Светлината на света
Немски поети от XII до XX век

Венцеслав Константинов
Светът на светлината
Немската поезия през едно хилядолетие

Нима изкуството е нещо друго

освен опит да заместим онова,

което действителността ни отказва.

Едуард Мьорике

Светът е чиста радост за очите

Наченките на немската поезия се губят в мистичния мрак на безписмеността. Едва през XII век по немските земи възниква светска литература на говоримия език и оттогава датират първите записани текстове на песни — отначало анонимни, а после с автори като „Един от Кюренберг“, „Дитмар от Айст“ или „Бургграфът на Регенсбург“. Това са стихове най-вече за възвишената любов, повлияни от френската и провансалската рицарска култура — те възпяват недостижимата любима и страданията от напразните домогвания до прекрасното й сърце. Немските минезингери — певците на любовта — се състезават сред стените на средновековните замъци като Вартбург в Тюрингия и демонстрират своето умение да изплитат най-изискани строфи с най-покъртително съдържание. Първи сред тях били рицарят Хартман фон Ауе и странстващите певци Волфрам фон Ешенбах и Валтер фон дер Фогелвайде.

Според църковните и дворцовите предписания на онези времена чувствената любов се смятала за порок. Но ето че с времето се появяват поети, които започват да нарушават дворцовия етикет и да пеят за плътските радости на любовта. Сред тях особено се откроява Найдхарт фон Ройентал, който използвал грубовати мотиви от простолюдния бит и така създал жанра „дворцово-селска поезия“, силно предпочитан от изкушените в словото немски благородници от късното Средновековието. Самото име на Найдхарт фон Ройентал крие една двусмислица — на старонемски диалект то означава „Лукавият от долината на скръбта“.

Впоследствие възниква и градският минезанг, чийто голям майстор става швейцарецът Йоханес Хадлауб. В игриви строфи той възпява годишните времена, женската красота и виното и затрогва слушателите си с непринудени и сладостни описания на собствените си страсти и неволи.

Витенбергският славей, чиято песен ехти навред

През 1517 година Мартин Лутер заковава върху портата на катедралната църква във Витенберг своите тезиси срещу индулгенциите и с това започва времето на Реформацията. Дворцовата поетическа култура окончателно се пренася в градовете, където процъфтяват занаятите и търговията. Там именно се заражда „майсторското пеене“ — поетическата изява на занаятчийските майстори. За разлика от изтънчените минезингери, майсторите-певци се стремят да завладеят простодушната си публика с шеговити и подигравателни строфи, извикващи груб смях и злорадо задоволство от бедите на възпяваните персонажи. Правилата на пеенето и стихоплетството обаче били строги — при състезанията специални съдии следели за броя на сричките и за разпределението на ударенията в така наречения „кнителферз“. Най-прославен майстерзингер в Германия става обущарят Ханс Закс от Нюрнберг, който съчинил общо 4275 майсторски песни и създал собствена певческа школа.

Блазе ви, о, деца на майката Природа

През следващото XVII столетие поезията в Германия се преселва в кабинетите на учените и в университетските библиотеки. Това е епохата на Барока, в която поетическите творби демонстрират не само ученост и владеене на латински и множество чужди езици, но разкриват и най-големи умения в изграждането на стиха. Поетът, обикновено приел латинизирано име, се стреми — по подобие на княза — да докаже своето владеене на порядъка и хармонията. Авторът рядко говори от свое име, а почти винаги от името на Висшия разум. Затова и читателят трябва да притежава нужните знания в науката, религията, политиката и реториката, за да възприеме и разбере творбата. Най-яркият поет на немския Барок, създал философски проникновена лирика, е Андреас Грифиус. Стиховете му излъчват мрачно величие и мъжество, поетът — професор по философия, естествени науки и история в Лайденския университет — отхвърля жалкото смирение пред човешката съдба.

След Тридесетгодишната война (1618–1648), довела до пълната разруха на страната, немските князе извоюват независимостта си от германския кайзер и през XVIII век Германия се разпада на повече от триста малки и средноголеми държавици, свързани в крехък съюз. Отделянето на личния живот от църковните и морални предписания спомага за създаването на частна етическа сфера, в която се въздига култът към приятелството, разгръща се културата на писмата и на домашния уют. Вместо религиозната отдаденост, важни стават личните добродетели и разумното поведение, както и отношението към ближния. Философът Готфрид Вилхелм Лайбниц вече вижда в социалното мироздание „най-добрия от всички възможни светове“. Развива се и дълбок усет към природата, в която съзират божието присъствие в цялата му мощ. За швейцарския поет Албрехт фон Халер естеството е не само обект за изучаване, но то има и своето морално въздействие, понеже подтиква към прост и непринуден начин на живот, освободен от ненужно богатство и изобилие, но озарен от чувствителност към света. Халер се стреми да преодолее рационализма на времето си, като се обръща към „майката природа“ с нейната необятна съзидателна сила. В Германия бавно навлизат идеите на френското Просвещение с произведенията на Дидро, Волтер и най-вече на Жан-Жак Русо.

Храмът на бога Амур посветения ще приюти

Постепенно немската поезия напуска кабинета на учения, загубва характера си на академична дейност и се насочва към света на човешките чувства. Личното изживяване става единствено достойно за поетическо претворяване. Сантименталността се приема като най-изискан начин на живот — да изпитваш чувства и да говориш за чувства е вече проява на висше духовно благородство. Поетът Фридрих Готлиб Клопщок, повлиян от стремежите на Френската революция, предлага основните мотиви на новата поезия: природа, приятелство, любов, отечество. В Германия тези умонастроения се преплитат с идеите на пиетизма — религиозното реформаторско движение, което се стреми да намери общуване с Бог в практическата дейност, отвъд църковните ритуали и догми. Според философа и теоретика Йохан Готфрид Хердер лирическата поезия трябва да представлява естествен, цялостен израз на живота, да дава непосредствена изява на емоциите и с това да се доближи да танца и музиката. Идеал стават творбите на древния йонийски поет от VI в. пр.Хр. Анакреон, чиято житейска мъдрост се заключава в девиза: „Вино, жени и песни“. Така на сковаващия рационализъм от отминалия XVII век са противопоставени удоволствието и радостта.

В центъра на новата немска естетика е положена творческата „гениалност“. Геният черпи своята креативна енергия не от книжните знания, а от мълниеносно проблясващия божествен пламък на вдъхновението. Изгражда се представата за поета като божи наместник и върховен жрец. Младият Йохан Волфганг Гьоте става изразител на тази нова епоха на „Бурни устреми“. А заедно с другия велик немски поет от онова време, Фридрих Шилер, полага основите на Ваймарската класика, чиято основна художествена задача е следването на античните поетически образци — с естетическия идеал за „благородна простота и спокойно величие“. Творбите на Шилер представляват постоянно домогване до красотата, доброто и истината в името на братството между хората, озарени от извънземната светлина на изкуството. В трактата си „За наивната и сантименталната поезия“ той обаче изразява покрусата си от загубената цялостност с природата и от съзнанието за непостижимостта на идеала.

На красотата младото лице старее

Към края на XVIII век в Германия се заражда ново поколение поети като Фридрих Хьолдерлин и Новалис, чийто образец стават творчеството на Фридрих Шилер и философията на Имануел Кант. В поезията на Шилер те намират преливане на световна история, философия на живота и страстност на израза. С това започва немската епоха на Романтизма. Сега вече стремежът е създаването на универсална поезия, която да изхожда от себепознанието и превъзмогването на житейските ограничения. Изкуството се превръща в сакрална дейност, мощта на фантазията допълва гениалността. Новалис си поставя за цел да съедини поезията с религията, за да допринесе за възцаряването на нов „златен век“. Идеалът му е просветленото Средновековие и старата католическа църква. За романтическия творец поетът — жрец и пророк — е най-висшият правомощник на човечеството.

Немските романтици нямат за цел чрез литературата да създадат един илюзорен свят, а да въздигнат реалния живот до поезия. Романтикът — подобно на Аделберт фон Шамисо — много странства, за да изживее себе си в света и света в себе си. Според младия немски поет еснафът планира и предвещава бъдещето си, но творецът се стреми да бъде свободен за нови открития и преживявания. Романтическата лирика търси корените си в немския фолклор, в забравените митове и легенди и довежда до съвършенство музикалността на езика.

Парадоксът на романтизма е, че опоетизирането на всекидневието се поддава лесно на подражание. В Германия скоро става модно да си романтичен — всеки търговец може в края на седмицата да съчини някоя лекокрила ода за хурката на любимата си и да се появи в салоните с романтически везан костюм и изящно тръстиково бастунче. Към средата на XIX век поетите в Германия наброяват десетки хиляди, публикуват се стотици стихосбирки и антологии с посредствено „романтическо“ съдържание за масова употреба. Ето защо късните големи романтици като Лудвиг Уланд, Хайнрих Хайне или Николаус Ленау внасят в творчеството си иронични нотки или мрачни багри на отчаяние.

Отдих и сън върху зъбери вечни

Като противодействие на прекаленото вторачване в личните преживявания и поривите на фантазията към края на XIX век в немската поезия настъпва отрезвяване. Под влияние на философската херменевтика на Вилхелм Дилтай поетите започват да изследват и обясняват действителността. Лирикът е изправен пред новите познания в биологията и социологията — това е времето на дарвинизма, детерминизма и позитивизма. Теоретикът Вилхелм Бьолше обсъжда природонаучните основи и основания на поезията. Поетът Арно Холц изисква от съмишлениците си „последователен натурализъм“, който да отразява „естествената истина“. Лириката се опитва чрез словото да предаде сетивните възприятия в тяхната непосредственост и мигновеност — важно става мимолетното впечатление, което действителността оставя у твореца. А това дава началото на импресионизма, чийто основен представител в лириката става Детлев фон Лилиенкрон. Импресионизмът обаче не намира силен отклик в немската поезия, отправена повече към дълбините на душата, отколкото към ограничените региони на познанието. За немското мислене — музикално и философско — е трудно да приеме, че светът не съществува като нещо цялостно, а само като индивидуални сетивни дразнения.

Така се поражда немският символизъм, вдъхновен от френските образци на Маларме, Рембо и Верлен. Докато поетът импресионист наблюдава обектите в света и възпроизвежда своите впечатления от тях, символистът изгражда предметите в съзнанието си, като им придава своята сетивност и светоусещане и ги превръща в символи. Рихард Демел надмогва естетиката на реализма и натурализма и изпълва поезията си с „чиста символика“, с пантеистична еротика и „варварски“ копнеж по една отвъдна реалност, белязана от „битката между Бог и Звяр“. А в една своя лекция от 1898 година върху модерната лирика Райнер Мария Рилке оповестява: „Схващам изкуството като стремеж на твореца — въпреки теснотата и мрака на съществуването — да намери връзка с всички предмети, с най-дребните, както и с най-големите, и в този постоянен диалог да се доближи до най-високите безмълвни извори на живота. Тайните на предметите се преливат в душата му със собствените му най-съкровени възприятия и добиват глас, сякаш са част от неговите собствени копнения.“ Символизмът се връща към зародената още в романтизма представа, че външната реалност е само шифър и символ на един по-дълбок смисъл, на по-висше битие. Поетическото слово създава свой собствен космос.

Упорство в сърцата и диви мечти за борба

Прекалено езотеричният и социално необвързан символизъм в немската поезия предизвиква в годините около Първата световна война културно противодействие, което се разгръща в така нареченото „експресионистично десетилетие 1910–1920 г.“. Новите поети гравитират около списанията „Дер Щурм“ и „Ди Акцион“ и намират общ форум в антологията на Курт Пинтус „Залезът на човечеството“ (1919) — с най-ярки представители Ернст Щадлер, Георг Хайм и Георг Тракл. Повлияни от възгледите на философа Георг Зимел за модерния духовен живот, експресионистите разработват като основни теми: големия град, войната, гибелта на света, апокалипсиса, бунта, а също проклятието над съвременното индустриално общество. Немският експресионизъм е обладан от „патоса на новото“, от витаещите идеи за „свръхчовека“ на Фридрих Ницше и за „свръхобществото“ на Карл Маркс, които нерядко взаимно се преплитат. Всички търсят „новия човек“, който да възвърне на света загубената първичност и хармония.

Ницшеанците, чийто най-влиятелен представител е Готфрид Бен, развиват една естетика на „злото и грозното“, на разпада на личността, на опиянението и екстаза — като противовес на доволството и посредствеността на буржоазното общество. Наред с това обаче те демонстрират безсилие, страдат от загуба на ориентация, от метафизична безотечественост и самота.

Марксистите, сред чиито най-ярки имена са Бертолт Брехт и Йоханес Р. Бехер, упражняват своята критика на обществото, използвайки поезията като средство в политическата битка за комунизъм и срещу зараждащия се националсоциализъм.

Когато през 1933 година в Германия на власт идва Хитлер, книгите на мнозина световноизвестни немски поети са публично изгорени, а на някои от живите е отнето немското гражданство. Мнозина поемат пътя на изгнанието, а други потъват във „вътрешна емиграция“. В страната се установява „партийна и народностна“ култура, която възхвалява Фюрера и завоеванията на неговата партия. Едно известно стихотворение, дало текста на бойна песен, има за рефрен: „Днес наша е Германия, а утре — целият свят!“

Език, подгонен от сломената уста

След разрухата на Германия от Втората световна война немската поезия слиза на своята „нулева точка“ — настъпва „епоха на изсечената гора“. С превръщането на западната окупационна зона във Федерална република Германия и на източната в Германска демократична република се развиват различни културни процеси на „превъзпитание и демократизация“ — съответно по американски и по съветски образец.

На Запад писателите Алфред Андерш и Ханс Вернер Рихтер започват да издават литературното списание „Дер Руф“ с подзаглавие „Независим орган на младото поколение“. Скоро американските власти забраняват списанието и тогава се сформира свободното литературно сдружение „Група 47“, което за дълги години ще стане най-авторитетният литературен форум във Федералната република. Поезията в западната част на Германия желае да се освободи от традиционното немско „дълбокомислие“. Сред всеобщия упадък на ценностите артистичното постижение се превръща във възможност на изкуството да изживее самото себе си като единствена ценност и от това изживяване да изгради нов художествен стил. Постепенно поезията става монологична и херметична. Критиката на езика, изразена от философа Лудвиг Витгенщайн, упражнява дълбоко влияние — значение в лириката добива езиковият експеримент, вече се търси чисто оптическият или акустичният ефект, създава се „визуална поезия“, преминава се границата между звук и шум в така наречената „конкретна поезия“, чийто първосъздател е швейцарският поет и професор по естетика Ойген Гомрингер. Възниква „абсолютното стихотворение“, освободено от вяра и надежда, отправено към Никого — текст, съставен от ефектно монтирани думи, като резултат от крилатата фраза на философа Теодор Адорно: „След Аушвиц да се пишат стихове е варварство“.

Литературният процес в източната част на Германия е съвсем различен. Отначало там се налага един „нов патос“ и идеализиране на „демократичната“ действителност съгласно официално установения след 1951 година „социалистически реализъм“ — с изискването за „партийност“ и „народностност“ на изкуството. В началото на 60-те години обаче в ГДР се заражда мощен протест на младото творческо поколение, в който взимат участие Щефан Хермлин, Сара Кирш, Фолкер Браун, Волф Бирман. Негодуването е насочено не толкова срещу „строителството на социализма“, колкото срещу самодоволството на по-старото партийно поколение. През 70-те години започва трайното прогонване от страната на неудобните за режима значими поети като Гюнтер Кунерт, Райнер Кунце, Бернд Йенч. С това настъпва всеобща „ревизия на вярата в ГДР“, която намира израз в поезията като „нова субективност“. Още с първата си стихосбирка Дурс Грюнбайн става представител на тази лирическа вълна в ГДР, повлияна от постмодернизма — меланхолична, цинична и антиметафизична. И тук — както и във ФРГ — стихотворението се превръща в поредица от семантични ефекти и физиологически ексцесии с цел да се постигне силно „магнитно поле“. Текстът трябва да прониква в тялото на читателя и чрез своите звуци и кодове да експлодира в подсъзнанието му, подобно на интензивено съновидение.

С раковинения звук на вечността в косите

Общото, което остава в поезията на обединена Германия след падането на Берлинската стена през 1989 година, е развитието на една надпартийна и надидеологическа „природна лирика“ с мощно магическо внушение. Вече са създадени големите образци — в ГДР от Петер Хухел и Йоханес Бобровски, във ФРГ — от Гюнтер Айх и Карл Кролов. Сега природата вече не е „обективна реалност“, която може да се възпява, а става естетически и философски обект, превръща се в противоположност на белязания от техническо и индустриално развитие, но и от политически и социални катастрофи съвременен свят. Природната лирика може да се възприема като естетическо бягство от една непоносима действителност, но в същото време тя е в съзвучие с проблемите за опазването на околната среда и с идеите на „екологическото движение“ в Германия от 80-те години.

Немската поезия на XX век се осъществява в силовото поле на модернизма и постмодернизма. Наред с това обаче личи домогването до една „нова лекота“ и съзнателно възприемане на разпокъсаната действителност, с която да може художествено да се играе. В съгласие с възгледите на философа Мартин Хайдегер лирическият език става език на истинското познание.

* * *

Разпространено е мнението, че Германия е „страна на философи и поети“. Тази крилата фраза изглежда оправдана, понеже немската поезия — от своите наченки до наши дни — се е вдъхновявала от мислители, от идеи на немската философия и естетика. А немската мисловност — ведно с поезията — винаги е била насочена към глъбините и тайните на мирозданието и човешкия дух, за да извлече от мрака на съществуването трайна светлина: „Повече светлина!“ според предсмъртния завет на Гьоте.

И днес поетът Кристоф Мекел — в стихотворението си „Светлината на света“ — възкликва:

Тук, в този шемет на вълчия век,

отредил ми пътеки от кръв, аз стоя в светлината,

за да поема скалата, която от свода ще падне

и ще разкъса ръцете ми, ала не ще ме забие в земята.

Хартман фон Ауе (ок.1168—ок.1210) — Германия

Венцеслав Константинов
Хартман фон Ауе

Хартман фон Ауе (ок.1168—ок.1210) е сред първите по значение немски рицари-минезингери. За живота му се знае малко. Посещава манастирското училище в Райхенау, където получава добро образование и познания по латински език, нещо необичайно за рицарите по онова време. По собствените му сведения става слуга и доверено лице на благородник от Швабия.

Първата поетическа творба на Хартман фон Ауе е една жалбена „Книжица“ (ок. 1180), в която душата и тялото водят диалог за чувствата — тук по френски маниер се представя рицарското схващане за любовта и страданието. С ранния си епос „Ерек“ (ок. 1185) Хартман фон Ауе става първосъздател на немския дворцов „роман в стихове“. Възгледите на поета за моралното „престъпление и наказание“, за житейската „вина и изкупление“ намират израз в поетическата легенда „Грегориус или Добрият грешник“ (ок. 1187). През 1189–1191 г. Хартман фон Ауе участва в Третия кръстоносен поход на Фридрих Барбароса и става автор на пропити от религиозна мистика кръстоносни песни. Около 1195 г. създава най-прочутата си творба — новелата в стихове „Бедният Хайнрих“ и на двадесет и седем годишна възраст получава рицарско звание. Шедьовърът на Хартман, романът в стихове „Ивайн“ (ок. 1200) с общо 18 000 стиха), се основава на келтската легенда за крал Артур и следва образеца на френския куртоазен поет Кретиен дьо Троа.

Хартман фон Ауе е смятан за един от най-проникновените описатели на рицарската етика в Германия. Творбите му се отличават с ясен, изискан език, с голяма мощ на изображението и съвършено овладени поетически средства. Легендата му за Грегориус става първообраз на романа „Избраникът“ (1951) от Томас Ман.

Хартман фон Ауе
Някой тъй ме поздравява

Някой тъй ме поздравява

        (поздравът ме натъжава):

„Хартман, хайде да вървим,

        знатни дами да следим!“

Оставете ме на мира,

        но идете, кой ви спира!

        Не очаквам аз награда —

        само болка и досада.

 

В глупостта си, в скръб голяма,

        заприказвах знатна дама:

„Ах, госпожо, сън не зная,

        вашата любов желая!“

Тя погледна ме с насмешка.

        Не повтарям тази грешка

        и задявам се с жените,

        дето чуват ми молбите.

 

Дамите ми вдъхват страх:

        както с мен са, тъй съм с тях.

Времето да отшуми,

        диря простички моми.

Вред са те, а ме ласкае

        тази, дето ме желае

        и жарта си с мен споделя:

        Що високо да се целя?

 

ок. 1180

Хартман фон Ауе
Коя жена изпраща свиден мъж

Коя жена изпраща свиден мъж

на кръстоносен поход с гордо чело?

Награда заслужава неведнъж,

щом в своя дом така постъпва смело,

но също име най-благопристойно.

Измоли ли за двамата пощада,

за двамата ще тръгне той достойно.

 

ок. 1188

Хартман фон Ауе
Прощален поздрав

Прощален поздрав, родственици и другари.

Напускам ви, на всички мир желая!

Въпросът ви не бива да ме изпревари,

защо поемам — сам ще ви призная:

Любов държа ме в плен, но днес ще я прославя

и аз ще я запазя, като с порив смел

достигна крайната, едничка свята цел.

Не мога клетвата за вярност да забравя!

 

Мнозина хвалят се с успехи в любовта.

Словата чувам, где са им делата?

С отрада виждам как сега се моли тя

да служат й по моя път в душата.

Любов, това е да оставиш свойта мила.

В земите свети днес тя праща ме с достойнство.

И Саладин[1], да беше жив, с безчетно войнство,

от франките да ме откъсне няма сила.

 

А вие, минезингери, ще се сломите,

в заблуда, в скръб сърцето ви ще стене.

Аз пея с истинска любов в гърдите,

че цял съм в любовта, а тя е в мене.

Каквото аз жадувам, с жар то мене мами.

А вашата заблуда ви разочарова:

не ви желае тя, към вас е все сурова.

Защо не споделите, клети, любовта ми?

 

ок. 1193

Волфрам фон Ешенбах (ок.1170—ок.1220) — Германия

Венцеслав Константинов
Волфрам фон Ешенбах

Волфрам фон Ешенбах (ок.1170—ок.1220) е най-големият епически поет на немското Средновековие. Той произхожда от обеднял рицарски род от Бавария, но е живял като странстващ поет из замъците на свои почитатели. От 1204 г. пребивава в двора на покровителя си, ландграфа на Тюрингия, където се среща с Валтер фон дер Фогелвайде и двамата провеждат прочутото поетическо състезание в замъка Вартбург. После поетът дълго време живее в Щирия и накрая се завръща в родината си.

Волфрам фон Ешенбах създава изпълнения с религиозни и философски размисли стихотворен епос „Парцифал“ (1200–1210), съдържащ 28 840 стиха. В този монументален рицарски роман, изграден по образеца на френския дворцов поет Кретиен дьо Троа, Волфрам фон Ешенбах свързва християнското учение за душевното спасение с нравствения кодекс на немското рицарство. Героят Парцифал кръстосва света, преживява битки и приключения и чрез страдание израства духовно, като преминава през различни степени на познанието в търсене на Свещения Граал — чашата, която според преданието е съхранила последните капки кръв на Исус Христос. Мъките на Парцифаловия чичо, пронизан от отровно копие в слабините, посочват на рицаря пътя към добродетелта, повеляващ смирение, любов и милосърдие. Накрая героят се завръща при любимата си съпруга, решен да служи поравно на Бог и на света.

Освен това Волфрам фон Ешенбах е автор на новелата в стихове „Вилехалм“ (1209) и на два строфически фрагмента „Титурел“, в които доразвива една от сюжетните линии на „Парцифал“ с пространни разсъждения за силата на любовното чувство: „Ах, Любов! И този без очи те вижда, макар и сляп да е! Любов, безброй са твоите образи, и даже всички пишещи накуп не биха смогнали да предадат в слова коя си ти, каква си и какви са твоите пътища!“ Волфрам е оставил и девет съкровени „песни за любовта“ (Minnelieder), в които — за разлика от тогавашните схващания — прославя съпружеската любов. Сред тях са и пет от най-значимите немски средновековни „алби“ — утринни песни, които нощната стража пее, за да предупреди тайните влюбени, че настъпва денят и е време да се разделят.

„Парцифал“ на Волфрам фон Ешенбах е дал сюжета на последната музикална драма на Рихард Вагнер „Парсифал“ (1882). Самият Волфрам се появява като образ в ранната Вагнерова опера „Танхойзер“ (1845), както и в „Нюрнбергските майстори-певци“ (1867). В чест на поета баварският окръг Мителфранкен учредява през 1980 г. културната награда „Волфрам фон Ешенбах“.

Волфрам фон Ешенбах
Из „Парцифал“

Владетелят ми, брат в полето,

намери дама на сърцето,

изящна, със снага омайна.

Коя бе тя, остава в тайна.

На нея предан, тръгна той

честта й да опазва в бой.

От мощната му длан разбит,

в прахта лежеше всеки щит.

Красивият и храбър мъж

воюваше на шир и длъж.

Покри ли се с достойна слава

във всяка рицарска държава,

не ще узнаем в този миг.

Бе „Amor!“[2] бойният му вик.

Но този вик не бе смирен

за рицар, в битки закален!

И ето, кралят тръгна сам

(бе свитата му в смут голям)

да се пребори със смъртта:

повела бе го любовта,

наслади тайни го плениха.

Но на турнира го раниха,

отровно копие го спря

(той повече не оздравя),

че ударът не бе в гърдите,

а го прониза в слабините.

 

ок. 1200/1210

Волфрам фон Ешенбах
Изгря зората

I.

Изгря зората на пазача с песента

и сепна дамата, която тайно

нощес лежа в прегръдките на мъж любим.

 

И в ясните очи посърна радостта.

 

Горчиви сълзи рукнаха безкрайно

и жално рече тя: „О, ден неотвратим!

 

Ти радваш всяка твар — защо ли не и мен?

Жадува всеки да те зърне, а от теб боя се аз:

не може милият ми да остане в този час,

 

че твоите лъчи прогонват го сломен.“

II.

Денят напираше в прозорците без жал.

Тя трескаво заключи си вратите.

Но знаеше, че няма полза от това.

 

Любимата обзе любимия с печал.

 

Очите й намокриха страните

на двамата. Устата й смълви едва:

 

„Ах, две сърца сме ние, но в едничка плът,

неразлъчима е предаността, която ни събра.

Омаяна съм от любов, пламтя като заря.

 

Когато в мен проникваш, в теб съм всеки път.“

III.

Мъжът помръкнал се сбогува с нова жар.

Телата им блестяха в полумрака

и сляха се, когато изсветля денят.

 

Разплакани очи — целувка с женски чар!

 

Така дариха си частица всяка:

ръцете и нозете голи, устни, гръд.

 

Та кой художник нарисувал би страстта,

с която обладаха се докрай — не би му стигнал дъх.

Гнетеше ги на грижата убийствения лъх,

 

но злобата отвред сразиха с любовта.

 

ок. 1217

Волфрам фон Ешенбах
Потайна любов

Потайна любов възхваляваш,

но в ранния здрач възроптаваш:

печал иде вместо наслада.

Очакваш най-сладка награда,

сплели телата,

но скоро настъпва разлъка

и двама посървате в мъка:

пуква зората,

ах, нощни пазачо, възпри песента си,

звукът й ранява сърцата.

 

Но който желание има

да легне с прекрасна любима,

без страх от безброй съгледвачи

и заран спокойно да крачи

вън от вратата,

той може деня да дочака,

а не да спасява в сумрака

с горест душата.

Такава любов ще намери при нежна

законна съпруга в кревата.

 

ок. 1217

Волфрам фон Ешенбах
Разцъфват цветята

Разцъфват цветята, напъпват листата,

и в майския въздух пак екват полята от старите песни:

аз нося все нови напеви в душата,

дори и в сланата, госпожо, без твоите дари чудесни.

Че скоро и горските звуци отслабват,

комай от средата на лятото вече слуха ни не радват.

 

Цветята сияят от багри прекрасни,

навсякъде ярко блестят, озарени от росните капки:

през целия май с гласовете си ясни

приспиват децата си дивните птички с мелодии сладки.

Там славеят бдеше сред нощите сини:

днес бодър съм аз, песента ми ехти в планини и долѝни.

 

Но моята песен сега се нуждае

и ти да я чуеш, омайна госпожо: раздай милостта си.

Награда прилична от теб тя желае,

тогаз ще ти служа, ще служа с безкрайна любов до смъртта си.

Дари ми утеха с усмивка ефирна,

та с песните да се избавя от тежката мъка безспирна.

 

Красива госпожо, сърцето ми бедно

се пита дали милостта ти с възторг ще заслужи правдиво,

та моята скръб да изчезне безследно

и дългото тъжно очакване с чест да приключи щастливо?

Тъй мили са твоите погледи сладки,

че само за тебе са моите песни, и дълги, и кратки.

 

Достойна госпожо, словата добри,

но също гневът ти чаровен ме радват без мяра, уви.

Душата ми искаш ли да заискри?

Знай, дума едничка на отклик веднага ще ме оздрави,

тъгата с ликуване днес замени,

та бодро духът ми да пее до края на земните дни.

 

ок. 1217

Валтер фон дер Фогелвайде (ок.1170—ок.1230) — Австрия

Венцеслав Константинов
Валтер фон дер Фогелвайде

Валтер фон дер Фогелвайде (ок.1170—ок.1230) е може би най-големият лирик на немското Средновековие. Родното му място и произходът му остават обгърнати в мрак, но се приема, че е родом от Бавария или по-скоро Австрия. Поетът няма постоянно жилище, като странстващ музикант пътува от място на място, пее и рецитира от дворец на дворец — знае се, че епископът на Пасау му подарява пет солди, за да си купи кожено палто. Тридесетгодишен пребивава в замъка на Филип Швабски, а новият XIII век го заварва във Виена. После го откриваме в замъка Вартбург на Херман Тюрингски, където се провежда прочутото състезание в певческо умение с другия прославен минезингер Волфрам фон Ешенбах.

В някои от песните си като „Под липата“ (1205) Валтер фон дер Фогелвайде възпява любовта сред природата между благородник и момиче от народа. Това представлява отказ от традиционното схващане за „възвишена“ и по правило несподелена любов на рицаря към знатната „дама на сърцето“. В други любовни песни Валтер фон дер Фогелвайде размишлява върху „високата“ — възвишена любов (Hohe Minne) и „ниската“ — недостойна любов (Niedere Minne), като създава новия идеал за „равната“ — взаимна любов (Ebene Minne), споделена от двамата равни не по произход, но по чувство влюбени.

Валтер фон дер Фогелвайде си създава име в литературната история и със своята „политическа поезия“, в която отхвърля експанзионистичните стремежи на папата и се застъпва за немската независимост и единство. Поетът живее в постоянна несигурност и едва към края на живота си получава малко ленно владение от кайзер Фридрих Втори, за чийто кръстоносен поход съчинява призивни стихове. Погребан е в катедралата на град Вюрцбург. В чест на поета град Мюнхен учредява през 1960 г. културната награда „Валтер фон дер Фогелвайде“.

Валтер фон дер Фогелвайде
Седях на камък хладен

Седях на камък хладен,

на мислите отдаден.

Преметнал крак връз крак, едва

подпрял на лакътя глава,

държах лице в дланта си

и питах се в ума си:

как да живеем в този свят.

Защото всеки, стар и млад,

жадува три неща

да свърже без щета.

А двете — Почит и Богатство,

нарядко поминуват в братство:

и трето — Милост божа,

тя двете превъзхожда.

Бих искал да ги скътам в скрин.

Но случай няма ни един

благата, почитта,

на Бога с милостта

в едно сърце да се сберат.

Отнети са им цел и път,

вред дебнат ги коварство,

насилие, бунтарство,

Мирът и Правото линеят:

за трите няма здрав подслон,

щом тези две не оздравеят.

 

ок. 1200

Валтер фон дер Фогелвайде
Под липата

Там, под липата

сред полето,

където сбра ни любовта,

покрай гората,

при дерето

ще видиш смачкани цветя.

В долината с кръшен глас,

тандарадай,

славей пееше над нас.

 

Бързах за среща,

да сме двама,

че чакаше ме моят драг.

Той ме посрещна

като дама,

щастлива бях до сълзи чак.

Сто целувки ми дари,

тандарадай,

ей, устата ми гори!

 

В миг ме направи

най-блажена

в постеля пъстра от цветя.

С радост ще слави

откровена,

дошлият тука заранта,

зърнал розите в прехлас,

тандарадай,

дето съм лежала аз.

 

Ако говори,

боже чуден,

от срам ще вляза в гроба, ой!

С мене що стори

моят възлюбен,

ще знаем само аз и той.

Малка птичка в оня лес,

тандарадай,

пази тайната ни днес.

 

1205

Валтер фон дер Фогелвайде
Какво е любов

Ах, кой ще ми каже какво е любов?

Май нещичко зная, но още да чуя желая.

За отговор има ли някой готов:

защо причинява тя толкова мъка накрая?

Любов ли е, трябва добро да създава;

изпълва ли с болка душата, не е любовта достоверна.

Дори няма име за нея, та всеки да я назовава.

 

Сега ако вярно ми смисля умът

какво е любов, отвърнете ми с „да“ за отплата:

Любов значи двойка сърца да пламтят,

поравно делят ли я, има любов на земята.

Разцъфне ли някъде несподелена,

за клетото, слабо, самотно сърце става тя прекомерна.

Горко ми, прекрасна, дали ще ме срещнеш с любов озарена!

 

ок. 1205

Валтер фон дер Фогелвайде
Мига благославям

Мига благославям, когато с очи я открих,

живота ми, тялото тя начаса подчини,

тъй своите мисли и чувства докрай й дарих,

защото получих в отплата безброй добрини.

Не мога в сърцето си да се откъсна от нея,

това тя извърши с безкрайно добра красота

и своята алена, вечно засмяна уста.

 

Все нея, прекрасната дама, съзирам в ума си,

замайват ме невинността, любовта, добротата,

дано са щастливи за двама ни дните ни къси,

за най-благородната милост копнее душата.

За дивната радост, от нея дарена, ще пея,

това тя извърши с безкрайно добра красота

и своята алена, вечно засмяна уста.

 

ок. 1210

Найдхарт фон Ройентал (ок.1180—ок.1246) — Германия

Венцеслав Константинов
Найдхарт фон Ройентал

Найдхарт фон Ройентал (ок. 1180—ок.1246) е поет от стар баварски рицарски род, прославен минезингер, възпяващ любовта и чувствените радости. Той често използва грубовати мотиви от простолюдния живот, така нарушава установените поетически норми и става създател на жанра „дворцово-селска поезия“, особено предпочитан сред изкушените в словото немски аристократи от късното Средновековие.

Ройентал се прочува и като майстор на летни и зимни песни за селските танци на открито или в покоите на дворците за развлечение на владетелите и техните приближени. Смята се, че поетът взима участие в Петия кръстоносен поход през 1217 г. и там създава своите религиозни песни, упражнили голямо влияние върху следващите поколения творци.

Личността на Найдхарт фон Ройентал се възпява в шванки и народни карнавални комедии от XIV до XVI век, които го представят като шегобиец и дяволит рицар. Самото име на поета крие една двусмислица — на старонемски диалект то означава „Лукавият от Долината на скръбта“. Ройентал е герой и на анонимната народна книга в стихове „Найдхарт Лисицата“, а по време на Реформацията Ханс Закс го осмива в простодушните си „Сценки за Найдхарт“. Найдхарт фон Ройентал е погребан в пищна гробница до южната страна на катедралата „Св. Стефан“ във Виена.

Найдхарт фон Ройентал
Лято, твоите разкошни дни

Лято, твоите разкошни дни защо ги няма:

тази люта зима носи болка и тъга.

Нямам и утеха от прекрасната си дама:

как ще минат тези дълги месеци сега,

щом от студ повехнаха в полето всичките цветя?

Птиците в гората са замлъкнали съвсем, забравили са песента.

 

ок. 1210

Найдхарт фон Ройентал
Из планината и в долината

Из планината и в долината

птици огласят отново гората,

всичко цъфти,

както преди.

Зима, отивай си с твойте беди!

 

Клоните, дълго от студ посивели,

нови зелени одежди са сплели,

птици летят:

пее светът.

Май е превзел с красота всеки кът.

 

В страх от смъртта бдеше болна старица

денем и нощем с примряла душица.

Днес тя самичка

като козичка

скочи за танц и момците сборичка.

 

ок. 1210

Найдхарт фон Ройентал
Майка и дъщеря

„Най-после снеговете се стопяват,

        нощта е къса, дните дълги стават.

Настъпва вече пролетта,

        на всички носи радостта —

        ехти на птиците щастливи песента.

 

Светът е чиста радост за очите —

        съзираш дивни рози из лъките,

расте цветец подир цветец.

        Как свежо лъхаше ветрец,

        когато моят мил оплете ми венец.

 

Гората сивотата си прогони,

        седял е вече Май по всички клони —

от тях шуми зелен листак.

        Побързай, дружке с поглед благ —

        ти знаеш, имам среща с моя рицар драг.“

 

Но майката дочу това и рече:

        „Разбрах! Без полза ще отричаш вече.

Разпътна си и ще мълчиш!

        Днес трябва да се забрадиш.

        При дружки идеш ли, без рокля ще вървиш!“

 

„Но, майко, вечно слушам твойта воля.

        Защо пък и за дрехи да те моля?

В тях няма твой конец дори.

        Не вдигай шум, а се смири!

        Къде е ключът? Раклата ми отвори!“

 

Заключена бе дрехата в сандъка.

        С едно дърво разби го тя без мъка.

А майката се съкруши —

        детето скрина й строши.

        Езикът й скова се, гняв я задуши.

 

Извади роклята с кенари тънки,

        надиплена на чудни ситни гънки.

Коланчето й тясно бе с везма.

        И виж — на Ройентал сама

        подхвърли топката си кипрата мома.

 

ок. 1210

Йоханес Хадлауб (ок.1280—ок.1340) — Швейцария

Венцеслав Константинов
Йоханес Хадлауб

Йоханес Хадлауб (ок.1280—ок.1340) е късен швейцарски минезингер, произлязъл от буржоазните среди на град Цюрих. Бил заможен човек и обичал да общува с патрициите и меценатите на града. Лиричните му песни често носят автобиографични черти и в маниера на народните майстори-певци пресъздават собствените му любовни увлечения и страдания.

Под влияние на Найдхарт фон Ройентал швейцарският минезингер затрогва слушателите си с непринудени, често грубовати и чувствено откровени описания на човешките страсти и неволи. Поетът създава и множество есенни песни, посветени на жътвата и младото вино.

Предполага се, че Хадлауб е взел дейно участие в съставянето на сборника с песни „Manessische Liederhandschrift“ (ок. 1300), богато украсен с миниатюри и съхраняван днес в Хайделбергската университетска библиотека. В XIX век швейцарският писател Готфрид Келер увековечава образа на поета в творба за любовта на нежния певец „Хадлауб“ от цикъла „Цюрихски новели“ (1877).

Йоханес Хадлауб
Красивата песен

Красива песен щом обичаш,

        сърцето е с красиво чувство.

        А песента, красиво дело,

възниква от красиви мисли:

        Любов красива и изкуство —

        от тях духът пораства смело.

 

Светът какво е без жена прекрасна?

        От нея иде толкоз сладост,

струи поезия и младост,

        звучи тя в песен сладкогласна:

        сърцето пълни с дивна радост.

 

ок. 1300

Йоханес Хадлауб
Чиста любов

Прегърнах я неволно с обич сляпа,

        тя трепна и ухапа

        ръката ми.

Но горест в мен това не породи,

        по-скоро услади

        душата ми.

 

Ухапването беше тъй приятно,

че болка не изпитах, страдах само

        за нежното й рамо,

        невероятно.

 

ок. 1300

Йоханес Хадлауб
Целува тя дете

Видях я как прегръщаше дете —

        това душата ми погали.

Притискаше го, милваше го тя

        и любовта ми се разпали.

Държеше личицето белоснежно,

докосваше го с устни и страни.

        О, как целуваше го нежно!

 

А то искреше, сякаш че бях аз —

        прегръщаше я доверчиво

и като че топеше се от страст.

        То беше толкова щастливо!

При гледката в мен завист забушува

уви, защо не бях това дете,

        та тъй и мене да целува!

 

Но в миг от нея то се отдели

        и аз го взех нетърпеливо.

Потръпвах — милвала го беше тя,

        сега притисках го щастливо.

Държах го, както тя го бе държала.

Целувах го по същите места.

        Усещах сладостна премала!

 

„Едва ли ти по нея страдаш тъй —

        говорят ми със присмех злъчен, —

изглеждаш здрав, а не болнав и блед,

        съсухрен, от любов измъчен.“

Не виждат, че от горест се раздирам.

Една надежда само ме крепи,

        напусне ли ме тя — умирам!

 

ок. 1300

Рюдигер фон Мюнер (ок.1290—ок.1350) — Германия

Венцеслав Константинов
Рюдигер фон Мюнер

Рюдигер фон Мюнер (ок.1290—ок.1350) е немски предренесансов поет и автор на забавно-поучителни истории. За живота му почти нищо не се знае, предполага се, че е роден в Тюрингия, но се е преселил в Бавария и е творил на западно-среднонемско наречие.

В произведенията си, които предшестват по-късните битови шванки, Рюдигер фон Мюнер най-често осмива нравите на зараждащото се и бързо забогатяващо бюргерско съсловие, например в „Суматоха в бюргерския дом“ („Irregang und Girregar“), история за дяволито студентско приключение от XIV век в 1450 стиха.

От устното народно творчество поетът заимства предания и легенди за зли духове, както и цветисти заклинания срещу тяхното злотворство.

Рюдигер фон Мюнер
Из „Суматоха в бюргерския дом“

Принасяме ти дар господен.

Ще станеш с него ти свободен

от женорята полудели,

от хитростите им умели

и пъклените им дела.

Да пийнем, божичко, ела!

Спаси го от магия зла!

 

        Заклинам те в псалтира свети,

        на Вотан в ордите безчетни

        и в Свети Петровия рай:

        ще идеш право в ада, знай,

        ако не кажеш ти самия:

        каква злодейска дяволия

        кроите с тази олелия?

 

Изсипвай клетви, анатеми —

злините ще са по-големи!

Не, нямаш ти над мене власт,

в дома ти ще остана аз!

 

        Проклет и скверен дух, мълчи —

        но името си изречи!

 

Не ще го чуеш ти от мен

и ще вилнеем ден след ден!

 

        Заклинам те и в Карлов мост,

        във Флегетановата кост,

        на Волф, херцога ни, в брадата,

        на старите жени в чреслата,

        в петте магарешки копита,

        в Бавария които скитат:

        не изречеш ли имената,

        ще те пръждосам вдън земята!

 

Хей, уха, оле, боже мили,

злодеят клет изгубва сили.

Търчи-лъжи ми викат с яд,

Топур-лопур е моят брат.

Кроим навред рога да турим,

да мамим и топур-лопурим.

Пусни ме вътре и кажи:

Бесувай пак, Търчи-Лъжи!

Ще правим с теб лопур-топур,

дорде баща ти стане щур!

 

— — — — —

 

Сега ще ти се подчиним

и ще изчезнем яко дим!

 

ок. 1310

Рюдигер фон Мюнер
Отчето в сирния кош

Попът ни, за да се скрие,

в коша трябваше да скочи:

грездеят му — лакът дълъг —

през отвора се проточи.

Ах, дано го дръпне бърже,

че селякът, щом го зърне,

и на двама ни живота

мигом в пъкъл ще превърне.

Господи, помилуй!

 

ок. 1310

Ханс Закс (1494–1576) — Германия

Венцеслав Константинов
Ханс Закс

Ханс Закс (1494–1576) е най-значимият и най-прославен творец на бюргерската литература в Германия от XVI век. Той е нюрнбергски майстерзингер, певец на занаятчийското съсловие, сътворил множество карнавални комедии, драми, поеми и шванки.

Ханс Закс е син на прост шивач, сам изучава обущарство и като странстващ калфа предприема пътувания по поречията на реките Дунав и Рейн, след това из Холандия и Средна Германия. В двора на император Максимилиан I в Инсбрук изучава „майсторското пеене“, а след това в Мюнхен взима уроци при прочутия майстерзингер Линхард Нуненбек. Когато в 1516 г. се завръща в Нюрнберг, Ханс Закс вече си е създал име и става майстор-певец на обущарската гилдия. По-късно дори създава и ръководи школа по майсторско пеене във Франкфурт.

Поетът, твърде начетен за времето и съсловието си, израства с протестантските идеи на Мартин Лутер — в една от прочутите си поеми от 700 стиха го възхвалява като Витенбергския славей, който с трелите си поразява римския папа Лъв X, отлъчил Лутер от Светата църква. Остър полемист и присмехулник, Ханс Закс е олицетворение на простодушния, но и лукав възторг от „новото време“ на Реформацията. Творбите му, на брой общо над 6 000, са изпълнени с хумор и назидателност, каквато изисква времето и религията му, и по правило завършват с недвусмислен „морал“. Голяма негова заслуга е умението му да преработва в безримни стихове сюжети и мотиви от световната литература. Въздействието му през следващия век обаче намалява поради презрението на дворцовите поети към грубите му, неизтънчени стихове.

Преоткрива го в XVIII век Йохан Волфганг Гьоте, като в негова чест написва възторженото стихотворение „Поетическото послание на Ханс Закс“ (1776). Началната сцена на своя „Фауст“ Гьоте сътворява в стила на Закс, като използва неговия стихотворен размер „кнителферз“. В XIX век Рихард Вагнер пресъздава образа на народния поет в операта си „Нюрнбергските майстори-певци“ (1867). В чест на поета родният му град Нюрнберг учредява през 1975 г. наградата за драматургия „Ханс Закс“.

Ханс Закс
Из „Витенбергският славей, чиято песен ехти навред“

Свести се! Близо е денят!

Ехти от онзи цъфнал рът

На славей чуден песента

И буди с ясен глас света!

Нощта на запад веч умира,

От изток светъл ден напира,

Червено-пламенна зора

Сред тъмни облаци изгря

И скоро слънцето ще блесне!

Луната бледа е и гасне,

Че тя с измамливо лице

Слепеше стадото овце

И то пастира свой остави.

Тъй в пущинаци и дъбрави,

По страшни долища, без път

Го водеше на лъв гласът.

Овцете бурени пасяха

И в подли примки се плетяха,

Които, за да сее страх,

Лъвът поставяше пред тях.

Тогаз разкъсваше ги той

С помощниците си безброй —

Свирепи вълци, зли змии,

Що спяха в сухите треви

И смучеха до кръв овцете,

Без да им чуват плачовете.

Най-сетне над света просветна

И песен заехтя приветна

На славей нежен във нощта!

Настъпи вече утринта

И лъвския лъжовен лик

Разбули слънцето за миг!

 

1523

Ханс Закс
Какво прави брака щастлив

Граф някой крал Алфонс запита

Кога е любовта честита?

        „Мъжът когато оглушее,

А пък жената — ослепее.“

        Отвърна графът разсъдлив:

„Защо бедата страховита

Да прави брака ни щастлив?“

 

        И рече кралят: „Щом ушите

Не чуват вече ругатните,

        Мъжът прогонва от слуха си

Словата злобни на жена си

        На масата или в кревата.

Така, избавен от кавгите,

Живее в мир, с душа благата.

 

        Подобно случва се с жената:

Щом не съзира светлината,

        Не може да следи съпруга

Дали не кръшка тайно с друга,

        Тъй ревността й се стопява,

Във всичко вярва слепешката

И бракът се успокоява.“

 

1547

Ханс Закс
Човешкото сърце е мелница

        Преди в глупешката си младост

Не знаех що е свястна радост,

С другари дирех все забава,

Но често взе да ме смущава

В ума ми някой случай странен.

Веднъж на сватба бях поканен.

Седях до доктор там един,

Префинен, учен господин

И сред самото празненство

Го питам с почит: На какво,

Да обясни, ако обича,

Човешкото сърце прилича?

А той вежливо ми отвръща:

„СЪРЦЕТО МЕЛНИЦА Е СЪЩА,

ВЪРТИ СЕ КАТО КОЛЕЛО,

ЩОМ СИПЕШ МУ ДОБРО, И ЗЛО.

Копнежи, страсти ден и нощ

Без отдих смила с бясна мощ,

В чували трупа ги накрая,

Търчи напред-назад в омая,

Потъва в размисъл дълбока,

Само̀ теши се и се хока,

Ту в светла радост засиява,

Ту в ужас се опечалява,

Ту борбено е, ту унило,

Днес гневно, а пък утре мило,

Ту смело, ту с отпаднал глас.

Променя се за ден, за час

Според това дали успява

Да мели зърно или плява.

Така човекът, дето в сласт

Живее на земята с нас,

Прилича на възбунен звяр.

Сърцето му е жалка твар.

То крета като спънат кон

Сред глупост и порочен стон,

Разврат и мъст владеят тук,

Един порок довежда друг.

Че както мелят ни сърцата,

Тъй са делата и словцата.

Но разумът щом зацарува,

И днес, и в бъдеще ликува,

Подобни мисли ще осъдиш

И от сърцето ще пропъдиш.

А то тъй бързо да не гние,

Смирени трябва да сме ние.

Бъди благочестив до гроба,

Постъпвай честно и без злоба.“

Така говореше ми той

И даде примери безброй

Как страстите да укротим,

Сърцето как да си щадим,

Та страх и вопли да не мели

И в скотската си глупост спрели,

Да губим в празна суета

Годините на младостта.

Сърцето те да не товарят,

Да бъде разум мелничарят.

Тогава чувството голямо

Ще ражда мъдри мисли само

Как благородно да живееш.

Тогава сам ще проумееш

Забава чиста где да дириш

И в нравственост духа да шириш.

На младини се упражнявай,

В сърцето си не съгрешавай,

Да израстеш човек достоен

И в старините си спокоен,

Да спомниш моята поука.

Блага, достойнства и сполука

Ще се множат за теб безчет.

Ханс Закс ти дава тоз съвет.

 

1548

Ханс Закс
Безочливият разбойник

        В страна Франкония веднъж

Живял дворянин — нагъл мъж,

Плячкосвал той нашир и длъж

        По пътищата из горите;

Да дебнат пращал си слугите

И да нападат пришълците.

        Търговец сам

Щом яздел там,

Пресрещали го с глъч голям

И го ограбвали без срам.

 

        Един дошъл му на крака,

Без кон, обран от зла ръка,

И се оплакал ей така:

        „Към замъка вървят следите,

Злодеите са ти слугите,

Те причиниха ми щетите!“

        Мъжът без свян

Посочил с длан:

„Ти носеше ли тоз кафтан,

В леса когато бе обран?“

 

        „Да, тъкмо него носех аз!“

Мъжът отвърнал с жлъчен глас:

„Не са слугите ми тогаз,

        Понеже моите обичат

Със скъпи дрехи да се кичат

И щом ги зърнат, ги събличат!“

        Така признал

Без капка жал,

Че със слугите си крадял.

Дори не го е премълчал!

 

1549

Ханс Закс
Свети Петър и козата

Вървеше си Христос веднъж

Със Петър, този славен мъж,

И там, край някакво си село,

Подзе светията несмело:

„Прости, Учителю, но на̀ —

Дивиш ме с твойта добрина!

Макар и да си всемогъщ,

Светът е все един и същ,

Пророк Авакум дума с право:

Насилието е лукаво!

Безбожникът клевети вред

Благочестивите наред,

А злото шири се безспир

По земния греховен мир!

Ядат се людете ти, ето,

Тъй както рибите в морето,

А ти все гледаш и мълчиш,

Наместо да се разгневиш

На таз човешка неуправа,

Но тя комай не те смущава…

Да имах, ех, година, аз

Божествената твоя власт,

Друг ред бих турил на земята —

Ще залича глада, войната,

Ще спра грабежи и лъжи,

Че туй безкрайно ми тежи!

С десницата си, ей я на,

Ще сея мир и добрина,

Та клетият човешки род

Да заживей честит живот!“

 

Исус въздъхна: „Петре, май

Си мислиш ти, че в този край

Да властваш по-добре ще можеш

И ред на всичко да наложиш?“

„Така е! — свети Петър рече, —

Да подобря аз искам вече

Тоз жалък свят с порядък нов!“

Исус отвърна му с любов:

„Божествената своя власт

В ръцете ти предавам аз,

Прави каквото си решил,

Бъди суров или пък мил,

Изричай благослов, ругай,

Дъжд, вятър или слънце дай,

Наказвай или поощрявай,

Но с пълни сили се залавяй

Да управляваш в този ден

Делата земни вместо мен!“

 

Потръпна благият светец,

Огрян от божия искрец.

И виж, насреща се задава

Женица бедна и болнава,

Окъсана и босонога,

С една козица криворога.

Щом стигна кръстопътя, тя

С отпаднал глас й прошептя:

„Върви и Господ да те брани

От буря, вълци и капани!

Защото аз сама, за бога,

Да крача с тебе веч не мога,

А трябва да изкарам днес

И някой грош за хляб злочест,

Че вкъщи гладните дечица

Ме чакат и берат душица!

В ръцете божи те предавам,

На него само се надявам!“

Па сетне тъжно сбърчи чело

И с пъшкане възви към село.

Исус усмихна се и рече:

„Е, Петре, ти си Господ вече

И чу на бедната молбата.

Смили се и вземи козата

За днес под своята закрила,

Пази я от нечиста сила,

А почне ли да се смрачава,

Върни я читава и здрава

В дома на клетата жена.

Върви и струвай добрина!“

 

След тия думи Петър сбара

Добичето и го подкара

Към пасището край реката,

Че тучна беше там тревата.

Но бе козата буйна, млада,

Не спираше се сред ливада,

А ту се шмугне в храсталак,

Ту към баира свърне пак

Или побегне, без да чака,

И Петър гони я в трънака.

С прегракнал глас, до кръв издран,

Стои светецът, в пот облян,

А слънцето пече без жал

И в болки Петър тръпне цял.

Най-сетне свършва този ден

И блед, посърнал, изнурен,

По мрак светецът бавно връща

Козата в схлупената къща.

 

Погледна го Исус игриво,

Засмя се, па подхвана живо:

„Е, Петре, още ли ламтиш

Делата земни да редиш?“

Отвърна Петър с морен глас:

„О, Боже, твойта свята власт

От плещите ми ти свали!

Ах, мъдростта ми позволи

Едвам една коза да водя,

По дирите й в страх да бродя.

Прости ми, Боже, глупостта

И чуй от моята уста:

Догде съм жив, не ще желая

Властта ти аз да обладая!“

Христос отсече: „Петре, знай:

Де можеш, правда ти раздай!

Но божите дела сега

Предай във моята ръка!“

 

1555

Ханс Закс
Дяволът и момчето

Над този свят царувам аз,

Раздавам чест, пари и власт!

И щом наслади ти жадуваш —

Да любиш, пиеш и лудуваш,

Да тънеш в радост без тревога —

То опълчи се срещу Бога!

Не слушай майка, ни баща

И аз ще те възнаградя

Със всичко скъпо под небето,

Което блазни ти сърцето!

 

1567

Андреас Грифиус (1616–1664) — Германия

Венцеслав Константинов
Андреас Грифиус

Андреас Грифиус (1616–1664) е латинизираното име на Андреас Грайф — най-яркият немски поет на XVII век, създал множество класицистични драми и философски проникновена лирика, вдъхновени от литературния гений на Шекспир и стоицизма на Сенека.

Андреас Грифиус се ражда в дома на лутерански свещеник в Глогау, Силезия, но рано изгубва родителите си и детството му преминава сред опустошенията от Тридесетгодишната война (1618–1648) между католици и протестанти и ужаса от плъзналата в Европа чумна епидемия. Препитанието си намира като домашен учител, с годините се самообразова, усвоява десет чужди езика, между които староеврейски, халдейски и сирийски, и става професор по философия, естествени науки и история в Лайденския университет. Макар и с разклатено здраве предприема редица пътувания в Хага, Париж, Марсилия, Флоренция, Рим, Венеция, Щрасбург (днес Страсбург) и др. В 1662 г. Сакс-Ваймарският херцог Вилхелм IV го въвежда във висшето общество, където поетът получава прозвището „Безсмъртният“.

Ранните си произведения Грифиус написва на латински и в тях изразява копнежа си по мир и житейска осмисленост. В сонети, оди и епиграми — вече на немски — поетът с патос призовава „бога на любовта“ да помири враждуващите, да разсее суетата на света и спре войните, за да се възцари „вечен мир“ на земята. Първият сборник с немски сонети на Грифиус излиза в 1637 г. Следващите му поетически произведения са „Неделни и празнични сонети“ (1639) — тук е включено прочутото стихотворение „Сълзите на отечеството“ (1636), — „Немски римувани стихове“ (1650) и „Немски стихотворения — първа част“ (1657).

Творбите на Андреас Грифиус излъчват мрачно величие и мъжество, те не знаят пощада и отхвърлят всяко жалко смирение пред съдбата. Трагедиите му възхваляват героичното страдание и невинната смърт на християнски мъченици, които при всички превратности на съдбата запазват душевната си твърдост. В чест на поета град Дюселдорф учредява през 1957 г. литературната награда „Андреас Грифиус“, която от 1990 г. се поема от родния му град Глогау.

Андреас Грифиус
Сълзите на отечеството
Anno 1636

Сега съвсем, напълно сме опустошени!

Пълчища чужд народ, тръба слуха глуши,

Омазан в кърви меч, оръдие трещи,

Благата ни отнеха, с труд и пот стъкмени.

 

Сред жар изтляват кули, църкви повалени.

В прах кметството лежи, съсечени бащи,

Момите са без чест и всичко се руши

От огън, чума, смърт, сърцата са сразени.

 

В града ни непрестанно прясна кръв тече.

Реката вече три по шест лета влече

Зловонни трупове и бавно се отлива.

 

За напастта мълча, по-страшна от смъртта,

По-зла от чумата, пожара, бедността:

Душевното богатство в хората погива.

 

1636

Андреас Грифиус
Из „Гибелта на Фрайщат“

… Не виждам вече град! С жарава са покрити

Красивите места! В прахта си са зарити

Порутените сгради! Вони на изгоряло —

Ей там изравят пак едно димящо тяло

На някой клет човек, в съня си запламтял.

