Странното затруднение
Сънища и фантастика

Робърт Блох
Всичко в златния следобед

Униформеният мъж на вратата бе много любезен, но изглежда не бързаше да я отвори. Не му направиха впечатление нито новият „Кадилак“ на доктор Трейгър, нито козята му брадичка.

Така продължи, докато докторът не му се озъби.

— Но аз имам определена среща! Мистър Денис каза, че било спешно!

Тогава униформеният мъж се обърна и влезе в караулната будка, за да позвъни в голямата къща на хълма.

Доктор Сол Трейгър се опита да потисне нетърпението си, но десният му крак неволно натисна педала на газта и от ауспуха излетя облак изгорели газове.

Не можа да определи обаче до каква степен би могъл да замърси въздуха на Бел Еър, тъй като пазачът след малко излезе от будката и отключи вратата. Докосна шапката си за поздрав и се усмихна.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, докторе. Изкачете се нагоре по алеята.

Доктор Трейгър кимна любезно и колата потегли.

— Аз съм отскоро на тази работа, а човек трябва да е предпазлив в тези времена — извика мъжът след него, но докторът не го чу. Очите му бяха съсредоточени върху гледката пред него. Въпреки желанието си той беше поразен.

И имаше защо — почти половин милион долара съвсем не бяха малко пари. Съвместните усилия на десетки архитекти, специалисти по подрязването на дървета в различни странни форми, градинари-дизайнери, подражаващи на природата, бяха допринесли за създаването на това, което бе общоизвестно като Градината на Едем^[1]. Въпреки че името бе дадено в чест на Ева Едем, собственичката на имението, то бе напълно заслужено, реши доктор Трейгър. Ако някой се опиташе да обрисува Градината на Едем, сигурно щеше да започне така: „Тя се слави с двата си плувни басейна, гараж за осем коли, мощни косачки и корпус, населен с ангели…“

Доктор Трейгър в никакъв случай не посещаваше имението за пръв път, но никога не преставаше да се вълнува от гледката на двореца на хълма. Това беше напълно подходящо жилище за Ева, Първата жена. Първа от Десетте лидери на Театралните каси.

Предната врата вече бе отворена, когато той паркира в алеята за коли и главният слуга се усмихна и му се поклони вежливо. Докторът знаеше, че този човек е истински английски лакей, в комплект с акцента и бакенбардите си. Ева Едем бе настоявала за това, по едно време я бе прихванало да получи автентичен екземпляр от агенциите по набиране на работна сила. Най-накрая успя да се спре на една кандидатура от Централния разпределител.

— Добър ден — поздрави го лакеят. — Мистър Денис е в библиотеката, сър. Той ви очаква.

Доктор Трейгър последва слугата през фоайето и по стълбите надолу към хола. Всичко беше мебелирано със съвършен вкус — както често отбелязваше Мики Денис.

— Защо не? Нима не наехме най-добрия декоратор по вътрешна архитектура в Бевърли Хилс?

Самата библиотека бе забележителен пример за точно пресметнат декор — пълна с традиционните тежки английски столове, направени по поръчка от специализирана фирма, стените й бяха облицовани с великолепни панели от орехово дърво, подът бе от полиран махагон и към сводестия таван се извисяваха около двадесет и пет метра библиотечни рафтове. Погледът на доктора се плъзна по лавиците, които ужасно се нуждаеха да бъдат почистени от натрупалия се прах. Томовете на Такъри в зелено — един метър, на Томас Харди в кафяво — два метра с добавка Достоевски в нежносиньо, десет стъпки Балзак, пет — Дикенс, една секция с Шекспир, цяла камара от Молиер. Пълно събрание на съчиненията, разбира се. Продавачите на книги се бяха постарали да снабдяват Ева Едем с всичко. Трябваше да има около две хиляди тома по лавиците.

В средата на всичко това седеше Мики Денис, агентът, и четеше зацапано и с подгънати, изръфани краища копие на „Вариете“.

Понеже доктор Трейгър застина колебливо до вратата, дребничкият мъж стана и му махна с ръка.

— Хей, докторе — викна той. — Откога ви очаквам!

— Съжалявам — измърмори Трейгър. — Имах няколко срещи, които не можех да отложа.

— По дяволите вашите срещи! Вие имате договор с нас, нали така? Следователно, скъпи, този път наистина ще ви се наложи да поработите.

Той поклати глава, приближавайки се към доктора.

— И ти ми приказваш за неприятности — промърмори, въпреки че Трейгър въобще не беше споменал нещо подобно. — Говорим за неприятности и ето ги вече тук. Засега не смея да позвъня в студиото. Направя ли го, ще плъзнат слухове навсякъде из Бевърли Хилс. Трябваше първо да се видя с вас. Вие ще я прегледате.

Доктор Трейгър търпеливо чакаше. Половината от професионалните му задължения се заключаваха именно в това — да чака. Междувременно се впусна в догадки. Какво ли щеше да бъде този път? Пак някоя свръхдоза приспивателни хапчета — връщане към наркотиците, един начин да се докаже старата максима, че абсентът кара сърцето да бие по-силно? Той бе поддържал Ева Едем преди във всички подобни ситуации и бе успявал да ги приключи с обичайната практика, както например по времето, когато тя искаше да избяга с един японски шофьор… Мислейки си обаче за това, не беше напълно съгласен, че е толкова просто. Да се справи с Ева Едем бе трудно, да се справи с шофьора бе много по-трудно, но да се справи с жената на шофьора и седемте им деца бе направо кошмар. Въпреки това бе успокоил нещата.

Той винаги успяваше да се справи, ето защо бе на тлъст годишен договор.

Като лекар Трейгър обикновено не одобряваше затлъстяването, но когато ставаше дума за годишна рента, я харесваше по-закръгленка. А тази бе най-тлъстата и заради това бе готов за всякакво предложение от страна на Мики Денис.

Агентът сграбчи ръката му.

— Докторе, ще трябва да я охладите, и то бързо! Този път вече е наистина убийство!

Трейгър пребледня против волята си. Вдигна ръка и подръпна за успокоение брадичката си. Тя седеше на мястото си като символ на неговия авторитет. Постара се да прочисти гласните си струни, преди да проговори.

— Да не искаш да кажеш, че е убила някого?

— Не! — Мики Денис поклати глава с отвращение. — Това би било доста лошо, но щяхме да го уредим някак. Казах го просто фигуративно. Тя иска да убие себе си, докторе! Да убие кариерата си, да захвърли един съвсем нов седемгодишен непрекъснат договор с най-изгодни условия и висок процент. Тя иска да прекрати индустрията.

— Да остави киното?

— Най-сетне схвана, докторе! Тя иска да си тръгне при четиристотин хиляди долара годишно.

В гласа му прозвуча истинско страдание — страданието на човек, който добре осъзнава, че с десет процента от четиристотин хиляди долара могат да се купят доста неща.

— Ти трябва да я видиш — простена той. — Трябва да й избиеш това от главата. И то бързо.

Трейгър кимна.

— Защо иска да напусне? — попита той.

Мики Денис вдигна ръце и простена:

— Не знам! Не изтъква никакви причини. Миналата нощ ми каза, че е свършена. И когато учтиво я попитах какво, по дяволите, й е хрумнало, тя започна да мънка. Каза, че не можела да разбере.

Дребният мъж издаде скърцащ звук като от разпарящи се панталони в трагично място.

— Дявол да го вземе, ако мога да разбера нещо! Но искам да открия какво става.

Докторът отново докосна с грижливи пръсти брадичката си.

— Не съм я виждал близо два месеца. Как се държеше напоследък? Искам да кажа, някак по различно ли?

— Като кукла — заяви агентът. — Точно като една жива кукла. Ако човек я погледне, не може да не си помисли, че в главата й няма нищо друго освен трици. Погълната напълно от последния си филм, който бе завършен три дни по-рано от разписанието. Никакви скандали, глупости или нещо подобно. Стои си вкъщи през по-голяма част от времето и си ляга вечер рано. Все още е сама. — Гласът на Мики Денис отново проскърца. — Твърде добре е, за да бъде истина, предчувствам го.

— Да не би да има финансови проблеми? — опипа почвата Трейгър.

Денис простря ръка напред, сочейки библиотеката и пространството отвъд.

— С всичко това ли? Изплатено е напълно. Добави1 недвижимия имот в Лонг Бийч и двата петролни кладенеца, които бликат като Лоли Парсънс, обилни и неизчерпаеми. Тя притежава повече от имането на Форт Нокс и почти колкото Кросби.

— Хм, мога ли да запитам на колко години е Ева?

— Ти би могъл да запиташ и да получиш доста смешни отговори. Но аз случайно знам. Тя е на тридесет и три. Досещам се какво си мислиш, докторе, но пет пари не давам за това. Тя ще бъде добре поне още седем години, а може и повече. По дяволите, единственото, което се иска от теб, е да я видиш.

— Тъкмо това възнамерявам да направя — отговори Трейгър. — Къде е тя?

— Горе, в стаята си. Не е мърдала оттам цял ден. Не ме гледай… — Мики Денис се поколеба. — Тя обаче не знае, че си тук. Казах й, че ще те повикам, и тя сякаш се разстрои.

— Не пожела да ме види, така ли?

— Каза, че ако една коза с дълги уши достигне девет хиляди метра, тя би… — Агентът млъкна замалко и се размърда неловко. — Както вече казах, беше разстроена.

— Мисля, че ще успея да се справя с положението — реши докторът.

— Почакай малко, ще отида и ще се опитам да я смекча.

— Не е нужно. — Трейгър излезе от стаята с лека стъпка.

Мики Денис се настани отново в стола си и се зарови в списанието. Не се задълбочи в четене, защото очакваше горе да се разрази буря.

Когато това стана, той се разтрепери и едва не заскърца със зъби, но се сети колко ще му струва да си купи нова горна челюст. Доста изненадващо обаче след известно време крясъците и клетвите престанаха. Тогава си пое дълбоко въздух и изпусна въздишка на облекчение.

Докторът добре си разбираше от работата. Успя да я обуздае. Така че сега не му оставаше нищо друго, освен да си почива.

* * *

— Отпусни се — каза Трейгър, — ти се освобождаваш от натрупаната агресивност. Сега можеш да се излегнеш. Така е по-добре.

Гледката, която представляваше отпусналата се в шезлонга Ева Едем, наистина беше великолепна. В Холивуд, свят на знаменитости и свирепа борба между авторитети, това беше най-доброто. Стройните бели крака и дългата й гъста руса коса бяха изложени на показ в цялото се великолепие, дискретно привличайки погледа със съблазнителните си форми през дълга полупрозрачна пижама. Лицето, улавяно хиляди пъти в едър план от камерите, беше лице на капризно дете, изкусно във всички младежки лудории.

Единствено брадичката задържаше доктора към професионалните му задължения. Той оправи няколкото кичура паднала коса и пое дълбоко въздух, преди да проговори отново.

— А сега ми разкажи всичко.

— Защо? — очите и гласът на Ева бяха откровени и чисти. — Не съм те молила да идваш тук. Аз не съм загазила.

— Мистър Денис каза, че възнамеряваш да напуснеш киното.

— Мистър Денис е един нахален лъжец. Не мисля да напускам. Аз напуснах. Точка! Не е ли уведомил вече адвокатите? Не е ли телефонирал в студиото? Аз му казах.

— Не знаех — опита се да я успокои докторът.

— Тогава той е в нужда — обяви щастливо Ева Едем. — Знам всъщност защо те е извикал. Предложил ти е да ме събудиш, нали? Няма да я бъде, докторе. Аз съм решила иначе.

— Защо?

— Не е твоя работа.

Трейгър се наведе към нея.

— Точно това е моята работа, Уилма.

— Уилма?

Докторът кимна леко с глава и гласът му стана по-мек.

— Уилма Кузмовска, малката Уилма Кузмовска. Май си забравила, че знам всичко за нея? Едно малко момиченце, изоставено от майка си. Момиченце, което е избягало на дванадесет години от къщи и е дошло да живее тук наблизо. Знам, че е работила като сервитьорка в Питсбърг, в шоу-бурлеската, и за момичето от Колм сити. Знам и за Френк, Еди, Ниньо, Сид… и за останалите. — Трейгър се усмихна. — Ти ми разказа всичко за себе си, Уилма. Разказа ми и за онова, което се е случило, след като си приела името Ева Едем. Когато ме срещна, ти не беше станала още напълно Ева. Уилма продължаваше да се намесва, нали така? Уилма беше тази, която се напиваше, дрогираше се, забъркваше се с мъже, опитваше да се самоубие. Аз ти помогнах да я победиш, не е ли истина? Аз ти помогнах да станеш Ева Едем, филмовата звезда! Така че сега е моя работа, когато си постигнала всичко това, когато си красива, възхитителна, преуспяваща, щастлива…

— Грешиш, докторе. Ако искаш наистина да бъда щастлива, забрави за Ева Едем. Забрави също и Уилма. Отсега нататък ще бъда нещо… нещо съвсем друго. Така че моля те, иди си!

— Нещо друго да кажеш? — гласът на Трейгър се извиси. Миг след това продължи натъртено: — Какво е то?

Докторът заби поглед в пода и космите на брадата му настръхнаха, когато зърна малко бяло фучащо нещо да се шмугва през килима.

Ева Едем се наведе и сграбчи съществото, смеейки се.

— Това е само едно бяло мило зайче — обясни тя. — Нали е сладко? Купих го онзи ден.

— Но, но…

Трейгър облещи очи. Това наистина беше бял заек, но облечен в риза и жилетка на шарени квадрати. Той беше готов да се закълне, че сребърната верижка завършва със скрит в джобчето му часовник.

— Купих си го наскоро, след един сън — обясни Ева.

— Сън ли?

— О, има ли значение? — въздъхна тя. — Но всъщност защо да не ти го разкажа? Всяко ваше „оттегляне от съзнанието“ е ексцентрично като сън.

— Ти си сънувала този заек? — подхвана темата Трейгър.

— Докторе, моля те, остави ме да продължа — възпротиви се тя. — Този път ти се отпусни, а аз ще говоря. Всичко започна, когато паднах в заешката дупка…

В съня си, обясни Ева Едем, тя била малко момиченце с дълги златни къдрици. Седяла на брега на реката. Видяла този бял заек да тича наблизо. Той бил облечен в жилетка и риза с права колосана яка. Извадил часовник от джоба си и започнал да мърмори: „О, божичко! Ще закъснея!“ Тя се спуснала след него през полето и когато той се шмугнал в една голяма заешка дупка, го последвала.

— О, не! — промърмори Трейгър. — Пак ли Алиса!

— Каква Алиса? — попита Ева.

— „Алиса в страната на чудесата“.

— Навярно имаш предвид онова филмче на Дисни, мултипликационното.

Трейгър предпочете да кимне.

— Гледала ли си го?

— Не, не обичам да си губя времето с рисувани филми.

— Но знаеш какво имам предвид, нали?

— Ами… — поколеба се Ева Едем, преди отговорът да дойде някъде от дълбините на професионалното й подсъзнание. — Нямаше ли още един филм, от началото на тридесетте? О, точно така. Продукция на Парамаунт, с Оуки и Галахър, Хортън и Ръглис, Нед Спарк, Фийлдс и Гари Купър. Чакай, чакай, сега ще си спомня кой играеше дамата… Шарлот Хенри, нали?

Докторът се усмихна. Стигнаха донякъде.

— Този си го гледала, нали?

Ева Едем поклати глава отрицателно.

— Никога не съм го гледала. Като дете изобщо не можех да си позволя да ходя на кино, запомни това веднъж завинаги.

— Как тогава знаеш кои са изпълнителите и…

— Много просто. Гал, която навремето е работила с Алисън Скипуърт ми каза. Тя също е участвала. И Една Мей Оливър. Аз притежавам отлична памет, докторе. Знаеш го не по-зле от мен.

— Да — промърмори Трейгър меко, — може би тогава си спомняш оригинала, книгата, която си чела?

— Книга… имало ли е книга?

— Я ме погледни, нима искаш да кажеш, че никога не си чела „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол? Та това е класика!

— Аз не чета книги, докторе. Това също ти е известно.

— Но сигурно като дете си се сблъсквала с нея? Може някой да ти е разказвал разни истории.

Русите къдрици се разлюляха.

— Не. Щях да си спомня. Аз помня всичко, което съм прочела. Ето защо винаги съм във форма. Една от най-паметливите в бизнеса. Не само че никога не съм чела „Алиса в страната на чудесата“, но дори не съм знаела, че има такава история, освен като сценарий.

Трейгър подръпна нервно брадичката си.

— Точно така, ти наистина имаш забележителна памет. Но нека се върнем към най-ранното ти детство. Все някой те е вземал в скута си и ти е разказвал приказки.

Очите на филмовата звезда блеснаха.

— О, да — възкликна тя. — Точно така. Леля Ема винаги ми разказваше разни истории.

— Великолепно! — усмихна се докторът. — А можеш ли да си спомниш първата приказка, която тя ти е разправяла? Най-първата?

Ева Едем притвори очи, мъчейки се да се съсредоточи. Когато заговори, гласът й идваше много отдалеч.

— Да — прошепна тя. — Спомням си. Бях едва на четири години. Леля Ема ме взе в скута си и ми разказа първата приказка. В нея се говореше за един пияница, който влязъл в бара и не успял да намери клозета, тогава барманът му казал да се качи по стълбата на втория етаж…

— Не! — възкликна Трейгър. — Не! Не! Нима никога не ти е разказвала вълшебни приказки?

— Леля Ема ли? — Ева Едем се разсмя. — Казах ти вече, че не е. Но разни истории… Знаеше милиони. Чувал ли си онази за младоженците, които искали да…

— Няма значение — облегна се назад психиатърът. — Значи ти си напълно сигурна, че никога нито си чела, нито си слушала „Алиса в страната на чудесата“?

— Казах ти го още в началото на разговора ни. А сега искаш ли да чуеш съня ми или не?

— Изгарям от желание да го чуя — отговори докторът и наистина беше така. Извади бележник и махна капачката на писалката си. Дълбоко в себе си беше уверен, че тя или бе слушала, или бе чела „Алиса“, и го интересуваха причините, предизвикали умствената блокировка, която й пречеше да си го спомни. В нейния разказ се криеше евентуален символизъм и това обещаваше да бъде забавно.

— И така, ти влезе в заешката дупка — напомни й той.

— В един тунел — продължи Ева. — Аз падах, падах много бавно.

Трейгър записа „тунел — фиксиране върху утробата?“ и отдолу — „падащ сън“.

— Падах в един кладенец — разказваше Ева. — По стените му се нижеха шкафове и лавици за книги. Тук-там имаше географски карти и картини, окачени на гвоздеи.

„Забранени сексуални знания“ — отбеляза в бележника си докторът.

— Както падах, се протегнах и взех един буркан от лавицата. На него имаше етикет „Портокалов мармалад“.

„Мармалад — мама?“ — записа Трейгър.

Ева каза нещо като: „Котки ядат ли прилепи?“ и „Прилепите ядат ли котки?“, но докторът се обърка. Той едва успяваше да записва. Забавно е наистина, мислеше си, как символизмът на Фройд се преплита с „Алиса в страната на чудесата“. Невероятно бе колко добре можеше да я възпроизведе нейното подсъзнание.

Сега Ева разказваше как се е приземила в дълга зала с врати навсякъде и как заекът изчезнал някъде, мърморейки си: „О, мои уши и мустаци, колко късно стана!“ Доближила се до трикрака масичка, направена от тежко стъкло с малко златно ключе на нея, и доктор Трейгър набързо надраска: „фалически символ“. След това тя описа как е гледала през вратичката, висока около четиридесет сантиметра, градината отвъд и за обхваналото я желание да може да мине през нея, като се свие като далекоглед. Тук докторът записа: „фалическа завист“.

— След това — продължи Ева — видях едно малко шишенце с надпис „Изпий ме!“ на масата. И естествено го изпих. Може ли да се сетите, какво стана? Наистина се свих като далекоглед. Ставах все по-малка и по-малка и ако не бях престанала да пия, сигурно щях да изчезна. Но сега, разбира се, не можех вече да достигна ключето. Точно тогава под масата видях малка стъклена кутия с надпис „Изяж ме!“. Изядох съдържанието й и веднага започнах да ставам по-голяма.

Изведнъж спря да разказва.

— Знам, че звучи глупаво, докторе — продължи тя, — но това бе наистина интересно.

— Да, така е — съгласи се Трейгър. — Продължавай. Разкажи ми всичко, което си спомняш.

— След малко заекът се върна, като мърмореше нещо за някаква дукеса. И изпусна на земята чифт бели ръкавици и едно ветрило.

„Фетишизъм“ — бе реакцията на психиатъра.

— После той наистина побесня — разкиска се Ева, но продължи да разказва как се е разплакала, как се образувала цяла локва сълзи на пода, как е държала ветрилото си и започнала отново да се смалява, докато заплувала в локвата.

„Горестна фантазия“ — реши докторът.

Тя продължи да разказва за срещата си с мишката и с останалите животни, за организирането на надбягване, за рецитирането на странното стихотворение, за песа Фюри и съда:

„Аз под съд съм те дал,

възбуждам дело срещу теб.

Аз ще бъда твой палач,

твой защитник аз ще бъда.

Аз, песът милосърден!

И осъждам те на смърт!“

„Суперего“ — написа Трейгър и попита:

— От какво се страхуваш, Ева?

— От нищо — отговори тя. — И в съня си от нищо не се страхувах. Даже ми беше приятно. Но аз все още нищо не съм ти разказала…

— Тогава продължавай.

Започна разказа си отново, описвайки отиването си до заешката къща за други ръкавици и ветрило. Там, в спалнята, също имало шише с надпис „Изпий ме!“. Следваше епизодът с порастването, заклещването й в къщата („клаустрофобия“ — записа докторът старателно в бележника си), измъкването й от животните, които я обсипали с град от камъчета, и избягването й в гората.

Това съвсем точно беше „Алиса“, дума по дума, образ след образ. „Образът на бащата“, реши мъдро Трейгър за гъсеницата, която можеше да отстоява себе си. Такава беше строгата и енигматична присъда на един психиатър за сложните и объркани въпроси, които възникваха пред него в момента.

Стихотворението „Татко Уилям“ сякаш потвърждаваше това.

Следваше епизодът с гъбата, едната страна на която я караше да расте, другата — да намалява. Дали това не маскираше пристрастието й към наркотиците? Може би…

По едно време усетила как шията й се удължава и започва да се извива змиевидно, някаква гълъбица я помислила наистина за змия. Пепелянката е вид змия. А не наричаха ли пристрастените към наркотиците „пепелянки“? Естествено сега Трейгър започна да разбира. Всичко беше символика. Тя описваше своя собствен живот. Бягството и намирането на ключа към успеха — непрекъснатото редуване да е „дребна“ и незначителна и опитването на всичко възможно да стане „голяма“ и важна. Докато успява да влезе в градината — Градината на Едем — и да стане звезда, и да се консултира с него, и да взима наркотици… Разказът й започна да придобива смисъл.

Той вече я разбираше, когато му описа посещението си в къщата на Дукесата („образът на майката“) с нейното щуро „Отсечете си главата“. Очакваше бебето, което се превръща в прасе, и записа бързо в тефтера си: „рефлективно въображение“. После чу за интервюто с Чеширския котарак, удивлявайки се скришом на превъзходната памет на Ева Едем за диалози.

„— Но аз не искам да ида при побъркани! — казах му аз.

Тогава лудата котка ми отвърна:

— О! Не можеш нищо да направиш. Ние всички тук сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.

— Откъде знаеш, че съм побъркана? — прекъснах го тогава аз, но той държеше на своето:

— Сигурен съм, иначе нямаше да дойдеш тук.“

— И така, аз се почувствах напълно луда, когато котаракът започна да изчезва. Не знам дали ще ми повярваш, докторе, но единственото, което остана от него, беше една голяма усмивка.

— Вярвам ти напълно — увери я Трейгър.

Попаднал беше на свежа следа. Разговорът за лудостта го запали. Вече беше напълно сигурен, че ще последва пиенето на чай. Естествено заедно с Мартенския заек и Лудия шапкар. Те седяха пред къщи („лудницата“, без съмнение) със спящата помежду им Катерица („спящата Катерица — спящият разум“). Тя се страхува да не полудее, реши докторът. Неговата увереност се усили, когато последва цитатът:

„Защо гарванът прилича на писалищна маса?“ — той неволно си записа: „Защо делириумът прилича на Рочестърски текст?“, но побърза да го зачеркне.

Последва садистичното мъчение на нещастната костенурка и друга наркофантазия с гъби като символ, което я отвежда в красивата градина. Доктор Трейгър я изслуша търпеливо докрай: историята за хората карти за игра (войниците спатия и придворните кари, и момчетата купи бяха отлични, очарователни символи на същото).

И когато Ева каза:

„Че те всички приличат на карти за игра — и нищо друго! Защо да се боя от тях?“

Трейгър триумфално си записа: „параноидна фантазия, хората са нереални“.

— А сега трябва да ти разкажа за играта на крикет — продължи Ева и докторът напълни цели две страници с бележки.

Той бе особено удовлетворен от описанието, което Алиса-Ева направи на разговора с Грозната Херцогиня, която между другото казва: „Грижа полагай за смисъла — звуците сами ще се погрижат за себе си“ и „Бъди такава, каквато изглеждаш — или по-просто казано, не си представяй никога, че си друго, освен това, което другите виждат, че си, че това, което си била или би могла да бъдеш, не е било друго, освен това, което си била или би могло да им се види друго“.

Ева Едем издърдори всичко дума по дума.

— Понякога ми се струва, че това няма смисъл — каза тя примирено. — Но сега нали има, как смяташ?

Докторът не беше съгласен, че има смисъл. Ако наистина имаше някакъв, той беше изопачен. Бедното дете се бореше да установи своята идентичност. Тя бе затънала в море от илюзии. Всички доводи го доказваха. Обсебването й от Мнимата Костенурка — Мнимата Костенурка, много показателно! — това всъщност е именно разстроено въображение.

Също така и истерията на Костенурката, Грифона и Рачешкия кадрил започваше да придобива ужасен смисъл. Тези преиначени думи и фрази свидетелстваха за нарастващо умствено разстройство. Училищното обучение в „чешене и пискане“ и „аритметика“, което включва „съдиране и изяждане“. Очевидно чувство за малоценност. И Алиса-Ева, растейки все повече и повече, се обърква от изкривената логика, според която черното става бяло. Някакъв вътрешен глас крещи в нея, че едва ли някога ще бъде в състояние да направи разлика между черно и бяло. С други думи, тя беше прекъснала всички връзки с действителността. Бе минала през едно изпитание — процеса.

Естествено, че беше процесът! Сега Ева разказваше за съда срещу Валето Купа, което откраднало плодовата пита. (Нали някога Ева е била проститутка!) Тя бе обърнала внимание на всички животни съдебни заседатели (друга параноична халюцинация — хората са животни) и бе продължила да расте (илюзия за грандомания). Тогава влязъл Белият заек, който прочел анонимното писмо.

Ушите на доктора се изправиха подобно на ушите на заека, когато чу съдържанието на писмото.

„Помислих си, това са празни речи (страшна е, когато се разсърди!) — пред него и пред нас се ти изпречи и между нея, затова не мърдай — да не узнаеш никога каква е, с каква голяма обич те ценеше! И нека всичко туй остане в тайна, което между мен и тебе беше.“

Разбира се, тайната, реши Трейгър. Ева Едем се е страхувала от дълго време да не полудее, в това се криеше коренът на цялата перверзия в елементите на нейното държане и тя никога не бе успяла задоволително да го прикрие. Но сънят, извиращ от дълбините на подсъзнанието, даваше отговор на всичко.

— Казах, че не вярвам да има и капчица смисъл във всичко това — продължаваше Ева да разказва. — Когато Кралицата извика: „Отсечете й главата!“ — аз отвърнах: „Кой ви обръща внимание! Вие сте само карти за игра.“ Тогава всички карти се надигнаха във въздуха и полетяха към мен, но аз започнах да се браня и в същия миг се събудих, борейки се със завивките си.

Тя седна в леглото.

— Ти си води ужасно много бележки — изрече накрая. — Ще имаш ли нещо против да ми кажеш какво мислиш?

Трейгър се поколеба. Въпросът беше деликатен. Съдържанието на съня сочеше, че нейните проблеми са доста добре скрити от нея самата на подсъзнателно ниво. Излизането на фактите наяве би могло предизвика шок, но той едва ли ще е особено опасен. Всъщност един шок би могъл да възстанови и разреши проблема с първоначалната травма, да я разкрие.

— Добре — реши се докторът. — Ето какво мисля за всичко това… — И той разтълкува нейния сън, като често си подръпваше брадичката.

— Сега знаеш вече всичко — завърши накрая. — Това е всъщност символичната история на твоя живот — драматизирана и префасонирана на фона на твоя ментален статус, нещо, което ти винаги си се опитвала да прикриеш. Но подсъзнанието е мъдро, мила моя. То знае винаги всичко и се опитва да те предпази. Нищо чудно, че този сън се е появил в такъв специфичен момент. Няма нищо случайно в това. Фройд твърди…

Но Ева се разсмя високо.

— Фройд ли твърди? Че какво знае той за всичко това? Хайде да помислим какво все пак смяташ ти, докторе. Знаеш ли, забравих да ти кажа нещо. Не съм сънувала този сън. — Тя го загледа право в очите и смехът й секна. — Аз си го купих. Купих го за десет хиляди долара.

Доктор Трейгър не каза нищо. Писалката му спря да работи, а брадичката не можа да му подскаже някаква идея, колкото и жестоко да я дърпаше. Той изслуша Ева Едем и размаха безпомощно ръце като птица, която напразно се опитва да полети. Усещаше, че може да се откъсне от земята, но, от друга страна, не беше в състояние да зареже пиленцето си в гнездото. Интересуваше го не толкова голямото яйце… Но всъщност защо трябваше толкова много да успокоява нещата?

— Повтори го отново — помоли я той накрая. — Само че сега по-ясно. Някои неща не разбрах напълно.

— Но това наистина е толкова просто! — отговори Ева. — Вече ти казах всичко. Бях станала някак си неспокойна, не си намирах място, възбудена, както ми се е случвало често и преди. Ужасно ми трябваше нещо като наркотик, нещо, което да утоли желанията ми. Отидох при Уоли Редмънд и той ми спомена за професор Ларок.

— Шарлатанин! — възмутено измърмори Трейгър.

— Не знам какъв е по националност — отговори Ева. — Той е само едно старо момче, което продава сънища.

— Почакай малко…

— Е, наистина звучи шантаво. Помислих си същото, когато Уоли ми го каза за пръв път. Той го бил срещнал на някакво парти и се заприказвали. И малко по малко, извини ме за израза, му изтърсил цялата помия относно тъжната история на своя живот и как му дошло до гуша, включително и от неговите шест жени. Казал, че иска да зареже всичко и да предприеме нещо, но какво…

Тогава този професор Ларок го попитал дали някога е взимал наркотици, а Уоли му отговорил отрицателно — имал слабо сърце. Онзи го попитал дали е пробвал с психиатър, Уоли отговорил утвърдително, като допълнил, че това не му помогнало бог знае колко.

— Вашият приятел е попаднал на лош психоаналитик — отсече запалено Трейгър. — Трябвало е да отиде при някой, който прилага Фройд, а не Юнг. Какви резултати би могъл да очаква!

— Ще употребя твоите думи, докторе: успокой се. Това няма значение. Важното е, че професорът му продал сън. Той бил ужасен, както ми каза Уоли: за някакъв човек, който извършвал грабежи в Англия и веднъж се натъкнал на едно малко джудже с глава на куче. Но Уоли го харесал — намерил го за хубав. Почувствувал се много спокоен. След като го „гледал“, сякаш станал друг човек. Купил си още един — ставало дума за съдържател на заложна къща, но много отдавна, в една действително загубена страна. Този съдържател ходел нагоре-надолу, имал жени от всякакъв сорт, които…

— Юрген — промърмори Трейгър. — Ако се не лъжа, другият е Лукунду. Мисля, че се казваше „Муцуната“.

— Да не се отклоняваме от темата, докторе — прекъсна го Ева. — Във всеки случай Уоли се е побъркал по сънищата. Той ми каза, че професорът имал много такива за продан и въпреки че цената им е страшно висока, си струва, защото в тези сънища си някой друг. Ти сякаш си героят, който сънува. И, разбира се, никакъв махмурлук след това или пък проблеми със стражите на закона. Уоли ми каза, че когато опитвал някаква трева или вещество, сънувал реални жени, които са го поставяли натясно, тук, в Холивуд. Той възнамерява да се оттегли от киното и да си купи повече такива сънища. Мечтае да сънува непрекъснато. Предполагам, че професорът му е предложил, ако си плати достатъчно, да си остане завинаги в съня.

— Какви глупости!

— Така му казах и аз. Знам какво чувстваш, докторе. И аз мислех по същия начин, преди да срещна професор Ларок, но после си промених мнението.

— Ти си се срещнала с тази персона?

— Той не е „персона“, докторе. Той е просто едно славно момче, с много приятен характер. Ти ще го харесаш. Веднага ми допадна, когато Уоли го доведе. Проведохме дълъг разговор. Разкрих му се, предполагам, че беше дори повече, отколкото на теб. Разказах му за всичките си проблеми. Тогава той каза, че при мен лошото е, дето не съм имала детство. Някъде много дълбоко под повърхността едно малко момиченце се опитва да изживее своя живот с пълно въображение. И така, продаде ми сън точно за това. Макар наистина да звучи шантаво, за мен има смисъл. Той изглежда ме разбра по-добре, отколкото аз самата се познавам.

Сетне продължи:

— Така че аз си казах — нищо няма да загубя, ако опитам веднъж и си купя сън. — Тя се усмихна. — Сега, когато опитах, смятам да си купя още. От всичко, което може да ми продаде. Той е прав! Аз не искам филми. Нямам желание за ликьор, секс, хероин, хазарт… или каквото и да било от този сорт. Ненавиждам Ева Едем. Искам да съм онова малко момиченце от съня, което участва в най-различни приключения, без да бъде наранено. Ето какво съм си наумила. Напускам, докато е време. Напускам и се отправям за страната на сънищата.

Доктор Трейгър не каза нито дума, само гледа дълго време усмивката на Ева Едем. Не, това не беше нейната усмивка — най-странното нещо, което му беше хрумвало някога, а на някого другиго: спокойна, невинна, съвършено ангелска и прекалено чиста. Това наистина бе усмивка, помисли си той, на десетгодишно момиченце, изписана на лицето на една тридесет и три годишна жена, преживяла какво ли не. И пак си помисли" „хебефрения“, после — „шизофрения“ и „начало на кататония“.

— Ти каза, че си се срещнала с професор Ларок чрез Уоли Редмънд. Знаеш ли как да го намериш?

— Не, всъщност той ме намира. — Ева Едем се разсмя. — Праща ми всичко, което поискам, докторе.

Тя наистина е отишла твърде далеч, реши Трейгър. Но той трябваше да упорства.

— Когато си купи този сън, както ти казваш, какво точно се случи?

— Нищо особено. Уоли доведе професора тук, в къщата, естествено направо в спалнята ми. После си отиде. Професорът ми говори. Аз му написах чек и той ми даде съня. Защо питаш?

— Ти продължаваш да повтаряш „той ми даде този сън“. Какво означава това? — Трейгър се наведе към нея. Завладя го силно подозрение. — Помоли ли те той да легнеш, както аз те карам да правиш?

— Да. Точно така.

— И ти говореше?

— Да. Как се досети?

— И продължи да ти говори, докато ти заспа?

— Аз… аз… мисля, че беше така, във всеки случай заспах и когато се събудих, той си беше отишъл.

— Аха.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че си била хипнотизирана, скъпа моя. Хипнотизирана от един хитър шарлатанин, който ти е продал няколко мига от предварително скалъпена историйка в замяна на десет хиляди долара.

