалото — посъветва я Рейт. — Така ще се стоплиш по-бързо.

Тя го погледна изплашено. Рейт й обърна гръб и смъкна своята риза. С крайчеца на окото забеляза, че тя се дръпва боязливо и лицето му се изкриви в кисела усмивка. Но все пак малко по-късно последва съвета му.

Шлепът се разтресе и наклони. Рейт надзърна над струпания на палубата товар. Съдът се носеше плавно по канала към едва забележима светлинка в далечината.

Ето че се бяха отправили на път. Зад тях оставаше зона Пагас и Музеят на Вечността. В мрака отпред лежаха Северните райони.

4.

Екипажът на шлепа се състоеше от двама пнумеци, които не излизаха изпод навеса на кърмата. Там имаше малка кухничка и скамейка — озарен с мъждива светлина оазис насред околния мрак. На борда пътуваха още неколцина пътници, които се бяха разположили, където им скимне и се стараеха да не се набиват в очите на другите, освен когато идваше време за ядене. Храната, изглежда, беше безплатна. Зап-210 не позволи на Рейт да излиза на осветеното. Тя отскачаше до навеса най-често, когато там нямаше никой — носеше му хляб от брашно от пътниче, захаросани плодове, които напомняха сливи, но може и да бяха изсушени насекоми, тестени пръчици, пълни с месо, сладки и солени хрускави вафли, които Зап-210 смяташе за голям деликатес, но оставяха неприятен вкус в устата на Рейт.

Времето се нижеше бавно — Рейт нямаше никаква представа откога пътуват. Езерото се превърна в река, която на свой ред се стесни до канал с ширина петдесет-шейсет стъпки. Шлепът плаваше безшумно, задвижван, както Рейт предполагаше, от трептящи около кила електрически полета. Далеч напред продължаваше да сияе мъничка синя точка, която служеше за навигационен ориентир, от време на време те застигаха светлинката, тя се изкачваше бавно към тавана и тогава отпред се появяваше нова. През доста големи интервали шлепът преминаваше покрай пустеещи, изоставени на вид пристанища и хангари — с тунели, водещи в неизвестна посока.

Рейт ядеше и спеше, това бе единственият начин да отмерва времето. Светът се бе смалил до палубата на шлепа, тъмната, невидима водна повърхност и присъствието на Зап-210. Тъй като нямаше с какво друго да прогонва скуката, той се зае да изучава девойката. От своя страна Зап-210 се отнасяше към своя спътник с едва прикрита подозрителност, сякаш всеки аспект на принудителната им близост й бе противен или най-малкото неприятен. Доколкото Рейт беше в състояние да прецени, тя нямаше почти никаква представа за връзките и влечението между мъжете и жените, нито за ролята и значението на сексуалния акт. Вероятно оставяха на първичните инстинкти сами да свършат цялата работа, реши накрая Рейт. Но как при това положение да я изостави на повърхността, така невинна и беззащитна? От друга страна, идеята да обясни на Зап-210 някои особености на човешката анатомия никак не го блазнеше.

За разлика от него момичето не изпитваше отегчение или скука от еднообразното пътуване. В периодите, когато не се хранеше, спеше или разговаряше с него, тя седеше на палубата, зареяла поглед в мрака, сякаш там се вихреше някакво особено интересно събитие. Понякога Рейт сядаше до нея, подразнен от странната й вглъбеност, и тя неизменно се отдръпваше от него. Разговорите със Зап-210 също не бяха особено занимателни. Съзнанието й бе богато заселено със страхове и предразсъдъци по отношение живота на повърхността — боеше се от небето, вятъра, откритите хоризонти, бледо кафеникавата слънчева светлина. Беше дълбоко уверена, че я чака бърза смърт — от тоягата на някой дивак. Рейт се опита да промени представите й, но се изправи пред стена от недоверие.

— Да не мислиш, че не знаем какво става на повърхността? — заяви тя с вледеняващо презрение. — За жужма кастчай няма тайни, те знаят всичко. Познанието е смисълът на тяхното съществуване. Те са мозъците на Тчай, Тчай е тялото и скелетът на жужма кастчай.

— А пнумеците — каква е тяхната роля във всичко това?

— Индивидите ли? Много отдавна жужма кастчай са приели при себе си някои хора от повърхността, мъже, жени и жени майки. Индивидите доказали трудолюбието си, като копаели тунели и шлифовали камъни. Жужма кастчай им осигурили закрила и така заживели заедно от дълго време насам.

— А откъде са се взели хората на планетата, това знаеш ли?

Зап-210 не прояви особен интерес към темата.

— От гиан, откъде другаде?

— Не учите ли за слънцето, звездите и другите светове в космоса?

— Учат ни само на това, което е важно за нас, а именно на благоприличие и добро поведение — тя въздъхна едва чуто. — Но всичко това вече не ме засяга, само не зная какво ли си мислят сега другите за мен!

Изглежда, единственото, което я измъчвате, бе грубият начин, по който бе нарушила общоприетите норми и представите за благоприличие.

А шлепът продължаваше да следва канала. Сините светлини се меняха с отегчителна последователност. Рейт започна да губи търпение. Мракът около тях бе почти непрогледен, разсейван единствено от бледото сияние на навигационните светлини. Тръпчиво нашепващият глас в душата му започна да взема контрол над съзнанието, близостта на стройното девическо тяло пробуждаше в него неочаквани желания. Налагаше се да полага усилия, за да прикрие нарастващото си влечение към нея. И как иначе, когато си даваше сметка за абсолютното й невежество по отношение взаимоотношенията между мъже и жени. И да се пробуждаха някакви желания и копнежи у нея, тя навярно ги отхвърляше като „неприлични“ и „извратени“. Неведнъж си припомняше близостта на топлото й телце, когато се притискаха под водата, или прилепналата й риза, с едва напъпилите форми отдолу, след като се изкатериха обратно на палубата. Постепенно взе да се опасява, че ще дойде време, когато инстинктите му може да надделеят над разума. Дори да усещаше нещо, Зап-210 не се издаваше по никакъв начин, освен че бе станала по-приказлива отпреди. Можеше да говори часове наред, с равен, безизразен и монотонен глас. Животът й, доколкото можеше да прецени Бейт, бе невероятно скучен и еднообразен, лишен от всякаква свобода, радост и вълнения. В другарите си тя забелязваше единствено вариации в поведението и придържането към установения протокол, които, изглежда, имаха за нея огромно значение, дори понякога ги заклеймяваше по-злостно, отколкото хората на повърхността биха заклеймили привичките на закоравял престъпник. Имаше представа от анатомичните и биологичните различия между мъжете и жените, но вероятно никога не се бе замисляла за причината. Всички тези странности в познанията и поведението й заинтригуваха неимоверно Рейт. От друга страна, животът в Убежищата несъмнено бе идеална среда за всякакъв род невротични отклонения. Рейт обаче се стараеше да не разпитва прекалено за тези неща, тъй като всеки път, когато засягаше темата, девойката ставаше необичайно мълчалива. Дали пнумите не се бяха научили да потискат половото влечение у пнумеците? Дали не използваха химикали, лекарства или хормони, за да елиминират тази обезпокоителна тенденция към свръхнаселеност? Рейт зададе няколко въпроса в тази насока, но получи толкова объркани и безсмислени отговори, че със сигурност девойката не знаеше за какво говори. От време на време Зап-210 признаваше, че някои пнумеци намират живота под земята за твърде улегнал, такива пращали на повърхността, на откритото, под слънцето и на милостта на ветровете, в мрака на нощта, когато завивка ти е цялата вселена и няма никаква надежда да се върнеш отново долу.

— Чудя се как ли не съм умряла от страх? — повтаряше девойката. — Навярно открай време в мен е дремела склонността да бъда гжиндра. Говорят, че откритото пространство повлиявало разума на човека, страх ме е, че като изляза там, ще се побъркам.

— Още не сме на повърхността — успокои я Рейт, но тя само повдигна раменца, сякаш това нямаше голямо значение, след като зарът бе хвърлен.

Девойката бе в неведение и по въпроса за възпроизводителните механизми при пнумите, не знаеше дали ги пазят в тайна, макар че подозираше да има нещо подобно. Нямаше също ясна представа за относителния брой на пнумите и пнумеците.

— Вероятно има много жужма кастчай. Но колко точно, не зная. Те обитават Дълбоките места, където държат различни съкровища.

— Какви съкровища?

Зап-210 отново призна, че представите й са смътни.

— Историята на Тчай се простира далеч в миналото, отвъд представите на всеки ум. Но жужма кастчай са педантични до крайност — те знаят всичко, което се е случило някога. За тях Тчай е една гигантска оранжерия, където всеки предмет, дърво, скала или живо същество, е скъпоценен уникат. На гиан има три чуждоземни раси, които са пристигнали на планетата със своите безценни принадлежности.

— Три?

— Дирдири, часки и уонки.

— Ами хората?

— Хората? — в гласа й се прокрадна съмнение. — О, не зная. Може би хората също идват от друг свят. Но това трябва да се е случило много отдавна. По времето, когато всякакви същества са посещавали Стария Тчай. Жужма кастчай нито приемат чуждоземците, нито биха искали да ги прогонят — те само следят и наблюдават. Увеличават колекцията си, попълват Музея на Вечността, съставят архивите си.

Рейт започна да вижда пнумите в нова светлина. Явно те гледаха на повърхността на Тчай като на гигантска сцена, върху която се разиграваха великолепни хилядолетни драми — войните между сините и старите часки, нашествието на дирдирите, последвано от контраинвазията на уонките, различните военни кампании, сражения, стълкновения, масови кланета, основаването на градовете, превръщането им в руини, появата на хората — всичко това обясняваше примиреността на пнумите с присъствието на останалите раси, тъй като те вероятно се смятаха за нещо като пазители на историческите ценности на цяла една планета. Покрай тези разговори Рейт успя да надзърне в една друга част от душата на Зап-210 — животът за нея бе само низ от терзания, които трябваше да бъдат изтърпени. Страхът бе запазена марка за непознатото, радостта бе повтарящото се, отегчително всекидневие. Сега вече можеше да си представи какъв е в нейните очи: груб до бруталност, хитър и коварен, суров и непредсказуем, някой, близостта, с когото би нарушила всички общоприети норми на благоприличие. Какво окаяно и тъжно същество, помисли си Рейт, безвредно и безлично. Ала дори сега споменът за докосването й му действаше възбуждащо — още повече насред мрака, когато нямаше накъде другаде да насочи мислите си, нито с какво друго да занимава ума си. По някакъв начин доловила смута в душата му, Зап-210 за пореден път се отдръпна от него. Какви ли мисли й минаваха през главата в момент като този?

Рейт си измисли нова игра. Опитваше се да я забавлява. Разказваше й най-невероятни истории, някои от които напълно измислени, но Зап-210 бе принцесата от приказките, която отказва да се засмее. Единственото й удоволствие, доколкото можеше да прецени, бяха сладките вафли, които разнообразяваха инак безвкусното им меню. За съжаление запасите от този деликатес бързо се изчерпиха — само няколко дена, след като се качиха на борда. Зап-210 бе изненадана и възмутена от този факт.

— В менюто ни винаги е имало дико — винаги! Някой трябва да е допуснал много глупава грешка!

Рейт не я бе виждал досега толкова възбудена. След като пофуча известно време, тя потъна в мрачно мълчание и отказа да яде каквото и да било. Постепенно стана нервна и раздразнителна и Рейт взе да се пита дали това дико не съдържа успокоителни вещества, щом като липсата му предизвиква подобна жажда.

През следващите няколко дена тя не продума нито думичка и странеше от Рейт, сякаш той бе виновен за мъченията й, което донякъде бе самата истина, макар и не в прекия смисъл. Ако не я бе отвлякъл така грубо със себе си, сега щеше да хрупка в столовата своето любимо дико. Постепенно обаче меланхолията й се разсея и тя отново стана приказлива, може би търсеше в него някаква увереност, внимание или — кой знае? — изпитваше влечение. Ала каквото и да си мислеше, никога досега Рейт не бе изпадал в толкова абсурдно положение.

А шлепът продължаваше да се носи в мрака, от една синя светлина към друга. Прекосиха цяла верига от подземни езера с надвиснали над тях сталактити, след това за един доста продължителен период — някъде около три дена — следваха скучен и прав бряг, отмерван единствено от сините индикатори. По-нататък навлязоха в нова поредица от галерии, където отново попаднаха на изоставени и безлюдни пристанища — острови от мъждива жълтеникава светлина. Пътешествието им наближаваше своя край — усещането за това витаеше из въздуха. Екипажът се движеше малко по-енергично и целенасочено, пътниците от кърмата се преместиха на носа. Когато за пореден път се върна от кухнята, Зап-210 съобщи:

— Съвсем близо сме до Базан-Гахай.

— И къде е това?

— Най-далечната точка на този район. Изминахме ужасно дълъг път. Но затова пък беше тихо и спокойно — добави тихо тя и Рейт сякаш долови съжаление в гласа й.

— Близо ли сме до повърхността?

— Това е търговска станция за стоки от Станговите острови и Хедайха.

Рейт зяпна от изненада.

— Нима сме толкова далеч на север?

— Да. Но и тук може да ни очакват жужма кастчай.

Рейт впери тревожен поглед в синята светлинка.

— Защо смяташ така?

— Не зная. Само си мисля.

А сините светлинки продължаваха да се сменят. Рейт се умори да ги брои и се унесе в сън. Когато се събуди, Зап-210 посочи напред.

— Базан-Гахай — обяви тя.

Рейт се изправи на крака. Пред тях се виждаше нарастващо сияние, върху повърхността на водата подскачаше верига от светлини. Тунелът се разширяваше с вълнуващо величие, шлепът се носеше право напред, неумолим като съдбата. Загърнатите в наметала силуети на носа се очертаваха отчетливо на яркия фон. Рейт почувства необяснима приповдигнатост на духа, загадъчна екзалтация. Едно започнало с опасности и страхове пътуване наближаваше своя край. Вече се различаваха стените на тунела — масивни подпори от грубо издялан камък, осветени от едната страна и тънещи в мрак от другата. Златистата светлина бе като сияеща мараня, зад нея насред спокойните води се издигаха гигантски бели скали. Зап-210 пристъпи като омагьосана към носа. Рейт я погледна и остана изненадан от това, което видя. Почти бе забравил как изглежда — бледото, прозрачно лице, деликатно изваяните очертания на челюстта, правият нос, белезникавите устни и всичко това съчетано в изражение, за което му бе трудно да намери най-подходящото име: печал, меланхолия, чувство за обреченост. Тя усети, че я гледа, и извърна очи към него. Рейт се питаше какво ли вижда.

Тунелът продължаваше да се разширява. Намираха се в самото начало на дълго и криволичещо езеро. Гледката бе неописуемо красива. Малки острови пронизваха отдолу повърхността — причудливи, наподобяващи колони скали, които стърчаха чак до високия таван. На около половин миля пред тях, под една надвиснала скала, бе построен пристан. Осветяваше го златиста светлина, която идваше от невидими отвори в стените.

Рейт бе занемял от вълнение.

— Слънчева светлина! — успя най-сетне да промълви. Шлепът се носеше право напред, към пристана.

Рейт шареше с поглед по стените на пещерата, опитвайки се да открие отворите.

— Тихо, ще те забележат — скастри го шепнешком Зап-210.

Рейт се отдръпна към чувалите, откъдето продължи да разглежда огромната пещера. Той посочи с ръка.

— Една пътека води към онзи отвор.

— Разбира се.

Рейт проследи криволичещата пътека покрай стената. Тръгваше само на половин миля от пристанището. На кея се виждаха тъмни фигури — пнуми или пнумеци, не можеше да прецени от това разстояние. Очевидно очакваха приближаването на кораба и присъствието им там отново пробуди страховете му.

Рейт се наведе от парапета и се огледа във всички посоки.

— След една-две минути ще минем покрай малък остров — съобщи той на Зап-210. — Най-добре там да напуснем шлепа. Не горя от желание да слизам на пристанището.

Зап-210 сви обречено рамене. Двамата се преместиха на десния борд. Островът, причудливо скално образувание от вплетени гранитни жили, беше съвсем близо. Рейт заговори:

— Спусни се безшумно във водата. Гледай да не риташ и да не пляскаш с ръце. Аз ще те задържа на повърхността.

Тя го изгледа с непроницаемо изражение, но направи каквото й каза. Вдигнал синята папка високо над водата, той я последва. Шлепът бързо се отдалечаваше към кея и онези, които го очакваха там.

— Хвани се за раменете ми — нареди Рейт. — И дръж глава над водата.

Почти веднага стъпиха на скалистото дъно и се изкатериха по него. Шлепът се изравни с пристана. Черните силуети се раздвижиха. Съдейки по походката им, бяха пнуми.

От другия край на острова двамата заплуваха към брега, придържайки се към сенките, за да не могат да ги забележат от пристана. Пътеката минаваше само на стотина стъпки над тях. Скоро след това излязоха на сушата. Рейт се огледа, сетне двамата се закатериха нагоре по стената, като се залавяха за издатини и цепнатини. Над водата се разнесе печален звук, наподобяващ сирена. Зап-210 замръзна.

— Какво беше това? — попита със сподавен глас Рейт.

— Не зная, никога досега не съм чувала нещо подобно в Пагас. Вероятно е някакъв сигнал или призив…

Те продължиха нагоре по хълма с прилепнали към телата мокри наметала и не след дълго излязоха на пътеката. Рейт се озърна в двете посоки, наоколо нямаше жива душа. Отворът към външния свят бе само на петдесетина стъпки от тях. Сирената прозвуча отново, все тъй тревожна и печална.

Задъхани, препъващи се, те хукнаха нагоре по пътеката. През отвора в скалата вече се виждаше златисто сивото слънце и черните, гонещи се по небето облаци. Рейт хвърли прощален поглед назад, но заслепен от ярката светлина и с насълзени очи, успя да различи само замъглени очертания. Подземният свят отново се превърна в абстрактно и далечно царство. Той улови Зап-210 и я изведе на открито. Тя пристъпваше бавно и плахо, като се озърташе на всички страни. Намираха се по средата на скалист хълм, от който се виждаше широка долина. В далечината се простираше равна сива повърхност — океанът.

Рейт погледна още веднъж назад, за да се увери, че не ги преследват, сетне заслиза надолу по хълма. Вдигнала изплашен поглед към слънцето, Зап-210 го последва. Рейт спря. Свали черната шапка и я метна към скалите. След това дръпна шапката на Зап-210 и въпреки протестите й, направи същото.

5.

За Рейт спускането към долината под златисто кафявите лъчи на следобедното слънце бе еуфорично. Изпитваше опиянение, от доскорошната му апатия нямаше и следа, тялото му се изпълни с жизненост и сила, в душата му пламна нова надежда. Влечението му към Зап-210 се усили и придоби нови измерения. Какво странно и тъжно същество, мислеше си той, като я поглеждаше крадешком. Очевидно не се чувстваше никак добре под открито небе, очите й шареха във всички посоки и най-често се отправяха към далечния хоризонт на Първото море.

Скоро след това се спуснаха в долината. Кално поточе ромолеше между брегове, обрасли с червеникава тръстика. Наблизо растяха пътничета, чиито плодове представляваха неотменна част от диетата на всеки пътешественик на Тчай. Зап-210 изгледа скептично сиво-зеленикавите шушулки и не можа да разпознае в тях изсушените жълти таблетки, които се доставяха в Убежищата. Погълна ги с фаталистично примирение.

Рейт забеляза, че тя поглежда с копнеж назад към отвора, и я попита:

— Липсват ли ти Убежищата?

Зап-210 обмисли отговора си.

— Страхувам се. Тук могат да ни видят от всички посоки. Може би жужма кастчай ни гледат откъм отвора. Може да пратят нощни кучета по дирите ни.

Рейт също погледна към отвора — почти невидима сянка от мястото, където бяха приседнали. Не виждаше никакво движение, нито горе, нито където и да било в долината. Бяха съвсем сами. Всъщност нямаше как да го знае с абсолютна сигурност. Не беше изключено да ги следят от тайни скривалища, от тъмни сенки, с които се сливат черните наметала. Рейт сведе очи към Зап-210. Нямаше никакво съмнение, че ще откаже да се раздели с наметалото си. Той се надигна.

— Късно е вече, най-добре да потърсим някое селце на брега.

На две мили надолу по течението потокът прерасна в река, достатъчно широка, за да се обгради с мочурища. На отсрещния бряг имаше гъста гора от гигантски лиани, чиито стебла бяха наклонени под един и същи ъгъл. И друг път Рейт бе виждал такива горички, предполагаше, че това е някое свещено място на кхорайците — свирепо племе, обитаващо южните брегове на Първото море.

Всичко това го накара да се замисли. Една неочаквана среща с кхорайците щеше незабавно да потвърди опасенията на Зап-210 относно гаун и недружелюбните обичаи на обитателите на повърхността.

Поне засега наоколо не се виждаха никакви кхорайци. Двамата заобиколиха мочурището и се озоваха на равен и кален бряг, само на стотина метра от морето. Вдясно и вляво, но на голямо разстояние, скалисти носове навлизаха в морето. Някъде на югоизток, може би не много далече, бе разположен Карабас, където хората излизаха на лов за хризоспин, а дирдирите ловяха хора.

Рейт оглеждаше внимателно брега в отчаян опит да се ориентира за приблизителното им местонахождение. Зап-210 не сваляше мрачен поглед от морето и сигурно се питаше какво ли им готви бъдещето. На около половин миля южно от тях Рейт забеляза паянтов кей, който прехвърляше калния бряг и навлизаше във водата. В самия му край се поклащаха дузина малки рибарски лодки. Невисок хълм от другата страна на тресавището скриваше селцето, което вероятно бе разположено зад кея.

Кхорайците, макар и не необуздано враждебни, се придържаха към сложна система от ритуали и обичаи, чието нарушаване бе недопустимо. Невежеството на чужденците не беше достатъчно извинение, правилата важаха за всички без изключение. Ето защо срещата с тях или посещаването на селцето им щеше да е доста рисковано събитие.

— Не ми се ще да ходим при кхорайците — призна Рейт. Той се обърна и втренчи поглед в голите хълмове от другата страна. — Сивиш е доста далече на юг. Най-добре да тръгнем за нос Брейз. Стигнем ли там, бихме могли да се качим на някой кораб покрай западния бряг, макар че нямам представа откъде ще намерим пари.

Зап-210 го погледна изненадано.

— Искаш да дойда с теб?

Ето го обяснението за тъжния й вид, помисли си Рейт.

— Имаш ли други планове? — попита той.

Тя прехапа мрачно устни.

— Смятах, че ще предпочетеш да продължиш, сам от тук нататък.

— И да те оставя на произвола на съдбата? Едва ли ще се справиш.

Тя го разглеждаше насмешливо, питайки се за причината за тази негова загриженост.

— Има много поводи за „неприлично поведение“ на повърхността — обясни й Рейт. — Съмнявам се, че ще ги одобриш.

— Ах, така значи.

— Трябва да бъдем внимателни. И на първо време, да се отървем от тези наметала.

Зап-210 го погледна ужасено.

— Голи ли ще тръгнем по света?

— Не, но наметалата са излишни. Те привличат внимание и дори могат да предизвикат враждебност. С тях ще ни вземат за гжиндра — той си съблече наметалото. Момичето изпръхтя ядно, но последва примера му и остана само по сивата долна риза.

Рейт нави двете наметала на вързоп.

— Нощем става студено, ще ги вземем с нас. Дойде ред на синята папка. Тук, на повърхността, тя беше безполезна, но след като я повъртя в ръце, Рейт я прибра под жилетката си.

Отправиха се на северозапад, като се движеха покрай брега. Свещената горичка на кхорайците бавно се стопи в здрачината, каменистият нос бе забулен в мъгла. Карина 4269 се снижи в небето и сиянието й придоби златистия оттенък на късния следобед. На север обаче няколко виолетови облака заплашваха да предизвикат една от типичните за Тчай внезапни и силни бури. Облаците се придвижваха доста бързо на юг, като се обстрелваха с ярки светкавици. Морето се изравни и придоби графитен оттенък. Отпред, съвсем близо до брега, се появи нова горичка. Дали и тази бе свещена? Рейт огледа околностите, но не забеляза следи от местни обитатели.