Неволята множи се в пожара побеснял.

Избава не съзирам! Ах, музи, как погива

И вашето богатство — огънят залива

В гнева си и нещата, наречени свещени,

А вятърът разнася листата овъглени;

Ах, онова, с което умът се е прославил

И тленния човек безсмъртен е направил,

Изчезва само в миг! Днес тъпчем с грозно чувство

Онуй, което вчера бе мъдрост и изкуство!

О, суета световна! Как да устоим,

Щом времето погубва своя син любим!

И нищо че ти служи все още тази плът,

Щом камък и метал тъй лесно се рушат.

Нима тук има някой, отдаден на порок,

Когато ни заплашва с възмездието Бог

И огън на греха разпалва тоз пожар,

Принесъл Фрайщат с ярост на гибелта във дар?

 

1637

Андреас Грифиус
Всичко е суета
По Еклесиаст, 1:2

Каквото днес строиш, събаря утре друг;

Съзираш градове, но става пустош тук

И само млад пастир подвиква след стадата;

 

Каквото с плам цъфти, затъпква се в земята;

Каквото вдига глас, ще отшуми без звук;

И бронз, и мрамор горд превръщат се в боклук.

Днес щастие цари, ще го смени тъгата.

 

Великите дела помръкват като блян.

Как слабият човек да крачи в ураган?

Ах, всичко, що броим за дивно и чудесно,

 

Без стойност е сега, пуст вятър, сянка, прах,

Подобно полски цвят, забравен с грозен смях.

Безсмъртните неща не се познават лесно!

 

1643

Андреас Грифиус
Човешкото злочестие

Какво съм аз, човекът! Една смъдяща рана,

Играчка на съдбата, пламък мъжделив,

На болките арена, стаена в ужас див,

Топящ се бързо сняг и свещ, в нощта отвяна.

 

Животът ни лети като шега презряна.

А който изтърпял е своя дял горчив

И вече е записан в смъртния архив,

Забравен е навек в душата ни смълчана.

 

Тъй както избледнява някой глупав блян

Или пък бърз поток струи необуздан,

Така ще отшумят известност, почит, слава.

 

Днес който дъх поема, чака го потоп,

След нас което иде, пак ще гние в гроб.

Ще свършим всички, сякаш дим се изпарява.

 

1643

Андреас Грифиус
Размисъл за времето

Годините не притежавам,

които времето ми е отнело;

Годините не притежавам,

които ще посрещна смело.

 

Единствено мигът е мой

и днес, окажа ли му почитта,

не само той ще бъде мой,

но и годините, и вечността.

 

1650

Андреас Грифиус
На Ойгение

Така се чувствам сам, живея в самота,

Макар и да не съм захвърлен сред пустини,

Сред тигри, хищна гмеж, бърлоги на гадини.

Така се чувствам сам, задавен от скръбта;

 

Дори и сред народ, ликуващ с волността

На нови мирни дни и небосводи сини,

Все тъй се чувствам сам. А нявга сред жасмини

Целувахме се с жар. Но днес далеч е тя.

 

Така се чувствам сам, самотен, слят с тъгата,

Понеже мойто Аз е тъй далеч от мен,

Без нея нищо тук не гали ми душата.

 

Но скъпият й лик с любов ме изненадва.

Самотен ли? Ликът пред мен е всеки ден?

Какво ли би било, щом още с лик ме радва!

 

1663

Албрехт фон Халер (1708–1777) — Швейцария

Венцеслав Константинов
Албрехт фон Халер

Албрехт фон Халер (1708–1777) е швейцарски поет от епохата на ранното Просвещение, който — в стила на времето — е и универсален учен, изтъкнат естествоизпитател и лекар. Халер произлиза от стар бернски патрициански род, но рано загубва баща си и с помощта на близки следва медицина в Тюбинген и Лайден. На младини предприема с учебна цел продължителни пътувания из Англия и Франция. В 1736 г. Халер става професор по анатомия, хирургия и ботаника в Гьотингенския университет и постепенно си спечелва световна слава — става член на всички именити научни академии в Европа. Албрехт фон Халер, който в 1749 г. получава за научните си заслуги благородническа титла, е смятан за създател на експерименталната физиология.

Като поет Халер се изявява преди всичко с публикуваната в 1732 г. стихосбирка „Опит за швейцарски стихове“. Още в тези ранни поетически творби младият Халер се стреми да преодолее рационализма на епохата си, като се обръща към „майката природа“ с нейната необятна съзидателна мощ. Включената в сборника епическа поема „Алпите“ (1729) възпява в изискани строфи красотата на планинския пейзаж, възхвалява простия човешки труд и изразява убеждението, че природосъобразният живот на обикновените хора е по-нравствен и по-разумен от изтънчения и преситен бит на висшето съсловие. Халер си създава име и с „поучителни стихотворения“ върху религиозни, нравствени и метафизически въпроси на епохата. Неговата образованост се проявява и в многобройни литературно-критически статии, което става причина да плъзне мълвата, че „четял и докато яздел“.

Възгледите на Албрехт фон Халер за живителната мощ на природата, за необходимостта от всестранно познание и поврат към първоизворите на живота завладяват френското Просвещение и особено мислите на Жан-Жак Русо — така те става подтик за всички социални обновления след края на XVIII век.

Албрехт фон Халер
Из „Алпите“

Когато чест и злато лих съюз създават,

В смутената душа погасва радостта.

Нещата стойност имат, щом ни завладяват,

А скъпият товар ни тегли към смъртта.

Какво ли отличава княза от овчаря,

Щом скиптърът от гегата е по-немил?

Тежко му, който в честолюбие изгаря:

Слуги навред да има, пак ще е унил!

Нали щом вечен мир душата обладае,

По-леко сън заспива, който пух не знае?

 

Щастливо златно време, дар на боговете!

Защо, уви, тъй рано си отиде ти?

О, не, че вихър зъл не къса тука цвете,

А вечна пролет сред ливадите цъфти;

И не, че житото само расте в нивята,

А мед и мляко на потоци вред шурти,

И не, че дързък лъв не плаши веч стадата,

А заблудено агне кротко с вълци спи.

Не! Ала тук излишество злотворно няма

И в бедността е скрита благодат голяма!

 

Блазе ви, о, деца на Майката Природа!

Не приказен разкош душите ви коси;

Но що да дирим блясък и суетна мода,

Когато добродетелта труда краси?

Не царствен дял съдбата ви е отредила,

Сразяват ви и мълнии, и зли слани;

Безкрайна зима пролетта е тук скъсила

И вечен лед обгръща хладни долини.

Но нравите ви златни всичко заменяват —

И елементите дори ви облажават!

 

1729

Албрехт фон Халер
Из „Мисли за разума, суеверието и безверието“

Как Бог сред самота е вечността прозрял,

Защо преди, не днес, е този свят създал;

Къде е бил духът, преди да влезе в тяло;

И как да устои сред всичко онемяло;

Как Нищото в гръдта ни се превърна в Нещо;

Как мисълта начена да си служи вещо

В услуга на душата; как кръгът далечен

На безначално време се простира вечен

Пред взора; как потокът, който днес линее,

В морето на безбрежността ще се прелее:

Това не проумява никой, замълчете,

С такава дързост да се мъчат враговете!

 

Достатъчно, Бог грее в цялата Природа,

Строежът на света е в негова угода.

В безмерното пространство, в светли висоти

Безкраен свят край друго слънце се върти

По божия повеля. А звезди безброй

Летят с неспирен блясък и в единен строй,

По скрит закон разпръснати на небосвода,

Кръжат по пътя си и следват хоровода,

Създаден от Твореца; неговата воля

Твори движение, покой и всяка роля

По своя мяра. Всеки камък на Земята,

Прославя Бог за мъдростта и чудесата!

 

1729

Албрехт фон Халер
Из „Лъжливостта на човешките добродетели“

Потънал в крепък сън на мисли вечно нови,

Духът захвърля горд човешките окови.

И вижте как навред обзиращо снове

В безкрайния простор на други светове.

Защо звездите свои пътища намират,

Как цветовете в бяла светлина се сбират,

Какъв двигател с мощ вселената върти,

Защо морето в равни часове тупти,

Това той знае днес: просвета драгоценна

И траен източник на истина нетленна.

 

Ще си отиде той, на мъдрост сит, в звездите

Ще дирят името му учени честити.

Яви се, дух велик, щом в черна пустота

Светът затъне цял, а ти пламтиш в нощта,

И нека твоят ум, почитан от народи,

С последните си мисли смело да ни води!

Как различаваш ти живота от съня?

Как се отделя в миг тъмата от деня?

На твърдите тела кой формата придава,

Как тъй мени се тя, но същата остава?

 

Пороя, който всичко в бездната завлича,

Властта в магнита как желязото привлича,

На зрака скоростта, движение, покой,

Обвързаност, подем, възможности безброй…

Това обследвай ти, учи ни, дух безсмъртен

И с благослов светът от теб ще е покъртен!

Но ти ще търсиш все в изкуствена среда

На истината свята тъмната следа —

Природата е скрила същността, отрежда:

Щастлив е, който зърне външната одежда!

 

1730

Албрехт фон Халер
Размисъл след едно събитие

Душа, смири се, довери се на съдбата,

Тя знае за какво жадуваш:

Не винаги одеждите й са в позлата,

Честит бъди, че съществуваш.

 

Духът ти е свободен, а делата прями,

Ти още имаш дом, родина:

Защо тъгуваш? Само гордостта се срами

От бедност, смазала мнозина.

 

Сега не бива мъдреците да забравяш,

Които с чест смъртта посрещат:

Нима изрядната им твърдост ще прославяш,

Но твоя дух не ще подсещат?

 

За дарове от времето да не милееш,

Стремиш се, ала зло те слита;

Към Бог една молба отправяй: да живееш

Далеч от нужда и пресита.

 

1732/34

Албрехт фон Халер
Из „Траурна ода за смъртта на любимата Мариане“

Как за смъртта сърцето да говори?

О, Мариане! Как да пея днес,

Когато вопъл с думата се бори,

А смисълът побягва с вик злочест?

Насладата, която с теб получих,

Сега уголемява ми скръбта;

Раненото сърце докрай отключих

И чувствам по-изгарящо смъртта.

 

Ах, любовта ми беше твърде жарка,

Но ти я заслужаваше без спор,

Ликът ти мил изпълва ме без мярка,

Как да мълча за теб с помътен взор!

И в знак, че любовта добри ни прави,

За ново щастие намирам тих завет:

След себе си ти нещо ми остави —

На верността ни нежния портрет!

 

1736

Албрехт фон Халер
Из „Несъвършена поема за Вечността“

Дъбрави, гдето чезне всеки слънчев зрак,

Ели и храсти диви, скрити в гробен мрак;

Изронени скали под птици заблудени,

В самотен рой кръжащи с мишци уморени;

Потоци през поля, замрели в сухота,

Водите си излели в гниещи блата;

        Посърнали нивя, безрадостни простори —

        Сред багри на смъртта душата ми се бори!

О, с вас подхранвам пак в сърцето си скръбта!

За мен сте вие знак на Вечността!

 

1736

Фридрих Готлиб Клопщок (1724–1803) — Германия

Венцеслав Константинов
Фридрих Готлиб Клопщок

Фридрих Готлиб Клопщок (1724–1803) е немски поет и драматург, живял в епохата между литературния барок и класицизма. Роден е в Кведлинбург в семейството на юрист, като последно от седемнадесет деца. Получава образование в духа на християнския пиетизъм. Изучава теология в Йена и Лайпциг и още като студент сътрудничи на списание „Бремер Байтреге“, където публикува първите три песни на събудилата широк интерес епическа поема „Месия“, написана в класически хекзаметър.

За две години Клопщок става домашен учител в Лангензалца, влюбва се безутешно и създава най-хубавите си ранни оди за недостижимата любима, които предизвикват буря от възторг. Поетът предприема пътешествие в Швейцария и следващите му оди имат за тема религията, любовта, приятелството, родината и изживяването на природата. Двадесет и седем годишен Клопщок получава пожизнена стипендия от датския крал Фридрих V и няколко години живее в Копенхаген. Тогава се оженва, но съпругата му скоро умира и през следващите тридесет години поетът я възпява в своите елегии, една от най-хубавите сред които е „Лятна нощ“ (1764). През последните десетилетия от своя живот Клопщок завършва поемата си „Месия“ (1773), съдържаща 22 000 стиха, установява се в Хамбург и задълго е честван като най-велик поет на Германия.

Фридрих Готлиб Клопщок е смятан за родоначалник на сантименталната поезия и на немския ирационализъм, а също за баща на идеята за немска национална държава. Поетът приветства Френската революция, нарича я „най-благородното дело на столетието“, но после се отвращава от нейните жестоки последици. В поезията си той се отрича от всекидневния език и яркото му словотворчество създава непознати дотогава образи и ритми, като въз основата на антични образци доразвива немското стихосложение.

Клопщок е предшественик на литературното направление „Бурни устреми“, а творбите му са упражнили голямо влияние върху цяло поколение немски поети, сред които Йохан Волфганг Гьоте, а в по-ново време Стефан Георге и Райнер Мария Рилке.

Фридрих Готлиб Клопщок
Гердан от рози

Открих я в пролетните сенки;

С гердан от рози я обкичих;

Тя нищо не усети, спеше.

 

Погледнах я; животът ми

С тоз поглед в нейния се влюби:

Почувствах го, не го съзнах.

 

Все пак зашепнах й без глас,

Герданът ми от рози шумна:

И тя пробуди се от сън.

 

Погледна ме; животът й

С тоз поглед в моя се залюби,

И в миг край нас настъпи рай.

 

1753

Фридрих Готлиб Клопщок
Младежът

Гледаше май мълчалив увенчаните

        Леко развени къдрици в сребристия ручей;

                Венецът му там руменееше сякаш сред изгрев,

                        Той се оглеждаше и се усмихваше нежно.

 

Яростно спусна се в миг ураган от планинския хребет!

        Ясенът, борът, дъбът се прекършиха,

                А със скалите се срути и кленът

                        От смутния лик на върха.

 

Но май спокойно задряма край ручея,

        Нека бушува гърмящата буря!

                Унесено спеше, обвеян от цвят,

                        И се събуди ведно с Хесперида.

 

Днес ти не чувстваш все още бедата,

        Животът се смее пред теб като Грация.

                Ставай и въоръжавай се с мъдрост,

                        Защото, младежо, цветът прецъфтява!

 

1764

Фридрих Готлиб Клопщок
Ранните гробове

Добре дошъл, о, месец сребролик,

        Красив и нежен спътник на нощта!

                Отиваш си? Не бързай, остани, приятелю на мисълта ми!

                        Вижте, той остава, облаците отминават.

 

Пробудата на май е само

        Още по-красива, като лятна нощ,

                Щом росата, ясна като светлина, от къдрите му капе,

                        И заруменял, по хълма се изкачва.

 

Ах, вие, благородници, обрастват вече

        Надгробните ви плочи с тежък мъх!

                О, как бях щастлив, когато още можех с вас

                        Да гледам как денят поруменява, как блести нощта.

 

1764

Фридрих Готлиб Клопщок
Лятна нощ

Когато блясъкът на месеца се стича

        Над горите, а ухания се смесват

                С мирисите от липите

                        И лъхат в нощната прохлада;

 

Тогава като сенки ме връхлитат мисли

        За гроба на любимата и виждам само

                В гората здрача, не долавям

                        Аромата на цъфтежа.

 

А някога, о, мъртви, сладостта бе обща!

        Как ни обвяваше уханната прохлада,

                Как те красеше месецът,

                        О, прелестна природо!

 

1764

Фридрих Готлиб Клопщок
Наздравица за мъртвите другари

Нека мълчаливите ви кости, и каквото друго бяхте,

        А не гнили мощи, да дочуят този свят копнеж

                Сред недрата на Земята

                        И в полята на Елизиума!

 

Да живеем мъдри като вас и предани на спомена

        За вашата смърт, но да бъдем весели;

                Сякаш всички вие пак сте тук

                        С най-честитите другари!

 

1764

Фридрих Готлиб Клопщок
Смъртта

О, гледка на сияйна нощ, на звездно войнство,

Как възвисяваш ти! Как възхищаваш, съзерцание

На прелестния свят! Създател Бог!

О, как възвишен си, Създател Бог!

 

Как чувстващият радва се от погледа към звездното ти войнство,

Как незначителен е, ала кой е Бог, каква прашинка, ала кой е Бог,

Той, неговият Бог! О, с мен бъди, усещане

За възхищение, когато ще умра и аз!

 

Защо така те плаши, Смърт, осмисленият сън?

О, не засенчвай повече насладата от радостта небесна!

Аз ще потъна в прах, това е божия сеитба! С какво ще побоиш

Безсмъртния, измамна Смърт?

 

О, с всички заедно надолу, мое тяло, към разтление!

В долината му потъват всички паднали

Още от житейското Начало! С всички заедно надолу, моя прах,

Към войнството, заспало вечен сън!

 

1766

Фридрих Готлиб Клопщок
Моята горичка

На граф и графиня Холк

Сянката ви дълго вече ме разхлажда, дъбове

На милата горичка! Аз не съм вкопал

Корените на високите върхари, вие избуяхте

Преди мен, станете,

 

Млади гранки, толкоз снажни, изправете още по-високо

Някой ден глава и протегнете, щом денят преваля,

По-далечни сенки. Зеленейте, оцелявайте; не ви

Завиждам, дъбове!

 

Желая покрай вас да насадя другари,

Плачещи върби, та някой ден, когато слънцето се

Скланя, в хладината ви, облъхнати от вечерния

Вятър, техните листа

 

Да се раздвижат леко, та любимият да каже

На момичето си: Те не плачат, те шептят,

Музика мълвят; как би описал Праотецът

Красивата върба!

 

А когато в бурята дъбът тук няма да шумти,

И вече няма да повява шепот от върбата,

Ще останат песните, които от сърцето идат

И в сърцата се преливат.

 

1778

Фридрих Готлиб Клопщок
Победителят

Увенчайте чело̀то ми, лаври победни: Сражавах се

Мъжки. С всяко отхвърляне и опошляване

На онова, което въздига човека,

Което го прави Човек!

 

Пред мене излязоха; ах, горестта и погнусата

Ме връхлетяха, с ярост ужасна!

Блаженство! Аз победих, не станах

Човекомразец.

 

Жестока бе битката, и нескончаема, заради мирните дни

На живота! Сразен бе врагът; тъй угасна за мен

Всяка радост! Светът се превърна

В глуха пустиня! Денят стана нощ!

 

1795

Йохан Волфганг Гьоте (1749–1832) — Германия

Венцеслав Константинов
Йохан Волфганг Гьоте

Йохан Волфганг Гьоте (1749–1832) е велик поет на Германия и един от най-завършените гении на човечеството. Роден е във Франкфурт на Майн, тогава част от Свещената римска империя. Баща му Гаспар Гьоте е юрисконсулт с титла имперски съветник. Той лично се грижи за началното образование на сина си, обучавайки го по музика, живопис и чужди езици. Гьоте по-късно учи право в университета в Лайпциг, където преживява първото си любовно разочарование. Юридическите науки не му допадат особено и той предпочита да посещава редовно театър, да взима уроци по рисуване, прави и първи поетически опити. Стиховете, които пише в Лайпциг — книгата „Анете“ (1767), — са в духа на модерната тогава галантна поезия в стил рококо. Така и не успява да завърши следването си и през есента на 1768 г. болен се завръща в родния си град. След двегодишно лечение от меланхолия и суицидни пориви (от тях се освобождава едва чрез романа си „Страданията на младия Вертер“. Гьоте продължава обучението си в Щрасбург (днес Страсбург), където отново се влюбва трагично и се сближава с писателите от литературното направление „Бурни устреми“. Под влияние на свои приятели медици посещава лекции по медицина и естествени науки. Запознава се с Йохан Готфид Хердер и възприема неговия възглед за поезията, че тя е „не привилегия за избраници, а плод на народния дух“. През 1770 г. Гьоте получава научната степен „доктор по право“ и няколко месеца практикува в съда в град Вецлар. Там преживява нова мъчителна любов и пак се завръща в родния Франкфурт, където става адвокат, но посвещава времето си главно на литературата.

Идеите на движението „Бурни устреми“ оказват голямо влияние върху ранното творчество на Гьоте. Основни теми в него са силната личност, геният, свръхчовекът. Сред най-известните му произведения от този период са одата „Прометей“ (1774), първоначалният вариант на „Фауст“ — „Прафауст“ (1773), първата немска историческа драма „Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка“ (написана през 1771 г. и публикувана през 1773 г.) и сантименталният роман „Страданията на младия Вертер“ (1774).

Славата на Йохан Волфганг Гьоте като поет се разнася бързо из Германия и Европа. В дома му се стичат множество почитатели, сред които е и престолонаследникът на княжество Саксония-Ваймар-Айзенах Карл Аугуст. Веднага щом наследява престола, той кани Гьоте да живее във Ваймар. През 1775 г. поетът постъпва на служба към княжеския двор и там се увлича по красивата, но студена придворна дама баронеса Шарлоте фон Щайн. Гьоте получава званието „действителен таен съветник“ и място в Държавния съвет, а после е назначен за първи министър и получава благородническа титла (1782). Ентусиазирано се заема с организирането на културния живот на Ваймар. Привлича да работят там Йохан Готфид Хердер и Фридрих Шилер, с когото го свързва тясно приятелство и то трае повече от десетилетие, като оказва плодотворно въздействие и върху двамата. През този период Гьоте пише някои от най-хубавите си балади — „Рибарят“. „Горски цар“. „Певецът“, но като цяло огромната натовареност не му позволява пълноценни творчески занимания. Някои го определят като „затихваща знаменитост“. Вероятно самият той се е чувствал неудовлетворен, тъй като през 1786 г. тайно напуска Ваймар и за две години се установява в Италия.

Съприкосновението с хармоничната антична култура оказва огромно положително влияние върху Гьоте. Той се завръща в Германия помъдрял и успокоен, изпълнен с нови творчески планове. Ориентиран изцяло към принципите на класицизма, търси възможности за тяхното утвърждаване в съвременното немско изкуство. Така се ражда програмата на Ваймарския класицизъм, от която е вдъхновено и късното Гьотево творчество — изящните „Римски елегии“ (1788–1790), посветени на простата цветарка Кристиане Вулпиус, за която след осем години поетът се оженва. В този период възникват епичната поема „Херман и Доротея“ (1798); драматургичните творби, които той започва по-рано, но едва тогава преосмисля и публикува — „Ифигения в Таврида“ (1787), „Егмонт“ (1788), „Торквато Тасо“ (1790); образецът на новия образователен роман „Вилхелм Майстер — години на учение“ (1796) и „Вилхем Майстер — години на странстване“ (1807/1821), мемоарно-автобиографичната книга „Поезия и истина“ (1811–1814) и още много други.

Бляскавата епоха на своята литературна дейност Гьоте завършва с най-великата творба на живота си — трагедията „Фауст“. Тя го определя като безспорен първомайстор в интелектуалния живот на Германия. Цяла Европа с уважение произнася името на поета. Дори Наполеон през 1806 г., след като завладява град Ваймар, цял час с увлечение разговаря с Гьоте и го награждава с Кръста на Почетния легион.

До сетния си миг Гьоте живее във Ваймар — там извършва и своите изследвания в областта на естествените науки, донесли му допълнителна слава. При своите пътувания вече възрастният поет преживява редица любовни увлечения, а през 1821 г. в курорта Мариенбад се запознава със седемнайсетгодишната Улрике фон Левецо и не след дълго — вече седемдесет и четири годишен — й прави предложение за женитба. Отказът дълбоко го наранява и в резултат възниква поемата „Трилогия на страстта“ (1827), в която е включена прочутата „Мариенбадска елегия“ (1823).

Йохан Волфганг фон Гьоте е оставил име не само на проникновен творец и значителен учен, но и на велик жизнелюбец и страстен почитател на „вечната женственост“. От юношеската си любов към „Кетхен“ (по-голяма с три години) до старческото увлечение по Улрике (по-млада с петдесет и пет години) Гьоте е търсил в Жената упование и подтик за съзидание. Откривал е в Нея божествеността на Природата, очарованието на Красотата и даровете на Любовта, намирал е духовно Преображение и творческо Себепостигане.

Поетът умира на 22 март 1832 г. и е погребан във ваймарската княжеска гробница. Академичното издание на Гьотевите произведения, осъществено по поръчка на великата херцогиня Софи фон Заксен в периода 1887–1920 г., се състои от 143 тома.

Литературното творчество на Гьоте съчетава чистотата и елегантността на стила с богато художествено въображение и с дълбоки философски идеи. Неговият живот е смятан за образец на най-хармонично развитие. Името на поета още приживе достига до всички цивилизовани кътчета на земята, а възгледът му за възникването на „световна литература“ намира в наши дни пълно потвърждение. В чест на поета литературни награди „Гьоте“ учредяват през 1927 г. родният му град Франкфурт на Майн, през 1949 г. столицата на ГДР град Берлин, а през 1949 г. ханзейският град Хамбург.

Йохан Волфганг Гьоте
На Анете

Античните поети

Наричали са книги

На богове и музи,

Но не и на любими.

Защо ли, ах, Анете,

Щом всичко си за мене —

Любима, бог и муза —

Не дам на тази книга

Прекрасното ти име?

 

1767

Йохан Волфганг Гьоте
На майка ми

Макар без поздрав и писмо от мен,

Съмнения не бива да таиш

В сърцето, че синовната любов,

Която ти дължа, от мойта гръд

Е отлетяла. Както канара,

Закотвена навеки сред река,

Не се поклаща, нищо че вълни,

Ту бурни, ту спокойни там шумят

И от очите ни я скриват, тъй

Не се поклаща любовта към теб

В гръдта ми, но житейският поток

Ту бурно я връхлита с дива скръб,

Ту с радост кротко я залива в миг

И пречи й да извиси глава,

Да заблести сред слънчеви лъчи,

Та с всеки поглед да разбираш ти

Как нежно те почита твоят син.

 

1767

Йохан Волфганг Гьоте
Орел и гълъб

Разперил млад орел крила,

На лов поел,

Но в миг пронизва го стрела

И скършва устрема му смел.

Той пада посред миртова горичка,

Три дни се гърчи в болки там

И тръпне изнурен

Три дълги, дълги нощи;

Накрая той е изцелен

От животворния балсам

На вездесъщата Природа.

От храсталака се измъква,

Крила разтваря — ала, ах,

Къде е мощният размах?

С последни сили се издига

Над земята,

За плячка закопнял,

Но каца, премалял от скръб,

На камъните край реката;

Зарейва поглед в клонестия дъб,

В небесния простор

И сълзи пълнят гордия му взор.

 

Тогава посред миртовите гранки

Долита гълъб с гълъбица —

Те закачливо се поклащат

По пясъка златист покрай брега

И нежно гукат в хор,

Извиват сластно алени очи

И зърват горестната птица.

Гълъбът приплясва отзивчиво

До близкия шубрак, кокори се

Изискано-самодоволен:

„Ти страдаш! — бъбри той. —

Приятелю, главата горе!

Нима за щастие безбурно

Не ще намериш всичко тук?

Не те ли радват тези златни гранки,

Чиято сянка в зноя те разхлажда?

Нима не можеш сред лъчите

На залеза да опнеш гръд

Връз мекичкия мъх покрай потока?

Сред росни цветове ще бродиш ти,

Ще късаш до насита

Из горските гъстаци

Отбрани лакомства, ще квасиш

Гърло в ручея сребрист…

Приятелю! Умереност —

Това е истинското щастие!

С умереност навред ще си доволен!“

„О, колко мъдро! — промълвил орелът

И в себе си потънал мрачно. —

Ах, мъдрост! Ти говориш като гълъб!“

 

1771

Йохан Волфганг Гьоте
Теменужка

В дола цъфтеше нежен цвят,

Умислен, свит и непознат —

Омайна теменужка,

Овчарка млада с весел вик

И лека стъпка припна в миг

Натам, натам,

Запяла с ясен глас.

 

„Ах — мисли цветето, — да бях

Най-гиздавото стръкче, ах,

Та милата ми дружка

Да спре и да ме приюти

С любов до своите гърди!

Уви, уви,

Поне за четвърт час!“

 

Ах, ах! Момичето едвам

Съзря цвета и стъпка там

Горката теменужка.

Тя клюмна, но в захлас подзе:

„Умирам в нейните нозе,

От нея, ах,

От нея гина аз!“

 

1773

Йохан Волфганг Гьоте
Спасение

Любовта ми измени

И в мене се всели тъгата;

Замаян тръгнах към реката,

Там спрях пред бързите вълни.

 

Стоях отчаян, вкаменен,

Главата ми в несвяст ехтеше,

Водата властно ме зовеше,

Светът се завърта край мен.

 

Внезапно чух гласец висок

Зад моя гръб да се раздава,

Тъй мил сред китната дъбрава:

„Ей, ти! Потокът е дълбок!“

 

Тозчас кръвта ми заигра,

Съзрях момиче с лик приветен

И питам: „Как се казваш?“ „Кетхен!“

„О, Кетхен! Ти си тъй добра!

 

От смърт спаси ме днес и знай:

На теб дължа живота бъден!

Но този дар е тъй оскъден —

В живота радост ти ми дай!“

 

Признах й своята беда,

Тя нежно взор към мен обърна;

Целунах я, тя ми отвърна

И… в миг забравих за смъртта.

 

1774

Йохан Волфганг Гьоте
Любовна жажда

Кой ще чуе? На кого да кажа?

А да плача, ще ли ме пожалят?

Устната, която толкоз радост

Вкусваше и даваше в замяна,

Се разцепи и боли ужасно.

Раната кърви, но не защото

Милата ми в пламенна целувка

Сладко зъб е впила, та по-силно

На любимия да се порадва:

Нежната ми устна се разцепи,

Ах, понеже в дни на мраз и хали

Ветрове враждебни ме връхлитат.

 

Нека сок от скъпо грозде, смесен

С пчелен мед край моето огнище,

В миг ме изцели: но, ах, едва ли,

Ако любовта в сместа не влее

Капка от балсама си чудесен!

 

1776

Йохан Волфганг Гьоте
Надежда

Нека моят труд полека

В дело се превърне, нека

Не изсъхна като гранка!

Участ! Вярвам: много пъти

Тези днес безлистни пръти

Ще дадат и плод, и сянка.

 

1776

Йохан Волфганг Гьоте
Грижа

Спри това кръжене вечно,

Песента ми не гнети!

Ах, съчувствие сърдечно,

Щастие, къде си ти?

Да остана? Да побягна?

Стига този празен шум!

Радост щом не ми се падна,

Грижа, дай ми поне ум!

 

1776

Йохан Волфганг Гьоте
Нощна песен на странника

Ти, в небето който бдиш,

Всяка горест утоляваш,

Дважди клетника тешиш,

Дважди с бодрост го даряваш,

Чуй, на този свят съм сит —

На възторзи и беди!

Мир честит,

Слез във моите гърди!

 

1776

Йохан Волфганг Гьоте
Моята богиня

Коя ле безсмъртна

Венец заслужава?

Няма да споря,

Но аз го отреждам

На вечно подвижната,

Винаги новата,

Чудната щерка не Юпитер,

Свидното негово чедо —

Фантазия!

 

Защото на нея

Той позволи

Всички прищевки,

Които по право

За себе си пази;

И сам весели се

С безумката.

 

Тя може, обкичена с рози,

Яхнала лилиев стрък,

Да броди из китни долѝни,

Летните птици да води

И с пчелно хоботче

Лека и вкусна роса

От цветните чашки да пие.

 

Също тя може

С развени къдрици

И поглед навъсен

Сред вихри да стене

Край стръмни чукари

И в хиляди багри

На утро и вечер,

Неспир променлива

Като лунния лик,

Да блясва пред смъртните.

 

Нека тук всички

Възхвалим бащата,

Великия старец,

Задето тъй дивна,

Невехнещо-млада съпруга

На смъртните хора

Склони да даде!

 

Защото единствено нас

Той обручи със нея

В небесен съюз

И повели й

В радост и скърби

Вярна съпруга да бъде,

Да не ни изоставя!

 

Всичките други

Злочести създания

На многодетната

Майка Земя

Едвам поминуват

В тъмни наслади

И лихи страдания

На мимолетния

Скуден живот,

Превити в ярема

На вечната Нужда.

 

Обаче на нас

Той отстъпи, ликувайте!,

Своята палава,

Галена щерка.

Срещнете я с ласки

Като любима!

Отдайте й почит

На мила стопанка!

 

И нека свекървата —

Старата Мъдрост —

Душицата нежна

Не хока!

 

Също познавам сестра й,

По-зрялата, по-разсъдливата:

Кротката моя другарка.

О, нека, додето угасне

В очите ми зракът,

Тя не отвръща от мене лика си,

Достойната моя водителка

И вечна утеха — Надеждата!

 

1780

Йохан Волфганг Гьоте
На моите дървета

Чуйте ме, дървета мили,

Посадих ви, озарен

От надежди лекокрили

И от полет вдъхновен.

Днес пред вас сърце разтворих:

Любят ме и сам пламтя;

Ах, на чистия ми порив

С дваж по-чист отвръща тя!

 

Вирвайте в небето стволи,

Че в сърдечен изблик, ах,

Много страсти и неволи

В корените ви вкопах.

Плод и сянка ми носете,

Нова радост всеки ден;

С даровете си сторете

Тя да бъде вечно с мен!

 

1780

Йохан Волфганг Гьоте
Ноемврийска песен

Възпявам ловкия Стрелец,

Но не старика благ,

При който слънцето-беглец

Се скрива в дъжд и сняг,

 

А юношата ведролик

Сред цъфнали поля;

Той нежните сърца за миг

Пронизва със стрела.

 

И ето че в мъгли и дим,

Сред зимна тишина

Дарява ни с другар любим

И с прелестна жена.

 

О, нека занапред блести

Чрез образа си драг

Навеки с ярките звезди

Тоз мил и свиден знак!

 

1783

Йохан Волфганг Гьоте
Из „Римски елегии“

I

Камъни, о, говорете! Мълвете ми, горди палати!

        Улици, дума кажете! Жив ли си, дух на града?

Да, всичко има дихание между стените свещени.

        О, вечен Рим! Само за мене все още мълчиш.

Ще ми пошепне ли някой на кой прозорец ще зърна

        Нежния поглед, който с жарта си ще ме съживи?

Може би още не зная пътя, по който при нея

        Често ще ходя и своето време ще й даря?

Още разглеждам църкви, палати, руини, колони —

        Тъй разумният странник прилично използва деня.

Скоро обаче ще свърши това! Тогава единствен

        Храмът на бога Амур посветения ще приюти.

Цял един свят си ти, о, Рим! Но любов ако няма,

        Няма светът да е свят, няма и Рим да е Рим.

IX

Есенно пламъкът свети от ведрото селско огнище,

        Пука и блясва, как бързо от съчките лумва възбог!

Но тази вечер ме радва премного; защото преди да

        Стане на въглени снопът и пепел да скрие жарта,

Моето нежно момиче ще дойде. Главнѝте ще пламнат.

        Сгряната бляскава нощ ще е сладостен празник за нас.

Утре, забързана, тя ще остави любовното ложе,

        От пепелта ще разбуди наново пламтящи главни.

Че преди всичко Амур е предал на Лъстивката дарба

        Радост да буди, която не чезне сред пепел и прах.

 

1788–1790

Йохан Волфганг Гьоте
Арфист
Из „Вилхелм Майстер“

До вратата ще застана,

Мълком там ще постоя;

С милостта ще се нахраня,

И отново ще вървя.

Пред лика ми ще светлее

Всеки като в зарево;

И сълзица ще пролее,

Без да зная за какво.

 

1794

Йохан Волфганг Гьоте
На изгряващия месец

Бързаш ли да ме оставиш?

А тъй близко бе за миг!

Посред облаци се бавиш,

Где е милият светлик?

 

Виждаш, сълзите потичат:

Блясваш с лъч като звезда!

Казваш ми, че ме обичат,

Но далеч е още Тя.

 

Хайде, прекоси небето

В орбита от чистота!

Нищо, че боли сърцето,

Преблажена е нощта.

 

1828

Фридрих Шилер (1759–1805) — Германия

Венцеслав Константинов
Фридрих Шилер

Фридрих Шилер (1759–1805) е велик немски поет — дълбок мислител, съвършен драматург и блестящ историк. Израства в Марбах в ограничена дребнобуржоазна среда и постъпва във военно училище, за да си осигури препитание. Там тайно изучава философия и прави първите си литературни опити. Ранното му творчество е свързано с литературното направление „Бурни устреми“ и това се проявява най-вече в драмата му „Разбойници“ (1781), чиято премиера в Манхайм предизвиква всеобщ възторг. Но заради присъствието са на премиерата Шилер е наказан с арест и официално му е забранено да пише „комедии и подобни глупости“. В резултат поетът предприема бягство и под чуждо име заживява в имението на своя почитателка, където създава поставяната и до днес драма „Коварство и любов“ (1783).

Шилер се заема с изучаването на древногръцката литература и стига до убеждението, че елинската култура е най-съвършеното от всичко, което човечеството е сътворило в тази област. С помощта на Гьоте поетът става извънреден професор по история и философия в Йена и се вдълбочава в трудовете на Имануел Кант, които упражняват трайно влияние върху художествено-теоретичните му възгледи. Развива понятието „красива душа“ — това е човек, чиито емоции са възпитани от разума му, така че „задължението и влечението“ не си противоречат. Вече доста болен, Шилер се преселва при Гьоте във Ваймар, където след няколко продуктивни години умира от белодробна туберкулоза.

Поезията на Фридрих Шилер представлява постоянно домогване до красотата, доброто и истината в името на братството между хората, озарени от извънземната светлина на изкуството. Прочутата му „Ода на радостта“ (1785) става върховен символ във финалната част на Деветата симфония на Лудвиг ван Бетховен — днес официален химн на Европейския съюз. В чест на поета литературни и културни награди „Фридрих Шилер“ учредяват през 1920 г. швейцарската фондация „Шилер“, през 1954 г. град Манхайм, а през 1955 г. провинция Баден-Вюртемберг.

Фридрих Шилер
Към Слънцето

Слава на тебе, че пак засияваш, сине небесен!

        Слава на дивния лъч

В твойта усмивка, той всичко приветства, всичко обайва!

        Тъжно, в боязън и мрак

Тънеше скрито творението: ах, красотата бе мъртва

        Дълго пред жадния взор.

Ала от нежното розово лоно на облака рано

        С обич ти вдигна глава

И ни разбуди в зарята на утрото; тя приветливо

        Своя пожар разгоря

Над върховете и възвести ни твойта поява.

        Бързо започна нощта

Да се оттегля в безбрежността на планините.

        После изплува и ти,

Прелестно Слънце, стопиха се сивите страшни грамади!

        И като влюбени, ах,

Дълго разделяни, гледа Небето с копнеж към Земята,

        Нежно пък смее се тя;

Облаци на хоризонта сините хълми целуват;

        Въздухът чист е и лек;

Всички ливади се къпят в блясъка мил на лика ти,

        С радостни трели ехти

Хорът на птиците от позлатения злак на горите,

        Песни летят на възбог;

Всяко създание опиянено ликува в блаженство:

        Весел е целият свят!

Всичко това дължим, о, Слънце, на твоята обич.

        Отче небесен, прости,

О, прости ми, че падам ничком и вместо тебе

        Боготворя твоя син!

Ала ето че тръгва той с оня пурпурен облак,

        Литва над всички царства,

Над необятните водни простори, пламти над Всемира:

        Долу превръщат се в прах

Кралските тронове, сякаш в плесен искрят градовете;

        Ах! И самата Земя

Става гроб. Ала Слънцето от висините се смее

        Ведро към времето-смърт

И постига великата цел: сферите стопля.

        О, прекрасният лик,

Пример за доблест, с дружески поглед нека огрява

        Дълго нашия дом,

Докато в грохота на Вечността потънат звездите

        И ти самото заспиш!

 

1781

Фридрих Шилер
Поезията на живота

На ***

        „Кой би желал на сенки да се наслаждава,

С които същността чужд облик получава

И мамят те надеждата с лъжлива власт?

Да гледам истината гола искам аз!

Пък нека с бляна ми да рухнат небесата

И в миг реалността да окове

Духа свободен, полетял към върхове

На безграничните възможности в царствата —

Да се надвие трябва той самият,

Така свещената повеля на дълга

И на неволята мъчителна вика

Дваж по-смирен ще го открият.

Щом истината вече те гнети,

Как ще търпиш необходимостта?“

 

        Така от пристана на своя опит ти,

Приятелю, възкликваш най-сурово

И с укор гледаш на привидните неща.

Уплашени от строгото ти слово,

Побягват Ерос и крилатият му сонм,

Замлъкват музите, а Хорите игрите

Прекъсват, снемат си венците

От хубавите къдри с жален стон.

Строшава златната си лира Аполон,

А Хермес — жезъла вълшебен със змията.

И на живота от посърналия лоб

Се свлича розовото було на мечтата —

Светът показва се, какъвто си е: гроб!

Синът на Китерея от очите дръпва

Превръзката, проглежда любовта,

В божественото си дете в миг зърва

Преходна твар, изплашва се и хуква тя.

На красотата младото лице старее,

Дори по твойте устни леденее

Любовната целувка — в радостна забрава

Сърцето ти окаменява.

 

1795

Фридрих Шилер
Геният

„Трябва ли — питаш — да вярвам в словото на мъдреците,

        Щом тълпата новаци тъй сигурно, вещо зове?

Може ли истински мир да намеря в науката само,

        Метод да стане опора на правдата и радостта?

Трябва ли в порива, тихо нашепващ ми, да се съмнявам

        Или в закона, изписан в гръдта ми, Природо, от теб,

Докато Вечната книга печата си школски наложи

        И с предписания строги скове крилатия дух?

Отговори ми — нали си прониквал в същата бездна

        И си се върнал от този мухлясал гроб невредим,

Знаеш какво съдържа ковчегът на тъмните думи,

        Дали за живите има утеха при мумиите там,

Да го измина ли, нощния път? Боя се — признавам!

        Но го желая, ако извежда към истина той.“

Ах, приятелю, Златния век ти познаваш, поети

        Много легенди за него са пели с наивност и плам,

Оня век, в който святост изпълвала още живота,

        Девствено и непорочно чувството още било,

А пък законът велик, който в небето владее

        Хода на Слънцето, буди в яйцето зародиша скрит —

Същият таен закон на всяка необходимост

        Движел и волните, мощни вълни в човешката гръд,

Разумът, без да се лута, сякаш стрелка на часовник

        Само правдивото сочел, към вечността устремен.

Нямало този дележ на невежи и посветени,

        Никой не дирел при мъртвите жизненост, сила и страст;

Всяко сърце еднакво разбирало вечната норма,

        Животворящият извор за всички еднакво бил скрит,

Ала щастливият век е отминал! Дръзко безчинство

        Днес е смутило онзи божествен, природен покой.

Стъпкано, чувството глас не е вече на боговете

        И занемява оракулът в опозорената гръд.

Само в най-скритото Аз още духът го долавя,

        Святият смисъл търси подслон в мистичния слог.

Тук, в тази бездна, зове го чистосърдечният учен

        И поругана, Природата връща му пак мъдростта.

Тебе, щастливецо, ангел-пазител не е изоставял,

        Ти не си губил шепота любещ на своя инстинкт,

Взорът ти бистър вярната истина още съглежда,

        Нейният зов още ясно звучи в детинската гръд,

В твоята ведра душа мълчи на съмнения бунтът

        И ще немее, сам знаеш, навеки, както до днес,

Никога съдник за спора на чувствата няма да дириш,

        Ясният разум не ще се помъти от злото сърце —

О, ти живееш с прекрасната своя невинност, не може

        Нищо науката да ти даде. Ще се учи от теб!

Онзи закон, който с жезъл от мед непокорния води,

        Теб не засяга. Което ти вършиш, което цениш,

То е закон — за потомците става върховна повеля:

        Щом с озарена десница или със свещена уста

Нещо твориш, то ще затрогва пленения разум;

        Ти единствен не виждаш бога, гръдта ти превзел,

Нито всевластния знак, пред който всички се кланят —

        Просто и тихо ти крачиш през покорения свят.

 

1795

Фридрих Шилер
На жадуващия да подобри света

„Всичко пожертвах“ — говориш, — „да бъда на хората в помощ;

        Нямах успех, а награда ми беше омраза и гнет.“ —

Нека ти кажа, приятелю, как аз разбирам човека!

        Вярвай на Словото! Още Водачът не ме е подвел.

Никога няма да можеш за хората мъдро да съдиш;

        Както ги носиш в сърцето, така и ще ги прецениш.

А на човека, когото в живота си кратък ще срещнеш,

        Ако желае, подай му радушно за помощ ръка.

Но за дъжда и за благото тук на човешкото племе

        Грижата нека да има Небето, и вчера, и днес!

 

1795

Фридрих Шилер
Силата на жената

Силни сте вие с добрата магия на свойто присъствие;

        Всичко постигате с благост, никога нищо със гняв.

Мощ диря аз у мъжа, достойнството той отстоява,

        Ала жената владее — и нека! — единствено с чар.

 

Вярно, владели са някои с мощ на ума и делата,

        Ала на тях им е липсвал пък този най-царствен венец.

Истински властна е само женската хубост в жената:

        Щом появи се, в появата вече е нейната власт.

 

1796

Фридрих Шилер
Съживяващото

Само върхът на живота — цветецът — разпалва наново

        Природния свят, но също така и света на духа.

 

1796

Фридрих Шилер
Собственият идеал

Твоята мисъл е обща; но собствено само е чувството.

        За да е твой, ти почувствай и бога, когато го мислиш.

 

1796

Фридрих Шилер
Към поета

Нека езикът за тебе е както плътта за любимите.

        Той съществата разделя и в миг само той ги събира.

 

1796

Фридрих Шилер
Към Музата

Как ли без теб бих живял, не разбирам — но ужас изпитвам,

        Гледайки толкова хиляди как поминуват без теб.

 

1796

Фридрих Шилер
Астрономически писания

Тъй безпределно, тъй възвисено съзирам Небето!

        Ала дребнавият дух и Небето тук долу свали.

 

1796

Фридрих Шилер
На мистиците

Ето, същинската тайна лежи пред очите на всички,

Винаги около вас е, но никой не я е съзрял.

 

1796

Фридрих Шилер
Ключът

Искаш ли себе си да опознаеш, ти другите гледай.

        Искаш ли другите да разбереш, сърцето си виж.

 

1796

Фридрих Шилер
Безупречност

Да си изряден е низшата, ала и висшата степен;

        Тя се достига, ако си немощен или велик.

 

1796

Фридрих Шилер
Природен закон

Винаги тъй е било и ще бъде: човешката немощ

        Търси покой в правилата, но силата ражда успех.

 

1796

Фридрих Шилер
Моралната сила

Ако не можеш красиво да чувстваш, действай разумно,

        Нека духът ти постига, което човека ще спре.

 

1796

Фридрих Хьолдерлин (1770–1843) — Германия

Венцеслав Константинов
Фридрих Хьолдерлин

Фридрих Хьолдерлин (1770–1843) е немски поет, роден в Лауфен на река Некар в семейството на рано починал манастирски управител. Момчето изучава класически езици в прочутия Маулбронски семинар, а после постъпва в университета „Тюбингер щифт“, за да следва протестантска теология. Тук възникват и ранните химни на Хьолдерлин. Младежът се вдълбочава в трудовете на Лайбниц, Платон, Клопщок и Спиноза. Тясно приятелство го свързва с философите Хегел и Шелинг. Среща се с Гьоте и Шилер, който публикува първите откъси от епистоларния му роман в два тома „Хиперион или отшелникът от Гърция“ (1797, 1799) и му дава моралната си подкрепа. Хьолдерлин продължава образованието си в Йена, където слуша лекции при философа Фихте. Поради материални затруднения става домашен учител в дома на банкера Гонтард във Франкфурт на Майн и там се влюбва безутешно в майката на своя ученик, чийто образ (под името Диотима) става основен символ в поезията му.

Напразни са усилията на поета да основе списание, което да „обединява и помирява науката с живота, изкуството с идеала и образованите хора с природата“, както и да са установи в Йена като независим писател. След множество пътувания, физически и духовно разнебитен, Хьолдерлин постъпва в психиатрична клиника, а в 1807 г. заживява в дома на един дърводелец в Тюбинген, където в пълно умопомрачение прекарва близо четиридесет години. До смъртта си продължава да пише странни и често обвеяни от гениалност стихове, които подписва с измисленото име Скарданели.

Творчеството на Фридрих Хьолдерлин е проникнато от идеите и образите на класическата древност, но е повлияно и от стремежите и идеалите на Френската революция. Поетът вижда смисъла на изкуството във възпитанието на нов човешки род „на следващото столетие“, за да се осъществи хармоничното развитие на личността. Въздействието му се проявява едва върху поезията на XX век, най-вече в творчеството на Стефан Георге, Георг Хайм и Георг Тракл. През 1983 г. град Бад Хомбург фон дер Хьое учредява в чест на поета престижната литературна награда „Фридрих Хьолдерлин“. Едноименна награда е учредена и през 1989 г. от университетския град Тюбинген.

Фридрих Хьолдерлин
На Диотима

Хубав живот! Като нежните пъпки през зимата крееш,

        Сред остарелия свят ти разцъфваш потайно, сама.

С обич стремиш се навън, да се сгрееш на пролетен лъч,

        За да се стоплиш, подиряш сега младостта на света.

Твоето слънце, прекрасното време, е вече залязло,

        Днес в мразовитата нощ урагани се гонят с ненавист.

 

1797

Фридрих Хьолдерлин
Към Парките

Едно лято само, Всевластни, ми дайте,

        Една още есен, да узрее песента ми,

                Та после с охота сърцето ми, сито

                        От сладките звуци, в мен да умре!

 

Душата, която в живота божествено право

        Не вкуси, не ще да намери покой и в Оркуса;

                Но ако с най-святото нещо, което

                        Сърцето ми сгрява, Поезията, нявга успея,

 

Тогава добре си дошла, тишина на подземния свят!

        Ще съм доволен, макар и звукът от моята лира

                Да не ме съпроводи там долу; като боговете

                        Един път живях, и друго не искам.

 

1798

Фридрих Хьолдерлин
Молба за прошка

Свято създание! Често смущавал съм твоя

        Божествен и златен покой, а от скритите,

                По-съкровени страдания на битието

                        Някои са ти дарени от мен.

 

О, забравѝ и прости! Като облака горе

        Пред мирния месец, аз ще си ида, а ти

                Ще отдъхнеш и пак ще сияеш

                        В своята прелест, добра Светлина!

 

1798

Фридрих Хьолдерлин
Някога и сега

В младежките дни се радвах на утрото,

        А вечер ридаех; сега, когато съм вече на възраст,

                Започвам деня си несмело, но

                        Свят и ведър е краят му.

 

1798

Фридрих Хьолдерлин
Одобрението на публиката

Не е ли свещено сърцето ми, пълно с по-светъл живот,

        Откакто обичам? Защо ме ценяхте тъй много,

                Когато бях по-горделив и по-див,

                        По-многословен и по-лековат?

 

Ах! На тълпата допада каквото върви на пазара,

        Слугата почита единствено силния;

                В божественост вярват само

                        Които сами са божествени.

 

1798

Фридрих Хьолдерлин
Към бога на Слънцето

Къде си? Унася се опиянена душата ми

        В цялото твое блаженство; понеже

                Тъкмо съзирам, как морен от дългото

                        Странстване, дивният син на боговете

 

Млади къдрици окъпва в златистите облаци;

        Неволно очите ми още подире му гледат;

                Ала далеко е той, отминал е вече към

                        Благочестиви народи, които все още го тачат.

 

Обичам и тебе, Земя! Ти заедно с мене тъгуваш

        И нашата скръб като детска печал

                Се превръща на сън! О, както вихрушки

                        Пърполят и шепнат в звънтежа на струните,

 

Докато майсторски пръсти не дръпнат красивия тон,

        Тъй свирят мъгли и мечти покрай нас,

                Докато милият бог не пристигне отново

                        И не разпали в гърдите ни дух и живот.

 

1798

Фридрих Хьолдерлин
Сбогуване

Ако безчестно загина, ако душата ми

Не отмъсти на безсрамните, ако надвит

От враговете на гения, вече съм паднал

В страхливия гроб,

 

Забравѝ ме тогава, о, само от гибел спаси

Моето име и ти, отзивчиво сърце! Нищо друго,

Тогава поруменявай и ти, която

Бе мила към мене, но не и по-рано.

 

Ала не го ли предчувствам? Трижди проклет ще си,

Ангел-хранител! Далеко от тебе навярно

Всичките демони на Смъртта ще засвирят раздиращо

Върху струните на моето сърце.

 

О, побелейте тогава, къдрици на смелата

Младост! И по-добре днес, отколкото утре.

 

… тука, където на този уединен

Кръстопът горестта,

Смъртоносната, ме покоси.

 

1798

Фридрих Хьолдерлин
Залязвай, прелестно Слънце…

Залязвай, прелестно Слънце, тъй малко светът

        Те почиташе, тебе, светеца, никой не знаеше,

                Понеже без мъка и тихо

                        Възлизаше над угнетените.

 

За мене залязваш и се възраждаш приятелски, о, светлина!

        Добре разпознават очите ми тебе, прекрасната!

                Понеже и аз се научих божествено кротко да тача,

                        Че Диотима душата ми в миг изцели.

 

Вестителко на небесата! как в тебе се вслушвах!

        За теб, Диотима! Любов! как от тебе

                Към златния ден, блестящи и предани,

                        Вдигнах аз тези очи. И ето, по-живо

 

Заплискаха извори, а цветовете на тази

        Тъмна земя с любов ме облъхнаха,

                И с мила усмивка над сребърни облаци

                        За благослов се надвеси над мене ефирът.

 

1800

Фридрих Хьолдерлин
Боговете

Ти, мирен Етер! Винаги нежно опазваш

        Душата ми в болката; по-благородна

                И смела се ражда в лъчите ти,

                        Хелиос, често гръдта ми разбунена.

 

Вие, добри богове! Беден е, който не ви е познал,

        В грубата гръд не затихва нивга раздорът,

                В нощ се превръща светът, не изниква

                        За него ни радост, ни песен приветна.

 

Вие единствени, с вечната младост, крепите

        В сърцата, които ви любят, детския нрав

                И не оставяте никога гения

                        В грижи и лутане да се руши.

 

1800

Фридрих Хьолдерлин
Житие

Ти също мечтал си за нещо по-висше, ала любовта

        Съкрушава ни всички, скръбта по-могъщо ни смазва,

                Ненапразно се връща обратно

                        Нашият път, откъдето е тръгнал.

 

Нагоре или надолу! Нима не повява в святата нощ,

        Където безмълвно Природата готви ни идните дни,

                Не повява ли, както и в хладния Оркус,

                        Любящо дихание?

 

Това проумях. Ала вие, Небесни, Всесъхраняващи,

        Само да знаех, нивга подобно на смъртните майстори

                Не ме поведохте

                        С обич по равния път.

 

Трябва всичко човек да опита, казват Небесните,

        Та утолил своя глад, да се научи за всичко да благодари,

                И да разбере свободата

                        Да поеме накъдето желае.

 

1800

Фридрих Хьолдерлин
Смелостта на поета

Нали сродни на теб са всички живи създания?

        Нали те откърмят и служат ти парките даже?

                Затуй продължавай да крачиш в живота

                        Все тъй беззащитен и се не бой!

 

Всичко, което се случва, за тебе е благословено,

        Превръща се в радост! Какво би могло

                Да те засегне, сърце? Какво би могло

                        Да те слети по пътя ти?

 

Както спокойно покрай брега, или в сребристия

        Шумен поток, или над стихнали

                Бездни леко

                        Плувецът се движи — така и ние,

 

Ние, поетите на народа, с охота сме там,

        Където животът ври и кипи — ведри и мили към всички,

                С вяра във всеки! Защото как инак

                        Бихме възпели бога на всекиго?

 

А когато все пак вълната ласкаво хвърли в глъбта

        Някой от смелите, доблестно вярващ,

                Когато гласът на певеца

                        Накрая заглъхне в чертога лазурен —

 

Ведро загинал е той и горите самотни

        Дълго оплакват смъртта на своя любимец;

                Понякога Девата слуша

                        От клоните ведрата негова песен.

 

Привечер, дойде ли някой събрат

        При гроба на своя другар, размишлява той

                Край свидното паметно място,

                        Мълчи и си тръгва с още по-силна надежда.

 

1801

Фридрих Хьолдерлин
Средина на живота

С жълти круши

И пълен с диви рози

Брегът виси над езерото,

Вие, дивни лебеди,

Пияни от целувки,

Потапяте глави

В свещенотрезвата вода.

 

Горко ми, ах, къде цветята ще намеря,

Зима щом настъпи, а къде ще са

На слънцето лъчите

И на земята сенките?

Стени се извисяват

Безмълвни и студени, посред вихъра

Проскърцват ветропоказатели.

 

1802

Фридрих Хьолдерлин
Тъй малко познание…

Тъй малко познание, радост обаче голяма

        На смъртните е отредена,

 

Защо ли, о, прелестно Слънце, ти, цвете на моите цветя!

        В майския ден не ми стигаш?

                Какво по-велико познавам?

 

О, да бях по-радушен, като децата!

        И, като славей, безгрижна възхвала

                За моето щастие днес да запея!

 

1804

Фридрих Хьолдерлин
Изгледът

Когато човешката участ поеме към далечините,

Където в простора просветват последните дни на лозите,

Там скоро пустеят на жаркото лято полята

И в траурна тъмна одежда изниква гората.

 

Природата само допълва на времето знака,

Но тя устоява, а то отминава, не чака;

Това съвършенство блести от небето тогава

Към хората, както дърветата цвят увенчава.

 

1843

Фридрих Хьолдерлин
Смъртта

Тя ни изплашва,

Смъртта, нашата вярна спасителка. Кротко пристига,

Безшумно, в облак от сънища.

 

Ала остава ужасна, гледаме само

Надолу към гроба дали начаса ще ни грабне и отведе

От заслоните на нощта до съвършенството

В страната на всички познания.