— Но това не е вярно! — детската усмивка на Ева Едем се превърна в детско цупене. — Това си беше истинско. За съня искам да кажа. То се случи!

— „Случи се“?

— Разбира се. Още ли не ти е станало ясно? Сънят се случи! Не беше както при останалите сънища. Искам да кажа, че можех да чувствам, да чувам, да виждам и дори да опипвам и да усещам вкус. Само че това не бях аз. Беше онова малко момиченце, Алиса. Аз бях Алиса. Ето защо си струваше! Разбра ли най-после? Това е същото, за което ми каза Уоли. Случилото се в съня беше действително. Човек отива там, той е някой друг.

— Хипнотизъм — промърмори докторът.

Ева Едем пусна заека.

— Добре де — каза тя. — Мога да го докажа.

Тя се отправи към голямото легло, достатъчно да побере шест души, както се споменаваше в един доста хаплив репортаж.

— Не възнамерявах да ти го показвам — призна си тя. — Но може би така е най-добре.

Ева Едем пъхна ръка под възглавницата и извади малък предмет, който блещукаше на светлината.

— Намерих това в ръката си, когато се събудих — заяви тя. — Погледни го.

ТРейгър го разгледа. Беше малка бутилка с бял етикет. Той я разклати и откри, че е пълна до половината с безцветна прозрачна течност. На етикета с ръкописни букви пишеше просто: „Изпий ме“.

— Доказателство, хм… — замислено изрече той. — Държеше го в ръка, когато се събуди ли?

— Естествено. Донесла съм го от съня.

Докторът се разсмя.

— Ти си била хипнотизирана. И преди да се измъкне с откраднатото — по точно не би могло да се каже, като се има предвид чекът за десет хиляди долара, — професор Ларок просто е поставил това нещо в ръката ти, докато си спяла. Това е моята интерпретация на твоето доказателство.

Той пъхна малкото шишенце в джоба си.

— С твое позволение ще го взема — й каза. — А сега ще те помоля да бъдеш търпелива през следващите двадесет и четири часа. Не прави никакви изявления, че ще напускаш студиото, преди да съм се върнал. Мисля, че ще успея да изясня всичко, така че да бъдеш удовлетворена.

— Но аз съм удовлетворена! — възкликна Ева. — Няма какво да се изяснява. А и не искам.

— Моля те единствено — отсече докторът авторитетно — през следващите двадесет и четири часа да бъдеш спокойна. Аз ще се върна тук по същото време. А ти между другото се опитай да забравиш всичко това. И не казвай на никого!

— Почакайте малко, докторе…

Но Трейгър вече си беше тръгнал. Ева Едем се намръщи за миг, след това потъна в шезлонга. Заекът изскочи иззад стола и тя го гушна отново. Погали нежно дългите му уши и малкото създание заспа. Очите на Ева веднага се затвориха и тя потъна в сън. И детската усмивка се върна на лицето й.

* * *

Нямаше никаква усмивка, детска или възрастна, по лицето на доктор Трейгър, когато следващия ден отново се представи на пазача. То беше неподвижно и сурово, докато караше колата си към централния вход, приемаше поздравите на иконома и вървеше към залата, където Мики Денис го очакваше.

— Какво става? — попита дребничкият агент, хвърляйки броя „Холивудски новини“ на пода.

— Направих някои проучвания — отвърна Трейгър. — Боя се, че имам лоши новини за теб.

— Какви са, докторе? Аз се опитах да измъкна нещо от нея, след като ти си отиде, но тя не ми отговаряше. И днес…

— Знам — въздъхна Трейгър. — Не е била разположена да разговаря. Очевидно е осъзнала истината за себе си, но не е искала да си го признае. Имам доста причини да смятам, че страда от умствено разстройство, и то е сериозно.

Мики Денис завъртя пръст до ухото си.

— Превъртяла ли е?

— Аз не одобрявам този термин по някои особени съображения — отвърна докторът предвзето. — Освен това в този случай избраното глаголно време е неправилно. По-правилно би било превъртява.

— Аз пък си мисля, че напоследък е много добре. Като изключим тази работа с напускането, тя наистина е щастлива, по-щастлива откогато и да било, откакто я познавам.

— Еуфория — отговори Трейгър. — Циклоидална проява.

— Това не си го казвал досега.

— Но сега го правя! — натърти психиатъра.

— Все пак съобразявай се с мен — примоли се Денис. — Какво означава това?

— Не мога да ти обясня, докато не приказвам с нея — сряза го докторът. — Нужни ми са повече факти. Надявах се да получа информация от този Уоли Редмънд, но не успях да го открия. Нито в студиото му, нито в дома му някой има представа къде може да се намира.

— Запилял се е да гуляе — предположи агентът. — Само това е. Но всъщност какво искаш да научиш от него?

— Информация относно професор Ларок — отвърна Трейгър. — Той се оказа доста мистериозна личност. Не е записан в Академичните списъци, проверих ги, няма го и в Указателя на града, нито в тази, нито в някоя друга област. Дори и полицията не ми помогна. Страхувам се, първоначалното ми мнение, че той е плод на въображението на Ева Едем, ще се окаже вярно.

— Може би аз ще мога да ти помогна с нещо, докторе?

— Ако сте срещнали и видели този мъж, когато е идвал тук с Уоли Редмънд онази вечер.

Мики Денис поклати отрицателно глава.

— Не, тогава не бях тук. Но днес следобед, точно преди половин час, този образ, наречен професор Ларок, се показа на вратата. Сега е с Ева Едем в нейната стая.

Доктор Трейгър отвори широко уста и преглътна с мъка. Обърна се рязко и се затича нагоре по стълбите.

Агентът се намести удобно до затрупаната си маса и започна да прелиства страниците на своето списание.

* * *

Никаква буря не се разрази, когато доктор Трейгър отвори вратата на спалнята. Ева Едем седеше кротко в шезлонга, а един възрастен господин се бе настанил в креслото.

Щом докторът влезе, мъжът се изправи с усмивка на лице и му протегна сърдечно ръка. Психиатърът сметна, че е по-мъдро да не пренебрегва ръкостискането.

— Професор Ларок? — измърмори той.

— Съшият. — Усмивката бе приятна смесица от трепкащи сини очи зад старомодни очила с метални рамки, меки бръчки по бузите и около широко поставената уста с тънки устни. Какъвто и да беше професорът, той напълно съответстваше на даденото от Мики Денис описание: „образ“. Изглеждаше на шестдесет и пет години, а дрехите му сякаш следваха модата на времето, в което се беше родил.

Ева Едем се изправи.

— Радвам се да ви видя един до друг — усмихна се тя. — Помолих професора да дойде днес следобед, за да си изясним нещата.

Трейгър по навик дръпна брадичката си.

— Доволен съм, че си постъпила така — отговори той. — И сега, когато съм тук, съм сигурен, че всичко ще си дойде на мястото.

— Професорът току-що ми обясни нещо — осведоми го Ева. — Аз споделих с него твоето мнение, че ми хлопа дъската, а той каза, че грешиш.

— Тя ме цитира малко погрешно — намеси се професор Ларок. — Аз само забелязах, че ако разберете истинските факти, това би охладило вашия ентусиазъм.

— Мисля, че разполагам с фактите — отсече Трейгър. — Те са достатъчно категорични. Категорични и завладяващи.

— Да продължавам ли?

— Аз възнамерявам да продължа — обърна се Трейгър срещу Ева Едем и заговори: — Преди всичко трябва да ти кажа, че този твой приятел тук се е скрил под псевдоним. Не можах да открия и най-малкия знак, който да потвърди идентичността на някой, който да носи името професор Ларок.

— Съгласен съм с това — измърмори възрастният човек.

— На второ място — продължи докторът, — трябва да те предупредя, че не бях в състояние да установя местонахождението на приятеля ти Уоли Редмънд. Жена му не знае къде е, нито пък неговият продуцент. Мики Денис мисли, че се е запилял на някакъв гуляй. Но аз имам собствена теория. Той изглежда е изчезнал напълно!

— Потвърждавам и това — съгласи се професорът.

— Трето и последно — продължи Трейгър. — Напълно съм убеден, че мъжът, който се нарича професор Ларок, наистина е направил от теб обект на своите хипнотични възможности и щом те вкара в дълбок транс, започва да ти чете от „Алиса в страната на чудесата“ и ти внушава, че участваш като главен герой в действието. При което поставя мускал с течност с надпис „Изпий ме“ в ръката ти и си отива.

— Отчасти го потвърждавам — кимна професор Ларок. — Вярно е, че въвеждам мис Едем в рецептивно състояние с помощта на това, което вие избрахте да наричате хипноза. Вярно е също, че й внушавам да влезе в света на Алиса като Алиса. Но с това свършва моята намеса. Не е нужно да й чета книгата, нито пък да прибягвам до измама, като поставям мускал с течност, както твърдите. Повярвайте ми, аз също бях удивен, и то не по-малко от вас, когато разбрах, че тя е донесла такъв интересен сувенир от невероятното си преживяване.

— Пригответе се да се удивите още повече — изрече мрачно доктор Трейгър. Той измъкна малката бутилка от джоба си и с нея късче хартия.

— Какво е това, докторе? — поинтересува се Ева Едем.

— Сертификат, издаден от „Хедън и Хедън“, индустриални химици — обясни психиатърът. — Занесох им този интересен сувенир, както го нарече твоят приятел, за анализ в лабораторията им.

Той й подаде отчета.

— Прочети го сама. Ако познанията ти по химия не са достатъчни, аз ще ти кажа, че H2O означава вода — усмихна се докторът. — Да, точно така е. Тази бутилка не съдържа нищо друго, освен петнадесет грама вода.

Трейгър се обърна и втренчи поглед в професора.

— Нещо да кажете за това? — попита той.

— Почти нищо — отвърна усмихнато старият човек. — Никак не ме учудва, че не сте успели да откриете името ми нито в регистрите, нито в Указателя на града, нито в Академичните списъци. Както мис Едем вече знае, аз пресичам това място веднъж на много години. Освен това трябва да ви кажа, че Ларок не е истинското ми презиме. Ако бяхте помислили малко, щяхте сам да установите, че то е анаграма от Карол.

— Да не искате да кажете…

— Че съм Луис Карол, или по-точно Чарлс Лътуидж Доджсън? Разбира се, че не. Аз имах честта да бъда негов възпитаник в Оксфорд и бяхме наистина много близки.

— Но Луис Карол е умрял през 1898 година! — възкликна Трейгър.

— О, вие сте се заинтересували от датите — отново се усмихна възрастният човек. — Виждам, че не сте чак толкова скептичен, за какъвто се представяте.

Трейгър усети, че губи почва под краката си, и тогава си спомни правилото — нападението е най-добрата защита.

— Къде е Уоли Редмънд? — нанесе той удара си.

— С Дукесата от Тауърс — отговори професор Ларок. — Поне така предполагам. Той реши да премине на другата страна за постоянно. За него избрах Питър Ибетсън. Аз съм ограничен в областта на литературата, която директно внушава авторовата мечта, но е с много малко поле на действие. Все още имам за продан „Smirt“ на Кабъл и „Момчето от джунглата“ на Киплинг. Но съм сигурен, че няма да пласирам Лъвкрафт — прекалено е ужасен. — Той погледна Ева Едем. — За щастие, както вече ви казах, запазил съм нещо много специално за вас. Доволен съм, че се решихте на тази стъпка. Щом ви видях, вие ми станахте симпатична. Почувствах погребаното под бляскавото лустро малко момиче, също както почувствах малкото момче в мистър Редмънд. Толкова много от вас, холивудските артисти, са всъщност разстроени деца. Вие създавате мечти за другите хора, но за вас самите не остава нищо. Доволен съм, че мога да ви предложа моята скромна филантропия.

— За десет хиляди долара на сеанс! — избухна Трейгър.

— Хайде, хайде — сгълча го професор Ларок. — Звучи като професионална завист. Бих могъл да ви осведомя, че за преминаване завинаги таксата е петдесет хиляди долара. Не че аз имам нужда от парите, разберете ме правилно. Тази такса е такава заради утвърждаването на авторитета ми. Тя служи, за да се постигне необходимият контакт между моя клиент и мен, ако ми позволите да си послужа с вашата терминология. Ефектът е чисто психологически.

Трейгър не искаше повече да слуша. Беше настъпил решителният момент да сложи край на всичко това. Дори Ева Едем в сегашното й разстроено състояние щеше да разбере пълната идиотщина на нелепите твърдения на този шарлатанин.

Погледна право в лицето възрастния човек и се усмихна сдържано.

— Позволете ми да бъда пределно откровен — започна тихо той. — Трябва ли да разбирам, че вие наистина продавате сънища?

— По-скоро нека кажем, че аз продавам преживявания. И те до най-малката си подробност са толкова реални, колкото всичко, което вие…

— Да не се залавяме за думите — прекъсна го раздразнен Трейгър. — Вие идвате и хипнотизирате пациентите си. По време на техния сън им внушавате да влязат в света на мечтите. И тогава…

— Ако нямате нищо против, нека се заемем замалко с думите, моля — предложи професорът. — Вие сте психиатър. Като такъв ще ви предложа да определите какво е сън?

— Разбира се, толкова е просто — отговори веднага докторът. — Според Фройд феноменът сън може да бъде описан като…

— Аз не искам от вас описание, докторе. Нито пък ме интересува мнението на Фройд. Искам точна дефиниция на състоянието на сънищата, както вие го наричате. Искам да знам етимологията и епистемологията на сънищата. И като продължение на темата — как ще дефинирате хипнотичното състояние? А също и заспиването? Какво разбирате под внушение? След като ми дадете прецизни научни дефиниции на тези феномени, както обичате да ги наричате, може би ще можете да продължите и да ми обясните природата на реалността и точното значение на термина въображение.

— Но това са само образи на речта — възкликна Трейгър. — Ще бъда честен с вас. Може би ние не можем да опишем точно сънищата. Но можем да ги наблюдаваме. Това е като електричеството — никой не знае какво е то, но в същото време е измерима сила, която може да бъде управлявана и да ни служи, предмет на определени природни закони.

— Точно така — съгласи се професор Ларок. — Същото бих казал и аз. Сънищата са като електричеството. В действителност човешкият мозък освобождава електрически заряди и целият живот — материя и енергия — влиза в електрическо взаимодействие. Но това взаимодействие никога не е било проучвано. Само физическите прояви на сънищата са изучавани и обуздавани, но не и психическите. Поне докато Доджсън не се е натъкнал на определени основни математически принципи, които предаде на мен. Аз ги доразвих и открих възможност за използването им на практика. Сънищата, скъпи ми докторе, са само електрически заряди, а дадено измерение е реалност отвъд нашия собствен пространствено-времеви континуум. Индивидуалните сънища са слаби. Опишете ги на хартия, както понякога се прави, споделете ги с други хора и наблюдавайте как започва да се гради зарядът. Комбинираните електрически свойства се стремят да създадат една постоянна плоскост — измерение на сънищата, ако ми позволите така да го определя.

— Не ви позволявам — отсече Трейгър.

— Това е, защото не сте възприемчив — отбеляза професор Ларок самодоволно. — Вашият заряд е по-скоро негативен, отколкото позитивен. На Доджсън — Луис Карол — беше позитивен. Също и на Лъвкрафт, По и Едуард Лукас. Светъл и благотворен за другите. Техните мечти живеят. Други позитивни заряди могат да съществуват в тях като биват допускани по точно определен метод. Това не е магия. И няма нищо свръхестествено, освен ако не сте приели и математиката за магия. Доджсън го направи. Ако си спомняте, той беше професор по математика. Аз също. Възприех неговите принципи и ги разширих, създадох практическа методология. Сега мога да вляза в света на сънищата по желание и да помогна и на други да го сторят. Това не е хипноза в смисъла, който вие разбирате. Няколко думи от неевклидовата геометрия ще бъдат достатъчни…

— Достатъчно съм слушал — прекъсна го докторът. — Макар и да ненавиждам използването на този израз, ще кажа, че това е очевидна лудост.

Професорът сви рамене.

— Наричайте го, както си щете. Вие, психиатрите, сте майстори да прикачвате етикети на нещата. Но мис Едем, която е тук, има достатъчно доказателства, получени от собствената си практика. Така ли е?

Ева Едем кимна, сетне наруши възникналото мълчание:

— Вярвам ви напълно. Дори докторът да смята, че и двамата сме смахнати. Ще платя петдесетте хиляди, за да получа разрешение за постоянно пътешествие.

Доктор Трейгър нервно сграбчи брадичката си. В този миг бе готов да се улови и за сламката.

— Но ти не можеш! — изкрещя той. — Та това няма смисъл!

— Според твоите разбирания може и да няма — съгласи се Ева. — Но точно там ти е грешката. Изглежда не си в състояние да схванеш, че не съществува само един вид смисъл. Щурият сън, в който бях, е бил сън на човека, наречен от вас Луис Карол, но той го е записал във вид на книга. Така придобива смисъл за всекиго, който наистина го преживява. В това има много повече смисъл от Холивуд и всичко останало. Много повече, отколкото успехът на малкото момиче Уилма Козловски и животът му в дворец за половин милион долара, което направи опит да се самоубие, защото никога не е била такава, дори когато е била дете. Професорът разбира всичко това. Той знае, че всеки има право на мечта. За пръв път през живота си знам какво е да бъдеш щастлива.

— Наистина е така — допълни професорът. — Аз открих детския дух в нея. Видях детето под повърхността, детето с чистото безоблачно чело, както го е написал Луис Карол. Тя е заслужила тази мечта.

— Не се опитвай да ме спреш — отсече Ева. — Ти не можеш да си представиш какво е това. Никога няма да ме върнеш обратно в твоя свят. Няма причина да се опитваш, освен за да си осигуриш спокойно и сигурно съществуване. Същото се отнася и за Денис с въшливите му десет процента, и за студиото с огромните печалби. Досега не срещнах никой, който да ме харесва като личност, освен професор Ларок. Той единствен ми даде нещо, което си заслужава. Мечтата! Така че откажете се да ме разубеждавате, докторе. Аз не възнамерявам повече да бъда Ева или Уилма. Аз съм Алиса.

Доктор Трейгър се намръщи, но след миг се усмихна. Всъщност какво чак толкова го засягаше? Защо трябва да се безпокои и да спори? В края на краищата не е наложително. Нека бедното дете напише чека за петдесет хиляди долара — плащането винаги може да бъде спряно. Също и този шарлатанин може да бъде спрян, ако се опита действително да я хипнотизира. Има съответните разпоредби. Всъщност той, доктор Трейгър, се беше държал като същинско дете, взимайки участие в глупавия спор, сякаш наистина имаше някакъв особен смисъл.

Но едно нещо наистина беше изложено на риск — неговата професионална гордост. Та старият шарлатанин бе успял да си извоюва пред Ева Едем по-голям авторитет от неговия! И какви му ги говори този самозванец сега, с неговата противна снизходителна усмивка?

— Съжалявам, че не сте в състояние да вникнете в моите теории, докторе. Но за едно поне съм ви благодарен и то е, че не виждате смисъл да ги подлагате на изпитание.

— Изпитание? Какво искате да кажете?

Професор Ларок посочи с пръст малкото шишенце с надпис „Изпий ме“, което се мъдреше на масата пред него.

— Щастлив съм, че подложихте на анализ само съдържанието на шишенцето, без да се опитвате да пийнете от него.

— Но това е вода!

— Може би забравяте, че водата в различните светове може да има различни свойства. Тази е от света на Алиса.

— Вие сте планирали това — отсече докторът. — И не мислете да отричате.

— Аз наистина отричам. Мис Едем знае истината.

— О, така ли? — Трейгър внезапно намери решението.

Той взе шишенцето и се обърна с рязък жест към Ева.

— Слушай ме сега. Професор Ларок твърди и ти му вярваш, че тази течност е била пренесена по някакъв начин от приказния свят на „Алиса в страната на чудесата“. Ако наистина е така, пийна ли от бутилката, или ще порасна, или ще се смаля. Така ли е?

— Да — промълви Ева.

— Почакайте — започна професорът, но Трейгър неспокойно поклати глава.

— Оставете ме да довърша — настоя той. — По същия принцип, ако пийна и нищо не ми се случи, това ще е доказателство, че този приказен свят е измислица.

— Да, но…

— Никакво „но“. Аз ви зададох конкретен въпрос. Така ли е?

— Д-да, предполагам, че да…

— Много добре, много добре. — Трейгър с драматичен жест отпуши шишето и го вдигна до устните си. — Гледайте ме!

Професор Ларок пристъпи крачка напред.

— Моля ви! — извика той. — Умолявам ви, недейте!

Понечи да му отнеме шишенцето, но беше късно.

Доктор Трейгър изпи десетина грама от безцветната течност.

* * *

Мики Денис чакаше и чакаше, докато накрая не можеше повече да се сдържа. От горния етаж не се чуваха никакви силни звуци. Това правеше нещата да изглеждат още по-зле. Нетърпението му стана толкова силно, че трябваше да се качи и да види какво всъщност става.

Докато пресичаше залата, чуваше приглушени гласове от спалнята. Успя да разпознае професор Ларок, който каза нещо като: „Там, там. Знам, че това е силен шок. Може би щеше да се чувстваш по-добре, ако не беше чакала толкова — искаш ли да тръгнеш веднага?“

Мики не намери особен смисъл нито в тези думи, нито пък в отговора на Ева:

— Да, но не трябва ли първо да заспя?

На което професорът отговори:

— Не, както вече му обясних, това е просто въпрос на точни формули. Щом ги произнеса, ние ще потеглим заедно. Е, вие бихте могли да вземете чековата книжка със себе си.

Ева сякаш се разсмя.

— И вие също ли?

— Да, аз винаги съм обичал тази мечта, скъпа моя. Тя е продължение на първата, както ти успя да забележиш. А сега застани с лице към огледалото заедно с мен.

След това професорът избърбори нещо с много нисък глас, а Мики се наведе и долепи око до ключалката, но не успя да види нищо. Вместо това, без да иска, отвори вратата с рамото си.

Спалнята беше празна.

Точно така — празна!

Боб Фишер
Молох от Белморал

Мнозина го следваха безприкословно, даваха му всичко, което имаха и сляпо вярваха на обещанията му, че пред тях ще се разкрие раят на вечното щастие.

Само някои се досещаха, че са под властта на Молох, който ги води не към рая, а в ада. Но те също бяха негови послушни оръдия и много от тях доброволно приемаха смъртта, зощото се доверяваха на думите му.

Тогава той не беше нищо повече от един тлъст и мазен, противен Молох, който обладаваше невидима сила.

* * *

Тя застана пред него гола и съблазнителна. В очите й се появи странен блясък, когато две мускулести тела я повлякоха към жертвеника.

Пламъкът на факлите трептеше и по камъните се различаваха тъмнеещи петна от засъхнала кръв. Отекна гонг и голите стени на огромната пещера прокънтяха от звъна му. От димящите пръчки се разнасяше замайващият мирис на азиатски опиум, който се издигаше нагоре и тегнеше като облак над тази странна, необикновена сцена.

Под сводовете прозвуча тиха и зловеща музика. И тогава от многобройните ниши излязоха голи момичета. Погледите им бяха приковани в жертвения камък.

Съпровождана от двамата мъже с мускулести, обръснати тела, голата девойка се приближи към жертвения камък. Мълчаливо сведе чело и скръсти ръце пред твърдите си гърди.

Малко след като прочете молитвата си, рязко вдигна глава и погледна с възхищение тлъстия Молох. Той се извисяваше върху златния си трон — със скръстени по турски крака и накичени със златни пръстени ръце.

Без да мигат, смолисточерните очи на дебелака разглеждаха изправената върху жертвеника девойка. Върху бедрата му беше преметната червена препаска.

В пещерата отново прокънтя гонг, но този път по-приглушено и тихо. Това бе сигналът, с който й се разрешаваше да говори. За последен път в нейния кратък живот!

Девойката прекрасно разбираше това. Доброволно и без никакъв страх бе пожелала да дори живота си на любимия и почитан идол. Тя не се боеше от участта си.

— Твоята недостойна робиня Яна е пред теб, Безподобни — разля се спокойният й, мелодичен глас. — Бях старателна твоя ученичка и разбрах, че ти, мой гуру, посочваш верния път, пътя към вечното щастие, към безсмъртието, пътя към рая на блаженството.

Когато заговори, гуру възбудено задъвка устните си.

— Любовта ми ще те съпровожда по твоя път — разнесе се резкият му глас. — Вселената е открита пред теб и ти ще бъдеш възнаградена за усилията си на земята.

Красивото лице на девойката бе озарено от възторг.

— Отдавам ти всичко с чисто сърце, мой гуру. Съзнавам, че така ще откупя вечното щастие — отвърна уверено тя.

— Не го купуваш, Яна — промълви тлъстият Молох. — Ти заслужи щастието си, достойна си за него. Готова ли си да поемеш по пътя към рая?

Яна кимна.

— Готова съм — прошепна тя.

Голите момичета и жени, наизлезли от каменните ниши, образуваха голям полукръг. Пещерата се изпълни с приглушените им възгласи, от които не можеше да се разбере какво изпитват — страх, отвращение, отчаяние или може би гордост. Но очите на някои от тях изразяваха безизходен ужас и те с усилия се заставяха да гледат зрелището. Момичетата бяха подчинени на невидима сила, която все още не ги бе обладала напълно и не бе наложила контрол върху мислите и чувствата им.

Отзад се появиха мъже с жълти, загорели тела, чието единствено облекло бяха препаските. Държаха в ръцете си бичове — всеки с девет камшика, завършващи с малки оловни топчета. Те наблюдаваха със студено безразличие разголените момичета и не пропускаха нито едно тяхно движение.

Яна изкачи трите стъпала, които я деляха от жертвения камък. Когато стигна до него, погледна отвисоко хората от племето.

— Аз тръгвам, сестри мои — заговори тя и се засмя така, сякаш вече се бе оказала в рая. — Скоро ще пристъпя прага на вечното щастие и знам, че много от вас ще ме последват и ще споделят с мен блаженството ми и всепоглъщащата любов. Ще се отдам изцяло на нашия гуру и ще изпълня пророческите му напътствия. Вселената ще ме възнагради за усилията. Мога да ви кажа единствено: „Довиждане в империята на вечното щастие!“

Голата девойка застана на колене и погледна за последен път тлъстия Молох. Гуру протегна ръка и разпери дланта си. От краищата на пръстите му внезапно се стрелна тънка като нишка мълния, която затрептя над сведената фигура.

Тялото на Яна се олюляваше, сакаш около нея духаше силен вятър. Тя бавно легна по гръб, положи ръцете си върху корема и затвори очи.

Ударът на гонга за трети път прокънтя в пещерата.

Молох бавно вдигна дясната си ръка с насочен нагоре показалец. Единият от мускулестите мъже натисна надолу главата на девойката. В ръката си държеше кинжал. Бавно насочи върха му към беззащитното гърло на жертвата.

Със силен, внезапен удар той преряза врата на девойката. Докато кръвта изтичаше от вените и животът я напускаше, устните й не издадоха никакъв стон. Само една лека тръпка премина през тялото и кожата придоби жълтеникав оттенък.

Отчаян вик наруши гробовната тишина. Едно от момичетата не можа да понесе тази кървава сцена и изпадна в истерия, обладана от ужаса на станалото. Никой не се помръдна, за да успокои обезумялата. Скоро виковете стихнаха. Сгърченото тяло остана да лежи на пода.

Някои приглушено стенеха, мъчейки се да потиснат своите чувства.

Кръвта на жертвата бликаше, заливаше камъка и бавно се стичаше надолу.

Малко след това Яна напусна земния свят.

Тлъстият Молох свали ръката си и я постави на огромния си корем. Черните му очи плъзнаха поглед върху прикованите зрители.

— Яна е възнаградена заради своята благородна вяра и заради предаността си към мен — заключи той с дрезгав глас. — Тя отиде в света на вечното щастие, чувам тихия й глас.

Молох вдигна глава към свода на пещерата и притвори очи.

— Не долавяте ли гласа й, вие, поданици на великия гуру от Джаднипур? — разнесе се шепотът му в пълната тишина. — Слушайте, чрез мен тя говори на всеки от вас.

Послушниците следяха погледа на Молох. Очите им се разшириха, защото чуха Яна.

— Намерих рая, гуру мой, сестри мои — понесе се гласът й в пространството. — Тук слънцето не спира да грее, край мен пеят птици, текат ручеи с кристално чиста вода, растат дървета с екзотични плодове. Вървя по поляните и ароматът им ме опиянява.

Гласът затихна.

Голите създания се ослушваха. После някои от тях се разприказваха оживено, а други се замислиха.

Когато погледите им отново се спряха на пожълтелия камък, върху него нямаше нищо. Тялото на Яна бе изчезнало. Само пресните петна от кръв напомняха за случилото се.

Две от девойките, изпаднали в транс, напуснаха полукръга и се отправиха към тъмната ниша. Върнаха се със златна чаша и бяла кърпа. Те паднаха пред трона на гуру и започнаха да мият краката му с розова вода.

Разнесе се песен. Този път звучеше хвалебствена мелодия в чест на гуру.

Церемонията свърши и тогава една от девойките изтича към Молох и легна върху корема му.

— Гуру мой — промълви тя, — искам да тръгна след Яна. Ще изпълниш ли молбата ми?

* * *

През нощта я събуди лек шум. Надигна се, но не видя нищо освен правоъгълника на прозореца.

Шумът идваше отвън — в коридора някой пристъпваше тихо и ритмично. После всичко замря и Глория Стенфорд отново затвори очи. В малкия хотел проскърца врата. Дочу се въздишка. Вятърът блъскаше по стъклата.

Глория изпъшка и дръпна одеалото до брадата си. „Странно място“ — помисли си тя. Беше пристигнала в Кретл тази вечер, изминавайки пътя от Оксофорд с малкия си автомобил. Кретъл беше скромно градче, разположено в близост до Балморал. Глория Стенфорд се занимаваше в колежа с история на изкуството и освен това бе получила значително наследство. Беше независима и имаше хоби — колекционираше произведения на стари майстори.

Затова се намираше тук — в планинската северна част на Шотландия. Малка обява в специализирано издание бе причината да се обърне към един брокер от борсата, който имаше поръчение да продаде анонимна частна колекция от картини на Гейнсбъроу, Фербанкс и Реноар.

Макар и трудно, Глория успя дя намери брокера. Изясниха подробностите и след три дни й съобщиха по телефона, че трябва да отиде в Кретл, където продавачът очаква лично да се види с нея.

По пътя започнаха да я измъчват съмнения — често се случваше произведенията на изкуството да бъдат фалшифицирани.

Късно вечерта в Кретл пристигна млада дама и нае стая в хотела, който беше единственият в околността. С учудване откри, че не я очакват и че никой тук не знае за целта на посещението й. Глория не се разстрои. Тя вечеря, изпи чаша вино и около единадесет часа се качи в стаята си. Заспа спокойно с мисълта, че продавачът ще я потърси сам на другата сутрин. Шумът от вятъра се усилваше. Някъде се хлопаше прозорец, лаеше куче, чуваше се плясък от птичи криле.

„Скоро нощта ще свърши“ — помисли си милионерката. Ругаеше се, че изобщо е дошла тук, вместо да отседне в мотела на фирмата „ЕССО“. Но желанието да види бързо платната и да ги прибави към колекцията си не й даваше мира. Почувства как по гърба й полазиха тръпки, когато вратата към нейната стая започна да скърца.

Със стаен дъх Глория очакваше какво ще се случи. Беше сигурна, че отвън има някой. Може би закъснял гуляйджия, който прави усилия да се прибере, но не в собствената си стая. Почука се.

— Кой е? — наведе се напред Глория.

— Мис Стенфорд? — отвън се чу тих и отчетлив глас.

— Да? — тя не скриваше изненадата си.

— Имаме предложение, мис Стенфорд — каза неизвестният.

Глория знаеше, че има ексцентрични типове, но не проумяваше как този се е промъкнал в хотела и е намерил точно стаята, която му трябва. Трябваше да е невидим, за да направи това!

— Не знаете ли колко е часът? — попита тя. — Елате утре, по време на закуската.

— Трябва да ви съобщя нещо важно, мис Стенфорд — прекъсна я неизвестният и добави прочувствено: — Отворете вратата! Ще ме разберете, когато ви обясня.

Глория се поколеба, но после стана от леглото, наметна халата си и се запъти към вратата.

Поиска да запали лампата. После размисли и съобрази, че някой отвън може да види светлината и да изтълкува неправилно това.

Когато очите й привикнаха с тъмното, успя да различи силуета на слаб мъж с големи мустаци.

— Ще ми разрешите ли да вляза? — попита умоляващо нощният гост. — Много съжалявам, но нямах друга възможност.

Глория го пусна в стаята.

— Искам да ви успокоя, че всичко е напълно почтено — разсея той подозренията й. Сегашното ми положение не ми позволява да действам открито. Твърде известен съм по тези места, за да бъда компрометиран.

— Значи никой не трябва да разбере, че продавате картини от личната си колекция — заключи мис Станфорд.

— Вие сте умна, мис — кимна непознатият. — Да, искам да се разделя с част от картините си. Уверявам ви, че ми е много трудно, но нямам избор.

— Картините у дома ви ли са?

— Да, в имението ми, на четири мили от тук. Необичайното ми посещение е свързано и с една необичайна молба.

В този момент Глория взе решение.

— Съгласна съм да дойда още тази нощ, за да видя картините и да избера — съгласи се тя. Надявам се, че можете да ми покажете оценките на експертите, който доказват, че колекцията ви е оригинална.

— Ще останете доволна, мис Стенфорд — успокои я непознатият.

— Но вие още не сте се представили, мистър…? — каза младата милионерка.

— Мак-Килърн — бързо отвърна той. — Извинете, но помолих Гибс да не разкрива името ми. Обещайте ми, че никъде няма да го споменавате.

— Давам ви думата си, мистър Мак-Килърн. Моля да ме изчакате навън, докато се облека.

Мак-Килърн изчезна.

Десет минути по-късно Глория беше готова. Тя беше практична жена. Приготви куфара си, остави пари на масичката и написа на рекламната листовка, че е й се налага незабавно да замине. Никой в къщите отсреща не забеляза как тя напусна хотела през задния двор и тръгна към мястото, където бе оставила колата си. От тъмнината безшумно изникна Мак-Килърн.

— Дойдох пеша — обясни той, отваряйки вратата на автомобила й. Глория не каза нищо и седна зад волана. Двигателят тихо изръмжа. Тя запали фаровете едва когато излязоха от градчето. Мак-Килърн показваше на Глория пътя, който криволичеше по хълмистата местност. Тясното шосе минаваше през клисура, чиито отвесни склонове бяха покрити с папрат и мъх. После заобиколиха хълма и навлязоха в ухаеща равнина. На фона на нощното небе отчетливо се откроиха очертанията на внушителна постройка.

— Балморал Кастл? — попита тя мълчащият мъж.

— Девилз Лодж — отвърна Мак-Килърн. — Моето имение. Балморал е на четири мили северно оттук.

— Девилз Лодж? — промърмори Глория Стенфорд. — „Домът на дявола?“ Впечатляващо име!

Мак-Килърн сви рамене.

— Един от дедите ми е кръстил замъка така — обясни той.

Наближаваха бързо Девилз Лодж. Той представляваше непристъпно съоръжение, което имаше дебели стени, правоъгълни прозорци с оловни обкови, масивни врати и безкрайно дълги комини, стърчащи над покрития с шифер покрив. В източната част на имението беше построена църква, чийто кръст се издигаше високо в небето.

Смръщила чело, Глория наблюдаваше мощното съоръжение, което я бе впечатлило неимоверно. Почувства, че там, в тъмното, зад дебелите стени се крие опасност. Момичето продължи да кара по пътя, обрасъл от двете страни с бодливи храсти, и пое нагоре по наклона, водещ към имението. Два от прозорците на първия етаж светеха. Входната врата се отвори и Глория видя широкоплещест мъж в ливрея, който се взираше напрегнато в приближаващия автомобил.