И тези дръвчета бяха наклонени под ъгъл, с увиснали клони, опиращи почти до земята. Зад хълмовете вероятно се гушеше някое селце, но поне за момента двамата бяха единствените живи същества в цялата околност.

Рейт реши да спести на Зап-210 тревогите си. И без това момичето си имаше достатъчно свои. Непривикнало на слънчеви лъчи, лицето й вече се бе зачервило. Облечена само с тънка долна риза и с полепнали по челото черни къдрици, тя беше тъй различна от девойката, която Рейт бе срещнал в столовата. Или отново бе жертва на собственото си въображение? Наистина ли тялото й бе по-закръглено и оформено? Тя забеляза погледа му и го стрелна засрамено и намусено.

— Какво си ме зяпнал?

— Без конкретна причина. Само дето ми изглеждаш по-различна от първия път, когато те видях. Промяната е към по-добро.

— Не разбирам за какво говориш — тросна се тя. — Това са глупости.

— Може би си права… Знаеш ли, някой ден ще ти обясня как стоят нещата на повърхността. Обичаите тук са доста по-сложни — по-интимни и „неприлични“, отколкото в Убежищата.

— Хм — изсумтя Зап-210. — Защо свихме към гората? Нали каза, че тези горички били свещени?

— Не зная дали е вярно за тази — обясни Рейт и посочи облаците. — Виждаш ли черната завеса отзад? Това е дъжд. Под дърветата ще останем сухи. А наближава нощ и с нея излизат нощните кучета. Нямаме никакви оръжия. Ако се покатерим на някое дърво, ще бъдем в безопасност.

Зап-210 не отговори и те продължиха към горичката.

Лианите се извисяваха високо над тях. Веднага щом стигнаха дърветата, двамата спряха и се ослушаха, но чуваха само далечния тътен на бурята.

Навлязоха предпазливо в горичката. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през облаците, оформяха издължени златисти снопове между сенките. Най-ниските клони бяха на стотина стъпки височина, нямаше никакъв начин да се покатерят на дърветата. В гората не беше по-сигурно, отколкото на открито. Зап-210 спря и се ослуша. Рейт не чуваше нищо.

— Какво има?

— Не зная — тя продължаваше да се озърта във всички посоки. Рейт я наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

Продължиха бавно и предпазливо, безшумни като котки, криейки се в сенките. Пред тях се разкри малка поляна, затворена отгоре с покрив от гъсти листа. На поляната имаше четири колиби и невисока платформа в средата. Дънерите наоколо бяха резбовани с изображения на мъже и жени, по една двойка за всяко дърво. Мъжете имаха издължени и яки долни челюсти, тесни чела, изпъкнали очи и скули, жените — дълги носове и устни, разтворени в широки усмивки. Не приличаха на типичните кхорайци, но затова пък, както забеляза Рейт, всичките притежаваха сходни черти помежду си. Позите им говореха недвусмислено, че са изобразени в момент на съвкупление. Рейт погледна крадешком към Зап-210, която се озърташе смаяно. Още един повод, помисли си той, да заклейми хората от повърхността като неблагоприлични и извратени.

Слънцето се скри зад облаците. Гората потъна в мрак, Рейт усети по лицето си първите капки на дъжда. Той огледа колибите. Бяха построени в типичния кхорайски стил, от тъмнокафяви тухли, с конусообразни черни покриви, разположени на равни разстояния около платформата. Поне на пръв поглед изглеждаха необитаеми. Рейт се зачуди какво ли може да е предназначението им.

— Почакай ме тук — прошепна той на Зап-210 и се затича приведен към най-близката колиба. Спря до стената и се ослуша: никакъв звук. Натисна леко вратата и тя се отвори без съпротива. Отвътре го лъхна тежка, неприятна миризма на влажна, необработена кожа, смола и мускус. Върху рафтове бяха подредени няколко десетки маски от резбовано дърво, идентични с мъжките лица на дънерите отвън. В центъра на помещението имаше две дървени койки, никакви оръжия, дрехи или други ценни предмети не се виждаха наоколо. Рейт се върна при Зап-210 и я намери да разглежда отблизо една от резбованите фигури. На лицето й се четеше погнуса.

Ярка светкавица раздра небето, последвана след миг от оглушителен тътен. Пороят започна внезапно. Рейт улови девойката за ръка и я задърпа тичешком към колибата. Двамата влязоха задъхани в помещението, огласяно от тропота на капките по покрива.

— Кхорайците са непредсказуеми — рече Рейт, — но се съмнявам да дойдат в гората в нощ като тази.

— Защо изобщо ще идват? — попита ядосано Зап-210. — Тук няма нищо, освен тези грозни фигури. Кхорайците харесват ли такива неща?

Рейт се досети, че става въпрос за резбованите фигури върху дънерите.

— Ни най-малко — увери я той. — Те са жълтокожи хорица, спретнати и добросъвестни. Мъжете и жените си приличат много — помъчи се да си спомни какво му бе разказвал Анахо: — Странни хора с още по-странни нрави. Различни денем и нощем — поне така се говори. Всеки от тях притежава две души, които идват и си отиват с изгрева и залеза и във всеки живеят две личности — но по-късно Анахо го бе предупредил: — Кхорайците са обидчиви хора. Избягвай да разговаряш с тях, не им обръщай внимание, освен ако не е крайно наложително, и дори тогава бъди немногословен. Те смятат бъбривостта за противоестествена и оскърбителна… Не заставай от наветрената им страна, нито — ако е възможно — от подветрената, подобни действия са проява на враждебност. Никога не давай да се разбере, че си забелязал жените им, не поглеждай към техните деца — ще заподозрат, че им отправиш проклятие. И най-важното — избягвай свещената горичка. Оръжието им е желязна стреличка, която мятат с изненадваща точност — те са опасни хора.

Зап-210 го изслуша внимателно, сетне се отпусна на един от наровете.

— Опитай се да поспиш — посъветва я Рейт.

— С този грохот отвън и миризмите, вътре? Такива ли са всички къщи на гаун?

— Не всички — промърмори Рейт. Приближи се до вратата и надзърна навън. Нощта се озаряваше от ярки светкавици, на чиято кратка светлина се виждаха приведените от бурята и дъжда дървета. Зап-210 скоро щеше да започне да задава въпроси, на които той не знаеше какво да отговори.

Ала още докато се озърташе, дъждът внезапно спря и бурята утихна. Рейт се върна в стаята.

— Сега вече можеш да поспиш — обърна се той към девойката. — Навън е тихо.

Тя издаде тих звук, чието значение Рейт не успя да разбере, и изтича до вратата.

— Някой идва! — прошепна изплашено.

Рейт застана до нея и надзърна през процепа. На поляната отвън стоеше фигура с кхорайски дрехи. Рейт не можеше да различи дали е мъж или жена. Фигурата се отправи към колибата, която се намираше точно срещу тяхната. Рейт се надвеси над Зап-210:

— Ще почакаме малко, преди да се измъкнем.

Тя го улови за ръката.

— Не, не! Идва още един.

Втори кхораец се появи на отритото и погледна към небето. Първият излезе от колибата с окачен на прът светилник, а вторият се затича право към къщурката, в която се криеха Рейт и девойката. Първият не му обърна внимание. В мига, в който кхораецът влезе в колибата, Рейт го удари, пренебрегвайки всякакви правила за галантност — в този случай мъжете и жените представляваха еднаква опасност. Кхораецът се строполи на пода и остана да лежи там безчувствен. Рейт се наведе към него — беше мъж. Рейт му свали наметалото, завърза му ръцете и краката с връзките на сандалите и му запуши устата с ръкава на наметката. После двамата със Зап-210 издърпаха тялото до рафта с дървени маски. Тук Рейт претършува завързания кхораец и откри чифт железни стрелички, кинжал и мека кожена кесия, в която имаше малко секвини. Рейт прибра парите с известни угризения в джоба си.

Зап-210 стоеше до вратата и гледаше като омагьосана навън. На светлината на фенера се виждаше, че първият кхораец е жена. Тя носеше резбована маска и бяла рокля. Жената забоде пръта с фенера в един жлеб до платформата. Дори да бе изненадана от изчезването на мъжа, не го показа с нищо.

Рейт взе бързо решение:

— Сега, докато навън е само жената…

— Не! Идват и други!

Трима души се появиха от различни посоки на откритото и всеки се отправи към една от останалите колиби. Първа от колибата се показа втора жена с маска и бяла рокля, малко след това излязоха и другите двама, чиито маски бяха мъжки. Те се върнаха при централната платформа, където първата жена стоеше неподвижно.

Рейт започна да се досеща за предназначението на свещената горичка. Зап-210 продължаваше да гледа като хипнотизирана.

Рейт бе завладян от нарастваща тревога. Ако събитията се развиеха според предположенията му, спътницата му я чакаше неприятна изненада.

Междувременно се появиха нови трима кхорайци. Един от тях се насочи към колибата, където се спотайваха Рейт и Зап-210. Рейт се помъчи да се справи с него, както бе постъпил с предишния, но този път ръката му се плъзна и мъжът падна на пода със сподавено стенание. Рейт се хвърли мигом върху него и му запуши устата, докато мъжът изгуби съзнание. Използвайки връзките на сандалите, той го овърза, запуши му устата, след което го претърси.

— Съжалявам, че постъпвам като крадец — извини се, докато прибираше оскъдните секвини, — но нуждата ми е по-голяма от твоята.

Изправена до вратата, Зап-210 ахна слисано. Рейт се приближи и погледна навън. Жените — сега вече три на брой — си бяха свалили роклите и стояха съвсем голи. Те подхванаха странна песен, по-скоро мелодия, лишена от думи, тиха, примамлива и настойчива. Тримата кхорайци с мъжки маски започнаха бавно да обикалят платформата.

— Но какво правят те? — попита задъхано Зап-210. — Защо се разголват така? Не съм виждала подобно нещо!

— Така повелява религията им — опита се да обясни Рейт. — Не гледай. Иди си легни. Трябва да поспиш — сигурно си уморена.

Тя го погледна изпитателно, сякаш го подозираше, че таи някакви други намерения.

— Не ми отговори на въпроса. Чувствам се ужасно засрамена. Никога досега не бях виждала гол човек. Такива ли са всички хора на гаун — толкова неблагоприлични? Това е отвратително. И песните им — те също ме разстроиха. Какво смятат да правят?

Рейт се опита да застане между нея и вратата.

— Не е ли по-добре да поспиш? Ритуалите им само ще засилят объркването ти.

— О, не, струва ми се, че са интересни. Изумена съм обаче от дръзкото поведение на тези хора. И погледни! Мъжете!

Рейт въздъхна и взе отчаяно решение.

— Ела тук — подаде й една женска маска. — Сложи си я.

Тя се дръпна ужасено назад.

— Защо?

Рейт избра една мъжка маска и си я постави.

— Тръгваме си.

— Но… — извърна тя запленен поглед към платформата.

Рейт я дръпна рязко, нахлузи на главата й една кхорайска шапка и си сложи другата.

— Но те ще ни видят — запърха изплашено Зап-210. — Ще ни подгонят… ще ни убият…

— Възможно е — кимна Рейт. — Въпреки това е най-добре да си вървим — той огледа поляната. — Ти излез първа. Заобиколи колибата отзад. Аз идвам след теб.

Зап-210 се измъкна навън. Жените от платформата пееха все по-примамливо, голите мъже бавно ги доближаваха.

Рейт застигна Зап-210 зад колибата. Дали ги бяха забелязали? Песента продължаваше, като ту се извисяваше, ту притихваше.

— Върви право към гората и не се обръщай!

— Толкова е смешно — поглеждаше през рамо Зап-210. — Защо не ми даваш да гледам? — тя закрачи към гората, следвана на двайсетина крачки от Рейт. Внезапно откъм колибата долетя яростен вик. Песента секна. Настъпи мъртвешка тишина.

— Бягай! — извика Рейт. Понесоха се през свещената горичка, захвърляйки маските и наметалата. Далеч отзад отекнаха гневни викове, но възпрени от голотата си, кхорайците се отказаха от преследване^[13].

Рейт и Зап-210 стигнаха покрайнините на гората и спряха да си поемат дъх. Самотна синя луна надзърташе между разкъсаните облаци, но в по-голямата си част небето бе чисто.

— Какви са тези малки светлинки? — попита Зап-210, вдигнала глава нагоре.

— Това са звездите. Далечни слънца. Край повечето има планети. Хората са дошли от една такава планета на име Земя — не само твоите предци, но дори тези на кхорайците. Земята е люлката на човечеството.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Зап-210.

— Някой път ще ти разкажа. Но не сега.

Те поеха между дюните под обсипания със звезди небосвод и цялата тази картина породи у Рейт странни чувства и усещания. Сякаш отново се бе върнал в младостта и вървеше под звездното земно небе с малко, стройно момиче, в което бе влюбен безумно. Толкова силно бе това видение, внушение или халюцинация, че той неволно посегна назад и улови Зап-210 за ръката. Тя го погледна смръщено, понечи да възрази, но замълча — навярно сметна, че това е поредният неразбираем ритуал на гаун.

Известно време двамата вървяха ръка за ръка. Постепенно Рейт започна да се съвзема. Намираше се на Тчай, а не на Земята, и девойката до него… тази мисъл той реши да остави недовършена, по ред причини. Сякаш доловила промяната в настроението му, Зап-210 ядосано си дръпна ръката — вероятно за известно време тя също бе под въздействие на странни видения и мисли.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Най-сетне, когато синята луна увисна високо в небето, те стигнаха един пясъчен хълм и откриха подходяща ниша в подножието му. Загърнаха се в наметалата и се притаиха в ниското. Рейт не можеше да заспи. Лежеше по гръб, загледан в небето и заслушан в дишането на момичето. И тя като него беше будна. Защо я бе накарал да побегнат от кхорайците, с риск да ги преследват и заловят? За да запази невинността на девойката? Това беше нелепо. Рейт извърна глава и откри, че лицето й, от което се виждаше само смътно бяло петно, е обърнато към него.

— Не мога да заспя — прошепна тя. — Прекалено съм изморена. Животът на повърхността ме плаши.

— Понякога плаши и мен — призна Рейт. — Но нима предпочиташ да се върнеш в Убежищата?

Както винаги тя отвърна уклончиво:

— Не разбирам това, което виждам, не разбирам и себе си… Никога досега не бях чувала подобни песни.

— Тези песни съществуват от хилядолетия и не са се променили. Може би са песни от старата Земя.

— Но те бяха съвсем голи! Така ли постъпват всички хора на повърхността?

— Не съвсем всички — отвърна Рейт.

— Но защо се държат по този начин?

Рано или късно, помисли си Рейт, тя трябва да узнае тайните на човешката биология. Но не точно тази вечер, не тази вечер!

— Голотата не значи нищо — смотолеви той. — Всеки от нас има тяло, което е като на останалите.

— Но защо тогава искат да се разголват? В Убежищата винаги ходим облечени, за да не бъдем обвинени в „неприлично поведение“.

— Какво по-точно разбираш под „неприлично поведение“?

— Вулгарна интимност. Те се галят, допират, вършат разни неща. Толкова е нелепо.

Рейт подбра внимателно думите си.

— Знаеш ли, всъщност това е съвсем нормално човешко поведение — като да огладнееш, нещо от този род. Ти никога ли не си се държала „неприлично“?

— Разбира се, че не!

— И не ти е хрумвала подобна мисъл?

— Човек не може да бъде господар на мислите си.

— Не е ли имало някой младеж, с когото ти се е искало да се сприятелиш?

— Никога! — тросна се отново Зап-210 сякаш самата мисъл за това бе скандална.

— Е, какво пък, тук, на повърхността, нещата стоят малко по-различно. А сега е най-добре да поспиш. Кой знае, утре може да ни подгони цял отряд разгневени кхорайци.

Рейт най-сетне се унесе и заспа. Когато се събуди, синята луна бе изчезнала и небето бе тъмно, ако се изключеха съзвездията. Откъм дюните долетя самотният вой на нощно куче. Докато се загръщаше в наметалото, чу Зап-210 да шепне сънено:

— Страх ме е от небето.

Рейт се надвеси над нея и неволно посегна да я погали по главата. Тя въздъхна и се отпусна, събуждайки у него желанието да я пази и закриля.

Нощта отмина. На изток се показа червеникавокафяво сияние, което скоро придоби бронзов оттенък. Рейт се зае да преглежда съдържанието на кесиите, които бе взел от кхорайците. Беше приятно изненадан, че секвините са деветдесет и пет — повече, отколкото се бе надявал. Той захвърли стреличките — остри като игли метални пръчици с дължина петнайсет сантиметра и переста опашка. Кинжалът затъкна в пояса.

Двамата прекосиха песъчливите хълмове пред тях и скоро се озоваха на скалист рид. Карина 4269 се издигна зад гърбовете им и огря брега, осветявайки поредица от плитки заливи и мочурливи низини, чак до следващата издатина в далечината. Кхорайският град заемаше един хълм на около миля вляво. Почти в краката им дървено мостче криволичеше из тресавището и достигаше морето — паянтова конструкция от тънки подпори, въжета и дъски, която се тресеше при всеки удар на вълната. Пет-шест лодки бяха привързани към подпорите в морето — имаха извити корпуси, вирнати носове и кърми и тънки мачти. Рейт извърна очи към града. Струйки дим се издигаха над черните метални покриви и това бе единственият признак за живот долу. Рейт насочи вниманието си към покривите.

— По-лесно е да се плава, отколкото да се върви — подхвърли замислено той. — А и вятърът по крайбрежието, струва ми се, е в подходяща посока.

Зап-210 оглеждаше намръщено морето.

— Искаш да отидем в онази безкрайна пустош?

— В това, че е пустош, няма нищо лошо — засмя се Рейт. — Не ме плаши морето, а онези, които се скитат из него… Същото, естествено, важи за сушата — той се спусна надолу по склона и Зап-210 го последва. Стигнаха мостчето и поеха по клатушкащите се дъски. Някъде наблизо проехтя гневен вик. Когато се обърнаха, забелязаха малко момче да търчи с всички сили към градчето.

Рейт улови Зап-210 за ръката и я задърпа.

— Хайде, побързай! Нямаме много време!

Девойката го последва запъхтяна. Двамата стигнаха края на кея.

— Няма да им избягаме! — захленчи тя. — Ще ни преследват с лодките.

— Съмнявам се — озъби се Рейт. Огледа набързо поклащащите се лодки и избра най-солидната от тях. В отсамния край на градчето вече се бе струпала неголяма тълпа, десетина черни фигурки тичаха към кея. Скоро и други ги последваха.

— Скачай в лодката! — нареди Рейт. — И вдигай платното!

— Късно е — поклати глава Зап-210. — Никога няма да им избягаме.

— Не е късно. Вдигай платното!

— Не зная как.

— Дръпни въжето, което е прехвърлено през мачтата.

Зап-210 скочи в лодката и се зае да изпълнява инструкциите на Рейт. Междувременно той притичваше по кея и режеше въжетата на останалите лодки. Силното течение бързо ги отнесе навътре в морето.

Рейт се върна при девойката тъкмо когато тя се бореше отчаяно с напречната рейка. Изглежда, платното се бе заплело в скрипеца. Рейт хвърли един последен поглед към гневно крещящите рибари, скочи в лодката и я оттласна от кея.

Нямаха време да се занимават с платното, Рейт сграбчи греблата, нагласи ги в ключовете и загреба с отчаяна бързина. Разярени кхорайци вече трополяха по паянтовия кей. Някои от тях спряха, извадиха металните си стрелички и ги хвърлиха високо в небето. Миг по-късно около лодката заваля дъжд от стрели. Рейт задърпа греблата с обновени сили, сетне се зае с платното. Рейката се въртеше като бясна, корпусът скърцаше заплашително, цялата лодка се люшкаше на вълните. Кхорайците се бяха подредили на самия край на кея и гледаха мълчаливо отдалечаващата се в морето рибарска флотилия.

Рейт извърна носа на лодката към открито море. Зап-210 се бе свила в средата. По някое време тя се озърна изплашено и го попита:

— Не е ли опасно да се отдалечаваме от сушата?

— Напротив, това е най-умното нещо, което можем да направим. В противен случай кхорайците могат да ни проследят по брега и да ни нападнат и убият веднага щом слезем някъде.

— Никога досега не съм била на толкова открито място. Чувствам се ужасно беззащитна.

— Но все пак сме по-добре, отколкото вчера или онзи ден. Гладна ли си?

— Да.

— Виж какво има в онова сандъче там. Може да извадим късмет.

Зап-210 повдигна капака на оставения на Кърмата сандък и между въжетата, такъмите, резервните платна и фенера откри стомна с вода и торбичка с питки от изсушено пътниче.

Когато брегът се превърна в размазано зеленикаво петно, Рейт обърна лодката на северозапад и нагласи платното.

През целия ден духаше умерен вятър. Рейт се придържаше на разстояние десетина мили от брега, далеч отвъд полезрението на кхорайците. От време на време в далечината изникваха и потъваха високи планини.

Късно следобед вятърът се усили, пращайки пенливи зайчета да се гонят по черните вълни. Скрибуцането на лодката и такелажа се засили, платното се изду, корпусът се наклони на една страна, водата зад кърмата забълбука и Рейт се радваше на всяка миля, която така бързо оставяха зад себе си.

Карина 4269 се скри зад хълмовете на материка, вятърът утихна и лодката изгуби скорост. Спусна се мрак, Зап-210 продължаваше да се седи приведена в средата на лодката, измъчвана от небесния простор. Рейт едва се крепеше от умора. Той свали платното, завърза кормилото, настани се удобно на дъното и заспа.

Събуди го ранният утринен бриз. Препъвайки се в предизгревния сумрак, той успя да вдигне платното, след това се настани на кърмата, улови кормилото и потъна в полудрямка, докато слънцето изгрее.

По обяд приближиха поредния щръкнал дълбоко навътре в морето нос. Рейт насочи лодката към един песъчлив плаж. Веднага щом акостираха, той излезе на разузнаване. Откри малко поточе, храсталак с тъмночервени плодове и няколко изсъхнали пътничета. На дъното на поточето щъкаха дребни ракообразни същества, но сърце не му даваше да ги лови за ядене.

Следобед отново излязоха в открито море и когато заобиколиха носа, пейзажът значително се промени. Сивкавите хълмове и крайбрежните мочурища бяха заменени от чакълест бряг, отвъд който имаше само голи червеникави възвишения. Тази безжизнена картина само накара Рейт да насочи носа навътре в морето.

Около час преди залез-слънце на северозапад се показа нисък, издължен кораб, който се движеше успоредно на техния курс. Тъй като слънцето се спускаше бързо на запад, Рейт се надяваше да останат незабелязани от екипажа на кораба, напомнящ пиратската галера в Драскадския океан. За да се подсигури и да увеличи дистанцията, той изви на юг. Малко след това другият кораб също смени посоката, но Рейт не знаеше дали това е случайно, или преднамерено. Той обърна лодката право към брега и корабът направи същото. Нямаше никакво съмнение, че далеч по-бързият съд съвсем скоро ще ги застигне. Зап-210 наблюдаваше гонитбата с пребледняло лице, Рейт се питаше какво да прави, ако корабът ги застигне. Девойката не знаеше какво може да я очаква при подобна среща, а и сега не беше най-подходящият момент да й обяснява. Рейт реши да я убие, в случай че пленът им се окаже неизбежен. Малко след това му хрумна, че ще е по-добре, ако и двамата се хвърлят през борда и се оставят на милостта на вълните… Също толкова непрактично — докато са живи, все имаше надежда.

Слънцето опря хоризонта, вятърът, както и предните вечери, утихна. Със залеза настъпи мъртво спокойствие и двата съда замряха неподвижно върху едва поклащащата се морска повърхност.