 

1843

Новалис (1772–1801) — Германия

Венцеслав Константинов
Новалис

Новалис (1772–1801) е поетическото име на Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг, родоначалник на немския литературен романтизъм. Роден е в имението Обервидерщет сред планината Харц в Курзаксен и е потомък на стар благороднически род. Учи в Лутеровата гимназия в Айслебен, където получава знания по реторика и антична литература. Силно повлиян от художествения гений на Фридрих Шилер, при когото като студент по право слуша лекции в Йена, Новалис се изпълва с трансцендентален идеализъм — така превъзмогва покрусата си от жестокостите на Френската революция. Неговият духовен опит съдържа потресението от сблъсъка на действителността с житейските и художествените потребности на личността. За това светоусещане допринасят срещите му с Гьоте, Хердер и Жан Паул, както и приятелството му с Лудвиг Тик, философа Шелинг и братята Шлегел в Лайпциг.

Първите творби на поета, подписани с псевдонима Новалис, излизат под заглавие „Цветен прашец“ (1798) в списание „Атенеум“. В недовършения си роман за легендарния минезингер „Хайнрих фон Офтердинген“ (1799–1800), пропит от мистика и младежка чувственост, Новалис си поставя за цел да съедини поезията с религията, за да допринесе за възцаряването на нов „златен век“. Идеалът му е просветленото „тъмно“ Средновековие и старата католическа църква. Благотворна промяна на действителността и установяване на вътрешна хармония са възможни според него само чрез съкровено „пътуване в себе си“. Дълбокият порив към отвъдното го осенява с идеята, че поетът — жрец и пророк — е най-висшият правомощник на човечеството, понеже му дарява „синьото цвете“ — символ на романтическата поезия. Нежните и задушевни „Химни на нощта“ (1799–1800), сътворени в отчаяние от кончината на петнадесетгодишната му годеница, са изпълнени с копнеж по избавлението на смъртта. Сам поетът умира съвсем млад от белодробна туберкулоза, вероятно заразен при общуването си с болния Фридрих Шилер.

Влиянието на Новалис върху немската и световната литература и култура е изключително силно. В музикалната си драма „Тристан и Изолда“ (1859) Рихард Вагнер разработва мотива на поета за нощта като отвъдно пространство за утопичен житейски опит. На Новалис се позовават американските трансценденталисти, европейските символисти („Синята птица“) и неоромантиците от края на XIX век. Неговото далечно въздействие се долавя и в поезията на херметичния модернизъм от XX век, както и в ранните творби на Херман Хесе. В чест на поета град Дрезден учредява през 2006 г. литературната награда „Новалис“.

Новалис
Милост към бедните

Кажи, уста, защо дари те с песен

И нежна звучност в милостта си Бог,

Навярно за да мога с рой словесен

Богатите да сепвам в сън убог.

 

Че песента не стига до сърцата,

Не стресне ли порочния покой;

Повежда ги с възторг към небесата,

Когато ги изтръгне от застой.

 

Е, чуйте ме, разгулни богаташи,

В гръдта си намерете малко жал;

Скръбта на бедните не ви ли плаши?

Нали един Отец ви е създал!

 

1790

Новалис
Валс

Въртете се буйно в кръга на живота,

        Не спирайте, пейте, играйте с охота,

Сърцата да тупкат, галете момите,

        Че бързо летят младостта и шегите.

 

Раздори и ревност далеч оставете,

        С мъчителни мисли мига не сквернете,

Обичайте с вяра, с мечта несломима,

        Тъй всеки от вас ще намери любима.

 

1794

Новалис
Последна любов

Последен приятелски поглед към края на дългото странстване,

        Преди да затвори гората беззвучната порта зад мен.

Закичвам признателно знака на вярната спътница Обич,

        С душевна наслада разтварям пред нея сърцето си днес.

Единствено тя през живота ме водеше с умни съвети

        И нейна е само заслугата, ако постъпвах с добро,

Щом нежни сърца безутешно след скитника ронеха сълзи

        Или пък надежди посърваха с мене у мъдри мъже.

Но още когато детето почувства напиращи сили

        И в своята седма година навлезе честитият син,

С най-трепетна длан любовта до момчешката гръд се докосна —

        Тъй женската прелест безмер разкрасява му ранните дни.

Как майката своя любимец от дрямка разбужда с целувка,

        Как зърва я той преди всички и тя му разкрива за миг:

Навред любовта ще е с тебе — и ето, света опознавах,

        Чрез нея намерих и себе си, как да обичам разбрах.

Превърна се в нещо значимо, което игра бе дотука,

        Не ме изоставяше тя и когато съмнения, смут

Нерядко коварно опитваха да ме откъснат от нея.

        Най-сетне настъпи на моята вътрешна цялост денят,

Когато съдбата с любима жена ме дари и — навеки

        Свободен — в безкрайното щастие вдъхна ми вяра без страх.

 

1798

Новалис
Из „Духовни песни“

VII. Химн

Малцина познават

Тайнството на любовта,

Незаситеност сещат

И нескончаема жажда.

Небесният смисъл

На вечната Тайна вечеря остава

За сетивата ни тленни загадка;

Но който вече е всмукал

От пламенни, любещи устни

Дъха на живота,

Комуто свещеният огън

Стопил е сърцето в трептящи вълни,

Комуто очите веднъж са разкрити

И той е измерил глъбта непристъпна

На Небесата,

Той ще се храни от тялото

И ще поема кръвта

Навеки.

Та кой е разгатнал високия смисъл

На тленното тяло?

Кой може да каже,

Че проумява кръвта?

Всичко е тяло,

ЕДИНСТВЕНО тяло,

В небесната кръв

Плава блажената двойка. —

        О! Как морето световно

Вече е поруменяло,

В ухаеща плът

Набъбва скалата!

Никога няма да спре тази сладка вечеря,

Любовта няма никога да се засити.

Несъкровено, несъщностно

Тя може да има любимия.

От все по-изнежени устни

Преобразена става насладата

По-съкровена, по-близка.

По-жарко блаженство

Разтърсва душата.

По-жадно, по-алчно

Става сърцето:

Така и пребъдва насладата на любовта

От вечност към вечност.

Щом разсъдливите

Вече веднъж са опитали,

Всичко оставят

И сядат при нас

Край трапезата на въжделението,

Никога празна не ще я намерят.

Ще опознаят безкрайната

Щедрост на любовта,

И ще възхвалят храната

От тяло и кръв.

 

1799

Новалис
Из „Химни на нощта“

II.

Вечно ли ще се завръща утрото?

Няма ли властта на Земното да свърши?

Нима злощастна суетня ще скърши

Божествения полет на нощта?

Защо навеки не пламти

Невидимият жертвеник на любовта?

На светлината и будуването

Е отредено време —

Ала надвременно е на нощта господството,

Всевечно трае срокът на съня.

О, сън свещен!

Ощастливявай по-начесто

Отдадените на нощта —

В тоз земен всекидневен труд.

Единствено глупаците не те признават

И нищичко не знаят за съня,

Освен за сянката,

Която в оня мрак

На истинската нощ

Ти милостиво ще разстелеш върху нас.

Не те усещат

В златния поток на гроздето,

В лечителното ма̀сло

На бадема,

Нито в кафеникавия сок на мака.

Те не знаят,

Че тъкмо ти облъхваш

Гръдта на нежното момиче

И в рай превръщаш скута —

Не подозират,

Че при нас пристигаш

От древните сказания,

За да разкриеш

Дверите на небесата,

Че носиш ключа

Към жилищата на блажените —

Ти, мълчалив вестител

На безпределни тайни.

 

1799

Новалис
Из „Песен на мъртвите“

Вечно ще цъфти копнежа

Към любимия, стремежа

На душите си в кипежа

Да се слеете докрай,

Жаждата да утолите,

С ласки да се изтощите,

Двама пир да си дарите,

Двама само в своя рай.

 

1800

Новалис
Посвещение
Из „Хайнрих фон Офтердинген“

С безбройни образи ни запленява

Загадъчната власт на песента —

Ту шества като вечен мир[3] в света,

Ту като млада кръв ни съживява.

 

В очите ни пламти и засиява —

Дари ни с усета за красота

И пиянѝ дъха с благодатта,

Която здрави, и сломени сгрява.

 

Аз от гръдта й пих живот, догдето

Чрез нея прояви се всичко в мен

И радостно повдигнах си лицето.

 

Тъй дълго спал бе моят дух смутен;

Тя като ангел слезе от небето —

В прегръдките й литнах просветлен.

 

1800

Новалис
Щом скудни цифри и чертежи…

Щом скудни цифри и чертежи

Не спират нашите копнежи,

Щом някой пее и целува,

Тъй както учен не сънува,

Щом и животът е свободен

И върне се в света природен,

Щом сетне светлина и сянка

Се съберат в една осанка

И само в приказни поеми

Съзрем световните проблеми,

Тогаз с един вълшебен слог

Ще се стопи светът убог.

 

1800

Клеменс Брентано (1778–1842) — Германия

Венцеслав Константинов
Клеменс Брентано

Клеменс Брентано (1778–1842) или Клеменс Венцеслаус Брентано де ла Рош, както гласи пълното му име, е немски поет и белетрист, роден в Еренбрайтщайн (днес Кобленц) край р. Рейн в семейството на богат търговец от италиански произход. Противно на желанието на баща си да поеме търговско поприще, Брентано следва минно дело и стопански науки в Хале и медицина в Йена, но скоро се отдава на литературните си наклонности и се сближава с писателите Виланд, Хердер, Гьоте и Тик.

В 1801 г. Брентано започва да следва философия в Гьотинген и там завързва сърдечно приятелство с поета Ахим фон Арним, с когото предприема романтично пътуване по Рейн. В Хайделберг двамата издават прочутия сборник от стари немски народни песни „Вълшебният рог на момчето“ в три тома (1806–1808) и с това стават основатели на „Хайделбергската романтическа школа“. След години на депресии и вътрешна обърканост, прекарани в Берлин, Прага и Виена, Клеменс Брентано се отдава на религиозен мистицизъм и се отказва от светската поезия.

От творбите на Брентано блика богато, често извънмерно въображение. Поетът създава образци на любовната, духовната и мистичната лирика, балади и песни в народен стил. Смятан е за класик на християнската литература с книгите си за Дева Мария и тритомника „Печалните страсти на нашия Господ Исус Христос“, публикуван едва през 1858–1860 г. — в наши дни режисьорът Мел Гибсън създава по тази творба филма „Страстите Христови“ (2004). В чест на поета град Хайделберг учредява през 1993 г. престижната литературна награда „Клеменс Брентано“.

Клеменс Брентано
Достоен е, който се чувства човек…

Достоен е, който се чувства човек! Личността му

        Е извисена от вечния пламенен извор,

        Благородна искра; а душата му

        Е отливка на божеството и е нетленна.

 

Ти си човек; тъй че гордо челото вдигни

        Към небето, и се огледай, онзи презри,

        Който за доблест човешка е недостоен,

        И за позорен ярем врата си подлага!

 

1798

Клеменс Брентано
На божеството храмът е порутен…

На божеството храмът е порутен,

Под купола свещен не се разнасят

Камбанен звън и думи на молитва,

А в такт покрай колоните пробягват

Към полилея лековати звуци

В безреда сладка на красиви къдри,

По гордото му чело разпилени.

Разбита е възвишената сграда,

А с екота си словото умира.

От чуждото небе не иде песен.

Ужасна е повелята на дните

И е нелепо тука да се молиш.

 

1800

Клеменс Брентано
Когато слънцето се скри…

Когато слънцето се скри,

Потънах в непрогледен мрак,

Ей в злато залезът искри,

Ала нощта е с тъжен знак.

 

Откакто любовта се скри,

Осиротях като дете,

Възторг в очите не искри,

Печални и без зрак са те.

 

О, мракът в мен ще премълчи

И болката, и радостта;

Но звездно-лунните лъчи

Ще кажат всичко на света.

 

Устата ми ще премълчи

В сърцето как пламти жарта,

Сълзите ми като лъчи

Ще озаряват любовта.

 

1801

Клеменс Брентано
Вечерна серенада

Чуй, пак флейтата ридае,

Хладният поток ехти!

Златен звук ще ни омае,

Тихо, тихо, не шепти!

 

Мила дума, ласка нежна,

Ах, сърцето не мълчи!

Сред нощта, в тъма безбрежна,

Звуците са рой лъчи!

 

1802

Клеменс Брентано
Чуй потока под звездите…

Чуй потока под звездите

Чуй щуреца как цвърчи!

Тихо, тихо, най-честит е,

Който в сън склопи очи.

Който в облаци се рее

И живее сред мечти,

Месецът комуто пее

И насън в захлас лети,

Който пъстра китка свива

От звезди като цветя:

Спи, сънувай, тъй щастлива

Ще те будя заранта.

 

1811

Клеменс Брентано
Врагът

Аз го разпознавам,

Него никой не обича,

Аз го назовавам:

Меча той на гроб обрича!

Главата му стърчи в нощта,

Нозете му пълзят в прахта,

Пред него сипят се листа

И гният в тъмната земя;

Навред ръмжи,

В ръце държи

Детинския,

Замаян свят!

Зове се Смърт!

Немилосърд

Герой без жал, злорад!

 

1812

Клеменс Брентано
Ти

Мъртвило бе Земята,

Самотни — мойте дни,

Зарееха в тъмата

Очите ти едни.

 

Подаваш ми да пия,

Но с поглед раздвоен,

Ако извърнеш шия,

Знай, свършено е с мен.

 

Сред пролетна омая

Земята спи в мечти,

Да си до мен желая

Едничка, мила, Ти!

 

1817

Клеменс Брентано
Каквото в тези редове е зряло…

Каквото в тези редове е зряло,

Каквото ведро е, или пък вяло,

Не бива и дете да натъжава,

Че само простотата е посяло,

Унинието с порив е отвяло

И на гръдта копнежа насърчава.

След жътвата полето е заспало

И сиромахът със сърце замряло

Намира клас сред угарта кафява —

Едно небе, за него онемяло,

Едно небе, чрез него оживяло,

Едно небе, което пожелава.

И щом, самотен, с чувство отмаляло,

Среднощ, с лице, в молитва затрептяло,

Зърното смила, но петел пропява,

Това, което, любовта познало,

Скръбта извън света е разпиляло,

Там на разпятието различава:

„Звезда и цвете, дух и мимолетност,

Любов и скръб, и миг и Вечност!“

 

1834

Аделберт фон Шамисо (1781–1838) — Германия

Венцеслав Константинов
Аделберт фон Шамисо

Аделберт фон Шамисо (1781–1838) е немското име на Луи Шарл Аделаид де Шамисо, роден във френския замък Бонкур. През време на Терора родителите му — заможни шампански аристократи — побягват от Франция и през Холандия се установяват в Германия. В Берлин младият Шамисо става паж на пруската кралица, а след това — в съответствие с фамилната традиция — поема военно поприще. Но отблъснат от порядките в пруската армия, той се вдълбочава във философията и поезията, усвоява немската литература и култура, а по-късно се посвещава на естествените науки. Дълго странства из Швейцария заедно с Мадам дьо Стал. Като ботаник Шамисо взима участие в околосветското пътуване на руска полярна експедиция с кораба „Рюрик“ — картографира големи райони от крайбрежието на Аляска, изучава нейната флора и описва бита на ескимосите и алеутите.

Противно на аристократическия произход на Шамисо поезията му е пропита от буржоазно-либерални настроения, характерни за късния немски романтизъм. В баладите си той често използва грубоватата стилистика на френската и немската народна песен. Шамисо превежда на немски политическата поезия на Пиер Беранже. Световна слава му донася романът „Чудната история на Петер Шлемил“ (1814), където в стила на Е.Т.А. Хофман е описан човек, продал сянката си за пари.

Хайнрих Хайне казва за Шамисо: „Този своеобразен и най-значителен съвременен поет много повече принадлежи на млада, отколкото на стара Германия.“ Стиховете на Шамисо са дали текста на много песни, композирани от Роберт Шуман. Днес с престижната награда „Аделберт фон Шамисо“, учредена през 1985 г. от Баварската академия за изящни изкуства, се отличават писатели в Германия, чийто роден език не е немският.

Аделберт фон Шамисо
Канон

Ето скръбта на тежките дни!

Ето тежките дни на скръбта!

Ето тежката скръб на дните!

Ето дните на тежката скръб!

 

1813

Аделберт фон Шамисо
Пролет

Дойде Пролетта и разбуди Земята,

        Полята потънаха в цвят.

Отново за песни настроих душата,

        Усещам се бодър и млад.

 

Как слънце огрява зелените ниви,

        Листата потрепват в лъха!

Защо са ми станали къдрите сиви?

        Това е комай от праха.

 

Гнездото строи си и песен запява

        Красивата птичка и тя.

Щом прах не ме багри, какво е тогава?

        Нали като птичка летя?

 

Дойде Пролетта и разбуди Земята,

        Полята потънаха в цвят.

Отново за песни настроих душата,

        Усещам се бодър и млад.

 

1822

Аделберт фон Шамисо
Песен на нощния пазач

        Угасете светлините

        И разпалете огъня.

                                                Беранже

 

Без злоба чуйте, добри хора,

Какво камбаните говорят:

        Вървете, не правете свада,

        Държавата ни да не страда.

                На йезуитите, хвала!

 

Днес трябва ни народ послушен,

Не просветен, а благодушен;

        Ако сте учени — добре,

        Но никой да не разбере.

                На йезуитите, хвала!

 

Царува Господ в небесата,

А ние тука на земята

        И абсолютен ще е кралят,

        Ако реда ни не развалят.

                На йезуитите, хвала!

 

Ще имате добра изгода,

Ако крепите небосвода;

        Но светлините угасете

        И вред огньове разпалете.

                На йезуитите, хвала!

 

Чрез клади Бога ще спасим,

Сектантите ще вразумим

        И философите докрай —

        По стария ни обичай.

                На йезуитите, хвала!

 

Та, господа, добри бъдете,

Вървете си по домовете

        И спете цяла нощ спокойно,

        Защото пазим ви достойно.

                На йезуитите, хвала!

 

1826

Аделберт фон Шамисо
Ах, това е!

Виж, по пътя край гората

Бавно шества там колона!

Знаме свела е войската,

На ковчега — меч, корона.

Ами златната карета!

Виж конете със звънчета!

Чудна гледка! Красота!

        Ах, това е, ах, това е,

Дето весели сганта.

 

Ала при ония трупи

Спря старица, виж — изглежда

Тъй сломена, пръсти чупи,

Охка, плаче и нарежда…

С погребалната каляска

Този охка, онзи пляска,

Някой плаче, друг крещи —

        Ах, това е, ах, това е,

Дето вечно ни гнети.

 

„Майчице, изтрий сълзите,

Не скърби — тъй попът пее. —

С краля ни не свършват дните,

Та синът му с нас живее!

Като татко си ще кара

Той историята стара,

Няма да усетиш чак.“

        „Ах — изхлипа тя, — това е,

Дето ме разплаква пак.“

 

1826

Аделберт фон Шамисо
Сватбена песен

Навсякъде цъфнали рози

        Съзираш в градината ти —

Но по-прелестна и от роза

        Една девойка за тебе цъфти.

 

Старателно свързах на китка

        Най-красивите нежни цветя —

Ти целуна червените устни

        И после над мен се надсмя.

 

1829

Аделберт фон Шамисо
Откакто в миг го зърнах…

Откакто в миг го зърнах,

        Сякаш ослепях;

Където да погледна,

        Все него виждам, ах;

Като сън наяве

        Ликът му ме следи

Струи от тъмнината,

        По-светъл от преди.

 

Иначе безцветно

        Е всичко покрай мен,

Игрите със сестрите

        Заглъхват ден след ден,

Бих искала да плача

        В стаята си, ах;

Откакто в миг го зърнах,

        Сякаш ослепях.

 

1830

Аделберт фон Шамисо
Наесен

Ниско пълзи изнурено бледото слънце,

Есенно-златистожълти са цветовете на шумата, жали

Полето наоколо, вече оголено, бавно мъглите се стелят

Над сухи стърнища.

 

Виж, есента приближава и скоро след нея

Ще допълзи и коварната зима, ще смръзне животът;

Да, остарява годината, тъй остарял се усещам и аз

Самият!

 

Мила, с боязън ме гледаш, недей да се плашиш;

Виж, косите са бели, очите

Отслабнали; макар и сърцето горещо да бие в гърдите,

Аз зъзна!

 

Наближи ли ме демонът, нека го гледам право в очите:

Наистина, страх не ми вдъхва, да дойде,

Не ще да ме грабне безпаметен, искам

Да го разгледам и опозная.

 

Нека горчилката, тази последна, за миг да изпия,

А не да се влача, отдавна мъртвец и забравен,

След като, пълен със сили, нявга върху земята

Следи съм оставил.

 

Ах, кръв избликва от скъпото мое сърце:

Имай смелост, силна бъди; ще зарасне дълбоката рана,

Пречистен и свиден ще скъташ лика ми в сърцето си,

Нетленен навеки.

 

1837

Аделберт фон Шамисо
Зима

В младите години

        Имах ведър нрав,

В слънчевия блясък

        Бях добър, корав.

 

Приливи любовни,

        Цветове, звезди!

С издръжливи жили!

        С пламенни гърди!

 

Всичко изповехна:

        Блянове, реси;

Зимата прошари

        Моите коси.

 

Бързо остарявам,

        Слаб съм, сляп и глух.

Ах! Лети животът

        Като вихър сух!

 

1837

Лудвиг Уланд (1787–1862) — Германия

Венцеслав Константинов
Лудвиг Уланд

Лудвиг Уланд (1787–1862) е късен немски романтик, роден в Тюбинген; той е най-видният представител на „Швабската школа“ — автор на балади, драми и политическа публицистика. В родния си град Уланд следва право и филология, след което пребивава в Париж, за да проучва старофренски и старонемски ръкописи. Приятелство го свързва с Аделберт фон Шамисо и тогава публикува книгата си „Стихотворения“ (1815). За да си осигури препитанието, Уланд работи като адвокат, но се отдава и на активна политическа дейност, заради която е преследван. Наред с това събира, коментира и издава средновековни текстове, например „Валтер фон дер Фогелвайде, един старонемски поет“ (1822). В 1829 г. Лудвиг Уланд става професор по немски език и литература в Тюбингенския университет, но след десет години — по политически причини — изоставя академическото поприще и се посвещава на научни изследвания. С литературно-теоретическите си трудове той си създава име на един от основателите на германистиката.

Народностно обагрената лирика на Лудвиг Уланд притежава мощна първичност и езикова простота. В баладите си поетът разгръща преди всичко исторически и легендарни сюжети. В редица поеми — като в прочутата балада „Проклятието на певеца“ (1804) — Уланд вгражда един основен мотив: властта на поезията, която формира човешкото съзнание и увековечава или обрича на забвение историческите събития и личности.

Много от любовните и пейзажни стихотворения на Лудвиг Уланд са послужили за текстове на песни, композирани от Йоханес Брамс, Ференц Лист, Феликс Менделсон-Бартолди, Франц Шуберт, Роберт Шуман и др. В чест на поета град Вюртемберг учредява през 1992 г. литературната награда „Лудвиг Уланд“.

Лудвиг Уланд
Сбогом

Ах, сбогом, сбогом, моя мила!

Час иде за разлъка.

Целувка дай ми ти за сила!

Да стихне мойта мъка.

 

Един цветец ми откъсни

от твоята градина!

Че няма плод да румени

в далечната чужбина.

 

1807

Лудвиг Уланд
Серенадата

Какво разбужда ме от сън

С прекрасен сладък глас?

О, мамо! Кой ли е навън

Във този късен час?

 

„Не виждам нищо, не слухти,

Заспи ми без тъга!

Не чакай серенада ти,

Че болно си сега!“

 

Неземна музика е туй,

Звучи с омайна мощ;

Зоват ме ангелите, чуй,

О, мамо, лека нощ!

 

1810

Лудвиг Уланд
Завръщане

О, мостче, не потрепвай в този ден!

Скали, не се надвесвайте над мен!

Небе не рухвай, искам свят да зърна,

Преди любимата си да прегърна!

 

1811

Лудвиг Уланд
Възхвала на Пролетта

Злак и теменужен дъх,

чучулиги, кос в нощта,

слънчев дъжд, омаен лъх!

 

Щом подлавям тези песни,

нужни ли са по-чудесни,

за да славя Пролетта?

 

1811

Лудвиг Уланд
Пролетна вяра

Повяха меки ветрове,

Струят над ниви, лесове,

От сън разбуждат всеки край.

О, полъх свеж, о, припев нов!

Сърце, надай победен зов,

Без страх промяна пожелай!

 

Светът възхожда с всеки ден

Все по-красив и пременен,

Навред пламти цъфтеж безкрай

И долините оживи:

Сърце, скръбта си забравѝ,

Без страх промяна пожелай!

 

1812

Лудвиг Уланд
Проклятието на певеца

Един прекрасен замък в старинни времена

Властта си разпростирал над цялата страна;

Ухаещи градини обгръщали го с цвят,

Сред тях фонтани бистри в дъга росели хлад.

 

Живял там крал преситен от слава и разкош,

Седял на трона бледен, по-мрачен и от нощ;

Кроял дела ужасни, в очите яд таял,

Бичувал с думи гневни, перото в кръв топял.

 

Веднъж певци поели към дивния палат —

Момче с къдрици златни и старец белобрад;

Старикът стискал арфа и яздел с горд стоеж

Край него бодро крачел цъфтящият младеж.

 

Старикът благ му казал: „Готви се, сине мой!

За най-умилни песни душата си настрой!

Да пламнат скръб и радост по твоето лице,

Че трябва да затрогнем днес кралското сърце.“

 

И ето, те застават в блестящия чертог,

Кралицата и кралят седят на трон висок,

Той — северно сияние, вещаещо злина,

Тя — прелестна и нежна, изгряваща луна.

 

Старикът пръв изтръгва от арфата си звук,

Нараства той, изпълва слуха на всички тук;

Гласът момчешки литва към светлия простор,

А старческият тътне като подземен хор.

 

Запяват те за младост, за обич, за копнеж,

За свобода и гордост, за вярност и стремеж;

Възпяват всичко сладко, вълнуващо кръвта,

Възпяват всичко светло, надигащо гръдта.

 

Стълпените придворни забравят своя смях,

Суровите войници чела навеждат в страх;

Кралицата немее от жал и красота

И хвърля на певците в миг розата си тя.

 

„Народа прелъстихте, жена ми ли сега?“ —

Извиква злобно кралят с трепереща снага,

Гърдите на момчето пронизва с меча сам

И вместо дивни песни, избликва кръв оттам.

 

И сякаш буря пръсва в миг гостите безчет.

В ръцете на старика младежът хъхри блед;

Той с плаща го загръща, изнася го навън,

За коня го привързва и тръгва като в сън.

 

При портите високи се спира сред нощта

И сваля свойта арфа — най-звънката в света,

В колоната я хрясва сам старият певец

И виква тъй, че гръмва из целия дворец:

 

„Проклет бъди, палате! Чуй, вече нивга в теб

Да не отеква песен, а само шум нелеп,

Да слушаш плач и вопли, да пъшкаш в робски страх,

Дордето дух-мъстител не те превърне в прах!

 

Горко на вас, градини, сред майския ветрец!

Показвам ви лицето на този свят мъртвец,

За да изсъхнат тука поток и храсталак,

Да станете пустиня, безплоден камънак!

 

Проклет бъди, злодейо! Погубваш ти певци!

Да се стремиш напразно към слава и венци!

Да се стопи в безкрая като предсмъртен стон

Зловещото ти име ведно със твоя трон!“

 

Тъй старецът извикал и в мрака чул го Бог —

Днес срутен до основи е гордият чертог;

Една колона само напомня за разкош,

Но пукната е вече, ще рухне тя за нощ.

 

Уханните градини са жалки съсипни,

Дърво не хвърля сянка, поток не ромони.

А краля не прославят с прочутите крале.

Забравен е навеки! Певецът го прокле.

 

1814

Лудвиг Уланд
В един споменик

Докосва времето в летежа си не само

Цветята полски и разкоша на гората,

Дъха на младостта и бликащата сила:

Най-пагубно громи света на мисълта.

Красивото, достойно, пълноценно, вечно,

Заслужилото труд и всяка жертва,

То прави го така безцветно, кухо, дребно,

Така нищожно, че самите сме сразени.

Все пак блазе ни, ако вярно пепелта

Искрата пази, ако клетото сърце

Не се е уморило да пламти отново!

Защото истинска е само тази жар,

Картината е по-значима от предмета,

Илюзията властва над реалността.

А виждаш ли отвъд, не си живял напразно;

Животът следва сцената: и там, и тук,

Щом блянът отлети, завесата се спуска.

 

1825

Лудвиг Уланд
Вечерни облаци

Сред вечерните простори

Зървам облаци в жарава,

Ярка светлина огрява

Тях, неясните в тъмата.

И сърцето ми говори:

Мигом да се слеем ние,

Нека слънцето изтрие

Мрачините ми в душата.

 

1834

Йозеф фон Айхендорф (1788–1857) — Германия

Венцеслав Константинов
Йозеф фон Айхендорф

Йозеф фон Айхендорф (1788–1857) е немски поет, белетрист, драматург и преводач, роден в замъка Лубовиц край Ратибор, Горна Силезия в семейството на пруски офицер аристократ. Завършва католическа гимназия в Бреслау и следва право и философия в Хале и Хайделберг. Двадесетгодишен предприема образователно пътуване в Париж и Виена. Посещава и Берлин, където слуша лекции при философа Фихте и се сближава с романтиците Ахим фон Арним, Клеменс Брентано и Хайнрих фон Клайст. Тогава публикува и първите си стихотворения. Дипломира се като юрист и взима участие в освободителните войни срещу Наполеон (1813–1815). След това заема редица официални длъжности в Бреслау, Данциг, Кьонигсберг и Берлин, където се издига до таен съветник.

Творчеството на Айхендорф е белязано от един основен конфликт — битката на индивида с „изкушението да се отклониш от правия път“, това изкушение поетът съзира от една страна във филистерския живот и лишеното от въображение всекидневие, а от друга — в демоничното себепогубване на романтичния човек. Разрешаването на този конфликт Айхендорф вижда в реализирането на средновековния идеал за „божието царство“ като „възраждане на цялостния живот“. Стремежа към превъзмогване на човешката деформация поетът осъществява в своята лирика, чиито същностни белези са „простота, съкровена искреност и дълбока религиозност“. Тази ведра откритост към света, свързаността с природата и неусложненото богопочитание са изразени в книгата му „Стихотворения“ (1837), която си спечелва популярността на сборник с автентични народни песни.

Айхендорф е смятан за един от най-великите лирици в немската литература, оказал силно влияние върху поколения поети. За него Пенчо Славейков казва: „Много от песните му живеят в душата и устата на народа, който не знае вече от кого са те и ги чувства и смята свои.“ По текстове на Айхендорф са творили композитори като Франц Шуберт, Феликс Менделсон-Бартолди и Роберт Шуман. В чест на поета през 1934 г. е учредена наградата „Йозеф фон Айхендорф“ за културни постижения в немскоезиковата Судетска област. Литературна награда „Айхендорф“ е учредена през 1956 г. и от град Ванген в Алгой.

Йозеф фон Айхендорф
Моята градина

В градината откривам

цветя прекрасни вред.

От тях венци ще свивам,

душата си ще вливам

и поздрави безчет.

 

1817

Йозеф фон Айхендорф
Вечер

Радостта ни се смълчава:

        Като в сън шуми Земята,

                Чудно шепнат дървесата,

        А сърцето не познава

                Стари дни и сладка мъка,

        през гърдите тиха тръпка

Като мълния минава.

 

1826

Йозеф фон Айхендорф
Тъга по родината

Който отива в чужбина,

Да тръгне с любима на път;

Там радост ще сетят мнозина,

А него ще мъчи студът.

 

Какво знаете, тъмни върхари,

За старите, прелестни дни?

Где са родните, свидни чукари —

Чезнат в смътните далечини!

 

С носталгия гледам звездите —

Те блещукаха, както и днес;

Тук славеи пеят в горите,

А пееха в нашия лес.

 

Ведрост ми носи зората!

Протягам към тебе ръце,

Пращам ти от планината,

Германийо, привет от сърце!

 

1826

Йозеф фон Айхендорф
Пролетен поздрав

Върхът гори в жарава

Сред утринна мъгла,

На билото най-горе

Възправя се ела.

 

Стоя на клон високо

И взирам се с копнеж,

О, свят красив, не виждам

Май друго — все цъфтеж!

 

1831

Йозеф фон Айхендорф
Вълшебна пръчица

Песен спи навред в нещата,

В сън поели на възбог,

И запява в миг Земята,

Кажеш ли вълшебен слог.

 

1835

Йозеф фон Айхендорф
Лунна нощ

Небето разцелува

Смълчаната Земя,

Та него да сънува

Сред звездната тъма.

 

Ветрецът над полята

Люлееше жита,

Шептеше с глас гората,

Тъй тиха бе нощта.

 

Душата ми разпери

Крилата си и тя,

И сякаш път намери,

Към къщи полетя.

 

1837

Йозеф фон Айхендорф
Синьото цвете

Все диря синьото цвете,

Но нигде не го съзирам,

Бленувам, ах, в чудното цвете

Ново щастие да намирам.

 

Странствам със своята арфа

През полята и градовете,

Навсякъде се надявам

Да зърна синьото цвете.

 

Странствам от дълго време,

В напразни надежди посърнах,

Пламенно вярвах, но нигде

Синьото цвете не зърнах.

 

1841

Йозеф фон Айхендорф
Участта на поета

За всички с радостна омая

В сърцето трябва да възкръсвам.

За всички трябва да страдая,

За всички трябва да разцъфвам,

Ала дадат ли цветовете плод,

Ще съм забравен в земния живот.

 

1841

Йозеф фон Айхендорф
Есенна скръб

Тъй тихо е сред полята,

Градината вехне в повей студен,

Долавям как с шепот падат листата,

Земята спи — аз съм тъй уморен

 

Треперят в гората и шума, и звяр,

Аз мръзна, ах, вече съм стар,

Сняг ще посипе планинския гръб,

Ще скрие градината, мене и всичката, всичката скръб.

 

1841

Хайнрих Хайне (1797–1856) — Германия

Венцеслав Константинов
Хайнрих Хайне

Хайнрих Хайне (1797–1856) е може би най-сложното явление на немския литературен небосклон, най-обичаният и най-мразеният поет на XIX век. Роден е в Дюселдорф в семейството на обеднял търговец-евреин. Хари — така е истинското му име — следва търговски науки във Франкфурт на Майн и после в Хамбург при чичо си, банкера Саломон Хайне, в чиято дъщеря безутешно се влюбва. С пари на чичо си захваща търговия, отваря магазин за текстил, но начинанието скоро фалира. Младият поет вече е създал цикъла с песни и романси „Юношески страдания“ (1817–1821), но решава да стане юрист — записва право в Бонския университет. Хайне следва и в Гьотинген, от там прекосява пеш планината Харц, за да се представи на обвеяния със световна слава Гьоте във Ваймар. (На въпроса на застаряващия Олимпиец: „Какво пишете?“ Хайне отвръща: „Един нов «Фауст»“ — това слага край на отношенията им.)

В Гьотинген Хайнрих Хайне става доктор на юридическите науки и преминава от юдейската към протестантската религия, за да си осигури гражданско поприще. Тогава публикува своята „Книга на песните“ (1827), която му донася огромна популярност и малко пари. Хайне тръгва да странства из Германия, в Мюнхен напразно се опитва да получи място в университета. Неспокойният дух на вече болния поет (сифилис) го отвежда в Лондон и Италия, а през май 1831 г. — в Париж. Там се сближава с Пиер Беранже, Жорж Санд, Виктор Юго, Балзак и др. и започва да публикува остросатирични политически стихотворения и статии срещу деспотизма в родината си. В 1835 г. германския парламент забранява творчество му и — изправен пред материални затруднения — Хайне приеме отпуснатата му от френското правителство „Почетна пенсия за немски политически емигранти“. В Париж поетът написва голямата си теоретическа книга „Романтическата школа“ (1836), а повлиян от приятелството си с Карл Маркс, създава стихотворния епос „Германия. Зимна приказка“ (1844). Последното десетилетие от живота си Хайне прекарва на легло, полусляп, разяждан от напредващата болест. Погребан е на парижкия хълм Монмартър, където и до днес гробът му е обсипван с цветя и оскверняван от неофашистки надписи.

В младежката си поезия, на която главно дължи литературната си слава, Хайне възпява любовта, русалките, старинните немски замъци, славеите и залезите над Рейн. Сред полуискрената-полутеатрална „мирова скръб“, която вее от стиховете му, звучи лекият и прост напев на народната песен, често пречупван от неочаквана иронична поанта. В годините на националсоциализма Хайне е забранен в Германия, всички негови паметници са разрушени, а „Лорелай“ е обявена за творба на безименен автор. Пенчо Славейков още в 1911 г. изрича за него: „Тоя поет, тъй омразен на мнозина, е създал неща, които ще живеят и дотогава, когато от Немско и немци може би не ще има и помен дори.“ В чест на поета са учредени две литературни награди „Хайнрих Хайне“ — през 1956 г. от Министерството на културата на ГДР и през 1972 г. от родния му град Дюселдорф.

Хайнрих Хайне
През прелестния месец май…

През прелестния месец май

Потъва в цвят полето,

И ето, любовта

Разцъфна ми в сърцето.

 

През прелестния месец май,

Ах, всички птички пеят,

Тогава й признах

Копнежа си по нея.

 

1822

Хайнрих Хайне
От сълзите ми никнат…

От сълзѝте ми никнат

Много прекрасни цветя,

От въздишките ми се ражда

Песен на славей в нощта.

 

Но ако, дете, ме обикнеш,

Твои са всички цветя,

Пред прозореца ти ще екне

На славея песента.

 

1822

Хайнрих Хайне
На север смърч самотен…

На север смърч самотен

Заспива в бледия зрак.

На голия хълм се белее,

Покриват го лед и сняг.

 

Сънува прекрасна палма

На изток, в далечна страна,

Как тиха, самотна тъгува

В пламтящата тишина.

 

1822

Хайнрих Хайне
Лорелай

Не зная какво означава,

Но мъчи ме смътна тъга;

Легенда прастара не дава

Покой на ума ми сега.

 

В прохлада денят си отива,

А Рейн в полумрака мълчи;

Планинският връх се облива

В сетните ярки лъчи.

 

Там чудно красиво момиче

Върху канарата седи,

Ликът й е в злато обкичен

И златни коси тя реди.

 

Разресва ги с гребена златен

И песен запява в нощта;

Звукът й е сладък и властен,

Най-дивният на света.

 

Лодкаря, замаян от грижа,

Изпълва тя с дива печал;

Скалите подводни не вижда,

А гледа върха онемял.

 

И вярвам, вълните поглъщат

Каика с лодкаря накрай;

Това с песента си могъща

Е сторила Лорелай.

 

1823

Хайнрих Хайне
Накрая на хоризонта…

Накрая на хоризонта

Изниква в мъглив полумрак

Градът с високите кули,

Загърнати в късния зрак.

 

Влажният вятър набръчква

Посивелия речен лик;

Тъжно с веслата поскърцва

Лодкарят в моя каик.

 

Но слънцето мигом просветва,

Надига се в сетна заря,

Показва ми свидното място,

Където любовта ми умря.

 

1823

Хайнрих Хайне
Годините бързо минават…

Годините бързо минават,

Род иде и в гроба прехожда,

Ала любовта ми не стихва,

Сърцето ми тя пробожда.

 

Ах, само веднъж да те зърна,

И на колѐне пред тебе сам,

Умирайки, да ти кажа:

„Обичам Ви, мадам!“

 

1823

Хайнрих Хайне
Те двамата влюбени бяха…

Те двамата влюбени бяха,

Но никой не си го призна;

Враждебно се гледаха с обич,

И чезнеха в горчивина.

 

Така се разминаха, само

Се срещаха в сън призори.

Но бяха безжизнени вече —

Не го осъзнаха дори.

 

1823

Хайнрих Хайне
Когато пред вас любовта си признах…

Когато пред вас любовта си признах,

Не казахте нищо, прозявка видях;

Но щом я изрекох красиво и в стих,

С безкрайни похвали за миг се сдобих.

 

1823

Хайнрих Хайне
Ах, ти си като цвете…

Ах, ти си като цвете,

Тъй чиста, нежна, жива;

Поглеждам те и скръбно

Сърцето ми се свива.

 

С молитва бих докоснал

Главицата лъчиста,

Бог нека те запази

Тъй жива, нежна, чиста.

 

1823

Хайнрих Хайне
Нека снежна буря вие…

Нека снежна буря вие,

Нека зла градушка бие

По прозореца ми в здрача;

Няма аз да се оплача —

Че понесъл съм в гръдта

Образ мил от пролетта.

 

1823

Хайнрих Хайне
Който люби първи път…

Който люби първи път,

Но нещастно, пак е бог;

А повторно, който люби,

И нещастно, е глупец.

 

Аз, глупецът, пак съм влюбен

Безнадеждно, безответно!

Слънце и звезди се смеят,

С тях се смея — и умирам.

 

1823

Хайнрих Хайне
Вярно ли е, че ме мразиш…

Вярно ли е, че ме мразиш,

Вярно ли е, че си друга?

Пред света ще се оплача,

Че ме пъдиш без заслуга.

 

О, неблагодарни устни,

Как говорите хапливи

За мъжа, целувал с обич

Вас блажено в дни щастливи?

 

1823

Хайнрих Хайне
Смъртта, това е хладна нощ…

Смъртта, това е хладна нощ,

Животът е задушен ден.

Стъмява се, жадувам сън,

Денят остави ме без мощ.

 

Над моето легло навън

В клонака пее славей млад;

Той пее страстно за любов,

Дочувам го дори насън.

 

1823

Хайнрих Хайне
Где е нежната любима…

„Где е нежната любима,

Някога от теб възпяна,

С чудни пламъци когато

Бе душата ти огряна?“

 

Пламъците прегоряха,

Студ и мрак царят в гръдта ми;

Тази книжка днес е урна

С пепелта на любовта ми.

 

1823

Хайнрих Хайне
Вечерен здрач

Седях на сивия морски бряг

Потънал в мисли и сам.

В заревото слънцето хвърляше

По водата огненочервени бразди,

А белите, далечни вълни,

Подгонени от прилива,

Се пенеха и шумяха все по-наблизо

С някакъв странен звук, шепот и свирене,

Смях и роптание, плач и фучене,

Между тях гальовно приспивно пеене —

Сякаш дочувах потънали легенди,

Прастари, чудни сказания,

Които нявга, като момче,

Слушах от съседски деца,

Когато в летните вечери,

На каменния праг пред вратата,

Се гушехме и тихо разказвахме,

С малки, будни сърца

И любопитни, умни очи;

Догдето големите момичета

Седяха отсреща на прозореца

До ухаещи саксии с цветя,

С лица като рози,

Усмихнати, озарени от месеца.

 

1825

Николаус Ленау (1802–1850) — Австрия

Венцеслав Константинов
Николаус Ленау

Николаус Ленау (1802–1850) е поетическото име на Николаус Франц Нимбш фон Щреленау, австрийски лирик, роден в Тимишоара в семейството на разорен офицер. Още на младини Ленау вкусва горчивините на бедността и на съсипаното семейно огнище. Намерил убежище при баба си във Виена, той следва философия, право и медицина и общува с виенски писатели, сред които Франц Грилпарцер и Фердинанд Раймунд. За да избяга от „затвора на народите“, както нарича Австрийската империя, Ленау напуска родината си и започва да странства, а в 1832 г. се преселва в Америка. На следната година обаче се завръща в Германия, разочарован от „вонящите до небето еснафски душици“ на американците. Нещастната любов към съпругата на свой приятел, напразните домогвания до професура по естетика във Виенския университет и разтрогването на два годежа довеждат поета до душевен срив и той е въдворен в лудницата Обердьоблинг край Виена, където след три години умира в пълно умопомрачение.

Поезията на Николаус Ленау, популярна преди всичко с „Песни на тръстиките“ (1832), е проникната от дълбоко страдание и див възторг, в нея метежната душа непрекъснато дири светла пролука през мрака на покрусата и отчаянието. Ленау предпочита есенните мотиви с мекия блясък на залеза над смълчаните планини, с нежната прозрачност на въздуха, който бавно натежава от багрите на нощта. Поетът е майстор при предаването на всички отсенки на мимолетното настроение, но и на страстното опустошително чувство, което не дарява радост, а е извор на мъка — такава е за него любовта. Пламенни стихове посвещава Ленау на борците за човешко освобождение — сред тях са чешкият национален герой Ян Жишка и изгореният на клада италиански реформатор Савонарола. Своя романтически възглед за раздвоението между блян и действителност поетът излага в драматичната си поема „Фауст“ (1836).

„Мировата скръб“ на Ленау го сродява с други големи негови съвременници като Джордж Гордън Байрон и Джакомо Леопарди. Отличен музикант, Николаус Ленау е написал много хармонични стихове, към някои от които сам е съчинил музика. За него Пенчо Славейков казва: „Особено на млади хора, като на мене едно време, Ленау ще се харесва със своята меланхолия и с вълшебната музикалност на стиха… Неговите пейзажи са едни от най-дивните в немската лирика, и темпераментът на Ленау е добил може би най-добър израз в тях.“ В чест на поета Съюзът на немскоговорящите унгарци в град Фюнфкирхен учредява през 1990 г. културната награда „Ленау“.

Николаус Ленау
Из „Песни на тръстиките“

4

Залезът гори,

Облаци чернеят,

Сякаш сред искри

Ветрове лудеят!

 

Мълнии отвред

Гонят се в небето;

Образът им блед

Странства из полето.

 

В мен се възкреси

Гледка величава:

Твоите коси

Бурята развява!

 

1831

Николаус Ленау
Небесна печал

Блуждае плахо по лика небесен

Гнетяща мисъл — облакът бурлив;

И като луд, обзет от пристъп бесен,

Шубракът се извива в порив див.

 

Далеч в небето гръм отеква вяло,

Премигват там светкавични зари;

— Така трепти око, сълза наляло, —

И скъден лъч в ресниците гори.

 

Мъгли летят безшумно над полето,

Студени сенки пъплят — мрачна сган;

В печален размисъл мълчи небето

И слънцето затиска с тежка длан.

 

1831

Николаус Ленау
Есенно чувство

С гняв шуми дъбакът стар,

Тъне в облаци небето;

Севернякът — зъл хусар,

Гони друмника в дерето.

 

Както вятър есенес

Шета лудо из горите,

Тъй разбужда блян злочест

Стара горест във гърдите.

 

Брули вятър поривист

Сетните листенца леки;

Падат тихо лист след лист,

Скриват горските пътеки.

 

И не виждам вече път,

А умора ме застига;

Тука, в този мрачен кът,

Моят гроб ще се издига.

 

1831

Николаус Ленау
Отглас

Сам друмник свойта светла песен лее,

Но млъква и потъва сред борака;

А исках дълго да го слушам в мрака

И се теша: не може все да пее.

 

Замлъкна той, но от скалите вее

Ехтене като тъмен хор и всяка

Мелодия възкръсва в гъсталака.

И стихва — само изворът се смее.

 

Замлъкна друмникът и — край. Това е!

Е, сбогом! Но защо изпитвам мъка,

Че песента бе кратка пред разлъка?

 

Ах, повече от гроба ще ме смае,

Ако след време хора я запеят

Тук-там — дордето всички занемеят.

 

1831

Николаус Ленау
На моята китара

Китаро, как висиш печално!

Ах, струните ти не звънтят

И скъсани отдавна, жално

В зефира вечерен трептят.

 

Мълчиш! Скръбта и теб целуна;

Звукът ти сладък не ехти,

Откакто всяка ведра струна

Се скъса в моите гърди.

 

Приятелят ми в цвят и сила

Пое с вълните на смъртта;

И пламенната моя мила

Лежи студена под пръстта.

 

Днес нови струни ще обтегна

На тебе, лиро, в тебе, гръд,

Та спомените да досегна,

Да звъннат горестта, смехът.

 

Ще идем в тъмната дъбрава,

Там дните пазят своя лик;

Ще вдигнем песните тогава

От гробовете им за миг.

 

Те с хора си ще ни обгърнат,

Екът им ще ни разтуши;

От тъмните вълни ще върнат

Обратно свидните души.

 

Звънтиш! И с порив плах полита

От дланите ми пак звукът;

В степта тъй птичка упорита

Догонва ятото на път.

 

ПАК господар съм на сърцето!

Ах, гръмва бурният акорд!

Изплуват духовете, ето —

Покачват се на моя борд.

 

Приятелю, тъй прям и верен,

Пак виждам твоите черти,

Пак чувам глас добронамерен…

Момиче дивно, где си ти?

 

Уви! Лъстят ме мрачни сили!

Приятел? Русото дете?

Мъглата скрива мойте мили,

А вятър тръните мете!

 

1832

Николаус Ленау
Празник на любовта

По стъпала от звънки песни

Пак чучулигата лети;

Сред цвят и мириси чудесни

В гората весел хор ехти.

 

Навред олтари се разкриват

Пред тайнството на пролетта

И хиляди сърца забиват

За празника на любовта.

 

И сякаш свещи в катедрала

Припламват рози на възбог;

Навлезли в жертвената зала,

Душите тръпнат от възторг.

 

1832

Николаус Ленау
На едно красиво момиче

Като розата в косата

Скоро ще повехнеш ти:

О, красавице, душата

Гледай да не прецъфти!

 

Знай, прогони ли те есен

От божествения рай

На цъфтежа ти чудесен,

Ще настъпи твоят край;

 

В лиха горест ще униваш,

Ще изгубиш дързостта

С рози алени да скриваш

На лицето бледостта.

 

О, душата ти тогава,

Ако я опазиш в мраз,

Като цвете ще огрява

Мрака в сетния ти час.

 

1836

Николаус Ленау
Мефистофел
Из „Фауст“

Глупец бе ти, но в този час

Спогодба ти предлагам аз!

Тиранът стар държи човека

В набожен страх от памтивека.

Но моят враг не ме възпира

За лов да бродя из всемира —

Стани ми спътник в този лов

И аз, кълна се, съм готов

Загадката да ти разкрия

На междузвездната стихия!

А с чест и слава, власт и злато

Ще те отрупам пребогато!

Душата ти — без туй е ясно —

Ще влезе в сметката негласно.

Та нека с кръв и серен дим

С теб малък договор скрепим:

Туй петльово перо вземи —

В гората двама сме сами…

Николаус Ленау
Бюстът на Бетховен

Вечерта се върнах тъжен

В мрачната си пуста стая,

Но вратата щом разтворих,

Светлината ме замая.

 

Там един добър приятел

С любещ взор откри пролука,

Лъч на радостта да хвърли

Посред самота и скука.

 

Зърнах бюста на човека,

Който ми дари сърцето,

По-кораво от скалите,

По-дълбоко от морето.

 

Воят на алпийски бури,

Щормът див над океана

И сърцето на Бетховен —

Звук свещен сред урагана,

 

Те разбуждат в мене смелост

За съдбата да нехая

И с усмивка все да гледам

Как гори дървото в рая.

 

Боря се, но без омраза,

Любя с жар, но съм безсловен,

Сладка е смъртта, щом страдам

С тези песни на Бетховен;

 

Заликуват ли, животът

В миг добива сила, младост

И над гробовете еква

Дионисиевска радост.

 

Разгневят ли се свещено —

Пред човешкото достойнство

И пред волята побягва

С крясък демонското войнство…

 

Нежен порив, ромолене

Ах, вълните в океана

Сякаш глас на любовта са —

Как преливат, пръскат пяна!

 

Върху гладки раковини

Нимфи своя танц играят,

Славеите неродени

На коралов клон мечтаят.

 

Чуй! По-тихо! Тези песни

Слуша геният свободен,

Че в съня на младенеца

Шепне ги духът природен;

 

Свири ги на лунни струни,

Опнати над страшни бездни,

Ритмите им в тъмнината

Стават на кристали звездни;

 

Под вълшебните им звуци

Розата разтваря пъпки,

Литва жеравът, усетил

Есенните скръбни стъпки…

 

Ах, Кориолан! Къде са

Бунтът, битките победни?

Днес унило и сломено

Глъхнат гласове последни.

 

Как героят в бой чутовен

Всичките прегради смете,

Сетне — поразен трагично,

В празни мисли се оплете.

 

Впива поглед той в земята,

За бедите размишлява;

И ликът му благороден

В няма скръб се помрачава…

 

В тези гласове нестройни,

Чуй, епохата се моли,

Те примирие вещаят

След борби и зли неволи.

 

И в симфониите гръмки,

И сред бурите дочувам:

Слиза Зевс и на Исуса

Кървавия лоб целува;

 

И ехти любов велика,

Всичко тя с крило обгръща,

Нов свят в стария се влива,

В свят извечен се превръща.

 

1841

Николаус Ленау
Край гроба

Студ, есенна вечер, вятър мете,

Край гроба на майката плаче дете.

Роднини, приятели тълпят се там,

А попът говори усърдно и с плам

Как мъртвата майка набожна била,

Как вършела само добри дела,

Детето си носела все на ръце,

Но грижите пръснали туй сърце.

Не чувства дори, че в подобен час

Е грозно да хвали мъртвеца пред нас;

Прилежният поп не съзнава въобще,

Че къса сърцето на едно дете.

Дъжд плисва, усилва се, руква порой,

Над гроба сякаш заплаква и той,

Но туй не смущава надгробната реч,

А никой дори не поглежда далеч.

Не чува покойната проповедта,

Не чува как шиба дъждът в калта,

Ни воя на вятъра в сивия мрак,

Ни стона на своето дете сирак.

А мисли добро неуморният поп —

Залъгва народа край пресния гроб:

— Самият той тленна прах сред прахта —

Че никак не вярва във тленността.

 

1843

Едуард Мьорике (1804–1875) — Германия

Венцеслав Константинов
Едуард Мьорике

Едуард Мьорике (1804–1875) е късен немски романтик, лирик и белетрист, представител на „Швабската школа“. Роден е в Лудвигсбург в семейството на лекар. Още като момче загубва баща си, но успява да завърши гимназия в Щутгарт, а после следва в университета „Тюбингер щифт“ протестантска теология. В Тюбинген се влюбва трагично в една красива дама с циганско потекло и в стила на Петрарка възвеличава любимата си в песни — цикъла „Перегрина“ (1824). След дълги усилия Мьорике успява да се назначи за викарий, но не се задържа задълго на тази длъжност. Става домашен учител при чичо си в Щутгарт и едва на тридесетгодишна възраст получава постоянно място като пастор в Клеверзулцбах, но след девет години се пенсионира по болест. Поетът встъпва в несполучлив брак, публикува много и е избран за почетен доктор на Тюбингенския университет. Накрая става придворен съветник и професор по литература.

Едуард Мьорике с неговите „Стихотворения“ (1838–1867) е смятан за един от големите немски поети на XIX век, който гради творчеството си върху художествените традиции на класиката, романтизма и християнството. Той възстановява хармонията между човека и света, постигната чрез самоотречение и отказ от „насладите и тегобите“ на мига. С топлота и тънък усет за човешките копнежи поетът възпява дребните неща в живота на хората и в живота на природата. Стиховете на Мьорике се отличават с прецизно описание на душевни състояния и богата метафорика, с нюансирана метрика и сила на внушението. Много негови текстове са станали основа за прочути песни на композитора Хуго Волф. През 1991 г. град Фелбах учредява в чест на поета литературната награда „Мьорике“.

Едуард Мьорике
На един пианист

Ах, вижте жалкия му инструмент!

На тази стара, слаба кранта

Ще преброиш ребрата за момент,

Но ето че в ръцете на момчето

Тя става буен, благороден кон,

Отгледан под арабски небосклон!

Юздите не търпи жребчето,

То скача, цвили и зъбѝ открива,

Разтърсва сетне бяла грива —

Тъй морска пяна пръсва в миг, —

Но властно покорено от ездача,

Сълза отронва с горък вик…

О, чуй! Сега по златни стълби стъпва в здрача!

 

1825

Едуард Мьорике
Сбогом

„Сбогом!“ — Чувстваш ли за миг

Тази дума как ранява?

Казваш я с уверен лик,

Сякаш туй те забавлява.

 

„Сбогом!“ — Смазан от печал,

Сам изрекох под небето.

Стенех в непосилна жал,

Тъй погубих си сърцето.

 

1834

Едуард Мьорике
При гроба на Шилеровата майка

Често към края на селото, дето прогнила ограда

        Простите гробове заобикаля, бродя самотен.

Виж как е хлътнала тази могила; старците тук

        Вече не помнят чия е, не знаят, че тя е светиня.

Липсва й всяка украса, дори обяснителен знак;

        Жалко дръвче над нея простира закрилящи длани.

Шипко! Единствено тебе откривам вместо цветя;

        Ах, засрами ги, за чудо цъфни като прелестна роза!

Своето хилядолистно сърце разтвори! Запламти

        С дивия мирис, който извличаш от глъбините!

Тук е погребана майката на безсмъртен поет;

        Всички чада на Германия паметник днес му издигат.

 

1835

Едуард Мьорике
Идеалната истина

Вчера подремнах в леса и момичето зърнах в съня си,

        Както обичахме с него в детството да си играем.

То ми показа дъба, гдето кацнала бе кукувица,

        Тя беше, както я виждат децата, голяма и пъстра.

„Ето! Това е то истинската кукувица! — извиках. —

        Кой ми твърдеше, че уж била малка, невзрачна и сива?“

 

1837

Едуард Мьорике
Песен на ловеца

Бързи стъпки птица по снега реди,

Виждам върху хълма нежните следи:

Дваж по-нежно пише милата ми днес,

Писъмце ми праща в девствения лес.

 

Вдига се бекас над стръмната скала,

Няма да го спре куршум или стрела:

По-високо, устремно като на лов,

Литват мислите на вярната любов.

 

1837

Едуард Мьорике
Незаконна стока

„Мастило! Мастило! Най-хубаво черно мастило продавам!“

        Звънливо подвикваше в тихата улица живо момченце.

Пламтящият поглед със смях ме уцели до моя прозорец,

        Преди да усетя, хлапето безшумно се шмугна при мене.

Не съм те повикал! — „Но само опитайте моята стока!“

        Изви се и пъргаво сне от плещите си малка бъчонка.

Неволно за миг пораздраната дрешка почти се отметна

        От рамото, и ослепително там се подаде крило.