— Това е Джордж, моят секретар и управител — обясни Мак-Килърн, когато Глория спря до вратата.

Джордж се приближи към нея с приветливо изражение, поздрави вежливо гостенката и й помогна да слезе от колата.

Младата изкуствоведка мислеше за бизнеса си. Разбира се, срещата с Мак-Килърн се бе състояла при странни обстоятелства. Но близостта на замъка Балморал, който беше лятна резиденция на английския кралски двор, сякаш беше гаранция за безопасност и за това, че всичко ще бъде извършено в рамките на закона.

Глория отвърна на поздрава и последва управителя в приемната, което приличаше на зала с цяла дузина врати.

— Не бихте ли желали да се подкрепите, мис? — попита вежливо Мак-Килърн.

— Няма да са излишни малко кафе и бренди — отзова се тя.

Едва сега й се отдаде възможност да огледа Мак-Килърн. Шотландецът имаше тясно лице, орлов нос и дълбоки сиви очи, които приличаха на планински езера. Над тънките му устни се червенееха рижави мустаци.

Много младежи в тази планинска страна изглеждат точно така, помисли си младата англичанка.

— Донеси напитките в галерията, Джордж — разпореди се Мак-Килърн. После се обърна към гостенката. — Виждам, че нямате търпение да разгледате картините.

Глория кимна. Искаше й се да види тези прехвалени картини и да ги притежава, ако наистина са ценни произведения.

Мак-Килърн се приближи към последната врата от лявата страна на приемната и извади от джоба си ключ. Превъртя го с усилие в клчалката и натисна изключвателя на сигналната инсталация върху рамката на вратата. Вратата забръмча и се плъзна встрани.

В следващия момент очите й бяха заслепени от лазерни лъчи, които осветяваха стая без прозорци. Светлината им бе насочена право към картините и гравюрите, висящи по стената.

— Добре сте се защитили — прошепна Глория Стенфорд и почувства как сърцето й заби силно, предусещайки срещата с видни произведения на изкуството.

— Предпазливостта не е излишна — обясни Мак-Килърн, докато сядаше на една малка масичка, където покани и нея.

Най-напред Глория видя трите картини, заради които се бе отправила на това дълго пътешествие. Бавно се приближи към творбата на Гейнсбороу, изобразяваща конник. Беше напълно сигурна, че пред нея стои оригиналът.

В галерията влезе Джордж и се зае да сервира. Управителят вече се канеше да си тръгне, но възклицанието на посетителката го накара да се обърне, въпреки че Мак-Килърн вече го бе освободил.

— Моля, покажете ми заключението на експерта, господин Мак-Килърн — обади се тя, без да сваля очи от картината.

Домакинът забеляза спрелия се до вратата Джордж и го изпрати да вземе документите от сейфа.

— Надявам се, че скоро ще постигнем съгласие — убедено каза Глория. — Нека първо договорим цената.

— Тримата експерти, които направиха оценка на това произведение, определиха цената му — заяви Мак-Килърн. Мисля, че и по този пункт ще се споразумеем бързо — наля кафе и го подаде на Глория.

— Искате ли да се върнете още тази нощ?

— Нощта скоро ще свърши — отговори тя. — Но и нямам никакво желание да се връщам в хотела.

Не забеляза злорадството в усмивката на Джордж, който току-що бе влязъл с папката документи и стоеше до вратата. Управителят й подаде папката.

Следващите петнадесет минути Глория прекара в четене на документите. Вече нямаше никакви колебания по отношение на сделката. Проверката на картините бе извършена от международното експертно бюро, което потвърждаваше тяхната оригиналност.

— Ще ги купя — решително каза тя и погледна Мак-Килърн. — Рамките не са ми необходими, така че няма да се затрудня с превозването им.

— Както желаете — отвърна той, — но не смятате ли, че е рисковано? Сама в колата с тази ценности?

Глория поклати глава.

— Никой няма да разбере какво има в куфара ми — увери го тя и извади чекова книжка от дамската си чанта.

— Осемстотин хиляди фунта стерлинга… съгласни ли сте?

Мак-Килърн направи гримаса, която показваше колко му е трудно да вземе решение.

— Съгласен съм — въздъхна той, — Джордж ще подготви акта.

Глория тържествено разтвори чековата си книжка, но все още не попълваше чека.

— Предполагам, че вече сте проверили моята платежоспособност? — каза тя.

— Мистър Гибс се погрижи за това, отзивите за вас са много добри — увери я той.

Глория се обърна, за да прецени останалите картини. Тя се закова пред едно платно, в което нямаше нищо европейско. Личеше, че не е рисувано от професионалист.

— Как е попаднало тук и какво представлява? — тихо попита тя.

— Баща ми е живял дълго в Индия — отговори Мак-Килърн. Донесъл я е оттам. Това е изображение на гуру от Джаднипур.

— Гуру? — Глория Стенфорд се замисли и изведнъж почувства, че сърцето й започна да бие бързо.

Тази противна фигура прилича на тлъстия Молох, който обичал жертвоприношенията, извършвани с хора, помисли си тя.

Изпита желание да се отърве от отблъскващото изображение. Но не можеше да го направи. Погледът й се плъзна по дебелите, мазни пръсти, безбройните пръстени и поставените върху корема ръце; спря се на увисналите гърди и накрая се закова върху смолисточерните очи, които сякаш я пронизаха.

Внезапно в нея се появи чувството, че тези очи са живи и излъчват хипнотична сила, която я завладява. С усилие отклони погледа си от тях, не искаше да ги вижда никога повече, но те я преследваха и не я оставяха на мира.

— Добре ли сте, мис Стенфорд? — чу някъде отдалече гласа на Мак-Килърн.

Не звучаха ли думите му като заповед да сведе очи от това ужасно платно? Глория бавно се обърна. Шотландецът стоеше до масата и държеше в ръка акта за продажбата.

— Изглежда няма да е лошо, ако подремна час-два — тя се засмя смутено и се запъти към масата, като влачеше краката си.

Хвърли поглед към документа, който й връчи Мак-Килърн, и го подписа. После попълни чек и го даде на шотландеца.

Но сега й се стори, че избраните от нея картини продължават да висят по местата си.

— Бих искала да попитам… — раздразнено повиши тон.

Мак-Килърн сякаш се провали вдън земята. Вместо него в очертанията на вратата се появи фигурата на управителя.

— Не се вълнувайте, мис — изсъска той. Приятелските нотки в гласа му се бяха превърнали в ледени, — картините ще останат там, където са били!

— Но сега това е моя собственост! — възрази тя. — Мистър Мак-Килърн има чек за картините, които…

От гърлото на Джордж се разнесе зловещ смях.

— Ние вече не искаме това — гордо каза той.

— Ще анулирам чека и полицията ще се занимае с вас…

— Твърде късно, скъпа — усмихна се той и върху лицето му ясно се изписа злорадство.

Управителят натисна изключвателя и вратата зад него се затвори. В очите му Глория видя това, което бе почувствала от самото начало — нещо, което не е наред. Ако се беше вслушала в гласа на разума и не се бе втурнала посред нощ към този Мак-Килърн…

Разбра, че я бяха изиграли двама мошеници, чиято цел е да изпразнят портмонето й с осемстотин хиляди фунта стерлинги. И двамата изглеждаха съвсем уверени, че са в състояние да облекчат сметките й с тази сума и да изчезнат завинаги. Само че как се бяха сдобили с колекцията? Може би картините бяха крадени. Тъй като такива продажби никога не се извършваха съвсем легално, те бяха получили възможност да натрупат състояние без риск. Внезапно светлината угасна. В пълен мрак стигна до масата, и треперейки, легна върху нея.

Сепна се от проблясъка на тънък лъч светлина, който прониза мрака. Обхвана я ужас, когато осъзна, че той идва от картината на гуру от Джаднипур. Отново се вкамени пред погледа на черните очи на тлъстия Молох. Вече не се съмняваше, че очите бяха живи. Ръцете с тлъстите, космати пръсти вече не бяха отпуснати върху корема. Белите сбръчкани длани се вдигаха нагоре. Ръката се протегна към момичето.

Това, което виждаше Глория, вече не беше изображение, а действителност. Картината стана огромна и гуру достигна човешкия ръст.

„В каква стая на ужаса попаднах?“ — помисли си Глория. Дишането й се усили. Искаше й се да избяга от погледа на този тлъст тип, чиято кожа лъщеше от пот. Но не беше в състояние да мръдне на милиметър.

Може би я бяха превърнали в каменна колона или в скулптура? Не, тя беше жива и чувстваше как бие сърцето й; усещаше болезнени бодежи, които ту се усилваха, ту отслабваха. Изведнъж в съзнанието й прозвуча глас:

— Благодаря ти за чистосърдечното пожертвувание, което направи в името на империята, в името на вечното щастие, дъще на греха.

Пленницата се ослушваше. Тлъстите устни на гуру се мърдаха. Пожертвувание, помисли си тя. Бяха я ограбали с осемстотин хиляди…

Гуру, който приличаша на Молох, сякаш прочете мислите й.

— Вече имаш божествен принос към света на щастието — бавно продължи същият глас. — Никой не те е ограбил, но ти не разбираш това. Бъди благодарна на случая, който ти даде възможност да ми служиш като жрица и да вкусваш от живота в рая на вечното блаженство.

Глория Стенфорд слушаше внимателно всяка дума. Внезапно почувства сладникъв аромат, който замъгли разсъдъка й и пречупи волята й.

Гуру не я изпускаше от погледа си.

— Скоро ти ще дойдеш в този свят на вечното щастие — завърши той, — затвори очи и се приготви към решителната крачка.

Изчезна и последното й съпротивление. Глория затвори очи и не видя, че Молох вече го няма, а светлината в стаята угасва.

Изведнъж й стана леко. Почувства се свободна. Вече не усещаше земята под краката си, имаше желание да полети. Тръпчивият задушлив мирис на азиатски опиум я обгръщаше, издигаше я високо нагоре и тя поиска да се понесе към безкрая. Картинната галерия остана далече зад нея. Заля я призрачна светлина. Ставаше все по-светло и по-светло. Проблясваха червени, жълти и сини сияния, които я обгръщаха и се отдалечаваха. Съпроводена от симфонията на цветовете, тя стигна до една пещера, която приличаше на зала. Между цветните петна се мяркаха загадъчни фигури.

Внезапно пред нея се появи гуру. Подобно на бог бе седнал в златен трон. Погледът на черните му очи бе отправен към група стройни девойки, които изпълняваха пред него странен танц.

Глория Стенфорд премина в този свят без усилия и без да се съпротивлява, но дълбоко в съзнанието си тя разбираше, че връщане оттук няма. Извика отчаяно и загуби съзнание.

Само като го видеха отдалеч, го заобикаляха. Непроницаемото лице, кокалестата фигура, тънките крака, които стърчаха изпод шотландската пола като тояжки, накуцващата походка, ритмичното поклащане на тояжките, завършващи с топка във вид на котешка глава — всичко това хвърляше в ужас жителите на Кретл.

Дориан Мак-Килърн, шеф на клана Мак-Килърн, владетел на обширни територии земя, на овчи стада и на заводи за производство на уиски, идваше един път в седмицата в долината на река Ги, за да посети банката. Какво правеше там, с какви светкавични финансови операции се занимаваше, знаеха само двама от банковите служители, но те пазеха мълчание.

Според слуховете в градчето, парите, привеждани към сметките на Мак-Килърн, бяха спечелени от продажбата на картини и други художествени ценности, принадлежащи на изчезнали жертви. А от доста време всеки, който бе имал работа с Мак-Килърн, изчезваше безследно. За жителите на Кретл това не представляваше тайна и беше повод да градят най-смели предположения — въпреки че, естестено, никой нямаше никакви доказателства за вината на куция Дориан. Полицията в графството Абердин също беше в течение на тези събития и веднъж дори навести Мак-Килърн в имението му.

Приблизително от четири столетия резиденцията на фамилията Мак-Килърн се намираше в Девилз Лодж, издигната като каменен исполин върху хълма Лохнейгър. Визитата на полицейските служители в нея се оказа безрезултатна. При огледа на имението също не бе намерено нищо. Тръгнаха слухове, че куцият Дориан е подкупил полицаите с тлъста сума. С това историята приключи, ако не се брояха заявленията на собственика и управителя на местния хотел, които съобщиха за изчезването на едно момиче, отседнало при тях. Но тъй като то бе оставило пари, за да плати нощувката си, скоро всички забравиха за него.

* * *

Както всеки петък, така и в този мрачен ден Мак-Килърн се запъти към Кретл. Вървеше по осеяния с дупки селски път, чиято каменна настилка белееше в тъмнината. Без да обръща внимание на недружелюбните любопитни погледи, тридесет и пет годишният мъж приближи до вратата на банката. Никой не разбра какво стана по-нататък зад стъклената й врата.

Десет минути по-късно, Мак-Килърн излезе оттам, сякаш нищо не е било. Отмина с презрение отправените към него погледи и бавно тръгна обратно.

Фигурата му изчезна от погледите, но почукването на неговите тояжки се чуваше още дълго в тишината. Едва когато шумът от стъпките му съвсем заглъхна, хората се върнаха към обичайните си занимания.

Собственикът на „Скокливото куче“ стоеше пред вратата на своя хотел заедно със съседа си Клиф Богарт. Той дълго гледа след отдалечаващия се Дориан.

— Неприятен тип — мрачно констатира Богарт. — Всеки път, когато го видя, по гърба ми минават ледени тръпки. Дай по-добре да пийнем по едно, Барт, и да забравим за него.

Собственикът на хотела, Барт Оруел — човек с внушително закръглен корем, кимна в знак на съгласие и се почеса по плешивото теме.

— Интересно, какво ли е правил днес в банката? — продума той. — Дали не е намерил някоя поредна жертва?

— Откъде да знам? — Клиф Богарт сви рамене и мълчаливо тръгна след Барт към бара.

Без да продума, Оруел напълни до горе две чаши и подаде едната на съседа си. Докато пиеха, разговаряха за последното посещение на Мак-Килърн в Кретл.

— Какво стана с онова весело момиче, което отседна при теб вчера? — попита Клиф след известно време.

Собственикът облиза устни.

— Замина — отвърна той, след като помълча малко. — Посред нощ.

— Как така? — възкликна в недоумение Богарт. — Без да плати? Значи мошеничество на дребно.

— Не, плати си — възрази Барт Оруел и разказа за бележката, която бе открил.

— Не намираш ли, че има нещо странно в това? — учуди се Богарт.

— Защо? Понякога на гостите им идват щури идеи в главите.

Дърводелецът на Кретл, Клиф Богарт, разсеяно се почеса по главата.

— Странно е и толкова — отвърна той и отпи глътка от чашата си.

— Прекалено много четеш „Дейли Мироу“ — усмихна се Оруел.

— А като четеш всеки ден „Сан Патрик“, оставаш без грам фантазия — парира го дърводелецът. Тази лейди беше много елегантна и изглеждаше богата.

— Да — проточи глас Оруел.

— Количката й беше много шик, а? — продължаваше Богарт.

— Ъ-хъ — кимна собственикът на хотела. — А камъкът на пръстена й беше най-малко двукаратов. Имаше копринено бельо и кожени панталонки. Е, имаш ли още въпроси?

— Естествено — измърмори Богарт. — Още един въпрос, Барт. Какво е търсела тази лейди по нашия край? Доколкото знам, при теб са отсядали всякакви, веднъж даже и един свещеник. Но, извини ме, хотелът ти е твърде долнопробен за хора от висшето общество.

— Е, и? Какво от това? — попита обиден собственикът. При мен на всички им е добре. Могат да правят каквото искат.

— Помисли добре, Барт — настояваше дърводелецът. — В твоите стаи няма телефони, а пощаджията не разнася писма през нощта. Как тогава тази лейди е решила, че трябва да замине, и то веднага?

— Това не е моя работа — измънка Оруел и замислено се вторачи в чашата си. — За жените е присъщо да променят бързо плановете си. Може да е бързала за някъде.

— Все пак ми се струва, че нещата съвсем не стоят така — възрази Богарт. — Момичето имаше съвсем определена цел, още когато пристигна. Не обърна ли внимание, че непрекъснато гледаше към часовника си, сякаш чакаше някого? Възможно е, човекът, когото е очаквала, да е пристигнал през нощта.

Барт Оруел обаче оставаше на собственото си мнение.

— Откъде ти хрумват такива? — пренебрежително попита той.

— Мина ми през ума, че парите, които куцият Дориан днес е внесъл в банката, са получени от сделка с това момиче.

Собственикът неодобрително погледна съседа си.

— Това са измислици — измънка той.

— Не е ли възможно куцият Дориан да я е подмамил в бърлогата си, за да си свърши работата? — натегна обстановката Клиф. — В крайна сметка всеки от нас знае, че Мак-Килърн е потънал до гуша в дългове.

— Ха, в дългове! — викна собственикът. — Може би ще кажеш, че банката всяка седмица му отпуска нов кредит?

Клиф Богарт хитро се усмихна.

— Не, разбира се, точно обратното — отвърна той. — Не се и съмнявам, че куцият Дориан и този път ще излезе сух от водата.

— Според мен момичето също не е стока. Знам, че Дориан е ужасен тип, но не бързам да правя изводи, още повече, че полицията си гледа работата.

Дърводелецът не мислеше така. Преди три години се бе ровил в гробището на Девилз Лодж след смъртта на тогавашния градинар. Беше отишъл по тъмно, но въпреки всичко не се съмняваше, че е видял някакви странни фигури и е дочул особена песен, долитаща изпод земята. Не разказваше за това на никого, защото щяха да го вземат на подбив.

Вече се смрачаваше и хората заприиждаха към „Скокливото куче“. Разговорът премина на друга тема. Фермерите разгорещено обсъждаха новите цени на реколтата.

Малко преди да затворят заведението, се разнесе ужасяващ писък.

Мъжете млъкнаха, недоумяващи, и с любопитство се втурнаха към отворения прозорец.

— Сигурно ни се е стори… — предположи един от тях, но бе прекъснат по средата от нов, още по-страшен вик. Сякаш колеха някого.

— Проклятие, какво е това! — скочи Клиф и начаса изхвърча на улицата.

* * *

Девойката тихо лежеше в една от многобройните пещери. Цялата трепереше, конвулсивно свила юмруци и притиснала колене към голото си тяло. Беше хладно, но не студът растърсваше крехката фигура на девойката. Пред очите й изплува Яна. Непрекъснато й се струваше, че кръвта все още блика от вените на убитата.

Гуру и слугите му бяха направили така, че Яна да попадне под тяхното влияние, и можеха да я управляват както искат. Сега, след като умря, всички мислеха, че се намира във вечния рай.

Какво издевателство. Яна вече беше мъртва и неподвластна на Молох, който всячески се представяше за бог. Тя заслужаваше съчувствие, но не бе единствената, която слушаше гуру. Много други момичета бяха готови да се принесат в жертва, за да я последват.

Девойката бавно се надигна и изправи глава. Пред нея се разкри празната пещера. Гуру беше напуснал трона си и се бе оттеглил със своите послушници.

В пещерата беше тихо. Само от страничните зали се носеше особен шум. Не можеше да разбере от какво е предизвикан. Девойката долови странна музика и почувства слабата миризма на опиум. Още една жертва, реши тя.

Спомни си как я бяха домъкнали тук. Отново всичко се повтаряше. Само че сюжетът на сегашното похищение се различаваше от нейното. Обречената бе подложена на телепатично въздействие и в резултат на това щеше да се окаже в същото това ужасно подземие.

Докато траеше церемонията, девойката я наблюдаваше, без да помръдне. После се промъкна на пръсти покрай стените и се върна обратно. Имаше една-единствена мисъл — да се махне колкото може по-бързо.

След времето, прекарано тук, накрая беше взела решение. Обречената беше една от малкото, чиято воля не се бе подчинила на гуру. Въпреки това през всичките тези месеци не беше могла да се реши на бягство.

Когато се появи отново в залата, се закова като вкаменена — церемонията все още беше в разгара си.

Бързо се шмугна във входа, от който обикновено излизаха момичетата, обслужващи гуру. Измина няколко метра и почувства свеж въздух. В нея се появи надеждата, че ще успее да се измъкне от тлъстия Молох.

Галерията се разширяваше и образуваше малка пещера, в която светеше.

Електрическа светлина! Тя не се съмняваше, че наистина беше така. Въпреки че през всичките тези мъчителни месеци бе виждала само светлината на факлите. Всичко говореше за това, че се приближава към изхода. Надеждата й премина в увереност, когато влезе в следващата пещера. Коридорът изведнъж ставаше стръмен и започваше да се извива нагоре. При всяка нейна крачка стените се стесняваха, но девойката упорито се изкачваше все повече и повече.

Въздухът ставаше все по-чист, почувства прохладата на лятната вечер. Но независимо че приближаваше целта си, девойката ставаше все по-угрижена. Как можеше да се покаже пред хората в този вид! Лицето й се изчерви. Все пак скоро всичко щеше да се превърне в един страшен сън. И тлъстият Молох, и жертвеният камък, и страхът за собствения й живот щяха да останат зад нея.

Девойката измина още две мили, преди да види тъмното нощно небе.

Пред очите й притъмня. Сърцето щеше да изскочи от гърдите й. Кръвта бучеше в ушите й. След няколко крачки тя се спря. През ума й мина страшната мисъл, че където и да отиде, стражата ще я застигне. Пазачите щяха да я върнат без излишни въпроси при Молох. А това означаваше смърт.

Девойката събра всичките си сили и продължи да се изкачва, опипвайки стените.

Предчувствието не я беше излъгало. Скоро видя силуета на спящ мъж. Равномерното му дишане се чуваше отдалече. Тя се приближи безшумно към спящия и разпозна един от бръснатите слуги на Молох. Страхът я скова, когато се промъкна покрай него към входа на галерията.

Нямаше представа къде се намира, но беше сигурна, че някъде там има хора, които ще й помогнат. Почувства се ободрена от свежия въздух. Не усещаше нощния хлад. Босите й стъпала едва докосваха камъните и жилавата трева. След двадесет метра се препъна в един клон и отчаяно размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Клонът изпращя и щумът прозвуча в тишината като пистолетен изтрел. „Само това липсваше — помисли си тя, — дано бръснатият да не е чул нищо!“

Стана й страшно. Чу как пазачът се размърда и изкрещя нещо в тъмното. Паниката завладя бегълката. Сърцето й биеше в петите, когато се понесе стремглаво, бягайки далеч от това място. Беше прибрижила до склона, който водеше към долината, когато преследвачът я забеляза. Девойката направи лек завой и стигна до ручея. Не усещаше нито студената, нито острите камъни, нито бодливите храсти.

Остро бодване встрани я накара да спре. Девойката трескаво се огледа. Не се виждаха преследвачът. Може би беше изостанал или се криеше някъде в тъмнината. Сърцето й се изпълни с радост, когато видя пред себе си светлини. Нямаше никакво съмнение, че там живееха хора, които щяха да й помогнат и да сложат край на страданията й.

Светлината и близостта на селището й дадоха нови сили. Не след дълго девойката различи къщи и църква, коята се издигаше в средата на селището. Вече се виждаха автомобилите, движещи се по улиците.

Девойката смени посоката си и задъхана се насочи към улицата на града.

„Трябва да стигна — помисли си тя, — каквото и да стане. Там вече ще бъда в безопасност.“

Дълга ограда препречи пътя й. Като дишаще тежко, тя се спря изтощена. Отчаяно затърси пролука, чувствайки че няма повече сили.

„Трябва, трябва да продължа!“ — мислеше трескаво. Плъзгаше ръка по решетката и отчаяно се мъчеше да я прескочи. Въздъхна облекчено, когато намери пътека, която заобикаляше оградата и извеждаше на улицата.

До улицата оставаха само четиредесет-петдесет метра. Бученето в ушите й заглуши шумните стъпки.

Той изскочи като призрак пред омаломощената девойка. Разсъблечената се спря и изведнъж нададе силен, пълен с див ужас, вик. Краката й се подкосиха, когато видя обръснатата глава. Беше стражът на Молох.

Бегълката видя, как той вдигна ръката си и в нея блесна кинжал.

Не! — крещеше тя. — Не! Искам да живея, недей… недей… — заотстъпва назад. От гърлото на обръснатия излязоха хрипкави звуци, после се чу реч на непознат език.

— Не! — извика с последни сили девойката. Препъна се и политна назад към оградата. В отражението на очите му видя как кинжалът се спуска към гърлото й. Острието му прекъсна прекъсна гласа й. Бликна кръв и заля всичко наоколо.

„Късно е вече!“ — бе последната й мисъл.

Все още беше жива и чувстваше как бръснатият я вдига на ръце, а след това кой знае защо я пуска. Някъде отдалече до нея достигаха викове, викове от нейния свят, които я призоваваха да се върне обратно.

Клиф Богарт изтича пръв до бедното момиче. Беше запомнил отчетливо фигурата на бръснатия мъж, който бе изчезнал в тъмнината.

— Настигнете убиеца! — кресна той на хората, трупащи се около него и пострадалата. Самият той коленичи до нея. Беше преживял една война, имаше опит и съзнаваше, че с нищо не може да й помогне. Но тя все още живееше. Миглите й трепнаха и от устните се разнесе неясен шепот.

— Говорете! — молеше я Богарт. — Кой беше той, кой?

С последни сили девойката произнесе две единствени думи. Тялото й се отпусна. Беше мъртва.

Тези, които бяха тръгнали да преследват убиеца, се върнаха.

— Избяга ни, кучето — изпъшка единият от преследвачите и изтри с носна кърпа потта от челото си. — Мъртва ли е?

Клиф кимна.

— Мога да направя за нея само едно — гроб — промърмори той. Двете думи, които каза момичето, се запечатаха в съзнанието му. Но смисълът им представляваше загадка за него. Може би това бе несвързано бълнуване на умиращ човек.

— Та тя е съвсем гола — забеляза един от тези, които току-що бяха пристигнали.

— Боже, горкичката, сигурно са я изнасилвали.

— Трябва да съобщим в полицията.

Един младеж, който почувства, че му прилошава от кръвта, предложи: „Аз ще изтичам до полицията“, едва сдържайки пристъпите на гадене.

— Всяко нещо се случва някога за първи път — измърмори Богарт след него.

— Някой виждал ли я е преди?

— Не е тукашна — каза овчарят. — През последните тридесет години доста съм обиколил тези места и познавам всички. Абсолютно съм сигурен, че това момиче не е оттук.

— Няма още и двайсет години — каза замислено Клиф. Онзи обръснат тип не излизаше от мисълта му. Беше ли този здравеняк гол? Клиф се опитваше да си припомни всичко, което се бе случило. Да, гол беше, сети се той. Беше видял ясно голия му гръб и силните му крака. Сподели с другите своите наблюдения.

— Това не е нищо друго освен изнасилване — категорично заяви един от тълпата. — Изнасилвачът е хукнал към дрехите си. Бързо се качвайте в колите, ще претърсим околността. Тая свиня не е отишла далеко.

— Не може да се влезее в гората с кола — възрази овчарят. — И в тъмното няма да го намерим. Остава да се надяваме, че полицията…

— Връщам се в „Кучето“ — каза Богарт. Вие изчакайте полицията.

Заради случилото се собственикът на хотела беше принуден да отложи затварянето на бара до окончателното изясняване на нещата, тъй като представителите на медицинската комисия и полицията поискаха да изслушат тук свидетелите.

Полицията и медицинският експерт пристигнаха само след два часа. В „Скокливото куче“ се появиха инспектор Уайтл, един сержант и един лекар-патолог.

— Бихте ли искали горещ чай, джентълмени? — посрещна ги собственикът.

— Няма да е лошо — съгласи се инспекторът и огледа присъстващите. — Кой от вас е Клиф Богарт?

Дърводелецът бавно се приближи към черничкия инспектор.

— Вие сте видели първи мястото на убийството, мистър Богарт, моля да го опишете — започна Уайтл.

Клиф Богарт кимна.

— Така е — потвърди той. Когато отидох, тя още беше жива.

Уайтл сви устни.

— Каза ли убитата нещо?

— Да, каза, но не разбрах какво. Бяха всичко на всичко две думи.

— Запомнихте ли ги, мистър Богарт? — заинтересува се инспекторът.

— Първата беше нещо от рода на гуру или губу, а втората — раднипур или радимур.

Инспекторът се намръщи.

— Точно това ли чухте? — попита го той. — Помислете, сигурен ли сте?

— Имам добър слух — обиди се Богарт. — Казвам това, което чух.

— Накой разпозна ли убитата?

Всички поклатиха отрицателно глави.

— Никой не я е виждал — подвикна от ъгъла овчарят. — Изнасилване ли е било, сър инспектор?

— Това ще покаже следствието — отвърна упълномощеният. Някой има ли нещо да допълни? Да сте забелязали нещо като татуировка върху корема на убиеца?

— Татуировка? — попита овчарят. — Не съм видял. За каква татуировка става дума?

— Цвете — поясни инспекторът. — При хипитата се среща много често. Е, добре, Напоследък някой да е идвал тук, някой непознат? Може би сте видели автомобил, в който е пътувало момичето?

На този въпрос никой не отговори.

— Още виждам оня младеж с бръснатата глава — продължаваше Клиф.

— Джентълмени, та вие сте били свидетели на случилото се, нима нищо не сте забелязали? — каза заинтригуван инспекторът.

— Беше много тъмно — обясни овчарят. — Изгубихме го от поглед, чувахме само стъпките му.

— Разкажете ми още веднъж всичко от самото начало, мистър Богарт — помоли инспекторът.

Богарт започна разказа си от момента, в който бяха чули вика и го завърши, цитирайки двете думи на момичето.

— Много ви благодаря — кимна инспекторът към дърводелеца. — Ако се сетите още нещо, съобщете ми. С удоволствие ще ви изслушам.

Когато разговорът приключи, оставаха още два часа до изгрева. Барът опустя. Само Клиф остана на мястото си.

— Как мислиш, Барт — обърна се той към собственикът на хотела, — дали трябваше да разкажа на инспектора за момичето, което изчезна?

— Безсмислено е — констатира Оруел, който се беше заел да мие съдовете. — Какво общо има то с тая история?

* * *

Когато дойде на себе си, Глория Стенфорд се чувстваше отвратително. Опитваше си да си разбере какво точно бе станало с нея. Пред очите й се появи картината с тлъстия Молох. Спомни си черните хипнотизиращи очи и силния глас. Гуру й беше казал, че ще стане монахиня. Монахиня в неговото царство на вечно щастие. Глория си спомни за аромата, който бе помътнил съзнанието й. За какво още говореше Молох?

Може би всичко беше ужасен сън? Сети се, че бе поискала да купи три ценни картини и бе попълнила чек за тях. Разбира се, че бе попаднала в ръцете на злобни бандити, рекетьори и религиозни фанатици, които я бяха хванали натясно.

„Точно така е“ — заключи тя.

Изведнъж й стана студено и едва сега забеляза, че лежи съвсем гола.

— „Какво са ми направили?“ — помисли си със страх. — Дали са ме изнасилили, докато съм била в безсъзнание?

Последното, което помнеше, беше, че се намираше в картинната галерия, а сега се бе оказала на съвсем друго място. Беше в някаква малка пещера. Зъбите й силно затракаха, когато започна да пълзи, за да излезе от тази дупка.

Попадна в просторна зала. Докато я разглеждаше, й се стори, че я е виждала някъде, но не можа да си спомни къде. Забеляза голям, жълт камък и с ужас осъзна предназначението му. Отпред се издигаше трон, който беше празен. Девойката си спомни, че точно на такъв трон бе седял дебелия Молох.

Още не можеше да разбере къде се намира, но и беше ясно едно — беше практически невъзможно да се махне оттук.

„И това ли е раят на вечното блаженство? — запита се със съмнение тя. — Изобщо прилича ли тази пещера на райско място?“

Изведнъж пред Глория се появи мъж с обръсната глава. Като го видя, девойката боязливо се опита да прикрие гърдите си с ръце.

— Кой сте вие? — извика тя и забеляза, че това е азиатец с една-единствена набедрена превръзка, на която висяха остри ножове.

Дивите звуци, които се изтръгнаха от гърлото на обръснатия, я накараха да изпадне в ужас.

— Къде съм? — беше следващият й въпрос.

Тя не разбра кяква й каза този тип, но по жестовете му разбра, че отново трябва да се върне в пещерата.

— Върви — раздаде се приятен женски глас. — Нищо няма да ти се случи, ако ги слушаш.

Глория се обърна и с удивление видя зад себе си момиче, което весело му протегна ръка.

— Казвам се Кона. Аз съм послушница на всемогъщия гуру — усихна й се то.

Кона хвана Глория за ръка и я отведе в друга, по-просторна пещера.

— Радвам се да те посрещна в света на щастието, сестра Сафи — радостно продължаваше Кона.

— Сафи? — възрази с удивление новодошлата. — Но аз се казвам Глория…

— Името ти е Сафи — прекъсна я Кона. — Новото ти име. Земните имена са твърде груби.

Глория видя върху корема на момичето татуирано цвете. Такива татуировки беше виждала и при хипитата.

Любопитството на Глория не убегна от очите на Кона.

— Това е лотос, цветето на щастието — с радост поясни тя. — Трябва да минеш през изпитанието, за да го заслужиш, преди да станеш монахиня на всемогъщия гуру.

— Изпитание? — прошепна Глория и почувства, че по тялото й пролазиха мравки.

— Ще разбереш, че това е необходимо — продължаваше спокойно Кона. — Духът и мислите ти все още са тясно свързани със земните неща. Скоро ще ги забравиш и ще осъзнаеш, че няма нищо по-прекрасно от света на вечното щастие. Всички се радваме, че направи такова щедро пожертвование за нашия гуру.

Глория гръмко се разсмя.

— Пожертвование? Та те най-нахално ме измамиха!

Кона се усмихна с разбиране.

— При някои е необходимо принудително да бъдат отведени в света на вечното щастие, скъпа сестро — поясни тя. — Някога ще разбереш и това.

— А защо си гола? — попита Глория. — Може би в този вид доставяме удоволствие на гуру?

Кона отново се усмихна.

— В нашия свят има други ценности, сестро. Нищо не ни е нужно. Дрехи също. В нашия свят е забранено да имаш собственост. Никакви лични вещи. Само този, който не притежава нищо, може да бъде допуснат в рая на вечното щастие.

— Къде е този рай? — прошепна Глория Стенфорд. — В ада или в света на духовете, и привиденията?

— Когато дойде време, гуру ще ти покаже пътя. — Кона беше в екстаз от щастие. — Но първо трябва да минеш изпитанието. След това ще станеш щастлива, ще забравиш всичко лошо и ще започнеш да молиш гуру да те изпрати в рая.

— Къде сме сега? Питам къде се намира тази пещера?

— Царството на гуру е навсякъде — отвърна Кона. — Нали не питаш къде се намира целият земен свят?

— А в нашия свят има ли мъже? — продължи Глория. — Видях някакви обръснати създания.

— Нашият свят не се населява от мъже. Само ние, девойките и жените, сме достойни за рая на вечното щастие. Тези с бръснатите глави са слуги на гуру — послушни изпълнители на неговите заповеди.

— А някой опитвал ли се е да избяга оттук? — усмихна се Глория.

Лицето на Кона потъмня.

— Тези, които са щастливи, не бягат оттук — увери я тя.

— А тези, които са нещастни?

— Отправят се в царството на вечната тъма.

Глория едва успя да потисне тръпките, които предизвикаха в нея тези думи.

— Аз те напускам, сестро — каза Кона. — Когато огладнееш, ще намериш до себе си овесена питка, мед и вода.

Глория сведе очи.

— И това ти наричаш рай, сестро — жлъчно произнесе тя.