Рейт се улови за греблата. Веднага щом се стъмни, той насочи лодката към брега. Греба през цялата нощ. Първо изгря розовата луна, сетне синята, и двете оставяха сияещи дири зад кърмата.

По някое време пред носа на лодката изникна тъмна неподвижна маса — морският бряг. Рейт остави греблата. Далеч на запад съгледа трепкаща светлинка. Той спусна тихо котвата и свали платното. Двамата похапнаха от питките, след това легнаха да спят върху платното на дъното.

Сутринта ги посрещна с източен бриз. Лодката се поклащаше на котва, на стотина метра от брега, на дълбочина малко повече от метър. Пиратската галера, ако такъв бе непознатият кораб, бе изчезнала. Рейт вдигна котва и разпъна платното, скоро след това вече пореха вълните.

Още по-предпазлив след събитията от предния ден, Рейт отдалечи лодката само на четвърт миля от брега. В ранния следобед вятърът отслабна. На север се издигна стена от облаци, възвестяваща приближаването на буря. Рейт вкара лодката в една лагуна в устието на ленива река. В близкия й край се носеше сал от тръстикови клони, на който две деца ловяха риба. Въпреки че очевидно ги забелязаха, момчетата не проявиха никакъв интерес към лодката.

Рейт спря да гребе, за да прецени положението. Безпокоеше го привидното безразличие на децата. На Тчай всяко неестествено събитие или поведение подсказваше опасност. Рейт внимателно приближи лодката на разстояние, от което да могат да разговарят. На стотина метра по-нататък на брега седяха трима мъже, които също ловяха риба. Изглежда, бяха от сивите: ниски и набити туземци със сурово изражение на лицата, редки, кестеняви коси и сивкава кожа. Поне не са кхорайци, въздъхна Рейт, и не реагират на всичко с враждебност. Той остави лодката да се носи по течението.

— Има ли град наоколо? — провикна се, щом се приближи достатъчно.

Едно от момчетата посочи към дърветата, подаващи се над крайбрежните тръстики.

— Ето там.

— Как се казва?

— Зафатра.

— А да има странноприемница или хан, където да се настаним?

— Питайте мъжете на брега.

Рейт насочи лодката към близкия бряг. Един от мъжете размаха ядосано ръце.

— Ей, я внимавайте, ще ни разгоните рибата!

— Прощавайте — отвърна Рейт. — Да знаете къде можем да се настаним във вашия град?

Мъжете го погледнаха с вял интерес.

— Какво търсите по тези места?

— Ние сме пътници от Кислован, връщаме се у дома.

— Доста път сте изминали с тази малка лодка — подсмихва се скептично един от мъжете.

— А и много прилича на кхорайските рибарски лодки — изтъкна друг.

— Така е, наистина прилича — съгласи се Рейт, без да дава повече обяснения. — Но да се върнем на въпроса с настаняването.

— Имаш ли секвини, всичко е възможно.

— Можем да платим, стига цената да е разумна.

Най-възрастният от тримата се надигна.

— Ако не друго — рече той, — ние сме разумни хора — и махна на Рейт да се приближи. Веднага щом лодката заора в тръстиките, той скочи на борда. — Значи твърдите, че сте кхорайци?

— Напротив. Никога не сме твърдели подобно нещо.

— Ами лодката?

Рейт махна небрежно с ръка.

— Сигурно има и по-добри, но нали ни докара дотук.

Лицето на мъжа се изкриви в хладна усмивка.

— Продължете навътре по ей онзи канал. Придържайте се към дясната страна.

През следващия половин час Рейт греба навътре по канала, ориентирайки се по короните на ойнговите дръвчета, стърчащи в средата на острова. Започна да се съмнява, че зафатранецът или има странно чувство за хумор, или се опитва да го обърка. Веднага щом му хрумна тази мисъл, той остави греблата и въздъхна:

— Уморен съм. Погреби малко ти.

— Не, не — поклати глава мъжът. — Почти стигнахме, насочи се към онзи канал и гледай дърветата.

— Странно — промърмори Рейт. — Трябва да сме минали покрай него поне десетина пъти.

— Объркал си се, защото каналите си приличат. Ето че пристигнахме.

Лодката навлезе в спокойно езеро, заобиколено от къщурки с тръстикови стени, вдигнати върху колове от стебла на ойнги. В дъното на езерото се виждаше една по-масивна постройка. Подпорите бяха от същото червеникаво дърво, а покривът бе изплетен във формата на сложни черни и кафяви фигури.

— Това ни е общинският център — похвали се мъжът. — Не сме чак толкова изостанали, както може би си мислите. Тук идват танги с каруци и кервани, лодкари от Бихаеу или странници като вае. Всички тях настаняваме в общината.

— Танги? Значи сме съвсем близо до нос Врейа!

— Ако наричате триста мили „близо“. Тангите са досадни като пясъчни мухи, щъкат навсякъде и най-вече там, където не са желани. Недалеч оттук е големият тангски град Урманк… Не че ми е работа, но и двамата с жената сте от непозната за мен раса. Странно е да ви види човек заедно. Както и да е, мисля, че не рискувам нищо, като ви помагам.

— Истина е, че идваме от далечни земи — кимна Рейт. — Места, за които може никога да не си чувал.

Старецът изпръхтя презрително.

— Каквито и да сте, няма значение, стига да спазвате нашите обичаи и да си плащате.

— Два въпроса — прекъсна го Рейт. — Какви са тези „обичаи“ и колко очаквате да плащаме за дневен престой?

— Обичаите са прости — отвърна зафатранецът. — Нищо повече от размяна на любезности, ако ми позволите така да се изразя. Разходите ви едва ли ще надхвърлят четири-пет секвина на ден. Съветвам те да скриеш лодката си зад онзи пристан, в случай че наминат любопитни танги или бихасу.

Рейт реши да се възползва от съвета. Откара лодката на пристанището, доста примитивно съоръжение от ойнгови стълбове, лиани и тръстики. Зафатранецът скочи пръв на сушата и галантно подаде ръка на Зап-210, като не сваляше от нея сластен поглед.

Рейт слезе последен и подаде въжето на един момък, появил се междувременно. Зафатранецът му прошепна нещо и момъкът кимна. След това поведе Рейт и Зап-210 към голямата къща.

— Ето, заповядайте — покани ги, като стигнаха. — Онази стаичка там ще бъде на ваше разположение. Храна и вино ще получите, когато му дойде времето.

— Бихме искали да се изкъпем — заяви Рейт. — А също и да си сменим дрехите, ако е възможно.

— Банята е ето там. Нашенски дрехи можете да си купите на разумна цена.

— Която е?

— Всекидневен работен костюм от сиво сукно за оран или рязане на тръстика, струва десет секвина. Тъй като дрехите, които носите сега, по-скоро приличат на парцали, съветвам ви да не се стискате.

— А бельото включено ли е в цената?

— Само срещу два секвина ще получите чудесни долни ризи от мек плат, а ако желаете и сандали, ще ги имате срещу скромната сума от пет секвина.

— Чудесно — кимна Рейт. — Донесете всичко това. Ще си поживеем в първа класа, поне докато има секвини.

6.

Облечена в проста сива риза и панталони, доставени от зафатранеца, Зап-210 вече не изглеждаше толкова странна и подозрителна. Черната й коса бе започнала да се къдри, кожата й бе потъмняла от вятъра и слънцето и само абсолютно правилните й черти и сериозното изражение я отличаваха от другите момичета на нейната възраст. По-скоро, реши Рейт, хората биха си обяснили поведението й с естествената за възрастта свенливост.

Но Кауч, старият зафатранец, бе на друго мнение. Той дръпна Рейт настрана и го попита с поверителен глас:

— Да не е болно твоето момиче? Ако ти трябват билки, треви за баня или тукашни лекарства, мога да ти намеря срещу разумна цена.

— Зафатранци гледат да извлекат изгода от всичко — отбеляза Рейт. Току-виж, преди да си тръгнем, неусетно сме затънали в дългове. И какво ще стане тогава?

— Ще преглътнем горчивия хап и толкоз. Ние знаем, че сме прокълнати от съдбата, обречени да живеем във вечни разочарования. Надявам се обаче случаят с теб да не е такъв?

— Не, освен ако не се наслаждаваме на гостоприемството ви по-дълго, отколкото възнамерявам.

— Не се съмнявам, че си преценил съвсем точно възможностите си. И все пак, какво може да му има на момичето? — той хвърли загрижен поглед на Зап-210. — Имам известен опит в тези неща и ми се струва малко объркана и изплашена. Но ако е нещо друго, не мога да го открия.

— Тя е нещастно създание — промърмори Рейт.

— Донякъде същото може да се каже и за двама ви — заяви Кауч и погледна внимателно Рейт. — Какво пък, здравето на девойката е твоя грижа. Вечерята е сервирана в павилиона, можете да заповядате.

— Срещу известна сума, предполагам?

— Как иначе? В този несъвършен свят само въздухът, който дишаме, е безплатен. Да не си от онези, които предпочитат да ходят гладни, голи и боси, защото им се свиди да се разделят с няколко жалки секвина? Не ми приличаш на такъв. Ела.

Кауч ги отведе в павилиона, където ги настани на плетени кресла, след това се отдалечи, за да даде поръчка на момичето, което обслужваше бюфета.

За първо им поднесоха студен чай, пикантни питки и стебла от хрупкаво червеникаво водно растение. Храната беше вкусна, креслата удобни, след премеждията от последните седмици всичко това им се струваше някак нереално и Рейт не беше в състояние да потиска желанието си да се озърта нервно от време на време. Но постепенно се успокои. Павилионът беше истинско царство на идилията и покоя. Над главите им се поклащаха оранжевите листа на ойнгата, които изпускаха благоухания. Карина 4269 разпръскваше танцуващи отблясъци от златиста светлина върху водната повърхност. Някъде иззад къщата долетя музика, изпълнявана на водни гонгове. Зап-210 поглеждаше замислено към езерцето и преглъщаше храната равнодушно, сякаш й липсваше какъвто и да било вкус. Тя забеляза, че Рейт я гледа и се поизправи в креслото.

— Да ти сипя ли още чай? — попита Рейт.

— Ако бъдеш така добър.

Той й наля от красивата стъклена кана.

— Май не си много гладна?

— Не съм. Чудя се, дали тук има дико?

— Съмнявам се — поклати глава Рейт.

Зап-210 щракна разочаровано с пръсти.

— Харесва ли ти това място? — попита я Рейт.

— По-добре е, отколкото в открито море.

Известно време двамата посръбваха чай мълчаливо. Разчистиха масата и им поднесоха нови ястия: кюфтета в сладко желе, печени пръчици от бяла растителна сърцевина, късчета полусурова риба. Както и преди Зап-210 не проявяваше видим апетит, Рейт поде разговор:

— Вече се запозна с живота на повърхността. Различен ли е от твоите очаквания?

— Не съм очаквала да видя толкова много жени-майки — отвърна тя.

— Жени-майки? Да не искаш да кажеш майки с деца?

Тя се изчерви.

— Говоря за жени с изпъкнали гърди и заоблени бедра. Толкова са много! И всичките изглеждат съвсем млади — почти момичета.

— Ами това е напълно естествено — повдигна рамене Рейт. — Когато момичетата навлизат в периода на съзряването, гърдите им порастват.

— И аз не съм дете — тросна се Зап-210 навъсено. — А пък… — тя не довърши изречението.

Рейт й наля поредната порция чай и се облегна назад.

— Време е — заговори той — да ти обясня някои неща. Май трябваше да го сторя по-рано. Всички жени са жени-майки.

Зап-210 го изгледа недоверчиво.

— Това не е вярно!

— Напротив, вярно е. Пнумите ви тъпчат с лекарства, за да потискат съзряването — предполагам, че това е любимото ти дико. Но сега, когато престана да го вземаш, започваш да се връщаш към нормалното състояние. Не си ли усетила някакви промени в себе си?

Зап-210 застина в креслото, смаяна от познанията му за най-съкровените й тайни.

— За такива неща не се говори.

— Напротив, стига да знаеш каква е същината на случващото се.

Зап-210 извърна очи към езерото.

— А ти забелязваш ли промяна в мен? — попита тя с нисък глас.

— Ами разбира се! Първо на първо, вече не приличаш на някой измършавял хлапак.

— Не бих искала да съм охранено животно, въргалящо се в мрака — прошепна под нос Зап-210. — Трябва ли да ставам майка?

— Всички майки са жени — обясни Рейт, — но не всички жени стават майки. Нито всички майки се превръщат в охранени животни.

— Странно, много странно! И защо някои жени стават майки, а други не? Да не би защото са прокълнати?

— В тази работа участват и мъже. Погледни нататък, към онази къщурка. Две дечица, жена и мъж. Мъжът е баща. Без бащи няма деца.

Преди Рейт да продължи с обясненията, Кауч се върна и се настани на тяхната маса.

— Всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна Рейт. — Ще ни бъде мъчно, когато напуснем вашето селце.

Кауч кимна със съчувствие.

— Ние сме щастлив народ, макар и по свой собствен, окаян и жалък начин. Не сме твърдоглави като кхорайците, нито непостоянни като тангите на запад. Ами вие двамата? Продължавам да се чудя откъде може да сте се взели?

Рейт помисли няколко секунди, преди да отвърне:

— Бих могъл да задоволя любопитството ти срещу определена, съвсем разумна сума. Нещо повече, готов съм да те просветля по някои интересни въпроси. За сто секвина ти гарантирам невероятно забавление.

Кауч се отдръпна назад и разпери ръце.

— Не казвай нищо, за което ще поискаш пари! Но ако желаеш да си бъбрим за разни неща безплатно, аз съм винаги насреща.

Рейт се разсмя.

— Баналностите са лукс, който не мога да си позволя. Утре напускаме Зафатра. Останаха ни малко секвини, с които трябва да стигнем Сивиш — макар още да не зная по какъв начин.

— Виж, за това не мога да ти помогна — поклати глава Кауч. — Дори срещу заплащане. Познанията ми се простират само до Урманк. Ако идете там, трябва да сте много внимателни. Тангите ще ви измъкнат и последните секвини, без да им мигне окото. Безсмислено е да им се сърдите, такива са по природа! Вместо да работят, предпочитат да заговорничат — зафатранци винаги са нащрек, когато посещават Урманк, както можете сами да се уверите, ако решите да тръгнете с нас за техния пазар.

— Хм! — Рейт се почеса по брадичката. — А какво ще стане тогава с лодката ни?

— Какво толкоз е една лодка? — повдигна рамене Кауч. — Дървена черупка.

— Надявахме се да я продадем в Урманк — обясни Рейт. — Но съм готов да се разделя с нея и тук, стига да ми предложат добра цена.

Кауч се разсмя тихо и поклати глава.

— Лично аз нямам нужда от толкова тромаво и недодялано превозно средство. Такелажът е износен, платната, въжетата и мачтата са в незадоволително състояние.

След час и половина пазарлък Рейт успя да се отърве от лодката срещу скромната сума от четирийсет и два секвина, включваща престоя им в Зафатра и пътуването до Урманк на следващия ден. Докато се препираха и надлъгваха, двамата изпиха огромни количества ароматен чай със силно възбуждащо действие. Рейт усети, че на душата му става леко и приятно. Настоящето не изглеждаше чак толкова лошо. Бъдещето? С него ще се справи, когато му дойде времето. За момента отслабващата следобедна светлина се процеждаше през клоните на дърветата и изпъваше въздуха с виолетово сияние, а небето се оглеждаше в езерото.

Кауч тръгна по свои дела, Рейт се изтегна назад в креслото. Погледна към Зап-210, която също бе изпила доста от чая. Някаква неуловима промяна в настроението му го караше да вижда в нея не отроче на пнумеци или странен човешки хибрид, а привлекателна млада жена, зареяла премрежен поглед в залеза. Рейт едва сега забеляза колко са големи и тъмни очите й.

— Видя ли… това? — попита тя с изненадан шепот.

— Кое?

— Младият мъж и момичето — те допряха лица!

— Тъй ли?

— Да!

— Не мога да повярвам. Какво по-точно направиха?

— Ами… трудно ми е да го опиша.

— Да не беше нещо такова? — той се наведе, опря ръце на раменете й и я погледна отблизо.

— Не… съвсем. Бяха по-близо.

— А това ли?

Рейт я прегърна през раменете. Спомни си студените води на Пагаското езеро, животинската жизненост на телцето й, притиснато в неговото.

— Тогава така?

Тя го отблъсна.

— Да… нещо такова. Пусни ме. Някой ще си помисли, че се държим неприлично.

— А да не би да направиха това? — и Рейт я целуна. Тя го изгледа слисано и изплашено и притисна устата си с длан.

— Не… Защо го направи?

— Не ти ли хареса?

— Не зная. Не бих казала. Но моля те, не го прави повече — караш ме да се чувствам много странно.

— Това е, защото ефектът на дикото вече отслабва — той се облегна назад. Главата му се въртеше. Девойката го гледаше объркано.

— Не разбирам защо го направи.

Рейт си пое въздух.

— Привличането между мъжете и жените е нещо естествено. Нарича се инстинкт за продължаване на рода и понякога резултатът от него са децата.

Зап-210 видимо се разтревожи.

— Ще стана ли майка сега?

— Не — поклати глава Рейт. — Трябва да сме много по-близки.

— Сигурен ли си?

— Напълно — той я целуна отново и този път, след като понечи да се отдръпне, тя му позволи, без да се съпротивлява… след това извика тихичко: — Не мърдай! Ще ни видят, че стоим толкова близо.

— Кой ще ни види?

— Погледни нататък.

Рейт погледна през рамо. В другия на павилиона стояха две тъмни фигури, с черни наметала и широкополи шапки.

— Гжиндра — прошепна тя.

В този момент се появи Кауч и отиде да разговаря с двамата. Не след дълго ги изведе навън.

Здрачът се превърна в нощ. Сервитьорките запалиха фенери и ги окачиха в градината, след това донесоха нови подноси от бюфета. Рейт и Зап-210 седяха мълчаливо в сумрака.

Кауч се върна в павилиона и отново седна при тях.

— Утре сутринта потегляме за Урманк и предполагам, че по пладне ще пристигнем. Чували ли сте що за стока са тангите?

— Горе-долу.

— Каквото и да са ви казвали, напълно е заслужено. Предпочитат да мамят, вместо да печелят доверието ви, най̀ обичат крадени пари. Така че, бъдете нащрек.

— Кои бяха двамата мъже в черно, с които разговаря преди малко? — попита Рейт.

Кауч кимна, сякаш беше очаквал въпроса.

— Това са гжиндра, или хора от повърхността, както ги наричаме, които понякога действат като агенти на пнумите. Но тази вечер са тук по друга работа. Кхорайците са им възложили да открият мъж и жена, които осквернили свещената им горичка и откраднали една от лодките им близо до градчето Фаузих. По странна случайност описанието на двамата съвпада с вашето, макар че някои дребни различия ме накараха да заявя с необходимата увереност, че такива хора не са се появявали в Зафатра. Ала не е изключено да обсъдят въпроса с други хора, които не ви познават така добре, като мен. За да избегнем някои неприятни последствия, съветвам ви да промените външността си.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — заяви Рейт.

— Ни най-малко — успокои го Кауч, пъхна свити пръсти в уста и изсвири тихо. Към тях се приближи една от сервитьорките, красиво създание с пълни устни, налети гърди и широки, яки бедра на самка. Косата й бе пристегната кокетно със сребристи шноли.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Донеси ни два тюрбана — нареди Кауч. — Оранжев и бял, с черни ленти.

Момичето донесе исканите вещи. Приближи се към Зап-210 и нави оранжевия плат на главата й, след което го завързах черна лента над ушите. Рейт остана потресен от невероятната промяна. Сега Зап-210 изглеждаше далеч по-съблазнителна и привлекателна, весела млада жена в пиратски костюм.

След нея Рейт също получи своя тюрбан, Зап-210 на свой ред намери промяната за много забавна, дори отвори уста и се разсмя — това бе първият път, когато Рейт я чуваше да се смее.

Кауч огледа и двамата.

— Разликата е забележителна. Превърнахте се в двойка хедайханци. Утре ще ви донеса и шалове и тогава и родните ви майки няма да ви познаят.

— Колко ще струва всичко това? — попита Рейт. — Цената ще бъде разумна, надявам се?

— Общо осем секвина, включително аксесоарите, натъкмяването и краткото обучение да се държите подобаващо. Старайте се да вървите наперено и самоуверено и да размахвате ръцете така — Кауч се надигна, за да им покаже какво се иска от тях. — Опитайте първа, млада госпожице. Помнете, коленете трябва да са леко свити. Пристъпване, не забравяйте ръцете…

Зап-210 следваше инструкциите с напрегнато изражение, като поглеждаше Рейт — дали й се смее.

Упражненията продължиха до късно през нощта, когато розовата луна изгря над ойнговите дръвчета, а на изток се показа синята. Най-сетне Кауч обяви, че е доволен от резултатите.

— В състояние сте да измамите всеки, освен самите хедайханци. А сега, вървете да поспите. Утре потегляме за Урманк.

В спалнята цареше сумрак, през множество отвори на плетената стена проникваха зелени и жълти лъчи от лампите в павилиона и сини и розови от двете луни и всички те образуваха разноцветна мрежа на пода.

Зап-210 се доближи до стената и надзърна през един отвор към улицата, която вървеше покрай дърветата. Тя остана там в продължение на няколко минути и Рейт се присъедини към нея.

— Какво виждаш? — попита той.

— Нищо. Взели са мерки да не бъдат забелязани лесно — тя се обърна, прекоси малкото помещение и се отпусна в едно плетено кресло. — Ти си много странен човек — заяви неочаквано.

Рейт не отговори.

— Има страшно много неща, които не ми казваш. Понякога ми се струва, че не зная съвсем нищичко.

— Какво искаш да знаеш?

— Как постъпват хората от повърхността в един или друг случай… какво чувстват… защо правят това или онова…

Рейт се приближи до нея.

— И всичко това би искала да узнаеш още тази нощ?

Тя сведе поглед към положените в скута й ръце.

— Не. Страхувам се, че… не зная…

Рейт посегна и я докосна по главата. Неочаквано го завладя желанието да седне до нея и да й разкаже всичко за своето минало… Представяше си как ще го гледа като омагьосана, как ще прикове цялото й внимание. Даде си сметка, че близостта й, потайните й мисли му действат възбуждащо.

Въздъхна и й обърна гръб. Усещаше, че тя го гледа, докато се отпускаше, в леглото си.

7.

Ярка слънчева светлина се процеждаше през безбройните дупчици на плетената стена. Когато отидоха в павилиона, Рейт и Зап-210 откриха Кауч да им приготвя закуска от питки от пътниче и горещ ароматен бульон.

Той огледа двамата, като обърна внимание на тюрбаните и походката им.

— Не, това не ми харесва. Май сте забравили. По-надменно, госпожице и по-самоуверено. Разкършете рамена. Помнете, когато напуснете този павилион, вие ще бъдете хедайханци. Не е изключено някой да ви проследи отвън — не бива да будите подозренията му.

След закуска тримата поеха по улицата, която минаваше покрай ойнговата горичка. Загърнати в тюрбани и шалове, Рейт и Зап-210 се стараеха да подражават на походката на хедайханците. Кауч ги отведе при два фургона, теглени от животни, каквито досега Рейт не бе виждал: осмоноги и сивокожи зверове, които пристъпваха ритмично върху дългите си крака.

Кауч се качи в първия фургон, Рейт и Зап-210 го последваха. Фургоните потеглиха към покрайнините на Зафатра и скоро напуснаха града.

Пътят се виеше между обрасли с тръстика и храсталаци мочурища. Кауч непрестанно оглеждаше небето, същото правеха и кочияшът, и пътниците във втория фургон. Рейт не издържа и попита:

— Защо поглеждаш нагоре?

— Понякога — обясни Кауч — ни нападат ята хищни птици от хълмовете там. Тъкмо сега можете да видите един от тези екземпляри — той посочи черна точка в небето, с размерите на едър ястреб. — Изглежда и този път няма да ни се размине — добави със сърдит глас.