Я гледай ти, синко, изглежда търгуваш и с птичи пера?

        Амур, преоблечен хитрец! На секундата ще те оскубя!

А той се усмихна, разкрит, и допира до устните пръст:

        „По-тихо! Не са обмитени — не ми нарушавай кроежа!

Мастилница дай, ще ти сипя безплатно, бъди ми приятел!“

        И речено-сторено, после изчезна без звук през вратата. —

Все пак ме измами: сега ще напиша май нещо полезно,

        Навярно любовно писмо ще излезе, или еротична поема.

 

1837

Едуард Мьорике
Лесна плячка

Ако поетът в душата си чувства пленителна песен,

        Ден не отдъхва, догдето в поема не я сътвори.

Вчера, красавице, бегло те зърнах на твоя прозорец,

        И закопнях: ала днес вече в мойте прегръдки лежиш!

 

1838

Едуард Мьорике
Нощем пред писалището

Примула, астра и люляк, от тихата свещ озарени,

        Как отчуждени от вазата гледате с призрачен вид!

Слънце зареше, стъкми ви любимата, бяхте приветни:

        Ето че нощ е край вас и любимата няма я тук.

 

1838

Едуард Мьорике
На една духовна жена

Комуто в сърцето, усещащо чисто, прелестни музи

        Са вдъхнали грация и са му дали обайващо слово —

На него му вярваме; ала на тези тъй ласкави устни

        Май всичко повярвах, преди да съм чул и думица даже.

 

1843

Едуард Мьорике
На една лампа

Все още тук, прекрасна лампо, украсяваш,

На гиздави вериги леко окачена,

Почти забравената стая за наслади.

По бялата ти мраморна подложка, с ръб,

Оплетен от бръшлянов златовит венец,

През смях се вие буен детски хоровод.

Как прелестно е всичко тук, и все пак дух

На нежна строгост се излива в тази форма —

Най-чист художествен предмет! Кой го цени?

Но красотата и без отклик е честита.

 

1846

Едуард Мьорике
О, помисли, душа!

Една еличка избуява,

Кой знае, някъде в гората,

А розов храст изниква, кой ще каже,

Сред коя градина?

Те вече са избрани,

О, помисли, душа,

Да пуснат корен в твоя гроб,

Там да порастат.

 

Две черни кончета пасат

В зелената ливада,

Ще хукнат към дома в града,

Щастливо ще подскачат.

Ала ще крачат с бавен ход,

Понесли твойто тяло,

Навярно, ах, навярно даже

Преди подковите им леки,

Които виждам как проблясват,

От копитата да паднат!

 

1851

Детлев фон Лилиенкрон (1844–1909) — Германия

Венцеслав Константинов
Детлев фон Лилиенкрон

Детлев фон Лилиенкрон (1844–1909) е немски поет, белетрист и драматург, роден в Кил и израсъл в семейството на обеднял аристократ — датски митнически чиновник и дъщеря на американски генерал. След отбиване на военната си служба Лилиенкрон става офицер в Майнц. Участва в поход срещу Полша и в други военни операции. На тридесет и една годишна възраст напуска военната служба заради дългове и без особен успех упражнява различни професии в Америка — преподавател по езици, пиано и езда. След завръщането си в Германия става учител по пеене в Хамбург. Тогава публикува първите си стихотворения и новели. Лилиенкрон получава назначение като управител на остров Пелворм, но трябва да остави работата си отново заради дългове. В края на дните си поетът получава почетна рента от кайзер Вилхелм II, а в годината на смъртта си е удостоен с титлата почетен доктор на университета в Кил.

Първата значима стихосбирка на Детлев фон Лилиенкрон излиза в 1883 г., когато той е вече близо четиридесетгодишен — под заглавие „Адютантска езда и други стихотворения“. С нея привлича вниманието на натуралистите. Лилиенкрон поема попрището на писател на свободна практика и живее в Мюнхен, Берлин и Алтона. Съосновател е на „Дружество за модерен живот“ (1891–1892) в Отензен край Хамбург. Поддържа приятелство с писателите Рихард Демел и Густав Фалке. В книгите си „Мъгла и слънце“ (1900) и „Пъстра плячка“ (1903) той свежо и колоритно, с настроение и мощна чувственост предава впечатленията си от заобикалящия го свят.

С лириката си Лилиенкрон става водещ представител на литературния импресионизъм, като упражнява влияние върху младите Райнер Мария Рилке и Хуго фон Хофманстал. В края на живота си Лилиенкрон публикува автобиографията си „Живот и лъжа“ (1908). Пенчо Славейков казва за него: „В песните му се чувства офицера: спретнати са, безукоризнени външно, и с вътрешно достойнство.“ А Емануил Попдимитров го определя така: „Лилиенкрон беше като Янус с две лица — едното осветено от смеха и слънцето, а другото скрито в сянката на мрачен песимизъм.“ В чест на поета град Хамбург учредява литературната награда „Лилиенкрон“.

Детлев фон Лилиенкрон
Копнеж

Вървя по пътя, който всеки ден

Минавам сам, от мисли угнетен.

Край мен безлюдното поле мълчи

И само вятър в храстите фучи.

 

Простира се навред безбрежна степ —

Сърцето ми жадува само теб.

И дойдеш ли с протегнати ръце,

Ще ти се поклоня: обичам те.

 

При твой едничък поглед приветлив

Ще знам, че жребият ми е щастлив.

Но срещнеш ли ме с каменно лице,

Момиче, ще река: обичам те.

 

А поздравиш ли ме със слънчев смях,

Ще се разпръсне моят нощен страх,

Ще сграбча с трепет свидното сърце

И тихо ще шептя: обичам те.

 

1889

Детлев фон Лилиенкрон
Щастлив съм пак

Когато в моите прегръдки спиш,

Дъха ти слушам в сладката почивка;

Насън щом името ми промълвиш

И устните ти затрептят в усмивка —

Щастлив съм пак.

 

Когато след горещ, усилен ден

Прогониш с ласка грижата ми тежка;

Щом до гръдта ти легна уморен,

Без мисълта за участта човешка —

Щастлив съм пак.

 

1892

Детлев фон Лилиенкрон
Смълвени стихове след безсънна нощ

Ах, ти, ах, ти —

Защо ли не обви

Ръце около мен

И не прошепна името ми?

Защо не приюти главата ми

На своето рамо?

Защо не чух словата ти насън

И не узнах какво сънуваш?

Когато се престорих на заспал,

Ти предпазливо се изви над мен

И ме достигна тихата ти, сладостна молитва;

Но ти не пожела да ме събудиш,

Защо не ме събуди,

Защо не чух да ме повикаш

В тази безутешна нощ?

Не се притисна в мене,

Дланите ти не погалиха косите ми.

Исках да те сгуша до гърдите си,

А вместо да намеря устните ти,

Целувах твоите възглавки

В луд копнеж

По теб, по теб.

Час подир час

Летяха сенките,

А мрачините ме разтърсваха

В ужаса на любовта.

Сега стоя до празния прозорец.

Разкъсах ризата си над сърцето,

Да ме охлади росата.

В едва светлеещите небеса

Безстрастно избледнява

Утринна луна.

Долита от реката

Бавно и отмерено плющене на весла.

При всеки удар

Ремъците скърцат и прохлипват в своите колчета.

Самотно, сред заслушаната тишина,

Пропява дрозд

В съседната градина.

Не помръдват в здрача бледосиви и сребристи

Листата на дървета и на храсти;

Единствено една окръглена леха с мушкато

Светлее яркоалена към мен.

И всички най-смирено, сякаш

С наведени очи,

Очакват този ден.

 

1892

Детлев фон Лилиенкрон
Вечно

В предутринната здрачина

Царува бледата луна.

 

Небето багри синевата,

Отлитат перли от росата.

 

Покоят тръпне: с пълна гръд

Реве, протяга се денят,

 

Отърсва се, ръмжи с охота,

Показва ни наглед живота.

 

Но слънцето загубва мощ,

Настъпва залез и среднощ.

 

В предутринната здрачина

Царува бледата луна.

 

Изгризва времето света

И тътри се през вечността.

 

1900

Детлев фон Лилиенкрон
Мартенски ден

Облаци се носят над лъките,

В синкава омара спят горите.

 

Жерави небето разорават,

С крясъци ятата прилетяват.

 

Чучулиги хвъркат на рояци,

С трели пролетта ни дава знаци.

 

Ах, момиче, с твоите кордели

Блян лети из ширните предели.

 

Блян лети и в облаците пее;

Спреш ли го, в мига ще занемее.

 

1903

Детлев фон Лилиенкрон
По телефона

Розата, която тази сутрин на раздяла

За мен откъсна от градината

И я затъкна на ревера ми,

Та в шумотевицата на деня

Да ми напомня все за теб,

Намери странно приложение:

 

Случайността ме прати

Пред ковчега на окъсано момче.

И тъй като ковчегът нямаше украса,

Положих свежата ти роза

Върху повехналата длан на просячето.

 

Дали за двамата, за него и за розата,

Ще разцъфти повторно нов живот?

Навярно ангелите вече го очакват,

За да го вземат в своите прегръдки,

Понеже отлетя оттука с роза,

Която твоята любов за мен откъсна.

 

Край!

 

1903

Детлев фон Лилиенкрон
След лов на яребици

Разгорещен и жаден след лова в полята,

Прибирам се задъхан в моя горски хан.

Окачвам пушка и фуражка на стената,

Ведрото търси алчно песът изтерзан.

Застава пред тезгяха младата вдовица,

Нерадостна, без глас, а залезът дими.

Усмихва ми се скришом, метнала къдрица;

И скоро гостите оставят ни сами.

 

1903

Детлев фон Лилиенкрон
В големия град

Край мен тече морето на града,

Ту тоз, ту онзи, все един след друг.

Следят се с погледи, и отминават.

        Шарманката подрънква свойта песен.

 

Край мен шурти морето на смъртта,

Ту тоз, ту онзи, все един след друг.

Следят ковчега му, и отминават.

        Шарманката подрънква свойта песен.

 

Вървят с мъртвец в морето на града,

Насреща хора, все един след друг.

Следят ковчега ми, и отминават.

        Шарманката подрънква свойта песен.

 

1904

Рихард Демел (1863–1920) — Германия

Венцеслав Константинов
Рихард Демел

Рихард Демел (1863–1920) е най-видният представител на немския литературен символизъм — поет, драматург и романист. Демел е роден във Вендиш Хермсдорф, Бранденбург в семейството на лесничей. Следва естествени науки, икономика, социология и философия, а също така теология в Берлин и Лайпциг. Дълго време работи като чиновник в застрахователна компания и едва тридесет и две годишен се отдава изцяло на литературата. Пътува из Италия, Гърция, Швейцария, Холандия и Англия, приятелство го свързва с Детлев фон Лилиенкрон, Аугуст Стриндберг и Станислав Пшибишевски. В Първата световна война поетът участва като доброволец и е награден с кръст за храброст.

Сред произведенията на Рихард Демел се открояват стихосбирките „Избавления“ (1891), „Но любовта“ (1893) и „Жената и светът“ (1896), като последната предизвиква шумен скандал заради „накърняване на религиозните и нравствените чувства“. Чрез тези творби Демел се стреми да надмогне традицията на немския реализъм и натурализъм. Силно повлиян от философията на Фридрих Ницше, той изпълва поезията си с „чиста символика“, с пантеистична еротика и „варварски“ копнеж по една отвъдна реалност, белязана от „битката между Бог и Звяр“. Това особено проличава в последната му стихосбирка „Красив див свят“ (1913).

Творчеството на Рихард Демел, излъчващо езикова мощ, упражнява силно влияние не само върху съвременната му немска литература, но и върху поколението на експресионистите, най-вече върху ранната поезия на Йоханес Р. Бехер. Стихотворения на Демел са преведени на български от Пенчо Славейков, който казва за него: „Той беше гений, изразител на модерната душа…“ През годините преди Първата световна война Гео Милев изготвя в Лайпциг дисертация на тема „Лириката на Рихард Демел с оглед на новата поезия“, като го счита за „най-великия гений на немското словесно творчество“ и превежда негови стихове, които включва в своята „Антология на жълтата роза“ (1922).

По текстове на Демел пишат свои произведения композиторите Рихард Щраус, Макс Регер, Арнолд Шьонберг и Курт Вайл. Прочутият струнен секстет „Просветлена нощ“ оп. 4 (1899) на Шьонберг е създаден по едноименното стихотворение на Рихард Демел от книгата му „Жената и светът“ с основна тема противоречието между „любов и сексуалност“.

Рихард Демел
Нощ

Щом полята притъмнеят,

Виждат по-добре очите;

Тук-таме звезди светлеят,

Пеят призивно щурците.

 

Всеки звук е по-наситен,

Всичко става по-различно,

Небосводът е по-китен,

Всеки връх блести магично.

 

Не долавяш сред гората

Как денят, към мрак понесен,

Се изтръгва от тъмата.

И внезапно си потресен.

 

1878

Рихард Демел
На брега

Светът мълчи, кръвта искри;

Потъва в светли пещери

Далеч денят,

 

Не се бои; в пожар гори

Върхът висок, в морето ври

Далеч нощта,

 

Не се мири; в глъбта зари

Една звезда, в духа откри

Се Вечността.

 

1893

Рихард Демел
Гласът на вечерта

Мълчи полето.

В леса, в житата

Расте тъмата.

Ти сякаш чуваш:

Струи мъглата.

Слухтиш — и ето:

Ти сякаш плуваш,

Кърниш морето

На тишината.

 

1893

Рихард Демел
Прибежище

Езеро край бащината къща,

Притъмено в здрача на върбите,

Там топола вие кръшни клони,

Кимащи към лодките, вълните.

 

Тъй уютно е това местенце,

Още хла̀пе тук съм се забравял,

Плакал съм край гъстите тръстики,

Детската си мъка съм сподавял.

 

В черната вода сега се взирам,

Но сълза окото не изцежда;

Виждам само кръшната топола

В езерото пак да се оглежда.

 

1893

Рихард Демел
Тихият град

Лежи градът в полето,

отмира блед денят;

и ето, вече пада нощ,

но месец и звезди

в небето не блестят.

 

Дошла от върховете,

мъгла града забули;

изчезват покрив, двор и къща,

димът й всеки звук поглъща,

и мостове, и кули.

 

А странникът потръпва,

но в долината зрак расте;

сред мрака, през мъгла и дим,

хвалебна песен прозвуча

от устни на дете.

 

1893

Рихард Демел
Под младата круша

Под младото дръвче стоеше ти.

И първите зелени малки плодове

замаяна докосна с нежни пръсти;

последни цветове окапваха край теб.

 

Под младото дръвче стоях и аз.

Коравата ми длан и не докосна

малките зелени първи плодове;

последни цветове окапваха край мен.

 

1896

Рихард Демел
На кръстопът

Поисках челото ти да целуна

и да ти кажа на сбогуване: „Благодаря!“

Ала в очите ти съгледах светлина

като предутринна жарава върху непристъпни върхове;

и трябваше да й се подчиним

безмълвно.

 

1896

Рихард Демел
Благопожелание

Желая ти щастие с ярки лъчи.

Донасям ти слънцето в свойте очи.

Сърцето ти чувствам в гърдите си аз:

Желае ти то не суетен прехлас.

То чувства, желае ти: слънчеви дни,

Дори да съзираш навред съсипни.

Желае ти в миг да забравиш гнета,

Тъй сякаш понесла си в скута света.

Желае ти в блянове да запламтиш,

Тъй сякаш Земята сега ще родиш.

Желае ти силата в теб да гори,

Която от зимата пролет твори.

Да светят безспирно в живота суров

Цветята на святата вечна любов!

 

1896

Рихард Демел
След дъжда

Виж, небето става синьо;

лястовиците се гонят

като риби между мокрите брези.

А ти ще плачеш?

 

В душата ти ще се превърнат скоро

голите дървета, всички сини птици

в изображение от злато.

А ти плачеш?

 

С моите очи

съзирам в твоите

две мънички слънца.

И ти се смееш.

 

1896

Рихард Демел
Глас в мрака

Там плаче нещо в този мрак.

И питам се какво е то.

Оплаква вятърът нощта?

 

Но вятърът не плаче тъй.

Той плаче надалеч в нощта.

В слуха ми плаче мойта кръв,

навярно мойта кръв.

 

Но мойта кръв не плаче тъй.

Спокойна е като нощта.

Сърце там плаче в този мрак.

 

1907

Арно Холц (1863–1929) — Германия

Венцеслав Константинов
Арно Холц

Арно Холц (1863–1929) е немски поет, драматург, белетрист и литературен теоретик. Роден е в Растенбург, Източна Прусия в семейството на аптекар, но израства в Берлин. На осемнадесет години напуска училище и се опитва да се прехранва като редактор и писател на свободна практика. В Берлин се сближава с писателя Герхарт Хауптман.

Това е времето на първите стихове на Арно Холц, събрани в книгата „Звънтящо сърце“ (1883). За бунтарската стихосбирка „Книга на епохата. Песни на един модерен човек“ (1884) Холц получава литературната награда „Фридрих Шилер“. Започват заниманията му с дарвинизъм, резултат от които е стихосбирката „Одраният пегас“ (1892), съставена заедно с Йоханес Шлаф. През 1891–1892 г. Холц публикува студията си „Изкуството. Неговата същност и неговите закони“, в която развива теорията за „последователен натурализъм“ с детайлно описание на средата и използване на просторечни обрати: „Изкуството трябва да бъде точно възпроизвеждане на действителността“.

Така Холц става теоретически предводител на натуралистите в Берлин и в 1898 г. оглавява водещото литературно списание „Фрайе бюне“. Поетът си служи с „безримен стил“, като произведенията му са подчинени на „вътрешен ритъм“ — това Холц обосновава в програмното съчинение „Революция на лириката“ (1899). Основната му творба остава езиково виртуозната стихосбирка „Фантазус“ (1898-1916-1925), над която Холц работи почти през целия си живот. Формален белег тук е центрирането на стиховете, подредени симетрично около невидима вертикална ос. В 1903 г. поетът публикува донеслата му и материален успех стихосбирка „Песни за една стара лютня“, изпълнена с барокова чувственост и жизнерадост — по-късно книгата е разширена и издадена под заглавието „Дафнис. Лирически портрет от XVII век“ (1904).

В 1923 г. по случай шестдесетия му рожден ден Арно Холц е удостоен със званието почетен доктор на Кьонигсбергския университета. Три години по-късно поетът публикува „Дванадесет любовни стихотворения“ (1926), става член на Пруската академия на изкуствата в Берлин и е номиниран за Нобелова награда, но не получава отличието.

Арно Холц
Ни щастие, ни звезда!

„Той бе глупец!“ — говореше светът без жал,

„Мечтател!“ — каза снизходително съседът,

Приятелят му промълви: „Той бе поет!“

 

До болничното му легло седеше бледа

Една сестра със състрадателно сърце

И гледаше замислено парче хартия,

Което вчера пъргавият телеграф

Старателно покрил бе с разкривени знаци,

И само с мъка смогна да ги разчете:

„Ах, първата Ви драма! Приказен успех!

Прочут сте вече от един замах! Честито!“

Но той, комуто този малък къс хартия

Дарил би най-жадуваната свидна вест:

„Щастливец! Ето че не си живял напразно!“ —

Той спеше и не зърна нищо, беше мъртъв.

Нощта процеждаше студена светлина

През зимночерните замръзнали прозорци,

Играеше върху лицето на жената,

Която бледото чело на мъченика

Разглеждаше с безкрайна красота и милост.

 

А долу поувехнал гробищен венец

Обгръщаше в зелено пожълтяла лента;

Написаното от приятелска ръка

Гласеше: „Лавров лист и просяшка тояга!“

 

1883

Арно Холц
Море от озарени сгради (ЦЕНТРИРАНО)

Посред площада,

гдето вдигат шум деца,

се спирам.

 

Хлапаци

карат се за топчета,

момиченце играе с обръч…

 

Боже Господи, това е Пролет!

 

А нищо, нищо аз не забелязах!

 

От всички храсти

напъпват вече цветовете!

 

1898

Арно Холц
Далеч една страна!

В тъмни нощи

дъбовете й унило шумоляха.

Белите снежинки скриваха могилата ми.

 

Сега цъфти иглика,

пее дрозд,

а по зелените ливади, край синеещото езеро

пастирът гони своите стада.

 

Бели облачета плуват.

 

Ти, сладък свят!

На най-блестящата звезда

спаси едно сърце, което те обича!

1898

Арно Холц
Птича песен

Пред прозореца ми

пее птица.

 

Слушам тихо, а сърцето ми замира.

 

Припомня ми

богатствата на детството,

които после — изоставих!

1898

Арно Холц
Лунен изгрев

Зад цъфналите ябълкови клони

луната се издига.

 

Нежни вейки,

бледи сенки

назъбват блясъка й по чакъла.

 

Безшумно пърха пеперуда.

 

Блажено се изтягам на сребристата трева

и там лежа,

сърцето в небесата!

1898

Арно Холц
Сбъдновение

После светлината угаси

и в тишината

само ударите на сърцето ти …

 

Блаженство!

 

В градината, в зори, изчурулика птичка,

от хиляди треви се стичаше росата,

цялото небе пламтеше в рози.

 

Любим! Любима!

И пак: целувка след целувка …

 

Какво ли още можеше светът да ни предложи!

1898

Арно Холц
Дълбока майска нощ

Тъй

сладко… дишаше

нощта!

Под

тъмни кестени… до лунноозарената стена

лежеше

ти

с притворени… очи… сред сенките.

Не се… целувахме.

Мълчанието

казваше… ни… всичко.

1898

Арно Холц
Трудна раздяла

Ти тръгна си.

 

Листата… падат.

 

И в синкав … здрач … потъва долината.

 

Аз

взирам се … в … надигащата се

мъгла.

 

. . . . . . . . . . . .

 

А там,

за сетен път,

в далечината

се вее … твойта … кърпа.

Привет!! Привет!!

Протягам, копнеещи, ръце.

 

. . . . . . . . . . . .

 

Това е.

 

От

високите, отвесни,

безмълвни, сякаш вкаменени,

сребърни тополи

крещят скорците … в … слънчевия залез!

1898

Арно Холц
Отзвук

Аз

съм

звезда.

 

Аз

… сияя …

Тъжно … умоляващо,

от сълзи бледо,

към мен … повдигаш ти … лицето си.

 

Твоите

ръце … ридаят.

„Утеши ме!“

 

Аз

… сияя …

Моите лъчи

трептят

в

сърцето … ти!

1898

Арно Холц
От колко време

От колко време

вече

не съм … поглеждал … към луната!

В моята

задушна стая,

приведен между книги,

дни,

седмици, месеци

дълги,

седях … и пишех!

Неща, които някога болезнено са ме ранявали, неща,

които някога

възторжено са ме вълнували,

неща отпреди хиляди години, и неща, които никога не са били,

неща,

неща, неща,

неща!

 

. . . . . . . . . . . .

 

Как … чуждо ми е всичко днес! … И как

далечно!

 

Сега е … есен! Есен … е и в мене!

Есен!

Мина… времето, когато още хранех ликуващи надежди! … Мина

времето, когато още знаех

какво е

радост!

 

. . . . . . . . . . . .

 

Само

едно ми е останало! Едно!

Задушната,

оскъдна,

тясна и самотна

стая,

столът, масата

и жълтата окръжност

на лампата, … и тези мъртвобледи книги,

един

безреден куп … хартия

и

„неща“ … „неща“ … „неща“

„неща!“

1899

Рикарда Хух (1864–1947) — Германия

Венцеслав Константинов
Рикарда Хух

Рикарда Хух (1864–1947) е немска поетеса, романистка и историчка, родена в Брауншвайг в семейството на едър търговец. В рода ѝ има много литератори и историци на културата. Рикарда Хух следва в Цюрих, понеже университетите в Германия все още не допускат жени. Изучава история, философия и филология и става една от първите жени, получили докторска титла. Намира си работа като секретарка в Цюрихската централна библиотека и после като учителка в девическа гимназия. Намеренията ѝ да основе в Бремен школа за подготовка на момичета за следване в университет, пропадат. След два неуспешни брака поетесата се преселва при дъщеря си в Берлин, а после живее в Хайделберг, Фрайбург и Йена.

Когато през 1933 г. в Германия на власт идва Хитлер, Рикарда Хух като протест срещу настъпващата „империя на пъкъла“ напуска Пруската академия на изкуствата и е подложена на силен политически натиск, но остава да живее в Германия. След края на Втората световна война — малко преди смъртта си — тя става почетен председател на Първия немски конгрес на писателите в Берлин (1947).

Ранната лирика на Рикарда Хух, публикувана под псевдонима Рихард Хуго в книгата „Стихотворения“ (1891), е изпълнена със страстни чувства и меланхолични настроения в стила на неоромантизма от края на XIX век. Според поетесата духовното обедняване на западния свят започва още през XVII век със загубването на чувството за човешка самоличност и Бог. Но постепенно тя се домогва до възгледа, че нравствената цел трябва да стои над естетическата форма, а научното познание — над индивидуалния емоционален порив. Нейното творчество става по-рационално и идейно по-задълбочено, подкрепено от убеждението, че вечните божествени закони стоят над преходния материализъм на епохата.

Поезията на Рикарда Хух е събрана в книгите „Стари и нови стихотворения“ (1920) и „Есенен огън“ (1944). Пенчо Славейков превежда за антологията си „Немски поети“ (1911) стихове от Рикарда Хух и казва за нея: „Тя пише мъжки. И в нейните песни рядко се чува поетически интимен тон. Тя се мъчи здраво да чувства, логично да мисли.“

Поетесата е отличена с наградата „Гьоте“ на град Франкфурт на Майн (1931) и за цялостно творчество с литературната награда „Вилхелм Раабе“ на град Брауншвайг (1944). В нейна чест град Дармщат учредява през 1978 г. литературната награда „Рикарда Хух“.

Рикарда Хух
Спомен

От много птичи песни

Събудих се и, ах,

Градините на татко

В съня си пак видях;

Там в нощите чудесни

Сред люляци копнях,

Любимия тъй сладко

Очаквах с порив плах.

 

1891

Рикарда Хух
Участ

Какво е в твоята душа,

Какво е в моите гърди,

Та в жарки мисли се руша:

Кажи, обичаш ли ме ти?

От дом, където бях богата

И в мил уют живях самичка,

Измъкваш ме като луната —

Към теб пристъпям лунатичка.

 

1891

Рикарда Хух
Копнеж

Да бъда само с тебе,

Приех беди, несгоди,

Оставих дом, другари,

Кристални небосводи.

 

Към теб се устремявам

Като вълнѝ към бряг,

Като наесен птица

Към южноземен злак.

 

Като алпийско цвете,

Бленуващо в нощта

За снежните чукари

В подлунна бистрота.

 

1891

Рикарда Хух
Както, щом Бог пожелае

Както, щом Бог пожелае, морета, реки по Земята,

Кипнали, рукват обратно, подвластни на воля пресвята,

Тъй, щом и ти пожелаеш, кръвта ми изригва в сърцето,

Руква по твоя повеля, гореща струи към небето.

 

1891

Рикарда Хух
Надеждата и Паметта

Тази, която ме водеше по лъкатушния път,

Тя ме остави, Надеждата, посред планинския проход.

Ще се завърне ли? Не, Паметта, по-добрата сестра,

Крачи с уверена стъпка до мен, неповикана даже.

Сочи ми родната местност и пътя, дотук извървян,

Вещо, с тълкуваща длан; при това замечтано ми шепне,

Като с оплитаща мрежа ме тегли надолу, напред —

Ако и тя ме напусне, очаква ме нямата дружка.

 

1891

Рикарда Хух
О, цъфнала морава

О, цъфнала морава, скоро ще посърнеш!

Ах, звезден небосвод, и теб ли смърт те чака?

А щастие за мен е с взор да ме обгърнеш,

Желая само дълго да те гледам в мрака!

Очите на духа, любовните жасмини,

Звезди, нима ще спрете жарко да блестите

Със златна синева над тъмните рътлини?

Земя, небе умират, ако не пламтите!

 

1891

Рикарда Хух
Край пианото

Не искам да слушам мелодии стари,

Спомени те ми навяват;

Тъжни, красиви, искри от пожари,

Сребристо море, звънтящи поляни,

Отдих и сън върху зъбери вечни,

Над нас небесата остават

Смълчани,

Преливащо щастие, сълзи сърдечни.

 

Твойте целувки бяха за мен

Сладки, но стават по-сладки сега.

Твоите мисли, надежди, тъга,

Всичко, годините взели ни в плен —

Възторга на всяка пропусната нощ,

Копнежа на неутоления блян,

Младата кръв с божествена мощ,

Живота, от обич пиян —

Облъхва ме с жар,

Облива ме пак,

Тъй както планински върхар

Заискрява от лунната си белота —

С далечния слънчев зрак,

Подсладен от нощта.

 

1907

Рикарда Хух
Музика

Скръбта мелодиите изцеляват,

Те връщат пак

На радостта изчезващия зрак,

Балсам за болните сърца даряват.

 

От този свят, където в грижи сиви

Гнетът расте,

В лъчисто царство ни отнасят те

Върху криле на демони щастливи.

 

Ехти, звучи навред, вълшебна песен!

Че без следа

Лети Земята — кървава звезда,

А любовта ръми с дъжда небесен.

 

1907

Рикарда Хух
Паметникът

Приморски южен град,

Пристанище с воня на гнила риба,

В което вече кораби не спират.

Посред пазарския площад стърчи

Сив паметник на смахнат компонист —

Цигулката си стиска като скиптър.

Кой още името му помни тук?

Навред в кошове пъплят морски твари,

А хитрост с алчност шумно се препират.

И песента му, някога тъй страстна,

Сега лети над просяци, бакали,

Нечута — ах, трагично сладка!

А нощем покрай него се тълпят:

На чайки крясъци и ек на бури,

Високите звезди, луна, море —

Сред тях от раковините тръби

Напевът на върховната повеля.

 

1907

Рикарда Хух
С неспокойни криле, пеперудо, се мъчиш…

С неспокойни криле, пеперудо, се мъчиш

Да избягаш далеч от горящата лампа,

И без да опазваш крилцата си нежни,

Се блъскаш в стъклата на своята клетка.

 

В прозореца диша теменуженосиня

Нощта със звездите, запели в дуети.

Ефирът се сипе, а дим благовонен

От гробници скрити струи в небесата.

 

Красива затворничке, ще те избавя;

Но кой на душата затвора ще срине?

Треперя, когато тя, тъй огорчена,

Безумно лети срещу зидове страшни.

 

1907

Стефан Георге (1868–1933) — Германия

Венцеслав Константинов
Стефан Георге

Стефан Георге (1868–1933) е немски поет, есеист и преводач, роден в Бюдесхайм край Бинген в семейството на винар и гостилничар. Сам научава различни чужди езици, за да може да чете световни автори в оригинал. След като завършва гимназия, Георге пътува из Европа и следва филология, философия и история на изкуството в Париж, Берлин, Мюнхен и Виена, но никъде не се установява за дълго време и живее у приятели.

В Париж Стефан Георге се запознава с Огюст Роден и поетите-символисти Маларме и Верлен, които оказват голямо въздействие върху мисловната му нагласа. Публикува стихосбирките „Химни“ (1890) и „Поклонничества“ (1891) и превежда творби на Данте и Шекспир, както и съвременни френски поети. Във Виена Георге се сближава с Хуго фон Хофманстал, с когото го свързва бурно, но краткотрайно приятелство. Става съиздател на списание „Блетер фюр ди кунст“, в което за дълги години пропагандира възгледа „изкуство за изкуството“ и се противопоставя на натурализма. Публикува стихосбирките „Годината на душата“ (1897) и „Килимът на Живота и песните за Мечтата и Смъртта“ (1899). Около поета се създава така нареченият „Кръг Георге“, съюз от избраници, включващ млади лирици, есеисти и учени, които го боготворят като свой пророк и учител. Това намира израз в стихосбирката му „Седмият пръстен“ (1907). В „Звездата на съюза“ (1914) Георге представя себе си като посредник между Бог и Човек и проклина поквареното си съвремие.

Поетът се отнася с неприязън към Първата световна война, остава чужд и на последвалата я в Германия Ваймарска република. През 1927 г. е удостоен с първата награда „Гьоте“ на град Франкфурт на Майн. Тогава публикува стихосбирката „Новият Райх“ (1928), в която провъзгласява настъпването на нова героична епоха. Националсоциалистите се опитват да привлекат Георге за политическите си цели, но поетът съзира своя Нов Райх единствено в царството на духа. С поемането на властта от Хитлер министърът на пропагандата Гьобелс предлага на Георге поста президент на една нова Академия за литература, но поетът отказва и емигрира в Швейцария. Там умира през зимата на 1933 година. По стихове на Стефан Георге са създадени музикални творби от Арнолд Шьонберг и Антон Веберн. В чест на поета университетът „Хайнрих Хайне“ в Дюселдорф учредява през 1990 г. наградата „Стефан Георге“ за млади преводачи на френска литература.

Стефан Георге
Из „След беритбата“

Ела във този сякаш мъртъв парк и гледай:

Зарята на далечни брегове изтлява ·

На облаците чисти синевата бледа

Пътеките и езерата озарява.

 

Златисто жълто · нежно сиво там светлее

От буковете и брезите · вятър вее ·

А розите не са загубили живец ·

Върви с целувка свий от тях подбран венец ·

 

А също тези късни астри не забравяй ·

И пурпура на дивите лози без плод ·

Тъй всичко спастрено в зеления живот ·

Почувствай и в лика на есента улавяй ·

 

1895

Стефан Георге
Цветя

През мартенските дни посяхме семената

Когато пак сърцата ни димяха в кръв

За мъртвата година с болка непозната

За битката на лед и слънце с дива стръв.

 

Желаехме да им дадем опора силна

За тях издирихме поток кристалночист ·

Та леко да растат сред светлина обилна

Да руменят под поглед нежен и лъчист ·

 

С душевна радост ги поливахме грижливо ·

Към облаците гледахме с напрегнат страх

И заедно надявахме се търпеливо

Да избуи листо да тръгне филиз плах.

 

Набрахме ги на път край лозова градина

Покрай съседски плет от месеца огрян ·

Без дъх от блясъка на нощната пъртина

Държахме ги щастливи в детската си длан.

 

1897

Стефан Георге
Мъртвият град

Цял залив новото пристанище запълва

Изсмуква щастието на брега · луна

От бляскави и груби зидове на сгради ·

Навред безкрайни улици · с еднаква алчност

Тълпата мами денем и беснее нощем.

И само жалък присмех стига родовия град

На хълма горе с черни каменни стени

Стаил се обеднял · от времето забравен.

 

Но крепостта живее и бленува

Как кулата й бди с непреходни слънца ·

Покоя брани на свещените икони

А по тревясалите улички пристъпят

Безмълвни босоноги люде в дрипи.

Не сеща скръб · съзнава ще настане ден:

От пищните дворци тогаз ще се проточи

Нагоре към върха процесия с молитви:

 

›Коси ни пустота и в мъка ще загинем

Без помощта ви — че сме болни от излишък.

Дарете ни дъха пречист на висината

И бистрия си излак ще подирим отдих

В обор и двор и в дупката на всяка порта.

Съкровища нечути ще дадем — брилянти

От стоката на кораби по-скъпи · гривни

И пръстени на стойност цели континенти!‹

 

Но идва отговорът строг: ›Тук няма сделки.

Ценените от вас богатства са боклук.

Седмина само някога дошли спасихме

И нашите деца ги срещнаха с усмивка.

Вас всички чака смърт. А броят ви е гавра.

Вървете си с фалшивия разкош противен

На рожбите ни! Вижте как с нозете голи

Ще го запратят през скалите вдън морето.‹

 

1907

Стефан Георге
Ницше

Гнетящожълти облаци струят над хълма

И бури зли — вестителки на есента

Но и на ранна пролет… Хладната стена

Обграждаше ли Гръмовержеца — единствен

Сред всички хиляди от дим и прах край него?

Тук хвърли той към равната крайморска шир

И мъртвия й град светкавица последна

И от дълбока нощ премина в най-дълбока.

 

Търчи тълпата долу с бяс · не я плашете!

Какво медуза · или бурен ще рани!

Да поцари благочестива тишина

А звярът омърсил го с глупави възхвали

И угоен сред изпарения на гнилост

Която него също задуши · да свърши!

Тогава ти ще заблестиш пред времената

Подобно други вождове с корони в кръв.

 

Спасителю! Самият ти си най-злочест —

Обременен с мощта на толкова съдби

Съзря ли ласкава страната на копнежа?

Нима създаде богове за да ги сринеш

Не знаещ отдих и отрада от градеж?

Най-свидното в самия себе си погуби

Та с устрем нов след него да трепериш

И да крещиш от болката на самотата.

 

Но умоляващият закъсня да каже:

Там вече няма път през ледени скали

Посред гнезда на страшни птици — днес е нужно:

Да си обаян в кръг сграден от любовта ..

Така когато строгият измъчен глас

Накрая като химн отекне в синя нощ

И светлоструй — ще жали: трябваше да пее

А не да проговаря новата душа!

 

1907

Стефан Георге
Хиперион

III

Пристигнах у дома: потопът многоцветен

Не бе ме срещал тъй .. полето бе в кипеж

В горичката ми се таяха спящи сили ·

Видях реки рътлини долинѝ в прехлас

И братя вас · на Слънцето чадата бъдни:

В несмелия ви взор струи една мечта

Копнежът ви ще стане нявга живо тяло …

Животът ми гнетящ се скланя към съня

Ала обетът на Небето лек въздава

На вярващия .. в Царството не влиза той:

Но аз ще стана пръст · могила на герои

За святите потомци сбъднат идеал:

 

С ТЯХ ИДЕ НОВАТА ВЪЛНА · ЛЮБОВЕН ПОРИВ

РОДИ СВЕТА · И ТЯХ ЛЮБОВ ЩЕ ПРЕРОДИ.

Изрекох словото · кръгът е обрисуван ..

Преди да падне мракът ще ме отнесе

Видение върховно: скоро с леки стъпки

Ще прекоси полята в блясъка си Бог.

 

1914

Елзе Ласкер-Шюлер (1869–1945) — Германия

Венцеслав Константинов
Елзе Ласкер-Шюлер

Елзе Ласкер-Шюлер (1869–1945) е немска поетеса, белетристка, есеистка и автор на театрални пиеси, родена в Елберфелд край Вупертал в семейството на заможен банкер. По майчина линия произлиза от испански евреи — сефаради, а дядо ѝ е бил главен равин в синагога. Поетесата рано напуска родния си дом и се преселва в Берлин, за да се посвети изцяло на живописта и литературата.

Там излиза първата стихосбирка на Елзе Ласкер-Шюлер „Стикс“ (1902), последвана от „Седмият ден“ (1905). В Берлин поетесата сътрудничи на експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“, както и на списанието на Карл Краус „Ди Факел“. Тясно приятелство я свързва с много от най-значимите берлински писатели и художници като Теодор Дойблер, Оскар Кокошка, Франц Марк, Франц Верфел, Георг Тракл, а към поета Готфрид Бен тя изпитва дълбока и безутешна любов. След два безуспешни брака Елзе Ласкер-Шюлер се затваря в себе си и заживява единствено за творчеството си. Изнася лекции в Мюнхен, Цюрих, Виена и Прага, пътува и в Съветския съюз. В 1932 г. получава авторитетната литературна награда „Хайнрих фон Клайст“ за „непреходните ценности в нейната поезия“. Когато в страната се установява властта на националсоциалистите и творбите ѝ са официално забранени, поетесата напуска Германия и през Египет се преселва в Палестина, където в Йерусалим завършва живота си в усамотение и бедност.

Елзе Ласкер-Шюлер е смятана за родоначалник на литературния експресионизъм, изразен в стихосбирката ѝ „Моите чудеса“ (1911). Творбите ѝ, често илюстрирани от самата нея, са проникнати от мрачното съзнание за непоправимата разруха на междучовешките отношения — отмирането на любовта поетесата възприема като край на света. В стиховете ѝ границата между „поезия и истина“ се стапя в едно въображаемо царство на словесна музика с мистично, фантастично и екзотично звучене, породено от ориенталски и юдейски съновидения. Особено характерни са поетическите ѝ книги „Староеврейски балади“ (1913), „Куполът“ (1920), „Тива“ (1923), „Концерт“ (1932) и — последната — „Моето синьо пиано“ (1943). Карл Краус нарича Елзе Ласкер-Шюлер „най-яркото и най-непроницаемо лирическо явление на модерна Германия“. В чест на поетесата провинция Райнланд-Пфалц учредява през 1992 г. наградата „Елзе Ласкер-Шюлер“ за драматургия.

Елзе Ласкер-Шюлер
Мирова скръб

Аз, пламтящият пустинен вятър,

Замръзнах и сдобих се с образ.

 

Къде е слънцето, което да ме разтопи,

Или светкавицата, за да ме разчупи!

 

Каменна глава на сфинкс

Издигам гневно днес към небесата.

 

1902

Елзе Ласкер-Шюлер
Любовни звезди

Очите ти чакат пред моя живот

Като нощи, които жадуват за дни,

А сластният сън е полегнал на тях

Неразгадан.

 

Странни звезди са вторачили взор към Земята,

Железни на цвят, от копнеж набраздени,

С пламтящи обятия дирят любов

И посягат в прохладата на ветровете.

 

1902

Елзе Ласкер-Шюлер
Краят на света

Светът задавя се от плач,

Като че Бог е вече мъртъв пламък,

Оловна сянка в падащия здрач

Тежи като надгробен камък.

 

Ела, да излетим от тесните кафези…

Животът свива се в сърцата

Като в ковчези.

 

Ела, до кръв да се целунем —

Светът потръпва от копнеж,

От който скоро ще загинем.

 

1903

Елзе Ласкер-Шюлер
Моята любовна песен

Като извор потаен

Шепне кръвта ми

Вечно за теб, вечно за мен.

 

Под тази пияна луна

Моите голи, ламтящи мечти,

Деца-сомнамбули,

Тихо танцуват над мрачни трънаци.

 

О, твоите устни са слънчеви…

Тази уханна омая на твоите устни…

От сини съцветия в сребърен кръг

Ти се усмихваш… ти, ти.

 

И лъкатуши извечният ромон

По моята кожа,

Над раменете, нататък…

Цяла съм слух…

 

Като извор потаен

Шепне кръвта ми.

 

1905

Елзе Ласкер-Шюлер
О, моята болезнена наслада

Мечтата ми е млада жилава върба

И вехне в маранята.

Тъй както дрехи денем парят:

Обгръщат ме полята.

 

Трябва ли да те примамя с песента на чучулига,

Или пък да те викам като полска птица?

Тюю! Тюю!

 

Как кипят край двете ми нозе

Сребърните класове — — —

О, моята болезнена наслада

Плаче като мъничко дете.

 

1910

Елзе Ласкер-Шюлер
Майка ми

Тя ли беше великият ангел,

Които крачеше редом с мен?

 

Или е погребана майка ми

Под небето от дим —

След смъртта й то вече не ще разсинее.

 

Да можеха ярко да блеснат очите ми,

Та светлина да й пратя.

 

Да не бе отлетяла от лика ми усмивката,

Окачила я бих на гроба й.

 

Ала зная една звезда,

Където цари вечен ден —

Нея над пръстта й ще пратя.

 

Сега ще съм вечно сама

Като великия ангел,

Който крачеше редом с мен.

 

1911

Елзе Ласкер-Шюлер
Моята безмълвна песен

Сърцето ми — тягостно време,

Което безшумно изтича.

 

Майка ми имаше златни криле,

Които света не откриха.

 

Слушайте, дири ме майка ми,

Ясни са нейните пръсти, нозете й — странстващи блянове.

 

Сладостни бури със синкави повеи

Ще топлят моите сънища

 

Винаги в нощите,

Чиито дни ще ми носят на моята майка короната.

 

А от луната ще пия безмълвното вино,

Когато нощта ще пристига самотна.

 

Моите песни донесоха тук синевата на лятото

И се завърнаха мрачни в дома си.

 

— Подиграхте се с моите устни,

А разговаряте с тях. —

 

Все пак посегнах към вашите длани,

Че е дете любовта ми, жадуваше да поиграе.

 

И аз заприличах на вас,

Понеже копнеех за хората.

 

Така обеднях

От вашето просяшко благодеяние.

 

И морето сега ще оплаква

Сам Бог.

 

Аз съм за вас йероглифът,

Който стои зад творението.

 

А пък очите ми

Венец са на времето;

 

Техният зрак ще целува предела на Бог.

 

1911

Елзе Ласкер-Шюлер
Мечтая тъй нежно за теб

Винаги сутрин прииждат болезнени багри,

Те ми напомнят душата ти.

 

О, трябва да мисля за теб,

Но навсякъде цъфват тъй тъжни очи.

 

А ти разказвах за много велики звезди,

Ала ти гледаше само в земята.

 

Нощи израстват от моята мисъл,

Не зная къде да вървя.

 

Мечтая тъй нежно за теб,

Бяла коприна вече забулва очите ми.

 

Защо ли заради мен

Не остави Земята — кажи?

 

1913

Елзе Ласкер-Шюлер
Раздяла

Винаги съм искала да те обсипя

С купища любовни думи,

 

Без покой сега издирваш

Загубените чудеса.

 

Но засвири ли моята малка латерна,

С теб ще празнуваме сватба.

 

О, твоите сладки очи

Са мои любими цветя.

 

А сърцето ти — моето царство небесно…

Позволи ми там да надникна.

 

Ти целият си от блестяща мента

И толкова отдадено вглъбен.

 

Винаги съм искала да те обсипя

С купища любовни думи,

 

Защо ли не го сторих?

 

1913

Елзе Ласкер-Шюлер
Тайно нощем

Избрах те

Между всичките звезди.

И съм разбудена — едно слухтящо цвете

Сред жужащия листак.

 

Устните ни ще приготвят мед,

Лъчистите ни нощи разцъфтяха.

 

От съкровеното сияние на твоето тяло

Сърцето ми разпалва небесата си —

 

Всичките ми блянове летят към твоето злато,

Избрах те между всичките звезди.

 

1913

Елзе Ласкер-Шюлер
Отдалече

Сърцето ти е ясно като нощ,

И виждам го да бди

— За мене мислиш — спират всичките звезди.

 

Като луната златно, твоето тяло

За миг отлита вече

И свети отдалече.

 

1913

Елзе Ласкер-Шюлер
Когато заговориш

Когато заговориш,

Обагреното ми сърце се буди.

 

Всички птици изпълняват песните си

С твоите устни.

 

Вечна синева разпръсва твоят глас

По пътя:

 

Където заразказваш, грейват небеса.

 

Думите ти са изваяни от песен,

Обзема ме тъга, когато млъкнеш.

 

Музика обгръща те отвсякъде —

Какви ли сънища сънуваш?

 

1913

Елзе Ласкер-Шюлер
Стар тибетски килим

Душата ти, която моята обича,

В килим тибетски с нея се обрича.

 

Лъчи в лъчи, встрастени шарки,

Звезди разменят ласки в небесата жарки.

 

Нозете ни почиват върху скъпоценност,

Хилядобрънкамногочисленанетленност.

 

Прекрасен син на лама в трон от мускусни цветя,

Как дълго устните ти моите целуват,

Дали страните ни са вплетени в безкрайността?

 

1917

Елзе Ласкер-Шюлер
Когато дойдеш

Ще скътаме деня в потира на нощта,

Тъй като за нощ копнеем.

Златни светила са нашите тела,

Те жадни са да се целуват — да целуват.

 

Усещаш ли дъха на дремещите рози

Над тъмната морава —

Такава ще е и нощта ни.

Да се целуват жадни са телата ни от злато.

 

Винаги потъвам в мрака на нощта.

Всички небеса разцъфват от искрящата любов.

Да се целуват жадни са телата ни, да се целуват — да целуват.

 

1920

Елзе Ласкер-Шюлер
Моето синьо пиано

Вкъщи имам синьо пиано,

Но не знам и една нота.

 

В мрака дреме то смълчано,

Откакто оскотя животът.

 

Звездни пръсти дрънкат припряно

— Пее лунна жена сред нощната флота —

И плъхове скачат необуздано.

 

Разбити клавиши, покривало раздрано,

За синия труп тъжа без охота.

 

Ангели, още приживе, по-рано,

— Горчивия залък дъвках без ропот —

Моля ви, въпреки всяка забрана,

Отворете ми небесната порта.

 

1937

Кристиан Моргенщерн (1871–1914) — Германия

Венцеслав Константинов
Кристиан Моргенщерн

Кристиан Моргенщерн (1871–1914) е немски поет, фейлетонист, драматург и преводач, роден в Мюнхен в семейството на художник. Десетгодишен загубва майка си, която страда от белодробна туберкулоза. Младостта си прекарва в Бреслау (днес Вроцлав), където баща му получава назначение в Кралското художествено училище. На шестнадесет години Моргенщерн съчинява трагедията „Александър Български“ (1887), която не е запазена. Прекъсва обучението си и по желание на бащата се записва във военно училище, с намерението да стане офицер. Скоро обаче се връща в гимназията и когато я завършва, следва икономически науки и право, а по-късно философия и история на изкуството. На двадесет и две годишна възраст заболява от туберкулоза и прекарва дълго време по санаториуми, където се вдълбочава в творчеството на Фридрих Ницше. Предприема продължителни пътувания в Швейцария и Италия.

В 1894 г. Моргенщерн се преселва в Берлин, където работи като журналист и публикува хумористично-фантастичната стихосбирка „В замъка на Фанта“ (1895), а също романтическите си книги със стихове „По много пътища“ (1897) и „Аз и светът“ (1898). Междувременно превежда Стриндберг и Ибсен и една година пътешества из Норвегия. Спечелва си име с блестящите си афоризми и с пронизаните от меланхолична ирония и гротескно остроумие „Песни под бесилото“ (1905), повлияни от идейния свят на Шопенхауер и Ницше и подготвили естетиката на дадаизма и на модерната „конкретна поезия“. Моргенщерн публикува и книгата си „Меланхолия. Нови стихотворения“ (1906) — съдържаща първата му мистична „природна лирика“.

В 1909 г. поетът се запознава с теософа Рудолф Щайнер, с когото до края на живота си го свързва тясна дружба. Късното творчество на Моргенщерн получава религиозна окраска в духа на антропософското боготърсачество. Поетът умира от туберкулоза в Мерано, Южен Тирол, месеци преди избухването на Първата световна война. По негови стихове са създали музикални творби Паул Хиндемит, Фридрих Гулда и други композитори.

Кристиан Моргенщерн
Къде си…

Къде си, сладко цвете на живота ми?

Протягам уморени, лакоми за щастие ръце

към твоята благословена чашка?

Къде си —

та непорочната ти, мека като кадифе главица

да целуна?

Къде си —

та пърхащата пеперуда на душата ми

от прашеца на цвета ти

наново да се позлати?

Жадувам, гладен съм за твоето ухание!

Къде укриваш красотата си?

Коя градина в рая

обгръща твоето великолепие?

Къде си — де си —

сладко цвете на живота ми?

 

1894

Кристиан Моргенщерн
Раздяла

Знаеш ли какво сънувах?

С тебе се разделяхме

за цял живот.

Ръцете ти

ме сграбчиха,

устата ти пламтяха

и трепереха…

Пламтяха и трепереха с пророчество

за една Едничка Нощ,

едничка хаотична нощ…

Някъде…

Някога…

Може би дори

не на нашата Земя…

Може би на някоя звезда,

където в съкровена свобода

невинността все още взима и раздава,

каквото пожелае.

 

И те притиснах

до себе си по-силно,

и те целунах по-чистосърдечно.

Но накрая

ти отпусна бавно

свидната прегръдка,

косата вдигна си отзад

на стегнат кок.

Загърнах раменете ти

с палтото.

Вратата хлопна.

И долу сред снега

потегли тъничка следа,

девичи стъпки

отминаха

далеч, далеч

в лунноозарената,

самотна нощ.

 

1894

Кристиан Моргенщерн
Подобно на потънала мелодия…

Подобно на потънала мелодия

долавям как отминалите дни

около мен звучат.

Горещи от сълзи

са бузите ми,

с тягостни въздишки

шумят гърдите ми,

където ти —

ах, ти!

полагаше отдавна русата си

пламнала главица,

о, любима!

 

1898

Кристиан Моргенщерн
Нощ е…

Нощ е

и сърцето ми при тебе идва,

не издържа,

не издържа повече при мене.

 

Ляга на гърдите ти,

като звезда,

потъва,

при твоето сърце потъва.

 

Там едва,

там едва покой намира,

лежи на дъното

на своето вечно Ти.

 

1908

Кристиан Моргенщерн
Фуниите

Фунии две в нощта вървят.

През тесните гърла струят

лъчите лунни с

вопъл кратък

в леса

стъ-

мен

и т.

н.

1902

Кристиан Моргенщерн
Нощна песен на рибата

~

U U

~ ~ ~

U U U U

~ ~ ~

U U U U

~ ~ ~

U U U U

~ ~ ~

U U U U

~ ~ ~

U U

~

1905

Кристиан Моргенщерн
Естетическата невестулка

Самотна невестулка

засвири на цигулка

под ледена висулка.

 

Кажете, тази твар

защо тъй стори?

 

В нощта ми отговори

небесният стражар

със жар неповторима:

 

Тоз авангар-

ден звяр

го стори, за да има рима.

1905

Кристиан Моргенщерн
Великото Лалула

Кроклоквавци? Семемеми!

Сейокронтро —— прафрипло:

Бифци, бафци; хулалеми:

квасти басти бо…

Лалу лалу лалу лалу ла!

 

Хонтраруру мироменте

цаску цес рю рю?

Ентепенте, лайоленте

клеквапуфци лю?

Лалу лалу лалу лалу ла!

 

Симарар кос малципемпу

силцуцанкункрей (;)!

Марйомар дос: Квемпу Лемпу

Сири Сури Сей []!

Лалу лалу лалу лалу ла!

 

1905

Кристиан Моргенщерн
Палмстрьом

Палмстрьом, силно развълнуван,

вади носна кърпа и премига,

че на нея дъб е изрисуван,

а отдолу — дама с книга.

 

Палмстрьом се бои да се изсекне,

капе влагата, а той не знае

що да стори, та да му олекне —

почит към изкуството питае.

 

Нежно кърпата обратно свива…

Надали ще го упрекнат

хората с душа красива,

че си тръгва неизсекнат.

 

1906

Кристиан Моргенщерн
Невъзможният факт

Палмстрьом, не съвсем запазен,

спрял пред уличната гледка,

от една камионетка

е прегазен.

 

„Как (той бързо се надига

и решително премига)

злополуката се случи,

как тъй всичко се получи?

 

Следва ли да се оплача,

строго да глобят водача?

Полицейският декрет

трябва да създава ред!

 

Сигурно му забранява

живите да умъртвява?

— искам да си отговоря:

Право има ли шофьора?“

 

Омотан като тампон,

рови в пътния закон,

най-накрая той узнава:

Там кола не преминава!

 

Преценява с разум хладен:

Сън сънувал съм досаден.

Има ли запрет наложен,

фактът става невъзможен!

 

1909

Хуго фон Хофманстал (1874–1929) — Австрия

Венцеслав Константинов
Хуго фон Хофманстал

Хуго фон Хофманстал (1874–1929) е австрийски поет, белетрист, есеист и драматург, роден във Виена в семейството на банкер от стар аристократичен род. Завършва елитната Академична гимназия във Виена, където изучава италиански, френски, английски, латински и гръцки. Под влиянието на Фридрих Ницше започва да публикува (под псевдоним) още шестнадесетгодишен. Запознава се с възрастния вече Хенрик Ибсен и с Герхарт Хауптман. Но най-голямо значение за духовното му развитие има срещата със Стефан Георге в 1891 г. Хофманстал следва право във Виенския университет, но скоро напуска и поема доброволна едногодишна военна служба при драгунския полк в Брюн (днес Бърно). После Хофманстал записва френска филология и завършва с докторат. Предприема пътувания до Венеция и Париж, където се запознава с Морис Метерлинк и скулптора Огюст Роден. Приятелство го свързва с Райнер Мария Рилке и композитора Рихард Щраус, с когото осъществява редица общи проекти в сътрудничество с режисьора Макс Райнхард.

Ранното творчество на Хуго фон Хофманстал, създадено в маниера на сецесионния „югендстил“, е обвеяно от тъжното очарование на френския символизъм. Поет на „уморената кръв“, той отрича натурализма и застъпва естетическите идеи на Fin-de-siècle за „чисто изкуство“. Хофманстал смята, че всеки човек, независимо от своя произход, раса и епоха, носи в себе си една първоначална, още лишена от съдба „пре-екзистенция“, която в сблъсъка с живота и в резултат на „деяния и страдания“ се превръща в осъзната „екзистенция“. Това схващане за съществуването върху тази земя позволява на поета да се приобщи към различни културни сфери — в творчеството му се долавят влияния от Еврипид, средновековната лирика на минезингерите и австрийската барокова книжовност, но също и от Шекспир, Гьоте, Стефан Георге, Райнер Мария Рилке. Въпреки това многообразие от въздействия Хофманстал рано постига свой собствен стил и индивидуален художествен изказ.

Поетическата слава на Хофманстал се гради на умението да изразява тайнствените връзки на предметите с човешката душа чрез ритмично пулсираща, неизказано музикална словесна магия. Сред по-важните му произведения личат първата му драма „Вчера“ (1891), последвана от „Смъртта на Тициан“ (1892), „Безумецът и смъртта“ (1893) и „Жена на прозореца“ (1897), а също „Избрани стихове“ (1903) и повестта „Жената без сянка“ (1919). В 1919 г. Хуго фон Хофманстал за първи път е номиниран за Нобелова награда, но и при следващите номинации не получава отличието.

Хуго фон Хофманстал
Безкрайно време

Нямаш ли сили да си припомниш блаженото време?

Над долината стъмена просветваха първи звезди,

Двама потръпвахме в сенките. Ала гигантският бряст

Сякаш насън се люлееше, пръскаше тропащи капки

Долу в тревата: не беше изминал и час от дъжда!

Ала това бе за мене време безкрайно. Понеже

За преживяващия се разтваря мигът: мълчаливо

Зейват безбрежните бездни от блян между поглед и поглед:

В себе си всмуках докрай твоя двайсетгодишен живот.