— Мислиш за онова, което в земния свят наричат месо — досети се Кона. — При нас всеки си има животно, което може да убие и изяде. Учението на Молох ще те научи, че мирските проблеми нямат значение и трябва да бъдат забравени.

След тези думи Кона мълчаливо се отдалечи. Глория гледаше замислено след нея. Мисълта й все още работеше. Можеше да анализира правилно казаното от Кона, значи не всичко беше загубено. Дали тази пещера се намираше в границите на света, в който бе живяла толкова кратко? Този свят беше така различен от земния. Тук всичко бе пропито със страх, а не със щастие. Страхът се излъчваше и от думите на Кона. Беше добре също, че ужасния Молох, който се наричаше гуру, не я бе подчинил на волята си. Успокоена от тази мисъл, Глория заспа.

* * *

Служителите в малкия отдел на Ню Скотланд Ард в Лондон прекарваха по-голямата част от времето си в четене на вестници. Вниманието им бе привлечено от малко произшествие, което не бе заинтересувало обществеността.

Сержант Ашли преглеждаше страниците на малкия вестник „Дейли Репортер“, когато погледът му беше привлечен от тлъстото заглавие „Загадъчната смърт на неизвестно момиче“. Това възбуди интереса му. Той започна да чете внимателно.

Когато свърши, Ашли се пресегна за ножиците, за да изреже статията, която бе предизвикала любопитството му. След като си отбеляза някои неща, той хукна към съседната стая, където работеше шефът му.

Инспектор Мак-Алистър, шефът на Ашли, имаше невероятен усет към необичайните неща. Смръщил чело, той внимателно прочете бележките. Джон Мак-Алистър беше едър мъж със студени сиви очи, които говореха за ума на своя притежател. След като постоя замислен известно време, инспекторът анализира прочетеното. Знаеше, че Ашли има нюх към необичайните неща и сега се убеди в това още веднъж. На пръв поглед не се беше случило нищо повече от съобщеното. Но след внимателно запознаване с материала, правеше впечатление, че върху корема на жертвата е бил татуиран лотос и че престъплението явно не е имало сексуален характер.

Сътрудниците, направили медицинската експертиза в Абердин, бяха дошли до извода, че убийството вероятно е извършено от хипи. Всъщност доказателства за това нямаше, което Мак-Алистър изясни с едно позвъняване на колегите от съседния отдел. Колегите му съобщиха също и последните думи на убитата, което още повече заинтересува Мак-Алистър.

„Губу или гуду“ — записа той в бележника си, а след това добави „раднипур или радимур“

— Сержант! — викна той през отворената врата.

— Да, сър — отзова се сержантът и се приближи към бюрото му.

Инспекторът му подаде листа с написаните думи.

— Говорят ли ви нещо това?

Ашли внимателно се вгледа.

— Нещо азиатско е — заключи той. — А може би индийско или пакистанско.

— Аз мисля, че е индийско — отбеляза шефът на отдела. — Както например думата „гуру“?

— Гуру е духовен наставник, учител — реши да демонстрира блестящата си ерудиция сержантът.

— Правилно — потвърди Мак-Алистър.

— Вече знаем за някои гуру, шефе — продължи Ашли. — Тлъстият Буршен, например, и Харе Кришна, натрупал милиони благодарение на глупостта на своите ученици. И всичко това пред очите на властта.

— Напълно възможно е момичето да е било убито по заповед на някой гуру — измърмори инспекторът. — Смущава ме едно: до сега няма случай на смърт вследствие на убийство, организирано от тях.

— Може би при някои техни ритуали? — предположи сержант Ашли.

Джон Мак-Алистър повдигна рамене.

— В света на мистиката всичко е възможно. Мисля, че трябва да се заемем с този случай. Ще се поровим в архивите. Възможно е подобно нещо да се е случвало и по-рано в в Балморал.

— А какво ли пък е „радимур или раднипур“? — запита се сержантът, докато излизаше от кабинета.

— Ще питаме за в отдела за международни отношения — каза Мак-Алистър, стана от бюрото и тръгна след своя помощник.

Фактът, че до 1947 година Индия е била английска колония, даваше надежда, че втората дума може да бъде разгадана, стига човек да се порови в архивите.

След един час, който прекара в архивите, Мак-Алистър вече знаеше, че става дума за гуру от Джаднипур, за когото се е знаело, още когато англичаните са били в Индия. В интерес на истината напоследък нищо не се беше чувало за него. Възможно е да има приемник, мислеше си инспекторът. Неочаквано от архивите изскочи Ашли. Държеше в ръката си папка с документи.

— Почти нищо, сър — каза той и прелисти страниците на документа. — В Кретл, където е било убито момичето, от известно време се носят слухове. Преди две години някой си Мак-Килърн като че ли е бил замесен при изчезването на една жена. Колегите са ходили там, но не са открили нищо конкретно!

Инспектор Мак-Алистър погледна с благодарност събеседника си.

— Къде живее този тип? — попита той.

— Имението му се нарича Девилз Лодж и е по средата на пътя между Кретл и Балморал.

Мак-Алистър кимна.

— Чувал съм нещо за Кретл — спомни си той. — Кажете да ми резервират място в местния хотел и ми купете билет за Абердин. Ще пътувам утре, с първия рейс.

* * *

Беше вече следобед, когато самолетът от Лондон се приземи на летището в Абердин. Служебната кола на местната полиция посрещна Мак-Алистър още на пистата.

Инспектор Уайтл предложи на госта си чай със сандвичи и го почерпи с цигара. След това го запозна с хода на делото, като му подаде папката с документите. Мак-Алистър ги прегледа набързо.

— Успяхте ли да разберете коя е убитата? — замислено попита той.

— Скоро ще имаме снимката й, както и отпечатъците от пръстите й — отвърна Уайтл. — До сега не разполагам с никаква достоверна информация.

— Чували ли сте някога за гуру от Джаднипур, Уайтл? — вдигна поглед къв него Джон Мак-Алистър.

— Ха, вие сте се сетили какво означават думите — ухили се Уайтл. — Поздравявам ви! За съжаление чувам това име за първи път. Какво смятате да предприемете?

— Тук съм, за да науча истината — поясни сътрудникът от Скотланд Ярд.

— Значи ли това, че е замесен и гуру?

Мак-Алистър сви рамене.

— И аз не знам още — отговори той. — Осланям се на чувството си, а то все още не ме е подвеждало нито веднъж.

Шотландският му колега още имаше мляко по устата си.

— Често съм чувал за вас, мистър Мак-Алистър. Вие сте инспектор от спецотдела свръхестествени явления, нали? — попита той и широко се усмихна.

— Още сте ходили прав под масата, когато аз вече съм работел в полицията — промърмори гостът.

— Не се сърдете — извини се Уайтл. — Добре, смятате ли, че в този случай е замесена нечиста сила?

Инспекторът отново сви рамене.

— Дали са замесени привидения или нещо друго, ще видим — омекна той. — Ще ви потърся, ако имам нужда от вашата помощ.

Сътрудникът на Скотланд Ярд седна в колата си и се отправи към Кретл — мястото, където се бяха разиграли тези странни събития. Чувствата на Мак-Алистър не го подведе и този път. Беше попаднал на вярна следа…

Загрижена за бъдещето си, Глория Стенфорд седеше в малката пещера. Отпи малко студена вода и без никакъв апетит хапна от овесената питка. Отново и отново премисляше думите на Кона за изгнанието, което я очакваше, след като бъде посветена от гуру. Глория мислеше за ужасяващите церемонии, които напоследък се извършваха все по-често и по-често и бяха една от друга по-страшни.

Потръпна. Как можеше да забрави мислите и чувствата, които представляваха живота й, за да разбере изведнъж, че има само един свят на радостта?

Пред погледа и изникна образът на дебелия Молох. Как можеше Кона да вижда в него всемогъщ повелител и бог? Или са завладели спомените и мислите й?

Сепна се от лекия шум, идващ от входа на пещерата. Видя очертанията на слаба, стройна фигура, която се пропълзя като змия към нея.

— Ш-шт, не се плаши — дочу тя нечий шепот.

Сърцето й се смъкна в петите, докато фигурата се промъкваше все по-близо. Накрая усети топлата кожа на момичето.

— Коя си ти? — прошепна Глория.

— Побъркана като тебе — прозвуча отговор.

— Побъркана?

— Как можа да повярваш на думите на монасите, които ти обещаваха рая и те домъкнаха в пещерата на ужасния Молох?

— Нищо не разбирам — измърмори Глория. — Никой не ме е излъгал. Похитиха ме по някакъв мистичен начин. Не съм дошла тук доброволно.

— Виж ти — чу се в отговор, — значи твоята история е същата като на Бренда Шорт, на която тук дадоха името Локи.

„Бренда Шорт“ — мислеше Глория. Някъде бе срещала това име, в някакъв вестник.

— Локи, тоест Бренда, наследила от баща си ценна колекция картини — самата тя ни каза — продължи момичето. — Тя обявила картините за продажба и бедследно изчезнала от лицето на земята. Приземила се тук. Без картини и без пари.

Глория горчиво се усмихна.

— Моята история доста прилича на тази — прошепна тя. — Само че, точно обратното — Молох и помощниците му не обърнаха внимание на състоянието ми, но ми обещаха рая.

— Който ще завърши в ада — тихо каза момичето. — Между другото, аз се казвам Карла Престон, прякорът ми е Пина.

— Карла Престон, възможно ли е да съм те виждала по телевизията? — попита Глория.

— Да. Карла, знаменитата поп-звезда в леговището на Молох от Балморал, както го наричам — продължи тя.

— Как се оказа тук?

— Защото съвсем бях превъртяла — призна си момичето. — благодарение на двама мои познати попаднах случайно на сбирката на една индийска секта. Думите на проповедника ме впечатлиха. Той ме убеди, че мога да бъда щастлива, само ако се откажа от това, което имам. По-късно един привърженик на Кришна ме покани на молитвите им. Там ми замаяха главата, натъпкаха ме с наркотик и ме доведоха до такова състояние, че завещах всичко на гуру. Хвърлих на вятъра и сметката си в банката, и спортния си автомобил.

— А как стоят нещата при другите момичета? — поинтересува се Глория.

— Както при нас — прошепна Карла Престон. — Но най-ужасното е, че почти всички вярват на предсказанията на Молох и желаят доброволно да се принесат в жертва, за да отидат по-скоро в рая.

— Защо дойде при мен? Защо ми разказваш всичко това?

— Подслушах разговора ти с Кана, тая фанатичка — обясни бившата певица. — Стори ми се, че не искаш да се предаваш. Аз също се съпротивлявах, когато дойдох на себе си. Не трябва да ставаш като другите и да приемаш за евангелие всичко, казано от Молох.

Глория Стенфорд кимна.

— Ще се помъча да запазя съзнанието си ясно — каза тя, въпреки че никак не беше сигурно как ще успее. Един въпрос постоянно се въртеше в мисълта й: — Как изгонват духа, Карла?

— Точно за това дойдох, да те предупредя — прошепна певицата и Глория усети как до нея Карла започна да трепери. — Това е странна церемония, при която с всички сили се мъчат да отпратят духа ти в друго царство. Прави като мен, движи се бързо и колкото можеш по-естествено!

Карла замря, доловила леките стъпки на боси нозе.

— Трябва да изчезвам — прошепна тя и се запромъква внимателно към изхода на пещерата.

Стъпките отминаха, а след секунда изчезна и момичето.

Глория Стенфорд нямаше понятие колко време е прекарала тук. Бе загубила чувството си за време в мрака, сред пълната тишина. Страхът й намаля, но не и опасенията. Никой от приятелите й не знаеше, че е тръгнала за Шотландия. Все някога щяха да разберат, че я няма, но можеше да помислят, че е напуснала страната, както се бе случвало и друг път. Щеше ли изобщо да я търси някой?

Вече беше тъмно, когато инспектор Джон Мак-Алистър пристигна в Кретл и спря пред „Скокливото куче“. Той излезе от колата с малък куфар в ръце и влезе в препълнения ресторант на хотела. За него, разбира се, се намери свободна стая и съвсем между другото той спомена, че е дописник на един южен вестник. Нима на някой можеше да му хрумне, че той се интересува от свръхестествени явления?

Благодарение на Уайтл разполагаше с описание на свидетелите. Дърводелецът Клиф Богарт не беше сред посетителите на ресторанта. Искаше да говори първо с него и затова се отправи към работилницата му. Дърводелецът правеше ковчег.

— С какво мога да ви услужа? — учудено попита Богарт, когато видя непознатия.

— Мак-Алистър — представи се инспекторът. — Работя за един вестник и ми казаха, че вие сте главният свидетел на онова ужасно убийство, което стана преди три дни.

Клиф смутено махна с ръка.

— Главен свидетел е твърде преувеличено, мистър Алистър — каза той. — Просто бях първият, който се оказа там. Трябва да ви кажа, че беше ужасно. Убиецът й преряза гърлото.

— Казват, че е нямало сексуално насилие — подхвърли Джон Мак-Алистър.

— Отначало всички си мислехме обратното — възрази Богарт. — Все пак тази история е доста неясна.

Мак-Алистър кимна.

— Казват, че жертвата е имала татуировка — някакво цвете на корема. Да не е била хипи?

— Изобщо не видях.

— А видяхте ли убиеца?

— За съжаление само в гръб, и то за една-две секунди — отвърна Богарт. — Огромен гол тип с лъснат череп. Интересно, кой бяга посред нощ в такъв вид. Доколкото знам, тези, които изнасилват, не се събличат, когато… е, разбирате какво искам да кажа.

— И аз нямам понятие — каза инспекторът. — А след това нищо особено ли не стана? — продължи да разпитва той.

Богарт сви рамене и се почеса по врата.

— Какво може да стане?

— Чуваше се, че изчезвали безследно хора. Казват, че полицията се заела с това, но нищо не направила.

Клиф Богарт облиза устни.

— От приказки ми пресъхна устата — хитро се усмихна той. — Може ли да продължим в „Кучето“, наблизо е.

— Добра идея — отвърна инспекторът и си помисли, че две-три хубави глътки ще го направят още по-разговорлив.

След десет минути двамата седяха на масата в ъгъла, удостоени с любопитните погледи на посетителите и собственика. Пред тях бяха поставени две чаши, пълни с уиски. Богарт отпи голяма глътка и очите му се притвориха от удоволствие.

— Работата е там, че тук се случи нещо интересно — разприказва се той. Беше в четвъртък, един ден преди убийството на момичето. Барт, притежателят на хотела, смята, че историята не струва човек да се занимава с това.

— Какво, да не е изчезнал някой?

— Е, не е изключено да е така — продължи Богарт. — При него беше отседнала една лейди. Беше богата, ще знаете. През нощта изчезна от стаята си, но имаше оставени пари за сметката и бележка, че трябвало спешно да замине. Не е ли странно?

— Може би — каза Мак-Алистър. — Коя беше тази жена?

— Нямам понятие. Мога само да кажа, че имаше пари. Това си личеше веднага. И колата й беше скъпа.

— Има хора, на които нощно време им хрумват разни шантави идеи — обади се инспекторът.

— Абе, така е — съгласи се Клиф Богарт. — Но все пак тук нещо не е наред. А когато в петък се появи и куцият Дориан…

— Куцият Дориан? — прекъсна го Мак-Алистър.

— Дориар Мак-Килърн — обясни дърводелецът. — Той има старо имение, Девилз Лодж, и цял куп дългове, както казват. Всеки петък идва в селото и влиза в банката, а след това закуцуква обратно към развалините си. Никой не е наясно какво прави там.

— Има ли нещо общо между жената, която си е заминала, и Дориан? — попита инспекторът.

Богарт отпи още една глътка и поклати галава.

— Не виждам нищо общо — отговори той. — Но това не ми харесва.

— А що за човек е този Мак-Килърн? И защо го свързвате с изчезналата?

Богарт така и можа да даде смислен отговор, но детективът се обезпокои.

— Впрочем, спомних си номера на колата й — изведнъж каза дърводелецът. Извади намачкан лист от джоба си и го подаде на инспектора. — Може би ще ви послужи. Мак-Алистър разгледа цифрите и знаците. Веднага разбра, че колата е регистрирана скоро — едва тази година.

— Били ли сте някога в Девилз Лодж, мистър Богарт?

Дърводелецът кимна.

— Преди три години ходих до там и разрових един гроб. — Богарт се наведе напред. — На никого не съм казвал това, за да не ми се смеят, но чух странни звуци и пеене. Идваха сякаш изпод земята.

— Да не сте чули някое радио? — попита инспекторът.

— И това е възможно, защо не — съгласи се Богарт, но все едно, Девилз лодж е тайнствено място. Веднъж видях камионетка — като тази на банката, дето возят парите в нея. Бронирана, с двама охранители. Беше на пътя в Девилз Лодж. Какво прави там такава кола, питам ви?

— Може би Мак-Килърн търгува с ценности — предположи инспекторът.

— Да, ценности, които той и неговите приятелчета вземат от жертвите си — изръмжа Богарт.

— Имате ли доказателства?

— За съжаление нямам — Клиф Богарт пресуши чашата си.

Инспекторът поприказва още малко с дърводелеца и се прибра в стаята си, но не легна. Той се настани до прозореца, и вторачен в тъмнината, анализира целия разговор. Разбираше, че много от нещата, които сподели с него Богарт, се обикновени клюки. Но някои от твърденията му трябваше да се проверят. Малко след като изпуши последната цигара от кутията, той взе решение. Щеше да си тръгне още призори, за да подходи към тази история от другата й страна. Не беше необходимо да предизвиква ненужни подозрения в Кретл.

* * *

В десет часа сутринта Мак-Алистър вече седеше в кабинета на своя колега Уайтл. Следствието бе напреднало и вече се знаеше самоличността на убитото момиче — Сюсън Лоусън от Ливерпул. Беше изчезнала преди девет месеца, след като спечелила от лотария голяма сума, с която заминала за Лондон. Там следите й се губеха. При разследването се разбра, че е изтеглила всички пари от сметката си в банката.

— Повече от двадесет хиляди фунта — обясни инспектор Уайтл. — Доста трябва да се поизпоти човек, за да ги спечели.

Скоро пристигна телекс от Лондон. Намръщен, Мак-Алистър прочете телеграмата.

— Колата, с която е отпътувала онази жена, принадлежи на Глория Стенфорд от Оксфорд. Колекционира картини, състоянието й възлиза на милиони, получени от наследство.

Инспектор Уайтл нададе тънък вой.

— Още едно богато момиче — изпъшка той. Кой знае къде се е дянала!

— Портиерът каза, че миналия четвъртък е отпътувала с колата си и повече никой не я е виждал.

Подчинявайки се на чувството си, Джон Мак-Алистър набра номера на кантората си в Скотланд Ярд. Сержант Ашли вдигна слушалката веднага.

— Проучете в кои банки е държала парите си мис Глория Стенфорд — каза инспекторът и обявете, че се започва издирване — на нея и на колата й.

— Слушам, сър — прозвуча отговорът. — Кога ще се върната в Лондон?

— Зависи от хода на следствието — отвърна Мак-Алистър.

Той постави слушалката и започна да наблюдава Уайтл, който също провеждаше телефонен разговор и си водеше бележки. Видът му напомняше ловно куче.

Когато най-после приключи, Уайтл хвърли тържествуващ поглед към колегата си.

— Говорих с главния отдел на банка Крофт — съобщи той.

— Неин ли е филиалът в Кретл?

Уайтл кимна.

— Какзват, че… — започна той. — Какво мислите, че е правил Дориан Мак-Килърн миналия петък в банката?

— Осребрявал е фунтови асигнации.

— Много интересно — заяви Уайтл. — Представил чек за осемстотин хиляди фунта стерлинга и е поискал да ги приведат към сметката му в лондонската банка Бърклей. Какво ще кажете?

— Чекът е бил подписан от Глория Стенфорд, нали? — въздъхна Мак-Алистър.

— Точно така.

— Това означава, че мис Стенфорд е тръгнала през нощта към Девилз Лодж — разсъждаваше на глас инспекторът.

— За да занесе чек на Мак-Килърн? — инспектор Уайтл поклати глава. — Можело е да го направи и сутринта.

— Можело е — съгласи се Мак-Алистър. — Едно е ясно — имали са уговорка за някаква сделка и тя е платила с чек. Среднощното й отпътуване от „Скокливото куче“ може да се обясни с различни причини.

— Тогава трябва да поставим под наблюдение Дориан Мак-Килърн — предложи Уайтл.

— Точно сега не бива да го правим — възрази детективът. — Мак-Килърн веднага ще потвърди факта, че са сключили сделка, но ще каже, че не би могъл да знае къде се е дянала тази жена. И ако съвестта му не е чиста, ще направи всичко необходимо, за да се застрахова.

— Но как смятате тогава да го разобличите? — учуди се Уайтл.

— Чрез нападение в гръб.

Половин час след това телефонът звънна. Сержант Ашли съобщи:

— Мис Стенфорд е имала сметки в три различни банки, сър. Използвах адвокат и благодарение на него разбрах, че от едната сметка са изтеглени осемстотин фунта стерлинги, които са приведени на сметка в лондонската банка Бърклей. Сметката е на един търговец на художествени произведения — Мак-Килърн.

— О’кей. Установете какви са постъпленията му за тази година и от къде са дошли — каза Мак-Алистър.

— Асно, сър — отвърна Ашли. — Преди минута се обадих на инспектор Хаулей от Оксфорд. Той е претърсил целия дом на мис Стенфорд, но не е намерил нищо, от което да се разбере сегашното й местопребиваване. Вместо това е открил друго. В специализирано списание за старинна живопис е видял обява, подчертана с молив. Била от името на някой си Гибс от Лондон, който действал по поръчка на клиент и предлагал за продан три картини от старинни майстори.

— Прекрасно — прецени Мак-Алистър.

— Не чак толкова — възрази сержантът. Този Гибс наел за няколко дни солиден офис в Сити, но миналата сряда изчезнал безследно.

— Въпреки всичко съобщението е изключително важно — каза инспекторът от Скотланд Ярд. — Във вторник или сряда Глория Стенфорд е била при Гибс. В четвъртък е тръгнала за Кретл и в петък сутринта е попълнила чека. От тогава е изчезнала безследно. Нещата стават все по-ясни.

— Прав сте, сър — отбеляза сержантът. — Но позволете ми да кажа, че това дело няма нищо общо с нашия отдел.

— Имате право, сержант — сухо отвърна инспекторът. — Веднага щом стане ясно, че Глория Стенфорд е жертва на обикновено престъпление, ще предадем нещата в ръцете на колегите от съответния отдел. Но докато не се уверя, че зад всичко това не стои гуру от Джаднипур, ще продължаваме да работим.

— Слушам, сър — каза Ашли.

— Сержант Габи О’Конърс върна ли се от Портмунд? — попита Мак-Алистър.

— Преди час.

— Искам да говоря с него — каза шефът на отдела за привидения и се приготви за дълъг разговор с момичето, което се казваше сержант О’Конър.

* * *

Глория Стенфорд спеше неспокойно. Беше преметнала кожата, на която лежеше, върху тялото си — не можеше да свикне със студа в пещерата. Отвреме навреме се събуждаше и с ужас си мислеше за това, което я чакаше. Нима Молох и безмилостните му слуги бяха в състояние да заличат съзнанието й? Всичко в нея въставаше срещу това. Спомни си за певицата Карла Престон. Момичето беше имало намерение да я предупреди за нещо, но на входа се бе появила фигурата на единия от бръснатите. Чу отвън страшния удар на гонга и с ужас се извърна, затваряйки очи.

„Какво може да значи това?“ — помисли си уплашено. Надигна се от кожата, обзета от ужас, и погледна към голямата пещера, която се осветяваше от множество факли. По пода пълзяха голи тела, които заставаха на колене пред трона и жълтия камък.

Кона, която се бе опитала да й представи света на гуру в най-хубави краски, се показа на входа.

— Ела с мен, Сафи — обърна се тя към Глория с новото й име. — Сега ще се появи нашия бог, за да види своите робини.

Глория си спомни думите на Карла. Трябваше бързо да се приобщи, за да не буди подозрение. Когато се вдигна и тръгна след Кона, цялото тяло я болеше. Видя разсъблечени девойки, които със сведени глави се бяха наредили в полукръг пред трона — застанали на колене, те мълвяха неразбираеми думи на някакъв непознат език. Кона въведе Глория в полукръга и й даде знак, че също трябва да коленичи.

Разнесе се втори, по-приглушен удар на гонга, който накара Глория да изтръпне. Почувства, че Кона я хвана за ръка. Пръстите й трепереха. Виждаше се, че Кона е предана изцяло на Молох — и с тялото, и с душата си. В този момент девойките подхванаха монотонна мелодия.

Глория усети как се вледенява. Четирима слуги с бръснати глави внесоха златна носилка, на която седеше Молох. Те се заизкачваха по стъпалата нагоре към трона.

Глория искаше да отклони погледа си от Молох, но не можеше. От тлъстата фигура се излъчваше огромна хипнотична сила. В нея се надигна чувство на отвращение и ужас, което й беше трудно да потиска. Дишаше тежко и с окаменяло лице наблюдаваше как четиримата мускулести мъже издигаха Молох към трона. „Нима няма крака и не може да се изкачи сам?“ — мислеше си тя. Прозвуча третият удар на гонга. Ехото му закънтя из огромната пещера.

Четиримата слуги се привиха и заеха своето място до гуру, който вече седеше на трона. Погледът му се насочи към коленичилите девойки. „Нима това е живо същество?“ — питаше се Глория. — „Тече ли кръв в него, има ли сърце?“ Гуру затвори очи.

— Сега той чете мислите ни — прошепна Кона. — Вижда в душите ни и проверява истинска ли е любовта ни към него.

— „Глупави измишльотини — помисли си Глория — или наистина тлъстият Молох е проявление на дух, който се материализира пред очите ни?“

Песента секна. В пещерата се възцари тишина. Миризмата на димящите ароматни пръчки и пречеше да мисли. Глория Стенфорд се бореше с тишината. Потръпна, когато Молох заговори.

— Приветствам идването на новата вярваща сред нас — чу тя глас на евнух. — Давам ти името Сафи, което значи щедра.

Младата англичанка гледаше дебелия Молох с широко отворени очи. Беше уверена, че той говори, без да разтваря устните си.

— Поклони се на нашия гуру — прошепна Кона. — Моли го да те просвети и отведе в рая на вечното щастие.

Цялото същество на Глория се бунтуваше срещу това.

— Няма да се кланям на същество, което няма нищо общо с моя свят — чуваше собствените си думи и сама не разбираше как се осмелява. — Аз се казвам Глория Стенфорд и…

Забеляза предупредителния и умоляващ поглед на Карла Престон, която бе коленичила наблизо. Но вече беше късно.

— Ти, Сафи си недостойна — дочу тя. — Осмеляваш се да възразяваш на бога на щастието!

— Никого не съм молила да ме доведе тук — каза Глория. — Бях похитена.

— Мълчи! — прекъснаха я. — Твоето съзнание още е раздвоено, но ти доброволно ще отдадеш на гуру своето аз. Още не го осъзнаваш. Земната ти мисъл се съпротивлява, но скоро ще разбереш, че имаш само една цел: да служиш на гуру и да се подготвиш за вечното щастие!

Глория осъзна, че не говореше Молох. От всички краища на тъмната пещера се носеха гласове.

— Да подготвим неверницата за изгонване на духа — изпищя Молох. — После тя сама ще разбере какво е щастие и къде да го търси.

„Изгонване“ — мярна се в съзнанието й. Какво ли й предстоеше?

Тя бързо потърси с очи Карла Престън, която гледаше към нея и продължаваше да движи устни, произнасяйки непознатите думи.

Кона се надигна. Ръката й обхвана раменете на Глория. Гледаше с втренчени очи тази белолика жена, която дръзваше да не се подчинява на гуру.

— Опомни се Сафи — прошепна Кона. — Става дума за твоето щастие. Учението на гуру ще осветли пътя ти. Не знаеш колко те обичаме!

Глория сви устни. Разбра, че е отишла твърде далеч и е забравила за предпазливостта.

— Сигурно си права — каза тя. — Но за мен всичко това е ново и необичайно. Все още не искам да направя тази крачка, която ще ме отклони от щастието. Дайте ми време, сетри мои.

— Гуру иска да се обърнеш към него и да се помолиш да ти прости — прошепна Кона.

— Да ми прости? За какво?

— Помисли за изгонването на духа — обясни Кона. — Моли го да се съгласи само на първата степен от изгонването.

Глория Стенфорд се изплаши. Значи имаше различни начини на изгонване на духа. С обезумял поглед тя се обърна към тлъстия Молох, който седеше неподвижен върху златния трон и я гледаше.

— Моят дух все още не се е отърсил от всички впечатления — започна тя едва чуто. Дарих ти голяма част от състоянието си, без да го съзнавам, ще ти служа…

Резкият глас, който, както й се стори, се разнесе от всички страни, я ужаси.

— Ти не вярваш в това, което казваш, Сафи! — прокънтя пещерата. — Говориш така, само за да бъдеш подложена на по-малко изпитание.

— Гуру не вярва на думите ти, защото твоята душа не е обърната към него и мислите ти не са в този свят.

Глория усети, че коленете й треперят. Струваше й се, че всеки миг ще загуби съзнание. Погледът й се спря върху дебелите устни на гуру. Движеха се едва забележимо. Изведнъж гласът на евнуха се разнесе отново.

— Приготви се за прогонване втора степен, Сафи — каза той. — Когато всичко остане зад теб, очите ти ще се отворят широко за света на вечното щастие. Твоите сестри ще ти помогнат да влезеш в тоя рай.

Глория Стенфорд трепереше от ужас. Какво значеше втора степен?

— След това ще се чувстваш свободна — дочу тя гласа на Кона. — Ще забравиш за стария, грозен свят и ще го оставиш далече назад.

Двама мъже с бръснати глави се приближиха към Глория и я хванаха за ръцете. Без никакво усилие те я понесоха към жертвения камък. Страхът и срамът я завладяха напълно. Усещаше, че всички погледи са приковани в голото й тяло. Почувства се още по-унизена, когато я хвърлиха върху студения камък и завързаха ръцете и краката й. Прилошаваше й от мириса на засъхнала кръв, петната от която ясно личаха. Глория искаше да извика, но гласът й отказваше да се подчини. Спомни си за съвета на Карла Престон. Може би щеше да й помогне.

Внезапно някъде отгоре над нея се спусна жълтеникав облак. От него се показа лицето на Молох, и започна да се приближава. Глория видя уголемени очи, които я гледаха, без да мигат. Усещаше, че от тях се излъчва сила, която прониква в съзнанието й. Носеше се някаква музика. Почувства нечии ръце, които докоснаха тялото й. Те погалиха гърдите й и запълзяха надолу.

Краищата на пръстите се притиснаха към ерогенните зони.

— За какво мислиш сега? — дочу тя приятен глас.

Усещаше ласките и разбра въпроса.

— Мисля за любовта — каза тя. — За голямата духовна любов, която не съществува на земята.

Ръцете започнаха да се движат по-бързо. Глория се опитваше да не се поддава. С широко отворени очи тя гледаше в лицето на Молох. Но странно, той вече не беше дебел и отвратителен. Голото му тяло беше толкова голямо и така близко. Различаваше всяка част от фигурата, която бавно се свеждаше над нея.

Замайващият аромат ставаше все по-силен. Глория усети как изчезва и последното й съпротивление.

— За какво мислиш, Сафи? — каза мекият глас.

Разсъблеченото тяло се приближаваше все повече и повече. Ръцете, които я опипваха, изчезнаха. Заля я ледена вълна, когато почувства че тялото на гуру се докосва до нея.

— Не искам мъже… Ненавиждам мъжете! Само духът ми се нуждае от любов!

Все още не беше загубила контрола върху съзнанието си. През цялото време мислеше за думите на Кона. Това беше женски свят, в който нямаше място за мъже.

— Остави ме на мира. Ненавиждам плътта ти.

С облекчение видя, че голото мъжко тяло се отдалечава.

— Защо ненавиждаш мъжете, Сафи? — чу тя след това. Никак не можеше да си обясни откъде идва гласът. — Нима никога не си изпитвала наслада от плътската любов? Това е най-хубавото, което може да иска една млада жена. Вземи тази любов, не я отхвърляй.

Глория събра всичките си сили и се опита да се концентрира, за да може да отговори правилно, без да издаде истинските си чувства. Отново видя през облака как голото мъжко тяло се приближава и се свежда над нея.

— Не искам — прошепна тя. — Остави ме най-после на мира, искам любовта на всеки от вас, искам да ви обичам. Какво можеш да ми дадеш? Минута удоволствие, от което остава горчив привкус.

Учуди се от бързината, с която устните й произнесоха тези думи. Не я ли бяха принудили да ги каже? Голото тяло се разтвори в мъгливия облак и прие отново вида, който имаше тялото на гуру. Черните му очи я гледаха, без да мигат.

— Ти се нуждаеш от духовната любов на всички свои сестри? — проникна глас в съзнанието й. — Ще я получиш.

Гласът млъкна. Върху Глория се спусна розов облак, който обгърна тялото й като наметало. Отново изтръпна, защото почувства върху себе си топлината на две призрачни ръце. Пред нея се появи отвратителна старица. Тя се усмихваше. През долната й устна стърчаха като на вампир дълги, жълти, кучешки зъби. От облака се показа отпуснато тяло и се приближи към нея.

— Искаш ли моята любов, сестричке? — разнесе се от отвратителната уста на жената. — Мога да ти я дам.

— Тялото ми не иска плътска любов, стремя се само към духовната! Искам любовта и щастието, които може да ни даде само гуру!

Страшното лице изчезна с демоничен кикот. Месестото тяло се разтвори в облака и женските ръце престанаха да докосват кожата й.

След няколко минути Глория отново гледаше в лицето на Молох.

— Отказваш се от любовта на нашата най-старша сестра? — изхриптя гласът. — Тя е като теб и всички останали тук. Тя те иска.

Глория започна да стене. Разбираше, че мислите й бяха насочвани в исканото от гуру направление, но нищо не можеше да направи. Силата на Молох имаше надмощие над волята й.

— Готова съм да подчиня волята си на твоята, велики гуру — прошепна тя.

Черните очи на Молох се уголемиха. Изглеждаха като бездънни кръгли езера.

— Готова ли си да изтърпиш болка заради мен, Сафи? — отново прозвуча тънкият глас.

Да, готова съм — потвърди Глория Стенфорд.

Ръцете на гуру се стрелнаха от облака като светкавици към лицето й. От пръстите им засвяткаха огнени мълнии, които разтърсиха цялото й тяло. Сякаш през нея минаваше електрически ток. Изпитваше болка с всеки свой нерв. Тялото и се отпусна върху жертвения камък.

Искаше да затвори очи, но не можеше. Невидимата сила отслабваше съпротивлението й и го правеше все по-слабо.

— Готова ли си да ми служиш и да отидеш в рая на вечното щастие? — чу тя следващия въпрос. — Готова съм…

— Готова ли си да се откажеш от всичко, което те свързва с предишния живот?! — гласът звучеше като удар на чук.

— Не искам нищо друго освен любовта ти! — извика Глория, чийто дух все още беше в подчинение на другия. — Ще ти дам всичко, което имам.

В този момент почувства, че ръцете й са свободни.

— Стани, Сафи! — чу Глория Стенфорд. — Още една крачка и след заключителната церемония ще бъдеш една от нас.

Глория бавно пристъпваше. Босите й пети докосваха пода, но й се струваше, че все още се намира в облака. Мъглата се разсея и тя видя пред събе си другите девойки, които, наредени в кръг, бяха присъствали на церемонията с наведени глави.

Кона изтича към нея.

— Щастлива съм, че стана една от нас — прошепна тя и се притисна към новата си сестра. — Великият гуру избра мен, аз ще те заведа на заключителната церемония, която ще те отдели завинаги от предишния ти живот.