— Не ми се струваш особено притеснен — отбеляза Рейт.

— Защото знаем как да се справяме с тях — Кауч се обърна, даде знак на колата зад тях, сетне пришпори добичетата, докато двата фургона се раздалечиха на стотина крачки. В небето на юг се появи ято от петдесетина големи птици, които бързо се приближаваха. Рейт забеляза, че всяка от тях е стиснала в ноктите си по два камъка, едри колкото човешка глава. Той погледна обезпокоено Кауч.

— Какво ще правят с тези камъни?

— Ще ги пуснат, при това със забележителна точност. Представи си, че стоиш на пътя и че трийсет от тези птици прелетят над теб на обичайната си височина от петстотин стъпки. Трийсет камъка ще те ударят и повалят на земята.

— Но вие сигурно знаете как да ги разгонвате.

— Ами, нищо подобно.

— Да нарушите точността им?

— Напротив. Ние сме търпелив народ и винаги се стараем да объркаме противниците си и да ги накараме да се самоунищожат. Не си ли се питал защо кхорайците никога не ни нападат?

— Трябва да призная, че ми е хрумвала подобна мисъл.

— Някога, когато ни атакуваха често — а не са го правили през последните шестстотин години — ние се криехме от тях и прониквахме в свещените им горички, които осквернявахме по един съвсем прост и напълно естествен начин. След това те вече не бяха в състояние да използват горичките си за разплод и бяха принудени да се преселват другаде или да измрат, лишени от потомство. Вярно, оръжията ни бяха в известен смисъл безсрамни и неприлични, но напълно съответстват на философията ни за война.

— А птиците? — попита Рейт, загледан с нарастващо безпокойство към приближаващото се ято. — Едва ли подобен ход би имал ефект и при тях.

— Склонен съм да се съглася — кимна усмихнато Кауч, — макар че никога не сме го пробвали. В този случай ние не предприемаме абсолютно нищо.

Птиците закръжиха над тях. Кауч пришпори животните в галоп. Едно по едно хвъркатите пуснаха камъните, които изпопадаха зад каруцата.

— Тези птици, както сам забеляза, могат да изчислят позицията само на неподвижна цел, в нашия случай изключителната им точност действа в техен ущърб.

И последните камъни бяха хвърлени, птиците нададоха разочаровани викове и полетяха назад към планините.

— Без никакво съмнение отиват да попълнят запасите си — обясни Кауч. — Забелязахте ли, че пътят се издига на близо четиристотин стъпки над околните тресавища? Огромен каменен мост, създаден с неволните усилия на същите тези птици в продължение на много векове. Както вече ви казах, те са опасни само ако се спреш, за да ги гледаш.

Фургонът навлезе в горичка от смолисто кафяви дървета, по клоните, на които подскачаха малки, бели пухести топки, наполовина маймуни, наполовина паяци, издаващи вресливи писъци и замерящи пътниците с клони. През следващите двайсетина мили се клатушкаха из равнина, обсипана с белезникави скали. Приближаваха се към два хълма, които отдалече приличаха на зейнали вулканични гърла, но се оказаха бойници на стар порутен замък, някога убежище на мистична Секта, а сега — по думите на Кауч — на вампири.

— Денем не можеш да ги видиш, ала нощем се спускат да ловуват в покрайнините на Урманк. Понякога тангите ги хващат с примки и ги показват на карнавала.

Пътят изви недалеч от замъка и скоро след това се показа Урманк: хаотично построено градче с високи, тесни къщурки от почернели греди, кафяви керемиди и камък. На пристанището бяха закотвени пет-шест кораба, които едва се поклащаха в спокойните води. Отвъд кея бе разположен пазарният площад — множеството оранжеви и зелени знамена му придаваха празничен вид. Пазарът бе заобиколен от невисока тухлена стена, кирпичените къщички от другата й страна вероятно бяха на бедняците.

— Ето го и Урманк! — обяви тържествено Кауч. — Градът на тангите. Не са придирчиви към тези, които идват или си тръгват, стига да могат да им измъкнат и последния секвин.

— В нашия случай ще бъдат разочаровани — заяви Рейт. — Надявам се по-скоро да спечеля секвини — по един или друг начин.

Кауч го изгледа учудено.

— Намислил си да печелиш секвини от тангите? Ако наистина владееш такава чудодейна сила, моля те да я споделиш с мен. Тангите ни мамят и скубят откак свят светува и смятат това едва ли не за тяхно рождено право. О, казвам ти, в Урманк трябва да си отваряш очите на четири!

— Щом ви мамят, защо търгувате с тях?

— Може да изглежда абсурдно — съгласи се Кауч. — В края на краищата, бихме могли да се натоварим на кораб за Хедайха, Зелени канари и дори Коуд. Но ние сме странен народ. Предпочитаме да идваме в Урманк и да се забавляваме с това, което ни предлагат тангите. Погледни нататък: виждаш ли онази оранжево-кафява шатра? Там зяпаме бой на кокили. Зад шатрата пък са хазартните игри, където посетителят винаги губи повече, отколкото залага. Урманк е предизвикателство за всеки зафатранец — все се надяваме да надхитрим тангите.

— Току-виж съвместните ни усилия довели до успешен край — захили се Рейт. — Ако не друго, мога да предложа нова гледна точка върху проблема.

Кауч сви равнодушно рамене.

— Откак се помнят, зафатранците са се опитвали да надиграят тангите. Те ни обработват по изпитана схема. Първо ни подмамват с обещанието за лесна печалба, но колкото повече секвини залагаме, толкова по-малък става шансът… Предлагам в началото да идем да се освежим. Мога да ти препоръчам странноприемницата „Щастливият моряк“. Като мои спътници няма никаква опасност да бъдете нападнати, отвлечени и продадени в робство. Но ви съветвам да си пазите парите — търпението на тангите има свои граници.

Гостната в странноприемницата „Щастливият моряк“ бе обзаведена в стил, какъвто Рейт не бе виждал досега на Тчай. Ъгловати кресла от дървени и метални пръти покрай стени от белосани тухли. Ниши, украсени със стъклени вази, в които лениво се плъзгаха фосфоресциращи змиорки. Хотелиерът бе издокаран с кафяв кафтан, закопчан отпред догоре, черна шапчица, черни пантофи и черни напръстници. Лицето му бе бледо, а погледът сънлив, той предложи на Рейт две съседни стаи, мебелирани с кушетка, нощно шкафче и лампа, които, включвайки чисти чаршафи и благоуханен мехлем за изморени крака, вървяха за скромната сума от три секвина. Рейт пресметна, че цената е разумна, и осведоми за това Кауч.

— Да — кимна последният. — Три секвина не са много, но те съветвам да не използваш мехлема. Като всяко ново нещо буди подозрението ми. Току-виж си изцапал пода с него и ти смъкнат още няколко секвина глоба. Или пък ти излязат плюски, лекът, за които ще струва пет секвина.

Кауч говореше на висок глас и в присъствието на хотелиера, който се разсмя без следа от обида.

— Стари зафатранецо, както винаги си прекалено мнителен. Истината е, че напоследък се снабдихме с голямо количество нови мехлеми и освежители и предлагаме старите на половин цена. Ако ви трябва разслабително или противоглистно лекарство, само ми кажете. Имаме ги, на номинална цена.

— За момента не ми трябват — отвърна Кауч.

— За теб ясно, но твоите хедайхански приятелчета? Винаги е добре да си прочистиш чревцата, още повече, когато цената е тъй изгодна. Не? В такъв случай, позволете да ви препоръчам да вечеряте в „Избрано от морето и сушата“ — уютно заведение на няколко крачки нататък по крайбрежната.

— Имах възможността да изпробвам буламачите им — намръщи се Кауч. — Веществата, които ти сервират, биха потиснали апетита и на най-изгладнелия вампир. Ще си купим хляб и плодове от пазара.

— Щом е така, бъдете добри да почетете с вниманието си сергията на моя племенник, която е точно срещу епилаториума!

— Ще видим какво предлага — отвърна уклончиво Кауч и ги поведе към кея. — „Щастливият моряк“ е хотел с прилична репутация, но както виждате, човек винаги трябва да бъде нащрек. Последния път, когато идвах, в гостната свиреше пътуваща трупа. Спрях за миг да ги послушам, за което ми поискаха такса от пет секвина. Колкото до предложението за очистително на доста изгодна цена — тук Кауч се покашля, — това е поредната им примамка. При предишното си посещение в Урманк баща ми се възползвал от подобно предложение, но когато се запътил към тоалетната, открил, че е заключена и трябва да плати, за да го пуснат вътре. В края на краищата евтиното очистително му излязло доста солено. Когато търгуваш с тангите, обмисляй внимателно всички страни на предложението.

Тримата поеха по крайбрежната и Рейт се загледа с интерес в корабите. Повечето бяха познатите му когове, пощенски кораби с дебели, извити корпуси, високи кърмови и носови кули, задвижвани от платна, когато имаше попътен вятър, и от електродвигатели в останалите случаи. На всеки от тях имаше табелка, указваща названието на кораба, следващото пристанище и датата на отплаване.

Кауч побутна Рейт.

— Не е разумно да проявяваш тъй открит интерес към корабите.

— Защо?

— Когато си в Урманк, винаги прикривай интереса и намеренията си.

Рейт се озърна озадачено.

— Но никой не ни обръща внимание. Съвсем естествено е, щом съм тук, да се интересувам как бих могъл да продължа пътя си.

Кауч въздъхна.

— Вече ти казах, когато си в Урманк, трябва винаги да си нащрек.

Рейт спря пред един кораб.

— „Ниахар“ — прочете той. — Маршрут: Чинг, Мрачните острови, южните Шанизадски брегове, Казаин. Почакайте ме малко — помоли и се приближи до трапа, обърна се към мършав, сериозен мъж с кожена престилка.

— Бихте ли ми казали къде е капитанът?

— Аз съм.

— Колко ще ми струва плаване до Казаин — за двама?

— Първа класа — четири секвина дневно плюс храната. Пътуването обикновено трае трийсет и два дена, което прави двеста и шейсет секвина за двамата.

Рейт не скри изненадата си от размера на исканата сума, но капитанът остана безразличен. Рейт се върна при останалите.

— Ще ми трябват около двеста и петдесет секвина.

— Не е непостижимо да бъде набавена подобна сума — съгласи се Кауч. — Обикновен работник изкарва между четири и пет секвина дневно. На пристанищата винаги се търсят носачи.

— А защо не в някой игрален дом?

— Кварталът с казината е там, зад пазара. Излишно е да те убеждавам, че няма начин да надиграеш тангските комарджии на тяхна територия.

Тримата излязоха на площад, облицован с жълто-розови плочи.

— Преди близо хиляда години тиранът Позелиус построил тук голяма ротонда. Останал е само подът. От тази страна са сергиите за хранителни продукти. По-нататък — за дрехи и обувки. До тях за мехлеми и благовония… — докато говореше, Кауч сочеше към различни части на площада, където на сергиите се предлагаха най-разнообразни стоки: храна, плетено и кожено облекло, огромно разнообразие от подправки, железни и медни украшения, нагръдници и наколенници от ковано желязо, стъклария и фенери, хартиени амулети и накити. В другия край на ротондата и в малко по-хаотичен ред бяха разположени шатрите за развлечения: оранжеви навеси, закрити отпред с чергила, пред който примамливо танцуваха девойки под звуците на пискливи флейти и дайрета. Едни бяха облечени в прозрачни мрежести дрехи, други танцуваха голи до кръста, а няколко, които очевидно наскоро се бяха простили с детството, бяха само по малки изящни сандали. Зап-210 втренчи в тях изумен поглед. След това повдигна рамене и се обърна.

Приглушени, ритмични подвиквания привлякоха вниманието на Рейт. Платнена стена преграждаше малък стадион, откъдето долиташе тропот, пъшкане и ръмжене.

— Бой на кокили — обясни Кауч. — Предполагам, че са повалили някого от фаворитите и разочарованите зрители се отправят отново към будките за залагания.

Докато подминаваха стадиона, Рейт зърна над оградата неколцина мъже, качени на кокили, да кръжат из арената, дебнейки се внимателно. Един опита ритник, но получи удар по главата от тоягата на друг, трети, който се бе захласнал по тях, бе спънат и успя да запази равновесие като по чудо, докато останалите подскачаха наоколо като уродливи хищни птици.

— За боя с кокили обикновено се наемат берачите на мика от Черните планини — обясни Кауч. — Да се предскаже изходът от боя, е като да познаеш накъде ще задуха след седмица вятърът — той поклати обезсърчено глава. — Но нали казват, че надеждата умира последна. Кръстникът на баща ми веднъж спечелил четирийсет и два секвина на надпреварата със змиорки. Но призна, че два дена преди това е палел свещички и призовавал боговете за съдействие.

— Да идем да погледаме надпреварата със змиорки — предложи Рейт. — Щом божествената намеса е в състояние да осигури печалба от четирийсет и два секвина, с разум и упоритост бихме могли да се надяваме на повече.

— Ами да вървим нататък, покрай сиропиталището.

Рейт тъкмо се готвеше да попита какво е това сиропиталище, когато едно хлапе притича наблизо, изрита го в пищяла, опули се подигравателно и се скри в споменатата барака.

— Защо го направи?

— Ела — рече Кауч. — Ще ти покажа.

Зафатранецът ги отведе в „сиропиталището“. На трийсетина стъпки от тях върху малка сцена се бе покатерило същото, хлапе, което преди малко изрита Рейт. Веднага щом влязоха, то нададе висок, подигравателен вик. На близкия щанд се подпираше танг на средна възраст, със сънлива физиономия й увиснали кафяви мустаци.

— Досадно гаменче, нали, благородни господине? — подсмихна се той. — Ето, дайте му да се разбере. Тези топки от кал вървят по десет секвина парчето. Хартиените пакетчета с барабонки са по шест секвина, а топчетата с шипове само пет.

— Да бе, да — врещеше хлапето. — На кого му пука? Той и с камък не може да ме уцели оттам.

— Хайде, господине, праснете го — подкани го с примамващ гласец съдържателят. — Какво да бъде? Топка от кал? Пликчетата с барабонки вонят непоносимо, хлапето направо ги ненавижда. Ами топчетата с шипове? Ще намрази деня, в който ви е срещнал.

— Ти се качи там — посъветва го намръщено Рейт. — А аз ще хвърлям по теб.

— За двойна цена, господине.

Рейт напусна „сиропиталището“, изпроводен от подигравателните викове на хлапето и съдържателя.

— Мъдро решение — кимна Кауч. — На това място не можеш спечели и един секвин.

— Не бива да се живее само за насъщния… но както и да е. Да вървим при надпреварите със змиорки.

— Само няколко крачки по-нататък.

Приближаваха старата мухлясала, стена, която разделяше пазара от бордеите. В самия край на площада, почти в сянката на стената, бе разположен циментов резервоар с формата на подкова, заобиколен от разнолика тълпа мъже и жени. На няколко крачки от единия край на резервоара върху каменна платформа бе поставен аквариум, снабден с повдигаща се на панти метална вратичка. Друг аквариум бе долепен до отсрещния край на резервоара. Вниманието на зрителите бе приковано към първия аквариум. Вратичката се повдигна, една змиорка се стрелна в извития тунел, последвана от още няколко, в различни цветове.

— Зелената отново печели! — изврещя с почти истеричен глас съдържателят. — Зеленото е цвят на късмета! Ръцете зад заграждението, ако обичате, докато платя на спечелилите. Разорен съм! Двайсет секвина на господина от далечен Джадарак, който рискува да заложи скромната сума от два секвина. Десет секвина за дамата със зелената шапка от Азотейските острови, която избра цвета на собствената си шапка! Какво? Няма ли повече? Само това ли са спечелилите? Не съм понасял по-сериозен финансов удар, откакто се захванах с тази неблагодарна работа — съдържателят прибра от таблото секвините, заложени върху другите цветове. — Започва нова надпревара, господа, ако обичате, залагайте на избраните от вас цветове. Секвините трябва да бъдат поставени точно върху цвета, за да избегнем недоразумения. Няма ограничения, можете да заложите ако щете и хиляда секвина, но не повече, тъй като състоянието ми не надхвърля десет хиляди. Вече пет пъти съм бил разоряван и всеки път намирах сили да изплувам от беднотията и да служа достойно на доблестните комарджии от Урманк. Не е ли това истинска любов към професията? — докато говореше, той събра змиорките от втория аквариум в един чувал и ги отнесе при първия. Междувременно Рейт се доближи и надзърна отблизо в извития канал. Съдържателят нямаше нищо против.

— Гледай колкото ти душа иска, млади човече, единствената загадка е в самите змиорки. Който успее да разкрие тайните им, ще стане богат човек, уверявам ви!

По дъното на резервоара преминаваше сребриста метална лента, започваща от единия аквариум и завършваща при другия. Съдържателят вече бе изсипал змиорките в първия аквариум, чиято вратичка отново бе спусната.

— Както сами виждате, змиорките плуват свободно и хаотично, както го правят в естествената среда на планинските потоци. Те кръжат, гмуркат се и търсят източник на светлина. Веднага щом повдигна капака, ще напуснат аквариума. Коя първа ще стигне отсрещния край? Ах, кой би могъл да знае? Последния път беше зелената, дали отново ще е тя? Залагайте, господа, залагайте! Аха! Този изтъкнат благородник заложи щедро на сиво и бежово — по десет секвина! Какво е това? Един пурпурен секвин на пурпурно? Гледайте всички! Нашата башайска аристократка също избра пурпурното, но срещу сто секвина! Дали ще спечели хилядарката? Само змиорките знаят отговора.

— Аз също — прошепна Кауч на Рейт. — Тя няма да спечели. Пурпурната змиорка ще се замотае по пътя. Предсказвам печалба за бяло и небесносиньо.

— Защо смяташ така?

— Никой не е заложил на небесносиньо. На бяло има само три секвина.

— Така е, но откъде ще го знаят змиорките?

— Тъкмо в това, както каза господарят им, се крие голямата загадка.

Рейт се обърна към Зап-210:

— Имаш ли идея как съдържателят би могъл да повлияе на поведението на змиорките?

— Нищо не разбирам.

— Какво пък, ще трябва да обмислим, внимателно проблема — заяви Рейт. — Да погледаме следващата надпревара. В интерес на нашето малко проучване ще заложа един секвин на небесносиньо.

— Приключихте ли със залаганията? — провикна се съдържателят. — Моля ви, бъдете внимателни. Секвин поставен върху два цвята се смята за положен на изгубилия цвят. Няма ли повече залози? Чудесно, тогава дръпнете ръцете зад оградата. Край на залагането, господа! Надпреварата започва!

Той пристъпи към първия аквариум и завъртя ръчката, повдигаща металната преграда.

— Надпреварата започва! Змиорките търсят светлината, ето ги, излизат! Коя от тях ще спечели?

Участниците протегнаха развълнувано вратове, докато змиорките навлизаха в канала. Първа достигна отсрещния аквариум бялата змиорка.

— Ах — захленчи бъбривият съдържател. — Как ще спечеля от толкова непослушни животинки? Двайсет секвина на току-що забогателия сив господин: навярно сте моряк, уважаеми? И десет на храбрия роботърговец от нос Брейз. Все плащам и плащам, а къде е печалбата за мен? — той се приближи и прибра секвина на Рейт в чинийката. — Е, господа, готови ли се за следващата надпревара?

Рейт се върна при Кауч, поклащайки глава.

— Много странно, наистина. Най-добре да си вървим.

Те се скитаха из пазара, докато Карина 4269 се спусна към хоризонта. Видяха Колелото на съдбата, наблюдаваха състезание, при което участниците купуваха чували, пълни с разноцветни и разнообразни по форма парчета, и се опитваха да ги подредят в квадратен калъп, присъстваха на още дузина подобни игри, някои ексцентрични, други най-обикновени. По залез-слънце тримата се отправиха към един малък ресторант недалеч от „Щастливият моряк“, където си поръчаха риба с червен сос, питки от пътниче, салата от водорасли, всичко това полято с каничка черно вино.

— Има само един аспект на живота — обясняваше Кауч, — в който може да се гласува доверие на тангите, и това е тяхната кухня. Убийте ме, не знам защо.

— Което идва да покаже — добави Рейт, — че не бива да съдиш за човека по това как подрежда масата.

— А как тогава да прецениш хората около теб? — попита с лукава усмивка Кауч. — Ти, например, какъв метод за преценка използваш?

— Само едно зная със сигурност — отвърна Рейт. — Първото впечатление винаги е погрешно.

Кауч, облегнат назад, разглеждаше с любопитство своя събеседник.

— Да, има нещо вярно. Вие например, вероятно не сте хладнокръвните бегълци, за които ви взех в началото.

— Смятали са ме за какъв ли не — подхвърли нехайно Рейт. — Един от моите приятели дори обяви, че съм човек от друг свят.

— Странно, че го казваш — рече замислено Кауч. — Наскоро до Зафатра достигна удивителен слух, според който хората са се появили на далечна планета, точно както твърдят яоските реформатори, а не след брак между свещената птица Ксиксил и морския демон Радамат. На всичко отгоре разправят, че пришълци от тази планета се скитали из Тчай и дори извършвали нечувани подвизи: предизвикали дирдирите, победили часките, убедили уонките в съществуването си. Нов полъх се усеща навсякъде из Тчай — задуха вятър, вещаещ промени. Какво мислиш за всичко това?

— Струва ми се, че този слух не е чак толкова абсурден — заяви Рейт.

— Планетата на хората — прошепна едва чуто Зап-210. — Тя трябва да е по-странна и дива дори от повърхността на Тчай!

— Зависи от гледната точка — отбеляза Кауч с глас на строг преподавател. — Човешката душа крие неизброими загадки. Да вземем за пример нас тримата. Един честен зафатранец и двама скитници, носени по широкия свят като листенца от вятър. Какви цели преследва всеки от нас? Какво очаква да спечели? Аз самият през целия си живот не съм слизал по-надолу от нос Брейз, но не страдам от това, освен че животът ми е малко скучен. Но като ви гледам, започвам да се чудя. Изплашена девойка, привикнал на несгоди мъж, търсещ нещо, което спътничката му не разбира, ала го следва навсякъде. Интересно, дали би се върнала назад, ако можеше? — Кауч втренчи поглед в Зап-210 и тя извърна лице.

Рейт успя да се овладее и се подсмихна.

— Е, без пари няма да стигнем доникъде.

— Ба! — изсумтя развълнувано Кауч. — Ако проблемът ви е в парите, зная как да го решите. Веднъж седмично, на четен ден, се устройват истински двубои. По случайност местният шампион на име Отайли седи ей там — той кимна към един гологлав двуметров мъжага с яки рамене, мускулести крака и тънък кръст. Мъжът седеше сам на една маса на крайбрежната и посръбваше от чашата си с вино. — Отайли е прочут борец — обясни зафатранецът. — Веднъж дори се изправил срещу зелен часк и успял да оцелее, макар че накрая се наложило да избяга.

— Каква е наградата? — попита Рейт.

— Който издържи пет минути на ринга, получава сто секвина, още по двайсет за всяка строшена кост. Отайли понякога докарва на нещастниците по сто секвина на минута.

— А какво следва, ако претендентът надвие Отайли?

Кауч облиза устни.

— Не е определена награда, тъй като това се смята за невъзможно. Защо питаш? Да не си решил да си пробваш късмета?

— Не и аз — отвърна Рейт. — Нужни са ми триста секвина. Да предположим, че издържа на ринга пет минути и спечеля сто секвина… ще ми трябват строшени кости за още двеста, за да попълня сумата.

Кауч изглеждаше разочарован.

— Имаш ли друга идея?

— Мислите ми все се въртят около надбягването със змиорки. Как би могъл съдържателят да ги контролира от десет крачки разстояние, докато плуват в покрит канал? Струва ми се невъзможно.

— Така е, наистина — съгласи се Кауч. — Години наред моите сънародници се разделят със скъпоценните си спестявания само защото смятат, че контролът е изключен.