— Имах го, докато брястът изцеждаше своите капки.

 

1891

Хуго фон Хофманстал
Преживяване

С ухания сребристи долината

Бе пълна в здрача, тъй луна прозира

През облаците. Но не беше нощ.

 

С ухания сребристи в долината

Се сляха в мрака здрачните ми мисли,

Без звук в прозрачнодейното море

Потънах и живота изоставих.

 

Най-прелестни цветя намерих там

С пламтящотъмни чашки! Гъсталак,

През който ален блясък на топази

С лъчи нахлуваше, искреше. Всичко

Изпълнено бе с приливи дълбоки

На меланхолна музика. И знаех,

Макар да не разбирах, но го знаех:

Това смъртта е. В музика вплътена,

Копнежна и пламтящотъмна, сродна

С дълбока меланхолия.

                                Но странно!

Безименна носталгия без звук

В душата ми проплака за живота,

Като човек в огромен кораб, който

С гигантски пурпурни платна по залез

Сред сините води покрай града,

Край родния му град минава. Зърва

Площада с ромонящ фонтан, долавя

Ухания на люляк, и се вижда

Като детето на брега, с очи

Уплашени, облени в сълзи, гледа

В прозореца на стаята му свети —

Но корабът огромен го отнася,

Сред сините води без звук отплава

С гигантски чужди пурпурни платна.

 

1892

Хуго фон Хофманстал
Терцини за тленността

Дъха й още чувствам по страните:

Как стана тъй, че тези близки дни

Изтляха, вече няма ги следите?

 

Не може никой туй да разгадае,

А страшно е човек да се вини,

Че всичко се изплъзва и не трае,

 

Че мойто Аз, от нищо невъзпряно,

Избяга от едно дете, така е,

Подобно пес — безмълвно, нежелано.

 

А също: че съм жив за кой ли път

И моите предци, след век, незвано

Едно са с мене като моя плът —

 

Тъй сродни като собствената плът.

 

1894

Хуго фон Хофманстал
Терцини III

От тъкан като тази на мечтите

Сме сътворени; будни, те не спят

Като деца, стаени под върбите,

 

В чиито клони златния си път

Поема бавно месецът сред мрака.

… Така и нашите мечти растат,

 

И в миг като дете се смее всяка —

Могъщи не по-малко в своя ход

От месеца, разбуден сред клонака.

 

За тях душата, е разтворен свод,

Като видения посред нощта

Те имат в нас нетленен свой живот.

 

В единство са — човек, предмет, мечта.

 

1894

Хуго фон Хофманстал
Двамата

Тя стискаше бокала в крехка длан

— А устните й се топяха в блян, —

Тъй леко, сигурно вървеше тя,

Че даже капчица не се разля.

 

Тъй лека, с мощ бе неговата длан:

Той яздеше пламтящ жребец умело

И с жест небрежен го застави смело

Да спре треперещ като закован.

 

Но щом от нейната гореща длан

Пое бокала лек, за миг в тъмата

Той тежък стана за една ръка,

 

Понеже двама тръпнеха така,

Че всяка длан протегна се без свян —

И тъмно вино плисна на земята.

 

1895

Хуго фон Хофманстал
Някои действително…

Някои действително загиват долу,

Дето тежките весла водата бият.

Други при кормилото живеят горе,

Виждат птичи полет, звездните простори.

 

Някои остават вечно с болни стави

Покрай корените на живота смътен,

Други имат тронове, за тях стъкмени,

При сибилите, великите царици,

Там присядат волно, сякаш са в дома си,

С леки размишления и леки длани.

 

Ала сянка от единия живот

Пада върху другия живот безшумно,

Лекотата свързана е с тежестта,

Както всичко с въздуха и със земята:

 

Немощта на днес забравени народи

Тайно тегне върху моите клепачи,

Как да скрия от смутената душа

Тихата погибел на звезди далечни.

 

Много участи край моята изникват,

Безразборно си играе с тях животът,

Моят дял е нещо повече от дните

С краткотраен пламък или крехка лира.

 

1895

Хуго фон Хофманстал
Момъкът в полето

Откриха градинарите лехите

И просяци запъплиха отвред,

С превръзки на очите и с бастуни —

Ала и с арфи, с новите цветя,

С ухания на пролетни цветя.

 

Прозираха безлистните дървета:

Откриваха реката и пазара,

Край езерата тичаха деца.

Той бавно крачеше посред полята,

Властта им сещаше и проумя —

Че носи сам съдбата на света.

 

Към чуждите деца се приближи,

Готов да се дари за нов живот

В служение пред неизвестен праг.

И вече не издигаше над всичко

Богатството на своето сърце,

Изминатия път и спомена

За нежно слети длани и души.

 

Уханните цветя мълвяха само

За нова красота — и въздух нов

Поемаше смирен, но без копнеж:

С едничка вече радост, че ще служи.

 

1896

Хуго фон Хофманстал
Надпис

Не бягай от едничкото си бреме!

Щом плаши те, това е твоят дял:

Животът не ни дава друг сигнал,

А хаосът изяжда твойто време.

 

1896

Хуго фон Хофманстал
Песен на друмника

Река реве да ни удави,

Скала насреща ни се мята,

Долитат птици с мишци здрави

И ни отнасят на крилата.

 

Под нас земята се открива,

А плодовете на полята

В безброй води се отразяват.

 

Чело̀ от мрамор се извива

Край извора посред цветята,

И леки ветрове повяват.

 

1898

Райнер Мария Рилке (1875–1926) — Австрия

Венцеслав Константинов
Райнер Мария Рилке

Райнер Мария Рилке (1875–1926) е роден в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство. По желание на честолюбивата си майка години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес пет години прекарва във военно училище, където се чувства смазан физически и психически. Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.

В своята младост Рилке всяка Коледа завършва по една стихосбирка — така публикува книгите „Живот и песни“ (1894), „Жертва на ларите“ (1895), „Увенчан от сънища“ (1896) и „Пред Рождество“ (1897), които в 1903 г. обединява в сборника „Първи стихотворения“. В началото на новото столетие Рилке издава стихосбирката „Книга на образите“ в четири части (1902–1906). В Париж той става секретар на скулптора Огюст Роден, който му оказва силно влияние със строгостта на формата, конкретността и експресивността на пластиките си. Във френската столица Рилке създава стихосбирката си „Часослов“ (1905), посветена на писателката Лу Андреас-Саломе, близка негова приятелка до края на живота му. Публикува и сборника „Нови стихотворения“ (1907), както и книгата „Реквием“ (1909). След тежка душевна криза, от която се избавя едва с написването на романа „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (1910), Рилке заминава за Северна Африка, а после за две години се установява като гост на княгиня Мари фон Турн унд Таксис в старинния замък „Дуино“ на Адриатическото крайбрежие — там започва да пише прочутите си „Дуински елегии“ (1912–1922) и замисля цикъла „Сонети към Орфей“ (1923), негова поетическа изповед. Последните си години проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения „Замък Мюзо“. Там Рилке, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му — „Les Roses“ (1927). Умира от левкемия и е погребан в двора на малка църква сред Бернските Алпи.

Поезията на Райнер Мария Рилке — от неговата първа книга „Живот и песни“, написана в маниера на сецесионния „югендстил“, до последните му предсмъртни стихове — е проникната от копнеж по съкровена човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и изтънчено самовглъбяване. В духа на немския неоромантизъм Рилке създава „чисто изкуство“, отправено пряко към човека като единствена значима реалност. Определящи мотиви на творбите му е смъртта и копнежът по отвъдното. За Рилке смъртта е не гибел, а своеобразно възнесение към непознати и далечни небесни региони. Като изключителен майстор на формата Рилке си служи със свещенодействен език, достигащ до границите на възможно изразимото. Младежката му книга „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“, създадена през 1899 г. и публикувана в завършен вид в 1906 г., е преведена на български от Гео Милев. В чест на поета е учредена престижната награда за лирика „Райнер Мария Рилке“.

Райнер Мария Рилке
Любовна песен

О, как сега душата си да спра,

та твоята да не докосва? Как

над теб да я издигна в небесата?

Бих искал да я скрия в пещера,

затулена сред местност непозната,

за да не тръпне в стихналия мрак,

когато в теб потръпва глъбината.

Но всичко ни раздвижва — теб и мен, —

и като лък, две струни хванал в плен,

извлича пак ЕДИН акорд чудесен.

Кой инструмент разпъва ни така?

И кой ли цигулар ни взе в ръка?

О, сладка песен.

 

1907

Райнер Мария Рилке
Слизането на Христос в ада

Най-сетне отвъд страданията, той се отърси от страшното

тяло на болките. Горе. Остави го там.

А мракът сам се боеше

и замеряше бледия

с прилепи, — привечер в тяхното пърхане

все още се люшка страхът от сблъсъка

с окаменялата мъка. Тъмен тревожен въздух

губеше смелост покрай мъртвеца; в силните

будни зверове на нощта се таеше потиснатост и неохота.

Освободеният дух навярно желаеше да пребивава

в пейзажа, бездеен. Понеже редът от мъчения

бе предостатъчен. Твърде умерен

му изглеждаше нощният бит на нещата,

и като тъжно пространство той го обвиваше около себе си.

Ала земята, изсъхнала в жажда от всичките негови рани,

ала земята сега се разтвори, от дълбината долиташе вик.

Той, познавачът на изтезанията, слушаше как

Адът вие към него, алчен да схване

съвършената му неволя: че отвъд края на тази негова

(безкрайна) мъка долавяше своята, трайно уплашена болка.

И той се хвърли, духът, с цялата тежест на

изтощението: бързо закрачи

сред удивените дебнещи погледи на тихите сенки,

вдигна очи към Адам, набързо,

забърза надолу, изчезна, просветна, угасна в глъбта

на още по-дивите бездни. Внезапно (високо-високо) над грамадата

от кипнали викове, върху дългата

кула на своята изстрадана мъка той се възправи: без дъх,

без опора, владелец на толкова болки. Мълчеше.

 

1913

Райнер Мария Рилке
Великата нощ

Често се чудех на тебе, стоях на открития вчера прозорец,

стоях и пак ти се чудех. Все още новият град

изглежда ми бе забранен, а пейзажът, неукротен,

в мрака изчезваше, сякаш ме нямаше. Никакъв близък предмет

не си даваше труд да ми стане понятен. Покрай фенера

нагоре се виеше уличка: виждах, че ми е чужда.

Отсреща — някаква стая, достъпна, озарена от лампа —,

вече участвах; те го усетиха, спуснаха щори.

Стоях. И тогава проплака дете. Знаех майките

някъде там из къщите какво причиняват — познавах

в същото време на всеки плач неутешимата първопричина.

Или запяваше някакъв глас и изтръгваше далечен отломък

от моето очакване, или долу покашляше старец,

изпълнен с упрек, сякаш снагата му имаше право да бъде

по-сприхава срещу по-нежния свят. После удари някакъв час —,

но заброих твърде късно и той се отрони край мене. —

Като момче, чужденец, когато най-сетне са го допуснали,

но топката все не улавя и не умее нито една от

игрите, които другите толкова леко помежду си споделят,

стои там и гледа встрани, — сега накъде?: аз стоях, и внезапно

разбрах, че ТИ общуваш с мене, играеш си, зряла

нощ, и ти се чудех. Където църковните кули

се мръщеха, където ме заобикаляше град

с предотвратима съдба и неразличимите хълмове

лежаха насреща ми, а в близост наоколо

жадната чуждост обграждаше случайното пламване

на моите чувства —: сега, Висина,

за тебе не беше позор, че ме познаваш. Твоето дихание

струеше над мен. Твоята белязана от далечна сериозност

усмивка проникна в мен.

 

1914

Райнер Мария Рилке
На Хьолдерлин

Отдих, дори и за най-посветения,

не ни е отсъден; от вече завършени

образи духът ненадейно се хвърля

към чакащи още да бъдат завършени; едва океаните

имат присъствие във вечността. Най-неуморното тук

е падението. От обиграното чувство излязло,

то се надвесва над доловеното, и по-дълбоко.

 

За теб, величавия, заклинател на духове, настойчивият

образ беше самият живот; когато му даваше израз,

стихът се затваряше като съдба; та даже в най-лекия

смъртта се таеше, и ти пристъпяше в нея; обаче

богът-водач отвъд те извеждаше.

 

О, ти странстващ, най-странстващ дух! Как всички

живеят в топлината на твоята поема, уютно; и дълго

остават пленени в сравнения, леко общуващи. Само ти

отминаваш като луната. А долу се озарява и пак затъмнява

твоят нощен, свято потръпващ пейзаж,

който ти чувстваш все на раздяла. Никой

не го е представял по-извисено, не го е възвръщал на Цялото

по-крепък, по-невредим. Така също

през вече безчетни години ти играеше свято

с безкрайното щастие, сякаш не беше в сърцето ти,

сякаш никой не го притежаваше, а беше разпръснато в нежната

земна трева, изоставено от божествени рожби.

Ах, за което небесните жадни са, ти го изграждаш, без друго да искаш,

камък по камък: и то устоя. Но дори и да рухне,

то не би те смутило.

 

Защо, щом е имало този безсмъртен, все още сме

недоверчиви към Земното? Вместо от тленното

чувствата да се научат сериозно какво

да обичат, утре в пространството?

 

1914

Райнер Мария Рилке
Запокитен върху зъберите на сърцето

Запокитен върху зъберите на сърцето. Виж там, колко малко,

виж: последното градче на думите, и по-нагоре,

но също колко малък, още един, последен

селски двор на чувството. Познаваш ли го?

Запокитен върху зъберите на сърцето. Камънак

под дланите. Навярно тук вирее нещо; от безмълвна урва

разцъфва с песен един незнаещ бурен.

Но знаещият? Ах, който почваше да знае

и сега мълчи, запокитен върху зъберите на сърцето.

Там навярно, с непокътнато съзнание,

нещо обикаля, някакъв недостижим планински звяр,

снове и пребивава. А голямата неуязвима птица

кръжи около отказа открит на върховете. — Но

уязвимият, тук върху зъберите на сърцето…

 

1914

Райнер Мария Рилке
На музиката

Музика: дихание на статуите. Може би:

Мълчание на образите. Ти, език, където езикът

свършва. Ти, време,

изправено отвесно по посока на умиращи сърца.

 

Чувства към кого? О, ти, превръщане

на чувствата в какво? —: в усетен от слуха пейзаж.

Ти, чужденката: музика. Надраснало ни

пространство на сърцето. Най-съкровеното наше,

което надхвърля ни и ни изтласква, —

свята разлъка:

понеже същността ни обгражда

като най-обиграна далечност, различна

страна на въздуха:

чист,

безкраен, вече

необитаем.

 

1918

Райнер Мария Рилке
Див розов храст

Как извисен стои пред мрачината

в дъждовна вечер, чист и млад;

разперил клонки като дар в тъмата,

но и затворен като розов цвят;

 

с назрели пъпки, тук-таме разкрити,

покарали свободно и без ред:

една над друга вихрено извити,

възбудено напиращи отвред,

 

говори той на странника, преминал

оттам по пътя, в мисли углъбен:

О, виж ме как стоя, в покой застинал,

без дом, ала от всичко утолен.

 

1924

Райнер Мария Рилке
Роза, о, чисто противоречие, радост…

Роза, о, чисто противоречие, радост

ничий сън да не бъдеш

под толкова много

клепачи.

1925

Ернст Щадлер (1883–1914) — Германия

Венцеслав Константинов
Ернст Щадлер

Ернст Щадлер (1883–1914) е немски поет, критик, есеист и преводач, роден в Колмар, Елзас, на границата между Германия и Франция. Щадлер израства в семейството на прокурор и настоятел на университета в Щрасбург (днес Страсбург). Следва германистика, романистика и сравнително езикознание в университетите на Щрасбург и Мюнхен.

Съвсем млад Щадлер публикува стихове и критически статии върху съвременната му немска литература — главно в експресионистичното списание „Ди Акцион“. Влияние му оказват Фридрих Ницше, Рихард Демел, Детлев фон Лилиенкрон и Арно Холц. След доброволна едногодишна военна служба в Елзаската полева артилерия в Щрасбург Щадлер подхваща академично поприще. През 1906 г. прави докторат върху „Парцифал“ на Волфрам фон Ешенбах и получава стипендия от Оксфордския университет, където подготвя хабилитационен труд върху „Виланд и неговите преводи на Шекспир“ (1910). Поетът получава покана и става доцент, а скоро след това и професор по германистика в Свободния университет в Брюксел. Предложената му професура в Торонто, Канада е осуетена от избухването на Първата световна война. Преди да бъде мобилизиран, Щадлер успява да изнесе две лекции в Щрасбург, където се сближава с философа и социолога Георг Зимел. Поетът намира смъртта си като артилерийски офицер още в първите дни на сраженията в Белгия.

Ранните неоромантически творби на Ернст Щадлер, събрани в книгата му „Прелюдии“ (1904), възникват като отзвук на естетическите светове на Стефан Георге и Хуго фон Хофманстал, но също и под влиянието на Уолт Уитман и на френските символисти. Постепенно поезията на Щадлер се изпълва със социален патос и жизнеутвърждаване в стремежа му към духовно обновление на модерния човек и културно сътрудничество между европейските народи — особено между Германия и Франция. Най-значимата стихосбирка на Ернст Щадлер носи заглавието „Бунт“ (1914) в стила на ранния експресионизъм, чиито изявени представители наред с него стават Георг Хайм и Георг Тракл. „Аз съм само пламък, жажда и вик, и пожар…“ изрича Щадлер в характерния за него дълъг поетичен слог.

Ернст Щадлер
Здрачът

Над градската улица тежко се спуща вечерният здрач,

Над сивите циглени покриви, стройните кули,

Над прах, мръсотия, наслади, страдания, градски лъжи —

Спуща се с царствена неумолимост.

 

Подобно на скални отломки тъмнеят грамадите-облаци,

Надвиснали, каменни… Бавно се носи във въздуха

Безумно упорство, узрява внезапният бунт —

Далече на запад издъхва денят.

 

През есенноцветните кестени стене среднощната буря,

Сякаш във миг светове се разбуждат за бдение

И за последна, решителна кървава битка.

 

Упорство в сърцата и диви мечти за борба, за неволя и бурна победа.

Аз се притискам в желязната клетка на своя балкон и съзирам

Как хиляди пламъци блясват и как заискряват червени бради,

Виждам ранения колос отново да сграбчва горяща хоругва.

 

Отново отеква старинният, див героичен напев

В трептящи акорди —

Срива се

Тътне

Глухо —

Далеч…

 

По тъмната улица дрънкат файтони. И музика. Пеят бойци-запасняци.

Внезапно и аз се възнасям —

Над кули и покриви тропа нощта.

 

1902

Ернст Щадлер
Тъмно странстване

Фонтаните шумят като насън,

Звънтят далеч вечерните камбани

И глъхнат меко в здрача· който в миг

Разнася лъх от нощните градини·

Където скитам. Там се извисява·

Сред кули от мъждива светлина·

От срутени грамади засводена·

На сетно странстване могила сетна:

Потокът чер на златно-тъмен дрейф.

Студените железни стъпала

Ме водят в долината· от която

Не се завръща никой. Тук ме скрива

Страна без цветове сред сини сенки·

Бленуван прилив!

                        Вече ме докосва

Настръхнал тежкият ти полъх. Вече

Слепи ме блясък като от икона

Сред буреносен облак. Вече мътно

Е злото огледало на живота·

Погасващ сън помежду ден и мрак.

 

1904

Ернст Щадлер
Послание

Отново трябва да почувстваш, че те сграбчват всички здрави, млади сили,

Че нищо не застива, че край теб кръжи небесно злато и звездите пламенеят,

Че слънцето и вечерта се спущат, а ветрове над сини морски степи веят,

На щурм през облаци раздрани трябва да проникнеш в небесата светлокрили.

 

Нима си смятал, че пристанищните нежни светлини ще приласкаят твоите платна,

Набъбнали като моминска гръд, напираща необуздано под копринени брокати?

Чуй вече, в тъмнината, призрачен любовен глас — тече и ромоли кръвта ти —

А ти желаеше без мощ ръце да скръстиш, да се предадеш смирено без вина?

 

Почувствай: светлината и дъждът на твоя блян са се стопили,

Светът се е пропукал, бездната те мами, но пламти лазурната небесна твърд,

Започва бурята, сърцето ти запраща в пагубни обятия със сетни сили,

Догдето то напълно рухне с вик на сладост, щастие и смърт.

 

1914

Ернст Щадлер
През тези нощи

През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима.

О, жаждата ми е като тъмнееща вода, заприщена от шлюзи,

Натрупана сред обедната тишина, сковано дебнеща,

Ламтяща да изригне. Лятна буря,

Която трудно сдържа заредените в засада облаци. Кога ще дойдеш, мълния,

Та бурята да разразиш, тежаща от наслада, мост,

Далеч от язовете да разтвориш тръпнещи бедра?

Желая да те донеса при себе си в леглото като снопче млади детелини

От рохкава земя. Ще бъда градинарят, който

Най-нежно ще те засади в лехата. Облак, който

Ще те полива, въздух, който ще те обкръжава.

В пръстта ти искам да заровя полудялата си жар и,

С копнеж разцъфнал, над плътта ти да възкръсна.

 

1914

Ернст Щадлер
Тежка вечер

Вратите на небето са отворени за мрака,

Безшумно се излива той, като в бездънен кратер

Страната смачква. Сенките напират като вятър

От рохкавите, с нощ налети, пори на земята.

Тополите, едва докоснати от слънце в зрака,

Напомнят черни кръстове, побити сред полето.

Нивята се простират сиви — грозни, страховити.

Нощта струи от облачните ями, над гората

Повяват вече хладни вихри, в сумрака превити,

Зелени върбалаци, в тях издъхва, хъхри, ето,

Оцъкля се последният светлик.

 

1914

Ернст Щадлер
Розите в градината

Розите в градината цъфтят за втори път. Набъбват всеки ден към слънцето

На едри пъпки. Но я няма разточителната нежност,

С която първият цъфтеж се люшкаше сред блясъка на бял и ален звезден огън.

Изскачат днес по-алчно, сякаш кръв изтича от раздрани вени,

Над ревностно набъбналата плът на късните листа.

Дивото цъфтене е като предсмъртно хъхрене,

Което отминаващото лято хвърля сред несигурната светлина на есента.

 

1914

Ернст Щадлер
La Querida

Прегръдките ти като буря

Ни люшкат над световни бездни,

Прегръдките ти като див уханен дъжд

Поят кръвта с мечта и лудост.

Но после идва ден. Натегнали от нощ, очите се разтварят,

Сломен от златно разорение и смърт,

През реки от тъмна кръв, подобно отлив, шумно се завръщам,

Чувствам пронизително злочестие,

Долавям ударите на сърцето ти как тупат върху моето сърце

И все пак знам: че си съвсем недостижима и далечна.

Чувствам: че над пламъците на насладата, която разразихме,

Повява скръб,

До вас по-близо! Небеса, които от безмълвното ми

Всекидневно упование изтръгват твоя лик,

Чуждеещ, в него ти се скриваш, в него твойта пламенност,

Напяваща любовни шепотни литания, ще коленичи,

Сърдечна кръв, която капе, разпилени думи,

Поглаждане на парещо чело, събрани пръсти,

Нежно разтопени погледи, които никога не съм познавал —

Безкрайност се простира като тайнствено

Дълбока, тънеща сред здрач земя,

Градини, сраснали се, цъфнали в светлика на деня,

Обграждат твоята душа —

Зная: че ти трябва да преминеш

През стотици мостове, през дълги заградени пътища,

Назад,

Обратно в твоята момичешка земя,

Че трябва да ми подадеш ръка

И цялото безмерно разстояние

Да пребродиш с мен,

Догдето спомени, наслади и страдания те изоставят,

И сред утринно раззеленените бразди

Застанем пред дола на новото начало…

Но ти отвръщаш поглед. Сепваш се и тръпнеш.

Усмихваш се. И твойте устни,

Крила на диви лебеди, се спускат към устата ми,

Като че искат да не се събудят

От пиянство до несвяст.

 

1914

Бертолд Фиртел (1885–1953) — Австрия

Венцеслав Константинов
Бертолд Фиртел

Бертолд Фиртел (1885–1953) е австрийски поет, новелист, есеист и режисьор, роден във Виена в семейството на търговец-евреин. Следва история и философия в родния си град. Публикува стихове и художествена критика в големите литературни списания „Симплицисимус“ и „Ди Факел“ на Карл Краус, с когото го свърза близко приятелство. В 1911 г. Фиртел става съосновател, режисьор и драматург на виенския театър „Фолксбюне“. След Първата световна война работи като постановчик в Дрезден, Берлин и Дюселдорф, наред с това публикува театрална критика и фейлетони. В края на двадесетте години Фиртел заминава за Холивуд, където намира поприще като сценарист и кинорежисьор. Осъществява лични контакти с много литературни и филмови знаменитости като Чарли Чаплин, Грета Гарбо, Ъптон Синклер, Дороти Томпсън и Синклер Луис.

В 1932 г. Фиртел се завръща в Австрия, но след като там се установява националсоциалистическа власт, емигрира в Париж, а след това в Англия и САЩ — в Ню Йорк той поставя драмата на Бертолт Брехт „Страх и мизерия в Третия райх“. През 1938 г. Бертолт Фиртел заедно с Йоханес Р. Бехер, Алберт Айнщайн, Лион Фойхтвангер, Оскар Кокошка, Хайнрих Ман и Стефан Цвайг е в президиума на основания в Лондон „Свободен немски културен съюз“. В 1942 г. Фиртел получава американско гражданство, но след края на Втората световна война се завръща в Европа и прави постановки за „Дойчес театър“ в Берлин и Брехтовия „Берлинер ансамбъл“, както и за Залцбургските театрални празненства.

Ранните стихове на Бертолд Фиртел, събрана в книгата „Следа“ (1913), както и следващите му поетически творби, са пропити от религиозност, еротика и нестихващ протест срещу буржоазните порядки. По време на емиграцията си поетът публикува антифашистките стихосбирки „Не бой се!“ (1941) и „Биография“ (1946), с които се опитва да допринесе за „хуманизирането на света“. Посмъртно излизат книгите му „Поезия и документи“ (1956) и „Събрани стихотворения“ (1981).

Бертолд Фиртел
По мелодията на една стара песен

Нещастието ни венча,

То своя благослов ни даде.

Вървяхме, сплетени в една душа,

По път, обстрелван от снаряди.

 

Ти дрипаво платно разви

Там, дето любовта ни свари.

Под него в мрака криехме глави

От смрад на кръв и на пожари.

 

Така, побягнали в нощта,

Дарихме си за миг наслада.

Целувката ни плаха сред прахта

За мъката ни бе награда.

 

1946

Бертолд Фиртел
Любовта

Аз нямам власт, о, не —

Ала все още мога да те нараня.

Живея в неприятелска страна

И дъвча хляб по милост,

Стаята ми гледа безнадеждно към морето —

Ала все още мога да те нараня.

Принадлежа на два народа,

И двата ги загубих.

Единият е беззащитен, като мене.

Другият ще стане скоро беззащитен, като мене —

Ала все още мога да те нараня.

 

1946

Бертолд Фиртел
Родината

Аз също

В тъмните бездни на душата,

От блуждаещите огньове на мечтите подмамен,

Някога намерих спасение в бягството:

Дали пък оттатък не е мойта родина?

Но се завърнах.

Защото зад мен се развихряше пъкълът.

Човешки факли ми осветиха обратния път:

Където крещеше гладът,

Там бе родината.

Където растяха планините от трупове,

Там бе родината.

Където всяко лице бе омърсено с омраза,

Там бе родината.

Където изобщо нямаше вече родина,

А само пожарища и съсипни,

Там бе родината.

Върху пепелищата, където стърчаха бесилките,

Там бе родината.

Където бягаха, където се съпротивляваха,

Там бе родината.

Първо порасна страхът, после порасна съпротивата,

Но там бе родината.

Където все още владее потоп,

Където едва след години пак ще поникне трева,

Където един ден стадата овце ще се съберат,

За да гласуват в Съвета на животните,

Там ще бъде родината!

По-прост живот ще водя тогава,

Защото едва сега зная

Как да бъда щастлив.

 

1946

Бертолд Фиртел
Паметна плоча

За правда, казват, са загинали мнозина.

Отбележете си: за правда са умрели.

Не го забравяйте! Година след година —

Че иначе неправдата и вас ще смели.

 

Кръвта си, казват, дали са за свободата —

Разменна сделка — в нея те не оцеляха.

А вие, оцелелите, мислете си в сърцата:

За свободата с чест кръвта си те проляха.

 

За бъдещето своя днешен ден са дали —

И вече няма жив, когото да посоча.

Четете тези редове като скрижали —

За настоящето ви трябва тази плоча.

 

1946

Хуго Бал (1886–1927) — Германия

Венцеслав Константинов
Хуго Бал

Хуго Бал (1886–1927) е немски поет, белетрист, драматург, есеист, режисьор и преводач, роден в Пирмасенс, на границата с Франция, и израснал в строго католическо семейство. Следва германистика, история и философия в Мюнхен и Хайделберг, където слуша лекции върху Рихард Вагнер, Артур Шопенхауер и Фридрих Ницше. Не завършва дисертацията си върху Ницше и след разрив със семейството си заминава за Берлин, където се записва в театралната школа на Макс Райнхард. Работи като драматург в Плауен и Мюнхен и сътрудничи на литературни издания.

В 1913 г. Хуго Бал публикува своите „Афоризми“ в списание „Югенд“ и първите си експресионистични стихотворения в списанията „Ди Акцион“ и „Ди нойе кунст“. Заедно с Василий Кандински възнамерява да издаде алманах „Новият театър“ като допълнение към сборника „Синият ездач“, но начинанието се осуетява поради избухването на Първата световна война. Хуго Бал се записва доброволец, но е освидетелстван като негоден за военна служба. В 1915 г. емигрира в Цюрих и изкарва прехраната си като пианист и автор на текстове във вариете „Фламинго“, с което обикаля Швейцария.

Заедно с Ханс Арп, Рихард Хюлзенбек, Тристан Цара и Марсел Янко поетът основава през 1916 г. в Цюрих прочутото „Кабаре Волтер“, което става люлка на дадаизма. Това художествено движение възниква като протест срещу войната, институционализирането на културата, целесъобразността на изкуството и перфекционизмът на техниката. Като предпочитани изразни форми поетите-дадаисти използват колажи и произволно свързани поредици от думи и срички. На първата дадаистична вечер Хуго Бал прочита манифест, в който казва: „Ще чета стихове, чиято главна цел е отказът от езика“. Тогава са създадени и неговите „звукови поеми“ (Lautgedichte), „стихове без думи“, с идеята, че звукът е по-искрен от словото. Образец за цюрихските дадаисти стават гротескните „Песни под бесилото“ (1905) на Кристиан Моргенщерн.

След края на войната Хуго Бал се посвещава на католицизма, изучава старите мистици и се занимава с екзорсизъм като форма на раннохристиянска психотерапия. Изнася лекции в Германия и Швейцария и издава автобиографичната си книга с афоризми „Бягство от времето“ (1927). В Тесин завързва тясно приятелство с писателя Херман Хесе, за когото в 1927 г. написва проникновеното биографично есе „Херман Хесе. Живот и творчество“. Бал умира край Лугано от рак на стомаха. През 1990 г. родният град на поета Пирмасенс учредява в негова чест литературната награда „Хуго Бал“.

Хуго Бал
Мъртвешки танц 1916

Така си мрем, така си мрем.

Умираме си ден след ден,

Та тъй приятно е да мрем.

Още по зори насън,

По обед вече сме на път.

А вечер гроб ни е домът.

 

Битката е наш бардак.

Слънцето ни плува в кръв.

Смъртта е знаме и девиз.

Оставяме жена, деца —

Какво ни бъркат те?

Когато всички все на нас

Разчитате.

 

Така мъртвим, така мъртвим.

Убиваме си ден след ден

Другарите в мъртвешки танц.

Братко, застани пред мен,

Братко, мъжка гръд да подадеш,

Братко, днес ще паднеш и умреш.

 

Не мърморим, не говорим,

Мълчим си ден след ден,

Дордето хвърлим топа.

Хлябът ни е сух,

Одърът ни е убог.

Кървав и окалян е добрият Бог.

 

Благодарим, благодарим

На кайзера за милостта,

Че сме избрани за смъртта.

Спи сладко, спи спокоен сън,

Дордето те разбуди крадешката

Трупът ни клет, изникнал под тревата.

 

1916

Хуго Бал
Скица

На черносвъсената райска порта

Стои блестящата луна

И пази божия покой.

 

Изникват страшни облаци.

Седефени и люспести. Оглеждат

Глупаво пазача и се вмъкват

Вероломно покрай него.

 

Долу на земята хората заспиват

В тъмни хижи, а владетелката Нощ преследва

Със сребърни стрели невидим дивеч.

 

1916

Хуго Бал
Сънят

Сънят, сънят ни е докрай погинал,

На трона е окото Божие, клепачът му е було от червена свила.

Преследванията на мандарините не ни тревожат вече.

Магаре и теленце си живеят при нозете ни в леглото

И весело бърборят като да е Коледа във Витлеем.

 

Граф фон Агац язди ленения си чаршаф: о, Греко!

Розово крило на ангел е провиснало от облак.

Със зеления си петльов гребен ти играеш в кабарета.

Детският ти лоб е незлобив към мене.

Ти си кърпичка от пурпур.

 

Ореол от млади лъвове се вие над чело̀то ти.

Устните ти гребни колела са на живота.

Духовете от Messe Rouge[4] се хранят от дланта ти.

Бубу от Монпарнас, Исус от Назарет

Са смаяни от купищата знамена на твоето усърдие.

 

1916

Хуго Бал
О, Мариета-Крипистика!

О, Мариета-Крипистика!

Престолно канапе в сарая на Севиля!

Ти по̀ си ценна от ликуващата

паплач на тирантите,

чиито хоботи

имат навика

да душат

по корема ти.

1916

Хуго Бал
Бфир бфир

бфир бфир

онгог

рор ссс

думпа

фейф дири

ху габа

раур

сс

 

1916

Хуго Бал
Брулба дори даула дала

брулба дори даула дала

зула лори вауга мала

лори дама фузмалу

 

Даше маме цаме рила

шурше зага мол васвила

зури пауге фацмалу

 

Доли гамба бокамуфти

забел ице спогагуфти

палацума поля геи

 

мула дампе дори вила

алес вирдс шави дрестила

офи лима доцапау

позадау

 

1916

Хуго Бал
Керван

йолифанто бамбла о фали бамбла

гросига м’пфа хабла хорем

егига горамен

хиго блоико русула хую

холака холала

анлого бунг

благо бунг

благо бунг

босо фатака

ю юю ю

шампа вула вуса олобо

хей тата горем

ешиге цунбада

вулубу субуду улуву субуду

тумба ба — умф

кузагаума

ба — умф

 

1916

Хуго Бал
Гаджи бери бимба

гаджи бери бимба гландриди лаула лони кадори

гаджама грама берида бимбала гландри галасаса лаулиталомини

гаджи бери бин бласа гласала лаула лони кадорсу засала бим

гаджама туфм и зимзала бинбан глигла воволимаи бин бери бан

о каталоминаи риноцеросола хопзамен лаулиталомини хоооо

гаджама риноцеросола хопзамен

блуку терулала блаулала лоооо

 

цимцим урулала цимцим урулала цимцим цанцибар цимцала цам

елифантолим брусала болумен брусала болумен тромтата

вело да банг банд афало пурцамаи афало пурцамаи ленгадо тор

гаджама бимбало гландриди гласала цингтата примпало йогрйогйойойойо

виола лаксато виола цимбрабим виола ули палуджи малооо

 

туфм им цимбрабим неграмаи бумбало неграмаи бумбало туфм и цим

гаджама бимбала оо бери гаджама гага ди гаджама афало пинкс

гага ди блинг блонг

гага блунг

 

1916

Хуго Бал
Облаци

еломен еломен лефиталоминал

волминускало

баумбала бунга

акикам гластула файрофим флинзи

 

еломинускула плуплубаш

ралалалаио

 

ендремин саксаса флумен флоболала

фелобаш фаляда фолиди

флумбаш

 

керобададрада

граглуда глиглода глодаш

глугламен глоглада глерода гландриди

 

еломен еломен лефиталоминал

волминускало

баумбала бунга

акикам гластала файрофим блисти

еломинускула плуплуш

ралабатаио

 

1916

Хуго Бал
Котки и пауни

баубо сбуги нинга глофа

 

зиви фафа

сбуги фафа

олофа фафамо

фауфо халя фини

 

зирги нинга баня сбуги

халя ханя голя бидим

 

ма ма

пиаупа

мяма

 

павапа баунго сбуги

нинга

глофалор

 

1916

Хуго Бал
Морски кончета и летящи риби

тресли бесли небоген лайла

флуш ката

балубаш

цак хити цоп

 

цак хити цоп

хити бецли бецли

пруш ката

балубаш

фаш кити бим

 

цити китилаби билаби билаби

цико ди цакобам

фиш кити биш

 

бумбало бумбало бумбало бамбо

цити китилаби

цак хити цоп

 

тресли бесли небоген грюгрю

блаулала виолабимини биш

виолабимини бимини бимини

фуш ката

балубаш

цик хити цоп

 

1916

Хуго Бал
Оплакване на мъртвец

омбула

таке

битдли

золункола

табла токта токта такабла

така так

Бабула м’балам

так тру — ю

во — ум

биба бимбел

о кла о аув

кла о аува

ла — аума

о кла о ю

ла о аума

клинга — о — е — аува

оме о-аува

клинга инга М ао — Аува

омба дий омуф помо — аува

тру — ю

тро-у-ю-о-а-о-ю

мо-аува

гомум гума цангага гаго благага

сцагаглуги м ба-о-аума

сцага сцаго

сцага ла м’блама

бшиги бшиго

бшиги бшиги

бшиго бшиго

гого гого

огого

а — о — аума

 

1916

Готфрид Бен (1886–1956) — Германия

Венцеслав Константинов
Готфрид Бен

Готфрид Бен (1886–1956) е немски поет, новелист, есеист и драматург, роден в Мансфелд в семейството на протестантски пастор. Израства в селски условия заедно с шест братя и сестри. По желание на баща си следва теология и философия в Марбург и Берлин, но после завършва медицина и малко преди избухването на Първата световна война пътува до Съединените щати като корабен лекар. След това е частен лекар в Берлин, където се свързва с кръга на експресионистите и сътрудничи на списанията „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

Готфрид Бен публикува първата си книга „Морга и други стихове“ (1912), в която провокативно отрича поетическия „краснопис“ на символистите. Издава и посветената на поетесата Елзе Ласкер-Шюлер стихосбирка „Синове“ (1913). По време на войната Бен публикува книгата с омерзени от кръвопролитията стихове „Плът“ (1917), а след това работи като лекар по кожни и венерически болести в Берлин и издава стихосбирките „Упойка“ (1925) и „Раздвоение“ (1925). По творбата му „Безспирното“ Паул Хиндемит композира оратория (1931).

В 1932 г. Готфрид Бен става член на Пруската академия на изкуствата. Поетът приветства настъплението на националсоциализма в Германия с вярата, че „народностното обновление“ и един исторически нов човешки тип ще сложат край на буржоазното декадентство. Своите възгледи Бен излага в силно оспорваната реч по радиото „Новата държава и интелектуалците“ (1933). Само една година по-късно той се отрича от тази позиция и изпада в дълбока изолация. Гьобелсовата пропаганда го обявява за „изроден поет“. Бен е изключен от лекарския съюз, а в 1938 г. и от Имперската писателска камара, като творчеството му е официално забранено. Успява да издаде нелегално „Двадесет и две стихотворения 1936-1943“ (1943).

Едва след края на Втората световна война Готфрид Бен може отново да публикува — издава в Швейцария „Статични стихове“ (1948), а също „Фрагменти“ (1951), но е подложен на остри критики заради политическото си минало. Въпреки всичко през петдесетте години творчеството му достига световна слава и Бен е удостоен с високото литературно отличие „Георг Бюхнер“ (1951). Тогава излизат и книгите му „Дестилации“ (1953) и „Aprèslude“ [Постлюдия] (1955), които затвърждават името му на патриарх на модерната немска поезия.

Готфрид Бен
Малка астра

Един удавен разносвач на бира бе проснат върху плота.

Някой беше втъкнал между зъбите му

тъмно-светла лилава астра.

 

Когато откъм гърдите

под кожата

с дълъг скалпел

изрязвах езика и гръкляна,

навярно съм я бутнал, понеже тя се плъзна

сред лежащия наблизо мозък.

В гръдния му кош я пъхнах

между талаша,

когато го зашиваха.

Напий се до насита в своята ваза!

Почивай в мир,

малка астра!

 

1912

Готфрид Бен
Красива младост

Устата на едно момиче, което дълго бе лежало сред тръстиките,

изглеждаше така нагризана.

Когато отвориха гърдите й, хранопроводът беше тъй надупчен.

Най-сетне в едно укритие под диафрагмата

намериха гнездо на млади плъхове.

Една сестричка беше мъртва.

Другите живееха от черен дроб и бъбреци,

пиеха изстиналата кръв и тук

прекарваха красива младост.

Ала красиво и внезапно настъпи и смъртта им:

Хвърлиха ги всички във водата.

Ах, как пищяха малките муцунки!

 

1912

Готфрид Бен
Кръговрат

Самотният кътник на една проститутка,

умряла безименна,

имаше златна пломба.

Останалите като в таен сговор

се бяха разотишли.

Гробарят го изби,

заложи го и после отиде да танцува.

Понеже, каза той,

само пръст ще се превърне в пръст.[5]

 

1912

Готфрид Бен
Цветя

Езеро, отровено от сивата

разлята кръв на есента,

ме разболяваше.

 

Брегът, безрадостен и скрит под шума,

изтерзан приемаше като надгробна пръст

следите ми.

 

После се яви в градината една леха:

с цъфтежа си погълна цялата несрета,

езерото, облаците, бурята над парка

 

и крещеше: Аз съм неунищожима!

Аз опърлям ледената мутра на смъртта.

Щом всичко алено, горещо, пламенно

развратничи от моите бедра!

Помози Бог!

 

1913

Готфрид Бен
Аляска

Европа, тоз сопол

от носа на гимназист —

хайде да вървим в Аляска.

 

Син на морето, рожба на тайгата,

всичко ражда от корема си,

яде тюлени, бие мечки,

и на женските понякога завира нещо:

истинският мъж.

 

1913

Готфрид Бен
Майка

Понесъл съм те като рана

на чѐлото си, тя не се затваря.

Не винаги боли. И не прегаря

сърцето от това до смърт.

Ала понякога внезапно ослепявам и усещам

кръв в гръкляна.

 

1913

Готфрид Бен
Шопен

Не много словоохотлив,

идеите не бяха силата му,

покрай него всички имаха идеи,

щом Дьолакроа развиваше теории,

той ставаше напрегнат, сам

не можеше да обясни ноктюрните.

 

Слаб любовник;

привидение в Ноан,

където децата на Жорж Санд

не приемаха от него

наставления.

 

Гръдоболен в тази форма

с кръвоизливи и сраствания,

която се протака дълго;

спокойна смърт

за разлика от друга

с болезнен пароксизъм

или от залп на карабини:

Преместиха рояла (Erard) до вратата

и Делфина Потоцка

изпя в последния му час

песента за теменужката.

 

В Англия замина с три рояла:

Pleyel, Erard и Broadwood,

Свиреше за двадесет гвинеи вечер

четвърт час

у Ротшилд, Уелингтън, в Страфорд Хаус

и пред многобройни жартиери;

потъмнял от немощ и от приближаващата смърт,

се връщаше

на Скуер д’Орлийнс.

 

След това изгаря своите скици,

ръкописи,

никакви остатъци, фрагменти и бележки,

тези издайнически улики —

накрая каза:

„Моите опити са съвършени с оглед на това,

което съм можел да постигна.“

 

Всеки пръст трябваше да свири

със сила, съответна на природата му,

четвъртият е най-слаб

(със средния в сиамска връзка).

Щом започваше, поставяше ги

на e, fis, gis, h, c.

 

Който някога е слушал

определени негови прелюдии,

било във вила или

високо в планината,

или от вратите на тераса,

например в санаториум,

ще го забрави трудно.

 

Не е композирал опера,

нито симфония,

само тези трагически прогресии

с артистична убеденост

и малка длан.

 

1943

Готфрид Бен
Статични стихове

Дълбочината на мъдреца е в

безразличието му към развитието,

деца и внуци

не го тревожат,

не проникват в него.

 

Да следваш направления,

да действаш,

да пристигаш и да заминаваш

е белег на един свят,

който не вижда ясно.

Пред прозореца ми

— мъдрецът казва —

се простира долина,

в нея се събират сенките,

две тополи очертават път,

ти знаеш — закъде.

 

Перспективизъм

е друга дума за статичността му:

Да полагаш линии,

да ги продължаваш,

по закона на филизите —

филизи да пораждаш —,

също ята, врани,

да ги разпръсваш в зимно зарево на ранни небеса,

 

да ги оставяш после да потънат —

 

ти знаеш — за кого.

 

1943

Готфрид Бен
Изграждане на фразата

Всички имат небесата, любовта и гроба,

няма да се занимаваме с това,

за него е говорено и мислено в културните среди.

Новото сега обаче е въпросът за изграждане на фразата

и той е неотложен:

Защо ли нещо изразяваме?

 

Защо римуваме или рисуваме момиче

направо или като огледално отражение,

или скицираме на къс необработена хартия

безброй растения, корони на дървета, зидове,

последните като охранени гъсеници с глави на костенурки,

проточващи се необикновено ниски

в определен порядък?

 

Внушително и безответно!

Мотивът не е хонорарът,

мнозина от това гладуват. Не,

има някакъв импулс в ръката,

управляван отдалеч, нагласа в мозъка,

навярно закъснял Спасител или звяр-тотем,

формален приапизъм в ущърб на съдържанието,

това ще отшуми,

но днес основното е

изграждане на фразата.

 

„Малцината, които от това разбират“ — (Гьоте)[6]

всъщност от какво?

Допускам: от изграждане на фразата.

 

1950

Готфрид Бен
Разрушения

Разрушения —

ала където няма повече за разрушаване,

дори развалините остаряват

с жиловляк и цикория

върху едва загатнат хумус,

сгърчен в буца пръст —

 

Разрушения —

това все пак подсказва: тук е имало

обем, строеж, сцепление —

о, красива дума,

пълна с отзвук

от изобилие

и родни широти —

 

Разрушения —

о, сива съселова дума

с облаци, градушки, притъмнен листак,

задълго съхранена —

където трябваше да има лято

с плодови напитки,

изпотени чаши с лед

и Partys[7] в светли нощи на брега.

 

1950

Готфрид Бен
Фрагменти

Фрагменти,

душевни храчки,

кървави съсиреци на двадесети век —

 

Белези — разстроен кръговрат на ранното Творение,

исторически религии от пет столетия разбити,

науката: пукнатѝни в Партенона,

Планк с квантовата си теория се върна

при Кеплер и Киркегор, отново омрачен —

 

но имало е вечери, протичащи сред багрите

на Всеотеца, ведри, озаряващи далеч,

неоспорими в своето безмълвие

на струяща синева,

багра на интровертираните,

когато си събираш

дланите, опрени на коляното,

по селски, простичко

отдаден на кротко питие

под хармониките на ратаите —

 

и други,

подгонени от чревни сплитания,

разпъващи подувания,

сгъстявания на стила

или ловувания за любов.

 

Кризи в изразяването и еротични пристъпи:

това е днешният човек,

отвътре кухота,

континуитетът на личността

се съхранява от костюмите,

които при добра материя траят десетилетие.

 

Останалото са фрагменти,

полузвуци,

откъслечни мелодии от съседски къщи,

негърски спиричуъли

или Аве Марии.

 

1951

Готфрид Бен
Ресторант

Онзи господин оттатък си поръчва втора бира,

това ми е приятно, така не се налага да се укорявам,

че между другото и аз гаврътвам по една.

Човек веднага смята, че е болен,

в един американски вестник даже четох,

че една цигара съкращавала живота с тридесет и шест минути,

в това не вярвам, сигурно зад тази статия стои

концернът „Кока-кола“ или някоя компания за дъвка.

 

Живот нормален и нормална смърт,

това не значи нищо. И нормалният живот

докарва смъртоносна болест. Въобще смъртта ни

няма нищо общо със здраве или болест,

тя просто ги използва за целта си.

 

Как разбирате това: Смъртта ни няма нищо общо с болест?

Разбирам го така: Мнозина заболяват, ала не умират,

значи има тук и нещо друго,

фрагмент проблематичност,

факторът несигурност,

тя не е тъй ясно очертана,

и косата не размахва,

наблюдава, гледа иззад ъгъла, дори се сдържа

и е музикална с друга, собствена мелодия.

 

1951

Готфрид Бен
Никой да не плаче

Рози, господ знае откъде така красиви,

в зелени небеса градът

привечер,

в отминаването на годините!

 

С какъв копнеж си спомням времето,

когато една марка и тридесет ми бяха жизнено необходими,

да, притиснат от неволята, ги преброявах,

с тях трябваше да преживявам дните си,

какво говоря дни: седмици на хляб и сливово пюре

от пръстени гърнета,

донесени от родното ми село,

още озарени от домашната оскъдица,

как жално беше всичко, как красиво и трептящо!

 

Какво е блясъкът на европейските авгури,

на прославените имена,

на Pour le mérite[8],

които гледат себе си и продължават да творят,

 

ах, само отминаващото е красиво,

припомняйки си бедността,

а също застоялото, което не усещаш,

хлипаш и се регистрираш като безработен,

 

чудесен беше този Хадес,

който застоялото приема

като авгурите —

 

никой да не плаче,

никой да не казва: аз, тъй сам.

 

1952

Готфрид Бен
Какво е лошо

Да не знаеш английски

и да чуеш за добър английски криминален роман,

непреведен на немски.

 

При жега да видиш бира,

която не си в състояние да платиш.

 

Да имаш нова мисъл,

която не можеш да развиеш в стих на Хьолдерлин,

както правят професорите.

 

Нощем на път да чуеш плясък на вълни

и да си кажеш, че те винаги правят така.

 

Много лошо: да те поканят на гости,

когато вкъщи е по-тихо,

кафето по-добро

и не е нужно да разговаряш.

 

Но най-лошо:

да умреш не през лятото,

когато всичко е светло

и пръстта е лека за лопатите.

 

1952

Готфрид Бен
Срещал съм хора

Срещал съм хора, които,

попиташ ли ги за името,

плахо — сякаш не могат да си позволят

да имат название —

„Госпожица Кристиан“, отговарят и сетне:

„като малкото име“, искат да ти облекчат разбирането,

никакво трудно име като „Попиол“ или „Бабендерерде“ —

„като малкото име“ — моля, не натоварвайте паметта си!

 

Срещал съм хора, които

са израсли в една стая с родители и четирима братя,

нощем, заболи пръсти в ушите,

са учили край кухненската печка,

издигнали се, външно красиви и ladylike[9] като графини —

а вътрешно нежни и отзивчиви като Навзикая,

и носят чисти чела на ангели.

 

Често съм се питал и не съм намерил отговор,

откъде иде нежността и добротата,

и до днеска не зная, но трябва вече да тръгвам.

 

1955

Георг Хайм (1887–1912) — Германия

Венцеслав Константинов
Георг Хайм

Георг Хайм (1887–1912) е немски поет и белетрист, роден в Хиршберг, Силезия в семейството на юрист, страдащ от чести пристъпи на меланхолия. По настояване на религиозния си баща следва право във Вюрцбург, Берлин и Йена и започва работа като стажант в съда. В Берлин се сближава с експресионистичния „Нов клуб“ и започва да изучава синология в семинар по ориенталистика. Тогава създава емблематичните си стихотворения „Богът на града“ (1910) и „Войната“ (1911) и публикува единствената си издадена приживе стихосбирка „Вечният ден“ (1911). При пързаляне върху леда на река Хафел при Шваненвердер прави опит да спаси свой потънал приятел-поет и сам се удавя.

Георг Хайм, наред с Ернст Щадлер и Георг Тракл, е сред най-ярките поети на ранния експресионизъм. Неговата изградена с богата метафорика поезия е школувана от образците на Хьолдерлин, Вийон, Бодлер, Рембо, Верлен и Верхарен. Георг Хайм е изпълнен с отвращение от неоромантическия култ към красотата, псевдогероизма и шовинизма, характерни за Вилхелминската епоха. Стиховете му, обладани от униние и предчувствия за смъртта, възпяват „демона“ на големия град в неговата многоликост като символ на опустошението и покрусата на модерния човек, прогонен и изоставен от природния живот. Поетът предусеща задаващата се Първа световна война, предвещаваща непреодолим хаос и всеобща гибел.

Посмъртно излизат стихосбирките на Георг Хайм „Umbra Vitae“ [Сянката на живота] (1912) и „Маратон“ (1914). Неголямото му по обем творчество оказва мощно влияние върху редица немски поети като Готфрид Бен, Йоханес Р. Бехер, Бертолт Брехт, Щефан Хермлин, Ханс Магнус Енценсбергер и др.

Георг Хайм
Гърбавият

Присяда, ала масата отскача

От стола му под тромавата ласка

На едра плът, той дъвче и провлача

Носа си върху фината дамаска.

 

Пиян изглежда. Но в очите свети

Копнеж, изпълнен с мъка, завист, злоба,

Ръката сякаш гали пищна роба,

Изливаща се по бедра напети.

 

1910

Георг Хайм
Вечерта

Денят потъва в пурпурночервено,

Реката в гладка белота прегаря.

Платно светлее. В лодката смирено

Изниква силуетът на лодкаря.

 

По островите тлее есента

С червените корони на гората.

Отекват тъмни звуци от глъбта,

Подобно древни арфи в планината.

 

На изток тъмнината се излива —

Лазурно вино от разбити урни.

Сред далнината в черен плащ се скрива

Дълбока нощ на сенчести котурни.

 

1910

Георг Хайм
Мечтание в светлосиньо

Всички полета и гледки

Потъват в синята глеч

И всяко дърво край реката,

Поела на север далеч.

 

Сини облачни материци,

Бели лодки с издути платна,

Бреговете на небесата

Разяждат вятър и светлина.

 

Когато вечерите изтлеят

И заспиваме в късния час,

Сънищата прекрасни

С леки стъпки влизат при нас.

 

И зазвучават цимбали

В ръцете им ясни, горещи.

Някои шепнат и стискат

Пред лицата си ярки свещи.

 

1911

Георг Хайм
Остроглав пристига той…

Остроглав пристига той над покривите,

Подире си помъкнал жълти власи,

Вълшебникът, поел безшумно към небесните селения

По лъкатушната, осеяна с цветя, пътека на звездите.

 

Отдолу всички зверове в гората, в гъсталака

Лежат с добре пригладени муцуни

И пеят лунния хорал. Ала децата

В леглата си по бели ризки коленичат.

 

На душата ми безкрайното море

Полека се отлива в нежни струи.

Отвътре съм съвсем зелен. Отлитам

Подобно детско стъклено балонче.

 

1911

Георг Хайм
Душата ми

На Голо Ганги

Душата ми е зла змия,

Тя мъртва е като дърво,

Понякога сред есента,

В безлиственото зарево,

Аз от прозореца излитам

В небето с падащи звезди

И над цветята и тревите

Под стенещия нощен вятър

Челото ми сред тях блести.

 

1911

Георг Хайм
Твоите мигли, дългите…

На Хилдегард К.

Твоите мигли, дългите,

На твоите очи водите тъмни,

Позволи ми да се гмурна в тях,

Позволи ми да достигна дълбините.

 

Както миньорът слиза в мината,

А мътната му лампа се люлее

Над портата от руда,

Високо на стена от сенки,

 

Виж, аз се спускам,

В твоя скут, за да забравя,

Далече, каквото горе тътне,

Светлината, болката, деня.

 

Сраства се с полята,

Където вятър вее, пиян от зърното,

Висок бодил, висок и болен

Към синевата на небето.

 

Подай ръката си

И нека един с друг се сраснем,

Трофей за някой вятър,

Полет на самотни птици,

 

Ще слушаме сред лятото

Органа на немощната буря,

Ще се къпем в есенната светлина,

Край брега на синия отмиращ ден.

 

Понякога ще се изправяме

Пред прага на тъмнеещия извор,

За да прогледнем надълбоко в тишината,

Да потърсим любовта ни.

 

Или ще се измъкваме

От сянката на златните гори,

Безкрайни сред жаравата на залеза,

Която нежно челото ти ще докосва.

 

Божествена печал,

Мълчание на вечната любов.

Вдигни си чашата,

Изпий съня.

 

Веднъж на края да застанем,

Където океанът в жълтеникави петна

Безшумно вече се прелива

В заливите на септември.

 

Да отпочинем горе

В дома на жадните цветя,

Надвесен над скалите,

Ще пее и трепери вятърът.

 

Но от тополата,

Издигната във вечния лазур,

Най-сетне се отронва кафеникаво листо

И върху тила ти си отдъхва.

 

1911

Георг Хайм
О, дълга, дълга вечер

О, дълга, дълга вечер. В жар поглъщат

Полека хълмовете хоризонта,

Мечтан пейзаж — на облаците фронта.

О, дълга вечер, посевите връщат

 

Светлика на деня със златен блясък.

Ехти небето в лястовичи крясък.

 

Полетата се багрят в песента,

Гората от тръстика и водата,

Където мачти бдят. Ала в гнездата

На хълмовете вече спи нощта.

 

1911

Георг Хайм
Последно бдение

Как тъмни са ти страните,

дланта ти поемам едва.

Далеч ли си вече оттука,

не чуваш ли мойте слова?

 

В светлика на мътните свещи

ликът ти е тъжен и стар,

а устните, свити жестоко,

се вкопчват в невидим олтар.

 

Тук утре ще бди тишината

и може би в сивия ден

ще плъзне шумът на венците

и тежкият мирис на тлен.

 

Тъй с всяка изтекла година

по-празна ще става нощта,

че някога тук ти лежеше,

но сетният дъх отлетя.