Глория Стенфорд кимна. Все още можеше да мисли нормално. Пред очите й като привидения се мяркаха фигури — дебелата мазна жена с вампирски зъби и силният мъж, чиито намерения бяха еднозначни, както личеше от начина, по който опипваше съкровените части на тялото й. Отново и отново виждаше очите на гуру, на когото обеща до се откаже от предишния си живот. Наистина ли го направи сама или беше под влиянието му?

В този момент все още не можеше да си даде сметка.

Дочу се ударът на гонга, понесе се песен и докато Кона я водеше към една малка пещера, тя чуваше думите на песента — непонятни, изричани на някакъв странен език. — Седни до мен — каза Кона и я прегърна през рамо. — Ти си една от нас и аз те поздравявам, че съумя да се противопоставиш на съблазните. Великият гуру се отнесе милостиво с теб, защото видя, че си готова да забравиш за всичко, което те свързва с предишния живот.

Глория кимна. Кона издърпа напред ниска маса, взе от нея съд с тъмночервена течност и го поднесе към новата си приятелка.

— Пий от свещеното вино на нашия божествен гуру — каза тържествено тя. — То ще те дари с доброта и мъдрост и ще ти помогне да разбереш какво е вечното щастие.

Без изобщо да се съпротивлява, Глория пое съда с две ръце и отпи. Виното беше освежаващо и приятно на вкус. Обхвана я топло опиянение, което повдигна духа й и я изпълни с радост. Изцяло я завладя чувство за щастие и я накара да забрави напълно къде се намира. Когато върна празната чаша на Кона, младата англичанка се усмихваше радостно.

— Виждам живота си по съвсем друг начин — обясни тя. — Какво се случи? Защо ми се струва, че всичко, което е било преди, е някакъм глупав сън?

— Това е дар от нашия гуру, който проясни съзнанието ти — отвърна засмяно Кона. — Сега ти принадлежиш на всемогъщия гуру.

Кона държеше в ръце кожена папка, която остави върху масата. В нея имаше свитък, който плавно се разгъна.

— Подпиши това. Така ти ще заявиш пред гуру, че искаш да се отправиш към света на вечното щастие, за да докажеш верността си към него.

Без да мисли, Глория подписа документа.

— Може ли още малко от това вино? — попита тя.

— Колкото пожелаеш.

Кона се засмя, когато постави свитъка отново в папката.

— Оставям те сама, Сафи. Време е да помислиш за рая на вечното щастие, който те очаква.

* * *

Инспектор Джон Мак-Алистър превърна Абердин в свой щаб, където прекарваше по цял ден. Инспектор Уайтл му изпрати две момчета, които старателно му помагаха да работи по списъка с имената на всички, свързани по някакъв начин с Мак-Килърн.

Бяха включени петнадесет жени и момичета и списъкът старателно бе проверен.

Телефонът и телексът не спираха да работят нито за минута, от всички краища на страната пристигаха съобщения за безследно изчезналите петнадесет жени и момичета, чиито сметки в банките възлизаха на милиони.

Накрая се получи първият резултат. Всички изчезнали нямаха роднини. Всички бяха под тридесет години. Най-интересното се оказа, че четири от тях са били забелязани за последен път в графството Абердин.

Глория Стенфорд беше последна в списъка от изчезнали.

Всичките тези слухове, разпространявани в Кретл, имаха някакво основание… На следващата сутрин позвъниха на Мак-Алистър по телефона. Информацията, която получи, имаше ефектът на избухнала бомба. Директорът на банката, където Глория държеше парите си, му съобщи с развълнуван глас, че преди половин час пристигнало нареждане от мис Стенфорд за привеждане на вноската й.

— Какви ги приказвате? — настръхна инспекторът. — От коя дата беше нареждането? Къде е подписано? А подписът не е ли подправен?

Подписано е вчера, издадено е в Оксфорд, а подписът е толкова истински, колкото и кралската корона.

— Каква сума трябваше да приведете?

— Мис Стенфорд изтегля всичките си пари. Наредила е да бъдат приведени в банката й в Швейцария.

— Не можете ли да отложите изплащането?

— Това е изключено — прозвуча отговорът. — Как си мислите, когато клиентът изтегля пари, искането му незабавно трябва да се уважи. Още повече, че…

— Още повече, че се провежда разследване на углавно престъпление — прекъсна го инспекторът. — Сигурно ви е известно, че не знаем къде е сега мис Стенфорд. Имаме всички основания да смятаме, че е отвлечена. Ще помоля кралския прокурор да наложи запор на банковата й сметка. С това, сър, отговорността от вас ще бъде снета.

— Добре — изпъшка директорът на банката. — А какво да правя, ако тя самата се появи лично?

— Казах ви вече, че тогава аз ще отговарям за последствията.

След като постави слушалката, Мак-Алистър телеграфира на свой колега и го помоли да му съдейства пред кралската прокуратура за налагането на запор върху сметката на Глория Стенфорд.

След час избухна и втората бомба. На телефона беше негов колега от Оксфорд. Управителят на мис Стенфорд му позвънил и развълнувано обяснил как пристигнали експерти за оценка на имението й. Показали документ, подписан лично от нея, в който черно на бяло се казвало, че всичко трябва да бъде оценено и продадено на търг.

— Как се е появил този документ? — поинтересува се Мак-Алистър.

— Мис Стенфорд го изпратила по пощата — прозвуча отговорът. — Всички получени пари след изплащане на данъците трябва да бъдат приведени на сметка в швейцарска банка, тъй като възнамерявала да се премести да живее в Швейцария.

— По дяволите! — изруга Мак-Алистър. — Спрете всичко това — тихо, разбира се. Как ще го направите, си е ваша работа.

Инспекторът замислено се облегна в креслото, сложи краката си върху масата и запали цигара.

Всичко това му харесваше все по-малко. Ясно беше, че Глория е жива. Но кой я бе заставил да закрие сметката си и да продаде цялото си имущество? Мак Алистър не можеше да допусне, че тя прави всичко това по собствена воля.

Имаше ли този случай връзка с убитото момиче? Преди да изчезне от Ливерпул, то също бе разпродало имуществото си… Не стоеше ли зад цялата тази работа мистичният гуру от Джаднипур? Но преди всичко инспектор Мак-Алистър се интересуваше от Девилз Лодж и от неговите обитатели.

* * *

Този следобед в Кретл пристигна спортен автомобил, който спря с вой на спирачките пред „Скокливото куче“. Стройна, тъмноруса жена на около двадесет и пет години изскочи от колата и влезе в стария хотел.

Барт Оруел се изправи зад малкото си бюро и застана нащрек. Имаше известно недоверие към елегантните жени. Беше му дошло до гуша от тях.

— С какво мога да ви услужа? — попита той без особен възторг.

— Казвам се Лорна Дай — представи се тя. — От Оксфорд.

— От Оксфорд? — прекъсна я собственикът.

— Да, от Оксфорд — потвърди Лорна Дай. — Търся мис Стенфорд, тя е отседнала тук, нали?

Барт Оруел издаде такъв звук, сякаш в гърлото му беше заседнало нещо.

— Тоест… — Оруел започна да заеква. — Мис Стенфорд остана тук само половин ден, по-скоро половин нощ. Тя замина нанякъде, никой не знае къде.

Лорна Дай погледна смаяно собственикът.

— Но това е невъзможно! — каза тя. — Аз съм нейният личен секретар. Тя имаше уговорена среща тук. За съжаление ме задържаха в Париж, затова пристигам едва днес. Още миналия четвъртък мис Стенфорд ми писа, че тръгва за Кретл, за да сключи една сделка.

— Вашата шефка отпътува в петък през нощта — измънка Барт Оруел. — Мисля, че е имала някаква уговорка.

Момичето сви рамене.

— Нищо не зная за това — възрази тя. — Тя ми съобщи, че трябва да се срещнем тук.

— Може би се е върнала в Оксфорд, без да ви оведоми — измърмори Оруел — Не — каза момичето и замислено погледна дебелия собственик. — Дано само не й се е случило нещо.

Барт Оруел изломоти нещо неразбрано.

— Тя искаше да купи няколко ценни картини — поясни Лорна Дай. — Сигурно знаете някого тук, който продава картини.

Лицето на Оруел се изопна. По принцип той отричаше слуховете, които се носеха за Мак-Килърн.

— Има един, Мак-Килърн, живее в Девилз Лодж — измънка накрая. — Казват, че продавал едно друго, тъй като нямал пари. Но не съм сигурен. Приказки — много. Човек не знае кое е лъжа и кое истина.

— Чувам това име за първи път — каза Лорна Дай.

Тя извади цигара и помоли за разрешение да я запали.

— Не бихте ли могли да ми обясните как да отида до Девилз Лодж. Може би там някой ще знае къде е сега мис Стенфорд.

Барт Оруел започна да хапе долната си устна. Трябваше ли да праща това симпатично момиче при куция Дориан? Съмняваше се. Но ако всичко беше само слухове, тая мис Стенфорд можеше да е отишла на гости при Мак-Килърн и да е забравила да съобщи това на секретарката си. Тогава той щеше да се окаже в неловко положение.

— Не зная, мис Дай — задавено каза той. Мистър Килър има лоша репутация. Той е странен тип, не общува с никой от градчето. Даже не мога да си представя, че такава лейди като вашата господарка би могла да има някаква работа с него.

Лорна дръпна от цигарата и я хвърли недопушена в пепелника.

— Мис Стенфорд е самостоятелна личност. Може да се справи чудесно с всеки, който се опита да я излъже.

— Аз не мисля така — отвърна Оруел. — Не сте ли чели случайно вестниците?

— Върнах се само преди два дни от Франция — припомни му тя. — Какво се е случило?

— Убиха едно момиче — прошепна собственикът. — Намериха го голо и заклано с нож, точно на пътя в началото на града.

Лорна равнодушно сви рамене.

— Убийствата са често явление в наши дни — отбеляза тя. — Да не би да искате да кажете, че Мак-Килърн има някаква връзка с това?

— Ако е така, отдавана да са го арестували — възрази бързо Оруел, — но всички в Кретл намират всичко това за много странно. Мисля, че мис Стенфорд е отпътувала в друга посока и отдавна се е прибрала в Оксфорд.

— Може би — съгласи се симпатичната секретарка. — Въпреки това ще отида в Девилз Лодж. След обяд ще се върна тук.

— Както желаете — каза Барт Оруел. — Можете да вечеряте в седем. Да ви приготвя ли стая?

Момичето се поколеба.

— Ще знам това, след като отида до там. Ако стане късно, ще отседна при вас. Но дори и да си тръгна, ще се отбия да ви се обадя.

— Така съм съгласен — облекчено въздъхна дебеличкият хотелиер.

— А сега, обяснете ми, моля ви, пътя за Девилз Лодж — усмихна се Лорна Дай.

* * *

„Тези стари, сиви каменни развалини не вдъхват никакво доверие, особено в тъмното.“ — помисли си мис Дай, когато приближи. Само два от прозорците на долния етаж светеха. Караше внимателно спортната кола по селския път, който се извиваше между хълмовете. Постройката, която бе наречена Девилз Лодж, вече се виждаше отблизо, пътят стана по-широк и под колелата заскърца дребен чакъл. Лорна включи фаровете и на ярката им светлина започна да разглежда фасадата на старата сграда. За нейно учудване всичко изглеждаше доста запуснато, но във всеки случай не толкова, колкото много други замъци в тази част на страната.

Огледа широката двойна врата от масивно дърво. Колата на Глория Стенфорд не се виждаше никъде. В този момент едното крило на двойната врата се отвори и се появи широкоплещест мъж в ливрея.

Лорна спря пред входа, изключи фаровете и двигателя и бавно се измъкна от колата, внимавайки да не развали прическата си. После бавно заобиколи автомобила и се приближи към мъжа.

— Това ли е Девилз Лодж? — осведоми се високомерно.

— Разбира се — бе отговорът. — Заблудили сте се, или може би…

— Не, искам да се видя с мистър Мак-Килърн — възрази тя. — Ще доложите ли за мен? Името ми е Лорна Дай.

— Ще почакате ли в приемната, мис? — каза слугата и пропусна посетителката. — Една минута.

Лорна гледаше подире му. След известно чу гласове. Не можеше да разбере за какво разговарят. После вратата се отвори и Дориан Мак-Килърн влезе, накуцвайки, при нея.

— Мак-Килърн — представи се той. — Искали сте да говорите с мен, мис Дай? Във връзка с какво, ако мога да знам?

Тъмнорусото момиче изглежда се смути.

— Търся работодателката си — обясни тя. — Сър, не ми е удобно да ви задавам такъв въпрос, но нямам избор.

Мак-Килърн погледна студено момичето.

— Работодателката си? — повтори той.

— Мис Стенфорд, експерт по изкуствата и колекционер. В Париж получих от нея писмо. Съобщаваше ми, че ще ме чака в Кретл, но там ми казаха, че е заминала, без никой да знае къде. Като секретарка на мис Стенфорд съм засължена да се свържа с нея колкото е възможно по-бързо. Може би е имала някаква работа при вас и…

Дориан Мак-Килърн се усмихна и я покани в салона.

— Имате добър усет, мис Дай — каза той. — Мис Стенфорд действително беше тук, за да види картинната ми галерия. Навярно сте уморена?

Той позвъни и слугата се появи.

— Джордж, донесете нещо за пиене и закуски.

Джордж бързо се поклони и изчезна. Лорна Дай с облекчение разглеждаше извития нос на шотландеца.

— Тогава сигурно знаете къде е отишла.

— За съжаление мис Стенфорд и аз все още не сме стигнали до споразумение — с огорчение каза Мак-Килърн. — Тя отиде да търси някакъв експерт, за да се консултира с него за цената на картините ми, но обеща да се върне не по-късно от утре. Предполагам, че мис Стенфорд ви е извикала да подготвите договора за продажбата. Така ли?

— Да, това е мое задължение — потвърди тя.

— Били сте в Париж? — продължаваше да говори шотландецът. — Забележителен град. Мис Стенфорд ли ви изпрати там?

— Отчасти — отвърна секретарката. — Разгледах по нейно поръчение две изложби на млади художници.

Джордж влезе в салона, бутайки пред себе си подвижна масичка за сервиране, върху която имаше апетитни закуски и няколко бутилки.

— Скоч или портвайн? — попита Мак-Килърн.

Момичето смутено отказа.

— Благодаря, не пия. Моите религиозни убеждения изключват употребата на алкохол. Малко портокалов сок, ако може.

Мак-Килърн я погледна учудено.

— Да не сте мюсюлманка — попита и извади от хладилника бутилка сок.

Лорна отрицателно поклати глава.

Предполагам, че ще ми се смеете, ако ви кажа — каза тихо тя.

— Така ли мислите? — започна да протестира шотландецът. — Това е въпрос на търпимост. Може би сте член на някоя религиозна секта?

— И това не е — отвърна Лорна и се изчерви. — Аз съм поклонничка на учението на Кришна. Дойдох до убеждението, че човек може да бъде щастлив, само ако се откаже от всичко материално. На този свят хората се стремтят единствено към богатството и забравят за духовните ценности и вътрешното щастие.

— Често съм мислил върху тези неща — призна Дориан Мак-Килърн. — Значи бяхте в Париж заради контакта с послушничките на Кришна?

Момичето кимна.

— Единствено тяхното учение ни разкрива пътя към благоденствието на онзи свят. Когато слушаш проповедите им, чувстваш, че ти става по-леко и забравяш за света, в който си принуден да живееш. Веднага щом изтече срокът на договора ми с мис Стенфорд, мисля да се посветя на това учение. Бих искала да дам всичко, което имам, и…

— Искате да пожертвате състоянието си?

Лорна Дай не забеляза алчните пламъци в очите на събеседника си.

— Родителите ми оставиха няколко хиляди фунта — отвърна наивно момичето. — Ще ги дам някога за построяването на молитвен храм — тя отпи от чашата си. — Твърде много приказвам за себе си. Извинете, но трябва да се върна да пренощувам в Кретл. Веднага щом дойде, мис Стенфорд може да ме намери там.

— И дума да не става, мис Дай — започна да протестира шотландецът и почука с бастуна си по пода. — Ние пишем „Гостоприемство“ с главна буква. Ще пренощувате в дома ми. Джордж ще ви приготви най-хубавата стая.

— За съжаление не мога — каза Лорна.

— Моля ви, без излишна скромност — настоя Мак Килърн и позвъни на прислугата.

Джордж сякаш беше в бойна готовност, защото се появи три секунди след позвъняването.

— Сър!

— Мис Дай е наша гостенка, Джордж — обясни Дориан. — Приготви й най-хубавата ни стая.

— Да, сър — отвърна слугата и му смигна, преди да напусне салона.

— Мисля, че не бихте имали нищо против да видите картините, от които се интересува вашата работодателка — предложи Мак-Килърн.

— Само ако не ви затруднява — каза Лорна Дай.

— Все едно ли ви е какво възнамерява да купи мис Стенфорд?

— Не, разбира се — възрази момичето.

Дориан се надигна и я поведе към картинната галерия. Блесна светлина. Когато видя картините, Лорна широко отвори очи.

— Фантастично! — извика възторжено тя. — Бих купила тези картини и без да търся експерти. Веднага се вижда, че са истински.

— Естествено трябва да разберете и мис Стенфорд. Налага й се да похарчи цяло състояние за тях. Както изглежда, тя е много богата.

— Да, така е — Лорна се обърна на другата страна. Когато видя изображението на гуру от Джаднипур, скръсти ръце на гърдите си и замръзна на място.

— Но какво правите? — попита я Мак-Килърн.

— Как е попаднал тук портретът на могъщия гуру? — прошепна момичето. — Видях божествения гуру само веднъж. Погледът му веднага ме омагьоса.

— Моят чичо го е донесъл от Индия.

— Считам, че учението му е велико.

Мак-Килърн сви рамене.

— Не разбирам от това.

— Мога ли да фотографирам картината, сър? Това би означавало много за мен.

— Нямам нищо против — каза развеселен домакинът.

Лорна се запъти към колата си и извади от нея пътна чанта. Когато се върна, Джордж й подаде дамската чантичка.

— Забравихте я в салона, мис. Мога ли да нося сака ви?

— Лека нощ — Кимна приветливо Мак-Килърн.

Стоята беше на първия етаж срещу картинната галерия. Лорна с възторг се спря на вратата.

— Какво великолепие — прошепна тя, като видя украсата от индийски реликви. — Тук ще прекарам времето си приятно.

Усмихвайки се, Джордж се върна в салона. Дориан Мак-Килърн отново бе седнал в креслото и държеше в ръцете си чаша с уиски.

— Какво мислиш за гостенката ни, Джордж? Как сме могли да не научим, че Глория Стенфорд има секретарка?

— Била е в чужбина, затова не сме разбрали нищо за нея. Но наистина е тази, за която се представя. Казва се Лорна Дай е и секретарка. Има снимка на Стенфорд с личния й автограф.

— Махни колата й, Джордж — заповяда Дориан.

— Готово — отвърна Джордж. — Чух всички глупости, които наприказва това хлапе. Бихме могли да помогнем, ако наистина иска да пожертва състоянието си за гуру. Не е ли така?

Мак-Килърн се ухили.

— Длъжни сме да изпълним това желание — съгласи се той. При това тя е една от малкото, които отиват доброволно в света на Молох. Добре, подготви всичко.

* * *

Глория Стенфорд не помнеше колко време е била в това състояние. Беше мрачно. В огромната пещера цареше тишина. Само няколко факли хвърляха мъждеещи светлини върху голите стени. Тя имаше нужда от време, за да подреди мислите си. Какво направиха с нея? „Сега ти се казваш Сафи“ — въртеше се в съзнанието й. Кона й бе казала това, когато й бе подала свещеното вино. Спомни си, че бе подписала някакви документи, но нямаше понятие какви бяха те. После пред очите й изплува церемонията по прогонването на духа.

Стана й сташно, когато се сети за зловещите същества, които я окръжаваха. Беше се отказала от предишния си живот, за да се посвети на учението на тлъстия Молох. „Действително ли е всичко това? — питаше се тя. — Наистина ли вече не съм Глория Стенфорд и се намирам в призрачния свят на гуру, откъдето не мога да се върна?“

Стресна се от голата фигура, която се вмъкна в пещерата и започна да се приближава към нея.

— Аз съм, Карла Престон — чу тя гласа й.

— Карла?

— Не помниш ли, Глория? — каза загрижено младата певица. — Идвах при тебе, посъветвах те как да пезиш силите си.

— Спомням си — отвърна Глория. — Какво ми направиха?

— Всичко беше в мъгла, която ме зашеметяваше, не можех да виждам.

— Нарекоха ме Сафи, нали? — попита Глория.

— Ти се казваш Глория — настоя певицата. — Добре се справи с ролята си. Когато всичко се замъгли, чувах само гласа ти. Спомняше ли си тогава какво ти бях казала?

Мисълта на Глория постепенно се проясняваше.

— Благодаря ти, Карла — прошепна тя. — Отговарях на въпросите така, както би им харесало. Не се противопоставях, но после нямах никакви сили.

— Все пак си успяла, щом като помниш името си и знаеш коя си — каза Карла. — Но внимавай с Кона, тя е опасна. Изцяло е подвластна на дебелия Молох. Преструвай се като мен. Преструвай се! Трябва да се справим с Кона. Само тогава ще имаме възможност да се върнем в нашия свят.

— Ще внимавам — обеща Глория. — Какви бяха документите, които подписах?

— Обрече се на бедност и се отказа от всичко материално — отвърна Карла Престон.

— Имаше някаква хартия, върху която бяха написани странни знаци — спомни си Глория, — а също и листчета с моето име. Какво означава това?

— Сигурна ли си? Богата ли си?

— Винаги съм смятала, че имам много пари — въздъхна Глория и разказа за своето посещение при Мак-Килърн.

— Сигурна съм, че си завещала състоянието си на Молох. Измамили са те, както и мен.

Глория напрегнато мълчеше.

— Говори ли ти нещо името Мак-Килърн? — попита тя певицата.

— Чувам го за първи път.

— Мисля, че той е свързващото звено между този и земния свят.

Карла безпомощно сви рамене.

— Едно от момичетата е намерило пътя, по който можем да се върнем обратно, но то е мъртво. Пазачите на гуру са навсякъде — тя вдигна глава.

— Време е да тръгвам! Дръж се!

Карла имаше добър слух. Изчезна навреме — точно когато в пещерата се появи Кона.

— Дълго ли съм спала? — попита Глория. — Къде съм? Какво става с мен?

Кона тихо се засмя.

— Ти пи от свещеното вино, Сафи — обясни й тя. — Виното те пренесе в нашия свят.

— В света на вечното щастие? — каза Глория и непринудено се разсмя. — Бедността ще ме направи блажена. Аз съм Сафи, една от вас. От колко време съм тук?

Кона внимателно се вгледа в очите й. Глория се постара да издържи този поглед.

— Та това е цяла вечност — убедено говореше Глория.

— Наистина ли не искаш да знаеш какво е било преди? — недоверчиво попита Кона.

„Проверява ме“ — мярна се в съзнанието на Глория.

— Какво ще да е било, Кона! Вече съм в света на вечното щастие на божествения гуру.

— Да, вече си с нас — успокои се Кона.

— Запозна ли се вече със съседката си, Лорна? — поинтересува се тя.

Глория инстинктивно почувства опасността.

— Лорна? — попита. — Не знаех, че има такава.

Лорна, мислеше напрегнато тя, Лорна Коя може да бъде. Познаваше три жени, които се казваха така. Откакто беше попаднала в тази пещера, нито веднъж не беше чувала това име.

— Тя една от нашите сестри ли е?

— Лорна Дай — тържествено провъзгласи Кона.

— Върти ми се нещо в главата — измърмори Глория. — Но никак не мога да се сетя коя може да бъде.

— Не е нужно да се напрягаш — смекчи тона си Кона. — В предишния ти живот е била твоя секретарка.

— Какво сме правили в миналото с Лорна?

Кона я погали по главата.

— Забрави това, което те питах — каза проникновено тя. — Приготви се за това, което ти предстои. Изучавай молитвите и заветите! Тогава раят ще се отвори за теб.

След секунда Кона изчезна като в мъгла.

Имаше лошо предчувствие. Може би Кона беше забелязала нещо нередно в поведението й? Уморено се излегна върху кожата и се замисли за бъдещето си.

* * *

Барт Оруел беше зает през целия ден. Отпразнува рождения си ден, на който беше поканил много приятели. Не му остана нито една свободна минута и той изцяло забрави за Лорна Дай. Едва към единадесет часа вечерта си спомни за хубавото момиче. И за да се успокои, извика дърводелеца и му разказа какво се беше случило.

— Така или иначе, станалото е вече факт, но все пак тя не е трябвало да отива при куция Дориан.

— Какво да направя? — Барт се хвана за главата. — Ти наистина ли имаш доказателства, че куцият Дориан е похитител на момичета?

— Не съм казвал това — възрази Клиф. — Размърдай си мозъка. Преди седмица изчезва господарката, а сега — и секретарката. Нищо ли не загряваш?

— Ще почакаме и ще видим — възрази собственикът на хотела. — Тя обеща да се върне и да ми каже дали ще пренощува тук или не; но е възможно да не е свършила работата си навреме или да се е заблудила по пътя.

— Или пък да е пленница на куция Дориан — добави Клиф.

— Вечно усложняваш нещата — ядоса се Барт.

— Мисля, че трябва да съобщим на инспектор Уайтл.

— Е, добре, хайде — изпъшка Барт и продължи усърдно да мие чашите. — Иди да се обадиш. Знаеш къде е телефонът.

* * *

Тайнствената светлина в индийската стая замая Лорна. Всичко тук беше пропито с мистика.

Лорна бавно отиде до широкото легло, украсено с бивни на слон. Без да бърза, тя свали дрехите си. Приближи разсъблечена до огледалото, окачено в златна рамка. Със задоволство подреди прическата си, върна се при леглото и легна, като дръпна одеалото до брадичката си.

Многобройните загадъчни фигурки в стаята я накараха да се почувства особено. Изведнъж Лорна се изплаши. Може би щеше да е по-добре, ако бе останала да пренощува в „Скокливото куче“?

Изведнъж момичето усети непозната миризма, която идваше някъде отдолу. Започна да я унася. Миризмата се усилваше. Момичето заспа спокойно. Всичко беше като в приказка. Изведнъж я събуди ясен глас.

— Гуру — прошепна тя — наистина ли си ти, божествени, или всичко е сън?

Ясният глас достигна до съзнанието на Лорна.

— Аз съм пред теб, сестро — раздаде се от устата на видението. Ти дойде тук доброволно, от любов към мен. Затова те вземам със себе си, Пола.

— Пола? — учуди се момичето.

— Сега твоето име е Пола — започна да затихва тласът. — Ела при мен, Пола. Ела в моя свят. Ще те науча как да откриеш рая на вечното щастие.

— Къде да те намеря? Виждам те, но ти си безтелесен. Как да дойда при теб?

— Стани, Пола! Ще ти покажа пътя към моя свят. Тръгни гола по него. Нищо не трябва да ти напомня за земния живот.

— Идвам — отзова се Лорна. — Къде си ти, божествени?

Сладникавата миризма замъгли съзнанието й, притъпъпи мисълта й. Вече не знаеше къде се намира. След време паметта й се възвърна и тя загуби съзнание.

* * *

Лорна Дай се събуди от студа, който почувства. Над лицето й се бяха надвесили две момичета — голи като нея самата.

— Къде съм? — прошепна тя. — Къде е великият гуру, който разговаря с мен?

— Ти си в царството на божествения гуру — каза тъмнокосото момиче. — Аз съм Кона — твоята сестра, която ще се грижи за теб.

Погледът на Лорна попадна върху другото момиче и тя пребледня.

— Мис Стенфорд? — възкликна. — Не знаех, че сте поклонничка на великия гуру.

— Стенфорд? Коя е тази? — престори се Глория.

— Мис Стенфорд, нима не ме помните? Аз съм Лорна, вашата секретарка.

— Чувала съм някога това име. Но…

— Сестра Сафи вече напълно се е преселила в нашия свят. На теб също ти предстои прогонване на духа, както беше и с нея. Тогава и ти ще дойдеш при нас.

— Прогонване?

— Сестра Сафи ще ти обясни всичко. Ще се видим по-късно на жертвената церемония. Гуру чу молбата на нашата сестра Хара и днес ще я вземе при себе си в света на вечното щастие — след тези думи Кона мълчаливо се отдалечи.

— Не съм сигурна дали съзнанието ми възприема правилно всичко тук — каза Глория и огледа с преценяващ поглед Лорна, — но не помня там да съм имала секретарка.

— Мога да се закълна в това — усмихна се Лорна.

* * *

Позвъняването на Клифърт Богърт разтревожи Мак-Алистър. Заедно с колегата си Уайтл и още двама полицаи той седеше в колата, спряна край пътя между Балморал и Кретл, и следеше разговора от подслушвателните устройства в Девилз Лодж.

— Не мисля, че Лорна е отишла при Мак Килърн — каза Уайтл, който бе разговарял по телефона с Богарт.

Джон Мак-Алистър не отговори нищо.

— Лорна се забавлява с Мак-Килърн — прошепна след малко сътрудникът на Скотланд Ярд.

Офицерите веднага застанаха нащрек и се заслушаха в гласовете, идващи от наушниците им.

— Разтапя се от вежливост — измърмори Уайтл. — Топло, май че сме на вярна следа.

— Сега й показва картинната си галерия. Много е гостоприемен домакинът.

Инспекторът от Скотланд Ярд внимателно следеше всяка дума.

— Точно това ми трябваше да разбера — произнесе възбудено той, когато чу разговора за гуру от Джаднипур. — Следата става трърде гореща, а, Уайтл? Слушате ли?

— Трябва да измъкнем момичето колкото може по-бързо! — заключи Уайтл. — Потегляме за Девилз Лодж.

Инспектор Уайтл включи двигателя и изкара колата на пътя. Още щом имението се показа насреща им, той спря рязко и изключи двигателя.

— Това момиче е лудо — изпъшка, когато чу, че Лорна остава да преспи там.

— Не си дава сметка — прекъсна го Мак-Алистър.

— А ако й се случи нещо? — простена Уайтл.

— Още нищо не се е случило — успокои го инспекторът от Скотланд Ярд. Това, че там има картина с гуру, още не значи нищо — заяви той.

— Нищо, разбира се — вбеси се Уайтл, — Този Джордж току-що прерови дамската й чанта…

Той млъкна.

— Какво ще правим сега, мистър Мак-Алистър?

— Длъжни сме да изчакаме — Джон Мак-Алистър запази спокойствие.

— Мислите ли, че са скрили изчезналата Глория Стенфорд в Девилз Лодж?

— От диалога между тези двамата може да се допусне такова нещо.

— Дано само момичето да не пострада — изстена за кой ли път Уайтл.

— Спокойно! — окуражи го Мак-Алистър.

— Тихо! Тя разговаря с гуру! — прошепна Уайтл. — Той е… не е ясно какъв. Или е призрак, или реалност. Не може да се разбере.

Мак-Алистър се стегна. Трябваше да бъде мобилизиран, за да победи в единична борба хитрия Мак-Килърн.

— Тя е гола! — изкрещя Уайтл. — И убитата беше гола. Това не е ли доказателство за вас? Тези свини използват момичето!

— Запазете самообладание! — скара му се Мак-Алистър.

В продължение на петнадесет минути полицаите слушаха внимателно разговора.

— Тя говори с Глория Стенфорд — отбеляза инспекторът от Скотланд Ярд.

— Ще отидем ли там?

— С щурмуване няма да превземем крепостта. Убитата явно не е използвала парадния вход, значи някъде трябва да има и друг.

Той изтръпна, когато чу гласа на Кона. „Жертвоприношение!“ — мярна се в главата му.

— Бързо, трябва да предотвратим трагедията! — изкрещя той.

* * *

Глория Стенфорд облекчено въздъхна, когато двете с Лорна стигнаха до малката пещера, в която се криеше Карла Престън.

— Радвам се, че не се поддадох на телепатичното въздействие — каза възбудено тя. — И за това съм много задължена на Карла.

Отекна звънът на гонга.

Трябва да отидем на жертвоприношението — изстена попзвездата. — Вече присъствах на две убийства, нямам сили да понеса и третото.

Карла Престън отчаяно влезе в къга, който другите момичета вече бяха образували около жертвения камък. Омайващият сладникав мирис изпълни пещерата. Голите фигури коленичиха и сведоха глави.

Лорна се ужаси, когато видя девойката, изкачваща се по стъпалата към жертвеника.

— Аз съм готова — достигна до съзнанието й уверен глас, — мой божествен гуру.

— Приближи се, сестро — разнесе се след това гласът на кастрата.

Лорна чуваше как Карла и Глория стенат до нея. Нямаше ли възможност да се предотврати тази кървава сцена? Тя с отчаяние търсеше изход.

Стисна зъби, когато видя, че момичето, което нямаше и двадесет години, легна покорно върху окървавения камък. Мускулестият слуга на Молох застана до главата на жертвата и посегна към острия си кинжал. Нервите на Лорна бяха опънати до крайност. Тя наблюдаваше като в мъгла как той се готви да го насочи към гърлото на момичето и да отнеме живота й.

— Не! — понесе се викът й.

За няколко секунди настъпи гробна тишина. Миг след това Лорна видя до себе си разярените слуги на Молох…

Инспектор Джон Мак-Алистър натисна старомодния звънец на парадния вход. Чуваше се как звънът се разнася из вътрешността на сградата. Стоящият до него телевизионен техник от Скотланд Ярд нервничеше.

— Да разбия ли вратата, сър? — попита той.

В този момент прокънтяха стъпки. Вратата се отвори и в процепа се показа мрачното лице на управителя.

— Да?…

Мак-Алистър се поколеба за малко. После рязко блъсна вратата и нахлу в приемната.

— Това е грабеж! — възмути се слугата. — Ще позвъня в по…

— Ако искате да извикате полицията, тя вече е тук — процеди през зъби инспекторът. — Сложете му белезници, Ларк. Къде е Мак-Килърн?

Ларк надяна белезниците върху ръцете на Джон. Умуваше какво да направи, за да не може управителят да се измъкне.

— Долавям сигнал — каза той и завъртя ръчката на пеленгатора. — Идва от тази врата.

Той заключи Джон към солидната решетка на камината и започна да се оглежда. В това време на една от вратите неочаквано се появи куцият Мак-Килърн.

— Какво значи всичко това? — сърдито попита той.

— Скотланд Ярд — заяви Мак-Алистър. — Къде са мис Дай, мис Стенфорд и другите момичета? Къде сте ги скрили.

Мак-Килърн прихна. Смееше се толкова силно, че едва не падна на пода.

— Да, преди няколко часа наистина дойде някаква мис Дай, за да търси мис Стенфорд — потвърди той. — Но тук не е женски пансион. Те си тръгнаха вече.

— Нама да се отървете толкова лесно — изръмжа Мак-Алистър. — Сигурни сме, че момичатата са тук.

— Тогава намерете ги! Няма да ви преча.

— Отворете тази врата!

— Но там няма никого — надменно каза шотландецът.

— Разбийте вратата, Ларк — заповяда инспекторът.

След секунди вратата изхвърча мощните удари на техника и слисаните им погледи се спряха върху най-съвършената телевизионна апаратура, която бяха виждали.

— Елате насам, Мак-Килърн — нареди Мак-Алистър. — Как ще обясните това?

Мак-Килърн се колебаеше. Изведнъж Ларк, който включи приемника, възкликна развълнувано:

— Инспекторе, вижте…

Екранът изобразяваше страшна сцена на човешко жертвоприношение.

— Както виждам, създали сте лаборатория със съвършено оборудване.

Мак-Килърн все още се колебаеше.

— Това е ритуален празник — обясни той.

— Да, знам — кимна инспекторът. — Божественият Молох се е възползвал от имението ви. А известно ли ви е, че сте съучастник в убийствата на невинни момичета?

— Убийства? Трябва да го докажете. Просто предоставих на гуру възможност да разпространява учението си, нищо повече.