— Възможно ли е змиорките да менят цвета си съобразно залаганията? Не, абсурдно. Или съдържателят ги подканва телепатично? Също малко вероятно.

— Аз лично нямам по-добри предложения — въздъхна Кауч.

Рейт отново си припомни в подробности надпреварата и подготовката.

— Той повдига капака на аквариума, всички виждаме ясно какво има вътре, водата е само една стъпка дълбока. Пуска змиорките вътре и връща на мястото му похлупака — прави го, преди да приключат залаганията. Което означава, че ги управлява по време на движение.

Кауч се засмя подигравателно.

— Все още ли се надяваш да спечелиш от надпреварата със змиорки?

— Ще ми се да огледам онова съоръжение още веднъж — рече замислено Рейт и се надигна.

— Сега ли? Надбягванията са приключили.

— И все пак, бих искал да огледам терена. До там е само пет минути пеш.

— Щом настояваш.

Районът около площадката за надпревара бе пуст, слабо осветен от далечните лампи на пазара. След дневното оживление сега извитият резервоар и аквариумите тънеха в странна тишина.

Рейт посочи стената, която разделяше пазара.

— Какво има от другата страна?

— Старият град, зад него гробници, където тангите полагат мъртвите си — неподходящо място за среднощни разходки.

Рейт огледа канала и аквариумите, капакът бе заключен за през нощта. Той се обърна към Кауч.

— Кога започват надпреварите?

— Точно по пладне.

— Утре сутринта бих искал пак да огледам наоколо.

— Брей! — възкликна учудено Кауч и го изгледа внимателно. — Имаш ли някаква теория?

— По-скоро подозрение. Ако… — той се огледа, защото Зап-210 го бе стиснала за ръката.

— Там — посочи тя.

Откъм пазара се приближаваха две тъмни фигури с наметала и широкополи шапки.

— Гжиндра — прошепна изплашено девойката.

— Да се прибираме в странноприемницата — предложи разтревожено Кауч. — Опасно е да се скиташ нощем по улиците на Урманк.

В странноприемницата Кауч побърза да се прибере в своята стая. Рейт поведе Зап-210 към нейната. Тя го последва неохотно.

— Какво има? — попита я той.

— Страхувам се.

— От какво?

— От тези гжиндра, дето ни следят.

— Откъде си сигурна, че не са други двама гжиндра?

— Не съм, но кой знае?

— Няма никаква опасност да проникнат в стаята ти.

На лицето на момичето се четеше съмнение.

— Ще бъда в съседната — успокои я Рейт. — Ако някой те обезпокои, просто извикай.

— Ами ако преди това те убият?

— Не мога да мисля толкова напред в бъдещето — засмя се той. — Пък и ако съм мъртъв, ще ми е все едно, нали? — пресегна се и я погали по черните къдрици. — Лека нощ.

Рейт затвори вратата и изчака да чуе шума от плъзгането на резето. След това се прибра в своята стая и въпреки уверенията на Кауч огледа внимателно пода, стените и тавана. Накрая, поуспокоен, намали светлината до минимум и се излегна на кушетката.

8.

Нощта отмина без тревоги и неприятни инциденти. На сутринта Рейт и Зап-210 закусиха сами в кафенето на крайбрежната. Небето беше безоблачно, мъждивата слънчева светлина хвърляше издължени сенки зад къщите и блещукаше върху водната повърхност. Зап-210 изглеждаше в по-приповдигнато настроение от обичайното и наблюдаваше носачите, уличните търговци, моряците и чужденците с жив интерес.

— Какво е мнението ти за гиан сега? — попита я Рейт.

Момичето отново се навъси.

— Хората тук се държат различно, не както очаквах. Не търчат напред-назад, нито са се побъркали от ярката слънчева светлина. Разбира се… — поколеба се. — Непрестанно се натъквам на сцени на неприлично поведение, но явно никой няма нищо против. Учудват ме дрехите на младите жени, обличат се така, сякаш се опитват да привлекат вниманието на мъжете. И отново никой не възразява.

— Даже напротив — засмя се Рейт.

— Не бих могла да се държа така — заяви твърдо Зап-210. — Погледни момичето, което върви към нас. Виж само как крачи! Защо се държи по този начин?

— Просто се вслушва в гласа на природата. Пък и иска мъжете да я забелязват. Това са инстинкти, които дико е потискал при теб.

— Но сега не ям дико — възрази Зап-210 — и въпреки това не усещам никакви инстинкти!

Рейт погледна засмяно към крайбрежната улица. Момичето, което Зап-210 бе избрала за тема на разговора, забави крачка, нагласи оранжевия шарф на кръста си, усмихна се на Рейт, погледна с любопитство Зап-210 и продължи нататък.

Зап-210 гледаше крадешком към Рейт. Понечи да каже нещо, но се сепна. Заговори едва след няколко секунди:

— Не разбирам нищичко от живота на гиан. И теб не разбирам. Току-що се усмихна на това странно непознато момиче. На мен никога… — тя преглътна. — Сигурно ще се оправдаеш с този твой „инстинкт“ за постъпката си.

Рейт започна да губи търпение.

— Време е — въздъхна той — да ти обясня някои неща от живота. Инстинктите са част от нашия унаследен багаж и не могат да бъдат пренебрегвани. Мъжете и жените имат някои различия — той продължи, описвайки стъпка по стъпка процеса на възпроизводство. Зап-210 стоеше неподвижно, вперила поглед във водата. — И така — приключи Рейт, — няма нищо неестествено хората да се свързват по този начин.

Девойката мълчеше. Рейт забеляза, че кокалчетата на юмруците й бяха побелели от стискане.

— Това ли правеха кхорайците в свещената горичка? — попита тихо тя.

— Предполагам.

— И ти ме отведе, за да не гледам.

— Точно така. Предположих, че ще се смутиш.

Зап-210 потъна в мълчание.

— Можеха да ни убият — рече тя.

— Сигурно е имало подобна опасност — сви рамене Рейт.

— И тези момичета, които танцуваха без дрехи — това ли искат да правят?

— Стига някой да им плати.

— Всички на повърхността ли изпитват подобни желания?

— Повечето, предполагам.

— А ти?

— Естествено. Понякога, разбира се.

— Тогава защо… — заекна тя. — Защо…

Рейт виждаше, че не е в състояние да довърши. Пресегна се и я докосна по ръката.

— Не ме пипай!

— Извинявай… не се сърди.

— Доведе ме на това ужасно място, отне ми живота, който познавах, преструваше се, че си мил, а през цялото време си подготвял… това!

— Не, не! — размаха ръце Рейт. — Нищо подобно! Грешиш!

Зап-210 повдигна вежди.

— Значи ли това, че ме смяташ за отблъскваща?

Рейт завъртя отчаяно глава.

— Разбира се, че не те намирам за отблъскваща! Напротив…

— Какво напротив?

В този момент към масата се приближи Кауч и за облекчение на Рейт прекъсна разговора им.

— Добре ли спахте?

— Да — кимна Рейт.

Зап-210 стана и бавно се отдалечи. Лицето на Кауч се изопна.

— Да не я обидих с нещо?

— Тя е сърдита на мен — поясни Рейт. — Но не зная защо.

— Не е ли винаги така? Съвсем скоро по същите неясни причини пак ще стане добра. А междувременно, бих искал да чуя имаш ли някакви нови идеи относно надпреварата със змиорки.

Рейт продължаваше да гледа след Зап-210, която тъкмо влизаше в странноприемницата.

— Не е ли опасно да я оставяме сама?

— Не се тревожи — успокои го Кауч. — Тук и двамата сте под мое покровителство.

— Щом е тъй, да се върнем към змиорките.

— Нали знаеш, че сега почиват. Надпреварата започва по пладне.

— Толкова по-добре.

Зап-210 не помнеше някога да е била по-ядосана. Прекоси гостната на странноприемницата и се прибра в стаята си. Залости шумно вратата и се тръшна на кушетката. Около десетина минути мислите се гонеха безредно в главата й. По някое време заплака и по бузите й се търкулнаха едри сълзи. Спомни си за Убежищата: тихите коридори, из които се разминаваха фигури в черни наметала. В Убежищата никой не бе пробуждал у нея гняв или мъка, нито каквито и да било други силни чувства. Освен това редовно получаваха дико… Тя се намръщи, опитвайки се да си припомни вкуса на малките вафли. Подтиквана от неочакван импулс, се изправи и се огледа в огледалото, което висеше на стената. Предната вечер се бе погледнала без особен интерес, лицето, което видя отсреща, бе най-обикновено: очи, уста, брадичка. Но сега се разгледа внимателно. Докосна черните си къдрици, които се спускаха по челото, разроши ги с пръсти и прецени резултата. Лицето в огледалото бе лице на непозната. Спомни си за стройното момиче, което бе разглеждало Рейт с нескрит интерес. Беше облечена с тясна светлосиня пола, плътно прилепнала към бедрата й и толкова различна от сивкавия комбинезон, който сега носеше Зап-210. Тя смъкна комбинезона и се изправи пред огледалото само по долна риза. Завъртя се и се огледа от всички страни. Зачуди се какво ли би си помислил Рейт, ако я видеше сега? Мисълта за него обаче отново пробуди яда й. Той я смяташе за дете, дори за нещо още по-незначително — Зап-210 не можеше да намери подходящия израз. Започна да се опипва, като не сваляше поглед от огледалото, учудена от промените, които бе претърпяло тялото й… Вече не можеше да се върне в Убежищата. Жужма кастчай щяха да я хвърлят в бездната. Дори ако по някаква странна прищявка решат да й запазят живота, отново щяха да й дадат дико. Устните й се свиха от омерзение. Никога вече дико!

Но какво да прави с Адам Рейт, който я намираше за тъй непривлекателна? И какво ще стане с нея самата? Тя се огледа и й стана мъчно за тъмнокосото момиче с хлътнали бузи и печални очи, което видя в огледалото. Ако избяга от Адам Рейт, как ще оцелее? Навлече отново сивия комбинезон, но се отказа да слага оранжевия тюрбан на главата. Вместо това го завърза на кръста си като шарф, както правеха момичетата в Урманк. Пак се огледа в огледалото и резултатът й хареса. Но какво щеше да помисли Адам Рейт?

Зап-210 отвори вратата и надзърна в коридора. Гостната беше празна, ако се изключеше трътлестата възрастна жена, която бършеше пода и я поглеждаше с подигравателна усмивка. Зап-210 прекоси забързано помещението и излезе на улицата. Тук спря разколебана. Никога досега не бе оставала сама и усещането бе колкото възбуждащо, толкова и страшно. Докато пресичаше крайбрежната, Зап-210 не сваляше поглед от носачите, които разтоварваха току-що пристигналия кораб. Нито в речника й, нито в представите съществуваха понятия като „чудноват“ и „живописен“, въпреки това тя бе очарована от изящния заоблен морски съд, който се поклащаше лекичко на котва. Зап-210 въздъхна. Въпреки всички странности на обкръжаващия я нов свят, никога досега не се бе чувствала толкова жива. Гаун се оказа диво и страшно място — за това жужма кастчай не бяха излъгали, — но след като поживееш на златистокафявата светлина, как би могъл да се върнеш в мрачните Убежища?

Девойката прекоси крайбрежната улица и се върна в кафенето, готова да погледне Рейт с нови очи. Още не знаеше какво ще му каже, може би беше най-добре да се настани мълчаливо на мястото си и да го прониже със сърдит поглед… Ала от Рейт нямаше и следа. Изведнъж я завладя неудържим страх. Дали не се бе възползвал от тази възможност, за да избяга, да се отърве от нея? Заля я огромна вълна от чувства, искаше й се да извика: „Адам Рейт! Адам Рейт!“ Не можеше да повярва, че увереността и спокойствието, които бе изпитвала в неговата компания толкова дълго време, се бяха стопили в миг. Завъртя се и понечи да излезе от кафенето, но се блъсна в едър мъжага, облечен с панталони от сивкава кожа, широка бяла риза и сърмена жилетка. Миниатюрната черна шапчица на главата му се килна при сблъсъка им, той я улови за раменете здраво и я попита:

— Ей, къде си се разбързала толкова?

— Никъде — измънка Зап-210. — Търсех един човек.

— Но намери мен, което си е почти чист късмет. Ела, още не съм си изпил сутрешното вино. След това ще обсъдим какво да правим двамата.

Зап-210 застина, парализирана от страх и нерешителност. Опита да се освободи от лапите на мъжагата, но той само я стисна по-здраво. Момичето трепна от болка.

— Тръгвай — изръмжа мъжът. Дръпна я и тя го последва, препъвайки се, към близкото сепаре.

Мъжът махна с ръка и в миг на масата бяха поднесени кана с вино и чиния с пържени рибени хапки.

— Яж — подкани я той. — Пий! Не се скъпя за никого, било да го черпя с вино, било с юмруци. Но преди да продължим, каква ти е тарифата? Някои от твоите колежки, знаейки, че си имат работа не с кого да било, а с Отайли, са се опитвали да ме оскубят — за тяхно неудоволствие, бих добавил. И така — колко вземаш?

— За какво? — прошепна Зап-210.

Отайли се изцъкли от изненада.

— Странна птица си ти. От коя раса си? Твърде си бледничка за танг и прекалено стройна за сив.

Зап-210 сведе очи. Сръбна от виното и се огледа отчаяно за Рейт.

— Брей, че си срамежлива! — изпръхтя развеселено Отайли. — И какви фини маниери!

Той започна да се храни. Зап-210 отново опита да се измъкне.

— Сядай! — скастри я Отайли. Тя побърза да се отпусне на стола. — Пий!

Тя отпи от виното, което се оказа по-силно от всичко, което бе опитвала досега.

— Така е по-добре — кимна Отайли. — Сега вече се разбираме.

— Не — поклати глава Зап-210. — Не се разбираме. Не желая да седя с теб! Какво искаш всъщност?

Отайли отново я изгледа учудено.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не. Освен ако… да не искаш това?

Отайли се захили.

— Точно това имам предвид и разни други неща.

— Но… аз не знам нищо за тези неща. И не искам да ги уча.

Отайли приключи с рибата.

— Девица, издокарана с шарф. За такава ли се представяш?

— Не разбирам за какво говориш… трябва да си вървя… да намеря Адам Рейт.

— Намери мен, което, както вече ти казах, е по-добре. Пийни винце и се отпусни. Обещавам ти, че ще запомниш днешния ден до края на живота си — Отайли напълни отново чашите. — Аз също ще пийна, за да се повеселим заедно. Да си призная, всичко това взе да ме възбужда!

Рейт и Кауч вървяха през пазара, където продавачите на риба привличаха вниманието към стоката си с чудати напевни подвиквания.

— Пеят ли? — попита Рейт.

— Не — отвърна Кауч, — с тези крясъци само се мъчат да заинтригуват купувачите. Тангите нямат никакъв музикален слух. Но чуй ги само, как се стараят да се надвикват едни други — истинска какофония!

Рейт намираше шума за дразнещ.

— Обзалагам се, че ще дойде време, когато бъдещите социални антрополози ще се опитват да изучават и каталогизират подобни крясъци. Ала за момента далеч повече ме интересува надпреварата със змиорки.

— Не се и съмнявам — кимна Кауч. — Макар че, както вече ти казах, още не са започнали.

Те прекосиха площада и спряха при празния канал с двата аквариума. Рейт погледна към стената, над която се виждаше короната на стара полуизсъхнала псила.

— Бих искал да надзърна от другата страна — рече той.

— Ами направи го — подкани го Кауч. — Но не сме ли тук, за да изучаваме невидимата енергия, командваща змиорките?

— Тъкмо затова — кимна Рейт. — Ей там, при сергията за амулети има малка вратичка. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — засмя се Кауч. — Винаги съм готов да науча нещо ново.

Те тръгнаха покрай старинната ограда, която в далечното минало е била облицована с кафяви и бели плочки, но сега повечето бяха изпопадали и отдолу се подаваше кирпичена стена. Двамата минаха през вратата и се озоваха в Стария град на Урманк — квартал с порутени къщурки от тухли, камъни и дървени трупи. Някои бяха изоставени, други в процес на възстановяване — един постоянен цикъл на разпад и обновление, в който всяка тухла, камък или дърво се използваха многократно от редуващите се обитатели. От вратите и прозорците надзъртаха дрипаво облечени танги и едроглави сиви, нетърпима смрад изпълваше въздуха.

Зад къщите имаше огромно бунище, обрасло с яркочервени шубраци. Рейт забеляза псилата, която бе видял от пазара — стърчеше съвсем близо до стената, надвесена над барака с тухлени стени. Вратата бе от масивно дърво, обковано с желязо, и бе оборудвана с як, железен катинар. Бараката се опираше плътно в стената.

Рейт огледа района, който бе почти пуст, ако се изключеха няколко голи дечица, шляпащи в локва с жълтеникава слуз. Той се приближи към бараката. Катинарът, халките и пантите бяха от масивно желязо. Нямаше прозорци, единственият отвор бе този на вратата. Рейт отстъпи назад.

— Видяхме достатъчно — промърмори той.

— Наистина? — Кауч погледна с любопитство към бараката. — Не виждам нищо интересно. Мислиш ли, че има някаква връзка с надпреварата?

— Разбира се — те тръгнаха обратно между къщурките. — Бихме могли да се справим и сами, но ако разполагаме поне с двама души, на които да разчитаме, нещата ще бъдат по-сигурни.

Кауч го гледаше със страхопочитание и недоверие.

— Ама ти наистина ли смяташ, че би могъл да спечелиш пари от надпреварата със змиорки?!

— Стига съдържателят да ни изплати честно и почтено печалбата.

— Не се притеснявай за това — увери го Кауч. — Ще плати, само да има спечелили. И като стана дума за пари, как смяташ да делим?

— Половината за мен, другата половина за теб и твоите двама довереници.

Кауч прехапа устни.

— Долавям известно неравноправие. Планът е общ, а единият от нас ще вземе три пъти повече от другите.

— Така е — кимна Рейт. — Но в противен случай другите няма да получат съвсем нищичко.

— Разбрах намека — кимна Кауч. — Смятай, че сме се уговорили.

Те се върнаха в кафенето. Рейт се огледа, но Зап-210 не се виждаше никаква.

— Трябва да потърся моята спътница — каза той на Кауч. — Предполагам, че ме чака в странноприемницата.

Зафатранецът се поклони любезно и Рейт отиде в „Щастливият моряк“, но и там от Зап-210 нямаше следа. След като разпита съдържателя, узна, че девойката е идвала и малко след това излязла наново, без да спомене какви са й намеренията.

Рейт излезе навън и огледа крайбрежната улица в двете посоки. Вдясно носачи с избелели, някога червени фустанели и кожени нараменници разтоварваха един пощенски кораб, вляво се вихреше пазарната суматоха.

Не биваше да я оставям сама, укори се той, особено в настроението, в което беше тази сутрин. Беше приел, че се е успокоила и привикнала с новото си положение, и нито за миг не се бе усъмнил в душевното й равновесие. Рейт се проклинаше за своята недалновидност и егоцентричност. Момичето несъмнено преживяваше драматични промени — както физически, така и емоционални. Рейт се върна в кафенето. Кауч го посрещна със загрижен поглед.

— Имаш умислен вид.

— Момичето, което ме придружаваше — не мога да я открия никъде.

— Ба! — изсумтя Кауч. — Всички си приличат. Сигурно е отишла на пазара да си купи някое украшение.

— Не — поклати глава Рейт. — Тя няма никакви пари, нито какъвто ида било опит в този свят. Освен ако… — прехапа устни и насочи поглед към хълмовете, където пътят извиваше покрай замъка на вампирите. Възможно ли бе да е решила да се върне в Убежищата? Изведнъж му хрумна друга мисъл. Гжиндра! Тялото му се вцепени от ужас. Рейт повика сервитьорчето. — Тази сутрин закусвах с една млада госпожица. Спомняш ли си я?

— Да, не носеше ли оранжев тюрбан, каквито имат хедайханците?

— Именно. Да си я виждал след това?

— Ами да. Седеше на онази маса, беше си завързала шафрана на съблазънта и разговаряше с шампиона Отайли. Пиха по чаша вино, после си тръгнаха.

— Тръгнала е с него по своя воля? — учуди се Рейт.

Момчето повдигна равнодушно рамене.

— Носеше шафран, не изрази несъгласие, освен това се облягаше на ръката му, предполагам, че е било заради изпития алкохол.

— Къде отидоха?

Ново повдигане на рамене.

— Къщата на Отайли не е далеч, вероятно са се отправили нататък.

— Покажи ми къде е.

— О, не мога — момчето завъртя глава. — Сега съм на работа. Пък и не бих искал да си имам неприятности с Отайли.

Рейт го сграбчи за реверите и сервитьорът се сви уплашено.

— Казвай! — просъска заплашително Рейт.

— По тази уличка, но бързо — не ми е разрешено да напускам кафенето.

Те се затичаха по усойните задни улички на Урманк, озарявани през известни разстояния от косата кафеникава светлина на Карина 4269. Момчето спря пред една странична пресечка и посочи обраслия двор, към който водеше.

— Зад този храсталак е къщата на Отайли.

Сетне хукна обратно по пътя, по който бяха дошли. Рейт свърна в алеята и прекоси занемарената градина. В дъното имаше дървена къщурка с резбовани корнизи и матови прозорци. Тъкмо когато се приближаваше, отвътре долетя изплашен вик. Последва шум от удар и сподавено ридание. Коленете на Рейт се разтрепериха, той скочи на верандата и дръпна вратата. Зап-210, гола и с изцъклени от ужас очи, се бе свила на пода, Отайли стоеше надвесен над нея. Девойката вдигна очи към Рейт и той забеляза червена резка през лицето й.

— Кой си ти — попита с нисък и заплашителен глас Отайли — и какво търсиш в къщата ми?

Рейт все едно не го чу. Наведе се и вдигна от пода разкъсания комбинезон и ризата на Зап-210. Едва след това изгледа Отайли. Кауч бе застанал на вратата.

— Вземай момичето и да се махаме — извика той на Рейт. — Не се забърквай с този.

Рейт не му обърна внимание. Приближаваше се бавно към Отайли. Борецът го очакваше с хладна усмивка, опрял юмруци на хълбоците. Рейт спря на три крачки от него. Едрият мъж го разглеждаше отвисоко, сякаш е рядко насекомо.

— Той не е виновен — обади се неочаквано с пресипнал глас девойката. — Аз носех оранжев пояс. Не знаех…

Рейт се наведе и загърна голите рамене на Зап-210 с комбинезона. Мисълта, че борецът е стискал в лапите си това нежно и крехко телце, го караше да кипи от гняв. Прегърна Зап-210 през рамене и я поведе към вратата.

Всичко това никак не се понрави на Отайли. Беше очаквал някаква дума, предизвикателство, дори нападение, което да отключи реакцията му. Нима сега трябваше да преглътне обидата, нанесена от човека, дръзнал да нахлуе неканен в собствения му дом? Мехурът на неговия гняв се спука. Той скочи напред и понечи да изрита противника си.

Рейт посрещна с радост промяната в поведението на Отайли. Завъртя се, сграбчи бореца за глезена, дръпна го след себе си, принуждавайки го да излезе с подскачане в градината, и тук го събори със завъртане в бамбуковия шубрак. Отайли се претърколи с ловкостта на леопард. Надигна се, разпери ръце, пошава доволно пръсти и изгледа противника си със страховита усмивка. Рейт го удари в лицето. Отайли сякаш дори не забеляза. Пресегна се, но Рейт се измъкна от хватката му с резки удари и отстъпи назад. Отайли го последва, притискайки го към страничната стена. Рейт направи лъжливо движение, сви пръстите на лявата си ръка в мечешка лапа и заби кокалчета в скулата на бореца. Отайли подскочи лекичко, сетне още веднъж, сякаш се засилваше, и накрая замахна с широко разтворена длан. Рейт се шмугна под ръката му, блъсна го в корема и тъкмо когато Отайли повдигаше коляно, за да го халоса в зъбите, го сграбчи за крака, напъна рязко и го хвърли по гръб. Едрият мъжага се сгромоляса с тътена на отсечено дърво. Полежа няколко секунди замаян, след това се надигна и приседна. Рейт хвана Зап-210 за ръката, хвърли последен поглед на поваления борец и я поведе към улицата. Кауч му се поклони с едва прикрито възхищение и го последва.