 

1911

Георг Тракл (1887–1914) — Австрия

Венцеслав Константинов
Георг Тракл

Георг Тракл (1887–1914) е австрийски поет и драматург, роден в Залцбург в дома на заможен търговец на желязо. Майка му е студена и неприветлива жена и общо седемте деца в семейството израстват под грижите на френска гувернантка. Така бъдещият поет усвоява рано френски език и обиква френската литература. С близо пет години по-младата му сестра Маргарете го свързва дълбока, почти инцестна любов, която трае до края на живота му и често се явява в лириката му под образа на Сестрата. Тракл следва фармация във Виена и там опознава наркотиците. После работи в Инсбрук като военен аптекар, но не успява да си създаде гражданско поприще. Поради зависимостта от опиати изпада в тежки депресии и е притесняван от постоянно безпаричие.

Първи поетически опити Тракл прави още в 1908 г., но стиховете му започват да излизат едва през 1912 г. в културно-политическото списание „Дер Бренер“. Тогава се запознава с критика Карл Краус, който публикува негови творби в списание „Ди Факел“, и с художника Оскар Кокошка. Излиза и книгата му „Стихове“ (1913), изпълнена с апокалиптични видения и предчувствия за приближаваща световна катастрофа. В Берлин, където любимата му сестра претърпява преждевременно раждане, Тракл се запознава с поетесата Елзе Ласкер-Шюлер и след като се завръща в Залцбург, започва работа над втората си стихосбирка — „Себастиан насън“. През август 1914 г., скоро след избухването на Първата световна война, Тракл е мобилизиран и пратен на Източния фронт като санитар. Там преживява сражението край Гродек и при мизерни условия трябва сам да се грижи за деветдесет тежкоранени войници, без да може да им помогне. Мъчителните преживявания от войната довеждат поета до ръба на лудостта, той преживява нервен срив и е пратен в лазарета в Краков. В своето отчаяние се самоубива чрез свръхдоза кокаин. След смъртта му са публикувани стихосбирките „Себастиан насън“ (1915), „Поезия“ (1917) и „Есента на самотника“ (1920).

Георг Тракл е смятан за най-значимия представител на австрийския експресионизъм. Творчеството му е белязано от меланхолия, тъга и боготърсачество. Смъртта, упадъкът, самотата и гибелта на западната култура са основни мотиви на неговата дълбока лирика, изградена с богати символи и метафори. Есента и нощта са постоянни образи в поезията му. Тракл оказва силно влияние върху немската и световната лирика след Втората световна война. През 1952 г. австрийската провинция Залцбург и родният град на поета учредяват престижната литературна награда за лирика „Георг Тракл“.

Георг Тракл
На Новалис

В тъмната земя почива святият скиталец.

От нежните му устни Бог изтръгна жалбата,

Понеже сред цъфтежа му потъна той.

Синьо цвете

Продължава да живее песента му в нощния приют на болките.

 

1912

Георг Тракл
Привечер сърцето ми

Вечер слушаш писъка на прилепите,

Два врани коня скачат по поляната,

Шуми червеният кленак.

Пред странника изниква малка кръчмица край пътя.

Чудесен е вкусът на младо вино с орехи.

Чудесно е: пиян да се клатушкаш през смрачената гора.

През черни клони проехтяват болестни камбани,

А по лицето капе влага.

 

1913

Георг Тракл
Вечерна песен

Вечер, щом по тъмни пътища поемем,

Пред нас изникват бледите ни образи.

 

Жадни ли сме,

Пием белите води на езерото,

Сладостта на тъжното ни детство.

 

Угаснали, почиваме под бъзовия храст

И гледаме сивеещите чайки.

 

Пролетните облаци се камарят над мръкналия град,

Мълчи възвишеното време на монасите.

 

Когато тясната ти длан поех,

Разтвори тихо ти учудени очи.

То бе отдавна.

 

Но ако тъмно благозвучие душата осени,

Ще изникнеш бяла в есенната гледка на приятеля.

 

1913

Георг Тракл
Детство

Пълно с плодове на бъз; живееше спокойно детството

В синя пещера. По някогашната пътека,

Където днес, кафява, дивата трева свисти,

Размисля тихият клонак; звукът на шумата е

 

Същият, когато синята вода се плиска сред скалите.

Трепетна е жалбата на коса. Там един пастир

Безмълвно следва слънцето, търкулнато по есенния хълм.

 

Душата е едничко синьо мигновение.

В края на гората се показва плахо дивеч, мирно

Почиват в долината старите камбани, мрачните селца.

 

По-благочестиво опознаваш смисъла на тъмните години,

Хлад и есен сред самотни стаи;

И в свята синева звънтят все по-далече светещите стъпки.

 

Леко дрънва някъде прозорец; и до сълзи

Трогва гледката на запустяло гробище връз хълма,

Спомен за разказвани легенди; но понякога душата се избистря,

Когато размишлява за щастливи хора, тъмнозлатни дни на пролет.

 

1913

Георг Тракл
Соня

Слиза вечер в старата градина;

Времето на Соня, син покой.

Странстване на дива бекасина;

Дънер гол сред есенен покой.

 

Слънчоглед поляга нежно, сплита

В клуп на Соня белия живот.

Рана алена, незнайна, скрита,

Дири тъмни стаи за живот,

 

Дето сините камбани бият;

Стъпките на Соня, благ покой.

Там умиращи животни вият,

Дънер гол сред есенен покой.

 

Слънцето на стари дни огрява

В миг на Соня белите й вежди,

Сняг ланитите й овлажнява

И пустинята на двете вежди.

 

1913

Георг Тракл
Покой и мълчание

Погребаха пастири слънцето сред голата гора.

Един рибар измъкна

С мрежата развласена луната от замръзващото езеро.

 

В син кристал

Живее бледият човек, опрял страна на своите звезди;

Или глава прекланя в пурпурния сън.

 

Но винаги затрогва черният летеж на птиците

Гледащия, светостта на сините цветя,

Премисля близкият покой забравеното, мръкналите ангели.

 

Отново челото нощува в лунен камънак;

Един лъчист младеж,

Изниква и сестрата в есента и черното разтление.

 

1913

Георг Тракл
Слънцето

Всеки ден изниква жълтото слънце над хълма.

Красив е лесът, тъмният звяр,

Човекът; ловец или пастир.

 

Червенееща скача в зеленото езеро рибата.

Под кръглото небе

Рибарят тихо плава в синята ладия.

 

Бавно зрее гроздето, зърното.

Когато кротко се склони денят,

Прииждат доброто и злото.

 

Настане ли нощ,

Странникът тихо повдига тежки клепачи;

Бликва слънце от мрачната урва.

 

1913

Георг Тракл
Лято

Вечер млъква жалбата

На кукувицата в леса.

По-ниско се привежда зърното,

Аленият мак.

 

Черна буря се извива

Там над хълма.

На щуреца древната мелодия

Замира сред полето.

 

Дори не трепват листите

На кестена.

На вита стълба

Роклята ти шумоли.

 

Тихичко пламти свещта

В тъмната ти стая;

Една сребриста длан

Я угасява;

 

Безветрие, беззвездна нощ.

 

1914

Георг Тракл
Гродек

Вечер заехтява есенният лес

От смъртоносните оръжия, златистите поля

И сини езера, в небето слънцето

Сърдито се търкаля; а нощта обгръща

Умиращите войни, дивите роптания

На разкъсаните им уста.

Но под върбите бавно се натрупва

Червен облак, в който гневен бог живее,

Цялата пролята кръв, сред лунен хлад;

Всички пътища извеждат в черното разтление.

Под златните клонаци на звездите и нощта

В смълчаната горичка сянката се люшка на сестрата,

Дошла да поздрави душите на героите, кървящите глави;

В тръстиките звучат по-тихо, тъмни, флейтите на есента.

О, горда скръб! Олтарите й от желязо,

Парещият пламък на духа подхранва днес могъща болка,

Всички неродени внуци.

 

1914

Курт Швитерс (1887–1948) — Германия

Венцеслав Константинов
Курт Швитерс

Курт Швитерс (1887–1948) е немски поет, есеист, художник, скулптор и дизайнер, роден в Хановер в заможно семейство. Още като дете има епилептични пристъпи. Следва в Художественото училище в Хановер и в Дрезденската академия на изкуствата, а през 1918 г. отива в Берлин, където се свързва с експресионистите от кръга на Херварт Валден. Сближава се с художниците Раул Хаусман и Ханс Арп, възприема идеите на цюрихските и берлинските дадаисти, поддържа контакти с холандските и руските авангардисти и участва в различни ДАДА-начинания, но накрая се завръща в Хановер и там създава художественото направление „Мерц“.

Своите произведения — поезия, графики и колажи — Швитерс публикува в 24 книжки на излизащото между 1923 и 1932 г. списание „Мерц“. Най-известната му литературна творба е поемата „На Анна Блуме“ (1919), чиито основни мотиви са човешкото тяло, условността на цветовете и сетивните възприятия и разрушаването на граматиката. Много от стихотворенията на поета включват откъснати изречения от списания, изрезки от каталози и плакати. Швитерс е предшественик на бъдещата „конкретна поезия“ и си създава име със своите „звукови поеми“, особено с голямата, изпълнявана и до днес, „Прасоната“ (1922–1932), изградена от „първични звуци“, при което значението на думите отстъпва пред звуковите свойства на езиковия материал. В картините си Швитерс комбинира късове от вестници, автобусни билети, парчета канап, игли, косми и отпадъчни дървени предмети. Основното в неговото изкуство — по думите му — е ритъмът: в поезията, музиката, живописта и в живота. Прави изложби в Хановер, Дрезден, Мюнхен, Йена, Кьолн, Прага, Париж и Ню Йорк.

От 1923 до 1936 г. Швитерс оформя в Хановер двуетажна сграда-лабиринт в стил „Мерц“, наречена „Катедрала на еротичната нищета“, която обаче в 1943 г. е разрушена от бомбардировките. В 1937 г. Курт Швитерс успява да избяга в Норвегия, а четири негови произведения са представени в националсоциалистическата изложба на „изроденото изкуство“ в Мюнхен. Швитерс заживява сам в Лисакер край Осло, където създава втора Мерц-сграда, а в 1940 г. емигрира в Англия и там е интерниран на острова Ман до есента на 1941 г. По-късно се преселва в Амбълсайд, северна Англия, където през 1945 г. създава трета Мерц-сграда, останала незавършена до края на живота му.

С творчеството си Курт Швитерс става родоначалник на съвременните художествени стилове поп-арт, хепънинг, концептуализъм, мултимедийно изкуство и постмодернизъм. В чест на поета и художника през 1982 г. в провинция Долна Саксония е учредена наградата „Курт Швитерс“ за поощряване на изобразителното изкуство.

Курт Швитерс
На Анна Блуме

О, ти, любима на моите 27 сетива, обичам ти!

 

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ———— Ние?

На това (без друго) мястото му не е тук!

Коя си ти, неизброима жено, ти си ———— ти ли си?

Хората говорят, ти би била.

Нека си говорят, те не знаят откъде изгрява слънцето.

 

Ти носиш шапката върху нозете си и се разхождаш на ръце,

На ръце пътуваш ти.

 

Ей, червените ти дрехи, сразяни на бели гънки,

Червена я обичам Анна Блуме, червена ти обичам.

 

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ———— Ние?

На това (без друго) мястото му е в студената жарава!

Червено цвете, червена Анна Блуме, как говорят хората?

 

                Въпрос с награда:

        1. Анна Блуме има птичка на главата.

        2. Анна Блуме е червенокоса.

        3. Какъв цвят има птичката?

 

Син е цветът на твоята жълта коса,

Червено е цвъртенето на твоята зелена птичка.

Ти, простичко момиче с всекидневна рокля,

Ти, миличко зелено животинче, обичам ти!

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми, ———— Ние?

На това (без друго) мястото му е в ———— сандъка за жарта.

 

Анна Блуме, Анна, А————Н————Н————А!

Капя твоето име.

Името ти капе като разтопена овча лой.

Знаеш ли го, Анна, знаеш ли го вече,

Човек може също да те прочете отзад.

А ти, най-прелестна от Всички,

Отзад си същата като отпред:

А——————Н——————Н——————А

Овча лой прокапва и ме ГАЛИ по гърба.

Анна Блуме,

Ти, капещо животно,

Аз———————обичам———————ти!

 

1919

Курт Швитерс
Симултанно стихотворение: каа гее дее

каа гее дее     такепак         тапекек
катедраале      таке            тапе
драале          такепак         кек кек
каа тее дее     такепак         тапекек
катеедраале     таке            тапе
драале          такепак         кек кек
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
(всички:)       оовендуумиир
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
каа тее дее     диимаан         тапекек
катеедраале     диимаан         тапе
драале          диимаан         кек кек
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
диимаан         — — — — — —     диимаан
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
                диимаан
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
(всички:)       аавандуумиир
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

1919

Курт Швитерс
Стихотворение

                        Б

                        ф

                        бв

                фмс

                бвре

                фмсбеве

        беверете

        фмсбевете

        п

        беверетеце

        фмсбеветеце

        п

беверетецеу

фмсбеверетецеу

пеге

фмсбеветецеу

пегифф

Кюи — Е

 

1921

Курт Швитерс
Цигаррен
елементарно

Цигаррен

Ци

гарр

рен

Це

и

ге

а

ерр

ерр

е

ен

ЦеИ

ЦеИГе

ЦеИГеА

ЦеИГеАЕрр

ЦеИГеАЕррЕр

ЦеИГеАЕррЕрр

ЦеИГеАЕррЕрр

ЕррЕЕн

ЕЕн

Ен

Це

и

ге

а

ерр

ерр

е

ен

Ци

гарр

рен

Цигаррен

 

(Последният стих се изпява)

 

1921

Курт Швитерс
Я А
елементарно

  Я Ю Ь
Ю Щ Ш
  Ч Ц Х Ф
У Т С Р
  П О Н М
Л К Й И
  З Ж Е Д
Г В Б А

1927

Курт Швитерс
Дванадесет

Едно Две Три Четири Пет

Пет Четири Три Две Едно

Две Три Четири Пет Шест

Шест Пет Четири Три Две

Седем Седем Седем Седем Седем

Осем Едно

Девет Едно

Десет Едно

Единадесет Едно

Десет Девет Осем Седем Шест

Пет Четири Три Две Едно

 

1922

Курт Швитерс
Из „Прасоната“

Оооооооооооооооооооооооо,

 

длл ррррр беееее бьо

        длл ррррр беееее бьо фюммс бьо,

                ррррр беееее бьо фюммс бьо вьо,

                                бьо фюммс бьо вьо тее:

 

Фюммс бьо вьо тее цее Уу,

                                пьогифф,

                                        Квии Ее.

Дъдъснн нн ррррр,

                        Ии Ее,

                                мпифф тиллоо тоо,

                                                                тилллл,

                                                                                Йюю Каа?

Риннцъкътъ бее бее ххю крр мюю?

                                                        цииуу ъннце, цииуу риннцкррмюю,

                ракете бее бее,

Рруммпфф тиллфф тоооо?

 

Цииуу ъннце цииуу ннцкррмюю,

Цииуу ъннце цииуу риннцкррмюю,

 

        ракете бее бее? ракете бее цее.

 

Фюммс бьо вьо тее цее Уу,

Уу цее тее вее бее фюммс.

 

 

Оооооооооооооооооооооооооооооооо

Бее бее бее бее бее — — — — — — — —

Оооооооооооооооооооооооооооооооо

Цее цее цее цее цее — — — — — — — —

Оооооооооооооооооооооооооооооооо

Риннцъкътъ — — — — бее — — бее — —

Оооооооооооооооооооооооооооооооо

енн цъ — — — — — — — енн цъ — — —

Оооооооооооооооооооооооооооооооо

 

 

Ланкъ трр глл

        пъ пъ пъ пъ пъ

                Оока оока оока оока

Ланкъ трр глл

        пии пии пии пии пии

                цююка цююка цююка цююка

Ланкъ трр глл

        Ррммп

        Ррннф

Ланкъ трр глл

                Цииуу лънн трлл?

                Люмпфф тюмпфф трлл

Ланкъ трр глл

        Ррумпфф тилфф тоо

Ланкъ трр глл

        Цииуу лънн трлл?

        Люмпфф тюмпфф трлл

Ланкъ трр глл

        пъ пъ пъ пъ пъ

                Оока оока оока оока

Ланкъ трр глл

        Пии пии пии пии пии

                цююка цююка цююка цююка

Ланкъ трр глл

        Ррммп

        Ррннф

Ланкъ трр глл

 

Цииуу ииуу

        цииуу аауу

                циуу ииуу

                        ииуу Ааа

Цииуу ииуу

        цииуу аауу

                циуу ииуу

                        цииуу Ооо

Цииуу ииуу

        цииуу аауу

Цииуу ииуу

 

Ланкъ трр глл

        пъ пъ пъ пъ пъ

                Оока оока оока оока

Ланкъ трр глл

        пии пии пии пии пии

                цююка цююка цююка цююка

Ланкъ трр глл

        Ррммп

        Ррннф

Ланкъ трр глл

        Цииуу лънн трлл?

        Люмпфф тюмпфф трлл

Ланкъ трр глл

        Ррумпфф тилфф тоо

Ланкъ трр глл

        Цииуу лънн трлл?

        Люмпфф тюмпфф трлл

Ланкъ трр глл

        пъ пъ пъ пъ пъ

                Оока оока оока оока

Ланкъ трр глл

        Пии пии пии пии пии

                цююка цююка цююка цююка

Ланкъ трр глл

        Ррммп

        Ррннф

Ланкъ трр глл

 

1922–1932

Курт Швитерс
Песен на свръхптица

Ии

Юю

Аа

П’гикк

П’п’гикк

Бекке Дии кее

П’п’бампедии

Ии Юю Оо Аа

Брр

Брекке Дии Кекке

Ии Юю Оо ии Аа

Нц’дотт — Нц’дотт

Долл

Ее

П’гикк

Лемпе Дии Крр

Гаал

Брии Нюю Аау

Ба Браа

 

1946

Курт Тухолски (1890–1935) — Германия

Венцеслав Константинов
Курт Тухолски

Курт Тухолски (1890–1935) е немски поет, белетрист и публицист, роден в Берлин. Израства в дома на заможен директор на търговско дружество и получава възпитание в еврейска среда. Следва юридически науки в Берлин, Женева и Йена и става доктор по право. В Берлин Тухо (както го наричат) завързва приятелство с Франц Кафка и заедно предприемат излети.

Още съвсем млад поетът публикува сатирични гротески в списание „Шаубюне“. Но журналистическата му дейност е прекъсната от избухването на Първата световна война. В 1915 г. поетът е мобилизиран и пратен на Източния фронт, където издава войнишкия вестник „Дер Флигер“. След края на войната Тухолски е вече убеден пацифист и започва да публикува антимилитаристични статии в списание „Велтбюне“ и от 1924 г. до края на двадесетте години е негов кореспондент в Париж. Подобно на своя литературен образец Хайнрих Хайне и Курт Тухолски пребивава до края на живота си предимно в чужбина.

Своята поезия и проза Тухолски обединява в сборниците „С 5 конски сили“ (1928), „Усмивката на Мона Лиза“ (1929) и „Научи се да се смееш, без да плачеш“ (1931). Когато през 1933 г. в Германия идват на власт националсоциалистите, Тухолски загубва немското си гражданство, а книгите му са забранени и публично изгаряни. Поетът изпада в дълбоко отчаяние от възшествието на фашизма в Европа и, достигнал върха на литературната си слава, в навечерието на Коледа, в жилището си недалеч от Гьотеборг, Швеция, слага край на живота си.

Курт Тухолски е сред най-ярките сатирически пера на Германия. Публикувал е под четири псевдонима — Игнац Вробел (критик на съвременния живот), Петер Пантер (критик на театъра и литературата), Теобалд Тигер (агресивен и ироничен поет) и Каспар Хаузер (малък човек, който не може да се справи с живота). Поезията на Тухолски го представя наред с Ерих Кестнер като създател на модерния немски градски шансон. Неговите изпъстрени с жаргон и просторечни изрази стихове са образец на езиково майсторство и блестящ хумор. В чест на поета са учредени две награди „Курт Тухолски“ — през 1984 г. от шведската секция на Международния ПЕН-център, присъждана на писатели, които са преследвани в родината си и живеят в изгнание, и през 1995 г. от фондацията „Курт Тухолски“ за публицистика.

Курт Тухолски
Цензура в ротондата на Кьонигсберг

Тук гарнизонната управа

(напреднали сме по култура)

клозетите ни разкрасява

със вестници-макулатура.

 

Но виж, хартийка тя не слага

червена, вредна, грубовата;

кой знае —

                при такава влага

дали не пуща си боята.

 

А пипнат ли войника млад,

щом заехти тръбата славна,

да си чете такъв трактат —

това измяна е държавна!

 

Затуй употребете днес

„Кройццайтунг“, „Пост“ без съжаление!

Така те изпълняват с чест

самото си предназначение.

 

1912

Курт Тухолски
В партера

Пиесата е с мироглед. Като мишленце

седи до мен Отилия, съвсем без мощ.

Един очаква след театъра каренце,

друг — сладка нощ…

 

Долага за търговците слугата,

гърми шампанско, дамата е с тоалет.

А тази шие шапки… Галя й ръката…

Какъв късмет!

 

На сцената любов и страст до изнемога,

но всичко — сдържано, прилично, с красота.

„Отилия — шептя, — цениш ли ме, за бога?!“

Ах: кимва тя.

 

И вече ми е все едно: не забелязвам

трагедията, даже чувствам малко хлад.

Щом дамата отрова глътва, казвам:

        „И съм богат…“

 

Не ме засяга глупавата им интрига!

Виж само как стърчат покрай трупа любим!

Достатъчно!

                „Отилия! — изричам. — Стига,

да си вървим…“

 

1913

Курт Тухолски
Запролетяване

Я виж: дебелият поет навънка,

разбуден пак от своя зимен сън,

на арфата си бодри песни дрънка —

дзън-мрън; лъхти ветрец, небесен звън…

 

Той озарен е, ангелче с къдрица

венеца лавров му държи отпред.

Ей, пролет иде — младата мръсница, —

и пробва, още плахо, пирует.

 

А барометърът заплашва: „Хора!

Не бързайте! Ще падна скоро, знам!“

Дори и барометрите дърдорят…

На Теобалд в страната няма ням.

 

В театъра намираш крах и свади;

а идеш ли на карнавал, звучат

протести — вкусваш всякакви наслади

и всички все гълчат, гълчат…

 

Огледаш ли Германия и този

опасан от овни духовен мир

с фатални Парси-фалове и пози —

ех, Пролет! Нека зима е безспир!

 

1914

Курт Тухолски
Пролетта дойде!

Симптома забелязваш първо в песа,

а после в календара и в лъха;

и най-накрая някоя принцеса

обгръща се на пролетта в пуха.

 

Човек! Какво от пролетта желае?

Нали целогодишно тъне в сласт?

Ала нагонът му предел не знае —

и механизмът му е в божа власт.

 

И всеки път процесът се повтаря:

наслада дирим, не молитвен слог;

свещената одежда в надпревара

скверним — нима това желае Бог?

 

И фауната също се нарежда:

ей там виж пуделката с шпица бял —

изисканата дама поглед свежда,

а надничарят в завист тръпне цял.

 

Но крясъците двойката не плашат,

Ромео получава здрав ритник —

разбирам: влюбените ги пердашат…

Така е всяка пролет, всеки миг.

 

Е, майко, дай ми мойта мандолина,

кафето ми сложи до стола мек —

и моят бас кънти: „Сабина, бина…“

Какво да правя? Също съм човек.

 

1914

Курт Тухолски
Кучета-водачи

В града умни кучета водят слепците — те бавно вървят,

душат и дирят, намират им верния път.

 

Доскоро, слепци, пет години пътя ви други избираха.

Ръмжаха и лаеха, живите хора дресираха.

 

Доскоро, слепци, вълци в окопите кални ви настаняваха,

вериги ви слагаха, за храна помия ви даваха.

 

Когато усетиха края, избягаха. Лочиха кръв човешка

и носят зад граница днес отговорност най-тежка.

 

Кучето зорко ви води по вашия път,

ушите наострило — в погледа кротост и вярност блестят.

 

Слепци! Никой водач, с медали обкичен и скучен,

пред Бога не се извисява човешки така като вашето куче!

 

1921

Курт Тухолски
Молитва за затворниците

Господи!

Ако случайно между две борсови кризи

и някоя глупава битка в Мароко намериш време

да се погрижиш и за бедните хора —

чуй как в Германия седем хиляди комунисти

стенат в затвора!

                Господи, помилуй!…

 

Сред тях има бедни момчета, тръгнали просто с другите,

но сега са попаднали в лапите на съдията;

върху тях се стовари полицейската палка,

която на всеки от нас вечно виси над главата…

                Господи, помилуй!…

 

Там обаче има и зрели мъже — с убеждения

и смело сърце…

Но тъкмо това не обичат съдиите

и то не им понесе добре…

                Господи, помилуй!…

 

А някои вярваха, че бранят републиката —

но на нея това й бе неприятно.

Фриц Еберт се боеше от своите повече, отколкото

от враговете — в смисъла на: черно-червено-златно!

                Господи, помилуй!…

 

Господи! Те лежат от години в тесни килии,

болни са, бледи и без жени;

надзирателят Машке ги разиграва, ругае,

в мазето ги хвърля и ги пердаши с дни…

                Господи, помилуй!…

 

Някои си имат паяк и той им замества приятеля;

мнозина са отчаяни, всеки е болен от мъка и озлобен —

понякога, милостиви боже, хиляда години трае един ден!

                Господи…

 

Дали ще си тъй любезен да надникнеш

в Новия завет някой път?

При нас го четат пасторите, но само в неделя

през седмицата на власт са Наказателният кодекс

и председателят на окръжния съд.

                … помилуй!…

 

Дали знаеш, мили боже, защо в немски затвори

отидоха седемте хиляди до един?

Аз зная. Но няма да кажа. Можеш и сам да помислиш.

                Амин.

 

1924

Курт Тухолски
Жените на приятелите

Жените на приятелите развалят приятелството.

Отначало плахо завземат част от приятеля,

окопават се в него,

изчакват,

следят,

привидно участват в приятелския съюз.

 

Това късче от приятеля никога не ни е принадлежало —

ние не забелязваме нищо.

Но скоро положението се променя:

те завоюват все повече и повече,

проникват все по-надълбоко

и скоро владеят целия приятел.

 

Той се е преобразил; сякаш изпитва срам за приятелството си.

Както преди се е срамувал от нас за любовта,

така сега се срамува от нея за приятелството.

Той вече не ни принадлежи.

Тя не стои помежду ни — тя го е отвлякла.

 

Той не е вече наш приятел:

той е неин мъж.

 

Някаква слаба наранимост остава.

Тъжно гледаме подир него.

 

Онази в леглото излиза винаги права.

 

1925

Курт Тухолски
Мир и порядък

Когато милиони в труд само живеят,

когато децата им без мляко линеят —

        това е порядък.

Когато работници с ярост крещят:

„Които ограбва труда ни — на съд!“ —

        това е безпорядък.

 

Когато край струга туберкулозни се сплуват,

когато тринайсет в една стая нощуват —

        това е порядък.

Когато пък някой отвори уста,

понеже иска да си осигури старостта —

        това е безпорядък.

 

Когато богатите зиме отиват

в Швейцария, а лете край Комо почиват —

        тогава цари мир.

Когато вървят към промяна нещата,

когато забраняват спекулата със земята —

        тогава цари безпорядък.

 

„Важно е: гладните да не признаваме.

Важно е: гледката да не смущаваме.

        Не викайте!

                                Времето света ще оправи.

        Еволюцията всичко ще ви достави.“

 

Тъй вашият народен депутат разсъждава.

Но няма ли да пукнете всички дотогава?

Затуй пък на гроба ви ще четем за утеха:

        „Те мирни и порядъчни винаги бяха.“

 

1925

Курт Тухолски
Цял свят търси

На Уолт Уитман

Видени отгоре, нещата изглеждат приблизително тъй:

 

        Всички обикалят един покрай друг и търсят.

 

Храна.

Мечката броди нощем в гората и ръмжи,

        понеже е гладна —

тя търси пчелна хралупа или нещо друго, за да издуе

своето сланинесто рухо;

безработният раздипля с треперещи от студ ръце

        скъсано парче вестник — може би вътре има

        нахапана кифла?

 

Японецът учтиво се оригва и взима още една изящна

        купичка ориз — търси с очи по-малко красивата,

        понеже е добре възпитан;

кърмачето блъска нетърпеливо по майчината гръд.

 

Любов.

Банковият прокурист цели два часа дърдори за Пикасо

        и въобще за модерно изкуство — при това я съблича

        с поглед;

фелдфебели бъркат под полите на селското момиче;

един господин с намигане пита портиера в хотела

        къде може човек тук да чукне нещо;

швестер търси друг швестер;

копнеещата учителка определя на своя междувременно

        порасъл ученик час за вторник вечер;

танцьорката хвърля по време на танца особени погледи

в ложата, където сияе накитената с бижута съпруга

        на едрия търговец;

Ханс търси Грете;

глупчо, канарчето, възбудено скача по пръчката и бие

        с малките си крилца, вече не издържа.

 

Пари.

Милиони се стичат в града сутрин от сивите, опушени

гари на предградията, краката им се тътрят, облак

        от човешки изпарения тегне над тях;

приятели предават приятелите си, докато те търсят;

пенсионерът разгръща списъка на печалбите;

просякът търси някого, който да му повярва, че е сляп;

картоиграчи, полубезумни, търсят да уредят някакъв заем;

банкерът търси чужди пари.

 

Всички търсят.

 

Търкулналата се от стола монета и падащият самолет

        търсят земята — любимата гравитация!

Един човек търси кучето си и то него;

майка ми търси своето калъфче с ключове;

семейства търсят квартира;

един отчаян търси причината, задето живее на този свят.

 

Видени отгоре, нещата изглеждат приблизително тъй:

 

Никой няма това, което всъщност му е нужно.

 

Цял свят търси.

 

1925

Курт Тухолски
Идеалът

        Да, ти това би желал:

вила с голяма тераса в полето,

отзад — „Фридрихщрасе“, отпред — морето;

с прелестен изглед, светско-първичен —

от банята виждаш върха епичен,

но вечер отиваш в кино луксозно.

 

Всичко — скромно, непретенциозно:

 

Девет стаи — не, по-добре десет!

На покрива — дъбове, там е финесът.

Радио, парно, безлюдност пълна,

прислуга възпитана, главно — безмълвна,

сладка жена, породиста и с нерв —

(и още една за неделя, в резерв), —

библиотека, край теб — самота,

пчелички жужукат в безбрежността.

 

В обора: две понита, четири коня;

осем коли, моторетка — а оня,

който ги кара, си ти — защо не?

Понякога ходиш на лов за свине.

 

Да, а това пък забравих съвсем:

изискана кухня, разглезен корем,

стари вина от разкошен бокал —

и все си оставаш ненапълнял.

А също — пари. И бижута — вагон.

Без мъка натрупваш милион след милион.

Пътуваш. Животът е пъстър, забавен.

Прекрасни деца. Неувяхващо здраве.

 

        Да, ти това би желал!

 

А как са нещата тук на земята?

Сякаш така е решила съдбата —

тя земното щастие peu à peu[10] дава.

Все нещо не те удовлетворява.

Имаш пари, но липсват блондинки,

жената откриваш, нямаш стотинки —

при гейша отиваш, но пречи воалът —

ту виното липсва, ту липсва бокалът.

 

Все нещо!

 

                Но нека човек не се вкисва!

 

Всяко щастие понамирисва.

Желаем: Имот. Красота. Положение.

Всичко да имаш —

                        е изключение.

 

1927

Курт Тухолски
Любовна двойка на прозореца

Сега е неделна утрин;

и просто за разсънка

стоим си на прозореца

и гледаме навънка.

                Слънцето грее. Животът тече.

                Мъничко куче, дебело момче…

                Открихме се двама, любовта ни зове

                за дни, за седмици, месеци,

                        за часове — часове.

 

Аз, мъжът, за нищо не мисля.

Днес мога у дома да остана,

днес не ходя в бюрото, но трябва

с данъка да се захвана…

                Часът колко е? Туй не важи.

                Като съпруга тя с мен се държи,

                привързан се чувствам, не сме врагове —

                за дни, за седмици, месеци,

                        за часове — часове.

 

Аз, жената, тук идвам с охота.

За сватба сега не говоря.

Но един ден ще го вкарам в ярема,

с него ще се преборя.

                Дебеланата на онзи балкон

                на детето си дава бонбон

                и играе си с кучета — две…

                Такъв ще е и моят живот,

                        не само за часове — часове.

 

Между главите ни ток протича;

все още влече ни любов.

След време ще се разделим,

ще дойде друга… ще дойде нов…

        Или ще живеем завинаги двама:

                тогава ще угасне големият пламък,

                а любовта ни ще стане рутинна.

                И само нарядко в нас ще кълве

                споменът за една чудна година

                        и за часове — за блажените часове.

 

1928

Курт Тухолски
Мъжът пред огледалото

Внезапно погледът ти се спира на огледалото

и се заковава.

Виждаш:

 

Избръснатите до блясък страни

— „бузка“: това е добре за другите, —

изящно изваяната уста, гладката горна устна,

вратовръзката стои хубаво — не, все пак:

поправѝ я!

 

Сега си безукорен.

Коси, нос, врат, яка, рамене — всичко е добре

        композирана картина —

изцяло те одобрява твоят поглед.

 

С наслада се взираш в себе си,

разглеждаш копринените къдрици покрай ушите,

незабележимо се поизпъчваш —

толкова си самодоволен

и усещаш здравата сърцевина на живота си.

 

Впрочем по стъклото са кацали мухи

или пък някакъв химически процес е разял амалгамата:

там виждаш малки мътни зеници…

 

А сега пак пренастрой вътрешния далекомер на очите си:

На дясното слепоочие

— но само ако се взреш внимателно —

личат няколко ситни бръчки,

стрелкови окопи на кожата —

не, това не са още бръчки,

но все пак там, на същото място, някога ще се появят.

 

Тогава ще бъдеш старец;

тогава хората ще говорят: „Старият Каспар…“;

тогава леко ще подиграват момичето, на което

        прошепваш нещо —

„С този старец ли?…“ — ще кажат приятелките му.

Старец.

 

Как само се гледате —

мъжът от стъклото и ти!

Никога,

никога друг човек не ще те гледа така —

без следа от ирония.

Изобщо не смееш да се гледаш в огледалото.

Tat tvam asi?…[11]

Гладко е лицето ти, добре измито, избърсано.

Времето се е плискало в него.

Това лице, пепелище на твоите чувства, ти си съсипал

        с лъжи,

смях,

целувки, мълчания, мъки, въздишки — с живот, —

виж, под лявото око имаш малки петна.

 

Оправи лицето си в огледалото!

От преживяното през тези последни години

нищо не ти личи.

Всичко ти личи.

 

Казват, понякога факирите се хипнотизират сами.

Ако дълго се взираш в огледалото, тъй пише в енциклопедията,

изпадаш в транс…

Гледаш човека насреща,

който гледа как ти гледаш —

ти гледаш как той гледа как ти…

Отвърна очи! Събуди се.

 

Тъй, подпрян на лакът, би излязла хубава снимка

        за илюстрованите списания:

поетът гледа строго абоната,

изисква страхопочитание — признат, докато трае един

        разсеян поглед; недостъпен, напълно уверен,

сякаш изваян от замръзнала мас — съвършена вещ.

 

В двете искрящи точици,

поставени в центъра на очите ти,

блещука животът.

Всъщност сме много красиви, нали?…

Ти се разглеждаш, както се гледат мъжете в бръснарниците,

когато, подстригани, стават:

„Всичко е, слава богу, на мястото си, а ние сме все тъй

        представителни!…“

Дълго се наблюдават в огледалото:

проверка на ротата, извършена от фелдфебела-поглед —

не могат да се откъснат,

после изпъват жилетката си

и с нови сили излизат на улицата,

напълно готови за битката с другите, неподстриганите.

 

Но изведнъж

трайната сигурност на твоето изгладено сако изчезва;

идва страхът.

Страх се таи в тъмните отвори на носа ти,

с който вдишваш въздух;

тенекията върху камината тихо потрепва,

ти чуваш с очите си…

 

Кажи нещо!

Говори!

Пророкувай какво ще стане нататък!

Дали ще умра сред грижи, в легло: наобиколен от строг

        професор, медицинска сестра в бяло и сладникаво

        миришещи шишенца;

или ще пукна без шум на някое шосе, съвсем сам —

на другите скитници понякога приказвам по френски,

        понеже все пак съм бил нещо по-добро;

дали ще си изкашлям дробовете, или кротко ще се отпусна в креслото…

 

Бялото на очите ти бавно се налива с кръв —

какво състрадание изпитваш към себе си!

Обожаваш се с омраза.

 

Говори!

Пророкувай:

Успех… Престиж… Забрава… Безпаричие… Унижения…

 

        Охранените ти другари минават край теб и те тупат

        ободрително по рамото, с леко злорадство.

 

Кичур. Целувана уста. Живото кълбо на главата.

С напрегнати мускули се гледате двамата.

Още не се вижда нищо. Още и двамата сте красиви.

Дълбоко вътре гризе страхът.

 

„Върху яката на сакото си — казва мъжът от огледалото

на другия мъж — имате косъм!

Виждате ли? Блести в светлината на вечерната лампа —

        странно, ала така не бива; моля, махнете го!…“

Грижливо отстранявате косъма.

 

Отдалечавам се от огледалото.

Другият — също…

Разговор не е имало.

Очите се взират в пустотата,

с огледален поглед —

без другия от огледалото.

 

Сам.

 

1928

Курт Тухолски
Отрокът

Ти тъй се люлееш, тъй бледнееш —

                какво ти е, майко?

Ти нещо желаеш, ала немееш —

                какво ти е, майко?

        „В своята утроба нося дете;

        а знам челядта ми как расте:

без обуща, без дрехи, без мляко се вайка —

        майка съм аз! Но майка да бъда вече не ща!

                                Ще крещя!…

                                Ще крещя!…“

 

То не бива да види света — че как?

                „Какво искаш, жено?“

Мъжът ми без работа, в дома — ни петак!

                „Какво искаш, жено?“

        За една нощ на милувки страстни

        не искам с децата да бъдем нещастни!

        Искам правата на всяка богата особа,

        която си прави аборти без глоба…

        Защо никой не ме освободи от гнета?

                                Ще крещя!…

                                Ще крещя!…

 

Нищо не се постига с крещене…

                Жени, събудете се!

Долу църковното робско търпение!

                Жени, събудете се!

От болки се гърчите в своя позор,

а в ушите ви вият търгашите в хор:

„Ще родиш! Ще родиш!

                                        В бурята ти ще пълзиш!

Стига държавата да съществува —

                                животът на всички ви нищо не струва!

                Гладни били сте — все същата песен!

Децата ви трябват ни за Дортмунд и Есен,

в райхсвера, в канторите ще ги дадем —

а вие ако пукнете, ще се отървем!“

 

Сред йодоформ и кървава вата

с плач и скимтене детенце се мята.

А до креватчето чака отпред

вече един всесилен квартет:

Фабрика. Данъчно. Охтика. Бог.

 

Това е съдбата на един немски отрок.

 

1928

Курт Тухолски
Усмивката на Мона Лиза

От тебе не отвръщам аз лице.

Защото над пазача си застиваш

с изящно сплетени ръце

        и се подсмиваш.

 

Прочута си като онази кула в Пиза,

в усмивката ти виждат иронично тържество.

Но да… Защо се смееш, Мона Лиза?

На нас, заради нас, въпреки нас, със нас —

        или пък за какво?

 

Без думи учиш ни какъв е земният ни дял.

Понеже, Лизхен, от портрета ти личи,

        че който на света премного е видял,

        усмихва се, ръцете на корема скръства

                и мълчи.

 

1929

Курт Тухолски
Тези здания

Тези здания ще живеят по-дълго от тебе.

Ти си мислеше, че за теб са строени.

Но те са били тук и преди.

Ти си мислеше, че ще ги надживееш.

Но те и след теб ще са тук.

Тези здания ще живеят по-дълго от тебе.

 

Когато сновеш из града,

понесъл пакет хартия за писане, който си купил, наивнико,

понеже това е животът ти:

осем часа се шляеш,

за да се порадваш на един,

и то дъждовен…

Когато се мъкнеш из града,

тогава теб те разглеждат

господа зданията

и се подсмиват с широки муцуни-врати.

Те ще живеят по-дълго от тебе.

 

Когато идваш от онази дама,

на която казваш какво да работи

(или тя на тебе — това не може тъй точно да се различи),

тогава тези неща се извисяват наоколо —

зданията;

безброй пъти си им доказвал любовта си,

но те едва й отвръщат.

Те са студени.

Зданията се извисяват,

позволяват да ги обитаваш,

но остават неми като стени

— разбира се, като стени —

и ще живеят по-дълго от тебе.

 

Когато отиваш на лекар,

„Дали… дали не… може би…“ —

този страх в чакалнята,

докато ти дойде редът!

„Никога вече!“ — кълнеш се тихо —

това ти е осемдесет и третата клетва в тази насока…

Когато тичаш на лекар,

безчувствен към всичко, с една-единствена натрапчива мисъл

        в главата:

тогава край тебе те се издигат

и

— каквото и да направиш —

ще живеят по-дълго от тебе.

 

И още,

когато засвирят за погребението ти —

ах, не, днес вече не свирят, —

когато извън града те извозва боядисаната в черно кола,

автомобил,

естествено —

понеже толкова бързаш,

помисли: не си ли пропуснал нещо!

Когато те насадят в земята

или изгорят,

ако си платил 4.85 марки членски внос

и си кралско-пруски волнодумец —

когато те експедират там,

където — станал вече проблем — ти е мястото,

понеже сега си за другите трагично-досаден —

тогава тук ще се извисяват зданията,

видели всичките твои глупости, откак си роден,

защото те по-дълго са здания, отколкото ти — човек

 

и ще живеят по-дълго

                                от тебе.

 

1930

Курт Тухолски
Край!

Някой ден двама трябва да се разделят;

някой ден те вече не могат да се разберат —

някой ден се разклонява всеки път — и всеки

        тръгва сам — вината у кого е?

 

Вина тук няма. Ход на времето е това.

Такива пътища се пресичат в безкрайността.

Всеки разнася със себе си другия —

        винаги нещо остава.

 

Някога един към друг вълна ви е плъзнала,

нажежили сте се, слели сте се, после сплавта е замръзнала —

били сте рожба на себе си. Сега всяка половина отпада —

        нов човек се е появил.

 

Всеки към дребната си съдба лети.

Животът е промяна. Всяко Аз търси някое Ти.

Всеки търси своето бъдеще — и ето, с тромав вървеж,

тласкан от волята, без обяснения и поздрав, пеш

        поема към далечна страна.

 

1930

Курт Тухолски
Другият мъж

Ти срещаш го в някаква светска среда.

Той бъбри. Вежлив е. В подем.

Познава добре всяка тенис звезда.

Изглежда красив. Без корем.

        Танцува отлично. Не снемаш очи…

        Но там и мъжът ти стърчи.

 

Сравняваш ги тайно — това все пак може.

Мъжът ти е с нисичък ръст.

Как само стои като пън — о, боже!

Вратът му направо е тлъст!

        И мислиш си вече: „А всъщност… Освен…

        Да, онзи е тъкмо за мен!“

 

Ах, мила госпожо! Изслушай добре

стареца врял и кипял:

И с другия мъж, след година, след две,

ще бъдеш на същия хал!

        Тогаз ще му знаеш ръцете, устата;

        тогаз ще го гледаш по гащи в кревата;

        тогаз ще е сит той на твойте кавги;

        тогаз ще си чула ти всички шеги;

        тогаз ще го виждаш за радост и яд

        отгоре, отдолу, отпред и отзад…

 

Повярвай ми: в близостта идва момент,

когато спасява ни хепиенд.

На прием сме често чаровно-красиви…

но в делника пак сме еснафи свадливи.

За нас не съди по добрия ни миг.

 

А щом си открила все пак хубостник,

който безкрайно не ти се въси:

        то остани при мъжа си!

 

1930

Курт Тухолски
Винаги

Например вие, Феърбанкс, просто сте страхотен!

Знам, имате си собствен океан,

пари и щастие… и никога самотен…

с женичка, сладка като марципан…

 

        Но, мисля си, дали в среднощ, тогава,

                когато всичко спи, скръбта не ви напява:

                        „Да, винаги щастлив… това е анекдот.

                        Цял ден?

                                Година цяла?

                                                Цял живот?…“

 

Например вас, съпруга, всеки облажава:

жена ви е кралицата на красотата.

Пред вас от ваната Венера се явява…

А ние гледаме я на плаката.

        Благата си съдбата разпределя вещо.

                Но след години в погледа ви трепва нещо…

                        Така бръмчат мухи, залепнали в компот…

                        Цял ден?

                                Година цяла?

                                                Цял живот?…

 

Човече, не завиждай!

                                Щастието дави…

И в долината не забравяй върховете:

Добро е нещо, щом веднъж се прави.

Принуден ли си да го вършиш вечно — не е цвете.

                Обичаш пиле. Но какво ли ще речеш,

                щом всеки ден ти дават пиле да ядеш?

                Е, виждаш ли? Цениш го като епизод…

Бъди мъдрец!

                        И дръж на собствения си живот.

 

1930

Курт Тухолски
Тя, към него

Дарих ти всичко със охота —

душа и плът, пари и дни.

        Ти мъж си — ти си ми животът,

        мой малък ад и висини.

                На щастие се наслаждавам

                от твоето лице, коси.

                Така подробно те познавам —

                ах, нежен с мен не си.

 

Целуваш хубаво. Показваш

наслада що е. Аз мълвя —

обичаш клюки. Забелязваш,

че трябва да се начервя.

                Към всяка друга си безчувствен —

                тя няма да те изкуси;

                и вярвам, че не си изкуствен…

                Но нежен с мен не си.

 

Да беше нежен!

                О, за мене

да би намерил топлота!

Подобно пролетно ръмене

ще ме обгърне нежността!

                Но ти си твърд и гледаш строго.

                Аз слаба съм. Не се муси!

                Обичаш ли, ще страдаш много.

                        Ах, нежен с мен не си.

 

1931

Курт Тухолски
Разпиленият

Апендиксът ми е в Палмникен;

оставих кътник за престиж,

дори зъб млечен, в Саарбрюкен.

А сливиците са в Париж.

 

Безмитно тъй се разпилявам

навред в Европа и у нас.

На клиниката в Нойкьолн давам

хрущялче от носа си аз.

 

Добрият лекар оперира.

И е доволен, и богат.

Но всичко ми се ампутира.

Негоден съм за тоя свят.

 

Аз, клетникът, какво ще правя,

тръби когато затръбят?

Как в този вид ще се представя

в деня на страшния ни съд?

 

Та Дядо Боже с поглед леден

ще ме възпре: „Хер Тигер! Ах,

изглеждаш ми съвсем повреден!

Къде изчезна твоят смях?“

 

„Прочетох в някакви обяви

за генералски щат — море.

Тогаз смехът ми ме остави.“

Ще схване Бог.

                        Ще разбере.

 

1932

Франц Верфел (1890–1945) — Австрия

Венцеслав Константинов
Франц Верфел

Франц Верфел (1890–1945) е австрийски поет, романист, драматург и есеист. Също като Рилке, и той е роден в Прага и носи в творчеството си нещо от мистичното излъчване на „златния град“. Верфел израства в семейството на заможен търговец-евреин и следва в университетите на Лайпциг и Хамбург. Близко приятелство го свързва с пражките писатели Макс Брод и Франц Кафка. След едногодишна военна служба Франц Верфел се посвещава на литературата и с Валтер Хазенклевер и Курт Пинтус съставя прочутата експресионистична антология „Страшният съд“ (1913–1921). През този период общува с поета Райнер Мария Рилке и с критика Карл Краус. През Първата световна война Верфел е мобилизиран и служи на Източния фронт. След войната заживява във Виена, там се оженва за Алма Малер — вдовицата на композитора Густав Малер — и предприема дълги плодотворни пътувания из Италия, Египет и Палестина, изпълнени с преживявания и творчество.

Когато в Германия идва на власт националсоциализмът, Верфел е изключен от Пруската академия на литературата и творбите му са забранени, а след Аншлуса на Австрия в 1938 г. той е принуден да емигрира във Франция, а после в САЩ, където в 1941 г. получава американско гражданство. Заедно с други немски писатели-емигранти като братята Ман и Лион Фойхтвангер се установява в Бевърли Хилс, Калифорния, където умира, без да се завърне в родината си.

Дълбоката религиозност на Франц Верфел, почерпана от еврейски и католически представи и предания, го довежда до социална изолация и вътрешна самота. В творчеството му се примесват боготърсачество с хладен психологизъм. Поезията му обаче, на която той особено държи, е изпълнена с хуманистичен патос — стихосбирките му „Приятел на света“ (1911), „Ние съществуваме“ (1913) и „Един-друг“ (1915) дават на младото поколение, запокитено сред хаоса на Първата световна война, духовна опора с призиви към любов и братство. Следват стихосбирките „Песни от трите царства“ (1917), „Съдният ден“ (1919), „Заклинания“ (1923) и „Нови стихотворения“ (1928).

Като разказвач Верфел си създава име преди всичко с новелите „Не убиецът, убитият е виновен“ (1920) и „Смъртта на дребния буржоа“ (1927). Голям интерес събуждат „Верди. Роман за една опера“ (1924), „Абитуриентска среща. Историята на една младежка вина“ (1928), „Барбара или Благочестието“ (1929), „Сестрите от Неапол“ (1931), „Песента за Бернадета“ (1941) и посмъртно издаденият роман „Звездата на неродените“ (1946). В късните произведения на Верфел основен мотив става страданието, болестта и смъртта. Личната драма на твореца придобива космически измерения.

Франц Верфел
Приятел на света

Понесъл съм много у себе си.

Миналото на предишни животи.

Затрупани пространства,

С леки следи от звездни лъчи.

 

Често не съм на повърхността,

Потънал дълбоко в чужди съдби.

 

Изпитвам тъга по дома си.

 

О, късове, останки, о, минало отминало!

 

1910

Франц Верфел
Детският костюм

Моят стар моряшки костюм! В него все още намирам топчета най-разноцветни.

Как си припомня ръката ми детските джобове, мили, приветни!

 

Трохи от закуските, малък подковообразен магнит,

Бележник със „Списък на учители и съученици“, доста изтрит.

 

Спомням си: В предния двор се намираше помпа, увита цялата в слама,

През междучасието в десет там ни обземаше радост голяма.

 

Разпятие, портрети на кайзера, гъба, дъска, тебешир, показалка,

И зеленият чин, в който бях издълбал своя дупчица малка.

 

Следобед в четири, как само изхвръквахме от любимото здание.

Ритахме топка сред калните, стъпкани вече поляни.

 

Всичко бе силно, сурово, буйно, чудесно,

Никога после не съм дишал тъй дълбоко и лесно.

 

Сещам се: Често наведен, сякаш през порта разглеждах света между краката,

Тогава по-други и чужди изглеждаха слънцето, небето, земята.

 

1910

Франц Верфел
Взорът на съществото

Ти галиш силния и верен дог.

Вникни в глъбта на взора му дълбок

И разтълкувай страшната печал,

Която ни души като воал.

 

Прозре ли ангел в нашите очи,

Ще пита същото, ще замълчи,

Ще се извърне, ще се потресе,

Понеже няма да го понесе.

 

1910

Франц Верфел
Сторих добрина

Сърце, ликувай!

Сторих добрина.

И вече не съм сам.

Един човек е жив,

Един човек живее,

И щом за мен помисли,

Очите му се навлажняват.

Сърце, ликувай:

Един човек живее!

И вече не съм, не, вече не съм сам,

Понеже сторих добрина.

Ликувай, сърце мое!

 

Край на горестните дни.

 

Хиляда добрини сега ще сторя!

Вече чувствам

Как всичко ме обича,

Понеже аз обичам всичко!

Кипя, изпълнен от блаженство на познанието!

Ти, мое сетно и най-сладко,

Най-ясно, най-пречистено, най-просто чувство!

Доброжелателност!

Хиляда добрини сега ще сторя.

И най-прекрасната награда

За мен е отредена:

Благодарност!

 

Благодарност от света.

Безмълвните предмети

Се хвърлят в обятията ми.

Безмълвните предмети,

Които в миг на сбъдновение

Погалвах като предани животни.

 

Писалището ми проскърцва,

Разбирам, че ламти да ме прегърне.

Пианото се мъчи да изсвири любимата ми песен,

Тайнствено и непохватно

Отекват всички струни заедно.

Книгата, в която съм зачетен,

Разгръща страниците си сама.

 

Сторих добрина!

 

Някой ден ще тръгна сред зелената природа,

А дърветата и виещите се растения

Ще ме последват,

Тревите и цветята

Ще ме догонват,

Опипващите корени ще ме обгръщат,

Нежни клонки

Ще ме обвиват здраво,

Листа ще се посипват върху мене,

Тихо, като малък,

Плискащ водопад.

 

Безброй ръце към мене се протягат,

Безброй зелени длани,

И обграден отвсякъде,

Стоя пленен

От прелест и любов.

 

Сторих добрина,

Изпълнен съм от радост и доброжелателност

И вече не съм сам,

Не, вече не съм сам.

Ликувай, сърце мое!

 

1910

Франц Верфел
Добрият човек

Негова е силата, звездното войнство,

Той държи света като орех в дланта си,

Безсмъртно се вие смях край лика му,

Войната е негова същност, триумфът — негова цел.

 

А където е той и протяга ръце,

Където викът му тиранично отеква,

Разчупва се несправедливостта на творението,

И всички неща стават едно и божествени.

 

Непобедими са сълзите на Доброто,

Градиво за света и влага за плодовете,

Където добрите му сълзи се стичат,

Разпада се всяка форма и се завръща в себе си.

 

Няма ярост, с неговата сравнима.

Той стои сред кладата на живота си,

И в нозете му се гърчи загубен

Дяволът, стъпкан бръмбар-рогач.

 

А когато поеме по сетния път, отстрани ще летят

Два ангела, главата му ще потопят в небесните сфери,

Ще крещят тържествуващо сред злато и огън,

И с трясък ще блъскат своите щитове.

 

1910

Франц Верфел
Любовна песен

Всичко, от нас произлязло, в други пространства отива.

Даря ли ти своята обич, така и света ще обикна!

Извисиш ли се заради мене, походката ти сияе,

Изличи ли се моята болка… духът ми криле ще разпери!

Ах, каквото съдба назовават, нека ме прати в небето!

Ако пък ме улучи стрелата… дано само ти си щастлива.

Зазвучиш ли край мен като флейта, денят ми за миг разцъфтява!

И ето че тук на земята ставаме богоподобни!

 

1910

Франц Верфел
Неделна вечер

Ха! Не съм напуснал още таз звезда!

Все още ме обгръща сладостно бездейна скръб.

Ала преди велението на душата

Да ме отнесе към ранната зора,

Ще прошумя през дългата Световна нощ,

Ще полетя с покойниците

През непробудени ливади и гори.

Сладостно през мене ще потънат

Плачещите образи на изоставения.

Преди да гръмнат първите фъртуни,

Преди да паднат чуждите лъчи,

Преди в горчивата прегръдка гибелното У т р о да ме задържи.

 

1913

Франц Верфел
Хекуба

Още броди нощем по Земята —

Тя, най-тежкото сърце човешко.

Броди бавно под звезди, дървета,

През врати и пътища повява.

Древна майка, най-злочеста майка!

 

Толкоз мляко имаше в гърдите,

Толкоз много синове отгледа.

Скитай вредом! — Нощем по Земята,

Древна майко, ядка на Всемира,

Като гаснеща звезда прелиташ.

 

Под звезди, дървета, броди нощем

Тя през хиляди стъмени стаи,

Дето спят жените — млади майки,

Броди край креватчетата с мрежи

И в лъча на сънищата детски.

 

Спира се до някоя главица

И се взира там с такава мъка —

Немощен ветрец, от скръб изваян, —

Че скръбта намира образ в нея,

А светликът в мъртви лампи плаче.

 

И жените стават от леглата,

Щом си тръгне — боса, с тежки стъпки…

Дълго бдят край сънищата детски,

Гледат бавно стаята сред мрака,

Бършат сълзи на невнятна мъка.

 

1914

Йоханес Р. Бехер (1891–1958) — Германия

Венцеслав Константинов
Йоханес Р. Бехер

Йоханес Р. Бехер (1891–1958) е немски поет, белетрист и драматург, роден в Мюнхен в семейството на юрист. През 1910 г., отвратен от буржоазния морал на родителите си и от социалното лицемерие, Йоханес Р(оберт) Бехер решава да се самоубие заедно с приятелката си, но самият той, след като я застрелва, оцелява, макар и с тежки поражения. Следва филология, философия и медицина в родния си град, Йена и Берлин.

Съвсем млад Бехер започва да пише и сътрудничи на експресионистичното списание „Ди Акцион“ в търсене на нови поетически форми и нов художествен изказ. Поради влошеното си здраве от опита за самоубийство е освидетелстван като негоден за военна служба и избягва участието си в Първата световна война, но се пристрастява към наркотици и хомосексуални връзки. Престоява в психиатрични клиники, за да се лекува от морфинова зависимост. Прави нов опит за самоубийство, като си прерязва вените, но и този път оцелява.

В 1918 г. Бехер става член на съюза „Спартак“, от който се сформира новосъздадената Германска комунистическа партия. Разочарован от поражението на Ноемврийската революция, поетът напуска в 1920 г. комунистическата партия и се отдава на религията, но в 1923 г. отново се връща в партията и се заема с журналистическа и писателска дейност в полза на една бъдеща социална революция. Срещу стихосбирката му „Трупът на трона“ (1925) и романа му „Люисит или Единствената справедлива война“ (1925) е заведено съдебно дело заради „подготовка за държавна измяна“. (В същата година в България Гео Милев е подведен под отговорност за поемата си „Септември“ и загива като „безследно изчезнал“.) Процесът срещу Йоханес Р. Бехер е прекратен едва в 1928 г. поради протестите на видни световни писатели като Томас Ман, Ромен Ролан и Максим Горки. В 1932 г. Бехер става кандидат за депутат на Германската комунистическа партия в Райхстага.