Ларк забеляза някакъв балон с вентил. Без да сваля поглед от телевизора, той се приближи към балона и леко завъртя вентила. В помещението започна да нахлува газ със сладникава миризма. Техникът побърза да затвори вентила.

— Газ, предизвикващ халюцинации — досети се инспекторът. Беше видял на екрана малкия облак, който висеше отгоре.

Изведнъж на един от мониторите видя Лорна, която стоеше пред жертвения камък с безизразно лице.

Мак-Алистър знаеше добре какво означава това. Момичето трябваше да умре.

— Ето как се отървавате от непокорните — подхвърли той към онемелия Мак-Килърн. — Първо ограбвате нещастните жени, а после ги качвате на жертвения камък.

— Те отиват там съвсем доброволно, никой не ги заплашва.

Ларк усили звука. В стаята се разнесе евнушеският глас на Молох. Инспекторът внимателно следеше развитието на събитията. Драмата там достигаше своя връх. Мъжът с объсната глава се приближи към жертвата и извади кинжала си. После Мак-Алистър с удивление видя как Лорна скочи от мястото си и изкрещя нещо.

— Не… не позволявайте тя да умре! — бързо извика някой.

Възцари се гробна тишина. После се понесе оглушителен шум.

— Извикайте Лорна, Ларк — обърна се той към техника.

Ларк отиде до високоговорителя, включи го и бутна регулатора на звука в крайно положение.

* * *

Инспекто Уайтл и ефрейтор Бойд обикаляха с колата около Девилз Лодж. Включили ултравиолетовия излъчвател, те изследваха камък по камък всичко, което се намираше на разстояние една миля от замъка.

— Чакайте, сър! Там, между скалите виждам някакъв вход.

Уайт спря и погледна нататък.

— Прав сте, Бойд — съгласи се той. — И на мен ми се струва, че има нещо.

Оставиха колата. Чакълът скърцаше под краката им.

— По дяволите! — изруга Уайтл. — Тези катакомби са още от римско време, простират се километри навътре.

Спряха пред входа на катакомбата.

— Полиция! — извика инспекторът. — Излезте с вдигнати ръце!

Никой не отговори, само ехото прокънтя в тишината. Запалиха фенерите си и внимателно започнаха да се придвижват навътре. Не след дълго се озоваха в някаква галерия. На няколко метра пред тях изведнъж изскочи мъж с бръсната глава, който стискаше в ръцете си нож.

— Хвърляй ножа! — заповяда Уайт и насочи револвера си към него.

Никаква реакция…

— Той не ни разбира — съобрази Бойд.

Започнаха бавно да се приближават към полуголата фигура. Уайтл вдигна оръжието и го насочи към ръката, държаща ножа. В следващия миг азиатецът се хвърли в атака. Прозвуча пистолетен изстрел… Куршумът раздроби китката му и мъжът нададе див вой. Бойд се хвърли към объркания нападател и с мощен удар в челюстта го повали в нокаут.

— Добър удар, Бойд — похвали го инспекторът.

Продължиха тихо нататък. Колкото по-навътре отиваха и колкото по-тихо стъпваха, толкова по-силно се чуваше странен шум.

— Когато не виждам нищо, полудявам — измърмори Бойд.

— Затова съм тръгнал с вас — каза ехидно Уайтл.

Изведнъж пред тях се разкри огромна пещера. И в следващия миг се разнесе вик, от който кръвта им застина.

* * *

Лорна Дай разбираше, че сега животът й не струва пукнат гръш. Нямаше сили да се съпротивлява срещу четиримата азиатци. Момичето, което очакваше участта си върху жертвения камък, наблюдаваше всичко с безразличие.

Кона рязко се обърна към Лорна.

— Предателка — процеди тя през зъби.

— Предателка? — изкрещя Лорна. — В книгите всичко беше различно. Сега видях този божествен гуру… Фокуси! С това си служи вашето божество!

— Мълчи! — изкрещя Кона. — Ти повече няма…

Спокоен глас накара всички да млъкнат. Не беше на гуру. Звуците му долитаха отвсякъде.

— Лорна, чуваш ли ме? Кажи!

— Ще дойде време и ще отговаряте за всичко! — крещеше тя.

Кона се вцепени. Четиримата азиатци също стояха неподвижно, без да знаят какво да правят.

Глория и Карла първи оцениха положението и погледнаха към Лорна, която измъкна от косата си малко устройство. Беше малка алуминиева тръбичка, в края на която имаше миниатюрен бутон. Лорна насочи другия й край към Кона.

— Гуру вече го няма! — заяви тя. — Свърши се с властта му. Аз съм повелителката на всички гуру. На колене, сестри. Сега ще ви посветя и ще направя духовния ви взор по-богат.

Кона объркано започна да се оглежда, когато видя, че всички около нея паднаха по очи. Проклинайки, тя се втурна към гуру, който продължаваше да седи на своя трон… Лорна бързо съобрази.

— Гледайте! Вашият Молох няма какво да каже! — крещеше тя. — Никога не е съществувал гуру от Джаднипур. Подлагали са ви на хипноза, заставяли са ви да се принасяте в жертва.

Тогава в пещерата прокънтяха отчетливите стъпки на двама мъже. Лорна тревожно се обърна и въздъхна облекчено, когато видя Уайтл и Бойд. Но Кона не се предаваше.

— Сестри, не слушайте измамницата! Тя е лъжкиня от чуждия свят! Иска да ни отнеме щастието!

В това време двамата полицаи стигнаха до жертвения камък. Отново настъпи тишина.

— Искам да ме чуете, докато още съм тук.

Мекият глас се носеше от всички страни.

Послушниците на гуру се отърсиха от вцепенението и се заслушаха. Зазвуча мелодична музика. От мястото, където стоеше тронът, се дочу силен шум. От тлъстия Молох бе останал само един малък облак.

Стената зад трона се разтвори и пред момичетата застана инспектор Мак-Алистър. Кона нададе сърцераздирателен вик и умаломощена се свлече на пода. Лорна радостно се хвърли на шията на Мак-Алистър. Съвсем бе забравила, че е гола.

— Превъзходно се справихте, сержант О’Конър — похвали инспекторът своята сътрудничка. — Надявам се, че владеем положението.

— Сержант! — възкликна Глория Стенфорд. — Моята прекрасна секретарка работи в полицията? О боже, как са успели да го направят?

— Ще ви обясним по-късно — каза Мак-Алистър и погледна натам, където бе седял Молох. Той беше само един облак. По-скоро призрак, отколкото човек. Управляваха го от разстояние.

— Мак-Килърн? — попита Глория.

Мак-Алистър кимна.

— Той е прекарал дълго време в Индия. Изучавал е изкуството на телепатията и и на въздействието чрез наркоза. Пътувал е из страната и е примамвал жени, обещавайки им пълно щастие.

— Защо тогава постъпи по този начин с мен?

— С времето все по-малко хора попадали в мрежите му, затова бил принуден да измисли този трик с картинната галерия.

— Разбрах — отвърна Глория. — И затова изпратихте моята секретарка да проникне в този свят — тя погледна с благодарност към Габи О’Конър. — Никога няма да забравя това.

— Благодарете на шефа ми, а също и на жителите на Кретл. Ако не бяха те, щяхте да продължите да си стоите в тази пещера.

Мак-Алистър се обърна към Уайтл:

— Следете да не настъпи паника. Ние ще тръгваме — каза той и тръгна с трите момичета към асансьора зад трона.

Все пак Молох съществува, нали? — попита Карла престън, докато се изкачваха нагоре.

— Може би — отвърна Мак-Алистър. — Виждате, че с помощта на телевизионната техника са успели да създадат един нереален Молох, но според мен той е по-страшен от истинския.

— А каква беше ролята на Кона във всичко това?

— Беше дясната ръка на Мак-Килърн. Тя притежава големи телепатични способности и е можела да внушава това, което иска.

— Благодарение на Карла нищо не ми се случи — каза Глория. — А какви бяха документите, които подписах?

Мак-Алистър се засмя.

— За разпродаване на цялото ви имущество и внасяне на приходите, заедно с всички пари от банковата ви сметка, в една швейцарска банка.

— Ако наистина е така, аз съм такава, каквато искаше да ни направи Молох — съвършено бедна.

— Е, и ние не спяхме и не позволихме да се извърши такава крещяща несправедливост.

— Какво ще правим с дрехите — скоро трябва да се покажем пред хората? — попита Габи.

Когато излязоха от асансьора, инспекторът помогна на момичетата да си потърсят дрехи.

Мак-Килърн седеше неподвижен в креслото си и когато инспекторът се появи в стаята, го погледна с отчаяние.

— Раят ви е разрушен — каза без никакво злорадство Мак-Алистър.

— Нямам нищо общо с това, което ставаше в пещерата. Просто исках да разберат красотата на идеите на Кришна.

Мак-Алистър се усмихна.

— Тогава изпълнете обещанието си — произнесе той. — Живот и смърт! Помислете какво значи това.

Един час по-късно от Девилз Лодж потегли колона от коли, в които бяха настанени освободените жертви.

Денят си отиваше и слънцето се скриваше зад гората.

— Колко е прекрасно да си отново на земята — каза замечтано Карла. — Осем месеца не съм виждала слънце.

Мак-Алистър караше към Кретл. Трите млади дами седяха на задната седалка и весело се оглеждаха.

— Сега няма да е излишно да си хапнем добре — обади се Карла Престън.

— Ще положим всички усилия, за да сторим необходимото, тоест да си хапнем — отвърна Мак-Алистър. Беше доволен, че цялата история завърши добре и следствието най-после приключи.

Брайън Олдис
Деликатно затруднение

„Проникни в себе си, не търси на Луната, а в своята собствена Орбита, в своя Микрокосмос. Нека небесните аспекти те съветват и предупреждават, но не допускай да те ограничават и да определят твоя път“.

Сър Томас Браун, „Християнският морал“

I. ЮПИТЕР

Той все повече и повече се убеждаваше, че бавният гърч не е някакво безсмислено движение, а тромав и преднамерен жест.

Ян Езард не беше на себе си. Гледката го погълна изцяло.

Неясното петно без смисъл и значение се превърна в редица от светлини, които се носеха плавно насам-натам. Взе проба и светлините се оказаха лъчисти крила, фосфоресциращи гръбначни стълбове или нажежени до бяло крайници. Когато отминаха, неестествено тромавото им функциониране престана да му изглежда случайно и той прие, че всичко, което се появяваше пред очите му, е резултат от нещо като внимателно обсъден план — следствие на съзнание! Не му изглеждаше случаен и този развъдник, в който образците изместваха хаоса. Усещанията му се приспособиха към сцената и той осъзнава, че това е среда, която се подчинява на свои собствени закони — както и средата, в която беше роден.

С намаляването на първоначалния му страх и ужас Езард се настройваше да наблюдава по-внимателно. Видя, че организмите се движат нагоре-надолу — как трябваше да го нарече? Крепостна стена? Фортификация? Облачни образования? Смътно очертани, приличащи на пясъчни плитчини, забулени в мъгла, те възбуждаха у него чувството, че сложните детайли надхвърлят разрешаващата способност на ретината му, и си представяше, че се взира във флотилия от барокови катедрали, потънали дълбоко в полупрозрачна морска вода.

Внезапно с нежност си помисли за Лоуел, астронома, който бе уловил въображаемите отблясъци на Марсианските канали — тогава той е бил в много по-добра позиция.

Мащабът на величествената блестяща тържествена процесия, минаваща пред погледа му, му създаваше затруднения. Той се усети, че се опитва да обяснява непознатото с термини от познатото. Тези организми му напомняха ярките скелети на земните градове през нощта, гледани от голяма височина или натрупвания от диатомеи, плаващи в малка капка вода под микроскоп. Беше му трудно да проумее, че всяка една от живите геометрични форми, които изследваше, бе с големината на земен остров и размерите им достигаха стотици километри.

В него се прокрадваше ужас. Езард знаеше, че трябва да настрои инфрачервените скенери и да изследва атмосферата на Юпитер на по-голяма дълбочина. И щеше да открие… Живот? Някакви изображения? Досега експедицията беше намерила седем нива на живот, всяко от които отделено от останалите толкова отчетливо, както морето е отделено от въздуха, чрез относителната разлика в налягането и като последица с различен химически състав.

Пласт върху пласт, все по-надолу, размърдващи се бавно, точно под него, далеч извън границите на наблюдение, в тинестото сърце на протослънцето! И дали всички имаха някакви следи от живот? Химери?

— Сякаш надникваш в дълбините на човешкото съзнание! — възкликна Ян Езард. Може би си мислеше за разума на Джери Уортън, своя побъркан зет.

Огромните напрежения, невероятната тъмнина, ужасяващата мъдрост, безкрайните електрически бури, аналогията между атмосферните дълбочини на Юпитер и разума го смущаваха силно. Той се изправи и бутна назад наблюдателния си шлем.

Мигновено помещението придоби обичайния си поносим и ограничен вид.

— Достатъчно спектакли засега — обади се капитан Дудинцев и му подаде пешкира. — Всеки от шестте слоя, които наблюдаваме, е поне сто пъти по-голям от площта на Земята. Ние направихме добри записи. И ги изпратихме на Земята.

— Те ще се шашнат.

— Живот на Юпитер, какво друго би могло да бъде? И Русия, и Америка ще изпаднат в шок. Това научно откритие е най-великото от сътворението на света досега и ще разтърси цялата Западна цивилизация!

Като погледна хронометъра на ръката си, Езард неволно пресметна, че е наблюдавал цели осемдесет и шест минути.

— О, сигурен съм, там има съзнание! То ще обърне нашето мислене с главата надолу. Юпитер не само че съдържа по-голямата част от материята на нашата система, ако оставим настрана Слънцето, но също и повечето, почти всички форми на живот. Роящ се, свръхмобилен живот… Няма нито една амеба, по-малка от Лонг Айлънд. В сравнение с това Земята е жалък скалист аванпост на един далечен бряг. Идеята е велика и ще трябва да свикнем с нея.

— Белият свят ще успее да се приспособи, както е успял и с дарвинизма. Ние винаги успяваме да се приспособим.

— Че кой ли го еня за Черния свят!

Дудинцев се разсмя.

— Какво ще кажеш за съпруга на сестра ти, от когото винаги се оплакваш? Май него го засяга, а?

— О, да, него наистина го засяга. Джери би искал да види другата половина на глобуса напълно унищожена.

— Той със сигурност не е единственият.

С глава, все още пълна със загадъчните разноцветни движения, Езард тръгна да си вземе един душ.

II. ЛУНАТА

Намирахме се в града на Залива на небесната дъга. Полунощ отдавна минаваше. Стоим под главния купол на върха на една от обзорните кули. Всемирът се простира пред нас, долепен плътно до стъклата на прозорците. Звездите, разкривени от овала на прозрачния таван, приличат на искри от пламтяща лой; Земята се вижда като великолепен замръзнал нокът. Шефът на техниците Уейс и аз си разменяхме по някоя и друга дума просто да убием времето, докато се върнем отново към задълженията си в „голямото старо черно нещо“ горе на платото, както го наричаше моята дъщеричка Рая.

— Специализацията е великолепно нещо, Джери! — заяви Уейс. — Ето ни на половината път от Юпитер, а аз дори нямам представа в коя част на небето да го търся! Външните светове никога няма да бъдат в кръга на моите интереси.

Той беше спретнат дребен суховат мъж, в средата на тридесетте, но вече доста сбръчкан. Кръгът на неговите интереси на интереси обхващаше окончателното състояние на заспиването. От него бях научил много неща. Да си кажа правичката, не бих напреднал особено, ако не беше проектът ССКП, върху който работехме двамата заедно. И сигурно нямаше да открием в онова голямо старо черно нещо хипнотичното състояние между бодърстване и заспиване, така трудно доловимо в слабата гравитация на Луната.

Търсенията си изоставих заради Юпитер. Вътрешно в себе си се съмнявах, че ще успея да надмина Уейс.

Слабата кондензация образуваше водни капки по алуминиевите пръчки над главите ни и особената форма на купола ги караше да падат полегато към нас. Отново ме обхвана напрежение — настъпваше време да отида на смяна и не биваше да притъпявам психиката си с алкохол. Скоро щях да бъда потопен в състояние между живота и смъртта, оставяйки ССКП да изсмуква психиката ми. На тръгване погледнах допълнителния купол, под който в плодородната почва на Луната растеше един вид кактус — защитата срещу външни влияния беше съвсем слаба.

— Ето начин да ускорим нещата, Джони — посочих му кактуса. — Ние непрекъснато разширяваме границите на опита. Трансекспедицията до Юпитер откри, че там съществува живот. Та откъде Западът взема своя динамизъм, докато останалата част на света — така нареченият Трети свят — все още не може да си помръдне задника?

Уейс ме погледна някак странно.

— Това е любимата ми тема. Ти си умен човек, Джони, кажи ми как става така, че в една епоха на прогрес половината глобус не иска да върви напред?

— Джери, аз не мисля за черните като теб. Ти си най-съществената част на проекта ССКП, защото основните ти символи са объркани.

Той забеляза, че думите му ме ядосаха. Все пак аз отстоявах истината такава, каквато я виждах. Западната цивилизация, която обхващаше по-голяма част от северното полукълбо и малката Австралия, представляваше огромен въоръжен лагер, с невероятна дължина на границите, извън които се намираше стагниращият Черен, или Трети свят. Понякога белите извършваха по някое и друго нахлуване в Южна Америка или Африка, за да обуздаят местните жители, всявайки ужас с могъществото си. През цялото време, докато сме се мъчили да вървим напред, останалата част от пренаселения свят ни е дърпала назад.

— Ти добре познаваш възгледите ми, Джони, може мнозинството и да не ги споделя, но никога не съм се опитвал да ги скрия — рязко възразих аз, а лицето ми потъмня. — Ако ме оставят да решавам, бих изтребил докрак безполезния Трети свят и бих започнал начисто. Какво може да загубим? Няма объркване в моите символи!

— Станеш ли веднъж войник, то е завинаги — и повече не каза нито дума, докато не влязохме в асансьора. — Може всички ние да сме сбъркани, Джери. Наскоро установихме, че ипсилон-областите в мозъка не правят разлика между реалността в будно и в сънно състояние. В тях се променя чувството за време и се оформя проходът към подсъзнанието. Моята лична теория е, че западният човек със своето нетърпение да постигне прогрес може би някак си затваря този проход и така губи връзката с нещо, което е основно за неговото психическо здраве.

— И ти предполагаш, че Черните още имат тази връзка, а?

— Не се подигравай! Историята на Запада не е нещо, с което трябва особено да се гордеем. Ти добре знаеш, че нашата програма ССКП е в задънена улица и всеки момент може да бъде спряна. Наистина ние имаме учудващ напредък в материално отношение — пуснахме станции в орбита около Слънцето, вътрешните планети и Юпитер, но въпреки това оставаме чужди сами на себе си. Очаква се ССКП да бъде за психиката това, което е компютърът за познанието, но последният непрекъснато отхвърля нашите данни. Грешката едва ли е в машината. Сам си направи заключението.

Неволно потреперих.

— Хайде, да вървим на смяна.

Скоро излязохме на повърхността и се закатерихме към тръбата, където совалката беше в готовност да полети за платото. Голямото старо черно нещо ни чакаше до ръба на кратера. Под закрилата на групата на Джони Уейс аз и останалите щяхме да се натъпчем в него. Често усещах липсата на целия мъничък свят, който Уейс смяташе толкова близък, и във всички разговори какво представляват сънищата и какво е действителност намирах по нещо за самозащита.

Докато се отправяхме към подземната железница, извивката на купола изкриви кактуса отвън. Крехките стъбла, подобни на круши с остри бодли, се простираха навсякъде, сякаш възнамеряваха да обвият целия купол, докато не бъдат изличени от пороя на отразената електролуминесценция.

Така е, не се ли намери начин да се реши проблемът с ослепителния блясък през нощта, обстановката в Главния купол щеше да си остане нервна.

В подземната железница, още незавършена напълно, Уейс и аз минахме покрай наредени като за парад противопожарни принадлежности и скафандри за критични ситуации и се качихме на влака. Останалите от групата вече бяха по местата си и сякаш насърчавани от ССКП, бъбреха оживено на сериозни и амбициозни теми. Поздравиха радостно Джони и той се присъедини към разговора. А аз закопнях да се върна при семейството си — такова, каквото беше — или да играя шах с Тед Грийвс, простия стар войник. Може би и аз трябваше да си остана прост стар войник: непрестанно да потушавам размирици в пренаселените задни дворове на Източното крайбрежие или да дам бърз картечен откос някъде в Бразилия.

— Нямах желание да бъда нетактичен с теб, Джери — извини се Уейс, когато вратата се затвори. Дребното му лице неспокойно затрепка.

— Няма значение. Аз се нахвърлих върху теб. Напоследък животът е станал прекалено сложен.

— И това го казваш ти, апостолът на прогреса!

— Не е тема за приятен разговор… Виж, ние открихме живот на Юпитер. Това е знаменателно. Аз наистина съм доволен, доволен съм за Езард, доволен съм за всички там. Но какво ще правим сега с всичко това? Къде ще ни отведе? Ние все още не сме решили проблемите си на Земята!

— Ще го направим — отвърна той.

Започнахме да се движим по тъмния тунел.

III. РАЯ

Едно от нещата, които много усложняваха живота ми на Земята, бяха сънищата на моята дъщеря. Те така ме объркваха и ми въздействаха, че си мисля дали не са се преплитали често с моята фантазия, докато релаксирах на кушетката на Уейс под енцефалометрите и другите механизми на ССКП. И макар да ме омайваха, усещах някакво дълбоко безпокойство. Дъщеричката ми беше по детски приветлива и настойчива, аз, разбира се, нямах достатъчно време за нея, но за сънищата й намирах.

Начинът, по който Рая ги разказваше, притежаваше особена яснота. Те бяха просто сцени от един свят, в който бих искал да живея — куклен свят, опростен до такава степен, че в него нямаше други хора.

Рая беше плод на брака ми от третата декада. Съпругата ми от четвъртата декада Натали обичаше да слуша историите на Рая, но като търпелива жена — с мен може би повече, отколкото с дъщеря ми — предпочиташе да не показва учудването си.

Някои особености на сънищата й ни караха с Натали да не ги споменаваме пред други хора, пред наши приятели и близки — сякаш това бяха наши малки гузни тайни. И дори когато се потях над проекта ССКП, не ги споделих нито с колегите си, нито с Уейс, нито с интелектуал-магьосниците в Лунарната психолаборатория. Поради същата причина избягвахме да обсъждаме тази тема помежду си, отчасти защото чувствахме благоговението на момичето пред собствените й нощни видения.

Но в един миг, от една случайна забележка на Тед Грийвс, цялото ми удоволствие от разказите на Рая за сънищата й се превърна в безпокойство.

Ето как се случи това.

Бях се върнал на Земята от Луната в поредния си отпуск и се чувствах изцеден повече отвсякога. Самолетите между Кенеди, Изтока и Европейския център бяха претъпкани до краен предел, независимо от извънредните джъмбоси. Навсякъде се носеха новините за откриването на живот на Юпитер. Огромните телевизионни изображения на до болка познатото ми лице на моя шурей грееха навсякъде из градовете на Западната цивилизация. Засега не беше възможно да се определи какво ще мислят хората за ползата от това откритие, но Уолстрийт бе залят от вълна на оптимизъм.

И така, озовах се у дома изтощен. Рая спеше. Да, тя все още подмокряше леглото, призна ми Натали. Влязох в банята и след препълнената вана заспах в ръцете на жена ми. А Земята продължаваше да се върти. Следващото, което си спомням, е, че се събудих от стъпките на Рая, която приближаваше нашето легло.

Малките тригодишни момиченца стъпват тежко, толкова тежко, че приличат на малки слончета. Аз пресичам нашата спалня без нито един звук, но дъщеря ми просто разтърсва къщата.

— Тате — викна тя, — аз си мислех, че си още на Луната да храниш „летивното поднание“. — Така тя по детски наричаше колективното подсъзнание, като дори не се опитваше да произнесе и другите две думи: свободно съществуващо. Или съкратено ССКП.

— Поднанието ми даде едноседмична почивка, Ри. А сега ме остави веднага да поспя! Иди да си четеш книжката!

Гледах я през полуспуснатите си клепачи. Тя наведе глава на една страна и ми се усмихна мило, като се почесваше по тила.

— Тогава онова голямо черно нещо е много по-умно и по-добро, отколкото си мислех.

От другата страна на леглото Натали се усмихваше

— Та нали в това е същността на летивното поднание, Ри — да бъде по-добро и по-мъдро, отколкото човек може да си представи.

— Аз мога да си го представя добре, много добре — каза тя. Рая още не беше се отказала от представата си за подсъзнанието като едно голямо черно нещо.

Тя се покатери на леглото и се опита да се намести между мен и Натали. Под мишницата си носеше голямата пластмасова говореща книжка с традиционните картинки. Когато се претърколи през тялото ми, ръбът на книгата се вряза болезнено в бузата ми. Неволно изохках силно.

— Ох, ти, недодялано малко дяволче! Остави ме, моля те, на мира!

— Тате, не исках да го направя. Ама наистина! Беше мучайно!

— Хич не ме интересува как е било! Махай се! Хайде! И по-бързо! Върви си в леглото!

Задърпах я за ръката, а тя избухна в сълзи.

Натали седна ядосана.

— За Бога, остави детето на мира! Ти винаги я тероризираш!

— Ти мълчи — теб не те закачам. А тя да се измита веднага, мръсно малко пале!

Така започна кавгата. Срамувам се да разкажа как продължи. Детето и Натали плачеха. Едва след закуска страстите се поуталожиха. О, сега вече мога да бъда сравнително обективен. Нали се изповядвам! Прилагам и запис на моята слабост, както и мнението на другите за мен. Повярвай ми, не е някаква хитрост, това просто е терапия.

Странно е да си спомня колко често се карахме по време на закуската… И все пак това бе една от най-успокояващите стаи, с топъл червен килим, покриващ плочките на пода, бели стени и тъмни италиански мебели. Имахме старомодни двуизмерни маслени картини, закрепени неподвижно на стените, и никакви холоекрани. В ъгъла, полускрита зад една голяма ваза с набрани направо от двора живи цветя, стоеше Дженика, нашия робот, домашната ни прислужничка; Натали предпочиташе да не я ползва и я държеше изключена. Така си седеше и сега.

Скоро мирът се възстанови, ала всички бяхме още сърдити.

Докато си пиехме кафето, Ри потупваше с крачета около мен и по едно време ме запита:

— Искаш ли да ти разкажа моя сън, тате? Ти май вече си по-спокоен, нали?

Вдигнах я на коленете си.

— Щом толкова настояваш, нека го чуем. Отново ли е за горещите водни извори?

Тя тържествено поклати глава.

— Този сън дойде при мен в три сутринта — започна момиченцето ми. — Знам точно времето, защото огромна черна птица като изгладняла врана долетя и заудря с човката си по моя прозорец. Изглежда искаше да влезе вътре и да ни събуди всички.

— Това трябва да е било в съня ти, мило дете. В тази част на Италия няма никакви врани.

— Може би си прав, тате, защото къщата беше по-мръсна, отколкото е в действителност… Изправих се и започнах веднага да сънувам, че съм дебела и тежка, че нося една голяма дебела говореща книга нагоре по хълма. Тя беше много по-голяма от всички, които имам тук. Дишах с мъка, защото близо до върха почти нямаше въздух. Това беше един невероятно ясен сън.

— И какво се случи в него?

— Нищо.

— Как така нищо?

— Ами така, нищо, само едно. Знаеш ли какво? Видях как една от онези нови японски коли се втурва надолу по хълма към мен. Сещаш ли се кои? От онези, на които купето е вътре в колелото.

— Сигурно имаш предвид „Тойота Монокар“ — предположи Натали.

— Да, точно така, „Тойта Могахар“. Търколи се край мен като огромно пламтящо колело и изчезна.

— Накъде?

— Не знам. Къде ли изчезват нещата? Аз не знам дори откъде се появяват! В съня ми това ме озадачи, огледах се на всички страни. Откъм пътя се спускаше стръмен склон, все надолу и надолу. А отгоре стърчаха осем укрепления, които го пазеха, осем малки кръгли бели стълба, бляскащи като зъби, и оттам трябва да се е появил този Могахар.

Скоро Ри изтича на двора да си играе; бяхме й купили сипки с цвят на пламък в една клетка на прасковата; тя много ги обичаше, а ние с Натали останахме на масата и се замислихме за съня й.

Аз бях на нейния въображаем хълм, където въздухът не достигаше, цветовете изглеждаха избелели и едно изоставено дете стискаше книжката си и наблюдаваше търкалящата се край него пламтяща кола. Символът на Слънцето, колелото, на което е бил разпънат Иксион, може би образът на нашата цивилизация… Тантрически символ на близкия огън… Всички тези неща и в прибавка първата станция без екипаж, която обикаля Слънцето — едно от великите постижения на Западната цивилизация, сама по себе си символ на пробуждането на множество затаени отговори в човека. Дали те не се отразяваха върху всички малки деца? Дали тези отговори не променяха по някакъв начин психиката им? Дали не ги обременяваха при подготовката им да минат по траекторията, следвана от Белия свят? Какво щяха да докажат новините от Юпитер? Каква роля играе чичо Ян, откривателят на живота там, в примитивния театър на мозъка на Ри?

Задавах си тези въпроси просто така, без да търся отговори. Изпитвах удоволствие от появата на големите въпроси, възхищавах се на принципа, че ако един въпрос наистина е важен, той сам по себе си е достатъчен и не изисква непременно отговор. В онези дни отговорите въобще не ме безпокояха. Аз по природа не съм мислител. Работата ми на платото беше свързана с чувствата и за това ми плащаха. Отговорите бяха задължение на Джони Уейс и неговите приятелчета.

— Не е лошо да ставаме — каза по едно време Натали и се захвана да прибира чашките. — Щом имаш почивен ден, нека го използваме добре. Утре отново ще трябва да си на работа на границата заедно с Грийвс.

— Знам и без да ми го напомняш, скъпа.

— Не напомням нищо, просто изричам един очевиден факт.

Когато мина край мен на път за кухнята, аз й подхвърлих:

— Знам, че тази къща е архаична, същинска селска съборетина. Но ако не бях се съгласил на нередовна гранична служба, сега нямаше и това да имаме. Щяхме да бъдем натикани в Източния или в някой друг гигантски жилищен комплекс на града, подобен на онзи, в който си прекарала мизерното си детство. Тогава сигурно щеше да се оплакваш още повече.

Тя продължи към кухнята с чашките и чинийките. Вярно беше, че къщата бе строена от и за селяни, но нейните дебели около метър каменни стени предпазваха добре от летните горещини и острия бръснещ зимен студ. Натали не промълви нито дума и когато все пак проговори, то беше толкова тихо, че едва я чувах от всекидневната:

— Не се оплаквам, Джери. Едва ли бих посмяла…

Станах и отидох при нея. Тя стоеше до мивката, същата, както си я представях често — тежката й тъмна коса, пристегната с ластик, се спускаше свободно назад. Аз я обичах, но тя често ме вбесяваше!

— Какво искаш да кажеш с това, че не смееш да се оплачеш?

— Моля те, престани да се караш с мен, Джери. Не издържам повече!

— Аз ли се карам? Мисля, че само попитах какво имаш предвид с това, което каза.

— Моля те, не се самонавивай! — тя се приближи до мен, хвана ме с две ръце за кръста и ме погледна право в очите. Настръхнах и не можах да отвърна на погледа й. — Не искам да те наранявам, Джери. Ужасен е начинът, по който се караме като всички други — знам, че си разстроен!

— Разбира се, че съм разстроен! Кой не би се разстроил от състоянието, в което се намира светът? Твоят великолепен брат и неговите приятелчета са открили живот на Юпитер! Как ли ще се отрази това на нас? Моят проект ССКП може да бъде закрит, ако скоро не получим някакви резултати. Да вземем и размириците в университетите — нещо не схващам добре, какво иска младата генерация. Ако не вземем строги мерки, Третите ще нахлуят и ще вземат превес…

Сега тя започна да се ядосва.

— О, да, ето защо дойдохме да живеем тук, долу, на края на света, така ли е? Оттук по-лесно можеш да изпратиш случаен изстрел по врага. А не те е грижа как бих искала аз да живея!

— За разлика от други хора, аз мисля и за дълга си към моята страна!

Тя побърза да ме парира.

— Дали не е част от твоя дълг да се държиш винаги така отвратително с Ри и мен? Кажи, не е ли така? Ни най-малко не те е грижа за нас.

Тя отново запя старата си песен.

— Не започвай пак с това, жено! Ако не мислех за теб, защо ми бе нужно да купувам онзи робот, който стои глупаво в другата стая? Ти никога не го употреби — предпочиташ да наемеш някоя дебела стара жена! Можех поне парите да си спестя! И би трябвало да имаш железни нерви, за да твърдиш, че въобще не се грижа за вас.

Очите й направо подивяха. Изглеждаше величествено.

— Никак не те е грижа! Никак! Ти нарани бедната ни дъщеричка, нарани и мен. Винаги си някъде там, я на Луната, я на границата, а в редките случаи, когато си тук, ни малтретираш и тиранизираш! Дори твоят глупав приятел Грийвс притежава повече чувства от теб. Ти ни мразиш! Ти мразиш всички!

Изтичах до нея, сграбчих ръката й и я раздрусах.

— Винаги вдигаш врява! Скоро ще дойде краят на декадата и ще се отърва от теб! Не мога повече да издържам!

Закрачих през къщата, тръшнах вратата и се озовах на улицата. Искрено бях благодарен на звездите, че утре щях да съм дежурен на границата! Хората ме поздравяваха, но не им обръщах внимание. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Потях се от горещината. И се наслаждавах на лошото си настроение.

Не беше вярно, че ги тероризирам. Натали може да е страдала като дете, но и аз също съм страдал! Тогава войната беше в разгара си, първата от световните войни на Западната цивилизация, въпреки че ние не сме мислели за това по същия начин тогава, преди капиталистическо-комунистическия договор. Взеха ме войник, когато другите постъпваха в университета. Страхувах се, страдах, често гладувах, бях раняван, загубих се в джунглата и прекарах там няколко дни, преди да ме открие патрулният хеликоптер. И бях убил неколцина от Третите. Дори Натали не би трябвало да твърди, че това ми е доставило удоволствие. Всичко беше отдавна отминало. И все пак беше вътре в мен. В съзнанието ми то никога не затихваше. Земята се въртеше, но цветовете на тази стара сцена никога не избледняваха.

Сега се разхождах между хълмовете над нашето село. Седнах под едно маслинено дърво и погледнах назад. Странно е да се уловиш, че мислиш за неща, които нямат нищо общо с всекидневния ти живот.

Нямаше смисъл да се разстройвам от една нищо и никаква семейна караница. Натали е чудесна жена, но малко сприхава. Погледнах часовника си. Показваше около десет. Тед Грийвс щеше да се отбие след малко за партия шах. Можех да остана още малко тук, да подишам чист въздух и да се върна. Дръж се нормално, Джери! Няма от какво да се страхуваш!

IV. ГРИЙВС

Тед Грийвс пристигна в къщата в единадесет без десет. Високият светлокос мъж бе преследван от лош късмет по време на цялата си военната кариера и остана някак си озлобен срещу обществото. Доставяше му удоволствие да играе ролята на прост войник. След дълги години служба сега бе офицер в изгнание, командвайки нашия сектор на южната граница между Западната цивилизация и Черните. Като такъв утре, когато застъпя на пост, щеше да ми бъде началник. Днес бяхме просто приятели и аз извадих дъската за шах.

— Прекалено много се усещам като пионка днес, за да играя добре — каза той, докато се настанявахме до прозореца. — Последните двадесет и четири часа прекарах в попълване на формуляри. Ние затъваме в такива хартийки! Гладът в Северна Африка се засили неимоверно от холерната епидемия.