Рейт отведе Зап-210 право в странноприемницата. Девойката се отпусна на кушетката, загърната в разкъсаните си дрехи, и изтри с юмручета насълзеното си лице. Рейт седна до нея.

— Какво стана?

По бузите й се затъркаляха едри сълзи, тя закри лицето си с шепи.

— Не зная къде сбърках — изхлипа и после го погледна. — Може би с шарфа. Той ме накара да пия и главата ми се завъртя. Поведе ме по улиците… просто не бях на себе си. Едва пристъпвах. Когато стигнахме къщата, ми заповяда да се съблека. Отказах и той се ядоса. Крещеше ми, че съм мръсница… не зная как ще го преживея. Болна съм… умирам.

— Нито си болна, нито умираш. Тялото ти най-сетне функционира нормално. Нищо ти няма.

— И не съм такава, каквато ме нарече?

— Разбира се, че не си — Рейт се изправи. — Ще пратя една прислужница да се погрижи за теб. А като се успокоиш, легни и се наспи. Чакай ме да се върна и не излизай никъде. Дано като дойда, разполагаме с достатъчно пари, за да се качим на някой кораб.

Зап-210 кимаше покорно. Рейт напусна стаята.

В кафенето откри Кауч и двамата зафатранци, които бяха пристигнали с втората кола.

— Това е Шазар, а това Удиш — представи ги Кауч. — Сигурни хора, готови да участват във всяко разумно начинание.

— В такъв случай да тръгваме час по-скоро — подкани ги Рейт. — Времето ни е съвсем ограничено.

Четиримата излязоха на крайбрежната. Рейт им обясни теорията си и заключи:

— Ще я проверим след малко. Възможно е, разбира се, да греша и тогава всички ще загубим.

— Съмнявам се — поклати глава Кауч. — В думите ти има смисъл, логиката ти е желязна. Струва ми се, че истината е точно такава.

— Дали има смисъл, ще разберем след малко — въздъхна Рейт.

Приближиха се до канала за надбягвания, където вече неколцина зрители бяха насядали по пейките в очакване да обявят началото. Рейт ускори крачка — отправиха се към вратичката в стената, свърнаха по неприветливата сенчеста уличка от другата страна и спряха веднага щом съгледаха бараката под псилата. Тук се притаиха и зачакаха.

Изминаха десетина минути. Рейт започна да нервничи.

— Не мога да повярвам, че сме закъснели.

Шазар го побутна и посочи стената в далечния край на откритото пространство.

— Там има двама.

Мъжете се приближиха. Единият беше загърнат с широко бяло наметало, на главата му имаше квадратна, също бяла шапка, каквито носеха мъдреците от остров Ерзе.

— Това е съдържателят — прошепна Кауч.

Другият, млад мъж, бе издокаран с розова шапчица и бледорозова дълга туника. Двамата крачеха бавно, допрели глави, сякаш обсъждаха нещо важно, и се разделиха близо до бараката. Съдържателят продължи към вратичката в стената.

— Не е ли по-лесно — попита Удиш — да причакаме стария шарлатанин, да го ступаме лекичко и да го лишим от кесията му?

— За съжаление — охлади ентусиазма му Кауч — той не носи със себе си и един секвин и се е погрижил този факт да стане широко известен. Парите се донасят от четирима въоръжени роби под надзора на неговата първа жена.

Младият мъж с розовата туника стигна до бараката. Пъхна ключ в ключалката, завъртя го три пъти, отмести масивната врата и влезе. Тъкмо когато се обръщаше да затвори, установи с изненада, че Рейт и Шазар са се шмугнали зад него.

— Какво означава това? — попита младежът ядосано и изплашено.

— Ще ти го кажа само веднъж — отвърна Рейт. — Или ще ни съдействаш открито и докрай, или още сега ще увиснеш на онзи клон на псилата. Разбра ли ме?

— Разбрах — кимна разтреперан младежът.

— Да чуем как се върши тази работа.

Младежът се колебаеше. Рейт кимна на Шазар, който извади намотано въже.

— Всичко е съвсем просто — заговори младежът припряно. — Събличам се и влизам в резервоара — той посочи метален цилиндър, дълбок четири стъпки, в дъното на бараката. — Една тръба го свързва с канала за надпревари, равнището на водата в двата съда е еднакво. Гмурвам се през тръбата и излизам в странична ниша. Веднага щом се спусне преградата, хващам и премествам указаната змиорка в другия край на канала.

— И как разбираш кой цвят да бъде?

— Съдържателят ми сигнализира с тропане на пръсти по капака.

Рейт се обърна към Кауч.

— Тук всичко е под контрол. Време е да отидеш при масата за залагане — сетне отново заговори на младежа: — В тази ниша има ли място за двама?

— Да — кимна неохотно младежът. — Но ще ни е доста тесничко. Ала кажете ми — ако ви съдействам, как после ще се спася от гнева на съдържателя?

— Ще му кажеш истината — отвърна Рейт. — Че животът ти е по-мил от шепа секвини.

— А той ще отвърне, че от негова гледна точка е обратното.

— Съжалявам — сви рамене Рейт. — Всяка работа носи съответните рискове. Кога трябва да заемеш позиция?

— След една-две минути.

Рейт започна да се съблича.

— Какво пък… ако по някаква причина ни разкрият, чака ни сходна участ.

Помощникът на съдържателя изсумтя неуверено.

— Следвай ме — подкани и се спусна в резервоара. — В тръбата е тъмно, плувай направо.

Рейт се присъедини към него. Младежът си пое въздух и се потопи, Рейт направи същото. На дъното имаше отвор към хоризонтална тръба с ширина три стъпки, той се напъха вътре, следвайки младежа.

Скоро след това двамата изплуваха в подземната ниша, която бе дълга пет стъпки и висока две, озарена от тънки снопове светлина, които се процеждаха през малки отвори. През един от тях Рейт можеше да наблюдава какво става около масата за залагане, където Кауч и Удиш вече бяха заели места.

Съвсем наблизо отекна гласът на съдържателя:

— Добре дошли в поредния ден на вълнуващи надпревари. Кой ли ще спечели днес? Кой ще загуби? Никой не знае. Може да съм аз, а може и да сте вие. Но забавлението е гарантирано за всички ни. Тези, които идват за първи път, нека обърнат внимание, че масата е разделена на единайсет цвята. Можете да залагате, на който желаете от тези цветове. Ако цветът ви спечели, ще получите десетократно повече, отколкото сте заложили. А сега погледнете змиорките и техните цветове: бяла, сива, бежова, небесносиня, кафява, тъмночервена, алена, синя, зелена, виолетова и черна. Има ли някакви въпроси?

— Да — обади се Кауч. — Съществува ли ограничение за залозите?

— Сандъкът, който току-що ми донесоха, съдържа десет хиляди секвина. Това е моето ограничение — повече не мога да платя. Ако обичате, залагайте на избраните от вас цветове.

Съдържателят огледа масата с опитно око. Повдигна капака и пусна змиорките в средата на аквариума.

— Край на залозите, ако обичате — пръстите му изтропаха върху капака: чук-чук, чук-чук.

— Две-две — прошепна младежът. — Това е зелено — той отмести плъзгащата се преграда, бръкна в аквариума, улови зелената змиорка и я напъха през друг отвор в крайния аквариум.

— Зелено печели! — провикна се съдържателят. — Който спечелил — спечелил. Двайсет секвина за смелия моряк… Нови залози, ако обичате.

Чук, чук-чук-чук — изтрополиха пръстите върху капака.

— Алено — изтълкува помощникът и повтори процедурата отпреди малко.

— Алено печели! — провикна се съдържателят.

Рейт надзърна през отвора. При предишните залагания Кауч и Удиш бяха изгубили по няколко секвина. На третото и двамата поставиха по трийсет секвина на бяло.

— Край на залозите — отекна гласът на съдържателя. Капакът се спусна. Чук-чук — подадоха сигнал отвън.

— Кафяво — обяви тихо помощникът.

— Бяло — отвърна Рейт. — Бялата змиорка печели.

Младежът изстена уплашено. Той улови бялата змиорка и я премести.

— Ето и поредното състезание на тези удивителни, малки същества — провикна се съдържателят — този път печелившият цвят е кафяв… Кафяв? Бял! Да, змиорката е бяла! Ха! На стари години взех да бъркам цветовете. Какво да се прави, дан на възрастта!… Имаме двама щастливци. Триста секвина за единия и триста за другия… Прибирайте печалбата си, господа. Какво? И двамата залагате цялата сума?

— Да, изглежда днес късметът е на наша страна.

— И двамата на тъмночервено?

— Да, обърнете внимание на онова ято птици с ръждиви пера. И това ако не е верен знак.

Съдържателят вдигна засмяно лице към небето.

— Кой може да разгадае тайните на природата? Надявам се да грешите. И така, приключиха ли залозите? Ето че пускам змиорките, поставям обратно капака и нека най-чевръстата от тях посочи победителя — той положи за миг ръка върху капака и тропна само веднъж. — Те се гмуркат, търсят светлината, която ги мами, скоро ще открием кой е победителят… Ето, вече идва най-бързата. Това синьо ли е? — последва мъчително стенание. — Тъмночервено — съдържателят втренчи поглед в двамата зафатранци. — Предсказанията ви се оказаха верни.

— Така е — кимна Кауч. — Нали ти казвахме? Е, хайде да си оправим сметките.

Съдържателят отброи бавно по три хиляди секвина на всеки от тях.

— Невероятно — промърмори той и погледна замислено към резервоара. — Виждате ли други предзнаменования?

— О, нищо определено — отвърна Кауч. — Но въпреки това ще заложа отново. Сто секвина на черно.

— И аз на същото — обяви Удиш.

Съдържателят се колебаеше. Потърка се замислено по брадичката и огледа канала.

— Невероятно — чуха го да мърмори, докато изсипваше змиорките в първия аквариум. — Приключихте ли със залозите? — опря ръце на капака и сякаш в изблик на нервност тропна два пъти отгоре. — Добре тогава, отварям вратичката — той дръпна ръчката и се премести в другия край на канала. — Ето и победителят. Той е… черен?!

— Страхотно — подскочи от радост Кауч. — Върнахме си с лихвите всичко, което сме изгубили през изминалите години заради тези своенравни животинки! Ако обичаш — да си получим дължимото!

— Разбира се — изграка отчаяно съдържателят. — Но днес не мога да работя повече. Коленете ме присвиха ужасно, ще трябва да приключим по-рано.

Рейт и младежът побързаха да се върнат в бараката. Младежът нахлузи розовата туника и шапката и си плю на петите.

Рейт и Шазар прекосиха Стария град и стигнаха при вратичката тъкмо когато там се показа съдържателят, който крачеше забързано, с развети поли на бялото си наметало. Доскоро сънливото му лице сега бе мораво, той размахваше заканително къса сопа.

Кауч и Удиш ги очакваха на крайбрежната. Кауч подаде на Рейт добре натъпкана кесия.

— Твоят дял от печалбата — четири хиляди секвина. Какъв прекрасен ден.

— Да, чудесно се справихме — кимна Рейт. — Помогнахме си взаимно и от това спечелихме всички — нещо, което се случва рядко на Тчай.

— Всъщност ние смятаме незабавно да се отправим към Зафатра — рече Кауч. — А вие?

— Неотложна работа ме зове на друго място. Също като вас и ние с моята спътница ще потеглим колкото се може по-скоро.

— Ами, в такъв случай, желая ви успех.

Тримата зафатранци се сбогуваха и се отдалечиха. Рейт продължи към пазара, където направи някои покупки. След това се прибра в хотела и потропа с разтуптяно сърце на вратата на Зап-210.

— Кой е? — чу с облекчение изплашения й глас.

— Аз съм — Адам Рейт.

— Един момент — вратата се отвори. Зап-210 стоеше пред него със зачервено лице. Беше разчорлена, изглежда току-що си бе облякла сивия комбинезон.

Рейт остави няколко вързопа на кушетката.

— Това е за теб.

— За мен ли? Какво има вътре?

— Погледни сама.

Тя плъзна поглед по лицето на Рейт, наведе се над кушетката и заизважда покупките от вързопите.

— Харесват ли ти? — попита Рейт.

Момичето го изгледа намръщено.

— Така ли искаш да изглеждам — като другите?

Рейт я зяпна слисано. Не такава реакция очакваше. Той заговори бавно.

— Тръгваме на път. Най-добре е да не привличаме внимание. Нали не си забравила онези гжиндра? Трябва да сме облечени като останалите пътници.

— Разбирам.

— Кое ти хареса най-много?

Зап-210 вдигна една тъмнозелена рокля, разстла я на кушетката, сетне подреди до нея оранжевата риза, белия панталон, тънкия кафяв костюм, черната жилетка и късото черно наметало.

— Не зная дали нещо изобщо ми харесва.

— Пробвай поне едно.

— Сега ли?

— Естествено.

Зап-210 продължаваше да се колебае между тоалетите. Тя стрелна с поглед Рейт и се засмя.

— Добре, ще опитам.

Рейт се прибра в стаята си и се преоблече с дрехите, който си бе купил — сив брич и тъмносиня жилетка. Реши да хвърли овехтелия сив комбинезон. Докато го сгъваше, напипа вътре синята папка и след кратко колебание я напъха под хастара на жилетката. Плановете в папката едва ли щяха да му потрябват, но със сигурност представляваха известна ценност, ако не заради друго, поне заради уникалността си. После слезе в гостната. Малко след това се появи Зап-210. Беше облякла тъмнозелената рокля.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

Рейт не посмя да й каже истината: че си бе припомнил първия път, когато я бе видял — изплашено девойче с черно наметало и мършаво телце. Погледът й бе все така унесен, но сега кожата й имаше здрав бакърен загар, а черната й коса се спускаше на игриви къдрици над очите.

— Мислех си — отвърна Рейт, — че тази рокля ужасно ти отива.

Тя изкриви лице в гримаса, която леко наподобяваше усмивка.

Двамата излязоха на крайбрежната улида и се отправиха към кога „Ниахар“. Откриха необщителния капитан в каюткомпанията, където си преглеждаше сметките.

— Искате да плавате до Казаин? Остана само голямата каюта за седемстотин секвина, но мога да ви предложа две койки в общата спалня за двеста.

9.

Мъртвешко спокойствие цареше над Второто море. „Ниахар“ напусна залива, задвижван от електрически мотори, Урманк бавно се стопи в далечината зад тях.

Корабът плаваше съвсем безшумно, ако се изключеше клокоченето на килватерната струя. Единствените пътници бяха две жени с восъчнобледи лица, облечени в сивкави прозирни рокли, които се разходиха за кратко по палубата, след което се прибраха в своята мрачна тясна каюта.

Рейт остана доволен от голямата каюта, която бяха взели. Тя се простираше по цялата ширина на кораба и имаше три прозореца, които гледаха към кърмата. Леглата бяха вградени в ниши от двете страни. Бяха меки и удобни, макар че леко намирисваха на мухъл. В средата бе поставена масивна маса от черно резбовано дърво, от двете й страни имаше също такива масивни кресла. Зап-210 огледа намусено помещението. Днес бе облечена с бели панталони и оранжева блуза, изглеждаше напрегната и раздразнителна и се движеше с резки, отривисти движения.

Рейт я разглеждаше крадешком и се опитваше да открие причината за лошото й настроение. Тя избягваше да среща погледа му, извръщаше очи от него.

— Харесва ли ти корабът? — попита я той.

Девойката се навъси и повдигна рамене.

— Това е първият кораб, на който се качвам — обърна му гръб, отвори рязко вратата и излезе на палубата.

Рейт вдигна очи към тавана, сви рамене, въздъхна и я последва.

Тя бе прекосила каюткомпанията и бе излязла на квартердека, където стоеше подпряна на перилата, загледана назад, в посоката, от която бяха дошли. Рейт приседна на една близка пейка и се престори, че се припича на кафеникавите лъчи на слънцето, но всъщност продължаваше да се чуди на поведението й. Вярно, че беше жена и следователно склонна към ирационални действия, но понякога постъпките й излизаха извън всякакви рамки. Животът в Убежищата със сигурност бе достатъчно обяснение за тези странни маниери, макар напоследък да проявяваше признаци, че започва да се разделя с тях. Сякаш с излизането си на повърхността тя бе захвърлила старата и ненужна черупка, но все още не бе открила нова… Тази мисъл поуспокои Рейт. Част от очарованието на девойката се таеше именно в нейната невинност, в откритостта й… откритостта? Рейт изпръхтя насмешливо. Ни най-малко. Той стана и се приближи до нея.

— За какво си се замислила?

Тя го изгледа хладно с крайчеца на окото.

— За себе си и за дивия живот на гаун. Спомнях си времето, когато живеех в тъмнината. Сега вече зная, че под земята съм била като в задгробното царство. И през цялото това време хората на повърхността са се къпели свободно в светлина и цветове.

— Затова значи се държиш толкова странно!

— Не! — извика тя с неочаквана страст. — Не е така. Причината си ти и твоите тайни. Никога нищо не ми казваш. Не зная нито къде отиваме, нито как възнамеряваш да постъпиш с мен.

Рейт се намръщи, загледан в черната морска шир.

— Не ти казвам, защото аз самият още не съм решил.

— Но сигурно имаш някакви намерения!

— Така е… когато пристигнах в Сивиш, исках да се върна у дома, а пътят дотам е дълъг.

— А с мен какво ще стане?

„Да, какво ще стане със Зап-210?“ — запита се Рейт. Въпрос, който досега бе избягвал да си задава.

— Не зная дали би искала да дойдеш с мен — промърмори неуверено той.

В очите й блеснаха сълзи.

— Че къде бих могла да ида? Нима трябва да стана робиня? Или може би гжиндра? Да завържа оранжевия шарф в Урманк? Или да умра? — тя се отдалечи от парапета и прекоси палубата под втренчените погледи на група моряци със сипаничави, загрубели лица.

Рейт се върна на пейката… Следобедът отмина. Черни облаци на север изпратиха хладен вятър. Платната се люшнаха и когът се понесе напред. Когато се появи отново, Зап-210 имаше странно и неразгадаемо изражение. Тя погледна с големите си печални очи Рейт и слезе в каютата.

Рейт я последва и я намери да лежи на една от кушетките.

— Не ти ли е добре?

— Не.

— Излез на въздух. Ще се поразведриш.

Тя се надигна изморено и го последва.

— Старай се да гледаш право към хоризонта — посъветва я Рейт. — Когато корабът се заклати, задържай погледа си там. Прави го известно време и ще се почувстваш по-добре.

Зап-210 се опря на перилата. Облаци забулиха небето над тях и вятърът утихна, „Ниахар“ замря с отпуснати платна… Последваха няколко ярки, ослепителни светкавици, които разцепиха небосвода и удариха в морската повърхност. Зап-210 нададе уплашен вик и се отдръпна назад. Рейт я улови и я задържа в прегръдките си, докато гръмотевиците утихнат.

Усещаше я как пърха като изплашена птица, наведе се и я целуна — по челото, очите, устата.

Слънцето залезе в пищно великолепие от златисти, черни и кафяви багри, по здрач заваля. Рейт и Зап-210 се прибраха в каютата, където стюардът им поднесе вечеря: кълцано месо, морски плодове, бисквити. Докато се хранеха, те поглеждаха през големите прозорци на кърмата, зад които властваха дъждът и светкавиците, а по-късно, когато тътенът на бурята най-сетне утихна, двамата си легнаха и се отдадоха на страстни милувки.

В полунощ облаците се разсеяха и в небето изгряха ярки звезди.

— Погледни нагоре! — прошепна Рейт. — Сред тези звезди има много светове, завладени от хората. Най-старият от тях се нарича Земя — той млъкна.

Зап-210 очакваше да продължи, но по някаква неясна причина Рейт не можа да каже нищо повече и не след дълго девойката заспа.

Гонен от силни ветрове, „Ниахар“ се носеше из Второто море, прехвърляйки с лекота огромни пенести вълни. Най-сетне в далечината се появи нос Брейз и малко след това корабът хвърли котва в древния град Стайне. Тук попълниха запасите си от прясна вода и продължиха към Шанизадия.

На двайсетина мили по-нататък издължена пясъчна ивица навлизаше навътре в морето. В залива, закътано в сенките на тъмносини дървета, се гушеше градче от плоски къщички със заострени портали и барелефни колонади. Тези архитектурни решения се сториха странно познати на Рейт и той попита капитана.

— Този град да не е на часки?

— Това е Сонгих, най-южният от градовете на сините часки. На времето карах товари тук, но ще ви кажа, уважаеми господине, че това е опасна работа. Навярно сте виждали руините на техните градове, разпръснати навсякъде из пустинята. Особено в котанските степи има стотици останки, обитавани някога от старите или от сините часки. Но кой би дръзнал да навлезе в тях сега? Само проклетите фунги.

Градът се стопи в далечината и не след дълго изчезна от погледа, когато корабът заобиколи пясъчния полуостров. Около час по-късно виковете на един от моряците накараха всички да изтичат на борда. В небето над тях кипеше въздушно сражение между два кораба. Единият имаше изящни издължени линии и сияеща синьо-сива обшивка. Палубата му бе обрамчена с изкусно изработена балюстрада, иззад която надзъртаха дузина същества с лъщящи шлемове. Вторият кораб притежаваше сурова и аскетична конструкция — сивкав, зловещ и страховит съд, построен с единствената мисъл за функционалност. Той беше по-малък от кораба на сините часки и видимо по-подвижен — в прозрачната сфера на кърмата седяха неколцина дирдири, погълнати от задачата да унищожат своя противник. Двата кораба описваха огромни кръгове, сменяха рязко посоката, издигаха се и се спускаха, дебнейки се като някакви отровни насекоми. От време на време, когато позволяваха обстоятелствата, корабите си разменяха огнени залпове, без това да води до видими последствия. Те се отдалечаваха светкавично, смаляваха се до размера на точици, после пак се връщаха и профучаваха с рев ниско над океанската повърхност.

Всички на борда на „Ниахар“ бяха излезли да наблюдават двубоя, дори двете старици, които досега не се бяха показвали. Докато оглеждаха с почуда небето, качулката на едната от тях се смъкна, разкривайки мъртвешки бледо лице. Изправена до Рейт, Зап-210 ахна уплашено и бързо извърна глава.

Корабът на сините часки неочаквано пикира право надолу, кърмовите оръдия изригнаха на метри под корпуса на дирдирския изтребител, който се запремята хаотично, бухна се във водата и потъна сред огромен облак от пръски. Машината на сините часки описа триумфален кръг, сетне се отдалечи по посока на Сонгих.

Стариците се спуснаха долу. Зап-210 дръпна Рейт и му зашепна развълнувано.

— Видя ли ги?

— Да, видях ги.

— Те са гжиндра.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Ами, предполагам, че гжиндра пътуват като всички останали — обясни със спокоен глас Рейт. — Пък и досега с нищо не са показали, че се интересуват от нас.

— Но те са на борда на нашия кораб! Гжиндра не правят нищо случайно!

Рейт изсумтя презрително.

— Може и да е така — но ние какво да направим?

— Да ги убием!

Отново тази неумолима и безжалостна природа на Тчай, оставила отпечатък върху всички обитатели на планетата, помисли си тъжно Рейт.

— Не, но ще ги държим под око — заяви той. — Вече знаем какви са, така че не могат да ни изненадат.

Беше ред на Зап-210 да поклати скептично глава, ала Рейт нямаше никакво желание да причинява зло на беззащитните старици.

Плаването продължи на югозапад, към Сасчанските острови. Дните се нижеха, еднакви като близнаци, без повече вълнуващи събития в небето. Всяка сутрин Карина 4269 прехвърляше хоризонта и се издигаше, забулена в кафеникава мараня. По пладне се образуваше омара, която филтрираше слънчевата светлина и застилаше океана със златисто покривало. Следобедите бяха дълги, залезите — красиви и тъжни, алегорични сражения между войните на мрака и князете на светлината. Нощем изгряваха луните — понякога розовата Аз, друг път синята Браз, а когато ги нямаше, „Ниахар“ се плъзгаше безшумно под звездното небе.