Когато на власт идват националсоциалистите, книгите на Йоханес Р. Бехер са публично изгаряни и му е отнето немското гражданство. Поетът успява да емигрира през Париж в Съветския съюз, но там търпи обвинения в „троцкистки уклон“ и прави нови опити за самоубийство. Под натиска на събитията и сталинистките „чистки“ неговият литературен стил се променя от „екстатичен експресионизъм“ в „социалистически реализъм“. Близка дружба го свързва с унгарския философ и литературен теоретик Дьорд Лукач, който го подтиква да се запознае по-обстойно с литературата на XVIII и XIX век — така поетът открива за творчеството си формата на сонета.

След края на Втората световна война Бехер се завръща в родината си и отдава силите си за духовното възраждане на Германия, като става президент на Академията на изкуствата на ГДР и министър на културата. В 1949 г. съосновава най-значимото литературно списание в ГДР „Зин унд форм“. Създаденият през 1955 г. Литературен институт в Лайпциг е наречен след смъртта на поета на неговото име.

В най-доброто от лириката на Йоханес Р. Бехер се сплитат народностни мотиви с интимни изповеди, политически копнения с прекрасни природоописания, а философските му „Немски сонети“ (1951) са изпълнени с дълбоки прозрения за смисъла на живота и мястото на човека върху тази раздирана от противоречия земя. През 1958 г. в чест на поета е учредена литературната награда „Йоханес Р. Бехер“.

Йоханес Бехер
Край морето слънцето пече

Край морето слънцето пече —

Гледаме как времето тече,

Сякаш всички векове зад нас

Са еднакви с този земен час.

 

А велик бе само ОНЯ ден,

След като човек бе сътворен,

В който сред стихии с мощен вик

Той пред Нищото бе вдигнал лик…

 

Край морето слънцето пече,

Времето към пустош ни влече,

Нищото връхлита ни за миг…

 

Ставаме: за да възправим лик.

 

1918

Йоханес Бехер
Общият ни път с теб

Обичам те, че зорко в мене бдиш,

Обичам те, че тайно ме градиш.

 

Обичам те, че мразиш слабостта

И всичко излиняло в любовта.

 

Обичам те, че искаш ти от мен

Без страх да крача, с поглед извисен.

 

Обичам те, че само ти успя

В сърцето ми да разгориш борба.

 

Да те обичам трябва. Ти в нощта

Живот ми вдъхна с любеща уста.

 

Да те обичам трябва. С твоя смях

Просветнах сам и своя лик огрях.

 

Да те обичам трябва като зрак,

Обичам те, мой блян и таен знак.

 

Обичам те, мой кестен в паметта,

Бял облак, литнал в синя висота.

 

Ти бе в полето малкият поток,

Ти беше моят небосвод дълбок.

 

Да те обичам трябва. Всичко в мен

Е твое — аз от теб съм озарен.

 

Каквото бях, каквото даде плод —

То с мен ще те обича цял живот.

 

1919

Йоханес Бехер
Майката

На събора, дето всеки път

Вечер луди танци се въртят…

 

В църквата или на двора вън,

Щом отекне литургиен звън…

 

В кръчмата на сватбения пир,

Щом задумка музика безспир…

 

Вредом, непрестанно, час след час

В черни дрехи тя стои пред нас.

 

Взима дял на хората в глъчта,

Въпреки че е безмълвна тя.

 

Там е, дето и стражарят бди

Кой пак с дръзки приказки вреди.

 

Щом селякът нощем в пот облян

Чуе плач и скочи изтерзан,

 

А жена му рожбата зове,

Ала само вятър вън реве…

 

Рано заран, плъзнат ли мъгли

И закукуригат ли петли:

 

Вредом, непрестанно, час след час

В черни дрехи тя стои пред нас.

 

Всеки вижда сивата глава —

Майка на загинал е това.

 

Тя се вглежда, дири със очи,

Сякаш син й в миг ще дотърчи.

 

В погледа й все живее той —

За какво ли падна в оня бой?

 

Мълком пита всяко същество,

Мълком пита всички: „За какво?“

 

На площада често до зори

Чака. Отговор дали откри?

 

Образът й сякаш не е сам.

Сякаш много майки чакат там…

 

Вредом, непрестанно, час след час

В черно майката стои пред нас.

 

Няма тя да се успокои.

Дума не отронва. Но стои.

 

1919

Йоханес Бехер
Бах

Блуждаят още звуците, застиват

И бдят, отдръпват се пред урагана,

Прозвънва тон — последната камбана:

И гръмват, сякаш планини се сриват,

Ликуват звуците, нахлуват с ек

И в теб, и в мен и властно ни пленяват

— Желаем само да сме отзвук лек, —

Но те към светъл връх ни извисяват,

Отдето всичко покрай нас за миг

Добива своя неподправен лик.

Редят ни звуците, мълвят: „Недей,

Това е дребно, онова — голямо!“

Велико време! Как отеква само…

В могъщата му фуга ти се влей!

 

1938

Йоханес Бехер
Лицето ми е нива

Лицето ми е нива! Набраздено,

Разровено поле от скръб! Без ред

Дълбае времето, неутолено

От бръчките, от образа ти блед.

 

Лицето ми е нива! А скръбта —

Сеяч! Ори ти, моя скръб! Изравяй

Самоизмамата, надменността —

Скръбта на страдащите не забравяй

 

И преори лицето ми без мяра!

Засей го с горести и този път!

Лицето ми е нива, угар стара:

 

Орачи и сеячи го плодят…

И от глъбта му светлина прелива

И става лик… Лицето ми е нива!

 

1938

Йоханес Бехер
На другарите

Видяхме как се сриват градовете.

Къде да дирим днес сигурността?

Остана ли приятел? Доброта?

Нима сред ада ще поникне цвете?

 

С уверен поглед, впит в безкрайността,

Без името на Бог да призовете,

Със себе си повели спор в гръдта,

Преди последен стон да издадете,

 

Пак горди, че на времето в пастта

Растете — вие, моите другари:

Сам врекох се на вашите души —

 

Дължа на вас, калените в пожари,

Че вечната разруха на света

Живота ми все пак не разруши.

 

1938

Йоханес Бехер
Песен на обновената земя

Когато от колибите поеха

Селяците, сплотени до един,

И царския дворец със щурм превзеха,

Земята засия под свода син.

 

Тя също своя господар прогони

И сякаш цялата се подмлади,

Когато мощни тракторни колони

Вдълбаха в древната й гръд бразди.

 

И с всички заедно запя земята,

Когато труд свободен закипя

И жътва заприбираха селата —

За плодородието химн запя:

 

„Днес вече няма роб и няма цар,

Свободният човек е господар!“

 

1938

Йоханес Бехер
Трудният път

Пред нас е път. Но трудно се върви

И никой още пътя не познава.

В редиците тревожен глас мълви:

„Нима все пак посоката е права?“

 

И някой спира, мисли углъбен,

По дългия и труден път се взира,

Но тръгва пак, уверен, окрилен,

И в тих копнеж сърцето му замира.

 

А често в нас посоката се губи

И трудният ни път по-труден става,

Когато хленчим: „Този път не струва…“

 

И ето че другар пред нас развява

Отново знаме в дланите си груби…

О, труден път! Но друг не съществува.

 

1938

Нели Закс (1891–1970) — Германия

Венцеслав Константинов
Нели Закс

Нели Закс (1891–1970) е немска поетеса, автор на театрални пиеси и преводачка, родена в Берлин в семейството на изобретател и фабрикант. Израства в култивирана еврейска среда, отрано музицира, пише стихове и желае да стане балерина. Толкова е впечатлена от дебютния роман на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“ (1891), че започва да си кореспондира с шведската писателка и това общуване ще продължи повече от тридесет и пет години.

Нели Закс живее в усамотение и не участва в обществения живот. В 1921 г. с помощта на писателя Стефан Цвайг издава първата си стихосбирка „Легенди и разкази“, създадена в стила на неоромантизма и възпяваща природата и музиката. Поетесата се вдълбочава в трудовете на Мартин Бубер и усвоява неговите хасидистки възгледи. След 1933 г. Нели Закс прекарва „седем години под ужаса на Хитлер“, а творбите ѝ са официално забранени. Едва в 1940 г. успява чрез името на току-що починалата нобелистка Селма Лагерльоф да получи виза за Швеция и в последния момент преди изпращането ѝ в концлагер се преселва заедно с майка си в Стокхолм (цялото останало семейство загива в лагерните пещи).

В емиграция поетесата изкарва прехраната за себе си и майка си като перачка, научава шведски и започва да превежда модерна шведска лирика на немски. Едва в 1953 г. получава шведско гражданство. Нели Закс записва и по-късно публикува стиховете, които е носила в съзнанието си през дните на страдания в родината си. Задълго остава непризната в западната немскоезикова общност и е издавана със съдействието на поета Йоханес Р. Бехер само в Източна Германия — там излиза стихосбирката ѝ „В обиталищата на смъртта“ (1946), както и отделни стихове в списание „Зин унд форм“. Едва след време в Амстердам излиза стихосбирката ѝ „Звездно затъмнение“ (1949). През петдесетте години Нели Закс започва кореспонденция с поета Паул Целан, когото посещава в Париж през 1960 г. Постепенно тя си пробива път и в литературния живот на ФРГ и бива „открита“ от младото поколение немски поети. Нейните стихосбирки „И никой не знае какво по-нататък“ (1957) и „Бягство и преображение“ (1959) излизат в Хамбург, Мюнхен и Щутгарт. Следват „Пътуване в безпрашието“ (1961), „Все тъй смъртта празнува живота“ (1961), „Пейзаж от викове“ (1966) и издадената посмъртно „Разцепѝ се, нощ“ (1971).

Жалби и надежди за просветление озаряват книгите на Нели Закс. Пророческата ѝ поезия се корени в библейските псалми, староеврейските традиции и идеите на хасидизма. Творбите ѝ са изпълнени с болката и религиозната мистика на еврейския народ, като проникват в дълбокия смисъл на това мъченичество. „Небето те руши, ти вкусваш милостта“, се казва в едно нейно стихотворение.

Нели Закс е удостоена с редица литературни отличия, между които наградата „Дросте“ на град Меерсбург (1960) и учредената на нейно име в град Дортмунд награда „Нели Закс“ (1961), а в 1966 г., на седемдесет и петия си рожден ден, получава от ръцете на шведския крал Нобеловата награда — „за изключителните ѝ поетически и драматически произведения, които със завладяваща мощ тълкуват съдбата на еврейския народ“. Парите от наградата поетесата дарява на нуждаещи се. Нели Закс не се завръща в Германия и умира в Стокхолм, достигнала световно признание.

Нели Закс
Дойде ли някой…

Дойде ли някой

отдалече

с език

който може би заключва

звуците

с цвиленето на кобила

или

писукането

на новородени косове

или

като скриптящ трион

разкъсва всяка близост

 

Дойде ли някой

отдалече

с движения на куче

или може би на плъх

и е зима

тогава дай му топла дреха

също е възможно

да тлее жар под стъпките му

(може би е яздил

метеор)

затова не го гълчи

ако килимът ти надупчен закрещи —

 

Чужденецът винаги държи

родината си на ръце

като сираче

за което може би не дири

нищо друго освен гроб.

 

1946

Нели Закс
Молитва за мъртвия жених

Да знаех само

на какво се е спрял твоят последен поглед.

Било ли е камък, изпил вече много последни

погледи, докато ослепени,

са падали върху слепеца?

 

Или е било пръст,

достатъчна, за да запълни обувка,

и вече почерняла

от толкова разлъки

от толкова насилствена смърт?

 

Или е било последният ти път,

донесъл ти сбогуване от всички пътища,

които си изминал?

 

Или пък локва, къс блестящ метал,

навярно катарамата на твоя враг,

или някой друг, нищожен прорицател

на Небето?

 

Или тази Земя, която

никого не пуска да си тръгне необичан,

пратила ти е по въздуха едничък знак на птица,

припомнящ на душата ти, че тръпне

в твоето изпепелено от страдание тяло.

 

1946

Нели Закс
Вие, мои мъртви…

Вие, мои мъртви,

сънищата ви осиротяха

нощ затули образите ви

езикът ви лети и пее с тайни знаци

 

Бежанският рой на мислите

горещото ви завещание

проси на брега ми

 

Неспокойна съм

до смърт уплашена

да уловя съкровището с късче от живот

 

Макар и притежателка на мигове

на сърцебиения и разлъки

на смъртоносни рани

къде е моето наследство

 

Солта е моето наследство

 

1946

Нели Закс
Вие, зрителите…

Вие, зрителите,

пред чиито погледи убиват.

Както чувстваш нечий поглед впит в гърба ти,

така ще чувствате по тялото си

погледите на убитите.

 

Колко ли оцъклени очи ще ви сподирят,

когато от скривалищата си берете теменуги?

Колко умоляващо издигнати ръце

сред мъченически извития клонак

на стари дъбове?

Колко спомени ще никнат от кръвта

на вечерната заря?

 

О, неизпетите приспивни песни

в нощния самотен вик на гургулицата. —

Някой някога звезди е свалял от небето,

сега това ще прави вместо него старият геран!

 

Вие, зрителите,

няма да издигнете убиваща ръка,

ала не сте отърсили

прахта от своите копнежи

и ще спрете — там, където тя

ще се превърне в светлина.

 

1946

Нели Закс
Хор на спасените

Ние, спасените,

от чиито кухи кости смъртта издяла вече своите флейти

на чиито жили смъртта прокара вече своя лък —

нашите тела все още жалят за отминалите дни

с осакатената си музика.

Ние, спасените,

все още примките за нашите гърла висят

пред нас сред синкавия въздух —

все още всички пясъчни часовници се пълнят с капещата наша кръв.

Ние, спасените,

все още ни разяждат червеите на страха.

Нашата звезда лежи погребана в прахта.

Ние, спасените,

ви молим:

Покажете ни полека своето слънце.

Под строй ни поведете от една звезда към друга.

Позволете ни безмълвно да научим пак живота.

Иначе и песента на птица,

пълненето на ведрото в кладенеца

могат да разбунят лошо запечатаната наша болка

и да ни отнесат сред пяната.

Молим ви:

Не ни показвайте все още хапещ пес —

може да се случи, може да се случи

на прах да се разпаднем —

пред очите ви да се разтлеем в пепел.

Та какво задържа нашата тъкан?

Ние, бездиханните,

душите ни избягаха при Него от дълбоката среднощ

дълго преди да се спасят телата ни

в ковчега на мига.

Ние, спасените,

стискаме ръката ви,

разпознаваме очите ви —

но ни задържа заедно единствено разлъката,

разлъката в прахта

задържа ни при вас.

 

1946

Нели Закс
Закриляни са влюбените…

Закриляни са влюбените

под зазиданите небеса.

Незнайна сила им дарява дъх,

те носят камъните за благодатта

и всичко, тук което расне,

при тях тепърва ще намери дом.

 

Закриляни са влюбените

и единствено за тях все още славеите пеят,

не са изчезнали сред глухотата,

а приказките тихи на леса, сърните

кротко страдат пак за тях.

 

Закриляни са влюбените,

те отгатват затаената тъга на вѐчерното слънце,

кървящо върху върбов клон —

и упражняват през нощта усмихнати умирането,

тази тиха смърт

с всички ручеи, изтичащи в копнеж.

 

1949

Нели Закс
Ние, майките…

Ние, майките,

в дома си спастряме

семена на копнежа от морската нощ,

пастирки сме ние

на разпиляно имане.

 

Ние, майките,

с планетите

мечтателно скитаме,

приемаме прилива

на отминалия, на идния ден,

с рожбите си

като с остров

сме сами.

 

Ние, майките,

на смъртта казваме:

разцъфвай в кръвта ни.

За любовта носим пясък,

а за звездите — сияещ всемир.

 

Ние, майките,

в люлките люшкаме

здрачните спомени

за деня на Твореца…

Ритъмът на диханието

е нашата любовна песен.

 

Ние, майките,

напяваме в сърцето на света

музиката на покоя.

 

1949

Нели Закс
Винаги…

Винаги

когато тук деца умират

най-крехките неща изгубват своята родина.

Жертвеното було на вечерната заря

в която тъмната душа на коса

жалостно зове нощта —

тихи ветрове повяват над треперещи треви

гасят руините на светлината им

и сеят смърт —

 

Винаги

когато тук деца умират

изгарят огнените образи

на тази нощ, самотна в своята тайна —

Но кой ли знае за указващите пътя знаци

които праща ни смъртта:

уханието от дървото на живота,

кукуригането на петел, което дните съкращава

магически часовник от тревогата на есента

където детски стаи рухват от проклятия —

разбиването на вълните о брега на мрака

кипящият, увличащ сън на времето —

Нели Закс
Народи на Земята…

Народи на Земята,

вие, които се обгръщате със силата на непознати

светила като кълбо с конци,

съшивате и пак раздирате съшитото,

изкачвате се сред смешението на езиците

като в пчелни кошери,

та в сладостта да жилите

и да бъдете ужилвани —

 

Народи на Земята,

не разрушавайте Вселената на думите,

не сечете с ножа на омразата

звука, роден ведно с дъха.

 

Народи на Земята,

О, нека никой да не мисли „Смърт“, изричайки „Живот“ —

и никой да не вижда „Кръв“, когато казва „Люлка“ —

 

Народи на Земята,

оставете думите при извора им,

защото те са силата, която може

да тласне хоризонтите към истинско небе

и те със своята отвърната страна,

подобно маска, зад която се таи нощта,

помагат на звездите да родят —

 

1949

Нели Закс
Колко морета в пясъка изгубени…

Колко морета в пясъка изгубени,

колко пясък в камъка затворен,

колко време в песенния рог на раковините

изплакано,

колко смъртна самота

в бисерните погледи на рибите,

колко утринни тръби в коралите,

колко звездни образи в кристала,

колко кълнове на смях в гърлото на чайката,

колко носталгични нишки,

по нощните планетни орбити пътували,

колко плодородна почва

за корена на словото:

Ти —

зад всички падащи решетки

на загадките

Ти —

 

1957

Нели Закс
Отвърната…

Отвърната

те чакам аз

ти пребиваваш надалеч от живите

или пък близо.

 

Отвърната

те чакам аз

тъй като не бива освободените

да бъдат заловени

с примки на копнежа

нито увенчани

с корона от планетен прах —

 

Любовта е пясъчно растение

което служи в огъня

и не изгаря —

 

Отвърната

те чака тя —

 

1959

Нели Закс
Линия…

Линия

като жив косъм

изтеглен

с блясъка на смъртна нощ

от теб

до мен.

 

С колеблива стъпка

излизам вън

и се привеждам

жадна

да целуна края на далечините.

 

Вечерта

прехвърля моста

на нощта над заревото

удължава твоя морски провлак

и аз с боязън слагам крак

върху треперещата струна

на започващата вече смърт.

 

Но това е любовта —

 

1959

Нели Закс
Самота безмълвна кадифена нива…

Самота безмълвна кадифена нива

от градински теменуги

изоставена от алено и синьо

виолетово преобладаващата багра

твоят плач я сътворява

от нежната уплаха на очите ти —

 

1959

Нели Закс
Все тъй смъртта празнува…

Все тъй смъртта празнува

живота в тебе

глупачке в спиралата на припряността

всяка стъпка все по-далеч от детските часовници

и по-близо по-близо хваната от вятъра

грабителя на копнежа —

От страхопочит се надигат легла и столове

тъй като вълнението е вече морско

 

и врати —

ключът сложен за отбрана

променя посоката с отваряне навън —

 

Белите сестри окъпани в звезди

от докосванията на чуждоземни знаци

от онзи който тук захранва жилите

чрез своите подземни извори на жаждата

от тях виденията трябва да пият до насита —

 

1961

Нели Закс
Тази нощ…

Тази нощ

поех по тъмна уличка

зад ъгъла

Там сянката ми падна

в моите прегръдки

Тази уморена дреха

искаше да бъде носена

и баграта на Нищото ме заговори:

Отвъд си ти!

 

1961

Густав Хайнзе (1896–1971) — Австрия

Венцеслав Константинов
Густав Хайнзе

Густав Хайнзе (1896–1971) е австрийски поет, който десетилетия наред живее и твори в България. Пристига в София през двадесетте години на XX век. Създава тук семейство, заживява с българската култура и до края на дните си превежда от български на немски творби от български поети.

Сто и десет години след рождението на Густав Хайнзе преводаческото му наследство е обединено в един том под надслов „Български напеви“ („Bulgarische Gesänge“. (2006), за да представи на съвременната немскоезична публика творци на българското слово: от Любен Каравелов и Иван Вазов до Валери Петров и Леда Милева. В антологичния сборник са включени избрани поеми и балади, създавани в продължение на едно столетие (1875–1970).

Густав Хайнзе
Другият

С какво ли бих могъл да покруся аз теб, непокрусимата?

Погубих дни и нощи в размишления,

примамван с гласовете на надеждата,

че времето е мое притежание

и в неговата безизмерност възможното ще се роди.

 

Сега те виждам покрусена, теб, непокрусимата!

Как стана тъй, кажи?

Наистина, бе мое търпеливото, протяжно време,

но не и краткотраещият миг.

Той него Другият обхвана, когото тъй и не познах.

Бертолт Брехт (1898–1956) — Германия

Венцеслав Константинов
Бертолт Брехт

Бертолт Брехт или Ойген Бертолд Фридрих Брехт, както гласи цялото му име, е немски поет, белетрист, драматург, режисьор и теоретик на изкуството, роден в Аугсбург в семейството на фабрикант. Следва естествени науки, медицина и литература в Мюнхен, а в края на Първата световна война е мобилизиран като санитар в аугсбургски лазарет. После продължава следването си, но се отдава изцяло на литературата и театъра и става драматург и режисьор в Мюнхен при кабаретиста Карл Валентин. В 1922 г. получава литературната награда „Хайнрих фон Клайст“, а в 1924 г. отива в Берлин и там работи като драматург в „Дойчес театър“ при Макс Райнхард. През цялото това време пише стихове, а като противодействие на буржоазния си произход се увлича от учението на Маркс за класовата борба, но никога не встъпва в Германската комунистическа партия. Брехт развива идеята си за „епическия театър“, в 1928 г. се оженва за голямата актриса Хелене Вайгел и заедно жънат сценични успехи, най-значимият от които е постановката на „Опера за три гроша“ (1928).

След установяването на националсоциалистическа диктатура в Германия поетът емигрира в Дания, а в родината му неговите творби са публично изгаряни и му е отнето немското гражданство. В Дания, изпълнен „с вяра в нежната сила на разума“. Брехт създава драмата „Животът на Галилей“ (1938) и написва прочутите си „Свендборгски стихотворения“ (1939). През 1941 г. се преселва в САЩ с напразната надежда да намери поприще като сценарист в Холивуд. През 1947 г. е подложен на разпити от Комисията за антиамериканска дейност и, набеден като комунист, едва успява да избегне затвора. В 1948 г. Брехт се завръща в Германия и заедно с жена си създава световноизвестния театър „Берлинер ансамбъл“, където поставя преди всичко свои творби. Умира в Берлин и е погребан до своя учител по диалектика — философа Хегел.

Поетическото си творчество Брехт започва с дръзки антибуржоазни сатири и улични балади в експресионистичен маниер, но под влиянието на Вийон, Рембо и Киплинг скоро задълбочава художественото си светоотношение и постепенно намира своя неповторим поетически глас. След Втората световна война стремежът му е да създаде поезия, която „да съответства на новите обществени отношения“, каквито смята, че открива в ГДР. В последните години от живота си Брехт сам съставя известния сборник „Сто стихотворения“ (1951), в който включва най-добрите си работи от всички творчески периоди. Публикува и последната си стихосбирка „Буковски елегии“ (1953).

Славата на Бертолт Брехт като поет и драматург несправедливо засенчва постиженията му в областта на прозата — той е също майстор на „притчовия роман“ и социалния разказ. Във всеки Брехтов прозаичен откъс е вложено зрънце от онова богатство на идеи, образи, философски прозрения, житейски опит, ерудиция, които присъстват в драматургията и лириката му. Многообразното творческо дело на Бертолт Брехт продължава да оказва неизмеримо въздействие върху съвременната немска и световна литература. В чест на поета родният му град Аугсбург учредява през 1995 г. литературната награда „Бертолт Брехт“.

Бертолт Брехт
За плуването в езерата и реките

1

През лятото, щом ветровете само

Върхарите поклащат, ти наслуки

Легни сред езерото, сред реката —

Тъй ставаш водорасло между щуки.

Олеква тялото ти. А дланта ти,

Щом леко литне към небето пак,

Ветрецът в унес я люлее,

Навярно взел я за кафяв клонак.

2

По обед сипе тишина небето.

Очи притваряш: лястовици слизат.

Сред тинята мехурчета бълбукат

И знаеш: хладни риби те пронизват.

Тъй тялото, бедрата и ръката

Събрани са в едно, не трепваш ти.

И само риба щом през теб премине,

Усещаш — горе слънцето блести.

3

А вечер, щом от дългото лежане,

От леност тялото те наболява,

Без жалост всичко захвърли със плясък

В лазурната вода — тя отминава.

Но е добре да издържиш до мрак,

Когато над реката връхлетят

Акулите на небесата бледи —

И в миг нещата ще се наредят.

4

Естествено, легни по гръб тогава.

По навик остави се на водата.

Не плувай, не, а просто се преструвай,

Че сам си вече камък сред реката.

Небето гледай, дръж се, сякаш в скут

Жена те носи. И така е, знай!

Не се движи, прави като добрия Господ,

Когато вечер плува в своя речен рай.

 

1919

Бертолт Брехт
О, Фа̀лада, де висиш!

Аз мъкнех каручката си със сетни сили,

До „Франкфуртер Алее“ едвам допълзях.

И там си помислих: „Ах!

Останах съвсем без сили! Отпусна ли се за миг,

Ще се скъсат моите жили.“

 

Десет минути по-късно

Вече лежах с изплезен език.

 

Тъкмо бях рухнал на калния път

(Каруцарят хукна да дири телефон),

От всички страни се втурнаха сякаш милион

Гладни хора — фунт месо да откъснат от мене без жал.

С ножове режеха от кокалите ми жива плът,

 

Но аз още дишах, изобщо

Докрай не бях си умрял.

 

А познавах от преди тези хора грабливи!

Те сух хляб ми даваха,

Мятаха ми зебло против мухите и предупреждаваха

Каруцаря да се държи добре с мене.

Някога тъй любезни, а днес тъй немилостиви!

 

Какво ли е станало с тях?

Ах, изведнъж са като преобразени!

 

И се запитах: какъв ли е този студ, дето стяга

Душите на хората тук?

Кой тъй ги блъска, че един към друг

Вече напълно са охладнели?

 

Но помогнете им! И то веднага!

Иначе ще ви сполети нещо, от което бихте онемели!

 

1919

Бертолт Брехт
Спомен за Мари А.

1

През оня ден на синия септември

Под млада слива аз държах смълчан

В прегръдките си бледата любима,

Безмълвна и красива като блян.

А в лятното небе високо горе

Над нас се рея дълго облак бял.

Когато после пак глава повдигнах,

Подирих го — той беше отлетял.

2

От оня ден изминаха години.

Без шум отплуваха към вечността.

Изсечени са сливите навярно

И питаш ти: „Що стана с любовта?“

Повярвай ми: не мога да си спомня

И знам какво си мислиш в тоя час.

Наистина лицето й забравих,

Знам само, че целунах го тогаз.

3

Целувката май също бих забравил,

Ако не беше онзи облак бял.

До днес го помня, ще го помня вечно —

Над нас сред синевата затрептял.

Пак сливите цъфтят. А на жената

Навярно седми син се е родил.

Но облакът цъфтя минути само,

Подирих го — той беше се стопил.

 

1920

Бертолт Брехт
Четири предложения към един мъж, направени от различни хора в различно време

1

Това е дом за теб,

Тук има място за твоите вещи.

Нареди мебелите по свой вкус,

Кажи какво ти е нужно,

Ето ключът.

Тук остани.

2

Това е помещение за всички ни,

А за теб има стая с едно легло.

Можеш да помагаш в двора.

Ще имаш своя чиния.

При нас остани.

3

Ето тук ще нощуваш.

Леглото е още съвсем чисто,

Само един човек е спал в него.

Ако си придирчив,

Изплакни калаената лъжица в оня чебър

И ще стане като нова.

Остани спокойно при нас.

4

Това е стаичката.

Хайде, побързай или можеш да останеш

Цялата нощ, но ще ти струва повече.

Аз няма да ти досаждам.

Впрочем не съм болна.

Тук ще си подслонен не по-зле от другаде.

Тъй че можеш да останеш.

 

1926

Бертолт Брехт
Балада за приятния живот

1

На гения живота възхваляват —

Подслажда той ума, а не стомаха,

Огризват мишки бедната му стряха.

Тез приказки пред мене не минават!

Да води, който ще, живот смирен!

Наситих се на просяшки подслон.

Тъй птичките — оттук до Вавилон —

Не биха издържали даже ден.

Какво е свободата? Жребий лош!

Животът е приятен сред разкош!

2

А попът в „Сейнт Джон“ ближните обича,

Но също тъй обича и вината.

Опипва Мери сластно в тъмнината,

Дордето проповед пред нея срича.

Днес всеки взима според дързостта.

Говори ли ви друго, лъже той.

Дори изкуството се плаща в брой.

Похвална тук е откровеността.

Когато взимаш, заграби цял кош!

Животът е приятен сред разкош!

3

Храбрецът защитава право дело,

До сетен дъх за другите се бори

И истината винаги говори,

Та да чете еснафът нещо смело.

Но вижте го как вечер изнурен

Си ляга с безразличната жена,

Не ръкопляска никой отстрана —

Той в бъдещето взира се сломен.

Кажете: туй не е ли жребий лош?

Животът е приятен сред разкош!

4

Поел бих с радост аз подобно бреме:

Велик и сам, загледан към простора?

Ала видях отблизо тези хора

И рекох си: „Отказвай се навреме!

Гладът е мъдрост и досада, знай!

А смелостта е слава и беди.

Ах, гладен, мъдър, смел и сам бе ти,

Но вече на величието — край!

Тук няма щастие без пукнат грош:

Животът е приятен сред разкош!“

 

1928

Бертолт Брехт
Килимарите от Куян-Булак честват Ленин

Много пъти е честван бляскаво

Другарят Ленин. Изваяни са му паметници

И бюстове. Градове и деца носят името му.

На разни езици звучат речи;

Събрания и демонстрации се устройват

От Шанхай до Чикаго в чест на Ленин.

Но ето как го почетоха

Килимарите от Куян-Булак,

Малко селище в Южен Туркестан:

 

Двадесет килимари, от треска разтърсвани,

Си тръгват привечер от вехтия стан.

Върлува треска: над гарата

Висне плътен облак жужащи комари, които

Излитат от блатото зад камилското гробище.

Но ето че влакът, който докарва

През две седмици вода и пушек, веднъж

Донася и вестта, че предстои

Годишнината на другаря Ленин.

И решават хората от Куян-Булак,

Бедни хорица, килимари,

Че и в тяхното село ще бъде поставен

Гипсов бюст на другаря Ленин.

Но когато събират парите за бюста,

Идват всички, от треска разтърсвани,

И с треперещи ръце внасят

Своите спечелени с пот копейки.

А червеноармеецът Стьопа Гамалев,

Който най-грижливо брои

И зорко следи за всичко,

Вижда готовността, с която

Хората Ленин почитат, и се радва.

Но вижда също ръцете треперещи

И изведнъж предлага:

С парите за бюста да купят петрол

И да залеят блатото зад камилското гробище,

Отдето комарите идват и болестта причиняват.

Тъй треската да победят в Куян-Булак, и то

В чест на мъртвия, ала

Незабравим

Другар Ленин.

Така и решиха.

А в деня на годишнината

Понесоха един подир друг разкривени ведра,

Препълнени с черната течност,

И блатото с нея заляха.

 

Така, почитайки Ленин, те извършиха

Нещо полезно, а вършейки полезното дело,

Отдадоха почит на Ленин, което значи,

Че го бяха разбрали.

2

Ето, чухме как народът на Куян-Булак

Чествал Ленин. А същата вечер, когато

Петролът бил купен и изсипан в блатото,

Провели събрание. Думата взел един мъж

И поискал да поставят на гарата плоча,

Където да пише за всичко подробно,

Да разказва за първия план

И после как заменили

Бюста на Ленин с тон петрол,

Който болестта ликвидирал.

И всичко — в чест на Ленин.

Това също направили,

И поставили плочата.

 

1929

Бертолт Брехт
Разпит на добрия

Излез пред строя: Чуваме,

Че си добър човек.

 

Неподкупен си, но и мълнията,

Която трясва в дома, също е

Неподкупна.

Държиш на думите, които си изрекъл.

Но какво си изрекъл?

Честен си, казваш своето мнение.

Но какво мнение?

Смел си.

Но срещу кого?

Мъдър си.

Но за кого?

Не търсиш облаги за себе си.

А за кого?

Добър приятел си.

И на добри хора?

 

Тогава слушай: Знаем,

Че си наш враг. Ето защо

Сега ще те изправим до стената.

Но предвид на твоите заслуги

И добри качества

Стената ще бъде добра и ще те разстреляме

С добри куршуми от добри пушки и ще те заровим

С добра лопата в добра земя.

 

1931

Бертолт Брехт
Люлчина песен

Сине мой, както и да тръгнат нещата,

Те вече те чакат с палките, знам,

Защото за теб, сине мой, на земята

Е само сметището, а е претъпкано там.

 

Сине мой, майка си чуй какво те съветва:

Живот те очаква по-лош и от смърт,

Но под сърцето те носих и дадох клетва,

Че ще израснеш не малодушен, а твърд.

 

Щом нещо откажат ти, вземи го със сила.

Щом нямаш, не бързай да се примириш.

Аз, твоята майка, не съм те родила,

Та един ден под мосто̀ве да спиш.

 

Ти може би с нищо не се отличаваш,

Не ти давам пари, ни знатен род,

Тъй че разчитам на теб да внимаваш

Да не прахосаш по трудови борси своя живот.

 

В безсънните нощи ръцете ми те намират —

Опитвам юмручето ти колко тежи.

С теб сигурно вече войни планират —

Какво да направя, че да не вярваш на мръсните им лъжи?

 

Майка ти, сине мой, съвсем не ти казва,

Че пред другите с нещо блестиш,

Но не те взимам до своята пазва,

Та един ден върху бодливата тел за вода да крещиш.

 

Затова, сине мой, дръж се за себеподобни,

Та на властта им да скършим дебелия врат.

Ти, сине мой, аз и всички на нас подобни

Трябва да сме задружни, да сме способни

Да премахнем неравенството от тоя свят.

 

1932

Бертолт Брехт
Шивачът от Улм
Улм 1592

„Отче, аз мога да летя —

Рече шивачът на попа, —

Ще литна като стрела!“

И се качи без уплаха

На високата църковна стряха

И там си привърза крила.

        Попът продължи в здрача.

        „Това са празни мечти!

        Човекът не е птица

        И никога не ще лети!“ —

        Рече попът за шивача.

 

„Отче, преби се шивачът —

Рече тълпата на попа, —

Издъхна безумецът млад!

Крилата му се раздраха

И сега лежи, сиромаха,

На твърдия църковен площад.“

        „Нека забият камбани!

        Това бяха празни мечти!

        Човекът не е птица

        И никога не ще лети!“ —

        Рече попът на всички миряни

Бертолт Брехт
Непобедимият надпис

По време на Световната война

В една килия на италианския затвор „Сан Карло“,

Пълна с арестувани войници, пияници и крадци,

Войник-социалист надраскал с химически молив

        Върху стената;

„Да живее Ленин!“

 

Написал го най-горе, под тавана на полутъмната

Килия, едва различимо, но с грамадни букви.

Когато надзирателите открили това, пратили

        Бояджия с кофа вар.

 

И той заличил с дълга четка опасния надпис.

Но понеже варосал само буквите,

Високо горе в килията се четяло, сега

        Очертано с вар:

„Да живее Ленин!“

 

Дошъл втори бояджия и с четка-баданарка измазал

        Цялата стена,

Тъй че за часове надписът изчезнал, ала призори,

Когато разтворът изсъхнал, изпод варта

        Изникнало пак:

„Да живее Ленин!“

 

Тогава надзирателите пратили зидар с шпакла

        Да се справи с надписа.

И той цял час стъргал буква подир буква,

А когато свършил, високо горе в килията се четял,

        Вече изчистен от варта,

Но врязан дълбоко в стената, непобедимият надпис:

„Да живее Ленин!“

 

— А сега съборете стената! — им рекъл войникът.

 

1934

Бертолт Брехт
Песен за животворната мощ на парите

1

Мръсно нещо, казват, е пара̀та.

Ала липсва ли, повява мраз.

По-уютна би била Земята

На парите чрез добрата власт.

Вчера в сълзи цялата залята —

Днес цъфти под свода син,

Ледовете слънцето стопява,

Радостни са всички до един.

Хоризонтът в миг порозовява —

Виж: над покрива дими комин!

        Да, животът става друг, по-лек.

        Бие с жар сърцето. Взорът се разкрива.

        Няма гладни. Дрехата е по-красива.

        И човекът става друг човек.

2

Ах, греши дълбоко, който смята,

Че парите са порок.

Не остава нищо от благата,

Щом пресъхне свежият поток!

Всеки граби, вика на възбог,

Негодуване навред гърми.

Някой сит е, другите гладуват,

Всички са бездушни и сами.

Майка, брат, баща — враждуват!

Виж: коминът вече не дими!

        Вятърът разнася само смрад.

        Ражда се омраза, завист дива.

        Всеки мисли, че за вожд го бива.

        И светът е вече леден свят.

3

Тъй е с всичко хубаво, велико —

То посърва бързо в този свят.

Щом си бос, а празен е стомахът, никой

За величие не чувства глад —

Искаш не да си добър, а по-богат

И унило гледаш свода син.

Ала щом пари добрите хора имат,

Те добро създават до един.

Злите не понасят този климат —

Виж: над покрива дими комин!

        Да, и вярваш пак в достойния човешки род и нрав.

        „Доблестен бъди, добър…“[12] — това отива!

        Мирогледът вече става здрав.

        Бие с плам сърцето. Взорът се открива.

        Всеки вижда кой за вожд го бива.

        И отново правият е прав.

 

1934

Бертолт Брехт
Балада за „еврейската курва“ Мари Зандерс

1

В Нюрнберг съчиниха закон

И той разплака някои жени, които

С незаконен мъж деляха леглото си.

        В предградията месото поскъпва,

        Трещят барабаните с мощ!

        О, господи, каквото настъпва,

        Ще ни слети тази нощ!

2

Мари Зандерс, твоят възлюбен

Има много черна коса —

По-добре днес не бъди с него такава,

Каквато довчера си била!

        В предградията месото поскъпва,

        Трещят барабаните с мощ!

        О, господи, каквото настъпва,

        Ще ни слети тази нощ!

3

Мамо, дай ми ключа!

Не може да е толкова страшно —

Виж, луната си грее, както преди…

        В предградията месото поскъпва,

        Трещят барабаните с мощ!

        О, господи, каквото настъпва,

        Ще ни слети тази нощ!

4

Една сутрин в девет часа

Те я прекараха през града —

По риза, с дъска на гърдите,

С остригана коса.

Тълпата крещеше. Тя

Гледаше безучастно.

        В предградията месото поскъпва,

        Тази нощ Щрайхер[13] реч ще държи!

        Велики боже, какво за тях настъпва,

        иха разбрали, ако имаха уши.

 

1935

Бертолт Брехт
Въпроси на просвещаващия се работник

Кой е съградил седмовратната Тива?

В книгите четем имена на царе.

Нима царете са мъкнали камъните?

А многократно сривания Вавилон?

Кой го е въздигнал толкова пъти? В какви домове

Са живели строителите на златосияйната Лима?

Къде са отишли зидарите вечерта

След завършването на Китайската стена? Великият Рим

Е изпълнен с триумфални арки. Кой ги е издигнал?

Над кого са триумфирали цезарите? Всички ли

Жители на многовъзпяваната Византия са живели

В дворци? Дори в легендарната Атлантида

През нощта, когато вълните са я поглъщали,

Давещите се крещели на своите роби за помощ.

 

Младият Александър завладял Индия.

Сам ли?

Цезар сразил галите.

Нямало ли е с него поне един готвач?

Филип Испански плакал, когато флотата му

Потънала. Никой ли друг не е плакал?

Фридрих Втори победил в Седемгодишната война.

Кой заедно с него е победил?

На всяка страница — победа.

Кой е готвил за победните пирове?

На всеки десет години — велик човек.

Кой му е плащал разноските?

 

Толкова много летописи!

Толкова много въпроси!

 

1935

Бертолт Брехт
Моят брат бе смел летец

Моят брат бе смел летец —

Щом заповед пристигна тук,

Той бързо куфара си стегна

И отлетя на юг.

 

Моят брат е завоевател,

В страната ни е теснота —

Да се сдобием със земица

Е стара наша мечта.

 

И брат ми завзе парче земя

В Сиера де Гуадарама —

Два метра и двадесет дълго,

На дълбочина и два метра няма.

 

1937

Бертолт Брехт
Притча на Буда за горящия дом

Гаутама, наречен Буда, проповядвал

Учението за колелото на алчността,

На което сме разпънати всички, и съветвал

Да умъртвим желанията — така, освободени от страсти,

Да потънем в Нищото, назовано от него Нирвана.

Веднъж учениците му го запитали:

„Какво е това Нищо, Учителю? Всички ние с охота

Ще умъртвим желанията, както учиш, но кажи ни:

Нищото, в което след това ще потънем,

Прилича ли на Единението с всичко Сътворено,

Когато, лениво отпуснати, лежим във водата

По пладне, с олекнало тяло, почти без мисъл,

Или когато се унасяме, съзнавайки смътно,

Че завивката придръпваме и мигом

Ни грабва сънят? Дали е то също тъй радостно,

Хубаво Нищо, или твоето Нищо е просто само

Едно Нищо — студено и пусто, лишено от смисъл?“

Дълго Буда мълчал, накрая безстрастно изрекъл:

„На въпроса ви отговор няма.“

Ала привечер, когато учениците вече си тръгнали,

Буда, все тъй седнал под хлебното дърво, разказал

На другите, които нищо не питали, следната притча:

„Видях тези дни един дом. Той гореше. Пламъци

Ближеха покрива. Пристъпих по-близо и зърнах,

Че вътре все още има хора. Вратата разтворих

И викнах, че покривът гори, те трябва, значи,

Да изскачат по-скоро навън. Но хората,

Изглежда, не бързаха. Един от тях заразпитва,

Дордето огънят вече му пърлеше веждите:

Как е времето вън, дали не вали,

Не духа ли вятър, има ли нов дом за тях

И какво ли не още. Без да отвърна,

Излязох. Тези — казах си — трябва да изгорят,

Та да престанат със своите въпроси.

И действително, приятели мои,

На когото земята под нозете не е тъй гореща,

Че да жадува час по-скоро да я напусне

И я замени с която и да е друга —

На него нямам какво да говоря.“

Тъй каза Гаутама, наречен Буда.

 

Ала и ние, които вече не усвояваме Изкуството на търпението,

А по-скоро усвояваме Изкуството на нетърпението,

Предлагаме средства за изменение на земния ред

И учим хората да се отърсят от себеподобните си

Угнетители, смятаме, че на онези, които

Пред връхлитащите бомбардировачни ята на Капитала

Все още предълго разпитват: какво мислим

За туй, за онуй, как си представяме всичко,

Какво ще стане със спестовните им книжки

И с празничните им дрехи след Революцията —

Също нямаме кой знае какво да кажем.

 

1937

Бертолт Брехт
Легенда за възникването на книгата „Дао Дъ Дзин“ по пътя на Лао Дзъ в изгнание

1

Щом седемдесет прехвърли, сгърбен от умора,

Философът зажадува за покой.

Бе в страната пак доброто без опора,

А злините ставаха безброй.

Затова обущата си стегна той.

2

Нужното — а много то не беше —

Върза на бохчица с як канап:

Сложи книжката, която винаги четеше,

Взе лулата, дето вечер пушеше край огън слаб,

Тури също малко житен хляб.

3

Полюбува се за сетен път на долината,

После я забрави, щом пътеката през билото пое.

Волът му с охота хрупаше тревата.

На гърба му старецът се чувстваше добре —

Нямаше защо да бърза, можеше и да поспре.

4

Но след три дни пътя му кръстоса

Митничар и викна с остър глас:

„Ценности за обмитяване?“ — „Не нося.“

„Философ е…“ — каза воловарчето тогаз.

Всичко изяснено бе завчас.

5

„И какво роди на стареца главата?“ —

Заразпитва го мъжът развеселен.

А момчето рече: „Туй, че мека е водата,

Ала твърдата скала дълбае ден след ден.

Проумя ли, силният ще бъде победен!“

6

За да не замръкнат в планината,

Малкият подкара вола си с камшик.

Тримата възвиха покрай черен бор в гората,

Ала митничарят пак нададе вик:

„Хей, почакай!“ И настигна ги за миг.

7

„Как бе онова с водата, старче?“

„Важно ли е?“ — старецът го наближи.

„Аз съм само митничар, обаче

Кой ще бъде победител и за мен важи.

Тъй че ако знаеш, разкажи!

8

Мъдростта си продиктувай на хлапето! Запиши я!

Че със себе си не бива да я отнесеш.

Там при нас мастило има и хартия,

Има и вечеря, ако щеш.

Трябва само да речеш!“

9

Старецът през рамо го изгледа:

Дреха в кръпки, бос, с напукани пети,

Сбръчкано чело, устата бледа…

Ах, не победител ще го приюти.

После промълви: „Нима и ти?“

10

Да откаже на молба вежлива,

Старецът май беше вече твърде стар.

Затова високо рече: „Който пита, отговор добива!“

„А и застудява…“ — смънка мъничкият воловар.

„Е, добре, ще спрем за нощ макар.“

11

Бавно старецът от своя вол се свлече.

Седем дена писаха момче и философ.

Митничарят носеше храна (по-надалече

Хокаше контрабандистите със глас суров).

Най-накрая ръкописът бе готов.

12

И трактат с осемдесет и една глави за спомен

Връчи малкият на митничаря ученолюбив.

Те приеха за из път подарък скромен

И възвиха към гората покрай бора крив.

Е, кажете: кой бе по-вежлив?

13

Ала само философа да не славим дружно —

Името му върху книгата личи!

От мъдреца да изтръгнем мъдростта е нужно.

Затова за митничаря нека да не се мълчи:

Той мъдреца насърчи.

 

1938

Бертолт Брехт
Песен за добрите хора

1

Добрите хора по това се познават,

Че опознаеш ли ги,

По-добри стават. Добрите хора

Те приканват да ги направиш по-добри. Защото

Нали човек поумнява, като се вслушва,

Щом нещо му казват?

2

В същото време обаче

Те правят по-добър онзи, който ги гледа

И когото те гледат. Помагат ни те

Не като ни улесняват да се сдобием

С храна или яснота, а като знаем,

Че те съществуват и променят света.

3

Идеш ли у тях, ще ги намериш.

Те си спомнят своя стар образ

От последната ваша среща.

Колкото и да са променени —

Защото тъкмо те се променят, —

Най-много да са станали по-разбираеми.

4

Те са като дом, при чийто строеж сме помагали.

Но те не ни заставят да живеем в него,

Понякога дори не разрешават.

Можем по всяко време при тях да идем, макар и

Да сме незначителни, ала

Каквото им носим, трябва да е подбрано.

5

За своите дарове те винаги намират причини,

А видят ли ги захвърлени, смеят се.

Но и с това ни доказват,

Че изоставим ли себе си,

И тях изоставяме.

6

Извършат ли грешка, ние се смеем:

Защото сложат ли камък не на място,

Гледайки ги, съзираме

Точното място.

Те печелят всеки ден интереса ни, както

Всеки ден си печелят хляба.

Те са встрастени в нещо,

Което е извън тях.

7

Добрите хора ни привличат,

Сякаш нищо не могат да свършат сами.

Всички техни отговори съдържат нови въпроси.

В решителни мигове, когато корабите потъват,

Внезапно откриваме, че те ни гледат с широко

Разтворени очи.

Макар такива, каквито сме, да не им харесваме,

Те все пак са в съгласие с нас.

 

1939

Бертолт Брехт
Детски кръстоносен поход 1939

През трийсет и девета в Полша

Се завърза кървав бой;

Много градове и села

На пепел превърна той.

 

Сестрата изгубваше брат си,

Жената — мъжа във войската;

Сред пламъци и развалини

Оставаха без баща и майка децата.

 

Ни вестници, ни писма

От Полша не идваха вече.

Но из земите на изток

Мълва се носеше надалече.

 

Сняг валеше, а в един източен град,

Далеч от оръдейния грохот,

Разправяха как в Полша започнал

Детски кръстоносен поход.

 

По шосетата ситнели

Групичка гладни деца;

Към тях прииждали нови

От опожарените селца.

 

Бягали от страшните битки,

От кошмара на тази война,

Искали да отидат

В някоя мирна страна.

 

Дете им било предводител,

То слабите окуражавало,

Но тежка грижа го гнетяла:

Пътя не познавало.

 

Единайсетгодишно момиче

Мъкнело тригодишно дете;

Като майка за него се грижело,

Само мир не можело да му даде.

 

Имало там едно еврейче

С велурено наметало;

Свикнало било бял хляб да яде,

Но сега мъжки се държало.

 

Имало и двама братя,

Ненадминати стратези —

Превзели празна селска къща,

Но точно преди дъжда излезли.

 

Кретало там и момченце в сиво,

Но се държало все настрана —

Баща му служел в нацистко посолство,

А това било ужасна вина.

 

Имало и музикант — бил намерил

В разбит селски дюкян барабан;

Но не бивало да удря по него,

За да не ги вкара в капан.

 

Вървяло с тях и едно куче,

Уловено, за да го изядат;

Но никой не посягал на него

И го хранели през целия път.

 

Имало при тях и училище —

Малък ученик с тебешир

Върху бронята на взривен танк

Написал думата „мир“.

 

Изпълнен бил дори концерт

Край шумен заснежен поток —

Там нямало кои да ги чуе,

Та барабанът ехтял на възбог.

 

Имало там и любов —

Той бил петнайсетгодишен, дванайсетгодишна тя;

В един изровен от бомби двор

Тя косата му сресала на черта.

 

Но любовта дълго не издържала,

Много силен бил студът —

Дори дръвчетата

През зимата не цъфтят!

 

Имало при тях и война

С друга детска групичка,

Но понеже била безсмислена,

Твърде скоро приключила.

 

Дордето край разрушен кантон

Бушувала тази война,

Разправят, едната от армиите

Останала изведнъж без храна.

 

Когато другите това узнали,

Картофи им пратили — цяла торба,

Защото, който е гладен,

Негоден е за борба.

 

Там бил проведен и съд —

Пламтели две свещи в гората,

Разпитът бил ужасен.

Накрая осъдили съдията.

 

Устроили и погребение

На дете с велурени дрешки —

Двама немци и двама поляци

Понесли трупа момчешки.

 

Предали го на земята

Протестант, католик и нацист.

А за бъдещето на живите

Реч държал млад комунист.

 

Та имали надежда и вяра,

Но хляб и месо нямали те.

И нека не ги упрекваме,

Че крадяло всяко дете.

 

Да не упрекваме и бедняка,

Отказал да им даде храна —

За петдесет гърла е нужно

Брашно, а не добрина.

 

Да са две или три деца,

Ще ги покани човек на софрата,

Но когато са толкова много,

Затръшва пред тях вратата.

 

В съсипан селски двор

Открили брашно в един трап.

Единайсетгодишно момиче

Седем часа пекло хляб.

 

Добре омесило тестото,

За огъня всеки мъкнел дръвче,

Но хлябът така и не станал —

Не знаели как хляб се пече.

 

Те напредвали бавно на юг,

По слънцето се ориентирали —

Точно в дванайсет на обед

Посоката по него намирали.

 

Веднъж ранен войник открили

В гората заскрежена.

За да им покаже пътя,

Гледали го седем дена.

 

„Към Билгорай вървете!“ — трескаво

Устните му промълвили.

Умрял на осмия ден —

Те и него зарили.

 

Намирали и пътни знаци,

Макар сред преспи дълбоки,

Но всички били обърнати

В погрешни посоки.

 

Не било това зла шега,

А „по военни съображения“.

И Билгорай те търсили

В невярно направление.

 

Край предводителя се скупчили,

А той сред виелицата виждал едвам,

Но вдигнал детската си ръчица

И казал: „Трябва да е натам!“

 

Веднъж през нощта зърнали огън —

Не го приближили от умора.

Друг път три танка край тях префучали,

Но вътре имало хора.

 

Веднъж град пред тях изникнал

Но те и него заобиколили —

Дордето се отдалечат,

През нощта вървели със сетни сили.

 

В югоизточна Полша хора видели

Сред виелица и снежен прах

Да кретат петдесет и пет деца —

И вече никой не открил следа от тях.

 

Затворя ли очи, аз ги виждам

Как странстват дълги дни

От един до друг селски двор

Сред пепелища и съсипни.

 

А над тях сред облаците съзирам

Нови шествия в страшната зима —

Други деца с мъка се влачат

Без път, без дом, без родина.

 

Търсят те мирна страна

Без пожари и ями снарядни,

Не като страната, отдето идат —

И редиците стават грамадни.

 

И в сумрака сякаш виждам

Някакви други лица —

Виждам испански, френски,

Жълтолики деца.

 

През онзи януари в Полша

Заловили куче-пощальон;

Около мършавата му шия

Висяло парче картон.

 

Там пишело: „Елате на помощ!

Изгубихме пътя в лютия мраз!

Ние сме петдесет и пет деца,

Кучето ще ви доведе при нас.

 

Ако не можете да дойдете,

Молим никой да не го убие.

Прогонете го другаде,

Само то знае къде сме ние!“

 

Написано било с детски почерк.

Прочели го селяни в ров от снаряд.

Година и половина оттогаз са изминали.

А кучето било полумъртво от глад.

 

1941

Бертолт Брехт
Маската на Злото

На стената ми виси дървена японска маска

На зъл демон, изписана със златен лак.

Съчувствено разглеждам

Изпъкналите жили по чело̀то, издаващи

Как уморително е да си зъл.

 

1942

Ерих Кестнер (1899–1974) — Германия

Венцеслав Константинов
Ерих Кестнер

Ерих Кестнер (1899–1974) е немски лирик, белетрист и автор на книги за деца, роден в Дрезден. Израства в дребнобуржоазна среда, в семейството на майстор-седлар и прислужница. През целия си живот запазва най-нежно отношение към майка си. В 1917 г., още ученик, Кестнер е мобилизиран и като артилерист участва в Първата световна война. Завършва гимназия с отличие и получава за това „Златната стипендия на град Дрезден“. Следва литература, история, философия и театрознание в Лайпциг, като дори успява да защити докторска дисертация. После се преселва в Берлин, сътрудничи на редица вестници със стихотворения, репортажи и рецензии и си създава име на блестящ хуморист и сатирик, както и на проникновен писател за деца. Тъничката му книга „Емил и детективите“ (1928) се разграбва, преди още да е засъхнало мастилото, романът скоро е преведен на двадесет и четири, а до днес вече на петдесет и девет езика. Една след друга излизат „Антон и Точица“ (1931), „Фабиан. Историята на един моралист“ (1931) и „Хвърчащата класна стая“ (1933), които го утвърждават като блестящ разказвач.

През 1933 по площадите в Берлин изгарят и „нездравите“ творби на д-р Кестнер. Сред тълпата, която мълчаливо наблюдава пламъците, е и самият писател. Обявен за „политически неблагонадежден“, той е изключен от Съюза на писателите, на два пъти е арестуван и като по чудо се изплъзва от ръцете на Гестапо. Лично Хитлер забранява издаването на творбите му в Германия, като властите му позволяват временно да публикува „аполитични“ книги само в чужбина, за да се набавя чужда валута за Райха. Така в Швейцария излиза романът му „Трима мъже в снега“ (1934). След края на Втората световна война Кестнер отива в Мюнхен, където заедно със завърналите се от емиграция приятели основава литературното кабаре „Ди Шаубуде“ — за него написва множество песни, оформили модерния немски градски шансон. Създава още книги за деца, между които „Двойната Лотхен“ (1949), „Конференцията на животните“ (1949) и „Малкият мъж и Малката мис“ (1967).

Още първата стихосбирка на Ерих Кестнер „Сърце върху талията“ (1928), а особено „Лирична домашна аптечка на доктор Е. К.“ (1936), разкриват собствен, неподражаем поетически стил, който остроумно използва и пародира езика на всекидневието. Този тон критиката назовава „нова обективност“. А писателят сам определя себе си като моралист, който се бори с еснафския морал, фалшивия патос и милитаризма. Затова си спечелва прозвището „будното око и съвестта на епохата“. Кестнер казва: „Аз съм като тенекиеното петле, което немирни деца са привързали скришом с въженце. Щом вятърът смени посоката си, всички други ветропоказатели се завъртат, освен мене. Просто не мога! Някои наричат това ’закостенялост’, а други — ’характер’.“

Ерих Кестнер е удостоен за творчеството си с редица отличия, между които престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1957) и наградата „Ханс Кристиан Андерсен“ (1960). В чест на писателя пресе-клубът в родния му град Дрезден учредява през 1994 г. културната награда „Ерих Кестнер“.

Ерих Кестнер
Нощна песен на камерния виртуоз

Симфония Девета си за мене ти!

Застанеш ли в нощта, облечена небрежно,

подобно чело между коленете ми,

желая нотите ти да разгърна нежно!

 

Ах, дай ми да прелистя твойте партитури!

(В тях има Хендел, Граун и много тремоло.)

Жадувам да раздухам в тебе всички бури,

ти, мой копнеж, трикратно подчертано „О“!

 

Ела, с див устрем да напредваме в октави!

(А фуриозото ще го повторим и с вокал!)

Дали ръката ми глисандо да направи?

Но при кресчендо трябва повече педал!

 

О, звънкото ти тяло! Мощните акорди!

И на синкопите ритмичният контраст!

Сега очите ти блестят като фиорди…

Продумай с глас, макар задавена от страст!

1927

Ерих Кестнер
Една госпожица горчиво се оплаква

Красива съм. Като красива съм известна.