— Проблемите на Третия свят нямат нищо общо с нас!

— За съжаление ние сме обвързани много повече, отколкото изглежда. Властите с право се страхуват, че болестта няма да се съобразява с границата. Вече сме изпуснали няколко бегълци и те могат да се окажат преносители на заразата. Очаква се въвеждане на извънредно положение и вземане на предохранителни мерки. И всичко е по вина на Западната цивилизация — трябваше да им окажем помощ още в самото начало.

От полета Рейнбоу-Кенеди бях запазил кашон с уиски бърбън, без да плащам мито. Сега отворих една бутилка. Но Грийвс беше в мрачно настроение и подхвана една своя стара тема: отговорността на Щатите за конфронтацията между Белите и Черните. Нито за миг не бях приемал неговите доводи и диагнози, той го знаеше, но не преставаше да говори за злините, причинени от нашето консумативно общество, и как то се основава на завистта и подозрителността; а също и вината за Претопяването на негрите — въпреки че не можеше да каже как бихме го избягнали. По времето, когато се е извършвало, ние сме били още деца и не можех да разбера защо той трябва да се чувства виновен. Във всеки случай аз бях убеден, че цветните раси от Третия свят бяха спрели развитието си поради липсата на интелект и морал на Западната цивилизация, техния омразен Розов свят.

Оставих го да си излива чувствата над изстудения бърбън, а аз гледах през прозореца нашия вътрешен двор. Централната чакълена алея, обградена с колонада, по която бе избуяла бугенвилия, водеше към малка статуя на Диана, изваяна от карарски мрамор и поставена до най-далечната стена. От лявата страна колекцията на Ри от сипки цвърчеше и хвърчеше в клетката си. В лехите растяха портокалови и лимонови дръвчета. Над всичко се извисяваше калабрийската роза.

Тази спокойна гледка никога не ми досаждаше. Но сега погледа ми привличаше единствено Натали с нейната семпла зелена рокля. Аз я бях обичал по много начини, но си мислех, че в края на декадата няма да ми е никак трудно да я сменя с друга — така бе по-добре, отколкото цял живот да си залепен за една и съща жена, както е било при старите системи. Но изглежда бях започнал да старея. Усещах нещо особено в нея. Тя играеше с Ри и говореше нещо с прислужницата калабрийка. Не чувах нито дума от казаното, въпреки че прозорецът беше отворен широко заради топлината и аромата; гласовете им стигаха до мен като неясно мърморене.

Да, налагаше се да я сменя. Трябваше да оставя нещата сами да се развиват. На това се крепеше светът. Планираната промяна в брака създаваше социална динамика в човешките взаимоотношения и с това приличаше на потреблението на стоки. Когато Ри навърши десет години, щеше да отиде в подходящ за нея Интеграционен център, където щяха да я обучат да бъде функционален член на обществото — така бяха направили и с другата ми дъщеря, Мелизанда, която бе заминала миналата година.

При тръгването си тя плака много — един наистина тъжен знак, колко нужно й беше да се подложи на интеграция. От нас се изискваше да извършваме това жертвоприношение, в противен случай бяхме заплашени от снижаване на стандарта на живот. Раздялата правеше човек по-твърд. Напоследък рядко си спомнях за Мелизанда.

Когато за пръв път срещнах Натали Езард, законите за интеграция още не бяха влезли в сила. Странстванията из Космоса подхранваха нашите най-дълбоки и най-странни желания. Срещу менталните състояния на бдителност противодейства поток от екстравагантни хипноидни видения, които оцветяват външната тъмнина в червено и нефритенозелено и карат безформените неща да се движат до самата граница на човешкото око. Може би в сърцевината на това общество, което предлага изобилие от пътувания в извънземието, но в твърда опаковка от метал, предполагаща недостиг на чувства. В замяна на всички обещания за възраждане вакуумните простори са смърт за живота и само шизоидите са имунизирани от неговите ужаси. Аз никога не съм се чувствал щастлив там, дори при пътуването Рейнбоу-Кенеди.

Между планетите и най-немислимите желания даваха плод. Космическите полети въздействат на най-дълбоките душевни пластове. „Могат да се случат ужасни неща“ — беше възкликнала Натали в първите ни съвместни дни, хвърляйки се в моите завърнали се ръце. И докато прекарвах далеч от Земята, Западната цивилизация прокара нови интеграционни закони, с които разделяше родителите от децата им, като на десетгодишна възраст ги удостояваше със званието и честта сираци на държавата, за да бъдат възпитани като граждани.

Всичко това изплува пред очите ми на фона на огретия от слънцето двор, където стоеше Натали Уортън. Изглеждаше по-слаба и по-хаплива отвсякога, а косите й — не толкова черни. Някой ден ще трябва да започнем настъпление и да изтрием Черните от лицето на нашия черно-бял свят. Предполагах, че единствено страхът от възможните действия на неутрален Китай ни възпираше от предприемането на една толкова необходима стъпка.

— Виж колко е овехтяло всичко наоколо! — изрече Тед Грийвс, тълкувайки погрешно разсеяния ми поглед. — Погледни онази отвратителна лоза, украшението на статуята! С изключение на хубавата Натали и малката ти дъщеря тук нищо не е както трябва поне от няколкостотин години. Докато там, в Щатите, всичко е ново, ново, по последна мода. Веднага щом започнат да се оформят някакви корени, ние ги изтръгваме и процесът започва отново. Резултатът? Как да го определиш, щом няма пробен камък? Откога стои така тази къща? Три века ли? В Щатите отдавна щеше да бъде унищожена. А тук така грижовно ги поддържат, че изглеждат направо като нови. И хубави. Виж как ставам жертва на собствените си клишета. И все пак, да го вземат дяволите, така е по-добре! Колко е хубава тази стара къща!

— Ти си бил сантиментален, Тед. На тези неща другите въобще не обръщат никакво внимание. Хората са стари, световете са стари. Руско-американските кораби, които сноват из системата, само ни карат да чувстваме колко сме стари и колко сме близки сами на себе си. Нашите корени са в нас.

— Наистина, ние обичаме да философстваме.

Той изсумтя глухо и запали цигара.

— Добре казано от човек като теб, който е построил Свободно съществуващото колективно подсъзнание. Но знаеш ли, изглежда ми като пореден американски проект за въплъщаване на дявола и подриване на корените ни.

— Разбира се, че не е. ССКП ще бъде нещо като емоционална банка, компютър, ако тази дума ти харесва повече, където човек ще може да съхранява, но не плодовете на собствения си интелект, а на психиката си. Сега, когато има толкова много хора наоколо, нашият живот трябва да бъде организиран. ССКП ще ни върне свободата на въображението.

— Ако въобще заработи!

— Естествено, ако заработи — съгласих се с него. — Засега обаче ние не можем да измъкнем нищо друго от нашето голямо черно нещо, освен примитивни прототипи на първообразите. Просто трябва да продължаваме с работата. — Винаги говорех с Грийвс по-бодро, отколкото всъщност се чувствах, за да се противопоставя, както предполагах, на песимистичното му настроение.

Той се изправи и се загледа през прозореца.

— Е, аз съм само един обикновен войник, без особена слава. Нищо не разбирам от емоционални банки. Но може би вие ще прехраните вашето голямо черно нещо и то ще умре от затлъстяване, както всъщност и нашата Западна цивилизация. Някакви първообразни сънища — младежите ще ги взимат наготово от вашата неродена машина. И защо да не ги получават, щом ще умрат толкова млади?

Смъртта бе една от неговите големи теми.

— Това е покоят, който не отминава нищо живо — определи я той веднъж.

— Какъв вид сънища? — го попитах, без да мисля.

— На нервна почва образите от сънищата действат като сензорни стимули. Има сънища предупреждения и други, които предричат смъртта. Ние така и не знаем какво представлява будното състояние, нали? И няма да го знаем, докато не разберем какво всъщност са сънищата. Може би цялата тази черно-бяла битка е един суперсън, като онзи черен кос, който чука по прозореца?

Разговорът неволно разбули скритите му мисли. Чувал бях и се учудвах на начина, по който той винаги успяваше да не отговори направо на въпроса. Всъщност доста хора го правят. Някой ми беше казал, че било следствие на холовизията, раздвояването на вниманието. Това ми мина през главата, когато спомена черната птица, чукаща по прозореца, и ме подсети за началото на последния сън на Ри, когато тя не е била сигурна дали е будна или не.

— Защо споменаваш умирането?

— Нека се разходим на чист въздух, преди да е станало твърде горещо. Някои деца са прекалено неземни за живота. Христос, Джери, е бил дете, близо до първоначалното състояние, до първичния психологически свят. Такива са хората, които успяват да направят обезпокоителни и странни прогнози. И ако не го направят до зрелостта си, психиката им знае това и няма стимул да го включи в следващия етап на съществуването им.

— Хайде да излезем на слънце — съгласих се аз.

Чувствах се зле. Едри цветове протягаха към мен червените си езичета. Един гущер се бе изтегнал на клонка на рожков. Онова слънце, изчезващо надолу по хълма в съня на Ри — смъртта ли беше? И осемте зъба, или стълба, какво, по дяволите, беше това, на ръба на нищото — нейните години? Сипките подскачаха от прът на прът — неуморими в своя плен.

V. СИЦИЛИЯ

На следващия ден малко преди зазоряване летях над Калабрия и токчето на Италия. Долу проблясваха военни инсталации. Това бе една от най-южните точки на Европа, която маркираше границата между двата свята. Имаше американски, европейски и руски военни части със специално предназначение.

От къщи излязох, преди Ри да се събуди. Натали с черната й коса бе станала рано да ми помаха за довиждане. Довиждане! Винаги това довиждане! И какво всъщност е значението на черната голяма кутия, която Ри е носила в съня си? Не, не можеше да бъде вярно.

Проливите на Месина искряха под безкрилия ни корпус. Виждах едновременно четирите стихии: въздух, вода, огън и земя. Петата, Космосът, е била предчувствана. Само Бог знае какво се извършва в сърцето и ума на хората, какви първични процеси се вихрят там.

Може би когато успеем да се справим с Третите, сетивното познание ще ни даде възможност да подредим нещата. Досега не ни стигаше никога време за това. Дори сипките в тяхното безкрайно затворничество никога нямат достатъчно време. И онази птица на нейния прозорец? Коя част от прозореца е била вътре и коя вън?

Поехме към Сицилия, към познатите жълтеникавокафяви планини. Този остров беше една полунеутрална земя. Белият и Черният свят се срещаха на нейните ерозирали поля.

Тази сутрин закусих само половин грейпфрут и чаша горчиво черно кафе. Съзнателно регулирах храненето си. От другата страна на незримата граница, където се ширеше жесток глад, подобна лека закуска би изглеждала като цяло пиршество.

Някъде на юг към морето мярнах за последен път неясния далечен стълб дим над Малта, която и сега, след десет години, продължаваше да гори. После се показа Етна, зашеметяващата гледка на кратера отвътре, и вече трябваше да се готвим за кацане.

Тази безплодна земя изглеждаше като една голяма машина. В Северна Сицилия — половинката към Западната цивилизация, безброй роботи, повече отколкото на самата Луна, пъплеха на всички страни и следяха второкачествените раси в другата част на острова да не направят нещо безразсъдно. Аз грабнах газовото си оръжие и се измъкнах навън в горещината. Въжената стълба под нас се размята във въздуха.

Двамата с Грийвс се спуснахме право в бронираната машина и заподскачахме с нея като кенгуру по полето.

Границата беше маркирана с дискове, поставени на пръти на разстояние десет метра. Силовата бариера пулсираше ритмично и изпращаше натрапчивите си отблясъци високо в небето.

Черният свят също имаше своя граница. Тя стоеше отвъд нашето силово поле — какво, стоеше ли казах? Сякаш залиташе и се накланяше на всички страни. Това беше една занемарена каменна стена. Повечето от градивния й материал беше донесен от обезлюдените градчета, села и църкви. Понякога някой от местните жители отмъкваше обратно по нещо, за да построи схлупена развалина, в която семейството му да преживява някак си.

Властите наказваха това с разрушаване на бордеите им и се опитваха да поправят стената. Разбирах напълно безпокойството им. Бих могъл с лекота да прескоча това препятствие.

И онази стена с осемте укрепления… Закрачихме през оживеното поле към предната врата. Слънчевата светлина и земната гравитация ни създаваха доста трудности, но въпреки това изглеждахме достолепни. Ние двамата бяхме масивни мъже — около три метра високи, ботушите ни блестяха, а на главите ни се мъдреха чадърообразни шлемове. Нашите усилени мегагласове се разнасяха на повече от един километър разстояние. Може би се явявахме в неспокойните сънища на Черните като ужасни хибриди между хора и машини. Скоро стигнахме предната врата, влязохме през нея, свалихме ръкавиците си и ги поставихме в специални магнетизатори.

Горе в кулата Грийвс превключи от автоматично на ръчно управление и влезе във връзка с Палермо и със спътниците високо над нас. Аз проверих изправността на системите Имиграция и Изолация.

Оттук, над върховете на техните дървени кули, можехме да виждаме добре омразната вражеска територия, мизерните им каменни селища и мяркащите се тук-там хора. Поискаше ли някой да мине, петдесет минути трябваше да намаляваме силата на защитните екрани. Не много далечните планини изглеждаха разтрошени, назъбени, осеяни с храсти. Те не бяха никак подходящи за живот. Ако ние вземехме управлението на острова в свои ръце, както винаги съм предлагал, щяхме да отглеждаме край бреговете растения, да ги поливаме с обезсолена вода, щяхме да внесем висококачествена почва, да я торим обилно и тогава новите плюс-семена бурно ще се развиват и след пет години това място ще тъне в изобилие. Запази ли се сегашното статукво, освен глад и религия няма да има нищо друго. Обширна холерна епидемия вече вилнееше в Африка, след като бе тръгнала от Калкута — нейната традиционна зародишна точка, на запад.

— Копелета! — извиках аз. — Някой ден ще бъде гласуван закон, който ще забранява на хората да живеят като паразити!

— И закон, който ще забранява на хората да правят капитал от това — допълни Грийвс.

Неговата забележка не означаваше нищо за мен. Досещах се, че трябва да се направи нещо с чудатата му теория, според която Западната цивилизация черпи изгоди от бедността, като издига вносни митнически бариери. Той така и не ми даваше обяснения, но и аз не му ги исках.

От спомагателния контролен пулт изпратих един невидим скенер да наблюдава близкото селище на врага. Можеха да го забележат със старомодните си радарни станции, но на Черните им оставаше единствено да нададат вой за нарушение на международните закони. Окото се зарея над скупчените колиби и регулира фокуса си. Триизмерните така омръзнали ми холографски картини запъплиха към мен в куба.

Срещу вратата, над която имаше балкони, опасани със занемарени цветя, на алеите се тълпеше група Черни. Всъщност бяха араби, бегълци от Малта, опозорени сицилианци, разни ренегати от Белия лагер. Поради мръсотията, загара и старите несинтетични дрехи етнически групи не можеха да се различат. Загледах се в една смугла млада жена, която стоеше до входа на кръчмата с ръка върху рамото на малко момче. По този начин Натали стоеше в двора… Боже, какви мисли ми минават през главата! Така някой път ще запроповядвам любов към ближния!

Преди на Земята да стане толкова трудно, сигурно е имало начини за обединение на хората и любов помежду им. Ние отглеждахме и възпитавахме децата си заради чувствената отплата, че ги имаме, и от радостта да им помагаме да растат здрави и силни. И от техните недра здравето щеше да се разпространява навсякъде.

Но Третите ламтяха само за богатствата на Западната цивилизация и не желаеха да приемат нейната дисциплина. Размножаваха се безразборно и изобилно. Светът бе претъпкан с деца и хора, както пустотата на Космоса беше запълнена с потресаващи сънища. Само слабите, безпомощните и гладните могат така неразумно да сеят деца след деца. Едно безпомощно и гладно поколение задръстваше гробищата чак до недрата на земята. Онова смеещо се мургаво момиче на екрана заслужаваше единствено огнените семена на моето оръжие.

— Изключи скенера, Джери! — надвисна над главата ми Грийвс.

— Какво те прихвана?

— Изключи го веднага!

— Само да хвърля последен поглед на тези арабчуги…

— Казах ти, изключи го! Докато не е обявено извънредно положение, нямаш право да го правиш и нарушаваш закона.

— Че кой го е грижа за това?

— Мен ме е грижа — изрече той и ме изгледа злобно. — Мен, офицера в изгнание!

Стрелнах го с поглед през рамото си.

— Ти беше груб през целия ден — казах аз. — И вчера също. Игра невероятно слабо на шах. Какво ти става?

Но веднага щом му зададох въпроса, отговорът се появи сам в главата ми. Той се бе превърнал във възел от раздразнени нерви, защото трябваше да даде дума, че синът му ще се върне от пустошта на Третия Свят.

— Ти си си сложил главата в торбата, Тед, заради сина си анархист, нали?

Тогава той се нахвърли върху мен.

* * *

В мрачната кръчма Пит Грийвс черпеше приятелите си с поредното питие. Той чакаше от три седмици в това западнало малко градче деня, в който щеше да бъде отворена границата, и през това време искаше просто да се запознае с всички тук. Те — без Макс Спинъри, който бе пропътувал с него целия път от Александрия дотук — се заклеха един на друг във вечно приятелство.

— И в бича на Крал Холера! — ревна Пит, вдигайки високо чашата си.

— По-добре се връщай обратно на Запад, преди кралят да те е посетил в Сицилия! — отвърна му един мулетар.

Питието беше силно. Пит се почувства трогнат и реши да произнесе кратка реч.

— Дойдох тук като един самодоволен глупак, натъпкан до гуша с тъпата пропаганда на Запада — започна той. — Но ще се върна с отворени очи. През годината, прекарана в Африка и Сицилия, станах мъж и като се озова у дома, ще приложа на практика наученото.

— Сега твоят дом е тук, Пит — каза Антонио Бармана. — Не се връщай в Розовия свят, ако не искаш да се превърнеш в машина, както всички останали там. Ние сме твои приятели! Бъди вечно с нас тук!

На Пит му се щеше да приеме, но старото лукаво дяволче в него го накара да отсече:

— Аз трябва да се върна, Антонио. Макс ще го потвърди. Искам да пробудя хората да чуят истината. Трябва да настъпи промяна, трябва, дори ако се наложи да разрушим всичко създадено досега. Навсякъде в Розовия свят, кълна се, има хиляди, милиони мъже и жени на моята възраст, които ненавиждат развитието на нещата.

— Точно както тук! — засмя се един селянин.

— Сигурно на Запад е различно. Младите са уморени да ни мамят, че мнението ни се зачита в държавата. Уморени са от бюрокрацията. Уморени са от технокрацията, която просто подсилва властта на политиците. Какво значение има, че сме открили живот на Юпитер, щом тук животът е отвратителен!

Той забеляза — това не беше преставало да го удивява през целия му престой в Черния свят, — че въпреки резките приказки те оставаха безразлични. Той беше на тяхна страна, непрекъснато им го повтаряше, но все пак в най-добрия случай тяхното отношение към

Белия свят си оставаше двойствено: смесица от завист и презрение като към нации, в които те виждаха роби на консумацията, роби на машините и стоките.

Опита отново, разказвайки им за Студентското движение, за Нелегалната организация, но Макс го прекъсна:

— Трябва вече да тръгваш, Пит. Ние добре знаем какво чувстваш. Бъди сигурен в едно — твоите познати вярват, че трябва да се запази спокойствие. Погледни, имам специален подарък за теб…

Той издърпа Пит в ъгъла, извади едно оръжие и го натика в ръцете на приятеля си. Това беше стар британски пистолет марка Инфийлд, поддържан отлично.

— Не мога да приема това, Макс!

— Разбира се, че можеш! Не е от мен, а от организацията. Така искаме да ти помогнем в твоята революция. Внимавай, зареден е с шест куршума. Скрий го добре, ще те претърсят на границата.

Пит стисна ръката на Макс:

— Всеки куршум ще бъде използван както трябва, Макс!

Той трепна. Може би беше просто страх от самия себе си…

Когато бъде далеч от тази ужасна жега, нахалните мухи, отвратителния прах и от тези немити дрипави приятели, щеше да задържи подаръка като символ на собствената си смелост и ще черпи кураж от него.

Излезе навън под лъчите на палещото слънце, там, където Роберта Арнъри стоеше и гледаше конвоя, сформиран за преминаване на граничната порта. Той я хвана за ръката.

— Ти знаеш, че трябва да вървя, Роберта, нали?

— Много са причините, които те карат да заминеш.

Това беше напълно вярно. Той се втренчи в ослепителната слънчева светлина и се опита да си спомни. Наистина между двата свята съществуваше омраза, но имаше област, където тя отслабваше и хората разчитаха един на друг. Под омразата се криеше нещо неопределено, почти любов и въпреки състоянието на война, в което се намираха, търговията до известна степен продължаваше и младежта не можеше да бъде заключена.

Всяка година „анархистите“, според последователите им, успяваха да пренесат през границата лекарства и медицински съоръжения, заплащани от господарите им. Това бяха пари на съвестта. Ала и омразни пари! Един знак, символ — никой не знае на какво, въпреки че беше важно, усещаше, че е важно, както сънищата, дори когато са безсмислени.

Сега се връщаше. Антонио може би беше прав. Сигурно повече няма да се върне в Третия свят, защото по-вероятно беше неговият свят да успее да го превърне в машина.

Но той трябваше да свидетелствува. Пит беше на шестнадесет години.

„Живот без водопроводна канализация, живот с полупразен стомах“ — искаше да се върне и да го разгласи. В това имаше някакъв особен аромат. И положително качество. Не е кой знае каква добродетел да си роден с бяла кожа, да си тъпчеш стомаха и да си служиш с гърне от фин китайски порцелан, когато разхлабителното подейства.

Той се чудеше как по-примамливо да прозвучи всичко това там, в огромния хигиеничен развъдник на Западната цивилизация — особено когато все още дълбоко в сърцето си копнееше за всичките му удобства и привилегии, за горещия душ всяка сутрин преди закуска.

Смешно наистина, но достатъчното си е достатъчно. И нещо повече, когато си помислиш какво причини чумата.

— Ти заминаваш, за да се видиш отново с баща си — постави диагнозата си Роберта.

— Може би. Ние в Америка се опитваме да скъсаме семейните връзки. Когато човек навлезе в религията, той за себе си разрушава светостта на семейството. Това дава кураж на хората да отиват на други планети или на местата, където ги изпратят.

Засрами се от казаното, но въпреки това мъничко се гордееше с него.

— Ето защо сте толкова нервни и през цялото време ви избива на война. Не сте били целувани достатъчно, когато сте били малки деца, нали така?

— О, при нас всеки е една самостоятелна единица! Животът не е толкова лош там, между колелата на прогреса, колкото си мислиш — изрече горчиво и я целуна — устните й миришеха на чесън.

Макс го потупа по рамото.

— Стига вече, бе приятел! Отиваш си вкъщи! Отиваш в чужбина!

Пит се качи на една магарешка каруца заедно с Уити Анархиста, който наскоро бе пристигнал с кораб на острова от Тунис. Той беше преминал в мистериозния Трети свят с камион, пълен с продукти. Но му го бяха откраднали в Нубийската пустиня, където бил повален от малария и дизентерия. Върнал се с празни ръце. Ала дланите им вече не бяха никак меки.

Пит стисна ръката на Макс. Дълго се гледаха безмълвно, докато каруцарят ръгаше животните да потеглят. В погледите им имаше привързаност, и то неумираща — Макс беше също един бъдещ екстремист. Но се долавяше и неумолимата враждебност, която волю-неволю възниква между тези, които имат, и тези, които нямат, някак си неизкоренима, по-силна от самите тях.

Двамата сведоха погледи.

Като се опита да скрие смущението си, Пит се огледа. През дългите дни на очакване бе опознал напълно селото, от църквата в единия му край до разпръснатите съборетини с кактусите между тях. Той вдишваше с наслада въздуха, тук му харесваше най-вече ритъмът на живот — забавен и муден. Така и най-бавните, и най-глупавите имаха шанс да оцелеят. А от другата страна на границата времето течеше прекалено бързо.

Копитата на магарето не вдигаха много шум по сивите камъни. Срещу тях се движеха други каруци, следвани от лениви кучета, които се притискаха до стените. У него възникна някакво отчаяно и същевременно въодушевяващо го чувство, че напуска тихото кътче на историята и се става световен двигател.

Пит махна с ръка на Макс, Роберта и другите си приятели и кривна към укрепленията на своя сектор. През прозрачния въздух границата се открояваше ясно в далечината. Когато погледна напред, видя една ужасна и същевременно комична гигантска фигура, два пъти по-висока от възрастен мъж — човек-плюс-машина, — която го наближаваше през полето. Ревящото, сякаш заредено с дива ярост чудовище пламтеше под лъчите на слънцето.

То се носеше към него като огнено колело надолу по стръмния хълм и поглъщаше всичко по пътя си.

VI. ЕГО

Тед Грийвс ми беше приятел от дълго време. Така и не разбрах защо се нахвърли върху мен с омраза — само защото му се присмях за сина му ли? Но не знам защо и аз пламнах от гняв.

След последното ми общуване със ССКП се намирах в относително слаба форма, яростта обаче ми придаде сили. Наведох се рязко и избягнах първия му удар, после го фраснах силно в гърдите под сърцето. Той ревна от болка и се нахвърли устремно напред, но този път го спрях с удар в челюстта. Десният му пестник ме жулна по брадата. А аз го заудрях…

Той падна.

Подобни пристъпи съм имал и преди, но много, много отдавна. Когато отново дойдох на себе си, изтичах в бронираното преддверие с най-смътни спомени от това, което бях сторил на Грийвс. Мислех си единствено, че бях оставил силовата бариера изключена.

Вървях, олюлявайки се, към омразната земя. Чувах тихия писък на жироскопите. Чувах и собствения си рев, носещ се пред мен като платно на кораб.

— Ти уби моята дъщеря! Ти уби моята дъщеря! Няма да успееш! Няма дори да го зърнеш!

Не осъзнавах какво правя.

Някакви животни се разбягаха. Преобърнах една каруца. Бях почти стигнал до селото.

Имах усещането, че бягам със скорост стотици километри в час. Но когато чух изстрела, спрях мигновено. Колко красиви изглеждат хълмовете, когато очите на човек няма никога да се отворят отново! Бели гълъби кръжаха над схлупените покриви. Хората стояха неподвижни. Някой ден всичко ще бъде наше. Ние ще управляваме целия свят! Целият свят ще бъде разтърсен от грохота на моите оръжия и стълбовете прах ще се въртят като яростния вихър на галактиките.

По-добре болка, отколкото нашите вътрешни деликатни затруднения.

Гледах бледото лице на момчето, което падна, олюлявайки се, от една каруца, а тя продължи да се движи напред и без него. Хората наоколо крещяха и се суетяха навсякъде като дрипи. Не откъсвах поглед от него, а момчето — от мен. В ръката си държеше димящ револвер.

Удивително, но аз разбрах, че той е американец. Един истински американец, който си бе присвоил лицето на Тед Грийвс и така го бе обтегнал, че всички бръчки се бяха изгладили и сега изглеждаше неприлично млад. Моят екзекутор носеше маска.

Писъкът на жироскопа се бъхтеше в главата ми, сякаш се задавяше от притока на кръвта ми. Не можех да откъсна поглед от тази маска. Тя се приближаваше към мен. Трябваше нещо да кажа.

— Прилича на уестърн.

Като че ли се опитвах да се разсмея?

Смъртта започна да слиза от Черните хълмове, докато накрая останаха само неговите крадливи очи като рани във Вселената.

И те изчезнаха.

* * *

Когато хапчетата ме съживиха от хипнотичния транс, все още бях свързан със ССКП заедно с останалите единадесет членове на моята смяна — робите на „летивното поднание“.

На лекарите, които се бяха надвесили над мен, казах:

— Отново умрях.

А те кимнаха с разбиране. Не бяха изненадани — бяха наблюдавали екраните.

— Успокой се — каза единият от тях.

Когато очите ми отново можеха да фокусират, разбрах, че е Уейс.

Бях прекрасно инструктиран. Мъчех се да се успокоя. Все още бях на предната линия, където индивидуалността се бореше със старото безименно племенно подсъзнание.

— Отново умрях — простенах аз.

— Отпусни се, Джери — повтори Уейс. — Това беше само хипнотичен сън като всички други, които си имал.

— Но аз умрях отново! Защо винаги трябва да умирам?

Томи Уейс. Първото му име беше Томи? Временно загубените данни се връщаха.

Той се опита сдържано да ми наложи спокойствие и сухото му лице изрази съчувствие.

— Сънищата са митология, отчасти индивидуална, отчасти универсална. И непредсказуемите сюжети са функция на саморегулиращата се психосистема. Няма нищо неестествено да сънуваш, че умираш…

— Но освен това бях разделен на двама души!

— Една превъзходна защита в нашия разделен свят. Отлична форма на адаптация.

Човек никога не би могъл да предаде личната си агония на тези хора, въпреки че те бяха наблюдавали сънищата ми на екраните. Изморен, прекарах длан по лицето си. Брадата ми бодеше като кактус.

— Толкова много самоненавист, Томи… Откъде идва?

— Не Томи, Джони. Ти поне я измъкваш от своята система. Ето тук има нещо за пиене.

— ССКП трябва да бъде спрян — отсъдих аз. Но едва ли знаех какво приказвам.

Отново се намирах в действителността, в издълбаната лунна лаборатория под платото — и внезапно осъзнах, че мога да различавам истината и лъжата.

Години наред съм се лъгал!

Придавал съм материална форма на своята самоомраза. Сънят ми показваше, че се страхувам да стана отново цялостен. Ако това се случи, ще бъда съсипан!

Като дишах тежко, отблъснах питието, което Уейс ми подаде. Имах видения. Белият свят се беше отрекъл от религията. Като я отхвърля, човек отхвърля и другите структури на надеждата, семейният живот се разпада. Хората се насочват към науката. Такъв бе пътят на Западната цивилизация. Ние започнахме с един опасен старт, но поне вървим напред. И връщане назад няма. Останалите ще трябва да ни следват. Не да ги водим или отбягваме, а да ги подчиним. И да ги предвождаме.

Апокалипсис!

Част от нашето деликатно затруднение е, че ние никога няма изцяло да схванем в какво се състои то.

— Джони, не трябва винаги да умирам — изрекох бавно. — Това е моята грешка, нашата грешка! — Усетих, че ридая и не мога да спра. Нещо в мен се разпадаше. — Черното и Бялото са едно цяло, а не две отделни части! Ние се борим със самите себе си. Включи ме отново!

— Край на смяната — отсече Уейс, като отново ми предложи питието. — Ти направи много повече, отколкото ти позволяваха силите. Хайде да отидем в психолабораторията за проверка. След това ти се полага да заминеш на Земята.

— Но ти сам виждаш… — подех аз, но все пак поех проклетата му напитка.

Натали… Ри… Прекалено често ви сънувах в тревожните си сънища, скъпи мои…

Леглото ми е мокро, матракът е пропит с кръв.

Джон Уейс повика една от сестрите да ми помогне да се изправя на крака. Веднъж само да стана и сам ще тръгна към психолабораторията.

— Направи го отлично, Джери! — възхити се Уейс. — Следващия път, когато се върнеш на Луната, аз ще сложа специално за теб Юпитер на върха на карфица.

Ха, направил съм го бил добре! Аз бях проявил моите най-силни и най-емоционално издържани убеждения, но обърнати на сто и осемдесет градуса.

В Психолабораторията бях толкова напрегнат, че не можах да ги оставя да говорят.

— Вие сами знаете как става: преминаваш незабелязано от хипнозата към съня, сякаш потъваш надолу през дебели облаци. Започнах отново да преживявам последната ми почивка с Натали и Ри. Всичко истинско и сладко нахлу в мен, без да бъде изопачавано от дълбините на паметта ми! Изкривяването започна, когато си припомних кацането в Сицилия. Там всъщност стана така, че аз и Тед Грийвс пуснахме сина му да мине през границата заедно с другите анархисти. Намерих револвера, който той се опита да внесе нелегално — беше го натикал в кончова на ботуша си. Този револвер беше символът, който даде старт на кошмара ми. Нашият живот минава през различни фази подобно на Луната. Идентифицирах се изцяло с Пит. На неговата възраст и аз бях революционер, също като него исках да променя света, затова прекалено силно поисках да убия сегашното си Аз!

— Когато си бил на възрастта на Пит Грийвс, си се борил за Западната цивилизация, а не срещу нея, Уортън — напомни ми един от психиатрите.

— Така е — отвърнах аз. — Бях в Азия и не се разделях с пистолета си.

Разкъсах на части цялата банда на Третите. Това беше по времето, когато руснаците се свързаха почти с напълно нас.

Не исках да продължавам. Всичко ми беше ясно. Тях не ги интересуваше една истинска изповед.

— Вината, която ти почувства за Азия, е напълно естествена — изкоментира психиатърът. — Както е известно от статистиката, потисканата вина причинява повечето умствени и психически разстройства. Но с течение на времето се е трансформирала в омраза.

— Занапред ще се опитам да бъда добро момче — усмихнах се лукаво, сякаш им се присмивах. По онова време дори аз не забелязах нещо нередно в думите си, камо ли психиатрите.

— Вие успяхте да получите степен, Уортън — каза докторът. — Веднага можете да заминете на Земята.

VII. ЛЕТИВНОТО

Земното кълбо в своето безкрайно въртене ни носи от мрак към мрак. В двора линията между светлина и сянка минаваше високо над стената. Натали прогонваше с дим комарите. Благоуханието на тлеещите въглени достигаше масата, където седяхме на чаша бира. Купихме тези противокомарни въглени в местния универсален магазин, а те самите бяха пренесени контрабандно през границата от Третия свят и на опаковката имаше марка „Произведено в Кайро“.

Ри беше заета в единия край на двора с няколко керамични гърнета. Играеше си тихо — изглежда съзнаваше, че отдавна е време за сън. Тед и Пит Грийвс седяха с нас, пиеха бира и пушеха цигари. Пит не беше произнесъл нито дума от пристигането си насам. По онова време ми беше трудно да приказвам с него. Но няма никакво значение. Ледът между нас продължаваше да се топи.

Когато Натали донесе още една кана с бира и я постави на масата, Грийвс старши й каза:

— Ще ни бъде приятно, ако вашият брат долети да ви види, след като се върне от Юпитер, и ако успеем да се ръкуваме с него. Как мислите, ще намине ли насам?

— Сигурно! Ян мрази Източното крайбрежие, както всъщност и повечето хора.

— Звучи, сякаш Юпитер е така претъпкан с хора, както и Източното крайбрежие.

— Летивното поднание ще работи и по времето, когато той пристигне тук — имитирах аз Ри.

— Ти май предричаше, че трябва да го спрат — забеляза Грийвс.

— Това бе, когато то се задушаваше от омраза.

— Шегуваш се. Как така една машина може да се изпълни с омраза?

— Входът е равен на изхода. ССКП е с реактивна памет — чувстваш ли омраза, получаваш омраза.

— Същото се отнася и за човешките същества и групи — намеси се Пит Грийвс, търкайки нокътя на палеца си по ръба на масата.

Погледнах го. Не усещах симпатия към него. Той беше прав, но аз не исках да се съглася. Та Пит ме беше убил — въпреки че това бях самият аз, маскиран като него. Въпреки че беше една хипнотична илюзия.

Но успях да се насиля и да кажа:

— Парадоксалното е, че човек може да мрази хора, които не познава и които дори не е виждал. А инак е толкова лесно да се мразят познатите, хора като вас самия.

Пит не отговори и дори не вдигна поглед от земята.

— Би било истинска трагедия да намразим онези същества на Юпитер само защото те са там.

Тези думи произнесох с известно предизвикателство и той трепна едва забележимо. Натали си наля бира и ме изгледа.