За Рейт тези дни и нощи щяха да са сред най-хубавите, преживени на Тчай, ако не бяха някои мисли, които не му даваха покой. Какво ставаше в Сивиш? Дали щеше да завари космическия кораб завършен, или вече бе разрушен? Каква бе съдбата на лукавия и опасен Айла Гмуреца, какви планове крояха дирдирите в техния град отвъд залива? И какви бяха тези две старици, за които Зап-210 подозираше, че са гжиндра? След онзи случай с въздушния двубой те не излязоха повече на палубата, освен една късна вечер, когато се разходиха за кратко. Докато ги наблюдаваше, Рейт почувства, че целият настръхва. Нямаше никакъв начин да разбере със сигурност дали са гжиндра или не, но предпочиташе да очаква най-лошото — а последствията от това в конкретния случай бяха непредсказуеми.

Една бледа утрин в далечината се появиха Сасчанските острови — три древни вулканични кратера, заобиколени от каменист бряг, обрасъл с горички от псили, киантус, лакови и хлебни дървета. В кратера на всеки от островите имаше по един град, чиито наподобяващи на клетките на пчелна пита къщички бяха полепнали нагоре по стръмните склонове. Тъмните им прозорци бяха извърнати към морето, над покривите се виеше дим.

„Ниахар“ навлезе във вътрешния залив, изви рязко, за да се размине с носещия се в обратна посока ферибот, и доближи южния остров. На кея ги очакваха дългокраки сасчански носачи с черни бричове и високи до глезените ботуши. Те уловиха хвърлените въжета и изтеглиха кораба навътре. Веднага щом бе спуснат трапът, носачите плъзнаха като насекоми на борда, повдигнаха люковете на трюма, нарамиха складираните вътре стоки и ги понесоха към града.

Рейт и Зап-210 слязоха на брега. Капитанът се провикна намусено след тях:

— Отплаваме по обяд, гледайте да не закъснявате. Не чакам никого.

Двамата се разходиха по крайбрежната улица, любувайки се на обраслия с къщи и дворове кратер. Зап-210 погледна през рамо.

— Следят ни.

— Гжиндра?

— Да.

Рейт изсумтя недоволно.

— Няма съмнение. Имат заповеди да не ни изпускат от погледа си.

— Което значи, че сме обречени — въздъхна обезсърчено Зап-210. — В Казаин ще докладват на пнумите и след това нищо не може да ни помогне — ще ни откарат обратно в страната на мрака.

Рейт не знаеше какво да каже. Стигнаха до малък залив, защитен с два вълнолома от откритото море, в който имаше терминал. Двамата спряха да погледат пристигащия от съседния остров ферибот — широк и плосък сал с кабинка в единия край, натоварен с двеста сасчанци от най-различна възраст и пол. Фериботът се долепи до кея и пътниците започнаха да слизат. В същото време други, които очакваха пристигането му, минаваха покрай дървената будка, където плащаха за превоза на охранен сънлив служител, след което бързаха да се качат. Фериботът отплава почти без да се забави. Рейт го изпрати със замислен поглед, сетне отведе Зап-210 в откритата чакалня, където я настани на една пейка. Поръча сладко вино и бисквити на един сервитьор и отиде да разговаря с продавача на билети. Зап-210 се оглеждаше нервно и изплашено. Стори й се, че зърна две тъмни сенки зад близкия навес. „Сигурно се питат какво правим тук“ — помисли си тя. Рейт се върна.

— Следващият ферибот е след час — малко преди пладне. Платих за два билета.

Зап-210 го погледна смаяно.

— Но нали по това време трябва да сме на борда на „Ниахар“!

— Така е. Гжиндра наблизо ли са?

— Току-що седнаха на последната маса.

Рейт се засмя мрачно.

— Ще им дадем малко храна за размисъл.

— Какво толкова ще си мислят? Че ще се качим на ферибота?

— Нещо подобно.

— Но защо смяташ, че ще ни повярват?

— Защото навярно от другите острови също потеглят презокеански кораби.

— Сигурен ли си?

— Ни най-малко.

— Но ако се качим на ферибота и гжиндра ни последват, „Ниахар“ ще потегли без нас!

— Най-вероятно. Капитанът ми се стори безскрупулен тип.

Минутите се нижеха една след друга. Зап-210 започна да губи търпение.

— Наближава пладне — отбеляза тя, втренчила поглед в Рейт. Опитваше се безуспешно да разгадае намеренията му, ала Рейт не беше като никой друг на Тчай. Сякаш беше замесен от различно тесто.

— Ето го и ферибота — посочи той. — Да вървим на кея. Искам да сме първи на опашката.

Зап-210 се надигна. Никога нямаше да прозре мислите на този човек! Тя го последва надолу към брега. И други се присъединиха към тях и скоро се образува малка блъсканица и настъпи суматоха. Рейт я попита тихо:

— Какво правят гжиндра?

Зап-210 погледна през рамо.

— Застанали са отзад на опашката.

Фериботът навлезе в пристанището, вдигнаха бариерите и пътниците нахлуха на кея.

Рейт се наведе и зашепна в ухото на спътницата си:

— Гледай да си от страната на будката за билети. Веднага щом я подминем, се шмугни вътре.

— Ох.

Тълпата вече ги влачеше надолу. Зап-210 подтичваше зад Рейт. Когато се изравниха с будката, той се наведе и се промъкна вътре, Зап-210 го последва. Пътниците се блъскаха съвсем близо до тях, протягаха пари на билетопродавача и отминаваха. В края на тълпата бяха двете гжиндра, които надигаха глави да погледнат над останалите. Те последваха пътниците на кея и се качиха на ферибота.

Бариерите се спуснаха и фериботът отплава. Рейт и Зап-210 излязоха от будката.

— Наближава обяд — каза Рейт. — Време е да се връщаме на „Ниахар“.

10.

Ураганни ветрове носеха „Ниахар“ право на югоизток, към Кислован. Морето беше почти черно. Огромни вълни подмятаха кораба като черупка и го заливаха с белезникава пяна.

Едно слънчево утро Зап-210 се присъедини към Рейт на носа. Известно време двамата гледаха напред, над разбунтуваното море, където лъчите на Карина 4269 се разпадаха на искри от златиста светлина.

— Какво ни чака там? — попита Зап-210.

— Нямам понятие — поклати глава Рейт. — Да можех да зная.

— Имаш разтревожен вид. Безпокои ли те нещо?

— Не нещо, а някой — един човек на име Айла Гмуреца. Не зная дали е жив или мъртъв.

— Кой е този Айла Гмуреца и защо се страхуваш от него?

— Той е от Сивиш, опасен тип… надявам се да не е вече между живите. Отвлякоха ме, докато спях. Тъкмо сънувах, че му разцепват главата.

— Защо тогава се тревожиш?

Рано или късно, рече си той, ще трябва да й разкажа всичко. Може би подходящият момент бе настъпил.

— Спомняш ли си една нощ, когато ти разказвах за другите светове в небето?

— Да, помня.

— Един от тях е Земята. В Сивиш построих комически кораб с помощта на Айла. Исках да се върна на Земята.

Зап-210 продължаваше да гледа към морето.

— Защо искаш да се върнеш там?

— Защото там съм се родил. Земята е моят дом.

— Ах! — тя замълча и след малко го погледна крадешком.

— Питаш се дали съм с всичкия си — засмя се Рейт.

— Много пъти съм се чудила. Много-много пъти.

— Така ли? — изненада се той, макар че предположението бе негово.

Тя отново се засмя някак тъжно.

— Припомнях си разни твои постъпки. В Убежищата. В горичката на кхорайците. Когато размени змиорките в Урманк.

— Отчаяни действия на човек, притиснат до стената.

— Ако наистина си от Земята, какво търсиш на Тчай?

— Корабът ми катастрофира в котанските степи. В Сивиш се опитах да построя друг.

— Хм… Земята наистина ли е райско местенце?

— Може би. По-важното е, че земните жители не знаят нищичко за Тчай. А трябва да научат.

— Защо?

— Има десетки причини. Най-важната е, че след като дирдирите са нападали веднъж Земята, могат да го сторят отново.

— Имаш ли приятели на Земята? — попита го тя и втренчи поглед в него.

— Разбира се.

— Там в къща ли живееше?

— Може и така да се каже.

— С жена и деца?

— Нямам нито жена, нито деца. През целия си живот съм пътешествал из космоса.

— А когато се върнеш — какво ще правиш?

— Засега не мога да мисля по-нататък от Сивиш.

— Ще ме вземеш ли с теб?

Рейт я прегърна през раменете.

— Да. Ще те взема.

Тя въздъхна с облекчение. След това вдигна ръка.

— Погледни нататък, накъдето грее слънцето. Там има остров.

Споменатият остров от черен гранит беше първият от множеството, набраздило морската повърхност. Навлизаха в район, където вилнееха огромни летящи хищници от непознат за Рейт вид. Четири трепкащи крила подкрепяха кълбо от увиснали розови пипала и централна тръба, завършваща отпред с изпъкнало око. Съществата се носеха по течението на вятъра, издигаха се нагоре, сетне пикираха с главоломна скорост, сграбчваха в движение своята жертва и отлитаха бързо. Неколцина от тях се приближиха към „Ниахар“ и моряците се разбягаха с изплашени викове.

Капитанът, който се бе подал на предната палуба, се засмя с ехидно отвращение.

— Говорят, че това били очите и червата на удавени моряци. Намираме се в Канала на смъртта, тези скали се наричат Зъбите на мъртвеца.

— Как ще го преминем през нощта?

— Не зная — повдигна с безразличие рамене капитанът, — тъй като никога не съм опитвал. Дори денем това е рисковано начинание. Бреговете на всеки от тези острови са обсипани с избелели кости. Виждате ли онази сянка в далечината? Това е Кислован. Ако имаме късмет, утре ще хвърлим котва в Казаин.

Привечер небето се покри с издължени перести облаци и вятърът постепенно се усили. Капитанът насочи „Ниахар“ към залива на една голяма черна скала и го доближи толкова, че носът почти докосваше влажния потъмнял камък. Тук спуснаха котва и „Ниахар“ се поклащаше в относително спокойствие, докато вятърът бързо прерасна в щорм. Огромни вълни прехвърляха черните скали на входа на залива и пръските им достигаха до самите върхове. Морето кипеше и се люшкаше, при един такъв рязък порив на вятъра веригата се скъса и „Ниахар“ заплава свободно из залива.

С настъпването на нощта вятърът утихна. Още известно време морето продължаваше да се вълнува, но при изгрев-слънце то бе съвсем гладко и спокойно и Зъбите на мъртвеца стърчаха над него като древни паметници, забодени в равна стъклена повърхност. Зад тях се виждаше тъмният масив на континента.

„Ниахар“ прекоси Канала на смъртта на собствен ход, по пладне навлезе в един тесен залив и в късния следобед спря до един кей на Казаин.

На пристанището двама дирдирчовеци се приближиха да огледат „Ниахар“. Съдейки по облеклото и маниерите им, бяха безупречни, млади и суетни, с фалшиви антени, които се поклащаха наперено и блещукаха с измамна светлина. Сърцето на Рейт се сви мъчително при мисълта, че са ги пратили да го заловят и хвърлят в тъмница. Ала след като задоволиха любопитството си, дирдирхората се отправиха към вътрешността на града.

На пристанището нямаше никакви формалности. Рейт и Зап-210 си свалиха багажа на кея и без да бъдат проверявани от когото и да било, се отправиха към близката превозна станция. Осемколесна платформа тъкмо се готвеше да потегли през Кислованския провлак, Рейт запази най-луксозната кабина на борда — миниатюрна стаичка с два хамака на третия етаж, с изглед към задната палуба.

Час по-късно моторната платформа закрета към покрайнините на Казаин. Известно време пътят криволичеше по крайбрежните хълмове, осигурявайки чудесна гледка към Канала на смъртта и Зъбите на мъртвеца. На пет мили северно трасето изви към вътрешността. През останалата част от деня се тътрузеха из зеленчукови поля, гори от дървета с белоснежни ябълковидни плодове и редки запустели селца.

Рано привечер спряха в самотна странноприемница, където четирийсет и тримата пътници получиха вечеря. Половината от тях бяха сиви, останалите Рейт не беше в състояние да идентифицира. Двама вероятно бяха степни хора от Котан, а неколцина други приличаха на сасчанци. Двете жълтокожи жени с рокли от черни люспи със сигурност идваха от тресавищата край Второто море. По правило пътниците се стараеха да не обръщат внимание едни на други и веднага след като се нахраниха, се върнаха във фургона. Рейт знаеше, че безразличието им е привидно, всеки от тях бе преценил останалите с проницателност, за каквато той не можеше и да мечтае.

Фургонът потегли рано на заранта и зората ги посрещна на подстъпите към централното плато. Карина 4269 изгря величествено, за да озари огромна савана, обрасла с алувии, дървета бесилки, торбести гъби и туфи бодлива трева.

Така измина този ден, както и четирите след него — пътуване, което Рейт почти не забелязваше заради нарастващата си нервност. В Убежищата, в големия подземен канал, край бреговете на Второто море и дори на борда на „Ниахар“ той бе завладян от странно спокойствие, граничещо с безсилно отчаяние. Но сега залогът отново се покачваше. Той се надяваше, молеше се, копнееше фургонът да се придвижи по-бързо, трепереше при мисълта какво ще открие в складовете на Айла в Сивиш. Почувствала напрежението му, но отдаваща го на други причини, Зап-210 се затвори в себе си и също не обръщаше внимание на околния пейзаж.

А фургонът продължаваше да пъпли през централното плато, спусна се по терасовидните склонове от напукан гранит и се озова в страна, обитавана от племена на враждебно настроени сиви. Все по-често забелязваха признаци за дирдирско присъствие: бетонни бункери и яркочервени кули, охраняващи входа към долината, клисури с непристъпни стени, в които най-вероятно се устройваха ловни излети. На шестия ден пред тях изникна планинска верига — намираха се от другата страна на хълмовете, спускащи се към Хей и Сивиш. Пътешествието бе към своя край. През цялата нощ фургонът боботи по прашен път, озарен от синята и розовата луни. После луните се скриха и небето на изток придоби цвета на засъхнала кръв. Зората настъпи като феерия от тъмночервени, оранжево-кафяви и бежови сияния. Отпред вече се виждаха Айзанският залив и покривите на Сивиш. Два часа по-късно фургонът спря в сивишкото депо до моста.

11.

Рейт и Зап-210 прекосиха моста, смесени с обичайната тълпа сиви, които се връщаха от работа в хейските заводи.

Сивиш се стори на Рейт болезнено познат — сцена на толкова много надежди и разочарования, та сърцето му неволно се разтуптя. Ако, по някаква невероятна прищявка на съдбата, някога се завърне на Земята, ще може ли да забрави преживяното в този град?

— Ела — подвикна той на девойката. — Ще вземем пътнически фургон.

Фургонът поскърцваше и стенеше, но скоро опушените, неприветливи квартали на Сивиш останаха зад тях и те стигнаха най-южната спирка, откъдето маршрутът продължаваше за Айзанския бряг. Зад спирката се простираха солниците и пътят описваше завой покрай складовете на Айла Гмуреца.

Всичко изглеждаше както преди — купчините от камънаци, пясък и сол, стари тухли и чакъл. От едната страна, зад складовете, се издигаше ексцентричната канцелария на Гмуреца. Не се виждаше никакво движение, нямаше хора, нито коли. Вратите на навеса бяха затворени, стените — полегнали повече от преди. Рейт ускори крачка, почти се затича по пътя и Зап-210 бе принудена да стори същото.

Рейт стигна навеса и се огледа. Пусто. Никакви звуци, нито гласове. Тишина. Навесът изглеждаше сякаш всеки миг ще падне, като че ли бе пострадал от силна експлозия. Рейт доближи страничния вход и надзърна вътре. Скелето беше празно. Космическият кораб бе изчезнал. Покривът бе полуразрушен, през зейналите отвори прозираше небето. Работилницата и шкафовете с инструменти бяха напълно опустошени.

Рейт се обърна и пое бавно към солниците. Какво ще прави сега?

Нямаше никаква представа. Умът му бе съвсем празен. Той се отдалечаваше бавно от навеса. Над главния вход някой бе написал „Онмале“. Името на емблемата, носена от Траз, когато Рейт го бе срещнал за първи път в котанските степи. Тази дума прониза парализираното му съзнание. Къде ли бяха Траз и Анахо?

Той приближи канцеларията и надзърна през прозореца. Тук, докато спеше, го бяха упоили с газ, след което гжиндра го бяха напъхали в чувал и отнесли в тунелите. Някой друг лежеше сега на кушетката — дълбоко заспал старец. Рейт потропа на стената. Старецът се пробуди и отвори първо едното си подпухнало око, сетне и другото. Загърна се зиморничаво с парцаливото си сиво наметало и се надигна.

— Кой е там? — провикна се дрезгаво.

Рейт реши да забрави предпазливостта, към която обикновено прибягваше.

— Къде са хората, които работеха тук?

Вратата се разтвори широко, старецът спря на прага и огледа Рейт от горе до долу.

— Разпръснаха се насам и нататък. Някои ги взеха ей там — той посочи с пръст Стъкления блок.

— Кои по-точно?

Отново същият внимателен поглед.

— Кой си ти, дето не знаеш новините в Сивиш?

— Пътник — отвърна Рейт, като се опитваше да говори спокойно. — Какво се е случило тук?

— Приличаш ми на един човек на име Адам Рейт — произнесе неочаквано пазачът. — Поне така го описват. Но Адам Рейт щеше да ми каже имената на локхаря и танга, които са известни само на него.

— Локхаря трябва да е Зарфо Детуайлер, а тангът няма да е друг, освен Исам.

Пазачът се надигна и надзърна над рамото му.

— А тази коя е? — попита, сочейки Зап-210.

— Приятелка. Тя знае, че съм Адам Рейт, и може да й се има доверие.

— Инструктираха ме да не се доверявам никому, освен на Адам Рейт.

— Аз съм Адам Рейт. Казвай каквото имаш да ми казваш.

— Приближи се. Остава да ти задам един последен въпрос — старецът се наведе и прошепна в ухото на Адам: — В Коуд Адам Рейт се запозна с един яоски благородник.

— Името му е Дордолио. А сега, какво е посланието за мен?

— Нямам послание.

— Тогава защо ми зададе всички тези въпроси? — избухна Рейт, чието търпение се бе изчерпало.

— Защото Адам Рейт има приятел, който би искал да го види. Аз трябва да отведа Адам Рейт при този приятел, без никой да разбере.

— И кой е този приятел?

Старецът размаха пръст.

— Шшшт! Не отговарям на никакви въпроси. От мен се иска да се подчинявам на дадените ми инструкции, точно затова ми плащат.

— Хубаво де, какви ха тези инструкции?

— Да заведа Адам Рейт на едно място. С това се изчерпват задълженията ми.

— Много добре. Да тръгваме.

— Веднага щом си готов.

— Готов съм.

— Да вървим — старецът се отправи към пътя и Рейт и Зап-210 го последваха.

Пазачът внезапно спря.

— Без нея. Само ти.

— Тя може да дойде.

— В такъв случай никъде няма да вървим и аз не знам нищо.

Рейт продължи да упорства ида спори, но безрезултатно.

— И колко далеч е това място? — попита накрая.

— Не е далече.

— Една миля? Две?

— Не е далече. Скоро ще се върнем. Защо се дърпаш? Жената няма да избяга. И да хукне нанякъде, друга ще си намериш. Аз така правех на твоите години.

Рейт огледа околността — пътя, порутените къщурки из солниците, полето наоколо. Не се виждаше жива душа, ала това не му вдъхваше особено спокойствие. Той погледна към Зап-210. На устните й трепкаше неуверена усмивка. Някаква отдалечена част от съзнанието му отчете факта, че това бе първата искрена усмивка на иначе сериозното й, навъсено лице. Рейт й заговори с настойчив глас:

— Иди в канцеларията и залости вратата. На никого няма да отваряш. Ще се върна веднага щом мога.

Зап-210 влезе в канцеларията. Вратата се хлопна и Рейт чу хлъзгането на резето. Той се обърна към стареца:

— Да побързаме! Води ме при този мой приятел.

— Последвай ме.

Старецът закуцука мълчаливо по пътя и свърна напряко през солниците към покрайнините на Сивиш. Рейт го следваше, изпълнен с неувереност и подозрение.

— Къде всъщност отиваме? — провикна се той.

Старецът махна неопределено с ръка.

— Кой е този човек, с когото трябва да се срещна? — продължи да упорства Рейт.

— Приятел на Адам Рейт.

— Да не е Айла Гмуреца?

— Не ми е позволено да му разкривам името. Нищо не мога да кажа.

— Дано по-скоро приключим с тази история — въздъхна Рейт.

Старецът се насочи към една от последните къщички, която стърчеше встрани от останалите. Беше доста стара, ако се съдеше по покритата с плесен, сива и напукана стена. Той доближи вратата, почука и се отдръпна встрани.

Отвътре се чу шум. Нещо помръдна зад единствения прозорец. Вратата се отвори. На прага застана Анке ди афрам Анахо. Рейт въздъхна облекчено.

— Това ли е човекът? — попита с вреслив гласец старецът.

— Да — кимна Анахо. — Това е Адам Рейт.

— Дай ми парите тогава, търпение нямам да свърша с тази работа.

Анахо влезе вътре и се върна с кесия секвини.

— Ето ти уговореното. Ела пак след месец. Ще има още за теб, ако междувременно си държиш езика зад зъбите.

Старецът взе кесията и си тръгна.

— Къде е Траз? — попита изгубил търпение Рейт. — Къде е корабът?

Анахо само поклати глава.

— Не зная.

— Какво?

— Ето какво се случи. Ти беше отвлечен от гжиндра. Айла Гмуреца бе ранен тежко, но не умря. Три дни след събитията неколцина дирдирхора дойдоха за Айла и го отведоха в Стъкления блок. Той хленчеше, дърпаше се, ругаеше и заплашваше, но нищо не помогна. По-късно узнах, че направил страхотно представление по време на лова, държал се като побъркан, тичал презглава, крещял с пълно гърло… Дирдирхората видяха кораба, когато идваха за Айла, уплашихме се, че пак ще се върнат. И тъй като машината бе готова за полет, решихме да я махнем от Сивиш. Аз останах да те чакам. Посред нощ Траз и неколцина техници вдигнаха кораба и отлетяха към едно място… Траз каза, че знаеш кое.

— Кое? — попита Рейт.

— Не ми го каза, за да не мога да го издам, в случай че ме заловят. Само написа „Онмале“ на навеса. Каза, че ще се сетиш къде трябва да идеш.

— Да вървим при склада. Оставих там един приятел.

— Знаеш ли какво означава „Онмале“? — попита Анахо.

— Мисля, че се досещам. Но не съм сигурен.

Върнаха се по същия път.

— Онзи въздухолет все още ли е на наше разположение? — попита Рейт.

— Да, дистанционното е у мен. Не виждам защо да не можем да го използваме.

— Значи положението не е чак толкова лошо… Междувременно, преживях доста интересни неща — той разказа на Анахо част от приключенията си. — Избягах от Убежищата. По някое време започнаха да ме преследват двама гжиндра. Може би бяха наети от кхорайците или пнумите са ги пратили подире ни. Видяхме други гжиндра в Урманк, които се качиха с нас на борда на „Ниахар“. Предполагам, все още са на Сасчанските острови, но не съм сигурен. Оттогава никой не ни е преследвал, но въпреки това ми се ще да напуснем Сивиш час по-скоро.

— Готов съм да тръгна веднага — увери го Анахо. — Всеки миг късметът може да ни изневери.

Най-сетне стигнаха складовете на Гмуреца. Рейт спря. Изглежда, се бе случило това, от което се бе опасявал подсъзнателно. Вратата на канцеларията зееше. Рейт хукна нататък, следван от Анахо.