У мене почти всеки вижда Ботичели.

Не съм приятна дама. Нито интересна.

Аз съм красива! При това се казвам Ели.

 

Щом срещна някого и само промълвя,

набожен става той, поглежда ме с тревога

и сякаш моли се да го благословя…

Мъжете вярват, че да благославям мога.

 

Да си красива като мен не е забавно.

Да си красива като мен е просто мъка!

За идеал мъжете са ме взели явно.

А щом избрана си, не можеш се измъкна.

 

За тях светица съм, икона претворена.

Не пита никой искам ли да съм светица!

Аз съм момиче здраво, не и мъченица.

Защо да бъда, ах, божествено смирена?

 

Да, вижте ме! Аз съм красива поначало!

Не ми приказвайте изискано-несмело…

Че най-божественото в мен е мойто тяло,

и да ме любите не е престъпно дело.

 

Извайте ме в портрет! В поема вдъхновена!

Съгласна съм, но тези песни са преструвка.

Не зяпайте, като че съм ви забранена!

Красива съм, но заслужавам и целувка.

 

Позирам в профил, сгушена сама на стола.

Усещам се покрита от църковен прах.

Красива! А не ме е виждал никой гола.

Кой мъж ще връхлети, без страх от ореола!

Това, че сте така набожни с мен, е грях.

1929

Ерих Кестнер
Действителен романс

След като се любеха вече осма година

(а можем да кажем: любеха се добре),

любовта им изчезна съвсем без причина,

сякаш бе шапка или цигаре.

 

Те бяха тъжни, но пак се желаеха,

целувката сякаш пак същата беше,

какво да направят и двама не знаеха.

И тя се разплака. А той мълчеше.

 

От прозореца можеха навън да погледнат.

Той каза, че пет е часът и е рано,

време е някъде на кафе да поседнат.

В съседство подрънкваше някой на пиано.

 

Отидоха в близкото кафене на квартала,

внимаваха чашите си да не разлеят.

Вечерта ги завари с уста онемяла.

Седяха сами, а луната бе цяла,

и просто не можеха да го проумеят.

1929

Ерих Кестнер
Една майка си прави равносметка

Не пише моят син, защо, не знам.

Писмото за Великден бе последно.

За мен си спомнял с радост, казва там,

и ме обичал много, извънредно.

 

Откак бях с него, дните все броя —

година и половина вече става.

Понякога край релсите стоя,

щом за Берлин — той там е — влак минава.

 

Веднъж дори си купих и билет,

насмалко за Берлин да отпътувам!

Но след това отново чаках ред,

билета върнах — где ще пренощувам?

 

Любима имал, даже бил сгоден.

Очаквам снимката й със тревога.

Ще викне ли на сватбата и мен?

Възглавка да им избродирам мога.

 

Не зная тя харесва ли везма…

И люби ли го, както той жадува?

Понякога се чувствам тъй сама.

Нима по-нежен син не съществува?

 

А хубаво живеехме си двама! —

В един дом… И в един и същи град.

Вън свири влакът… Сън за мене няма.

Дали синът ми кашля в този хлад?

 

Остави ми той детските обуща.

Голям е днес и опустя домът.

Седя и мъката не ме напуща.

Защо децата трябва да растат?

1929

Ерих Кестнер
Малка математическа задача

Самичък ли си, нищо не върви.

И всички се изпълват с гняв.

Създават колектив и делови

си вярват, че на път са прав.

Народът гледа много търпелив

към бъдещето с грейнал лик.

Ала промяна няма! Кой е крив?

Задача за математик:

Хиляда нули ако наредиш,

какво излиза на бял свят?

С число безкрайно да ги умножиш,

все същото е: както да въртиш,

добиваш нула в резултат.

1930

Ерих Кестнер
Балада за недоверието

Изведнъж почувства: „Трябва да я видя!“

Влака взе, пътува дълго, слезе плах.

След това по улиците обикаля.

Да застане пред дома й бе го страх.

 

Привечер събра кураж, откри адреса.

Но видя, че горе лампа не гори.

И зачака под прозорците й в мрака.

А луната скоро в кметството се скри.

 

Много късно спря едно такси пред входа.

С радост си помисли: „Сигурно е тя!“

Беше тя! Но с нея слезе мъж и бързо

двама минаха през пътната врата.

 

Той остана пак на улицата пуста.

А пък в стаите й грейна светлина.

По завесите се залюляха сенки.

Кучи лай отекна в мъртва тишина.

 

Часовете залетяха в надпревара.

Пушеше на пейката с посърнал лик.

Призори започна тихо дъжд да капе.

Ала времето се бе стопило в миг.

 

Щом разсъмна, той извади й писмата,

писани до него с неугасващ плам.

И зачете как безкрайно го обича…

И глава заклати към дома й ням.

 

В шест часа излезе господин Заместник,

тръгна си, подсвиркващ песен с бодър звук.

А мъжът на пейката смълви засрамен:

„Само да не забележи, че съм тук!“

 

Горе дамата прозорците разтвори,

слезе на балкона, шумно се прозя.

Той се вдигна и към гарата закрета.

Тя се сепна, проследи го през сълза.

1932

Ерих Кестнер
Малък град в неделна утрин

Денят е чуден, слънце свети.

Камбаните сънуват Бог.

Градът мирише на котлети

и мъничко на зелев сок.

 

В неделя всичко е сънливо.

Почти не виждаш жив човек.

Две лелки хулят заядливо

транспорта в този смахнат век.

 

Душата си докрай изливат,

тешат се с клюки и сплетни.

Прозорците с перденца скриват

прозевките си отстрани.

 

Виж, аптекарят как си чака

колосаната риза пак.

Сумти, че дълго се протака.

Личи си — още е новак.

 

На църква иска да отиде

като изискан господин.

Защо така сумти обиден?

Ей носи ризата Полин…

 

Пристъпят бавно часовете,

едва повдигат крак след крак.

Гостува скука в домовете.

Одумват лелките мъжете.

А сред пазара при конете

похърква кестенът преблаг.

1936

Ерих Кестнер
Млада дама пред магазина за ковчези

Всеки ден я виждам да се спира

и през стъклото да наднича мълчаливо,

където, без съдбата да подбира,

ковчезите ни чакат търпеливо.

 

Всеки ден я виждам да сияе,

когато във витрината се взира.

Защо е радостта й тъй голяма?

Оглежда шапчицата си, това е.

Друго няма.

1950

Ерих Кестнер
Полезната заблуда

Заблудите подхранват порив смел,

но то не е току-така.

Не всеки мъж, за Индия поел,

открива и Америка.

1971

Ерих Кестнер
Камбаните бият

Щом камбана проехтява,

може то да означава:

Празничен е този ден.

В този ден си ти роден.

Някой пръстен ти е дал.

В този ден си ти умрял.

Щом камбана прозвучава,

нищо май не означава.

1971

Мари Луизе Кашниц (1901–1974) — Германия

Венцеслав Константинов
Мари Луизе Кашниц

Мари Луизе Кашниц (1901–1974) или баронеса Мари Луизе фон Холцинг-Берщет, както гласи рожденото ѝ име, е немска поетеса, белетристка и есеистка, родена в Карлсруе в дома на генерал от стар елзаски благороднически род. Израства в Потсдам и Берлин, а във Ваймар и Мюнхен изучава професията на книжар, която за кратко упражнява в Рим. Там се омъжва за виенския археолог проф. Гвидо фон Кашниц-Вайнберг и години наред го съпътства при неговите проучвания във Франция, Италия, Гърция, Турция и Северна Африка.

Своите създавани в продължение на две десетилетия „Стихотворения“ (1947) и книгата „Мъртвешки танц и стихове за епохата“ (1947) поетесата публикува едва след рухването на националсоциализма, който ненавижда по морални подбуди. Следват стихосбирките „Музика на бъдещето“ (1950), „Вечният град“ (1952) и „Нови стихове“ (1957). В 1960 г. Мари Луизе Кашниц става гост-доцент по поетика във Франкфуртския университет. Събраните ѝ стихотворения от периода 1958–1961 г. излизат под заглавие „Твоето мълчание — моят глас“ (1962), посветени на починалия ѝ съпруг, а след тях е публикувана „Още една дума“ (1965). Последните поетически книги на Кашниц са „Без заклинания“ (1972) и „Песен за човешкия живот“ (1974).

В творчеството си поетесата свързва защитата на хуманизма, наследен от християнството и античността, с изобразяването на парливите проблеми на съвременния свят. Мари Луизе Кашниц получава редица литературни отличия, между които престижната награда „Георг Бюхнер“ (1955), ордена „Pour le Mérite“ (1967), както и наградите „Йохан Петер Хебел“ (1970) и „Розвита“ на град Бад Гандерсхайм (1973). В чест на писателката Евангелистката академия в Туцинг учредява през 1984 г. литературната награда „Мари Луизе Кашниц“.

Мари Луизе Кашниц
На брега

Днес отново на брега видях

Как в нозете ти вълни шумят.

С пръст по пясъка дълбаеш, ах,

Знаци, а вълните ги рушат

 

Цяла бе отдадена в игри

С вечната преходност на света —

Приливът звезда и кръг изтри,

Но ти бързо правиш пак черта.

 

С весел смях изви към мен страна,

Не долавяш болката ми ти.

Плисна най-красивата вълна

И помете твоите следи.

 

1932

Мари Луизе Кашниц
Юни

Красива като никога съзрях Земята.

Приличаше на остров, плуващ с ветровете.

Щастлива, чиста, сипеше из небесата

Прекрасните отблясъци на младостта.

 

Искряха в пазвите й сини езерата,

Реките й с ливади покрай бреговете.

Навред шумяха в светлината й горите,

Понасяха се птици с нейния летеж.

 

Богата с пъргави животни бе Земята.

Жребчета скачаха из ясните поляни,

Крещяха звънко малки птички от гнездата,

В камъша гукаше люпилото безспир.

 

Пред тухлените къщи, сгушени в бъзака,

Играеха деца и пумпали свистяха;

Те с песни сплитаха сред жълтите поляни

Венци от билки и жълтурчета подред.

 

Безспир се люшкаха сред вятъра полята

В зелената си младост, с повея си дъхав;

Въртяха се с размах на мелници крилата,

Платна летяха към пристанищния кей.

 

Безспир кръжеше в младата си мощ Земята

През седмоцветните лъчи на небесата;

Набързо само като сянката на облак

Полягаше върху лицето й нощта.

 

1935

Мари Луизе Кашниц
Котката

Котката, която той намери, седеше в един изкоп и мяукаше.

Първата нощ, и втората, третата нощ.

Първият път той отмина, за нищо не мислеше

Отнесе мяукането в слуха си, сепваше се насън.

Втория път се наведе в заснежения изкоп

Напразно примамваше сянката, която там обикаляше.

Третия път скочи вътре, взе животното.

Нарече го „Котка“, понеже не му дойде друго наум.

И котката прекара при него седем дни.

Козината й беше настръхнала, не можеше да се заглади.

Когато се завръщаше, вечер, тя скачаше на гърдите му и го перваше с лапа.

Лявото й око постоянно нервно потрепваше.

Скачаше върху завесата в коридора, забиваше нокти

Люлееше се напред-назад, тъй че железните халки дрънчаха.

Изгризваше всички цветя, които той носеше вкъщи.

Буташе вазите от масата, раздираше листенцата на пъпките.

Нощем не спеше, седеше в подножието на леглото му

И го гледаше с пламтящи очи.

След една седмица завесите му бяха на парцали,

Кухнята му бе пълна с отпадъци. Той вече нищо не вършеше

Не четеше, не свиреше на пиано

Лявото му око постоянно нервно потрепваше.

Беше й направил кълбо от сребриста хартия,

Което тя дълго пренебрегваше. Но на седмия ден

Тя се сви и задебна, внезапно се втурна,

Подгони сребърното кълбо. На седмия ден

Скочи в скута му, позволи му да я гали и замърка.

Тогава той се усети като човек с голяма власт.

Люлееше я, причеса я, върза й панделка около шията.

Но през нощта тя избяга, скочи от третия етаж

И изтича, недалеч, само дотам, където

Той я беше намерил. Където сенките от върбата

Повяваха в лунната светлина. На старото място

Тя скачаше от камък на камък с настръхнала козина

И мяукаше.

 

1957

Мари Луизе Кашниц
Очите само

Кръстете ме отново

С какво ли?

С първата намерена вода

Която е светена винаги.

Положете длан върху главата ми

Дайте ми първото попаднало ви име

Някое безполово

Име на утринен вятър или на ела

За последния предел от пътя.

Във всеки случай ме преобразете

Очите ми само оставете

Защото открай време са отворени

Открай време са готови.

 

1961

Мари Луизе Кашниц
Твоето мълчание

Отдалечаваш се тъй бързо

Отминал си отдавна Херкулесовите стълбове

По водите на никога

Неизмерени в дълбините си морета

Под орбитите на никога

Неизчислени светила

Летиш

С отворени очи.

 

Твоето мълчание

Моят глас

Твоето успокоение

Моето движение

Твоето всичко-е-минало

Моето все-още-сме-тук.

 

1962

Мари Луизе Кашниц
Едно стихотворение

Едно стихотворение, направено от думи.

Откъде пристигат думите?

От дълбеите като мокрици,

От майските шубраци като цветове,

От пожара като звуци,

Каквото ми се падне, взимам го,

 

Да я среша срещу косъма,

Да я съеша противоестествено,

Да я острижа чак до голо,

Да я умия в луга,

Моята дума

 

Моят гълъб, моят пришелец,

От устните разкъсан,

От дъха съборен,

В плаващите пясъци изписан

 

Със себеподобни

С несебеподобни

 

Стих след стих,

Моята лична пустиня

Стих след стих

Моят рай.

 

1962

Мари Луизе Кашниц
Метаморфоза

Красивата ми сестра си замина и няма да я намериш,

Не можеш да я срещнеш в града.

Нито да й позвъниш по телефона или пък да й пишеш писма,

Отиде в манастир, където не желаеше да бъде.

В килия, която не харесваше.

Понеже не вярваше в друго освен в живота тук,

Който украсяваше със знамена и дрънкулки,

Лъскаше го като златна купа, влюбената.

Сила и очарование бяха нейните одежди.

В пашкул се сви разкошната гъсеница,

Изправена високо с огненото кадифе на кожата си,

С треперещите рогчета на охлюв, незнаеща за своята метаморфоза.

В мъничкия си ковчег лежи тя толкоз леко,

Че на рамо могат да го вдигнат ралица и жълти цветове на боб

И да го понесат посред житата

Към празника на Сириус.

 

1962

Мари Луизе Кашниц
Не бива

Не бива да ме гледаш в миг когато

Гримасите ми огледалото разчупват

Когато нощем се въртя в леглото

Към стената към прозореца

А завивките въздишат.

 

Не бива да ме виждаш как пристъпям ослепена

Пипнешком покрай веригата от свои поражения

(На нея също можеш да се задържиш)

Нито да присъстваш

Когато патетичните си стихове чета.

 

Но нужна е понякога една-едничка твоя дума

И зад гърба ми стъпките затихват

Пъхнеш ли дланта си под страната ми

И аз заспивам.

 

1965

Мари Луизе Кашниц
Не се спирай

Не се спирай пред границата на болката

Не се спирай

С още една дума

Едно дихание

Извиси се над себе си

Откъсни от Пустотата

Цветето на Възкресението

 

1965

Мари Луизе Кашниц
Не е казано

Не е казано

Каквото би трябвало да се рече за слънцето

Нито за мълнията едничко вярното

Камо ли за любовта.

Опити. Търсения. Безуспешни

Неточни описания

 

Пропуснато е утринното зарево

Да не говорим за сеяча

И само между другото са отбелязани

Лютичето и теменужката.

 

Не ви е укрепен гърбът

С вечното блаженство

Упадъкът не е отречен

А също отчаянието

 

Дяволът си няма работа

Понеже аз не вярвам в него

Бога не прославям

Но коя съм аз че

 

1965

Мари Луизе Кашниц
Женско радио

Някой ден ще съобщя по радиото

Призори когато никой повече не слуша

Моите изпитани рецепти

 

Залейте телефона с мляко

Оставете котките да се множат в миялната машина

Размачкайте часовниците си в корито за пране

Излезте от обувките си

 

Подправете прасковите с лют пипер

И джолана с мед

 

Децата научете на лисича таблица за умножение

В градината листата обърнете от сребристата страна

Уговорете се със совата

 

Когато лятото настъпи облечете коженото си палто

Срещнете слизащите от баирите

Гайдарите

Излезте от обувките си

 

Не бъдете много сигурни

Че ще настане вечер

Много сигурни

Че Господ ви обича.

 

1972

Розе Ауслендер (1901–1988) — Австрия

Венцеслав Константинов
Розе Ауслендер

Розе Ауслендер (1901–1988) е смятана за австрийска поетеса, родена в Черновци, Буковина (Украйна) в семейството на юрист. Израства в светска и либерална среда, в която обаче са съхранени основните правила на еврейската традиция. Розе следва литературознание и философия в университета на Черновци, а в 1921 г. заедно с младежкия си приятел Игнац Ауслендер се преселва в САЩ, където се оженват. Там публикува първите си стихове и работи като редактор, секретарка и банкова служителка. В 1926 г. поетесата получава американско гражданство, но скоро го загубва, понеже се завръща в родния си град, за да се грижи за болната си майка и изкарва прехраната си като журналистка, преводачка и преподавател по английски.

В Черновиц излиза и първата стихосбирка на Розе Ауслендер „Небесната дъга“ (1939). През Втората световна война градът е окупиран и поетесата прекарва две години в гетото и още една година се укрива, за да избегне депортирането в концлагер. В гетото на Черновци се запознава с поета Паул Целан, под чието влияние модернизира своя литературен стил и се освобождава от експресионистичния си звукопис. В 1946 г. Розе Ауслендер заминава за Ню Йорк, където отново придобива американско гражданство и сътворява стихове на английски. Едва по-късно, през 1956 г., започва отново да пише на немски, преодоляла мъчително езиковата травма от преследванията.

Първата следвоенна книга на поетесата „Сляпо лято“ (1965) излиза във Виена и е посрещната възторжено от читателите и критиката. На следващата година тя се преселва във ФРГ, пътува много, преди всичко в Италия, където открива своя нова „духовна родина“. Последните две десетилетия от живота си прекарва в пансион за възрастни хора на еврейската общност в Дюселдорф, тежко болна от артрит и принудена да диктува стиховете си, понеже не може сама да пише. Публикува общо над двадесет стихосбирки, сред които емблематичната „Майчина земя“ (1978) и претърпялата много издания „Броя звездите на своите думи“ (1983).

За творчеството си Розе Ауслендер получава редица литературни отличия, между които наградата „Андреас Грифиус“ (1977), наградата „Розвита“ на град Бад Гандерсхайм (1980) и „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1984).

Розе Ауслендер
Хората

Винаги са

хората.

 

Знаеш го.

 

Сърцето им

е мъничка звезда

която озарява

Земята.

Розе Ауслендер
Държа се

Кой откъсна

небесната дъга

от погледа ми

 

исках да я прикрепя

към седем думи

 

Удавят се в дъжда

очите ми

 

Държа се

за едно листо

за този лист хартия.

Розе Ауслендер
Моята Венеция

Венеция

град мой

 

Чувствам те

от вълна̀ на вълна̀

от мост на мост

 

Живея

във всеки дворец

край големия канал

 

Моите камбани

прозвънват стихове

 

Моята Венеция

не ще потъне

Розе Ауслендер
Прославям

Живота

прославям

който се губи

и отново изниква

в теб

 

Със стихове

утешавам

скърбящите

за своите покойници

Розе Ауслендер
Най-красивото

Спасих се

в твоята вълшебна шатра

Любов

 

в дъхащия лес

където връхчета трева

се скланят

 

понеже

няма нищо по-красиво

Розе Ауслендер
Пак ще се намерим

Пак ще се намерим

в езерото

ти като вода

аз като лотос

 

Ти ще ме носиш

аз ще те пия

 

Ще си принадлежим

пред погледа на всички

 

Дори звездите

ще се чудят:

 

тук двама

се превърнаха обратно

в своята мечта

която ги избра

Розе Ауслендер
Островът

Когато

на острова се срещнахме

слънцата бяха сплетени

в гоблен

където бе втъкано

диханието на водата

 

През дните на прахта

слънцата се откъснаха

едно от друго

островът отнесен бе при сушата

а ти лежеше като златна рибка

в стъклен съд

 

И тези дни изчезнаха

Брега на острова

извезвам

в книга

Розе Ауслендер
Все още ти си тук

Страха си захвърли

във въздуха

 

Скоро

времето ти ще премине

скоро

небето ще прорасне

под тревата

мечтите ти ще се продънят

в Нищото

 

Все още

ухае карамфилът

пее дроздът

все още може да обичаш

да даряваш думи

все още ти си тук

 

Бъди каквото си

Раздай каквото имаш

Розе Ауслендер
Етапи

Когато го очакваше

розите разцъфваха

тя държеше лятото

в ръцете си

 

Когато не дойде

тя преброи до сто

до хиляда

до безкрай

 

Когато той дойде

тя беше статуя

с безжизнени очи

с разкъртена уста

Розе Ауслендер
Сълзи

Те угасят огъня

който в теб пламти

 

По заповед

на поразяващия миг

потичат от очите ти

по пътищата на страните

 

Не може никой да ги спре

 

Те не ти искат

позволение

 

Предани солени капки

от вътрешното ти море

Розе Ауслендер
Родина

Ти плаваш

по морето

на безкрайността

 

Ако успееш

да достигнеш бряг

къс суша

ще стане твоята родина

Розе Ауслендер
Ала знам

Дали била съм пеперуда

преди да се родя

дърво или

звезда

 

Забравила съм вече

 

Ала знам

била съм

и ще бъда

 

мигове

от вечност

Розе Ауслендер
В памет на Паул Целан

Русата ми майка

        никога не се завърна.

Паул Целан

Не се завърна

майката

 

никога не се отказа

от смъртта

 

от сина закърмена

със черно мляко

 

което съхрани живота му

който се удави

в мастилената кръв

 

Между премълчани стихове

не-словото

в празното пространство

светещо

 

1975

Розе Ауслендер
Още има простор

Още има простор

за едно стихотворение

 

Още стихотворението

е простор

 

където може да се диша

 

1976

Розе Ауслендер
Език

Нека да ти служа

доживот

искам в теб да дишам

 

Жадна съм за тебе

дума подир дума те изпивам

мое изворче

 

Гневното ти святкане са

зимните слова

 

Нежен като люляк

разцъфваш в мене с

пролетни слова

 

Следвам те

в съня си

сричам твоите видения

 

От едничка дума се разбираме

обичаме се

 

1976

Петер Хухел (1903–1981) — Германия

Венцеслав Константинов
Петер Хухел

Петер Хухел (1903–1981) е немски поет и публицист, роден в Лихтерфелде край Берлин в семейството на чиновник. Детството си прекарва в селската къща на своя дядо в маркграфство Бранденбург. Следва литература и философия в Берлин, Фрайбург и Виена. Тогава издава стихосбирката си „Мрежа за звезди“ (1928). После живее няколко години във Франция, препитавайки се от случайна работа и от хонорарите за стихотворения, публикувани в Германия. Поетът предприема пътуване до Цариград и странства по Черноморското крайбрежие от Балчик до Кюстенджа.

Литературната дарба на Хухел намира в Германия все по-голямо признание. В 1932 г. дрезденското списание „Ди Колоне“ му присъжда своята награда за лирика и тогава Петер Хухел се запознава с поета Гюнтер Айх. Когато на власт идва националсоциализмът, Хухел изтегля вече отпечатаната си стихосбирка „Езерото на момчето“ (1932) и изоставя писателското поприще. В 1941 г. е мобилизиран, прекарва пет години на фронта и попада в съветски плен. След Втората световна война поетът е художествен директор на Берлинското радио и публикува томче „Стихотворения“ (1948), а в 1949 г. става главен редактор на съоснованото от Йоханес Р. Бехер най-значимо литературно списание в ГДР „Зин унд форм“, което ръководи четиринадесет години. В 1963 г., след издигането на Берлинската стена (1961), Хухел се оттегля от обществена работа. Издава във ФРГ стихосбирката „Шосета, шосета“ (1963), за която е удостоен с наградата „Теодор Фонтане“ (1963), и избрани творби от периода 1925–1947 под надслов „Мрежа за звезди“ (1967). Поради несъгласие с политиката на ГДР по отношение на Пражката пролет (1968) поетът се преселва през 1971 г. във Федералната република, където излизат стихосбирките му „Броени дни“ (1972), „Стихотворения“ (1973) и „Деветият час“ (1979).

Поетическото творчество на Петер Хухел не е голямо по обем, но притежава дълбочина и всички белези на съвършенство, отличава се с народностно оцветен език, стилистична чистота и необикновена художествена мощ. Петер Хухел е удостоен с редица литературни отличия, между които наградата за есеистика „Йохан Хайнрих Мерк“ (1971), „Австрийската държавна награда за европейска литература“ (1972), литературната награда „Андреас Грифиус“ (1974), ордена „Pour le Mérite“ (1976) и наградите „Якоб Буркхарт“ (1979) и „Айхендорф“ на град Ванген (1979). В чест на поета провинция Баден-Вюртемберг учредява през 1984 г. литературната награда за лирика „Петер Хухел“.

Петер Хухел
Полски косач

Не тъгувай, златоока жабке,

в блатистите води на езерото.

Като огромна раковина

ехти небето нощем.

Ехтежът му ме вика у дома.

 

С коса на рамо

спускам се към светлото шосе,

от кучета облаян,

покрай окадената ковачница,

където наковалнята стъмена спи.

 

Вън пред стопанството

тополите се реят

в млечното сияние на месеца.

Полята още дишат палещо

сред писъците на щурците.

 

О, земен огън,

в сърцето ми прегаря друга жар.

Ливада след ливада окосих,

но нито стрък не беше мой.

 

Вилнейте, бури есенни!

В пустия простор

да се събудят гладните сънливци.

Няма сам да крача

по светлото шосе.

 

В покрайнината на нощта

звездите ще проблясват

като зъ̀рното в хармана,

ще се завърна в източната си родина,

в утринното зарево.

 

1928

Петер Хухел
Върху земния насип

Върху земния насип ръждясва камбаната.

Релси и талпи стърчат разпокъсани,

от снаряди разбити товарни вагони.

 

На шосето,

чакъл наместо възглавница,

лежи посред черен клонак жена,

убита от паднала раздробена топола.

 

Още жали устата й,

притисната о земята.

В разтворените очи

се сипят дъжд и сняг.

 

О, жалба на майките,

сълзи?те не ще изгасят

пламъците на битката.

 

Зад плета на мъглата,

със сняг върху гривите,

пасат мъртви коне,

сенките на нощта.

 

1963

Петер Хухел
Верона

Помежду ни ръмеше дъждът на забравата.

Във фонтана помръкват монетите.

Котката върху зида

Глава извръща сред мълчанието.

Не ни познава вече.

Слабият светлик на любовта

Потъва във звездите на очите й.

 

Дрънчат зъбчати колела от кулата

И със закъснение часа отмерват.

Пръстта не ни дарява време

Отвъд смъртта,

Вплетени в нощната тъкан,

Гласовете потъват

Безследно.

 

Два гълъба отлитат от перваза на прозореца.

Мостът пази клетвата.

Този камък,

Във водите на Адидже,

Живее величаво сред покоя си.

А в сърцевината на нещата

Тъгата.

 

1963

Петер Хухел
Зимен псалом

На Ханс Майер

Както крачех под студа небесен

И слизах бавно към реката,

Съзрях ровината в снега,

Където е лежал нощес

Ветрецът с равните си плещи.

Крехкият му глас, долитащ

От замръзналите клони горе,

Се блъскаше във образа лъжлив

На белезникавия въздух:

„Всичко тук заровено ме гледа,

Трябва ли да го измъкна от прахта

И на съдника да го покажа? Ще мълча!

Не искам повече да съм свидетел!“

Затихна слабият му шепот,

Нестоплен от искрица даже.

 

Нощта не ще узнай, душа,

Къде се втурваш ти. Понеже

Нищо друго няма тук, освен

Безмълвен ужас на безчетни същества.

Но ето го свидетелят. Това е светлината.

 

Стоях на моста сам

Под студа небесен.

Нима диша още, па макар и слабо,

През гръкляни от тръстика,

Скованата от ледове река?

 

1963

Петер Хухел
Мечта в капан

Уловена си, мечта!

Глезенът ти пари,

раздробен в капана.

 

Вятърът отдипля

къс кора.

Отворено е

завещанието на повалените ели,

написано

с дъждовносива търпеливост

неизличима

последната им воля —

Мълчание.

 

Градушката дълбае

надгробен надпис върху черния емайл

на локвата.

 

1963

Петер Хухел
Под корените на магарешкия трън

Под корените на магарешкия трън

Живее днес езикът,

Неотвърнат,

В каменната глъб.

Винаги е бил

На огъня преграда.

 

Сложи дланта си

На тази канара.

Трепери вкочаненият

Клонак на рудата.

Ала изпразнено е

Лятото,

Срокът е изтекъл.

 

Сенките сред младата гора

Разстилат

Ловните си мрежи.

 

1963

Петер Хухел
Съседи

Покоят на реката,

земният огън,

празният мрак на небето,

са мои опасни съседи.

 

Бекасът може от много езера да избира

плитката, обрасла с тръстики вода,

където с внезапен удар

да лови и убива плячката.

 

Водата не може

да избира бекаса.

Търпеливо понася страха на рибите,

острия крясък на гладната птица.

 

Вода и бекас,

съседи са двете

на високи елши,

на камъша и жабите.

 

Смачкани от равнодушие,

хората, моите съседи,

дъвчат насъщния хляб.

Никой не иска да стане на пръст.

 

Никой не успява

да изсече монета,

още валидна

за ледена нощ.

 

1972

Петер Хухел
Без отговор

Върху плуващата мъглива глава

на дъба

каца враната.

Празна е гредата на котката.

 

Сянка от суха

лозова гранка

по тавана на стаята.

Знак,

изписан от ръка

на мандарин.

 

Азбуката,

която владееш,

не стига

да отговориш

на беззащитния надпис.

 

1972

Петер Хухел
Лятна вечер

Когато се връщаме от горите

на лятото,

още струи от палтата ни

пъстрата песен на косове,

мъх и листа̀ пак отърсваме

от брадите и от косите си.

Понякога Бог изрисува

с пръсти от облаци

вечѐрна заря по прозорците,

или от стомната на нощта излива луна

над синята прелест в градините.

Сияе сребристият фонтан на звездите.

Пред портите на вечерта

свирукат славеи,

песента им е блян и жасмин…

А ние сипем ухание на карамфил

над прелестта на млади жени.

 

1972

Петер Хухел
Към Есента

Когато коленичиш край гората,

с червена шума по косите,

долавяме тъгата на пейзажа,

прекършения смях

на окосените ливади,

уморения летеж на птиците

сред облаците на привечерта…

Долавяме смъртта,

сладостния плод на мъката,

узрял през лятото у нас

и напращял от семена.

Как прелестно е твоето умиране

в сянката на небесата,

как ликът ти се усмихва —

освободен и примирен…

 

1972

Петер Хухел
Нощес

Над облаците

тропат колелата на каруци,

бежанци откъм селата,

на път.

 

Здравеняци

прогонват с яка длан мъглата,

пренасят сънени жени

през брода.

 

Тръстиките,

почти неузнаваеми.

Мъж,

през рамото преметнал мрежа,

стои край водоема

и изкормя рибите.

 

Белези от рани,

рибешки хриле,

светлеят под луната.

 

Словото, посято за нощта,

покълва, пуска корени сред вятъра.

Безкрайна е

литанията на дъжда.

 

1972

Петер Хухел
Среща

На Михаел Хамбургер

Забулена сова,

дъщеря на снега,

подвластна на нощния вятър,

 

все пак с ноктите

корени пускаш

в плесенясали келяви зидове,

 

клюнест лик

с кръгли очи,

сърцезастинала маска

от перата на белия пламък, недокоснат

от време и от пространство,

 

студено вее нощта

към старото селско стопанство,

в предния двор мъждив сбиротък,

шейни, товари, заснежени фенери,

 

в делвите смърт,

в каните яд,

Завѐтът пригвозден върху гредите.

 

Потайното под

лапите на канарите,

пролуката към нощта

смъртният страх,

като щипеща сол вложен в плътта.

 

Нека се спуснем

с езика на ангелите

към разбитите тухли на Вавилон.

 

1973

Петер Хухел
Нищо за отбелязване…

НИЩО за отбелязване.

Еднорогът си тръгна

и почива в паметта на леса,

 

в килийките на мака,

когато игуменката дава на мъртвите

слънце и луна.

 

Есента се избистря,

изгубва паметта си

в кървящата следа на бука.

 

Не остава нищо друго

освен черната жица във въздуха,

която обединява два гласа.

 

В белия метох на зимата

беззвучен плясък на криле.

В нейно име —

до края на деня.

 

1976

Петер Хухел
Под голата мотика на луната…

Под голата мотика на луната

ще умра,

без да съм научил

азбуката на светкавиците.

 

Да съм разшифровал

детството на митовете

във водния знак на нощта.

 

Незнаещ,

летя надолу, запокитен

при тленните останки на лисиците.

 

1976

Петер Хухел
Деветият час

Жегата вдълбава в камъка

пророческото слово.

Един мъж мъчително

изкачва хълма,

в пастирската торба

деветият час[14],

гвоздей и чук.

 

Сухото сияние на козето стадо

се разпилява из въздуха

и като прахан пада отвъд хоризонта.

 

1979

Ерих Аренд (1903–1984) — Германия

Венцеслав Константинов
Ерих Аренд

Ерих Аренд (1903–1984) е немски поет и преводач на латиноамериканска и испанска лирика, роден в Нойрупин. Младият Аренд сменя много професии — работи като художник на театрални декори, банков служител, журналист и възпитател в експериментално училище. Ранните си поетически творби публикува в експресионистичното списание „Дер Щурм“, а в 1926 г. става член на Германската комунистическа партия и предприема дълги странствания из Германия, Швейцария, Франция и Испания. След възхода на Хитлер емигрира в Швейцария, а от 1936 до 1939 г. се сражава в интернационалните бригади в Гражданската война в Испания. После прекарва близо десет години в индианските поселища из джунглите на Колумбия, а в 1951 г. се заселва в ГДР.

Първите си книги Аренд издава едва след края на Втората световна война — „Нощта понесе албатроса“ (1951) и „Балада за планинския вятър“ (1952), — в тях използва предимно строгите форми на баладата и сонета. До средата на петдесетте години в творчеството му преобладава емигрантската тематика, но по-късно поетът се обръща към съвременността, като се стреми да я осмисли във всемирно, „планетарно“ измерение.

В поезията на Аренд се съживява немската философска ода на XVIII век, сътворявана от поети като Клопщок, младия Гьоте и Хьолдерлин. Аренд следва тази традиция, но стиховете му са изградени с отчетлива, драматическа дикция и сложни, трудно достъпни метафори. В книгите си „Оди за пòлета“ (1959), „Егея“ (1967), „Стихове от пет десетилетия“ (1968), както и в късните стихосбирки „Памет и образ“ (1976) и „Отграничаване“ (1981) Аренд се откроява като един от най-значимите поети на нова Германия. Удостоен е с литературната награда „Йоханес Р. Бехер“ (1966).

Ерих Аренд
Преходен ден

Луна, студена като рибна люспа

в бамбуковия храст.

Зелена се потапя светлината ти

сред дървените сенки

на оградите. На сутринта лежаха

четири огромни риби в мрежата.

С разтворени муцуни

оплакваха се

на деня.

Тежка беше мрежата,

когато към брега я мъкнехме,

от толкоз много смърт.

Луна зелена,

ти умря сред зъзнещо небе,

стъклено отекващо

над бамбуковите покриви,

гонг за смърт,

голям и тих

за дремещите негри.

Чувате ли

как през мрака

на рибите

невидимият и едва усетен

хоризонт

бавно ни руши?

 

1948

Ерих Аренд
Глух залив

От пясък е тази страна.

Тишина.

Морскосива, прашлива страна.

Кактуси сред непрозирния зрак

носят

железния тежък капак:

небесната бледа стена;

стена

от безжизнен зрак.

 

Край морето смъртта блуждае:

тръни

вдървени, с ужасен връх.

Едничък цветец ухае,

вехне,

прободен от трън върху ската.

Бодлите възпират поглед и дъх.

Вятър

се лута без мощ по земята.

 

Кости, в прибоя събрани:

дънер

до дънер, могъщи и странни,

от жарки реки и гори.

Дънери,

твърдо отлети, с кори,

столетия тлели в жарта.

Дърво,

потъващо към гибелта.

 

Прииждат вълните, дордето

страх

гнети лунноголия бряг:

приплясква акулата пак.

Облаци

мятат сенки в морето.

Изчезнал е птичият грак.

Морето

е пусто, празно небето.

 

От пясък е тази страна.

Тишина.

Морскосива, прашлива страна,

Не вирее тук даже и тръст,

обаче

на склона, възправил ръст,

негър оре, превил рамена.

Оглежда

най-малката бучица пръст!

 

1949

Ерих Аренд
Тоскански селяни

Дошли от фреските на Го̀цоли,

в наследство красота и гордост взели,

с чела на строги гении или

огрени от дъха на Ботичели,

 

те ведро разорават в маранята

по Апенините златистите нивя.

По скатовете вият се лозята.

Небето се разтваря в синева.

 

Кавал ечи. Колона извисява

сред сребърни маслини строен стан.

А Херкулес замахва с боздуган

и в кулата камбана проехтява.

 

Оре селякът в край на древни песни,

бразди с бика наетите земи.

В дворците Дантев глас все тъй гърми —

за свобода пламтят слова чудесни.

 

Оре селякът. Словото дочува.

Обгръща с поглед своята страна.

И там, на господарската стена,

той скоро сърп и чук ще нарисува.

 

1954

Ерих Аренд
Хляб и вино

„Хлябът има вкус на кръв от

разстреляните селяни“ — говорят

жителите на селата в испанските

провинции.

Вкус на кръв има хлябът,

        вкус на кръв има виното.

Гибелен вятър с гранати от камък срази долините.

        В Куенка и Ронда, в Каланда,

        Андора, Бесейт —

глинени делви, кой ви побутна, че в пепел лежите?

 

Само мишки и прах

        в безнадеждност събира душата.

Паяк премрежи на старото слънце очите.

        В Куенка и Ронда, в Каланда,

        Андора, Бесейт

мъртвешки камбани без глас закънтяха в гърдите.

 

Вкус на селяшка кръв

        има вечно храната.

Полята, осеяни с трупове: уж от ръжда житата загиват.

        В Куенка и Ронда, в Каланда,

        Андора, Бесейт

сакати лози с окърва̀вени нокти в дървото се впиват.

 

Залци горчиви.

        На масата сяда тъгата.

Земята сълзи с пролятата кръв на свидните селяни!

        В Куенка и Ронда, в Каланда,

        Андора, Бесейт

партизаните слизат, приятел разбужда селата простреляни.

 

Планини на герои!

        Хълмове, вречени на свободата!

Привечер пихме безгрижно и пяхме на няколко гласа.

        В Куенка и Ронда, в Каланда,

        Андора, Бесейт

героите бяха селски момци като всички на нашата маса!

 

Вкус на кръв има хлябът,

        вкус на кръв има виното.

Рана открита държим в земята ни опозорена.

        Но колко ли вкусен хлябът ще бъде,

        ак вкусни ще бъдат хлябът и виното,

когато трапези издигнем в родината освободена.

 

1954

Ерих Аренд
Елегия IV

В памет на Алберт Айнщайн

Мъдрец, преди

очите да склопи,

отново вдигна

предупредително ръка… Пространството

напрегнато замря.

Но вече вехнеха като следи

по изтерзан от болка бряг

сенките край устните му. И все пак

изпълнен с предсказания, изцяло

озарен от овладяна светлина на мръкнали

звезди бе сетният му час:

космическа поема на числата.

 

Единствено:

ръката му остана равнодушна.

 

Вятър над вселенските

поля. Живот и смърт —

и болка! Изтръгнати

от божите криле, разпръснати

лежаха мислите.

Но ти летиш сред нощни бездни,

все по-далеч

от белите ланити на земята си,

от детското учудване, от горските

върхари и от тихата като трева луна:

в мъртвешкия покой

сред недостъпните небесни светила

предчувства днес сърцето ти

могъща власт.

Дочуй звука: мълчание…

безвъзрастната мисъл

на Всемира: моста,

тънко засводен!

 

А може би все пак

дълбоко в теб витае страх

и си припомняш болката

в набръчканото старческо лице на Рембранд,

това познание

под клепките, въздържано,

кораво като корен, сянка?

Как свършва в миг човекът… и политат вече

планините,

надживели го за дъх,

в очите му угасва

човешкото доскоро… смазана е

гордостта му, пеперудено крило сред буря.

Сякаш под понесени към бляна облаци

още стъпват тихо

твоите нозе и ето —

дълго носила те,

вече се разпуква

тънката черупка на Земята.

 

Избликва кръв, ах,

все отново тази кръв!

Заслони с изпепелена гръд, о, братко,

заслони ръцете си! Покрий ги,

съпричастните в делата, те

умеят да мълчат:

покрий и пръстите,

които карта подир карта хвърляха

в коварната игра върху зацапаната маса,

за да не видят, че

палачът шества там. Покрий,

злочестнико, лицето си,

сякаш искаш да заспиш

посред смъртта.

 

Ала не беше ли, кажете,

кажете истинното слово: този

Бухенвалд, където

Великият обичащ[15]

в сърцето си се вслушваше,

не беше ли надеждно място? Някога

не пя ли той? — Изсечена до голо

е планината му. Пясък и студена вкочаненост:

незарасналите рани!

А под кората на дърветата

пълзи безпръстен страх!

О, нощ на нощите:

подяждаща скалите сянка

над сърцата ни!

Все още дървесата ти, Германийо,

безмерно много знаят.

 

1955

Ерих Аренд
Ода IX

Върхове прехвърлил —

прилив на сърцата ни!

 

С буден взор

бленува в планината

великото Неизчислимо:

Времето. Ти, полетелият,

възпей сред рухващия прах

нетленния му лик!

Отро̀ни се

от земното чело̀

тъмнеещият плод на дрямката:

о, красота

на първото проглеждане! Светлик

връз скулите на Космоса!

Над пластове от облаци

и над помръкващи звезди

„Да бъде!“ прорицава, о, родени в полет,

твоята уста.

 

В нозете ти —

събореният торс

на Небесата

и всички мъртви богове.

 

С раковинения звук на вечността в косите,

се засводява

великият небесен купол —

блясък над море и твърд: но нищо

не е загубено! Ти, деен блян:

о, нетърпение на срока ни! Долавяш

как по стъпалата на годините

тътне на възбог

залезната буря, неизбежен

гръм за нашите глави,

същински морски ястреб.

 

Кой виновен е, и кой — невинен!

 

Вярно прорица гласът, че изкласила тишина

и справедливост ще въздигнат храма

на света под каменните клони

на небето: „Дайте ни

обречения, който

осъдихте на смърт, освободете

клетия Кала̀с[16]!

Та в човешката ръка

Земята да положи свойта ос:

доверието!“ И както

махалото внезапно,

видимо за всички,

пред бездната се спира, тъй

победи веднъж

усмивката…

 

Незасенчена

през вековете светлина

струи: униние с маскирани очи,

заоблено сияние —

чело̀то й.

 

Дванайсетият час

ви ослепи, дано плодът на вашата печал

узрее: майката на смъртните

дървета и скали,

с желязно острие

в сърцето, потрепери

от удара пергелен

на историята: като разломи

хилядолетното лице

от камък — о, болка,

о, плам! — „Аврора“

законно възвести деня и даде

една възможност

на Човека.

 

1958

Ерих Аренд
Пристанището на Емпедокъл

С човешките сенки седях

край железните маси. А малката улица

на рибари и рудокопачи сънуваше.

Пиехме земния мрак, който възлизаше

в кладенеца на къщните зидове.

Горе бе изходът, носещ спасение, зракът

умираше.

 

Пустош в очите. Чуждеещи

длани. Растеше мълчанието

в късния час. Отпиваше то

от щърбите чаши заедно с нас,

заслушано: честият полет

на лястовици между стрехите

заплиташе тихата мрежа.

 

Пристанът се люшкаше долу,

далеч в паметта: но там

в заревото на сярната гибел

висяха от светлите кръстове-мачти

сиви и мъртви платна.

 

Тука,

понесъл на плещи яркото лемноско слънце,

дойдох, край главата ми

стръвен облак пчели, ехтене

прииждаше откъм скалистата пустош

на Егея. Дрипав странстващ

бог, заговорих на сенките:

 

„Какво означава могъщият ход

на тази тъй близко заключена древност?

Не пое ли мъдрецът в далечните дни

там на възбог, себе си в жертва да хвърли?“ Нощ

се търкаля, връхлита, нощ

като някога, ето:

 

в Непрогледното зърнахме —

разпуква се Етна, рана

кървящочервена, прастара. А под нозете ни

в земната сърцевина гигантски орел

приплясва с криле и

бликва пламтяща жарава от клюна му

и от очите. Бяло от гняв,

с мъртва риба изпълнено,

морето се движи, вика към сушата

вечното име: „Градът, Емпедокле,

се срива!“

 

На хълма — колоните каменни

дори не помръдваха.

Вятърът само захлопваше портите.

Слухтене: нощ…

Ала потънали чак до гърдите

в кървящата пак детелина,

крачат миньорите в здрача, слизат

към сярата. Утрото плъзва

из пустия град, настръхнало сред

железни отблясъци.

 

1960

Ерих Аренд
Песен

На К. Х. А.

Солен е

на скалата езикът, който

ветреца целува

в Евбея,

а също къдрица

в косите ти.

 

Първият шепот: вълна

и всичко

е спомен! Гол

като златния полъх на пясъка,

голата червенина

на тръпнещ сред заника

връх: устата ти,

твоето лоно.

 

Блясък на пореста кожа,

заоблена! Хубава

като извивка

на гръдна кост.

 

Над твоето дишащо рамо

море и сенки,

водата, от бял варовик

дълбокото дъно — ела,

разпростри светлината

на тези очи, която

дървото без птици възпя,

над острова.

 

Кършете

от клона на всяка усмивка покой,

тесни листа,

когато морето, чуждеещо,

пак

до сърцето ни плисне,

за нощна

постеля.

 

1961

Ерих Аренд
Зъл шепот…

Зъл шепот

в Песента на Соломон

 

изравяш

в пясъка:

                Измяна!

 

 

                                но тъй че

                                сякаш съществуват само

                                ти и аз и

                                Словото

 

1981

Ерих Аренд
Студ край мене…

Студ край мене

долу танцът

 

горе в планината

за последен път

нозете

стопля

 

и

се връща

бледият й лик

очите

гледат надалеч

 

напуканите устни

с черните снежинки

бях

разбудил

без целувка

 

сега

непроницаема

стена

 

не знаех

че от старостта съм мъртъв

 

аз виках

в нея

в омотаното с мечти

сърце

 

аз викам аз

 

виках

 

1981

Волфганг Вайраух (1904–1980) — Германия

Венцеслав Константинов
Волфганг Вайраух

Волфганг Вайраух (1904–1980) е немски поет, белетрист и автор на радиопиеси, роден в Кьонигсберг (днес Калининград) в семейството на земемер. Изучава актьорско майсторство във Франкфурт на Майн и получава театрални ангажименти в Мюнстер, Бохум и Тале. После следва германистика, романистика и история във Франкфурт. През тридесетте години Вайраух работи като редактор и публикува първите си книги. Цялата Втора световна война прекарва на фронта и в края ѝ за няколко месеца е задържан в съветски военнопленнически лагер. След войната работи отново като редактор в различни литературни и културни издания в Берлин, Ворпсведе, Хамбург и Дармщат.

Вайраух публикува стихосбирките си „За милосърдието на щастието“ (1946), „Чучулига и ястреб“ (1948), „Край и начало“ (1949) и „Написано на стената“ (1950). Наред с това се изявява и като успешен белетрист и радиодраматург, но неговата поезия заема значимо място в панорамата на немската следвоенна лирика. Той е автор и на редица литературни антологии. От 1951 г. Вайраух е член на литературното сдружение „Група 47“. Стихосбирките му „Песен, за да не умреш“ (1956) и „Никога мракът не успява“ (1956) събуждат силен интерес с лаконичния си изказ и хуманния призив към вселюбов и съкровено изживяване на природата — с това Вайраух става един от важните представители на немската следвоенна „природна лирика“.

От 1967 поетът е член на Немската академия за език и литература в Дармщат. Публикува още „Стихотворения“ (1974), „Запетайката накрая“ (1977) и „Пешеходци“ (1978), следва и посмъртното издание „Обезглавен трикратно“ (1983), както и събраните му стихотворения под заглавие „Атом и алое“ (1987). За творчеството си Волфганг Вайраух е удостоен с наградата „Андреас Грифиус“ (1973). В негова чест град Дармщат учредява през 1979 г. литературната награда „Волфганг Вайраух“ за поощряване на млади поетически таланти.

Волфганг Вайраух
Заклинание

Догдето хора с теб ридаят,

от греховете си сломени,

догдето в мрак звезди сияят,

с безброя си благословени,

догдето славеите пеят

в най-тъмната и тъжна нощ,

догдето в обич ще се слеят

любящите с блажена мощ,

догдето хвъркат пеперуди

и полетът им се въздига,

догдето има мисли луди

и нещо все не им достига,

догдето не ламтят сърцата

добри да станат сред беди,

догдето смърт грози душата,

стани човек и смел бъди!

 

1944

Волфганг Вайраух
Лято

Жълтуга, жълта, но посърнала

заради ноември, който я заплашва.

Онзи полуостров вика.

Флейта плаче и скърби,

че е оставила тръстиките.

Клетият ни полуостров.

Сиви чучулиги, кукувицата,

която ме зове на път,

към суматохата на полуострова.

Трепетликови листа, потръпващи

в безмълвието на ветровете.

Полуостровът, застлан с окастрена жълтуга.

 

1961

Волфганг Вайраух
Един клоун говори

Когато смятате, че истина приказвам,

съмнявам се, че истината в мен се ражда.

Какво ли на гърба превит и днес опазвам?

Зла питанка, която се самоизяжда.

 

1971

Волфганг Вайраух
Пешеходци

аз съм представител

представям всичко

стоката е без значение

ако никой не я знае

значи сте модерна домакиня

ако мнозина вече са я купили

значи сте в крак с времето

 

аз проучвам тук общественото мнение

правим средностатистически извадки

но тези извадки

са си нашите извадки

нищо не е обективно

както си постелеш

такова ще е твоето бъдеще

 

аз гадая на ръка

линиите са

като всички линии

но линиите са бъдещето

щом клиентът ми харесва

ще му върви в живота

но не съвсем

съвсем премного се натрапва

 

аз съм просяк

и преглъщам все трохи

та тези горе да не се задавят

неумереното е нездравословно

а тези долу трябва да участват

милостта е доброволна

нищо не ти струва

 

аз съм малък

всички ме подритват

скоро вече няма да съм малък

тогава аз ще ги подритвам

 

аз съм ученичка

мъчно ми е за учителите

моите почти забравени възлюбени

ще ми напишеш ли шестица

 

аз съм жената в градския клозет

там съм

където всички стават равни

всички са еднакво дребни

стотинките и автомата

нужда и руло хартия

всички те от мен зависят

 

аз съм от тайните служби

назначен съм заради сигурността

сигурността на малцинството

е по-важна от сигурността на мнозинството

 

аз съм футболист-бранител

силата ми е в краката

главата ми е празен орех

но миналата събота изглежда поумнях

направих грешна стъпка

остарявам

 

аз съм домакиня

яйцата взимам

разбивам им с бъркалката жълтъка

разбивам го до кремообразна маса

разбивам и белтъка на твърд сняг

разрязаното с ножа трябва да личи

и скоро тортата ми е готова

така мъжът ми ще се наяде с охота

 

1978

Волфганг Вайраух
Писателят

писателят към друг писател:

заеми се с книгата си,

от значение си само ти,

оглеждай се, оглеждай новото,

единствено еснафът спи,

но думите ти са делата.

Гюнтер Айх (1907–1972) — Германия

Венцеслав Константинов
Гюнтер Айх

Гюнтер Айх (1907–1972) е немски поет, белетрист, преводач и автор на радиопиеси, роден в Лебус ан дер Одер. Следва ориенталистика, право и икономика в Лайпциг, Берлин и Париж. Превежда китайска поезия, а първата си поетическа книга публикува на двадесет и три годишна възраст — „Стихотворения“ (1930). Създава си име като автор на радиопиеси в стихове и това му позволява да работи като писател на свободна практика в Берлин и Дрезден. Преживява Втората световна война на фронта, като в края ѝ попада в американски плен.

След рухването на националсоциализма Айх става съосновател на свободното литературно сдружение „Група 47“. Публикува стихосбирките „Отдалечени дворове“ (1948) и „Подземна железница“ (1949), в които се долавя благотворното влияние на „природната лирика“ на Петер Хухел. Тези творби донасят на Айх наградата на „Група 47“ (1950) и „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1951), чийто член поетът става в 1955 г.

Следват стихосбирките „Посланията на дъжда“ (1955), „Продължение на разговора“ (1957), „Към дело“ (1964) и „Поводи и алпинеуми“ (1966). Последната му поетическа книга излиза в годината на смъртта му — „Според книжата на Зойме“ (1972). Гюнтер Айх е удостоен и с престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1959), както и с наградата „Фридрих Шилер“ на провинция Баден-Вюртемберг (1968). В негова чест са учредени две награди „Гюнтер Айх“ — австрийска за лирика (1984) и немска за радиопиеси (2006).

Гюнтер Айх
Инвентаризация

Това е моята фуражка,

това е моят шинел,

ето моята самобръсначка

в ленената торбичка.

 

Консервна кутия:

Моята чиния, моята чаша,

върху бялата ламарина

съм издраскал името си.

 

Издраскал съм го с този

безценен пирон,

който крия

от алчни очи.

 

В походната торба има

чифт вълнени чорапи

и неща, които

на никого не ще издам.

 

Така тя служи нощем

за възглавница на главата ми.

Тази мукава лежи

между мен и земята.

 

Графита на молива

обичам най-много:

Денем той ми записва стихове,

които измислям нощем.

 

Това е моят бележник,

това е моето платнище,

това е моята кърпа за лице,

това е моят конец.

 

1945

Гюнтер Айх
Посланията на дъжда

Известия, за мен определени,

трополят от дъжд на дъжд,

от каменен на керемиден покрив,

разпространяват се като зараза,

контрабандна вещ, доставена на някой,

който не я иска —

 

Отвъд стената ламарина на прозореца дрънчи,

ехтящи буквички, които се подреждат

и дъждът говори

на език, за който мисля,

че не разбира никой, освен мене —

 

Изумен дочувам

послания на отчаянието,

послания на бедността

и послания на упрека.

Обижда ме, че са отправени към мен,

понеже никаква вина не чувствам.

 

С ясен глас изричам,

че не се страхувам от дъжда и неговите обвинения,

също и от онзи, който ми ги праща,

че ще дойде час,

когато ще изляза да му отговоря.

 

1949

Гюнтер Айх
Събудете се!

Събудете се — понеже сънищата ви са лоши!

Останете будни — понеже ужасното наближава.

 

И при тебе ще дойде, макар да живееш далеч

от местата, където се пролива кръв,

при теб и при твоя следобеден сън,

който не обичаш да ти смущават.

Ако не дойде днес, ще дойде утре,

бъди сигурен.

 

„О, приятен сън

на възглавката с червени цветя,

коледен подарък от Анита,

който тя е плела три седмици,

о, приятен сън,

когато печеното бе тлъсто, а зеленчукът крехък.

 

При заспиване си мислиш за седмичния преглед от предната вечер:

великденски агънца, пробуждаща се природа,

откриване на казиното в Баден-Баден,

Кеймбридж победи Оксфорд с две и половина дължини —

това е достатъчно да занимава ума ти.

 

О, тези меки възглавници, първокласен пух!

Върху него забравяш досадата на света,

онази новина например:

Обвинената за извършване на аборт каза в своя защита:

Жената, майка на седем деца, дойде при мен с едно кърмаче,

за което нямаше пелени и

го бе увила в стари вестници.

Е, това са случаи за съда, не за нас.

Не можеш нищо да сториш против това,

че някои живеят малко по-трудно от други.

А каквото и да дойде, нашите внуци ще се преборят с него.“

 

Ах, ти вече спиш? Добре се разбуди, приятелю!

Вече тече ток в телените заграждения,

а постовете са разставени.

 

Не, не спете, докато разпоредителите на света действат!

Бъдете недоверчиви към тази тяхна власт,

за която твърдят, че им е нужна заради самите вас.

Внимавайте сърцата ви да не са пусти,

когато разчитат на пустотата в сърцата ви!

Вършете недопустимото, пейте песните,

които не очакват да чуят от устата ви!

Бъдете неудобни, бъдете пясък, а не смазка, в механизма на света!

 

1951

Гюнтер Айх
Разглеждайте върховете на пръстите

Разглеждайте върховете на пръстите дали вече не променят цвета си!

 

Някой ден тя ще се върне, изкоренената чума.

Пощальонът ще я пусне като писмо в дрънкащата кутия,

като дажба от херинги ще ви я сложат в чинията,

майката ще я подаде на детето с гръдта си.

 

Какво да сторим ние, когато не е жив вече никой от онези,

които са знаели как да се справят с нея?

Който е сприятелен с ужасното,

може да очаква спокойно своята гостенка.

Ние винаги сме подготвени за щастието,

но то не обича да сяда в нашите фотьойли.

 

Разглеждайте върховете на пръстите! Започнат ли да почерняват,

вече е твърде късно.

 

1955

Гюнтер Айх
В края на август

С бели кореми висят мъртвите риби

сред водната леща между тръстиките.

Враните имат крила да избягнат смъртта.

Понякога зная, че Бог

е загрижен най-много за дните на охлюва.

Построява му къща. Но нас не обича.

 

Бяло знаме от прах влачи по здрач автобусът,

когато прибира отбора по футбол.

Луната проблясва сред върбалака

ведно със звездата вечерница.

Колко си близо, безсмъртие, в кр