— Как мислиш — запитах го, — дали някой от твоите приятели отвъд границата би могъл да дойде и да предостави първообраза си на ССКП? Ще издържат ли темпото на едно такова пътуване?

Пит и баща му ме зяпнаха като ударени от гръм. Преди момчето да каже и дума, аз знаех, че съм го спечелил. Той нямаше да полудее тихо и самотно. Щеше да споделя с Натали и евентуално с мен за своите пътувания. Само отначало трябваше да паднат няколко защитни слоя. Не само негови, но и мои.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна той.

Неочаквано и за мен се разсмях. Всички си помислиха, че се шегувам. Според общоприетата дефиниция на „шегувам се“, бях престанал да го правя още преди доста години. Внезапно трябваше да извърна очите си, за да скрия блясъка в тях.

Хванах Натали за ръката и казах:

— Хайде, мила, трябва да сложим Ри да спи. Тя сигурно си мисли, че сме я забравили.

Докато вървяхме по пътеката, Натали ме попита:

— Сериозно ли беше предложението ти?

— Мисля, че мога да опитам. Ще говоря с Уейс. Нещата трябва да се променят. ССКП е небалансирана програма.

Сипките пърхаха в клетките. Отблясъците на слънцето вече пълзяха по стената. Всичко между портокаловите дървета потъна в сянка. Видях да лети един прилеп. Изправих се до Ри, преди тя да ме забележи. Детето се стресна, вдигна очи и избухна в сълзи. Много, много неща трябваше да се променят…

Вдигнах я на ръце и я целунах по бузките.

Много, много неща трябваше да се променят! Човек не се изменя в течение на дълъг период от време, но много неща трябва да се променят.

Дори дългите нощи на Земята са всъщност местна проява на вечната слънчева светлина. И различните поколения имат за първообраз обикновено нейните бавни трептения, но това не са някакви безсмислени движения, а тромави и преднамерени жестове.

И така, притиснал я до себе си, занесох Ри да спи в тъмната къща.

Мъри Лейнстър
Странната история на Джон Кингман

Всичко започна в мига, когато доктор Брайдън реши да прегледа историята на болестта на някой си Джон Кингмън.

Създадената няколко години преди провъзгласяването на независимостта на Съединените щати Мидуилска Психиатрия заслужено се гордеше с картотеката си, но в картона на Джон Кингмън младият доктор Брайдън откри за свое учудване прекалено много пропуски.

Там бе записано:

Фамилия: Кингмън

Име: Джон

Цвят на кожата: бял

Пол: мъжки

Ръст: 5 фута и 8 дюйма

Цвят на косите: черно-кафяв

Забележка: физически недостатък; пациентът на двете си ръце има по шест пръста. В излишните пръсти има кости; пръстите функционират нормално.

Възраст: черта

Националност: черта

Място на раждане: също черта

Диагноза: нетипична параноя с ярко изразена мания за величие, без да се съпровожда, както е обикновено, от мания за преследване.

Забележка: пациентът не разбира добре английски (ако въобще разбира). Не говори.

Следваха още три графи:

Близки родственици: черта

История на болестта: черта

Дата на постъпването: отново черта

За Мидуилската Психиатрия картона бе учудващо непълен. Ако пациентът биваше взет някъде от улицата и не са могли да установят личността му, тогава възрастта и националната принадлежност действително щяха да останат неизвестни. И в този случай напълно естествено, че близките родственици и мястото на раждане също ще липсват. Но историята на болестта — най-малкото, изреждането на събитията, предшествували постъпването в болницата, — би трябвало да има. И съвсем сигурно, на картона трябва да има датата на постъпването!

Младият доктор Брайдън беше крайно ядосан. Неотдавна Ейтцън предложи нов метод на лечение: еуфоричен шок и Брайдън нямаше търпение да го изпробва, — разбира се, на болен, който няма друга надежда да се излекува. Той даде картона в регистратурата с молба за справка.

Само два часа по-късно доктор Брайдън лежеше в зелената трева пред административния корпус и с удоволствие подръпваше дим от лулата, напълнена с отвратителен тютюн. Над главата му се простираже чудесното синьо небе, а сенките от алеята на дъбовете образуваха по ливадата странни фигури. Той се бе задълбочил в „Американски психиатрически журнал“. Статията се наричаше „Реакция на еуфоричния шок на десет души болни от параноя“. До него царствено бе вдигнал глава Джон Кингмън. Облеклото му, както на всички бедни пациенти без никакви роднини, се състоеше от странно съчетание на избелели парцали. Погледът му бе устремен нейде в пространството. Първото впечатление от него бе на човек, който се смята неизмеримо над простосмъртните. На възраст изглеждаше доста неопределено — някъде между четиридесетте и шестдесетте. Китките с шестте пръста грациозно бе поставил на коленете си. Той с необикновена искреност пренебрегваше хората и всичко, с което те се занимаваха.

Докторът дочете статията. Замислено посмукваше угасналата лула и поглеждаше под вежди Джон Кингмън. Хората с болни души се държат непредсказуемо и с тях трябва да се държиш като с деца или диви животни — основното е да не ги изплашиш.

— Джон — каза той замислено, — мисля, че ще успеем да Ви излекуваме.

Кингмън с пренебрежение погледна младия лекар. Изглежда го забавляваше, че някакво си човече е събрало достатъчно нахалство да се обръща лично към самия Джон Кингмън, който е така над простосмъртните, че подобна наглост дори не го дразни.

— Тук, сигурно Ви е скучно — каза Брайдън все така замислено. — Смятам, че нещо може да се направи. Собствено казано…

Той забеляза, че към него се приближава чиновникът от регистратурата, изглеждаше нещо разстроен, и замълча. В ръцете си държеше картона, получен от доктор Брайдън преди два часа.

— А-а… докторе — объркано замънка той, — нещо не е наред. Дори много… С документите, имам пред вид.

Появата на още едно жалко същество Джон Кингмън стана още по-отнесен, ако това въобще бе възможно. Той се взираше в пространството, божествено равнодушен към тези нищожества.

— Да? — заинтересува се Брайдън.

— Липсва датата на постъпване! — изрече чиновника. — Вие добре знаете, че всяка година се прави пълен списък на пациентите. Помислих си, че ако първо погледна в коя година се появява за пръв път името му, после само в тази година ще търся документите му. Но дори в списъците от преди двадесет години има името Джон Кингмън!

— Тогава погледни в списъците преди тридесет години.

— Аз… аз… погледнах и там — с труд промълви чиновникът. — Той и тогава е бил тука.

— А преди четиридесет? — попита докторът.

Чиновникът преглътна мъчително.

— Доктор Брайдън — отчаянието караше гласът да трепери. — Аз се порових в архива, където се пазят документи още от 1850 година. Той… той още тогава е бил сред пациентите!

Брайдън скочи и инстинктивно изтръска полепналата трева.

— Ама че глупости! — каза той. — Това е преди деветдесет и осем години!

Чиновникът съвсем се предаде.

— Знам това докторе. Тук нещо не е наред! Към регистратурата никога не е имало някакви претенции. Аз работя тук от двадесет години и…

— Сам ще дойда и ще погледна — реши докторът, — а вие извикайте санитар, който да отведе болния в стаята му.

— До-добре докторе. Вед… веднага.

И в същият миг доктор Брайдън забеляза, че Джон Кингмън е благоволил да му обърне внимание. В погледа му се четеше такова високомерно снизхождение, че би довело до яростно избухване когато си иска, но лекарите умеят да възприемат поведението на болните като проява на определени симптоми, а не като нещо лично.

— Това е просто смешно — изръмжа Брайдън и се обърна към пациента (както подобава на добър психиатър), като към напълно нормален човек. — Вие не бихте могли да прекарате тук деветдесет и осем години!

Дясната му ръка с шесте си пръста се размърда. Джон Кингмън показа с пръстите, че иска да пише. Брайдън му подаде молива си, порови се в джобовете и намери листче хартия.

Погледът на Джон Кингмън продължи да бъде все така занесен и той дори не поглеждаше, какво правят ръцете му. А те рисуваха бързо и умело. След няколко секунди болният върна молива и листа и отново се върна към божествената безразличност спрямо простосмъртните. Но сега на лицето му витаеше едва забележима усмивка, прекалено тържествена и презрителна.

Брайдън погледна рисунката. Това бе някакъв чертеж. Линиите се преплитаха сложно, а в центъра имаше нещо неразбираемо с неправилна форма. Това не приличаше на обикновените драсканици на лудите. Макар и със загадъчно съдържание, рисунката изглеждаше абсолютно разумна. В проявите на повечето психозаболявания има нещо общо и това е детското. Но този случай бе някакво изключение. А и чертежът изглеждаше някак си на познато нещо. Някъде и някога Брайдън бе виждал подобно нещо. Това няма никакво отношение към психиатрията, но…

Брайдън сгъна листа и го прибра в джоба си.

— Това не е по моята част, Джон — каза той на Кингмън. — Но аз ще направя справки. Мисля, че мога с нещо да ти помогна.

Дойде санитарят и Джон Кингмън позволи да го отведат. По-точно казано той с величествена осанка шествуваше пред санитаря и небрежно се отдръпваше при докосванията му, сякаш това представляваше светотатство, което жалкият човек, поради невежеството си, не бе в състояние дори да осъзнае.

Само половин час бе нужен на доктор Брайдън заедно с чиновника да прегледа всички документи, като започна от най-последните. Постепенно печатаното се замени с ръкописно, а хартията пожълтя. Но и в най-старите регистрационни книги на Източно-Пенсилванската лудница (която през 1850 година стана Мидуилска болница за душевни увреждания) на пожълтелите страници с избеляло мастило всяка година се споменаваше името Джон Кингмън. На две места имаше забележки. Първата бе написана в 1880 година. Някой от медицинския персонал (през онези години не съществуваше понятието психиатър) бе нанесъл: „Висока температура“. И нищо повече. А в 1853 година против името на Джон Кингмън бе добавено с грижлив почерк: „Този човек на всяка ръка има шест пръста“.

Надписът бе направен преди деветдесет и пет години.

Докторът погледна развълнувания чиновник. Историята на присъствието на Джон Кингмън в болницата не се побираше в никакви рамки. Авно за объркания човечец това означаваше, че се хвърля сянка на регистрацията и следоветелно на собствената му репутация. Той ще нервничи до мига, в който се намери виновника за грешката, желателно — някой негов предшественик.

— Някой е забравил да напише обяснителна записка — предположи докторът, макар в дъното на душата си да не вярваше. — Сигурно в болницата е бил приет неизвестен човек, който е бил записан напосоки под името Джон Кингмън. С течение на времето е умрял, а името е станало нарицателно. Така са почнали да наричат тези пациенти, чиито личности е било невъзможно да установят. И когато поредният Джон Кингмън умирал, името му слагали на следващият безименен пациент. Това е всичко!

Чиновникът с радост тръгна да проверява тази хипотеза, но самият Брайдън не вярваше в нея. Още през 1853 година някой бе отбелязал, че пациентът притежава на всяка ръка по шест нормални пръсти. Малко е вероятно, че в една и съща болница, макар и в продължение на цяло столетие, може да има двама подобни болни?

Брайдън се замисли и реши да направи справка в музея на болницата. Там се съхраняваха, но не се показваха приспособления с които лекували душевноболните в онези години, когато Мидуилската болница била току-що основана (в 1776 година). Това е най-старото подобно заведение в Съединените щати, но да се вижда по какъв начин лекували пациентите (Още ги наричали луди), е направо неприятно.

Но двевниците от онези години се бяха запазили. Подвързията бе от телешка кожа, хартията — плътна и гланцова, почеркът — калиграфски. Доктор Брайдън прехвърляше том след том. Той срещна името Джон Кингмън в 1820, 1801, 1795 години. В списъка на 1785 то липсваше. Брайдън намери записа за постъпването му в болницата през 1786 година. На двадесет и първи май 1786 година (десет години след откриването на Мидуилската болница), преди сто шестдесет и две години, в книгата бе записано:

„Нещастниятъ безумецъ що приехме днесъ бе именован Джонъ Кингманъ, тъй щото се държи съ достойнство кралско. Висотата му е 5 фута и 8 дюйма. Не знае английски, нито другъ язикъ некакъвъ, известенъ на учените люде в окръга. На всека ръка има по шестъ пръста, но пръстите шести са правилни по формата си и действуватъ нормално. Докторътъ Сънфордъ отбеляза, дето има голема телесна температура. На лявата му плешка има странна рисунка, що въ очите на науката не се явява татуировка. Безумието му се състои въ туй, щото се смята за толкова великъ, та не забелязва околните люде, та затуй ако го не бяха затворили в болницата, щеше да погине отъ гладъ. На три пъти по време на прегледъ той властно протега ръка за писмени принадлежности и рисува някакви изображения сложни, но безъ никакъвъ разумъ, както всичките учени люде показаха. За лудъ го призна консилиумъ въ съставъ докторъ Сънфордъ, докторъ Смитъ, докторъ Хейлъ и докторъ Боуда.“

Младият Брайдън препрочете записа, после го потрети и се почеса по главата. Когато чиновникът се върна и разстроен му съобщи, че през дългата история на болницата пациент на име Джон Кингмън не е умирал, той не се учуди.

— Напълно е вярно — каза той на чиновника, който се приближаваше към началните фази на истерическия припадък. — Той действително не е умирал и аз искам този Джон Кингмън да бъде прегледан основно. С него отдавна никой не се е занимавал. Изглежда сто шестдесет и две години е бил забравен. Моля ви, намерете ми всички документи, които се отнасят за постъпването му в болницата. Това е станало на 21-и май 1786-а година.

И си тръгна, като остави чиновника в състояние близко до шоковото. В главата на чиновника възникна мисъл, че самият доктор Брайдмън е полудял, но когато намери търсените книжа, реши, че в най-скоро време и той ще попълни редовете на пациентите.

* * *

Когато Джон Кингмън бе доведен в лабораторията, му стана смешно. В продължение на десет секунди (Брайдън не сваляше очи от него) той разглеждаше суперсъвременното научно оборудване. И не възникна съмнение, че веднага схвана не само предназначението на всеки предмет, но и начина, по който се използува. Пациентът искрено се забавляваше, а когато погледна рентгеновия апарат, усмивката му изрази такова презрение, че на рентгенолога косите му настръхнаха.

— Не откривам никакви следи на параноя — изрече Брайдън. — Когато тук се появяват болни от тази болест и им показват механизми с неизвестно за тях предназначение, те започват да изпитват подозрение, че след малко ще започнат да ги измъчват или дори ще ги убият.

Джон Кингмън погледна Брайдън, протегна шестопръстата си ръка и показа с жест, че иска да рисува. Взе молива и листа от доктора и небрежно нахвърли някакъв чертеж. Когато го довърши се захвана със следващия. Като свърши, подаде рисунките на Брайдън и потъна в привлекателната поза на невероятно презрение към всичко човешко.

Брайдън погледна изрисуваните схеми и повика рентгенолога.

— Това прилича ли ти на схема на рентгенов апарат? — попита сухо той.

Рентгенологът само замига усилено.

— Той не използува общоприетите символи — започна той колебливо. Но ако… ами да. Така е обозначил катода… а тук… ехей, да-а-а… — замисли се дълбоко. — Но моля ви, тук трябва да бъде съвсем иначе! — изучи внимателно чертежа и възбудено продължи. — Погледни, той е поставил подобно поле като на електронен микроскоп! Каква идея! Ако се направи така, ще се получи прав поток електрони и по-тесен рентгенов лъч…

— Наистина е интересно! — прекъсна Брайдън излиянията на рентгенолога. — А какво е това на втория чертеж? Още един рентгенов апарат ли?

Рентгенолога се прехвърли не следващия лист и като помълча съсредоточено известно време каза със съмнение в гласа си:

— Което не знам, не знам. Той въобще не използува общоприетите символи. Ето същото обозначение за катода, като на първия чертеж, а тода пък… прилича на приспособление за ускоряване на потока електрони. Нущо като тръбата на Кулидж. Само че… — почеса се по главата. — Май се сещам, какво се е опитал да начертае. Ако такова нещо наистина задействува, то ще може да работи с всяка лъчева тръба и всякакво приложено напрежение. Аха! И цялото излъчване остава вътре в тръбата. Няма никаква опасност. Гледай ти, това нещо може да работи и от захранване на проста батерийка! Лекарите ще носят рентгеновите апарати в куфарчетата си!

Той все повече се възбуждаше. Накрая замърмори:

— Това изглежда безумно, но… Слушай, докторе! Остави ми този чертеж да го изуча подробно. Поразително! Господи! Това е!… Та аз ще мога да направя такава машинка и да я използувам. Не всичко ми е още ясно и затова…

Брайдън издърпа от ръцете му листата и ги прибра в джоба си.

— Джон Кингмън — каза той, — е пациент вече шестдесет и две години. Струва ми се, че има още с много неща да ни изненада. Е, време е за работа!

А на самият Джон Кингмън явно му беше доста смешно. При всякакви други обстоятелства това му поведение (той се държеше с присъстващите като с кретени), би разярило събеседниците му. Той бе начертал схемите с вида на възрастен, който си играе с малки деца. Погледна термометъра и презрението му нарасна. И позволи снисходително да му измерят температурата под мишницата. Електрокардиографът предизвика интерес като някаква непозната играчка. Усмихна се, когато снимаха татуировката на плешката. И всичко това с радушно презрение. Той бе така над всички ставащо, че дори не се дразнеше от примитивното им любопитство.

Затова пък Брайдън ставаше все по-бледен и бледен. Температурата на Кингмън бе 105 по Фаренхайт. И същата температура бе измерена и през 1850 година (преди деветдесет и осем години) и през 1786 (преди век и половина). А на външен вид приличаше на четиридесет, е, петдесет годишен. Честота на пулса — сто петдесет и седем удара в минута. Докато електрокардиографът показваше нещо абсолютно несъобразно.

— Може да се помисли, че има две сърца — помисли Брайдън.

Рентгеновите снимки взе предпазливо с вид, който очакваше да види на тях нещо съвсем невероятно. И видя! Когато Джон Кингмън е бил приет в болницата, още не са съществували рентгенови апарати. И естествено снимки не са му правили. А той имаше две сърца. И три ребра в повече на всяка страна. Дори лакътните стави изглеждаха други. Да не споменаваме за четирите допълнителни прешлена. И формата на зъбите се отличаваше от обикновената.

Обследването свърши и Джон Кингмън впрери очи в Брайдън с презрително тържество. Мълчеше и бе обвит в достойнство като с плътно наметало. Докато позволи мълчаливо на санитаря да го облече, гледаше гледаше с достойнство пространството и мислеше за нещо недостъпно на простосмъртните. Подле снисходително се обърна към Брайдън и снизходително помоли с пръсти, че иска да пише. Докторът прибледня, но подаде лист и молив.

Джон Кингмън благоволи още един път да погледне на листа на който бе рисувал. Върна го на Брайдън и отново се вдълбочи във величественото си равнодушие. На листчето сега имаше още десетина схеми. Първата бе точно копие на нарисуваната пред административния корпус. Непосредствено до нея друга, приличаща на първата, но не съвсем. Третата бе нещо средно между двете. Всеки следващ чертеж крачка по крачка проследяваше измененията до последните две. Едната по пътя на съвършените логически вариации се връщеше към първоначалното положение, а втората представляваше нещо невероятно сложно и оплетено, като централната част се разделяше на две секции, здраво свързани помежду си.

На Брайдън му спря дъхът. Както озадачения рентгенолог от непознатите символи, с които се изразяваха познати идеи, така и той отначало не можа да разбере познатото в първата картинка. Но последната поясняваше всичко. Почти напълно съвпадаше с таблиците, които поясняваха делението на атомното ядро при верижна реакция. Ако се предположи, че Джон Кингмън не е луд, ставаше очевидно, че е изобразил физически процес, който започва в нормалните и стабилни атоми и завършва при нестабилните, като един от изходните атоми се връща в първоначалното си състояние. Накратко казано, това бе процес на физическа катализа, в резултат на която се получаваше свободна атомна енергия.

Брайдън погледва вътре в презрителните и несмешливи очи на Джон Кингмън.

— Ти победи — каза той с несигурен глас. — Аз както и преди смятам, че си луд, но ако това е наистина така, то ние сме още по-луди.

* * *

Документите за приемане на Джон Кингмън в болницата бяха на сто шестдесет и две години. Хартията бе пожълтяла и станала крехка и чуплива. Орфографията и начините на изразяване изглеждаха странни, дори често смешни. В тях се казвеше, че Джон Кингмън бил намерен на 10-и април 1786-а година. Пръв го видял Томас Хокс, който карал пшеница за град Аврора в щата Пенсилвания. Дрехите на Джон Кингмън изглеждали странни и се различавали от обичайните за онова време. Платът наподобявал коприна, но същевременно изглеждал метален. Хокс се удивил, но решил, че това е някакъв бродещ артист, който си е пийнал малко повече и сега се е заблудил, а костюма е забравил да свали след преставлението. Той спрял каруцата си и поканил любезно непознатия да се качи. Попитал го как се казва. Непознатият презрително мълчал и въобще се държал високомерно. Хокс попитал видял ли е той падащите през нощта звезди, за които всички в града говорели. Но и този въпрос бил пренебрегнат. Когато пристигнали в града той с истинско кралско достойнство се изправил сред улицата и презрително се огледал. Около него се събрала тълпа, която непознатият високомерно не забелязвал. Той с величествен жест повикал солидния възрастен мъж на име Уичерли, навел се и започнал нещо да рисува в прахта. Но когато мистър Уичерли нищо не разбрал от картината, пришълеца започнал ядосано да плюе в тълпата. Хората се възмутили и непознатият бил прибран в полицейския участък.

Брайдън търпеливо изчака главният лекар на Мидуилската болница и човекът от Вашингтон да прочетат пожълтелите от времето страници. После спокойно обясни:

— Той, разбира се, е луд. Типичен параноик. Той е убеден в превъзходството си пред нас, както, например, Наполеон или Едисон, ако се окажеха внезапно сред австралийските аборигени. Може би Кингмън е прав, както биха били и те прави. Но ако беше нормален, би могъл да го докаже. Вместо това е погълнат от съзерцанието на собственото си величие. Така че той е типичен параноик. Може смело да се предположи, че той е станал луд, преди да се появи сред нас. Но му липсва манията за преследване.

Главният лекар каза шокирано:

— Доктор Брайдън! Вие го казвате така, сякаш този човек е пришълец от космоса!

— Така си е! — натърти Брайдън. — Температурата на тялото му е сто и пет градуса. Обикновен човек не би преживял дълго с такава температура. Той има излишни ребра и прешлени. Ставите му са различни. И накрая — има две сърца. Ние изследвахме системата на кръвообращение с инфрачервено излъчване и тя се различава от човешката. Освен това се числи към пациентите на болницата вече сто шестдесет и две години. Дори да е човек, то той най-малкото е необикновен човек.

Чиновникът от Вашингтон запита с интерес:

— Доктор Брайдън, как смятате, откъде е дошъл?

Докторът разпери ръце, преди да отговори:

— Може само да се гадае. Но аз изпратих фотокопия на схемите му в Бюрото за Стандарти и написах съпроводителна записка, в която казвам, че това е нарисувано от наш пациент и ми напомня нещо от ядрената физика. Попитах ги, действително ли е така? — Той погледна човека от Вашингтон. — И след тридесет и шест часа се появявате вие. Доколкото мога да преценявам, това означава, че Джон Кингмън наистина притежава познания в областта на ядрената физика.

— Наистина притежава — тихо произнесе човекът от Вашингтон. — Чертежите на рентгеновите тръби също са интересни, но останалото… Както успяхме да разберем, на тях е посочен начин за получаването на енергия от силиций, един от най-разпространените елементи на Земята. Така че, доктор Брайдън, откъде е този човек?

Брайдън стисна зъби.

— Вие сигурно сте забелязали, че в документите се споменават падащи звезди, които в онези години са предизвикали доста приказки. Аз прегледах тогавашните вестници. Те пишат за голяма звезда, която се спуснала на Земята, а после, както споменават няколко заслужаващи доверие свидетели, отново се издигнала. А след известно време по небето пролетели още няколко звезди, но нито една от тях не паднала на Земята.

Главният лекар се усмихна:

— Удивителното е, че след такива заявления болницата ни не се е напълнила до край с пациенти.

Човекът от Вашингтон дори не се усмихна.

— Според мен — замислено каза той, — октор Брайдън иска да каже, че на Земята се е спуснал космически кораб, оставил е Джон Кингмън и си е заминал. Може би тях са ги преследвали.

Главният лекар на болницата се разсмя, с което показа, че е оценил добре шегата.

— Ако Джон Кингмън е наистина пришълец — каза човекът от Вашингтон, — и е долетял отнякъде преди около двеста години, където са знаели за атомната енергия и ако наистина е бил луд, той тогава е откраднал кораба и е бягал. Него, естествено са го преследвали и той е бил принуден да се приземи тук.

— А кораба? — поинтелесува се главният лекар. — Ако нашите деди са намерили космически кораб или самолет, за находката биха се запазили някакви сведения.

— Да допуснем — каза човекът от Вашингтон, — че преследвачите са имали нещо като радар… Дори ние го имаме! Та, той е поставил кораба на автопилот и така е объркал следите си. Може да го е насочил към слънцето. Това обяснява излитащите и минаващите звезди. Какво ще кажете за това, докторе?

Брайдън само вдигна неопределено рамена.

— Никакви доказателства нямаме. Той е един луд. Но ако успеем да го излекуваме…

— И как, смея да попитам, вие се каните да го лекувате? — запита човекът от Вашингтон. — Аз мисля, че параноята е на практика неизлечима.

— Не е съвсем така — отвърна Брайдън. — сега за лекуването на слабоумието и шизофренията се прилагат с успех различни видове шокове. За параноиците нищо заслужаващо внимание не е съобщавано. Но наскоро доктор Ейтцън предложи да се прилага еуфоричен шок. Същността се състои в това, че натрапчивата илюзия да се разсее чрез създаването на халюцинация.

Главният лекар чрез размърдването си изказа неодобрението си към предлагания метод. Човекът от Вашингтон търпеливо чакаше.

— Когато се лекуват пациентите чрез еуфоричен шок — започна внимателно Брайдън, — даваните лекарства снемат напрежението и тревогата и създават усещане на еуфория и благополучие. Ейтцън добави към тях и халюциногени. Изглежда, това съчетание временно потапя болния в състояние, в което илюзията се осъществява и той си почива от борбата против действителността. И при това преминава през нещо като супер катарзис: осъществяват се всички негови желания. Много често след първия шок пациентът за кратък период от време си прояснява разсъдъка. Процентът на излекуваните е доста висок.

Човекат от Вашингтон запита:

— А какво е съвместимостта на неговите и земните аминокиселини?

Брайдън го изгледа с уважение.

— Не зная, но той почти два века се храни със земни храни и както знаете вече е доказано, че белтъците на всички планети под всички слънца трябва да бъдат еднакви. Но абсолютна сигурност нямаме. Той може да развие нещо като алергическа реакция. Вие казвате, че схемите имат огромно значение. Сигурно има смисъл, преди да почнем лечението му, да разберем от него, колкото се може повече.

— Е, да — снисходително се съгласи главният лекар, — щом е изчакал сто и шестдесет и две години, то няколко седмици или дори месеци са нищо в сравнение с отминалото. И аз бих желал да наблюдавам хода на експериментта. Наистина, скоро трябва да изляза в отпуска…

— Едва ли ще бъде нужно — прекъсна го човекът от Вашингтон.

— Аз вече споменах, че ще бъда в отпуска.

— Джон Кингмън в течение на сто шестдесет и две години се е опитвал да ни съобщи, как да получим управляема атомна енергия — каза тихо човекът от Вашингтон. — И джобни рентгенови апарати, и Бог знае още какво. Може някъде в болницата ви да се пазят чертежи на антигравитационни устройства, атомни бомби с висока ефективност, космически кораби или други оръжия, способни да унищожат цялото население на Земята. Боя се, че персоналът на болницата ще трябва да прекрати всяка връзка с външния свят, докато не проверим всичко.

— Но това е чудовищно! — възмути се главният лекар.

— Напълно вярно. Развитието на човечеството с векове напред е в главата на един луд. Двеста години прогрес е загубен напразно поради това, че се намира в лудницата. Но ще бъде къде по-лошо, ако информацията му бъде завладяна от други луди, които не седят в лудници, само защото се намират да кормилото на властта. Седнете, моля!

Главният лекар седна, а човекът от Вашингтон продължи:

— А сега, доктор Брайдън…

* * *

Джон Кингмън прекарваше дните си в презрително и тържествено веселие. Брайдън мрачно го наблюдаваше. Мидълуилската Психиатрия се превърна във въоръжен лагер — навсякъде се разхождаха военни постове и най-вече около сградата, където обитаваше странния пациент. Сега край него непрекъснато се тълпяха висококвалифицирани психиатри и учени и той изпитваше пълно удовлетвориние.

Той се намираше в царствена и тържествуваща откъснатост от света. Той бе най-великата, най-важната, най-значителната личност на цялата планета. И глупавите същества, които я населяваха (само външно приличаха на него), най-после бяха осъзнали божествеността му. Сега се блъскаха край него. И му приказваха на глупавия си език (той бе на такова високо ниво, че да падне до изучаването му). Напълно е възможно Джон Кингмън да си е измислил съвсем определен етикет, който трябва да съблюдават тези глупави същества и само тогава той ще благоволи да ги забележи.

Обследователите извършваха разнообразни анализи, а той не обръщаше никакво внимание на действията им. Те се опитваха с разнообразни хитрини да го накарат да изкаже знанията си. И веднъж, като злорадно се усмихваше, той начерта диаграмата на някаква реакция, която такива жалки мозъчета едва ли биха могли да схванат. Те се развълнуваха диво, а той страшно се развесели. Когато те изпитат на практика тази реакция и превърнат хиляди квадратни мили в изпепеляваща пара, тези, които оцелеят, ще осъзнаят, че нито с хитрост, нито със сила не могат да го заставят да разкрие богатството на богоподобния му ум. Нака тогава измислят подобаващ етикет с който да го умилостивят. Нека се унижават, нека се молят, нека принасят жертвоприношения в негова чест. Нака се отрекат от другите си богове заради него — Джон Кингмън, Великият! Когато тази реакция унищожи милиони същества, само тогава те ще разберат, че в него е съсредоточена цялата мъдрост, цялата сила и цялото величие на света.

Но Брайдън предотврати катастрофата. Когато в отговор на изтънчената хитрост на един учен, Джон Кингмън изобрази нова атомна реакция, докторът запротестира.

— Пациентът се явява параноик — обясни той мрачно. — За умствените му процеси са характерни подозрителността и хитростта. Той всеки миг може да нарисува нещо, което да доведе до всеобща катастрофа и това само и само да изтъкне собственото си величие. Не бива в никакъв случай да му се доверяваме! Трябва да сме внимателни!

Той обикаляше хората един след друг и ги убеждаваше, че параноикът може да направи всичко, с цел да докаже, че той е най-велик на света.

Новата реакция опитаха с микроскопически количества вещества и… унищожиха всичко в радиус на петдесет ярда. Това реши окончателно въпроса със състоянието на Джон Кингмън. Той беше луд. Той знаеше в областта на ядрената физика повече от всички хора взети заедно. Но докато си оставаше луд, на получените знания не можеха да се доверяват. Затова си струваше да рискуват и да се опитат да го лекуват.

Брайдън отново запротестира:

— Аз настоявах да го излекуваме — твърдо каза той, — но това бе преди време. Той позволи на Съединените щати да изскочат напред с няколко столетия в областта на ядрената физика. За него си мисля само като пациент. И като такъв можем да опитаме всичко, независимо от риска. Но той не е човек и смятам, че не бива да го лекуваме. Не зная, какво може да стане. А може да стане, каквото си иска.

Поради възраженията му, лечението започна цяла седмица по-късно, когато специално разпореждане на самия президент разреши изхода на делото. На доктор Брайдън му наредиха и той се подчини. Първо провери Джон Кингмън на поносимост спрямо еуфоричните лекарства. Организмът му не показа никаква отрицателна реакция. Направи същото и за халюциногените. Резултатът бе същият. И тогава…

Той инжектира на Джон Кингмън направо във вената смес от нужните вещества. Дозата беше недостатъчна за предизвикването на пълния ефект. Докторът смяташе да направи като минимум поне още една инжекция, а може би и повече, за постигането на пълен еуфорически шок. Не искаше да рискува. Първата доза щаше само да подобри настроението на пациента.

Но веднага Джон Кингмън започна да се гърчи в ужасни мъки. Брайдън имаше представа за алергиите и синенергията, но това което стана не можеше да предскаже. Случва се прост аспирин да съсипва хората. често пеницилинът предизвиква появата на силен обрив по кожата. Чистият препарат предизвиква едни последици, а при смес с други веществе — противоположните. И често те са непоправими. Лекарството, предизвикващо еуфория, се оказа за Джон Кингмън напълно безвредно, както и халюциногена, но взети заедно те се оказаха за него смъртоносна отрова.

Той бе в безсъзнание три седмици. Два дни се гърчеше като обезумял. Комата бе дълбока. Четири пъти мислеха, че е предал богу дух.

Но след три седмици отвори очи. А след още една заговори. Още от първите дни пролича, че е объркан. Той престана да бъде толкова отнесен, започна да изучава английски и с нищо не проявяваше симптоми на параноята. Той бе напълно нормален. КИ стигаше деветдесет, което отговаряше на средното ниво. И не помнеше кой е той. Въобще не се сещаше за нищо преди да постъпи в Мидуилската болница, абсолютно нищо. Очевидно това бе цената за оздравяването му.

Брайдън се сещаше за причината. Той наложи мнението си на разочарованите колеги, които сега искаха да изпробват хипнозата, „серумът на истината“ или още нещо подобно с което да пробият издигнатата преграда в съзнанието на Джон Кингмън.

— Ние дори не можем да се досетим, какво го е изкарало от релсите — разсъждаваше докторът. — Но той не е успял да го превъзмогне и е предпочел да се утешава с илюзиите или иначе казано потърсил е изход в безумието. И е живял в това си скривалище повече от век и половина, преди да се захванем с него. Ние не му предоставихме нито миг покой, не му позволихме да запази прекрасните заблуждения за величие и могъщество. Ние бяхме безжалостни. Разпитвахме го, надхитрявахме го. И накрая едва не го отровихме! И заблудите му не понесоха изпитанията. Той не можеше да си признае, че не е бил прав, както не можеше да се примири с илюзиите си. Остана му само един изход — да забрави всичко. И той стана малоумен. В действителност състоянието му сега е всъщност инфантилност. Той просто е избягал в детството си. Затова неговият Ки стига само до деветдесет. Представяте ли си, какво е числото, когато е бил възрастен на планетата си. А сега разумът му е на дете. Той дори спи в ембрионално положение. И това е предупреждение. Още един опит да влезем в главата му — и ще избяга в единственото място, което още му остава: абсолютната пустота на разума; в празнотата на нероден младенец!

Той представи доказателства и те бяха неоспорими. Накрая, макар и неохотно, Джон Кингмън бе оставен на мира.

Пришълецът и сега работи в регистратурата на Мидуилската Психиатрия, защото само там ръцете с шестте пръста не предизвикват съмнителни коментарии. Той е много акуратен и напълно щастлив.

Но непрекъснато го наблюдават. Единственият въпрос на който нито той нито някой друг може да отговори е, колко време ще живее още. Сто и шестдесет и две години е само част от живота му. Но ако не го знаеш, на вид ще му дадеш най-много петдесет.

Допълнителна информация

$id = 448

$source = Моята библиотека

Издание:

Странното затруднение (сънища и фантастика)

Изд. Неохрон, Пловдив, 1994

SF Трилър №25

Превод и съставителство: Сийка Петрова, Красномир Крачунов, Ц. Съмънлиев