Нямаше и следа от Зап-210 — нито в канцеларията, нито из складовете.

Точно пред вратата на канцеларията почвата бе съвсем мека и там се виждаха отпечатъци от боси крака.

— Гжиндра — поклати глава Анахо. — Или пнумеци. Не може да са други.

Рейт плъзна поглед над застиналите в мълчание солници. Какво да правят? Накъде да вървят, за да я търсят? Ами Траз, космическият кораб, завръщането на Земята? Рейт се отпусна уморено върху един празен сандък. Анахо го наблюдаваше с тъжно, издължено лице, като застаряващ, изгубил славата клоун. Накрая произнесе с мрачен глас:

— Най-добре да тръгваме.

Рейт разтърка чело.

— Почакай малко. Трябва да помисля.

— Какво толкова има да мислиш? Щом е в ръцете на гжиндра, значи е изчезнала безследно.

— Това ми е ясно.

— Не можеш да направиш нищо.

Рейт погледна към хълмовете.

— Сигурно ще я отведат под земята. А след това ще я хвърлят в бездната. Безсилен си да я спасиш, така че по-добре я забрави. Траз ни чака при кораба.

— Все още мога да направя нещо — възрази Рейт. — Да сляза след нея.

— Под земята? Това е безумие! Никога няма да се върнеш!

— Веднъж вече се върнах.

— Прищявка на съдбата.

Рейт се изправи. Анахо продължаваше да го убеждава отчаяно:

— Разбери, няма шанс да се върнеш. Помисли за Траз. Нима ще го оставиш да те чака до края на дните си? Дори не мога да му кажа, че си пожертвал всичко, след като не знам къде е.

— Не възнамерявам да пожертвам всичко — отвърна Рейт. — Защото ще се върна.

— Ами! — изпръхтя презрително Анахо. — Този път пнумите няма да допуснат грешка. Ще те провесят над бездната заедно с момичето.

— Не — поклати глава Рейт. — Няма да го направят. Трябвам им за Музея на Вечността.

Анахо размаха в почуда ръце.

— Така и не се научих да те разбирам! Добре, върви под земята! Забрави верните си другари! Прави каквото знаеш! Кога ще слезеш? Сега ли?

— Утре — отвърна Рейт.

— Утре. И защо е това забавяне? Защо ще лишаваш пнумите от своето сияйно присъствие чак до утре?

— Защото днес ще направя някои приготовления. Ела, трябва да идем до града.

12.

Призори Адам Рейт се отдалечи към покрайнините на солниците. Тук преди няколко месеца той и приятелите му бяха засекли сигналите, които си разменяше Айла Гмуреца с гжиндра. Сега Рейт също носеше огледалце. Веднага щом Карина 4269 се издигна над хоризонта, той плъзна едно слънчево зайче из околните хълмове.

Измина близо час. Рейт продължаваше методично да святка с огледалцето, засега без никакъв резултат. Но ето че изведнъж, като че от въздуха изникнаха две тъмни фигури. Бяха щръкнали на неколкостотин крачки от него и го разглеждаха, без да помръдват. Рейт завъртя леко огледалцето. Фигурите се раздвижиха и запристъпваха като хипнотизирани към него. Рейт се запъти да ги пресрещне. Не след дълго двамата спряха на петнайсетина крачки от него.

Измина една минута. Тримата се разглеждаха. Лицата на гжиндра бяха засенчени от нахлупените шапки, те бяха мъртвешки бледи, лисичи, с дълги, тънки носове и скосени черни очи. След като почакаха малко, двамата гжиндра скъсиха разстоянието.

— Ти си Адам Рейт — произнесе единият с нисък глас.

— Да, аз съм Адам Рейт.

— Защо ни сигнализираш?

— Вчера вие отведохте моята спътница.

Гжиндра не отговориха.

— Истина ли е, или не?

— Истина.

— Защо го направихте?

— Такава беше уговорката.

— Къде я отведохте?

— На мястото, където ни бе поръчано.

— Къде е това място?

— Нататък.

— Имате ли уговорка за мен?

— Да.

— Чудесно — отвърна Рейт. — Вървете напред. Аз ще ви последвам.

Гжиндра се посъветваха шепнешком.

— Не сме съгласни — възрази единият. — Не обичаме, когато вървят след нас.

— Е, този път ще трябва да се примирите — засмя се Рейт. — В края на краищата, нали ще изпълните уговорката.

— Така е, ако всичко мине добре. Но откъде да сме сигурни, че няма да ни застреляш в гръб?

— Нямам подобно намерение — увери ги Рейт. — Единственото, което искам, е да открия моята спътница и да я върна на повърхността.

Гжиндра го гледаха с равнодушно любопитство.

— Защо отказваш да вървиш пред нас?

— Защото не зная къде да отида.

— Ние ще ти кажем.

— Вие тръгнете напред! — заяви с твърд глас Рейт. — Така ще е по-лесно, отколкото да ме носите в чувал.

Гжиндра отново си зашепнаха, без да изпускат от поглед Рейт. След това се обърнаха и поеха бавно през солниците.

Рейт ги последва на петдесетина крачки. Вървяха по едва забележима пътечка, която от време на време се губеше напълно. Така изминаха около миля, сетне втора. Складовете се смалиха до правоъгълни петна, Сивиш се превърна в сивкава купчина на северния хоризонт.

Гжиндра спряха, обърнаха се и го изгледаха.

— Ела по-близо — подкани го единият. — Трябва да застанеш до нас.

Рейт ги доближи неохотно. Извади лъчемета, който бе купил вчера, и им го показа.

— Това е само предпазна мярка. За да не бъда упоен или убит. Искам да сляза жив в Убежищата.

— Не се тревожи, няма да ти сторим нищо — успокоиха го гжиндра в един глас. — Прибери пистолета, той не ти е нужен сега.

Рейт продължаваше да държи оръжието в ръка, докато ги приближаваше.

— По-близо! По-близо! — подканяха го двамата. — Застани в очертанията на черното петно.

В мига, в който Рейт стъпи на петното, то потъна в земята. Гжиндра стояха спокойно и неподвижно, толкова близо до него, че Рейт можеше да различи бръчките по лицата им. С нищо не показваха, че се страхуват от оръжието му.

Замаскираният асансьор се спусна на петнайсет стъпки, спря и гжиндра пристъпиха в издълбан в скалата тунел. Те погледнаха през рамо и го подканиха.

— Побързай — след това се затичаха, развявайки краищата на наметалата си. Тунелът бе наклонен надолу и това допълнително ускоряваше движението. Постепенно обаче се изравни и накрая свърши с ръб, отвъд който се простираше воден канал. Гжиндра посочиха на Рейт да се спусне в една лодка, в която те също се настаниха. Лодката се плъзна по повърхността, насочвана дистанционно, и пое по средата на канала.

Плаваха около половин час, Рейт непрестанно се озърташе, докато двамата гжиндра седяха мълчаливо, подобно на издялани от черен камък фигури.

Каналът се вля в по-голяма подводна река, лодката се насочи към пристана. Рейт пръв слезе на брега, гжиндра го последваха. Дадоха му знак да чака, скоро след това откъм сенките се зададе пнумек. Гжиндра произнесоха няколко думи в пространството, които пнумекът сякаш не чу, след това се върнаха в лодката и отплаваха, извърнали белите си очи към кея. Рейт остана с пнумека, който заговори:

— Адам Рейт, последвай ме. Очаквахме те.

— Къде е младата жена, която ви доведоха вчера? — попита Рейт.

— Ела.

— Къде е?

— Жужма кастчай те очакват.

Странно усещане, като от хладен повей, накара кожата на Рейт да настръхне. Зловещи предчувствия завладяха съзнанието му. Беше взел всички възможни предпазни мерки, но тепърва предстоеше да провери ефективността им.

Пнумекът го подкани с жест.

— Хайде.

Рейт го последва, едновременно ядосан и засрамен. Спуснаха се по криволичещ коридор, облицован с плочи от черен полиран кремък, по който трепкаха сенки и отражения. Рейт усети, че му се завива свят. Коридорът се разшири в зала с черни огледала. Рейт се чувстваше все по-объркан. Пнумекът го отведе до централната колона, в която имаше плъзгаща се врата.

— Вътре ще влезеш сам, там е Музеят на Вечността.

Рейт надзърна през отвора и видя тясна клетка, тапицирана с материя, наподобяваща сребърно руно.

— Какво е това?

— Трябва да влезеш.

— Къде е младата жена, която ви доведоха вчера?

— Влез през портала.

— Настоявам да разговарям с някой пнум — заяви ядосано Рейт. — Въпросът е много важен.

— Влизай в клетката. Когато порталът отново се отвори, върви по следата до Вечността.

Рейт втренчи гневен поглед в пнумека. Бледото лице беше безразлично като муцуна на риба. Всякакви заплахи, молби и убеждения секнаха в гърлото на Рейт. Забавянето или съпротивата можеха да доведат до ужасяващи последствия, тази мисъл накара стомаха му да се свие. Той пристъпи в клетката.

Порталът се затвори. Клетката внезапно полетя надолу, спускайки се бързо, но с контролирана скорост. Измина една минута. Клетката спря. Порталът се разтвори. Рейт пристъпи в непрогледния мрак. Под краката му блесна ивица от жълти точки, която се отдалечаваше право напред. Той се огледа. Наостри слух. Нищо, нито звук, нито усещане за нечие присъствие. Завладян от странното чувство за обреченост, пое по жълтата линия.

От време на време светещите точки извиваха в една или друга посока. Рейт ги следваше неотстъпно, страхувайки се от това, което би могло да дебне в мрака от двете страни. За момент му се стори, че чува далечен приглушен тътен, като от въздушна струя, извираща от голяма дълбочина.

Мракът неусетно се разсея, прогонен от невидими светлинни източници. Тунелът свърши неочаквано и Рейт се озова в самия край на огромна подземна галерия, изпълнена с предмети, чиито контури едва се различаваха в бледожълтото и сребристо сияние. Под краката му започваше стълбище, Рейт започна да се спуска бавно, като се озърташе.

Когато стигна дъното, спря, завладян от неописуем ужас — точно пред него стоеше пнум.

Полагайки огромни усилия да запази самообладание, Рейт си пое дъх и произнесе с най-твърдия глас, на който бе способен в този момент:

— Аз съм Адам Рейт. Дойдох тук за една млада жена, моя спътница, която бе отвлечена вчера. Доведете я незабавно.

Мрачната фигура заговори с нисък, дрезгав шепот:

— Ти ли си Адам Рейт?

— Да. Къде е жената?

— И си дошъл тук от Земята?

— Какво е станало с жената? Кажете ми!

— Защо пристигна на Стария Тчай?

Рейт усети как го завладява отчаяние.

— Какво е станало с момичето! Казвай веднага! — извика.

Тъмната фигура се отдалечи безшумно. Рейт постоя малко в нерешителност, не знаейки какво да стори.

Златистите и сребристите светещи предмети сякаш станаха по-ярки или може би Рейт бе започнал да привиква с мрака. Вече различаваше смътни очертания — рафтове, скелета, наподобяващи китайска пагода, редове от колони. Зад тях изникваха силуети със сребърни и златни контури, ала умът му все още не бе в състояние да обхване цялостната картина.

Пнумът се отдалечаваше бавно. Обхванат от гняв, Рейт се затича след него. Застигна го, сграбчи го за твърдото като гранит рамо и дръпна рязко назад. За негова изненада пнумът полетя надолу, но ръцете му се завъртяха около ставите и опряха в земята, също като на лапи на четириного. Главата на извънземния описа кръг около оста си и клюмна към земята — застанал в тази поза, пнумът ужасно заприлича на нощно куче. Преди още Рейт да се е съвзел от изненадата, пнумът отново се изправи на два крака и го изгледа отвисоко, с хладно неодобрение.

Рейт едва сега намери сили да заговори.

— Трябва незабавно да разговарям с някого от вашите управници. Това, което ще му кажа, не търпи отлагане. Засяга не само мен, но и вас!

— Това е Музеят на Вечността — заяви с пресипнал глас пнумът. — Думите ти тук нямат значение.

— По друг начин ще започнеш да разсъждаваш, когато ме изслушаш.

— Последвай ме, за да заемеш своето място във Вечността. Очакват те — съществото отново се отдалечи. Рейт прехапа толкова силно устни, че очите му се наляха със сълзи. Ако нещо се е случило със Зап-210, ще ги накара да платят, независимо от последствията.

Те повървяха няколко минути и преминаха през обрамчен с колони портал в ново подземно царство: място, което Рейт оприличи на добре поддържан мемориал на Земята.

По широката алея отпред, очертана от познатите златисти и сребристи линии, се разхождаха едри тромави фигури. На Рейт му беше трудно да ги разпознае. Фигурите се насочиха право към него. Когато наближиха, той видя, че са пнуми. Бяха поне двайсетина и съдейки по някои неуловими на пръв поглед признаци като вглъбеност и осанка, очевидно заемаха високо положение в тукашната йерархия. Докато разглеждаше смълчаните силуети в този мрачен и тайнствен ъгъл на Музея на Вечността, Рейт неволно се зачуди на собственото си спокойствие. Но какво друго му оставаше? При подобни обстоятелства нормалното поведение и реакция са абсолютно неприложими. По някакъв начин, черпейки от вътрешните си резерви, той трябваше да наложи волята си и да постигне замисленото, макар да бе заобиколен от чуждоземни същества, движени от неразбираеми и странни мотиви.

Той огледа притихналата група.

— Аз съм Адам Рейт — заговори с ясен глас. — Идвам от Земята. Какво искате от мен?

— Да заемеш мястото си във Вечността.

— Вече съм тук — отвърна Рейт, — но смятам да си тръгна. Надявам се, ще оцените факта, че дойдох по своя воля?

— Така или иначе щеше да дойдеш — по един или друг начин.

— Грешите. Нямаше да дойда. Но вие отвлякохте моята спътница. Слязох тук, за да я взема и да я върна на повърхността.

Пнумите, като по неуловим сигнал, пристъпиха едновременно и заплашително напред. Приличаха на призраци от кошмар.

— Как смяташ да го постигнеш? Намираш се в Музея на Вечността!

Рейт помисли малко, преди да отговори.

— Зная, че пнумите живеят от много отдавна на Тчай.

— Така е, от много-много отдавна. Ние сме душата на Тчай. Ние сме самият свят.

— Но на Тчай живеят и други раси — някои от тях са по-могъщи от вас.

— Те идват и си заминават — пъстри сенки, които ни забавляват и развличат. Прогонваме ги веднага щом сметнем за нужно.

— Не се ли боите от дирдирите?

— Те не могат да ни сторят нищо. Не познават най-съкровените ни тайни.

— Ами ако ги знаят?

Тъмните очертания пристъпиха още крачка напред.

— Ако дирдирите знаят всички ваши тайни — провикна се Рейт, — ако познават тунелите, проходите и местата за излизане на повърхността?

— Предположението ти е абсурдно.

— Което не пречи да бъде самата истина. Аз бих могъл да им помогна — Рейт извади синята папка. — Разгледайте това.

Пнумите се наведоха неохотно над папката.

— Изчезналите карти!

— Грешите — поправи ги Рейт. — Това са техни копия.

Пнумите нададоха ниски, изплашени викове, наподобяващи скимтенето на нощните кучета — Рейт неведнъж бе чувал подобни звуци в котанските степи.

Тъжните провлечени ридания скоро утихнаха. Пнумите стояха неподвижно в полукръг. Рейт почти долавяше витаещата във въздуха заплаха, излъчвана от тези страховити и силни създания.

— Успокойте се — заговори той. — Засега нищо не ви застрашава. Картите са гаранция за моята безопасност, нищо няма да ви се случи, стига да се завърна на повърхността. В противен случай ще бъдат предадени на сините часки и дирдирите.

— Това е недопустимо. Картите трябва да бъдат прибрани на сигурно място. Няма друга алтернатива.

— Думите, които се надявах да чуя — подсмихна се Рейт и огледа полукръга. — Съгласни ли сте с моите условия?

— Още не сме ги чули.

— Искам да ми върнете жената, която отвлякохте вчера. Ако е мъртва, чака ви сурово наказание. Дълго след това ще проклинате името ми.

Пнумите стояха мълчаливо.

— Къде е тя? — попита с рязък тон Рейт.

— Тя е в „Музея“ предстои да бъде кристализирана.

— Жива ли е? Или мъртва?

— Все още е жива.

— Къде е — питам ви?

— В другия край на Полето на паметниците — очаква да започне подготовката.

— И не сте й сторили нищо?

— Тя ще живее.

— В такъв случай извадихте късмет.

Пнумите продължаваха да го гледат, сякаш не разбираха какво им казва.

— Доведете я тук или ме отведете при нея — което от двете ще стане по-бързо.

— Ела.

Те поеха напряко през Полето на паметниците — равна площ, покрита със статуи или фигури, олицетворяващи същества от стотици различни раси.

— Какви са тези същества?

— Те представляват епизоди от живота на Тчай, с други думи, от нашия живот. Ето там типичен шиван, пристигнал на планетата преди седем милиона години. Това е ранен кристал, тоест от най-старите — спомен от далечно време. Зад него виждаш гией — народът им е основал осем империи, преди да бъде прогонен от фисеите, които на свой ред побягнаха от светлината на червеното джудже Хси. Още по-нататък има и други, отдавна потънали в забрава.

Групата продължи да крачи по широките алеи. Паметниците бяха черни, със златисти и сребристи контури — тук имаше четириноги, триноги и двуноги създания, с глави или външни церебрални сакове, с очи, оптични израстъци, гъвкави сензори, призми. Рейт спря пред една висока и масивна фигура с огромен череп, вдигнала триметров меч. Това беше прародителят на добре познатия му зелен часк. Малко по-нататък син часк наблюдаваше група приведени стари часки, заобиколени с антураж часкоиди. Сетне идваше ред на дирдирите и дирдирхората, при които бяха поставили и двама мъже и две жени от непозната за Рейт раса. Встрани самотен уонк, мрачен и навъсен, надзираваше отряд поробени човеци. Зад тях се издигаха още подобни скулптурни групи, както и един последен, празен пиедестал, след което алеята се спускаше надолу, покрай черен хълм, към бавно течаща тъмна река, чиято повърхност бе изпъстрена със сребристи водовъртежи. На брега на реката имаше клетка със сребърни решетки — в клетката се свиваше изплашено Зап-210. Когато съгледа Рейт, на лицето й се отрази цяла палитра от противоречиви чувства — мъка и радост, облекчение и изненада. Бяха й свалили горните дрехи и сега бе само по риза.

Не без усилие Рейт овладя гласа си и попита:

— Какво сте направили с нея?

— Току-що премина първата течна обработка. Тя подготвя кожата и отваря порите за втората течна.

— Доведете я тук.

Зап-210 излезе от клетката. Рейт я хвана за ръка и я погали по главата.

— Вече си в безопасност. Връщаме се на повърхността — той почака няколко минути, докато девойката се съвземе от уплахата и осъзнае, че е спасена.

Пнумите се приближиха.

— Очакваме да ни бъдат върнати картите — заяви един от тях.

Смехът на Рейт бе малко пресилен.

— Още не. Имам и други условия — но няма да ги обсъждам тук. Нека напуснем това място. Музеят на Вечността ми действа потискащо.

В зала от полиран сив мрамор Рейт бе посрещнат от старейшините на пнумите.

— Аз съм човек — заговори без предисловие той. — Обезпокоен и отвратен съм от неестествения начин на живот на моите сънародници — пнумеците. Трябва да преустановите експериментите с човешки деца и да преместите всички деца на пнумеци на повърхността, където да останат под ваша опека, докато бъдат в състояние да се грижат за себе си.

— Но това би означавало край за пнумеците!

— Така е, но защо не? Вашата раса е на повече от седем милиона години. Пнумеците ви служат от около трийсет хиляди години. Едва ли ще изпитате непреодолими затруднения, след като се разделите с тях.

— Добре, съгласни сме. Но какво ще стане с картите?

— Ще унищожа всички, освен няколко копия. Нито едно от тях няма да попадне в ръцете на вашите врагове.

— Не е достатъчно! Пак ще живеем в постоянна заплаха.

— Не е моя грижа. Това е предпазна мярка, която ще гарантира изпълнението на моите изисквания. С течение на времето ще си получите картите.

Пнумите обсъдиха ситуацията с тревожен шепот. Накрая един от тях заяви:

— Съгласни сме с твоите условия.

— В такъв случай бих искал да ни извадите на повърхността, край сивишките солници.

По залез-слънце в солниците цареше обичайната тишина. Карина 4269 бе увиснала в мъждивата омара над хълмовете, отразявайки се в дирдирските кули. Рейт и Зап-210 приближиха складовете. Откъм канцеларията излезе да ги посрещне зарадваният Анахо.

— Докарах въздухолета — докладва той. — Нищо повече не ни задържа тук.

— Да побързаме тогава. Не мога да повярвам, че сме свободни.

Въздухолетът се издигна над солниците и полетя на север.

— Къде отиваме? — попита Анахо.

— В котанските степи, южно от мястото, където се срещнахме за първи път.

Летяха през цялата нощ над голата вътрешност на Кислован, сетне над Първото море и котанските тресавища.

Призори се озоваха в покрайнините на степта и Рейт забави ход, за да огледа местността. Прелетяха над една гора и той посочи полянката в средата.

— Ето го — това е мястото, където се спуснах на Тчай. Лагерът на хората емблеми е на изток. Там, край оня перест храсталак, погребахме Онмале. Да се спуснем долу.

Въздухолетът се приземи. Рейт скочи на земята и се отправи бавно към храстите. Зад тях лъщеше метален корпус. Отнякъде се появи Траз и махна с ръка.

— Знаех си, че ще дойдеш.

Траз изглеждаше променен. Беше възмъжал… и нещо повече. На едното си рамо носеше медальон от желязо, камък и дърво.

— Виждам, че си изровил емблемата.

— Да. Тя ме зовеше. Всеки път, когато се озовавах в степта, чувах гласове — вождовете на Онмале ме викаха от страната на мрака. Изрових емблемата и те млъкнаха.

— А корабът?

— Готов е. Четирима от техниците са тук. Един остана в Сивиш, двама се изплашиха и тръгнаха през степта за Хедайха.

— Колкото по-скоро отлетим, толкова по-добре. Ще повярвам, че сме избягали едва когато излезем в космоса.

— Всичко е готово.

Анахо, Траз и Зап-210 влязоха в кораба. Рейт хвърли прощален поглед към небето. Наведе се, взе шепа от земята на Тчай, стисна я и я прибра в джоба си. След това се пъхна през люка и го затвори. Двигателите изреваха. Корабът се издигна в небето. Повърхността на Тчай се отдалечаваше бързо, скоро планетата се превърна в сияещ овал, смали се до сиво-кафява топка и накрая изчезна.

Допълнителна информация

$id = 4592

$source = Моята библиотека

Издание:

Джак Ванс. Дирдирите. Пнумите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-943-4

Джак ВансДирдирите. Пнумите

Дирдирите

Какво се случи досега

1.

2.

3.

4.

5.

„Търсачи на хризоспин! При Кобо Хукс ще намерите най-добрите детектори!“

„Обмислете плановете си в странноприемницата Пурпурните светлини“

„Оръжия, матраци, карти, инструменти за копаене при търговеца Саг“

„Не търсете напразно — Всевиждащия Гарзу ще ви укаже точното място на плодоносни пурпурни жили“

„За да избягате на зловещите дирдири, купете си леки бързоноги ботуши от Аулко“

„Издъхнете в комфорт и сладки видения с еуфоричните предсмъртни хапчета на Лаус Чудотвореца“

„Насладете се на приятен отдих на Веселия подиум, преди да влезете в Зоната“

„Почерпете от седемнайсетгодишния ни опит — само за хиляда секвина осигуряваме картата на Санбор Ян, с гаранция за неизследвани участъци.“

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

Пнумите

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

Джак Ванс
Дирдирите. Пнумите